Едно време, много отдавна, живял един човек, който имал трима синове. Всеки ден рано сутрин те идвали при баща си да научат здрав ли е, не му ли трябва нещо. Дошли веднъж и го заварили много тъжен.
— Какво ти е, татко? — попитали синовете. — Лоши новини ли те огорчиха, или някакво нещастие те сполетя? Защо никак не си весел?
— Лоши новини не съм получавал и нещастие не ме е сполетяло — отговорил бащата. — Не ми дава мира сънят, който сънувах нощес. Присъни ми се, че над морето изгря слънцето, а след него на морския бряг изплува един белоснежен кон. За един миг три пъти обиколи земята и отново потъна в морето, а подире му падна на морското дъно и сърцето ми. От часа, когато сънувах този сън, ми отмиля и нашият дом, и целият свят. Искам да имам този кон.
— Успокой се, татко! — казали синовете. — Ние ще идем за това чудо и ще го намерим или няма да се върнем.
Възседнали конете си и потеглили.
На третия ден по пладне братята стигнали до един камък, след който пътят се разклонявал на три. На камъка били издълбани думите: „Който тръгне надясно — ще остане жив. Който тръгне наляво — също ще остане жив. Който тръгне направо — или щастие ще намери, или ще загине.“
Най-големият брат тръгнал по лесния път, средният завил наляво, а най-малкият подкарал коня направо.
— Защо поемаш по този опарен път? — завикали братята му. — Тръгвай с нас!
— Не — отговорил той. — Да става каквото ще… Ако загина, разкажете на татко как сме се разделили.
И препуснал по правия път, без да се оглежда.
Пътувал, пътувал… Пътувал денем, пътувал нощем, оставил зад себе си бурни реки, пресякъл една наша и две чужди планини, минал през три долини и пет клисури, а пътеките — чет нямат. На края стигнал до една гъста гора.
Лутал се из гората ден, лутал се седмица, лутал се месец, лутал се година, но нито човешка диря, нито жилище, нито изход от гората можал да намери.
Гладът и жаждата го измъчили, дрехите му се изпокъсали и провиснали на парцали, конят му издъхнал, а бойният му меч ръждясал.
И чак когато съвсем се отчаял, момъкът видял на земята следи от човешко ходило. Само че ходилото било необикновено: три аршина на дължина, един аршин на широчина. Момъкът не се уплашил, тръгнал по следите.
Гората се разтворила пред него и той излязъл на една голяма поляна, сред която се издигал дворец, висок до небето.
Момъкът влязъл в двореца и видял една великанка, баба Карт, която дремела до огнището. В миг изтичал при нея и докоснал с устни гръдта й — знак, че желае да й бъде син.
— Ама че си хитър и ти! — казала баба Карт. — Сега, според нашия обичай, ти стана мой син, а аз — твоя майка. Ако не беше сторил това, лошо щеше да ти се случи. Откъде си и какво искаш?
Момъкът й разказал за белоснежния кон. Баба Карт се замислила:
— Наистина такъв кон има. Това е конят на Морския шах, който живее на морското дъно. Всеки ден при изгрев слънце конят изплува на сушата, за един миг три пъти обикаля земята, къпе се по пътя си в едно млечно езеро, отъркалва се на белия пясък и пак си отива под водата… Там, на морския бряг, където лудува той, има един чинар. Той е толкова висок, че върхът му стига до небето, а на върха виси златно седло и сребърна юзда. Който хване морският кон и му сложи тази сбруя, той ще му бъде и стопанин…
Баба Карт нахранила момъка, дала му дрехи, оръжие и хубав кон, и му посочила пътя за морето.
Пътувал дълго, пътувал трудно, пътувал денем, пътувал нощем. Най-сетне стигнал на морския бряг, снел златното седло и сребърната юзда от чинара, изровил една яма в пясъка и се скрил в нея.
До изгрев слънце не притворил очи. Когато се заразсъмвало и слънцето се издигнало от тихото море, момъкът видял как след слънцето изплувал от морската бездна белоснежният кон.
За един миг конят три пъти обиколил земята, окъпал се в млечното езеро и започнал да се търкаля на белия пясък.
Тогава момъкът яхнал коня и обвил ръце около шията му.
Морският кон подскачал до облаците, а след това се удрял в брега. Земята треперела под копитата му, но момъкът не отпускал ръце и още по-здраво се притискал във врата на коня. Така продължило до късна нощ…
— Ти победи! Сега съм твой завинаги — казал на края конят с човешки глас. — Оседлай ме, тури ми юздата и аз ще те заведа където поискаш.
Момъкът оседлал коня със златното седло, турил му сребърната юзда и рекъл:
— Заведи ме при баща ми!
Изведнъж посред нощ станало светло като ден. Момъкът попитал:
— Какво свети?
Тръгнали към светлината и на една полянка видели златно перо, което блестяло като слънце.
— Какво красиво перо! — възкликнал момъкът. — Да го взема или не, как мислиш?
— Ако не го вземеш — ще съжаляваш. Ако го вземеш — ще се разкайваш — отговорил му морският кон.
— По-добре да го взема и да се разкайвам, отколкото да не го взема и да съжалявам — казал момъкът.
Вдигнал перото, забол го на калпака си и потеглили нататък.
Скоро видели големия град, в който управлявал Проклетия шах. Здрави стени опасвали града и всички порти били затворени за през нощта.
Конят пил вода от извора до градската стена и помолил:
— Пусни ме да се напаса с трева. А когато ти потрябвам, само повикай и аз, макар и да съм през седем планини, мигновено ще се явя при теб.
Момъкът пуснал коня, скрил перото в джоба, завил се с ямурлука си и заспал като човек, който не е спал шест нощи.
А жителите на града, които видели, че нощта изведнъж станала светла като ден, а после пак притъмняло, се втурнали при Проклетия шах и му разказали за това чудо.
Проклетия шах се уплашил повече от поданиците си и заповядал да сложат на градската стена сто стражи. Цяла нощ той не затворил очи от страх.
Едва се зазорило и Проклетия шах изпратил на разузнаване една дружина конници, въоръжени като за битка. Те видели момъка, разбудили го и го завели в двореца.
— Намерили те заспал до градската стена — казал шахът. — Не знаеш ли какво е блеснало нощес като слънце, а сетне изведнъж угаснало?
— Зная! — казал момъкът и извадил златното перо от джоба си.
Ръцете на шаха се разтреперали от алчност. Той грабнал перото и заповядал да го скрият в съкровищницата му.
— Сега ми донеси птицата, от която се е отскубнало златното перце! — закрещял шахът. — Искам да имам тази птица!
— Изпрати слугите си! — отговорил момъкът. — Бързам да си ида в къщи. Баща ми ме чака с нетърпение…
— Ти си просто страхливец! — И шахът яростно затропал с крака. — Ти си страхливец и моите глашатаи ще разгласят за това на целия свят.
Момъкът се обидил.
„Почакай — помислил той, — ще ти покажа какъв страхливец съм!“ Отишъл момъкът в полето, повикал морския кон. Снежнобелият кон като изневиделица застанал пред него.
— Защо си толкова печален? — попитал конят стопанина си.
— Обещах на Проклетия шах да хвана птицата, от която се е отскубнало златното перо, пък не зная къде да я търся.
— Не тъжи — казал морският кон. — Това да ни е най-трудното… Помниш ли езерото, където се къпах?
— Помня — отговорил момъкът.
— Морският шах има три дъщери — продължил морският кон. — Всеки ден те се превръщат на гълъби и долитат да се къпят в езерото. Перцето, което намерихме с теб, се е отскубнало от крилото на най-малката дъщеря… Ти се притаи в храстите на брега. Когато морските царкини долетят да се къпят и хвърлят перушината си на пясъка, вземи перушината на най-малката, скрий я в пазвата си. Девойката ще плаче, но ти не й давай перушината и тогава тя ще тръгне с теб навред…
Зарадвал се момъкът, качил се на коня и конят с един скок го занесъл при езерото.
Момъкът се скрил в храстите и зачакал. Настанало пладне, долетели трите гълъба.
Ето те хвърлили на пясъка златната си перушина и се превърнали на девойки-хубавици. А когато влезли във водата, момъкът изскочил от храстите и грабнал перушината на най-малката дъщеря. Най-малката дъщеря заплакала, но момъкът не я съжалил и скрил перушината в пазвата си, както му казал конят.
А двете по-големи сестри се превърнали на птици и закръжили над най-малката.
— Сестрички — завикала най-малката, — дойде време да се разделяме!… Донесете ми сандъчето с дрехите.
Докато момъкът се огледа и гълъбиците долетели със сандъчето, хвърлили го на езерния бряг и литнали в синьото небе.
Девойката се облякла. Момъкът яхнал коня, сложил я на седлото зад себе си и поели.
— Къде отиваме? — попитала хубавицата.
— Отиваме при Проклетия шах. Той ме заплаши, че ще ме опозори като страхливец, ако не ида — отговорил момъкът.
— Не искам да ходя при него! — развикала се девойката.
— А аз не искам да мина за страхливец! — възразил момъкът.
И докато говорели така, бързият кон вече стигнал в града, където управлявал Проклетия шах.
— Ето — казал момъкът. — Сега ти, шах, няма да посмееш да ми подхвърлиш, че съм страхливец! Птицата, от която се отскубват златни пера, е пред теб…
Проклетия шах видял морската царкиня и поискал да се ожени за нея.
— Ти можеш да ми бъдеш дядо — казала морската царкиня. — Ако беше по-млад, може би щях да помисля…
— Как да стана млад? — закрещял шахът. — Научи ме!
— Заповядай да изкопаят кладенец, дълбок шестдесет аршина — рекла девойката, — напълни го с мляко от червени крави, окъпи се в млякото и ще се превърнеш на млад момък…
— Какви са тези измислици! В цялото ми царство няма да се намерят толкова червени крави! — разсърдил се шахът.
— Вземи — казала хубавицата и му хвърлила една малка червена кърпичка. — Изпрати някого на хе оная висока планина. Нека застане там и размаха кърпичката.
Едва се изкачил човекът на върха на високата планина и размахал кърпичката, и от планините, от зелените поляни, от горите и от хиляди различни страни започнали да се стичат към града червени крави. Докато морската царкиня ги доила, шахските слуги изкопали кладенец, дълбок шестдесет аршина, и излели всичкото мляко в него.
— Е, къпи се! — казала царкинята.
Но Проклетия шах се уплашил — та нали кладенецът бил дълбок шестдесет аршина…
— Видиш ли! Излиза, че сам ти си страхливец! — засмяла се хубавицата.
Проклетия шах се обидил от тези думи, скочил в кладенеца и отишъл на дъното като олово. Казват, че лежи там и досега.
А момъкът се сбогувал с жителите на града (те много се радвали, че шахът потънал), качил се на морския кон и се запътил с морската царкиня към баща си.
Пътували бавно и веднъж спрели да нощуват в едно малко село. Били гладни и момъкът отишъл да купи питки. Внезапно сиромахът, от когото купувал питките, се хвърлил да го прегръща.
Оказало се, че това е най-големият му брат, който тръгнал надясно. Той не намерил коня, срам го било да се върне в къщи с празни ръце и сега се прехранвал, като печал и продавал питки.
Момъкът купил на най-големия си брат дрехи, оръжие, кон и вече трима тръгнали нататък. Пътували бавно, без да броят дните, и спрели в едно малко градче да си починат. Там срещнали средния брат, който поел по левия път. И той не намерил коня и сега се прехранвал, като продавал на пазара студена вода.
Най-малкият брат купил на средния дрехи, оръжие, кон и вече четирима тръгнали право към бащиния си дом.
Но колкото наближавали родния край, толкова по-силно завиждали несполучилите братя на щастливия си най-малък брат и тихичко си говорели помежду си:
— Как ще живеем занапред? Как ще се покажем пред очите на баща си? Не, не! Трябва да се избавим някак си от този хлапак и тогава конят и дъщерята на Морския шах ще останат за нас.
— Зная, че на пътя ни има една дълбока пропаст — казал най-големият брат. — Като я наближим, хайде да предложим на нашия щастливец да се надбягваме: да проверим чий кон е по-бърз. Неговият кон, то се знае, ще се откъсне напред и ще падне в пропастта.
Така и решили.
Наближили пропастта и по-големите братя казали на малкия:
— Хайде да се надбягваме: да проверим чий кон е по-бърз.
— Моля ви се, шегувате ли се? — учудил се момъкът. — Моят кон за един миг може три пъти да обиколи света… Как ще се надбягвате с мен?
— Нищо! — отговорили по-големите. — Затова пък ще видим как препуска конят ти.
И тримата препуснали.
Морският кон звъннал с подковите си, вихрено се понесъл към пропастта и се спрял на ръба й като забит. Момъкът не се задържал на седлото и полетял надолу с главата в пропастта, а дъщерята на Морския шах паднала на земята.
Братята се втурнали да уловят морския кон, но едва протегнали ръце към него и той се скрил от очите им.
Пристигнали по-големите братя в родния си град, заключили морската царкиня с катинар и отишли при баща си.
Върху една лъжа трупали десет, върху десет строили сто и все му разказвали за ловкостта и юначеството си.
— А кон, какъвто си сънувал, татко — завършили разказа си те, — няма на света. Не остана място на земята, където да не търсихме.
— Не ми трябва конят! Кажете къде е малкият ви брат? — попитал бащата.
— Той тръгна по един опасен път. Не ни послуша — отговорили братята — и сигурно е загинал.
Голяма била мъката на бащата. Облякъл черни дрехи и всички съседи оплаквали с него храбрия момък. А големите братя час по час изпращали сватовнички при дъщерята на Морския шах и всяка сватовничка хвалела ергена си.
— Нека да се пазят измамниците! — отговаряла царкинята на сватовничките. — Сама зная за кого да се омъжа!
И тя гледала през прозореца, до който стояла по цели дни, без да откъсва поглед от пътя.
В едно ранно утро дъщерята на Морския шах най-сетне видяла как в далечината обикаля морският кон, гризе юздата си и я стрелка с огнените си очи. Махнала му с ръка и в същия миг морският кон застанал под прозореца й.
— Къде ти е стопанинът? — попитала тя.
— Нали знаеш: падна в пропастта — отговорил конят.
— Трябва да го спасим! — извикала дъщерята на Морския шах.
— Метни на врата ми едно по-дълго въже — казал конят, — и ще го издърпам от пропастта.
Хубавицата нямала въже. Отрязала златната си коса, осукала от нея дълго въже и го метнала на врата на коня. Конят веднага се озовал при пропастта и спуснал златното въже на дъното. Момъкът се заловил за него, измъкнал се на белия свят, яхнал морския кон и препуснал към родния си град.
А големите братя, като чули познатия звън на подковите, си плюли на петите: единият на запад, другият на изток, и досега май още бягат.
Така храбрият момък довел на баща си белия кон и се оженил за хубавицата — дъщерята на Морския шах.
Сватбата била много весела. Свирили на кожени зурни, удряли медни дайрета. Който и да дойдел, си отивал сит и напит. Казват, че и сега още пият и ядат.
В далечна страна, в неизвестна посока живял някога един човек, който нямал деца. Той силно се измъчвал от това.
Най-много обичал да седи той пред портата на колибата си, да се радва на чуждите деца, които играели по пътя.
Веднъж край него минал един стар просяк, видял го и попитал:
— Каква мъка имаш?
— Нямам деца, това ми е мъката — бил отговорът.
— Ще ти помогна — рекъл просякът. — Ето ти две бобени зърна. Скрий ги и чакай какво ще стане. Само че помни: ако ти се родят двама сина, единият е за мен.
Човекът с радост се съгласил на всичко и просякът, като му дал двете бобени зърна, си тръгнал.
Настанал денят, когато този човек дочакал двама хубави сина. Нарекъл ги Арслан и Батър.
Момчетата растели за чудо и приказ, приличали си като две бобени зърна, а заедно с тях растели и лудували две жребчета, които бащата подарил на малките си синове.
Всичко вървяло добре. Арслан и Батър вече станали момци. Бащата бил много щастлив и дори забравил да мисли за стария просяк. Но просякът се появил на двора, когато съвсем не го очаквали, и си поискал обещаното.
Тежко било на бащата да се разделя с единия си син, но не можел да се отметне от думата си. Дал Арслан.
Просякът качил Арслан на коня си и го откарал от бащиния дом, а след него тръгнал и конят на Арслан.
Щом само бащиният дом се скрил от погледа, просякът силно ударил Арслан по главата, съборил го от коня и го накарал да върви пеш. Пътят бил тежък. Момъкът се уморил, ожаднял.
Като гълтал жадно студената, бистра вода на крайпътния извор, той изведнъж забелязал на дъното му един човешки череп.
— Този, който те отне от баща ти — казал черепът на Арслан, — измами всички ви: той не е просяк, той е Черния магьосник. Иска да те изяде. Изяде и мен някога, отдавна, отдавна, изяде и много други хора… Но ти си толкова млад! Жал ми е за теб. Слушай: когато стигнете в железния дворец на Черния магьосник, той ще те накара да пометеш пода. На това ти му отговори: „У дома винаги метеше майка ми. Научи ме и ще помета.“ Магьосникът ще те научи и ще каже: „А сега запали пещта“. Ти отново отговори: „Не умея!“ Той ще ти покаже как да разпалиш огъня и ще ти нареди да опечеш хляб. А ти пак отвърни: „Никога не съм виждал как се прави това. Научи ме!“ И когато той ти показва как да мяташ хляба в пещта, хвани го за краката и го хвърли в огъня. И не забравяй, ливни повечко масло, до печката има пълна делва.
— Благодаря ти, приятелю! — казал Арслан на черепа. — Благодаря! Много ми е мъчно, че нищо не мога да ти помогна. — И той се затекъл да настигне магьосника, който вече му се заканвал с огромния си бич.
— Помети пода! — заповядал магьосникът на момъка, когато стигнали в железния му дворец.
— У дома винаги метеше майка ми — отговорил Арслан. — Научи ме и ще помета. Магьосникът взел метлата и му показал, а след това го накарал да насече съчки и да запали огън.
— И това не умея — възразил му Арслан.
И магьосникът насякъл съчки и му помогнал да запали пещта.
— Сега опечи хляб, мързеливецо! — закрещял той, когато огънят буйно запламтял в пещта.
— Не се сърди, господарю! Ти само ми покажи как се мята тестото — помолил Арслан. И щом магьосникът се навел пред пещта, Арслан го хванал за краката, хвърлил го в огъня, ливнал масло от делвата и сръчно затворил капака на пещта.
След като се избавил толкова щастливо от магьосника, Арслан яхнал коня си и потеглил. Искал да се върне в къщи, но по пътя срещнал един човек, който му казал: „Тръгни надясно. Ще минеш край един ручей. Топни пръста си в него и ще видиш чудо!“
Скоро Арслан навлязъл в една гъста гора. Там чул как в най-големия гъсталак силно реве някакъв невидим звяр. Арслан побързал натам и видял една лъвица. Тя с рев се търкаляла по земята: от окървавената й лапа стърчал голям трън. Момъкът извадил тръна и лъвицата му подарила за това една от рожбите си. Момъкът взел лъвчето и поел нататък. По пътя си видял един вековен дъб, на който имало орлово гнездо. Едно орленце било паднало от него и жално пищяло на земята. Арслан го вдигнал и го сложил в гнездото. Орлицата чула крясъка на малките и долетяла. Благодарила на Арслан и за награда му дала едно орле. Момъкът взел орлето и продължил нататък, като помнел думите на срещнатия човек.
Най-сетне видял ручея. Топнал пръста си в бистрата вода и пръстът му станал златен. Тогава умил в ручея косата си, а след това гривата и опашката на коня си. Те също се позлатили.
Като пътувал така, на края Арслан стигнал до главния град на някаква непозната страна. Слязъл от коня, отскубнал едно перо от орлето и пуснал другарите си:
— Вървете и играйте на воля през седем планини, ако щете. В тежък час ще изгоря това перо и тогава, където и да се намирате, бързайте при мен на помощ.
След като ги пуснал, намазал лицето си с кал, нахлупил над веждите проскубания си калпак и тръгнал към града. Там се цанил за помощник на ханския градинар.
А ханът имал три дъщери. Веднъж те заповядали на градинаря да им занесе рози. Градинарят пратил за цветя Арслан. Момъкът накъсал най-хубавите рози и направил три букета. Единия, най-красивия, вързал с косми от златната си коса.
Градинарят занесъл цветята на ханските дъщери и най-красивият букет се паднал на най-малката. Като го взела, тя видяла златните косми, с които бил вързан, и скришом от сестрите си попитала градинаря:
— Кой е връзвал букетите?
— Моят помощник — отговорил той.
Девойката не казала нищо, но скоро наредила работата така, че бащата решил да омъжи всичките си три дъщери.
— Седнете на прозорците — казал той на сестрите — и си избирайте годеници. Аз ще заповядам да минат край вас всички момци от царството ми. Ето ви по една ябълка. Нека всяка хвърли ябълката си на този, който й хареса.
Три дни от изгрев до залез преминавали момците край прозорците на ханския дворец. По-големите дъщери още първия ден хвърлили ябълките си на двама знатни момци. Най-малката все държала своята в ръце — очаквала някого. И ето че настанала вечерта на третия ден.
— Кой е посмял да не се яви по моята заповед? — гневял се ханът. Кого чакаш още, момиче?
— Сама не зная — отговаряла най-малката дъщеря.
Тогава започнали да гадаят кой не е минал край прозорците на двореца. Сетили се за дрипльото, който работел като помощник на градинаря. Повикали го и ханската дъщеря му хвърлила ябълката си.
За големите си дъщери ханът вдигнал богата сватба. А на малката толкова се разсърдил, че я изпъдил и тя с мъжа си се заселила в една малка колиба в края на града.
Скоро след това ханът тежко се разболял. Лекарите дълго мислили какво би могло да му помогне и на края решили, че може да му помогне само еленово месо. А елени рядко се въдели в тази страна.
Двамата по-големи зетьове взели със себе си по четиридесет конника и тръгнали на лов. Арслан също накарал жена си да иде в ханския дворец и да поиска кон и оръжие за него.
Ханът щял да я изгони, но жена му го склонила да изпълни желанието на дъщеря си. Дали й една куца кранта и старо копие, цялото покрито с ръжда.
Арслан оседлал крантата и потеглил. В двореца му се подигравали, а знатните момци хвърляли подире му умрели пилета.
Арслан излязъл от града, скрил копието под една плоча, завързал крантата за едно дърво и задалия орловото перо, което винаги носел в пазвата си. Орелът веднага долетял и Арслан го накарал да намери коня и лъвицата.
Когато всички се явили по зова на стопанина си, Арслан се измил, преоблякъл се със златни дрехи, препасал златно оръжие и тръгнал за гората, където още същия ден убил един млад елен.
Той одрал и изчистил елена, и гъсто намазал с жлъчка едно парче. След това седнал на един хълм и зачакал.
А двамата по-големи зетьове ловували цял ден без никаква сполука, препускали напразно из гората и срещнали там Арслан. Ала те не го познали в ловеца със златните дрехи, поклонили му се доземи и започнали да го молят за еленово месо.
— Ще разделя лова си с вас — казал Арслан, — но срещу това ще ударя личния си печат на гърба на единия от вас.
Какво ще правят! По-младият от зетьовете се съгласил и Арслан му ударил клеймото си на гърба. В замяна на това дал парчето еленово месо, намазано с жлъчка.
Зетьовете занесли месото на хана, но то било толкова горчиво, че щом само го опитал, ханът взел да плюе и да вика. Казвал, че зетьовете искат да го отровят и да седнат на престола.
Скоро се върнал и Арслан. Той слязъл от коня в полето, отскубнал снопче козина от лъвицата и пуснал приятелите си да играят през седем планини, а сам отново си облякъл дрипите, качил се на старата кранта и поел към хана.
Ханът не искал и да чуе за месото, набавено от омразния му дрипльо. Ала жена му го склонила. Отстъпил на молбата й и еленовото месо му се сторило толкова вкусно, че лакомо го изял.
Но ханът не оздравял, както обещавали лекарите. Станало му още по-зле и тогава най-старият и опитен доктор в страната казал, че само лъвско мляко може да излекува хана.
Ханските зетьове отново се стегнали за лов и взели със себе си по четиридесет конника. Арслан пак помолил жена си да му поиска оръжие и кон.
Излязъл Арслан извън града, запалил снопчето лъвска козина и лъвицата начаса се явила при него.
— Какво искаш, господарю? — попитала тя.
— Повикай коня ми — отговорил Арслан — и ми дай млякото си.
Лъвицата му дала млякото си и той го налял в две гърнета. В едното някога имало оцет и млякото веднага се пресякло. След това Арслан се преоблякъл с нови златни дрехи, препасал ново златно оръжие и поел натам, където ловували ханските зетьове.
— Какво има в гърнетата ти? — попитали те, без да познаят Арслан.
— Лъвско мляко.
— Дай ни едното гърне!
— Ще ви го дам — отговорил Арслан. — Само че срещу това ще ударя личния си печат на гърба на единия от вас.
Ударил клеймото си на гърба на по-големия зет, дал им гърнето с прокисналото мляко и препуснал надалеч.
Ханските зетьове забързали към града и занесли на болния дългоочакваното лекарство. Ханът опитал млякото.
— Кисело — рекъл той и изпъдил зетьовете си от двореца.
В това време Арслан пуснал приятелите си да играят през седем планини, преоблякъл се с дрипите, качил се на старата кранта и бавно поел за двореца.
Ханът опитал сладкото лъвско мляко, донесено от Арслан, и веднага оздравял. По случай голямата радост наредил да повикат най-младия зет.
— Излиза, че ти не си толкова лош, както мислех — казал ханът. — Каква награда искаш?
— Нищо не искам! Дай ми само двамата ми слуги, които стоят до трона ти.
— За какви слуги говориш? — учудил се ханът. — Тук стоят моите зетьове.
— Нека си покажат гърбовете — казал Арслан.
Ханските зетьове се принудили да си покажат гърбовете и всички видели на тях личния печат на Арслан.
Оттогава Арслан престанал да крие красотата и храбростта си.
Нека сега Арслан живее добре и щастливо, а ние в това време ще видим какво е станало с брат му Батър.
Батър обикалял по земята да търси Арслан.
Ходил в двореца на Черния магьосник, но не намерил там брат си. Тръгнал по същия път и срещнал същия човек, който му казал същите думи: „Ще минеш край един ручей. Топни пръста си в него.“
Навлязъл в същата гора и срещнал същата лъвица. Братята си приличали като две бобени зърна; лъвицата помислила, че това е Арслан и попитала:
— Къде е лъвчето ми?
— Избяга — отговорил Батър и лъвицата му дала друга своя рожба.
Взел лъвчето, тръгнал нататък и срещнал същата орлица. Орлицата го сметнала за Арслан и попитала:
— Къде е птичето ми?
— Отлетя — отговорил Батър и орлицата му дала друго орле.
После той умил косата си във вълшебния ручей, а след това гривата и опашката на вихрогона си.
Пътувал, пътувал… Пътувал денем, пътувал нощем и стигнал до града, където живеел брат му Арслан.
Арслан бил на лов и ханската дъщеря посрещнала Батър. Искала да му помогне да свали оръжието си, но Батър се разсърдил и рекъл:
— Коя си ти, жено, и какво искаш от мен?
С тези думи отминал, а пък Арслановата жена горчиво заплакала. Не разбирала защо мъжът й говори с нея като с чужда.
Когато си дошъл от лов, Арслан заварил жена си в сълзи.
— Самият ти ме обиди и още питаш! — отговаряла на въпросите му тя.
Учудил се Арслан и дълго се мъчил да отгатне кой може да бъде човекът, който толкова прилича на него, че измамил дори жена му.
Разгневен, Арслан грабнал стрелите и лъка и тръгнал да преследва оскърбителя.
Срещнал Батър в гората и макар че и той, и конят му, и орлето, и лъвчето били точно такива, като на Арслан, заслепеният от гняв Арслан не се досетил кой е конникът. Опънал лъка и убил Батър.
А когато го убил — разбрал, че това е любимият му брат, хвърлил се върху него и горчиво заплакал.
Както скърбял за брат си, видял през сълзи как иззад един камък изтичали две мишлета, които си приличали едно на друго като две грахови зрънца, и се сборичкали. Борбата завършила с това, че едното мишле паднало мъртво. Тогава другото се разтичало наоколо и накъсало някакви тревички. Турило ги върху раната на убитото мишле, а след това му дало да ги помирише. Мъртвото мишле веднага оживяло, кихнало и двете избягали зад камъка.
Зарадвал се Арслан, накъсал от същата трева, турил върху раната на брат си, а след това му дал да помирише. Батър кихнал, протегнал се и станал на крака. Братята се прегърнали, силно се целунали и тръгнали към къщи.
Там направили пир и този пир продължил три месеца. Аз също им гостувах и те ми подариха един бърз кон.
Препуснах на коня и дойдох при вас да ви разкажа тази приказка.
Живял едно време един стар овчар. Старецът нямал ни жена, ни син. Дълги години аргатувал на хана, пасъл хиляди овце, а своя нямал ни една. Живял скромно далеч от аула.
Рано една сутрин оставил в нощвите тесто да втасва, а сам той подкарал ханските овце към степта. Върнал се късно вечерта в къщи и чул детски плач. Влязъл вътре, гледа, в нощвите, където замесил тестото, лежи детенце.
Ех че се зарадвал старецът! Взел детенцето на ръце, изтичал при хана.
— Добре — разрешил ханът, — пой го с овче мляко. Нека расте! На теб ще бъде син, а на мен работник.
Така старецът се сдобил със син. Той растял за чудо на всички. За един ден пораствал колкото другите за месец, а за месец — колкото другите за година. Минало съвсем малко време, а момчето израснало юнак над юнаците. И го нарекли Хамър-Батър, което значи — юнак от тесто.
Веднъж Хамър-Батър играел с ханските синове на ашици. Ханските синове загубили всичките си ашици и един златен джелик отгоре. Жал им било да се разделят с джелика, искали да го отнемат насила от Хамър-Батър, но къде ще се мерят с него! А той казал:
— Ще ви върна и ашиците, и джелика, само дайте да ви чукна по един път по челото с два пръста.
Ханските синове се съгласили и Хамър-Батър ги чукнал по един път. И така ги чукнал, че пробил дупки на челата на ханските наследници.
Синовете са затирили да се оплакват на баща си. Ханът се разгневил, но още повече се уплашил:
— Какво е това?! Ще израсне разбойник, живот няма да видим! Трябва да го очистим…
Събрал ханът съветниците си да мислят как да се отърват от Хамър-Батър. Мислили дълго и намислили:
— Ще го пратим във високия камъш на сухото езеро. Там живее триглавият Ашдага. Оттам никой не се е връщал жив.
Съветът се харесал на хана. Той повикал стария овчар:
— Нека момчето ти иде на езерото да нареже камъш. Нека впрегнат три коли.
Впрегнали три коли и Хамър-Батър тръгнал за камъш. Нарязал, напълнил колите и тъкмо да обърне назад, от камъшовия гъсталак излетял триглавият Ашдага.
А Хамър-Батър ни най-малко не се уплашил! Пипнал чудовището за гривата, впрегнал го в една кола, натрупал всичкия камъш на нея, подкарал двете коли празни и така влязъл в аула.
Разтревожил се ханът. Ашдага бил страшен! Но още по-страшен за хана бил Хамър Батър. Ханът го накарал да прогони Ашдага и да се върне при баща си да пасе овцете.
Отишъл Хамър-Батър при баща си в степта. Живее мирно, пасе ханските овце…
А ханът отново свикал съветниците си. Редят-гласят: как да затрият ратайския син? Ханът намислил да изпрати Хамър-Батър в една гъста гора, където се въдели страшни змии. Никой още не се бил завръщал жив от тази гора.
Ханът отново повикал стария овчар:
— Изпрати сина се за дърва в гъстата гора.
Старецът приготвил Хамър-Батър, впрегнали три коли. Синът потеглил… В гората насякъл дърва, натоварил ги на колите и тъкмо когато се канел да си тръгне, гледа: от три страни пълзят към него три страшни змии.
Не се уплашил Хамър-Батър, зарадвал се дори.
— Чудесно! — казва си той. — Че инак бях забравил въжата в къщи, нямаше с какво да превържа дърветата!
Превързал дърветата със змиите, потеглил към града.
Ханът видял колите, видял змиите, разтреперан се от страх пред тях, а още повече пред Хамър-Батър. Нарежда на стария овчар:
— Кажи на сина си да прогони змиите и го махни от очите ми!
Хамър-Батър развързал колите, змиите като луди хукнали към гората, а самият той с баща си тръгнал към степта да пасе овцете.
Ханът свикал съвета трети път. Редили-гласили, решили да изкопаят дълбок кладенец и да хвърлят ратайския син в него.
Тайно изкопали в степта един дълбок кладенец. И ханът със съветниците си отишъл там уж да се разходи. Спрял на почивка край кладенеца, а предварително бил поръчал да го покрият със скъп килим. Седнал наблизо, заповядал да поднасят гощавка.
Слугите прислужвали на гостите, разнасяли печеното шилешко месо, а Хамър-Батър, когото ханът взел със себе си, стоял настрана. Ханът му казва:
— Защо стоиш без работа? Вземай ядене, носи на гостите!
Хамър-Батър грабнал подноса, започнал да черпи съветниците.
На тези, които разнасяли яденето, не давали да стъпват на килима. Заобикалял го и Хамър-Батър. Но ханът заповядал:
— Защо се дърпаш? Върви по килима!
Пристъпил Хамър-Батър и паднал в дълбокия кладенец. А ханът веднага станал и заминал с цялата си свита, като го оставил в кладенеца. Радвал се ханът, че се отървал от Хамър-Батър!
Слугите разказали на стария овчар, че ханът хвърлил сина му в кладенеца, оставил го там и на никого не дал да се приближи, заплашвал — ще му отсече главата.
Тогава старецът решил сам да помогне на сина си в нещастието. Мине на ранина със стадото край кладенеца в степта и хвърли ядене на Хамър-Батър. Тръгне си вечер към къщи, хвърли му клонка или някакъв прът, а Хамър-Батър майстори от тях стълба.
Много ли, малко ли време минало — Хамър-Батър се измъкнал на свобода.
Отишъл при хана и казва:
— Не ти помогнаха, хане, всичките твои хитрини. Получи си заслуженото!
Чукнал хана по челото. Убил го с един удар. Разпъдил ханските синове, цялата им рода, всичките съветници.
Избавил бедния народ.
Живели някога една бабичка и момчето й. То било на около петнадесет години. Веднъж у съседите имало танци, синът се поскарал с другарите си и те го упрекнали:
— Преди да се впускаш в кавги с нас, намери изчезналия си баща!
Синът се върнал в къщи и тъжно застанал до майка си.
— Какво те натъжава, синко? — попитала го тя.
А той й казал:
— Опукай ми пуканки!
Тя опукала и му подала пълна шепа много горещи пуканки. Той стиснал ръката й с горещите пуканки в нея и я попитал:
— А сега ми открий къде се е дянал баща ми?
Майка му отговорила:
— Да не прости господ на този, който е заприказвал с теб за това! Ще ти открия тайната: баща ти го похити един великан, но ти нищо не можеш му направи и не се опитвай.
— Не остана ли от баща ми кон и нещо друго? — попитал синът.
— Ей там в конюшнята е конят му — отговорила тя, — от тора се виждат само ушите му. Изведи го и се погрижи за него!
Той отишъл в конюшнята, измъкнал коня от тора, изкъпал го със сапун и белтък от яйца. След това го оседлал, качил се на него, шибнал го с камшик и започнал да го пришпорва ту на една, ту на друга страна.
— Как изглеждам на моя кон? — попитал майка си.
— Как изглеждаш ли? — отвърнала майката. — Изглеждаш на коня така, както конски тор изглежда върху пресен сняг.
— Нима? — казал той, шибнал коня и прескочил къщата. След това прескочил обратно при майка си и попитал:
— А как ти харесвам сега?
Майка му отговорила:
— Страхувам се за теб, момчето ми, а иначе си достоен за похвала!
— А не остана ли от баща ми някакво оръжие? — пак попитал той.
— Остана един меч, но ти не ще можеш дори да го повдигнеш — отговорила майката.
— Покажи ми меча — помолил синът.
Тя отворила сандъка и му показала меча. Синът го грабнал, изтъркал го и го препасал.
— А сега — казал той на майка си — бързо ми приготви храна, лека за гърба, приятна за стомаха. Тръгвам да търся баща си.
Майка му бързо приготвила храна, лека за гърба, приятна за стомаха, и той тръгнал на път. Конят му бил вещ и му сочел накъде да вървят.
Яздил дълго и нощта го заварила на път. Принудил се да пътува по-нататък в тъмнината с пушка на гърба. Изведнъж пушката се закачила за нещо и той спрял коня.
— Трябва да узная какво е това — казал си той. — Иначе няма да мръдна по-нататък.
Пренощувал тук, а сутринта се събудил и видял един човешки труп, на ръст колкото най-високото дърво; трупът вече се бил разпаднал на отделните си части и пушката се закачила за дупката на бедрото му.
— Божичко — рекъл си учуденият момък, — какъв ли е бил като жив! Хайде да го върна към живот.
Ударил го с плъстения си камшик и казал:
— Господ да те превърне на този, който си бил, но така, че очите ти да не виждат!
Покойникът се размърдал, зяпнал, изправил се в целия си ръст и се оказало, че е великан.
— Кой си ти? Къде отиваш? — попитал той момъка.
— Моя баща го отвлякъл някакъв великан и аз отивам да го търся — отговорил момъкът. — А какво се е случило с теб? — попитал той великана. — Защо са те убили?
Великанът отвърнал:
— Ех, момче, и аз загинах от неговата жестокост. На света нямаше по-красива жена от моята и този великан ми я отвлече. Ти нищо не можеш да му сториш.
Докато разговаряли, настанала вечер. Великанът казал на момъка:
— Легни да спиш на върха на тази могила!
Момъкът си помислил: „Добре, тъкмо ще узная какво е решил“ и легнал на друго място. През нощта великанът започнал да затрупва могилата с дървета и камъни, с всичко, каквото му попаднело под ръка. Тогава момъкът взел плъстения камшик, ударил го и казал:
— Превърни се на това, което беше!
Великанът отново се превърнал на труп, а момъкът яхнал коня си и поел напред. В далечината забелязал един замък и конят му казал:
— Това е домът на великана. Когато стигнем там, великанът няма да си бъде в къщи. Научи от жена му по какви пътища и кога ще се върне.
Момъкът се отбил в дома на великана, поздравил жена му. Жената се зарадвала, но рекла:
— Върви си по живо, по здраво, докато не е късно! Когато се върне моят господар, ще те погуби.
А той се престорил на уплашен и попитал:
— Посочи ми по кой път ще се върне, ще изляза да го посрещна!
Тя му посочила пътя. А на момъка само това му трябвало. Направил засада на великана. Конят поръчал на момъка:
— Великанът ще ти крещи, ти го остави да се задъха — от крещенето ще се лиши от силата си и тогава ще можеш да постъпиш с него, както щеш.
Великанът се показал на пътя. Конят му внезапно запръхтял.
— Кучета да те ядат — викнал великанът. — Ние нямаме врагове! Има само един, но засега той е хлапе и не е опасен за нас.
Великанът закрещял така, че се вдигнал вятър, който чупел дърветата в гората. Когато останал без сили от крещенето, момъкът изскочил насреща му от засадата и казал:
— Ей сега, куче, ще видим какво ще стане с теб!
Великанът отвърнал:
— Господ да те убие! Винаги се страхувах от теб, но сега ще премерим силите си!
Сграбчили се и се борили цял ден, до вечерта. Единият повдигал другия, с все сили го удрял в земята и той потъвал до колене, но като се измъкнел, на свой ред вдигал съперника си и го удрял в земята. Така се борили до вечерта, изтощили се и двамата.
Конят на момъка дълго ги гледал, а на края се втурнал и започнал да рита великана. Докато ритал великана, момъкът си отдъхнал, пипнал меча си и отсякъл една от главите на седмоглавия великан. Великанът залитнал. Момъкът му отсякъл шест глави, а една оставил и му рекъл:
— Посочи ми къде се намира баща ми, ако не — ще ти отсека и тази глава.
Великанът се замолил:
— Моля ти се, не ми сечи последната глава. Ще ти посоча къде се намира баща ти: той е коняр през девет планини в десета.
Момъкът отсякъл последната глава на великана, качил се на коня си и потеглил. Конят му казал:
— Трудно се стига дотам, където се намира баща ти: две планини се бият като два овена. Когато се отделят една от друга ти ме удари с камшика така, че да отхвръкнат парцали от кожата ми, тогава ще се промъкнем между тези планини.
Приближили се до планините. Когато двете планини се отдалечили една от друга, момъкът силно заудрял коня си с камшика и той успял да прелети, преди планините да се съберат отново. Но планините все пак откъснали половината опашка на коня и той останал късак.
Така те попаднали през девет планини в десетата. Момъкът препуснал на коня и видял в далечината един конски табун. Приближил се до табуна и намерил един стар човек, който седял до пътя и се занимавал с лов на въшки, понеже кожухът му бил въшлясал на него.
— Кой си ти и как си попаднал тук? — попитал го момъкът. Старецът му разказал историята си.
— А имаше ли деца? — продължил момъкът.
— Само едно малко момче, други деца нямах.
— Тогава аз съм синът ти — казал момъкът. — Не бой се, аз те търсих и те намерих.
— За намиране си ме намерил — въздъхнал старецът, — но великанът няма да ни пусне, ще ни изяде и двамата.
— Не бой се, отдавна го убих. Трябва да се върнем в къщи.
Момъкът покачил стареца при себе си на коня. Вече знаел как може да се прелети между двете планини и благополучно се измъкнали оттам. Като минали край мястото, където лежал трупът на великана, момъкът го показал на баща си. Казал му да не се страхува. Отрязал ушите на великана, занесъл ги на жена му и казал:
— Ето ушите на мъжа ти. Но няма ли той други роднини?
— Ей там в пруста седи майка му — отговорила тя. — Но не й давай да приказва, иначе ще те прокълне и ще те сполети нещастие.
— Какво значат за мен проклятията й? — рекъл момъкът. Отишъл при майката на великана, дал й възможност да приказва и тя го проклела:
— Да нямаш нито сън, нито покой дотогава, докато не се ожениш за дъщерята на царя на таласъмите!
Момъкът й отсякъл главата.
Настанала вечерта. Целия ден той дори не седнал, а през нощта не можал да заспи. Това се повторило и на другата вечер.
— Наистина нейното проклятие ме стигна! — казал си момъкът.
Решил да намери мястото, където живеел царят на духовете. Оставил баща си засега да живее в дома на великана, а сам яхнал коня и заминал. Но къде трябвало да иде — съвсем не знаел.
Тогава конят му казал:
— Ще ти покажа накъде да вървим. В началото ще стигнем на едно място, където пасе безчислено стадо птици. Вземи за тях просо в дисагите. Ще им пръснеш просо, а те горещо ще ти благодарят и ще кажат: „Нашият стопанин нито веднъж не ни е нахранвал не само с просо, но дори и с трици. А ти ни нахрани с просо. Да бъде прав пътят ти!“ Ще тръгнем оттук и ще стигнем до един извор; коленичи, изпий водата му и кажи: „О, ако можеше да се напия до насита от твоята вода!“ Изворът ще ти каже: „Моят стопанин винаги се гнуси от мен, а ти похвали водата ми. Да бъде прав пътят ти!“
Момъкът така и сторил.
Тръгнали нататък, а конят пак се обадил:
— Заколи сега един овен, завържи го с ремък за седлото отзад. Ще стигнем до едни вълци с железни муцуни и ще им хвърлиш овена. Вълците ще ти благодарят и ще кажат: „Да ти даде господ прав път! Нашият стопанин нищо не ни даваше, умори ни от глад.“
Момъкът го послушал и продължили напред. Конят отново казал:
— Ще стигнем до една порта. Намажи пантите й с чисто масло.
Момъкът пак изпълнил съвета му. Портата не издала нито звук и му пожелала:
— Да ти даде господ прав път! Моят стопанин никога не ме е мазал не само с чисто масло, но дори и с катран!
Момъкът профучал през портата. Вътре имало висока кула, в която стояла дъщерята на царя на таласъмите. Конят му казал:
— Когато наближим, удари ме силно с камшика и аз ще прелетя край прозореца, а ти бъди готов да скочиш през него вътре в кулата. Сетне аз ще се покрия с разни гнойни рани и ще паса ей там в оная горичка. Ако ти потрябва помощта ми, помахай с юздата и ще застана пред теб.
Момъкът направил всичко, както му поръчал конят. Ударил го силно с камшика и конят прелетял край прозореца, а момъкът скочил през него в кулата. Там спяла дъщерята на царя на таласъмите. Той не посмял да я събуди, наврял се под кревата и се притаил.
След известно време девойката се събудила. Забелязала момъка и рекла:
— Ама че си страхливец! Щом си успял да се вмъкнеш тук, няма защо да се криеш под кревата!
Това вдъхнало смелост на момъка и той се показал. Двамата се оженили. Преживели заедно около месец и никой не узнал за тях. Всички мислели, че девойката живее сама. Носели й в кулата ядене и пиене, изпълнявали всяко нейно желание.
Веднъж девойката му казала:
— А сега е време да заминем оттук. Но трябва да измислим нещо!
— А ти какво можеш да направиш? — попитал момъкът.
Тя му отвърнала:
— Имам едно кече: колкото и да натовариш на него, ще понесе товара си така, сякаш той няма никаква тежест.
— А аз — казал момъкът — имам такъв кон, че той ще долети под прозореца, щом само му помахам с юздата. Ще се качим на него и ще избягаме.
Всичкото имущество, което имали, добитъка и вещите си поставили на кечето, завързали го с ремък за седлото отзад и в него сякаш нямало никаква тежест. След това двамата се качили на коня и препуснали.
Подире им се втурнала потеря. Огледали се назад и видели, че ги преследва многобройна войска, от която земята потъмняла. Предните дружини почти ги настигали. Момъкът влязъл в бой с тях и много войници изтребил с меча си, а тези, които успели да се спасят, уплашени бягали.
На ръката на един убит той видял златен пръстен и казал на жена си:
— За нищо на света няма да оставя този пръстен!
Жена му го разубеждавала, но той не я послушал. Слязъл от коня и тъкмо дръпнал пръстена, поваленият то мушнал с кинжала си — той бил още жив — и го убил. Жена му го изтеглила встрани от пътя и занареждала:
— Къде ще се дяна сега? Не бива и в къщи да се върна — та той изтреби толкова хора!
В това време дотичало едно лисиче и започнало да ближе кръвта на убития момък. Тя ударила лисичето с тояга и го убила на място.
Същия миг се появила лисицата и казала:
— Ах ти, проклетнице! Заради теб загинаха толкова хора, а ти и детето ми уби! Завлякла рожбата си до извора, окъпала го и лисичето се съживило.
Дъщерята на царя на таласъмите видяла това и решила също да окъпе своя покойник в изворната вода: току-виж помогнало! Завлякла трупа на мъжа си при извора, измила го, окъпала го в изворната вода и мъжът се съживил. Казал на жена си:
— Жалко, не ме остави да си поспя още малко: тъкмо сънувах, че ще се женя за дъщерята на Варастур, господаря на задгробния свят.
Тя отвърнала:
— Добра жена си щял да си вземеш!
И му разказала подробно как го съживила.
— Добре — казал той, като изслушал разказа на жена си, — а сега трябва да вървим нататък.
Потеглили. Пътували, пътували и стигнали до дома на великана. Събрали на кечето всичкото му имане: и вещи, и добитък, и го завързали отзад за седлото на коня. Взели със себе си и жената на великана, и стареца — бащата на момъка. Пристигнали при трупа на първия великан: момъкът го ударил с плъстения камшик и изрекъл:
— Стани такъв, какъвто си бил!
И великанът станал такъв, какъвто бил.
Момъкът се обърнал към жена му:
— Познаваш ли го?
— Как да не го познавам? — отговорила тя. — Той е моят господар.
Момъкът се обърнал към великана:
— Познаваш ли я?
— Как да не я познавам? — отговорил великанът. — Моята жена.
Тогава момъкът казал:
— Негодник си ти! Разчиташе на огромния си ръст. Ако бях като теб, нямаше да те пощадя. А сега живейте в мир!
Оставил ги и продължил пътя си, а великанът и жена му заживели заедно, както по-рано.
Момъкът и жена му, дъщерята на царя на таласъмите, пристигнали в къщата на майка му. Тя ги посрещнала с радост. Нощта изкарали в стария дом, а на сутринта вместо него, по молба на момъка, се появила голяма къща. Момъкът пуснал добитъка си и той покрил цялата степ.
Навред се разпространила новината:
— Гледайте божие чудо! Вместо колибата на старата сиромахкиня се появи висока къща, а цялото пасище е застлано от добитък.
Бедната бабичка, мъжът й, единственият й син и жена му, дъщерята на царя на таласъмите, заживели богато. Живи и здрави са и досега.
Така както ние не сме ги виждали, така да не ни посетят напасти и болести.
Едно време, много отдавна, живеел един хан, който имал само един син. Той бил много лош и пречел на жените да си носят вода. Бедните жени носели вода на гръб в буренца, а ханският син излизал и за развлечение стрелял в буренцата. Пробивал ги и водата се разливала по жените.
Веднъж отишла с буренце на реката една баячка. Ханският син пуснал стрела и към нея; улучил буренцето на гърба й и то се разпиляло на трески, а водата заляла баячката до ризата.
— Да опустее, дано, гордостта ти и лошотията ти! — проклела го баячката. — Виждала съм и други хан ски синове, но те поне позволяваха на хората свободно да ходят за вода! А ти дори за вода не им даваш да ходят! За твоята надменност към нас, бедните жени, нека господ вложи в сърцето ти образа на хубавицата Уацирохс-Зардирохс, за да ти станат противни всички хора и никого да не виждаш, никого да не чуваш освен нея! Нека това да ти бъде наказание, дето ни оскърбяваш!
Ханският син веднага си отишъл в къщи. Прибрал се в покоите си, затворил се с три врати и легнал на постелята си.
Родителите му се разтревожили, започнали да търсят единствения си син.
— Къде е? Какво става с него? Може би спи? Но и сънят си има граници!
Известно време изчаквали, надявали се, че синът им сам ще се покаже, но понеже той не се показал, взели да чукат на вратата. Къде ти! Той не отварял вратата, не отговарял на никого, не се обаждал на ничие повикване. Тогава един старец рекъл:
— Сполетяло го е някакво нещастие. Бързо изпратете вестител при вуйчо му Матара!
Качили на кон един момък, който се отличавал от другарите си, и му поръчали:
— Препускай бързо и денем, и нощем, и доведи тук вуйчо му Матара!
Момъкът веднага препуснал, долетял при Матара, вуйчото на ханския син, и му съобщил тревожната новина:
— Твоят сестриник, ханският син, се е затворил с три врати, на никого не отговаря нито на викане, нито на чукане, не отваря вратите! С него се е случило нещо, тръгвай по-скоро!
— Да вървим! — казал Матара.
Начаса оседлал коня си, яхнал го и се стрелнал като по тревога към сестриника си. Пристигнал в ханския дом, бързо скочил от коня и се затекъл към вратата, без дори да поздрави.
— Отвори вратата! — почукал той. Ала ханският син не отворил и на него. Матара повикал още веднъж, но той не отговорил.
Тогава Матара ударил вратата с пета и тя се съборила. Като изкъртил по този начин трите врати, той се озовал при сестриника си и го заварил, легнал по очи на постелята.
— Какво става с теб? — попитал го Матара. — Каква беда те е сполетяла? Защо си разтревожил хората?
Ханският син мълчал, нищо не отговарял.
Тогава Матара го хванал за ръката, свалил го от постелята и казал:
— Защо мълчиш? Какво ти се е случило?
И тогава сестриникът му, ханският син, разказал:
— Баячката ме прокле и в същия час Уацирохс-Зардирохс влезе в сърцето ми: нищо вече не разбирам, не чувам ни баща си, ни майка си, ни хората, не зная какво представлява тя, но съм обзет от силна любов към нея!
— Не се отчайвай! — казал му Матара. — Щом съм жив, ще я намерим! Сега за нищо повече не се безпокой, изхвърли тревожните мисли от главата си!
Матара веднага изпратил дванадесет коли да докарат стомана. От стоманата си направил лък и стрела. След това тръгнал на път с ханския син.
Когато се отдалечил малко от селото, Матара се обърнал към стрелата си:
— Пускам те пред мен, върви и разоравай бразда като плуг, стигни там, където се намира Уацирохс-Зардирохс, и се забий в земята!
Матара пуснал стрелата и тя тръгнала напреде им, като разоравала бразда като плуг. Те вървели по готовия път и стигнали там, където се намирала Уацирохс-Зардирохс. Седем великана се били събрали край стрелата на Матара, забита в земята, по ред се опитвали да я издърпат, но не можели. Хванали я и седмината, но пак не успели. В този миг пред тях застанал Матара със сестриника си, ханския син.
— Добър ви ден! — обърнал се Матара с поздрав към великаните. — Защо закачате стрелата на госта си? Какво ви пречи?
Седмината великани, страшно изплашени, че този гост може да им докара беда, му отговорили:
— Събрахме се край нея като пред чудо. Не знаехме, че принадлежи на гост. Как не се мъчихме с нея, но не можахме да я изтръгнем от земята.
— Ние сме ваши гости — казал им Матара. — Не сме врагове и не сме насилници, а искаме да се сродим с вас. Ако ни кажете какво представлява сестра ви и поискате да узнаете кои сме и какви са обичаите ни, ще поговорим с вас.
Великаните му казали:
— Много хора идваха при нас да се сватосват за сестра ни, но не можаха да изпълнят условията, които им поставяхме. И ние постъпвахме с тях така, че те вече не се връщаха по домовете си.
— А какви са условията ви? — попитал ги Матара.
— Утре отиваме на лов. Нека ергенът сам донесе толкова дивеч, колкото донася всеки от нас.
— А колко донася всеки от вас? — пак попитал Матара.
— Ние донасяме — отвърнали те — кой цял елен, кой цяло дърво с корените и клоните.
Матара казал на великаните:
— Бъдете готови за утре! Съгласен съм с това ваше условие. Какви са другите ви условия?
— Това е първият откуп. А второто условие е такова: нека ергенът се покатери на самия връх на дървото, което расте пред прага на дома ни; нека при това вземе със себе си една делва разтопено масло. Когато стигне на върха, нека обърне делвата нагоре с дъното така, че да не се пролее нито една капка масло, да постави обърната делва в чатала между два клона и да слезе от дървото.
Третото условие е такова: когато се върнем от лов и донесем убити елени и цели дървета, той трябва да нареже всички елени като един елен, а целите дървета да нацепи на дърва така, сякаш има работа с едно дърво. Ако изпълни и трите условия, ще стане наш зет.
— Добре — казал Матара. — Дърветата са негова задача, а моята задача е да дойда с вас на лов. Нашият обичай е такъв: месото за курбан в дома на годеницата не го доставя годеникът, а другарят му, който пристига с него.
Сутринта великаните тръгнали на лов и взели със себе си Матара като осми ловец. След това великаните понесли кой елен, кой дърво, а Матара на едното си рамо носел елен, на другото — цяло дърво. Събрали се на уговореното място и когато великаните видели Матара, пак се уплашили.
— Този човек ни застрашава с гибел! — казали си те.
Великаните се прибрали в къщи и всеки снел товара си. Матара също дошъл в дома на великаните. Хвърлил от рамото си цялото дърво на земята и то се разпиляло на дребни трески. След това хванал елена за муцуната и му одрал кожата, както се дере за мях — нацяло. Разсякъл елена на части и ги нахвърлял в чебъра. Сетне казал на седмината великани:
— Магарета! Нарежете си курбаните сами, нацепете си дърветата! Няма време!
Те също се заели да режат елените, но с големи усилия откъсвали по някое парче; от страх пред Матара ръцете им престанали да се подчиняват. Нарязали как да е елените, нацепили дърветата и казали:
— Сега трябва да бъде изпълнено другото ни условие: нека ергенът се покатери на дървото.
Ергенът, ханският син, започнал да се катери по дървото с делва масло в ръка. Стигнал до върха, обърнал делвата нагоре с дъното и маслото се разляло. Великаните се стекли с вик:
— Ето, ето, той разля маслото!
— Хей, магарета! — казал им Матара. — От върха на дървото той видя родния си край, сърцето му се сви от мъка по него и той заплака; това са сълзите му, а не масло.
Великаните мирясали. Ханският син слязъл от дървото. Великаните се съгласили да му дадат сестра си Уацирохс-Зардирохс. Връчили на младите ключове от дванадесет врати и казали:
— Прекарвайте радостно времето си в стаите, любувайте се на чудесата, които се намират в тях. Отваряйте единадесетте врати, но в никакъв случай не отваряйте дванадесетата!
На другия ден великаните се запътили на лов, а заедно с тях и Матара. Изкарали на лов няколко дни. Младите с удоволствие се разхождали из стаите си.
Веднъж ханският син започнал да настоява пред Уацирохс-Зардирохс:
— Ще отворя и дванадесетата врата! — казвал той.
— Не бива да я отваряш — увещавала го тя.
Спирала го ден, два, но после той не я послушал и отворил дванадесетата врата. А в стаята бил завързан с вериги великанът Кантдзити Налуаюг и имало кладенец. При вида на ханския син великанът се престориш на слаб и нещастен и се обърнал към него с думите:
— Ех, колко млад, колко красив човек си ти! А пък аз вече сто години живея в това окаяно положение! Ръцете ми, коленете ми, вратът ми изнемощяха, изтръпнаха. Моля ти се, залей ме с вода от кладенеца, че раните ми малко да се успокоят!
Ханският син съжалил великана и залял веригите му с вода от кладенеца, който се намирал в стаята. Веригите със звън се разпилели на пода. Великанът скочил, хванал ханския син и бързо го наврял зад една греда на тавана, грабнал Уацирохс-Зардирохс и избягал с нея.
Великаните и Матара се върнали от лов и намерили дванадесетата врата отворена. Обиколили всички стаи, но нито зетя им, ханския син, нито сестра им Уацирохс-Зардирохс, нито Кантдзити Налуаюг никъде ги нямало. След дълго търсене открили още жив ханския син на тавана, наврян зад една греда.
Седмината великани заплакали и казали:
— Този великан дълги години искаше сестра ни Уацирохс-Зардирохс, но ние му отказвахме. Когато ни дотегна, го завързахме с вериги и го държахме в дванадесетата стая. А сега и вас, и нас ни сполетя голямо нещастие!
Плакали и се вайкали, без да знаят какво да сторят. Тогава Матара им рекъл:
— Оставям сестриника си като заложник при вас, а пък аз веднага тръгвам да търся Уацирохс-Зардирохс. Ако се случи нещо с него, докато ме няма, всичките ще ви изтребя.
Матара начаса заминал. Изстрелял с лъка стрелата и се обърнал към нея:
— Заведи ме като бразда от плуг там, където се намира Кантдзити Налуаюг!
Стрелата полетяла, като оставяла след себе си бразда. Матара се насочил по нея и настигнал някакъв човек — той пускал на свобода един заек, а когато заекът с всички сили търтел да бяга, се хвърлял подире му и го ловял за задните крака.
Матара го заварил както се занимавал с тази работа и се обърнал към него с поздрав:
— Добър ти ден, славни човече! Какво правиш? Та ти си цяло чудо: ловиш за задните крака заека, както тича!
— Хе! — отвърнал той. — Аз не съм чудо. Чудо е Матара, синът на Даууай, който докарал дванадесет коли стомана и си направил от нея лък и стрела!
— В такъв случай Матара — това съм аз — казал Матара.
— Тогава ти си ми брат — прибавил стопанинът на заека. — Аз ще дойда с теб там, където отиваш, и ще ти помагам братски.
Те станали двама и заедно поели напред.
Вървели, вървели и настигнали някакъв човек, който усуквал дърветата едно о друго и си играел с тях.
— Ама че си чудо и ти — казал Матара, — усукваш цели дървета и си играеш с тях!
— Не съм чудо — отвърнал човекът. — Чудо е синът на Даууай, Матара, който с дванадесет чифта волове докарал стомана и си направил от нея лък и стрела.
— В такъв случай това съм аз — казал му Матара.
— Тогава и аз съм ти брат и ще дойда с теб там, където отиваш.
Тръгнали нататък тримата и на едно място намерили още един човек, който бил опрял ухото си до земята и се ослушвал.
— Бре, какво ли пък чудо си ти?! — казал Матара. — Допрял си ухо до земята — какви новини ти съобщава тя?
— Не съм чудо — отвърнал и този човек. — По-голямо чудо от мен е Матара, който с дванадесет чифта волове докарал стомана и си направил от нея лък и стрела. А пък аз слушам мравките: разправят разни истории и аз ги чувам.
— В такъв случай аз съм Матара.
— Щом ти си Матара, аз съм ти брат и ще дойда с теб там, където отиваш.
Станали четирима. Матара разказал на новите си другари, които се нарекли негови братя за изпитанията си, за това, че търси отвлечената Уацирохс-Зардирохс.
— Ако потрябва, ще жертвуваме живота си за теб — уверили го новите му другари. По готовия път, по браздата, прокарана от стрелата като от плуг, четиримата тръгнали заедно напред. Колко била дълга браздата, един господ знае, но на едно място тя се прекъсвала. Стрелата се забивала в земята. Спрели при нея и видели някакви каменни плочи.
Матара надигнал една и в дълбочината забелязал стая, в която Кантдзити Налуаюг спял, а Уацирохс-Зардирохс седяла откъм главата му и пъдела мухите от него. Матара накарал другарите си да го спуснат с въже в стаята и казал:
— Когато размърдам въжето, издърпайте ме обратно.
Другарите спуснали Матара с въже в стаята и той неочаквано застанал пред Уацирохс-Зардирохс. Тя му рекла:
— Ти погуби и себе си, и мен! Защо слезе? Той ще ни затрие и двамата! Не стига, че загинах аз, но защо погубваш и себе си?
— Остави това — казал й Матара. — По-добре узнай къде е скрита душата му. Престори се, че плачеш и му кажи: „Заминаваш на лов или спиш по цяла седмица, а аз оставам сама и няма с какво да се забавлявам. Кажи ми къде се намира душата ти, за да мога да се забавлявам с нея, когато те няма.“
Така я научил Матара. Когато великанът се събудил и видял, че Уацирохс-Зардирохс е нажалена, заразпитвал я защо тъжи.
— Ти заминаваш, а пък аз оставам сама — казала му тя. — Или пък спиш по цяла седмица, а когато се събудиш, пак се запътваш на лов и аз се измъчвам от самота. Кажи ми къде се намира душата ти, за да се забавлявам с нея?
— Душата ми се намира в нашето огнище — рекъл той и отишъл на лов. След като заминал, тя украсила огнището и започнала да му се радва.
Три пъти я измамил така, а на четвъртия й казал:
— Хей, глупачке! Ако душата ми се намираше на такива места, нямаше да доживея до днес. Ето къде се намира душата ми: в такова и такова място има едно блато, а в блатото живее един глиган. Щом наближиш до глигана на разстояние две версти, той ще изквичи и квиченето му ще те отнесе на края на небето. Хората косят за него сено и трупат купите край блатото като трапеза. Той започва да яде сеното от първата купа. Невъзможно е да се приближиш до него, не го лови и куршум. На челото си има три бели четинки, които никой не може да улучи. Вътре в него се намира един заек, в заека — една кутия, а в кутията — три лястовици, те са моята душа. Ти никога не можеш да достигнеш до тях и не ще можеш да им се радваш!
Така й казал и пак се тръшнал да спи цяла седмица.
Матара отново се спуснал с въжето при Уацирохс-Зардирохс и я попитал:
— Е, какви са новините?
Тя му предала всичко, което й казал великанът. Матара предупредил Уацирохс-Зардирохс:
— Може да стане така, че преди гибелта си той да се разкрещи, но ти не се доближавай до него. Ще те моли да се доближиш, но ти не се поддавай на измамата!
Той размърдал въжето, с което го спуснали при Уацирохс-Зардирохс, и другарите му отново го издигнали горе. Казал им:
— Живейте засега тук, а аз ще се появя при вас след известно време.
