Заминавам на фронта… Решено!
Няма място за сметки сега…
Моя, кръв, бий жестоко във вените,
мой юмрук, израсни по-корав!
Моя българска, мъжка решителност,
поведи ме в ръцете със щик,
там на запад! В бой да изпитам
свойта чест на народен войник.
И ако — със очи насълзени —
мойта майка пред прага ме спре, —
твърд, спокоен, без капка вълнение
да закрача напред.
Вие практични мои приятели,
стига приказки! Нямате дума сега!
Там! На фронта със шмайзер в ръката
най-добре се разбива врага!
Там! На фронта, където фашистите
пред смъртта си отчаяно бдят.
Само там всички чувства и мисли,
само там води нашия път.
Само там! През Берлин — към победата!
Без Берлин няма радост и мир…
Към Берлин след двубоя последен
за щастливи, за радостни дни!…
Заминавам на Запад! За фронта.
От сълзи и съвети нямам нужда сега:
във борбата велика, огромна
за желая да дам своя дял.
Ако падна в битката? Нищо!
Друг боец моя пост ще смени:
а на гроба ми гордо ще пише
„Той загина на път за Берлин!“
1944
Двама сме будни в колата —
само шофьорът и аз.
Другите върху седлата
дремят и „хъркат на глас“.
Аз съм от всички най-малък
(не съм служил дори!),
лесно ме сън не поваля,
буден ще чакам зори…
Стиснал кормилото яко,
кара шофьорът Иван.
Харен е той. И добряк е.
Вечно бъбрив и засмян.
Той със насмешка ми дума:
„Ти ми се пишеш юнак,
ала щом свирнат куршуми,
как ще удариш на бяг!“
После надълго се хвали:
„зар на завоите“ бил,
целият фронт обикалял,
много ранени спасил…
В минни полета минавал
даже малко пиян.
Тук по гласа го познавам,
лъже шофьорът Иван.
Да, но нощта я изкарахме,
без да помислим за сън.
Ставайте вече, другари!
Развиделява се вън.
1945
Вънка съмнало вече…
Още по-бял е снегът
и продължава далече,
край няма нашият път.
Слънцето слабичко свети,
скрито зад близкия склон.
Всички крайпътни дървета
сторват ни малък поклон.
Ние сме с още размътен
поглед от дългия сън.
Спирай, шофьоре, сред пътя,
да се разтъпчем навън.
Цяла нощ клинци ковахме.
У-у-у, че бе дълга нощта,
и във съня си видяхме
чудни и страшни неща.
Пръв след шофьора излизам.
Другите скачат след мен.
Вън на открито ни лизва
въздухът свеж и студен.
Всеки усмихнат, проветрен
трие очи със сняг.
„Ниш е на три километра“,
казва крайпътният знак.
1946
Колко път частта измина…
Цял ден все вървим, вървим…
Ще се спрем ли да починем,
или пак ще продължим?
Ето мъничката гара!
Село ли е, или град?
Ето къщичките стари
край широкия площад.
Тук-таме прозорец свети.
Спуснал се е ранен мрак
и на ленти от небето
пада непрестанен сняг.
Старци пред вратите канят
тази нощ у тях да спим
и ни черпят с пълни кани
вино, да се подкрепим.
Бяхме уморени, мрачни,
сили нямаше у нас.
Ала този поздрав „Брача“,
този светъл, снежен час
ни кара да забравим
старите горчивини.
Ягодина! Сън наяве,
в светъл спомен остани.
1946
На Мира Алечкович
Божич във Белград насред път ни свари.
Беше до пояс снегът навалял.
Белград през тихата коледна заран
беше наистина целият бял.
Спря се частта ни пред градската поща,
спря се след дългия, нощния път.
Бързо премина умората нощна,
като картина бе хубав градът.
Тътнеха вредом огромни камбани.
Ехото носеше песни и смях.
Срещахме старци, жени, партизани,
бързо започвахме разговор с тях.
И заобиквахме сръбските хора,
както дете обиква дете…
С първата дума на „ти“ си говорим —
ние на сръбски, на български те.
Трупаше сняг изобилен. До пояс.
Бие вървяхме… Тъй хубаво бе.
Бяхме сред Белград, а сякаш на своя
родна земя и под родно небе.
