Кораби убийци
Военна фантастика

SF Трилър — първото наше периодично издание за остросюжетна литература е в ръцете ви, драги читатели. Убедени сме, че то ще стане необходимост не само за онези, за които трилърите са се превърнали в наркотик, не само за „мъжа-полумомче и момчето-полумъж“ и за всички любители на фантастиката, на все още редките у нас „фентъзи“, „героична фантастика“ и политическата „екшън“ литература, но и за всички, за които е достъпна странната тръпка, предизвикана от този характерен за края на XX век вид литература. Ще се стараем веднъж месечно, а в бъдеще и по-често, да ви представяме неизвестни (а понякога и забравени) произведения на автори от целия свят. Разбира се, за това може да помогне и абонаментът, който носи сигурност и за вас и за нас.

Първият брой на „Трилър“ е посветен на военната фантастика — и само за три часа можете да се убедите, че тя е не само завладяваща и държаща в напрежение, но и дълбоко хуманна…

Уолтър Милър
Борба за кръв

Секретарката на полковника чу шум от стъпки в коридора и повдигна глава от пишещата машина. Стъпките спряха пред вратата. Черните като въглени очи сякаш се впиха в нея, а после погледът премина в страни. Висок и непознат човек, възслаб, облечен във формата на космокомандор, уверено влезе в приемната, седна в ъгъла и здраво впи ръце в колената си. Изскубаните като тънка нишка вежди на момичето се извиха в дъга. Подобно нещо се случваше за пръв път от половин година насам — някой посетител да влезе и да не й обърне внимание.

— Имате ли назначена среща, сър? — попита тя, усмихвайки се професионално.

Мъжът сдържано кимна и не каза нищо. Очите му за миг проблеснаха в посока към секретарката, а после отново се заеха с изучаване на стените. Девойката се опита интуитивно да долови състоянието му: той бе или много ядосан или изпитваше силна болка.

Черните очи пламтяха с хладен блясък. След като погледна в списъка на посетителите, усмивката й изчезна и се смени с презрителна гримаса. Тя здраво стисна устни.

— Вие сте космокомандор Елис Роки? — попита тя с леден тон.

Отново последва сухо кимване. Няколко секунди момичето съсредоточено го гледаше, след което каза:

— Полковник Бейти ще ви приеме след няколко минути — и пишещата машина отново затрака, отчетливо и ядосано.

Човекът продължаваше да чака тих и неподвижен. След известно време полковникът пресече приемната, кимайки леко с глава. Последвалите го от коридора двама майори се отправиха право в кабинета без дори да погледнат към офицера в ъгъла. Накрая комутаторът избоботи:

— Пуснете м-р Роки, Дела. Вземете бележника си и елате с него при мен.

Дела веднага погледна към Роки, но той вече бе скочил и с бързи крачки мина край нея. Съвършено очевидно бе, че е роден на някоя планета с изискано общество — отвори рязко вратата и влезе пръв без дори да я погледне. Секретарката трябваше да улови летящото крило, за да не хлопне.

Пълноликият, вече на възраст, полковник Бейти седеше, очаквайки го, на бюрото си. Фланговете се заемаха от двама майори. По осанката и движението на ръката, когато Роки отдаде чест, можеше веднага да отгатне професионалният войник, подготвян от раждането си за военна служба.

— Седнете, Роки.

Високият като върлина командир приседна. Цял в слух той впери поглед в челото на полковника, но лицето му не изразяваше нищо. Бейти прелисти някаква папка, след което тихо заговори:

— Преди да започнем, командоре, искам да ви съобщя нещо за сведение.

— Да, сър.

— Това не е нито следствие, нито съд, нито военен трибунал. Против вас не се издигат никакви обвинения. Ясно ли е? Разбрахте ли?

— Да, сър.

Безцветните очи на полковника гледаха към Роки и в никакъв случай не издаваха презрение.

— Нашето дознание се извършва за протокола и за широката публика. Самото произшествие вече е изяснено, както знаете. Но хората са възмутени и ние сме длъжни да им продемонстрираме поне нещичко.

— Разбирам, сър.

— Тогава, да започваме. Дела, моля те, води протокола! — полковникът погледна лежащия пред него лист. — Командор Роки, бъдете така добър, да ни разкажете сам, какво стана по време на патрулен полет номер шестдесет и едно на четвъртия ден от шестия месец на осемдесет и осма година?

Последва кратка пауза. Девойката впи очи в тила на Роки, изгаряйки от желание да го убие. Той заговори, като внимателно подбираше думите си. Слабото му лице наподобяваше маска. Гласът му бе спокоен и чист като звън на камбана.

— Това бе патрул за свободно търсене. Отделихме се от Джод-7 в тринадесет часа по Универсалното време, преминахме на свръхсветлинна скорост и пробихме до десетхилядното ниво на „с“. В континуума се върнахме на патрулен радиус при тридесет и шест градуса „тита“ и двеста градуса „пси“. Моят навигатор хвърли заровете да определи курса. Предстоеше ни да преминем към точка от тази обиколка на тридесет „тита“ и сто и петдесет „пси“. Ние започнахме…

Полковникът го прекъсна:

— В този момент вие вече сте знаели, че ще пресечете курса на санитарния звездолет?

Девойката откъсна очи от бележника. Роки отново не трепна.

— Да, аз знаех това, сър. Ние следвахме случайно избрания курс, докато детекторите за изкривяване на континуума не ни предупредиха за кораба. Когато се сближихме, заповядах на инженера да държи паралелен курс и да включи автоматите. След като това беше направено, изпратих стандартното запитване.

— Забелязахте ли опознавателните му знаци?

— Да, сър. Декодираният отговор гласеше: „Санитарен лайнер Сол-Ж-6, Космодрум за излитане Сол-3, лети към Джод-6, стока: Суровина за аварийни банки за човешки органи. Поръчка под номер А-4-Ж“.

Бейти кимна, разглеждайки Роки с любопитство наподобяващо това на лекар към необикновен пациент.

— Вие сте знаели за катастрофата на Джод-6. Там двадесет хиляди са чакали в криокамери пристигането на тези органи.

— Да, сър. Много съжалявам за гибелта им.

— Продължавайте с вашия отчет.

— Аз отново наредих на навигатора да хвърли заровете — да преглеждаме или не стоката. Падна се дванадесет, което означава „да“. Свързах се с този звездолет и заповядах да отворят външните шлюзове. Те въобще не отговориха.

— Минута, моля. Вие обяснихте ли им причината за прегледа? Сол-3 се намира в края на Галактиката и не принадлежи на нито едно звездно струпване. Ние нямаме представа каква е планетата — примитивна или регресираща. Напълно е възможно да не са запознати с нашите обичаи.

— Аз направих подобно допускане, сър — продължи Роки с безстрастно лице. — Обясних им ситуацията, даже им цитирах извадки от Патрулния устав. Те не потвърдиха приемането на запитването. Помислих, че са загубили връзката с нас и повторих съобщих с помощта на сигналния огън. Знам, че са го приели, защото сигналчикът им изпрати потвърждение. Очевидно го е предал на началството си. Навярно те са му заповядали да не отговаря, защото повече не се обади, въпреки нашите сигнали. Тогава опитах да се приближа плътно и да ги захвана с магнитните клещи.

