Артюр Рембо
Поезия
в превод на Кирил Кадийски

Кирил Кадийски
Да се родиш от своя дух

Рембо беше скитник до последните си дни. В поезията непознати пътища го доведоха до открития, които смаяха не толкова него, колкото тия покрай него и след него. Защото той твореше не от суетата да изпъкне, а от злост към всичко, което потиска, от екзалтация пред стихийното.

Роден и притесняван в дребнобуржоазно семейство в Шарлевил, той постепенно изненадва всички: тесногръдите учители с преждевременното си развитие и свободомислие, роднините и най-вече тираничната си майка — с отчайващата дързост и непокорство.

Едва шестнадесетгодишен, когато му омръзва донемайкъде заобикалящият го „мизерен рай“, ожесточен от всичко, което въпреки обилните парфюми лъха безнадеждно на провинция, Рембо се хвърля в своето първо бягство. За да го хванат без билет във влака за Париж и върнат по етапен ред. Той вече е изоставил класиците с техните скучни поучения и заляга над неподходящи за възрастта му книги; написал е своите първи стихотворения. Някои от които доста предизвикателни и дори жигосващи, странни за годините му…

Виното е започнало да ферментира. „Исках да бъда поет и правя усилия да стана ясновидец — ще напише само след няколко месеца на своя преподавател Жорж Изамбар. — Страданията са огромни, но трябва да си силен, да си роден поет, а аз осъзнах, че съм поет…“ Никой не е описал така ярко собственото си раждане и болките… защото Рембо се ражда от своя дух!

След няколко дни той избягва наново и се скита по изровените пътища заедно с отстъпващите френски войски (войната с Прусия, започната от Наполеон III, върви към трагичен за Франция край). Плачевната движеща се картина, персонаж в която е и той, и действията на правителството на „народната измяна“ потапят Рембо в горчиво отчаяние.

И може би затова с такава страст и неукротими изблици той посреща Парижката комуна. През седемдесет и първа (от септември е вече в Париж и се движи сред недоволстващата бохема) и седемдесет и втора година Рембо твори трескаво и посвещава на тия клокочещи, залени от слънце и изстиваща кръв дни не едно свое стихотворение.

Но Комуната пада, покрива свода с оловен дим и покруса и поезията му полита към друго небе. Само лишените от дарба пеят все на един глас — в някои времена от безсилие, а в други — защото така им е по-изгодно. Силният поет твори заедно с времето — истински за времето можем да съдим по поезията…

Поемата „Пияният кораб“ е връх, след който Артюр Рембо започва да върви от другата страна на планината. Рембо е един от неколцината откриватели на тая кристална планина, наречена Символизъм, и колкото и да се изкачват по нея след това, почти всички ще имат печалната слава на литературни туристи.

Една бурна разправа с Верлен, който стреля в приятеля си, прекъсва изнурителните им скитничество из Белгия и Англия и слага край на тяхната мъчителна дружба. Единият отива в затвора. А другият, след като е написал книгата „Един сезон в ада“ и „Озарения“ — стихотворения в проза, двадесетгодишен напуска завинаги литературата. А и помпозната сграда на френската поезия, разядена от времето и доста подкопана от усилията на новаторите, заплашва да се срути всеки момент. Но точно този момент Рембо не иска да чака — защото очакването би означавало бавна агония — и с още неколцина като него с няколко удара само решава съдбата й. И като остава другите да разчистват развалините на тая духовна Бастилия, за да освободят пространство за новото, се оттегля от мястото на произшествието. Зоват го нови предели и нови усещания. За него светът, в който е имал нещастието да се роди, не се нуждае от поезия.

Може би затова и Верлен в прочутата си книга „Прокълнати поети“ е така примирително-опрощаващ: „… нека Артюр Рембо знае, ако случайно погледът му спре на тези редове, че ние не сме съдници на човешките мотиви, и нека бъде уверен, че напълно одобряваме (но и жестоко тъжим) откъсването му от поезията, стига само това откъсване, както не се съмняваме, да е логично, честно и необходимо за него“.

Доколкото откъсването на Рембо от поезията е било необходимо за него, е лично негов проблем, но че то е логично и честно — можем да не се съмнявала, времето го потвърждава. Самонадценяването и самоподценяването са двете крайности на една трагична слабост: невъзможността за самопреценка. Ако повечето от творците можеха да видят мястото си в общия процес, биха си спестили безплодни усилия и не биха затлачвали онова малко, което би имало шанс да бъде все пак забелязано. Дали Рембо не се е подценявал? Едва ли. По-скоро е имал изключително точна представа за себе си. А когато си създал безспорни образци, можеш да си позволиш лукса и да не публикуваш. Защото забравата покрива с прах и позлатените гърбове на много, грижливо подредени по лавиците, томове, а вечното в изкуството успява рано или късно да проблесне като изтървана монета, озарена от случаен лъч, и да привлече погледите на жадните за нещо ново. Таваните на световната литература сред камарите от вехтории са криели винаги по някоя изненада. Рембо в цялост не е трябвало дълго да чака, за да бъде открит, но не малко от творбите му са имали тази участ. Верлен загубил приятеля, не е можел да допусне загубата му за литературата, дори не загубата, а само накърняването на целостта. Колко са поетите, увлечени в боричкания за самоутвърждаване, готови да обърнат очи към тия край тях, ако не да ги подкрепят, то поне да видят мястото им и да ги оценят по достойнство! А това, което прави Верлен с „Прокълнати поети“, е истинска битка за утвърждаване сред съвременниците на нещо спорно за повечето, но което бъдещето ще приеме като единствена мярка за времето, когато е било сътворено. Чуйте само: „Ето ние заклеваме тук всички наши познати и непознати приятели, които притежават Бдящите, Прикляквания, Бедните в църквата, Нощните будители, Митничарите, Ръцете на Жан Мари, Милосърдната сестра и каквото и да е друго, подписано от това вълшебно име, да бъдат така добри да ни ги изпратят за евентуално допълване на настоящия труд. В името на честта на литературата повторно отправяме молба към тях. След снемане на копия ръкописите ще бъдат най-добросъвестно върнати на великодушните им собственици“.

Много направления и школи смятат Артюр Рембо за свой предтеча. Той принадлежи повече на XX век, отколкото на времето, в което създава своите гениални стихове; времето, направило от него едно чудо и твърде бързо убило поета у неистовия Юноша. „Детето-Шекспир“ — както го нарича Юго. Сензационното и досега буди интереса на изследователи и читатели, но не това дава стойност на неговите творби. Сбъднатите прозрения и тия, на които предстои да се сбъднат, дават блясък на истинското творчество. Озаренията на Рембо не са фойерверките на лесната слава, а галактика, която се движи и по пътя си озарява другите. Непредсказуеми са пътищата, по които ще премине тая мъглявина (това го казваме за всички, които обичат пределно ясната и разбираемата — за тях! — поезия), но едно е сигурно — пространствата пред нея са бездънни.

По-нататък животът на Рембо е интересен само за изследователите, които търсят подробности или за да обяснят бягството му от поезията, или да им послужат като ключ за разгадаване на някои от текстовете. У читателя този живот може да предизвика само любопитство. Рембо скита из много страни, записва се доброволец в холандската армия, но по пътя за остров Ява бяга. Попада В Етиопия и се захваща с търговия. Между другото — и на оръжие; снабдява бъдещия император Менелик През 1891 година пада от кон. Болен заминава за Европа. В книгата на Марсилската болница от тая година е записано, че на 10 ноември е починал Артюр Рембо — търговец.

И не защото е бил забравен като творец. Той е забравил, че някога е бил поет.

Но Рембо вече е влязъл в кръга на великите. Внезапната му поява, странното поведение и загадъчното изчезване от литературата, липсата на навременни публикации, тъмните моменти от живота му, замъглявани и фалшифицирани умишлено от семейството, което и след смъртта му сякаш не може да се примири с факта, че Рембо не е станал това, което му е отреждало то в своя филистерски унес — всичко това създава неимоверна работа за мнозина изследователи, текстолози и издатели. Въпросът за читателите се разбира от само себе си. Нови генерации поети виждат, че прокарват своя труден път там, където Рембо е бил, макар и мимоходом.

Гео Милев поставя Рембо до Маларме: „И двамата бяха чужди и неразбрани за времето си. Техният идеал беше по-голям от времето. Тяхното слово като всяко пророческо слово отиваше отвъд времето…“.

Добре, че нещата не зависят само от нас.

Стихотворения

Предчувствие

През синя лятна нощ ще тръгна през полята —

ръжта ще ме пощипва и синята трева

с прохладни ласки ще ме милва през краката.

Ще къпе топъл вятър немирната глава.

 

Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:

в гръдта любов безмерна ще лее свежина

и като скитник млад — все пò и по-далеко

с Природата ще бродя, щастлив като с жена.

 

март 1870

Офелия

I

Водата черна и спокойна люлее сънните звезди

и като лилия огромна Офелия надолу плава,

полегнала върху воала, с ръце на хладните гърди…

Отеква ловен рог дълбоко в непроходимата дъбрава.

 

Хилядолетие изтича, откакто скръбна, безнадеждна

тя като призрак бял се спуска с потока черен и студен;

хилядолетие изтича, а още лудостта й нежна

на нощния ветрец нашепва несвързания си рефрен.

 

Целува вятърът гръдта й, отметнал тънкия воал,

и сребърен венец е сякаш коприната с трептящи гънки;

тих дъжд от плачущи върби е над рамото й завалял,

над замечтаното й чело покланят се тръстики звънки.

 

Отскачат лилии край нея със стон от болка непозната;

по пътя си тя често сепва гнездо в заспалите ели

и тръпка от крило излита и се изгубва в тъмнината…

И тайнствена, незнайна песен от златните звезди вали.

II

О ти, Офелия — по-нежна, по-чиста и от сняг дори!

Да, ти умря и твойто тяло надолу с ручея отива,

че ветровете, полетели отдън норвежките гори

ти шепнеха с упойни думи за свободата тъй тръпчива;

 

че мощният им дъх разпръсна косите ти към небосвода

и с гласове далечни, странни душата тръпнеща плени;

че твоето сърце се вслуша как пее цялата Природа

със стенещите си дървета, с въздишащите тъмнини;

 

че бесните морета тежко — като въздишката последна —

и твойта млада гръд разбиха, и заглушиха твоя вик;

че през една априлска заран в краката ти смутен приседна

един нещастен луд — о, твоят прекрасен, бледен годеник.’

 

Това бе сън, това бе Лудост! Небе! Любов! И Свобода!

Но тръгна ти към този огън: от сняг по-крехка, о, нещастна!

Удавиха гласа, дъха ти миражите като вода.

И сините очи изгряха — сами! — в безкрайността ужасна.

III

Но ето — и Поетът казва, че в тих и звезден час видял

как ти цветята си събираш в нощта — във вечната забрава! —

и как тече едва водата и носи дълъг бял воал

и като лилия огромна Офелия на него плава.

 

15 май 1870

Балът на обесените

                        На бесилката саката

                        скачат, скачат: не един

                        паладин на Сатаната,

                        скелет сух на Саладин.

 

Монсеньор Велзевул дърпа мрачен конците,

наредил свойте куклички черни навън

и ги удря с подметка без жал по очите —

да танцуват под белия Коледен звън.

 

И преплитат ръце, някой весело пляска,

като органи черни те свирят с гърди

и се търкат — безкрайна отблъскваща ласка, —

а притискаха прелестни дами преди.

 

Веселяци танцьори — ура! — без търбуси,

всеки скача, оркестъра чул-недочул.

Бесен танц! Или вече са в бой помежду си?

На цигулка им стърже вбесен Велзевул.

 

Като ризи и черните кожи съдрали —

от какво да се пазят или пък свенят? —

нямат скъсване техните груби сандали;

бял калпак е нахлузил на всички снегът.

 

И ветреят се черни плюмажи на врани.

Плът прогнила тресе се по всички бради —

ще речеш, че в картонени брони навряни,

шепа рицари слепи се блъскат с гърди.

 

Като орган железен проскърцват гредите!

Ура! Вихърът свири на бала зловещ!

Вият вълци в лилави мъгли сред горите —

хоризонтът пламти като зейнала пещ.

 

Ей, стреснете ги! Кой все така ще ги гледа:

нима всеки — вдървен — ще премята безспир

броеница — гръбначния стълб на съседа?

Мъртъвци, да не ви е това манастир!

 

От хорото изрипнал с увереност дръзка —

както конят се вдига на задни крака, —

буен скелет в небето червено се блъска,

но усеща въжето — корава яка;

 

впива пръсти в пищяла си — пискаща свирка,

и се киска, а може би вие от жал,

и внезапно — тъй фокусник скрива се в цирка —

пак изчезва с подскоци в кошмарния бал.

 

                        На бесилката саката

                        скачат, скачат: не един

                        паладин на Сатаната,

                        скелет сух на Саладин.

Наказанието на Тартюф

Жарта раздухва той, жарта любовна под

сутаната, щастлив, наконтен с ръкавици,

от сладки блянове нападнат, плувнал в пот,

с уста беззъба, жълт, присвил от страст зеници,

 

и тъкмо да рече: „Молете се!“, един

Злодей го сграбчи за ухото запламтяло

и с ругатни поде го тоя кучи син,

и смъкна расото от потното му тяло.

 

Възмездие! Съдра се расото на две

и с броеница от простени грехове

дрънчи наум Свети Тартюф. Като убит е!

 

Той моли, хленчи, той се изповядва… Уф!

Взе само дрехите човекът от Тартюф

и ето — гол е от главата до петите!

О, вие, паднали…

Французи от седемдесета година,

бонапартисти, републиканци,

спомнете си за своите деди от 92-ра…

Пол дьо Касаняк

О, вие, паднали в деветдесет и втора,

и трета! Свободата по бледите чела

целува ви с любов, че сринахте затвора

и счупихте хомота на хорските тегла.

 

Велик във вихъра, един се би за трима,

под дрипите, в сърцата кръвта не спря да ври!

Но срещна ви Смъртта — най-вярната Любима —

и с вас браздите стари реши да натори.

 

Да, вашта кръв Позора величествен изми!

В Италия лежите, лежите край Валми —

Исусовци безчет с посърнали клепачи;

 

с Републиката спете в един и същи мрак,

дордето племето ни пак хомота влачи…

За вас ще ни напомни все някой Касаняк!

 

Маза, 3 септември 1870

Първата вечер

Тя се събличаше пред мене,

а наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

Удобно седна, полугола,

ръце преплете след това

и виждам как кракът от стола

люлее се едва-едва.

 

И виждам аз как лъч витае,

прозирен, восъчно налят,

край устните й, над гръдта й —

пчела над нежен розов цвят.

 

Целунах нежния й глезен.

И ето — рязко прозвънтял,

отрони се смехът й глезен,

смехът й чист като кристал.

 

Крака под дългата си риза

подгъна: „Колко си припрян!“

И в миг смехът й ме прониза

и сепна дръзкия ми план.

 

Устата в дързост мимолетна

до клепките да се допре

успя. И тя глава отметна

назад: „О, тъй е по-добре!…

 

Но искам две-три думи… Нека…“

Аз я целунах по гръдта,

а тя усмихна се полека —

тъй даде ми награда тя…

 

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

При музиката
Площадът на гарата в Шарлевил

В градинката, която започва от площада,

фризирана прилежно до крайната черта,

с пъхтене буржоата в четвъртък вечерта

ревнивата си глупост извеждат на прохлада.

 

Военният оркестър с извивките на валса

и киверите клати, ей тъй — насам-натам;

контетата пред всички като защѝтен вал са,

нотариусът — на ланец обесил се е сам.

 

Ревниво рентиерът във валса търси грешки;

помъкнал тежка дама, чиновник запотен

напредва след водача на слонове, с купешки

волани и дантели — същински манекен.

 

Скамейките са пълни. Бакали-пенсионери

по пясъка чертаят с бастун или пък с крак,

в подробности обсъждат заглъхнали афери,

в пари обръщат всичко, но сепват се: — Все пак…

 

На пейката търговец се мъчи да намести

корема си фламандски на свойте колена,

лула блажено вади и в пръстите му месести

тютюнът контрабанден увисва на влакна.

 

Безделници пресичат през равните морави;

разнежил се от валса и дъхавия цвят,

пред младата слугиня — дано й се понрави —

с детето си играе ефрейтор простоват.

 

Като студент минавам с движения нехайни,

девойчета сред парка, облъхнат от нощта,

с престорен смях ме стрелват — те знаят всички тайни! —

и в погледа им виждам влудяващи неща.

 

Окото ми разгръща — без думичка да кажа —

дантелите от къдри и блясва бяла плът,

в миг смъквам труфилата и разкопчал корсажа,

съзирам как изпъква божествено гърбът.

 

Събул съм вече ловко ботинката, чорапа…

Пак в сладка треска милвам най-дивните места.

Те шушнат си и всяка насмешливо ме зяпа…

И рой целувки трепкат по моята уста.

Венера Анадиомена

Като от цинков стар ковчег глава на млада

разчорлена жена с ленив, запуснат вид

стърчи от ваната и всичко е в помада —

но недостатъкът е все пак зле прикрит.

 

Вратът мръсняв и къс, широките й плешки,

нелепо щръкнали, гърбът, с изхвръкнал таз

завършил изведнъж; и тия буци мас,

които диплят се във форми нечовешки;

 

гръбнакът — зачервен, като в красив кошмар;

а лупа вземеш ли, те чака откровеност

в татуировката на кръста: Clara Venus

 

две думи, пълни със страхотно странен чар…

Но на — и задникът е вън и се показва

накрая анусът — прекрасно-грозна язва.

 

27 юли 1870

Прехласнатите

Черни сред снега на тротоара

в ниското прозорче, цяло в пара,

        с поглед засиял,

 

пет дечица на колене

гледат как хлебарят със сумтене

        прави хляба бял.

 

Гледат жадно мазната тепсия,

как ръката пухкава гласи я

в дупката с жарта.

 

Слушат хляба мек с коричка тънка,

а хлебарят тромав нежно мрънка

        с лъснала уста.

 

Сгушени, снегът студен ги ръси,

но разнежва ги пещта с дъха си —

        топла като гръд,

 

ето и готовите франзели —

като козунак побронзовели —

        сладостно димят.

 

Пее хлябът, струпан до тавана,

и щурче плача си тих подхвана

        в сънен полумрак;

 

тая топлина им вдъхва сили —

в жалките си дрипи са се свили

        и се радват пак,

 

целите са в сребърни звездички,

а в мечтите си съзират всички

        толкова неща

 

и с муцунки в черната решетка

те скимтят и всеки поглед светка,

        зъзнат, но в нощта

 

думите валят като молитва

и към светли небеса тя литва,

        а пък те стоят,

 

не усещат те, че на снега са

и че вятър дрипите им къса

        и боде студът.

 

20 септември 1870

Роман

I

На седемнайсет кой не е безумно-млад.

Веднъж — по дявола бокали, лимонада

и ярки светлини на шумния площад!

Под старите липи излизаш на прохлада.

 

О, юнски вечери! О, дъх на липов мед!

И лепнат клепките, дъха в гръдта ти спира.

Ветрец повява и долита глъч отвред,

и мирис на лозя се смесва с дъх на бира.

II

А ето там над теб — и мъничък парцал

от мръсен здрач, обшит от клонче изтъняло,

в средата със звезда — игла с фалшив кристал,

трептяща сладостно и с малко бледо тяло.

 

На седемнайсет! Нощ. И юни. И лози.

Като шампанско е дъхът им — губиш сила…

Ти скиташ; чувстваш как по устните пълзи

целувката — или калинка лекокрила.