Сетне се затекъл към блатото, в което се разполагал глиганът, и заварил там много хора. Те косели сено за глигана и го трупали на купи по брега.
— Каква работа вършите? — попитал ги Матара. Те му разказали колко им е тежка работата.
Заедно с тях Матара започнал да нарежда купите като трапеза, но скришом си издълбал бойница и се сврял в нея. Когато трапезата от купи била наредена, глиганът излязъл от блатото. Приближавал се до трапезата, изквичавал и избягвал обратно. На края не се стърпял и яростно се нахвърлил върху сеното. Матара от бойницата пуснал срещу него стрелата, която се забила в челото му между трите бели четинки и заковала глигана на земята. Матара скочил от засадата си, връхлетял върху него, разпрал му корема като на обикновен дивеч и измъкнал оттам заек. Разпрал заека и извадил от корема му кутия. Отворил кутията и в същия миг извил врата на двете лястовици. Великанът само извикал, но вече не можел да стане.
Матара разгласил на хората, които били заробени от глигана, че вече са свободни. Те му благодарили, а той, с едната лястовица в кутията, се втурнал към другарите си.
Великанът, който бил едва жив, се обърнал към Уацирохс-Зардирохс:
— Ела по-близо до мен, нещо не ми е добре, докосни ме с ръка!
Ала тя не се доближила до него.
В това време Матара пак се спуснал с въжето при Уацирохс-Зардирохс и попитал великана:
— Кажи къде се намира богатството ти!
Великанът посочил всичкото си богатство и помолил да го пощади, да не го лишава от живот, но Матара извил врата и на третата лястовица и великанът умрял. Тогава Уацирохс-Зардирохс казала на Матара:
— Не се доверявай на хората си. Нека те издигнат с въжето преди мен. Макар че другарите ти са се нарекли твои братя, все пак могат да те измамят. Като ме видят, вече няма да спуснат въжето, за да издърпат и теб.
— Това не е достойно за мен — рекъл й Матара. — Тръгвай първа ти!
— Не прави така! — още веднъж му казала Уацирохс-Зардирохс. — Тръгни нагоре преди мен, иначе може да загинеш… Ако другарите ти те измамят, излез в пруста и веднага се хвърли на единия от двата овена, които са вързани там. Добре ще бъде, ако се хванеш за рогата на белия овен, а пък ако се хванеш за рогата на черния овен, очаква те нещастие.
Матара все пак се отказал да се издигне горе пръв и другарите му отначало изтеглили Уацирохс-Зардирохс. И вече не помислили да спуснат въжето за него. Той дълго чакал, а когато разбрал, че няма да го спуснат, изтичал в пруста и както тичал, се хванал за рогата на черния овен и овенът го запратил в седмия подземен свят.
Като попаднал в седмия подземен свят, Матара не се уплашил; тръгнал по непознатия път и стигнал до покрайнините на едно село. Спрял като гост в дома на една бедна жена, която приветливо го посрещнала.
— Ти сигурно си гладен, гостенино, ще опека питка — казала бабичката, изнесла нощвите с брашно и се опитала да го замеси с плюнка вместо с вода, но Матара я спрял:
— Какво правиш?!
— Ох, синко — казала бабичката. — Един дракон завладя реката ни и не дава на никого да вземе рода!
— На госта ще разреши да вземе вода — отвърнала Матара, грабнал две ведра, гребнал вода и я понесъл.
Драконът засъскал след него, но Матара му казал:
— На госта се прощава!
Бабичката опекла питка, нахранила госта си, а сетне му рекла:
— Утре трябва да платим данъка си на дракона. Всяка година по жребий сме длъжни да му даваме една девойка и един момък. Тази година жребият се падна на дъщерята на нашия хан.
— Какъв е този ред? — учудил се Матара. — Какво прави той с тях?
А бабичката му казала:
— Ние, цялото село, ги изпращаме само до едно определено място, боим се да се приближим до дракона. По-нататък те отиват сами.
— А кога ще ги изпращате? — отново попитал Матара.
— Утре — отговорила му бабичката.
Матара се въоръжил и изчезнал, скрил се така, че дори бабичката не разбрала къде.
Цялото село изпращало с плач и ридания ханската дъщеря и сина на един сиромах, на който се паднал жребият. Завели ги до определеното място, по-нататък от което не можел да ги изпрати нито ханът, нито сиромахът, бащата на момъка, нито някой друг от селото, и казали:
— А сега се разделяме с вас навеки и никога вече няма да се видим!
И селяните с плач се върнали назад, а нещастниците, ханската дъщеря и синът на сиромаха, се запътили към дракона.
Матара се затекъл, пресякъл им пътя и уж че случайно ги е срещнал, им казал:
— Да бъде прав пътят ви!
А те му отвърнали:
— Нека пътят на този, който те проклина, да не бъде по-прав от пътя, по който ние вървим!
Той попитал, сякаш нищо не знае:
— Кои сте вие? Къде отивате? Какво ви измъчва?
— В нашата река има един дракон — отговорили те. — Всяка година му плащаме данък по една девойка и един момък. Аз съм дъщеря на хана, а този е син на един сиромах, ние отиваме на гибел: драконът ще вдъхне насреща ни, вятърът ще ни отнесе към него и той ще ни изяде.
— Щом е така, аз ще повървя малко с вас — рекъл Матара.
— Ние загиваме, гостенино, но поне ти не се погубвай — отговорили му те. — Не знаем кой си ти, никога не сме те виждали.
— Не, не се безпокойте за мен — казал Матара. — Аз съм гост и той може би ще ми прости, ако му река: „Защо не ми позволяваш да си вървя по пътя?“
Тръгнали заедно и стигнали до определеното място, Матара попитал:
— Това ли е мястото, където трябва да спрете?
— Да, тук трябва да спрем — отговорили те.
— Той сам ли ще дойде при вас, или вие ще идете при него?
— Сега ще се появи — отговорили му те — и ще вдъхне насреща ни. Вятърът от вдишването му е толкова силен, че ще ни подеме и отнесе право в устата му.
Тогава Матара им казал:
— Стойте тук! Когато се появи, щом вятърът му е толкова силен, легнете в този трап!
Драконът не закъснял да се появи и се обърнал към Матара:
— Кой си ти? Ти не влизаш в данъка, който ми се полага!
— А какво ти пречи, ако вместо двама бъдат трима? — отвърнал му Матара. Тогава драконът вдъхнал насреща им, ханската дъщеря и синът на сиромаха легнали в трапа, а Матара дори не се помръднал от мястото си. Драконът духнал обратно, но Матара пак не се помръднал. Тогава драконът скочил срещу Матара, заизвивал се и му казал:
— Кой си ти? Ти не влизаш в данъка ми. Защо си навлязъл в моята земя?
— Аз съм гост — отговорил Матара. — Заради мен този път се откажи от данъка си!
— Само да се довлека до теб — закрещял драконът — и ще ти дам един гост!
Драконът духнал и започнал да настъпва срещу Матара, заизригвал срещу него пламък от устата си. Матара си носел лъка и стрелата, направена от стоманата, докарана с дванадесет чифта волове. Прицелил се в дракона и забил стрелата право в челото му. Стрелата го заковала на земята. Драконът въртял опашката си и удрял по земята с нея — с глава вече нищо не можел да стори, — и крещял, че светът ще загине.
Матара се приближил, измъкнал меча си и започнал да сече дракона. Насякъл го на трупи и ги наредил като дърва. Издърпал стрелата си от челото на дракона и я турил на мястото й. След това отишъл при ханската дъщеря и сина на сиромаха и им казал:
— Мили мои, вървете си по живо, по здраво в къщи! От днес можете свободно да пиете вода, а аз продължавам пътя си.
Ханската дъщеря му рекла:
— Ти ни направи такова добро, че не бива да те пуснем, без да те видят майка ми и баща ми.
— Аз не съм от вашата страна — казал Матара, — тръгнал съм да върша работа, повече не мога да остана тук.
Матара поел по пътя си, а огорчената ханска дъщеря останала сама със сина на сиромаха. Завили обратно и стигнали до селото си. Всички се уплашили от завръщането им, хората започнали да плачат и да викат:
— Те ни погубиха! Сега драконът всички ни ще изплюска.
По пътя синът на сиромаха казал на ханската дъщеря:
— Кажи, че аз съм убил дракона, иначе ще убия теб! Ханът може да ме възнагради с нещо.
Ханската дъщеря се разтреперала и рекла:
— Ще кажа, че ти си убил дракона.
Хората не повярвали на ханската дъщеря, но тя продължавала да ги убеждава:
— Моят другар, синът на сиромаха, уби дракона. Вече не се страхувайте от дракона!
Въпреки това хората не вярвали, че драконът е убит, и решили да проверят:
— Ще пуснем на реката двата черни бика, които се родиха през зимата и цяла година не са пили вода. По тумбаците им ще се разбере дали дракона вече го няма в реката.
Пуснали умиращите от жажда черни бикове. Те се затирили към реката, напили се с вода така, че щели да се пукнат, и едва-едва, запъхтени, се върнали. От дракона нямало и помен. Ханът заповядал:
— По-скоро доведете при мен младия човек!
Той уредил в двореца си пир за цялото село и съобщил на мало и голямо:
— Ханът дава дъщеря си на този, който ни освободи от данъка, наложен от незапомнени времена от дракона.
Когато мало и голямо се събрало на ханския пир, той още веднъж попитал:
— Тук ли са всички хора, не е ли останал някой?
Бабичката, у която отседнал Матара, казала:
— У дома има един гост, млад човек, чужденец.
Ханът изпратил да го поканят на пир, но той отказал да иде. Тогава ханът взел под внимание, че той е гост, и сам отишъл да го покани.
— Какъв гост си ти, щом не изпълняваш молбата на хората? — рекъл му ханът. Матара се съгласил и отишъл на ханския пир.
— Ето този млад човек уби нашия враг, на който плащахме данък от незапомнени времена — казали му там, — и сега ханът му дава дъщеря си. По този случай се събра цялото село.
Ханската дъщеря излязла сред хората, видяла Матара и казала:
— Доведете госта тук!
Завели Матара при ханската дъщеря и тя разказала на хората всичко, както си било:
— Моят другар — рекла тя в заключение — излъга; заплаши ме и ме накара да казвам, че той е убил дракона.
Хората, събрани в ханския двор, загълчали за лъжата младия човек, другаря на ханската дъщеря. А ханът казал на Матара:
— Матара, бог е предопределил тази девойка за твое щастие, от днес ти ще ми бъдеш зет.
— Аз не смятам да се женя — отговорил Матара, — но ако някога те помоля за помощ, помогни ми. А тя, докато съм жив, ще ми бъде сестра.
Сватбеният пир не се състоял, хората се разотишли по къщите си, а Матара се върнал при бедната бабичка, която го била приютила.
— Какво да правя? — казал той замислен. — Аз съм човек от земята. По какъв начин да намеря родината си, моя свят? Как да се измъкна оттук?
Бабичката му рекла:
— От нашия подземен свят на земята се издига само една орлица. Всяка година снася по три яйца и измътва птиченца, но всяка година един змей ги изяжда и тя остава без потомство. Ако успееш по някакъв начин да спасиш птиченцата от змея, тя ще те отнесе на земята, в родината ти.
Бабичката му посочила и мястото, и дървото, на което било гнездото на орлицата. Матара отишъл при дървото и се покатерил на него. След известно време се подел на дървото и змеят, за да изяде птиченцата на орлицата. Матара стиснал тежкия си меч и започнал да сече змея. Отсякъл му и главата. Под дървото останало да се търкаля накълцаното му тяло.
Птиченцата на орлицата, които стоели в гнездото и видели как Матара насякъл змея с меча си, безкрайно се зарадвали. Объркали се от радост, не знаели как да му благодарят.
— Няма да те пуснем, докато майка ни не се върне от земята — казали те. Задържали Матара и всякак му угаждали.
А в това време завалял такъв пороен дъжд, за който обикновено се казва, че небето и земята се бият. Матара попитал:
— Какъв е този невиждан пороен дъжд? Чудна работа!
И те му обяснили:
— Всяка година змеят изяжда птиченцата на майка ни и тя, като се връща насам, плаче. Смята, че змеят пак е глътнал рожбите й. Този пороен дъжд — това са нейните сълзи.
След известно време се показало такова горещо слънце, от което по голата глава на плешивия излизат пришки.
— Какво е това чудо? Никога не съм виждал толкова горещо слънце! — пак попитал Матара птиченцата на орлицата.
— Майка ни е узнала, че сме живи — отговорили те, — и целият свят се е озарил за нея. От радост тя може да те глътне. Ще те скрием.
В този миг орлицата долетяла.
— Бързо, кажете ми кой ви спаси? Мога да умра от радост! — рекла тя.
— Бихме ти казали — отговорили птиченцата — но ти ще го глътнеш от радост. Страхуваме се да ти го покажем.
— Покажете ми го, нищо няма да му сторя, не бойте се! — извикала тя. — Ако сторя нещо лошо на него, то какво бих могла да сторя на врага си?
Те й показали Матара. От радост орлицата го гълтала и го изплювала обратно; не знаела как по-добре да му се отблагодари. На края му казала:
— Слънчице мое, всичко, каквото имам, е твое! Кажи ми какво желаеш и аз ще направя всичко за теб.
Матара й разказал премеждията си и я помолил само за едно: да го отнесе на земята, в родината му.
— Трябва веднага да се набавят седем заклани бивола и седем тулума вино — поръчала орлицата — и аз ще те отнеса на земята, в родината ти.
Матара бързо се върнал при хана, чиято дъщеря спасил от дракона, описал му положението си и го помолил за помощ. Ханът му казал:
— Жив и здрав да си! Добре, че за нещо ти потрябва моята помощ!
Начаса изпратил с него седем заклани бивола и седем тулума вино. Орлицата натоварила всичко на крилата си, настанила на тях и Матара.
— На света има седем земи — казала му тя. — С всеки кръг ще се издигам до по-горната земя и с крясък ще ти давам знак, че съм гладна, а ти всеки път хвърляй в устата ми по един бивол и ми вливай по един тулум вино.
Орлицата летяла, с крясък давала знак на Матара, че се нуждае от храна, и Матара хвърлял в устата й по един бивол и вливал по един тулум вино. До седмата земя оставало малко, а орлицата пак закряскала. Матара нямал какво да й хвърли в устата. Набързо откъснал месо от крака си и го хвърлил на орлицата.
Стигнали на земята, в родината на Матара. Матара слязъл. Взаимно си благодарили един на друг и той тръгнал, като куцал с единия крак. Орлицата завикала след него:
— Защо куцаш с единия крак?
— Дълго бях седнал — казал й Матара — и кракът ми изтръпна.
— Върни се! — рекла му тя. Той се върнал при орлицата.
— Покажи си крака! — накарала го тя.
Сетне изплюла на крака месото, което задържала под езика си, и кракът станал по-здрав от преди.
Орлицата се върнала назад, а Матара тръгнал по родната си земя, но не можел да я познае: струвала му се непозната. Учудил се: това е моята родина, пък не я познавам!
Изведнъж рукнал проливен дъжд и Матара се скрил в хралупата на едно дърво. Когато дъждът престанал, той изскочил сух от хралупата и видял, че насреща му тича един дявол, целият мокър от дъжда.
— Кажи ми как остана сух — попитал дяволът Матара — и аз ще ти подаря едно нещо.
— А какво е това, което искаш да ми подариш? — попитал го Матара.
— Ами това огледало. Ако го превъртиш ето така, ще се обърне нагоре с дъното и земята — казал дяволът.
— Покажи ми го — рекъл Матара. Дяволът му дал огледалото и прибавил:
— Недей смята тази страна за своя родина, ала ако превъртиш огледалото, ще се окажеш в своята страна, на родната си земя и всичко ще познаеш.
Матара взел огледалото и казал на дявола:
— Ето хралупата на дървото. Когато вали дъжд, навирай се тук и ще останеш сух.
Докато дяволът разглеждал хралупата, Матара превъртял огледалото и дяволът се провалил в седмия подземен свят, а сам той се намерил в родната си земя и започнал всичко да познава. Тръгнал по познатия път и се обърнал към стрелата си:
— Моля те, прокарай бразда като плуг до ония, които, макар че нищо лошо не съм им сторил, ме принудиха да мина през толкова премеждия, и се забий в земята пред жилището им!
Пуснал стрелата. Като плуг тя прокарала бразда до мястото, където се намирали другарите му и Уацирохс-Зардирохс. Матара тръгнал по браздата и скоро застанал пред другарите си. Уацирохс-Зардирохс седяла до тях. Заради нея те не се спогодили помежду си. Всеки я искал за жена; така прекарвали дните си и плачели.
Когато Матара неочаквано застанал пред тях, те се смутили и засрамили. Уацирохс-Зардирохс скочила и го прегърнала с думите:
— Можах пак да видя единствения си брат!
Тримата му другари, измамниците, били толкова уплашени, че дори не могли да станат от местата си, както го изисква обичаят.
Матара поставил стрелата в лъка и се обърнал към нея:
— Ако аз не съм се провинил с нищо пред моите другари, ти, моя стрела, тръгни нагоре една, а назад се върни утроена и удари всеки от тях по главата! Ако пък те са прави, тръгни нагоре тройна, а назад се върни една и се забий в главата ми!
Пуснал стрелата и тя тръгнала нагоре една, а назад се върнала тройна и трите стрели ударили тримата му другари по главите, заковали ги за земята, разсекли ги на парчета. Матара прибрал стрелата си, хванал Уацирохс-Зардирохс за ръката и казал:
— А сега, сестро моя, да вървим!
Вървели, вървели и стигнали в дома на седмината братя-великани тъкмо на годината от заминаването на Матара. Шестима великани били тръшнали ханския син на един пън, за да го заколят, а седмият, който не бил съгласен, молел братята си:
— Не правете така, оставете го жив, те ще дойдат!
Матара ги заварил в това положение и се обърнал към тях:
— Какво се гласите да правите? Заради вас понесох толкова изпитания, а вие сега сте повалили сестриника ми, за да го заколите!
Той измъкнал тежкия си меч и отсякъл главите на шестимата великани. Натоварил богатството им и го откарал. Заедно с Уацирохс-Зардирохс и сестриника си, а също и със седмия великан се прибрали в къщи. Докато ги нямало, майката и бащата ослепели от скръб по сина си, изплакали очите си. Когато се върнали благополучно, отново прогледнали от голямата радост.
И днес още живеят и си живеят.
Така, както вие не сте видели нищо от това, за което се разказваше, така да ни отминат всички болести, всички напасти!
Имало едно време, пък може и да не е имало —
един дрозд — певец гласовит,
който искал всеки да бъде честит…
Живеели на земята мъж и жена, бедни до немай-къде.
Родил им се син и го нарекли Гладника; ама няма с какво да хранят момчето, толкова голям гладник се извъдило. И млякото на майка му прегоряло от немотия и глад. Що да сторят? Завели го в града, може някой да се съжали и да го вземе. Царят прибрал Гладника, оставил го в двореца.
Ала момчето било толкова лакомо, че с нищо не можели да го нахранят. Щом поотраснало, цяла пещ хляб и един овен не му стигали. А когато станало момък, вече съвсем не смогвали да го наситят: на едно ядене изяждал няколко вола и изпивал няколко стомни вино, а сякаш залък не е хапнал.
И хлебарите се измъчили да му пекат хляб, и готвачите — да му готвят.
Дотегнало това и на царя. Повикал лакомия Гладник, дал му пари, чифт волове и го отпратил по живо, по здраво.
Дошъл си Гладника в родната къща, ама какво ще яде там? Не изтраял и два дни.
Станал, отишъл пак при царя.
Не успял царят да се нарадва, че се избавил от такъв лакомник, и ето го пак на прага. Що да стори? Помислил царят, помислил и решил — само с хитрост ще се отърве от него. А Гладника бил силен, никой не смее да му излезе насреща. Повикал го царят и му дума:
— На хе оная там планина има гора, докарай дърва от нея, ама повече!
А това било планината на змейовете, два стоглави змея я вардят.
Там и птица не лети, и ветрец не повява, всички се страхуват от змейовете. Пък Гладника — от нищо не се стряска.
— Дайте ми брадва — казва, — ще ида.
Донесли му елмазена брадва. Гладника ударил с брадвата в стената — брадвата станала на прах. Донесли друга — двеста кила тежка, и нея попилял. Донесли на края една тристакилограмова, нарамил я Гладника и тръгнал към змейската гора.
Стигнал, сече така, че буки и чинари хвърчат като трески.
Змейовете чули, тичат към него, реват от ярост.
На Гладника и окото не му мигнало.
Дотичали змейовете, а Гладника ги стиснал под мишниците, понесъл ги, впрегнал ги вместо волове в колата, натоварил насечените дърва и потирил стоглавите змейове. Така, с гръм и трясък, пристигнал в царския дворец. Съобщили на царя:
— Заповядайте, погледнете колко дърва е докарал Гладника.
Царят излязъл и примрял от страх.
— Пусни ги, пусни! — крещи той.
Гладника стоварил дървата, изпрегнал змейовете, пуснал ги на свобода.
— Гледайте само да не чуя, че сте напакостили на някой човек! — викнал подире им Гладника.
Минало време.
Царят повикал Гладника и му казва:
— Трябва да идеш и да донесеш вода за безсмъртие.
Гладника не отказва.
А водата я пазят два грамадни бивола. Щом видят, че някой иде към водата, хвърлят се от двете страни и смачкват нещастника. Гладника казал:
— Ще ида, само ми дайте съдове за водата.
Донесли му стомни, всяка по двадесет ведра. Гладника ги ударил една о друга — направил ги на прах.
— Да не съм дете — казва, — срам ме е да нося тези стомнички, дайте ми други, по-големи.
Донесли му огромни делви.
Чукнал делвите една о друга — направил ги на прах.
Домъкнали два грамадни мяха от биволска кожа, всеки по хиляда ведра. Нарамил меховете и тръгнал да донесе вода за безсмъртие.
Биволите го видели, затирили се към него, още малко и ще го смачкат. Че като ги пипнал Гладника за ушите, че като забил муцуните им в земята!… След това изтръгнал цял чинар, стоварил го като хомот на вратовете им, превил две други дървета, завързал с тях меховете, пълни с вода за безсмъртие, и подкарал биволите да ги влачат.
Съобщили на царя:
— Гладника се върна жив, а биволите впрегнал в хомот, влачат водата.
Царят погледнал биволите и насмалко не умрял от яд.
— Едва изхранвах този лакомник, че и биволите ли да храня? Кажете му да ги пусне.
Гладника свалил хомота от биволите, ударил им няколко тояги по хълбоците и ги пуснал.
— Вървете, живейте си на свобода.
А царят все мисли къде да изпрати Гладника, как да го погуби. На едно място била нивата на Илия Гръмовержеца. Нива за сто дни работа, заградена, засята цялата с пшеница. Царят казал на Гладника:
— Закарай овцете ми в нивата на Илия Гръмовержеца и ги напаси там.
Гладника закарал овцете в нивата, затворил оградата, полегнал си, спи.
Илия надзърнал, гледа — овцете се тирнали в нивата му, пасат пшеницата. Пуснал градушка. Градушката бие и бие, всичките клони на буките изпочупила, претрепала цялото стадо, само една овца останала — била се свряла в един храст и така се спасила.
А лакомият Гладник си спи и хич не го е еня за градушката.
Илия гърми, трещи, но не. Гладника не се буди. Илия се разярил, слязъл от небето, хвърлил се върху Гладника и го притиснал в земята.
Гладника чак тогава се събудил, хванал Илия, съборил го на земята и седнал отгоре му.
— Пусни ме — замолил се Илия.
Гладника не го пуска.
— Пусни ме — моли се Илия.
— Ще те пусна, ако ме благословиш да не ям толкова много — казва големият лакомник Гладника.
Тогава Илия благословил Гладника да му стига на ядене по половин самун хляб, половин кило месо и половин стомна вино. Гладника пуснал Илия.
Сега вече Гладника се прибрал при баща си и майка си, не се страхува, че ще ги подяжда.
Прибрал се, поживял с тях, ала му е скучно в къщи. Дощяло му се на юнака да иде да повоюва, да изпита силата си.
Тръгнал, дълго ли вървял, кратко ли, преминал през царството и навлязъл в друго. Гледа — иде един змей, носи голяма планина, държи я в ръце като топка. Гладника застанал пред него и пита:
— Къде носиш цяла планина като топка?
— Отивам да изпитам Гладника, който живее при царя.
Гладника взел планината от него, замахнал и я хвърлил през три планини.
— Какъв искаш да ми бъдеш, брат или слуга? — пита той змея.
— Брат — отговаря змеят.
Побратимили се и тръгнали заедно.
Вървят, гледат — тича още един змей, носи планина, двойно по-голяма от тая, която носел първият.
— Къде бързаш, приятелю, и защо си помъкнал тази планина, когато аз едва се държа на крака от умора?
— Искам да изпитам Гладника, който живее при царя — казват, че е много силен — отговаря змеят.
— Не ти трябва да ходиш далеч — казва Гладника.
Взел планината, замахнал и я изпратил през две планини.
— Брат ли искаш да ми бъдеш, или слуга? — пита след това.
— Брат — отвръща змеят.
Побратимили се и тръгнали заедно.
Вървят, гледат — още един змей носи планина, двойно по-голяма от тая, която носел вторият.
Гладника му казва:
— Стой, приятелю, защо мъкнеш такава тежест, когато аз и без товар едва се държа на крака от умора?
— Искам да изпитам Гладника, който живее при царя — казват, че е много силен — отговаря змеят.
— Не трябва да ходиш далеч и ти — казва Гладника. Взел планината от него, замахнал и я преметнал зад една висока планина.
— Брат ли искаш да ми бъдеш, или слуга? — пита след това.
— Брат — отвръща змеят.
Побратимили се и тръгнали четиримата заедно.
Много ли вървели, малко ли, стигнали до владенията на Белия змей.
Влезли в една гора. Нямат ни ядене, ни огън.
Гладника казал:
— Идете да потърсите някъде хляб и дърва.
А змейовете треперят от страх.
— Дори да умрем от глад, при Белия змей не отиваме — казват те.
— Какво пък, ще ида сам — рекъл Гладника, станал и поел.
Върви, гледа — в далечината дим. Тръгнал към дима. Вървял, вървял, дошъл до една къща, излязла майката на Белия змей и Гладника й казва:
— Майко, в името на всички майки и деца, дай ми хляб и огън, гладен съм.
— А ти кой си? — пита майката на Белия змей. — Тук и птица не лети, всички се страхуват от сина ми. Как си посмял да дойдеш тук? Бягай по-скоро, спасявай се, иначе ще се върне змеят от лов, ще те изяде.
— А в коя посока е на лов? — пита Гладника.
Бабичката показала в коя посока е на лов змеят и прибавила:
— Ако успееш да преминеш реката, ще останеш жив, ако не — няма да се спасиш от змея.
Гладника тръгнал право натам, където бил на лов Белия змей.
Гледа Гладника — иде си на кон Белия змей от лов. На едното си рамо метнал елен, на другото — цял чинар за дърва. Иде, мърмори си нещо на носа. А Гладника се скрил под моста, после се подал и изревал:
— Дю-у!
Конят се уплашил, спънал се.
Змеят се сърди. Подкарва го. Ала конят не върви, страхува се.
— Ах ти, мързеливец такъв — крещи змеят, — от какво се страхуваш? Аз и Гладника, който живее при царя, ще убия, без да трепна.
Тогава Гладника изскочил:
— Ха де, да видим как ще го убиеш, ето го — Гладника!
Скопчили се Белия змей и Гладника.
Не се борили дълго. Гладника повдигнал змея, замахнал, хвърлил го на земята и го убил. Завързал го след това на коня и го закарал при бабичката.
— На, виж колко е силен твоят змей!
Взел Гладника хляб, огън и тръгнал към побратимите си. А те седят и вече не очакват, че ще го видят жив.
Дошъл Гладника, наклали огън, постоплили се, похапнали и поели напред. Вървели, вървели и стигнали до владенията на Червения змей. Спрели за почивка. Пак нямат ни хляб, ни огън. Гладника казва:
— Идете да потърсите някъде огън и хляб.
Змейовете не отиват, страхуват се.
— Тук живее само Червения змей, а ние не ходим при него.
— Добре, ще ида сам — казва Гладника.
Тръгнал, спира при майката на Червения змей.
— Майко, дай ми два хляба и огън — дума й той.
— Как си дошъл тук? Тук няма и помен от човек, всички се страхуват от сина ми — казва бабичката, — бягай, докато не се е върнал, и да знаеш, ако успееш да преминеш през реката, може и да се спасиш, а завари ли те на отсамната страна — ще загинеш.
Дала му и хляб и огън, и го пуснала.
Гладника не тръгнал по моста, чака Червения змей на отсамната страна. Иде змеят, на рамото му чинар, върху задницата на коня — убит елен. Видял Червения змей Гладника, развикал се:
— Кой си ти? Тук и птица горе не лети, и мравка долу не пълзи — всички се страхуват от мен, а ти как си посмял да припариш тук?
Червения змей скочил от коня, скопчили се. Дълго се борили, но все пак Гладника надвил змея, ударил го в земята, убил го. Провесил го на коня и го закарал при бабичката: „Виж как никой не може да надвие сина ти“.
Отрязал от елена месо за шиш-кебап и тръгнал към другарите си.
Повеселили се този ден, че и през нощта, а на сутринта станали и поели напред.
Вървят, искат да изпитат силата си.
Стигнали до едно място, гледат — възвишава се една черна планина, на планината черна гора, в гората летят черни птици. Спрели за почивка. Гладника казва:
— Идете да потърсите огън и хляб.
А те едва дишат от страх и казват:
— Виждаш ли черната планина? Там живее Черния змей. Никой на света не може да го надвие. Пъхнахме се веднъж там, ама едва излязохме живи. По-добре се откажи, да се махнем по-далеч от това проклето място.
— Не, братя, не обичам да отстъпвам. А щом не искате, ще ида сам.
— Не отивай — молят го побратимите.
Не и не, тръгнал.
Пристига, гледа — майката на Черния змей.
— Майко, в името на всички майки и деца, дай ми два хляба и огън — казва Гладника.
— Кой си ти? — пита го майката на Черния змей. — Нямам нито огън, нито хляб, иди си там, откъдето си дошъл, иначе ще дойде синът ми, ще те изяде.
— А от коя страна ще дойде? — пита Гладника.
Майката му посочила.
Гладника влязъл в къщата, взел и хляб, и огън, и тръгнал в посоката, откъдето щял да дойде Черния змей.
Отишъл при реката, скрил се под моста.
Иде Черния змей. Носи на рамо елен и чинар, язди и си тананика. Вече е на моста, а Гладника, като си подал главата и креснал „Дю-у!“ — конят се уплашил, спъва се, не върви.
— Ах ти, мързеливецо — крещи змеят, — какво те плаши? От мен няма да се отърве жив дори и Гладника, който живее при царя, защо се страхуваш?
— Ха де, да видим как няма да се отърве! — извикал Гладника и изскочил. Скопчили се. Борили се дълго. Уморил се дори Гладника. Вижда, че не е толкова лесно да надвие Черния змей. Събрал всички сили, ударил Черния змей в земята и го убил.
Отрязал Гладника месо за шиш-кебап и тръгнал към братята си.
Змейовете се чудят, че Гладника се върнал жив. Радват се, не вярват на очите си.
— Как оцеля? — питат. — Как го надви?
Не вярват, че е победил Черния змей.
— Така, на — надвих го — казва Гладника.
Хапнали си хубавичко четиримата, починали си. На другия ден змейовете казват на Гладника:
— Този път няма край. Няма да дойдем по-нататък, ти върви, щом искаш, а ние ще останем.
— Добре — казва Гладника, — ще вървя самичък.
Повел змейовете, оженил единия за жената на Белия змей, втория — за жената на Червения, третия — за жената на Черния. Изпоженил ги така всичките, наредил ги, а сам се приготвил за път.
— Не ме забравяйте — казал Гладника на прощаване. — Ето тук ще окача меча си, а вие гледайте, — закапе ли от него кръв, знайте, трудно ми е, идвайте на помощ.
Казал и тръгнал.
Много ли вървял, малко ли, пристига в един град, гледа и слуша — много е тихо в града. И никакви мъже, само деца.
Отбил се при една бабичка.
— Защо си дошъл тук, синко? — пита тя Гладника.
Гладника разказал всичко за себе си.
Добрата бабичка се грижи за Гладника, пази го като роден син.
Гледа Гладника, че бабичката замазва всички ъгли на колибата си, замазва ги така, че и лъч светлина да не проникне.
Учудил се Гладника, мисли каква е работата и пита:
— Кажи ми, майко, защо не се виждат възрастни мъже във вашия град, а само деца?
— Не зная, синко — казва бабичката, — измират от нещо всичките, не живеят.
Не ще да каже истината, скрива я, пази го.
Гладника не я оставя на мира: „Кажи и кажи защо при вас не се виждат мъже?“ Бабичката не издържала, разказала:
— Живее тук в морето един железен човек — Железан. В кулата при него има една пленничка, толкова хубава, че щом се покаже и осветява всичко наоколо като слънце. Затова замазвах и пукнатините: млад си още, видиш ли я, ще загинеш. А нашият цар се мъчи да я вземе, отдавна вече воюва с Железан, но не може да го победи, само народа погубва. Железан изтрепа всички хора, само децата останаха. И никой не може да го надвие…
— Какъв юнак съм аз — казва Гладника, — ако не му отнема хубавицата?
Пренощувал у бабичката, а сутринта станал и се запътил към морето.
Скоро хубавицата излязла от кулата и осветила всичко наоколо. Гладника се приближил до кулата. А Железан в това време бил на небето, молел се. Гладника се изкачил в кулата.
— Кой си ти, що за смелчага си? — казва му хубавицата. — Ще те види Железан, ще те погуби, ще ти вземе главата.
Гледа тя — върви той из стаята, а по стъпките му цъфтят рози. Харесала го хубавицата, ала се страхува — Железан ще затрие и двамата. А добрата бабичка, когато тръгвал към кулата, го научила да накара хубавицата да изпита Железан къде му е силата и как може да бъде убит. Гладника я моли:
— Кажи къде му е силата и как мога да го убия?
— Не зная — казва хубавицата, — на никого няма да каже.
Той я моли пак:
— Опитай се, научи.
Хубавицата се предала:
— Добре — казала, — ти иди се скрий, сама ще измисля какво да сторя.
Иде си по пладне Железан и хубавицата се хвърлила към него, прегръща го, гали го, дума му:
— Кажи ми, скъпи, толкова врагове имаме, страхувам се, животът ти е вечно в опасност, — кажи ми от какво се боиш, за да зная и аз и по-добре да те пазя.
Железан казал:
— Не бой се, мога да бъда убит само с моята брадва, и то с удар под мишницата, а иначе вечно ще живея, няма да умра.
Железан пак отишъл на небето да се моли.
А Гладника излязъл, хубавицата му дала две брадви, той се приготвил, чака. Върнал се Железан. Скопчили се, борят се. Дълго се борили, пот като река тече от тях.
Все пак Гладника победил, ударил Железан с брадвата под мишницата. Брадвата се счупила, Железан не паднал. Тогава Гладника грабнал втората брадва, ударил с все сили, убил Железан.
Влязъл Гладника в кулата, живее с хубавицата, живее — не тъгува, никъде не отива, не оставя хубавицата сама.
Царят на града научил, че Железан е убит и хубавицата се паднала на другиго. Събрал всичките си царедворци и воини и казва:
— На всяка цена ми доведете хубавицата.
— Не можем надви Гладника, който уби Железан — отговарят те. — Само с хитрост, а със сила няма да го победим.
Дошла при царя една бабичка и казва:
— Велики царю, нареди да ме завържат за една дъска и да ме хвърлят в морето, аз ще доведа хубавицата.
Царят се зарадвал. Завързали бабичката за една дъска, пуснали я в морето. Доплавала бабичката до кулата и завикала:
— Помогнете ми, помогнете ми, потъвам, съжалете ме!
Гладника погледнал от кулата, вижда — в морето потъва някаква бабичка, и казва на жена си:
— Ще ида, ще измъкна тази нещастна бабичка.
— Не бива — казва жена му, — откажи се, тя ще ни погуби.
— С какво може да ни навреди една клета бабичка — казва Гладника, — ще ида да я измъкна.
— Гледай само, като стане лошо, да не обвиняваш мен — вика му жена му.
Гладника не я послушал, измъкнал бабичката, завел я в кулата. Бабичката им слугува, угажда им, работи.
Веднъж тя сварила омайно биле, прибавила го във виното. Поднася обяд на мъжа и жената. Самата пие вино, на младите налива омайно биле. Заспали мъжът и жената като мъртви.
А тази бабичка била магьосница. Знаела, че на темето на Гладника растат три кози косъма и ако не ги отскубнеш, не можеш да го погубиш.
Примъкнала се до младия мъж, намерила космите, отскубнала ги, загънала ги в едно червено парцалче и ги хвърлила в морето.
Гладника умрял, бабичката го вързала за краката и го окачила надолу с главата в една празна каца. А спящата хубавица занесла в една лодка и я подкарала към царския дворец.
Закарала хубавицата, тя се свестила, гледа — няма го нейния Гладник, а самата тя е при чужди хора. Плаче, съсипва се и никого не поглежда; Стои сама на тъмно, не говори с никого и светлина не вижда.
Царят я увещава, отрупва я с подаръци, ала всичко напразно, с нищо не може да спечели сърцето й.
А в това време закапала кръв от меча, който Гладника оставил на братята си змейове.
— Личи си, беда е сполетяла нашия брат — казали змейовете и веднага се стегнали за път. Вървят край розите, които цъфтят по дирите на Гладника, и така стигнали до кулата. Влезли, гледат — брат им виси в кацата надолу с главата.
Откачили го, измъчват се от скръб, удрят се по главите, по гърдите. Ала кой може да помогне на скръбта със сълзи? Змейовете казали:
— Трябва да намерим трите косъма.
Първият рекъл:
— Аз ще търся на сушата.
Вторият рекъл:
— Аз ще търся на небето.
А третият:
— Аз ще се спусна на морското дъно.
Търсят космите по земята, всички зверове ги търсят — никъде ги няма. Търсят ги по небето, всички птици ги търсят — няма ги и по небето. А третият змей се спуснал на морското дъно. Отива при морския цар и му казва:
— Провери дали някой в царството ти не е глътнал три кози косъма?
Морският цар повикал всички риби. Плуват големи и малки риби, безчет.
— Някоя от вас не е ли глътнала три кози косъма? — пита царят.
— Не, и никоя не ги е виждала.
— Всички ли са тук? — пита отново царят.
— Всички са тук, велики царю — казват рибите, — само една стара риба остана на дъното, но тя от немощ вече не се и помръдва.
Царят доплувал при рибата, пита я:
— Не си ли виждала три косъма?
— Да, господарю, водата ги носеше в едно червено парцалче и аз ги глътнах, само че не ме убивай, а прати в стомаха ми малките рибки корюшки — ще ги изнесат.
Изпратили корюшките, те изнесли космите.
Змеят ги взел, благодарил и забързал към Гладника.
Събрали се тримата змейове, наместили космите на темето на Гладника. Те се прихванали. Гладника скочил на крака, търка си очите.
— Ох, ама че дълго съм спал — казва той.
— Дълго щеше да спиш, ако не бяхме дошли навреме — думат му змейовете. Четиримата братя тръгнали за хубавицата.
Сринали целия царски дворец, убили царя, взели хубавицата и я отвели. Гладника отпразнувал голяма сватба, оженил се за хубавицата и живели дълго и безгрижно.
Един човек имал деветима синове; най-малкият се наричал Булат. Отраснали те и помолили баща си да ги ожени.
— Само че — казали синовете — намери такъв човек, който има толкова дъщери, колкото братя сме ние, иначе няма да се оженим.
— Дано да имате щастие, деца мои, ала се страхувам, че няма да намеря такъв човек. Все пак ще потърся, ще ви помогна — отвърнал бащата и тръгнал на път.
Вървял, вървял, наближил до жилището на един змей.
— Хей, змейо! Колко дъщери имаш?
— Осем — казва змеят.
— Няма да станем роднини.
Поел нататък.
Вървял, вървял, стигнал при друг змей.
— Хей, змейо! Колко ти са дъщерите?
— Седем — обажда се змеят.
— Няма да се сродим с теб.
Поел нататък. Вървял, вървял и стигнал до един царски дворец. Научил, че царят има осем дъщери, все за омъжване, една от друга по-хубави. Замислил се бащата. Що да стори? Ако се сроди с царя — един син ще остане без жена, ако пък не, къде да търси девет сестри?
„Ех, да става каквото ще!“ — рекъл си той и изпратил сватовник при царя.
Царят се съгласил, пременил дъщерите си за сватба, дал им половин царство зестра и ги изпратил при ергените. Пътува бащата към къщи, води осемте царски дъщери. Преминават през един мост, поспрели за малко на него. Изведнъж изпод моста се подал Червения змей, хванал бащата и не дава да минат ни напред, ни назад.
— Кой си ти, какво искаш?
— Аз съм Червения змей, обещай, че ще ми изпратиш сина си Булат, иначе няма да те пусна.
Какво да се прави, изход няма — бащата обещал.
Пътува бащата по-нататък, устните му с нож не можеш да отвориш — толкова се натъжил, сякаш някой е изтребил всичките му деветима синове.
Видели синовете баща си, излезли да го посрещнат. Най-отпред тича Булат.
— Да си жив, татко! И сам благополучно се върна, и булки за всички доведе.
Бащата не отговаря. Булат се учудил, повторил поздрава:
— Татко, да си жив! И сам благополучно се върна, и булки на синовете си доведе.
Бащата не отговаря и този път.
Булат се натъжил, отива при майка си, моли я:
— Мамо, попитай татко защо не говори с мен?
Бащата въвел в къщи осемте годеници. Майката пита:
— Защо не говориш с Булат?
— Ех, по-добре всичките си синове да изгубя, но такова нещо да не доживея: Червения змей ме спря на моста, поиска главата на Булат — иначе нямаше да ни пусне, затова ми е толкова тежко, затова не говоря с него.
Булат стои зад вратата и чува всичко. Щом бащата разказал, Булат се втурнал при него и вика:
— Татко! Не скърби за това. Ей сега ще ида при змея, нищо няма да ми стори.
Приготвил се Булат, запътил се към змея. А той го чака с нетърпение. Щом го видял, зарадвал се, сякаш райската порта се отворила пред него.
— Булат; иди…
— Ах ти, такъв-онакъв, мръсен-немит — прекъснал го Булат, — нищо не зная, никъде няма да ида… Дай да си почина най-напред, тогава ще видим.
Починал си Булат и змеят пак казва:
— Хей, Булат, иди при царя на съседната страна, той има една дъщеря, от хубава по-хубава, доведи ми я за жена.
Булат излязъл от къщата на змея. Стои, не знае какво да прави. Гледа — иде една бабичка.
— Хей, бабке, стори едно добро дело, научи ме какво да правя.
— Много хора ходиха при този цар за дъщеря му, но никой не се върна жив. Ала ти не се страхувай, направи както те науча аз и всичко ще се нареди. На пътя си ще срещнеш трима души: един, който много яде, друг, който много пие, трети, който много носи. Вземи ги и тримата, ще ти потрябват при царя.
Сбогувал се Булат с бабичката, тръгнал напред. Върви през полето, гледа — един човек гълта цели буци пръст и все си приказва:
— Ох, гладен съм, ох, още съм гладен!
Булат помолил човека да тръгне с него. Тръгнали двамата.
Вървели, вървели, гледат — един човек подложил устата си под един водопад, пие и все си приказва:
— Ох, жаден съм, ох, още съм жаден!
Булат помолил и него да тръгне с тях. Поели тримата. Вървели, вървели, гледат — един човек товари на гръб всички камъни от полето и все си приказва:
— Малко е, малко е, още искам!
Булат повикал и него, тръгнал и той. Вървят четиримата. Стигнали при царя. Булат поискал царската дъщеря за жена. Царят казал:
— Изяжте до довечера девет коша хляб — ще дам дъщеря си.
Булат рекъл на първия си другар:
— На полето ти гълташе земя и си приказваше: „Гладен съм, още съм гладен“ — да те видя сега.
Донесли девет коша хляб. Пуснали момъка, до вечерта трошица хляб не останало. Булат доложил за това на царя и поискал дъщеря му за жена. Царят казал:
— Ще ви дам още една задача, изпълните ли я — вземайте дъщеря ми. Изпийте с другарите си пълна делва бира — ще дам дъщеря си.
Булат помолил този, който пиел от водопада. Той се навел над делвата, излокал всичко и капка не оставил.
Доложили на царя. Това не му харесало, не иска да даде дъщеря си на Булат, ама какво да прави?
Царят казал:
— Дай ми три дни срок, ще ти дам дъщеря си.
Булат не се съгласява:
— Ако ще я даваш, давай я, ако не — и така ще я вземем.
И рекъл на другаря си, който мъкнел камъни на гръб:
— Ето кога потрябва твоята помощ. Натоварвай на гръб царския дворец и да вървим.
Момъкът грабнал целия дворец, натоварил го на гърба си и го понесъл. Царят и дъщеря му седят в двореца.
Уплашил се царят, моли Булат:
— Поне мен оставете, а дъщеря ми вземайте.
Булат се съгласил. Царят дал на дъщеря си голям имот, благословил я и я пуснал.
Върви Булат, радва се. Тревожи го само това, че трябва да даде царската дъщеря на змея. Затова не отишъл при него, а при познатата бабичка. Разказал й — такава и такава ми е работата, научи ме какво да правя. Бабичката казала:
— Не въвеждай девойката в къщата на змея, а му речи: доведох хубавицата, излез, погледни я. Той ще излезе, а ти бързо пусни на главата му хромела, който виси на синджир над вратата. Успееш ли, работата ти е наред.
Булат така и постъпил. Рекъл на змея:
— Хей ти, кирливия! Доведох ти царската дъщеря, излез, погледни я!
Змеят се зарадвал, изскочил вън. Щом той излязъл, Булат откачил синджира, хромелът паднал право върху змея, смачкал го.
Булат разделил богатството на змея на четири части, трите части дал на другарите си, четвъртата — на бабичката, за себе си взел хубавицата и тръгнал към къщи. Всички се зарадвали на Булат и дълго се веселили.
Бащата и майката на три девойки умрели. Трудно живеели девойките при чичо си. Вършели тежка работа, а получавали само натяквания. Никога не се наяждали до насита. Слънцето ги топлело вместо дрехи, чакълестата земя им била за цървули, купчина слама — за постеля. Така живеели.
Колко време изкарали, не се знае, а след това най-голямата сестра избягала оттук. Постъпила слугиня при един хан само за прехраната. Животът й не бил по-добър, но все пак била сита.
Пасла телетата. Веднъж ги подкарала на паша и те се пръснали по мерата. Опитвала се да ги събере, но те не я слушали, а едно теленце избягало далеч и тя не могла да го върне. Тичала с плач насам-натам след него. Внезапно пред нея се появила една коза и я попитала:
— Защо плачеш? От твоя плач потреперват планините, от жалост към теб се събарят горите и скалите? Защо плачеш?
Тя й разказала всичко за себе си. Козата размърдала левия си рог и оттам се посипали най-хубави премени. Девойката се пременила с тях, благодарила на козата и се върнала с телетата в къщи.
Когато ханската дъщеря научила, започнала да плаче, а сетне също отишла при козата и казала:
— И аз искам премени.
Козата размърдала десния си рог и оттам право пред девойката паднала черна златоглава змия. Ханската дъщеря се прибрала в къщи със сълзи и се оплакала на баща си. Бащата отишъл при козата убил я и я донесъл в къщи. Семейството на хана яло месото й, а девойката сираче, уж че почиства, събирала костите, и ги трупала на едно място. Изяли козата, а девойката скрила всички кости под едно дърво на речния бряг.
На другия ден дошла тук и козата я посрещнала седем пъти по-здрава от по-рано. Размърдала рога и оттам се изсипали още по-прекрасни премени за девойката. Тя се върнала в къщи, пременена с тях.
Ханът научил за всичко и заповядал да хвърлят девойката в реката. Там я хванали водните духове и я прехвърлили на един човек, който имал власт на този свят. Той я завел при хана и започнал да разпитва:
— Защо си заповядал да хвърлят тази девойка в реката?
Ханът заизвъртал:
— Тя не беше без грях, затова заповядах да я удавят.
Тогава човекът вдигнал хана и го хвърлил в реката, където водните духове го изяли.
А девойката-сираче се върнала с козата при сестрите си. Когато козата мърдала левия си рог, те получавали премени; ако пък мърдала десния рог, пред тях се появявали всякакви вкусни ястия.
Те се отделили от чичо си и си живели здрави и щастливи.
Живеех със семейството си в една нисичка, вехтичка колиба. Една греда на колибата ми изгни и малко й трябваше да рухне. „Докато тази греда не се е съборила на главите ни — помислих си веднъж, — ще ида в гората и ще отсека нова.“
Взех брадвата, отидох при съседа и му поисках магарето. А съседът рече:
— Ех, Шелму, моето магаре си убоде крака, куца, не мога да ти го дам.
Какво друго можех да сторя, освен да нарамя брадвата и сам да се запътя към гората. Денят беше горещ и задушен, аз се уморих и поседнах да си отдъхна под едно дърво. Огледах се наоколо и видях един грамаден мравуняк, който гъмжеше от мравки. Всички работят усърдно, трупат храна за зимата. Гледам всичко това и виждам — дано и вашите очи видят такова нещо! — една мравка влачи към мравуняка умрял вол.
— Кълна се в баща си — думам си, — тази мравка струва колкото десет магарета! Размотах въжето и се опитах да го нахлуя на шията на мравката. А мравката — ама че мравка! — така ме ритна, че наведнъж три зъба ми изби. Да онемееш, ако те лъжа! Дори изкрещях от страх. Сетне се опомних и гледам: мравката ме отхвърлила на двеста крачки. Лежа в праха и не мога да се надигна. Но веднага си спомних, че гредата в колибата може да се събори върху децата. Станах, разтреперан от страх, и отново се приближих до проклетата мравка, за да я оглависам. Този път господ се смили над децата ми. Когато мравката вече натикваше вола в мравуняка, аз хвърлих въжето на шията й, възседнах я и препуснах към гората. А мравката, оказва се, можела не само да ходи, но и да лети. И когато размахах края на въжето, за да я шибна, тя разпери криле и ме издигна в небето. Да онемееш, ако те лъжа! Не усетих дори кога мравката ме занесе през девет планини в десета, чак в гъстата Самурска гора.
А сега слушай по-нататък. Като слязох от мравката, завързах я за един грамаден стар дъб, а сам спокойно навлязох навътре в гората, за да намеря дърво за греда. Открих подходящо дърво и започнах да го сека. Ударих един-два пъти с брадвата и изведнъж чувам някакъв шум. „Ех — викам си, — тази мравка е забъркала нещо!“
Затекох се към мястото, където завързах мравката, и гледам: тя изтръгнала дъба с корените, лети насам-натам и не може да се измъкне от гората — пречат й дърветата. Без много-много да му мисля, скочих на гърба на мравката и тя заедно с мен и дървото полетя в небесата.
Мравката ме понесе над морето, над планините, над горите и полята и на края кацна на площада сред един голям град. Оказа се, че това е град Тебриз. Всички жители, от мало до голямо, се юрнаха от къщите, за да ни погледат. Най-отпред стояха векилите и везирите на тукашния падишах, а вдясно от навалицата — кокалестият падишахски палач с червена чалма. В ръка държеше гола сабя. И ето палачът размаха сабята и се хвърли срещу нас — срещу мен и моята мравка. Да си призная, толкова се уплаших, че за някое време изгубих и ума и дума. „Ох — мисля си, — децата ми останаха сирачета!“
Ала стана това, което трябваше да стане: мравката се ядоса на палача и го глътна заедно със сабята и чалмата. Видяха това падишахските векили и везири и много се уплашиха. Помислиха, че съм някакъв дух или магьосник. Както си бяха уплашени, те се приближиха до мен, коленичиха и започнаха да целуват съдраните ми прашни калеври.
— Ох-ох, велики магьоснико, молим ти се, съжали ни, съжали хората ни и града ни! — замолиха се векилите и везирите.
Само им кимнах. Нищо не можех да кажа — бях онемял. Тогава те ме взеха на ръце и ме понесоха право към падишахския дворец. Падишахът се зарадва от моето появяване, ох, как се зарадва! От радост ме тури да седна на най-почетното място, до дясната му ръка. Слугите мигновено сложиха богата трапеза. Какво само нямаше там! И най-хубави гозби, и вино, и шербет. Падишахът взе да ми пъха в устата най-тлъстите парчета месо, да ме пои с най-вкусните вина.
Три дни и три нощи скришом от семейството си пирувах в двореца на тебризкия падишах. Когато се наядох и напих, запях песните на Мардахай-Овшолум. И те много се харесаха на всички.
На четвъртия ден падишахът ме покани при себе си. Повика също векилите и везирите. Влязох и гледам: отдясно на падишаха седи млада девойка. Прелестта й не може да се сравни с нищо, по хубост съперничи на луната и звездите.
— Почтени Шелму — казва ми падишахът и ниско се покланя, — за това, че ти съжали нашия град и нашите хора и не ни причини скръб, а, напротив, стана мой гост и седна на трапезата ми, давам ти дъщеря си за жена. Много сватовници дохождаха при мен, но на никого не я дадох. А на теб ще я дам, късметът е твой, вземай я.
Каза всичко това падишахът и чака какво ще отговоря. Аз пък мълком гледам хубавицата и си мисля: „Какво ще правя с падишахската дъщеря? Тя е разглезена с вкусни ястия и разкошни рокли. А в моята колиба мишките цяла нощ тичат по полиците и не могат да намерят коричка хляб. Повече мъка, отколкото радост ще имам с тази хубавица. Като цветче ще залинее от глад и тъга и след няколко дни ще умре. И освен това ще се разбира ли с жена ми Саро? Ще започнат една друга да си скубят косите и ще ме опозорят пред целия ни древен град. Пък и какво ще се промени, ако се оженя за дъщерята на падишаха? Както си бях сиромах, така и ще си остана, и ако ми потрябва магаре, пак трябва да се моля на съседа. Да се осланям на мравката е опасно: някой ден ще ме утрепе и ще остави децата ми сирачета.“
И тогава казах на падишаха:
— Бъди жив и здрав, добри ми падишах, но нека дъщеря ти си остане при теб. А на мен по-добре ми подари едно хубаво магаре. Магарето ми трябва повече от дъщеря ти.
Падишахът и приближените му се учудиха, като чуха думите ми, и дълго не можеха да повярват на ушите си. Но сетне много се зарадваха:
— Изберете най-доброто магаре, метнете му най-скъпия чул и го дайте на Шелму! — заповяда падишахът.
Слугите доведоха най-хубавото магаре, метнаха му скъп чул и ми го дадоха. Възседнах животното и всички жители на Тебриз с радост и веселие, с музика и танци ме изпратиха чак до градските порти. Да онемееш, ако те лъжа!
И ето ме, възседнал магарето, стигнах жив и здрав до родния праг. А що се отнася до федата, сега всичко ще бъде по-лесно: нали си имам магаре. Ако искам, ще го водя, ако искам, ще го яздя, ако искам, греда ще си донеса!
Срещнали се веднъж Умът и Щастието и подели спор. Щастието казало:
— Аз съм по-силно и по-нужно от теб!
— Не, аз! — казал Умът.
Не се знае дали са спорили дълго, знае се само, че спорът им нямало да има край, ако Умът не рекъл:
— Хайде да изпитаме силата си на някого!
Щастието се съгласило и казало:
— При падишаха служи един келчо. Всички го измъчват, по сто пъти на ден го чукат по голото теме. А пък аз ще го ощастливя, горкия.
Спрели се на това Умът и Щастието и се разделили. И ето че Щастието тихомълком се заселило в келчото. Изминал един ден и келчо бил чукнат само десет пъти по темето, на втория ден — само три пъти, на третия — нито веднъж. На четвъртия ден падишахът излязъл на разходка и го срещнал. Видял падишахът, че плешивото му теме е покрито със синини и драскотини, съжалил слугата си, повикал го и казал:
— О, драги келчо, зная, че на ден по сто и повече пъти те чукат по плешивината. Така ти можеш и да умреш! От днес от водовоз те прехвърлям за гледач на добитък. Ще чистиш краварника.
Така келчо започнал работа в краварника. Много ли се трудил там, малко ли, но ето че един ден падишахът минавал наблизо и решил да надзърне вътре. Влязъл и гледа: келчо подрива тора. Повикал го падишахът и му казал:
— Виждам, ти се уморяваш на тази работа. От днес ще те взема при себе си в двореца.
И келчото започнал да служи като вардач в двореца. По цял ден посрещал и изпращал гостите: на един ще помогне да се съблече, на друг ще предложи да поседне, на трети ще каже как да стигне до падишаха.
Много ли, малко ли се трудил келчото на тази работа, кой знае. Знае се само, че падишахът решил да го изпрати при равина да се учи на четмо и писмо.
Дълго ли се учил келчото, или не, не ни е известно, разказват само, че изкарал при равина четиридесет дни. Всяка събота по обичая служил как да е в синагогата. А когато завършил учението, падишахът го назначил за управител на един град в падишахството си.
Келчото управлявал някое време града, а след това падишахът го преместил в една крепост да служи като равин в синагогата. Как се справял с тази служба там — не знаем, знаем само, че падишахът го взел при себе си за съветник.
Минавали дни след дни, седмици след седмици, много вода изтекла в близката река от времето, когато келчото станал съветник на падишаха. Сега той пътувал с каруца, украсена с килими, всички хора знаели, че падишахът му има пълно доверие. Изобщо няма за какво да ви баламосвам, ще кажа само, че келчото бил най-любимият и доверен приближен на падишаха. И много падишахски везири завиждали на келчото и били готови да му напакостят.
Веднъж падишахът заповядал на келчото и на другите си приближени да дойдат при него по много важна работа. Когато келчото влязъл в двореца, чул как един везир казва на друг:
— Виж колко щастлив е този, когото всички чукахме по плешивото теме! Сега не можеш да го познаеш, той е най-близкият, човек на падишаха.
Другият везир отвръща:
— Да, прав си, върви му на глупака!
А първият везир казва:
— Хайде да го измамим. Ще му кажем, ако е мъж, да прасне падишаха по тила. Нали е глупак, ще ни послуша и ще го удари. Падишахът ще се разлюти и ще го изпъди.
Тогава келчото казал на везирите:
— Господ здраве да ви дава, драги везири! Щом толкова много ви се иска да прасна падишаха по тила, ще го сторя.
Везирите се зарадвали.
Скоро дошъл и падишахът. Докато отговарял на поздравите на приближените си, келчото го ударил по тила. От главата на падишаха паднала короната, а от нея изпълзяла една голяма змия и се навряла в дупката в ъгъла на залата.
В началото падишахът се уплашил, но после дошъл на себе си и казал:
— О, скъпи мой плешив приятелю, ти ме спаси от смърт и затова ти давам дъщеря си за жена!
Везирите само се спогледали и си помислили:
— Ама че работа! Ние се старахме да направим така, че падишахът да изпъди келчото, а той го взема за зет.
Изминали няколко дни и падишахът пак поканил приближените си. А везирите и този път решили да измамят келчото. Дошли по-рано в двореца и седнали да го чакат. Едва прекрачил той прага и чул, че единият везир казва на другия:
— Хайде да подучим келчото да ритне падишаха, когато седне на трона. Падишахът ще падне от трона, ще се разгневи и ще изпъди келчото.
Другият везир казва:
— Да, хубаво си го намислил!
Тогава келчото рекъл на везирите:
— Господ здраве да ви дава, драги везири! Щом толкова много ви се иска да съборя падишаха от трона, ще го сторя.
Везирите се зарадвали.
Скоро дошъл падишахът и поканил приближените си да влязат в стаята му. Тъкмо падишахът седнал на трона и келчото се приближил и го съборил на пода. В същото време — така е, когато човек има щастие! — от стената паднал един гол кинжал и се забил точно в мястото, къде го току-що седял падишахът. Видял това падишахът и възкликнал:
— О, спасителю мой, ти пак ме отърва от смърт!
И падишахът заповядал да отпразнуват сватбата на дъщеря му с келчото.
На сватбата падишахът поканил всичките си приближени и роднини. Много гости се събрали в двореца, много вкусни ястия били приготвени за тях. Гостите пили, яли, играли. Всичко вървяло толкова хубаво, че по-добре не можело и да бъде. Но изведнъж — накажи, боже, глупака! — младоженецът заразказвал как го чукали по голото теме, как ринал тора в краварника. Дружките на младоженката чули разговора и й съобщили. Падишахската дъщеря изпищяла:
— Не ща да бъде жена на плешив глупак!
Как само не увещавал дъщеря си падишахът, какво само не й говорил, но тя не искала и да слуша.
Гледа Щастието, че работата на келчото отива на зле, че няма да стане зет на падишаха. Мислило, мислило Щастието как да му помогне, но нищо не измислило и решило да се обърне за помощ към Ума.
— Драги Ум, прости ми, ти беше прав: не е достатъчно щастието, когато няма ум. Колко се старах да помогна на този глупак, колко пъти го спасявах, но дойде време, когато не е по силите ми да направя нищо за него. Много те моля. Ум, заради мен му помогни, иначе всичкото ми старание отива на халос.
Умът съжалил приятеля си и решил да направи от плешивия глупак умен човек. Настанил се Умът в келчото, накарал го да приказва умно и ето че всички сватбари се събрали около него и с любопитство заслушали забавните му и мъдри истории. Видял това падишахът и повел келчото при дъщеря си: нека сама се увери, че годеникът й съвсем не е глупак.
Влязъл келчото в стаята при годеницата си и казва:
— О, моя хубавице, ти и аз сме една ябълка, в която има семки. А семките — това са нашите деца!
Падишахската дъщеря чула умната приказка на годеника си и се усмихнала от радост. Падишахът също се зарадвал и извикал:
— Свирете, зурнаджии! Веселете се, гости! Днес е сватбата на моята дъщеря-хубавица и умния келчо!
И гостите се веселили, пили, яли.
Бях там и аз, пих, ядох, веселих се, играх. Не вярвате ли? Но ако не съм бил на сватбата, откъде ще зная цялата тази история?
Живеел едно време един сиромах. Живеел бедно в края на селото. Тъй като бил много беден, селяните му предложили:
— Възлагаме ти да пасеш нашите гъски и телета, а срещу това ще ти даваме зърно, брашно и още нещо за ядене. Така ще можеш да се прехранваш.
Сиромахът се съгласил. Започнал да пасе гъските и телетата на селото. Срещу това му давали по една чаша зърно, брашно и той преживявал.
Минало известно време и ето че на стари години му се родило момче. Нарекли го Палечко.
Една вечер сиромахът докарал гъските в селото, прибрал се в къщи и уморено се тръшнал на стола.
Жена му го попитала:
— Какво става с теб, че толкова уморен седна на стола?
— Уморих се днес, защото телетата се разбягаха кое където види.
Като чуло думите на баща си, момчето в люлката внезапно се изпънало, продънило я и казало:
— Татко, ако дойда утре и аз с теб, ще ги пасем заедно.
Бащата и майката били смаяни:
— Какво е това? Дявол или човек? Едва вчера се роди, а днес вече продъни люлката си и дори заприказва!
— Защо се уплашихте толкова? — рекло им момчето. — Аз съм още малък! Разкажи ми как трябва да се пасат гъските и телетата, татко?
Баща му казал:
— Трябва да ги държиш заедно, за да не се загуби някое. Не бива да им позволяваш да се пръскат.
Сутринта бащата и синът му Палечко изкарали гъските и телетата извън селото. Там Палечко се втурнал в кръг около тях и не им давал да се тирват; макар и малко да се отдалечало някое животно, той така го удрял, че падало мъртво на земята. Така пасли стадото цял ден. Гъските и телетата все бягали насам-натам и Палечко ги изтрепал. В селото докарали съвсем малко. Селяните излезли да посрещнат стоката си и попитали стареца:
— Къде се дянаха нашите гъски и телета?
— Ей този пишман юнак беше с мен и ги изтрепа — казал бащата.