— Те съпротивляваха ли се?

— Да, сър. Опитаха да се изтръгнат, преминавайки на по-висока съставяща на „с“. Нашият деформатор вече се намираше на шест хиляди „с“. Макс-компонентата на нашия куп на това ниво представлява само колапсираща газова мъглявина. Естествено, при това те ни повлякоха след себе си, после се опитаха да избягнат на другата страна. Ние се спуснахме до ниво четвърт „с“, в което по-голямата част на Галактиката беше все още на стадий червено джудже. Предполагам, че именно тогава те осъзнаха невъзможността да избягат и продължиха по предишния курс.

— Какво направихте вие?

— Изпратихме им предупреждението по всички възможни канали на връзка, като им четяхме стандартния текст.

— Те изпратиха ли ви потвърждение?

— Само един път. То гласеше: „Това е спешна помощ. Имаме заповед да не спираме. Като пристигнем, ще подадем рапорт срещу вас на висшестоящите власти“. — Роки неуверено погледна полковника. — Сър, позволете ми да направя лична забележка.

— Може — прояви търпимост полковника.

— Те изгубиха много повече време да се крият по нивата на „с“, отколкото би отишло за спиране и проверка. Аз оценявам поведението им, като крайно подозрително.

— Не ви ли е минало през ума, че това може да се обясни с някаква особеност на културата Сол-3? Упорство или омраза към властите?

На челото на Роки се появи лека бръчка.

— Не, сър.

— Защо?

— Това не се изисква от устава, сър. А и моите собствени съображения… културните особености на планетата ми…

Стрелата се върна там откъдето бе изпратена. Полковникът бе добре запознат с военната култура на родината на Роки — „Капа-4“. Там звание се получаваше още при раждането, по наследство. На своята планета командорът беше знатен човек, офицер от военен колеж. Бяха го научили да се осланя на мнението си, да взима бързи решения и да очаква точното им и незабавно изпълнение. Полковникът се намръщи, гледайки в покривката на масата.

— Тогава да кажем така: вие знаехте ли мнението на екипажа си по този случай?

— Да, сър. Те смятаха, че трябва да прекратим преследването и да им позволим да продължат полета си. Дори бях принуден да изпратя в карцера двама души за неподчинение и опит за бунт. — Той замълча, като погледна към един от майорите. — Това е всичко, което мога да кажа за свое оправдание, сър.

Майорът пламна. По чин не отстъпваше на Роки, но в полета бе участвал само като наблюдател и независимо от високия си ранг, бе длъжен да се подчинява на командорската власт, докато корабът се намираше в пространството. Него също го бяха напъхали в карцера. Сега изпепеляваше бившия си началник с поглед, без да произнесе нито дума.

— И така, командоре, след отказа да спрат, какво предприехте?

— Изтеглих се на безопасно разстояние и дадох предупредителен залп точно по техния курс. Избухването стана пред кораба им — не са могли да не го видят. Те пренебрегнаха предупреждението и отново се опитаха да избягат.

— Продължавайте.

Роки едва забележимо повдигна рамена.

— В съответствие с параграф тридесети от Устава аз ги унищожих.

Девойката издаде приглушен стон.

— И повече от десет хиляди души на Джод-6 загинаха само за това, че вие…

— МЛЪКНИ, ДЕЛА! — рязко я прекъсна полковник Бейти.

Настъпи дълга тишина. Роки спокойно очакваше следващите въпроси. Той изглежда, не забеляза избухналите чувства на девойката. Полковникът заговори отново. В гласа му се чувстваше напрегнато спокойствие.

— Огледахте ли останките на унищожения кораб?

— Да, сър.

— Какво намерихте?

— Остатъци от замразени кости, кръвна плазма, различни органи, тъкани във вид на култура или в замразен вид, готови за използване в операции по присаждане, с една дума, пълен набор материали за аварийна банка, както се предполагаше. Ние взехме образци, но да съхраним това, което бе останало, нямахме никаква възможност.

Полковникът забарабани с пръсти по масата.

— Вие казахте: „предполагахме“. Означава ли това, че вие сте си давали пълна сметка за характера на стоката и не сте подозирали наличието на борда контрабанда или нещо от този род.

Роки направи кратка пауза.

— Аз подозирах контрабанда, сър — каза той спокойно.

Бейти удивено вдигна вежди.

— Преди не сте ми говорили за това.

— Никой не ме е питал.

— И все пак, защо не сте споменали?

— Нямах доказателства.

— Аха, разбрано — промърмори полковникът. — Отново проличава културата на Капа-4. Отлично, но изследвайки остатъците вие не сте намерили свидетелства за контрабанда? — отвращението изписано на лицето на полковника, подсказваше на присъстващите, че отговорът му е известен, но иска да го има в протокола.

— Не намерих улики, полковник.

— Защо се поколебахте?

— Аз все още подозирам нарушаване на закона, сър, въпреки че, за съжаление, няма доказателства.

Този път полковникът не можа да се сдържи чувствата си и изсумтя с отвращение. Прекалено дълго се рови в книжата на масата, след което погледна майора, взел участие в полета на патрула:

— Ще потвърдите ли показанията на Роки, майоре? Верни ли са те по същество — доколкото ви е известно?

Обърканият майор хвърли към Роки поглед, изпълнен с нескривана ненавист:

— За протокола, сър: по мое мнение командорът извърши позорна и неразумна постъпка. В резултат жизнено необходими материали…

— Не искам от вас морална оценка на постъпката — рязко го прекъсна полковникът. — Само ви моля да потвърдите, това, което ни каза Роки. Така ли са протекли събитията, както ги описа той?

Майорът с труд преглътна.

— Да, сър.

Полковникът кимна:

— Отлично. Сега ще ви задам още един въпрос, джентълмени: Налице ли е някакво нарушение на Устава? Действал ли е командор Роки в съответствие с изискванията на Космическия кодекс или не? Отговаряйте кратко: да или не? Майор Тули, моля.

— Пряко нарушение нямаше, но…

— Без никакво „но“! Майор Гоан?

— Е-е… Нарушение нямаше, сър.

— И аз стигнах до същия извод — полковникът се обърна към бележника на Дела. — Наистина, резултатите от инцидента имат катастрофални последствия, това е така, и действията на Роки са били за съжаление неудачни. Шестдесетзвездният Куп никога няма да одобри подобно нещо. Законите, уставите и правилата се създават за хората, а не за тях. Роки е спазил буквата на закона, но, струва ми се, е забравил неговия дух. Но така или иначе, той не може да бъде обвинен в нищо. Комисията, която провежда това следствие, препоръчва да се отстрани командор Роки от полетите — временно и без други последствия — да бъде подложен на физическо и психологическо изследване, преди да му бъде разрешено отново да изпълнява своите задължения. С това ние завършваме, джентълмени. Дела, ти си свободна.

