Във теб е, Шотландийо, сърцето ми в плен,
във тебе, Шотландийо, то гони елен.
Сърни по скалите преследва със гръм,
то в теб е, Шотландийо, дето да съм.
Прощавай, отечество! Мой север мъглив.
Край хубав и доблестен, край свиден, бурлив!
Където да бъда, при първия зов
към тебе ще литна, изпълнен с любов.
Прощавайте, върхове във снежни искри,
прощавайте, никнещи в бездни гори,
прощавайте, тучни ливади, лъки,
прощавайте, звънки планински реки!
Във теб е, Шотландийо, сърцето ми в плен,
във тебе, Шотландийо, то гони елен,
сърни по скалите преследва със гръм,
то в теб е, Шотландийо, дето да съм.
Кога и кой ще измени
на старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.
Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.
Но пак сме днес със теб ведно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.
Налей и чашите не брой.
Догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой.
за миналите дни.
За старата любов — докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!
Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?
По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.
За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.
Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.
Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.
Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.
С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.
Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“
Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.
Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой,
ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.
Нека мама крещи, баща ми — и той!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.
Внимавай, когато при мен идеш ти.
Вратата след тебе добре залости.
Помни: стъпалата! На ум ги чети.
Помни, че при мене не идеш уж ти,
внимавай: при мене не идеш уж ти!
Щом нейде ме срещнеш, наблизо мини —
съвсем покрай мене — и тъй отмини.
Бездруго обаче към мен погледни.
Веднъж погледни ме и тъй отмини,
с очи погледни ме, след туй отмини!
Със други приказвай, изглеждай студен:
уж пукната аспра не даваш за мен!
Към друга обаче не гледай смутен,
че виж току друга те взела от мен,
че гледай, отнела те друга от мен!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой,
ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой.
Нека мама крещи, баща ми — и той!
Ти свирни, идвам аз с тебе, мили мой!
Нежно го прегърнах аз
и пое нагоре той.
Все го чакам оттогаз,
нямам нито миг покой.
Пощадете моя драг,
дребен град, пороен дъжд.
Не затрупвай, ситен сняг,
пътищата отведнъж.
Ти не го буди със вой
в здрача, вихъре студен.
Нека спи спокойно той
и да стане отморен.
Нека бъда с него вред,
дето иде в тоя свят.
Път да го зове напред,
а сърцето му назад.
Най-мил от всички ветрове
е западния, Джин.
Той моето сърце зове
при теб, любима Джин.
Гори растат, води шумят
под свода чист и син.
И с ручея към теб летят
и мислите ми, Джин.
И сутрин хладната роса
в тревите с теб блести,
и ти си птицата в леса,
и утрото си ти.
Звъниката, дори и тя,
и дъхавият крин,
и всички птици и цветя
за теб говорят, Джин.
По Клайд-река девойки знам,
облечени в поплин.
Но не видях аз нийде там
момиче като Джин.
Видях аз не една мома
с поли от муселин.
Но няма в цялата земя
красива като Джин.
Безгрижна — агне в летен ден,
не знае скърби, страх.
Към другиго или към мен
до днес тя няма грях.
Страните й са две цветя,
грехът й е един:
премного ме обича тя,
любимата ми Джин.
О, ветре западен, ела,
повей над мене пак.
И нека бързата пчела
потърси своя праг.
Ти мойта обич ми върни
и нека свода син
да озари за дълги дни
с усмивката си Джин.
Със колко клетви тя и яз
се разделихме тук.
И как бе тежък тоя час —
такъв не помня друг!
Тоз, който вижда вътре в нас,
и само той един
ми е свидетел колко аз
обичам свойта Джин.
След дълъг полет Аполон
веднъж от небесата
с Пегас, крилатия си кон,
се спуснал на земята.
Пегас не бил добър пешак:
подхлъзнал се по склона,
закуцал и провлякъл крак
за скръб на Аполона.
В ковачницата на Вулкан
закарал го ездача
и своя кон неподкован
оставил на ковача.
Ковача цял се изпотил,
но подковал жребеца.
За този труд му заплатил
с един сонет певеца.
Ковачо, виждаш, Аполон
е плащал със сонети.
Ще подковеш ли моя кон
за тези ми куплети?
— Кой хлопа в този късен час?
— Аз хлопам — каза Финдли.
— Върви си! Всички спят у нас!
— Не всички! — каза Финдли.
— Не зная как си се решил…
— Реших се — каза Финдли.
— Ти май си нещо наумил.
— Май нещо — каза Финдли.
— При тебе ако дойда вън…
— Ела де! — каза Финдли.
— Нощта ще минеме без сън.
— Ще минем! — каза Финдли.
— При мен да дойдеш, току-виж…
— Да дойда? — каза Финдли.
— До утре ти ще престоиш.
— До утре! — каза Финдли.
— Веднъж да минеш моя праг…
— Да мина! — каза Финдли.
— И утре, знам, ще тропаш пак.