— Вече няма да ти даваме да пасеш гъските и телетата ни — казали селяните на стареца. — Синът ти ще ги изтрепе, ти трябва да го махнеш.
Но сърцето не позволявало на стареца да погуби сина си. Изкарал много дни в глад и немотия. На края решил все пак да затрие сина си. Поискал от съседите каруца и кон.
— Защо ти са конят и каруцата? — попитал го Палечко.
— Ще идем с теб на пътешествие — отговорил бащата.
Впрегнал коня в каруцата и поели с Палечко на пътешествие. Дълго пътували през степта и замръкнали на открито.
— Тук ще починем — казали те.
Спрели, огледали се и видели, че в далечината блещука огън. Палечко рекъл на баща си:
— Веднага ще донеса една главня оттам и ще си накладем огън.
— Тичай, жив и здрав да си!
Палечко се затичал към огъня. А нощем блещукането на огъня винаги ти се струва близко. Най-сетне той дотичал до това място и видял, че светлината иде от една могила. Нахълтал в могилата, а това било домът на седем братя великани. Седмината седели на една пейка.
— Добър вечер! — високо поздравил Палечко.
— Бъди здрав, бъди здрав, планинско птиче! — отвърнали му великаните. Настанили го да седне при тях. Пред тях над огнището висял котел с четири дръжки, в който се варял цял елен.
— Разръчкайте огъня под котела — казал най-възрастният великан.
При тези думи великаните трябвало да хвърлят в котела Палечко, те искали да го изядат. Ала Палечко сам скочил и подврял под котела цяла камара цепеници. Най-възрастният брат пак казал:
— Разбъркайте месото в котела!
Палечко скочил, издигнал свареното месо отгоре, а суровото пуснал на дъното. Направил всичко, както трябва, и седнал на мястото си. А котелът продължил да ври и кипи.
— Снемете котела! — сърдито се обърнал към братята си най-възрастният великан. Седмината великани скочили да снемат котела, но Палечко ги хванал за ръцете, не им дал дори да мръднат, станал и сам снел котела, който седмината нямало да могат да снемат. Започнал да вади парчета месо и да ги хвърля в коритото. Избрал мръвки и си говорел:
— Това — за татко.
Събрал една торбичка мръвки, дръпнал една главня от огнището и си плюл на петите, а великаните останали като вцепенени.
— Какво беше това чудо? — рекли си те. — На ръст не повече от юмрук, пък не ни даде на нас, великаните, да станем!
Те имали една-единствена сестра, която носела златните си къдрици в кошница.
— Засрамете се! — казала тя. — Великани сте, седмина сте, а не можахте да го задържите да ви стане брат!
А Палечко се върнал на мястото, където останал баща му, и повикал:
— Татко, татко!
Но тук нямало никого.
Бащата се върнал в селото и казал на хората:
— Погубих момчето си!
И се заел отново със същата работа, с която се прехранвал: започнал да пасе гъските и телетата на съселяните си.
След като не намерил баща си, Палечко се върнал обратно в дома на великаните. Те му се зарадвали и той заживял с тях. Денем великаните ходели на лов, вечер се връщали с дивеч. Така преживявали.
Веднъж Палечко погледнал през вратата и видял в степта нещо като връх на калпак.
— Какво е това, дето се вижда там? — попитал той великаните. Великаните отговорили:
— До нашия дом имаше един сребърен коневръз. Някой ни го отмъкна и го заби там. Отдавна се мъчим да го издърпаме, но все не можем.
Палечко завел великаните при коневръза. Накарал ги един по един да опитат силата си и да го извадят от земята, но те не успели. Тогава рекъл:
— Е хайде, опънете заедно!
Но и седмината не могли да го измъкнат.
Палечко сам се приближил до коневръза и го потеглил, но той не се помръднал. Потеглил го втори път — едва-едва се разклатил. Ядосал се, пипнал здраво и за миг го измъкнал. На мястото на коневръза останала дупка. Пъхнал ръката си в нея и извадил един златен пръстен. Натоварил коневръза на гърбовете на седмината великани, те го пренесли в къщи и го поставили на старото му място.
Великаните много обикнали Палечко и се грижели за него.
Веднъж той им съобщил:
— Напускам ви!
— Къде отиваш? Къде ще намериш по-добър живот? Какво не ти достига? — започнали да го разубеждават великаните.
— Татко ми каза да тръгна на пътешествие и аз отивам.
Не им се искало на великаните да ги напусне, но нищо не можели да сторят. Сестрата се скарала на братята си:
— Засрамете се, братя мои, щом не можахте да го задържите!
А Палечко вървял и вървял по пътя си и стигнал до едни гробища. Пътникът винаги се сгорещява, Палечко седнал в сянката на един паметник и се замислил:
— Този покойник, личи си, отскоро е тук.
В същия миг долетял един гълъб. Палечко седял в сянката на паметника и видял как гълъбът се превърнал на хубавица, подобна на самата месечина. Тя извадила някакви пръчици, сложила ги на каменната плоча, разринала пръстта от гроба, вдигнала оттам един мъртъв млад човек, прекарала по него пръчиците и той оживял.
А Палечко все стоял в сянката и наблюдавал.
Слънцето се наклонило към залез. Девойката пак прекарала пръчиците по младия човек и той пак станал мъртвец. Заровила го отново, подравнила гроба, както по-рано, превърнала се на гълъбица, подхвръкнала и отлетяла.
Палечко се втрещил: „Ако разкажа за това чудо, кой ще ми повярва?… Ще се скрия и ще остана тук през нощта — решил той. — Гълъбицата може да долети тук и утре.“
Отишъл до мястото, където девойката сложила пръчиците, и си изкопал скривалище, — а много ли е нужно за такъв Палечко!
Изгряло слънцето, гълъбицата пак долетяла и се превърнала на девойка. Сложила пръчиците си на каменната плоча. Палечко ги грабнал и бързо се скрил.
Девойката се уплашила, отново се превърнала на гълъбица, подхвръкнала и отлетяла. А покойника оставила незаровен. Палечко прекарал пръчиците по него и той оживял. Прекарал втори път пръчиците, младият човек пак станал мъртвец и Палечко го заровил.
Напуснал гробищата и тръгнал напред. Стигнал до едно голямо село. Хора много, а всички мълчали, не разговаряли един с друг. На края на селото живеела една баячка и господ завел Палечко право при нея. Останал тук на гости и попитал баячката:
— Какво е това чудо: селото голямо, хора много, пък дори петли не се чуват да пеят?
Баячката отговорила:
— Умря синът на княза и князът го жалее. Никой не смее да произнесе излишен звук.
— Ами ако върна сина му към живот, с какво може да ме възнагради князът?
— Ще бъде много хубаво! — казала бабичката.
— Щом е тъй, иди да го попиташ.
Баячката се явила в дома на княза, застанала пред съветника и му рекла:
— Имам един гост и той казва: „С какво може да ме възнагради князът, ако върна сина му към живот?“
Съветникът доложил на княза. И князът заповядал на приближените си:
— Идете й счупете ребрата! Моята скръб тече с кървави сълзи от очите ми, а тя какви ги дрънка!
Отишли при баячката и така я набили, че едвам се измъкнала. Пребита и осакатена, тя се върнала в къщи при госта си и му казала:
— Заради теб ме пребиха! Господ да не ти прости!
— Хайде да идем двама! — казал Палечко.
Явили се в дома на княза и помолили приближените да му доложат, че е дошъл човекът, който може да върне сина му към живот. Князът излязъл при Палечко и закрещял:
— Какви шеги си намислил да си правиш?!
— Крещенето не помага — отвърнал той. — По-добре кажи с какво ще ме възнаградиш, ако съживя сина ти?
Князът рекъл:
— Да вървим на гробищата, съживи го!
Вестта, че Палечко смята да възкреси сина на княза, бързо се разнесла наоколо. Хората нахлули на тълпи в гробищата. Извадили покойника от гроба, сложили го на земята. Палечко се приближил до него, прекарал пръчиците и синът на княза оживял. С песни се върнали обратно в княжеския дом. Князът отстъпил княжеството си на Палечко, но той не приел:
— Продължавам пътешествието си.
— Ти си княз тук, къде ще вървиш? — рекъл князът.
Ала Палечко отказал да остане и поел на път. Вървял и вървял и стигнал в още едно село. Господ пак го завел в къщата на една баячка. Близо до покрайнините на селото течала река, пълноводна като море; на другия бряг пасели като добитък съвършено голи хора.
— Какви са тези хора? — попитал той баячката.
Баячката отговорила:
— Князът ги прехвърли на оня бряг за пролетния празник, но когато ги връщаше обратно, всеки път нещо преобръщаше лодката и хората загиваха. Тези, които виждаш сега, се уплашиха да се прехвърлят с лодка и останаха там. Износиха си дрехите и обувките, сега нямат нито храна, нито облекло, и голи пасат трева.
— Ами ако аз ги прехвърля на отсамния бряг, с какво ще ме възнагради князът?
Баячката го завела при княза и Палечко му казал:
— С какво ще ме възнаградиш, ако прехвърля хората ти на отсамния бряг?
— Ако ги прехвърлиш — казал князът, — ще ти отстъпя княжеството си.
Палечко поискал да му направят такава лодка, в която да се съберат всички останали на другия бряг хора. Приготвили такава лодка, той седнал в нея и я подкарал към другия бряг. Настанил всички хора в нея и я подкарал назад. Сред реката някой хванал лодката, но не от тази страна, където седял Палечко, а от другата, и искал да я преобърне. Но Палечко скочил към другата страна и лодката се оправила. След това бързо бръкнал във водата и измъкнал една обувка.
Така благополучно прехвърлил хората и станал най-скъпият човек на княза.
Ала Палечко и на него казал, че трябва да върви по-нататък, на далечно пътешествие.
— Къде потегляш? — рекъл му князът. — Нали ще бъдеш княз на тези хора. Какво не ти стига, какво още искаш?
Но Палечко се запътил напред.
Попаднал в една пустинна степ. Огледал се и видял, че сред степта стърчи кула, висока до небето. Стигнал до кулата, обиколил я, но вход нямало; учудил се и си рекъл:
— Да завия обратно, но кой ще ми повярва, ако разкажа, че има кула с такава необикновена височина и че не съм успял да вляза в нея?
Мислил, мислил и измислил: „Ще намажа ръцете си със смола и пясък и ще се опитам да се покатеря на кулата“.
Така и сторил. Изкачил се на върха на кулата, погледнал навътре и видял една вита стълба. Слязъл по стълбата в кулата и отпреде му се изпречила една врата. „Да отворя вратата — помислил Палечко, — ама току-виж се натъкна на някоя беда. Нали някой все трябва да живее тук. Но ако не я отворя, кой ще ми повярва, когато разказвам?“
Най-после се решил да отвори вратата. Отворил я и попаднал в голяма зала; подът й бил от зелено стъкло, стените — от седеф, таванът блестял като зорницата. В нея имало три кревата, три маси пред креватите, и трите маси пълни с ядене и пиене, до всеки креват — мивка и сапун.
„Да похапна от тези ястия — помислил си пак Палечко, — ама да не ми се случи нещо?“ На края решил да опита ястията. Хапнал от всяко блюдо на всяка маса и си казал:
— Трябва да науча какви хора живеят в тази зала!
Отишъл до най-отдалечения креват и се скрил зад него — много ли му трябва на Палечко, за да се скрие така, че да не се вижда?
Ослушал се: през вратата влязла девойка с такава хубост, че залата станала още по-красива. Умила се, похапнала, след това легнала на кревата си.
Подир малко дошла втора девойка и от хубостта й залата станала още по-красива. И тя се умила, похапнала, а след това легнала на кревата си.
Палечко продължил да наблюдава. Явила се трета девойка — те били три сестри — и ето че прекрасната зала и първите две хубави девойки станали още по-красиви от хубостта на най-малката сестра.
И тя се умила, похапнала и обидено казала на сестрите си:
— Вие се връщате по-рано от мен, нима са ви малко вашите ястия? Защо посягате и на моята храна?
Тогава средната сестра казала:
— И до моето ядене някой се е докосвал.
— И до моето — казала най-голямата сестра.
Но кой е виновен, не знаели, нали в кулата нямало вход за външни хора. След известно време най-голямата сестра казала:
— Има ли някъде по-нещастни сестри от нас? По цял ден не се виждаме една друга, а когато вечер се приберем в къщи, мълчим, не разговаряме.
— Ти си ни кака — отвърнали по-малките сестри, — разговаряй с нас и ние ще разговаряме с теб.
— Къде ходите по цели дни? — попитала тя.
— Кажи първо ти къде ходиш, тогава ще ти кажем и ние.
Най-голямата сестра им разказала къде ходи:
— До дома на седмината великани имаше един сребърен коневръз — рекла тя, — аз го измъкнах и го забих в степта. Великаните идваха да го издърпат и вземат обратно, ала аз го държах отдолу. Някой път се мъчеха по цели дни, изнемогваха, а пък аз си умирах от смях; нито веднъж не им дадох да го издърпат. Веднъж дойдоха седмината и се опитаха да издърпат коневръза, но аз го удържах. А на края някакъв дребосък го дръпна и го изтегли. Уплаших се от гласа му, дори златният ми пръстен изчезна някъде. Успях само да видя, че е мъничък, но така и не научих кой е. Поне още веднъж да го видя!
Втората сестра казала:
— Синът на един княз умря и го погребаха. Аз долитах там, откопавах го, съживявах го и по цял ден прекарвах с него в игри и удоволствия. Вечер го умъртвявах и пак го погребвах. Така се забавлявах с него. Но веднъж сложих пръчиците си на каменната плоча и някой се хвърли върху тях и ги отнесе. Уплаших се и отлетях, без да разбера кой е, забелязах само, че е някакъв дребосък.
Обърнали се към най-малката си сестра:
— Е, сега ти разкажи!
Най-малката сестра започнала:
— На пролетния празник един княз откара хората си отвъд голямата река. Когато се връщаха обратно, преобръщах лодките им: гмурках се под всяка лодка и те загиваха посред реката. Умирах си от смях, когато се опитваха да плуват. Половината хора останаха на отвъдната страна, понеже се бояха да се качат на лодка. Изпокъсаха дрехите си, нагладуваха се и започнаха голи да пасат трева в полето като добитък. Но веднъж, когато исках да преобърна лодката, някой подскочи към страната, където бях, и коленете ми се огънаха. Искаше да ме хване и обувката ми остана в ръката му. Беше някакъв дребосък. Ох, да го видя още веднъж!
В този миг Палечко, скрит зад дюшеците, хвърлил пръстена и той се потърколил по пода на залата.
— Ето ми пръстена! — спуснала се към него едната девойка.
Трите заразглеждали пръстена, Палечко хвърлил и пръчиците.
— Ах, ето ми пръчиците! — скочила втората сестра към тях.
Докато сестрите разглеждали пръчиците, Палечко хвърлил обувката.
— Ах, ето ми обувката! — възкликнала най-малката сестра.
Трите се учудили:
— Откъде е попаднало тук всичко това, когато до нашата кула няма достъп? Ангеле божи, дух-покровителю, който си се явил при нас — започнали да се молят сестрите, — покажи се, бог ни е отредил за теб!
Тогава Палечко излязъл от постелята. Едва вдигнал глава и трите сестри, щом го видели, в един глас казали:
— Той е мой!
Всяка от тях го наричала свой.
В края на краищата сестрите се умирили. Палечко заживял при тях. Преживял тук дълго и да е дълго щастието ти! — трите сестри го обичали. Но веднъж той им казал:
— Заминавам!
— Къде заминаваш? — рекли му сестрите. — Къде ще намериш по-добър живот? Какво не ти достига?
— Не — казал той. — Аз напуснах стария си баща и старата си майка и трябва да ги навестя.
Понеже държал на своето, сестрите му казали:
— В такъв случай и ние тръгваме с теб!
— Вие няма да издържите на пътя! — казал той. — Аз вървях пеш и много дни се влачих дотук.
— Ние и на теб няма да дадем да вървиш пеш — отговорили те.
— Че каква сила притежавате? — учудил се Палечко.
Тогава най-голямата сестра грабнала един плъстен камшик, ударил а по стените на залата и тя се превърнала на каруца-самоходка. Потеглили на път.
Пътят им минавал край дома на княза, на когото Палечко помогнал да прехвърли хората си през реката. Как може князът да не го дарува с богати подаръци!
Минали и край другия княз, на когото възкресил сина. Той го дарувал още по-богато.
Минали и край великаните. Те искали да го задържат при себе си, но той казал:
— Не мога, напуснах старите си родители.
Великаните сложили при него сестра си. Той се сбогувал с тях. Потеглил напред с четирите девойки… Пристигнал при баща си, а той, както по-рано, пасял гъските и телетата по мерата. Видял бащата Палечко в каруца-самоходка и заплакал. Палечко спрял самоходката и го попитал:
— Защо плачеш, старче?
— Как да не плача? — рекъл старецът. — И аз имах син, който приличаше на теб. Беше голям пакостник и аз го погубих, защото така искаха моите съселяни.
— И досега все пасеш гъските и телетата? — попитал Палечко.
— Паса ги — отвърнал той.
— Старче, седни до мен — казал Палечко.
Старецът без желание седнал до него в каруцата. Палечко заповядал на девойките:
— Превърнете този старец на млад човек!
Девойките го подмладили, изхвърлили парцаливите му дрехи и ги заменили с нови.
Стигнали до покрайнините на селото, спрели каруцата си. Най-голямата сестра извадила плъстения камшик, ударила каруцата самоходка и тя се превърнала на още по-хубава сграда, отколкото по-раншната кула.
Палечко се разкрил пред баща си и го попитал:
— А къде е майка ми?
— От тъга по теб тя съвсем грохна.
Палечко взел най-голямата сестра и отишъл при бабичката. Девойката я ударила с плъстения камшик и бабичката се превърнала на млада жена.
Палечко завел родителите си в новия си дом. Сетне повикал глашатая и го накарал да съобщи на селото:
— Нека всеки стопанин вече сам да се грижи за гъските и телетата си!
Всички и до днес живеят в хубавия си дом.
Така, както нищо не сме видели от това, което разказахме, нека така да ни отминат всички напасти, всички болести! Нека и ние да бъдем така щастливи!
Живял някога един селянин, който имал само жена и син. Веднъж нарамил лопатата и тръгнал да работи на нивата си. Стигнал, а на нивата се скопчили две змии. Едната толкова хубава, че очите си да не откъснеш от нея, а другата толкова страшна и черна, че ти прилошава, като я гледаш. Вижда селянинът, че страшната змия, аха — и ще разкъса красивата, ударил я с лопатата по главата и я прострял на място. Бялата змия припълзяла до селянина и му дума:
— Ти спаси дъщерята на змийския цар. Да идем при баща ми. Ако те попита какво искаш за награда, кажи: „Нищо не ми трябва, дай ми само един фес, една свирка и една кесия.“
Селянинът тръгнал подир змията, вървял, вървял, стигнал до една голяма змийска дупка. Змията казва на селянина:
— Почакай, ей сега ще се върна — и се скрила.
Чака селянинът час, два часа, три часа и изведнъж гледа — от планината изпълзява огромна красива змия.
Изпълзяла, поклонила се на селянина и казва:
— Благодаря ти, братко, ти спаси дъщеря ми от черната змия, искай за награда каквото щеш.
Селянинът отвръща:
— Нищо не ми трябва, дай ми само един фес, една свирка и една кесия.
Змията пак се навряла в дупката и изнесла на селянина това, което поискал. Селянинът отново отишъл да си полива нивата, а на мръкване се запътил към къщи.
Имал един стар сандък и в него скътал феса, кесията и свирката: „Нека стоят тук, все някога ще потрябват“.
Минало време. Селянинът се разболял, легнал и скоро умрял.
Останали вдовицата и сирачето. Когато синът отраснал и станал разумен момък, казал на майка си:
— Слушай, мамо, докога ще се мъчим така? Ще ида на гурбет, ще спечеля някоя пара.
Майка му дума:
— Както знаеш, синко, щом си намислил, иди.
Гласи се той за път и говори на майка си:
— Мамо, няма ли да се намери из къщи някаква шапка за главата ми? Може да се случи и водичка да си гребна с нея от извора, да пийна.
— Когато ти беше още малък, баща ти веднъж донесе някакъв фес, ама кой знае къде се търкаля сега, ще го потърся.
Майката потърсила, поровила, надникнала в стария сандък, намерила феса, зарадвала се и го дала на сина си.
Сбогувал се синът с майка си, излязъл от къщи, нахлупил феса на глава и поел.
Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, видял един извор и решил да си почине.
Седнал, постлал кърпа и започнал да яде. Изведнъж забелязал, че наблизо се разположили разбойници-крадци и също ядат, а до тях се издига куп награбено имане. Те също видели момъка и го повикали.
— Хей, момко, я събери съчки и хвърли на огъня.
Синът на селянина наложил феса, събрал сухи съчки, една част хвърлил в огъня, а останалите сложил до него.
В този миг го засърбяла главата, той отложил феса и се почесал, а крадците му крещят:
— Хей, момко, на теб думаме, събери съчки, какво се туткаш?
Синът на селянина веднага разбрал: „Този фес не е обикновен, щом не са ме видели“, и вика:
— На, вижте колко съчки донесох.
— Кога успя? Е, добре, сега се махай.
Момъкът се дръпнал настрана, наложил феса, станал невидим и се приближил до разбойниците-крадци. Те наредили краденото богатство и парите и започнали да ги делят помежду си. Нашият момък не се уплашил — взема шепа след шепа пари. Крадците виждат, че парите намаляват, заспорили, развикали се. Стигнало до юмруци.
Синът на селянина напълнил торбата си с пари и отново тръгнал. Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, и стигнал в страната, където отивал на печалба. Тук наел малък дюкян и захванал търговия: всичко продава на половин цена и примамва купувачите. Продаде стоката, наложи вълшебния фес и тръгне из дюкяните на богатите търговци, взема чужда стока, мъкне я в дюкяна си и я продава на безценица.
Нагорно им дошло на търговците в тази страна, те се събрали и отишли да се оплачат на царя.
— Съжали ни, осиромашахме, жените си не можем да издържаме, и всичко заради този пришълец. Посред бял ден нашата стока сякаш я отнасят дяволите, купувачите не идват при нас, защото пришълецът продава на безценица. За бога, помогни ни, съжали ни, иначе всички ще напуснем страната.
Тогава царската дъщеря казва на търговците:
— Не се ядосвайте, аз ще отгатна тайната на този момък.
Царската дъщеря заповядала да й донесат от най-хубавото вино, да сварят едно шиле, да наготвят още много различни гозби и се запътила към дюкяна на младия селянин. Влиза в дюкянчето и подема реч:
— Здравей, братко! Толкова време търгуваш в нашия град и нито веднъж не дойде при мен. А пък аз чакам ли, чакам, очите си изгледах.
Като чул тези думи, синът на селянина толкова се зарадвал, че загубил и ума, и дума. Веднага уредил гощавка, хапнали-пийнали. Царската дъщеря напоила момъка с вино и го заразпитвала:
— Виждаш ли колко те обичам, сама дойдох при теб, а ти не искаш да ми кажеш как си забогатял, като продаваш стоката си на безценица?
Момъкът бил пиян и взел, та разкрил на царската дъщеря, че му помага вълшебният фес. Казал и заспал.
На нея това й трябвало, грабнала феса — и в двореца.
Всички търговци от тази страна занесли на царската дъщеря подаръци, дето ги спасила от разоряване.
Да ги оставим тук и да разкажем за сина на селянина. Събудил се момъкът, хвърлил се да търси феса — никъде го няма. Натъжил се, но що да стори. Събрал стоката си, натоварил я на гръб и поел към родината си. Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, вървял ден, вървял два дни, накъсо казано, една седмица, и на края стигнал в своята страна. Радвал се, че се върнал в къщи. А пък колко щастлива била горката майка, когато видяла сина си! Синът поживял при майка си, докато се охарчил. Останали му съвсем малко пари. Част от тях дал на майка си за дребни разноски, а една жълтица сложил в бащината си кесия, пъхнал кесията в джоба и тръгнал към страната, където царската дъщеря толкова коварно го изиграла. Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, и стигнал в едно село. „Ще ида — вика си — да разменя жълтицата, ще си купя нещо.“ Извадил кесията от джоба си, развързал я — и какво да види: вместо една жълтица, в кесията имало две. Разбрал: „Изглежда, че и кесията е вълшебна“. Не пипнал парите, сложил ги обратно в джоба си и продължил. Стигнал в страната, където имал дюкян. Отишъл на същото място, наел нов дюкян и започнал да търгува. Изминали няколко дни и ето че търговците от тази страна отново дошли при царската дъщеря.
— За бога, избави ни от този момък, пак ни разорява.
Царкинята взела омайно биле и се запътила към момъка. Влязла, поздравила, и както първия път, узнала тайната му. Искреният момък й разкрил всичко.
Царската дъщеря го напоила с омайно биле. Момъкът веднага заспал така, че ако щеш, за краката го влачи, няма да усети. На царската дъщеря само това й трябвало. Взела кесията — и в двореца.
Всички търговци пак се занизали с подаръци при царската дъщеря, дето ги спасила от разоряване.
Момъкът спал час, два, ден, два, на края се събудил и гледа — ни кесия, ни пари.
Пак поел към своята страна. „Добре — мисли си, — почакай ти, царска дъще, такава шега ще ти скроя, че цял живот ще я помниш. Навярно свирката ще ми помогне.“
Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, и стигнал в своята страна. Отишъл си в къщи и казва на майка си:
— Потърпи още малко, скоро ще се прибера завинаги, ще гледаме къщата заедно, ала този път ми прости — пак трябва да замина.
Взел свирката, целунал майка си и тръгнал.
Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, стигнал до някаква планина и си помислил: „Я да надуя свирката, може да е вълшебна“. Само свирнал — и в долината се появила войска, ама толкова многобройна, че краят й не се вижда. „Я да духна от другата страна.“ Едва духнал и за миг цялата войска изчезнала.
„Добре — помислил си момъкът, — тази свирка ще даде на царкинята да се разбере.“ И забързал към страната, където живеела тя. Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, на края стигнал. Застанал сред полето, насочил свирката право към царския дворец и я надул. Изведнъж като изневиделица се появила безбройна войска, десет пъти повече от царската.
Царят и големците му се уплашили: откъде е тази войска? Какво ще правим сега? Царската дъщеря им дума:
— Не бойте се, това са хитрините на онова селянче. Сега ще го намеря и ще разбера каква е работата.
Приготвила се царската дъщеря и тръгнала, вървяла, вървяла, най-сетне го намерила, пак хапнали заедно, пийнали и се повеселили, пак напоила момъка и той пак всичко й изказал така, както аз ви го разказвам. „Знай, че цялото ми вълшебство е в тази свирка: надуеш ли от единия край — ще се появи войска, надуеш ли от другия — цялата войска ще изчезне.“
Зарадвала се царската дъщеря, иде й да хвръкне. Напоила момъка с омайно биле, взела свирката — и към къщи. Дошла си, надула свирката от другата страна, цялата войска изчезнала и помен не останало от нея. Царят надарил дъщеря си с нови премени, докарал я от главата до петите.
Да ги оставим засега и да разкажем за сина на селянина.
Момъкът спал два дни, а когато се събудил, гледа — няма ни свирка, ни царска дъщеря. Разбрал, че тя го изиграла за трети път. „Е, почакай, царкиньо — мисли момъкът, — ще те оправя аз теб.“
Поядосвал се момъкът и се запътил към друга страна. „Ще ида — мисли, — ще спечеля малко пари, ще се върна в своя край, ще запаля огън в родното огнище.“
Мислил така и вървял. Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, стигнал до морето и тръгнал край брега.
По едно време ожаднял. Гледа — по склона на един хълм се разстлало голямо лозе, пълно с бяло и червено грозде. „Хубаво — мисли той, — ще ида там и ще си хапна грозде, ще утоля жаждата си, пък и ще се поразходя из лозето.“
Влязъл в лозето, откъснал една чепка червено грозде, изял го и веднага се превърнал на грамаден бивол. Дълго се измъчвал, но нищо не можел да стори. Отишъл, горкият, до бялото грозде, хапнал малко от него и пак се превърнал на човек. „Това е добре, вече зная какво да правя.“
Набрал две кошници грозде — една от червеното, друга — от бялото, и се запътил към царската дъщеря.
Вървял, вървял, дълго ли, кратко ли — никой не знае, най-сетне стигнал в страната, където живеела царската дъщеря. Кошницата с бялото грозде скрил на закътано място, нарамил кошницата с червеното грозде и тръгнал право към царския дворец. Застанал под прозореца и завикал:
— Кой иска хубаво грозде, вземайте, не остана!
Царската дъщеря видяла продавача на грозде през прозореца и изпратила слугите си.
— Идете — казва — и купете всичкото грозде.
Слугите купили гроздето. Царската дъщеря, щом сложила зърно грозде в уста, се превърнала на грамадна черна биволица и по биволски тежко-тежко запристъпвала. Царят свикал лекари от целия свят, но нито един не можал да помогне. Синът на селянина отишъл при царя и казва:
— Господарю, аз мога да изцеря дъщеря ти.
Царят му отвръща:
— Жал ми е за теб, синко, млад си още, по-добре се махай оттук, дъщеря ми не можаха да я изцерят най-добрите лекари от цял свят, че ти ли.
— Ако не я изцеря — казва синът на селянина, — вземи ми главата.
Повели го към покоите на царската дъщеря. А той взел със себе си бялото грозде и една жилава пръчка. Щом влязъл при царската дъщеря и я запердашил, пердаши и повтаря:
— Казвай, къде скри феса, кесията и свирката, казвай, иначе ще те пребия.
Биволицата коленичила пред момъка и се замолила:
— За бога, спаси ме, всичко ще донеса.
— Не — казва синът на селянина, — ти първо ми донеси моето, тогава чак ще те изцеря и ще станеш пак такава, каквато беше.
Биволицата завела момъка, показала му мястото, където били скрити фесът, кесията и свирката. Момъкът се зарадвал, сложил ги в джоба и тогава турил кошницата с бялото грозде пред биволицата. Тя се нахвърлила на бялото грозде, за миг го изяла и веднага се превърнала на девойка. И то толкова хубава, че не може да се опише.
Доложили на царя, че дъщеря му се изцерила. Царят се зарадвал, отишъл при дъщеря си, целунал я по челото, прегърнал момъка и му казва:
— Слушай, синко, аз нямам наследник, ожени се за дъщеря ми, след смъртта ми ще станеш цар, ще управляваш страната.
Синът на селянина също се зарадвал. Изпратил хора за майка си, довели я.
Седем дни и седем нощи празнували сватбата и така се веселили, че капнали от умора.
Те дочакали щастието си, нека дочакате и вие вашето.
В стари времена живеел един селянин, който имал пет дребни дечица, едно от друго по-малки. Толкова бедно живеели, че повече няма къде. Работел неуморно селянинът ден и нощ, а за хляб не стигало.
Една вечер той приседнал до жена си и рекъл:
— Виж какво, жено, утре отивам на печалба в чужбина.
— Твоя воля, върви, щом искаш. Малко полза има от това, че си тук.
Сутринта мъжът станал и излязъл от къщи. Вървял, вървял, пет дни поред вървял и на края стигнал в някакъв град. Ходи из улиците, търси работа, гледа — на един балкон стои жена. Щом се приближил до балкона, жената го повикала:
— Хей, момко, качи се при мен!
Той се зарадвал: „Случих, изглежда богата, ще ми даде работа“. Качил се на балкона, а жената казала:
— Влез в стаята.
Влязъл вътре и се спрял до прага.
— Защо стоиш? — попитала жената. — Седни.
Хванала го за ръката и го накарала да седне. Сложила ядене и обядвали заедно. Когато станали от масата, селянинът казал:
— Госпожо, какво трябва да свърша, кажи…
— Почакай, най-напред ще поговорим… Слушай, момко, искаш ли да се ожениш за мен?
— Какво приказваш?! — И той се обърнал да си иде, но тя го хванала за ръкава.
— Къде?
— Аз съм беден човек, нима мога да се оженя за стопанката на такава къща?
— Нищо — рекла тя, — аз съм съгласна.
— Не, няма да се оженя, страхувам се от теб.
— Защо се страхуваш? — попитала жената. — Да не би да не ти харесвам?
— Харесваш ми. Но нима толкова красива, богата жена може да се полакоми за мен?
Станал и излязъл от стаята.
— Хей, момко, къде? Върни се!
Селянинът не я послушал и си отишъл. До тъмно скитал из улиците, а вечерта отишъл на хан. Цяла нощ бълхите не го оставяли да спи, до сутринта не притворил очи.
„Ако бях се оженил за нея — мислел той, — сега щях да лежа на мек дюшек. Сутринта ще стана и ще тръгна по същата улица. Ако ме повика, ще се оженя.“
Сутринта тръгнал по същата улица и се приближил до балкона. Жената стояла там, видяла го, повикала го:
— Качи се, качи се при мен!
Той се качил. Жената го хванала за ръката, въвела го в стаята, турила го да седне, донесла ядене. Пийнали, хапнали и тя му дума:
— Ожени се за мен, момко, няма да съжаляваш.
— Страхувам се. Нали господарката на такъв имот сигурно има и близки роднини. Ще се съгласят ли те? Току-виж ме убили.
— Нямам нито роднини, нито близки, никого нямам на света. Освен тази къща на пазара имам десет дюкяна. В един ще търгуваш сам, а другите девет ще дадеш под наем.
— Добре — казал селянинът. — Щом е така, ще се оженим.
Жената се зарадвала, станала, стоплила вода, сложила го в коритото, окъпала го, преоблякла го с чисти дрехи и рекла:
— Е, иди да доведеш свещеника да ни венчае.
Селянинът изтичал, довел свещеника. Свещеникът дошъл, венчал ги и си отишъл.
— Сега станахме мъж и жена — казала жената. — Моля те само за едно. Аз не ям месо, не донасяй в къщи месо. Ако ти се прище, купи си на пазара и яж.
— Добре — отвърнал мъжът. — Щом не щеш, няма да донасям.
Двамата заживели радостно и щастливо.
Преживели сговорно три години.
Веднъж до мъжа, който продавал на дюкяна, дошла вест, че от Цариград пристигнал богат търговец със скъпи стоки. Затворил магазина и тръгнал да види какви стоки е докарал търговецът.
Отишъл при него, поздравил, седнал.
— Е, покажи какво хубаво и скъпо си докарал, искам да купя на жена си.
— Имам една кошуля, обшита с бисери — казал търговецът. — Занеси я, нека я премери, ако й стане — ще я купиш, ако не — ще ми я донесеш обратно.
Взел кошулята, занесъл я в къщи и казал на жена си:
— Донесох ти подарък.
— Какво си ми донесъл?
— Кошуля, обшита с бисери. Премери я дали ще ти стане.
Жената погледнала кошулята и казала:
— Няма да я облека.
— Защо? Сигурно смяташ, че е скъпа? За теб няма да пожаля нито себе си, нито цялото ни богатство.
— Не — казала тя, — няма да я облека.
— Не, ще я облечеш.
— Ако я облека, ще умра. Щом искаш да умра, ще я облека.
— Защо говориш така, жено? Като е такава работата, ще я върна на търговеца.
И занесъл кошулята обратно.
— Защо я донесе? — попитал търговецът. — Не я ли хареса? Или не й е по мярка?
— Не, казва: „Ако я облека, ще умра“.
— Щом е така, значи, жена ти е змия.
— Какво приказваш, братко! Нима може жената да бъде змия?
— Глупав човек си ти. Щом не иска да облече кошулята, значи, е змия. Жена ти яде ли месо?
— Не.
— Змия е, наистина е змия. Аз съм обиколил целия свят надлъж и нашир. Всичко съм видял, всичко съм разбрал, зная и това, че тя е змия. Дала ти е шест години срок, три вече са минали. След три години тя ще те убие. С много хора е постъпвала така: пращала ги на оня свят, а сама оставала господарка на богатството им.
Селянинът се замолил:
— За бога, избави ме от нея.
— Ще те избавя, не бой се, кажи само — през тези три години ти поне веднъж занасял ли си в къщи месо?
— Не.
— Тогава виж какво. Сутринта ще идеш на пазара, ще купиш от най-хубавото месо, което намериш, ще го скриеш в дюкяна, а вечерта, като притъмнее, ще го занесеш в къщи и ще кажеш: „Жено, днес имаше толкова много купувачи, че не успях да обядвам. От сутринта нищо не съм ял. Стани, опечи ми шишкебап.“ Когато жена ти приготви шишкебапа, накарай я да изяде едно парченце. Вечерта, преди сън, когато тя излезе от стаята, излей всичката вода, колкото има в къщи, налей вода в едно канче и го закачи на стената. Легни да спиш и от нищо не се страхувай. През нощта, когато ожаднее, тя ще се превърне на змия, и ще усетиш как тялото ти изстива. Не се бой, нищо няма да ти направи, нека стане. Ще припълзи, ще се напие, пак ще се превърне на жена и ще легне до теб. А сутринта, щом съмне, ще дойдеш при мен.
Мъжът нищо не казал на жена си. Сутринта отишъл на пазара, купил месо и го занесъл в дюкяна. Вечерта се върнал в къщи и казал:
— Днес имах толкова много купувачи, че не успях да си приготвя ядене. Стани, опечи шишкебап, ще хапнем.
Жената станала, разпалила огъня, опекла месото, сложила го пред мъжа си, а сама седнала настрана.
— Аз ще ям, а ти ще стоиш настрана и ще гледаш ли? — викнал й мъжът. — Колко вкусно мирише, опитай.
— Яж сам, да ти е сладко.
— Е де, жено, изяж поне едно парченце.
Жената се смутила и изяла едно парченце.
Разтребили масата и оправили леглото. Щом жената излязла от стаята, мъжът излял всичката вода, колкото имало в къщи, оставил вода само в едно канче и го закачил на стената. Жената се върнала от двора, легнали да спят. Посред нощ мъжът усетил, че тялото му изстива. Събудил се и гледа: жена му се превърнала на змия, извряла се от одеялото, засъскала и затърсила вода из стаята, видяла канчето, запълзяла по стената, напила се и се спуснала долу. Веднага се превърнала отново на жена и легнала в постелята.
Сутринта мъжът станал и отишъл при търговеца.
— Всичко се случи така, както ти каза.
— Та нима аз не знаех, че жена ти е змия? — казал търговецът. — Ехе, не съм такъв аз, че да не ги зная тези работи!…
— За бога — казал мъжът, — отърви ме от тази гадост.
— Не бой се, ще те отърва. През трите години жена ти пекла ли ти е пресни питки?
— Не.
— Довечера, като се върнеш в къщи, кажи й: „Вече три години как сме женени с теб, а ти нито веднъж не си ми опекла пресни питки. Опечи ми поне сега.“ Когато тя напали пещта и се наведе да мята питките, хвани я за крака, хвърли я вътре и затвори пещта с капака. След половин час от нея ще останат две черни, овъглени главнички, едната ще задържиш за себе си, другата ще ми донесеш.
Вечерта мъжът казал на жена си:
— Вече три години как сме женени, а ти нито веднъж не си ми опекла пресни питки. Опечи ми поне сега, ще хапнем.
— Добре, мъжленце, ти по-рано не си ми искал пресни питки, затова не съм и пекла.
Сутринта жената станала, месила тесто, напалила пещта, турила до себе си дълбок тас с вода и започнала да мята питките. Топне си ръката във водата, вземе питка — хвърли я в пещта. Хвърлила първата питка, заловила се с втората, внезапно мъжът я хванал за крака и я блъснал в нажежената пещ. Затворил капака, почакал половин час, отворил и видял, че от жена му останали две овъглени главнички. Навел се и взел едната, но главничката била толкова гореща, че я изтървал. Тя се разбила на две. Тогава извадил втората. Тя му опарила ръцете, той ги мушнал в таса и с почуда видял, че водата станала златна и самият тас станал златен. Обърнал се и видял, че и главничките станали златни. Взел едно парче и го занесъл на търговеца.
— Нали трябваше да ми донесеш цяла главничка — рекъл търговецът.
— Извинявай, донесох ти половин.
— Нищо, стига и това.
Мъжът благодарил на търговеца, върнал се в къщи и се замислил: „А няма ли да е по-добре да ида за жената и децата, да ги докарам тук и да заживеем с тях човешки?“
Сутринта си купил кон, оръжие и потеглил. Пътувал, пътувал и на края стигнал до своя дом. Почукал, жена му излязла и гледа — въоръжен конник. Уплашила се и тракнала вратичката.
— Жено, отвори.
— Кой си ти? — пита жената.
— Аз съм, не ме ли познаваш?
— Не — казва жената. — Кой си ти?
— Мъжът ти — отговорил селянинът, слязъл и влязъл в къщи.
Жената тогава го познала и казала:
— Добре дошъл. Къде беше толкова време?
— Дълго ме нямаше, ама пък много спечелих. И ето дойдох за теб и децата, за да ви взема в града.
— Ние няма да можем да живеем там, мъжленце. В града има много разноски, тук, на село, как да е, се оправяме.
— Не бой се, жено, аз спечелих толкова, че ще стигне и за нас, и за внуците, и за правнуците ни.
Сутринта раздали на бедните си съседи всичко, каквото имали, а сами заминали за града. Те постигнали целта си, а на когото му трябва, нека постигне своята. От небето паднаха три ябълки: една за този, който разказваше приказката, втората за този, който я слушаше, а третата за този, който подслушваше.
Имало едно време трима братя. И тримата били женени. В този край живеел и един воденичар. Той имал един мъдър козел, а братята — един мъдър кон. Братята нищо не знаели за козела на воденичаря, а воденичарят хабер си нямал за техния кон. Веднъж братята свършили брашното.
Най-големият брат натоварил на коня зърно и тръгнал за воденицата.
Щом воденичарят видял коня, веднага се досетил, че това не е обикновен кон.
Обръща се към стопанина на коня:
— Братко, имам един козел, подобен на твоя кон. Хайде да се хванем на бас: ти заложи коня си, а пък аз козела си. Ще се крием поред: три пъти аз, три пъти ти. Ако ме намериш — ще спечелиш козела, ако аз те намеря — ще спечеля коня.
Другият казва:
— Е, воденичарю, щом е така, хайде най-напред да ти разкажа какъв е моят кон, а след това ти ще разкажеш за козела си.
— Добре — отвръща воденичарят.
— Слушай тогава. Моят кон не е обикновен: ако по пътя излязат разбойници, той така ще скрие стопанина си, че никой няма да го намери. Е, а сега ти кажи какъв е козелът ти.
— И моят козел не е обикновен — казва воденичарят. — Ако поканиш на гости десет или петнадесет души и кажеш: „Хей, козльо, заколи се сам, одери се сам, опечи и свари месото си, приготви три вида ядене и го сложи пред гостите да ядат, да пият, да се веселят“, начаса всичко ще бъде изпълнено.
Хванали се на бас. Единият заложил коня, другият козела.
— Хайде — казва воденичарят, — кой ще се крие първи, аз или ти?
Стопанинът на коня казва:
— Крий се първо ти.
— Зажуми — вика му воденичарят.
Другият отишъл настрана, зажумял, а воденичарят се скрил. Стопанинът на коня отворил очи, тръгнал да търси воденичаря. Ходил, ходил, никъде не можал да го намери. Тогава конят му дума:
— Ех, момко, напразно търсиш, все едно, няма да го намериш. Иди до воденицата и викни: „Стига си се завирал под водното колело, жал ми е за теб, ще настинеш“.
Стопанинът на коня така и сторил. Воденичарят излязъл изпод колелото.
— Братко — казва той, — зажуми още веднъж, изглежда, че загубих козела си.
Другият зажумял, воденичарят в това време се пъхнал в сандъка и се заровил в брашното.
Момъкът отворил очи, затърсил отново воденичаря, ходил насам, ходил натам, никъде не можал да го намери. Конят му дума:
— Ех, момко, напразно търсиш, няма да го намериш. Той се пъхна в сандъка с брашното. Иди и му кажи: „Излизай, воденичарю, стига си се крил в сандъка, жал ми е за теб“.
Момъкът викнал:
— Излизай, воденичарю, стига си се крил в сандъка, жал ми е за теб!
Воденичарят излязъл и казва:
— Ти спечели козела ми, но зажуми още веднъж.
Другият зажумял, а воденичарят този път се наврял под улея. Момъкът отворил очи, затърсил отново воденичаря, но никъде не можал да го намери. Конят му дума:
— Той е под улея, иди му кажи: „Стига си се мъчил, излизай“.
Момъкът се приближил до улея и викнал:
— Излизай, воденичарю, стига си се мъчил!
Воденичарят излязъл.
— Братко — казва той, — няма що, ти спечели козела ми.
— Сега е мой ред — отвръща момъкът, — зажуми, аз ще се скрия.
Воденичарят зажумял, а момъкът се хвърлял ту на една, ту на друга страна — не знае къде да се скрие. Конят му дума:
— Е, момко, така нищо няма да излезе, ела се скрий в гривата ми.
Той се зарадвал и се скрил в конската грива.
Воденичарят започнал да го търси — никъде не можал да го намери. Хванал поводите, потеглил коня — момъка никъде го няма. Казва:
— Излизай, братко.
Другият излязъл.
— Ех, братко — казва воденичарят, — няма що, ти спечели козела ми…
— Хайде, воденичарю, зажуми още веднъж.
Воденичарят зажумял, а момъкът се хвърлял ту на една, ту на друга страна — не знае къде да се скрие.
А конят му дума:
— Е, момко, ела се скрий под опашката ми.
Момъкът се наврял под опашката му. Воденичарят отворил очи и се втурнал да търси момъка. Търсил навред — не го намерил. Дошъл, хванал коня за юздата и го повел. След това повдигнал гривата — момъка го няма. Свършило му се търпението, викнал:
— Братко, излизай, не мога да те намеря!
Момъкът излязъл изпод конската опашка.
— Е, как е? — пита той.
— Спечели ти моя козел, братко.
— Хайде, зажуми още веднъж.
Воденичарят зажумял, а момъкът се хвърлял ту на една, ту на друга страна — не знае къде да се скрие.
Конят го повикал и му дума:
— Скрий се под корема ми.
Воденичарят отворил очи, търси момъка, търси го, не може да го намери. Качил се на коня и препуснал. След това слязъл, погледнал под опашката му, повдигнал гривата, търпението му се свършило, дръпнал се настрана и викнал:
— Братко, излизай!
Момъкът излязъл, приближил се и казал:
— Е, воденичарю, доведи козела.
Воденичарят отишъл в кошарата и го довел.
Стопанинът на коня взел козела, натоварил коня с брашно и потеглил към къщи. Завел козела в къщи, а братята го питат:
— Чий е този козел?
— Братлета — казва той, — това е козелът на воденичаря. Ние се хванахме на бас с воденичаря и аз го спечелих. Това е мъдър козел.
— А какво му е мъдрото?
— Щом искате да знаете — казва най-големият брат, — повикайте на гости попа, епитропа, кмета, разсилния и тогава сами ще видите всичко.
Поканили попа, епитропа, кмета и разсилния. Гостите се събрали. Най-големият брат казва:
— Хей, козльо, заколи се сам, одери се сам, опечи се, свари се, приготви три вида ядене и го поднеси на гостите.
Козелът се заклал, одрал се и се изкормил, превърнал се на три яденета и ги поднесъл на гостите. Те хапнали, пийнали, наситили се, благодарили, вече се приготвяли да си вървят и изведнъж гледат — козелът жив и здрав си тича и врещи.
Най-големият брат казва:
— Видите ли колко мъдър козел имам.
Веднъж жената на най-големия брат, която имала двама любовници, решила да ги покани при себе си и хубавичко да ги гости. Отишла, повикала любовниците си — попа и кмета, настанила ги да седнат и казва на козела:
— Хей, козльо, заколи се, одери се, опечи се, свари се, приготви три вида ядене и го поднеси на гостите.
Козелът й обърнал задницата си и подигравателно заврещял. Жената се ядосала на козела и казва:
— Ама че проклетник, аз ти казвам: приготви ядене, донеси го и го сложи на гостите!
Козелът пак се обърнал заднишком и подигравателно заврещял.
Жената грабнала една тояга, тупнала го между рогата, тоягата залепнала за рогата, а жената — за тоягата. Попът казва:
— Какво направи, жено? Така ние ще се опозорим с теб!
Станал попът, за да я откъсне от тоягата и сам залепнал за нея.
— Отче, какво стана с теб? — уплашил се кметът.
— Ох, чадо, освободи ме.
Кметът станал, за да ги раздели, и сам залепнал за попа.
Случило се така, че по това време в селото умрял един човек. Втурнали се да търсят попа — никъде не могат да го намерят. Казали на епитропа, че попът е в еди-кой си дом. Епитропът отишъл там и го намерил.
— Отче — казва той, — викат те при покойник, а ти си се заседял на гости. Какво ще кажат хората?
— Ох, чадо, не зная какво стана с мен, освободи ме и ще идем при покойника.
Епитропът се приближил, за да откъсне попа от жената, и сам залепнал за него. В това време в селото пристигнал околийският пристав и подирил кмета. Втурнали се да търсят кмета — никъде го няма. Казали им, че е в еди-кой си дом.
Изпратили разсилния за него.
Разсилният иде и вижда — всички залепнали един за друг.
— Кмете — казва той, — пристигна околийският пристав, търси те. Защо се бавиш тук?
— Какво да правя, синко, изпаднах в беда, освободи ме, ако можеш.
Разсилният отишъл да откъсне кмета от другите и сам залепнал за него.
Стоят залепнали един за друг, накъдето се засуче козелът, натам се засукват и те. Така стояли до мръкнало. Вечерта братята се върнали от работа. Влизат, гледат — къщата пълна с хора. Най-младата булка в стаята си, средната пече хляб. Питат я:
— Кой повика тези хора?
— Най-голямата етърва ги повика — отговаря тя.
Попитали най-младата булка, и тя казва същото:
— Най-голямата ги повика.
Тогава най-големият брат попитал разсилния:
— Ти защо дойде тук?
— Пристигна околийският пристав, потърси кмета. Казаха, че е у вас, дойдох за него, гледам — залепнали един за друг. Исках да откъсна кмета от тях и сам залепнах.
— Козльо — казва най-големият брат, — пусни разсилния.
Козелът освободил разсилния.
— Е, махай се — казва най-големия брат.
След това се обърнал към епитропа:
— А ти защо дойде тук?
— Дойдох за отчето — казва той, — да го повикам при един покойник, гледам — отчето залепнало за жената. Помоли ме: „Чадо, избави ме!“ Исках да го отърва и сам залепнах за него.
— Хайде, козльо, пусни епитропа.
Козелът го пуснал.
— А ти, кмете, защо дойде тук?
Кметът стои, не знае какво да отговори.
— Козльо, пусни кмета.
Козелът пуснал кмета. Братята го пипнали и здравата го натупали с тояги. Сетне го изблъскали през вратата.
Върнали се и питат отчето:
— Духовни наш татко, а ти защо дойде?
Попът не намерил какво да каже.
— Е, хайде, козльо, освободи свещеника.
Козелът пуснал попа. Тримата братя хванали тоягите и го заудряли колкото сила имат. Попът отнесъл двойно повече от кмета. Сетне го пипнали за врата и го изхвърлили през вратата.
Най-големият брат попитал жена си защо е повикала тези хора. Виновницата не могла да изрече дума.
— Е, козльо — казва най-големият брат, — пусни тази жена, пусни също и тоягата.
По-малките братя се дръпнали настрана, най-големият пък грабнал тоягата и здравата напердашил жена си.
— Е, братя, вижте какво — казал той, — не искам повече да ям хляб в този дом, оставям ви всичко — и къща, и имот, ще ида, където ми видят очите.
Казал и заминал.
След ден средният брат казва:
— И аз не ща вече да ям хляб в този дом, бате замина, ще тръгна и аз подире му.
На третия ден и най-малкият брат отишъл при жена си и казал:
— Жено, и аз отивам да странствувам, чакай ме точно седем години, ако се върна — ще бъдем пак мъж и жена, а не се ли върна, прави каквото знаеш.
Поел и настигнал братята си. По пътя те се уговорили да се заселят заедно и да се хванат на работа.
Дълго ли вървели, кратко ли — никой не знае, стигнали до едно пустинно място и тук ги заварила нощта. Въртят се, озъртат се — никъде нито селце, нито къща. Изведнъж гледат: в планината нещо свети.
Най-големият брат казва:
— Братлета, хайде да тръгнем към светлината, може там да има някакво селце или къща.
Тръгнали към светлината, стигнали, гледат — къща. Влезли, а вътре седнала една бабичка и до нея три моми. Поздравили. Бабичката казва:
— Добре дошли, влезте, седнете.
Поседели малко, починали си и бабичката им дума:
— Май сте се уморили от пътя, ще ви постеля, лягайте да спите.
Постлала до двете стени на стаята: от едната страна легнали братята, от другата — дъщерите й.
На най-малкия брат не му се спи, лежи и мисли: „Не току-тъй тази бабичка ни сложи срещу дъщерите си“.
Изведнъж в полунощ чува някакъв шум. Тихичко надниква през вратата. Вижда бабичката точи зъбите си ту на един камък, ту на една дъска. „Не е чиста тази работа — мисли той. — Тя иска да ни погуби“. Блъска братята си.
— Ставайте — казва, — заплашва ни опасност.
Братята се събуждат, питат:
— Какво има?
— Ставайте, ви казвам.
Най-малкият брат завел братята си при спящите девойки и ги накарал да ги пренесат в постелите си. Така и сторили. След това наложили калпаците си на девойките и легнали на местата им. По-големите братя заспали, а на най-малкия пак не му се спи.
Много ли, малко ли време минало, вижда: дошла бабичката, хвърлила се към мястото, където преди това лежали братята, вкопчила се с нокти в девойките, удушила ги. След това отишла да спи.
Най-малкият брат разбудил по-големите.
— Ставайте — рекъл, — докато не е късно, да бягаме оттук.
Станали и поели. Вървят, вървят и стигат до един мост. А този мост бил омагьосан от бабичката, никой не можел да премине по него.
Много ли, малко ли време минало, бабичката се събудила, ослушала се — в къщи тихо.
Казва си:
— Ох, изглежда, че моите щерчици се успаха.
Станала бабичката, влязла в стаята, гледа: момците ги няма, а дъщерите й лежат мъртви. Занареждала бабичката:
— Ох, горко ми, беда ме сполетя!
Изкачила се на покрива, погледнала към омагьосания мост, вижда: братята вече преминали по него.
— Проклетници — крещи тя след тях, — да си знаете, че няма да ми избягате!
Върнала се и от мъка легнала да спи.
А братята продължили пътя си. Много ли, малко ли вървели — никой не знае. Стигнали в един град и решили да се заселят там. Ценили се за царски коняри.
Най-малкият брат се харесал на царя и скоро той го направил свой приближен. Братята ги обзела завист и те започнали да му мислят злото.
Веднъж на царя му се дощяло да поязди и наредил да му оседлаят коня. По-големите братя оседлали коня, извели го на двора.
Сръчността на братята допаднала на царя и той ги похвалил. А братята отвръщат:
— Ще се стараем, царю-бащице, ама ако конят беше друг, тогава щяхме да покажем цялата си сръчност.
— А нима конят ми е лош? — учудва се царят.
— Конят е хубав, ала не може да се сравни с бегача на бабичката, който живее ей там.
— А кой ще го докара?
— Твоят верен слуга, няма друг.
Царят повикал верния си слуга.
— Е, момко — дума му той, — ей там живее една бабичка, има чуден бегач, докарай ми го.
— Царю — отговаря той, — при нея не бива да се ходи, тя е магьосница.
Царят казва:
— Твоя работа, ако не го докараш — ще ти отсека главата.
— Дай ми поне един ден срок — моли момъкът.
Царят се съгласил. Седи момъкът в стаята си, тъжи, изведнъж вратата се отваря, влиза царицата.
— Защо тъжиш, момко? — пита тя.
— Как да не тъжа, царице — отговаря той. — Царят заповяда да докарам коня на бабичката-магьосница.
— И ти затова ли се измъчваш? — казва царицата. — Не тъжи, това не е трудна работа. Иди при царя и му поискай една торба стафиди и една кирка. Ще се приближиш на една верста до обора и ще извикаш. След това ще се скриеш в плевника, ще пробиеш отвор в сеното. Конят ще види дупката и ще се приближи. Ще вземеш една шепа стафиди, ще протегнеш ръка и ще го повикаш. Той ще заяде стафиди от ръката ти и тогава ти му закачи на врата цялата торба. Докато яде стафиди, ти разшири дупката в сеното, измъкни се и оглависай коня. Наблизо ще има седло. Оседлай коня, яхни го и препусни.
Момъкът така и сторил: отишъл при царя, взел от него торба стафиди и кирка, запътил се към бабичката и откарал коня, както го научила царицата.
Бабичката с едното око спи, с другото бодърствува: чува, че конят цвили и казва:
— Чума да те тръшне, защо си препуснал из полето!
Минава час, втори, трети, тя вече не чува цвилене. „Нещо не се чува конят — мисли тя, — ще ида да видя.“
Отива, а коня в обора го няма. Досетила се, че са го откарали през плевника. Качила се на покрива, вижда, че момък с огнени дрехи препуска на огнен кон и вече е преминал омагьосания мост.
— Ех — вика си тя, — човек го е откарал.
Слязла от покрива и от мъка легнала да спи.
А момъкът докарал коня, завел го пред царя и му дума:
— Ето ти, царю, подарък от мен.
Царят още повече обикнал момъка, още повече го приближил до себе си, а братята още по-силно от преди му завиждат. Веднъж казват:
— Царю, жалко, че верният ти слуга докара само коня на бабичката, тя има и дърво-чудо: на единия клон лято, на другия зима, на третия пролет, на четвъртия есен.
Царят пита:
— А кой ще донесе това дърво-чудо?
— Който докара коня, той ще донесе и дървото, няма кой друг — отговарят братята.
Царят повикал момъка и му нарежда:
— Стопанката на бегача има дърво-чудо, ти трябва да ми го донесеш, иначе ще заповядам да ти отсекат главата.
— Царю, онова беше кон, аз яздих на него, а как ще донеса цяло дърво?
— Не ща нищо да зная, донеси дървото.
— Добре — отвръща момъкът, — дай ми един ден срок.
Натъжил се момъкът, седи в стаята си. Вратата се отваря, влиза царицата.
— Защо си се натъжил, момко?
— Как да не се натъжа, царице, онази бабичка има дърво-чудо. Царят ми каза: „Донеси това дърво“, а как ще го донеса?
— Дреболия, това е много просто: ще идеш при царя, ще поискаш един самосвирещ саз и една елмазена брадва, ще вземеш торба сол и пипер, ще се приближиш до къщата на бабичката, ще седнеш под навеса с торбата на рамо и ще засвириш на саза. Тя ще се подаде и като те види, ще се върне в къщи да си наточи зъбите. Ти ще закачиш торбата на тавана на навеса, ще завържеш самосвирещия саз за торбата, ще вземеш елмазената брадва и ще идеш при дървото. Бабичката ще дойде под навеса, ще чуе, че звуците на саза се разнасят отгоре, ще помисли, че си се качил на тавана, ще подскочи, ще дръпне торбата, солта и пиперът ще се изсипят на очите й, от мъка тя ще иде да спи, а ти ще отсечеш дървото и ще го донесеш.
Момъкът отишъл при царя, взел от него самосвирещ саз, елмазена брадва, торба сол и пипер, стигнал при къщата на бабичката, седнал под навеса и засвирил на саза.
Бабичката чула звуците на саза, излязла и си вика:
— Добре ми дошъл, човече.
След това се върнала в къщи да си наточи зъбите, а момъкът закачил торбата на тавана завързал самосвирещия саз за нея, взел брадвата и застанал под дървото.
Бабичката излязла, помислила, че той се е качил на тавана, подскочила, дръпнала торбата, солта и пиперът се изсипали на очите й. От яд отишла да спи.
Момъкът замахнал с брадвата, отсякъл дървото до корен, нарамил го — и хайде. Планините, клисурите, горите заечали: „Човекът го отнесе“.
Бабичката чула, нямала сили да стане, полежала малко, успокоила се.
— Ох — казва си тя, — милите мои планини, клисури, гори ечат: „Човекът го отнесе“, ще ида да видя какво е отнесъл.
Отишла, а дървото го няма.
— Ох, горко ми, и дървото отнесоха.
Качила се на покрива, гледа — момъкът с дървото на рамо преминал омагьосания мост. Слязла долу и от мъка пак легнала да спи.
Момъкът занесъл дървото, изправил го пред царския дворец.
— Ето ти, царю, подарък от мен.
Царят огледал дървото, не можел да нахвали момъка. Още повече го обикнал и още повече го издигнал.
А братята още по-силно от преди му завиждат, мислят как да се отърват от него.
— Той е най-малък брат, а стана пръв човек в царството, трябва да го премахнем.
Единият от братята казва:
— Ще го изпратим за бабичката. Иде ли — назад няма да се върне.
— Добре намислено.
Така и решили.
Излезли на двора, царят се разхожда под дървото-чудо, което много му харесало. И те казват:
— Царю, на какво толкова се възхищаваш?
— Ами ето, не мога да се нарадвам на дървото-чудо.
— Царю — казват те, — а да знаеш колко е хубава стопанката на това дърво!
Царят пита:
— А кой може да я доведе?
— Този, който донесе дървото.
Царят повикал момъка и му рекъл:
— Е, момко, говори се, че стопанката на дървото е къде по-красива от самото дърво, ти трябва да я доведеш.
Вижда момъкът, че няма изход, поискал един ден да помисли. Седи тъжен в стаята си, иде царицата.
— Защо си тъжен, момко? — пита тя.
— Не зная какво да правя, царице, този път царят ми даде такава задача, че не мога я реши.
— Каква задача ти даде? — пита царицата.
— Кара ме да доведа стопанката на дървото. А как ще я доведа?
— Не си блъскай ума, това е много просто. Ще идеш при царя и ще му кажеш: „Трябва ми една кошница, четири дълги гвоздея и козя кожа със звънци на всеки косъм“. Ще вземеш всичко това от царя и ще дойдеш при мен.
Станал момъкът, отишъл при царя, взел от него всичко, което поръчала царицата, и го занесъл при нея. Царицата казва:
— Ще понесеш кожата и кошницата, ще влезеш в двора на бабичката, ще сложиш кошницата под навеса, ще отвориш капака, ще туриш до нея гвоздеите, ще вземеш кожата, ще се качиш на покрива, ще се приближиш до комина, ще разтърсиш кожата, за да задрънчат звънците. Бабичката ще примре, ще я сложиш в кошницата и ще я донесеш на царя.
Момъкът взел кожата и кошницата, отишъл в дома на бабичката, оставил кошницата под навеса, качил се на покрива, наметнал се с кожата, приближил се до комина и разтърсил звънците. Бабичката се уплашила, помислила, че архангел Гавраил е дошъл за душата й и вика:
— Какво искате от мен, дайте ми да си разчистя последните сметки, тогава ми вземайте душата.
Момъкът още веднъж раздрусал звънците.
— Щом не щете да чакате — казва бабичката, — позволете ми поне да дойда на себе си, да се съвзема.
— Под навеса има една кошница — обадил се момъкът, — пъхай се в нея, там ще се съвземеш.
Бабичката станала, отишла под навеса, видяла кошницата, пъхнала се в нея. Момъкът слязъл от покрива, за миг затворил кошницата, заковал я с гвоздеите, превързал я с въже, метнал я на рамо — и хайде.
Бабичката се досетила, че това е същият момък, и му вика:
— Ох, момко, кажи ми, като стигнеш до омагьосания мост.
Момъкът изминал половината мост и спрял. Бабичката пита:
— Момко, защо спря?
Бабо, това е омагьосаният мост.
— Ти премина ли го?
— Преминах повече от половината.
— Е, щом е така, носи ме нататък, краят ми е дошъл.
Момъкът тръгнал нататък. Занесъл кошницата, поставил я пред царя и му дума:
— Ето ти, царю, подарък от мен.
— Е, момко, отвори капака.
— Царю — казва му той, — досега ти се подчинявах за всичко, сега чуй молбата ми.
— Казвай, синко.
— Царю, дай ми три дни, тогава ще отворя кошницата и ти ще видиш какво им в нея.
— Добре, давам ти три дни.