Девойката стана, хвърли още един гневен поглед към невежия капианец и гордо напусна стаята. Бейти се облегна на креслото си. Двамата майори отдадоха чест и се оттеглиха. Когато останаха сами той каза:

— Имате ли да добавите нещо неофициално, извън протокола?

Роки кимна:

— Бих ли могъл да си подам оставката чрез вас, сър?

Бейти студено се усмихна:

— Предполагах, че ще постъпите точно така, Роки.

Той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади един лист хартия.

— Позволих си да подготвя документа, остава само да го подпишете. Разберете ме правилно, не ви принуждавам да подавате оставка. Но съм готов да я приема, ако пожелаете да напуснете. В случай, че не одобрявате стандартната бланка, можете да я напишете със свои думи.

Въгленочерните очи на командора бързо пробягаха по листа и ръката му стремително драсна подписа отдолу.

— Документът встъпва в сила незабавно, нали сър?

— В дадения случай можем да си го позволим.

— Благодаря, сър.

— Не го смятайте за услуга — полковникът завери подписа на командора.

Роки не се чувстваше засегнат.

— Може ли да си тръгна?

Бейти вдигна глава и с любопитство отбеляза, че Роки, преминавайки в състояние на гражданско лице, незабавно изпусна обръщението „сър“ и очите му престанаха да бъдат непроницаеми; в тях се четеше гняв, отчаяние и болка.

— Интересно, от какво се ръководите вие, капианците? — промърмори полковникът.

— Нямам намерение да обсъждам това с вас, полковник. Аз заминавам — Роки се изправи от мястото си.

— Почакайте, Роки — полковникът заплашително се намръщи, прикривайки по този начин действителните си чувства.

— Да, чакам.

— Роки, до това произшествие вие много ми харесвахте. Дори лично казах на генерала, че сте един от най-обещаващите млади офицери.

— Много мило от ваша страна — монотонно отвърна Роки.

— След години бихте могли да седите на моето бюро и дори мисля, че сте се надявали на това.

Последва леко кимване и бърз поглед към пагоните на полковник Бейти продължи.

— Вие имахте цел в живота, а сега загубихте всичко. Аз разбирам какво означава това за вас.

Напрегнатите скули на капианеца подсказаха на полковника, че той не се нуждае от съчувствие, но Бейти продължи:

— Понеже живеем на най-старата и най-усвоена планета в Купа, вие едва ли ще успеете да намерите друга работа.

— Това не ви засяга, полковник — тихо каза Роки.

— Засяга ме в съответствие с етиката на нашата култура — прогърмя полковникът. — Естествено вие, капианците мислите иначе. Но ние тук не се сме чак толкова хладнокръвни. Сега слушайте: готов съм да ви помогна, въпреки че, с вашето тъпо упорство, вероятно ще откажете. Бог вижда, че вие не заслужавате това.

— Продължавайте.

— Готов съм да наредя на патрулния кораб, да ви достави на коя да е планета от Галактиката. Само кажете името и ще ви отведем там. — Той почака. — Добре, можете да откажете. В такъв случай сте свободен.

Слабото лице на Роки трепна за миг, след което той кимна.

— Съгласен съм. Закарайте ме на Сол-3.

Полковникът бе зашеметен. Той пое дълбоко въздух, почервеня и започна да дъвче долната си устна.

— Да… като казах Галактиката аз имах предвид… впрочем вие разбирате, че ние не можем да изпратим военен кораб извън пределите на Шестдесетзвездния Куп.

Роки невъзмутимо чакаше, а черните му очи продължаваха да изучават полковника.

— Защо ви е нужно именно там?

— Имам си лични съображения.

— Каква им е връзката със санитарния кораб?

— Дознанието свърши, полковник.

Бейти удари по масата.

— Но това е безумие! На Сол никой не е летял от хиляди години! Защо?! Това е нечисто и деградирало място. Дори не очаквах, че ще отговорят на молбата на Джод-6 за помощ!

— Защо не, та те не я извършват безплатно.

— Естествено. Но се съмнявам, че на Сол-3 още има звездолети, особено свръхсветлинни. Единствената им заслуга пред Галактиката е в разселването на човешката раса, ако може да се вярва на тази легенда. Те отдавна нямат връзка с другите системи. Аз просто не ви разбирам.

— Значи ли това, че си взимате обратно предложението, полковник.

Очите на Роки съвсем откровено дразнеха Бейти.

— Не… — полковникът пое дълбоко въздух. — Вече ви казах. Но патрулен кораб не мога да изпратя. Ще ви заплатя място на частен звездолет. Причини… ще измислим… например, някакви изследвания.

Роки язвително предложи:

— А защо не изпратите дипломатическа мисия, която да поднесе извинения на Сол-3 за унищожения кораб.

— Какво? С вас на борда?!

— Точно така! Те не ме познават.

Бейти измери Роки с учуден поглед, сякаш пред него стоеше представител на друга раса.

— Ще го направите ли? — настойчиво повтори Роки.

— Аз ще помисля. Във всеки случай ще се погрижа, сега тръгвайте до там, щом толкова много настоявате. А сега тръгвайте. Вашето общество ми дотегна, Роки.

Капианецът не се обиди, изправи се, завъртя се на токовете си и напусна кабинета. Секретарката, стояща до картотеката, вдигна глава, когато той влезе в приемната. Тя скочи към вратата и прегради пътя му с малкото си наежено тяло. Лицето й се превърна в бяла маска на отвращение и думите й изкачаха през полуотворените устни:

— Вие сигурно сте доволен: погубихте десет хиляди души и излязохте сух от водата? — изсъска тя.

Роки внимателно се вгледа в лицето й, където откри характерните признаци на потомствена джодианка: леко увеличена обвивка на жълто-кафявите очи, тесен нос с тънки подвижни ноздри и заострена брадичка. Не е изключено някой от роднините й да е загинал при катастрофа и сега тя да го смяташе за виновен. Той бе унищожил кораба, който носеше спасение на пострадалите.

— Радвате се, нали? — повтори тя и гласът й стана още по-силен, а юмруците й заплашително се свиха.

— Бъдете така добра да се дръпнете от пътя ми, мис.

Стремително замахване на ръцете и острите нокти одраскаха бузите му. Лицето му пламна от болка. Той не помръдна. Две ярки ивици се проточиха от очите към ъгълчетата на устните… Капка кръв увисна на края на брадичката и падна върху обувката на девойката.

— На моята планета — каза спокойно Роки, — когато жена желае да се държи като животно, ние й помагаме — бием я с пръчка гола насред площада. Виждам, че тук личното достойнство няма такава цена. Вие явно считате, че е нормално да се държите като дива котка.

Тя гневно пое въздух и отново се вцепи в лицето му, но той отново не помръдна, а само студено я гледаше; накрая секретарката избяга.

