Младежи,
докога ще се излежавате?
Кога сърцата ви
ще се изпълнят с храброст?
Защо не се срамувате,
че се показвате
пред чужденеца
тъй мекушави —
защо вярвате в мира, когато
война покрива цялата страна?
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
И нека всеки, даже и умиращият,
да хвърли сетната стрела.
Тъй благородно е човек да защити
родината си от врага,
децата си и младата жена.
Смъртта ще дойде,
когато Парките[1] откъснат нишката.
И нека всеки затова
издигне меча си високо
и — храбър — зад щита
върви напред във боя.
Човек не може да избяга от смъртта,
дори да е ластар от корена на боговете.
Той много често се завръща у дома,
избягнал удара на копието —
но тук намира именно смъртта.
Такъв човек
в родината не го обича никой
и никой не го жали;
а другият — ако изпати нещо,
за него мало и голямо плаче.
Защо всички състрадават
храбреца, изложил се на смърт.
За тях е полубог.
И хората го виждат пред очите си,
подобно на кула той да се издига:
защото сам, един-единствен
извършил е дела чудесни.
Нека всеки сега,
стъпил здраво
върху земята,
стиснал устни,
скрил рамена,
гърди и бедра
зад щита широк
и покрил
колена и корем,
да разтърси в десница
тежкото копие.
И над главата му
да се развява
гъстата грива
на шлема му…
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата
в защита на родината.
Но да напуснеш своето отечество
и плодородните му равнини,
да тръгнеш по просия —
какво по-тежко от това?
Да скиташ със любимата си майка
и стария баща,
и дребните дечица, милата съпруга =
ти ставаш неприятен и за тези,
при които идеш,
отстъпил пред мизерията и глада,
срамиш рода си
и унищожаваш светлия си образ,
и вредом те преследват
нещастие и бедност.
А щом е тъй, щом няма
ни почит за беглеца —
нека храбро се бием за родината
и за децата си.
И по-добре е да умрем, отколкото
живота си да жалим.
Да, Зевс — синът на Кронос,
мъжът на Хера със красивия венец —
той подари на Хераклидите[2] града:
напуснали онази ветровита Еринея,
дойдохме с тях в обширния Пелопонес.
Напред,
деца на Спарта
мъжеизобилна.
И вий, младежи,
прикрийте лявото си рамо
със щита, смело
хвърляйте стрелите,
без да щадите
живота си!… Та иначе
не сте спартанци!
На листа приличаме ние:
пролетта многоцветна ни ражда —
и разлистени
под лъчите на слънцето,
малко време се радваме на младостта,
без да знаем добро или зло
боговете ни дават.
А черните орисници
стоят до нас —
едната е захванала
Конеца на смъртта,
А другата — на старостта горчива.
Но сладостта на младостта е къса —
един ден, — слънцето додето
разпръсне светлината си…
По кожата ми пот тече и аз треперя леко,
Щом като видя цветето на младостта — тъй мило.
За всекиго — подобно сън —
е бързолетна свидната ни младост.
И старост тягостна и безобразна
надвисва над главите ни неотменно.
Омразна е и презряна тази старост,
и удря по човека тя, и пада той в несвяст,
очите му зашеметява, ума — размътва.
Какво е животът, какво —
красотата му, без Афродита
златокъдрата? По-добре аз
да умра в оня зъл час, когато
вече няма да чувствам нужда
от най-сладкия й дар,
от прегръдките тайни,
от нежни милувки,
от леглото уханно.
О, цветята чаровни
на нашата младост
са твърде желани
за мъже и жени.
А когато дойде
тежката, сивата старост
и мъжът стане грозник,
все същите грижи жестоки
и ума, и сърцето му мъчат;
и не го радва да гледа
лъчите на слънцето.
Неприятен той става за всички,
не го смятат за нищо жените.
Тъй мъчителна, непоносима
е създал за нас бог старостта.
Когато човекът
Извършва велики дела,
Много трудно е
да се хареса
на всички.
О, нека неоплакан да умра.
Смъртта ми нека бъде
за моите приятели
и мъка, и страдание…
Никой от смъртните
не е блажен,
Нещастни са всички,
които
слънцето вижда.
Старея аз —
и не преставам
да се уча.
Нека ми бъде свидетелка
пред съда на времето
великата майка
на олимпийските
богове и богини —
прекрасната черна Земя,
на която аз някога
изтръгнах граничните стълбове,
забодени в нея.
Тя беше робиня по-рано,
сега е свободна.
Дойдох вестител
от прелестния Саламин.
И вместо реч,
аз нося песен.
* * *
Аз бих могъл да бъде
фолегандриец[3] или сикиниец[4],
да сменя родината си.
Ала тогава
мълвата щеше да се пръсне
измежду хората:
ей този атинянин е
от загубилите
Саламин.
* * *
Напред към Саламин.
Да тръгнем да воюваме
за острова желан. Така
позора ще измием за Атина.
Няма защо Родината
да се бои
от участта, която Зевс й дава.
Или от замислите
на блажените Безсмъртни.
Над нея —
Атина щитоноската
простира своята ръка.
Но гражданите искат
да погубят
славния си град,
увлечени от алчност.
Ветровете
издигат в морето
огромните вълни.
Но не го ли докосва
лек полъх —
то остава най-кротко
от всички.
„Бих желал,
след като събера
голямо богатство,
да владея над Атина
само един ден —
после нека
да ме одерат
и родът ми да бъде
унищожен.“
Кастор и Полидевк[5], о вие,
живеещи в божествения Лакедаймон[6]
покрай красивата река Еврота[7],
бъдете ми свидетели:
ако дам лош съвет на мой приятел,
самият аз дано пострадам;
но ако той ме посъветва зле,
то нека пострада двойно.
Прикоткай си врага,
но падне ли ти в ръцете,
удряй здраво —
и без да търсиш повод.
Сърцето на човека издребнява,
когато понесе обида силна,
но то отново се изпълва с достойнство,
след като отмъсти жестоко.
Всеки човек
почита богатия,
презира бедняка.
Тъй правят хората
тук, на земята…
Сърце любимо,
остани ми младо —
ще дойдат други хора
някой ден,
а мъртъв аз ще бъда,
черна пръст.
Тъпчи го с крака,
впрегни го в хомот,
муши го с острия остен —
народа тъп, —
защото никой като него
на таз земя
не иска робството тъй много.
Да можех да изпия
кръвта на враговете си.
Да можеше да ми помогне
добрият бог
да се изпълни
моето желание…
Уви, уви,
оплаквам младостта
и старостта зловеща,
защото иде втората,
а първата изчезва.
Безразсъдни и глупави
са онези,
които оплакват умрелите,
а не цъфтящата младост,
която увяхва.
О, аз се радвам и се забавлявам
със младостта,
защото някога, когато бъда мъртъв
под черната земя,
ще бъда като камъче безгласо,
лишен ще съм от светлината
на слънцето любимо
и нищо няма повече да мога
да виждам,
макар че някога
съм бил човек.
