Атанас Далчев
Ангелът на Шартър

Връща се в квартала той полека

с някаква усмивка на уста,

и не вижда нищичко човека,

и върви, нивиден от света.

Ала появи ли се от края,

секва в миг на картите шумът

и бащите, спрели да играят,

с поглед зъл през рамо го следят.

Майките прането си оставят,

от балконите със страшен глас

викат свойто Митенце и Славе

в къщи да се приберат завчас.

Младата вдовица от етажа,

с деколтето, с голите гърди,

предполага, а и знае даже,

че е пратен той да я следи.

Неспокоен е магазинера,

този уж благонадежден мъж,

и за свойте кражби, разтреперан,

почва да си спомня изведнъж.

А кога под своята лампада

вечер съчинява стихове,

мислят те, че пише той доклади

за безбройните им грехове.

И приклекнали срещу луната

на прозореца му осветен,

като че се канят в тъмнината

да завият вкупом с дух смутен.

Ех, приказвайте си на провала,

че му бил напълно чужд светът!

Откогато той дойде в квартала,

съвестите вече тук не спят.

Тази бяла варосана зала на старата болница:

до самите стени прилепените бели легла

и лица побледнели по тях, и лица меланхолни

с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

Тези черни ръце въз прострените бели покривки

като черни оголени клони на зимния сняг,

тези сухи ръце и разкривени болни усмивки,

и очи може би вече вгледани в другия свят.

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни

със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,

и звънът, и звънът на големия стенен часовник

сякаш тежките стъпки на близката смърт.

Прихлупените вехти хижи из крайнините на града:

стени с опадала мазилка като че с белези от струпеи,

врата раззината и черна и чер прозорец изпочупен

— о, тези вехти ниски хижи на бедността и на глада.

Там слънцето е огнен костер на знойна мъка и печал,

там никога не разлюлява камбани шеметния празник;

трудът е вечен и безплоден и бляновете са напразни,

макар нощта да е без сън и денят — в година натежал.

Там не живеят нито хора и нито божии чада,

но вятърът развява сенки, които сведени се движат,

и сухрени лица се мяркат, дълбани от неспирна грижа,

и сякаш не лица, а маски със вечний образ на глада.

Там радостта е непозната и там смехът е чужденец,

и щастието не изгрява над тези покриви разбити:

под тях е безпределна радост понякога да бъдат сити

и за щастлив се счита само бездушния студен мъртвец.

Там небосводът е от пепел, от жарки въглища, от плам

и често дъжд и зли вихрушки стени и покриви разкъртват,

а мръсната земя излъхва подобно стар и древен жъртвеник

зловоние към небесата като молитвен тимиам^[1].

Мойто есенно скръбно завръщане

подир толкова пролетни дни

в безутешната бащина къща

с боядисани в жълто стени.

Колко много години са минали

по неравния тягостен път,

дето днес мойте стъпки пустинни

като вопли самотно звучат!

Дървесата са сякаш излезнали

да ме срещнат с прострени ръце;

те минават край мене и чезнат

с озарено от пурпур сърце.

А през техните клони запречени

вехне къщата с жълти стени

като някакъв спомен далечен,

като спомен от минали дни.

В мрачините стремглаво политнал,

с остър писък разсякъл просторите,

разлюля моя дом като кораб

и разтърси могъщо вратите.

И с корава ръка по стъклата

побеснял блъсна лудо прозореца

и прозореца с трясък разтворил,

вътре втурна се бурният вятър.

Като острия смях на безумен

се разсипа стъклото в следите му

и зимния студ на горите

бясно вятърът хвърли върху ми.

По стената развя като знаме

и размята високо завесата,

и от бялата свещ ми отнесе

като жълт и повехнал лист пламъка.

Аз издигам с проклятие ръцете си

и те срещам със тежко проклятие,

повилнял и стремителен вятър,

в леден камък превърнал сърцето ми.

В мрачините стремглаво политнал,

с остър писък разсякъл просторите,

разлюля моя дом като кораб

и разтърси могъщо вратите.

И с корава ръка по стъклата

побеснял блъсна лудо прозореца

и прозореца с трясък разтворил,

вътре втурна се бурният вятър.

Като острия смях на безумен

се разсипа стъклото в следите му

и зимния студ на горите

бясно вятърът хвърли върху ми.

