Джек Лондон
Хиляда дузини

Коста Странджев
Ваш в името на революцията

1.

22 ноември 1916 година!

Група студенти шумят по улицата. Смеят се така, че синият простор на Калифорния кънти от младите им гласове. В миг — гробна тишина. Срещу студентите търчи жена. Това е госпожа Лютър Бърбенк. Сграбчила вестник в ръце, тя вика: „Не шумете момчета! За бога, не шумете!… Умрял е Джек Лондон!“. Госпожа Бърбенк се спира, а ръката й със сухо движение дълго мачка вестника, в който е отпечатана зловещата вест.

Понякога историята охотно изпада в нравоучителност и лицемерие. Флиртува с мними ценности за сметка на истинските. Но на този 22 ноември тя е истинска Клио, в нея няма и миг колебание. Човечеството свежда глава пред паметта на Джек Лондон. Дори барутните вестници на Европа, чиито старчески гърди хъркат от шовинистичния бяс на Първата световна война, са принудени да бъдат обективни. „Умря писателят Джек Лондон“ — печатат на първите си страници под самата заглавка. И някъде по-надолу, и някъде по̀ встрани, и с по-дребен шрифт, разбира се, тези същите вестници съобщават още, че в този ден е умрял и австро-унгарският монарх Франц Йосиф II. Честно погледнато обаче това не е никакъв подвиг за тази история. Ама, разбира се, че не е! Тя просто добросъвестно и обективно е номерирала тревогите си за този ден. И правилно е свършила това. Защото един велик писател винаги е бил прекалено много повече в сравнение с който и да е монарх.

 

 

22 ноември 1916 година!

Доктор Томсън прибира уморено в лекарската си чанта празните шишенца. Оглежда ги едно по едно. На всяко от тях е написано зловещото: „Морфинов сулфат и атропинов сулфат“. Поглежда към мъртвия и остава смаян. Дори и в смъртта усмивката, обаятелната момчешка усмивка, не слиза от това красиво ирландско лице.

2.

Усмивката на Джек Лондон!

С нея той прекоси улицата, която разделяше деветнадесетия от двадесетия век. На 21 декември Джек Лондон подписва договор с бостънското издателство „Хаутон Миффлин“ за издаването на първата си книга. След девет дни започва новият век. И Джек Лондон бърза, страхотно много бърза, защото няма никакво време за губене. Когато часовниковите удари възвестяват раждането на XX век, Джек навлича един пуловер и подгонва с бясна скорост велосипеда си по пътищата на Калифорния. „Хайде, хайде, давай бързо, дявол да те вземе…“ — говори той на велосипеда си и натиска още по-бясно педалите. В тази нощ реалистичната американска литература срича своето верую: „И тъй, за здравето на пътника, който е на пъртината тая нощ. Дано му стигне храната. Дано кучетата му да издържат. Дано кибритът му винаги да хваща огън. Да му даде бог сполука и да не го изоставя щастието и… И да се обърка полицията!“.

Само за една година Джек Лондон става известен, уважаван писател. Представителите на „нежния реализъм“, на средните класи на Америка изтръпват: това не е литература, а светотатство. Та този човек казва в разказите си направо всичко, което мисли, без да се съобразява с никакви сантименталности. Ужасно — той не признава етикецията. Най-често се движи в обществото облечен само по… пуловер, а на гости отива с велосипед. А отгоре на всичко дружи с изпаднали типове.

На сцената на Америка Джек Лондон излиза с ожулените си ръце, със заледените си мокасини, идва с бялото мъртвешко мълчание на Аляска, със самочувствието на своята класа, която е изрекла вече съдбовното „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“. В литературата той влиза безцеремонно, настойчиво и вмъква в нея целия свой дотогавашен свят. Защото Джек Лондон е възпитан не в пансиони и колежи, а на улицата, край залива сред пристанищната олелия, в тътнещите работилници и фабрики. На 12-годишна възраст той е вестникопродавец, на 13 завършва прогимназия и със спестените два долара си купува лодка. На 15 вече е притежател на едномачтова гемия „Рязъл Дязъл“ и става цар на ловците на стриди, а на 16 — полицай в крайбрежната патрулна служба. Сетне: китоловец, огняр, скитник, златотърсач. И много, много по-късно — писател. Тогава той вече е на… 22 години.

Хиляда думи на ден! Две хиляди! Три… Пет часа сън на денонощие. Пет и нито секунда повече. Джек Лондон е принуден да бърза, защото е длъжен да каже толкова много. Длъжен е непременно да смае света с Мейлмют Кид, Пийкок, главатаря Боб, Големия Виктор. С разказите си за простите, но великодушни като деца мъже от Юкон, от „Софи Съндърланд“, от Клондайк и пътищата на Аляска. Редакторите на многобройните списания мълчат. Те чакат други разкази — такива чистички, шумящи от нежност разкази, напъхани като кукли в целофанена обвивка. А вместо да пише така, това момче заявява дръзко: „“От хората трябва да се изисква на първо място и при всички случаи да обладават мъжество". Как тъй — недоумяват редакторите. — Ами възпитанието на чувствата?… Ами етикецията?…" И те обръщат категорично гръб. Пощата в Оукланд буквално е затрупана от всекидневните ръкописи на Джек Лондон. Но всичко протича все така — никой не дава и пет пари за ръкописите от Оукланд. Проточват се дълги гладни месеци. Устата му просто залепва от глад. Велосипедът, костюмът, ботушите, мушамата, едно по едно вече всичко е в заложната къща. Няма що, ако върви така, Джек Лондон скоро ще стигне до единственото, което му остава — самоубийството. Силната и мъжка ръка на писателя все по-бавно и по-бавно се движи върху последните бели листове. Но това вече не са удивителните истории от Аляска и Юкон. Сред дима на последните си цигари той пише прощалните писма. Тогава редакцията на списанието „Овърланд Мънтли“ поставя длан върху рамото на мършавото и настръхнало от глад момче. Списанието е откупило разказа „За здравето на спътника“ срещу пет долара. Щастливо списание! Срещу мизерните пет долара това шантаво реакционно списание остава завинаги в най-хубавите страници от историята на американската литература. Сетне идва и записът за 40 долара от списанието „Черната котка“…

Накратко: един скитник, скитникът Джек Лондон извежда американската литература от оранжериите и будоарите на улицата. Създава у нея чувство на глад към истинския, силния, живия живот. Учи я да се смее и да приказва безстрашно с пълен глас, а не шепнешком. Да цени не показните добродетели, а мъжката воля.

На 24 години Джек Лондон вече се е наложил и в най-авторитетните списания. Неговите разкази се търсят и от читатели, и от редактори. През пролетта на 1900 година излиза първата му книга — сборник разкази „Синът на вълка“. Истинска бомба! С тази книга съвременният американски разказ излиза на старт.

Започва гигантска битка на литературното полесражение. Нито една усмивка на самодоволство. Нито един жест на умора: „Аз пиша около 1000 думи дневно от един роман и бих прекъснал писането си само заради тръбите на второто пришествие“. Негов идеал е истината! Негово верую: истината в никакъв случай не бива да се казва наполовина, защото тя е именно онази магия, която прави от човека — човек. Или цялата истина, истината докрай, или да се мълчи. Защото хората лъжат единствено от страх. А Джек Лондон не се страхува — никога и от никого. Героите му са силни и неподправени мъже — с остри, поразяващи характери. Мъже със силен дух и яки ръце, които не умеят да крият удивлението или презрението в очите си.

До последния миг на живота си Джек Лондон не забравя, че е дошъл от дъното на живота, че самият той е един от „Хората на бездната“. „Желязната пета“ го изправя пред своя съд като атентатор срещу олигархията. Беседите, лекциите, пътуванията, публичните спорове, статиите му го правят един от най-изтъкнатите социалисти на Америка. Огромната част от парите, които получава за книгите си, той изпраща на арестувани социалистически дейци. На стачкуващи работници. На различните социалистически и работнически организации. На затворниците от Фолсъм и Сан Куентин. Изразходва ги за многобройните гости, които идват при него от Европа и от всички кътища на Америка. В изборите социалистическата партия го кандидатира за президент на Америка. Живот, с поразяваща динамика. И Джек Лондон сам признава — ако има нещо, което го опиянява, това не са парите, още по-малко е славата. Не дори и победата. Неговата вечна мечта е борбата. Това е единственото знаме в живота му. Единственият му копнеж е — да бъде боец. Дари и в края на живота си, когато в произведенията му се засилва влиянието на буржоазната идеология и вече става все по-явна творческата му криза, той заявява: „Напускам социалистическата партия, понеже в нея няма огън и борба. Понеже напрежението й в класовата борба е спаднало…“. Но и тази декларация той завършва с познатото: „Ваш в името на революцията — Джек Лондон“. В името на Революцията — Ваш съм? До последния си дъх, до последната си капка кръв! Ваш — на хамалите и рибарите, на скитниците и пиратите, на златотърсачите и миньорите.

3.

Много неща ми напомнят за моята първа среща с Джек Лондон…

Беше ужасно студено през януарските дни на 1955 година. Северният вятър брулеше безмилостно небето и то посиняваше от мраз. Дебели снежни преспи се бяха вкопчили за намръщените борови гори, за вцепенените от студа пътища на Родопите. Имах чувството, че светът беше само от сняг и лед. Тогава на обект Трети прозорец насрочиха събрание за Ленин, на което трябваше да присъствам. Тръгнах току на разсъмване. Камионът, с който пътувах, ме остави на Картела и по-нататък продължих пеш. Сред огромните снежни преспи едва-едва открих обекта. И то само по тъмните къдели пушек, които се диплеха над комините на бараките.

В ония дни на Трети прозорец беше дяволски трудно. Бурята не млъкваше ни ден, ни нощ. Жилищните бараки скърцаха от студ. Нощем вятърът виеше сърдито и пълнеше света с остри звуци и стонове. Една сутрин обектът осъмна в тъмно — бурята беше накъсала електрическата инсталация. Без ток — помпите в тунела млъкнаха и водата се юрна напред към портала. Какво можеше да се направи? Спасението беше само едно — агрегатът да произведе електрически ток и да задвижи помпите. Да, ама нафта? Нямаше и капка, пък и нямаше как да се докара по тия заледени пътища. Миньорите се тюхкаха, тунелът пропадаше в бавна агония пред очите им. И тогава един от тях — Ангел Кръстев тръгна сам в планината. Снегът го бръснеше в лицето, та ще го задуши, а той обхождаше хижи и горски стопанства, военни поделения и мандри. Замръкваше на разклоненията, където свирещият вятър го правеше на шушулка. Сутрин, още преди зори, поемаше по стръмните и хлъзгави пътеки, по тази огромна бяла пустиня. И по няколко пъти на ден, с кабардисали от студа ръце, мъкнеше цинкови кофи, пълни с нафта. Това продължи три денонощия… През това време колко пъти бе протягал пълзешком ръце към сухите жилави храсти, по обед бе ослепявал от блясъка на планината, пламнала от белота. И така — до ремонта на електрическата инсталация. Агрегатът не млъкна. Не спряха и водните помпи.

Два дни по-късно свършиха дървата на обекта. Зимните нощи станаха бели и дълги, безкрайно дълги. Беше един мъртъв студ, който караше хората да се загръщат в купчините одеяла, във ватенките, сковаваше ги в опушените бараки. Заедно с неколцина младежи, за дърва тръгна и Илия Найденов. Всъщност той ги поведе. Не личеше нито пътека, нито път, планината стенеше и свили глави, момчетата вървяха напред. По обед, натоварени със съчки, счупени клони и окастрени хвойни, се прибраха в селището. И печките в бараките веднага се нажежиха до зачервяване.

Запознах се с тези двама мъже от Трети прозорец, които дотогава не бях срещал. На събранието за Ленин им изказаха похвала. Помня онова събрание. Партийният секретар Тодор Стаматов прочете доклад за Ленин. Докладът беше съвсем обикновен — циклостилно издание, каквито изпращаха по онова време тогавашните околийски комитети на партията. Сетне един рошав младеж — знаех, че беше напуснал доброволно ВИТИЗ, за да дойде на строежа — се изправи на сцената от чамови дъски в дъното на стола. Каза със самочувствие, че Ленин много харесвал разказите на Джек Лондон, поклони се и с патос, с щедри жестове прочете „Жажда за живот“.

Хареса ли ми този разказ? Не е трудно да кажа — да. Срещнах се за първи път с Джек Лондон и бях поразен преди всичко от жестоката, от поразяващата правда на разказа му. В онзи час виждах съвсем отчетливо всичко от разказа — мъждивото слънчево кълбо, огънят, това чудно сливане на бялата земя с бялото небе. Но достатъчно беше да отворя очи и тогава пред мен, на чамовата сцена, виждах Илия Найденов и Ангел Кръстев. Спускаха се по заледения „Картел“ или с последните си сили пълзяха по стръмната галерия на тунела.

По-късно намерих разказите на Джек Лондон и прочетох „Жажда за живот“. Бил, мъжът без име, вълкът… Наистина страшен разказ, който по думите на Н. Крупска Ленин действително много харесвал. Великият скитник и писател беше стигнал до билото, на което с изпочупени нокти, с разкървавени колене, с изприщена от треската уста, се беше изкатерил смелият, силният, мъжественият. Човекът. Било е в зората на XX век.

А сега?

Не хиляда унции злато, а човешкият дълг, комунистическата съвест пращаше двамата миньори в планината. Тя им даваше сила, за да изтраят дори и тогава, когато краката им се вкочанясваха, когато скърцаха със зъби от болка, устата им се напълваше със сняг, а те проклинаха коварния бял сън, затварящ очите им. Те всъщност бяха двама от онези герои, за които преди повече от половин век мечтаеше Джек Лондон: ще построим ново жилище за човечеството, в което няма да има място за избраници, всички стаи в това жилище ще бъдат просторни и светли и в тях ще се диша само чист и животворен въздух. И това ще стане, защото аз вярвам в работническата класа. „Славният Джек“ пишеше за Бил и мъжа без име, за вълка и за кораба „Бедфорд“, но мечтите му бяха категорични: „Социализмът е най-великото нещо на света!“. И затова вярваше на мъжете, които признават за единствен жив бог на този свят — Труда! Той не само знаеше и разбираше за кого и срещу кого воюва с дарованието си. Но и друго — кой има великото и гордо право да се нарече работнически писател. „Истинският пролетарски писател не само трябваше да пише за работническата класа, но и да бъде четен от нея.“ Това е констатация за Джек Лондон — най-популярният писател на американската работническа класа.

„Хиляда дузини“ не може да се чете с безразличие. Герои на разказите са смели, самоотвержени хора. Хора, които заради простотата, искреността и смелостта са готови да воюват и с небето. На всеки от тях американският бунтар е дал капчица от горещата си и чиста кръв. Това е благородният Хичикок от „Където пътят се разделя“, това е Дейли Пейн от „Големият въпрос“, Ситка Чарли, Джери… В този сборник има един чудесен пропагандистки разказ „Силата на силните“. Зная, че някому не е особено приятно това определение, но повтарям: идеален образец на пропагандистки разказ.

В повечето от творбите и в този сборник се срещаме с една от обичайните ситуации на Джек Лондон: героят е на граничната бразда — между живота и смъртта. И това всъщност не е никакво откритие. Джек Лондон сам на няколко пъти признава, че човешкият живот получава особена острота, когато виси на косъм.

„За здравето на пътника“… Това не е само обикновено заглавие. Забележете — героите на почти всички разкази са все на път, непрекъснато вървят. Отиват или се връщат. Вселената бучи и стене, не се вижда и педя напред, а човек върви. Върви. Свил глава в шубата, влачи заледените си мокасини. Дейвид Расмънсен пътува със своите хиляда дузини яйца за далечния Север, синът на стария Ебитс умира, а очите му остават отворени от жаждата да пътува, пътува Хейторн, в движение е Меснър. Сентенцията „Човек не се лъже, когато върви, тогава най-много да обърка пътя“ не е на Джек Лондон. Но тя е душевен възел за всеки един от героите му. И в този сборник здрави и читави, с куцукане, на носилки или върху яките плещи на другаря си, на шейни с кучета или пеш, с прогизнали от вода мокасини, пълзешком или в див бяг — вървят.

Всички вървят и това у тях не е тактика, а една от големите цели на живота им. И затуй понякога те объркват пътя, загубват кучетата си, отсядат в чужд бивак, но пак вървят. И никога, никога не се лъжат, защото: „Светът не е за тези, които мълчат, които чрез мълчанието си лъжат, мамят и се гаврят с любовта“.

4.

Когато написва романа си „Три сърца“, Джек Лондон казва: „Този роман е юбилеен. С неговото завършване отбелязвам четиридесетгодишния си рожден ден, завършване на петдесетата си книга, с него ознаменувам и шестнадесетгодишната си писателска кариера…“.

А само няколко месеца по-късно, на 22 ноември доктор Томпсън влиза в работния кабинет и констатира: Джек Лондон е мъртъв. И тогава обикновената американка госпожа Лютър Бърбенк застава срещу шумната студентска група и само една нейна фраза респектира улицата: „Не се смейте! Джек Лондон умря!“. Ървинг Стоун в своята биографична книга „Морякът на кон“ пише: „Джек винаги е казвал, че иска животът му да бъде кратък, но весел… Той искаше да говори силно и ярко, да изгори бързо, за да не би смъртта да го настигне, преди да е изхарчил и последния си долар, преди да е предал на човечеството и последната си мисъл“. И тази мечта на великия американец се осъществява. В някакви си 40 години той успява да побере безброй много неща — книги, революционна дейност, победи и покруси, надежди и разочарования, влюбвания и омраза, безброй приятели и врагове.

 

22 ноември 1916 година…

На другата нощ тялото на Джек Лондон е изгорено, а пепелта му препратена пак във „Фермата на красотата“. Само две седмици преди смъртта си, както предава Стоун, Джек яздил по един величествен хълм, спрял коня си и казал: „Искам като умра, прахът ми да бъде заровен на този хълм“. Елиза изпълнила завета му. Прибрала праха му в една кутия, изкачила се на върха в Лунната долина, заровила там кутийката, а отгоре поставила огромен къс от червена скала, останал от къщата на Вълка. На този камък с неумел резец са издълбани само две думи: Джек Лондон.

5.

„Да ме пази бог от тези обикновени хора, които могат да бъдат наречени добри, защото от тях вее хлад, от тези, които не пушат, не пият, не ругаят, но затова пък нищо не ще осъдят, никога няма да извършат смела постъпка. Това са все малодушни хорица, които заглушават в себе си зова на живота и не се осмеляват да скъсат с паяжината на бита. Вие няма да ги видите в кръчмата, но не ще ги срещнете и на барикадите. Тях не ги привличат необозримите далечини, те не са способни да заобичат до забрава. Те си имат свои грижи: «да не си измокрят краката, да не преуморят сърцето си, да не пропуснат възможността за своя малък еснафски успех, да осъществят своите незначителни таланти…».“

И още: „Човек, който може да понесе един удар или обида равнодушно, без да си отвърне със същото — по дяволите!…“.

И още: „Винаги съм твърдял, че главното литературно достойнство е искреността. Ако не съм прав в това свое схващане, ако светът ме обори, ще кажа «сбогом, горд свят», ще се оттегля във фермата и ще отглеждам картофи и пилета, за да поддържам стомаха си пълен. Успехите си дължа на това, че винаги съм отказвал да приемам съвети за предпазливост“.

Това са все думи на Джек Лондон.

Записал съм ги така, просто за себе си в една тетрадка. И към нея протягам ръка винаги когато усетя, че в живота ми настъпят банални, безлични дни. Защото това е чудесно, неизчислимо богатство: да притвориш очи и да видиш мислено във въображението си как „Рязъл Дязъл“ се сгушва в морските вълни. Да поканиш на масата си Мелмют Кид и Франк Дейвис, Франсиз и Лизи Конелон, Барнинг Дейлайт или момчето Джери. Хубаво е! Ще се чукнеш с тези скитници и пирати и заедно с тях ще вдигнеш пълната чаша с пожелание към онзи човек, който винаги нощем е на път с кучетата си и който винаги се тревожи за това, дали ще успее да си хване огън.

Това ти стига, за да тръгнеш. И да си сигурен, че пътуваш ли, никога, никога няма да сбъркаш. И да си сигурен, че отказваш ли да приемаш съвети за предпазливост, непременно ще дойде ден, в който ще заявиш гордо: „Успехите си дължа…“. Ще пътуваш! Ще издържиш и няма да изостанеш по средата на пътя. И никога няма да извиваш гузно очи встрани, а срещнеш ли шофьори и асфалтаджии, талигаджии и сгушени в шуби и шалове пешеходци, ще им викнеш отдалеч: „Здравейте!… Аз съм Ваш! В името на революцията завинаги съм Ваш!…“.

Така, както това с пълен глас правеше „славният Джек“. Великият скитник, бунтарят, писателят на XX век — Джек Лондон.

Където пътят се разделя

Дали трябва, дали трябва в чужди край да ходя, мила, сам без тебе?

ШВАБСКА НАРОДНА ПЕСЕН

Певецът с ясно лице и весели очи, се наведе и доля вода в тенджерата в врящия боб, после стана и разгони с пръчка кучетата, обикалящи около сандъка с храната и принадлежностите за готвене. Очите му бяха сини, дългата коса — златиста, беше удоволствие да спреш поглед върху здравото му и свежо лице. Нова луна провираше неясно очертан рог над бялата линия на снежните калпаци, нахлупени на гъсто разположените борове, които тясно обграждаха лагера и го изолираха от. целия свят. Толкова ясна и студена беше нощта, че звездите танцуваха с бързи, пулсиращи движения. На югоизток едва забележимо зеленикаво зарево възвестяваше започващото чудо на северното сияние. На преден план двама мъже лежаха върху меча кожа, която бе тяхното легло. Между кожата и снега имаше дебел слой борови клонки. Одеялата бяха навити. Отзад завет държеше лек навес — платно, опънато между две дървета под ъгъл от четиридесет и пет градуса. То препречваше пътя на излъчваната от огъня топлина и я отразяваше върху кожата. Друг мъж седеше върху шейна, докарана близо до пламъка, и кърпеше мокасини. Отдясно купчина замръзнал златоносен пясък и една груба лебедка показваха къде мъжете се трепеха всеки ден в нерадостно търсене на богата жила. Отляво бяха изправени четири чифта ски — с тях се пътуваше, когато отъпканият сняг в лагера оставаше зад гърба.

Швабската народна песен звучеше странно и прочувствено под студените северни небеса, но не действуваше добре

на мъжете, които се излежаваха около огъня след тежкия дневен труд. Тя вливаше в сърцата им тъпа болка и копнеж, някак сроден на глада, пращаше душите им да се реят през хребетите на юг, в земите, където грее слънце.

— За бога, Зигмунд, млъкни! — заропта един от мъжете. Юмруците му бяха болезнено свити, но той ги криеше под гънките на мечата кожа, върху която лежеше.

— Защо, Дейв Верц? — попита Зигмунд. — Защо да не пея, щом сърцето се радва?

— Защото нямаш основание да се радваш, ето защо! Огледай се, човече! Помисли за изкопите, в които цапаме телата си вече дванадесет месеца! Помисли за това, че живеем и работим като животни!

При този упрек Зигмунд, златокосият, огледа всичко наоколо — заскрежените кучета вълча порода и парата, която излизаше при дишането на мъжете.

— А защо да не се радва сърцето? — засмя се той. — Хубаво е, всичко е хубаво. Колкото до изкопите… — Той сви лакет и погали изпъкналите си мускули. — Ако живеем и работим като животни, нали получаваме като крале? Тази жила ни дава по двадесет долара от всяко промито корито пясък, а знаем, че е дълбока осем стъпки. Това е нов Клондайк… всички знаем… ето там до тебе Джим Хоуз знае и не се оплаква. А ето и Хичкок. Кърпи мокасини като някоя стара баба и чака да дойде времето. Само ти не можеш да чакаш и да работиш до пролетта, когато ще промием всичкия пясък. Тогава ще станем богати, богати като крале. Но ти не умееш да чакаш. Искаш да се върнеш в Щатите. И аз искам, там съм роден, но мога да чакам, щом всеки ден златото в коритото жълтее като масло, когато го биеш в буталката. А ти искаш лек живот и плачеш като дете за него. Хе! Защо да не пея?

След година, след година, щом настъпи есен.,

пак ще се завърна.

Ако още, ако още, мила, ме обичаш,

пак ще те прегърна.

След година, след година ще се събереме с тебе, моя вярна.

Ако още, ако още, мила, ме обичаш, пак ще те прегърна.

Кучетата настръхнаха и заръмжаха, примъкнаха се по-близо до огъня. Чу се монотонно хруптене на снега под широки снегоходки, преплетено с шипене, когато задната им част се влачеше по земята — звук, напомнящ за пресяване на захар. Зигмунд прекъсна песента, изруга животните и ги замери с парчета дърво. В светлината се очерта силуетът на облечена

в кожи фигура и една индианка смъкна снегоходките, отметна назад качулката на парката1 си от кожи на катерици и застана сред кучетата. Зигмунд и двамата на мечата кожа я поздравиха с обичайното „здрасти“ и я нарекоха Сипсу, а Хичкок се отмести, за да й направи място да седне до него на шейната.

— Как сме, Сипсу? — каза той и се опита да говори по подобие на нея на смесица от беден английски и развален чинук2. — Още ли много глад в лагера? И откри ли вече шаманът причината защо оскъден е дивечът и няма лос по земята?

— Да, така е. Малко е дивеч и готвим се ние да ядем кучета. Също откри шаманът причина на всички беди и утре даваме ние жертва и пречистваме ние лагер.

— Кой ще е жертва? Някое новородено или някоя стара индианка, такова бреме за лагера, че по-добре да я няма?

— Не така мъдро се случи. Защото велика беше нуждата и избра шаманът самата дъщеря на вожда, самата мен, Сипсу.

— По дяволите! — Хичкок изговори тези думи бавно, те излязоха от устата му сочно и от дълбоко, лицето му издаваше учудване и загриженост.

— Затова стоим ние, където пътят се разделя, ти и аз — продължи тя спокойно. — И дойдох аз, за да можем ние да видим един друг още веднъж и само още веднъж.

Тя беше родена в първобитен род, първобитни бяха и традициите, и дните й. Затова гледаше на живота със стоицизъм, човешките жертви за нея бяха неразделна част от естествения ред на нещата. Силите, които властвуват над деня и тъмнината, над наводненията и студа, над разпукването на пъпката и увяхването на листа, бяха сърдити и трябваше да се омилостивят. Те вземаха своето по много начини — има смърт в лоша вода под коварната ледена кора, в лапите на гризли или чрез омаломощяваща болест, която напада човека в собственото му жилище и той започва да кашля, докато животът на дробовете му не излезе през устата и ноздрите. Силите получаваха също така и жертвоприношения. Всичко беше едно. А шаманът беше вещ в мислите на тези сили и избираше безпогрешно. Всичко това беше много естествено. Смъртта идва по много начини, но в крайна сметка всички те са едно — проява на всевластното и непостижимото.

Но Хичкок принадлежеше към по-късна човешка порода, Неговите традиции бяха по-маЛко конкретни и без фатализъм. Той каза:

— Не е тъй, Сипсу. Млада си ти и още в пълната радост

——

1 Парка — кожена ескимоска дреха. — Б. пр.

2 Чинукското наречие на индианските племена е било разпространено в северозападните райони на САЩ и Западна Канада. — Б. пр.

на живота. Глупак е шаманът, зъл е изборът, който е направил. Това нещо няма да бъде. Тя се усмихна и каза.

— Не е благ животът и по много причини. Първо, направи той нас двамата единия бял, а другия червен, това е лошо. После, събра той пътеките ни, а сега отново ги разделя. И не можем ние да направим нищо. Преди, когато веднъж пак бяха сърдити боговете, дойдоха в лагера твои братя. Трима бяха те, големи мъже и бели. И казаха те, че това нещо няма да бъде. Но умряха те бързо и нещото беше.

Хичкок кимна, че е чул, обърна се и повиши глас.

— Слушайте, момчета. Някакви щуротии стават там в лагера на индианците, готвят се да убият Сипсу. Какво ще кажете?

Верц погледна Хоуз, Хоуз върна погледа му, но и двамата не казаха нищо. Зигмунд наведе глава и погали овчарското куче, свило се между краката му. Той беше довел Шеп със себе си и много държеше на него. Всъщност, едно момиче, което непрекъснато занимаваше мислите му и чийто портрет в медальончето на гърдите му често го караше да пее, му беше дало кучето заедно с благословията си, когато те се бяха целунали за сбогом и той пое митарствата си в Севера.

— Какво ще кажете? — повтори Хичкок.

— Може да не е толкова сериозно — отговори Хоуз отмерено. — Сигурно това са само женски приказки.

— Не е там работата! — Хичкок почувствува как го залива гореща вълна гняв поради тяхното очевидно нежелание да направят нещо. — Въпросът е, ако това е вярно, ние ще го допуснем ли? Какво ще направим?

— Не виждам защо трябва да се бъркаме — каза Верц. — Ако е вярно, значи е вярно и толкоз. Тези хора си имат свои нрави. Такава си е тяхната религия. Всичко това не е наша работа. Нашата работа е да извадим пясъка и после да се измъкнем от тези затънтени места. Тук е само за животни. А и тези червени дяволи не са ли чисто на просто животни? Освен това, ако се намесим, ще се поставим в много неизгодно положение.

— И аз така мисля — намеси се Хоуз. — Ние четиримата сме тук сами, на триста мили от Юкон или от друго бяло лице. Какво можем да направим против петдесетина индианци? Ако се скараме с тях, ще трябва да офейкаме, ако се сбием, ще бъдем пометени. Освен това попаднахме на богата жила и, „слава богу“, вие не знам, но аз няма да я оставя току-така.

— Аз съм на същото мнение — добави Верц.

Хичкок се обърна към Зигмунд, който тихо пееше

След година, след година, щом настъпи есен, пак ще се завърна..

— Ами, така стоят нещата, Хичкок — каза той най-сетне. — Аз съм с останалите. Ако тези петдесет-шестдесет червенокожи са решили да убият момичето… е какво, ние не сме криви. Ще връхлетят върху нас и ще ни изтребят. И каква ще е ползата? Момичето пак ще е в ръцете им. Няма смисъл да се върви против обичаите на хората, освен ако силата не е в теб.

— Но силата е в нас! — прекъсна го Хичкок. — Четирима бели струват колкото сто пъти повече червени. Помислете и за момичето!

Зигмунд погали кучето замислено.

— Та аз именно за момичето мисля. Очите й са сини като лятно небе, смехът й е като лятно море, косите й са жълти като моите, сплетени са на плитки, дебели като мъжка ръка. Тя ме чака — там, в по-добрите земи. Тя ме е чакала дълго. А сега богатството ми е почти в ръцете и аз няма да го захвърля.

— И срамно ще ми бъде да погледна в сините очи на момичето и да си спомня за черните очи на другото, чиято кръв е по ръцете ми — подигра го Хичкок.

Зигмунд поклати глава.

— Няма да ме ядосаш, Хичкок. Няма да ме накараш да върша щури неща, защото ти си щур. От мен се иска да дам мнение спокойно и делово, в края на краищата става дума за факти. Не съм дошъл тук току-така. Нещо повече, не ни е възможно дори да вдигнем ръка. Щом положението е такова, жалко за момичето и толкоз. Тия хора вършат подобни неща от хиляди, хиляди години, и сега ще го сторят, ще го вършат и в бъдеще. Освен това те не са като нас. Не е като нас и момичето. Не, не, аз съм на мнението на Верц и Хоуз и…

В този момент кучетата заръмжаха и се събраха на куп. Зигмунд спря да говори и се заслуша в хруптенето на много снегоходки. В светлината на огъня гордо закрачиха индианец след индианец — високи и мрачни, облечени в кожи и мълчаливи. Сенките им танцуваха чудато върху снега. Един от тях, шаманът, заговори гърлено на Сипсу. Лицето му беше покрито с дивашки рисунки на петна, раменете — наметнати с вълча кожа, като жестоката муцуна с блестящи зъби беше нагласена върху главата му. Златотърсачите не се обадиха. Сипсу стана и нахлузи снегоходките.

— Сбогом, о, мъж — каза тя на Хичкок.

Мъжът, който седеше до нея на шейната, не направи никакъв знак, дори не вдигна глава. Индианците се изнизаха в бялата от снега гора.

За разлика от много други мъже умението на Хичкок да се приспособява никога не му беше подсказало изгодата от временни връзки с жени на Севера. Широкият му космополитизъм никога не беше го подбудил да влезе в брак с дъщеря на земята. Ако се беше стигнало до там, жизнената му философия нямаше да бъде пречка. Но просто дотам не беше се стигало.

Сипсу? Той получаваше удоволствие да побъбри с нея край лагерния огън, но не като мъж, който знае, че е мъж, пък тя жена, а както се бъбри с дете, както човек с неговата натура непременно прави, ако не за друго, то поне за да разнообрази скуката на безрадостното съществувание. Това беше всичко. Но в жилите му течеше гореща кръв, която го тласкаше към рицарство, въпреки потеклото му на янки и възпитанието му в Нова Англия. Беше устроен така, че материалната страна на живота често му се струваше безсмислена, противоречеше на по-дълбоките му импулси.

Хичкок седеше мълчаливо, главата му бе наведена надолу, а в него бушуваше някаква органична мощ — по-силна от него, силна като расата му. Верц и Хоуз го поглеждаха от време на време накриво, в държанието им се чувствуваше слаба, но забележима боязън. Зигмунд изпитваше същото. Хичкок беше як, силата му им беше правила впечатление в много епизоди от пълния им с опасности живот. Затова сега в държането им имаше и любопитство, и страхопочитание. Затова искаха да знаят какво ще бъде поведението му, когато се стигне до дела.

Но мълчанието му продължи дълго. Огънят беше почти изгаснал, когато Верц се протегна, прозя се и реши, че е време да ляга. Едва сега Хичкок се изправи в целия си ръст.

— Да изпрати бог душите ви в най-дълбоките бездни на ада, жалки страхливци! Нямам вече нищо общо с вас! — Той каза това доста спокойно, но силата му прозираше във всяка сричка, а всяка нотка на гласа му издаваше решителност. — Хайде — продължи той, — разтваряйте кесиите. Собственик съм на четвърт от печалбите от участъка, вижда се от договора ни. От опитните промивки в торбата има двадесет и пет-тридесет унции злато. Донесете везните! Сега ще делим. А ти, Зигмунд притегли ми една четвърт от храната и я постави настрана. Четири от кучетата са мои, искам още четири. За тях ще ви дам моя дял от лагерните съоръжения и обзавеждането на мината. Към него ще прибавя своите шест или седем унции злато и резервната ловна пушка с мунициите. Какво ще кажете?        Тримата мъже се отделиха и обсъдиха предложението. Когато се върнаха, заговори Зигмунд.

— Ще делим честно, Хичкок. Ти ще получиш своята I твъртина от всичко — нито повече, нито по-малко. Ако искаш приеми, ако не щеш, недей. Но на нас кучетата ни трябват колкото и на тебе, така че ти ще получиш четири и нищо повече. А щом не искаш да вземеш своя дял от снаряженията.. това си е твоя работа. Ако искаш — вземи си го, ако не — остави го.

— Буквата на закона — присмя се Хичкок. — Продължавай! Искам. И побързай! Искам час по-скоро да се измъкна от този лагер и да се отърва от такава паплач.

Дележътт бе извършен без повече коментарии. Хичкок завърза оскъдното си имущество на една от шейните, примами четири кучета и ги впрегна. Полагаемата му се част от снаряженията и оборудването не докосна, но хвърли на шейната пет-шест хамута за кучета и с поглед предизвика мъжете да се намесят. Те обаче само свиха рамене и го следяха с очи, докато изчезна в гората.

Един мъж пълзеше по корем в снега. От двете му страни се издигаха лагерни жилища от лосови кожи. От време на време някое злочесто куче започваше да вие или изръмжаваше злобно против съседа си. Веднъж едно от тях се приближи до пълзящия човек, но той се вцепени. Кучето приближи и подуши, приближи още, докато носът му не докосна странния предмет, който не се намираше там, когато падна тъмнината. Тогава Хичкок, защото това беше Хичкок, рязко се изправи и хвана с гола ръка косматата шия на животното. А кучето разбра, че с тези стискащи лапи е дошла смъртта му, и когато мъжът продължи пътя си, то остана под звездите с пречупена шия.

По такъв начин Хичкок стигна до жилището на вожда. Дълго лежа в снега отвън, прислушваше се в гласовете на хората вътре и се мъчеше да определи къде е Сипсу. Очевидно в палатката имаше много хора, а ако се съдеше по гласовете им, те бяха твърде възбудени.

Накрая чу гласа на момичето и допълзя до там, така че ги делеше само лосовата кожа. После разри снега и бавно провря главата и раменете си отдолу. Щом топлият въздух отвътре го удари в лицето, спря и зачака, краката и по-голямата част от тялото му все още бяха отвън. Не можа да види нищо, не посмя и да вдигне глава. От едната му страна имаше вързоп в кожа. Можеше да го подуши, но все пак, за да бъде сигурен, го опипа внимателно. От другата страна лицето му едва се докосваше до кожена дреха и той знаеше, че там има човек. Това трябваше да бъде Сипсу. Би желал тя пак да заговори, но реши да рискува.

Той чу как вождът и шаманът говореха на висок глас, а в другия ъгъл някакво гладно дете хленчеше пред заспиване. Извъртя се на една страна, внимателно вдигна глава, все още едва докосвайки кожената дреха. Заслуша се в дишането. То беше женско, ще опита.

Хичкок натисна леко, но настойчиво страната на тялото, усети как то трепна от допира. Отново зачака. След малко една проучваща ръка се плъзна по главата му и спря в къдрите. В следващия миг ръката обърна внимателно лицето му нагоре и той гледаше в очите на Сипсу.

Тя запази самообладание. Небрежно измени положението на тялото си, облегна лакет върху вързопа в кожата, подпря се на него с цяло тяло, оправи парката си. И той остана изцяло закрит. После все тъй небрежно тя се наведе към него, така че той можеше да диша между ръката и гърдите й, наведе глава и ухото й леко докосна устните му.

— Когато настане време, върви! — прошепна той. — Вън от жилището, по снега надолу по вятъра, до боровете при завоя на рекичката. Там ще намериш моите кучета и шейната,! стегнати за път. Тази нощ ще стигнем до Юкон и тъй като трябва да бързаме, хвани колкото можеш кучета за врата и ги докарай до завоя на рекичката.

Сипсу поклати глава в знак на несъгласие. А очите светнаха от радост, тя се гордееше, че този мъж проявява към нея такова разположение. Но и тя, както всички жени от расата й, беше родена, за да се подчинява на мъжката воля, Хичкок повтори властно „Върви!“ и макар че тя не отговори! той знаеше, че желанието му е закон.

— Недей слага хамути на кучетата — добави той, готвейки се да си тръгне. — Ще чакам. Но не губи време. Денят гони нощта и не се бави заради човек.

След половин час, като тупаше крак в крак и размахваше ръце край шейната, той я видя да идва с по едно озъбено куче във всяка ръка. С приближаването им собствените му животни станаха по-агресивни и той ги угости с дръжката на камшика си, докато утихнаха. До лагера той се беше добрал, като вървеше срещу вятъра, и сега имаше само една опасност шумът да издаде присъствието му.

— Впрегни ги откъм шейната — каза той, щом тя надяна хамутите на двете кучета. — Искам моите водачи отпред.

Обаче когато тя стори това, изместените животни се нахвърлиха върху чуждите. Въпреки че Хичкок се спусна срещу тях, хванал пушката за цевта, вдигна се невероятен шум, който премина над заспалия лагер.        ,

— Сега ще имаме кучета в изобилие — отбеляза той мрачно и измъкна от вързаните върху шейната вещи една брадва. — Връзвай тези, които ти хвърля и не забравяй за впряга.

Той пристъпи напред и зачака между два бора. Кучета от лагера раздираха нощната тишина със силния си лай и той следеше кога ще дойдат. Тъмно, бързо растящо петно се очерта върху матовобялата снежна шир. Това беше първото куче то се движеше на скокове и по маниера на вълците с лай сочеше посоката на братята си. Хичкок стоеше в сянката. Когато то скочи край него, той протегна ръка, хвана предните му крака във въздуха и го завъртя към земята. После му нанесе отмерен удар между ушите и го хвърли на Сипсу. Докато тя затягаше хамута, той пазеше с брадва в ръка прохода между дърветата. Не след дълго вълна от космати тела, бели зъби и блестящи очи се надигна и замръзна точно извън обсега на ръцете му. Сипсу работеше бързо. Когато свърши, той направи скок напред, хвана и зашемети второ куче и го хвърли към нея. Това се повтори още три пъти и щом в шейната бяха впрегнати десет зъбещи се кучета, той извика „Стига!“

Но в този момент един пъргав млад индианец, първият от племето, започна да гази през кучетата, нанасяйки удари наляво и надясно и се опита да мине през прохода. Прикладът на пушката на Хичкок го свали на колене, после той се смъкна странешком. Шаманът, който тичаше със силни движения, видя как бе нанесен ударът.

Хичкок извика на Сипсу да потегля. При острия й вик влудените животни тръгнаха бързо, шейната подскочи силно и тя едва не падна от нея. Силите очевидно бяха сърдити на шамана, защото в този момент го поставиха точно на пътя на шейната. Водачът на впряга настъпи снегоходките на шамана и го спъна. Цялата шейна мина през него с тъп удар. Той обаче се изправи бързо на крака и нещата през тази нощ можеха да свършат другояче, ако Сипсу не замахна с дългия камшик и не му нанесе по очите удар, който го заслепи. Хичкок, който бързаше да настигне шейната, се сблъска с него, докато той се олюляваше от болка между оставените от шейната дири. После, когато този първобитен теолог се върна в жилището на вожда, той беше изпълнен с повече мъдрост по въпроса колко ефикасни са юмруците на белите хора.

 

— Измъквайте се, готовани! Измъквайте се! Закуската ще е готова, преди да се обуете.

Дейв Верц отметна мечата кожа, седна и се прозя.

Хоуз се протегна, усети, че един мускул на ръката му се е схванал и го разтри сънливо.

— Къде ли е спал Хичкок снощи? — каза той и протегна ръка за мокасините си. Те бяха замръзнали и той внимателно пристъпи по чорапи до огъня, за да ги размрази. — Добре, че си отиде — добави той, — макар че беше страшно добър работник.

— Ъ-хъ. Много властен. Това му беше лошото. Да му мисли Сипсу. Смяташ ли, че много я обичаше?

— Едва ли! Просто принципи. Нищо повече. Според него не беше право… и разбира се, че не е, но това не е причина Да се бъркаме, та да ни изхвърлят оттатък хребетите, преди да сме свършили.

— Принципите са си принципи, те са добри на мястото си, но най-добре е да ги оставиш в къщи, щом си тръгнал за Аляска. Нали? — Верц беше дошъл при другаря си и двамата се мъчеха да размразят вкочанелите мокасини. — Мислиш ли, че трябваше да се намесим?

Зигмунд поклати глава. Той беше зает. В кафеничето се надигаше слой пяна с цвят на шоколад, а беконът трябваше да се обърне. Освен това той мислеше за момичето с очи като лятно море и си тананикаше.

Другарите му се позасмяха и престанаха да говорят. Минаваше седем, но до разсъмване оставаха три часа. Северното сияние бе изчезнало от небето и лагерът представляваше оазис от светлина в центъра на пълен мрак. В тази светлина фигурите на тримата мъже се очертаваха ясно. Поощрен от тишината, Зигмунд повиши глас и подхвана последната строфа от старата песен.

След година, след година, щом настъпи есен.,.

Нощта бе разцепена от трясъка на залп пушечни изстрели. Хоуз въздъхна, направи опит да се изправи и рухна на земята. Верц се повали на лакет, главата му увисна. Той се задави, от устата му потече тъмна струя. А Зигмунд, златокосият, песента още напираше в гърлото му, вдигна ръце и падна тежко в огъня.        ! Очите на шамана бяха в синини, настроението му не беше, най-добро. Скара се с вожда за пушката на Верц, от останалия в торбата фасул взе повече, отколкото му се полагаше.! Освен това обсеби мечата кожа, с което предизвика недоволство у съплеменниците си. Накрая се опита да убие кучето на Зигмунд — това, което му бе дало момичето, — но кучето избяга, а сам той падна в изкопа и изкълчи рамото си. След като плячкосаха лагера, индианците се върнаха в жилищата си и жените им изпитаха много радост. Освен това объркало стадо лосове премина през южния хребет и попадна пред ловците, така че шаманът се сдоби с още по-голяма слава и хората си шепнеха, че той се съветва направо с боговете. По-късно, когато всички си отидоха, овчарското куче допълзя до изоставения лагер и ви цяла нощ и цял ден за мъртВИТЕ . После то изчезна, но не изминаха много години и индианските ловци забелязаха промени в породата на горските вълци. Някои от тях вече имаха светли петна и разнообразни други белези, каквито никой вълк не бе имал преди.

Големият въпрос

Госпожа Сейтър премина през Досън като — най-меко казано — метеор. Тя пристигна през пролетта с кучешки шейни и френско-канадски уоуадекз1, сия ярко на местния хоризонт само един месец и замина нагоре по реката веднага щом свърши ледоходът. Останалият без жени Досън така и не разбра това прибързано отпътуване, а цветът на местното общество се чувствуваше огорчен и самотен до стачката в Ноум, когато старите сензации отстъпиха пред нови. Градът прие с отворени обятия госпожа Сейтър. Тя беше хубава, обаятелна и, нещо повече, вдовица. По тази причина за нея веднага се залепи цял орляк — крале на Елдорадо, служебни лица и останали без наследство младежи с авантюристични склонности — все хора, чийто слух жадуваше за шумолене на дамски поли.

Минните инженери почитаха паметта на нейния съпруг, покойния полковник Сейтър, а промишлениците и организаторите на акционерни дружества разказваха с благоговение за сделките и машинациите му. Долу в Щатите той беше известен като великан на минното дело, а в Лондон имаше още по-голяма репутация. Защо не кой да е, а тъкмо неговата вдовица се вдигна да дойде до тези места — това беше големият въпрос. Но те, хората на Севера, бяха практично племе, не зачитаха теориите и държаха здраво на фактите. А за мнозина от тях Карин Сейтър представляваше много съществен факт. Но че тя не виждаше нещата в тази светлина, пролича от рязкостта и бързината, с която отказите следваха предложенията по време на четириседмичния й престой. Заедно с нея изчезна фактът, остана само въпросът.

Случаят благоволи да подскаже къде да се търси отговорът. Джек Каугрън — последната жертва на госпожа Сейтър, — след като положи безплодно в нейните нозе и сърцето,

——

1 Уоуадеигз (фр.-кан.) — водач, същевременно лодкар и водач на кучета, обикновено на служба у компаниите за търговия с къфки. — Б. пр.

и двестаметровия си участък на една рекичка, богата на златоносен пясък, отпразнува несполуката си, като прекара цяла нощ в буйни развлечения.

В разгара на тази нощ той попадна на самия Пиер Фонтен, шеф на уоуадеигз на Карин Сейтър. Двамата си допаднаха, почерпиха се и в крайна сметка стигнаха заедно до мътилката на пиянството.

— Е? — говореше дрезгаво не след дълго Пиер Фонтен. — Какво прави мадам Сейтър визита тази страна? Най-много хубаво с нея говори. Аз знам нищо, само… само дето всичко време тя пита име на едно човек. „Пиер — говори тя с мене, — Пиер, ти трябва намери това човек и аз дам тебе много — хиляда долара, ако ти намери това човек.“ Това човек? А, ош. Име това човек… как беше… Дейвид Пейн. Ош, човек, Дейвид Пейн. Всичко време тя говори това име. И всичко време аз търси много, работи като дявол, не мога никак намери това проклет човек и няма никак вземе хиляда долара. Проклето! Е? Веднъж идва хора от Съркъл Сити, знам, казва, това човек. Той, казва, там, на река Брезова. А мадам? Тя казва „Воп!“ И става много щастливо. И тя говори с мене. „Пиер — казва, — впрягай кучетата. Ние отива бързо. Ако ние намери това човек, аз тебе дам още един път хиляда долара.“ Аз казва: „Ош, бързо. АПопз, мадам!“ Ето, казва аз на мене, две хиляда долара за мене. Да, ама на! После идва още хора отт Съркъл Сити и те казва не, това човек, Дейвид Пейн, дойде в Досън има вече малко време. И тогава мадам и аз никак не пътува. Ош, човек Днес деня мадам казва: „Пиер — казва и дава петстотин долара, — иди купи лодка и прътове. Утре ние отива нагоре по река.“ А, ош, утре нагоре по река. А това проклето Ситка Чарли кара мене дам за лодка петстотин долара. Проклето!

На следващия ден, когато Джек Каугрън сподели наученото, цял Досън започна да се чуди кой е този Дейвид Пейн и какво свързва неговото съществувание с Карин Сейтър. Но през същия ден, както беше казал Пиер Фонтен, госпожа Сейтър и екипажът й от варвари — уоуадеигз отпътува с лодка нагоре покрай източния бряг на реката до Клондайк Сити, пресече към западния бряг, за да избегне скалите, и изчезна в лабиринта от островчета на юг.

— Ош, мадам, ето това място. Едно, две, три остров след река Стюърд. Ето три остров.

Докато говореше, Пиер Фонтен заби в брега пръта, с който управляваше лодката, и задържа кърмата срещу течението.

Това обърна носа навътре, а пъргавият екипаж се изкачи на брега и завърза въжето.

— Един малък време, мадам, аз отива ще види. Хоров кучешки лай избухна, когато Пиер превали през възвишението на брега, но той се върна съвсем скоро.

— Ош, мадам, тук това хижа. Аз прави проучи. Никак няма човек в къща. Но той не много далече, иначе няма остави кучета. Той дойде бързо, аз сигурен.

— Помогни ми да изляза, Пиер. Съвсем капнах от тази лодка. Можеше поне седалката да направиш по-мека!

Гнездото от кожи в средата на лодката се разтвори и Карин Сейтър изправи стройното си и красиво тяло. Тя изглеждаше крехка като цвете в това царство на природните стихии, но впечатлението за слабост бързо бе опровергано от здравите пръсти, които хванаха ръката на Пиер, от твърдите мускули, които проличаха, когато прехвърли тялото си през борда, от пъргавостта на краката, докато се изкачваше по отвесния бряг. Тя беше изящна в нежната си стройност, но тялото й криеше сила.

И все пак, въпреки небрежната лекота, с която излезе на брега, цветът на лицето й беше по-топъл от обикновено, а сърцето й биеше осезаемо по-бързо. Приближи до хижата с любопитство, което изглеждаше някак благоговейно, а бузите й пламнаха в още по-зряла и сочна руменина.

— Виж, гледай! — Пиер посочи треските, разхвърлени около купчината дърва. — тук отскоро — две, три ден, не повече.

Госпожа Сейтър кимна. Тя се взря през малкото прозорче, но то беше направено от намаслена пергаментова хартия, която пропускаше светлината, но не позволяваше на погледа да проникне. Не успя да види нищо, отиде до вратата, вдигна грубото резе, за да влезе, но се отказа и пусна обратно резето. После изведнъж падна на едното си коляно и целуна грубо одялания праг. Ако Пиер Фонтен я видя, той все едно с нищо не се издаде, а и в бъдеще с никого не сподели. Но в следващия миг един от лодкарите, който спокойно палеше лулата си, бе сепнат от необичайната острота в гласа на капитана.

— Ей, ти, Льогоар! Прави на мадам по-меко! — изкомандува Пиер. — Много меча кожа, много одеяло. Проклето!

Скоро обаче мекото гнездо бе разтурено и повечето кожи и одеяла изнесени на възвишението край брега, където госпожа Сейтър легна и зачака. Облегнала се на лакът, тя гледаше над широкия Юкон. Над планините отвъд оттатъшния бряг небето бе мрачно-от дима на скрити за погледа горски пожари, през които следобедното слънце проникваше едва-едва, хвърляйки на земята разсеяно сияние и нереални сенки. До хоризонта в четирите посоки се простираше недокосната пустош — острови, покрити със смърчове, тъмни води, скалисти

хребети, набраздени с ледени ивици. Нито следа от човешко съществувание не нарушаваше самотата, нито звук — тишината. Земята изглеждаше скована под нереалността на неизвестното, обвита в тегнещата тайнственост на големите пространства.

Може би това действуваше на нервите на госпожа Сейтър. Тя постоянно променяше положението на тялото си, гледаше нагоре по реката, после надолу, после бегло изучаваше мрачните брегове, за да открие полускритите устия на тъмните канали. След около час лодкарите бяха изпратени да подготвят лагер за нощуване на брега, но Пиер с господарката си остана да наблюдава.

— А, той идва това път — каза той шепнешком след дълго мълчание, погледът му бе насочен нагоре по реката, към началото на острова.

Надолу по течението се спускаше малка лодка, веслата се мяркаха от двете й страни. Мъжка фигура на кърмата и женска на носа гребяха ритмично. Госпожа Сейтър дори не погледна жената, докато лодката не приближи, и нейната чудновата хубост не се натрапи властно на вниманието. Прилепнала до тялото блуза от кожа на лос, осеяна с мъниста във фантастично съчетание, очертаваше ясно добре закръглено тяло, а копринена забрадка, ярка и живописно надиплена, закриваше донякъде гъста и дълга синьочерна коса. Но погледът на госпожа Сейтър хвана и задържа за момент нейното лице, отлято сякаш от бронз. Очите, проницателни, черни и големи, едва забележимо полегати, бледи под ясно очертани дъговидни вежди. Бузите без да придават на жената вид на мъртвец, макар че скулите бяха високи и издадени, рязко хлътваха към тънките устни, криещи мека сила. Лицето издаваше слаби следи от монголска кръв, говореше за връщане, след многовековни лъкатушения, към белезите на праотците. Това впечатление се засилваше от изящния орлов нос с тънки, трептящи ноздри и от общия вид на орлова необузданост, която изглежда характеризираше не само лицето, но и цялото същество на жената. Тя беше действително от татарски тип, видоизменен в посока към съвършенство, а индианското племе можеше да се гордее, че е способно да даде живот на такова неповторимо тяло веднъж в двадесетина поколения.

С дълги, силни удари на веслата момичето в единодействие с мъжа внезапно завъртя малката лодка срещу течението и внимателно я докара до брега. Само за миг, нарамила бут от току-що убит лос, тя изкачи възвишението на брега. Мъжът я последва и двамата заедно с едно рязко движение издърпаха лодката нагоре. Кучетата се струпаха около тях в скимтяща маса, момичето се наведе да ги погали, а погледът на мъжа падна върху госпожа Сейтър, която беше станала. Той се втренчи, потърка несъзнателно очите си, сякаш зрението му го лъжеше и отново вдигна поглед.

— Карин — каза той просто, приближи и протегна ръка. — За момент помислих, че сънувам. Бях за известно време заслепен от снежна виелица тази пролет и оттогава понякога очите ми изневеряват.

Госпожа Сейтър, в чието лице бе нахлула още кръв и чието сърце биеше на болезнени тласъци, беше очаквала почти всичко, но не и тази спокойно протегната ръка. Все пак тя тактично се сдържа и сърдечно пое ръката му с двете свои.

— Знаеш ли, Дейв, често се канех да дойда и щях да дойда, само че… само че…

— Само че аз не те подсетих.

Дейвид Пейн се засмя и погледна индианката, която изчезна в бараката.

— О, разбирам, Дейв. И аз на твое място сигурно щях да направя същото. Но ето, аз дойдох.

— Тогава ела и до хижата да хапнеш — каза той приветливо, без да обърне внимание или без да забележи женствените нотки в гласа й, опита й да го предразположи. — Сигурно си уморена. По кой път дойде? Нагоре по реката ли? Значи си прекарала зимата в Досън или си пристигнала там по последния лед. Това твоят лагер ли е?

Той погледна обкръжилите запаления под открито небе огън уоуадеигз, дръпна вратата и я покани да влезе.

— Дойдох по леда от Съркъл Сити през миналата зима — продължи той. — Установих се тук за някое време. Търся злато в река Хендерсън. Ако не намеря, през есента ще си опитам щастието на река Стюърд.

— Не си се променил много, нали? — запита тя без връзка. Мъчеше се да постави разговора на по-лична основа.

— Поотслабнал съм, може би мускулите са позаякнали. Това ли искаше да кажеш?

Но тя сви рамене и се вгледа под слабата светлина в индианката, която бе запалила огъня и пържеше големи късове лосово месо заедно с тънки резенчета сланина.

— Дълго ли стоя в Досън?

Мъжът дялаше груба дръжка за брадва от брезов клон, въпроса зададе, без да вдигне глава.

— Няколко дена — отговори тя, като следеше с очи момичето и едва надаваше ухо към него. — Какво каза? В Досън ли? Цял месец фактически, измъкнах се оттам с удоволствие. Арктическият мъж е, знаеш, първичен и някак изнурително ожесточен в чувствата си.

— Няма как иначе, щом е насаме с природата. Условностите оставя в къщи, заедно с пружинения креват. Но ти добре си избрала времето за обратния път. Ще си вън от тези места преди сезона на комарите, а това е благодат, която с твоята липса на опит едва ли можеш да оцениш.

— Сигурно. Но разкажи ми за себе си, за живота си. Какви са съседите ти? Имаш ли изобщо съседи?

Докато задаваше въпросите, наблюдаваше как момичето мели кафе върху парче, откъснато от чувал за брашно и поставено върху каменната плоча на огнището. С усърдие и умение, които показваха, че нервите й са толкова първобитни, колкото и използуваният метод, тя мачкаше едно по едно зърната с тежък къс кварц. Дейвид Пейн забеляза погледа на гостенката и устните му се опънаха в лека усмивка.

— Имах няколко — отговори той. — Момчета от Мисури, единдвама корнуолци. Но те слязоха долу в Елдорадо. Сега работят срещу надници, за да спечелят пари и започнат свой

участък.

Госпожа Сейтър хвърли върху момичето замислен поглед.

— Но, разбира се, наоколо има много индианци.

— Всички са отишли в Досън твърде отдавна. По тия места няма нито един туземец, освен ето Уинапи, но тя е от племето койокук — на около хиляда мили надолу по реката.

Госпожа Сейтър изведнъж се почувствува без сили. Макар и усмивката на вежлив интерес да не изчезна от устата й, лицето на мъжа сякаш изведнъж се отдръпна много далеч, а редовете греди на хижата се завъртяха като пияни. Обаче я поканиха да седне на масата и по време на яденето тя отново намери мястото си във времето и пространството. Говори малко, и то главно за местата и за времето, а мъжът надълго и нашироко описва разликата между плитките летни изкопи в Долния район и дълбоките зимни изкопи в Горния район.

— Не си ме питал защо дойдох в Севера? — каза тя — Сигурно знаеш. — Бяха станали от масата и Дейвид Пейн отново се беше заловил с дръжката за брадва. — Получи ли писмото ми?

— Кое? Някое от последните ли? Не, струва ми се. Най-вероятно то е на път някъде в района на река Брезова или е в хижата на някой търговец по Долната река. Тук пощата е позорно неуредена. Никакъв ред, никаква система, никакво…

— Не бъди от дърво, Дейв! Помогни ми! — Този път тя говореше рязко, обсебвайки власт, основаваща се върху миналото. — Защо не попиташ за мен? За хората, които познавахме на времето? Не се ли интересуваш повече от света? Знаеш ли, че мъжът ми почина?

— Наистина ли! Моите съболезнования. Преди колко

време?…

— Дейвид! — Тя беше готова да се разплаче от раздразнение, но упрекът, който вложи в гласа си, я облегчи. — Получи ли поне някое от писмата ми? Не може да не си получил нито едно, макар че нито веднъж не отговори.

— Е, не съм получил последното, в което очевидно съобщаваш за смъртта на мъжа си. Навярно и други са се залутали. Но някои получих. Аз… хм!… четях ги на глас на Уинапи като предупреждение… така де… така да се каже, исках да донеса до съзнанието й колко са греховни белите й сестри. И аз… хм… мисля, че те й подействуваха добре. Ти не мислиш ли?

Тя пренебрегна жлъчния намек и продължи:

— В последното писмо, което не си получил, аз ти пишех, както се досещаш, за смъртта на полковник Сейтър. Това беше преди година. Пишех също, че ако не дойдеш при мен, аз ще дойда при теб. И както често обещавах, ето дойдох.

— Не знам никакво обещание.

— Как и от предишните писма ли?

— Да, обещаваше, но тъй като аз нито съм те питал, нито съм ти отговарял, обещанието не бе ратифицирано. Така че не знам за такова обещание. Но знам едно друго, което и ти, може би, ще си спомниш. Беше много отдавна… — Той пусна на пода дръжката за брадва и вдигна глава. — Беше толкова отдавна, но все пак си спомням ясно деня, времето, всяка подробност. Бяхме в розова градина, ти и аз… в розовата градина на майка ти. Всичко живо напълваше, цъфтеше, жизнените сокове на пролетта бяха и в кръвта ни. Аз те притеглих… това беше за пръв път… и те целунах по устните. Не помниш ли?

— Недей за това, Дейв! Недей! Срам ме е от всяка дума, която ще кажеш. Колко пъти съм плакала! Само ако знаеш как съм страдала…

— Ти ми обеща тогава… и още хиляди пъти през чудните следващи дни. Всеки поглед на очите ти, всеки допир на ръката ти, всяка сричка, която се откъсваше от устните ти, беше обещание. И после… Как да го кажа?… Появи се един мъж. Беше стар… толкова стар, че можеше да ти бъде баща. .. Не беше и хубав, но — както се казва — ръцете му бяха чисти. Не беше правил нищо нередно, спазвал беше буквата на закона, беше почтен. Освен това — и по същество — той имаше няколко жалки мини… фактически двадесетина… няма значение… Имаше и цели мили земя, кроеше сделки, играеше си с акции. Той…

— Но имаше и друго — прекъсна го тя. — Казвала съм ти. Принуда… парични въпроси… нужда… роднините ми… неприятности. Ти разбираше цялото гнусно положение. Не можех да направя нищо. То не стана по моя воля. Бях пожертвувана или аз се пожертвувах — както искаш. Но, господи! Дейв, та аз бях принудена да се откажа от теб. Ти никога не си бил справедлив към мен. Помисли само какво съм преживяла!

— Не беше по твоя воля ли? Принуда? Под това небе не съществува нищо, което може да те принуди да влезеш в леглото на този или онзи.

— Не съм преставала да те обичам.

— Не бях привикнал към твоята мярка за любов. И сега не съм привикнал. Не те разбирам.

— Но сега, сега?

— Говорехме за този човек, когото ти намери за уместно да приемеш като свой мъж. Що за човек беше той? С какво омая душата ти? Какви толкова огромни добродетели имаше? Вярно, той умееше да хваща в златни клещи… всемогъщи златни клещи. Познаваше курсовете. Беше изкусен с процентите. Имаше ограничен ум и превъзходно умение да преценява низките страсти, което му помагаше да пренася в джоба си парите на този, и на онзи, и на третия. А законът се усмихваше. А щом законът не осъждаше, християнският морал одобряваше. По обществени стандарти той не беше лош човек. Но по твоите стандарти, Карин, по моите, по нашите стандарти от розовата градина, какъв човек беше той?

— Не забравяй, той е мъртъв.

— Това не променя факта. Какъв беше той? Голямо, грубо, материалистично същество, глухо за песни, сляпо за красота, мъртво за душевните стойности. Беше тлъст от мързел, с увиснали бузи, шкембето му показваше колко е лаком…

— Но той е мъртъв. А ние съществуваме сега. Сега! Сега! Не чуваш ли? Прав си, бях невярна. Прегреших. Добре. Но не трябва ли и ти да кажеш рессау!1? Ако аз не устоях на обещанието си, ти устоя ли? Любовта ти към розовата градина щеше да остане завинаги, поне така казваше. Къде е тя сега?

— Тук е! И сега! — възкликна той и възбудено удари със свит юмрук гърдите си. — Винаги е била тук!

— Любовта ти беше велика любов, най-великата, която може да съществува — продължи тя. — Поне така казваше в розовата градина. Нима тя все пак не е достатъчно благородна, достатъчно силна, за да ми простиш сега, когато плача тук в краката ти?

Мъжът се поколеба. Устата му се отвори, на устните му напираха неизречени думи. Тя го беше принудила да разголи сърцето си и да каже гласно неща, които беше крил и от себе си. А тя беше и красива, изправена във величието на страстта, навяваща стари асоциации, напомняща по-топъл живот. Той обърна глава, за да не я гледа, но тя се отмести настрани и се изправи пред погледа му.

— Погледни ме, Дейв! Погледни ме! Аз съм същата в края на краищата. И ти си същият, стига да поискаш да разбереш. Ти не си се променил.

Ръката на Карин се отпусна на рамото му, а неговата беше почти обгърнала неловко нейното тяло, когато острото пращене на запалена клечка кибрит го сепна и той се овладя.

——

1 рессау! — Б. пр.

(лат.) — признаване на грях, буквално „аз прегреших“.

Уинапи, чужда на сцената, палеше трудно разгарящия се фитил на фенер. Тя се открояваше релефно на напълно черния фон. Осветена от внезапно разгорелия се пламък, бронзовата й красота засия в пищни златни оттенъци.

— Виждаш, невъзможно е — изпъшка той и леко избута русата жена надалеч от себе си. — Невъзможно е! — повтори той. — Невъзможно е!

— Не съм момиче, Дейв, нямам момичешки илюзии — каза тя меко, макар и да не смееше да приближи отново до него. — Като жена аз те разбирам. Мъжете са си мъже. Това е обичайно по тези места. Не се шокирам. Досетих се от самото начало. Но… това е само местен брак, нали?… Не е истински брак?

— Такива въпроси в Аляска не задаваме — каза той безсилно.

— Знам, но…

— Е да, само местен брак… нищо повече.

— Деца няма?

— Няма.

— Нито…

— Не, не, няма… но не е възможно.

— Възможно е. — Тя отново приближи до него, ръката й докосваше леко, галещо обгорялата му от слънцето китка. — Добре познавам тукашните обичаи. Мъжете го правят редовно. Те не искат да останат тук, затворени за света, до края на дните си. Затова поръчват от Тихоокеанската компания провизии за една година, дават на ръка и малко пари и момичето остава доволно. А като изтече малко време, някой мъж… — Тя сви рамене. — Така ще направим и с това момиче. От компанията ще поръчаме за нея провизии не за една година, а за цял живот. Какво е била тя, когато ти си я намерил? Дивачка, яла е сурово месо. Риба през лятото, лосово месо през зимата, яла е, когато има, гладувала е, когато няма. Ако не си бил ти, тя е щяла да си остане такава. Станала е по-щастлива с идването ти. След заминаването ти, щом й е осигурен живот на сравнителен разкош, няма ли да е по-щастлива, отколкото ако хи изобщо не беше се появявал?

— Не, не — възрази той. — Не е вярно.

— Слушай, Дейв, трябва да разбереш. Тя не е за теб. Липсва расовото сродство. Тя е туземка, излязла е от земята, но останала близо до земята и не е по силите й да се откъсне от земята. Родена дивачка, тя ще умре дивачка. Но ние — ти и аз — от господствуващата, развита раса… солта на земята, господарите на земята. Ние сме един за друг. Висшият зов е зовът на породата, а ние сме от една порода. И разумът, и чувствата го диктуват. Самите ти инстинкти го налагат. Не можеш да отречеш. Не можеш да избягаш в поколенията преди теб. Твоят ред е оцелял през хиляди векове, през стотици хиляди векове и не бива да прекъсне с теб. Не може. Родословието ти не позволява. Инстинктът е по-силен от волята. Расата е по-могъща от теб. Хайде, Дейв, да вървим! Още сме млади, животът е хубав. Хайде!

Вниманието на мъжа се насочи към Уинапи, която излизаше от хижата, за да нахрани кучетата. Той клатеше глава и безсилно повтаряше казаното. Но ръката на Карин се плъзна около шията му, бузата й се долепи до неговата. В съзнанието му изведнъж изплуваха картини от суровия му живот напразната борба с безмилостни сили, мрачните години на студ и глад, острите, разтърсващи сблъсквания със стихиите, болезнената пустота, която животинското му съществование не можеше да запълни. А тук, до него самата съблазън, нашепваща за по-светли, по-топли земи, за музика, светлина и радост, му напомни миналото. Той си го представи несъзнателно. В паметта му нахлуха лица, моменти от забравени сцени, спомени за весели часове, мелодии на песни и трели смях…

— Хайде, Дейв, хайде. Имам и за двамата. Пътят е лек. — Тя огледа жалко обзаведената хижа. — Имам и за двамата. Светът е в краката ни, всички радости са за нас. Хайде, хайде!

Тя беше в ръцете му, тръпнеща, той я притисна силно към себе си. Изправи се… Обаче ръмженето на гладни кучета и пронизителните викове на Уинапи, която въдворяваше мир между враждуващите, проникнаха до ушите му. В съзнанието му проблясна друга сцена. Битка в гората… гризли без козина на муцуната, със счупен крак, ужасяваща… ръмженето на кучетата и пронизителните викове на Уинапи, която ги насъскваше да нападнат… сам той в центъра на схватката, задъхан, едва поемащ въздух, мъчещ се да забави червената смърт… кучета с пречупени гръбнаци и изтърбушени кореми вият в безсилна мъка и цапат снега… девствената белота стана алена от кръвта на човека и животните… мечката, свирепа, неудържима, лежи на задни крака, мачка, хруска, добира се до сърцевината на живота му… и Уинапи, най-сетне попаднала в разгара на тази ужасяваща бъркотия, с разпилени коси, с пламнали очи, олицетворение на самата ярост, размахва отново и отново дългия ловджийски нож…

По челото му изби пот. Той отблъсна прилепналата до него жена и олюлявайки се, отиде до стената. А тя, разбрала, че е дошъл моментът, но не е в състояние да се досети какво става вътре в него, почувствува как й се изплъзва всичко, което беше спечелила.

— Дейв! Дейв! — възкликна тя. — Няма да се откажа от теб! Няма да се откажа от теб! Ако не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана. Ще остана с теб. За мен светът значи по-малко, отколкото ти. Ще ти стана жена на Севера. Ще ти готвя храна, ще храня кучетата, ще ти отварям пъртина, ще греба заедно с теб. Мога да правя всичко това. Повярвай, силна съм.

Той не се съмняваше, тя беше пред очите му, но я държеше далеч от себе си. Лицето му беше станало неприветливо и сиво, а топлината изчезна от очите му.

— Ще платя на Пиер и лодкарите и ще ги пусна да си вървят. Ще остана с теб… със или без поп, със или без благословия. Ще вървя с теб навсякъде! Дейв! Дейв! Послушай ме! Казваш, в миналото съм постъпила с теб несправедливо — дай ми да поправя стореното, дай ми да изкупя вината си. Ако преди мярката ми за любов е била невярна, дай ми да покажа, че сега не е.

Тя падна на пода, обви с ръце коленете му, зарида.

— А ти ме обичаш. Ти ме обичаш. Помисли! Дългите години, когато съм чакала, страдала! Ти не можеш да знаеш! Той се наведе и я вдигна на крака.

— Слушай! — заповяда той, отвори вратата и я избута, почти изнесе навън. — Това не може да стане. Трябва да се съобразяваме не само със себе си. Трябва да си отидеш. Пожелавам ти благополучно пътуване. След шейсетата миля пътят ще стане по-труден, но в света няма по-добри лодкари от твоите и ще успееш да преминеш. Ще ми кажеш ли сбогом?

Тя вече се владееше, изгледа го безнадеждно.

— Ако… ако… ако Уинапи внезапно…

Гласът й трепна и тя спря. Но той схвана неизречената мисъл и й отговори:

— Да. — После, поразен от чудовищността на предположението: — Не може и да се мисли. Няма никаква вероятност. Не бива да се хранят и илюзии.

— Целуни ме — прошепна тя, лицето й светна. После се обърна и отдалечи.

— Разтуряй лагера, Пиер! — нареди тя на лодкаря, който единствен бе останал буден да я чака. — Трябва да тръгваме.

В светлината на огъня острите му очи видяха на лицето й мъката, но той прие необичайната заповед, като че тя беше най-естественото нещо на света.