… от свинята — немарливите,
от лисицата — хитрите,
от кучето — злобните,
от земята — ленивите, неразличаващите добро и зло,
от морската вълна — изменчивите и капризни красавици,
от магарето — упоритите и лакомите,
от невестулките — противните и крадливите,
от коня — кокетките,
от маймуната — глупавите и заядливите,
от пчелите — трудолюбивите…
Да би се случило,
да можех да докосна
ръката
на Необула…
И нежно клонче мирт
я радва,
и розите червени…
По раменете й са паднали
най-леки сенки от косите…
Дано потъне във вълните яростни
и в бурното море.
Или пък гол във полунощ към Салмидес[8]
дано го хванат рошави тракийци в плен
и там безброй беди да му се струпат,
хляб робски да яде, да зъзне
и да се стопля с морските треви,
да трака зъби като пес
и по корем да лази,
безсилен по скалите и заливан от вълни.
Това дано изменникът изпита,
приятелят ми бивш, потъпкал нашта клетва.
Що каза старецът Ликамб?
Кой му ума отне?
По-рано беше мъдър, а сега
за всички граждани е станал
подигравка…
Аз съм служител на бога Ениалий[9], военолюбеца,
но ми е дадено да разбирам
и на Музите милия дар.
С разпалено сърце от виното
мога да започна
прекрасен дитирамб[10]
за бог Дионис.
С моето копие хлябът ми ръжен замесен е,
с моето копие мачкат
исмарското[11] вино за мене.
Пия — облегнат на моето копие.
И не мисля дори аз за Гигес[12] — със злато прочут;
и от завист не страдам, и не се удивлявам
от делата на боговете, не обичам властта на царете.
Всичко туй е толкоз далече от мене.
Едно голямо нещо зная:
направи ли ми някой зло,
със страшно зло му се отплащам…
Мъртвият гражданин никога няма слава и почит.
Живите дават само на живия слава.
Няма по-лошо от участта на мъртвеца.
О, снажен вожд аз не обичам да крачи нашироко
с разкошни къдри и подстригана брада.
Той може да е даже нисък — дори да бъде кривокрак,
ала походката му твърда да е изпълнена с кураж.
Дорде се сражава наемникът,
дотогава той струва, о Главк…
Виж, Главк, как бездната се мъти пак,
разтърсвана от морските вълни,
и над върха Гирейски как израства
огромен облак — буреносен облак.
Страх ни обхваща неочакван.
Взимай широката чаша,
тръгни по палубата
на бързия кораб.
Ти отвори този съд
и налей от червеното вино.
Трезвен да бъдеш на стража,
приятелю,
не е възможно.
Перчи се сигурно някой тракиец със щита ми.
Здрав беше, не исках, но хвърлих го в храста.
Нали се спасих, какво ме е грижа,
да пропадне. Друг ще си взема,
и не по-лош.
Сърце, сърце, не се смущавай от бедите.
Посрещай ги безстрашно, после ги изпращай,
макар и във засада — твърд бъди, не трепери,
а победиш ли в битката — не го показвай;
и победен ли си — ти не плачи.
О, тих бъди във радостта,
а в мъката не се отпускай.
И знай какъв закон
царува между хората.
Бог Плутос[13], старият —
слепец е той —
не се е никога отбил в моя дом,
за да ми каже „Хипонакте,
ето ти тридесет стотачки
сребърни
и още много ще ти дам.“
Защото е глупак, страхливецът…
На злото ще отдам
душата си многострадална,
ако не ми изпратиш
чувалче ечемично брашно.
От него каша аз ще си сваря,
ще я изгълтам
като едничък цяр
срещу глада.
Приятелю Хермес Киленски,
на Майя[14] син,
пред тебе падам на колени,
защото зъзна и треперя…
Дари на Хипонахкт хитон и риза,
сандалки и чорапи — чиста вълна,
и прибави до шестдесет жълтици —
бели пари за черни дни.
Два дена със жената са най-сладки:
когато се ожениш и когато я погребваш.
А ти, ти ми не даде
ни лек срещу студа
на зимата — дебел хитон, —
нито обу краката ми
в чорапи топли —
да не отичат от студа…
Веднага щом пристигна
във колесницата, запрегната
със белите коне
тракийски, бързоноги,
при крепостта могъща —
Троя,
и го убиха — Резос[15],
тракийският владетел.
Вземете ми дрехата,
ще ударя Бупал[16] по окото.
Еднакво точно аз улучвам
и с двете си ръце
и не пропускам удар.
…
И всичките зъби
на челюстите ми
се клатят.
Напусналите на Пелопс острова,
явете ни се пак вий, Кастор и Полукс,
деца прославени на Леда[18] и на Зевс,
на нас блеснете милостиво!
Пред ширните земи и необятните моря
препускате вий бързите коне
и леко хората предпазвате
от ледената бездна на морето.
Изскачате над корабния нос внезапно
и отдалеч блестите сред въжета,
и в тая нощ ужасна осветявате
пътя на корабите черни…
Здравей, приятелю Хермес Киленски,
сърцето ми желае днес
да те възпее — теб — сина на Майя,
когото тя роди
на чистите планински върхове,
съединена във любов с владетеля
на цялата вселена — Зевс.
Омразно зло, непоносими
Бедност и Зло,
мъчително тежите
върху народа
със вашата сестра
Безизходица.
… Безбурните повеи
на тия кротки
ветрове…
Ах, колко съм нещастна. Аз познах
докрая мъката…
и тръпне младата ми гръд
като сърна.
Днес трябва всички
да се напием — дори насила, защото
тиранинът Мюрсил[19] е мъртъв.
А Посейдон беше още
зеленото море размътил.
И те се сгушиха от страх,
тъй като птичките се сгушват
пред бърз орел —
внезапно появил се…
Чух
как наближава пролетта
цъфтяща — о, налейте бързо, бързо
в голямата си чаша вино сладко
като меда.
… Защо виното
е огледало
на човека…
Аз ида при тебе пиян
със танц и със песен —
недей ти ме отблъсква,
заклевам те, моля те страстно.
О, този долен, лош Питак[20] —
единодушно го избрахме
за господар на нашия нещастен
и добродушен град.
Недей посажда нищо друго,
преди лоза да посадиш.
Да пием и
(последната си чаша)
защото — слънцето изгрява вече.
… Защото времето за тебе
е вече минало,
плодът — доколкото се е родил,
прибраха вече.
Ала лозницата надежда дава,
защото е добра —
ще донесе немалко грозде…
Късно, но от такова грозде…
Боя се,
че със сигурност ще оберат
и неузрялото…
Да прислоним бързо нашия кораб,
да доплуваме в сигурен пристан,
нека никой от нас да не бъде обзет
от страх подъл… Предстоящата борба
е тежка… Спомнете си
и мъките предишни.
Нека всеки сега се покаже
мъж изпитан — и да не посрамим
със безчестие
нашите славни деди,
спящи в пръстта.
Подмятан от ревящите вълни,
той няма вече сили да се бори
срещу дъжда и дивата стихия.
И сякаш всеки миг в скала подводна
ще се пропука той
и ето — тръгнал е към гибел.
Приятелю, аз искам да забравя
опасността и да се веселя
сред вас със Бакхус, вечно младия.