Падай ти, сняг, на красиви кордели!
„Здраво!“, наш Белград, съвсем побелял.
Поздрав на твоите здания бели,
поздрав на цялата сръбска земя.
Поздрав от нас! От родината наша,
дето във снежния коледен час
нашите пият с препълнени чаши,
пият и мислят за нас и за вас.
1947
Всред тебе десет дни прекарах
и сякаш всичко беше сън:
оная януарска заран
със коледен камбанен звън.
Сладкарничката, във която
се сгрях със топъл липов чай
и на добрия съдържател
разправях все за моя край.
И там, над масата замислен
за мама, тате, за дома,
въздъхнах сладко и написах
от „фронта“ първите писма.
И малката бедняшка стая!
Нощувах в нея десет дни
при весел, мустакат хазяин,
участник в четири войни.
И утрините му щастливи
по обиколки из града.
И партизанките красиво
заруменели от студа.
И залезът далечен, ален,
замрежен от фабричен дим…
И Сава — бавна, потъмняла,
с лениви, лъскави води.
И мостът, който в Сава мие
ранените си колена.
По този мост ще минем ние,
за да отидем на война.
Нощес ще продължим от Зумен.
Нощеска е на път частта.
Аз трябва сбогом да си взема
със всички видени места.
Тук десетина дни прекарах.
Градът ми стана тъй любим.
И станахме с града другари —
скърбя, че ще се разделим.
Сполай, сполай, ти, град приятел!
Живей ти в мир! Бъди щастлив!
Дано през идващото лято
през теб се върна здрав и жив.
1947
През нощта пипнешком като слепи
по смълчаната черна река,
претоварени плуват два шлепа
със муниции, с хляб и войска.
И настръхнал вълнува се Дунав.
Ще замръзне ли той на студа?
Вън е страшно — студено, безмълвно,
не се мярка едничка звезда.
Свети само в каютите бели,
по които през задух и дим,
върху пода едва сме се сврели,
и позъзваме още, и спим.
И на пода лежа и сънувам:
кораб… мачти… огромни вълни…
И със скърцащия кораб пътувам
за красиви, за мирни страни.
Вече спрели са всички гърмежи…
Вече никъде няма война!
Няма граници, телени мрежи
и свободна е всяка страна!
Утре заран пристигнем ли — кея
на пристана през ранния час
вместо гръм, вместо залп оръдеен
знамена ще развява за нас.
Ех, красива наша победа!
Нали всички я мислим така?
Не се стресвам и сънено гледам,
някой грубо ме сбутва с крака.
И се вдигам, а клепките лепнат
и сънят връз очите тежи.
Още малко — и стигаме — шлепът
вече срещния бряг приближи.
И от срещния бряг се възправя
на природата в снежния скут
Нови Сад, не насън, а наяве,
незаспал, вкочанясал от студ.
1947
На Атанас Делчев
Поетът… Него от младеж боготворях
и не посмеях с него да се запозная.
По улиците отдалече го следях,
със завист съзерцавах бедната му стая.
И този ден, когато тръгвах на война,
на улицата срещнах го съвсем случайно.
И заболя в сърцето ми една вина,
че досега съм го обичал само тайно.
Той забеляза колко много ми тежи
сандъчето със моите войнишки вещи
и неочаквано до мене приближи,
взе дръжката. Усетих пръстите горещи.
Не само че товарът стана двойно лек.
Пред него можех цял да го издекламирам.
Но сепна ме поетът и като човек.
А тръгнал бях за свободата да умирам.
Внимателно запита имам ли баща,
защо не ме изпраща никое момиче?
И все на път ли ще прекараме нощта?
В частта си с близки ли съм, или съм самичък?
Узнал, че аз съм доброволец, изведнъж
от обич почна той да ме разубеждава,
че би било добре да стана първо мъж,
че смешно е човек в смъртта да търси слава.
Не слава — възразих му аз, — а свобода.
Той ме запита: нещо много ли ме мъчи,
че искам всичко в тази дума да сведа?…
Ний стигнахме. Той пусна моето сандъче.
Сбогувахме се като близки. Не разкрих
какво е бил за мен през толкова години.
Да тръгна на война не се разубедих,
но обновявах вече моите причини.
