Сърце на малкия оазис мой зелен
е кладенецът ми, притулен в двора
сред три брези
и два близнака бора.
В декември той е топъл,
в юли е студен,
обгърнат и от утрината бяла,
и от стаената вечерна сянка.
На дъното,
сред каменната рамка,
водата му е къгло огледало.
Отворя ли по пладне
тежкия капак,
там слънцето се спусне от зенита
и птичка по небето му прелитне,
и цвят поръси буйния южняк.
Отворя ли го нощем,
мине пътник облак,
отрони се звезда-сълза невинна,
луната хвърли диска си платинен
и светва пълна
дълбината обла.
О моят кладенец
дълбок
и чист,
и жив.
И неговата тишина е пълна
с човешки стъпки,
с плач и смях погълнат,
с любими гласове
и с детски вик щастлив.
Загубила ли се,
свеждам се над него,
в дълбочината своя лик подирила —
и винаги отново се намирам —
и в зимен мраз,
и в непосилна жега…
Но знаеш ли
как трудно се копае
през пластовете камък
и втвърдена глина?
Дорде до жилка изворна се стигна,
вън вдигна се грамадна
от пръстта купа.
Поспираха се,
чудеха се хора
и питаха ме близки,
и питаха ме чужди:
— А за какво и кладенец е нужен,
щом имате водопровод във двора?
Отвръщах сякаш имах някаква вина:
— За да си спомням
кладенеца в Сливен
и първите си пориви щастливи,
и тласъка на първара вълна…
— Поезия? — усмихваха се иронично.
Ала изсмука суша
лятос езерата
и на чешми и кранове гърлата —
и в кладенеца
хора занадничаха,
зачерпаха
от бистрата вода.
А после зимата дойде сурова.
Сковаха се
и спукаха
тръби оловни,
но кладенеца
мраз не завладя.
Издишваше той под капака
топла пара —
на дъното
водата беше жива
като онази —
в кладенеца в Сливен, —
с която пих
и първата си вяра.
Витоша е до полите скрита
в непрозирен сивобял воал.
Не искри извитото Копито,
нито се белее Камен дял.
Развилня се вятър октомврийски,
затъка земята жълт килим,
припълзяха облаците тихо.
От комините заблика дим.
Алената ябълка, обрана,
рони и последните листа.
По пътеката от тях застлана,
се разхожда вкъщи есента.
Тази нощ пламтящите гергини
порази прибързала слана
и в посърналата изведнъж градина
сякаш угасиха светлина.
Къщата капаците затвори,
както хлопват се очи за сън.
Хлопна се и портата на двора —
някой тръгна в тъмнината вън.
Някой по пътеката заслиза
към града, потрепващ в светлини,
за да бъде с хората по-близо,
с техните — да слее свойте дни.