Момъкът в същия миг презглава се втурнал да бяга към родния си край. Тичал три дни и разбрал, че пак няма да се спаси от бабичката. Влязъл тогава в една долчина и видял в нея една пещера. Входът й бил затрупан с воденични камъни. Проврял се през една дупка и се скрил в пещерата.
Когато изтекли три дни, а момъка все го нямало, царят заповядал да отворят кошницата.
От кошницата се измъкнал лъвът Азраил; той не закачил нито царя, нито никого другиго в града, а се спуснал да търси момъка. Стигнал в долчината и видял пещерата с воденичните камъни на входа. Погледнал през дупката — момъкът седи в пещерата.
— Хей, човече, как си попаднал тук? — пита лъвът.
— Проврях се през дупката.
— Ами аз дали ще мога да се провра?
— Защо не?
Лъвът Азраил се превърнал на бабичка. Тя пъхнала главата си, главата се провряла, а тялото се заклещило. Искала да измъкне обратно главата си — не могла. Момъкът избутал с тоягата си едно малко камъче, един воденичен камък се претърколил и смачкал бабичката.
Така най-сетне момъкът се отървал от бабичката и спокойно си тръгнал. Дошъл си в къщи, гледа — жена му там, а другите булки ги няма. Поздравил я с добра дума, помилвал я, целунал я.
Те постигнали желанията си, нека и вие да постигнете вашите.
От небето паднаха три ябълки: една за разказвача, две за слушателите.
Живеел някога един цар, който имал трима синове. Остарял бащата, почти ослепял и се замислил:
— Трябва да проверя кой от синовете ми е най-достоен да царува.
Повикал старецът най-големия си син и го попитал:
— Кажи ми кое е най-сито, кое е най-бързо и кое е най-прекрасно на света, — искам да те проверя дали си достоен да царуваш. Ако отговориш както трябва, ще те сложа на престола.
А царят имал един чудесен кон. И най-големият син казал:
— На света няма нищо по-сито от вашия кон, по-прекрасно от съпругата ви (това за майка си!), по-бързо от хрътките ви.
— Не, синко, не си достоен да царуваш — рекъл бащата и повикал средния си син. Средният син отговорил:
— Най-прекрасна е жена ми, най-сит е конят ми, а най-бърза е хрътката ми.
— Не, и ти не си достоен за цар — продумал бащата и повикал най-малкия си син.
— Надеждата ми е в теб, синко — и зрението ми трябва да върнеш, и гатанките ми да отгатнеш. Кажи ми кое е най-сито, кое е най-прекрасно и кое е най-бързо на света?
Най-малкият син казал:
— Какво може да бъде по-прекрасно от пролетта, по-сито от плодната есен и какво може да бъде по-бързо от погледа ни — нашият взор за миг всичко достига и обгръща.
— Наистина, само ти си достоен за цар — рекъл бащата, — ти ще ми върнеш и изгубеното зрение.
— Добре — казал синът, — дайте ми само да помисля.
Както казахме, царят имал един чудесен кон. Момъкът отишъл при коня, а конят проговорил:
— Защо си се замислил? Кажи на баща си да ти поръча седло с девет колана и да ти даде най-здравия си меч и най-жилавия камшик. Като ме възседнеш, удари ме толкова силно с камшика, че от мен да отхвръкне кожа за три цървула, и аз ще препусна така, че никой няма да забележи дали съм излетял във въздуха, или съм потънал в земята. Където се спра, слез там и разрови пръстта — ще намериш лекарството за баща си. Гледай само да го хванеш по-бързо, ако не успееш — ще отлети в небето.
Момъкът изпълнил всичко.
Долетели на мястото, той слязъл, разровил пръстта. Изведнъж нещо като снежна топка излетяло от земята, понесло се към небето и изчезнало във въздуха, и то толкова бързо, че той не успял да го огледа, камо ли да го хване.
Конят казал:
— Е, то ще падне обратно чак след една седмица, а засега, вместо да чакаме тук, по-добре да вървим — царят на Изтока е тръгнал на война срещу царя на Запада, иска да го пороби, трябва да се намесим, да помогнем на нападнатия.
Момъкът се огледал и видял, че нещо се движи, цялото черно от прах. Това било войската на Източния цар.
Полетял с коня си момъкът, врязал се в средата на войската.
Конят мачкал с копита, а момъкът сякъл на двете страни с меча, всички изтрепал, само царят и съветниците му успели да избягат.
А царят на Запада наблюдавал през далекогледната тръба и видял, че враговете му избягали разбити. Учудил се:
— Кой ми направи тази услуга, всичките ми врагове изтрепа?
В битката момъкът си порязал кутрето и проводил човек да каже на царя:
— Изпратете ми нещо да си превържа ръката.
Какво ти — изпратете, — дотичали всички, заобиколили го, повели го с почести. Завели го в отделен дворец, настанили го да си почине. А коня закарали в конюшнята, разседлали го, почистили го, покрили го с чул, нахранили го с грозде и бадеми.
Царедворците завидели, уплашили се да не би царят да направи момъка свой приближен. Отишли и доложили на царя:
— Този момък може да набави слонова кост за цял дворец, наредете му да донесе.
Момъкът излязъл на закуска, а царят му рекъл:
— Издигни ми дворец от слонова кост.
— Дайте ми да помисля — отвърнал момъкът.
Отишъл, разказал на коня.
— Тази работа не е трудна — казал конят, — вземи само от царя сто мяха вино, всеки по тридесет ведра, и повечко вълна — ще му издигнем дворец от слонова кост.
Така предал и момъкът на царя.
Приготвили му вино и вълна. Поел към страната, където се въдели слонове. Пристигнал. А там стърчала една планина и бликали девет извора. Сливали се в река и от нея пиели слоновете.
Момъкът преградил с вълна пътя на водата от изворите и я пуснал да тече от другата страна на планината. С останалата вълна и с камъни направил яз и излял всичкото вино в него.
— Е, хайде сега погледни дали лежат слоновете, или идат насам? — накарал го конят.
— Едно стадо се вижда — казал момъкът.
— Значи, скоро ще дойдат.
Те се скрили.
Дошли слоновете на водопой, а вода нямало.
Опитали виното, не им харесало, дръпнали се. Ама къде да се дянат, като ги мъчела жажда?
Постояли, погледали, не издържали, отново се приближили и запили вино. Пили, пили, напили се всичките и се тръшнали на земята.
— Сега иди да поработиш с меча — казал конят, — отрежи им зъбите.
Каквото могли — взели, останалото струпали на купчина, за да го откарат следващия път докарали слонова кост. Царедворците се слисали.
— Не загина там, върна се!
А момъкът забивал златни гвоздеи, градял двореца. Царят се радвал, а царедворците дошли и казали:
— Ама че юнак сте намерили! Та това какво е! Той може да хване птица-царица, да я сложи в златна клетка и да я закачи на стената на двореца; цял свят ще има да се чуди на пеенето й.
Царят извикал момъка и му рекъл:
— Донеси ми птица-царица.
— Дайте ми да помисля до утре — казал момъкът.
Отишъл при коня.
— Царят заповядва да донесе птица-царица.
— Добре — отвърнал конят, — нека даде девет мяха просо, всеки по тридесет крини, — ще му донесем и птица-царица.
Царят дал просо.
Тръгнали към чуждите страни.
Пътували, пътували — видели една планина, в планината безброй птици. Чуруликали, пеели! Звънко и гласовито. Конят рекъл:
— Сега легни и се засипи с просо. Птиците ще се струпат, а птица-царица ще кацне отгоре, над сърцето ти. Знай, щом птица-царица те клъвне веднъж, дваж, триж — веднага я хващай, че после не можеш я улови.
Момъкът легнал, засипал се с просо.
Долетяла птица-царица, долетели след нея другите птици, зачуруликали, запели — звънко и гласовито.
Кацнали, закълвали.
Птица-царица клъвнала веднъж, дваж, а щом клъвнала трети път, момъкът веднага я хванал и скочил на крака. Птиците се нахвърлили върху него, закълвали го, заудряли го с крила, започнали да го дращят с нокти, без малко да го разкъсат, горкия. Ала конят налетял, разпъдил всички птици, метнал на гърба си момъка и птица-царица и отлетял.
Пристигнали, донесли птица-царица.
Царедворците се сащисали — и това успя, жив се върна!
Отишли и доложили на царя:
— Щом е такъв юнак, накарайте го да ви доведе за жена хубавицата от далечната страна Нигозетия.
Царят повикал момъка и му казал:
— Доведи ми за жена хубавицата от далечната страна Нигозетия.
Момъкът отишъл при коня, разказал му.
Конят се замислил:
— Тази работа не е лесна. И ето къде е пречката. На хубавицата от Нигозетия служи една кобила — сестра ми. Тя е по-силна и по-бърза от мен. Страхувам се, че няма да се справим с нея. Ама няма какво да се прави — да вървим. Само че знай — хубавицата живее в един замък, вратата му на изток е отворена, а на запад — затворена. Там, пред вратите, са вързани една коза и един вълк. Пред козата има кокал, а пред вълка — купчина сено. И сестра ми — кобилата — също стои там на стража. Ти затвори източната врата, отвори западната, на козата хвърли сеното, на вълка — кокала, аз пък ще се заема със сестра си — кобилата. А хубавицата се намира в замъка, разпуснала дългата си, предълга коса; щом влезеш — усучи по-бързо косата й на ръката си, ако успееш — тя е твоя, ако не — ще ни затрие.
Пристигнали. Момъкът грабнал кокала от козата — хвърлил го на вълка, а на козата дал сеното, отворил западната врата, втурнал се към замъка, затворил източната врата, затирил се при хубавицата и за миг усукал косата й на ръката си.
Хубавицата завикала:
— Източна врата, спасявай ме!
— Едва дочаках, затвориха ми най-сетне ключалките, дадоха на пантите ми да си починат, пак ли да се отварям? — отвърнала източната врата.
— Западна врата, спасявай ме!
— Едва дочаках, отвориха ме най-сетне, дадоха ми да си проветря пантите, пак ли да се затварям? — казала западната врата.
— Козичке, спасявай ме!
— Едва дочаках сено! Няма да го оставя!
— Вълчо, отърви ме!
— За пръв път ми хвърлиха кокал — рекъл вълкът, — да не би да го зарежа!
Хубавицата викнала на кобилата:
— Избави ме, моя вярна кобилке!
— Аз и с брат си не мога да се справя, до това ли ми е сега — обадила се кобилата.
Така момъкът победил хубавицата от страната Нигозетия и я повел към царя. Пристигнали. Хубавицата казала:
— Няма да се покажа на царя, докато не ми сложат голяма вана, цялата от мрамор, и не я напълнят с вряло мляко — да се окъпя.
Сложили вана, напълнили я с вряло мляко.
— Нека заповяда царят — казала хубавицата.
Царят дошъл.
— Моля, окъпете се вие най-напред — рекла му тя.
Царят се приближил до ваната да погледне, а хубавицата — като го блъснала! Паднал царят в горещото мляко и се сварил.
Нахвърляли в млякото и всичките царедворци, никой жив не останал.
Така на момъка се паднали и Източното царство, и Западното, и хубавицата от далечната страна Нигозетия.
А тогава дошло време да се спусне от небето и лекарството, още миг и пак щяло да се зарови в пръстта. Момъкът полетял на коня, успял да го хване във въздуха, не му дал да се докосне до земята.
Прибрал се момъкът в къщи, занесъл на баща си лекарството за очите.
— Ето, татко, и лекарство ти донесох, и тази хубавица от далечната страна Нигозетия спечелих, и още две царства завоювах — зарадвал баща си синът.
Бащата прогледнал, направили богата сватба и заживели щастливо.
Имало едно време един ловец. Той нямал нито пушка, нито барут, нито куче — нищо нямал, с една дума.
Веднъж тръгнал на лов. Върви, върви, гледа — на пътя се търкалят три пушки. Зарадвал се, навел се, повдигнал ги: двете били счупени и не ставали за нищо, а третата нямала спусък. Нарамил третата пушка и продължил. Вървял, вървял, стигнал до три езера: двете съвсем пресъхнали, а в третото сякаш никога не е имало вода. В това безводно езеро плували три патици: двете умрели, а третата полумъртва. Ловецът се прицелил, стрелял. Полумъртвата патица паднала мъртва. Грабнал я и поел нататък.
Вървял, вървял, стигнал до три села: двете разрушени, а в третото сякаш никога не е имало къщи. Влязъл в това село, обикалял, обикалял, най-сетне намерил една полусъборена къща. Отбил се в нея. В ъгъла стоели три гърнета: двете строшени, а третото без дъно.
— Ум не ми стига — говори си той — как да сваря патицата.
Наклал огън, напълнил с вода гърнето без дъно, сложил го на огъня. Оскубал хубаво патицата, изкормил я, турил я в гърнето.
Патицата се сварила, той я изял на бърза ръка, наситил се, прочел си молитвата, починал си и пак тръгнал.
Вървял, вървял, срещнал една камила. Качил се на камилата и я подкарал.
Пътувал, пътувал, няколко дни се кандилкал върху гърбицата на камилата и на края стигнал в един град. В града продал камилата и със спечелените пари си купил едно магаре и две житени зрънца.
Сложил зрънцата в дисагите, натоварил ги на магарето и продължил.
Пътувал, пътувал ден, два, три — с една дума, пет дни, и стигнал до една река. Събул си цървулите, за да прегази, но за беля магарето избягало. Втурнал се подире му, хванал го, върнал го назад. Докато тичал след магарето, цървулите сами преминали на другия бряг. Затирил се да ги търси. А цървулите, като пресекли реката, се превърнали на волове и орат земята. Качил се на магарето и се прехвърлил през реката. Снел дисагите, извадил двете житни зрънца. Едното посял в оранта, другото пуснал обратно в дисагите. Като свършил сеитбата, натоварил дисагите на магарето и потеглил по обратния път…
Пътувал, пътувал ден, втори, трети, седмица, две — с една дума, цял месец, пристигнал в селото си и подкарал магарето право към воденицата. Взел житеното зърно и започнал да го мели. Мелил го, мелил седем дни и седем нощи — зърното няма свършване. Видял, че зърното няма да се свърши, подарил остатъка на воденичаря. Насипал брашното в чували, завързал ги, наел коли и потеглил към къщи.
Минало известно време, ловецът си казал:
— Ще ида да погледна дали е узряло житото ми?
Взел сърпа и поел. Вървял, вървял, много ли, малко ли — никой ме знае, стигнал до нивата, гледа — житото узряло, дошло време за жътва. Замахнал със сърпа, но в този миг като изневиделица към него се затекъл един глиган. Ловецът затирил сърпа срещу глигана. Сърпът се забил право в хълбока му. Раненият бягал, въртял се из нивата със сърпа и жънел житото. Така търчал, докато ожънал всичкото жито, а сетне избягал, накъдето му видят очите. Ловецът полека засъбирал ожънатото жито. Връзвал снопи, връзвал, видял, че нямали свършване, оставил голяма част от житото неприбрано. Наел коли, натоварил снопите и потеглил към родното си село.
Пътувал, пътувал, много ли, малко ли — никой не знае, стигнал до селото си и подкарал колите право към хармана. Там ги разтоварил, натрупал купни. Довел ратаи, те тирнали снопите на хармана, впрегнали воловете, започнали да вършеят. Вършали, вършали ден, втори, трети, седмица, две седмици, три седмици, а купните все нямали свършване. Няколко купни оставил на хармана, а овършаното жито закарал в къщи. Напълнил със зърно всички хамбари, всички ями и кошове, а зърното все нямало свършване.
— Ум не ми стига — говорил си той — къде да дяна останалото?
Мислил, мислил, на края хванал една бълха, убил я, одрал й кожата, направил мехове и в тях насипал останалото зърно.
Изтекло известно време. Край дома на ловеца преминал един конник. Конят му се спънал в един камък, подковата изкарала огромна искра. Искрата паднала на купните и те се подпалили. Изгорели и къщата, и хамбарите, и харманът — с една дума, всичко изтляло и станало на пепел.
Когато пожарът угаснал, ловецът рекъл:
— Ще ида да видя какво е оцеляло от огъня.
Вървял, вървял из пепелището, ту тук разрови, ту там. Започнал да рови до плевника, гледа — под зида едно възелче. Развързал възелчето, а в него една книжчица и на нея нещо написано. Занесъл книжчицата на учените да я прочетат. Прочели я те, а там пишело:
„Всичко, което ти се случи, е чиста лъжа.“
Дали е било, дали не — живяла, казват, в едно село една жена с родната си дъщеря и с пащерка си.
Своята дъщеря не мъчила с работа, хранела я със сладки питки. А на пащерка си ще даде корава коричка и стиска сол и ще я изпрати да пасе цял ден кравата на поляната.
Кравата им била червена, викали й Заза. Девойката ще завърже кравата на слънчице, ще я почерпи със солена коричка, а самата тя стои гладна до вечерта.
И ето че веднъж Заза, червената кравичка, казва:
— Ела тук, добричката ми, ела тук, миличка, пийни от роговете ми!
Заза навела глава и девойката пила от десния рог мед, от левия рог — масло. Така тръгнало между тях: девойката ще даде солена коричка на кравата, а сама ще се напие с мед и масло.
Ала мащехата я пращала не само да пасе кравата, но я карала и козина да чепка. Стои девойката на поляната, пасе кравата, чепка козина. Изведнъж като изневиделица налетял черен вихър и отнесъл всичката козина. Заплакала горката девойка, изтичала при мащеха си:
— Майчице, майчице, какво да правя? Вятърът отнесе нашата козина!
Мащехата набила сирачето и заповядала веднага да намери козината.
— Ако не я намериш, ще те убия, жива няма да те оставя!
Девойката се върнала на поляната и пита:
— Заза, червена кравичке, какво да правя?
— Не плачи! — отговаря червената крава. — Ще те науча как да намериш козината… Избърши си сълзите и слушай. Ще тръгнеш по ей тоя път. Ще минеш през една широка нива. На тази нива ще видиш хора. Те ще вършеят жътвата си — червени корали. Поклони им се, кажи така: „Добър ден и спорна работа! Ще ми наринете ли една лопатка зърно? Ще ми покажете ли къде живее стопанката на ветровете Часажей?“ Те ще те изпратят на втория харман, където други хора отвяват чисто злато. Същото ще попиташ и тези хора. Оттук ще те изпратят на третия харман. Там ще насипват в чували едри бисери. Ти се поклони и на тези хора и ги помоли за същото. Те ще ти покажат пътя…
Щом тръгнеш по този път, ще видиш едни кучета, пред тях ще има сено, и едни коне, пред тях ще има кокали… Дай кокалите на кучетата, а на конете — сеното, съжали ги, кажи: „Горкичките ми!“ — и те ще те пуснат.
По-нататък ще ти препречи пътя една буйна река. Пийни глътка вода от нея, похвали я: „Ех, че сладка вода!“ — и реката ще ти стори път. След тази буйна река е домът на Часажей.
Ще отвориш вратата, ще се изкачиш по стълбището, ще извикаш: „Часажей, майко на ветровете, съжали ме, върни ми козината, иначе мащехата ще ме убие!“
Часажей ще отговори: „Ела по-близо, нищо не чувам!“ Ти не се бой, приближи се, а тя ще каже: „Ха сега обърни всичко в моя дом надолу с главата!“ Тогава ти варосай къщата, опери дрехите и оправи леглото…
Това ще се хареса на Часажей и тя ще ти заповяда: „Разчорли ми косата и ми раздери роклята!“ Но ти, разбира се, не я слушай. Закърпи роклята, а Часажей окъпи, среши й косата, тури я да си легне.
Когато заспи, вземи козината и бягай, без да се оглеждаш, иначе Часажей ще те накара цял век да живееш при нея.
Девойката благодарила на Заза и тръгнала. Видяла широката нива, видяла хармана, на който хората вършеели червени корали.
— Добър ден и спорна работа! — казала девойката. — Ще ми наринете ли една лопатка? Ще ми покажете ли пътя за стопанката на ветровете Часажей?
Хората сипали в торбата на девойката една лопатка червени корали и я изпратили на втория харман, където отвявали чисто злато.
— Добър ден и спорна работа! — извикала девойката. — Ще ми подарите ли и на мен лопатка? Ще ми покажете ли пътя за стопанката на ветровете Часажей?
Те сипали в торбата на девойката една лопатка чисто злато и я изпратили на третия харман, където насипвали в чували едри бисери.
— Добър ден и спорна работа! — плеснала с ръце девойката. — Какви красиви бисери! Ще ми сипете ли една лопатка? Ще ми покажете ли пътя за стопанката на ветровете Часажей?
Хората сипали в торбата на девойката една лопатка едри бисери и казали:
— Иди да попиташ ей там ония коне и кучета!
Отишла девойката и гледа: някой дал на кучетата сено, а на конете — кокали. Отнесла сеното на конете, кокалите хвърлила на кучетата, помилвала ги, съжалила ги: „Горкичките ми, гладничките ми!“ А те й посочили накъде да върви по-нататък.
Пред девойката се изпречила буйна река. Пийнала водичка от нея, похвалила я: „Ех, че сладка вода!“ — и реката усмирила вълните си, отдръпнала се, открила дъното си и пуснала девойката.
Стигнала девойката до дома на Часажей, отворила вратата, изкачила се по стълбището и извикала:
— Часажей, майко на ветровете, смили се! Върни ми козината, иначе мащехата ще ме убие!
— Слабо чувам! — викнала Часажей. — Ела по-близо.
Девойката се приближила и Часажей наредила:
— Ха сега обърни всичко в моя дом надолу с главата!
— Добре — казала девойката.
Донесла вода, варосала къщата, опрала дрехите, измила всичко, сложила го на място…
— Е, сега ми разчорли косата и ми раздери роклята! — заповядала Часажей.
И девойката изкърпила дрехите, окъпала Часажей, сресала я, турила я да си легне. Това много се харесало на стопанката на ветровете.
— Ела при мен, моето момиче! — повикала тя девойката, изляла върху главата й вода от стомната и косата на девойката станала златна…
Няколко дни стопанката на ветровете не пускала гостенката си. А тя тъгувала за родния си край, за червената си кравичка.
За да не си отиде девойката незабелязано, Часажей криела от нея козината под възглавницата си. Все пак сирачето улучило час, когато Часажей заспала по-дълбоко от обикновено, измъкнало козината изпод възглавницата и избягало.
Събудила се стопанката на ветровете, гледа: девойката я няма. Спуснала се бабичката да я преследва, вика:
— Хей, мътна река, не я пускай!…
— Хей, коне, хей, кучета, хванете я!
— Хей, хора на харманите, да опустеете, дано, спрете я!…
Девойката дотичала до буйната река, реката се отдръпнала, пуснала я и дори изплискала пред нея обувки със златни токчета. Тези обувки били чудни: и на носа на дясната, и на носа на лявата девойката видяла портрета си. Взела обувките, благодарила на реката и се затекла нататък.
— Да ви е сладко! — казала на конете, които хрупали сеното, и на кучетата, които гризели кокалите.
А те се погалили в нея и я пуснали.
Дотичала девойката до третия харман, до втория, до първия. Навсякъде пожелавала на хората щастие и хората я пускали, пожелавали й на добър час.
Часажей, стопанката на ветровете, се разсърдила:
— Хей, река! Хей, коне и кучета! Хей, хора на харманите! Как посмяхте да не ме послушате!
И реката й казала:
— Ти ме наричаш мътна, а девойката каза, че съм сладка…
Кучетата и конете й отвърнали:
— Ти хвърляш кокали на конете, а сено даваш на кучетата… Ние умирахме от глад, а девойката ни нахрани…
Хората пък казали така:
— Ти никога, никога не си ни пожелавала спорна работа! А добрата девойка ни пожела щастие… Как да не я пуснем?
И Часажей се върнала в къщи без нищо.
Е, нека се връща! А ние ще разкажем за девойката.
Дотичало сирачето у дома, прегърнало червената кравичка:
— Здравей, мила кравичке! Ето ти корали и злато, бисери и обувчици с портрети! Скрий всичко по-добре.
Сирачето разказало на Заза за всичко, което видяло. Сетне отишло при мащехата и й дало козината.
Всичко тръгнало по старому. Пащерката пасе на поляната Заза, червената кравичка, че и козината чепка, а дъщерята на мащехата мързелува в къщи. И ето че веднъж мащехата попитала пащерка си:
— Защо се забраждаш толкова ниско?
— Боли ме главата, майчице.
— Хайде, дай да видя! — развикала се мащехата и дръпнала кърпата.
Щом видяла златната коса на девойката, мащехата се разтреперала от завист. Лепнала се за девойката:
— Разкажи, разкажи откъде имаш златна коса?
Нямало какво да се прави — тя така се сърдела, така се карала! — и девойката се принудила да каже:
— Часажей, майката на ветровете, ми даде златна коса…
— Кой те научи да идеш при Часажей? — попитала мащехата.
— Заза, червената кравичка.
Мащехата не казала нито дума. Забързала към къщи, довела дъщеря си на поляната. Накарала я да пасе кравата и едновременно да чепка козина. Изведнъж като изневиделица налетял черен вихър и отнесъл всичката козина.
Тогава дъщерята на мащехата заповядала:
— Казвай, червена краво, как да си върна козината!
Заза й разказала всичко, което разказала на сирачето. Дъщерята на мащехата се затекла към стопанката на ветровете Часажей.
Видяла широката нива и намерила хармана, където хората вършеели червени корали.
— Да опустеете и вие, и коралите ви! — развикала се тя. — Наринете ми по-скоро корали и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
— Каква е тази проклетница? — учудили се хората.
Те се разсърдили. Турили я на една лопата, хвърлили я на втория харман, където отвявали чисто злато.
— Да се провалите и вие, и златото ви! — закрещяла дъщерята на мащехата. — Нагребете ми по-скоро една лопата злато и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
Те я грабнали с една лопата и я затирили на третия харман, където насипвали в чували едри бисери.
— В земята да потънете, дано, и вие, и бисерите ви! — заревала дъщерята на мащехата. — Насипете ми по-бързо бисери и ми покажете пътя за стопанката на ветровете!
Е, дали й да се разбере на третия харман! Натупали я с юмруци и я запокитили с лопата при конете и кучетата.
А тя и тук всичко объркала. Взела сеното от конете — хвърлила го на кучетата. Грабнала кокалите от кучетата — стрелнала ги при конете.
— Да се задавите, дано! — казва.
Нахапали я кучетата. Наритали я конете. Как да е се отскубнала, стигнала на брега на буйната река.
Пила глътка вода от реката, плюла: „Пфу! Мръсна вода…“ Разсърдила се реката, зашумяла, препречила й пътя.
Дъщерята на мащехата прегазила до другия бряг и мокра, кална, цялата в синини, стигнала до дома на Часажей, стопанката на ветровете.
Отворила вратата, изкачила се по стълбището и викнала:
— Да се пукнеш, дано, проклета Часажей! Дай ми веднага козината, че майка ми вдига врява!
— Не чувам! — викнала в отговор Часажей. — Ела по-близо!
Дъщерята на мащехата се приближила и Часажей казала:
— Обърни всичко в моя дом надолу с главата!
— Добре! И още как ще го обърна — зарадвала се дъщерята на мащехата. Всичко изпотрошила, всичко съсипала, камък върху камък не оставила…
Часажей не се скарала, само мрачно погледнала.
— Е, нищо, сега пък ми разчорли косата, раздери ми роклята! — заповядала тя.
Дъщерята на мащехата се нахвърлила върху нея: оскубала й косата, накъсала роклята й на парцали…
Потъмняла стопанката на ветровете.
— Благодаря! Получи си наградата! — казала тя. Ливнала със стомната по лицето на девойката и целите й бузи се покрили с брадавици. — А сега си вземай козината и заминавай!
Малко ли, много ли вървяла дъщерята на мащехата, няма да разказваме… Макар и цялата натъртена, върнала се все пак в къщи.
Майката видяла любимката си с брадавици и едва не полудяла от скръб.
Мислила, мислила какво да стори и от лошотия намислила да заколи Заза, червената крава.
— Мащеха ти иска да ме убие — казала червената крава на пащерката. — Събери костите ми, когато ме заколят, и ги зарови под ябълката в градината.
Мащехата заклала Заза, червената крава. Сварила месото й и го изяли двете с дъщеря си, а пащерката събрала костите и ги заровила под ябълката в градината. Оттогава сирачето нямало мира.
— Ти ставаш все по-хубава, а дъщеря ми погрознява! — карала се мащехата и биела пащерката.
Отишла веднъж девойката в градината, седнала под ябълката и заплакала от мъка.
— Не плачи, добричката ми! Не плачи, миличка! — обадили се костите на кравата. — Кажи какво искаш?
А в този ден в съседния аул имало сватба. На девойката много й се искало да поиграе на сватбата.
— Дай ми, кравичке, една хубава рокля и моите обувки! — помолила тя.
Начаса пред нея се появила една хубава рокля и обувките с портретите. Девойката се пременила и тръгнала за сватбата.
Трябвало да премине през един ручей. Като скачала от камък на камък, едната обувчица се изхлузила и водата я отнесла. Принудила се, горката, да се върне в къщи — така и не поиграла на сватбата…
А в това време младият хан ловял в ручея пъстърва. Неочаквано хванал обувчица със златно токче и видял на носа й портрет на прекрасна девойка със златна коса. И силно пожелал младият хан да намери стопанката на обувчицата.
Ханът мерил обувчицата на много красиви девойки в страната, но тя не станала на никоя от тях.
На края ханът и слугите му стигнали в селото, където живеела мащехата с дъщеря си и пащерка си. Минал през всичките къщи. Дошъл ред и до дома на мащехата. Щом влязъл в къщата, момъкът видял девойката, която толкова дълго търсил… Обул на крака й обувчицата. Обувчицата й прилепнала.
Зарадвал се ханът, помолил мащехата да му даде девойката да се ожени за нея. Лукавата жена стаила завистта и злобата си, престорила се, че с радост се съгласява:
— Моля ти се, хане — казала с поклон тя, — върни се в къщи при баща си! Аз трябва да пременя годеницата, а сетне сама ще я доведа у вас.
Така и направили… Откъде можел да знае момъкът за черната й злоба? Отишъл си младият хан, а мащехата се разшетала, уж че приготвя пащерка си за път.
Най-сетне тръгнали. Мащехата накарала девойката да завърже в кърпа златните обувки, а със себе си не взела нищо, само едно парче хляб със сол.
Пътят бил дълъг, местата пусти, а денят горещ. Девойката се уморила и огладняла.
— Дай ми да си хапна, майчице! — казала тя.
— Нямам нищо друго, освен хляб — отговорила мащехата и й дала една солена коричка.
Девойката изяла соления хляб. Замъчила я жажда.
— Ох, колко съм жадна! Барем една глътка вода, майчице!
— Потърпи — отговорила мащехата, — скоро ще стигнем до един кладенец с бистра, студена вода. Тогава ще се напиеш до насита.
Кладенецът наистина бил близо. Девойката сложила на земята вързопчето със златните обувки, затекла се да пие вода. Но едва се навела над кладенеца и лошата мащеха се промъкнала зад нея и я съборила във водата.
Грабнала мащехата обувчиците и се втурнала към къщи. Пременила дъщеря си с най-хубавата рокля, покрила лицето й с копринено було, качила я на един бял кон и я завела при младия хан.
В ханския дворец ги приели с почести, отпразнували разкошна сватба. А когато свършили пира, ханът отмахнал булото от лицето на младоженката и видял брадавиците й. Само че вече нищо не можел да стори: сватбата била минала!
— Това не е моята любима! — отчаяно извикал ханът. — Измамиха ме!
— Твоите собствени очи те мамят, уважаеми зетко! — усмихнала се мащехата. — Аз имам само тази хубавица.
Младият хан се смутил. „Дали тук няма магия? Дали наистина очите ми не са ме измамили?“ — помислил той.
А докато в двореца празнували сватбата, при кладенеца, където мащехата блъснала пащерка си, дошли, едни търговци с керван. Спрели до кладенеца да си починат.
Един от тях пуснал в кладенеца стомна с дълго въже и потеглил. Но стомната се оказала толкова тежка, че сам не можел да я издърпа… Търговецът повикал на помощ другарите си и заедно измъкнали стомната и девойката.
Девойката благодарила на търговците и ги помолила:
— Добри хора, когато изрека желанието си на глас, отговорете ми: „Да се сбъдне!…“
Търговците на драго сърце обещали да изпълнят молбата й. Девойката извикала:
— Искам да стана гургулица!
— Да се сбъдне! — отговорили търговците и видели, че девойката я няма — изчезнала! Тя се превърнала на бяла гургулица, хвръкнала и отлетяла. Смаяните търговци продължили пътя си, а гургулицата долетяла в ханската градина и кацнала на един бадем.
— Градинарю, градинарю! — загукала тя. — Нека увехне това дръвче, както вехна аз… Поздрави младия хан от мен!
Гургулицата отлетяла, а бадемът изсъхнал.
Оттогава всеки ден в зори гургулицата долитала в градината, всеки път кацала на ново дръвче и гукала:
— Градинарю, градинарю! Нека загине това дръвче, както гина аз! Поздрави младия хан от мен!
Дошъл веднъж ханът в градината си и гледа: изсъхнали най-добрите дръвчета — дюлята и бадемът, смокинята и нарът, прасковите и крушите. Скарал се на градинаря:
— Ти съвсем си изоставил градината, безсъвестни човече! Загинали са най-хубавите дръвчета!
— Прости ми, хане! — примолил се градинарят. — Не съм виновен аз. Всяка сутрин в градината долита една гургулица, избира най-хубавото дръвче и каца на него. Казва само това: „Нека увехне това дръвче, както вехна аз. Поздрави младия хан от мен!“ — и дръвчето веднага изсъхва.
Тогава младият хан наредил да хванат гургулицата.
Градинарят опънал мрежи и на другия ден в зори ханът уловил бялата гургулица. Едва я докоснал с ръце и тя се превърнала на девойката-хубавица със златната коса. Ханът веднага познал годеницата си.
— Ето как са ме измамили! — възкликнал той. — Да вървим, да вървим в двореца! Там ще ми разкажеш всичко!
— Сто години да живееш, повелителю мой — поклонила се девойката. — Но за какво да ти разкажа? За това, което очите ми видяха, или за това, което ушите ми чуха?
— Видяното с очите е сто пъти по-ценно от чутото с ушите — отговорил младият хан. — Ще ми разкажеш за това, което си видяла и изпитала…
— Добре! Но когато разказвам, нека ме слушат мащеха ми и дъщеря й. И докато не свърша, никой не бива да излиза от двореца.
Покрили лицето на девойката с було. Отишли в двореца. Ханът изпратил един слуга да събуди лошата мащеха и дъщеря й и да ги доведе при него, а после заповядал на стражата: не пускайте никого да излиза от двореца!
Майката и дъщеря й дошли сънени, зли и девойката започнала разказа си. Разказала как я мъчила лошата мащеха, как я съборила в кладенеца. Едва започнала да говори девойката и мащехата се разтреперала, побледняла и взела тихичко да се промъква към вратата с дъщеря си. Но при вратата имало стражи, а младият хан страшно им бил заповядал да не мръдват от място.
— За вашата злоба, за измамата се полага да ви обезглавя — казал ханът, когато девойката завършила разказа си. — Но аз намерих моята любима. Ето я! — И ханът свалил булото от лицето на девойката. — Не искам да помрачавам със смъртно наказание най-щастливия ден в живота си. Дайте обувчиците на годеницата ми, махнете се от моята страна и повече не се показвайте пред очите ми!
Прогонили мащехата и дъщеря й с позор от страната.
А девойката помолила хана да иде с нея в родния й край. Там взела златото си, коралите и бисерите. Всичко била запазила за нея Заза, червената кравичка… И ето че най-сетне младият хан се оженил за любимата си.
Отпразнували весела сватба. Свирили седем зурнаджии. Били седем тъпана. Всички пили, докато меховете спаднали, яли, докато казаните се изпразнили. Играли, докато краката ги държали, пели песни, докато останали без глас.
С една дума, направили всичко, което се пада на добри хора! Аз също се веселих на тази сватба и досега не мога да я забравя!
Дали е било, дали не е било — живял някога в един град един беден старец. И този старец имал един син. Двамата били говедари, пасели градската черда.
Веднъж момъкът пасъл чердата на ливадата до морето и видял на пясъка една голяма риба.
По един минувач говедарят пратил вест на баща си да дойде по-бързо с колата за плячката, а сам се хвърлил с кинжала към рибата. Рибата размахала опашка, заприказвала с човешки глас, помолила за пощада:
— Не ме убивай, момко. Блъсни ме по-добре в морето! Ще ти потрябвам в някой тежък час.
— А как ще те намеря в тежък час? — попитал момъкът.
— Вземи тази перка. Когато ти потрябвам, ще дойдеш на брега и ще хвърлиш перката в огън. Преди да изгори, аз ще доплувам при теб.
Момъкът я съжалил, взел перката и блъснал рибата в морето.
— Къде ти е голямата риба, синко? — още отдалеч извикал бащата. Той бързал с колата за плячката.
— Рибата много искаше да се върне пак в морето. Молеше ме да й помогна. Помогнах й — казал синът.
Бащата гълчал сина, гълчал го, без малко щял да го набие.
Говедарят избягал от баща си и свърнал в една гъста гора. Скита из гората и чува жален стон. Отишъл по-нататък и гледа: един елен заплел рогата си в клоните на едно дърво. Момъкът тъкмо да стисне кинжала и еленът проговаря с човешки глас:
— Не ме убивай, човече, помогни ми да се освободя! Отскубни едно снопче от козината ми и когато ти бъде тежко, го хвърли в огъня. Аз мигом ще се появя пред теб, за да ти направя каквато щеш услуга.
Момъкът съжалил елена, отскубнал едно снопче козина от него, помогнал му да се измъкне на свобода и го пуснал.
Дълго скитал говедарят в горския гъсталак, докато най-подир излязъл на една поляна. Тича през поляната една лисица, а по петите я гони глутница хрътки. Уморената до смърт лисица се навряла в краката на момъка.
— Не ме убивай, добри човече! — заплакала тя. — Спаси ме от хрътките, отскубни един косъм от опашката ми и ме пусни. Когато си в беда, изгори косъма ми и аз ще дотичам да те отърва.
Говедарят разпъдил хрътките и пуснал лисицата, като отскубнал един косъм от опашката й.
Тръгнал нататък. Много ли вървял, малко ли — стигнал до един голям град.
— Приемате ли гости? — попитал, когато влязъл в една бедна колиба близо до градските порти.
— Защо да не приемаме! — казала стопанката-бабичка.
Тя поканила говедаря да седне, нахранила го, напоила го. А сетне говедарят отишъл да разгледа града.
Градът бил богат и голям, много красиви сгради имало в него, но най-красив и богат бил, разбира се, дворецът на хана.
Гостът се върнал и пита бабичката кой живее в ханския дворец.
— Ох, синко, по-добре не питай! — въздъхнала бабичката. — Нашият хан има една-единствена дъщеря. Славата й се носи далеч из чуждите страни. Ханската дъщеря е умна и красива, но гордостта и жестокостта й нямат край… Много прославени храбреци я искаха за жена. И на всеки момък тя заповядва да се скрие и обещава, че ще се омъжи за него, ако не успее да го намери.
— А нали и аз не съм от страхливите! Да ида ли, що ли, да зърна и аз тази хубавица!
— Не ходи, синко — започнала да го увещава бабичката, — та ти не ме доизслуша. Няма човек на света, който да успее да се скрие от нея. Под водата ли ще се скриеш, под земята ли — тя ще те намери и ще заповяда да ти отсекат главата. Стотици момци вече даде в ръцете на палача.
— Не се тревожи, добра бабке! — казал й говедарят. — Аз съм само един обикновен говедар. Дали ще се оженя, или не, но кой знае, може да надхитря ханската дъщеря.
Отишъл при двореца и извикал:
— Хей, велики хане, искам да премеря ума си с дъщеря ти!
— Дъще, отговори на този глупак — поръчал ханът.
И ханската дъщеря викнала в отговор от високата кула:
— Скрий се така, че да не те намеря, и съм твоя. Но ако те намеря — ще ти отсекат главата, да си знаеш!
— Колко пъти ще ми позволиш да се крия? — попитал пастирът.
— Три.
— Добре, търси! — казал момъкът, набързо стигнал на морския бряг и изгорил перката на рибата.
Рибата изплувала на брега от морските дълбочини:
— Какво искаш, момко? Каква грижа имаш?
Той помолил рибата да го скрие някъде по-далеч. Рибата отворила уста и глътнала говедаря, а след това се гмурнала на дъното и легнала по корем на пясъка.
Ханската дъщеря гледала от високата кула нагоре, гледала надолу, насочвала погледа си към всичките четири посоки на света — момъкът никъде не се виждал. Така и нямало да намери говедаря, ала рибата се загледала в един кораб, който плавал над нея, и зяпнала.
— Виждам, виждам! — завикала, заръкопляскала ханската дъщеря. — Излизай! Не можеш да се скриеш от мен дори на морското дъно.
Говедарят излязъл и застанал пред нея.
— Крий се втори път! — заповядала тя.
Момъкът отишъл в гъстата гора, изгорил снопчето еленова козина. Зашумели, запращели клоните дотичал еленът и казва:
— Разправяй каква грижа имаш?
Момъкът помолил да го скрие по-добре.
Тогава еленът покачил момъка на гърба си, отметнал глава, поръчал му да се държи здраво и полетял като вятър. Прехвърлил се през седем върха, преминал през седем долини, скрил момъка в една дълбока пещера, легнал и закрил входа с тялото си.
Ханската дъщеря гледала от високата кула нагоре, гледала надолу, насочвала погледа си към всичките четири посоки на света. Но така и нямало да намери момъка, ако еленът не скочил изведнъж да отпъди мухата, която се въртяла над него.
— Виждам, виждам, излез от пещерата! — завикала хубавицата, заръкопляскала от радост. — Третия път гледай да се скриеш по-добре.
Отишъл момъкът на една широка равнина, изгорил косъма от опашката на лисицата. Лисицата мигновено се появила пред него, сякаш изникнала от земята.
— С какво да ти помогна, добри човече, каква тревога имаш? — попитала тя.
— Развържи торбата с хитростите и ме скрий, но така, че никой да не ме намери — отговорил момъкът.
Лисицата се превърнала на търговец с червеникава брада и с топ шарен сахтян под мишница, а момъка превърнала на бълха и го накарала да се скрие в плата.
— Аз ще вървя напред-назад със стоката си пред кулата на ханския дворец — казала лисицата на момъка. — Ханската дъщеря обича да се конти, ще поиска да види сахтияна и ще ме повика горе. Тогава ти скочи на полата на роклята й. И нека ми отрежат червеникавата брада, ако хубавицата те забележи.
А ханската дъщеря в това време стояла на високата си кула, гледала към четирите страни на света, но никъде не могла да намери момъка. И изведнъж видяла един търговец, който вървял напред-назад край кулата.
— Кой ще купи отличен сахтиян? Кой ще купи червен и син сахтиян? — вика търговецът.
— Донеси тук сахтияна си! — заповядала ханската дъщеря.
Търговецът влязъл в кулата и разстлал стоката си пред хубавицата. Хубавицата се загледала в сахтияна и не забелязала как бълхата скочила на полата на роклята й.
— Какво става, дъще моя, виждаш ли оня човек? — извикал нетърпеливо ханът.
— Не, татко, не го виждам, никъде не го виждам! — отговорила хубавицата.
— Гледай по-добре, дъще моя!
Но колкото и да гледала ханската дъщеря, така и не видяла говедаря.
— Загубих надежда да го намеря! — отчаяно казала тя.
Едва успяла да каже това и младият говедар взел предишния си вид.
Зарадвал се народът на тази страна, че младият говедар надхитрил проклетата ханска дъщеря. Загърмели с оръдия, забили тъпани, засвирили на зурни, запели песни, направили голям пир. Аз бях на този пир, играх като мечок, а сетне оставих хората да пеят и се веселят и изтичах при малките деца да им разправя тази приказка.
Дали е било, дали не е било — живяла на земята една бабичка със сина си. Имали два вола — това било цялото им богатство.
Една зима на бабичката й се дояло месо и рекла на сина си:
— Мили синко! Хайде да заколим единия вол… Много ми се ще месо!
Синът се учудил и нажалил.
— Мамо, мамо — казал той, — как ще изорем нивата напролет, ако заколим единия вол?
— Мили синко — отвърнала майката, — мигар няма да си купим друг вол до напролет?
Синът не посмял да не се подчини, заклал вола и бабичката цяла зима готвила разни вкусни гозби.
Настанала пролетта, съседите отдавна излезли на оран, а бабичката така и не намерила пари да купи втори вол.
— Нищо, мамо, да идем да орем — казал синът. — Всички съседи вече са на полето. Време е и за нас!
Бабичката нямало какво да възрази. Синът взел ралото, изкарал единствения си вол от обора и отишли на нивата.
Впрегнал синът вола отляво, сам се впрегнал отдясно и напънал, а бабичката държала ралото.
В това време ханът със свитата си отивал на лов. Видял ханът чудноватия впряг и извикал:
— Хей, орачо, защо теглиш ралото като вол? Какво значи това?
И орачът отговорил:
— Имахме два вола, но мама ме помоли да заколим единия за зимата. Не се намериха пари да купим друг и ето че сам се впрегнах в ралото…
— Слушай — казал ханът, — на пасището в планината имам един проклет и мързелив бик. Никой още не е успявал да му тури хомот. Ако успееш, вземай го и го впрягай в ралото.
Момъкът много се зарадвал, благодарил на хана, отишъл на планинското пасище за бика.
Бикът бил черен, силен и свиреп. Ровел земята с копита, заплашвал с рога, на никого не давал да го доближи. Но младият селянин го надхитрил: изкопал дълбока яма и гонил, гонил бика наоколо, докато той се строполил в нея. Там бикът изнемощял от глад и загубил цялата си проклетия. Тогава момъкът го закарал в къщи и още три дни го държал в обора без капка вода и стиска сено.
След това бикът станал кротък като теле и дал да го впрегнат в ралото.
Много ли, малко ли време минало, но ето че веднъж ханът отново излязъл на лов. Гледа: с песен крачи през нивата младият орач, кара два вола и от дясната страна — същият черен бик, когото никой не можел да укроти, — покорно пристъпва в браздата.
А трябва да ви кажа, че ханът имал една-единствена дъщеря и то толкова мързелива, че парченце хляб, разправят, не искала да си отчупи сама. Отваряла си само устата, а я хранели бавачките и слугините. Замислил се ханът, като гледал орача, и казал на везира си:
— Иди, везирю, разкажи на този работен човек за дъщеря ми. Ако е съдено някой на този свят да избие мързела й, това е само той… Никой друг няма да успее!
Везирът препуснал на бързия си кон през полето към орача и му предал думите на хана:
— Тази девойка е толкова мързелива — добавил везирът, — че няма да се помръдне дори при вида на халва с лешници. Ханът много иска да я отучи от мързела. Смята, че ти ще успееш. Ако я поискаш за жена, да знаеш, че ханът няма да откаже.
— Добре, ще я поискам! — отговорил младият селянин.
Изорал си нивата, върнал се късно вечерта в къщи и казал на майка си:
— Иди, мамо, в двореца при хана, поискай ми ханската дъщеря за жена.
— Какво те е прихванало? — уплашила се майката. — Нима ханът ще даде дъщеря си на един беден орач?!
— Ще я даде, мамо! — уверявал я синът. — Ти само иди, поискай я…
Няма що! Макар че много се страхувала да не разгневи хана, бабичката тръгнала за двореца.
— Какви желания имаш? — попитал ханът, когато слугите довели бабичката при него.
— Как да ти кажа, препочтени хане! — объркала се бабичката. — Ако си даваш дъщерята, дай я. Ако пък не я даваш какво да се прави? Моят син ме изпрати да му сватосам годеница.
За учудване на бабичката ханът се съгласил на драго сърце.
— Ще я дам! — извикал той.
Зарадваната бабичка се върнала в къщи.
— Е какво, мамо? — попитал я синът й. — Как те прие ханът?
— Съгласен е! Съгласен! — завикала бабичката.
Купили пръстен и рокля за годеницата и младият син се оженил за ханската дъщеря. Отпразнували сватбата, а на сутринта младоженецът се приготвил да иде на нивата.
— Виж какво, мамо — заръчал на тръгване той, — не давай на снаха си хляб в ръцете. Сложи хляба пред нея, да го вижда, и излез от къщи за цял ден… Като огладнее, сама ще си вземе!
И наистина! Дошли си след работа синът и бабичката, гледат: парчето хляб, което било на подноса, го няма.
На втория ден младият селянин заръчал на майка си:
— Сега сложи хляба в гостната стая, а ние ще идем да плевим ечемика…
Бабичката сложила в гостната стая парче хляб и овчи кашкавал и отишла със сина си да работи на нивата.
Върнали се в къщи, гледат: и хляба, и кашкавала — всичко изяла ханската дъщеря, трошичка не оставила.
На третия ден синът заръчал на майка си:
— Днес, мамо, не оставяй хляб на открито. Нека снаха ти сама го потърси!
Бабичката скрила в килера цяла питка и големичко парче овчи кашкавал, че и масло в добавка и излязла заедно със сина си за цял ден.
Седяла, седяла ханската дъщеря на меките възглавници в ъгъла и й станало скучно, и много огладняла…
— Личи си, че тези хора не хранят ония, които не работят. Ще се хвана за някаква работа, може да ме повикат на вечеря…
Станала и хайде на шетня. Помела пода, измила съдовете, наклала огън в камината. А когато разтребвала, намерила в килера хляба, кашкавала и маслото и се наяла до насита.
Върнали се от нивата младият селянин и майка му, гледат: в къщи подредено, чисто, в камината гори огън, а ханската дъщеря става да ги посрещне и отстъпва на бабичката по-хубавото място на възглавницата.
Оттогава ханската дъщеря съвсем забравила за мързела си. И на нивата ходела с мъжа си, и в къщи всякаква работа вършела — с една дума, станала сръчна и пъргава като фокусник.
А ханът, макар и да бил доволен, че се отървал от мързеливата си дъщеря, все пак тъжал за нея. Пък, да си признае, и любопитството го измъчвало. Искало му се да види: как живее там дъщеря му?
Наредил да му оседлаят коня и потеглил с везира на гости на зетя си.
Селянинът посрещнал добре тъста си. Заклал едно шиле, а майка му, бабичката, сложила на огъня котле с ориз.
Ханската дъщеря в това време тъкмо била отишла на извора. Върнала се със стомна вода. Видяла баща си, видяла котлето с пилафа и прошепнала:
— Татенце, нали виждаш, че са се разпилели въглени от огнището?… По-бързо ги прибери! На този, който не прави нищо, тук не му дават да яде…
Ханът се слисал. Ала замълчал, прибрал едно въгленче от пода… Домакините нагостили госта си с пилаф и той си отишъл.
А младият селянин, жена му и старата му майка живеели сговорно, работели задружно и в дома им винаги имало и хляб, и мед, и пастърма.
Живеел някога един селянин, който имал много мързелив син. Толкова бил отпуснат, че и вода да пие го мързяло да стане.
Веднъж край къщата им карали волове. Мързеливецът пита:
— Татко, къде карат тези волове?
— На оран, синко — отвръща бащата.
Мързеливецът му дума:
— Татко, качи ме утре на вола, заведи ме на нивата, ама не карай много бързо.
— Добре.
Сутринта завел сина си на нивата. Когато минало пладне, мързеливецът казал:
— Гладен съм.
— Е, щом е така, слез от вола, нека попасе, а пък аз ще ида да донеса ядене.
— Не, няма да сляза.
Бащата го оставил сам и се запътил към къщи. Мързеливецът вижда, че наоколо няма жива душа, и решил да подкара воловете. „Да видим дали ще тръгнат?“ — мисли си той.
Воловете се поместили и спрели. Мързеливецът ги бие с остена, те не се помръдват. Слязъл през хомота.
— Ще видя за какво се е закачил палешникът, защо спряха воловете — говори си сам.
Разровил пръстта с ръце и се слисал: в една яма били скрити няколко медни делви, пълни със злато. Върху златото били сложени четири теглилки. Момъкът седнал върху съкровището, а теглилките заровил в пръстта.
Като почакал малко, видял, че наблизо минават селският кмет и разсилният. Момъкът помислил: „Ако дам златото на баща си, той ще купи волове, овце, ще ме впрегне на работа. Я по-добре да повикам кмета и да му дам златото.“ И викнал:
— Хей, кмете, ела тук!
Разсилният казва:
— Кмете, да идем да разберем какво иска този мързеливец.
— Остави го този безделник — отговаря кметът, — да си вървим по пътя.
Мързеливецът не мирясва:
— Ела, кмете, ела тук!
Кметът го послушал, приближил се, а мързеливецът в това време се отказал да му даде златото и му дума:
— Ти, кмете, си първият човек в селото, ха кажи какъв се пада нашият чер вол на червения ни вол?
Кметът здравата напердашил мързеливеца и отминал.
Момъкът мисли: „Ще видя и патя с тези пари. Не дадох златото на кмета, а той ме нагости с юмруци. По-добре да го повикам и да му дам златото.“ И пак извикал:
— Кмете, ела тук!
Разсилният казва:
— Кмете, да идем, личи си, че не току-така ни вика.
Върнали се, приближили се, но мързеливецът пак се раздумал. „Защо да го давам, кой глупак си дава златото?“
— Какво има, бе диване? — пита кметът.
— Макар и да си кмет — казва мързеливецът, — но не ти стигна ума да се досетиш, че нашият чер вол се пада вуйчо на червения ни вол.
Кметът още повече се разсърдил и пак натупал мързеливеца, качил се на коня си и заминал заедно с разсилния.
Мързеливецът гледа — баща му иде. Обърсал сълзите си. Бащата се приближил и го вика:
— Синко, ела насам, ще похапнем.
— Оттук не мърдам, ти ела.
— Там е оран — казва бащата, — как ще седнем?
— Както щеш, аз не мърдам оттук.
Бащата дошъл при сина си, гледа — седи на една буца и срива пръстта край себе си. Започнали да ядат. Когато се нахранили, бащата рекъл:
— Е, ставай, синко, да идем да изорем другата половина на нивата.
Синът казва:
— Върви сам, аз няма да се мръдна от това място.
Бащата подкарал воловете, изорал другата половина на нивата, върнал се и вика:
— Мръкна, ставай да си вървим.
— Върви си сам, няма да дойда.
— Щом не искаш — недей, ще дойдат вълците и ще те разкъсат.
Мързеливецът се уплашил:
— Татко — казва той, — слушай, ще ти кажа нещо. Хайде, повдигни ме. Ще видиш делви, те са пълни със злато. Вземай ги за себе си, само тези четири златни теглилки ще занеса на царя. Тичай, докарай колата и вози златото у дома.
Бащата докарал колата, натоварил златото в нея, а мързеливецът съблякъл ризата си, увил четирите теглилки и поели към къщи. Мъжът и жената скрили златото. Вижда жената, че мъжът й не е весел, пита:
— Хей, мъжленце, защо си провесил нос, нали толкова щастлив ден ни се случи днес.
— Ех — отговаря мъжът, — там имаше четири теглилки, а нашият мързелан ги уви в ризата си, иска да ги занесе на царя. Ще ги види царят, ще се домъкне тук и ще ни отнеме всичкото злато.
— Не се ядосвай, аз ще взема теглилките от сина. Лягай да спиш.
Мързеливецът също заспал, а майка му донесла една стомна, счупила я, насипала парчетата в ризата му, а златните теглилки отнесла и скрила.
Сутринта мързеливецът се събудил и немит, бос, без риза, застанал пред царя. Царят попитал:
— Какво искаш, мързелане?
— Донесох ти подарък. — И като се обърнал към везира, казва: — Развържи този вързоп.
Везирът развързал вързопа, а в него само парчетата, и го пита:
— Мързелане, защо си донесъл това?
— За да имате точни теглилки: един фунт, половин фунт, един литър, половин литър.
Царят се разгневил и рекъл:
— Отведете го.
Отвели мързеливеца, запрели го в тъмницата. След това царят казва на слугите си:
— Някой се е подиграл с него, идете да видите какво прави там. Отишли в тъмницата, видели, че мързеливецът опитва парчетата на ръце. Царят заповядал да го доведат.
Довели мързеливеца, изправили го пред царя.
— Защо опитваш парчетата на ръце? — пита царят.
А момъкът в тъмницата си блъскал ума защо теглилките, които били толкова големи, изведнъж се смалили, и се отказал да съобщи на царя, че му бил приготвил златни теглилки.
— Царю, чудо се чудя: на, каква грамадна глава имаш, как си излязъл от утробата на майка си.
— Махайте този побъркан оттук — разсърдил се царят. — Хвърлете го в плевника и го запалете.
Момъкът едва не се задушил и се примолил:
— Царю, заповядай да ме измъкнат, ще ти кажа цялата истина.
— Измъкнете го — заповядал царят.
Спасили мързеливеца, довели го, изправили го пред царя.
— Е, казвай истината.
Момъкът пак се отказал да говори истината.
— Царю, не бива да задушаваш човека с дим, не прави това никога — рекъл мързеливецът.
Тогава царските съветници се обадили:
— Грешно е да се наказва побъркан, пусни го да върви, накъдето му видят очите.
Царят ги послушал.
— Махай се — казал той на мързеливеца.
По пътя момъкът се размислил, прибрал се в къщи, казва на баща си:
— Време е да се подредим и ние, купи крава, бик, овце, ще ги пасем.
Бащата вижда, че на момъка му е дошъл умът, оженил го, отпразнували сватба.
Те постигнали желанията си, нека се сбъднат и вашите.
От небето паднаха три ябълки: една за разказвача, две за слушателите.
Живял едно време един алчен поп. Имал една дъщеря. На прозорците си попът направил златни решетки, вместо железни.
— Ех — вика си той, — де да бяха златни и стените ми!
Отишъл в църквата и започнал да се моли:
— Господи, моля ти се, изпълни ми желанието, нека всички стени на стаята ми станат златни.
Минават три дни, при него се явява някакъв човек.
— Слушай, попе — казва той, — господ чу молитвата ти. Зад църковната врата има едно бардуче. Тичай и го вземи. След това иди на извора, умий се, изплакни бардучето, напълни го с вода и го донеси в къщи. Каквото и да полееш с тази вода, до каквото и да се докоснеш с ръка — всичко ще се превърне на злато.
Попът така и сторил: донесъл вода в бардучето, и каквото да полее, до каквото да се докосне — всичко се превръща на злато.
Заедно с дъщеря си отишъл в градината и излял върху цветята всичката вода от бардучето. След това започнал да пипа с ръце камъните, дърветата — всичко ставало златно.
— Татко, защо направи това, цветята вече не миришат.
— Дъще, вземи тази роза — отговаря попът, — занеси я на златаря и ще видиш колко пари ще ти даде.
Дъщерята занесла розата на златаря и донесла в къщи пълно вързопче пари.
— Ето, виждаш ли, дъще — казва попът, — колко пари донесе.
Тя се зарадвала. А попът от радост дори изгубил апетита си. Цял ден нищо не сложил в уста.
На другата сутрин дъщерята казала:
— Татко, искам да ям.
— А пък аз не ща — рекъл попът, — яж сама.
Отишъл в градината, пак нищо не ял цял ден, вечерта се прибрал и легнал да спи. Сутринта станал и казва:
— Дъще, огладнях, иди на пазара да купиш риба.
Дъщерята донесла риба, наготвила ядене и сложила на баща си. Щом попът се докоснал до рибата и тя веднага се превърнала на злато.
Тогава взел вилицата и набол друго парче — и то се превърнало на злато: нали попът пил вода от бардучето.
— Така ще умра от глад — казал попът и заплакал.
Дъщерята видяла, че баща й плаче, хвърлила се на врата му.
— Татко, защо плачеш? — пита тя.
Попът заплакал още по-силно, заплакала и дъщеря му. Попът я прегърнал и тя се превърнала на злато. Той заридал:
— Една дъщеря имах и тя се превърна на злато.
Отишъл в градината. Дълго се разхождал, сетне се върнал в къщи и се загледал през прозореца. Вижда — един просяк седнал и ръфа краешник хляб. На попа това му се сторило пиршество.
— Господи, нищо не ми трябва на света, по-добре да съм сиромах, но само да се избавя от тази напаст.
Сутринта отишъл в църквата и се замолил:
— Господи, върни ми дъщерята, върни ми парченцето хляб, не ми трябва злато!
Минава още един ден, а попът едва се държи на крака от глад и жажда. Пак отишъл в църквата и пак моли бога да му отнеме това, с което го надарил. Отново се явил при него онзи човек и му дума:
— Попе, вземи бардучето, иди на извора, умий се, изплакни бардучето и го напълни с вода. Напръскай всичко, което си докосвал и превърнал на злато, и всичко ще стане, както преди.
Попът така и сторил. Щом напръскал с вода златната си дъщеря, тя кихнала и попитала:
— Татко, дълго ли спах?
— Дълго, дъще, дълго.
Той я изпратил на пазара, казал й да купи хляб и каквото намери, и да наготви ядене. Седнал и си хапнал като хората.
Когато се наял до насита, изкъртил златните решетки от прозорците си, раздал златото на бедните и оттогава никога вече не се лакомил.
Имало някога на света един сиромах. Една сутрин той нарамил търнокопа и отишъл да изкоренява пънове. Изкопал един пън, а под него — злато. Пак го заровил и се замислил: „Как да го пренеса в къщи?“
Застанал на пътя, гледа — попът кара седем катъра.
„Късмет — помислил селянинът, — той има катъри, ще пренесе всичкото злато в къщи и на никого нищо няма да каже.“
Щом попът се изравнил с него, сиромахът му рекъл:
— Добре, че те срещнах, отче.
— Какво има?
— Скъпи отче, преди смъртта си, дядо ми зарови всичкото ни злато в гората. Сега го изрових. Вече седми ден стоя на пътя, много хора минаха край мен, но се страхувам да се доверя на първия срещнат, а на теб ти вярвам, ти, отче, си духовно лице, ще запазиш тайната ми.
— Защо се бавиш, синко? — развикал се попът.
Веднага се спазарили, че той ще пренесе златото и ще вземе за услугата седем жълтици. Отишли в гората, натоварили златото — тъкмо се събрало на седемте катъра. Тръгнали. По пътя попа започнало да го бори съмнение:
— Синко, моята част е твърде малка.
— Добре, вземи товара на единия катър и карай.
Изминали още малко, попа пак го гризе съмнението:
— Синко, моята част е твърде малка.
— Отче, вземай товара на два катъра и карай по-бързо!
Изминали още малко, попа пак го засмукало под лъжичката:
— Синко, моята част е твърде малка.
— Отче, вземай товара на петте катъра и карай, де!…
След малко попа пак го засмукало:
— Синко, частта ми е твърде малка.
— Да те убие господ, отче, вземай всичките седем товара, само побързай.
Стигнали до един извор. Спрели: сиромаха го мъчела жажда.
Той извадил от пазвата си златната чаша, която намерил, когато изравял съкровището, гребнал вода и пил.
— Синко, дай чашата, ще пия и аз — помолил попът.
Пил вода, сложил чашата в пазвата си и казал:
— Аз съм свещеник, тази чаша ми трябва повече.
Сиромахът се разсърдил, грабнал шепа пръст и му я хвърлил в лицето. Попът ослепял с двете очи и така си останал на пътя.
Сиромахът взел чашата, подкарал катърите и оттогава си живее радостно и безгрижно.
Живял едно време, пък може и да не е живял, един цар. Царят имал слуга. Слугата бил много сръчен и добре си знаел работата.
Ала ето че веднъж слугата решил: „Хайде да се науча на още някакъв занаят“. Мислил, мислил, търсил, избирал — и избрал кражбата. Остави си калпака в царските покои, след това се промъкне и го отнесе.
Царят видял как краде калпака си, повикал го и му дума:
— Хей, момко, какво правиш там?
— Господарю — отговорил слугата, — научих се да ти служа добре, искам да се науча и да крада.
— Добре — рекъл царят, — имам един бял кон: ако го откраднеш — ще получиш две хиляди, ако не го откраднеш — ще ти взема главата.
— Много добре — казал крадецът.
Царят заповядал да вкарат коня в конюшнята, турил един човек на коня, на друг дал юздата в ръце, трети поставил на вратата.