Не потапяй тъй често черпака в голямата делва с вино.
Защо се измъчваш така, когато си с мене сега?
Казах аз: от зори през деня няма само да пием и пеем.
И защо да стоиме далеч от морето, обзети от леност?
Нека станем веднага и нека стиснем здраво в ръцете греблата.
Нека лодката тласнем в морето и обърнем носа й напред.
И ще бъдем тогава и смели, и с весело, леко сърце,
вместо чаша след чаша в пиянство — трудът на ръцете ни здрави.
Аз не разбирам вече
откъде духат ветровете.
Вълните се блъскат
от всички страни
и ние се носим
на черния кораб
сред тях —
от бурята страшна
ужасно измъчени.
Водата изпълня дълбокия трюм
и всички платна са разкъсани.
Големи парцали висят,
въжетата са се отпуснали.
Зевс праща снеговете
и от небето иде дълга зима:
реките се сковаха в лед.
Ти тая зима укроти.
И запали огън
в огнището. В голяма чаша
налей си сладко вино
и под главата си сложи
една възглавница по-мека.
Не бива да оставяме сърцето си
грижите: ний нищо не печелим,
когато се отдаваме на скърби,
приятелю… И все пак най-доброто
лекарство си остава виното.
Налей да се напием…
О, Еброс, Еброс[21],
най-красивата река си ти —
при Енос[22] ти се вливаш
в пурпурното море,
минавайки с водите си
пряко тракийските земи
(със тучните ливади за конете).
О Еброс, Еброс, тебе чествуват
и многобройните момичета:
и с нежните ръце
те като в благотворно миро
измиват в твоите води
бедрата си красиви.
Пий, Меланипе, с мене… Мислиш ли,
че ще се върнеш пак през Ахеронт —
опасната, великата река —
при светлината бледа на деня?
О, не бъди тъй сигурен.
Сизиф[23] бе също умен, също хитър
и два пъти орисницата го накара
да мине Ахеронт[24],
но не избяга от смъртта.
И Кронос[25] го осъди строго
на тежък труд под черната земя.
Та — нека за това…
… вино, мое мило момче, и наистина…
Разказват в стари времена,
Аристодем[26] във Спарта
изрекъл мъдростта:
„Парите са човекът“.
Наистина и до днес
нито един бедняк
не се е радвал
на слава,
ни на почит.
Какви са тия птици?
Над Океана прелетели,
дошли при нас
от края на земята.
Диви патици с многоцветни шии
и със крила, разперени широко…
Да пием в здрача… И защо
да чакаме да се запалят лампите?
Остана малко от деня.
Големите и многоцветни чаши донеси,
любима… Дионис[27],
синът на Зевс и на Семела[28],
е дал на хората вино,
за да забравят.
Ти чашите ни напълни догоре,
смеси виното със вода
и нека чаша чашата
да следва.
От края на земята ти се върна
и дръжката на твоя меч
от злато е и скъпа кост:
ти бе при вавилонците
и ги спаси от мъка и страдания,
убивайки войника-неприятел,
юначен и огромен…
Намокри си гърлото с вино,
звездата изгрява вече
и сезона е тежък, мъчителен.
Всичко е жадно от жегата.
Сгушен в листака (на сянка),
щуреца скрипти със крилцата си
и звучната песен разлива
догдето пламтящото слънце
цел ден по земята е гряло
и всичко е вече изсъхнало.
Бодила разцъфва сега —
настъпи вечерният час.
Жените са най-съблазнителни,
мъжете — копнеещи.
О, Сириус грее в небето,
той ни замайва главата,
коленето той подкосява.
Сега да очаровам
приятелките си —
ще пея тия песни
с хубав глас.
… бедрата й бяха обвити
с тънка извезана туника —
скъпа, лидийска…
… Дъждът прохладен
шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича…
Звездите край блестящата луна
отново крият своя светъл образ,
когато тя изгрява пълнолика
и лее сребърен светлик
върху земята.
… Онез, на които
желая добро,
те ми създават
най-много злини.
… това във душата
сама си го знам.
… подобно буря
разтърсва любовта душата ми:
тъй вятърът планински
събаря дъбове…
… не знам какво да правя:
във мене живеят две души…
Най-после ти дойде… Добре направи.
Копнях за тебе,
в душата ми желание запали ти —
и цяла изгорях…
Добре дошла, добре дошла, Гюрино,
дано да можеш дълго да се радваш
при мене,
тъй дълго, колкото
ний с тебе бяхме разделени.
… о, дъщери на Зевса,
чисти Грации[29]
розовопръсти,
чакам ви — при мен
елате…
… самата аз обучих
Ера от Гюарос — бегачка бърза…
… нощ…
ние — девойките —
цяла нощ бдиме
пред твоите двери,
щастливи съпруже,
и възпяваме
невястата твоя,
чиято пазва
е благоуханна…
Стани, събуди се…
О, сладка мамо, вече нямам сили
совалката си бързо да премятам,
умирам от любов: едно момиче тъй красиво
ми прати Афродита, нежната.
… не — аз не съм злопаметна, —
не крия злоба, моята душа е кротка.
О, на какво
да те оприлича,
любими младоженецо?
Оприличила бих те
на гъвкав клон…
Видях едно мило
и нежно момиче
да къса цветя.
— Моминство, моминство, де си ти?
Защо ме оставяш?
— Никога вече, никога вече
няма при теб да се върна.
… Обичат ли се хора,
те са щастливи,
и грозни изглеждат
в бойни одежди…
… Когато слънцето посипе блясък по земята
с отвесно падащи, горящи ме лъчи,
щурец неспирно търка си крилата,
разкъсвайки със свойта песен тишината.
Ела, Любов — изпепели ме…
… Ти лежиш, очаквайки зад лаврово дърво,
и всичко беше тъй приятно:
ти си жена и скитник — като мен —
и аз те чувствам необятна
и коленича, победена от твойта красота…
… Аз няма никога да се опитам
небето да докосна: не, не съм
достатъчно висока…
… Жена щастлива ти си.
Най-после изпълниха се твоите мечти:
момичето, което искаше, е вече твое…
… Зефирът милва
свежата повърхност на водата
и шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича…
… И аз си мисля — ни едно момиче,
което е видяло на слънцето лъчите,
не ще е като тебе тъй красиво…
Залязоха луната и Плеядите[30].
Нощта напредва.
Вече е среднощ.
Минават часовете.
Аз напразно очаквам.
И лежа самичка…
Тъй както сладка ябълка,
навръх дърво, червена —
забравиха ли я берачите?
О, не… Не са я те забравили,
ала не са могли
да я достигнат…
… Прегази ти сърцето ми:
тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…
Вечернице, събираш всичко ти,
що златната зора е разпиляла:
довеждаш кротките овце
довеждаш и козите,
на майката довеждаш й детето.
Аз имам мъничко момиче мило,
изваяна е като малко цвете —
любимата ми Клея… О, не бих я заменила
за цяла Лидия, нито дори
за острова чудесен —
за Лесбос.