— Ще тропам! — каза Финдли.
— Ще ти отворя, ала чуй…
— Отваряй!… — каза Финдли.
— Ни дума някому за туй.
— Ни дума! — каза Финдли.
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!
Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота, а ти си войник!
Безгрижният нрав е богатство за мен:
пред никой не скланям глава унизен.
Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
Но вечер с другари — лекувам и тях!
Когато сме стигнали читави, брат,
защо да си спомняме злото назад?
Съдбата ми — кранта, се спъва навред.
Към зло, към добро ли, да кара напред!
Аз своята участ, добра или зла,
ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.
Сърцето му е от злато.
Не момък е, а капка.
Той ходи с плюшено палто
и светлосиня шапка.
За мен е всичко в този свят,
със него съм богата.
Какъв чудесен занаят —
да режеш с плуг земята!
Ще дойде вечер в къщи той,
измокрен цял и капнал:
— Преоблечи се, друже мой,
пък и да беше хапнал.
Ще го зарадвам от душа,
леглата са готови.
Чорапите му подсуша
и му приготвя нови.
На север ходих и на юг
и знам кой колко струва.
Не, като него никой друг
не може да танцува.
Веднъж ли в танца той блестя
с чорапи и с чепици
и с туй главите завъртя
на много хубавици!
От малко съм доволна аз.
Ще минеме щастливо,
да има къшей хляб за нас
и в чашите ни пиво.
Той:
Ти спиш ли милинка? Ела!
Недей бъди със мене зла!
Такава вън лежи мъгла,
измръзнах цял почти.
Такъв е студ, такъв е мраз,
краката си не чувствам аз.
От милост тази нощ у вас
поне пусни ме ти.
Напразно чукам аз отвън.
Изглежда, твоя тежък сън
до утре кроткия ми звън
не може да смути.
Пусни ме ти за тая нощ,
за тая нощ, за тая нощ.
Поне от милост тая нощ
при теб ме приюти.
Тя:
Успял ли си във тоя мрак
да стигнеш лесно моя праг,
то значи можеш лесно пак
да си отидеш ти.
Навън сега е зла тъма,
но тая глупава мома,
която с теб преспи сама,
какво ще я слети?
Премаза нечий крак жесток
цветеца в цъфналия слог
и нека тоя скъп урок
тъги да ми спести.
Ловеца птичка оня ден
примами и уло̀ви в плен.
Това е друг урок за мен,
той скръб ще ми спести.
Навън лежи такава нощ,
такава нощ, такава нощ!
И гости във такава нощ
не искам аз, прости
— Стига, мили, си ругал
своето момиче.
Имай, моля ти се, жал —
аз не съм добиче.
— В тая къща нямаш глас,
Ненси, Ненси, Ненси.
У дома командвам аз,
мила моя Ненси.
— Виж го! Мислиш, че това
тъй ще ти размине?
Значи аз съм без права.
Сбогом, господине!
— Щом от тебе се лиша,
Ненси, Ненси, Ненси,
с друга ще се утеша,
мила моя Ненси.
— Нищо! Иде моят час,
моят ден настава!
Искам да те видя аз
как ще си тогава!
— Помощ от това небе
ще измоля, Ненси.
Ще помина, как да е,
с божа воля, Ненси.
— Няма пак да имаш мир.
Знай си го от днеска.
Ще ти пратя аз вампир
в мрака да те стреска.
— Друга пък ще взема аз
като тебе, Ненси.
Та пред нея всеки бяс
да трепери, Ненси!
Днес е тук, утре там — няма спиране, Вили.
Днес е тук, утре там — все така, ден за ден.
О, ела и кажи, ти мой скитнико мили,
че си същия ти, че не си променен.
Зимен вятър над нас от морето повея.
Изпровождах те аз на брега този ден.
Вече пролет дойде: той ще дойде със нея —
иде тя за леса, иде Вили за мен.
Обуздай, о, море, свойта кипнала пяна!
Ах, как страшно бучиш в тая черна тъма!
Успокой своя танц, о, вълни разлюляна,
понеси, ветре мой, моя скитник дома.
Но за мен, ако той е забравил,
нека нивга не спре твоят яростен вой.
Надалече от мен той в морето да плава,
а пък аз да умра с мисълта, че е мой.
Днес е тук, утре там — няма спиране, Вили.
Днес е тук, утре там — все така, ден за ден.
О, ела и кажи, ти мой скитнико мили,
че си същия ти, че не си променен.
Добра кобила беше тя
и вярна бе, но ето
в реката мъртва полетя
и плувна към морето.
Тя беше кротка и добра,
но пак намаза ножа:
трупа свещеникът одра
за скъсаната кожа.
Труди се тя за своя поп,
додето беше млада.
Сега при рибите, без гроб!
Това й е награда.
Носи покорно тя на гръб
духовното съсловие
и приживе узна със скръб
какво е богословие.
