Роалд Дал
Разкази с неочакван край

Дегустация

Онзи ден на вечерята в дома на Майк Скофийлд в Лондон бяхме шестима. Майк с жена си и дъщеря си, жена ми, аз и един човек на име Ричард Прат.

Ричард Прат беше известен гастроном. Той беше председател на малко дружество, известно като „Епикурейците“, и всеки месец издаваше само за членовете му специална брошура за ястия и вина. Организираше вечери, на които се поднасяха разкошни блюда и редки вина. Отказваше да пуши от страх да не увреди небцето си и когато обсъждаше някое вино, имаше странния и твърде забавен навик да говори за него като за живо същество. „Благоразумно вино — казваше, — малко неуверено и свенливо, но доста благоразумно.“ Или: „Добродушно вино, благо и весело — малко безсрамно може би, но независимо от това добродушно.“

Вече два пъти бяхме присъствали на подобни вечери у Майк, на които канеха и Ричард Прат, и всеки път Майк и жена му полагаха необикновено старание, за да предложат нещо по-специално на прочутия гастроном. Ясно беше, че и тази вечер нямаше да бъде изключение. Още щом прекрачихме прага на трапезарията, разбрах, че масата бе приготвена за голямо пиршество. Високите свещи, жълтите рози, огромното количество лъскави сребърни прибори, трите винени чаши пред всеки и най-вече тънкият аромат на печено месо, който се разнасяше откъм кухнята, предизвикваха в устата ми първия пристъп на слюноотделяне.

Докато седяхме, си припомних, че и в двата предишни случая, когато Ричард Прат беше присъствал на вечерите, Майк бе правил малки облози с него, като го приканваше да познае от какъв сорт грозде и коя година е било произведено виното. Прат беше отговорил, че това не е много трудно, стига то да е било произведено през някоя от годините, известни с добрите си реколти. Тогава Майк се обзалагаше срещу каса от въпросното вино, че Ричард не може да го познае. Прат бе приемал и бе спечелил и двата пъти. Бях сигурен, че тази вечер малката игра щеше да се повтори отново, защото Майк беше готов да загуби и по този начин да докаже, че вината му са достатъчно добри, за да бъдат разпознати, а Прат, от своя страна, като че ли изпитваше някакво сериозно сдържано удоволствие да демонстрира познанията си.

Вечерята започна с чиния дребни рибки, хрупкаво препържени в масло, с които поднесоха мозелско вино. Майк стана и лично наля виното, а когато отново седна на мястото си, забелязах, че внимателно наблюдава Ричард Прат. Беше обърнал бутилката към мен, за да мога да прочета етикета й. На него пишеше „Гайерслай Олигсберг, 1945“. Наведе се към мен и ми прошепна, че Гайерслай било малко селце в Мозел, почти неизвестно извън Германия. Каза, че виното, което пием, било изключително рядко, защото добивът от лозето бил толкова малък, че за страничен човек било почти невъзможно да се добере до него. Миналото лято той лично посетил Гайерслай, за да се сдобие с няколкото дузини бутилки, които най-поел е му продали.

— Съмнявам се дали има друг в тази страна, който да притежава от него в момента — каза той. Видях как отново погледна към Ричард Прат. — Голямо нещо е това мозелското вино — продължи, повишавайки глас, — най-доброто, което би могло да се сервира преди бордото. Много хора вместо него поднасят рейнско, но то е, защото не разбират. Нима не е ясно, че рейнското ще убие тънкия вкус на всяко бордо. Диващина е да поднесеш рейнско преди бордото. Но мозелското — ааа! — Мозелското си е друга работа.

Майк Скофийлд беше добродушен човек на средна възраст. Но беше борсов агент или по-точно търговски посредник на борсата и като други свои колеги сякаш изпитваше неудобство, едва ли не срам от обстоятелството, че е спечелил толкова много пари с толкова малко талант. Дълбоко в сърцето си знаеше, че длъжността му не се различава особено от тази на букмейкъра, който събира облозите за конните надбягвания — угодничещ, безкрайно почтен и потайно безскрупулен — и знаеше, че приятелите му също са наясно. Затова се стремеше да се превърне в човек с културни интереси, да развие естетическия и литературния си вкус, да колекционира картини, книги и други подобни. Малката му проповед за рейнското и мозелското вино беше част именно от културата, до която се домогваше.

— Очарователно винце, не смятате ли? — каза той, като продължаваше да наблюдава Ричард Прат.

Виждах как всеки път, когато навеждаше глава, за да хапне от рибата, бързо скришом хвърляше по един поглед към другия край на масата. Почти го усещах как чака мига, в който Прат щеше да отпие своята първа глътка от виното, щеше да вдигне поглед от чашата с усмивка на задоволство, изненада, може би дори и почуда, а после щеше да се завърже разговор, в който Майк щеше да му разкаже за селцето Гайерслай.

Ричард Прат обаче дори не опита от виното. Изцяло бе погълнат от разговора си с Луиз — осемнайсетгодишната дъщеря на Майк. Беше се полуизвърнал към нея, усмихваше се и доколкото можех да доловя, й разказваше някаква история за главния готвач на парижки ресторант. Докато говореше, той се надвесваше все повече и повече над нея и ми се струваше, че така както се беше разпалил, още малко и ще падне отгоре й. Клетото момиче се отдръпваше доколкото можеше, кимаше учтиво, отчаяно втренчило поглед не в лицето му, а в най-горното копче на смокинга му.

Ние привършихме рибата и прислужницата започна да прибира чиниите. Когато стигна до Прат, видя, че той изобщо не е докоснал храната, и се поколеба. Прат я забеляза. Отпрати я с жест, прекъсна разговора си и бързо започна да яде, като тъпчеше хрупкавите златисти рибки в устата си с резки пробождащи движения на вилицата. Когато привърши, посегна към чашата и на две кратки глътки изля виното в гърлото си. После незабавно се обърна и отново подхвана разговора с Луиз Скофийлд.

Майк забеляза всичко. Съзнавах, че седи на мястото си напълно неподвижен, че се сдържа и наблюдава госта си. Кръглото му весело лице като че ли леко се отпусна, но той продължаваше да се сдържа и да седи неподвижен и мълчалив.

Не след дълго прислужницата се появи отново и донесе второто блюдо. Беше голямо парче печено говеждо. Тя го постави на масата пред Майк, който се изправи и започна да го разпределя. Режеше филийките много тънки и внимателно ги поставяше върху чиниите, за да може прислужницата да ги сервира. Когато сложи на всеки, включително и на себе си, той остави ножа и се надвеси напред, хванал с две ръце ръба на масата.

— А сега — каза, като се обръщаше към всички, но гледаше към Ричард Прат. — А сега бордото. Ако ме извините, ще отида да донеса бордото.

— Да го донесеш ли, Майк? — обадих се аз. — Че къде е то?

— В кабинета ми, с извадена запушалка, за да диша.

— А защо в кабинета?

— Заради стайната температура, разбира се. Държа го там вече двайсет и четири часа.

— Но все пак защо в кабинета?

— Защото това е най-подходящото място в къщата. Миналия път Ричард ми помогна да го изберем.

Като чу да споменават името му, Прат вдигна поглед.

— Така беше, нали? — каза Майк.

— Да — отвърна Прат и важно кимна с глава. — Така беше.

— В кабинета ми върху зеления шкаф с картотеката. Спряхме се на това място, защото там няма течение и се намира в стая с постоянна температура. А сега ще ви помоля да ме извините, докато отида да го донеса.

Идеята, че ще може да повтори играта с новото вино, бе възвърнала доброто му настроение и той бързо излезе, за да се появи минута по-късно, но вече вървеше по-бавно, стъпваше внимателно и в двете си ръце крепеше кошничка за вино, в която лежеше някаква тъмна бутилка. Етикетът не се виждаше, защото беше от долната й страна.

— А сега! — извика той, докато се приближаваше към масата. — Какво ще кажеш за това, Ричард? Никога няма да го познаеш.

Ричард Прат бавно се извърна и погледна към Майк, после очите му се преместиха върху бутилката, сгушила се в малката си плетена кошничка, и повдигна вежди — една лека презрителна извивка, придружена с издаване на влажната долна устна, неочаквано станала грозна и високомерна.

— Никога няма да го познаеш — повтори Майк. — И сто години да се мъчиш, пак няма да го познаеш.

— Бордо ли е? — снизходително попита Ричард Прат.

— Разбира се.

— Тогава допускам, че е от някое малко лозе.

— Може да е, Ричард, но, пък може и да не е.

— Но е от година с добра реколта. Някоя от големите реколти ли е?

— Да, гарантирам за това.

— Тогава няма да е чак толкова трудно — каза Ричард, като провлачваше думите и изглеждаше невероятно отегчен. Освен това на мен лично ми се струваше, че зад този провлачен говор, зад това отегчение се криеше нещо особено: между очите му се бе стаила сянката на някаква злонамереност, а в държанието му имаше напрегнатост, която у мен събуждаше неуловимо чувство на тревога.

— Това вино истински ще те затрудни — каза Майк. — За него няма да те карам да се обзалагаш.

— Нима? А защо не? — Отново бавното повдигане на веждите, студеният напрегнат поглед.

— Защото е трудно.

— Това не е голям комплимент за мен.

— Драги мой — каза Майк, — щом искаш, с удоволствие ще се обзаложа с теб…

— Едва ли ще се затрудня особено.

— Да разбирам ли, че държиш да се обзаложиш?

— Напълно съм готов — отвърна Ричард Прат.

— Добре тогава, както обикновено — каса от същото вино.

— Ти май се съмняваш, че ще мога да позная, а?

— Ако трябва да съм откровен и с цялото уважение, което ти дължа, да, съмнявам се — отвърна Майк, като полагаше известни усилия да остане любезен.

Прат обаче не се стараеше особено да прикрие презрението си към цялата работа. И все пак странно, но следващият му въпрос издаваше известен интерес:

— Би ли желал да увеличиш облога?

— Не, Ричард, една каса никак не е малко.

— Би ли се обзаложил на петдесет каси?

— Това ще е глупост.

Майк седеше неподвижен на стола си, който заемаше централно място на масата, и внимателно държеше бутилката в нелепата й плетена кошничка. Ноздрите му бяха побелели, а устните му — много здраво стиснати.

Прат се беше отпуснал назад в стола си, гледаше към него с вдигнати вежди и полупритворени очи, а в ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка. А на лицето на този човек отново видях — или така ми се стори — нещо, което определено ме смущаваше — тази сянка на напрегнатост между очите, а и в самите очи се таеше и бавно припламваше малка коварна искрица.

— Значи, не искаш да увеличиш облога?

— Що се отнася до мен, драги, все ми е едно — отвърна Майк. — Ще се обзаложа на каквото пожелаеш.

Останалите седяхме мълчаливо и наблюдавахме двамата мъже. Съпругата на Майк започваше да се дразни: устните й бяха придобили кисела извивка и просто усещах как всеки момент щеше да се намеси. Печеното говеждо лежеше пред нас в чиниите и бавно изпускаше пара.

— Значи, ще се обзаложиш на всичко, каквото си поискам?

— Нали вече ти казах. Ще се обзаложа на каквото пожелаеш, щом си решил да го правиш на въпрос.

— Дори на десет хиляди лири?

— Естествено, щом искаш. — Сега Майк беше по-уверен. Много добре знаеше, че можеше да се хване на бас на всяка сума, която би била по силите на Прат.

— Значи, твърдиш, че мога да определя облога? — отново попита Прат.

— Да.

В настъпилата пауза Прат бавно огледа седящите на масата, първо мен, после трите жени, всяка поотделно. Сякаш ни напомняше, че бяхме свидетели на предложението.

— Майк! — обади се мисис Скофийлд. — Майк, защо не сложим край на тези глупости и не започнем да вечеряме. Храната вече изстива.

— Но това не е глупост — отвърна спокойно Прат. — Ние правим малък облог.

Забелязах как прислужницата стоеше встрани с поднос зеленчуци в ръце и се чудеше да ги поднесе ли на масата, или не.

— Добре тогава — обади се Прат. — Ще ти кажа на какво искам да се обзаложим.

— Казвай тогава — отвърна Майк доста безразсъдно. — Изобщо не ме интересува какво е — ти си на ред.

Прат кимна и отново лека усмивчица раздвижи ъгълчетата на устните му, а после много бавно, без нито за миг да сваля поглед от Майк, каза:

— Искам облогът да бъде ръката на дъщеря ти.

Луиз Скофийлд подскочи.

— Не — извика тя. — Това не е забавно! Слушай, татко, това въобще не е забавно.

— Недей, мила — обади се майка й. — Те само се шегуват.

— Аз не се шегувам — каза Ричард Прат.

— Но това е абсурдно — извика Майк. Той отново беше изгубил увереността си.

— Ти каза, че ще се обзаложиш на всичко, каквото поискам.

— Имах предвид пари.

— Ти не каза пари.

— Но това имах предвид.

— Тогава жалко, че не си го казал. Но както и да е, ако желаеш да се откажеш от предложението си, аз нямам нищо против.

— Не става въпрос да се отказваме от предложението ми, драги. Облогът и без това е невалиден, защото ти не можеш да ми предложиш същото. Нямаш дъщеря, която да заложиш срещу моята, в случай че загубиш облога. А дори и да имаше, аз нямаше да пожелая да се оженя за нея.

— Радвам се да го чуя, скъпи — обади се жена му.

— Ще заложа всичко, каквото пожелаеш — заяви Прат. — Къщата си например. Какво ще кажеш за къщата ми?

— Коя от двете? — попита Майк вече на шега.

— Тази в провинцията.

— А защо не и другата?

— Добре, щом желаеш. И двете къщи.

В този миг видях как Майк замълча. Той пристъпи напред и внимателно постави кошничката с бутилката върху масата. Премести солницата настрани, след нея черния пипер, а после взе ножа си, за миг замислено разглежда острието му, след което отново го остави. Дъщеря му също беше забелязала мълчанието му.

— Виж какво, татко! — извика тя. — Та това е безразсъдно! Толкова е глупаво, че нямам думи. Отказвам да ви служа за облог!

— Правилно, мила — каза майка й. — Веднага прекрати това, Майк, и седни да вечеряш.

Майк не й обърна внимание. Погледна към дъщеря си и се усмихна с лека, бащинска, покровителствена усмивка. В очите му обаче изведнъж лумна тържествуващо пламъче.

— Знаеш ли, Луиз — каза той, — че за това си струва да се помисли.

— О, татко, престани! Отказвам дори да те слушам! Господи, никога в живота си не съм чувала такава глупост!

— Сериозно ти казвам, мила, почакай да чуеш какво ще кажа.

— Не искам да слушам!

— Луиз! Моля те! Ето как стоят нещата. Ричард ни предлага един сериозен облог. Той настоява да го направи, не аз. И ако загуби, ще трябва да ни даде двете си къщи. Един момент, мила, не ме прекъсвай. Работата е там, че той просто не може да спечели.

— Той обаче явно си мисли, че може.

— Изслушай ме, защото много добре знам какво говоря. Когато някой експерт дегустира бордо — стига да не е някое от прочутите вина, като например „Лафит“ или „Латур“ — той само най-общо може да се ориентира за местонахождението на лозето. Разбира се, може да назове района в Бордо, където е било произведено виното, и може да каже дали това е Сент Емилион, Померол, Грав или Медок. Във всеки район обаче има по няколко неголеми по площ области и във всяка от тях се намират множество малки лозя. Просто не е в човешките възможности да ги назове само по вкуса и аромата на виното. Не се боя да ви кажа, че това вино е от едно съвсем малко лозе, заобиколено от много други малки лозя, и той никога не ще успее да го познае. Това е невъзможно.

— Никога не можеш да си сигурен — настоя дъщеря му.

— Казвам ти, че мога. И макар че ти го казвам аз, имай предвид, че разбирам нещичко от вина. И изобщо, за бога, дъще, нали съм ти баща. Допускаш ли, че ще ти натрапя нещо, което не желаеш. Просто се опитвам да спечеля за теб малко пари.

— Майк! — рязко се обади жена му. — Спри веднага, Майк, моля те.

Той пак не й обърна внимание.

— Ако се съгласиш на този облог — Майк отново се обръщаше към дъщеря си, — само след десет минути ще притежаваш две големи къщи.

— Но аз нямам нужда от две големи къщи, татко.

— Тогава ги продай. Веднага му ги продай обратно, ако искаш. Аз ще уредя всички формалности. А после — само си представи, мила — ще бъдеш богата! Ще бъдеш независима до края на живота си!

— О, татко, никак не ми харесва тази работа. Мисля, че е глупост.

— Аз също — обади се майка й. Докато говореше, тя бързо клатеше глава нагоре-надолу като кокошка. — Засрами се, Майкъл, как изобщо можеш да предлагаш подобни неща! При това собствената ти дъщеря!

Майк дори не я погледна.

— Приеми! — напрегнато настоя той и настойчиво гледаше дъщеря си. — Приеми бързо! Аз гарантирам, че няма да загубиш.

— Но това никак не ми харесва, татко.

— Хайде, момичето ми, приеми!

Притискаше я здраво. Беше се надвесил над нея, фиксираше я с неумолими бляскави очи и за дъщеря му никак не беше лесно да му се противопостави.

— Но какво ще стане, ако загубя.

— Пак ти повтарям, не можеш да загубиш. Аз ти го гарантирам.

— Ох, татко, трябва ли да се съглася?

— В момента те правя богата, затова хайде. Какво ще кажеш, Луиз? Съгласна си, нали?

Тя се поколеба за последен път. После безпомощно сви рамене и каза:

— Добре де, но само ако се закълнеш, че няма никаква опасност да загубя.

— Добре! — извика Майк. — Това е чудесно! Значи, облогът е направен!

— Да — отвърна Ричард Прат, като гледаше момичето. — Облогът е направен.

Майк незабавно взе шишето, отля един пръст от виното в своята чаша, а после възбудено заподскача около масата, за да напълни останалите чаши. Сега всички бяха вперили очи в Ричард Прат, гледаха лицето му, докато той бавно вдигна чашата с дясната си ръка и я поднесе към носа си. Беше около петдесетгодишен, с неприятно лице, което сякаш се състоеше само от уста — уста и устни — дебелите влажни устни на професионалния гастроном, долната, увиснала като махало точно в средата, постоянно отворената уста на дегустатора, винаги готова да поеме ръбчето на чашата или хапката храна. Като дупка, помислих си, докато я наблюдавах; устата му е като голяма влажна дупка.

Прат бавно повдигна чашата към носа си. Върхът на носа му влезе вътре, обиколи повърхността на виното, нямо душеше внимателно. После леко завъртя течността в чашата, за да усети букета. Беше се съсредоточил до крайност. Очите му бяха затворени и сега сякаш цялата горна половина на тялото му — главата, вратът и гърдите бяха се превърнали в огромен чувствителен обонятелен апарат, който приемаше, филтрираше и анализираше посланията на душещия нос.

Забелязах, как Майк се беше отпуснал на стола си, на пръв поглед безразличен, но без да изпуска нито един жест. Мисис Скофийлд, съпругата, седеше сковано в другия край на масата, гледаше право напред с осъдително изопнати черти на лицето. Дъщерята Луиз беше отместила стола си малко назад и встрани, с лице срещу дегустатора, и също като баща си не пропускаше нито едно негово движение.

Душенето продължи близо минута; после, без да отваря очи или да раздвижва глава, Прат свали чашата до устата си и изля вътре почти половината от съдържанието й. Поседя известно време така, с уста, пълна с вино, за да усети първия вкус, след което позволи на част от течността да се стече в гърлото му. Видях повдигането на адамовата му ябълка, когато преглътна. По-голямата част обаче задържа в устата си. И сега, без да преглъща отново, той всмукна през устни тънка струйка въздух, която се смеси с изпаренията на виното в устата и премина надолу в дробовете му. Задържа дъха си, после го изпусна през носа и най-накрая започна да превърта виното под езика си и да го дъвче — наистина го дъвчеше със зъби, сякаш беше хляб.

Всичко това беше изпълнено тържествено и невъзмутимо и при това — трябва да призная — много добре.

— Хм! — каза той, като остави чашата и облиза устни с розов език. — Хм, даа! Много интересно винце — нежно и благо, почти женствено в остатъчния си вкус.

Устата му беше пълна със слюнка и докато говореше, от време на време по някоя блестяща пръска излиташе от нея и падаше върху масата.

— Сега можем да започнем да елиминираме — обясни той. — Ще ме извините, че ще го правя предпазливо, но залогът е висок. При по-обикновен случай може би донякъде бих рискувал — бърз скок напред и приземяване точно в средата на избраното от мен лозе. Но този път трябва да се движа внимателно, нали така!

Той погледна към Майкъл и му се усмихна с дебелите си влажни устни. Майк не отвърна на усмивката му.

— И така, първо, от кой район на Бордо идва това вино? Не е много трудно да се отгатне. Прекалено леко е, за да е от Сент Емилион или от Грав. Очевидно е от Медок. В това няма никакво съмнение. Така, сега, от коя община на Медок? Този въпрос пак чрез елиминиране не би трябвало да ни създаде големи главоболия. Марго? Не. Не може да бъде Марго. Няма яростния букет на Марго. Пойак? Не може да бъде Пойак. Прекалено меко, прекалено нежно и тъжно, за да бъде Пойак. Виното от Пойак има характер, който е почти деспотичен във вкуса си. А освен това лично за мен пойакските вина съдържат и нещо гъбесто, един странен, прашен, гъбест аромат, който гроздето придобива от почвата в околността. Не, не, това е твърде нежно вино, скромно и свенливо при първо опитване, но при второ, макар и доста плахо, се очертава една ясно доловима благосклонност. Може би е малко дяволито, дори закачливо, дразнещо езика с едва доловима следа от танин. В остатъчния вкус е очарователно — успокояващо и женствено, с игрива и щедра същност, която човек свързва единствено с вината от общината Сен Жулиен. Несъмнено е от Сен Жулиен.

Той се облегна назад, повдигна ръце на ниво на гърдите си и внимателно опря връхчетата на пръстите си едно в друго. Държането му ставаше все по-нелепо и надуто, но според мен донякъде го правеше и нарочно, просто за да се подиграе с домакина. Хванах се, че с известно напрежение го очаквам да продължи. Луиз започна да си пали цигара. Прат чу драскането на клечката и се обърна към нея, внезапно обзет от неподправена ярост.

— Моля ви! — каза той. — Моля ви, недейте! Какъв отвратителен навик да се пуши по време на ядене!

Момичето вдигна поглед, все още с горящата клечка в едната си ръка, големите му очи бавно се спряха върху лицето на Прат, задържаха се там за миг и отново се отместиха бавно и презрително. После наведе глава и духна клечката, но продължи да държи незапалената цигара между пръстите си.

— Съжалявам, скъпа — каза Прат, — но просто не мога да понасям да се пуши на масата.

Тя повече не го погледна.

— А сега да видим докъде бяхме стигнали — продължи той. — А, да, това вино е от Бордо, от общината Сен Жулиен в района на Медок. Дотук добре. Сега обаче стигнахме до по-трудната част — името на самото лозе. Защото в Сен Жулиен има много лозя и както съвсем правилно отбеляза нашият домакин преди известно време, много често виното от едното не се отличава особено от виното на съседното.

Той отново замълча и затвори очи.

— Опитвам се да уточня „възрастта“. Ако успея да направя това, половината битка ще е спечелена. Да видим сега. Виното очевидно не е от едногодишно лозе, дори не и от двугодишно^[1].

— Това не е от най-хубавите вина. Липсва му — ъъъ как да кажа — излъчване, сила… Но от тригодишно по би могло. И въпреки всичко се съмнявам. Знаем, че годината е добра — каза го нашият домакин, — и това може би малко ме заблуждава. Трябва много да внимавам.

Той повдигна чашата си и отпи още една глътчица.

— Да — каза, всмуквайки устни. — Прав бях. — Четиригодишно е. Сега съм сигурен. Четиригодишно лозе и много добра година, всъщност една от най-добрите. Затова за момент ми се стори, че има вкус на вино от три — дори двугодишно лозе. Добре! Това е по-добре! Започваме да затваряме кръга! Кои са четиригодишните лозя в общината Сен Жулиен?

Той отново замълча, вдигна чашата и допря ръба й до провисналата си, подобна на махало долна устна. После видях как езикът изхвръкна, розов и тесен, върхът му се топна във виното и отново бързо се прибра — отблъскваща гледка. Когато остави чашата, очите му останаха затворени, а лицето съсредоточено. Само устните се движеха, хлъзгаха се една върху друга като две парчета мокра гъбеста материя.

— Ето пак! — възкликна той. — Танин по средата и бързото стипчиво изтръпване на езика. Да, да, разбира се! Напипвам го вече! Виното е от едно от малките лозя около Бешевел. Сега си спомням реката, малкото пристанище, което се затлачи и корабите вече не могат да товарят виното. Бешевел… Възможно ли е да е самият Бешевел? Не, мисля, че не. Не съвсем. Но е някъде много наблизо. Шато Талбо? Възможно ли е да е Талбо? Да, възможно е. Един момент.

Той отново отпи от виното, а аз с ъгълчето на окото си забелязах как Майк Скофийлд все повече и повече се надвесва над масата, как устата му леко се отваря, очите му се впиват в Ричард Прат.

— Не. Сгреших. Не е Талбо. Талбото се усеща малко по-бързо от това. Плодът е по-близко до повърхността. Ако годината е 34-та, а аз вярвам, че е така, тогава не може да е Талбо. Така, така, да помислим. Не е Бешевел, не е Талбо и все пак… все пак е толкова близо и до двете, толкова близо, че лозето би могло да бъде почти между тях двете. Кое ли би могло да бъде?

Той се колебаеше, а ние чакахме, втренчили поглед в лицето му. Сега го гледаха всички, дори съпругата на Майк. Чух как прислужницата внимателно постави съда със зеленчуците на бюфета зад мен, за да не наруши тишината.

— А! — извика Прат. — Сетих се! Да, мисля, че се сетих!

За последен път отпи от виното. След това, все още поднесъл чашата към устата си, той се обърна към Майк, усмихна се с бавна копринена усмивка и каза:

— Знаеш ли кое е? Това е малкото Шато Бранер-Дюкрю.

Майк седеше напрегнат, неподвижен.

— А годината е 1934.

Всички погледнахме към Майк и очаквахме да обърне бутилката в кошничката и да ни покаже етикета.

— Това ли е окончателният ти отговор? — попита Майк.

— Да, така мисля.

— И все пак, да или не?

— Да, това е.

— Я пак повтори името.

— Шато Бранер-Дюкрю. Чудесно малко лозенце. Прекрасен стар замък. Познавам го много добре. Как не се сетих веднага!

— Хайде, татко — обади се момичето. — Обърни я и ние да хвърлим по един поглед. Искам си двете къщи.

— Само за минутка — каза Майк. — Почакай само за минутка.

Той седеше безмълвен, смутен, а лицето му някак подпухна и пребледня, сякаш всичките му сили изтичаха отнякъде.

— Майкъл! — рязко извика жена му от другия край на масата. — Какво има?

— Маргарет, ще бъдеш ли така добра да не се намесваш!

Ричард Прат гледаше Майк, усмихваше се само с устни, очичките му блестяха. Майк не гледаше никого.

— Татко! — възкликна дъщеря му в отчаяние. — Татко, нали не искаш да кажеш, че е отгатнал?

— Престани да се тревожиш, мила, няма място за тревоги — каза Майк.

Мисля, че когато Майк се обърна към Ричард Прат, го направи по-скоро за да се отърве от семейството си, отколкото по някаква друга причина.

— Виж какво, Ричард, струва ми се, че е най-добре ние с теб да се измъкнем в съседната стая и да си разменим по някоя и друга дума.

— Не искам да си разменяме никакви думи — отвърна Прат. — Искам само да видя етикета на бутилката.

Сега вече той знаеше, че е победител; сдържането му, спокойното му високомерие бяха на победител и ми стана ясно, че е готов да прояви цялата си злоба, ако се появяха някакви спънки.

— Какво чакаш? — подкани той Майк. — Хайде, обърни я.

В този момент се случи следното: прислужницата, дребната изправена фигура на прислужницата в черно-бяла униформа, застана до Ричард Прат и му подаде нещо в протегната си ръка.

— Струва ми се, че са ваши, сър.

Прат се огледа, видя очилата с тънки рогови рамки, които тя му подаваше, и за миг се поколеба.

— Мои ли са? Може и да са. Не знам.

— Да, сър. Ваши са.

Беше възрастна жена — по-близо до седемдесетте, отколкото до шейсетте — верен семеен слуга с дългогодишна служба. Тя постави очилата на масата до него.

Без да й благодари, Прат ги взе и ги пусна в горното си джобче зад бялата носна кърпичка.

Прислужницата обаче не помръдна от мястото си. Остана да стои малко зад Ричард Прат и в поведението й и в начина, по който стоеше там — дребничка, неподвижна и изправена, имаше нещо толкова необичайно, че докато я наблюдавах, изведнъж ме обзе някакво предчувствие. Старческото й посивяло лице имаше някакво смразяващо, решително изражение, устните й бяха стиснати, малката брадичка издадена, а ръцете здраво сключени отпред. Странната шапчица на главата й и бялата престилка й придаваха вид на някаква мъничка, разтревожена белогърда птичка.

— Бяхте ги забравили в кабинета на мистър Скофийлд — продължи тя. Гласът й беше някак неестествено, преднамерено учтив. — Върху зеления шкаф с картотеките, в кабинета му, сър, където отидохте сам преди вечеря.

Трябваше да минат няколко минути, за да може пълният смисъл на думите й да проникне до съзнанието ни, и във възцарилата се тишина видях как Майк бавно се надига от стола си. Лицето му възвръщаше цвета си, очите му широко се разтвориха, устните му промениха извивката си и опасното бяло петънце в областта на ноздрите започна да се разраства.

— Моля те, Майкъл! — каза жена му. — Запази спокойствие, Майкъл, скъпи! Запази спокойствие!

Смъртоносният агнешки бут

Стаята беше топла и чиста, пердетата дръпнати, двете настолни лампи светеха — нейната и другата, до празния стол отсреща. На бюфета зад гърба й — две високи чаши, газирана вода и уиски. Кубчетата лед в кофичката.

Мери Малоуни чакаше съпруга си да се върне от работа.

От време на време поглеждаше към часовника, но не притеснено, а просто за да се наслади на мисълта, че всяка изминала минута приближава мига на неговото завръщане. Някаква ведра лъчезарност сякаш обгръщаше и нея, и всичко, което вършеше. Приведената й над ръкоделието глава беше необикновено спокойна. Кожата й — защото Мери беше бременна в шестия месец — бе станала полупрозрачна, устните меки, а очите, които напоследък излъчваха ведрина, изглеждаха по-големи и по-тъмни от всякога.

Когато часовникът показа пет без десет, тя започна да се ослушва и няколко минути по-късно, точно както винаги, чу изскърцването на гумите върху чакъла отвън, затръшването на вратата на колата, стъпките под прозореца и превъртането на ключа в ключалката. Мери остави ръкоделието, изправи се и когато той влезе, пристъпи напред, за да го целуне.

— Здравей, скъпи — каза тя.

— Здравей — отвърна той.

Пое палтото му и го закачи в дрешника. След това отиде до бюфета и приготви питиетата — по-силно за него, слабо за себе си; после отново седна в стола си с ръкоделието на колене, а той в другия, отсреща, бе хванал високата чаша с двете ръце и я разклащаше така, че ледените кубчета подрънкваха по стъклото.

За нея тази част от деня винаги беше изпълнена с блаженство. Знаеше, че докато не привърши първата си чаша, той няма желание за разговор, а тя, от своя страна, беше доволна да седи тихо и да се наслаждава на компанията му след дългите самотни часове в къщата. Обичаше да блаженства в присъствието на този мъж и да усеща — почти както излежаващият се на слънце усеща лъчите — онова топло мъжко излъчване, което я завладяваше, когато бяха сами. Обичаше го заради начина, по който седеше отпуснат в стола си, заради начина, по който влизаше през вратата или с бавни и дълги крачки кръстосваше стаята. Обичаше отнесения напрегнат израз в очите му, когато се спираха върху нея, забавната форма на устата и особено начина, по който не говореше за умората си, а седеше, вглъбен в себе си, докато уискито отнемаше част от нея.

— Изморен ли си, скъпи?

— Да, изморен съм.

И докато говореше, той направи нещо необичайно. Вдигна чашата и я пресуши на един дъх, макар че все още беше пълна до половината, да, поне до половината. Всъщност Мери не го гледаше, но знаеше какво е направил, защото чу как, когато свали ръката си, ледените кубчета се удариха в празното дъно. За миг той остана да седи, наведен напред в стола си, после се изправи и бавно се запъти към бюфета, за да си налее още.

— Аз ще ти донеса! — възкликна тя и скочи.

— Седни — каза той.

Когато се върна, тя забеляза, че новото му питие беше с тъмнокехлибарения цвят на почти чистото уиски.

— Да ти донеса ли пантофите, скъпи?

— Не.

Докато го наблюдаваше как отпива от тъмножълтата течност, забеляза малките гъсти кръгчета, които се образуваха по повърхността й — толкова силно беше питието.

— Мисля, че е срамота — каза тя — да карат полицай като теб, с толкова дългогодишна служба, да е по цял ден на крак.

Мъжът й не отговори, затова тя отново наведе глава и продължи да шие, но всеки път, когато той поднасяше чашата към устните си, Мери чуваше как ледените кубчета потропват по стъклото.

— Скъпи, не искаш ли да ти донеса малко сирене? Не съм приготвила вечеря, защото е четвъртък.

— Не.

— Ако си много изморен, за да вечеряш навън — продължи тя, — все още не е много късно. Хладилникът е пълен с месо и какво ли не и можеш да вечеряш тук, без дори да се помръднеш от стола си.

Очите й очакваха отговор, усмивка, кимане, но не последва нищо.

— Както и да е — отново се обади тя, — за начало ще ти донеса малко сирене и солени бисквити.

— Не искам.

Тя неспокойно се размърда в стола си, като все още не сваляше големите си очи от лицето му.

— Но ти трябва да хапнеш. Лесно мога да приготвя вечерята тук. Това ще ми достави удоволствие. Мога да направя агнешки котлети. Или свински. Каквото пожелаеш. Във фризера има всичко.

— Остави — каза той.

— Но, скъпи, ти трябва да се храниш. Все пак ще приготвя нещо, пък ти ако искаш яж, ако не искаш — недей.

Тя се изправи и остави ръкоделието си на масата до лампата.

— Седни — каза мъжът й. — Седни за минутка.

Чак тогава я обзе страх.

— Хайде — повтори той. — Седни.

Тя бавно се отпусна в стола си, като през цялото време не сваляше от него огромните си смутени очи. Той беше изпил и второто си питие и намръщено се взираше в чашата си.

— Слушай. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво има, скъпи? Какво се е случило?

Той седеше съвсем неподвижен и държеше главата си наклонена така, че светлината от лампата до него падаше върху горната част от лицето му, а устата и брадичката оставаха в сянка. Тя забеляза, че някакво мускулче се беше разиграло в ъгълчето на лявото му око.

— Боя се, че това ще бъде удар за теб, но много мислих и реших, че единственото, което мога да сторя, е да ти го кажа направо. Надявам се, че няма да ме виниш прекалено много.

И тогава й го каза. Не му отне много време, не повече от четири-пет минути, през които тя остана да седи неподвижна и зашеметена от ужас и да го гледа как с всяка следваща дума се отдалечава все повече и повече от нея.

— Това е — заключи той. — Знам, че ти го казвам в неподходящ момент, но просто нямах друг изход. Разбира се, ще ти оставя пари и ще уредя да се грижат за теб. Но не е необходимо да се вдига много шум. Поне се надявам. Няма да се отрази добре на кариерата ми.

Първата й инстинктивна реакция беше да не повярва нито дума, да откаже да приеме всичко, което беше чула. Хрумна й, че той може би дори не е проговарял, че тя самата си беше измислила цялата тази история. Да не би пък, ако продължи работата си и се държи така, като че ли нищо не беше чула, по-късно, когато, така да се каже, отново дойде на себе си, да открие, че подобно нещо изобщо не се е случвало.

— Ще приготвя вечерята — успя да прошепне и този път той не я спря.

Докато прекосяваше стаята, не усещаше, че краката й докосват пода. Не усещаше абсолютно нищо — освен леко гадене и желание да повърне. Всичките й действия бяха механични — слизането в мазето, запалването на лампата, фризерът, ръката, която бърка в камерата и хваща първия попаднал й предмет. Извади го и го погледна. Беше увит в хартия, затова го разви и отново го погледна.

Агнешки бут.

Добре, значи, ще вечерят агнешко. Занесе го горе, като го държеше с две ръце за костта. Докато минаваше през всекидневната, видя, че той стои до прозореца с гръб към нея, и се спря.

— За бога — каза той, когато я чу, че идва, но не се обърна. — Не готви за мен. Аз излизам.

Тогава Мери Малоуни просто се приближи зад него и без да се замисли, вдигна големия замразен агнешки бут високо във въздуха и с всичка сила го стовари върху тила му.

Със същия успех би могла да го удари и със стоманен прът.

Отстъпи крачка назад в очакване и най-смешното беше, че той остана прав поне още четири-пет секунди, като леко се олюляваше. После се строполи на килима.

Силата, с която се сгромоляса, шумът, преобърнатата масичка й помогнаха да излезе от шоковото състояние. Дойде на себе си бавно, беше й студено и чудно, известно време остана неподвижна, като примигваше срещу тялото на мъжа си и все още здраво държеше нелепото парче месо в ръцете си.

Добре, каза си, значи, го убих.

Беше невероятно как изведнъж мозъкът й заработи съвсем ясно. Започна да мисли много бързо. Като съпруга на детектив много добре знаеше какво щеше да бъде наказанието. Чудесно. Беше й безразлично. Дори би било известно облекчение. От друга страна обаче, какво щеше да стане с детето? Какви бяха законите за убийци с неродени деца? Дали ги екзекутираха и двамата — и майката, и детето? Или чакаха края на деветия месец? Как постъпваха?

Мери Малоуни не знаеше. И в никакъв случай не беше склонна да рискува.

Отнесе месото в кухнята, сложи го в една тава, включи фурната на силно и го пъхна вътре. После изми ръцете си и изтича горе в спалнята. Седна пред огледалото, пооправи лицето си, начерви устните и страните си. Опита се да се усмихне. Усмивката излезе доста особена. Опита отново.

— Здравей, Сам — каза весело, на висок глас. Гласът й също звучеше странно.

— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Мисля, че ще взема и една консерва грах.

Това се получи добре. Усмивката и гласът сега бяха по-сполучливи. Изрепетира още няколко пъти. После изтича долу, взе палтото си, отвори задната врата, мина през градината и излезе на улицата.

Нямаше шест часа и лампите в магазина още светеха.

— Здравей, Сам — весело поздрави и се усмихна на човека зад щанда.

— Ха, мисис Малоуни, добър вечер. Как се чувствате?

— Дай ми картофи, ако обичаш, Сам. Да, и мисля, че ще взема и консерва грах.

Мъжът се обърна и посегна да вземе граха от полицата зад гърба си.

— Патрик реши, че е изморен и не иска да вечеряме в ресторант — обясни тя. — И понеже в четвъртък обикновено излизаме, свари ме без никакви зеленчуци у дома.

— Ами тогава, не ви ли трябва и месо, мисис Малоуни?

— Не, месо имам, благодаря. Извадих от фризера чудесен агнешки бут.

— А, добре тогава.

— Не обичам да готвя замразено, Сам, но този път ще рискувам. Мислиш ли, че ще стане добре?

— Лично аз — отвърна продавачът — смятам, че няма никаква разлика. Харесват ли ви тези картофи? От Айдахо са.

— О, да, чудесно. Дай ми от тях.

— Нещо друго? — Продавачът наклони глава на една страна и я загледа усмихнат. — А за десерт? Какво ще му поднесете за десерт.

— Ами… какво ще ми предложиш, Сам?

Човекът се огледа наоколо.

— Какво ще кажете за едно хубаво голямо парче кейк с извара? Знам, че го обича.

— Чудесно — каза тя. — Обожава го.

А когато всичко беше опаковано и сметката платена, тя се усмихна с най-лъчезарната си усмивка и каза:

— Благодаря ти, Сам. Приятна вечер.

— Приятна вечер, мисис Малоуни. И аз ви благодаря.

А сега, мислеше си тя, докато бързаше обратно към къщи, мисис Малоуни просто се връща при мъжа си, а той чака вечерята. Трябва да я приготви добре, да я сготви колкото може по-вкусно, защото клетият човек е изморен, а ако се случи така, че когато влезе в къщата, намери нещо необикновено, трагично или ужасно, това естествено ще бъде удар за нея и тя ще обезумее от уплаха и скръб. Не че очаква да намери нещо. Тя просто се прибира вкъщи със зеленчуците. Мисис Патрик Малоуни, която се прибира със зеленчуците в четвъртък вечер, за да сготви на съпруга си.

Точно така, каза си тя. Върши всичко добре и естествено. Дръж се съвсем естествено и тогава въобще няма да ти се наложи да се преструваш.

Затова, когато влезе през задната врата в кухнята, тя си тананикаше някаква песничка и се усмихваше.

— Патрик! — извика. — Как си, скъпи?

Остави пакета на масата и влезе във всекидневната, а когато го видя проснат на пода със сгънати крака и една ръка извита и затисната под тялото, гледката наистина й подейства като удар. Предишните чувства на любов и копнеж се надигнаха в гърдите й, тя изтича, коленичи над него и сърцераздирателно се разрида. Беше лесно. Изобщо не трябваше да се преструва.

След няколко минути се изправи и отиде до телефона. Знаеше номера на полицията и когато мъжът от другия край се обади, тя извика:

— Бързо! Елате бързо! Патрик е мъртъв!

— Кой се обажда?

— Мисис Малоуни. Мисис Патрик Малоуни.

— Искате да кажете, че Патрик Малоуни е мъртъв?

— Така ми се струва — изхълца тя. — Лежи на пода и мисля, че е мъртъв.

— Ще дойдем веднага — каза мъжът.

Колата пристигна много бързо и когато Мери им отвори вратата, в къщата влязоха двама полицаи. Познаваше ги и двамата — познаваше почти всички полицаи в този район, и като хлипаше истерично, се свлече право в ръцете на Джак Нунан. Той внимателно я настани в един стол и отиде при колегата си О’Мали, който беше коленичил до тялото.

— Мъртъв ли е? — проплака тя.

— Боя се, че да. Какво се е случило?

Разказа им накратко как отишла до магазина и как, когато се върнала, го намерила на пода. Докато говореше, плачеше и нареждаше. Нунан откри следи от съсирена кръв върху главата на мъртвия. Показа ги на О’Мали, който стана веднага и бързо отиде до телефона.

Скоро в къщата заприиждаха още мъже. Първо лекарят, после двама следователи, единият от които Мери познаваше по име. По-късно дойде и полицейският фотограф и направи снимки; дойде и специалистът по отпечатъци от пръсти. Докато останалите си шепнеха и шушукаха около трупа, следователите не преставаха да й задават въпроси. През цялото време обаче бяха много внимателни с нея. Тя отново им разказа историята, този път от самото начало. Как Патрик се върнал, а тя бродирала, как бил много изморен, толкова изморен, че не искал да излизат да вечерят навън. Каза им как сложила месото във фурната — „то и сега е там, пече се“ — и как изтичала до магазина за зеленчуци, и как се върнала, за да го намери проснат на пода.

— Кой магазин? — попита един от инспекторите.

Тя му обясни, а той се обърна и прошепна нещо на другия, който веднага излезе.

След петнайсет минути се върна, изписал цяла страница с бележки. Последва ново шушукане и докато Мери хлипаше, до ушите й достигнаха няколко от прошепнатите фрази: „… държала се е съвсем нормално… много весела… искала да му приготви хубава вечеря… грах… кейк с извара… невъзможно да е тя…“

След малко фотографът и лекарят си тръгнаха, а двама други мъже отнесоха трупа на носилка. После си отиде и онзи, който вземаше отпечатъците. Останаха двамата инспектори и двамата полицаи. Те бяха изключително мили с нея и Джак Нунан я попита дали не би предпочела да отиде някъде другаде, при сестра си може би или при собствената му съпруга, която ще се погрижи за нея и ще я подслони за през нощта.

Не, отвърна тя. В момента чувствала, че не би могла да се помръдне. Ще имат ли нещо против, ако си остане тук, докато й поразмине. Не й било добре в момента, наистина не й било добре.

— Тогава не е ли по-лесно да си легне в леглото? — попита я Джак Нунан.

Не. Предпочитала да си остане, където е, на този стол. Малко по-късно може би, когато се почувства по-добре, щяла да се премести.

Тогава я оставиха и продължиха да претърсват къщата. От време на време й задаваха по някой въпрос. Понякога, когато минаваше покрай нея, Джак Нунан й казваше по нещо мило. Съпругът й, обясни той, бил убит с удар по тила, нанесен с тежък тъп предмет, сигурно голямо парче метал. Те търсели оръжието. Убиецът може да го е отнесъл със себе си, но от друга страна, може да го е изхвърлил или скрил някъде наоколо.

— Познатата стара история — добави той. — Намери оръжието и ще заловиш престъпника.

По-късно един от инспекторите дойде и седна до нея. Знае ли, попита я, дали в къщата няма нещо, което би могло да се използва като оръжие? Би ли се поогледала наоколо, за да разбере дали нещо не липсва — много голям гаечен ключ например или тежка метална ваза.

Нямали тежки метални вази, отвърна тя.

— Или голям гаечен ключ?

Мислела, че нямат голям гаечен ключ. Но може би в гаража щели да намерят подобни неща.

Търсенето продължаваше. Мери знаеше, че в градината и около къщата има още полицаи. Чуваше шума от стъпките им по чакъла навън, а от време на време, през някой процеп между пердетата, зърваше и проблясването на фенерчетата им. Вече беше късно. Забеляза, че часовникът върху камината показваше близо девет. Четиримата мъже, които претърсваха стаите, като че ли вече бяха изморени, дори малко раздразнени.

— Джак — каза тя, когато сержант Нунан отново мина покрай нея. — Бихте ли ми дали нещо за пиене?

— Разбира се, че ще ви дам. Това уиски ли имате предвид?

— Да, моля ви, но съвсем малко. Може би ще ми помогне да се почувствам по-добре.

Той й подаде чашата.

— Защо и вие не пийнете? Сигурно сте ужасно изморени. Моля ви, пийнете си. Толкова сте добър с мен.

— Е, официално не ни е разрешено, но бих могъл да глътна една капка, за да се поободря.

Един по един дойдоха и останалите и тя ги убеди да пийнат по малко уиски. Стояха около нея, чувстваха се неловко с чашите в ръце, неудобно им беше в нейно присъствие, опитваха се да й говорят утешително. Сержант Нунан отиде до кухнята, върна се бързо и каза:

— Вижте, мисис Малоуни, фурната ви… е още включена и месото е вътре.

— О, господи! — извика тя. — Ами разбира се! — Струва ми се, че трябва да я изключа. Ще го направите ли, Джак? Толкова съм ви благодарна.

Когато сержантът се върна, тя го погледна с големите си тъжни, насълзени очи.

— Джак Нунан.

— Да?

— Ще ми направите ли една услуга — вие и останалите трима?

— Можем да опитаме, мисис Малоуни.

— Добре, тогава. Всички сте дошли тук, все добри приятели на Патрик, и се мъчите да хванете човека, който го е убил. Сигурно сте ужасно гладни, защото времето ви за вечеря отдавна е минало, а аз съм сигурна, че Патрик никога не би ми простил, в мир да почива душата му, ако не ви окажа гостоприемство. Защо не изядете това агнешко, дето е във фурната? Сигурно вече се е опекло.

— В никакъв случай — отвърна сержант Нунан.

— Моля ви, моля ви, изяжте го. Лично аз не мога да се докосна до нищо, особено ако е било в къщата, когато той беше тук. Но за вас това не важи. Ще ми направите голямо добро, ако го изядете. След това можете да продължите работата си.

Четиримата полицаи доста се колебаха, но беше ясно, че са гладни, и накрая се оставиха да ги убеди, че трябва да отидат в кухнята и да хапнат. Жената остана на мястото си, слушаше ги през отворената врата, чуваше как разговарят помежду си, гласовете им надебелели и неясни, защото устите им бяха пълни с месо.

— Искаш ли още, Чарли?

— Но тя държи да го изядем. Така каза. Щели сме да й направим услуга.

— Добре тогава. Сипи ми още малко.

— Кой знае с каква огромна тояга е ударил оня тип клетия Патрик — обади се един от тях. — Лекарят спомена, че черепът му е бил пръснат като с ковашки чук.

— Точно затова лесно трябва да го намерим.

— И аз така казвам.

— Но който и да го е направил, няма да носи със себе си такова нещо, след като вече не му трябва.

Някой от четиримата се оригна.

— Аз лично мисля, че е някъде тук, наоколо.

— Нищо чудно да е под носа ни. Ти какво ще кажеш, Джак?

А в съседната стая Мери Малоуни започна да се кикоти.

Латиноамериканецът

Наближаваше шест часът, затова реших да си купя една бира, да изляза навън и да се изтегна в някой шезлонг край басейна, за да уловя малко от късното следобедно слънце.

Влязох в бара, купих си бирата, изнесох я навън и тръгнах през градината към плувния басейн.

Беше хубава градина с обширни тревни площи, лехи с азалии и високи кокосови палми. Вятърът силно духаше във върховете на палмите и караше листата да съскат и пропукват, сякаш пламтяха. Виждах сноповете големи кафяви орехи, увиснали под листата.

Около басейна имаше много шезлонги и бели масички под огромни пъстри чадъри, край които седяха загорели мъже и жени по бански. В басейна имаше три-четири момичета и около дузина момчета, които пляскаха във водата, вдигаха страхотна врява и си подхвърляха някаква гумена топка.

Спрях се и ги загледах. Момичетата бяха англичанки от хотела. За момчетата не знаех нищо, но говореха като американци и реших, че най-вероятно са курсанти, слезли на брега от американския учебен кораб, който сутринта беше пристигнал в пристанището.

Седнах под един жълт чадър, където имаше четири свободни места, налях си бирата, запалих цигара и блажено се изтегнах назад.

Беше ми много приятно да седя така на слънцето, да отпивам от бирата си и да дръпвам от цигарата. Приятно ми беше да седя и да наблюдавам къпещите се, които пляскаха из зеленикавата вода.

Американските момчета чудесно се разбираха с англичанките. Бяха достигнали етапа, в който се гмуркаха под водата, хващаха ги за краката и ги вдигаха нагоре.

Точно тогава забелязах някакъв дребен възрастен човечец, който пъргаво крачеше по ръба на басейна. Беше облечен в безупречен бял костюм и вървеше много бързо, с лека подскачаща походка, като при всяка крачка се повдигаше високо на пръсти. На главата си имаше голяма кремава панамена шапка, припкаше край басейна и оглеждаше хората и столовете.

Спря до мен и се усмихна, разкривайки два реда много дребни, неравни, леко пожълтели зъби. Аз също му се усмихнах.

— Извинете, моля, може аз седна тук?

— Разбира се — отвърнах. — Сядайте.

Той подрипна зад стола, провери здравината му, после седна и кръстоса крака. Белите му обувки от шевро бяха целите на дупчици — за проветрение.

— Хубава вечер — каза той. — Тук в Джамайка всички вечери хубави.

Не можех да определя дали говореше с италиански или испански акцент, но бях сигурен, че е латиноамериканец. А беше и доста стар, като го погледнеш отблизо. Сигурно някъде около шейсет и осем — седемдесет.

— Да — отвърнах. — Тук е прекрасно.

— И кои, ако аз смея запита, са всички тез? Тез не хотелски хора. — Той сочеше къпещите се в басейна.

— Мисля, че са американски моряци. Американци, които се учат за моряци.

— Разбира се, те американци. Кой друг на свят може вдига такъв шум. Вие не американец, нали?

— Не — отвърнах. — Не съм.

Изведнъж един от американските курсанти изникна пред нас. От тялото му се стичаше вода, а до него стоеше едно от момичетата.

— Заети ли са местата? — попита той.

— Не — отвърнах.

— Имате ли нещо против да седнем?

— Сядайте.

— Благодаря — каза момчето. В ръцете си държеше пешкир и щом седна, го разгъна и извади отвътре пакет цигари и запалка. Предложи цигара на момичето, но то отказа, после предложи на мен и аз си взех. Дребосъкът до мен каза:

— Благодаря, не, но аз мисля изпуша пура.

Отвори табакера от крокодилска кожа, взе си една пура, после извади и ножче, в края на което имаше ножичка, и отряза края на пурата.

— Ето сега ще ви запаля — протегна запалката си американчето.

— Това няма пали в такъв вятър.

— Разбира се, че ще запали. Винаги пали.

Дребосъкът извади незапалената пура от устата си, наклони глава на една страна и погледна момчето.

— Винаги? — повтори бавно.

— Разбира се, никога не отказва. Или поне когато аз я паля.

Главата на човечето беше все още наклонена встрани и той продължаваше да гледа момчето.

— Така, така, значи, вие казва тоз прочута запалка никога не отказва. Нали това казва?

— Разбира се — отвърна момчето. — Точно така.

Беше около деветнайсет или двайсетгодишно, с дълго луничаво лице с доста остър, като птича човка нос. Гърдите му не бяха много загорели и по тях също имаше лунички и тук-там кичурчета светло-червеникави косми. Държеше запалката в дясната си ръка, готов да врътне колелцето.

— Никога не отказва — повтори той леко усмихнат, защото съзнателно преувеличаваше качествата на малката си гордост. — Давам ви дума, че никога не отказва.

— Едно моментче, моля. — Ръката, която държеше пурата, се вдигна нагоре с отворена длан, като че ли спираше улично движение. — Само едно моментче. — Имаше някакъв странен, мек и безизразен глас и през цялото време не сваляше поглед от момчето.

— Може би ние се хване на един малък бас? — Той се усмихна на момчето. — Не искаш ли ние хване на малък бас дали ваша запалка пали?

— Разбира се, че ще се обзаложа — отвърна момчето. — Защо не?

— Вие обича да се хваща на бас?

— Разбира се. Винаги се хващам на бас.

Мъжът замълча и започна да разглежда пурата си. Трябва да си призная, че начинът, по който се държеше, не ми хареса особено. Имах чувството, че вече се опитва и да спечели нещо, и да накара момчето да се почувства неловко, като същевременно предвкусва удоволствието от някаква своя малка тайна.

Той отново погледна момчето и бавно каза:

— Аз също обича да се хваща на бас. Защо не се хване на хубав бас за това нещо? Хубав, голям бас.

— Един момент — отвърна курсантът. — Не ми е възможно. Но ще се обзаложа на четвърт долар. Ще се обзаложа дори на цял долар или на местни пари, някакви шилинги, предполагам.

Дребосъкът отново замаха с ръка.

— Слушай мен. Сега ние ще се забавлява. Ще се хваща на бас. После се качва в моя стая в хотела, дето няма вятър, и аз се хваща на бас, че ти не може запалиш твоя прочута запалка десет пъти поред, без да откаже нито веднъж.

— Обзалагам се, че мога — каза момчето.

— Много добре. Чудесно. Ние се хваща на бас, да?

— Разбира се. Залагам един долар.

— Не, не. Аз ти предлага много хубав бас. Аз богат човек, който обича риска. Слушай. Пред хотела стои моя кола. Много хубав кола. Американска. От твоя страна — кадилак…

— Е, е, чакайте малко. — Момчето се облегна назад в шезлонга и се засмя. — Не мога да отговаря с подобна вещ. Това е направо щура идея.

— Въобще не щура. Ти успяваш запали десет пъти поред твоя запалка и кадилак твой. Ти искаш този кадилак, да?

— Разбира се, че бих искал да имам кадилак. — Момчето се усмихваше.

— Добре. Чудесно. Ние се хваща на бас и аз залага моя кадилак.

— А аз какво да заложа?

Дребосъкът бавно отлепи червения бандерол от все още незапалената си пура.

— Аз никога не кара тебе, мой приятел, заложи нещо, което няма. Разбираш?

— Тогава какво да заложа?

— Аз направи това много лесно за тебе, да?

— О’кей. Направете го лесно.

— Нещо дребно, което ти можеш позволиш да дадеш и ако се случи така, че ти загубиш, няма да се чувстваш много зле. Нали така?

— Какво например?

— Например, може би малко пръстче на твоя лява ръка.

— Моето какво? — Момчето спря да се усмихва.

— Да. Защо не? Ти печели, ти взима кола. Ти губи, аз взима пръст.

— Не разбирам. Как така вие взимате пръста?

— Аз го отсека.

— Хиляди дяволи! Що за шантав бас! Мисля, че ще остана само на един долар.

Дребосъкът се облегна назад, разпери ръце с дланите нагоре и леко презрително сви рамене.

— Така, така, така — каза той. — Аз не разбира. Ти казва, че тя пали, а не иска да се басира. Тогава да се откажем, да?

Момчето седеше съвсем неподвижно, втренчило поглед в къпещите се. После внезапно си спомни, че не си беше запалило цигарата. Пъхна я между устните си, скри запалката между шепите и завъртя колелцето. Фитилът се запали и загоря с малко устойчиво жълто пламъче. Така както си държеше ръцете, вятърът изобщо не достигаше до него.

— Може ли и аз да запаля? — обадих се.

— Господи, съжалявам. Забравих ви.

Протегнах ръка за запалката, но той стана и дойде при мен да ми запали.

— Благодаря — казах и момчето се върна на мястото си.

— Добре ли прекарвате? — попитах го.

— Чудесно — отвърна той. — Тук си го бива.

После настъпи тишина. Беше ми ясно, че с нелепото си предложение дребосъкът е успял да наруши душевния покой на курсанта. Той седеше неподвижно и се виждаше как лека-полека вътрешно започва да се напряга. После взе да се върти на мястото си, да се поглажда по гърдите и почесва по врата, докато накрая сложи ръце върху коленете си и забарабани с пръсти по капачките си. Скоро вече потропваше и с единия крак.

— Я нека пак да уточним този ваш бас — каза най-после. — Вие предлагате да се качим в стаята ви и ако запаля тази запалка десет пъти поред, ще спечеля кадилак. Ако откаже само веднъж, тогава ще платя с малкия пръст на лявата си ръка. Така ли е?

— Точно така. Това бас. Но аз мисля, че тебе страх.

— Какво ще направим, ако загубя? Сам ли трябва да си държа пръста, докато го сечете?

— О, не! Това не добре. А и ти може изкушиш и откажеш да държиш пръст. Това, което аз направи, е следно. Аз върже твоя ръка за маса, преди ние започне, и застане до нея с ножа, готов да каже клъц, щом твоя запалка откаже.

— Коя година е кадилакът? — попита момчето.

— Извини. Аз не разбира.

— Коя година — на колко години е кадилакът?

— А! На колко години. Да. Последна година. Съвсем нова кола. Но аз вижда, че ти не обичаш да се басира. Всички американци такива.

Момчето замълча само за миг, през който погледна първо към момичето, а след това към мен.

— Добре — каза рязко. — Ще се обзаложа с вас.

— Чудесно! — Човечето тихичко плесна с ръце. — Прекрасно — каза. — Ние направи това сега. А вие, сър — обърна се към мен, — може би вие бъде така добър да… как се казва… да бъде рефер.

Имаше бледи, почти безцветни очи с мънички блестящи черни зеници.

— Според мен — казах — този бас е безумен. Мисля, че не ми харесва особено.

— И на мен също — каза момичето. Обаждаше се за първи път. — Това е един глупав, шантав бас.

— Сериозно ли възнамерявате да отсечете пръста на това момче, ако загуби? — попитах.

— Разбира се. Също и да му дам кадилак, ако спечели. Хайде. Ние отива в моя стая.

Той се изправи.

— Ти иска първо облечеш дрехи?

— Не — отвърна момчето. — Ще дойда така. — После се обърна към мен. — Ще ми направите голяма услуга, ако дойдете с нас в ролята на арбитър.

— Добре — отвърнах. — Ще дойда, но басът не ми харесва.

— Ти също ела — каза той на момичето. — Ела да гледаш.

Дребосъкът ни поведе през градината към хотела. Сега беше оживен и възбуден и това като че ли го караше да подрипва още по-високо на пръсти.

— Аз живее в странично крило. Вие иска види първо кола? Тя ето тук.

Заведе ни до място, откъдето се виждаше централният паркинг на хотела, спря и ни посочи лъскав бледозелен кадилак, паркиран наблизо.

— Ето я. Зелена кола. Тебе харесва?

— Уха, бива си я! — каза момчето.

— Добре. Сега ние качи горе и види дали ти може спечели нея.

Последвахме го в страничното крило и тръгнахме нагоре по стълбите.

Той отключи вратата и всички се скупчихме в голяма, приятна на вид стая с две легла. На ръба на едното беше преметнат дамски пеньоар.

— Първо — каза човечето — ние пием по едно малко мартини.

Питиетата бяха върху една масичка в отсрещния ъгъл и само чакаха да бъдат приготвени. Имаше и шейкър, и лед, и много чаши. Той се зае с мартинитата, но междувременно бе натиснал звънеца и скоро на вратата се почука и в стаята влезе прислужница.

— А! — възкликна той, остави бутилката с джина, извади портфейла от джоба си и измъкна банкнота от една лира. — Ти сега направиш нещо за мен, моля — каза, като й подаде банкнотата. — Задръж това. Ние тук смята играе една игра и затова аз иска ти намериш две — не, три неща. Аз иска пирони, иска чук и още иска един сатър, месарски сатър, който ти можеш намериш в кухня. Ти можеш намериш тези, да?

— Сатър? — Прислужницата широко разтвори очи и скръсти ръце пред гърдите си. — Искате да кажете, истински сатър.

— Да, да, разбира се. Побързай сега, моля. Аз знам ти може намери тези неща за мен.

— Да, сър. Ще се опитам, сър. Разбира се, че ще се опитам да ги намеря.

И тя излезе.

Дребосъкът раздаде мартинитата. Стояхме и отпивахме от питиетата — момчето с дългото луничаво лице и острия нос, голо, с изключение на избелелите кафяви плувки; англичанката — русо момиче с едър кокал и бледосин бански, което нито за миг не сваляше очи от момчето и го наблюдаваше над ръба на чашата си; човечето с безцветните очи и с безупречния бял костюм, което отпиваше от мартинито и гледаше момичето в бледосиния бански. Не знаех какво да си мисля за цялата работа. По всичко личеше, че латиноамериканецът приема баса сериозно и наистина възнамерява да отсече пръста на момчето. Но какво, по дяволите, щеше да стане, ако момчето загуби? Тогава трябваше да го откараме в болницата с кадилака, който не беше спечелил. Чудо работа щеше да стане, няма що! И изобщо, ако питаха мен, цялата тази история беше идиотска, глупава и напълно излишна.

— Не смятате ли, че басът е доста глупав? — обадих се аз.

— Мисля, че е добър бас — отвърна момчето. То вече беше обърнало едно двойно мартини.

— А аз мисля, че е глупав и нелеп — каза момичето. — Какво ще стане, ако загубиш?

— Няма значение. Като се замисля, не си спомням досега да съм имал полза от малкия пръст на лявата си ръка. Ето го тук, а досега не е направил нищо за мен. Така че защо да не го заложа? Според мен басът е хубав.

Дребосъкът се усмихна, взе шейкъра и отново напълни чашите ни.

— Преди ние започне — каза, — аз връча на рефер ключ от кола. — Той извади от джоба си ключ за кола и ми го подаде. — Документи — продължи, — документи за собственост и застраховка в жабка на кола.

Прислужницата отново се появи. В едната си ръка държеше малък сатър — с такива месарите разсичат кокалите, — а в другата чук и торбичка с пирони.

— Браво! Ти донесла всичко. Благодаря. Сега можеш вървиш. — Той я изчака да затвори вратата, после постави инструментите върху едното легло и каза:

— А сега ние се приготви, да? — И се обърна към момчето: — Помогни, моля, с тази маса. Ние малко премести.

Беше най-обикновена хотелска писалищна маса, съвсем проста, четириъгълна, около метър на метър, с попивателна, мастилница, писалки и листа.

Те я преместиха към средата на стаята, далече от стената, и махнаха принадлежностите за писане.

— А сега — каза той — стол. — Взе един стол и го постави до масата. Беше много пъргав и оживен като организатор на игри по детските забави. — А сега — пирони. Аз трябва да забие пирони. — Донесе ги и започна да ги забива в масата.

Всички останали стояхме наоколо — момчето, момичето и аз, — държахме по чаша мартини в ръце и наблюдавахме дейността на дребосъка. Видяхме как заби два пирона в масата на около осем сантиметра един от друг. Не ги вкарваше до края; оставяше по една малка част да стърчи отвън. После провери с пръсти дали са здраво забити.

Човек би си помислил, че копелето и друг път го е правило. Не се колебаеше нито за миг. Маса, пирони, чук, кухненски сатър. Знаеше точно какво му трябва и как да го използва.

— А сега нужен само малко конец. — Той намери някакъв конец. — Добре. Най-после ние готови. Ти седне, моля, тук, до маса — обърна се той към момчето.

То остави чашата си и седна.

— Сега постави лява ръка между тези два пирона. Пирони тук само за да може аз завърже ръка. Добре, чудесно. Сега аз здраво завърже твоя ръка за маса. Така.

Той омота конеца около китката, после няколко пъти около широката част на дланта му и накрая здраво го завърза за пироните. Така добре изпипа всичко, че когато привърши, и дума не можеше да става момчето да издърпа ръката си. Но можеше да движи пръстите си.

— Сега, моля, стисни ръка в юмрук. Трябва оставиш малък пръст да стърчи. Чу-десно! Чу-десно! Сега ние готови. С дясна ръка ти работиш със запалка. Но само момент, моля.

Той отскочи до леглото и взе сатъра. Върна се и застана с него в ръка до масата.

— Всички готови? Господин рефер, вие трябва каже кога започваме.

Момичето в бледосиния бански стоеше точно зад стола на момчето. То просто гледаше, без да промълви нито дума. Момчето седеше неподвижно, държеше запалката в ръка и гледаше сатъра. Дребосъкът гледаше мен.

— Готов ли сте? — попитах момчето.

— Готов съм.

— А вие? — обърнах се към дребосъка.

— Напълно готов — отвърна той, вдигна сатъра във въздуха и го задържа на около половин метър от пръста на момчето, готов да замахне. Курсантът го проследи с поглед, но не трепна, устните му изобщо не помръднаха. Само повдигна вежди и се намръщи.

— Добре — казах. — Започвайте.

Момчето се обърна към мен.

— Моля ви, бихте ли съобщавали високо броя на запалванията.

— Добре.

С палеца си той отвори капачката на запалката и пак с палеца рязко завъртя колелцето. Камъчето проблесна, фитилът пламна и загоря с жълто пламъче.

— Едно! — извиках.

Момчето не духна пламъка; затвори капачката и почака около пет секунди, преди отново да я отвори.

Завъртя колелцето много силно и фитилът отново загоря с пламъче.

— Две!

Никой от останалите не проронваше нито дума. Момчето не сваляше поглед от запалката. Дребосъкът държеше сатъра във въздуха и също наблюдаваше запалката.