На боговете равен ми се струва
оня, който, до тебе приседнал,
те слуша тъй сладко да говориш
и да се смееш нежно-шеговита.
Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха — бледна — изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.
Езикът ми засъхва — нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нежен мрак,
бучение в ушите си усещам.
Студена пот челото оросява,
нозете ми се подкосяват, ставам
по-бледна от изсъхнала трева,
свяст ми се вие, сякаш че умирам.
Безсмъртна, златотронна Афродита,
Зесова дъще, хитрице,
о, моля те — с терзания и мъки
недей разкъсва моето сърце.
Ела и както някога, Богиньо,
подаваше ухо на моя глас
и щом ме чуваше — напускаше веднага
чертога златен на баща си
и се понасяше към мене мигновено
на свойта колесница, впрегната
с рой малки, пърхащи врабчета,
и литваше към черната земя,
те бързо те довеждаха при мене —
и ти с усмивка на безсмъртното лице
ме питаше какво ми е станало,
защо те викам пак, защо те моля
и лудото сърце какво желае
да ми се случи… „Я кажи, Сафо,
в коя си влюбена, да ти я доведа.
Кажи, Сафо, кажи…
Дори от теб да бяга — ще те гони
и ако дарове не приема — скоро сам
ще ти донася дарове. Ако не те обича
ще те обикне — и да не жалееш вече.“
Ела ми и сега и ме спаси, Богиньо,
от тежки мъки. Направи така —
душата що желае да се случи,
бъди ми ти съюзник, о безсмъртна!
Кипридо — ти и вие, Нереиди,
о, нека моят брат да се завърне
при мен жив и здрав — и нека всичко
най-съкровено,
което той желае — да се сбъдне.
И всичките злини, които той
направи някога — сега сам да поправи,
за своите другари да е радост
и срам за неприятелите си —
но знае ли човек кои са те?
О, не — не знаем ние враговете си…
И брат ми може би да си възвърне
отново тая чест, що ми дължи,
и да забрави свойте черни мъки,
които нашите души гнетяха.
И чувайки различните сплетни,
които моите съграждани изострят
и ги забождат в мене, във плътта ми —
от тях така жестоко ме боли —
Богиньо, чуй ме, ако някога
сърцето ти със песни съм пленила,
то миналото скрий със черна нощ —
от клюки и нападки ни спаси.
… и вече от любов…
Когато аз те гледам срещу мене,
знам: „Хермиона никога не е
била тъй хубава“ —
и смело те сравнявам
със златокосата Елена.
Сравняват ли се смъртни със богини?
Не знам това, но зная друго —
че като гледам хубостта ти,
сърцето ми олеква, всички грижи
отлитат.
Ти мъртва ще лежиш така и нито спомен,
нито любов ще случиш вече.
Ти рози пиерийски[31] не отгледа,
невидима и в царството на Хадес,
душата ти сред бледи сенки
ще се скита…
И аз си мисля —
ни едно момиче,
което е видяло
на слънцето лъчите,
не ще е като тебе
тъй разумно…
… Макар че ти си ми любима,
жена по-млада ти си избери:
на мен — по-старата — не ми прилича
със тебе да живея…
Блажени съпруже, изпълни се
лелеяния брак и имаш
желаното момиче
със поглед тъй томителен,
с чаровен лик, ликуващ
от любов. Почете те
безмерно Афродита.
О, моя Дика, изплети венец
от клончета и мента
и с пръстите си нежни накитѝ
косите си, които аз обичам.
Защото — знае се — богините блажени
с добро око поглеждат на молбите,
които красота и цвете увенчават,
но те обръщат гръб на тези,
които им се молят без цветя.
(И ето — тя завинаги си тръгна.)
Не лъжа — бих желала да умра.
Тя плачеше, когато ме напусна.
Течаха топли нейните сълзи:
„Ах, колко съм отчаяна, Сафо.
Кълна ти се — не искам да си ида.“
Отвърнах й: „Иди си с радост, мила,
и спомняй си за мене със добро,
защото съм привързана към тебе.
Аз искам пак сега да ти припомня
красивите и нежни часове,
които ни двете преживяхме…
От рози, виолетки, минзухар
венци плетеше многоцветни ти
до мене и се кичеше със тях.
С венци, изплетени от цветове,
обвиваше ти нежната си шия…
Върху косите си благоухания
разливаше — от мента и босилек —
или на мекото легло до мене
отпусната почиваше блажено…“
… от Сардион[32]
тук мисълта ми често се завръща.
Когато заедно живяхме,
за Аригнота беше ти богиня
и твойта песен бе за нея всичко.
Сега блести тя сред лидийските
жени — както розовопръстата луна
на залез превъзхожда всичките звезди.
Като луна блестяща, чиста,
която свойта светлина разлива
върху соленото море и пъстрите поляни.
Тогава чистата роса блести
и розите затворени ухаят,
и кичестите цветове в полето.
Но след като тъй много скита тя,
си спомня пак за милата Атида,
сърцето й в желание потръпва,
скръбта тежи в душата й и тя
зове ни със пронизващ глас за среща
и тоя зов загадъчен и таен
нощта хилядократно преповтаря
и ехото далечно го донася
през морските вълни, които ни делят.
… Гонкила…
Казах: „О, господарю…
Не съм ли толкова щастлива?…
Не зная какво е това желание
да умра, да изчезна
и да видя
бреговете на Ахеронт
потънали в лилии
и влажни от светла роса.“
Умря Адонис[33], о Китерея[34], чудния Адонис…
Сега какво ще правиме, девойки?
— О, бийте си гърдите, (бясно,
докато те почервенеят)
разкъсайте хитони (от скръб).
Умря Адонис!… (Чудният Адонис)…
Таз прах е на Тимада, умряла преди брака.
Прие я Персефона[35] във тъмносиньото си царство.
Когато тя умря,
другарките й взеха остър нож,
отрязаха косите й красиви
и ги принесоха във жертва.
С червена топчица отново
ме тупна Ерос, златокосият…
Разбирам, Ерос, ти ме каниш
с момичето да поиграя,
обуло везани сандали.
Но то — нали си е от Лесбос,
красивия — се подигра
на побелелите ми власи,
отвърна погледа си от мен,
по други някой се зазяпа…
Ти каната ми донеси, момче,
и на един дъх аз ще я изпия,
ала да смесиш виното с вода,
да се напия, ала не просташки.
Аз мразя като скитите да се напивам
със шум и крясъци —
о, нека мелодични песни
да придружават нашето пиянство.
Момче, със нежен поглед аз те диря,
но ти, не ме ли чуваш ти?
Не знаеш ли, че ти държиш
юздите на сърцето ми?
Възпявам Ерос, нежния,
окичен със корона от цветя.
Той властва дори над боговете
и укротява хората…
… подобно опитен дървар,
от корен ме отсече Ерос
с голямата си брадва
и ме захвърли
в поройните води
студени…
… и пак обичам
и не обичам
и пак лудея
и не лудея…
Кротко
като сърце новородено,
което още суче, а
високорогата му майка
го изоставила в горите
и то се уплашило.
Да бях умрял!