Високи чукари и сиви скали,
където нощуват сребристи мъгли,
където пред стадото свири овчар
и с малките скита в тревите глухар!
По-мил ми е тоя планински шубрак
от равните ниви край морския бряг,
защото край бистрия ручей сега
е Джейн — мойта радост и мойта тъга.
И моите мисли ме връщат назад,
там, дето в скалите кипи водопад,
където потоците пеят на глас
и времето бърза несетно край нас.
Не е тя красива, но с мило лице!
Не е тя с обноски, но с нежно сърце
И аз я залюбих от първия ден.
затуй че и Джени се влюби във мен.
На чар, на обноски кой би устоял?
На поглед, засенчен от лека печал?
Когато прибавиш и ум към това,
бездруго младежите губят глава.
Но светлият, прелестен поглед смутен,
но поривът искрен по-скъп е за мен!
Обичам прегръдки на силни ръце
и биещо бурно, открито сърце!
Там, де през китни долини,
през лесове и равнини
Карт носи своите вълни,
се срещнахме с тъкача.
Петима спореха за мен.
Боех се да не падне в плен
сърцето ми и в тоя ден
го дадох на тъкача.
Баща ми мрънка час по час.
Друг момък готвел той за нас!
И иска да отблъсна аз
ръката на тъкача.
Той вече ми го каза сам:
не дава зестра! Аз го знам.
Но аз сърцето си ще дам
за зестра на тъкача.
Додето ручей ромоли,
шумят жита, дъждец вали
и в клоните жужат пчели,
ще любя аз тъкача.
Мелничарят прашен
носи пълен кош.
Рупче ще похарчи,
ще спечели грош.
Прашен, прашен, боже мой,
дрехата му бяла.
Взе, та ме прегърна той,
напрашни ме цяла.
Мелничарю прашен,
като хляб си бял.
Носиш, мелничарю,
пълния чувал.
Къташ прашните пари,
пъшкаш под чувала.
Но сукмана си дори
аз за теб бих дала.
Какво аз виждам в тоя град,
облян от мека светлина?
На залез слънце в тоя град
върви най-милата жена.
О, как щастлив е тоя град
със нея в сетните лъчи!
Как цъфва пъстър всеки цвят,
съзрял се в нейните очи.
Как пеят птиците над Джен!
Как пеят те за радостта,
с която срещат в тоя ден
ведно със нея пролетта!
Иззад зъбчатата стена
премига слънце над града.
От Джен по-хубава жена
не вижда слънцето в града.
Без Джен светът е пуст за мен.
Без Джен и раят не е рай.
Готов съм да отида с Джен
и в дивия лапландски край.
И в пещера живял бих аз —
и бих живял като в палат! —
Ще топля Джен във оня мраз
с дъха си — като нежен цвят.
Сега над градската стена
надничат сетните лъчи.
Не са те виждали жена
с такива хубави очи.
Джон Андерсън, когато ти
ме срещна, този твой
немирен кичур бе почти
смола, съпруже мой.
Сега е той от сняг по-бял —
ти цял си посребрен!
Но ти, мой друже побелял,
бъди благословен!
Джон Андерсън, от склон на склон
към върха с теб вървяхме.
Една ли радост с тебе, Джон,
в живота си видяхме!
Надолу с теб сега вървим
пак тъй, ръка в ръката.
И с тебе двама ще заспим,
Джон Андерсън, в земята.
Ти чу ли какво е намерила Меги?
Ти чу ли какво е намерила Меги?
Намерила мъж със парички човек!
И днес мелничаря зарязала Мег.
Ах, бе мелничарят, изпълнен със живост,
със лека кесия, но лорд по вежливост.
А този бил грозен и празна глава,
но имал човека пари, за това.
Пред нея сърцето си първият сложил,
но вторият нещо по-друго предложил.
Кобилка предложил със ново звънче,
с юздички, ботушки, седло и жребче.
О, златото има наистина сила,
щом можеш да купиш жена за кобила.
Но нека да има любов между нас,
парите бих пратил по дявола аз.
Завърши страшната война,
небето пак сияе.
И в черно не една жена
с децата си ридае.
Напуснах лагера без скръб
след дълга бойна служба,
с войнишка раница на гръб,
богат с тъги и дружба.
Нарамил празната торба,
вървях с войнишка крачка.
Не водих аз с врага борба
със цел да трупам плячка.
За Ненси в първите лъчи
аз мислех с радост тиха,
за двете й добри очи,
които ме плениха.
И ето нашата река
и мелницата, дето
притисках нейната ръка
със нежност до сърцето.
И ей ме стигнал у дома,
пред къщата позната.
И гледам я, седи сама
и чака на вратата.
Избърсах сълзите си аз —
да плача не умея —
и с променен нарочно глас
тъй заговорих с нея:
— От тоя слънчев летен ден
ти по-красиво грееш.
И този момък е блажен,
за който най милееш.
Аз нямам грош, но моя край
спасих от смърт със щика.