* * *

Елис Роки, роден за слава на планетата Капа, отдал себе си в служба на Шестдесетзвездния Куп, изведнъж откри, че се е превърнал в своего рода парий. Крачейки по коридора, той усети, как го обгръща сгъстяващата се мъгла на самотата. Сега вече нямаше дом. Нали се отрече от наследствените си права на Капа, за да получи офицерско звание в Патрула. Сега и от него се лиши, а заедно със званието и от каквато и да е надежда за кариера.

От момента, в който натисна спусъка, за да унищожи санитарния кораб, той знаеше, че ако не намери доказателства за контрабанда на борда, ще настъпи краят на кариерата му. И досега той бе дълбоко убеден, че не е сгрешил. Ако на борда нямаше медикаменти и тъкани, щеше да пострада за това, че не е унищожил нарушителя. Ако пък нямаше какво да крият, защо не позволиха да бъде извършен прегледът? Отговорът на този въпрос се намираше там някъде на Сол. Оставаше му само един път. Това се наричаше „Мечът на оправданието“.

Роки седеше в квартирата си и чакаше кога полковникът ще изпълни обещанието си.

Бейти позвъни на следващия ден:

— Намерих Ви един частен далиански кораб, Роки. Пилотът е готов да ви превози извън границите на Купа. Целта на полета е научна: да събере данни за Сол и неговата система. На предложението ни да изпратим дипломатическа мисия е наложено вето — първоначално трябва да се свържем със соларианците по свръхсветлинното радио.

— Кога трябва да излетя?

— Бъдете на космодрума още тази вечер. Желая ви успех, момче. Съжалявам, че се получи така и се надявам…

— Да, благодаря.

— Тогава…

— Какво тогава?

Полковникът въздъхна и би отбой. Екс-командор Елис Роки събра мундирите си и се отправи към заложната къща.

— Залагате или продавате? — попита плешивият продавач зад тезгяха. После се наклони напред, огледа Роки, премести погледа си върху фотографията на първата страница на вестника и промърмори. — Аха, това сте вие. Значи, продавате. — С лека пренебрежителна усмивка той извади от джоба си две банкноти и ги залепи на лавицата пред себе си. Изразът му бе категоричен: — искате — взимайте, не искате — не взимайте. Дрехите струваха най-малко два пъти повече.

Роки се поколеба секунда-две, но взе парите. Сумата се равняваше точно на цената на блестящия тъпонос „мултин“, автоматичен пистолет, който гордо се кипреше на витрината.

— Добавете и триста патрона — тихо каза той, прибирайки оръжието в джоба си.

Търговецът прихна:

— В твоето положение ще ти е необходим само един изстрел, момче.

Роки благодари за съвета и прибра патроните.

На космодрума пристигна по-рано от пилота и се отправи да огледа неголемия далиански товарен звездолет, който щеше да го закара до периферията на Галактиката. Лицето му помрачня, когато видя покрития с дупки и драскотини корпус и блясъка на разтопените по краищата дюзи. Някой от наземните техници бе поставил на кораба Гайгеров брояч, да предупреждава минаващите, да го избикалят отстрани. Стрелката на индикатора трептеше в областта на червения сектор. Роки взе брояча със себе си. В кабината за управление стрелката се премести в белия участък на скалата, но в реактора имаше опасни радиоактивни зони. Той се ядоса и отиде да разгледа управлението.

Тук раздразнението му нарасна. Корабът, удачно наречен от собственика си „Идиът“, бе от древните корита, без съвременна система за оповестяване, предпазни устройства и друго оръжие, освен йонните излъчватели. Циферблатът на индикатора за положението в пространството бе калиброван само до сто хиляди. И това бе във време, когато съвременен патрулен звездолет можеше да навлезе в сегмент на петмерния космос, със скорост на светлина сто и петдесет хиляди „с“ и до Сол можеше да се стигне за два месеца. На тази развалина щяха да са нужни поне пет или шест, ако въобще беше способна да лети, в което бившият командор се съмняваше. В нормална ситуация той би се поболял да извърши дори полет вътре в Купа.

Хрумна му да се оплаче на Бейти, но всъщност полковникът бе изпълнил обещанието си и нямаше да си помръдне повече пръста. Мърморейки постави нещата си в багажната камера и седна в креслото пред пулта да подремне, докато се появи пилотът.

Силен и болезнен удар по подметките прогони съня.

— Сваляй си кокилите от пулта! — изграка сърдит глас.

Роки трепна и замига, гледайки тясното намусено лице и захапаната между зъбите дебела пура.

— И незабавно освобождавай креслото! — добави пилотът, без да изважда пурата.

Роки изсвистя, скочи от креслото, сграбчи куртката на пришълеца замахна целейки се с юмрук право в пурата, но ръката му застина насред пътя. С куртката нещо не беше съвсем наред. Смаян откри, че там вътре в нея имаше жена. Той я пусна и почервеня.

— Аз помислих…, че сте мъж.

Тя го гледаше презрително, оправяйки си куртката.

— Правилно, господине, аз съм пилотът — тя хвърли шапката си на навигационната маса. Показаха се тъмни и късо подстригани коси. След това тя извади от устата си пурата, старателно я изгаси в подметката и скри остатъка в джоба на работните си панталони. Без пурата се виждаше, че има красиви, но плътно присвити от злоба устни.

— Стой по-далеч от креслото ми — сухо нареди тя. — А и от мене също. Да се разберем от самото начало!

— Значи, това е твоето корито, а? — въздъхна той.

Тя отиде при пулта и започна да набира данни на курсографа.

— Да, фирма „Далия, космически пратки, инкорпорейтид“. Други въпроси?

— Сигурна ли си, че тази развалина ще стигне до Сол? — измърмори Роки.

Тя го стрелна с лош пламък в зелените си очи.

— Жалвайте се на полковника, младежо. Интересува ме само моят хонорар. За него съм готова да поема риска. И защо пък не?

— Съществуването на един глупак, все още не доказва съществуването на двама такива — кисело каза Роки.

— Ако не ти харесва, върви и търси нещо по-добро. — Жената се изправи и обхвана Роки с поглед на лекар патологоанатом. — Но доколкото разбрах нямаш голям избор.

Той се намръщи:

— Нямаш намерение да си пъхаш носа в моите работи, нали?

— О-хо! Младежо, твоите проблеми не ме засягат. Все ми е едно, кого возя, стига да е в рамките на закона. И така, ще летиш или не?

Той кратко кимна и тръгна да си търси каюта.

— И да не влизаш в каютата ми! — изрева тя зад гърба му.

Роки въздъхна с отвращение. Пилотката бе типична представителка на цивилизацията Далия. Този свят бе слабо усвоен, суров, с малка плътност на населението, въобще — див край. Примитивната бързостояща култура уважаваше яките мускули и се отнасяше презрително към властта. В главата му проблесна мисълта, че на нея може да й хрумне, да го предаде на представителите на Сол-3, като човек унищожил техния кораб.

— Готови за излитане! — донесе се глас от интеркома. — До старта — две минути.