По стената развя като знаме

и размята високо завесата,

и от бялата свещ ми отнесе

като жълт и повехнал лист пламъка.

Аз издигам с проклятие ръцете си

и те срещам със тежко проклятие,

повилнял и стремителен вятър,

в леден камък превърнал сърцето ми.

Дълъг път, потъмнял и разкалян,

който води незнайно къде,

който прав в есента кървоалена

като меч е разсякъл света.

Още колко остава да минат

тези стари и груби коли?

Много дни във полета пустинни

непрестанния дъжд ги вали.

Много дни в тоя път безнадежден

ги следи неотстъпно дъжда

и разгъва чудовищна мрежа

от изпредена в нишки вода.

Дъжд и път, дъжд и път неизмерен

и понякога бедни села;

само скучната песен размерена

на скриптящи безспир колела.

Тази песен, която приспива

и скъсява далечния път,

като нощ почернелите биволи

денонощно покорно вървят.

И, макар толкоз път да е минат,

пак безкраен е пътя отпред,

сякаш, тръгнали вече години,

не ще стигнат край никога те.

Стари груби коли сред полята,

ето ви по безкрайния път!

Като спиците на колелата ви

едносъщите дни се въртят.

Вратите, пътните врати на старите изгнили къщи

вий ги познавате, нали, от толкоз минали години;

те с шум разкрехнати назад, когато вечер се завръщате,

ви сторват път и сякаш казват: Минете, моля господине!

Те имат странни гласове и в делник, и в неделя — всекога,

от сутрин чак до вечерта те пеят със уста раззината,

когато ги отваряте и ги затваряте полека;

о, тези гласове и песни, познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд, прогнили от вода и зима,

гризат ги червеи безброй и ги разръфват ветровете;

вратите с хиляди резби — цветя и знакове без име —

със гвоздеи, халки и скоби, с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичката си мощ развързаната буря в мрака

ги блъсна като стенолом и се разпериха вратите,

и цяла нощ до сутринта безспир се удряха и тракаха

като крила на черна птица, ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати напразно вие ги заключвате,

вий няма никога, уви, да бъдете зад тях спокойни,

когато вслушва се нощта и вият сепнатите кучета,

не могат те да ви запазят от Нея — вечната разбойница.

Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото:

няма вече ни пътя, ни къщите:

само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата:

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори

ето тя като слънце изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят:

то без шум по стъклото покапва

разтопения сребърен скреж.

Слушай: снощния шум зад вратите

и това, що сме взели за вятърът,

било тежкия звън на копитата

и дълбокия глас на земята.

Снощи скришом със коня преминал,

неотседнал, погледнал в прозореца,

въз стъклото дъхът му застинал,

своя бял плащ захвърлил на двора.

С тежък удар разтворил вратата,

колко сила е имал, замахнал

и забол: десет ножа под стряхата

и един — във сърцето на татка.

Ние — слабите — що му сме сторили?

Няма татко ми вече да стане!

На главата ти кацнала врана:

майко! — черната кърпа отгоре.

Зимен път, ти прекосваш пустинните

и безбрежни долини от сняг.

Две дълбоки бразди: верен знак,

че по тебе кола е преминала.

В тая зима със люти виелици

кой е минал? Защо? Накъде?

Кой е сложил зловещи следи

въз снега на полетата бели?

Под безкрайните вопли на вятъра,

през неверна вечерна мъгла

е преминала черна кола

и са скърцали тук колелата й.

Стари, мършави кранти са влачили

пожълтял като есен мъртвец

и във кръг като черен венец

черни врани над него са грачили.

Дървеса, сякаш след погребение

вий се връщате в зимния път

и жалейните дрехи висят

по вашите клони сломени.

Би казал, че във тая стая не е живял отдавна никой,

че е заключена стояла с години нейната врата.

Тук има миризма на вехто и прах по всичките неща,

тук бавно времето превръща във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно вечерната дрезгавина,

а вехне есенното слънце върху килимите на пода,

и светят жълти зимни дюли, наредени върху комода^[2]

като голяма броеница от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото?

То сякаш е един прозорец, отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които са си отишли от света,

висят, от слънце пожълтели, окачени върху стената,

заспала тежко върху пода, сънува в здрача тишината

и цялата печална стая залязва бавно с вечерта.