За нощ поне приют ми дай.
Смили се над войника.
В очите й изгря за миг
една сълза голяма:
— Обичам аз един войник,
но вест от него няма…
За мене свят е тоз пагон,
кокарда и петлици,
а в къщи даваме подслон
на честните войници.
Но миг! И моите черти
познала, пламна: — Вили —
извика тя, — нима си ти?
Нима се върна, мили?
— Да, туй аз съм, непроменен.
А ти си още млада.
И твоята любов за мен
е най-добра награда.
Завърши моят път суров,
а ти ме чакаш верно.
Макар и беден, с теб, любов,
съм пак богат безмерно.
Тя каза: — Имам аз имот.
Ще стигне той за двама.
Ще имаме щастлив живот.
Със тебе бедност няма.
… Убива се да прибере
жетварят ечемика.
Търговецът за злато мре,
но мре за чест войника!
Не му отказвайте приют.
Той бди с осанка строга
за своя край във дни на смут,
в минути на тревога.
Той е весело момче,
тоя Робин, хитър Робин.
Той е весело момче,
тоя хитър Робин.
Във бедно село бе роден
и в календара този ден
не е с нищо означен:
нима бе „някой“ Робин?
Но там пък пишеше при кой
известен крал се ражда той.
И януари срещна с вой
появата на Робин.
Четейки в детската ръка,
кумата казваше така:
— Умник е. Туй ще ви река.
Я да го кръстим Робин!
Той няма май да е честит,
но вечно ще е с весел вид.
Ще бъде момък знаменит
и ваша слава Робин.
Чертите тука са добри:
ще люби наште дъщери.
Поне в това ще му спори
на тоя славен Робин,
С момите май не ще е плах
и доста ще лудее е тях,
но някой друг, по-тежък грях
не ще познае Робин.
Той е весело момче,
Тоя Робин, хитър Робин.
Той е весело момче,
тоя хитър Робин.
Растеше розов храст веднъж
край пътя, в цъфналата ръж,
и беше цял окъпан в дъжд
в едно сребристо утро.
Недълго слънцето блестя,
и розата се разцъфтя —
и тъй прекрасна беше тя
в това сияйно утро.
Скорчето в тъмната гора
запя в прохладната зора
и срещна с бисерни пера
настъпващото утро.
Ще дойде ден в тоя кът
в мъха до мократа му гръд
скорчетата му ще цвърчат
в едно лъчисто утро.
Тъй този, който в хлад и зной
е бдял над твоя чист покой,
ще наградиш, скорец ти мой,
със песни в ранно утро.
За него ти — уханен цвят,
цъфтиш на тоя божи свят
и него, който тръпне в хлад,
ще сгрееш като утро.
Елиза, тръгвам аз на път
към южните страни.
След ден от теб ще ме делят
жестоките вълни.
И нека в мачтите със вой
бий вятърът свиреп.
Не ще откъсне нивга той
сърцето ми от теб.
О, сбогом, сбогом, тръгвам аз
напускам твоя праг.
Шепти във мене таен глас:
не ще се видим пак!
Прощавай! Твоето лице
ще бъде вечно с мен.
За теб ще бие туй сърце
до сетния си ден.
В земята, що от старо време
по името на Койл зовеме,
в един прекрасен юнски ден,
когато всичко тъне в лен
и кучетата вън се маят,
и няма по кого да лаят,
две псета, незаети, в двора
се срещнаха покрай стобора.
Едното. — Цезар, псе, което
при Милостта му бе заето,
не бе от местно потекло,
а бе от Севера дошло,
където с бързите си шхуни
рибарите ловят моруни.
Нашийник с букви и токички,
и с ключ говореше на всички
че Цезар беше просветен
и доста виден джентълмен.
Той бе от древен род на лорд.
Но, дявол, той не беше горд
и гледаше със интерес
на всеки кален селски пес.
По дворища, гори, полета
се срещаше с различни псета
и с тях наравно по стъгдите
подпираше със крак стените.
А другото не бе от род.
То бе от простия народ
и като своя господар
бе селянин и прост овчар.
Стопанинът му, местен жител,
с безгрижен нрав и съчинител,
чудак, засмян и весел все,
нарекъл Люат свойто псе.
Под този прякор бил възпян
добрия пес на Осиан.
На Люат гледаха с любов.
Летеше той над всеки ров,
не беше някой пес резглезен,
със бяло на носа, любезен,
той виждаше във всеки жител
другар, приятел, покровител.
Със косъм лъскав като фрак
и с бял нагръдник като сняг
бе Люат весел и красив,
и много мил и закачлив.
И тъй: дружеха двете псета,
търчаха в нашите полета
след мишки, плъхове и други
гризачи, птици и влечуги.
И често подир дълъг път
присядаха във някой кът
и като два добри съседа
си отпочиваха в беседа.
Кореха двамата другари
Човека — цар на всички твари.