III

О, Робинзоне луд, в романи скита ти!

Край слабия фенер — едва земята кваси —

една госпожица с пленителни черти

минава — в сянка от яката на баща си.

 

Отгатнала — уви! — че си наивник млад,

с ботинките си тя ситни, ала на мира

така ли се стои — и фръцва се назад…

И твойто „тра-ла-ла“ на устните замира.

IV

Ти влюбен си. Летиш. И тъй до август чак.

Ти влюбен си. Чете тя смешните сонети.

Приятелите — днес за тях си пръв глупак.

Но изведнъж… и тя ти пише. Как се сети?

 

И тая вечер… сам на светлия площад,

пак влизаш в кафене — бокали с лимонада…

На седемнайсет кой не е безумно-млад,

когато мамят вън липите — на прохлада.

 

3 септември 70

Злото

Дордето храчките си кървави картечът

по синьото небе пилее, засвистял;

зелени, алени се блъскат и си пречат,

и падат ротите за своя подъл Крал;

 

дордето лудостта стотици хора мели,

в димяща купчина да ги превърне, в прах —

о, бедни мъртъвци в трева, сред зной и трели;

Природо, ти нали си майка и на тях! —

 

с насмешка Господ-Бог касапницата гледа

сред сърма, злато, дим и мирис на тамян;

и дреме в люлката на псалмите приспан,

 

но мигом буди се, щом влезе майка бледа

и цяла в траур и в сълзи извади пак

от свойта кърпичка последния петак.

Яростта на цезаря

Облечен в черно, блед, захапал едра пура,

върви между цветята, не чувства той дори

как блед, облечен в черно, пак вижда Тюйлери

и святка мътният му взор като пред буря.

 

От двадесетгодишен разврат опиянен,

той все си казваше: ще духна Свободата,

полека — като свещ безсилна в тъмнината.

Но ето — тя възкръсва! О, как е съкрушен!

 

Пленен! На устните чие ли име клето

трепти? Какви ли мисли ужасни го гризат?

Пак взорът му помръкна, щом споменът нахлу.

 

Навярно си представя пак оня Тип с пенснето…

И гледа как се точи от пурата димът,

напомняйки — по залез — за облаче в Сен Клу.

Сън за зимата

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов уютен вагон

        с възглавнички сини.

В гнездото на луди целувки най-нежният стон

        дано укроти ни.

 

Очи ще притвориш — зад потните тъмни стъкла

        сред сенки вечерни

ще скачат и демони черни с космати тела,

        и глутници черни.

 

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от хлад,

и тя като паяче нежно по голия врат

        ще хукне веднага…

 

Коси ще разпуснеш, „Търси го“ — ще кажеш със смях —

и дълго ще търсим това животинче сред тях,

        и все ще ни бяга.

 

Във вагона, 7 октомври 70

Спящият в дола

Ручей В дола буренясал напевно ромоли,

скача в тревите, додето не им прикачи

сребърна дрипа. И слънце над зъбери голи —

жари. Долът е разпенен от мокри лъчи.

 

Млад изостанал войник със захвърлена каска

къпе главата си в росната зеленина;

бледен под облака, който от жегата бляска,

спи. И в кревата зелен го вали светлина.

 

Устни разтворил — детенцето болно в съня

си тъй се усмихва на своите сънища къси.

Тихо, Природа! Стопли ти студената плът.

 

Ноздрите свити не трепват и слънце в очите

жури безжалостно. Спи той с ръка на гърдите —

стихнал. Две дупки червени отдясно личат.

 

октомври 1870

В „Зелената кръчма“

Пет часът вечерта

След седмица капнал, с разкапани боти,

най-сетне до Шарлероа се добрах.

Видях, че „Зелената кръчма“ работи —

и шунка с масло си поръчах без страх.

 

Протегнал нозе под зелената маса,

аз гледах покривките с бледи следи,

с петна. Но ми смигна и с хитра гримаса

пристигна момичето с буйни гърди

 

(едва ли от дръзка целувка се плаши),

засмяно, раздигна то празните чаши

и крехката шунка постави пред мен.

 

Ухаеше шунката розово-бяла

на чесън и в чашата, с пяна преляла,

догаряше залезът жълт и студен.

 

октомври 1870

Хитрушата

Сред полутъмния салон, където все

дъхти на плодове и остро лъха лакът,

белгийско ястие си моя милост взе;

потънал в стола мек, глава подпрял на лакът,

 

ядях и гледах как часовникът виси,

готов да зазвъни… Но младата готвачка

дойде от кухнята с разчорлени коси —

и кърпата си бе успяла да измачка —

 

и бузата си тя потърка нежно с пръст,

не буза — праскова узряла; с жест чевръст

блюдата после взе пред мен да пренарежда;

 

муцунка изведнъж направи тя и с тих

гласец поднесе ми страната си — с надежда

да я целуна: „Виж, аз май се простудих!“

 

Шарлероа, октомври 70

Блестящата победа в Саарбрюкен,
удържана под виковете „Слава на Императора!“

Ярко оцветена белгийска гравюра,

продава се в Шарлероа, 35 сантима

В миг Императорът, залян с апотеози

лазурно-жълти — дий, дий, конче! — бляскав, строг

пристига; радостен, че всичко тъне в рози,

любящ като баща и като Зевс жесток;

 

в дола пешаците, наскачали веднага,

до аления топ, до барабана жълт

застават чинно пак, Питу мундира слага —

все пак Началство е и почит му дължат.

 

Отдясно Дюмане в приклада пръсти впива,

взел своето „шаспо“, разтърсва гордо грива

и: „Слава!…“ Друг един го гледа под око…

 

И — черно слънце — в миг изскача кивер… Слава? —

червено-син дървар с пухтене тежко става,

навирил задница, и пита: „На кого?“

 

октомври 70

Скринът

Масивен, дъбов, цял в резби, това е скрин, но

със своя вид улегнал напомня старец благ;

вратите си разтваря и в дъхавия мрак

те лъхва ароматно тежко старо вино.

 

Претъпкан, той побрал е дрехи овехтели,

пране уханно, жълто, бельото на жени

и дрешки на деца, и бабини дантели,

и кърпички с грифони от чужди младини.

 

Къдрици дремят там, портрети и гоблени;

изсъхнали цветя и плодове сушени

там смесват своя мирис, неуловим почти.

 

О, стар и мъдър скрин, ти знаеш много тайни

и сам разказваш ни истории безкрайни,

щом само си разтвориш масивните врати.

 

октомври 1870

Моето скитничество
Фантазия

Вървях, юмруци свил в джобовете съдрани,

с палто — за вехтошаря отдавна идеал —

под свода скитах, Музо, до късно — твой васал;

с какви мечти — ехей! — бе пълна любовта ни.

 

С една огромна дупка на гащите отзад.

Занесен Палечко, започнал да подскача

след рими. „Звездната кола“ бе кръчма в здрача —

от ярките прозорци струеше шушнещ хлад.

 

Седях край пътя сам под фантастично синьо

небе и слушах как, по-силна и от вино,

росата ситна стине по моето лице;

 

и ронех рими аз, дордето мрак се спуща:

подръпвах връзките на старите обуща,

коляно като лира притиснал до сърце!

Седящите

С черни дупки от шарка, в бобунки от вени

разширени, изцъклили поглед, в петна;

голи темета дремят от злост набраздени

като цъфнала в струпеи стара стена.

 

Вече техните кости от обич саката

са се сраснали може би с онзи голям

черен скелет на стола. Не мръдват краката

рахитични — и сутрин, и вечер все там.

 

Тези старци, застинали в поза еднаква,

чувстват, слънцето дупчи и тяхната плът

или зиме прозорците мръсни разплаква;

като жаби — с болезнени тръпки трептят.

 

Търпелив им е Столът: дамаската здрава

късат с кълки, протрили веднъж колена,

и душата на стари слънца ги огрява

от пшеничните плитки, сега без зърна.

 

Пръст до пръст. По седалката гладка на стола —

пианисти зелени — те барабанят,

чуват тъжните плисъци на баркарола

и завърта ги в бездни любовни сънят.

 

Нима трябва да станат? Каква катастрофа…

Те измъкват глава от плещите — о, гняв! —

и сумтят като котка, видяла пантофа;

с колко мъка крепят панталона корав.

 

Чуйте — чукат с плешиви глави о стената

и краката им криви са в сребърен прах.

Вместо копчета-дренки, висят по палтата

зли очи в коридора — бездънен зад тях.

 

Имат тежка незрима ръка… През очите

цедят черна отрова и тъй им горчи,

че от куче тук всеки по-жалък и свит е;

изпотяваш се, смукан от тия очи.

 

Скрили пръсти в ръкавите с мръсни хастари,

ако трябва да станат, не ще ти простят,

като гроздове техните сливици стари

под брадичките хилави вечно трептят.

 

Щом сънят им нахлузи пак шлема оловен,

Върху стола си вече сънуват добра,

плодовита любов — народила столове;

ще поръбят с тях толкова горди бюра.

 

Запетайков прашец по цветя от мастило

ги люлее над чаша в разкрехнал се скут —

водно конче така гладиол е превило…

И осилчета боцкат пак техния уд.

Глава на фавън

Сред листака — зелено ковчеже, със злато

обковано, листака, където слепи

смътен блясък и плахо целувката спи —

през дантели, раздрани от слънце разлято,

 

гледа фавън с огромни искрящи очи,

с бели зъби, захапали пурпурно цвете —

сякаш вино е с кръв оросило и двете

сочни устни — и смях сред клонака ечи…

 

А когато препусне — по-пъргав от златка,

дълго тръпнат листата от младия смях

и смутена — синигер разтупкан и плах —

в злака Златната Горска Целувка е сладка.

Митничарите

И който казва „Баста!“, и който вика „Бре!“ —

моряци, войни, гмеж след рухналата Слава

са нищо, нищо пред Граничната Застава,

успяла и лазура на две да раздере.

 

С лула и с нож на кръста, кой може да ги спре!

Мъглата почне да лигави като крава

горичката — и те със своя дог тогава,

на страшен пир поели, се чувстват най-добре.

 

Дори за Нимфите валиден е законът!

Фра Дяволо ще спрат и Фауст ще подгонят:

„Не мърдай, старче! Бързо торбата разтвори!“

 

А щом красавица на тясно те прикарат,

и прелестите скрити ще проверят дори!

За Нарушителя жив ад е Митничарят!

Търсачките на въшки

Когато в ален вихър челото му гори,

видения се сипят като снежинки гъсти

и сядат край детето красивите сестри

със сребърните нокти и тънки, бледи пръсти.

 

Прозореца разтварят — сред прости чудеса

във топла вечер къпе цветята синеоки —

и в тежките му къдри, обсипани с роса,

разхождат дълго пръсти изящни и жестоки.

 

Дъхът им плахо пее над сънното момче —

от летен мед по-сладък, по-свеж и от росата;

преглъщат с трепет слюнка, преди да потече,

а може би — целувка, умряла в самотата.

 

Ресниците им черни се бият в транс жесток

сред тишина уханна; и в тая здрачна скука

под царствените нокти като искра от ток

издъхващата въшка успява да изпука.

 

В детето като вино прелива леността,

хармоника бълнува — навън отдавна здрач е —

и чувства то как в сладост на сухата уста

ту бликва, ту замира копнежът му да плаче.

Вечерна молитва

Все седнал — като ангел в ръцете на бръснар,

над халба остроръба убивам свойто време

и двойната ми гушка като издут корем е;

с лула в устата — вдигам платна като корсар.

 

И — курешки димящи сред гълъбарник стар —

мечти в гръдта ми парят и сладък блян гризе ме,

сърцето ми е тъжно и в самотата дреме:

едно дърво кървящо сред есенен пожар.

 

Щом с грижите преглътна и дивния си сън,

изпил над трийсет халби — какво човек да прави? —

от бирата подгонен, изскачам бързо вън:

 

блажен като твореца на кедрови дъбрави

нашир и длъж развявам аз струята със звън

и с топъл дъжд обливам цветята слънцеглави.

Прикляквания

Усетил куркане, и днес към обед чак

се буди с мъка брат Милотиус и зърва

как слънцето лъщи като черпак;

и цепи го глава, а трябва и тепърва

да вдига тежкия калугерски тумбак.

 

Върти се в мръсната постеля, но разплута

снага надига, вбил в корема колене,

щастлив като старик, успял в една минута

да сграбчи, клетият, и нощното гърне,

и чак до кръста да заголи двата бута.

 

И ето го, клечи и, сгърчил пръсти, бос

трепери, радва се на слънчевата ласка,

закнижения джам заляла с мазен сос;

и като полип, с кръв налян, игриво бляска

под слънцето върхът на месестия нос.

 

......................................................

 

Край огъня ръце е скръстил, дреме и с джука

увиснала, нозе протегнал, свел глава;

вонят крачолите, луличката мъждука

и нещо шава из ленивите черва

тъй както птица се рови из боклука.

 

А сред руините от дрипели и смрад

се валят по корем безчувствените вещи;

скамейки-жаби спят сред тъпа благодат,

а пък бюфетите, раззинали зловещи

усти — подобно хор — сънуват адски глад.

 

Такава жега е; главата сякаш с вата

натъпкана, тежи; той чува изведнъж

как почват косми да му никнат по брадата.

И тъй разхълцва се след малко тоя мъж,

че ще разчекне чак на столчето краката.

 

......................................................

 

А в тиха лунна нощ, щом лигави лъчи

поръбят задника, заел удобна поза,

на розовия сняг се вижда как клечи

и сянката — една разпуквала се роза.

И към Венера — чутовен нос — стърчи.

Бедните в църквата

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,

сред дъх на спарено са вперили очи

към хора, в който пак разпяват се, мучейки,

над двадесет гърла — та химн да прозвучи;

 

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,

печални, кротки, те напомнят бито псе.

Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! —

са смешни: за едно и също хленчат все.

 

Жените са добре — седят на пейка гладка

след шест кошмарни дни, в които няма Бог!

И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,

след непосилен плач заспали сън дълбок.

 

Прибират мазна гръд лапачките на супа,

в очите им — молба, но не отронват стон;

поглеждат скришом как се фръцва цяла група

от уличници зли с капели без фасон.

 

Вън — мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.

Добре са. Още час. И после пак тегла.

Край тях — блажен шептеж и пъшкане, сумтене,

една колекция от сбръчкани тела:

 

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,

от кол и от въже събрали се и днес;

разтворил требник вехт, слепецът също души —

загубен в тоя свят без верния си пес.

 

Изливат в плюнка те мизерната си вяра

и жалбите си в такт повтарят пред Христос,

задрямал горе — жълт от светлината стара,

далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

 

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,

от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;

молитвата цъфти с най-ярките рефрени

и мистиката все по-втръсващо кънти,

 

а по средата — там разнищват свила гъсти

лъчи — кварталните Госпожи, о Христе,

стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти

в светената бода потапят в унес те…

 

1871

Парижка оргия
или Париж се заселва отново

Ей, пъзльовци, ето го! Тътнещи гари.

Тук Варвари минаха в кървав парад,

но слънцето с огнен дроб всичко обжари.

Пак свети на запад свещеният Град!

 

Елате! Пожарът е в отлив. Отново

се лее лазур над мостове, трева,

над сгради, дървета — тук, дето олово

червено, раздрано в нощта зарева.

 

Дворците си мъртви укрийте в ковчези!

Разведря очите ви старият Страх.

Пак стадото рижи кобили се глези —

от страст полудейте, станете за смях!

 

Разгонени кучки се джафкат за дрипава

превръзка, локалите кряскат: — Ела,

пий, плюскай. Нощта там се гърчи и рипва

навън. О, пияници с мрачни чела,

 

лочете! Лъчите щом бликнат — боли ги! —

фалшивия блясък да смъкнат от вас,

ще стискате чаши, прелели от лиги,

загледани в утрото — тъпо, без глас.

 

Но в чест на Кралицата — с дирник тестен е! —

преяждайте. Слушайте като слепци

как хълца в горещите нощи, как стене

гмежта от доносници, старци, крадци.

 

О, мръсни сърца! О, разпенени устни!

По-живо дъвчете, прогнили зъби.

Шампанско за вас, Победители гнусни!

Позорът в търбуха ви бодро тръби…

 

Издувайте ноздри в надменност проклета.

А жилите — пъпли отрова по тях.

С ръце върху вашите детски вратлета,

Поетът шепти: „Полудейте от страх —

 

дори и Жената, в чиято утроба

се ровите в спазми, о, сластни души,

ви стряска със стона си — как ли от злоба

в съдбовна прегръдка не ви удуши?“

 

Крадци, сутеньори, смешници, тирани,

какво ще му сторите днес — на Париж! —

с душите, с плътта си, с отрови и рани?

Ще смъкне той дрипите — свъсен и нищ!

 

И щом с изтърбушен корем запълзите

в парите си вкопчили пръсти до кръв,

развратница рижава, с бомба в гърдите,

ще вдигне юмруци, пияна от стръв!

 

Когато в танц яростен тръпнат краката,

Париж, о, когато с нож в свойте ребра,

когато спотайваш в очи светлината

на дивата пролет — за всички добра —

 

о, град полумъртъв, о, град на покруса,

с гърди устремил се към Бъдния ден,

стотици врати да разтваряш след труса;

от мрачното Минало благословен,

 

ти — труп вцепенил се от мъки свещени,

пак пиеш от ужаса, вдъхнал живот

на сините червеи в празните вени,

пак твоята обич е в ледена пот!

 

И не е зле! Червеи, червеи сини,

но нищо Възхода не ще угаси,

тъй Кариатидите и след години

ще ронят по стълбите звездни сълзи.

 

Макар че градът покъртителна сцена

остава; макар че с вонята, с кръвта

е рана в Природата вечно зелена,

Поетът му шепне: „Каква красота!“

 

С Поезия къпа те бурята свята!

Възвръщаш си силите, Град величав;

смъртта пак ръмжи, но ти вдигай тръбата,

натъпкал в сърцето й екот и гняв.

 

Поетът поема безчестната слава,

плача на подлеца и дните на гнет,

и с бич от любовни лъчи изтезава

жените, и хвърля стиха си: „Напред,

 

бандити!“ Пак оргии, пак от елит е

претъпкан бардака на стария ден.

А газът огрява кръвта по стените

и блика зловещ към лазура студен.

 

май, 1871

Ръцете на Жан-Мари

На Жан-Мари ръцете здрави,

ръце с мъртвешка бледнина,

ръце, които зной ощави —

нима подхождат на жена?

 

От сластни локви ли умити

по тях каймак се насъбра,

или се къпаха в луните

на светозарни езера?

 

Дали от варварски лазури

на нежен скут са пили мощ?

Дали са свивали те пури,

или са трупали разкош?

 

Пред сребронога ли Мадона

държаха вехнещи цветя,

или кръвта на беладона

пламти и — черна — стине тя?

 

Дали ловили са двукрили

в лазурно-утринния лес,

дордето те нектар са пили?

Вариха ли отровна смес?

 

Каква мечта ли ще е тази,

че се протягат с нежен стон —

нечуван сън за всички Азии,

за Хенгавар[1] или Сион?

 

И не продават портокали,

ни молят се пред идол те,

не са и пелените прали

на сляпо трескаво дете.

 

Не са ръце на братовчедка

или жена сред цех огрян,

с лице, което в пушек светка —

слънце, пияно от катран.

 

Как нежно чупят те гръбнака —

не ще отрониш нито стон,

машината не е тъй яка,

по-силни са дори от кон.