Крадецът станал през нощта, взел различни ястия и стомна ракия, занесъл всичко на вардачите и казва:
— Царят ви го изпрати, похапнете и пийнете, за да не заспите.
Този, който стоял на вратата, така и заспал прав; който държал юздата — с юздата се търкулнал, а който стоял на коня, така и заспал на него.
Крадецът изоглавил коня, свалил ездача заедно със седлото, яхнал коня и препуснал.
Сутринта царят влязъл в конюшнята — коня го няма. Повикал крадеца и му дал две хиляди. Крадецът довел коня.
Царят му рекъл:
— Имам два черни бика; ако ги откраднеш — ще получиш три хиляди, ако не — ще ти взема главата.
— Добре — казва крадецът.
Биковете били в планината и ги пазели пастири. Крадецът тръгнал, взел чифт ботуши, единия намазал с кал, другия оставил чист. Калния ботуш хвърлил на пътя, по който пастирите водели биковете на водопой, чистия поставил до водата и се скрил. Пастирите повели биковете на водопой и гледат — на пътя ботуш, повдигнали го, искат да го вземат, ала помислили: само един ботуш, пък и той целият кален — не си струва да го миеш. Стигнали до водата, гледат — другият ботуш, зарадвали се, затекли се за първия. А крадецът излязъл и откарал биковете.
Върнали се пастирите, а от биковете няма и помен. Втурнали се насам, натам — биковете ги няма. Отишли при царя да съобщят: така и така, нещастие — биковете изчезнаха. Царят разбрал кой е свършил тази работа и повикал крадеца.
— Докарай биковете, вземай си трите хиляди.
Крадецът докарал биковете, взел трите хиляди. Хванали се на облог трети път.
— Ако успееш да откраднеш жена ми — ще ти дам половината си царство — рекъл царят, — ако не — ще ти взема главата.
Крадецът помолил за две седмици срок. Дали му.
А царят решил да убие крадеца. Заобиколил двореца си с войска и заповядал да стрелят срещу всеки, който се появи.
Крадецът намерил един покойник, облякъл го в своята дреха, довлякъл го и го изправил до портата. Стражата помислила, че това е крадецът, и загърмяла срещу него, целия го направила на решето. Доложили на царя, че убили крадеца. Царят се зарадвал, заповядал да погребат лъжливия крадец и разпуснал войската. А крадецът се промъкнал в двореца, грабнал царицата и избягал с нея.
Води крадецът царицата-хубавица, а насреща му дяволът. Царицата се харесала на дявола.
— Продай ми я!
— Ще ти я продам, но какво ще дадеш?
— Каквото искаш, ще ти дам.
— Дай един пълен калпак злато.
Дяволът се зарадвал, изтичал за злато, а крадецът изкопал дълбока дупка, пробил калпака си и покрил дупката с него. Дяволът насипва злато, насипва, а калпакът все празен, всичкото си злато довлякъл, едва-едва го напълнил. Отвел дяволът царицата.
Царят се върнал от погребението — царицата я няма. Повикал крадеца:
— Доведи жена ми, вземай половината царство.
Крадецът отишъл при дявола, казва му:
— Не ми трябва златото ти! Това беше царицата, върни я — царят си я иска.
— Не — казва дяволът, — хайде да си премерим силите. Който победи — за него и златото, и жената.
— Хайде, но как?
— Ще тичаме — казва дяволът, — който дотича по-рано, той е победителят.
— Добре — съгласява се крадецът, — само че защо ще бягам аз, ще ида да доведа братовчедчето си.
— Добре — казва дяволът, — стига да си намериш братовчедче, което да ме надбяга.
Отишъл крадецът, хванал два заека, единия турил в пазва, другия взел на ръце.
— Аз съм готов — казва дяволът, — пущай братовчедчето си.
— Ти тичай, то ще те настигне.
Крадецът пуснал заека, той се мушнал в храстите и търтил да бяга. Понесъл се след него и дяволът. Крадецът извадил от пазвата си другия заек, държи го в ръце, милва го и му приказва:
— Юнак си, братовчедче-зайченце, не ме засрами.
Тича дяволът обратно, крещи:
— Ето ме, къде ти е братовчедчето?
— Че то отдавна дотича, чака те — казва крадецът.
Дяволът заспорил:
— Не съм съгласен, хайде да си мерим силите другояче.
— Хайде — казва крадецът, — но как?
— Да опитаме кой по-силно ще изкрещи.
— Ама ти си се побъркал, защо ще крещим?
Дяволът не отстъпва, крадецът се съгласил. Като закрещял дяволът, нашият краден едва не оглушал, без малко да загине. Иде ред на крадеца да крещи и той казва:
— Не трябва да се крещи така, а ето как — ще ти покажа. Само че си запуши ушите с памук и си завържи очите — иначе се страхувам, че ще те оглуша или ослепя.
Дяволът си запушил ушите, завързал си очите.
— Е, дръж се — казва крадецът, — сега ще закрещя! — взел една грамадна сопа и пухнал дявола по главата.
— Ох, стига, не крещи повече! — моли се дяволът.
А крадецът още и още го бие. Дяволът изревал.
— Е, какво — спечелих ли? — пита крадецът.
— Не още — казва дяволът.
— Какво искаш повече?
— Хайде да се преборим — който е по-силен, нека вземе и златото, и царицата.
— Добре — казва крадецът, — но се страхувам да не те убия, а пък имам един стар чичо, да идем при него, той ще се бори с теб.
Дяволът се зарадвал:
— Много добре!
Крадецът го завел до една меча бърлога и казва:
— Той лежи ей там, иди при него, хвани го за ръката, дърпай, той ще излезе и ще се борите.
Дяволът влязъл при мечока, хваща го оттук, хваща го оттам, дърпа го, чичото-единак се разярил, вдигнал лапа и цапнал дявола по мутрата, повалил го и го забъхтил. Наредил го чудесно…
И царицата, и златото се паднали на крадеца. Отишъл крадецът при царя, отстранил го от престола и сам станал цар.
Дали е било, дали не е било — живял един сиромах. Нищичко си нямал — нито къща, нито нива. Какво да прави? Отишъл в гората, оплел си колиба от пръти и се заселил в нея.
Събере едно въже сух вършинак, занесе го в града, продаде го, купи си хляб — така се прехранвал.
Запътил се веднъж за града, занесъл дърва.
Продал ги, купил хляб, мушнал го в пазва, тръгнал си. Студено му е, свива се, едва се влачи към колибата си.
А пътят му минава покрай царския дворец. Забелязала го царската дъщеря и казва на баща си:
— Гледай, татко, един дявол минава.
Погледнал бащата, вижда — не минава дявол, а беден човек; разсърдил се на дъщеря си:
— Никакъв дявол не е, а човек!
— Не, какъв ти човек — и черен, и окъсан — казва дъщерята, — дявол е, дявол!
Подели спор бащата и дъщерята. Бащата се разсърдил, крещи:
— Щом е така, веднага се омъжи за него, иначе ще ти откъсна главата.
Тя се уплашила и вместо да умре, решила да се омъжи за сиромаха. Вързала това-онова в кърпа, затекла се подире му, вика:
— Почакай, човече.
Сиромахът се обърнал, не повярвал, че такава хубавица му вика, върви си и не поглежда повече назад.
Влязъл сиромахът в колибата си, влязла и тя след него. Сиромахът пита:
— Защо дойде тук?
Тя рекла:
— Защото трябва да се ожениш за мен.
Сиромахът се разтреперал — защо му е такава жена, как ще я храни — и казва:
— Нали виждаш как живея: продам съчки и си купя комат хляб, а теб с какво ще те храня?
А тя:
— Не бой се, аз ще храня и себе си, и теб.
Сетне добавила:
— Ето ти една кърпа, струва петстотин рубли, цената е втъкана на нея. Вземи я, занеси я на панаира, щом се загледа някой в нея — кажи: цената е втъкана; продай я и донеси парите.
Взел кърпата сиромахът и я занесъл на панаира. Един търговец попитал за цената. Сиромахът му дума:
— Цената е на нея.
Кърпата се харесала на търговеца.
— Да вървим, в къщи ще ти наброя парите — казва той.
Завел сиромаха в къщи, наброил му петстотин рубли, нагостил го и го изпратил. Сиромахът донесъл парите в къщи.
Жена му изтъкала друга кърпа и на нея изписала същата цена; дала я на мъжа си и рекла:
— Занеси и нея на пазара.
Тръгнал, занесъл я. Разнася кърпата, разнася я, но все не може да я продаде. Един човек попитал за цената.
— Пари нямам — казва той, — но ако искаш, ще ти кажа за нея три думи.
— Не — вика сиромахът, — за думи не я продавам, — взел кърпата и я занесъл в къщи.
Жена му пита:
— Никой ли не искаше да я купи?
— Не, един човек я искаше за три думи, ала аз не я дадох — казва мъжът.
Жената се ядосала:
— Тръгвай още сега, намери човека и му дай кърпата за трите думи.
Отишъл пак на панаира. Търсил човека, търсил го, намерил го и му казва:
— Ще ти дам кърпата за трите думи.
— Да вървим — рекъл човекът.
Завел го в къщи и казал:
— Първо — не говори нищо, без да помислиш, а помисли и тогава кажи. Второ — ако ти наприказват срещу някого, каквото и да ти кажат, дори, че иска да те убие, не се втурвай да убиваш този човек, а най-напред хубавичко проучи дали е истина. Трето — ако си при река и дойде при теб човек да те попита има ли брод, а ти на бърза ръка кажеш — май че има, върви, и той тръгне и потъне, — това не е хубаво; трябва да кажеш — не зная, братко, провери сам. Ето моите три думи.
Сетне надарил сиромаха и го изпратил.
Прибрал се сиромахът в къщи, разказал думите на жена си. Жената рекла:
— Запомни всичко, ще ти послужи. А сега ще е добре да идеш някъде на работа. Ще спечелиш пари — ще ги донесеш, ще купим чифт волове и ще заживеем като хората.
Тръгнал сиромахът, отива към града. На пътя среща трима търговци.
— Здрасти — казват търговците.
— Здрасти — отвръща сиромахът.
— Ще ни станеш ли ратай?
— Защо не, ще ви стана.
— Колко искаш за една година?
— Шестдесет рубли.
Търговците му дали пари за цяла година напред.
— Ето, изпрати ги у вас.
Сиромахът взел парите и ги изпратил по един земляк в къщи, а сам тръгнал с търговиите. Три дни и три нощи вървели, никъде вода не видели.
Излезли на една планинска пътека, а оттатък планината, в една клисура, имало вода. Търговците дали една стомна на ратая си и казали:
— В клисурата има вода, донеси.
На смърт го изпратили, за една стомна вода сиромахът трябвало да загине. Приближил се до водата, гледа — един юнак-хубавец, въоръжен до зъби, си играе с една жаба, забавлява се.
Юнакът видял сиромаха и казва:
— Е, братко, кажи кой е по-красив — аз или жабата?
А жабата скача на рамото му, играе. Сиромахът без малко щял да каже това, което било на езика, ала си спомнил съвета — да не говори, без да помисли, и се замислил, дори дръпнал на три крачки. Замислил се и се уплашил — какво ще стане, ако на юнака не му хареса, когато кажа, че той е по-красив от жабата, и ме убие?! Не, тук сигурно има нещо.
А юнакът припира:
— Казвай де, защо мълчиш?
Сиромахът помислил — не, по-добре да кажа, че жабата е по-красива, и изрича:
— Жабата е по-красива!
На юнака това му трябвало. Едва казал сиромахът, че жабата е по-красива — жабешката кожа се пукнала и от нея излязла хубавица с невиждана красота.
Зарадвал се юнакът-хубавец, целува сиромаха, прегръща го.
— Колко хора претрепах при тази вода, докато получа такъв отговор и освободя омагьосаната хубавица от магията! Сега иди и кажи на всички: водата е свободна, аз си отивам оттук.
На раздяла юнакът му подарил три чудесни скъпоценни камъка и един златен женски колан и казал:
— Вземи тези скъпоценни камъни, ще ти послужат, а с колана, ако имаш жена, да се препаше с него и ще роди син със златни къдрици.
Сбогувал се със сиромаха и заминал с хубавицата си.
Сиромахът взел скъпоценните камъни и златния пояс, запънал ги в парцал; и ги изпратил по един земляк на жена си, налял вода и я занесъл на търговците. Те се учудили, че се върнал жив, и питат:
— Имаше ли някой при водата?
— Имаше, но си отиде — казал сиромахът. — Водата вече е свободна.
Всички прегръщат сиромаха, чудят се:
— Какво му каза, че той освободи водата? Толкова години вече се мъчим без вода.
А землякът занесъл на жената на сиромаха цялото богатство, запънато в парцала. Жената развила само единия скъпоценен камък — и само от половината му израсъл прекрасен град с дворци и градини.
Пуснала в полето табуни коне, стада овце и черни биволи, цанила пастири. Живее, чака мъжа си.
А сиромахът изкарал годината. За добрата служба търговците му подарили още пари и го освободили.
Не им трябвало повече ратай: водата била свободна, а те заради нея наемали ратаи.
Тръгнал сиромахът към къщи, търси плетената си колиба.
Върви, гледа — пасат черни биволи. Пита биволарите:
— Чии са тези черни?
Биволарите споменали неговото име.
Той се обидил, дори се разсърдил, мисли, че му се подиграват, ала нищо не казал, тръгнал нататък.
Срещнал по пътя овчи стада, попитал чии са и овчарите веднага изрекли неговото име. Отива до гората, гледа — няма я плетената му колиба, а на мястото й — огромен дворец. Замислил се сиромахът. След това влязъл в двора.
— Къде живее една такава и такава жена? — пита за жена си.
— Нашата господарка ли? Ето там, на хълма, в двореца — казват му. Чуди се сиромахът, нищо не разбира.
От всички страни се стекли слуги, питат го какво иска, не търси ли работа, няма ли да стане ратай?
— Да — казал той, — ще стана.
Всички заприказвали, загълчали. Едни викат:
— Не ни трябва ратай.
Други:
— Трябва ни.
А един старец — пастир на гъски — казва:
— Ще го взема да варди гъските.
Наели го.
Така изминал месец. Сиромахът работи, пасе гъските. И ето че веднъж казва на стареца:
— Искам да видя господарката.
— Аз не смея да ида при нея — отвръща старецът, — ама ще изпратя едно момиченце.
Изпратили едно момиченце, рекли му:
— Кажи на господарката, тук един човек вече месец работи при нас, иска да те види.
Момиченцето отишло, съобщило.
Господарката помислила, че може мъжът й да се е върнал, излязла на балкона и накарала слугите да го доведат.
Отива той, мисли какво ще стане.
Тя го видяла отгоре, познала го, заповядала на слугите:
— Вземете го на ръце и го донесете така, че кракът му да не стъпи на земята.
Слугите изтичали, вдигнали го на ръце, поздравяват го, а инак го щипят отдолу, ядосват се — откъде-накъде такава почит към простия пастир на гъски. Сложили го пред господарката.
Тя освободила всички слуги, облякла го, пременила го. Хванала го след това под ръка, разхожда се с него.
Здравата се уплашили слугите, като разбрали, че това е стопанинът, мислят — всички ни ще изпъди. А той не се сърди и не пъди никого. Тръгнал, разглежда стаите.
Гледа — в една стая малко момче със златни къдрици. Разгневил се, пипнал кинжала си, иска да се втурне да убие жена си, ала си спомнил думите на оня човек — да помисли, преди да убива. Размислил се, спомнил си как й изпратил златния колан и какво му казал юнакът.
Спомнил си и разбрал, че, види се, от колана е родила жена му момче със златни къдрици.
Дошла жена му и казва:
— Всичко това спечели ти: помниш ли как ми изпрати трите скъпоценни камъка и златния колан. Целия този град и двореца — всичко построих само с половината от единия чуден камък. А двата камъка и половина и досега са още цели: толкова са скъпи, че никой не може да ги размени.
Зарадвал се човекът. Живеят весело и щастливо. Жената веднъж рекла:
— Покани баща ми.
— Добре — казал мъжът.
Извели от табуна един бял кон, оседлали го със сребърно седло, сложили му сребърна юзда, пременили един слуга с бяла дреха и го изпратили да повика царя-баща на гости, като му заповядали:
— На никого по пътя, пък и на самия цар не казвай, че си наш слуга, а само кажи — зетят ви ми поръча да ви повикам на гости при него.
Пристигнал слугата при царя, казва:
— Зетят ви моли да му идете на гости.
Царят само се засмял и казва на слугата:
— Не те ли е срам, такъв юнак, да предаваш поканата на оня нещастен просяк? Как е посмял да вика мен, царя, на гости?!
Слугата се върнал, разказал как го приел царят.
На другия ден извели от табуна един червен кон, оседлали го със златно седло, облекли слугата със златна дреха и го изпратили при царя.
Пристигнал слугата, казва:
— Царю велики! Зетят ви моли да заповядате на гости при него.
Царицата казала на царя:
— Да идем, вземи слугите, храна, ще го повикаме в полето, ще му подарим пари, все пак зет ни е.
Слугата се върнал, доложил на господарите си:
— Така и така, царят иде със свитата си.
Иде царят, вижда стада овце, пита:
— На кого са?
Казали името на зетя му.
Върви по-нататък, вижда — пасат табуни коне. Пита:
— Чии са тези табуни?
И пак споменали името на зетя му.
Царят огледал табуните, наредил да хвърлят всичката храна, която взели за из път, върнал всичките слуги и казва:
— Личи си, забогатял е моят зет, срамота е да ходя при него с храната и слугите си.
Пристигнал, вижда един чудесен град, а сред града — дворец, дъщеря му и мъжът й се разхождат на балкона.
Качили се царят и царицата горе, прегърнали дъщеря си и зетя си, целуват ги. Дъщерята казала:
— Защо не искахте да дойдете — срам ли ви беше?
Влезли в залата.
Трапезата отрупана с гозби, ама такива, каквито и царят никога не бил виждал. След обяда дъщерята казала на баща си:
— Размени ни пари.
Изнесли двата и половина скъпоценни камъка и добавила:
— Ето, ако можеш, размени ги.
Как да е, царят разменил двата камъка, а половината не можал, не му стигнали парите. Благословил царят зетя си, окачил му верижката си и го сложил да царува.
Дали е било, дали не е било — живял, казват, в един аул един богаташ. И ето че богаташът се разболял.
Преди смъртта си повикал най-големия си син и казал:
— На помена ми заколете десет овни и месото раздайте на хората, за да не говорят лошо за мен.
Синът на богаташа заклал десет овни и накарал един съсед сиромах да раздаде месото на хората.
— Ама бъди добър да разделиш всичко като господ!
— Ще се старая като аллаха! — успокоил го съседът.
Синът на богаташа си отишъл, а съседът взел брадвата и започнал да сече и дели месото. Една предна половина изпратил на бея. Една задна половина изпратил на моллата.
По едно голямо, тлъсто парче изпратил на аулските богаташи. Помислил, па им изпратил и главите, и краката.
На съседката, една бедна вдовица с пет сирачета, изпратил карантията. На сиромасите — такива, като него, раздал изрезките и остатъците. А на слепия, куц просяк нищичко не дал… Върнал се синът на богаташа при съседа си сиромах и пита:
— Е, как е, като господ ли раздели?
— Като господ — отговорил съседът. — Една предна половина изпратих на бея. Една задна половина изпратих на моллата. По едно голямо, тлъсто парче изпратих във всяка богатска къща. Главите и краката изпратих също там. На съседката — вдовицата с петте сирачета — изпратих карантията. На приятелите си сиромаси изпратих изрезките и остатъците. А на куция, сляп старец нищо не изпратих…
— Ти позориш пред хората паметта на баща ми! — развикал се синът на богаташа. — Трябваше да разделиш като господ!
— А нима аллах дели иначе? — учудил се съседът. — Тогава кажи защо хамбарите на моллата са пълни със зърно, а моята бедна съседка вдовица гладува със сирачетата си? Защо стените и подът в къщата на бея са потънали в килими, а слепият старец спи на голата земя? Не, братко, аз разделих всичко правилно! Ти каза: раздели като господ. Аз разделих, както дели аллах!
И синът на богаташа се съгласил със съседа си.
В много стари времена близо до един град живеел беден градинар. Имал малко парче земя, на което освен пъпеши нищо друго не растяло. Пролет градинарят засявал градината си, а есен откарвал на пазара грамадни пъпеши, сладки като мед. От това се прехранвало и семейството му — жена му и двете му момчета. Имал и малко добитък: кон, кравичка и два вола. Така живеел сиромахът градинар дълги години — нито богато, нито пък много бедно. Никой не му завиждал за богатство, никой не го упреквал за бедност. Но веднъж върху главата на градинаря се стоварила беда.
Събрал той част от пъпешите в градината, напълнил колата и тръгнал за града да ги продава.
Пътувал и мислел как със спечелените пари ще купи на децата си нови абички, цървули, калпачета, а на жена си фередже. Пътувал и мислел, че трябва да купи нов хамут на коня. Пътувал и мислел — за много още неща мислел градинарят и не усетил как стигнал до града. Влязъл през огромната чугунена порта и отишъл на пазара. А на пазара какво само няма! Какви круши! Всяка като главата ти!… Какви дини, пъпеши! Не могат се побра върху тавата на самия великан Миши! Изобщо няма защо да ви обърквам ума, а ще кажа едно: представете си всичко това и ще се заситите.
Пристигнал, значи, градинарят на пазара, наредил пъпешите си и завикал:
— Насам, народе! Купувай, народе! Въх, въх, какви пъпеши! Наполовина захар, наполовина мед!
Но никой не отивал при него.
— Насам, народе! Купувай, народе! — продължавал да вика градинарят.
— Каква им е цената? — попитала една дрипава бабичка.
— Две шои[1] — отвърнал градинарят. — На който ти се спрат очите, него вземай.
— Не дрънка в джоба ми — рекла бабичката.
Градинарят започнал наново да кани народа.
Дошли при него трима мъже, избрали по два пъпеша и си заминали, без нищо да платят.
— Хе-ей! Трябва да платите! — викнал бедният градинар. Но мъжете изчезнали в тълпата като сняг във вряла вода.
Какво да прави бедният градинар? Отново завикал, захвалил стоката си.
Пак дошли трима мъже, но не ония — други, избрали си по два пъпеша и си заминали.
— Хей, хей! — развикат се градинарят. — А къде са парите?
Жените, които продавали близо до градинаря, се засмели.
— Драги съседки — обърнал се градинарят към жените, — не знаете ли кои са тези крадци?
Жените се засмели още по-силно, сякаш пред тях стоял някакъв чудак.
— Разбира се, знаем — отговорили те. — Отдавна вече шахът на нашия град е издал заповед, че всичките му придворни имат право да вземат безплатно всичко, което им се прище. Хората, които взеха твоите пъпеши, не са крадци, а придворни на падишаха.
— Аха, ето каква била работата! — възкликнал градинарят. — Какво пък, ела тогава, бедни народе! Вземай безплатно… Въх, въх, какви пъпеши! Наполовина захар, наполовина мед! Сам съм ги сял, сам съм ги отгледат, а сега ви черпя. Вземайте, не се стеснявайте. Аз съм такъв, като вас, беден. Вземайте! Вземайте!
Градинарят не успял да се огледа и при него не останал нито един пъпеш.
Върнал се градинарят в къщи без нито едно шои и без пъпеши. Разказал всичко на жена си. Тя се нахвърлила срещу него с кавга, но с викове нищо не можеш да помогнеш.
Намислил градинарят да отмъсти на падишаха на града. Откъснал всичките пъпеши от градината си и ги закарал да ги продава в друг град. Откарал кола пъпеши — докарал торба пари.
След това градинарят наредил на жена си да откачи от стената кинжала, пушката, сабята и да приготви храна за път.
— Какво ти е скимнало? Закъде се гласиш? Защо?
— Ще отмъстя на падишаха — отговорил градинарят.
Тогава жената коленичила и се замолила на мъжа си:
— Моля ти се, кърпата ми е в краката ти — викала тя, като се кланяла доземи. — Заради децата, не ходи!
— Ние сме планинци, носим калпаци, кърпи не ни трябват! — креснал градинарят на жена си.
Снел от стената кинжала, пушката, сабята, сложил си ядене в торбата и излязъл на двора. Натоварил на коня двете торби: в едната били парите, в другата — храната, метнал се на вихрогона си и се понесъл по прашния планински път.
Стигнал до едно планинско село. Свикал джигитите на площада и им разказал защо е дошъл.
— Съгласни ли сте да ми бъдете войници? — попитал той.
И ето сто джигити начело с градинаря препуснали към града, където управлявал оня падишах. По пътя все нови и нови джигити се присъединявали към дружината. На следващото утро спрели в един град. Градинарят намерил най-добрите майстори и им поръчал триста и един чифт ботуши и триста и една антерии. Купил множество торби, патрони, наточил кинжалите и сабите.
Пренощували в града, а до сутринта всички поръчки на градинаря били изпълнени. Джигитите обули новите ботуши, облекли антериите и поели. Когато настанала вечерта, дружината се приближила до стените на града, където живеел падишахът. Всички жители на града спели, а пред четирите порти на крепостта имало стража.
Градинарят наредил на джигитите да отстранят стражата и дружината влязла в града. Градинарят и още няколко джигити се промъкнали в двореца на падишаха. Намерили покоите, където спял, разбудили го и казали, че са дошли да му отмъстят.
Падишахът веднага разбрал, че работата му е лоша, и се замолил:
— Не ме убивайте! Ще изпълня всяко ваше желание.
Тогава градинарят казал:
— Ще ти запазим живота, ако изпълниш три наши желания. Отмени заповедта, според която твоите придворни могат да вземат безплатно всичко, каквото им скимне. След това обложи с данък в наша полза всички богаташи от града. И сетне направи така, че всички хора в града ти — и бедни, и богати — да бъдат равни. Съгласен ли си да изпълниш условията ни?
— Да, да, съгласен съм на всичко, само не ме убивайте.
На сутринта при градинаря донесли много чували със златни ершефи. Падишахът видял чувалите с парите и от злоба легнал болен. А градинарят взел ершефите, излязъл на площада и започнал да раздава жълтици на фадските бедняци с думите:
— Вземайте, вземайте! Тези ершефи са ваши.
В това време някой от тълпата извикал:
— Нашият падишах умря! Падишахът умря!
Градинарят изтичал в двореца на падишаха. Гледа: падишахът наистина лежи мъртъв. Край него стоят слугите му, едни лицемерно плачат, други мълчат.
— Какво каза падишахът преди смъртта си? — попитал градинарят.
— Той написа ей това завещание — отговорили му.
Градинарят взел завещанието и прочел: „Нека всичко, което е останало след мен, да иде при моите ершефи“.
Погребали падишаха. На осмия ден направили помен и с това се успокоили. Но не, спокойствието било още далеч.
Кой ще бъде падишах на града? Как да се разбират думите, написани в завещанието? Събрали всички мъдреци на града, за да го разтълкуват.
— Падишахът е знаел: в чиито ръце и да попаднат ершефите, все едно пак ще се върнат в хазната — казал един мъдрец.
— Не, не си прав, почтени мъдрецо — възразил друг. — Падишахът е имал пред вид хазнатаря.
Дълго спорили, но така и не се спогодили.
Тогава решили да поканят от друг град най-мъдрия сред мъдреците. Пристигнал мъдрецът. Разказали му всичко и му дали да мисли седем дни и седем нощи. Дните минавали. И на седмия ден всички градски мъдреци и първенци отново се събрали на съвет.
— Ето какво, препочтени мои старци — започнал най-мъдрият от мъдреците. — Вие казвате, че падишахът изведнъж силно се разболял. В такъв случай за какво щяхте да мислите вие на негово място, като знаете, че смъртният ви час е близо? Щяхте ли да мислите за загубените ершефи, за богатството си, или всичко щеше да ви бъде безразлично?
— Със себе си в гроба нищо не можеш да вземеш — рекъл един от мъдреците.
— Правилно — казал премъдрият старец. — И още един въпрос: на кого са принадлежали тогава ершефите на падишаха?
— На градинаря — отговорили всички.
— Не, не на мен, а на сиромасите — поправил ги градинарят. — Аз им раздадох всички ершефи.
— Правилно говориш — съгласил се мъдрецът. — Значи сега, според завещанието на падишаха, всичкото останало негово богатство принадлежи на народа.
Градинарят разгласил решението на мъдреца и раздал на всички сиромаси богатствата на падишаха. А жителите на града назначили справедливия градинар за нов падишах.
Така бедният градинар станал падишах. Всичките си воини направил везири, векили, некури. А вместо заповедите на стария падишах издал нови, справедливи закони.
Веднъж на пътя се настигнали двама души и се заприказвали. Единият попитал:
— Как се казваш и далеч ли отиваш?
Другият отвърнал:
— Казвам се Иса. Отивам в града да търся работа. А ти как се казваш и къде отиваш?
— Аз пък се казвам Муса. Също отивам в града да търся работа.
Тогава Иса попитал:
— А какво можеш да правиш?
Муса отговорил:
— Каквото се наложи.
Иса казал:
— Това е хубаво. Аз също правя каквото се наложи. Ще работим заедно.
Така те се запознали и тръгнали заедно.
Кой ги знае колко са вървели, но към пладне стигнали в града и почнали да чукат от порта на порта и да викат:
— Има ли някой някаква работа? Има ли някой някаква работа?
Много къщи обиколили Иса и Муса да търсят работа и най-сетне един старец ги попитал:
— А наемате ли се да ми обърнете нивата?
Иса и Муса се спогледали и отговорили:
— Защо пък не?! Наемаме се!
Старецът ги завел на нивата, дал им лопати и си отишъл.
Иса свалил халата си, хванал лопатата и започнал да обръща нивата. А Муса се качил на една могилка, забил лопатата до дръжката в земята, закачил на нея халата на Иса и седнал под сянката му. Забие Иса лопатата в земята, а Муса от могилката вика: „Хоп!“ Отхвърли Иса пръстта, а Муса пак: „Хоп!“ И така през цялото време.
Вижда Иса, че Муса мързелува, но не се решава да го накара да работи. А времето върви. Иса все работи и работи, без да вдигне глава.
На края се уморил. Нали нивата била голяма. Пък и денят бил горещ. Отрил Иса потта от челото си и погледнал към Муса. А Муса станал на крака и се престорил, че също се уморил. Стои и тежко диша.
Иса въздъхнал и пак се заловил за работа. Забие лопатата в земята, а Муса вика от могилката: „Хоп!“ Отхвърли Иса пръстта, а Муса пак: „Хоп!“
До залез слънце Иса прекопал цялата нива. Взел си халата и се запътил към стопанина.
След него тръгнал и Муса.
Отишли при стареца и казали, че работата е свършена.
Старецът им хвърлил един ершефи. Муса скочил пръв и хванал монетата.
— Вече е късно! Утре ще я разменим и ще си поделим печалбата — казал Муса и сложил монетата в джоба си. — А сега трябва да преспим някъде.
Иса премълчал.
Открили в града една купа сено и пренощували в нея. Сутринта пак обикаляли къщите и викали:
— Има ли някой някаква работа? Има ли някой някаква работа?
Един търговец им предложил да натоварят една кола с пъпеши и да ги продадат на пазара.
— Продадете ли всичко, ще ви платя добре — казал търговецът.
Иса товари колата, а Муса стои по-далечко и вика: „Въх! Въх!“
Закарали пъпешите на пазара и започнали да продават. А пъпешите били узрели, вкусни, грамадни, така че не се наложило да канят купувачите. Иса подава на купувачите пъпеши, а Муса стои по-далечко и вика: „Въх! Въх!“ И така цял ден.
Когато пъпешите се свършили, Иса и Муса отишли при търговеца, дали му всичките пари и зачакали възнаграждението. Когато доволният търговец преброил всичките пари, Муса му казал:
— Е, хайде, плати ни!
Търговецът им дал един ершефи и ги отпратил. Когато Иса и Муса тръгнали по улицата, Муса казал:
— Иса, време е да си разделим парите.
Иса се възмутил:
— Аз работих, изморявах се, но какво правеше ти, че да вземаш част от моите пари? Не искам да деля с теб. Ти си чисто и просто безделник. Дай ми парите и си върви по пътя.
Ала Муса обидено попитал:
— А кой седеше на могилката, когато ти обръщаше нивата?
Иса отвърнал:
— Ти.
А Муса пак:
— А кой ти викаше от могилката: „Хоп! Хоп!“?
Иса отвърнал:
— Ти.
— А когато ти товареше колата, кой стоеше до теб и викаше: „Въх! Въх!“?
— Ти.
А Муса пак:
— А на пазара, когато ти продаваше, кой викаше: „Въх! Въх!“?
— Ти!
И тогава Муса казал:
— В такъв случай не съм ли работил, не съм ли ти помагал? Думите на Муса ядосали Иса и той викнал:
— Къде се е чуло и видяло да се плаща за „хоп“ и „въх“? Не съм съгласен с теб. Дай тук всичките пари! Те не са твои!
Между Иса и Муса пламнал спор.
— Хитрец! Измамник! — викал Иса. — Дай ми парите!
А Муса отговарял:
— Ти си хитрец и измамник! Ти искаш да ме изиграеш!
Хората чули спора им, събрали се край тях и ги заразпитвали защо се карат така. Иса разказал на хората всичко, както си е.
— За „хоп“ и „въх“ този измамник иска да вземе част от печалбата ми.
Хората се възмутили от Муса, а той си знаел едно:
— Аз също работих, помагах му.
Разбрали хората, че спорът им няма да има край, и ги посъветвали да идат при кадията.
— Той сигурно правилно ще реши спора ви — казали те.
Отишли Иса и Муса при кадията, разказали всичко, както си е, и зачакали решението. А кадията изслушал и двамата и попитал:
— Парите в кого са?
— В Муса.
Кадията се почесал по тила и казал:
— Изтичай Муса да размениш парите, аз ще ги разделя по чест и съвест. Всеки ще получи честта си. Аз съм наредил да повикат няколко свидетели.
Радостният Муса изтичал до дюкяна, разменил парите и ги дал на кадията. Кадията сложил парите в една торбичка и попитал Муса:
— Кажи ми, Муса, за „дзън“ и „зън“ също ли се плаща?
Иса се поклонил и казал:
— Да, почтени кадия, плаща се!
Тогава кадията хвърлил на пода торбичката с парите. Парите дръпнали: „Дзън“.
— Муса, ти чу ли звука „дзън“?
Муса се поклонил и казал:
— Да, чух го, почтени кадия!
Тогава кадията вдигнал торбичката с парите, повикал Муса до себе си, разклатил торбичката до ухото му и попитал:
— А какъв звук чу сега?
Муса пак се поклонил и отвърнал:
— „Зън-зън“, почтени кадия!
И в този миг кадията казал:
— Е, сега вашият спор е решен. Муса за „хоп“ и „въх“ получи „дзън“ и „зън“. А Иса за работата ще си получи всички тези пари. Те са спечелени от него.
Муса искал да се възмути, но нямало как: хората го затрупали с проклятия и го изблъскали през вратата.
Муса бягал по пътя, без да се оглежда. А Иса си взел парите, благодарил на хората и тръгнал из града да търси нова работа.
За такива хора като Муса народът казва: на чужда кола далеч няма да стигнеш!
При един хан работел като ратай умен, способен човек, сиромах. Веднъж ханът му заповядал:
— Иди и се ожени по някакъв начин!
Ратаят тръгнал. Един господ знае колко време вървял и настигнал един старец. След взаимните поздрави продължили заедно.
Вървели, вървели и младият човек казал на стареца:
— Почтени старче, скъси пътя ни, че много се е разтегнал.
— А нима пътят е синджир с кука? Как мога да го скъся?
Младият човек не му възразил, замълчал и поели нататък. Когато наближили селото на стареца, насреща им излезли хора, които носели покойник. Младият човек попитал стареца:
— Почтени старче, този покойник — покойник на една къща ли е, или е покойник на цялото село?
— Добри млади човече, изглежда, че умът ти не е като външността ти! Покойникът обикновено бива покойник на една къща, това ти и сам го знаеш. Как може да бъде покойник на цялото село?
Младият човек и този път не възразил на стареца, замълчал. Когато стигнали съвсем близо до селото, пътят се раздвоил. Двата пътя се насочвали към селото, но единият водел направо, а другият заобикалял.
Младият човек пак задал въпрос на стареца:
— Спътниче мой, как ще поемеш към селото: по дългия или по късия път?
Старецът се втренчил в него и учудено му казал:
— Както предполагам, никой няма да тръгне по дълъг път, ако има възможност да мине по къс. Ще тръгна по късия път.
Казали си един на друг „Много здраве!“ и „На добър час!“ и старецът тръгнал по късия път, а младият човек по дългия. На едно място старецът видял и патил в една рядка кал и с мъка стигнал до дома си.
А старецът имал голяма дъщеря. Разказал й какво му се случило по пътя.
— Днес — казал той — ми се падна за спътник някакъв щур човек и ме измъчи.
Дъщерята казала:
— Татко, това не е бил обикновен млад човек. Когато ти е предлагал да скъсиш пътя, те е молил, като старец, да разкажеш някаква приказка. Когато пък те е питал за покойника, е искал да научи от теб добър или лош човек е бил той. Ако е бил добър човек, значи е покойник на цялото село, ако пък е лош — то е покойник на една къща, в която е умрял. Когато те е питал за късия и дългия път, е искал да ти каже, че дългият път е по-добър. Ти си тръгнал по късия път и си видял и патил, а той е тръгнал по дългия път и е пристигнал благополучно. Ето защо те е питал за пътя.
Бащата я изслушал внимателно и казал:
— Щом е такъв, непременно трябва да те омъжим за него, понеже си търсеше булка.
— Ако искаш да ме омъжиш за него, върви още сега, повикай го, кажи му, че тук едно пшеничено зърно е паднало в калта и не може да се изтъркаля от нея.
Старецът повикал младия човек така, както го научила дъщерята. Той я разбрал и заедно със стареца отишъл при девойката. Веднага направили годеж и двамата тръгнали, изпратени със сватбарски песни.
Тя излязла необикновено добра жена. Ханските ратаи завиждали на другаря си и подсторили хана да му я отнеме. Казали му:
— Ти си хан, то се знае, но жената на ратая ти е по-добра от твоята жена. Всички говорят за нея, а ти остана в сянка. Отнеми му жената, иначе той ще те надмине по мъжество.
Съветът се харесал на хана. Веднъж той повикал ратая и му заповядал:
— Иди при овчарите да провериш как са стадата ми.
Младият човек яхнал коня и тръгнал да изпълни ханската заповед. А ханът в същото време отишъл при жена му и й дал да разбере за влечението му към нея. Тя го изслушала мълком, а след това му отговорила така:
— Разказват, че някога си от върха на планината Урап един лъв забелязал нещо на Кумската равнина. Спуснал се да го изяде, но когато се приближил, видял, че това е умрял вълк. Тогава лъвът казал: „Кучета да ме ядат, вълко, ако сметна за достойно да се възползвам от мършата ти!“ И завил обратно.
Ханът се замислил, а сетне хванал младата жена за ръката и рекъл:
— Бъди ми родна сестра и на този, и на онзи свят! А на тези, които ме накараха да сгреша, да не им прости господ!
Много отдавна в едно село живеел човек на име Гунтасий. Нямал никакъв имот освен един бик. Гунтасий обувал на краката му плъстени ботуши и го пасял в селските ниви. Селяните се чудели, когато наглеждали нивите си:
— Какво е това нещастие? Следите човешки, а изпояжда като бик!
Наели пъдари и хванали в нивите си бика на Гунтасий. Заклали бика, а дома на Гунтасий изгорили с думите:
— Ти ни разори!
Гунтасий отишъл при съселяните си и се примолил да му върнат поне кожата на бика. Хората уважили молбата; дали му кожата. А Гунтасий я напълнил с кюмюр, тръгнал по улицата и завикал:
— Кой приема гости?
Една жена изтичала от двора и му рекла:
— Гостът е божи пратеник, ела!
— В кожата на моя бик са запънати много жълтици — казал той — и нека никой да не се докосва до нея. Ако някой я пипне, жълтиците ще се превърнат на кюмюр.
Скоро след това жените в къщата се скарали, заблъскали се и една от тях паднала на кожата. Гунтасий заплакал и се развикал:
— Сега моите жълтици се превърнаха на кюмюр; платете ми за тях с жълтици без никакви разправии!
Стопаните му платили с жълтици. Той се върнал и пуснал в селото слух:
— Тичайте, ей там в една къща за говежда кожа, пълна с кюмюр, дават злато!
Хората започнали да горят къщите си, да колят биковете си и с кожите им, пълни с кюмюр, тръгнали и завикали по улицата:
— Кой дава за говежда кожа с кюмюр същото количество злато?
Нищо не получили и потърсили Гунтасий, за да го убият. Не го намерили и убили майка му.
Гунтасий помолил селяните да му дадат тялото на майка му. Натоварил го на гръб, понесъл го, тръгнал по улиците на горната махала и завикал:
— Кой приема гости?
Притичала при него една жена и казала:
— Гостът е божи пратеник!
Поканила го в къщи, а тялото на майката оставили вън, като го подпрели на стената. Разговорили се и след взаимните поздрави Гунтасий казал на една от дъщерите на стопанката:
— Другарят ми е вън. Иди, покани го в къщи, но не му говори силно, защото ще умре и тогава лоша ти е работата.
Девойката отишла при другаря на госта. Другарят не се обаждал на поканата й да влезе в къщи. Тогава започнала да говори силно и той се опънал с цял ръст на земята. Щом видял това, Гунтасий се развикал разплакан:
— Предупреждавах те да не му говориш силно. Ти ме погуби! Сега ще те взема със себе си и нека никой да не ме обвинява за това.
Родителите не могли нищо да възразят и се съгласили да му дадат дъщеря си.
Гунтасий оставил тялото на майка си у домакините, а дъщеря им отвел със себе си. Из махалата тръгнала мълва:
— В горната махала за тяло на майка дават девойка.
Хората пак повярвали на Гунтасий и започнали да убиват майките си: носели ги на гръб в горната махала и ги предлагали, като викали:
— Кой дава красива девойка за тяло на майка?
Нищо не получили и хванали Гунтасий, за да го убият. Заковали го в един сандък, закарали го до моста и отишли да си отсекат тояги.
В това време оттук минал един овчар. Гунтасий се развикал:
— Не, не, няма да се съглася, каквото и да правите, няма да се съглася!
Когато виковете му стигнали до слуха на овчаря, той го попитал:
— От какво се отказваш? С какво не си съгласен?
— Селото ме избира за княз — отговорил му Гунтасий, — ала аз се отказвам, не искам да се съглася.
Овчарят му казал:
— Хайде да си разменим дрехите и аз ще се съглася да стана княз вместо теб, а ти паси това стадо овце!
Овчарят и Гунтасий си разменили дрехите и Гунтасий подбрал стадото. Овчаря оставил вместо себе си и стеклите се хора, измамени от Гунтасий, счупили главата на овчаря с тоягите, а трупа хвърлили в реката.
Вечерта селяните видели Гунтасий, когато карал сред селото стадото овце, и го попитали:
— Господ да те убие! Откъде се взе пак, нали те хвърлихме в реката?! И откъде е това стадо?
А той им отговорил:
— Това ми е подарък от водните духове. Те подаряват още повече добитък на тези, които се явят по много наведнъж при тях.
Хората пак му повярвали и мало и голямо се хвърлило в реката. В селото останали само един сляп мъж и една сляпа жена. Гунтасий им казал:
— Ето ви два ръжена. Затечете се един към друг, а аз ще мина помежду ви и ще ме промушите!
Старецът и бабичката се промушили един друг.
Селото останало за Гунтасий. И до ден-днешен той и жена му са живи и здрави. Така, както не сте видели нищо от всичко това, така да не ви посетят нито болести, нито напасти.
Това се случило много отдавна в град Дербент. Един от богаташите, на име Менешир ага, правел сватба на сина си. От ранно утро калесниците обикаляли из града и канели на тържеството всички познати и работници на Менешир ага. Когато калесниците дошли за Шомоил, него го нямало в къщи — бил на работа из градините. В къщи била жена му и калесниците й казали:
— Да даде господ и във вашия дом да има радост, и вашите деца да се венчаят. У Менешир ага довечера има радост: жени сина си. Молим Шомоил да дойде на сватба и да сподели радостта ни.
След това калесниците тръгнали из другите къщи. Вечерта Шомоил се върнал късно. Жена му казала:
— Канят те на сватба в дома на Менешир ага. Днес жени сина си.
За да не закъснее, Шомоил не се преоблякъл и се запътил за сватбата в същите дрехи, с които работил. Дошъл Шомоил в двора на Менешир ага, а там пълно с хора. На няколко места готвачи с нови копринени кърпи и престилки шетали край огнищата. Шомоил не влязъл навътре в двора, под навеса, а застанал до портата. Дълго чакал там, но никой не му обърнал внимание. Близо до него стоял Менешир ага и посрещал гостите. По негов знак шетачите настанявали богатите хора на почетните места, а сиромасите — където попадне.
Скоро наредили трапезите, започнало веселие, а Шомоил все стърчал до портата.
По едно време Менешир ага го забелязал, повикал един шетач и рекъл:
— Настани някъде този дрипльо.
Речено-сторено. Шетачът хванал Шомоил под ръка, настанил го сред сиромасите и просяците, донесъл му чаша ракия и чиния ряпа и се отдалечил. Шомоил погледнал към масите, край които седели богаташите и градските големци, видял, че там имало и пилаф с гъска, и месо, и всякакви зеленчуци, и вино, и ракия! Всичко имало на тези маси, с една дума.
Гостите се веселили дълго и си тръгнали късно след полунощ. Върнал се в къщи и Шомоил.
На следващия ден калесниците отново тръгнали из къщите да канят гости за продължението на сватбата. Поканили и Шомоил.
Но този ден Шомоил си дошъл от работа по-рано от обикновено, отишъл на баня, пременил се със сукнена антерия, с хубав халат, наложил бухарски калпак, сресал брадата и мустаците си и чак тогава се запътил за сватбата.
Когато Шомоил наближил портата, срещнал го самият Менешир ага и казал:
— О, драги Шомоил, здрасти! Влез, седни начело на трапезата!
Менешир ага дори се поклонил и протегнал ръка. И Шомоил отишъл там, където седели градските богаташи и първенци. Като видели Шомоил с хубава премяна, богаташите се сгъстили, сторили му място. Шомоил седнал сред тях и зачакал какво ще поднесат на трапезата.
И ето че наредили трапезата. Какво само нямало там! Гостите започнали да ядат, да пият, а Шомоил не посягал към нищо. Забелязали това другите гости и се обадили:
— Драги Шомоил, защо не ядеш?
А Шомоил мълчал и пак не ядял. Видял това Менешир ага и казал:
— Защо не ядеш, драги Шомоил? Да са живи и здрави децата ти, яж!
Тогава Шомоил издърпал ръкава на антерията си и започнал да го насочва към чинията, към чашите и да изрича:
— На теб думат, сукнена антерия. На теб думат, хубав халат. На теб думат, бухарски калпак. Защо не ядете? Заради вас са донесли всички тези блюда! Яжте, яжте!
Гостите се учудили и казали:
— Драги Шомоил, не на твоите дрехи рекоха да ядат, а на теб!
И тогава Шомоил казал:
— Не, не на мен предложиха да ям! Ако предлагаха на мен всички тези вкусни блюда и вина, то и вчера щеше да бъде така. Нали аз бях същият Шомоил, както и днес. Тогава защо вчера не ми оказаха такова уважение, както днес? Ето защо. Вчера аз бях лошо облечен и ме сложихте на края на трапезата, и ме гостихте с ряпа и чаша ракия. Днес се облякох със сукнена антерия, с хубав халат, наложих бухарски калпак и ме настанихте начело на трапезата, и ме гощавате с най-добрите гозби. Значи, оказахте уважение на дрехите, а не на мен. Затова говоря на облеклото си: „Яжте!“ А аз не искам да ви бъда гост!
И Шомоил си тръгнал от сватбата в дома на Менешир ага. А мълвата за тази случка живее сред хората и до ден днешен.
Едно време в падишахската войска служил един войник. Цели двадесет и пет години служил вярно и честно на падишаха. И през цялото време нито веднъж не му се паднало да види самия падишах. А ето че на двадесет и шестата година дошло време да се връща вкъщи.
Нарамил войникът торбата си и излязъл през градските порти. Изминал две версти и внезапно си помислил:
— Че как тъй? Връщам се в къщи, в своето село. Земляците ще кажат: „Ти служи на падишаха, а какъв е той, падишахът?“ Какво ще им отговоря? Не, трябва да се върна и да го видя.
Върнал се войникът в града и почукал на падишахския дворец.
— Какво искаш? — попитали го стражите.
Войникът им разказал защо се върнал. Стражите му се присмели и го прогонили. Пак почукал и пак помолил да го пуснат при падишаха. И пак стражите затворили вратата пред него. Така чукал три пъти.
А в падишахския дворец имало такъв ред: когато посетителят чукал първи, втори и трети път, не го пускали. Ако почукал четвърти път, стражите трябвало да доложат за него на падишаха.
Войникът знаел за този ред и почукал четвърти път.
— Искам да видя падишаха — пак казал той.
Този път го пуснали. Застанал пред падишаха.
— Какво искаш, казвай — рекъл падишахът.
И войникът разказал:
— Почтени мой падишах, дойдох да служа при теб от много далечен край. Двадесет и пет години ти служих вярно и честно, а сега си отивам в къщи. Земляците ще ме заразпитват: „Виждал ли си падишаха, какъв е той?“ Какво ще им отговоря? И ето че се върнах, за да те видя, о, падишах!
И тогава падишахът отвърнал на войника:
— Не на всекиго е дадено да ме види. Но щом ти успя, ще ти задам три въпроса. Отговориш ли — ще получиш награда. Не отговориш ли — ще служиш още двадесет и пет години. Съгласен ли си?
Войникът се съгласил. Падишахът задал първия въпрос:
— Какво е разстоянието от изгрева до залеза?
— Точно един ден. Сутринта слънцето изгрява на единия край, а вечер залязва на другия — казал войникът.
Падишахът задал втория въпрос:
— А далече ли е от земята до небето?
— Това е още по-близо, почтени мой падишах! По време на гръмотевици и бури, когато на небето почнат да бият тъпан, да свирят на зурна, да играят и да палят свещи, тук, на земята, всичко се чува и вижда.
Падишахът задал третия въпрос:
— А далече ли е от нашия свят до задгробното царство?
Войникът отговорил:
— О, почтени мой падишах! Това е много далече. Нашите деди отдавна са отишли там, а досега никаква вест няма от тях!
Падишахът не си удържал думата, засмял се, повикал слугите си и им заповядал:
— Затворете го в подземието, хранете го и не го лишавайте от нищо.
А след това заповядал да повикат попа.
Довели попа, падишахът му задал същите въпроси, както на войника. Той не можал да отговори.
— Давам ти девет дена срок — казал падишахът. — Отговориш ли — ще получиш награда, не отговориш ли — ще се простиш с живота си.
Затворили попа в подземието при войника. Зарадвал се войникът, че вече няма да скучае сам, и казал:
— Добър ден!
А попът, вместо да отговори на поздрава, се нахвърлил с проклятия срещу войника.
На другия ден падишахът наредил да доведат при него равина. Задал падишахът на равина същите въпроси и той не можал да им отговори. Тогава падишахът заповядал да затворят и него в подземието и му дал девет дена за размисъл.
Затворили и равина при войника. Зарадвал се войникът, поздравил равина, а той в отговор само го наругал.
На третия ден довели при падишаха моллата.
Падишахът накарал и него да отговори след девет дена на трите въпроса, а дотогава го затворил в подземието. Видял го войникът и казал:
— Салам алейкум. А теб защо те хвърлиха в подземието, почтени молла?
— Ваалейкум салам — отвърнал моллата. — Ех, войниче, падишахът ми зададе три въпроса. А аз не можах да отговоря. И ето че ме затвориха тук. — И повторил въпросите пред войника.
— Аз зная как се отговаря на тях — казал войникът.
Попът чул думите на войника, скочил и дошъл при него.
— Каквото поискаш, ще ти дам, само кажи как да отговоря на тези въпроси — примолил се попът.
— И аз ще ти дам всичко, каквото пожелаеш — казал и равинът.
— Добре — съгласил се войникът. — Ти, попе, ще ми направиш златен пръстен с брилянт, а ти, равине, ще ми направиш златен пръстен с рубин. А ти, молла, ще ми излееш сребърен пръстен. Ако сте съгласни да поръчате тези пръстени за мен, ще ви кажа да отговорите на падишаха.
Попът, равинът и моллата нямало какво друго да сторят и се съгласили. Накарали жените си да поръчат тежките пръстени и да ги донесат в подземието.
— Иначе ще ни убият — казали те.
Жените събрали всичко, което било награбено от мъжете им, а с получените пари поръчали на златаря пръстени.
Златарят направил на жената на попа златен пръстен с брилянт, на жената на равина — златен с рубин, а на жената на моллата — сребърен пръстен.
Жените занесли пръстените в подземието, а мъжете им ги дали на войника. Той взел пръстените и казал как да отговорят на въпросите на падишаха.
Зарадвали се попът, равинът и моллата — главите им ще останат цели! — и зачакали определения от падишаха ден.
На края настъпил денят, когато падишахът заповядал да повикат затворниците.
— Е, намислихте ли как да отговорите на въпросите ми? — попитал падишахът.
— Да — рекли попът, равинът и моллата и дума по дума повторили това, което им казал войникът.
Падишахът се досетил, че войникът им е подсказал отговорите, и заповядал да го доведат. Довели войника, а падишахът му казал:
— Хей, войниче, ти двадесет и пет години ми служи, а сега смени ума си за чуждо богатство.
— Не, не съм сторил такова нещо — отговорил войникът.
— Тогава защо всички отговарят с твоите думи?
Войникът рекъл:
— На попа отсякох главата от корен, на равина извадих душата, а на моллата отрязах едното ухо.
— Как си направил това, войнико? — отново попитал падишахът.
Тогава войникът сложил трите пръстена пред падишаха и разказал всичко, както било.
— Аз посипах раните им със сол. А богатството им не ме съблазнява — казал войникът.
Падишахът се учудил на съобразителността на войника и казал:
— Хвала тебе, войниче, за твоята постъпка. А за награда задръж за себе си тези пръстени. Сега иди в селото си и разкажи какъв е падишахът.
Войникът се сбогувал и тръгнал към родното си село.
Ще ви разкажа за един сиромах. Той имал три деца — едно от друго по-малки, а в къщи нямал нищо. Веднъж, когато на сиромаха му оставали само малко трици, той казал на жена си:
— Ще ида на печалба. Остана ли жив — ще се върна и ще прегърна пак децата си, а пък ако загина, значи такава е съдбата. А ти опечи питки от триците и нахрани децата.
Жената опекла тричени питки, дала една част на мъжа си за път, а другата част оставила за децата. Сиромахът прегърнал жена си, целунал децата и излязъл от къщи.
Скоро вече крачел по пътя за град Дербент. Сиромахът бил облечен с окъсан халат, ходел без шапка, бос, а времето било хладно като през месец декември.
Дълго ли вървял сиромахът, кратко ли, но ето че стигнал до дербентската крепост. Блъснал чугунените порти, но те били замръзнали и не се отворили. Тогава сиромахът тръгнал надолу към махалите.
По онова време в Дербент живеел един богаташ, беят Абдула, и сиромахът случайно спрял пред неговия дом. Гледа сиромахът: седи на балкона Абдула с жена си, пред тях шишета с ракия и вино, а от овнешкия пилаф се вдигат облаци пара. Ама какво да ви разправям: всичко, което било нужно на стопанина, слугите били турили на масата. Гледа сиромахът всичко това и си преглъща слюнките. Много му се дояло. Извадил тричената си питка и задъвкал с такава наслада, сякаш не яде питка, а козунак от трапезата на Абдула.
И как пък се случило — Абдула погледнал и видял сиромаха. Повикал беят жена си и й казал:
— Виждаш ли този бос човек? Ако поискам, ще го убия. От тези парцаливци трябва да се пазим.
И Абдула заповядал на слугите си да доведат сиромаха в дома му. Речено-сторено, довели сиромаха при Абдула бей.
— Защо ходиш бос в такъв студ? — попитал беят.
— У дома три момченца стоят гладни и премръзнали, а аз тръгнах да търся помощ от такива като теб, почтени господарю — отговорил сиромахът и се поклонил на Абдула.
— Моля само да не се докосваш до мен, миришеш на мръсно — казал беят. — Аз мога да ти предложа нещо. Ще идеш при морето и ще нагазиш до шия във водата. Ако успееш да изкараш до утре във водата и останеш жив, ще ти дам сто жълтици. Ако пък умреш — значи, ще умреш. Съгласен ли си?
Мислил, мислил сиромахът и се съгласил.
— Добре — казал той, — съгласен съм, но дай да сключим договор. Ако остана жив, ще ми дадеш сто жълтици.
Написали договор, потвърдили го с подписите си и се разделили.
Бейските слуги повели сиромаха към морето, студът лют, краката му лепнат в снега, а сиромахът върви бос и гологлав. Върви и мисли: „А може и да оживея. Ще взема тогава стоте жълтици, ще си ида в къщи и всичко ще купя на децата.“
Най-сетне стигнали на брега и слугите казали на сиромаха:
— Влизай във водата!
Сиромахът се съблякъл и нагазил до шия в студената вода. А бейските слуги тичали по брега, блъскали се един друг, за да се стоплят. Абдула им забранил да палят огън — току-виж сиромахът се стоплил от него. След това слугите започнали да пият ракия, ала и това не им помагало. Но дори и да са мръзнели те, то какво е било пък на сиромаха в ледената вода! Подскачал от крак на крак, търкал си тялото и викал „Ох! Ох!“ Бавно се точило времето за него. На разсъмване сиромахът толкова се вкочанясал, че малко му оставало да умре. Близо до това място живеел един рибар. Сутринта, още в тъмно, жена му станала и запалила в стаята газена лампа. Къщата се виждала от морето и сиромахът забелязал снопчето светлина през прозореца. Протегнал длани към лъча и възкликнал:
— Огънче!
Бейските слуги видели това и попитали:
— Какво правиш?
А сиромахът отвърнал:
— Грея се!
Слугите искали да се посмеят над глупостта на сиромаха, но не можели: студът им сковал устните.
В това време започнало да се развиделява. Зарадвал се сиромахът и попитал слугите:
— Може ли да изляза?
Те казали:
— Не, постой още малко. Когато съвсем се развидели, тогава ще излезеш, а иначе беят ще се разсърди.
На края станало съвсем светло и слугите разрешили на сиромаха да излезе на брега. Излязъл сиромахът от водата и тялото му веднага се покрило с лед. Тогава той наметнал окъсания си халат и се понесъл към дома на Абдула бей. Почукал сиромахът на прозореца и зачакал. Абдула по това време закусвал. Чул чукането, повикал един слуга и рекъл:
— Иди виж кой е. Ако е облечен хубаво — пусни го, ако е дрипльо — изпъди го.
Речено-сторено. Излязъл слугата до портата и попитал:
— Кой е?
— Аз съм същият човек, когото беят изпрати за цяла нощ в морето. Изкарах във водата до сутринта, а сега дойдох да получа от бея сто жълтици.
Слугата доложил за това на Абдула.
— И как е оживял в такъв студ! — възкликнал Абдула.
Но договорът си е договор и беят трябвало да даде стоте жълтици. Само че Абдула бей бил много лаком и не искал да се разделя с парите си.
— По-скоро ще убия този сиромах, отколкото да му дам сто жълтици — казал той на жена си.
После повикал сиромаха и му рекъл:
— Никога няма да повярвам, че човек в такъв студ може да изкара цяла нощ във вода. Признай си как успя да измамиш слугите ми? Ако не кажеш истината — ще ти отсека главата!
Сиромахът възкликнал:
— Повикай слугите си, попитай ги! Те очите си не отделяха от мен.
Абдула бей повикал слугите си и попитал:
— Как оживя той? Разказвайте! Измами ли ви?
Слугите разказали на бея всичко, както си било, но той закрещял:
— Той ви е измамил!
Тогава един слуга казал:
— Към сутринта в къщата на рибаря Жавадав запалиха лампа и светлината й през прозореца стигаше до морето. Аз видях как сиромахът протягаше ръце към светлината и си викаше: „Ох, огънче!“ Но от водата не е излизал. Нашите очи не са видели такова нещо.
— Да, да, и аз видях това — казал друг слуга.
Тогава Абдула бей закрещял на сиромаха:
— Значи, на огън си се грял? И на това отгоре пари искаш! Ах ти, негоднико! Вън оттук! Да не се мяркаш пред очите ми, измамнико! Инак главата ти ще отсека!
Какво можел да направи сиромахът — тръгнал си. Нали за бейовете не значи нищо нито договор, нито бог. Властта е в ръцете им, а участта на сиромасите е да търпят и мълчат. От дома на Абдула сиромахът отишъл при градоначалника. Той го изслушал и казал:
— Разбира се, Абдула е прав. Нали сте сключили договор, че ти няма да се грееш на нищо. А ти си го измамил и си се грял на огъня от лампата. Нищо не мога да ти помогна.
Сиромахът започнал да доказва правотата си, но градоначалникът го изхвърлил през вратата.
Тръгнал сиромахът надолу към татската махала и по пътя срещнал самия Мардахай-Овшолум. От този човек всички се страхували: и бейове, и богаташи, и дори градоначалникът. Никой не се осмелявал да влезе в спор с него. Затова пък той не се страхувал от никого. И още трябва да се каже, че Мардахай бил винаги и във всичко справедлив.
И сега, като видял босия сиромах, Мардахай-Овшолум попитал:
— Какво става с теб? Лицето ти е такова, сякаш си излязъл от гроба!
И сиромахът разказал всичко, както си било.
Мардахай-Овшолум го поканил в къщи и накарал жена си да го напои със силен чай. Пил сиромахът чай, стоплил се, а Мардахай предложил на госта да се окъпе и да постои в къщи. В това време изпратил две момчета с бележки до Абдула бей и до градоначалника. А в бележките се казвало: „Много ви моля да заповядате у дома на гости, има една важна работа. Ако не дойдете — ще се обидя.“
Градоначалникът и Абдула бей прочели бележките и се приготвили да идат при Мардахай-Овшолум.
Докато дойдат, Мардахай дал на сиромаха да се преоблече и го настанил до запалената камина.
Най-после поканените пристигнали.
— Каква работа имаш пак, казвай! — още от прага закрещял градоначалникът.
— Най-напред седнете, ще ви гостя с пилаф — отговорил Мардахай-Овшолум.
Градоначалникът и Абдула бей седнали и чакат. Стопанинът мълчал, мълчали и гостите.
Час мълчали, два мълчали, три мълчали, дошла вечерта, станало време за вечеря, а Мардахай-Овшолум все мълчал.
Огладнелите гости попитали:
— Къде ти е пилафът? Не е ли сварен или какво?
Мардахай-Овшолум отговорил:
— Нека Абдула бей иде в оная стая и погледне дали се е сварил пилафът.
Минал Абдула бей в другата стая и гледа: в огнището вместо дърва сложена запалена газена лампа, а гърнето с ориза оставено в ъгъла на стаята. Абдула бей се учудил и казал:
— В аллах, Мардахай, гърнето с ориза стои в ъгъла! А в огнището вместо дърва — лампа.
Мардахай-Овшолум мълчал, нищо не отговарял.
Не издържал градоначалникът и сам отишъл да види дали се е сварил пилафът. Гледа и вижда: наистина вместо дърва гори газена лампа, а гърнето с ориза стои в най-далечния ъгъл на стаята.
— Ако така се вари пилафът, няма да уври, докато сме живи! — възкликнал градоначалникът.
А Мардахай-Овшолум казал:
— Струва ми се, че няма да уври и след смъртта ви.
— Прави са думите ти, Мардахай — казали градоначалникът и Абдула бей.
Тъкмо тогава Мардахай-Овшолум им казал:
— Но щом пилафът в ъгъла няма да се свари от лампата, то как сиромахът в морето може да се стопли от лампата на прозореца?
Абдула бей и градоначалникът мълчали. Какво можели да кажат? Разбира се, ако на мястото на Мардахай-Овшолум бил някой друг — щели да намерят отговор.
— Отговаряйте! — казал Мардахай-Овшолум.