— Ош, мадам — съгласи се той. — Къде? Досън?

— Не — отговори тя сякаш без усилие. — Нагоре. Навън. Към Даони.

Той се нахвърли върху спящите уоуадеигз, започна да ги издърпва със сумтене изпод одеялата, впрегна ги в работа, а гласът му, трептящ от напрежение, кънтеше пронизително над Целия лагер. В миг малката палатка на госпожа Сейтър беше съборена, тенджери и тигани — събрани, одеялата — навити На рола и хората се заклатушкаха под товарите към лодката.

Тук на брега госпожа Сейтър почака да натоварят багажа както трябва и да подготвят гнездото й.

— Ние влачи до начало остров — обясни Пиер, докато размотаваше дългото въже за теглене на лодката. — После ние вземе заден канал, там вода не бързо и аз мисли ние пътува добре.

Някакво тътрене и шум от крачки в миналогодишната трева не избягна от бързото му ухо и той обърна глава. Индианката, обкръжена от наежени кучета вълча порода, приближаваше към тях. Госпожа Сейтър забеляза, че лицето й, което бе апатично, докато траеше сцената в бараката, сега пламтеше гневно.

— Какво направи ти на мой мъж? — рязко попита индианката госпожа Сейтър. — Той легна в нар и той има лош вид всичко време. Аз казвам: „Какво има, Дейв? Ти болен?“ Но той казва нищо. След това той казва: „Бъди добро момиче, Уинапи, остави ме. Скоро ще ми мине.“ Какво направи на мой

мъж? Ти лоша жена.

Госпожа Сейтър изгледа любопитно дивачката, която разделяше живота на този мъж, докато тя си отиваше сама в нощния мрак.

— Аз мисля ти лоша жена — повтори Уинапи с бавната методичност на човек, който търси непознати думи в чужд език. — Аз мисля ти по-хубаво върви си, недей идва никак повече. А? Какво ти мисли? Аз има един мъж. Аз индианско момиче. Ти американска жена. Ти хубава. Ти намери много мъж. Твои очи сини като небе. Твоя кожа така бяла, така мека.

Тя невъзмутимо протегна кафявия си показалец и натисна меката буза на другата жена. И за чест на Карин Сейтър тя дори не трепна. Пиер се поколеба, готов да се приближи, но тя му направи жест да се отстрани, макар и сърцето й да се изпълни с тайна благодарност.

— Нищо, Пиер — каза тя. — Моля те, иди настрана. Той почтително се оттегли, за да не чува и роптаейки на ум, започна да измерва разстоянието в скокове.

— Той бяло, той меко — като бебе.

Уинапи докосна и другата буза и дръпна ръката си.

— Скоро идва комар. Кожа стане на петна, стане боли. Той издуе, о, много голям. Той боли, о, много. Много комар, много петно. Аз мисля ти върви си, преди да идва комар. Там — тя посочи надолу по течението — ти отива Санмайкъл. Там — посочи нагоре — ти отива Дайн. Най-хубаво ти отива Дайн. Сбогом.

Тогава госпожа Сейтър направи нещо, което много учуди Пиер. Тя прегърна индианката, целуна я и избухна в сълзи

— Бъди добра към него! — каза тя. — Бъди добра.

После тя се свлече по стръмния бряг, извика нагоре „Сбогом“ и се отпусна в средата на лодката. Пиер я последва и отвърза лодката. Той нагласи веслото за управление и даде знак. Льогоар подхвана стара френска песен. Мъжете, наредени в редица, подобни на духове в мъглявата светлина на звездите, наведоха гърбове над въжето, веслото зацепи остро черното течение и лодката изчезна в нощта.

Мъжеството на жената

Вълча муцуна с тъжни очи, цялата в скреж, бутна платнището и се мушна в палатката.

— Хей, Сиваш! Марш! Махай се оттук, дяволско изчадие! — закрещяха в един глас хората в палатката. Бетьлз удари кучето по муцуната с калайдисана чиния и главата тозчас изчезна. Луи Савой върза края на платнището, което затваряше входа, катурна с крак нагорещилия се тиган и взе да си топли ръцете. Вън беше лют мраз. Преди две денонощия спиртният термометър показа шестдесет и два градуса под нулата и се пръсна, а ставаше все по-студено и по-студено; мъчно можеше да се каже още колко ще продължат тези страшни студове. И не беше никак разумно, освен ако такава бе волята на боговете, да се отделя човек много от печката в подобно време и да увеличава поемания от него леден въздух. Понякога хората го правят и тогава простудяват белите си дробове. Това води до суха, дразнеща кашлица, която особено се засилва, когато наблизо пържат сланина. А сетне, напролет или през лятото, запалват огън, за да размекнат замръзналата пръст, и изравят дупка. В нея спускат човешки труп, покрит с мъх, и го оставят тъй, напълно сигурни, че в съдния ден запазеният от студа покойник ще възкръсне цял и невредим. На маловерните, скептично гледащи на физическото възкресение, е трудно да се препоръча по-подходящо място за умиране от Клондайк. Но от това съвсем не бива да се заключи, че Клондайк е място, подходящо за нормален живот.

Вън беше лют мраз, но и в палатката не беше чак толкова топло. Единственият предмет, който можеше да мине тука за мебел, бе печката и хората без преструвки се притискаха към нея. Част от пода беше настлана с борови клони, върху тях бяха застлани кожените одеяла, а отдолу лежеше извалелият през зимата сняг. В останалата част от пода снегът беше утъпкан с мокасини и осеян с тенджери, тигани и друга покъщнина, която може да се види във всеки полярен стан. В нажежената до червено печка силно пращяха дърва, но само на три крачки от нея лежеше къс лед с толкова остри ръбове

и така твърд, сякаш току-що го бяха изкъртили от дъното на ручея. От притока на студения въздух отвън всичката топлина се вдигаше нагоре. Точно над печката, там, където кюнецът излизаше през горния отвор, се белееше мъничко кръгче сух брезент; след това, все около кюнеца, личеше кръг брезент, от който се вдигаше пара; после следваше кръг влажен брезент, от който капеше вода, и най-сетне, останалата част от палатката — таванът и стените — бяха покрити с бял, половин пръст дебел слой скреж.

— О-о-о! О-ох! О-ох! — изпъшка насън един младеж, брадясал, изпит и изнурен, който лежеше завит с кожени одеяла.

Без да се събуди, той застена все по-силно и по-мъчително. Наполовина подалото се изпод одеялата тяло конвулсивно потрепваше и се свиваше, сякаш лежеше на постелка от коприва.

— Я го обърнете! — заповяда Бетълз. — Пак има гърчове.

И веднага пет-шест души с готовност сграбчиха болния и започнаха безмилостно да го въртят на всички страни, да го мачкат и удрят, докато му мине припадъкът.

— Дявол да я вземе тая пъртина! — промърмори младежът, отметна одеялата и седна на леглото. — Тренирах кроскънтри, три сезона тичах по ръце и как ли не се калявах; след това дойдох в тоя проклет край и излезе, че съм изнежен и хилав като някой женствен атинянин, лишен от всякаква мъжественост!

Той се примъкна по-близо до огъня и си сви цигара.

— О, аз не хленча! Не, аз мога да понеса поражението, мога! Просто ме е срам от самия себе си и туйто… Минах някакви си трийсет мили и се чувствувам толкова разнебитен и болен, като елегантен слабак, поразходил се пет мили по извънградско шосе! Отвратително!… Има ли някой кибрит?

— Не се горещи, момче! — Бетълз подаде на болния исканото огънче и продължи с бащински тон: — Иска време, докато свикне човек. Измъчил си се до капване! Нима не си спомням моето първо пътуване по пъртината? Схванал си се! Амии на мене ми се е случвало, като се напия от дупката в леда, после цели десет минути не мога да се изправя на крака: всичките стави те въртят, всичките кокали те болят тъй, просто да полудееш! Ами гърчовете? Така ме е свивало, че целият стан половин ден да се чуди какво да ме прави! Може да си новак, ама юнак излезе, момче с воля! Догодина по това време всичките нас, старите вълци, в джоба си ще ни сложиш. А най-важното ти предимство е, че ги нямаш тия излишни тлъстини в тялото, които са изпращали мнозина здравеняци в лоното Авраамово много преди да им е дошло времето.

— Тлъстини ли?

— Да. Те вървят с многото месища. Не са едрите мъжаги вай-нагодените за пъртина.

— Виж, това не го знаех.

— Не си знаял? Това си е най-всеизвестната истина, можеш да не се съмняваш. Многото месища са горе-долу добри за някое страхотно изсилване, но без устойчивост пукната пара не чинат; а устойчивостта и многото месища не се погаждат. Дребните, жилавите са тия, дето, като се стигне до работа, знаят да се държат здраво, както мършавите псета се вкопчват в кокал. Не, дявол да го вземе, дебелите не ги бива за работа.

— Ти право казва — намеси се Луи Савой. — Аз познава един мъж, той голям колко бизон. Кога всички прави надбягване за участъци на Серния ручей, с него отива там един дребен мъж, Лон Макфейн, — тоя дребен ирландец с червена коса, дето все смее. Е, те върви, върви, върви — цял ден върви и цяла нощ върви. И голям мъж, той стана много уморен и той ляга много на сняг. А дребен мъж, той рита голям мъж, и голям мъж, той плаче също като… как го казва вие… а, дето казва дечко! А дребен мъж, той рита, и рита, и рита, и все така, дълго време, дълъг път и докара него с ритник мойто колиба. Три дена той търкаля под мойто одеяло. Никога аз не види голям мъж такава баба. Той има дето ти казва тлъстини!

— Ами Аксел Гундерсън? — попита Принс. Огромният скандинавец и трагичните събития, хвърлили сянка върху кончината му, бяха направили дълбоко впечатление на младия инженер. — Той лежи там някъде…. — И Принс неопределено; посочи с ръка към тайнствения изток.

— Най-снажният мъж, дошъл тука някога от бреговете на Солената вода или излизал срещу рогач с безкрайно мъжество — съгласи се Бетълз. — Но той е онова изключение, което потвърждава правилото. Ами помниш ли жена му Унга? Сто и десет фунта чисти мускули и нито една унция тлъстини. И нейното мъжество може би надвишаваше неговото; тая жена понасяше всичко и се грижеше само за него. Нямаше на света нищо, което не би сторила за него.

— Но тя го е обичала — възрази инженерът.!        — Не е там работата! Тя…

— Слушайте, братя — прекъсна ги Ситка Чарли, който седеше на сандък с хранителни припаси. — Вие говорихте за излишните тлъстини, които правят слаби едрите мъже, за мъжеството на жените и за любовта, и приказките ви бяха прави; и ето че ми дойдоха на ум неща, които се случиха по онова време, когато тоя край бе млад, а запалените от хора отньове — редки, както звездите по небето. Тогава ми се случи да имам работа с един едър мъж, с излишни тлъстини и една жена. А жената бе дребна, обаче имаше голямо сърце — по-голямо от бизонското сърце на мъжа — и имаше мъжество, ние вървяхме по труден път, чак до Солената вода, а мразът беше лют, снегът — дълбок, а гладът — голям. А любовта на

жената беше велика — само тъй може да се нарече такава любов.

Ситка замълча. Той отчупи с брадвата няколко парчета от буцата лед до него и ги хвърли в коритото за промиване на злато, сложено на печката, в което топяха вода за пиене. Мъжете се примъкнаха по-наблизо, а болният младеж напразно се мъчеше да седне по-удобно, та да не го боли свитото от гърчове тяло.

— Братя — продължи Ситка, — в жилите ми тече червената кръв на сивашите, но сърцето ми е бяло. Едното дължа на греховете на моите деди, второто — на добродетелите на приятелите ми. Голяма истина се разкри пред мен, когато бях още момче. Аз разбрах, че цялата земя принадлежи на вашия род и на вас, че сивашите не могат да устоят срещу вас и трябва да загинат в снеговете, както загиват мечките и елените. Тогава дойдох на топло, седнах сред вас, край вашите огньове и ето че станах като вас. Много неща съм видял в живота си. Научих странни неща и много пътища изминах с хора от много племена. И поради всичко това аз преценявам делата като вас, и съдя за хората, и мисля мисли. Затова, когато се изказвам сурово за някого от вашия род, зная, че правилно ще ме разберете; а когато похваля някого от племето на моите деди, не ще се решите да кажете: „Ситка Чарли е сиваш, има лъжливо пламъче в очите му, а езикът му лъже.“ Не е ли така?

С дълбок гърлен звук кръгът около печката изрази съгласието си.

— Жената се казваше Пасук. Аз честно я купих от племето й, което живееше на крайбрежието, в края на един солен ръкав на морето. Тази жена не ми беше по сърце, нито си бях направил труда да я разгледам. Защото тя, кажи-речи, не вдигаше очи от земята и беше свенлива и плаха като всяка девойка, хвърлена в прегръдките на човек, когото никога не е виждала. Както казах, в сърцето ми нямаше място, където би могла да се промъкне, защото се канех да потегля на далечен път и имах нужда от някой, който да храни кучетата и да ми помага да греба през дългите дни по реката. Нали с едно одеяло може да се завият и двама; и аз си избрах Пасук.

Казвал ли съм ви, че по онова време бях на правителствена служба? Ако не съм, добре е да го знаете. Затова ме натовариха на един военен кораб заедно с шейните, кучетата и кондензирани храни; и Пасук дойде с мене. Потеглихме на север, към зимната граница на ледовете в Берингово море и там ни свалиха: мене, Пасук и кучетата. Дадоха ми и държавни пари, понеже бях държавен служител, карти на места, които човешко око не бе никога виждало, и писма. Писмата бяха запечатани, добре запазени от влага и аз трябваше да ги преДам на китоловните кораби в Арктика, които стояха сковани от ледовете на великата Макензи. Няма друга такава голяма

река на света, ако не смятаме само родния ни Юкон, майката на всички реки.

Но тези работи съвсем не са толкова важни, понеже моята история няма нищо общо нито с китоловните кораби, нито със зимата, която прекарах пленен от айсбергите край Макензи. После, през пролетта, когато дните станаха по-дълги и снегът хвана кора, ние с Пасук тръгнахме на юг, към Юконския край. Беше тежко, изнурително пътешествие, но слънцето сочеше пътя на краката ни. Това беше, както вече ви казах, безлюден край и ние потеглихме срещу течението, като ту тласкахме лодката напред с пръта, ту гребяхме с веслата, докато стигнахме на Четирийсета миля. Приятно беше да видиш отново бели лица и ние слязохме на брега. Тая зима бе много люта. Настъпиха студ и мрак, а заедно с тях дойде и гладът. Агентът на Компанията раздаде само по четирийсет фунта брашно и по двайсет фунта сланина на човек. Боб изобщо нямаше. Кучетата непрекъснато виеха, стомасите ни присвиваха от глад, по лицата ни се врязваха дълбоки бръчки, силните отслабваха, а слабите умираха. Имаше и много скорбут.

Тогава една вечер се събрахме в склада и като видяхме празните лавици, още по-болезнено усетихме празните си стомаси. Ние тихо беседвахме на светлината от огнището, защото свещите бяха скътани за онези, които ще издържат до пролетта. И тогава решихме да изпратим някого до Солената вода, за да съобщи на хората за бедствието ни. Погледите на всички се устремиха към мене, защото се знаеше, че съм опитен пътешественик.

— До мисията Хейнз на брега на морето има седемстотин мили — казах аз — и целият път трябва да се измине със снегоходки. Дайте ми най-отбраните кучета, най-добрата храна и ще отида. С мене ще дойде и Пасук.

Хората се съгласиха. Обаче тогава стана Дългия Джеф, един янки с големи кости и големи мускули. Приказките му също бяха големи. Каза, че той също бил велик пътешественик, роден да ходи със снегоходки и закърмен с бизонско мляко. Щял да тръгне с мене, та ако загина по пътя, да стигне той до мисията и да изпълни заръката. Тогава бях млад и не познавах янките. Отде можех да зная, че големите приказки са признак на излишни тлъстини, а онези, които са способни за големи дела, държат езика си зад зъбите? Така ние взехме най-отбраните кучета, най-добрата храна и потеглихме тримата: Пасук, Дългия Джеф и аз.

Всеки от вас е правил пъртина по девствени снегове, държал е управляващия прът на шейни и си е пробивал път през натрупани един връз друг късове лед по реките, затова няма, да ви разправям за трудностите на пътуването; ще кажа само, че понякога минавахме по десет мили на ден, а друг път

тридесет, но най-често десет. И най-добрата храна не беше чак толкова добра, а освен това трябваше да я пестим още от самото начало. Най-отбраните кучета не струваха и ние с голяма мъка ги карахме да теглят шейните. Когато стигнахме до Бялата река, от три впряга имахме вече само два, а бяхме изминали едва двеста мили! Наистина, не бяхме изгубили нищо: умрелите кучета бяха отишли в стомасите на живите.

Никъде не се чуваше човешки глас, не се виждаше струйка дим, докато не стигнахме в Пели. Смятах там да получа храна, а също смятах да оставя там Дългия Джеф, който хленчеше и беше изнемощял от пътуването. Обаче белите дробове на агента свиреха, очите му трескаво блестяха, складът му беше почти празен; и той ни показа празния склад на мисионера и гроба му, затрупан с камъни, за да го запази от кучетата. Там имаше група индианци, но между тях нямаше вече нито деца, нито старци и ние разбрахме, че малцина ще доживеят до пролетта.

И тъй, ние продължихме пътя си на лек стомах и с натежали сърца, а между нас и мисията Хейнз край морето имаше петстотин мили снегове и мълчание.

Бяха най-тъмните дни и на пладне слънцето не можеше да се издигне до линията на хоризонта на юг. Но струпванията на ледени блокове ставаха по-малки и се вървеше по-лесно, затова аз стягах здравата кучетата и ние пътувахме почти без почивка. Както бях казал, на Четирийсета миля и сетната крачка трябваше да се мине със снегоходки. А снегоходките ни подбиваха краката, стъпалата се напукваха и покриваха със струпеи, но не заздравяваха. От ден на ден тези рани боляха все повече и повече, та сутрин, когато си слагахме снегоходките, Дългия Джеф плачеше като дете. Изпратих го да прави пъртина за леката шейна, но той, за по-лесно, смъкнал снегоходките. Затова пътят не се утъпкваше, мокасините му правеха големи дупки в снега и кучетата пропадаха в тях. Бяха толкова измършавели, че кокалите им стърчеха под кожата и те се движеха с голяма мъка. Аз се накарах строго на Джеф й той обеща да не сваля вече снегоходките, но не устоя на думата си. Тогава го набих с кучешкия бич и след това кучетата вече не пропадаха в снега. Джеф беше малко дете — болките и онова, което ти нарече излишни тлъстини, го бяха превърнали в дете.

Но Пасук! Докато мъжът лежеше край огъня и плачеше, тя готвеше, сутрин ми помагаше да впрегна кучетата, а вечер Да ги разпрегна. И пестеше силите на кучетата. Винаги крачеше отпред, вдигаше плетените снегоходки и им утъпкваше пътя. Пасук… какво да ви кажа!… Тогава смятах, че е длъжна да прави всичко това, и над нищо не се замислях повече. Защото умът ми беше зает с друго, а освен туй бях млад и

малко познавах жените. Едва по-късно, когато си спомнях за онова време, разбрах каква жена съм имал.

А мъжът беше станал излишен товар. Кучетата и без това нямаха сили, а той крадешком лягаше на шейната, когато останеше назад. Пасук се нагърби да води единия впряг и за Джеф не остана никаква работа. Сутрин честно му давах неговата дажба храна и го пусках да върви напред сам, а ние събирахме вещите си, натоварвахме шейните и впрягахме кучетата. На пладне, когато слънцето ни залъгваше за миг, ние го настигахме — със сълзи, замръзнали по бузите му — и го задминавахме. Вечер спирахме на стан, отделяхме му честно неговата дажба храна и постилахме коженото му одеяло. Запалвахме и голям огън, за да може да ни види.-И часове по-късно той се дотътряше куцешком, изяждаше с пъшкане и стонове храната и заспиваше. Той не беше болен, този човек. Беше само капнал от път, измъчен и изнемощял от глад. Но нали Пасук и аз също бяхме капнали от път, измъчени и изнемощели от глад, но вършехме цялата работа, а той не правеше нищо. Обаче всичко е било в онези излишни тлъстини, за които ни говори братът Бетълз. Освен това ние винаги честно му оставяхме неговата дажба храна.

После веднъж срещнахме по пътя два призрака, които странствуваха сред бялото мълчание — мъж и момче, — и те бяха бели. На езерото Льо Барж започнал да се чупи ледът и цялото им имущество потънало: двамата носеха на гръб само по едно одеяло. Вечер запалвали огън и лежали край него до сутринта. Имали още малко брашно. Разбърквали го с топла вода и го пиели. Мъжът ми показа осем канчета брашно всичкото, което имали, а до Пели, където върлуваше глад, оставаха още двеста мили. Разказваха ни също, че подир тях вървял един индианец, че те честно делили храната си с него, ала той не можел да върви наравно-с тях. Но аз не можех да им повярвам, че са делили храната си честно с индианеца, защото тогава индианецът нямаше да изостане. Не можех да им дам никаква храна. Те се опитаха да ни откраднат едно куче най-охраненото, което също бе много слабо, но аз ги заплаших с револвера си и им заповядах да се махат. И те продължиха, тези два призрака, като пияни, сред бялото мълчание по посока на Пели.

Оставаха ми само три кучета и една шейна и кучетата бяха кожа и кости. Когато имаш малко дърва, огънят гори слабо и в хижата ти става студено. Същото беше и с нас. Когато ядеш малко, студът хапе жестоко и лицата ни бяха помръзнали и толкова почернели, че и родната ни майка надали би ни познала. Краката много ни боляха. Сутрин, когато потегляхме, пот ме избиваше — едва се сдържах да не извикам — такава болка ми причиняваха снегоходките. Без да издаде нито

звук, Пасук тръгваше напред да прави пъртина. Мъжът цивреше.

Течението около Трийсета миля е бързо, на места то беше разтопило леда изотдолу и имаше много дупки и пукнатини и много пространства без никакъв лед. И ето веднъж ние настигнахме Джеф, който бе тръгнал, както обикновено, преди нас и сега си почиваше. Помежду ни имаше вода. Той беше я заобиколил по тясна ивица лед, но за шейната тя беше твърде тясна. Намерихме един леден мост. Пасук беше лека и вдигнала дългия прът водоравно, та да се задържи, ако пропадне, тръгна първа. Но тя беше лека, снегоходките й бяха широки и Пасук мина благополучно на другата страна. След това повика кучетата; те нямаха пръти, нито снегоходки, пропаднаха и течението веднага ги повлече. Аз хванах здраво задния край на шейната и я задържах, обаче ремъците се скъсаха и кучетата изчезнаха под леда. Бяха много измършавели, но въпреки това бях разчитал на тях като храна за цяла седмица, а ето че ги изгубихме.

На другата сутрин разделих всичката храна, която беше малко, на три части. И казах на Дългия Джеф, че може да върви с нас или да не върви — както иска, — защото сега ще ходим с по-лек товар и по-бързо. Но той взе да вика и да се оплаква от изранените си крака и от другите несгоди и да ме упреква, че съм бил лош другар. Краката на Пасук и моите бяха също разранени — по-разранени от неговите, защото бяхме правили пъртина за кучетата; на нас също не ни беше леко. Дългия Джеф се кълнеше, че щял да умре, но нямало да мръдне повече; тогава Пасук взе едно кожено одеяло, аз — тенджера и брадва и се приготвихме да тръгнем. Но жената погледна отделената за Джеф дажба и рече: „Глупаво е да се изхаби толкова храна за едно бебе. За него е по-добре да умре.“ Аз поклатих глава и отвърнах, че другарят винаги си остава другар. Тогава Пасук ми заговори за хората от Четирийсета миля: че там имало много мъже и те били добри и всички чакали храна от мен през пролетта. Когато пак й казах „не“, тя измъкна светкавично пистолета от пояса ми и както го рече нашият брат Бетълз, Дългия Джеф замина за лоното Авраамово дълго преди да му беше дошло времето. Накарах се на Пасук, но тя не прояви никакво съжаление, нито се нажали. В Душата си обаче съзнавах, че тя е права.

Ситка Чарли замълча и пак хвърли няколко парчета лед в сложеното на печката корито. Мъжете мълчаха, по гърба им полазваха тръпки от сърцераздирателния вой на кучетата, които сякаш оплакваха страшната си съдба вън на студа.

— И ден след ден ние минавахме, Пасук и аз, край местата, където ония два призрака бяха нощували направо върХУ снега, и знаехме, че и ние неведнъж ще се радваме на поДобна нощувка, преди да стигнем до Солената вода. После

срещнахме трети призрак — индианеца, който също отиваше в Пели. Той ни разказа, че мъжът и момчето постъпили нечестно спрямо него, излъгали го с храната и вече три дена нямал брашно. Всяка вечер варял в канче парчета от мокасините си и ги ядял. Сега от мокасините не бе останало почти нищо. Този индианец беше родом от крайбрежието и говореше с мен с помощта на Пасук, която знаеше езика му. Беше пришелец в Юконския край и не знаеше пътя, но въпреки това отиваше в Пели. Колко е далече? Две спанета? Десет? Сто? Той не знаеше, но отиваше в Пели. Твърде далече беше стигнал, за да се върне обратно — можеше да върви само напред.

Не поиска от нас храна, защото виждаше, че самите ние сме много зле. Пасук гледаше ту индианеца, ту мене, сякаш не знаеше какво да направи, като яребица, чиито малки са в опасност.

Обърнах се към нея и казах:

— С тоя човек са постъпили нечестно. Да му дадем ли малко от нашата храна?

Видях, че в очите й блесна радост, но тя продължително изгледа и него, и мене, устата й сурово и решително се сви, и най-сетне рече:

— Не. До Солената вода е още далече и смъртта ни дебне по пътя. По-добре ще е тя да грабне тоя непознат и да остави жив моя мъж Чарли.

И тогава индианецът изчезна сред бялото мълчание по посока на Пели.

Тази нощ Пасук плака. Никога преди не бях я виждал да рони сълзи. Не беше виновен и пушекът от огъня, защото дървата бяха съвсем сухи. Скръбта й ме учуди и аз си помислих, че мракът и болките са сломили мъжеството й.

Чудно нещо е животът. Много съм мислил за него, дълго съм премислял, но от ден на ден, вместо да го разбера, вижда ми се по-непонятен. Защо е тая жажда за живот? Той е игра, от която никой не излиза победител. Да живееш, значи тежко да се трудиш и да страдаш, докато те издебне и ти натежи старостта, и тогава отпускаш ръце върху студената пепел от угасналите огньове. Трудно е да живееш. Детето се ражда с мъка, старецът с мъка изпуска последния си дъх и всичките ни дни са изпълнени със скърби и грижи: и все пак човекът отива към отворените обятия на смъртта без желание, спъва се, пада, озърта се назад и се бори до сетно издихание. А смъртта е добра. Само животът и всичко свързано с живота причинява страдания. Въпреки това ние обичаме живота и мразим смъртта! Това е много чудно.

Ние си говорихме малко през последвалите дни, Пасук и аз. Нощем лежахме на снега като мъртви, а сутрин отново потегляхме на път като мъртъвци. И всичко наоколо бе мъртво. Нямаше нито яребици, нито катерици, нито зайци — нищо.

Реката беше безмълвна под бялото си покривало. Мъзгата бе замръзнала в гората. И стана студено, както е сега; нощем звездите изглеждаха близки и големи, те скачаха и танцуваха; а денем слънчеви отблясъци дразнеха очите, докато започнеше да ни се струва, че виждаме множество слънца; въздухът блестеше и искреше, а снегът приличаше на елмазен прах. И нямаше ни топлинка, ни звук — само студ и бяло мълчание. Както казах, ние вървяхме като мъртъвци, като насън, и не брояхме дните. Само очите ни бяха устремени към Солената вода, мислите ни бяха приковани към Солената вода и краката сами ни носеха към Солената вода. Спряхме на стан до Такина и не я познахме. Очите ни гледаха Белия кон и не го видяха. Краката ни стъпваха по пътеката на Каньона и не я усетиха. Ние нищо не чувствувахме. Често падахме край пътя, но дори и тогава — падахме винаги с лице към Солената вода. Свършихме последната си храна, която бяхме делили по равно, Пасук и аз, обаче тя падаше по-често и край Еленовото кръстовище силите й изневериха. Сутринта останахме да лежим под единственото си одеяло и не тръгнахме на път. Бях си наумил да остана там и да посрещна смъртта ръка за ръка с Пасук, защото бях възмъжал и бях започнал да разбирам любовта на жената. До мисията Хейнз оставаха още осемдесет мили, но в далечината, насред пътя, великият Чилкат издигаше над горите обруления си от бурите връх. И тогава Пасук ми заговори тихо, допряла устни до моето ухо, та да мога да я чуя. И сега, когато вече не я беше страх от гнева ми, разкри пред мене душата си, заговори за обичта си и за много други неща, които не бях разбирал. И каза:

— Ти си мой мъж, Чарли, и аз ти бях добра жена. Винаги съм ти кладяла огън, готвила съм ти ядене, хранила съм кучетата ти, гребала съм с веслото, правила съм пъртина и никога не съм се оплаквала. Никога не съм казвала, че във вигвама на баща ми е било по-топло и че у нас в Чилкат е имало повече храна. Когато ти говореше, аз слушах. Когато ти заповядваше, аз се подчинявах. Не е ли тъй, Чарли?

И аз й отговорих:

— Да, така е. И тя каза:

— Когато ти за първи път дойде при нас в Чилкат и ме купи, без дори да ме погледнеш, както се купува куче, и ме отведе със себе си, сърцето ми възнегодува против тебе и се изпълни с огорчение и страх. Но това беше много отдавна. Ги ме съжаляваше, Чарли, както добрият човек съжалява кучето си. Сърцето ти оставаше студено и в него нямаше място За мене, но винаги си се държал честно с мене и постъпките ти бяха справедливи. Бях с тебе, когато ти извършваше смели Дела и лице с лице посрещаше големи опасности, и аз те сравнявах с мъжете от други племена и виждах, че умееш да пазиш честта си и думите ти са мъдри, а езикът ти е правдив. Започнах да се гордея с тебе, докато стана така, че ти изпълни цялото ми сърце и мислех само за тебе. Ти беше за мене като слънце в разгара на лятото, когато върви по златна пътека и нито за час не напуска небето. Където и да обърнех очи, навсякъде виждах слънцето. Ала в твоето сърце, Чарли, царуваше студ, в него нямаше място за мене. И аз й отговорих:

— Да, така беше. Сърцето ми бе студено и в него нямаше място за тебе. Но така беше по-рано. Сега сърцето ми прилича на снега напролет, когато се връща слънцето. В сърцето ми всичко се топи, в него бъбрят поточета и всичко напъпва и се раззеленява. Чуват се Гласове на яребици, песни на червеношийки и гърми музика, защото зимата е победена, Пасук, и аз съм познал любовта на жената.

Тя се усмихна и се пОобърна така, че да я притисна по-силно. После каза:

— Радвам се.

След това дълго лежа, без да продума, и дишаше едва чуто, сложила глава на моите гърди. Сетне пошепна:

— Пътят свършва тука, аз се уморих. Но първо искам да ти разправя друго нещо. Веднъж, много отдавна, когато бях момиченце в Чилкат, играех сама сред надиплените кожи на баща си, понеже всички мъже бяха на лов, а жените и момчетата прекарваха месото. Беше през пролетта и аз бях сама. Огромна кафява мечка, току-що събудила се от зимния си сън, изпосталяла и гладна, мушна глава във вигвама и изрева: „У-у-уф!“ Брат ми пристигна тичешком с първата шейна, натоварена с месо. Той грабна пламтящи главни от огнището и се хвърли да се бие с мечката, а кучетата, както си бяха впрегнати, повлякоха подире си шейната и се вкопчиха в нея. Развихри се голям бой и се вдигна много шум. Те се търколиха в огъня, разпръснаха надиплените кожи, събориха вигвама. Накрая мечката издъхна, но с пръстите на брат ми в устата си и остави белези от ноктите си по лицето му. Забеляза ли онзи индианец, който отиваше към Пели, ръкавицата без палец, ръката, която грееше на огъня?… Беше брат ми. Но аз казах да не му даваш храна и той се изгуби в бялото мълчание без храна.

Ето, братя, каква беше любовта на Пасук, която умря в снеговете край Еленовото кръстовище. Това бе голяма любов, защото тя се отрече от брат си заради мъжа, който я доведе по тежки пътища до печалния край. Нещо повече — любовта на тази жена бе толкова силна, че тя не пожали самата себе си. Преди очите й да се затворят за сетен път, тя хвана ръката ми и я мушна под парката си от катеричи кожи. Аз; напипах на кръста й здраво натъпкана торбичка и разбрах тайната на секналите й сили. Ден след ден бяхме делили храната си по равно до последната хапка и ден след ден тя бе изяждала само половината. Другата половина бе скътвала в тази торбичка. И тя каза:

— Това е краят на пъртината за Пасук, а твоята пъртина, Чарли, върви напред и напред, през великия Чилкат, до мисията Хейнз край морето. Тя води все по-нататък и по-нататък, към блясъка на много слънца, през чужди земи и непознати води, към дълголетен живот, почит и велика слава. Тя ще те заведе до жилищата на много жени, добри жени, но никога не ще те заведе при по-голяма любов от любовта на Пасук.

И аз разбрах, че тя казва истината. Но ме обхвана безумие и аз захвърлих плътно натъпканата торбичка и се заклех, че пътят ми е стигнал своя край; но уморените очи на Пасук овлажняха от сълзи и тя рече:

— Хората винаги са смятали Сйтка Чарли за честен и с всяка своя дума той е говорил истината. Нима е забравил честта си сега, та казва излишни думи тук, до Еленовото кръстовище? Нима е забравил хората от Четирийсета миля, които му дадоха най-добрата си храна, най-отбраните си кучета? Пасук винаги се е гордяла с мъжа си. Нека стане, нека си сложи снегоходките и тръгне на път, та да може Пасук да се гордее с него, както досега.

И когато тялото й изстина в прегръдките ми, аз станах, намерих здраво натъпканата торбичка, сложих си снегоходките и тръгнах на път със залитане, защото усещах слабост в колената, виеше ми се свят, в ушите ми шумеше, а пред очите припламваха искри. В паметта ми се мяркаха забравени картини от детството. Аз седях на потлач, пред пълни паници, гладът ми се извишаваше в песен и аз танцувах под еднообразния напев на мъже и девойки и звуци на тъпани от моржова кожа. А Пасук ме държеше за ръка и през цялото време вървеше до мен. Когато заспивах, тя ме будеше. Когато се препъвах и падах, тя ме вдигаше. Когато блуждаех в дълбоки снегове, тя ме извеждаше на пъртината. И тъй, като човек, загубил разума си, който вижда чудновати видения, понеже главата му е лека от вино, стигнах в мисията Хейнз край морето.

Ситка Чарли отметна платнището на входа. Беше пладне. На юг, точно над мъглявия Хендърсънов вододел, висеше студеният диск на слънцето. От двете страни горяха лъжливи слънца. Въздухът приличаше на паяжина от бляскав скреж. Отпред, край пъртината, седеше подобен на вълк пес с щръкнала заскрежена козина и вирнал муцуна нагоре, жаловито виеше,

Хиляда дузини

Дейвид Расмънсън беше енергичен човек и както мнозина по-велики хора, човек целенасочен. Ето защо, когато бойният зов от Север прозвуча в ушите му, замисли рисковано предприятие с яйца и отдаде всичките си сили за осъществяването му. Направи малка, но напълно делова сметка и предприятието му се видя лъчезарно, великолепно. Това, че яйцата щяха да се продават в Досън по пет долара дузината, беше сигурна предпоставка. Оттам неопровержимо следваше, че хиляда дузини щяха да докарат, в златния Сан Франциско, пет хиляди долара.

От друга страна, трябваше да се сметнат и разноските и той ги сметна добре, понеже беше предпазлив човек, крайно практичен, с трезв ум и сърце, никога незгрявано от въображението . При петнадесет цента дузината покупна цена неговите хиляда дузини щяха да му излязат сто и петдесет долара — незначителна дреболия, като си помислеше човек за огромната печалба. И да речем, само да речем, за да се покажем поне веднъж безумно екстравагантни, че превозът за самия него и за яйцата щеше да възлезе на още осемстотин и петдесет — той все още ще има четири хиляди чисти, сухи парички, след като последното яйце бъде продадено и последният златен пясък се изсипе в неговата торбичка.

— Разбираш ли, Алма… — пресмяташе той заедно с жена си в столовата, потънала в географски и топографски карти, пътеводители и разписания — разбираш ли: разноските всъщност започват едва след като стигнеш в Дайи; петдесет долара ще покрият тия разноски, дори да сметнем първа класа на парахода. Сега, от Дайи до езерото Линдърман носачите индианци пренасят стоката по дванадесет цента фунта, дванадесет долара за сто, или сто и двадесет долара за хиляда. Да речем, че ще имам хиляда и петстотин фунта, това ще коства сто и осемдесет долара — да ги кажем за по-сигурно двеста. Имам достоверни сведения от един човек от Клондайк, току-що дошъл оттам, че мога да купя лодка за триста.

Но същият човек казва, че положително ще намеря двама пасажери по сто и петдесет долара единия и така лодката няма да ми струва нищо, а освен това те може да ми помагат да я карам. И… това е всичко: в Досън свалям яйцата от лодката на брега. Чакай да видим сега колко прави това?

— Петдесет долара от Сан Франциско до Дайи, двеста от Дайи до Линдърман, пътниците плащат лодката… двеста и петдесет долара едно на друго — бързо пресметна жена му.

— И сто за моите дрехи и лична екипировка — продължи много доволен той, — така остават петстотин за форсмажорни случаи. А какви ли форсмажорни случаи могат да възникнат?

Алма сви рамене и вдигна вежди. Щом този безкраен Север беше в състояние да погълне един мъж и хиляда дузини яйца, положително щеше да се намери място, пък и да остане, и за всичко друго, което може случайно да притежава. Така си помисли, но замълча. Твърде добре познаваше Дейвид Расмънсън, за да каже нещо.

— Ако удвоя времето за сметка на случайни забавяния, би трябвало да свърша пътешествието за два месеца. Само си помисли, Алма! Четири хиляди за два месеца! Можеш ли ги сравни с нищожните сто долара, които получавам сега? Ами че ще си построим вила по-далечко от града, където ще имаме повече простор, светилен газ във всяка стая, гледка, а наемът от къщата ще покрива данъците, осигуровката и водата и ще ни остава по нещичко отгоре. Пък нали все има някаква вероятност и да намеря златна жила и да се върна милионер. Хайде кажи, Алма, не мислиш ли, че съм много скромен?

А Алма едва ли можеше да мисли другояче. Освен това, не беше ли собственият й братовчед — макар и много далечен, разбира се, черната овца, развей-прах и нехранимайко, — не беше ли се върнал от тази тайнствена северна страна със сто хиляди долара в жълт пясък, да не говорим за половината права върху дупката, от която го бе изкарал?

Бакалинът на Дейвид Расмънсън се изненада, когато го видя да претегля яйца на везните в края на тезгяха, а самият Расмънсън се изненада още повече, когато откри, че дузина яйца тежат фунт и половина — хиляда и петстотин — 600фунта при неговите хиляда дузини! Така нямаше да Остане място за неговите дрехи, завивки и готварски съдове, да не споменаваме вече храната, която се налагаше да консумира по пътя. Изчисленията му се оказаха съвсем погрешни и тъкмо се беше заловил да преизчислява наново, когато му дойде светлата идея Да претегли дребни яйца. „Защото, дали са едри или дребни, Дузина яйца са дузина яйца“ — каза си велемъдро той и откри, че дузина от дребните тежат само един фунт и четвърт. Веднага след това из Сан Франциско плъпваха пратеници с неспокойни очи, а търговски фирми и яйчарски дружества се видяха

в чудо пред неочакваното търсене на яйца, които да не тежат повече от двадесет унции дузината.

Расмънсън заложи за хиляда долара къщурката, уреди жена му да остане за по-дълго при близките си, заряза службата и замина на Север. За да не наруши разписанието си, той се примири с пътуване във втора класа, която поради златната треска беше по-лоша от трета, и късно през лятото, пребледнял, със залитане слезе на брега в Дайи. Но много скоро възстанови сигурната си походка и апетита. Първата му среща с чилкатските носачи обаче го накара да се закове на мястото си. Те искаха по четиридесет цента на фунт за пренасяне по двадесет и осем милевия път и докато той да си поеме дъха и да преглътне, цената се качи на четиридесет и три. Петнадесет яки индианци нарамиха багажа му за четиридесет и пет цента на фунт, но го свалиха пак, понеже един Крез от Скагуей с мръсна риза и оръфани панталони, който бе загубил конете си на пътя през Белия проход и сега правеше едно отчаяно усилие да стигне във вътрешността през Чилкат, им предложи по четиридесет и седем.

Но Расмънсън беше твърдоглав човек и намери други, които срещу петдесет цента за фунт стовариха след два дена яйцата здрави и невредими при Линдърман. Но петдесет цента за фунт прави хиляда долара на тон и неговите тон и половина изчерпаха фонда за форсмажорни случаи и го оставиха без пари на нос Танталъс, където всеки ден виждаше току-що направени лодки да потеглят за Досън. Нещо повече — голяма тревога обземаше стана, където се строяха лодките. Хората работеха трескаво, от зори до зори, напрегнали всички сили, калафатеха, ковяха, смоляха и безумно бързаха, и обяснението за това нямаше нужда да се търси много далече. Всеки ден линията на снега припълзяваше все по-ниско от голите, осея ни със скали върхове, и се редяха буря след буря със суграшица , и лапавица, и сняг, а по вирчетата и на закътани места ст се образуваше нов лед и ставаше все по-дебел. Всяко утро схванали се от тежкия труд мъже обръщаха изнурени лица към езерото, за да видят дали е замръзнало. Защото замръзването вещаеше край на тяхната надежда — надеждата, че са тръгнали надолу по бързата река, преди да е спряло плгуването по редицата езера.

За още по-големи душевни терзания Расмънсън откри трима конкуренти в търговията с яйца. Наистина единият, нисичък германец, беше останал без пукната пара и сам, отчаян пренасяше на части багажа си от последния преход; но другите двама имаха почти готови лодки и всеки ден възнасяха молитви, към бога на търговците да задържи желязната ръка на зимата само за още един ден. Но желязната ръка се спусна върху земята. Хора замръзваха във виелицата, която бушуваше в Чилкат, а Расмънсън не се усети как измрази пръстите на краката си. Откри му се възможност да замине с багажа си като пасажер с лодка, която тъкмо се отблъскваше от брега през парчетата лед, но му трябваха двеста долара суха пара, а той нямаше пари.

— Аз моли вий само чака едно малко — каза шведът майстор на лодки, който беше открил своя Клондайк на това място и бе достатъчно умен да го разбере. — Едно малко време и аз ви направи чудесна лодка, бога ми!

Расмънсън прие тези с нищо непотвърдени думи за обещание и пое обратно за езерото Крейтър, където случайно се запозна с двама кореспонденти на вестници, чийто объркан багаж беше пръснат от Каменното здание през Прохода, та чак до Щастливия стан.

— Да — каза той, като си придаваше важност. — Аз имам хиляда дузини яйца на Линдърман и сега калафатят последния шев на лодката ми. Имал съм голям късмет да се сдобия с лодка. Хората ги разграбват, пък не се и намират.

Веднага след това изявление и почти с физическо насилие кореспондентите му се замолиха шумно да дойдат с него, взеха да развяват пред носа му банкноти и да прехвърлят от ръка в ръка златни двадесетачки. Той не искаше и да чуе за такова нещо, но те го принудиха да склони и Расмънсън без всякакво желание се съгласи да ги вземе срещу триста долара на човек. Освен това те насила му изтикаха пътните пари в аванс. И докато пишеха на съответните си вестници относно добрия самарянин с хилядата дузини яйца, добрият самарянин бързаше обратно при шведа на Линдърман.

— Хей, ти! Дай ми лодката! — поздрави той, като подрънкваше с жълтиците на кореспондентите в ръцете, а очите му жадно се впиха в завършения плавателен съд.

Но Шведът го изгледа тъпо и поклати глава.

— Колко ти дава другият? Триста? Добре, ето ти четиристотин. Взимай!

Той се опита да му натика парите, но шведът се дръпна

назад.

— Аз благодари не. Аз му каже да вземе лодката. Вий само чакай…

— Ето ти шестотин! Последно предложение. Ако искаш, вземай! Кажи му, че е станала грешка. Шведът се колебаеше.

— Аз благодари да — рече той най-сетне и когато Расмънсън го видя за последен път, вече си кълчеше езика в напразни усилия да обясни грешката на другите купувачи.

Германецът се подхлъзна и си счупи крака в глезена на стръмния рид над Дълбокото езеро, продаде стоката си по Долар дузината и с взетите пари нае индианци носачи да го отнесат обратно в Дайи. Но сутринта, когато Расмънсън потегли с журналистите, двамата му конкуренти тръгнаха подир тях.

— Колко имаш? — извика единият от тях, мършав дребен човечец от Нова Англия.

— Хиляда дузини — отвърна гордо Расмънсън.

— Охо! Залагам едно срещу едно, че ще те задмина с моите осемстотин!

Кореспондентите предложиха да му дадат назаем парите, но Расмънсън отказа и дребният янки се обзаложи с останалия конкурент, снажно морско чедо и майстор по каране на лодки и тъй нататък, който обеща на всички тях да им покаже един-два фокуса, когато се стигне до даване на форца. И наистина даде форца.с голямо брезентово четвъртито платно, което караше лодката да забива нос във всяка вълна. Той пръв излезе от Линдърман, но сметна под своето достойнство това да пренася всичко на гръб край трудните места и връхлетя с натоварената си лодка скалите на кипящите бързеи. Расмънсън и дребният янки, който също имаше двама пасажери, пренесоха всичко на гръб и след това спуснаха празните лодки през опасното място в Бенет.

Бенет беше двадесет и пет мили дълго езеро, тясно и дълбоко, един комин между планините, през който вечно вилнееха; бури. Расмънсън спря на стан върху пясъците в началото на езерото. Тук имаше много мъже и лодки, тръгнали направо в зъбите на полярната зима. Събуди се сутринта и откри, че духа пронизващ вятър от юг, който поемаше студа от побелелите върхове и заледените долини и беше мразовит като редовен северен вятър. Но беше ясно и той откри също, че дребният янки летеше с вдигнати платна край първия гол нос. Лодка след лодка потегляха напред и кореспондентите с въодушевление се заловиха за работа.

        — Ще го задминем преди Еленското кръстовище — увериха те Расмънсън, когато вдигнаха платното и първите ледени пръски прехвърлиха борда на „Алма“.

Трябва да се каже, че целият си живот Расмънсън бе изпитвал страх пред водата, но сега със сковано лице и решително изражение се вкопчи в неудържимото управляващо гребло. Неговите хиляда дузини бяха там, в лодката, пред очите му, добре скътани под багажа на кореспондентите и в ума му кой знае защо, се мяркаха малката къщурка и ипотеката срещу хиляда долара.

Цареше лют студ. От време на време Расмънсън изваждаше в лодката управляващото гребло и взимаше друго, докато пасажерите с брадвички очистваха леда от лопатата. Където и да попаднеха, пръските незабавно се превръщаха в скреж а потапящият се утлегар на триъгълното платно скоро се покри, като с ресни, с ледени висулки. „Алма“ се напрягаше и си пробиваше път през вълните, докато шевовете и сглобките започнаха да се отварят, но вместо да изчерпват вода, кореспондентите къртеха ледени парчета и ги хвърляха през борда. За спиране не можеше и дума да става. Безумното надпреварване със зимата продължаваше и лодките се носеха напред в отчаяна върволица.

— Д-да пукнем не можем спря! — затрака със зъби от студ, не от страх, единият от кореспондентите.

— Вярно! Дръж я по средата на течението, друже! — поощри го другият.

Расмънсън отговори с идиотско хилене. Скалистите брегове се губеха в бяла пяна и единствената надежда дори по средата на течението бе да продължават да се носят пред огромните талази. Да свалят платната би значило да бъдат застигнати и потопени. Те непрекъснато задминаваха лодки, който се блъскаха между скалите, а веднъж видяха лодка на гребена на вълните, която като че ли ей сега щеше да пропадне. Малка ладийка зад тях с двама мъже се наклони и се обърна с дъното нагоре.

— В-ввнимавай, приятелю! — извика този, на когото тракаха зъбите.

Расмънсън се захили и стисна по-силно тежкото гребло със заболялата го ръка. Тласъкът на вълните удряше непрестанно голямата квадратна кърма на „Алма“, платното глухо изплющяваше и всеки път, напънал всичките си сили, Расмънсън буташе утлегара обратно. Усмивката замръзна на лицето му и кореспондентите го поглеждаха с тревога.

Профучаха край самотна скала на стотина крачки от брега. На нейния заливан от вълни връх безумно крещеше някакъв мъж и гласът му за миг надделя над бурята. Но в следващия миг „Алма“ го отмина и скалата се превърна в черна точица сред беснеещата пяна.

— Това изключва янкито! Къде е морякът? — изкрещя единият от пасажерите.

Расмънсън хвърли поглед през рамо към едно черно четвъртито платно. Беше го забелязал да изскача от сивата пелена откъм наветрената страна и цял час, от време на време, го беше наблюдавал да расте. Морякът беше поправил повредите и наваксваше загубеното време.

— Ето го идва!

И двамата пасажери спряха да очукват леда, за да го видят. Езерото Бенет се простираше на двадесет мили зад тях — предостатъчен простор, за да могат водите да издигат планините си към небето. Ту затъвайки, ту излитайки нагоре, като някакъв бог на бурите, морякът мина край тях. Огромното платно, като че ли грабваше лодката от гребена на вълните, изтръгваше я цялата от водата и я запращаше с трясък и потоци от пръски в зиналите бездни.

— Вълните не могат го преобърна!

— Но тттой ще зззабие нос в тях!

Те още не бяха доизговорили, когато черният брезент изчезна от погледа зад огромен вал. Следващата вълна премина през това място, и следващата мина, но лодката не се появи вече. „Алма“ профуча там. Във водата се виждаха парчетии от гребла и сандъци. Една ръка щръкна нагоре и чорлава глава се подаде над повърхността на двадесетина крачки.

Известно време царя мълчание. Когато пред тях се мерна краят на езерото, вълните започнаха да се прехвърлят през борда с такова постоянство, че кореспондентите вече не къртеха лед, а изхвърляха вода с кофи. Дори и това не помагаше, затова след проведено с крясъци съвещание с Расмънсън, те се нахвърлиха върху багажа. Брашно, сланина, боб, одеяла, готварска печка, въжета, разни дреболии — всичко, което им паднеше под ръка, полетя в реката. Това веднага се почувствува: лодката започна да загребва по-малко вода и да се вдига

по-устойчиво на вълните.

— Стига толкоз! — строго подвикна Расмънсън, когато те

се заловиха за най-горния ред яйца.

— К-как ли ще стигнем! — свирепо отвърна треперещият кореспондент. С изключение на своите бележки, филми и фотоапарати те бяха пожертвували цялото си снаряжение. Той се наведе, хвана един от сандъците с яйца и започна да го измъква изпод пристягащите го въжета.

— Остави го! Остави го, ти казвам!

Расмънсън беше успял да измъкне револвера си и опрял извивката на ръката си върху тежкото гребло, се прицелваше.; Кореспондентът стоеше прав върху седалката и се люшкаше напред-назад, за да запази равновесие; лицето му беше разкривено от заплаха и безмълвен бгняв.

— Боже мой!

Така извика неговият събрат по перо и се хвърли по очи! на дъното на лодката. Щом Расмънсън отвлече вниманието си, огромните маси вода хванаха „Алма“ и я завъртяха. Платното увисна и се обърна, утлегарът профуча със страхотна сила| над лодката и отнесе разгневения кореспондент в реката с пречупен гръбнак. Мачтата и платното последваха неговата участ! Когато лодката загуби скорост, огромна вълна нахълта в нея и Расмънсън грабна кофата, за да изгребва водата.

През следващия половин час няколко лодки ги отминаха стремглаво — малки лодки, лодки колкото тяхната, лодки уплашени, неспособни за нищо друго, освен да се носят лудо напред. После една десеттонна баржа, въпреки явната опаснос да загине, спусна платната от наветрената страна и тежко се запъти към тях.

— Не се доближавай! Не се доближавай! — закрещя Расмънсън.

Обаче ниският му планшир се блъсна в тежката ладия останалият жив кореспондент се покатери на борда й. РасмъН сън се плъзна през яйцата като котка и с изтръпнали пръсти

се замъчи на носа на „Алма“ да върже в едно въжетата от платното.

— Хайде, идвай! — викаше му мъж с червени бакенбарди.

— Имам тука хиляда дузини яйца — закрещя му той в отговор. — Вземете ме на буксир! Ще ви платя!

— Хайде, идвай! — изреваха му оттам всички в хор.

Огромна пенеста вълна се разби точно от другата им страна, мина през баржата и наполовина напълни „Алма“. Хората на баржата се отблъснаха с ругатни и вдигнаха платната. Расмънсън им отвърна също с ругатни и се залови да изчерпва водата. Мачтата и платното, като плаваща котва, все още крепени от фаловете, държеха лодката с носа срещу вятъра и вълните и даваха възможност на Расмънсън да се бори с нахлулата вода.

Три часа след това, премръзнал, капнал, дърдорещ несвързано като луд, той все още продължаваше да изчерпва вода и стигна пред покрит с ледове бряг близо до Еленското кръстовище. Двама мъже — правителствен куриер и полуиндианец, водач на шейни, го измъкнаха от разбиващите се в брега вълни, спасиха товара и издърпаха на брега „Алма“. Напуснаха този край с лека ладия и го подслониха за през нощта в бруления от бурята стан. На другата сутрин те заминаха, но той предпочете да остане при своите яйца. И от този ден името и славата на човека с хилядата дузини яйца започна да се шири из цялата страна. Златотърсачи, прибрали се преди замръзването, донесоха новината за пристигането му. Посивели стари жители на Четиридесета миля и Съркъл Сити, кореняци с вечно мелещи уста и загрубели от боб стомаси, когато чуеха името му, си припомняха далечни мечти за пилета и зеленчуци. Дайи и Скагуей се интересуваха от неговото битие и разпитваха за напредването му всеки човек, минал през проходите, а Досън — златният безомлетен Досън — се безпокоеше, тревожеше и дебнеше всеки случаен пришелец, за да чуе нещо ново за него.

Но за това Расмънсън не знаеше нищо. На другия ден след крушението той закърпи „Алма“ и потегли. Жесток източен вятър откъм Тагиш духаше право в зъбите му, но той спусна греблата през борда и се опъна мъжката, макар че половината време се носеше назад по течението и очукваше леда от греблата. Според обичаите на страната беше отнесен на брега при Уинди Арм; на Тагиш три пъти лодката му се напълни с вода и заседна, а на езерото Марш го настигна общото замръзване. „Алма“ бе смазана от струпването на плаващи ледове, но яйцата останаха здрави. Сандък по сандък той ги пренесе две мили обратно на брега, където направи хранилище; то се запази години след това и тези, които знаеха историята, го показваха на хората.

Петстотин замръзнали мили се простираха между него и

Досън, а водният път беше затворен. Но Расмънсън с особено напрегнато изражение пое пеша, нагоре по езерата. Какво е изстрадал през това самотно пътешествие, без нищо друго, освен едно-единствено одеяло, брадва и шепа боб, не е писано да узнае никой обикновен смъртен. Само един полярен странник може да го разбере. Достатъчно е да се спомене, че е бил застигнат от виелица на Чилкат и остави два от пръстите на краката си при хирурга в Овчия стан. Въпреки това той се изправи на крака и ми съдовете в кухнята на „Поуона“ до пролива Пюджет, а оттам хвърля въглища в пещите на пасажерски параход до Сан Франциско.

Човекът, който прекоси куцешком лъснатия под на кабинета, за да поиска допълнителна ипотека от банкерите, беше изпит и чорлав. Хлътналите му бузи проличаваха под рядката брада, а очите сякаш се бяха загубили в дълбоки дупки, откъдето горяха със студен пламък. Ръцете му бяха напукани от студ, вятър и тежка работа, а ноктите — черни от плътно набила се под тях кал и въглищен прах. Той говореше неясно за яйца, ледове, вятър и течения; но когато отказаха да му дадат повече от още хиляда долари, приказките му станаха несвързани и засягаха главно цената на кучета и храна за кучета и такива неща, като снегоходки, мокасини и снежни пъртини. Дадоха му хиляда и петстотин, което беше повече, отколкото им гарантираше къщата, и си отдъхнаха, когато той издраска подписа си и излезе през вратата.

Две седмици след това Расмънсън мина през Чилкат с три шейни, запрегнати с по пет кучета всяка. Единия впряг караше той, двама индианци караха другите. На езерото Марш те разровиха хранилището и натовариха сандъците. Но нямаше пъртина. Той беше първият пътник по леда и на него се падна задачата да утъпква снега и да изсича път през струпванията от лед по реките. Зад себе си той често забелязваше пушек от лагерен огън да се вие на тънка струя в неподвижния въздух и се чудеше защо тези хора не го настигат. Чудеше се, защото беше чужд в тази страна и не разбираше. Нито можеше да проумее своите индианци, когато се мъчеха да му обяснят. Те смятаха това за изпитание, но ако сутрин упорствуваха и не искаха да тръгнат на път, той ги караше да работят под заплахата на пистолета.

Когато при едно преминаване по ледени блокове близо до Белия кон пропадна и кракът му, незаздравял още и твърде чувствителен от предишно замръзване, замръзна, индианците се надяваха, че ще легне. Но Расмънсън пожертвува едно одеяло и с крак, натикан в мокасин с размерите на кофа, продължи редовно, когато му дойдеше редът, да води първата шейна. И заради това те изпитваха към него уважение, макар че зад гърба му се почукваха с пръст по челото и многозначително клатеха глави. Една нощ се опитаха да избягат, ала съскането на неговите куршуми в снега ги докара обратно, ръмжащи, но убедили се в безсилието си. След това, понеже бяха прости диваци от племето чилкат, те се наговориха да го убият, но той спеше като котка и не им предоставяше случай нито буден, нито заспал. Те често се мъчеха да му обяснят какво значи стълбът дим зад тях, но той не можеше да схване и започна да ги слуша с подозрение. А когато се мусеха и клинчеха, не се замисляше да им шибне по един юмрук между очите или бързо охлаждаше разгорещените им духове с насочен срещу тях револвер.

И така си вървеше — с бунтуващи се индианци, диви кучета и път, който вадеше душата. Той воюваше с индианците, да не избягат, воюваше с кучетата, да не припарват до яйцата, воюваше с леда, студа и болката в крака, който не заздравяваше. Щом се възстановеше, младата тъкан отново замръзваше и се подлютяваше от мраза, тъй че се образува гноясала рана, в която кажи-речи можеше да мушне юмрука си. Сутрин, когато за първи път стъпеше с цялата си тежест на този крак, завиваше му се свят и малко оставаше да изгуби съзнание от болка, но по-сетне през деня кракът обикновено изтръпваше, за да го заболи отново, когато се вмъкваше под одеялата и се мъчеше да заспи. И въпреки всичко той, който е бил чиновник и седял целия си живот, опъваше така, че докарваше до капване индианците и надминаваше кучетата. Понеже беше целенасочен човек, сега, когато беше видял тази цел, тя го бе завладяла. На предния план в съзнанието му беше Досън, на задния — хилядата дузини яйца, а по средата между двете пърхаше неговото „его“ и се стремеше непрекъснато да събере двете в златен завършек. Този златен завършек бяха петте хиляди долара — изпълнението на целта и началната точка за всяка друга цел, която би могла да се появи. Цялата работа, която извършваше с ръцете, изпълняваше с механично благоразумие; по същия начин работеше и разумът му. Затова изражението на лицето му стана напрегнато — дотолкова, че плашеше дори и индианците и те не можеха да се начудят на странния бял, който ги беше превърнал в роби и накарал да опъват за него по такъв глупав начин.

После ги изненада застудяването на езерото Льо Барж, когато студовете на звездното пространство връхлетяха върха на планетата и мразът стигна до петдесет и няколко градуса под нулата. Тука работеше с отворена уста, за да може да диша по-леко, и простуди белите си дробове, та до края на пътуването не можа да се отърве от суха, раздираща кашлица, която особено много се дразнеше от пушека на становете или при прекомерно напрягане. На Тридесетмилевата река наМери много незамръзнали води, кръстосани от невдъхващи доверие ледени мостове и опасани с тясна ивица крайбрежен лед, лъжлив и несигурен. На крайбрежния лед не можеше да

се разчита, но той рискуваше да пътува по него, без да разчита, и се хващаше за револвера, когато водачите на шейните започваха да се колебаят. Но по ледените мостове, макар и да, бяха покрити със сняг, можеше да се вземат предпазни мерки. Те ги прекосяваха със снегоходки, хванали в ръцете си водоравно дълги пръти, които да ги задържат в случай на злополука. Като преминеха, повикваха кучетата. И на един такъв мост, където снегът прикриваше липсата на лед по средата, единият от индианците намери смъртта си. Той пропадна бързо и леко като нож през рядък каймак, а течението го отнесе! и скри от погледите им под плаващите ледове.        Но Тази нощ другарят му побягна на бледата лунна светлина и Расмънсън напразно раздираше тишината с револвера си — нещо, с което боравеше повече с бързина, отколкото умение. Тридесет и шест часа след това индианецът пристигна в полицейски стан на Голямата сьомга.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… ъ-ъ смешно човек… как казваш? главата всичко празно — обясняваше преводачът на озадачения капитан. — А? Да, побъркано, много побъркано човек. ца, яйца, цяло време яйца… разбираш?

Минаха се няколко дена, докато пристигна Расмънсън с трите шейни, вързани една за друга, и всичките кучета в еди впряг. Това беше неудобно и където пътят беше лош, той се принуждаваше да се връща и да прекарва шейните една по една, макар че повечето време успяваше с херкулесовски усилия да мине с всичките заедно. Като че ли не му направи никакво впечатление, когато капитанът му каза, че неговият индианец е препускал с всички сили към Досън и сега вероятно е някъд на половин път между Селкърк и Стюърт. Нито пък прояви някакъв интерес, когато го осведомиха, че полицията е прокарала пъртина чак до Пели, защото беше започнал да при ема с безразличието на фаталист всичко, било добро или зло, предлагано му от природата. Но когато му казаха, че в Досън върлувал жесток глад, сложи хамутите на кучетата

и потегли.

Обаче едва при следващото, спиране можа да си обясни тайната на пушека. След съобщението на Голямата сьомга, пъртината е проправена до Пели, нямаше вече никаква нужда стълбът дим да се вие някъде зад него и Расмънсън, клекнал над самотния си огън, видя да го задминава шарена върволица от шейни. Първи минаха куриерът и мелезът, който го измъкнаха от езерото Бенет, след това пощата за Сърк Сити, цели две шейни, а подир тях всякакви прибиращи златотърсачи от Клондайк. Кучетата и хората бяха бодри и пълни, докато Расмънсън и неговите псета бяха капнали и станали само кожа и кости. Тези, чийто стълб дим беше гледал да се вие, бяха пътували по един ден от всеки три, бяха почивали и пазили силите си за устрема, когато стигнат прекараната пъртина, а той всеки ден се беше впускал напред и газил снега, с което бе сломявал духа на кучетата си и проигравал тяхната издръжливост.

Колкото за самия него, той беше несломим. Те му благодариха любезно за положените за тях усилия — тези тлъсти, бодри мъже — благодариха му любезно с широки усмивки и непристоен смях и сега, след като разбра всичко, той не им отговори. Нито изпитваше мълчаливо огорчение. Това нямаше значение. Целта, фактът зад тази цел, не се бяха променили. Той и неговите хиляда дузини бяха тук, Досън беше там — проблемът не се беше променил.

На Малката сьомга, понеже нямаше вече храна, кучетата нападнаха неговата храна и оттам до Селкърк Расмънсън живя с боб — долнокачествен шарен боб, едрозърнест, без особена хранителна стойност, който му причиняваше колики и го караше да се превива одве на всеки два часа. Но агентът на компанията „Хъдзънов залив“ в Селкърк беше закачил на вратата на станцията бележка, която гласеше, че от две години параход не е идвал нагоре по Юкон и поради това продуктите изобщо нямали цена. Той предложи обаче брашно на разменни начала — чашка брашно за едно яйце, но Расмънсън поклати глава и пое по пъртината. Под станцията сполучи да купи за кучетата замразени конски кожи (конете били заклани от чилкатски скотовъди, а изрезките и карантията — запазени от индианците). Опита се и той да яде от кожата, но космите се набиваха в изранената от боба уста и болката беше нетърпима.

Тука, в Селкърк, срещна предвестниците на масовото бягство на гладуващите от Досън — те се мъкнеха по пъртината, жалка върволица. „Няма храна! — пееха те все същата песен. — Няма храна и трябваше да тръгнем.“ „Брашното е по долар и половина фунтът и няма кой да ти го продаде.“

— Яйца ли? — каза един от тях. — По долар парчето, само че няма.

Расмънсън бързо пресметна.

— Дванадесет хиляди долара — каза той на глас.

— Какво рече? — попита го човекът.

— Нищо — отвърна Расмънсън и смушка кучетата.

Когато пристигна на реката Сюърт, на седемдесет мили от Досън, пет от кучетата му бяха умрели, а останалите преплитаха крака в хамутите. Той също се беше впрегнал и теглеше с малкото си останали сили. Дори и така едва пропълзяваше десетина мили на ден. Скулите и носът му, замръзвали безброй пъти, бяха кървавочервени и грозни. Палецът, който Управляващият прът отделяше от другите пръсти, също беше замръзнал и му причиняваше голяма болка. Кракът му бе още скрит в чудовищния мокасин и странни мъчителни болки бяха започнали да пълзят все по-нагоре. На Шестдесета миля му

се свърши бобът, който беше делил напоследък на малки дажмби; въпреки това той непоколебимо не се докосваше до яйцата Не можеше мислено да се помири със закономерността на та кава постъпка и продължаваше да крета и да пада по пътя з Индианската река. Тук прясно ударен лос дадени му от един кореняк с широка ръка събудиха у него и кучетата му нови сили, а при Ейнзли той се почувствува възнаграден за всичко, когато двама бегълци, напуснали Досън едва преди пет часа, го увериха че ще може да вземе по долар и четвърт за всяко притежавано от него яйце.

Той се качи по стръмния бряг край казармите на Досът с разтуптяно сърце и треперещи крака. Кучетата бяха така изнемощели, че ще не ще трябваше да им даде почивка и дока то чакаше, безсилно се облегна на управляващия прът. Един мъж, човек с изключително благопристоен вид и тежка шуба от меча кожа, мина без да бърза край него. Той изгледа любопитно Расмънсън, след това спря и плъзна внимателен поглед по кучетата и трите вързани една за друга шейни.

— Какво носиш? — попита той.

— Яйца — отвърна дрезгаво Расмънсън, който вече почти не можеше да издигне гласа си над шепот.

— Яйца! Ура! Ураа! — Човекът подскочи във въздуха, лудо се завъртя и завърши с десетина маршови крачки. Нима… всичкото това?

— Всичкото това.

— Слушай, ти трябва да си Яйчаря. — Той обиколи и разгледа Расмънсън от другата страна. — Кажи де не си ли Яйчаря?

Расмънсън не знаеше, но предположи, че трябва да е той и човекът стана малко по-сериозен.

— Какво смяташ да искаш за тях? — попита той предпазливо.

Расмънсън стана дързък.

— Долар и половина — каза той.

— Дадено! — рече веднага човекът. — Дай ми една дузина.

— Аз… аз исках да кажа долар и половина парчето, неуверено обясни Расмънсън.

— Разбира се. Аз те чух. Дай ми две дузини. Ето ти златото.

Човекът измъкна солидна торбичка за злато, голяма колкото малък салам и нехайно почука с нея по управляващия прът. Расмънсън усети някак странно да го присвива стомахъ нещо да го гъделичка в ноздрите и бе почти завладян от желанието да седне и да заплаче. Но около него започваше да се събира любопитно зяпаща тълпа и един след друг започнаха да му искат яйца. Той нямаше везни, но човекът с меча шуба донесе и се зае любезно да претегля златния пясък, докато Расмънсън даваше стоката. Скоро хората се заблъскаха, забутаха, взеха да напират и да вдигат голяма врява. С нарастването на възбудата Расмънсън стана по-спокоен. Така не можеше да продължава. Сигурно зад факта, че купуваха тъй настървено, се криеше нещо. По-разумно щеше да е, ако си починеше първо и проучеше пазара. Може би яйцата вървяха по два долара парчето. Все едно, щом поискаше да продава, беше сигурен, че ще вземе по долар и половина.

— Стойте! — извика той, когато беше продал към двеста парчета. — Сега няма повече. Капнал съм. Трябва да си намеря хижа и тогава можете да дойдете да ме потърсите.

Тези думи предизвикаха ропот, но човекът с мечата шуба одобри. Двадесет и четири замръзнали яйца потракваха в обемистите му джобове и не го беше грижа дали другите в града ще ядат или не. Освен това беше му ясно, че Расмънсън едва се държи на краката си.

— Има една хижа веднага зад втория ъгъл от Монте Карло — каза му той, — една с прозорец от бутилки за сода. Не е моя, но е поверена на мен. Наемът е десет долара на ден и това е евтино. Направо се настанявай, пък аз ще дойда после. Не забравяй прозореца от бутилки за сода.

— Тралала! — обади се той след миг. — Отивам си горе да ям яйца и да мечтая за дома.

На път за хижата Расмънсън си спомни, че е гладен и си купи малко продукти в бакалницата, купи си и бифтек в месарницата и сушена сьомга за кучетата. Хижата намери без затруднение и остави кучетата запрегнати, докато запали огън и сложи да се вари кафе.

— Долар и половина парчето… хиляда дузини… осемнайсет хиляди долара!… — не спираше да си мърмори той, докато се занимаваше с домакинство.

Когато плесна бифтека в тигана, вратата се отвори. Расмънсън се обърна. Беше човекът с мечата шуба. Влезе като че ли решително, сякаш дошъл с точно определена цел, но когато погледна Расмънсън, на лицето му се изписа някакво смущение.

— Виж… виж какво… — заговори той и се прекъсна. Расмънсън се чудеше дали не е дошъл да иска наема.

— Виж какво, дявол да го вземе, знаеш ли, че тия яйца са вмирисани?

Расмънсън залитна. Чувствуваше се тъй, сякаш някой му беше нанесъл зашеметяващ удар в челото. Стените на хижата се завъртяха и се килнаха настрана. Той протегна ръка, за да се задържи, и я опря на печката. Острата болка и миризмата на изгоряло месо го накараха да се съвземе.

— Разбирам — изрече той бавно и затършува в джоба, за Да извади торбичката. — Вие си искате парите.

— Въпросът не е в парите — отговори човекът, — но нямаш ли други яйца… неразвалени?

Расмънсън поклати глава:

— По-добре си приберете парите.

Обаче човекът отказа и отстъпи заднешком.

— Ще дойда пак, когато видиш накъде си, и ще получа каквото ми се пада.

Расмънсън вкара с търкаляне дръвника вътре в хижата и внесе яйцата. Вършеше всичко съвършено спокойно. Стискаше в ръка малката брадвичка и, едно по едно, взе да цепи яйцата та наполовина. Изследваше грижливо половинките и ги хвърляше на пода. Първо взимаше по едно-две яйца от различни сандъци, после започна методично да изпразва сандък по сандък. Купчината на пода растеше. Кафето изкипя, пушекът от изгорелия бифтек изпълни хижата. Той разсичаше яйцата, без да спира, с едно и също движение, докато не свърши и последния сандък.

Някой почука на вратата, почука пак и влезе, без да дочака отговор.

— Каква мръсотия! — подхвърли той, като се спря и ог леда сцената.

Разполовените яйца започваха да се размразяват от топлината на печката и отвратителната миризма ставаше все по-силна.

— Трябва да е станало на парахода — предположи новодошлият.

Расмънсън го изгледа с продължителен и празен поглед!