Някой с шъпи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,

изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:

по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове

бие шумно и трака разсипан във мрака дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове

от земята дори до високото сиво небе

и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват

много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака в мрака разсипан дъждът по стрехите

и кълват цяла нощ тия зли ненаситни петли,

а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни

като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Прозорците затворени и черни,

и черна и затворена вратата,

а на вратата листът със словата:

Стопанинът замина за Америка.

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук от никъде не съм се връщал.

Аз не излизам никога от къщи

и моите еднички гости са годините,

а много пъти пожълтяваха градините

и аз не съм навярно вече същия.

Отдавна всички книги са прочетени

и всички пътища на спомена са минати

и ето сякаш сто години

как разговарям само със портретите.

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал.

Понякога аз се оглеждам в огледалото,

за да не бъда винаги самотен.

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми,

без ни една любов, без ни едно събитие

животът ми безследно отминава.

И сякаш аз не съм живеел никога

и зла измислица е мойто съществуване!

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало

и на вратата листът пожълтял:

Стопанинът замина за Америка.

Сам дяволът я сякаш дал под наем

но неизвестно кой е наемателят.

Затворена е всякога вратата,

а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга

през счупените водостоци от олово

и като пот по челото на болен

по сивите стени избива влага.

И снощи — ти видя ли от прозореца? —

когато писна ненадеен вятър,

разтвори се, затвори се вратата,

завиха нощни кучета на двора,

и черна сянка дълга като копие

разчупи се на каменните стълби

и аз видях и аз узнах там мъртвия,

когото преди девет дни заровиха.

Да не беше никога изгрявал

оня жарък и задушен ден!

Изгорен от жажда, се наведох,

знойни устни за да разхладя,

а ликът ми падна омагесан

в ручея въз бързата вода

и вълните мигом го понесоха

надолу — кой го знай къде…

Денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора

и нейде долу се отваряше и се затваряше врата.

Мухите весело бръмчеха и кацаха върху прозорците,

и аз се мъчех да си спомня що съм сънувал през нощта.

И после: аз излизах тихо и тръгвах в сутринните улици

и скитах, без да мисля нищо до късна вечер низ града:

четях вървейки гласно фирмите и гледах спрян под някой покрив

как по трамваените релси тече дъждовната вода.

Или минавах край витрините и отминавах безразличен,

защото сплитах в дълъг ритъм внезапно звъннали слова,

и ме изпращаха с очи и ми се смееха момичетата

за очилата и за унеса и за нехайния вървеж.

По тъмно аз се връщах в къщи и носех своята умора.

Вечерята бе сладка всякога и меко — твърдото легло

над мен една горяща лампа и две в стъклата на прозореца —

и за да виждам ясно сънищата аз лягах си със очила.

По дъжда като паяк се спусна:

дето никой в нощта го не чакаше,

слезе тъмен, по-тъмен от мрака,

и задъхан, със дъх върху устните.

Спря, ослуша се, пълен с тревога,

чу уплашен да бие сърцето му;

само ножа бе взел за свидетел,

дори сянката беше му много.

Дали сън беше то или истина?

Под прозорците в мрака се мерна

и изчезна по стълбите черни.

Нейде порта отворена писна.

И след миг една бяла светкавица

го видя да измива тревожно

под капчука петната от ножа,

който все неизмит си оставаше.

От стрехите на къщите слитаха

звънко капките и часовете.

Но дъждът, тъмнината и вятърът

бяха овреме скрили следите му.

И напусто капчуците викаха

и тръбяха тревога тръбите.

Чу ли някой вестта за убийството?

На площадите нямаше никой.

Пред мен е книгата разтворена

и денем и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,

изгрява ден, залязва ден:

аз дните си като страниците

прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоя никому ненужен

да мине глух и пуст!

До мене ти не стигна никога,

о зов на любовта,

и аз изгубих зарад книгите

живота и света.

Тоя пролетен дъжд сякаш пада,

само дето гори светлина.

Колко много трептящи звена

над потоците, локвите, вадите!

Ето нощ на небесния склон.

Опустяха съвсем тротоарите.

Мигар цялата нощ ще прекарам

под заслона на тоя балкон?

