Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.
Ний изненадани се скрихме за минутка
от яростта на неочаквания дъжд
под дървесата, до затворената будка.
Под стряхата на тъмния и гъст листак
едно далечно смътно чувство ни обхвана
и както някога, се озовахме пак
две влюбени деца във къщи на тавана.
Преплитаха се клоните като греди
и през един разтрог ни гледаше небето.
Глава бе свела върху моите гърди
и беше й зелено-мургаво лицето.
Стоехме мълчаливи и съвсем сами
и сякаш заедно за първи път в живота,
и слушахме как в тъмното дъждът шуми
по керемидите зелени на дървото.
1971 г.
На Борис Аврамов
Строгите фасади не обичам:
те са лицемерни и сурови,
но затуй как силно ме привлича
чудото на задните дворове!
Тук едни над други до стрехите
се редят балкони от желязо,
с клетки, накачени по стените,
и сами подобни на кафези.
От зори, та чак до вечер късна
всеки ден от тях се носи викот,
песни, смях и говор непрекъснат:
птици и дечица чуруликат.
Всеки ден, докато падне мракът,
шетат тук жени червенобузи
със ръце, заголени до лакът,
и разкрити на гърдите блузи:
ту изстискат с две ръце прането,
свели кръст, насмалко да го счупят,
и на двора, сякаш от небето,
тежки буреносни капки тупат:
ту прострат бельото си пред взора
на съседа, без да се срамуват,
и с това бельо подобно кораб
готви се балконът да отплува.
Има празник в тези грижи малки
и понякога салюти има
в удара на гръмките тупалки,
в изстрелите прашни на килима.
Може би, защото е на скрито,
тук животът пълно се разкрива
с постоянството си упорито
в своята безсмисленост щастлива.
1965 г.
Посред ровината във утрината синя
лъщи една железопътна глуха линия.
По релсите, обрасли с бурени зелени,
върви едно момиче с двама зли гамени.
Притиска то под свойта мишница китара,
която неговите линии повтаря.
Подире му с тревога вика мойта мисъл:
— Момиче, спри! Момиче хубаво, върни се!
Другарите ти са момчета груби:
не знаят те що значи всъщност да се люби.
За тях е като ядене това и гладни,
те с яд ще се нахвърлят върху теб на пладне.
Преди да слезе слънцето на запад,
с целувки алчни твойте устни ще изхапят.
Китарата и твоята любов ще счупят.
В реката после ще захвърлят двата трупа.
Момиче, не отивай с двамата гамени!
Момиче, забрави ги и ела със мене!
Ти ще ми кажеш само малкото си име.
И после двама мълчаливи ще вървиме.
Под стъпките ни леки ще трептят тревите.
Сами ще разговарят мълчешком душите.
И по траверсите на релсите със здрача
като по стълба към деня ще се изкачим.
1964 г.
На Чило Шишманов
Жални свирки на локомотиви
там час по час се обаждат
и бавно над къщите сиви
вместо бял сняг се сипят сажди.
Колелата звънят и тракат,
ехото между стените играе
на криеница — и ти не знаеш
отде ще се покаже влакът.
Жените скитат нахални,
остават с дни къщите празни,
и забръмчават перални
тъкмо в неделя и празник.
Без майчинска ласка раснат
децата бледи и мръсни
и се губят сами до късно
из пусти места опасни.
Грехът трябва да се изкупи,
знам, този квартал заслужава
от небето огън и жупел;
но, боже, спомни си тогава
за тези деца невинни
и тяхната душица бяла,
сторѝ бурята да отмине
и за тях пощади квартала.
1970 г.
Връща се в квартала той полека
с някаква усмивка на уста,
и не вижда нищичко човека,
и върви, нивиден от света.
Ала появи ли се от края,
секва в миг на картите шумът
и бащите, спрели да играят,
с поглед зъл през рамо го следят.
Майките прането си оставят,
от балконите със страшен глас
викат свойто Митенце и Славе
в къщи да се приберат завчас.
Младата вдовица от етажа,
с деколтето, с голите гърди,
предполага, а и знае даже,
че е пратен той да я следи.
Неспокоен е магазинера,
този уж благонадежден мъж,
и за свойте кражби, разтреперан,
почва да си спомня изведнъж.
А кога под своята лампада
вечер съчинява стихове,
мислят те, че пише той доклади
за безбройните им грехове.
И приклекнали срещу луната
на прозореца му осветен,
като че се канят в тъмнината
да завият вкупом с дух смутен.
Ех, приказвайте си на провала,
че му бил напълно чужд светът!
Откогато той дойде в квартала,
съвестите вече тук не спят.
1971 г.
И зимата ще ни затвори скоро.
Ще падне сняг на нашите балкони.
Напразно в пустотата бяла взорът
картините на лятото ще гони.
Тогаз, уединени, ще си спомним
и таз разходка сетня в планината,
това великолепие огромно
от багри и от есенна позлата.
И като гледаме в снега трохите
и стъпките на бедните врачета,
ще виждаме стената на елите
и на брезите златните кубета.
Мъглите зад прозореца ни зимен
тогаз ще ни напомнят мълчаливи
за въздуха мъглив и сякаш димен
под буките оголени и сиви.
Разравяйки червената жарава,
ще бдим в нощта и паметта огреял,
тоз огън шумата ще възкресява
и стъпките ни шушнещи из нея.
И нищо, че огнището ще стине
и зиматта ще ни обгражда пуста,
ще населиме нейните пустини
със наште спомени и наште чувства.
1965 г.
На Дим. Беженов
Бяха млади, много млади още
и да бъдат двамата сами,
срещнаха се в крайнините нощем
при една от новите чешми
с бронзови чучури и с излети
от цимент овални корита,
дето слизат ватманите лете
да разквасят в жегата уста.
Пиха жадно, без да бъдат жадни,
после чак целунаха се те.
Колко бяха усните прохладни!
Тъй е сигур винаги ноще.
Сепнаха се, тихо се засмеха
и усмихнати, ръка в ръка,
напосоки през града поеха
и вървяха цяла нощ така.
Пуста беше улицата няма,
до фенерите със трепет плах
чакаха ги сенките им само,
за да тръгнат заедно със тях.
Стъпките им в сградите заспали
се отекваха, добили мощ,
и до изгрев всички във квартала
ги сънуваха през тази нощ.
1973 г.