Защото друго
спасение от тези мъки
аз няма да намеря.
… Пак ли
ще ме оставиш
пиян да се завърна
в къщи?
И хвърлил се пак
от високия бряг
във морето разпенено,
аз плувам омаян
от любовта.
Закусих скромно
с малко баница
и половинка вино.
Сега, полегнал
върху леглото си,
със милата си лира свиря,
възпявам своята любима —
едно момиче,
свежо и чаровно.
От всичките младежи мили,
Аристоклид, за теб тъжа аз най-много:
от младостта си се отказа ти
и храбро се сражаваше,
за да не стане пленница
родината…
Кобилке млада
от Тракия,
защо ме гледаш дяволито
и бягаш — ти, жестока, — и си мислиш,
че аз не заслужавам твоето внимание?
Прекрасно мога да те укротя
с юзда и, хванал поводите ти,
да те закарам чак до края…
Сега пасеш в ливадите, подскачаш леко,
защото нямаш още опитен ездач.
Вече побеляха слепоочията ми,
косите ми са бели,
отмина младостта щастлива
и зъбите ми остаряха —
остана много малко време
от сладкия живот.
И затова тъгувам често
и се боя от Тартара —
най-тъмната и най-дълбоката
част на Ада;
защото слизането в него е
мъчително и тежко
и никой, след като е слязъл,
не се е изкачил обратно.
Всичко спи.
И планинските върхове спят,
урви, пропасти и потоци.
Спят и всички влечуги,
от земята ни черна отгледани.
Зверовете из дебри планински
и рояците на пчелите,
и чудовищата в морската бездна,
и ятата на дивите птици,
отпуснали бързи криле.
Росата е момиче,
родено от небето и луната.
Не Афродита, а лудетината Ерос
подобно на палаво момче играе.
Той тича над коронките
на цветовете
(о, моля те, недей ми ги докосва!)
на детелината…
Този нежен дар
на сладките музи
ми показа една
блажена девойка —
русокосата Мегалострата…
Момичетата се пръснаха в уплаха
подобно пилците, уплашени от някой
сокол, кога над тях прелитне.
О, музи, дъщери на Зевса,
ний ще прославим боговете
с безсмъртни песни.
Железният меч
не е по-нужен на човека
от песента
на тихата арфа…
Хайде ти, музо добра Калиопа,
момиче на Зевс, започни
своите песни.
А към тях прибави и
грациозния танц.
О, аз познавам
напевите
на всички птици…
И сладкият Ерос
по милостта на Киприда
слиза пак
и ми стопля сърцето.
Словата и мелодията
на песента
откри Алкман,
като разбра
умния език
на птиците.
Музо, музо,
ела, сладкогласна,
при нас.
Песен звучна
започни на нов глас
ведно със прекрасните
деви.
О, сладкогласни, сладкодумни деви,
не могат вече коленете
да ме държат.
Да бих бил птичето-рибар,
което над короните
на морските вълни лети
със други птици,
без да се плаши —
таз пролетна и синьокрила птичка…
Често пъти
високо — над планинските върхове, —
тогава, когато блестящият празник
весели боговете,
в златна огромна паница,
каквато имат пастирите,
след като издоиш
на лъвицата силното мляко,
ти правиш голяма пита
силно и ароматно
сирене.
Нека запеем за радост на всички
песен във чест на
къдрокосите грации,
нека запеем във гама фригийска[36] —
иде пищната пролет.
Обича Аполон
и танците,
и шеговитите
мелодии.
Страданията, стоновете тъжни
са дял на Ада…
За мъртвия човек
увяхват бързо
спомен и
признателност.
С лира чаровна
започни песен
за децата любими
на Самос
ти, ясногласна
музо.
Безброй кидонски ябълки[37]
те хвърляха към колесницата
на техния владетел.
Безбройни миртови листа,
оплетени венци от рози
и от градински теменуги.
Музо — изличи в паметта си войните,
заедно с мен възслави
сватбите на боговете,
богатия пир на мъжете
и трапези честити.
… За туй, че цар Тиндар[38],
принасяйки на всички богове
различни жертвоприношения,
пропуснал само Афродита,
дарителката на сладости,
тя — разгневената —
направи дъщерите му
двубрачни и трибрачни,
и безбрачни — напуснати от своите мъже.
Синът на Хиперион[39] — Хелиос[40] —
във златната си чаша влезе,
за да преплува Океана[41]
и да достигне мрачните дълбочини
на пресветата нощ
при милата си майка,
своята съпруга
и свидните чеда.
А той,
синът на Зевс,
пешком отиде
в сенчестата
лаврова гора.
Не е истина тая легенда,
ти не си качвала
на красивите кораби,
нито си стигала
във троянската крепост.
Ерос ме гледа под клепките пак
с тъмносиния поглед.
Той ме захвърли с безбройните си чарове
в мрежите на Афродита —
аз треперя, когато приближава
като кон, който някога
е бил победител, а сега, остарял
против своята воля, трябва пак в състезания
да се мери с колесниците бързи.
Евриале, нежна издънка,
грижа на синеоките
и къдрокоси грации,
теб Афродита и Пито[42]
с красивия поглед
те отгледаха
сред разцъфтели
розови храсти.
На сухото и каменисто място, тук,
създадено от хорските ръце,
са някога живели
сред миди и сред стриди
риби плътоядни.
Не е възможно
да се намери лек,
та да оживеят
мъртвите.
Боя се да не би
за греховете ми
пред боговете
със почести да ми отвърнат
хората.
Когато се намира
извън големите вълни,
тогава всяко
дебело корабно въже
е вещ ненужна.
Разцъфват напролет
дюлите,
напоявани от потоците бистри
във градините чисти
на девойките,
и се разтварят
пъпките на лозниците
под листата на асми
гъстосенчести.
А на мене — никога любовта не ми позволява
да отдъхна… Ерос лети
подобно на буреносен вятър тракийски,
пламтящ от светкавици;
с дива лудост, напуснал
Афродита и безстрашен,
и страшен държи здраво
сърцето ми в робство
още от младежките дни.
Убих, убих
двете момчета,[43]
които яздеха на бял кон —
деца на Молиона,
родени заедно, —
едничко тяло с две глави,
и двамата родени
от сребърно яйце.
Малка е силата
на човека.
Безполезни са грижите.
В тоя кратък живот —
мъка след мъка, —
а смъртта — неизбежната —
висне над всекиго.
И добрите, и злите
са с еднаква
съдба.
Нетленна слава дадоха
на своята родина
за нея падналите —
бавно се обвиха
във синята мъгла
на Вечността…
Умрели — не, те пак са живи:
високо ги възнесе храбростта,
далече от чертозите на Хадес.
Но взе смъртта и този, който
от битката побягна.
Хората очакват
нещастия различни,
ала в един миг само
бог преобръща всичко.
О, най-накрая всичко
достигна до
ужасната Харибда[44] —
и най-възвишените добродетели,
и най-голямото богатство.
Ти, пътниче, кажи на лакедемонците,
че ние тук лежим, верни на повелята.
На тези, които умряха при Термопилите[45],
съдбата е славна — и сладка смъртта.