— Три!

— Четири!

— Пет!

— Шест!

— Седем!

Очевидно това беше от онези запалки, които работеха без засечка. Пламъчето даваше голяма искра и фитилът беше с подходяща дължина. Гледах как палецът затвори капачката върху пламъка. Последва пауза. После палецът отново повдигна капачката. Цялата работа се извършваше само от палеца. Той вършеше всичко. Поех дъх, готов да кажа „осем“. — Палецът превъртя колелцето. Камъчето проблесна. Пламъчето се появи.

— Осем! — казах и докато го изричах, вратата се отвори. Всички се обърнахме и видяхме, че на прага беше застанала жена — дребна, чернокоса, вече доста възрастна; тя остана така около две секунди, а после се втурна напред, като викаше: „Карлос! Карлос!“ Сграбчи човечето за китката, отне му сатъра, хвърли го на леглото, хвана го за реверите на белия му костюм и започна да го разтърсва много енергично, като през цялото време му говореше бързо, високо и яростно на някакъв език, който ми заприлича на испански. Тресеше го толкова бързо, че вече почти не го виждахме. Превърна се в бледо мъгляво бързо движещо се очертание като спиците на въртящо се колело.

После тя забави темпото и човечето се появи отново. Жената го помъкна през стаята и го събори по гръб на едно от леглата. Той седна на ръба, като примигваше и проверяваше дали главата му все още може да се върти на врата му.

— Съжалявам — каза жената. — Ужасно съжалявам, че това трябваше да се случи. — Говореше почти безупречен английски. — Много лошо — продължи. — Може би за всичко съм виновна аз. За десет минути го оставих сам, колкото да ми измият косата, връщам се и пак го заварвам да се занимава с това. — По вида й личеше, че бе силно разстроена и много съжалява.

Момчето развързваше ръката си от масата. Двамата с момичето стояхме и мълчахме.

— Той е истинска напаст — продължи жената. — Там, където живеем, е отрязал четирийсет и седем пръста на най-различни хора и е загубил единайсет коли. Накрая ни заплашиха, че ще го приберат в психиатрия. Затова и го доведох тук.

— Само се хванахме на малък бас — промърмори дребосъчето от леглото.

— Предполагам, че е заложил кола — каза жената.

— Да — отвърна момчето. — Кадилак.

— Той няма кола. Тя е моя. И това е най-лошото. Обзалага се, когато няма нищо, което да заложи. Срамувам се и много съжалявам.

Изглеждаше ужасно мила жена.

— Ами… — казах — тогава ето ви ключа от колата.

Поставих го на масата.

— Само се хванахме на бас — повтори дребосъкът.

— Не му остана нищо, което да залага — каза жената. — Няма нищо на света. Нищичко. Между другото аз самата спечелих всичко от него — доста отдавна. За това ми беше необходимо време, много време. И усилия, но накрая спечелих всичко.

Тя погледна момчето и се усмихна. Усмихна се бавно и тъжно, а после пристъпи напред и протегна ръка да вземе ключа от масата.

И сега я виждам тази нейна ръка; имаше само два пръста — палец и показалец.

Любима моя, гълъбица моя

От години имам навика да си дремвам следобед. Настанявам се в един от фотьойлите във всекидневната, подлагам възглавница под главата си, вдигам крака върху малка кожена табуретка и чета, докато заспя.

Този петъчен следобед седях в стола си с книга в ръка — моите стари любимци Дабълдей и Уестуд и тяхната „Видове Diurnal Lepidoptera“ — и се чувствах удобно както винаги, когато жена ми, която никога не е била от мълчаливите, се обади от дивана насреща:

— Онези двамата — каза. — В колко часа ще дойдат?

Не отговорих, затова тя повтори въпроса си, този път по-силно.

Любезно й отвърнах, че не знам.

— Не ми харесват много — продължи тя. — Особено мъжът.

— Добре, скъпа.

— Артър! Казах, че не ми харесват особено.

Свалих книгата и я погледнах. Беше се излегнала върху дивана и прелистваше някакво модно списание.

— Виждали сме ги само веднъж — казах.

— Ужасен човек наистина. Нито за миг не спря да разказва вицове, истории и какво ли не още.

— Сигурен съм, че чудесно ще се справиш с тях, скъпа.

— А и тя е направо непоносима. Кога мислиш, че ще пристигнат?

Предположих, че някъде около шест.

— А ти самият не смяташ ли, че са ужасни? — попита тя, като ме посочи с пръст.

— Ами…

— Направо са ужасни. Ужасни!

— Вече е късно да оттеглим поканата си, Памела.

— Толкова са неприятни, че повече няма накъде.

— Тогава защо ги покани? — Въпросът се изплъзна, преди да успея да се овладея, за което веднага съжалих, защото си имам правило никога да не предизвиквам жена си, ако това е възможно.

Тя замълча, а аз наблюдавах лицето й и чаках отговора — едрото бяло лице, което за мен беше толкова странно и пленително, че имаше случаи, когато едва успявах да откъсна поглед от него. Понякога вечер — когато се занимаваше с ръкоделието си или рисуваше сложните си миниатюрни плетеници от цветя — лицето й се стягаше и започваше да излъчва някаква дълбока вътрешна сила, чиято красота не можеше да се опише с думи. А аз седях минута след минута, без да мога да сваля поглед от него, и през цялото време се преструвах, че чета. Дори сега, в този миг, с това напрегнато кисело изражение, смръщено чело и презрителна извивка на носа, трябваше да призная, че в тази жена имаше нещо царствено, нещо великолепно, почти величествено; а колко висока беше, далеч по-висока от мен — макар че сега, когато вече караше петдесет и първата си година, струва ми се, би трябвало да я наричам по-скоро едра, отколкото висока.

— Много добре знаеш защо ги поканих — рязко отсече тя. — Заради бриджа, това е всичко. Играта им е несъмнено първокласна и залагат прилични суми. — Вдигна поглед и видя, че я наблюдавам. — Е… предполагам, че горе-долу и ти мислиш същото, нали?

— Ами, разбира се, аз…

— Не ставай глупак, Артър.

— Трябва да ти кажа, че единствения път, когато бяхме заедно, те всъщност ми се сториха доста приятни.

— Месарят също е много приятен.

— Памела, скъпа моя, моля ти се. Хайде, стига вече.

— Слушай — каза тя и тръшна списанието в скута си. — Ти не по-зле от мен разбра що за хора са. Глупави и амбициозни хора, които си въобразяват, че могат да проникнат навсякъде само защото добре играят бридж.

— Сигурен съм, че си права, скъпа, но честна дума, изобщо не разбирам защо…

— Колко пъти ще ти го повтарям — за да можем поне веднъж и ние да направим една сносна игра. До гуша ми е дошло да играя с некадърници, но наистина не разбирам защо е нужно тези ужасни хора да идват в къщата ми.

— Разбира се, скъпа, но сега не е ли малко късничко…

— Артър?

— Да?

— Защо, за бога, винаги спориш с мен? Прекрасно знаеш, че и на теб ти допаднаха точно толкова, колкото и на мен.

— Наистина, Памела, мисля, че съвсем излишно се тревожиш. В края на краищата те изглеждаха една приятна и възпитана млада двойка.

— Артър, не се превземай.

Тя ме гледаше сурово с големите си сиви очи и за да ги избегна — те понякога ме караха да се чувствам твърде неудобно — станах и отидох до остъклената врата, която водеше в градината. Голямата наклонена ливада пред къщата беше току-що окосена, разделена на по-тъмни и по-светли ивици зелено. Златният дъжд в отсрещния й край най-после се беше обсипал с цвят и дългите златисти гирлянди искряха на фона на по-тъмните дървета отзад. Розите също бяха нацъфтели, и алените бегонии, а в дългия цветен бордюр се открояваха всичките ми прекрасни хибридни лупини, кандилки, карамфили и огромната бледа дъхава перуника. Единият от градинарите крачеше по алеята — връщаше се от обед. През дърветата виждах покрива на къщурката му, а отвъд нея и малко встрани мястото, където алеята излизаше през зелените порти и се вливаше в пътя за Кентърбъри.

Къщата на жена ми. Нейната градина. Колко красиво беше всичко! Колко спокойно! И ако само Памела не проявяваше чак такава загриженост за моето благополучие, чак такава склонност да ме увещава да върша неща, които са по-скоро за мое добро, отколкото за мое удоволствие, тогава животът ми щеше да бъде рай. Забележете, не искам да ви оставя с впечатлението, че не я обичам — обожавам дори въздуха, който тя диша — или че не мога да се справям с нея, или че съм мъж под чехъл. Искам само да кажа, че от време на време е възможно леко да ме дразни с начина си на поведение. Например тези нейни малки превзетости — така ми се иска да се откаже от тях, особено от навика си да ме сочи с пръст, когато иска да наблегне на някоя фраза. Не бива да забравяте, че аз съм мъж с доста дребно телосложение и един подобен жест, когато се използва прекалено често от човек като жена ми, може да започне да ме стряска. Понякога ми е трудно да убедя самия себе си, че тя не е деспотична жена.

— Артър! — извика Памела. — Ела тук.

— Какво?

— Току-що ми хрумна прекрасна идея. Ела тук.

Обърнах се и се приближих до дивана, на който лежеше.

— Слушай — каза тя. — Искаш ли да се позабавляваме?

— Как да се позабавляваме?

— Със Снейпови?

— Кои са Снейпови?

— Хайде де! Събуди се! Хенри и Сали Снейп. Нашите гости за уикенда.

— И какво?

— Слушай сега. Лежах си тук и си мислех колко са ужасни… начинът им на държане, той с неговите вицове, а тя като замаяна от любов лястовичка… — Жена ми се поколеба, като се усмихваше лукаво, и по някаква необяснима причина останах с впечатлението, че се кани да каже нещо шокиращо. — Та… ако така се държат пред нас, тогава, за бога, какви ли са отношенията им насаме?

— Виж какво, Памела, един момент…

— Не ставай глупав, Артър. Нека се позабавляваме — веднъж да се позабавляваме истински — тази вечер.

Тя почти се беше надигнала от дивана, лицето й грееше от внезапно обзелото я безразсъдство, устата й бе леко отворена и ме гледаше с две кръгли сиви очи във всяко от които бавно танцуваше по една искрица.

— Защо да не го направим?

— Какво искаш да направим?

— Как, ами то е очевидно. Не се ли сещаш?

— Не, не мога.

— Само трябва да сложим един микрофон в стаята им.

Признавам, че очаквах нещо неприятно, но когато чух тези думи, бях така потресен, че не знаех какво да отговоря.

— Точно това ще направим.

— Ей! — извиках. — Не! Чакай малко. Това е изключено!

— Защо?

— Защото е най-отвратителният номер, за който някога съм чувал. То е все едно да… ами да, все едно да подслушваш през ключалката или да четеш чужди писма, само че много по-лошо. Не го казваш сериозно, нали?

— Разбира се, че говоря сериозно.

Знаех как мразеше да й се противоречи, но имаше случаи, когато чувствах, че трябва да се наложа, дори да имаше значителен риск.

— Памела — казах, като рязко изговарях думите. — Забранявам ти да го правиш!

Тя свали краката си от дивана и седна много изправена.

— На какъв, за бога, се правиш, Артър? Просто не мога да те разбера.

— Не вярвам да е чак толкова трудно да разбереш.

— Дрън, дрън! Знам, че си правил много по-лоши неща от това.

— Никога!

— О, моля те! От къде на къде реши, че си толкова по-добър от мен?

— Никога не съм вършил подобни неща!

— Добре, момчето ми — каза тя и насочи пръста си срещу мен като пистолет. — А какво ще кажеш за случая в Милфордови миналата Коледа? Спомняш ли си? Тогава едва не се пръсна от смях и аз трябваше да ти запушвам устата с ръка, за да не ни чуят. Какво ще кажеш за това като начало?

— То беше друго. Не бяхме в собствената си къща. А те не бяха наши гости.

— Няма никаква разлика.

Тя седеше все така изправена, втренчила в мен кръглите си сиви очи, а брадичката й бе започнала да се вири по особено презрителен начин.

— Не се дръж като надут двуличник. Какво те е прихванало, за бога?!

— Наистина мисля, Памела, че това е много отвратителен номер. Честна дума.

— Но чуй, Артър. Аз самата съм отвратителна. Какъвто си и ти — по свой начин. И точно затова се разбираме.

— За пръв път чувам тази глупост.

— Виж какво, ако изведнъж си решил коренно да промениш характера си, това е друга работа.

— Престани да говориш така, Памела.

— Разбираш ли — каза тя, — ако ти наистина си решил да станеш друг човек, тогава какво, за бога, ще правя аз?

— Не се чуваш какво говориш.

— Артър, как е могъл такъв добър човек като теб да общува с гадина като мен?

Бавно се отпуснах в креслото срещу нея, а тя непрекъснато ме гледаше. Разбирате ли, Памела беше едра жена, с едро бяло лице и като ме погледнеше сурово, както правеше в момента, чувствах се… как да кажа… обгърнат, почти задушен от нея, сякаш беше ведро със сметана, в което бях паднал.

— Нали не искаш наистина да им погодим този номер с микрофона?

— Ама разбира се, че искам. Крайно време е да се позабавляваме малко. Хайде, Артър, не ставай надут пуяк.

— Не е хубаво, Памела.

— Точно толкова е хубаво — пръстът отново се насочи към мен, — колкото когато намери онези писма в чантичката на Мери Робърт и ги изчете от начало до край.

— Не биваше да правим това.

— Кой, ние ли?

— Ти също ги прочете, Памела.

— И на никого нищо лошо не сторихме. Ти сам го каза тогава. А сега случаят е по-различен.

— Ще ти бъде ли приятно, ако на теб ти скроят такъв номер?

— А какво ме интересува, след като не знам, че ми го кроят? Хайде, Артър. Не бъди толкова мекушав.

— Трябва да го обмисля.

— Може би големият радиоинженер не знае как да свърже микрофона с говорителя?

— Това е най-лесното.

— Добре де, върви тогава. Върви и го направи.

— Ще го обмисля и ще те уведомя по-късно.

— Нямаш време за това. Те могат да пристигнат всеки момент.

— Тогава няма да го направя. Нямам намерение да ме заловят на местопрестъплението.

— Ако дойдат, преди да си свършил, просто ще ги задържа тук. Няма никаква опасност. Колко е часът всъщност?

Беше почти три.

— Пристигат от Лондон — каза тя. — И със сигурност няма да тръгнат, преди да са обядвали. Това значи, че имаме много време.

— В коя стая ще ги настаниш?

— Голямата спалня с жълтите тапети в края на коридора. Не е много отдалечена, нали?

— Предполагам, че ще стане.

— А между другото, къде смяташ да монтираш високоговорителя?

— Все още не съм казал, че ще го направя.

— О, боже! — извика тя. — Как ми се ще да зърна онзи, който би се опитал да те спре сега. Само си погледни лицето. Почервеняло и трескаво, обладано единствено от мисълта за предстоящото. Защо да не сложиш високоговорителя в нашата спалня? И хайде, по-бързичко.

Колебаех се. Много държах да се колебая винаги, когато тя се опитваше да ми заповяда, вместо любезно да ме моли.

— Не ми харесва, Памела.

От този миг нататък тя не пророни нито дума; просто седеше неподвижна и ме наблюдаваше с примирено изчакващо изражение на лицето, като че ли беше се наредила на дълга опашка. От опит знаех, че това е сигнал за опасност. Приличаше ми на бомба с изваден предпазител и беше само въпрос на време, преди — бум! — да избухне. В последвалата тишина почти я чувах как цъка.

Затова станах без повече приказки, отидох в работилницата си и взех микрофон и четирийсет и пет метра жица. Сега, след като бях далеч от нея, със срам трябва да призная, че самият аз започнах да усещам известна възбуда, съвсем слабо затоплящо гъделичкане на хиляди иглички под кожата, някъде около връхчетата на пръстите. Не беше кой знае какво, забележете. Всъщност почти нищо. Бог ми е свидетел, че изпитвам същото всяка сутрин, когато отварям вестника, за да проверя курса на някои от по-едрите акции на жена ми. Така че нямах намерение да се увличам от някаква си глупава шега. Същевременно обаче трябва да си призная, че ми беше забавно.

Изкачих стъпалата по две наведнъж и влязох в жълтата стая в края на коридора. Изглеждаше чиста и необитаема, като всички стаи за гости, с двойно легло, жълта атлазена кувертюра, светложълти стени и златисти завеси. Започнах да се оглеждам за подходящо място, където да скрия микрофона. Това беше най-важно, защото, каквото и да се случеше, той не биваше да бъде открит. Първо си помислих за коша с дървата до камината. Да го сложа под дървата. Не, не е достатъчно сигурно. Зад радиатора? Или върху гардероба? Под бюрото? Нито едно от тези места не ми изглеждаше достатъчно професионално. Навсякъде имаше вероятност да се надникне заради изпуснато копче или нещо подобно. Накрая проявих значителна изобретателност, като реших да го сложа между пружините на канапето, което беше опряно до стената близо до края на килима. По този начин оловната жица можеше да мине отдолу и да стигне до вратата. Повдигнах канапето и пъхнах каквото трябваше отдолу. После здраво завързах микрофона между пружините, като специално внимавах да бъде обърнат към стаята. След това изведох жиците под килима чак до вратата. Вършех всичко внимателно и спокойно. Там, където жицата трябваше да излезе през вратата, издълбах в дървото плитко улейче, и тя стана почти невидима.

Всичко това, разбира се, отнемаше време и когато внезапно чух хрущенето на гумите върху чакъла навън, а после затръшването на вратите и гласовете на гостите ни, едва бях сигнал до средата на коридора, където прикрепвах жицата покрай перваза на дюшемето. Спрях, изправих се с чука в ръка и трябва да ви призная, че изпитах страх. Нямате представа колко деморализиращо ми подейства този шум. Същия внезапен, стягащ стомаха страх бях изпитал по време на войната, когато един следобед, както в библиотеката спокойно се занимавах с моите пеперуди, в другия край на селото падна бомба.

Не се тревожи, казах си, Памела ще се погрижи за тях и няма да допусне да се качат тук. Доста трескаво продължих работата си и скоро прекарах жицата през целия коридор и я изтеглих в нашата спалня. Тук маскировката нямаше толкова голямо значение, макар че и сега не си позволих да проявя небрежност, този път заради прислугата. Затова прекарах жицата под килима и незабележимо я доведох до гърба на радиото. Свързването беше елементарна техническа задача, с която се справих за нула време.

И така, бях го направил. Отстъпих назад и се загледах в малкото радио. Сега то като че ли ми изглеждаше различно. Вече не беше глупава кутия, която издава звуци, а зловещо малко същество, клечащо върху масата, а част от тялото му тайно се беше промъкнала до далечно забранено място. Включих го. Забръмча тихо, но друг звук не последва. Взех часовника, който стоеше до леглото ми и цъкаше много силно, занесох го в жълтата стая, и го поставих до канапето. Когато се върнах, ето че радиосъществото цъкаше така, сякаш часовникът беше в стаята, дори по-силно.

Върнах часовника обратно. После се пооправих в банята, отнесох инструментите в работилницата и се приготвих да се появя пред гостите. Преди това обаче, за да се успокоя и да не се явявам пред тях с окървавени ръце, образно казано, прекарах пет минути сред колекцията си в библиотеката. Съсредоточих вниманието си върху поставка с прекрасна Vanessa Cardui и направих няколко бележки за доклада, който готвех — „Връзката между разположението на цветовете и структурата на крилата“ — и който възнамерявах да прочета на следващата сбирка на клуба ни в Кентърбъри. По този начин скоро възвърнах присъщата си сериозна съсредоточеност.

Когато влязох във всекидневната, нашите гости, чиито имена така и не успях да запомня, седяха на дивана. Жена ми приготвяше питиетата.

— А, ето те и теб, Артър — каза тя. — Къде се бави досега?

Според мен не беше необходимо да прави тази забележка.

— Толкова съжалявам — обърнах се към гостите, докато се здрависвахме, — но бях зает и съвсем забравих за времето.

— Всички знаем е какво сте се занимавали — отвърна момичето, като се усмихваше осведомено. — Но ще му простим, нали, мили?

— Да, мисля, че би трябвало — откликна съпругът.

Връхлетя ме фантастично, ужасяващо видение. За миг си представих жена ми, която сред взривовете от смях им разказва точно с какво се занимавам горе. Не, не би могла — не би могла да направи такова нещо!

Погледнах към нея. Тя също ми се усмихваше, докато отмерваше джина.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза момичето.

Реших, че ако това беше някаква шега, най-добре ще е веднага да се приобщя към нея, затова й се усмихнах насила.

— Трябва да ни разрешите да я видим — продължи тя.

— Какво да видите?

— Вашата колекция. Жена ми каза, че са невероятно красиви.

Бавно се отпуснах в някакво кресло и си отдъхнах. Нелепо беше да съм толкова неспокоен и нервен.

— Интересувате ли се от пеперуди? — попитах я.

— С удоволствие ще видя вашите, мистър Бошам.

Мартинитата бяха раздадени и докато си пийвахме, прекарахме двата часа преди вечеря в приятни разговори. От този миг у мен започна да се затвърждава впечатлението, че нашите гости са очарователна двойка. Жена ми е от благородно потекло и е склонна да проявява особена чувствителност към своята класа и възпитание и често си прави прибързани изводи за непознати, които се държат дружелюбно с нея — особено високи мъже. Много често е права, но в този случай ми се стори, че може би греши. По принцип аз също не обичам високите мъже; обикновено са високомерни и всезнаещи. Но Хенри Снейп — жена ми бе прошепнала името му — ми направи впечатление на дружелюбен и естествен млад човек с добри обноски, чиято основна грижа — а така и подобаваше — беше мисис Снейп. Беше красив, с една особено издължена, малко конска физиономия, с тъмнокафяви очи, които ми се струваха топли и отзивчиви. Завидях на чудесната му гъста черна коса и се улових, че се питам какъв ли лосион използва, че изглежда толкова здрава. Той наистина ни каза един-два вица, но те бяха на ниво и никой не би могъл да се възпротиви.

— В училище — каза той — ми викаха Scervix. Знаете ли защо?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна жена ми.

— Защото на латински cervix означава тил^[2].

Беше малко сложно и ми трябваше известно време, за да го разбера.

— Кое училище сте завършили, мистър Снейп? — попита жена ми.

— Итън — отвърна той, а тя леко кимна с глава в знак на одобрение.

Сега вече ще разговаря с него, помислих си и насочих вниманието си към Сали Снейп. Тя беше привлекателно момиче със забележителен бюст. Ако я бях срещнал петнайсет години по-рано, сто на сто щях да си докарам някоя беля на главата. Сега обаче изпитвах истинско удоволствие да й разказвам за красивите пеперуди. Докато говорех, внимателно я наблюдавах и не след дълго у мен започва да се затвърждава впечатлението, че в действителност тя не беше чак толкова весело и усмихнато момиче, за каквото я бях взел отначало. Струваше ми се, че се бе свила в себе си, сякаш ревниво пазеше някаква тайна. Дълбоките й сини очи прекалено бързо шареха из стаята, без да се спират или задържат върху един и същ предмет; по лицето й едва забележимо се виждаха малките коси бръчици на тъгата.

— С такова нетърпение очаквам момента, когато ще заиграем бридж — казах аз, като най-после смених темата.

— И ние също — отвърна тя. — Знаете ли, играем почти всяка вечер, толкова обичаме.

— Вие и двамата сте изключителни майстори. Как станахте толкова добри?

— Практика — каза тя. — Това е всичко. Практика, практика, практика.

— Участвали ли сте в турнири?

— Още не, но на Хари много му се иска. Нужен е много труд, знаете, за да се стигне такова равнище. Ужасно много труд.

Дали пък именно тук в гласа й не прозвуча нотката на примирението? Да, сигурно в това беше причината; той я пришпорваше твърде силно, караше я да приема бриджа прекалено сериозно, а на клетото момиче всичко това беше дотегнало.

В осем часа, без да се преобличаме, се преместихме в трапезарията. Вечерята мина много добре и Хенри Снейп ни разказа няколко много смешни истории. Освен това похвали моето вино „Ришбур“ ’34 като голям познавач, което ми достави огромно удоволствие. Когато стана време за кафето, осъзнах, че съм започнал да изпитвам истинска симпатия към тези младоци, в резултат на което почувствах неудобство заради оная работа с микрофона. Ако бяха противни личности, всичко щеше да е наред, но да изиграем такъв номер на двама очарователни младежи, ме изпълваше със силно чувство за вина. Не ме разбирайте криво. Това съвсем не означаваше, че бях готов да се откажа и да прекратя операцията. Просто не бях в състояние да предвкусвам удоволствието така открито, както съвсем очевидно правеше жена ми, със загадъчни усмивчици, намигвания и потайни поклащания на главата.

Около девет и половина, в приятно настроение и добре нахранени, се завърнахме в голямата гостна, за да започнем бриджа. Играехме на прилични суми — десет шилинга на манш — затова решихме да не разделяме семействата и аз през цялото време партнирах на жена си. И четиримата гледахме на играта сериозно, което е единственото правилно отношение към нея, и затова играехме мълчаливо, освен при анонсирането. Не е въпросът в парите. Бог ми е свидетел, жена ми имаше предостатъчно, очевидно и Снейпови. Но при майсторите е почти традиция да се играе на прилични суми.

Тази вечер картите ни вървяха еднакво, но като никога жена ми играеше лошо, затова губехме. Виждах, че не се беше съсредоточила, а някъде около полунощ играта й стана дори безразлична. Непрекъснато ме поглеждаше с огромните си сиви очи, с повдигнати вежди, любопитно разширени ноздри, малка злорада усмивчица в ъгълчетата на устата й.

Противниците ни направиха чудесна игра. Анонсираха майсторски и през цялата вечер сгрешиха само веднъж, когато момичето силно надцени ръката на партньора си и обяви шест пики. Аз контрирах и те влязоха с три, което им струваше осемстотин точки. Това беше само моментно отпускане, но си спомням, че тя много се разстрои, макар че Хари Снейп й прости веднага, целуна ръката й през масата и каза да не се безпокои.

Около дванайсет и половина жена ми обяви, че й се е доспало.

— Само още един робер? — попита Хенри Снейп.

— Не, мистър Снейп. Изморена съм тази вечер. Артър също е изморен. Познавам го. Нека всички да си легнем.

Тя ни изведе от стаята и четиримата се качихме нагоре. По пътя се проведе обичайният разговор за закуската, от какво имат нужда и как могат да повикат прислугата.

— Мисля, че ще харесате стаята си — каза жена ми. — Има изглед към цялата долина и слънцето я огрява някъде около десет сутринта.

Бяхме застанали в коридора, точно пред нашата спалня, така че виждах как жицата, която бях прекарал следобед, минава под перваза на дюшемето и влиза в тяхната стая. Беше почти в същия цвят като боята, но на мен ми се струваше, че отдалече се набива на очи.

— Приятни сънища — каза жена ми. — Приятни сънища, мисис Снейп. Лека нощ, мистър Снейп.

Последвах я в нашата спалня и затворих вратата.

— Бързо! — извика тя. — Включи го!

Жена ми винаги си беше такава. Страхуваше се да не пропусне нещо. Беше й излязло име, като ходеше на лов — аз самият никога не ходя — че винаги следва кучетата по петите, независимо какво може да й струва това, на нея или на коня, от страх да не изпусне плячката. Доколкото виждах, нямаше никакви намерения да я изпусне и сега.

Малкият радиоапарат загря тъкмо навреме, за да хване шума от отварянето и затварянето на тяхната врата.

— Ето! — каза жена ми. — Влязоха.

Стоеше насред стаята в синята си рокля, ръцете й скръстени на гърдите, главата — наклонена напред, и слушаше напрегнато, цялото й едро бяло лице изглеждаше съсредоточено, опънато като мях за вино.

Почти веднага от радиоапарата прозвуча гласът на Хенри Снейп, силен и ясен:

— Ти си една отвратителна глупачка — казваше той и този глас беше толкова различен от онзи, който си спомнях, толкова рязък и неприятен, че ме накара да подскоча. — Цялата идиотска вечер отиде на вятъра! Осемстотин точки — това са цели осем лири!

— Обърках се — отвърна момичето. — Няма повече, обещавам.

— Това пък какво е? — обади се жена ми. — Какво става?

Сега устата й беше широко отворена и веждите високо повдигнати. Тя бързо се приближи до радиото и се надвеси напред, залепила ухо до говорителя. Трябва да призная, че аз също се усетих доста възбуден.

— Обещавам, обещавам, няма повече — повтаряше момичето.

— Не можем да рискуваме — мрачно отвърна мъжът. — Още сега ще повторим всичко.

— О, не, моля ти се! Не мога да издържа!

— Слушай — каза той, — бихме целия път дотук, за да измъкнем пари от тази богата кучка, а ти да объркаш всичко.

Сега беше ред на жена ми да подскочи.

— За втори път тази седмица — продължи той.

— Обещавам, няма да го направя отново.

— Седни. Сега ще ти ги изпея, а ти ще повтаряш.

— Не, Хенри, моля те! Не всичките петстотин. Това ще ни отнеме три часа.

— Добре тогава. Ще оставим позициите на пръстите. Мисля, че в тях си сигурна. Ще наблегнем само на основните анонси. Номерата с оньорите.

— О, Хенри, необходимо ли е? Толкова съм изморена.

— Абсолютно е задължително да ги научиш без грешка — каза той. — Много добре знаеш, че следващата седмица ще играем всеки ден. Нали трябва да си изкараме прехраната!

— Какво е това? — прошепна жена ми. — Какво, за бога, е това?

— Шшшшшт! — отвърнах аз. — Слушай!

— Добре — каза мъжкият глас, — ще започнем от началото. Готова ли си?

— О, Хенри, моля те! — Имах чувството, че всеки момент щеше да се разплаче.

— Хайде, Сали, стегни се.

После със съвсем различен глас, онзи, който бяхме свикнали да чуваме в гостната, Хенри Снейп каза:

— Една спатия.

Забелязах как особено напевно наблегна на думата „една“, удължавайки изговора на първата й част.

— Асо и дама спатия — уморено се обади момичето. — Поп и вале пика. Няма купи. Асо и вале каро.

— И по колко карти от всяка боя? Внимателно наблюдавай положението на пръстите ми.

— Нали каза, че това можем да го пропуснем.

— Добре, но само ако си абсолютно сигурна, че ги знаеш.

— Да, знам ги…

Мълчание. После:

— Спатия.

— Поп и вале спатия — рецитираше момичето. — Асо пика. Дама и вале купа. Асо и дама каро.

Отново мълчание, последвано от:

— Аз ще кажа една спатия.

— Асо и поп спатия…

— Боже всемогъщи! — извиках аз. — Това е някакъв код за анонсиране! Те си знаят всички карти в ръката!

— Артър, не може да бъде!

— Нещо като онези в цирка, дето слизат сред публиката и вземат нещо от теб, а на сцената има момиче със завързани очи и от начина, по който й задава всеки въпрос, тя може да му отговори точно какъв е предметът — ако е билет за влак, дори и от коя гара е издаден.

— Това е невъзможно!

— Напротив, но е къртовски труд, докато го научиш. Слушай ги.

— Аз ще започна с една купа — обади се мъжкият глас.

— Поп, дама, десетка купа. Асо и вале пика. Няма каро. Дама и вале спатия…

— И виждаш ли, той й съобщава броя на картите от всеки цвят, като използва позицията на пръстите си.

— Как?

— Не знам. Нали го чу, че спомена.

— Божичко, Артър! Сигурен ли си, че е точно това?

— Боя се, че е така.

Видях я как бързо отиде до леглото да си вземе цигара. Запали я с гръб към мен, после се извърна и издуха дима към тавана във вид на тънка струйка. Знаех, че трябваше да направим нещо, но не бях сигурен точно какво, защото не беше възможно да ги обвиним, без да разкрием източника си на информация. Чаках решението на жена си.

— Слушай, Артър — каза тя бавно, изпускайки облаци дим. — Ами че това е великолепна идея. Смяташ ли, че и ние можем да се научим?

— Какво!

— Разбира се. Защо не?

— Хей! Не! Чакай малко, Памела…

Тя обаче бързо прекоси стаята, приближи се плътно до мен, наведе глава и ме погледна — с до болка познатата усмивка, която не беше съвсем усмивка, в ъгълчетата на устата и извивката на носа, и големите изразителни сиви очи, които се взираха в мен през искрящите черни точици в средата, а по-нататък ставаха сиви и накрая бели, изпъстрени със стотици малки червени жилчици — и когато ме погледна така настойчиво и отблизо, кълна ви се, имах чувството, че се давя.

— Да — каза тя. — Защо не?

— Но, Памела… За бога… Не… В края на краищата…

— Артър, много ми се иска да не спориш с мен непрекъснато. Точно това и ще направим. Сега иди да донесеш едно тесте карти. Започваме веднага.

Залогът

На третия ден сутринта морето се успокои. Дори и най-изнежените пътници — тези, които никой не бе виждал из кораба от мига на отплаването — наизлизаха от каютите си и изпълзяха на огряната от слънцето палуба. Стюардът ги настани на шезлонги, уви краката им с топли одеяла и ги остави да лежат в редичка, обърнали лица към бледото, почти нетоплещо януарско слънце.

Първите два дни морето бе доста бурно и това внезапно затишие и чувството на покой, което го последва, създадоха една по-жизнерадостна атмосфера на целия кораб. Когато се свечери, пасажерите с цели дванайсет часа хубаво време зад гърба си, вече започваха да се чувстват по-уверени и в осем часа голямата трапезария беше пълна с хора, които ядяха и пиеха със спокойната самоувереност на стари морски вълци.

Още не бяха преполовили вечерята си, когато по слабото триене между седалките на столовете и телата си, пътниците разбраха, че големият кораб отново беше започнал да се люлее. Отначало — много слабо, просто бавно, мързеливо накланяне на едната страна, а после и на другата, но и това беше достатъчно да предизвика незабавна промяна в настроението на всички в трапезарията. Няколко души вдигнаха поглед от чиниите си — разколебани, изчакващи, почти ослушващи се за следващата вълна — те нервно се усмихваха, а в очите им проблясваше зле прикрито безпокойство. Други бяха абсолютно спокойни, трети — открито самодоволни. Някои от последните дори започнаха да разказват вицове на тема хранене по време на морска буря, за да измъчват онези, които страдаха. После корабът бързо започна да се люлее все по-силно и само след пет-шест минути вече тежко се накланяше ту на едната, ту на другата си страна, а пътниците здраво се вкопчиха в столовете си или сграбчиха парапетите, сякаш се намираха във внезапно спрял автобус.

А след това дойде една наистина огромна вълна. Мистър Уилям Ботибол, който седеше на масата на домакина, видя как чинията му със задушен калкан и сос „холандез“ изведнъж се изплъзна изпод вилицата му. Настъпи бъркотия, всички се опитваха да задържат разбеснелите се чаши и чинии. Мисис Реншоу, която седеше от дясната страна на домакина, тихо изписка и се вкопчи в ръкава му.

— Заформя се гадна буря — каза домакинът и погледна мисис Реншоу. — Мисля, че се заформя една много гадна буря. — В гласа му прозвучаха едва доловими нотки на наслада.

Бързо дойде един стюард и напръска с вода покривката между чиниите. Пътниците се поуспокоиха. Повечето от тях продължиха да вечерят. Няколко души, сред които и мисис Реншоу, внимателно се изправиха и като се олюляваха между масите със зле прикрита припряност, се отправиха към изхода.

— И така — обяви домакинът, — тя си отиде.

Той одобрително изгледа остатъка от стадото си, които седяха мълчаливо, изглеждаха спокойни, а върху лицата им бе изписана онази необикновена гордост, която изпитват пасажерите, признати за „добри моряци“.

Когато вечерята приключи и сервираха кафето, мистър Ботибол, който изглеждаше необичайно сериозен и замислен откакто бе започнала бурята, изведнъж се изправи и пренесе кафето си до мястото на мисис Реншоу, отдясно на домакина. Той седна на стола й, и без да губи нито миг, се наведе и развълнувано прошепна в ухото му:

— Извинете, може ли да ви попитам нещо?

Домакинът — дребен, дебел и зачервен — се наведе напред, за да го чува по-добре.

— Какво има, мистър Ботибол?

— Искам да разбера следното — лицето му беше силно развълнувано и домакинът внимателно го наблюдаваше. — Искам да разбера дали капитанът вече е направил изчисленията си за дневния пробег — имам предвид за залаганията. Така де, преди да започне бурята?

Домакинът, който се беше приготвил да чуе някаква лична тайна, се усмихна и се облегна назад, за да поотпусне натежалото си шкембе.

— Струва ми се, че да… определено — отвърна той, без да си направи труда да прошепне отговора си, макар че механично беше снижил глас, както се прави, когато се отвръща на шепот.

— Горе-долу кога мислите, че го е направил?

— Някъде следобед. Обикновено го прави следобед.

— В колко часа?

— О, не знам. Около четири, предполагам.

— А сега ми кажете още нещо. Как точно капитанът избира печелившия номер? Сериозно ли се отнася към въпроса?

Домакинът се вгледа в развълнуваното смръщено лице на мистър Ботибол и се усмихна, защото отлично разбираше накъде бие събеседникът му.

— Ами, капитанът провежда разговор с навигатора, двамата преценяват времето и много други неща и тогава правят своята прогноза.

Мистър Ботибол кимна и обмисли чутото. После каза:

— Според вас, капитанът дали е знаел, че времето ще се влоши?

— Не мога да ви кажа — отвърна домакинът. Той се взираше в черните очички на събеседника си и виждаше как в центъра им танцуват искриците на силно вълнение. — Наистина не мога да ви кажа, мистър Ботибол. Просто не знам.

— Ако бурята се засили, може би ще си заслужава да се купи от по-малките числа. Вие как мислите? — Сега шепотът му бе станал по-напрегнат, по-развълнуван.

— Може би — отвърна домакинът. — Надали старецът е очаквал сериозно влошаване на времето. Следобед, когато изготвяше прогнозата си, беше съвсем спокойно.

Останалите пътници на масата бяха прекратили разговорите си и наострили уши, наблюдаваха домакина с онзи напрегнат израз, който можете да видите на хиподрума, когато някой се опитва да чуе как треньорът преценява шансовете си: устните разтворени, веждите смръщени, главата леко наклонена на една страна — този отчаяно напрегнат, полухипнотизиран израз, който придобиват всички, когато чуват нещо направо от конските уста.

— Представете си, че ви беше разрешено да участвате в залагането. Вие кое число бихте избрали днес? — прошепна мистър Ботибол.

— Все още не знам какво ще бъде разстоянието — търпеливо отговори домакинът. — А него го съобщават чак след вечеря, когато започне лотарията. А и аз съм само домакин и не разбирам много от тези неща.

В този момент мистър Ботибол се изправи.

— Моля всички да ме извинят — каза той и внимателно се отдалечи по люлеещия се под, като два пъти се задържаше за облегалките на чуждите столове, докато се провираше между масите.

— Горната палуба, моля — поръча той на момчето в асансьора.

Когато излезе на откритата палуба вятърът го блъсна право в лицето. Мистър Ботибол залитна, вкопчи се в парапета и здраво го стисна с две ръце.

Стоеше така и се взираше в притъмнялото море, където мощните вълни се издигаха високо и побеснели бели коне препускаха срещу вятъра, развявайки гриви от солени пръски.

— Бива си го временцето навън, нали, сър? — каза момчето, докато се спускаха обратно надолу.

Мистър Ботибол привеждаше косата си в ред с малко червено гребенче.

— Смяташ ли, че сме намалили скоростта заради времето? — попита той.

— Сто на сто, сър. Забавихме се доста, откакто започна бурята. При такова вълнение непременно трябва да се намали скоростта, иначе всички пътници ще се търкалят по пода.

Долу в салона хората вече се събираха за лотарията и учтиво се скупчваха около масите. Мъжете — леко вдървени в своите смокинги, розовобузи и свежо избръснати край хладните бели ръце на съпругите си. Мистър Ботибол седна близо до масата на водещия. Той кръстоса крака, скръсти ръце и се настани на мястото си с отчаяния вид на човек, който е взел фатално решение и отказва да бъде изплашен.

Джакпотът, мислеше си той, вероятно ще бъде около седем хиляди долара. Точно толкова беше и през първите два дни, като отделните билетчета вървяха някъде между двеста и триста долара всяко. Корабът беше английски и всичко вървеше в лири, но той обичаше да си прави сметките в собствената си валута. Седем хиляди долара бяха много пари. Всемогъщи боже, ами да! Щеше да ги накара да му ги изплатят в стодоларови банкноти и щеше да ги пренесе на брега във вътрешния джоб на сакото си. Това не беше проблем. После веднага, ама веднага щеше да купи линкълн кабриолет. Щеше да го вземе още по пътя от пристанището и да се прибере с него вкъщи, само заради удоволствието да види лицето на Етел, когато излезе на вратата и го зърне. Заслужаваше си да види лицето на Етел, когато се плъзне до входа с чисто нов, бледозелен линкълн! „Здравей, Етел, скъпа, — небрежно щеше да каже. — Просто реших да ти направя малък подарък. Мернах го на витрината, докато се прибирах и се сетих, че винаги си искала точно такава кола. Харесва ли ти, скъпа? — щеше да я попита. — Харесва ли ти цветът? — и внимателно щеше да наблюдава лицето й.“

Водещият вече беше застанал до масата си.

— Дами и господа! — извика той. — Капитанът пресметна дневния пробег, с край утре по обед, на петстотин и петнайсет мили. Както обикновено ще вземем десетте числа от двете страни, за да определим диапазона. Това прави от петстотин и пет до петстотин и двадесет и пет. И, разбира се, за тези, които смятат, че вярното число е още по-далеч, има „нисък сектор“ и „висок сектор“, които също се продават отделно. А сега, ще изтегля от шапката първите числа… и така… петстотин и дванайсет?

В залата настъпи тишина. Хората седяха неподвижно в столовете си, с очи вперени във водещия. Във въздуха се усещаше известно напрежение и колкото по-високи ставаха залозите, толкова по-силно ставаше и напрежението. Това не беше нито игра, нито шега; и всеки можеше да се увери, само като види как някой от мъжете поглеждаше към онзи, който беше повишил залога му — може би с усмивка, но само с устните, докато очите му оставаха блестящи и много студени.

Номер петстотин и дванайсет беше продаден за сто и десет лири. Следващите три-четири номера достигнаха общо взето същите суми.

Корабът тежко се клатеше и всеки път, когато се накланяше, дървената ламперия по стените скърцаше така, сякаш щеше да се разцепи. Пасажерите се държаха за ръкохватките на столовете, дълбоко вглъбени в играта.

— Нисък сектор — извика водещият. — Следващото число е от ниския сектор.

Мистър Ботибол седеше много изправен и много напрегнат. Щеше да изчака, така беше решел, докато другите приключеха с наддаването, а после щеше да скочи и да обяви финалната цена. Беше изчислил, че в банковата си сметка имаше поне петстотин долара, вероятно, по-близо до шест. Това бяха около двеста лири, повече от двеста. Билетът в никакъв случай нямаше да е повече.

— Както всички знаете — обясняваше водещият, — ниският сектор включва всички числа под най-малкото число в диапазона, в нашия случай, всичко под петстотин и пет. И така, ако смятате, че корабът ще измине по-малко от петстотин и пет мили за двадесет и четири часа, до утре на обед, бих ви посъветвал да се включите и да купите този билет. И така, кой ще каже пръв?

Наддаванията продължиха до сто и тридесет лири. Изглежда и други, освен мистър Ботибол, бяха забелязали, че времето е лошо. Сто и четиридесет… и петдесет… Това беше. Водещият вдигна чукчето.

— Сто и петдесет един път…

— И шейсет — извика мистър Ботибол и всички глави в салона се извърнаха да го погледнат.

— И седемдесет!

— И осемдесет! — извика мистър Ботибол.

— И деветдесет!

— Двеста — извика мистър Ботибол. Сега вече никой не можеше да го спре. За нищо на света.

Възцари се тишина.

— Някой ще качи ли над двеста лири?

„Стой неподвижен — внушаваше си той. — Стой абсолютно неподвижен и не поглеждай нагоре. Това носи нещастие. Не дишай. Никой няма да се обади, докато не дишаш.“

— И така, двеста лири… — Водещият имаше плешиво розово теме, по което проблясваха капчици пот. — Един път… — Мистър Ботибол престана да диша. — Два пъти… Продадено!

Мъжът удари с чукчето по масата. Мистър Ботибол написа чек и го подаде на асистента му, а после се отпусна в стола си, за да изчака края. Не искаше да си ляга, преди да разбере колко е джакпотът.

След като и последният билет беше продаден, направиха сметките и сумата възлезе на две хиляди и сто лири. Това правеше около шест хиляди долара. Деветдесет процента за победителя, десет процента за благотворителност. Деветдесет процента от шест хиляди беше пет хиляди и четиристотин. Е, стигаха му. Можеше да купи линкълна, а и нещичко щеше да остане. И доволен от тези мисли, щастлив и развълнуван, той се оттегли в каютата си.

Когато на следващата сутрин мистър Ботибол се събуди, остана да лежи неподвижно, със затворени очи, като се ослушваше за воя на бурята и очакваше поклащането на кораба. Никаква буря не виеше и корабът изобщо не се клатеше. Той скочи и надникна през илюминатора. Морето — О, всемогъщи Боже! — беше гладко като тепсия и огромният кораб се движеше бързо, очевидно наваксвайки загубеното по време на бурята. Стомахът му се сви на топка от страх. Вече нямаше никаква надежда. При това положение щеше да спечели някое от по-високите числа.

— О, боже — високо простена той. — Какво ще правя сега?

Какво, например, щеше да каже Етел? Просто нямаше начин да й признае, че беше похарчил почти двегодишните им спестявания за билетче в корабната лотария. Но не можеше да го запази и в тайна. За да го направи, трябваше да й каже да не осребрява повече чекове. Ами месечните вноски за телевизора и „Енциклопедия Британика“? Вече виждаше гнева и презрението в очите на жена си, синьото ставаше все по-сиво, а самите очи се присвиваха, както ставаше винаги, когато беше ядосана.

— О, боже! Какво ще правя сега?

Нямаше смисъл да си внушава, че все още има някакъв шанс — не и ако проклетият кораб не започне да се движи назад. Трябваше да включат на задна, да подкарат с пълна скорост и да пътуват така много дълго, за да има изобщо някакъв шанс да спечели. Хм, може би трябваше да помоли капитана да направи точно това. Да му предложи десет процента от печалбата. Дори повече, ако поиска. Мистър Ботибол започна да се кикоти. А после внезапно замлъкна, като очите и устата му останаха широко отворени от изненада. Защото точно в този миг го бе споходила идеята. Тя го връхлетя силно и неочаквано и той скочи от леглото и ужасно възбуден изтича до илюминатора и отново погледна навън. Добре де, помисли си, защо не? Защо, по дяволите, не? Морето беше спокойно и нямаше да му е трудно да се задържи на повърхността, докато го изтеглят обратно. Имаше смътното чувство, че някой вече го беше правил, но това нямаше да му попречи да го направи отново. Корабът трябваше да спре и да спусне лодка, а лодката трябваше да се върне поне половин миля назад, за да го вземе, след което трябваше да доплава обратно до кораба и т.н. Един час бяха около тридесет мили. Спасяването му щеше да „отхапе“ около тридесет мили от дневния пробег. Това беше достатъчно и „ниският сектор“ щеше да спечели. Просто трябваше да бъде сигурен, че някой го е видял да пада зад борда; но това лесно щеше да се уреди. И по-добре да е леко облечен, нещо, което няма да му пречи на плуването. Спортни дрехи, точно така. Ще се облече така, сякаш е излязъл да поиграе тенис — само една риза, къси панталонки и обувки за тенис. А, и да остави часовника си в каютата. Колко е часът? Девет и петнайсет. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да го направи, че да се свършва. При всички случаи трябваше да е скоро, защото времето изтичаше на обед.

Когато мистър Ботибол излезе по спортен екип на палубата, той беше едновременно уплашен и развълнуван. Дребното му тяло беше широко в бедрата, като постепенно се стесняваше нагоре, за да завърши с изключително хилави смъкнати рамене, така че поразително приличаше, поне по формата си, на круша. Бледите му кльощави крака бяха покрити с черни косми и той предпазливо излезе на палубата, като стъпваше безшумно със спортните си обувки. Нервно се огледа наоколо. Отвън имаше само още един човек — възрастна жена с много дебели глезени и огромни бутове, която се беше облегнала на парапета и се взираше долу в морето. Беше облечена в агнешки кожух с вдигната нагоре яка и мистър Ботибол не можеше да види лицето й.

Той се спря и започна да я изучава от разстояние. Да, помисли си, вероятно ще свърши работа. Сигурно ще вдигне тревога не по-бавно от всеки друг. „Но почакай малко, не бързай, мистър Ботибол, не бързай. Спомни си какво си каза само преди няколко минутки в каютата, докато се преобличаше? Спомняш ли си?“

Мисълта, че ще скочи от кораб в океана на хиляди мили от най-близката суша, бе направила мистър Ботибол — в повечето случаи предпазлив човек — необикновено бдителен. Той изобщо не беше убеден, че жената, която виждаше пред себе си, със стопроцентова сигурност щеше да вдигне тревога, когато го видеше да скача. Според него, имаше поне две причини, поради които въпросната дама можеше да го провали. Първо, можеше да е сляпа и глуха. Не беше много вероятно, но от друга страна, би могло и да е така, следователно, защо да рискува? Просто трябваше да провери, като я заговори предварително.

Второ — и това идва да покаже колко подозрителен може да стане човек, когато става дума за самосъхранение — второ, беше му хрумнало, че жената би могла да е собственичка на някое от високите числа в лотарията и естествено би имала солидни финансови причини да не желае да спира кораба. Мистър Ботибол си спомни, че хора бяха убивали ближните си за много по-малко от шест хиляди долара. Всеки ден вестниците пишеха за такива работи. Следователно, защо да рискува и за това? „Първо провери. Увери се във фактите. Разбери всичко, като проведеш кратък учтив разговор.“ После, в случай, че жената се окажеше едно добро и мило човешко същество, работата щеше да е в кърпа вързана и той можеше с леко сърце да рипне през борда.

Мистър Ботибол небрежно се упъти към жената, зае позиция близо до нея и се облегна на парапета.

— Здравейте — дружелюбно я поздрави той.

Тя се обърна и му се усмихна с неочаквано приятна, почти красива усмивка, макар че лицето й си беше определено грозновато.

— Здравейте — отговори.

Проверена по първи показател, помисли си мистър Ботибол. Жената не е нито сляпа, нито няма.

— Кажете — пристъпи той директно към втория показател, — какво ви е мнението за снощната лотария?

— Лотария ли? — повтори тя и леко се смръщи. — Лотария? Каква лотария?

— Нали знаете, онази глупост, която традиционно се провежда в салона след вечеря. Продават билетчета с дневния пробег на кораба. Просто се чудех, какво мислите по въпроса.

Тя поклати глава и отново се усмихна със своята мила и приятна усмивка.

— Аз съм много мързелива — каза жената с нотка на извинение, — и винаги си лягам рано. Вечерям в леглото. Толкова по-спокойно е да се вечеря в леглото.

Мистър Ботибол й се усмихна в отговор и заотстъпва назад.

— Трябва да вървя да си направя упражненията — обясни той. — Никога не пропускам сутрешните си упражнения. Беше ми приятно да се запознаем. Много ми беше приятно…

Той отстъпи десетина крачки, а жената дори не се обърна да го погледне.

Сега вече всичко беше наред. Морето беше спокойно, дрехите му бяха леки и подходящи за плуване, в тази част на Атлантическия океан със сигурност нямаше акули-убийци, а на палубата стоеше тази мила възрастна женица, която щеше да вдигне тревога. Единственият проблем беше дали корабът щеше да се забави достатъчно, за да обърне резултата в негова полза. Почти със сигурност щеше да стане точно така. За всеки случай, той също можеше да помогне малко в тази насока. Можеше да ги затрудни докато го качват в лодката. Да поплува в кръг или незабелязано да се отдалечава, докато те се приближаваха. Всяка спечелена минутка, всяка секунда, щеше да бъде в негова полза. Той започна отново да се приближава към парапета, но изведнъж го обзеха нови страхове. Ами ако го закачи перката? Беше чувал, че и това се е случвало на хора, падали зад борда на някой голям кораб. Той обаче нямаше да пада, той щеше да скочи, а това вече беше съвсем различно нещо, стига да скочеше достатъчно надалече от перката.

Мистър Ботибол бавно се приближи до парапета. Жената беше на двайсетина метра и сега изобщо не гледаше към него. Още по-добре. Не искаше да го гледа как скача. Щом никой не го беше видял, после спокойно можеше да каже, че се е подхлъзнал и паднал. Той надникна надолу. Предстоеше му дълго, дълго падане. Сега като се замисли, изведнъж се сети, че би могъл да се нарани много лошо, ако паднеше по корем. Нямаше ли такъв случай? Някакъв скочил отвисоко и си пръснал корема? Трябва да полети с краката надолу. Да прониже водата като нож. „Да, сър.“ Водата изглеждаше студена, дълбока и сива и той потръпна само като я гледаше. И все пак, сега или никога. „Бъди мъж, Уилям Ботибол, бъди мъж. Добре тогава… сега… ето така…“

Той се покатери върху широкото дървено перило, постоя около три секунди, докато възстанови равновесието си, а после скочи — отскочи високо и колкото можа по-надалече, като същевременно извика „Помощ!“

— Помощ! Помощ! — крещеше той докато падаше. После се удари във водата и потъна.

Когато прозвуча първият вик за помощ, жената край парапета чак подскочи от изненада. Тя бързо се огледа и видя как покрай нея прелетя онзи дребен човечец, облечен в бели къси панталонки и спортни обувки, разперил ръце и викащ за помощ. За момент видът й изразяваше пълно объркване, сякаш не беше съвсем сигурна какво трябва да направи: да му хвърли спасителен пояс, да изтича и обяви тревога, или просто да се разкрещи. Тя отстъпи назад от парапета и се извърна с лице към мостика — един кратък миг, в който остана неподвижна, напрегната, нерешителна. После, почти веднага, жената видимо се отпусна, надвеси се над парапета и се взря там, където витлото на кораба пенеше водата. Скоро от пяната изплува малка черна главичка, една ръка се издигна над нея, веднъж, дваж, махаше трескаво, и далечен тънък гласец викаше нещо, което бе трудно да се разбере. Жената се надвеси още по-напред, като се опитваше да не изгуби от погледа си подскачащата черна точица, но скоро, много скоро, тя остана толкова назад, че вече не беше сигурна, дали изобщо я вижда. След малко на палубата излезе още една жена. Тя беше груба и кокалеста, и носеше очила с рогови рамки. Забеляза първата жена и се упъти към нея, като крачеше с онази решителна, войнишка походка, характерна за всички стари моми.

— А, ето къде си била — каза тя.

Жената с дебелите глезени се обърна да я изгледа, но нищо не каза.

— Досега те търсех — продължи кокалестата. — Търсих те навсякъде.

— Много странно — каза онази с дебелите глезени. — Един мъж току-що скочи зад борда, заедно с дрехите.

— Глупости!

— О, да. Каза, че искал да си направи упражненията и се хвърли във водата, като дори не си направи труда да си свали дрехите.

— Мисля, че трябва вече да се прибираш — каза кокалестата. Устата й изведнъж бе придобила сурова извивка, лицето й се изостри и се напрегна, а тонът й вече не беше толкова любезен. — И вече да не си посмяла да излизаш на палубата сама. Знаеш много добре, че винаги трябва да ме изчакваш.

— Да, Маги — отвърна жената с дебелите глезени и отново се усмихна нежно и доверчиво, а после хвана другата за ръката и се остави да я изведат от палубата.

— Толкова мил човек — промърмори. — И ми махаше с ръка.

Галопиращия Фоксли

Вече трийсет и шест години пет пъти седмично пътувам до града с влака в осем и дванайсет. Никога не е препълнен и ме оставя точно на гара Кенън Стрийт, която е само на единайсет и половина минути път пеша до кантората ми на Остир Храйърс. Редовното пътуване винаги ми е харесвало; всеки етап от това малко пътешествие ми доставя удоволствие. В него има някаква сигурност, която действа приятно и успокояващо на човека с навици и освен това изпълнява функцията на нещо, като хелинг, по който внимателно, но твърдо ме изстрелват във водите на трудовото ежедневие.

Нашата гара е малка и за влака в осем и дванайсет се събираме не повече от деветнайсет-двайсет души. Съставът на групата ни рядко се променя и ако случайно на перона се появи ново лице, то предизвиква в душите ни бурна вълна от протест, както новата птичка в клетката на канарчетата.

Но обикновено, когато пристигна сутрин задължителните четири минути по-рано, те всички са там — тези добри, солидни, непоколебими мъже, застанали на традиционните места, с техните традиционни чадъри, шапки, вратовръзки и лица, с вестниците под мишница, точно толкова непроменени и непроменими през годините, колкото и мебелите във всекидневната им. Това ми харесва.

Харесва ми и моето ъглово място до прозореца, където под шума на движещия се влак чета вестник „Таймс“. Тази част от пътуването трае трийсет и две минути и ми се струва, че действа успокояващо както на мозъка, така и на капризното ми старо тяло — като хубав дълъг масаж. Повярвайте ми, нищо не запазва спокойствието на духа така, както рутината и системността. Досега съм правил това мое сутрешно пътешествие общо около десет хиляди пъти и с всеки изминал ден то ми доставя все по-голямо удоволствие. Също така (забележката може да е неуместна, но затова пък е интересна) съм се превърнал в нещо като часовник. Мога веднага да ви кажа дали се движим с две, три или четири минути закъснение и изобщо не е необходимо да поглеждам, за да позная на коя гара сме спрели.

Пътят от Кенън Стрийт до кантората ми нито е твърде дълъг, нито твърде къс — здравословна малка разходка из улици, гъмжащи от подобни редовни пътници, движещи се към работните си места по също така редовно разписание като мен. Изпитвам чувство на сигурност, когато вървя сред тези надеждни, изпълнени с достойнство хора, които си пазят службите, а не се развяват по света. Техният живот, както и моят собствен, е чудесно регулиран от минутната стрелка като точен часовник и много често пътищата ни се пресичат по едно и също време, на едни и същи места на улицата.

Така например, Щом завия зад ъгъла и навляза в Сейнт Суидънс Лейн, неизменно срещам благовъзпитаната жена на средна възраст със сребърно пенсне и черно дипломатическо куфарче в ръка — първокласен счетоводител, бих казал, или може би директор в текстилната промишленост. Когато на светофарите пресичам Треднидъл Стрийт, девет пъти от десет се разминавам с един господин, който всеки ден е с различно цвете в бутониерата си. Носи черни панталони и сиви гети и очевидно е човек точен и добросъвестен — вероятно банкер или може би адвокат като мен; и няколко пъти през последните двайсет и пет години, докато сме се разминавали бързешком, очите ни са се срещали и сме разменяли мимолетни погледи, изпълнени с одобрение и уважение.

Поне половината от лицата, които срещам по тази кратка отсечка, вече са ми познати. И това са хубави лица, моят тип лица — сериозни, усърдни, делови, без следа от онази непреклонност в блесналите погледи, характерна за така наречените „умници“, които искат да преобърнат света наопаки със своите лейбъристки правителства, демократизиране на медицината и какво ли не още.

Така че, както сами можете да се убедите, аз съм в пълния смисъл на думата един доволен пътник. Или може би ще бъде по-точно, ако кажа, че бях доволен пътник. По времето, когато написах кратко автобиографично есе, което току-що прочетохте — с намерение да го разпространя сред слушателите в моята кантора, за да им послужи като съвет и пример — аз казвах абсолютната истина за своите чувства. Но това беше преди цяла една седмица, а междувременно се случи нещо доста необикновено. Между другото то започна миналия вторник, същата тази сутрин, когато бях понесъл към града първоначалния вариант на своето есе в джоба си; и според мен времето бе толкова показателно и съвпадението толкова голямо, че не ми остава нищо друго, освен твърдо да вярвам в божията намеса. Господ е прочел малкото ми есе и си е казал: „Този Пъркинс е станал твърде самодоволен. Крайно време е да му дам урок.“ Искрено вярвам, че точно така е станало.

Та какво ви казах, беше миналият вторник, вторникът след Великден, и аз крачех в златиста жълта пролетна утрин по перона на нашата провинциална гаричка с „Таймс“ под мишница и копие от „Доволният пътник“ в джоба, когато изведнъж усетих, че нещо не е в ред. Направо усетих тази странна вълна на протест, обхванала редиците на редовните ми спътници. Спрях и се огледах наоколо.

Непознатият стоеше точно в средата на перона с леко разкрачени крака и скръстени ръце и имаше непоклатимия вид на човек, притежаващ всичко наоколо. Беше едър, набит мъжага и дори откъм гърба категорично успяваше да остави у наблюдателя впечатление за надменност и благополучие. Съвсем определено не беше от нашия тип. Вместо чадър носеше бастун, обувките му бяха кафяви, а не черни, сивата му шапка беше килната под нелеп ъгъл и откъдето и да го погледнете, ще останете с впечатление за прекомерно много блясък и излъсканост. Повече подробности не благоволих да отбележа. Минах точно пред него с вирната глава, като искрено се надявах, че с още няколко градуса съм смразил атмосферата, която вече бе доста охладняла.

Влакът пристигна. А сега, опитайте се, ако можете да си представите ужаса, който изпитах, когато новият буквално ме последва в моето собствено купе! Никой не си бе позволявал това цели петнайсет години. Колегите ми винаги са уважавали старшинството ми. Едно от моите специални удоволствия е да се разполагам в купето сам, поне за една, понякога две, дори три спирки. А сега, моля ви се, този човек, този непознат, се беше настанил на седалката отсреща, секнеше си носа, шумолеше с „Дейли Мейл“ и палеше отвратителната си лула!

Наведох малко своя „Таймс“ и крадешком погледнах лицето му. Предполагам, че беше горе-долу на моята възраст, шейсет и две, и три годишен, но притежаваше едно от онези неприятно красиви, загорели кадифени лица, които в наше време можете да видите по рекламите за мъжки ризи — ловецът на лъвове, състезателят по поло, покорителят на Еверест, пътешественикът из тропиците и участващият в регати яхтсмен, всички събрани накуп, тъмни вежди, стоманени очи, здрави бели зъби, захапали мундщука на лула. Лично аз изпитвам недоверие към всички красиви мъже.

Повърхностните удоволствия в този живот им се удават прекалено лесно и те крачат по света, сякаш със собствени усилия са постигнали хубавия си външен вид. Нямам нищо против женската красота. Това е друга работа. Но за мъж, съжалявам, но ми се струва направо противно. Както и да е, този се беше разположил точно срещу мен в купето и аз го разглеждах крадешком над страниците на своя „Таймс“. В този миг той неочаквано вдигна поглед и очите ни се срещнаха.

— Пречи ли ви лулата ми? — попита, като я повдигна в ръка. Само това каза. Но гласът му имаше внезапно и изключително въздействие върху мен. Дори, струва ми се, че подскочих. После някак си замръзнах и останах втренчен в него поне минута, преди да се опомня и да успея да скалъпя отговора си.

— Това е вагон за пушачи — отговорих, — така че можете да постъпвате както ви е угодно.

— Просто реших, че е редно да ви попитам.

Ето го отново този странно отривист, познат глас, който изяждаше част от думите и ги изплюваше твърди и ситни, като малко скорострелно оръдие, бълващо семки от малини. Къде го бях чувал преди? И защо сякаш всяка дума събуждаше някакъв малък, но уязвим нерв далеч в паметта ми? Боже господи, помислих си, я се стегни. Какви са тези глупости?

Непознатият отново се зачете във вестника си. Аз се престорих, че правя същото. Но в душата ми вече цареше истински смут и изобщо не бях в състояние да се съсредоточа. Вместо това непрекъснато му хвърлях скришни погледи над страницата с уводната статия. Лицето му наистина бе непоносимо — вулгарно, чак похотливо красиво, с някакъв сластен блясък на кожата. Дали наистина го бях срещал някога през живота си? Започнах да си мисля, че е така, защото сега, когато го гледах изпитвах някакъв особен смут, който не мога съвсем ясно да опиша. Във всеки случай беше свързан със спомен за болка и насилие, може би дори страх.

Не разменихме нито дума повече по време на пътуването, но можете да си представите как добре подреденото ми ежедневие изцяло се разстрои. Денят ми бе провален; и не един служител в кантората почувства остротата на езика ми, особено следобед, когато към всичко останало се прибави и ефектът от храносмилането.

На следващата сутрин той отново стоеше в средата на перона с бастуна, лулата, коприненото шалче и отвратително красивото си лице. Минах покрай него и се приближих до мистър Гръмит, борсов посредник, с когото пътувахме заедно вече повече от двайсет и осем години. Не бих казал, че до този момент бях разговарял с него в истинския смисъл на думата — ние на нашата гара сме доста сдържана компания — но подобна криза обикновено разчупва ледовете.

— Гръмит — прошепнах. — Кой е този тип?

— Представа си нямам — отвърна той.

— Доста е неприятен.

— Много.

— Надявам се да не пътува редовно с нас.

— Боже опази — каза Гръмит. После влакът дойде.

Този път, за мое голямо облекчение, онзи влезе в друго купе.

Но на следващата сутрин отново беше при мен.

— Ех! — каза той, докато се отпускаше на седалката точно срещу мен. — Страхотен ден.

А аз отново усетих онова бавно, тревожно раздвижване на паметта, този път по-силно от миналия път, по-близо до повърхността, но все още не дотолкова, че да го уловя.

После дойде петък — последният ден от седмицата. Спомням си, че докато пътувах към гарата, валеше, но това бе топъл, искрящ априлски дъжд, който обикновено продължава само пет-шест минути. Когато излязох на перона, всички чадъри бяха свити, слънцето грееше и по небето се плъзгаха големи бели облаци. Въпреки това се чувствах потиснат. За мен пътуването вече не беше удоволствие. Знаех, че непознатият ще бъде там. И той, разбира се, стоеше там с леко разкрачени крака, сякаш бе собственик на всичко наоколо, и този път разсеяно люлееше бастуна си напред-назад. Бастунът! Ето кое постави всичко на мястото му! Заковах се като прострелян.

— Та това е Фоксли! — възкликнах сподавено. — Галопиращия Фоксли! И все така люлее бастуна си!

Пристъпих напред, за да го огледам по-добре. Казвам ви, никога не съм преживявал такъв удар в живота си. Наистина беше Фоксли. Брус Фоксли, или Галопиращия Фоксли, както му викахме тогава. А за последен път го бях видял… чакайте да помисля… беше в училище и аз нямах повече от дванайсет-тринайсет години.

В този миг влакът дойде и аз призовах бог на помощ, защото онзи отново влезе в моето купе. Постави шапката и бастуна си върху багажника, после се обърна, седна и взе да си пали лулата. Погледна ме през дима с малките си студени очи и каза:

— Чудно време, а? Същинско лято.

Сега вече не можех да объркам гласа, който въобще не се беше променил. Освен че думите, които произнасяше в момента, бяха различни от онези, които бях свикнал да чувам.