И се принудили Абдула бей и градоначалникът да се съгласят с това, че сиромахът не можел да се стопли от лампата.
Тогава Мардахай-Овшолум рекъл:
— Нека Абдула бей съгласно договора даде на сиромаха сто жълтици и още толкова за не честността.
Абдула искал да възрази, но Мардахай-Овшолум го заплашил:
— Кажеш ли „не“ — сърди се на себе си!
Никак не му се щяло на Абдула бей да дава двеста жълтици на сиромаха, но все пак се принудил да ги даде. Знаел алчният бей, че Мардахай-Овшолум няма да търпи несправедливост.
Така сиромахът получил парите, благодарил на справедливия Мардахай и забързал към къщи в селото си. Алчният Абдула бей и покровителят му, градоначалникът, си тръгнали към домовете, като се сърдели на Мардахай-Овшолум и го проклинали.
Но нека всички проклятия, които те отправяли към неговата глава, се струпат върху тях и върху нашите врагове, а добрите пожелания нека се паднат на Мардахай-Овшолум и на нас.
Живял някога на света, пък може и да не е живял, един човек на име Гего. Имал три овце. Закарал ги в гората и ги пуснал. Седнал, започнал да дяла геги. Питат го:
— Ти защо все геги дялаш?
Гего отговаря:
— Този занаят зная, той ще ме прехранва!
Нарамил една голяма гега и тръгнал. Стигнал до вълчата бърлога и викнал на вълка:
— Ти ли ми изяде стадото?
— Не, не съм аз.
— Хайде, отвори си устата, по зъбите ти се е закачило месо!
Вълкът казал:
— Не ме убивай, Гего, ще ти дам щастие.
— Какво щастие?
— Ето какво — овчарите имат цяло стадо овце. Сред тях има една златна дзвизка, аз ще я грабна, всички ще се втурнат подире ми, а ти откарай цялото стадо.
Вълкът грабнал златната дзвизка, овчарите се втурнали подире му — всички овце се паднали на Гего!
Хората го питат:
— Гего, ти имаше три овце, как се размножиха толкова бързо?
— Пуснах ги в гората — и се размножиха.
Повярвали му. Купили си всички по три овце, пуснали ги в гората… И повече не ги видели — вълците ги изяли всичките. Събрали се хората и се питат:
— Какво да правим с Гего?
— Да му изгорим къщата!
Изгорили я. А Гего загасил огъня, наринал една торба кюмюр, разменил три рубли, сложил дребните пари върху кюмюра, метнал торбата на рамо и я понесъл. Отишъл в хазната и казва на пазача:
— Ще нощувам в града, пазете ми тази торба пари.
Добре. Пренощувал. На сутринта се явил пак в хазната.
— Донесете ми торбата!
Донесли я.
Гего погледнал и се развикал:
— Моята торба беше с пари, а тази е с кюмюр! Дайте ми една торба пари, иначе ще ида да се оплача на царя.
Всички се уплашили, насипали на Гего пълна торба пари. Занесъл торбата на село, питат го:
— Ти отнесе кюмюр, донесе пари. Научи ни как и ние да направим това.
— Изгорих си къщата, наринах кюмюр, занесох го в града и го смених.
Всички изгорили къщите си, взели кюмюр, занесли го в града, викат:
— Кюмюр за пари, кюмюр за пари! Кой сменя пари за кюмюр?
Тръгнали си без нищо. Дошли си, казват:
— Какво да правим с Гего? Ще убием жена му.
Убили я.
Гего взел мъртвата си жена и тръгнал. Отишъл у един човек, който имал три дъщери. Подпрял жена си на едно дърво, приближил се до къщата и моли:
— Пуснете ме да пренощувам.
Пуснали го.
— А там кой стои? — питат стопаните.
— Това е жена ми, умница е тя, ама е срамежлива, сама няма да дойде. Идете, хванете я за ръцете и ще тръгне.
Дъщерите отишли, хванали я за ръцете, а тя взела, че паднала. Притичали дъщерите при баща си, казват му:
— Тя падна и умря!
А Гего като скочил, като закрещял:
— Вие сте я убили! Дайте ми по-скоро друга жена, иначе ще ида право на царя да се оплача.
Стопаните се уплашили:
— Само на царя не се оплаквай, ето ти три хубавици, избери си, която щеш.
Гего избрал най-хубавата и я повел към къщи. Довел я, всички се чудят:
— Ти отнесе мъртва жена, откъде взе жива?
— Хе там сменят живи за мъртви.
Всички изтрепали старите си жени, носят ги и викат:
— Сменяме мъртва за жива, мъртва за жива.
Никой не се обадил, кой ще ти даде жива за мъртва? Довлекли мъртвите си жени в къщи, съветват се:
— Какво да правим с Гего? Да го убием!
Отишли при Гего, а той им дума:
— Почакайте, сам ще ви покажа как да ме убиете.
Отишъл Гего в полето, изкопал три ями и казва:
— Вие застанете в крайните ями, аз в средната, когато ви извикам — замахнете със сабите и сечете.
Всички застанали така, както ги научил Гего. Взели сабите в ръце. Гего извикал и се навел, скрил се в ямата, а те замахнали със сабите и започнали да секат. Изклали се един друг. А Гего останал жив и здрав.
Да няма болести, да почне веселбата вече! Доброто зърно тук, а плевелите — надалече!
Веднъж старците от едно село седели на мегдана и завързали разговор за това, кой е по-умен — мъжът или жената, и кое е по-добро — умният мъж или умната жена. И никой не можал да даде ясен отговор.
Една девойка подслушала този разговор и го запомнила, а след няколко дни започнала да подпитва старите хора:
— Къде живее в нашата страна най-славният, най-храбрият, най-будният мъж?
И една бабичка й посочила едно село в планината, като рекла, че там живее такъв млад човек.
Девойката му написала писмо, в което казвала, че иска да премери ума си с него; в писмото посочила и къде живее.
Младият човек оседлал коня си, пременил се и пристигнал в селото, където живеела девойката. Един човек му показал дома й. Той се приближил, слязъл, завързал коня на яслата, а сам влязъл в гостната стая. Девойката го забелязала, отишла при него и го поздравила. После му занесла гощавка, както се полага на гост.
Младият човек се нагостил добре, а след това девойката му разкрила защо го повикала.
— Преди няколко дни — разказала тя — подслушах разговора на мъжете на мегдана. Те разсъждаваха кое е по-добро — умният мъж или умната жена, и не можаха да се разберат. Сега ще се заемем аз и ти — ще се опитаме да отговорим на този въпрос.
Когато привършили разговора, девойката отишла и довела при момъка най-загубената и глупава девойка.
— Изкарай с нея една година! — казала тя. — А сега и ти ми подари нещо, равностойно на моя подарък.
Младият човек само поклатил глава, турил глупавата девойка на коня си и я закарал в къщи. След това намерил най-загубения и глупав момък, качил го на кон и го завел при първата девойка.
— Ето ти и моя подарък — казал й той, — изкарай с него цяла година!
Младият човек се върнал у дома си и заживял с девойката, но тя всеки ден ставала все по-глупава, а не по-умна, и самият той ставал такъв. Заради жена си изгубил уважение и сред хората. През цялата година не можал да научи на нищо загубената си и глупава жена.
Оная девойка пък заживяла със загубения и глупав момък и го научила как трябва да се отнася с хората. Канела другарите му, разумни хора, и здраво го свързала с тях. Той станал добър, прочут, уважаван млад човек.
Изминала годината. Девойката наготвила всякакви гозби и поканила почтените старци. Седнали край богатата трапеза. В това време пристигнал и младият човек с жена си; влезли в къщи и се спрели до вратата. Девойката си била останала такава, както преди една година, не по-добра. А през продраните цървули на славния млад човек се виждало сено. А пък младият човек, когото девойката получила като равностоен подарък, седял сред почтените гости; той погледнал застаналите до вратата, познал младия човек, който го довел при девойката.
— Дайте нещо на тези просяци! — казал той на жена си.
След това девойката донесла голямата почетна чаша бира и поискала думата от гостите:
— Моля да ме извините, почтени гости — казала тя, — че поисках думата и държа реч пред вас. Но тези хора не са просяци, които молят за подаяние. Този млад човек — вие сте чували за него — е такъв и такъв, в нашата страна нямаше втори толкова прочут момък. Случайно подслушах разговора на мъжете на мегдана: ставаше дума за това, кое е по-добро — умен мъж или умна жена. Мъжете не можаха да решат този въпрос. Запомних разговора и намерих ето този славен млад човек, за да изясня въпроса. Дадох му ето тази девойка, която стои до него. А той в отговор ме надари с не по-добър подарък: с един загубен и глупав момък. И благодарение на мен от него се получи този, който се намира сред вас и когото вие наричате уважаван човек. Те са мъж и жена, и двамата загубени; ето къща за тях, нека живеят в нея! Щом аз успях от глупака да направя уважаван човек, ще съумея да направя от уважавания човек глава на народа. А сега всичко хубаво. Нека двамата глупаци живеят тук; те са си лика-прилика за мъж и жена. А той е моят мъж и ние заминаваме.
Двамата глупаци и до днес си останали глупаци.
Дали е било, дали не е било — живял, казват, на света един вдовец и имал дъщеря-хубавица.
Трудно било на вдовеца без жена. Оженил се втори път.
А мащехата, едва влязла в къщи, намразила пащерка си и по цели дни не оставяла мъжа си на мира:
— Заведи я където щеш, само да не се връща!
Молил я мъжът й, увещавал я, ала лошата жена държала на своето и на края успяла. Дъщерята сама помолила баща си:
— Да вървим, заведи ме, татко! Светът е голям, няма да пропадна…
Отишъл бащата на пазара с дъщеря си. От един ловец купил мечешка кожа, облякъл я на девойката и се запътили за столицата.
Като минавали край царския дворец, бащата силно извикал:
— Продавам мече! Продавам мече!
Чул това царският син, погледнал през прозореца и пита:
— А какво може да върши мечето ти?
— Всичко, каквото заповядаш! — казал бащата.
Зарадвал се царският син на такова развлечение. Платил три жълтици. Купил мечето!
Живее мечето при царския син, радва го: покоите подрежда, оръжието чисти, на трапезата прислужва… Царският син не може да се нахвали с него.
А девойката, като свърши всичката работа, се свира в ъгъла и от парцалите, които измоли от царските шивачи, си шие рокли. Ушила си цели три: сребърна, златна, елмазена, една от друга по-хубави и толкова тънки, че се криели в орехова черупка.
Веднъж в двореца имало пир и на пира се събрали царят, царските синове и цялата им свита. Девойката хвърлила мечата кожа, облякла сребърната рокля и също отишла. Много й се искало да поиграе.
Щом видели такава хубавица на пира, посрещнали я с радост, сложили я до царския син. Музиката свирела, младите играели. Станала да играе и девойката с царския син. А царският син не сваля очи от нея — толкова му харесала… Но не й се любувал дълго. Танцът свършил, девойката избягала и никой така и не научил: коя е тя и откъде е?
Царският син питал всички и всички само разпервали ръце и клатели глави. Решил да направи още един пир. Може би хубавицата ще дойде на него?
Загърмяла отново музиката, събрали се гостите. Започнали да играят… И девойката пак дошла на празника, само че този път не със сребърната, а със златната рокля и била още по-хубава; всички гледали само нея. Играла с царския син и като постояла малко, хубавицата отново незабелязано изчезнала. Колкото и да я търсили — мечето също търсело с всички, — целия дворец наопаки обърнали, така и не я намерили!
Царският син отново поканил гости на празник. Уредил пир. Загърмяла музиката… Всички станали да играят. И пак се появила хубавицата, и при това с елмазена рокля, така че ослепила всички с хубостта и премяната си. Станал царският син да играе с нея, нахлул пръстенче на пръста й и я помолил да му стане жена. Девойката се съгласила, но щом царският син случайно се обърнал, незабелязано изчезнала и така и не я намерили. Цялата столица претърсили, във всяка къща влизали, хубавицата я няма и няма!
И царският син казал:
— Пригответе ядене за път, но на вкус да бъде хубаво, на тегло леко. Ще ида да търся годеницата си из цялото царство.
Започнали да приготвят храна за път, да пекат хляба. А мечето отишло при готвачката, която месела тестото, протегнало лапа: дай ми едно парченце. Готвачката се разсърдила:
— Махай се! — развикала се тя. — Да се провалиш, дано! И без теб тук е задушно!
Царският син чул тези думи, съжалил любимото си мече:
— Дай му едно парченце тесто, то не е виновно!
Дали тесто на девойката-мече, тя изтичала в ъгълчето си, скрила в тестото пръстенчето, подарено от царския син, замесила питка, а сетне я занесла на пекаря да я метне в пещта.
Пекарят опекъл питката и мечето я сложило в торбата, където била приготвената за царския син храна за път. Всички наоколо се засмели, започнали да се подиграват на мечето: вижте каква гощавка е приготвило за стопанина си.
Царският син и тук го защитил:
— Недейте — казал той. — Кой знае, може тази питка да ни донесе сполука?
Царският син потеглил на път, обходил цялото царство открай докрай, ала не намерил хубавицата. Свършила се и храната му. Пита царският син слугите си:
— Не ни ли е останало каквото и да е за ядене?
— Не — отговарят слугите. — Само оная питка, дето я сложи мечето.
— Нищо, дайте барем нея. Ще я опитам! — Разчупил царският син питката, а от нея паднало пръстенчето. Познал подаръка си.
— Ето коя е моята годеница! — извикал той. — Веднага да си вървим в къщи!
— Защо си толкова весел? — попитал го царят, когато царският син се върнал в двореца. — Намери ли си годеницата?
— Намерих я! — казва царският син. — Само че съм много гладен. Нека моето мече по-бързо ми донесе обяд.
Наредили на мечето да сложи обяд, а то се дърпа, не иска. Доложили на царският син, че мечето не ще да се подчини. Царският син се засмял:
— Е, добре! Сам ще го доведа!
Довел мечето в покоите си и казва:
— А сега стига се кри! Излизай от тази кожа!
Девойката хвърлила мечешката кожа, излязла от нея по-хубава от елмаз. И в двореца на правили голямо празненство. Седем зурнаджии и тъпанари повикали, отпразнували сватбата, дали хубавицата на царския син.
Ето ви на вас и мече!
В една късна вечер три сестри влачели козина. Приказвали си за това, за онова и най-голямата рекла:
— Ако шахът ме вземе за жена, от едно кълбо вълна ще му изтъка толкова сукно, че да облече цялата си войска!
— Ако шахът вземе мен за жена — казала средната, — с една крина брашно ще наситя цялата му войска!
— А пък аз — казала най-малката — ще му родя син с бисерни зъби и дъщеря със златни къдрици…
А шахът в това време стоял под прозореца и слушал разговора им.
Той се оженил за най-малката и скоро след сватбата потеглил на война.
Времето минавало. Жената на шаха родила две близначета: син с бисерни зъби и дъщеря със златни къдрици. Но по-големите сестри намразили малката и тайно й отнели двете деца, а в люлката сложили кученце и котенце.
При шаха изпратили бързоходец със съобщение, че жена му родила кученце и котенце. А момчето с бисерните зъби и момичето със златните къдрици злите сестри заповядали да бъдат хвърлени в един дълбок дол с коприва. Слугата така и сторил.
Бързоходецът скоро се върнал от шаха със заповед: да удавят кученцето и котенцето в реката, а майката да изпъдят от двореца и да я облекат с магарешка кожа. Нека я носи като знак за позор.
Но момчето с бисерните зъби и момичето със златните къдрици не загинали сред копривата в дълбокия дол. Щом слугата си отишъл, при тях дотичала една златорога сърна. Дала им да сучат от млякото й и от този ден ги кърмила, докато пораснали.
А когато децата отраснали, сърната ги повела към най-гъстата гора. Малко ли вървели, много ли, но стигнали до един чудесен замък. В този замък нямало жива душа, макар че богатата му наредба подхождала за шахски дворец.
Заживели братът и сестрата в замъка.
Братът ходел в гората на лов, а сестрата шетала в къщи.
Веднъж девойката се къпала в ручея пред замъка и водата отнесла един неин златен косъм. А ручеят течал към града, където живеел шахът — бащата на момъка и девойката.
Златният косъм попаднал заедно с водата в стомната на една бедна вдовица. Вдовицата показала златния косъм на балдъзите на шаха, които били на почит в двореца. Като видели златния косъм, сестрите тозчас се досетили чий е той. Много обещали на вдовицата, много й дали веднага на ръка и казали:
— Девойката, от която се е отскубнал този косъм, има брат. И девойката, и брат й са наши врагове. Измисли каквато щеш хитрост, извърши каквото щеш коварство, но погуби този момък. А когато погубиш него — с девойката лесно ще се справим… И знай: ние няма да забравим услугата ти!
Вдовицата тръгнала нагоре, право срещу течението на ручея. Малко ли вървяла, много ли — стигнала до замъка в гората и видяла там девойката сама-саменичка. Като змия засъскала вдовицата, като лисица заизвъртала:
— Как можеш да търпиш такава самота, такава скука! Нещо хубаво ще се случи, нещо лошо ще стане, а на теб няма кой да ти разкаже! Брат ти трябва да ти намери забавление. На изток, през две планини, които се бият една друга, чувала съм от хората, расте една чудна ябълка. Тази ябълка сама приказва. Като приказва, ръкопляска; като ръкопляска, подскача. Кажи на брат си, нека ти донесе барем едно клонче. Ще заприказва ябълката, ще заподскача — никога няма да те остави да скучаеш!
Вдовицата си отишла, а девойката се натъжила, заплакала… Върнал се брат й от лов и девойката му рекла:
— Цял ден си все в гората и в гората… Оставяш ме сама вкъщи. А как да те чакам, с какво да се забавлявам, не си и помислял! Скучно ми е сама-саменичка!
— Какво искаш, мила ми сестро?
— Казват, че на изток, през две планини, има една чудна ябълка. Сама приказва. Като приказва, ръкопляска; като ръкопляска, подскача. Донеси ми барем едно клонче. С нея никога няма да скучая!
Момъкът възседнал коня, препуснал на изток. Много ли пътувал, малко ли — стигнал до двете планини. Планините ту се удряли една о друга, ту се разделяли; ту се удряли, ту се разделяли — ето какви били тези планини! А зад тях — ябълката. Сама приказва. Като приказва, ръкопляска; като ръкопляска, подскача… И няма друг път към нея, освен между двете планини.
Опънал по-здраво юздата момъкът, подкарал в галоп. Планините се ударили една о друга, отрязали опашката на коня, но конникът вече бил при ябълката.
Отчупил едно клонче от говорящата ябълка и щом планините се разделили, подкарал коня обратно. Метнал клончето на рамо, поел към къщи…
Не минало много време и злите сестри пак изпратили вдовицата при девойката. Искали да разберат дали не се е случило нещо в замъка.
Момъкът бил на лов, а пред девойката стояло ябълковото клонче. Клончето приказвало само. Като приказвало, ръкопляскало; като ръкопляскало, подскачало.
И хитрата вдовица казала:
— Как може да се забавляваш с такива щуротии? Не ти ли омръзна това? Млада девойка си, а нямаш приятелка! Чувах, че в един сребърен дворец отвъд морето живее хубавицата Езензулхар. По-хубава от нея, по-умна от нея няма по целия свят… Кажи на брат си да се ожени за нея! Тогава ти ще имаш приятелка и никога няма да усетиш какво е скука!
Вечерта братът се върнал от лов, девойката започнала да плаче и да се оплаква:
— Захвърляш ме сама-саменичка — плачела тя. — Препускаш из гората от сутрин до вечер. А на мен вече ми омръзна тази говоряща ябълка! Нямам приятелка, погубвам се от тъга… В един сребърен дворец отвъд морето живее хубавицата Езензулхар. Ожени се за нея и ти ще имаш жена, а аз — сестричка.
Момъкът нищо не можел да откаже на сестра си — толкова я обичал! Взел си сигурно оръжие, оседлал верния си кон и тръгнал.
Пътувал, пътувал. И нощем пътувал, и денем… Много пътища оставил зад себе си и веднъж гледа: седи мирно на прага на колибата си един старец с бяла брада.
— Добър ден, татко! — поклонил се момъкът.
— На добър час! — пожелал му старецът. — Къде отиваш, синко? Момъкът разказал.
Старецът се намръщил.
— Слушай какво ще ти река — казал той. — Тръгвай по-добре обратно. Много смелчаги заминаха по този път, но нито един не се върна… Езензулхар живее в сребърни чертози, заобиколени от морето. Трябва да я повикаш на брега. Ако не излезе при повикването, този, който я вика, се смръзва до коленете. Ако я повика втори път и тя не излезе — човекът се смръзва до сърцето. А пък ако не излезе и на третия път — човекът се превръща на камък. Целият бряг е осеян с такива каменни конници…
— Прости ми, татко! — казал момъкът. — Дълг на по-младия е да слуша съветите на по-старите… Но все пак аз ще тръгна по пътя на смелчагите! Те се опитвали да победят Езензулхар, ще се опитам и аз.
Пътувал, пътувал. Малко ли пътувал, много ли, но на края видял сребърните чертози на Езензулхар.
Целият морски бряг бил осеян с каменни конници, но храбрият момък не се уплашил, не трепнал.
— Езензулхар! — извикал силно той.
Езензулхар не излязла и момъкът се смръзнал до коленете.
— Езензулхар! — повикал той отново.
Езензулхар не излязла и момъкът се смръзнал до сърцето.
— Езензулхар! — повикал той трети път.
Но и този път Езензулхар не излязла. Цялото тяло на момъка се смръзнало, той се вкаменил като смелчагите, които дошли преди него…
А сестрата чакала, чакала брат си, все мислела за него, място не си намирала. Минал месец — брат й не се вижда. Минали два — брат й не си идва. Изтекъл трети — брат й не се върнал.
Девойката се препасала с връв, взела една желязна тояга, обула стоманени обувки и тръгнала да го търси.
Вървяла, вървяла. Много ли, малко ли вървяла, но почивка не знаела, не яла, не пила… Срещнала на края оня мъдър старец с бялата брада. Седял си кротко на прага на колибата си.
— Къде отиваш? — попитал старецът.
Девойката разказала.
— Езензулхар отдавна превърна на камък твоя брат — казал старецът. — И не само твоя брат, а и всички смелчаги, които искаха да се оженят за нея… Но те може да се съживят. Трябва само Езензулхар за миг да се покаже от двореца си… Ти, като идеш на морския бряг, я повикай веднъж и дваж. Ако не излезе, третия път извикай така: „Нима ти си по-прекрасна от мен, златокъдрата, че толкова се гордееш?“ Тогава Езензулхар няма да изтрае и ще излезе от двореца си.
Девойката благодарила на стареца и тръгнала нататък. На морския бряг видяла вкаменения си брат и горчиво заплакала. След това си поела дъх и силно извикала:
— Хей, Езензулхар, излез!
Езензулхар не излязла и девойката се смръзнала до коленете.
— Излез, Езензулхар! — повикала отново тя.
Езензулхар не излязла и този път и девойката се смръзнала до сърцето.
— Нима си по-прекрасна от мен, златокъдрата, че толкова се гордееш? — извикала тогава девойката.
И в същия миг Езензулхар излязла.
— Коя е тази златокъдра? — попитала тя.
Вкаменените храбреци веднага оживели и всичките тези прославени юнаци нарекли момъка свой по-голям брат, а сестра му — своя по-малка сестричка. Езензулхар се качила на една златна лодка, изплавала на брега.
— Този момък е наш по-голям брат — казали й юнаците. — Той и сестра му ни върнаха живота. Омъжи се за него!
Езензулхар се съгласила и момъкът се оженил за нея. Цял месец не млъкнали тъпаните и зурните! А сетне момъкът откарал Езензулхар с неизчислимите й богатства в замъка си. Пътем се отбили при мъдрия старец, който толкова добре ги съветвал. Помолили го да им стане баща и го взели със себе си.
А всички съживени юнаци и смелчаги изпратили младоженците до дома им след това им пожелали щастие и всеки заминал за родния си край…
Момъкът започнал, както по-рано, да ходи всеки ден на лов, а сестра му и Езензулхар шетали в къщи и никога не скучаели.
Веднъж момъкът се връщал от лов и срещнал множество конници. Те объркали пътя и скитали из гората. Водел ги шахът. Бил на лов с придворните си.
Момъкът ги поканил в замъка си, направили пир, а на сутринта ги изпратил до края на гората, показал им пътя.
На другия ден шахът проводил бързоходец. Канел момъка и цялото му семейство в двореца си. С пищен празник искал да се отплати за гостоприемството.
Приготвили се да идат на гости, а когато тръгвали, мъдрият старец казал на момъка:
— Пред портата на двореца ще видиш една жена, облечена с магарешка кожа. Ще попиташ шаха: „Каква е вината й? Защо е подложена на такъв позор?“ Шахът ще ти отговори: „Защо искаш да знаеш? Наказал съм я заслужено!“ Но ти не оставяй шаха на мира, докато не ти разкаже всичко.
Пристигнали в града и пред портата на двореца видели една много красива жена, облечена с магарешка кожа.
— Каква е вината й? — попитал момъкът шаха. — Защо е наказана толкова жестоко?
— Защо искаш да знаеш? — недоволно отвърнал шахът. — Наказана е заслужено.
Но момъкът все питал, докато шахът му разказал всичко. Едва шахът завършил разказа си и мъдрият старец накарал момъка да покаже бисерните си зъби. А сетне свалил кърпата от главата на девойката, разпуснал златната й коса.
— Не са ли твои тези деца? — рекъл старецът на шаха. — Или те приличат на котка и куче? — И той разказал на шаха за съдбата на децата му.
Шахът и всичките му придворни онемели от смайване.
А когато шахът се опомнил, най-напред заповядал да окъпят седем пъти, да пременят с най-хубава рокля и да сложат на престола майката на наследниците му.
Сетне шахът заповядал да погубят двете балдъзи. Наказал и слугата, който хвърлил децата сред копривата в дълбокия дол, и вдовицата, която, за да угоди на злите сестри, ходила при девойката…
А после дал огромен пир по случай голямата радост. Зурната и тъпанът не млъквали сто дни, пехливаните и играчите забавлявали всички гости.
И аз бях на този пир. Заедно с тях пих домашна бира. Научих всичко и ви го разказах.
Имало едно време един момък на име Симон. Ценил се за ратай у един богаташ.
Е, то се знае, когато живееш в голямо семейство, всичко може да се случи. Така било и в дома на богаташа. Паница ли се счупи, казват — виновен е Симон, изварата ли намалее, казват — виновен е Симон.
С една дума, каквото и да станело, за всичко обвинявали Симон.
Богаташът имал една червена телица. Една вечер тя се прибрала от паша, а през нощта умряла. Снахите решили, че е виновен Симон.
Върнал се стопанинът в къщи, те му разказали, че червената телица умряла и добавили:
— Симон е виновен.
Сетне забравили за това.
След известно време най-голямата снаха родила син.
Зарадвала се цялата рода, съседите, всички дошли да поздравят богаташа. Пируват, веселят се, зурната свири, играят.
Стопанинът излязъл с гостите на двора, гледа — Симон седи в един ъгъл и плаче.
— Защо плачеш, Симон? Всички наоколо се веселят, радват се, а ти проливаш сълзи?
— Как да не плача, господарю? Каквото и да стане, вие казвате: Симон е виновен. Ето и сега — най-голямата снаха роди син, страхувам се, че пак ще кажете: Симон е виновен.
Живял някога един бей, който имал две жени: едната — хубавица, но глупава и надута; другата — неугледна на вид, ала умна и работна. „Две жени — две бели“ — казва старата мъдрост. И наистина в дома на бея нямало мира: двете му жени всеки ден се карали и ругаели. Беят се измъчил от техните кавги и препирни и решил да остави само едната, като предварително изпита ума им.
Първо повикал хубавицата и я пита:
— Кой е най-славен и най-добър?
— Баща ми — отговаря тя.
— Кой е най-бърз?
— Конят на баща ми — отговаря тя.
— Кой е най-богат?
— Баща ми — пак отговаря тя.
— Кой е най-красив?
— Аз — дава отговор тя.
Беят нищо не й казал, пуснал я, повикал втората, неугледната жена, и й задал същите въпроси:
— Кой е най-славен и най-добър?
— Господ — отговаря тя.
— Кой е най-красив?
— Пролетта.
— Кой е най-богат?
— Есента.
— Кой е най-бърз?
— Мисълта.
Беят пуснал и тази жена и започнал да разсъждава:
— Защо ми е жена, която се надува с богатството на баща си, с коня му и със собствената си красота, и при това всеки ден създава в къщи бъркотии, заета е само с кавги и препирни?
И той я изпратил при родителите й, като казал:
— Живей при богатия си баща и се любувай сама на себе си!
А сам останал да живее с неугледната, ала работна и умна жена. И живеят до днес в обич и съгласие.
В незапомнени времена живеели един мъж и една жена. Били бедни, от немотия не можели да се отърват.
И ето че веднъж мъжът решил да замине на печалба в далечни страни. „Ще ида — мисли той, — може да припечеля нещо. Засега как да е ще изкараме, а тогава ще видим…“
— Жено, хей, жено — вика той, — ела тук. Искам да замина за чужбина, да си опитам щастието, може да припечеля нещо. Какво ще кажеш?
— Какво да кажа, мъжлето ми — отговаря тя, — може наистина да ти провърви, заминавай, все ще бъде по-добре, отколкото да стоиш в къщи със скръстени ръце.
— Права си — казва мъжът. — Но обещаваш ли ми да се държиш строго, да пазиш честта на семейството?
— Ти още питаш? — отвърнала жената. — Ако не ти остана вярна, можеш да ме убиеш.
— Добре — казва мъжът, — щом е така, ще замина.
На другия ден се приготвил за път, взел си храна за няколко месеца и тръгнал. Върви, върви, дълго ли, кратко ли — никой не знае. Спира ту в едно село, ту в друго, припечелва, където се случи, по някоя пара, и пак върви напред.
Така изкарал година, втора, трета. Обиколил много страни, докато успял да спечели малко пари. „Е, време е да се прибирам в къщи“ — решил той и поел обратно. Върви, върви, върви, дълго ли, кратко ли — никой не знае. Върви ден, два, седмица, втора, трета — с една дума, пристига в родния край.
Вижда — един селянин оре нивата си. „Хайде — мисли — да го попитам, може да познава жена ми, ще ми каже това-онова, удържала ли е думата си.“
— Здравей, братко — казва той. — Спорна ти работа.
— Здравей, приятелю, благодаря! — казва орачът.
— Ти не си ли хе там от онова село?
— Да, от същото. А какво ти трябва?
— Искам да те поразпитам това-онова, ала не зная дали ще кажеш истината.
— Ще кажа, защо да не кажа.
— Познаваш ли жената на този и този човек?
— Чувал съм за нея. Нали питаш за оная, дето мъжът й е в чужбина?
— Да, за същата. Е, как е тя там, тъгува ли за мъжа си?
— А защо да тъгува, мъже колкото щеш — смее се орачът.
Като чул това, мъжът се замислил. „Та-ка-а — казал си той, — личи си, че тя е осквернила моето огнище.“
Пристига в селото си намръщен като облак.
Жената се радва на завръщането му, щастлива е, сякаш са й подарили целия свят. А мъжът, без да каже дума, мълчаливо сяда в къта. Жената се суети, донася легена, мие краката на мъжа си, преоблича го, храни го, пои го. Вечеряли и легнали да спят.
Жената не може да заспи — не й дават мира тревожните мисли: какво е сполетяло мъжа й, защо се сърди, защо мълчи? „Изглежда — мисли тя, че нищо не е спечелил, върнал се е с празни ръце и не иска да ме огорчава. А може някаква беля да му се е случила из пътя?“ Как не гадала горката жена, но така и не можала да разбере какво измъчва мъжа й.
Минало време. Ден ли, два ли, три ли, пък може и седмица. И ето че веднъж мъжът подмамил жена си извън селото, убил я и се прибрал в къщи.
И станало така, че на мястото, където той я убил, бликнал извор. А водата на извора се оказала чудодейна, мъртъв човек съживявала.
Изтекъл ден, два, три, изтекла седмица. През тези места минавал пътуващ търговец с хората си. Когато керванът му стигнал до извора, настанала нощ.
— Тук ще спрем — казал търговецът, — ще се нахраним, ще преспим, а рано сутринта ще продължим пътя си.
Опънали палатка край извора и изведнъж видели убитата жена. „Друго не може да бъде — помислили те, — тази жена е мамела мъжа си, той я убил и хвърлил да я ядат зверовете.“
Слугите събрали върщинак, наклали огън, за да приготвят вечеря. За вечеря имали само риба. Възварили изворна вода на огъня, нарязали рибата на парчета и я пуснали в котела. Внезапно рибата оживяла и изскочила от котела на земята. Всички ахнали. „Какво е това чудо — замислили се те, — каква ли вълшебна сила се крие в тази вода, щом нарязаната на парчета риба оживя?“ Дълго гадали така, разсъждавали, но нищо не проумели.
— Хайде — вика им търговецът — да плиснем от тази вода върху убитата жена, да видим какво ще стане.
Плиснали вода. Жената оживяла, надигнала се и седнала, сякаш нищо не е било. Всички едва не умрели от страх. А жената станала толкова хубава от живата вода, че е трудно да се опише.
— Коя си ти? — попитал търговецът, когато се опомнил. — Кой те уби и хвърли тук?
Жената разказала всичко поред.
Търговецът я изслушал и казва:
— Искаш ли да ми станеш жена? Аз съм ерген, богат съм, при мен ще живееш безгрижно.
— Не, господ здраве да ти дава — отговаря жената, — аз имам мъж и няма да оскверня огнището си.
— Значи, не искаш? — отново пита търговецът.
— Не — повтаря жената.
— Гледай да не съжаляваш — заканил се търговецът и смръщил вежди.
— Няма да съжалявам — казва жената, — прави каквото щеш, няма да се омъжа за теб и толкоз!
Търговецът се разярил и заповядал на слугите си да изкопаят яма, дълбока четиридесет стъпки, да хвърлят там жената и да я затрупат с големи камъни. Слугите точно изпълнили заповедта: изкопали яма, дълбока четиридесет стъпки, хвърлили вътре горката жена и я затрупали с големи камъни.
Сутринта търговецът и хората му станали и си тръгнали.
Нещастната жена останала сама в дълбоката яма. Дълго викала за помощ: крещяла, плакала, нареждала — никой не се обажда. Изтекъл ден, два, три. През тези места минавал керванът на друг търговец. Той бил по-богат от първия. Керванът спрял до извора. Започнали да опъват палатка, за да си починат и се нахранят. Търговецът се доближил до извора и неочаквано чува: някой охка.
— Кой ли е? — учудил се той. — Елате, де — викнал търговецът на слугите си, — вижте кой охка там.
— Кой охка? — викат слугите.
— За бога, помогнете ми — чува се от ямата, — измъкнете ме оттук!…
Слугите веднага спуснали въже в ямата, жената се превързала с въжето и я измъкнали горе. Измъкнали я и гледат — пред тях стои невиждана хубавица.
Довеждат я при търговеца и разказват: ето, значи, така и така, измъкнахме тази жена.
— Коя си ти? — пита търговецът, смаян от красотата й. — Кой те хвърли в ямата?
Жената въздъхнала и, както аз ви разказах, така и тя разказала всичко на търговеца.
— Ще се омъжиш ли за мен? — пита я търговецът. — Аз ще ти бъда добър мъж.
— Не, жив да си — казва жената. — Аз си имам мъж и няма да оскверня огнището си.
Търговецът толкова се разярил, че накарал слугите да я турят в един сандък, да го заковат и да го хвърлят в морето. Слугите измайсторили сандък, турили там жената, заковали го с гвоздеи, занесли го и го хвърлили в морето.
Сандъкът се люлее, плава по вълните, плава ден, два, три, докато вятърът го подкарал към брега.
На този бряг живеел един млад рибар със старата си майка.
Тъкмо тогава той излязъл да полови риба и гледа — право към него плава сандък. Рибарят много се зарадвал.
„В него навярно има злато — помислил той, — а може би скъпи стоки.“ Метнал серкмето и издърпал сандъка на брега. Едва го повдигнал, натоварил го на гръб и бързо-бързо — към къщи. В къщи разбил сандъка и майката и синът ахнали от учудване — пред тях стояла жена, мокра до костите. От глад била толкова изпосталяла, толкова отслабнала, че им се струвало, духни — и ще падне.
— О, всемогъщи! — казали майката и синът. — Ти си ни я изпратил, друго не може да бъде.
И майката на рибаря веднага се заловила за работа: окъпала жената с топла вода, облякла я със свои стари дрехи, сварила риба, наготвила обяд и се заела да гощава неочакваната гостенка с каквото бог дал.
Измъчената жена се нахвърлила на яденето. Нахранила се, наситила се, благодарила на бога, на рибаря, на майка му и седнала встрани.
— Сега ни разкажи — попитал рибарят — кой злодей те хвърли в морето?
— Горчива ми е участта — въздъхнала жената и поред разказала за себе си всичко, което аз ви разказах.
— Ще ми станеш ли жена? — предложил рибарят. — Аз съм ерген, ще живееш при мен.
— Не — казала жената, — аз си имам мъж и не искам да оскверня семейното си огнище. Хайде да бъдем брат и сестра.
— Добре — казал рибарят, — нека бъде, както искаш.
И от този ден рибарят, когато мятал мрежите в морето, винаги изваждал скъпоценни камъни и бисери. Ала не се досещал простият рибар, че за тези камъни може да спечели сума ти пари.
Много скъпоценни камъни и бисери наловил рибарят в морето, толкова много, че в къщи нямало къде да ги дяват.
И ето че в един хубав ден той решил да занесе няколко камъка в града — да ги покаже на хората, може би ще се намерят желаещи да ги купят. Речено-сторено. Пристигнал в града, отишъл в златарницата и показал на майстора камъните и бисерите.
— По петдесет рубли за всеки камък — предложил златарят.
Рибарят се усмихнал.
— Добре, ще ги взема по сто.
Рибарят пак се усмихнал.
С една дума, за да не ви изморявам, ще кажа накратко: майсторът все увеличавал цената, а рибарят все се усмихвал. И така, докато златарят стигнал до петстотин за парче.
— Слушай, майсторе — казал тогава рибарят, — ако донеса още камъчета, ще ги купиш ли?
— Ще ги купя, защо да не ги купя.
— Щом е така, ще ида за тях — казал рибарят и пъхнал парите в пазва. Засвирукал си весело и се върнал в къщи. Напълнил една кърпа със скъпоценни камъни и бисери — и отново в града.
— Добър ден, майсторе! — казал рибарят.
— Здравей, братко рибарю, добре дошъл! Е, как си със здравето, как живееш?
— Ето, донесох още камъчета. Виж ги дали са хубави?
Рибарят сложил вързопа на тезгяха. Златарят развързал кърпата, преброил бисерите и скъпоценните камъни и платил по петстотин рубли за парче.
Ама че щастие се струпало на рибаря, нямал грош, а изведнъж — цяло богатство. От радост едва не се побъркал.
„Какво да купя“ — блъска си ума рибарят. Мислил, мислил и намислил: „Ще купя повече жито, ще напълня хамбарите, ще направя запас за няколко години, за да не ходя всеки път в града.“
Както намислил, така и сторил: купил за всичките пари жито, насипал го в чували, за вързал ги здраво и ги закарал в къщи. В къщи напълнил хамбарите — зърното било толкова много, че цяло село и за десет години не може го изяде.
Минало време. Случило се така, че в този край, откъдето била родом жената, която свято пазела честта на семейството си, настанал глад. И то такъв, че пази боже! Един друг живи се ядели: роднини — роднината, брат — брата, баща — сина.
Хората от тази страна, където върлувал гладът, чули за рибаря, който имал пълни хамбари с жито, и запристигали при него. Рибарят не отказвал на никого — всекиго снабдявал със зърно и го изпращал.
И ето че веднъж при рибаря дошъл мъжът на жената, която не осквернила семейното си огнище. Заедно с него дошли и двамата търговци, които толкова жестоко си отмъстили на жената, дето ги отхвърлила.
Щом ги погледнала, жената веднага ги познала. Но не се издала. „Нека видим как ще свърши всичко“ — решила тя.
Тримата пак не я познали. На кого ли можело да хрумне, че тази жена е останала жива и един хубав ден ще се срещнат с нея?
Жената намислила да повикат тримата на гости. Направили такъв богат, весел пир, за който не биха могли и да сънуват.
Гостите пийнали, хапнали колкото им душа иска, а когато се понапили, жената помолила всеки от тях да разкаже за себе си нещо такова, което не се случва на всекиго в живота.
Те се съгласили.
Жената се обърнала първо към единия от търговците.
— Жив и здрав да си дълги години, търговецо. Разказвай пръв какво по-особено ти се е случило в живота, а ние ще послушаме.
— Преди няколко години — започнал търговецът, — пътувах с кервана си по търговия. На земята слезе нощта и ние спряхме до един извор. Разтоварихме, опънахме палатка, заехме се да приготвяме вечеря. Нарязахме рибата на парчета, хвърлихме ги в котел с изворна вода и веднага стана чудо — рибата оживя и изскочи от котела. А до извора лежеше една убита жена. Плиснахме върху нея изворна вода и тя също оживя и се изправи. Аз веднага я поисках за жена, но тя не се съгласи. „Имам си мъж — каза тя — и няма да оскверня огнището си.“ От яд умът ми се размъти, заповядах на слугите си да изкопаят яма, дълбока четиридесет стъпки, да хвърлят там жената и да я затрупат с камъни. След това съжалявах, но беше късно… Ето какъв грях имам в живота. Този грях и до днес лежи като камък върху съвестта ми — не ми дава мира ни денем, ни нощем.
Жената се обърнала към другия търговец:
— Жив и здрав да си, търговецо. Сега е твой ред да разказваш, разкажи ни какво забележително ти се е случило в живота, нямаш ли някаква мъка, която да притиска сърцето ти?
— Моята мъка е още по-тежка — започнал вторият търговец. — Аз също срещнах тази жена, измъкнах я от ямата. „Ще се омъжиш ли за мен?“ — попитах я. — „Не — отговори тя, — няма да се омъжа, имам си мъж и няма да оскверня честта на семейството си.“ И аз се ядосах на жената, заповядах на слугите си да я турят в един сандък и да я хвърлят в морето. Горката жена… Кой знае, навярно отдавна са я изяли рибите. Много съжалявах за постъпката си и аз, бих се по главата… ама каква полза от това?!
Иде ред на мъжа на жената.
— Щом вие признахте греховете си, и аз ще се покая пред вас — така започнал той разказа си. — Тази жена, за която разказвахте, е жена ми. Подмамих я край село и я убих… мислех, че е осквернила семейното ни огнище. Какво да приказваме, най-големият престъпник — това съм аз…
— Свърши ли? — попитала жена му.
— Да, свърших — отвърнал той.
— Е, а сега ще ви се открия — казала тя. — Аз съм жената, която не искаше да оскверни честта на семейството си. Съдбата ме запази жива и здрава, за да бъде доказана някога верността ми.
Като чули това, гостите от учудване се втренчили един в друг и дума не могли да изрекат. След това паднали в краката й и се разкаяли.
Жената простила на всички. Прекарали още няколко дни в рибарската колиба. След това се приготвили за път, сбогували се с рибаря и майка му и си тръгнали — всеки към своя дом.
От небето паднаха три ябълки: една за този, който разказваше приказката, друга за този, който молеше да му я разкажат, а трета за този, който внимателно слушаше.
Дали е било, дали не е било — живели трима братя. И тримата били ловци. Всеки ден ходят на лов, с това се прехранват.
Дошло време — оженили се и тримата и си живеят.
Ама двете по-големи булки си намерили приятелчета-змейове. Отидат братята на лов, а жените пуснат змейовете при себе си и се веселят. Само най-младата булка седи сама в ъгъла, плаче.
Когато братята трябва да се приберат от лов, змейовете си отиват, а неверните жени посрещат мъжете си, целуват ги, милват ги. Само най-младата булка стои тъжна и не милва мъжа си.
Гледал, гледал жена си най-малкият брат и казва:
— Защо стоиш като сърдита кукумявка и не изричаш ласкава дума? Виж как моите були обичат и милват мъжете си. Защо си толкова тъжна, каква е тази скръб у теб?
Жената отвръща:
— Утре, като тръгнеш на лов, измисли нещо, изостани от братята си и се върни в къщи, ще научиш каква ми е скръбта.
На другия ден, като тръгнали братята на лов и изминали половината път, най-малкият изостанал, обърнал се и поел към къщи.
Влиза, по-големите булки седнали, прегръщат се със змейовете, целуват се, а младата седи сама в ъгъла и плаче.
На врага ти да не се случва това, което станало с най-малкия брат. Сякаш стреляли с пушка срещу него. Хвърлил се навън и избягал. Неверните жени се уплашили, крещят, скубят си косите.
— Вървете — казват на змейовете, — убийте го, иначе всички ни ще погуби.
Змейовете тръгнали.
А в тази страна живеела една стара магьосница. Отишли змейовете при нея и казват:
— Да знаеш, бабо, не сториш ли нещо на еди-кой си ловец и не ни ли избавиш от него — или ти ще умреш, или ние!
Бабичката имала една каца. Щом се пъхне в кацата — където й заповяда, веднага я понася.
Влязла магьосницата в кацата си, заповядала:
— Хайде, кацо, носи ме при царя!
Царят вече седем месеца боледувал, хиляди баячи и доктори го лекуват. Всякакви лекарства му надавали и все не могат да го излекуват. Долетяла бабичката с кацата си и вика:
— Заведете ме при царя, зная лекарство, което ще го излекува.
Съобщили на царя.
— Доведете я — наредил той.
Довели бабичката. Тя се поклонила на царя, изправила се. Царят пита:
— Казвай как ще ме излекуваш, когато вече седем месеца всички доктори ме лекуват и все не могат да ме излекуват.
— Велики царю! — казва бабичката. — В нашето село живее един ловец. Заколи този ловец, кръвта му ще те излекува.
Подарили на бабичката цяла торба злато и я пуснали.
Царят заповядал да доведат ловеца и да го затворят в конюшнята. След три дни трябвало да го убият, а той не знае, горкият, защо са го довели тук и какво го чака.
На третата нощ той спи и му се счува, че някой го вика: „Клетнико, защо спиш, събуди се!“
Скочил ловецът, оглежда се, чуди се какъв е този глас. А в конюшнята няма никого, само конете стърчат до яслите.
Легнал той, а гласът пак го вика:
— Стани, клетнико, ти не знаеш каква беда виси над теб.
Ловецът се уплашил. Станал, запалил свещ, търси да разбере кой говори. Претършувал всички ъгли — нищо. Тръгнал да търси между краката на конете, мисли: може някой да се е скрил там.
А сред конете било завързано едно постало жребче, което му проговаря:
— Не бой се, аз те виках.
— Защо ме викаше? — пита ловецът.
— Защото днес трябва да те убият. Слушай какво, когато те въведат при царя, кажи му: „Не ме убивайте, кръвта ми няма да ти помогне. Аз сам ще ви излекувам. Наредете да налеят в една делва девет казана вода, да я сложат на огън и да я варят, докато не остане повече от един казан вода. И ми дайте един калъп от вашия пъстър сапун.“ Като направят всичко, разклади врялата вода, натопи царя в нея, насапунисай го с пъстрия сапун и го окъпи с водата — царят ще оздравее. Гледай само, като излиза от делвата, да не ти счупи ръка или крак, защото ще стане много силен.
Сутринта завели ловеца при царя. Той казва:
— Велики царю, кръвта ми няма да ти помогне. Врагове искат да ме погубят, а ако позволиш, аз сам ще те излекувам.
— Само ме излекувай — казва царят. — Половин царство ще ти дам.
Ловецът рекъл:
— Наредете да налеят в една делва девет казана вода и да я варят, докато остане не повече от един казан.
Направили всичко, както искал: налели в делвата девет казана вода, изпарили осем, снели я от огъня, разхладили я. Ловецът казал на царя:
— Заповядайте сега да се окъпете. Кажете само да ми донесат един калъп от вашия пъстър сапун.
Влязъл царят в делвата, измил се с пъстрия сапун. На края ловецът го облял с вода. Царят изскочил като птица.
На двора имало един голям камък. Когато бил здрав, царят винаги го хвърлял: изпитвал си силата.
И сега царят хванал камъка и го хвърлил с такава сила, че отчупил ъгъла на двореца. Похвърлял царят камъка, позабавлявал се, обърнал се към ловеца, прегърнал го, целунал го, но така силно го стиснал, че му навехнал ръката. Ловецът се намръщил.
— Заболя ли те? — пита царят.
— Не, просто така се намръщих — отвръща ловецът.
— С какво да те наградя, дето ме излекува? — пита отново царят.
— Дайте ми посталото конче, което е в конюшнята ви, и един калъп от вашия пъстър сапун.
Царят се учудил, че ловецът иска толкова малко. Накарал веднага да изведат кончето. Оседлали го, а то едва стои на крака, аха — ще се потърколи. Кончето казало на ловеца:
— Заведи ме на реката и ме окъпи в нея, ала ме насапунисай с пъстрия сапун и знай, като ме окъпеш, по-скоро ми туряй юздата и ме яхвай, иначе ще отлетя, няма да ме удържиш.
Момъкът завел кончето на реката, насапунисал го хубавичко с пъстрия сапун, окъпал го. Едва успял да стегне трите колана и кончето литнало и понесло момъка. Долетели у тях.
Булките видели ловеца, разтревожили се, казват на змейовете:
— Ако не го премахнете — всички ще загинем.
Змейовете отишли при магьосницата:
— Той се върна цял и невредим, погуби го!
Бабичката се пъхнала в кацата си, понесла се към царя. Въвели я.
— Ето че си оздравял, велики царю — казва магьосницата, — сега, ако се ожениш за дъщерята на царя на горските духове, каджите, по-щастлив човек на света няма да има.
— Хубаво би било — казва царят, — ала кой ще ми я доведе?
— Ами че оня, който те излекува, той ще ти я доведе — отвръща бабичката.
Царят повикал ловеца:
— Доведи ми дъщерята на царя на каджите!
Ловецът отишъл при коня си:
— Царят заповяда да му доведа дъщерята на царя на каджите, какво да правя?
— Какво да правиш ли? Иди вземи от царя пари за път, яхвай ме и да тръгваме — казва конят.
Ловецът отишъл, взел от царя пари за път, яхнал коня си и тръгнал. Конят му рекъл:
— Като стигнем до Каджетското царство, там ще продават волове и овце, купувай, колкото ти поискат, двойно повече давай, за да ни благословят пътя. А като стигнем в двореца на каджите, ще видиш на стража пред портите лъвове, тигри и вълци, хвърляй волове на лъвовете и тигрите, а на вълците — овце. Ще ни пуснат. Като се промъкнеш в двореца, дъщерята на царя ще спи, гледай да не я събудиш, иначе ще загинеш, само отрежи една къдрица от косата й и излез, тя сама ще тръгне подире ти.
Вървят, а пътят минава право край реката, където той къпал коня си. Слязъл момъкът, окъпал се с пъстрия сапун и станал такъв юнак, че камък да стисне, вода ще пусне.
Стегнал седлото, качил се на коня и поели.
Дълго ли пътували, кратко ли, стигнали до една къща.
А това било змейска къща и вътре стояла заключена една девойка.
Момъкът влязъл, девойката се хвърлила насреща му, целува го, прегръща го от радост като най-скъп човек, плаче и се смее.
— Ех, че щастие, падна ми се още веднъж да видя човек — казва тя. — Но горко ми! Ще дойде змеят и ще те погуби. По-добре съвсем да не беше идвал.
— Не бой се — дума й момъкът, — нека заповяда, ще видим какво ще му се случи.
Ето иде змеят, мърмори:
— Кой си ти, бе? Що за герой си, та си посмял да влезеш в къщата ми? Тук от страх и птица горе не лети, и мравка долу не пълзи, а ти кой си, че така безгрижно си се изтегнал?
— Хайде, погледни в книгата на съдбата си — викнал му момъкът, — виж от чия ръка ти е съдено да загинеш и ще научиш кой съм аз.
Змеят погледнал и наистина от рождение му било писано, че ще загине от ръката на ловец.
Разярил се змеят, хвърлил се срещу момъка, скопчили се.
Замахнал змеят — забил момъка до глезените в земята.
Замахнал ловецът — забил змея до коленете.
Замахнал змеят — забил момъка до коленете.
Замахнал още веднъж ловецът — забил змея до пояс в земята.
Отсякъл му главата.
Девойката се радва, целува му ръцете.
Ловецът рекъл:
— Отивам за дъщерята на царя на каджите, а ти стой тук, чакай, на връщане ще взема и теб.
Девойката казала:
— Да знаеш, на пътя ти ще има още две къщи на змейове, братя на този, когото уби. И там се измъчва по една девойка. Гледай да не те погубят змейовете.
— Бъди спокойна, и тях ще изпратя при брат им — казал момъкът.
Защо да разказваме дълго, убил и тези змейове, освободил пленничките им, казал им да го чакат и подкарал коня.
Стигнали до Каджетското царство. Момъкът купил волове и овце. Колкото му поискат, двойно повече дава. Купил, колкото трябвало, и продължили напред. Дошли до двореца на каджите. Насреща им се юрнали лъвовете, ала ловецът само разкъсва воловете на две и им ги хвърля.
Лъвовете го пуснали.
Юрнали се тигрите — момъкът нахранил и тях и преминал. Юрнали се вълците — хвърлил им овце и преминал. Влязъл в двореца, дъщерята на царя на каджите спи. Приближил се, отрязал една къдрица от косата й и излязъл.
Царската дъщеря се събудила, гледа — отрязана й една къдрица. Разгневила се, скубе си косата. Нахвърлила се срещу лъвовете, срещу тигрите и вълците:
— Как посмяхте да пуснете човек при мен?!
— Ех — казват й зверовете, — ти и кокал не ни даваш да гризнем, а той цели волове и овце ни хвърляше, насити ни.
Лети тя подир ловеца.
Където й стъпи кракът, всичко става на пепел.
А ловецът препуска. Отбил се за трите девойки, които отървал от змейовете, слага ги на коня и пак препуска. Спрели да си починат в къщата на един воденичар. Воденичарят ги посрещнал, поканил ги в къщи. Той имал една коза. Викнал й:
— Хайде, моя козичке Меека! Сложи ни трапеза!
Поразшетала се козичката — и се появила трапеза, пълна с всякакви гозби, ама такива, че и на царя да ги поднесеш, не е срамно.
Козата се харесала на ловеца. А на воденичаря се харесват неговите девойки. И той казва:
— Аз ще се скрия, а ти търси. Намериш ли ме — козата е твоя, а не ме ли намериш девойките са мои.
— Много добре — казва момъкът.
Конят рекъл на момъка:
— Остави ме до козата и иди да търсиш. Знай, че воденичарят ще се скрие в комина на пещта. Викни му: „Ти си в пещта, намерих те“. Няма да се обади, ти му викни още веднъж, няма да се обади и този път, ти се качи на покрива и хвърли камък в комина, камъкът ще падне на главата му — ще се обади.
Воденичарят се скрил. А ловецът ходи, търси го навред, сякаш не знае къде е.
Приближил се на края до пещта и вика:
— Ти си тук, излизай!
Воденичарят не се обажда. Ловецът викнал и втори път:
— В пещта си, излизай!
Воденичарят не се обажда.
Ловецът се качил на покрива, взел един голям камък и го хвърлил в комина право върху главата на воденичаря.
— Тук съм, тук съм! — вика воденичарят.
Излязъл едва жив от комина, ала не се предава.
— Сега ти се скрий, а аз ще те търся — казва.
— Добре — отговаря момъкът.
Отишъл при коня, пита го какво да прави.
— Ето какво — казва конят и го закрил със себе си.
Воденичарят търси, търси, не може да намери ловеца.
А козата вижда, иска да извика на стопанина си къде се е скрил момъкът, но щом отвори уста, конят я стисва със зъби и тя мълчи.
Търсил, търсил воденичарят, не го намерил и казва:
— Не те намерих, излез, ти победи.
Дъщерята на царя на каджите настигнала ловеца:
— Защо ми отряза къдрицата?
— Искам да те дам за жена на царя — казва момъкът.
Тя се сърди, ала що да стори?
Ловецът я завел при царя и потеглил с девойките към къщи. Братята се зарадвали, питат:
— Къде се губи толкова време?
Най-малкият брат рекъл:
— Като тръгнем на лов, нека се върнем от сред път — тогава ще разберете къде съм се губил и какво съм правил.
Тримата братя се върнали по пладне. Какво виждат — двете по-големи булки седнали с приятелчетата си, веселят се, пируват, а третата седи и плаче.
— Хайде, моя козичке — казва най-малкият брат, — вземай тези неверни жени със змейовете им, нанижи ги на опашката си и ги хвърли в пропастта.
Козата нанизала на опашката си неверните жени и приятелчетата им, занесла ги на скалата и всичките ги хвърлила в пропастта.
Най-малкият брат оженил по-големите си братя за двете по-големи девойки, третата, най-младата, също оженил за добър човек и всички заживели сговорно и весело.
Бедите там, а тук доброто.
Там триците, а тук брашното.
Живял някога един човек, който имал четиридесет синове. Веднъж по-големите братя отишли при баща си и казали:
— Намери ни, татко, четиридесет сестри за годеници.
— Стори, както те молят, татко — посъветвал го най-малкият син Малик-Мамед. — Ала когато тръгнете да търсите годеници, гледайте да не спирате за нощувка край град Палас.
— Стар съм вече — отговорил бащата — и ще ми бъде трудно да пътувам. Но какво няма да направи човек за такива юначаги!
И като оставил в къщи Малик-Мамед, потеглил с другите на път. Не се наложило да пътуват дълго. Скоро срещнали един просяк.
— Къде отиваш, бедни човече? — попитал старецът.
— Ох, не ме питай, пътниче! — отвърнал просякът. — Някога бях заможен стопанин, но за беля жена ми роди четиридесет дъщери, а няма с какво да ги храня. И ето ходя с торба и тояга, прося милостиня.
— Тъкмо ти ни трябваш, приятелю! — извикал зарадван бащата.
Отишъл със синовете си в дома на сиромаха, взел четиридесетте му дъщери и весел се запътил с тях към къщи.
Макар че бързали да се приберат с видело, нощта ги заварила на път и трябвало да спрат за нощувка близо до един голям град; пътя към него преграждала една река, която мътно лъщяла на новата месечина.
Сутринта пръв се събудил старецът и гледа: през нощта видели пред себе си не река, а огромния змей Ашдага, и този змей сега се увил на пръстени около бивака им; люспите му бляскали и се преливали на слънцето.
— Беда, деца мои! — заохкал бащата. — Ето ви го град Палас, от който Малик-Мамед ни заръчваше да се пазим!
Така изминал ден, изминал и втори, а надвечер на третия ден, когато всички изнемогвали от глад и жажда старецът рекъл на змея Ашдага:
— Хей, проклетнико, или ни изяж, или ни пусни! Смили се над нас.
— Изпрати ми най-малкия си син и ще ви пусна всичките живи и здрави — отговорил змеят.
Нямало какво да се прави — старецът проводил един от синовете си за Малик-Мамед.
Той стигнал в къщи и заплакал:
— Братче, случи се нещастие! Нощувахме там, където ти не ни даваше. А сега змеят Ашдага ни плени и не иска да ни пусне, докато ти не се явиш при него.
— Нищо, бате, да вървим!
Малик-Мамед оседлал коня си и забързал на помощ.
— Какво искаш от мен, змейо? — попитал Малик-Мамед, когато Ашдага привдигнал края на опашката си и пуснал от плен баща му, всичките му братя и девойките.
— Доведи ми за жена прекрасната дъщеря на шаха на невидимите. Ако не я доведеш, ще те настигна където и да си.
Качил се Малик-Мамед на коня си и тръгнал на път.
Загубил сметката на дните и нощите, докато търсел прекрасната дъщеря на шаха на невидимите; конят му окуцял, самият той се изморил. И изведнъж пред входа на една дълбока клисура момъкът видял един стар вълк, който си почивал, сложил глава на сивите си лапи.
— Къде отиваш, Малик-Мамед? — попитал вълкът с човешки глас.
— Змеят Ашдага ме изпрати да му намеря прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.
— Върни се — посъветвал го вълкът. — Това е трудна работа и конят ти е слаб. Набави си добър бегач вместо тази кранта, която се спъва на всяка крачка.
Послушал го Малик-Мамед, помолил вълка да пази коня му и отишъл да си набави добър бегач, а старият вълк стоял на пътя и честно пазил коня му. Когато се върнал, Малик-Мамед го подарил на вълка от благодарност за съвета и вълкът му казал:
— Върви все напред и никъде не се отклонявай. На другия край на клисурата, от която ще се измъкнеш след два месеца път, е царството на невидимите… Пожелавам ти сполука!… Отбий ми се на гости, когато се връщаш.
Два месеца ли пътувал Малик-Мамед, или повече, не зная, но като излязъл от клисурата, видял един бързоход момък, който доял сърна, както тичала.
— Ама че си пъргав и ти! — похвалил го Малик-Мамед.
— Това е нищо! — отговорил Бързоходеца. — Ти си къде по-пъргав от мен, щом си се съгласил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.
— А ти познаваш ли ме?
— Как да не те познавам! — извикал Бързоходеца. — Отдавна слушам за теб и искам да ти бъда другар.
Тръгнали двамата, а малко по-късно видели един великан, който къртел грамадни камъни от една скала и ги хвърлял в клисурата.
— Ама че си силен и ти! — завидял му малко Малик-Мамед.
— Това е нищо! — отговорил Скалокъртача. — Ти си по-силен от всички, личи си, щом си се решил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.
— А ти нима ме познаваш?
— Как да не те познавам! — обидил се Скалокъртача. — Познавам те и смятам да ти стана другар.
Тримата поели напред, а след малко срещнали един шишко, който се забавлявал, като изпивал на една глътка цяла река, а сетне я изплювал обратно.
— Ама че си ловък и ти! — възхитил се Малик-Мамед.
— Какво съм аз! Виж ти си много ловък, щом си се осмелил да тръгнеш за прекрасната дъщеря на шаха на невидимите.
— Излиза, че и ти ме познаваш.
— Как да не те познавам! — разсърдил се Водогълтача. — На, стоя тук, чакам те, за да те помоля да ме приемеш за другар.
И четиримата се запътили към шаха на невидимите.
— Какво искате? — запитал ги страшният шах на невидимите.
— Искаме да отведем дъщеря ти — отговорил Малик-Мамед.
— Ето каква била работата! — усмихнал се шахът на невидимите. — Е какво пък, ще изпълните три мои заповеди — и ще ви дам дъщеря си. Не ги ли изпълните — ще ви убия и четиримата!
И той им заповядал за начало да пренощуват в една желязна колиба, откъдето още никой не бил излизал жив.
— Не бързайте, приятели — казал Водогълтача и на една глътка пресушил близката река. А после влезли в желязната колиба и слугите на шаха на невидимите ги заключили с голям катинар.
През нощта шахът на невидимите заповядал да запалят под пода на колибата огън и да го подклаждат, докато гостите се опекат на железния под като в тиган.
Посред нощ приятелите внезапно почувствували, че им става много горещо, и се разтревожили, но Водогълтача само се засмял и започнал да изплюва по малко от водата, която изпил вечерта.
В колибата станало прохладно и приятелите сладко заспали и спали до сутринта. Сутринта слугите на шаха на невидимите отворили желязната врата и видели, че Малик-Мамед и другарите му са живи, здрави и преспокойно спят до гърлото във вода. Това никак не се харесало на шаха на невидимите и той казал на Малик-Мамед:
— Добре! Сега ти с една куца бабичка, която съм прибрал по милост, трябва да идеш в гората да ми донесеш мляко от сърна. Ама гледай: ако тя се върне по-рано от теб, жив няма да останеш!
Той измамил Малик-Мамед, като казал, че бабичката е куца: бабичката тичала като вятър.
Тук се намесил Бързоходеца:
— Бъди спокоен! — казал той на Малик-Мамед. — Аз ще свърша тази работа.
И те хукнали към гората, ала когато Бързоходеца едва започнал да дои първата коза, бабичката вече се връщала обратно с пълно гърне мляко. „Добре, де!“ — помислил си той, надоил мляко, полетял по-бързо от вихър, подир бабичката и я настигнал.