Цезар
Мой Люат, тежка е съдбата
на теб и твоите събратя.
Аз зная богаташът как
ограбва честния бедняк
и всеки ар обработваем
облага с данъци и наем.
А моят лорд се излежава
и ако пожелае, става.
След туй звъни нетърпеливо,
лакеят бърза мълчаливо
и веч е съобщил слугата:
каретата е пред вратата.
Прислугата навежда шия,
излиза той, в една кесия —
не къса някоя, бедняшка,
а с дължината на опашка —
напъхва кръглите монети
с изсечени по тях портрети.
Готвачът в къщи вечно тича,
соли, вари, пече, подпича.
Обслужва първо господата,
но не забравя и слугата.
Във къщи хранят и сега
не само първия слуга
с рагу и сосове, но май
дори последният лентяй
у нас живее по-добре
от тоя, който вън оре.
А как орачът преживява —
аз нямам даже и представа.
Люат
Ах, Цезар, аз живея с тях,
със тия, дето в пот и прах
копаят ями, рият, ринат,
работят, без да си починат,
орат земята с тежък плуг,
разбиват камъните с чук
и вечно хляб не им достига
за гладните им дечурлига.
Доде е жив и здрав бащата,
все имат къшей хляб децата.
Но ако нужда някой път
и болести ги посетят
или без хляб студът ги свари
и не намерят господари,
неволята, гладът тогава
без вест в света ги разпилява.
И въпреки това живеят
и знаят как да се посмеят.
А често нашите бедняци
отглеждат синове смелчаци
и доста честичко дори
красиви, стройни дъщери.
Цезар
Но те живеят в нужда, в труд,
измъчвани от глад и студ.
А знатните не ги е грижа
дали не мрат във всяка хижа.
На твоите добри орачи,
жетвари, селяни, копачи
отгоре гледат тези хора,
тъй както ние с теб на пора.
Аз неведнъж съм виждал в къщи
управителят как се мръщи
и как се готви да приеме
бедняка неплатил навреме.
Заплашва жив да го дере,
да му даде да разбере,
крещи, ругае го, фучи,
а бедният човек мълчи.
Ех, той е свикнал да трепери
пред лордове и кожодери.
Блазе ти, ако си богат.
Ако си беден, мри от глад!
Люат
Напук на своята горчива
съдба, беднякът не унива.
Привикнал често да гладува,
от глад и студ не се страхува.
Във къщи всички, млад и стар,
очакват от Фортуна дар.
Но стига им да си починат
и без Фортуна ще поминат.
Дома, до огъня, в беседа
с домашните или съседа,
какво по скъпо от това
да кимаш уморен с глава
на малките, които спорят
и не мируват, и дърдорят.
А евтината чашка с пиво
те кара да мижиш щастливо.
За кратко нуждите забравят
бедняците и разсъждават
за новините, за делата
на църквата и на страната
и съдят лондонските нрави:
дали са криви или прави!
А колко радост, глъчка, вик
в деня на някой мъченик!
Такава глъч и смехове
и във села, и в градове!
Смехът прогонва всички грижи
и светват схлупените хижи.
Пристига Новата година.
Гори голямата камина.
По масите от всяка кана
се стича белоснежна пяна.
Във ъгъла стоят бащите,
приказват си, димят лулите,
а вътре младежта лудува,
бърбори, смее се, танцува.
И аз постъпвам като нея
и джафкам, лая, т.е. пея.
Но ти си прав отчасти май.
Нерядко някой негодяй,
сдобил се с пълна власт злодейства,
измъчва честните семейства
и като бурени при оран
изтръгва бедните от корен.
Това той прави не от злоба,
а зарад някоя особа:
за да измъкне нещо в дар
от своя знатен господар.
А в парламента утре лорда
ще заяви с осанка горда,
че тачи свято свободата
и служи честно на страната.
Цезар
Какво ти служи? Ах, ти, брат,
ти малко знаеш тоя свят.
Той казва там, каквото вчера
му е подсказал премиера.
Със „за“ или „против“ гласува,
тъй както оня му диктува.
Затуй пък вечер с разни дами
в театъра ще гледа драми
и ще се мярка по паради,
по балове и маскаради.
А може би оттук веднага
ще полети в Кале и Хага,
ще види свят, ще се облича,
ще гледа и ще се развлича
и в някой тамошен салон
ще вниква във добрия тон.
И във Версай ще пококетства,
ще пръска старите наследства,
В Мадрид два дена ще прекара
и ще подрънка на китара.
Бой с бикове ще посети,
в Италия ще се вести,
момичетата ще огледа.
Оттам след някоя победа
по немските води ще плува.
Ще полежи, ще побленува,
за да отдъхне, да почине,
преди обратно да замине.
И за да се освободи
от неприятните следи,
които му е завещала
синьората от карнавала.
Така той служи. Унижение,
разврат, позор и разорение
донася този патриот
на обоселия народ.