— Аз съм Мърей, Големия Джим Мърей, всички ме знаят — заговори посетителят. — Ей сега чух, че яйцата ви били вмирисани и ви давам двеста долара за целия куп. Не са толкова хубави като сьомгата, но все пак кучетата ще ги излапат като нищо.

Расмънсън сякаш се беше вкаменил. Не се помръдваше!

— Я се махай по дяволите — рече той с безстрастен то

— Поразмислете. Аз се лаская с мисълта, че това е прилична цена за такъв боклук, и е по-добре от нищо. Двеста долара. Какво ще кажете?

— Я се махай по дяволите — тихо повтори Расмънсън, омитай се от тука.

Мърей зяпна от страхопочитание, след това внимателно излезе заднешком, вперил поглед в лицето на Расмънсън.

Расмънсън излезе подир него и разпрегна кучетата. Хвърли им всичката купена сьомга и намота в ръка ремъка от шейната. След това влезе пак в хижата и дръпна резето на вратата. От пушека на обвъгления бифтек го засмъдяха очите. Той се изправи върху нара и прехвърли ремъка през гредата на покрива, сетне измери с поглед разстоянието до пода. То като че ли не го задоволи, защото сложи табуретката върху нара и се качи на нея. Направи клуп на края на ремъка и провря в него главата си. Другия край върза за гредата. След това ритна табуретката изпод краката си.

Обичаят на белия

„Дойдох да си сготвя на огнището ти и да преспя под твоя покрив“ — бях оповестил аз при влизането си в колибата на стария Ебитс; а той ме беше погледнал безучастно през сълзливите очи, докато Зила ме удостои с кисела гримаса и презрително сумтене. Зила беше негова жена и няма да намерите по Юкон по-злоезична и непреклонна индианка от нея. Пък и аз нямаше да спра там, ако кучетата ми не бяха толкова изморени или ако останалата част от селището беше обитавана. Но само в тази колиба намерих хора и в тази колиба, по необходимост, се подслоних.

Сегизтогиз старият Ебитс събираше заплетените си мисли и в очите му ту проблясваха, ту изчезваха искрици разум. Докато приготвях вечерята си, направи даже няколко радушни опита да се осведоми за здравето ми, за състоянието и броя на кучетата ми и за разстоянието, което бях пропътувал този ден. И всеки път Зила правеше все по-кисели физиономии и сумтеше още по-презрително.

Но трябва да призная, че наистина нямаше никакви основания да чакам добро настроение от тяхна страна. Те се гушеха край огъня, двамината, в края на живота си, стари, повехнали, безпомощни; измъчени от ревматизъм, разядени от глад и раздразнени непоносимо от аромата на изобилното месо, което пържех в тигана. Поклащаха се напредназад бавно и с отчаяние, и редовно — на всеки пет минути — Ебитс изпъшкваше приглушено. Пъшкането идваше не толкова от самото страдание, колкото от причиненото от него изтощение. Беше потиснат от бремето и мъките на това нещо, наречено живот, и още по-угнетен от страха пред смъртта. Той преживяваше вечната трагедия на старите хора, за които радостите на живота са отминали, но които все още не могат да се примирят с мисълта за смъртта.

Когато еленовото месо зацвърча шумно в тигана, забелязах, че ноздрите на стария Ебитс трепнаха и се разшириха, докато поемаха аромата на храната. За известно време той престана да се клати и забрави да пъшка, а лицето му прие разумно изражение.

Зила пък се заклати по-бързо и за пръв път даде израз на своята мъка с кратки, пронизителни изскимтявания. Хрумна ми, че тяхното държане наподобява това на изгладнели кучета, и в този ред на нещата нямаше да се учудя, ако Зила изведнъж се сдобиеше с опашка и заблъскаше с нея по пода; точно както правят кучетата. Ебитс твърде често спираше да се клати, за да се наведе напред и пъхне носа си по-близо до източника на вкусовата възбуда.

Поднесох и на двамата по чиния пържено месо, те започнаха да ядат лакомо и шумно — дъвчеха с похабените си зъби, смучеха и си поемаха дъх, непрекъснато пръскаха слюнки и фъфлеха. След това, когато им подадох по канче врял чай тези шумове престанаха. По лицата им се изписа облекчение и блаженство. Зила отхлаби за миг присвитите устни с въздишка на задоволство. И двамата не се поклащаха вече и изглежда изпаднаха в тих размисъл. После очите на Ебитс овлажняха и аз разбрах, че изпитва болката на самосъжаление! Но Търсенето, което се наложи, за да намерят лулите си, показа ясно, че отдавна не са виждали тютюн; а нетърпението на стареца да поеме наркотика го направи безпомощен, та бях принуден сам да му запаля лулата.

— Защо сте съвсем сами в селището? — попитах аз. Другите измряха ли? Да не е имало голяма болест? Само вие ли останахте живи?

Старият Ебитс поклати глава и каза:

— Не, не е имало никаква голяма болест. Хората от селището отидоха на лов за месо. Ние сме много стари, нашите крака не са силни, нито гърбовете ни могат да носят тежести те на пътя и бивака. Ето защо ние оставаме тук и се чуди! кога младите мъже ще се върнат с месо.

— Че какво като младите мъже се върнат с месо? — за пита Зила рязко.

— Те може да се върнат с много месо — каза той с надежда в разтреперания си глас.

— Даже и така да е, с много месо — продължи тя още по-рязко. — Какво значи това за теб и за мен? Няколко кокал! да глозгаме на стари години с беззъбите си уста. Ама тлъстите бутове, бъбреците и езиците — те ще отидат в устите на други, а не в твоята и в моята, старче.

Ебитс кимна глава и заплака безгласно.

— Няма кой да ни носи месо, никой! — извика тя, като се обърна яростно към мен.

Държането й обвиняваше и аз свих рамене в знак на това, че не съм виновен за незнайното престъпление, което ми се приписваше.

— Знай, о бели човече, че заради такива като теб, заради теб и всички бели, моят мъж и аз нямаме никакво месо на стари години и седим без тютюн на студа.

— Не! — рече Ебитс тежко, с по-голямо чувство за справедливост. — Сториха ни зло, право е; но белият човек не е искал да ни стори зло.

— А къде е Моклан? — попита тя. — Къде е твоят силен син Моклан и рибата, която всякога беше готов да донесе, та да ядеш?

Старецът поклати глава.

— И къде е Бидаршик, твоят силен син? Той всякогаш беше много голям ловец и винаги ти носеше хубави тлъсти бутове и сладки изсушени езици от лос и карибу. Няма вече тлъсти бутове, няма сладки изсушени езици. Денем стомахът ти е пълен с празнота, и трябваше един човек от един много лош и лъжлив народ да ти даде да ядеш.

— Не — прекъсна я с мекота в гласа си старият Ебитс, — народът на белия човек не е лъжлив. Белият човек говори истина. Белият човек винаги говори истината. .        .

Той спря и се огледа наоколо, сякаш търсеше думи, с които да смекчи суровостта на това, което се готвеше да каже.

— … Но белият човек говори истината по различни начини. Днес той говори истината по един начин, утре той говори истината по друг начин, и не можеш да разбереш нито него, нито обичая му.

— Днес говориш истина по един начин, утре говориш истина по друг начин — значи да лъжеш! — отсъди Зила авторитетно.        . .

— Не можеш да разбереш белия човек — продължи Ебитс твърдоглаво.

Изглежда месото, чаят и тютюнът го върнаха отново към живот и той се вкопчи по-здраво в идеята, родила се зад насълзените от старост очи. Поизправи се някак си. Киселата, хленчеща нотка изчезна от гласа му и той стана уверен и силен. Обърна се към мен с достойнство и ме заговори като равен с равен:

— Очите на белия човек не са затворени — започна той. — Белият човек вижда всички неща, мисли много и е много мъдър. Но белият човек днес не е белият човек на другия ден, и не можеш да го разбереш. Той не прави нещата винаги по един и същи начин. А какъв ще бъде следващият му начин, човек не може да знае. Винаги индианецът прави едно и също нещо по един и същ начин. Винаги лосът слиза от високите планини, когато зимата е тук. Винаги сьомгата идва през пролетта, когато ледът е изчезнал от реката. Винаги всички неща стават по един и същ начин, и индианецът знае и разбира. Но белият човек не прави всички неща по един и същ начин, и индианецът не знае и не разбира.

Тютюнът е много хубаво. Той е храна за гладния човек.

Той прави силния човек по-силен, а сърдитият човек да забрави, че е сърдит. Тютюнът също е ценен. Той е много ценен. Индианецът дава голяма сьомга за един лист тютюн и той дъвче тютюна дълго време. Нали сокът на тютюна е хубавото нещо. Когато потече надолу по гърлото, той прави индианеца се чувствува добре вътре. Но белият човек, Когато неговата уста е пълна със сока, какво прави той? Този сок, този много ценен сок, той го изплюва на снега и го хаби. Харесва ли белият човек тютюна? Аз не зная. Но ако той харесва тютюн защо изплюва неговата ценност и я хаби на снега? Това е голяма глупост и не може да се разбере.

Той млъкна, подръпна от лулата, разбра, че е изгаснала и я подаде на Зила, която махна от устните си предназначената за белия човек подигравателна усмивка. Ебитс изглежда затъваше отново в своята изкуфялост, без да довърши разказа, и аз попитах:

— А какво стана с твоите синове Моклан и Бидаршик? как стана, че ти и твоята старица сте без месо в края на живота ви?

Той се разбуди сякаш от сън и се поизправи с мъка.

— Не е добре да се краде — рече той. — Когато куче вземе твоето месо, ти биеш кучето с тояга. Такъв е законът. Това е законът, който човекът е дал на кучето, и кучето трябва да живее по този закон, иначе ще бъде наказано с тояга. Когато човек вземе твоето месо, или твоето кану, или твоя; жена, ти убиваш този човек. Такъв е законът и това е добър закон. Не е добре да се краде, та затова законът е, че човек! който краде, трябва да умре. Който и да нарушава закона, трябва да изтърпи болка. Голяма болка е да умреш.

— Но ако убиват човека, защо не убиват кучето? — почнах аз.

Старият Ебитс ме погледна с детинско учудване, а се захили открито на нелепостта на моя въпрос.

— Такъв си е белият човек — промърмори Ебитс с видимо примирение.

— Такава е глупостта на белия човек! — отсече Зила.

— Нека тогава старият Ебитс научи белия човек на нещо. — казах аз меко.

— Кучето не го убиват, защото то трябва да тегли шейната на белия човек. Никой човек не тегли шейната на човек, затова човека го убиват.

— О-о! — промърморих аз.

— Такъв е законът — продължи старият Ебитс. — почакай сега, о бели човече, и аз ще ти разправя за една глупост. Има един индианец. Името му е Мобитс. От човек той открадна два фунта брашно. Какво прави белият човек? Набива ли Мобитс? Не. Убива ли Мобитс? Не. Какво прави той на Мобитс? Аз ще ти кажа, о бели човече! Той има

къща. Той слага Мобитс в тази къща. Покривът е добър. Стените са дебели. Той кладе огън, та да е топло на Мобитс. Той дава на Мобитс много храна да яде. Това е добра храна. Никога през всичките си дни Мобитс не яде толкова добра храна. Има пушена сланина, и хляб, и фасул — безкрайно много. Мобитс прекарва много добре.

Има голям катинар на вратата, та Мобитс да не избяга. Това също е голяма глупост. Мобитс няма да избяга. През цялото време има много храна на това място, и топли одеяла, и голям огън. Много глупаво да бяга. Мобитс не е глупав. Три месеца Мобитс стои на това място. Той открадна два фунта брашно. За това белият човек се грижи много за него. Мобитс яде много фунтове брашно, много фунтове захар, сланина, фасул — безкрайно много. Също, Мобитс пие много чай. След три месеца белият човек отваря вратата и казва на Мобитс той трябва да си ходи. Мобитс не иска да си отива. Той е като куче, което е хранено дълго време на едно място. Той иска да остане на това място, а белият човек трябва да изгони Мобитс. И така Мобитс се връща в това село, и той е много дебел. Това е обичаят на белия човек, и не можеш да го разбереш. Това е глупост, голяма глупост.

— Но твоите синове? — настоях аз. — Твоите много силни синове и твоят глад на старини?

— Имаше Моклан… — започна Ебитс.

— Силен човек! — прекъсна го майката. — Той можеше да кара кану цял ден и цяла нощ и да не спира, та да почине. Той беше умен и знаеше обичая на сьомгата и на водата. Той беше много умен.

— Имаше Моклан — повтори Ебитс, без да обръща внимание на прекъсването. — През пролетта той слезе по Юкон с младите мъже да търгува във форт Кембъл. Там има станция, пълна със стоките на белия човек, и един търговец, чието име е Джоунз. Има там също един бял шаман, дето му казвате мисионер. Има също лоша вода във форт Кембъл, където Юкон става тънък като девица и теченията вървят насам и нататък и се събират, и има въртопи и водовъртежи, и винаги теченията се изменят, и повърхността на водата се изменя, та никога не е съща два пъти. Моклан е мой син, затова той е храбър човек…

— Моят баща не беше ли храбър човек? — попита Зила.

— Твоят баща беше храбър — потвърди Ебитс с вид на човек, който е решен да поддържа мира в дома си на всяка Цена. — Моклан е твой син и мой, затова той е храбър. Може Пък, поради твоя много храбър баща, Моклан е твърде храбър. То е като гърнето — сложиш ли му много вода — прелиВа Така у Моклан е сложена много храброст и храбростта прелива.

Младите мъже се страхуват много от лошата вода при

форт Кембъл. Но Моклан не се плаши. Той се смее силно — ха! ха! — и той навлиза в лошата вода. Но където теченията; се събират, кануто се преобръща. Въртопът хваща Моклан за краката, и той се върти, върти и потъва, потъва и го няма вече.

— Ай! Ай! — занарежда Зила. — Хитър и умен беше той, и беше моя първороден.

— Аз съм баща на Моклан — рече Ебитс, след като търпеливо позволи на жената да погълчи. — Аз се качвам на кануто и отивам долу във форт Кембъл да си взема данъка.

— Данък! — прекъснах го аз. — Какъв данък?

— Данъкът от Джоунз, който е главен търговец — дойде отговорът. — Такъв е законът, когато пътуваш в чужда страна!

Разтърсих глава да покажа своето невежество и Ебитс ме изгледа съчувствено, а Зила изсумтя необичайното си презрение.

— Слушай, о бели човече — рече той. — В твоя стан им куче, дето хапе. Когато кучето ухапе човек, ти даваш на тоз човек подарък, защото съжаляваш и защото то е твое куче. Ти правиш заплащане. Не е ли така? Също, ако в твоята страна има лош лов или лоша вода, ти трябва да направиш засищане. Това е законът. Нали братът на моя баща отиде в страната на таваните и го уби една мечка? И нали племето Тана заплати на моя баща с много одеяла и хубави кожи. Това беше справедливо. Това беше лош лов и тананите правиха заплащане за лошия лов.        И така аз, Ебитс, отидох във форт Кембъл да събера данъка. Джоунз, който е главен търговец, ме погледа и се засмя. Той направи голям смях и не искаше да даде заплащане! Аз отидох при шамана, дето му викате мисионер, и имах голям разговор с него за лошата вода и за заплащането, което да ми се даде. А мисионерът говори за други неща. Той говори за това къде отишъл Моклан сега, когато е умрял. Има големи огньове на това място и ако мисионерът говори вярно аз знам, че на Моклан няма вече да му е студено. Също мисионера не отт говори за това къде ще отида аз, когато умра. И каза лоши неща. Той каза, че аз съм сляп. Което е лъжа. каза, че аз съм в голяма тъмнина. Което е лъжа. И каза, че денят идва и нощта идва еднакво за всички и че в моето селище не е по-тъмно, отколкото във форт Кембъл. Също аз казах че тъмнината и светлината и това къде ще идем, когато умрем са различни неща от заплащането на справедлив данък за лошата вода. Тогава мисионерът направи голямо сърдене и нарече с лоши имена, и ми каза да си вървя. Така аз се върнах от форт Кембъл и никакво заплащане не беше направено, Моклан е умрял, и на стари години аз съм без риба и месо.

— Заради белия човек — рече Зила.

— Заради белия човек — съгласи се Ебитс. — И други

неща заради белия човек. Имаше Бидаршик. Белият човек се разправи с него по един начин; а по друг начин за същото нещо белият човек се разправи с Ямикан. И първо трябва да ти кажа за Ямикан, който беше млад мъж от това село и който се случи да убие един бял човек. Не е добре да убиваш човек от друг народ. Винаги има голяма беда. Това не беше грешка на Ямикан, че той уби белия човек. Ямикан винаги говореше тихи думи и бягаше от гнева като куче от тояга. Но този бял човек пи много уиски, и през нощта дойде в къщата на Ямикан и направи голям бой. Ямикан не може да избяга и белият човек се опитва да го убие. Ямикан не харесва да умре, и така той убива белия човек.

После цялото село е в беда. Ние сме много изплашени, че трябва да направим голямо заплащане на народа на белия човек, и ние крием нашите одеяла, и нашите кожи, и всичкото наше богатство, така че да изглежда, че ние сме беден народ и можем да направим само малко заплащане. След дълго време идват бели мъже. Те са войници бели мъже и отвеждат Ямикан със себе си. Неговата майка прави голям шум и хвърля пепел на косите си, защото тя знае, че Ямикан е мъртъв. И цялото село знае, че Ямикан е мъртъв и се радва, че не поискаха никакво заплащане.

Това е през пролетта, когато ледът е изчезнал от реката. Една година минава, две години минават. Пак идва пролет и ледът е изчезнал от реката. И тогава Ямикан, който е умрял, се връща при нас и той не е умрял, а много дебел, и ние знаем, че е спал на топло и имал много храна за ядене. Той има много и хубави дрехи и е все едно като бял човек; и той е събрал много мъдрост, та стана много бързо вожд в селото,

И той има странни неща да разказва за обичая на белия човек, защото той е бил много време с белия човек и е направил много голямо пътуване в страната на белия човек. Първо, войниците бели мъже го водят надолу по реката дълго време. Те го водят надолу по реката през целия път до края, където реката изтича в едно езеро, което е по-голямо от цялата земя и е голямо като небето. Аз не зная, че Юкон е толкова голяма река, но Ямикан е видял с очите си. Аз мисля, че няма езеро по-голямо от цялата земя и голямо колкото небето, но Ямикан е видял. Също той ми каза, че водите на това езеро са солени, което е странно нещо и не може да се разбере.

Но белият човек сам знае всички тези чудеса, та аз няма Да го уморявам с разказа за тези неща. Само ще му кажа какво е станало с Ямикан. Белият човек дава на Ямикан много и хубава храна. През цялото време Ямикан яде и през цялото вРеме има още много храна. Белият човек живее под слънцето, така каза Ямикан, където има много топлина и животните имат само косми и никаква кожа, и зелените неща растат големи и силни и стават на брашно, и фасул, и картофи. И под слънцето никога няма глад. Винаги има много храна. Аз не зная. Ямикан каза така.

И ето, странно нещо се случило с Ямикан. Никога белият човек не го наранил. Те само му давали топло легло през нощта и много и хубава храна. Те го вземат през соленото езеро дето е голямо колкото небето. Той се качил в огнената лодка на белия човек, дето я наричате параход, само че той бил параход може би двайсет пъти по-голям от парахода по Юкон! Също, той е направен от желязо, този параход, но пак не потъва. Това аз не разбирам, но Ямикан каза: „Аз пътувах далеч с желязната лодка; и.ето виж! Аз съм още жив.“ Това военна лодка на белия човек с много войници в нея.

След много нощи пътуване — дълго, дълго време — Ямикан идва до една земя, където няма никакъв сняг. Аз не мога да повярвам това. Не е редно, когато зимата идва, да няма никакъв сняг. Но Ямикан е видял. Също, аз съм питал бели хора и те казваха да, няма никакъв сняг в тази страна. Но аз не мога да повярвам и сега те питам дали никога не идва сняг в тази страна. Също искам да чуя името на тази страна Аз съм чувал името преди, но ще го чуя пак да видя дали е същото — така ще знам дали съм чул лъжи или истински приказки.

Старият Ебитс ме гледаше с копнеещ поглед. Той искаше да знае истината на всяка цена, макар че желанието му беше да запази вярата си в чудесата, които не бе виждал никога.

— Да! — казах аз. — Истински приказки си чул. Няма никакъв сняг в тази страна и нейното име е Калифорния.

— Калифорния — измънка той два пъти, три пъти като се вслушваше напрегнато в звуковете на сричките, които се ронеха измежду устните му. Той поклати глава утвърдително. — Да, това е същата страна, за която разправяше Ямикан

Помислих си, че приключението на Ямикан би могло да стане в ранните дни, когато Аляска за пръв път премина във владение на Съединените щати. Напълно е възможно подобен случай на убийство, станал преди въвеждането на териториалните закони и пристигането на съответните длъжностни лица в Аляска, да е бил прехвърлен за разглеждане в някой федерален съд в Щатите.

— Когато Ямикан е в тази страна, където няма никакъв сняг — продължи старият Ебитс, — той е отведен в голяма къща, където много хора приказват много приказки. Дълго време говорят тези хора. Също, за много неща питат те Ямикан. Скоро те казват на Ямикан, че той няма повече беди. Ямикан не разбира, защото никога той не е имал беди. През цялото време те му давали топло място да спи и много храна.

Но след това те му дават много по-хубава храна, и те к дават пари, и го водят на много места в страната на белия човек, и той вижда много странни неща, които са неразбираеми за Ебитс, който е стар човек и не е пътувал далеч. След две години Ямикан идва обратно в това село, и той е вожд и е много мъдър чак докато умря.

Но преди да умре, много пъти той седи край моето огнище и прави разговор за странните неща, които е видял. И!Бидаршик, който е мой син, седи край огъня и слуша; и неговите очи са много широки и големи поради нещата, които слуша. Една вечер, след като Ямикан си отиде в къщи, БиДарШйк се изправя, много висок, и удря гърдите си с юмрук и казва: „Когато стана мъж, аз ще пътувам по далечни места, даже до земята, където няма никакъв сняг, и ще видя сам нещата.“

— Винаги Бидаршик пътуваше до далечни места! — намеси се гордо Зила.

— Вярно — съгласи се Ебитс важно. — И винаги той се връщаше, и сядаше край огнището, и искаше много да отиде и на други незнайни и далечни места.

— И той винаги мислеше за соленото езеро, дето е голямо колкото небето, и за страната, дето няма никакъв сняг — продума Зила. .

— И винаги казваше той: „Когато добия цялата сила на мъжа, аз ще отида и ще видя сам дали приказките на Ямикан са верни приказки“ — рече Ебитс.

— Но нямаше никакъв начин да стигне до страната на белия човек — каза Зила.

— И не отиде ли той до соленото езеро, дето е голямо колкото небето? — запитах Ебитс.

— И нямаше никакъв път за него през соленото езеро — рече Зила.

— Освен в огнената лодка на белия човек, която е от желязо и е по-голяма от двайсет парахода на Юкон — каза Ебитс.

Той се навъси към Зила, чиито повехнали устни се канеха отново да се затърчат в реч, и я принуди да млъкне.

— Но белият човек не му даваше да премине соленото езеро с огнената лодка, и той се връщаше, сядаше край огъня и искаше много да отиде в страната под слънцето, където няма никакъв сняг.

— Ама на соленото езеро той беше видял огнената лодка от желязо, която не потъва — извика Зила, неудържимата.

— Да — рече Ебитс, — и той видял, че Ямикан е говорил верни приказки за нещата, които беше видял. Но нямаше никакъв начин за Бидаршик да отиде до земята на белия човек, която се намира под слънцето, и стана болнав и изтощен като стар човек и не се махаше от огнището. Той вече не излизаше на лов за месо…

— И вече не ядеше месото, поставено пред него! — вмъкна Зила. — Той клатеше глава и казваше: „Искам само да ям храната на белия човек и да надебелея като Ямикан.“

— И той не ядеше месото — продължи Ебитс. — И болестта на Бидаршик стана голяма болест, и аз си мислех, че ще; умре. Това не беше болест на тялото, а на главата. Това беше болест на искането. Аз, Ебитс, който съм негов баща, направих голямо мислене. Аз нямам повече синове и аз не искам; Бидаршик да умре. Това е болест на главата и има само един начин да се справи. Бидаршик трябва да премине езерото, голямо колкото небето, и да отиде в страната, където няма никакъв сняг, иначе той ще умре. Аз правя много голямо мислене и виждам начинът, по който Бидаршик ще отиде.

И така, една вечер, когато той седи край огъня, но болнав, с увиснала глава, аз казвам: „Сине мой, аз разбрах начина, по който ще идеш в страната на белия човек.“ Той ме погледна, и лицето му е радостно. „Върви — казвам аз, — даже както отиде Ямикан.“ Но Бидаршик е болен и не разбира „Иди — казвам аз, — и намери един бял човек, и както Яма кан, убий този бял човек. Тогава войниците бели мъже ще дойдат и ще те вземат, както взеха Ямикан, и ще те закарат през соленото езеро до земята на белия човек. А после, точно като Ямикан, ти ще се върнеш много дебел, очите ти ще бъдат пълни с нещата, които си видял, главата ти пълна с мъдрост.

— И Бидаршик става много бързо, и ръката му пое! към пушката. «Къде отиваш?» — питам аз. «Да убия бел» човек“ — казва той. И аз виждам, че моите думи са били лекари за душата на Бидаршик и че той ще се оправи пак. Но аз знам, че моите думи са били мъдри.

— Има един бял човек, който дойде в това село. Той търси злато по земята, нито кожи в гората. През цялото време той търси буболечки и мухи. Той не яде буболечките и мухите, тогава защо ги търси? Аз не зная. Зная само, че той много смешен бял човек. Той търси също яйцата на птици Той не яде тези яйца. Изважда всичко, което е вътре и взема само черупката. Яйчената черупка не е добра за ядене. Пък той не яде тези черупки, а ги слага в меки кутии, където няма да се счупят. Той хваща много малки птици. Но той не яде птиците. Той взема само перата и ги слага в кутии. Също харесва костите. Костите не са добри за ядене. И тоя странен бял човек най-много харесва костите отпреди време, които той изкопава от земята.

— Но той не е силен бял човек и аз знам, че ще умре м! по-лесно, та казвам на Бидаршик: „Сине мой, това е белия човек, който трябва да убиеш.“ И Бидаршик казва, че думи ми са мъдри. Така той отива на едно място, където знае има много кости в земята. Той изкопава много от тези кости и ги носи в стана на странния бял човек. Белият човек става много радостен. Лицето му блести като слънцето и той се смее с много радост, докато гледа костите. Той навежда главата да види костите добре, и тогава Бидарщик го удря:силно по

главата с брадвата — ей така! — веднъж, и странният бял човек рита и е мъртъв.

„Сега — казвам аз на Бидаршик, — белите войници мъже ще дойдат и ще те отведат в страната под слънцето, където ти ще ядеш много и ще надебелееш.“ Бидаршик е щастлив. Болестта вече се е махнала от него, и той седи край огъня и чака идването на белите мъже войници.

— Как можех да зная, че обичаят на белия човек никога не е един и същ два пъти? — попита старецът, като се обърна яростно към мен. — Как можех да зная, че каквото белият човек прави вчера, няма да го направи и днес, и че каквото прави днес, няма да направи утре? — Ебитс разтърси глава тъжно. — Няма как да разбереш белия човек. Вчера той взема Ямикан в страната под слънцето и го прави дебел с много храна. Днес той отвежда Бидаршик… и какво прави с Бидаршик? Да ти кажа ли какво прави с Бидаршик?

— Аз, Ебитс, неговият баща, ще ти кажа. Той отвежда Бидаршик във форт Кембъл, и прекарва едно въже около врата му — ей така! — и когато краката му не стигат вече земята, той умира.

— Ай! Ай! — занарежда Зила. — И никога той не премина езерото, голямо колкото небето, и не видя земята под слънцето, където няма никакъв сняг.

— Затова — каза старият Ебитс с тежко достойнство — няма кой да ходи на лов за месо и да ми дава месо, когато вече съм стар, и аз седя край огъня гладен и разказвам моята история на белия човек, който ми даде храна, и силен чай, и тютюн за лулата ми.

— И това е заради лъжливите и много лица провъзгласи Зила пискливо.

— Не — отвърна й старецът с кротка увереност, т Заради обичая на белия човек, който не можеш да го разбереш и които никога не е един и същ два пъти.

Подслон за един ден

Никога не съм виждал такава дяволска суматоха. По леда се носеха хиляди кучешки впрягове, просто не можеш ги види от парата. Трима души измръзнаха до смърт през онази година, а десетина други съсипаха завинаги белите си дробове. Сам не видях ли с очите си дъното на дупката в леда? Жълтееше от злато като хардал! Та затова оградих с колчета и си запазих един периметър на Юкон. Тая моя заявка докара сухата . А после там не се намери нищо. Да, точно така —

Още не мога да си обясня тая работа.

 

Разказът на Мадч

Джон Меснър се държеше с облечената си в ръкавица ръка за управляващия прът и насочваше шейната по пъртина! С другата ръка — също в ръкавица — час по час разтриваше бузите и носа си. Всъщност, разтриваше ги почти непрекъснато, а от време на време, когато се вцепеняваха повече, търкаше яростно. Челото му беше защитено от козирката на голямата шапка, чиито наушници закриваха ушите, а гъстата светлокафява брада, покрита със скреж, предпазваше останалата част от лицето. Зад него подскачаше тежко натоварена юконска шейна, отпред бягаше впряг от пет кучета. Ремъкът, с чиято помощ те влачеха шейната Се търкаше о крака на Меснър. Когато кучетата извиваха, следвайки кривулиците на пъртината, той прекрачваше ремъка. Завои имаше много, и беше принуден да го прекрачва често. Понякога се препъваше в ремъка или залиташе, движенията му винаги бяха неловки и издаваха такава голяма умора, че сегиз-тогиз шейната го чукаше по гърдите. Когато излезе на една права отсечка от пътя, по която шейната можеше да се придвижва за известно време без управление, той пусна пръта и, заблъска отсечено с дясната си ръка по твърдото дърво. Разбра, че е трудно да поддържа кръвообращението в тази ръка. Но докато удряше с нея по дървото, непрекъснато разтриваше с другата ръка носа и бузите си.

— Каквото и да казват, в такъв студ не е за пътуване — каза той. Говореше високо, както говорят хората, които прекарват повечето време в самота. — Само един глупак ще тръгне на път при такава температура! Сигурно е не по-малко от шейсет под нулата.

Извади часовника си, повъртя го в ръката, и го пъхна обратно във вътрешния джоб на плътната вълнена куртка. После огледа небето и плъзна поглед по бялата линия на хоризонта на юг.

— Дванайсет часът — промърмори Меснър. — Небето е ясно, а няма никакво слънце.

Десетина минути продължи да бъхти мълчаливо, а после сякаш не е правил никак пауза, добави:

— И не съм напреднал почти никак. Такъв студ не е за пътуване.

Изведнъж той подвикна „Сто-ой!“ на кучетата и спря. Обзе го див страх за дясната му ръка и яростно заудря с нея по управляващия прът.

— Ех… вие… клетници! — обърна се той към кучетата, които се отпуснаха тежко на леда, за да поотдъхнат. Говореше задавено, с прекъсване, поради усилията, с които блъскаше вцепенената си ръка о дървото. — С какво ли сте се провинили, та друго двуного животно идва, запряга ви, подавя всички ваши природни инстинкти и ви превръща в роби?

Затърка носа си — не в размисъл, а с дива ярост, за да предизвика прилив на кръв — и накара кучетата да се вдигнат отново. Меснър пътуваше по замръзналата повърхност на голяма река. Тя се проточваше зад него в огромна извивка на много мили, чезнеше сред фантастична грамада от безмълвни, покрити със сняг планини. Пред него реката се разделяше на много ръкави, за да побере товара от острови, който носеше на гръдта си. Островите бяха притихнали в бяло. Никакви животни, нито даже бръмчене на насекоми не нарушаваше тишината. В мразовития въздух не прелитаха никакви птици. Не се чуваше човешки глас, нямаше и следа от нещо, сътворено от човешка ръка. Светът спеше, застинал сякаш в мъртвешки сън.

Царящото наоколо безмълвие, изглежда, се предаде и на Джон Меснър. Студът сковаваше ума му. Той се мъкнеше напред с отпусната глава, без да вижда нещо край себе си, само Разтъркваше несъзнателно носа и бузите си, а когато шейната излизаше на права отсечка по пътя, блъскаше с дясната ръка по управляващия прът.

Но кучетата бяха бдителни. Изведнъж те спряха, извърнаха глави и загледаха господаря си с копнеещи и питащи очи. Ресниците на очите им бяха побелели от скреж, муцуните също, и този скреж и изтощението придаваха на животните немощен вид.        : Човекът се канеше да ги подгони напред, но после се овладя, посъживи се с мъка и се огледа наоколо. Кучетата бяха спрели пред една дупка в леда — не пукнатина, а дупка, пробита от човешка ръка, изсечена старателно с брадва в дебелия три и половина фута лед. Плътната кора от нов лед показваше, че дупката не е използувана скоро. Меснър се огледа. Кучетата вече сочеха пътя — техните тъжни, побелели муцуни бяха обърнати към едва забележима пътечка в снега, която се отклоняваше от главния път по коритото на реката и пълзеше нагоре по брега на острова.

— Добре, зверчетата ми,. подбиха ви се лапите — рече той. — Ще ида да видя кое как е. И аз не по-малко от вас искам да поотпочина. Изкачи се по брега и изчезна. Кучетата не легнаха, а очакваха нетърпеливо на крака завръщането му. Той се върна, взе от предницата на шейната едно въже за теглене и го прехвърли през плещите си. После обърна впряга надясно и подгони животните нагоре по брега. Изкачването беше трудно, но умората изчезна от кучетата, докато пълзяха с почти прилепнали към снега кореми, заскимтели от нетърпение и радост. Когато някое от тях се подхлъзваше или залиташе, кучето зад него го хапеше по задницата. Човекът ги насърчаваше и заплашваше с викове, и опъваше закаченото за шейната въже с цялата тежест на тялото си.

Изкачиха склона стремително, свърнаха наляво и хукнаха към малка дървена колиба. Тя беше изоставена и имаше една, единствена стая с размери осем на десет фута. Меснър разпрегна животните, разтовари шейната и влезе в колибата. последният случаен обитател беше оставил там запаси от дърва, Меснър внесе вътре леката си тенекиена печка и накладе огън. Сложи във фурничката пет сушени сьомги — храната на кучетата — за да се размразят, и напълни с вода от дупката в леда кафеника и тенджерата.

Докато чакаше водата да кипне, той наведе лице над печката. Влагата от неговия дъх беше полепнала по брадата и студът я беше превърнал в големи бучки лед, които той започна да размразява. Когато падаха върху печката, те изсъскваха и вдигаха пара около него. За да ускори процеса, Меснър започна да скубе с пръсти по-малките парчета лед и затропаха по пода.

Бесният лай на кучетата отвън не го откъсна от тези занимания. Той дочу ръмженето и скимтенето на чужди кучета, както и нечии гласове. На вратата се почука.

— Влез! — извика Меснър приглушено, защото точно тогава смучеше парченце лед, залепнало на горната му устна. Вратата се отвори и през облака от пара около него той видя, застанали на прага, мъж и жена.

— Влезте — рече той решително, — и затворете вратата!

Меснър се взираше през парата, но едва можеше да различи външността на новодошлите. Плетеният шал, увит около носа и бузите на жената, и наметнатото на главата и раменете й одеяло, позволяваха да се видят само черните очи. Мъжът също беше черноок, с гладко избръснато лице и с мустаци, които бяха толкова заскрежени, че скриваха устата.

— Искаме само да попитаме дали наблизо има някоя друга колиба — рече той, като същевременно оглеждаше почти голата стая. — Мислехме, че тук няма никой.

— Тя не е моя — отговори Меснър. — И аз дойдох преди няколко минути. Влизайте и се разполагайте. Мястото е достатъчно и няма да се нуждаете от вашата печка. Ще се спестим някак си.

Когато чу гласа му, жената хвърли бърз любопитен поглед към Меснър.

— Съблечи се — каза й нейният спътник. — Ще разпрегна кучетата и ще донеса вода, та да си сготвим.

Меснър излезе с размразената риба и я даде на кучетата. Наложи се да ги пази от чуждия впряг, докато се хранеха, а когато се върна в колибата, мъжът вече беше разтоварил шейната и донесъл вода. Водата в кафеника на Меснър кипеше. Той сложи кафе, прибави половин чаша студена вода, за да го утаи, и свали кафеника от печката. Мушна във фурничката няколко квасни сухара, за да се отвърнат, и същевременно подгря в тенджерата боба, който беше сварил предишната вечер и който цяла сутрин беше стоял замръзнал в шейната.

След това махна своите съдове от печката, за да даде възможност на новодошлите да си приготвят храна, седна върху спалния си чувал и започна да се храни. За маса му служеше сандъкът за провизии. Между залъците поведе разговор за пътя и за кучетата с непознатия, който — навел глава над печката — разтапяше леда от мустаците си. Като свърши тази работа, непознатият хвърли своя спален чувал на един от двата нара в колибата:

— Ние ще легнем тук — рече той, — стига да не предпочитате този нар. Дошли сте пръв и имате право на избор.

— Не се безпокойте — отвърна Меснър. — И двата нара са еднакви.

Той разстла завивките си на втория нар и приседна накрая. Вместо възглавница, непознатият пъхна под единият край на одеялото малка лекарска чанта.

— Лекар? — попита Меснър.

— Да — последва отговор. — Но, уверявам ви, не съм доШъл в Клондайк да практикувам.

Жената се зае да готви, а нейният спътник режеше бекон

и подклаждаше огъня. В колибата беше полумрак — светлината се процеждаше през малък прозорец, направен от лист хартия за писма, напоена със свинска мас, така че Джон Ме нър не можеше да разгледа жената добре. Пък не се и опитваше. Като че ли не се интересуваше от нея. Но жената време на време хвърляше любопитен поглед към тъмния ъгъл където седеше той.

— Славен е животът тук — каза лекарят възторжено, той прекъсна за миг да точи ножа си о кюнеца на печката. Харесва ми борбата в него, стремежът да постигнеш всичко със собствените си ръце, неговата първобитност, неговата реалност.

— Температурата е доста реална — разсмя се Меснър.

— Знаете ли всъщност колко градуса е! — попита лекарят.

Меснър поклати глава:

— О, ще ви кажа. Петдесет и седем под нулата по спиртния термометър, който нося в шейната. Студеничко за пътуване, а?

— Чисто самоубийство! — отсъди лекарят. — Човек насилва организма си. Диша тежко, поема в дробовете си студ, който ги простудява и смразява повърхностния слой на тъканите. После идва сухата, раздираща кашлица докато се втвърди мъртвата тъкан, и на другото лято човекът умира! пневмония, като се чуди откъде му е дошло. Ще остана в колибата цяла седмица, освен ако термометърът не се вдигне поне до трийсет под нулата.

— Слушай, Тес — рече той след малко. — Не ти ли се струва, че кафето ще кипне.

Като чу името на жената, Джон Меснър изведнъж изтръпна. Хвърли бърз поглед към нея, а по лицето му пробягна сянка — призракът на някаква отдавна погребана и сега внезапно възкръснала мъка. Но след миг, напрегнал волята си, йзгони този призрак. Лицето му отново придоби спокойния израз, макар че той остана нащрек, недоволен от слабата светлина, която му пречеше да разгледа добре лицето на жената.

Първото й несъзнателно движение беше да свали кафеника от огъня. Едва след като направи това, погледна към нара. Но той вече се беше съвзел. Тя видя само един мъж, той седнал на края на нара — гледаше с безразличие върховете на мокасините си. Но когато с нехаен вид се обърна да продължи работата си, Меснър отново хвърли бърз поглед към нея. Жената също така бързо се обърна и улови този поглед. Той изви очи от нея и оценил хитрата й уловка, присви усни в едва доловима усмивка.

Жената извади от сандъка за провизии свещ и я запали. Един поглед към осветеното й лице беше достатъчен за Меснър. В тясната колиба най-голямото разстояние беше само

няколко крачки, и след миг тя застана до него. Нарочно приближи свещта до лицето му и впери в него разширените си от страх очи. Тя го позна. Меснър й отвърна със спокойна усмивка.

— Какво търсиш, Тес? — попита лекарят.        ч

— Фуркети — отговори тя, като подмина Меснър и започна да рови в торбата с дрехите, оставена на нара.

Сложиха яденето на своя сандък за провизии, като седнаха на сандъка на Меснър с лице към него. Той беше се изтегнал на нара да си почине и лежеше на хълбок, подложил ръка под главата. В тясното пространство изглеждаше като че ли и тримата са седнали около сандъка.

— От кой край на Щатите идвате? — попита Меснър.

— Сан Франциско — отвърна лекарят. — Но вече стана две години, откакто съм тук.

— И аз съм от Калифорния — обади се Меснър. Жената го погледна умолително, но той се усмихна и продължи:

— От Бъркли…

Това възбуди интереса на другия.

— От Калифорнийския университет? — попита той.

— Да, випуска от осемдесет и шеста година.

— Пък аз ви взех за професор — обясни лекарят. — Имате вид на такъв.

— Много жалко — усмихна му се Меснър. — Бих предпочел да мина за златотърсач или водач на впрягове.

— Мисля, че той прилича толкова на професор, колкото ти на лекар — намеси се жената.

— Благодаря ви — каза Меснър. После се обърна към нейния спътник: — Впрочем, докторе, мога ли да попитам как се казвате?

— Хейторн. Но ще трябва да повярвате на думите ми. Оставих визитните картички заедно с цивилизацията.

— А това е, разбира се, мисис Хейторн… — Меснър се поклони с усмивка.

Тя го стрелна с поглед, в който сега вече имаше повече гняв, отколкото молба.

Хейторн се канеше да попита за неговото име и вече беше отворил уста, но Меснър го изпревари.

— Впрочем, докторе, вие може би ще бъдете в състояние Да задоволите любопитството ми. Преди две години във факултетските среди стана някакъв скандал. Жената на един от професорите… хм… простете, мисис Хейторн… избягала, както говореха, с някакъв лекар от Сан Франциско — сега просто съм забравил името му. Спомняте ли си за този случай?

Хейторн кимна:

— Тази история вдигна доста шум на времето. Наричаха

го Уомбъл. Греъм Уомбъл. Лекар с великолепна практика. Познавах го донякъде.

— Хм, интересуваше ме именно какво е станало с тях. Може би сте чули нещо. Казват, изчезнали безследно.

— Да, той прикри ловко всички следи. — Хейторн се поизкашли . — Носеше се слух, че отплавали с търговска шхуна към южните морета и загинали там по време на тайфун или

нещо подобно.

— Виж, това не знаех — рече Меснър. — А вие помните ли тази история, мисис Хейторн?

— Напълно — отвърна жената и спокойният й глас контрастираше поразително, с блесналия в очите гняв. Тя обърна глава встрани, така че Хейторн да не забележи това.        . .

Лекарят отново се канеше да попита Меснър за името, и той отбеляза:

— Този доктор Уомбъл… казват, че бил много красив имал… хм… голям успех сред жените.

— Може и така да е, но тази история го довърши — промърмори Хейторн.

— А жената била същинска хегера, така поне съм чувал. Мнозина в Бъркли считаха, че съвсем не е създала… хм. д райски живот на съпруга си.

— Такова нещо не съм чул — отвърна Хейторн. — В Сан Франциско пък говореха точно обратното.

— Жената мъченица, така ли? Разпъната на кръста съпружеския живот?

Лекарят кимна. В сивите очи на Меснър се четеше леко любопитство. Той продължи:

— Така и трябваше да се очаква: всеки въпрос има две страни. Живеейки тогава в Бъркли, аз познавах само едната. Изглежда, тази жена често е ходила в Сан Франциско.

— Налей ми, моля ти се, кафе — рече Хейторн. Жената напълни канчето му и избухна в смях.

— Сплетничите като стари клюкари — сгълча ги тя.

— Но това е така интересно — усмихна й се Меснър, после отново се обърна към лекаря:

— Съпругът май не се е ползувал с добра репутация в Сан Франциско?

— Напротив, той бил педант в морала — изтърси Хейторн някак си прекалено разпалено. — Педантичен дребосък капка гореща кръв.

— Познавахте ли го?

— Никога не съм го виждал. Не се въртях в университетските среди.

— Значи, пак само едната страна на въпроса — рече Меснър с такъв тон, сякаш разглеждаше нещата безпристрастно Макар че наистина не е бил кой знае какво — искам да кажа външност — едва ли бих се съгласил, че е бил чак толкова лош. Увличал се е по спорта заедно със студентите. Имал е и известен талант. Веднъж написал някаква пиеса на тема Рождество Христово, която имала голям успех сред местната общественост. Чух също, че искали да го правят декан на факултета по английски език, но точно тогава станала тази история, той подал оставка и заминал някъде. Изглежда, тази история провали кариерата му. Във всеки случай, в нашите среди считаха, че няма да се съвземе след този удар. Говореше се, че много обичал жена си.

Хейторн допи кафето, промърмори нещо с безразличен тон и запали лулата си.

— За щастие, те нямали деца — продължи Меснър. Но Хейторн хвърли поглед към печката и си сложи шапката и ръкавиците.

— Отивам за дърва — рече той. — После мога да сваля мокасините и да се чувствувам по-удобно.

Вратата хлопна зад гърба му. Една дълга минута измина в мълчание. Мъжът продължаваше да седи на нара в същата поза. Жената седеше на сандъка с лице към него.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя рязко. Меснър я погледна лениво и нерешително.

— Какво трябва да правя според теб? Надявам се да минем без драми. Пътят, знаеш, ме измори, а този нар е толкова удобен.

Жената прехапа устни в няма злоба.

— Но… — започна тя разпалено, после стисна ръцете си една в друга и млъкна.

— Надявам се, че не искаш да убия мистър… ъ-ъ… Хейторн — рече той кротко, почти умоляващо. — Би било много печално и… уверявам те, съвсем излишно.

— Но ти трябва да направиш нещо! — извика тя.

— Напротив, много вероятно е да не предприема нищо.

— Ще останеш тук? Той кимна.

Тя с отчаяние огледа колибата и завивките, приготвени на Другия нар.

— Скоро ще мръкне. Не бива да оставаш тук. Не бива! Разбери, това е просто невъзможно!

— Как не! Бих могъл да ти припомня, че аз пръв намерих тази колиба, а вие сте мои гости.

Погледът й отново зашари из стаята и когато спря на Другия нар, в очите й се изписа ужас.

— Тогава ще тръгнем ние — заяви тя решително.

— Невъзможно. Ти кашляш със същата тази суха, раздираща кашлица, която мистър… ъ-ъ… Хейторн описа така Добре. Дробовете ти вече са леко простудени. Пък и той е лекар, разбира тези неща, и никога няма да ти позволи да излезеш.

— Но какво ще правиш ти тогава? — запита тя отново. Гласът й звучеше тихо, но напрегнато — затишие пред буря.

Меснър я наблюдаваше с почти бащински поглед, съумяЛ да го насити с максимум състрадание и търпение.

— Скъпа Тереза, казах ти вече — не зная. Наистина не съм мислил по това.

— О, влудяваш ме! — Тя скочи от сандъка и закърши ръце в безсилна ярост. — Никога не си бил такъв преди.

— Да, аз бях олицетворение на мекостта и нежността кимна той в съгласие. — Затова ли ме напусна?

— Ти си толкова променен, така зловещо спокоен… Плашиш ме! Чувствувам, че през цялото време кроиш нещо ужасно… Но каквото и да е то, не прави нищо прибързано! Недей да губиш самообладание…

— Откакто си отиде, вече не губя самообладание — прекъсна я Меснър.

— Постигнал си удивителен… напредък! — отбеляза тя язвително.

Той се усмихна в знак на съгласие.

— Докато намисля как да постъпя, ще ти кажа какво трябва да направиш ти: кажи на мистър… ъ-ъ… Хейторн кой съм аз. Може би това ще направи престоя ни в колибата… как да се изразя… по-общителен?

— Защо си тръгнал след мен в тази ужасна страна? попита тя неочаквано.

— Недей да мислиш, че дойдох тук да те търся, Тереза Няма да можеш да погъделичкаш суетата си с подобно заблуждение. Нашата среща е съвсем случайна. Скъсах с университетския живот и трябваше да ида някъде. Откровено казано, дойдох в Клондайк, защото именно тук — повече от всички други места — не съм очаквал да те срещна.

Резето на вратата изтрака, вратата се разтвори и Хейторн влезе с наръч дърва. Още при първия звук Тереза започна да събира небрежно съдовете. Хейторн излезе пак да донесе още дърва.

— Защо не ни запозна? — попита Меснър.

— Ще му кажа! — отвърна тя, като отметна глава. — недей да мислиш, че се страхувам.

— Не съм забелязал досега да се страхуваш особено много от каквото и да било.

— Не се боя и от изповед — каза тя и гласът й звучеше по-нежно, а изражението на лицето й омекна.

— Страхувам се, че за теб изповедта е средство за експлоатация по косвен път, за получаване на изгода чрез хитрос и самовъзвеличаване за сметка на бога.

— Не се изразявай така книжно — каза тя капризно, все по-нежен тон. — Никога не съм харесвала духовитите спи рове. Освен това не ме е страх да те помоля за прошка.

— Няма какво да ти прощавам, Тереза. Всъщност, аз трябва да ти благодаря. Наистина, отначало страдах, а после — сякаш милосърдното дихание на пролетта — ме осени мисълта, че съм щастлив, много щастлив. Това беше страшно удивително откритие.

— А какво ще стане, ако се върна при теб? — попита тя.

— Това би ме хвърлило в голям смут — каза той, като я погледна с насмешка.

— Аз съм твоя жена. Та нали изобщо не си получил развод.

— Не. — Той се замисли. — Небрежност от моя страна. Това ще бъде едно от първите неща, за които ще се погрижа. Тя приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Не ме ли искаш, Джон? — Гласът й беше нежен и ласкав, ръката й мамеше. — А ако ти кажа, че сбърках? Че съм много нещастна? Да… нещастна съм. И наистина сбърках.

Меснър почувствува, че го обзема страх. Струваше му се, че силите му изчезват под лекия допир на нейната ръка. Положението се изплъзваше от ръцете му, прехваленото му спокойствие чезнеше. Тя го гледаше с разнежени очи, неговите също се овлажниха и той се размекна. Чувствуваше се на ръба на някаква пропаст, безсилен да се противопостави на силата, която го мамеше натам.

— Ще се върна при теб, Джон. Ще се върна днес… сега.

Като в някакъв тягостен сън, той се мъчеше да се освободи от тази ръка. Докато тя говореше, стори му се, че слуша нежния ромон на песента за Лорелай. Сякаш някъде далеч някой свиреше на пиано и самата тази мелодия звучеше натрапчиво в ушите му.

Той скочи на крака, отблъсна я от себе си, докато тя се опитваше да го прегърне, и отстъпи към вратата. Обзе го паника.

— Ще направя нещо безразсъдно! — изкрещя той.

— Предупредих те да не губиш самообладание. — Тя се разсмя подигравателно и се залови да мие съдовете. — Не си притрябвал на никого. Просто се пошегувах. С него съм по-щастлива.

Но Меснър не й повярва. Припомни си лекотата, с която тя променяше тактиката. Току-що беше направила същото. Експлоатацията по косвен път! Тя не беше щастлива с другия. Беше осъзнала грешката си. Тази мисъл разгоря пламъка на самолюбието му. Тя искаше да се върне при него, но именно това не му беше нужно. Ръката му несъзнателно хвана резето на вратата и то изтропа.

— Не бягай — разсмя се тя, — няма да те ухапя.

— Не бягам — отвърна той с някаква детинска предизвикателност, като същевременно изхлузваше ръкавиците. — Просто отивам за вода.

Събра празните кофи и тенджерите и отвори вратата. Погледна назад към нея.

— Не забравяй да кажеш на мистър… ъ-ъ… Хейторн кой съм аз.

Меснър разби ледената кора, покрила за по-малко от час дупката в леда, и напълни кофите. Но не се върна веднага колибата. Остави кофите на пътеката и се заразхожда бързо напредназад, за да не замръзне, защото студът пареше кожата като огън. Дъхът му се превръщаше в скреж и брадата му вече беше побеляла, когато набръчканото в недоумение чело се изглади и на лицето се изписа решителност. Планът за действие беше оформен и по замръзналите устни и бузи цъфна злорада усмивка. Водата в кофите беше хванала вече тънка корица лед, когато ги вдигна и се отправи към колибата.

Вътре завари другия в очакване, изправен близо до печката. Държането му издаваше някаква напрегната неловкост нерешителност. Меснър остави кофите на пода.

— Приятно ми е да се запознаем, Греъм Уомбъл — произнесе той официално, сякаш току-що бяха представени един на друг.

Не протегна ръка. Уомбъл се раздвижи неловко, изпитвайки към другия ненавистта, която сме склонни да изпитваме към човек, комуто сме напакостили.

— Значи, вие сте този човек — каза Меснър с удивление. — Такаа… Знаете ли, наистина ми е приятно да се запознаем Много ми се искаше… хм… да разбера какво е намерила Тереза у вас… какво — ако мога да се изразя така — я е привлекло към вас. Даа…

Той го огледа от главата до петите, както оглеждат кон.

— Разбирам какво мислите за мен… — започна Уомбт

— Моля ви се! — прекъсна го Меснър. Тонът и държането му бяха преувеличено сърдечни. — Просто исках да знам как намирате Тереза. Оправда ли очакванията ви? Годините не й личат, нали? И си живеете като в някакъв блажен сън.

— Не дрънкай глупости! — подхвърли Тереза.

— Какво да правя, вродена черта! — оплака се Меснър

— Това не ви пречи да бъдете същевременно ловък! практичен — отсече Уомбъл. — Интересува ни просто какво смятате да правите?        . Меснър разпери ръце с умело престорена безпомощност.

— Наистина не зная. Това е едно от тези невъзможни положения, от които човек трудно намира някакъв изход.

— Не можем и тримата да прекараме нощта в тази колиба.

Меснър кимна:

— Значи, някой трябва да се махне.

— Това също е неоспорим факт — съгласи се Меснър.

Когато три тела не могат да заемат едновременно дадено пространство, едно от тях трябва да изчезне.

— И това сте вие — заяви Уомбъл мрачно. — Разстоянието до най-близкия бивак е десет мили, но вие можете да го изминете като нищо.

— И това е първата грешка въз вашите разсъждения — възрази Меснър. — Защо пък непременно аз трябва да бъда този, който ще се махне? Аз намерих колибата пръв.

— Но Тес не бива да пътува — обясни Уомбъл. — Дробовете й са вече леко простудени.

— Съгласен съм с вас. Тя не може да си позволи десет мили в този студ. Разбира се, че трябва да остане.

— Значи, остава това, което казах — заяви Уомбъл категорично.

Меснър се прокашли.

— Вашите дробове са в ред, нали?

— Да, но какво от това?

Меснър отново се закашли и заговори бавно, разсъдливо и безпристрастно:

— О, нищо… бих казал… освен това, че според вашите разсъждения, нищо не ви пречи да излезете и да се поразходите — така да се каже — на студа някакви си десетина мили. Ще ги изминете като нищо.

Уомбъл хвърли бърз и изпълнен с подозрение поглед към Тереза и забеляза, че в очите й блесна радостно удивление.

— Ти какво ще кажеш? — попита той.

Тя се подвоуми и вълна от гняв помрачи лицето му. Той се обърна ядосано към Меснър.

— Стига глупости! Не можеш да останеш тук.

— Ще остана.

— Няма да ти позволя! — Уомбъл изправи рамене заплашително. — Тук аз решавам нещата.

— Аз пък ще остана — упорствуваше Меснър.

— Ще те изхвърля!

— А аз ще вляза отново.

Уомбъл млъкна за малко, за да овладее гласа си и себе си. После заговори бавно, тихо, сподавено:

— Слушай, Меснър, ако не излезеш с добро, ще те набъхтя. Тук не е Калифорния. Ще те направя на пихтия с тези два юмрука.

Меснър сви рамене.

— Ако направиш това, ще събера златотърсачите и ще виДя как ще виснеш на първото дърво. Както каза и ти, тук не е Калифорния. Те са простосърдечни хора, тези златотърсачи. Ще се наложи само да им покажа следите от побоя, да разкажа истината за теб и да предявя претенции за жена си.

Жената се опита да каже нещо, но Уомбъл се нахвърли гРУбо върху нея.

— Ти да не се бъркаш! — кресна той. Подчертано спокойно Меснър каза:

— Моля те, не ни пречи, Тереза.

Гневът и трудно сдържаното вълнение раздразниха дробовете на жената и предизвикаха сухата, раздираща кашлица. Лицето й поруменя от прилива на кръв и притиснала към гръдта си, тя чакаше да мине пристъпът.

Уомбъл я гледаше навъсено, прислушвайки се в кашлицата.

— Трябва да се направи нещо — рече той. — Но дробовете й няма да издържат на студа. Тя не може да пътува, като не се затопли. А аз не възнамерявам да ти я отстъпя.

Меснър измънка нещо, поокашли се, отново замънка уморено и накрая каза:

— Трябват ми пари…

На лицето на Уомбъл веднага се изписа презрение, че накрая другият затъна в подлост по-дълбоко от него!

— Имаш злато на прах в завързаната торбичка — продължи Меснър. — Видях те, когато я сваляше от шейната.:

— Колко искаш? — попита Уомбъл и в гласа му прозвуча презрение, равно на изписаното по лицето му.

— Пресметнах приблизително колко може да тежи торбичката и… такова… мисля, че има двайсетина фута. Какво ще кажеш за четири хиляди?

— Но това е всичко, което имам, човече! — възкликна Уомбъл.

— Нали имаш Тереза — утеши го Меснър. — Тя положително струва толкова. Помисли си само от какво се ощетявам! Не, цената наистина е разумна.

— Добре! — Уомбъл се втурна през стаята към торбичката със злато. — Бих искал да свършим по-бързо тази работа. Ех, ти… нищожество!

— Е, тук грешиш — възрази Меснър с усмивка. — Но от етична гледна точка този, който дава подкуп, е по-лош, отколкото този, който го взема. Укривателят на крадени вещи не е по-добър от крадеца, нали? И няма защо да се утешаваш с привидното си нравствено превъзходство в тази сметчица.

— По дяволите твоята етика! — избухна другият. — тук и гледай, докато претеглям праха. Може да те метна,

И жената, облегнала се на нара, с ярост и безсилие следеше как на малките везни, поставени върху сандъка за провизии, отмерваха нейната цена в жълт прах и парчета самородно злато. Везните бяха малки, наложи се да теглят няколко пъти и Меснър проверяваше с педантично старание всяка отделна купчинка.

— Твърде много сребро има в това злато — отбеляза той, докато завързваше торбичката. — Струва ми се, че чистото

съдържание на злато едва ли е повече от три четвърти на унция. Ти ме мина малко, Уомбъл.

Той прихвана нежно торбичката и отдавайки нужното внимание към ценното й съдържание, я изнесе навън в шейната. Върна се, събра съдовете, опакова сандъка за провизии и прибра завивките. След като привърза товара към шейната и впрегна недоволните кучета, върна се в колибата за ръкавиците си.

— Сбогом, Тес! — рече той, като стоеше до отворената врата.

Тя се обърна към него, като се мъчеше в гнева си да намери думи, с които да изрази кипящата в нея ярост.

— Сбогом, Тес — повтори меко Меснър.

— Животно! — произнесе тя най-после.

Обърна се, домъкна се със залитане до нара, хвърли се на него по очи и захълца: „Животни! Ах вие, животни такива!“

Джон Меснър притвори тихо вратата зад гърба си, и докато подкарваше кучетата, с голямо облекчение хвърли поглед назад към колибата. Като се спусна по брега, той спря шейната до дупката в леда. Измъкна торбичката със злато изпод въжетата, които крепяха товара, и се обърна към дупката. Водата в нея вече бе хванала тънка ледена корица. Той я разтроши с юмрук. Развърза със зъби възела на торбичката и изпразни съдържанието й във водата. Реката беше плитка на това място и на два фута под водата Меснър видя дъното — матово жълто под чезнещата дневна светлина. Тази гледка го накара да се изхрачи в дупката.

Подгони кучетата по пъртината на Юкон. Животните скимтяха апатично и теглеха шейната без охота. Държейки се с дясната ръка за управляващия прът и разтривайки с другата носа и бузите, Меснър се препъна в ремъка, когато кучетата направиха завой.

— Напред, клети хромчовци! — подвикна той. — Така, напред!

Окошарен

Пристигнах в Ниагара Фолс с „пулман със странична врата“ или, казано на прост език, с товарен вагон. Открития товарен вагон между другото е известен на братството „гондола“, ударението пада на втората сричка и тя се произнася дълго. Но да не се отклонявам. Пристигнах следобед и още от влака се запътих право към водопада. Щом очите ми се изпълниха с приказната гледка на стремително свличащата се надолу водна маса, аз бях загубен. Дълго време не можех да се откъсна от тази гледка и пропусках да искам нещо за вечеря от „местните“. Даже някое „ядене на са“ не би могло да ме съблазни. Настъпи нощ, дивна лунна нощ, а аз се мотаех край водопада чак до единайсет и най-после вече се наложи да потърся място за „къртене“. .

„Къртя“, „гърбослагам се“, „юзя“ — всички означават 4 $а но и също нещо, а именно „спя“. Имах някакво „шубе“, Ниагара Фолс е „нездравословен“ град за скитници, и затс взех курс към полето извън града. Прекрачих някаква ограда и „отседнах“ на къра. Ласкаех се от мисълта, че там, в земята никога няма да ме намерят. Изтегнах се по гръб в нивата и заспах като младенец. Въздухът беше така топъл; и благоухаен, че през цялата нощ не се събудих нито веднъж, едва развиделило се, отворих очи и си спомних за удивителния водопад. Прехвърлих оградата и поех надолу по пътя! да видя водопада още веднъж. Беше рано — не повече от 5 часа, — а едва към осем щях да помисля да издрънкам нещо за закуска. Можех да прекарам поне три часа край реката. Уви! Не ми било съдено да видя отново нито реката, нито водопада.

Градът спеше, когато стигнах там. Докато се движех по притихналата улица, видях трима души, които идваха насреща ми по тротоара. Вървяха един до друг. „Скитници като мене, и те станали рано“ — реших аз. Не бях съвсем прав в догадката си. Бях познал само шейсет и шест цяло и две десети. Крайните двама наистина бяха скитници, но не и този в средата. Отстъпих към бордюра да дам път на „триото“.

те не подминаха. Този в средата каза нещо на другите, всички спряха и той се обърна към мен.

Разбрах веднага каква е хавата. Тоя помежду им беше ченге, а двамата скитници бяха негови арестанти. Господин фантето се наспал и тръгнал на лов за ранни пилета. Аз бях такова пиле. Ако тогава имах горчивия опит, който натрупах през следващите няколко месеца, щях да обърна гръб и да си плюя на петите. Ченгето би могло да стреля по мен, но нали първо трябва да улучи, за да ме хване. Пък и никога не би се втурнал да ме гони — по-добре двама скитници в ръцете, отколкото един, който си е плюл на нозете. Но когато ме спря, аз останах неподвижен като чучело. Разговорът ни беше кратък.

— В кой хотел си отседнал? — осведоми се той.: Пипна ме! Не бях отседнал в никакъв хотел, а тъй като не знаех името на нито един хотел в града, не можех да твърдя, че съм отседнал някъде.

— Току-що пристигнах — рекох аз.

— Добре, кръгом и тръгвай пред мен, но не бързай много. Има един там, иска да те види.

Окошариха ме! Знаех кому съм притрябвал. Застанах начело и поех към градския затвор, следван по петите от двамата скитници и от ченгето, който показваше пътя. В затвора ни препипаха и записаха имената ни. Не си спомням вече под какво име ме записаха. Назовах се Джек Дрейк, но при обиска намериха у мен писма, адресирани до Джек Лондон. Това създаде известни затруднения и се наложи да давам обяснения, които вече съм изпозабравил, и до ден днешен не зная дали ме окошариха като Джек Дрейк или като Джек Лондон. Но едното или другото име положително стои и до днес в архивите на затвора в Ниагара Фолс. Една справка може Да изясни това. Случката стана някъде през втората половина на юни 1894 година. Само няколко дни след ареста ми започна голямата железничарска стачка.

От канцеларията ни отведоха в „хобо“, където ни затвориха. „Хобо“ е онази част от дранголника, където в една голяма килия с железни решетки затварят заедно всички престъпници на дребно. И тъй като „хобо“, тоест скитниците, съставляват основната маса в тази категория, престъпници, гореспоменатата желязна клетка е наречена „хобо“. Там вече заварихме няколко скитници, прибрани тази сутрин, а от време На време вратата се отключваше и при нас напъхваха нови двама-трима души. Накрая, когато се насъбрахме шестнайсет души, отведоха ни горе в съдебната зала. А сега ще ви опиша Достоверно какво се случи в тази зала, защото знайте, че там целият патриотизъм на американски гражданин получи удар, от който никога не се съвзе напълно.

В залата бяхме шестнайсетте арестанти, съдията и двама съдебни пристави. Съдията, изглежда, изпълняваше и длъжността на секретар. Нямаше никакви свидетели. Не присъствуваха и никакви граждани на Ниагара Фолс, за да погледат и разберат как се раздава правосъдието в техния град. Съдията хвърли поглед на лежащия пред него списък с „делата“ и извика някакво име. Един от скитниците се изправи. Съдията погледна пристава.

— Скитничество, ваша милост — рече той.

— Трийсет дни! — каза негова милост.

Скитникът седна, а съдията вече викаше ново име и скитник се изправи на крака.        Съдът над първия скитник трая точно петнайсет секунди. Над следващия — премина със същата бързина. Приставът каза: „Скитничество, ваша милост“, а негова милост рече: „Тридесет дни.“ И така продължи като по часовник — на скитник петнайсет секунди… и трийсет дни.

„Клети безсловесни добичета!“ — помислих си аз. Но ц, чакайте да дойде моят ред: ще дръпна една „реч“ на негова милост! Някъде по средата на тази съдебна процедура негова милост, ръководен от някаква прищявка, даде възможност на един от нас да говори. То пък се случи така, че този човек беше истински скитник. Не притежаваше нито една от отличителните черти на „изпечения“ професионален скитник. Ако такъв се доближи до нас, докато чакаме Товарен влак край някоя водна цистерна, без колебание бихме го класифицирали като „заек“. Така наричат новаците в царството на скитниците. Този скитник-новак беше в напреднала възраст — бих казал някъде към четирийсет и пет години. Беше поизгърбен, по изгорялото му лице имаше бръчки.

Много години, според неговия разказ, работил като колар в някаква фирма — ако не се лъжа в Локпорт, щата Ню Йс Работите на фирмата престанали да вървят добре и накрая през тежката 1893 година, тя била закрита. Държали го последния момент, въпреки че към края работел само от време на време. Човекът продължи да обяснява надълго колко трудно било да намери работа — при толкова много безработни през следващите месеци. Накрая, като решил, че при Великите езера има по-голяма възможност да намери работа, тръгнал, за Бъфало. Разбира се, нямал „пукнат цент“ и ето какво станало. Това беше всичко.

— Трийсет дни! — рече негова милост и извика името на друг скитник.        Скитникът стана.

— Скитничество, ваша милост — рече приставът и милост обяви:

— Трийсет дни.

И така продължи: петнайсет секунди и трийсет дни всеки скитник. Машината на правосъдието работеше отлично.

По всяка вероятност, като се има пред вид ранният сутрешен час, негова милост не беше закусил още и бързаше.

Но моята американска кръв кипна. Зад гърба си имах многото поколения на моите американски прадеди. Една от привилегиите, за които тези мои прадеди се бяха сражавали и умирали, беше правото на съд със съдебни заседатели. Бях наследил това право, осветено с тяхната кръв, както и задължението да го отстоявам. Е добре, заканих се аз мислено, нека само стигне до мен!

Стигнаха и до мен. Извикаха едно от имената — не помня кое точно — и аз станах. Приставът рече: „Скитничество, ваша милост“, и аз започнах да говоря. Но съдията почна едновременно с мен и каза: „Трийсет дни.“ Запротестирах, но негова милост викаше вече името на следващия скитник по списъка. Негова милост прекъсна за миг, колкото да ми подхвърли едно „Млък!“ Приставът ме принуди да седна. И в следващия миг другият скитник вече беше получил трийсетте дни, а този след него беше на път да получи своите.

Когато се разправи с всички ни — трийсет дни на всеки един от нас — и се канеше да ни отпрати, негова милост внезапно се обърна към коларя от Локпорт — единственият човек, на когото беше позволил да говори.

— Защо си напуснал работа? — попита негова милост. Коларят вече беше обяснил как работата е напуснала него, и този въпрос го слиса.

— Ваша милост — започна той объркано, — не задавате ли странен въпрос?

— Още трийсет дни за това, че си напуснал работата си! — каза негова милост, и съдът приключи заседанието си. Такъв беше изходът. Коларят получи общо шейсет дни, а всички останали по трийсет.

Свалиха ни долу, заключиха ни и донесоха закуската. Тя съвсем не беше лоша за една затворническа закуска и беше най-хубавото нещо от всичко, което ядох пред следващия месец.

Що се отнася до мен, чувствувах се като зашеметен. Ето на, излежавам присъда, произнесена в някакво подобие на съд, където ми беше отказано не само правото на съд със съдебни заседатели, но и правото да отговоря на обвиненията. Хрумна ми и друго нещо, за което се бяха били моите прадеди — неприкосновеността на личността! Ще им дам да разберат! Но когато поисках адвокат, станах за смях. Правото си беше право, ала за какво ми беше то, когато не можех да се свържа с никого извън затвора? Но аз все пак ще им покажа! Не могат да ме държат вечно в затвора. Просто трябва да чакам, Докато изляза на свобода, това е всичко. Ще ги накарам да ми стоят „мирно“. Знаех нещичко от законите и за своите праВа. и щях да разоблича тяхното нарушение на правосъдието.

Пред очите ми вече се мяркаха съдебни искове и сензационни заглавия във вестниците, когато тъмничарите влязоха и започнаха да ни изблъскват навън към главната канцелария.

Един полицай извади чифт белезници и щракна единият около дясната ми китка („Охо-о — помислих си, — ново оскърбление! Нека само да изляза на свобода!“. Другият белезник той щракна около лявата китка на един негър. Беше много висок негър, доста над шест фута — толкова висок, че когато стояхме един до друг, ръката му повдигаше малко моята в белезниците. Беше най-веселият и най-одърпан негър, когото съм виждал някога!

Оковаха ни всички по същия начин, на двойки. Като привършиха с това, донесоха блестяща верига от никелирана стомана, прекараха я през халките на всички белезници и я заключиха с катанци в началото и в края на двойната редица. Превърнахме се в група каторжници. Дадоха заповед да тръгнем, излязохме навън и закрачихме по улицата, охранявани от двама полицаи. Високият негър и аз бяхме на почетно място — вървяхме начело на шествието.

След гробния мрак на затвора слънчевата светлина навън беше ослепителна. Никога преди тази светлина не ми се е струвала толкова приятна както сега, когато аз — затворник с подрънкваща верига — знаех, че скоро ще се разделя с нея за трийсет дни. Ние крачехме по улиците на Ниагара Фолс към железопътната гара под втренчените погледи на любопитни минувачи, и особено на група туристи от верандата на един хотел, покрай който минахме.        Веригата беше достатъчно дълга и с много тропане дрънкане насядахме, двама по двама, по пейките във вагона, за пушачи. Колкото и да горях от негодувание за издевателството, което беше извършено над мен и моите прадеди, все пак бях твърде прозаично практичен, за да се шашардисам заради това. Всичко беше ново за мен. Очакваха ме трийсе дни, пълни с неизвестност, и аз се огледах наоколо да видя някой, който беше отракан в тези неща. Защото вече бях разбрал, че не отивах в някой малък затвор със стотина затворници, а в истински каторжен затвор с две хиляди затворници в него, които излежаваха всякакви присъди — от десет дни до десет години.