 

Потрепват като пламък тези

ръце — сред пушека вонящ,

плътта им пее Марсилези,

забравила за „Отче наш“!

 

И нежният ви врат извили,

жени, с душа продажна, зла,

те в пръстите ви с всички сили

ще смачкат пудри, червила.

 

Един наивник ли се влюби

в отблясъка им? Не един

видя на възлите им груби

да слага слънцето рубин.

 

Народното тегло ги прави

тъй тъмни — като проста гръд;

целува ги с уста корави

Бунтовникът, поел на смърт!

 

Как те са пребледнели, млади —

с любов и слънце ги гориш

върху коравите приклади,

ти, смел въстанико Париж!

 

Нерядко, о, ръце свещени,

там, дето слагаме с вина

пияните си устни — стене

верига с лъскави звена.

 

И страшен трепет ни изгаря!

О, ангелски ръце — уви! —

когато махват ви загара,

плътта ви винаги кърви!

Гласните

А — чер, Е — бял, И — ален, Ю — зелен, О — син,

произхода ви скрит аз ще разкрия гласни!

А — чер корсет, мъхнат от меките атласни

мушици, дето в зной звънят край не един

 

блатист канал; Е — дим над шатри, над комин

на параход, бял цар и глетчери прекрасни;

И — пурпур, гъста кръв, в алкохолици сластни

изплюта в огнен гняв от устни в блед кармин;

 

Ю — люшнати вълни в зелени океани,

в ливади, по чела на старци замечтани —

там алхимична прах столетия горчи;

 

О — пискаща тръба на пратеник господен,

всемир от светове и ангели изброден,

О — омега — лилав лъч в Нейните очи!

Звездата розово в ушите ти заплака…

Звездата розово в ушите ти заплака,

морето грейна рижо на зрялата ти гръд,

обля безкраят бял врата ти и гръбнака

и в кръв издъхна черно на твоя ханш Мъжът.

Пияният кораб

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени —

индианци гребците нападнаха с вой

и на стълбове цветни за живи мишени

ги привързаха голи в пламтящия зной.

 

Безразлично ми беше кой с мен продължава

с едро фландърско жито, с английски памук

и поех, щом се свърши дивашката врява,

все едно накъде — по-далече от тук.

 

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,

тая зима бях трескаво глухо дете,

полуострови чакаха с ужас развръзка —

по-величествен хаос не помнеха те.

 

Свобода, от стихиите благословена!

По вълните — смъртта, казват, дебнела в тях —

като тапа се мятах без страх десет дена,

заслепен, и окото на фар не видях.

 

В моя трюм се просмука вода, заклокочи —

сок от кисела ябълка в детски зъби —

и разплискани сини вина, и бълвочи

тя изми, и кормилото с трясък изби.

 

Потопих се сред тази безкрайна Поема

на морето, изяло лазура зелен —

в млечен сок и звезди: там към трюма поема

всеки срещнат удавник — щастлив и вглъбен.

 

Там, където на тласъци сводът кърви, но

потъмнява, умре ли горещият ден,

по-стихийна от дарба, по-силна от вино

кипва с бяс любовта — сок отровно червен.

 

Виждах как между облаци огън прескача,

а в зори — сред парцали сребро — синева

като ято подплашени гълъби в здрача.

Би излъгал човек, че е виждал това!

 

Гледах слънцето — в спазми от ужас мистичен,

над водите разляло лилави петна,

многогласни и бурни — хор в театър античен —

се надигаха тежко вълна след вълна.

 

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,

за целувка по мокрите морски очи,

бликащ сок, а от фосфора — песен стаена,

в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

 

Аз бълнувах как морската дива стихия —

пощръкляла чарда — свойто гърло дере,

без да знам, че в сияйния крак на Мария

си разбива муцуната всяко море.

 

Само в колко Флориди цъфтяха очите

на пантери с човешки загар — сред въртоп

от цветя, колко зуници само: юздите

на морето — зелени табуни в галоп.

 

Гледах, дишат блатата — кошове огромни,

гние в зноя в тръстиките Левиатан,

а прибоят, додето човек се опомни,

прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

 

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава

и лагуни, където на клон оголял

с дървеници гигантска змия се сражава

и се свлича разкъсана в топлата кал.

 

Бих показал с възторг чудеса на децата,

как вълни — златни рибки — запяват край мен,

как цветя като пяна водата подмята

и политам, от вятър в миг окрилен…

 

А на зони и полюси жертва — морето

ме люлее със стона на всяка вълна,

щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…

Коленичех тогава — по-слаб от жена.

 

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки —

русооки глупаци, поели на път, —

аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,

и удавници влизаха нощем да спят.

 

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби

сред звездите, разбъркани от ураган —

ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би

да спаси моя скелет, от пяна пиян —

 

аз — лилава мъгла върху мен още свети —

като зид свода огнен пробивал със стон,

в трюма взел конфитюр за добрите поети

от лазурни сополи и слънчев планктон.

 

луд, от морските кончета хукнал да бяга,

аз, дъска от луната в петна стеарин

(денем юли събаряше свода с тояга

и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

 

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило

Маелстрьом се замята, от страсти обзет,

аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,

зажаднях за Европа с прогнил парапет.

 

Всички острови, звездни архипелази

са за скитника, който върви ден и нощ —

и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,

в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

 

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,

всяко слънце — горчиво, додето умре.

Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…

Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!

 

Европейска вода — черна локва това е,

край която, приклеклнало в здрача студен

с книжно корабче бедно дете си играе

и изпраща с тъга отлетелия ден.

 

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора

пак спокоен да гледам — недей ме мъчи! —

ни търговските флагове, горди в простора,

ни понтоните, впили в мен страшни очи.

Гарваните

Когато, Боже, сняг завее

и скрит зад хлопащи врати,

народът „Анжелюс“ шепти

и голо цялото поле е —

ти гарваните си добри

в небето снежно събери.

 

Напред, вилнеещи пълчища,

с безброй съборени гнезда!

Кръжи над жълтата вода,

заляла ровове, стърнища,

над гробове, над падини

вдигни се, рой, и се пръсни!

 

Безброй — над френските полета,

над скъпи мъртъвци в пръстта —

за есента и старостта

на всички скитници в несрета —

ваш дълг е! — припомнете пак.

О, птица черна като мрак!

 

А вие там по върховете —

незрими божии светци,

със славеи и със скорци

през май горите населете —

за всеки, който в самота

лежи в затвора на пръстта.

Сълза

Далече от стада, от птици, от жътварки

аз пиех, паднал сред тревата на колене,

от лешниците нежни заобиколен

сред марната мъгла от зной и здрач зелен.

 

Какво от младата Оаза в дните жарки —

лещак без глас, трева без цвят под свода замъглен —

с кратунка проста пих сред летния пожар?

Златист, горещ ликьор, избликнал в пот по мене.

 

Тъй бил съм фирмата на някой хан крайпътен.

Но буря подмени небето, скри го в прах.

Върлини, черен край, блата с отблясък мътен

и колонади — гара — в мрака син съзрях.

 

Водите в девствения пясък се преляха.

И вятър, лед замеряха потока с тътен…

И аз — ловец на злато и на раковини —

не се и сещах аз, че жаден бях!

 

май, 1872

Младото семейство

Лазурът влиза; капе връз полици,

сандъци, нощви — пълен е домът!

Великденчета по зида гъмжат

и зъбят се ехидни върколаци.

Това е работа на таласъми —

да властва хаосът във всеки кът.

От черна фея има дар: черници

и мрежите й из ъглите тъмни.

 

Те влизат, влизат — кръстници сърдити —

в долапите, с наметки от лъчи,

и там засядат. Двамата в тъмите

навън излизат и домът мълчи.

Съпругът чувства от известно време,

че май го мами оня, дето духа.

Тук идва и самият Воден дух,

провира се и сред алкова дреме.

 

О, нощ, луната ти, обляна с мед,

усмивките ще брули и ще пълни

небето с пръстени безброй от мед.

Ще се разправят после с хитър плъх.

Не дойде ли, луд пламък ще съзрем

подобно изстрел или гръм пред буря.

О, бели призраци от Витлеем,

магьосайте в прозореца лазура.

 

юни, 1872

О, замъци…

О, замъци, о, старини!

Духа си кой не оскверни?

 

О, замъци, о, старини!

 

Аз зная цялата магия

на щастието — как да крия.

 

Но „да живее“, щом подел

е песен галският петел.

 

Не, нямам повече стремежи —

то моя път в света бележи.

 

С душа и плът е Прелестта,

усилията пръсва тя.

 

Кой днес на словото разчита?

Щом то побягва и отлита.

 

О, замъци, о, старини!

 

Нещастието връхлети ли,

злочест ще скитам аз, без сили.

 

Презрението му — уви! —

най-бързо ще ме умъртви.

 

О, замъци, о, старини!

Какво са за нас…

Какво са за нас, о, сърце, и кръвта,

и огънят, жертвите, дивият стон,

и бясът, и адът, свалил в пропастта

порядъка; прах, съсипни, Аквилон;

 

и цялата мъст? Нищо! Нищо! Но страст

ни мъчи! Магнати, князе, политици —

край! Долу история, истини, власт!

Тъй трябва! Кръв! Огън със златни езици…

 

Напред — на война! И на мъст! И терор!

Извий се ухапан, мой дух! О, под строй,

Републики! Ти, Императоре горд,

и армии, роби, човечество — стой!

 

И кой друг пожара раздухал би? — Ние

и всички, които ни смятат за братя.

За нас — романтици — мечта е борбата.

Защо да се трудим в пламтящи вълни?

 

Европа, Америка, Азия — смърт!

Поели за мъст, ще превземем земи,

села, градове — под юмрука ни твърд!

Вулканите — взрив. Океанът гърми.

 

Приятели! Те, о, сърце, са ми братя.

Незнайни и черни, напред! Все напред!

О, ужас! Аз тръпна. Ще глътне земята

и мене, и вас, а и всички — наред!

 

Но нищо. Аз жив съм. Завинаги жив…

Един сезон в ада

* * *

Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина.

Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.

Опълчих се срещу правдата.

Побягнах. О, магьосници, о, нищета, о, ненавист, на вас поверено бе моето съкровище!

Успях да прогоня от съзнанието си всяка човешка надежда. За да удуша радостта, се нахвърлих връз нея с безшумните стъпки на хищник.

Повиках палачите, за да гриза, загивайки, прикладите на техните пушки. Повиках бедствията, за да се задавя с пясък и кръв. Нещастието бе моят Бог. Проснах се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се над лудостта.

И пролетта ми донесе ужасния смях на лудия.

Но напоследък, когато бях вече готов да изпусна последния хрип, реших да потърся ключа от някогашния пир, на който апетитът ми може би щеше да се възвърне.

Милосърдие — ето го ключът. Това вдъхновение доказва, че съм бълнувал!

„Ще си останеш хиена и прочие…“ — извика ми Демонът, който ме бе увенчал с прелестни макове. „По-добре да умреш с това твое настървение, с твоя егоизъм, и всичките смъртни грехове.“

О! Вече съм отишъл твърде далече. Но, скъпи мой Сатана, заклевам те: стига с този бяс в зениците! И в очакване на няколко дребни позакъснели мерзости, аз ти изпращам, на тебе, който обичаш у писателя липсата на дар да описва и поучава, тези няколко отвратителни страници от моя бележник на прокълнат.

Нечиста кръв

На моите прадеди, галите, дължа избелелите си очи, ограничения ум и непохватност в борбата. Смятам, че дрехите ми са варварски като техните. Само дето не мажа косите си с масло.

Галите били най-примитивните по онова време гадатели, които дерели животни и горили треви.

От тях са ми останали: идолопоклонството и любовта към светотатството. О, и всички пороци, гняв, сладострастие — великолепното сладострастие! — и най-вече лъжата и леността.

С ужас ме изпълват всички занаяти. Господари и работници, всичките селяни — отвратителни. Ръката с перото не е по-долу от ръката с плуга. О, този век на ръцете! Никога няма да имам ръка. И после, покорството води твърде далече. Почтеността на просията ме покъртва. Престъпниците ме изпълват с погнуса като кастрати: аз самият съм непокътнат и ми е все едно.

Но кой направи езика ми тъй коварен, че и до днес да предпазва и направлява моята леност? Без да си служа с тялото — дори за да съществувам, — по-ленив и от жабата, аз живях навсякъде. Няма семейство в Европа, което да не познавам. Искам да кажа — семейства като моето, които дължат всичко на Декларацията за правата на човека. Познавам всяко синче от род!

 

Де да можех да имам предшественици, по което и да е време от историята на Франция!

Но не, нищо.

Добре знам, че винаги съм бил от по-нисша раса. Не мога да възприема бунта. Моята раса е въставала винаги, само за да граби: както вълците ръфат все още дишащото животно.

Спомням си историята на Франция, първородната дъщеря на Църквата. Аз, селякът, навярно съм поел към Божи гроб… Главата ми е пълна с пътища из швабските полета, с изгледи от Византия, от крепостите на Солим. Преклонението пред Дева Мария, умилението пред разпятието се будят в мен сред хиляди нечестиви феерии. Седя прокажен сред изпочупени гърнета и коприва в подножието на един изгризан от слънцето зид. По-късно, като рейтер, съм спрял на стан под нощите на Германия.

О! И още: танцувам шабат на червена поляна заедно със старици и малки деца.

Не се помня отвъд тази земя и извън християнството. Все тъй ще се виждам в отлетялото време. Но винаги сам, бездомен; какъв ли език съм говорил? Изобщо не се виждам сред сподвижниците на Христа. Нито сред хората на Властниците, неговите наместници тук.

Какъв ли съм бил през изминалия век? Едва днес открих себе си. Няма вече скитници, няма и смутове. Нисшите слоеве покориха вече всичко — народът, както се казва, разсъдъкът, нацията и науката.

О! Науката! Всичко е покорено. За тялото и душата — свето причастие са медицината и философията, билките на баячките и народните песни. И развлеченията на принцовете, и игрите, които те забраняват! География, космография, механика, химия!…

Науката, новата благородница! Прогресът! Светът напредва! А защо да не се върти в кръг?

Това е прозрението на числата. Вървим към Духа. Това е моето пророчество, сигурен съм. Всичко разбирам, но понеже не мога да го изразя без езически думи — по-добре да мълча.

 

Езическата кръв се връща! Духът е близо. Защо Христос не ми идва на помощ, да дари душата ми с благородство и свобода? Уви! Евангелието го няма! Евангелието! Евангелието…

Аз лакомо чакам Бога. Аз съм плебей — вече цяла вечност.

Ето ме по армориканското крайбрежие. Нека в падащия здрач да пламтят градовете. Моят ден догоря, напускам Европа. Морският въздух ще обжари дробовете ми. Далечните слънца ще ме ощавят. Да плаваш, да тъпчеш тревата, да ходиш на лов и най-вече да пушиш; да пиеш напитки, силни като разтопен метал — както са го правили скъпите прадеди около огъня.

Ще се завърна с железни членове, с тъмна кожа, със свирепи очи. Който ме гледа, ще мисли, че съм от силна раса. Ще имам злато. Ще бъда грубиян и безделник. Жените се грижат за всички кръвожадни сакати, дошли от горещия Юг. Ще се забъркам в политическите афери. Спасен.

Сега съм прокълнат. Родината ме ужасява. Най-добре е — пиянски сън на ронливия бряг.

 

Още съм тук. Ще поема по тукашните пътеки, под бремето на своя порок, порокът, пуснал корените на страданието до мене, откакто се е пробудил разумът — и който, устремен към небето, ме шиба, поваля и влачи.

Последната невинност и последният свян. Това е. Да не излагам на показ своята отврата и своята измяна.

Стига вече! Движението, товарът, пустинята, досадата и гневът.

На кого да служа? Кое животно да обожавам? Срещу кой ли свят образ да се опълча? Чие сърце да разбия? Каква лъжа да проповядвам? В чия кръв да газя?

По-добре да се пазя от правосъдието. Животът е суров, оскотяването — просто: да вдигнеш с изсъхнал юмрук капака на ковчега, да седнеш, останал без дъх. И няма старост, нито опасности: ужасът не е за французите.

— О! Аз съм тъй изоставен, че предлагам на всеки божествен образ пориви към съвършенство.

О, себеотрицание, о, мое чудно милосърдие! Тук — долу все пак!

De profundis Domine, ама че съм глупак?

 

Още като дете се възхищавах от непреклонния каторжник, пред когото винаги зее килията; влизах в кръчмите и хановете, които той бе осветил със свойто присъствие, гледах с неговите очи синьото небе и усърдното цъфтене на полята. Предугаждах неумолимото му присъствие в градовете. Той беше по-силен и от светец, по-досетлив и от скитник. Той и само той! — свидетел на собствената слава и разум.

По зимните пътища, нощем, без покрив, без дрехи, без хляб — един глас свиваше моето оледеняло сърце: „Слабост или сила: избирай — това е силата. Нито знаеш къде отиваш, нито защо отиваш. Надникни навсякъде. Отговори на всичко. Не ще те убият — ти отдавна си труп“. На сутринта имах такъв отсъстващ поглед, толкова безжизнен вид, че тези, които срещнах, може би не ме видяха.

 

Калта в градовете неочаквано ми се струваше червена и черна — като огледало, когато лампата се мержелее в съседната стая, като съкровище в гората! На добър час — крещях и съзирах море от пламъци и дим в небесата. А вляво и вдясно всички богатства: пламтящи като милиарди светкавици.

Но оргиите и приятелството на жените бяха забранени за мен. Нито един приятел. Видях се внезапно пред озверена тълпа, очи в очи с наказателната рота, разплакан от мъка, че не могат да разберат, и всеопрощаващ — като Жана д’Арк! — „Отци, учители и наставници, вие се мамите, хвърляйки ме в ръцете на правосъдието. Никога не съм принадлежал към тази сган. Никога не съм бил християнин. Аз съм от тия, които пеят по време на изтезанията. Аз не разбирам законите. Нямам чувството за морал. Аз съм отрепка; вие се мамите…“

Да, очите ми са затворени за вашата светлина. Аз съм скот, негър. Но мога да бъда спасен. Вие сте прикрити негри, маниаци, жестоки, алчни. Търговецо, ти си негър. Съднико, ти си негър. Генерале, ти си негър. Императоре, стара красто, ти си негър: пил си контрабандно питие от фабриката на Сатаната. Тази сган е вдъхновена от треската и от рака. Сакати и старци — толкова са достопочтени, че ти иде да ги опечеш живи. Най-хитрото е да напусна този континент, където броди лудостта, за да търси заложници сред тези клетници. Навлизам в истинското царство на чадата на Хам.

Познавам ли поне природата? Познавам ли себе си? Стига думи. Аз погребвам мъртвите в своята утроба. Викове, барабан — и танци, танци, танци! Не мога дори да си представя часа, когато белите ще дебаркират и аз ще потъна в небитието.

Глад, жажда, викове и танци, танци, танци!

 

Белите дебаркират. Оръдието! Трябва да се покориш на кръщението, да се облечеш и да се трудиш.

Получих в сърцето последния удар. О! Не предвиждах това!

Не съм вършил никога зло. Ще бъдат дните ми леки, разкаянието ще ме подмине. Не съм познал терзанията на душата, мъртва почти за доброто, в която се въздига светлината, сурова като надгробни свещи. Участта на синчето от семейство — преждевременен ковчег, обсипан с бистри сълзи. Без съмнение, развратът е глупост, порокът е глупост. Тази гнилоч трябва да се махне. Но часовникът няма да смогне да отронва само часовете на чистата болка! Ще се възнеса ли като дете, за да си играя в рая, забравил всички несгоди!