— Добре, Пъркинс — казваше той. — Добре, отвратително малко момченце. Смятам отново да те набия.

Колко ли време беше изминало оттогава? Трябва да имаше петдесет години. И въпреки всичко, удивително колко малко се бяха променили чертите му. Все същата арогантно вирната брадичка, разширените ноздри, презрително гледащите очи, които бяха малки и почти незабележимо приближени едно към друго и поради това имаха твърде обезпокоително въздействие, все същият навик да навира лицето си, да ти се налага, да те поставя на място; дори и косата му можех да си спомня — твърда, чуплива, леко намазана с брилянтин като добре разбъркана салата. Върху нощното си шкафче държеше шише със зелено мазило за коса — когато си длъжен да чистиш една стая, постепенно научаваш и намразваш всички предмети в нея — та върху етикета на това шише беше изрисуван кралският герб и името на някакъв салон на Бонд Стрийт, а под него с дребен шрифт пишеше: „Придворни фризьори на Негово величество крал Едуард VII“. Това си го спомням особено добре, защото ми се виждаше много смешно един салон да се гордее, че обслужва някой, който е почти плешив — пък бил той и монарх.

Сега наблюдавах как Фоксли се облегна назад и се зачете във вестника си. Странно се усещах, седнал само на метър от човека, който отпреди петдесет години ме беше карал да се чувствам тъй нещастен, че по едно време дори мислех да се самоубия. Той не ме позна. Такава опасност едва ли съществуваше поради мустаците ми. Чувствах се в пълна безопасност и затова мога да седя и да си го гледам колкото си искам.

Като се обърна назад към спомените си, не изпитвам никакво съмнение, че първата ми година в училище бе превърната в същински ад от Брус Фоксли, и колкото и да изглежда странно, несъзнателният виновник за всичко това беше баща ми. Бях на дванайсет години и половина, когато кракът ми стъпи за пръв път в това хубаво старо училище. Това беше, чакайте да помисля, през 1907 година. Баща ми, с копринен цилиндър и редингот, ме придружи до гарата. Помня как стояхме на перона сред купища куфари и кутии с храна и, както тогава ми се струваше, хиляди много големи момчета, които кръжаха наоколо, разговаряха и си подвикваха, когато изведнъж някой, който искаше да мине покрай нас, силно блъсна баща ми и за малко не го събори на земята.

Баща ми, който беше дребен, възпитан, изпълнен с достойнство човек, се извъртя с удивителна пъргавина и сграбчи виновника за ръката.

— Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище, младежо? — попита той.

Момчето, което беше поне с една глава по-високо от него, го изгледа отвисоко с високомерни присмехулни очи и нищо не отговори.

— Струва ми се — продължи баща ми, като му върна погледа, — че би било редно да получа извинение.

Момчето обаче само продължи да го гледа, без да свали арогантната усмивчица от ъгълчетата на устата си, и брадичката му се издаваше все по-напред и по-напред.

— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — каза татко — и единственото, което ми остава, е да се надявам, че си изключение в твоето училище. Не бих желал нито един от моите синове да придобие такива обноски.

В този миг голямото момче леко наклони глава към мен и впи в лицето ми две малки, студени, доста приближени очи. Тогава не се изплаших особено; не знаех нищо за властта, която имаха големите над по-малките в мъжките училища. Дори си спомням, че му отвърнах със същия прям поглед в защита на татко, когото обожавах и уважавах.

Когато баща ми понечи да каже още нещо, момчето просто се обърна, бавно се отдалечи и се смеси с тълпата на перона.

Брус Фоксли никога не забрави тази случка; а за мое нещастие, когато пристигнах в училище, установих, че съм в една сграда с него. Дори още по-лошо — бях в неговата читалня. Той беше в най-горния клас, при това отличник — наричахме ги „читанки“ — и като такъв имаше официално разрешение да бие всички „зайци“. А след като бях в неговата читалня, аз автоматично се превръщах в негов личен роб. Бях му и камериер, и готвач, и прислужник, и момче за всичко и основното ми задължение беше да следя той никога за нищо да не си мърда пръста, освен ако не бе абсолютно наложително. В нито едно общество на този свят над слугите не се издевателства така, както над нас, нещастните „зайци“. Когато беше студено или валеше сняг, аз дори трябваше да седя върху клозетната чиния (тоалетната беше навън в неотоплена сграда) всяка сутрин след закуска, за да я затопля, преди да е дошъл Фоксли.

Спомням си как се разхождаше из стаята с небрежна елегантност и ако случайно на пътя му се изпречеше някой стол, той го риташе встрани и аз трябваше да тичам, за да го изправя. Носеше копринени ризи и в ръкава му винаги имаше затъкната копринена кърпичка. Обувки си поръчваше при някой си Лоб (който също имаше кралски герб). Бяха остри и мое задължение беше да ги лъскам по петнайсет минути всеки ден, за да накарам кожата да заблести.

Но най-мрачните ми спомени бяха свързани със съблекалнята. Като сега се виждах, малък и блед дребосък, застанал до самата врата по пижама, чехли и кафяв халат от камилска вълна. Една-единствена силна електрическа крушка висеше на шнур от тавана, а по стените бяха окачени черно-жълти футболни фланелки, които изпълваха помещението с миризма на пот. А гласът, отривистият, плюещ семчици глас, казваше:

— Та как предпочиташ този път? Шест с халата или четири без него?

Никога не успях да събера сили, за да отговоря на този въпрос. Просто стоях, вперил очи в мръсния дъсчен под, замаян от страх и неспособен да мисля за нищо друго, освен че това голямо момче скоро щеше да започне да ме налага с дългото си тънко бяло бастунче — бавно, научно, майсторски, напълно законно и с видимо удоволствие, а от мен щеше да тече кръв. Пет часа преди това не бях успял да запаля камината в кабинета му. Бях похарчил джобните си пари за специален кибрит, бях държал парче вестник до отвора на комина, за да използвам тягата, бях стоял на колене и духал, докато почти си пръснах белите дробове, но въглищата отказаха да пламнат.

— Щом си такъв инат и не желаеш да отговориш — продължаваше гласът, — тогава аз ще трябва да реша вместо теб.

Отчаяно исках да отговоря, защото много добре знаех кое трябва да избера. Това е първото нещо, което всеки научава още с пристигането си. Никога не сваляй халата си и предпочети допълнителните удари. В противен случай кожата ти неминуемо ще се сцепи. Дори три удара с халат са за предпочитане през един на голо.

— Събличай се тогава, отиди в онзи ъгъл и допри с ръце пръстите на краката си. Ще бъдат четири.

Бавно събличах халата и го поставях върху шкафовете за обувки. Бавно отивах до ъгъла, мръзнещ и гол в памучната си пижама, като пристъпвах безшумно, и изведнъж всичко наоколо започваше да ми се вижда много ярко, плоско и далечно като в омагьосан свят и много голямо, и много неестествено, и някак плувнало сред сълзите в очите ми.

— Хайде, пипни пръстите си. По-ниско, много по-ниско!

После той се отправяше към отсрещния ъгъл на съблекалнята, а аз го гледах между краката си, застанал с главата надолу. Излизаше през една врата, която две стъпала по-надолу водеше към така наречения „Коридор на легените“. Коридорът имаше каменен под и корита за миене покрай едната стена. На другия му край беше банята. Когато Фоксли изчезваше, знаех, че се е отправил към най-отдалечения край на „Коридора на легените“. Винаги го правеше. После някак далечен, силно отекващ сред коритата и керамичните плочки, чувах тропота на обувките му върху каменния под, когато се впускаше в галоп. Между краката си виждах как прескача двете стъпала, връхлита в съблекалнята и се приближава с подскоци, проточил шия напред и вдигнал високо бастуна си. Това беше моментът, когато затварях очи в очакване на изплющяването и непрекъснато си повтарях, че каквото и да се случи, не бива да се изправям.

Всеки, който е бил истински бит, ще ви каже, че най-силната болка настъпва чак осем-десет секунди след удара. Самият удар е просто едно звучно изплющяване и мощен тласък по задните ти части, който те вцепенява (казвали са ми, че по същия начин се усещал и куршумът). Но по-късно, о, божичко, имаш чувството, че някой допира нажежен ръжен до голите ти бутове и е невъзможно да се сдържиш и да не посегнеш да ги докоснеш.

Фоксли знаеше отлично за това закъснение на болката и бавното му отдръпване назад на разстояние не повече от петнайсет метра предоставяше на всеки удар пълната възможност да достигне апогея на болката, преди да нанесе следващия.

На четвъртия удар неминуемо се изправях. Не можех да се въздържа. Това беше рефлекторна защитна реакция на тяло, което беше издържало до последната граница на възможностите си.

— Ти се дръпна — казваше Фоксли. — Този не се брои. Хайде, навеждай се.

Следващия път не забравях да стигна здраво глезените си.

След това ме наблюдаваше как отивам много вдървено, с ръце върху бутовете си — да облека халата си. Винаги се стараех да се извърна така, че да не вижда лицето ми. А щом излезех навън, зад гърба ми се разнасяше:

— Ей, ти! Върни се обратно!

По това време вече бях в коридора, спирах, обръщах се и заставах на вратата в очакване.

— Ела тук. Хайде, върни се. Така… случайно да си забравил нещо?

Единственото, за което бях способен да мисля в такъв момент, бе мъчителната болка, пареща задника ми.

— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — казваше той, имитирайки гласа на баща ми. — Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище…

— Благодаря… — пелтечех аз. — Благодаря… за… боя.

А после се прибирах по тъмното стълбище обратно в спалнята, където се чувствах по-добре, защото всичко беше свършило и болката затихваше, а останалите се скупчваха около мен и ми засвидетелстваха нещо като грубо съчувствие, родено от факта, че и те самите бяха преживели същото, и то многократно.

— Хей, Пъркинс, дай да погледнем.

— Колко пъти те удари?

— Май бяха пет, а? Оттук добре се чува.

— Хайде, човече, дай ни да видим следите.

Аз свалях пижамата и оставах така, докато група специалисти тържествено оглеждаха щетите.

— Доста са отдалечени, не ви ли се струва? Не са характерни за стандарта на Фоксли.

— Двете са съвсем наблизо. Почти се докосват. Гледайте, тези две са истинска прелест!

— Този удар в ниското е бил много мръсен.

— Чак до края на „Коридора на легените“ ли отиде, за да се засили?

— Допълнителният ти е за мръдване, нали?

— По дяволите, старият Фоксли здравата ти е взел мерника, Пъркинс.

— Малко кърви. Най-добре иди се измий.

После вратата се отваряше и на прага заставаше Фоксли. Всички се пръсваха и се преструваха, че си мият зъбите или си казват молитвата, а аз стоях насред стаята със свалени гащи.

— Какво става тук? — питаше Фоксли, като хвърляше бърз поглед на собственото си произведение. — Пъркинс! Облечи си пижамата като хората и бързо в леглото.

Така завършваше денят.

През седмицата нямах нито миг свободно време за себе си. Ако Фоксли ме видеше в читалнята с роман в ръка или случайно да отварям албума с марките си, той незабавно ми намираше някаква работа. Ето един от любимите му номера, особено когато вън валеше:

— Пъркинс, мисля, че букет диви перуники би изглеждал чудесно върху бюрото ми, какво ще кажеш?

Дивите перуники растяха само около Ориндж Пондс. А Ориндж Пондс беше на три километра надолу по шосето и още един километър път през полето. Аз ставах от стола, обличах шлифера си, слагах сламената си шапка, вземах чадъра и поемах по дългия самотен път. Бяхме длъжни да носим сламените си шапки във всички случаи, когато излизахме навън. Дъждът обаче лесно ги разваляше, затова чадърът ми беше необходим, за да си пазя шапката. От друга страна, не можеш да се катериш по гъсто обрасъл бряг, да търсиш диви перуники и същевременно да държиш чадър над главата си. Затова, за да си спася шапката, аз я поставях на земята, покривах я с чадъра и тръгвах да търся перуниките. По този начин много често настивах.

Но денят, от който изпитвах най-голям страх, беше неделята. Този ден беше определен за почистване на читалните. Ах, как добре си спомням ужаса на тези сутрини, отчаяното лъскане и търкане, а после очакването на оценката, която щеше да даде Фоксли.

— Свърши ли? — питаше той.

— Така… така мисля.

После се приближаваше до бюрото си и вадеше от чекмеджето една-единствена бяла ръкавица. Нахлузваше я бавно върху дясната си ръка, като пъхаше докрай всеки пръст, а аз стоях, гледах и треперех, докато той се движеше из стаята и прекарваше облечения си в бяло показалец по горните ръбове на картините, перваза на дюшемето, полиците, дървенията на прозорците, абажурите. Нито за миг не откъсвах очи от този пръст. За мен той беше пръстът на съдбата. Почти винаги успяваше да открие някоя незабележима цепнатинка, която бях пропуснал или за която изобщо не се бях сетил. Когато това се случеше, Фоксли бавно се обръщаше към мен, разтягаше устни в онази опасна усмивчица, която изобщо не можеше да се нарече усмивка, и вдигаше показалеца, за да мога сам да видя тънката ивица прах, отбелязала се върху ръкавицата.

— Така — казваше той. — Значи, ти си едно мързеливо малко момче. Вярно ли е?

Никакъв отговор.

— Вярно ли е?

— Мислех, че всичко съм избърсал.

— Вярно ли е, отвратително мързеливо момченце?

— Д-да.

— Но баща ти не би желал да пораснеш такъв, нали? Баща ти особено държи на възпитанието, така ли е?

Никакъв отговор.

— Попитах дали баща ти държи особено на възпитанието!

— Може би… да.

— Затова ще му направя услуга, като те накажа, нали така?

— Не знам.

— Нали?

— Д-да.

— Тогава след молитва ще се видим в съблекалнята.

Остатъка от деня прекарвах в адски мъки, очаквайки настъпването на вечерта.

О, господи, как ясно изплуваше всичко в паметта ми. Неделя беше и ден за писане на писма:

„Скъпи мамо и татко, много ви благодаря за писмото. Надявам се, че и двамата сте добре. Аз съм добре, като изключим, че малко съм настинал, защото ме настигна дъждът, но скоро ще ми мине. Вчера играхме с Шрусбъри и ги бихме с 4:2. Аз гледах, а Фоксли, който, както знаете, е отговорникът за нашата сграда, отбеляза един от головете. Много благодаря за кейка. С много обич, ваш Уилям.“

Обикновено, за да си напиша писмото, отивах в тоалетната, помещението за обувки или банята — където и да е, само да не се пречкам из краката на Фоксли. Но се налагаше да внимавам с времето. Чаят се пиеше в четири и трийсет и препечените му филийки трябваше да са готови за тогава. Всеки ден бях длъжен да препичам филийки за Фоксли и понеже през седмицата не разрешаваха да се пали огън в читалните, всички „зайци“, препичащи хляб за по-големите, се струпвахме около една малка камина в библиотеката и се мъчехме да си пробием път с помощта на щипките за печене. Независимо от тези условия обаче аз трябваше да внимавам филийките да бъдат: 1) много хрупкави, 2) добре изпечени, но не изгорени, 3) топли и готови точно навреме. Неизпълнението на едно от тези условия беше „нарушение, наказващо се с бой“.

— Ей, ти! Какво е това?

— Препечена филийка.

— Това ли е представата ти за препечена филийка?

— Ами…

— Прекалено си ленив, за да ги правиш както трябва, така ли?

— Старая се, доколкото е възможно…

— Знаеш ли как се постъпва с мързеливите коне, Пъркинс?

— Не.

— Ти кон ли си?

— Не.

— Не, разбира се, нали си магаре, ха-ха… Затова смятам, че влизаш в категорията, и ще бъдеш съответно санкциониран. Ще се видим по-късно.

О, каква мъка бяха тези дни. Да прегоря филийките на Фоксли, беше „нарушение, наказващо се с бой“. Такова беше нарушението и ако забравех да изчистя калта от футболните му обувки. Същото, ако забравех да прибера футболния му екип в гардероба. Ако навиех чадъра в обратна посока. Ако тръшнех вратата на читалнята, когато Фоксли работеше. Ако му приготвех твърде гореща вана. Ако не изчистех добре копчетата на военната му униформа. Ако, докато ги лъсках, оставех синьо петно от препарата върху самата униформа. Ако забравех да почистя до блясък подметките на обувките му. Ако оставех читалнята неподредена по което и да е време. Всъщност, ако питаха Фоксли, аз самият бях „нарушение, наказващо се с бой“.

Погледнах през прозореца. Божичко, почти бяхме стигнали Лондон. Унесен в спомени, не бях забелязал, че бе минало доста време. Дори и „Таймс“ не бях отворил. Фоксли, все така облегнат в ъгъла, четеше своя „Дейли Мейл“ и през облака синкав дим на лулата му виждах горната част на лицето му, която се подаваше над вестника, малките му блестящи очи, набръчканото чело, вълнистата, леко мазна коса.

Да го гледам сега, след толкова време, беше странно и твърде вълнуващо изживяване. Знаех, че вече не е опасен, но старите спомени бяха толкова силни, че в негово присъствие не се чувствах напълно спокоен. Все едно бях затворен в една клетка с опитомен тигър.

Що за дивотии, питах се. Не бъди толкова глупав. В края на краищата, ако пожелаеш можеш да му кажеш право в очите какво мислиш за него и той не може с пръст да те докосне! Хей! Та това е идея!

Освен че… хм… в края на краищата, дали си струваше? Сега бях твърде стар за такива работи, а и не бях сигурен дали наистина все още таях чак такъв гняв срещу него.

Какво трябваше да направя? Не можех повече да седя и да се блещя насреща му като идиот.

В този миг в съзнанието ми започна да се оформя една дяволийка. Всъщност най-много ми се искаше да се наведа напред, леко да го потупам по коляното и да му кажа кой съм. И тогава да наблюдавам лицето му. После щях да започна да разказвам за общата ни младост в училище, като говоря достатъчно високо, че и останалите пътници във вагона да чуят. Игриво ще му напомня как се държеше с мен и може би дори ще опиша и побоите в съблекалнята, за да го накарам да се почувства неловко. Малко раздразнение и неудобство нямаше да му навредят чак кой знае колко. А на мен щяха да ми се отразят ужасно добре.

Изведнъж той вдигна очи и ме хвана, че го гледам. Това се случваше за втори път и забелязах как в погледа му припламна искрица на раздразнение.

Добре, казах си. Започваме. Но се дръж приятно, дружелюбно и възпитано. Така ефектът ще бъде по-голям, повече ще се смути.

И така, аз му се усмихнах и любезно му кимнах с глава. После, повишавайки глас, казах:

— Искрено се надявам, че ще ме извините. Бих желал да ви се представя. — Бях се наклонил напред и внимателно го наблюдавах, за да не пропусна реакцията му. — Казвам се Пъркинс — Уилям Пъркинс — и завърших Рептън през 1907-ма.

Останалите пътници седяха съвсем неподвижни и просто ги усещах как слухтяха и очакваха да разберат какво ще се случи по-нататък.

— Радвам се да се запозная с вас — отвърна той, като свали вестника на коленете си. — Аз съм Фортескю — Джослин Фортескю. Завърших Итън през 1916-та.

Кожа

През онази година — 1946-та — зимата се проточи много дълго. Беше април, но леден вятър духаше по улиците на града, а по небето пъплеха натежали от сняг облаци.

Старецът, който се казваше Дриоли, мъчително тътреше крака по тротоара на рю де Риволи. Беше премръзнал и измъчен, сгушен като таралеж в дрипаво черно палто и само очите му се виждаха над вдигнатата яка.

Вратата на една кръчма се отвори и леката миризма на печено пиле предизвика болезнен спазъм в областта на стомаха му. Той продължи да върви, а погледът му безразлично се плъзгаше по предметите, наредени в лъскавите витрини — парфюми, копринени ризи и вратовръзки, диаманти, порцелан, антикварни мебели, скъпо подвързани книги. После — картинна галерия. Винаги бе харесвал картинните галерии. В тази на витрината беше изложена една-единствена картина. Той се спря да я погледа. Обърна се да продължи пътя си. Спря се, върна се и я погледна отново. В този миг изведнъж го обзе леко безпокойство, нещо се мярна в паметта му, далечен спомен за нещо, което беше виждал някога, някъде… Взря се в картината. Беше пейзаж. Група дървета, безумно полегнали на една страна, сякаш наклонени от неудържим порив на вятъра, а небето бясно завъртяно и усукано наоколо. Върху рамката имаше табелка с надпис: ХАИМ СОТЕН (1894 — 1943).

Дриоли се взираше в картината и се чудеше защо му изглеждаше позната. Смахната рисунка, мислеше си. Много странна и смахната, но ми харесва… Хаим Сотен… Сотен… „Господи!“ — извика неочаквано той. „Моят малък калмик, ето кой бил! Моят малък калмик с картина в една от най-скъпите галерии на Париж! Направо не е за вярване!“

Старецът прилепи лицето си към стъклото. Спомняше си момчето — да, много добре си го спомняше. Но кога? Не му беше толкова лесно да си припомни останалото. Всичко бе толкова отдавна. Всъщност, колко отдавна? Двайсет — не, по-скоро трийсет години. Я чакай. Ами да — беше годината преди войната, първата война, през 1913-та. Точно така. И този Сотен — този грозен, дребен калмик — мрачно и навъсено момче, когото харесваше, почти обичаше, без никаква друга причина, освен че можеше да рисува.

Ама как само рисуваше! Започна да си спомня все повече подробности: улицата, боклукчийските кофи, наредени по цялата й дължина, вонята, която се разнасяше от тях, кафявите котки, пристъпващи с изящни движения сред боклуците, а после — жените — потни, дебели жени, насядали по праговете и стъпили с босите си крака направо на уличния калдъръм. Коя беше улицата? Къде живееше момчето?

Cite Falguiere, там беше! Старецът поклати глава няколко пъти, доволен, че си е спомнил името. Там беше студиото с единствения стол и мръсната червена кушетка, която момчето използваше за спане; пиянските компании, евтиното бяло вино, бурните свади и винаги, вечно киселата, сърдита физиономия на момчето, мрачно обмислящо картините си.

Странно, помисли си Дриоли, колко лесно се връщаха спомените му, как всяка дребна подробност веднага му припомняше следващата.

Онази глупост с татуировката, например. Това вече наистина беше смахната история. Как бе започнало всичко? А, да — той бе забогатял един ден, така беше, и бе купил много вино. Съвсем ясно си спомняше как влезе в студиото с пакет вино в ръце — момчето седеше пред статива, а жена му (на Дриоли) стоеше в средата на стаята и му позираше.

— Днес ще празнуваме — каза той. — Ще си направим малко празненство, ние тримата.

— Какво ще празнуваме? — попита момчето, без да вдига поглед. — Да не би да си решил да се разведеш с жена си, та да може да се омъжи за мен?

— Не — отвърна Дриоли. — Празнуваме, защото днес спечелих много пари с работата си.

— А аз нищо не съм направил. Това също можем да празнуваме.

— Твоя воля. — Дриоли стоеше край масата и отваряше пакета. Чувстваше се уморен и искаше по-бързо да се добере до виното. Девет клиента в един ден беше прекрасно, но се отразяваше жестоко върху очите. Никога досега не беше правил девет в един ден. Девет пияни войника — и най-удивителното беше, че цели седем бяха в състояние да му платят в брой. Това направо го бе превърнало в богаташ. Но работата беше ужасна за очите. Очите на Дриоли бяха притворени от умора, бялата им част — изпъстрена с гъсто преплетени червени нишки, а вътре някъде, зад ябълките, имаше по една пулсираща от болка топка. Но сега бе вечер, той беше богат като свиня, а в пакета на масата имаше три бутилки — една за жена му, една за приятеля му и една за него. Беше намерил тирбушона и вадеше тапите, всяка от които казваше „пльок“, когато излизаше от гърлото на бутилката.

Момчето остави четката.

— Исусе Христе! — каза. — Как може човек да работи, когато наоколо му стават такива неща?

Момичето отиде да разгледа картината. Дриоли също се приближи, като в едната си ръка държеше бутилка, а в другата — чаша.

— Не! — изкрещя момчето, внезапно побесняло. — Моля ви се, недейте! — Той грабна платното от статива и го обърна към стената. Но Дриоли го беше видял.

— На мен ми харесва.

— Ужасна е.

— Прекрасна е. Като всички останали, които рисуваш, и тази е прекрасна. Всичките ги харесвам.

— Бедата е там — намръщено каза момчето, — че сами по себе си, те не са хранителни. Не мога да ги изям.

— И въпреки това са прекрасни. — Дриоли му подаде чашата с бледожълто вино. — Изпий го — каза. — Това ще те направи щастлив.

Никога, помисли си, не бе срещал по-нещастен човек, или някой с по-тъжно лице. Преди седем месеца го беше мярнал в една кръчма, където пиеше сам, и понеже му беше заприличал на руснак или на някакъв азиатец, Дриоли бе седнал на масата и го заговорил.

— Вие сте руснак?

— Да.

— Откъде?

— Минск.

Дриоли бе скочил да го прегърне, възкликвайки, че той също е роден в този град.

— Не точно в Минск — бе уточнило момчето, — но съвсем наблизо.

— Къде?

— Смиловичи, на около дванайсет версти оттам.

— Смиловичи! — бе извикал Дриоли, прегръщайки го отново. — Ходил съм там няколко пъти като момче. — После бе седнал отново и с умиление се бе взрял в лицето му. — Знаеш ли, изобщо не приличаш на руснак. По-скоро на татарин или на калмик. Точно така, приличаш точно на калмик.

Сега, в студиото, Дриоли отново се загледа как момчето вдигна чашата и наведнъж я изля в гърлото си. Да, наистина имаше лице на калмик — с много широки скули, с груб, сплескан нос. Тази ширина на скулите се подчертаваше още повече от силно щръкналите му уши. Имаше и дръпнати очи, черна коса и плътни нацупени устни на калмик, но пък ръцете — ръцете му винаги го изненадваха, толкова малки и бели, като на жена, с тънки крехки пръсти.

— Налей ми още — каза момчето. — Ако ще празнуваме, да го направим както трябва.

Дриоли разпредели виното и седна на стола. Момчето седеше на старата кушетка до жената на Дриоли. Трите бутилки бяха поставени на пода, между тях.

— Тази вечер ще пием колкото можем — каза той. — Аз съм изключително богат. Дори мисля, че сега трябва да отида и купя още бутилки. Колко да взема?

— Още шест — отвърна момчето. — По две на човек.

— Добре. Сега ще отида да ги донеса.

— Аз ще ти помогна.

В най-близката кръчма Дриоли купи шест бутилки бяло вино и двамата ги отнесоха в студиото. Поставиха ги на пода в две редици, а Дриоли взе тирбушона и извади тапите, и шестте. После седнаха и продължиха да пият.

— Само много богатите — обади се Дриоли, — могат да си позволят да празнуват така.

— Това е вярно — каза момчето. — Нали е вярно, Джози?

— Разбира се.

— Как се чувстваш, Джози?

— Добре.

— Ще напуснеш ли Дриоли, за да се омъжиш за мен?

— Не.

— Чудесно вино — каза Дриоли. — Привилегия е да го пиеш.

Бавно, методично, те пристъпиха към напиването. Процесът беше рутинен, но независимо от това, към него трябваше да се подхожда сериозно, да се спазва известна церемониалност, много неща да бъдат казвани, а после повтаряни — и виното трябваше да бъде хвалено, и в никакъв случай да не се бърза, за да имат време да се насладят на трите отделни фази на опияняването, особено (за Дриоли) на онази, когато се понасяше безплътно и краката вече не бяха негови. Това беше най-прекрасният период — когато можеше да гледа надолу към краката си, а те бяха толкова далече, че той започваше да се чуди на кой ли луд принадлежаха и защо така се търкаляха по пода, в далечината.

След известно време стана да запали лампата. С удивление забеляза, че и краката му го последваха и не можеше да разбере как става това, особено при положение, че не ги усещаше да докосват пода. Изпитваше невероятното чувство, че ходи по въздуха. После започна да се мотае из стаята и тайничко да поглежда обърнатите към стените платна.

— Слушай — най-после каза той. — Имам една идея. — Прекоси стаята и застана пред кушетката, като лекичко се поклащаше. — Слушай, мой малки калмико.

— Какво?

— Имам грандиозна идея. Слушаш ли ме?

— Слушам Джози.

— Слушай мен, моля те. Ти си моят приятел моят малък грозен калмик от Минск — и според мен, ти си такъв художник, че бих искал да имам картина, една прекрасна картина…

— Вземи ги всичките. Вземи всичко, което успееш да намериш, но не ме прекъсвай, когато разговарям с жена ти.

— Не, не. Изслушай ме. Имам предвид картина, която винаги да бъде с мен… вечно… където и да отида… каквото и да се случи… винаги с мен… една твоя картина. — Той се пресегна и разтърси коляното на момчето. — Чуй ме какво ти говоря, моля те.

— Изслушай го — каза момичето.

— Ето какво. Искам да нарисуваш картина върху кожата ми, на гърба ми. После искам да татуираш изрисуваното, така че то завинаги да остане там.

— Имаш много смахнати идеи.

— Ще те науча как се прави татуировка. Лесно е. И дете може да го направи.

— Аз не съм дете.

— Моля те…

— Съвсем си се побъркал. Какво искаш от мен? — Художникът се взря в бавните, тъмни, светнали от виното очи на другия мъж. — Какво, за бога, искаш от мен?

— Лесно можеш да го направиш! Можеш! Можеш!

— Имаш предвид татуирането?

— Да, татуирането! Ще те науча за две минути!

— Невъзможно!

— Да не би да искаш да кажеш, че не знам какво говоря?

Не, момчето определено не казваше това, защото ако някой разбираше от татуировки, това беше той — Дриоли. Нима миналия месец не бе покрил целия корем на един мъж с най-сложната и прекрасна плетеница, композирана изцяло от цветя? Ами онзи клиент, който имаше ужасно космати гърди? На него бе татуирал мечка гризли така хитроумно, че космите му бяха станали част от мечешкия кожух. А каква прилика само докарваше на женските лица, които разполагаше така умело върху мъжките ръце, че при всяко движение на мускула, лицето сякаш оживяваше.

— Казвам само — отговори момчето, — че ти си пиян и това е пиянска идея.

— Можем да използваме Джози за модел. Етюд на Джози върху гърба ми. Нима нямам право на портрет на собствената ми жена върху гъба ми?

— На Джози?

— Да. — Дриоли знаеше, че само трябваше да спомене името на жена си и плътните кафяви устни на момчето щяха да се отпуснат и да затреперят.

— Не — каза момичето.

— Скъпа, Джози, моля те. Вземи тази бутилка, допий я и после ще станеш много по-благосклонна. Това е грандиозна идея. Никога досега не съм имал такава идея.

— Каква идея?

— Той да те нарисува на гърба ми. Нямам ли право на това?

— На моя картина?

— Един гол етюд — каза момчето. — Идеята ми допада.

— Не гол — възрази момичето.

— Това е грандиозна идея — повтори Дриоли.

— Това е дяволски смахната идея — каза момичето.

— При всички случаи е идея — обади се момчето. — Идея, която трябва да се отпразнува.

Тримата пресушиха още една бутилка. После момчето каза:

— Нищо няма да излезе. Няма да успея да се справя с татуировката. Но ще ти нарисувам картината на гърба и ще я имаш докато не се изкъпеш и я отмиеш. Ако никога повече не се къпеш, ще я имаш завинаги. Докато си жив.

— Не — каза Дриоли.

— Да — и в деня, в който решиш да се изкъпеш, ще разбера, че си престанал да цениш картината ми. Това ще бъде тест за твоето отношение към изкуството ми.

— Тази идея не ми харесва — обади се момичето. — Той толкова се възхищава от изкуството ти, че ще ходи мръсен години наред. Предлагам да направим татуировката. Но няма да бъда гола.

— Тогава само главата — каза Дриоли.

— Няма да се справя.

— Страшно лесно е. Наемам се да те науча за две минути. Ще видиш. Сега ще отида да си донеса инструментите. Иглите и мастилата. Имам мастила с най-различни цветове — не по-малко от твоите бои, но къде-къде по-красиви…

— Не е възможно.

— Имам много мастила. Нали имам мастила в най-различни цветове, Джози?

— Да.

— Ще видиш — каза Дриоли. — Сега ще отида да ги донеса.

Той стана от стола и с несигурна крачка, но много решително излезе от стаята.

След половин час Дриоли се върна.

— Донесох всичко — извика той, като размахваше кафяво куфарче. Всичко необходимо на татуировчика е тук, в това куфарче.

Той постави куфарчето на масата, отвори го и заизважда електрическите игли и шишенцата с разноцветни мастила. Включи шнура в контакта, взе инструмента в ръка и натисна едно копченце. Чу се бъздене и острието на иглата бързо започна да вибрира нагоре-надолу. Той свали сакото си и нави левия ръкав на ризата.

— Гледай сега. Наблюдавай внимателно и ще ти покажа колко е лесно. Ще нарисувам нещо на ръката си. Ето тук.

Ръката му от горе до долу вече беше покрита със сини рисунки, но той избра малък чист участък кожа, на който да демонстрира.

— Първо избирам мастилото — нека бъде обикновено синьо — и потапям върха на иглата в него… така… държа я изправена и лекичко я прокарвам по повърхността на кожата… по този начин… и с помощта на моторчето и електричеството, иглата подскача нагоре-надолу, пробива кожата, мастилото влиза вътре и това е всичко. Видя ли колко е лесно… видя ли как нарисувах хрътка на ръката си…

Момчето беше заинтригувано.

— Нека сега аз да опитам — на твоята ръка.

Той започна да рисува сини черти върху ръката на Дриоли.

— Лесно е — каза. — Все едно рисуваш с перо и мастило. Няма друга разлика, освен, че е по-бавно.

— Нищо работа. Готов ли си? Ще започваме ли?

— Веднага.

— Моделът! — извика Дриоли. — Хайде, Джози! — Сега той кипеше от ентусиазъм, крачеше из стаята, подреждаше всичко, точно като дете, което се готви за някоя вълнуваща игра. — Къде я искаш? Къде да застане?

— Нека застане там, до тоалетката. И да си разресва косата. Ще я нарисувам как разресва косата си, разпиляна по раменете й.

— Страхотно. Ти си гений.

Доста неохотно момичето отиде до тоалетката и застана пред нея. Носеше и чашата с вино в ръката си.

Дриоли изхлузи ризата и събу панталоните си. Остави само гащетата си, чорапите и обувките. Стоеше така насред стаята и лекичко се поклащаше, а дребното му тяло беше стегнато, с бяла, почти неокосмена кожа.

— Сега — каза той, — аз съм твоето платно. — Къде ще поставиш платното?

— Както винаги, на статива.

— Дръж се нормално. Аз съм платното.

— Тогава застани на статива. Където ти е мястото.

— Но как да го направя?

— Ти платно ли си, или не си платно?

— Платно съм. Вече започвам да се чувствам като платно.

— Тогава застани на статива. Не би трябвало да имаш проблеми.

— Наистина ми е невъзможно.

— Тогава седни на стола. Седни с лице към облегалката, за да може пияната ти глава да клюмне на нея. Хайде побързай, че смятам да започвам.

— Готов съм. Чакам.

— Първо — каза момчето, — ще направя обикновена рисунка. После, ако остана доволен от резултата, ще я татуирам отгоре.

Той взе широка четка и започна да рисува върху голия гръб на мъжа.

— Ой! Ой! — изписка Дриоли. — Чудовищна гъсеница ми лази по гърба!

— Не мърдай вече! Не мърдай! — Момчето работеше бързо, като нанасяше боята на тънка синя ивичка, за да не пречи после на татуирането. В момента, в който започна да рисува, той така дълбоко се концентрира, че превъзмогна дори и пиянството си. Нанасяше мазките с бързи и резки движения на ръката, като държеше китката неподвижна и за по-малко от половин час беше приключил.

— Добре. Това е всичко — каза той на момичето, което незабавно се върна на кушетката, легна и тутакси заспа.

Дриоли остана буден. Той гледаше как момчето изважда иглата и я потапя в мастилото. После усети острото гъделичкащо убождане, когато иглата прониза кожата на гърба му. Болката, която бе неприятна, но не и нетърпима, го държеше буден. Той следеше движението на иглата, наблюдаваше какви цветове мастила използваше момчето и се забавляваше като се опитваше да си представи какво се случва на гърба му. Момчето работеше с удивителна съсредоточеност. Изглеждаше изцяло погълнат от машинката и необикновения ефект, който постигаше с нея.

Нощта напредваше, а машинката продължаваше да бръмчи и момчето да работи. Дриоли си спомняше, че когато художникът най-после отстъпи назад и каза: „Готова е!“, навън вече се съмваше и се чуваше, че по тротоара се движат хора.

— Искам да я видя — каза Дриоли. Момчето постави огледалото под ъгъл, а той изви врат, за да погледне.

— Божичко! — възкликна. Гледката беше шокираща. Целият му гръб, от раменете до основата на гръбнака сияеше в цветове — златисто, зелено, синьо, черно и алено. Татуировката бе с такава плътност, че наподобяваше напластяване на боята. Момчето бе следвало възможно най-прецизно първоначалните движения на четката, запълвайки ги плътно, и с удивително майсторство бе използвало издутините на гръбнака и раменните лопатки, превръщайки ги в част от композицията. Да не говорим, че дори и при този бавен процес, някак бе успяло да постигне известна спонтанност. Портретът беше като жив; до голяма степен притежаваше онази измъчена изкривеност, толкова характерна за творчеството на Сотен. Приликата бе слаба. Картината беше по-скоро настроение, отколкото портрет. Лицето на модела беше неясно и пиянски разкривено, фонът от тъмнозелени кръгли мазки бясно се въртеше около главата й.

— Великолепна е!

— На мен също доста ми харесва. — Момчето стоеше настрани и критично я оглеждаше. — Знаеш ли — добави, — мисля, че е достатъчно добра, че да се подпиша. — И като взе отново иглата, той изписа името си с червено мастило в долния десен край, точно над бъбрека на Дриоли.

Старецът, който се наричаше Дриоли, стоеше и като хипнотизиран гледаше картината на прозореца на картинната галерия. Всички това бе толкова отдавна — сякаш се беше случило в някакъв друг живот.

Ами момчето? Какво ли бе станало с него? Сега си спомняше, че след като си беше дошъл от фронта — през първата война — него вече го нямаше и той бе попитал Джози:

— Къде е моят малък калмик?

— Замина — бе отвърнала тя. — Не знам къде, но чувах да говорят, че някакъв търговец го бил наел и изпратил в Ceret да рисува.

— Може би ще се върне.

— Може би. Кой знае?

Това бе последният път, когато го споменаха. Скоро след това двамата се преместиха в Le Havre, където имаше повече моряци и бизнесът му вървеше по-добре. Старецът се усмихна, когато си спомни Le Havre. Това бяха хубавите години, годините между двете войни, с малкото студио близо до доковете и удобните стаи, и винаги достатъчно работа, с по три, четири, пет моряка на ден, които идваха и искаха татуировки на ръцете. Да, това бяха истински хубавите години.

После беше дошла втората война, и Джози я убиха, и германците дойдоха, и това бе краят на неговия бизнес. След това вече никой не пожела да си направи татуировка на ръката. А междувременно той вече беше твърде стар, за да се захваща с нещо ново. В отчаянието си се беше върнал в Париж, с неясната надежда, че в големия град може би ще му е по-лесно. Но не беше.

И сега, след като войната беше приключила, той не притежаваше нито средствата, нито енергията да подхване стария бизнес отново. За старец като него никак не бе лесно да преживява в тези дни. Особено ако не обичаше да проси. Но от друга страна, как би могъл да оцелее?

Виж ти, мислеше си той, без да откъсва поглед от картината. Значи това бил моят малък калмик. Колко бързо видът на един малък предмет като този, може да съживи паметта. Само допреди няколко минути той дори не си спомняше, че има татуировка на гърба. От години не се беше сещал за нея. Старецът прилепи лице до стъклото и се взря във вътрешността на галерията. По стените висяха още много картини и всичките изглеждаха нарисувани от един и същи художник. Край тях бавно се движеха тълпи от хора. Очевидно беше някаква специална изложба.

Поддавайки се на внезапен импулс, Дриоли се обърна, отвори вратата на галерията и влезе.

Беше дълго помещение, с дебел виненочервен килим и Господи, колко прекрасно и топло беше вътре! И всичките тези хора, ухаещи на чистота и благоприличие, всеки стиснал каталог в ръка, обикаляха и гледаха картините. Дриоли стоеше точно до вратата, нервно се оглеждаше наоколо и се чудеше дали ще посмее да пристъпи напред и да се смеси с тълпата. Но още преди да успее да събере кураж, някакъв глас зад него каза:

— Хей ти, какво искаш?

Мъжът беше облечен в черен официален костюм. Беше нисък и дебел и имаше много бяло лице. То беше подпухнало и с толкова много плът, че бузите висяха от двете страни на устата като два тлъсти резена сланина. Той се приближи още повече и повтори: „Какво искаш?“

Дриоли се вкамени.

— Ако обичаш — говореше мъжът, — веднага напусни галерията ми.

— Нима не е позволено да разгледам картините?

— Вече те помолих да напуснеш.

Дриоли не помръдваше. Изведнъж почувства как го обзема неудържим гняв.

— Да си нямаме неприятности — продължаваше мъжът. — Хайде сега, оттук. — Той хвана с дебелата си бяла лапа рамото на Дриоли и твърдо започна да го избутва към вратата. Това преля чашата.

— Свали проклетите си ръце от мен! — изкрещя Дриоли. Гласът му ясно прокънтя из галерията и всички глави като една се обърнаха към тях — всички стреснати лица се втренчиха в човека, предизвикал толкова шум. Някакъв лакей се притича на помощ и двамата мъже се опитаха да избутат Дриоли през вратата. Посетителите стояха по местата си и наблюдаваха борбата. Лицата им изразяваха съвсем слаб интерес и сякаш казваха: „Всичко е наред. За нас няма опасност. Положението е под контрол.“

— Аз също! — крещеше Дриоли. — Аз също имам картина от този художник! Той беше мой приятел и аз имам картина, подарък от него!

— Той е луд.

— Побъркан. Някакъв бълнуващ маниак.

— Няма ли да извикат полицията?

Дриоли бързо се завъртя, отскубна се от двамата мъже и преди някой да успее да го спре, той вече тичаше из галерията и крещеше: „Ще ви покажа! Ще ви покажа! Ще ви покажа!“ Той хвърли палтото, после сакото си и накрая ризата, като обърна голия си гръб така, че да го виждат всички.

— Ето! — извика, като дишаше тежко. — Виждате ли? Ето я!

Изведнъж в залата се възцари пълна тишина. Посетителите стояха неподвижни и вцепенени, изпитващи някакво объркано безпокойство. Всички се бяха вторачили в татуираната картина. Тя все още си беше там, цветовете й ярки, както винаги, но сега старческият гръб бе поизтънял, а раменните лопатки стърчаха по-силно, и картината изглеждаше, макар и не много, но някак странно сбръчкана и измачкана.

— Боже господи, вярно е! — извика някой.

После настана бъркотия и шумотевица, защото всички се втурнаха напред и наобиколиха стареца.

— Не може да се сгреши!

— Да, от ранния му период.

— Но това е направо фантастично!

— Вижте, и е подписана!

— Наведи раменете напред, приятелю, за да се изпъне картината.

— Кога е правено това, старче?

— През 1913-та — каза Дриоли, без да се обръща. — През есента на 1913-та.

— Кой е научил Сотен да татуира?

— Аз го научих.

— Ами жената?

— Тя ми беше съпруга.

Собственикът на галерията си пробиваше път сред тълпата към Дриоли. Сега той беше спокоен, ужасно сериозен и се усмихваше само с устата си.

— Мосю — каза, — ще я купя.

Дриоли виждаше как натрупаната тлъстина по лицето му се тресе при всяка изречена дума.

— Казах, че ще я купя, мосю.

— Как бихте го направили? — тихо попита Дриоли.

— Ще ви дам двеста хиляди франка за нея. — Очичките на търговеца бяха малки и черни, широките му ноздри започваха да треперят.

— Не го правете! — тихо се обади някой от тълпата. — Тя струва двайсет пъти повече.

Дриоли отвори уста да заговори, но тъй като думи не излязоха, той отново я затвори. После пак я отвори и каза бавно: „Но как бих могъл да я продам?“ Вдигна ръце, след което ги остави безпомощно да увиснат край тялото му. „Как бих могъл да я продам, мосю?“ Цялата мъка на този свят се съдържаше в гласа му.

— Да! — обадиха се от тълпата. — Как би могъл да я продаде? Та тя е част от него!

— Слушай — каза търговецът и се приближи до него. — Аз ще ти помогна. Ще те направя богат. Заедно ще уредим нещата помежду си, да?

Дриоли го наблюдаваше с тъжни, разбиращи очи.

— Но как ще я купите, мосю? И какво ще правите с нея, след като я купите? Къде ще я държите? Къде ще я сложите тази вечер? И къде утре?

— А, къде ще я сложа ли? Ами… — търговецът поглади носа си с дебел бял пръст. — По всичко изглежда, че ако взема картината, трябва да взема и теб. Това е неудобство. — Той замълча и отново поглади носа си. — Картината няма никаква стойност, докато ти си жив. На колко си години, приятелю?

— Шейсет и една.

— Но може би не си много здрав, да? — Търговецът свали ръка от носа си и бавно заоглежда Дриоли, като фермер, преценяващ някоя стара кранта.

— Това не ми харесва — каза Дриоли и се заизмъква. — Честна дума, мосю, това никак не ми харесва. — Той попадна право в ръцете на някакъв висок мъж, който леко го хвана за раменете. Дриоли го погледна и се извини. Мъжът му се усмихна и окуражително потупа голото рамо на стареца с ръка, облечена в жълта като канарче кожа.

— Слушай, приятелю — каза непознатият, като продължаваше да се усмихва. — Обичаш ли да плуваш и да се печеш на слънце?

Дриоли го изгледа доста стреснато.

— Обичаш ли хубава храна и червено вино от прочутия замък в Бордо? — Мъжът все още се усмихваше, разкривайки здрави бели зъби, сред които проблясваше и малко злато. Гласът му бе тих и приласкаващ, а облечената му в ръкавица ръка все още лежеше върху рамото на Дриоли. — Обичаш ли такива неща?

— Ами… да — отвърна Дриоли все още силно смутен. — Разбира се.

— А компанията на хубави жени?

— Защо не?

— И гардероб, пълен с костюми и ризи, шити специално по твоите мерки? Струва ми се, че малко дрехи няма да са ти излишни.

Дриоли гледаше този на пръв поглед толкова ласкав господин и чакаше да чуе края на предложението.

— Имал ли си някога обувка, изработена специално за собствения ти крак?

— Не.

— А би ли искал да имаш?

— Ами…

— И човек, който да те бръсне сутрин и да подстригва косата ти?

Дриоли просто стоеше и го зяпаше.

— И чаровно пълничко девойче, което да се грижи за маникюра на ръцете ти?

Някой от тълпата се изкиска.

— И звънче до леглото, с което да известяваш на прислужницата, че е време да ти донесе закуската. Би ли желал да имаш тези неща, приятелю? Харесват ли ти?

Дриоли стоеше неподвижно и го гледаше.

— Виждаш ли, аз съм собственикът на хотел „Бристол“ в Кан. В този момент те каня да дойдеш да живееш при мен в охолство и лукс до края на живота си. — Мъжът замълча, за да даде възможност на слушателя си да смели тази вълнуваща перспектива.

— Твоето единствено задължение — или да го нарека удоволствие — ще бъде да прекарваш времето си на плажа и по бански да се разхождаш сред моите гости, да се печеш на слънце, да плуваш и пиеш коктейли. Такова нещо би ли ти харесало?

Не последва отговор.

— Не разбираш ли, така всичките ми гости ще могат да се наслаждават на тази великолепна картина от Сотен. Ти ще станеш известен и хората ще казват: „Виж, ето го човекът с десет милиона франка на гърба.“ Харесва ли ти идеята ми, мосю? Звучи ли ти приятно?

Дриоли изгледа високия мъж с жълтите кожени ръкавици, като продължаваше да се чуди дали всичко не беше някаква шега.

— Доста комична идея — бавно каза той. — Но наистина ли говорите сериозно?

— Разбира се, че говоря сериозно.

— Почакайте — прекъсна ги търговецът. — Виж какво, старче. Ето отговорът на нашия проблем. Аз ще купя картината и ще уредя някой хирург да махне кожата от гърба ти, след което ти ще можеш да си отидеш и на воля да харчиш многото пари, които ще ти дам за нея.

— Без кожа на гърба си?

— Не, не за бога! Не ме разбра. Хирургът ще постави ново парче кожа на мястото на старото. Съвсем просто.

— Това възможно ли е?

— Нищо работа.

— Невъзможно! — заяви мъжът с кожените ръкавици. — Той е прекалено стар за такова голямо присаждане на кожа. Това ще го убие. Това ще те убие, приятелю.

— Ще ме убие ли?

— Естествено. Няма да го преживееш. Само ще вземат картината.

— За бога! — извика Дриоли. Той с ужас изгледа лицата на хората, които го наблюдаваха и в последвалата тишина един глас измежду тълпата тихо се обади: „Може би, ако някой предложи на този старец достатъчно пари, той като нищо ще се съгласи да се убие още тук. Кой знае?“ Няколко души се изхилиха. Търговецът смутено запристъпва по килима.

А после, ръката облечена в канарено жълтата ръкавица, отново потупа Дриоли по рамото.

— Хайде — каза мъжът и го дари с широката си бяла усмивка. — Двамата с теб ще отидем някъде добре да си хапнем и през това време ще обсъдим подробностите. Какво ще кажеш? Гладен ли си?

Дриоли го гледаше намръщено. Не му харесваше дългия, гъвкав врат на мъжа и начина, по който го протягаше към човека, с когото говореше, като змия.

— Печена патица и червено вино — продължаваше мъжът. Той произнасяше думите звучно и сочно, като непрекъснато премляскваше. — А може и по едно суфле с кестени, леко и пухкаво.

Очите на Дриоли се обърнаха към тавана, устните му се отпуснаха и навлажниха. За всички беше ясно, че на стареца буквално му потекоха лигите.

— Как предпочиташ патицата — не спираше мъжът. — Препечена, с хрупкава коричка отгоре, или…

— Идвам — бързо каза Дриоли. Той бе грабнал ризата и вече трескаво я нахлузваше през главата си. — Почакайте ме, мосю. Идвам веднага. — И само след минута вече беше изчезнал от галерията заедно с новия си покровител.

Само след няколко седмици в Буенос Айрес бе предложена на търг картина от Сотен. Беше портрет на жена, нарисуван със странна техника, силно лакиран и поставен в скъпа рамка. Това и фактът, че в Кан няма хотел „Бристол“ би могло да накара човек да се позачуди и горещо да се помоли за здравето на стареца, с надеждата, че където и да се намира в този момент, има една чаровна, пълничка девойка, която му прави маникюра, а сутрин прислужницата му носи закуската в леглото.

Врат

Когато, преди около осем години, старият Сър Уилям Търтън умря и синът му, Базил, наследи „Търтън прес“ (а също и титлата), помня как из Флийт стрийт започнаха да се хващат на бас. Всички масово се обзалагаха за колко време някоя чаровна млада дама ще успее да убеди човечеца, че трябва да се грижи за него. Тоест, за него и за парите му, естествено.

По това време новият Сър Базил Търтън беше някъде около четиридесетте, ерген, човек с кротък и благ характер, който до този момент не беше проявил интерес към нищо друго, освен към колекцията си от модерна живопис и скулптура. Нито една жена не бе смутила покоя му; никакъв скандал или клюка не бяха опетнявали името му. Сега обаче, след като се бе превърнал в собственик на голяма медийна империя, той трябваше да напусне провинциалния покой на бащината си къща и да се премести в Лондон.

Естествено, лешоядите веднага започнаха да се събират и според мен, не само Флийт стрийт, но и цялото лондонско сити с интерес наблюдаваше как се борят за тялото. Разбира се, всичко ставаше много бавно, преднамерено и убийствено бавно като на забавен каданс, така че приличаха не толкова на лешояди, колкото на шайка рачета, които под водата ловко си поделяха къс месо.

За всеобщо учудване обаче, дребосъкът се оказа изключително хлъзгав и преследването се проточи през цялата пролет, та чак до средата на лятото. Аз лично не познавах Сър Базил, нито имах някакви причини да изпитвам топли чувства към него, но не можех да не застана на страната на собствения си пол и радостно да злорадствам винаги, когато той отново успяваше да се откачи от куката.

После, в началото на август, очевидно по някакъв таен женски сигнал, момичетата обявиха временно прекратяване на бойните действия и изпозаминаха в чужбина, за да отпочинат, да се прегрупират и да накроят нови планове за зимната убийствена офанзива. Това беше груба грешка, защото точно в този момент от Континента като вихър се появи едно блестящо и никому непознато младо създание, наречено Наталия незнамкояси, твърдо сграбчи Сър Базил за китката и като насън го отведе в гражданското, където се омъжи за него, преди някой друг, а най-малкото самият младоженец, да разбере какво става.

Можете да си представите колко възмутени бяха лондонските дами, в резултат на което, съвсем естествено бързо започнаха да разпространяват огромен брой знойни клюки по адрес на новата лейди Търтън („онази мръсна изнудвачка“, както я наричаха.) Ние обаче няма да се занимаваме с тях. Дори, за да останем верни на разказа си, ще пропуснем следващите шест години и ще се озовем точно в настоящия момент, по повод събитието, на което за пръв път аз лично имах удоволствието да се запозная с нейна светлост. Междувременно, както може би сте се досетили, тя не само че ръководеше цялата „Търтън прес“, но в резултат на това бе станала и значителен политически фактор в страната. Знам, че и други жени са правили подобни неща, но онова, което превръщаше нейния случай в прецедент, беше фактът, че тя бе чужденка и като че ли никой не знаеше откъде точно идва — Югославия, България или Русия.

И така, миналия четвъртък бях на вечеря у един приятел в Лондон. Докато стояхме в гостната, пиехме хубаво мартини за аперитив и разговаряхме за атомната бомба и мистър Биван, прислужницата подаде глава и обяви последната гостенка.

— Лейди Търтън — каза тя.

Никой не прекрати започнатия разговор. Бяхме твърде възпитани, за да го направим. Нито една глава не се обърна. Само очите ни се насочиха към вратата, в очакване на появата й.

Тя влезе бързо — висока и стройна, в червено-златиста рокля с бляскави нишки — устата се усмихваше, ръката се протягаше към домакинята, и боже мой, трябва да призная, че беше красавица.

— Милдред, добър вечер!

— Драга лейди Търтън! Толкова се радвам!

Мисля, че тогава определено спряхме да разговаряме, обърнахме се и я зазяпахме, смирено очаквайки да ни представят, сякаш беше Кралицата или някоя прочута филмова звезда. Само дето изглеждаше по-добре от тях. Косата й беше черна и идеално се комбинираше с едно от онези бледи, овални и невинни фламандски лица от XV век, сякаш беше някоя Мадона, излязла от платно на Мемлинг или Ван Айк. Такова поне беше първото впечатление. По-късно, когато дойде и моят ред да се здрависаме, успях да я разгледам отблизо и видях, че като изключим овала и цвета, лицето й съвсем не беше на Мадона — всъщност, нямаше нищо общо.

Ноздрите й, например, бяха много странни. Някак по-отворени и по-разширени от всичко, което бях виждал дотогава, и изключително извити — нещо, което предизвикваше незабавна асоциация с пръхтящ и необуздан див мустанг.

А очите, когато ги видях отблизо, не бяха кръгли и широко отворени като на изрисуваните Мадони, а издължени и притворени, полуусмихнати, полунавъсени и мъничко вулгарни — във всеки случай й придаваха леко разгулен вид. На всичкото отгоре, никога не гледаха право в теб. Опипваха събеседника бавно, със странно плъзгащо се странично движение, което ме изнервяше. Опитах се да видя цвета им, реших, че е много бледосив, но не можех да бъда сигурен.

После я отведоха в срещуположния край на стаята, за да я представят на някой друг. Аз обаче продължих да я наблюдавам. Тя очевидно съзнаваше успеха си и начина, по който тези лондончани й засвидетелстваха почитта си. „Това съм аз — сякаш казваше тя, — която дойдох тук само преди няколко години, но вече съм по-богата и по-могъща от всички вас.“ Дори походката й бе някак победоносна.

Няколко минути по-късно седнахме да вечеряме и за моя най-голяма изненада, аз се оказах настанен от дясната страна на нейна светлост. Реших, че нашата домакиня го бе направила като жест на внимание към мен, мислейки, че така бих могъл да извлека някоя идея за материалите, които публикувам всеки ден във вечерния вестник. Приготвих се да прекарам една интересна вечер. Прочутата дама обаче, изобщо не ми обърна внимание и през цялото време разговаря с мъжа от лявата й страна — нашият домакин. Накрая, точно когато вече дояждах сладоледа си, тя изведнъж се обърна, пресегна се, взе картончето с името ми и го прочете. После, с този тъй странен, странично плъзгащ се поглед, стигна и до лицето ми. Усмихнах й се леко и се поклоних. Тя обаче не отвърна на усмивката ми, а започна да ме обсипва с въпроси и то все от личен характер — занятие, възраст, семейно положение — все такива неща — и то с такъв плющящ глас, че изведнъж осъзнах, как се старая да й отговоря възможно най-добре.

По време на тази инквизиция, между другото стана дума и за това, че съм голям почитател на скулптурата и изобразителното изкуство.

— Тогава непременно трябва да дойдете в провинциалната ни къща и да видите колекцията на мъжа ми. — Каза го неангажирано, колкото да върви разговорът, но вие разбирате, че с моята професия, аз не бих могъл да си позволя да изпусна такава възможност.

— Толкова сте любезна, лейди Търтън. За мен ще бъде огромно удоволствие. Кога ще е удобно да ви посетя?

Тя вдигна глава, подвоуми се, намръщи се, помръдна с рамене и отсече:

— Все ми е едно. Когато искате.

— Какво ще кажете за този уикенд? Ще бъде ли удобно?

Бавните, присвити очи се спряха за миг върху моите, после се отместиха в друга посока.

— Предполагам. Ако искате. Все ми е едно.

Та ето как стана, че в събота следобед вече пътувах към Уутън с куфар на задната седалка на колата. Може би ще решите, че поканата ми е била малко изпросена, но пък по никакъв друг начин не бих могъл да я получа. А като изключим професионалния интерес, аз лично много исках да видя и къщата. Както знаете, Уутън е една от истински стойностните каменни къщи от ранния Английски ренесанс. Също като своите посестрими, Лонглийт, Уолатън, и Монтакют, тя е построена през втората половина на XVI век, когато за пръв път богаташката къща вече можела да се проектира като удобно жилище, а не като замък и когато новото поколение архитекти като Джон Торп и Смитсънови започнали да правят великолепни неща из цяла Англия. Тя се намира южно от Оксфорд, близо до градче на име Принцес Рисбъро — недалеч от Лондон — и когато влязох през централните порти, небето вече притъмняваше и ранната зимна вечер настъпваше.

Карах бавно по дългата алея и се опитвах да видя колкото може повече от парка, особено прочутите изкусно подрязани дървета, за които бях слушал толкова много. И трябва да призная, че бяха впечатляваща гледка. От всички страни ме заобикаляха мощни тисови дървета, оформени и подрязани в най-различни комични форми — кокошки, гълъби, бутилки, ботуши, фотьойли, замъци, чашки за яйца, фенери, бабички с развети фусти, високи колони, някои увенчани с топки, други — с големи заоблени покриви или гъбени шапчици — и в сгъстяващия се сумрак, зеленото се бе превърнало в черно, така че всяка фигура, всяко дърво бе заприличало на тъмна, гладка статуя. На едно място зърнах поляна, отрупана с огромни шахматни фигури, всяка — живо тисово дърво, изкусно оформено. Спрях колата, излязох и се разходих между тях, а те бяха два пъти по-високи от мен. На всичкото отгоре, комплектът беше пълен — царе, царици, топове, офицери, коне и пешки, наредени по местата си, сякаш всеки момент играта щеше да започне.

След още един завой видях и самата огромна сива къща, а пред нея обширния параден двор, заобиколен от висока стена с балюстради и по един малък павилион с колонади в двата външни ъгъла. Колоните на балюстрадите бяха увенчани с каменни обелиски — италианското влияние върху английския вкус през епохата на Тюдорите — а до къщата водеше стълбище широко най-малко тридесет и пет метра.

Когато спрях пред къщата с огромно удивление забелязах, че в басейна на фонтана в средата на двора се мъдреше голяма статуя на Ъпстейн. Прекрасна творба, и дума да не става, но в определена дисхармония със заобикалящата я обстановка. После, когато тръгнах да изкачвам стълбите и погледнах назад, видях, че на всички многобройни моравки, полянки и тераски в парка имаше други модерни статуи и любопитни скулптури. Дори отдалеч ми се стори, че разпознах Гудие Брезка, Бранкузи, Сен-Гуден, Хенри Мур и отново Ъпстейн.

Вратата ми отвори млад лакей, който ме заведе до стаята ми на първия етаж. Нейна светлост, обясни той, си почивала, както и останалите гости, но всички щели да слязат в гостната след около час, облечени за вечеря.

В моята професия човек върши голяма част от работата си през почивните дни. Аз, например, годишно прекарвам най-малко петдесет уикенда в чужди къщи, в резултат на което съм придобил изключителна чувствителност към заобикалящата ме обстановка. Мога да кажа на добро или лошо място съм попаднал само като подуша въздуха, след като прекрача прага на дома; и този, в който се намирах сега, не ми харесваше. Обзе ме леко, едва доловимо усещане за стаена неприятност, което продължавах да чувствам дори вече удобно излегнат в огромната димяща мраморна вана. Искрено се надявах да няма нежелателни инциденти до понеделник.

Първият — макар и по-скоро изненада, отколкото неприятен инцидент — се случи само десет минути по-късно. Бях седнал на леглото и си обувах чорапите, когато вратата безшумно се отвори и някакъв древен, разкривен гном, облечен във фрак, се промъкна в стаята. Той бил икономът, обясни ми, казвал се Джелкс и искрено се надявал, че съм се настанил удобно и имам всичко необходимо.

Оправдах надеждите му с положителни отговори.

Каза ми, че щял да направи всичко по силите си, за да бъде уикендът ми приятен. Благодарих му и зачаках да си тръгне. Той се поколеба, а после с глас преливащ от лицемерие, поиска разрешението ми да повдигне един много деликатен въпрос. Казах, че го слушам.

Ако трябвало да бъде съвсем откровен, заувърта гномчето, ставало дума за бакшишите — нещо, което той лично изживявал много болезнено.

О? И защо така?

Е, ако наистина съм проявявал интерес, той лично никак не одобрявал идеята, че гостите му се чувствали задължени да му дават бакшиш, когато си тръгвали — както, всъщност, всички правели. А действието било еднакво обидно и за двете страни. Още повече, бил абсолютно наясно и с терзанията, които изпитвали гости като мен, надявал се, че ще го извиня за тази волност, които били принудени от условностите да дадат повече, отколкото можели да си позволят.

Той замълча и две малки изпитателни очички заопипваха лицето ми за някакъв знак. Измърморих, че не бива да се притеснява за тези неща, поне що се отнася до мен.

Напротив, каза той, искрено се надявал, че още от самото начало ще се съглася да не му давам никакъв бакшиш.

— Е — отвърнах, — нека да не се занимаваме с такива подробности сега, а да оставим проблемът да се реши от само себе си, когато си тръгна.

— Не, сър! — извика той. — Най-горещо ви моля и настоявам да се съгласите.

При това положение се съгласих.

Човечето ми благодари и притътри крака още няколко крачки напред. После наклони глава, скръсти ръцете си като свещеник и извинително помръдна с рамене. Малките, изпитателни очички продължаваха да ме наблюдават и аз зачаках, с един обут чорап и другия все още в ръката ми, като се опитвах да отгатна какво щеше да последва.

Единственото, за което щял да ме помоли, промълви тихо, толкова тихо, че гласът му прозвуча едва доловимо, както на улицата се чува музиката, долитаща от голяма концертна зала, единственото, за което щял да ме помоли, било вместо бакшиш да му дам трийсет и три и една трета процента от бъдещите си печалби на карти по време на уикенда. В случай, че загубя, нищо нямало да му плащам.

Всичко бе изречено толкова тихо, бързо и неочаквано, че аз дори не се изненадах.

— Тук играят ли се много карти, Джелкс?

— Да, сър, изключително.

— А трийсет и три и една трета не е ли малко множко?

— Мисля, че не е, сър.

— Ще ти дам десет процента.

— Не, сър, няма да мога да приема. — Сега той старателно изучаваше ноктите на лявата си ръка и търпеливо мръщеше вежди.

— Тогава, петнайсет, съгласен ли си?

— Трийсет и три и една трета, сър. Това е много разумно предложение. В края на краищата, като се има предвид, че дори не знам що за играч сте, не се обиждайте, но все едно залагам на кон, който не съм видял как тича.

Предполагам ще си помислите, че изобщо не трябваше да започвам пазарлък с иконома, и сигурно ще сте прави. Но понеже съм човек с либерално мислене, винаги правя всичко възможно да се отнасям с внимание към нисшите класи. Освен това, колкото повече го обмислях, толкова повече се убеждавах, че никой истински спортсмен нямаше право да отхвърли подобно предложение.

— Добре, Джелкс. Както желаеш.

— Благодаря ви, сър. — Той бавно тръгна към вратата, като се движеше странешком, като рак; хвана дръжката и отново се поколеба. — Ще си позволя да ви дам един малък съвет, сър… ще ми позволите ли?

— Да?

— Просто нейна светлост има навика да надценява ръката си, когато анонсира.

Е, това вече беше прекалено. Толкова се изненадах, че чак изпуснах чорапа си. В крайна сметка, едно беше да сключиш с иконома невинно спортсменско споразумение за бакшиша, а съвсем друго той да заговорничи с вас как да отмъкнете пари от домакинята. Това трябваше да се прекрати.

— Добре, Джелкс, достатъчно.

— Надявам се, че не съм ви обидил, сър. Само исках да ви кажа, че ще играете срещу нейна светлост. Тя винаги си партнира с майор Хадок.

— Майор Хадок? Искаш да кажеш майор Джак Хадок?

— Да, сър.

Забелязах, че когато говореше за този човек, ноздрите на Джелкс едва забележимо пренебрежително потрепваха. Но още по-лошо беше с лейди Търтън. Кажеше ли „нейна светлост“, той произнасяше думите само с външната страна на устните си, сякаш ги докосваше до лимон, а в гласа му се долавяше тънка, подигравателна нотка.

— Надявам се, сега ще ме извините, сър. Нейна светлост ще бъде долу в седем часа. Майор Хадок и останалите също. — Той се изхлузи от стаята като остави след себе си усещане за нещо влажно и лек дъх на някакъв мехлем.

Малко след седем влязох в гостната и лейди Търтън, красива както винаги, стана да ме посрещне.

— Дори не бях сигурна, че ще дойдете — каза тя с характерния си напевен глас. — Ще ми кажете ли пак името си?

— Опасявам се, да не съм приел думите ви буквално, лейди Търтън. Надявам се, че всичко е наред.