Роки потисна възникналото желание да се измъкне от кораба и да зареже всичко. Дюзите зареваха на празен ход, очаквайки командата на пилота. Роки легна по очи на койката, защото старите звездолети прекалено рязко излитаха. Свиренето премина в гръм и те поеха нагоре — отначало бавно, а после все по-бързо. Когато напуснаха атмосферата, по корпуса премина гърч, вследствие изхвърлянето на допълнителните ускорители. Миг пълна тишина — летяха по инерция, последван от едва доловим писък, когато йонните двигатели поеха щафетата. Летяха вече в открития космос. Той погледна през илюминатора, видя как слабата ивица светлина се фокусира в тънка игла от заредени частици и натисна бутона на интеркома:

— За далианец е доста прилично — похвали я той.

— Запази коментара за себе си — изръмжа Далия инкорпорейтид.

Преминаването на по-горно ниво на константата „с“ не предизвикваше никакви допълнителни усещания в човешкия организъм. То се долавяше единствено по превръщане на реакторното мъркане в плътно басово бумтене и по лекото помръкване на осветлението в каютата. Роки любопитно гледаше през илюминатора, защото съпътстващите явления винаги предизвикваха неговото възхищение.

Преходът започваше с традиционното синьо изместване. Далечните мъждивочервеникави звезди бързо се разгаряха, превръщайки се в бели и ярки точки, и накрая запламтяха като безброй дъги в бездънния мрак на небосвода. Те не съответстваха на звездите от първоначалния континуум, а бяха по-скоро проекции на масите им върху висшите нива на петкомпонентното пространство, където скоростта на светлината постепенно нарастваше, заедно с упоритото изкачване на „Идиът“ по стъпалата на „с“.

Накрая се наложи да затвори илюминатора, защото нахлуващата звездна светлина стана непоносима за очите. Лъчението се премести в ултравиолетовата и рентгенова част на спектъра. Той се прехвърли на наблюдателния екран. Звездите изглеждаха като избухващи свръхнови и корабът сякаш бе попаднал в центъра на грандиозен гравитационен колапс. С увеличаването на лъчистата енергия в кабината ставаше все по-топло и пилотът включи частичен лъчев екран.

Най-после преходът свърши. Роки натисна бутона на инеркома още един път:

— На кое ниво сме, дете на Далия?

— Деветдесет хиляди — кратко отговори тя.

Роки се усмихна накриво. Без да й трепне окото тя вдигна скоростта до червената черта на скалата. Всичко ще бъде наред, естествено, ако издържат лъчевите екрани. В противен случай корабът ще се пръсне като мехур и ще се превърне в облак газ.

— Да ти помогна ли за курса? — предложи той.

— Аз мога да управлявам кораба си сама — озъби се тя.

— Да, знам. Но аз няма с какво да се занимавам. Ти би могла и за мен да намериш някаква работа.

Тя помълча, а после се смили:

— Добре, ела тук.

Когато влезе в кабината, тя се беше разположила удобно на креслото и той видя, че независимо от работните панталони, постоянно лапната пура и късо подстригани коси, тя бе красива девойка. Пограничната планета Далия раждаше здрави хора, макар и не много принципни.

— „С“-картите са в онова чекмедже — каза тя, като посочи с пръст шкафа. — Начертай курс с максимално лъчево налягане.

— Защо не най-късият? — попита Роки, като се намръщи.

Тя поклати глава:

— Реакторите ми не са достатъчно мощни. Ще трябва да използваме максимално външната енергия, която успеем да получим. В противен случай може да кацнем за дозареждане.

„Колкото по-далеч, толкова по-лошо!“ — помисли Роки, вадейки „С“-картите от чекмеджето. — „Преди два века полет с такъв звездолет до Сол би бил истински подвиг. Сега, в епохата на съвършените кораби, прилича на подвиг на идиотизма.“

Половин час по-късно той връчи на пилота плана на курса, който бе успял да изчисли така, че позволяваше на „Идиът“ да набави почти половината от нужната му енергия, направо от ревящия ад на пространствата, използвайки разликата в лъчевото налягане между различните нива на „с“.

— Доста бързо се справи — каза тя.

— Благодаря.

— Не ми изглеждаш глупак, защо тогава постъпи толкова тъпо, а?

Роки се намуси:

— Мислех, че решихме да не се интересувате от моите работи.

Тя въздъхна и се престори, че наистина е така.

— Космическата контрабанда би могла наистина да сложи край на всички цивилизации в Галактиката — продължи той. — Това вече е доказано. Милиони хора на Тау-2 умряха от това, че някой тайно бе им доставил на планетата другопланетни животни, за желаещите да ги отглеждат. Аз постъпих така, както ми подсказва опитът на историята.

— Аз се старая да не си пъхам носа в чужди проблеми, стигат ми моите — кисело измърмори тя, гледайки Роки.

Той млъкна, наблюдавайки я как действа с лъчевите екрани, за да улови максимум енергия от пожара, разпален зад тях. Роки помисли, че тя би могла да бъде и по-любопитна. Предстоеше им да се понасят няколко месеца и добре би било да знае как е било в действителност.

— Значи и ти, както всички останали считаш, че това е било глупава грешка — поде отново той. — Не е много ласкателно.

Тя презрително прихна, без да прекратява работата си:

— Там, където съм се родила, не наказваме глупаците. Не е необходимо. На Далия те не живеят дълго.

— Значи, по вашите мерки аз съм глупак?

— Откъде да знам? Щом си доживял до зряла възраст и си получил каквото си искал, значи не си глупак.

Това е то, златното правило на далианците, помисли Роки, щом Вселената ти е позволила да съществуваш, то всичко ти е наред. И в това може би има частица истина. Човек се ражда с едно-единствено право: да докаже на какво е способен. И това право лежи в основата на всяка култура, въпреки че болшинството цивилизовани светове са се постарали да определят тази „способност“ с термините на съответните културни ценности. Но там, където животът бе тежък, се използваше терминът оцеляване.

— Аз наистина не възразявам против разговор на тази тема — каза Роки след кратко колебание. — Нямам какво да крия.

— Отлично.

— Как се казваш… освен името на фирмата?

— За теб съм само корпорация „Далия инкорпорейтид“ — тя погледна Роки с подозрение. Малко след това видът й стана замислен. — Интересува ме само едно, защо летиш на Сол?

Той се усмихна тъжно:

— Ако разкрия причините на една далианка, тя действително ще ме приеме за глупак.

Девойката бавно кимна.

— Разбирам. Позната ми е етиката на капианците. Ако грешката на един офицер доведе до нечия смърт, той или доказва, че това не е било грешка, или си прерязва гърлото… церемониално, доколкото знам. И ти ли ще постъпиш така?

Роки вдигна рамена. Той бе напуснал Капа доста отдавна и сега не можеше да каже нищо определено.

— Глупав обичай — каза девойката.