На пейката зад мен, окован към веригата с белезника около китката му, седеше тантурест, набит мъж с яки мускули Беше някъде между трийсет и пет и четирийсет години. Прецених го с поглед. В крайчеца на очите му трепкаха хумор, насмешка и добродушие. Целият му вид иначе беше животински, изцяло аморален, и с всичката страст и невъздържана ярост на дивия звяр. Това, което го изкупваше, което го правеше приемлив за мен, бяха стаените в ъгълчетата на очите

му хумор, насмешка и добродушието на звяр, когато не е раздразнен.

Той беше „моят“ човек. „Лепнах“ се край него. И докато моят другар по белезници, високият негър, се вайкаше — през смях и кикот — за работата в някаква пералня, която сега заради ареста щял да загуби, и докато влакът се носеше към Бъфало, аз разговарях с човека на пейката зад мен. Лулата му беше празна. Напълних я от моя скъпоценен запас от тютюн — от едно такова пълнене излизат десетина цигари. Но не, колкото повече говорехме, толкова по-сигурен бях, че това е „моят“ човек и разделих с него целия си запас от тютюн.

Трябва да ви кажа, че имам неспокоен дух и достатъчно познания за живота, за да мога да се пригодя,към почти всякакви обстоятелства. Положих всички усилия да се разбера с този човек, макар че тогава и през ум не ми минаваше от каква голяма полза ще ми бъде това. Оказа се, че той не бил лежал досега в този затвор, където отивахме, но бил изкарал по два, три или пет „лазарника“ из разни други дрънголници и имаше богат опит. Станахме доста близки и сърцето ми трепна от радост, когато той ми препоръча да се вслушвам в съветите му. Започна да ми вика „момко“ и аз също го наричах така.

Влакът спря на някаква станция на около пет мили от Бъфало и ние, групата каторжници, слязохме. Не си спомням точно името на тази станция, но съм сигурен че беше едно от следните имена: Роклин, Рокууд, Блак Рок, Роккасъл или Нюкасъл. Но както и да е, накараха ни да повървим малко, после ни качиха на трамвай. Вагонът беше старомоден, с пейки по цялата дължина на вагона от двете страни. Помолиха всички пътници да преминат на едната пейка, а ние, дрънкайки силно с веригата, насядахме на срещуположната. Спомням си, че седяхме срещу тях и помня също страхопочитанието, изписано по лицата на жените, които несъмнено ни взеха за осъдени убийци и грабители на банки. Постарах се да си придам най-свиреп вид, но моят другар по белезници, веселякът-негър, непрекъснато въртеше очи, смееше се и току повтаряше: „О, боже мой! Боже мой!“

Слязохме от трамвая, повървяхме малко и ни въведоха в канцеларията на каторжния затвор на окръга Ери. Тук също ни регистрираха, и в този списък може да се намери едно от двете ми имена. Уведомиха ни също, че трябва да предадем в канцеларията всичките си ценности: пари, тютюн, кибрит, Джобни ножчета и прочее.

Новият ми другар заклати към мен глава отрицателно.

— Ако не оставите нещата си тук, вътре ще ги конфискуват — предупреди чиновникът.

Но приятелят ми продължаваше да клати глава. Той правеше някакви движения с ръцете си, като се криеше зад гърбовете на другите арестанти. вече бяха снели белезниците ни. Наблюдавах какво прави и последвах примера му, като свих на вързоп в носната си кърпичка всички неща, които исках да взема със себе си. Двамата пъхнахме тези вързопчета в пазвите си. Забелязах, че и другите арестанти — с изключение на един или двама, които имаха часовници — не предадоха нещата си на човека в канцеларията. Бяха решили да ги вмъкнат някак си контрабанда, като разчитаха на късмет; но не бяха така опитни като моя другар, защото не свиха нещата си

във вързопчета.

Досегашните ни конвойни събраха белезниците и веригата и тръгнаха обратно за Ниагара Фолс, а нас, под охраната на нови пазачи, ни отправиха към затвора. Докато чакахме в канцеларията, към нас се присъединиха други групи новопристигнали арестанти, така че нашата процесия сега броеше към четирийсет-петдесет човека.

Известно ли ви е на вас, които сте на свобода, че движението в един голям затвор е така ограничено, както е била търговията през Средновековието! Веднъж влезли в дрънголника, вече не може да се разкарвате както ви скимне. На всеки няколко крачки се натъквате на огромни стоманени врати или порти, които са винаги заключени. Бяхме тръгнали към бръснарницата, но се наложи да спираме често, докато ни отключват разните там врати. Забавихме се още в първия „коридор“, където влязохме. „Коридорът“ не е обикновен коридор. Представете си един правоъгълник, иззидан от тухли, на височина шест етажа, и всеки етаж представлява редица от килии — да кажем, петдесет килии, наредени една до друга… Накратко, представете си един правоъгълник от огромна пчелна пита. Поставете го на земята, издигнете около него сграда с покрив отгоре и стени от всички страни. Подобен правоъгълник и окръжаващата го сграда ще ви дадат представа за „коридора“ в каторжния затвор на окръга Ери. За пълнота на картината, представете си също тесни галерии с железни перила покрай всяка редица килии, които в двата края на правоъгълника са свързани помежду си със система от тесни железни стълби за ь случай на пожар.

Спряха ни в първия коридор, докато чакахме някой пазач да отключи вратата. Тук-таме се мотаеха затворници — избръснати, с ниско остригани глави, и облечени с раирани одеяния. Забелязах един такъв затворник над нас, на галерията пред третата редица килии. Той стоеше там, приведен напред, облегнал лакти на перилата, и очевидно не забелязваше нашето присъствие. Погледът му сякаш се рееше някъде в пространството. Моят другар издаде лек съскаш звук. Затворникът погледна надолу. Размениха си с жестове някакви сигнали. После вързопчето на моя другар се стрелна нагоре във въздуха. Затворникът го хвана, и за миг вързопчето изчезна в пазвата му, а той отново загледа безучастно пред себе си. Моят приятел ми беше казал да следвам примера му. Зачаках удобен случай, когато пазачът ни обърна гръб, и моето вързопче последва другото в пазвата на затворника.

Една минута по-късно вратата беше отключена и ние един по един влязохме в бръснарницата. И тук имаше хора с раирани дрехи. Това бяха затворническите бръснари. Имаше също вани, гореща вода, сапун и четки за търкане. Наредиха ни да се съблечем и да се изкъпем, като всеки изтърка гърба на съседа си. Тази задължителна баня беше ненужна предпазна мярка, защото затворът гъмжеше от паразити. След банята всеки получи по една платнена торба за дрехи.

— Сложете всичките си дрехи в торбите — каза пазачът. — Безполезно е да се опитвате да промъкнете нещо. За прегледа ще се строите голи. Тези, които са за трийсет дни или по-малко, да задържат обувките и тирантите. Който е за повече от трийсет дни да не задържа нищо.

Това съобщение бе прието с ужас. Как може да промъкнеш нещо гол на прегледа! Само аз и моят приятел се чувствувахме спокойни. Но точно тогава бръснарите се заловиха за работа. Те плъзнаха сред новодошлите клетници, като предлагаха любезно да се погрижат за техните драгоценни дреболии и обещаваха да им ги върнат по-късно същия ден. Да ги послуша човек ще рече — същински филантропи! Както и в случая с Фра Липо Липи1 никога хората не са били освобождавани от излишния товар с такава бързина. Кибрит, тютюн, хартия за цигари, лули, ножове, пари — всичко потече и се вмести в обемистите пазви на бръснарите. Те съвсем се издуха от плячката, а пазачите се правеха, че не забелязват нищо. С две думи — никога не беше върнато нищо от тези неща! Бръснарите изобщо не мислеха да връщат това, което са взели. Те считаха, че то е тяхно на законно основание. Това бяха рушветните доходи на бръснарницата. В този затвор, както разбрах по-късно, имаше много рушвети. И на мен също ми беше писано да стана рушветчия — благодарение на моя нов другар. В бръснарницата имаше няколко стола и бръснарите работеха бързо. Тук бръснеха и подстригваха с невиждана бързина! Затворниците сами насапунисваха лицата си, а бръснарите ги бръснеха — по минутка на човек. Подстригването отнемаше малко повече време. За три минути изчезна мъхът от осемнайсетгодишното ми лице, а главата ми лъсна като билярдна топка, на която току-що е набола четина. Брадите и мустаците изчезнаха със същата бързина, както и дрехите ни и всичко останало. Можете да ми повярвате — когато привършиха с нас, ние изглеждахме като шайка злодеи! Не бях разбрал преди това, че всичките сме съвсем пропаднали типове.

---

1 Фра Филипо Липи — италиански художник от XVI в., който според преданията бил ограбен от пирати. — Б. пр.

 

После се наредихме на опашка — четирийсет-петдесет души, голи като героите на Киплинг, щурмували Лунгтунгпен. Да ни претърсят беше лесно. Стояхме само по обувки. Двама-трима безразсъдници, които се бяха усъмнили в бръснарите, пазеха нещата си, и тези неща — тютюн, лули, кибрит и дребни пари — бяха открити и бързо конфискувани. Като привършиха с това, донесоха ни новите дрехи — груби затворнически ризи, куртки и панталони с биещи на очи раета. Цял живот бях прекарал под заблуждението, че раираната затворническа дреха изхлузват на човек само след като го осъдят за углавно престъпление. Тук престанах да се заблуждавам, навлякох този символ на позора и опитах за пръв път какво значи да маршируваш със затворническа крачка.

В индийска нишка, близо един до друг, като ръцете на всеки лежаха върху раменете на този отпред, преминахме в друг голям „коридор“. Тук ни строиха в дълга редица покрай стената и наредиха да заголим лявата си ръка. Някакъв младеж, студент по медицина, който практикуваше върху такъв добитък като нас, обиколи редицата. Той ваксинираше точно четири пъти по-бързо, отколкото бръснеха бръснарите. С едно последно наставление да внимаваме да не отъркваме ръцете си о нещо, за да позволим на кръвта да засъхне и хване коричка, ни разпределиха по килиите. Тук аз и моят приятел се разделихме, но той все пак успя да ни пошушне: „Изсмучи го!“

Щом ме заключиха, изсмуках всичко от ръката си. А после видях тези, които не бяха смукали: по ръцете им цъфнаха ужасни дупки, в които можех да пъхна юмрука си! Сами си бяха виновни. Могли са да изсмучат ваксината.

В килията ми имаше още един затворник. Щяхме да бъдем другари по килия. Беше млад, мъжествен човек, неприказлив, но извънредно способен, всъщност прекрасен момък, какъвто не се среща често — всичко това въпреки факта, че съвсем наскоро бил излежал двегодишна присъда в един каторжен затвор в щата Охайо.

Не мина и половин час, откакто бяхме в килията, когато един затворник премина бавно по галерията и погледна в нашата килия. Беше моят приятел. Обясни, че му разрешили да се разхожда из „коридора“. Отключвали килията му в шест сутринта и не я заключвали до девет часа вечерта. Той беше един от „тайфата“ в този коридор и бързо беше назначен за един вид доверено лице, известен като „коридорен“. Този, който го беше назначил, също беше затворник и доверено лице, известен като „първи коридорен“. В този коридор имаше тринайсет коридорни. Десет от тях отговаряха всеки за една галерия от килии, а техни шефове бяха първи, втори и трети коридорен.

Моят приятел ме уведоми, че ние, новопристигналите, ще

останем в килиите си този ден, за да дадем възможност на ваксината да хване. А на другата сутрин щели да ни изведат на работа в двора на затвора.

— Но аз ще те измъкна оттам, веднага щом мога — обеща той. — Ще направя да уволнят един от коридорните и да сложат тебе на негово място.

Бръкна под ризата, извади носната кърпичка с моите скъпоценни дреболии, подаде ми я през решетките и закрачи по галерията.

Развързах вързопа. Всичко си беше на място! Не липсваше даже клечка кибрит. Дадох на моя другар по килия тютюн и хартия и свихме по цигара. Като се канех да запаля, той ме спря. На нашите нарове вместо покривки имаше по едно протъркано и мръсно одеяло. Той откъсна тясна ивица от тънката материя и я нави плътно в дълъг, тънък масур. Подпали го със скъпоценна клечка кибрит. Плътно навития фитил от памучна тъкан не пламна. Краят му се овъгли и започна да тлее. Това щеше да продължи с часове и моят другар по килия го нарече „прахан“. Когато масурът догореше, трябваше само да се направи нов масур, да се допре до предишния, да се подуха малко — и праханта започваше да тлее отново! Та по съхраняването на огъня и на самия Прометей бихме могли да покажем това-онова!

В дванайсет донесоха обеда. В долната част на вратата на килията имаше малък отвор, подобен на вратичката на курник. През него ни пъхнаха две сухи коматчета хляб и две канчета със „супа“. Порцията супа се състоеше приблизително от литър гореща вода, на чиято повърхност плаваше самотна капка мазнина. Във водата имаше и малко сол.

Изпихме супата, но хляба не ядохме. Не защото не бяхме гладни и не че хлябът беше негоден за ядене. Беше доста добър хляб. Но си имахме причини. Моят другар по килия беше открил, че килията гъмжи от дървеници. Във всички пукнатини и пролуките между тухлите, където хоросанът беше изпопадал, процъфтяваха огромни колонии от тези гадини. Тези „туземци“ се осмеляваха да излизат дори посред бял ден и стотици от тях пъплеха по тавана и по стените. Но другарят ми познаваше нравите на тези животинки. Като Чайлд Роулънд1 той неустрашимо ги призоваваше на бой. Развихри се небивала битка. Тя продължи часове. Същинска кланница! Щом последните оцеляли потърсиха спасение чрез бягство в своите твърдини от тухли и хоросан, нашата работа бе само наполовина свършена. Задъвкахме хапки хляб докато го превърнем в гъста маса, подобна на маджун. И когато бягащият воин изчезваше в някой процеп между тухлите, ние бързо го зазиждахме с парченце сдъвкан хляб. Трудихме се докато се смрачи.

---

1 Герой от едноименна поема на английския поет Р. Браунинг. — Б. пр.

и докато не остана незапушена нито една дупка, пролука или пукнатина. Потръпвам при мисълта за трагедиите на гладна смърт и канибализъм, които трябва да са се разиграли зад тези замазани с хляб бастиони!

Проснахме се на наровете, изтощени и гладни, в очакване на вечерята. Поработихме добре този ден! През следващите седмици нямаше да страдаме поне от пълчищата гадини. Бяхме пожертвували обеда си, спасихме — така да се каже — кожите за сметка на стомасите, но бяхме доволни. Уви, колко безполезни са усилията човешки! Едва привършихме дългата си работа, когато един пазач дойде и отключи вратата. Извършваше се някакво преразпределение на затворниците и ние бяхме отведени и заключени в друга килия, два етажа по-горе. На другия ден рано сутринта отключиха килиите и долу в коридора няколкостотин затворници се наредихме в индийска нишка и излязохме в двора на затвора да отидем на работа. Каналът Ери минава точно покрай задния двор на каторжния затвор на окръга Ери. Задачата ни беше да разтоварваме дошлите по канала шлепове, като пренасяхме в затвора на гръб огромни анкърни болтове, подобни на железопътни траверси. Докато работех, проучвах обстановката и изгледите за бягство. Нямаше абсолютно никаква надежда. Отгоре по стените се разхождаха часови, въоръжени с автоматични пушки, а освен това, както ми казаха, в кулите имало и картечници.

Не се тревожех. Трийсет дни не са кой знае колко време. Ще остана тези трийсет дни и ще натрупам още материал, който възнамерявах да използувам срещу харпиите на правосъдието, когато изляза на свобода. Ще покажа какво може да направи един американски младеж, когато потъпкват — както в моя случай — неговите права и привилегии! Отказаха ми правото на съд със съдебни заседатели. Отказаха ми правото да отговоря на обвиненията. Аз даже бях осъден без съд (защото не можех да считам за съд това, което се разигра в Ниагара Фолс). Не ми позволиха да се свържа с адвокат или с когото и да било; оттук следва, че ми бе отказано правото да обжалвам присъдата. Обръснаха ме, остригаха ме ниско, навлякоха ми раирани дрехи; принудиха ме да работя каторжна работа и ме държаха на диета от хляб и вода, караха ме да марширувам с позорната затворническа крачка, под стража… И за какво беше всичко това? Какво бях направил? Какво престъпление бях извършил спрямо гражданите на Ниагара Фолс, та трябваше да ми отмъщават с всичко това? Не бях престъпил даже тяхната наредба, която забраняваше спането по улиците на града. Онази нощ бях спал извън тяхната юрисдикция, на къра! Даже не бях просил по техните улици за парче хляб или дребни „мангизи“. Бях се поразходил само по техните тротоари и позяпал пършивия им водопад! Та какво престъпно има в това? Юридически, не бях извършил никаква наказуема

постъпка. Е добре, ще им дам да разберат, като изляза от затвора!

На другия ден говорих с надзирателя. Поисках адвокат. Той ми се присмя. Присмяха ми се и другите надзиратели, към които се обърнах. Бях фактически изолиран от външния свят. Опитах се да пиша писмо, но разбрах, че всички писма се четат и цензурират или конфискуват от затворническите власти, и че на „краткосрочните“ не се разрешава да пишат изобщо. После се опитвах да изпратя тайно писма навън по затворници, които бяха излежали присъдата си, но разбрах, че ги обискирали, открили писмата и ги унищожили. Както и да е, мислех си аз. Всичко това прави само по-черно делото, което ще заведа щом веднъж изляза навън!

Но дните си минаваха и аз си „посъбрах ума“. Чух невероятни и чудовищни разкази за полицията, полицейските съдилища и адвокатите. Затворниците ми разказваха за собствените си преживелици с полицията в големите градове, и тези разкази бяха ужасни. А още по-ужасни бяха разказваните от тях слухове за хора, загинали в ръцете на полицията, които по тая причина не можеха да свидетелствуват сами. Години по-късно, в доклада на комисията Лексоу, щях да прочета за истински случки, далеч по-ужасни от тези, които ми бяха разказани. През първите дни в затвора обаче посрещах тези приказки с насмешка.

Но докато дните си минаваха, започнах да се убеждавам. Видях със собствените си очи невероятни и чудовищни неща в този затвор. И колкото повече се убеждавах, толкова по-дълбоко се загнездваше в мен страхът от полицейските копои и от цялата машина на углавното правосъдие.

Възмущението ми се отливаше, а в душата ми заплискаха вълните на страха. Видях най-после, съвършено ясно, срещу какво съм се опълчил. Започнах да ставам хрисим и скромен. С всеки изминат ден в мен се затвърдяваше решението да не вдигам никакъв шум, когато изляза на свобода. Всичко, което щях да искам тогава, беше възможността да се изпаря някъде по-далеч. Точно така и направих, когато ме пуснаха. С език зад зъбите, излязох смирено и — поумнял и по-покорен — се изхлузих към щата Пенсилвания.

Неизбежният бял

— Черните никога не ще разбират белите, нито белите ще разбират черните, докато черните са черни, а белите — бели.

Тъй каза капитан Уудуърд. Ние седяхме в салона на кръчмата на Чарли Робъртс в Апиа и пиехме от високи чаши „Абу Хамед“, приготвен и споделян с нас от гореспоменатия Чарли Робъртс, който твърдеше, че имал рецептата направо от Стивънз, прочут с това, че измислил „Абу Хамед“ по времето, когато бил подтикван от Нилска жажда — същият Стивънз, който бил автор на „С Кичънър до Хартум“ и паднал при обсадата на Лейдисмит.

Капитан Уудуърд, нисичък и набит, обгорен от четиридесет години тропическо слънце и с най-хубавите влажни черни очи, каквито съм виждал някога у мъж, имаше богат житейски опит. Плетеницата от белези на плешивото му теме подсказваше за близко познанство с томахавките на черните; за също толкова близко познанство подсказваше и дясната страна на врата му, отпред и отзад, където някога се забила и била издърпана една стрела. Както обясняваше, в случая той много бързал, стрелата му пречела да тича и той сметнал, че не може да отдели време да отчупи жилото и да извади стрелата оттам, откъдето бе влязла. В настоящия момент капитанът командуваше „Савайи“, големия параход, който набираше работници от западните краища за германските плантации

в Самоа.

— Половината беда е в глупостта на белите — каза Робъртс и спря, за да сръбне от чашата си да напсува с най-любезни изрази самоанския бюфетчик. — Ако белият си дадеше мъничко труд да разбере как работи умът на черния, повечето от неразбориите щяха да се избегнат.

— Виждал съм неколцина, които твърдяха, че разбирали чернокожите — отвърна капитан Уудуърд, — и винаги съм забелязвал, че те са били първите, на които им теглят един „кай-кай“ (да ги изядат). Вижте мисионерите в Нова Гвинея и на Новите Хибриди — Ероманга, островът на мъчениците, и всички други. Вижте австрийската експедиция, която била накълцана на парчета на Соломоновите острови, в джунглата на Гвадалканар. Ами я вижте капитаните на търговските кораби с двайсетгодишен опит, дето се хвалеха, че нямало чернокож, който да може някога да ги хване, и чиито глави до днес красят лавиците в плаващите жилища. Да вземем стария Джони Симонз — двайсет и шест години из дивите покрайнини на Меланезия, кълнеше се, че чернокожите били за него отворена книга и никога нямало да му видят сметката, пък се прости с живота в лагуната Марово в Нова Джорджия и една негърка и стар негър само с един крак (другият останал в устата на акула, когато се гмуркал да вади убита с динамит риба) му отрязали главата. Ами Били Уотс, със страшната слава на палач на чернокожи, човек, от когото и дяволът би се уплашил. Спомням си как стояхме на котва в Кейп Литъл, Нова Ирландия, нали знаете, когато черните откраднаха половин сандък тютюн… струваше му към три и половина долара. За възмездие той отиде на брега, застреля шест чернокожи, направи на пух и прах бойните им кану и опожари две села. И подир четири години, пак в Кейп Литъл, където бил на лов за трепанги с четирийсет негри от Буку, го нападнали на кораба му. За пет минути всички били мъртви, освен три момчета, които избягали с кану. Не ми разправяйте за разбиране на негри. Мисията на белия човек е да събира парсата от света, а това е достатъчно голяма задача, отредена за него. Къде ще му остане време да разбира негрите?

— Точно така — каза Робъртс. — Пък и като че ли някак си не е необходимо да разбираш черните изобщо. Право пропорционален на глупостта на белия е успехът му в събирането на парсата от света…

— И да вселява страх божий в сърцето на чернокожия — изтърси капитан Уудуърд. — Може да си прав, Робъртс. Може именно глупостта да му докарва успеха, а положително една от фазите на тази глупост е неспособността му да разбира черните. Но едно нещо е положително: белият трябва да управлява черните, ще не ще. Това е неизбежно. Това е съдба.

— И разбира се, белият е неизбежен — това е съдбата на чернокожия — прекъсна го Робъртс. — Кажи на белия, че има бисерни миди в някоя лагуна, която гъмжи от десет хиляди диви човекоядци, и той ще се запъти нататък сам-саменичък с пет-шест канаки, ловци на бисери, и тенекиен будилник вместо хронометър, всичките наблъскани като сардели на просторна петтонна черупка. Пошепни му, че са открили злато на Северния полюс и същото това неизбежно белокожо същество веднага ще потегли, въоръжено с кирка и лопата, един бел сланина и най-новия модел златарско корито, и което е най-важно, ще стигне там. Подскажи му, че има диаманти по нажежените до червено подстъпи на ада, и господин Белия ще щурмува подстъпите и ще накара самия сатана да върти кирката

и лопатата. Ето докъде се стига, като си глупав и неизбежен.

— Но, интересно, какво ли трябва да мисли черният човек за… за неизбежността — подхвърлих аз.

Капитан Уудуърд тихо се разсмя. В очите му се мерна унесен в спомени поглед.

— За мен е интересно само какво ли са помислили или още мислят чернокожите от Малу за неизбежността на тоя бял, който имахме на борда, когато ги посетихме с „Дукеса“ — обясни той.

Робъртс приготви още три „Абу Хамеда“.

— Това стана преди двадесет години. Казваше се Саксторф. Положително беше най-глупавият човек, когото някога съм виждал, но беше неизбежно като смъртта. Имаше само едно нещо, което тоя тип умееше да прави, — да стреля. Спомням си първия път, когато се сблъсках с него, точно тука, в Апиа, преди двадесет години. Беше преди твойто идване, Робъртс. Аз спях в хотела на Хенри Холандеца, където сега е пазарът. Чувал ли си за него? Той изкара хубави пари от контрабанда на оръжие за бунтовниците, продаде хотела и само шест седмици след това го убиха в Сидней при едно сбиване в кръчма.

Но Саксторф! Една нощ тъкмо вече заспивах, когато две котки започнаха концерт в двора. Скочих от леглото и бутнах прозореца с кана вода в ръце. Но точно тогава чух да се отваря прозорецът на съседната стая. Изтрещяха два изстрела и прозорецът се затвори. Не мога да ви опиша колко бързо стана всичко това. Не повече от десет секунди. Прозорецът се отвори, прас, прас! — изгърмя револверът, и прозорецът се затвори. Който и да беше, той не се спря да види резултата от изстрелите си. Той го знаеше. Разбирате ли ме? — Той го знаеше! Котешкият концерт вече не се поднови, а сутринта на двора лежаха двете виновнички, вкочанясали. За мене това беше цяло чудо. Още е цяло чудо. Първо, то стана на звездна светлина и Саксторф стреля, без да се цели; второ, той стреля толкова бързо, че двата гърмежа, се сляха в един двоен; и трето, той знаеше, че е улучил целта си, без да погледне и да види.

Два дена след това той дойде при мен на кораба. Тогава бях помощниккапитан на „Дукеса“, грамадна сто и петдесет тонна шхуна, роботърговски кораб. А трябва да ви кажа, че роботърговците бяха наистина роботърговци в ония дни. Нямаше никакви правителствени инспектори, нито пък правителствена закрила за нас. Беше чисто насилие, или печелиш или губиш, ако ти видят сметката, всичко се премълчава, а чернокожите ги събирахме от всеки остров в Южните морета, откъдето не ни изритваха. Та, Саксторф дойде на кораба, Джон Саксторф беше името, с което се нарече. Беше пясъчножълто човече, с пясъчен цвят на лицето и очите му също пясъчни.

Във външността му нямаше нищо особено. Вътрешният му мир беше също толкова безцветен, колкото и външността. Каза ми, че бил загазил и искал да замине с кораба. Щял да дойде като каютен прислужник, като готвач, суперкарго или като обикновен моряк. Не разбирал нищо от никоя от тия служби, но каза, че имал желание да се научи. Не ми трябваше, но неговата стрелба ми беше направила такова впечатление, че го взех като обикновен матрос със заплата три лири на месец.

Той наистина имаше желание да се научи, трябва да му го призная. Но по природа не беше способен да научи нищо. Беше толкова некадърен да изброи точките на компаса, колкото аз да смесвам коктейли като нашият Робъртс. А колкото за водене на кораб, първите си бели коси дължа на него. Никога не съм посмял да го оставя на щурвала при голямо вълнение, а остър завой и плавен завой оставаха за Саксторф неразгадаеми мистерии. Не можа да научи разликата между шкот и такелаж, не можа и толкова! Скобата на гафела и на кливера за него, бяха едно и също нещо. Кажеш му да отпусне прота и преди да се усетиш, той свалил нок гафела. Три пъти пада през борда, а не знаеше да плува. Винаги весел, никога не го хващаше морска болест и беше най-изпълнителният матрос, какъвто някога съм виждал. Беше необщителен по нрав. Никога не говореше за себе си. Историята му, доколкото тя засягаше нас, започваше от деня, когато постъпи на „Дукеса“. Къде се беше научил да стреля, само звездите можеха да кажат. Беше янки, — толкова можахме да разберем от гъгнивия му изговор. И това е всичко, каквото изобщо успяхме да научим.

Сега вече започваме да стигаме до същината на историята. На Новите Хибриди нямахме късмет, събрахме само четиринайсет работници за пет седмици и потеглихме с попътен югоизточен вятър за Соломоновите острови. Малаита и тогава както и сега, беше добро място за вербуване на работници и ние влязохме в Малу откъм северозападния край. Там има риф на брега и външен риф и да пуснеш котва, трябва да имаш нерви. Спряхме благополучно и му теглихме един гърмеж с динамита, сигнал да дойдат черните, за да ги вербуваме. За три дни обаче не можахме да придумаме нито един човек. Черните идваха към нас със своите кану със стотици, но само се смееха, когато им показвахме маниста, басми и брадвички и им разправяхме за прелестите на работата по плантациите в Самоа.

На четвъртия ден настъпи промяна. Петдесетина души се условиха и ние ги настанихме в главния трюм, разбира се с право да излизат на палубата. И разбира се, като хвърля поглед назад, това условяне на едро беше подозрително, но на времето ние помислихме, че някой властен главатар е вдигнал възбраната срещу вербуването. Сутринта на петия ден двете

ни лодки отидоха към брега, както винаги, — едната да прикрива другата, нали разбирате, в случай, че стане нещо. И както винаги петдесетте чернокожи бяха на палубата, безделничаха, приказваха си, пушеха и спяха. Саксторф и аз заедно с още четири моряци бяхме единствените, останали на борда. Гребците в двете лодки бяха туземци от Гилбъртовите острови. В едната беше капитанът, суперкаргото и вербувачът. В другата, прикриващата лодка, която оставаше на стотина крачки от брега, беше вторият помощник капитан. И двете лодки бяха добре въоръжени, макар да не се очакваха никакви неприятности.

Четирима от моряците, в тяхното число и Саксторф, лъскаха релинга на кърмата. Петият, моряк, с пушка в ръка, стоеше на пост при цистерната с вода, точно пред гротмачтата. Аз бях в предната част и с последни удари забивах нов клин в предния гафел. Тъкмо посягах да вдигна лулата си оттам, където я бях оставил, когато чух изстрел откъм брега. Изправих се да погледна. Нещо ме удари по тила, отчасти ме зашемети и ме просна на палубата. Първата ми мисъл беше, че нещо е дръпнало гафела нагоре, но още докато падах и преди да се стоваря на палубата, чух дяволски барабанен огън от пушките на лодките, а като се извъртях настрана, видях моряка, който стоеше на пост. Двама едри негри го държеха за ръцете, а трети го удряше изотзад по главата с томахавка.

Виждам го и сега: цистерната за вода, гротмачтата, разбойниците, хванали моряка, брадвичката, спускаща се на тила му, и всичко заляно от слънчев блясък. Не можех да откъсна погледа си от това нарастващо видение на смъртта. Струваше ми се, че томахавката се спуска ужасно дълго. Видях го да се строполясва, краката на моряка да се подгъват и той безжизнено да се отпуска. Черните насила го държеха изправен, докато го халосат още един-два пъти. Тогава и мен ме треснаха още два пъти по главата и аз реших, че съм умрял. Така реши и дивакът, който ме удари. Бях твърде безпомощен, за да се помръдна, и проснат там, наблюдавах как отрязват главата на часовия. Трябва да кажа, че те го направиха много ловко. Не им беше първица.

Пушечната стрелба от лодките беше секнала и аз не се съмнявах, че са им теглили ножа и всичко е свършено. Само след няколко мига щяха да дойдат и за моята глава. Изглежда сега режеха главите на моряците на кърмата. Главите се ценят на Малаита, особено белите. Те заемат почетно място в плаващите домове на крайморските диваци. Какви особени разкрасяващи качества намират в тях туземците от вътрешността, не знам, но и те ги ценят като крайморските.

У мен се породи смътно желание да се спася и аз запълзях на колене към винча, където успях да се изправя на крака. Оттам можах да погледна към кърмата и видях три глави

върху покрива на кабината — главите на тримата моряци, на които бях заповядвал толкова месеци. Черните видяха, че съм се изправил, и се запътиха към мен. Посегнах за револвера и открих, че са ми го взели. Не мога да кажа, че се бях уплашил. Няколко пъти съм бил близо до смъртта, но май че никога не е било по-лесно да се умре, отколкото точно тогава. Бях полузашеметен и като че ли нищо нямаше значение.

Първият чернокож се беше въоръжил със сатър от камбуза и се кривеше като маймуна, като се канеше да ме разсече от горе до долу. Но този удар остана ненанесен. Черният се строполи като чувал на палубата и аз видях как от устата му шурна кръв. Някак смътно чух да гръмва пушка и да продължава да гърми. Негър след негър се поваляха долу. В главата ми започна да се прояснява и аз си дадох сметка, че нито един изстрел не отиваше нахалост. С всяко изгърмяване на пушката падаше по един черен. Аз седнах на палубата до винча и погледнах нагоре. Курдисал се на салинга, седеше Саксторф. Как се беше добрал дотам, не мога да си представя, защото беше качил със себе си два винчестъра и не знам колко паласки с патрони, и сега правеше единственото нещо, за което беше годен.

Виждал съм стрелба и клане, но никога не съм виждал такова нещо. Аз седях до винча и гледах представлението. Бях премалял, нямах сили и виждах всичко като насън. Прас, прас, прас, прас! — изтрещяваше пушката и — туп, туп, туп, туп! — стоварваха се на палубата черните. Беше изумително да ги гледаш как падат. След първия устрем да ме хванат, когато десетина бяха паднали, те сякаш се парализираха, но той не спираше да изпразва пушката. По това време местните кану и двете лодки пристигнаха от брега, въоръжени със стари пушки и с винчестъри, които бяха пленили в лодките. Залпът, който отправиха срещу Саксторф, беше страхотен. За негово щастие черните ги бива само от близко разстояние. Те нямат обичай да опират пушките на рамото, а чакат, докато горе-долу стигнат до човека, и тогава стрелят от хълбок. Когато пушката му се нагорещи силно, Саксторф я смени. Това беше имал предвид, когато се бе качил с две пушки.

Изумителното беше скоростта, с която стреляше. А също така и това, че той улучваше всеки път. Ако някога е имало нещо неизбежно, този човек беше такъв. Бързината беше, която правеше клането така ужасяващо. Черните нямаха време да мислят. Когато смогваха да помислят, те бързаха да се хвърлят във водата, при което, разбира се, преобръщаха своите кану. Саксторф не спираше. Водата беше пълна с чернокожи и — бум, бум, бум! — той забиваше куршумите си в тях. Нито един нахалост, и аз чувах ясно тупкането на всеки куршум, когато се забиваше в човешката плът.

Черните се разпръснаха и заплуваха към брега. Водата

беше осеяна с появяващи се и потапящи се глави, а аз стоях и като насън наблюдавах всичко това — появяващите се глави и главите, които бяха завинаги потънали. Някои от изстрелите надалеч бяха великолепни. Само един човек стигна до брега, но когато се изправи, за да прегази плиткото, Саксторф го повали. Беше прекрасно. А когато единдвама чернокожи изтичаха да го измъкнат от водата, Саксторф повали и тях. Тогава си помислих, че всичко е свършено, но чух пушката да изтрещява пак. Един черен беше излязъл от каюткомпанията и втурнал се бегом към релинга, беше паднал насред пътя. Каюткомпанията трябва да е била пълна с тях. Аз наброих двайсет. Те се качваха един по един и се спускаха към релинга. Но не стигаха дотам. Това ми напомняше стрелба по панички. Черна фигура изскачаше от каюткомпанията, прас! — изгърмяваше пушката на Саксторф и черната фигура се строполясваше. Разбира се, тези долу не знаеха какво става на палубата и затова продължаваха да изскачат, докато не беше довършен и сетният.

Саксторф почака за по-сигурно и след това слезе на палубата. Той и аз бяхме всичко, което остана от пълния състав на екипажа на „Дукеса“, и аз бях много зле, а Саксторф беше безпомощен сега, след като свърши със стрелянето. По мои указания той проми раните на главата ми и ги заши. Друго нищо не можеше да се направи. Всички останали бяха мъртви. Помъчи се да вдигне платната. Саксторф вдигаше, а аз държех фала. Той пак беше предишният тъпоглав дръвник. Не можеше да свърши работа за пет пари и когато аз припаднах, с нас като че ли беше свършено.

Дойдох на себе си, а Саксторф седеше безпомощно, на релинга и чакаше да ме пита какво да прави. Казах му да прегледа ранените и да види няма ли такива, които могат да пълзят. Той събра шестима. Един, спомням си, беше със счупен крак, но Саксторф каза, че ръцете му били здрави. Лежах на сянка, пъдех мухите и ръководех операциите, а Саксторф командуваше инвалидната си бригада. Човек да не съм, ако той не накара тия нещастни чернокожи да изредят всичките рогатки на планшира, докато налучка фаловете. Един от тях пусна въжето насред тегленето и се свлече на палубата мъртъв; но Саксторф налагаше другите и ги караше да си вършат работата. Когато фокът и гротът бяха вдигнати, казах му да избие обицата от веригата на котвата и да освободи кораба. Накарах го да ми помогне да стигна на кърмата до щурвала, където щях да се опитам някак си да управлявам. Не мога да си представя сега как го направи, но вместо да избие обицата, пусна втората котва и се видяхме закотвени с две котви.

Най-после той сполучи да избие двете обици и да вдигне стаксела и кливера. „Дукеса“ изду платна и заплава към изхода. Палубата ни предлагаше изключително зрелище. Навред

имаше мъртви и умиращи чернокожи. Някои се бяха заврели на най-невъобразими места. Кабината беше претъпкана с тях — бяха се промъкнали там от палубата, за да се скрият. Наредих на Саксторф и погребалната му бригада да ги хвърлят през борда и те — живите и мъртвите — полетяха. Акулите получиха тлъста плячка тоя ден. Разбира се, четиримата наши убити моряци отидоха заедно с тях. Обаче главите им сложихме в чувал с тежести, та да няма начин течението да ги изхвърли на брега и да паднат в ръцете на черните.

Петимата ни пленници щях да използувам като екипаж, но те решиха другояче. Издебнаха удобен момент и се хвърлиха в морето. Саксторф повали двама във въздуха с револвера си и щеше да застреля и останалите трима във водата, ако не бях го спрял. Виждате ли, клането ми беше дошло до гуша, а и бяха ни помогнали да изведем шхуната. Но това се оказа напразна милост, защото акулите изядоха и тримата.

След като излязохме в открито море, получих възпаление на мозъка или нещо подобно. Както и да е, „Дукеса“ лежа в дрейф три седмици, докато се посъвзех и лека-полека стигнахме с нея в Сидней. Във всеки случай тия чернокожи от Малу научиха за вечни времена урока, че не е много здравословно да си играят с белия човек. В техния случай Саксторф беше положително неизбежен.

Чарли Робъртс изсвири продължително и каза:

— Да, и още как! Но какво стана с тоя Саксторф?

— Той се зае с лов на тюлени и стана майстор стрелец. Шест години беше славата и на двете флоти, от Виктория и от Сан Франциско. На седмата година шхуната му била хваната в Берингово море от руски кръстосвач и целият екипаж, така се разчу, бил натикан в солните мини в Сибир. Поне аз не съм чул за него нищо след това.

— Събиране на парсата от света — промърмори Робъртс. — Събиране на парсата от света. Е, хайде за тяхно здраве! Някой все трябва да го прави — да събира парсата от света, искам да кажа. —

Капитан Уудуърд потърка плетеницата от белези на плешивата си глава.

— Аз вече отработих моя дял в това отношение — каза той. — Стават четирийсет годинки. Това ще е последното ми пътуване. След него се връщам у дома.

— Обзалагам се на едно пиене, че няма да се върнете — закачи го Робъртс. — Вие ще си умрете в ярема.

Капитан Уудуърд веднага прие облога, но лично аз мисля, че Чарли Робъртс ще спечели пиенето.

Нос за царя

В утринния покой на Корея, когато нейните мир и тишина наистина оправдавали древното й име „Чо-сен“, живял държавен служител на име Йи Чин Хо. Той бил даровит мъж и — кой знае? — може би с нищо не по-лош от държавните служители навред по света. Но, противно на събратята си в други страни, Йи Чин Хо бил в затвора. Не че имал непредпазливостта да отклонява в своя полза обществени пари, но имал непредпазливостта да отклонява твърде много. Невъздържаността не е желателна в нищо, дори в присвояване на средства, а невъздържаността на Р1и Чин Хо го изправила пред най-нежелателни затруднения.

Десет хиляди низи медни монети дължал той на държавата и лежал в затвора, осъден на смърт. В положението му имало само едно благоприятно обстоятелство: разполагал с премного време да мисли, й мислил добре. След това повикал тъмничаря.

— Най-достопочтени човече, ти виждаш пред себе си най-големия клетник — заговорил той. — й въпреки това всичко ще се нареди за мене, ако ме пуснеш на свобода за един кратък час тази нощ. й всичко ще се нареди за тебе, защото аз ще се грижа за повишаването ти с течение на годините и накрая ще стигнеш до службата директор на всички затвори в Чо-сен.

— й таз хубава! — смъмрил го тъмничарят. — Какви са тия глупости? Един час, когато ей сега може да ти отсекат главата! Че аз имам престаряла и достойна за дълбоко уважение майка, да не говоря за жена си и за няколкото си невръстни деца! Да се махаш от тука, негоднико с негодник!

— От Свещения град до края на Осемте бряга няма място, където бих могъл да се скрия — отвърнал му Йи Чин Хо. — Аз съм мъдър човек, но колко струва мъдростта ми тука, в затвора? Да бях свободен, знам си, че щях да намеря и получа парите, с които да върна дълга си на държавата. Аз зная един нос, който ще ме спаси от всичките ми неприятности.

— Нос ли! — възкликнал тъмничарят.

— Нос — казал Йи Чин Хо. — Един забележителен нос, ако мога така да се изразя, извънредно забележителен нос. Тъмничарят вдигнал в отчаяние ръце.

— Ех, че шегаджия си ти, какъв шегаджия — изсмял се той. — Само като си помисли човек, че твоето чудесно остроумие трябва да загине на дръвника!

й с тези думи се обърнал и си отишъл. Но в края на краищата, понеже бил човек с тъпа глава и меко сърце, когато нощта напреднала, позволил на Йи Чин Хо да излезе.

Йи Чин Хо отишъл право при управителя, заварил го самичък и го вдигнал от сън.

— Да не съм управител, ако това не е Йи Чин Хо! — извикал той. — Какво правиш тука ти, който трябва да бъдеш в затвора и да чакаш да сложат главата ти на дръвника?

— Моля ваше превъзходителство да ме изслуша — казал Йи Чин Хо, като приклекнал до леглото и си запалил лулата от мангала. — Един мъртвец няма стойност. Вярно е, аз приличам на мъртвец, без стойност за държавата, за ваше превъзходителство или за самия себе си. Но ако, така да се каже, ваше превъзходителство ме пусне на свобода…

— Невъзможно! — провикнал се управителят. — Освен това ти си осъден на смърт.

— Ваше превъзходителство добре знае, че ако успея да върна десетте хиляди низи медни монети, правителството ще ме помилва — продължил Йи Чин Хо. — Тъй че, както казвам, ако ваше превъзходителство ме пусне на свобода за няколко дена, понеже сте разумен човек, аз ще се наплатя на държавата и ще мога да бъда полезен на ваше превъзходителство. Ще мога да бъда много полезен на ваше превъзходителство.

— Имаш ли план, който ти дава надежда, че ще намериш парите? — запитал управителят.

— имам — рекъл Йи Чин Хо.

— Ела тогава с него утре вечер, сега ми се спи — казал управителят и продължил да хърка оттам, където го бяха прекъснали.

На другата нощ, след като си осигурил пак отпуска от тъмничаря, Йи Чин Хо се явил пред леглото на управителя.

— Ти ли си, Йи Чин Хо? — попитал управителят. — Носиш ли плана?

— Аз съм, ваше превъзходителство — отговорил Йи Чин Хо — и планът е тука.

— Говори! — заповядал управителят.

— Планът е тука — повторил Йи Чин Хо, — тука, в ръката ми.

Управителят седнал и отворил очи. Йи Чин Хо протегнал ръката си с лист хартия. Управителят го поднесъл към светлината.

— Само някакъв нос — рекъл той.

— Малко прекършен, така и така, ваше превъзходителство — казал йи Чин Хо.

— Да, малко прекършен тук и там, както казваш — съгласил се управителят.

— Освен това е изключително месест нос, тъй, и така, ей тука на едно място, на края — продължил Йи Чин Хо. — Ваше превъзходителство би могъл да търси този нос надлъж и нашир много дни наред и да не го намери.

— Необикновен нос — признал управителят.

— Има и брадавица — добавил йи Чин Хо.

— Много необикновен нос — казал управителят. — Никога не съм виждал друг нос като него. Но какво искаш от този

нос Йи Чин Хо?

— Искам да го намеря, та чрез него да върна парите на държавата — казал Йи Чин Хо. — Искам да го намеря, за да бъда полезен на ваше превъзходителство, и искам да го намеря, за да спася собствената си недостойна глава. Освен това искам печата на ваше превъзходителство върху тази рисунка

на носа.

Управителят се изсмял, сложил държавния печат и Пи Чин Хо си отишъл. Цял месец и един ден пътувал той по Царския път, който водел към брега на Източното море; и там една нощ почукал силно на портата на най-голямата господарска къща в тоя богат град:

— Искам да видя господаря на къщата и никой друг — казал той спонтанно на уплашените слуги. — Аз пътувам по

царско поръчение.

Веднага го завели в една вътрешна стая, където господарят на къщата бил събуден и примигващ, изправен пред него.

— Ти си Пак Чунг Чанг, стареят на този град — заговорил Йи Чин Хо с глас, в който звучала страшна заплаха. — Аз идвам по царско поръчение.

Пак Чунг Чанг се разтреперил. Било му добре известно, че царските поръчения били винаги страшни поръчения. Коленете му се заудряли едно в друго и той насмалко не паднал на

пода.

— Сега е късно — казал той с пресеклив глас. — Няма ли

да е добре…

— Царските поръчения никога не чакат! — креснал йи Чин Хо. — Да идем някъде насаме и по-бързо. Трябва да говоря с тебе по една важна работа.

— Това е царска работа — добавил той още по-троснато, така че сребърната лула на Пак Чунг Чанг паднала от изтръпналата му ръка и се търколила на пода.

— Да знаеш — казал Йи Чин Хо, когато двамата се уединили, — че царят страда от една болест, от много страшна болест. Като не сполучил да го излекува, придворният лекар свършил с това, че му отсекли главата. Лекарите от всичките Осем провинции са дошли да се грижат за царя. Те се събрали на велемъдро съвещание и решили, че за излекуването болестта на царя трябва ни повече, ни по-малко от един нос, определен вид нос, много особен вид нос. Тогава ме повика не друг, а лично негово превъзходителство министърпредседателят. Той ми даде в ръце един документ. На този документ, подпечатан с държавния печат, лекарите от Осемте провинции са изрисували този много особен вид нос. „Върви — каза негово превъзходителство министър председателят. — Намери този нос, защото болестта на царя е тежка. И където и да намериш този нос на лицето на някой човек, незабавно го отрежи и колкото можеш по-бързо го донеси в двореца, защото царят трябва да бъде излекуван. Върви и да не си се върнал, преди търсенията ти да се увенчаят с успех!“

— И така аз потеглих на своите издирвания — казал Йи Чин Хо. — Стигнах до най-затънтените кътчета на царството; изминах Осемте главни пътя, претърсих Осемте провинции и кръстосах моретата на Осемте крайбрежия. И ето ме тук.

С тържествен замах той извадил документа от пазвата си, с много шумолене и въртене го развил и го тикнал пред погледа на Пак Чунг Чанг. На документа бил нарисуван носът.

Пак Чунг Чанг се втренчил в него с облещени очи.

— Никога не съм виждал подобен нос — заговорил той.

— На него има брадавица — рекъл Йи Чин Хо.

— Никога не съм виждал… — започнал отново Пак Чунг Чанг.

— Доведи баща си при мене! — строго го прекъснал Йи Чинг Хо.

— Моят престарял и достоен за дълбоко уважение родител спи — казал Пак Чунг Чанг.

— Защо се преструваш? — попитал троснато йи Чин Хо. — Ти знаеш, че това е бащиният ти нос. Доведи го при мен, да мога да му го отрежа и да си вървя. Побързай, че да не дам лош доклад за тебе!

— Милост! — завикал Пак Чунг Чанг и паднал на колене. — Това не е възможно! Това не е възможно! Как можеш да отрежеш носа на баща ми! Може ли той да слезе в гроба без нос! Че той ще стане за смях и приказки и всичките ми дни и нощи ще се изпълнят с горест, О, размисли! Докладвай, че не си видял такъв нос през време на пътуванията си. И ти имаш баща.

Пак Чунг Чанг прегърнал коленете на Йи Чин Хо и заридал върху сандалите му.

— Сърцето ми странно се смекчава от твоите сълзи — казал Йи Чин Хо. — И на мене не са чужди синовните уважение и почит. Но… — Той се поколебал, а сетне добавил, сякаш мислел на глас: — То ще е равно на цената на главата ми.

— Колко струва твоята глава? — запитал Пак Чунг Чанг с плах пресекнал глас.

— Не е забележителна глава — отговорил Йи Чин Хо. — Съвсем незабележителна глава, но аз съм толкова глупав, че я оценявам на не по-малко от сто хиляди низи медни монети.

— Така да бъде — рекъл Пак Чунг Чанг и се изправил на

крака.

— Ще ми трябват коне, за да откарам хазната — казал Йи Чин Хо, — и мъже, да я пазят добре, докато пътувам през планините. По откритите места върлуват разбойници.

— По откритите места върлуват разбойници — казал тъжно Пак Чунг Чанг. — Но ще бъде, както ти искаш, само и само носът на моя престарял и достоен за дълбоко уважение родител да остане на отреденото му място.

— Не казвай никому за този случай — предупредил Йи Чин Хо, — защото иначе други, по-верни от мен слуги ще бъдат изпратени да отрежат носа на баща ти.

И така Йи Чин Хо потеглил на път през планината, с леко сърце и весела песен, като слушал как звънкат звънците на натоварените с хазна кончета.

Какво друго има да се каже? Йи Чин Хо се замогнал с течение на годините. Благодарение на неговите усилия тъмничарят стигнал най-сетне до службата директор на всички затвори в Чо-сен; управителят на края се преселил в Свещения град като министърпредседател на царя, а Йи Чин Хо станал весел другар по чашка на царя и седял на трапезата му до края на дългия си охолен живот. Но Пак Чунг Чанг изпаднал в меланхолия и винаги колчем заглеждал скъпия нос на своя престарял и достоен за дълбоко уважение родител, тъжно поклащал глава със сълзи на очи.

Semper idem

Доктор Бигнел беше в изключително добро настроение.

Поради дребна случайност, незначително недоглеждане и нищо друго, човек, който можеше да се спаси, умря предишната вечер. Макар и да беше само моряк, един от безбройната сива тълпа, фелдшерът в болницата за спешни случаи беше като на тръни цялата сутрин. Притеснението му не се дължеше на това, че човекът беше умрял — той познаваше доктора твърде добре — бедата се криеше във факта, че операцията бе направена толкова точно. Една от най-трудните в хирургията, тя е била извършена колкото успешно, толкова изкусно и смело. След това всичко бе зависело от лечението, сестрите и фелдшера. А човекът беше умрял. Нищо особено, малко недоглеждане, и все пак достатъчно, за да си навлече професионалния гняв на доктор Викнел и да разстрои работата на персонала и сестрите за следващите двадесет и четири часа.

Но, както вече казахме, докторът беше в изключително добро настроение. Когато фелдшерът, разтреперан от страх, му съобщи за неочакваната кончина на моряка, от устните му не се отрони и звук за порицание; напротив, те бяха леко свити и от тях тихичко се лееха живи тактове от джазова мелодия, които се прекъснаха само от любезен въпрос за здравето на най-голямото дете на служителя. Фелдшерът, сметнал за невъзможно лекарят да е схванал същността на случилото се, повтори съобщението.

— Да, да — нетърпеливо каза доктор Викнел, — разбирам. Но какво става със Семпер Идем? Готов ли е за изписване?

— Да. Сега му помагат да се облече — отговори фелдшерът и доволен, че в пропитите с йод стени продължаваше да цари мир, се зае с обичайните си задължения.

Оздравяването на Семпер Идем беше това, което тъй пълно компенсираше за доктор Викнел загубата на моряка. Животът на хората не представляваше за него нищо неприятно,

——

Semper Idemq Semper Fidelis — Винаги същият, винаги верен (лат.)

но неизбежни епизоди в професията, обаче медицинските случаи, о, медицинските случаи бяха всичко! Хората, които го познаваха, бяха склонни да го обвиняват, че бил касапин, ала колегите му бяха единодушни в убеждението, че никога още пред операционната маса не се е изправял по-смел, и в същото време по-способен хирург. Той беше човек без въображение. Не го вълнуваха, а поради това и не търпеше никакви чувства. Беше акуратен, точен по природа, с научни похвати. Хората бяха за него само пионки, без индивидуалност или лична стойност. Но като медицински случаи, те представляваха нещо друго. Колкото по-смачкан беше пациентът, колкото по-несигурно беше да остане жив, толкова по-голямо значение добиваше той в очите на доктор Викнел. Беше способен да изостави някой увенчан поет, пострадал при обикновена злополука, зарад безимен, смазан скитник, който презираше всички закони на живота, като отказваше да умре — да го изостави със същата готовност, с каквато някое дете би предпочело цирк пред уличен куклен театър.

Така бе станало и в случая със Семпер Идем. Докторът не се бе трогнал от тайната на този човек, нито от неговото мълчание и скритата романтика, с която дописниците на жълтата преса бяха така сензационно и безплодно спекулирали в различни неделни издания. Но гърлото на Семпер Идем е било прерязано. Това беше важното. Ето къде се беше съсредоточил интересът му. Прерязано от ухо до ухо и нито на един хирург сред хиляда и през ум нямаше да му мине, че за пациента съществува възможност да остане жив, ала благодарение на бързата градска служба за първа помощ и на доктор Викнел, .той бе насила върнат в света, който се бе мъчил да напусне. Когато внесли пациента, сътрудниците на доктора поклатили глави. „Невъзможно“ — казали те. Гърлото, гръклянът, вратните вени бяха кажи-речи съвсем прерязани, а загубата на кръв бе страхотна. Понеже въпросът е бил така предрешен, доктор Викнел бе прибягнал до методи, от които помощниците му, въпреки професионалната си компетентност, изтръпнаха. И какво да видиш! Човекът се спасил.

И тъй, тази сутрин, когато Семпер Идем трябваше здрав и читав да напусне болницата, жизнерадостното настроение на доктор Викнел ни най-малко не се накърни от съобщението на фелдшера и той продължи весело да привежда в ред хаоса в тялото на едно дете, разпокъсано и изпочупено под трамвайни колела.

Както мнозина си спомнят, случаят на Семпер Идем беше събудил много голямо, непристойно и все пак напълно естествено любопитство. Той бил намерен в къща, с бедняшко жилище, с гърло прерязано, както го описахме по-горе, а кръвта му капела върху главите на живеещите в стаята под неговата и така нарушила веселието им. Очевидно беше извършил

това прав и с глава, наведена напред, за да може да гледа снимката, която, подпряна на свещник, стояла на масата. Именно тази поза беше дала на доктор Бигнел възможността да го спаси. Замахът на бръснача е бил толкова ужасен, че ако човек беше държал главата си отметната назад, с опънат врат и обтегнати стени на кръвоносните съдове, положително е щял горе-долу да се обезглави.

В болницата, през цялото време, докато бе изминал противния му път обратно към живота, от устните му не се беше отронила нито една дума. Нито пък копоите, изпратени от началника на полицията, можаха да научат нещо от него. Никой не го познаваше, нито го беше виждал или чувал преди. Той принадлежеше напълно и изключително на сегашното. Дрехите и, обстановката му бяха на най-долен работник, ръцете бяха ръце на човек от висшата класа, но не се намери нито една написана дума, нищо, с едно-единствено изключение, което би могло да загатне нещо за неговото минало или за положението му в обществото.

А това единствено изключение беше снимката. Ако тя изобщо приличаше на оригинала, жената, която отправяше открит поглед от залепения на картон портрет към гледащия я, трябва да е била наистина изумително създание. Това бе любителска снимка, защото детективите за свое учудване не можаха да открият на нея нито подписа на някой професионален фотограф, нито фирма на някое студио. В ъгъла на картона с фин женски почерк беше написано „Семпер идем, семпер фигбелис.“ И тя имаше точно такъв вид. Както мнозина си спомнят, това беше лице, което не можеше никога да се забрави. Добре изработени клишета със забележителна прилика бяха отпечатани във всичките големи вестници на времето, но тази стъпка не,постигна нищо друго, освен да събуди неудържимо всеобщо любопитство и да даде безкраен материал на хоноруваните репортери.

Поради липса на друго име, спасеният самоубиец стана известен на болничния персонал и на света като Семпер Идем. И Семпер Идем си остана. Отчаяни, репортерите, детективите и болничните сестри го оставиха на мира. Човек не можеше да го накара да промълви нито една дума, но припламващият съзнателен блясък в очите показваше, че ушите му чуват, а умът схваща всеки зададен въпрос.

Обаче тази романтична тайна не играеше никаква роля в интереса на доктор Бигнел, когато се забави в кабинета, за да се сбогува с пациента си. Той, лекарят, беше извършил чудо по отношение на този човек, беше направил нещо, за което всъщност нямаше прецедент в аналите на хирургията. За него нямаше никакво значение кой или какъв беше този човек, а и нямаше почти никаква вероятност да го види някога пак; но

подобно на художник, който се любува на завършената си творба, той искаше да види за сетен път делото на своите ръце и ум.

Семпер Идем продължаваше да бъде ням. Докторът не можа да изтръгне от него нито дума, пък и малко го беше грижа за това. Той внимателно преглеждаше гърлото на оздравяващия и бавно, с грижлива, почти милваща нежност на баща опипваше грозния белег. Гледката не беше особено приятна. Страшна черта опасваше гърлото — сякаш човекът току-що се беше измъкнал от въжето на палача, изчезваше под ушите от двете страни и създаваше впечатлението, че огненочервеният кръг се сключва, отзад на врата.

Потънал в упорито мълчание, Семпер Идем с вид на вързан лъв търпеше погледа на лекаря и проявяваше само желанието си да изчезне от хорските очи.

— Е, няма да ви задържам — каза най-после доктор Бигнел, като сложи ръка на рамото на пациента и крадешком погледна още веднъж резултата от работата си. — Но нека ви дам един малък съвет. Когато се опитате пак да направите същото, ще си вдигнете брадичката нагоре, ей така. Не я притискайте надолу и не се колете като добиче. Похватно и експедитивно, разбирате ли? Похватно и експедитивно!

Очите на Семпер Идем бляснаха в знак на това, че е чул, и след миг вратата на болницата се затвори зад гърба ’ му.

Беше тежък ден за доктор Викнел и времето беше доста напреднало подир обед, когато запали пура и се приготви да напусне масата, на която страдалците просто като че ли се молеха да бъдат сложени. Но последният, един старец вехтошар, събиращ парцали, със счупена лопатка, беше изнесен и първите благоуханни колелца дим бяха започнали да се вият около главата на лекаря, когато през отворения прозорец от улицата долетя тревожният сигнал на бързаща линейка, последван от неизбежното появяване на носилка със страшния й товар.

— Сложете я на масата — нареди докторът и се обърна за миг, за да остави някъде настрана пурата си. — Какво е?

— Самоубийство, прерязване на гърлото — обади се един от носачите. — На улица „Морган“. Мисля, че няма надежда, господин докторе. Той е почти издъхнал.

— Тъй ли? Е, все пак ще го погледна. — Викнел се наведе над човека в същия миг, когато живецът му трепна леко за последен път и застина.

— Семпер Идем! Пак е дошъл при нас! — възкликна фелдшерът.

— Да — отговори доктор Викнел, — и пак си е отишъл.

Не е объркал работата този път. Добре направено, честна дума, драги, добре направено! Изпълнил е моя съвет съвършено точно. Тука няма нужда от мен. Занесете го в моргата.

Доктор Бигнел взе пак пурата и я запали отново.

— Това — каза той, като посмукваше пурата и гледаше фелдшера, — това изравни сметката ни заради онзи, когото ти загуби снощи. Сега сме квит.

Мърша и нищо повече

Той отиде бавно до ъгъла и погледна нагоре и надолу по напречната улица, но не видя нищо, освен оазисите светлина, проливана от уличните лампи на всяка пресечка. После бавно се върна по същия път. Беше сянка на човек и се плъзгаше безшумно, без излишни движения в полумрака. Целият беше нащрек, като див звяр в джунглата, силно впечатлителен и възприемчив. Всеки друг, който би се движил около него в тъмнината, би трябвало да прилича на сянка още повече от самия него, за да не го забележи.

Освен текущите сведения за положението на нещата, които получаваше от сетивата, за обикалящата го обстановка, той обладаваше едно по-изтънчено възприятие — „нюх“. Долавяше, че в къщата, пред която се беше спрял за миг, има деца, но той усещаше това без значителни усилия на възприятията си. В действителност обаче дори не си даваше сметка, че ги долавя — толкова неусетно му идваха те. И все пак, ако възникнеше миг, в който би му се наложило да направи нещо във връзка с тази къща, щеше да действува с предпоставката, че в нея има деца. Не си даваше сметка за нищо, което долавяше в обикалящата го обстановка.

По същия начин, без да знае как, той долови, че крачките, приближаващи се по напречната улица не го заплашват с никаква опасност. Преди още да види крачещия, разбра, че това е закъснял минувач, който бърза да се прибере. На пресечката минувачът се мярна пред очите му и се загуби нагоре по улицата. Наблюдаваше, забеляза в прозореца на ъгловата къща да припламва светлина и когато тя угасна, разбра, че е била клечка кибрит. Това беше несъзнателно уточняване на познато явление и през ума му мина мисълта: „Искал е да види колко е часът.“ В друга къща една стая беше осветена. Светлината гореше мъждиво, без да мига, и той си каза, че е стая на болник.

Особено го интересуваше една къща на отсрещната страна, на половината разстояние до ъгъла. На тази къща отделяше най-много внимание. Накъдето и да гледаше, накъдето

и да отиваше, погледът и крачките му винаги се връщаха към нея. Освен един отворен прозорец над входната врата в къщата нямаше нищо необикновено. Никой не влизаше, нито излизаше. Нищо не се случваше. Нямаше осветени прозорци, нито пък светлини, които да се появяват и да изчезват в някой от тях. Въпреки това тя беше в центъра на наблюденията му. Той се занътваше към нея всеки път, след като проучваше обстановката наоколо.

Въпреки своя нюх, не се чувствуваше сигурен. Прекалено остро съзнаваше опасността на положението си. Макар че крачките на случайния минувач не го разтревожиха, беше напрегнат, нервен и готов да се стресне като някоя Плаха сърна. Даваше си сметка за възможността други същества да дебнат наблизо в мрака — същества, подобни на самия него в движенията, възприятията и досетливостта.

Далече надолу по улицата пред очите му се мярна нещо, което се движеше. И той долови, че не беше закъснял минувач, а някой, който представляваше заплаха и опасност. Изсвири два пъти към къщата на отсрещната страна и се плъзна като сянка към ъгъла и зад него. Тука се спря и внимателно се огледа. Поуспокоил се, надзърна обратно зад ъгъла и заразглежда това, което се движеше и приближаваше. Беше отгатнал — полицай!

По напречната улица човекът отиде до другия ъгъл и продължи скришом да наблюдава мястото, което току-що напусна. Видя полицаят да върви нагоре по улицата. Тогава тръгна успоредно с неговия път и от следващия ъгъл пак го видя — отминаваше нататък; след това се върна по пътя, по който беше дошъл. Изсвири към къщата на отсрещната страна, а подир малко изсвири още веднъж. В изсвирването имаше успокояващи нотки, също както в предишното двойно изсвирване бе имало нотки на предупреждение.

Видя някаква тъмна фигура да се очертава върху навеса над входната врата и се спусна бавно по една от подпорите. После фигурата слезе по стъпалата, мина през желязната портичка и приела очертанията на човек, закрачи по тротоара. Наблюдаващият остана на своята страна на улицата, но тръгна наравно с другия към ъгъла, където пресече и се присъедини към него. Изглеждаше съвсем дребен до човека, на когото заговори.

— Как я свърши работата, Мат? — попита той. Другият неопределено изсумтя и направи няколко крачки, без да отговори.

— Смятам, че пипнах плячката — рече той.

Джим се засмя тихо в тъмнината и зачака да чуе повече. Пресечките оставаха една по една зад гърба им и той започна да губи търпение.

— Добре де, кажи нещо за тая плячка — подхвана той. — Изобщо, какво можа да гепиш?

— Много бях зает, за да правя сметки, но е тлъста. Толкова мога да ти кажа, Джим, тлъста плячка е. Не мога и да помисля колко е тлъста. Почакай, докато се върнем в стаята.

Джим го изгледа внимателно под уличния фенер на следващата пресечка и видя, че лицето му е малко мрачно и че държи лявата си ръка някак особено.

— Какво ти има на ръката? — попита той.

— Тоя тип ме ухапа. Дано не ме хване бяс. Понякога може да хванеш бяс от ухапване на човек, нали?

— Нахвърли се да те бие, а? — запита Джим, за да го насърчи.

Другият изсумтя.

— Човек по-лесно ще накара дявола да му разправи нещо, отколкото теб! — избухна ядно Джим. — Разкажи ми какво стана! Няма да ти струва пари да ми го кажеш, я!

— Трябва да съм го поудушил — отговори Мат. Сетне, сякаш за да обясни, добави: — Той ме усети.

— Ти я свърши добре тая работа. Не чух нито звук.

— Джим — отговори другият сериозно, — за такова нещо бесят. Аз му видях сметката. Трябваше. Той ме усети. Ще трябва да си поналягаме парцалите известно време.

Джим многозначително подсвирна.

— Чу ли ме, като изсвирих? — попита той изведнъж.

— То се знае. Всичко беше свършено. Тъкмо се канех да изляза.

— Беше фанте. Ама не обикаляше тоя квартал. Отмина го и си продължи нататък. Тогава се върнах и ти свирнах. Какво те накара да се забавиш толкова след това?

— Чаках, за да бъда сигурен — обясни Мат. — Да знаеш колко се зарадвах, като те чух да свириш пак. Не е лесно да се чака. Седях си там и мислих, мислих… ах, за какво ли не. Чудно нещо е, за какви работи може да мисли човек. А пък имаше и една проклета котка, която все швъкаше из къщата и ме стряскаше с шума.

— А плячката е тлъста! — ни в клин, ни в ръкав възкликна с радост Джим.

— Сигурен съм, като ти казвам, че е тлъста, Джим. Направо не ме сдържа да ги погледна пак.

Несъзнателно двамата ускориха крачките си. Но това не намали предпазливостта им. На два пъти промениха посоката, за да избегнат полицаи и положиха големи грижи да не ги види никой, докато се шмугнаха в тъмния коридор на къща с евтини мебелирани стаи в търговската част на града.

Чак когато стигнаха в тяхната си стая на най-горния етаж, драснаха клечка кибрит. Докато Джим палеше лампа, Мат заключи вратата и сложи резетата. Когато се обърна,

забеляза, че другарят му нетърпеливо чака. Мат се поусмихна, на припряността му.

— Тия фенерчета ги бива — каза той, като измъкна джобно електрическо фенерче и го заразглежда. — Но трябва да купим нова батерия. Доста е отслабнала. Един-два пъти си помислих, че ще ме остави на тъмно. Интересно разпределение в тая къща. Малко остана да се загубя. Неговата стая беше отляво и това доста ме пообърка.

— Аз ти казах, че е отляво — прекъсна го Джим.

— Ти ми каза, че е отдясно — продължи Мат. — Смятам, че зная какво си ми казал, пък ето го и плана, дето ми нарисува.

Той потършува в джоба на жилетката си и извади сгънато листче хартия. Когато го разгърна, Джим се наведе над него и го загледа.

— Наистина съм направил грешка — призна си той.

— Направил си, я! Отначало трябваше да налучквам.

— Но това няма вече значение — възкликна Джим. — Хайде да видим какво носиш.

— Има значение — сопна му се Мат.

- Има голямо значение. .. за мен. Аз съм тоя, дето поема целия риск. Аз си слагам главата в торбата, докато ти си стоиш на улицата. Трябва да си опичаш акъла и да внимаваш повече. Добре, ще ти покажа.

Мат бръкна небрежно в джоба на панталоните си и извади — шепа дребни брилянти. Той ги изсипа в бляскав поток върху мръсната маса. От Джим се изтръгна тежка псувня.

— Това е нищо — рече Мат с тържествуващо самодоволство. — Още не съм започнал.

Той продължи да вади плячката от джобовете си. Имаше много брилянти, увити в шамоа, които бяха по-големи от онези в първата шепа. От един джоб извади шепа много дребни шлифовани брилянтчета.

— Слънчев прах — подхвърли той, когато ги изсипа на отделна купчинка върху масата. Джим внимателно ги разгледа.

— Все пак, ще се продават по един-два долара парчето — каза той. — Това ли е всичко?

— Не ти ли стига? — попита го другият с обида в гласа.

— Стига, я! — отговори Джим с явно одобрение. — Повече отколкото очаквах. Не бих взел един цент по-малко от десет хиляди за целия куп.

— Десет хиляди! — повтори с презрение Мат. — Те струват два пъти повече или аз не разбирам нищо от скъпоценни камъни. Я погледни ей това парче!

Той го вдигна от искрящата купчина и поднесе към лампата с вид на познавач, като го претегляше и преценяваше.

— Струва една хилядарка само по себе си — избърза да го оцени Джим.

— Хилядарка на баба ти! — пренебрежително го сряза Мат. — Не можеш го купи и за три.

— Събуди ме! Трябва да сънувам! — Блясъкът на брилянтите привличаше погледа на Джим и той започна да избира по-едрите и да ги разглежда, — Ние сме богати хора, Мат… сега ще станем истински тузове.

— Ще минат години, докато успеем да ги продадем — беше по-практична мисълта на Мат.

— Ти само си помисли как ще живеем! Никаква друга работа, освен да ги продаваме малко по малко и да харчим парите.

Очите на Мат започнаха да бляскат, макар и мрачно — флегматичната му природа се събуждаше.

— Казах ти, че не можех и да помисля колко тлъста е плячката — промърмори той полугласно.

— Какъв удар! Какъв удар! — възторжено възкликна другият.

— Малко остана да забравя — рече Мат и бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

От копринената хартия и шамоа, с които беше увита, се появи огърлица от едри бисери. Джим кажи-речи не я погледна.

— Имат цена — каза той и се върна към брилянтите.

Двамата потънаха в мълчание. Джим си играеше със скъпоценните камъни, прекарваше ги между пръстите, подреждаше ги на купчинки, пръскаше ги нашироко един до друг. Той беше мършав, съсухрен човечец, нервен, раздразнителен, избухлив и малокръвен — типично дете на мизерията, с некрасиви разкривени черти, малки очички, с вечно и трескаво гладно лице и уста, по котешки звероподобен, изроден до мозъка на костите.

Мат не пипаше брилянтите. Подпрял брадичката си с лакти на масата, примигваше тежко срещу бляскащата грамада. Беше във всяко отношение пълна противоположност на другия. Не беше градско чедо. С огромни мускули, космат, по сила и външен вид приличаше на горила. За него не съществуваше нищо свръхестествено. Очите му бяха изпъкнали, раздалечени н в тях като че ли се четеше някакво подчертано дружелюбие. Те вдъхваха доверие. Но при по-внимателно вглеждане проличаваше, че са мъничко по-изпъкнали и мъничко по-разширени.

— Всичко накуп струва петдесет хиляди — забеляза изведнъж Джим.

— Сто хиляди — каза Мат.

Мълчанието се възцари наново и продължи дълго време, докато бе нарушено отново от Джим:

— Какво ли, по дяволите, е правил с всичко това у дома си? Бих искал да го зная. Аз бих рекъл, че ги държи в желязната каса долу в дюкяна.

Мат тъкмо си представяше как беше изглеждал удушеният, както го беше видял за последен път в мъждивата светлина на електрическото фенерче, но не се стресна, когато Джим заговори за него.

— Кой знае — отговори той. — Може да се е готвил да зареже съдружника си. Може би е щял да избяга сутринта кой знае накъде, ако не бяхме ние. Мисля, че между честните хора има също толкова крадци, колкото и между крадците. Човек ги чете тия работи във вестниците, Джим. Съдружниците вечно един друг си забиват нож в гърба.