— Защо да не е? — отвърна тя. — В тази къща има четиридесет и седем спални. Това е съпругът ми.

Един дребен човечец излезе иззад гърба й и каза:

— Знаете ли, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. — Имаше чудесна топла усмивка и когато пое ръката ми, веднага усетих приятелското му ръкостискане.

— И Кармен Ла Роса — добави лейди Търтън.

Това бе жена с мощно телосложение, която от пръв поглед внушаваше мисли за коне. Тя ми кимна и въпреки че почти й бях протегнал ръката си, тя не я пое и ме принуди да пренасоча движението към носа си.

— Настинал ли се? — каза тя. — Колко жалко. Не харесах мис Кармен Ла Роса.

— А това е Джак Хадок.

Бегло познавах този човек. Беше директор на компании (каквото и да означаваше това) и прочут светски лъв. Бях споменавал името му в някои мои статии, но никога не го бях харесвал, до голяма степен, защото изпитвам дълбоко недоверие към всички, които запазват военните си звания и в цивилния живот — особено майори и полковници. Така, както беше застанал — облечен в елегантен смокинг, с пращящо от здраве лице, черни вежди и едри снежнобели зъби, той изглеждаше почти неприлично красив. Когато се усмихваше, имаше навик да повдига горната си устна и да оголва зъбите си, а сега се усмихваше и ми подаваше космата загоряла десница.

— Надявам се, че ще кажете по някоя добра дума и за нас във вашата рубрика.

— Не е зле да го направи — обади се лейди Търтън, — защото в противен случай, аз ще кажа някои гадости по негов адрес в моя вестник.

Засмях се, но тримата, лейди Търтън, майор Хадок и Кармен Ла Роса, вече се бяха обърнали на другата страна и отново се настаняваха върху канапето. Джелкс ми донесе питие, а Сър Базил деликатно ме отведе в другия край на стаята, където спокойно можехме да си побъбрим. Лейди Търтън обаче постоянно привикваше съпруга си да й донесе нещо — още едно мартини, цигара, пепелник или носна кърпичка. Той понечваше да стане, но верният Джелкс винаги го изпреварваше и й го подаваше.

Очевидно Джелкс обичаше господаря си и дваж по-очевидно, ненавиждаше жена му. Всеки път, когато изпълняваше нейно желание, ноздрите му подигравателно потрепваха, а устните му се свиваха като кокошо дупе.

По време на вечерята нашата домакиня настани от двете си страни приятелчетата си, Хадок и Ла Роса. Вследствие на тази необичайна подредба ние със Сър Базил се озовахме в другия край на масата, където спокойно можехме да продължим приятния си разговор за живопис и скулптура. Разбира се, за мен вече бе повече от ясно, че майорът беше запленен от нейна светлост. И отново, въпреки че ми е неприятно да го кажа, но по всичко личеше, че женището Ла Роса преследваше същата птичка.

Цялата тази простотия като че ли ужасно се нравеше на домакинята. Но пък никак не допадаше на съпруга й. Виждах, че докато разговаряхме, сценката отсреща нито за миг не напускаше мислите му. Много често той дори така се разсейваше, че млъкваше насред изречението, очите му се отправяха към другия край на масата и за миг умолително се спираха върху тази прекрасна чернокоса глава със странно потрепващи ноздри. При това положение, Сър Базил не може да не беше забелязал колко възторжена бе жена му, как ръката й, докато жестикулираше, постоянно докосваше китката на майора, и как другата жена, онази, която имаше нещо общо с конете, не преставаше да повтаря:

— Ната-ли-а! Ната-ли-а! Изслушай и мен, най-после!

— Утре — казах — непременно трябва да ми покажете скулптурите в градината.

— Разбира се — отвърна той, — с най-голямо удоволствие. — После отново погледна жена си, а очите му имаха толкова умолително изражение, че чак сърцето ми се сви. Характерът му обаче бе толкова мек и незлоблив, че дори сега беше ясно, че в душата му не бушува гняв и няма никаква опасност да избухне.

След вечеря веднага бях привикан на масата за карти, където щях да партнирам на Кармен Ла Роса срещу майор Хадок и лейди Търтън. Сър Базил кротко се оттегли на канапето с книга в ръка.

В самата игра нямаше нищо необикновено. Беше рутинна и дори доста скучновата. Джелкс обаче бе истинска напаст. Той през цялата вечер кръжеше около нас, празнеше пепелници, носеше питиета и надзърташе в картите ни. Личеше си, че беше късоглед и аз лично дълбоко се съмнявам, че изобщо виждаше какво става, защото може би не знаете, но тук, в Англия, на икономите въобще не се разрешава да носят очила — както, между другото, и мустаци. Това е златното, ненарушимо правило и доста разумно също, макар че, ако ме питате и аз не знам какво точно се крие зад него. Предполагам, че мустаците биха направили вида им твърде благороднически, а очилата — прекалено американски, а къде оставахме ние, в такъв случай? Каквато и да беше причината, Джелкс ни досаждаше цяла вечер; както и лейди Търтън, която постоянно търсеха по телефона от редакцията на вестниците.

В единайсет часа тя вдигна глава от картите и каза:

— Базил, време е да си лягаш.

— Да, скъпа, права си. — Той затвори книгата, изправи се и постоя около минутка да ни погледа. — Стана ли добра игра? — попита.

Другите не му отговориха, затова аз се обадих:

— Да, хубава е.

— Радвам се. Джелкс ще се грижи за вас и ще ви носи всичко, от което имате нужда.

— Джелкс също може да си ляга — каза жена му. Чувах как до мен майор Хадок диша през носа си и мекото последователно тупване на картите върху сукното на масата; а после и Джелкс, който тътреше краката си по килима, докато се приближаваше към нас.

— Не искате ли да остана, милейди?

— Не. Лягай си. Ти също, Базил.

— Да, скъпа. Лека нощ. Лека нощ на всички.

Джелкс му отвори вратата и той бавно излезе последван от иконома.

Когато приключи и следващият робер, аз също казах, че искам да си лягам.

— Добре — отвърна лейди Търтън. — Лека нощ.

Качих се в стаята си, заключих вратата, глътнах хапче и заспах.

На следващата сутрин, в неделя, станах около десет, облякох се и слязох да закуся. Сър Базил ме беше изпреварил и Джелкс вече му сервираше печени бъбречета с бекон и пържени домати. Той искрено се зарадва като ме видя и предложи щом се нахраним да си направим една дълга разходка из имението. Отвърнах, че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

След половин час двамата потеглихме и не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато се измъкнах от тази къща и вдишах чистия въздух навън. Беше един от онези топли, слънчеви дни, каквито идват понякога посред зима, след като цяла нощ е валял проливен дъжд и ни изненадват с ярко слънце и пълно безветрие. Голите дървета изглеждаха красиви на слънчевата светлина, от клоните им още капеше вода, а локвите наоколо искряха като диаманти. По небето плуваха малки пухкави облачета.

— Какъв прекрасен ден!

— Да, наистина е прекрасен!

Почти не разменихме повече думи по време на разходката, но не беше необходимо. Той обаче ме разведе навсякъде и ми показа всичко — огромните шахматни фигури и всичките им причудливи събратя. Изящните беседки, езерцата, фонтаните, детския лабиринт, оформен само от габър и липа, така че да може да се използва през лятото, когато храстите се раззеленят, и фигуралните цветни лехи, и алпинеумите, и оранжериите с лозите и нектарините. И скулптурите, разбира се. Повечето от съвременните европейски скулптори бяха там — от бронз, гранит, дърво или варовик; и въпреки че ми беше много приятно да ги гледам, затоплени и искрящи под яркото слънце, продължаваше да ми се струва, че не бяха съвсем на място в това огромно класически оформено пространство.

— Искате ли да си починем малко — предложи Сър Базил, след като бяхме обикаляли повече от час.

Двамата седнахме на бяла пейка край езерце с водни лилии, шарани и златни рибки и запалихме по цигара. Намирахме се доста далеч от къщата, в местност, която се издигаше над нивото на останалата част от имението и пред очите ни се простираше целият парк. Оттук той приличаше на рисунка в някоя от онези стари книги по градинска архитектура, където живият плет, полянките, терасите и фонтаните образуваха красиви фигури от окръжности и квадрати.

— Баща ми купил имението точно преди да се родя — каза Сър Базил. — Оттогава живея тук и познавам всеки сантиметър от него. И колкото повече време минава, толкова повече го обичам.

— Сигурно е прекрасно през лятото.

— Не можете да си представите! Трябва да дойдете да го видите през май и юни. Обещайте ми, че ще дойдете.

— Разбира се — отвърнах. — С най-голямо удоволствие.

Докато му отговарях, наблюдавах как една женска фигура, облечена в червено, се движи сред цветните лехи в далечината. Видях как съпътствана от сянката си, тя прекоси просторна открита поляна и с леко подскачаща походка сви наляво, продължи покрай висока стена от подкастрени тисови дървета и излезе на друга, кръгла полянка, в средата на която имаше някаква скулптура.

— Тази градина е по-млада от къщата — каза Сър Базил. — Проектирана е в началото на осемнайсети век от един французин, казва се Бюмон, същият, който е проектирал и Ливънс в Уестморланд. В продължение на повече от година тук са работили двеста и петдесет работници.

Сега към жената с червената рокля се бе присъединил някакъв мъж. Двамата стояха един срещу друг на около метър разстояние, в самия център на цялата градинска панорама, върху малката кръгла полянка и очевидно разговаряха. Мъжът държеше в ръка някакъв дребен черен предмет.

— Ако ви интересува, мога да ви покажа сметките, които Бюмон е представял на стария херцог, докато е работил върху парка.

— Много бих желал да ги видя. Сигурно са безкрайно интересни.

— Плащал е на работниците си по един шилинг дневно, а те са се трудили по десет часа.

На ярката слънчева светлина никак не беше трудно да се наблюдават движенията и жестовете на двете фигури на полянката. Сега бяха се обърнали към скулптурата, сочеха я подигравателно и по всичко личеше, че остроумничеха и се присмиваха на формите й. Беше произведение от Хенри Мур, изпълнено от дърво — изящен гладък предмет с неподражаема красота, който имаше две или три дупки и няколко странни стърчащи крайника.

— Когато Бюмон посадил тисовите дървета за шахматните фигури и другите неща, той много добре е знаел, че ефектът ще бъде постигнат след повече от сто години. Днес като че ли нямаме такова търпение, когато правим плановете си. Вие как мислите?

— Не — отвърнах. — Нямаме.

Черният предмет в ръката на мъжа се оказа фотоапарат. Сега той беше отстъпил назад и правеше снимки на жената край фигурата от Хенри Мур. Тя заемаше най-различни пози, доколкото успявах да видя, все гротескни и замислени да разсмеят. Веднъж обви с ръце един от стърчащите дървени крайници и страстно го прегърна. После се покатери отгоре му, възседна го и протегна ръце, сякаш държеше въображаема юзда. Високата стена от тисови дървета скриваше двамата от къщата както, между впрочем, и от цялата останала градина, с изключение на хълмчето, където седяхме ние. Имаха пълно основание да смятат, че никой не ги вижда, а дори и случайно да бяха погледнали в наша посока — която беше срещу слънцето — не вярвам, че щяха да забележат двете дребни неподвижни фигури, седнали на пейката край езерцето.

— Знаете ли, обожавам тези тисови дървета — каза Сър Базил. — Цветът им е толкова подходящ за градина, защото отморява очите. А през лятото раздробява общата яркозелена маса на по-малки участъци и я прави по-приятна за съзерцание. Забелязали ли сте колко оттенъци на зеленото има във всяко от тези подрязани дървета?

— Наистина са прекрасни!

Сега мъжът като че ли обясняваше нещо на жената и сочеше към скулптурната фигура. От начина, по който отметнаха глави назад, разбрах, че двамата отново се смееха. Мъжът продължаваше да сочи, а жената заобиколи, мина зад дървената фигура, наведе се и провря главата си през една от дупките й. Фигурата имаше горе-долу размерите на дребен кон, но беше по-тънка, и от мястото, където седях, виждах и двете й страни — отляво, тялото на жената, а отдясно стърчащата й глава. Всичко много приличаше на онези шегички по морските курорти, където пъхаш главата си в дупката на една дъска и те снимат примерно като дебелана. В момента мъжът също я снимаше.

— И друго качество притежават тисовите дървета — каза Сър Базил. — В началото на лятото, когато се раззеленяват младите вейки… — В този миг той замълча, поизправи гърба си и леко се наклони напред. Почувствах как цялото му тяло се напрегна.

— Да — обадих се, — когато младите вейки се раззеленяват?

Мъжът беше приключил със снимките, но главата на жената все още стърчеше през дупката. Видях го как тръгва към нея с ръце зад гърба. После се наведе напред така, че лицето му се приближи към нейното и остана така, докато най-вероятно я целуваше. В този момент ми се стори, че дочух далечен, звънък женски смях, който долетя до нас в слънчевата утрин.

— Да се връщаме ли обратно в къщата? — попитах.

— Обратно в къщата?

— Да, дали не е време да се приберем и да пийнем нещо преди обяда?

— Да пийнем? Да, да, ще пийнем. — Но той не помръдваше. Седеше абсолютно неподвижен, напрегнато наблюдаваше двете фигури, а мислите му вече бяха много далеч от мен. Аз също ги наблюдавах. Не можех да откъсна очи от тях; просто трябваше да ги гледам. Сякаш наблюдавахме някаква много опасна балетна миниатюра в далечината, познавахме и танцьорите, и музиката, но не знаехме края на историята, нито хореографията, нито какво щяха да направят в следващия момент, и бяхме като омагьосани, и трябваше да гледаме.

— Гудие Брезка — обадих се. — Колко велик мислите щеше да стане, ако не беше умрял толкова млад?

— Кой?

— Гудие Брезка.

— Да — каза той. — Разбира се.

Сега обаче забелязах, че ставаше нещо странно. Жената все още държеше главата си провряна в дупката, но бавно и необяснимо започна да извива тялото си от ляво на дясно, а мъжът стоеше неподвижен на няколко крачки от нея и я наблюдаваше. Изведнъж ми се стори някак неспокоен и по наведената му глава и неподвижната, напрегната поза на тялото, можех да се закълна, че вече никак не му беше смешно. Известно време постоя така, а после остави фотоапарата на земята, приближи се до жената и хвана главата й с ръце. В този миг балетът, който бяхме наблюдавали досега, се превърна в куклен спектакъл, с малки дървени марионетки, които изпълняваха отсечени, резки движения, безумни и нереални, върху далечна, огряна от слънцето сцена.

Седяхме безмълвно върху бялата пейка и наблюдавахме как мъжката марионетка започна да манипулира с ръце женската глава. Правеше го внимателно, в това нямаше съмнение, бавно и внимателно, като постоянно отстъпваше крачка назад, за да помисли, а няколко пъти дори приклекна да огледа обстановката от друг ъгъл. Всеки път, когато я оставеше сама, жената започваше да гърчи тялото си и начинът, по който го правеше, ми напомняше за куче, на което за пръв път са сложили нашийник.

— Заклещила се е — каза Сър Базил.

Сега мъжът мина от другата страна на фигурата, където беше тялото на жената, протегна ръце и започна да се опитва да направи нещо с врата й. После, сякаш внезапно почувствал безсилието си, той няколко пъти бързо и рязко дръпна врата й. Този път, без съмнение, до нас долетя гласът й в ясната слънчева сутрин, далечен, но пълен с гняв, болка или и с двете.

С ъгълчето на окото си виждах как Сър Базил леко поклаща глава нагоре-надолу.

— И аз се бях заклещил веднъж — каза той. — Напъхах ръката си в буркан с бонбони и не можах да измъкна юмрука си.

Мъжът се бе отдръпнал на няколко метра и стоеше с ръце на кръста и вдигната нагоре глава, гневен и сърдит. По всичко личеше, че от крайно неудобната поза, в която се намираше, жената не спираше да му говори, или по-скоро да му крещи, и въпреки че тялото й бе здраво заклещено и можеше само да се гърчи, краката й бяха свободни и доста активно се движеха и тропаха.

— Счупих буркана с чук и казах на мама, че съм го съборил от рафта по погрешка. — Сега той изглеждаше по-спокоен и изобщо не беше напрегнат, макар че гласът му оставаше странно безизразен. — Предполагам, че трябва да слезем долу и видим с какво можем да помогнем.

— Да, може би трябва да идем.

Той обаче продължаваше да си седи на пейката. Извади цигара, запали я и внимателно прибра изгорялата клечка обратно в кутията.

— Извинявайте — каза. — Искате ли една?

— Благодаря, мисля, че и аз ще запаля. — Той много галантно ми подаде цигара, поднесе ми огънче и отново прибра клечката в кутийката. След това двамата се изправихме и бавно се заспускахме надолу по тревистия склон.

Появихме се на полянката безшумно, през арката, оформена в живия плет и естествено силно ги изненадахме.

— Какво става тук? — попита Сър Базил. Говореше тихо, опасно тихо и съм сигурен, че жена му никога не беше чувала този глас.

— Ами, тя си пъхна главата в онази дупка и сега не може да я извади — отвърна майор Хадок. — Само на майтап, нали разбирате.

— Само на какво?

— Базил! — изкрещя лейди Търтън. — Не се дръж като идиот, а направи нещо! — Вярно, че не беше много подвижна, но все още можеше да говори.

— Очевидно е, че ще се наложи да счупим този дървен кютук — каза майорът. Върху посивелите му мустаци имаше размазано червило, което, точно както един по-силен нюанс можеше да съсипе идеалната картина, така и това червено петънце успяваше някак да го лиши от цялата му мъжественост. Направо изглеждаше комичен.

— Искате да кажете, да счупим този Хенри Мур?

— Драги ми господине, не съществува друг начин да освободим дамата. Един бог знае как успя да си напъха главата, но знам със сигурност, че не може да я извади. Всъщност, ушите й пречат.

— Боже мой! — възкликна Сър Базил. — Колко жалко. Моят прекрасен Хенри Мур!

След тези думи лейди Търтън започна да сипе ужасни хули срещу съпруга си и никой не знае докога щеше да продължи, ако от сенките неочаквано не се беше появил Джелкс. Той безшумно се плъзна странешком по полянката и застана на почетно разстояние от Сър Базил, сякаш очакваше инструкции. Черният му костюм изглеждаше ужасно нелепо на ярката слънчева светлина, и с древното си розово-бяло личице и бели ръчички той приличаше на някакво дребно ракообразно, цял живот живяло в дупка под земята.

— Мога ли да направя нещо, Сър Базил? — Гласът му беше безизразен, но не мога да кажа същото за лицето. Когато поглеждаше към лейди Търтън, в погледа му проблясваха тържествуващи пламъчета.

— Да, Джелкс, можеш. Върни се вкъщи и ми донеси трион или нещо подобно, за да отрежа част от това дърво.

— Да извикам ли някой от мъжете, Сър Базил? Уилям е добър дърводелец.

— Не, ще го направя сам. Само донеси инструментите — и побързай.

Докато те чакаха Джелкс, аз се отдалечих от мястото, защото не исках да слушам повече нещата, които Лейди Търтън говореше на съпруга си. Но се върнах навреме, за да видя повторното появяване на Джелкс, сподирян от другата жена, Кармен Ла Роса. Тя се затича към нашата домакиня и извиси глас:

— Ната-ли-а! Мила моя, Ната-ли-а! Какво си направила със себе си?

— О, я млъквай — сряза я домакинята. — И се разкарай оттука, ако обичаш.

Сър Базил зае позиция близо до главата на съпругата си и зачака Джелкс. Икономът бавно се приближи, с трион в едната ръка и брадва в другата, и се спря на около метър от тях. После протегна двата инструмента пред себе си, за да може господарят му да си избере. Настъпи кратък миг — не повече от две — три секунди — в който всички мълчаха и чакаха. И точно тогава аз случайно гледах към него. Видях как ръката, която държеше брадвата, едва забележимо, само с частичка от сантиметъра, помръдна към Сър Базил. Движението бе толкова незначително, че никой не го забеляза — леко изнасяне на ръката напред, бавно и потайно, едно малко предложение, безмълвно придумване, придружено може би от незабележимо повдигане на веждите.

Не съм сигурен, дали Сър Базил го забеляза, но той се поколеба и отново ръката, която държеше брадвата, помръдна напред — точно както при онзи фокус с картите, където мъжът казва: „Избери си една, която искаш“ и ти винаги изтегляш онази, която той е решил. Сър Базил взе брадвата. Видях го как се пресегна някак унесено, пое я от Джелкс, а после, в мига, в който усети дръжката между дланите си, той сякаш осъзна какво се иска от него и се приготви да действа.

В този миг се почувствах като човек, който вижда как детето изтичва на улицата, по която лети кола, и единственото, което може да направи, е да стисне здраво очи и да чака шума, който ще потвърди, че най-ужасното се е случило. Моментът на изчакването се превръща в един дълъг, светъл период от време с жълти и червени точици, танцуващи върху черен фон и дори ако отвориш очи и установиш, че никой не е бил убит или наранен, това вече няма особено значение, защото поне що се отнася до теб и твоя стомах, вие сте видели всичко.

Тук аз видях всичко, до последната подробност и не отворих очите си до мига, в който чух гласа на Сър Базил, още по-тих от обикновено, как леко се възпротиви на иконома.

— Джелкс — обади се той и аз отворих очи и го видях, че стои абсолютно спокоен и продължава да държи брадвата. Главата на лейди Търтън също си беше там, все още стърчаща от дупката, но лицето й бе придобило някакъв ужасяващо пепелявосив цвят, а устата й постоянно се отваряше и затваряше като издаваше странни хриптящи звуци.

— Виж какво, Джелкс — говореше му Сър Базил. — Къде ти е умът? Това нещо е прекалено опасно. Подай ми триона. — И докато разменяше инструментите, аз за пръв път забелязах, че по бузите му избиха две топли червени петънца, а над тях, около ъгълчетата на очите — леко потрепваха бръчиците на незабележима усмивка.

Простено да е!

Наближава полунощ и разбирам, че ако не започна да описвам тази история сега, никога няма да го направя. Цяла вечер седя и всячески се опитвам да започна, но колкото повече мисля за нея, толкова по-силно ме обземат ужасът, срамът и отчаянието от създалата се ситуация.

Моята идея — а аз вярвам, че тя беше много добра — бе да се опитам, чрез процеса на самопризнанието и анализа, да открия причината, или най-малкото някакво оправдание за моето отвратително поведение към Джанет де Палагия. Най-вече ми се искаше да се обърна към въображаемия състрадателен слушател, нещо като митичния ТИ, загрижен и добронамерен, на когото без срам бих могъл да разкажа и най-малката подробност от този трагичен епизод. Мога единствено да се надявам, че не съм прекалено разстроен, за да започна.

Ако трябва да съм напълно честен към себе си, ще се наложи да призная, че онова, което най-силно ме притеснява, не е толкова чувството за собствената ми вина, нито дори оскърблението, което нанесох на клетата Джанет. То е по-скоро убеждението, че се проявих като грандиозен глупак и че всичките ми приятели — ако все още мога да ги нарека така — всичките тези сърдечни и дружелюбни хора, които толкова често гостуваха в дома ми, сега с положителност ме възприемат единствено като злобно и отмъстително старче. Да, от това страхотно ме боли. И когато ви кажа, че моите приятели бяха целият ми живот — всичко, абсолютно всичко в него — тогава, може би, ще започнете да ме разбирате.

Всъщност, дали наистина? Съмнявам се — освен ако не се отклоня за малко, за да ви разкажа най-общо що за човек съм.

И така… сега като се замисля, стигам до извода, че съм от онзи вид — рядък, забележете, но въпреки всичко, съвсем определен вид — богат, безгрижен, високообразован мъж на средна възраст, обожаван (подбирам думата много внимателно) от многобройните си приятели заради неговия чар, пари, образованост, щедрост, и искрено се надявам, заради него самия. Ще го откриете (този вид) единствено в големите столици — Лондон, Париж, Ню Йорк; в това съм абсолютно сигурен. Парите, които притежава, са спечелени от вече покойния му баща, към чиято памет е склонен да се отнася с презрение. Това не е по негова вина. Просто в природата му има нещо, което го кара тайничко да гледа с превъзходство на хора, които никога не са могли да направят разликата между Шератон и Чипъндейл, или дори между Мане и Моне.

Ето защо, той е най-вече познавач, притежаващ над всичко друго, изящен вкус. Картините в неговата колекция не отстъпват по достойнство на онези в Тейт Гелъри; и, може би, точно защото са толкова красиви и прочути, те създават около него атмосфера на безпокойство, в дома му витае нещо несигурно, тревожно, дори леко заплашително — заплашително поради мисълта, че той притежава възможността и правото, ако му се прииска, да разкъса, накълца или пробие с юмрук някоя неподражаема Таитянска девица, Житна нива в Арл или Портрет на Мадам Сезан. Дори стените, по които висят тези чудеса, излъчват някакво златисто сияние на разкош, дискретна еманация на величие, сред които той живее и се движи, и забавлява приятелите си с едно иронично равнодушие, постигнато не без известни усилия.

Той задължително е ерген, но никога не се оставя да бъде оплетен в мрежите на жените, които го заобикалят и го обичат толкова предано. Съществува минимална вероятност — която може да сте забелязали, а може и да не сте — дълбоко в него има загнездено леко неудовлетворение, недоволство, съжаление. Дори известна анормалност.

Мисля, че няма нужда да продължавам. Бях пределно откровен. Би трябвало вече добре да сте ме опознали, за да отсъдите справедливо — и нима смея да се надявам? — да ми съчувствате, когато чуете цялата история. Може дори да решите, че голяма част от вината за случилото се, не бива да пада върху мен, а върху една дама, наречена Гладис Понсънби. В крайна сметка, нали тя започна всичко. Ако онази вечер преди шест месеца не бях изпратил Гладис Понсънби до дома й и ако тя не ми бе говорила така открито за някои хора и някои неща, този трагичен инцидент никога нямаше да се случи.

Ако не ме лъже паметта, беше декември и аз бях поканен на вечеря у семейство Ашендън, в прекрасната им къща с изглед към южната страна на Риджънтс Парк. Гостите бяха доста, но Гладис Понсънби бе единствената освен мен, която беше дошла сама. Затова, когато стана време да си ходим, аз съвсем естествено й предложих да я изпратя до тях. Тя прие и ние си тръгнахме с моята кола. За зла участ, когато стигнахме пред дома й, тя настоя да се кача и да пийнем по едно „за изпроводяк“, както се изрази. Не исках да ме сметне за задръстен, затова казах на шофьора да ме почака и я последвах в къщата.

Гладис Понсънби е необикновено ниска женица, не повече от метър и трийсет, а може и по-малко — едно от онези дребосъчета, в чието присъствие постоянно изпитвам комичното и някак несигурно усещане, че съм се покачил на стол. Тя е вдовица, няколко години по-млада от мен — може би на петдесет и три или петдесет и четири, и е напълно възможно трийсет години по-рано да е била прелестно дребно създание. Сега обаче лицето й е отпуснато, сбръчкано и абсолютно незабележително. Всички характерни черти, носители на индивидуалността — очите, носът, устата и брадичката са скрити под дебелите гънки на това дребно сбръчкано личице и човек не може да ги забележи. Освен може би устата, която не знам защо, но винаги ми напомня за сьомга.

В дневната, докато ми подаваше коняка, забелязах, че ръката й леко потреперва. Дамата е уморена, казах си, затова не бива да стоя дълго. Двамата седнахме на дивана и известно време обсъждахме вечерята у Ашендънови и останалите гости. Накрая станах да си вървя.

— Седни, Лайънел — каза тя. — Пийни още един коняк.

— Не, наистина, трябва да си ходя.

— Сядай и не се дръж като задръстеняк. Аз лично ще пия още един и най-малкото, което можеш да сториш, е да ми правиш компания.

Наблюдавах я как се приближава до бюфета с леко клатушкане, как държи с две ръце чашата пред себе си, сякаш се готви за жертвоприношение и изведнъж гледката на тази ниска, тантуреста и схваната женица ме наведе на безумната идея, че тя изобщо няма крака над коленете.

— На какво се хилиш, Лайънел? — тя се извърна да ме погледне докато си наливаше коняка и част от него преля извън чашата.

— Нищо, мила моя. Абсолютно нищо.

— Престани тогава и ми кажи какво мислиш за новия ми портрет.

Тя ми посочи голямото платно, закачено над камината, към което се опитвах да не поглеждам откакто бях дошъл. Беше нещо ужасяващо, изрисувано, както много добре знаех, от човека, по когото бе полудял цял Лондон — един изключително посредствен художник, на име Джон Ройдън. Беше портрет в цял ръст на Гладис, Лейди Понсънби, на който, благодарение на някакъв технически трик, тя изглеждаше не само висока, но и доста привлекателна.

— Очарователен — казах.

— Наистина ли мислиш така? Толкова се радвам, че ти харесва!

— Направо е прекрасен.

— Според мен, Джон Ройдън е гений. Ти не мислиш ли, че е гений, Лайънел?

— Е… това може би е малко пресилено.

— Искаш да кажеш, че все още не можем да бъдем сигурни?

— Точно така.

— Чуй сега какво ще ти кажа, Лайънел, и съм убедена, че доста ще те изненадам. Джон Ройдън е толкова търсен, че дори не би допуснал да рисува някого за по-малко от хиляда гвинеи!

— Сериозно?

— О, да! И всички се редят на опашка, буквално се редят на опашка, за да ги нарисува.

— Много интересно.

— Да вземем твоя мистър Сезан, или как му беше името. Бас държа, че той никога не е получавал такива пари докато е бил жив.

— Никога.

— И ти твърдиш, че той е гений?

— Нещо такова… да.

— Значи и Ройдън е гений — заключи тя и отново се настани на дивана. — Парите го доказват.

Известно време седеше и мълчаливо отпиваше от коняка, а аз не можех да не забележа как поради тремора на ръката й, ръбчето на чашата се удряше в долната й устна. Тя знаеше, че я наблюдавам и без да обръща глава, изпитателно ме изгледа с крайчеца на очите си.

— Какво си се замислил?

Ако изобщо съществува въпрос, който не мога да понасям, това е точно този. Буквално ми причинява физическа болка в гърдите и започвам да кашлям.

— О, хайде, Лайънел, за какво мислиш?

Поклатих глава, абсолютно неспособен да отговоря. Тя рязко се извърна и остави чашата върху масичка от лявата си страна. Начинът, по който го направи, не знам защо, но сякаш ми подсказваше, че се е почувствала отблъсната и сега разчиства терена за атака. Последва неловко мълчание и понеже не знаех какво да кажа, направих цял театър, докато пушех пурата си — изучавах старателно пепелта и бавно издухвах дима към тавана. Тя обаче не предприе първата крачка. Нещо в тази жена започваше да не ми харесва, някаква зложелателна замисленост, която ме подтикваше да скоча бързо и да си тръгна. Когато ме погледна отново, мъничките й, плувнали в лой, очички хитро ми се усмихваха, но устичката — тази устичка на сьомга — дори не трепваше.

— Лайънел, мисля да ти кажа една тайна.

— Наистина, Гладис, крайно време е да си тръгвам.

— Не бой се, Лайънел. Няма да се почувстваш неудобно. Изведнъж толкова се изплаши.

— Не ме бива да пазя тайни.

— Мислех си — продължи тя, — че след като толкова много разбираш от картини, това би трябвало да те заинтересува. — Гладис седеше абсолютно неподвижна, с изключение на пръстите й, които постоянно се движеха. Непрекъснато ги плетеше и разплиташе и ми заприличаха на гнездо малки бели змийчета, които се гърчеха в скута й.

— Не искаш ли да чуеш моята тайна, Лайънел?

— Не, не е това, което си мислиш. Просто стана ужасно късно и…

— Това е може би най-добре пазената тайна в Лондон. Женска тайна. Предполагам, че е известна на около… чакай да видим… на около трийсет или четиридесет жени. И нито на един мъж. Освен него, разбира се — Джон Ройдън.

Не исках да я окуражавам, затова продължавах да мълча.

— Но първо ми обещай — обещай, че няма да кажеш на никого!

— Мили Боже!

— Обещаваш ли, Лайънел?

— Да, Гладис, добре, обещавам.

— Чудесно! Слушай сега. — Тя си взе чашата и се настани удобно в срещуположния ъгъл на дивана. — Предполагам, знаеш, че Джон Ройдън рисува само жени?

— Не знаех.

— И винаги са портрети в цял ръст, или прави, или седнали — като моя там. Сега, хубаво го разгледай, Лайънел. Виждаш ли колко красиво е нарисувана роклята?

— Ами…

— Приближи се, моля те, и внимателно го разгледай.

Станах неохотно, отидох до портрета и започнах да го разглеждам. За мое учудване, забелязах, че боята на роклята бе нанесена толкова плътно, че на практика се издигаше над останалата рисунка. Това бе доста ефектен трик, но нито труден за изпълнение, нито особено оригинален.

— Виждаш ли? — каза тя — Колко много боя има, там, където е роклята?

— Да.

— Само че, има и още нещо, Лайънел. И мисля, че е най-добре да ти разкажа точно какво стана първия път, когато отидох да му позирам.

Боже, колко е досадна тази жена, помислих си, но как да се измъкна?

— Това беше преди около една година и си спомням колко се вълнувах, че отивам в студиото на великия художник. Облякох прекрасна нова рокля, която току-що си бях ушила, и специална червена шапчица, и потеглих. Мистър Ройдън ме посрещна на вратата и естествено, веднага ме заплени. Имаше малка, заострена брадичка, и вълнуващи сини очи, и носеше черно кадифено сако. Студиото му беше огромно, с червени кадифени дивани и кадифени столове — той обожава кадифето — и кадифени завеси, и дори кадифен килим на пода. Покани ме да седна, поднесе ми питие и мина направо към въпроса. Сподели, че рисувал съвсем различно от другите художници. По негово мнение, каза, имало само един начин за постигане на съвършенство, когато се рисува женско тяло, и не трябва да се шокирам, когато го науча.

— Не ми се вярва да се шокирам, мистър Ройдън — отвърнах му.

— И аз така мисля — каза той. — Имаше най-прекрасните бели зъби, които сякаш светеха, когато се усмихваше. — Виждате ли, нещата стоят така — продължи. — Разгледайте която и да е рисунка на жена — няма значение от кого е — и ще видите, че макар и роклята да е добре нарисувана, винаги се създава ефект за нещо изкуствено и плоско, сякаш дрехата е нанизана върху парче дърво. И знаете ли защо?

— Не, мистър Ройдън, не знам.

— Защото самите художници не са знаели какво има отдолу!

Гладис Понсънби замълча, за да отпие отново от коняка си.

— Не гледай така ужасено, Лайънел — каза тя. — В това няма нищо нередно. Замълчи и ме изчакай да завърша. И така, мистър Ройдън продължи: — Ето защо настоявам първо да нарисувам клиентката си гола.

— Боже господи, мистър Ройдън! — възкликнах.

— Ако се възпротивите, бих направил малка отстъпка, Лейди Понсънби, но предпочитам другия метод.

— Моля ви се, мистър Ройдън, няма такова нещо.

— След като ви нарисувам така — продължи той, — ще трябва да изчакаме няколко седмици, докато изсъхне боята. После се връщате при мен и аз рисувам бельото ви. А когато и то изсъхне — рисувам роклята. Виждате ли, толкова е просто.

— Този човек е абсолютен простак! — извиках аз.

— Не, Лайънел, не! Много грешиш. Само ако го беше чул как обяснява всичко, толкова чаровен, толкова искрен и откровен. Всеки би разбрал, че той наистина чувства нещата, които казва.

— Аз обаче твърдя, Гладис, че този човек е простак!

— Не говори глупости, Лайънел. И ме остави да довърша. Първото нещо, което му казах, бе, че съпругът ми (все още жив по онова време) никога няма да се съгласи.

— Съпругът ви не е необходимо да знае — отговори той. — Защо да го притесняваме. Никой не знае тайната ми, освен жените, които съм рисувал.

— Когато продължих да се противя още малко, помня, че той ми каза:

— Скъпа Лейди Понсънби, тук няма нищо неморално. Изкуството е неморално само, когато се практикува от аматьори. Същото е и с медицината. Не бихте отказали да се съблечете пред вашия лекар, нали така?

— Казах му, че бих, ако съм отишла да ми прегледа ухото. Тук той се разсмя. Но продължи да настоява на своето и трябва да призная, че беше много убедителен, така че след малко склоних и това беше всичко. Така че, скъпи мой Лайънел, сега и ти знаеш тайната.

— Тя се изправи и отиде да си налее още коняк.

— Гладис, това наистина ли е вярно?

— Разбира се, че е вярно.

— Искаш да кажеш, че по този начин рисува всичките си клиентки?

— Да. И най-смешното е, че съпрузите нищо не подозират. Единственото, което виждат е един хубав, елегантно облечен портрет на жена си. Разбира се, няма нищо нередно в това да те рисуват гола. Художниците постоянно го правят. Но нашите глупави съпрузи смятат, че трябва да се противопоставят на такова нещо.

— По дяволите, този тип си го бива!

— Аз мисля, че е гений.

— Обзалагам се, че е заимствал идеята от Гоя.

— Глупости, Лайънел.

— Разбира се, че е така. Но слушай, Гладис, искам да ми кажеш нещо. Възможно ли е да си знаела за тази… тази особена техника на Ройдън, преди да отидеш при него?

Когато зададох въпроса си, тя тъкмо си доливаше от коняка. Поколеба се, обърна се да ме изгледа и малка противна усмивчица се появи на устните й.

— Проклет да си, Лайънел — каза ми. — Прекалено умен си. Никога с нищо не мога да те заблудя.

— Значи си знаела?

— Разбира се. Хърмайъни Гърдълстоун ми каза.

— Така си и мислех!

— И все пак няма нищо нередно.

— Нищо — казах. — Абсолютно нищо.

Сега вече всичко ми се изясни. Този Ройдън наистина беше някакъв безсрамник, който с изключителна вещина използваше своите психологически трикове. Той прекрасно знаеше, че в града има твърде много жени, потънали в охолство и безделие, които ставаха по обяд и прекарваха остатъка от деня си, опитвайки се да се отърват от скуката с бридж, канаста и пилеене на пари по магазините, докато станеше време за коктейлите. Единственото, за което копнееха, бе нещо възбуждащо, необикновено и колкото по-скъпо, толкова по-добре. Божичко, та новината за подобно развлечение сигурно се е разпространила сред тях като едра шарка. Съвсем ясно си представях как тази огромна дебелана Хърмайъни Гърдълстоун се надвесва над масата за канаста и им шепне: „Боже мой, направо е за-ше-ме-тяващо… аз лично ви го гарантирам… много по-забавно, отколкото да ходиш на лекар…“

— Нали няма да кажеш на никого, Лайънел? Ти ми обеща.

— Разбира се, че няма. Но сега трябва да си тръгвам, Гладис, наистина трябва.

— Не бъди глупав. Тъкмо започна да ми става приятно. Остани поне докато си допия чашата.

Търпеливо седях на дивана докато тя продължаваше да отпива от бездънната си чаша. Потъналите в лой очички все така неотлъчно, злобничко и лукаво ме наблюдаваха с крайчето си и имах натрапчивото усещане, че в главата й се мъти следващата неприятност или скандал. Имаше нещо змийско в тези очички и в странната извивка на устата й, а във въздуха — макар че, може би само си въобразявах — се долавяше мирис на опасност.

О после неочаквано, толкова неочаквано, че аз направо подскочих, тя каза:

— Лайънел, какво е това, което чувам за теб и Джанет де Палагия?

— О, Гладис, моля те…

— Лайънел, ти се изчервяваш!

— Глупости.

— Само не ми казвай, че заклетият стар ерген най-после си е намерил майстора?

— Гладис, това е абсурдно — заключих и се надигнах да си ходя, но тя сложи ръка върху коляното ми и ме спря.

— Не си ли разбрал досега, Лайънел, че няма никакви тайни?

— Джанет е свястно момиче.

— Чак пък момиче. — Гладис Понсънби замълча и се втренчи в голямата чаша с коняк, която бе обхванала между дланите на двете си ръце. — Разбира се, че съм съгласна с теб, Лайънел, тя е чудесен човек във всяко отношение. Освен — сега тя говореше много бавно, — освен, че говори някои много странни неща… понякога.

— Какви неща?

— Разни работи за някои хора. И за теб.

— Какво казва за мен?

— Абсолютно нищо, Лайънел. Няма да ти е интересно.

— Какво казва за мен?

— Дори не си струва да го повтарям, честна дума. Просто тогава ми се стори доста странно.

— Гладис, какво е казала? — Докато чаках отговора й усещах как цялото ми тяло се облива в пот.

— Добре де, чакай да помисля. Разбира се, тя само се шегуваше, иначе и през ум нямаше да ми мине да ти го кажа, но май наистина спомена, че било малко досадно.

— Кое?

— Ами да излиза с теб на вечеря почти всеки ден — такива работи.

— Казала е, че й е досадно?

— Да. — Гладис Понсънби пресуши чашата на една-единствена голяма глътка и се намести решително. — Ако наистина искаш да знаеш, каза, че й е адски досадно. А после…

— Какво каза после?

— Слушай, Лайънел, няма нужда да се вълнуваш толкова. Казвам ти го само за твое добро.

— Тогава, ако обичаш, направи го по-бързо.

— Просто така стана, че онзи следобед играехме с Джанет канаста и аз я попитах дали е свободна, за да вечеряме заедно на другия ден. А тя ми отговори, че не е.

— Продължавай.

— Всъщност… думите й буквално бяха: „Ще вечерям с онзи дърт досадник Лайънел Лампсън.“

— Джанет ти е казала това?

— Да, скъпи Лайънел.

— И какво друго?

— Това е достатъчно. Мисля, че не е редно да ти казвам и останалото.

— Продължи, моля те!

— Чакай, Лайънел, не ми крещи така. Разбира се, че ще ти го кажа, щом настояваш. Между другото, нямаше да съм ти истинска приятелка, ако не ти го кажех. Не мислиш ли, че е знак за истинско приятелство, когато двама души като нас…

— Гладис! Моля те, побързай.

— Мили Боже, трябва да ми дадеш малко време да помисля. Чакай сега, доколкото си спомням, точните й думи бяха — и Гладис Понсънби, седнала вдървено върху дивана, с крачета, на практика, недостигащи пода, с очи, които вече не гледаха мен, а бяха втренчени в стената, започна сполучливо да имитира дълбокия глас, който познавах толкова добре: — Такава досада, мила, защото с Лайънел човек винаги може да каже точно какво ще се случи от началото до края. За вечеря ще отидем в „Савой Грил“ — винаги ходим в „Савой Грил“ — и цели два часа ще трябва да слушам този надут дърт… искам да кажа, ще трябва да го слушам как ми мрънка нещо за картини и порцелан — винаги за картини и порцелан. После в таксито ще ми хване ръката и ще се примъкне по-близо, а аз трябва да вдишвам тази спарена миризма на пури и алкохол, докато той ми пелтечи в ухото как би искал… абе, как би искал да е с двайсет години по-млад. А аз ще кажа: „Имаш ли нещо против да отворим прозореца?“. Когато пристигнем пред нас, ще му кажа да задържи таксито, но той ще се престори, че не ме е чул и бързо ще го отпрати. А после, пред входната врата, докато си търся ключа, той ще стои до мен и ще ме гледа жално като кокер шпаньол. Аз бавно ще пъхна ключа в ключалката и бавно ще го завъртя, а после — много бързо, преди да успее да реагира — ще му кажа довиждане, ще се мушна вътре и ще затворя вратата… Божичко, Лайънел! Какво има, скъпи? Изглеждаш много зле…

В този момент, съвсем навреме, изглежда съм припаднал. Не помня практически нищо от остатъка от тази ужасна нощ. Смущава ме само смътното подозрение, че когато дойдох в съзнание, рухнах окончателно и позволих на Гладис Понсънби да ме утешава по най-различни начини. По-късно, сигурно съм излязъл от тях и съм взел такси до вкъщи, но останах на практика безчувствен към всичко, което се случваше около мен, докато се събудих в леглото си на другата сутрин.

Събудих се отчаян и съсипан. Лежах неподвижно, със затворени очи и се опитвах да сглобя събитията от предната вечер — дневната на Гладис Понсънби, на дивана Гладис отпива от коняка си, дребното сбръчкано личице, устичката, която ми напомняше на сьомга, нещата, които ми беше казала… Какво, всъщност ми беше казала? А, да. Нещо за мен. Господи, да! За Джанет и мен! Тези жестоки, невероятни думи! Възможно ли е Джанет наистина да ги е казала? Способна ли е на това?

Спомням си с каква ужасяваща скорост у мен започна да се разраства омразата към Джанет де Палагия. Всичко се случи в рамките на няколко минути — внезапно надигаща се, необуздана омраза, която започна да ме изпълва, докато ми се стори, че ще експлодирам. Опитах се да я отблъсна, но тя ме бе обсебила като треска и не след дълго вече се чудех как да си отмъстя, сякаш бях някой долнопробен гангстер.

Доста странно поведение, сигурно ще кажете вие, за човек като мене; на което бих ви отговорил — не, нищо подобно, ако добре вникнете в обстоятелствата. Според мен, подобно нещо би могло да подтикне човек към убийство. Между другото, ако не притежавах тази мъничка склонност към садизъм, която ме накара да търся по-префинено и мъчително наказание за моята жертва, аз самият можех да се превърна в убиец. Реших, обаче, че обикновеното убийство е прекалено състрадателно за тази жена и твърде грубо за вкуса ми. Затова се заех да измисля по-съвършена алтернатива.

По принцип не си падам по заговорите; струва ми се отвратително занимание и нямам никакъв опит. Но гневът и омразата могат да концентрират човешката мисъл до удивителна степен и само след миг в главата ми се зароди блестящ план — план толкова съвършен и възбуждащ, че напълно обсеби съзнанието ми. Докато доизкусуря подробностите и преодолея една-две дребни пречки, мрачната ми отмъстителност се бе превърнала в радостна възбуда. Помня как абсурдно започнах да се друсам върху кревата и да пляскам с ръце. В следващия миг телефонният указател вече беше в ръцете ми и аз трескаво затърсих името, което ми трябваше. Открих го, вдигнах слушалката и набрах номера.

— Ало — казах. — Мистър Ройдън? Мистър Джон Ройдън?

— На телефона.

Е, не беше никак трудно да го убедя да дойде при мен да поговорим. Никога не го бях виждал, но той, естествено, знаеше името ми и като сериозен колекционер на картини, и като личност с известно положение в обществото. За него аз бях голяма риба, която можеше да се хване на въдицата му.

— Момент да помисля, мистър Лампсън — каза той, — струва ми се, че след около два часа ще бъда свободен. Това добре ли е?

Отговорих, че е чудесно, дадох му адреса си и затворих.

Скочих от леглото. Наистина учудващо е как бързо се промени настроението ми. В един миг отчаяно агонизирах и обмислях убийство, самоубийство и не знам още какво, а в следващия — вече си подсвирквах ария от Пучини във ваната. От време на време се улавях как злобно потривам ръце, а един път, докато правех упражненията си, загубих равновесие, изтъркалях се на пода и се разкисках като ученик.

В уреченото време мистър Ройдън бе въведен в библиотеката ми и аз се изправих да го посрещна. Беше дребен и спретнат мъж с леко рижавееща козя брадичка. Носеше черно кадифено сако, ръждивокафява вратовръзка, червен пуловер и черни велурени обувки. Поех стегнатата му бяла ръчица.

— Радвам се, че дойдохте толкова бързо, мистър Ройдън.

— За мен е удоволствие, сър. — Устните му, като устните на почти всички мъже с бради, изглеждаха влажни и голи и някак неприлично розови сред всичките тези косми. След като още веднъж му казах колко се възхищавам от работата му, пристъпих направо към целта.

— Мистър Ройдън — казах, — имам една доста необикновена молба към вас, нещо доста лично.

— Да, мистър Лампсън? — Той беше седнал на стола срещу мен и наклони главата си на една страна, чевръст и наперен като птичка.

— Разбира се, сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност за всичко, което ще чуете.

— Напълно, мистър Лампсън.

— Добре. Ето за какво става дума: има една дама тук в града, която бих желал да нарисувате. Много искам да притежавам един хубав неин портрет. Но съществуват известни усложнения. Така например, имам причини да не желая тя да разбере, че аз съм този, който поръчва портрета.

— Искате да кажете…

— Точно, мистър Ройдън. Точно това искам да кажа. Сигурен съм, че като светски човек, ще ме разберете.

Той се усмихна с крива усмивчица, която едва се забелязваше в брадата му. После многозначително закима глава.

— Нима не е възможно — продължих, — един мъж да бъде… как да се изразя? — силно привързан към някоя жена и в същото време, да има своите основания все още да не й разкрива чувствата си?

— Повече от възможно, мистър Лампсън.

— Понякога мъжът трябва да преценява обстоятелствата изключително внимателно и да изчака търпеливо, докато се появи подходящият момент, за да се разкрие.

— Съвсем вярно, мистър Лампсън.

— Има и по-добър начин да хванеш птичката, освен да я преследваш из гората.

— Да, наистина, мистър Лампсън.

— Като поръсиш опашката й със сол, например.

— Ха — ха!

— Добре, мистър Ройдън. Мисля, че ме разбрахте. Сега, случайно да познавате дама, наречена Джанет де Палагия?

— Джанет де Палагия? Чакайте да помисля… да. Искам да кажа, че съм чувал за нея. Не бих казал точно, че я познавам.

— Жалко. Това малко усложнява нещата. Смятате ли, че можете да се запознаете с нея — на коктейл или нещо подобно?

— Не вярвам да ме затрудни особено, мистър Лампсън.

— Добре, защото моето предложение е следното: приближавате се до нея и й казвате, че тя е моделът, който търсите от години — точно това лице, тази фигура, този цвят на очите. Няма защо да ви уча как стават тези работи. После я попитайте дали ще се съгласи да ви позира без пари. Кажете й, че искате да нарисувате портрета й за традиционната изложба на Академията. Сигурен съм, че с радост ще се съгласи, а и ще се почувства поласкана. После вие ще я нарисувате, ще покажете картината, а когато изложбата се закрие, ще ми я дадете. Никой, освен вас не бива да знае, че аз съм я откупил.

Стори ми се, че кръглите очички на мистър Ройдън ме гледаха лукаво, а главата му отново бе наклонена на една страна. Той седеше на кранчето на стола и с тази си поза, в комбинация с червения пуловер, поразително приличаше на червеношийка, кацнала на клонче и ослушваща се за някой подозрителен шум.

— Всъщност, в това няма нищо нередно — казах. — Просто, ако искате, наречете го невинна малка конспирация, скалъпена от… ъ-ъ-ъ… от един доста романтичен застаряващ мъж.

— Знам, мистър Лампсън, знам…

Той като че ли все още се колебаеше, затова аз бързо добавих:

— С радост ще ви платя два пъти повече, отколкото взимате обикновено.

Това уреди въпроса. Той буквално облиза устни.

— Е, мистър Лампсън, трябва да ви кажа, че подобно нещо не е в стила ми, но все едно. Предполагам, че бих проявил истинско безсърдечие, ако откажа такава… как да я нарека… романтична поръчка.

— Бих желал портрет в цял ръст, мистър Ройдън. Голямо платно… нека да помисля… горе-долу два пъти размерите на онзи Мане на стената отсреща.

— Да речем шейсет на тридесет и шест?

— Да. И бих искал да е права. Тази, според мен, е най-грациозната й поза.

— Напълно ви разбирам, мистър Лампсън. За мен ще бъде удоволствие да рисувам такава прекрасна дама.

Оставало и да не е, помислих си. С методите, които използваш, момчето ми, сигурен съм, че ще бъде. На глас обаче казах:

— Добре, мистър Ройдън. Оставям нещата във вашите ръце. И моля ви, не забравяйте — това е нашата малка тайна.

Когато си тръгна, аз положих неимоверни усилия да остана седнал и да направя двадесет и пет дълбоки вдишвания. Нищо друго не бе в състояние да ме удържи да не скоча и да не се разкрещя от радост като идиот. Никога в живота си не се бях чувствал толкова въодушевен. Планът ми действаше! Най-трудната част беше преодоляна. Сега ми предстоеше чакане, дълго чакане. Методите, по които рисуваше, щяха да му отнемат няколко месеца, за да завърши картината. Е, просто трябваше да проявя търпение, това е всичко.

В този момент, съвсем спонтанно реших, че ще е най-добре да замина в чужбина през този период; и още на другата сутрин, след като изпратих съобщение на Джанет (с която, ако си спомняте, трябваше да вечерям същата вечер), че ми се е наложило да замина, потеглих за Италия.

Там, както винаги, прекарах чудесно, смущаван единствено от нервното вълнение, което ми причиняваше мисълта за връщането към сцената на действието.

И така, четири месеца по-късно, през юли, пристигнах в деня след откриването на изложбата и за мое облекчение установих, че докато съм отсъствал, всичко е вървяло по предначертания план. Портретът на Джанет де Палагия бе нарисуван и показан на изложбата, и вече бе станал обект на много положителни отзиви както от страна на критиката, така и на зрителите. Аз самият се въздържах да отида да го видя, но Ройдън ми каза по телефона, че няколко души са поискали да го купят. Той обаче ги е уведомил, че картината не се продава. Когато изложбата беше закрита, Ройдън донесе портрета вкъщи и си получи парите.

Незабавно наредих да го пренесат в кабинета ми и с нарастващо вълнение започнах внимателно да го изучавам. Ройдън я беше нарисувал права, в черна вечерна рокля, а зад нея имаше червено плюшено канапе. Лявата й ръка беше подпряна върху облегалката на тежък стол, също от червен плюш, а от тавана висеше огромен кристален полилей.

Господи, помислих си, колко е отвратително! Самият портрет не беше толкова лош. Бе успял да улови изражението й — леко наклонената напред глава, широко отворените сини очи, голямата чаровно-грозновата уста с едва загатната усмивка в ъгълчето. Беше я поласкал, разбира се. По лицето й нямаше нито една бръчица, нито тлъстина по брадичката. Наведох се, за да разгледам роклята. Да, тук боята беше по-плътна, много по-плътна. В този момент, неспособен да чакам повече, аз хвърлих сакото си и се приготвих да се захващам за работа.

Тук би трябвало да спомена, че самият аз с вещина почиствам и реставрирам картини. Самото почистване е сравнително лесен процес, стига човек да притежава търпение и прецизна ръка и тези професионалисти, които толкова крият тайните си и взимат такива космически хонорари, нямат работа с мене. Когато се отнася до собствените ми картини, винаги върша работата си сам.

Налях терпентин и добавих няколко капки спирт. Потопих памучно тампонче в течността, изстисках го, а после с леки кръгови движения започнах работа върху черната боя на роклята. Можех единствено да се надявам, че Ройдън е изчаквал всеки пласт добре да изсъхне, преди да нанесе следващия. В противен случай двата щяха да се смесят и процесът, който си бях наумил да извърша, щеше да бъде невъзможен. Скоро щях да разбера. Работех върху няколко квадратни сантиметра от черната рокля, някъде в областта на корема на дамата. Действах изключително бавно, предпазливо изпробвах върху боята, добавих още капка-две спирт в сместа, пробвах отново, добавих още една капка, докато най-после тя стана достатъчно силна, за да разтвори пигмента.

Може би цял час работих върху това малко черно квадратче, като колкото повече се приближавах до долния пласт, толкова движенията ми ставаха по-внимателни. После се появи мъничко розово петънце, което нарастваше все повече и повече, докато цялото квадратче засия в нежно розов цвят. Бързо неутрализирах с чист терпентин.

Дотук добре. Вече знаех, че черната боя можеше да се премахне, без да се навреди на онова, което беше отдолу. С необходимото търпение и усърдие лесно щях да успея да я сваля цялата. Освен това бях открил точната пропорция на сместа и с каква сила можех да търкам, така че работата щеше да потръгне много по-бързо.

Трябва да кажа, че беше доста забавно. Отначало работех от средата на тялото надолу и колкото по-голяма част от роклята оставаше върху моите памучни тампончета, толкова по-ясно започваше да се оформя някаква странна розова част от бельото й. Нямах ни най-малка представа как се наричаше това нещо, но то представляваше отвратително съоръжение, направено от нещо, приличащо на плътен и стегнат еластичен плат и функцията му очевидно беше да удържа и прибира провисналата женска фигура в стегната удължена форма и да създава лъжливо впечатление за елегантност. Прониквайки по-надолу, достигнах до сложна система от жартиери, също розови, които бяха прикрепени към тази ластична броня и висяха четири-пет инча надолу, където захващаха края на чорапите.

Когато отстъпих крачка назад, за да го огледам по-добре, цялото това нещо ми се стори направо поразително. Изпитах и силно чувство, че някак си съм бил заблуждаван; та нима през всичките тези месеци не се бях възхищавал от изящната фигура на тази дама? Тя беше измамница. В това нямаше никакво съмнение. Но дали много други жени също практикуваха подобно средство за заблуда, чудех се. Знаех, разбира се, че в епохата на банелите и корсетите, за дамите е било обичайно да се пристягат, но по необясними причини бях останал с впечатлението, че в наше време разчитаха единствено на диетите.

Когато цялата долна половина на роклята изчезна, аз незабавно насочих вниманието си към другата част, като бавно започнах да се изкачвам от талията нагоре. В тази област имаше малко гола плът, но по-високо, към гърдите, се натъкнах на приспособление, изработено от тежък черен плат, поръбен с къдрава дантела, което на практика ги държеше. Това, знаех много добре, че беше сутиенът — друго отвратително съоръжение, удържано чрез комбинация от черни презрамки, така сложно и хитроумно преплетени, че приличаха на въжетата на висящ мост.

Майко мила, помислих си. Човек се учи докато е жив.

Но най-после работата беше свършена и отстъпих назад, да хвърля последен поглед на картината. А тя наистина представляваше любопитна гледка! Тази жена, Джанет де Палагия, почти в естествен ръст, стоеше по бельо в някаква гостна предполагам, с огромен полилей над главата и червен плюшен стол до нея; а тя самата — и това беше най-смущаващата част от всичко — изглеждаше абсолютно незаинтересована, с широките си спокойни сини очи и едва забележимо усмихваща се красиво-грозна уста. Освен това бях потресен и от краката й. Забелязах, че бяха изключително криви, като на жокей. Честно ви казвам, почувствах се ужасно неудобно. Като че ли нямах право да стоя в стаята, а още по-малко да я гледам. Така че след малко излязох и затворих вратата след себе си. Най-малкото, възпитанието ми го изискваше.

Следваше третият, финален ход! И не си въобразявайте, че просто защото не я споменавах напоследък, жаждата ми за мъст бе намаляла през тези няколко месеца. Напротив, дори се беше засилила; а и с последната стъпка, която трябваше да предприема, казвам ви, трудно ми беше да се сдържам. Тази нощ, например, дори не си легнах.

Нямах търпение да приготвя поканите. Цяла нощ седях да ги пиша и да адресирам пликовете. Бяха точно двадесет и две и исках всяка една от тях да звучи много лично. „Давам малка вечеря в петък вечер, двадесет и втори, от осем часа. Искрено се надявам, че ще дойдете… С огромно нетърпение очаквам да се видим отново…“

Първата и най-внимателно съчинената бе до Джанет де Палагия. В нея изказвах съжалението си, че не сме се виждали толкова отдавна… че съм бил в чужбина… че е време да се съберем отново, и т.н. и т.н. Следващата беше предназначена за Гладис Понсънби. После — Лейди Хърмайъни Гърдълстоун, принцеса Бичено, мисис Къдбърд, Сър Хюбърт Кол, мисис Голболи, Питър Юън-Томас, Джеймс Пискър, Сър Юстас Пайъгроум, Петер ван Сантен, Елизабет Мойная, Лорд Мълхерин, Бертрам Стърт, Филип Корнелиъс, Джак Хил, Лейди Ейкмън, мисис Айсли, Хъмфри Кинг-Хауърд, Джони О’Кофи, мисис Ювъри и графиня Уоксуърт.

Списъкът бе много прецизно подбран и съдържаше най-видните мъже и най-блестящите и влиятелни жени от каймака на висшето общество.

Знаех много добре, че вечерите в моята къща се смятаха за истински събития; всички обичаха да идват. И докато гледах как върха на писалката ми бързо се движи върху хартията, почти виждах как сутринта сияещи от удоволствие дами вдигат телефоните на нощните си шкафчета и пискливи гласове се обаждат на още по-пискливи гласове… „Лайънел дава вечеря… и ти ли си поканена? Господи, колко хубаво… храната у тях винаги е чудесна… и той е толкова очарователен, не мислиш ли, да…“

Но дали това щяха да си кажат в действителност? Изведнъж ми хрумна, че може би нещата изобщо не изглеждаха така. По-скоро нещо подобно: „Съгласна съм, мила, да, не е лош старец… но е доста досаден, не мислиш ли?… Какво каза?… Скучен? Отчайващо, мила. Направо хвана бика за рогата… чувала ли си какво разправяше за него Джанет де Палагия?… А, да, бях сигурна, че си го чувала… ужасно смешно, нали?… Клетата Джанет… как го издържа толкова дълго, не знам…“

Както и да е, изпратих поканите и след няколко дни всички, с изключение на мисис Къдбърт и Сър Хюбърт Хол, които не бяха в града, бяха приели с удоволствие.

На двадесет и втори в осем и половина вечерта големият ми салон се изпълни с хора. Те стояха на групички, възхищаваха се на картините, пиеха своите мартинита и разговаряха на висок глас. Жените силно ухаеха на парфюм, мъжете бяха розовобузи и прилежно закопчани в своите смокинги. Джанет де Палагия носеше същата черна рокля, с която беше и на портрета и винаги, когато погледът ми попаднеше на нея, над главата ми сякаш се явяваше един от онези абсурдни комикс балони, в който плуваше образът на Джанет по бельо, с черния сутиен, розовия ластичен колан, жартиерите и кривите крака.

Движех се между гостите, разменях дружелюбни реплики, вслушвах се в разговорите им. Чувах как зад мен мисис Голболи разказва на Сър Юстас Пайъгроум и Джеймс Пискър как предната вечер, мъж от съседната маса в „Клариджис“ имал червило върху белите си мустаци. „Буквално наплескан с червило“ — постоянно повтаряше тя, — „а дъртакът бе поне на деветдесет…“. От другата страна Лейди Гърдълстоун обясняваше на някого къде могат да се похапнат трюфели в бренди, а мисис Айсли шепнеше нещо на ухото на Лорд Мълхерин, а негова светлост бавно клатеше глава наляво-надясно, като стар и отчаян метроном.

После обявиха, че вечерята е сервирана и всички се преместихме в трапезарията.

— Боже Господи! — възкликваше всеки, който влезеше вътре. — Колко е тъмно и зловещо!

— Нищо не се вижда!

— Какви очарователни свещички!

— О, Лайънел, толкова е романтично!

Шест много тънки свещички бяха поставени на около шейсет сантиметра една от друга по протежение на дългата маса. Пламъчетата им хвърляха слаба светлина върху самата маса, но останалата част от стаята тънеше в пълен мрак. Подредбата бе доста интригуваща и освен, че служеше на целите ми, беше и едно приятно разнообразие. Гостите скоро заеха определените им места и вечерята започна.

Очевидно светлината на свещите допадаше на всички и нещата вървяха прекрасно, макар че по необяснима причина, тъмнината ги караше да говорят много по-високо от обикновено. Особено гласът на Джанет де Палагия звучеше необичайно пронизително. Тя седеше до Лорд Мълхерин и чувах как му разказва колко скучно е прекарала в Cap Ferrat предишната седмица. „Само французи — постоянно повтаряше тя. — Навсякъде гъмжеше единствено от французи…“

Що се отнася до мен, наблюдавах свещите. Бяха толкова тънки, че много скоро щяха да изгорят до край. Да не говорим, че бях много нервен — признавам си — но същевременно и безкрайно развеселен, все едно се бях напил. Всеки път, когато чуех гласа на Джанет или зърнех лицето й на светлината на свещта, в мен сякаш експлодираше поредната топчица възбуда и аз чувствах как огънят й ме изгаря под кожата.

Всички ядяха ягодите си, когато реших, че моментът е настъпил. Поех дълбоко дъх и казах високо: „Боя се, че вече трябва да запалим лампите. Свещите почти изгоряха. Мери — извиках. — О, Мери, светни лампите, ако обичаш.“

След тези думи за миг се възцари тишина. Чух как прислужничката се приближава до вратата, после лекото изщракване на ключа и стаята бе залята от светлина. Всички стиснаха очи, отвориха ги отново и се заоглеждаха.

В този момент станах от стола си и тихичко се измъкнах от стаята, но докато излизах успях да зърна гледка, която няма да забравя докато съм жив. Беше Джанет, вдигнала и двете си ръце, а после замръзнала неподвижно, така както е жестикулирала към някого от другата страна на масата. Устата й висеше отворена и на лицето й беше изписано онова шокирано, нищо неразбиращо изражение на човек, който точно преди една минута е бил прострелян право в сърцето.

Поспрях във вестибюла и се заслушах в надигащата се врява, в пискливите крясъци на жените и разгневените, невярващи възклицания на мъжете; скоро шумът стана оглушителен, всички говореха или викаха едновременно. А после — и това бе най-сладкият миг — чух как гласът на Лорд Мълхерин се извиси над останалите: „Бързо! Нека някой й донесе чаша вода!“

Вече на улицата, шофьорът ми помогна да се кача в колата и скоро вече бяхме напуснали Лондон и весело се носехме по големия северен път към втората ми къща, която е само на деветдесет и пет мили от града.

Следващите два дни прекарах в блажено злорадстване. Разхождах се насам-натам унесен в екстаз, полуудавен в собственото си самодоволство и изпълнен с толкова силно чувство за блаженство, че постоянно ми се струваше, че хиляди иглички се забиват в ходилата ми. И чак когато Гладис Понсънби ми телефонира тази сутрин, аз изведнъж дойдох на себе си и осъзнах, че изобщо не бях герой, а завинаги изхвърлен от обществото човек. Тя ме уведоми — с, както ми се стори, леко задоволство — че всички са се наежили, че всички, всички мои стари и любящи приятели говорели най-ужасяващи неща по мой адрес и се били заклели никога, никога да не ми продумат отново. Освен нея, постоянно повтаряше тя. Всички, освен нея. И не мисля ли, че би било доста приятно, ако дойде и поседи при мен няколко дни, за да ме разведри?

Опасявам се, че междувременно бях вече толкова разстроен, че дори не успях да й отговоря любезно. Затворих телефона и потънах в ридания.

А днес по обед дойде и последният, сразяващ удар. Пощата пристигна и с нея — едва намирам сили да го напиша, толкова се срамувам — пристигна писмо, най-милата, най-нежната бележчица, която можете да си представите. И то не от кой да е, а от самата Джанет де Палагия. Пишеше, че ми прощава напълно всичко, което й бях сторил. Знаела, че е само шега и не трябвало да слушам ужасните неща, които другите говорели за мен. Обичта й не била намаляла ни най-малко и винаги щяла да ме обича до края на земните си дни.