По-бързо! Има ли и други животи? Сънят сред богатство е невъзможен. Богатството винаги е било показно. Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието. Виждам, че природата е само привидна доброта. Сбогом, химери, идеали, заблуди.

Благоразумната песен на ангелите се носи от спасителния кораб: това е божествената любов. Две любови. Аз мога да умра от земната любов, от преданост да умра. Изоставих душите, които ще ги гнети скръбта от моето заминаване! Избрахте ме сред корабокрушенците; тези, които остават, нима не са мои приятели?

Спасете ги!

Разумът ми е вроден! Светът е добър. Ще благословя живота. Ще обикна своите братя. Това не са детски обещания. Нито надеждата да се изплъзнеш от старостта и смъртта. Бог ми дарява силата и аз славословя Бога.

 

Скуката вече не ми харесва. Яростта, развратът, безумието — захвърлих цялото това бреме, като зная всичките им пориви и злощастия. Да преценим, без много да се главозамайваме, размерите на моята невинност.

Не ще мога вече да моля за утехата на бича. Не се виждам запътен на сватба, където да бъда зет на самия Христос.

Не съм в плен на своя разум. Казах: Бог. Искам свобода в спасението: как да я постигна? Лекомислените желания ме напуснаха. Нямам повече нужда от преданост, нито от божествена любов. Не скърбя за времето на чувствителните сърца. Всяко нещо си има оправдание — и презрението, и милосърдието: запазвам си място на върха на тази ангелска стълба на здравия разум.

Колкото до стабилното щастие, домашно или не… не, не мога. Твърде лекомислен съм, твърде слаб. Животът разцъфва в труда — стара истина: но моят живот няма никаква тежест, той полита и витае над действието, най-драгоценното на света.

Сякаш съм стара мома, не ми стига смелост да обикна смъртта!

Да би могъл Бог да ме дари с небесен и въздушен покой, с молитва — като древните светци! Светците! Силните! Анахорети, артисти — кому ли са нужни днес!

Безкраен фарс! Моята невинност ме кара да плача. Животът е фарсът, който играят всички.

 

Стига! Ето наказанието. — Напред!

О! Дробовете ми пламтят, слепоочията ми бучат! Нощта се търкулва в очите ми — ах, това слънце!… Сърцето! Крайниците!…

Къде отиваме? На бой? Аз съм безсилен. Другите настъпват. Сечивата, оръжията… времето!…

Огън! Огън по мен! Хайде! Или се предавам. Страхливци! Загивам! Хвърлям се в краката на конете!

О!…

— Ще свикна с това.

Ето го френският живот, пътеката на честта!

Нощ в ада

Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме. Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям — както и трябва. Давай, демоне!

Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции — какво повече?

Благородните амбиции!

И това все пак е животът! — Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада — значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето… Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците. Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.

Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора: Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!… Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта: аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост! Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О! Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари… В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.

Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто… Елате… Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.

Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги: никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.

Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата — горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.

С какви лукавства само ни мами полето… Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат… Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше — изправен, бял, с кестеняви къдри, на гребена на изумрудена вълна…

Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.

Слушайте!…

Надарен съм с всички таланти! Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своето съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли? Ще ви направя и злато, и церове.

Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си — чудното си сърце! — Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост — и ще бъда щастлив.

Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.

Ха! Да направим всички възможни гримаси.

Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните… Толкова съм уморен!

Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.

Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите! Сатана, шегобиецо, ти искаш да ме сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля! Един удар с вилата. Една капка огън…

О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка — хиляди пъти проклета! Моята слабост и тази световна жестокост! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа! И вече съм скрит и все пак не съм.

Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.

Бълнувания I
Безумната девственица

Пъкленият съпруг

Да чуем изповедта на една съкилийничка от ада:

„О, божествени Съпруже. Господарю мой, не отблъсквай изповедта на най-тъжната ти слугиня. Аз съм загубена. Аз съм пияна. И омърсена. Какъв живот!

Прости ми, божествени Господарю, прости ми! О, прости ми! Колко сълзи! И колко ли още, по-късно, надявам се!

След време ще позная божествения Съпруг! Аз съм родена да Му се покорявам. Нека другият сега да ме бие!

Сега съм на дъното на света. О, приятелки мои!… Не, няма никакви приятелки! Не знам да има подобни бълнувания и мъки… Глупаво е, нали?

Аз страдам, крещя. Аз страдам, наистина. И все пак всичко ми е позволено, на мен, презряната и от най-презрените души.

Нека направя най-после тази изповед, пък ако ще да я повторя за стотен път — тъй мрачна и тъй нищожна.

Аз съм робиня на пъкления Съпруг, на този, който погуби безумните девственици. Това е онзи там демон. Не призрак и не привидение. Но аз, която загубих своето благоразумие, аз — низвергната и мъртва за тоя свят — знам, че мене никой не ще ме погуби. Как да ви го опиша! Аз не зная вече и да говоря. В траур съм. Плача. Треперя от страх. Глътка въздух, Господи, моля те, много те моля!

Аз съм вдовица… Бях вдовица. Да, аз бях твърде сериозна някога, не съм родена, за да се превърна в скелет! Той беше почти дете. Неговата тайнствена изтънченост ме прелъсти. Забравих човешкия си дълг, за да го последвам. Какъв живот! Истинският живот го няма. Ние сме извън света. Вървя натам, където той върви, така и трябва. Но той често се нахвърля върху мен, бедната душа. Демонът! Това е демон, вие го знаете, това не е човек.

Казва: Не обичам жените. Любовта ще трябва да се открие отново, повече от ясно е. Те са способни да искат само едно: сигурност. И само щом я постигнат — захвърлят настрана и сърцето, и красотата: остава само хладното презрение, храната на днешния брак. Или ако видя жена, която явно е щастлива и която бих могъл да направя своя добра приятелка, то тя вече е наръфана от някой звяр, чувствителен като дръвник.

Слушам го как той превръща безчестието в слава, жестокостта в очарование. «Аз съм от далечна раса: мои предци са били скандинавците; те се пронизвали в ребрата, пиели своята кръв. Ще си направя нарези по цялото тяло, ще се татуирам, искам да стана отвратителен като монголец: ще видиш — ще вия из улиците. Искам да полудея от бяс. Не ми показвай никога накити, ще пълзя по килима и ще се гърча. Моето богатство — искам го цялото окървавено. Няма вече да работя.» Неведнъж, нощем, неговият демон ме сграбчваше и се валяхме по пода — борех се с него. По цели нощи ме дебнеше пиян из улиците или в домовете, за да ме плаши до смърт. «Сигурно ще ми прережат гърлото. Ще бъде отвратително.» О, тия дни, когато той се мъчи да скита с вид на престъпник!

Понякога говори на приятен жаргон за смъртта, която ни кара да се разкайваме, за наистина съществуващи нещастници, за изнурителен труд, за раздели, късащи сърцата. Във вертепите, където се опиянявахме, той плачеше, като гледаше тия край нас: скотове на нищетата. Вдигаше пияниците по тъмните улици. Бе милостив към всяка зла майка заради невръстните й деца. Отиваше си миловиден като момиче след урок по вероучение. Преструваше се на човек, сведущ във всичко: търговия, изкуство, медицина. Следвах го навсякъде, така и трябваше!

Представях си цялата обстановка, с която мислено се обграждаше. Дрехи, драперии, мебели. Аз го дарявах с нови гербове — виждах го изцяло друг. Представях си всичко, което го трогваше — неща, които би искал да създаде за самия себе си. Когато ми се струваше, че умът му бездейства, аз го следвах в странните му и сложни начинания. Чак до края — все едно добри или лоши. Знаех, че никога няма да проникна в неговия свят. Колко дълги нощи съм бдяла край неговото скъпо спящо тяло, с надеждата да разбера защо той толкова иска да избяга от реалността. Никой не е имал подобно желание. Предугаждах, без ни най-малко да се страхувам за него, че той може да бъде сериозна заплаха за обществото. Той може би знае тайните как да бъде променен животът. Не, той само ги търси — възразявах си аз. И тъй, милостта му е омагьосана и пленницата съм аз. И никоя душа не би имала тая сила — силата на отчаянието! — да издържи, да бъде закриляна и обичана от него. Впрочем не си го представях с друга душа. Всеки вижда, струва ми се, своя Ангел, Своя и никой друг. Бях в душата му като в дворец, изпразнен, за да не би да остане някой по-недостоен от вас. Ето това е. Уви! Твърде много зависех от него. Но какво ли искаше той от моето съществуване, мрачно и презряно? Не ме направи по-добра — какво, че не ме умъртви! Гневна в своята скръб, аз му казвах понякога: «Аз те разбирам». Той свиваше рамене.

И тъй — докато моята скръб не спираше да ме гнети и аз все повече падах както в собствените си очи, така и в очите на тия, които биха искали да ме видят, ако не бях навеки и от всички обречена на забрава — аз все повече и повече жадувах за неговата доброта. Неговите целувки и приятелски обятия бяха истинско небе, мрачно небе, където аз влизах, където бих искала да остана. Захвърлена, бедна, глуха, няма и сляпа. Вече това ми ставаше навик. Виждах двама ни като две невинни деца, разхождащи се на воля из Рая на скръбта. Подхождахме си. Трогнати, ние се трудехме заедно. Но след една убийствена ласка той каза: «Колко странно ще ти се струва всичко, което си преживяла — само щом си отида оттук. Когато няма да ги има ръцете ми — да милват твоята шия. Нито моята гръд — да отпуснеш глава върху нея. Нито устните, целуващи очите ти. Защото един ден ще трябва да замина далече, много далече. После, аз трябва да помогна и на други. Това е мой дълг. Макар и да не е много приятно, скъпа». Веднага си представих. Той — заминал, аз — зашеметена, захвърлена сред най-ужасния мрак — смъртта. Заричах го да обещае, че няма да ме изостави. Правеше го десетки пъти… О, това обещание на любовник! Беше тъй лекомислено, както и моите думи: «Аз те разбирам».

О, никога не съм го ревнувала. Вярвам, не ще ме напусне. Какво ще стане с него? Той не умее нищо, няма никога да работи. Иска да живее като сомнамбул. И само добротата и милостта му — стигат ли те, за да съществува в реалния свят? Понякога забравям колко съм окаяна. Той ще ме направи силна. Ще пътуваме, ще ловуваме из пустините. Ще спим по улиците на непознати градове. Без грижи, без мъки. Или ще се пробудя — и законите и нравите ще бъдат променени, благодарение на магическата му власт. Светът, оставайки същият, ще ме захвърли на моите желания, радости и безгрижие. О, живот, пълен с приключения, живот от детските книжки! За награда на мойте страдания — ще ми го дадеш ли? Той не може. Не познавам идеала му. Каза ми, че съжалявал и се надявал. Това не бива да ме засяга. Говори ли с Бога? Може би трябва да се обърна към Бога? Аз съм на дъното на най-дълбоката бездна и съм забравила да се моля.

Ако той ми беше обяснил своите скърби, щях ли да ги разбера по-добре от неговите насмешки? Той ме напада, с часове ме кара да се червя за всичко, което би могло да ме трогне в света, и се дразни, когато плача.

«Виждаш ли този елегантен младеж, който влиза в красивата и спокойна къща? Казва се Дювал, Дюфур, Арман, Морис, дявол знае как. Една жена се беше обрекла да обича този зъл идиот. Умря и сега навярно е светица на небето. Ще ме погубиш, както и той е погубил тази жена. Това е нашата участ. За нас — с милостивите сърца…» Уви! Имаше дни, когато всички действени хора му приличаха на играчки от гротескно бълнуване. Дълго се смееше. И ужасно. После отново се държеше като млада майка, като любима сестра. Ако не беше толкова див, щяхме да сме спасени! Но нежността му е не по-малко гибелна. Аз съм му покорна. Ах! Аз съм луда!

Някога може би той ще изчезне като по чудо. Но трябва да знам дали ще се възнесе на небето, за да видя успението на моя малък приятел!“

Странна двойка!

Бълнувания II
Алхимия на словото

За мене. Историята на една от моите лудости.

От много отдавна се хвалех, че притежавам всички възможни пейзажи, и намирах смешни знаменитостите на живописта и на новата поезия.

Обичах идиотските картини, надписите над вратите, декорите, цирковите платнища, фирмите и селските шарении, овехтялата литература, църковния латински, еротичните, неграмотни книги, романите от бабините младини, приказките за феи, детските книжки, старите опери, глупавите припеви и наивните ритми.

Бленувах за кръстоносни походи, безплодни откривателски пътешествия, републики без събития, потушени религиозни войни, революции на нравите, преселения на племена и континенти. Вярвах във всички вълшебства.

Измислих цветовете на гласните. А — черно, Е — бяло, И — червено, О — синьо, Ю — зелено. Дадох формата и движението на всяка съгласна. Блазнех се, че с инстинктивните ритми съм открил поетическо слово, достъпно, днес или утре, за всички сетива. Запазих си тълкуването.

Отначало това бе опит. Пишех мълчания, нощи, отбелязвах неизразимото. Запечатвах главозамайването.

* * *

Далече от стада, от птици, от жетварки,

какво ли пиех сред тревата, на колене,

от лешниците нежни наобиколен

сред марната мъгла от зной и здрач зелен?

 

Какво от младата Оаза в дните жарки —

лещак без глас, трева без цвят под свода замъглен —

далече от дома, с кратунки жълто-ярки

съм пил? Златист ликьор, избликнал в пот по мен.

 

Напомнях фирмата на някой хан крайпътен.

Прогони буря зла небето, скри го в прах.

Водите в девствения пясък се преляха,

Бог с вятър, с лед замерваше потока мътен;

 

през сълзи гледах златото — но жаден бях.

* * *

До четири часа в зори

сънят любовен трае лете.

И мирис празничен въззет е

        от вечер в сънните гори.

 

А долу между скели здрави,

под слънцето на Хесперидите,

работници, запретнали ръкави,

        след миг ще видите.

 

Сред тая Пустош с мъх, с роса

стените гладки те гласят —

да изрисува там градът

        фалшиви небеса.

 

Зарад работниците млади —

о, робите от Вавилон! —

Венеро, забравѝ наслади

        и тях — душите върху трон.

 

Царице на Пастири, дай,

ракия дай им — тъй са жадни

и за да вкусят все пак рай,

        в морето взрени, чакат пладне.

Поетическите вехтории заемаха голямо място в моята алхимия на словото.

Приучих се към простата халюцинация. Съвсем ясно виждах джамия на мястото на някоя фабрика, училище за барабанчици, ръководено от ангели, каляски по небесните пътища, зала на дъното на езеро, Чудовища, мистерии. Заглавие на водевил възправяше ужаси пред мен.

По-късно аз обясних своите магически софизми с халюцинацията на думите!

Накрая реших, че безпорядъкът на моята душа е свещен. Аз бях безделник, повален от тежка треска. Завиждах на животните заради тяхното блаженство: на гъсениците — тая невинност на райските преддверия, на къртиците — сънят на девствеността!

Моят характер ставаше все по-злъчен. Казвах сбогом на тоя свят във вид на романси:

Песен за най-високата кула

Да настъпи, да настъпи

време с дни, за всички скъпи.

 

Търпях — ще помня вечно

каквото изтърпях.

Кръжат в небе далечно

страдания и страх.

И жаждата болнава

в кръвта ми здрач сгъстява.

 

Да настъпи, да настъпи

време с дни, за всички скъпи.

 

Тъй буйната поляна,

потънала в мечти,

от мириси пияна

обраства и цъфти

и от мухи зловонни

противен звън се рони.

 

Да настъпи, да настъпи

време с дни, за всички скъпи.

Обикнах пустинята, изпепелените градини, посърналите дюкянчета, хладките питиета. Влачех се по вонящите улички и притворил очи, се подлагах на слънцето — бога на огъня.

„Генерале, ако е останало поне едно старо оръдие върху твоите срутени бастиони, бомбардирай ни с буци спечена пръст. Бий по стъклата на бляскавите магазини, по салоните. Накарай града да яде своя прахоляк. Водостоците да зеленясат. Изпълни будоарите с пламтяща рубинена прах.“

О! Мухата, опиянена от кръчмарския писоар, влюбена в буренака, разложена от едничък лъч!

Глад

Ако имам вкус, то значи: няма ни

пръст да ми омръзне, нито камъни.

Вечно, винаги до днес съм ял

въздух, въглища, скали, метал.

 

Вървете си, пасете, гладове,

        моравата от гласове.

От грамофончета отрова жива

        да ви опива.

 

Яжте сух чакъл с години,

камъни от църквите старинни,

камъчета от градини стари,

хлябове, посети в сивите долчини.

* * *

Вълкът вие под листата,

плюе чудна перушина

от закуската богата:

тъй се ям, че ще загина.

 

Плодове, салати свежи

чакат нечия закуска;

паякът, опънал мрежи,

само теменужки хруска.

 

Да спя! Да вра сред самотата

в олтарите на Соломон.

Тече бульонът по ръждата

и смесва се с Кедрон.

Най-после — о, щастие, о, разум — аз отделих от небето лазура и видях, че е черен, и заживях: златиста искра от природната светлина. От радост лицето ми ставаше шутовско и объркано до невъзможност:

Открита е тя!

Какво? Вечността.

Един океан,

        със слънце залян.

 

Пази, мой дух вечен,

обета свещен

в самотните нощи,

в пламтящия ден.

 

Презри забележки,

стремежи човешки

и порив всеобщ!

И литвай според…

 

Към нова надежда

        днес път не извежда.

Наука, търпение

са само мъчение.

 

Нов ден не изгрява.

И дълг е, жарава,

        за теб да пламтиш

        с атлазен пламтеж.

 

Открита е тя!

Какво? Вечността.

Един океан,

        със слънце залян.

Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички същества са под фаталния знак на щастието: действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение. Моралът е слабостта на нашия мозък.

На всяко създание — мислех си — му подхождат още няколко други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел. А онова семейство е кучешко котило. Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.

Никой от софизмите на лудостта — лудостта, която затварят — не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките, посветен съм в системата.

Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше. Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и Кимерия, родината на мрака и вихрите.

Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства, стълпили се над моя разсъдък. Над морето, което обичах — сякаш трябваше да ме измие от мръсотиите, — виждах как се издига спасителният кръст. Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен, за да бъде обречен на силата и красотата.

Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при първи петли — ad matutinum и Christus venit — в най-мрачните градове.

        О, замъци, о, старини!

Духа си кой не оскверни?

Аз зная цялата магия

на щастието — и не крия.

 

И тъй — прослава, щом подел

е песен галският петел.

 

Аз нямам повече стремежи —

то моя път в света бележи.

 

С душа и плът е прелестта,

усилията пръсна тя.

 

        О, замъци, о, старини!

 

Часът на бягството — уви! —

ще дойде да го умъртви.

 

        О, замъци, о, старини!

Всичко това е минало. Вече зная как да приветствам красотата.

Невъзможното

Ах! Моят живот, когато бях дете, големият път през годините, свръхестествено строг, по-безкористен от най-добрия просяк, горд, че нямам нито роднина, нито приятел — колко глупаво беше това. Едва сега го разбирам.

Имах право да презирам тези хорица, непропускащи случая да се отдават на ласки, пагубни за чистотата и здравето на нашите жени, които днес роптаят срещу нас.

Имах право за цялото мое презрение: след като съм побягнал.

Аз съм побягнал!

Нека да обясня.