Чудновата, неспокойна тръпка се мярна в очите на Джим. Мат не се издаде, че го е забелязал, макар и да попита:

— За какво мислеше, Джим? Джим мъничко се пообърка за миг:

— За нищо — отговори той. — Мислех си само колко странно е било: всичките тия скъпоценности в къщата му. Какво те накара да ме попиташ?

— Нищо. Само се чудех, нищо повече.

Отново настъпи мълчание, прекъсвано от време на време от тихото и нервно кикотене на Джим. Той бе погълнат от пръснатите брилянти. Не че долавяше тяхната красота. Не си даваше сметка, че са красиви сами по себе си. Но от тях живото му въображение рисуваше видения за радостите на живота, които те щяха да заплатят, и предлаганото от тях обещание гъделичкаше всичките желания и стремежи на болния му мозък и хилава плът. От блестящите им огньове той изграждаше чудни замъци, с непрекъснати оргии в тях и изпитваше ужас пред това, което градеше. Именно тогава се кикотеше. Това беше твърде невероятно, за да бъде реално. И въпреки всичко брилянтите пламтяха на масата, раздухваха в него огъня на похотта и той се изсмиваше пак.

— Мисля, че нищо не ни пречи да ги преброим — каза неочаквано Мат, като се откъсна от собствените си видения. — Ти ме гледай, за да се увериш, че няма лъжа и измама, защото всичко трябва да е без лъжа и измама между нас, Джим. Разбра ли?

Това не се хареса на Джим и погледът му го издаде, а на Мат не се хареса това, което прочете в очите на другаря си.

— Разбра ли? — повтори Мат почти заплашително.

— Не сме ли живели винаги без лъжа и измама — отвърна Джим, за да се защити, въпреки че предателството вече се надигаше в него.

— Да няма лъжа и измама в трудни дни не струва нищо — рече сопнато Мат. — Важното е да няма, когато си се възмогнал. Когато нямаме нищо, не може да има лъжа и измама помежду ни. Сега сме богати и трябва да бъдем делови, честно делови. Разбра ли?

— Хубаво го рече — одобри Джим, но дълбоко в жалката му душица въпреки волята му започнаха да се надигат като вързани зверове злодейски и престъпни мисли.

Мат отиде до полицата за храна — зад газената печка с двете горелки. Изсипа чай от една книжна кесия, а от друга — люти чушки, върна се с кесиите при масата и сложи в тях малките брилянти от две големини. Сетне преброи големите камъни и ги уви в парчетата копринена хартия и шамоа.

— Сто четиридесет и седем средни парчета — отбеляза той инвентарното перо; — двадесет едри, два големи брилянта и един много голям; и две-три шепи мънички и парчетии.

Той погледна другаря си.

— Точно — отговори Джим.

Мат написа бройките на листче от бележник, направи препис и даде едното листче на своя другар, а другото задържа за себе си.

— Само за справка — рече той.

Сетне отново се отправи при полицата за храна и изсипа захарта от голяма книжна кесия. В нея сложи брилянтите, и големите и малките, върза я в шарена носна кърпа и я скри под възглавницата си. След това седна на крайчеца на леглото и се събу.

— И ти смяташ, че струват сто хиляди? — попита Джим, като спря да развързва обувката си и вдигна очи към него.

— Да — гласеше отговорът. — Веднъж видях едно момиче от танцувален салон в Аризона с лъскави камъчета. Не бяха истински. Тя каза, че ако били истински, нямало да танцува. Каза, че щели да струват като нищо петдесет хиляди, а нямаше и десетина парчета едно на друго.

— Кой ще ти се блъска за парче хляб? — тържествуващо попита Джим. — Да въртиш мотика и лопата! — продължи той с насмешка. — Да бях работил като вол цял живот и пестил всичките си надници, пак нямаше да имам и половината от това, което пипнахме тая вечер.

— Тебе те бива само да миеш чинии и не би могъл да изкараш повече от двайсетачка на месец и храна. Сметката ти не е за никъде, но разсъждението ти е право. Който иска, нека си работи. Аз съм пасал стада за трийсет на месец, когато бях млад и зелен. Е, сега съм по-стар и не паса стада.

Той си легна от едната страна на леглото. Джим загаси лампата и го последва от другата страна.

— Как ти е ръката? — дружелюбно попита Джим. Такова внимание беше необичайно, Мат си взе бележка за това и отговори:

— Мисля, че няма опасност от бяс. Какво те накара да ме

попиташ?

Джим усети в него да трепва чувство за виновност и наум напсува другаря си за навика му да задава неприятни въпроси, но на глас отговори:

— Нищо, само защото като че ли се беше поуплашил отначало. Какво ще правиш с твоя дял, Мат?

— Ще си купя говедовъдно стопанство в Аризона, ще си заживея и ще плащам на други да пасат добитъка за мен. Има неколцина, дето ми се иска да дойдат да ми се молят за работа, да ги вземат мътните! А сега си затваряй устата, Джим. Има време да мине, докато си купя това стопанство. Сега ми се спи.

Но Джим дълго лежа буден, нервно потрепваше, неспокойно се въртеше и се разсънваше веднага щом задремеше. Брилянтите все още бляскаха пред очите му и огньовете им го пареха. Мат, въпреки тежкото си телосложение, спеше леко, като див звяр, който слухти насън, и Джим забеляза, че колчем шавнеше, снагата на другаря му помръдваше достатъчно, за да покаже, че е доловил движението, и трепва, готов да се събуди. Всъщност Джим не можеше да разбере дали често Мат не беше буден. Веднъж тихо, както се говори в пълно съзнание, Мат му рече:

— Хайде, спи, Джим. Не се тревожи за брилянтите. Няма

да ти избягат.

— А Джим беше мислил, че тъкмо в този миг Мат положително спи.

Късно сутринта Мат се събуди от първото помръдване на Джим и след това се будеше и задремваше заедно с него до пладне, когато двамата станаха едновременно и се заловиха да се обличат.

— Аз ще изляза да купя вестник и хляб — каза Мат. — Ти направи кафето.

Както го слушаше, погледът на Джим неволно се откъсна от лицето на Мат и се насочи към възглавницата, под която лежеше пакетът, вързан в шарената носна кърпа. В същия миг Мат заприлича в лицето на див звяр.

— Виж какво, Джим — изръмжа той. — Ще играеш честно. Ако ми направиш някоя мръсотия, аз ще те наредя. Разбра ли? Ще те изям, Джим. Ти го знаеш. Ще ти прехапя гръцмула и ще те изям като някоя пържола.

Почернялата му кожа посиня от нахлулата кръв, а жълтите от тютюн зъби се оголиха от злобно дръпналите се устни. Джим потрепера и неволно се сви. Смъртна заплаха лъхаше от човека, когото гледаше. Едва предишната вечер този мъж с почерняло лице беше убил човек с ръцете си и това не беше смутило съня му. И Джим усети в душата му да се промъква чувството, че е виновен за редица мисли, заслужаващи това, с което го заплашваха.

Мат излезе и го остави разтреперан. Тогава омразата разкриви лицето на Джим и той изригна полугласно свирепи ругатни по посока на вратата. Изведнъж си спомни за скъпоценностите, изтича до леглото и затършува под възглавницата за шарената кърпа и я замачка с пръсти, за да се увери, че брилянтите са още вътре. Убедил се, че Мат не ги е отнесъл, Джим погледна газената печка и виновно се стресна. След това набързо я запали, напълни кафеника на чешмата и го сложи на огъня.

Кафето вреше, когато Мат се върна, и докато той наряза хляба и сложи парче масло на масата, Джим сипа кафе. Едва когато Джим седна и сръбна няколко глътки кафе, Мат извади от джоба си утринния вестник.

— Много сме се лъгали — заговори той. — Нали ти казах, че не мога и да помисля колко тлъста е плячката. Я виж това!

Той посочи заглавията на първата страница.

„ВЪЗМЕЗДИЕТО НАСТИГА БУЖАНОВ ПО ПЕТИТЕ — гласяха те. — УБИТ НАСЪН, СЛЕД КАТО ОБРАЛ СЪДРУЖНИКА СИ“.

— Ето ти го на! — възкликна Мат. — Обрал съдружника си, обрал го като някой мръсен крадец!

— „Изчезнали скъпоценности за половин милион“ — прочете на глас Джим. Той остави вестника и се вторачи в Мат.

— Нали тока ти казах — рече Мат. — Какво, по дяволите, разбираме ние от скъпоценни камъни? Половин милион!… А най-многото, на което можех да ги оценя аз, беше сто хиляди. Хайде, прочети го докрай.

Те зачетоха мълком, доближили глави, оставили недокоснатото кафе да изстива, и ту единият, ту другият не се стърпЯваше и прочиташе високо по нещо забележително от напечатаните факти.

— Бих искал да видя лицето на Мецнър, когато е отворил касата в магазина тая сутрин — подхвърли злорадо Джим.

— Той е изпратил голямото началство направо в дома на Бужанов — обясни Мат. — Хайде, чети нататък.

— „Канеше се да отплава снощи в десет със «Саджода» за Южните морета… параходът се забавил, поради извънреден товар…“

— Ето защо го хванахме в леглото — прекъсна го Мат. — Чист късмет… все едно, че сме улучили кон, за който залагат петдесет срещу едно.

— „Саджода“ отплава в шест тази сутрин…

— Не можа да я стигне — забеляза Мат. — Аз видях, че будилникът му беше сложен на пет. Щял е да има предостатъчно време… ако не бях дошъл аз и не бях сложил край на времето му. Карай нататък.

— „Адолф Мецнър в отчаяние… прочутата бисерна огърлица Хейторн… великолепен подбор от бисери… оценена от експерти — петдесет до седемдесет хиляди долара.“

Джим прекъсна четенето, за да изпсува мръсно и тържествено, като завърши с думите:

— Тия проклети мидени яйца да струват толкова пари! Той облиза устните си и додаде:

— Много са красиви, и дума да не става.

— „Големият бразилски брилянт — зачете той нататък. — Осемдесет хиляди долара… много скъпоценни камъни от най-чиста вода… няколко хиляди дребни елмази за не по-малко от четирийсет хиляди.“

— То си заслужавало да знае човек малко повече за скъпоценните камъни — усмихна се добродушно Мат.

— „Теорията на детективите — четеше Джим. — Крадците трябва да са знаели… ловко да са наблюдавали действията на Бужанов… трябва да са разбрали плана му и да са го проследили до къщата му с плодовете на грабежа…“

— „Ловко“ — глупости! — избухна Мат. — Така се спечелва голямо име… във вестниците. Откъде можехме да знаем, че е ограбил съдружника си?

— Абе нали пипнахме стоката! — ухили се Джим. — Хайде да ги видим пак.

Той отиде да се увери, че вратата е заключена и зарезена, а в това време Мат извади вързопа в шарената кърпа и го отвори на масата.

— Не само прекрасни, а! — възкликна Джим при вида на бисерите и за известно време не погледна нищо друго. — Според експертите, струват от петдесет до седемдесет хиляди долара.

— А жените ги обичат тия неща — забеляза Мат. — И са готови да направят всичко, за да се сдобият с тях: да продадат себе си, да извършат убийство, всичко.

— Също като теб и мен.

— Нищо подобно! — рязко отвърна Мат. — Аз съм готов да извърша зарад тях убийство, но не зарад самите тях, а зарад онова, което ще ми дадат. Там е разликата. Жените искат скъпоценните камъни зарад самите тях, а аз ги искам зарад жените и зарад нещата, които ще получа срещу тях.

— Колко хубаво, че мъжете и жените не искат едни и същи неща — подхвърли Джим.

— На това се крепи търговията — съгласи се Мат, — дето хората искат различни неща.

По-късно следобед Джим излезе да купи храна. Докато го нямаше Мат прибра брилянтите от масата, уви ги, както преди, и ги сложи под възглавницата. След това запали газената печка и се залови да вари вода за кафе. Подир няколко минути Джим се върна.

— Чудна работа! — забеляза той. — Улиците и магазините, и хората са си същите, както винаги. Нищо не се е променило. А аз вървях край всичките тях като милионер! Никой не ме погледна.

Мат равнодушно изсумтя. Той не можеше да разбере лекомислените хрумвания и прищевки на въображението на другаря си.

— Намери ли хубаво парче филе? — попита той.

— Да, два пръста дебело. Чудесно! Виж го.

Той отви бифтека и го поднесе на Мат — да се увери. След това Джим направи кафето и нареди масата, докато Мат пържеше бифтека.

— Недей слага прекалено много от оня червен пипер — предупреди Джим. — Не съм свикнал на твоята мексиканска кухня. Ти винаги готвиш прекалено люто.

Мат се изсмя глухо и продължи да готви. Джим сипа кафето, но първо сложи в нащърбената порцеланова чаша някакъв прах, който беше държал в джоба на жилетката, увит в оризова хартия. За тази цел беше застанал гърбом към другаря си, но не посмя да се озърне да го погледне. Мат постла на масата вестник, а на вестника сложи горещия тиган. Разряза бифтека на две и сложи парчетата на Джим и на себе си,

— Яж го, докато е горещ — посъветва той, и хванал ножа и вилицата, му даде пример.

— Чудесен е — отсъди Джим след първата хапка. — Но да ти кажа едно нещо правичката: никога няма да ти дойда на гости в това стопанство в Аризона, та няма защо и да ме каниш.

— Сега пък какво не ти харесва? — попита Мат.

— Адски люто е, ето какво — отговори Джим. — Мексиканската кухня в твойто стопанство ще ми дойде твърде много. Ако на оня свят ме очаква пъкълът, няма защо да си измъчвам вътрешностите на тоя. Проклетият пипер!

Той се усмихна, духна силно, за да разхлади пламналата си уста, пийна от кафето и продължи да яде бифтек.

— Изобщо какво мислиш ти за задгробния живот, Мат? — попита той след малко, като вътрешно се чудеше защо другарят му още не се е докоснал до кафето.

— Няма никакъв задгробен живот — отговори Мат, като се откъсна от бифтека, за да си сръбне за първи път от кафето. — Нито рай, нито ад, нито нещо друго. Човек получава всичко, каквото му се полага, още тука, в тоя живот.

— А после? — запита Джим, подтикнат от отвратителното си любопитство, защото знаеше, че гледа човек, който скоро ще умре. — Ами после? — повтори той.

— Видял ли си някога човек, умрял преди две седмици? — попита другият.

Джим поклати глава.

— Е, аз пък съм виждал. Приличаше на тоя бифтек, дето го ядем ти и аз. Едно време е бил биче, което е щръкляло из полето. Но сега е мърша и нищо повече. Само толкова, мърша и нищо повече. И това е в каквото ти, и аз, и всички хора се превръщаме: мърша.

Мат изпи кафето на един дъх й напълни чашата отново.

— Страх ли те е да умреш? — попита той. Джим поклати глава:

— Защо ще ме е страх? Нали не умирам изобщо. Отивам на оня свят и живея пак…

— За да крадеш, и лъжеш, и лицемерно да се разкайваш в още един живот, за да продължаваш ей така во веки веков? — рече подигравателно Мат.

— Може да се поправя — предложи оптимистично Джим. — Може в бъдещия ми живот да не стане нужда да крада.

Той рязко млъкна и с уплашено изражение на лицето се втренчи право напред.

— Какво ти е? — поиска да знае Мат.

— Нищо. Само се чудех… — Джим с усилие се облада — … за това умиране, нищо повече.

Но не можеше да се отърси от обзелия го страх. Като че ли нещо макар и невидимо, но злокобно, го беше отминало и хвърлило върху му неосезаемата сянка на присъствието си. Усети, че го обхваща лошо предчувствие. Щеше да се случи нещо страшно. Някаква беда беше надвиснала над него. Той гледаше вторачено през масата към другаря си. Не Можеше да разбере. Нима беше сбъркал й отровил сам себе си? Не^ Мат пиеше от нащърбената чаша, а той положително беше сложил отровата именно в нащърбената чаша.        Всичко това е само въображение — помисли си Джим в следващия миг. То го беше мамило и преди. Глупак! Разбира се, той си въобразяваше. Разбира се, нещо щеше ей сега да се случи, но то щеше да се случи на Мат. Нали Мат беше изпил цялата чаша кафе!

Джим се поразвесели, довърши бифтека и изтопи соса.

— Когато бях малък… — започна той; но неочаквано млъкна.

Отново невидимото злокобно нещо се беше появило във въздуха и цялото му същество затрептя от предчувствието за надвиснала беда. Той долавяше, че някаква рушителна сила действува в плътта му, а във всичките мускули имаше усещането, че ей сега ще започнат да трепкат. Джим поривисто се облегна на стола си и също така поривисто се наведе напред и се подпря с лакти на масата. Една тръпка неясно пробегна по мускулите на тялото му. Беше като първото изшумоляване на листата, преди да лъхне вятърът. Стисна зъби. Тръпката се повтори — едно спазматично стягане на мускулите. Изпита паника пред бунта вътре в самия него. Мускулите вече не признаваха господството му над тях. Те пак се свиваха спазматично, въпреки волята му, защото им беше заповядал да не се стягат. Това бе революцията в самия него, това бе анархия, и той изпадна в ужас от безсилието си, когато плътта му се сви и сякаш го скова в мъртва хватка, тръпки го полазиха нагоре-гнадолу по гърба и пот изби по челото му. Джим обиколи с поглед стаята и всичките й подробности го поразиха със странно чувство за нещо познато. Също като че ли току-що се беше върнал от някакво дълго пътешествие. Той погледна през масата към другаря си. Мат го наблюдаваше и се усмихваше. Изражение на ужас се изписа по лицето на Джим.

— Боже мой, Мат! — изкрещя той. — Да не си ме отровил?

Мат се усмихваше и продължаваше да го наблюдава. В последвалия пристъп Джим не загуби съзнание. Мускулите му се свиваха, потрепваха и се гърчеха, боляха го и го смазваха в свирепата си хватка. И сред всичко това изведнъж видя, че Мат се държи някак странно. Мат вървеше по същия път. Усмивката беше угаснала на лицето му, изместена от напрегнато изражение, сякаш се вслушваше в нещо, нашепващо вътре в него, и се мъчеше да схване значението му. Мат се изправи, прекоси стаята, върна се и отново седна.

— Ти го направи, Джим — промълви той тихо.

— Но аз не мислех, че ти ще се опиташ да наредиш мен — с укор отвърна Джим.

— аз те наредих добре — каза Мат със стиснати зъби и трепереща снага. — Какво ми даде ти?

— Стрихнин.

— Същото, което и аз на тебе — реши да признае Мат. —

Оградена каша, нали?

— Ти лъжеш, Мат — рече умолително Джим. — Ти не си

ме отровил, нали?

— Разбира се, че те отрових; нито пък съм ти дал прекалено много. Сготвих ти го точно по вкус в твоята половина от бифтека… Чакай! Къде отиваш?

Джим се беше втурнал към вратата и дърпаше резетата. Мат се хвърли помежду и го блъсна назад.

— Аптеката! — пъшкаше Джим. — Аптеката!

— Не, няма да идеш! Ще си останеш тук! Няма да има никакво тичане навън, никакво разиграване на драма с отравяне на улицата… с всичките тия брилянти, сложени под възглавницата. Разбра ли? Дори и да не умреш, ще попаднеш в лапите на полицията и ще трябва да даваш не знам колко обяснения. Лекарството срещу отравяне е да вземеш нещо за повръщане,. Аз съм също толкова зле, колкото и ти и ще взема нещо за повръщане. Без друго това е единственото, което щяха да ти дадат и в аптеката.

Той блъсна Джим обратно към средата на стаята и пак

дръпна резетата. Когато отиваше при полицата за храна, прекара ръка през чело и обра едрата пот. Чу се как тя изплющя на пода. Джим, изтръпнал, видя как Мат взема буркана с горчица и изтича при чешмата. Там разбърка една чаша вода с горчица и я изпи на един дъх. Джим изтича подир него и посегна с треперещи ръце към празната чаша. Мат го отблъсна отново. Когато разбърка втора чаша, попита:

— Мислиш, че ще ми стигне една чаша? Можеш да почакаш, докато свърша.

Джим се затътри към вратата, но Мат го спря.

— Ако продължаваш да си играеш с тая врата, ще ти извия врата( Разбра ли? Ти ще пиеш, когато свърша аз. И ако това те спаси, все едно ще ти извия врата. Така или иначе не можеш се отърва. Много пъти съм ти казвал какво те чака, ако ми изиграеш някакъв номер.

— Но и ти ми изигра номер — с труд изрече Джим.

Мат пиеше втората чаша и не отговори. Потта беше премрежила очите на Джим и той едва можа да намери масата, откъдето си взе друга чаша. Но Мат разбъркваше трета чаша и както преди, го блъсна настрана.

— Казах ти да почакаш, докато свърша .аз — изръмжа Мат. — Махай се от пътя.

И Джим задържа своето гърчещо се тяло, като се хвана за мивката, изгаряйки от жажда за тази жълтеникава бърканица, която можеше да му спаси живота. Единствено усилието на волята му помагаше да стои, вкопчил се в мивката. Мускулите се силеха да го прегънат одве и да го съборят на земята. Мат изпи третата чаша и с мъка успя да се добере до един стол и да седне. Първият пристъп минаваше. Измъчващите го гърчове стихваха. Той приписа тези добри признаци на горчицата с вода. Във всеки случай беше се спасил. Мат избърса потта от лицето си и в един промеждутък на успокоенйе намери сили за любопитство. Той загледа другаря си.

Гърчовете бяха изтръгнали буркана с горчица от ръцете на Джим и съдържанието се беше разсипало по пода. Джим се наведе, за да огребе част от горчицата в чашата, но следващият гърч го събори, превил се, на земята. Мат се усмихна.

— Дръж горчицата! — насърчи го той. — Лекарството е добро. На мен ми помогна.

Джим го чу и обърна към него ужасено лице, разкривено от страдание и молба. Свиваше се от гърч след гърч, докато изпадна в конвулсии и се затъркаля по пода с пожълтели от горчицата лице и коса.

При тази гледка Мат дрезгаво се разсмя, но смехът му се пресече наполовина. Тръпка премина през тялото му. Започваше нов пристъп. Той се надигна и се довлече до мивката, където с пъхнат в устата показалец напразно се замъчи да ускори действието на своето средство за повръщане. На края

се вкопчи в мивката, както се беше вкопчил Джим, обзет от ужас, че ще падне на пода.

Пристъпът на Джим беше преминал и той седна, премалял и отпаднал, твърде слаб, за да се изправи, с чело потънало в пот и устни покрити с пяна, пожълтели от горчицата, в която се беше овъргалял. Разтърка очи с юмруци и от гърлото му се изтръгнаха стонове, подобни на скимтене.

— Какво си се разциврил? — грубо запита Мат между гърчовете си. — Остава ти само да умреш. А като умреш, ще си мъртъв.

— Аз… не… цивря… горчицата… ми… смъди… на… очите — отчайващо бавно изпъшка Джим.

Това беше последният му сполучлив опит да говори. След това несвързано забръщолеви, размахал треперещи ръце във въздуха, докато нова конвулсия го просна на пода.

Мат се довлече обратно до стола, преви се на него и сключил ръце около коленете, поведе борба с разкапващата се плът. Съвзе се от конвулсията безучастен и изнемощял. Погледна какво става с другия и го видя, че лежи неподвижен.

Опита се да си говори сам, да се шегува, за сетен път зловещо да се посмее на живота, но от устните му се изтръгнаха само несвързани звуци. Дойде му на у, че средството за повръщане бе излязло несполучливо и не му остава нищо друго, освен аптеката. Погледна към вратата и се изправи на крака. Опази се да не падне, като се вкопчи в стола. Започнал беше нов пристъп. И сред този припадък, когато тялото му и всичките му части се разкъсваха на парчета и с гърчене се сплитаха отново на възли, той впи пръсти в стола й го заблъска пред себе си към вратата. Последните остатъци от волята вече го напускаха, когато стигна. Завъртя ключа и дръпна едното резе. Заопипва за второто, но не го намери. Тогава облегна цялата си тежест на вратата и леко се смъкна на пода.

Развратницата

Понеже беше скъсала с Били, Лорета дойде на гости в Санта Клара. Били не можел да я разбере. Сестра му беше съобщила, че той крачел из стаята и плакал цяла нощ. Лорета също не беше спала цялата нощ и беше плакала по-голямата част от нея. Дейзи го знаеше, защото тя беше плакала най-вече в нейните прегръдки. Знаеше го и съпругът на Дейзи, капитан Кит. Сълзите на Лорета и предумванията на Дейзи то бяха лишили от доста сън.

Виждате ли, капитан Кит не обичаше да се лишава от сън. Нито пък искаше Лорета да се омъжи за Били… или за кой да е друг. Капитан Кит смяташе, че Дейзи има нужда от помощта на по-малката си сестра във воденето на домакинството. Но не го казваше гласно. Вместо това винаги настояваше, че Лорета била твърде млада, за да мисли за женитба. И така това беше идея на капитан Кит — да експедират Лорета на гости при госпожа Хемингуей. Там нямало да има никакъв Били.

Преди да мине и седмица от пристигането й в Санта Клара, Лорета се убеди, че идеята на капитан Кит е била много добра. На първо място, макар Били и да не искаше да го повярва, тя не искаше да се омъжи за него. А на второ място, макар капитан Кит и да не искаше да го повярва, тя не искаше да напусне Дейзи. Когато се навършиха две седмици от идването й в Санта Клара, Лорета беше вече съвършено сигурна, че не иска да се омъжи за Били. Но не беше чак толкова сигурна дали не иска да напусне Дейзи. Не че беше разлюбила Дейзи, но че… имаше си съмнения.

Още с пристигането на Лорета в главата на госпожа Хемингуей започна да се оформя мъгляв план. На втория ден тя забеляза на Джак Хемингуей, своя съпруг, че Лорета била толкова наивно дете, щото, ако не била милата й сърдечност; щяла да бъде направо глупава. В доказателство на което госпожа Хемингуей разправи на мъжа си няколко неща, които го накараха да се изсмее. На третия ден планът на госпожа Хемингуей бе вече доста разработен. Именно тогава тя съчини

едно писмо. На плика написа: „Г-н Едуард Башфорд, Атински клуб, Сан Франциско.“

„Мили Нед“ — започваше писмото. Някога той е бил безумно влюбен в нея три седмици в дните преди омъжването й. Но тя се беше врекла в Джак Хемингуей, който бил притежател на по-стари концесии, както и на сърцето й, а Нед Башфорд беше философски запазил своето сърце цяло, въпреки отказа й. Той просто добавил тази преживелица към голям запас натрупани по същия начин данни, от които изграждаше философия. По артистичност и темперамент той беше елин — отегчен елин. Обичаше да цитира Ницше, за да покаже, че и той е преминал през продължителното боледуване, което настъпва след ревностно търсене на истината; че и той е изплувал твърде опитен, твърде прозорлив, твърде мъдър, за да бъде някога отново обхванат от лудостта на младежите в любовта им към истината. „Да се прекланяш пред въшността“ — често цитираше той; — „да вярваш във форми, в тонове, в думи, в целия Олимп на външността!“ Тази извадка той винаги завършваше с: „Тези елини са били повърхностни… поради задълбочеността си!“

Нед беше доста млад елин, преситен и изтощен. Жените били вероломни и лъжливи, заявяваше той — в моменти, когато имаше рецидиви и се принизяваше от обичайните си висини на философско спокойствие до песимизма. Не вярваше във верността на жените, но предан на немския си учител, не смъкваше от тях прозирните воали, които забулваха тяхното вероломство. Задоволяваше се да ги приема само по външния им вид и да извлича всичко, каквото може от него. Беше повърхностен — поради задълбочеността си.

„Джак ми напомни непременно да ти кажа, че «плуването е чудесно» — пишеше в писмото си госпожа Хемингуей, — и също «да си донесеш рибарските такъми». Госпожа Хемингуей писа в писмото си и други неща. Писа му, че най-после била готова да му представи една съвършено вярна, неопетнена и невинна жена. «Простодушна, по-чиста пъпка на женствеността никога не е разцъфтявала на нашата планета» — беше единият от начините, по които формулираше примамливите си доводи. А на съпруга си каза победоносно: «Ако не го оженя Нед тоя път…», и остави недоизречена ужасната алтернатива, за която й липсваха или достатъчно думи да я изкаже, или достатъчно въображение да си я представи.

Противно на всичките си предчувствия, Лорета откри, че не е нещастна в Санта Клара. Наистина, Били й пишеше всеки ден, но писмата й причиняваха по-малко мъка, отколкото присъствието му. А и терзанието да бъде разделена с Дейзи не беше толкова жестоко, колкото беше очаквала. За първи път в живота тя не се губеше, затъмнена от блясъка на ярката и зряла хубост на Дейзи. При тези благоприятни обстоятелства Лорета бързо изпъкна на преден план, а госпожа Хемингуей скромно и безсрамно се оттегли на заден план.

Лорета започна да открива, че не е бледо светило, отразяващо чужд блясък. Съвсем неволно тя се превърна в център на един малък свят. Когато седеше на пианото, имаше някой да й обръща страниците на нотите и да изразява предпочитания за едни или други песни. Когато изтървеше кърпичката, имаше някой да я дигне. А имаше и някой да я придружава, когато отиваше на разходка или да бере цветя из полята. Научи се също да хвърля въдици в тихи вирове и под буйни улеи да оплита коприненото влакно и влакното от черва на копринена буба в храстите.

Хемингуей не обичаше да обучава новаци и ходеше на риба повечето сам или не отиваше изобщо и с това оставяше на Нед Башфорд предостатъчно време да преценява Лорета като външност. И тя отговаряше на всичките изисквания на философията му. Погледът на сините й очи беше прям като на момче и поради задълбочеността си им се възхищаваше и се въздържаше да изтръпва при двуличието, което неговата философия го караше да вярва, че се спотайва в глъбината им. Тя притежаваше миловидността на стройно цвете, нежността на багрите, извивките на фин порцелан и всичкото това му доставяше огромно удоволствие.

Лорйна разцъфтяваше. Много скоро започна да проявява и личен характер. Тя откри своя собствена воля и свои собствени желания, които не бяха вечно преплетени с волята и желанията на Дейзи. Джак Хемингуей й угаждаше, Алис Хемингуей я глезеше, а Нед Башфорд се грижеше предано за нея. Насърчаваха нейните прищевки, смееха се на лудориите й, а тя започна да проявява прелестната безобидна тирания, която се крие у всички хубави и нежни жени. Обстановката действуваше като приспивателно върху старото й желание да остане да живее при Дейзи. Това желание не я измъчваше вече, както през дните на приятелството й с Били. Колкото повече се беше виждала с Били, толкова по-сигурна беше ставала, че не би могла да живее без Дейзи, Сега колкото повече се виждаше с Нед Башфорд, толкова повече забравяше колко много й трябва Дейзи.

Нед Башфорд също забравяше някои неща. Не можеше да разпознае кое е повърхност и кое задълбоченост и объркваше външния вид с реалността дотам, че ги смяташе за едно и също нещо. Лорета се различавала от другите жени. У нея нямало притворство. Тя била истинска. Поне толкова каза той на госпожа Хемингуей, а и нещо отгоре, и тя се съгласи с него и в същия миг забеляза едната клепка на мъжа й да се спуска за миг — движение, което не можеше да бъде друго, освен намигване.

Именно по това време Лорета получи от Били писмо, което беше малко-,по-различно от другите. В общи черти, както и всичките му писма, то беше патологично. Беше дълъг поменик от симптоми и страдания, нервността му, безсънието и състоянието на сърцето. После следваха укори, каквито никога,не й беше отправял преди. Те бяха достатъчно остри, за да я накарат да се разплаче, и достатъчно верни, за да сложат трагичен отпечатък върху лицето й. Този отпечатък донесе със себе си на закуска сутринта. Тя накара Джак и госпожа Хемингуей да се позамислят и разтревожи Нед. Те го изгледаха въпросително, но той поклати глава.

— Аз ще разбера довечера — каза госпожа Хемингуей на мъжа си.

Обаче Нед хвана Лорета след обеда в голямата всекидневна. Опита се да избяга, но той я улови за ръцете и тя обърна към него лице с мокри мигли и треперещи устни. Нед я загледа мълчаливо и благо. Миглите станаха по-мокри.

— Хайде, хайде, не плачи, малката — рече Нед успокоително и я прегърна покровителствено през рамената. А тя, като уморено дете, захлупи лице на неговото рамо. Нед се развълнува по начин необичаен за един елин, който се е съвзел от продължителното боледуване.

— О, Нед — хлипаше девойката, — само да знаеше колко съм лоша!

Той се усмихна снизходително и пое дълбоко дъх, напоен с уханието на косата й. Помисли за житейския си опит по отношение на жените и още веднъж дълбоко пое дъх. От нея сякаш, се излъчваше непорочната чистота на дете — аурата на неопетнената душа“, както го формулираше той за себе си.

Тогава забеляза, че хлипането й се засилва.

— Какво има, малката? — попита той галено, почти бащински. — Да не те е тормозил Джак? Или скъпата ти възлюбена сестрица е пропуснала да ти пише?

Лорета не отговори и Нед почувствува, че наистина трябва да я целуне по косата и че не отговаря за себе си, ако това положение продължи още дълго.

— Кажи ми — заговори той нежно — и ще видим как мога да ти помогна.

— Не мога. Ти ще ме презираш… О, Нед, толкова ме е срам!

Той се изсмя с недоверие и леко докосна косата й с устни — толкова леко, че тя не усети.

— Скъпо дете да забравим всичко това, каквото и да е то. Аз искам да ти кажа колко много те обичам…

От нея се изтръгна рязък вик, преизпълнен с възторг, а

след това стон:.

— Твърде късно!

— Твърде късно? — повтори той с изненада.

— Ах, защо го направих? Защо го направих? — стенеше Лорета.

Нед усети как студена тръпка стяга изведнъж сърцето му.

— Какво? — попита той.

— О, аз… той… Били. Аз съм такава развратница, Нед! Зная, че никога вече няма да ми проговориш.

— Този… ъ-ъ-ъ… този Били — започна със запъване той. — Брат ли ти е?

— Не… той… Аз не знаех. Бях толкова млада. Какво можех Да направя? О, аз ще полудея! Ще полудея!

Тъкмо тогава Лорета усети неговото рамо и прегърналата я ръка да се отпускат. Нед леко: се отдели от нея и леко я положи на голямо кресло, където тя зарови лице и зарйда наново. Той свирепо засука мустаците си, след това притегли друго кресло и седна. .

        — АЗ… аз не разбирам — рече той.

— Толкова съм нещастна! — нареждаше Лорета.

— Защо нещастна? — Защото,.. той… той иска Да се омъжа за него.

Лицето на мъжа мигновено се проясни и Нед сложи успокоително ръка върху нейните ръце:

— Такова нещо не може да направи нещастно никое момиче — забеляза той с тон на мъдрец. — Това, че не го обичаш, не е причина… разбира се, ти не го обичаш?

Лорета заклати глава и замърда рамене в знак на буйно отрицание.

— Нали?

Башфорд искаше да бъде сигурен.

— Не! — потвърди тя необуздано. — Аз не обичам Били! Не искам да обичам Били!

— Понеже не го обичаш — продължи самоуверено Башфорд, — няма причина да си нещастна, само защото ти е направил предложение за женитба. Но

Тя зарйда пак и сред риданията възкликна:

— Там е бедата! Съжалявам, че не го обичам! О, да можех да умра!

— Слушай, скъпо дете, — ти се тревожиш за дреболии. — Другата му ръка последва първата и легна върху нейните. — Това се случва на жените всеки ден. Само защото си променила решението си или не си била сигурна в чувствата си, защото си (да употребя малко по-груб израз) отрязала квитанцията на някой мъж…

— Отрязала квитанцията! — Девойката беше вдигнала глава и го гледаше със замрежени от сълзи Очи. — О, Нед, да беше само това!

— Само това? — запита той с глух глас и ръцете му бавно се дръпнаха от нейните. Нед понечи да заговори, но си замълча.

— Но аз не искам да се омъжа за него! избухна Лорета.

— В такъв случай аз не бих се омъжвал — посъветва я.

— Но аз съм длъжна да го направя.

— Длъжна си да го направиш? Тя кимна.

— Това е много силна дума.

— Зная, че е — съгласи се тя, като се мъчеше да спре треперенето на устните си. След това продължи преспокойно:

— Аз съм развратница, ужасна развратница. Никой не знае каква развратница съм аз…. освен Били.

Настъпи мълчание. Лицето на Нед Башфорд беше сериозно и той изгледа Лорета със странен поглед.

— Той… Били знае? — попита най-сетне той. Неохотно кимване и пламнали бузи бяха единственият отговор.

Той се поколеба вътрешно за миг с вид на плувец, който се готви да скочи във водата.

— Разкажи ми го, Нед говореше много твърдо. — Трябва да ми разкажеш всичко.

— И ти… и ти ще можещ… да ми простиш?? — попита девойката с плах, едва чут глас.

Нед се подвоуми, пое дълбоко дъх и се хвърли надолу с главата:

— Да — изрече той безразсъдно. — Ще ти простя. Разправяй!

— Нямаше кой да ми каже т започна тя. — Ние бяхме двамата заедно толкова много. Аз не знаех нищо за живота… тогава.

Лорета замълча да си събере мислите. Башфорд нетърпеливо хапеше устни.

— Само да бях знаела… Тя замълча пак.

— Да, продължавай! — подтикна я Нед.

— Ние бяхме заедно почти всяка вечер.

— С Били? — поиска да знае той толкова свирепо, че я стресна.

— Да, разбира се, с Били, Бяхме заедно толкова много… Само да бях знаела… Нямаше кой да ми каже. .. Аз бях толкова млада.

Устните й се приотвориха, сякаш за да заговори отново, и тя го загледа със страх.

— Мизерникът! При това избухване Нед Башфорд скочи на крака и вече приличаше не на отегчен елин, а на страшно ядосан млад мъж.

— Били не е мизерник, той е добър човек — зашити го Лорета с твърдост, която изненада Башфорд.

— Сега, предполагам, ще ми кажеш, че виновна за всичко си била само ти — забеляза той саркастично. Тя кимна.

— Какво? — кресна Нед.

— Виновна бях само аз — твърдо заяви девойката. — Не е трябвало да му позволя. Аз си бях крива.

Башфорд спря да кръстосва стаята и когато заговори, в гласа му прозвуча примирение:

— Добре — каза той. — Не обвинявам ни най-малко теб, Лорета. И ти се държа много честно. Но Били е прав, а ти не си. Трябва да се омъжиш.

— За Били? — попита тя с губещ се, далечен глас.

— Да, за Били! Ще се погрижа за това. Къде живее той? Аз ще го накарам.

— Но аз не искам да се омъжа за Били! — извика тя, обзета от паника. — О, Нед, нали няма да направиш такова нещо?

— Ще го направя — отговори той строго. — Трябва. Разбираш ли?

Лорета зарови лице в тапицираната облегалка на креслото и избухна в буря от страстни ридания.

Единственото, което Башфорд можеше да различи отначало, както се вслушваше, беше:

— Но аз не искам да се разделя с Дейзи! Не искам да се разделя с Дейзи!

Той мрачно закрачи насам-натам, после спря да послуша от любопитство:

— Отде можех да зная?… У-у-у-у-у — плачеше Лорета. — Той не ми каза. Никой друг никога не ме е целувал. Никога и наум не ми е идвало, че една целувка може да бъде толкова ужасна… докато, у-у-у-у… докато той не ми писа. Аз получих писмото едва тая сутрин.

Лицето му светна. Той като че ли започваше да проумява.

— Само за това ли плачеш?

— Н-не.

Сърцето му се сви.

— За какво плачеш тогава? — поиска да знае той с безнадежден тон.

— Защото ти каза, че трябвало да се омъжа за Били. А аз не искам да се омъжа за Били. Не искам да напусна Дейзи. Не знам какво искам. Да можех да умра!

Нед събра сили за още едно усилие.

— Виж какво сега, Лорета, бъди разумна. Какви са тия приказки за целувки? Ти не си ми разправила всичко.

— Аз… аз не искам да ти разправя всичко.

Тя го изгледа умолително в настъпилата тишина.

— Трябва ли? — най-сетне нерешително попита тя.

— Трябва — каза той повелително. — Трябва да ми разправиш всичко.

— Е, тогава… ама трябва ли?

— Трябва!

— Той… аз… ние… — замънка момичето. После изтърси: — Аз му позволих и той ме целуна.

— Продължавай — с отчаяние заповяда Башфорд.

— Това е всичко — отвърна тя.

— Всичко? — изрече той с безгранично съмнение.

— Всичко? — В нейния глас прозвуча не по-малко безгранично учудване.

— Искам да кажа… ъ-ъ-ъ нищо по-лошо? — Той долавяше със смайване собствената си нескопосност.

— По-лошо ли? — Лорета беше явно озадачена. — Като че ли може да има нещо по-лошо! Били каза…

— Кога го е казал? — неочаквано се заинтересува Башфорд.

— В писмото си, което получих тая сутрин. Били каза, че моите… нашите… нашите целувки били ужасно нещо, ако не се оженим.

На Башфорд му се виеше свят.

— Какво друго каза Били? — попита той.

— Той каза, че когато една жена позволи на някой мъж да я целуне, тя винаги се омъжва за него… че било ужасно, ако не го направи. Такъв бил обичаят, каза той; а аз казвам, че това е лош, проклет обичай и аз не го харесвам. Зная че съм ужасна — добави тя предизвикателно, — но такава съм си.

Башфорд разсеяно извади цигара.

— Имаш ли нещо против, ако запуша? — попита той, като запали клечка кибрит.

След това изведнъж се съвзе.

— Прощавай — възкликна той и захвърли и кибрита, и цигарата. — На мен не ми се пуши. Съвсем не исках да кажа това. Това, което исках да кажа, е…

Той се наведе над Лорета, хвана я за ръцете, след това седна върху облегалката на креслото и нежно я прегърна с едната си ръка.

— Лорета, аз съм глупак. Сериозно го казвам. И искам да кажа още нещо. Искам да станеш моя жена. Той зачака плахо в настъпилото смълчаване.

— Няма ли да ми отговориш? — настоя той.

— Съгласна съм… ако…

— Да, продължавай. Ако какво?

— Ако не трябва да се омъжа за Били.

— Не можеш да се омъжиш за двама ни — почти изкрещя Нед.

— Ами не е ли обичайно… каквото… каквото каза Били?

— Не, не е обичайно. Кажи, Лорета, ще се омъжиш ли за мен?

— Не ми се сърди — свенливо се нацупи тя. Нед я сграбчи в прегръдките си и я целуна.

— Жалко, че не е обичайно — промълви тя с премалял глас сред тази прегръдка, — защото тогава би трябвало да се омъжа за теб, Нед.., скъпи… нали?

Сбогом Джак

Хавай е чудновато място. В социално отношение всичко у него е, така да се каже, объркано. Не че нещата не са както трябва — те са кажи-речи прекалено в ред. И все пак са някак си наопаки. Най-затвореният кръг там е „мисионерската компания“. Човек остава доста изненадан, като разбере, че в Хавай невзрачният, търсещ мъченичество мисионер е заел почетно място на трапезата на богатата аристокрация. Но това си е така. Смирените жители на Нова Англия, които дойдоха тук през третото десетилетие на деветнайсетия век, пристигнаха с възвишената цел да научат канаките на истинната вяра — .преклонението пред единствения, наистина действителен и неоспорим бог. В това, както и в цивилизоването на канаките, те постигнаха такива успехи, че след две или три поколения канаките фактически изчезнаха. Такъв беше плодът от семето на словото божие; а плодът от семето на мисионерите (техните синове и внуци) стигна до притежанието на самите острови — земята, пристанищата, градските парцели и захарните плантации. Мисионерът, който дойде да даде хляба на живота, остана да лапа докрай на езическия пир.

Но това не е онази хавайска чудатост, за която започнах да разказвам; само че човек не може да говори за хавайските работи, без да спомене мисионерите. Да вземем Джак Кърсдейл, за когото исках да разкажа. И той беше от мисионерско потекло, тоест по линията на баба си. Дядо му бил старият Бенджамин Кърсдейл — тьрговецянки, който започнал в миналото с продажбата на уиски и джин и по-късно натрупал милион. Има и друго странно нещо: старите мисионери и старите търговци били смъртни врагове. Интересите им, знаете, не съвпадали. Но техните деца се помирили, като се изпоженили помежду си и си поделили островите.

Животът в Хавай е песен. Ето как Стодард1 изразява това в своя „Хавай нои“:

„Животът твой е музика — с мелодия по-лесен! Всеки остров строфа е, а цялото е песен“.

---

1 Ричард Хенри Стодард (1825–1903) — американски поет. — Б. пр.

И прав е бил. Златиста плът имат тамошните жители Туземките са узрели под слънцето Юнони, туземците — бронзови Аполони. Те пеят и танцуват, окичени целите в цветя и с цветни венци на главите. И ако не броим неподатливата „мисионерска компания“, белите мъже се поддават на климата и на слънцето; колкото и заети да са, те са склонни да танцуват, да пеят и да кичат главите си със цветя. Джак Кърсдейл беше един от тях. Никога не съм виждал по-зает човек от него. Той беше неколкократен милионер — захарен магнат, кафеен плантатор, един от първите каучукови плантатори, собственик на скотовъдна ферма и основател на три от всеки четири нови предприятия, създавани на островите. Беше светски човек, член на клуба, собственик На яхта, ерген, и при това такъв хубавец, по каквито щуреят маминките с дъщери за омъжване. Между другото, Джак беше завършил йейлския университет и главата му беше натъпкана — повече от тази на всеки друг островитянин, когото познавам — с важни статистики и научни данни за Хавайските острови. Той работеше неимоверно много и пееше, танцуваше и кичеше косата си с цветя не по’малко от всички други безделници.

Имаше кураж и дваж се беше бил на дуел — и двата пъти по политически причини, — когато е бил още неопитен младеж, който прави първите си смели стъпки в политиката. Джак всъщност е Йграл твърде похвална и решителна, роля в последната революция, когато била свалена местната династия. по това време едра не е бил повече от шестнайсетгодишен. За да можете да оцените правилно случилото се по-късно, подчертавам — не беше страхливец. Виждал съм го в двора на ранчото Халеакала как укротява един четиригодишен жребец, който две години не искаше и да знае за шпорите на каубоите на фон Темпски. Трябва да разкажа и една друга случка. Това беше долу в Кона — или по-точно горе, защото хората в Кона презират живота на височина по-долу от хиляда фута. Всички бяхме на верандата във вилата на доктор Гудхю. Разговарях с Доти Феърчайлд, когато стана това. Една грамадна стоножка — беше седем инча, защото след това я измерихме — падна от мертека над главите ни точно в прическата й. Признавам си, отвратителният й вид ме парализира, не бях в състояние да мръдна и умът ми отказа да работи. Там, на две крачки от мен, противнйй отровен дявол се гърчеше в косите на Доти и всеки момент можеше да падне на голите й рамене — току-що бяхме излезли навън слеД вечерята.

— Какво има? — попита тя, като започна да вдига ръка към главата си.

— Недей! — извиках аз. — Недей!

— Но какво става? — настояваше тя, започнала да се плаши от ужаса, изписан в очите ми и върху заекващите ми устни.

Възклицанието ми привлече вниманието на Кърсдейл. Той хвърли нехаен поглед към нас, но този поглед му беше достатъчен да разбере всичко. Дойде при нас, но без да бърза.

— Не мърдай, моля ти се, Доти — каза Джак спокойно. В действията му нямаше никакво колебание, нито пък припряност. — Ще ми позволиш ли — каза той, хвана с ръката си нейното шалче и го пристегна здраво около раменете й, така че стоножката да не падне в корсета й. С другата ръка — дясната — бръкна в косата на Доти, хвана отвратителната твар колкото може по-близо до задната част на шийката; после стискайки я здраво между палеца и показалеца, я махна от косата й. Това беше най-страшното и героично зрелище, което човек може да си представи. Побиха ме тръпки. Стоножката седем инча гърчещи се крака — се кършеше, сплиташе и блъскаше около ръката на Джак; тялото й се увиваше около пръстите, а краката дълбаеха в кожата и драскаха, докато звярът се опитваше да се освободи. Стоножката го ухапа два пъти, видях това, въпреки че докато я пускаше на пътеката и я мачкаше в пясъка, Джак уверяваше дамите, че не бил ухапан. Но пет минути по-късно го видях в кабинета на доктор Гудхю, който разрязваше ухапаните места и му биеше инжекции с калиев перманганат; На другата сутрин ръката на Кърсдейл се изду като варел и отокът спадна едва след три седмици.

Всичко това няма нищо общо с моя разказ, но не можех да не го разправя, за да ви стане ясно, че Джак Кърсдейл в никакъв случай не беше страхливец. Това бе най-ярката проява на кураж, която съм виждал някога. Джак изобщо не трепна, по устните му през цялото време играеше усмивка, и той пъхна пръсти в косата на Доти Феърчайлд така игриво, като че ли бъркаше в кутия със солени бадеми. И все пак съдено ми било да видя именно този човек, занемял от страх — страх, хиляди пъти по-силен от този, който ме обхвана, когато видях в косата на Доти Феърчайлд гърчещата се твар, увиснала над очите й и над деколтето на нейния корсаж.

Интересувах се от проказата, а по тази тема, както и по всяка друга тема на острова, Джак имаше енциклопедични познания. Всъщност проказата беше една от неговите страсти. Той беше ревностен защитник на колонията в Молокай, където изолираха всички прокажени от островите. Раздухвани от демагозите, жестокостите на Молокай, където мъже и жени бяха не само откъснати от приятели и семейство, но и заставени да живеят във вечен плен до самата си смърт, бяха предмет на много разговори и съчувствие сред местните жители. За прокажените нямаше помилване, нямаше никакво смекчаване на присъдата. Над портала на Молокай беше написано: „Надежда всяка оставете.“

— Казвам ти, те са щастливи там — настояваше Кърс

дейл. — И далеч по-добре от техните приятели и роднини навън, на които им няма нищо. Ужасите на Молокай — ама че глупости! Мога да те разведа из която и да е болница или бедняшки квартал, в който и да е от големите градове в света и да ти покажа хиляди пъти по-големи ужаси. Живата смърт! Създания, които някога били хора! Глупости! Трябва да видиш тези живи смъртници как се надбягват с коне на Четвърти юли1. Някои са собственици на лодки, а един има моторница. Те нямат други грижи, освен да прекарват времето си добре. Храна, подслон, дрехи, медицинска помощ — всичко е на тяхно разположение. Те са питомци на Територията2. Климатът там е далеч по-приятен от този в Хонолулу, а природата разкошна. Сам не бих имал нищо против да ида там и да прекарам остатъка от живота си. Това е прелестно място.

Така говореше Кърсдейл за веселите прокажени. Не се страхуваше от проказата, сам казваше това. Казваше също, че той, или който и да е друг бял, нямат шанс и едно на милион да се заразят, макар по-късно и да призна, че един негов съученик Алфред Стартър, се заразил, отишъл в Молокай и умрял там.

— Знаеш ли — обясняваше Кърсдейл, — едно време нямало никакъв сигурен начин за откриване на проказата. Достатъчно било да намерят нещо странно или ненормално, за да изпратят човек в Молокай. Така че там били изпращани десетки хора, които са толкова прокажени, колкото ти или аз. Но сега вече не правят такива грешки. Анализите на Дирекцията на здравеопазването са безпогрешни. Забавното е, че когато откриха анализа, незабавно отидоха в Молокай и го изпробваха. Тогава разбраха, че много от хората там не са прокажени. Такива веднага бяха освободени. Дали са се радвали, че се махат? Когато напускали колонията, те ридаели по-силно, отколкото при тръгването от Хонолулу на път за там. Един даже се оженил за някаква прокажена в последния стадий и после пишеше трогателни писма до Дирекцията, като протестираше, задето го изгонили, защото никой не бил в състояние да се грижи по-добре от него за бедната му жена.

— Какъв е този безпогрешен анализ? — попитах аз.

.- Бактериологичният анализ. Няма отърване от него. Доктор Хърви — той е нашият експерт — пръв приложи тук този анализ. Истински магьосник. Знае за проказата повече от всеки друг; и ако някога бъде открит лек за тази болест, откривателят ще бъде той. А колкото за анализа, това е много просто нещо. Успяха да изолират и да проучат бацила.

---

1 Националният празник на САЩ. — Б. пр.

2 Хавайските острови, в миналото подопечна територия на САЩ. — Б. пр.

Сега могат да разпознават този бацил. Достатъчно е да клъцнат от заподозряния парченце кожа и да я подложат на бактериологичен анализ. Човек без всякакви видими симптоми може да бъка с бацили.

— Тогава ти или аз, доколкото разбирам, може би сега сме пълни с бацили — предположих аз. Кърсдейл сви рамене и се разсмя.

— Кой може да каже. Инкубационният период е седем години. Ако имаш някакви съмнения, иди се консултирай с доктор Хърви. Просто ще клъцне парченце от кожата ти и ще ти каже за миг.

По-късно Джак ме запозна с доктор Хърви, който ме отрупа с доклади и брошури на Дирекцията на тази тема и ме отведе в Калихи — приемателния пункт в Хонолулу, където преглеждаха съмнителните и задържаха заболелите до изпращането им в Молокай. Такива заточения ставаха обикновено един път в месеца, когато след последното сбогом натоварваха прокажените на малкия параход „Ноуо“ и ги превозваха до колонията.

Един следобед, докато пишех писма в клуба, Джак Кърсдейл се отби при мен.

— Точно ти ми трябваше — рече той вместо поздрав. — Ще ти покажа най-печалната страна на въпроса: воплите на прокажените, когато тръгват за Молокай. След няколко минути „Ноуо“ ще ги вземе на борда си. Но да те предупредя — не позволявай чувствата ти да бъдат терзани; колкото и да е истинска скръбта им, те ще ридаят далеч по-горко след година, ако Дирекцията се опита да ги махне от Молокай. Имаме време само по за едно уиски със сода. Навън чака файтон. Най-много за пет минути сме на кея.

Пристигнахме на кея. По надлъжните греди на пристана бяха насядали сред своите рогозки, одеяла и най-различен багаж около четирийсет опечалени клетници. „Ноуо“ току-що бе пристигнал и се привързваше към лихтера1, който стоеше между него и пристана. Някой си Маквей, управител на колонията, надзираваше качването на парахода. Запознаха ме с него и с доктор Джорджес — лекар от Дирекцията, когото вече бях срещал в Калихи. Прокажените бяха печална компания. Лицата на повечето бяха отвратителни — твърде безобразни, за да мога да ги опиша. Но тук-таме забелязах доста прилични физиономии без никакви явни признаци за коварната болест върху тях. Обърнах внимание на едно от тях: малко бяло момиченце, най-много дванайсетгодишно, със сини очи и златиста коса. Върху едната му буза обаче личеше характерната за проказата подутина. На забележката ми за това,

---

1 Помощен кораб. — Б. пр.

колко тъжно .е, необикновеното й присъствие сред кафявокожите злочестници доктор Джорджес отговори:

— О, как да ви кажа. Днес е радостен ден в живота й. Тя е от Кауай. Баща й е звяр. И сега когато е развила болестта, тя ще отиде при майка си, в колонията. Майка й беше изпратена там преди три години — един много тежък случай.

— Не винаги може да се съди по външните признаци — обясни Маквей. — Този човек там, едрият момък, който изглежда отлично, като че ли нищо му няма; случайно зная, че има пукната язва на ходилото си и друга — на плешката. Пък има и други. Ето, виждате ли ръката на онова момиче — тази, която пуши цигара. Погледнете изкривените й пръсти. Това е анестетичната форма проказа, засяга нервите. Може да отрежете пръстите й с тъп нож, или пък да ги изстържете на ренде за индийско орехче — тя няма да усети абсолютно нищо.

— Добре, ами тази хубава жена там — упорствувах аз. — Положително на нея й няма нищо, нали? Тя е толкова прекрасна и, изобщо, великолепна.

— Ужасен случай — подхвърли през рамо Маквей, който вече се обръщаше, за да отиде с Кърсдейл към другия край на кея.

Жената беше красива, чиста полинезийка. С оскъдните си познания за расата и нейните типични представители заключих, че тя произлиза от рода на някой стар вожд. Беше най-много на двайсет и три-четири години. Тялото й имаше великолепни контури и пропорции, и тя едва що бе започнала да придобива пищните форми на жената от нейната раса.

— Това беше удар за всички ни — обади се самичък доктор Джорджес. — Пък и тя дойде доброволно, никой не подозираше. Прихванала някак си болестта. Уверявам ви, това разстрои всички. Но успяхме да го потулим от вестниците. Никой освен нас и нейното семейство не знае какво е станало с нея. Всъщност, ако попитате някого в Хонолулу, той ще ви каже, че според него, тя е някъде по Европа. Именно по нейна молба пазим такава тайна. Бедничката, тя е доста горда.

— Но коя е тя? От тона ви съдя, че положително е известна личност.

— Чували ли сте някога за Люси Мокунуи?

— Люси Мокунуи? — повторих аз. Преследваше ме мисълта за нещо познато. Поклатих глава отрицателно. — Струва ми се, че името ми е познато, но не мога да си спомня.

— Да не познавате Люси Мокунуй! Славеят на Хавай. Простете. Разбира се, вие сте нов тук и не може да знаете, Люси Мокунуи беше най-обожаваната жена в Хонолулу, пък ако щете и в цял Хавай.

— Казвате „беше“.

— И точно така е. С нея е свършено. — Той присви рамене съжалително. — Десетина „хаолес“… простете, искам да кажа бели мъже, загубиха главите си по нея в едно или друго време. При това, дребосъкът не влиза в сметката. Десетината, които споменах, бяха известни и хора с положение. Ако поискаше:, тя можеше да се омъжи за сина на главния съдия. Казвате, хубава била. А да я чуете как пее. Най-добрата туземна певица на Хавайските острови. Гласът й бе чисто сребро и разтопено слънце. Обожавахме я. Първото й турне в Америка беше с Кралския хавайски оркестър. След това пътува сама още два пъти — даваше концерти.

— А, сега се сетих. Слушах я преди две години с Бостонския симфоничен оркестър. Ето коя била, спомням си я сега.

Обзе ме мрачна печал. В най-добрия случай животът беше нещо безсмислено. Някакви си две години и това прелестно създание, на върха на великолепната си кариера, очакваше да бъде заточена с група прокажени в Молокай. В паметта ми изплуваха стиховете на Хенли1.

Бедният скитник разкрива своите злочести рани; животът, струва ми се, е грешка и позор.

Присвих се при мисълта за собственото си бъдеще. Ако такава страшна съдба е сполетяла Люси Мокунуи, каква ли ще бъде моята орисия, или на когото и да било друг? Съзнавах ясно, че приживе ние сме сред самата смърт; но да бъдеш сред живата смърт, да умираш и да не си мъртъв; да бъдеш едно от тези обречени създания, които някога са били мъже — да, и жени; като Люси Мокунуи, събрала в себе си целия чар на Полинезия; при това артистка, и толкова обичана от мъжете. .. Страхувам се, че вълнението ми трябва да е проличало, защото доктор Джорджес побърза да ме увери, че те били много щастливи там, в колонията.

Всичко това беше така немислимо жестоко. Не можех да

се насиля да я погледна. Малко по-далеч, зад опънатото въже, охранявано от полицай, стояха роднините и приятелите на заминаващите. Не им бе разрешено да приближават. Нямаше последни прегръдки, прощални целувки. Подвикваха помежду си — последни заръки, последни думи на обич; последни, неколкократно повтаряни наставления. Тези зад въжето гледаха със страшна напрегнатост. За последен път те виждаха лицата на своите обични, защото това бяха живите смъртници, които корабът udjdbd.ud извозваше до гробището Молокай.

Доктор Джорджес даде команда и злочестите клетници мудно се изправиха; нарамили багажа си, те с олюляване започнаха да прекосяват лихтера и да се качват на парахода, Това беше погребална процесия. И изведнъж хората зад въжето започнаха да ридаят — смразяващи кръвта, сърцераздирателни вопли. Никога не бях виждал такава мъка и, надявай се, никога няма да видя отново. Кърсдейл и Маквей все още стояха на другия край на пристана и говореха задълбочено — политика, разбира се, тъй като и двамата бяха страшно увлечени в тази специална игра. Когато Люси Мокунуи мина покрай мен, аз я погледнах крадешком. Тя беше хубава; бе хубава и по нашите норми — един от тези редки цветове, които цъфтят веднъж на много поколения. И точно тя, от всички жени, беше обречена да отиде в Молокай. Люси пристъпваше като кралица; през лихтера тя премина на борда на парахода и отиде на откритата палуба на кърмата, където — скупчени покрай перилата — прокажените ридаеха към своите скъпи на брега.

Въжетата бяха прибрани и „Ноуо“ започна да се отдалечава от кея. Воплите се усилиха. Каква мъка и отчаяние! Тъкмо си повтарях твърдо, че никога вече няма да присъствувам на отплаването на „Ноуо“, когато Маквей и Кърсдейл се върнаха. Очите на последния искряха, а на устните му все още играеше усмивка на задоволство. Очевидно политическите разговори бяха приключили благоприятно. Въжето беше хвърлено настрана и около нас на кея се струпаха ридаещите роднини на прокажените.

— Това е нейната майка — прошепна доктор Джорджес и кимна към застаналата до мен старица, която се олюляваше напред-kdpdo и наблюдаваше втренчено как параходът се изнизва пред замъглените й от сълзи очи. Забелязах, че Люси Мокунуи също ридаеше. Но изведнъж спря и втренчи поглед в Кърсдейл. После протегна ръце напред със същия прелестен, чувствен жест, с който Олга Недърсоул1 сякаш прегръща публиката, и с разтворени обятия извика:

— Сбогом, Джак! Сбогом!

Той чу вика и вдигна глава. Няма човек, който да е изпитвал такъв смразяващ страх. Джак се олюля на кея, лицето му пребледня до корена на косите и той някак си се сви и смали в дрехите си. Вдигна ръце и изохка. „Боже мой! Боже мой!“ После, с големи усилия, се овладя.

— Сбогом, Люси! Сбогом! — извика Джак. И изправен на кея, й махаше с ръка, докато „Ноуо“ се отдалечи съвсем и лицата на облегналите се на кърмовия релинг се превърнаха в смътни, неопределени петна.

— Мислех, че знаеш — обади се Маквей, който го разглеждаше с любопитство. — Та кой друг, ако не ти, трябваше Да знае. Мислех, че именно затова си тук.

— Сега вече зная — отвърна Кърсдейл с ужасна сериозност. — Къде е файтонът?

---

Уилям Ърнест Хенли (1849–1903) — английски поет. — Б. пр.

1 Английска актриса (1870–1951). — Б. пр.

 

Той се запъти към него бързо, почти тичешком. Наложи се и аз да подтичвам, за да не изостана.

— Карай при доктор Хърви — каза Джак на кочияша. — Колкото можеш по-бързо.

Отпусна се на седалката, като дишаше тежко и с отворена уста. Лицето му беше пребледняло още повече. Устата беше присвита, а по челото и над горната устна беше избила пот. Изглеждаше да изживява страшна агония.

— За бога, Мартин, накарай тези коне да се раздвижат — избухна ’Джак внезапно. — Шибни ги с камшика! Чуваш ли? Шибни ги с камшика!

— Няма да мога да ги удържа, сър — възрази кочияшът.

— Нищо. Ще платя глобата вместо теб и ще те оправя с полицията. Дай им да разберат. Така! По-бързо! По-бързо!

,- Пък аз нищо да не зная, нищо да не зная! — мърмореше си Джак, отпуснал се на седалката, и бършеше потта с разтреперани ръце.

Файтонът подскачаше, олюляваше се и се накланяше на завоите с такава лудешка бързина, че беше невъзможно да разговаряме. Пък и нямаше за какво. Но можех да чуя как той си мърмори непрекъснато: „Пък аз нищо да не зная, нищо да не зная!“

Ползата от съмнението

Стиснал под мишница последния брой от едно списание, Картър Уотсън бавно крачеше и се оглеждаше наоколо. Двадесет години бяха изтекли, откакто не бе минавал по същата тази улица и промените бяха големи и изумителни. Като момче обичаше да броди из улиците му, а тогава в този тристахиляден западен град живееха само тридесет хиляди души. В онези дни улицата на която се намира сега, беше тиха, застроена с жилища, в почтен квартал на работническата класа. Тази привечер Уотсън откри, че тя вече е погълната от ширнал се, изпълнен с поквара район на увеселителни заведения. Безброй китайски и японски дюкянчета и вертепи се редуваха най-безразборно с долнопробни свърталища и кръчми за бели. Тази тиха уличка от неговата младост се беше превърнала в най-порочна част на града.

Уотсън погледна часовника си. Беше пет и половина. Час на затишие за такъв квартал — той добре го знаеше, но все пак беше любопитен да види. През двадесетте години скитане и изучаване на социалните условия по света беше развил в себе си спомена за родния град като приветливо и благонравие селище. Метаморфозата, която виждаше сега пред очите си, беше смайваща. Непременно трябваше да продължи разходката си и да види позора, до който бе стигнал.

И друго нещо: Картър Уотсън притежаваше изострено социално и гражданско чувство. Богат и независим, не му се беше искало да пропилява силите си за елегантни чайове и превзети обеди във висшето обществоy, а пък артистки, коне за надбягване и други подобни развлечения не го вълнуваха. Беше малко нещо побъркан на морална тема и беше доста известен реформатор, при все че направеното от него бе главно от рода на дописки в дебели списания и тримесечни сборници и излезли под негово име блестящо, умно написани книги за работническата класа и обитателите на бедняшките квартали. Сред двадесет и седемте негови труда се срещаха заглавия като

„Ако Христос дойдеше в Нови Орлеан“, „Преработилият работник“, „Жилищната реформа в Берлин“, „Провинциалните бордеи на Англия“, „Хората от работническите квартали на Ню Йорк“, „Реформа или революция“, „Университетското градче — разсадник на радикализъм“ и „Пещерният човек на цивилизацията“.

Но у Картър Уотсън нямаше нищо патологично и невъздържано. Не губеше ума и дума пред ужасите, с които се сблъскваше, проучваше и на които даваше гласност. Човек не можеше да го обвини във вятърничав ентусиазъм. Спасяваха го чувството за хумор, широкият му опит и консервативният му философски мироглед.,Не можеше да търпи светкавично възникващите теории за реформи. Според него животът на човешкото общество щял да се подобри само чрез болезнено бавните и мъчително болезнените процеси на еволюцията. Нямало преки пътища, нямало внезапни прераждания. Напредъкът на човечеството трябвало да се постигне със страдания и мъки, също както се е постигал всеки напредък в миналото.

Но тази лятна привечер Картър Уотсън беше любопитен. Както вървеше, той се позапря пред претенциозна пивница. Фирмата над нея гласеше „Вандом“. Имаше два входа. Единият очевидно водеше към бара. Уотсън не го изследва. Другият представляваше тесен коридор. Като мина през него, той се намери в огромно помещение, безлюдно, но изпълнено с масички и наредени около тях столове. В мъждивата светлина забеляза в дъното пиано. Каза си, че ще дойде пак някой път да проучи какви хора сядат и пият на тези многобройни маси, и продължи да обикаля помещението.

В дъното малък коридор водеше към кухничка и там, самичък на една маса, седеше Патци Хоран, съдържателят на „Вандом“, който бързаше да се нахрани, преди да е започнала усилената вечерна работа. Яд го беше на целия свят. Тази сутрин беше станал накриво и нищо не му беше вървяло както трябва през деня. Ако човек попиташе неговите бюфетчици, те биха описали духовното му състояние като „кисело настроение“. Но Картър Уотсън не го знаеше. Когато той мина през; малкия коридор, навъсеният поглед на Патци Хоран се спря на списанието, което носеше под мишницата си. Патци не познаваше Картър Уотсън, нито знаеше, че това, което носи под мишница, е списание. Патци, потънал в киселото си настроение, реши, че непознатият е един от тези навлеци, които загрозяват и обезобразяват стените на задните зали, като забождат с кабарчета или лепят по тях реклами. Цветната картинка на корицата го убеди, че списанието е именно такава реклама. Така започна разправията. С нож и вилица в ръка Патци се спусна към Картър Уотсън.

— Махай се оттука! — изрева Патци. — Зная ги аз тия номера!

Картър Уотсън се стресна. Този човек се появи пред него като едно от човечетата на пружинки в кутийка, които изскачат, когато вдигнеш капака.

— Ще ми цапотиш стените! — крещеше Патци и продължи да изригва низ цветисти и по-скоро погнусяващи, отколкото уязвяващи ругателни епитети.

— Ако с нещо съм ви обидил, съвсем не съм искал… Но посетителят не каза нищо. Патци го прекъсна.

— Махай се оттука; прекалено много мелиш с тая уста! — каза Патци, като размахваше ножа и вилицата, за да подчертае забележките си.

Пред Картър Уотсън се мерна картината как тази вилица се мушва неприятно между ребрата му, разбра, че не е благоразумно да хаби повече думи и веднага се обърна да си върви. Видът на смирено отдалечаващия му се гръб вероятно вбеси Патци Хоран още повече, защото този достопочтен господин захвърли предназначените за трапезата инструменти и се нахвърли отгоре му.

Патци тежеше сто и осемдесет фунта. Толкова тежеше и Уотсън. В това отношение двамата бяха равни. Обаче Патци беше стремителен и безсистемен кръчмарски побойник, а Уотсън беше боксьор. Това качество представляваше предимство за втория, защото Патци го нападна, без да се закрие, вдигнал дясната си ръка в убийствен замах. За Уотсън не оставаше друго, освен да му удари един ляв прав и да се отърве. Но Уотсън имаше и друго предимство. Боксът и преживелиците в разните бордеи и гета по света го бяха научили да се владее.

Той се завъртя на токове и вместо да удари, избягна тежкия удар и влезе в клинч. Но Патци, нахвърлил се като бик, беше добил инерция, докато Уотсън се завъртя да го посрещне на място. Поради това двамата полетяха с всичките си триста и шестдесет фунта и с трясък се сгромолясаха на пода. Уотсън беше отдолу. Той лежеше с глава, опряна в задната стена на голямото помещение. Улицата беше на петдесет крачки и Уотсън бързо прецени положението в ума си. Първата му мисъл беше да не влиза в разправии. Нямаше никакво желание да попадне във вестниците на този град на своето детство, където още живееха много негови роднини и приятели на семейството.

Това го накара да сключи ръце около стоварилия се отгоре му мъж, да го хване здраво и да чака помощта, която трябваше да дойде в отговор на трясъка от падането им. Помощта дойде — по-точно, шест мъже дотичаха от бара и застанаха в полукръг около тях.

— Махнете го от мен, момчета — каза Уотсън. — Не съм го ударил и не искам да се бия.

Но полукръгът остана безмълвен. Уотсън не пускаше и

чакаше. Патци, след разни безплодни опити да навреди на противника си, влезе в преговори.

— Пусни ме и ще се махна от теб — каза той. Уотсън го пусна, но когато се изправи на крака, Патци застана над лежащия си враг, готов да го удари.

— Стани! — заповяда Патци.

Гласът му беше суров и неумолим като глас божий, призоваващ на съд, и Уотсън разбра, че не може да очаква милост.

— Отстъпи назад и ще стана — отвърна той.

— Ако си джентълмен, стани! — рече Патци с пламнали от ярост бледосини очи, с юмрук, готов за яростен удар.

В същия миг той дръпна назад крака си, за да ритне Уотсън в лицето. Уотсън отби ритника със скръстени ръце и скочи на крака толкова бързо, че влезе в клинч с противника си, преди той да може да го удари. Стиснал го, Уотсън заговори на зрителите:

— Махнете го от мене, момчета. Виждате, че не го удрям. Не ща да се бия. Искам да се махна оттука.

Кръгът не се помръдна, нито проговори. Мълчанието му беше зловещо и накара сърцето на Уотсън да се свие. Патци направи усилие да го отблъсне, което завърши с това, че Уотсън го събори по гръб. Тогава се откъсна от него, скочи на крака и се втурна към вратата. Но кръгът от мъже му препречи пътя като стена. Той забеляза пепелявобелите лица — от тези, които никога не виждат слънце, — и разбра, че хората, които му преграждаха пътя, бяха нощни плячкаджии и хищници от джунглите на града. Те го тласнаха обратно към пресследващия го, приличащ на разярен бик Патци.