Люат
Ах, скоро тия господа
ще пропилеят без следа
имотите си, виждам аз.
Но дяволът е и във нас:
„Какво ли — ни нашепва злия —
да поживееш като тия!“
Но ако твоите големци
сменеха своите дворци,
слуги, карети и имения
със честните ни забавления,
би имал всеки своя пай:
и лорд, и фермер, и ратай.
Аз зная бедния и знам,
че той е предан, честен, прям.
Защо твърдят, че бил хитрец,
простак, измамник и крадец?
Е, тайничко дърва сече,
е, скрито нещичко рече
по повод на една особа,
известна със голяма злоба,
удари заек край селото
или пък патица в блатото,
но той не причинява зло
и скръб комуто да било.
Но твоите лордове поне
щастливи ли са, или не?
Цезар
Със тях да беше поживял,
не би им, Люат, завидял.
Не страдат те от зной и студ,
не мрат от непосилен труд,
не се до смърт преуморяват,
не се без време състаряват,
не са от влагата нездрави,
не чувстват всичките си стави.
Но тъй човекът е устроен,
че без беди е неспокоен.
Ако ги няма, то тогава
нарочно сам си ги създава.
След оран в бедната си нива
орачът с радост отпочива.
Момата хвърля уморена
със радост пълните вретена.
Но не! Преситените хора
не знаят сладката умора.
Томи ги дрямка, скука, лен,
стоят намръщени весден,
а нощем пак не си доспиват,
при все че само отпочиват.
Не ги развлича нито бал,
ни маскарад, ни карнавал
и нито бясната езда.
О, тия мрачни господа
във нищо радост не намират,
а само външно парадират.
Политиката им е спорт.
Изгубилият спора лорд
прилага своите дарования
в по-малко скучни занимания,
в хазарт, в гуляи, във пиянство:
в туй проявява постоянство.
А наште леди! Те така
се хващат нежно подръка
и тъй са мили, че дори
ще ги помислиш за сестри.
Но тия прелестни особи
са всъщност въплотени злоби
и в завистта, ако рекат,
и дявола ще затъмнят.
Учтиви, с чашка чай в ръката
прекарват дълго в столовата,
след туй пред купчина пари
се заиграват до зори
на карти — дяволски картини.
Реколтата за две години
от ечемик, жито и ръж
залагат често наведнъж.
Това наричат развлечения.
Е, съществуват изключения.
Без тях не може впрочем, брат.
Така живее тоя свят.
* * *
На запад потъмня небето
и здрачът легна над полето.
По пътя хлопаха звънците,
запяха весело щурците,
шумяха тъмните дървета,
когато в мрака двете псета
с опашките се поздравиха
и дружески се разделиха
със тоя лай: „Прекрасно, мили,
че кучета сме се родили.“
Когато в петък преди мрак
пазарът опустее пак
и фермерът поеме в път,
и из града тълпи сноват —
все някой жаден се намира
да ти предложи чаша бира.
Щастлив със чаша бира в мрака
не мислиш ти, че път те чака:
опасности, реки, завои,
коварни бродове, порои.
А до дома шотландски мили
безкрайни са се навървили;
жената чака и се въси,
и топли на жарта гнева си.
Тъй мислеше си Том О’Шентър,
напускайки самия център
на Ейр — градче в старинен стил,
където беше доста пил.
Ти, Том, не тачиш свойта Кети.
Не слушаш нейните съвети.
Та казва, че си дърт глупак,
бърборко и пият простак,
че петък божи не изпускаш
в пазара да не се наплюскаш.
Зърно да мелиш ли отиваш,
последната пара изпиваш.
С ковача — а и той е цвете!…
една кобила подковете
и пиете две нощи, Том.
А в божия отиваш дом
да пиеш с псалта Джейн — безделник,
от събота до понеделник.
Спомни си всичко туй, когато
се пльоснеш в яма или в блато,
или те срещне дух-злодей
при черковата Алоуей.
Жени! Да плача съм готов!
Един ли упрек ваш суров,
едно ли мъдро назидание
и аз оставях без внимание!
Но нека продължим. По мрак
О’Шентър се наряза пак.
Шуртеше бирата от крана,
по чашите течеше пяна.
Момците пееха във тон.
Съсед на Томи беше Джон —
пияница и обущар.
На Том той бе добър другар
и дружбата им бе голяма:
на пода често спяха двама!
Несетно час след час летеха,
а вътре пееха, спореха.
Завърза се словесна схватка,
а бирата бе все по-сладка.
Тогава Том, съвсем пиян,
поде с кръчмарката роман.
Мъжът й цял превърнат в слух,
но за закачките им глух,
седеше с тях, от изпокон
погълнат в разказа на Джон,
й неговият бурен смях
трещеше като гръм над тях.
Навън валеше, о нали
под сушината не вали!
Изчезват грижите и ето,
тъй както бърза над полето
трудолюбивата пчела —
минутите летят с крила.