Вчера все още въздишах: „Небе! Премного ли сме прокълнатите тук — долу! От дълго време съм в тяхното гъмжило! Познавам ги до един. Веднага се разпознаваме. Отвращаваме се един от друг. Милосърдието ни е чуждо. Но сме вежливи. Нашите отношения със света са твърде прилични“. Нима е чудно? Светът! Търговците! Наивниците! Ние не сме опозорени. Но избраниците — как биха ни възприели те? И тъй, има хора весели и свадливи, лъжеизбраници, щом ни трябват смирение и смелост, за да приближим до тях. Това са единствените избраници. Те не ни благославят!

Намерил в себе си макар и за две пари разум — това минава бързо! — виждам откъде идват моите несгоди: проумях твърде късно, че ние живеем на Запад. Блатата на Запада! Не че за мене светлината е помръкнала. Формата — изчерпана. Движението — объркано!… Добре! Ето че моят дух иска на всяка цена да се обремени с всичките жестоки превратности, които е претърпял духът след залеза на Изтока. Иска го моят дух!

… Моят разум — за две пари — се изчерпа! Духът е власт и той ми повелява да бъда на Запад. Би трябвало да го накарам да млъкне, за да става, каквото аз искам.

Пратих по дяволите палмите на мъчениците, лъчите на изкуството, гордостта на изобретателите, жарта на грабителите. Пак съм на Изток, при изначалната, вечната мъдрост. Навярно това е мечтата на грубата леност!

При това съвсем не мислех за тая наслада — да се изплъзна от страданията на съвремието. Нямах предвид изродената мъдрост на Корана. Но не е ли истинско мъчение това, че след като науката възвести Християнството, човек се самозалъгва, доказва очевидното, надува се от удоволствието да повтаря все същите доводи — и живее само така. Мъчение — изтънчено и глупаво. Извор на моите духовни бълнувания. Навярно Природата би могла да се отегчава. Г-н Прюдом е роден заедно с Христос.

Но не е ли така, понеже отглеждаме мъгли! Поглъщаме треската заедно с водните зеленчуци. И пиянството, и тютюнът, и невежеството, и предаността — не е ли всичко твърде далече от мислите, от мъдростта на Изтока, нашата прародина? Защо е този съвременен свят, щом са измислени подобни отрови?

Хората на Църквата ще рекат: това се подразбира. Но вие говорите за Едема. А нищо няма за вас в историята на източните народи. Истина е: точно за Едема си мислех. Какво е за моите блянове чистотата на древните раси!

Философите: светът няма възраст. Човечеството се мести, толкова е просто. Вие сте на Запад, но имате право да живеете във вашия Изток — толкова древен, колкото ви се иска — и да живеете там добре. Не се предавайте. Философи, вие сте рожби на своя Запад.

Дух мой, пази се! Никакви опити за насилствено спасение. Упражнявай се! Ах, твърде бавно напредва за нас науката!

Но аз забелязвам, че моят дух спи.

Ако можеше и занапред да е винаги достатъчно буден — бихме стигнали по-бързо до истината, която може би ни обгражда със своите плачещи ангели. Ако беше буден до този момент, не бих отстъпил пред гибелните инстинкти — в едно отколешно време!… Ако винаги е бил достатъчно буден, бих плувал в дълбока мъдрост…

О, чистота! Чистота!

Това е мигът на пробуждане, който ме дари с видението на чистотата! Чрез духа се достига до Бога.

Разкъсваща злочестина!

Светкавицата

Човешкият труд! Експлозия, която озарява от време на време моята бездна.

„Нищо не е суета. Напред — за науката!“ — крещи съвременният Еклезиаст, тоест Всичко живо. И все пак труповете на злобните и ленивите се сгромолясват върху сърцата на другите! Ах! Живо, малко по-живо! Там, отвъд нощта. Тези бъдещи вечни възмездия — ще ни убегнат ли?

Какво мога да сторя аз? Познавам труда. Но науката е твърде тромава. Нека молитвата да препуска и светлината да гърми… Всичко е пред очите ми. Твърде просто и толкова горещо. И без мене ще мине. Зная дълга си. Ще се гордея като мнозина — стига да го изоставя.

Животът ми е прахосан. И тъй, да се преструваме, да безделничим, о, милосърдие! И ще живеем сред развлечения. Бленувайки чудовищни страсти и фантастични вселени, жалейки се, ругаейки привидността на света: въжеиграч, просяк, артист, бандит — свещенослужител! На болничното ми ложе мирисът на тамян ме лъхна още по-силно. Страж на свещените благовония, изповедник и мъченик…

В това виждам аз моето мръсно детско възпитание. Какво толкова! Бил съм на двайсет години, другите да не би да не са…

Не! Не! Сега се опълчвам срещу смъртта! Трудът изглежда твърде лек за моята надменност: моята измяна към този свят ще бъде едно изтезание, но много за кратко. В последния момент ще нападам наляво, надясно…

Тогава — о, моя скъпа, бедна душа, няма ли да загубим с теб вечността?

Утрин

Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — какво щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.

Но днес вече вярвам, че съм завършил разказа си за моя ад. Това бе истински ад, древният ад, чиито порти отвори Синът человечески.

В същата тая пустиня, в същата нощ пред уморените ми очи неизменно изгрява сребристата звезда, макар от това да не се вълнуват тримата влъхви: сърцето, душата, умът — тия Царе на живота. Кога ще отидем, отвъд планини и морета, за да поздравим рождеството на новия труд, новата мъдрост, бягството на тираните и на демоните, края на суеверията, да боготворим — ние първи! — Рождеството на земята!

Песента на небето! Походът на народите! Роби, да не проклинаме живота.

Сбогом

Есен е вече! Но защо да жалим за вечното слънце, щом сме се заели с откриването на божествената светлина — далече от хората, които умират заедно със сезоните.

Есен. Нашата ладия, извисила се сред неподвижните мъгли, поема към пристана на нищетата — огромния град под небе, опръскано с огън и кал. Ах, прогнилите дрипи, и хлябът, разкиснат от дъжд, пиянството, хилядите страсти, които са ме разпънали. Няма ли да изчезне тази ламя, повелителка на милиони души и мъртви тела, чакащи Страшния съд! Виждам пак своята кожа, разяждана от кал и от чума, косите и мишниците си, пълни с червеи, и един, още по-едър червей, в сърцето. Виждам се проснат сред непознати без възраст, без чувства. Бих могъл там да умра… Ужасяващи спомени! Нищетата ме отвращава.

Боя се от зимата, времето на комфорта!

Понякога виждам в небето безкрайни крайбрежия, населени с бели ликуващи народи. Огромен златен кораб издига над мене своите пъстроцветни флагове, диплени от утринен вятър. Аз създадох всичките празници, всички триумфи и драми. Опитах се да измисля нови цветя, нови звезди, нова плът и нови езици. Мислех, че вече имам свръхестествени възможности. И какво? Ще трябва да погреба въображението си, своите спомени. Свършено е с чудната слава на артист и на разказвач!

Аз! Аз, нарекъл себе си маг или ангел, останал без капка морал, съм запратен на земята, за да търся своето призвание в обятията на грубата реалност! Селянин!

Нима съм измамен? Нима милостта за мен е сестра на смъртта?

Какво пък, ще поискам прошка за това, че съм се хранил с лъжи. Е, на път!

Но няма приятелска ръка! И откъде да чакам подкрепа?

 

Да, новият час е — най-меко казано — твърде строг.

Защото мога да кажа, че съм спечелил победата. Скърцането със зъби, съскането на огъня, чумавите въздишки са обуздани. Всички гнусни спомени — заличени. Моите последни съжаления ме напускат — завистта към просяците, към разбойниците, към приятелите на смъртта, към всички слабоумни в света. Прокълнати, ако можех да отмъстя за себе си!

Трябва да бъдеш непременно съвременен.

Никакви псалмопения. Всяка завоювана стъпка трябва да се отстоява. Ужасна нощ! Засъхналата кръв дими по лицето ми. Нищо не остава след мен освен този кошмарен храст!… Душевната борба е също тъй груба, както и битката между хората. Съзерцанието на правдата е наслада, но само за Бога.

Това е навечерието. Да приемем всички приливи на силата и на истинската нежност. И призори, въоръжени с пламтящо търпение, ще влезем в бляскавите градове.

Защо ли споменах за приятелска ръка? Прекрасно предимство е, че мога да се надсмея над старите измамни страсти, да заклеймя лъжливите двойки: видях аз — долу — женския ад! И ще ми бъде позволено да обладавам истината — в една душа и в едно тяло.

 

април-август 1873

Озарения

След Потопа

Само щом идеята за Потопа се укроти, един заек се спря сред тревата и разлюлените камбанки и през воала на паяжината се помоли на дъгата.

О! Скъпоценни камъни, които се спотайват — цветята, прогледнали вече.

По дългата мръсна улица изникнаха сергиите и лодките се занизаха към морето, катерещо се като в гравюра.

Кръвта потече — при Синята брада, из кланиците, в цирковете, където Божието клеймо накара прозорците да избледнеят. Потекоха кръв и мляко.

Бобрите строяха. „Мазаграните“[2] димяха в кафенетата.

В голямата къща — с все още струящи стъкла — децата, целите в траур, се взираха в чудните гледки.

Някаква порта се хлопна — и на площада детето размаха ръце и сграбчи ветропоказателите и петлите по камбанариите, под святкащия порой.

 

Мадам ♦♦♦ постави пианото в Алпите. Литургията и първите причастия тържествено отекваха над хилядите олтари в катедралата.

Керваните потеглиха. И хотел „Сплендид“ бе въздигнат сред хаоса на ледовете и полярната нощ.

Оттогава луната слуша как чакалите вият сред тимиановите пустини и еклогите чаткат със своите копита из градината. По-късно в лилавата напъпила горичка Евхарис ми каза, че вече е настъпила пролетта.

 

Блато, кипи! Пяна, преливай над мостовете, заливай горите. Черни покрови и органи, мълнии, гръмотевици, надигайте се, трещете. Води и скърби, надигайте се. Върнете потопа.

Понеже, след като той се оттегли — о, тия скъпоценни заровени камъни, о, тия разкрехнали се цветя, — настана досада! И Царицата, тая Магьосница, която разпалва своята жарава в мангал от глина, никога не ще ни разкаже това, което тя знае и което за нас е загадка.

Детство

I

Този идол с черни очи и жълта грива, без дом и предци, но много по-благороден от фламандско и мексиканско предание! Неговите владения — лазурът и дръзкият злак — се стелят по крайбрежия, назовани от талази без кораби, назовани със свирепи имена на гърци, славяни и келти.

На края на дъбравата — цветята на сънищата звънтят, разпукват се, сияят — момичето с портокалови устни, с колена, кръстосани сред грейналия потоп, който блика от злака. Голота, която осеняват, прекосяват и намятат зуниците, растенията, морето.

Жени, които обикалят по терасите край морето. Инфанти и великанки, надменни негърки сред меднозеления мъх, съкровища из горичките с тучна земя и в размразените градини — млади майки и по-големи сестри с очи, замъглени от странствания. Султанши, принцеси с тиранични походки и одежди, дребни чужденки и жени примирено нещастни.

Каква скука. Време на „скъпата плът“ и „скъпата душа“.

II

Ето я мъничката покойница — зад разцъфтелите рози. Младата майка, същинска смъртница, слиза по стъпалата. Каляската на братовчеда скърца по пясъка. Малкият брат (той е в Индия!) също е тук — на карамфилената поляна, сам срещу залеза. Старците — погребани един до друг край стената, цялата в шибой.

Рой златисти листа кръжат край къщата на генерала. Всички са на юг. По червения път се стига до празната кръчма. Замъкът се продава. Капаците на прозорците са изтръгнати. Кюрето сигурно е отнесло ключа от църквата. Будките на стражите край парка са празни. Оградата е толкова висока, че се виждат само шумящи върхари. Впрочем там няма и какво да се види.

Ливадите навлизат в селцата, останали без петли и наковални. Шлюзът е вдигнат. О, тия крайпътни кръстове и мелници сред пустошта, тия острови и купени!

Жужаха магични цветя. Хълмите го люлееха. Приказно стройни животни сновяха край тях. Облаците се трупаха над набъбващото море, сътворено от вечността на топлите сълзи.

III

В гората има птица. Нейната песен ви спира и ви кара да се червите.

Има часовник, който не бие.

Има валог с леговище на бели зверове.

Има катедрала, която потъва. И езеро, което се възвисява.

Има детска количка, изоставена в сечището или поела стремително по пътеката, окичена с ленти.

Има трупа от маскирани дребни комедианти, мяркащи се по пътя, през гъсталаците край гората.

Има накрая, когато сте гладни и жадни, все някой, който ви пъди.

IV

Аз съм светецът, който се моли на терасата, както мирните животни пасат чак до морето на Палестина.

Аз съм мъдрецът в мрачно кресло. Клоните и дъждът се хвърлят в прозорците на библиотеката.

Аз съм пешеходецът по големия път през ниската гора. Ромолът на шлюзовете заглушава моите стъпки. Дълго се взирам в меланхоличното златно пране на залеза.

На драго сърце бих станал детето, изоставено на вълнолома, който се врязва в морето. Малък слуга, поел по алеята, с високо вдигнато чело.

Пътеките са стръмни. Хълмовете са покрити с жълтуги. Въздухът — неподвижен. Колко далече са птиците и потоците! Краят на света — само това е пред тебе.

V

Нека ми дадат накрая тази гробница, белосана с вар, с циментови груби основи — дълбоко в земята.

Облегнал съм се на масата. Лампата ярко огрява вестниците, които препрочитам като идиот. Тези безсмислени книги.

На огромно разстояние, горе, над моя подземен салон, къщите са пуснали корени и се събират мъглите. Калта е черна или червена. Чудовищен град и безкрайна нощ.

Малко под тях са каналите. Отстрани — само плътна земя. И може би бездните от лазур, кладенци с огън. Това е може би на предела, където се срещат луни и комети, морета и притчи.

В часовете на горест аз си представям кълба от сапфир и метал. Аз съм владетелят на тишината. Защо ли нещо като отдушник се мержелее в ъгъла на небето?

Приказка

Един Принц се разсърдил, че бил обречен вечно да се стреми към съвършенството на простото великодушие. Предвиждал дивни превъплъщения в любовта. Подозирал своите жени, че са способни на повече от тая угодливост, накичена с лазур и разкош. Искал да види истината, часът на желанията и тяхното истинско сбъдване. Било, или не, заблуда на вярата — той искал това. Най-малкото имал достатъчно земна власт.

Всички жени, които го познавали, намирали смъртта си. Каква разруха в градината на красотата! Но те го благославяли дори и под ножа. Той не нареждал да му водят нови. Жените идвали сами.

Погубвал всички, които го следвали. След лов или пир. Но всички го следвали.

За разтуха изкормял великолепни животни. Палел дворците. Нахвърлял се върху хората и ги съсичал. Но тълпите, златните покриви, хубавите животни не свършвали.

Може ли да се опиваш от разрухата? Да се подмладяваш от жестокостта? Народът му не роптаел. Никой не излагал на показ своите възгледи.

Една вечер той гордо препускал. Появил се някакъв Призрак. Приказно хубав, позорно хубав дори. Лицето му, цялата му осанка излъчвали обещание за любов — многолика и сложна! За неизказано, непоносимо щастие! Принцът и Призракът си нанесли най-смъртоносните рани. Невъзможно било да останат живи! И тъй, те умрели.

Но Принцът си умрял в двореца. Когато му дошъл редът. Принцът бил този Призрак. Призракът бил Принца.

Мъдрата музика липсва на нашите желания.

Парад

Ама че яки мошеници. Мнозина са се възползвали от вашето съществуване. Без да е нужно и без да бързат да приложат на дело своите блестящи способности и това, че познават вашата съвест. Какви зрели хора! Очи, учудени като лятната нощ. Червени и черни, трицветни, стомана, надупчена от златни звезди. Лица — безформени, оловни, бледи, изпепелени. Дяволито прегракнали гласове. Кълчеща се походка на измамния блясък. Има и млади — как ли биха гледали Керубино? — надарени с ужасен глас и някои опасни дарби. Изпращат ги в града — да се поотъркат малко, наконтени с отвратителен шик.

О, най-жестокият Рай на свирепото изражение! Нищо общо с вашите Факири и другите шутовщини. С дрехи, направени надве-натри, плод на отвратителния им вкус, те пеят печални песни. Играят трагедии с разбойници и духовни полубогове, каквито историята или религията не познават. Китайци, хотентоти, цигани, наивници, хиени, Молоховци, малоумни старци, зловещи демони — смесват известните простовати фокуси с пози и животинска нежност. Готови са да изпълняват все нови и нови сценки и благонравни песнички. Майстори въжеиграчи, преобразяват местата и хората и си служат с обайващата комедия. Очите пламтят, кръвта пее, костите се разтягат, сълзи и червени браздулици пълзят по лицата им. Техните подигравки, техният ужас траят минута или пък по цели месеци.

Само аз имам ключа за този дивашки парад.

Древно

Прелестен сине на Пан. Твоето чело е увенчано с цветя и ягоди и очите ти — две скъпоценни сфери — се въртят непрестанно. Бузите ти, в ръждиви петна от вино, са хлътнали. Острите ти зъби блестят. Гръдта ти прилича на цитра. Звънтежът броди из светлите ти ръце. Сърцето ти бие в утробата, където дреме твоят двойнствен пол. Излез на разходка нощем, за да раздвижиш бедрото си, после другото си бедро и левия крак.

Being Beauteous[3]

 

Сред снега — едно извисено творение на Красотата. Мъртвешки хрипове и вълни от глуха музика въздигат, разширяват, карат го да трепери — сякаш е призрак — това обожавано тяло. Черни и кървави рани избухват по тая прелестна плът. Цветовете на живота посърват, танцуват и се отдръпват около това Видение, вдигнато на пиедестал. И тръпките се надигат и ръмжат, и безумният привкус на тези ефекти се насища от смъртните хрипове и прегракналите мелодии, с които светът, останал далече зад нас, замеря нашата майка — красотата. Тя се отдръпва. Тя се възправя. О! Нашите кости са вече в ново влюбено тяло.

* * *

О, пепеляво лице, щит от конски косъм, ръце от кристал! Топът, върху който трябва да връхлетя — през схватката на дърветата и лекия вятър!

Животи

I

О, безкрайни улици на свещената страна, тераси на храма! Какво е станало с брамина, който ми обясняваше Притчите? Все още, както тогава, виждам ония старици. Спомням си мигове от сребро и от слънце покрай реките. Дланта на полето върху моето рамо и нашите ласки сред парливите долини. Полет на алени гълъби прошумява край моите мисли. Тук заточен, аз имах сцена, където да играя драматическите шедьоври на всички литератури. Мога да ви покажа тия несметни богатства. Знам историята на съкровищата, открити от вас. Виждам нейното продължение! Моята мъдрост, както и хаосът, е презряна. Какво ли е моето небитие пред вцепенението, което ви чака?

II

Аз съм изобретател, далеч по-заслужил от моите предтечи. Музикант, изнамерил нещо като ключа на любовта. А сега, благородник сред тръпчиви полета, под трезво небе, се опитвам да се разчувствам от спомена за моето просешко детство, от чиракуването или от носенето на сабо, от споровете, от пет-шест овдовявания и няколко сватбени пира, където твърдоглавието ми попречи да вляза в крак с моите приятели. Не съжалявам за някогашното си участие в божественото веселие. Трезвият въздух на тази тръпчива местност подхранва най-енергично моя ужасен скепсис. Но тъй като този скепсис не може вече да бъде приложен, а същевременно съм обречен и на нови вълнения — чакам да се превърна в злобен безумец.