1945, 1969
Какво ли през дългите походни дни не видяхме?
Какво има още да видим по нашия път!
До гуша ни беше дошло. Ала пак се не спряхме.
И ето, повторно на Дунав водите блестят.
Тук Дунав е друг — натъжен и ления. Монотонен.
И залезът гасне над Бездан. И вятър свисти.
И ний с часове преминаваме моста понтонен.
Люлее се мостът и лед по дъските блести.
По пътища лоши цял ден камионът те люшкал.
И ти си премръзнал — със нос, посинял от студа.
От време на време подпираш се с тежката пушка
и щом се подхлъзнеш — пропадаш всред тая вода.
И мислиш — да стигнеш до края не би имал сила.
Ще паднеш на сред път в дълбоката тъмна река.
Но от лодките девушка руска усмихва се мило,
от лодките девушка руска ти маха с ръка.
А ти не отвръщаш. По моста напред отминаваш.
И мостът се клати. И лед по дъските блести.
Ти мислиш: девойката руска да ли те познава?
И все ти се струва — за втори път виждаш я ти.
А Дунав шуми натъжен и ленив. Монотонен.
И сякаш водите му черни съвсем на текат.
И ти, и другарите твои по моста понтонен
вървите — и бавно пред вас приближава брегът.
1947
Беше пътят задръстен
от войска и коли.
Бяха паднали гъсти,
непрогледни мъгли.
И на път бе — да спреме
във градеца пред нас,
на крака да подремнем,
да починем за час.
Беше толкова черно
и напред, и назад.
Като в сън ни се мерна
стар и тесен площад.
С плътно спуснати щори
вече къщите спят.
Няма никакви хора,
пуст е градският път.
Заковали отрано
свойте пътни врата,
всичко живо, прибрано,
се е свило в нощта.
Всред площада бди само
като воин пост
върху кръста от камък
изоставен Христос.
Ние бием вратите
с вкочанясал юмрук
и ругаем сърдити —
нито глас, нито звук.
Ще си тръгнем обратно
пак по градския път.
Непознатия град ний
ще намразим до смърт.
Беше паднала гъста
и студена мъгла.
Тъй вървяхме до късно
с вкочанели тела.
1946
Ей, крачета, все пешком вървели,
в друго време бихте ли могли?…
Все така насред път да сте спрели,
да не бяха бойните коли.
Че колите в сняг и кал ни возят.
Фронт нали е, пътят все е лош.
Мини свирят… Влачи се обозът.
Тръска те каруца цяла нощ.
Случи се, препускаш и на „Щаер“
по горист, отвред обстрелван склон.
Ала най обичам, да призная,
все да се придвижвам с камион.
Просто на шосето си заставаш,
тропаш със премръзнали крака.
Камион когато се задава,
отдалече махай му с ръка!
Камионът всякога е тесен,
тъпкан, но и теб ще побере.
Всеки тук си тананика песен,
всеки тук е малко по-добре.
Всред лицата, първом непознати,
все откриваш някакъв земляк.
А хвърчат из въздуха гранати,
но шофьорът си препуска пак.
Пустата изпраща остър вятър,
лепне по мустаците ти скреж,
но дали ще бъде по-приятно
да се скиташ километри пеш?
Тук е фронт. Не можеш да избираш!
Камиона само щом съзреш,
хуквай срещу него да го спираш.
Вози камионът най-добре.
1946
Под зимния навъсен небосклон,
през пустите унгарски градове
по цели дни вървяхме ние…
Онези януарски студове
и нашият разкъсан ешелон.
Враждебно блъска вятърът насрещен.
Исус Христос — от всеки кръстопът!
Не дойде никой друг да ни посрещне,
за добър час ръка да ни помаха…
Тук хората, по къщите си скрити,
за вратите
надзъртаха подире ни в уплаха.
Не ни помаха никой отдалече с ръка!
Защо, защо от нас се всеки крие,
нали сега сме ние
освободителна войска?
Но в тези селища невъодушевени,
без старци, без жени и без деца
ний виждахме
тук-там по улиците накачени
червени, много малки знаменца.
О, плахите червени знаменца!
Те боязливо в тоя студ трептяха
и ний към тях извръщахме лица,
щастливо нашите сърца туптяха:
Живееха наблизо комунисти.