Блажен е кралят! Но щастливо
прекарва всеки с чаша пиво!
И всичко има край все пак.
И щастието — то е мак!
Оронва листите си, щом
до стръка се докоснеш, Том.
Така снежинки — палав рой,
летят над бързия порой,
докосват хладната вода
и се разтапят без следа.
Така, изгряла над реката,
живее само миг дъгата.
На края час за път настана.
И вече Том напусна хана,
надяна в стремената крак —
наоколо бе пълен мрак
и нощ, и дявол да го вземе,
не бе за път такова време.
Трещеше гръм нашир и длъж.
Валеше град, плющеше дъжд.
светкавици нощта дереха
и небесата се тресеха.
Не сгъват дяволите крак
по цяла нощ в подобен мрак!
В галоп, завой подир завой
по пътя носеше се той.
Напук на всичко, тръпнещ цял,
летеше Том, опръскан с кал.
Ту мрънкаше на нос куплети
и тананикаше сонети,
ту стиснал шапката си, с глас
ругаеше самия бяс,
чиито пъклени рога
се мяркаха навред сега.
А между шубраците ето,
се мярна черкова в полето
и Том долови гласове
на вещици и бесове.
Наблизо тук, до оня бряг,
умря търговец в пряспа сняг.
А по-нататък, до водата
и Чарли си разби главата.
Под бряста, който тук расте,
изровиха едно дете.
А там в клонака, настрана,
обеси се една жена.
Пред него, нейде в тъмнината,
гърмеше придошла реката.
Летяха мълниите с трясък
и грееха с неверен блясък
дървета, шу̀браци, а ей
и черковата Алоуей.
Кънтеше тя от вой и грохот,
от смях и глъч, и адски хохот.
Да пукнеш, дявол е, дано!
Със Джон Ечменото зърно,
със чашката му и със смях
и в ада влизаме без страх.
Щастливи, с чашата пред нас
не ни е страх от никой бяс.
А Том не бе отвътре сух.
Не го уплаши злият дух.
Но някаква нечиста сила
скова добрата му кобила.
Със ласки, милване и с бой
до прага я дотътри той.
Те спряха, дишайки едвам.
Но, боже, що ли става там?!
Под гусли, зурли и дайрета
играеше ужасна чета
от дяволи и дяволици,
от бесове и бесовици,
от чийто пъклен хоровод
кънтеше срутения свод.
Те не играеха кадрили,
пренесени от много мили,
и не танцуваха с поклон,
модерен някой шатион,
а простите, красиви танци
на нашите деди-шотландци.
Подскочат леко, тропнат с крак,
приклекнат и подскочат пак.
Със гайда в тоя рев и стон,
встрани, до източния трон,
самият Ник, дебел и гладък,
надуваше се до припадък.
Без плочи гробовете бяха
и мъртвите във тях лежаха,
и бяха в бели облекла
съсухрените им тела.
За да изглеждат по-зловещи,
те всичките държеха свещи
и Том О’Шентър не без страх
видя прострян на гръб сред тях
в окови стар един разбойник,
и той за щастие покойник.
Видя деца, до ден живели
и тъй, некръстени умрели.
И по-натам видя мъже
със шии, вързани с въже.
До тях ножове, брадви в кръв.
И на една невинна връв,
удушила новородено,
там място беше отредено.
А между другите неща
топор, убил един баща.
Езикът е безсилен даже
отчасти всичко да разкаже.
Но Меги, пък и Томи сам
с очи видяха всичко там,
стоейки тихо до вратата.
Беснееше пред тях тълпата.
Летяха все по-бързо всички
на групи, двойки и самички.
Въртяха се във надпревара —
над тях летеше облак пара —
събличаха поли и гащи
и скачаха по тях ревящи.
О, Том! Да бяха тия стрини
красавици или богини,
аз бих им подарил със радост
не само ум, душа и младост,
но бих отдал без колебание
и цялото си състояние,
имотите си, състоящи
от стари кадифени гащи.
Но тия кранти уродливи,
изгърбени и костеливи,
противни, криви във краката,
ми преобърнаха червата.
Внезапно Том видя една
по-млада, хубава жена.
Изглежда, идеше тепърва
и тая нощ й беше първа.
(За нея дълго след това
по нас се носеше мълва:
че крави нощем тя доила,
че кораб нейде потопила,
че мор донесла на селото,
че отичала в класа зърното.)
Тя беше пълничка и ниска,
облечена във къса ризка.
Със нея тя се бе сгодила,
но ризата се бе скъсила —
едва ли имаше да трае.
Да знае бабата, да знае,
че с тънкото платно, което
в града тя купи за детето,
детето скача и се мята
във черковата сред блатата
и че любезната й Нени
се тръшка в него и се пени!
Но тука млъква мойта муза,
безсилна да разкаже как
играеше оная блуза
и скачаше от крак на крак,
и как на прага Том мълчеше
и с поглед жадно я следеше.