III

В един хамбар, където ме затвориха дванайсетгодишен, опознах света, онагледих човешката комедия. В едно мазе изучих историята. На някакъв нощен празник в един северен град срещнах всички жени на старите живописци. В един стар безистен в Париж ми преподаваха класическите науки. В едно великолепно жилище, сред разкоша на Изтока, завърших своето огромно дело и се оттеглих в прочутото си усамотение. Разпалих кръвта си. Дългът ми е опростен. Да не мислим повече за това. В действителност аз съм в отвъдния свят. И не искам възмездие.

Заминаване

Много видях. Видението беше навсякъде.

Много съм имал. Тътенът на градовете, вечер и на слънце — и винаги.

Много познах. Спирките на живота — о, Гласове и Видения.

Заминаване — към новите чувства и шумове!

Царствено

Една прекрасна заран, наобиколени от кротки хора, един мъж и една жена — прекрасни наглед — викаха на площада. „Приятели, искам тя да стане кралица!“ — „Искам да стана кралица!“ Тя се смееше и се тресеше. Той говореше на приятелите за откровението, за края на изпитанието. Те примираха един до друг.

Те наистина бяха крале през цялата заран, докато карминената завеса се вдигаше над къщите. И през целия следобед, докато се оттегляха към палмовите градини.

На разума

Едничък удар на твоя пръст по барабана — и всички звуци политат, и започва нова хармония.

Една твоя стъпка. И се надигат нови хора и се понасят напред.

Обръщаш глава — и нова любов! Извръщаш глава — и нова любов!

„Измени участта ни, отбий всички бедствия — с времето започни“ — пеят децата. „Издигни, все едно къде, същността на нашите съдбини и стремежи“ — молят те други.

Пристигнал отвеки — ще бъдеш навсякъде.

Утрото на опиянението

О, мои Блага! О, моя Красота! Ужасни фанфари, които няма да са пречка по пътя ми. Фееричен статив! Ура за небивалата творба, за прекрасното тяло, — за първи път! Това започна сред детския смях и така и ще свърши. Тази отрова ще остане из нашите вени, дори когато фанфарите млъкнат и отново се върнем сред старата дисхармония. О, нека сега — достойни за изтезанията! — усърдно да съберем тези нечовешки обещания, дадени на нашето бренно тяло и бренна душа. Тези обещания, тази лудост. Изяществото, науката, жестокостта! Бяха ни обещали, че ще заровят в мрака дървото на злото и доброто. Че ще прогонят тираничното благоприличие, за да покажем най-чистата си любов. Това започна с чувство на отврата и завърши — не можахме да се пренесем във вечността — с паническото бягство на всички ухания.

Детският смях и робската предпазливост, девическата строгост, ужасът от лицата и предметите тук, нека бъдат свещени чрез спомена за това бдение. С грубост започна всичко това и ето — завърши с ангели от огън и лед.

Свято си ти, о, пияно бдение! Макар и заради маската само, с която ти ни дари. Утвърждаваме те, о, метод! Не ще забравим, че вчера прослави всичките наши възрасти. Имаме вяра в отровата. Знаем как да дадем живота си. Целия, всеки божи ден.

Ето го времето на Убийците.

Фрази

Когато светът се превърне в черна гора за нашите четири удивени очи, в ивица земя за две верни деца, в пееща къща за нашата светла страст — тогава ще ви намеря.

Само един самотен старец да има, спокоен и хубав, обкръжен от „нечуван разкош“ — и ще падна в нозете ви.

Нека бъда въплъщение на всичките ви спомени, нека бъда и тази, която знае как да впие пръсти в плътта ви — ще ви задуша в обятията си.

 

Когато сме много силни — кой ще отстъпи? Когато сме много весели — кой ще пострада от присмеха? Когато сме много свирепи — какво ще ни сторят?

Труфете се, танцувайте, смейте се. Никога няма да мога да изпъдя Любовта през прозореца.

 

— Приятелко просеща, чудовищно дете! Все едно ти е за тия нещастници и за тия потайни ходове, и за моите смущения. Не се отделяй от нас със своя невъзможен глас, твоят глас! Единствен наш утешител в кошмарното ни отчаяние.

* * *

Навъсено юлско утро. С привкус на пепел във въздуха. Мирис на потни дърва в огнището. Подгизнали цветя. Ограбените разходки. Ръмката над каналите в равнината. А защо не вече играчки и тимиам?

* * *

Опънах въжета между звънарните. Гирлянди между прозорците. Златни вериги между звездите. И затанцувах.

* * *

Високото езеро вечно дими. Каква ли магьосница ще се възправи над белия залез? Какви ли лилави листаци ще скланят глава?

* * *

Докато народните средства се пилеят по празненствата на братството — огненорозова камбана бие сред облаците.

* * *

Съживила приятния вкус на китайски туш, черна прах ръми над моето безсъние. Гася светлината на лампата, хвърлям се на леглото. И извърнал лице към мрака, виждам ви, мои момичета, мои кралици!

Работници

О, това топло февруарско утро! Неуместният Юг е дошъл да пробуди нашите спомени на абсурдни бедняци. Нашата млада бедност.

Енрика беше с памучна пола на кафяви и бели квадрати — такива са носили може би в миналото столетие, — шапка с ширити и копринено шалче. И това бе много по-тъжно дори от траур. Разхождахме се в покрайнините. Денят беше навъсен. Южнякът пробуждаше всички зловония в опустошените градини и по изсъхналите морави.

Но това не отегчаваше жена ми, поне не толкова като мен. На една висока пътека, в локва, останала от наводнението предишния месец, тя ми показа някакви мънички рибки.

Градът със своите пушеци и шума на машините ни преследваше далече по пътищата. О, друг, по-различен свят, обиталище, благословено от небесата и гъстите сенки. Югът ми напомняше за злощастните случки от моето детство. Моето отчаяние лятос. Ужасното струпване на сила и познания, които съдбата винаги е държала далече от мен. Не! Няма да прекараме лятото в тая скъперническа страна, където ще бъдем само сгодени сираци. Искам тази загрубяла ръка да не влачи повече скъпия образ.

Мостовете

Сиво небе от кристал. Странни очертания на мостове. Едните прави. Другите сводести. Трети се спускат или извиват под ъгъл към първите. И тези фигури се раждат отново и отново в озарените лъкатушни канали, но толкова дълги и леки, че бреговете, натежали от куполи, се снижават и се смаляват. Някои от тези мостове са все още накачулени с бордеи. Други крепят пилони, светлинни сигнали и леки парапети. Преплитат се тъжни акорди, късат се, струнни звуци долитат от бреговете. Мярка се червено палто, навярно сред други дрехи и музикални инструменти. Народни песни ли са това? Откъси от господарски концерти или остатъци от улични химни? Водата е сиво-синя, разляна като морски пролив. Бял лъч, долетял от високия свод, слага край на тази комедия.

Град

Аз — един мимолетен и не дотам недоволен гражданин на метрополията, смятана за модерна, понеже добрият вкус е прогонен от подредбата на къщите и от външния облик на сградите. Както и от общия план на града. Тук няма да видите и помен от паметник на суеверието. Моралът и езикът са сведени до тяхната най-проста изява: най-после! Тези милиони хора, които нямат нужда от приятели и познати, са толкова еднакви в своето възпитание, работа и старост, че житейският им път би трябвало да бъде много по-кратък, отколкото го сочат безумните статистики за хората на континента. Също като в моя прозорец — все нови призраци виждам да преминават през гъстия, вечния, миришещ на въглища дим — нашите здрачни гори, нашата лятна нощ! — все нови Еринии пред моята вила, която е моя родина и мое сърце, защото тук всичко напомня едно: Смъртта със сухи очи, неуморната наша наложница и слугиня — отчаяната Любов и красивото Престъпление, хленчещо навън из калта.

Коловози

Отдясно лятната зора пробужда листата, мъглицата и тихите шумове в парка, а склоновете вляво са скрили в своята морава сянка стотиците светкавични коловози по калния път. Върволица от феерични видения! И наистина: талиги, натоварени с животни от позлатено дърво, пилони и шарени платнища, безкраен галоп на двадесет пъстри циркови коня; и децата, и мъжете на своите толкова причудливи животни — двадесет коли, натоварени, целите във флагове, целите в цветя като древни колесници, приказни карети, пълни с деца, нагиздени за пасторалните празници край града. И дори ковчези под покрова на нощта, с развети абаносовочерни плюмажи, понесени след ситния тръс на огромни — сини и черни — кобили.

Градове

Това са градовете! Това е народът, заради който са се възвисили Алеганите и Ливанските планини на мечтите! Хижи от дърво и кристал, които се движат по невидими релси, с незрими въжета. Стари вулкани, опасани с медени палми и колоси, реват мелодично сред пламъци. Прозвънват любовни празници над каналите, спускащи се зад хижите. Лаят на камбаните се носи из клисурите. Дружини от гигантски певци се стичат с одежди и хоругви, ослепителни като сиянието по върховете. На платформи сред бездните Роландовци разтръбяват своята смелост. По мостчетата над пропастта и над покривите на кръчмите небесният огън обкичва пилоните. Срутват се апотеози и литват във висините, където серафически кентавреси препускат между лавини. Горе, над най-високите хребети, море, развълнувано от вечното раждане на Венера. Натежало от орфически флотилии и звън на перли и скъпоценни раковини, морето понякога помрачнява — сред смъртоносни светкавици. По склоновете мучат снопи от цветя, огромни като нашите шлемове и потири. Шествия от Кралици Маб с опалови и рижи одежди изникват от урвите. По-нагоре, нагазили в ручеите и трънаците, елените сучат от гръдта на Диана. Вакханките от предградията ридаят, луната пламти и вие. Венера влиза в пещерите на ковачите и отшелниците. Градските кули възпяват идеите на народа. От замъците, иззидани с кости, се лее никому непозната музика. Шестват дълги предания, поривите се втурват в селата. Раят на бурите се продънва. Диваците играят неспирно на празника на нощта. За кратко и аз се впуснах в общия устрем на един булевард в Багдад, където край мене възпяваха радостта от новия труд, разхождайки се под плътния вятър, без да могат да избягат от фантастичните призраци в планините, из които трябваше да се срещнем пак.

Какви добри ръце, какви хубави мигове ще ми върнат тия земи, откъдето долитат моите сънища и всяко мое движение?

Скитници

Горкият ми брат! Какви ужасни безсъния му дължа. „Не съм се залавял усърдно с това начинание. Забавлявах се с неговия недъг. По моя вина ще се върнем към изгнанието и робството.“ Той ме смяташе за несретник и твърде странен наивник. И привеждаше много тревожни доводи.

Отвръщах с насмешка на този сатанински учен и отивах пак до прозореца. И сътворявах — отвъд полетата, прекосявани от звуците на нечувана музика — призраците на бъдния нощен разкош.

След това забавление, което ме пречистваше неусетно, се просвах на своя тюфлек. И почти всяка нощ, едва дочакал ме да заспя, моят беден брат се надигаше — с разкапана уста и избодени очи (какъвто се виждаше в своите сънища) — и ме повличаше към хола, гъгнейки своето видение, пълно с идиотска печал.

Аз наистина някога му бях обещал, напълно искрено при това, да го върна в изконното му състояние: син на Слънцето — и ние скитахме, подкрепяни от виното на пещерите и къшеите на пътя, докато бързах да намеря истинското място и формулата.

Градове

Официалният акропол надхвърля и най-колосалните ни представи за съвременното варварство. Невъзможно е да се опише това матово сияние под сивото и неподвижно небе, този царствен отблясък на сградите и вечния сняг по земята. Възпроизведени са в някакви невиждани размери всички класически чудеса на архитектурата. Присъствам на художествени изложби в помещения, двадесет пъти по-просторни от „Хъмптън Корт“. Каква живопис! Някакъв норвежки Навуходоносор е издигнал тия министерски стълбища; нисшестоящите, които успях да видя, са по-горди и от ♦♦♦; изтръпвах от страх пред пазачите на тия колоси и пред служителите в огромните построения. Струпването на сградите около градинки, дворове и вътрешни тераси, е пропъдило кочияшите. Парковете напомнят за първичната природа, облагородена с едно непостижимо изкуство. Горният квартал е пълен с неописуеми гледки: морски залив без кораби разстила своето покривало — синкаво като иней — между крайбрежните улици, отрупани с гигантски канделабри. Малък мост отвежда веднага до потаен вход под купола на „Сент Шапел“. Този купол представлява артистична конструкция с диаметър от около петнайсет хиляди стъпки.

Застанал на медните мостчета, на площадките и стълбите, които опасват сергиите и колонадите — можех да си представя колко дълбок е тоя град. Ето това е чудото, непостижимо за мен: какви ли са нивата на другите квартали — над или под акропола? За днешния чужденец е невъзможно да проникне там. Търговският квартал представлява циркус — единен в стила си — с галерии и аркади. Наоколо не се виждат магазинчетата, но снегът по тротоарите е отъпкан; няколко набаби, толкова редки тук — като минувачите в мъгливата неделна заран в Лондон, — се отправят към диамантения си дилижанс. Няколко дивана от ален плюш: тук се предлагат полярни питиета, чиято цена варира от осемстотин до осем хиляди рупии. Обзет от идеята да намеря и някой театър в тоя квартал, се питам: дали магазините не крият в себе си много по-мрачни драми! Мисля, че има полиция. Но сигурно законите тук са толкова странни, че аз не мога и да си представя авантюристи в тая страна.

Предградието, елегантно като красива улица в Париж, изглежда още по-прекрасно под струящия от светлина въздух. Демократичният елемент наброява няколкостотин души. И накрая — къщите тук не са една до друга и кварталът редее, докато странно се изгуби в полето, в онова „Графство“, населило вечния запад с гори и чудни градини, под чиято изкуствена светлина подивелите благородници са се втурнали в лов на семейни предания.

Безсъници

I

Ето го светлият отдих — ни треска, нито отмала в леглото или на моравата.

Ето приятелят — нито разпален, нито безсилен. Приятелят.

Ето любимата — нито мъчителка, ни мъченица. Любимата.

Въздухът и светът — нетърсени от никого. Животът.

— Значи, това го е имало?

— И от бляна повява хлад.

II

Светлината се връща в дървения скелет на сградата. От двата края на залата, сред някакви декорации, стройните колони се събират в едно. Стената пред безсънния човек е психологически низ от фризове, въздушни пластове и геологически катастрофи. Напрегнати и светкавични видения: сантиментални изваяния на същества с различни нрави и всевъзможни образи.

III

Лампите и килимите на нощното бдение шумят като вълни, плискащи се край борда и долните палуби.

Морето на безсънието — сякаш гърдите на Амелия.

 

 

Гоблените покрай стените: гъсталаци от изумрудени дантели, където се хвърлят гургулиците на безсънието.

 

……………………………………………………

 

Плочата на черното огнище, истинските слънца на песъчливите брегове: ах! тия кладенци на магиите. Едничкият образ на изгрева — този път.

Мистично

По склона на хълма ангелите развяват своите вълнени одежди сред стоманено-изумрудените пасбища.

Морави от пламъци подскачат чак до върха на зелената гръд. Вляво угарта по билото е отъпкана от толкова кръвопролития, от толкова битки и всички бедствени шумове се плъзгат по неговата извивка. Зад десния склон е линията на изгрева и напредъка.

И докато горната ивица на картината е нарисувана от кръжащо-скокливия екот на морските раковини и човешките нощи, цъфтящата кротост на звездите и на небето, и на всичко останало, се спуска над хълма подобно кошница — право към нас — и се превръща долу в синя, разцъфнала бездна.

Зора

Прегърнах лятната зора.

Все още нищо не трепваше по челото на дворците. Водата бе мъртва. Сенките стануваха по горските пътища. Вървях и будех от сън топлите и живи дихания. И скъпоценните камъни гледаха. И крилете безшумно се вдигаха.

Първото приключение — на пътеката, вече изпълнена със свежи и бледи проблясъци, някакво цвете ми каза своето име.

Усмихнах се на побелелия водопад, който се разчорляше зад елите: на сребърния зъбер познах богинята.

Тогава, воал след воал, започнах да я разбулвам. По пътеката, размахал ръце. В равнината, където изненадах с нея петела. В големия град тя бягаше между кубетата и звънарните и, хукнал като просяк по мраморните кейове, аз я преследвах.

Горе, на пътя край лавровата горичка, я обгърнах с нейните надиплени воали. И усетих за кратко огромното й тяло. Зората и детето паднаха в подножието на гората.

Събудих се, беше пладне.

Цветя

От едно златно стъпало — между копринени нишки, сиви воали, зелени кадифета и кристални дискове, чернеещи се като бронз под слънцето — виждам как бесният бурен се разтваря върху гоблен от филигранно сребро, очи и къдрици.

Парички от жълто злато, засети върху ахат, колони от акажу, подпрели смарагдов купол, букети от бял атлаз и тънки рубинови пръчки обкръжаваха водната лилия.

Като бог с огромни сини очи и белоснежно тяло морето и небето привличат на мраморните тераси върволици от млади и силни рози.

Грубо ноктюрно

Мощен полъх прави скалпелни прорези в оградите, завихря в безпорядък проядените покриви, ръфа ръбовете на огнищата, потулва в мрака прозорците.

Надолу, все покрай лозето, пъхнал крака си в някакъв жлеб, аз се спускам с тая едновремешна карета, което веднага й личи по изпъкналите стъкла, изтумбените врати и заоблени седалки. Катафалка на моите сънища сред самотата, овчарска колиба на моето простодушие, колата лети по тревата на големия изоставен път и през повреденото дясно стъкло се кривят бледи лунни фигури, листа и гърди; зелено и наситено-синьо заливат картината. Разпрягаме близо до някакво петно от чакъл.

И няма ли всичко тук да засвисти, призовавайки бурята и новите Содоми и Солими, и стръвните хищници и войските, (кочияшите и животните от нашите сънища — не ще ли запригласят и те на душно дишащото бранище, за да ме потопят до очите в извора от свила?) и да ни пуснат, бичувани от плискащите се води и разплисканите напитки, да тичаме след лая на булдозите…

Мощен полъх ръфа ръбовете на огнището.

Морско

Колесниците от мед и сребро,

 

вълнорезите от сребро и стомана

 

пяната бият,

 

изтръгват корените на тръните.

 

Ручеите на ландите

 

и безкрайните коловози на отлива

 

кръгообразно се нижат на изток

 

към колонадата на гората,

 

към подпорите на ъглестия вълнолом,

 

брулен от вихрите на светлината.

Зимен празник

Водопадът звъни зад оперетъчните къщурки. Илюминациите — над градините и алеите, чак до брега на Меандър — продължават зеленото и огненото на залеза. Нимфи от времето на Хораций с прически от Първата империя, сибирски хороводи, китайки от Буше.

Безпокойство

Може ли Тя да ме накара да простя за постоянно потъпкваните стремежи? Един охолен край да бъде възмездие за годините на нищета? Един ден на успехи да ни приспи за позора от нашата съдбовна несръчност?

(О, палми! О, диамант! Любов! Сила! — над всяка радост, над всяка слава! — по всякакъв начин, навсякъде, демон, бог — Младостта на това същество: аз!)

Случайностите на научната феерия и движението на социалното братство да бъдат обичани като все по-осезаемото възвръщане на първичната откровеност?…

Но тя — Вампирът, който ни прави послушни, — ни нарежда да се развличаме с това, което ни е подхвърлила, иначе — ще бъдем още по-смешни.

Да се носим към раните, през изтощителния въздух и през морето — към страданията, през мълчанието на водите и смъртоносния въздух — към изтезанията, които се смеят сред своето чудовищно и бурно мълчание.