Те пак бяха в клинч, в който, намерил се за миг в безопасност, Уотсън се обърна с молба към шайката. И пак нямаше кой да го чуе. И тогава изпита страх. Защото му бяха известни много подобни положения в долнопробни вертепи като тези, когато самотни хора са били малтретирани, ребрата им изпочупени, лицата разбити, самите те бъхтени и ритани до смърт. Знаеше още, че ако иска да се отърве, не бива да напада нито своя нападател, нито някой от застаналите срещу

него.

Въпреки това кипеше от справедливо възмущение. При, никакви обстоятелства седем срещу един не можеше да бъде честно. Освен това го беше яд и в него се събуди свирепият, звяр, който дреме във всички хора. Но Уотсън си Спомни за,: жена си, за децата, за недовършената си книга, за десетте хиляди акра хълмиста земя на своето ранчо във вътрешността) на страната, което обичаше толкова много. Мернаха му се дори откъслечни видения на небесна синева, на златното слънце, огряло осеяните с цветя ливади, мързеливи говеда, нагазили до колене в ручеи, и пъстърви, бляскащи по бързеите,

Животът беше хубав, твърде хубав за него, за да го рискува и за миг да се подчини на събудилия се в него звяр. Накъсо, Картър Уотсън беше хладнокръвен и уплашен.

Противникът му, скован в майсторския клин, се мъчеше да го събори. Уотсън го повали отново на пода, изтръгна се, бе отблъснат обратно от кръга с пепелявите лица и трябваше да се извърне от удара на дясната ръка на Патси и да влезе пак в клинч. Това се повтори много пъти. И Уотсън ставаше все по-хладнокръвен, докато напразно съпротивляващия се Патци, лишен от възможността да нанесе по-силен удар, беснееше все по-невъздържано и по-невъздържано. Той започна да удря с главата си, когато се намереше в клинч. Първия път шибна Уотсън с челото си право в носа. След това Уотсън, щом влезеше в клинч, заравяше лицето си в гърдите на Патци. Но разсвирепелият Патци продължаваше да шиба и разби собственото си око, нос и буза о темето на Уотсън. Колкото повече се нараняваше по този начин, толкова по-силно се блъскаше Патци.

Този едностранен двубой продължи дванадесет или петнадесет минути. Уотсън не нанесе нито един удар и само се мъчеше да избяга. Понякога, в моментите, когато беше свободен и кръжеше около масите, като се стремеше да стигне вратата, мъжете с пепелявите лица го хващаха за полите на дрехата и го запращаха обратно, срещу размаханата дясна ръка на изхвърлящиЯ се Патци. Отново и отново и безброй пъти той влизаше в клинч и просваше Патци по гръб, като всеки път първо го завъртваше и поваляше по посока на вратата и се приближаваше към тази цел с разстоянието, на което поваляше противника си.

Най-после, без шапка, разчорлен, с разбит нос и отекло око, Уотсън изскочи на тротоара и се хвърли в прегръдките на един полицай.

— Арестувайте този човек! — запъхтяно изрече той.

— Здравей, Патци — каза полицаят. — Какво е станало тука?

— Здравей, Чарли — отговори кръчмарят. — Тоя тип влиза и…

— Арестувайте този човек, господин полицай — повтори Уотсън.

— Хайде! Махай се оттука! — каза Патци.

— Махай се! — добави полицаят. — Ако не се махнеш, ще те натикам в дрънголника.

— Няма да се махна, ако не арестувате този човек. Той извърши физическо насилие спрямо мене, без да съм го предизвикал.

— Така ли, е Патци? — попита полицаят.

— Нее. Чакай да ти разправя, Чарли, пък аз си имам и свидетели да го докажат, та го ми бога. Аз си седях в кухнята

с паница супа, когато изведнъж тоя тип влиза и почва да ме закача. Никога не бях го виждал дотогава. Беше пиян….

— Погледнете ме, господин полицай — протестира възмутеният социолог. — Пиян ли съм?

Полицаят го изгледа с мрачен, заплашителен поглед и кимна на Патци да продължи разказа си.

— Тоя тип започва да ме закача. „А съм — казва — Тим Макграт и мога хубаво да те наредя — казва. — Горе ръцете!“ Аз се усмихнах, а той — прас! прас! — трясна ме два пъти и ми разсипа супата. Виж ми окото. Малко остана да ме

убие.

— Какво ще направите, господин полицай? — поиска да

знае Уотсън.

— Хайде, махай се — гласеше отговорът, — или ще те

бутна в участъка като нищо.

Тогава у Картър Уотсън се разбунтува чувството за гражданска справедливост:

— Господин полицай, аз протестирам… Но в този миг полицаят го хвана за рамото и дръпна така свирепо, че насмалко не го събори.

— Хайде с мен в участъка.

— Арестувайте и него — поиска Уотсън.

— Тази няма да я бъде — отговори полицаят. — Защо си го нападнал, като си е ял тихо и мирно супата?

Картър Уотсън беше искрено ядосан. Не само, че е бил нападнат без причина, лошо набит и арестуван, но и всички сутрешни вестници, без изключение, излязоха със сензационни съобщения за пиянското му сбиване със съдържателя на прословутия „Вандом“. Нито един ред не отговаряше на истината. Патци Хоран и сателитите му описваха схватката с всичките й подробности. Едно нещо било неопровержимо, — че Уотсън бил пиян. На три пъти бил изхвърлян на улицата, и три пъти се връщал, сипейки огън и жупел, и заявявал, че щял да направи заведението на пух и прах. „ВИДЕН СОЦИОЛОГ ПИЯН И ЗАПРЯН“ — бе първото заглавие, което прочете на първа страница, придружено от голям негов портрет. Другите бяха: „КАРТЪР УОТСЪН СЕ ДОМОГВА ДО ШАМПИОНСКА ТИТЛА“, „КАРТЪР УОТСЪН ПОЛУЧАВА ЗАСЛУЖЕНОТО“, „ИЗВЕСТЕН СОЦИОЛОГ ПРАВИ ОПИТ ДА ИЗЧИСТИ ДОЛНОПРОБНО КАФЕНЕ“ и „КАРТЪР УОТСЪН ноКАУТИРАН ОТ ПАТЦИ ХОРАН В ТРИ РУНДА.“

На другата сутрин пуснатият под гаранция Картър Уотсън се яви в полицейския съд в качеството на ответник по делото на народа срещу Картър Уотсън за извършеното от последния нападение с телесна повреда върху някой си Патци Хоран. Но преди това прокурорът, комуто се плащаше да преследва всички нарушители на закона срещу народа, го дръпна настрана да поговори с него на четири очи.

— Защо да не го замажем? — рече прокурорът. — Аз ще ви кажа какво да направите, господин Уотсън. Подайте ръка на господин Хоран и се помирете и ние още сега ще замажем случая. Една дума на съдията и делото срещу вас ще бъде прекратено.

— Но аз не желая да бъде прекратено — отговори Уотсън. — При длъжността, която заемате, вие би трябвало да ме обвинявате, а не да искате от мен да се помиря с този… с този господин.

— О, аз ще ви обвинявам, не се безпокойте — отвърна прокурорът.

— Но ще трябва да обвинявате и този Патци Хоран — съобщи му Уотсън, — защото ще поискам задържането му за нападение с телесна повреда.

— По-добре ще е да му протегнете ръка и да се помирите — повтори прокурорът, този път почти със заплаха в гласа си.

Делата на двамата бяха насрочени за разглеждане подир една седмица, в един и същи ден, от полицейския съдия Уитбърг.

— Нямаш никакви изгледи за успех — каза на Уотсън стар негов приятел от детинство, оттеглил се от работа директор на най-големия вестник в града. — Всички знаят, че този човек ти е нанесъл побой. Той се ползува с най-лоша слава. Но това ни най-малко не ще ти помогне. И двете дела ще бъдат прекратени. Това ще стане, защото ти си ти. Всеки обикновен човек щеше да бъде осъден.

— Но аз не разбирам — възрази озадаченият социолог. — Този човек ме нападна без всякакво предупреждение и жестоко ме наби. Аз не му нанесох нито един удар. Аз…

— Това няма нищо общо с цялата работа — прекъсна го приятелят му.

— Тогава посочи ми какво има нещо общо с тази работа?

— Ще ти кажа. Сега ти действуваш против местната полиция и политическата машинка. Кой си ти? Не си дори законен жител на града. Ти живееш във вътрешността. Ти нямаш право на глас тука. Още по-малко пък контролираш гласове на някакви избиратели. Този кръчмар държи в ръцете си голям брой избиратели в този район, много голям брой.

— Да не искаш да ми кажеш, че този съдия Уитбърг ще наруши светостта на своята длъжност и клетва, като остави този звяр ненаказан? — попита Уотсън.

— Ти само го гледай — беше зловещият отговор. — О, той ще го направи чудесно. Той ще произнесе свръх законна, свръх

юридическа присъда, преизпълнена с всички възможни думи от речника, означаващи справедливост и право.

— Но нали има и вестници! — възкликна Уотсън.

— В настоящия момент те не се борят против правителството. Ще си изпатиш от тях. Нали виждаш как са те изрисували вече.

— Значи, тези мошеници от полицейската команда няма

да пишат истината?

— Ще пишат нещо толкова подобно на истината, че хората да го повярват. Те пишат своите истории по предварителни указания, нали знаеш? Те получават нареждания да извъртат и украсяват и от тебе няма да остане горе-долу нищо, преди да са свършили. По-добре откажи се от цялата тази работа още сега. Лошо си го загазил.

— Но нали делата са насрочени.

— Ти само подшушни и ще ги прекратят. Не можеш да се бориш против политическа машина, освен ако имаш друга машина зад гърба си.

Ала Картър Уотсън беше упорит. Беше убеден, че машината ще го победи, но през целия си живот се беше стремил да опознае човешкото общество, а сегашният случай беше положително нещо ново.

Сутринта преди делото прокурорът направи още един опит

да потули цялата работа.

— Щом вие гледате на нещата по този начин, бих искал да взема адвокат да води обвинението по моето дело — каза

Уотсън.

— Никакъв адвокат няма да вземете — отговори прокурорът. — Народът ми плаща да водя обвинението и аз ще го водя. Но нека ви кажа. Вие нямате никакви изгледи. Ние ще разгледаме двете дела едновременно и тогава само се дръжте.

Съдията Уитбърг се видя на Уотсън добър. Сравнително млад мъж, нисичък, не прекалено пълен, гладко обръснат и с умно лице, той изглеждаше наистина много симпатичен. Това добро впечатление се подсилваше от усмихнатите устни и бръчици от смях в ъглите на черните очи. Като го гледаше и проучваше, Уотсън се почувствува почти сигурен, че предвижданията на стария му приятел са погрешни.

Ала Уотсън щеше скоро да разбере. Патци Хоран и двама от сателитите му дадоха под клетва невероятно множество лъжливи показания. Уотсън нямаше да повярва, ако то не беше станало пред него. Те отрекоха съществуването на четиримата други мъже. А от двамата, които дадоха показания, единият твърдеше, че бил в кухнята и станал свидетел на

безпричинното нападение на Уотсън върху Патци, докато другият, който останал в бара, бил свидетел на второто и третото нахълтане на Уотсън в заведението, когато се опитал да погуби безобидния Патци. Мръсният език, приписан на Уотсън, бе толкова цветисто и неизразимо мръсен, че както му се стори, това беше в тяхна собствена вреда. Беше толкова невероятно той да е изрекъл такива неща! Но когато те описаха зверските удари, с които обсипал нещастния Патци, и стола, който направил на парчета, когато безуспешно се опитал да го ритне, на Уотсън тайничко му стана смешно, а в същото време и тъжно. Делото беше фарс.

Уотсън не можеше да се познае, пък и най-злият му враг не би могъл да го познае в този скандалджия и побойник, какъвто го изрисуваха. Но както във всички случаи на заплетено лъжесвидетелство, в отделните описания възникнаха несъвместимости и противоречия. Съдията някак си не успяваше да ги забележи, а прокурорът и защитникът на Патци майсторски ги заобикаляха. Уотсън не си беше направил труда да вземе защитник и сега беше доволен, че не е взел.

Въпреки всичко, когато се изправи да даде собствените си показания, той все още, изпитваше някакво подобие на доверие в съдията Уитбърг.

— Аз си вървях спокойно по улицата, ваша чест… — започна Уотсън, но беше прекъснат от съдията.

— Ние не сме тука, за да разглеждаме предишните ви действия! — изрева съдията Уитбърг. — Кой нанесе първия удар?

— Ваша чест, аз нямам свидетели за станалото сбиване изтъкна Уотсън — и правдивостта на моите показания може да проличи само ако разкажа всичко…

Съдията отново го прекъсна.

— Ние тука не се занимаваме с издаване на списания — закрещя той, отправил към него такъв свиреп и неприязнен поглед, щото Уотсън почти не можеше да повярва, че това е същият човек, когото беше проучвал само преди няколко минути.

— Кой нанесе първия удар? — попита защитникът на Патци.

Прокурорът се намеси и зададе въпрос, кое от двете събрани в едно дела се разглежда сега и с какво право адвокатът на Патци извиква за показания свидетеля в този стадий на съдебното дирене. Защитникът на Патци възрази. Съдията Уитбърг се намеси и заяви, че не знае нищо за сливане на някакви две дела в едно. Всичко това трябваше да се изясни. Разгоря се общо сражение, което завърши с това, че двамата адвокати се извиниха пред съда и един пред друг. И така продължи всичко; на Уотсън това приличаше на шайка джебчии,

които се перчат и суетят около честен човек, докато му вземат кесията. Машината работеше и нищо повече.

— Защо сте влезли в това заведение със съмнителна слава? — запита го съдията.

— От много години имам обичая, като човек, който се занимава с икономика и социология, да се запознавам… Но Уотсън успя да стигне само до тука.

— Не ви питаме тука за никакви ваши „ологии“ — изръмжа съдията Уитбърг. — Това е прост въпрос. Дайте ни прост отговор. Вярно ли е или не е, че сте били пиян? Това е същината на въпроса.

Когато Уотсън направи опит да разкаже как Патци си нарани лицето в усилията да го бъхти с главата, направо не, го изслушаха и го подиграха, а съдията Уитбърг пак се нахвърли отгоре му.

— Давате ли си сметка за светостта на дадената от вас клетва да казвате в качеството си на свидетел само истината? — поиска да знае той. — Това, което ни разправяте, е приказка за деца. Не е логично човек да си нанася телесни повреди по този начин и да продължава да си ги нанася, като се удря с меките и чувствителни части на лицето си о вашата глава. Вие сте разумен човек. Не е логично, нали?

— Когато се ядосат, хората не постъпват логично, — меко отговори Уотсън.

Тогава съдията Уитбърг се обиди дълбоко и изпадна в благочестив гняв:

— Какво право имате да казвате това? — завика той. — То е самоцелно! То няма никакво отношение към делото! Вие, господине, сте призован тука като свидетел на действително станали събития. Съдът не желае да му излагате никакви ваши мнения!

— Аз само отговорих на въпроса ви, ваша светлост — смирено възрази Уотсън.

— Не сте направили нищо подобно! — избухна отново съдията. — И нека ви предупредя, господине, нека ви предупредя, че за такава дързост можете да бъдете подведен за неуважение на съда. И нека ви бъде известно, че ние умеем да спазваме законите и правилата на учтивостта в тази малка съдебна зала. Засрамете се!

И докато трая следващото буквоядско съдопроизводствено пререкание между адвокатите, прекъснало разказа му за това, което бе станало във „Вандом“, Картър Уотсън, без огорчение, развеселен и същевременно натъжен, видя да израства пред него машината, голямата и малката, която царуваше над неговата родина, безнаказните и безсрамни фалшификации в стотици градове, извършвани от подобни на паяци и паразити творения на машината. Тя беше тука, пред него, — съдебна зала и съдия, накарани от машината раболепно да се преклонят пред съдържател на вертеп, от когото зависят известен брой гласове. Колкото и долно и жалко да звучеше, но това беше едно от лицата на многоликата политическа машина, която израстваше до колосални размери във всеки град и щат и в хиляда облика надвисваше над страната.

Позната фраза прозвуча в ушите му: „То е за смях.“ В разгара на препирнята той се изкикоти, само веднъж, на глас, и си спечели навъсен поглед от съдията Уитбърг. Десетки хиляди пъти по-лоши бяха тези тиранизиращи адвокати и този тиранизиращ съдия — реши той, — отколкото побойниците помощник капитани на кораби с възприета саморазправа в най-висша степен, които умееха не само да налагат моряците, но и себе си да запазят. Тези тук мошеници на дребно, обратно, се мъчеха да се прикрият зад величието на закона. Те удряха, но никой нямаше право да им отвърне с удар, защото имаха зад гърба си затворническите килии и палките на тъпите полицаи — платени и професионални бойци и биячи. И все пак Уотсън не изпитваше ожесточение. Комичната уродливост на всичко това го накара да забрави мръсотията и низостта, а той имаше и спасителния усет за хумор.

Все пак, въпреки всичките заяждания и прекъсвания, на края Уотсънн сполучи да даде просто, правдиво описание на случилото се и въпреки враждебния кръстосан разпит, нито една подробност от показанията му не бе опровергана. Те коренно се различаваха от въпиющите лъжесвидетелства в показанията на Патци и двамата му свидетели.

И адвокатът на Патци, и прокурорът се отказаха от понататъшен разпит на свидетели и оставиха делото да протече докрай без прения. Уотсън протестира против това, че прокурорът му запуши устата, като каза, че той е прокурор и си знае работата.

— Патрик Хоран заяви, че животът му е бил в опасност и е бил принуден да се защищава — зачете присъдата си съдията Уитбърг. — Господин Уотсън заяви същото. И двамата се заклеха, че другият е нанесъл първия удар; и двамата се заклеха, че другият е извършил върху му непредизвикано нападение. В съдопроизводството съществува аксиомата, че всяко съмнение е в полза на подсъдимия. В случая има налице много основателно съмнение. Ето защо по делото на народа против Картър Уотсън има съмнение в полза на споменатия Картър Уотсън, вследствие на което той се освобождава от задържането под стража. Същите доводи важат и за делото на народа против Патрик Хоран. По правото на ползата от съмнението той също се освобождава от задържането под стража. Моята препоръка е двамата ответници да си подадат ръка и да се помирят.

В следобедните вестници първото заглавие, което привлече погледа на Уотсън, беше: „КАРТЪР УОТСЪН ОПРАВДАН“. В друг вестник то гласеше: „КАРТЪР УОТСЪН ОТЪРВА ГЛОБАТА.“ Но качулка на всичко слагаше заглавие, което започваше: „КАРТЪР УОТСЪН ДОБРО МОМЧЕ.“ В текста той прочете как съдията Уитбърг посъветвал двамата побойници да си подадат ръка, което те незабавно сторили. По-нататък прочете:

„- Да пийнем по една по тоя случай — каза Патци Хоран.

— Защо не — отговори Картър Уотсън.

И хванали се под ръка, двамата се запътиха към най-близката кръчма.“

Цялото това приключение не остави у Уотсън никакво лошо чувство. То бе социална преживелица от нов вид и доведе! до написването на още една книга, която той озаглави: „ПОЛИЦЕЙСКО СЪДОПРОИЗВОДСТВО. Опит за анализирането му.“

Един летен ден следващата година, в стопанството сиу, той остави конят да го изкачи по миниатюрна клисура, за да види планинската папрат, която беше насадил предишната зима. Когато изскочи от горния край на клисурата, Уотсън йзлезе на една от своите осеяни с цветя ливади — прекрасно усамотено кътче, заградено от останалия свят с ниски хълмове и групички дървета. И тука видя един човек, очевидно излязъл на разходка от летния хотел в отстоящото на една миля градче. Те се сблъскаха лице с лице и се познаха и двамата. Това беше съдията Уитбърг. Освен другото, това беше явен случай на навлизане в чужди владения, защото Уотсън има предупредителни табели по границите си, макар и никога да не преследваше нарушителите.

Съдията Уитбърг протегна ръка, която Уотсън отказа да забележи.

— Политиката е мръсен занаят, нали, господин съдия? подхвърли той. — О, да, аз виждам ръката ви, но не желая да я стисна. Вестниците разправяха, че съм стиснал ръка! на Патци Хоран след делото. Вие знаете, че не съм, но ще ви кажа, че с хиляда пъти по-голяма готовност бих стиснал ръка на него и на гадните му псета, отколкото на вас.

Съдията Уитбърг болезнено се засегна и докато хъмкаше и мънкаше и се опитваше да заговори, Уотсън бе внезапно осенен от неочаквано хрумване и реши да му изиграе една злобна шега.

— Едва ли бих очаквал някаква неприязън от човек с вашите култура и познаване на света — каза съдията.

— Неприязън? — отвърна Уотсън. — Положително не.

Няма такова нещо в моята природа. И за доказателство нека ви покажа нещо интересно, нещо, което никога още не сте виждали.

Уотсън се поогледа и вдигна остър, голям колкото юмрук камък.

— Виждате ли това? Гледайте ме сега. С тези думи Картър Уотсън си нанесе силен удар по бузата. Камъкът разсече месото до костта и от раната шурна кръв.

— Камъкът беше прекалено остър — заяви той на изумения полицейски съдия, който реши, че Уотсън е полудял. — Трябва мъничко да я понатъртя. Няма нищо по-хубаво, отколкото да си реалист в такива положения.

След това Картър Уотсън намери гладък камък и няколко пъти хубавичко се чукна по бузата с него.

— А-а! — каза той. — За няколко часа това ще стане чудесно синьозелено. Ще бъде много убедително.

— Вие сте се побъркали — рече с трепнал глас съдията Уитбърг.

— Няма да държите такъв мръсен език с мене! — каза Уотсън — Виждате ли разраненото ми и кървящо лице? Вие го направихте това, с ей тази ваша дясна ръка. Вие ме ударихте два пъти: прас, прас! Това е зверско и непредизвикано нападение. Животът ми е застрашен. Трябва да се защищавам.

Съдията Уитбърг разтревожено се дръпна назад пред заплашващите го юмруци на Уотсън.

— Ако ме ударите, ще поискам задържането ви — закани се той.

— Точно това казах аз на Патци — беше отговорът. — И знаете ли какво направи той, когато му го казах?

— Не.

— Ето това!

И в същия миг десният юмрук на Уотсън се стовари право върху носа на съдията Уитбърг и събори съдийската му персона по гръб на тревата.

— Станете! — заповяда Уотсън. — Ако сте джентълмен, станете! Точно това, знаете ли, ми каза Патци.

Съдията Уитбърг отказа да стане и беше вдигнат на крака за яката на сакото си, само за да му бъде посинено едното око и да бъде проснат по гръб отново. Това, което последва, беше най-безжалостен побой. Съдията Уитбърг беше благородно набит по всички правила на науката. Той изяде няколко плесници по бузите, няколко юмрука по ушите, беше натикан с лицето в пръстта. И през цялото това време Уотсън обясняваше как го беше направил Патци Хоран. От време на време, и много внимателно, разпаленият социолог нанасяше по някой наистина посиняващ удар. Веднъж, когато изправи нещастния съдия на крака, той преднамерено шибна носа си в неговата глава. От носа веднага потече кръв.

— Виждате ли това! — възкликна Уотсън, направи крачка назад и сръчно опръска с кръвта собствената си риза. — Вие го направихте. Направихте го с юмрука си. Това е ужасно. Вие кажи-речи ме убихте. Пак трябва да се защищавам.

И още веднъж съдията Уитбърг залепи образа си на неговия юмрук и се просна на тревата.

— Ще накарам да ви арестуват! — изхлипа той лежешката.

— Точно това каза Патци.

— Зверско… о-о-о, о-о-о… и непредизвикано… о-о-о,

о-о-о… нападение.

— Точно това каза Патци. — Като нищо ще накарам да ви арестуват!

— Говорейки жаргонно, ако не ви докарам да се наденете

вие пръв.

С тези думи Картър Уотсън потегли надолу по клисурата, яхнал коня си, и се отправи към градчето.

Един час по-късно, когато куцукаше към своя хотел, съдията Уитбърг бе арестуван от местния полицай за нападение с телесна повреда по жалбата на Картър Уотсън.

— Ваша светлост — каза Уотсън на другия ден на местния съдия, заможен фермер, завършил селскостопански колеж преди тридесет години, — понеже този Сол Уитбърг е счел за целесъобразно да ме обвини в телесна повреда, след като аз го обвиних в телесна повреда, бих предложил да разгледате двете дела заедно. Свидетелските показания и фактите са едни и същи в двете дела.

Съдията се съгласи на това и пристъпи към разглеждането на двойното дело. Уотсън, като свидетел на обвинението, пръв даде показанията си.

— Аз берях цветя — разказваше той. — Берях цветя на собствената си земя, без и на ум да ми дойде, че ме грози опасност. Изведнъж този човек се нахвърли отгоре ми иззад дърветата. „Аз съм додо — каза той — и мога да те направя на пух и прах. Горе ръцете!“ Аз се позасмях, но тогава — прас! прас! — той ме удари, събори ме и разпиля цветята. Езикът, който държа, беше страхотен. Това, беше непредизвикано и зверско нападение. Вижте бузата ми. Вижте ми носа. Аз не можах да разбера тази работа. Трябва да е бил пиян. Преди да се съвзема от изненадата, той ми беше нанесъл побоя. Животът ми беше в опасност и аз се видях принуден да се защищавам. Това е всичко, ваша светлост, макар и да трябва да кажа, в заключение, че не мога да дойда на себе си от изумление,

Защо ми каза, че бил додо, тази изчезнала птица? Защо ме нападна така подло?

И по този начин Сол Уитбърг получи пространен урок по изкуството на лъжесвидетелството. Често от високото си място беше изслушвал със снизхождение лъжесвидетелствата в полицейския съд при разглеждане на скалъпени дела, но сега за първи път лъжесвидетелството беше насочено против него и той не седеше на председателското място със съдебните пристави, полицейските палки и затворническите килии зад гърба си.

— Ваша светлост — възкликна той, — никога не съм чувал такъв куп лъжи, изтърсени от такъв безочлив лъжец… Уотсън скочи на крака.

— Аз протестирам, ваша светлост! Вие сте този, ваша светлост, който Ще реши, кое е истина и кое лъжа. Свидетелят е призован да даде показания за случилите се действителни събития. Личното му мнение за общи положения и за мене нямат абсолютно никакво отношение към делото.

Съдията се почеса по главата и флегматично се помъчи да се възмути.

— Забележката е съвършено правилна — реши той. — Аз съм изненадан от вас, господин Уитбърг, след като твърдите, че сте съдия и сте добре запознат с приложението на законите, да се провините в такова противоправно държане. Вашето поведение, господине, и вашите похвати ми напомнят поведението и похватите на един клеветник. Това е прост случай на насилие с телесна повреда. Ние тука трябва да установим кой е нанесъл първия удар и вашите преценки за личните качества на господин Уотсън не ни интересуват. Продължете показанията си.

Сол Уитбърг щеше да захапе от яд разбитите си и подути устни, ако не го боляха толкова много. Но се сдържа и даде прости и правдиви показания.

— Ваша светлост — каза Уотсън, — бих ви предложил да го запитате какво е правил в моите владения.

— Прекрасен въпрос. Какво сте правили вие, господине, във владенията на господин Уотсън?

— Аз не знаех, че това са негови владения.

— Това е нарушение на границите ми, ваша светлост — възкликна Уотсън. -т: Предупрежденията са сложени на видни места.

— Не съм видял никакви предупреждения — възрази Сол Уитбърг.

— Аз съм ги виждал лично — сопна му се съдията. — Те личат много добре. И аз бих ви предупредил, господине, че ако извъртате истината по такива дребни въпроси, може да хвърлите сянка на съмнение върху по-важни за вас изказвания. Защо сте ударили господин Уотсън?

— Ваша светлост, както вече изложих, аз не съм нанесъл нито един удар.

Съдията погледна разбития и подпухнал лик на Картър Уотсън и гневно се обърна към Сол Уитбърг.

— Погледнете бузата на този човек! — кресна той. — Ако не сте му нанесли удар, защо ще бъде така обезобразен и наранен?

— Както ви изложих…

— Внимавайте! — предупреди го съдията.

— Ще внимавам, ваша светлост. Ще ви изложа чистата истина. Той сам се удари с камък. Той се удари с два различни камъка.

— Може ли да се допусне, че един човек, кой да е човек, който не е невменяем, ще си нанесе такива рани и ще продължава да си ги нанася, като удря меките и чувствителни части на лицето си с камък? — запита Картър Уотсън.

— Това звучи като приказка за малки деца — беше преценката на съдията. — Господин Уитбърг, да не сте били пиян?

— Не, ваша светлост.

— Никога ли не пиете?

— Само понякога.

Съдията посрещна този отговор с проникновено дълбокомислен вид.

Уотсън се възползува от случая да намигне на Сол Уит , но този претърпял толкова неправди господин не можеше да види нищо смешно в положението.

— Много особен случай, много особен случай — заяви съдията, когато започна да чете присъдата си. — Показанията на двете страни са диаметрално противоположни. Няма други свидетели, освен двамата ответници. Всеки от тях твърди, че другият е извършил нападението и за мен не остава законен начин да открия истината. Но аз си имам свое лично мнение, господин Уитбърг, и бих ви препоръчал занапред да не навлизате във владенията на господин Уотсън и да се въздържате от посещения на тази част на страната.

— Това е оскърбление! — изтръгна се от Сол Уитбърг.

— Седнете, господине! — с гърмовен глас му заповяда съдията. — Ако прекъснете съда по този начин още веднъж, ще ви глобя за неуважение на съда. И ви предупреждавам, ще ви наложа тежка глоба… Вие, който сам сте съдия, би трябвало да бъдете запознат с учтивостта и достойнството, поддържани в съдилищата. Сега ще ви прочета присъдата си. В съдопроизводството съществува правилото, че всяко съмнение е в полза на подсъдимия. Както казах, и повтарям, за мене няма законен начин да установя кой е нанесъл първия удар. Ето защо, и за голямо мое съжаление… — тука той се позапря и

измери Сол Уитбърг с гневен поглед, — … и в двете дела съм принуден да призная на подсъдимия правото на съмнение Господа, и двамата сте свободни.

Да пийнем по еДна по този случай — каза Уотсън на Уитбърг, когато двамата напуснаха съдебната зала, обаче този оскърбен господин отказа да се хванат под ръка и да отидат в най-близката кръчма.

Под палубната тента

— Може ли един мъж (имам предвид джентълмен) да каже за някоя жена, че е свиня?

Дребното човече хвърли това предизвикателство към цялата група, изтегна се в лежащия стол и продължи бавно да пие лимонадата си с вид, в който се смесваха самоувереност с настръхнала войнственост. Никой не му отговори. Всички бяха свикнали с дребното човече, с неговата избухливост, и с надутите му приказки.

— Повтарям: той каза в мое присъствие, че някоя си дама, която никой от вас не познава, била свиня. Не каза „постъпи като свиня“. Грубо заяви, че тя била свиня. А аз смятам, че никой мъж не би могъл да каже такова нещо за една жена.

Доктор Досън невъзмутимо посмукваше черната си лула. Матюз, прегърнал свитите си колена, задълбочено следеше полета на един гларус. Суит, довършил своето уиски със сода, търсеше с поглед палубния прислужник.

— Питам ви, господин Трилоур, може ли един мъж да каже за някоя жена, че е свиня?

Трилоур, който случайно седеше до него, се стресна от това неочаквано нападение и не можеше да разбере какви основания е дал някога на дребното човече да предположи че би могъл да нарече някоя жена свиня.

— Бих казал — колебливо проточи той отговора си, че това… ъ-ъ-ъ… зависи от… ъ-ъ-ъ… от дамата. Дребното човече се смая.

— Искате да кажете, че… — развълнувано се запъна то!

— Че съм виждал женски същества, които са били не по-добри от свини… а дори и по-лоши.

Настъпи продължително напрегнато мълчание. Дребното човече изглеждаше попарено от непристойната грубост на отговора. На лицето му се изписа неизказана болка и обида.

— Вие ни разправихте за един мъж, който направил не красива забележка, и изразихте мнението си за него — заговори Трилоур със сдържан, равен тон. — Аз сега ще ви разкажа за една жена… извинете, моля, — за една дама и когато свърша, ще ви помоля да изразите мнението си за нея. Ще я нарека госпожица Каръдърз, главно поради това, че не се казва така. Това стана на един от параходите на компанията „П. &. О.“ и се случи само преди няколко години.

Госпожица Каръдърз бе очарователна. Не, това не е правилната дума. Тя бе изумителна. Беше млада девойка й благовъзпитана дама. Баща й беше висш служител, чието име, ако го спомена, ще се окаже известно на всички ви. Беше с майка си и две камериерки и отиваше при стареца, без значение къде, в Ориента.

Беше — моля да ме извините, че повтарям, — беше изумителна. Това е единствената подходяща дума. Дори и най-незначителните прилагателни, приложеха ли се за нея, придобиваха значението на превъзходна степен. Нямаше нищо, което да не правеше по-добре от всяка жена и от повечето мъже. Пееше, свиреше — ах! — както един вития казал някога за Наполеон, тя беше извън конкуренция. Как плуваше! Би могла да спечели състояние и слава като професионална състезателка. Беше една от тези редки жени, които могат да смъкнат всичките си финтифлюшки и с прост бански костюм да изглеждат още по-красиви. Как се обличаше! Като истинска художничка.

Но как плуваше! Физически беше съвършена жена — предполагам, че разбирате какво искам да кажа: не груба и мускулеста, като акробатките, но с най-изящна линия и нежна, крехка фигура. А наред с това — сила. Как умееше да плува, това беше чудо! Вие знаете колко прекрасна е женската ръка — от лакътя до китката, искам да кажа: сладката извивка от закръгления бицепс с лек намек за мускул, надолу от малкия лакът със стегната нежна изпъкналост към китката, малка, невъобразимо малка, заоблена и силна. Такива бяха нейните ръце. И все пак, да я види човек да плува отсечения бърз английски кроул и да дава такива постижения беше… е, аз разбирам от анатомия, и спорт, и така нататък, но все пак за мене оставаше тайна как го правеше.

Можеше да остане под водата две минути. Проверявал съм я с хронометър. Никой на борда, освен Денитсън, не можеше да събере от дъното толкова монети на едно гмуркане. В предната част на горната палуба имаше голям брезентов басейн с морска вода, дълбок шест стъпки. Ние хвърляхме в него дребни монети. Виждал съм я да се хвърля от мостика в тези шест стъпки вода — не малък подвиг само по себе си! — и да изважда не по-малко от четирийсет и седем монети, разпръснати по цялото дъно на басейна. Денитсън, мълчалив млад англичанин, нито веднъж не я надмина в този фокус, макар и да държеше никога да не падне по-долу.

Морето бе нейна стихия, наистина. Но и сушата беше нейна стихия, и ездата беше нейна стихия… и… тя беше съвършена във всичко. Като я видеше човек, самото изящество в изящния си тоалет, заобиколена от петшест пламенни обожатели, безразлична и небрежна към тях, или обсипваща ги, засипваща ги, сразяваща ги с блестящата си духовитост, казваше си, че е създадена само за това и нищо друго. В такива моменти съм се принуждавал да си спомня нейния рекорд от четирийсет и седем монети, събрани от дъното на плувния басейн. Но такава беше тя, това предвечно чудо — жена, която върши всичко добре.

Тя пленяваше всяко живо същество с панталони наоколо си. И аз също — нямам нищо против да си го призная — ходех по петите й наред с всички други. Млади кутрета и стари побелели песове, които би трябвало отдавна да са поумнели, ах, те всички се навъртаха, пълзяха около фустите й и скимтяха и се умилкваха, щом тя им свирнеше. Нито един не можеше да й устои — от младия Ардмоур, розово деветнадесетгодишно херувимче, който отиваше да заеме мястото, си в Консулската служба, до стария капитан Бентли, прошарен, остарял по моретата, който изглеждаше толкова способен на нежни чувства, колкото някой китайски идол. Имаше и един симпатичен човечец на средна възраст, май че се казваше Пъркинс, който забрави, че пътува заедно с жена си, докато госпожица Каръдърз не му отряза квитанцията и не го постави на място.

Мъжете бяха като восък в ръцете й. Тя ги стопяваше и или бавно си играеше с тях, или ги изпепеляваше, както й хрумнеше. Нямаше дори един прислужник, който, въпреки цялата й надменност и сдържаност, при първата й дума да би се поколебал да обърне чиния супа и върху самия капитан. Всички сте виждали такива жени — нещо като блян за мъжете по целия свят. Като покорителка на мъже тя бе ненадмината. Беше като удар с бич, като жило и пламък, като електрическа искра. О, повярвайте, понякога имаше проблясъци на духовност, които изгаряха през нейната хубост и прелъстителност и докарваха жертвата до състоянието на пълен и разтреперан от страх идиот.

И да не пропуснете да отбележите, във връзка с това, което ще последва, че тя беше горделива. Гордостта на расата, гордостта на кастата, гордостта на жена, гордостта на силата — те всички говореха в нея, — една странна, своенравна и страшна гордост.

Тя се разпореждаше с кораба, тя се разпореждаше с неговия курс, тя се разпореждаше с всичко, разпореждаше се и с Денитсън. Това, че беше изпреварил цялата глутница, признаваше и най-тъпият между нас. В това, че тя го харесваше и че това чувство се засилваше, нямаше никакво съмнение. Сигурен съм, че тя го гледаше с по-благосклонен поглед,

отколкото някога бе гледала друг мъж. Ние продължавахме да се прекланяме пред нея и вечно се навъртахме наоколо и чакахме да ни свирне, макар и да знаехме, че Денитсън е взел голяма преднина в надбягването. Какво щеше да стане не ще узнаем никога, защото ние пристигнахме в Коломбо и се случи нещо друго.

Нали знаете Коломбо и как туземните момчета се хвърлят да вадят монети от гъмжащия с акули залив. Разбира се, те се осмеляват да го правят само сред крайбрежни акули, които се хранят с риба. Почти не се поддава на обяснение как разпознават акулите и усещат присъствието на истински людоед — тигрова акула например или сива акула, дошла тук от австралийските води. Само да се появи една от тях и преди още пасажерите да могат да се сетят какво става, и сетният майчин син е вече изскочил от водата, побягнал като луд от опасността.

Беше следобед и госпожица Каръдърз седеше, както обикновено, под палубната тента, заобиколена от свитата си. Беше свирнала на стария капитан Бентли и той й беше позволил нещо, което не беше позволявал никога преди… нито след това: беше разрешил на хлапетата да се качат на горната палуба. Виждате ли, госпожица Каръдърз беше плувец и това й беше интересно. Тя събра всичките ни дребни пари и сама ги хвърляше във водата, по една монета и цели шепи, като определяше условията на състезанията, мъмреше за несполуките, даваше допълнителни награди на отличилите се със сръчност победители — с една дума, дирижираше цялото представление.

Особено я увличаха скоковете им. Нали знаете, при скачането надолу с краката е много трудно да запазиш отвесно положение във въздуха. Центърът на тежестта на мъжкото тяло е високо и те дърпа да се преметнеш. Но хлапаците използуваха похват, за който тя заяви, че бил нов за нея и искала да го научи. Когато скачаха от шлюпбалките за спасителните лодки, те се хвърляха надолу с лице и рамена наведени напред, устремили поглед във водата. И чак в последния миг рязко се изправяха и влизаха във водата съвсем отвесно.

Беше хубава гледка. Те се гмуркаха не чак толкова добре, но имаше между тях едно момче, което го правеше прекрасно и това, и всички други фокуси. Сигурно го беше учил някой бял, защото то правеше истински скок „лястовица“ и аз не съм виждал някой да го прави по-красиво. Нали знаете, с главата напред от голяма височина и цялата работа е да се влезе във водата под прав ъгъл. Сбъркаш ли ъгъла, това значи да си изкривиш гръбнака и да останеш сакат за цял живот. А мнозина некадърници то е докарвало и до смърт. Но това момче знаеше да го прави — при един скок то се хвърли от седемдесет стъпки височина от рангоута — притиснало ръце към гърдите, отметнало глава, то политаше повече като птица, напред и нагоре, напред и надолу, с тяло, изпънато плоско във въздуха така, че ако се удареше в повърхността на водата в това положение, щеше да се разцепи на две като херинга. Но в момента преди да стигне водата, главата се навеждаше напред, ръцете се изтягаха и се сключваха в дъга пред главата, снагата се извиваше грациозно надолу и влизаше във водата точно както трябва.

Момчето повтаряше това час по час, възхищавахме му се всички и особено госпожица Каръдърз. В никой случай не беше повече от дванайсет или тринайсетгодишно, но беше безспорно най-сръчно от всички.. Беше любимец на цялата дружина и неин водач. Макар и да имаше мнозина по-големи от него, те признаваха предводителството му. Беше красиво момче, жив гъвкав млад бог от бронз, с широко раздалечени очи, будни и смели — въздушно мехурче, прашинка, прекрасно припламване и искрица на живота. Вие сте виждали чудесни, великолепни създания — животни, какво да е, леопард, кон — неспокойни, неуморими, твърде живи, за да се спрат на едно място, с гладки мускули, с всяко движение — самата грация, всяко действие — диво, неудържимо, а над всичко това — преливащо от прекомерната жизненост, блясъка и великолепието на живата светлина. Момчето ги притежаваше. Животът бликаше от него като някакво сияние. Той се таеше в лъскавината на кожата му. Пламтеше в неговите очи. Кълна се, че можех почти да го чуя как пращи в него. Като го погледнеше човек, сякаш полъх от озон изпълваше ноздрите му — толкова свежо и младо беше това момче, излъчващо такова здраве;, така необуздано буйно.

Такова беше това момче. И тъкмо то даде сигнал за тревога сред цялата веселба. Хлапетата се втурнаха към площадката на мостчето — плуваха всяко по най-бърз за него начин, безразборно, с ритане и плискане, с уплашени лица, катереха се, скачаха, хвърляха се как да е, само да излязат, протягаха един на друг спасителна ръка, докато се наредиха всички на мостика, вперили очи във водата.

— Какво има? — попита госпожица Каръдърз.

— Сигурно някоя акула — отговори капитан Бентли. — Имат късмет, че не е хванала някого от тях.

— Страх ли ги е от акули? — попита тя пак.

— А вас не ви ли е страх? — отговори й с въпрос капитанът.

Тя потрепери, погледна през борда във водата и направи малка гримаса.

— За нищо на света не бих влязла във водата, където може да има акула — каза девойката и отново потрепери. — Те са ужасни! Ужасни!

Момчетата се качиха на горната палуба, скупчиха се до релинга и загледаха с обожание госпожица Каръдърз, която

им беше хвърляла такова изобилие от бакшиши. Понеже представлението бе свършило, капитан Бентли им направи знак да си вървят. Но девойката го спря.

— Една минутка, моля ви се, господин капитан. Винаги са ми казвали, че туземците не се страхували от акули.

Тя повика с пръст момчето, което правеше лястовичия скок, и му направи знак да се хвърли още веднъж. То поклати глава и заедно с цялата команда зад гърба му се изсмя, сякаш беше чуло хубава шега.

— Акула — обясни то и посочи водата.

— Не — каза девойката. — Няма никаква акула. Но момчето кимна със сигурност, а другите зад него закимаха със същата сигурност.

— Не, не, не! — възкликна тя. След това се обърна към нас: — Кой ще ми даде назаем половин крона и един суверен1?

Тозчас към нея се протегнаха петшест ръце с крони и суверени и тя прие двете монети от младия Ардмоур.

Госпожица Каръдърз вдигна половината крона да я видят момчетата. Но те не се втурнаха презглава към релинга, за да се приготвят за скок. Хлапетата останаха по местата си и смутено се хилеха. Тя предложи монетата на всяко едно поотделно, и всяко от тях, когато му дойдеше редът, потъркваше единия си крак в прасеца на другия и поклащаше глава и се хилеше. Тогава девойката хвърли половината крона във водата. С тъжни, изпълнени със съжаление погледи те проследиха сребристия полет във въздуха, но нито един не се помръдна да се хвърли подир нея.

— Да не направите същото със суверена — каза й полугласно Денитсън.

Тя не му обърна внимание и вдигна монетата пред очите на момчето, което правеше лястовичия скок.

— Недейте — обади се капитан Бентли. — Аз не бих хвърлил в морето и болна котка, когато наблизо има акула.

Обаче девойката се изсмя, решила да изпълни прищявката си, и продължи да съблазнява момчето.

— Не го изкушавайте — настояваше Денитсън. — Това е цяло състояние за него и току виж, че е скочило подир монетата.!

— Вие не бихте ли скочили? — рязко се обърна тя към него и добави по-меко: — Ако я хвърля аз? Денитсън поклати глава.

— Много високо се оценявате — забеляза тя. — За колко суверена бихте скочили?

——

1 Половин крона — сребърна монета от два и половина шилинга; — суверен — златна лира. — Б. пр.

 

— Няма толкова монети, колкото биха ме накарали да се хвърля — отговори той.

Госпожица Каръдърз за миг се замисли, забравила за момчето в схватката си с Денитсън.

— Зарад мене? — попита тя много тихо.

— За да ви спася живота — да. Но не и зарад друго.

Девойката се обърна отново към момчето. Тя пак вдигна монетата пред очите му. След това се престори, че я хвърля, и то неволно направи половин крачка към релинга, но бе спряно от резките укорни викове на другарите си. В гласовете им се долавяше и озлобление.

— Зная, че вие само си играете — каза Денитсън. — Играйте си колкото щете, но за бога, не хвърляйте монетата.

Дали беше някакъв странен каприз, или тя не вярваше, че ще може да убеди момчето — мъчно е да се каже. Това бе изненада за всички ни. Монетата хвръкна със златен блясък изпод сянката на тентата и полетя в сияйна дъга към морето. Преди да може да го спре някоя ръка, момчето се хвърли през релинга и полетя в изящна извивка подир монетата. И то, и монетата се озоваха във въздуха едновременно. Беше красива гледка. Суверенът се вряза по ръб във водата и на същото това място, почти в същия мит, кажи-речи без да вдигне пръски; се гмурна и момчето.

От черните хлапета, чието зрение беше по-остро от нашето; се изтръгна вик. Всички се спуснахме към релинга. Не ми разправяйте, че акулата трябвало да се обърне по гръб. Тази не се обърна. Застанали високо над нея, ние видяхме всичко в бистрата вода. Акулата беше голям звяр и с първото си изхвърляне прехапа момчето на две.

Някой от нас измърмори нещо — не зная кой, — може да съм:бил аз. След това настъпи мълчание. Първа заговори госпожица Каръдърз. Лицето й бе бледо като на мъртвец.

— Аз… и на ум не ми е идвало… — промълви тя с пресеклив истеричен смях.

Беше призовала цялата си гордост, за да запази самооббладание. Тя погледна умолително Денитсън, после изгледа поред всички ни. В очите й се четеше безграничен ужас, устните й трепереха. Ние постъпихме жестоко — о, зная, като си помисля за това сега. Но не направихме нищо.

— Господин Денитсън — рече тя. — Том, ще ми помогнете ли да сляза долу?

Той не промени посоката на погледа си — най-суровия поглед, който съм виждал в очите на някой мъж, — дори не мигна. Само извади цигара от табакерата си и я запали. От гърлото на капитан Бентли се изтръгна някакъв неприятен звук и той се изхрачи в морето. Това беше всичко, — това и мълчанието.

Тя се обърна и тръгна с твърди крачки по палубата. След

двадесетина стъпки девойката се олюля и се опря с ръка о стената, за да се задържи на крака. И така продължи, като се държеше за стените на кабините и вървеше много бавно. Трилоур млъкна. Той обърна глава и подари на дребното човече студен въпросителен поглед.

— Е — каза той най-после. — Как бихте я нарекли вие? Дребното човече с мъка преглътна.

— Не мога нищо да кажа — рече то. — Нищо не мога да кажа.

Силата на силните

Притчите не лъжат, но и лъжците създават притчи.

Дългата брада прекъсна разказа си, облиза мазните си пръсти и ги отри о голите си хълбоци, които набедреникът от космата меча кожа не можеше да покрие. Около него бяха наклякали трима млади мъже, неговите внуци, Бързоходния елен, Жълтата глава и Страх ме е от мрака. Тримата си приличаха като капки вода. Кожи от диви животни прикриваха части на телата им. Бяха слаби и мършави, с тесни бедра и криви крака, но имаха широки рамене, едри груби ръце и китки, гъсто обрасли с косми. Дългите им коси бяха сплъстени и често някой кичур падаше пред сближените им очи — малки, черни и лъскави птичи очи, които се губеха сред широките им скули и яката, силно издадена напред долна челюст.

Нощта беше ясна и звездна и пред тях, ниско долу в далечината, се разстилаха верига след верига от обрасли с гори хълмове, а небето аленееше от сиянието на вулкан. Зад тях зееше черната паст на пещера и от нея от време на време, на силни пориви повяваше въздушно течение. Пред самите тях пламтеше огън. На една страна лежеше полуразкъсаният труп на мечка, а наоколо му, на почетно разстояние, няколко рунтави, подобни на вълци кучета. До всеки един от мъжете имаше лък, стрели и голяма тояга. В отвора на пещерата, облегнати на каменната стена, стояха няколко грубо издялани копия.

— Ето как се преместихме от пещерата на дървото — рече Дългата брада.

Младежите се изсмяха весело като големи деца, защото думите му им припомниха някакъв предишен разказ. Дългата брада също се засмя; петнадесетсантиметровата остра и дълга като губерка кост, промушена през хрущяла на носа му, за

подскача, затанцува и придаде още по-свирепо изражение на лицето му. Той не повтори точно думите, които те бяха запомнили, но издаде с уста няколко животински звука, които означаваха същото.

— И това е първото нещо, което помня от Морската долина — продължи Дългата брада. — Тогава бяхме глупави и наивни хора. Не знаехме тайната на мощта. Защото, запомнете, всяко семейство живееше само и само се грижеше за себе си. Бяхме около трийсет семейства, но силата ни беше разединена. Страхувахме се едни от други. На върха на нашето дърво си построихме сламена колиба, а на площадката отвън винаги имаше купчина камъни за главите на онези, които се осмеляваха да направят опит да ни навестят. Имахме също и копия, и стрели и никога не приближавахме дърветата на другите семейства. Брат ми отиде веднъж под дървото на Бу-ух, но намери смъртта си, защото Бу-ух му счупи главата.

Старият Бу-ух беше много силен. Говореше се, че можел с един замах да изтръгне главата на човек, но аз не съм чул да го е направил, защото никой не искаше да му даде възможност за това. И баща ми също не пожела. Един ден, когато баща ми беше слязъл долу на брега, Бу-ух подгони майка ми. Тя не можеше да тича бързо, защото предния ден беше ходила в планината да събира диви ягоди и една мечка беше забила нокти в крака й. И така Бу-ух я хвана         и я отнесе на своето дърво. Баща ми никога не си я върна обратно. Страхуваше се. — Бу-ух му се зъбеше предизвикателно, но баща ми не се ядосваше. Силната ръка също беше много силен човек. Един от най-добрите риболовци. Но веднъж, както се катерел да търси яйца от чайки, паднал от скалите. И оттогава престана да бъде силен. Започна да кашля и раменете му се присвиха така, че едва не се допираха едно до друго. Тогава баща ми взе жената на Силната ръка. Когато Силната ръка дойде и кашляйки, заобикаля около нашето дърво, баща ми взе да му се смее и да го замеря с камъни. Ето как живеехме по онова време. Не ни идваше на ум да съединим силите си и да станем силни.

— А брат вземаше ли жената на брат си? — попита Бързоходния елен.

— Да, стига да се отделеше да живее на свое дърво.

— Но сега ние не живеем така — възрази Страх ме е от мрака.

— Защото научих бащите ви на по-добър живот — Дългата брада пъхна косматата си ръка в разкъсания труп на мечката, измъкна шепа бъбречна лой и я засмука замислено. После отново избърса ръце о голите си хълбоци и продължи. — Всичко това, за което ви разказвам, беше много отдавна, преди да се научим как да живеем по-добре.

— Трябва да сте били много глупави, за да живеете така — забеляза Бързоходния елен, а Жълтата глава изсумтя одобрително.

— Да, глупави бяхме, а после станахме още по-глупави, както ще видите. И все пак опитът ни научи, да, научи ни. Ние, рибоядците, не знаехме, че трябва да съединим силите си, така че силата ни да стане обща. А месоядците от Голямата долина оттатък вододела живееха дружно, дружно ходеха на лов и риболов и дружно воюваха. Един ден те дойдоха в нашата долина. Ние се изпокрихме — всяко семейство в своята пещера или на своето дърво. Месоядците бяха само десетина, но те се биеха дружно, а ние — всеки за себе си.

Дългата брада продължително и объркано запресмята нещо по пръстите си.

— Ние брояхме шейсет души — най-после успя да преброи той с помощта на устните и пръстите си. — И бяхме много силни, само че не го знаехме. Затова гледахме как десетината мъже нападат дървото на Бу-ух. Бу-ух се бори юнашки, но напусто. А ние само наблюдавахме. Когато неколцина от месоядците се опитаха да се покатерят по дървото, Бу-ух се показа навън, за да замери главите им с камъни. Тогава останалите месоядци, които тъкмо това и чакаха, го обсипаха със стрелите си. Така умря Бу-ух.

След това месоядците нападнаха пещерата на Едноокия. Те накладоха огън в отвора и димът го накара да излезе навън, както направихме ние днес с мечката. Сетне подгониха Шестте пръста по неговото дърво и докато го убиваха заедно с големия му син, ние останалите побягнахме. Месоядците хванаха няколко от нашите жени и убиха двама старци, които не можеха да тичат бързо, а също и няколко деца. Жените отведоха със себе си в Голямата долина.

След това ние, оцелелите, боязливо се върнахме обратно и може би защото се страхувахме и чувствувахме нужда един от друг, взехме да разискваме заедно случилото се. Това беше първият ни съвет — нашият истински първи съвет. И на този съвет ние обединихме нашето племе, защото бяхме получили добър урок. Всеки от десетината месоядци имаше силата на десетина, защото десетината се сражаваха като един човек. Те бяха съединили силите си. Докато ние шестдесетината мъже имахме силата на един човек, защото всеки се бореше сам.

Много дълго говорихме тогава и много трудно се разбирахме, защото още не бяха съчинени думите, с които говорим днес. Много време след това Бръмбара измисли най-различни думи, пък и ние самите измислихме по някоя. Накрая обаче се сговорихме да обединим силите си и да посрещнем заедно месоядците, когато те дойдат през вододела да крадат жените ни. Така се изгради племето ни.

Определихме двама души, които да стоят на вододела — единият през деня, а другият през нощта — и да следят дали

не идват месоядците. Това бяха очите на племето. Други шест души също ден и нощ трябваше да стоят будни с тояги, копия и стрели в ръце, готови да се бият. Преди, когато някой отиваше за риба, за миди или яйца от чайки, носеше оръжието си със себе си и половината време търсеше храна, а половината време се оглеждаше наоколо си от страх някой от другите да не го нападне. Сега вече всичко се промени. Мъжете излизаха без оръжие и цялото си време прекарваха в търсене на храна. А когато жените отиваха в планината да събират корени, диви ягоди, и къпини, петима от десетте мъже отиваха с тях да ги пазят. През цялото време, ден и нощ, очите на племето следяха зорко от върха на вододела.

Но ето че се появиха раздори. Както винаги, заради жените. Мъжете, които нямаха жени, искаха жените на другите мъже и започнаха сбиванията — ту на един смазваха главата, ту друг промушваха с копие. Докато единият от наблюдателите стоял на върха на вододела, някой му откраднал жената и той слезе, за да се бие. Тогава другият наблюдател, от страх да не откраднат и неговата жена, също слезе от вододела. Породиха се разпри и между десетината мъже, които винаги ходеха с оръжието си; сбиха се петима срещу петима, докато най-после едните побягнаха надолу към брега, а другите се впуснаха да ги гонят.

И така племето остана без очи и без пазачи. Силата ни вече не беше като на шестдесетина. Изобщо нямахме сила. Затова свикахме съвет и създадохме първите закони. По онова време аз бях още хлапак, но добре помня. Решихме, че за да сме силни, не бива да воюваме един срещу друг и създадохме закон, според който, ако някой човек убиеше друг, него пък племето щеше да го убие. Създадохме и един друг закон: племето да убива всеки, който открадне жената на другиго. Решихме, че ако някой има много голяма сила и тази сила вреди на неговите събратя, то трябва да го убием, тъй че силата му да не вреди повече никому. Защото оставехме ли силата му да злосторствува, събратята му щяха да се изплашат, племето да се разпадне и отново да станем толкова безпомощни, колкото бяхме когато месоядците за първи път ни нападнаха и убиха Бу-ух.

Ашикът беше силен човек, много силен и не следваше закона. Следваше само своята сила и подтикван от нея, взе, че открадна жената на Трите миди. Трите миди се опита да го пребори, Ашикът обаче му смаза главата с тоягата си. Но Ашикът беше забравил, че всички ние бяхме обединили силите си да спазваме закона помежду си; убихме го в подножието на неговото дърво и обесихме тялото му на един клон като предупреждение, че законът е по-силен от който и да е човек. Защото ние бяхме законът, всички ние и никой човек не можеше да бъде по-голям от закона.

После дойдоха други неприятности, защото знайте, Бързоходни елене, и ти, Жълта глава, и ти, Страх ме е от мрака, не е лесно да се създаде племе. Имаше много неща, дребни неща за разрешаване, и трябваше да се свикат всички мъже на съвет, за да ги разрешат, а това беше трудно. Събирахме се на съвет сутрин, обед, вечер и посред нощ. От съвети не ни оставаше време да излизаме да търсим храна, защото винаги имаше някоя дреболия за уреждане, като например тази да се изберат двама нови пазачи, които да заемат мястото на старите на хълма, или да се определи каква част от храната трябва да се заделя за мъжете, които винаги носеха оръжие със себе си и не можеха да си набавят сами храна.

Имахме нужда от главатар, който да разпорежда всички тези неща, който да изразява волята на съвета и да дава сметка за нещата, които е извършил. И избрахме Фитфит за главатар. Той беше силен човек, а също и много хитър и когато се ядосаше, издаваше ей такива звуци — фитфит — също като дива котка.

На десетината мъже, които пазеха племето, бе заръчано, да изградят стена от камъни откъм тясната страна на долината. Жените, по-големите деца, а също и някои от другите мъже им помагаха, докато се издигна здрава и яка стена. След това всички семейства изоставиха пещерите и дърветата си и си построиха сламени колиби зад стената. Колибите бяха обширни и много по-удобни от пещерите и дърветата и всички заживяха по-добре, защото бяхме обединили силите си и бяхме образували племе. Благодарение на стената и на пазачите оставаше ни повече време за лов и риболов и за събиране на корени и горски плодове; имахме много храна, хубава храна и никой не гладуваше. А Трите крака — наричахме го така, защото като момче си беше счупил и двата крака и ходеше с помощта на една тояга — взе семе от дива царевица и го пося в земята около къщата си. Опита се да посади и сладки корени и други растения, които беше намерил в планинските котловини.

Заради безопасността на Морската долина, която стената, наблюдателите и пазачите осигуряваха, заради това, че имаше храна в изобилие, без да трябва да воюваш за нея, надойдоха много семейства от крайбрежните долини и от високите планински възвишения, където бяха живели по-скоро като животни, отколкото като хора. Не мина много време и Морската долина се препълни със семейства. Но преди да стане това, земята, която дотогава беше обща и принадлежеше на всички, бе поделена. Започна се с това, че Трите крака пося царевицата. Но повечето от нас не се интересуваха от земя. Смятахме ограждането на парчетата земя със стени от камък за безсмислица. Имахме храна в изобилие, Какво ни трябваше повече? Спомнях си как баща ми и аз построихме каменните огради на Трите крака и как в замяна на това той ни даде царевица.

И така земята се подели между малцина, а най-голяма част взе Трите крака. Някои, които също си бяха взели от земята, я отстъпиха на тези малцина срещу царевица, сладки корени, мечи кожи и риба; рибата земеделците бяха разменили с риболовците срещу царевица. И докато се опомним, от земята вече не беше останало нищо.

Точно по това време умря Фитфит и главатар на племето стана неговият син Кучешкия зъб. Той поиска да стане главатар, защото главатар преди това бил неговият баща. А той се мислеше за по-голям главатар от баща си. Отначало беше добър главатар, работеше много и за съвета оставаше все по-малко и по-малко работа. Тогава в Морската долина се издигна нов глас. Това беше Кривата уста. Ние не го зачитахме много, докато не започна да говори с душите на умрелите. По-късно го .нарекохме Тлъстия, защото ядеше прекалено много а нищо не работеше и ставаше все по-охранен и по-тлъст. Един ден Тлъстия ни каза, че знае тайните на мъртвите и че той е гласът на Божеството. Той стана голям приятел на Кучешкия зъб и Кучешкия зъб ни заповяда да построим сламена колиба на Тлъстия. А Тлъстия огради цялата колиба със свещени знаци и затвори Божеството вътре.

Кучешкият зъб ставаше все по-голям и все по-голям от съвета и когато съветът взе да роптае и каза, че ще избере нов главатар, Тлъстия заговори с гласа на Божеството и каза — не. А Трите крака и другите, които владееха земята, застанаха на страната на Кучешкия зъб. Освен това най-силният човек в съвета беше Морския лъв и земевладелците му дадоха тайно земя и много мечи кожи и кошове с царевица. Така че Морския лъв каза, че гласът на Тлъстия наистина е гласът на Божеството и трябва да го слушаме. И скоро след това Морския лъв беше определен за глас на Кучешкия зъб и повечето пъти говореше вместо него.

После провървя на Малкия корем, дребничък и слаб човек, толкова слаб, все едно, че никога не е ял. В устието на реката, там, където пясъчната плитчина разбиваше силата на вълните, той построи голям яз. Никой от нас не беше нито виждал, нито дори сънувал яз дотогава. Той го майстори седмици наред заедно със сина си и жена си, а ние останалите, им се присмивахме, докато те работеха. Но когато язът стана готов, още първия ден той улови в него повече риба, отколкото цялото племе можеше да улови за седмица, и всички бяхме много доволни. На реката имаше още само едно място за яз, но когато баща ми, аз и десетинадванайсет души мъже се заехме да направим един много голям яз, от голямата колиба на Кучешкия зъб, която ние му бяхме издигнали, наизлязоха пазачите. Те ни заудряха с копията си и ни казаха да се махаме, защото Малкия корем щял да строи там яз по поръка на Морския лъв, който беше гласът на Кучешкия зъб.

Надигна се ропот и баща ми свика съвет. Но когато се изправи да заговори, Морския лъв прободе гърлото му с копие и той умря. И Кучешкия зъб, и Малкия корем, и Трите крака, и всички, които владееха земята, казаха, че добре е постъпил. А Тлъстия каза, че такава е волята на Божеството. След това никой не смееше да стане и да говори пред съвета и съвет вече нямаше.

Друг един човек, Свинската челюст, започна да отглежда кози. Беше чул, че месоядците го правят и скоро вече имаше много стада. Хората, които, нямаха земя и язове и иначе щЯха да гладуват, с радост отидоха да работят за Свинската челюст, грижеха се за козите, пазеха ги от дивите кучета и тигрите и ги водеха по планинските пасища. От своя страна Свинската челюст пък им даваше козе месо, за да се хранят, и кози кожи, за да се обличат, а понякога те разменяха козето месо за риба, царевица и сладки корени.

По това време се появиха и парите. Морския лъв пръв се сети за тях и сподели с Кучешкия зъб и Тлъстия. Нали разбирате, тези тримата вземаха дял от всичко в Морската долина. Всеки трети кош с царевица се падаше на тях, всяка трета риба и всяка трета коза. Срещу това те хранеха пазачите и наблюдателите и останалото задържаха за себе си. Понякога, при голям улов на риба, те просто не знаеха какво да правят със своя дял. И така Морския лъв нареди на жените да започнат да правят пари от раковини — малки кръгли късчета с дупка в средата, изгладени и красиви. Изнизваха ги на връзки и връзките се наричаха пари.

Всяка връзка се равняваше на трийсет или четирийсет риби, а жените, които изнизваха по една връзка на ден, получаваха по две риби всяка. Тези риби Кучешкият зъб, Тлъстия и Морския лъв отделяха от своите дялове, които не можеха да изяждат. Така че всички пари принадлежаха на тях. Тогава те казаха и на другите земевладелци, че те ще вземат своите дялове от царевица и корени в пари, на Малкия корем, че ще вземат своите дялове от риба в пари, на Свинската челюст, че ще вземат дяловете си от кози и сирене в пари. Така че човек, който нямаше нищо, работеше за друг, който имаше, и работата му се заплащаше в пари. С тези пари той си купуваше царевица, риба, месо и сирене. И Трите крака, и собствениците на други неща заплащаха на Кучешкия зъб, на Морския лъв и Тлъстия техните дялове в пари. Те плащаха на пазачите и наблюдателите също в пари, а пазачите и наблюдателите си купуваха храна с тези пари. И понеже парите бяха евтини, Кучешкия зъб направи още много хора пазачи. И понеже парите се правеха евтино, някои хора започнаха сами да си правят пари от раковини. Но пазачите ги намушкаха

с копия и ги прободоха целите със стрели, защото те искали да разтурят племето. Лошо щеше да бъде да се разтури племето, тогава месоядците щяха да дойдат пред вододела и да ни избият всичките.

Тлъстия беше гласът на Божеството, но той взе Счупеното ребро и го направи жрец, така че Счупеното ребро стана гласа на Тлъстия и говореше вместо него. А двамата си взеха още хора, които да им бъдат слуги. И Малкия корем, и Трите крака, и Свинската челюст си наеха хора, които да се изтягат на слънце около сламените им колиби и да изпълняват техните поръчения и заповеди. И все повече и повече хора напускаха работата, а онези, които оставаха, се трудеха по-усилено отвсякога. Като че ли хората не искаха да работят, а само се стремяха да намерят начин другите да работят вместо-тях. И Кривите очи намери такъв начин. Той свари първото-огнено питие от царевица. И оттогава престана да работи, защото тайно се договори с Кучешкия зъб, и с Тлъстия, и с останалите господари и те решиха, че той единствен ще приготвя огненото питие. Но Кривите очи самият не работеше. Други хора варяха питието вместо него, а той им плащаше с пари. След това продаваше огненото питие за пари и всички хора си купуваха. И много връзки пари даде той на Кучешкия зъб и на Морския лъв, и на останалите господари.

Тлъстия и Счупеното ребро подкрепиха Кучешкия зъб, когато той си взе втората жена, а после и третата. Те казаха, че Кучешкия зъб е различен от другите хора, че от него по-високо стои само Божеството, което Тлъстия пази в своята свещена колиба, и Кучешкия зъб каза същото и поиска да разбере кои са тези, които роптаят срещу това колко жени ще си вземе той. На Кучешкия зъб направиха едно голямо кану и той отдели още много мъже от работата, които само лежаха на слънце и не правеха нищо друго освен да гребат вместо Кучешкия зъб, когато той се качеше в кануто. Той също така направи Тигровото лице главатар на всички пазачи, Тигровото лице му стана дясна ръка и когато той не харесваше някой човек, Тигровото лице отиваше и го убиваше вместо него. А Тигровото лице си взе друг един човек за дясна ръка, на когото даваше заповеди, и той убиваше вместо него.

Но ето кое беше чудното: колкото повече време минаваше, ние работехме все по-усилено и по-усилено, а получавахме по-малко и по-малко храна.

— А какво ставаше с козите, царевицата и сладките корени и рибата — попита Страх ме е от мрака. — С тях какво ставаше? Нямаше ли храна, която човек да спечели с труда си?

— Имаше, как да нямаше — потвърди Дългата брада. — Трима души на яза улавяха много повече риба, отколкото можеше да улови цялото племе, преди да го имаше язът. Но нали вече ви казах, че бяхме глупави. Колкото повече храна успявахме

да набавим, толкова по-малко оставаше за нас да се

нахраним.

— Не разбирахте ли, че тези малцина, които не са работели нищо, са я изяждали всичката? — попита Жълтата глава. Дългата брада кимна унило:

— Кучешкия зъб тъпчеше псетата си с месо, слугите му, които се излежаваха по цял ден на слънце и нищо не работеха, трупаха лой, а в същото време имаше гладни деца, които заспиваха с плач и при всяко ридание гладът още по-остро ги мъчеше.

Бързоходния елен, подтикнат от този разказ за глада, откъсна едно голямо парче от мечето месо, опече го на една пръчка на въглените и с мляскане го изяде, а Дългата брада

продължи:

— Когато негодувахме, Тлъстия се изправяше и с гласа на Божеството казваше, че Божеството е избрало мъдрите мъже да владеят земята, козите и язовете и огненото питие и че без тези мъдри мъже ние сме щели да бъдем само едни животни както в дните, когато сме живели по дърветата.

И после измежду нас се издигна един, който започна да пее песни за главатаря. Наричаха го Бръмбара, защото беше дребен, с грубовато лице, непохватен в ръцете и не се отличаваше нито в работа, нито в каквото и да било друго нещо. Той обичаше най-тлъстите мръвки, най-хубавата риба, прясно издоеното, още топло козе мляко, ранозрейната царевица и най-удобното местенце край огъня. И като взе да пее песни за главатаря, той си намери начин, без да прави нищо, да се охранва. И когато хората все повече и повече роптаеха и някои взеха да замерят с камъни сламената колиба на главатаря, Бръмбара запя една песен колко хубаво било да си рибоядец. Песента му разказваше, че рибоядците били избрани от Божеството, че били най-великият народ, създаден от Божеството. Той пееше, че месоядците били свини, гарвани, пееше колко хубаво и приятно било за рибоядците да се бият и умират, вършейки делото на Божеството — да убиват месоядците. Думите на неговата песен, сякаш запалваха в нас огън и ние се провиквахме да ни поведат срещу месоядците. Забравяхме, че сме гладни и защо сме негодували и с радост тръгвахме след Тигровото лице през вододела, където избивахме много месоядци, и това ни стигаше.

Но нещата в Морската долина не се оправяха. Единственият начин да се сдобием с храна, беше да работим за Трите крака или Малкия корем, или Свинската челюст, защото не беше останало и късче земя, на която човек да си посее царевица за самия себе си. А често пъти имаше повече хора, отколкото работа при Трите крака и останалите господари. И тези хора гладуваха, гладуваха и жените им, и децата им, и старите им майки. Тигровото лице им казваше да станат пазачи,

ако искат, и много от тях ставаха и след това вече не работеха нищо, а само мушкаха с копията си онези, които работеха и които негодуваха, че хранят толкова лентяи.

И щом започнехме да роптаем, Бръмбара запяваше нови песни. Казваше, че Трите крака, Свинската челюст и другите господари били силни хора и затова имали толкова много. Казваше също, че трябвало да сме доволни, дето имало сред нас силни хора, иначе сме щели да загинем от собствената си малостойност и от месоядците. Затова трябвало с радост да оставяме тези силни хора да вземат всичко, което им падне под ръка. И Тлъстия, и Свинската челюст, и Тигровото лице, и всички останали казаха, че това е точно така.

„Добре — рече Дългия зъб, — тогава и аз ще стана силен човек“ — сдоби се с царевица, започна да вари огнено питие и да го продава срещу връзки пари. И когато Кривите очи се оплака, Дългия зъб каза, че и той е силен човек и ако Кривите очи вдига още шум, той ще му счупи главата. Кривите очи се изплаши и отиде да се посъветва с Трите крака и Свинската челюст. След това тримата отидоха да се посъветват с Кучешкия зъб. Кучешкият зъб пък каза нещо на Морския лъв и Морския лъв изпрати скороходец с поръчение до Тигровото лице. А Тигровото лице изпрати стражите си, които изгориха колибата на Дългия зъб заедно с огненото питие, което той беше сварил, и убиха него и семейството му. Тлъстия каза, че правилно са постъпили, а Бръмбара запя песен, колко добре е да се спазва законът и каква хубава страна е Морската долина, и как всеки човек, който обича Морската долина, трябва да тръгне да убива месоядците. И отново неговата песен запали огън в нас и ние забравихме да негодуваме.