Като струни струите звучат

и без полъх, без птици, без вятър

се люлеят и пеят дърветата,

а светлее вечерния път.

Аз забравям и пътя и хижите;

аз забравям скръбта; и една

от небето дошла хладина

ми измива лицето от грижите.

Изпроводи го до кръстопътя

и набожно го прекръсти пак,

сляха устни — и със взор помътен

го следя, докато падна мрак.

Тръгна си най-после за дома

стройната и хубава мома.

Прекоси и мина през полетата,

слезе на затихналия път.

А като преди шумят дърветата

и нивята в тъмнината спят.

Но преди засмяната мома

вечер връщаше ли се сама?

И от скръб по него тя несетно

неговия пръстен изтърва;

трепнала, дири го дълго сетне

низ пръстта и сухата трева.

Де ще го намери в таз тъма

плахата и горестна мома?

Върна се без пръстен и разплакана.

Пръстена забрави сутринта.

Но напусто милия си чака тя

ден и нощ на пътната врата.

Без да иска, младата мома

го обручи с хладната земя.

Ако не бях останал глух към

повелята на Любовта,

аз бих се сподобил в света

с блаженството на нищий духом.

Аз бих живеел като някой

незнаен весел обущар

и бих със песен на уста

ковал обущата на всеки.

И вечер бих се връщал морен

при своите деца, жена

и, вярвам, виждал бих в съня

на рая портите разтворени.

Не би сивеела тъй леко

тогава моята коса

от мъката и старостта

и от праха на библиотеките.

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

Напразно ти кълнеш жестоката съдба

и бедното тело осмиваш със злорадство:

душа, ти свойта мощ и своето богатство

на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Безумно не роптай, че бог те е затворил

като бунтовница в нерадостната плът,

без сетивата й от себе си навън

не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива

и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,

докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това?

Когато отлетиш във блясък и във слава,

неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

И ти си бил дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен

си хвърлял книжни лястовици сам

и си през счупени бутилки виждал

червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато

е крепнела невръстната душа,

играла е със палавия вятър

и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ…

да би му станала невеста…

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

Остаряват хора и дървета;

падат дни, нощи, листа и дъжд;

неизменен в есента и летото,

камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,

нямаш нашата злочеста плът.

Съвестта и хилядите червеи

никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата

от която почват вси беди:

не грешиш ти никога: не раждаш,

пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога

в огнените стари векове

от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,

камък, истината в теб прозрях:

вечно и свето е само мъртвото,

живото живее в грях.

Изгубената пролет

ще слезе в оня час

по белите тополи,

по листналия бряст.

Ще спре една латерна

в безслънчевия двор

и дворът ще запее

с латерната ведно.

В сърцето стигнат — мигом

аз ще се отрека

от учените книги,

от тясната яка.

И отведнъж ще снема

вси свои имена,

с тях — цялото си бреме

от скърби и злина.

Ще сляза лек и весел

по стълбите запял,

и слязъл, ще се смеся

с огромната тълпа…

Цял ден ще дялам камък

в виелици от прах

и няма да узная

съмнения, ни страх.

А вечер ще ме чака

на каменния мост

жена със къдри, сякаш

увиснал черен грозд.

Аз не помня, аз не съм видял

минаха ли моите години?

Ти не ме оставяй да загина,

господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,

научи ме пак на простота:

да отдавам сетния петак

от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта

на невинното дете, което

първите снежинки от небето

сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря

с простите на прост неук език…

Научи ме, господи велик,

да живея като всички хора.

Той е железен, каменен, старинен;

такива има с хиляди в света,

обикновен, но само че зазидан:

един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,

е станал непотребен изведнъж,

но не за всички: птичките спокойно

от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха

събира в някоя дъждовна нощ

след дълга и невесела раздяла

отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира

на минувача празното око.

Стопаните дори не подозират,

че къщата им имала балкон.

1

Кой случай зъл ме е запратил

на този сляп прихлупен двор?

Денят е два пъти по-кратък

и няма ни едно дърво.

Като угаснало огнище

наблизо гарата дими

и гледа, без да види нищо,

прозорецът ми цели дни.

Пищят и заминават влакове,

безспирно релсите звучат

като струнѝ — и аз съм сякаш

от месеци на път.

2

Все този двор и осем реда

прозорци от трите страни

и никога не ще съгледаш

на тях деца или жени.