— Защо бързаш толкова, майчице? — попитал той.
— Синко — отговорила тя, — аз нали съм куца. Страхувам се, че ти ще ме надбягаш — и му дала парче солена питка — да се подкрепи.
Бързоходеца изял солената питка и много ожаднял. Бабичката го напоила с подсладена вода. Той изпил подсладената вода, но жаждата го замъчила още повече. Хитрата бабичка го почерпила със силно вино, от което той заспал, като се строполил насред пътя, а тя поставила неговото гърне с мляко на главата му и избягала.
Малик-Мамед стоял на кулага в шахския дворец, видял, че Бързоходеца заспал, и едва не заплакал от яд. Взел лъка си, обтегнал го и изпратил стрела, но толкова изкусно, че тя разбила гърнето и го съборила от главата на спящия, без да го докосне.
Скочил Бързоходеца а бабичката вече се приближавала до градските порти! Втурнал се по-бързо от вихър и буря, настигнал я, грабнат от ръката й гърнето, пълно с мляко, и го занесъл на Малик-Мамед.
Много се ядосал шахът на невидимите, но нямало какво да стори, взел гърнето от Малик-Мамед и казал:
— А сега ти, юнако, се пребори с моя главен борец.
Излязъл един здравеняк, едър като каменна планина и корав като камък, и Малик-Мамед се ужасил, когато го видял.
— Почакай! — казал Скалокъртача. — Аз ще се боря с него.
Пипнал бореца през кръста, издигнал го над главата си и го затирил толкова далеч, че сетне едва намерили тялото му.
Шахът на невидимите вече нямало какво да каже. Принудил се да даде прекрасната си дъщеря на Малик-Мамед. И приятелите потеглили обратно заедно с нея.
Водогълтача останал на брега на първата срещната река, Скалокъртача спрял, щом видял първата каменна планина, а Бързоходеца хукнал подир първата сърна, която се изпречила на пътя им. Малик-Мамед и прекрасната дъщеря на шаха на невидимите продължили сами.
— Къде ме водиш, Малик-Мамед? — попитала хубавицата.
— Макар че ме е срам да призная, но те водя при страшния змей Ашдага — отговорил Малик-Мамед.
Прекрасната дъщеря на шаха на невидимите горчиво заплакала.
— Убий змея — помолила тя — и аз ще ти стана жена.
— Де да ме научеше някой как да го убия — въздъхнал Малик-Мамед.
И в този миг си спомнил за мъдрия вълк, който го викал да му се отбие на гости, когато се връща.
Старият вълк лежал до изхода на клисурата, сложил глава на сивите си лапи, и много се зарадвал, като видял Малик-Мамед.
— Какво да правя, вълчо? Как да се избавя от змея? — попитал момъкът.
И вълкът му отговорил:
— На ливадата, през която ще минете, живее една огромна яребица, голяма колкото магаре. Седем дни и седем нощи спи, а след това един ден не спи: пасе на зелената ливада. Убий я, докато спи, и от нея ще извади едно яйце. В това яйце живее душата на змея. И щом счупиш яйцето, Ашдага ще пукне.
Отишъл Малик-Мамед на зелената ливада, убил сивата яребица, голяма колкото магаре, разрязал я, извадил от нея яйцето и тъкмо да го счупи в един камък, гледа: към него се носи змеят Ашдага, като трещи и дими по пътя.
Малик-Мамед не се смутил — хвърлил яйцето. То се счупило и змеят паднал мъртъв на земята.
Отишъл тогава щастливият Малик-Мамед с прекрасната дъщеря на шаха на невидимите при баща си и се оженил за нея, а тридесет и деветте му братя се оженили за тридесет и деветте дъщери на оня старец.
За четиридесетата се ожених аз. От нея чух всичко това и ви го разказах.
В едно шахство, в едно падишахство, на нашата земя, не вчера, не днес, а в стари времена живял един богаташ. Този богаташ имал един-единствен син, когото много обичал и изпълнявал всичките му желания.
Когато синът станал на осемнадесет години, отишъл при баща си и казал:
— Скъпи татко, жив и здрав да си ми, разреши ми да ида на лов. Омръзна ми да стоя в къщи, вече съм голям и трябва да видя света със собствените си очи.
Бащата се зарадвал и помислил: „Ето че дочаках сина ми да стане голям!“ Но в същото време богаташът се разтревожил за сина си. Радостта и скръбта се смесили в сърцето на стареца и той казал:
— Мили синко, защо ти е да ходиш на лов? Богатствата, които съм натрупал, ще ти стигнат за сто години. А аз имам само теб.
Дълго разубеждавал сина си, но момъкът държал на своето:
— Вече съм голям и искам да видя света!
И в края на краищата бащата отстъпил.
— Само не язди на изток! — предупредил сина си той.
Момъкът не се приготвял дълго. Избрал най-добрия кон от бащиния си табун, майка му напълнила една шарена торба и той тръгнал на лов.
През целия ден синът на богаташа не слязъл от коня. Много села видял по пътя си, всички кътчета на гората преровил, но нито един звяр, нито една птица не ударил. Настанала вечерта и синът на богаташа се натъжил.
— Ще ме е срам пред баща ми — помислил той, — ако се върна с празни ръце. Ще тръгна на изток! Кой знае какво му е хрумнало на татко, та ми забранява!
И момъкът потирил коня си на изток. Много ли, малко ли препускал, много ли, малко ли села преминал, нощ ли, две ли нощи бил на път, но на края стигнал до някаква гора. Претършувал цялата гора, но не намерил никакъв дивеч. Свършило се яденето, което майка му сложила в торбата, а момъкът не срещнал нито звяр, нито птица.
И тогава решил да върви още по-нататък. Кой го знае колко е пътувал, но изминал път, равен на дължината на всички улици в родния му град. Най-сетне момъкът се измъкнал от гората и видял в далечината някаква крепост. Шибнал вихрогона си с камшичето и той полетял във въздуха, шибнал го още веднъж и конят го отнесъл при крепостната стена. Момъкът си казал: „Каквото ще да става, ще вляза в крепостта!“
Слязъл от коня и едва тогава почувствувал колко е уморен, колко е измъчен от жажда.
Влязъл момъкът в крепостта и вътре видял красива тухлена къща. Блъснал вратата синът на богаташа, влязъл в къщата и гледа: една хубава девойка с тежки дълги плитки седи на колене, мокри парцал в сребърен леген и мие пода. И там, където прекара парцала, подът блести като огледало. Синът на богаташа гледал, гледал и изведнъж, дали от жаждата, дали от блясъка, очите го заболели и той паднал. Като чула шума, девойката скочила и едва не извикала, но когато забелязала, че на пода лежи момък с невиждана красота, се успокоила и се приближила до него.
— Вода — прошепнал синът на богаташа.
Девойката донесла вода в сребърна стомна и напоила непознатия. Той отворил очи и видял хубавицата. Засрамил се от слабостта си и бързо се изправил. Дълго стоели момъкът и девойката, озарени един друг от красотата си. На края девойката попитала:
— Откъде си, къде отиваш?
Синът на богаташа разказал за себе си, разказал и за това, че баща му не давал да язди на изток.
Девойката рекла:
— Вярно е казал баща ти: всички момци, които тръгваха на изток, загиваха. Имаш късмет, че те срещнах аз, иначе нямаше да останеш жив. Знай, че тази крепост е владение на баща ми и той заповяда да убиват всички момци, попаднали тук, а телата им да хвърлят на кучетата. И всичко това защото никой не бива да знае за моето съществуване.
Ала синът на богаташа не слушал думите на хубавицата, гледал я и мислел само за едно — как да остане завинаги с нея. А девойката възкликнала:
— Иди си, момко! Научи ли баща ми, че си тук, загинал си!
Хубавицата отворила вратата, момъкът се сбогувал и незабелязано напуснал крепостта. Качил се на вихрогона си, шибнал го с камшичето и конят полетял във въздуха. Втори път го шибнал — конят се издигнал над облаците, трети път го шибнал — конят го донесъл до бащиния праг.
Бащата и майката се зарадвали на благополучното завръщане на сина си, взели да го гощават с най-хубави гозби, да го разпитват къде е бил, какво е видял. Но очите на момъка не виждали никакво ядене — в тях бил ликът на девойката, а ушите му не чували въпросите на родителите — в тях звучал гласът на девойката.
Момъкът едва дочакал нощта, ала и през нощта не можал да се унесе. Като дяволско черво се проточила за него тази нощ. Ала всяко начало, всеки път, всяко време си има край и тази нощ също се свършила. Рано сутринта момъкът понечил да стане от постелята си, но краката не го държали и той пак легнал.
Родителите отдавна станали, а синът все не излизал от стаята си. На края, когато слънцето стигнало до средата на небето, бащата се разтревожил и решил да узнае каква е работата. Влязъл в стаята на сина и попитал:
— Синко, защо не ставаш? Какво става с теб?
Синът рекъл:
— Скъпи татко, жив и здрав да си ми, но аз не се чувствувам добре.
Старият богаташ захапал пръста си, запроклинал мига, когато пуснал сина си от къщи, но от проклятията не ставало по-леко на момъка. Той лежал и не се надигал, ядене и пиене му носели в постелята, но почти нищо не докосвал. Богаташът повикал при сина си всички лекари, всички баячки, но те били безсилни да помогнат на момъка. А за причината на болестта си той мълчал.
Синът на богаташа имал един-единствен приятел — син на сиромах. Ден не можели да преживеят двамата момци, без да се видят. Когато синът на богаташа легнал болен, приятелят му веднага дошъл да го види и попитал:
— Какво се е случило?
Ала синът на богаташа не искал да каже нищо и на приятеля си. Така продължило няколко дни, а сетне синът на сиромаха дошъл при приятеля си, изсипал в стаята му чувал пепел, седнал на пода и започнал да посипва главата си. Дълго го гледал синът на богаташа, не издържал и рекъл:
— Душата ми не трае вече! Защо правиш така, защо ме измъчваш?
Тогава синът на сиромаха казал:
— А нима ти не измъчваш душата ми с мълчанието си? Приятелите трябва да делят по равно и радостта, и скръбта.
Синът на богаташа се усмихнал:
— Да, ти си прав. Ще ти разкажа всичко.
Синът на сиромаха станал, разкършил се, седнал на постелята до болния момък и той разказал на приятеля си всичко, което му се случило. Когато свършил разказа си, синът на сиромаха казал:
— Тази девойка е дъщеря на кръвожадния падишах и той на никого не я дава за жена.
Влюбеният момък промълвил:
— Ако стане моя, ще оздравея, ако не — никакви баячи няма да ми помогнат.
Синът на сиромаха се разтревожил за приятеля си, но не се издал и му казал за утеха:
— Добре, не се коси, ще измислим нещо.
Веднага след това синът на сиромаха отишъл при стария богаташ и му рекъл:
— Драги чичо, синът ти е влюбен и затова е болен.
— Нека каже в коя и незабавно ще го оженя!
Синът на сиромаха му разказал всичко, което научил, и добавил:
— Зная, много момци загинаха от ръката на господаря на онази крепост. Трябва да се направи нещо, а иначе, не дай боже, всичко ще завърши с беда.
Богаташът се натъжил, хванал се за главата и казал:
— Да, зная, затова му и забраних да ходи на изток. Бих дал цялото си богатство само и само да спася сина си. Няма какво да се прави, налага се да се иде при кръвожадния падишах.
Богаташът викнал слугите си и заповядал да се приготвят за път. Слугите оседлали конете, закачили торби с храна и богаташът, придружен от няколко души, потеглил. Малко ли, много ли пътували, но на седмия ден пристигнали при крепостта на кръвожадния падишах. Най-напред си направили кратка почивка до рекичката, измили се, напоили конете, похапнали и чак след това се приближили до крепостта. Богаташът почукал на чугунената порта и скоро излязъл самият кръвожаден падишах.
— Салам алейкум! — поздравили пътниците:
— Ваалейкум ассалам! — отвърнал стопанинът. — Влезте.
Слугите вързали конете, а стопанинът и гостът влезли в къщата. Кръвожадният падишах заповядал да сложат за госта богата трапеза. Поставили пред него най-хубави гозби и вина, но старият богаташ не бързал. Той казал:
— Благодаря за гостоприемството, ала аз дойдох по работа. Ако ние с теб не оправим тази работа — няма да се докосна до яденето!
Стопанинът се пипнал по челото с ръка и отвърнал:
— Говори за работата си.
Богаташът започнал:
— В този и този ден през този и този месец моят единствен син минавал край крепостта ти и се отбил да пие вода. Почерпила го с вода твоята дъщеря хубавица. Моят син, както я видял, така се влюбил, а като се влюбил — разболя се и легна. Три месеца вече лежи в постелята. Какви само лекари и баячки не водих при него — всичко без полза. А на приятеля си моят син казал: „Ако тази хубавица стане моя — ще се поправя, ако не — нищо няма да ми помогне.“ И ето че дойдох да поискам дъщеря ти за моя син. За нея ще дам всичко — нищо няма да пожаля.
Както се полага, стопанинът го изслушал докрай и казал:
— Желая ти дълъг живот, драги богаташо! Много сватовници идваха при мен, ала на всички казвах, че нямам никаква дъщеря. На теб не мога да кажа това — твоят син я видял. Но аз нямам право да омъжвам дъщеря си — тя си има стопанин, чието име не мога да спомена.
Богаташът се огорчил и започнал да увещава бащата на девойката. Той мислил, мислил и на края рекъл:
— Има само един изход: денем да бъде при мъжа си, а нощем да се връща в къщи.
Богаташът възкликнал:
— Как така? Такова нещо никъде го няма!
Но друго не можел да стори, освен да се съгласи. По-добре нещо, отколкото нищо. И утре е ден!
Кръвожадният падишах и богаташът съчинили договор, в който се казвало: бащата на девойката дава дъщеря си с условие, че денем ще прекарва при мъжа си, а нощем ще се връща в къщи. Като подписали договора, те, по случай голямата радост, седнали да пируват и пирували до сутринта. А рано сутринта богаташът и хората му се запътили към къщи и съобщили радостната вест на момъка.
Щом синът на богаташа узнал, че девойката ще му стане жена, веднага оздравял.
Скоро настъпил денят на сватбата. Богаташът повикал на тържеството всичките си приятели и познати, а надвечер сватбарите довели младоженката. Какво ставало само! Седем дни и седем нощи не замлъквали звуците на тъпана и зурната. И през цялото това време младоженката денем била в къщата на младоженеца, а нощем си отивала у тях.
Но ето че сватбата свършила, свършили и тупурдиите, младите останали сами и момъкът попитал невестата си:
— Защо нощем си ходиш у вас?
— Не мога да ти отговоря — само толкова казала девойката.
Минавали дни, месеци, но всичко си оставало, както по-рано: денем девойката била в къщата на мъжа си, а през нощта си отивала у тях. Всичко това дотегнало на момъка, пък и прел хората му било неудобно. Веднъж казвал, че жена му заминала при чичо си, втори път — при баща си, трети път — още нещо ще измисли, и така всеки ден.
И ето че една вечер момъкът излязъл пред портата, седнал и се замислил. По това време оттук минавал някакъв старец, погледнал момъка в лицето и веднага се досетил, че нещо не е в ред. Спрял се и казал:
— Добър вечер!
Синът на богаташа отговорил:
— И на теб.
Старецът седнал до момъка и го заразпитвал:
— Защо скърбиш? Не искаш ли да ми разкажеш за нещастието си? Момъкът отвърнал:
— А каква полза, ако ти разкажа?
Тогава старецът измъкнал от джоба си една шапчица, наложил я на момъка и попитал:
— Виждаш ли ме?
— Виждам те — отговорил синът на богаташа.
— А аз теб — не — казал старецът.
След това сам наложил шапчицата и попитал:
— А сега виждаш ли ме?
Момъкът отговорил:
— Не.
— А аз те виждам — рекъл старецът. Снел шапката-невидимка, дал я на момъка и добавил:
— Вземи я, ще ти свърши работа!
Синът на богаташа благодарил на добрия старец и двамата се разделили.
Сутринта девойката се върнала при мъжа си и гледа: много е весел днес. Зарадвала се, цял ден се шегували и не забелязали кога настъпила вечерта. Но ето, както винаги, за девойката пристигнала каруца. Тя се сбогувала е мъжа си и излязла на двора, а момъкът наложил шапката-невидимка, станал невидим, изскочил от къщи и също седнал в каруцата. Потеглили заедно.
Малко ли, много ли пътували, както и да е, но стигнали до крепостта на кръвожадния падишах. Девойката слязла от каруцата и тръгнала към къщи, момъкът — след нея. Влязла в стаята си, а мъжът й — също. Едва седнала девойката на миндера и дошла една слугиня, поклонила се и попитала:
— Какво ще заповядаш да донеса за вечеря?
Девойката отговорила:
— Каквото искаш.
Слугинята наредила трапезата и поднесла пилаф със стафиди, а отгоре сложила печена гъска. Девойката си измила ръцете и започнала да яде, същото направил и момъкът. Девойката яде от едната страна, момъкът — от другата. Когато похапнали, дошла слугинята и разчистила трапезата, а девойката се съблякла и легнала да спи. Момъкът също се съблякъл и легнал на другия креват. Девойката както легнала, така и заспала, а момъкът не притворил очи, лежал и чакал да види какво ще стане.
Изведнъж, точно в полунощ, се разнесъл страшен грохот и цялата къща се разклатила. Гледа момъкът: покривът се разтворил като крила на порта и в стаята влетял един златен сандък. Щом сандъкът се докоснал до пода, девойката скочила, облякла се, пъхнала се в сандъка и тракнала капака. Сандъкът веднага се издигнал нагоре и изчезнал, а след това покривът пак се съединил и всичко станало както по-рано. Синът на богаташа се смаял, като видял такова чудо. „Ясно ми е защо си отива нощем — помислил той. — Но къде отлита със сандъка? Трябва да науча!“ Лежал момъкът, лежал и заспал. Събудил се от страшен грохот, от който се разлюляла цялата къща. Покривът отново се разтворил, златният сандък влетял вътре, девойката излязла от него и той веднага отлетял. Гледа момъкът: съмва се. А девойката подредила стаята, умила се, пременила се, с една дума, нагласила се да иде при мъжа си.
Скоро докарали каруцата, девойката седнала и потеглила, а заедно с нея и мъжът й. Пред портата на своя дом момъкът скочил от каруцата, изтичал в стаята си, отложил шапката-невидимка и легнал в постелята. Девойката влязла в стаята, видяла спящия си мъж и възкликнала:
— Защо спиш толкова до късно? Ставай!
Синът на богаташа се протегнал, отворил очи и рекъл:
— Ах, разбуди ме, а аз сънувах такъв интересен сън!
Девойката се засмяла и казала:
— Разправяй, а аз ще послушам.
И момъкът заразказвал:
— Сънувах, че с теб седнахме в каруцата и тръгнахме заедно към къщата на баща ти. Пристигнахме там и ни гостиха с пилаф със стафиди и печена гъска. След вечерята легнахме да спим. Щом заспахме, се разнесе страшен грохот и цялата къща се разклати. Покривът се разтвори и в стаята влетя един златен сандък. Ти се пъхна в сандъка и отлетя. Какво е станало по-нататък, не зная — ти ме събуди.
Девойката се учудила, че сънят съвпада с истината, но не се издала.
— Ставай — казала тя, — мислил си за мен и ето че ти се присънил такъв неясен сън.
Момъкът не отговорил нищо и зачакал вечерта. Дълго и мъчително се проточил денят, но най-сетне изтекъл и девойката тръгнала към дома на баща си. С нея пътувал момъкът с шапката-невидимка. Като стигнала у тях, девойката изтичала при майка си и разказала какво сънувал мъжът й.
— Нищо страшно! Той е от тези умници, дето всичко знаят. Но ти му кажи: „Нима всичко това, което си сънувал, може да се случи наяве?“ А сега се успокой, иди да ядеш — казала майката.
През цялото време момъкът с шапката-невидимка стоял тук.
Като поговорила с майка си, девойката си отишла в стаята, а момъкът вървял след нея. Както и снощи, вечеряли пилаф с печена гъска, а после легнали да спят, девойката на едната постеля, момъкът — на другата.
Точно в полунощ с грохот долетял сандъкът и застанал сред стаята. Но този път, щом девойката привдигнала капака, момъкът скочил в сандъка и се стаил в единия ъгъл. Девойката също се свряла вътре и сандъкът полетял.
Дали сандъкът се издигал нависоко, или летял над земята, момъкът не успял да разбере. Разбрал само, че сандъкът прелетял над седем планини и седем морета, долетял на седмото небе и влязъл в някакъв дворец. Щом сандъкът се допрял до пода, капакът се отворил и момъкът и девойката излезли. Девойката се насочила към една стая, а сандъкът — към друга. Момъкът се учудил, тръгнал подир сандъка и гледа: събрали се четиридесет еднакви сандъци. Уплашил се момъкът — да не би да обърка сандъците и да попадне не знам си къде! Застанал до своя сандък и дълго не смеел да се отмести.
Изведнъж синът на богаташа чул звуци на саз. Някой свирел толкова хубаво, че страхът веднага минал и момъкът тръгнал към мястото, откъдето се носела музиката. Скоро попаднал в една голяма стая и гледа: на килими седят четиридесет девойки и в ръцете на всяка има саз. Девойките една от друга по-хубави, всички свирят в един строй, а ги ръководи красива стройна жена. Ако някоя девойка засвири грешно, жената я бие по ръцете със златна пръчица.
Гледа момъкът всичко това и се чуди. Внезапно вижда, че жената отива при неговата девойка, удря я по ръцете със златната пръчица и казва:
— Какво става с теб? Защо не свириш вярно? Да не би да си се влюбила?
Девойката се обидила и сложила саза на килима. На момъка му дожаляло за жена му, приближил се, взел нейния саз и засвирил в строй с всички. А девойката незабелязано заспала. Когато се събудила, мъжът й сложил саза на коленете й и отишъл встрани. Девойката засвирила сама, но пак се обърквала и нарушавала общия строй.
На края стопанката заповядала на девойките да седнат в сандъците и да си вървят по домовете. Всички девойки седнали в сандъците, а момъкът се мушнал в сандъка на жена си. Стопанката произнесла заклинание и сандъците полетели.
Никой не знае колко време летял сандъкът обратно, но на края долетял в стаята на девойката. Излязла тя от сандъка, а след нея и мъжът й. Както и снощи, сандъкът отлетял с грохот. А девойката подредила стаята, умила се, пременила се и тръгнала към къщата на мъжа си. Момъкът пътувал заедно с нея. Също както предния път пръв изтичал в стаята си, отложил шапката-невидимка и легнал на постелята. Девойката влязла, видяла, че мъжът й още спи, и казала:
— Ставай! Защо спиш толкова дълго?
Момъкът отворил очи и се протегнал:
— Пак ме разбуди, а такъв сън сънувах!
Девойката рекла:
— Добре де, ставай! Нещо май всяка нощ започна да сънуваш.
А момъкът станал и във вид на сън разказал всичко, което видял през нощта. Девойката още повече се учудила, но нищо не казала.
Дълго и мъчително се проточил денят, но ето че свършил и девойката тръгнала към дома на родителите си. Заедно с нея пътувал и момъкът с шапката-невидимка. Като стигнали вкъщи, девойката веднага изтичала при майка си и възкликнала:
— Той пак сънувал всичко, което правя през нощта!
Майката я успокоила:
— Нека сънува. Сънят си е сън. Иди да вечеряш.
Девойката отишла в стаята си, а мъжът й — след нея. Сложили вечеря пред девойката, а на нея не й се яде. Седи, гледа пилафа и внезапно вижда: пилафът вече се свършва! „Привижда ми се“ — помислила девойката, но все пак се уплашила, съблякла се и легнала на постелята. Легнал и момъкът.
Както винаги, в полунощ долетял сандъкът. Девойката се пъхнала в него, момъкът — също, сандъкът излетял и скоро се оказал в същия дворец на седмото небе. Девойката взела саза и седнала да свири заедно с другите, но пак всички свирели в строй, а само тя го нарушавала. Стопанката отишла при нея и креснала:
— Ти какво, полудяваш ли, или си оглушала?
А ръцете на девойката се разтреперали и тя засвирила още по-лошо. Тогава стопанката я заудряла със златната пръчица и се развикала:
— На, никаквице, на! Ти ни предаде, ти си се влюбила в някого!
Тогава синът на богаташа се приближил до жената, хванал я за ръката и болезнено я стиснал. Златната пръчица паднала на пода, а жената закрещяла:
— Проклет да си! Пусни ми ръката!
Но момъкът не я пуснал и казал:
— Закълни се, че нищо лошо няма да ни сториш!
Стопанката отговорила:
— Хей, който и да си, кълна се: нищо лошо няма да сторя.
Момъкът отложил шапката-невидимка и всички го видели. Стопанката извикала:
— Кой си ти и с какво право си тук? Ако не бях се заклела, щях да те превърна на пепел!
Момъкът казал:
— Аз нямам работа с теб. Долетях тук с жена си и си я вземам. Нека през нощта тя да си бъде с мъжа!
Стопанката попитала:
— Коя ти е жена?
Синът на богаташа се приближил до жена си, хванал я за ръката и казал:
— Ето я!
Стопанката стиснала главата си с ръце и закрещяла:
— В моя дворец никога не е стъпвал мъжки крак! Кой ти е дал право да се омъжваш? Защо нарушаваш нашия закон?
Но след това се успокоила и рекла:
— Е, добре, какво да се прави! Нищо не може да се поправи, а щом сте се оженили — бъдете щастливи. А сега всички си отлитайте в къщи!
Тридесет и деветте девойки седнали в сандъците си, в четиридесетия сандък седнал синът на богаташа с жена си, стопанката произнесла заклинанието и сандъците излетели.
Седем небеса, седем морета и седем планини прелетял златният сандък с мъжа и жената. На края стигнал в стаята на девойката, младите излезли и разказали на родителите й какво се случило. Казали също, че стопанката на двореца на седмото небе освободила всички девойки, които учела на музика.
Кръвожадният падишах казал:
— Сега, когато всичко свърши добре, моята дъщеря може да бъде постоянно в къщата на мъжа си.
Синът на богаташа взел жена си и я завел в къщи.
Разказват, че оттогава те заживели спокойно и още по-силно се обикнали.
Живели, пък може и да не са живели, един цар и една царица, които имали дъщеря с невиждана хубост. Царят и царицата криели дъщеря си далеч, в една висока кула, не се вижда ли с нея и на никого не я показвали.
В царството живеела една стара магьосница, която веднъж се лепнала за царицата:
— Царят те е разлюбил. Помисли как да си върнеш любовта му.
— Що да сторя — казва царицата, — пък и време ли ни е да мислим за любов? И как да го накарам пак да ме обича?
Но не, бабичката не мирясва, съветва царицата:
— Заколете дъщеря си, изяжте й сърцето, дробчето и при вас ще има любов и милувки.
Най-сетне убедила царицата. Тя отишла при мъжа си, двамата се разбрали и повикали дъщеря си да я убият.
Отива дъщерята при родителите си, радва се, че са се сетили за нея, нали никога не ги била виждала.
Иде насреща й конят Лурджа и казва:
— Защо се радваш, че отиваш при родителите си, те са намислили да те убият. Виж какво, щом влезеш, кажи: „Татко и мамо, зная що сте намислили и няма да ви преча, изпълнете само последната ми воля — облечете ме преди смъртта ми като мъж и ми дайте един кон, искам поне веднъж да се поразходя, да погледам какво става по света“. Те ще те пуснат, ти излез, яхни ме, а за останалото разчитай на мен.
Влязла девойката при родителите си, казала всичко, както я научил конят, пуснали я. Излязла, облякла се като мъж, скрила косата си под калпака, взела камшик и отишла при коня.
Конят казал:
— Качи се, удари ме три пъти и то така, че три ивици кожа да отхвръкнат от мен и три от ръката ти, само гледай да седиш по-здраво, дръж се.
Девойката яхнала коня, рязнала го с камшика веднъж, дваж, триж — и той литнал.
Лети конят, лети, прелетял през девет планини в десета. А там бил на лов един царски син. Видял девойката, облечена като мъж, и я поканил на гости.
Девойката отишла. Гостили я с вкусна вечеря и я настанили да спи.
Момъкът се замислил — това дали не е девойка, много е красива за мъж, и казва на майка си:
— Не е мъж, мамо, девойка е.
А майката:
— Не, синко, откъде-накъде!
А той пак:
— Не, девойка е, девойка.
Майката казала:
— Добре, излезте утре да си премерите силите на майсторска езда, там лесно се забелязва кой е момък и кой е девойка.
На другия ден царският син казал на девойката:
— Хайде днес да излезем на езда — да си премерим силите.
Девойката отишла при коня си и му дума:
— Царският син ме вика на езда, а какъв ездач съм аз?!
А той отговаря:
— Не бой се, само се дръж на седлото, а щом излезем — резни ме с камшика така, че от мен и от ръката ти да се отдере кожа, а за останалото разчитай на мен.
Ездата започнала.
Девойката шибнала коня си с камшика, той полетял, подел и царския син, и коня му, царският син отпред, конят отзад, и ги понесъл така. Наиграл се и се спуснал на земята. Момъкът отива при майка си.
— Е, как е? — пита тя.
— Хубаво язди, по-добре от мен.
— Казах ти аз, че е момък, как може девойка така да язди на кон? — казва майката.
А момъкът си знае едно:
— Не, девойка е.
— Е, добре — казва майката, — заведи го да разгледа съкровищницата ни, виж кое ще му хареса повече и ще разбереш дали е момък, или девойка.
Отишъл царският син при девойката и казва:
— Ела с мен в нашата съкровищница, може нещо да ти хареса.
А девойката се обръща към коня: така и така, какво да правя? Конят Лурджа казва:
— Добре, иди с него, само не се озъртай много-много, а щом влезеш, обърни се, до вратата виси меч, дръпни го от стената и кажи: ех, че прелест, острието е стара направа, а капията пък каква е! Снеми го и го окачи през рамо.
Девойката така и сторила: щом влязла в съкровищницата, не погледнала встрани, а само се обърнала, видяла меча и възкликнала:
— Ех, че меч, острието му е стара направа, а капията пък каква е!
Снела го от стената и го окачила на себе си.
Царският син отишъл при майка си, разказал й всичко.
— Думах ти, че не е девойка — казва майката.
— Не и не — твърди синът, — не вярвам: девойка е и толкоз.
Майката казала:
— Добре, покани я да пиете вино. Ако не може да пие, значи, е девойка.
— Хубаво — рекъл синът.
Отишъл при девойката и казва:
— Хайде днес да пием вино, да видим кой ще надпие.
Девойката отишла при коня си и му дума:
— Какво да правя, Лурджа? Той ме вика да пия вино, а пък аз капка в уста никога не съм слагала.
Конят рекъл:
— Кажи му: „Защо не, само че аз съм свикнал моят кон да стои зад стола ми“. И колкото и да са наздравиците, ти, щом вземеш рога, повтаряй на себе си: „Аз пия, а Лурджа се напива“.
Така и сторили. Пие девойката, приказва си: „Аз пия, а Лурджа се напива“. И седи, сякаш нищо не е пила.
Пият вече последната наздравица — благословия за дома, а тя забравила да каже: „Аз пия, а Лурджа се напива“. Забравила и всичкото пиене я ударило в главата.
Напила се, замаяла се, заспала на масата. Калпакът паднал от главата й, косата се раз пиляла по раменете.
Съблекли я, турили я в постелята, скрили всички мъжки дрехи, а вместо тях сложили до леглото златоткана брокатена премяна.
Хубавицата се събудила сутринта, гледа — мъжките й дрехи ги няма, а вместо тях — женска премяна.
Заплакала, ама какво може да стори! Облякла се, отишла при коня си, плаче, измъчва се…
— Какво да правя сега, какво ще стане с мен?
А Лурджа отговаря:
— Защо плачеш? Омъжи се за него, къде ще намериш по-добър?
Оженили се и заживели мирно и щастливо.
Минало време. Тя очаквала дете, а царският син се запътил на гости на един друг цар. Като тръгвал, казал на жена си:
— Дай ми коня си.
Хубавицата рекла:
— Той ми е по-скъп от живота, но не по-скъп от твоя живот. Вземи го, ала кажи на конярите да не го връзват, да го оставят на свобода.
Царският син заминал.
Тя родила прекрасно момче със златни къдрици.
Свекърът и свекървата изпратили бързоходец с радостната новина:
„Жена ти роди момче със златни къдрици“.
А пътят на бързоходеца минавал през царството, където владеели родителите на хубавицата.
Те го повикали, разпитали го къде и защо отива. Той показал писмото. Те го взели, скъсали го и написали друго.
„Жена ти роди нито куче, нито коте“ — написали те и го дали на бързоходеца. Занесъл писмото на царския син. Той го прочел, нажалил се, ама къде да се дене, и написал в отговор: „Каквото се е родило, родило се е, пазете жена ми, чакайте да си дойда“.
За нещастие бързоходецът минал пак през същото царство.
Повикали го, взели писмото, скъсали го и написали друго: „Накладете пещта, три дни я палете и хвърлете в нея жена ми и рожбата й“.
Бързоходецът предал това писмо на царя и царицата. Те плачат, скърбят, но що да сторят? Наклали пещта, палят я, нажежават я.
Настанала третата нощ, дошло време да хвърлят нещастницата в пещта. А там, при царския син, конярите водили, водили коня Лурджа, уморили се, вързали го за единия крак и го оставили.
Вече вдигнали хубавицата заедно с постелята и детето и я носят към пещта, а Лурджа, подушил нещо лошо, се дърпа, дърпа, кракът му се откъснал, останал на синджира. Полетял на три крака. Още малко и ще хвърлят майката и детето в пещта, а той долетял, грабнал ги заедно с постелята и ги отнесъл далеч в планината.
Сложил Лурджа товара си на един висок връх и казва на хубавицата:
— Не ти трябва слуга на три крака. Убий ме, постави на три страни по един крак, а в средата главата ми. Стъпи на нея и кажи: „В името на верността и честността на моя кон, нека тук да се появи храм, достоен за неговата предана служба!“
Плаче жената; плаче, съсипва се от плач. „Как да те убия със собствената си ръка?“ Лурджа не отстъпва, настоява. Тя взела нож, заклала го, поставила, както казал той, трите крака на три страни, а в средата главата, застанала на нея и изрекла:
„В името на верността и честността на моя Лурджа, нека тук се появи храм, достоен за неговата предана служба!“
Както казала, така и станало.
За миг върху останките на горкия Лурджа се издигнал такъв чудесен храм, че само да го гледаш и да се радваш.
Веднага се появил и дом за живеене, и извор с бистра вода. Видели храма всички зверове и животинки, каквито само има по света, идат, прислужват на майката и детето.
Расте момчето, тичат край него вълкът, мечката, лисицата, еленът, сърната, прислужват му, пазят го от беда…
А царският син се върнал в къщи, пита къде е жена му и синът му. Казали му, че не се решили да му противоречат и, според писмото му, напалили пещта, и тъкмо щели да изгорят майката и детето, когато нещо се втурнало, подело ги и ги отнесло.
— Не — казва синът, — вие ми написахте някакво щураво писмо, а аз ви писах да ги пазите и да чакате да си дойда.
Разбрали как са сгрешили, плачат, бият се по гърдите. Целия град облекли в траур. Царският син ходи ни жив, ни умрял, измъчва се, плаче, нищо не вижда.
Старият му баща гледал скръбта му, гледал, не издържал, станал, взел една желязна тояга, обул железни цървули и тръгнал да търси снахата и внука си.
Вървял, вървял, дълго вървял и стигнал до извора, където живеят майката и синът. Гледа — тича едно момче със стомна, до него елен и сърна. Видяло го момчето, завикало:
— Дядо иде, моят дядо иде!
Старецът се развълнувал, сърцето му се разтуптяло, заплакал.
Момчето напълнило стомната с вода, а старецът се приближил, хвърлил в нея пръстена от пръста си и казва:
— Когато майка ти се мие, обърни стомната, за да се изтърколи пръстенът.
Затичало се момчето, тича и вика:
— Мамо, дядо дойде, нашият дядо.
Мие се майката, момчето обърнало стомната, пръстенът се изтърколил право на ръката й. Тя познала пръстена на свекъра си, излязла при него, повикало го в къщи. Старецът й разказал всичко, увещава я, моли я да се върне. Тя отказва:
— Не, няма да се върна при вас. Вече бях у вас, едва не ме изгорихте в пещта. Няма да си дойда.
Влязла в храма, застанала на мястото, където била главата на коня, и изрекла:
— В името на верността и честността на моя Лурджа, нека този дом се съедини с дома на мъжа ми, моят град да се срещне с неговия.
И наистина, къщите се строили една след друга, срещнали се и двата града се съединили. Мъжът и жената заживели щастливо и забравили сполетялото ги нещастие.
Оставих аз бедите надалеч —
за вас се пада пир и блага реч.
Изсипах триците по пътя аз —
донесох бялото брашно за вас.
В един древен град живеели двама приятели — Нисан и Немурум. Те не можели ден да преживеят, без да се видят.
Но ето че веднъж Нисан се разболял. Какви само баячи и доктори не викали родителите му, ала никой не можал да излекува момъка. Всеки ден той се топял като свещ, изтънял като топола. Немурум нито за миг не се отделял от постелята на болния си приятел. Денят се сменял с нощ, нощта — с ден, но той не притварял очи. И ето че Нисан умрял. Погребали то, а приятелят му не можел да си намери място от скръб. „Защо хората са обречени на смърт? — мислел момъкът. — Нима на света няма такава земя, където никой не умира?“
Дните минавали, а тази мисъл не го напускала, както сянката не напуска човека. Веднъж Немурум попитал майка си:
— Мамо, нима ти също ще умреш, както моят приятел?
Майката се учудила на синовите си думи и отвърнала с усмивка:
— Ако нашите прадеди, деди, бащи не умираха, не бих умряла и аз. Но не, синко, всички живеят само докато не ги е прибрала смъртта. Нищо вечно няма. А ти престани да скърбиш. Всичко на света е в ръцете на съдбата.
Немурум възкликнал:
— Не вярвам на тези думи! Аз ще живея винаги! Няма да умра!
Майката казала:
— Дано да си прав.
А синът се запънал:
— Мамо, аз вярвам, че има такава страна, където хората са безсмъртни. И ще намеря тази страна!
— Не, синко, няма да я намериш. Всички под небето са смъртни — казала майката.
Но синът не я послушал и я накарал да му нагласи торба за път.
Колкото и да го молила майка му да размисли, момъкът държал на своето. Тогава тя му нагласила торбата и му пожелала на добър час.
Рано сутринта момъкът излязъл от къщи и майката със сълзи на очи го изпратила на път.
Вървял Немурум ден, два; вървял месец, два; вървял край градове, села, езера и реки. Много, твърде много месеци изминали, а момъкът все пътувал. Местата, през които минавал, били пустинни: нито една колиба, нито една жива душа. Дори птици не летели. Скучно, тъжно станало на Немурум. И изведнъж гледа: на един вековен чинар кацнал славей и пее. Зарадвал се от срещата момъкът и казал на славея:
— Бъди ми приятел.
Славеят отговорил:
— Съгласен съм.
Немурум попитал:
— А ти ще умреш ли, или не?
Славеят рекъл:
— Разбира се, че ще умра. Всяка година загубвам по едно перо. Когато земята под дървото се покрие с перата ми, ще падна на тях и ще умра.
Немурум възкликнал:
— Не, щом е така, не искам да бъда приятел с теб! Ще ида там, където никой никога не умира.
Славеят се засмял:
— Където и да идеш, смъртта ще те настигне и ще умреш. Нищо вечно няма.
Момъкът не повярвал на славея, метнал торбата си на рамо и поел нататък. Три пъти изгряло и залязло слънцето и Немурум стигнал до някаква река. Гледа: под един грамаден дъб лежи елен.
— Хайде да се сприятелим — казал му Немурум.
Еленът отговорил:
— Да се сприятелим, щом искаш.
Момъкът попитал:
— А ти ще умреш ли, или не?
Еленът рекъл:
— Разбира се, че ще умра. Всичките ми предци са умрели, ще умра и аз. Всяка година от рогата ми пада по едно клонче и когато цялата земя под дървото се засипе, ще падна и ще умра.
— Тогава не искам да се сприятелявам с теб, ще ида там, където никой никога не умира! — възкликнал момъкът и продължил пътя си.
След няколко дни видял един фазан, кацнал на едно голямо дърво.
— Хей, човече, накъде си се запътил? — извикал фазанът. — Как си попаднал тук? Тук никога нито един човек не е стъпвал.
Немурум отвърнал:
— Търся си приятел и все не мога да си намеря. Хайде да се сприятелим!
Фазанът се зарадвал и казал:
— На мен също ми се иска да си имам приятел.
Тогава момъкът го попитал:
— А ти безсмъртен ли си, или не?
Фазанът се учудил:
— Толкова години живея на този свят, а такъв въпрос не съм чувал! Когато настъпи време за смърт, всички умират: и хората, и зверовете, и дори дърветата. Ще умра и аз, когато окапят шарените ми пера.
Момъкът рекъл:
— Не, няма да станем приятели. Аз се казвам Немурум, което значи безсмъртен. Сбогувал се с фазана и тръгнал по пътя си.
Дълго вървял Немурум през пустинните места и никого не срещнал. Чак на третия ден забелязал в далечината една голяма и красива къща. Приближил се Немурум и гледа: на прозореца седи една хубавица. Толкова хубава, че и четири очи да имаш, с четирите ще я гледаш! Хубавицата попитала:
— Накъде си се запътил, момко?
— Търся такова място, където никой никога не умира.
Хубавицата казала:
— Това място е тук.
Немурум се зарадвал, че най-сетне намерил това, което търси, и помолил хубавицата:
— Пусни ме при себе си!
Девойката спуснала едно въже от прозореца и Немурум се изкачил в къщата. Заживели заедно и то толкова добре, както мечтае да живее всеки човек. Всичко, което пожелаел, веднага се изпълнявало. Времето минавало, а колко изминало — не се знае: в страната на безсмъртието дните не се броят. На Немурум и хубавицата се родили син и две дъщери. Изтекло още време и децата пораснали. Дълго живели заедно Немурум, хубавата му жена и децата им. Добре живели — в сговор и обич. Много време изминало, много пъти повече от човешкия живот, а те все не остарявали.
Но ето че веднъж Немурум си спомнил за родния край и за майка си, която оставил там. Натъжил се и казал на жена си:
— Искам поне за два-три дни да прескоча до родния си край, да се видя с майка си, с познатите.
Жена му се засмяла и рекла:
— Много векове изминаха от времето, когато ти дойде тук. А там, където си живял някога, не е останал нито един твой познат. Всички отдавна са умрели, а след тях се е сменило не едно поколение.
Но Немурум не повярвал на жена си и все настоявал.
— Е, нищо пък, щом толкова ти се иска да провериш дали са прави думите ми, иди — казала жена му и се натъжила. Чувствувала, че нещо лошо ще се случи на мъжа й. Ала какво да стори — приготвила на мъжа си за из пътя всякакво ядене и го турила в торбата. Дала му и четири ябълки и рекла:
— Вземи тези ябълки, ще ти послужат. Но само гледай да не ги изтървеш и не ги яж. Бог да ти помага по пътя!
Немурум взел четирите ябълки, сложил ги в джоб, целунал жена си и децата и тръгнал.
Дълго ли вървял, много ли се уморявал — сам си знае. Но минал по същия път, който някога го довел в страната на безсмъртието.
И ето че стигнал Немурум до един грамаден дъб и видял под него кости и пера от някаква птица. Разбрал Немурум, че това са костите на фазана, на който той предлагаше приятелството си, навел се и ги целунал. Ала когато се навеждал, от джоба му паднала една ябълка и косата на Немурум веднага побеляла.
Простил се той с костите на фазана и продължил пътя си.
Дълго ли вървял, много ли се уморявал — сам си знае. Но след няколко дни Немурум наближил до реката, при която някога срещнал елена. Гледа Немурум: на земята лежат еленовите кости. Навел се и ги целунал, ала в този миг от джоба му паднала втора ябълка. И Немурум усетил, че е остарял и силите започнали да го напускат. Поседял до костите на елена, починал си и тръгнал нататък.
Дълго ли вървял, много ли се уморявал — сам си знае. А ние знаем, че след няколко дни стигнал до чинара, където някога бил кацнал славеят и пеел песни. Приближил се Немурум и гледа: земята застлана със славееви пера, а върху тях лежат кости.
— Да, прави бяха всички: нищо вечно няма. Всичко живее, докато дойде смъртта — помислил Немурум.
Навел се и целунал костите на славея. Ала тук изтървал третата ябълка и усетил, че краката му вече отказват да го носят.
Немурум си отрязал тояга от чинара и поел нататък, като се подпирал на нея.
След известно време стигнал до родния си град, където някога погребал добрия си приятел Нисан и оставил старата си майка.
Влязъл Немурум в града, тръгнал по улиците, но не срещнал нито един познат. Всичко тук не било, както по-рано: и къщите, и хората, и дрехите им. Немурум заразпитвал жителите на града за майка си, но никой не я помнел. На края го завели при един двестагодишен старец и той казал:
— Не съм виждал майка ти, но съм чувал от старците, че някога, в много стари времена, тук живеела една бабичка. Умряла с името на сина си на уста. А синът й, казваха, поел да търси земята, където никой никога не умира, но не се върнал.
Чул тези думи Немурум и се нажалил. „Напразно дойдох тук — помислил той. — По-добре да бях послушал жена си и да не напусках нито нея, нито децата си, по-добре да бях живял там с тях.“
На сутринта, още щом изгряло слънцето Немурум отишъл на гробищата. Намерил гроба на майка си и дълго плакал. И решил да се върне в страната на безсмъртието, където останали жена му и децата му. Навел се Немурум над гроба на майка си и го целунал. В този миг паднала последната, четвъртата ябълка и той усетил, че вече няма сили да се върне. Седнал на земята и започнал да моли Азраил да му вземе душата. Думите му стигнали до господа и господ казал на Азраил:
— Слез при оня старец, вземи му душата, успокой го и го погреби.
Азраил слязъл на земята, избрал място за гроб и започнал да копае. Немурум го видял, приближил се полека-лека и попитал:
— Какво правиш?
Азраил отвърнал:
— Копая гроб. Умира един старец. Я ела да легнеш в гроба, за да мога да го премеря. На ръст той е като теб.
Немурум влязъл в гроба и легнал. А пък Азраил в същото време му взел душата и Немурум умрял. Азраил затрупал гроба с пръст, размахал криле и полетял високо към небето. Да, наистина на света няма нищо вечно!
В стари-прастари времена в едно село в планинската страна Дигория, в полите на планината, живеел един човек. Прекарал живота си много хубаво, нищо не му липсвало. Когато животът му завил към старостта, не му се искало да умира; размислил се и решил, че непременно трябва да намери страната на безсмъртието.
Приготвил се за път, както се полага на странник, и тръгнал. Но не знаел къде се намира страната на безсмъртието и по кой път може да се стигне дотам.
Вървял, вървял и след известно време стигнал до брега на Черно море. Спрял се на морския бряг и си казал:
— Аз и сам не зная накъде да вървя, не зная и по кой път трябва да вървя към страната на безсмъртието; а сега пък и това море ми прегради пътя. Как ще го премина, когато няма мост през него?!
В този миг пред него застанал един непознат човек и му рекъл:
— Аз ще прехвърля за теб мост през морето и ти ще преминеш на другия бряг.
Наистина над морето се появил мост и той се намерил на другия бряг. Тръгнал пак напред. Вървял, вървял… Колко път е изминал, бог знае, но по едно време забелязал, че някъде в далечината струи светлина. Насочил се към светлината и след дълъг път стигнал до нея. Оказало се, че светлината се разлива от един голям замък. От замъка излязла при него една девойка и го поздравила:
— Да бъде прав пътят ти, добри човече!
— Накъде е правият път — отвърнал й той, — когато и сам не зная накъде да вървя.
— Какво търсиш? — попитала го девойката.
— Какво търся ли? Страната на безсмъртието, и ако знаеш къде се намира, посочи ми я, помогни ми!
— Отбий се засега в замъка, почини си — казала му девойката, — нека ти мине умората, а сетне ще се посъветваме и за това.
Влязъл след девойката в замъка. Девойката го приела много добре; тя го превърнала на млад човек; след това се сближили и станали мъж и жена.
Без да остарява, той доживял до стогодишна възраст. Когато изкарал още сто години, затъгувал за родината си и за родния си народ.
Девойката му казала:
— Не отивай никъде, остани тук! От тези, за които тъгуваш, вече никой не е жив.
Преживял с девойката още сто години и пак започнал да се вълнува, да си спомня родината, родното село, родния народ. Девойката и този път успяла да го задържи. Изминали още сто години, а той си оставал млад, не остарявал.
На края твърдо заявил на девойката, че непременно трябва да се върне в родината си, в родното село, при родния народ:
— Непрестанно тъгувам за тях — казал той на девойката — и животът вече не ме радва. Девойката дълго го разубеждавала, но не могла да пречупи волята му. Когато се уверила, че вече няма да остане при нея, му дала две ябълки и казала:
— Никой не знае какво ще се случи, но може животът да ти дотежи: тогава изяж едната ябълка. Когато ти стане още по-трудно, изяж и втората.
Напуснал девойката и се запътил обратно към родината си. Колко време пътувал, не се знае; най-сетне стигнал в родния си край. Огледал се: няма нито село, нито хора. Обзело го силно вълнение. Тогава изял едната ябълка и в същия миг се превърнал на старец, сивата му брада стигала до коленете. В родното му село била жива една бабичка, отишъл при нея и я попитал за жителите на селото.
— Ехе-е! — отговорила му тя. — Тук отдавна вече няма жители!
Пак го обзело вълнение, изял втората ябълка и умрял.
Ето ти теб и страна на безсмъртието: на света няма нищо безсмъртно!
Имало едно време, пък може и да не е имало, трима братя. Веднъж те изорали нивичката си и я засели. Първият — от едната страна, вторият — от другата, третият — в средата. Изникнало едно жито — за чудо и приказ! Люшка се, вълнува се като море, вълнуват се, тупкат от радост и сърцата на орачите. Ала внезапно небето потъмняло, струпали се облаци, заудряла градушка. Краищата на нивата се спасили, а средата цялата я очукало, натъпкало в земята всичкото зърно.
Дошъл селянинът, видял опустошената си нива, сърцето го заболяло. Нищо не казал, само въздъхнал, взел си сърпа и тръгнал да дири щастие на друго място.
Вървял, вървял, стигнал при един богаташ. Богаташът имал нива за сто дни работа. Селянинът рекъл:
— Какво даваш, ако ти пожъна всичкото жито за един ден?
— Давам ти половината зърно — отговорил стопанинът.
Отишъл нашият селянин на нивата, до пладне усуквал от ръженица въже за снопите. По пладне хванал сърпа и зажънал. Жъне и изправя снопи, жъне и изправя, цял ден жънал, всичкото жито от голямата нива гътнал и навързал, само един сноп оставало да върже, когато слънцето се наклонило на залез.
Изправил се човекът, отложил шапка и се помолил на слънцето:
— Не залязвай, почакай мъничко, само един сноп да вържа.
Слънцето не се вслушало в молбата на селянина, залязло. Той вързал последния сноп и стопанинът дошъл. Учудил се, че всичкото жито е пожънато и казал:
— Е, хайде да делим, както се уговорихме.
— Не — рекъл жътварят, — не ми провървя, не изпълних условието, ето този, последния сноп, вързах след залез слънце. Ти си честен пред себе си, но и аз искам да съм честен пред себе си — и си тръгнал.
Тръгнал си, дълго ли вървял, кратко ли, отишъл при един цар и се ценил да му пасе овцете четири години. Уговорили се така: ако през четирите години вълк не отвлече и мор не умори нито една овца — с една дума, ако няма никаква щета при овцете, — ще разделят всичките овце на две — половината за овчаря, половината за господаря, ако ли не — на овчаря няма да се падне нищо и той ще си иде с празни ръце.
Уговорили се и овчарят изкарал овцете на пасището. Четири години ги пасъл и то така, че през цялото време дори едно агнешко ушенце не изгубил, никаква щета при овцете не допуснал. На края, когато ги подкарал към господаря за делба, изневиделица изскочил вълкът, грабнал една овца и я завлякъл в гората. Овчарят докарал овцете. Господарят ги погледнал, зарадвал се, че стоката му е гледана хубаво, и понечил да раздели стадото на две, ала овчарят се отказал, хвърлил гегата си и заминал — не можал да изпълни условието: изгубил една овца и не взел наградата.
Вървял, вървял, дълго ли вървял, кратко ли — стигнал до една река. Стигнал, седнал да си почине. Изведнъж видял, че от небето долетели трите дъщери на слънцето и нагазили в реката да се къпят. И толкова били хубави, че да не им се нагледаш.
Станал, приближил се незабелязано до дъщерите, на слънцето, грабнал една и побягнал. Бягал, бягал, дотичал до нивата си, направил колиба и заживели там. Ала много бедни били мъжът и жената. Нищичко си нямали. Мъжът и на работа никъде не отивал, казвал:
— Където и да ходих, каквото и да захващах, не ми върви и не ми върви. Защо да ходя напразно?
А дъщерята на слънцето имала чудотворен пръстен, който изпълнявал всички желания. Дала пръстена на мъжа си и казала:
— Ето ми зестрата. Като го сложиш на земята, ще се появи маса, като го сложиш на масата — ще се появи ядене и пиене, като го махнеш от масата — всичко ще се разтреби, като го скриеш — масата ще изчезне. Това ми е всичкото богатство.
Зарадвал се мъжът. Заживели весело и щастливо. Само че на мъжа му се дощяло да покани царя на гости. Жена му го раздумвала:
— Стой си тук. Не е шега работа — да каниш царя на гости. Имаш само един пръстен, с това ли искаш да смаеш царя? Гледай да не изгубиш и него!
Мъжът се запънал, заповтарял:
— Не и не, трябва да поканя царя. Нека дойде да види нашия селски живот, нека знае, че и ние живеем на света и можем да посрещнем цар.
Вдигнал се веднъж и тръгнал да вика царя на гости. Пристигнал, поднесъл дарове, каквито имал, и помолил:
— Ощастливете ни, заповядайте на обяд.
Царят се присмял:
— Кой си ти и какво имаш за обяд?
А сетне рекъл:
— Няма да дойда у вас, но щом искаш, ще изпратя с теб съветниците си.
Извикал царят съветниците си и наредил:
— Идете да видите откъде-накъде ме вика на гости, има ли нещо, или се подиграва?
Тръгнал селянинът, повел царските съветници с цялата им свита. По пътя съветниците огладнели. Убили един фазан и изпратили един слуга да го опече някъде. Слугата отишъл в колибата и, както печал фазана, изведнъж влязла девойката-слънце, той се загледал в нея така, че очите му останали. Забравил всичко, не помнел нито защо е тук, нито какво трябва да прави. Целият фазан се овъглил на шиша.
Сетне взел изгорялата птица и я занесъл на съветниците.
Съветниците се разсърдили:
— Защо си овъглил птицата?
Слугата казал:
— В колибата имаше една жена, ума ми взе. Нищо не виждах и не разбирах, затова фазанът изгоря.
Съветниците и свитата им се разбързали. Качили се на конете, препуснали. Искали час по-скоро да зърнат хубавицата.
Пристигнали, слезли близо до колибата. Селянинът извадил пръстена си, обиколил конете и на всеки кон се появила торба с овес и дребна слама. Минал още веднъж — празните торби изчезнали.
Спрял, сложил пръстена на земята — появила се маса, сложил го на масата — едно след друго започнали да долитат все нови и нови гозби и питиета за многобройните гости.
Съветниците се зачудили: нито къща, нито слуги, а откъде се взема всичко това? После пък излязла дъщерята на слънцето и съветниците съвсем се побъркали. Зетят на слънцето нагостил чудесно всички царски хора и ги изпратил.
Върнали се съветниците и царят ги попитал:
— Как ви нагости моят поданик?
Разказали как били нагостени и как цялото ядене се готвило без огън, а пък като жената на селянина никъде не били виждали.
— Тази жена не бива да бъде негова, а ваша, господарю — казали те.
— Как да я отнема? — попитал царят. — За какво да се заловя?
Съветниците казали:
— Извикайте го и го накарайте да ви донесе златното руно, което се намира у слънцето. Ще иде, няма да се върне жив оттам и жена му ще остане за вас.
Царят веднага извикал селянина и рекъл:
— Трябва да ми донесеш златното руно, което се намира у слънцето.
Зетят на слънцето се натъжил, прибрал се в къщи и казал на жена си:
— Царят иска да му донеса златното руно, което се намира у слънцето.
Тя му казала:
— Защо се измъчваш сега? Трябваше да мислиш по-рано, а сега скръбта няма да ти помогне, по-добре ставай и тръгвай.
Тя му дала знак за роднините си и го изпратила на път.
Вървял дълго, минал през много страни, през цялата суша, през всички земи под слънцето. Вървял, вървял и стигнал там, където живеели слънцето и месецът.
Слънцето вече било тръгвало да свети на света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал зетя, познал го по знака, който му дала жена му, зарадвал се, приел го любезно. Отишъл да зарадва майката:
— Дойде нашият зет.
Заразпитвали го защо е дошъл.
Зетят разказал какво му се случило и месецът рекъл:
— Слънцето скоро ще дойде. Ама ти няма да издържиш на огъня му, ще изгориш.
Превърнал го на игличка и го забил в един стълб.
Вечерта слънцето есе прибрало.
— Усещам човешка миризма — казало то.
— Моля ти се! — разсърдил се месецът. — Какъв ти човек тук? Ти ходи по света, сигурно си донесъл със себе си човешка миризма.
После казал:
— Ами ако наистина нашият зет е дошъл тук, няма ли да го изгориш?
— Не и не — заклело се слънцето, — искам само да го погледна, да видя що за човек е зетят ни.
Месецът превърнал игличката на човек и го изправил пред слънцето. Слънцето се здрависало със зетя и попитало защо е дошъл.
— Царят иска да ми отнеме дъщеря ти. Дочул, че имаш златно руно, и ме изпрати за него, ако не му го занеса, ще ми вземе жената.
— Не се тревожи — успокоило го слънцето, — да идем първо в моята градина, да си починеш.
Завели го в градината.
Чудна била тази градина. Едни дървета вече били скичени с плодове, други още цъфтели, на трети пъпките едва се разпуквали, на четвърти вече листата капели… Гостът много харесал градината, разхождал се, любувал се, чудел се. Слънцето рекло:
— Постой тук, почини си, а обяд ще ти поднесат вълкът и Илия-гръмовержецът.
Зетят на слънцето огладнял, седнал, зачакал обяда.
Появил се вълкът, донесъл маса. Дошъл Илия-гръмовержецът, поднесъл ядене и пиене. А зетят на слънцето държал в ръка тояга. Повикал вълка настрана и му казал:
— Помниш ли как аз четири години пасох овцете и то така, че през цялото време не изгубих дори едно агнешко ушенце, а ти изневиделица изскочи в деня на делбата и ми открадна една овца? Защо стори това?
И го затупал с тоягата. Бил, бил, докато му олекнало на душата.
След това повикал Илия:
— Помниш ли, когато имах нива между две други ниви, вече и житото беше се наляло и узряло, а ти пусна градушка и натъпка всичкото зърно в земята? Защо стори това?
И затупал сега Илия, напердашил го здравата, ударил го още веднъж с тоягата през очите и го ослепил. Седнал и се заел с обяда. А като се наобядвал, станал, тръгнал из градината, всичко изпочупил, всички овощни дръвчета отсякъл от корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да си почине.
Вълкът и Илия се затекли да се оплачат на слънцето.
Дошло слънцето, погледнало — градината била така опустошена, че и на врага ти да му дожалее.
— Защо си направил това? — попитало слънцето.
— Имах една нива — казал селянинът, — а Илия цялата я очука с градушка; четири години бях овчар, старах се, а вълкът ме лиши от печалбата ми; нива за сто дни пожънах за един ден и снопите изправих, оставаше ми да вържа само един сноп, а ти, колкото и да те молих, залезе и съсипа целия ми труд!
Слънцето нищо не можало да му възрази, дало му златното руно и го пуснало. Занесъл златното руно на царя.
Царят изгубил надежда да вземе жена му. Свикал съветниците си и ги попитал:
— Какво да правим сега?
Съветниците казали:
— Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който майка ви отнесе със себе си. Царят извикал селянина и рекъл:
— Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.
Зетят на слънцето се върнал при жена си и казал:
— Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мен.
Жената му дала една ябълка и го посъветвала:
— Търкулни тази ябълка и върви подире й, тя ще те заведе, където трябва.
Взел ябълката, търкулнал я и тръгнал подире й.
Ябълката се търкаляла, търкаляла и се спряла на една горска поляна. На поляната стоял един елен, а рогата му опирали в небето.
— Здравей! — казал пътникът.
— И ти здравей! — отговорил еленът. — Какво те води насам, къде отиваш?
— Отивам на оня свят. Трябва да взема един пръстен от майката на царя и да му го занеса.
— Може би ще донесеш някакъв цяр и за мен. Нали виждаш колко са израсли рогата ми — едва ги нося.
— Добре — казал той и тръгнал нататък.
Стигнал до една скала и видял завързан един вол. И нито вода имало там, нито някаква храна, а пък бил толкова здрав и тлъст, че кожата му щяла да се пукне. Зетят на слънцето се учудил и го попитал:
— От какво си затлъстял толкова, като нямаш нито храна, нито вода?
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Зетят на слънцето продължил пътя си и излязъл на една чудесна ливада. Дъхавата сочна трева се вълнувала като море, ромонели ручеи, а посред ливадата бил завързан един вол. Ама толкова постал, че и сврака не можела да откъсне парченце месо от него.
Зетят на слънцето се учудил и го попитал:
— Защо си постал, когато има толкова паша и вода?
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Поел напред зетят на слънцето и видял един мъж и една жена, които лежали на една топоришка, лежали, целите се побирали на нея, че и място от двете страни оставало. Учудил се и ги попитал:
— Как сте успели да легнете, двама на топоришката, че и място ви останало?
— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.
Зетят на слънцето отминал и тях и продължил.
Дълго ли вървял, кратко ли, стигнал до още едно място, където мъж и жена лежали на цяла биволска кожа, но се блъскали и ругаели: отмести се, не мога да се събера. Той се приближил, поздравил и казал:
— Какво става с вас — лежите на биволска кожа, пък ви е тясно, не се побирате?
— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.
Отминал ги. Вървял, вървял, гледа — една бабичка гради кула от купчина яйца. Нареди ги, издигне ги малко от земята и кулата се срути. Яйцата загърмолят и се разпилеят. Чупят се яйцата, а тя пак ги събира и гради кулата.
Учудил се, приближил се и попитал:
— Какво правиш, майчице? Къде се е чуло и видяло кула от яйца да се гради?
— Върви си по пътя — рекла и бабичката, — като се върнеш, ще ти разкажа.
Зетят на слънцето я отминал и поел подир ябълката си. Вървял, вървял, гледа — пред една пещ застанала една бабичка. Мята в пещта хлябове, бели като памук, а ги изважда черни като кал.
Учудил се и попитал:
— Защо мяташ такива бели хлябове, а ги изваждаш такива черни?
— Много хора съм виждала да отиват нататък, а обратно — нито един — рекла бабичката. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Оставил я зетят на слънцето и закрачил.
По едно време гледа — един човек се опънал като мост над една пропаст, всички вървят по него, тъпчат го с крака.
— Какво става с теб? Защо си се протегнал като мост? — попитал го зетят на слънцето.
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — отговорил човекът-мост. — Като се върнеш — ще ти разкажа…
Така зетят на слънцето стигнал при майката на царя и казал:
— Вашият син поръчала му върнете пръстена, който сте отнесли със себе си.
Майката на царя му дала пръстена и рекла:
— Вземи, дай го на сина ми и му кажи от мен: „Бъди проклет, дето не ме оставяш на мира и ме безпокоиш и тук, твоите съветници нека те изядат!“
След това зетят на слънцето попитал:
— По пътя видях един елен, рогата му израсли до небето, едва ги носи, ще ме научите ли как да му помогна?