Имаше и друго чудновато нещо. Когато Малкия корем уловеше толкова много риба, че трябваше да я продава на много хора за малко пари, той изхвърляше голяма част от рибата обратно в морето, за да може да му платят повече пари за това, което е останало. И Трите крака често оставяше обширни поля да пустеят, за да получи повече пари за царевицата си. А жените, които правеха пари от раковини, направиха повече пари, отколкото бяха нужни, за да се купува с тях, и Кучешкия зъб спря да прави пари. И жените останаха без работа, затова заеха местата на мъжете. Аз работех на яза и получавах по една връзка пари на всеки пет дена. Но след това сестра ми започна да върши моята работа и получаваше една връзка пари на десет дена. Трудът на жените се плащаше по-евтино, а храна имаше по-малко и Тигровото лице ни предложи да станем пазачи. Само че аз не можех да стана пазач, защото бях куц с единия крак и Тигровото лице не искаше да ме вземе. Имаше много други като мене. Ние бяхме недъгави и можехме само да молим за работа или да се грижим за малките деца, докато жените работеха.

Жълтата глава също огладня от разказа и си изпече на въглените къс месо от мечката.

— Но защо вие не се надигнахте и не убихте Трите крака, Свинската челюст, Тлъстия и останалите, за да имате достатъчно храна? — попита Страх ме е от мрака.

— Защото още не разбирахме — отвърна Дългата брада. — Имаше толкова неща, за които да мислим, а и стражите ни мушкаха с копията си. Тлъстия говореше за Божеството, а Бръмбара пееше нови и нови песни. И ако някой съзреше истината и я кажеше, Тигровото лице и стражите му го хващаха и го завързваха за скалите при отлив, така че прииждащите води да го удавят.

И парите бяха странно нещо. .Те бяха като песните на Бръмбара. Уж всичко им беше наред, а всъщност не беше, така. ние бавно разбирахме това. Кучешкия зъб започна да си крие Парите. Трупаше ги на голям куп в една сламена колиба, която се пазеше ден и нощ от стражи. И колкото по-голям куп натрупваше той в колибата, толкова по-скъпи ставаха парите, така че човек работеше много по-дълго за един наниз пари, отколкото преди. Пък и непрекъснато се говореше за война с месоядците и Кучешкия зъб, и Тигровото лице напълниха много колиби с царевица, сушена риба, пушено козе месо и сирене. И тези планини от храна стояха натрупани там, а хората нямаха какво да ядат. Но какво значение имаше това? Когато народът възроптаеше много високо, Бръмбара запяваше нова песен, а Тлъстия казваше, че по нареждане на Божеството трябва да избиваме месоядците; Тигровото лице ни повеждаше през вододела да убиваме и да бъдем убити. Аз не ставах за пазач и да лежа и да се угоявам под слънцето, но започнеше ли война, Тигровото лице с радост ме вземаше със себе си. И като изядяхме струпаната в колибите храна, спирахме да се бием и отивахме отново да работим, за да натрупаме нова храна.

— Та вие сте били без ум — каза Бързоходния елен.

— Да, наистина бяхме без ум — съгласи се Дългата брада. — Всичко беше толкова странно. Но веднъж Разцепения нос каза, че нещата не вървят както трябва. Каза, че наистина сме станали по-силни, като сме събрали силите си наедно. И каза също, че е било правилно отначало, още когато образувахме племето си, да отнемаме силата на онези, които вредяха на останалите — разбиваха главите на братята си и крадяха братовите си жени. А сега, каза той, племето ни не ставало по-силно, а ставало по-слабо, защото имало хора с друг вид сила, която пакостяла на племето — хора като Трите крака, който имал силата на земята; или силата на яза като Малкия корем, или силата на козето месо като Свинската челюст. И това, което трябвало да направим, каза Разцепения нос, било да отнемем от тези хора пакостната им сила, да ги накараме да отидат на работа и който не работи, да не му даваме да яде.

Но Бръмбара запя песен за хората като Разцепения нос, които искали да се върнат назад и да заживеят отново по дърветата.

А Разцепения нос каза — не, той не искал да се върне назад, а да върви напред; че хората ставали силни само когато обединели силите си, и ако рибоядците съберели силите си с месоядците, нямало да има вече война и наблюдатели и пазачи и ако всички започнели да работят, щяло да има толкова много храна, че всеки щял да работи само по два часа на ден.

Тогава Бръмбара запя отново и в песента си каза, че Разцепения нос бил мързеливец и след това изпя „Песента на пчелите“. Това беше една чудновата песен и който я чуеше, загубваше ума си, сякаш беше пил от силното огнено питие. В песента се говореше за рой пчели и за една злосторна оса, която дошла да живее при пчелите и им крадяла всичкия мед. Осата била мързелива и ги учела, че няма нужда да се работи; казвала им също да се сприятелят с мечките, които не били крадци на мед, а много добри приятели. Бръмбара пееше с изопачени думи и тези, които слушаха, разбираха, че роят пчели е племето на Морската долина, че мечките са месоядците и че ленивата оса е Разцепения нос. Когато Бръмбара продължи да пее, че пчелите послушали осата и накрая едва не загинали, хората взеха да се бунтуват и роптаят и когато Бръмбара довърши песента — че най-после добрите пчели се надигнали и нажилили осата до смърт, хората събраха камъни от земята и замериха Разцепения нос, докато го убиха и от него остана да се вижда само купчината камъни, с които го бяха затрупали. И много от бедните хора, които оставаха без сили от дългата и тежка работа и нямаха какво да ядат, също помагаха и хвърляха камъни по Разцепения нос.

И след смъртта на Разцепения нос само един човек се осмели да стане и открито да възроптае и този човек беше Косматото лице. „Кои са силните?“ — попита той. — Ние сме силните, ние, и сме по-силни от Кучешкия зъб и Тигровото лице, от Трите крака, Свинската челюст и всички онези, които не работят нищо, ядат много и ни вредят с пакостната си сила,, която е лоша сила. Хората, които робуват, не са силни. Ако човекът, който откри ползата и изгодата от огъня, се беше възползувал от силата си, ние щяхме да му станем роби както-днес сме роби на Малкия корем, който откри ползата от язовете, и на хората, които откриха ползата от земята, лозите и огненото питие. Преди, когато живеехме по дърветата, братя мои, никой от нас не беше в безопасност. Но сега вече не се бием помежду си, защото обединихме силите си. Тогава нека не се бием повече и с месоядците. Нека съберем нашите и техните сили заедно и наистина ще станем силни. Ще излизаме

заедно на лов, рибоядците и месоядците, и ще избиваме тигрите и лъвовете, и вълците, и дивите кучета; и ще пасем козите си по всичките склонове, и ще засаждаме с царевица и сладки корени всички планински котловини. Тогава ще бъдем толкова силни, че всички диви животни ще бягат от нас, за да не загинат. И нищо няма да може да ни пребори, защото силата на всеки един от нас ще се равнява на силата на всички хора на света.

Ето това каза Косматото лице и те го убиха. Защото рекоха те, той бил безумен човек и искал да се върне да живее отново по дърветата. Много беше чудно. Когато някой се надигаше и искаше да тръгне напред, всички онези, които нищо не работеха, казваха, че се връщал назад и трябвало да го убият. А бедните хора бяха глупави и им помагаха, за да го убият с камъни. Всички бяхме глупави освен онези, които ядяха много и нищо не работеха. Глупавите ги наричаха мъдри, а мъдрите ги убиваха с камъни. Който работеше, нямаше какво да яде, а който не работеше, ядеше много.

И племето взе да отслабва. Децата бяха слаботелесни и болнави. И като не си дояждахме, налетяха ни неизвестни болести и взехме да измираме като мухи. Тогава ни нападнаха месоядците. Много пъти Тигровото лице ни беше водил през вододела да ги избиваме и те дойдоха да се изплатят с кръв. Ние бяхме много изнемощели и болни, за да застанем при голямата стена. И те ни избиха всичките. Пощадиха само някои жени, които взеха със себе си. Бръмбара и аз избягахме и аз се укрих в най-дивите места, станах ловец и вече не гладувах. Откраднах си една жена от месоядците и отидох да живея в пещерите, горе в планината, където те не можеха да ме намерят. Родиха ни се трима сина и всеки от тях си открадна жена от месоядците. Останалото знаете, защото сте синове на моите синове.

— А Бръмбара? — попита Бързоходния елен. — Какво стана с него?

— Той отиде да живее при месоядците и да пее песни за главатаря им. Сега е вече стар, но все още пее същите стари песни; и когато някой надигне глава и поиска да тръгне напред, той запява, че човекът искал да се върне назад и да живее по дърветата.

Дългата брада бръкна в разкъсания труп на мечката, извади шепа лой и я засмука с беззъбата си уста.

— Някой ден — каза той, като избърса ръце о хълбоците си — глупците ще измрат и онези, които ще останат да живеят, ще тръгнат напред. Те ще бъдат силни, защото ще съберат силите си и в целия свят никой с никого няма да се бие. Няма да има стражи и наблюдатели по стените. Всички диви животни ще бъдат избити и както каза Косматото лице, по всички склонове ще пасат кози и всички поля ще бъдат засети с царевица, сладки корени. Всички хора ще бъдат братя и никой няма да се излежава без работа на слънце и да чака другите да го хранят. Но всичко това ще стане тогава, когато глупците ще са вече измрели и когато няма да има вече певци да пеят „Песента на пчелите“. Защото пчелите не са хора.

Разказ на слабоумния

Аз ли? Аз не съм слабоумен. Аз съм болногледач. Не знам какво биха правили без мен мис Джоунс и мис Келси. В това отделение има петдесет и пет ипбесили и как щяха да успяват да ги нахранят всичките, ако аз не се навъртах тука? Обичам да храня имбесилите. Не ти създават грижи. Не могат. Нещо не им е в ред с краката и ръцете, а и не могат да говорят. Те са от безнадеждните. Аз мога да ходя, да говоря и да върша разни неща. Но трябва да внимаваш да не ги храниш много бързо. Ще се задавят. Мис Джоунз казва, че съм много опитен. Когато дойде някоя нова сестра, аз й показвам. Забавно е да гледаш как новата сестра се мъчи да ги нахрани. Толкова е бавна и старателна, че докато свърши да ги тъпче със закуската, идва време за вечеря. Тогава аз й показвам, защото съм опитен. Доктор Дилримпъл казва, че съм опитен, а той знае най-добре. Имбесилът може да яде два пъти по-бързо, стига да знаеш как да го нахраниш.

Казвам се Том и съм на двадесет и една година. Всеки в института ме познава. Това е институт, както знаете. Той е на щата Калифорния и се издържа от щата. Зная, защото съм тук от дълго време. Имат ми пълно доверие. Когато не съм зает с имбесилите, изпълнявам най-различни поръчки из целия институт! Обичам имбесилите. Карат ме да си мисля колко съм щастлив, че и аз не съм имбесил.

Добре ми е тук в приюта. Не обичам да съм навън. Зная от опит какво е, бил съм за малко време, бягал съм, осиновявали са ме. Най си обичам приюта, и особено отделението за имбесили. Аз не приличам на слабоумен, нали? Още като ме погледне човек, може да разбере разликата. Аз съм болногледач, опитен болногледач. В тая работа един слаб може добре да напредне. Слаб ли? Ох, да, това значи слабоумен. Мислех, че знаете. Тук всички сме слаби.

Но аз съм от леко слабите. Доктор Делримпъл казва, че съм много умен, за да бъда в приюта, но аз никога не се издавам. Тука е едно чудесно място. И освен това аз не получавам припадъци като повечето слаби. Вижте онова здание, ей там горе между дърветата. Там живеят всички леки епилептици. Те се надуват, защото не са обикновени слабоумни. Наричат сградата си клуб и твърдят, че са напълно нормални като хората отвън, само дето са болни. Аз не ги обичам. Винаги ми се смеят, освен когато не са заети с припадъците си. Но мен това не ме тревожи. И освен туй никога не се страхувам, че ще падна и ще си разбия главата. Понякога те тичат наоколо в кръг и се мъчат да намерят място бързо да седнат, само че не успяват. Тежките епилептици са отвратителни, а леките си придават важност. Щастлив съм, че не съм епилептик. Те не представляват нищо особено, чисто и просто само се хвалят.

Мис Келси казва, че много говоря. Но аз говоря смислено, а другите слаби и това не могат. Доктор Делримпъл пък казва, че имам дар слово. И аз го зная. Трябва да ме чуете как говоря, когато съм сам или когато говоря на някой имбесил. Понякога си мисля, че бих искал да стана политик, само че е много уморително. Те всички много говорят; нали така си пазят мястото?

В този институт няма луди. Всички са само слабоумни. Но чакайте да ви разправя нещо забавно. Тук има десетина леко слаби момичета, които подреждат масите в голямата трапезария. Понякога, като си свършат по-рано работата, сядат на столове в кръг и разговарят. Аз се промъквам до вратата да ги подслушвам и така си сдържам смеха, че едва не се пръсвам. Искате ли да знаете какво си говорят? Ето какво. Дълго време не продумват дума. После някоя казва: „Слава богу, че не съм слабоумна.“ А другите блажено поклащат глави. След това дълго време никоя не казва нищо. После следващото момиче от кръга казва: „Слава богу, че не съм слабоумна.“ И всички отново поклащат глави. Така се изреждат една по една и никога не казват нищо друго. Това са истински слабоумни, нали? Сами преценете. Аз не съм от този вид слабоумни, слава богу.

Понякога си мисля, че изобщо не съм слабоумен. Свиря в оркестъра и чета ноти. Смята се, че всички в оркестъра сме слабоумни освен диригента. Той е луд. Ние знаем, но никога не говорим за това открито, а само помежду си. Неговата работа е държавна и не искаме да я загуби. Аз бия барабана. Не могат Да се справят без мене в този институт. Веднъж се разболях, та зная. Чудно е как отделението на и м бесилите не се провали, докато бях в болницата.

Можех да се измъкна оттук, стига да исках. Аз не съм толкова слабоумен, колкото някои си мислят. Но не се издавам. Тука ми е много добре. Освен това всичко ще пропадне, ако си отида. Страхувам се някой път да не открият, че не съм слабоумен и да ме пратят сам да си изкарвам хляба навън по света. Познавам света и не го обичам. В приюта ми е добре,

Нали виждате как се хиля по някой път. Не мога да се удържа. Но мога и да симулирам. Иначе не съм грозеН Оглеждам се в огледалото. Устата ми е смешна, зная, и увиснала надолу, а зъбите ми са грозни. Винаги можеш да разпознаеш един слабоумен по устата и зъбите. Но това не доказва, че аз съм слабоумен. Чисто и просто имам късмет, че приличам на такъв.

А колко много неща зная! Ако ви разкажа всичко, ще се зачудите. Но когато не искам да знам нещо или й да то пожелаят да направя нещо, което аз не искам, отпускам си устата, хиля се и издавам несмислени звуци. Слушал съм какви звуци издават лудите и мога всеки да заблудя. Знам куп най-различни несмислени звуци. Мис Келси онзи ден ме нарече идиот. Беше много ядосана и така успях да я заблудя.

Мис Келси ме попита веднъж защо не напиша книга за слабоумните. Бих взел да й разправям какво му е на малкия Албърт. Той е имбесил, както знаете, и по начина, по който си криви лявото око винаги мога да разбера какво му има. И тъй, аз обяснявах на мис Келси и понеже тя не разбираше, просто се вбеси. Но някой ден може би ще напиша тази книга. Само че за това се иска голям труд. Пък и аз предпочитам да разказвам.

Знаете ли какво е микро? Това са тези с малките глави колкото юмрук. Те обикновено са имбесили и живеят дълго. А онези, дето им викат хидро, не се лигавят. Имат големи глави й са по-развити. Но никога не порасват и винаги умират. Не мога да погледна някой от тях, без да си помисля, че ще умре. Понякога, когато ме мързи или сестрата нещо ми се е ядосала, ще ми се и аз да съм имбесил, нищо да не правя и някой да ме храни. Но все пак си мисля, че е по-добре, дето Мога да говоря, и да съм си такъв, какъвто съм.

Тъкмо вчера доктор Делримпъл ми каза:

„Том — каза той, — просто не знам какво бих правил без теб.“ А той най-добре знае, след като вече цели две години непрекъснато управлява хиляда слабоумни. Преди него беше доктор Уоткоум. Тях ги назначават, както знаете. Това е държавна работа. През мое време оттук са минали много доктори. Но аз съм тук много преди всички тях. В института съм вече двадесет и пет години. Не, няма от какво да се оплача. Приютът по-добре от това не може да се управлява.

Много лесна работа е да си слабоумен. Но вижте доктор Делримпъл. Има си грижи. Работата му зависи от държавната политика. Ние, леките слабоумни, обичаме да бистрим политиката. Знаем всичко за нея, лошо нещо е тя. Един такъв институт не бива да се ръководи от политиката. Вземете доктор Делримпъл. Той е тук вече две години и е научил много. Но политиката ще го изгони и на негово място ще прати нов доктор, който нищо не разбира от слабоумни.

както съм тук, съм опознал точно хиляда сестри. Някои от тях са хубави. Но те идват и си отиват. Повечето се омъжват. Понякога ми се ще и аз да се оженя. Веднъж говорих за това с доктор Уоткоум, но той ми каза, че, за съжаление, на слабоумните не е позволено да се женят. Един път се влюбих. В една сестра. Няма да ви кажа името й. Беше със сини очи, руса коса и благ глас и ме обичаше. Сама ми го е казвала. И винаги ми повтаряше да бъда добро момче, И аз бях, до едно време, след това избягах. Нали разбирате. Тя напусна и се омъжи, без да ми каже нищо за това.

Струва ми се, че женитбата много я хвалят, пък тя не е толкова за хвалене. Доктор Енглин и жена му, имаха навик да се бият. И аз съм ги виждал. И веднъж чух жена му да го нарича слабоумен. А никой няма право да вика на някого, че е слабоумен, ако той не е. Доктор Енглин ужасно се ядоса, когато тя го нарече така. Но той не остана дълго. Политиката го изгони и дойде доктор Мендевил. Той нямаше жена. Веднъж го чух да говори с инженера. Инженерът и жена му се биеха като куче и котка и този ден доктор Мендевил му каза, че е щастлив, дето не се е вързал за някоя фуста. Фуста означава пола, макар че съм слабоумен. Разбрах какво искаше да каже. Но аз никога не се издавам. Можеш доста неща да чуеш, ако не се издаваш.

Много съм преживял. Един път ме осиновиха и аз пропътувах повече от четиридесет мили с железницата, за да отида да живея, при един човек на име Питър Боп и жена му. Те имаха ферма. Доктор Енглин каза, че съм силен и буден и аз казах, че съм такъв. Защото исках да ме осиновят. А Питър Боп каза, че ще ми осигури хубав дом и адвокатите уредиха документите.

Но скоро разбрах, че фермата не е място за мен. Мисиз Боп се страхуваше до смърт от мене и не ми позволи да спя в къщата. Стъкмиха бараката за дърва и ме сложиха да спя в нея. Трябваше да ставам в четири часа, да храня конете, да доя кравите и да разнасям млякото на съседите. Те наричаха това дребни услуги, но аз по цял ден не се спирах. Сечах дърва, чистех кокошарниците, плевях зеленчуците и вършех почти цялата работа във фермата. Никога не се забавлявах. Нямах време.

И ще ви кажа едно — предпочитам да се тъпча с каша и мляко с имбесилите, отколкото да доя кравите на заскреженото поле. Мисиз Боп се страхуваше да ме остави да играя с децата й. И аз се страхувах. Те обичаха да ме дразнят, когато никой не ги гледаше, и да ме наричат „побъркания“. Всички ми викаха Побъркания Том. А децата на съседите ме замеряха с камъни. Такова нещо в приюта никога не можеш да видиш. Слабоумните са по-добре възпитани.

Мисиз Боп ме щипеше и ме дърпаше за косата, когато й

се стореше, че работя много бавно, а аз само издавах несмислени звуци и ставах още по-бавен. Тя казваше, че ще я уморя някой ден. Веднъж оставих капака на стария кладенец в пасището отворен, малкото красиво теленце падна вътре и се удави. Тогава Питър Боп каза, че ще ме напердаши. И ме напердаши. Взе един кожен оглавник и ме почна. Беше страшно. Никога в живота ми не ме бяха били. Такива неща в приюта не се правят и затова казвам, че приютът е място за мене.

Познавам закона и знаех, че той няма право да ме пердаши с кожен оглавник. Това беше жестокост, а в настойническите документи се казва, че той не бива да бъде жесток с мене. Не казах нищо. Просто чаках, а това показва какъв слабоумен съм аз. Чаках дълго, ставах все по-муден и издавах все повече несмислени звуци; но той не искаше да ме прати обратно в приюта, както желаех аз. Един ден обаче, беше първият ден от месеца, мисиз Браун ми даде три долара, сметката й за млякото с Питър Боп. Това беше сутринта. Вечерта заедно с млякото трябваше да й занеса и разписката. Но аз не й я занесох. Чисто и просто отидох на гарата, купих си билет като всеки друг и отпътувах с влака обратно в приюта. Ето какъв слабоумен съм аз.

Доктор Енглин вече си беше отишъл и неговото място бе заел доктор Мендевил. Влязох направо в кабинета му. Той не ме познаваше, „Моля, каза той, днес не е ден за посещение.“ — „Аз не съм посетител, казах. — Аз съм Том от приюта.“ Тогава той подсвирна и с това показа колко е изненадан. Разправих му всичко и му показах следите от кожения оглавник, а той все повече и повече се разгневяваше и накрая каза, че ще се заеме със случая Питър Боп.

Може би си мислите, че някое от малките имбесилчета не беше радостно да ме види? Отидох право в отделението. Една нова сестра хранеше малкия Албърт. „Чакайте, казах аз, — не така. Не виждате ли как си криви лявото око? Аз ще ви покажа.“ Тя навярно помисли, че съм някой нов доктор, защото веднага ми даде лъжицата и, струва ми се, аз натъпках малкия Албърт с най-обилния обед, откакто бях заминал. Имбесилите са много добри, стига да разбираш какво им е. Веднъж чух мис Джоунз да казва на мис Келси, че съм имал удивителна способност да се справям с имбесилите.

Някой ден може би ще поговоря с доктор Делримпъл и ще го накарам да ми даде декларация, че не съм слабоумен, след това ще го помоля да ме направи наистина болногледач в отделението за имбесили с четиридесет долара на месец плюс храната. Тогава ще се оженя за мис Джоунз и ще си останем да си живеем тука. А ако тя не ме иска, ще се оженя за мис Келси или някоя друга сестра. Има много сред тях, които искат да се омъжат. И хич няма да се оскърбявам, ако жена ми, като се ядоса, ме нарече слабоумен. Какъв смисъл има? Мисля, че когато човек се е научил да се справя с имбесилите, едва ли ще му е по-трудно да се справя с една жена.

Не съм ви разправил още за случая с бягството. И през ум не ми минаваше за такова нещо. Чарли и Джо ме подтикнаха. Те са леки епилептици, както знаете. Бях ходил до кабинета на доктор Уилсън по едно поръчение и се връщах към отделението за имбесили, когато видях Чарли и Джо да се крият зад ъгъла на гимнастическия салон и да ми правят знаци. Отидох при тях.

— Здравей! — каза Джо. — Как са имбесилите?

— Отлично — отвърнах аз. — А вие имали ли сте припадъци напоследък?

Това го вбеси, но тъкмо да си тръгна и Джо каза:

— Ние ще бягаме. Хайде и ти с нас.

— Защо? — попитах аз.

— Ще превалим върха на планината — рече Джо.

— И ще открием златна мина — рече Чарли.

— Ние вече нямаме припадъци. Излекувахме се.

— Дадено — казах аз. И се промъкнахме зад гимнастическия салон, а после хайде между дърветата. Трябва да бяхме вървели десет минути, когато аз се спрях.

— Какво има? — попита Джо.

— Чакайте! — казах аз. — Трябва да се върна.

— За какво? — рече Джо. А аз казах:

— Да взема малкия Албърт.

А те казаха, че не може и страшно се ядосаха. Но аз не им обърнах внимание. Знаех, че ще ме чакат. Нали разбирате, аз съм прекарал тук двадесет и пет години и зная всички скрити пътечки, водещи в планината, а Чарли и Джо не ги знаеха. Ето защо искаха да отида с тях.

И така, аз се върнах и взех малкия Албърт. Той не може нито да върви, нито да говори, нито да прави каквото и да било — само се лигави, затова трябваше да го нося на ръце. Отминахме и последната ливада, а от нея по-нататък не бях стигал. Дърветата и шубраците станаха толкова гъсти, че аз вече не намирах никаква пътека, затова продължихме по един говедарски път надолу към някакъв поток и прехвърлихме оградата, която показваше къде свършват земите на приюта.

Изкачихме високия хълм от другата страна на потока. По него храсти нямаше, а само големи дървета и беше толкова стръмен и хлъзгав от опадалите листа, че едва вървяхме. Скоро стигнахме до едно наистина опасно място — четиридесет стъпки широко — подхлъзнеш ли се, падаш хиляда стъпки надолу или може би сто. Впрочем не падаш, а просто се хлъзгаш. Аз преминах пръв с малкия Албърт на ръце. След това мина Джо. Но Чарли се изплаши точно по средата и седна.

— Ще получа припадък — каза той.

— Не, няма да получиш т каза Джо. — Защото, ако ще получиш припадък, нямаше да седнеш. Ти получаваш припадъци само когато си прав.

— Това е друг вид припадък — каза Чарли и задочна да плаче.

Той се тресеше все по-силно и по-силно, но въпреки желанието си не можеше да предизвика и най-малка следа от припадък.

Джо се ядоса и започна да го ругае. Но това нищо не помогна. Тогава аз заговорих тихо и ласкаво на Чарли. Само по този начин можеш да се оправиш със слабоумните. Ядосаш ли се, стават още по-опърничави. Зная го ог опит. И аз съм същият. По този начин едва не уморих мисиз Боп. Тя се ядосваше.

Беше вече следобед, а трябваше да продължим нататък, затова казах на Джо:

— Хайде, стига си ругал, ами вземи малкия Албърт. Аз ще се върна и ще го преведа. — И се върнах; а той беше толкова уплашен и замаян, че пълзеше на четири крака, докато му помагах. Когато го преведох отвъд и взех Алберт на ръце, чух някой да се смее и погледнах надолу. Мъж и жена, възседнали коне, гледаха нагоре към нас. Мъжът имаше пушка на седлото си, а жената се смееше.

— Кои по дяволите са тези? — рече Джо уплашено. — Да не са някои да ни заловят?

— Спри тия твои ругатни — казах му аз. — Този човек е собственик на фермата и пише книги. — Добър ден, мистър Ендикот — обърнах се надолу към него аз.

— Здравейте — отвърна той. — Какво правите там?

— Бягаме — рекох аз.

— На добър час! Но гледайте да се върнете, преди да се е стъмнило — рече той.

— Но ние истински бягаме — обадих се аз.

Тогава и той, и жена му се изсмяха.

— Така да е. И все пак на добър час. Само се пазете да не ви докопат мечките и пумите, когато се стъмни — рече той.

После двамата подкараха конете си и се изсмяха весело; само да не беше казвал това за мечките и пумите.

След като превалихме хълма, намерих пътека и тръгнахме много по-бързо. Чарли вече нямаше никакви припадъци и започна да се смее и да говори за златни мини. Бедата беше в малкия Албърт. Той беше голям почти колкото мене. Нали разбирате, през цялото време, докато аз го наричах малкия Албърт, той растеше. Беше толкова тежък, че изоставах от Чарли и Джо. Бях останал без дъх. Затова им казах, че трябва и те да го носят поред, а те казаха, че няма да го носят. Тогава аз им казах, че ще ги изоставя и те ще се изгубят, и пумите и мечките ще ги изядат. Чарли доби жалък вид, сякаш всеки момент ще получи припадък, а Джо каза: „Дай ми го на мене.“ След това го носехме тримата поред.

Вървяхме право нагоре в планината. Мисля, че не е имало никаква златна мина, но можехме поне да стигнем до върха и да се уверим, ако не бяхме изгубили пътечката, ако не беше се стъмнило и ако не се бяхме изморили толкова да носим малкия Албърт. Повечето слабоумни се страхуват от тъмнината и Джо каза, че всеки момент ще получи припадък. Само, че не получи. Не съм срещал друг да не му върви така, както на това момче. Не може да припадне, когато си поиска. А има някои — вършат това за миг.

Скоро настъпи непрогледен мрак, а ние бяхме гладни и нямахме с какво да си запалим огън. Нали знаете, на слабоумните не е разрешено да носят кибрит и не ни оставаше друго, освен да зъзнем. А и не ни беше минало през ум, че ще огладнеем. Нали знаете, храната на слабоумните някой винаги им я приготвя, затова е по-добре да си слабоумен, отколкото сам да си изкарваш прехраната по света.

Най-лошо от всичко беше тишината. Имаше само едно по-лошо нещо от нея — звуците. От време на време се чуваха най-различни звуци, с кратки промеждутъци тишина помежду им. Предполагам, че това бяха зайци, но вдигаха такъв шум в храсталака, също като диви животни — нали знаете, ей така — шушшуш, туп, бум, пук, пук.

Пръв Чарли получи припадък, и то истински, а припадъкът на Джо беше още по-страшен. В приюта, когато всички са наоколо, припадъците никак не ме тревожат. Но вън, в гората, в тъмната нощ, е съвсем друго. Затова чуйте ме, никога не ходете да търсите златна мина с епилептици.

Не съм преживявал по-ужасна нощ от тази. Когато Джо и Чарли не припадаха, правеха се, че припадат, и понеже трепереха от студа, в тъмното на мен ми се струваше, че наистина припадат. Аз самият толкова силно треперех от студ, че си мислех, че и аз ще получа припадък. А малкият Албърт, който беше гладен, само се лигавеше и лигавеше. Никога не бях го виждал в такова лошо състояние. Така си кривеше лявото око, че се страхувах да не му изпадне. Не го виждах, но разбирах по движенията, които правеше. Джо лежеше на земята и само ругаеше и ругаеше, а Чарли плачеше и искаше да си е в приюта.

Не умряхме и на другата сутрин се върнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Малкият Албърт беше ужасно тежък. Доктор Уилсън, разбира се, беше бесен от яд и каза, че аз съм най-лошият слабоумен в института заедно с Джо и Чарли. Но мис Страйкър, която беше сестра в отделението за имбесили, ме прегърна и се разплака, толкова се радваше, че съм се върнал. В момента си помислих, че може би ще се оженя за нея. Но само месец след това тя се омъжи за оксижениста,

който дойде от града да запои улуците на новата болница. Малкият Албърт пък цели два дена не си криви окото, толкова беше изморен.

Следващия път, когато избягвам, ще мина право през тази планина. Но няма да вземам епилептици с мене. Те никога не могат да се излекуват и когато се уплашат или се развълнуват, припадат ли, припадат. Но ще взема малкия Албърт. Някак си не мога без него. Най-добре е обаче да не бягам. Отделението за имбесили е по-сигурна работа от златните мини, освен това чух, че щяла да дойде нова сестра, а пък и малкият Албърт сега вече е по-голям от мене и няма да мога да го нося през планината. Всеки ден става все по-голям. Просто учудващо.

Краят на историята

Масата беше от дялани на ръка чамови дъски и мъжете, които играеха уист1, трудно притегляха към себе си картите по неравната повърхност. Макар че седяха по долни ризи, по лицата им избиваше и се процеждаше пот. Но краката им, здраво обути в тежки мокасини и вълнени чорапи, изтръпваха под щипенето на студа. Такава разлика имаше в малката барака между температурата на равнището на пода и няколко стъпки по-високо. Тенекиената печка с дълги кюнци бучеше, загрята до червено, но на няколко крачки от нея, на лавицата, ниско край вратата, лежеха здраво замръзнали късове лосово месо и бекон. Цяла една трета от вратата, нагоре от пода, беше покрита с дебел слой лед. В пукнатините между гредите зад наровете блестеше бял скреж. Прозорец от намаслена хартия пропускаше светлина.

Играеха важен робер, защото загубилата двойка трябваше да изкопае дупка за ловене на риба в дебелия човешки бой пласт лед и сняг, покрили река Юкон.

— Много необичайно, такова рязко застудяване през март — подметна мъжът, който размесваше картите. — Колко градуса има според теб, Боб?

— Сигурно е четиридесет и девет — петдесет под нулата, не по-малко. Колко е според теб, докторе?

Докторът обърна глава, погледна долната част на вратата и прецени:

— Не е по-ниско от четиридесет и пет. Дори може би е малко по-високо — да речем четиридесет и четири. Виж леда на вратата. Точно е на нивото за четиридесет и пет, но горният ръб е нащърбен. Когато беше паднало до петдесет и пет, ледът се вдигна нагоре цяла педя.

——

1 Уист (или вйст) — игра на карти, предшественик на бриджа. Манш и робер са двете части на играта. — Б. пр.

 

Той взе картите си и без да престане да ги подрежда извика „Влез!“, защото на вратата се почука.

Мъжът който влезе, беше широкоплещест швед, макар че националността му можа да бъде определена едва след като той свали шапката си с наушници и разчисти леда, който се беше образувал по брадата и мустаците и криеше като маска лицето му. Докато се занимаваше с това, мъжете на масата изиграха раздаването.

— Чух, че някакъв доктор спрял в този лагер — каза шведът въпросително и прехвърли тревожен поглед от лице на лице. Собственото му лице бе изпито и измъчено от силна, дълго търпяна болка. — Идвам от далеч. От северния разклон на река Уайоу.

— Аз съм докторът. Какво има?

В отговор мъжът протегна лявата си ръка. Вторият пръст бе чудовищно подут. Същевременно той започна да разказва объркана, несвързана история за началото и развитието на страданието си.

— Дай да погледна! — прекъсна го нетърпеливо докторът. — Сложи ръката на масата! Ето така.

Мъжът изпълни нареждането предпазливо, като че ръката му беше голям цирей.

— Хм! — измърмори докторът. — Разтегнато сухожилие. И заради него е пътувал сто мили. Ще те излекувам ей-сега. Ти гледай как става, за да можеш друг път сам да се оправяш.

Без предупреждение, отмерено под прав ъгъл и безжалостно докторът стовари ръба на дланта си върху подутия и изкривен пръст. Шведът изрева от смайване и болка. Викът му напомняше по-скоро вик на диво животно и лицето му беше лице на диво животно, а сам той беше готов да се нахвърли върху човека, който си беше позволил такава шега.

— Нищо! — умири го остро и властно докторът. — Как се чувствуваш? По-добре, нали? Разбира се. Следващия път сам ще го направиш… Раздавай картите, Стротърз! Май ще ви бием.

Бавно, като у вол, по лицето на шведа се появи облекчение и разбиране. Острата болка премина. Вече не го измъчваше. Той разгледа пръста си любопитно, с учудени очи, бавно го сви няколко пъти. Бръкна в джоба си и извади кесия със златен пясък.

— Колко?

Докторът поклати глава нетърпеливо.

— Нищо, не практикувам… Ти играеш, Боб. Шведът се раздвижи тежко върху краката си, пак разгледа пръста и обърна възхитен поглед върху доктора.

— Ти си добър човек. Как ти е името?

— Линди. Доктор — отговори Стротърз, сякаш желаеше да предпази противника си от ново раздразнение.

— Денят е на свършване — каза Линди на шведа след края на разиграването, когато размесваше картите. — Най-добре остани да нощуваш. Много е студено за пътуване. Има свободен нар.

Линди беше строен брюнет с тясно лице, тънки устни, силен. Гладко обръснатото му лице имаше здрав бледен цвят. Всичките му движения бяха бързи и точни. Той не опипваше несигурно картите. Очите му бяха черни, гледаха открито и проницателно, създаваха впечатление, че виждат под повърхността на нещата. Ръцете му, тънки, изящни и нервни, изглеждаха създадени за деликатна работа, оставяха от пръв поглед впечатление за сила.

— Печелим манша — обяви той и притегли по масата последната взятка. — Хайде сега робера и ще видим кой ще копае дупка в леда.

На вратата се почука и той бързо възкликна.

— Май просто не можем да свършим този робер! — оплака се той. Вратата се отвори. — На тебе пък какво ти е? — Това беше отправено към непознатия, който влезе.

Новодошлият напразно се помъчи да раздвижи скованите си от лед челюсти. Явно беше, че е бил на път дълги часове и дни. Кожата над скулите беше почерняла от многократно измръзване. От носа до брадичката му имаше плътна маса лед, пробита от дупка, през която дишаше. През нея той също така беше плюл тютюнев сок, който при изцеждането си бе замръзнал в ледена висулка с кехлибарен цвят, щръкнала като вандайкова брадичка.

Той безмълвно поклати глава, ухили се с очи и се промъкна до печката, за да размрази устата си и да може да говори. Помагаше на топенето с пръсти, чупеше парчета лед, които тракаха и пращяха върху печката.

— На мен нищо ми няма — обяви той накрая. — Но ако тука при вас има доктор, той много трябва. Горе по река Малка Пеко има един човек, който изкара схватка с пантера. Как го е издрала не е за разправяне.

— Колко далеч? — попита доктор Линди,

— Има-няма сто мили.

— Преди колко време?

— Пътувам от три дни.

— Зле ли беше?

— Рамото е изкълчено. Няколко ребра сигурно са счупени. Дясната ръка е счупена. Издран е до кокалите почти навсякъде, освен по лицето. Ние го зашихме временно на едно-две места, където беше най-лошо и завързахме артериите с канап.

— Това е решило въпроса — подигра го Линди. — Къде го шихте?

— Стомаха.

— Той вече е свършил.

— А, не, за нищо на света. Преди да го шием, изчистихме с лекарство против дървеници. Само временно, разбира се. Имахме само ленени конци, но промихме и тях.

— Бройте го за умрял — беше преценката на доктор Линди. Той гневно опипваше картите си.

— А, не. Този човек няма да умре. Той знае, че съм дошъл за доктор и ще изкара, докато ти пристигнеш. Няма да се остави да умре. Познавам го.

— Научно християнство и гангрена, а? — присмя се докторът. — Във всеки случай аз не практикувам. И не мога да се видя как пътувам сто мили при четиридесет и пет градуса под нулата заради един мъртвец.

— Аз пък мога да те видя, и то за човек, който съвсем не е умрял.

Линди поклати глава.

— Съжалявам, че си се разкарвал за нищо. Най-добре остани да нощуваш.

— А, не. Тръгваме след десет минути.

— Защо си толкова самонадеян? — сопна се Линди. Сега Том Доу произнесе най-хубавата реч в живота си.

— Защото той ще живее, докато ти дойдеш, даже ако се колебаеш цяла седмица. Освен това жена му е с него и тя не рони сълзи или такива работи, а му помага да оживее до твоето идване. Те двамата много се имат, а и нейната воля е като неговата. Ако той нещо се огъне, тя ще сложи безсмъртната си душа в неговата и ще го запази жив. Ама той не се огъва, можеш да си сигурен. Аз съм сигурен. Залагам три срещу една унции злато, че той ще е жив, когато ти пристигнеш. Имам кучета долу до брега. Трябва да се приготвиш за път за десет минути и ние ще пристигнем за по-малко от три дни, защото пъртината е вече преправена. Сега отивам долу при кучетата и ще те чакам след десет минути.

Том Доу смъкна наушниците, навлече ръкавиците и излезе.

— По дяволите! — изкрещя Линди и погледна кръвнишки затворената врата.

През тази нощ, дълго след смрачаване, с двадесет и пет мили зад гърба, Линди и Том Доу стъкмиха лагер за нощуване. Той беше прост, но задоволителен — запален на снега огън, край него кожите за спане, прострени в едно легло

за двамата върху подставка от смърчови клони. Зад леглото беше опънато продълговато платно, за да отразява топлината. Доу нахрани кучетата и наряза лед и дърва за огъня. Измръзналите бузи на Линди пареха, но той клекна да сготви. Ядоха много, изпушиха по една лула и побъбриха, докато сушеха на огъня мокасините си, после заспаха дълбокия сън, който идва от умора и здраве.

Утрото завари безпрецедентното застудяване поотминало. Линди прецени, че температурата е около двадесет и шест градуса под нулата и продължаваше да се повишава. Доу бе загрижен. През този ден трябваше да стигнат до каньона, обясни той, и ако настъпи пролетното размразяване, там ще потече открита вода. Стените на каньона бяха високи от стотици до хиляди стъпки. По тях можеха да се изкачат, но много ще се забавят.

Вечерта, настанени добре на лагер в мрачната и неприветлива клисура, пушейки лулите си, те се оплакаха от горещина. Единодушни бяха, че термометърът сигурно показваше около седемнадесет градуса под нулата — за пръв път от шест месеца.

— Никой не е чувал пантера да дойде толкова далеч на север — разказваше Доу. — Челика я нарече пума. Но аз съм убил много от тях долу в окръга Кари, в Орегон, аз съм оттам. У нас ги наричаме пантери. Във всеки случай по-голяма котка не съм виждал. Чудовищна котка, няма грешка. Как ли се е улисала в лов, та да стигне до тези затънтени места? Това е въпросът.

Линди не каза нищо. Главата му клюмаше. Подпрени на пръчки, мокасините му изпущаха пара, без някой да се сети да ги обърне. Кучетата спяха на снега, свити в космати топки. В огъня изпращя един въглен и само подчерта пълната тишина, която цареше. Линди се сепна в съня си и погледна Доу, който кимна и върна погледа му. Двамата се заслушаха. От далеч се носеше неясен шум, който прерасна в много силен и застрашителен тътнеж. Той приближаваше все по-силен, проникваше до върховете на планините и до бездните на каньона, огъваше гората пред себе си, превиваше хилавите борове с корени в цепнатините на стръмните стени. Те разбраха какво е това. Силен и топъл вятър, мек вихър премина край тях и изхвърли от огъня сноп искри. Кучетата, разбудени, приклекнаха, вдигнаха нагоре голите си носове и завиха дълго, по вълчи.

— Чинукът1 — каза Доу.

— С други думи пътеката по реката, нали?

— Точно така. А десет мили по нея се ходят по-леко отколкото една миля по върховете. — Доу огледа Линди дълго,

——

1 Чинук — топъл, сух вятър, който духа на запад от Скалистите планини. — Б. пр.

 

преценяващо. — На път сме вече петнадесет часа — извика той, за да надвие вятъра. В гласа му имаше колебание, той пак зачака. — Докторе — каза той накрая, — държи ли ти?

Вместо отговор Линди изчука лулата си и започна да изхлузва влажните мокасини. За няколко минути двамата, превиващи се под напора на вятъра, впрегнаха кучетата, разтуриха лагера, завързаха на шейната готварските съдове и неизползуваните кожи за спане. После те поеха в тъмнината и цяла нощ биха път по дирите, оставени от Доу преди почти една седмица. Цяла нощ рева чинукът, а те подкарваха изнурените кучета и пресилваха собствените си изтощени мускули. Това продължи цели дванадесет часа. Спряха да закусят, след като бяха вървели двадесет и седем часа.

— Един час сън — каза Доу, след като бяха изяли с вълчи апетит килограми лосово месо, опържено с бекон.

Той остави спътника си да спи два часа, но сам се боеше да затвори очи. Запълни времето си, като правеше резки по меката повърхност на топящия се сняг. Той се топеше пред очите. За два часа равнището му падна с четири пръста. От всички посоки, едва чуто и много близко, под гласа на пролетния вятър се долавяше шуртенето на скрити води. Малката Пеко, засилена от многобройните поточета, се вдигна против оковите на зимата и започна да разкъсва леда с грохот и трясък.

Доу докосна Линди по рамото, докосна го повторно, разтърси го, после го разтърси силно.

— Докторе! — В гласа му имаше възхищение. — Как спиш само!

Изнурените, почернели очи под тежките клепачи потвърдиха правотата на комплимента.

— Но не е това въпросът. Как само е разкъсан Челика, не е за разправяне. Казах ти вече, и аз помагах да го шием вътре. Докторе!… — Той разтърси мъжа, чиито очи се бяха отново затворили. — Казвам ти, докторе! Въпросът е, можеш ли още малко? Чуваш ли? Казвам, можеш ли още малко?

Изтощените кучета се зъбеха и скимтяха, докато ги будеха с ритници. Придвижваха се бавно — не повече от две мили в час, а животните използуваха всяка възможност да легнат в мокрия сняг.

— Още двайсет мили и ще излезем от теснината — обнадеждяваше Доу. — После ледът може да върви по дяволите, защото ще минем по брега и ще ни останат само десет мили до лагера. Хей, докторе, ние сме почти там! А като оправиш Челика, ще можеш да слезеш с лодка само за един ден.

Но ледът под тях ставаше все по-несигурен, откършваше се от бреговете и се надигаше равномерно сантиметър по сантиметър. На местата, където още се държеше за брега, водата го заливаше и те газеха през кишата. Малката Пеко

 

ръмжеше и тътнеше. Навсякъде се образуваха цепнатини и разпуквания, а те водеха битка с милите, всяка една от които беше равна на десет горе по върховете.

— Качи се на шейната, докторе, и дремни — подкани го Доу.

Свирепият поглед на черните очи го предупреди да не повтаря предложението.

Още към средата на деня те получиха недвусмислено предупреждение за началото на края. Буци лед, носени надолу от бързото течение, започнаха да думкат под леда, по който вървяха. Кучетата заскимтяха и страхливо се устремиха към брега.;

— Това значи, че нагоре има открита вода — обясни Доу. — Доста скоро някъде ще се задръсти и реката ще се вдигне със сто стъпки за стотина минути. Трябва да се катерим по върховете, стига да намерим от къде. Хайде! Бутай шейната нагоре! Да му се не види, а Юкон ще остане замръзнала със седмици!

Каньонът беше необичайно тесен на това място, стените му — много стръмни и не беше възможно да се излази по тях. Доу и Линди бяха принудени да вървят напред. И те вървяха, докато не връхлетя бедата. Със силен шум на взрив ледът се разпука под средата на впряга. Двете животни в центъра на редицата паднаха в пукнатината, течението помъкна телата им и въвлече в реката водача на впряга. Трите тела изчезнаха под леда и започнаха да теглят към дупката Останалите две кучета, които скимтяха. Мъжете отчаяно дърпаха назад шейната, но бяха бавно повличани след нея. Всичко свърши за няколко секунди. Доу преряза с ножа си ремъците на последното куче от впряга, животното цамбурна през ръба на дупката и изчезва. Ледът, върху който стояха, се разпука на големи, въртящи се блокове, които се чукаха и трошеха в леда и скалите на брега. Двамата измъкнаха шейната на брега, после и нагоре до една малка тераса точно навреме, за да видят как леденият блок се изправи, потъна и изчезна от погледа.

Месото и кожите за спане стегнаха във вързопи, шейната изоставиха. Линди се възпротиви, че Доу взема по-тежкия вързоп, но Доу се наложи.

— Ти трябва да работиш веднага щом пристигнем. Хайде!

Беше следобед, когато започнаха да се катерят. В осем часа вечерта те превалиха през ръба на стената и половин час лежаха там, където бяха паднали от изтощение. После запалиха огън, приготвиха кафе и огромни порции лосово месо. Но най-напред Линди опита на ръка тежестта на двата вързопа и откри, че неговият е два пъти по-лек.

— Ти си железен човек, Доу — възхити се той.

— Кой? Аз? Вятър! Трябва да видиш Челика. Той е на

 

правен от платина, и от броня, и от чисто злато, и от всички други яки неща. Аз съм планинец, но той е къде-къде по-жилав от мен. Долу в Кари момчетата само дето не се тръшкаха на земята, когато гонехме мечки и те се мъчеха да държат с мен. И когато се хванах с Челика, при първия лов реших да му покажа това-онова. Тръгнах, както аз си мога, кажи-речи заедно с кучетата, а Челика все по петите ми. Знам аз, и така той няма да издържи дълго, но взех та отпрах със всички сили. Мина още един час, а той си върви по петите ми все така равномерно и нищо му няма. Аз малко нещо се позасегнах „Може, — викам, — да искаш отпред, да ми покажеш как се ходи?“. „Може“, вика. И като тръгна! Аз не изостанах, но сам си знам какво ми беше, когато накрая мечката не издържа и се изкачи на едно дърво… За този човек няма спиране. От нищо не го е страх. Миналата есен преди замръзване тръгнахме за лагера по здрач. Аз бях останал без патрони — яребици стреляхме, — а той имаше само един. Кучетата да вземат да спипат на едно дърво мечка, а тя гризли. Мъничка. Има-няма сто и петдесет килограма, но гризли — знаеш ги какви са. „Недей — викам, когато той вдигна пушката към нея. — Един патрон имаш, а и тъмно е, нищо не се вижда.“ „Качи се на някое дърво“ — вика. На дървото аз не се качих, ама когато тази мечка слезе и се разфуча между кучетата, едва-едва одраскана, трябва да ти кажа, много ми се искаше да съм се качил. Каква врява беше! Ама после дойде най-лошото. Мечката се смъкна в падината, до един голям пън. От едната й страна пънът и оттам кучетата не могат да стигнат до нея. От другата страна — много стръмно, чакълесто такова и кучетата се подхлъзват и право при мечката. Назад да скочат не могат и тя ги мачка, както й идват. Едни шубраци, и тъмно станало, и патрони няма, нищо… Какво мислиш направи Челика? Легна до пъна, пусна ръка с ножа и почна да го размахва. Но стига само до бута на мечката, а тя разкъсва кучетата едно след друго. Първо, па второ, па трето. Челика пощуря. Не искаше да си губи кучетата. Скочи на пъна, хвана мечката за козината на бута и я изтегли горе до себе си на пъна. Че като паднат от едно двайсет стъпки височина… всички на куп — мечка, кучета, та и Челика. .. летят надолу, ругаят, драскат — цамбур в реката, а там два човешки боя вода. Един по един изплуваха, все от разни места… Не, мечката му избяга, но спаси кучетата. Такъв е Челика. Не можеш да го спреш, щом си реши нещо.

В следващия лагер, на който спряха, Линди чу как е бил ранен Челика.

„- Бях нагоре по реката, на около една миля от бараката. Търсех брезов клон за дръжка на брадва. Връщам се аз и чувам страшен шум там, където сме поставили капан за мечки. Един трапер оставил капана в старо скривалище и Челика го

поправи. А, та историята. Там бяха Челика и брат му Хари. Първо чувам единият вика и се смее, после другият. На игра някаква ми прилича. И каква мислиш беше щурата им игра? Долу в Кари съм виждал някои големи куражлии, ама като тях двамата други няма. Една пантера, страшно голяма, взела, че се хванала в капана, а те двамата се редуват да я чукат по носа с една тънка пръчица. И да не мислиш, че това е всичко? Като излязох от храстите, гледам Хари я чука. После чупи от пръчицата една педя и я подава на Челика. Нали разбираш, пръчицата става все по-къса. И тая работа не е толкова лесна, колкото си мислиш. Пантерата се свила назад, приклекнала на задни крака, съска и много ловко бяга от пръчицата. А не я знаеш кога ще скочи. Хванала се беше за заден крак — това, знаеш, е чудно, — но така можеше да скочи, че не ти е работа, слушай мене… Играеха си да видят кой се страхува по-малко. Пръчицата става все по-къса, а пантерата все по-бясна и по-бясна. Мина малко време и от пръчицата почти нищо не остана — само някакво парченце, половин педя дълго. И дошъл ред на Челика. «Хайде, стига!» — вика Хари. «Защо» — вика Челика. «Защото ако ти я чук

неш, за мене нищо няма да остане» — отговори му Хари. «Тогава ти отпадаш, а аз печеля», казва Челика, смее се и тръгва… Втори път такова нещо не искам да видя. Тази котка се сви назад и надолу, остави си място за скок. А на Челика пръчицата — няма и половин педя. Котката го докопа. Не можеше да видиш къде е той, къде е тя. Няма как и да стреляш. Хари, най-после, заби ножа в шията на пантерата.

— Ако знаех как е станало всичко, нямаше да дойда — каза Линди.

Доу кимна, съгласи се.

— И тя така ми каза. Каза ми нито дума да не разправям как е станало всичко.

— Той луд ли е? — попита Линди в гнева си.

— Те всички са луди. Той и брат му все се закачат един друг да вършат щури работи. Виждал съм ги да преплуват бързея. Миналата есен беше, а там лоша вода, киша, лед. На бас се бяха хванали. Не се е случвало те да се изплашат от нещо. И жена му не е по-стока от него. Тя също няма страх. Всичко прави, стига Челика да й разреши. Но към нея той е много внимателен, държи се така, сякаш тя е царица. За нея в лагера няма работа или такива неща. Затова са ни наели мен и един друг човек и добре ни плащат. И много се имат двамата — като не знам какво. «Тук май ще има добър лов» — вика Челика, като дойдохме на това място миналата есен. «Тук да направим лагера» — вика Хари. А аз все си мислех, че те търсят злато. Злато! Едно корито пясък не са промили цяла зима.

Гневът на Линди нарасна.

— Нямам търпение да се занимавам с глупаци. Готов съм и назад да си тръгна.

— А, не, няма да си тръгнеш — каза му Доу уверено. — За обратния път храната няма да стигне, а в лагера ще пристигнем утре. Само да превалим последния хребет и ще се спуснем към бараката. А и друга причина има. Много далеч си дошъл, а аз, разбира се, няма да ти позволя да се върнеш.

Колкото и изтощен да беше Линди, искрите в черните му очи предупредиха Доу, че е прекалил. Ръката му се вдигна в примирителен жест.

— Сбърках, докторе. Все едно, че нищо не съм казал. Откак загубих кучетата нещо- не ме бива.

Не след един, а след три дни двамата мъже, след като на върха попаднаха в пролетна снежна буря, клатушкайки се, се добраха до хижата, издигната в плодородната низина край тътнещата река Малка Пеко. Влизайки от ярката слънчева светлина в тъмната хижа, Линди почти не разгледа хората вътре. Едва забеляза двама мъже и една жена. Те не го интересуваха. Отиде право до нара, на който беше раненият. Лежеше на гръб със затворени очи. Линди забеляза тънките дъги на веждите и къдравата коприна на кестенявата коса. Слабо и изнурено, лицето му изглеждаше дребно за мускулестата шия, но все пак изящните черти, макар и излинели, говореха за твърд характер. .

— Какво сте слагали на раните? — попита той жената.

— Живачен хлорид, нормален разтвор — бе отговорът.

Той я погледна бързо, хвърли още по-бърз поглед върху лицето на ранения и се изправи. Тя пое въздух рязко, после пак така рязко, с усилие на волята, спря дъха си; Линди се обърна към мъжете.

— Махайте се! Нацепете дърва или свършете нещо друго. Махайте се!

Единият се заколеба.

— Случаят е сериозен — продължи Линди. — Искам да

говоря с жена му.

— Аз съм му брат — каза другият.

Жената го погледна, в очите й имаше молба. Той кимна с глава неохотно и се насочи към вратата.

— И аз ли? — попита Доу от пейката, на която се беше тръшнал.

— И ти.

Докато хижата се опразваше, Линди запълни времето, като прегледа отгоре-отгоре пациента.

— Значи така! — каза той. — Значи това е твоят Рекс Странг.

Тя сведе очи към мъжа на нара, като че за да се увери кой е той, после мълчаливо върна погледа на Линди.

— Защо не кажеш нещо? Тя сви рамене.

— Какъв смисъл има? Ти знаеш, че е Рекс Странг.

— Благодаря. Все пак мога да ти напомня, че го виждам за пръв път. Седни! — Той посочи с жест едно столче, а сам седна на пейката. — Аз май съвсем съм капнал. От Юкон до тук няма шосе.

Измъкна джобно ножче и започна да вади попаднал в пръста му трън.

— Какво ще правиш? — попита тя след кратко мълчание.

— Ще ям и ще отдъхна, преди да потегля обратно.

— Какво ще правиш с… — Тя посочи с глава мъжа, който лежеше в безсъзнание.

— Нищо.

Тя отиде до нара и докосна леко с пръсти ситните къдри.

— Искаш да кажеш, че ще го убиеш — каза тя бавно. — Да го убиеш, като не направиш нищо. Защото можеш да го спасиш, ако искаш.

— Разбирай го така. — Той помисли за миг, после продължи, като придружи мисълта си с дрезгав смях. — От незапомнени времена в този отегчителен стар свят не е рядък обичаят именно така да се уреждат сметките с крадците на чужди жени.

— Не си справедлив, Грант — отговори тя кротко. — Забравяш, че аз не се противех, аз желаех. Действувах по собствена воля. Рекс не ме е откраднал. Ти ме загуби. Аз отидох при него с готовност, с желание, с песен на уста. Със същото основание можеш да обвиниш и мен, че съм го откраднала. Ние тръгнахме заедно.

— И така може да се погледне на нещата — съгласи се Линди. — Виждам, че мисълта ти е все тъй остра, Мадж. Сигурно това му е създавало грижи.

— Човек с остра мисъл може да бъде и добър любовник…

— И не толкова глупав — прекъсна я той.

— Значи признаваш, че съм действувала разумно? Той вдигна ръце с раздразнение.

— Това е бедата, когато разговаряш с умни жени. Все забравяш и попадаш в клопката. Няма да ми е чудно, ако си го спечелила с някакъв силогизъм.

Вместо отговор в откритите й сини очи се появи нещо като усмивка, а цялото й физическо същество сякаш излъчи женска гордост.

— Не, вземам си думите обратно, Мадж. Даже ако беше тъпа като гъска, пак щеше да го спечелиш — пък и всеки

друг — с хубостта си, с фигурата си, с осанката си. Би трябвало да знам. Тази попара и аз съм я сърбал и — да ме вземат мътните — май още не съм се отървал.

Той говореше както винаги бързо, нервно и раздразнено и — тя знаеше — както винаги искрено. Мадж подхвана нишката от последната му забележка.

— Помниш ли Женевското езеро?

— Би трябвало да го помня. Там бях някак абсурдно щастлив.

Тя кимна, а очите й блестяха.

— Има такова нещо… памет за миналото. Няма ли да си спомниш, моля ти се, Грант… малко… съвсем малко… какво бяхме един за друг… тогава?

— Искаш да ме надхитриш — усмихна се той и отново се зае с палеца си. Извади тръна, разгледа го критично и заключи. — Не, благодаря. Не играя на добрия самарянин.

— Но ти измина този тежък път заради един непознат — настоя тя.

Раздразнението на Линди се прояви в остро избухване.

— Да не мислиш, че щях да направя и една крачка, ако знаех, че той е любовникът на жена ми?

— Но ти си тук… сега. И ето го — той лежи. Какво ще направиш?

— Нищо. Защо трябва да правя нещо? Аз не съм на служба у този човек. Той ме ограби.

Тя се готвеше да заговори, когато се почука.

— Вън! — извика Линди.        . .

— Ако трябва моята помощ…

— Вън! Донеси кофа вода! Остави я пред вратата!

— Ти ще….- започна тя развълнувано.

— Ще се измия.

Тя трепна, отвратена от жестокостта му, устните й се

свиха.

— Слушай, Грант! — каза тя твърдо. — Ще кажа на

брат му. Познавам породата им. Щом ти можеш да забравиш миналото, и аз мога. Ако не направиш нищо, той ще те . . . Том Доу ще те убие, ако му кажа.

Трябвало да ме познаваш по-добре и да не ме заплашваш укори я той сериозно, после добави с присмех. —

не виждам как моята смърт ще помогне на твоя. . .

е, сви устни, видя, че бързите му очи забелязаха, че

започна да трепери.

Не е истерия, Грант — възкликна тя бързо с тракащи зъби. — Никога не си ме виждал в истерия.

Не съм имала истерия. Не знам какво е, но ще се почувствам извън себе си. Донякъде от яд… Освен това опасения, страх. Не искам да го загубя.

Обичам го, Грант. Той е моят крал, моят любовник. А съм седяла до леглото му вече толкова дни, ужасни дни. О, Грант, моля ти се, моля ти се!

— Просто нерви — отбеляза той сухо. — Обуздай ги. Можеш да се овладееш. Ако беше мъж, щях да ти кажа да запалиш цигара.

Тя се върна несигурно до столчето, загледа се в него и се мъчеше да възвърне контрола над себе си. От грубото огнище се донесе песента на щурец. Отвън две кучета вълча порода се джавкаха. Виждаше се как гърдите на ранения се вдигат и спускат под кожените дрехи. Тя забеляза, че на устните на Линди се очертава усмивка — не съвсем приятна.

— Много ли го обичаш? — попита той.

Гърдите й поеха въздух и се вдигнаха, очите й заблестяха с горда и незасрамена светлина. Той кимна, че е разбрал отговора.

— Имаш ли нещо против, ако ти отнема малко време? — Спря, помъчи се да намери с какво да започне. — Помня, четох един разказ от — мисля — Хърбърт Шоу1. Искам да ти го разкажа. Имало една жена — млада;, красива. Имало и еди“ великолепен мъж, красив любовник и скитник. Не знам доколко е приличал на твоя Рекс Странг, но, струва ми се, има някаква прилика. добре, този мъж бил художник, бохем, скитник. Той я целунал — е добре, целувал я много пъти — и си заминал. Тя изпитвала към него това, което мислех, че ти изпитваше към мен… на Женевското езеро. За десет години от плач лицето ти изгубило красотата си. Да, но случило се така, че мъжът ослепял и след десет години се върнал при нея — водели го за ръка като дете. Нищо не му било останало. Не можел вече да рисува. А тя била много щастлива, радвала се, че той не може да види погрознялото й лице. Не забравяй, той се прекланял пред красотата. Продължавал да я държи в обятията си и да вярва, че е все още красива. Споменът за красотата й бил жив в паметта му. Не преставал да говори за нея и да тъжи, че не може вече да я види… Един ден й разказал за петте велики картини, които искал да нарисува. Само да можело да му се върне зрението, за да ги нарисува, той щял да счита делото си завършено и да бъде доволен. Тогава, не е важно как, в ръцете й попаднал някакъв елексир. Намазан на очите, той връщал зрението сигурно и изцяло.

Линди сви рамене.

— Нали разбираш душевната й борба. Ако той прогледне, ще нарисува петте си картини. Но и ще я напусне. Красотата била за него религия. Невъзможно било да понесе —

——

1 Авторът вероятно има предвид американския писател хуморист Хенри Уилър Шоу (1818–1885). — Б. пр.

съсипаното й лице. Пет дни се борила със себе си. После намазала очите му.

Линди престана да говори и потърси Мадж с поглед, в блестящите му черни очи бе фокусирана възбуда.

— Въпросът е, дали обичаш Рекс Странг чак толкова.

— А ако го обичам? — парира тя.

— Отговори ми!

— Да.

— Можеш да се пожертвуваш? Можеш да се откажеш

от него?

Нейното „да“ дойде бавно, неохотно.

— И ще дойдеш с мен?-

— Да. — Гласът й се беше смалил до шепот. — Когато той е добре — да.

— Нали разбираш? Ще бъде пак като на Женевското езеро. Ти ще бъдеш моя жена.

Изглеждаше, че тя се смали и клюмна, но кимна с глава.

— Много добре. — Той се изправи чевръсто, отиде до вързопа с вещите и започна да го развързва. — Имам нужда от помощ. Извикай брат му! Извикай всички! Кипяща вода… да има много. Превръзки съм донесъл, но дай да видя какво имате вие… Ей, Доу! Запали огъня и сложи да ври колкото може повече вода. Ей ти! — към другия мъж. — Вземи тази маса и я постави под прозореца! Изчисти я, изтъркай я, попари я с вода! Чисти, човече, чисти, както никога не си чистил! Вие, госпожа Странг, ще ми бъдете помощник. Сигурно нямате чаршафи? Е, някак ще се справим. Вие сте негов брат, господине? Сега аз ще му дам упойка, после вие ще продължите. Сега слушайте да ви инструктирам. Най-напред… Но преди това, умеете ли да мерите пулса?

Известен с дързостта си и успеха си като хирург, през дните и седмиците, които последваха, Линди надмина себе си. Не беше се сблъсквал никога с такъв ужасен случай — разкъсванията и счупванията бяха страхотни, а бе изминало и много време. Но и никога не бе имал възможност да работи върху по-жилава човешка развалина. Въпреки това нямаше да успее, ако пациентът не притежаваше котешка жизненост и естествена физическа и душевна стръв към живота, имаше дни на висока температура и делириум; дни, когато отпадаше и пулсът едва се усещаше; дни, когато лежеше в съзнание, очите му изнурени и хлътнали, по лицето му избиваше пот. Линди бе неуморим, жеггентен, дързък, а му и вървеше. Поемаше риск след риск, печелеше. Не му стигаше просто да върне човека

към живота. Посветил себе на сложната и пълна с опасности задача да го сътвори отново цял и силен.

— Инвалид ли ще остане? — попита Мадж.

— Той няма просто да ходи и говори, няма да бъде жалко подобие на предишния Рекс Странг — каза й Линди. — Той ще бяга, ще скача, ще плува през бързеи, ще гони мечки, ще се бие с пантери, колкото му душа иска да се отдава на глупашките си прищевки. И, предупреждавам те, ще омайва жените както някога. Това ще ти хареса ли? Доволна ли си? Не забравяй, ти няма да си с него.

— Продължавай, продължавай! — задъха се тя. — Направи го цял! Направи го, какъвто беше!

Неведнъж, когато състоянието на възстановяващия се Странг позволяваше, Линди го поставяше под упойка и вършеше над него ужасни неща — режеше, шиеше, отново свързваше и скърпваше разкъсаните органи. По-късно стана ясно, че мускулите на лявата ръка са схванати. Странг можеше да я вдигна само донякъде. Линди се зае с този проблем. Пак някакви жили се бяха свили, изкривили, разкъсали.И пак докторът ряза, премества, отхлабва, разплита. Само огромната жизненост и здравето на плътта спасиха Странг.

— Ще го убиете — оплака се брат му. — Оставете го на мира! За бога, оставете го на мира! По-добре жив инвалид, отколкото цял мъртвец.

Линди пламна в гняв.

— Вън оттук! Вън от тази хижа и да не се връщате, докато не сте готов да кажете, че без мен той няма да живее! Помагайте, за бога, човече, помагайте ми с цялата си душа Животът на брат ви виси на косъм. Разбирате ли? Даже една мисъл може да скъса косъма. Сега вън оттук и да се върнете мил и кротък, убеден до крайна степен, че той ще живее и ще бъде това, което е бил, когато вие двамата сте правили заедно глупащини. Вън оттук, казвам ви!

Братът, със стиснати юмруци и закана в очите, погледна Мадж за съвет.

— Излез, излез, моля ти се! — каза тя. — Той е прав. Знам, че е прав.

Друг път, когато състоянието на Странг изглеждаше по-обещаващо, братът каза:

— Докторе, вие сте чудо. А аз досега не съм се сетил да питам за името ви.

— Не е ваша работа. Не ме безпокойте. Вън оттук! Разкъсаната дясна ръка престана да оздравява, отново се откри ужасяваща рана.

— Гангрена — каза Линди.

— Край на всичко — изпъшка братът.

— Млък! — озъби се Линди. — Вън оттук! Вземете със

себе си Доу! Вземете и Бил! Намерете зайци — живи, здрави зайци. Хванете ги с капани! Сложете капани навсякъде!

— Колко трябват? — попита братът.

— Четиридесет, четири хиляди, четиридесет милиона — всички, които можете да хванете. Вие ще ми помогнете, госпожо Странг. Ще се поровя в тази ръка, за да видя какви са повредите. Вие излизайте! Вървете за зайци!

И той започна да човърка ръката — бързо, безпогрешно. Изтръгна прогнилата кост, установи размера на разлагането.

— Това никога нямаше да се случи — каза той на Мадж, — ако жизнеността му не беше нужна за толкова много други неща. Даже неговата жизненост не стига за всичко. Виждах какво става, но трябваше да почакам и да рискувам. Това парче трябва да се махне. Може да се мине и без него, но кост от заек ще го направи каквото е било.

Той дълго се занимава със стотиците донесени зайци — сортира, хвърля, избира, изпробва, отново избира и изпробва, докато накрая се спря на един. Използува последния останал хлороформ и осъществи присаждането на кост — жива кост към жива кост, жив човек и жив заек неподвижни и неразривно превързани и завързани един за друг, докато жизнените им процеси в единен ход не създадоха отново една безукорна ръка.

През целия този мъчителен период, особено докато здравето на Странг отиваше към подобрение, се случваше Линди и Мадж да разменят по няколко думи. Благ той не беше, нито тя непокорна.

— Досадно е — казваше той, — но законът си е закон и ще трябва да се разведеш, преди да можем да се оженим отново. Какво ще кажеш? Ще отидем ли на Женевското езеро?

— Както искаш — отговаряше тя.

И пак той, друг път:

— И какво, дявол да го вземе, все пак намери в него? Знам, има пари. Но ти и аз успявахме да се оправяме при това с някакъв комфорт. Тогава моята практика ми докарваше около четиридесет хиляди годишно — аз прегледах сметките след това. Дворци и парни яхти бяха комай единствените неща, които не можеше да си позволиш.

— Може би ти даде обяснението — отговори тя; — Може би се интересуваше прекалено много от своята практика. Може би забравяше за мен.

— Хм! — присмя се той. — А твоят Рекс Странг не се ли интересува прекалено много от пантери и къси пръчки?

Той непрекъснато я караше да обясни своето заслепение, както го наричаше, от другия мъж.

Няма обяснение — отговаряше тя. Накрая тя веднъж какво да му каже. — Никой не може да обясни любовта, аз най-малко от всички. Знаех само любовта — този свят е неопровержим факт, нищо повече. Веднъж във Форт Ванкувър един магнат от Компанията на Хъдзъновия залив нахокал местния свещеник от англиканската църква. Духовникът се бил оплакал с писмо до Англия, че хората на компанията, от главните до нисшите, били пристрастни към индианките. „Защо не обясни смекчаващите вината обстоятелства?“ попитал магнатът. Духовникът отговорил: „Опашката на кравата расте надолу. Аз не се опитвам да обясня защо опашката на кравата расте надолу. Само посочвам факта.“

— Дяволски умна жена! — възкликна Линди, в очите му пламна раздразнение.

— Какво те доведе в Клондайк? — попита тя веднъж.

— Прекалено много пари. Няма жена да ги харчи. Исках да си почина. Може би бях преуморен. Опитах Колорадо, но телеграмите на болните ме преследваха, някои от тях дори ме последваха. Отидох в Сиатъл. Същата история. Рансън изпрати жена си при мен със специален влак. Нямаше как да се отърва. Операцията излезе сполучлива. Местните вестници подушиха. Можеш да си представиш останалото. Трябваше да се крия и избягах в Клондайк. И ето Том Доу ме намери, докато играех уист в една барака край Юкон.

Дойде денят, когато леглото на Странг бе изнесено пред вратата и поставено на слънце.

— Нека му кажа сега — помоли Мадж.

— Не, чакай — отговори той.

По-късно Странг вече можеше да сяда на края на леглото, можеше да направи първите си несигурни крачки, подкрепян от двете страни.

— Нека му кажа сега — помоли Мадж.

— Не. Тази работа ще я докарам докрай. Не искам състоянието му да се влоши. Лявата му ръка е все още леко схваната. Дребна работа, но искам да го направя отново такъв, какъвто господ го е създал. Утре мислех да се заема с ръката й да премахна схващането й. Това значи, че ще трябва да полежи на гръб един-два дена. Жалко, че няма повече хлороформ. Ще трябва той просто да стиска зъби и търпи. Той може. Воля има за десет души.

Дойде лятото. Снегът се стопи навсякъде, освен по най-далечните върхове на Скалистите планини на изток. Дните ставаха все по-дълги, накрая изобщо не се мръкваше, само слънцето падаше по за няколко минути под хоризонта. Линди не се отделяше от Странг. Изучаваше походката му, движенията на тялото му, отново и отново го караше да се съблича и за хиляден път да свива всичките си мускули. Правеха му се безброй масажи. След време Линди дори заяви, че Том Доу, Бил и братът могат спокойно да постъпят на работа като масажисти в турска баня или болница.

Но Линди все още не беше доволен. Той караше Странг да изпълнява целия му репертоар от трудни физически упражнения, търсеше скрити слабости. Отново го сложи на легло за една седмица, разтвори крака му, ловко поскърпи по-малките вени, изстърга парче кост не по-голямо от кафеено зърно. Повърхността отгоре остана със здрав розов цвят и над нея бе зашито живото месо.

— Нека да му кажа — молеше Мадж.

— Не още — беше отговорът. — Ще му кажеш само когато аз съм готов.