Подскок, подскок — но Том на края
пред тая гледка не изтрая
и каза със въздишка ниска:
„Ах, ти, проклета, къса ризка.“
Потъна всичко в мрак за миг.
Замря и рев, и стон, и вик.
Но щом юздата хвана той,
след него полетяха с вой…
И както, яростни и зли,
крадеца гонят рой пчели,
и както сплашеното ято
лети от котката, която
е вечно във вражда с врабците,
и както с вик: „Лови крадците“
търчат мъже от всеки двор
със брадва, с нож или с топор —
така сега от злата сила
летеше бедната кобила
през трапища и дупки в мрака.
Тя знаеше какво я чака!
О, Меги, Меги! Като хала
ти никога не си летяла.
Дори когато беше млада,
не смееше да скочиш вада.
О, Том, ще те пекат на шиш!
Като херинга ще цвъртиш!
Остана Кети сам-сама,
напразно чака тя дома.
И Меги, твоята кобила,
напразно тича с всичка сила.
През моста, Мег, душа бедняшка!
Оттам им покажи опашка.
Водата е беда за тях.
Пред нея те изпитват страх.
Но Мег пред мостчето почти
с опашката си се прости.
От някаква къпина близка
изскочи Късичката ризка
и хвърлена като от прашка,
се вкопчи в конската опашка.
От нейните ръце със сила
се дръпна старата кобила
и й остави без стеснение
природното си украшение.
Тук свършвам повестта си аз.
Но ако някому от вас,
като си пийне, се прииска
да кажем, много къса ризка,
то нека тоя смел човек
да си припомни Том и Мег.
----
Робърт Бърнс произхожда от фермерско семейство. Неговото детство и младостта му минават изцяло на фона на шотландския пейзаж: високи плата, блата и тресавища, самотни скали и едно бледосиньо небе със седефени облаци.
В онази епоха образованието в Англия е широко разпространено и малкият Робърт може редовно да посещава селското училище. Но повечето време той е зает със самообразованието си. Зачита се в поетите, особено в селската поезия на Рамзи и Фъргюсън. В самообразованието си има и завидни успехи. Според едно предание той е научил сам в няколко седмици френски език — от него има оставени френски писма, които свидетелствуват за високото владеене на езика.
Критиката не обича да го изтъква, но в поезията на Бърнс са видни влияния идещи от Джон Драйдън, Алекзандър Поуп, Джон Гей. Английските сатирици и лирици несъмнено са играли роля в неговото формиране. Впрочем техните имена в епохата са широко известни.
Все пак Робърт Бърнс не тръгва в духа на английската традиция. И все пак той не се решава да поеме изцяло в келтската. В неговата родина келтският, гелик, е все още жив — на гелик продължава да се твори фолклор, а и литература и по-късно. Шотландец по самосъзнание, Бърнс избира средния път — той пише на скотиш, английски диалект, който е под силното влияние на гелик, особено в областта на лексиката.
Бърнс става едновременно един от създателите на новата шотландска лирика и неин класик. Благодарение на него ще се запази завинаги един пиетет към този малко архаичен диалект, който ще се изучава от любителите на поезията в Лондон и в Южна Англия. Може би с Бърнс окончателно се утвърждава полидиалектизмът на английската поетическа традиция.
Основната причина за писането на скотиш е любовта на Бърнс към фолклора. Той е цял във фолклорните мотиви. Много от неговите песни са предназначени да се пеят — указана е и популярната мелодия, която се има предвид. Бърнс е на нивото на гениалните и анонимни шотландски фолклорни поети, той е експлозия на шотландския национален гений. Това е било забелязано още от Гьоте. „Древните песни на неговите предци живееха още в душата на народа… и високото съвършенство на тези образци се бе въплътило в него…“
Високо вдъхновен, Робърт Бърнс има своята тежка социална участ. Той оре и жъне на нивите на баща си — и често там съставя своите стихове. След бащината смърт той поема неговата фермерска съдба, кани се да емигрира. Почти случайно излизат в Единбург неговите стихове. Бърнс става прочут за двадесет и четири часа. За един ден той е прославен като гений на Шотландия.
Неговото пребиваване в Единбург му се отразява зле. Той изгубва свежестта на дарованието си. Изглежда не може повече да приеме селската си участ. Намира някаква работа в едно бюро в Дамфриз, но скоро след това умира изтощен от прекомерни усилия на полето и в литературата.
От тук нататък името му се превръща в мит. Той е на масата на всеки шотландски студент — създател на новото самосъзнание на Шотландия. Когато селяните емигрират в Щатите, Канада или Австралия, те взимат със себе си торба пръст от нивите на бащите и стихосбирката на Бърнс. Една вълна от симпатия на неговото творчество залива Европа. От Гьоте до Бенедето Кроче неговите стихове са коментирани, адмирирани и анализирани. Така от Шотландски, Робърт Бърнс става световен поет — днес той принадлежи еднакво и на Шотландия, и на човечеството.