О, какъв звяр, какъв изверг се почувствах, след като прочетох това! Но страданието ми стана още по-силно, когато установих, че със същата поща тя дори ми беше изпратила малък подарък, като допълнително доказателство за непроменените си чувства — една кутийка от моето най-любимо лакомство — пресен черен хайвер.

Никога и при никакви обстоятелства не мога да устоя на черния хайвер. Това може би е най-голямата ми слабост. И макар че тази вечер нямах никакъв апетит, трябва да призная, че си гребнах няколко лъжици от лакомството, в усилието си да пооблекча налегналото ме страдание. Дори ми се струва, че съм попрекалил, защото от около час, не се чувствам във форма. Може би веднага трябва да се кача горе и да пийна сода бикарбонат. Лесно мога да се върна и да допиша тази история, когато се почувствам по-добре.

Знаете ли, сега като се замисля, установявам, че наистина ми стана зле доста неочаквано.

Хазяйката

Били Уивър бе взел от Лондон следобедния пътнически влак със смяна в Суиндън, затова, когато пристигна в Бат бе вече девет и луната изгряваше на ясното звездно небе над къщите срещу изхода на гарата. Но въздухът беше леденостуден и вятърът режеше бузите му като с бръснач.

— Извинете — каза той, — дали няма някой сравнително евтин хотел недалеч оттук?

— Опитайте в „Дракона и камбаната“ — отвърна носачът и посочи надолу по улицата. — Може би ще ви приютят. Намира се на около четвърт миля на отсрещната страна на улицата.

Били му благодари, вдигна куфара си и се приготви да измине тази четвърт миля до „Дракона и камбаната“. Досега, никога не беше идвал в Бат и не познаваше никого. Но мистър Грийнслейд от Централния офис в Лондон му бе казал, че градът е прекрасен. „Намери си квартира и като се настаниш отиди да се представиш на регионалния мениджър.“

Били беше на седемнайсет. Носеше чисто ново палто в морскосиньо, нова кафява мека шапка и нов кафяв костюм. Чувстваше се прекрасно. Енергично крачеше по улицата. Напоследък се опитваше да върши всичко много енергично. Бе решил, че точно тази енергичност е обединяващата характеристика на всички успели бизнесмени. Тузарите от Централния офис непрекъснато бяха абсолютно, фантастично енергични. Бяха просто удивителни.

От тази страна на улицата, по която се движеше, нямаше никакви магазини. Само къщи и то абсолютно еднакви, които се нижеха в безкрайна редица. Всички бяха с веранди, колони и по четири-пет стъпала, които водеха до входните врати. По всичко личеше, че някога са били много елегантни жилища. Сега обаче, дори и в тъмното се виждаше, че боята се лющеше от дървенията на вратите и прозорците и красивите бели фасади бяха напукани и занемарени.

Изведнъж, на не повече от шест метра пред себе си, на един от прозорците, ярко осветен от уличната лампа, Били забеляза табелка, подпряна върху стъклото. Надписът гласеше:

Отдолу имаше висока красива ваза с пухкави върбови клонки.

Той се спря. Направи още няколко крачки. Зелени завеси (от някаква кадифена материя) висяха от двете страни на прозореца. На техния фон върбичките изглеждаха много красиви. Били надникна в стаята и първото нещо, което видя, беше яркия огън в камината. На килимчето пред него, свито на кълбо с муцунка завряна в коремчето, лежеше красиво дакелче. Самата стая, доколкото можеше да види в полумрака, беше подредена с красиви мебели. Имаше малък роял, удобно канапе и няколко обемисти фотьойла; а в единия ъгъл забеляза и голям папагал в клетка. Животните обикновено са добър знак на такова място, помисли си Били; а и като цяло къщата изглеждаше много прилична. Във всеки случай тук щеше да му бъде много по-удобно от „Дракона и камбаната“ и не виждаше защо да не отседне в нея.

От друга страна, странноприемницата му се струваше далеч по-привлекателно място от някакъв си пансион. Там имаше бира и дартс, и вечерно време много хора, с които да си поговориш. А сигурно щеше да бъде и много по-евтино. Веднъж беше отседнал за две вечери в странноприемница и му беше харесало. Но пък никога не беше преспивал в пансион и честно казано, малко си го беше страх. Самото име предизвикваше асоциации с воднисто зеле, едрогабаритна хазяйка и воняща на риба дневна.

След като се поколеба две-три минути на студа, Били реши все пак да отиде до „Дракона и камбаната“ и след като види и нея, да направи избора си. Обърна се, за да продължи.

В този миг се случи нещо странно. Той вече отстъпваше назад и извръщаше очи от прозореца, когато изведнъж погледът му беше привлечен и необяснимо как задържан върху табелката, подпряна на стъклото. ЛЕГЛО И ЗАКУСКА, ЛЕГЛО И ЗАКУСКА, ЛЕГЛО И ЗАКУСКА. Всяка дума беше като голямо черно око, вторачило се през стъклото в него, което го задържаше, принуждаваше, дори насилваше да остане на място и да не се отдалечава от тази къща. В следващия миг Били осъзна, че вече се насочва към входната врата, изкачва няколкото стъпала и посяга към звънеца.

Той натисна звънеца. Чу го как издрънча далеч някъде в задната част на къщата, а после незабавно — трябва да е било незабавно, защото дори не бе успял да махне пръста си от копчето — вратата рязко се отвори и на прага застана една жена.

Обикновено човек натиска звънеца и чака поне половин минута преди да се отвори вратата. Но тази госпожа беше като Гинко-Пружинко. Той звънна — тя изскочи! Направо го стресна.

Жената беше около четиридесет и пет — петдесетгодишна и в мига, в който го видя, го дари с топла, приветлива усмивка.

— Влезте, моля — любезно каза тя. После отстъпи настрани и задържа вратата широко отворена и Били осъзна, че механично понечва да влезе в къщата. Импулсът, или по-скоро желанието, да я последва вътре беше изключително силно.

— Видях табелката на прозореца — каза той като се дръпна назад.

— Да, знам.

— Мислех си, дали имате свободна стая.

— Готова е и чака само теб, миличък — каза тя. Имаше кръгло розово личице и много благи сини очи.

— Бях се запътил към „Дракона и камбаната“ — каза Били. — Но табелката на прозореца просто ми привлече погледа.

— Мило мое момче, защо просто не влезеш вътре на топло?

— Колко взимате?

— Пет лири и шест пенса на вечер заедно със закуската.

Беше невероятно евтино. По-малко и от половината на това, което беше готов да плати.

— Ако ти се струва много — добави тя, — може би бих могла да смъкна още мъничко. Яйце ли искаш за закуска? Яйцата са скъпи в момента. Мога да ти взема шест пенса по-малко без яйцето.

— Цената ме устройва — отвърна той. — Много бих искал да отседна тук.

— Знаех, че ще искаш. Заповядай, влез.

Жената изглеждаше ужасно мила. И досущ приличаше на майката на най-добрия ти съученик, която те кани да им гостуваш за Коледната ваканция. Били свали шапката си и прекрачи прага.

— Закачи я там — каза тя, — и дай да ти помогна с палтото.

В антрето нямаше други шапки и палта. Нямаше чадъри, нямаше бастуни — нищо.

— Цялата къща е на наше разположение — каза тя и му се усмихна през рамо, докато го водеше нагоре по стълбите. — Знаеш ли, много рядко имам удоволствието да приемам гости в малкото си гнезденце.

„Очевидно й хлопа дъската — помисли си Били — но за пет лири и шест пенса на вечер на кого му пука?“

— Според мен би трябвало да не можете да се отървете от клиенти — учтиво се обади Били.

— О, това е така, миличък, разбира се, че е точно така. Бедата е там, че съм склонна да проявявам съвсем мъъъничко каприз в избора си, ако разбираш какво искам да кажа.

— А, да.

— Но винаги имам готовност. В тази къща всичко винаги е готово, денем и нощем, в случай, че се появи подходящият млад джентълмен. И е такова удоволствие, миличък, такова огромно удоволствие, когато от време на време отворя вратата и видя, че отпред стои някой, толкова подходящ. — Тя се поспря на средата на стълбата, хвана се за парапета, обърна се и му се усмихна с бледите си устни. — Като теб — добави и сините й очи бавно опипаха тялото му отгоре до долу.

На първата площадка тя се спря и каза:

— Това е моят етаж.

Изкачиха се още нагоре.

— А този целият е на твое разположение. Ето и стаята ти. Искрено се надявам, да ти хареса. — Тя го въведе в малка, но очарователна спалня, като светна лампата докато влизаше.

— Сутрин слънцето грее точно във вашия прозорец, мистър Пъркинс. Нали бяхте мистър Пъркинс?

— Не — отвърна той. — Името ми е Уивър.

— Мистър Уивър. Хубаво е. Сложила съм грейка между чаршафите. Толкова е приятно да имаш грейка в чуждо легло с чисти чаршафи, не мислите ли? А можете да запалите и газовата печка, ако ви стане студено.

— Благодаря ви — каза Били. — Безкрайно ви благодаря. — Той забеляза, че завивката беше прилежно отметната от едната страна, готова някой веднага да се пъхне отдолу.

— Толкова се радвам, че се появихте — каза жената, като добродушно се взираше в лицето му. — Вече бях започнала да се притеснявам.

— О, всичко е наред — бодро отвърна Били. — За мен няма нужда да се притеснявате. — Той постави куфара си върху един стол и започна да го отваря.

— Ами вечеря, миличък? Успя ли да хапнеш нещичко, преди да дойдеш тук?

— Въобще не съм гладен, благодаря. Мисля да си легна колкото може по-скоро, защото утре трябва да стана доста рано и да се обадя в управлението.

— Добре тогава. Сега ще те оставя да си разопаковаш багажа, но преди да си легнеш, ще бъдеш ли така добър да слезеш до дневната на партера, за да се запишеш в книгата? Всеки трябва да го прави, защото такъв е законът в страната, а ние не искаме да нарушаваме никакви закони на този етап от събитията, нали така? — Тя лекичко му махна с ръка, бързо излезе от стаята и затвори вратата.

И така, фактът, че на хазяйката му очевидно леко й хлопаше дъската, ни най-малко не притесняваше Били. В крайна сметка, тя не само че беше безобидна — в това нямаше никакво съмнение — но по всичко личеше, че беше добра и щедра душа. Той предположи, че женицата вероятно бе изгубила син във войната, или нещо подобно, и така не бе успяла да го преодолее.

И така, няколко минути по-късно, след като разопакова куфара и си изми ръцете, Били изтопурка надолу към партера и влезе в дневната. Хазяйката му я нямаше, но огънят пламтеше в камината и дакелчето все още спеше пред нея. Стаята беше приятно топла и изключително уютна. Голям късметлия съм, помисли си той и потри ръце. Нещата се нареждат чудесно.

После съзря книгата, която лежеше отворена върху пианото, извади писалка и записа името и адреса си. Имаше само още две имена освен неговото и както става винаги с такива книги, той се зачете в тях. Едното беше на Кристофър Мълхоланд от Кардиф. Другото — на Грегъри У. Темпъл от Бристъл.

— Странно — изведнъж си помисли той. — Кристофър Мълхоланд.

Определено му звучеше познато.

Къде, по дяволите, беше чувал това доста необикновено име?

Дали не беше на някое момче от училище? Не.

Или един от безбройните ухажори на сестра му, или пък приятел на баща му? Не, не, не беше оттам. Той отново погледна в книгата.

Кристофър Мълхоланд — Катидръл роуд 231, Кардиф

Грегъри У. Темпъл — Сикъмор драйв 27, Бристъл

Между другото, сега като се замислеше, започваше да му се струва, че и второто име звучи познато.

— Грегъри Темпъл? — произнесе той на глас, като напрягаше паметта си. — Кристофър Мълхоланд?…

— Такива очарователни младежи — каза някой зад него и когато се обърна, Били видя хазяйката си, която тъкмо влизаше в стаята, понесла голям сребърен поднос. Държеше го далече от тялото си и малко по-високо от обичайното, сякаш бяха юздите на някой по-буен кон.

— Звучат ми някак познато — каза той.

— Така ли? Колко интересно.

— Почти сигурен съм. Чувал съм тези имена някъде преди. Не е ли странно? Може да е било и във вестниците. Не са на някакви известни личности, нали? Имам предвид футболисти или състезатели по крикет, или нещо подобно?

— Известни ли? — повтори тя, докато поставяше подноса на ниската масичка пред канапето. — О, не, мисля, че не бяха известни. Но пък бяха изключително красиви, и двамата, това мога да ти го гарантирам. Бяха високи, млади и красиви, миличък, също като тебе.

Били още веднъж погледна в книгата.

— Вижте — възкликна той, забелязвайки датите. — Тази последната е от преди повече от две години.

— Наистина ли?

— Ами да, а Кристофър Мълхоланд се е записал почти година преди това — преди повече от три години.

— Боже мой — възкликна тя като поклати глава и пророни изискана въздишка. — Никога не бих си го помислила. Как бързо времето отлита от всички ни, нали мистър Уилкинс?

— Казвам се Уивър — каза Били. — У-и-в-ъ-р.

— О, разбира се, че така се казвахте! — извика жената и седна на канапето. — Толкова съм глупава. Моля за извинение. През едното ухо влиза, през другото излиза, такава съм си, мистър Уивър.

— Знаете ли какво? — продължи Били. — Има нещо крайно необикновено в цялата тази история?

— Не, миличък, не знам.

— Ами, и двете имена — Мълхоланд и Темпъл, не само ми звучат познато по отделно, така да се каже, но сякаш, по някакъв особен начин, като че ли са свързани заедно. Сякаш и двете са станали известни заради едно и също нещо, ако разбирате какво искам да кажа… като… ами като Чърчил и Рузвелт, например.

— Колко интересно — каза тя. — Но, хайде миличък, ела седни до мен на дивана, а аз ще ти налея едно хубава чаша чай с курабийка преди лягане.

— Наистина, не трябваше да си правите труда — отвърна Били. — Нямах такива намерения. — Той стоеше до пианото и я гледаше как се суети с чашите и чинийките. Забеляза, че ръцете й бяха малки, бели, много пъргави и с червен маникюр.

— Почти съм сигурен, че съм ги виждал във вестниците — продължи. — Ей сегичка ще се сетя. Сигурен съм, че ще се сетя.

Няма нищо по-досадно от чувството, че нещо ти е на върха на езика и че всеки момент ще си го спомниш. Били не искаше да се предава.

— Я чакай, я чакай… Мълхоланд… Кристофър Мълхоланд… Не беше ли това името на ученикът от Итън, който пътешествал из западната част на страната и изведнъж…

— Мляко? — попита тя. — А захар?

— Да, благодаря. И после, изведнъж…

— Ученик от Итън ли? О, не, миличък, това със сигурност не може да е вярно, защото моят мистър Мълхоланд определено не беше ученик, когато дойде при мен. Този беше студент в Кеймбридж. Хайде сега, ела седни до мен и се стопли на този чудесен огън. Ела, чаят ти е готов. — Тя потупа празното място на дивана до себе си и усмихната зачака Били да седне до нея.

Той бавно прекоси стаята и седна на крайчето на канапето. Жената постави чашата на масичката пред него.

— Ето — каза. — Колко ни е хубавичко и уютничко тук.

Били започна да отпива от чая си. Тя също. За около половин минута и двамата мълчаха. Но Били знаеше, че тя го наблюдава. Тялото й бе полуизвърнато към него и той усещаше очите й върху лицето си как го наблюдават над ръбчето на чашата. От време на време до ноздрите му долиташе някаква особена миризма, която като че ли се излъчваше направо от тялото й. Въобще не беше неприятна и му напомняше… всъщност, не беше съвсем сигурен на какво му напомняше. Мариновани орехи? Сурова кожа? Или пък на болничен коридор?

— Мистър Мълхоланд беше страхотен любител на чая — най-после се обади тя. — Никога в живота си не бях виждала човек да пие толкова много чай, колкото милият, симпатичен мистър Мълхоланд.

— Сигурно си е заминал съвсем скоро — каза Били. Той все още премяташе двете имена из ума си. Вече беше убеден, че ги е виждал по вестниците — в заглавията.

— Да си е заминал ли? — изви вежди тя. — Но, мило мое момченце, той никога не си е заминавал. Все още е тук. Мистър Темпъл също е тук. Те са на третия етаж. И двамата заедно.

Били бавно остави чашата на масичката и се втренчи в хазяйката си. Тя му се усмихна, а после протегна бялата си ръчица и нежно го потупа по коляното.

— На колко си години, миличък? — попита го.

— На седемнайсет.

— Седемнайсет! — извика тя. — О, това е идеалната възраст! Мистър Мълхоланд също беше на седемнайсет. Но мисля, че той беше мъничко по-нисък от теб, всъщност, сигурна съм, а и зъбите му не бяха толкова бели. Знаеш ли, че имаш изключително красиви зъби, мистър Уивър?

— Не са толкова добри, колкото изглеждат — отвърна Били. — Отзад имам купища пломби.

— Мистър Темпъл, разбира се, беше малко по-възрастен — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му. — Всъщност, беше на двадесет и осем. И въпреки това, никога нямаше да се досетя, ако не ми беше казал. За нищо на света нямаше да се досетя. По тялото му нямаше нито едно петънце.

— Какво?

— Кожата му беше точно като на бебе.

Настъпи тишина. Били взе чашата си, отпи от чая и отново внимателно я постави на масичката. Чакаше я да каже още нещо, но жената бе потънала в обичайното си мълчание. Той седеше, гледаше втренчено право пред себе си, към най-отдалечения ъгъл на стаята, и хапеше долната си устна.

— Този папагал — най-после проговори Били. — Знаете ли, че напълно ме заблуди, когато за пръв път го видях през прозореца от улицата. Можех да се закълна, че е жив.

— Уви, вече не.

— Страхотно сполучливо е направен. Изобщо не изглежда умрял. Кой го е правил?

— Аз.

— Вие?

— Разбира се — отвърна тя. — Предполагам, че си видял и моя малък Базил? — тя кимна към дакелчето, така удобно сгушено пред камината. Били го погледна. И изведнъж осъзна, че през цялото време това животно беше точно толкова тихо и неподвижно, колкото и папагала. Той протегна ръка и лекичко го докосна по гърба. Кученцето беше твърдо и студено и когато разроши козината му с пръсти, кожата отдолу бе сивкавочерна, суха и идеално запазена.

— Мили Боже! — възкликна. — Това е направо удивително. — Той се обърна и погледна с дълбоко възхищение дребната женица на канапето до себе си. — Трябва да е ужасно трудно да направиш такова нещо.

— Ни най-малко — каза тя. — Аз сама препарирам всичките си любимци, когато умрат. Искаш ли още една чаша чай?

— Не, благодаря — отвърна Били. Чаят имаше едва доловим вкус на горчиви бадеми и не му беше харесал.

— Ти нали се записа в книгата?

— О, да.

— Това е добре. Защото по-късно, ако случайно забравя името ти, винаги мога да сляза тук долу и да си го припомня. Все още правя това почти всеки ден с мистър Мълхоланд и мистър… мистър…

— Темпъл — каза Били. — Грегъри Темпъл. — Извинете ме за въпроса, но освен тях, никакви други посетители ли не е имало тук през последните две-три години.

Тя задържа чашата високо в едната си ръка, леко наклони глава вляво и като го изгледа с крайчеца на очите си, отново го дари с нежната си усмивчица.

— Не, миличък — каза му. — Само ти.

Уилям и Мери

Когато умря, Уилям Пърл не остави много пари и завещанието му беше съвсем просто. Като изключим някои дребни дарения за роднини, всичко останало наследи жена му.

Мисис Пърл и нотариусът изчетоха завещанието в кантората му и когато всичко беше изяснено, вдовицата стана да си върви. Тогава нотариусът извади от чекмеджето на бюрото запечатан плик и го подаде на клиентката си.

— Упълномощен съм да ви предам това — каза той. — Съпругът ви го изпрати малко преди да почине.

Нотариусът беше блед и тържествен и от уважение към вдовицата, докато говореше свеждаше поглед и държеше главата си наклонена на една страна.

— Струва ми се, че е нещо лично, мисис Пърл. Сигурно ще пожелаете да си го прочетете насаме вкъщи.

Мисис Пърл го взе и излезе на улицата. Спря се на тротоара и опипа плика. Прощално писмо от Уилям? Сигурно. Официално писмо. Положително беше официално — сдържано и благоразумно. Той просто беше неспособен да действа другояче. През целия си живот не беше направил нищо неблагоразумно.

„Скъпа Мери, вярвам, че няма да допуснеш отпътуването ми от този свят да те разстрои прекалено, а ще продължиш да съблюдаваш ония норми на поведение, които добре те направляваха по съвместния ни път. Върши всичко с прилежание и достойнство. Харчи парите пестеливо. Много внимавай да не… и т.н. и т.н.“

Типично писмо в стил Уилям.

Да не би пък в последните мигове да се е пречупил и да й е написал нещо мило? Едно хубаво нежно писмо, любовно послание, прекрасен топъл израз на благодарност, че му е отдала трийсет години от живота си, че е изгладила милион ризи и е сготвила милион гозби, писмо, което да чете и препрочита поне веднъж на ден и да съхранява в кутията за брошки върху тоалетката.

Не можеш да предвидиш какво би сторил човек пред прага на смъртта, помисли си мисис Пърл, пъхна плика под мишница и забърза към къщи.

Отключи входната врата, влезе направо във всекидневната и седна на дивана, без да сваля палтото и шапката си. После разпечата плика и извади съдържанието му — петнайсет-двайсет разчертани бели листа, прегънати веднъж и прикрепени с кламер в горния ляв ъгъл. Всичко изпълнено с до болка познатия й стегнат наклонен почерк. Като видя обаче какво количество е, как прилежно и делово беше написано и как дори първата страница не започваше с малкото обръщение, с което би трябвало да започва всяко писмо, обзеха я подозрения.

Ако пише онова, което мисля, че пише, не желая да го чета, помисли си тя. Редно ли е обаче да не прочетеш писмо от мъртвец?

Да.

Всъщност…

Хвърли поглед към празния стол на Уилям от другата страна на камината. Беше голямо кафяво кожено кресло с вдлъбнатина, която той беше оставил върху седалката в течение на толкова много години. По-нагоре, върху кожената облегалка имаше тъмно овално петно. Там пък се бе опирала главата му. Имаше навика да седи в този стол и да чете, а тя се настаняваше отсреща на дивана, шиеше копчета, кърпеше чорапи, или слагаше кръпки върху лакътя на някое от саката му. От време на време две очи се вдигаха от книгата и се спираха върху нея — изпитателни, но странно безизразни, сякаш пресмятаха нещо. Никога не беше харесвала тези очи. Леденосини, студени, малки и леко приближени едно към друго. Разделяха ги две дълбоки успоредни бръчки на неодобрение. Цял живот я бяха наблюдавали. Дори сега, след като вече една седмица живееше сама в къщата, понякога имаше неприятното усещане, че те все още са там, следват я, гледат я от празни столове, врати или нощем през някой прозорец.

Бавно бръкна в чантата, извади очилата и си ги сложи. После, като държеше страниците високо пред лицето си, за да улови последната светлина от прозореца зад гърба си, тя започна да чете.

„Това писмо, скъпа Мери, е предназначено само за теб и ще ти бъде предадено малко след като издъхна.

Не се плаши от вида на толкова много написано. То е само опит от моя страна да ти обясня какво точно ще направи Ланди с мен, защо се съгласих да го направи и какви са теориите и надеждите му. Ти си моя съпруга и имаш право да знаеш тези неща. Всъщност, длъжна си да ги знаеш. През последните няколко дни настойчиво се опитвах да поговоря с теб за Ланди, но ти упорито отказваше да ме изслушаш. Както вече ти казах, това поведение е глупаво, а според мен и нелишено от доза себичност. Мисля, че се дължи на незнание и съм напълно убеден, че стига да научиш фактите, веднага ще промениш мнението си. Затова именно се надявам, че когато не съм вече при теб и мислите ти са по-подредени, ще се съгласиш да ме изслушаш чрез тези страници. Кълна ти се, че след като ги прочетеш, чувството ти на неприязън ще изчезне и ще бъде заместено от възторг. Дори смея да се надявам, че ще изпиташ известна гордост от онова, което съм сторил.

След като продължиш да четеш, трябва да ми простиш за хладината на стила, но мисля, че това е единственият начин посланието ми да стигне до теб. Съвсем естествено е, че с наближаването на края у мен започват да прелитат всички възможни чувства на този свят. С всеки изминат ден мислите ми се изпълват с все по-необуздан копнеж, особено вечер, и ако не правя усилие да се сдържам, всичко това ще се излее и върху страниците.

Имам желание, например, да напиша нещо за теб и каква добра съпруга си била през всичките тези години и си обещавам, че ако все още имам време и сили, това ще бъде следващата ми работа.

Копнея също и да говоря и за този мой Оксфорд, където живях и преподавах през последните седемнайсет години, да разкажа нещо за величието на това място и да обясня какво означаваше за мен възможността да работя сред тази атмосфера. Спомените за местата, които толкова много обичах, непрекъснато ме навестяват в тази мрачна и тъжна стая. Те са ярки и красиви, каквито винаги са били, и днес, неизвестно защо, ги виждам по-ясно от всякога. Пътечката край езерото в градината на Устърския колеж, където Лъвлейс обичаше да се разхожда. Портата при Пемброук. Изгледът към града в западна посока от кулата на «Св. Магдалена». Голямата зала в Крайстчърч. Алпинеумът в «Св. Джон», където съм преброил над десетина разновидности на камбанката. Но ето, виждаш ли. Още не съм започнал, а вече паднах в капана. Затова, позволи ми да започна и дано го прочетеш бавно, скъпа, без сянка на тъга или неодобрение, които инак биха ти попречили да ме разбереш. Обещай ми, че ще четеш бавно и от самото начало ще възприемеш нещата трезво и търпеливо.

Подробностите около болестта, която ме повали така неочаквано в средата на жизнения ми път, са ти известни. Не е необходимо да губя време за тях, освен веднага да си призная глупостта, че не отидох по-рано при своя лекар. Ракът е едно от малкото останали заболявания, които съвременните лекарства не могат да лекуват. Би могъл да се оперира, ако не се е разпространил твърде нашироко, но аз не само че се забавих, ами и проклетата болест имаше дързостта да ме удари в панкреаса, за да направи и хирургическата намеса, и оцеляването еднакво невъзможни.

И тогава, когато ми оставаха до шест месеца живот и с всеки изминат час ме налягаше все по-дълбока тъга, изневиделица се появи Ланди.

Това се случи преди около шест седмици във вторник сутринта, много рано, далеч преди обичайния ти час за посещение. Още щом влезе, усетих, че в стаята нахлу някаква лудост. Не пристъпваше на пръсти, като останалите посетители, нито се чудеше какво да каже с глуповато притеснена физиономия. Връхлетя силен и усмихнат, дойде до леглото, изправи се над мен и ме загледа с безумен блясък в очите.

— Уилям, момчето ми, та това е чудесно! Точно това ми трябваше! — каза той.

Може би тук му е мястото да ти обясня, че макар Джон Ланди никога да не е идвал у дома и ти едва ли си го виждала, аз самият съм в приятелски отношения с него най-малко от девет години. Преподавател съм по философия, но ти е известно, че напоследък проявявах и доста голям интерес към психологията, благодарение на което, моята професионална сфера и тази на Ланди отчасти се застъпваха. Той е изключителен неврохирург, един от най-добрите. Напоследък беше така любезен да ми предостави резултатите от някой от последните си наблюдения, особено върху ефекта на фронталните лоботомии върху различни видове психопати. Затова, както виждаш, когато онзи вторник сутринта той така неочаквано влетя в стаята ми, ние в никакъв случай не си бяхме непознати.

— Слушай — каза той и придърпа един стол до леглото. — След няколко седмици ще си мъртъв. Прав ли съм?

Зададен от Ланди, въпросът не звучеше особено грубо. В известен смисъл, за мен дори беше освежително, че имам достатъчно смел посетител, който да заговори на забранената тема.

— Ще издъхнеш тук, в тази стая и после ще те кремират.

— Ще ме погребат?

— Още по-зле. И после какво? Вярваш ли, че ще отидеш в рая?

— Съмнявам се — отвърнах, — макар че би било успокоително да си го мисля.

— А може би в ада?

— Не виждам защо трябва да ме изпращат там.

— Човек никога не знае, драги Уилям.

— За какво ми ги говориш тия работи? — попитах.

— Хм — отвърна той. — Не вярвам, след като умреш някога отново да чуеш за себе си, освен ако… — Тук той замълча, усмихна се и се наведе към мен. — Освен, разбира се, ако проявиш достатъчно разум и се оставиш в ръцете ми. Искаш ли да чуеш едно предложение?

Странната алчност, с която ме гледаше, изучаваше и одобряваше, ме караше да се чувствам като парче хубаво говеждо, което човек току-що си е купил и чака да му го увият.

— Говоря ти съвсем сериозно, Уилям. Искаш ли да чуеш предложението ми?

— Не разбирам за какво става дума.

— Слушай тогава да ти кажа. Ще ме изслушаш ли?

— Щом искаш говори. Нищо няма да изгубя, ако го чуя.

— Напротив, много ще спечелиш, особено след като си вече мъртъв.

Убеден съм, че очакваше да подскоча при тези думи, но неизвестно защо, аз бях подготвен за това. Лежах съвсем неподвижно и наблюдавах лицето му и онази характерна негова белозъба усмивка, която винаги разкрива златната коронка на левия горен кучешки зъб.

— Върху това нещо, Уилям, работя, без да вдигам много шум, вече няколко години. Един-двама от болницата ми помагат, особено Морисън. Вече завърших серия доста успешни опити с животни. Сега се намирам в етапа, когато съм готов да опитам с човек. Идеята е страхотна и в началото може да звучи малко фантастична, но от хирургическа гледна точка, не виждам защо да не е осъществима.

Ланди се наведе напред и се подпря с две ръце на леглото. Имаше добро лице, с някаква кокалеста красота и без следа от обичайното лекарско изражение. Познато ти е това изражение, всички го имат. Тлее в очите им като бледа неонова реклама, на която пише: «Само аз мога да те спася.» Очите на Джон Ланди обаче бяха големи, блестящи и в зениците им танцуваха искрици на възбуда.

— Доста отдавна — продължи той, — гледах едно медицинско филмче, донесено от Русия. Беше общо взето неприятно за гледане, но иначе — интересно. Показваха кучешка глава съвсем отделена от тялото, но с нормален приток на кръв през артериите и вените, който се осъществяваше с изкуствено сърце. Тази кучешка глава обаче, поставена самостоятелно върху нещо като поднос, беше жива. Мозъкът функционираше. Доказваха го с няколко експеримента. Например, когато нацапваха муцуната с храна, езикът се показваше и я облизваше, а очите проследяваха движещия се из стаята човек. Близо беше до ума да се допусне, че не е необходимо главата и мозъкът да са прикрепени към тялото, за да останат живи — разбира се, при условие, че им се осигурява постоянен приток на правилно и достатъчно снабдена с кислород кръв. Идеята, която лично на мен ми хрумна след като видях филма, беше следната: да извадя мозъка от нечий човешки череп и да го поддържам жив и функциониращ като напълно самостоятелна единица за неограничен период от време след смъртта. Твоят мозък, например, след твоята смърт.

— Никак не ми харесва — казах.

— Не ме прекъсвай, Уилям. Остави ме да довърша. Доколкото мога да съм сигурен от последните експерименти, мозъкът е странна самоизхранваща се материя. Сам си произвежда специфична цереброспинална течност. Магическите процеси на мисленето и паметта, очевидно не се увреждат от липсата на крайниците и трупа, дори на черепа, при условие, повтарям, че непрекъснато им осигуряваш правилно кръвообращение.

Скъпи Уилям, за миг само помисли за собствения си мозък. Та той е в отлична форма. Натъпкан е със знания, събирани цял живот. Колко много години са ти били необходими, за да го направиш такъв, какъвто е. И точно сега, когато започва да ражда първокласни оригинални идеи, ще трябва да умре заедно с останалото тяло, просто защото глупавият ти панкреас е разяден от рак.

— Не, благодаря — му казах. — Можеш да спреш дотук. Идеята ти е направо противна и дори да успееш да я осъществиш, в което се съмнявам, не виждам къде е смисълът. Каква полза ще има да поддържаш мозъка ми жив, при положение, че няма да мога нито да виждам, нито да чувам, нито да усещам? Лично аз не съм в състояние да измисля нещо по-неприятно от това.

— Вярвам, че ще контактуваш с нас — настоя Ланди. — Дори мисля, че ще успеем да направим така, че да виждаш по малко. Но да не бързаме. На всичко това ще се върна по-късно. Фактът остава, че каквото и да се случи, ти ще умреш много скоро, а в плановете ми изобщо не влиза да те докосвам преди смъртта ти. Хайде, Уилям, нито един истински философ не би отказал да предостави мъртвото си тяло за целите на науката.

— Не се изразяваш съвсем точно — отвърнах. — Струва ми се, съществуват известни съмнения дали докато свършиш с мен ще бъда жив или мъртъв.

— Хм — каза той и леко се усмихна. — За това май имаш право. Но мисля, че не е редно да ми отказваш толкова бързо, преди да си научил още някои неща.

— Казах ти вече, че не искам да те слушам.

— Запали една цигара — протегна ми табакерата си.

— Много добре знаеш, че не пуша.

Той самият си взе цигара и я запали с мъничка сребърна запалка, не по-голяма от монета.

— Подарък ми е от хората, които ми правят инструментите. Майсторска изработка, нали?

Разгледах запалката, после му я върнах.

— Мога ли да продължа? — попита той.

— Предпочитам да мълчиш.

— Лежи си спокойно и слушай. Мисля, че ще ти бъде доста интересно.

В една чиния до леглото ми имаше чепка грозде. Поставих чинията на гърдите си и зазобах от зърната.

— В мига на смъртта — започна Ланди, — ще трябва да съм до теб, за да се намеся веднага и да се опитам да запазя мозъка жив.

— Като го оставиш в главата?

— В началото, да. Ще се наложи да го направя.

— А къде ще го сложиш след това?

— Щом толкова искаш да знаеш, в нещо като леген.

— Ти, сериозно ли говориш?

— Разбира се, че сериозно.

— Добре, продължавай.

— Предполагам знаеш, че когато сърцето спре и мозъкът е лишен от приток на свеж въздух и кислород, клетките му умират много бързо. Необходими са не повече от четири до шест минути и всичко загива. Дори и след три минути могат да се получат известни увреждания. Следователно, ще трябва да работя много бързо, за да не допусна това да се случи. Но с помощта на апарата, няма да е никак трудно.

— Какъв апарат?

— Изкуственото сърце. Тук имаме сполучлива адаптация на оригинала, изработен от Алексис Карел и Линдбърг. Снабдява кръвта с кислород, поддържа необходимата температура, изтласква я с подходящо налягане и върши още куп необходими неща. Всъщност, никак не е сложно.

— Кажи ми какво ще направиш в мига на смъртта — попитах. — Кое е първото нещо, което ще направиш?

— Знаеш ли нещо за артериално-венозното кръвоснабдяване на мозъка?

— Не.

— Слушай тогава. Много е просто. Мозъкът се снабдява с кръв от двата основни източника — вътрешно каротидните артерии и вертебралните артерии. По две от всеки вид, което прави общо четири артерии. Това ясно ли е?

— Да.

— Оттокът на кръвта е още по-прост. Тя изтича от мозъка само през двете големи юголарни вени. И така, имаш четири артерии, които отиват нагоре, в шията имам предвид, и две вени, които слизат надолу. Около мозъка, те, естествено, се разклоняват, но тези разклонения не ни интересуват. Тях не докосваме.

— Добре — казах. — Представи си, че току-що съм умрял. Какво ще направиш?

— Веднага ще отворя шията към четирите артерии и ще ги перфузирам, което означава, че ще пъхна по една голяма куха игла във всяка от тях. Посредством тръбички тези четири игли ще бъдат свързани с изкуственото сърце. После, като работя много бързо, ще отворя лявата и дясната юголарни вени и ще свържа и тях с изкуственото сърце, за да затворя кръга. След това включвам апарата, който вече е зареден с подходяща кръв и всичко е готово. Кръвообращението на мозъка ти ще бъде възстановено.

— И ще бъда като онова, руското куче.

— Не ми се вярва. Първо, когато умреш, сигурно ще загубиш съзнание и много се съмнявам, че скоро ще си го възвърнеш. Всъщност, ако изобщо го възвърнеш. Но в съзнание или не, състоянието ти ще бъде много интересно, нали? Ще имаш студено мъртво тяло и жив мозък.

Ланди замълча, за да се наслади на тази привлекателна перспектива. И така се прехласна от цялата идея, че очевидно му беше невъзможно да допусне как бих могъл да не изпитвам същите чувства.

— Сега вече ще имаме повече време — продължи той. — И повярвай ми, ще ни е необходимо. Първото, което ще направим, е да те закараме до операционната маса, придружен естествено от апарата, който нито за миг не бива да спира. Следващият проблем…

— Добре — прекъснах го аз. — Няма нужда да изслушвам подробностите. Стига вече.

— А, не, напротив. Трябва да ги чуеш. Много е важно да знаеш точно какво ще стане с теб всеки отделен миг. Разбираш ли, по-късно, когато дойдеш в съзнание, ти лично ще бъдеш по-удовлетворен, ако си в състояние да си спомниш точно къде се намираш и защо си там. Дори само за собствено успокоение трябва да го знаеш. Съгласен ли си?

Лежах неподвижно на леглото и го наблюдавах.

— И така, следващият проблем ще бъде да извадим здрав и непокътнат мозъка ти от мъртвото тяло. Тялото не ни е нужно. Между другото, то вече е започнало да се разлага. Черепът и лицето също не са ни необходими, затова не искам да ни се пречкат. Единственото, което искам, е мозъкът, чистият красив мозък, жив и съвършен. Затова, когато те поставя на масата, ще взема един трион, малък механичен трион и с него ще махна цялата горна част на черепа, ти. По това време ти все още няма да си дошъл в съзнание, затова няма да се занимавам и с упойки.

— Естествено.

— Ще бъдеш съвсем студен, обещавам ти, Уилям. Не забравяй, че си умрял само преди няколко минути.

— На никого няма да разреша да ми реже черепа без упойка — заявих.

Ланди повдигна рамене.

— На мен ми е все едно. Щом искаш, с удоволствие ще ти сложа малко прокаин. Ако това ще те направи по-щастлив, ще инфилтрирам целия ти скалп с прокаин, цялата глава от шията нагоре.

— Много ти благодаря.

— Знаеш ли — продължи той, — нямаш представа какви неща се случват понякога. Ето например, миналата седмица докараха един човек в безсъзнание. Отворих му главата без никаква упойка и извадих малък тромб. Все още работех в черепа му, когато той дойде в съзнание и започна да говори.

— Къде съм? — попита.

— В болницата.

— Я, гледай ти.

— Кажете — попитах, — това, което правя в момента, смущава ли ви?

— Не — отвърна. — Ни най-малко. А всъщност, вие какво правите?

— Вадя съсирек от мозъка ви.

— Така ли?

— Само лежете спокойно и не мърдайте. Вече привършвам.

— Значи този негодник е бил причина за ужасното ми главоболие — каза човекът.

Ланди замълча и се усмихна, припомняйки си случая.

— Цитирам ти думите му дословно — продължи, — макар че на другия ден нищо не си спомняше. Странно нещо е мозъкът.

— Аз искам с прокаин — настоях.

— Твоя воля, Уилям. По-нататък, както вече споменах, ще взема малък механичен трион и внимателно ще отстраня цялата горна част от черепа ти. По този начин ще оголя половината мозък, или по-скоро, външната му обвивка. Може би ти е известно, а може и да не знаеш, че около мозъка има три отделни обвивки. Външна, наречена твърда, средна — арахноидална, и вътрешна — мека обвивка. Обикновено хората смятат, че мозъкът е гол и плува в някаква течност в главата. Но той не е. Плътно е покрит с тези три силни обвивки, а цереброспиналната течност тече в субарахноидалното пространство, което се намира в мъничката пролука между двете вътрешни обвивки. Както ти казах и преди, тази течност се произвежда от мозъка и преминава във венозната система чрез осмоза. Аз лично бих оставил и трите обвивки непокътнати. За това има много причини, най-маловажната от които е, че през твърдата обвивка минават големите венозни синуси, през които кръвта от мозъка се транспортира в юголарните вени. И така — продължи той, — вече сме отстранили горната половина на черепа ти и една част от мозъка се е оголила. Следващата стъпка е особено рискована. Трябва да обработя целия мозък така, че да отстраня четирите артериални и венозни чуканчета и да ги свържа отново с апарата. Това е изключително сложна и продължителна операция, включваща прецизното отделяне на нервната тъкан от черепните кости, прерязването на безброй нерви и лигирането на множество кръвоносни съдове. Единственият начин, по който бих могъл да го направя с известна надежда за успех, е като със специален инструмент започна да отчупвам части от черепа, белейки го надолу като портокалова кора. Така ще оголвам страничната и долната част на мозъчната обвивка, докато станат достъпни за работа. Проблемите тук са предимно технически и няма да те занимавам с тях, но съм почти сигурен, че работата може да бъде свършена. Всичко се свежда просто до хирургическа сръчност и търпение. И не забравяй, че ще имам много време, колкото си искам, защото изкуственото сърце постоянно ще работи до операционната маса и ще поддържа мозъка жив.

Сега, да допуснем, че съм успял да обеля черепа ти и да премахна всичко, което заобикаля стените на мозъка. По този начин той остава свързан с тялото единствено при основата главно чрез гръбначния стълб, двете големи вени и четирите артерии, които се снабдяват с кръв. И така, каква е следващата стъпка? Ще прережа гръбначния стълб точно над първия шиен прешлен, като много внимавам да не увредя двете вертебрални артерии, които се намират наблизо. Не трябва да забравяш обаче, че външната обвивка е отворена на това място, за да се осъществи преходът с гръбначния мозък, затова ще се наложи да съшия краищата на обвивката. Тук няма да има проблеми. След това вече ще бъда готов за последното действие. Върху една масичка отстрани ще се намира леген със специална форма, пълен с така наречения Рингеров разтвор. Това е течност, която използваме в неврохирургията за навлажняване. Напълно ще отделя мозъка, като прекъсна връзката му с артериите и вените. После просто ще го взема в ръце и ще го пренеса в легена. Това ще бъде вторият път от цялата процедура, когато притокът на кръв ще бъде прекъснат. Пренеса ли го обаче в легена, ще ми е необходим само миг, за да включа отново краищата на артериите и вените към изкуственото сърце.

— Ето това е всичко — завърши Ланди. — Сега мозъкът ти се намира в легена и то все още жив, и няма никакви причини да не остане жив още дълго, може би години наред, стига, разбира се, да се грижим за кръвта и апарата.

— Добре, но ще функционира ли?

— Драги Уилям, откъде да знам? Не мога дори да ти кажа дали изобщо някога ще дойде в съзнание.

— А ако дойде?

— О, това би било фантастично!

— Наистина ли? — попитах и трябва да си призная, че имах своите съмнения.

— Разбира се! Да си лежиш там, а всичките ти мисловни процеси да функционират нормално. И паметта също…

— И да не мога нито да виждам, нито да усещам, мириша, чувам или говоря — довърших аз.

— А! — възкликна той. — Знаех си, че нещо съм забравил. Не ти казах за окото. Слушай. Ще се опитам да запазя единия очен нерв невредим, а също и самото око. Този нерв е много малък, с дебелината на термометър, дължина около пет сантиметра и се намира между мозъка и окото. Хубавото е, че това в действителност не е нерв, а продължение на самия мозък и твърдата обвивка покрива и него, и се свързва с очната ябълка. Следователно, основата на окото е в много близък контакт с мозъка и цереброспиналната течност достига до него. Всичко това много ме улеснява и ме кара съвсем логично да заключа, че ще успея да запазя едното ти око. Вече съм изработил и пластмасова капсулка, в която ще поставя очната ябълка и когато мозъкът е вече в легена, потопен в Рингеров разтвор, капсулката ще плува на повърхността.

— Облещена срещу тавана — казах.

— Да, предполагам, че ще е така. Боя се, че няма да има никакви мускули, които да го движат. Но сигурно ще е приятно да си лежиш удобно и спокойно в легена и да наблюдаваш света оттам.

— Голям купон, няма що. А какво ще кажеш да ми оставиш и едно ухо?

— Този път предпочитам да не опитвам с ухо.

— Искам ухо — казах. — Настоявам за ухо.

— Не.

— Искам да слушам Бах.

— Не разбираш колко е трудно — внимателно подхвана Ланди. — Слуховият апарат, или така нареченият охлюв, е много по-фин механизъм от окото. Да не говорим, че е затворен в костна обвивка. Същото се отнася и за част от слуховия нерв, който е връзката с мозъка. Просто не е възможно да издълбая всичко това и то да остане невредимо.

— Не можеш ли да го оставиш така, както си е затворено в костта и да го пуснеш в легена?

— Не — твърдо отсече той. — И без това всичко вече е прекалено сложно. Да не говорим, че ако окото работи, няма да има никакво значение дали чуваш, или не. Винаги можем да ти пишем бележки и ти да ги четеш. И изобщо, трябва да ме оставиш аз да решавам кое е възможно и кое не.

— Все още не съм казал, че съм съгласен.

— Знам, Уилям, знам.

— Не съм убеден, че идеята ти ми допада особено.

— Предпочиташ да си съвсем мъртъв, така ли?

— Може и да предпочитам. Още не знам. Няма да мога да говоря, нали?

— Разбира се, че не.

— Тогава как ще осъществявам връзка с вас? Откъде ще разберете, че съм дошъл в съзнание?

— Изобщо не е трудно да установим дали си в съзнание, или не — отвърна Ланди. Най-обикновеният електро-енцефалограф ще ни го покаже. Ще свържем електродите направо с челния лоб на мозъка ти в легена.

— И ще разберете със сигурност?

— Да, разбира се, това го могат във всяка болница.

— Но аз няма как да осъществя контакт с вас.

— Между другото — каза Ланди, — струва ми се, че има начин. В Лондон живее един човек, казва се Вертхаймер, който прави много интересни изследвания върху предаването на мисли по телепатичен път и аз съм във връзка с него. Нали знаеш, че мислещият мозък излъчва електрически и химически импулси, които наподобяват радиовълните?

— Чувал съм нещо по въпроса.

— Та този Вертхаймер е конструирал апарат, нещо като енцефалограф, но много по-чувствителен, и твърди, че с него в известни тесни граници, може да разчита онова, което мозъкът мисли. Апаратът чертае някаква графика, която очевидно успяват да трансформират в думи или мисли. Искаш ли да помоля Вертхаймер да дойде да те види?

— Не — казах. Ланди вече сигурно смяташе, че съм склонил да се подложа на цялата тази дивотия и отношението му ме дразнеше. — Сега си върви и ме остави сам. Няма нищо да постигнеш, ако се опитваш да ме пришпорваш.

Той веднага стана и тръгна към изхода.

— Още един въпрос — обадих се аз.

Ланди спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Да, Уилям?

— Само това. Ти лично твърдо ли си убеден, че когато мозъкът ми се намира в онзи леген, ще може да функционира точно така, както сега, в този миг? Смяташ ли, че ще мога да мисля и разсъждавам както сега? И че паметта ми ще се запази?

— Не виждам защо не — отвърна той. — Това е същият мозък. Жив. Невредим. Всъщност, изобщо не е докосван. Та ние дори няма да сме отворили твърдата обвивка. Огромната разлика, разбира се, ще се състои в това, че сме прерязали всички нерви, които водят до него — с изключение на единия очен нерв — а това означава, че мисленето ти няма повече да се влияе от усещанията. Ще живееш в един изключително чист и изолиран свят. Нищо няма да те тревожи. Няма да има дори болка. Не е възможно да усещаш болка, защото няма да имаш нерви. В известен смисъл, условията ще са почти идеални. Няма да имаш тревоги и страхове. Няма да усещаш нито болка, нито студ, нито жажда. Няма да имаш дори желания. Само мисли и спомени, и ако окото, което ти оставя, проработи, ще можеш да четеш и книги. На мен лично, това ми се струва доста приятно.

— Значи на теб ти се струва приятно?

— Да, Уилям, така е. И особено за един доктор по философия. Ще бъде изключително изживяване. Ще можеш да разсъждаваш върху световните проблеми с безпристрастие и спокойствие, непостигнати досега от човешко същество. И кой знае, всичко е възможно — могат да ти хрумнат велики мисли и решения, велики идеи, които да революционизират целия ни досегашен живот. Опитай се само да си представиш степента на съсредоточаване, която ще успееш да достигнеш!

— И безсилието — допълних.

— Глупости. Няма да има безсилие. Без желание няма и безсилие, а ти не може да имаш никакви желания. Във всеки случай, не и физически.

— Да, но сигурно ще съм способен да си припомня предишния си живот и може би ще пожелая да се върна към него.

— Какво, в този хаос? Да напуснеш удобния си леген и да се върнеш в тази лудница?

— Отговори ми на още един въпрос. Колко дълго смяташ, че можеш да го поддържаш жив?

— Мозъка ли? Кой знае? Вероятно много, много години. Условията ще са идеални. Повечето от факторите, които улесняват износването, ще липсват, благодарение на изкуственото сърце. Кръвното налягане непрекъснато ще бъде постоянно — условие, което е невъзможно в живота. Химическият състав на кръвта ще бъде близко до идеалния. В нея няма да има примеси, вируси, бактерии, нищо. Разбира се, глупаво е да се правят догадки, но според мен, при такива условия мозъкът може да живее двеста-триста години. Довиждане засега. Ще се отбия да те видя утре — завърши Ланди и бързо излезе, като ме остави, както би могла да се досетиш, с голям смут в душата.

Първата ми реакция, след като той си отиде, беше пълно отвращение. Цялата тази работа никак не ми харесваше. Имаше нещо принципно отблъскващо в идеята, че аз самият, с напълно запазени умствени способности, ще бъда сведен до някакво късче слизеста материя, пльоснато в локва вода. Беше чудовищно, скверно, нечестиво. Друго, което ме тревожеше, бе чувството на безпомощност. Нямаше начин да не го изпитам веднага щом Ланди ме постави в легена. След това връщане назад нямаше да има, нямаше да мога да протестирам, нито да обяснявам. Оставах обречен дотогава, докато те решеха да бъда жив. А какво ще стане, ако не мога да го понеса? Ако, например, се окаже, че е ужасно болезнено? Ако ме хване истерията?

Няма да имам крака, с които да избягам. Глас, с който да крещя. Нищо. Просто трябва да се хиля и да търпя следващите два века.

Само дето няма да имам и уста, с която да се хиля.

В този миг ми хрумна следната странна мисъл. Нали хората с ампутирани крака често страдат от заблуждението, че краката им са все още на мястото си? Нали твърдят пред сестрата, че пръстите, които вече не съществуват, адски ги сърбят? Имах чувството, че съвсем наскоро бях чувал нещо за това.

Много добре. В същия ред на мисли, не съществуваше ли възможност и моят мозък, оставен сам в онзи леген, да страда от подобни заблуди по отношение на тялото ми? Тогава всичките ми обичайни неразположения и болежки могат да се струпват отгоре ми, а аз няма да съм в състояние да взема дори едно аспиринче, за да се облекча. По някое време мога да си втълпя, че усещам мъчителен спазъм в мускула на крака, или че страдам от жесток запек, а няколко минути по-късно като нищо може да ми се стори, че клетият ми мехур — нали си ме знаеш — е така препълнен, че не го ли изпразня, ще се пръсне.

Боже опази.

Дълго лежах и прехвърлях тези ужаси из ума си. После, някъде към обяд, настроението ми съвсем неочаквано започна да се променя. Сега неприятната част от експеримента ме занимаваше по-малко и установих, че съм в състояние по-трезво да обмисля предложението на Ланди. В края на краищата, питах се, не е ли донякъде успокоително, че мозъкът ми няма да умре и да изчезне само след няколко седмици. Как да не е! Аз лично доста се гордея с мозъка си. Това е един чувствителен, бляскав и плодовит орган. Съдържа огромно количество информация и все още е способен да роди смели и оригинални идеи. И изобщо, ако ще говорим за мозъци, моят е страхотно добър, нищо че сам си го казвам. Колкото до тялото ми, клетото ми старо тяло, което Ланди иска да изхвърли, хм, дори и ти, скъпа Мери, ще трябва да се съгласиш, че от него не е останало нищо, което да си струва да се запази.

Лежах по гръб и дъвчех зърно грозде. Беше превъзходно на вкус, а вътре имаше три семчици, които извадих от устата си и поставих на ръба на чинията.

— Ще се съглася — произнесох бързо. — Да, за бога, ще се съглася. Когато утре Ланди отново дойде да ме посети, ще му кажа, че съм съгласен.

Така бързо стана всичко. От този миг започнах да се храня много по-добре. Удивих всички, като погълнах огромен обяд, а малко след това, както обикновено, дойде и ти.

Колко добре съм изглеждал, каза ми. Колко сияещ, весел и бъбрив. Случило ли се е нещо? Добри новини ли има?

— Да — казах, — има.

И тогава, ако си спомняш, те помолих да седнеш удобно и веднага, макар и колкото се може по-деликатно, започнах да ти разказвам какво се канехме да направим.

Уви, ти изобщо не пожела да ме изслушаш. Едва започнах да ти описвам най-обикновените подробности и ти изпадна в бяс. Каза, че това било гнусно, отвратително, ужасно, недопустимо, и когато се опитах да продължа, напусна стаята.

И така. Мери, както знаеш, оттогава често се опитвах да обсъдя с теб този въпрос, но ти категорично отказваше да ме изслушаш. Затова ти оставям настоящото писмо и смея да се надявам, че ще проявиш достатъчно разум да го прочетеш. Много време ми трябваше, за да го напиша. Минаха две седмици от деня, в който съчиних първите изречения, а сега съм много по-отпаднал. Съмнявам се, че ще събера сили да ти кажа нещо повече. Със сигурност обаче няма да ти кажа «сбогом», а «довиждане», защото съществува възможност, макар и съвсем мъничка, ако Ланди успее с експеримента си, по-късно наистина да те видя отново, стига разбира се, да успееш да събереш сили и да ме посетиш. Дал съм указания тези страници да не попаднат у теб по-рано от седмица след смъртта ми. Но сега, щом вече си седнала да ги четеш, значи са изминали седем дни откакто Ланди е извършил работата си. Дори ти самата може би вече знаеш какъв е бил изходът. Ако не знаеш, ако съзнателно си се държала настрана и си отказвала да имаш нещо общо с цялата работа — което подозирам, че е истината, моля те вече да промениш становището си. Обади се на Ланди да разбереш как са се развили нещата с мен. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Казал съм му, че на седмия ден има вероятност да му се обадиш.

Твой предан съпруг Уилям

P.S. Бъди добра след смъртта ми и никога не забравяй, че е много по-трудно да бъдеш вдовица, отколкото съпруга. Не пий алкохол. Не прахосвай пари. Не пуши. Не яж сладкиши. Не използвай червило. Не купувай телевизор. Лятно време поддържай добре оплевени розите и алпинеума ми. Предлагам също така да повикаш техниците да откачат телефона, тъй като вече няма да ми е необходим.

У.“

Мисис Пърл остави последния лист от ръкописа на дивана до себе си. Малките й устни бяха здраво стиснати, а ноздрите — побелели.

„Ама че работа! Нима след всичките тези години една вдовица няма право на малко спокойствие!“

Цялата история беше толкова ужасна, че чак не й се мислеше. Ужасна и противна. Тръпки я побиха.

Посегна към чантата си и извади друга цигара. Запали я, дръпна дълбоко и започна да пуска кълба дим из цялата стая. През дима виждаше прекрасния си телевизор, чисто нов, лъскав, огромен, стъпил предизвикателно и едновременно малко притеснено върху бившата маса на Уилям. Какво ли щеше да каже, помисли си, ако можеше да го зърне отнякъде?

Припомни си последния път, когато я залови с цигара. Беше преди около година и тя седеше в кухнята край отворения прозорец, за да изпуши една набързо, преди Уилям да се е върнал от работа. Беше си пуснала радиото високо, слушаше танцова музика и тъкмо се обърна да си налее още една чашка кафе — и го видя. Стоеше на прага, огромен и мрачен, втренчил в нея ужасните си очи, в чиито зеници пламтеше по една яростна черна точица.

Четири седмици по-късно сам плати сметките по поддръжката на дома и не й даде нито пени, но, разбира се, не можеше да знае, че тя си бе скътала повече от шест лири в една кутия от прах за пране в долапа под мивката.

— Какво има? — попита го тя веднъж по време на вечеря. — Да не би да се притесняваш, че ще хвана рак на белите дробове?

— Не — отвърна.

— Тогава защо да не пуша?

— Защото не одобрявам пушенето, затова.

Не одобряваше и децата и затова до края си останаха бездетни. Къде ли беше сега този неин Уилям, великият неодобрител?

Ланди сигурно очакваше да му се обади. Трябваше ли да му се обади?

Всъщност, откъде накъде?

Допуши цигарата си и от неизгасения фас незабавно запали друга. Погледна към телефона, поставен на работната маса до телевизора. Уилям желаеше тя да се обади. Изрично бе подчертал — да позвъни на Ланди веднага, щом прочете писмото. Мисис Пърл се колебаеше и с всички сили се опитваше да се пребори с дълбоко всаденото й чувство за дълг, от което все още не смееше да се отърси напълно. После бавно се изправи и отиде до телефона. Намери номера в указателя, набра го и зачака.

— Бих желала да говоря с мистър Ланди, ако обичате.

— Кой го търси?

— Мисис Пърл. Мисис Уилям Пърл.

— Почакайте малко.

Ланди се обади веднага.

— Мисис Пърл?

— Да, мисис Пърл е на телефона.

Настъпи кратка пауза.

— Толкова се радвам, че най-после се обадихте, мисис Пърл. Надявам се, че при вас всичко е наред. — Гласът беше тих, спокоен, любезен. — Мисля си, дали не бихте могли да дойдете в болницата? Тъкмо ще си поприказваме. Предполагам, че изгаряте от нетърпение да научите за изхода на нашата работа.

Тя не отговори.

— Сега мога да ви кажа, че повече или по-малко, всичко мина гладко. Всъщност, много по-гладко, отколкото можех да се надявам. Онова нещо не само е живо, мисис Пърл, то е и в съзнание. Дойде в съзнание още на втория ден. Не намирате ли, че е много интересно?

Тя го чакаше да продължи.

— И окото вижда. Сигурни сме в това, защото щом поставим нещо пред него, енцефалографът незабавно отчита промени. Сега всеки ден му даваме да чете вестник.

— Кой вестник? — остро попита мисис Пърл.

— „Дейли мирър“. Заглавията са по-едри.

— Той мрази „Мирър“. Дайте му „Таймс“.

Настъпи известно мълчание, после лекарят се обади отново.

— Разбира се, мисис Пърл, ще му дадем „Таймс“. Естествено, нашето желание е да правим всичко възможно, за да бъде онова нещо щастливо.

— Той — каза тя. — Не онова нещо. Той.

— Той — повтори лекарят. — Да, извинете. Той да бъде щастлив. Това е и една от причините, поради която ви предложих да дойдете колкото може по-скоро. Мисля, че за него ще бъде добре да ви види. Може да му дадете да разбере колко сте щастлива, че сте отново заедно — усмихнете му се, изпратете въздушна целувка, знаете как стават тези работи. Сигурно ще се почувства много по-добре като разбере, че сте наблизо.

Възцари се дълбоко мълчание.

— Добре — най-после каза мисис Пърл, а гласът й изведнъж стана плах и уморен. — Предполагам, че ще е най-добре да дойда да го видя как е.

— Чудесно! Знаех, че ще дойдете. Ще ви чакам. Качете се направо в моя кабинет на втория етаж. Довиждане.

След половин час мисис Пърл беше в болницата.

— Нека не ви изненадва видът му — каза Ланди, докато я съпровождаше по коридора.

— Няма.

— Отначало сигурно малко ще се стреснете. Боя се, че в сегашното си състояние той не е много привлекателен.

— Не съм се омъжила заради красотата му, докторе.

Ланди се обърна и я изгледа. Странна жена, помисли си, с тези огромни очи и намусено изражение. От чертите й, които сигурно някога са били доста приятни, сега не бе останало нищо. Устните й бяха отпуснати, бузите — меки и увиснали, и цялото лице създаваше впечатление, че някак бавно, но непрекъснато е хлътвало през тягостните години на брака. Известно време повървяха, без да разговарят.

— Когато влезете, не бързайте — обади се Ланди. — Той няма да знае, че сте там, докато не надвесите лицето си точно над окото му. То винаги е отворено, но не може да се движи, затова зрителното му поле е много ограничено. Засега сме го оставили да гледа право нагоре в тавана. И, разбира се, нищо не чува. Можем да разговаряме помежду си колкото си искаме. Ето, тук е.

Ланди отвори една врата и я въведе в квадратна стаичка.

— На ваше място, не бих се приближил веднага — каза той, като я хвана за ръката. — Постойте тук заедно с мен, докато посвикнете с обстановката.

Върху висока бяла маса в средата на стаята беше поставен доста голям бял емайлиран леген, от който излизаха пет-шест тънки пластмасови маркучета. Те, от своя страна, бяха свързани с безброй стъклени тръбички, през които се виждаше как кръвта тече към и от изкуственото сърце. Самият апарат издаваше тихи, ритмични, пулсиращи звуци.

— Той е там, вътре — обади се отново Ланди и посочи легена, който беше твърде високо, за да може мисис Пърл да види нещо. — Елате по-близичко. Съвсем малко.

Той я заведе две крачки напред.

Мисис Пърл протегна врат и успя да зърне повърхностния слой на течността в легена. Беше бистра и спокойна, а отгоре й плуваше малка овална капсулка колкото гълъбово яйце.

— Това там е окото — каза Ланди. — Виждате ли го?

— Да.

— Доколкото можем да преценим, то все още е в отлично състояние. Това е дясното му око и върху пластмасовия контейнер има леща, подобна на тази от очилата му. Най-вероятно сега вижда точно толкова добре, колкото и преди.

— Таванът не е кой знае каква гледка — забеляза мисис Пърл.

— Не се притеснявайте за това. Сега разработваме цяла програма, с която ще можем да го развличаме, но не искаме да избързваме.

— Дайте му някоя хубава книга.

— Ще му дадем, ще му дадем. Добре ли се чувствате, мисис Пърл?

— Да.

— Тогава какво ще кажете да минем още малко напред, за да видите всичко?

Той я поведе напред, докато стигнаха на около два метра от масата и сега тя виждаше всичко в легена.

— Ето ни и нас — каза Ланди. — Това е Уилям.

Беше много по-голям, отколкото си го бе представяла и по-тъмен на цвят. Гънките и браздите, прорязващи повърхността му, поразително го оприличаваха на огромен маринован орех. Тя виждаше чуканчетата на четирите големи артерии и двете вени, които излизаха от основата и майсторския начин, по който бяха свързани с пластмасовите тръбички. Виждаше как при всеки удар на изкуственото сърце всички тръбички лекичко потрепват в такт с изтласканата кръв.

— Ще трябва да се надвесите напред и да нагласите лицето си точно над окото. Тогава той ще ви види, а вие можете да му се усмихнете и да му изпратите въздушна целувка. На ваше място бих му казал и нещо приятно. В интерес на истината, той няма да го чуе, но съм сигурен, че ще схване общия смисъл.

— Уилям мрази да му се изпращат въздушни целувки — каза мисис Пърл. — Ако нямате нищо против, ще го направя както аз смятам за добре.

Тя пристъпи към масата, надвеси се, докато лицето й застана точно над легена, и погледна право в окото на Уилям.

— Здравей, скъпи — прошепна. — Аз съм Мери.

Окото, искрящо както винаги, отвръщаше на погледа й с някаква особена неподвижна напрегнатост.

— Как си, скъпи? — попита мисис Пърл.

Пластмасовата капсула беше прозрачна, така че се виждаше цялата очна ябълка. Нервът, свързващ основата й с мозъка, приличаше на малка сива спагетка.

— Добре ли се чувстваш, Уилям?

Мисис Пърл изпитваше странно усещане — да се взира в окото на мъжа си, когато лицето го нямаше. Всъщност, то бе единственото нещо, което можеше да гледа, и тя не откъсваше очи от него, докато то постепенно взе да става все по-голямо и по-голямо и накрая изпълни цялото й зрително поле, самото то се превърна в лице. Бялата повърхност на очната ябълка бе покрита с мрежа от нежни червени капилярчета, а в ледената синева на ириса имаше три-четири по-тъмни петънца, които излизаха лъчеобразно от зеницата в средата. Зеницата беше голяма и черна и в единия й край се отразяваше малка искрица светлина.

— Получих писмото ти, скъпи, и веднага дойдох да видя как си. Доктор Ланди каза, че се справяш чудесно. Може би, ако ти говоря бавно, ще можеш да разбереш нещо по движението на устните ми.

Нямаше съмнение, че окото я гледа.

— Тук правят всичко възможно, за да се чувстваш добре, скъпи. Този прекрасен апарат непрекъснато изпомпва кръв и съм сигурна, че е далеч по-добър от глупавите ни стари сърца. Та те могат да се пръснат всеки миг, а твоето ще работи вечно.

Мисис Пърл внимателно изучаваше окото и се опитваше да разбере защо й се струваше толкова необичайно.

— Изглеждаш прекрасно, скъпи, направо прекрасно. Честна дума.

Колко по-добре изглеждаше това око от двете предишни, мислеше си тя. Имаше мекота в него, някаква спокойна благост, която никога дотогава не беше забелязвала. Може би причината се криеше в точицата в самия център — в зеницата. Зениците на Уилям винаги бяха малки, като черни главички на карфици. И проблясваха насреща ти, пронизваха те чак до мозъка, виждаха направо през теб и винаги, на мига познаваха какво се каниш да сториш или дори какво мислиш. Тази обаче, в която се взираше сега, беше голяма и мека, и гледаше благо, почти кравешки.

— Сигурен ли сте, че е в съзнание? — попита мисис Пърл, без да вдига глава.

— О, да, напълно — отвърна Ланди.

— И че може да ме види?

— Разбира се.

— Но това е фантастично! Сигурно се пита какво му се е случило.

— Напротив, той много добре знае къде се намира и защо е тук. Изключено е да е забравил.

— С други думи, той знае, че е в този леген?

— Разбира се. И ако можеше да говори, сигурно щеше да води с вас съвсем нормален разговор. Доколкото мога да преценя, не би трябвало да има разлика в умствените способности на този Уилям тук и онзи, който сте познавали у дома.

— Господи, света Богородичке! — възкликна мисис Пърл и замълча, за да обмисли тази интересна страна на въпроса.

„Между другото — помисли си тя и сурово впи поглед някъде зад окото, в големия сив месест орех, който си лежеше така мирно под водата — съвсем не съм сигурна дали не го предпочитам там в това състояние. Всъщност, убедена съм, че бих живяла много спокойно с този Уилям. С него бих могла да се справя.“

— И изобщо не говори, така ли? — попита.

— Естествено, че не говори.