Къде са те? Защо сега ги няма?
Завода си затрупан ли разчистват,
в кметството ли цяла нощ не спят
и пак въпросът си остава нерешен,
ще има ли за хората обяд
през следващия ден?
Къде са да ги срещнем, да ги спрем,
ръцете им да стиснем,
кураж да им дадем!
А чакаше ни път и неизвестност…
Тепърва всичко ставаше война
и в нея — не идеала другата страна.
Но в пътя ни безкрайно дълъг, тежък,
но в пътя ни, затрупан в сняг, блестяха
мъничката червени знаменца!
Но можехме ли всичко да обясним?
ний вярвахме,
ний бяхме млади.
За нас
по-важно бе да вървим.
1948
Кой мислеше само? След тази гора мъченица
за втори път пак е задръстено вред от войници.
За втори път пак проехтяват топовни гърмежи,
в дърветата вятър свири — уплашен, наежен.
Ний чакаме в бойна готовност… Настъпи ли здрачът,
стъмней ли, потегляме в новата бойна задача.
Ний чакаме… Чакат със нас камиони, линейки,
оръдия кални, маскирани с борови вейки.
Ще тръгнем ли скоро? Къде ще се бием? Не знаем…
Как всичко се бави! А нямаме сила да траем.
Пред нас преминава унесен и тих командирът,
той вижда, пред Драва противникът вече напира.
Не идем ли в помощ, пристигнем ли малко по-късно,
дотук ще нахълтат и фронтът ще бъде разкъсан.
И сякаш на всички ни мислено стиска ръцете,
и иска да каже: „Кураж, мои верни момчета!“
Най-после тръбачът изсвирва!… Гората изтръпва
и хора, животни, камиони във тъмното плъпват.
И тръгват за битката нашите бойни колони —
подире им махат за сбогом ранени колони.
Да стигнем по-скоро! Че нямаме сили да траем:
кога да пристигнем? Къде ще се бием? Не знаем…
1947
На пътя между Чехи и Полконя
е спряла санитарна кола.
Лежи един ранен в гърдите конник
в калта, сред неприбраните тела.
А конят му над него се навежда,
безпомощен наоколо снове,
далеко към линейката се вглежда,
то сякаш санитарите зове.
Раненият загубва вече сили,
отпуска се, главата му тежи.
А кончето над него лудо цвили,
за своя боеви другар тъжи.
1946
По пътя се връщат разбитите части.
Отиваме ние на тяхното място.
Наоколо мрак. Като рог е нощта
и само ботушите шляпат в калта.
Без поздрав, без глас отминаваме ние.
Ще стигнем в зори. В зори ще се бием.
А някой там дълго-предълго запял.
Ей, друже, защо ни е твоята жал?
Подхванеш, а думите в гърлото спират.
Не думи, а сълзи в очите напират.
Вървиш и съзираш през сълзи в нощта
далечни и близки, любими неща.
… Задухва пак вятър… И ето го Сливен.
Над него баирите бдят мълчаливо.
А вкъщи е мама… кукува сама,
теши се със моите стари писма.
Ах, нашият Сливен. Тук раснах, пораснах
на моето време с мечти опасни.
Тук нашата светла идея разбрах
и крепнех чрез нея, и с нея горях.
Еднаж ли из нашите крайни квартали
събрани другари сме гласно мечтали
за „първата схватка“, за „сетния бой“,
за нашата победа, за нашия строй…
А колко загинаха, колко измряха?
Редиците наши съвсем оредяха…
Борбата мечтите ни осъществи.
Врагът е пред тебе. Ти само върви!
Върви за мечтите от нас доживени,
върви, знамената пред нас са развени.
Не гледай калта, тъмнината, нощта,
със тебе са всички любими неща.
Макар и наведени, нека да пеем.
Разбитите връщат се, ний ще успеем.
Наоколо мрак. Като рог е нощта.
И шляпат, и шляпат ботуши в калта.
По пътя се връщат разбитите части,
отиваме ние на тяхното място.
1949
Израснаха край Шиклош снощи късно
над двеста нови, пресни гробове.
Дали затуй денят е днес навъсен
и вятърът далечен злобно вей?