Метрополитен

От индиговия пролив към моретата на Осиан, по розовия и оранжев пясък, умит от виненото небе, се възкачват и кръстосват булеварди от кристал, незабавно населявани от млади и бедни семейства, които си купуват храната от разносвачите на зеленчуци. Никакво богатство — градът!

По асфалтовата пустиня в паническо бягство — заедно с дрипавите мъгли, завладели със своите ужасни пълчища небето, което се гъне, отстъпва и пропада, небе от черни зловещи пушеци, каквито може да изтъче единствено Океанът, загърнал се в траур — се носят каски, барки, конски крупове, колела — битката!

Вдигни глава: арка на дървен мост; последните зеленчукови градини на Самария; ярките маски под мъждивия фенер, бичуван от ледената нощ; простодушната ундина с шумоляща рокля долу край реката; тези сияйни черепи сред граха и другите фантасмагории — полето!

Пътищата, между решетки и стени, зад които едва се побират техните горички и кошмарни цветя — наречени било сърчица, било личица; Дамаск, дамгосан отдавна, владения на феерични аристократи — отвъд рейнски, японски, гуаранийски[4], все още пригодени за музиката на древните, има и кръчми, които никога повече няма да бъдат отворени, има принцеси и — ако не си прекалено съсипан — място за звездобройство — небето!

Утрото, когато се борехте с Нея сред снежните блескавици, тези зеленикави устни, ледени късове, флагове черни и сини лъчи, и ухания пурпурни на полярното слънце — твоята сила!

Варварско

Много след дните и след сезоните, след съществата и след страните, флагът от кърваво месо върху коприната на моретата и на цветята полярни (не съществуват).

Съвзел се от старите фанфари на героизма — които все още нападат нашите сърца и глави, — далече от някогашните убийци.

О! Флагът от кърваво месо върху коприната на моретата и на цветята полярни (не съществуват).

Наслади!

Порой от жарава сред скрежния вихър — наслада! Тези огньове под дъжда от диамантен вятър, изригнал от земното сърце, навеки овъглено за нас. О, свят!

(Далече от старите убежища и от старите пламъци, които се чуват и се усещат.)

Тази жарава и пяна. Музиката, кръговрат на бездните, сблъсък на ледени късове и звезди.

О, Наслади, о, свят, о, музика! А там — образите, потта, къдриците и очите — реещи се. И белите сълзи, бликащи — о, наслада! — и женският глас, достигнал до дъното на вулканите и полярните пещери.

Флагът…

Разпродажба

Продава се това, което не са разпродали Евреите, което не са вкусили ни благородството, ни престъпността, което е останало тайна и за прокълнатата любов, и за адската порядъчност на тълпите; това, което ни времето, ни науката могат да разпознаят.

Възобновените Гласове и братското пробуждане на всички хоралови и оркестрови сили и тяхното светкавично приложение: единствената възможност за освобождаване на нашите чувства!

Продават се безценните тела — извън всякаква раса, свят, произход и пол! Богатства, бликащи при всяко движение! Разпродажба на диаманти без никакъв контрол!

Продава се анархията за масите; неизкоренимите удоволствия за възвишените ценители; ужасната смърт за вярващите и любовниците!

Продават се обиталищата и преселенията, спортовете, изисканият комфорт и феериите, а с тях и шумът, движението и бъдещето, което създават!

Продават се счетоводните операции и полетът на небивалите хармонии. Находките и сроковете — неподозирани; връчването — веднага!

Порив — безумен и безконечен! — към незрими великолепия и упойни наслади; и неговите тайни, влудяващи всеки порок и неговото веселие, кошмар за тълпата.

Продават се Тела, гласове, безкрайно, неоспоримо богатство, каквото не ще се продава никога вече. Продавачите не виждат края на разпродажбата! Пътниците могат да не бързат с комисионата!

Fairy[5]

 

За Елена се сляха в едно причудливите сокове сред девствения сумрак и невъзмутимите светлини сред астралната тишина. Летните горещини бяха поверени на немите птици, неизбежната леност — на безценна траурна барка; и всичко по волята на заливите на мъртвата любов и отмалелите ухания.

После запяваха жените на дърварите под ромола на бързоструйния ручей сред руините на гората, запяваха звънчетата на стадата сред ехото на доловете и виковете на степите.

За детството на Елена тръпнеха гъсталаците и сенките, гърдите на бедните и легендите на небето.

И нейните очи, и нейният танц все повече превъзхождат скъпоценния блясък, всички студени влияния, насладите от декора и неповторимия миг.

Война

Още като дете различните небеса изостриха моя поглед; всички характери нюансираха моята физиономия. Феномените се задействаха. И сега безконечното деление на миговете и безкраят на математиката ме гонят по света, където аз съм отрупан от гражданските успехи, почитан от странното детство и безкрайните чувства. И аз мечтая за война — по право или по принуда, — каква непредвидена логика.

И това е толкова просто — като музикална фраза.

Младост

I
Неделя

Сметките настрана; небето се спуска неизбежно, спомените нахлуват, нашествието на ритмите изпълва къщата, главата, света на разума.

Някакъв кон на хиподрума е хукнал, лети край шубраци и зеленчукови градини — пришпорван от черната чума. Нещастна драматична героиня, кой знае къде по света, въздиша след всичките си невероятни разлъки. Десперадосите[6] униват след бурята, опиянението и раните. Децата сдържат проклятията си покрай реката.

Да се върнем към своето занимание — сред шума на разкъсващата ни работа, която се трупа и надига към тълпите.

II
Сонет

Човек с най-обикновено телосложение, плътта му не беше ли плод, увиснал в овощна градина — о, детство! — а тялото — богатство за разхищаване; о, да обичаш — рискът или пък мощта на Психея? Земята по своите плодоносни склонове бе приютила принцове и творци, а произходът и расата ни тласкаха към престъпления и скърби: светът — и съдба, и опасност за вас. Но сега твоят труд е завършен и ти със своите сметки, ти със своите безпокойства не си нищо повече от своя собствен танц и собствен глас — без да бъдат специално посочвани или пресилвани — макар и с двойни последици! — при открития и успехи, сред скромното човешко братство в безличния Всемир — силата и правото са отражение на гласа и танца, оценени едва сега.

III
Двадесет години

Назидателните гласове — в изгнание… Физическата наивност — горчиво смирена… Адажио. Ах! Тоя безкраен юношески егоизъм и усърден оптимизъм: колко много цветя по света това лято! Умиращи песни и форми… Хор — за упокой на безсилието и пустотата! Хор от стъклени нощни мелодии… Наистина нервите скоро ще се разкъсат.

IV

Все още си обладан от изкушенията на Свети Антоний. Лудориите на подрязаното усърдие, тиковете на детинската горделивост, унинието и ужасът. Но ти ще се заемеш с тази работа: всички хармонични и архитектурни възможности ще кръжат край твоето обиталище. Същества — съвършени и неочаквани — ще се предлагат за твоите експерименти. В твоето обкръжение мечтателно ще нахлуе любопитството на древната тълпа и ленивото великолепие. Твоята памет и чувства само ще дават храна на импулсите за творчество. А светът, какво ще стане с тоя свят, когато ти си отидеш? Във всеки случай — нищо от днешния облик.

Нос

Златната зора и трептящата вечер намират нашия бриг в открито море, с лице към вилата, която със своите пристройки се издава напред като нос — огромен като Епир и Пелопонес или като най-големия японски остров, или като Арабия. Капища, озарени от завръщането на процесиите, невероятни гледки към съвременните укрепления на бреговата охрана, дюни, украсени с горещи цветя и вакханалии, огромните канали на Картаген и кейовете на една съмнителна Венеция, унилите изригвания на Етна, пукнатините от цветя и ледникови води, перални, оградени с немски тополи, склонове на странни паркове, където свеждат глави японски дървета, и кръглите фасади на всички „Рояли“ или „Гранд“ в Скарборо[7] или Бруклин с техните рейлуеи[8], които се извисяват и опасват, и пресичат постройките на този Хотел, подбрани сред най-изящните и колосални сгради от всички времена в Италия, Америка и Азия, чиито прозорци и тераси, преливащи от светлини, напитки и прохлада, сега са отворени за умовете на пътешественици и благородници — и позволяват през дневните часове на всички тарантели от крайбрежията — и дори на всички ритурнели от прославените долини на изкуството — да украсят неподражаемо фасадите на този Нос-Дворец.

Сцени

Древната Комедия — акордите й все още не са отзвучали и тя се разпада на своите Идилии:

Булеварди с панаирджийски бараки.

Безкраен дървен кей — от единия до другия край на каменисто поле, където варварската тълпа се разхожда под голите дървета.

В коридори от черен тюл — по стъпките на тия, които се разхождат с фенери и листа.

Птици от мистериите падат обрулени върху зидарията на моста, полюшван от архипелага на лодките, пълни със зрителите.

Лирически сцени в съпровод на флейта и барабан се прислоняват в ниски ниши под самите тавани, край салоните на модерните клубове или в залите на древния Изток.

Феерията се разгръща на върха на амфитеатър, увенчан с обрасло сечище, или трепти и извива трелите си пред беотийците[9] в сянката на полюшващите се дървета, на синора на изкласилите ниви.

На нашата сцена комическата опера се дели от пресичането на десет прегради, издигнати от галерията до светещата рампа.

Историческа вечер

Някоя вечер, да кажем, когато се появи наивният турист, побягнал от нашите икономически ужаси, ръката на маестрото вдъхва живот в клавесина на ливадите; играят на карти по дъното на блатото — огледало с кралици и фаворитки; а има и светици, воали, нишки на хармонията, баснословни полутонове — в зарите на залеза.

Той трепва при преминаването на ловците и ордите. Комедията струи по сцената на моравата. И смущението на бедните и слабите — на същия глупав фон!

В неговите робски очи Германия се е накамарила чак до луната, татарските пустини сияят, древните бунтове клокочат в центъра на Небесната империя, със стълбищата и каменните скамейки започва изграждането на Африка и Запада, този бледен и плосък свят. После балетът на прочутите морета и нощи, евтина химия и невъзможни мелодии.

Все същата буржоазна магия — където и да ни изсипе пощенската карета! И най-елементарният физик разбира, че не може повече да се търпи тази лична атмосфера, тази мъгла на физическите угризения — самата констатация е вече терзание.

Не! Времето на парилнята, на надигащите се морета и подземните пламъци, на изхвръкналата от пътя си планета и нестихващите изтребления, за чиято достоверност свидетелстват без капка злоба и Библията, и Норните[10] — това време ще бъде под наблюдението на сериозния човек. И няма да има нищо общо с легендите!

Bottom[11]

 

Реалността — за моя силен характер тя бе прекалено трънлива, и все пак аз се оказах при Госпожата; устремил се като огромна сиво-синя птица към гипсовите отливки по тавана и повлякъл крилото си във вечерния мрак.

Аз бях в подножието на балдахина, върху който почиваха всичките й обожавани скъпоценности и физически прелести — огромна мечка с лилави бърни и козина, побеляла от скръб, с очи от кристал и сребърни плетеници.

Всичко беше мрак и пламтящ аквариум. На сутринта — о, тая войнствена юнска зора! — аз препуснах, превърнат в магаре, към полето, тръбейки и развявайки своите жалби, докато сабинянките от предградието не ми се хвърлиха на врата.

X

Всички уродливости правят жестовете на Хортензия още по-отвратителни. Нейното усамотение е машиналната еротика; нейното униние — динамиката на любовта. Под закрилата на детството, във всички времена, тя е била пламтящо пречистване за племената. Вратата й е отворена за нищетата. Там моралът на днешните същества се разлага в страстта й или в нейните действия. О, ужасни тръпки на несръчната още любов върху кървавия под, на газена светлина. Открийте Хортензия!

Движение

Лъкатушното движение по брега на речните падове,

бездната зад кърмата,

бързината на откосите,

главоломният устрем на течението

водят през нечувани просветления

и през химически открития

пътниците, обкръжени от вихрите на пропастта

и стрийма.

 

Това са покорителите на света,

търсачите на сполука за собствената си химия;

комфортът и спортът пътуват заедно с тях.

Те водят със себе си обучаването

на раси, класи и на животни, там — на самия кораб.

Отдих и шемет

под светлината на потопа,

през ужасните нощи на обучение.

 

Защото в беседите сред прибори, кръв и цветя,

пламъци и бижута,

и сметки, размахвани на тая препускаща палуба,

се вижда как се надига — подобно дига —

зад водния моторизиран път

тяхното чудовищно, вечно озарено, хранилище за знания.

Те — залутани в своя хармоничен екстаз

и в героизма на откривателството.

 

Сред най-ужасните атмосферни смущения

млада двойка, усамотена върху ковчега —

нима няма за древната диващина извинение? —

и пее, и все е на пост.

Благоговение

Към моята сестра Луиза Ванаан от Воринхайм; нейната синя касинка сочи Северно море — заради всички корабокрушенци.

Към моята сестра Леони Обоа от Ашби. Бау — лятната трева, жужаща и вонлива — за треската на майките и децата.

Към Люлю — този демон, — запазила вкус към параклисите от времето на Приятелките и своето незавършено образование. Към мъжете. Към госпожа ♦♦♦.

Към юношата, който бях. Към светия старец — отшелник или с мисия на път.

Към разума на бедните. И към твърде високия клир.

Също и към всеки култ — на мястото за възпоменания и сред събития, на които не може да не се покорим, следвайки повелята на момента или някой наш сериозен порок.

Тази вечер — и към Чирчето от високите ледове, тлъста като риба и пламнала като десетте месеца на червената нощ (сърцето й — амбра и spunk[12]), за моята единствена молитва, безгласна като тези среднощни ширини и предшестваща храбри постъпки, по-страшни и от полярния хаос.

На всяка цена и с всички виелици, дори и в метафизичните пътешествия. Но не и тогава.

Демокрация

Знамето подхожда на мръсния пейзаж и нашият брътвеж заглушава барабана.

В столиците ще храним най-циничната проституция. В кръв ще удавим логичните бунтове.

Напред! — към парливите и прогизнали страни — в услуга на най-чудовищните индустриални и военни експлоатации.

Довиждане тук — все едно къде! Доброволци, ще свикнем със свирепата философия; за науката — слепи, безскрупулни в името на комфорта; продънвай се, утрешен свят. Ето истинското движение. Напред, ходом марш!

Геният

Той е обичта и настоящето, защото е разтворил вратите на дома — и за пенестата зима, и за глъчката на лятото, защото той е пречистил и напитките, и храната, той е очарованието от изплъзващите се пространства и свръхчовешката радост от пристана. Той е обичта и бъдещето, силата и любовта, която ние — затънали в ярост и отегчение — виждаме да витае сред буреносното небе и знамената на екстаза.

Той е любовта, най-точната — преоткритата мярка, дивният и неочакван разум, и самата вечност: този прекрасен механизъм, надарен с фатални качества. Изпитахме целия ужас от неговата благосклонност — и от себе си: о, радост от нашето здраве и порив на нашите дарби, егоистично чувство и страст към него, към тоя, който ни обича през целия свой безконечен живот…

И ние го помним, и той поема на път. И щом Обожанието ни напусне — звънва неговото обещание, звъни: „По дяволите тези суеверия, тези стари тела, тези семейства и векове. Времето се е сгромолясало!“

Той няма да изчезне, няма да се спусне от небето и няма да изкупи нито женската ярост, нито веселието на мъжете и целия този грях: защото го има и е обичан.

 

О, тези дихания, образи, пътища: тази ужасяваща бързина в усъвършенстването на формите и деянията!

О, плодовитост на разума и безконечност на всемира!

Неговото тяло! Въжделено освобождаване, крушение на изяществото, сблъскало се с новото насилие!

Ето го, ето го и него — цялата някогашна коленопреклонност и мъчителното изправяне по неговия път.

Неговата светлина! Всички шумни и неспокойни страдания глъхнат, превръщат се в още по-мощна музика.

Неговата крачка! Преселения, много по-необгледни и от древните нашествия.

Той и ние! Гордост, много по-благосклонна от изгубеното милосърдие.

О, свят! И светлата песен на новите злочестини!

Той ни позна — всички — и всички обикна. Дано съумеем — в зимната нощ, от връх на връх, от бурния полюс до замъка, от тълпата до морския бряг, от поглед до поглед, силни и отмалели от чувства — да го повикаме, да го видим и изпроводим; и сред морската бездна, и горе, сред снежните пустини — да следваме неговия поглед, неговото дихание, тяло и светлина.

Приложения

Пол Верлен
Артюр Рембо
Из „Прокълнати поети“

Познахме радостта да срещнем Артюр Рембо. Днес редица неща ни отделят от него, без никога, разбира се, да сме преставали да се възхищаваме от неговия гений и неговия характер.

В сравнително далечното време на нашата близост Артюр Рембо беше шестнадесет-седемнадесетгодишно дете, вече понесло целия товар на поет, когото истинската публика трябваше да опознае и когото ще се опитаме да анализираме, като го цитираме колкото е възможно повече.

Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи. Като арденец, освен хубавия местен акцент, изгубил се много бързо, той притежаваше и присъщата на хората от тоя край дарба за бързо приспособяване, което може да обясни неусетното пресъхване под бледото парижко слънце на извора му, за да употребим един израз на бащите ни, чийто директен и правилен език в крайна сметка доста често се е оказвал по-точен.

Ще се занимаем най-напред с първата част от творчеството на Артюр Рембо, дело на неговото най-крехко юношество — висша, чудотворна лудост, пубертет! — после ще изследваме разните превъплъщения на този неудържим дух до трагичния му край.

Тук една скоба: нека Артюр Рембо знае, ако случайно погледът му спре на тези редове, че ние не сме съдници на човешките мотиви и нека бъде уверен, че напълно одобряваме (но и жестоко тъжим) откъсването му от поезията, стига само това откъсване, както не се съмняваме, да е логично, честно и необходимо за него.

Творчеството на Рембо, отнасящо се до времето на ранната му младост, т.е. годините 1869, 70, 71, е доста обемисто и би запълнило едно внушително томче. То се състои от, общо взето, къси стихотворения, сонети, триолети, творби в четири-, пет- и шестстишни строфи. Поетът не използва никога двойки последователни рими. Стъпил здраво, стихът му рядко си служи с изкуствени похвати. Малко своеволни цезури, още по-малко преноси. Изборът на думата е винаги частен и остава ясен и когато мисълта се сгъсти и смисълът убегне. Напълно прилични рими.

Няма по-добро доказателство за това, което казахме тук, от сонета. Гласните.

Музата (толкова по-зле, да живеят бащите ни!), музата на Артюр Рембо, ще кажем ние, си служи с всички тонове, докосва всички струни на арфата, подръпва и струните на китарата, а гали и гуслата, ако я има, с гъвкав лък.

Артюр Рембо е преди всичко присмехулник и шегаджия, когато е уместно, но си остава заедно с това голям поет, какъвто Бог го е създал.

Доказателство — Вечерна молитва и Седящите, пред които ти иде да паднеш на колене!

Седящите имат малка история, която може би трябва да се разкаже, за да бъдат добре разбрани.