И гробът им — жертвеник… Вместо ридания —
най-скъпият спомен. Скръбта е похвала.
Савана на тия храбри мъже
не ще го докосне ни плесен, ни времето.
И техния гроб избра за ложе
славата елинска. Ето и свидетелят:
Леонид[46] — царят спартански,
който остави име велико,
украса на храброст и слава безкрайна.
В здравия дъсчен сандък,
тласкан от бурни вълни сред морето,
майката — ето — прегърна
Персея разплакана и заговори
с трепет:
— Чедо… Как страдам…
Ти спиш. Безбурно е
твоето детско сърце
в нерадостния сал, който
те носи, и светиш
в мрака катранен на
дълбоката нощ.
Не усещаш сега напора на вятъра,
нито рева на вълните бушуващи —
те минават над твоите косички.
Спиш си на твоята алена дрешка
легнало — скъпо и мило дете.
О, ако знаеше колко е страшно —
би чуло, подало ушенце на моите думи.
Моля те рожбо — спи.
Спете и вие, вълни.
О, да бихте заспали и вие,
мои скърби безмерни…
Променѝ, татко Зевсе,
нашата зла орисия
и ми прости,
че е дръзка
и далече от правото
моята молитва.
Нямаме волско месо,
нито злато,
ни червени килими…
Само имаме
пълни сърца,
муза с песни чаровни
и сладко вино
в беотийските чаши.
О, виното отхвърля надалече
човешките ни грижи…
Тогава някой ще събори
стените на града
и всички ще се мислят за царе,
и къщите им ще блестят
от скъпоценности и злато,
и корабите им, със жито натоварени, ще носят
богатата реколта на Египет —
съкровище несметно.
Тъй, като пием,
сърцето преувеличава всичко.
Великият Мир
подарява на хората разни неща:
богатство и цветове
на медогласните песни.
Той поставя в олтарите
да горят върху жълтите пламъци
бутове на волове и овце дългорунни
в чест на всевишните
богове.
И той обучава младежите
да свирят на флейта,
да танцуват…
В железните щитове паякът черен
тънка мрежа плете.
Ръждата гризе острото копие
и двуострия меч…
Потъмнява медта на всяка бойна тръба.
Никой вече не граби
сладкия сън от мойте клепачи —
балсам за сърцето.
И сред ликуващото множество навън
пламти песента на младежите.
Посветена на Хиерон от Етна,
победител в състезанията с колесници.
О, златна лира… Дял еднакъв
на Аполона и на синекоси Музи —
когато те чуят, всичките певици
на знака ти се подчиняват
и почва празникът.
Щом звънне твоят глас
и се чуват тактовете първи
на твоята мелодия — и те повеждат
песента на хора.
О, ти угасваш островърхата светкавица,
на вечен огън вечната проява.
И спи орелът,
цар на птиците,
върху скиптъра на Зевс,
отпуснал бързите криле
от двете си страни.
И ти покриваш остроклюната
глава със този тъмен облак,
ключалка нежна за клепачите му,
а той повдига — както спи —
и спуска гъвкавите си криле,
обзет от ритъма на твоя повей.
Дори насилникът Арес[47] оставил е
островърхото си копие —
и сън дълбок услажда му сърцето.
О, златна лира, звуците ти очароват
душите и на боговете
ведно с изкуството
на сина на Лето[48] — и на снажните Музи.
Тези, които Зевс не обикна,
треперят, щом чуят
силния глас на Пиеридите[49],
който се носи вред по земята
и над морето прастаро.
Този дори, що лежи в ужасния Тартар,
врагът на боговете, стоглавия Тифон[50],
него го беше отхранила някога
чутната пещера във Киликия[51],
а му тежат сега
на косматата гръд
скалите на Куме[52],
които с гърдите си
спират морето в Сицилия.
И небесната колона,
увенчаната с облаци Етна,
кърмачка
на снегове вечни.
От глъбините й бълват пречисти
извори — огън ужасен.
Денем разливат реки нажежени
пушеци, а през нощта
пламък убийствен изригва
от глъбините и хвърля в морето
блокове едри със трясък и гръм.
Оня прочут дракон праща
тези ужасни реки — огън чист
от дома на Хефеста[53].
Страшно е да го видиш — това чудовище.
Страшно е и да слушаш
да разказват за него.
То си лежи оковано
под върховете на Етна,
покрити със черни листа
в подножието,
със гръб, цял изранен
от бодливото ложе,
на което лежи.
О, Зевсе, всемогъщи,
дано да можем да спечелим
твойта обич. Ти, който владееш
тая планина
и плодородното чело
на таз земя,
съседния град — името му
прослави чутния му жител Хиерон,
когото глашатаят на Питийските игри
високо обяви за победител
в надбягването с колесници.
Тъй — най-голямата радост за мъжете,
които плуват, е попътен вятър,
добър предвестник за щастливото завръщане.
И затова след тая днешна слава
ний вярваме, че тоя град ще стане
по-славен със победите на неговите
коне — и още по-прочут
със мелодичните си тържества.
О, Аполоне, ти царуваш
над Делос и обичаш
тоз извор Касталийски на Парнас.
Благоволи и приеми молбите ни
за таз земя, родна изобилна
на благородни, хубави мъже.
О, боговете дават на хората
всичките качества —
мъдрост и сила, и красноречие.
И затова тъй желая аз да възхваля
онзи мъж победител
и се надявам, не ще изпусна
медното копие на мойта похвала,
както на някои то се изплъзва —
а ще го хвърля далече-далече,
мойте съперници ще победя.
Дано завинаги времето
да даде на Хиерон слава, пари
и облекчение на мъките му!
В колко сражения той оцеля!
Смел е по дух и боговете
винаги милостиво го пазят.
Той придоби такава слава,
никой грък не я е имал до днес —
тя е венец върху богатството.
И той, подобен на Филоктет,
влезе в бой смело — и горделивият
иска да стане негов приятел.
Казват, синът на Пеант — от Лемнос[54],
с лък и стрела, но измъчван от рана,
бил тук доведен от славни герои
богоподобни, за да разруши
града на Приама, да сложи край
на всички мъки на данайците.
Бе той със болно тяло,
но от съдбата поддържан.
Така и на Хиерон богът поправител
да даде да достигне в бъдното време
каквото лелее.
И вдъхнови ме, Музо, да възпея
пред Диномен — сина на Хиерон,
най-силната — победна — колесница
на неговия скъп баща.
Не може да чужда радостта за него
от таз победа… Нека след това
да почнем най-приятен химн
за царя, за владетеля на Етна.
Защото Хиерон издигна тоя град
със помощта на боговете
и в него зацарува свободата
ведно с дорийските закони.
Потомци на Памфил и Херкулес,
които обитават бреговете
в подножието на Тайгет,
се подчиняват доброволно винаги,
като дорийци, на законите на Егимос
и покровителствувани от щастието,
дошли от Пинд, завзеха те Амикле[55]
и станаха съседи славни
на тиндарийците със белогриви
коне след славата, спечелена във боя.