Дали затуй — съсирен като рана —
грей залезът, полетата мълчат?
И черни, и безпомощни гераните
в далечината скърцат и стърчат?
Аз стискам само в джеба си юмрука.
Аз гледам тъпо. Нищо аз не знам.
Едва се сдържам — сълзите ще рукнат.
И чувствувам се много слаб и сам…
Бе боят продължителен и тежък
и много кръв през боя се проля.
Но ти не спря пред вражите бумтежи,
ти, братко наш, ти всичко надделя.
Ти даде на противника отплата.
Спаси се на родината честта.
И живите отминаха оттатък,
а мъртвите останаха в пръстта.
Те, живите, с врага ще се разправят,
те, живите, врага ще победят,
но мъртвите ще спят в пръстта корава,
в земята чужда мъртвите ще спят.
Израснаха край Шиклош двеста гроба —
най-свидните другари в тях лежат.
Мълча пред тях от болка и от злоба
и сълзите не мога да сдържа.
1946
На Рафаел Михайлов
Унесен в нежност и рисуване,
бе закъснял да се ожени
и свойте мъки нелекувани
таи като подути вени.
И всред разгара на войната
ожени се от доброта
с една напълно непозната
и стана закъснял баща.
Понеже беше непрактичен,
пред своята жена от срам
реши да стане героичен —
на фронта той замина сам,
без повиквателна, защото
кой би го викнал? И защо?
За него злото и доброто
кипяха от едно тесто.
Той не умееше да стреля,
нито да бъде топограф.
Хе искаше да се отделя
от другите със своя нрав.
Обходи всяко бойно място
и спря над не един убит
и после тушът му начесто
със сълзи биваше размит.
Той боевете не прослави
чрез настъпателни платна.
Той виждаше по-величава
човешката злочестина.
И не след дълго командира
го върна във тила, у нас.
Щял бил да демобилизира
боеспособната му част.
И тръгвайки си, той мълчеше,
той никога не укори,
но хората, с които беше,
остави малко по-добри.
1945, 1969
През целия път на войната
аз пазих едно писъмце.
Това писъмце ми изпрати
дете от далечно селце.
Получих го аз. И не вярвах.
Не бе ли за друг вместо мен?
А после на всички другари
го четох от радост смутен.
Как пишеше само детето:
„Боецо, обичан и мил,
безбройни, безбройни привети
от родния край приеми.
Ний знаем, че в нощите зимни
ни пазиш ти там от врага.
Боецо, за тебе тъжим ний,
не с теб се гордеем сега…“
Прочетох го аз… И захласнати,
с усмихнати, тъжни лица
мълвяха другарите: „Раснат
в родината славни деца!
Ний трябва да свършим по-скоро
народната свята война.
Ний трябва!… Защото говорят
и мислят децата за нас!“
От дългия път на войната
донесох едно писъмце.
Това писъмце ми изпрати
дете от далечно селце.
1946
Един войник заспал лежи
ей там върху полето бойно.
Ще го познаеш, че е жив
по дишането неспокойно.
Той спи прострян върху пръстта,
ръцете си встрани отпуснал,
с полуотворена уста,
с попукани и черни устни.
Лъч слънчев трепка и блести
в лика му кален и небръснат.
Над него мина просвисти,
но без съня му да прекъсне.
Това е тежък сън, дълбок,
след поход, битки непрестанни,
след десетдневен бой жесток,
след много нощи недоспани…
Сред трупове, връз калта
войникът ще лежи до късно.
Сън тежък, равен на смъртта,
след който после ще възкръсне…
1947
Заспали са замръзналите къщи.
Из улиците вее вятър лош.
След дълга обиколка се завръщам
по „Меггя утца“ късно в полунощ.
По „Меггя“ всички къщи са еднакви.
Как ще позная своята врата?
Но знам, че Ирма още ме очаква —
прозорчето мъждука през нощта.
Почуквам лека на вратата къщна
и Ирма ми отваря на часа
и вместо поздрав — здраво я прегръщам,
ръце затоплям в нейната коса.
Аз нямам навик да се влюбвам бързо,
но трябва близък в чуждата страна
и може би за туй съм се привързал
към тая руса, мъничка жена.