— Но пък помага да се отсейват глупаците, не е ли така? Все пак по-добре така, отколкото съд и наказание за престъпленията. На Капа човек може да не се страхува от обществото. Той е длъжен да се бои само от собствената си слабост. В задачите на обществото влиза защитата на личността от нещастия, но не и от грешки. Извърши ли сериозен пропуск, човекът на Капа бива отхвърлен и сам свършва със себе си. Като система не е толкова лошо…

— Можеш да се възползваш от нея.

— Послушай, далианке…

— Какво?

— Изглежда, че ти лично нямаш против това, което съм извършил.

Тя презрително присви очи.

— Ха, ха! Аз никого не съдя, освен ако не ме засяга лично. Защо те вълнува това, какво мислят другите за теб?

— В нашето по-развито общество — поясни той сдържано, — човек неизбежно си изработва набор от правила за мислене, наричани „съвест“.

— Ясно — в тонът й пролича пълно отсъствие на интерес.

И отново в него трепна опасението, няма ли да й хрумне да спечели без усилие прилична сума, предавайки го на представителите на Сол-3. Той започна да обмисля план, който да му позволи да избегне евентуално предателство.

Те се хранеха и спяха по корабния часовник. На десетия ден Роки забеляза на лъчевия екран отклонения в показанията на контролните уреди, формата на обвивката постепенно се стремеше да се превърне в сфера, която да обезпечи минимално налягане. Веднага посочи това на девойката и тя незабавно извърши необходимата корекция. В резултат на загубената добавъчна енергия, мощността на реактора леко се повиши. Полетът продължи, но някакво предчувствие непрекъснато го глождеше и той стоеше навъсен.

След два дни деформацията на екрана се възобнови. Отстраниха я като отново употребиха допълнителна енергия. Стрелката, показваща мощността на реактора се колебаеше в жълтия предупредителен сектор на скалата. Претоварените генератори на полето стенеха и вибрираха заплашително. Роки с бурно нетърпение се стараеше да открие причината за неизправността. Най-сетне успя и се втурна побеснял в кабината.

— Корабът ти минал ли е предполетен контрол? — попита той пилота.

Тя с любопитство присви ъгълчетата на устата си, забелязвайки гнева му.

— Естествено, командоре.

Тази титла бе толкова неуместна в момента, че Роки пламна.

— Мога ли да погледна документите?

Тя за миг се поколеба, след което потърси в джоба си и му подаде нагънато розово листче.

— Розова квитанция — простена той. — Та ти си нямала право да излиташ!

С надменен вид тя прочете първия ред:

— „Техническият персонал на космодрума снема от себе си всяка отговорност за безопасността на далианския кораб по време на полет“. Къде тук е написано, че нямам право да летя?

— Аз ще се погрижа за това да бъдете изхвърлена от всички космически пътища! — изрева той.

Нейният поглед го отрезви, като му напомни сегашното му положение; той бе изпълнен с любопитство и търпимост.

— И ще ми кажете ли какъв е проблемът, командоре?

— Не работят нормално синхронизаторите, това е всичко. — Той все още не можеше напълно да се успокои. — Екраните все повече излизат от строя.

— И?…

— Нараства претоварването и в крайна сметка екранът няма да издържи и ще се пробие. Затова мисля, че ще се наложи да се спуснем по компонентата и да започнем ремонт.

Тя поклати отрицателно глава.

— Да опитаме без кацане. Отдавна искам да установя, какво претоварване може да издържи реакторът.

Роки едва не се задуши. Та тук нямаше никакъв шанс.

— Ти какво, да не си дипломиран космоинженер?

— Не.

— Тогава послушай един добър съвет…

— Твоят?!

— Да.

— Не. Ние продължаваме.

— Да предположим, че не ти позволя!

Тя рязко се обърна. Очите й святкаха.

— На този кораб командвам аз. Освен това съм въоръжена, командоре. На Вас като пътник предлагам да се приберете незабавно в каютата си.

Роки оцени ситуацията и премисли решението си. Като видя непреклонността в очите на девойката той разбра, че му остава само едно. Вдигна рамене и погледна встрани, сякаш признаваше властта на пилота. Още миг-два тя го стрелкаше с очи, но не повтори заповедта си за напускане на кабината. Но щом тя се обърна към пулта, Роки за всеки случай обви юмрук в носната си кърпа и като се прицели в една точка от късоподстригания й тил, с рязък отсечен удар сложи край на всякакви възражения.

— Извинявай — каза той като повдигна отпуснатото тяло от креслото.

Той я отнесе в каютата и я положи на койката. След това извади от джоба й малкия иглопистолет, постави на масичката кутийка с таблетки против главоболие, така че тя леко да може да ги достигне и затвори каютата. Върна се в кабината за управление. Юмрукът му бе изтръпнал и той се чувстваше като последен подлец. Но да се спори с нея нямаше никакъв смисъл. Това бе за него единственият начин да избегне кървавата схватка, в която победител можеше да излезе и тя, докато екраните гръмнеха напълно.

* * *

Стрелките на индикатора, когато включи свръхсветлинния двигател и започна да пилотира кораба през нивата на петата компонента, се отклониха застрашително. Но като подбра точен режим успя да направи процеса подобен на свободно падане и стрелките бавно се преместиха в безопасния сектор. Едва тогава хвърли поглед на „С“ картата и разбра, че „Идиът“ ще влезе в обикновеното пространство далеч извън пределите на Купа. Щом се върне в обичайния континуум, той ще се окаже в обема на пространството, контролиран от междузвездна организация, наречена Бигерска федерация. Той почти нищо не знаеше за тази цивилизация, но се надяваше, че ще имат необходимите средства и възможности да ремонтират синхронизаторите на лъчевия екран. Той откри на картата столицата на планетата и започна да насочва курса към нея, докато корабът се спускаше плавно по нивата на съставящата „С“. Когато навлезе в най-ниското енергетично състояние, той изключи екраните и отиде да види как е Далия инкорпорейтид, която не даваше признаци на живот вече цели два часа.

За негово удивление тя беше дошла на себе си и седеше на койката. Стрелна го с убийствен леден поглед, но външно не прояви гнева си.

— Глупаво беше от моя страна да се обръщам с гръб към Вас.

— Моля да ме извините, но Вие имахте намерение да…

— Оставете това сега. Къде се намираме в момента?

— Приближаваме се към Трагор-3.

— Тогава Вас Ви очаква затвора на Трагор-3.

Той кимна.

— Възможно е това да се случи, но тогава Вие няма да получите парите си от полковник Бейти.

— Не е кой знае каква загуба.

— Както обичате. По-добре да попадна зад решетките по Ваше изфабрикувано обвинение, отколкото да се превърна в облак газ при деветдесет хиляди „С“.

— Изфабрикувано?!

— Естествено. Хартията е розова. Всеки съд ще Ви каже, че сама сте си виновна. Вие загубвате право да командвате, ако летите с розова квитанция и командата не е подписала официално съгласие.

— Вие какво, да не сте юрист?

— Минал съм няколко курса по космическо право, но ако не ми вярвате, направете справка в Бюрото на Междуфедеративната служба на Трагор.

— Ще направя справка. Какво смятате да правите с вратата. Аз искам да изляза.