Зевсе, ти, който можеш всичко,
нека завинаги граждани и владетели
на този град — край река Амен —
имат еднакъв дял — същата слава
да им въздават нявга потомците.
Нека и с твоята помощ сега
славният цар на града — и сина му —
да ръководят този прочут град,
пълен със хора почтени, в мир.
Моля те, Зевсе, сине на Кронос,
дай знак с глава — знак на съгласие,
та финикиецът и войнствен етрурец
да стоят кротко в свойте земи.
Нека те винаги помнят жестоката
гибел при Куме.
Царят на Сиракуза изхвърли
в морето от техните кораби
цвета на войските им,
Гърция тъй спаси от тежко робство.
Аз ще спечеля от атиняните,
пея ли за Саламин. В Спарта пък
боя при Китерон[56], дето пострадаха
перси, стрелци добри, а тук ще пея
край сладководната река Химера
химн за децата на Диномена,
които заслужиха с победата си
на изнемогналия враг.
Ако човек умее да говори
точно и стегне
във сбита форма изпитаното,
той ще избягва укорите
на людете. Защото
пагубното пресищане
притъпява острието на очакването.
Не дразни нищо друго повече
и не засяга хората в душата им
от туй, да слушат за славата на другите.
Но по-добра е завистта, не съжалението.
Не се отричай ти от добродетелта.
Води народа си с кормило справедливо
и думите си изковавай смело
на истината върху наковалнята.
Дори и малката искра от тебе
те прославя. Велител на мнозина си
и верни са свидетели за тебе те.
Ти запази си качествата,
ако желаеш да се носят думи
добри за теб — не се отказвай
от щедростта си ни най-малко.
Държавата водѝ като кормчията
надутото от вятъра платно.
Не се оставяй, драги ми приятелю,
Да бъдеш лъган със похвали ловки.
Че след смъртта ще стане ясно
дали със право мъдреците и певците
са хвалили живота на покойните.
Не ще изчезне доблестта на Крез[57],
а лошата мълва държи и днес Фаларис —
безмилостният ум гореше хора в меден бик.
И него го не споменават даже
под покривите хорски лирите
в компанията на младежи.
Най-първото добро е за човека
да придобие някаква награда,
а второто — за него да се чуят
слова на почит и уважение.
Ако ли някой придобие и двете —
тогава той е увенчан напълно.
Посветена на Аристомен от Егина,
победител в състезанието по борба.
Спокойствие любимо, ти,
дете на справедливостта,
създаващо мощта на градовете,
пазителю на ключовете висши,
на преговорите и на войните —
ти почитта ми в песен приеми
към победителя Питийски
Аристомен.
Защото ти създаваш добрини,
но също и злини раздаваш
в еднаква мярка.
Когато някой своето сърце
обвие в злоба необуздан,
пак ти — сурово и враждебно —
заставаш срещу него
и с мощ божествена захвърляш
в морската бездна
дръзновения.
Когато съгреши Порфирион[58],
титанът, не такваз ли участ
от теб го стигна разгневено?
Огромна полза би могъл
от храма ти да изнесе
всеки мъж скромен
и добър.
Дълго време,
облегнат на своята сила,
прегрешаваше Тифон Килийски,
стоглавият,
както и на великаните царят.
Но укроти го със мълния, с гръм
и със стрелите си
цар Аполон.
И той прие благосклонно
сина на Ксенарх,
от Кира дошъл
със чело, увенчано
със лаври парнаски,
във съпровод на дорийска
строга процесия.
Недалече оттука
се намира градът
справедлив и любимец
на нежните грации,
прочут с добродетели
е родът на Аякса —
чутният остров.
Той е известен
от време прадревно
с най-съвършената слава.
В песни се славят
много чеда
на острова славен —
и победители във състезания,
пък и герои
в битките смели.
И днес с мъже такива
той се отличава.
Излишно е сега
да произнасям дълги речи,
под звуците на лира сладка
да ви нареждам стих след стих.
Не искам аз да прекалявам
със жертвения дим. Но да побързам
към теб дълга си да изпълня,
момче, и да възпея твоята
нова слава, полетял
върху крилете дръзновени
на моето изкуство.
Ти двамата си вуйчовци последва:
и Теогнет — олимпийски победител,
и Клитомаха, който победи
в истмийските борби.
Така прослави ти родът
на славните Мидилиди.
Нали така предсказа —
синът на Оиклей, когато
видял пред Тива седмовратната
как се сражават епигоните
със копия железни във ръцете —
дошли за втори път от Аргос[59].
Той им извикал, докато се биели:
„Природата поставя да живее
в децата бащиния храбър дух.
Аз виждам ясно как Алкмеон се движи
със пъстрия и ярък дракон
върху щита му изрисуван
пръв към портите на Кадмовия град. О, Адраст,
в началото ти бе пропаднал,
но следва те добро знамение;
нещастието чука на дома ти —
синът ти ще загине, той единствен,
и ти праха му сам ще прибереш.
Ала войските ще се върнат здрави
в града обширен — във Абант.
(Цена голяма има милостта
на боговете — твоят син е мъртъв.)“
Тъй пророкува Амфиарай.
Самият аз обаче хвърлям с радост
венци от пъстри цветове
и поднасям на Алкмеон мойте химни.
Та той ми е съсед. Пазач е
на туй, което притежавам аз.
До храма аз живея близо, той,
оракулът, и мене също пази.
Той пази моите богатства.
Когато тръгнах някога на път
към Делфи, център на света,
той и на мен гада̀…
О ти, стрелецо, ти, пророче,
що безпогрешно стреляш надалече
и благосклонно ти приемаш
в прочутия си храм
във долината на Питона всички,
ти на Аристомен предрече
голяма радост, най-велика радост.
И ето — в чест на празненствата,
които стават в родната страна,
ти го дари с петорна награда.
О, богове, бъдете милостиви
към този, когото днеска аз възпявам
в различни ритми…
Сега ний пеем кротки химни
и светлото Спокойствие
към песента ми се присъединява.
Нека боговете
да бдят над Ксенарховия син.
Без много мъка той спечели много.
От всички други той е най-добър.
Живял е в този свят разумно той
и затова е победил… Ала
успехът не зависи от човека.
Единствени са боговете, що
издигат смъртния и го повалят.
Затуй бъди умерен и добър.
Ти беше победител във Мегара
и победител в маратонското поле —
и третата победа пак е твоя,
на празника на Хера посветен.
Във Егина срази ти
противниците сръчни,
отнесе три венеца
и вечна слава.
Ти четирима противници срази:
нещастници, те скръбно се завръщат,
при майка си отиват наскърбени
и със разкъсано сърце от мъка
из мъничките улички се крият,
за да избегнат хорските очи.
А ти спечели светла победа
и ето — днес летиш напред щастлив
и пълен със надежди светли,
и сякаш носен на крила…
Богатството е без цена за тебе.
Но участта на смъртния е тежка.
За миг се вдига той — и мигом пада,
от някаква съдба повратна повален.
О, ние, еднодневки!
Какво сме ние и какво не сме?
Човек е сън на сянка. Но когато
го освети лъчът,
от божеството пратен,
блестяща слава слиза върху него
и сладка вечност.