Когато сутрин тръгвам да пътувам
и ме очаква неизвестността,
целувам я. Тя тъжно се сбогува,
изпраща ме до пътната врата.
Тя знае, че през тази нощ студена
се връщам изморен и изгладнял,
и масата добре е наредена,
и огънят е буйно запламтял.
По „Меггя“ всички къщи са еднакви,
но лесно ще намеря „свойта“ аз.
Прозорчето, което свети в мрака,
за мене свети в тоя късен час.
1948
Видях над гроба твойто име…
Уви, не беше съвпадение.
Смъртта ли, братко, бе, прости ми
единственото разрешение?
Такъв си беше ти: невзрачен,
в класа с успехи не блестеше.
Ти имаше единствен начин:
мълчеше само и мълчеше.
Не можеше да пееш песни,
не беше и корав в ръцете
и смазали те биха лесно
богатските момчета.
Неромантичен и нехрабър,
ти чувства като че не влагаше,
затуй ли нелегална работа
изцяло ти прилягаше?
В тез дни на мъст и унижения
борци с проверка се проваляха,
младежи падаха в сражения
и майки денонощно жалеха.
Ти беше дух невидим, който,
повикан, идва моментално,
ти беше свръзка на героите,
ти бе подклаждане начално.
И директиви, и патрони
пренасяше през сто засади,
но никой теб не те подгони
и никой теб не те издаде.
Така посрещна свободата:
в зори бе тръгнал за Балкана
с вързоп лекарства във ръката,
но той излишен вече стана.
Ехтеше с възгласи простора
от радост невъобразима
и колко много наши хора
оказаха се, че ги има.
Отде придойдоха оратори,
поети с едри револвери,
и делови организатори,
и даже наши офицери.
И всеки се роди повторно,
и вред животът се отприщи.
Но в туй движение нагорно
теб не потърсиха за нищо.
Ти се почувства тъй самотен,
а бе с душа за подвиг жадна
и тръгна с Трети полк пехотен
и в първата му битка падна.
Загинал ли си със усмивка,
за мреш за свободата мила?
Не зная. Земната завивка
от нас навеки те е скрила.
1955, 1969
Шосето едва е понесло
вашата сивозелена пихтия.
Усойните потни лица не се различават.
Единствен признак на живот е страхът.
Труповете неприбрани имат по-човешки израз.
Какво ви накара да вдигнете ръце?
На разум ли ви научи грехът?
Нали бяхте готови да умрете за водача,
който бдеше
от всяка стена и книга
върху вашите люлки с пречупен кръст,
върху всички игри и науки,
върху вашата първа любов
и добродетелните ви семейства?
Колко речи и фанфари,
колко клетви, маршировки,
походи и фойерверки,
ордени, илюминации!
Де е техниката мощна
и духът дисциплиниран,
Де е геният ви философски,
съюзил се с униформата?
Страхът или грехът ви сепна?
Хей, пленници, вий никога не сте били войници,
бий бяхте само пленници! С години,
от люлката с пречупения кръст,
от книгите и от екрана,
от спортния рекорд и първата целувка,
от микроскопа ви расистки
до кошмара на тоталната война.
Не са жестокост само лагерите на смъртта!
Нелепи са мотивите
за зверските инстинкти у човека!
Вий лесно вдигахте ръка за всичко,
вий се обричахте на поголовен, ежедневен плен.
Не е ужасна бойната ви сила,
човечеството вече я надмогва.
Ала какво ще стане
със собственото ваше пленничество?
Свалете си ръцете!
Страшна ми е вашата покорност,
по-прилепчива от проказа.
1946, 1969
През Пустата като насъне,
количка бебешка повел,
върви войник… Той за врага ни
не представлява ли прицел?
Стърчи нещастникът нехаен,
не му минава и през ум,
че фронтът е екран безкраен,
че всеки метър е куршум.
Той връчва фронтовата поща,
посрещаме го с весел вой.
А на убитите от снощи?
Писмата ще им върне той.
Врагът го сигур забелязва
с количка бебешка в ръце
и от стрелба не се отказва,
но стреля вече без ръце.
Тук всички мрат без некролози.
Писма тук чакат всеки ден.
А нашият вестител вози
мира, все още нероден.
1945, 1975
Войната е един сгъстен живот
и нажежен до бяло,
в която който и да е народ
показва се изцяло.