— Ще се държите ли нормално?

Тя отбеляза:

— И да обещая, моето обещание не би означавало нищо, Роки. Аз не се подчинявам на законите на Вашата етика.

Той се вгледа в хладните й зелени очи, след което се усмихна.

— В известен смисъл ги споделяте, иначе не бихте ми го казали.

Той дезактивира вратата на каютата и я пусна да излезе. Нямаше й доверие, но със сигурност знаеше, че синхронизаторите дотолкова са излезли от строя, че тя едва ли би се осмелила да продължи полета без ремонт. Следователно нямаше причини да го напада, освен злобата, естествено.

— А пистолетът ми? — настоя тя.

Роки се поколеба за миг, след което й подаде оръжието, усмихвайки се леко. Тя го пое, прихна презрително и го насочи към него.

— Хайде с лице към стената, глупако! — изкрещя му тя.

Роки скръсти ръце на гърдите си и не помръдна от мястото си.

— Върви по дяволите! — каза той като я гледаше право в лицето.

Показалецът, поставен на спусъка побеля, но той не трепна и продължаваше да се усмихва. Тя присви вежди, постави предпазителя и прибра пистолета. След това потупа Роки по бузата, усмихвайки се подигравателно.

— Внимавайте, командоре. Вие никак не сте ми по вкуса.

И като потвърждение на думите й, когато се обърна да излезе, той забеляза появилата се на тила й цицина. Какво ли щеше да му струва тя? В душата му отново се прокрадна съмнението, че там, на Сол-3 тя би могла да го предаде.

* * *

Девойката извика Трагор-3, получи нареждане да влезе в орбита около планетата и да чака инспектор. Всички чуждосистемни кораби минаваха през задължителен преглед, преди да им се разреши кацане. Няколко часа по-късно до тях долетя малък патрулен кораб и с помощта на вакумприхващачи се закрепи за корпуса. Роки отиде да отвори шлюза.

През люка се вмъкна офицер с чин капитан и двама помощници. Инспекторът бе съвсем млад човек с очила. Веждите му бяха необичайно гъсти и продължаваха до самата челюст. Прекалено големите уши също бяха защитени от четинести жълти косми. Роки прие тази особеност за отличителна черта на местната еволюционна тенденция, защото и двамата помощници изглеждаха по същия начин. Съвършено очевидно бе, че атмосферата на Трагор-3 е изключително прашна.

Капитанът кимна в знак на поздрав и поиска документите на кораба. Той промърмори нещо, като погледна розовата квитанция на предполетния контрол и много внимателно прочете бланките на пътните листа.

— Полет-наблюдение към Сол-3? — обърна се той към Роки на междузвездно есперанто.

Отговори му девойката.

— Точно така. Бихте ли побързали с прегледа?

Капитанът презрително я огледа от главата до петите.

— Ама да не би ти да си собственикът на този кораб, мис?

Девойката с мъка сдържа гнева си.

— Да!

Капитанът просто й обърна гръб, като по този начин недвусмислено подчерта, какво мисли той като трагорианец по този въпрос и продължи да говори с Роки, сякаш той бе командирът на кораба.

— Бъдете така добри да напуснете кораба докато бъде извършена газовата дезинфекция и обичайният оглед. През това време ще бъдете настанени с всички удобства на патрулния кораб, където ще ви се наложи да минете през задължителния медицински преглед.

Роки кимна утвърдително и двамата последваха помощника му. На излизане, точно когато се озоваха в коридора, той погледна девойката и се захили. Резултатът не закъсня — свирепият ритник в глезена почти го зашемети.

— О! Извинете! — измърмори лукаво тя.

Трагорианецът не я удостои с поглед.

— Може ли да разменим няколко думи с Вас, сър? — обърна се той към Роки.

Девойката предизвикателно закрачи нататък, а Роки кимна и се върна в кабината.

— Ако не се лъжа, Вие много сте летели, сър — вежливо попита трагорианецът.

— Космосът е моята професия.

— Тогава е излишно да Ви предупреждавам относно местните обичаи — капитанът леко наклони главата си напред.

— Знам достатъчно, за да се отнасям към тях с уважение и да ги зачитам — увери го Роки. — Това е всеобщо правило. Но за съжаление не съм запознат с особеностите на Трагор-3. Необходимо ли е да знам нещо по-особено, преди да извършим кацането?

— Проблемът е в жената, Роки. Добре ще направите, ако й съобщите, че на планетата тя трябва да покрие лицето си с плътен воал, да не разговаря с непознати и да не излиза на улицата, ако не е съпроводена от някой мъж. В противен случай ще бъде по-разумно, ако си остане в каютата на кораба.

Роки сподави усмивката си.

— Ще се опитам да гарантирам приличното й поведение, сър.

Капитанът го погледна с известно предизвикателство.

— Вероятно нашите обичаи Ви се струват доста примитивни?

— Всяко общество си има свои собствени вкусове, капитане. Мъдростта за едни общества е безумие за други. Кой е способен да съди? Само Вселена, която произнася присъдите, да живееш или не — за всички хора.

— Благодаря. Вие сте мъдър човек. Искам само да Ви уверя, че тези наши воали са резултат на особеностите на еволюцията. Впрочем, Вие и сам ще се уверите.

— Всъщност аз не съм в състояние да дам абсолютни гаранции, че моята спътница ще се държи както трябва — каза Роки, когато двамата излизаха от кабината, — но ще се опитам да направя всичко възможно, за да й повлияя.

Широка усмивка се бе разляла по лицето на Роки, когато премина на борда на патрулния кораб. Едно беше ясно. Дори тя да се опита да го обвини в бунт и да го натика в затвора, тук на Трагор-3 нямаше никакви шансове да успее.

Лицето на девойката пламна като желязо в пещ, когато той й предаде предупрежденията на капитана.

— Няма да се подчиня на подобни тъпотии — заяви непоколебимо тя.

Роки неопределено сви рамене.

— Сама разбирате, че местните обичаи трябва да се спазват и уважават.

— Но не и в случаите, когато унижават личното достойнство.

Тя се настани в мекото кресло с непроницаем израз на лицето. Роки реши сега, повече да не я занимава с този предмет.

* * *

Инспекторът им съобщи, че ремонтът на синхронизаторите ще продължи около седмица. Той самият трябваше да остане в кабината на „Идиът“ до кацането му на трагорианския космодрум.

— Всички резервни части при нас са стандартизирани, но само в пределите на Системата. Подходящи детайли за синхронизаторите на Вашия кораб няма да се намерят лесно, така че ще се наложи да се изработят специално.

— Няма ли някаква възможност ремонтът да бъде ускорен?

— Като казах „една седмица“ имах предвид именно работа с ускорени темпове.

— Е, ще почакаме щом се налага. — Роки леко докосна клавишите на управлението, насочвайки кораба към мястото за кацане, посочено му от капитана. Далианката се бе затворила непристъпно в кабината си.

— Мога ли да Ви попитам за целта на Вашия полет, Роки?