Тя казала:
— Нека пие майска вода, ще се оправи.
Зетят на слънцето й благодарил, взел пръстена и си тръгнал.
Вървял, вървял, стигнал при човека, който лежал като мост, и той му разказал:
— На другия свят пазех един мост. Никого не пусках през моста безплатно. И никого не жалех, скубех пари от всички, затова сега страдам така.
Зетят на слънцето го отминал и стигнал при жената, която печала хляб.
— На другия свят — разказала тя, — бях толкова свидлива, че като вземех да пека хляб и видех да иде просяк или гладен пътник, нарочно си завирах главата в пещта, едва не си изгарях очите, само и само да не съжаля човека, да не му дам коматче хляб. И се мъча сега — колкото и бял хляб да метна, все на черна кал се превръща.
Отминал и нея зетят на слънцето, стигнал при бабичката, която градяла кула от яйца. Тя му разказала:
— На другия свят крадях яйца и затова сега страдам така.
Дълго ли вървял зетят на слънцето, кратко ли, след като я отминал, но по едно време стигнал при мъжа и жената, които лежали на биволската кожа и не се побирали. И те разказали:
— На другия свят не се обичахме, цялата земя ни беше тясна. Мъчим се сега, но колкото и да се мразим, никога не можем да се разделим.
След това зетят на слънцето стигнал при мъжа и жената, които се побирали на една топоришка, и те му разказали:
— Ние се обичахме и на другия свят, и тук също живеем сговорно. Когато мъжът и жената се обичат, навсякъде им е добре, и на една топоришка се побират, само и само да са заедно, да не се изгубят един друг.
Стигнал зетят на слънцето при вола, който умирал от глад на цъфналата ливада, и волът разказал:
— Лошо служих на стопанина си, никаква полза не видя от мен, затова страдам така.
Отминал и него зетят на слънцето и стигнал при вола, който стоял на голата скала сит и тлъст, и волът казал:
— Служих вярно на стопанина си, теглех хомота наравно с другите волове и не клинчех от работа; затова на другия свят стопанинът ми се отплащаше с добро, живеех добре, а и тук, макар да не ям нищо, все съм сит и тлъстея.
Зетят на слънцето се сбогувал с вола, продължил пътя си, стигнал при елена и му казал:
— Пий майска вода и ще се оправиш.
Еленът пил майска вода и рогата му паднали.
Зетят на слънцето отишъл при царя, донесъл му пръстена на майка му, а с него и проклятието й.
Царят начаса се превърнал на заек, а съветниците му — на вълци и за миг вълците разкъсали царя-заек.
Всичкото царско богатство се паднало на зетя на слънцето и на жена му — дъщерята на слънцето.
В един древен град в страната на планините живеел едно време един ловец. Той никога не се завръщал без лов. Когато се прибирал, закачал лова си на пояса и така влизал в града. Хората гледали и се радвали, че в града им живее такъв ловък стрелец. Старците се отнасяли към него с почит, а децата — със завист и гордост.
Веднъж ловецът, както винаги, на разсъмване излязъл на лов. Цял ден изкарал в гората, но нищо не срещнал на пътя си. „Как ще се върна в града без никакъв лов“ — мислел той. Не изминал ловецът няколко крачки и изведнъж гледа: на един дрян кацнал славей. Дръпнал ловецът спусъка и започнал да се прицелва. Видял го славеят, познал го и затреперал от страх.
— О, почтени ловецо, какво си намислил? — изпищял славеят.
— Да те убия! — гордо отвърнал ловецът.
От тези думи славеят още повече се уплашил.
— О, почтени ловецо, зная, че ти си най-добрият стрелец. Затова напуснах гората, където ходеше на лов. Но ти ме намери и тук. Ала защо ти е такава мъничка птичка? Ако твоят куршум ме улучи, от мен нищо няма да остане. Пощади ме! Не ме убивай! — помолил се славеят.
Ловецът изслушал славея и казал:
— Искам да те убия не за да те изям. Не! Но аз винаги съм се връщал от лов с плячка. Ала днес още нищо не съм застрелял. А да се върна без нищо в града — това е позор за мен.
— Тогава изслушай ме, почтени ловецо — казал славеят. — Ще ти дам три съвета. А после можеш да ме убиеш!
— Слушам, казвай! — съгласил се ловецът.
— Първият ми съвет е такъв: не вярвай в невъзможното. Вторият съвет: не съжалявай за стореното. Третият: не се опитвай да хванеш това, което не можеш да достигнеш.
Ловецът изслушал умните съвети на славея и решил да не убива птицата.
— Подарявам ти живота — казал той.
Славеят веднага излетял на високия дъб, скрил се в широките му листа и се обадил:
— Хей, човече, аз те измамих. Аз не мислех за смъртта си, не! В гушата ми е скрито едно парче злато, голямо колкото гъше яйце. Много се страхувах тази ценност да не попадне в ръцете на такъв безмилостен човек като теб. Седем държави търсят това злато и все не могат да го намерят.
Чул тези думи ловецът и отново започнал да се мери в славея. Но славеят се скрил в широките листа на самия връх на дървото и се смълчал. Ловецът дълго го търсил с поглед, но така и не го намерил. На края се ядосал, сложил пушката на земята и се покатерил на дървото. Изкачил се на самия връх. Тъкмо да пристъпи от една клонка на друга, чепът под него се счупил и ловецът полетял надолу. Паднал на земята ни жив, ни умрял. Едва извикал на славея:
— Славею, спаси ме. Повече никога няма да стрелям срещу теб.
Славеят долетял при осакатения ловец и казал:
— О, зли ловецо! За всички болести има церове, но теб нищо няма да те излекува.
— Че как тъй?! — попитал ловецът.
— Ами тъй — отговорил славеят. — Аз ти дадох три съвета, но ти не изпълни нито един.
Първият ми съвет беше такъв: не вярвай в невъзможното. Но ти повярва. Как аз, толкова мъничък, мога да погълна парче злато, голямо колкото гъше яйце?! Вторият ми съвет беше такъв: не съжалявай за стореното. Ти ми подари живота, но когато ти казах, че в гушата ми има парче злато, голямо колкото гъше яйце, съжали, че не ме уби, и искаше да ме убиеш. Третият ми съвет беше такъв: не се опитвай да хванеш това, което не можеш да достигнеш. Аз излетях и се скрих на самия връх на дървото. Ала ти все пак се покатери подир мен. Вече с нищо не мога да ти помогна, глупави ловецо.
Разказват, че скоро след това ловецът умрял.
Живеел един цар, който имал ловец. Веднъж ловецът отишъл за дивеч. Дълго ходил, търсил, нищо не убил. Вече решил да се прибира, когато видял на едно дърво птица. Стрелял с лъка си, свалил я от дървото, взел я и я турил в пазва. Неочаквано птицата се превърнала на прекрасна девойка; ловецът се смаял, когато видял девойката до себе си.
— Коя си ти? — пита я той.
— Аз съм птицата, която ти хвана — казва девойката.
— Ти трябва да ми станеш жена.
— Добре — казва тя, — само че не ме води при царя си, защото ще ме отнеме от теб. Ако пък трябва да ме заведеш, ето какво ще сторя: като наближим до царя, ще се превърна на грозотия, тогава той ще изпъди и теб, и мен, и ще живеем заедно в твоя дом.
Ловецът се съгласил и те отишли при царя. Царят видял грозотията и казва:
— Кой ти я натрапи, защо ти е?
Ловецът рекъл:
— Аз се ожених за нея.
Това не се харесало на царя, той изпъдил и ловеца, и жена му, но щом само се отдалечили от двореца, тя пак се превърнала на хубавица.
Заживял ловецът с младата си жена сговорно и щастливо.
Минало време. Царят научил, че ловецът има жена-хубавица, повикал го и му дума:
— Или ми дай жена си, или ми донеси „да, не, никога“.
Ловецът навел глава, върнал се тъжен в къщи. Разказал на жена си какво му заповядал царят. Жена му рекла:
— Иди при дървото, на което бях кацнала аз, свържи метличка от клонките му, вземи я със себе си, тя ще те заведе където трябва.
Ловецът отишъл. Свързал метличка от клонки, сложил я на земята. Метличката полетяла напред като вятър, ловецът забързал подире й. Тя го завела в подземното царство. Там ловецът намерил бащата на царя и му казва:
— Синът ти ме изпрати за „да, не, никога“. Научи ме какво да правя.
Бащата на царя отвърнал:
— Върви все така направо, ще стигнеш до морето, премини го, ще видиш една къща, попитай стопанина, той ще те научи къде да намериш „да, не, никога“.
Вървял, вървял ловецът, стигнал до морето. Яхнал метличката си, прехвърлил се през него, спрял на другия бряг. Намерил къщата, приближил се, гледа — вътре гори огън, хора никъде не се виждат.
Влязъл вътре, скрил се, чака.
Влезли трима души, единият викнал:
— Хей, слуга, слагай трапезата!
Отнякъде се появил един слуга, донесъл маса.
— Хайде, донасяй ядене и пиене.
Слугата донесъл всичко. Хапнали, пийнали тримата и си отишли. Ловецът помислил: „Да става каквото ще, ще поискам и аз ядене от този слуга“ — и викнал:
— Хей, слуга, носи ядене!
Слугата донесъл маса, сложил я, покрил я, наредил ядене и пиене. Ловецът помолил и слугата да седне на масата. Седнали, пият, ядат. От едната чаша пие ловецът, от другата — слугата. Нахранили се. Ловецът решил да си върви, предложил и на слугата да тръгне с него.
Тръгнали.
Вървели, вървели — насреща им човек, държи в ръце тояга. Попитали го защо му е тоягата.
— Искам да я продам — казва той.
— А за какво става?
— Ако й кажеш: „Убий този човек“ — ще го убие, ако кажеш: „Набий го“ — ще го набие.
Ловецът купил тоягата за една салтамарка.
Върви ловецът, бърза право към царя. Стигнал. Царят го пита:
— Донесе ли „да, не, никога“?
— Донесох — казва ловецът.
И рекъл на тоягата:
— Е, хайде, моя тояжке! Иди при царя, за убиване не го убивай, но го напердаши така, че да се замоли за смърт.
Тоягата се затирила срещу царя и го запердашила.
Била го, била, всичките му кости строшила; ловецът пита царя:
— Стига ли ти?
— Да!
— Може би искаш още?
— Не!
— Ще ми отнемаш ли пак жената?
— Никога!
Тоягата оставила царя. Той казал на ловеца:
— Юнак си ти и юнашки постъпи с мен, бъди щастлив с жена си.
Дарувал богато ловеца и го изпратил. Ловецът се върнал при младата си жена, разказал какво му се случило и те заживели щастливо заедно.
Ако всичко това не е истина, то нека нищо да не ни заболи.
Живеел един сиромах. Толкова беден бил, че жена му и децата му можели само да мечтаят за парче хляб. Вдигнал се веднъж сиромахът, простил се със семейството си и тръгнал да търси работа.
Дълго скитал, дълго търсил работа и на края се ценил за ратай при един търговец за двадесет рубли на година.
Търговецът много обикнал ратая за усърдието и честността му. Изслужил ратаят една година и казал:
— Плати ми, господарю, вече година как ти работя, трябва да помисля и за семейството си, в голяма немотия го оставих.
Досвидели се двадесетте рубли на търговеца и той рекъл:
— Какво да ти дам? Двадесет рубли според уговорката или две щастливи петачета?
Ратаят помислил и отговорил:
— По-добре ми дай две щастливи петачета.
Търговецът казал:
— Сега заминавам по търговия, ще мина и през твоя край и ще занеса двете петачета на семейството ти.
Ратаят се съгласил и изпратил по търговеца двете петачета, а сам останал да работи още една година.
Търговецът тръгнал на път. Гледа — в един град продават една котка.
— Котка за две петачета — викат, — котка за две петачета!
Търговецът решил да купи котката за двете петачета. Купил я и поел нататък. Пристигнал в друг град, гледа — щом хората наредят богата трапеза и я отрупат със скъпи ястия, веднага притичват огромни плъхове, нахвърлят се на трапезата и унищожават всичкото ядене. Хората ги пъдят, бият ги и с тояги, и с пръчки — не, по никакъв начин не могат да се справят с плъховете.
Търговецът пуснал котката, тя се стрелнала и удавила всичките плъхове. Царят на този град много се учудил, никога още не бил виждал котка, и помолил търговеца да му я отстъпи. Търговецът се опрял:
— Не мога — котката е чужда, не е моя!
Не, царят не го оставял на мира:
— Вземай каквото искаш, купи на собственика друга котка, само ми остави тази.
Най-сетне склонили търговеца, дали му безчет бисери и скъпоценни камъни, натоварили всичко на магарета, на камили и го изпратили.
Търговецът закарал на жената на ратая цялото това богатство и рекъл:
— Твоят мъж го изпрати.
Не щели да му вярват нито жената на ратая, нито децата; струвало им се, че това е сън. Търговецът се върнал в къщи и казал на ратая:
— Видях вашите, здрави са всички. — Но не казал, че им е закарал такова богатство.
Изтекла и втората година, ратаят пак помолил да си уредят сметките, ала търговецът не искал да изпусне такъв честен и добър работник. И пак казал:
— Какво да ти дам — двадесет рубли според уговорката или две щастливи петачета?
Ратаят помислил и рекъл:
— Дай ми две щастливи петачета.
Търговецът отново тръгнал по търговия и взел със себе си двете петачета на ратая, за да ги предаде на семейството му, като ги затънал отделно в една книжка. Върви търговецът, гледа — в един град продават огледало, викат:
— Огледало за две петачета! Огледало за две петачета!
Търговецът купил огледалото за двете петачета на ратая и тръгнал нататък. Пристигнал във втори град, а в този град живеел един цар.
Царят се женел. Поканили и търговеца, като богат и знатен човек. Дошъл търговецът и гледа — облекли царя, пременили го, донесли му тас с вода и той се оглежда в нея, като в огледало.
Видял това търговецът, донесъл огледалото и го подал на царя. Царят се учудил:
— Какво е това?
Не знаел царят, че на света има огледала. Замолил търговеца:
— Отстъпи, отстъпи ми това огледало, вземи за него каквото искаш.
Търговецът отстъпил огледалото. За това огледало царят му дал несметни стоки и животни.
Търговецът закарал и това богатство на жената на ратая, привършил си работите, върнал се в къщи и казал на ратая си:
— Бях у вас, всички са здрави, занесох им, каквото поръча.
Само че пак не казал какво богатство им е закарал.
Минала и третата година. Ратаят решил да си върви при своите в къщи и помолил да си уредят сметките, а търговецът пак казал:
— Какво да ти дам: двадесет рубли според уговорката или две щастливи петачета?
— Две щастливи петачета — отговорил ратаят.
Търговецът се зарадвал и рекъл:
— Ела, ще те науча на три неща; ще ти свършат работа в живота, с добро ще ме споменаваш: първо — когато вършиш по пътя, каквото и да намериш, вдигни го, занеси го в къщи, зарови го до прага; второ — който и да те моли, не казвай, че знаеш откъде е то; и трето — на никого не откривай сърцето си.
Търговецът освободил ратая си, дал му много подаръци и на прощаване му казал още:
— Когато ти е трудно, съобщи ми, ще ти помогна.
Мъчно му било на сиромаха да напусне господаря си, ала много му се искало да види своите. Сбогувал се и си тръгнал.
Върви, гледа — на пътя се търкаля нещо пъстро. Не го вдигнал, забравил какво му казал добрият господар, а като отминал — спомнил си, върнал се и го вдигнал; гледа — змийска опашка, взел я, мушнал я в пазвата, занесъл я в къщи и я заровил до прага. Само че сиромахът не познал своя дом: на двора се издигала разкошна голяма къща. Влязъл и попитал:
— Какво е това, откъде е?
Разказали му, че търговецът им докарал толкова богатства.
Тогава ратаят разбрал, че търговецът го изпитвал, когато го питал колко иска за труда си, че не само по две петачета е отнасял на семейството му; разбрал, ала нищо не казал на хората си.
Всички му се радвали, милвали го, питали как е изкарал трите години на чуждото място. А сутринта, като станали, гледат — за една нощ до прага им израсла висока топола, цялата отрупана с бисери и скъпоценни камъни.
Жената попитала мъжа си:
— Какво е това, откъде е?
Мъжът не й казал, скрил как и от какво е израсла тополата до прага им.
А в този град живеел един княз. Много завидял той, че сиромахът, бившият ратай, е забогатял толкова, че е облечен най-добре в целия град, че носи сребърен пояс, какъвто никой няма, и всички само него гледат и за него говорят. Решил на всяка цена да унизи честния и добър човек. Направил голям пир, поканил гости, а на слугите наредил:
— Не слагайте нито един нож на трапезата!
Седнали всички, поднесли им всякакво ядене — варено и печено, гледат гостите — на трапезата няма нито един нож! От всички страни се разнесли викове: „Нож, нож дайте!“
Станал тогава бившият ратай, извадил кинжала си и го подал на стопанина. Князът взел кинжала, погледнал го и казал:
— Какво е това? Кой ти е дал този кинжал? Това е кинжалът на баща ми, кога си го откраднал?
Засрамил бившия ратай, опозорил го пред всички гости. Но сиромахът не простил на княза обидата, подели спор и решили така: ако князът узнае от какво е и как е израсла онази скъпоценна топола — и кинжалът ще бъде негов, и всичко, което докосне три пъти с ръка, също ще бъде негово; ако не узнае — и кинжалът, и целият имот ще си останат на сиромаха.
Съгласили се, определили срок: ден, час — всичко уговорили.
Князът подкупил една бабичка-вещица и я пратил при жената на честния човек да разбере как и от какво е израсла тополата, научил я какво и как да говори, обещал й много подаръци.
Вещицата отишла в щастливото семейство, поздравила стопанката със сладки думи, прикоткала я, заразпитвала я — от какво и как се е появила тополата.
Главата на стопанката се завъртяла от сладките думи на вещицата и тя обещала да научи всичко от мъжа си.
През нощта, когато всички заспали, жената започнала да пита мъжа си:
— Ако ме обичаш, кажи ми как израсна тополата?
— Остави ме, жено, не ми е до това сега, пък и защо ти е да знаеш. Не е твоя работа — казал мъжът.
— Как така — не е моя работа? Може би аз изобщо не съм ти жена, че не искаш да говориш с мен? Или съм ти враг, та толкова ми нямаш доверие?
Разсърдила се жената на мъжа си, скарала се с него, докарала го дотам, че го принудила да й разкаже всичко, както си било.
Жената се зарадвала, замилвала мъжа си:
— Колко си добър и хубав, ето такъв мъж обичам.
Старата вещица пак дошла на гости. Пак така любезно и сладко заговорила на стопанката и я заразпитвала за тополата.
Жената й разказала всичко, което изкопчила от мъжа си. Бабичката се зарадвала, затекла се при княза да му разкаже за сполуката си и да получи обещаната награда.
Князът узнал всичко, зарадвал се, зачакал кога ще пипне цялото богатство на бившия ратай и дори обещал на хитрата бабичка, че ще й даде да обере един път скъпоценните камъни от тополата.
А сиромахът изпратил човек да каже на търговеца за бедата му. Търговецът за миг се приготвил и тръгнал да помогне на бившия си ратай.
Князът наумил, че търговецът дошъл и го настанил отделно, за да не би да помогне на своя човек. Ала търговецът надхитрил княза и не му позволил да напакости на ратая, който толкова честно му работил три години. Взел търговецът една котка, милва я и приказва, ама по-силно, за да го чува бившият ратай в съседната стая:
— Писано, нали ти казах да не откриваш на никого сърцето си? Слушай, писано, и запомняй: утре, като дойде князът и попита откъде е кинжалът, кажи му — разбойници убиха в гората баща ми и оставиха този кинжал в сърцето му, и ако кинжалът е твой, то, види се, ти си убиец и на баща ми. Писано, щом князът тръгне по стълбището и три пъти докосне перилата, блъсни го, отрежи му три стъпала с перилата, хвърли му ги и викни: ето ти всичко, което ти докосна три пъти, а повече нищо не ти се полага! Чу ли, писано, разбра ли?
Бившият ратай слуша търговеца и всичко запомня.
Настанало утрото. Князът се появил в определеното време. С него дошли и безброй хора — князът се бил изпохвалил на всички, че принудил ратая да му даде цялото си богатство. Взел князът в ръце скъпия кинжал и започнал:
— Слушайте всички, нека каже той — откъде има кинжала на баща ми, ако не го е откраднал?
Ратаят не му дал да се доизкаже:
— Моя баща го убиха разбойници, а този кинжал оставиха в сърцето му; види се, князът е бил убиецът на баща ми, щом кинжалът е негов!
Всички зашумели, заприказвали, спомнили си, че наистина разбойници убили бащата на сиромаха.
Князът разбрал, че работата му става лоша, че губи, втурнал се към къщата, затекъл се по стълбището и закрещял:
— Според уговорката този дом е мой и никой не може да ми го отнеме.
Ратаят блъснал княза, за миг отрязал три стъпала, хвърлил му ги и казал:
— Ето ти три стъпала, стигат ти, повече нищо не си заслужил!
Князът паднал, гледа — само три стъпала му останали. Всички хора го заобиколили, започнали да го ругаят, да го проклинат, че обвинявал честния човек в кражба, искал да го опозори пред целия народ и дори смятал да присвои богатството му. Уплашил се князът, онемял от срам и страх, забравил и за тополата, и за всичкото богатство, зачудил се как да си иде. Взели кинжала от княза, върнали го на собственика му.
А князът едва не потънал в земята от срам. Офейкал, без да се обръща.
Живеел някога един мързелив и глупавичък човек. Имот нямал, не искал и да работи. А бил здрав и силен. От този ще изпроси да пийне, от онзи — да похапне, от трети — някоя вехта дреха да се облече. Така поминувал, забравил и срам, и съвест.
Съседите му били добри, не му отказвали помощ, макар да не им харесвало, дето проси. Често пъти, като го забележели, се присмивали:
— А-а, мързеланът иде. Какво ли ще иска?
А готованът сякаш не чувал подигравките им, все просел.
На края омръзнал на всички и не само че не му помагали, но отказвали и да говорят с него.
Трудно станало на мързелана да живее, ала все не щял да работи, все гледал, където му падне, да отмъкне нещо. Тогава вече всички го намразили и съвсем се отвърнали от него. Възрастните го подигравали, а децата, щом го видели пищели и викали. Ядосаният мързелан мърморел:
— Жестоки хора! Не съжаляват бедния човек. Ще ида да помоля всевишния да ми помогне.
Тръгнал и намерил усамотено място… Прострял ръце към небето и започнал да се моли:
— Господи създателю! Нахрани клетия сиромах.
Чакал, чакал — нищо не получил. Повторил молбата си, потретил я.
— Ха-ха-ха! — разнесло се изведнъж наблизо. — Зяпни по-широко!
Обърнал се, гледа — събрали се децата от цялото село, подиграват му се, кискат се. Засрамил се мързеланът.
— Човек не може да се скрие от тези присмехулници! Ще ида по-нагоре в планината — там и до господа е по-близо, и от хората по-далеч.
Запътил се. Вървял, вървял, гледа — насреща му един вълк.
— Къде отиваш, човече?
— При господа — отговорил готованът.
— Щом е така, научи от него защо е това — все месо ям, а никак не надебелявам. Какво да ям, за да напълнея? Ще те почакам, докато се върнеш.
— Добре — отговорил мързеланът и продължил. Вървял, вървял. Гледа — един дъб.
— Хей, човече, къде отиваш? — попитал дъбът.
— При господа.
— Щом е така, научи от него защо съхне едната ми страна?
— Добре — отговорил мързеланът и продължил.
Вървял, вървял, стигнал до една река.
— Хей, човече, къде? — извикала една риба от водата.
— При господа.
— Щом е така, научи от него защо лявото ми око ослепява?
— Добре — отговорил мързеланът и продължил.
Отишъл на планината, изкачил се на самия връх, гледа — един елен.
— Хей, човече, защо си се изкачил тук?
— Имам една малка работа при господа, затова се качих тук.
Знае се, че еленът е добро животно, и ето че той казал на мързелана:
— Това е върхът на планината, а ако искаш още по-високо, покатери се на клонестите ми рога.
Мързеланът се зарадвал. Метнал се на гърба на елена и щом се закатерил по рогата му, чул:
— Хей, жителю на земята, къде се катериш?
— При тебе, всевишни!
— Казвай какво искаш?
— Няма с какво да поминувам. Моля ти се, дай ми прехрана.
— Връщай се обратно, на пътя те чака щастието ти.
Мързеланът предал на господа молбите на вълка, дъба и рибата. Научил всичко, благодарил, сбогувал се с елена и тръгнал назад.
Върви мързеланът, земята не усеща под краката си от радост. Не върви, а лети, иска да срещне щастието си на пътя.
Притичал до реката.
— Какво, научи ли? — попитала рибата.
— В лявата ти перка е заседнал един елмаз, извади го и окото ти ще прогледне — казал мързеланът.
— Направи ми добро до края — извади елмаза — казала рибата.
Мързеланът извадил елмаза и окото на рибата прогледнало. От благодарност рибата дала елмаза на мързелана, но той презрително го запокитил във водата.
— Защо ми е? Моето щастие ме чака на пътя! — възкликнал той и поел.
— Ама че глупак! — рекла рибата и се гмурнала във водата.
Мързеланът вървял, вървял и стигнал при дъба.
— Научи ли нещо? — попитал дъбът.
— Как иначе: от тази страна, която ти съхне, е заровено имане, извади го и пак ще се раззелениш.
Дъбът го помолил да помогне. Мързеланът започнал да рови и изровил голям казан, пълен със злато и сребро. Дъбът се раззеленил и от благодарност подарил на мързелана всичко, което било в казана.
— Ще взема да мъкна такава тежест, когато щастието ме чака на пътя! — казал той, ритнал казана и го търкулнал по сипея в пропастта.
— Какво диване! — прошумолял дъбът. — Като не ще богатство, поне за другиго да беше го оставил. Това няма да го изведе на добро!
Мързеланът дошъл при вълка.
— Какво хубаво ми носиш в отговор? — попитал вълкът.
— Яж човешко месо — ще надебелееш — отговорил мързеланът.
— Ами че ето го човека! — рекъл вълкът и пипнал мързелана.
На другия ден пастирчетата събрали в гората парцали от дрехи и ги занесли в селото. Познали ги и макар че никой не обичал мързелана, все пак нещастният му край нажалил всички. Един умен старец казал за поука на младите:
— Животът е изпитание; мързелът е позор. Животът и смъртта на мързелана са жалки и смешни.
Разказват, че едно време, много отдавна, в едно планинско село живеел един орач. Той много обичал земята и винаги носел в пазвата си възелче с дъхав пролетен чернозем.
Но земята на орача била съвсем малко — цялата можел да покрие с ямурлука си. Денем тя се нажежавала до червено, нощем издишвала зной и чак на разсъмване изстивала. От изгрев до залез орачът се трудил на парченцето си земя. Есен разкопавал нивата си с дървена лопата, а пролет засявал пшеница и царевица. През лятото плевял посевите.
В този край било много трудно с водата, един зъл дух я бил завардил и орачът поливал нивата с потта си. Всичките си сили давал орачът на жалкото си парченце земя, но затова пък, когато узреели пшеницата и царевицата, в живота на орача наставали радостни минути. Но и тогава нямал мира: ту налитали черни врани, които изкълвавали всичкото зърно, ту дяволът изпращал горещи ветрове при нивата.
Тежко живеел орачът. Зиме и лете едва изкарвал с царевични питки и пшеничена кашица, а за продажба и зрънце не му оставало.
Веднъж, когато земята издишвала топла пара, срещу орача изневиделица излязъл един лъв. Орачът се уплашил и без малко щял да избяга, ала внезапно лъвът заприказвал с човешки глас:
— Хей, човече, не се страхувай от мен! Ти ми харесваш. Когато и да мина край нивата ти, винаги се трудиш. Хайде да се трудим заедно, а каквото се роди, ще делим наравно.
Орачът се учудил на думите на лъва и казал:
— Аз съм човек, а ти — лъв! Как можем да се трудим заедно?! Та нали аз ще се страхувам от теб!
— Не се страхувай, орачо. Ние ще дружим с теб, както бреговете с водата в реката — обещал лъвът.
Орачът помислил, помислил и отговорил:
— Добре, ще станем приятели: аз ще копая земята, ще я засявам, ще я поливам, ще я плевя, ще жъна пшеницата, ще бера царевицата, ще меля зърното, а ти какво ще правиш?
— Да, орачо, вярно е: ти ще се трудиш, както и по-рано. Но нали ползата от труда ти досега беше малка. Злите сили ти пречеха да получиш повече зърно. Тъкмо тук ще ти бъда верен помощник: ще пазя нивата ти и ще сплашвам злия дух, когато на посевите е нужна вода. Ако по-рано си изкарвал чувал зърно, с моя помощ ще изкарваш десет. Както виждаш, моята работа ще ти бъде полезна.
Орачът се съгласил.
Дошло време за жътва на пшеницата и за беритба на царевицата — родитбата била чудесна, както никога дотогава. Когато зърното било прибрано, те го разделили наравно. На всекиго се паднало по толкова, колкото орачът не изкарвал от нивата си за две години.
Оттогава орачът се замогнал. За него заприказвали из селата. Разпитвали го стари и млади, канели го във всяка колиба.
Една вечер лъвът дошъл при орача. В чест на госта орачът наредил богата трапеза. Яли, шегували се, смели се, пили, но не се напили. В разгара на веселбата лъвът казал на орача:
— Помниш ли, приятелю, че отначало ти се уплаши и отхвърли дружбата ми. Е, а какво ще кажеш сега?
— Да, ти си добър приятел и помощник, но бедата е там, че муцуната ти е много страшна — казал орачът и се засмял.
Когато лъвът чул тези думи, козината му настръхнала, а в очите му светнали лоши огънчета.
— Хей, орачо, извади си кинжала и ме мушни — казал лъвът.
— Ти си мой приятел, ръката ми не се вдига срещу теб — отговорил орачът.
Тогава лъвът разтворил мощната си уста и изръмжал:
— Убий ме, чуваш ли?! По-бързо, иначе ще посегна с нокти и добро няма да видиш!
Орачът се уплашил и забил кинжала си в гърдите на лъва. Изгубил много кръв, лъвът изскочил от дома на орача и отишъл в гората.
Дни и нощи непрестанно близал раната, нанесена от приятеля му, и тя бързо зараствала. Затворила се така, че и следа не се виждала от нея, и тогава лъвът отново се запътил към орача.
Забогателият орач вече успял да забрави лъва и като го видял жив и здрав, много се уплашил. Погледът му се плъзнал по гърдите на лъва — търсел раната. И тогава лъвът му казал:
— Не търси раната, орачо. Няма да я намериш. Раните, нанесени с кинжал, зарастват, но раните, нанесени с думи, остават за цял живот. Сега аз съм ти враг завинаги.
Хората разказват, че оттогава лъвът станал цар на зверовете и страшилище за орача.
Наял се веднъж вълкът с мърша, протегнал се и се размислил: „Все греша и греша, трябва да помисля и за спасението на душата си; ще ида в Ерусалим, ще стана калугер“. Речено-сторено. Помолил се и се запътил право към Ерусалим. Върви, а насреща му една телица:
— Здравей, теличке! — извикал вълкът.
— Бъди здрав, вълчо! — отвърнала телицата. — Закъде бързаш, каква работа имаш?
— Искам да стана калугер. Отивам в Ерусалим да си спасявам душата.
— Щастлив път — казала телицата.
Вълкът я отминал и продължил напред, по едно време гледа — две овце пасат на една ливада.
— Здравейте, овце! — извикал вълкът.
— Здравей, вълчо! — отвърнали овцете. — Закъде си се стегнал, далеч ли отиваш?
— Аз, овце, отивам в Ерусалим, ще се подстрижа за калугер, искам да си спася душата, много грехове ми се натрупаха, дотежа ми да ги нося.
— Щастлив път! — пожелали му овцете.
Вълкът ги отминал и поел нататък.
Върви, а насреща му едно магаре. И то го благословило и му пожелало щастлив път.
Отива вълкът към Ерусалим. Върви, върви, стигнал. Но — огладнял.
А Ерусалим се намира до вода. Приближил се вълкът, погледнал от брега, вижда — отвъд църкви много, ала калугерите сноват насам-натам с касички в ръце. Помислил: „Защо се домъкнах тук? Пари нямам, пък и в църква мен, вълка, няма да ме пуснат. Луд ли бях, че не докоснах нито телицата, нито овцете, оставих ги, че и магарето — също“.
Завил обратно вълкът, който искал да си спасява душата, и тръгнал да търси телицата, овцете и магарето. И наистина срещнал същото магаре. Ала вече не поздравява, върви зяпнал право към него. Магарето се учудило:
— Ти нали ходи в Ерусалим да си спасяваш душата, а сега искаш да ме изядеш, а?
— Когато търбухът ти е празен, не ти е до Ерусалим — рекъл вълкът. — Приготвяй се, ей сега ще те изям.
Магарето казало:
— Добре, яж ме. Само че моят беден стопанин вчера се охарчи за мен, подкова ме, свали поне подковите, за да не разоряваш двойно стопанина ми.
Вълкът се вкопчил със зъби за подковите, за да ги откъсне, а магарето като го ритнало, — сборило нашия „калугер“, избило му зъбите и избягало. Ни се чуло, ни се видяло. Вълкът едва си поел дъх, станал, замърморил:
— Ама че съм налбантин и аз, с подкови се заех, така ми се пада!
Повлякъл се да търси овцете. Върви и наистина ги среща. Наежил се:
— Ей сега ще ви изям и двете!
Овцете го спрели, казали му:
— Тази ливада е на нашите стопани. Те неотдавна се разделиха, разделиха и нас, едната остана за единия, другата — за другия, само тази ливада още не са разделили. Ние ходим из нея и не знаем коя къде да пасе. Направи добро, помогни ни да я разделим, а след това, ако искаш, ни изяж.
— Как да я разделя — попитал вълкът, — какъв земемер съм аз?
— Ами че ти застани по средата, а ние ще се затечем; която дотича по-рано при теб, тя ще пасе на ливадата.
Вълкът застанал. Овцете се затекли, ударили го с всички сили, едва не го смачкали, горкия. Паднал вълкът, а овцете — дим да ги няма.
Вълкът се надигнал как да е, повлякъл се да търси телицата. Върви и сам се ругае:
— Защо се пъхам в чужда работа, какъв земемер съм аз? Защо веднага не им откъснах тлъстото край опашките?
Стигнал вълкът-калугер при телицата, върви срещу нея и вика:
— Сега ще те изям.
Телицата отвърнала:
— Добре, яж ме, къде да се дяна? Само че ми стори една добрина: много обичам песните. Казват, че ти хубаво пееш. Изпей нещо, а след това ме яж.
Телицата тръгнала, завела вълка на един хълм, приготвила се да слуша. Вълкът клекнал и завил. Слушала телицата, слушала, примъкнала се зад вълка, мушнала го хубавичко, катурнала го по стръмното и духтила.
Пребит, осакатен, вълкът едва стигнал до дупката си, клекнал и заскимтял:
— Къде се навирам? И защо намислих да си спасявам душата, и какъв налбантин съм, че да разковавам магарето, и какъв земемер съм — да меря ливадата на овцете, и какъв певец съм, че се повлякох подир телицата? Да има някой здравата да ме набие — заслужавам си го!
А в дупката бил скрит пъдарят. Чул вълка, излязъл и го запердашил с тоягата колкото сили има.
Вълкът избягал и помислил: „На този свят и на прага на дома си да не кажеш нещо!“ Тази приказка пъдарят научил от вълка, разказа ми я и аз ви я преразказах.
Мечката, вълкът и лисицата били приятели. Имали четири хляба. На всекиго се падал по един хляб и един оставал излишен.
Замислили се какво да правят с излишния хляб. Мечката, като най-силна, казала:
— На всекиго от нас се пада по един хляб. Нека четвъртият се падне на този, който сънува най-чуден сън.
Съгласили се.
Мръкнало и легнали да спят. Сутринта станали и мечката предложила на приятелите си да разкажат кой какъв сън е сънувал. Вълкът и лисицата казват на мечката:
— Ти си най-голяма, кажи ти първа какво си сънувала.
Мечката започва:
— Сънувах, че съм в един пчелин сред кошери, пълни с мед, и хайде — яж по избор от най-белия! Наядох се с мед до пресищане.
— Е, а ти какво сънува? — питат мечката и лисицата вълка.
— Аз сънувах, че съм в една кошара с агнета — казва вълкът. — Разхождах се насам-натам сред тях, късах им тлъстото край опашките и си го изяждах. И сега на — изнемогвам от пресищане.
— Е, а ти, лисо, какво сънува, какво видя насън?
— А какво можех да видя насън? — казва лисицата. — Гледах вас двамата и когато видях, че единият си хапва мед, а другият — тлъсто агнешко, не можах да заспя. Не ме хвана сън и изядох излишния хляб.
Мечката се разярила и вика:
— В такъв случай няма да делим по равно и другите три хляба.
— А как ще ги ядем? — питат вълкът и лисицата.
— Ето как — казва мечката. — Нека всеки от нас разкаже как се напива, и на този, който се напива най-бързо, ще дадем и трите хляба.
— Да бъде както казваш — отговарят вълкът и лисицата, — но ти, мецо, си най-голяма, разкажи първо ти как и от какво се напиваш.
Мечката заразказвала:
— Щом джибрите кипнат и на повърхността им се надигнат мехурчета, ракиената миризма така ме удря в главата, че веднага се напивам.
— Е, вълчо, а сега ти — казват мечката и лисицата.
— Щом насипят прекипялата ракиена каша в казаните и подкладат огъня да варят ракия и щом от комина започне да излиза ракиена миризма, тя ме удря в главата и аз вече съм пиян.
Лисицата нищо не рекла, скочила бързо на крака, разтреперала се и припаднала. Мечката и вълкът се уплашили, хвърлили се към нея и питат:
— Какво става с теб?
Налели вода в устата й. Изминало доста време, а лисицата лежи в безсъзнание. На края дошла на себе си. Мечката и вълкът тревожно я питат:
— Какво ти стана, лисо?
— Напих се от вашите разговори за пиене! — със слаб глас им отговаря тя. И трите хляба се паднали на лисицата.
Живял едно време един сиромах и си нямал нищо друго освен два вола. Отишъл веднъж да оре близо до гората. Оре, оре, изведнъж пред него застава вълкът.
— Добър ден, сиромахо! — казва той.
— Добър ден, вълчо! — отвръща сиромахът.
— Хайде, сиромахо, да сключим с теб договор — предлага вълкът.
— За какво договор?
— Докато ореш, всеки ден ще ти довличам по един овен, а ти, когато привършиш оранта, ще ми дадеш единия си вол.
Сиромахът се замислил и си вика:
— Е, добре! Всеки ден по един овен — това ще излезе повече от цената на моя вол, имам сметка…
Вълкът започнал всеки ден да довлича на сиромаха по един овен. Всеки път го заколвали и го изяждали заедно.
Когато наближило да привърши оранта, сиромахът започнал да се вълнува:
— Какво ще стане с мен сега? Вълкът ще отведе вола ми — с какво ще остана?
Закуската още не била готова и вълкът още не бил дошъл, когато отнякъде се появила лисицата: минала край сиромаха и казва:
— Добър ден, юначе!
— Добър ден, лисо — отвръща той.
— Защо си тъжен? — пита лисицата.
— Как да не бъда тъжен? — отговаря той. — Условихме се с вълка: докато ора, всеки ден ще ми довлича по един овен: когато привърша, трябва да му дам единия си вол. Утре свършвам оранта, той ще отведе вола ми — как ще живея, как ще прехранвам децата си? Ето защо съм тъжен.
Лисицата му дума:
— Ако намеря начин да те отърва от вълка, какво ще ми дадеш?
— Освен душата и воловете си, ще ти дам всичко, каквото поискаш — отговаря и сиромахът.
— Добре! Нищо не ти искам, дай ми само бялото овне, което се намира у вас.
— У дома няма никакво бяло овне.
— Ще ти го донесат.
— Щом е така, добре.
— Утре по време на закуска ще мина край вас и ще се обърна към теб с думите: „Добър ден, юначе!“ А ти ще ми отвърнеш: „Закуси с нас“. Аз ще кажа: „При теб има куче, ще ме ухапе“. А ти на това ми отговори: „То не е куче, а кожен чувал“. После вълкът ще те помоли: „Подмами я, ние я изядем“. А аз ще кажа: „Ако е кожен чувал, завържи го с нещо“. И вълкът сам ще те накара: „Завържи ме, но хлабаво“. А ти здраво го завържи за колата. След това ще ми кажеш: „Е, сега ела“. А аз пак ще ти кажа: „Не, не ти вярвам, удари го с нещо“. Вълкът ще ти рече: „Удари ме, но леко, само за очи“. И тогава ти събери цялото си мъжество и му смажи главата с хомота.
Зарадвал се сиромахът и дори запял.
На другия ден вълкът довлякъл овена, заклали го и започнали да приготвят закуската.
А в това време от гората се появила лисицата и се обръща към сиромаха:
— Добър ден, юначе!
Сиромахът й отвръща:
— Здрава да си, лисо! Закуси с нас!
— Кучето ти ще ме ухапе — казва му лисицата.
— То не е куче, а кожен чувал.
— Тогава завържи го с нещо за колата.
В този миг и вълкът му дума:
— Завържи ме, но хлабаво, за очи.
Сиромахът здраво завързал вълка с въже за колата и казва на лисицата:
— Е, сега ела!
Лисицата пак:
— Не, не ти вярвам! Хайде, удари го с нещо по главата!
И вълкът също казва:
— Удари ме с нещо, но леко, за очи.
Сиромахът грабнал хомота, втурнал се при вълка и му смазал главата. Сега вече лисицата се приближила до сиромаха, а той от радост я вдигнал на ръце и я заподхвърлял нагоре.
Закусили хубаво, после сиромахът казва на лисицата:
— Утре ще ти докарам тук твоето бяло овне.
Благодарили си един на друг и лисицата си отишла. А сиромахът взел вълчата кожа и също си тръгнал към къщи. По пътя се размислил:
— Е, добре, убих вълка, но трябва да хвана и лисицата.
Сутринта скрил в един кожен чувал една бяла хрътка и зачакал лисицата на нивата си. Ето че и лисицата се появила, но не тръгнала по същия път, както вчера, а завила почти на километър встрани.
— Добър ден, юначе! — казва тя на сиромаха.
— Добър ден, лисо! — отговаря сиромахът. — Ела по-насам!
— А докара ли моето бяло овне?
— Докарах го — отговаря той.
— Къде е?
— Ето го в кожения чувал.
— А защо е в кожен чувал?
— За да не избяга.
— Аз съм лисица — казва тя, — нима може овнето да ми убяга?
Няма що, сиромахът се принудил да пусне кучето от чувала. То видяло лисицата и се затирило към нея. Но лисицата успяла да дотича до гората и хрътката не я намерила.
На нивата си сиромахът засял овес и се прибрал в къщи. Есента, когато трябвало да се жъне, лисицата дошла на нивата, огледала овеса, сетне се върнала в гората и повикала всички мечки, които се въдели там. Завела ги на овесената нива. Мечките излапали всичкия овес и така разровили земята, сякаш току-що е разорана.
Сиромахът пък натоварил жена си на колата и казва:
— Да идем да нагледаме овеса.
Стигнали на мястото, където била нивата им, и не могат да го познаят: отново разорано. Заудрял си главата сиромахът и си вика:
— Сам се погубих! Лисицата ми е унищожила овеса!
И се върнал с жена си в къщи с празни ръце.
Живеела в нашия край една лисица. Добре си живеела. Ала дошла старостта при нея и лисицата вече не можела да си набавя храна. По цели седмици не слагала късче месо в уста, а за пилешко забравила и да мисли.
И ето един ден лисицата видяла в горския гъсталак един фазан, кацнал на едно дърво.
Приближила се лисицата до дървото, където бил кацнал фазанът, и казала:
— Хей, фазане, хайде да се побратимим!
— Че къде се е чуло и видяло лисица да се побратимява с птици? — отвърнал фазанът и се засмял.
— Повярвай ми, от чисто сърце ти предлагам — настояла лисицата.
— Ама как така, та нали ти си лисица, враг на птиците. Нима врагът може да стане брат?
Тогава хитрата лисица започнала да се кълне в паметта на дедите си.
Повярвал фазанът на клетвата на лисицата и се съгласил да се побратими с нея. Започнали да живеят братски. Фазанът подмамвал приятелите си на гости, а лисицата ги хващала и изяждала. Забравила за глада, надебеляла. И така се сдружили фазанът и лисицата, че дори нощем не се разделяли, сякаш са брат и сестра.
Но ето че една вечер лисицата казала на фазана:
— До немай-къде ми се иска да опитам пилаф!
— Нищо работа, мога да те заведа в една къща и да те нагостя с пилаф — отговорил фазанът.
На сутринта фазанът завел лисицата в една близка градина. Там, под сянката на дърветата, седели двама влюбени. Момъкът свирел на тара, а девойката пеела. До тях имало паница с пилаф. Фазанът накарал лисицата да се скрие в храстите, а сам прилетял при влюбените и кацнал до тях.
Девойката видяла фазана и помолила момъка да хванат красивата птица. Опитали се да уловят фазана, а той литнал и кацнал малко по-далеч. Момъкът и девойката се затекли към него, а той пак прелетял на друго място. Докато преследвали фазана, влюбените тичали все по-далеч. А лисицата в това време излязла от храста и изяла всичкия пилаф. Като се наяла, обърнала паницата с дъното нагоре и избягала, а фазанът полетял след нея.
В това време момъкът и девойката се върнали на прежното си място и гледат: паницата преобърната. Повдигнали я, а тя празна — облизана до блясък.
— Не се огорчавай, мила — казал момъкът на девойката, — утре пак ще дойдем тук.
Те си отишли, а фазанът и лисицата си седят в къщи и се смеят, че толкова добре измамили влюбените.
Вечерта, когато наближавало време за сън, лисицата пак помолила фазана:
— Скъпи братко, заведи ме и утре да похапна пилаф.
— Добре — обещал фазанът.
Сутринта лисицата и фазанът поели към същото място. Лисицата се скрила в храстите, а фазанът отлетял при девойката и кацнал на рамото й. Видял момъкът, че на рамото на девойката стои същата красива птица, грабнал една съчка от земята а я запратил към птицата! Фазанът литнал, а съчката улучила девойката в сляпото око. Девойката паднала и веднага умряла.
Дълго плакал момъкът над тялото на любимата си. Ала със сълзи не можеш да съживиш мъртвия! Изкопал гроб и погребал девойката. А за да не узнаят родителите й кой е убиецът, момъкът тръгнал да скита по света.
Да оставим нещастния момък, да разкажем за лисицата… Лисицата излязла от храстите, спокойно изяла пилафа, захвърлила паницата в долчинката и се върнала в къщи.
Минавали дните. Фазанът и лисицата, както по-рано, живеели задружно. Фазанът хранел лисицата и в нищо не й противоречал. Но една нощ се събудил и с ужас видял, че главата му се намира в устата на лисицата.
— Скъпа лисо, какво смяташ да правиш?! — извикал фазанът.
— Смятам да те изям — отговорила лисицата.
Фазанът започнал да я моли за пощада, но тя не искала и да го чуе. Тогава той казал:
— Спомни си всичко, което съм направил за теб, и ме пусни за миг. Искам само да те погледна, а сетне — яж ме!
Не издържала лисицата, пуснала фазана, а той излетял и кацнал на едно дърво. Тогава хитрата лисица притичала под дървото и казала:
— Скъпи братко, не ме напускай. Накажи ме, но само не разкъсвай нашия съюз.
Фазанът изслушал думите на лисицата и предложил:
— Когато слънцето залезе зад планинските върхове, иди при разклона на пътя. Оттам прекарват едно стадо овце. Скрий се в храстите и постой малко там. Направиш ли, както ти казвам, пак ще бъдем приятели.
Лисицата се затекла към разклона, скрила се в храстите и заспала.
Настанала вечер, слънцето залязло зад планинските върхове и от планината заслизало стадото. Кучетата забелязали лисицата в храстите и се хвърлили към нея. Тя чула кучешки лай и търтила да бяга. Дотичала до гората, а кучетата не изостават. Тук лисицата видяла някаква дупка. Мушнала се вътре, а опашката си не успяла да скрие. Кучетата хванали лисицата за опашката и я задърпали. Дърпали, дърпали, откъснали й опашката.
Кучетата се затекли след стадото, а лисицата още дълго се страхувала да излезе от дупката. Плачела и мислела: „Напразно постъпих така с фазана. За доброто трябва да се плаща с добро.“ Сетне решила: „Ще ида при фазана. Може би сега ще ми прости.“
Излязла от дупката и закретала към къщи.
А фазанът през това време стоял на дървото и видял всичко, което се случило с лисицата. Лисицата се домъкнала до къщи и гледа: фазанът стои на дървото и се смее.
— Как е работата, лисо? Защо плачеш?… О, да, кучетата ти откъснали опашката! Че как тъй?
— Ох, братко мой — отговаря лисицата. — Ти ми даде хубав урок. Вече няма да бъда такава, каквато бях, обещавам ти. И на всички лисици по света ще разкажа какво се случи с мен. Нека моето нещастие им послужи за поука.
— Разкажи, разкажи на всички — смее се фазанът.
— Братко, хайде отново да дружим — моли лисицата.
— Не, вече не — отговаря фазанът. — И по-рано знаех, че лисицата никога не може да бъде приятел на птиците. Но ти се закле в паметта на дедите си и аз ти повярвах. А ти… Ех, негоднице! Заради теб убих девойката и обрекох момъка на скитане. А ти? С какво ми се отплати за всичко? Никога не бива да се дружи с врага. Сега аз няма да забравя това. Махай се оттук, докато не са те разкъсали кучетата!
И отишла старата злодейка лисицата в гората да умира от глад.
Лисицата лежала под едно дърво. Върху гърба й паднало едно листо. Скочила лисицата, побягнала, а насреща й вълкът:
— Лисанке, какво става?
— Какво става ли? Земята се събаря, небето пада!
— Кой ти каза?
— С очите си видях, с ушите си чух! — и хукнала.
— И аз идвам с теб! — казал вълкът.
Бягали, бягали — насреща им мечката.
— Вълчо, къде бягаш, какво става?
— Какво става ли? Земята се събаря, небето пада!
— Кой ти каза?
— Лисицата.
— Лисанке, а на теб кой ти каза?
— С очите си видях, с ушите си чух!
— И аз идвам с вас!
— Да бягаме!
Бягали, бягали — насреща им козелът.
— Мецано, какво става, къде бягаш?
— Земята се събаря, небето пада!
— Кой ти каза?
— Вълкът.
— Вълчо, а на теб кой ти каза?
— Лисицата.
— Лисанке, а на теб кой ти каза?
— С очите си видях, с ушите си чух.
— И аз идвам с вас!
— Да бягаме!
Бягали, бягали, срещнали още овена и петела, и на тях казали същото, и те хукнали. Събрали се така и поели заедно лисицата, вълкът, мечката, козелът, овенът и петелът. Надвечер стигнали до една мелница и решили да нощуват в нея. Влезли и насядали: първо лисицата, след това — вълкът, мечката, козелът, овенът и последен — петелът. Лисицата станала и казала:
— Аз съм възрастна, вълкът е възрастен, мечката е възрастна, козелът е възрастен, петелът тук е най-младият.
Нахвърлили се върху петела и го разкъсали на парчета. Когато привършили, лисицата пак станала:
— Аз съм възрастна, вълкът е възрастен, мечката е възрастна, козелът е възрастен, овенът тук е най-младият.
Нахвърлили се върху овена, разкъсали и него на парчета. Месото изяли, а тлъстината прибрали в една делва. Привършили, лисицата станала и започнала:
— Аз съм възрастна, вълкът е възрастен, мечката е възрастна, козелът тук е най-младият.
Хванали козела, разкъсали го, месото изяли, тлъстината сложили в делвата. Лисицата пак станала:
— Аз съм възрастна, вълкът е възрастен, мечката тук е най-младата.
Вълкът и лисицата подлегнали мечката. Започнала борба, блъскат се, търкалят се по земята, дърпат се един друг, не могат вълкът и лисицата да надвият мечката!
Били се, борили се, все пак мечката изнемощяла. Вълкът и лисицата я убили, одрали й кожата, сварили месото, а тлъстината сложили в делвата. Напълнили я догоре.
Мечешкото месо стигнало на вълка и лисицата за една седмица. Когато изяли всичкото месо, вълкът поискал да започнат тлъстината, а лисицата се разсърдила:
— Много сте лакоми вие, вълците! Потрай, нали знаеш, че колкото повече стои тлъстината, толкова по-вкусна става; ще почакаме още една седмица, тогава ще я изядем.
Вълкът се съгласил. Лисанка всяка нощ се промъква до делвата, издърпва тлъстина, наяжда се до насита, а вълкът умира от глад.
Изминала седмица, лисицата изяла всичката тлъстина.
— Хайде вече да отворим делвата — казал вълкът.
— Добре — отвърнала лисицата, — само че вълчата лапа е по-щастлива, отвори я ти.
Качила се на прозорчето, пуснала вълка до делвата. Отворил я вълкът, а тя празна.
Разярил се, хвърлил се към лисицата, а тя през прозорчето — скок! — и избягала. Вълкът се втурнал подире й.
Лисицата бяга, вълкът я гони, дотичали до гората. Лисицата се мушнала вътре, провряла се мигом между две дървета, вълкът се затирил след нея и заседнал там — ни напред, ни назад. Лисанка се обърнала, погледнала вълка и избягала още по-далеч. А той дълго се мъчил, дълго се дърпал, докато се измъкне от дърветата.
Веднъж вълкът сякъл дърва в гората, гледа — наблизо тича лисицата, замахнал с брадвата и отсякъл опашката й. Зарадвал се: „Сега ще те намеря, няма да се скриеш!“
Безопашатата лисица избягала и срещнала приятелките си.
— Добре си ти, лисо, я виж колко си напълняла! — рекли те.
— Откъснете си опашките, ще напълнеете и вие.
— Как да си откъснем опашките? Ако знаем — на драго сърце!
— Да вървим, ще ви науча.
Лисанка завела приятелките си на реката; всички лисици пуснали опашките си във водата и ги държали там през цялата студена зимна нощ. До сутринта опашките замръзнали и останали в реката.
Вълкът научил за това и се смутил:
— Как сега ще позная измамницата?
Мислил вълкът, мислил и измислил: опънал над реката въжен мост и си дума: „Лисиците ще минат по моста, той ще ги издържи, само моята измамница няма да издържи и ще се скъса — тя е най-тлъста“.
Така и станало. Мостът издържал всички лисици, но когато на него застанала нашата лисица, се скъсал и тя паднала във водата. Вълкът се затекъл и я хванал.
Завлякъл я в къщи, допрял ножа до гърлото й, ей сега ще я заколи, а лисицата вика:
— Писан-шарен-докаран, писан-шарен-докаран!
— Какво викаш, лисо? — пита вълкът.
— Нищо. Ах ти, мърльо такъв, свършвай вече, коли ме по-бързо!
— Не, кажи какво говореше!
— Ами говорех, че мога така да те разхубавя, че да станеш най-големият хубавец на света.
— А как ще ме разхубавиш?
— Пусни ме, тогава ще ти кажа.
Вълкът пуснал лисицата. Тя го накарала да донесе брадвата, да я нажежи до червено на огнището. Вълкът изпълнил всичко. Лисицата взела брадвата и казала:
— Сега легни, аз ще търкам брадвата по врата ти, а ти говори: „Писан-шарен-докаран, писан-шарен-докаран“.
Вълкът легнал. Лисицата взела брадвата, търкала я, търкала я по врата му и изведнъж му отсякла главата.
Всичкото имане на вълка останало за лисицата.
Ако всичко това е лъжа, нека да не ни хване никаква болест.
Живеели някога един старец и една бабичка. Имали една дъщеря. Добитъкът им бил само една коза.
Веднъж старецът тръгнал нанякъде и поръчал на дъщеря си да закара козата в степта и да я пасе до насита.
Девойката закарала козата в степта, напасла я до насита, а след това я докарала в къщи. Вечерта старецът попитал козата как са я пасли. „Лошо!“ — отговорила тя. И старецът пропъдил дъщеря си.
На другия ден поръчал на жена си да пасе козата. Тя закарала козата, напасла я, а вечерта я докарала в къщи. Старецът попитал козата как са я пасли. Тя казала, че и бабичката я пасла лошо. Старецът изпъдил от къщи и жена си.
На третия ден старецът се преоблякъл и сам закарал козата на паша. Пасъл я хубаво, козата се наяла с трева до насита. Вечерта я докарал в къщи, облякъл старите си дрехи и попитал козата как я пасъл старецът. Тя и за него казала, че я пасъл лошо и не се наяла с трева.
Тогава старецът вързал козата и отишъл да наточи ножа, за да я заколи. Докато точил ножа козата скъсала връвта и избягала в гората. Там влязла в къщата на заека и се покачила на печката. Вечерта заекът се върнал, видял козата и не посмял да влезе у дома си. Седнал на прага и заплакал.
Край него минала мечката, попитала го:
— Защо плачеш?
Заекът й разказал за нещастието си и мечката седнала до него. Появил се вълкът, попитал заека:
— Какво ти се е случило, защо плачеш?
Заекът разказал и на него за нещастието си. Вълкът му изразил съчувствие и седнал до него — с нищо друго не можел да помогне.
На края се появил петелът и също попитал заека:
— Какво ти се е случило, защо плачеш?
Когато заекът му разказал за нещастието си, петелът застанал пред вратата и три пъти изкрещял с цяло гърло:
— Ку-ку-ри-гу-у-у!
От уплаха козата паднала от печката, краката й се счупили и тя се разделила с живота. Заекът и другарите му хубавичко се гостили. Изяли тлъстото козе месо, а за бабичката останали само краката и рогата.
Имало един мишок. Хрумнало му да се ожени. Ала бил много горд и всички девойки-мишки му се стрували недостойни. Търсел за жена дъщерята на такъв баща, по-силен от когото да няма на света.
Затова отишъл при месеца, за когото се приказвало, че по-силен от него няма.
— Месечко! — казал му той. — Търся за жена дъщерята на най-силния на света. При нас, на земята, приказват, че по-силен от теб няма, и ми се ще да се сродя с теб.
— Да — отговорил му месецът, — силен съм, не ще и дума, и на земята няма такова място, такова кътче, където да не прониква светлината ми, когато ходя нощем по небето. Но изгрява сутрин слънцето и моята светлина започва постепенно да избледнява и на края съвсем изчезва. Едва привечер, когато слънцето залязва и светлината му престава да се лее по земята, силата ми пак се връща при мен и отново осветявам широката земя. Не, мишоко, слънцето е по-силно от мен: иди при него!
Отишъл мишокът при слънцето.
— Слънчо — обърнал се към него, — търся си за жена дъщерята на най-силния на света. Носят се слухове, че ти си най-силен от всички. Ще ми дадеш ли дъщеря си?
— Наистина силно и могъщо съм аз — отговорило слънцето, — и когато сутрин изгрявам, нощният мрак безследно се разсейва. Звездите и самият месец не смеят да светят пред мен, светлината им гасне пред моята и през това време те не се виждат от земята. Но има и по-силен от мен. Това е облакът, който затуля светлината ми, закрива от мен земята. Затова иди при облака.
Отишъл мишокът при облака и се обърнал към него с предложението си. Облакът помислил и рекъл:
— Вярно казва слънцето: светлината му е силна, звездите и месецът гаснат пред него, но то не може да свети на земята, когато застеля небето с голямата си черга. Тогава то не се вижда. Но и аз не издържам срещу вятъра. Когато духне, когато се разиграе, разкъсва ме на парцали и ме разпилява по небето… Не, вятърът е по-силен от мен!
Отишъл мишокът при вятъра. Ала и вятърът не се признал за най-силен.
— Наистина — казал той — аз съм силен и с едно духване унищожавам облака. Но има и по-силен от мен. Виж воловете на угарта: макар че са само два, нищо не мога да им направя. Равномерно, спокойно вървят в лехата, сякаш не ме усещат. Те са по-силни от мен.
Обърнал се мишокът към воловете. Те му казали:
— Силни сме, не може да се отрече, но и на нас понякога ни надвива плугът, щом неочаквано се закачи за нещо в земята. И дори когато стопанинът впряга още четири чифта при нас, то и тогава нищо не можем да направим. Плугът е по-силен от нас.
Отишъл мишокът при плуга. Плугът му казал:
— Силен съм наистина и без никакво усилие режа влажната земя. Но има един корен, който често ме спира, и не мога да го прережа. Затова, мишоко, иди при него, той е много по-силен от мен.
Принудил се мишокът да се обърне към корена.
— Да, силен съм — отговорил коренът — и понякога ралото не може да ме пререже. Ала мишката, дори най-малката, много лесно ме прегризва. Така че мишките са по-силни от мен.
— Аха! — възкликнал тогава мишокът. — Значи така, от нас, мишките, по-силни няма!
И се оженил за една обикновена мишка.
Умрял синът на слънцето, то скърбяло и плачело. Отвред идвали хора да го утешават, но то не преставало да скърби и плаче. Стигнала вестта за това и до жабата.
— Ще ида и аз при слънцето — решила жабата, ще се опитам да го утеша, за да престане да жали за смъртта на сина си.
Явила се жабата при слънцето и подела реч:
— Срамота е за теб! — казала тя. — Нима и на другите не се е случвало нещастие, като твоето? И на мен ми умря едно момченце — с широко лице, с изпъкнали очи, но аз понесох тази скръб.
В същия миг слънцето се усмихнало и рекло:
— Е, щом и жабата се яви при мен като утешителка, наистина е срамота безутешно да скърбя!
И то престанало да жали за смъртта на сина си.
Стоял си веднъж славеят на една леска и си пеел славейските песни. И така се разпял, че дори не забелязал кога и как до него се разположила враната.
— Хей, славею, как не те е срам да пееш пред мен глупавите си песни?! — креснала враната.
Славеят не повярвал на ушите си. Нима това било казано за него, за славея? Страшно се разсърдил и закрещял:
— В земята да потънеш, дано… Хората не могат да се нарадват, когато слушат песните ми. В златна клетка ме държат, с най-хубавите зърна ме хранят… Навеки черно да носиш, дано! Как можеш ти, дърта мършо, да се произнасяш за мен! Та ти никога не си имала глас. Радост да не видиш, дано, щом аз съм станал посмешище за такива като теб!
— Успокой се! — отговорила враната. — Ще отлетим до града и ще попитаме мъдреците кой от нас пее по-добре. Нека те да разрешат спора ни. Но само при едно условие: който загуби, победителят ще му изкълве едното око.
Долетели в града. Гледат: лежи в една локва свинята. Прилетели до нея и казват:
— Разреши спора ни, свиньо. Кажи кой от нас пее по-хубаво.
— Разбира се, враната — отговаря свинята. — Тя има такъв бас!
Изкълвала враната едното око на славея и отлетяла, доволна от победата. Отлетял в своята гора и славеят. Кацнал на същата леска и запял тъжна песен. Враната чула славея, прилетял а до него и казва:
— Ама че глупав славей! Ти загуби, аз ти изкълвах окото. Защо трябва сега да тъжиш?
— Аз не тъжа защото останах без око — отговаря славеят. — Не, аз само оплаквам часа и минутата когато те послушах и се доверих на свинята да реши нашия спор. А нали свинята винаги си остава свиня!
Надхващали се веднъж комарът, мухата и мравката: кой от тях е по-силен. И решили да изпитат силата си на горката камила.
Комарът кацнал на носа на камилата и започнал да го хапе. Камилата изпръхтяла и комарът паднал на земята и се пребил.
А мухата кацнала на раната на камилата и я зачовъркала. Камилата близнала раната и мухата загинала.
Мравката се навряла под копитото на камилата и я загъделичкала. Камилата реве, удря с копито в земята, а на мравката нищо й няма — гъделичка и гъделичка. Гъделичкала докато сърцето на камилата се пукнало.
— Е, как е?! Кой е по-силен?! — завикала мравката.
Ама пред кого вече да се хвали? Освен пред себе си!