„Няма да има спорове и укори — помисли си — няма постоянно да ме поучава, няма да се подчинявам на правила, няма да ми забранява да пуша, няма да ги има онези две студени неодобрителни очи, които да ме следят вечер над книгата. Освен това няма да има пране и гладене на ризи, нито готвене — нищо, освен пулсирането на изкуственото сърце, което в крайна сметка е един доста успокояващ шум и в никакъв случай няма да пречи на телевизора.“

— Знаете ли, докторе — каза тя, — изведнъж започнах да изпитвам огромна любов към него. Това странно ли ви звучи?

— Мисля, че е съвсем разбираемо.

— Така, както си е легнал под водата в това легенче, изглежда тъй кротък и безпомощен.

— Да, знам.

— Прилича ми на бебе. Ами да, сега той е същинско малко бебе.

Ланди стоеше безмълвен зад нея и я наблюдаваше.

— Хайде — нежно каза тя, като се взираше в легена, — отсега нататък Мери ще се грижи за теб съвсем сама и ти за нищо няма да се безпокоиш. Кога мога да си го взема вкъщи, докторе?

— Моля?

— Попитах кога мога да си го взема. Да си го взема у дома.

— Вие се шегувате — възкликна Ланди.

Тя бавно го изгледа право в очите.

— Защо мислите, че се шегувам?

Лицето й грееше, очите й бяха кръгли и блестящи като два диаманта.

— Невъзможно е да го местим.

— Не виждам пречка.

— Това е експеримент, мисис Пърл.

— Това е моят съпруг, доктор Ланди.

Странна полуусмивка трепна по устните на Ланди.

— Вижте… — започна той.

— Много добре знаете, че това е моят съпруг.

В гласа й нямаше гняв. Говореше спокойно, сякаш просто му напомняше някаква подробност.

— Въпросът е доста деликатен — каза Ланди и облиза устните си. — Сега вие сте вдовица, мисис Пърл. Струва ми се, че трябва да се примирите с този факт.

Тя изведнъж се отдели от масата и отиде до прозореца.

— Говоря съвсем сериозно — каза и зарови из чантата си за цигара. — Искам го вкъщи.

Ланди я наблюдаваше, докато пъхна цигарата между устните си и я запали. В тази жена имаше нещо много странно. Тя изглеждаше почти доволна, че мъжът й е там, в легена. Опита да си представи как би се чувствал той, ако там лежеше мозъкът на неговата жена и нейното око го гледаше от онази капсула.

Нямаше да му е приятно.

— Да се връщаме ли вече в кабинета? — обади се той.

Тя стоеше до прозореца, очевидно напълно спокойна и пушеше цигарата си.

— Да, добре.

Когато мина покрай масата, мисис Пърл се спря и още веднъж се надвеси над легена.

— Засега Мери те оставя, съкровище — каза тя. — И за нищо да не се тревожиш, чуваш ли? Колкото може по-скоро ще те върнем обратно вкъщи, където ще се грижа за теб както си му е редът. И слушай, скъпи…

Тук тя замълча и поднесе цигарата към устните си с намерението да си дръпне.

Окото моментално проблесна.

В този миг мисис Пърл гледаше право в него и забеляза в самия му център някаква мъничка, но много ярка искрица. Зеницата пък се сви до миниатюрна черна точица — израз на необуздан гняв.

Отначало тя не помръдна. Стоеше надвесена над легена, държеше цигарата до устните си и наблюдаваше окото.

След това много бавно и решително пъхна цигарата в уста и силно дръпна. Всмукна дълбоко и задържа дима в дробовете си три-четири секунди, после изведнъж, пуф, през ноздрите й излязоха две тънки струйки, които се удариха във водата в легена и се напластиха над повърхността в гъст синкав облак, закривайки окото.

Ланди стоеше до вратата с гръб към нея и я чакаше.

— Хайде, мисис Пърл — подкани я той.

— Не гледай така гневно, Уилям — тихо промълви тя. — Няма смисъл да гледаш гневно.

Ланди обърна глава, за да види какво става.

— Вече няма смисъл — шепнеше тя. — Защото отсега нататък, миличкото ми, ще правиш това, което ти каже Мери. Разбираш ли?

— Мисис Пърл — обади се Ланди и тръгна към нея.

— И вече няма да си лошо момченце, нали съкровището ми? — каза мисис Пърл и отново дръпна от цигарата. — Защото лошите момченца най-строго ги наказват. Би трябвало да знаеш това.

Ланди вече беше до нея. Хвана я за ръката и леко, но настойчиво я отдели от масата.

— Довиждане, скъпи — извика тя. — Скоро ще се върна.

— Престанете, мисис Пърл.

— Нали е много сладичък! — възкликна тя и погледна Ланди с огромни блеснали очи. — Нали е божествен! Просто нямам търпение да си го прибера вкъщи.

Нагоре към Рая

През целия си живот мисис Фостър беше изпитвала почти патологичен страх, да не би да изпусне влак, самолет, параход или дори началото на театрална постановка. Иначе не беше особено притеснителна жена, но само мисълта, че би могла да закъснее в подобни случаи, я докарваше до такова нервно състояние, че получаваше тикове. Не й личеше кой знае колко — само едно мускулче в ъгълчето на лявото й око започваше да потрепва като потайно намигане. Но неприятното в случая беше, че то отказваше да се успокои цял час, че и повече, след като вече се бе настанила във влака, самолета или каквото и да било там.

Невероятно е наистина как при някои хора едно най-обикновено опасение, като например изпускането на влак, може да се разрасне в истинска мания. Най-малко половин час преди да е станало време да се тръгва за гарата, мисис Фостър излизаше от асансьора, напълно готова за път, с шапка, палто и ръкавици, след което, тъй като изобщо не беше в състояние да седне, започваше да се щура и да обикаля от стая в стая, докато съпругът й, на когото състоянието й трябва да е било добре известно, най-после се появеше от покоите си и с ледено сух глас изказваше предположението, че може би вече е време да тръгват.

Може би мистър Фостър е имал право да се дразни от тази глупава слабост на жена си, но нищо не би могло да го оправдае, че увеличавал страданията й, като съвсем излишно я е карал да чака. Имайте предвид, в никакъв случай не е сигурно, че го е правил нарочно, и все пак винаги когато трябваше да отидат някъде, той така прецизно разпределяше времето си — точно с едва-две минутки закъснение, нали разбирате — и държанието му беше толкова иронично, та трудно можеше да се повярва, че по свой отвратителен начин не измъчва нарочно клетата женица. И трябва да е бил напълно сигурен в едно — тя никога не би се осмелила да му извика да побърза. Твърде добре я беше дисциплинирал, за да направи такова нещо. Трябва също така да е знаел, че ако изчака след последния допустим момент, би я докарал почти до състояние на истерия. В един или два по-особени случая през последните години на съвместния им живот почти изглеждаше, че е искал да изпуснат влака само за да увеличи страданията на нещастната жена.

Ако допуснем (макар човек да не може да бъде сигурен), че съпругът наистина бе виновен, онова, което правеше поведението му още по-неразумно, бе фактът, че като изключим тази малка слабост, с която мисис Фостър не можеше да се пребори, тя бе и винаги е била примерна и любеща съпруга. Над трийсет години му беше служила вярно и честно. В това нямаше никакво съмнение. Дори тя, колкото и да беше скромна, осъзнаваше това и макар години наред да беше отказвала да повярва, че мистър Фостър би могъл съзнателно да я измъчва, напоследък имаше случаи, когато се беше улавяла, че започва да си задава някои въпроси.

Мистър Юджин Фостър, близо седемдесетгодишен, живееше с жена си в голяма шестетажна къща в Ню Йорк на Източна шейсет и втора улица. Имаха четирима прислужници. Домът им беше мрачен и малко хора им идваха на гости. Но тази януарска сутрин в къщата беше оживено и вътре цареше голяма суетня. Една от прислужничките разнасяше калъфи за мебели из стаите, докато друга покриваше с тях канапетата, масите и столовете. Икономът сваляше куфари и ги подреждаше в антрето. Готвачът току изскачаше от кухнята, за да се съветва с иконома, а самата мисис Фостър, в старомодно кожено палто и черна шапчица, кацнала на върха на главата й, пърхаше от стая в стая и си даваше вид, че надзирава действията на прислугата. В действителност единственото, за което си мислеше, бе, че ако мъжът й не излезе скоро от кабинета и не се приготви, тя ще изпусне самолета.

— Колко е часът, Уокър? — попита мисис Фостър иконома, когато мина покрай него.

— Девет и десет, госпожо.

— А дойде ли колата?

— Да, госпожо, чака. Тъкмо се канех да товаря багажа.

— До Айдълуайлд^[3] има един час път — каза тя. — Самолетът ми излита в единайсет. Трябва да съм там половин час по-рано заради формалностите. Ще закъснея. Просто знам, че ще закъснея.

— Мисля, че имате предостатъчно време, госпожо — любезно отвърна икономът. — Предупредих мистър Фостър, че трябва да тръгнете в девет и петнайсет. Има още пет минути.

— Да, Уокър, знам, знам, но моля ви, натоварете багажа по-бързо.

Тя закрачи нагоре-надолу из антрето и колкото пъти икономът се появеше, толкова пъти го питаше колко е часът. Този, непрекъснато си повтаряше тя, е единственият самолет, който не бива да пропусне. Бяха й необходими месеци, докато успее да склони мъжа си да й разреши да замине. Изпуснеше ли го, той като нищо щеше да реши, че трябва да отмени цялото начинание. А най-лошото беше, че той настояваше да я изпрати на летището.

— Мили боже — високо каза тя. — Ще го изпусна. Знам, знам, знам, че ще го изпусна.

Мускулчето до лявото й око вече лудешки трептеше. Самите й очи бяха почти насълзени.

— Колко е часът, Уокър?

— Девет и осемнайсет, госпожо.

— Сега вече наистина ще го изпусна! — извика тя. — Божичко, защо вече не идва!

Това пътуване беше важно за мисис Фостър. Сама заминаваше за Париж на гости при дъщеря си, единственото й дете, която се беше омъжила за французин. Мисис Фостър не се интересуваше много от французина, но обичаше дъщеря си и най-вече страстно мечтаеше да зърне трите си внучета. Познаваше ги само от многобройните снимки, които получаваше и с които кичеше цялата къща. Какви хубави деца бяха! Душата си даваше за тях и винаги когато пристигаше нова снимка, тя я отнасяше в стаята си и дълго я съзерцаваше. С любов се взираше и търсеше в личицата онази удовлетворяваща прилика, която значеше толкова много. Напоследък бе започнала да чувства все по-силно, че няма никакво желание да изживее дните си далече от своите деца, да не могат да й идват на гости, да ги извежда на разходки, да им купува подаръци, да ги гледа как растат. Знаеше, разбира се, че не бе редно и дори до известна степен не бе честно да мисли такива неща, докато съпругът й бе още жив. Знаеше също, че макар вече да не вземаше такова дейно участие в управлението на многобройните си предприятия, той никога не би склонил да напусне Ню Йорк, за да живее в Париж. Беше истинско чудо, че изобщо се съгласи да я пусне да им гостува сама за шест седмици. Но, ах, как би желала да живее там за постоянно и да бъде близо до тях!

— Уокър, колко е часът?

— И двайсет и две минути, госпожо.

Докато й отговаряше, вратата на кабинета се отвори и мистър Фостър излезе в антрето. Остана за миг внимателно загледан в жена си. Тя също го изгледа — това дребно, но все още много подвижно старче с огромна брада.

— Хм! — рече той. — Ако искаш да хванеш самолета, в най-скоро време трябва да тръгнем.

— Да, скъпи, да! Всичко е готово. Колата чака.

— Това е добре — отвърна той. Наклонил глава на една страна, внимателно я наблюдаваше. Имаше странния навик да изкривява главата си и после няколко пъти бързо да я поклаща. Затова и защото скръстваше ръцете си високо пред себе си, до гърдите, приличаше на катеричка от Сентръл Парк.

— Ето Уокър ще ти държи палтото, скъпи. Облечи се.

— Ще се върна след минутка — отвърна той. — Искам само да си измия ръцете.

Тя го чакаше, а високият иконом стоеше до нея и държеше палтото и шапката.

— Уокър, ще го изпусна ли?

— Не, госпожо. Мисля, че всичко ще бъде наред.

После мистър Фостър се появи отново и икономът му помогна да си облече палтото. Мисис Фостър бързо излезе навън и се качи в наетия кадилак. Мъжът й вървеше след нея, но слизаше по стълбите бавно, като се спря по средата, за да огледа небето и да подуши студения утринен въздух.

— Струва ми се, че има малко мъгла — каза, докато сядаше в колата до нея. — А на летището винаги е по-лошо. Няма да се учудя, ако полетът вече е отменен.

— Не говори така, скъпи. Моля те.

Не си казаха нищо повече, докато колата не пресече моста и не излезе от Лонг Айлънд.

— Уредих въпроса с прислугата — обади се мистър Фостър. — Ще напуснат още днес. Платих им по половин заплата за шест седмици и казах на Уокър, че ще му телеграфирам, когато отново имаме нужда от него.

— Да — отвърна тя. — Той ми каза.

— Тази вечер ще се преместя да живея в клуба. Добре ще бъде малко да променя обстановката.

— Да, скъпи, ще ти пиша.

— От време на време ще наминавам към къщи, за да проверявам дали всичко е наред и да прибирам пощата.

— А не смяташ ли, че би било по-добре, ако Уокър остане през цялото време да наглежда къщата? — смирено попита тя.

— Глупости. Изобщо не е необходимо. А ще трябва да му плащам пълната заплата.

— Ах, да, разбира се.

— Освен това кой знае какво ще му хрумне на един прислужник, ако го оставиш сам в къщата — обяви мистър Фостър. Извади пура и след като отряза крайчето й със сребърно ножче, я запали със златната си запалка.

Жена му седеше неподвижно и здраво стискаше ръцете си под одеялото.

— Ще ми пишеш ли? — попита.

— Ще видя — отвърна той. — Но се съмнявам. Знаеш, че не обичам да пиша писма, освен ако няма нещо важно.

— Да, скъпи, знам, затова не се притеснявай.

Продължиха по булевард „Куинс“ и когато наближиха равното блатисто поле, върху което е построено летището „Айдълуайлд“, мъглата започваше да се сгъстява и колата трябваше да намали скоростта.

— О, боже! — възкликна мисис Фостър. — Сигурна съм, че сега вече ще го изпусна! Колко е часът?

— Стига си вдигала врява — сгълча я старецът. — И без това няма значение. Вече сигурно са го отменили. Никога не летят в такова време. Не знам защо изобщо си направи труда да излизаш.

Не беше сигурна, но й се стори, че в гласа му се бе появила нова нотка, и се обърна да го погледне.

Трудно беше да се забележи някаква промяна в изражението му под всичките тези косми. Единствено устата имаше значение. Искаше й се, както често й се бе искало и преди, да види тази уста по-ясно. Очите му никога нищо не изразяваха, освен ако не изпаднеше в буйна ярост.

— Разбира се — продължи той, — ако съвсем случайно наистина излети, тогава съм съгласен с теб — сега вече със сигурност си го изпуснала. Защо не се примириш с това?

Тя се извърна и се взря през прозореца в мъглата. Струваше й се, че колкото повече пътуваха, толкова по-гъста ставаше.

Сега едва успяваше да различи банкета на пътя и ивицата трева зад него. Знаеше, че мъжът й все още не беше свалил очи от нея. Погледна го отново и този път с ужас забеляза, че се бе вторачил в онова местенце в левия ъгъл на окото й, където усещаше как играе мускулчето.

— Така ли е? — попита той.

— Кое?

— Със сигурност ще го изпуснеш, ако излети. Не може да се кара бързо в тази гъста мъгла.

След това повече не говори с нея. Колата продължаваше да пълзи напред. Шофьорът беше насочил жълт фар към банкета на пътя и това му помагаше да се ориентира. Други светлини, някои бели, други жълти, непрекъснато изскачаха срещу тях от мъглата, а една особено ярка ги следваше отблизо през цялото време. Изведнъж шофьорът спря колата.

— Ето! — извика мистър Фостър. — Заседнахме. Знаех си аз.

— Не, сър — обади се шофьорът, като се обърна към него. — Успяхме. Това е летището.

Без да каже нито дума, мисис Фостър изскочи навън и се втурна през главния вход на сградата. Вътре беше стълпотворение от хора, предимно безутешни пътници, скупчени около гишетата за билети. Тя си проправи път и се обърна към служителя.

— Да — каза той. — Вашият полет временно е отменен. Но, моля ви, не си отивайте. Всеки момент очакваме времето да се изясни.

Тя се върна при мъжа си, който все още седеше в колата, и му съобщи какво беше научила.

— Но ти не чакай, скъпи — добави. — Няма никакъв смисъл.

— Няма — отвърна той. — Стига шофьорът да може да ме върне обратно. Ще можете ли да ме върнете?

— Мисля, че да — отвърна мъжът.

— Извадихте ли багажа?

— Да, сър.

— Довиждане, скъпи — каза мисис Фостър, като се наведе и бързо го целуна по твърдата сива четина на бузата.

— Довиждане — отвърна той. — Приятно пътуване.

Колата потегли и мисис Фостър остана сама.

Остатъкът от деня й се стори като някакъв кошмар. Час след час минаваха, а тя седеше на една пейка, колкото може по-близо до гишето, и на всеки половин час ставаше и питаше служителя има ли нещо ново. Всеки път получаваше един и същи отговор — че трябва да продължи да чака, защото мъглата можела да се вдигне всеки момент. Чак след шест вечерта обявиха по високоговорителите, че полетът се отлага за единайсет часа на другата сутрин.

След като чу това, мисис Фостър съвсем не знаеше какво да прави. Остана да седи на пейката поне още половин час, като се чудеше, изморена и замаяна, къде би могла да отиде, за да прекара нощта. Мисълта, че трябва да напусне летището, й бе непоносима. Не желаеше да вижда мъжа си. Ужасяваше се, че по един или друг начин щеше да й попречи да замине за Франция. Искаше й се да остане където си беше и да седи на пейката през цялата нощ. Това би било най-сигурно. Но вече се беше изтощила и не й трябваше много време, за да осъзнае, че все пак за една възрастна дама подобно поведение би било нелепо. Ето защо най-накрая отиде на телефона и се обади вкъщи. Мъжът й, който тъкмо се канеше да тръгва към клуба си, сам вдигна слушалката. Тя му съобщи новината и го попита дали прислугата е все още там.

— Всички си отидоха — отвърна той.

— При това положение, скъпи, ще си намеря стая в хотел, колкото да прекарам нощта. Не бива изобщо да се притесняваш.

— Това ще е глупаво — отвърна той. — Имаш на разположение голяма къща. Използвай я.

— Но, скъпи, тя е празна.

— Тогава и аз ще остана с теб.

— Вкъщи няма храна, няма нищо.

— Ами хапни, преди да се прибереш. Не бъди толкова глупава, жено. Все вдигаш много шум за нищо.

— Да — каза тя. — Извинявай. Ще хапна тук един сандвич и после ще се прибера.

Навън мъглата малко беше поизтъняла, но независимо от това таксито пътува бавно и дълго и когато се прибра в къщата на Шейсет и втора улица, вече беше доста късно.

Когато я чу, че влиза, мъжът й излезе от кабинета си.

— Е — каза той, застанал до вратата, — как беше Париж?

— Излитаме утре в единайсет — отвърна тя. — Това е окончателно.

— Искаш да кажеш, ако се вдигне мъглата.

— Вече се вдига. Излезе вятър.

— Изглеждаш изморена. Трябва да си прекарала тревожен ден.

— Не беше много приятно. Смятам веднага да си легна.

— Поръчал съм кола за утре. В девет часа.

— О, благодаря ти, скъпи. И искрено се надявам, че няма да си правиш труда отново да ме изпращаш чак дотам.

— Не — бавно отвърна той. — Мисля, че няма. Но не виждам защо пътьом да не ме оставиш в клуба.

Тя го погледна и в този миг й се стори, че е много далеч от нея, отвъд някаква преграда. Изведнъж бе станал толкова малък и далечен, че не можеше да бъде сигурна нито какво прави, нито какво мисли, нито дори какъв е.

— Клубът ти е в долната част на Манхатън — каза тя. — Не е по пътя за летището.

— Но ти ще имаш много време, скъпа. Нима имаш нещо против да ме оставиш в клуба?

— Не, разбира се.

— Добре. Тогава до утре в девет часа.

Тя се качи в стаята си на втория етаж и беше толкова изтощена от изминалия ден, че щом си легна, заспа.

На следващата сутрин мисис Фостър стана рано и в осем и половина вече беше долу, готова за тръгване.

Малко след девет се появи мъжът й.

— Направи ли кафе? — попита той.

— Не, скъпи. Помислих, че ще закусиш в клуба. Колата вече чака. Аз съм съвсем готова за тръгване.

Стояха в антрето — напоследък като че ли се виждаха все в антрето — тя с шапка, палто и чантичка, той в костюм със старомодна тясна кройка и високи ревери на сакото.

— Багажът ти?

— На летището е.

— Ах, да. Разбира се. Ако смяташ да ме оставиш в клуба, няма да е зле вече да тръгваме.

— Да! — извика тя. — Да, моля те!

— Ще си взема само няколко пури. Веднага ще се върна. Ти се качвай.

Тя излезе и се запъти към колата. Когато наближи, шофьорът й отвори вратата.

— Колко е часът? — попита го тя.

— Около девет и петнайсет.

Мистър Фостър излезе след пет минути и докато го наблюдаваше как бавно слиза по стълбите, тя си помисли, че в тези тесни, подобни на кюнци панталони краката му изглеждаха като на козел. Както и предишния ден, той се спря насред стълбите, за да подуши въздуха и да погледне небето. Времето все още не беше много ясно, но през мъглата се процеждаха слънчеви лъчи.

— Този път може да имаш късмет — каза той, когато се настаняваше до нея в колата.

— Побързайте, моля ви — обърна се тя към шофьора. — Не се притеснявайте за одеялото. Аз сама ще го наглася. Моля ви, тръгвайте. Закъснявам.

Човекът се върна на мястото си зад волана и запали двигателя.

— Само за момент! — изведнъж се обади мистър Фостър. — Почакайте малко, ако обичате.

— Какво има, скъпи? — Тя го видя, че рови из джобовете на палтото си.

— Бях приготвил малък подарък за Елен. Къде съм го оставил, за бога? Сигурен съм, че го държах в ръка, докато слизах надолу.

— Не видях да носиш нещо. Какъв подарък?

— Малка кутийка, увита в бяла хартия. Вчера забравих да ти я дам. Не искам и днес да я забравя.

— Кутийка ли! — възкликна мисис Фостър. — Не съм виждала никаква кутийка!

Тя трескаво затърси по задната седалка. Мъжът й продължаваше да рови из джобовете на палтото си. После го разкопча и заопипва сакото си.

— По дяволите! — каза. — Трябва да съм я забравил в спалнята. Няма да се бавя и минутка.

— Но моля те! — извика тя. — Нямаме време. Моля те, остави! Можеш да го изпратиш и по пощата. И без това е някой глупав гребен. Ти винаги й подаряваш гребени.

— Че какво им е лошото на гребените, ако смея да попитам? — извика той, бесен, че един път и тя не се е сдържала.

— Нищо, скъпи, сигурна съм. Но…

— Спрете! — нареди той. — Отивам да го донеса.

— Бързай, скъпи! Моля те, бързай!

Стоеше неподвижна и го чакаше.

— Колко е часът?

Шофьорът погледна ръчния си часовник.

— Почти девет и половина.

— За един час можем ли да стигнем до летището?

— Точно за толкова.

В този момент мисис Фостър забеляза нещо бяло, което се подаваше от цепнатината между седалката и вратата откъм страната на мъжа й. Пресегна се и изтегли малка, увита в хартия кутийка и в същото време й направи впечатление колко дълбоко и здраво беше заклещена, сякаш е била натикана там с ръка.

— Ето я! — извика тя. — Намерих я! О, боже, сега ще се бави с часове, за да я търси. Моля ви, изтичайте бързо и му кажете да слезе, моля ви!

На шофьора — мъж с капризна малка ирландска уста — тази работа не допадна особено, но слезе от колата и се изкачи по стълбите до входната врата. После се върна обратно.

— Вратата е затворена — съобщи той. — Имате ли ключ?

— Да, почакайте. — Тя трескаво затърси из чантичката си. Малкото й лице бе напрегнато от тревогата, устните — издадени напред като тръбичка. — Ето го! Не, аз сама ще отида. Ще се справя по-бързо. Знам къде е.

Тя бързо излезе от колата и изкачи стълбите до входната врата, като държеше ключа в ръка. Мушна го в ключалката и тъкмо да го завърти, замръзна на място. Повдигна глава и остана съвсем неподвижна, тялото й се закова насред цялото бързане да превърти ключа, да влезе вътре и тя зачака — пет, шест, седем, осем, девет, десет секунди. Начинът, по който беше застанала — с вирната глава и напрегнато тяло — създаваше впечатлението, че се ослушва да чуе повторно някакъв звук, който беше доловила миг преди това някъде далече от вътрешността на къщата.

После най-неочаквано отново се оживи. Извади ключа от ключалката и изтича надолу по стълбите.

— Твърде късно е! — извика тя на шофьора. — Не мога да го чакам. Просто не мога. Ще изпусна самолета. Бързайте, моля ви, бързайте! Към летището!

Ако шофьорът я беше наблюдавал, щеше да забележи, че лицето й беше пребледняло мъртвешки, а цялото й изражение изведнъж се беше променило. Нямаше го вече онзи добродушен и глуповат израз. Чертите й бяха придобили някаква особена твърдост. Малката уста, обикновено тъй вяла, сега се беше стегнала и изтъняла, очите блестяха, а гласът й, когато проговори, бе придобил нова властна нотка.

— Бързайте, ако обичате, бързайте!

— Съпругът ви няма ли да пътува с вас? — попита удивен шофьорът.

— Разбира се, че не! Само щях да го оставя в клуба. Няма значение. Той ще разбере. Ще си извика такси. Не се бавете с излишни приказки. Тръгвайте! Аз трябва да хващам самолет за Париж!

Мисис Фостър го подтикваше от задната седалка и човекът през цялото време караше бързо, така че тя хвана самолета минути преди да излети. Скоро летеше високо над Атлантическия океан, удобно излегната в самолетното кресло, заслушана в шума на моторите, най-после на път за Париж. Новото настроение още не я беше напуснало. Чувстваше се някак особено прекрасно и удивително силна. Беше малко напрегната от всичко това, но то се дължеше по-скоро на учудването й от постъпката, отколкото от нещо друго. И колкото повече самолетът се отдалечаваше от Ню Йорк и Шейсет и втора улица, толкова по-силно я завладяваше някакво огромно спокойствие. Когато стигна в Париж, беше силна и уверена.

Видя внуците си и отблизо те се оказаха дори по-красиви, отколкото на снимките. Като ангели, повтаряше си тя, толкова са хубави. Всеки ден ги извеждаше на разходка, черпеше ги с пасти, купуваше им подаръци и им разказваше чудни приказки. Веднъж в седмицата, във вторник, пишеше писмо на мъжа си — хубаво непринудено писмо, изпъстрено с новини и клюки, което винаги завършваше с думите: „И да се храниш редовно, скъпи, макар че се опасявам, че няма да го правиш, когато не съм при теб.“

Когато шестте седмици изтекоха, всички съжаляваха, че тя трябва да се връща в Америка при съпруга си. Тоест всички, с изключение на нея самата. Странно, но това като че ли не причиняваше чак такава мъка, каквато би очаквала, а когато ги целуваше за довиждане, в поведението и в думите й имаше нещо, което сякаш намекваше, че съществува възможност да се върне, и то в не много далечно бъдеще.

Като вярна съпруга обаче, каквато си беше, тя не пресрочи престоя си. Точно шест седмици след пристигането си изпрати телеграма на мъжа си и взе обратния самолет за Ню Йорк.

Мисис Фостър пристигна на „Айдълуайлд“ и заинтригувана отбеляза, че не я чака кола. Може би й беше малко забавно. Тя обаче запази пълно спокойствие и когато носачът й помогна да се настани с багажа в таксито, не прекали с бакшиша.

В Ню Йорк беше по-студено, отколкото в Париж и по канавките се търкаляха буци мръсен сняг. Таксито спря пред къщата на Шейсет и втора улица и мисис Фостър успя да убеди шофьора да изкачи двата й големи куфара до площадката пред входната врата. След това му плати и натисна звънеца. Изчака, но отговор нямаше. За всеки случай позвъни отново и чу как звънът остро отекна далече в килера в задната част на къщата. Но така и никой не дойде.

Извади собствения си ключ и сама си отвори вратата.

Първото, което видя, когато влезе, беше голямата купчина писма на пода, където бяха изпадали, след като са ги пъхали в кутията. Вътре беше тъмно и студено. Големият часовник беше все още покрит с чаршаф, за да не се праши. Независимо от студа обаче въздухът беше странно тежък и наоколо се разнасяше някаква особена лека миризма, която преди не бе усещала.

Тя бързо прекоси антрето и за миг изчезна зад ъгъла вляво, към задната част на къщата. Имаше нещо преднамерено и целенасочено в това й действие. Приличаше на жена, тръгнала да провери слух или да затвърди някакво свое подозрение. Когато се върна няколко минути по-късно, по лицето й проблясваше искрица задоволство.

Застана насред антрето, сякаш се чудеше какво да предприеме по-нататък. После внезапно се обърна и влезе в кабинета на мъжа си. Върху бюрото му откри тефтера с адресите и след като порови известно време, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ало — каза. — Обаждам се от Източна шейсет и втора улица, Ийст Сайд, номер девет… да, точно така. Ще можете ли да изпратите човек колкото може по-скоро? Да, като че ли е заседнал между втория и третия етаж. Поне там свети лампичката… Веднага? О, колко сте любезни. Виждате ли, краката ми вече не ги бива много да изкачват стълби. Сърдечно ви благодаря. Дочуване.

Тя остави слушалката и остана да седи до бюрото на мъжа си и търпеливо да чака човека, който скоро щеше да дойде да поправи асансьора.

Радостта на свещеника

Мистър Богис караше колата бавно, удобно облегнат на седалката, опрял лакът върху рамката на отворения прозорец. „Колко е красиво извън града — мислеше си той — колко е приятно отново да зърнеш някой и друг намек за лятото.“ Особено игликите. Също и глогът. Той избухваше бял или розов, или червен покрай живия плет, а отдолу на туфички растяха игликите и беше тъй красиво.

Пусна волана с едната си ръка и запали цигара. „Най-добре сега — каза си — да се отправи към върха на Брил Хил.“ Виждаше го наоколо половин миля пред себе си. А това трябва да е село Брил, онези скупчени къщурки сред дърветата горе на самия връх. Чудесно. Малко от неделните участъци, в които работеше, разполагаха с такива красиви възвишения.

Той се заизкачва по хълма и спря колата малко преди върха, извън селото. После излезе и се огледа. Долу под него околността се простираше като огромен зелен килим. Виждаше се много надалеч. Беше идеално. Извади от джоба си тефтер и молив, облегна се на капака на колата и бавно обходи околността с опитни очи.

Вдясно видя средно голяма ферма, малко назад в нивята, и пътека, която се отделяше от пътя и водеше натам. Отвъд нея имаше втора ферма, по-голяма. Къщата, заобиколена с брястове, изглеждаше като да е от времето на кралица Ана, а далече вляво имаше две ферми, които също криеха възможности. Общо пет обекта, това беше всичко в тази посока.

Мистър Богис нахвърли груба скица в тефтера си, като отбеляза местоположението на всяка сграда, за да може да ги намери лесно, когато слезе долу. После се качи отново в колата, мина през селото и излезе от другата страна на хълма. Оттам забеляза още шест къщи от осемнайсети век. Разгледа бялата къща с бинокъла си. Изглеждаше чиста и заможна, градината беше добре подредена. Жалко. Той незабавно я отхвърли. Нямаше смисъл да посещава заможните.

Следователно в този квадрат, в този участък, имаше всичко десет възможности. Десет е хубаво число, мислеше си мистър Богис. Подходяща бройка за спокойна следобедна работа. Колко ли беше часът? Дванайсет. Искаше му се, преди да тръгне, да изпие халба бира в кръчмата, но в неделен ден не отваряха преди един. Добре, ще я изпие по-късно. Хвърли поглед на записките си. Реши да започне с къщата от времето на кралица Ана, онази с брястовете. През бинокъла му се видя, че има чудесен разнебитен вид. Вероятно на обитателите й нямаше да са им излишни малко пари. Да не говорим, че винаги имаше късмет с къщи от тази епоха. Мистър Богис се качи в колата, освободи ръчната спирачка и без двигател бавно се заспуска надолу по хълма.

Като изключим факта, че беше дегизиран като свещеник, у мистър Сирил Богис нямаше нищо кой знае колко зловещо. По професия беше търговец на старинни мебели със собствен магазин и зала за излагане на образци на Кингс Роуд в Челси. Магазинът му не беше голям и не въртеше много оживена търговия, но понеже винаги купуваше евтино, много, много евтино, а продаваше много, много скъпо, всяка година успяваше да си осигури доста приличен доход. Беше талантлив търговец и когато купуваше или продаваше, успяваше да налучка най-приемливото за клиента настроение. Можеше да стане сериозен и обаятелен за възрастния, сервилен за богатия, високопарен за вдовицата, дяволит и дързък за старата мома. Напълно съзнаваше таланта си и го използваше безсрамно при всеки удобен случай; и често, в края на някое особено добро изпълнение, с усилие се въздържаше да не се поклони, докато бурните аплодисменти на публиката разтърсваха залата.

Независимо от това донякъде клоунско увлечение, мистър Богис не беше глупак. Някои дори твърдяха, че познавал френските, английските и италианските мебели по-добре от всеки друг в Лондон. Притежаваше също и удивително добър вкус и можеше бързо да разпознае и отхвърли всеки предмет, на който липсваше изящество, колкото и да беше оригинален. Истинската му слабост, естествено, бяха творбите на големите английски дизайнери от осемнайсети век: Инс, Мейхю, Чипъндейл, Робърт Адам, Менуеъринг, Иниго Джоунс, Хепълуайт, Кент, Джонсън, Джордж Смит, Лок, Шератън и останалите, но дори и при тях отказваше например да допусне в залата си какъвто и да е предмет от „Китайския“ или „Готическия“ период на Чипъндейл. Същото се отнасяше и за някои от по-тежките италиански модели на Робърт Адам.

През последните няколко години мистър Богис се беше прочул сред приятелите си от занаята със способността си да изнамира необикновени и често изключително редки предмети с удивителна последователност. Явно си имаше някакъв почти непресъхващ източник, нещо като частен склад, и само му трябваше да отиде дотам веднъж седмично с колата си и да си вземе. Винаги когато го питаха как се сдобива с предметите, той многозначително се усмихваше, намигаше и промърморваше нещо за своя малка тайна.

Идеята, която се криеше зад малката тайна на мистър Богис, беше съвсем проста и му бе хрумнала в резултат на случката, станала един неделен следобед преди близо девет години, когато пътуваше с колата си из провинцията.

Сутринта беше отишъл да посети старата си майка, която живееше в Севъноукс, и на връщане ремъкът на вентилатора му се скъса, двигателят прегря и водата изкипя. Той излезе от колата и отиде до най-близката къща, малка ферма на около петдесет метра от пътя, и помоли жената, която отвори вратата, за кана вода.

Докато чакаше стопанката да я донесе, погледът му случайно се зарея през вратата във всекидневната и там, на не повече от пет метра от мястото, където стоеше, забеляза нещо, което така го развълнува, че капчици пот избиха по цялото му теме. Беше голямо дъбово кресло, каквото беше виждал само веднъж в живота си. Двете странични облегалки, както и задната, се крепяха върху редица от осем изящни вретена. Задната облегалка беше инкрустирана с невиждано изящна плетеница от цветя, а в центъра на всяка ръкохватка беше изваяна по една патешка глава. Боже господи, помисли си той. Та това е късен петнайсети век! Надникна по-навътре и, о, небеса, там, от другата страна на камината, видя още едно!

Не беше съвсем сигурен, но в Лондон два такива стола трябваше да струват поне хиляда лири. А, какви красавици бяха!

Когато жената се върна, мистър Богис й се представи и веднага я попита не би ли желала да му продаде столовете.

Боже мой, възкликна тя. Защо, за бога, трябва да продава столовете си?

Просто защото може би е склонен да й даде една доста добра цена.

Колко би й дал? Те определено не били за продан, но само от любопитство, ей така, за развлечение, пита: колко би й дал? Трийсет и пет лири.

Боже мой, трийсет и пет лири! Хм, хм, това било много интересно. Винаги е знаела, че са ценни. Били много стари. Също и много удобни. Не й било възможно да живее без тях, не, невъзможно. Не, не били за продан, но все пак много благодари.

Не били чак толкова стари, каза й мистър Богис, и изобщо нямало да е лесно да ги продаде, но по една случайност имал клиент, който проявявал слабост към такива вещи. Би могъл да й даде още две лири — да речем, трийсет и седем. Какво щяла да каже за това?

Пазариха се около половин час и, разбира се, накрая мистър Богис получи столовете, като се съгласи да й плати по-малко от една двайсета част от стойността им.

Същата вечер, докато караше към Лондон стария си автомобил с двата безценни стола, прилежно скътани отзад, мистър Богис изведнъж беше осенен от — както му се стори — забележителна идея.

Слушай, каза си, щом има хубави мебели в една ферма, тогава защо да няма и в други? Защо да не ги издири? Защо да не прерови провинцията? Можеше да го прави в неделя. Така нямаше да му пречи на работата. И без това се чудеше какво да прави с неделите си.

И така, мистър Богис си купи карти, едромащабни карти на всички графства около Лондон и с тънка писалка раздели всяка от тях на серия от квадрати. Квадратите покриваха реална площ с размери осем на осем километра, което, както прецени, беше максималната територия, с която би се справил за една неделя, ако искаше да я провери изцяло. Не го интересуваха градовете и селата. Търсеше сравнително отдалечени места, големи ферми и порутени провинциални имения; по този начин, ако отхвърляше по един квадрат всяка неделя, петдесет и два квадрата годишно, постепенно щеше да е видял всяка ферма и провинциална къща в околните графства.

Но очевидно работата не беше толкова проста. Селяните са подозрително племе. Такива са и обеднелите богаташи. Не можеш да отидеш, да им натиснеш звънеца и да очакваш, че ще те разведат из къщата си само защото си ги помолил. Просто няма да го направят. По този начин изключено е да проникнеш по-навътре от входната им врата. Как тогава да направи така, че да го пуснат вътре? Може би ще е по-добре, ако изобщо не им казва, че е търговец. Би могъл да бъде телефонен техник, водопроводчик, инкасатор. Би могъл да бъде дори и свещеник…

От този момент целият план взе да придобива по-практичен характер. Мистър Богис си поръча голямо количество луксозни визитки, на които пишеше:

ПРЕПОДОБНИЯТ СИРИЛ УИНИНГТЪН БОГИС

Председател на дружеството за опазване на старинна мебел

В сътрудничество с музея „Виктория и Албърт“^[4].

Отсега нататък всяка неделя щеше да бъде мил стар свещеник, прекарващ почивния си ден в работа, извършвана от любов към „дружеството“, щеше да описва съкровищата, скрити из провинциалните английски къщи. А кой би го изритал навън, след като чуе това? Никой.

После, веднъж само да влезе вътре, ако се случеше да забележи нещо, което истински желаеше, е — тогава знаеше стотина начина, за да се справи с положението.

За учудване на самия мистър Богис планът му проработи. Дори дружелюбието, с което неизменно го приемаха във всяка къща, в началото го смущаваше. Парче сладкиш, дори цял неделен обед със семейството — такива неща непрекъснато му се предлагаха. Веднъж-два пъти, разбира се, беше имало и лоши моменти и няколко неприятни инцидента, но в края на краищата девет години са повече от четиристотин недели, а това означава огромно количество посетени къщи. Като цяло работата му беше интересна, вълнуваща и доходна.

Сега отново беше неделя и мистър Богис действаше в графство Ръкингъмшър, в един от най-северните квадрати от картата си, на около шестнайсет километра от Оксфорд. И докато се пускаше по хълма към първата си къща — съборетината от епохата на кралица Ана — започна да го обзема чувството, че това ще е един от щастливите му дни.

Паркира колата на стотина метра от портата и слезе, за да измине остатъка от пътя пеша. Не обичаше да виждат колата му, преди сделката да е сключена. Един мил стар свещеник и голям пикап някак си не вървяха заедно. Освен това малката разходка му даваше възможност внимателно да огледа постройката отвън, за да подходи по най-подходящия за случая начин.

Мистър Богис забърза по пътеката. Беше дребно човече с дебели крачка и коремче. Лицето му беше кръгло и розово, идеално за ролята, а двете големи кафяви очи, които се пулеха насреща ви от това розово лице, създаваха впечатление за известна мила глуповатост. Беше облечен в черен костюм с обичайната свещеническа висока права яка и мека черна шапка на главата. Носеше стар дъбов бастун, който му придаваше, според собственото му мнение, малко селски сговорчив вид.

Той наближи входната врата и натисна звънеца. Чу шум от стъпки в антрето, вратата се отвори и изведнъж пред него, или по-скоро над него, застана огромна жена, обута в брич за езда. Дори през дима от цигарата й успя да усети острата миризма на обор и конски тор, която се носеше около нея.

— Да? — попита тя, като го изгледа подозрително. — Какво искате?

Мистър Богис, който почти я очакваше да изцвили всеки момент, повдигна шапката си, поклони се леко и й подаде визитката си.

— Искрено се извинявам, че ви безпокоя — каза той и зачака, наблюдавайки лицето й, докато четеше.

— Не разбирам — рече тя и му върна картичката — какво искате?

Мистър Богис й обясни за „дружеството за опазване на старинна мебел“.

— Това да няма нещо общо с Лейбъристката партия — попита тя, като го гледаше свирепо изпод светлите си рунтави вежди.

Оттам нататък беше лесно. Консерватор в брич, жена или мъж, винаги беше лесна плячка за мистър Богис. Две минути разпалено хвали най-дясното крило на Консервативната партия и още две разобличава лейбъристите. Като необорим аргумент особено наблегна на закона, приет някога от лейбъристите, който забраняваше спортовете, свързани с убийството на животни. После уведоми своята слушателка, че неговата представа за рая — „но по-добре не казвайте на епископа“ — било място, където човек можел от сутрин до вечер всеки ден от седмицата, включително и в неделя, да преследва лисици, елени и зайци с голяма глутница неуморни хрътки. Като я наблюдаваше, докато говореше, той забеляза, че магията започва да си върши своето. Жената вече се усмихваше и му показваше комплект от огромни, леко пожълтели зъби.

— Госпожо — извика той. — Моля ви, умолявам ви, само не ме карайте да се отприщя на тема Лейбъристка партия.

При тези думи тя гръмко се изсмя, вдигна огромното си червено ръчище и го стовари така силно върху рамото му, че той едва не се строполи.

— Влизайте! — извика. — По дяволите, представа си нямам какво искате, но влизайте!

За съжаление, а и за учудване, в цялата къща нямаше нищо ценно и тъй като мистър Богис никога не си губеше времето на безплодна почва, той скоро й се извини и си тръгна. Цялото посещение му бе отнело по-малко от петнайсет минути и точно така би трябвало да бъде, мислеше си той, докато се качваше в колата и потегляше към следващата цел.

Оттук нататък имаше само ферми, като най-близката се намираше на около километър нагоре по пътя. Беше голяма, наполовина дървена, наполовина тухлена постройка на значителна възраст с огромна круша, все още отрупана с цвят, която закриваше цялата южна стена.

Мистър Богис почука на вратата. Почака, но никой не дойде. Почука отново и тъй като пак не му отвориха, той заобиколи отзад, за да потърси стопанина в обора. Там също нямаше никой. Досети се, че може би хората все още бяха на църква, и занаднича през прозорците, за да провери дали няма да зърне нещо интересно. В трапезарията нямаше нищо. В библиотеката също. Опита прозореца на всекидневната и там, под самия му нос, в нишичката, образувана от прозореца, съзря нещо прекрасно. Полукръгла махагонова масичка за карти с чудесен блясък в стила на Хепълуайт, правена някъде около 1780 година.

— Аха! — възкликна високо той и плътно прилепи лице до стъклото. — Браво, Богис!

Но това не беше всичко. Там имаше и стол. Един-единствен стол и ако не се лъжеше, по-добро качество и от масичката. Още един Хепълуайт? И то какъв красавец! Решетката на гърба беше покрита с изящна дърворезба, изобразяваща огромни нокти, шушулки и розетки, тапицерията на седалката беше оригинална, краката бяха елегантно извити, а задните с онова специфично скосяване навън, което толкова много означаваше за специалиста. Столът беше истинска прелест.

— Преди да е изтекъл денят — тихо си промърмори мистър Богис, — ще имам удоволствието да седна върху този прекрасен стол.

Никога не купуваше стол, преди да е извършил тази своя любима проверка. Беше интересно да го наблюдавате как внимателно се отпуска върху седалката, изчаквайки я да „поддаде“, как майсторски измерва точната, но безкрайно малка степен на свиване, която годините бяха причинили на различните видове сглобки.

Но няма защо да се бърза, каза си той. Ще се върне тук по-късно. Целият следобед беше пред него.

Следващата ферма беше доста навътре в нивята и за да не се вижда колата му, мистър Богис бе принуден да я остави на пътя и да извърви шестстотин метра по правата пътека, която водеше в задния двор на фермата.

Докато се приближаваше, забеляза, че къщата бе значително по-малка от предишната, и надеждите му не бяха особено големи. Изглеждаше запусната и мръсна, а някои от навесите очевидно се нуждаеха от солиден ремонт.

Групичка от трима мъже стоеше в ъгъла на двора, а единият държеше вързани за каишки две големи черни хрътки. Когато мъжете забелязаха мистър Богис, крачещ към тях в черния си костюм и свещеническа яка, те млъкнаха и някак изведнъж се вдървиха и замръзнаха, останаха съвсем безмълвни и неподвижни, три лица, обърнати към него, които подозрително го наблюдаваха как се приближава.

Най-възрастният от тримата беше набит, с широка жабешка уста и малки неспокойни очи и макар че мистър Богис не го познаваше, името му беше Ръминс и той бе собственикът на фермата.

Високият младеж до него, на когото като че ли едното око нещо не беше в ред, беше синът му Върт.

Нисичкият кръглолик човек с малко набръчкано чело и невероятно широки рамене беше Клод. Той се беше отбил у Ръминс с надеждата да измъкне от него парче месо или бут от дивото прасе, което онзи беше убил предния ден. Клод знаеше за това — изстрелът беше отекнал далеч над нивите — и освен това знаеше, че за такова нещо човек трябва да притежава специално разрешително, а Ръминс го нямаше.

— Добър ден — каза мистър Богис. — Прекрасно време, нали?

Никой от тримата не помръдна. Мислеха си едно и също нещо — че по някакъв начин този човек, който със сигурност не беше местният свещеник, е бил изпратен да си навре носа в личната им работа и да докладва за всичко, което открие, на правителството.

— Какви красиви кучета — продължи мистър Богис. — Трябва да си призная, че никога не съм участвал в надбягване с хрътки, но са ми казвали, че било изключителен спорт.

Отново мълчание. Мистър Богис бързо прехвърли погледа си от Ръминс към Върт, после към Клод и накрая отново към Ръминс. Забеляза, че и тримата имаха един и същ израз на лицата, нещо средно между присмех и предизвикателство, с презрителна извивка на уста и подигравателно сбръчкан нос.

— Мога ли да попитам дали вие сте собственикът? — попита мистър Богис неустрашимо, като се обърна към Ръминс.

— Какво искате?

— Много се извинявам, че ви безпокоя, особено в неделя.

Мистър Богис му подаде визитката си, която Ръминс взе и приближи съвсем до лицето си. Другите двама не се помръднаха, но очите им се изкривиха на една страна, опитвайки се да прочетат.

— И какво по-точно искате? — попита Ръминс. За втори път тази сутрин мистър Богис надълго и нашироко обясни целите и идеалите на „дружеството за опазване на старинна мебел“.

— Нямаме нищо — каза Ръминс, когато той свърши. — Само си губите времето.

— Един момент, сър — вдигна пръст мистър Богис. — За последен път чух тези думи от един стар фермер в Съсеке и когато най-после ме пусна в къщата си, знаете ли какво открих? Един мръсен стар стол в ъгъла на кухнята, който се оказа, че струва четиристотин лири! Посъветвах го как да го продаде и с парите човекът си купи нов трактор.

— Какви ги дрънкате, за бога? — каза Клод. — Няма стол на света, който да струва четиристотин лири.

— Ще ме извините — отвърна мистър Богис превзето, — но в Англия има много столове, които струват двойно повече. И знаете ли къде са те? Заврени из фермите и къщурките по цялата страна. Собствениците ги използват вместо стълби и се качват по тях с подкованите си ботуши, за да си вземат буркан сладко от бюфета или да закачат някоя картина.

Ръминс неспокойно размърда крака.

— Искате да кажете, че единственото ви желание е да влезете вътре, да застанете насред стаята и да се огледате?

— Точно така — отвърна мистър Богис. Най-после беше започнал да надушва каква е работата. — Не желая да надничам нито в бюфетите, нито в килера ви. Просто искам да огледам мебелите, за да видя дали имате нещо ценно, за което да пиша после в списанието на дружеството.

— Знаете ли какво мисля? — каза Ръминс и втренчи в него малките си жестоки очички. — Мисля, че вие лично изкупувате нещата. Защо иначе ще си правите целия този труд?

— О, божичко, само бих могъл да мечтая да притежавам толкова пари. Разбира се, ако видя нещо, което особено ми харесва и не надвишава възможностите ми, може би ще се изкуша да направя предложение. Но, уви, това се случва много рядко.

— Добре — каза Ръминс. — Предполагам, че няма да има нищо лошо да се огледате наоколо, ако това е всичко, което искате.

Той го поведе през двора към задната врата на къщата и мистър Богис го последва; същото направиха синът му Върт и Клод с двете си кучета. Минаха през кухнята, където единствената мебел беше евтина чамова маса, върху която имаше мъртво пиле. Оттам влязоха в сравнително голяма и изключително мръсна всекидневна.

И то беше там! Мистър Богис го видя веднага, замръзна на мястото си и хлъцна някак си рязко и пискливо. Остана така пет, десет, петнайсет секунди, облещен като идиот, неспособен да повярва, не смеещ да повярва на очите си. Не можеше да е истина, просто не беше възможно. Но колкото по-дълго го гледаше, толкова по-истински започваше да му се струва. В края на краищата ето го там до стената, точно пред него, истински и солиден като самата къща. Пък и кой на света би могъл да сбърка такова нещо? Вярно, беше боядисан в бяло, но това нямаше никакво значение. Някой идиот го беше намацал. Боята лесно можеше да се махне. Но, всемогъщи боже! Само го погледни! И то на такова място!

В този миг мистър Богис си спомни за тримата мъже — Ръминс, Върт и Клод, които се бяха скупчили до огнището и внимателно го следяха с очи. Бяха видели как се стъписа, как изхълца и се опули, трябва да бяха видели и лицето му, което почервеня или може би беше побеляло, но във всеки случай бяха видели достатъчно, за да провалят цялата проклета сделка, ако не действаше светкавично. Мистър Богис побърза да притисне ръка до сърцето си, залитна до най-близкия стол и се строполи в него, като дишаше тежко.

— Какво ви е? — попита Клод.

— Нищо — задъхано отвърна той. — Ей сегичка ще се оправя. Моля ви, чаша вода. Сърцето ми.

Върт му донесе водата, подаде му я и застана близо до него, като го гледаше и тъпоумно се хилеше.

— Аз пък помислих, че сте видели нещо — каза Ръминс. Широката жабешка уста се опъна още повече в коварна усмивка, разкривайки корените на няколко счупени зъби.

— Не, не — отвърна мистър Богис. — О, божичко, не! Беше само сърцето ми. Толкова съжалявам. Случва се от време на време. Но минава доста бързо. След две минути ще се оправя.

Трябваше да спечели време да помисли, мислеше. И което беше по-важно, трябваше му време да се успокои, преди да каже още някоя дума. „Спокойно, Богис. Каквото и да правиш, запази спокойствие. Тези хора може да са прости, но не са глупави. Те са подозрителни, предпазливи и лукави. А ако това наистина е вярно — не, не може да бъде, не може да бъде вярно…“

С едната ръка прикриваше очите си в жест на болка и сега много внимателно, незабелязано открехна два пръста и надникна през пролуката.

Естествено, той си беше там и този път мистър Богис много внимателно го разгледа. Да, още първия път е бил прав! Нямаше никакво съмнение! Наистина беше невероятно!

Онова, което виждаше, беше мебел, за която всеки специалист би дал почти всичко, за да я притежава. На непосветения можеше да не направи чак толкова силно впечатление, особено ако беше покрита, както в случая, с мръсна бяла боя, но за мистър Богис това бе мечтата на търговеца. Той знаеше, както и всеки друг търговец в Европа и Америка, че между най-ценните и желани английски мебелни образци от осемнайсети век бляха трите прочути скрина на Чипъндейл. Знаеше историята им — че първият е бил „открит“ през 1920 година в една къща в Мортън ин Марш и е бил продаден в Садъбис^[5] същата година; че другите два са се появили в същата зала година по-късно, и двата намерени в Рейнхъм Хол, графство Норфък. И трите донесли огромни печалби. Не можеше да си спомни точните цифри за първия или дори за втория, но със сигурност знаеше, че последният е донесъл три хиляди и деветстотин гвинеи^[6].

И това е било през 1921 година! Днес същото нещо сигурно би струвало десет хиляди лири. Някой, мистър Богис не можеше да си спомни името му, беше изследвал скриновете сравнително скоро и доказал, че и трите трябва да се излезли от една и съща работилница, тъй като фурнирът беше от едно и също дърво и един и същи набор от клинове е бил използван при изработването и на трите. Никаква фактура не е била открита за нито един от тях, но всички специалисти бяха на мнение, че са били изработени от самия Томас Чипъндейл, със собствените му ръце, в най-вдъхновения период от кариерата му. И ето тук, повтаряше си мистър Богис, докато надничаше през пролуките между пръстите си, тук беше четвъртият скрин на Чипъндейл. И той го беше намерил! Той ще бъде богат! Ще бъде и прочут! Всеки един от първите три беше познат на специалистите по цял свят със специално име — Чезълтънския скрин, Първия реинхъмски скрин, Втория реинхъмски скрин. Този щеше да влезе в историята като Скрина на Богис! Като си представи само лицата на момчетата в Лондон, когато го зърнат утре сутринта! И съблазнителните предложения от ония тежкари от Уест Енд — Франк Патридж, Молит, Джетли и останалите! Щеше да се появи на снимка в „Таймс“ и отдолу щеше да пише: „Изключително красивият Скрин на Чипъндейл, открит наскоро от мистър Богис, лондонски търговец…“ Боже господи, каква сензация щеше да предизвика!

Този тук, мислеше си мистър Богис, беше почти същият като Втория реинхъмски скрин. (И трите, Чезълтънският и двата Реинхъмски, имаха известни незначителни разлики.) Беше забележително красива, веща изработка в стил френско рококо от директоарския период на Чипъндейл. Представляваше голям масивен шкаф, стъпил върху четири, покрити с дърворезба и канелюри крачета, които го повдигаха на около педя от земята. Имаше общо шест чекмеджета, с плетеница от резби и фестони, спирали и гроздове. Месинговите дръжки, макар и отчасти скрити под бялата боя, изглеждаха разкошни. Разбира се, като мебел беше малко „тежка“, но моделът бе изпълнен с такава грация и изящество, че тежестта му в никакъв случай не дразнеше.

— Как се чувствате сега? — чу мистър Богис, че някой се обръща към него.

— Благодаря, благодаря. Вече съм много по-добре. Премина ми бързо. Лекарят ми е казал, че нямам основание за тревога, стига да си почина няколко минути, когато ми се случи. Ах, да — продължи той, докато бавно се изправяше на крака. — Така е по-добре. Сега вече ми олекна.

Малко несигурно той започна да се движи из стаята, като разглеждаше мебелите парче по парче и набързо казваше по няколко думи за всяка вещ. Веднага му стана ясно, че с изключение на скрина всичко останало бе слаба работа.

— Хубава дъбова маса — каза той. — Боя се обаче, че не е достатъчно стара, за да представлява интерес. Удобни столове, но твърде модерни, да, твърде модерни. Този бюфет, например, да, доста е привлекателен, но и той не е ценен. Този скрин — той мина нехайно покрай Скрина на Чипъндейл и презрително го перна с ръка — струва няколко лири, бих казал, но не повече. Боя се, че копието е доста грубо. Вероятно е правено по викторианско време. Вие ли го боядисахте бял?

— Да — отвърна Ръминс. — Върт го боядиса.

— Много разумно. Така по-малко дразни окото.

— Това е много здрава мебел — каза Ръминс. — С хубава дърворезба.

— Машинна направа — авторитетно отвърна мистър Богис, като се наведе да разгледа изящната изработка. — Отдалече си личи. Но все пак и тя е красива по свой начин. Има известни достойнства.

Понечи да се отдалечи, после се спря и бавно се върна обратно. Подпря пръст на върха на брадичката си, наклони глава на една страна и сбърчи чело, сякаш дълбоко се беше замислил.

— Знаете ли какво? — каза, като гледаше към скрина и говореше толкова нехайно, че гласът му непрекъснато заглъхваше. — Сега си спомних… Отдавна търся такива крачета. Вкъщи имам една доста интересна масичка, от тези, ниските, за пред канапе, на които се сервира кафе, а миналата година на Архангеловден, когато се премествах, тия небрежни носачи й повредили краката по най-ужасен начин. А аз много си я обичам. Винаги държах отгоре голямата Библия и записките за проповедите. — Той замълча, като поглаждаше с пръст брадата си. — Та тъкмо си мислех… Тези крака от вашия скрин биха могли да ми свършат работа. Да, наистина са подходящи. Лесно могат да се отрежат и монтират на моята масичка.

Обърна се и видя тримата мъже, които стояха неподвижно и го гледаха подозрително — три чифта очи, всичките различни, но еднакво недоверчиви: малките свински очички на Ръминс, големите лениви очи на Клод и двете различни очи на Върт. Едното много странно, като вадено, мътно и белезникаво, с черна точица в средата като рибешко око в чиния.

Мистър Богис се усмихна и поклати глава.

— Хайде, хайде, ама и аз ги приказвам едни… Като че ли скринът е мой. Моля да ме извините.

— Искате да кажете, че бихте го купили — каза Ръминс.

— Ами… — Мистър Богис отново погледна скрина и се намръщи. — Не съм сигурен. Бих могъл… но после… като си помисля… не, струва ми се, че е прекалено голямо главоболие. Не си струва. По-добре да го оставя.

— Колко мислехте да предложите? — попита Ръминс.

— Боя се, че не много. Виждате ли, това не е истинска антика. Само копие.

— Не съм толкова сигурен — възрази Ръминс. — Тук е вече над двайсет години, а преди това беше в господарската къща в имението. Аз лично го купих на разпродажбата, когато старият господар умря. Та не ми разправяйте, че е нов.

— Не е съвсем нов, но с положителност не е на повече от шейсет години.

— Повече е — каза Ръминс. — Върт, къде е онази хартия, дето я намери веднъж на дъното на едно от чекмеджетата. Онази старата сметка.

Момчето изгледа баща си с празен поглед.

Мистър Богис отвори уста, после бързо я затвори, без да пророни нито звук. Буквално се затресе от възбуда и за да се успокои, отиде до прозореца и впери поглед в тлъста кафява кокошка, която кълвеше разпилени по двора житни зрънца.

— Беше на дъното на онова чекмедже под разни примки за зайци — казваше Ръминс. — Иди го извади да го покажем на свещеника.

Когато Върт се запъти към скрина, мистър Богис отново се обърна. Не можеше да издържи да не гледа. Видя го как издърпва едно от големите средни чекмеджета и забеляза как леко се плъзга при отварянето. Ръката на Върт се мушна вътре и взе да рови сред купища жици и връвчици.

— Това ли имаш предвид? — Той измъкна лист сгъната пожълтяла хартия и го занесе на баща си, който го разгъна и приближи до очите си.

— Не може да ме убедите, че това тук не е ужасно старо — каза Ръминс и подаде листа на Богис, чиято ръка трепереше, докато го поемаше. Текстът беше написан с дълъг наклонен калиграфски почерк:

Едуард Монтегю, Ескуайър

До Томас Чипъндейл

Голям махагонов скрин от изключително хубаво дърво, много богато украсен с дърворезба, поставен върху крака с канелюри, две много елегантно оформени дълги чекмеджета в средната част и още две от всяка страна с богато украсени пиринчени дръжки и орнаменти; всичко напълно завършено… 87.

Мистър Богис се беше съсредоточил и се бореше с възбудата, която напираше в него и замъгляваше разума му. О, господи, това беше чудесно! С фактурата стойността му се беше покачила още повече. За бога, колко ли щеше да му донесе сега? Дванайсет хиляди лири? Четиринайсет хиляди? Може би петнайсет или дори двайсет? Кой знае?

О, боже!

Той презрително хвърли листа на масата и спокойно рече:

— Точно какво ви казах, викторианско копие. Това е само квитанцията, която продавачът — човекът, който го е направил и продал като антика — е дал на своя клиент. Виждал съм много такива. Забележете как никъде не споменава, че той го е направил. Това е щяло да провали играта.

— Говорете каквото искате — заяви Ръминс, — но тази хартия е стара.

— Разбира се, че е стара, драги приятелю. Тя е викторианска. Късната викторианска епоха. Около осемстотин и деветдесета. На шейсет или седемдесет години. Виждал съм стотици подобни. Това е било по времето, когато много мебелисти само са фалшифицирали прекрасните образци от предния век.

— Слушайте, отче — каза Ръминс и насочи към него дебелия си мръсен пръст, — не твърдя, че не разбирате от тия мебели, но искам да ви кажа следното: как, за бога, можете да сте толкова сигурен, че е фалшиво, когато дори не сте видели как изглежда под всичката тая боя?

— Елате тук — каза мистър Богис. — Елате и аз ще ви покажа.

Той застана до скрина и ги изчака да го наобиколят.

— Някой има ли ножче?

Клод извади джобно ножче с кокалена дръжка, мистър Богис го взе и отвори най-малкото острие.

После, като работеше на пръв поглед небрежно, но в действителност педантично внимателно, започна да остъргва бялата боя от малък участък върху горната част на скрина. Боята се отлепваше лесно от старата твърда политура отдолу и когато изчисти около пет квадратни сантиметра, отстъпи назад и каза:

— Хайде сега, погледнете го!

Беше прекрасно — малкото парченце топъл махагон, който искреше като топаз, богат и тъмен с истинския цвят на своите двеста години.

— Че какво му е? — попита Ръминс.

— Третирано е! Всеки може да види!

— Как можете да го видите, мистър? Кажете ни.

— Хм, трябва да призная, че е малко трудно за обяснение. Това е предимно въпрос на опит. Моят опит ми казва, че това дърво несъмнено е било обработено с вар. Използват я, за да придадат на махагона този тъмен старинен цвят. Дъба обработват с поташ, за ореха използват азотна киселина, а махагона — винаги с вар.

Тримата мъже се приближиха още малко и се вторачиха в дървото. Сега у тях се бе възбудил известен интерес. Винаги си заслужава да чуеш някой нов начин за мошеничество или измама.

— Погледнете внимателно жилките. Виждате ли оранжевите петънца сред червено-кафявото? Това са следите от варта.

Те се наведоха напред, почти опрели носове в дървото. Първо Ръминс, след него Клод и накрая Върт.

— Освен това и патината го издава — продължи мистър Богис.

— Кое го издава?

Обясни им какво означаваше думата, когато става въпрос за мебели.

— Скъпи приятели, нямате представа на какво са способни тези мошеници, за да имитират твърдата, красива, подобна на бронз истинска патина. Ужасно е, наистина е ужасно и ми прилошава само като заговоря за това! — Той рязко изплюваше всяка дума от върха на езика си и правеше кисели гримаси, за да изрази безкрайното си отвращение. Мъжете чакаха с надеждата да научат още тайни.

— Колко време и усилия са способни да похабят някои простосмъртни, само и само да заблудят невинните! — възкликна мистър Богис. — Направо е отвратително! Знаете ли как са действали тук, приятели мои? Ясно ми е, като бял ден. Почти ги виждам как го правят — дългият и сложен ритуал на триене на дървото с ленено масло, намазването с хитроумно оцветен шеллак, шлифоването с пемза и масло, покриването с восък, който съдържа прах и мръсотия, и накрая загряването, за да се получи тази напукана политура и да придобие вид на двестагодишна. Истински се разстройвам, като виждам подобно мошеничество!

Тримата мъже продължаваха да се взират в малкото парченце тъмно дърво.

— Пипнете го! — нареди мистър Богис. — Докоснете го с пръсти! Така, какво чувствате! Топло ли е или студено?

— Студено е — каза Ръминс.

— Точно така, приятелю! Случайно съществува и такава подробност, че фалшивата патина е студена при докосване. Истинската патина винаги е някак странно топла.

— Тази е нормална — възрази Ръминс, готов да спори.

— Не, сър, студена е. Но, разбира се, необходими са опит и чувствителни пръсти, за да се даде вярна преценка. От вас не би могло да се очаква такова нещо, както и от мен не би могло да се очаква да определя качеството на ечемика ви. Всичко в този живот, драги господине, е опит.

Мъжете се бяха втренчили в странния кръглолик свещеник с изпъкнали очи, но вече не чак толкова подозрително, защото той наистина поназнайваше нещичко от занаята си. Но все още бяха твърде далече от момента, в който щяха да му повярват.

Мистър Богис се наведе и посочи една от металните дръжки на чекмеджето.

— Ето още нещо, върху което фалшификаторите доста се трудят. Старият месинг обикновено има строго характерен цвят. Знаехте ли това?

Те не откъсваха погледи от него, с надежда да научат още тайни.

— Но бедата е там, че са се научили да го фалшифицират изключително сполучливо. На практика вече е почти невъзможно да се открие разликата между „истинско старо“ и „фалшифицирано старо“. Нямам нищо против да си призная, че тук се движа само по усет. Ето защо няма смисъл да изстъргваме боята от дръжките. Това няма да ни помогне много.

— Как можеш да направиш новия месинг да изглежда като стар? — попита Клод. — Нали месингът не ръждясва.

— Напълно сте прав, приятелю. Но тези мошеници си имат своите собствени тайни методи.

— Какви например? — попита Клод. За него всяко сведение от подобно естество беше ценно. Човек не знае кога може да му потрябва.

— Достатъчно е само — обясни мистър Богис — да държат тези дръжки една нощ в кутия с махагонови стружки и нишадър. Нишадърът кара метала да позеленее, но ако излъскаш зеленото, отдолу остава чудесен мек сребристо топъл блясък, който много наподобява този на стария месинг. О, какви отвратителни неща вършат! С желязото пък имат друг номер.

— Какво правят с желязото? — попита Клод, запленен.

— Желязото е лесно — отвърна мистър Богис. — Просто заравят железни ключалки, обковки и панти в готварска сол, откъдето за нула време ги изваждат целите ръждясали и на дупчици.