Войната прави хората мъже,
страхливците — убийци,
а героизмът — тих и неглиже —
се движи без амбиции.
Войната не доставя знамена
за всеки поотделно.
Тук съществото, нямащо цена,
в атака става челно.
Войната — с оня изтърван момент
не участта присъща —
и ти си проснат, кървав монумент,
и в траур твойта къща.
Войната, тази най-голяма смърт,
деца оставя, ражда внуци,
те като рана дълго я таят
и чистят с революция.
1946, 1977
Аз мислех си, че никога отново
след битките, след дългата война
не ще забие туй сърце сурово
пред погледа на някаква жена.
Но ето, аз попаднах в град готичен,
словенски град, разграбен, разрушен.
Но ето, аз съзрях едно момиче
и завървях подире му смутен.
И сякаш всичко в мен се преобърна,
и сякаш вече нямаше война,
и пак животът мирен бе се върнал:
пред мен стоеше чудната жена.
Тя бе една такава снажна, здрава,
словенска самородна красота!
В очите и шумеше буйно Драва,
косите и — хайдинските жита.
Но нямах време да мечтая само!
Нали на път ще бъдем утре пак?
И спрях я. Заговорих я… И двама
по улиците скитахме до мрак…
Разказвах и за моята България
и исках да я водя у дома.
Тя смееше се само и не вярваше…
И все пак ме целуваше сама.
Тя знаеше: България далеч е…
Не се напуска лесно роден кът…
Ще си останем само с тази вечер,
а аз ще си поема своя път.
И утре, щом потегли ешелонът
по чужди градове, далеч оттук,
тя може би за мен сълзи ще рони,
а може би ще се целува с друг.
Със спомени съм пълен от войната.
Един от тях остава светъл, чист.
Словения… Градчето непознато…
Словенката със чудните очи.
1945
Напразно вън фучеше упоритият
зъл вятър на несвършващата зима.
Землянката бе сигурно прикритие —
от мини и от студ неуязвима.
Стените колко гладко са изринати!
Една ръка е пипала грижливо,
затуй не липсват даже и картини.
И всичко е уютно и красиво.
Противникът ли в свойто отстъпление
е правил тази хубава землянка?
Копал я е пред самото сражение
един усмихнат украински Ванка.
Той знаел — тук не ще останат повече,
при най-добрия случай само два дни!
Че утре пак за път ще са готови те,
че може той в атаката да падне.
Не гроб-землянка! Той направил жилище,
като в същински дом да се намира.
Човек превръща и трапа в светилище!
Човек не заслужава да умира…
1956
Най-после войната завършена…
Омразата сви знамена.
Ликувай, ти младост разкършена,
надвила и тази война.
Градчетата с плахо вълнение
отваряха свойте врати
и тяхното първо съмнение
в началото тъй ни смути.
Но слънце над всичко напираше
и тъй повлия пролетта,
че в себе си всеки намираше
една оцеляла мечта.
В какво ненаситно цъфтение
ухаеше целият край.
Щастливо ли бе съвпадение,
че войната свърши през Май?
1954
Преминах пътищата на войната
и преживях най-страшните неща.
Но тя за мен остана непозната.
Не бях още баща.
1966
Сърцата ни вече жадуваха
любимия, родния кът
и всички отдавна сънуваха,
че тръгват в обратния път.
Бе заран дори неразсъмнала.
Тръбата ни в строя събра.
Наново бе пустата гръмнала —
последното наше ура!
Местата, където сме минали,
се мяркаха тъжно край нас.
Прощавайте, братя загинали,
ще помним, ще помним за вас.
И ние с очи се прощавахме
с безкрайния тих хоризонт —
туй всичко, което оставяхме,
доскоро се казваше фронт.
Туй всичко, което съзирахме,
ни ставаше родно сега.
И ние напълно разбирахме
внезапната наша тъга.
1954
Разлиствайки войнишката тетрадка,
сега я бих написал аз отново
и два пъти по-кратка,
и още по-сурово.
О, как е лесно след години
ключа за всичко да намираш,
без грешка да полемизираш
и неосъзнатите причини.
Но този ключ — хвърли го, по-добре е,
той бил е от квартира на любима,
която вече с другиго живее
и по-различни цели има.