Но днес отрано падна мракът

и ненадейно заръмя

и влязъл, спря сред двора някой

с цигулка и със мушама.

И се разля старинна песен,

еднообразна като дъжд,

до покривите се понесе

и секна отведнъж.

Той спря. По всичките прозорци

стоеха плачещи жени

и върху плочите на двора

валяха думи и пари:

— Ти, който и да си, бездомник

или юноша ослепял,

защо дойде да ни припомниш

жестокия ни дял?

Мълчим и денонощно работим,

и чакаме по-светли дни,

а дните си вървят и ние,

кога ще заживеем ний?

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,

неспирен дъжд бразди студените стъкла.

Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам

        през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори

един развратник стар с едно полудете;

изгрял, угасва с тях и сетният прозорец

        на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,

стражарят най-подир прибира се самотен;

остава в мрака зъл едно да бди окото

        на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.

Дърветата трептят измръзнали и мокри.

Зловещо някъде под някой нисък покрив

        барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,

уплашена сама от свойта пустота,

и три пъти по-чер, по-тежък става мракът

        и мойта самота.

Над тези стръмни стрехи от желязо

и тези булеварди от асфалт

поне един път няма ли да слезе

снегът от небесата като бял

и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.

Във този черен като въглен град

ще бъде зимата наверно черна,

незнайни — ангелите и снегът.

И ако слезе някога, без жал

жестоки ще го стъпкат със обувките си

стражарите и проститутките,

ще му почерни белите пера

димът на гарите и на комините…

Бял сняг ще има само във градините,

където са играели деца.

Аз и стаята сме в сянка двама,

но на двора грее ярко лето.

Въздухът трепери като пламък.

Бялата стена отсреща свети.

Там стои една жена и пее,

с песен мие белия прозорец;

напевът е строен като нея

и като плътта й сластно-морен.

Спи дълбоко пладнята. Не лъхва

над деня отнийде лъх, ни вятър.

Съхнат устните, кръвта ми съхне.

Пее младата жена: разклатен

от ръката й, прозорецът немирно

свети срещу слънцето и пълни

сянката на стаята ми с мълнии.

Те бродят в този град прокажен

без цел, превърнати на вещ,

и вече своя вид зловещ

самички не съзнават даже.

Със поглед тъп и образ впаднал

прекосват този свят засмян

и носят на гърба си — гладни —

меню на някой ресторан.

И как е странно под това

небе, изядено от пламък,

да виждаш (случва се това)

реклама да чете реклама.

Човечество, спри да въздишаш,

скрий лицемерните сълзи!

Човек не ни е брат, а зид,

на който се лепят афиши.

Изстива медлено кръвта

и слънцето изгубва сили;

под бързите автомобили

изхвръкват птички и листа.

Отново скитам аз невесел.

Какво ще кажеш ти, сърце?

Тя е все тази скръбна есен

и тук, в Париж, на Ке Волтер.

Картината е все една:

вида й тъжен не изменят

ни плаващите върху Сена

широки маслени петна,

ни мостовете, чийто свод е

опушван вечно от дима

на толкоз много параходи,

нито крайбрежната стена,

където тоди миг във здрача

седи разчорлено момче

и гледа как до него скача

на две нозе едно врабче.

Трепери голото дърво,

разтърсвано невем от спазми,

и моето сърце е празно

като напуснато гнездо.

Какво да искам? Вехне всичко:

и сенчестите дървеса,

и книгите на букиниста.

Шуми стъмената река

и като времето тече;

би казал, с нея ще отплуват

стената, зданията, Лувър,

момчето, сивото врабче.

Той е един добряк с лице широко

и малки, но усмихнати очи,

със гръб голям като калкан на къща

и със нехаен, разлюлян вървеж

на силен мъж. Той е работник; носи

широки кадифени панталони,

пристегнати на глезените; връзва

червена кърпа на врата си; пуши

весден лула; чете „Làmi du peuple“.

Ний сме съседи двамата. Дели ни

един пустинен тесен двор и моят

прозорец гледа в неговия точно.

И всяка вечер аз го виждам как

след дълга тежка работа вечеря

със лакти върху дървената маса.