Юли отмина, август клонеше към края, когато той нареди на Странг да излезе на лов и убие лос. Линди вървеше по петите му, наблюдаваше, го, изучаваше го. Странг беше строен, котка в силата на мускулите си, а походка като неговата Линди не беше виждал у никого — ходеше без усилие, с цяло тяло, изглеждаше, че гъвкавите мускули вдигат краката до раменете. Не се чувствуваше никаква тромавост, движенията бяха толкова леки, че придаваха на мъжа своеобразна грациозност, толкова леки, че за окото скоростта беше измамна. А това беше убийственото темпо, от което се беше оплакал Том Доу. Линди едва-едва успяваше да върви отзад, потеше се и се задъхваше. От време на време, когато теренът позволяваше, пробягваше няколко крачки, за да не изостане. След като изминаха десет мили, той му каза да спре и се хвърли на обрасналата с мъх земя.

— Стига! — извика той. — Не мога да издържам на твоето темпо.

Линди избърса разгорещеното си лице. Странг седна на един пън от смърч, усмихна се на доктора и — с другарското чувство на пантеист — на целия пейзаж.

— Някакви щракания, някакви болки, колкото и да са слаби? — попита Линди.

Странг поклати къдравата си глава и опъна гъвкавото си тяло, наслаждавайки се на всяка фибра в него.

— Ще те бъде, Странг. Една-две зими можеш да очакваш старите рани да реагират на топло и студено. Но това ще премине, а може и изобщо да не се случи.

— Ей, богу, докторе, вие извършихте чудеса с мен. Не знам как да ви се отблагодаря. Не знам дори името ви.

— То няма значение. Вдигнах те на крака, това е важното.

— Но сигурно името ви е известно в света. Бас ловя, че ще се сетя за вас, ако ми го кажете.

— Мисля, че ще се сетиш — беше отговорът на Линди. — Но това не е съществено. Едно последно изпитание и свършвам с тебе. Отвъд хребета, край извора на този поток тече един приток на река Голяма Ветрена. Доу ми разказа, че миналата година сте отишли дотам, надолу до средния приток и обратно

за три дни. Казва, че едва не си го убил с темпото си. Прекарай нощта тук на лагер. Ще изпратя Доу с нужните вещи. След това трябва да отидете до средния приток и да се върнете обратно за същото време както миналата година.

— Хайде! — каза Линди на Мадж. — Имаш един час да стегнеш багажа си. Аз отивам да приготвя лодката. Бил носи насам лоса и няма да се върне до мръкване. Днес ще стигнем до моята барака, а след седмица ще сме в Досън.

— Аз се надявах… — Тя гордо прекъсна мисълта си.

— Че ще се откажа от възнаграждението си ли?

— Е, споразумението си е споразумение. Но нямаше защо да бъдеш толкова отвратителен, когато събираш дълга. Не беше почтено. Изпрати го далеч за три дни и ми отне възможността да му кажа последните си думи.

— Остави писмо.;        — Ще му кажа всичко.

— Да не му кажеш всичко ще бъде нечестно спрямо трима ни — беше отговорът на Линди.

Когато той се върна от лодката, багажът бе събран, писмото — написано.

— Дай да го прочета! — каза той. — Ако нямаш нищо против.

Тя се поколеба за миг, после му подаде писмото.

— Доста прямо — каза той, след като го прочете. — Сега, готова ли си?

Той пренесе вързопа с вещите й до брега и, клекнал на едно коляно, задържа лодката неподвижно с една ръка, а другата й подаде, за да я подкрепи. Наблюдаваше я внимателно, но тя пое ръката му, без да трепне и се приготви да стъпи на борда.

— Почакай — каза той. — Един момент. Помниш ли разказа за елексира, който ти разказах. Не ти казах края. Когато тя намазала очите му и се приготвила да си тръгне, случайно се видяла в едно огледало и забелязала, че красотата й била; възвърната. А той отворил радостно очи, радостно възкликнал при вида на нейната красота и я взел в обятията си.

Тя го зачака да продължи, възбудена, но владееща се. По лицето и очите й започна да се изписва учудване.;        — Ти си много красива, Мадж. — Той спря, после добави сухо. — Останалото е ясно. Струва ми се ръцете на Рекс Странг няма да останат дълго празни. Сбогом!

— Грант… — каза, почти прошепна тя и в гласа й бяха всички думи, които могат да се разберат, без да са изречени. Той се засмя късо, неприятно.

— Просто исках да покажа, че не съм чак толкова пропаднал тип На злото с добро, както се казва.

— Грант…

Той стъпи в лодката и подаде тънката си, нервна ръка.

— Сбогом — каза той.

Тя сграбчи ръката му с двете свои.

— Мила, силна ръка — прошепна тя, наведе се и я целуна.

Той дръпна рязко ръката си, оттласна лодката от брега, потопи веслото в бързата струя на течението и навлезе в началото на бързея, където водата се лееше гладка като стъкло, преди да се пръсне в шеметната белота на пяната.

Бреговете на Сакраменто

Духай, ветре, хей-о Отнеси ни в Калифорния: Казват, в Сакраменто има купища злато!

Тази моряшка песен, която матросите пеят навсякъде по света, когато наблягат върху лостовете .на шпила, за да вдигнат котва На път за пристанището Фриско, се изпълняваше от едно хлапе. То изобщо не бе виждало море през живота си, но само на двеста фута под краката му се носеха бавно вълните на Сакраменто. Наричаха го „малкия“ Джери за разлика от „стария“ Джери, неговия баща: именно от него беше чул тази песен и от него беше наследил гъстата яркочервена коса, закачливите сини очи и светлата, изпъстрена с неизбежните лунички кожа.

Старият Джери беше моряк, прекарал половината от живота си под акомпанимента на звънливата моряшка песен. После, един ден, в някакво азиатско пристанище, той запя песента сериозно, докато с двадесетина другари се въртеше и пъхтеше в кръга около шпила. А щом хвърлиха котва в Сан Франциско, обърна гръб на своя кораб и на морето и отиде да огледа с очите си бреговете на Сакраменто.

Там видя и златото — намери си работа в мината „Жълтата мечта“, където се оказа извънредно полезен при прокарването на въжена линия за вагонетките с руда през реката, на височина двеста фута над водата.

След това пое надзора над въжената линия, поддържаше я в изправност, пускаше я в движение, привърза се към нея и сам стана неотделима част от инвентара на мината. После обикна хубавичката Маргарет Кели. Но тя скоро напусна него и малкия Джери, който едва що беше проходил, и заспа последния си дълъг сън в малкото гробище сред големите тъмни борове.

Старият Джери така и не се върна повече към морето. Той остана при своята въжена линия и щедро обсипваше нея и малкия Джери с цялата любов, на каквато бе способна душата му. Когато за мината „Жълтата мечта“ настъпиха черни дни, той остана на служба в компанията като пазач на почти изоставеното имущество.

Тази сутрин обаче го нямаше там. Виждаше се само малкият Джери, който седеше на прага на барачката и пееше старата моряшка песен. Беше се приготвил сам и изял закуската си и току-що беше излязъл навън да погледа божия свят. На двадесетина крачки пред него се намираше стоманеният барабан, около който се движеше безкрайното металическо въже. До барабана бе здраво завързана вагонетката. Като проследеше с поглед шеметния полет на кабелите към отсрещния бряг, Джери виждаше в далечината втория барабан и другата вагонетка.

Устройството работеше на принципа на земното притегляне: увличана от собственото си тегло, натоварената вагонетка минаваше над реката и едновременно дърпаше от отсрещния бряг празната вагонетка. Пълната вагонетка се разтоварваше, празната се натоварваше с руда и всичко се повтаряше отново. Откакто старият Джери бе поел надзора над въжената линия, това беше ставало десетки хиляди пъти.

Малкият Джери прекъсна песента при звука на приближаващи се стъпки. От тъмнеещата борова гора излезе висок човек със синя риза, преметнал през рамо пушка. Това беше Хол, пазачът на мината „Жълтият дракон“, която се намираше на около една миля нагоре по течението на реката и също имаше въжена линия.

— Здравей, хлапак! — поздрави Хол. — Какво правиш тук сам-самичък?

— Ами, живуркам си — подхвърли Джери небрежно, като че ли това за него беше нещо съвсем обикновено. — Тате замина.

— Къде отиде? — попита Хол.

— В Сан Франциско. Замина снощи. Брат му починал в техния край, та отиде при адвокатите. Ще си дойде чак утре вечер.

Джери разказваше всичко това с гордото съзнание за падналото му се задължение да наглежда имуществото на „Жълтата мечта“ и славното приключение да живее самичък — на канарата над реката и да си приготвя сам закуска, обед и вечеря.

— Е добре, пази се и не си играй с кабелите — каза Хол. — Отивам да видя дали мога да чукна някой елен в каньона „Сакатата крава“.

— Май се кани да вали — отбеляза Джери дълбокомислено.

— И да ме понамокри, няма страшно — разсмя се Хол, закрачи към гората и се скри между дърветата.

Предсказанието на Джери за дъжда се сбъдна, и още как. Към десет часа боровете се залюшкаха и застенаха, прозорците на барачката задрънчаха, и дъждът заплющя с яростни пориви. В единайсет и половина Джери накладе огъня и точно в дванайсет седна да обядва.

„Днес май няма излизане навън“ — реши той, след като изми няколкото чинии и ги нареди спретнато на мястото им; после си помисли дали Хол се е намокрил много и дали е успял да удари някой елен.

В един часа на вратата се почука и когато Джери отвори, в стаята нахлуха, сякаш носени от силния порив на вятъра, мъж и жена. Бяха мистър и мисис Спилейн — фермери, които живееха в уединена долина на десетина мили от брега на реката.

— Къде е Хол? — започна Спилейн рязко и припряно.

Джери забеляза, че фермерът беше развълнуван. Движенията му бяха отривисти, а мисис Спилейн изглеждаше много разтревожена от нещо. Тя беше слаба, бледа, измъчена жена, по чието лице личеше тежкия отпечатък на живот, прекаран в нерадостен и нескончаем труд. Същият този живот беше превил плещите на нейния съпруг и направил косата му пепелЯвосива.

— Отиде на лов в „Сакатата крава“ — отвърна Джери. — Да не сте искали да ви прехвърли на другия бряг?

Жената тихичко захълца, а Спилейн възкликна с досада и отиде до прозореца. Джери застана до него и също загледа навън към кабелите, които се губеха зад гъстата пелена на дъжда.

Обикновено жителите на горските пущинаци в този район преминаваха Сакраменто по въжената линия на „Жълтият дракон“. За прехвърлянето се заплащаше неголяма такса; от тези такси компанията изплащаше надниците на Хол.

— Трябва да се прехвърлим, Джери — рече Спилейн и посочи през рамо с палец към жена си. — Нейният баща е ранен в мината „Детелиново листо“. Експлозия станала. Казват, че няма да го бъде. Току-що ни съобщиха.

Джери почувствува как сърцето му се разтуптя. Разбра, че Спилейн иска да се прехвърлят по линията на „Жълтата мечта“. Но без баща си Джери не смееше да поеме такава отговорност — линията никога не е била използувана за превоз на хора, пък и отдавна вече не се използуваше изобщо.

— Може би Хол скоро ще се върне — промълви той. Спилейн поклати глава отрицателно.

— Къде е баща ти? — попита той.

— В Сан Франциско — отвърна Джери кратко. Спилейн изпъшка и яростно блъсна юмрук в дланта на

другата си ръка. Хълцането на жена му се превърна в плач, и Джери чу задавения й глас: „А тате умира, умира…“

Сълзите напираха и в неговите очи, и той стоеше нерешително, без да знае как да постъпи. Но Спилейн реши вместо него.

— Слушай, момчето ми — рече той решително, — жена ми и аз ще се прехвърлим по вашата линия. Ще я пуснеш ли?

Джери неволно отстъпи леко. Направи го несъзнателно, като че ли бягаше инстинктивно от нещо лошо.

— По-добре вижте дали Хол не се е върнал — предложи той.

— Ами ако не е?

Джери отново се подвоуми.

— Аз поемам риска — добави Спилейн. — Не разбираш ли, момче: ние просто трябва да преминем, и толкоз. Джери кимна неохотно.

— А да чакаме Хол няма никакъв смисъл — продължи; Спилейн. — Сам знаеш, не по-зле от мен, че няма да се е върнал от „Сакатата крава“ по това време на деня. Така че да, вървим да пускаме линията.

„Нищо чудно, че мисис Спилейн изглеждаше толкова изплашена, докато й помагахме да се качи в товарната вагонетка“ — помисли си Джери, втренчил поглед в зиналата зад вагонетката сякаш бездънна пропаст. Защото яростните пориви на вятъра така блъскаха пелената от дъжд и облаци в нея, че лежащият на седемстотин фута отсрещен бряг не се виждаше, а канарата в техните крака се спускаше отвесно надолу и се губеше в мъглявия въртоп. Изглеждаше като че ли по дъното имаше не двеста фута, а цяла миля.

— Готови?.- попита той.

— Пускааи — изрева Спилейн, като се опитваше да над; вие воя на вятъра. Беше се покатерил във вагонетката и стоеше до жена си, стиснал едната й ръка. Джери погледна на това с неодобрение.

— Както е засвирил вятърът, ще трябва да се държите и с двете си ръце — извика той.

Мъжът и жената веднага се пуснаха, хванаха се здраво за страните на вагонетката, а Джери бавно и внимателно освободи спирачката. Барабанът се завъртя, безкрайното въже започна кръгообразното си движение и вагонетката се плъзна бавно над бездната, увиснала на носещите си колела върху горния неподвижен кабел.

Той и преди беше пускал линията в движение, но сега това ставаше за пръв път без надзора на баща му. Джери регулираше скоростта на вагонетката с помощта на спирачката. Това беше необходимо, защото от време на време, при по-силните пориви на вятъра, вагонетката се разлюляваше силно. а малко преди да потъне в пелената от дъжд, сякаш едва не изтърси живия си товар в пропастта.

След това Джери можеше да съди за движението на вагонетката само по кабела. Той следеше внимателно неговото движение около барабана. „Триста фута“ — шепнеше си той, докато маркировките върху кабела се плъзгаха пред очите му — „триста и петдесет… четиристотин… четиристотин и…“ Кабелът спря. Джери освободи спирачката докрай, но кабелът не помръдна. Той го хвана с две ръце и се опита да го задвижи с енергични подръпвания. Не! Нещо бе станало. Но какво? Не можеше да се досети — вагонетката не се виждаше. Вдигна глава и с мъка можа да различи над бездната очертанията на празната вагонетка, която беше тръгнала от отсрещната скала със скорост, равна на скоростта на натоварената. Сега тя беше на около двеста и петдесет фута от този бряг. Това означаваше — той го знаеше, — че някъде сред сивата мъгла, на двеста фута над реката и на двеста и петдесет фута от другия бряг, Спилейн и жена му висяха неподвижно във въздуха.

Джери извика пронизително, с пълни дробове, три пъти, но сред бурята не долетя никакъв отговор. Не беше възможно нито той да ги чуе, нито те него. Докато за момент съобразяваше трескаво какво да предприеме, бързо бягащите облаци се разредиха и разкъсаха, и за миг той зърна долу придошлата Сакраменто и увисналата във въздуха вагонетка с хората. После облаците обвиха всичко още по-плътно.

Момчето прегледа внимателно барабана, но не откри нищо нередно. Очевидно повредата беше в барабана на отсрещния бряг. Ужаси се при мисълта за мъжа и жената, които висяха над пропастта, сред бурята, люшкани насам-натам в несигурната вагонетка, без да знаят какво става на брега. И като си помислеше само, че щяха да висят там, докато той не се прехвърли по линията на „Жълтия дракон“, за да прегледа барабана на другия бряг!

Изведнъж Джери се сети, че в барачката за инструменти има един полиспаст, изтича дотам и го донесе. Това беше двоен полиспаст. „Четворно по-голяма подемна сила“ — мърмореше, той на глас, докато закрепваше полиспаста към безкрайното въже. После затегли въжето на полиспаста — теглеше с все сила, докато започна да му се струва, че ръцете му изскочат от ставите и раменните мускули ще се разкъсат. Но кабелът не помръдна. Не оставаше нищо друго освен да премине на отсрещния бряг.

Вече беше мокър до кости, така, че даже не забелязваше дъжда, докато тичаше по пътеката към „Жълтият дракон“. Вятърът биеше в гърба му и беше лесно да се тича, макар че Хол не го чакаше там и нямаше кой да работи със спирачката и да регулира скоростта на вагонетката. Той обаче сам си направи спирачка от парче здраво въже, което прехвърли с клуп през горния носещ кабел.

Когато насред път, високо над реката, вятърът го пресрещна с пълната си сила, като люшкаше кабела, свиреше и фучеше около него, люлееше и накланяше вагонетката, Джери си представи още по-ясно състоянието на Спилейн и жена му. Тази мисъл му вдъхна нови сили, и след като стигна благополучно до брега, Джери се закатери с мъка по склона, срещу бурята, и се добра до въжената линия на „Жълтата мечта“.

Той разбра с ужас, че барабанът е в пълна изправност. Всичко беше в ред и в двата края на линията. Къде тогава е задръжката? Без съмнение, някъде по средата.

Вагонетката със Спилейнови се намираше само на двеста и петдесет фута от този бряг. През бясно въртящата се пелена от дъжд Джери различи фигурите на мъжа и жената, свили се на дъното на вагонетката под поройния дъжд и яростта на вятъра. Между два пристъпа на бурята той извика на Спилейн да провери носещите колела на вагонетката.

Спилейн го чу, защото Джери видя как се привдигна предпазливо на колене, прекара ръце по колелата, а после се обърна с лице към брега:

— Тук всичко е наред, момче!

Джери едва дочу приглушените думи, сякаш идваха от много далеч. Какво беше станало, тогава? Не оставаше друго, освен празната вагонетка, която не виждаше, но знаеше, че е някъде там, над страхотната бездна, двеста фута оттатък вагонетката на Спилейн.

Той незабавно взе решение. Беше само на четиринайсет години, жилав и слабоват, но животът му досега беше преминал в планината, баща му го беше научил на доста тънкости от моряшкия занаят и той не се страхуваше особено много от височините.

В кутията за инструменти, до барабана, намери стар френски ключ, един къс железен лост и сравнително ново конопено въже. Потърси напразно някакво парче дъска, от което да измайстори „моряшко столче“, но под ръка имаше само големи дъски, които нямаше как да разреже. Това го принуди да се откаже от по-удобното седло.

Джери си приготви друго, много просто седло. Прехвърли въжето през носещия кабел, на който висеше празната вагонетка, и направи голям клуп. Когато седна в този клуп, ръцете му достатъчно свободно достигаха кабела, а там, където въжето можеше да се претрие от кабела, той подложи куртката си, тъй като не можа да намери за тази цел парче от стар чувал.

Привършил набързо тези приготовления, седнал в клупа, той увисна над пропастта, и се задърпа по кабела с ръце. Беше взел със себе си френски ключ, късия железен лост и нЯколко фута въже. Кабелът вървеше под лек наклон нагоре, но това не му пречеше толкова, колкото вятърът. Когато яростните му пориви го залюшкаха насам-натам, като понякога едва не го засукваха около кабела, и когато отправяше поглед надолу към сивите дълбини, Джери разбра, че го е страх. Този кабел беше износен. Ами ако не издържи неговото тегло и напора на вятъра и се скъса?

Обзе го страх, истински страх; стомахът го присви и му се пригади, коленете му трепереха и той не можеше да ги спре.

Но продължи мъжествено пътя си. Кабелът беше стар и износен, от него стърчаха остри парчета разкъсана тел, които раздраха ръцете му до кръв, преди да реши да направи кратка почивка, през която поведе виком разговор със Спилейн. Тяхната вагонетка сега се намираше точно под него и разстоянието помежду им беше само няколко фута, така че Джери успя да обясни как стоят нещата, както и целта на своето пътешествие.

— Бих искал да ти помогна, но жена ми тук съвсем се разкисна — викна Спилейн към него, когато Джери потегли отново. — Както и да е, пази се, момчето ми! Сам се наредих така, а ето че сега ти трябва да ме оправяш!

— О, ще се справя! — извика Джери в отговор. — Кажете на мисис Спилейн, че само след минутка ще бъде на брега.

През поройния дъжд, който почти го заслепяваше, люшкайки се насам-натам като някакво бързо и неравномерно движещо се махало, с остри болки в изподраните си ръце, задъхан от усилията и от самия въздух, с който вятърът от време на време пълнеше до задушаване дробовете му, Джери накрая се добра до празната вагонетка.

Един единствен поглед му показа, че не беше предприел опасното пътешествие напразно. Предното носещо колело, чийто жлеб беше разяден от дълга употреба, бе изскочило и сега кабелът беше здраво приклещен между самото колело и вилката.

Едно нещо беше ясно: колелото трябваше да се откачи от вилката. Още едно нещо бе също така ясно, докато се откачи колелото, вагонетката трябваше да се привърже към кабела с донесеното от него въже.

След четвърт час работа не успя да направи нищо друго, освен да върже вагонетката. Шплентът, който крепеше колелото към оста, беше ръждясал и набит. Джери го заудря с едната ръка, а с другата се държеше доколкото можеше, но вятърът непрекъснато го люшкаше и въртеше и в повечето случаи той не можеше да уцели шплента. Девет десети от усилията му отиваха за това, да се задържи на мястото си. От страх да не изтърве ключа, той го привърза с носна кърпичка към китката си.

След половин час Джери успя да освободи шплента, но не можеше да го измъкне. Десетки пъти се канеше да зареже всичко — струваше му се, че напразно е преминал толкова опасности и положил всички тези усилия. После му хрумна нещо, трескаво пребърка джобовете си и намери каквото търсеше: дълъг, дебел гвоздей.

Ако не беше този гвоздей, попаднал кой знае как и кога в джоба му, щеше да се наложи отново да отива до брега и да се връща. Като провря гвоздея в главичката на шплента, най-после получи някаква опора и след миг шплентът бе измъкнат После Джери заудря и замушка с лоста, за да освободи самото колело, където то беше приклещено от кабела към вилката. След като свърши това, той го постави на мястото му и с помощта на въжето започна да повдига вагонетката, докато колелото легна отново върху кабела.

Но всичко това отне доста време. Повече от час и половина беше изминало, откакто се беше добрал до празната вагонетка. И едва сега Джери напусна своето „седло“ и се смъкна във вагонетката. Той отвърза задържащите въжета и носещите колела бавно се завъртяха. Вагонетката се движеше и момчето знаеше, че някъде зад него — макар че не можеше да я види — вагонетката със Спилейнови също се движи, но в обратна посока.

Сега нямаше нужда от спирачка, тъй като неговото тегло уравновесяваше достатъчно тежестта в другата вагонетка; и скоро от облаците мъгла изплува високата скала и старият, добре познат барабан, който равномерно се въртеше.

Джери слезе и здраво привърза вагонетката. Той направи това спокойно и грижливо, а после — съвсем негероично — се свлече до барабана и, без да обръща внимание на поройния дъжд и бурята, избухна в ридания.

За това имаше много причини: той плачеше отчасти поради нетърпимата болка в изподраните му ръце; отчасти от изтощение; отчасти от облекчение и от съзнанието, че се е освободил от продължилото толкова дълго време нервно напрежение; и до голяма степен от чувството на удовлетворение, че мъжът и жената бяха спасени.

Те не бяха тук, за да му благодарят, но той знаеше, че някъде зад тази ревяща, брулена от бурята пропаст те сега бързаха към мината „Детелиново листо“.

Джери се дотътри до барачката. Бялата дръжка на вратата почервеня от кръв, когато сложи ръка върху нея, но ри дори не забеляза това.

Беше доволен и горд от себе си, защото беше уверен, че е свършил добра работа, пък и беше достатъчно честен да признае в себе си, че е така. Но в мисълта му се въртеше скрито някакво малко съжаление: да можеше баща му да е тук, за да види всичко това!

Жажда за живот

Те са живели и хвърляли зар — само това ще остане; огънят, вложен, в самия комар, с много пари проиграни.

С мъчително куцукане те слязоха на брега и първият от двамата мъже залитна всред безредно пръснатите камъни. Бяха уморени и нямаха сили, а напрегнатите им лица носеха отпечатък на търпение, какъвто оставят само дълго понасяни лишения. Двамата бяха тежко натоварени с вързопи, загънати в одеяла и пристегнати на гърба им с ремъци. Други ремъци, които минаваха през челото, им помагаха да удържат товара. И двамата носеха пушки. Вървяха приведени, със силно издадени напред рамене и изопнати шии, с поглед забит в земята.

— Нямаше да е зле да имаме поне два от онези патрони, дето си лежат в нашето съкровище — рече вторият мъж.

Гласът му беше безкрайно тягостно вял. Той говореше без всякакво въодушевление; първият, току-що навлязъл куцешком в млечнобелия, пенещ се сред скалите поток, не го удостои с отговор.

Другият го следваше по петите. Те не се събуха, макар водата да беше ледено студена — толкова студена, че ги заболяха глезените, а стъпалата им вкочанясаха. На места водата се плискаше в колената им и двамата залитаха, като едва запазваха равновесие.

Този, който вървеше отзад, се подхлъзна на един гладък валчест камък и малко остана да падне, но с отчаяно усилие успя да се задържи с остър вик на болка. Изглежда, че му се зави свят и му прилоша, защото той се олюля и протегна свободната си ръка, сякаш търсеше опора във въздуха. Когато се закрепи, направи крачка напред, но отново се люшна и насмалко не падна. Тогава се спря и загледа другаря си, който вървеше, без да се обръща.

Цяла минута мъжът стоя неподвижен, сякаш се бореше със себе си. После извика:

— Слушай, Бил, аз си навехнах глезена.

Бил продължаваше да куцука сред млечнобялата вода.;Той не се обърна. Изостаналият го загледа как се отдалечава и макар че лицето му оставаше все тъй безизразно, погледът му заприлича на погледа на ранен елен.

Бил се изкачи с куцукане на оттатъшния бряг и продължи право напред, без да се обърне. Застаналият в реката го изпращаше с очи. Устните му леко затрепераха — острите кестеняви косми на увисналите над тях мустаци ясно замърдаха. Той дори си облиза устата.

— Бил! — извика той.

Това беше умолителен зов на изпаднал в беда силен мъж, обаче Бил не обърна глава. Пострадалият следеше с поглед гротескното куцукане и залитане напред на своя другар, който се изкачваше с несигурни крачки по полегатия склон към заобленото било на ниския хълм. Следи го, докато Бил превали рида и изчезна. Тогава извърна очи и бавно обхвана с поглед кръгозора на онзи свят, в който оставаше самичък сега, след като си отиде Бил.

Ниско над хоризонта неясно мъждееше слънцето, почти съвсем закрито от безформени мъгли и изпарения, създаващи впечатление за нещо голямо и плътно, на което липсват реалност и определени .очертания. Отпуснал се с цялата си тежест върху единия крак, той извади часовника си. Беше четири часът и понеже бе краят на юли или началото на август (датата можеше да определи само приблизително, с точност до една-две седмици), мъжът сметна, че слънцето трябва да е горе долу на северозапад. Той погледна на юг и си помисли, че някъде отвъд тези голи хълмове лежи Голямото Мечо езеро; помисли си също, че в тази посока Полярният кръг чертае страшния си път през Канадската пустош. Рекичката, сред която стоеше, носеше водите си към река Копърмайн, а тя на свой ред течеше на север и се вливаше в Залива на коронацията и в Северния ледовит океан. Никога не беше ходил там, но веднъж бе видял всичко това на една карта на компанията „Хъдзънов залив“.

Погледът му още веднъж обгърна кръга на заобикалящия го свят. В гледката нямаше нищо насърчително. Навсякъде същата леко извита линия на хоризонта. Никой от хълмовете не се издигаше много високо. Нямаше дървета, нямаше храсти, нямаше трева — нищо освен едно безкрайно и страшно мъртвило, от което в очите му ненадейно проблясна страх.

— Бил! — прошепна той веднъж и сетне пак: — Бил!

После приклекна сред млечнобялата вода, сякаш безкраен

яд го потискаше с непреодолима сила, жестоко го смазваше с ужасяващото си безразличие. Той затрепери като в пристъп на треска и пушката с плясък падна от ръката му. Това го накара да се сепне. Той надви страха си, овладя се, зашари с ръка във водата и намери пушката. Придърпа вързопа към лявото рамо, за да намали тежестта върху навехнатия крак, след това бавно и предпазливо продължи към брега, кривейки се от болка.

Той не спираше. С ожесточение, стигащо до лудост, без да обръща внимание на болката, мъжът бързаше да се изкачи на билото на хълма, зад което бе изчезнал неговият другар — още поразкривена и смешна фигура от онзи куцащ и залитащ човек. Обаче от билото видя малка долчинка, в която нямаше живо същество. Той отново надви страха си, овладя се, придърпа вързопа още повече към лявото рамо и се заклатушка по надолнището.

Дъното на долчинката беше подгизнало от вода, която дебелият мъх като сюнгер задържаше на повърхността. Тази вода църкаше изпод мокасините му при всяка стъпка и всеки път краката му се откъсваха от спиращия ги мъх с жвакащ звук. Мъжът преминаваше от туфа на туфа по следите на другаря си сред камъните, които се подаваха като островчета от морето на мъха,

Макар и да бе останал сам, не беше загубил пътя. Знаеше, че по-нататък ще стигне до едно място, където изсъхнали смърчове и съвсем нискорасли и хилави елхи заграждат от всички страни малкото езерце Тичинничили или „Страната на дребните съчки“, както го наричат на местния език. И в това езерце се влива малка рекичка, водите на която не са млечнобели. Край тази рекичка има тръстика — това той помнеше добре, — но няма дървета, и по течението й трябва да върви до самите извори на вододела. Ще превали вододела н ще стигне до изворите на друг ручей, който тече на запад и по който ще върви до вливането му в реката Дийз, а там, под едно преобърнато кану, ще намери скривалище, затрупано с много камъни. И в това скривалище ще намери патрони за празната си пушка, въдички и влакно, малко серкме — всичко необходимо за сдобиване с храна. Ще намери и малко брашно, парче сланина и малко боб.

Бил ще го чака там и двамата ще слязат с лодка на юг, надолу по реката Дийз до Голямото Мечо езеро. Ще прекосят езерото и ще продължат на юг, все на юг, докато стигнат река Макензи. На юг, все на юг ще вървят те и зимата напразно ще ги гони, напразно лед ще сковава дърветата и дните ще стават по-студени и мразовити — на юг, до някоя станция на компанията „Хъдзънов залив“, където дърветата са високи и където има колкото щеш храна.

Това си мислеше мъжът, докато крачеше с усилие напред.

Но колкото трудно напредваше с тялото си, също толкова трудно напредваше и с мислите, като се мъчеше да убеди себе си, че Бил не го е изоставил, че Бил положително ще го чака при скривалището. Трябваше да си внуши тази мисъл, защото иначе нямаше да има никакъв смисъл да върви напред и трябваше да легне и да умре. И докато мъждивото слънчево кълбо бавно потъваше на северозапад, той мислено проследи, и то много пъти, всяка педя земя, която щяха да изминат с Бил при бягството им на юг от преследващата ги зима. Умът му непрекъснато се занимаваше с храната в скривалището и храната в пункта на компанията „Хъдзънов залив“. Не беше ял от два дена, а много по-отдавна не беше ял до насита. Той често се навеждаше, береше белезникави блатни ягоди, слагаше ги в устата и ги дъвчеше. Блатната ягода е семка в капка вода. В устата водата се стопява и ти остава да дъвчеш тръпчивата и горчива семка. Мъжът знаеше, че ягодите не са хранителни, но търпеливо ги дъвчеше с надежда, която надделяваше над знанието и отричаше опита.

В девет часа той си удари палеца на крака в един камък и поради крайната умора и изтощение залитна и падна. Известно време лежа на едната си страна, без да мръдне. След това се освободи от ремъците на вързопа, тромаво се надигна и седна. Още не беше се стъмнило и в бавно гаснещия здрач той затърси пипнешком стиски сух мъх между камъните. Когато събра цяла купчина, запали огън — тлеещ, димящ огън — и сложи на него тенекиено канче с вода.

После отвори вързопа и първата му работа беше да преброи колко клечки кибрит има още. Бяха шестдесет и седем. За да се увери, преброи ги три пъти. Тогава ги раздели на няколко части, зави ги в пергаментова хартия, сложи едно пакетче в празната си кесия за тютюн, друго под подплатата на износената си шапка, а трето — в пазвата си. Когато привърши тази работа, изведнъж го обзе страх, затова отново ги измъкна и ги преброи. Клечките си бяха шестдесет и седем.

Той изсуши на огъня мокасините си. От тях бяха останали само мокри дрипи. Направените от парчета одеяло чорапи бяха се скъсали на няколко места, а краката му бяха изранени и кървяха. Глезенът му туптеше и той го прегледа. Беше отекъл и станал колкото коляното. Мъжът откъсна дълга ивица от едното си одеяло и направи стегната превръзка. Откъсна още няколко ивици и ги намота на краката си, да му служат вместо мокасини и чорапи. Сетне изпи врялата вода от канчето, нави часовника си и се зави с одеялата.

Спа като мъртъв. Към полунощ за кратко време се смрачи и пак се развидели. Слънцето изгря на североизток — поточно зората се сипна нататък, защото слънцето беше закрито от сиви облаци.

В шест часа се събуди, спокойно легнал по гръб. Загледа се право нагоре в сивото небе и усети, че е гладен. Когато се обърна и се повдигна на лакът, стресна го високо пръхтене и той видя мъжкар — елен, който го разглеждаше с недоверчиво любопитство. Животното беше на не повече от петдесет стъпки и в същия миг мъжът видя и помириса във въображението си цвъртяща и пържеща се на огъня еленска пържола. Без да мисли, той грабна празната си пушка, прицели се и натисна спусъка. Еленът изпръхтя и отскочи; копитата му затрополяха и закънтяха из камънака.

Мъжът изруга и захвърли празната пушка. С висок стон той започна да се изправя. Това беше бавна и трудна работа. Ставите му бяха като ръждясали панти. Те се раздвижваха трудно, с много триене и всяко свиване и изправяне му се удаваше само след крайно усилие на волята. Когато най-после стъпи на крака, трябваше да употреби още една-две минути, докато успее да се изправи, както подобава на човек.

С мъка се изкачи на малка могилка и огледа местността. Нямаше нито дървета, нито храсти — само сиво море от мъх, тук-там осеяно със сиви камъни, сиви езерца и сиви поточета. Небето беше сиво. Нямаше ни слънце, ни помен от слънце. Мъжът нямаше представа къде е север; беше забравил и пътя, по който бе дошъл до това място предишната вечер. Но не беше се загубил. В това беше сигурен. Скоро щеше да стигне „Страната на дребните съчки“. Струваше му се, че тя е някъде наляво, недалече — може би оттатък нисък хълм.

Той се върна да стегне вързопа си за път. Провери на мястото ли са трите отделни пакетчета кибрит, но не си направи труд да ги преброи. Обаче се поколеба, обзет от нерешителност, над издутата торбичка от еленова кожа. Тя не беше голяма. Можеше да я покрие с двете си ръце. Знаеше, че тежи петнадесет фунта — колкото всичко останало във вързопа му — и това го тревожеше. Най-сетне я остави настрана и се залови да стяга вързопа. Погледът му отново спря на издутата торбичка от еленова кожа. Той бързо я грабна и заканително се огледа наоколо, сякаш пустинята се мъчеше да му я отнеме; когато се изправи на крака, за да поеме, залитайки, своя път, торбичката беше във вързопа на гърба му.

Мъжът се запъти наляво, като се спираше от време на време да бере блатни ягоди. Глезенът му беше се вдървил, той куцукаше по-силно, ала болката в крака не представляваше нищо в сравнение с болката в стомаха. Пристъпите на глада бяха много остри. Те го глождеха и глождеха, докато най-после не можеше вече да се съсредоточи върху посоката, в която трябваше да върви, за да стигне „Страната на дребните съчки.“. Блатните ягоди не намаляваха това глождене — от дразнещата им тръпчивина само го заболяха езикът и небцето.

По-нататък стигна до една долчинка, където от камъните и туфите, пърпорейки с крила, се вдигнаха бели скални яребици. „Къ-рр, кърр, кърр“ — викаха те. Мъжът ги замерваше с камъни, но не можеше да ги удари. Тогава той сложи вързопа на земята и взе да ги дебне, както котката дебне врабчета. Острите камъни изпокъсаха крачолите на панталоните му . и коленете му оставяха кървава диря, но тази болка се губеше в болката на глада. Той пълзеше по подгизналия мъх, който мокреше дрехите му и го караше да тръпне от студ, но мъжът не го усещаше — толкова голяма беше жаждата му за храна. И всеки път птиците се вдигаха с пърпорене пред очите му, докато тяхното „кърр, кърр, кърр“ се превърна за него в някаква гавра и той взе да ги ругае и високо да повтаря техния вик.

Веднъж допълзя до яребица, която сигурно бе заспала. Забеляза я чак когато тя се стрелна в лицето му от убежището си в камъните. Въпреки това той посегна да я хване и в ръката му останаха три пера от опашката й. Докато я изпрати с поглед, в него пламна омраза към птицата, сякаш беше му сторила някакво ужасно зло. След това се върна и отново нарами вързопа.

По-късно през деня мъжът стигна мочурливи долове, където имаше много повече дивеч. Сякаш за да го мъчи, край него мина на пушечен изстрел стадо елени — двадесет и няколко глави. Обзе го необуздано желание да се втурне подир тях, увереност, че ще може да ги догони. Насреща му се зададе сребърна лисица с яребица в уста. Мъжът извика. Това беше страшен вик, лисицата уплашено побягна, но не изтърва

яребицата.

Късно подир обед мъжът вървеше по течението на една рекичка с вода, бяла като мляко от варовитата почва и с тръстика тук-таме по бреговете. Той здраво хвана едва тръстика близо до корена и издърпа нещо подобно на зелен лук и не по-голямо от зидарски пирон. Коренът беше нежен и изхруска между зъбите му, събуждайки у него радостната надежда, че ще се нахрани. Но коренът излезе жилав. Състоеше се от влакнести нишки, напоени с вода като ягодите и без всякаква хранителна стойност. Мъжът свали вързопа от гърба си, пропълзя в тръстиките и задъвка и замляска като преживно

животно.

Беше много уморен и често му се искаше да си почине — да легне и да заспи, но нещо постоянно го тласкаше да върви напред и това не беше толкова желанието да стигне „Страната на дребните съчки“, колкото гладът. Той търсеше жаби в малките езерца и разравяше с нокти земята за червеи, макар и да знаеше, че толкова далече на север не може да има нито жаби, нито червеи.

Напразно се взираше във всяко вирче и едва когато настъпи продължителния здрач, откри в едно такова вирче самотна рибка, не по-голяма от кротушка. Мъжът бръкна чак

до рамо във водата, но рибката се изплъзна. Тогава посегна с двете си ръце и размъти млечната тиня на дъното. Във възбудата си той падна във вирчето и се измокри до кръста. Тогава водата се размъти толкова много, че рибката не можеше да се види и трябваше да изчака, докато тинята се утаи.

Преследването се поднови, докато водата не се размъти отново, но мъжът не можеше да чака. Той отвърза тенекиената си кофа и се залови да изгребва водата от вирчето. Отначало изгребваше с настървение, плискаше се и изхвърляше водата толкова близо, че тя се стичаше обратно във вирчето. После заработи по-внимателно, като се мъчеше да запази спокойствие, макар че сърцето му биеше до пръсване, а ръцете му трепереха. След половин час вирчето бе почти пресушено. В него нямаше вече и една чаша вода. Но и рибката я нямаше също. Мъжът намери скрита пролука между камъните, през която рибката беше избягала в съседен, по-голям вир — вир, който не можеше да пресуши за цяло денонощие. Да бе знаял за пролуката, щеше в самото начало да я запуши с камък и рибката щеше да бъде негова.

Така си помисли той, покрусен, и се отпусна на мократа земя. Отначало плачеше тихо, беззвучно, сетне заплака високо сред безмилостната пустош, която го заграждаше в сключен кръг; а дълго след това се тресе от ридания без сълзи.

Той накладе огън, стопли се, като изпи много канчета вряла вода, и се разположи да нощува на една скалиста издатина, както беше направил предишната нощ. Последната му грижа бе да провери дали кибритът е останал сух и да навие часовника си. Одеялата бяха влажни и лепкави. Навехнатият глезен туптеше от болка. Но мъжът усещаше само това, че е гладен и в неспокойния му сън пред него се редяха картини на пиршества и банкети и на ястия, поднасяни и предлагани по всевъзможни начини.

Събуди се премръзнал и болен. Слънце нямаше. Сивотата на земята и небето се беше сгъстила, станала още по-дълбока. Духаше рязък вятър и върховете на хълмовете бяха побелели от първия сняг. Въздухът около него сякаш се сгъсти и побеля, докато накладе огън и сгря вода. Това беше мокър сняг, лапавица, и снежинките бяха големи и водни. Отначало те се топяха, щом допираха почвата, но снегът валеше все по-силно, покриваше земята, гасеше огъня, мокреше запасите му от сух мъх.

Това беше за него сигнал да нарами вързопа и да се затътри напред, без сам да знае накъде. Вече не го интересуваха нито „Страната на дребните съчки“, нито Бил и скривалището под преобърнатото кану край река Дийз. Всичките му мисли се свеждаха до глагола „ям“. Беше се побъркал от глад. Не го интересуваше по кой път върви, стига този път да минава из мочурливите низини. Пипнешком той изравяше из

под мокрия сняг водни блатни ягоди и също тъй пипнешком издърпваше с корените тръстики. Но и едните, и другите бяха блудкави и не засищаха. Намери някаква трева, която накиселяваше, и изяде колкото успя да набере, а то не беше много, понеже тревата се стелеше по земята и няколкото пръста сняг лесно я скриваха от погледа.

Тази вечер мина без огън и без гореща вода, свря се под одеялото и се унесе в прекъсван от глад сън. Снегът се превърна в студен дъжд. Мъжът се будеше много често и всеки път усещаше дъждът да ръми върху обърнатото му нагоре лице. Настъпи ден — сив ден, без слънце. Беше спряло да вали. Острото чувство на глад бе изчезнало. Усещанията му, доколкото те бяха свързани с копнежа за храна, бяха се притъпили. Стомахът му се свиваше от глуха, тежка болка, но тя не го безпокоеше толкова много. Умът му се избистри и мислите му пак се устремиха главно към „Страната на дребните съчки“ и скривалището край река Дийз.

Той разкъса на ивици остатъците от едното одеяло и омота с тях разкървавените си крака. Стегна наново навехнатия глезен и се приготви за още един ден път. Когато дойде ред на вързопа, той дълго се колеба над издутата торбичка от еленова кожа, но в края на краищата взе и нея.

Дъждът беше стопил снега и сега се белееха само върховете на хълмовете. Слънцето се показа и мъжът можа да определи посоките на света, макар и да знаеше, вече, че се е загубил. Може би в лутането на предишния ден се беше отклонил твърде много наляво. Сега тръгна надясно, за да изравни вероятното отклонение от правилния път.

При все че пристъпите на глада не го измъчваха вече толкова много, той съзнаваше, че няма сили. Беше принуден често да спира, за да почива, и тогава се нахвърляше на блатните ягоди и тръстиките. Усещаше езика си сух и надебелял, сякаш обрасъл с дребни косъмчета, в устата му горчеше. Сърцето му създаваше големи грижи. Щом походеше няколко минути, то започваше безмилостно да бие — туптуптуп, — а след това сякаш подскачаше и мъчително се свиваше от бързи удари, които го задушаваха, от които му се виеше свят и му прилошаваше.

Към обед видя две кротушки в голям вир. Да изгребе водата от него, бе немислимо, обаче сега беше по-спокоен и сполучи да ги хване в тенекиената си кофа. Бяха не по-дълги от кутрето му, но той не беше особено гладен. Болката в стомаха бе станала още по-тъпа и слаба. Просто му се струваше, че стомахът му е задрямал. Изяде рибките сурови, като ги дъвчеше с най-голямо старание, защото се хранеше изключително по повелята на разума си. Макар и да нямаше желание да яде, знаеше, че трябва да се нахрани, за да остане жив.

Вечерта улови още три кротушки; две от тях изяде, а третата запази за закуска. Слънцето беше изсушило срещащите се тук-там купчинки мъх и той можа да се стопли с вряла вода. Този ден не беше изминал повече от десет мили, а на следващия не повече от пет, като вървеше само когато му позволяваше сърцето. Обаче стомахът не го тревожеше ни най-малко. Беше заспал. Сега местата бяха непознати, той срещаше все повече елени, пък и вълци. Техният вой често се носеше из пустошта, а веднъж видя три вълка тихомълком да се махат от пътя му.

Пак настъпи нощ, а сутринта, вразумил се, той развърза кожената връв, която стягаше издутата торбичка от еленова кожа. От отвора й потече жълта струя зърнест златен пясък и парчета самородно злато. Той раздели златото на две приблизително равни половини, зави едната в парче одеяло и я скри в скалиста издатина, а другата изсипа обратно в торбичката. Сетне започна да къса от единственото останало одеяло ивици за краката си. Но с пушката все още не искаше да се раздели, защото в скривалището край река Дийз имаше патрони.

Този ден беше мъглив и през този ден гладът отново се събуди у него. Мъжът бе много отслабнал и толкова му се виеше свят, че от време на време погледът му се премрежваше. Сега не беше вече нещо необикновено да се спъне и да падне; веднъж се препъна и падна право върху яребично гнездо. Там имаше четири току-що излюпени птиченца, по на един ден — мънички, туптящи от живот клъбца, не по-големи от една хапка; и той ги изяде лакомо, като ги пъхаше в устата си живи и ги хрускаше като яйчени черупки със зъбите си. Майката с резки писъци пляскаше криле наоколо. Мъжът се опита да я удари с пушката си като с тояга, но тя се изплъзна от обсега му. Взе да я замерва с камъни и със случаен удар счупи едното й крило. Тогава яребицата заподхвърча и затича, влачейки счупеното крило, а той се втурна да я преследва.

Малките птиченца бяха само раздразнили апетита му. Той куцаше и подскачаше на болния си крак, хвърляше камъни и ту дрезгаво се провикваше, ту куцаше и подскачаше мълчешком, мрачно и търпеливо се изправяше след всяко падане или си търкаше очите, когато му се струваше, че ще му прилошее от виенето на свят.

Преследването го доведе до мочурище в дъното на долината и там, на подгизналия мъх, забеляза човешки следи. Тези следи не бяха негови — това му беше ясно. Сигурно бяха на Бил. Но той не можеше да спре, защото яребицата продължаваше да бяга. Първо ще я хване, а след това ще се върне да ги разгледа.

Мъжът измори яребицата, но измори и себе си. Тя дишаше тежко, легнала на едната си страна. Той също дишаше тежко, легнал на едната си страна, на десетина стъпки, без да

има сили да допълзи до нея. А когато се съвзе, птицата също се съвзе и избяга, щом алчната му ръка посегна да я хване. Гоненицата започна отново. Настъпи нощ и яребицата се отърва. Мъжът се спъна от изтощение; залитна напред, падна по очи .с вързопа на гърба и си разкървави бузата. Дълго време не се помръдна, след това се обърна настрана, нави часовника си и остана да лежи там до сутринта.

И този ден беше мъглив. Половината от последното му одеяло беше отишла за омотаване на краката. Следите на Бил не можа да намери. Това нямаше значение. Гладът твърде настойчиво го караше да върви .напред… само че… само че той се чудеше дали и Бил не се беше загубил. Към пладне вързопът му натежа твърде много. Той повторно раздели златото, но този път просто изсипа половината на земята. Подир обед изхвърли и останалото и сега носеше само половината одеяло, тенекиената кофа и пушката.

Започнаха да го измъчват халюцинации. Беше уверен, че му е останал още един патрон. Бил е в магазина на пушката и той не го е забелязал. От друга страна, нито за миг не се съмняваше, че магазинът е празен. Но халюцинацията го преследваше. Дълги часове се бори с нея, сетне отвори пушката и и се убеди, че е празна. Разочарованието бе тъй дълбоко, сякаш наистина беше очаквал да намери в нея патрона.

Половин час се тътри напред и халюцинацията отново се върна. Отново поведе борба с нея, но тя не го оставяше на мира, докато, само за да се отърве от тази мисъл, не отвори пушката и не се увери в обратното. Навремени разсъдъкът го напускаше съвсем, той се тътреше напред като някакъв автомат и странни представи и приумици почваха като червеи да разяждат ума му. Но тези лутания в света на недействителното бяха краткотрайни, защото острите пристъпи на глада непрекъснато го връщаха към действителността. Веднъж едно видение, от което насмалко не му прилоша, рязко го върна към истинската обстановка. Той залитна, олюля се и се заклатушка като пиян, за да се задържи на крака. Пред него стоеше кон. Кон! Не можеше да повярва на очите си. Гъста мъгла, изпъстрена с искрящи светли точки, премрежваше погледа му. Той ожесточено разтърка очи, за да проясни зрението си, и видя не кон, а огромна кафява мечка. Звярът го разглеждаше с враждебно любопитство.

Мъжът беше вече наполовина вдигнал пушката, когато се сети, че е празна. Той я свали и измъкна ловджийския си нож от везаната с мъниста ножница на хълбока. Пред него имаше месо и живот. Прокара палеца си по острието на ножа. Беше добре наточен. Върхът бе остър. Ще се нахвърли върху мечката и ще я убие. Ала сърцето му предупредително заби — туп, туп, туп. Сетне то неудържимо подскочи нагоре и

затрептя от чести удари; сякаш железен обръч стегна челото Му, главата му се замая.

Огромна вълна на страх помете отчаяната му смелост. Както беше изнемощял, какво ли щеше да стане, ако звярът го нападне? Той се изпъна в най-внушителната си стойка, стисна ножа и впи поглед в мечката. Звярът тромаво направи една-две крачки напред, вдигна се на задните си лапи и предупредително изръмжа. Ако човекът побегнеше, щеше да го подгони; обаче човекът не побягна. Беше обладан сега от смелост, вдъхната от страха. Той също изръмжа, свирепо, страшно, дал гласен израз на страха, който е присъщ на живота и който се таи в него, преплетен с най-дълбоките му корени.

Мечката се поотмести настрана със заканителен рев, уплашена от това тайнствено същество, което продължаваше да стои изправено и не се боеше от нея. Но човекът не се помръдна. Той остана неподвижен като статуя, докато не премина опасността, и едва тогава, разтърсен от тръпки, се повали на мокрия мъх.

Когато възвърна самообладанието си, мъжът отново тръгна на път, обзет сега от нов страх. Това не беше страхът, че ще умре от изтощението на глада, а страхът, че ще загине насилствено, преди гладната смърт да задуши у него и сетната най-малка частица от онзи стремеж, който го кара да се бори за живот. Имаше и вълци. От всички страни в пустошта се носеше техният вой и в него звучеше заплаха, която изплиташе във въздуха толкова осезаема мрежа, че мъжът неволно протегна ръце да я отблъсне от себе си, сякаш тя беше издуто от вятъра платнище на палатка.

От време на време вълците, събрали се по два-три заедно, пресичаха неговия път. Но те се държаха на разстояние от него. Не бяха достатъчно много, освен това те гонеха елени, които не влизаха в бой, а това странно същество, което ходеше изправено, сигурно дращеше и хапеше.

Привечер той видя разпръснати кости там, където вълците бяха изяли своята плячка. Преди половин час тези остатъци, са били малко еленче, то е мучало, тичало и е било пълно с живот. Мъжът се загледа в кокалите, оглозгани и лъскави, розови от живота, неугаснал още в техните клетки. Дали и от него нямаше да остане само това, преди да изтече денят! Такъв беше животът, нали? Суетен и преходен. Само животът носи терзания. В смъртта няма болка. Да умреш, значи да заспиш. Това означава край, почивка. Защо тогава не му се иска да умре?

Но той не мъдрува много дълго. Приклекнал в мъха с кокал в устата, мъжът изсмукваше от него сетните остатъци от живот, които все още го обагряха в бледнорозов цвят. Сладникавият вкус на месо, лек и недоловим почти като някакъв спомен, просто го влудяваше. Той започна да стиска кокалите

с челюстите си и да ги хруска. Понякога се трошеше кокалът, понякога — зъбите му. След това се залови да раздробЯва костите между два камъка, да ги счуква на каша и да ги гълта. От бързане се удряше и по пръстите, но все пак за миг се учуди от факта, че те не го болят много, когато попадат под стоварващия се отгоре камък.

Настъпиха страшни дни на сняг и дъжд. Мъжът не знаеше, кога се спира да нощува, кога потегля на път. През нощта вървеше толкова, колкото и през деня. Почиваше, където рухнеше, и почваше да пълзи, щом гаснещият в него живот припламваше и се разгаряше малко по-ярко. В него не се бореше вече човекът. Това, което,го караше да върви напред, беше самият живот, който отказваше да умре. Той не страдаше. Нервите му се бяха притъпили, претръпнали, а умът бе пълен със странни видения и сладостни мечти.

Той все още смучеше и дъвчеше разтрошените кокали на младото еленче, последните остатъци от които беше събрал и взел със себе си. Не преваляше вече хълмове и вододели, а само се тътреше по течението на голяма река, която се виеше през широка долина. Не виждаше нито реката, нито долината. Не виждаше нищо освен видения. Душата и тялото му вървяха или пълзяха рамо до рамо и все пак разделени, толкова тънка бе свързващата ги нишка.

Събуди се в пълно съзнание, легнал по гръб на една скалиста издатина. Слънцето грееше ярко и топло. Нейде далеч се чуваше мучене на малки еленчета. В ума му изникнаха смътни спомени за дъжд и вятър, и сняг, но дали е бил брулен от бурята два дни, или две седмици — не знаеше.

Известно време мъжът лежа неподвижно, веселото слънце го заливаше със светлина и насищаше жалкото му тяло с топлината си. „Хубав ден — помисли си той. — Може би ще успея да разбера къде съм“. С болезнено усилие мъжът се обърна на една страна. Под него течеше широка спокойна река. Беше му съвсем непозната и това го озадачи. Бавно проследи с погледа си как реката лъкатуши в големи извивки сред мрачни голи хълмове, по-мрачни, по-голи и по-ниски от всички хълмове, които беше срещал досега. Бавно, без да бърза, без възбуда или нещо повече от най-повърхностен интерес, той проследи течението на непознатата река до кръгозора и видя, че се влива в светло, блестящо море. Въпреки всичко това не го развълнува. „Чудна работа — помисли си той, — това е или видение, или мираж. .. по-вероятно е да е видение, измама на разстроения ум.“ Това предположение се затвърди у него, когато видя кораб, хвърлил котва сред блестящото море. Затвори за малко очи и ги отвори пак. Чудно, видението не изчезваше! И все пак нямаше нищо чудно. Той знаеше, че в сърцето на пустинните земи нямаше нито морета, нито кораби, също както бе знаял, че няма патрон в празната му пушка.

Зад гърба му се чу някакво сумтене — полусподавено пъшкане или кашлица. Много бавно, поради крайната си слабост и скованост, мъжът се обърна на другата страна. Наблизо не се виждаше нищо, но той търпеливо зачака. Сумтенето и кашлянето се чуха отново и между две назъбени канари, само на няколко разкрача, се показа сива вълча глава. Острите уши не бяха чак толкова наострени, както беше виждал у други вълци; очите бяха мътни и кръвясали, главата — безсилно и отчаяно клюмнала. Звярът непрекъснато примигваше от слънчевия блясък. Изглеждаше болен. Докато мъжът го гледаше, той отново изсумтя и се закашля.

„Това поне не е мираж“ — помисли си мъжът и се обърна на другата страна да види действителния свят, който досега е бил забулен за него от видението. Ала морето все тъй блестеше в далечината и корабът се виждаше съвсем ясно. Нима всичко това бе наистина действителност? Той затвори очи, замисли се и най-после разбра всичко. Беше вървял на североизток, беше се отдалечил от вододела на река Дийз и беше слязъл в долината на Копърмайн. Тази широка и бавна река бе Копърмайн. Това блестящо море беше Ледовитият океан. Този параход бе китоловен кораб, отдалечил се на изток от устието на Макензи, и сега стоеше на котва в Залива на коронацията. Той си спомни картата на компанията „Хъдзънов залив“, която беше видял преди много време, и всичко му стана ясно и придоби смисъл.

Мъжът седна и съсредоточи вниманието си върху най-належащото. Беше изпокъсал намотките от парчетата одеяло и краката му представляваха безформени буци кърваво месо. От одеялото вече не бе останало нищо. И пушката, и ножът липсваха. Шапката си бе загубил някъде заедно с пакетчето кибрит под подплатата, но клечките, скрити в пазвата, бяха се запазили сухи в кесията за тютюн, завити в пергаментовата хартия. Погледна часовника си. Той показваше единадесет часа и още вървеше. Изглежда, не беше забравял да го навива.

Беше спокоен, съзнанието му беше ясно. Макар и да бе крайно изтощен, не усещаше никаква болка. Не беше и гладен. Мисълта за храна дори му беше неприятна и всичко, което правеше, го правеше само по заповед на разума си. Той откъсна до колене крачолите на панталоните си и ги намота около краката. Кой знае как беше сполучил да запази тенекиената кофа. Трябваше да пие малко гореща вода, преди да започне пътуването си към кораба, което предвиждаше, че ще бъде ужасно.

Движенията му бяха бавни. Трепереше като парализиран. Когато се залови да събира сух мъх, откри, че не може да се изправи на крака. Направи няколко безуспешни опита и най-после се примири и запълзя на четири крака. Веднъж допълзя близо до болния вълк. Животното неохотно се повлече, махна се от пътя му и заблиза хълбоците си така, сякаш нямаше сили да движи езика си. Мъжът забеляза, че този език няма обикновения здрав червен цвят. Беше жълтеникавокафяв и изглеждаше покрит с дебел слой полузасъхнали лиги.

След като изпи доста гореща вода, откри, че може пак да се изправи и дори да ходи, колкото може да ходи един умиращ. Почти всяка минута трябваше да си почива. Крачките му бяха морни и несигурни; със също такива морни и несигурни крачки се влачеше подире му и вълкът; и тази вечер, когато блестящото море изчезна в мрака, той знаеше, че се е приближил към него с не повече от четири мили.

Цялата нощ мъжът чуваше кашлянето на болния вълк, а сегизтогиз — мученето на младите еленчета. Навсякъде около него имаше живот, обаче това беше живот, изпълнен със сили, бликащ от устрем и здраве, и той разбираше, че болният вълк върви по стъпките на болния човек, с надеждата, че човекът ще умре пръв. Сутринта, щом отвори очи, видя, че звярът не сваля от него печален и гладен поглед. Вълкът стоеше приклекнал, с подвита между краката опашка като някакво жалко, окаяно псе. Той трепереше от студения сутрешен вятър и омърлушено се озъби, когато човекът му заговори с глас, който прозвуча не по-силно от дрезгав шепот.

Изгря ярко слънце и цялата сутрин мъжът падаше и се тътреше към кораба в блестящото море. Времето беше прекрасно. Бе настъпило краткотрайното сиромашко лято на северните ширини. Можеше да продължи една седмица. Можеше да свърши утре или в други ден.

Подир обед мъжът се натъкна на следа. Беше следа на друг човек, който не бе вървял, а се бе влачил на четири крака. Мъжът си помисли, че може да е на Бил, но го помисли с тъпо безразличие. Не изпитваше любопитство. Всъщност всяко усещане и вълнение бяха угаснали в него. Не чувствуваше вече никаква болка. Стомахът и нервите му бяха заспали. Обаче тлеещият живот го караше да върви напред. Беше много уморен, но животът в него отказваше да умре. И само поради това той продължаваше да яде блатни ягоди и кротушки, да пие гореща вода и да не изпуска от очи болния вълк.

Вървеше по следите на другия човек, който беше се влачил на четири крака, и скоро стигна техния край — няколко прясно оглозгани кости върху подгизналия мъх, утъпкан от лапите на много вълци. Там видя издута торбичка от еленова кожа, същата като неговата, разкъсана от остри зъби. Мъжът я вдигна, макар че безсилните му пръсти едва можеха да удържат такава тежест. Бил беше я носил докрай. Хаха! Можеше да се посмее на Бил. Той щеше да остане жив и да занесе тази торбичка на кораба в блестящото море. Смехът му беше дрезгав и страшен като грачене на гарван. Изведнъж смехът му прекъсна. Как можеше да се смее на Бил, щом това тука

тези кости, тъй розовобели и чисти, са на Бил? Мъжът се извърна. Да, Бил го беше изоставил, но той не можа да вземе златото, но сега няма да смуче костите на Бил. Макар БИЛ, щеше да го направи, ако беше се случило обратното, Мислеше си той, когато се затътри по-нататък. \ Стигна до един вир. Наведе се да търси кротушки и дръпна главата си като ужилен. Беше видял отражението на своето лице. То бе толкова страшно, че за миг усещанията му се събудиха и този миг беше достатъчен, за да се ужаси. Във вира, твърде голям, за да го пресуши, имаше три кротушки; след няколко безуспешни опита да ги улови с тенекиената си кофа той се отказа. Беше го страх, че поради голямата си слабост може да падне във водата и да се удави. По същата причина не се реши и да заплува по реката, яхнал някое от довлечените от водите й дървета, каквито имаше в изобилие по пясъчните плитчини.

Тоя ден той скъси разстоянието между себе си и кораба с три мили; на следващия ден — с две, защото сега пълзеше, както беше пълзял Бил; към края на петия ден корабът се намираше още на седем мили от него, а той нямаше сили да измине дори и една миля на ден. Сиромашкото лято още не беше свършило и мъжът ту продължаваше да пълзи, ту припадаше, а болният вълк не преставаше да кашля и да хрипти по петите му. Колената на мъжа се разраниха както стъпалата и макар че ги беше омотал с ризата си, по мъха и камъните зад него оставаше червена диря. Веднаж, когато се озърна, видя вълкът жадно да ближе кървавите следи и много ясно си представи какъв щеше да бъде неговият край… освен… освен ако сполучеше да убие вълка. Тогава започна най-мрачната от всички трагедии, разиграли се в борбата за съществуване: болен човек, който пълзеше на четири крака, и болен вълк, който куцукаше подир него — две същества се тътреха полумъртви през пустошта и се дебнеха един друг.

Да беше вълкът здрав, мъжът нямаше толкова много да държи на живота си; но мисълта да насити търбуха на тази гнусна и кажи-речи мъртва гадина го отвращаваше. Тази мисъл го караше да се бунтува. Умът му отново започна да блуждае, помрачен от видения, а минутите на прояснение настъпваха все по-рядко и бяха все по-кратки.

Веднъж от безсъзнание го изтръгна някакво хриптене до самото му ухо. Вълкът тромаво отскочи назад, препъна се и падна от слабост. Това беше смешно, но мъжът не се засмя. Дори не го беше страх. Беше стигнал твърде далече, за да се плаши. Но в този миг умът му беше бистър — той лежеше и размишляваше. До кораба оставаха не повече от четири мили. Той го виждаше съвсем ясно, когато разтъркваше замъглените си очи, можеше да види и бялото платно на малка лодка, която пореше водите на блестящото море. Но нямаше да може да измине пълзешком тези четири мили. Знаеше го и съвсем спокойно приемаше тази мисъл. Знаеше, че не може да пропълзи и половин миля. И все пак искаше да живее. Виждаше му се безсмислено да умре след всичко, което бе понесъл. Съдбата искаше твърде много от него. Дори на умиране, мъжът отказваше да умре. Може би това беше чиста лудост, но дори и в лапите на смъртта той се бореше с нея и отказваше да умре.

Мъжът затвори очи и с безкрайна предпазливост събра мислите си. Той призова цялата си воля, за да устои на задушаващата го слабост, която заливаше като прииждащ прилив всичките извори на живота в неговото същество. Тя много приличаше на море, тази смъртна слабост, която все растеше и растеше и малко по-малко удавяше съзнанието му. От време на време малко оставаше да потъне и той плуваше с немощни движения в забравата; а после, благодарение на някакви непонятни душевни сили, намираше още една капка воля, която му помагаше да изплува.

Легнал неподвижно по гръб, той чуваше все по-отблизо и по-отблизо хриптящото дишане на болния вълк. Безкрайно мудно звукът се приближаваше все повече и повече, а той не помръдваше. Сега го чуваше до самото си ухо. Грапавият сух език застърга като гласпапир неговата буза. Ръцете му се стрелнаха напред — поне желанието му беше да се стреллнат. Пръстите му се свиха като нокти на граблива птица, но хванаха само празно пространство. За бързите и сигурни движения е необходима сила, а именно тази сила липсваше на

мъжа.

Търпението на вълка беше страхотно. Не по-малко страхотно беше и търпението на човека. Половин ден той лежа неподвижно, борейки се с безсъзнанието, и дебнеше вълка, който искаше да го изяде и когото сам той искаше да изяде. Понякога го заливаше вълната на забравата и пред него се редяха безкрайни видения; но през цялото време, в съзнание и в унес той неизменно чакаше хриптящото дишане и грапавата милувка на вълчия език.

Мъжът не чу дишането, когато бавно се възвърна от някакъв сън, но усети допира на езика по ръката си. Зачака. Зъбите леко стиснаха ръката; натискът нарастна; вълкът напрягаше сетните си сили и се мъчеше да впие зъбите си в плячката, която беше чакал толкова дълго. Но и човекът беше чакал дълго и ето че изпохапаната му ръка стисна челюстта на вълка. Бавно, докато вълкът немощно се бореше, а ръката немощно стискаше челюстта му, другата ръка се протегна и хвана вълка за гърлото. След пет минути мъжът лежеше с цялата тежест на тялото си върху звяра. Ръцете нямаха сили

за да удушат вълка, но лицето на мъжа се намираше при вълчия гръклян, а устата му се напълни с косми. Беше минало близо половин час, когато мъжът усети в гърлото му да протича топла струя. Тя не беше приятна. Приличаше на наливано насила в стомаха разтопено олово и той го наливаше сам, със силата на собствената си воля.

След известно време мъжът се обърна по гръб и заспа,

На китоловния кораб „Бедфорд“ имаше няколко членове на научна експедиция. От палубата те забелязаха нещо странно на брега. Това нещо се движеше по пясъка към морето. Те не можеха да определят какво е то и понеже бяха хора на науката, качиха се в една лодка и слязоха на брега да видят. И видяха нещо, което беше живо, но надали можеше да се нарече човек. То бе сляпо и в безсъзнание. Извиваше се по земята като някакъв исполински червей. Повечето от усилията му отиваха напразно, но то бе настойчиво, гърчеше се и се превиваше, и напредваше може би с двадесетина стъпки на час.

Подир три седмици на едно легло в китоловния кораб „Белфорд“ мъжът разказваше с мокри от сълзи хлътнали бузи кой е и какво е преживял. Дърдореше и нещо несвързано за майка си, за слънчевата Калифорния, за дом сред портокалови горички и цветя. Не се минаха много дни и той вече сядаше на една трапеза с учените и с корабните офицери. Не можеше да насити очите си с изобилната храна и тревожно я изпращаше с поглед, когато тя отиваше в устата на другите. Изчезването на всеки залък извикваше у него изражение на дълбоко съжаление. Съвсем не беше побъркан, но въпреки това мразеше всички тези хора, когато се хранеха. Преследваше го страхът, че храната няма да стигне. Разпитваше готвача, прислужника, капитана за запасите от храна. Те го успокояваха безброй пъти, но той не можеше да им повярва и лукаво дебнеше около складовете, та да види със собствените си очи.

Забелязаха, че започна да пълнее. Дебелееше от ден на ден. Учените клатеха глави и развиваха разни теории. Ограничиха дажбата му, но въпреки това коремът му растеше, а гърдите невероятно се издуваха под ризата.

Моряците се подсмиваха. Те знаеха каква е работата. А когато учените започнаха да го следят, те също узнаха. Видяха го да се промъква след закуска към носа на кораба и като просяк да протяга ръка към някой моряк. Морякът се захилваше и му даваше парче сухар. Мъжът алчно го сграбчваше, поглеждаше го както скъперник гледа злато и го мушваше в пазвата си. Подобна милостиня с усмивка му даваха и другите моряци. Учените си замълчаха. Оставиха го на мира.

Но тайно прегледаха леглото му. То беше претъпкано със сухари: дюшекът беше пълен със сухари, всяко ъгълче и пролука бяха пълни със сухари. И все пак той беше нормален. Само взимаше предпазни мерки против възможен нов глад — нищо повече. Щяло да му мине, казаха учените; и му мина, преди още „Бедфорд“ да хвърли котва в залива на Сан Франциско.

Сидер Флорин
Избрал и подредил…
Бележки на съставителя

Как се съставя сборник разкази?

Вероятно, като се прочита всичко написано от автора и се отбира — по едни или други предварително определени показатели — най-подходящото и най-интересното в установения от издателството обем.

Но трябва да имаш написаното от автора… А тъкмо туй в случая с Джек Лондон е трудно за нас. Защото разказите му са повече от сто и шестдесет на брой и са излезли по начало в двадесет отделни книги — шестнадесет приживе на писателя и четири посмъртно (според данните в „Джек Лондон. Библиографический указатель. Всесоюзная государственная библиотека иностранной литератури. Москва, 1969“).

Трудното не е в големия им брой, а в това, че у нас почти не се намират оригинали, от които да подбираме и превеждаме. Няма ги за продан и в родината на писателя. Намират се само в големи библиотеки и за изписването и ползването им трябват много време и средства. „Подръчните“ материали са крайно недостатъчни. И тука му е мястото да изкажем нашата благодарност на Всесъюзната държавна библиотека за чуждестранна литература в Москва, която — не за първи път — любезно ни се притече на помощ с всичко, каквото има в книжния си фонд.

И тъй, за съставянето на този сравнително малък сборник послужиха общо десет разни книги, събрани от Държавната библиотека „Кирил и Методий“, от спомената библиотека в Москва и от лични библиотеки на частни лица.

За цел беше поставено да се подберат:

— разкази, по възможност непечатани поне от 9.IX.1944 г. насам;

— разкази, представителни за разни периоди в творчеството на писателя;

— разкази, типични за различните общи теми, разработвани от Джек Лондон, като северни приключения, скитничество, престъпният свят, живот в Южните морета и т.н.

Това направихме, доколкото ни позволиха насъбраните материали. С изключение на „Жажда за живот“ в този сборник не се повтаря нито един разказ от тези, включени в Избрани произведения на Джек Лондон в 10 тома, т. IX и т. X, издадени от Държ. изд. „Народна култура“ в 1963 г. и подредени от същия съставител. Всичките разкази са преведени от английските им оригинали специално за този сборник и са подредени хронологично, според първото им публикуване.

За справка на читателя предлагаме и сведения кой разказ кога и в кой сборник е бил отпечатан за първи път от автора или след смъртта му.

Където пътят се разделя. Сборник „Богът и неговите деди“, 1901.

Големият въпрос. „Богът и неговите деди“, 1901.

Мъжеството на жената. „Богът и неговите деди“, 1901.

Хиляда дузини. „Вярата на хората“, 1904.

Обичаят на белия. „Жажда за живот“, 1907.

Подслон за един ден. „Жажда за живот“, 1907.

„Окошарен“. „Пътят“, 1907.

Неизбежният бял. „Разкази от Южните морета“, 1911.

Нос за царя. „Когато бог се смее“, 1911.

Семпер Идем. „Когато бог се смее“, 1911.

„Мърша и нищо повече“. „Когато бог се смее“, 1911.

Развратницата. „Когато бог се смее“, 1911.

„Сбогом, Джак!“ „Храмът на честолюбието“, 1912.

Ползата от съмнението. „Родената в нощта“, 1913.

Под палубната тента. „Родената в нощта“, 1913.

Силата на силните. „Силата на силните“, 1914.

Разказ на слабоумния. „Костенурките на Тасман“, 1916.

Краят на историята. „Костенурките на Тасман“, 1916.

Бреговете на Сакраменто. „Холандска смелост“, 1922.

Допълнителна информация

$id = 238

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Хиляда дузини

Преводач: Сидер Флорин; Иво Николов; Желяз Янков; Красимира Тодорова

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Редактор: Коста Странджев

Художествен редактор: Красимира Златанова

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Трифон Алексиев; Надежда Генчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5935