Любима майко, Егина,
отправѝ синовете си по волния път
и да ги пази Зевс със храбрия Аякс,
с Пелей и със прекрасните
Ахил и Теламон.
Посветена на юнушата Агесидам от епизефирските Локри,
победител в състезанието по бокс.
Тъй както всички се нуждаем често
от полъха на нежните ветрове
и от небесните води — деца
на тъмен облак,
тъй и атлетът, вече победил,
нуждае се от химни сладкогласни,
предвестници на славата далечна,
свидетел верен на големи подвизи.
За завист недостъпна очаква
похвалата ми олимпийските победители.
Езикът ми дълга си ще изпълни,
но божеството дава всяка дарба.
И тъй, Агесидаме Архестратов,
аз пея в чест на твоята победа
в борба с юмруци.
Във тоя скъп венец маслинен
аз ще вплета и украшението
на мойте мелодични стихове.
И ще възхваля твоя род
на локрийците, които обитават
брегът епизефирски във Сицилия.
Тръгнете, Музи, с нас сега,
със нашто шествие, и аз ви уверявам,
че ще намерите гостоприемни люде,
любители на хубави неща,
народ възвишен, род на смели воини.
Защото нито рижата лисица,
нито рикаещият лъв ще променят
природата си вечна.
Посветена на Мидас от Аркопант,
победител в състезанието за атлети.
Зова те, град блестящ,
град, най-красив от всички смъртни градове,
седалище на Персефона,
полегнал върху бреговете — тучни пасбища
върху здравия хълм Акграгант.
О ти, владетелю,
благоволението свое покажи:
ведно със богове и хора
ти приеми венеца,
който сина ти Мидас славния
ти носи от делфийските игри,
където цяла Гърция надви
във състезание на флейта.
Това изкуство в стари времена
откри богинята Атина.
Тогава вплела тя във тъжна песен
зловещите и страшни жалби на жестоките Горгони,
които плачели — те и косите им, змии ужасни, —
защото бе убил Персей[60] една от тях;
отрязал той главата й
и я отнесъл на народа в Серифос,
ведно със нея и съдбата му занесъл.
Защото, след като почерни
рода на Форкас — страшните горгони,
Персей, за когото казваме, че се родил
от златен дъжд божествен, оплодил
Даная, неговата майка,
на царя на Серифос отмъстил —
показал му главата на Медуза
и тъй го вкаменил,
защото царят бил държал във плен
и в брак насилствено майка му Даная.
Когато девата Атина
любимеца Персей спасила
от страшните Горгони, тя изплела
от флейтата мелодия и сложна, и красива,
напомняща за плачещата песен звучна
на Евриала[61],
сестрата на Медуза,
която пеела със треперещи устни
от мъка.
И след като изобретила флейтата,
на смъртните човеци тя подарила,
а пък мелодията е нарекла „многоглава“
заради змийските глави —
за състезанията на народите
най-славен спомен. И наистина
мелодията преминава
през тънките пластинки мед
и през тръстиките,
които раснат край красивия Кефисос
в свещената градина
на Грациите —
там флейти водят танца там.
О, ако има щастие за хората,
то никога не се явява
без мъка и усилие.
Днес може би — най-неочаквано —
ревнив бог някой да го разруши.
Съдбата си не можеш да избегнеш,
но иде ден и нашата надежда ще излъже той,
и друго ще даде, не което чакаме,
а чаканото ще отнеме.
Фр. I
За тях все още слънцето блести,
докато тук за нас е вече нощ.
През цъфнали поляни
със пурпурни цветя
до вечния им дом се стига,
покрит от сянката на дървеса благоуханни,
със тежки, златни плодове…
Фр. V
… оттам излизат
бавнотечащите реки на черна нощ,
изпълнени със безконечни сенки.
Фр. I
Дали сега за Исмен да пея,
или за Мелия[62] със златното вретено,
за Кадъм или за рода свещен
на силните мъже спартански,
или за Тива, синьодиадема,
или пък за непобедимия Херакъл,
или за Дионис, даващ радости,
или за сватбата на белоръката Хармония?…
О, нека най-напред възпеем
премъдрата Темида — някога
доведоха я Парките орисници
на колесница, карана от златни
коне — от извори далечни
на Океана, по блестящ път, до Олимп
свещения… Тогава стана тя
съпруга на спасителя Зевс
и истинските хора тя роди
с корони златни и прекрасни плодове.
Фр. IV
Не трябва да излагаме в очите
на чужденците нашите нещастия…
Това ти казвам. Само тоя дял,
съдбата който ни отреже
като добро и радости — това
ще трябва ний открито да покажем.
Когато боговете решат
на някого да пратят зла беда,
той трябва да я скрие в сянка…
Здравей, о, Делос[63],
съграден от боговете, прекрасна равнина,
отгледала децата на Латона,
богинята с чудесните коси
и на морето дъщеря.
Ти, чудо неподвижно
върху широката земя,
теб, който смъртните наричат Делос,
а на Олимп безсмъртните — звезда,
блестяща отдалеч върху земята синя…
Теб някога те носеха вълните
и всевъзможни ветрове,
ала когато щерката на Койос —
Латона, сети своите родилни мъки,
на твоя бряг пристъпи.
Тогава четири колони прави
изскочиха от земните недра,
за да поддържат острова скалист,
и тук, радостна, видя Латона
потомството, което бе родила.
О, Пан[64], ти, който си владетел-покровител
на мирната Аркадия[65],
пазител на почитани олтари тайни…
На майката велика придружител,
любима грижа и на царствените Грации…
О, ти, блажен, когото Олимпийците наричат
многообразно куче на великата богиня…
… Ти пееш свойта песен там…
… Най-съвършеният танцьор…
О, град блестящ,
с венец от теменуги увенчан,
поетите за тебе пеят, щит на Гърция,
прославена Атина, град Божествен…
Във времето на Зевса Олимпийски
теб моля аз, о, златна Пития,
прочута чрез пророчествата си,
и с тебе моля Грациите, моля Афродита,
о, приемете ме във тоя миг свещен
и мене — първожреца славен
на Музите!…
Блестящо слънце, ти, което виждаш
безброй неща,
о, майко на очите ни, звезда най-чиста,
защо изчезна ти посред деня?
Защо ти силата срази на хората
и мъдростта им заблуди, като се спусна
по мрачната пътека?
Дали защото искаш да ни донесеш
тук нещо ново или неизвестно?
Заклевам те в името на Зевса
о, ти водач на бързите коне,
богиньо, превърни за Тива
и за тиванците в добро
това световно чудо…
Или ти носиш поличба за война,
за гибел на плодовете на земята?
Виелици от сняг и снежни бури?
Размирици ли съдбоносни?
… Морето ще напусне бреговете си,
за да залее нашите поля,
и мраз ще скове земята ни.
Или пък ветровете южни
ще доведат проливни дъждове.
Ще потопиш ли цялата земя
ще подновиш ли целия човешки род,
ще създадеш ли тука нови хора?…
Не се оплаквам никак от беди,
Които ще изпитам заедно със всички.