— Ясно — каза Ръминс. — Значи, признавате, че не можете да кажете нищо за дръжките. Доколкото знаете, те може да са от стотици и стотици години. Така ли е?

— А — прошепна мистър Богис и втренчи в Ръминс две големи изпъкнали кафяви очи. — Ето тук грешите. Гледайте сега.

Извади от джоба на сакото си малка отвертка. Същевременно, макар че никой не го видя, извади и месингово винтче, което скри в дланта си. После се спря на едно от винтчетата на скрина — имаше ги по четири на всяка дръжка — и внимателно изстърга всички следи от бяла боя от главичката му. После бавно започна да го отвива.

— Ако това е истинско старо месингово винтче от осемнайсети век — обясняваше той, — спиралата няма да е съвсем равна и лесно ще познаете, че ръчно е изработена, с пила. Но ако този скрин е фалшификат от по-модерни времена, викторианската епоха или по-късно, тогава и винтчето ще е от същата епоха. То ще е масово производство, на машина. Всеки може да познае едно машинно винтче. Както и да е, сега ще видим.

За мистър Богис не беше трудно, когато постави ръка върху старото винтче, за да го извади, да го замени с новото, скрито в дланта му. Това беше още един от неговите малки номера и през всичките тези години се беше оказвал изключително полезен. Джобовете на свещеническото му сако винаги бяха натъпкани с евтини месингови винтчета с най-различна големина.

— Ето го — каза той и подаде новото винтче на Ръминс. — Разгледайте го. Забелязвате ли колко еднаква навсякъде е спиралата? Виждате ли? Разбира се, че виждате. Това е най-обикновено евтино винтче, което и вие можете още днес да купите от всеки железарски магазин.

Винтчето премина от ръка на ръка, като всеки го разгледа много внимателно. Сега вече дори Ръминс беше впечатлен.

Мистър Богис прибра в джоба си отвертката заедно с хубавото ръчно изработено винтче, което беше извадил от скрина, после се обърна, бавно мина покрай тримата мъже и се упъти към вратата.

— Драги мои приятели — каза той, като поспря на входа на кухнята, — беше толкова мило от ваша страна, че ми позволихте да надникна в малкия ви дом. Искрено се надявам, че не съм ви отегчил със старческите си брътвежи.

Ръминс вдигна поглед от винтчето, което все още разглеждаше.

— Не ни казахте колко смятахте да ни предложите — каза той.

— А, да — отвърна мистър Богис. — Вярно. Май наистина не ви казах. Ако трябва да говорим честно, струва ми се, че ще ми създаде твърде много главоболия. По-добре да го оставя.

— Колко щяхте да дадете?

— Да не би наистина да искате да се разделите с него?

— Не съм казал такова нещо. Питах ви колко.

Мистър Богис погледна към скрина, наклони глава първо на една страна, после на друга, смръщи вежди, нацупи устни, повдигна рамене и презрително махна с ръка, сякаш искаше да каже, че в действителност едва ли си заслужава изобщо да се замисля по въпроса, нали така?

— Ами да кажем… десет лири. Мисля, че това ще бъде справедливо.

— Десет лири! — извика Ръминс. — Не говорете смешни работи, отче, моля ви!

— Че то ще струва повече, ако го дадем за подпалки! — възмути се Клод.

— Я погледнете сметката — продължи Ръминс и така злостно забоде мръсния си показалец в безценния документ, че мистър Богис се изплаши. — Тук пише точно колко струва! Осемдесет и седем лири! И то когато е бил нов. Сега, когато е старинен, трябва да струва двойно!

— Ще ме извините, сър, но не е така. Това е копие, и то на старо. Но ще ви кажа какво, приятелю — постъпвам доста безразсъдно, но не мога иначе: ще покача до петнайсет лири. Какво ще кажете?

— Дайте петдесет — каза Ръминс.

Блажен трепет премина като иглички през краката на мистър Богис и стигна чак до петите му. Вече беше негов. Скринът беше негов. В това нямаше никакво съмнение. Но навикът му да купува евтино, колкото се може по-евтино, придобит с годините на нужда и опит, беше прекалено силен у него, за да си позволи да се предаде толкова лесно.

— Драги приятелю — тихо прошепна той, — на мен ми трябват само краката. Възможно е по-късно да успея да използвам и чекмеджетата, но останалото, самият корпус, както съвсем вярно се изрази приятелят ви, е годен само за подпалки.

— Направете ги трийсет и пет — каза Ръминс.

— Не мога, сър, не мога! Не си струва. И не бива да си позволявам да се пазаря по този начин. Ще ви направя последно предложение и след това трябва да си тръгвам. Двайсет лири.

— Приемам — озъби се Ръминс. — Ваш е.

— О, господи! — завайка се мистър Богис и закърши ръце. — Ето как отново се подведох. Изобщо не биваше да започвам.

— Вече не можете да се отречете, отче. Сделката си е сделка.

— Да, да, знам.

— Как смятате да го вземете?

— Ами чакайте да помисля. Може би, ако докарам колата си в двора, вие, господа ще бъдете така добри да ми помогнете да го натоварим?

— В кола? Това нещо никога няма да влезе в колата! За това ви е нужен цял камион!

— Не, не мисля. Както и да е. Ще видим. Колата ми е на пътя. Ще се върна за секунда. Все ще се справим някак си, сигурен съм.

Мистър Богис пресече двора, мина през вратата и тръгна по дългата пътека, която водеше през нивите до шосето. Усети, че се кикоти съвсем невъздържано, и му се струваше, че стотици и стотици малки мехурчета се издигат от стомаха му и весело изригват от темето му като газирана вода. Всички жълтурчета наоколо изведнъж се превръщаха в златни лири, които блестяха на слънчевата светлина. Земята беше посипана с тях и той се отклони от пътеката в тревата, за да може да ги гази, да ги тъпче и да чува тихото метално подрънкване, което издаваха, като ги подритваше с крак. С мъка се сдържаше да не хукне да бяга. Но свещениците никога не тичат; те вървят бавно. „Движи се бавно, Богис.“ Запази спокойствие, Богис. Вече няма закъде да бързаш. Скринът е твой! Твой е за двайсет лири, а струва петнайсет или двайсет хиляди! Скринът на Богис! След десет минути той ще бъде натоварен в колата ти — лесно ще влезе — и ти ще подкараш към Лондон и ще пееш по целия път! Мистър Богис, който кара Скрина на Богис в колата на Богис. Историческо събитие. Какво не би дал някой вестникар, за да го заснеме! Дали да не го уреди някак? Може би трябва. Ще почака и ще види. О, славен ден! О, чуден, слънчев, летен ден! О, вечна слава!

Отзад, във фермата, Ръминс каза:

— Представяте ли си, това старо копеле ще даде двайсет лири за тоз боклук.

— Справихме се много добре, мистър Ръминс — каза Клод. — Мислите ли, че ще плати?

— Няма да го натоварим на колата, докато не плати.

— Ами ако не влезе в колата? — попита Клод. — Знаете ли какво мисля, мистър Ръминс? Искате ли честно да ви кажа мнението си? Мисля, че тая проклетия е твърде голяма, за да влезе в кола. И тогава какво ще стане? Ще каже да върви по дяволите, ще си замине без него и вие вече няма да го видите. И парите също. Не изглеждаше чак толкова убеден, че иска да го вземе.

Ръминс не отговори, замислен над тази новина и твърде тревожна перспектива.

— Как е възможно такова нещо да влезе в кола? — неумолимо продължи Клод. — Пък и никой свещеник не кара голяма кола. Да сте видели свещеник в голяма кола, мистър Ръминс?

— Не съм.

— Ето, виждате ли! А сега слушайте какво ще ви кажа. Имам една идея. Той нали каза, че му трябват само краката. Така ли беше? Значи, от нас се иска само бърже да ги отрежем още тук, на място, преди да се е върнал, и тогава със сигурност ще влезе в колата. Фактически ние му спестяваме труда да си ги реже сам, когато се прибере у дома. Какво ще кажете, мистър Ръминс? — Плоската тъпа физиономия на Клод лъщеше от блудкава гордост.

— Идеята не е много лоша — каза Ръминс, като гледаше скрина. — Всъщност много си я бива. Хайде тогава да побързаме. Ти и Върт го изнесете на двора. Аз ще взема триона. Първо извадете чекмеджетата.

Две минути по-късно бяха изнесли скрина навън и го бяха поставили нагоре с краката насред пилешките курешки, кравешкия тор и калта. Далеко в полето, по пътеката към шосето, се движеше малка фигурка. Спряха да я погледат. Имаше нещо доста комично в начина, по който тя се движеше. От време на време хукваше в тръст, после правеше нещо като троен скок, а по едно време дори им се стори, че до ушите им, през ливадите, долетяха звуците на весела песен.

— Според мен тоя е шантав — каза Клод, а Върт се усмихна мрачно и бавно завъртя мътното си око.

Ръминс излезе от бараката, като се поклащаше — тантурест, приличащ на жаба, с дълъг трион в ръка. Клод взе триона и се залови за работа.

— Режи ги ниско — рече Ръминс. — Не забравяй, че ще ги използва за друга маса.

Махагонът беше сух и много твърд и докато Клод работеше, ситен червен прашец се изсипваше от зъбците на триона и меко падаше по земята. Един по един бяха отрязани, Върт се наведе и внимателно ги подреди в редичка.

Клод отстъпи назад да огледа резултата от усилията си. Възцари се дълго мълчание.

— Искам да ви задам само един въпрос, мистър Ръминс — каза бавно той. — Дори и сега ще можете ли да вкарате това огромно нещо в някоя кола.

— Не, ако не е фургон.

— Правилно! — извика Клод. — А свещениците, както знаете, нямат фургони. Обикновено карат някое дребно морисче или остинче.

— Той иска само краката — каза Ръминс. — Ако останалото не влезе, тогава да го остави. Получил си е краката.

— Знаете, че не е така, мистър Ръминс — търпеливо подхвана Клод.

— Дяволски добре знаете, че той ще започне да отбива от цената, ако не натъпче това чудо до последното парче в колата си. Когато става въпрос за пари, свещеникът е не по-малко хитър от всеки друг, не си правете никакви илюзии. Особено този стар дявол. Така че защо да не му дадем подпалките още сега и да приключим въпроса? Къде си държите брадвата? Върт, иди донеси брадвата.

Върт влезе в бараката, изнесе дълга дърварска брадва и я подаде на Клод. Клод плю на дланите си и ги разтри една в друга. После с няколко високи замаха яростно се нахвърли върху безкракото туловище на скрина.

Работата не беше лека и изминаха няколко минути, преди да успее да го раздроби на парчета.

— Едно ще ви кажа — обяви той, като се изправи и изтри потта от челото си. — Дърводелецът, дето го е сглобил туй нещо, си е разбирал от работата каквото и да ми разправя свещеникът.

— Свършихме тъкмо навреме! — извика Ръминс. — Ето го, идва!

Мисис Биксби и палтото на Полковника

Америка предоставя големи възможности на жените. Те вече владеят около осемдесет и пет процента от богатствата на страната. Скоро ще ги притежават всичките. Разводът се е превърнал в доходен бизнес; лесно се урежда, бързо се забравя и амбициозните представителки на пола си могат да го повтарят толкова често, колкото им изнася, и да увеличават печалбите си до астрономически цифри. Смъртта на съпруга също носи задоволителни приходи и някои дами предпочитат да залагат на този метод. Те знаят, че периодът на изчакване няма да се протака прекомерно, защото преумората и свръхнапрежението непременно ще докопат клетника и той ще умре на бюрото си с шише бензедрин^[7] в едната ръка и опаковка успокоителни таблетки в другата.

Идващите поколения млади американци обаче ни най-малко не се обезсърчават от този ужасяващ модел: развод или смърт. Колкото повече се покачва процентът на разводите, толкова по-настървени стават. Младите мъже се женят като плъховете, едва ли не преди да са навлезли в пубертета и огромна част издържат поне по две бивши съпруги още преди да са навършили трийсет и шест. За да осигуряват на тези дами средствата, с които са свикнали да живеят, те трябва да работят като роби, каквито са в действителност. Едва когато достигнат преждевременно средната възраст, в сърцата им бавно започват да се прокрадват разочарованието и страхът, те се събират на групички по клубове и барове, пият уискито си, гълтат хапчетата и се опитват взаимно да се успокояват, като си разказват разни истории.

Основната тема на тези истории никога не се променя. Главните герои винаги са трима — съпругът, съпругата и подлото псе. Съпругът винаги е честен, почтен човек, който упорито се труди. Съпругата е лукава, нечестна и похотлива и неизменно върти някакви интрижки с подлото псе. Съпругът е толкова добър, че дори не я подозира. Работите му вървят от зле на по-зле. Ще разбере ли някога клетият човечец? Трябва ли да остане рогоносец до края на живота си? Да, трябва. Но почакайте! Изведнъж чрез блестяща машинация съпругът напълно размеря ролята си с тази на чудовищната половинка. Жената е слисана, замаяна, унижена, разгромена. Слушателите около бара кротко се усмихват на себе си и им става малко по-леко от тази измислица.

Много подобни истории се разказват — чудесни бленувани видения, измислени от нещастните мъже, но повечето са прекалено нереални, за да ги повтаряме, и изпъстрени с твърде много подробности, за да ги записваме. Една от тях обаче сякаш превъзхожда останалите, особено след като притежава достойнството да бъде истинска. Тя е изключително популярна сред два или три пъти измамените съпрузи, които търсят утеха, и ако сте един от тях и още не сте я чули, краят й може да ви достави удоволствие. Нарича се „Мисис Биксби и палтото на Полковника“, а съдържанието й е горе-долу следното:

Мистър и мисис Биксби живеели в неголям апартамент някъде в Ню Йорк. Мистър Биксби бил зъболекар и си докарвал среден доход. Мисис Биксби била едра енергична жена с влажни устни. Веднъж в месеца, винаги в петък следобед, тя се качвала на влака от гара Пенсилвания и заминавала за Болтимор на гости у старата си леля. Прекарвала нощта с лелята и се връщала в Ню Йорк на другия ден навреме, за да приготви вечеря на съпруга си. Мистър Биксби приемал всичко това напълно добродушно. Той знаел, че леля Мод живее в Болтимор и че жена му била много привързана към старицата, и естествено щяло да бъде неразумно да лиши и двете от удоволствието да се виждат веднъж месечно.

— Стига да не искаш да те придружавам — казал мистър Биксби в началото.

— Разбира се, че няма, скъпи — отговорила мисис Биксби. — В края на краищата тя не е твоя леля, а моя.

Дотук добре.

Както се оказало обаче, лелята била само удобно алиби за мисис Биксби. Подлото псе, в образа на един господин, известен като Полковника, лукаво се спотайвало на заден план и когато отивала в Болтимор, нашата героиня прекарвала по-голямата част от времето си в компанията на този мошеник. Полковника бил изключително богат. Живеел в прекрасна къща в покрайнините на града. Не бил обременен нито от съпруга, нито от семейство. Имал само няколко дискретни и предани прислужници и в отсъствието на мисис Биксби се утешавал с езда и лов на лисици.

Година след година продължавала тази приятна връзка между мисис Биксби и Полковника без никаква засечка. Срещали се толкова рядко — дванайсет пъти в годината не е много, като се замисли човек — затова вероятността да си омръзнат била малка или почти никаква. Точно обратното — дългите интервали между срещите им само карали сърцата да се заобичат по-силно и всяка тяхна среща се превръщала в истински празник.

— Бре-бре! — извиквал всеки път Полковника, когато я посрещал на гарата с голямата си кола. — Мила моя, почти бях забравил колко възхитително изглеждаш! Бързо да се скрием в хралупката си.

Минали осем години.

Било точно преди Коледа и мисис Биксби чакала на болтиморската гара влака, който щял да я заведе обратно в Ню Йорк. Току-що завършилото посещение било по-приятно от всеки друг път и тя била във весело настроение. Впрочем напоследък компанията на Полковника винаги й се отразявала по този начин. Той успявал да я накара да почувства, че е една забележителна жена, личност с изтънчени и екзотични способности и неизразим чар: колко се различавал от нейния зъболекар съпруг вкъщи, който я карал да се чувства като постоянна пациентка, живееща в дъното на чакалнята, безмълвна сред списанията и все по-рядко, а напоследък и изобщо непотърсвана, за да изпита точната, педантична услуга на тези чисти розови ръце.

— Полковника ме помоли да ви предам това — произнесъл някакъв глас зад гърба й. Тя се обърнала и видяла Уилкинс, коняря на Полковника, малко сбръчкано човече с посивяла кожа, което пъхнало в ръцете й голяма плоска картонена кутия.

— Боже господи! — извикала тя, цялата разтреперана от вълнение. — Майчице, каква огромна кутия! Какво е това, Уилкинс? Има ли писъмце? Каза ли ти да ми предадеш нещо?

— Не — отвърнал конярят и се отдалечил.

Щом се качила във влака, мисис Биксби потърсила заедно с кутията уединението на дамската тоалетна и заключила вратата. Колко било интересно! Коледен подарък от Полковника. Започнала да развързва канапа.

— Обзалагам се, че е рокля — казала на глас. — Дори може да са две рокли. Или ужасно много дантелено бельо. Няма да гледам. Само ще си пъхна ръката и ще се опитам да позная и цвета, и точно как изглежда. А също и колко струва.

Тя затворила плътно очи и бавно повдигнала капака. После пъхнала ръка в кутията. Отгоре имало тънка хартия; усетила я и я чула как шумоли. Освен това имало плик или картичка. Не й обърнала внимание, а заровила ръка под хартията, като протягала пръстите си внимателно като пипала.

— Боже господи! — извикала изведнъж. — Не може да бъде!

Широко разтворила очи и се втренчила в палтото. После го сграбчила и го извадила от кутията. Богатата кожа приятно изшумоляла в хартията, докато се раздипляла, и когато го повдигнала и го видяла в цялата му дължина, то било толкова красиво, че дъхът й секнал.

За пръв път виждала такава норка. Това било норка, нямало съмнение. Да, разбира се. Но какъв великолепен цвят! Кожата била почти черна. Отначало помислила, че наистина е черна, но когато я приближила до прозореца, забелязала, че в нея проблясвали и синкави оттенъци, богато тъмносиньо, като кобалт. Бързо погледнала етикета. ДИВА ЛАБРАДОРСКА НОРКА. Нямало нищо друго, нито следа от това къде е било купено или колко струва. Но това, помислила си, било работа на Полковника. Хитрата стара лисица взела всички мерки да не остави следи. Браво на него. Но колко ли би му струвало такова нещо? Не смеела дори да си помисли. Четири, пет, шест хиляди долара? А може би и повече. Тя просто не можела да откъсне очи от него. Нито пък можела да се стърпи да не го пробва. Бързо съблякла старото си палто от обикновен червен плат. Леко се задъхвала, просто не можела да се контролира и очите й били много широко разтворени. Но, о, господи, какво било усещането при допира на тази кожа! И тези огромни, обширни ръкави с широки обърнати маншети! Беше чувала, че винаги използват кожи от женски норки за ръкавите и мъжки за останалата част от палтото. Някой й го беше казвал. Сигурно Джоун Рътфийлд, въпреки че нямаше представа откъде накъде Джоун би могла да разбира нещо от норки.

Голямото черно палто сякаш само прилепвало по нея, като втора кожа. О, божичко! Никога не била изпитвала такова странно чувство! Погледнала се в огледалото. Било фантастично. Изведнъж цялата се била променила. Изглеждала ослепителна, възхитителна, богата, интелигентна, чувствена, всичко едновременно. А какво властно самочувствие придобивала! С това палто можела да влезе където си поиска и щяла да привлече хората като с магнит. Всичко било прекалено прекрасно, за да се опише с думи!

Мисис Биксби взела плика, който все още лежал в кутията. Отворила го и извадила писмото на Полковника.

„Веднъж спомена, че харесваш кожи от норка, затова ти купих това. Казаха ми, че е хубаво. Моля те, приеми го с моите искрени и най-добри пожелания като прощален подарък. По лични причини няма да мога да се виждам повече с теб. Сбогом и всичко хубаво.“

Така значи!

Представяш ли си! — Изневиделица, точно когато се чувствала най-щастлива.

Нямало вече Полковник.

Какъв страшен удар!

Мисис Биксби бавно започнала да гали прекрасната черна кожа на палтото.

Всяко зло за добро.

Тя се усмихнала и сгънала писмото с намерение да го накъса и изхвърли през прозореца, но забелязала, че на обратната страна имало написано още нещо:

„P.S. Просто кажи, че твоята прекрасна щедра леля ти го е подарила за Коледа.“

Устата на мисис Биксби, която до този момент била разтегната в самодоволна усмивка, се прибрала като дръпната от ластик.

— Този човек трябва да е луд! — извикала тя. — Та леля Мод няма толкова пари! Тя изобщо не може да ми подари подобно нещо.

Но щом леля Мод не й го е подарила, тогава кой?

О, господи, възбудена от получаването на палтото и изпробването му, тя съвсем пренебрегна този основен момент.

След два часа пристигала в Ню Йорк. Десет минути след това щяла да си бъде вкъщи и мъжът й щял да я посрещне; а дори и мъж като Сирил, който живеел в тъмния слизест свят на зъбни канали, кътници и кариеси, би задал някой и друг въпрос, ако жена му ненадейно цъфне от уикенда, издокарана в палто от норка за шест хиляди долара.

Знаеш ли какво си мисля, казала си тя. Мисля си, че този проклет Полковник го е направил нарочно, за да ме изтормози. Той много добре знае, че леля Мод няма пари, за да го купи. Знае, че няма да мога да си го задържа.

За мисис Биксби мисълта да се раздели с него била направо непоносима.

— Аз трябва да имам това палто! — произнесла тя — на глас. — Трябва! Трябва!

Добре де, добре, ще го имаш. Без паника. Седни си на мястото, запази спокойствие и започни да мислиш. Ти си умно момиче, нали така? И преди си го заблуждавала. Той никога не е виждал по-далеч от края на собствената си сонда, много добре знаеш това. Затова седни спокойно и мисли. Има много време.

Два часа и половина по-късно мисис Биксби слязла от влака на гара Пенсилвания и бързо се запътила към изхода. Отново била облечена със старото си червено палто, а картонената кутия носела в ръка. Повикала такси.

— Извинете — казала, — знаете ли къде наблизо има отворена заложна къща?

Човекът зад волана повдигнал вежди и я погледнал развеселен.

— Колкото искате по Шесто Авеню — отвърнал.

— Тогава, ако обичате, спрете пред първата, която видите.

Тя се качила и колата потеглила. Скоро таксито спряло пред магазин, над чийто вход висели три месингови топки.

— Бихте ли ме почакали — казала мисис Биксби, слязла от колата и влязла в магазина.

Върху тезгяха огромна котка ядяла рибешки глави от бяла чинийка. Животното изгледало мисис Биксби с лъскави жълти очи, после отместило поглед и продължило да яде. Мисис Биксби застанала до тезгяха колкото може по-далече от котката, чакала някой да дойде и разглеждала часовниците, катарамите за обувки, емайлираните брошки, старите бинокли, счупените очила, зъбните протези. Защо хората постоянно си залагат зъбите, чудела се.

— Да? — попитал собственикът, измъквайки се от някаква тъмна задна част на магазина.

— Добър вечер — поздравила мисис Биксби и започнала да развързва канапа около кутията. Мъжът се приближил до котката и започнал да я гали по гърба, а тя продължила да яде рибешките глави.

— Ужасно съм разсеяна — загубих си чековата книжка, а днес е събота и всички банки са затворени до понеделник. Аз пък на всяка цена трябва да имам някакви пари за уикенда. Това е скъпо палто, но не искам много. Трябват ми колкото да се оправя до понеделник. Тогава ще дойда да го откупя.

Мъжът чакал и нищо не отговорил. Но когато извадила визоновото палто и красивата плътна кожа се разпиляла по тезгяха, той повдигнал вежди, отдръпнал ръка от котката и се приближил да го разгледа. Взел палтото и с интерес го задържал пред себе си.

— Ако имах часовник или пръстен на себе си, бих ви ги дала тях — казала мисис Биксби. — Но там е работата, че нямам нищо друго, освен това палто. — И тя разтворила пръсти, за да го убеди.

— Изглежда ново — казал мъжът, като галел меката кожа.

— О, да, ново е. Но както ви казах, искам само колкото да се оправя до понеделник. Какво ще кажете за петдесет долара?

— Ще ви дам петдесет долара.

— То струва сто пъти повече, но знам, че ще го пазите добре, докато се върна.

Мъжът отишъл до някакво чекмедже, извадил един купон и го поставил върху тезгяха. Купонът приличал на онези картончета, които закачаме на дръжките на куфарите си — същата форма, същата големина, същата твърда кафява хартия. Само че бил перфориран по средата, така че да може да се раздели на две и двете половинки да бъдат съвсем еднакви.

— Име? — попитал той.

— Не го пишете. И адреса също.

Видяла как човекът се сепнал и как върхът на писалката застинал в очакване над пунктираната линия.

— Нали не сте длъжни да вписвате името и адреса?

Човекът свил рамене, поклатил глава и писалката се придвижила към следващия ред.

— Просто предпочитам да не ги вписвате — казала мисис Биксби. — Имам лични съображения.

— Тогава гледайте да не изгубите това купонче.

— Няма да го загубя.

— Знаете, че всеки, който се добере до него, може да дойде тук и да предяви иск към заложения предмет.

— Да, знам. Само с номера. Да, знам.

— Какво искате да запиша като описание на предмета?

— Без описание, благодаря. Не е необходимо. Впишете само сумата, която вземам.

Върхът на писалката се поколебал отново, надвиснал над пунктираната линия до думата ПРЕДМЕТ.

— Мисля, че трябва да има някакво описание. Това винаги помага, ако решите да продадете купона. Знае ли човек, може някога да решите да го продадете.

— Не искам да го продавам.

— Може да ви се наложи. Много хора го правят.

— Вижте — казала мисис Биксби. — Не съм се разорила, ако това имате предвид. Просто съм си загубила чантичката. Не можете ли да разберете?

— Тогава, както желаете — отвърнал мъжът. — Палтото е ваше.

В този миг една неприятна мисъл осенила мисис Биксби.

— Кажете — попитала тя. — Ако няма никакво описание, как да съм сигурна, че когато дойда за палтото, няма да ми дадете нещо друго?

— Предметът се вписва в книгите.

— Но аз имам само един номер. Всъщност може да ми дадете някаква вехтория, не е ли така.

— Искате ли да впиша описание на предмета, или не?

— Не — отвърнала. — Вярвам ви.

Той написал „петдесет долара“ срещу думата СТОЙНОСТ и върху двете части на купона скъсал го там, където била перфорацията, и плъзнал долната час по тезгяха. Извадил портфейл от вътрешния джоб на сакото си и наброил пет десетдоларови банкноти.

— Лихвата е три процента на месец.

— Да, добре. И ви благодаря. Ще се грижите добре за него, нали?

Човекът кимнал, но нищо не отговорил.

— Да го прибера ли в кутията?

— Не — отвърнал той.

Мисис Биксби се обърнала и излязла на улицата, където я чакало таксито. Десет минути по-късно си била у дома.

— Скъпи — казала, когато се навела да целуне мъжа си, — беше ли ти мъчно за мен?

Сирил Биксби оставил вечерния вестник и погледнал часовника върху китката си.

— Сега е шест и дванайсет и половина минути — отбелязал. — Малко закъсня.

— Знам. Виновни са тези ужасни влакове. Леля Мод те поздравява както винаги. Умирам да пийна нещо, а ти?

Съпругът прилежно сгънал вестника на четири и го сложил върху страничната облегалка на креслото си. После се изправил и отишъл до бюфета. Жена му стояла насред стаята, сваляла си ръкавиците, наблюдавала го внимателно и се чудела колко дълго трябва да чака. Бил с гръб към нея и наведен напред, отмервал джина, приближил лице до мензурата и взирайки се в нея, сякаш била устата на някой пациент.

Колко дребен й изглеждал всеки път след срещите й с Полковника. Полковника бил огромен и космат и леко миришел на хрян. А този бил дребен, стегнат и кокалест и не миришел на друго, освен на ментови бонбони, които смучел, за да бъде дъхът му приятен за пациентите.

— Виж какво купих за отмерване на вермута — казал той и повдигнал градуираната стъкленица. — С това го докарвам точно до милиграм.

— Скъпи! Колко умно.

Обезателно трябва да го накарам да се облича по друг начин, помислила си тя. Костюмите му са толкова смешни, че нямам думи… Едно време й се струваха прекрасни — тези тесни сака с високи ревери и шест копчета отпред, но сега са направо смешни. Също и тесните като кюнци панталони. Човек трябва да има определен тип лице, за да носи такива неща, а Сирил просто го няма. Физиономията му е дълга и кокалеста, с тънък нос и леко изпъкнала челюст. А като я видиш кацнала върху тия плътно прилепнали старомодни костюми, направо прилича на карикатура. Факт е, че винаги посреща пациентите си с разкопчана престилка, за да могат да зърнат труфилата му отдолу. По някакъв негов си начин явно се опитваше да създаде впечатлението, че и той си пада малко сваляч. Но мисис Биксби го познаваше по-добре. Труфилата бяха блъф. Те нищо не означаваха. Приличаше й на застаряващ паун, който се перчи по ливадата с наполовина опадала перушина. Или на някое от онези безплодни самоопрашващи се цветя като глухарчето. На глухарчето не му е необходимо опрашване, за да образува семена, и всичките тези разкошни жълти венчелистчета са просто губене на време, самохвалство, маскарад. Коя дума използваха биолозите? Май беше субсексуален? Глухарчето е субсексуално. Такива са и летните люпила на водните бълхи. Звучи малко в стила на Луис Карол, помислила си тя, водни бълхи, глухарчета и зъболекари.

— Благодаря ти, скъпи — казала, поела мартинито и се настанила на дивана с чантата върху скута си. — А ти какво прави снощи?

— Останах до късно в кабинета и направих няколко пломби. Оправих и сметките си.

— О, Сирил, мисля, че е крайно време да оставиш други да ти вършат черната работа. Твърде високо си поставен за такива неща. Защо не оставиш пломбите на техника си?

— Предпочитам да ги правя сам. Много се гордея с пломбите си.

— Знам, че се гордееш, скъпи, и мисля, че са направо чудесни. Това са най-хубавите пломби на света. Но аз не искам да се преуморяваш. И защо онази Пълтни не прави сметките? В края на краищата те са част от задълженията й.

— Тя ги прави. Но нали трябва първо аз да определя цената. Тя не знае кой е богат и кой не е.

— Това мартини е великолепно — казала мисис Биксби и поставила чашата си на масичката. — Направо великолепно. — Отворила чантичката си и извадила носна кърпичка, сякаш искала да си издуха носа. — Я виж! — извикала, като мярнала купончето. — Забравих да ти покажа това. Току-що го намерих върху седалката на таксито. На него има някакъв номер и си помислих, че е лотариен билет или нещо подобно, затова го запазих.

Тя подала парченцето твърд кафяв картон на съпруга си, който го взел и започнал най-подробно да го изучава от всички страни, сякаш било подозрителен зъб.

— Знаеш ли какво е това? — бавно казал той.

— Не, скъпи, не знам.

— Купон за заложена вещ.

— Какво?

— Купон от заложна къща. Ето името и адреса й. Някъде на Шесто Авеню.

— О, жалко, толкова съм разочарована. Надявах се, че е билет от лотария.

— Няма защо да се разочароваш — казал Сирил. — Всъщност това може да се окаже твърде забавно.

— Защо, скъпи?

Той взел да й обяснява какво точно означава един такъв купон, като особено наблегнал на факта, че всеки, който го притежава, може да предяви иск към предмета. Тя го изслушала търпеливо, докато завършил лекцията си.

— Значи мислиш, че си заслужава да го поискаме.

— Мисля, че трябва да разберем какво е. Виждаш ли тези петдесет долара, които са вписани тук? Знаеш ли какво значи това?

— Не, скъпи. Какво значи?

— Това означава, че въпросният предмет почти със сигурност е нещо доста ценно.

— Искаш да кажеш, че може да струва петдесет долара?

— По-скоро петстотин.

— Петстотин!

— Не разбираш ли? — казал той. — Собствениците на заложни къщи никога не дават повече от една десета от истинската стойност.

— Всемогъщи Боже! Никога не съм го знаела.

— Има много неща, които не знаеш, мила моя. Слушай сега. Като гледам, че липсват и името, и адресът на собственика…

— Но сигурно има начин да се разбере кой е?

— Няма. Хората често правят така. Не искат никой да разбере, че са били в заложна къща. Срамуват се.

— Тогава мислиш ли, че можем да го задържим?

— Разбира се, че можем да го задържим. Сега този купон е наш.

— Искаш да кажеш мой — твърдо го поправила мисис Биксби. — Аз го намерих.

— Мило мое момиче, какво значение има? Важното в случая е, че сега имаме право да отидем, когато си поискаме, и да го откупим срещу петдесет долара. Какво ще кажеш за това?

— О, колко е забавно! — възкликнала тя. — Мисля, че е ужасно интересно, особено след като изобщо не знаем какво е. Би могло да бъде какво ли не, нали, скъпи?

— Да, макар че най-вероятно е или пръстен, или часовник.

— Но няма ли да е чудесно, ако е някоя истинска ценност? Искам да кажа — нещо наистина старо, например прекрасна старинна ваза или римска статуя.

— Няма начин да разберем какво е, скъпа. Просто ще изчакаме и ще видим.

— Според мен това е фантастично! Дай ми купончето и още в понеделник сутринта ще отида да разбера какво е!

— Мисля, че е по-добре аз да отида.

— О, не! — извикала тя. — Нека аз!

— Не, не! Аз ще го взема на път за работа.

— Но това купонче е мое! Моля те, нека аз да отида, Сирил! Защо ти трябва да изпиташ цялото удоволствие?

— Не знаеш що за хора са собствениците на заложни къщи, скъпа. Спокойно могат да те излъжат.

— Няма да ме излъжат, честна дума, няма. Дай го на мен, моля те.

— Освен това — казал той, като се усмихвал, — преди да ти го дадат, трябва да им наброиш петдесет долара.

— Имам ги — отвърнала тя. — Имам, мисля.

— Бих предпочел да не се занимаваш с тази работа, ако нямаш нищо против.

— Но, Сирил, аз го намерих. То е мое. Каквото и да е, то е мое, нали така?

— Разбира се, че е твое, скъпа, няма защо да се вълнуваш толкова.

— Не се вълнувам. Просто съм възбудена, това е всичко.

— Предполагам, че не ти е хрумнало, че би могло да бъде нещо съвсем мъжко — джобен часовник например или комплект копчета за ръкавели. В заложните къщи не ходят само жени.

— В такъв случай ще ти го подаря за Коледа — великодушно казала мисис Биксби. — Ще го направя с удоволствие. Но ако е нещо женско, искам го за себе си. Така съгласен ли си?

— Това е съвсем справедливо. Защо не дойдеш с мен да го вземем заедно?

Мисис Биксби тъкмо щяла да каже „да“, но се усетила навреме. Нямала желание в заложната къща да я посрещнат като стар клиент, и то пред мъжа й.

— Не — бавно изрекла. — Мисля, че няма да дойда. Ще бъде още по-вълнуващо, ако остана тук и те изчакам. О, искрено се надявам, че няма да е нещо, което да не ни хареса и на двамата.

— Тук си права — съгласил се той. — Ако преценя, че не си струва петдесетте долара, изобщо няма да го вземам.

— Но ти каза, че ще струва петстотин.

— Сигурен съм, че е така. Не се притеснявай.

— О, Сирил, не мога да чакам повече! Толкова е вълнуващо!

— Забавно е — казал той и пъхнал купончето в джоба на жилетката си. — В това няма съмнение.

Най-после понеделникът настъпил. След закуска мисис Биксби изпратила мъжа си до вратата и му помогнала да си облече палтото.

— Не се преуморявай, скъпи — заръчала му тя.

— Няма.

— В шест ли ще се прибереш?

— Надявам се.

— Ще имаш ли време да минеш покрай заложната къща?

— О, господи, съвсем бях забравил. Ще взема такси и ще отида още сега. На път ми е.

— Не си изгубил купончето, нали?

— Надявам се, че не — отвърнал той и потърсил в джоба на жилетката си. — Не съм. Ето го.

— А имаш ли достатъчно пари?

— Имам точно толкова.

— Скъпи — казала тя, като застанала близо до него и му оправила връзката, която нямала никаква нужда от оправяне. — Ако случайно е нещо хубаво, нещо, което мислиш, че ще ми хареса, ще ми позвъниш ли веднага щом стигнеш в кабинета си?

— Да, добре.

— Знаеш ли, надявам се, че ще бъде нещо за теб, Сирил. Повече ми се иска да е за теб, отколкото за мен.

— Това е много благородно от твоя страна, мила моя. А сега да побързам.

След около един час, когато телефонът иззвънял, мисис Биксби така бързо прекосила стаята, че вдигнала слушалката още преди първият звън да е отзвучал.

— Взех го! — казал той.

— Вече! О, Сирил, какво е? Нещо хубаво ли е?

— Хубаво! — извикал той. — Фантастично е! Почакай само да го видиш. Ще припаднеш!

— Скъпи, какво е? Кажи ми бързо!

— Късметлия момиче си, няма що.

— Тогава е за мен?

— Разбира се, че е за теб. Макар че как, да пукна, ако разбирам, изобщо е било заложено само за петдесет долара. Трябва да е някой луд.

— Сирил, стига си ме държал в напрежение! Не мога повече!

— Ще полудееш, като го видиш.

— Какво е?

— Опитай да познаеш.

Мисис Биксби замълчала. Внимавай, казала си тя. Сега много внимавай.

— Огърлица — рекла.

— Грешка.

— Диамантен пръстен.

— Нямаш представа колко си далече. Ще ти подскажа. Нещо, което можеш да носиш.

— Нещо, което мога да нося? Като шапка?

— Не, не е шапка — засмял се той.

— За бога, Сирил! Защо не ми кажеш?

— Защото искам да те изненадам. Довечера ще го донеса.

— Нищо подобно! — извикала тя. — Още сега идвам при теб да го взема.

— Бих предпочел да не идваш.

— Не бъди толкова глупав, скъпи. Защо да не дойда?

— Защото съм много зает. Ще ми разстроиш целия сутрешен график. И без това съм изостанал с половин час.

— Тогава ще дойда в обедната почивка. Така става ли?

— Нямам обедна почивка. Е, добре, ела тогава в един и половина, докато си ям сандвича. Дочуване.

Точно в един и половина мисис Биксби пристигнала на работното място на мъжа си и натиснала звънеца. Мистър Биксби, в бяла зъболекарска престилка, лично й отворил вратата.

— О, Сирил, толкова съм развълнувана!

— Би трябвало. Късметлийка си, знаеш ли? — Той я повел по коридора към кабинета си.

— Идете да обядвате, мис Пълтни — обърнал се той към сестрата, която прибирала инструментите в стерилизатора. — Ще си довършите работата, когато се върнете. — Изчакал, докато момичето излезе, после се приближил до гардеробчето, където закачал дрехите си, застанал пред него и го посочил с пръст. — Вътре е — казал. — Сега си затвори очите.

Мисис Биксби се подчинила. После поела дълбоко въздух и го задържала. В последвалата тишина чула как той отваря вратата на гардероба и мекото шумолене, докато измъквал дрехата измежду другите закачени неща.

— Готово! Можеш да погледнеш!

— Не смея — засмяла се тя.

— Хайде де. Погледни!

Като хихикала лукаво, тя лекичко отворила единия си клепач, колкото да види замъглената фигура на облечения в бяло мъж, който държал нещо в ръце.

— Норка! — извикал. — Истинска норка!

При звука на магическата дума тя бързо отворила очи и в същия миг пристъпила напред, за да поеме палтото.

Но палто нямало. Имало само някаква жалка кожена якичка, която се полюшвала в ръката на мъжа й.

— Оплакни си очите! — казал той, докато я размахвал отпреде й.

Мисис Биксби запушила устата си с ръка и заотстъпвала назад. Ще изпищя, помислила си. Знам си. Ще изпищя.

— Какво ти е, мила? Не ти ли харесва?

Той спрял да размахва кожичката, втренчил се в нея и зачакал отговор.

— Защо, харесва ми — заекнала тя. — Аз… аз… мисля, че е… прекрасна е… наистина е прекрасна.

— Май отначало си глътна езика, а?

— Да, така е.

— Великолепно качество — казал той. — И чудесен цвят. И знаеш ли какво, мила? Мисля, че такова нещо ще струва две-три хиляди долара, ако го купиш от магазин.

— Не се съмнявам.

Били две кожички, две тесни мизерни кожички с главички, стъклени мъниста вместо очи и увиснали лапички. Едното зверче било захапало опашката на другото.

— Ето — казал той. — Пробвай я. — Пристъпил напред и увил яката около врата й, а после отстъпил да й се възхити. — Идеална е. Страшно ти отива. Не всеки има норка, мила моя.

— Не, не всеки.

— По-добре не я слагай, когато отиваш на пазар, защото ще помислят, че сме милионери, и ще започнат да ни вземат двойно.

— Ще се опитам да запомня това, Сирил.

— Боя се, че не бива да очакваш друг подарък за Коледа. Петдесет долара и без това са повече, отколкото се канех да похарча.

Той се обърнал, отишъл до умивалника и започнал да си мие ръцете.

— Тръгвай вече, скъпа, и си купи нещо хубаво за обед. Бих дошъл с теб, но в чакалнята е старият Гормън със счупена кукичка на протезата.

Мисис Биксби се запътила към вратата.

Ще го убия този от заложната къща, мислела си. Още сега отивам право там, хвърлям му отвратителната якичка в лицето и ако откаже да ми върне палтото, ще го убия.

— Казах ли ти, че ще закъснея довечера? — обадил се Сирил Биксби, като все още си миел ръцете.

— Не.

— Както е тръгнало, сигурно ще остана поне до осем и половина, ако не и до девет.

— Добре. Довиждане. — Мисис Биксби излязла и тръшнала вратата след себе си.

Точно в този момент секретарката мис Пълтни, която била тръгнала да обядва, се разминала с нея в коридора.

— Какъв великолепен ден, нали? — казала тя и я ослепила с усмивката си. Краката й сякаш танцували, от нея се носел лек аромат на парфюм и тя изглеждала като кралица, съвсем като кралица в прекрасното черно визоново палто, което Полковника бил подарил на мисис Биксби.

Пчелно млечице

— Ужасно се притеснявам, Албърт, направо ще умра от притеснение — каза мисис Тайлър.

Тя не сваляше очи от пеленачето, което лежеше абсолютно неподвижно върху лявата й ръка.

— Сигурна съм, че нещо не е наред.

Кожата върху бебешкото личице беше перлено-прозрачна и силно опъната върху костиците.

— Опитай отново — посъветва я Албърт Тайлър.

— Няма никакъв смисъл.

— Трябва постоянно да опитваш, Мейбъл — настоя той.

Тя извади шишето от тенджерката с гореща вода и изтръска няколко капки мляко върху вътрешната страна на китката си, за да изпробва температурата.

— Хайде, — прошепна. — Хайде, миличко. Събуди се и хапни още мъничко.

Върху масичката до нея светеше малка нощна лампа, която я обгръщаше с меко жълто сияние.

— Моля ти се. Още съвсем, съвсем мъничко.

Съпругът й я наблюдаваше над списанието, което четеше. Тя беше полумъртва от изтощение, това бе повече от ясно, а бледото й овално лице, обикновено толкова сериозно и спокойно, бе придобило някакъв стреснат и отчаян вид. Но дори и сега, навела глава и вторачила поглед в детето, тя беше странно красива.

— Виждаш ли — прошепна жена му. — Няма смисъл. Изобщо не го иска.

Тя вдигна шишето срещу светлината и присви очи срещу скалата за грамажа.

— Трийсетина грама. Само толкова е изпила. Не, няма дори и толкова. Само двайсет. Това не е достатъчно, за да оцелее, Албърт, наистина не е. Ще се побъркам от тревога.

— Знам — каза той.

— Толкова ми се иска да разберат какво й е.

— Нищо й няма, Мейбъл. Всичко е въпрос на време.

— Разбира се, че й има.

— Доктор Робинсън каза, че няма.

— Виж — решително заяви тя и се изправи. — Не можеш да ме убедиш, че е естествено едно шестседмично бебе да тежи по-малко, по-малко с цяло кило, отколкото когато се е родило! Ами погледни й крачетата! Само кожа и кости!

Дребното пеленаче лежеше върху ръката й отпуснато, без да помръдва.

— Доктор Робинсън каза, че трябва да престанеш да се тревожиш, Мейбъл. Другият, каза същото.

— Ха! — извика тя. — Не е ли прекрасно! Трябва да престана да се тревожа!

— Стига, Мейбъл.

— А какво трябва да правя? Да го възприемам като някаква шега?

— Не е казал такова нещо.

— Мразя лекарите! Ненавиждам ги всичките! — проплака тя, обърна му гръб и бързо излезе от стаята, понесла бебето нагоре по стълбите.

Албърт Тайлър остана на мястото си и не я спря.

След малко я чу да крачи в спалнята точно над главата му, бързи, нервни стъпки — троп, троп, троп, върху линолеума отгоре. Скоро стъпките щяха да спрат и той трябваше да стане и да се качи при нея, да влезе в спалнята и да я завари как седи край люлката, както обикновено, гледа детето, тихо плаче и отказва да се помръдне.

— Тя умира от глад, Албърт — щеше да каже.

— Разбира се, че не умира.

— Напротив, сигурна съм. И Албърт?

— Да?

— Убедена съм, че и ти го знаеш, но не искаш да си го признаеш. Не е ли вярно?

Сега всяка вечер се повтаряше все едно и също.

Миналата седмица бяха завели детето в болницата, лекарят го беше прегледал много внимателно и им бе казал, че всичко е наред.

— Това дете дойде след девет години безплодие, докторе — бе заявила Мейбъл, — и мисля, че ако нещо се случи с него, аз няма да го преживея.

Това беше преди шест дни, а оттогава детето беше отслабнало с още сто и петдесет грама.

Но тревогите на никого нямаше да помогнат, мислеше си Албърт Тайлър. За тези неща човек просто трябваше да вярва на лекарите. Отново взе списанието, което лежеше на коленете му и разсеяно плъзна поглед по съдържанието, за да види какво ново му предлагаха тази седмица:

Сред пчелите през май

Рецепти с мед

Пчеларство и фармацевтика

Как да контролираме ноземата

Най-новото за пчелното млечице

Тази седмица в пчелина

Лечебната сила на клея

Регургитации

Годишен банкет на английските пчелари

Други вести

През целия си живот Албърт бе изпитвал необикновен интерес към всичко свързано с пчелите. Дори като съвсем мъничък, той ги хващаше с голи ръце и тичаше вкъщи да ги покаже на майка си. Понякога ги поставяше върху лицето си и ги оставяше да пъплят по бузите и шията му, и най-удивителното в цялата история беше, че те нито веднъж не го ужилиха. Дори напротив. На пчелите сякаш им беше приятно да бъдат с него. Те отказваха да си отидат сами и за да се отърве от тях, трябваше лекичко да ги избутва с пръсти. Но дори тогава, те често се връщаха и се настаняваха отново върху ръка, крак, коляно, навсякъде, където кожата беше открита.

Баща му, който беше зидар, казваше, че от момчето сигурно се излъчва някаква дяволска миризма, нещо пагубно, което се просмуква през порите на кожата му, и че нищо добро не може да се очаква от човек, който така хипнотизира насекомите. Майка му обаче твърдеше, че това е дар, даден му от Бога и стигна дори дотам, че започна да го сравнява със Св. Франциск и птичките.

Когато поотрасна, страстта му по пчелите се превърна в мания и още дванайсетгодишен, вече се беше сдобил с първия си кошер. На следващото лято улови и първия си рояк. Две години по-късно, вече на четиринайсет, притежаваше цели пет кошера, подредени в стройна редичка до оградата в задното дворче на бащината му къща. И не само получаваше мед. Той дори извършваше изключително сложната и прецизна операция по отглеждането на собствени царици — присаждаше ларви в изкуствени килийки и всичко останало.

Артър никога не опушваше пчелите, когато му се налагаше да отвори кошера. И никога не слагаше ръкавици и предпазна мрежа на главата. Очевидно между пчелите и това момче имаше някакво необяснимо привличане и постепенно в селото, из кръчмите и магазините, хората започнаха да говорят за него с уважение, да идват в къщата му и купуват от меда му.

Когато стана на осемнайсет, той взе под аренда един акър ливада край голяма черешова градина на около миля от селото, където положи началото на собствения си бизнес. Сега, единайсет години по-късно, все още беше на същото място, но вече имаше шест акра вместо един, двеста и четиридесет първокласни кошера и къщичка, която беше построил почти изцяло с двете си ръце. Беше се оженил на двайсет и като изключим, че бяха минали девет години, преди да се роди детето, бракът му също беше много успешен. В действителност, животът на Албърт се беше развивал прекрасно, докато не се беше появило това странно момиченце и не ги беше поболяло от страх като отказваше да се храни и слабееше всеки ден.

Той вдигна поглед от списанието и се замисли за дъщеричката си.

Тази вечер, например, когато започнаха да я хранят и тя отвори очи, той се взря в тях и видя нещо, което го изплаши до смърт — мътен, празен взор, сякаш очите нямаха нищо общо с мозъка и свободно лежаха на местата си като две сиви топченца.

„Дали тези лекари наистина си разбираха от работата?“

Той се пресегна за пепелника и започна да чисти лулата си с кибритена клечка.

Все пак винаги можеха да я заведат и в друга болница, някъде в Оксфорд, например. Трябваше да го каже на Мейбъл, когато се качи горе.

Все още я чуваше как се движи из стаята, но сигурно си беше свалила обувките и беше обула пантофи, защото стъпките й бяха съвсем тихи.

Той отново насочи вниманието си към списанието и продължи да чете. Дочете статията „Как да контролираме ноземата“, после обърна страницата и подхвана следващата: „Най-новото за пчелното млечице“, макар много да се съмняваше, че изобщо съществува нещо, което не знаеше по въпроса.

Какво е това чудно вещество, наречено „пчелно млечице“?

Албърт взе кутията с тютюн от масата до себе си и започна да пълни лулата си, като не преставаше да чете:

Пчелното млечице е жлезиста секреция, произвеждана от пчелите-детегледачки, с която те хранят ларвите веднага след излюпването им от яйцата. Фарингеалните жлези на пчелите произвеждат веществото почти по същия начин, както млечните жлези у гръбначните произвеждат мляко. Този факт буди огромен интерес сред учените, защото досега не е известно нито едно-друго насекомо, при което да се наблюдава този процес.

Все познати неща, помисли си той, но поради липса на нещо по-интересно, продължи да чете:

Пчелното млечице се дава в концентриран вид на всички пчелни ларви през първите три дни след излюпването им. След това обаче, за онези, които са определени да бъдат търтеи или работници, тази безценна храна силно се разрежда с мед и цветен прашец. От друга страна, на ларвите, определени да бъдат царици, през целия период се дава концентрирано пчелно млечице.

Горе в стаята над него вече не се чуваха никакви стъпки. Къщата потъна в тишина. Той запали клечка кибрит и я поднесе към лулата си.

Пчелното млечице очевидно е продукт с невероятна хранителна мощ, защото само с него пчелната ларва увеличава теглото си хиляда и петстотин пъти за пет дни.

Сигурно е горе-долу толкова, помисли си той, макар че никога досега не му беше хрумвало да възприема растежа на ларвата и като увеличаващо се тегло.

Това е все едно бебе с тегло три килограма и седемстотин и петдесет грама да достигне тегло пет тона за същия период от време.

Албърт Тайлър спря и прочете изречението още веднъж.

Прочете го трети път:

Това е все едно бебе с тегло три килограма и седемстотин и петдесет грама…

— Мейбъл — извика той и скочи от стола. — Мейбъл! Ела тук!

Излезе в антрето, застана в началото на стълбището и продължи да я вика.

Отговор не последва.

Той изтича нагоре и светна лампата на площадката. Вратата на спалнята беше затворена. Албърт я отвори, застана на прага и се взря в тъмната стая.

— Мейбъл — каза. — Слез долу за малко, ако обичаш. Хрумна ми една идея. За детето е.

Лампата от площадката хвърляше слаби отблясъци върху леглото и той най-после я видя, просната по корем, заровила лице във възглавницата и покрила главата си с ръце. Отново плачеше.

— Мейбъл — повтори Албърт, като се приближи до нея и я докосна по рамото. — Моля те, слез долу за малко. Може би е нещо важно.

— Върви си — изхлипа тя. — Остави ме на мира.

— Не искаш ли да чуеш идеята ми?

— О, Албърт, толкова съм изморена. Толкова съм изморена, че вече не знам какво правя. Мисля, че няма да мога да продължа. Няма да мога да издържа.

Настъпи тишина. Албърт Тайлър се обърна, бавно се приближи до люлката на бебето и надникна вътре. Беше твърде тъмно, за да види лицето на детето, но когато се надвеси по-близо, чу дишането му — много слабо и учестено.

— В колко часа е следващото хранене? — попита.

— В два, предполагам.

— А по-следващото?

— В шест сутринта.

— Аз ще се погрижа и за двете — каза той. — Ти си поспи.

Тя не отговори.

— Легни си като хората, Мейбъл, и хубаво се наспи, разбираш ли? И престани да се тревожиш. Аз изцяло ще те заместя през следващите дванайсет часа. Ако продължаваш така, ще получиш нервна криза.

— Да — отвърна тя. — Знам.

— Още в тази секунда изнасям бебето, себе си и будилника в свободната стая, а ти само си легни, отпусни се и забрави за нас. Разбра ли? — И той вече избутваше люлката през вратата.

— О, Албърт — изхлипа тя.

— За нищо не се тревожи. Остави всичко на мен.

— Албърт…

— Да?

— Обичам те, Албърт.

— И аз те обичам, Мейбъл. А сега заспивай.

Албърт Тайлър не видя жена си почти до единайсет на следващата сутрин.

— Боже господи! — извика тя и се втурна надолу по стълбите по нощница и пантофи. — Албърт! Виж само колко е часът! Трябва да съм спала най-малко дванайсет часа! Всичко наред ли е? Какво стана?

Той спокойно седеше в креслото си, пушеше лула и четеше сутрешния вестник. Бебето беше в нещо като преносимо кошче и спеше на пода в краката му.

— Здравей, скъпа — усмихнато каза мъжът й. Тя изтича до столчето и се взря в детето.

— Яла ли е нещо, Албърт? Колко пъти я храни? В десет трябваше пак да яде, знаеше ли?

Албърт Тайлър прилежно сгъна вестника на квадрат и го постави върху масичката.

— Храних я в два сутринта — каза той, — когато изпи петнайсетина грама и нищо повече. Храних я отново в шест и тогава се представи малко по-добре, шейсет грама…

— Шейсет грама! О, Албърт, това е прекрасно!

— А няма и десет минути, откакто сме приключили с последното хранене. Шишето е върху камината.

Останало е съвсем малко на дъното. Изпи деветдесет грама. Какво ще кажеш? — Той гордо се усмихваше насреща й, доволен от постижението си. Жената бързо коленичи и се взря в детето.

— Не мислиш ли, че изглежда по-добре? — развълнувано попита той. — Не ти ли се струва понапълняла в лице?

— Може и да звучи глупаво — отвърна жена му, — но май наистина е така. О, Албърт, ти си съкровище! Как го направи?

— Тя просто е обърнала страницата — каза той. — Това е всичко. Точно както предрече докторът, тя е обърнала страницата.

— Ще се моля на Бога, да си прав, Албърт.

— Разбира се, че съм прав. От днес нататък само я гледай как расте.

Жената гледаше бебето с любещ поглед.

— Ти също изглеждаш много по-добре, Мейбъл.

— Чувствам се прекрасно. Съжалявам за снощи.

— Хайде да се разберем така — предложи той. — За в бъдеще, аз ще отговарям за всички нощни хранения. Ти ще се грижиш за дневните.

Тя го погледна през кошчето с детето и смръщи вежди.

— Не — заяви. — О, не. Няма да ти позволя подобно нещо.

— Но аз не искам да получиш нервна криза, Мейбъл.

— Няма. Особено сега, след като се наспах.

— Много по-добре е ако си разпределяме работата.

— Не, Албърт. Това е мое задължение и аз смятам да го изпълнявам. Снощната история няма да се повтори повече.

И двамата замълчаха. Албърт Тайлър извади лулата от устата си и внимателно я заоглежда.

— Добре — каза. — В такъв случай, аз просто ще те отменям в черната работа. Ще поема стерилизирането на шишето, приготвянето на храната и всичко, което е необходимо. Това все пак мъничко ще ти помогне.

Тя го изгледа внимателно, като се чудеше какво толкова му беше станало изведнъж.

— Виждаш ли, Мейбъл, мислех си…

— Да, скъпи.

— Мислех си, че до снощи, не си бях мръднал пръста да ти помогна за детето.

— Това не е вярно.

— О, да, вярно е. Така че, отсега нататък твърдо съм решил да поема моя дял от работата. Аз ще бъда хумано-смесителят и бутилко-стерилизаторът. Нали така?

— Толкова си мил, скъпи, но наистина не мисля, че е необходимо…

— Хайде! — извика той. — Ще урочасаш късмета! Аз го правих последните три пъти и виж резултата! Кога е следващото хранене? В два часа, нали?

— Да.

— Всичко е приготвено. Всичко е отмерено и разбъркано, така че когато стане време, ти само трябва да отидеш до килера, да вземеш шишето от полицата и да го затоплиш. Все пак, и това е някаква помощ, не мислиш ли?

Жената се изправи, приближи се до него и го целуна по бузата.

— Ти си толкова добър — каза му. — И с всеки изминат ден аз те обичам все повече и повече.

По-късно през деня, когато Албърт беше навън и работеше сред огрените от слънцето кошери, той я чу да го вика откъм къщата.

— Албърт! Албърт, ела тука! — Тичаше тя към него през жълтурчетата.

Той се обърна да я пресрещне, като се чудеше какво ли се е случило.

— О, Албърт! Сети се какво стана!

— Какво?

— Току-що привърших храненето в два часа и тя изпи цялото шише!

— Не!

— До последната капчица! О, Албърт, толкова съм щастлива! Тя ще се оправи! Обърнала е страничката, точно както ти каза! — Мейбъл обви врата му с ръце и го прегърна, а той я потупа по гърба, разсмя се и я обяви за най-прекрасната майчица на света.

— Ще дойдеш ли за следващото хранене да видиш дали ще го направи отново, Албърт?

Той отвърна, че не би го пропуснал за нищо на света, а тя го прегърна отново, обърна се и припна към къщата, като непрекъснато подскачаше в тревата и си пееше.

Естествено, когато наближи храненето в шест часа, в атмосферата се усещаше известно напрежение. Към пет и половина двамата родители вече бяха седнали в дневната и очакваха да дойде часът. Шишето с млякото стоеше в тенджерка с топла вода върху камината. Бебето спеше в преносимото си кошче върху дивана.

В шест без двайсет то се събуди и се разрева с цяло гърло.

— Виждаш ли! — извика мисис Тайлър. — Иска си шишето. Вдигни я бързо, Албърт и ми я подай тук. Но първо ми дай млякото.

Той й подаде шишето, а после положи бебето в скута й. Предпазливо жената докосна устничките му с крайчето на биберона. То го захапа между венците си и лакомо засмука на бързи и едри глътки.

— О, Албърт, не е ли чудесно? — разсмя се Мейбъл.

— Страхотно е, скъпа.

Само след седем-осем минути цялото съдържание на шишето беше потънало в бебешкото гърло.

— Умницата на мама — каза мисис Тайлър. — Отново сто и двайсет грама.

Албърт Тайлър се беше надвесил от стола си и внимателно се взираше в лицето на дъщеря си.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Имам чувството, че вече май е понаддала. Ти как мислиш?

Майката погледна детето.

— Не ти ли изглежда по-едра и по-пълна от вчера, Мейбъл?

— Може и да е така, Албърт. Не съм сигурна. Макар че, не е възможно да има някакво реално напълняване за толкова кратък период. Най-важното е, че вече се храни нормално.

— Обърнала е страницата — каза Албърт. — Убеден съм, че вече не трябва да се тревожиш за нея.

— Разбира се, че няма.

— Искаш ли да се кача и да върна кошчето обратно в спалнята, Мейбъл?

— Да, моля те.

Албърт се качи и премести кошчето. Жената го последва с бебето и след като му смени пеленките, нежно го положи в креватчето. После го зави с чаршафче и одеялце.

— Не е ли прекрасна, Албърт? — прошепна тя. — Не е ли това най-красивото бебче, което изобщо някога си виждал?

— Сега я остави да спи, Мейбъл — каза той. — Слез долу и сготви нещичко за вечеря. И двамата го заслужаваме.

Двамата родители се нахраниха и се настаниха във фотьойлите в дневната. Албърт със списанието и лулата, мисис Тайлър с плетката. А това бе картина, напълно различна от снощната. Изведнъж цялото напрежение беше изчезнало. Красивото овално лице на мисис Тайлър сияеше от щастие, бузите й бяха розови, очите й ярко блестяха, а от устата й не слизаше замечтана усмивчица на съвършено блаженство. От време на време тя вдигаше очи от плетивото и с любов поглеждаше мъжа си. Понякога, спираше да трака с куките и няколко секунди седеше неподвижно, вперила поглед в тавана, ослушвайки се за хленч или проплакване отгоре. Но тишината беше пълна.

— Албърт — обади се тя след известно време.

— Да, скъпа?

— Какво искаше да ми кажеш снощи, когато се втурна така в спалнята? Спомена, че си имал идея за детето.

Албърт Тайлър положи списанието на скута си и й отправи продължителен, хитър поглед.

— Така ли съм казал?

— Да. — Тя го зачака да продължи, но той мълчеше.

— Какво ти е толкова смешно? — попита го. — Защо се хилиш така?

— Наистина е смешно.

— Кажи ми го, скъпи.

— Не съм убеден, че трябва — отвърна той. — Може да ме сметнеш за лъжец.

Тя рядко го беше виждала толкова доволен от себе си, затова му се усмихна и продължи да го моли.

— Просто искам да видя физиономията ти, когато ти го кажа, Мейбъл, това е всичко.

— Албърт, за какво става дума?

Той обаче замълча, не желаеше да избързва.

— Ти наистина смяташ, че детето е по-добре, нали така? — попита я.

— Разбира се, че смятам.

— И си съгласна с мен, че изведнъж започна да се храни прекрасно и изглежда сто процента променена?

— Съгласна съм, Албърт, така е.

— Това е добре — каза той и се ухили още по-широко. — Виждаш ли, всъщност, аз го направих.

— Какво си направил?

— Излекувах детето.

— Да, скъпи, сигурна съм, че си ти. — И мисис Тайлър отново подхвана плетката.

— Не ми вярваш, нали?

— Разбира се, че ти вярвам. И признавам, че цялата заслуга е твоя. Абсолютно цялата.

— Как тогава съм го направил?

— Ами — каза тя и замълча, за да помисли. — Предполагам, че просто имаш талант да й приготвяш храната. Откакто ти се зае с тази работа, тя става все по-добре и по-добре.

— Искаш да кажеш, че приготвянето на хуманата е някакъв вид изкуство?

— Очевидно е така. — Тя продължаваше да плете и вътрешно да се усмихва при мисълта колко са смешни мъжете.

— Ще ти кажа една тайна — обади се той. — Ти си абсолютно права. Макар че, забележи, въпросът не се свежда до това как я приготвяш, а какво слагаш вътре. Предполагам, добре го разбираш, нали, Мейбъл?

Мисис Тайлър спря да плете и строго погледна мъжа си.

— Албърт, не ми казвай, че си слагал нещо в млякото на детето.

Той седеше срещу нея и продължаваше да се усмихва.

— Е, слагал ли си, или не си слагал?

— Възможно е — отвърна мъжът й.

— Не вярвам.

Когато се усмихваше, той имаше странния навик да оголва зъбите си, от което лицето му придобиваше малко свиреп вид.

— Албърт — каза тя. — Престани да си играеш игрички с мен.

— Да, скъпа, добре.

— Нали нищо не си слагал в млякото й? Отговори ми честно, Албърт. Това може да е много сериозно при толкова малко бебе.

— Отговорът е да, Мейбъл.

— Албърт Тайлър! Как си могъл?

— Хайде, хайде, не се вълнувай. Ако наистина искаш, ще ти разкажа всичко, но само недей да вдигаш пара.

— Било е бира! — извика тя. — Главата си залагам, че е било бира!

— Не говори глупости, Мейбъл, моля ти се.

— Тогава какво е?

Албърт внимателно остави лулата на масичката до себе си и се облегна назад.

— Кажи ми — попита той, — случайно някога да си ме чувала да споменавам нещо, наречено пчелно млечице?

— Не съм.

— То е вълшебно — заяви той. — Истинско вълшебство. И снощи изведнъж ме осени идеята, че ако сложа малко от него в млякото на детето…

— Как смееш!

— Ама, Мейбъл, ти дори още не знаеш какво е то.

— Не ме интересува какво е! — заяви тя. — Не можеш да слагаш каквото ти скимне в млякото на толкова малко бебе. Трябва да си откачил.

— Но то е абсолютно безвредно, Мейбъл, иначе никога нямаше да го направя. Пчелите го произвеждат.

— Не е далече от ума.

— И е толкова ценно, че на практика никой не може да си позволи лукса да го пие. А когато все пак това стане, то е само по една капчица.

— И, ако смея да попитам, ти колко даде на нашето дете?

— А — възкликна той. — Там е цялата работа и огромната разлика. Според мен, нашето бебе, само с последните четири хранения, вече е погълнало поне петдесет пъти повече пчелно млечице от всеки друг през целия си живот. Какво ще кажеш за това?

— Албърт, престани да се занасяш!

— Кълна ти се — гордо каза той.

Тя седеше на стола втренчила поглед в него, челото й леко сбръчкано, устните леко отворени.

— Ти знаеш ли реално колко струва това нещо, Мейбъл, ако искаш да си го купиш? На едно място в Америка в момента го рекламират за продан и искат по петстотин долара за половинкилограмово бурканче! Петстотин долара! Та то е по-скъпо от златото!

Тя нямаше ни най-малка представа за какво й говори.

— Ще ти го докажа — извика той, скочи и се насочи към библиотеката, където държеше цялата си литература за пчелите. На последната лавица броевете на „Американски пчелен журнал“ бяха прилежно подредени до тези на „Британски пчелен журнал“, „Изкуството на пчеларството“ и други подобни. Той взе последния брой на „Американски пчелен журнал“ и отвори на специализирания сектор с рекламите.

— Ето — обяви гордо. — Точно както ти казах. „Продаваме пчелно млечице — цена на едро — $480 за 0,5 кг.“

Той й подаде списанието, за да се увери лично.

— Сега вярваш ли ми? Това е истински магазин в Ню Йорк, Мейбъл. Така пише.

— Но не пише, че можеш да го добавяш към млякото на едно, на практика, новородено бебе — заяви тя. — Не знам какво ти е станало, Албърт. Наистина, не знам.

— Но й се отразява добре, не е ли така?

— Вече не съм сигурна.

— Не бъди такава глупачка, Мейбъл. Знаеш, че е така.