Какво от туй, че вече даваш
на всеки факт цената точна.
С какво, кажи, ще оправдаваш
омразата и любовта задочна?
Ти би ли тръгнал пак с оная
решителност непълнолетна?
На рисковете страшната омая
с богатства от мечти — несметни?…
Защо е — грешките да схващаш
на младата свещена ярост,
която тихо днес изплащаш
в отбрана с идващата старост?
1970
След няколко дневно пътуване
в градеца бе спряла частта.
Ний търсихме кът за нощуване,
че беше студена нощта.
Тъй крачихме морни в безкрайната
не улица — развалина,
залутани в необичайната
и чужда за нас тишина.
Наоколо — всичко съборено,
едничък дом само спасен.
Вратата му леко притворена,
стоборът — едва прикрепен.
Запалихме лампичка газена.
Накладохме огън в пещта.
И гледаме — как е запазено!
На място са всички неща:
столовете сламени, плетени,
бюфетът с кристални стъкла…
А стаите — чисти, пометени,
постлани и двете легла.
Два бронзови стари светилника
изпъкват въз белия зид.
Отдолу им цъка будилникът,
от снощи навярно навит.
На мивката — пълни са каните,
на място са всички неща.
Еднички ги няма стопаните.
Къде са отишли в нощта?
Как цялата къща оставили
и тръгнали после на път?
Защо в бързината забравили
веднъж да ударят ключът?
Къде са? Ний в мрака се взираме —
отникъде няма ответ.
И после случайно съзираме
венчалния техен портрет.
Тя — в бяло облечена цялата.
Той — с фрак и висока яка.
Как нежно е хванал той бялата
свенлива моминска ръка.
Тя гледа в земята. Смутена е.
Не смее да вдигне очи.
Той с видимо нежно вълнение
след нея върви и мълчи.
Тук, в тая квартира са свили те
семейното свое гнездо
и първата снимка с венчилото
е радвала техния дом.
От никого още немразени,
непомнили тягостни дни.
Били са те сякаш запазени
с портрета от всички злини.
В живота се слънчев унесени,
сами не усетили как
войната страхотно надвесена
дошла и до техния праг.
Градецът изтръпнал във паника
след своя следобеден сън.
Забили камбаните в заника
и хукнало всичко навън.
Съпрузите, горко разплакани,
прегърнали свойто дете —
и — нямало време за чакане,
побягнали също и те!
Те всичко, те всичко оставили
и тръгнали после със плач.
Дори и портрета забравили.
Останал портретът-пазач.
Тук битката с дни продължавала…
Изригвала с трясък пръстта.
Тук двете страни се сражавали
свирепо за всяка врата.
На пепел тук сградите станали.
Градецът бил цял разрушен.
Пожари градецът обхванали —
домът си останал спасен…
Щастливо успял да дочака той
и сетния сепнат картеч.
Напред продължила атаката,
придвижил се фронтът далеч.
В дома тук войници преспивали
от влязлата чужда войска.
И кротки, добри си отивали,
без нищо да барнат с ръка.
След битката грозна, решителна
били настървени и зли,
те идвали тук отмъстителни,
в дома те за плячка дошли.
Тършували, мрачно се взирали
на стаите в глухия здрач
и после случайно съзирали —
насреща: портретът-пазач!
И дълго в портрета се вглеждали,
портрета докосвали с пръст,
главите се после навеждали,
забравяли всякаква мъст.
И чистили, пълнили каните,
помитали пода навред,
когато се върнат стопаните,
да бъде пак всичко наред.
Часовника после навивали,
преспивали. Още в зори
те кротки, добри си отивали,
в очите със сълзи дори.
— — —
Часовникът звънна дванаесе,
подсети ни: трябва да спим,
че утре от съмнало, знае се,
отново на бой ще вървим.
Но как да заспиш ти, когато си
обхванат от мисли безброй.
А всеки бе спомнил в тъгата си
домашния свиден покой.
Я, слушай, как чезнат въздишките,
как всичко затихва за миг
и как по лицата войнишките
минава неясен светлик.
Че водихме ние сражения,
че трупове газехме с крак,
че бихме врага с настървение,
но хора останахме пак.
1945, 1952