До него, седнала на стол, жена му

говори за домашните покупки,

а малката им дъщеря стои

и гледа нежно как яде баща й

или издухва сребърната пара

от супата му. Той яде сериозен,

безмълвно. Над главата му сияе

запалената лампа като нимба.

Зарад какво да жаля? Нямах

любовница, нито познат;

вървях и свалях шапка само

на ветровете в този град.

Прекарам ли ръка по своя образ,

ръката ми ще почернее мигом.

Не знам дали това не е от мрака

на нощите, прекарани без сън,

или е от дима и саждите

на гарите? Ушите ми бучат

от грохота на влаковете, сякаш

съм пил хинин. Наистина не бях ли

аз болен цялата година? Тези дни

не преминаваха ли през плътта ми

сами подобно тръпките от треска?

Не бяха ли видения нелепи

и застояли мисли туй, което

очите ми съзираха навън?

Аз съм бил болен сигурно, когато

съм виждал оня просек стар да свири

на флейта със носа си и димът,

от вятъра съборен, да пълзи

по покрива подобно черна котка.

Мора е бил навярно оня град.

О, как съм уморен! О, как жадувам

да се окъпя в сянката уханна

на дървесата, да следя безгрижно

на пладне как във синята далечност

се раждат облаците и да виждам,

че е небето по-високо сякаш,

когато аз лежа върху земята

и с влюбен взор през клоните го гледам.

Ти спираш с твойто пътно наметало,

зад теб остава минатият лес;

пред лудия ти поглед блясва бяло

познатото заснежено поле.

Небето и земята се проникват

и ти напразно дириш кръгозор,

така дълбок е този стар простор,

че ти се иска сякаш да извикаш.

Но не извикваш. Радостни очи

запираш върху хълма снежен, дето

две черни и оголени дървета

отлитат в вис като два стълпа дим.

Ти виждаш къщицата си — червена,

невям заруменяла от студа,

и пиеш въздуха като вода,

и на сърцето ти отново става леко.

На Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,

става тъмно като във гора.

Синеокото момче оставя

своята игра.

И привлечено от смъртен тропот,

от далечен тропот на коли,

спира пред големия прозорец:

пролетният дъжд вали.

Въздухът трепери, лястовици

режат като ножици дъжда

и вървят по електрическите жици

капчици вода.

Малкото момче във здрача слуша

как расте градинската трева

и растат на неговите устни

някакви слова.

И само̀ то почва да говори

с лястовиците, със вечерта,

със помръкналите кръгозори,

с бога и света.

Аз бродя сам из улицата. Бавно

зад покривите като тях червена

догаря нейде вечерта на запад.

И вперил поглед в нея, аз си спомням.

Тя в този час гори и над Неапол.

На зданията най-горните прозорци,

запалени от нея, ярко греят.

Светлее цял Неаполитански залив.

Като трева, полюшната от вятър,

зелените вълни се носят кротко

и в шумното задимено пристанище,

тъй както стадо привечер, мучат

и тежко се завръщат параходи.

Стоят на кея хора в пъстри дрехи

и с благослов изпращат този ден

тъй пълно изживян и тъй безгрижен,

но мене там сега ме няма вече.

Тя в този час гори и над Париж.

Затварят Люксембургската градина.

Една тръба звучи призивно, страстно

и сякаш призован от нея, мракът

над белите алеи слиза леко.

Тълпа деца вървят подир стражаря

и слушат във прехлас и нежна радост

възторжената песен на медта

и всякое от тях желай да бъде

по-близо до чудесния тръбач.

От портите, разтворени широко,

излизат хора весели и шумни —

но мен сред тях сега ме няма вече.

Защо не можем наведнъж да бъдем

и тук, и там — навсякъде, където

могъщо и безкрайно бий животът?

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

веднъж от туй место, подир от друго,

докле изчезнем най-подир съвсем.

Гори във пладнята просторът,

немеят листите от зной.

Прозорецът стои разтворен,

а в стаята умира той.

Какво ли вижда? Той сънува

поляни, сенки, дървеса

и струва му се, че дочува

на свойте спомени гласа.

Във този миг една латерна,

запяла под едно дърво,

от прага на нощта безмерна

го връща в светлия живот.

Каква ръждива сянка има

под слънчевия лъч димът!

Гори денят неумолимо,

червените стрехи горят.

Но сънищата му не спират

да го зоват и мамят пак

и сякаш извори извират

из свирещия стар сандък.