— Защо тогава другите хора не го правят с техните бебета!

— Уморих се да ти повтарям. Ужасно е скъпо. Практически никой на света не може да си позволи лукса да купува пчелно млечице само за ядене, освен може би един-двама милионери. Купуват го само големите компании, които произвеждат кремове за лице и разни подобни. Използват го като рекламен ефект. Слагат една капчица в цял буркан крем за лице и го продават като топъл хляб за луди пари. Твърдят, че премахва бръчките.

— И премахва ли ги?

— Откъде, за бога, мога да знам, Мейбъл? — каза той и се върна на стола си. — Както и да е, не е там работата. Истината е, че толкова много помогна на нашето бебе само за последните няколко часа, че сме длъжни да продължим да й го даваме. Не ме прекъсвай, Мейбъл! Остави ме да довърша. Аз притежавам двеста и четиридесет кошера и ако отделя, да речем, стотина, които да произвеждат само пчелно млечице, ще можем да й осигурим цялото необходимо количество.

— Албърт Тайлър — извика жената, като широко отвори очи и се вторачи в него. — Ти да не си полудял?

— Ще бъдеш ли така добра да ме изслушаш до края?

— Забранявам ти — заяви тя. — Абсолютно. Няма вече да даваш на детето ми нито капка от това ужасно нещо, ясно ли е?

— Ама, Мейбъл…

— Да не говорим, че миналото лято имахме доста стряскащ добив на мед и ако продължаваш да си играеш с тези кошери, не се знае какво ще се получи.

— Всичко си е наред с кошерите ми, Мейбъл.

— Много добре знаеш, че миналото лято добивът ни беше спаднал наполовина.

— Направи ми една услуга, моля те — каза той. — Позволи ми да ти обясня някои от чудесата, които прави това нещо.

— Ти още не си ми казал какво е.

— Добре, Мейбъл, и това ще направя. Ще ме изслушаш ли? Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?

Тя въздъхна и отново взе плетката.

— Щом смяташ, че това ще те облекчи, Албърт, обясни ми.

Той помълча известно време, несигурен как точно да започне. Никак нямаше да е лесно да се обясни такова нещо на човек, който беше пълен лаик в пчеларството.

— Предполагам знаеш, че всеки рояк има само една царица?

— Да.

— И че тази царица снася всички яйца?

— Да, скъпи, това дори и аз го знам.

— Добре. Сега, царицата, в действителност, може да снася различни по вид яйца. Това не го знаеш, но тя може. Наричаме го едно от чудесата на кошера. Може да снася яйца, от които се излюпват търтеи, и яйца, от които се излюпват работнички. И това ако не е чудо, Мейбъл, не знам какво е.

— Да, Албърт, добре.

— Търтеите са мъжките пчели. С тях няма да се занимаваме. Всички работнички са женски пчели. Каквато е и царицата, естествено. Само че, работничките са безполови женски, ако разбираш какво искам да кажа. Органите им са силно закърнели, докато при царицата те са удивително развити. Тя, например, само за един ден може да снесе толкова яйца, колкото е собственото й тегло.

Той замълча, за да подреди мислите си.

— Сега, ето как става всичко. Царицата лази по питата и снася яйцата си в така наречените килийки. Нали знаеш, онези стотици дупчици, които виждаш върху питата? Е, тази пита е същата, само че килийките не са пълни с мед, а с яйца. Тя снася по едно яйце във всяка килийка и след три дни от всяко яйце се излюпва по едно червейче, което ние наричаме ларва. Щом тази ларва се появи, пчелите бавачки — това са млади работнички — се струпват около нея и започват да я хранят като луди. И знаеш ли с какво я хранят?

— С пчелно млечице — търпеливо отвърна Мейбъл.

— Правилно! — извика той. — Точно с това я хранят. Веществото се произвежда от специална жлеза, разположена на главите им и те започват да го изпомпват в килийката, за да хранят ларвата. И какво става тогава?

Той драматично замълча като премигваше насреща й с малките си воднистосиви очички. После бавно се обърна и взе списанието, което бе чел предната вечер.

— Искаш ли да разбереш какво става след това? — попита и облиза устните си.

— Просто нямам търпение.

— „Пчелното млечице — започна да чете той, — очевидно притежава огромни хранителни свойства, защото само благодарение на него ларвата увеличава теглото си хиляда и петстотин пъти за пет дни!“

— Колко?

— Хиляда и петстотин пъти, Мейбъл. И знаеш ли какво означава това, преведено на езика на хората? Това означава — каза той, като снижи гласа си, наведе се напред и я фиксира с воднистите си очички, — това означава, че за пет дни, едно бебе, което тежи четири килограма ще увеличи теглото си на пет тона!

За втори път мисис Тайлър престана да плете.

— Е, не трябва да го приемаш прекалено буквално, Мейбъл.

— Кой казва, че не мога?

— Това е просто научен начин на изразяване, нищо повече.

— Добре, Албърт, продължавай.

— Историята обаче изобщо не свършва дотук — каза той. — Аз все още не съм ти казал за най-удивителното качество на пчелното млечице. Смятам да ти покажа как то може да превърне една дребна, невзрачна и грозновата пчела работничка, на практика без никакви полови органи, в огромна, красива и плодовита царица.

— Да не искаш да кажеш, че нашето бебе е невзрачно и грозновато? — рязко попита тя.

— Не ми приписвай неща, които никога не съм изричал, Мейбъл, моля те. Само ме слушай добре. Знаеш ли, че пчелата-царица и пчелата-работничка, макар и да изглеждат съвсем различни, са се излюпили от абсолютно еднакви яйца?

— Това не го вярвам.

— А то е толкова сигурно, колкото, че аз седя тук, Мейбъл, честна дума. Когато пчелите поискат от яйцето да се излюпи царица вместо работничка, те винаги могат да го направят.

— Как?

— А-ха! — възкликна той и размаха дебелия си показалец насреща й. — Точно това следва. Точно това е тайната на цялата работа. Сега — ти къде мислиш, че е причината за това чудо, Мейбъл?

— Пчелното млечице — отвърна тя. — Ти вече ми каза.

— Точно така! Пчелното млечице! — извика той и заподскача на стола си, като пляскаше с ръце.

Едрото му кръгло лице сияеше от възбуда и две ярки червени петна бяха избили на бузите му.

— Ето как действа. Ще ти го обясня много простичко. На пчелите им трябва нова царица. Затова изграждат една много голяма килийка, наричаме я царска килийка, и старата царица снася едно яйце в нея. Останалите хиляда деветстотин и деветдесет и девет яйца тя снася в обикновени работнически килийки. Сега. Щом като тези яйца се излюпят във вид на ларви, пчелите бавачки се струпват около тях и започват да ги тъпчат с пчелно млечице. Всички без изключение — и работнички, и царица. Сега обаче следва най-важното, Мейбъл, затова слушай внимателно. Тук се крие цялата разлика. Ларвите — работнички получават тази специална вълшебна храна само през първите три дни от живота си. След това, храненето им напълно се променя. Реално погледнато, тях ги отбиват, с тази разлика, че тук нещата стават изведнъж, а не постепенно, както при обикновеното отбиване. След третия ден те минават общо-взето на обикновена пчелна храна — смес от мед и цветен прашец — и след още две седмици излизат от килийките като готови работнички.

Но не е така с ларвата в царската килийка! Тя получава пчелно млечице през цялото време докато се намира в тази фаза. Пчелите бавачки буквално го изливат в килийката, дотолкова, че ларвичката буквално плува в него. И точно това я превръща в царица!

— Не можеш да го докажеш — кажа жена му.

— Не говори глупости, Мейбъл, моля те. Хиляди хора са го доказвали и постоянно го доказват. Известни учени във всяка страна по света. Единственото, което трябва да направиш, е да вземеш една ларва от килийка на работничка и да я поставиш в царската килийка — един вид присаждане — и стига пчелите бавачки постоянно да я снабдяват с пчелно млечице, тогава оле! — тя израства като царица! И това, което го прави още по-прекрасно е невероятно огромната разлика между царицата и пчелата-работничка, когато пораснат. Коремчето им е с различна форма. Жилото е различно. Крачката са различни…

— По какво се различават крачката им? — попита тя, за да го изпита.

— Крачката ли? Ами, работничките имат на крачката торбички, с които събират цветния прашец. Царицата изобщо няма такива. Ето и друга разлика. Царицата има напълно развити полови органи. Работничките нямат. А най-удивителното от всичко, Мейбъл, е че царицата живее от четири до шест години. Работничките едва доживяват до същия брой месеци. И всичките тези разлики се дължат единствено на факта, че едните са получавали пчелно млечице, а другите — не!

— Трудно е да повярваш — каза тя, — че храната може да направи всичко това.

— Разбира се, че е трудно да го повярваш. Това е поредното чудо на кошера. Всъщност, това е най-голямото чудо, в сравнение с останалите. Такова дяволско чудо е, че озадачава най-големите научни умове вече стотици години. Чакай малко. Стой тука. Не мърдай.

Той отново скочи, отиде до библиотеката и зарови сред книгите и списанията.

— Сега ще ти намеря някои научни съобщения. Ето. Ето едно от тях. Слушай само. — И той зачете на глас от един от броевете на „Американския пчелен журнал“:

„Д-р Фредерик А. Бантинг живее в Торонто и оглавява голяма научноизследователска лаборатория. Последната му е дарена от канадския народ като жест на признателност за наистина огромните му заслуги към човечеството заради откриването на инсулина. Същият този човек проявява голям интерес към пчелното млечице. Той моли сътрудниците си да му направят основен анализ…“

Той замълча.

— Както и да е, няма нужда да ти чета цялата статия, но ето какво станало. Д-р Бантинг и хората му взели малко пчелно млечице от килийката на царицата, която съдържала двудневна ларва и започнали да го анализират. И какво мислиш установили? Те открили — обяви той — че пчелното млечице съдържа феноли, стероли, глицерили, декстроза и — слушай сега внимателно — и осемдесет до осемдесет и пет процента неидентифицирани киселини!

Той стоеше до библиотеката със списанието в ръка, усмихваше се с тази своя странна потайна победоносна усмивчица, а жена му го гледаше изпаднала в пълно недоумение.

Албърт не беше висок; имаше дебело, набито и някак месесто тяло, поставено близо до земята върху скъсени крачка. Те пък бяха леко закривени. Главата му беше огромна и кръгла, покрита с четинеста ниско подстригана коса, а по-голямата част от лицето му — особено сега, след като беше престанал да се бръсне — беше прикрито под жълто кафеникав мъх дълъг два-три сантиметра. Както и да го погледнеш, фигурата му изглеждаше доста гротескна, не можеше да се отрече.

— Осемдесет до осемдесет и пет процента — повтори той, — неидентифицирани киселини. Не е ли фантастично? — После се обърна към библиотеката и зарови из другите списания.

— Какво ще рече това, неидентифицирани киселини?

— Там е работата, я! Никой не знае! Дори и Бантинг не е могъл да разбере. Чувала ли си за Бантинг?

— Не.

— Той просто е един от най-прочутите живи лекари в света. Това е всичко.

Тя го гледаше как пърха пред библиотеката с тази четинеста глава, космато лице и тумбесто месесто тяло, и не можеше да се отърве от мисълта, че някак си, по незнайно какъв странен начин, този човек й напомняше на пчела. Често беше виждала жени, заприличали на конете си и беше забелязала, че хора, които отглеждат птички, бултериери или померанци, често, по някакъв необясним и стряскащ начин, напомняха за избраните от тях питомци. До този момент обаче, никога не й беше хрумвало, че собственият й съпруг може да прилича на пчела. Това малко я шокира.

— А Бантинг опитвал ли се е да го яде някога — попита тя, — пчелното млечице?

— Разбира се, че не го е ял, Мейбъл. Не е имал толкова много. То е прекалено скъпо.

— Знаеш ли какво? — каза тя, като го гледаше втренчено, но същевременно и лекичко се усмихваше. — Ти самият започваш мъничко да ми приличаш на пчела, представяш ли си?

Той се обърна и я изгледа.

— Предполагам, че е заради брадата — продължи тя. — Много ми се иска да я махнеш. Дори цветът й е някак пчелен, не мислиш ли?

— Какви ги дрънкаш, по дяволите, Мейбъл?

— Албърт — възмути се тя. — Що за език е това?

— Искаш ли да чуеш още по въпроса, или не искаш?

— Да, скъпи, извинявай. Само се пошегувах.

Той се обърна отново, издърпа друго списание от купчината и започна да прелиства страниците.

— Чуй сега това, Мейбъл: „През 1939 година Хепл експериментира с двайсетдневни плъхове, като им инжектира пчелно млечице в различни количества. В резултат наблюдава преждевременно развитие на яйчниците, правопропорционално на количеството инжектирано пчелно млечице.“

— Ето! — извика тя. — Знаех си!

— Какво си знаела?

— Знаех си, че ще се случи нещо ужасно.

— Глупости. В това няма нищо лошо. Ето още едно съобщение: „Стил и Бурдет установили, че мъжки плъх, неспособен да създаде потомство, след приемане на минимална ежедневна доза пчелно млечице, многократно ставал баща.“

— Албърт — извика тя, — това нещо е прекалено силно, за да го даваш на едно бебе! Изобщо не ми харесва.

— Глупости, Мейбъл.

— Тогава защо го изпробват само върху плъхове? Отговори ми на този въпрос! Защо някой от тези прочути учени не го изпита върху себе си? Твърде умни са, ето защо. Мислиш ли, че д-р Бантинг ще рискува да се озове с преждевременно развити яйчници? Едва ли.

— Но те са го давали на хора, Мейбъл. Ето ти цяла статия по въпроса. Слушай. — Той обърна страницата и отново зачете от списанието:

„През 1953 г. в Мексико, група видни лекари започват да предписват минимални дози пчелно млечице за такива заболявания като церебрален неврит, артрит, диабет, никотинова интоксикация, импотентност при мъжете, астма, круп, подагра… Съществуват купища доказателства за оказания благотворен ефект… Известен борсов агент от Мексико сити заболял от изключително тежка форма на псориазис. Човекът станал физически отблъскващ. Клиентите му започнали да го избягват и бизнесът му западнал. В отчаянието си той прибягнал до лечение с пчелно млечице — по една капка на всяко хранене — и о, чудо! — излекувал се за две седмици. Сервитьор от кафене «Йена», също в Мексико сити, свидетелства, че баща му, след като приемал минимални дози от чудодейното вещество във формата на капсули, станал баща на деветдесетгодишна възраст. Организатор на кориди от Акапулко, получил доста флегматичен бик и решил да му инжектира един грам пчелно млечице (огромна доза) точно преди да го пусне на арената. В резултат, звярът така подивял и освирепял, че незабавно изкормил двама пикадори, три коня, един матадор и накрая…“

— Слушай! — прекъсна го мисис Тайлър. — Струва ми се, че бебето плаче.

Албърт вдигна поглед от списанието. И наистина, от спалнята над главите им се разнасяше юнашки рев.

— Сигурно е гладна — каза той.

Жена му погледна часовника.

— Олеле, майко! — извика тя и скочи от стола. — Часът й за хранене е минал! Ти бързо приготви млякото, Албърт, а аз ще я донеса! Но побързай! Не искам да я карам да чака.

След половин минута мисис Тайлър се върна, понесла пищящото създание на ръце. Тя определено изглеждаше слисана, все още непривикнала със страховития нестихващ рев, на който е способно всяко здраво бебе, когато си иска храната.

— Моля те, побързай, Албърт! — извика тя, седна на фотьойла и нагласи бебето в скута си. — Моля те, побързай!

Албърт дойде откъм кухнята и й подаде затопленото шише с млякото.

— Температурата му е идеална — каза той. — Няма нужда да го пробваш.

Тя повдигна главата му малко по-високо върху сгънката на ръката си и напъха гумения биберон право в широко отворената пищяща уста. Бебето стисна биберона и здраво го засмука. Писъците престанаха. Мисис Тайлър си отдъхна.

— О, Албърт, нали е прекрасна?

— Страхотна е, Мейбъл — благодарение на пчелното млечице.

— Виж, скъпи, не искам да чувам нито дума повече за това противно нещо. Плаши ме до смърт.

— Правиш голяма грешка — каза той.

— Ще видим кой греши.

Бебето продължаваше да суче от шишето.

— Убедена съм, че пак ще изпие всичкото мляко, Албърт.

— И аз съм сигурен.

Само след няколко минути шишето беше празно.

— Доброто ми момиченце! — извика мисис Тайлър и много внимателно започна да издърпва шишето. Бебето усети какво се опитва да направи, впи устнички в биберона и засмука още по-силно. Жената го дръпна бързо и рязко, и пльок, успя да й го отнеме.

— Уаа! Уаа! Уаа! — разпищя се детето.

— Този лош въздух — каза мисис Тайлър, наклони бебето настрани и започна да го потупва по гръбчето.

То се оригна на два пъти — бързо едно след друго.

— Готово, миличко, сега ще ти олекне.

За няколко секунди писъците престанаха. После започнаха отново.

— Нека пак се оригне — каза Албърт. — Много бързо го изпи.

Жена му вдигна бебето и го положи на рамото си. Разтри гръбчето му. Прехвърли го върху другото си рамо. Постави го да легне по корем върху скута си. Да седне върху коляното й. То обаче не се оригна отново, а писъците ставаха все по-силни и по-настойчиви.

— Много е полезно за белите дробове — каза Албърт ухилено. — Те така развиват белите си дробове, знаеше ли това, Мейбъл?

— Няма нищо, няма, няма — повтаряше жена му и покриваше детското личице с целувки. — Няма, миличко, няма, няма.

Изчакаха още пет минути, но писъците не престанаха нито за миг.

— Преобуй я — каза Албърт. — Намокрила се е, това е всичко. — Той донесе суха пеленка от кухнята и мисис Тайлър я смени.

Това с нищо не промени нещата.

— Уаа! Уаа! Уаа! Уаа! Уаа! — ревеше бебето.

— Надявам се, не си закопчала безопасната игла за кожата й, Мейбъл.

— Разбира се, че не съм — отвърна тя, но за всеки случай опипа пеленката.

Двамата родители седяха един срещу друг на фотьойлите си, усмихваха се нервно, гледаха бебето върху майчиния скут и чакаха да се изтощи и да спре да пищи.

— Знаеш ли какво? — най-после се обади Албърт.

— Какво?

— Обзалагам се, че още е гладна. Обзалагам се, че иска още една доза. Какво ще кажеш, ако пак й дадем шишето?

— Не мисля, че трябва да го правим, Албърт.

— Добре ще й се отрази — каза той и стана от стола. — Отивам да й стопля още мляко.

Той влезе в кухнята и се бави няколко минути. Когато се върна, носеше шише, пълно до горе с мляко.

— Направих й двойна доза — обяви тържествено. — Двеста и петдесет грама. За всеки случай.

— Албърт! Да не си полудял? Не знаеш ли, че прехранването е не по-малко опасно от недохранването?

— Не е нужно да й го даваш цялото, Мейбъл. Можеш да спреш, когато поискаш. Хайде — подкани я той и се надвеси над нея. — Дай й още малко.

Мисис Тайлър погъделичка с крайчето на биберона горната устничка на бебето. Мигновено миниатюрната устичка се затвори като капан около гумената цицка и в стаята изведнъж настъпи тишина. Телцето на бебето се отпусна и когато засмука млякото, върху личицето му се изписа пълно блаженство.

— Виждаш ли, Мейбъл! Какво ти разправях!

Жената не отговори.

— Тя има вълчи апетит, това е. Виж я само как суче.

Мисис Тайлър наблюдаваше нивото на млякото в шишето. То намаляваше бързо и много скоро стотина грама бяха изчезнали.

— Ето — каза тя. — Това е достатъчно.

— Не можеш да й го отнемеш сега, Мейбъл.

— Напротив, скъпи, длъжна съм.

— Хайде, жено, дай й останалото и стига си се притеснявала.

— Но, Албърт…

— Умряла е от глад, не виждаш ли? Хайде, красавицата ми — изгука той. — Довърши шишето.

— Това не ми харесва, Албърт — каза жена му, но не издърпа шишето.

— Детето си наваксва пропуснатото, Мейбъл, това е всичко.

Само след пет минути шишето беше празно. Бавно мисис Тайлър издърпа биберона и този път нямаше протести, цареше пълна тишина. Бебето лежеше блажено върху майчиния скут, очите му блестяха от доволство, устичката му бе полуотворена, устните — изцапани с мляко.

— Цели триста и шейсет грама, Мейбъл! — възкликна Албърт Тайлър. — Три пъти повече от нормалното количество? Не е ли удивително?

Жената се беше вторачила в бебето. И постепенно старият притеснен израз на уплашена майка отново се връщаше върху лицето й със здраво стиснати устни.

— Какво ти става? — попита Албърт. — Не е възможно да се притесняваш за това, нали? Как можеш да допуснеш, че ще възвърне нормалното си тегло от някакви си мизерни сто и двайсет грама. Не ставай смешна!

— Ела тук, Албърт — каза тя.

— Какво?

— Казах ела тук.

Той се приближи и застана край нея.

— Погледни хубаво и ми кажи дали виждаш нещо по-различно.

Мъжът й внимателно се взря в бебето.

— Изглежда ми по-голяма, Мейбъл, ако това имаш предвид. По-голяма и по-дебела.

— Подръж я — нареди тя. — Хайде, вдигни я.

Той се пресегна и пое бебето от скута на жена си.

— Боже всемогъщи! — извика. — Та тя тежи цял тон!

— Точно.

— Е, не е ли прекрасно! — възкликна Албърт, целият сияещ от щастие. — Обзалагам се, че сигурно вече си е възвърнала нормалното тегло!

— Това ме плаши, Албърт. Твърде бързо е.

— Глупости, жено.

— За всичко е виновно твоето противно млечице — каза тя. — Мразя го.

— Няма нищо противно в пчелното млечице — възмутено отвърна той.

— Не говори глупости, Албърт! Нима мислиш, че е нормално едно дете да започне да наддава с такава скорост?

— На теб човек не може да ти угоди! — извика той.

— Побъркваш се от страх, когато слабее, а сега направо си откачила от ужас, защото дебелее! Какво става с теб, Мейбъл?

Жената стана от стола и се насочи към вратата с бебето на ръце.

— Единственото, което мога да кажа — заяви тя, — е че за късмет съм тук, за да не ти позволя да й даваш повече от това нещо, повече нищо няма да кажа.

Тя излезе, а Албърт наблюдаваше през отворената врата как прекоси антрето, стигна до стълбите и започна да се изкачва, но когато стигна до третото или четвъртото стъпало, тя изведнъж се спря и застина неподвижно, сякаш се сети за нещо. После се обърна, бързо слезе обратно и отново влезе в стаята.

— Албърт — каза тя.

— Да?

— Предполагам, че не е имало никакво пчелно млечице в шишето, което току-що изпи?

— Не виждам защо трябва да предполагаш подобно нещо, Мейбъл.

— Албърт!

— Какво има? — попита той тихо и невинно.

— Как смееш! — извика тя.

Едрото брадато лице на Албърт Тайлър доби наранено и неразбиращо изражение.

— Според мен, трябва да се радваш, че е погълнала още една голяма доза. Честно казано, аз се гордея. А дозата наистина си я биваше, Мейбъл, повярвай ми.

Жената стоеше до вратата, стиснала спящото бебе в ръцете си и се бе втренчила в мъжа си с широко отворени очи. Тялото й беше много изправено, абсолютно вдървено от ярост, лицето й — бледо, устните — по-стиснати от всякога.

— Запомни ми думите — говореше Албърт, — ти, Мейбъл, ще имаш пеленаче, което скоро ще обере първите награди във всяко бебешко шоу в цялата страна. Хей, защо не я премериш сега да видим колко тежи? Искаш ли да донеса кантара, Мейбъл, за да я премериш?

Жената бързо се приближи до голямата маса в средата на стаята, постави бебето отгоре и веднага започна да го съблича.

— Да! — каза рязко. — Донеси кантара! — и с един замах свали нощничката, а след нея и камизолката.

После откопча пеленката, издърпа я изпод бебето и то остана да лежи голо на масата.

— Но, Мейбъл! — извика Албърт. — Това е истинско чудо! Та тя е напълняла като кутре!

И наистина, количеството плът, което детето беше натрупало от предния ден, бе удивително. Малкият хлътнал гръден кош, по който можеха да се преброят всички ребра, сега беше тумбест и закръглен като бидонче, а коремчето се издуваше дори още по-нависоко. Странно обаче, но ръчичките и крачетата не бяха нараснали пропорционално на тялото. Все още къси и костеливи, те приличаха на пръчици, стърчащи от лоена топка.

— Виж! — възкликна Албърт. — Дори по тумбачето й е започнал да расте мъх, за да й е топло! — Той протегна ръка и се накани да прокара върховете на пръстите си върху пухчето от жълто кафеникави косъмчета, които изведнъж се бяха появили върху бебешкото коремче.

— Не я докосвай — извика жената. Тя се обърна и го изгледа, а очите й мятаха мълнии. Изведнъж бе заприличала на малка, влязла в бой птичка, която бе извила шия към него, сякаш се канеше да връхлети върху лицето му и да му изкълве очите.

— Чакай малко — каза той и заотстъпва назад.

— Ти си полудял! — изкрещя тя.

— Изчакай само една минутка, Мейбъл, моля те, защото ако все още мислиш, че това нещо е опасно… Нали точно така си мислиш? Добре, тогава. Слушай внимателно. Сега смятам да ти докажа, и то веднъж завинаги, Мейбъл, че пчелното млечице е абсолютно безопасно за хората, дори и приемано в огромни дози. Защо, например, мислиш, че миналото лято имахме толкова слаб добив на мед? Отговори ми на този въпрос.

Бавното му отстъпление го бе отдалечило на три-четири метра от нея, където видимо се чувстваше по-спокоен.

— Причината да получим едва половината от обичайния добив — произнесе той бавно и снижи глас, — е в това, че аз накарах сто от моите кошери да произвеждат само пчелно млечице.

— Какво си направил?

— А — прошепна той. — Знаех си, че това ще те изненада малко. А аз го правя цяла година точно подноса ти. — Очичките му блестяха насреща й и бавна лукава усмивчица запълзя по устните му.

— И никога няма да се сетиш за причината — продължи Албърт. — Боях се да ти кажа досега, защото си мислех, че може… така де… малко да те смути.

Той замълча за малко. Беше скръстил ръцете си високо пред гърдите и триеше длани една в друга, от което се получаваше тих стържещ звук.

— Спомняш ли си онзи цитат, който ти прочетох от списанието? Онова за плъха. Чакай да помисля, как беше? „Стил и Бурдет установили, че мъжки плъх, който не е бил способен да създаде поколение…“

Той се поколеба, а усмивката му стана още по-широка и оголи зъбите му.

— Схващаш ли идеята, Мейбъл?

Тя стоеше неподвижна и го гледаше.

— Още първия път, когато прочетох това изречение, Мейбъл, направо подскочих от стола и си помислих, че щом е дало резултат при някакъв скапан плъх, няма никаква причина да не подейства и на Албърт Тайлър.

Той замълча отново, като проточи шия напред и леко обърна едното си ухо към жена си, в очакване да чуе какво ще каже. Тя обаче мълчеше.

— И още едно нещо — продължи Албърт. — То ме караше да се чувствам толкова невероятно добре, Мейбъл, и толкова абсолютно различен от онова, което бях преди, че продължих да го взимам дори след като ти ми съобщи радостната вест. Сигурно съм погълнал цели кофи от него през последните дванайсет месеца.

Големите, силно напрегнати очи на жената внимателно оглеждаха лицето и шията на мъжа. По врата му не се виждаше никаква кожа, дори и в участъка под ушите. Цялото това пространство, чак до мястото, където изчезваше под яката на ризата, беше плътно покрито с къси пухкави косъмчета, жълто-черни на цвят.

— Имай предвид — каза той, като отмести поглед от нея и любвеобилно ги впери в бебето, — че то ще има далеч по-силен ефект върху едно невръстно пеленаче, отколкото върху напълно развит мъж като мен. Само трябва да я погледнеш, за да се убедиш, не си ли съгласна?

Очите на жената бавно се насочиха надолу и се спряха върху бебето. То лежеше голо върху масата, дебело, бяло и коматозно, като някаква гигантска личинка, която наближаваше края на гъсеничния си период и скоро щеше да се появи на света напълно завършена с мандибули и крила.

— Защо не я завиеш, Мейбъл? — каза той. — Нали не искаме нашата царичка да настине.

Едуард Победителя

Луиза прекрачи прага на задния вход на къщата и излезе на двора, огрян от хладното октомврийско слънце. В ръцете си държеше кърпа за бърсане на съдове.

— Едуард! — извика тя. — Еду-аард! Обядът е готов!

Замълча за миг и се ослуша; после тръгна да прекосява поляната, съпътствана от една малка сянка — заобиколи розовата леха, а когато мина покрай слънчевия часовник, лекичко го докосна с връхчетата на пръстите си. Движенията й бяха доста грациозни за жена с дребна и пълничка фигура — походката й бе лека и енергична, а раменете и ръцете й лекичко се полюляваха при всяка стъпка. Тя мина под голямата черница, тръгна по тухлената пътечка, стигна до края й и най-после застана на ръба на падината, която също беше част от тази огромна градина.

— Едуард! Обядът!

Сега вече го виждаше — на около осемдесет метра по-надолу, чак в дъното на дерето, където започваше горичката. Имаше висока слаба фигура и беше облечен с тъмнозелен пуловер и работни панталони в цвят каки. Беше запалил огромен огън и с вила в ръка трупаше сухи клони отгоре. Огънят яростно пращеше с оранжеви пламъци и облаци млечносив дим, който се стелеше из градината и я изпълваше с прекрасната миризма на есен и горяща шума.

Луиза се завтече надолу по склона към мястото, където беше съпругът й. Ако искаше, лесно можеше да го извика отново така, че да я чуе, но в големия огън имаше нещо, което необяснимо я привличаше да застане край него, да усети топлината и чуе пращенето му.

— Обядът — каза тя като наближи.

— О, здравей. Добре, да. Идвам.

— Какъв хубав огън.

— Реших най-после хубаво да разчистя това място — каза съпругът й. — Писна ми от тези драки. — Лицето му беше доста потно. Дори мустаците му бяха покрити с капчици като роса, а по врата му се стичаха две струйки и влизаха в деколтето на пуловера.

— Само внимавай да не се преумориш, Едуард.

— Луиза, престани да се отнасяш с мен като осемдесетгодишен старец. Малко движение не е навредило на никого.

— Да, скъпи, знам. О, Едуард! Виж! Виж!

Мъжът се обърна и погледна Луиза, която сочеше към отсрещната страна на огъня.

— Виж, Едуард! Котката!

На земята, толкова близо до огъня, че на моменти дори изглеждаше, че пламъците го докосваха, клечеше огромен котарак с абсолютно необичаен цвят на козината. Той стоеше съвсем неподвижен, наклонил главата си на една страна, вирнал носле нагоре и наблюдаваше мъжа и жената с безизразни жълти очи.

— Ще се опърли! — извика Луиза, хвърли кърпата, спусна се и с две ръце бързо грабна котарака, отнесе го настрани и го пусна на тревата далече от пламъците.

— Ах, ти глупав котарак — каза тя, докато си изтупваше дланите. — Какво ти стана?

— Котките знаят какво правят — обади се мъжът й. — Никога няма да видиш котка, която прави нещо, което не й е по вкуса. Няма такива.

— Чий ли е? Виждал ли си го друг път?

— Не, никога. Много особен цвят.

Котаракът се беше настанил на тревата и ги наблюдаваше отстрани. В погледа му имаше някаква приглушена вглъбеност, нещо странно всезнаещо и замечтано, а около нослето — едва загатнат израз на пренебрежение, сякаш видът на тези две зрели човешки същества — едното дребно, пълничко и розово, а другото кльощаво и ужасно потно — донякъде беше изненада, но без всякакво значение. За котарак, цветът му наистина беше много необикновен — чисто сребристосиво, без никакви примеси — а косъмът му бе дълъг и мек. Луиза се наведе и го погали по главата.

— Трябва да си вървиш у дома — каза тя. — Хайде, бъди добро коте и се прибери вкъщи.

Мъжът и жената се заизкачваха нагоре по склона. Котаракът стана и ги последва, отначало на разстояние, а после все по-близо и по-близо. Скоро се изравни с тях, после мина отпред и ги поведе през поляната към къщата, като се движеше така, все едно притежаваше целия имот и държеше опашката си вирната право нагоре — като мачта.

— Отивай си вкъщи — каза мъжът. — Хайде, върви си. Не те искаме тук.

Когато обаче стигнаха до къщата, котаракът влезе с тях и Луиза му даде малко млекце в кухнята. По време на обяда, той скочи върху празния стол между тях и остана там през цялото време. Главата му се показваше точно над ръба на масата, а тъмножълтите му очи внимателно наблюдаваха действията им като постоянно се преместваха ту върху жената, ту върху мъжа.

— Не ми харесва този котарак — каза Едуард.

— О, мисля, че е много красив. Искрено се надявам да поостане малко.

— Виж какво, Луиза. Животното определено не може да остане у нас. То си има стопанин. Загубило се е. И ако продължава да се мотае тук и следобед, е най-добре да го занесеш в полицията. Те ще се погрижат да му намерят собственика.

След обяда Едуард се върна в градината. Луиза, както обикновено, се отправи към пианото. Беше добра пианистка, страстно обичаше музиката и почти всеки следобед отделяше по около един час, за да си посвири. Сега, котаракът се беше излегнал върху дивана и когато мина покрай него, тя се наведе да го погали. Той отвори очи, погледна я, после ги затвори и отново заспа.

— Ти си един ужасно хубав котарак — каза тя. — И имаш прекрасна козина. Много ми се иска да те задържа. — После, пръстите й, които галеха котешката глава, напипаха някаква бучица, малка подутинка над дясното око.

— Бедното ми котаче — въздъхна Луиза. — Имаш бабунки по красивото си лице. Сигурно остаряваш.

Тя отиде до пианото, седна на столчето, но не започна веднага да свири. Едно от любимите й дребни удоволствия беше всеки ден да изнася по един концерт, със специално подредена програма, която внимателно подбираше и предварително подробно обмисляше. Никак не обичаше да си разваля удоволствието, ако трябваше да спре и да се чуди с какво да продължи. Единственото, което искаше, беше по една кратка пауза след всяко произведение, през която публиката възторжено я аплодираше и искаше още. Толкова беше хубаво, когато си представяше, че има и публика, и дори понякога, докато свиреше — това ставаше в щастливите й дни — стаята започваше да плува, наоколо всичко избледняваше и притъмняваше, и тя не виждаше нищо друго, освен многобройните редове и морето от бели лица, които я гледаха и слушаха с възторжена и благоговейна концентрация.

Понякога свиреше по памет, понякога — по ноти. Днес беше в настроение да свири по памет. Каква програма да си състави? Тя седна пред пианото и отпусна ръце в скута си — пълничко розово миньонче, с кръгло и все още хубавичко лице и коса, прибрана в стегнат кок на тила. Ако леко преместеше поглед надясно, можеше да види котарака как спи свит на кълбо върху дивана, а сребристосивата му козина красиво се открояваше върху лилавата възглавница. Защо да не започне с Бах? Или още по-добре, с Вивалди? Баховата адаптация за орган на „Концерто Гроссо“ в ре минор. Да — това първо. После, може би малко Шуман. Carnaval Щеше да бъде забавно. А след това, хм, защо не Лист, за разнообразие? Една от сонатите на Петрарка. Втората — тя беше най-хубавата, тази в ми мажор. После — отново Шуман, пак нещо весело — Kinderscenen. И най-накрая, за биса, един валс от Брамс. Дори и два, ако й се свиреше.

Вивалди, Шуман, Лист, Шуман, Брамс. Много хубава програма, която с лекота можеше да изпълни без ноти. Тя премести стола по-близо до пианото и изчака няколко секунди, докато някой от публиката — вече чувстваше как това щеше да бъде един от щастливите й дни — се изкашляше за последно. После, с онази бавна грациозност, която придружаваше почти всичките й движения, тя вдигна ръце над клавишите и засвири.

Точно в този момент Луиза изобщо не гледаше към котарака — в действителност, дори беше забравила за присъствието му, но когато първите дълбоки тонове на Вивалди тихо прозвучаха в стаята, тя изведнъж зърна само с ъгълчето на окото си как нещо бързо като вихрушка се раздвижи върху дивана. Луиза веднага спря да свири.

— Какво има? — обърна се тя към котарака. — Какво ти стана?

Животното, което само няколко секунди преди това кротко спеше, сега се беше изправило върху дивана. Тялото му беше много напрегнато и цялото трепереше; ушите му бяха щръкнали, очите — широко отворени и втренчени в пианото.

— Изплаших ли те? — тихо попита Луиза. — Може би никога досега не си чувал музика.

Не, каза си тя. Не мисля, че това е причината. След малко й се стори, че всъщност животното не демонстрираше признаци на уплаха. То нито беше приклекнало, нито отстъпваше назад. Дори някак нетърпеливо се беше наклонило напред, а лицето му — то бе придобило изключително странно изражение — нещо средно между изненада и шок. Разбира се, котешкото лице е много малко и общо взето безизразно, но ако внимателно наблюдавате очите, ушите и особено онова местенце подвижна кожа под ушите и леко встрани, понякога ще забележите изблици на изключително силни чувства. Сега Луиза наблюдаваше лицето му много внимателно и понеже беше любопитна да види дали реакцията ще се повтори, протегна ръце към клавишите и отново засвири Вивалди.

Този път котаракът очакваше музиката и единственото, което се случи отначало, беше, че тялото му се напрегна още повече. Но колкото повече мелодията се разгръщаше и забързваше в така вълнуващия ритъм на интродукцията, върху лицето му започна да се появява странно изражение, което стигаше почти до екстаз. Ушите, които дотогава стърчаха право нагоре, постепенно полегнаха назад, очите се притвориха, главата му се наклони на една страна, и в този момент Луиза можеше да се закълне, че животното наистина разбираше музиката.

Онова, което видя (или си мислеше, че е видяла), беше нещо, което бе забелязвала много пъти върху лицата на хора, внимателно слушащи някое музикално произведение. Когато звукът напълно ги завладее и потопи в себе си, изражението им става някак особено и силно блажено, и е не по-малко очевидно от усмивката. Доколкото Луиза можеше да прецени, в момента котаракът имаше точно такова изражение.

Тя привърши едната част, после засвири втората и през цялото време наблюдаваше котката върху дивана. Последното доказателство, че животното наистина слушаше, дойде на края, когато музиката спря. То премига, тръсна глава, протегна единия си крак, зае по-удобна поза, хвърли бърз поглед из стаята, а после очаквателно насочи очи към нея. Точно така реагира и човекът, отишъл на концерт, когато в паузата между две части на произведението, за миг се освободи от магията на музиката. Поведението на котарака беше толкова стряскащо човешко, че чак гърдите я заболяха от вълнение.

— Харесва ли ти това? — попита Луиза. — Харесва ли ти Вивалди?

В мига, в който проговори, тя се почувства нелепо, но не — и това й се стори доста зловещо — не толкова нелепо, колкото знаеше, че би трябвало да се чувства.

Е, сега нищо друго не й оставаше, освен веднага да продължи със следващия номер от програмата, който беше Carnaval. Щом засвири, котката отново се напрегна и изправи тяло; постепенно, бавно, тя все по-блажено се разтваряше в звука и потъваше в онзи странен и разтапящ екстаз, който много приличаше на удавяне и сънуване едновременно. Гледката наистина беше доста екстравагантна — и комична в същото време — да видиш как този сребристосив котарак седи на дивана и изцяло се е отнесъл в музиката. Но най-смахнатото в цялата история, помисли си Луиза, беше фактът, че музиката, която животното видимо безкрайно харесваше, явно бе твърде трудна, твърде класическа, за да бъде разбрана от болшинството човешки същества.

Може пък, животното изобщо да не изпитва наслада, реши тя. Може да е някакъв вид хипнотична реакция, като при змиите. В крайна сметка, щом музиката може да омае една змия, защо да не може и котка? Само дето, милиони котки слушат музика всеки ден по радиа, грамофони и пиана, но тя поне не беше чувала някоя да се е държала като този котарак. А той реагираше така, сякаш следи всяка отделна нота. Наистина беше фантастично.

Но не беше ли същевременно и чудесно? Разбра се, че беше. Дори, освен ако фатално не грешеше, беше някакво чудо, едно от онези чудеса с животни, които се случват веднъж на сто години.

— Виждам, че това много ти хареса — каза тя, когато пиесата свърши. — Макар че, за съжаление, днес не я изсвирих много добре. Кой ти хареса повече, Вивалди или Шуман?

Котаракът не отговори и Луиза, опасявайки се да не изгуби вниманието на своя слушател, премина директно към следващата част от програмата — втората от „Сонатите на Петрарка“ от Лист.

Сега вече наистина се случи нещо необикновено. Тя не беше изсвирила и три-четири ноти, когато мустаците на котарака видимо затрепкаха. Той бавно изправи тялото си и зае тържествена поза, наклони главата си на една страна, после на другата, и се втренчи в пространството с толкова съсредоточен вид, все едно искаше да каже: „Какво е това? Чакай, чакай. Толкова ми е познато, но точно сега не мога да си спомня.“ Луиза беше очарована. Усмихната, с леко разтворени устни, тя продължаваше да свири, за да види какво още щеше да се случи.

Котаракът се изправи, отиде до края на дивана, седна и послуша още малко; после изведнъж скочи на пода, а оттам — на стола до нея. И остана там, напрегнато заслушан в прекрасната соната, но вече не замечтано, а много сериозно, вперил огромните си жълти очи в пръстите на Луиза.

— Гледай ти! — каза тя, след като удари последния акорд. — Значи дойде да седнеш до мен, така ли? Тук повече ли ти харесва, отколкото на дивана? Добре, ще ти позволя да останеш, но трябва да седиш мирен и да не скачаш наоколо. — Тя протегна ръка и погали котарака по гръбчето, от главата до опашката. — Това беше Лист — продължи. — Трябва да знаеш, че понякога може да бъде ужасно вулгарен, но в подобни неща, наистина е очарователен.

Луиза започваше да се забавлява от тази странна котешка пантомима, затова веднага премина към следващия номер от програмата — Kinderscenen от Шуман.

Бе свирила не повече от една-две минути, когато почувства, че котаракът отново се е преместил и пак се беше настанил на старото си място върху дивана. Сигурно не беше забелязала кога си е отишъл, защото в началото бе внимавала в ръцете си; въпреки това обаче, придвижването му трябва да е било изключително бързо и безшумно. Котаракът все още я гледаше, все още очевидно внимателно слушаше музиката, но въпреки всичко, на Луиза й се струваше, че го няма онзи възторжен ентусиазъм, с който бе слушал предната соната — на Лист. Освен това самият факт, че беше напуснал стола и се върнал обратно на дивана, говореше за леко, но въпреки всичко, появило се разочарование.

— Какво има? — попита тя, когато изсвири всичко докрай. — Какво не му харесваш на Шуман? Какво му е толкова прекрасното на Лист?

Котаракът впери в нея големите си жълти очи, които имаха по една вертикална катраненочерна чертичка точно в центъра.

Това, помисли си Луиза, наистина започва да става интересно — и малко зловещо, ако се задълбочеше човек. Но само един поглед към котарака, седнал върху дивана, толкова интелигентен и внимателен, толкова очевидно очакващ още музика, отново възвърна увереността й.

— Добре — каза тя. — Ще ти кажа какво ще направя. Ще променя програмата си специално заради теб. Очевидно много харесваш Лист, затова ще ти изсвиря още нещо от него.

Луиза се поколеба, докато се опитваше да си спомни нещо хубаво от Лист. После тихичко засвири една от дванайсетте малки пиеси от Der Weihnachtsbaum. Сега тя много внимателно наблюдаваше животното и първото нещо, което забеляза, беше, че мустаците му отново започнаха да трептят. Котаракът скочи на килима, за миг остана неподвижен, наклонил глава и тръпнещ от вълнение, а после, с бавна безшумна походка, заобиколи пианото, скочи на стола й и седна до нея. Те бяха преполовили пиесата, когато Едуард влезе откъм градината.

— Едуард! — извика Луиза и скочи от стола. — О, Едуард, скъпи! Само слушай! Слушай да ти кажа какво стана!

— Какво има пък сега? — изпъшка той. — Щеше ми се да пийна един чай. — Имаше едно от онези тесни, остроноси, зачервени лица, което така, както беше обляно в пот, лъщеше като дълъг, мокър грозд.

— Котаракът! — извика Луиза и го посочи как достолепно седеше върху стола до пианото. Само почакай докато ти разкажа какво се случи!

— Мисля, че ти казах да го заведеш в полицията.

— Но, Едуард, изслушай ме. Ужасно вълнуващо е. Това е едно изключително музикално животно.

— Сериозно?

— Този котарак умее да цени музиката, а освен това и я разбира.

— Хайде престани с тези глупости, Луиза, и сложи, за бога, да изпия един чай. Уморен съм от рязането на тези клонаци, да не говорим, че жив се опекох на огъня. — Той седна в едно от креслата, извади цигара от кутията до себе си и я запали с огромна хитроумна запалка, която стоеше до кутията.

— Но ти не разбираш — каза Луиза, — че докато беше навън, нещо изключително вълнуващо се случваше тук, в собствената ни къща, нещо, което може да е… ами… да е от огромно значение.

— В това изобщо не се съмнявам.

— Едуард, моля те!

Луиза стоеше до пианото, дребното й розово лице бе по-розово от всякога, а на бузите й бяха избили две алени петна. — Ако искаш да знаеш — каза тя, — ще ти кажа аз пък какво мисля.

— Слушам те, скъпа.

— Мисля, че има голяма вероятност ние двамата в момента да седим в присъствието на… — тя замълча, сякаш изведнъж почувства колко абсурдно беше всичко.

— Да?

— Може да ти се вижда глупаво, Едуард, но аз наистина мисля така.

— В чие присъствие, за бога?

— На самия Ференц Лист!

Мъжът й продължително и бавно дръпна от цигарата, а после издуха дима срещу тавана. Бузите му бяха хлътнали, а кожата на лицето опъната като на човек дълго носил зъбни протези. Всеки път, когато всмукваше от цигарата, бузите му хлътваха още повече, а лицевите му кости се открояваха като на скелет.

— Не те разбирам — каза той.

— Едуард, изслушай ме. От онова, което днес следобед видях със собствените си очи, стигнах до извода, че наистина може да става дума за някакъв вид прераждане.

— Имаш предвид тази въшлива котка?

— Не говори така, скъпи, моля те.

— Надявам се, че не си болна, нали, Луиза?

— Съвсем добре съм си, много ти благодаря. Малко съм смутена — нямам нищо против да си го призная, но кой не би се смутил след онова, което се случи? Едуард, кълна ти се…

— И какво се случи, ако смея да попитам?

Луиза му разказа и докато говореше, мъжът й непрекъснато лежеше проснат върху стола, с крака протегнати далеч напред, дърпаше от цигарата и издухваше дима към тавана. Върху устните му играеше тънка цинична усмивчица.

— Аз пък не виждам нищо необикновено в това — каза той, когато тя свърши. — В случая просто става дума за една дресирана котка. Научили са я на някои номера, това е всичко.

— Не говори глупости, Едуард. Всеки път, когато засвиря Лист, той целият изтръпва от вълнение и изтичва да седне на стола до мен. Но само Лист, а никой не може да научи една котка да различава Шуман от Лист. Ти самият не можеш да ги различиш. А това животно го прави всеки път. И то доста нетипичен Лист, между другото.

— Два пъти — каза мъжът й. — Направил го е само два пъти.

— Два пъти е достатъчно.

— Хайде, нека го направи отново. Хайде де.

— Не — отвърна Луиза. — Категорично не. Защото, ако това наистина е Лист, в което аз лично вярвам, или душата на Лист, или каквото там се връща, тогава изобщо не би било редно, или дори възпитано, да го подлагаме на разни обидни тестове.

— Мила ми жено! Това е само котарак — един доста глупав сив котарак, който едва не си опърли козината край огъня тази сутрин. А и ти какво знаеш за прераждането?

— Ако душата е там, това ми стига — твърдо отвърна Луиза. — Само тя има значение.

— Добре тогава. Хайде да го видим как действа. Хайде да видим дали ще направи разлика между собственото си произведение и това на някой друг.

— Не, Едуард. Вече ти казах, че отказвам да го подлагам на глупави циркаджийски тестове. Достатъчно му бяха за един ден. Но ще направя нещо друго. Ще му посвиря още малко от неговата музика.

— Страхотно доказателство, няма що.

— Само гледай. И едно нещо е сигурно — щом я познае, той категорично ще откаже да се помръдне от този стол, където е сега.

Луиза отиде до лавицата, взе един от сборниците на Лист, бързо прелисти страниците и избра още една от изящните му композиции — „Сонатата в си минор“. Отначало възнамеряваше да изпълни само първата част от творбата, но след като засвири и видя как котарака седеше, буквално разтреперан от удоволствие, как екзалтирано и съсредоточено наблюдава ръцете й, сърце не й даде да спре. Изкара всичко до край. Когато свърши, тя погледна мъжа си и се усмихна.

— Ето, видя ли. Не можеш да отречеш, че буквално се беше прехласнал.

— Просто му харесва шума, това е всичко.

— Беше се прехласнал. Нали, миличък? — каза тя и взе котарака в ръце. — Мили боже, представяш ли си ако можеше да говори. Само си помисли, скъпи — та той се е срещал с Бетовен в младите си години! Познавал е Шуберт, Менделсон, Шуман, Берлиоз и Григ, и Дьолакроа, и Хайне, и Балзак. И чакай малко… господи, ами той е бил свекър на Вагнер! Аз държа в ръцете си свекъра на Вагнер!

— Луиза! — рязко каза мъжът й и се изправи в стола си. — Я се стегни! — Сега в гласа му прозвучаха нови нотки и той говореше по-високо.

Луиза бързо вдигна глава.

— Едуард, сигурна съм, че ревнуваш!

— От този нещастен сив котак!

— Тогава не се дръж като циничен мърморко. Ако ще се отнасяш с нас по този начин, най-добре е да си отидеш в градината и да ни оставиш на мира. Така ще е най-добре и за трима ни, нали миличък? — обърна се тя към котарака, като го милваше по главичката. — И довечера пак ще си посвирим, само ти и аз, още нещо от твоите неща. О, да — възкликна тя и целуна животното няколко пъти по врата, — можем да изсвирим нещо и от Шопен. Знам, знам, ти обожаваш Шопен. Двамата сте били големи приятели, нали миличък? Между другото, ако не ме лъже паметта, точно в апартамента на Шопен си се срещал с голямата си любов, Мадам Еди-Коя-Си. И двамата сте имали три незаконни деца, не е ли така? Да така е, разбойнико, и не се опитвай да отричаш. Добре, значи ще чуеш и Шопен — каза тя и отново го целуна, — и това сигурно ще предизвика безброй приятни спомени, нали така?

— Луиза, веднага престани с тези глупости!

— О, я стига, Едуард!

— Държиш се като пълна идиотка, жено. Да не говорим, че тази вечер ще излизаме — у Бил и Бети на канаста.

— О, но на мен ми е абсолютно невъзможно да отида. И дума да не става!

Едуард бавно се изправи от стола, наведе се и силно смачка цигарата в пепелника.

— Искам да ми отговориш — тихо каза той, — нали не вярваш на тези… на тези щуротии, които дрънкаш?

— Разбира се, че вярвам. Въобще не мисля, че вече има място за съмнение. Освен това, смятам, че това стоварва огромна отговорност върху нас, Едуард — и върху двама ни. Върху теб също.

— А знаеш ли аз какво мисля? — каза той. — Мисля, че трябва да отидеш на лекар. И то колкото може по-бързо.

След тези думи, той рязко се обърна, мина през френския прозорец и отново излезе в градината. Луиза го наблюдаваше как крачи през поляната към огъня и клонаците си, изчака докато изчезна от погледа й, а после се обърна и изтича към входната врата, все още с котарака в ръце.

След малко вече беше в колата и пътуваше към града.

Паркира пред библиотеката, заключи котарака в колата, бързо изкачи стъпалата и се насочи право към справочния отдел. Отвори тематичния каталог и затърси на ПРЕРАЖДАНЕ и ЛИСТ.

На ПРЕРАЖДАНЕ намери нещо, със заглавие „Повторение на земния живот — как и защо“ от някой си Ф. Милтън Уилис, издадено през 1921 г. За Лист намери две биографии. Взе и трите книги, върна се в колата и потегли обратно.

Вече вкъщи, Луиза настани котарака на дивана, седна и тя с трите книги в скута и се приготви за сериозно четене. Реши да започне с произведението на мистър Ф. Милтън Уилис. Книжката беше тъничка и малко поомърляна, но изглеждаше авторитетно и името на автора звучеше солидно.

Доктрината за прераждането гласи, зачете тя, че душата преминава във все по-висш и по-висш животински вид. „Следователно човек не може да се прероди в животно, точно както възрастният не може отново да стане дете.“

Тя го прочете отново. Но откъде можеше да знае? Откъде беше толкова сигурен? Не можеше. Никой не може да бъде сигурен за подобно нещо. В същото време, твърдението доста поохлади ентусиазма й.

„Около центъра на съзнанието на всеки един от нас, освен материалното външно тяло, има още четири други тела, невидими за очите на обикновения човек, но абсолютно видими за хората, чиито способности да улавят суперфизични неща са претърпели необходимото развитие…“

Това изобщо не го разбра, но продължи да чете и скоро стигна до един интересен абзац, в който се обясняваше колко време трябва да мине, преди душата отново да се върне на земята в нечие чуждо тяло. Времето варираше според произхода и мистър Уилис даваше следната таблица:

Пияници и безработни	40/50 години
Неквалифицирани работници	60/100 години
Квалифицирани работници	100/200 години
Буржоазия	200/300 години
Едра буржоазия	500 години
Поземлена аристокрация	600/1000 години
Духовно посветени	1500/2000 години

Тя бързо отвори една от биографиите, за да разбере колко години бяха изминали от смъртта на Лист. Установи, че е починал през 1886 г. Това означаваше шейсет и седем години. Следователно, според класацията на мистър Уилис, щом се е върнал толкова скоро, значи е бил неквалифициран работник. Това май изобщо не се връзваше. От друга страна, методите на автора изобщо не й допадаха. Според него, поземлените аристократи бяха едва ли не най-висшите създания на света. С червените жакетчета, шпорите и садистично кървавия им лов на лисици. Не, реши тя, това изобщо не е вярно. И изпита истинско удоволствие от факта, че се е усъмнила в постулатите на мистър Уилис.

По-нататък в книгата Луиза се натъкна на списък на някои от най-известните прераждания. Епиктет, пишеше там, се бе върнал на света като Ралф Уолдо Емерсън. Цицерон — като Гладстон, Алфред Велики — като Кралица Виктория, Вилхелм Завоевателя — като Лорд Кичнър. Ашока Вардана, крал на Индия през 272 г. пр.Хр. се върнал като полковник Хенри Стийл Олкот, виден американски адвокат. Питагор се върнал като Мастър Кут Хуми, господинът, който основал Теософското дружество, заедно с мадам Блаватски и полковник Х.С. Олкот (видният американски юрист, бивш Ашока Вардана, крал на Индия). Не пишеше каква е била мадам Блаватски. Но „Теодор Рузвелт — твърдеше книгата — в поредица от прераждания е бил велик водач на човечеството… Рузвелт и Цезар многократно се явявали като военни и административни лидери, а дори веднъж, преди много хиляди години, били съпруг и съпруга…“

Това й беше достатъчно. Очевидно, мистър Ф. Милтън Уилис не беше никакъв учен, а чист шарлатанин. Догматичните му схващания изобщо не я впечатлиха. Може би беше на прав път, но твърденията му бяха направо екстравагантни, особено първото, за животните. Беше сигурна, че много скоро щеше да обори цялото Теософско дружество като докаже, че човек може да се прероди и в по-нисшо животно. А и че не е нужно да бъде неквалифициран работник, за да се върне само след стотина години.

Луиза отвори една от биографиите на Лист и небрежно прелистваше страниците, когато мъжът й отново влезе в дневната.

— Сега пък какво правиш? — попита той.

— О, просто малки справчици тук-там. Слушай, скъпи, знаеш ли, че Теодор Рузвелт някога е бил съпруга на Цезар?

— Луиза — каза той, — виж, искаш ли да престанем с тези глупости? Никак не ми е приятно да те гледам как се видиотяваш. Просто ми дай проклетия котарак и аз ще го занеса в полицията.

По всичко изглеждаше, че Луиза изобщо не го чуваше. Тя се бе вторачила с отворена уста в един от портретите на Лист, отпечатан в книгата върху скута й.

— Господи! — извика. — Едуард, виж!

— Какво?

— Виж! Брадавиците върху лицето му! Съвсем бях забравила за тях! Имал е големи брадавици на лицето, които са му били нещо като запазена марка. Дори учениците му си оставяли малки кичурчета косми на същите места по лицата, за да приличат на него.

— Това пък какво общо има?

— Нищо. Имам предвид, че учениците нямат, но брадавиците имат.

— О, боже! — извика мъжът й. — О, мили боже, всемогъщи!

— И котаракът ги има! Виж, ще ти ги покажа!

Тя грабна животното върху скута си и започна да разглежда лицето му. Ето! Ето една! Ето още една! Чакай, чакай. Сигурна съм, че са на същите места! Къде е снимката?

Това беше един от най-известните портрети на вече възрастния композитор. Масивното, авторитетно лице бе обрамчено от буйна и дълга посребрена коса, която покриваше ушите и се спускаше до средата на врата му. Върху самото лице, всяка брадавица беше съвестно изрисувана и броят им беше общо пет.

— Гледай сега, на рисунката има една над дясната вежда. — Тя погледна над дясната вежда на котарака — Да! Ето я! На абсолютно същото място! Другата е вляво, при основата на носа. И тази е тука! Следващата е точно под втората, на бузата, и още две, близо една до друга, отдясно под брадичката. Едуард! Едуард! Ела да видиш! Всичките съвпадат напълно.

— Това нищо не доказва.

Тя вдигна поглед към съпруга си, който стоеше в средата на стаята в зеления пуловер и работните си панталони и все още обилно се потеше.

— Страх те е, нали, Едуард? Страх те е да не изгубиш безценното си достойнство, ако хората си помислят, че може би ще се изложиш поне веднъж в живота си.

— Отказвам да изпадам в екстаз, това е всичко.

Луиза се върна към книгата си и отново се зачете.

— Това е интересно — каза тя. — Тук пише, че Лист е харесвал всички произведения на Шопен, с изключение на едно — „Скерцо в си бемол минор“. Очевидно го е мразел. Наричал го е „Слугинското скрецо“ и твърдял, че трябва да се слуша само от хора с тази професия.

— И какво от това?

— Слушай, Едуард. Щом така упорито държиш на отвратителното си отношение към всичко това, ще ти кажа какво ще направя. Ще изсвиря това скерцо в този момент, а ти можеш да останеш и да гледаш какво ще стане.

— А след това, може би ще благоволиш да приготвиш някаква вечеря.

Луиза стана и свали от полицата дебел зелен том, съдържащ пълните съчинения на Шопен.

— Ето го. О, да. Сетих се. Наистина е доста ужасно. Сега — слушай, или по-скоро, гледай. Наблюдавай го какво ще направи.

Тя постави нотите на пианото и седна на стола. Мъжът й остана прав. Държеше ръцете си в джобовете, а в устата — цигара, но без да иска, но въпреки всичко, не сваляше поглед от котарака, който дремеше върху дивана. Когато Луиза засвири, първоначалната реакция беше драматична както винаги. Животното скочи като ужилено и близо минута стоя неподвижно с щръкнали уши и разтреперано тяло. После стана неспокойно и закрачи напред-назад по дивана. Най-накрая скочи на пода и вирнал нос и опашка високо във въздуха, бавно и величествено напусна стаята.

— Видя ли! — извика Луиза, скочи и изтича след него. — Ето това е! Това доказва всичко! — Тя се върна, понесла котарака на ръце и отново го постави върху дивана. Сега цялото й лице грееше от възторг, юмруците й бяха стиснати до бяло, а кокчето на главата й се беше отпуснало и килнало на една страна. — Какво ще кажеш, Едуард? Какво мислиш? — и тя нервно се изсмя, докато говореше.

— Трябва да призная, че беше доста забавно.

— Забавно! Мили мой, Едуард, това е най-прекрасното нещо, което някога се е случвало! О, боже мой! — извика тя, грабна котарака отново и го притисна до гърдите си. — Не е ли фантастично да знаеш, че Ференц Лист е отседнал в къщата ни!

— Хайде, хайде, Луиза. Не изпадай в истерия.

— Не мога да се удържа, просто не мога. И само като си представя, че той завинаги ще остане да живее с нас!

— Моля?

— О, Едуард! Почти не мога да говоря от вълнение! И знаеш ли какво смятам да направя? Всеки музикант на света ще иска да се запознае с него, това е факт, и да го разпита за хората, които е познавал — за Бетовен и Шопен, и Шуберт…

— Той не може да говори — вметна мъжът й.

— Да… добре. Но те непременно ще искат да се запознаят с него, просто да го зърнат, да го докоснат и да му изсвирят своята музика, модерна музика, която никога не е чувал.

— Е, той пък да не е бил толкова велик. Виж, ако беше Бах или Бетовен…

— Не ме прекъсвай, Едуард, моля те. Ето какво смятам да направя. Ще уведомя всички значими живи композитори навсякъде. Това е мой дълг. Ще им кажа, че Лист е тук и ще ги поканя да го посетят. И знаеш ли какво, ще долетят от всеки кът на земното кълбо!

— За да видят един сив котак?

— Скъпи, то е все едно. Нали е той. Никой не се интересува как изглежда. О, Едуард, това ще бъде най-великото събитие, което някога се е случвало!

— Ще те помислят за луда.

— Хайде да видим. — Тя държеше котарака на ръце и нежно го милваше, но не сваляше поглед от мъжа си, който отиде до френския прозорец и застана там, загледан в градината. Вечерта вече настъпваше и поляната бавно преминаваше от зелено в черно, а в далечината се виждаше димът от огъня, който се издигаше нагоре като бял стълб.

— Не — каза той, без да се обръща. — Няма да го допусна. Не и в тази къща. Така сами ще се превърнем в пълни глупаци.

— Едуард, какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Категорично ти забранявам да вдигаш шум за подобна щуротия. Намерила си дресиран котарак. Добре, прекрасно. Задръж го, ако ти доставя удоволствие. Нямам нищо против. Но не желая да отиваш по-далече от това. Разбираш ли ме, Луиза?

— По-далече от кое?

— Не искам да чувам повече тези налудничави приказки. Държиш се като невменяема.

Луиза бавно постави котарака върху дивана. После бавно се изправи в целия си мъничък ръст и пристъпи крачка напред:

— Върви по дяволите, Едуард! — изкрещя тя и тропна с крак. — За пръв път в живота ни се случва нещо наистина вълнуващо, а ти се побъркваш от страх да го признаеш, защото някой би могъл да ти се присмее! Така е, нали! Не можеш да отречеш, че е така!

— Луиза — каза мъжът й. — Мисля, че е достатъчно. Събери си ума и веднага престани с тази история. — Той отиде до масата и си взе цигара от кутията, след което я запали с огромната хитроумна запалка. Жена му стоеше и го гледаше, а от ъгълчетата на очите й постепенно закапаха сълзи и образуваха две блестящи вадички върху напудрените й бузи.

— Твърде много сцени станаха напоследък, Луиза — заговори той. — Не, не, не ме прекъсвай. Изслушай ме. Добре разбирам, че може би се намираш в деликатен период от живота си и че…

— Боже господи! Идиот такъв! Превзет идиот! Не разбираш ли, че това е различно, че това е… това е някакво чудо? Наистина ли не го разбираш?

В този момент той прекоси стаята и здраво я хвана за раменете. Между устните си стискаше току-що запалената цигара, а по кожата му личаха следите от засъхнала пот.

— Слушай — каза. — Гладен съм. Зарязах си голфа и работих цял ден в градината и сега съм гладен, изморен и си искам вечерята. Ти също. Заминавай в кухнята и приготви нещо вкусно за ядене.

Луиза отстъпи назад и вдигна и двете си ръце към устата.

— Мили боже! — извика. — Съвсем го забравих. Сигурно е примрял от глад. Като изключим млекцето, не съм му дала нищо за ядене откакто е дошъл.

— На кого?

— Как, на него, разбира се. Трябва веднага да отида и да приготвя нещо наистина много специално. Щеше ми се да знам кои са били любимите му ястия. Какво мислиш, че ще му хареса най-много, Едуард?

— По дяволите, Луиза!

— Съжалявам, Едуард, но този път ще стане така, както аз искам. Ти стой тук — каза тя, наведе се и нежно докосна котарака с пръсти. — Няма да се бавя.

Луиза влезе в кухнята и остана за момент замислена какво по-специално да сготви. Защо не суфле? Едно хубаво суфле със сирене? Да, това беше нещо наистина специално. Вярно, че Едуард не го харесваше особено, но какво от това.

Готвенето не беше нейната стихия и тя никога не беше сигурна, дали суфлето й ще бухне, или не, затова този път положи изключителни усилия да не се изложи и чака дълго, докато печката се загрее точно до необходимата температура. Докато суфлето се печеше и тя се оглеждаше какво още да поднесе с него, изведнъж й хрумна, че може би Лист никога не беше опитвал нито грейпфрут, нито авокадо, затова реши да му ги предложи и двете в салата. Щеше да бъде забавно да наблюдава реакцията му. Истински забавно.

Когато всичко беше готово, тя го нареди върху подноса и го отнесе в дневната. Точно в мига, в който влизаше, Луиза зърна мъжа си, който също влизаше през френския прозорец откъм градината.

— Ето вечерята му — каза тя, постави таблата на масичката и се обърна към дивана. — Къде е той?

Мъжът й затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, за да си вземе цигара.

— Едуард, къде е той?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— А, да. Да, точно така. Ами… ще ти кажа. — Той се беше навел напред, за да си запали цигарата и дланите му бяха обгърнали огромната запалка. Вдигна очи и видя, че Луиза се беше втренчила в него — в обувките му и маншетите на панталоните, които бяха мокри от високата трева.

— Просто отидох да нагледам как гори огъня — каза той.

Очите й бавно се изкачиха нагоре и спряха върху ръцете му.

— Все още гори много силно — продължи той. — Мисля, че ще тлее цяла нощ.

Но начинът, по който го гледаше, го караше да се чувства неудобно.

— Какво има? — попита и остави запалката. После погледна надолу и за пръв път забеляза дългата и тънка драскотина, която разсичаше по диагонал цялата му ръка — от кокалчето до китката.

— Едуард!

— Да — каза той. — Тези вършини са ужасни. Издират те до кръв. Ама, чакай, Луиза. Какво има?

— Едуард!

— О, за бога, жено, седни и се успокой. Няма за какво да се вълнуваш. Луиза! Луиза! Седни най-после!

Допълнителна информация

$id = 273

$source = Моята библиотека

Издание:

Роалд Дал. Разкази с неочакван край

ИК „Унискорп“, 2003

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8456-56-7