Тогава Артюр Рембо бил във втори клас като приходящ ученик в лицея в ♦♦♦ и се отдавал на безконечни бягства от час, а когато се чувствал уморен (най-сетне!) да обикаля ден и нощ планини, гори и поля (какъв пешеходец), той идвал в библиотеката на споменатия град и искал книги, чиито заглавия звучали лошо в ушите на главния библиотекар; името му, неотредено за потомството, е на върха на езика ни, но какво значение има името на този човечец в тази проклета работа? Съвършеният бюрократ, когото службата задължавала да дава многократно на Рембо по негова заявка различни Източни приказки и либрета на Фавар[13] заедно с много стари и редки научни произведения, ругаел, че трябва да се вдига заради този хлапак, и с охота го отпращал с думи към не особено любимото учение, Цицерон, Хораций и неизвестно още кои гърци. Хлапакът, който впрочем познавал и най-вече ценял безкрайно повече класиците, отколкото това се отдавало на самия дядко, се разгневил накрая и така се появил въпросният шедьовър.

Стихотворение, ерудирано и хладнокръвно пресилено до последния му, толкова логичен и толкова удачно дързък стих. На читателя става ясна мощната ирония, страшният живец на поета, чиято изключителна дарба предстои да разгледаме, дарба върховна, великолепно доказателство за Ума, горд френски, съвсем френски аргумент; нека наблегнем на това в тези дни на подъл интернационализъм, отличаващ се с естествено, мистично расово и кастово превъзходство, безспорно утвърждаване на безсмъртното царство на човешкия Ум, Душа и Сърце: Прелестта и Силата, и голямата Риторика, отричана от нашите интересни, проницателни, живописни, но тесни и, нещо повече, ограничени Натуралисти от 1883 г.

Образци за Силата имахме в няколко поместени по-горе творби, но тя е до такава степен облечена в дрехата на парадокса и на едно опасно добро настроение, че се представя някак си само дегизирана. В края на тази студия ще я постигнем отново в целостта й, докрай чиста. В този миг ни зове единствено Прелестта, естествено особена, непозната досега прелест, в която странното и чудноватото подправят една безкрайна мекота, една божествена мисловна и стилова простота.

Що се отнася до нас, в никоя друга литература не сме срещали нещо като Прехласнатите — малко свирепо и толкова нежно, мило карикатурно и толкова сърдечно, и толкова добро, избликнало прямо, звучно, майсторско…

Какво ще кажете? Ние откриваме аналогии в друго изкуство, оригиналността на това малко cuadro[14] не ни позволява да търсим сред каквито и да било поети и ще кажем, че това е Гоя — и най-добрият, и най-лошият. Гоя и Мурильо биха се съгласили с нас, ако ги попитаме.

Пак на Гоя се натъкваме и в Търсачите на въшки, този път един светло възбуден Гоя, бяло върху бяло с розови и сини ефекти и тази особена мазка, почти фантастична. Но колко по-високо стои всеки път поетът спрямо художника — и в извисеното чувство, и в песента на сполучливите рими.

Дори неправилната рима на последната строфа, дори последното изречение, което увисва изоставено между изпуснатия съюз и последната точка, засилват крехкия чар на ескизната лекота и трептящата фактура на това късче поезия. И какво красиво движение, какво ламартиновско полюшване, нали? — в тези няколко стиха, които сякаш преливат в мечтание и музика! Расиновско дори, ще се осмелим да добавим, а защо не вергилиевско, с което ще завършим признанието?

Блазнят ни много примери на завладяваща до екстаз целомъдрена или сладко порочна прелест, но ограничените рамки на това вече дълго второ есе ни повеляват да отминем много изтънчени чудеса и без да се бавим повече, ще навлезем в царството на бляскавата Сила, където вълшебникът ни зове с Пияният кораб.

А какво мнение да изразим сега за Първите причастия, доста дълго стихотворение, за да бъде поместено тук, особено след прекалените ни цитати, чийто дух впрочем доста дълбоко ненавиждаме, дух, родил се, струва ни се, от една злополучна среща с Мишле нечестивеца и немощния старец. Мишле, подал глава изпод мръсно женско бельо и зад гърба на Парни (никой повече от нас не обожава другия Мишле), да, какво мнение да изкажем за тази колосална творба, освен че харесваме нейната висша организация и всички стихове без изключение? Там има такива:

Така съм пристрастен! В латинските падежи

небе зелено къпе бакърните лица,

небесните гърди с петна от кърви свежи

на ивици покриват безбройните слънца.

Прелива от съвършенства и Париж се заселва отново, писано на другия ден след „кървавата седмица“.

В този ред на мисли Бдящите, стихотворение, което, уви, вече не притежаваме и не бихме могли да възстановим по памет, ни остави най-поразяващото впечатление, което някога сме получавали от стихотворение. Трепет, широта, свята тъга! И такава нотка на върховно отчаяние, че наистина се осмеляваме да смятаме, че то надвишава всичко най-хубаво, което Рембо е написал!

Така минаха през ръцете ни много други първостепенни работи, които се изгубиха по волята на злия случай във вихъра на доста злополучни пътувания. Ето защо ние заклеваме тук всички наши познати или непознати приятели, които притежават Бдящите, Прикляквания, Бедните в църквата, Нощните будители, Митничари, Ръцете на Жан-Мари, Милосърдната сестра и каквото и да е друго, подписано от това вълшебно име, да бъдат така добри и да ни изпратят за евентуално попълване на настоящия труд. В името на честта на литературата повторно отправяме молба към тях. След снемане на копия ръкописите ще бъдат най-добросъвестно върнати на великодушните им собственици.

Време е да сложим край на тази работа, която доби такива размери по следните изключителни причини:

Името и творчеството на Корбиер и на Маларме са осигурени за времето, което ще дойде след тях. Едното ще отеква в човешката реч, другото — във всяка достойна за него памет. Корбиер и Маларме са печатали дреболия с огромно значение. Рембо, много горд, по-горд дори от Корбиер, който поне хвърли книгата си в лицето на века, не пожела да публикува нищо свое в стихове.

Едно-единствено стихотворение, впрочем отречено или отхвърлено от него, е било поместено без негово знание и това бе направено добре в първата годишнина на списание Ренесанс, към 1873 г. То се нарича Гарваните. Любопитните могат да вкусят пълна наслада от това патриотично писание, истински патриотично, на което и ние също се наслаждаваме, но това не е още върхът. Гордеем се, че можем да предложим на нашите интелигентни съвременници немалка част от това богато блюдо — Рембо.

Ако бяхме се съветвали с Рембо (адреса му не знаем, а той е безкрайно неопределен), вероятно той би ни разубеждавал да се захващаме с онази част от труда ни, която се отнася до него.

И тъй, проклет от самия себе си е този Прокълнат Поет! Но тези редове и тази недискретност ни бяха продиктувани от приятелството и литературното преклонение, което винаги ще му засвидетелствуваме. Толкова по-зле за него! Толкова по-добре за вас, нали? Нещо ще остане, запазено от съкровището, забравено от този най-нехаен притежател, а ако вършим престъпление, то тогава felix culpa[15]!

След известен престой в Париж, след повече или по-малко ужасяващи странствувания Рембо смени курса и заработи (той!) в наивния, нарочно най-простия стил, служейки си само с асонанси, с неясни думи, с детски или простонародни изречения. Така той постигна чудеса от финес, истинска мекота, толкова неуловим, почти неосъзнат чар.

Но поетът си отиваше. Чувахме да се говори за коректния поет в малко особен смисъл на думата.

Продължи го един изненадващ прозаик. В ръце, които го изгубиха, без да разбират напълно какво вършат, попадна ръкопис, чието заглавие ни убягва, пълен с мистични странности и най-остри психологически наблюдения.

Напълно потъна в жестока забрава Един сезон в ада, излязъл в Брюксел през 1873 г. при Поот и съдружие, улица О Шу 37, тъй като авторът никак не го беше „лансирал“. Имаше да върши други неща.

Рембо обходи всички континенти, всички океани, беден, горд (би могъл да бъде богат, ако беше пожелал, със семейство и положение), след като написа пак в проза поредица от превъзходни фрагменти, Озарения, навеки загубени, както се опасяваме.

В своя Сезон в ада той казваше: „Моят ден догоря, напускам Европа. Морският въздух ще обжари моите дробове. Далечните климати ще ме ощавят.“

Всичко това е много добре и човекът удържа на думата си. Човекът у Рембо е свободен, това е повече от ясно и в началото на тези редове ние му дадохме това право, но с една напълно основателна задръжка, която, завършвайки, ще подчертаем. Нима не бяхме прави ние, влюбените в поета, като уловихме орела и го затворихме в клетка с този етикет, и не можем ли плюс това и свръх уговорката (щом Литературата трябва да бъде свидетелка на подобна гибел) да възкликнем заедно с Корбиер, неговия по-възрастен, но не неговия по-голям брат — иронично ли? Не. Тъжно? Да! С болка? И още как!

Кирил Кадийски
Артюр Рембо — живот в дати

1854 — На 20 октомври В Шарлевил, в дома на своя дядо по майчина линия, се ражда Жан-Никола-Артюр Рембо. Баща му Фредерик Рембо, капитан от пехотата, по това време е на служба в Лион. Майка му Витали Кюиф е от семейство на дребни арденски собственици.

1862 — Приет е като приходящ ученик в училището Роса, в Шарлевил.

1865 — Ученик в пети клас в колежа в Шарлевил. Приет е в шести клас през ноември същата година.

1866 — Изключителната му интелигентност му позволява да прескочи един клас и още през октомври е приет направо в осми клас.

1868 — През месец май, по случай първото причастие на престолонаследника, му изпраща писмо в стихове на латински. Огюст Филон, възпитател на принца, му предава благодарностите на своя ученик чрез директора на Колежа.

1869 — Le Moniteur de l’Enseignement secondaire публикува три съчинения в стихове на Рембо на латински. Едно от тях му донася първа награда в конкурс, организиран от Академията в Дуе, под чието административно ръководство е и колежът в Шарлевил. Пише първите си стихотворения.

1970 — В броя си от 2 януари La revue pour tous публикува стихотворението му Подаръци за сираците. В курса по риторика привлича вниманието на преподавателя си Жорж Изамбар, който го окуражава и му дава книги. Като него и Рембо става републиканец и антиклерикал. Пише огромно количество стихове и ги изпраща на Теодор дьо Банвил и на сатиричния вестник La Charge, който публикува едно негово стихотворение на 13 август. На 29 август, когато франция е от няколко седмици във война и понася тежки поражения, той напуска без разрешение дома си и тръгва за Париж през Шарлероа. Тъй като пътува без билет, е арестуван още при пристигането си и на 31 август е хвърлен в затвора на Мазас. Пише на Изамбар, който идва да го освободи, отвежда го обратно в Дуе и ходатайства пред госпожа Рембо да не се сърди на сина си. След няколко дни отново избягва от Шарлевил, този път пеша, към Белгия. В Брюксел отива при един приятел на Изамбар, който му дава пари да се върне в Дуе при учителя си. Информирана за тези нови приключения, госпожа Рембо прибира юношата в Шарлевил с намерението веднага след настъпването на мира да го изпрати в пансион.

1871 — Трето бягство, на 25 февруари. Продава часовника си и си купува билет за Париж, където скита до 10 март. Липсата на средства го принуждава да се върне пеша в Шарлевил. Продължава да пише стихове, изпраща ги на Банвил и Пол Демени, млад писател от Дуе, с когото го е запознал Изамбар. Изпраща и на Верлен посредством някой си Бретан, служител в Шарлевил, вече имал възможността да се срещне със „сатурническия“ поет. След като получава стиховете, Верлен поканва автора им в Париж. Рембо пристига през септември. Точно в този момент попада сред Зютик — група поети и артисти, където редом с Верлен най-добрите му приятели ще бъдат Анри Мерсие и музикантът Кабанер.

1872 — Всекидневни пиянства. Бурни разправии между Верлен и жена му. През март Рембо се връща в Шарлевил и пише първите си стихотворения, в които открито скъсва с традиционната поезия. През май е отново в Париж. На 7 юли заминава за Белгия, придружен от Верлен, който изоставя жена си и сина си. На 4 септември двамата взимат кораб за Англия. В Лондон Рембо живее на разноските на Верлен, който е обезпокоен от заведеното срещу него дело от изоставената съпруга. Разстроен, в края на ноември или началото на декември, Рембо се завръща в Шарлевил.

1873 — Ново пътуване до Лондон, където Верлен твърди, че е тежко болен. Госпожа Верлен, майка му, която той води за носа, дава на Рембо парите, необходими му, за да отиде при приятеля си. Но Рембо не се задържа в Лондон и скоро отива при семейството си в Ардените, в Рош, близо до Вузие. Остава там до 24 май. През този ден Верлен, дошъл да го повика при себе си и с когото той е приел да се срещне в Буйон, тоест на френско-белгийската граница, го убеждава да тръгне с него за Лондон, където двамата поети много скоро се скарват. В началото на юли Верлен скъсва с него и се връща в Белгия, оставяйки го в Лондон без средства. Верлен има намерение да се събере с жена си, но тъй като тя отказва, той се опитва отново да се върне при Рембо и го извиква в Брюксел. Рембо пристига там на 8 юли вечерта. Нови караници. На следващата сутрин Верлен, побеснял, ранява с пистолет Рембо в китката. Верлен е арестуван. Независимо, че Рембо отказва да подаде жалба, срещу него започва следствие. Раната на Рембо е лека. Още с излизането му от болницата, на 20 юли, белгийското правителство го екстрадира, защото писмата, намерени у него и у Верлен противоречат на показанията им за техните отношения. Рембо се връща в Рош, където завършва Един сезон в ада, който е започнал да пише през април. Веднага го дава за отпечатване на един брюкселски печатар. Брошурата излиза през октомври, но с изключение на няколкото сигнални бройки, изпратени на автора заедно с фактурата, целият тираж остава в печатницата, защото Рембо не може да го плати.

1874 — Отново заминава за Англия, където ще се издържа, давайки уроци по френски. Преди това е спрял в Париж и се е срещнал там с Жермен Нуво, който тръгва с него в новия му британски поход. Работи над Озарения, част от които може би са били написани през 1872 и 1873. Майка му и сестра му Витали прекарват с него месец юли.

1875 — Завърнал се в Шарлевил в началото на януари, още същия месец заминава за Щутгарт, където дава уроци по френски, както предишната година в Англия. Верлен, излязъл от затвора в Монс, отива при него с надеждата отново да се сближат, но само го раздразва и си тръгва с влака, след като е наказан от бившия си другар. През май Рембо отива в Швейцария и Италия. Болен, спира в Милано. В началото на лятото отново тръгва пеша на юг. Липсата на всякакви средства го принуждава да поиска от френското консулство в Ливорно да бъде репатриран. На 15 юни е в Марсилия. През юли — в Париж. Връща се в Шарлевил през октомври. Сестра му Витали умира на 18 декември.

1876 — Отива във Виена. Експулсиран е от Австрия през април. Заминава за Холандия. На 19 май постъпва за шест години в холандската армия в Индонезия. Получава за това триста флорина. На 10 юни отплава за Батавия и пристига там във втората половина на юли, след три седмици дезертира и се наема на един английски платноход на път за Европа. Появява се в Шарлероа в края на декември.

1877 — Отива в Хамбург и работи като преводач в администрацията на цирка „Лоазет“. С цирка обикаля Дания и Скандинавския полуостров, после е репатриран от френското консулство в Стокхолм. През септември слиза в Марсилия. Иска да отиде в Александрия, но се разболява и е принуден да спре в Чивита Вехия, връща се през зимата в Шарлевил.

1878 — През пролетта е в Хамбург. Търси начин да замине за Ориента. И тъй като не намира такъв, отново се озовава в Шарлевил. През октомври тръгва отново: Вогезите, Швейцария, Сен-Готар — най-често пеша. В Лугано взима влака за Генуа, където на 19 ноември се качва на кораб за Александрия. После прекарва известно време на остров Кипър, където е началник на строителен обект.

1879 — През юни се връща при семейството си в Рош, близо до Вузие.

1880 — Заминава за Египет, където не успява да намери работа. В края на април се връща в Кипър и там надзирава работите по строежа на официално здание на билото на връх Тодос, на 2100 м. надморска височина. Напуска строежа през юни, защото се е скарал с работодателите си. Скитосва из всички пристанища по Червено море и през август в Аден се наема като търговски пътник във фирма, занимаваща се главно с кожи и кафе. През ноември началниците му го изпращат в Хараре, където откриват филиал. Пристига на 13 декември „след двадесет дни езда през сомалийската пустиня“.

1881 — Хараре.

1882 — В Аден, в същата търговска фирма.

1883 — Заминава за Хараре в края на март. Обикаля малко познатите райони на Агадин и изпраща доклад за тях на Географското дружество.

1884 — Предприятието, за което работи, прекратява дейността си. Рембо се връща в Аден, където на 23 април работодателите му издават удостоверение, в което хвалят интелигентността, находчивостта и лоялността му. Един от началниците му почти веднага започва ново начинание и наема Рембо за шест месеца, считано от 1 юли.

1885 — Все още е в Аден. Има нов договор за една година. Развален е по взаимно съгласие два месеца преди изтичането му. Започва собствена търговия. От началото на декември е в Таджура и подготвя керван за Чоа.

1886 — Пребивава ту в Таджура, ту в Аден и между другото се занимава с продажбата на пушки и куршуми.

1887 — Зает е със същите дейности. Основният му клиент е Менелик, господар на Чоа и бъдещ Негус. Прекосява Абисиния. През август е в Кайро — отслабнал, уморен, оплаква се от болки в лявото бедро и коляно. Връща се в Аден в началото на октомври и прави непрестанно постъпки да си получи парите за доставките на Менелик.

1888 — В началото на годината е в Аден. През март пътува до Хараре. Връща се в Аден, после отново за кратко отскача до Хараре в края на март. През април е в Аден. През май отива в Хараре за няколко месеца.

1889 — Все още е в Хараре и се занимава с черна борса на оръжие, кожи, кафе и мускус.

1890 — Без промяна.

1891 — Оплаква се от разширени вени. През април много силно и много болезнено спукване на коляното го принуждава да се върне в Аден. Репатриран е през май и още с пристигането си в Марсилия е приет в болницата Консепсион. Ампутират десния му крак. Връща се в Рош при своите в края на юли, но болестта продължава да нанася пораженията си. Надявайки се, че слънцето ще му се отрази добре, се връща в Марсилия в края на август, придружен от сестра си Изабел. Принуден е с пристигането си отново да постъпи в болницата. Умира там на 10 ноември в ужасни мъки.

Допълнителна информация

$id = 282

$source = Моята библиотека

Издание:

Артюр Рембо. Поезия

Второ преработено и допълнено издание.

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактори на първото издание: Силвия Вагенщайн и Иван Теофилов

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“

ISBN 954-492-031-5

 

Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.

Бележки

[1] Хенгавар (Кенгавер) — град в Персия — Б.пр.

[2] Кафе, разредено с вода или алкохол — Б.пр.

[3] Прелестно създание (англ.) — Б.пр.

[4] Гуарани — индианско племе в Парагвай. — Б.пр.

[5] Вълшебно, приказно (англ.) — Б.пр.

[6] Отчаян, готов на всякакъв риск (исп.) — Б.пр.

[7] Нос, на който в XIX век е издигнат импозантен грандхотел, това е и поводът за написването на творбата. — Б.пр.

[8] Надземна железница (англ.) — Б.пр.

[9] От Беотия — област в Средна Гърция с главен град Тива — синоним на варвари — Б.пр.

[10] У древните германци — богини на съдбата — Б.пр.

[11] Основа (англ.); Рембо има предвид едноименния герой на Шекспир от „Сън в лятна нощ“. — Б.пр.

[12] Пламенност, мъжество (англ.). — Б.пр.

[13] Шарл Симон Фавар — френски поет и композитор (1710–1792). — Б.пр.

[14] Картина (исп.). — Б.пр.

[15] Щастлива вина (лат.). — Б.пр.