Латерната звучи безгрижно

в натегналия огнен зной.

Лежи студен и неподвижен

и вече я не чува той.

От хълмовете иде хладен дъх на гибел

и вече в сините води на небосклона

дърветата потапят мрежа черни клони,

де сетните листа се бият като риби.

Зад твойте смехове, о, Генуа, аз чувам

мълчанието на гробовете в Сталиено!

Листата на дърветата мълчеха

и сенките лежеха като локви.

Два облака стоеха неподвижно

на изток, сякаш спуснали там котва.

Тук пътищата спират във небето.

Кажи, какво видя по твоя път

из таз безкрайна равнина, където

на облаците сенките пасат?

— Аз срещнах вятъра със образ ален,

видях големи мелнични криле

и църквици в далечината, бяли

като зъбчето първо на дете.

Сред нивите, потънали в омара,

със утрото видях една жена.

Коя бе тя, тъй лека като па̀ра,

излъхната от мократа земя?

И кимна ли ми? Може би склони лик,

за да отбегне в този миг крилат

една от тези паяжинни нишки,

които над полетата летят.

Денят бе дълъг и светът — огромен,

и аз минах край хиляди неща.

Какво видях? Днес вече си не спомням.

Отслабва и тъмнее паметта.

Бе пролет като всяка божа пролет.

Бе ден подир дъждовна нощ: сияен.

Прозорците на къщите блестяха,

блестяха керемидените стрехи,

блестеше мократа зеленина

и слънцето изтръгваше огньове

от езерото. Никнеше тревата

и раснеха дърветата несетно.

По пътя от градината, във свойто

безделие неволно побледнели,

се връщаха петима инвалиди

безноги върху своите колички.

Те гледаха разлистените клони,

осеяни със капки, как блещукат

подобно многоцветни полилеи

и мислеха нерадостно, че ето

дошла е пролет и израства всичко,

но не и техните два жалки клона,

сломени от желязната градушка.

Тъй мислеха те, а срещу им други

колички се търкаляха по пътя:

вървяха гувернантки или майки,

със малките си розови деца,

излезли на предобедна разходка.

Бе ненадейна, неприятна среща.

Жените минаха безмълвно.

Навъсените инвалиди дълго

следяха още детските колички.

В душата им се сбираше огромна

безумна мъка и безсилна ярост;

животът им се струваше обида

и подла подигравка — светлината,

която ги прицелваше от всяко

парче стъкло, прозорец или локва,

обливаше зелените дървета

и капеше от мокрите листа.

Човек бе сътворен от кал, но

днес от желязо е света.

Тежко̀ на мекия! За малко

щях да умра от доброта.

Сега, уста безмълвни сключил,

свил гневно на юмрук ръце,

живея и усърдно уча

на зло беззлобното сърце.

Ти го чакаш от години цяли —

чудото дохожда всеки час.

Виж хамалина пред нас,

който носи огледало.

Той върви. И в огледалото израстват

улици, къщя, стобори,

а от дъното му светло идат хора

и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.

В миг разлюшкват се площади:

дървеса,

стрехи и балкони падат.

Блясват сини небеса.

Ти не се учудвай, че хамалинът

е приведен и върви едва!

Носи той в ръцете си човешки цял един

нов и дивен свят.

Не зная твоя чин, ни име

на ангелите във реда,

но знам, че ти в нощта откри ми

отново пътя към света.

И днес, спасен, смирен те славя,

прекрасен ангел божи, спрял

на Шартърската катедрала

върху зелената стреха̀.

Ти сякаш слиташ като птица

всред облаци и ветрове

и носиш в своята десница

не меч и смърт, а благовест.

Ти идваш не души да вземаш,

ти идваш да благословиш

еднакво всички: и човека

ведно със слабите треви.

И ето грее слънце: ден е.

Синее стихналата вис.

Светът блести, цъфти пред мене

като старинна стъклопис.

Със гордост Ил дьо Франс разгръща

поли, препълнени с кръстци,

и всякое дърво е къща

на орляк палави скорци.

Вървя край зидовете стари

и мостовете на града,

де отражения като пари

излъчва злачната вода.

И дето спра, все тъй те виждам

върху църковната стреха

от синкавата вис да слизаш

със благославяща ръка.