Бившият командор помълча, преди да отговори. Налагаше му се да излъже, естествено. Но трябваше много внимателно да претегли думите си, за да предотврати евентуални опасни последици. Той погледна спътника си с обезоръжаваща усмивка.

— За миг забравих, че Вие не принадлежите към Шестдесетзвездния Куп и мога да Ви разкрия истината. Официално това е полет-наблюдение, но в действителност сме натоварени с деликатната мисия да доставим една много дефицитна стока за нуждите на едно високопоставено лице от Купа.

Капитанът се усмихна с разбиране. Изглежда, че на Трагор-3 си имаха известна представа за корупцията. Постепенно обаче усмивката на трагорианеца премина в замислено изражение.

— На една от планетите Сол?

Роки кимна.

— Дефицитна стока? Ако не съм прекалено любопитен, не става ли дума за банка за органи?

Роки почувства тръпка на изненада по лицето си, която побърза да овладее.

— Твърде възможно — спокойно отвърна той. Искаше му се да сграбчи офицера за раменете и да му изкрещи в лицето хилядите въпроси, които го измъчваха, но се въздържа и не каза нищо.

Инспекторът се повъртя известно време в креслото, след което добави малко неловко.

— Вашата федерация вероятно закупува много санитарни артикули от Сол?

Роки го изгледа с любопитство. Капитанът почти не скрива своя интерес. Защо?!

— Мисля, че ние двамата бихме могли да се срещнем и да си поговорим за Сол, без при това да издаваме някакви правителствени секрети. Честно казано и мен тази планета ме интересува.

Чиновникът, когото наричаха ВидЖан с радост прие предложението. Той надраска серия от чудновати линии на парче хартия и го подаде на Роки.

— Покажете това на шофьора на хелиотаксито. Той ще Ви доведе направо в моя дом. Ако нямате нищо против, можем да обядваме заедно.

Роки прие поканата.

Девойката не излезе от каютата дори когато корабът се приземи. Роки почука на вратата й, но тя или спеше, или бе решила да демонстрира упорство. Той излезе от кораба и за момент спря, взирайки се в задименото виолетово небе. Ситен пясък се впиваше в лицето му и щипеше очите.

— Докато сте на планетата, ще Ви дадат защитни очила, подходящо облекло и преводач — каза ВидЖан, докато се движеха към някакво ниско здание.

Роки почти не чу последните му думи. Вниманието му бе привлечено от ширналото се поле вляво от мястото, където бяха кацнали. На разстояние около хиляда ярда се намираше звездолет с жълта санитарна звезда на борда и опознавателните знаци на Сол. Това, което му се стори непонятно бе наличието на кръгова охрана около кораба. Очевидно пазачите принадлежаха към екипажа, защото униформата им бе различна от тази на наземния обслужващ космодрума персонал.

ВидЖан забеляза погледа му.

— Странни същества, нали? — доверително прошепна той.

Роки реши, че в перспектива би могъл да спечели значително повече ако си даде вид, че му е известно много, поради което благоразумно кимна и не каза нищо. Санитарният кораб се намираше прекалено далеч и той не бе в състояние да определи принадлежат ли пазачите му към хуманоидната раса. Единственото, което можа да разбере бе, че са двукраки.

— Да, да, на какви ли не чудеса ставаме свидетели във Вселената. Вие навярно сте чули за куинджорите, които населяват другия край на галактиката?

— Не, като че ли нищо не съм чувал. Как ги нарекохте, „куинджори“ ли? Не, не съм чувал.

— О, много любопитен народ, уверявам Ви — той се усмихна вътрешно и млъкна. Целта му бе да размени колкото е възможно повече сведения за соларианците срещу измислиците за несъществуващите куинджори.

В зданието на космодрума Роки се запозна със своя преводач, преоблече се в свободните дрехи на трагорианец и се отправи да поговори с техниците. Но така и не успя да съкрати времето за изработването на новите синхронизатори. Нямаше какво да се прави. Трябваше да останат тук цяла седмица. Преводачът на Роки се оказа кривокрак мъж на средна възраст с напевен глас и пламтящи уши. Маниерите му напомняха куче, което прекалено често биеха. Роки се досети, че истинската му задача бе да следи пришълците, понеже дребосъкът не бе добър лингвист. Той говореше сравнително слабо два-три езика, използвани в Шестдесетзвездния Куп. Когато се отправиха към Поларин, столицата на Трангор, Роки реши да използва космическото есперанто като дори позволи на преводача си да го трансформира на родния си език, доколкото това бе възможно.

— Какво развлечение бих могъл да Ви предложа? — попита дребосъкът. — Нещо за пиене, хубава жена, музей, концерт…

Роки се засмя.

— Какво правят повечето посетители на планетата?

Особено важно е какво правят соларианците, помисли си той, но да попита за това просто направо може би не бе безопасно.

— О, това зависи от много неща, националността преди всичко, сър — промърмори Пок. — Хората обикновено посещават „Скиталеца“. Това заведение им допада с доброто си обслужване. Еврохората и нехуманоидите предпочитат да прекарат времето си в „Кралския дворец“, което също е доста забавно място. — Той изгледа Роки със съмнение, сякаш не бе съвсем уверен в биологическия му статут.

— Къде е по-скъпо? — попита Роки, мислейки си, че особена разлика няма. Благодарение на „фалшивите пътни листа“ той можеше да прехвърли всички разходи на полковник Бейти.

— В „Кралския дворец“ цените са доста високи — каза Пок, — но и в „Скиталеца“ не е много евтино.

— Вашата безпристрастност заслужава достоен отговор, Пок. Ще посетим и двете места, ако разбира се не възразявате.

— На вашите услуги, мистър Роки.

* * *

„Кралския дворец“ наистина обслужваше странна клиентела. Но изцяло нехуманоиди тук нямаше. Разумният живот, изглежда имаше една сходна черта, всички същества бяха двукраки и двуръки. Четирите крака явно се бяха оказали практични като количество за всички животни, от която и да било планета и природата като че не бе имала за какво повече да работи. Когато е решавала да даде разум на някой вид, тя го е приучавала да стои изправен на задните си лапи, освобождавайки предните, на които е предстояло да се превърнат в оръдие на труда на индивида. И като правило ги е обучавала посредством умението да се катерят по дърветата. Или както бе казал един капиански биолог: „В началото, за да се добере до звездите, животът се старае да се покатери на дърветата. Когато нищо не се получава, се спуска на земята и изобретява свръхсветлинния двигател.“

Роки се огледа встрани, търсейки с поглед соларианец. Всред присъстващите откри представителите на няколко познати раси. Някои бяха с рога, други с опашки, люспи или пък с дебела козина. Някои от съществата се спъваха и прегърбваха сякаш трагорианската гравитация ги притискаше надолу, а други сякаш плаваха в безтегловност. Едно малко същество, жител на планета с осемчасов период на въртене, се сви направо на масата и заспа. По преценка на Роки произходът на около деветдесет процента от посетителите е преселници — хора. Човекът подобно на взрив, като внезапно разтворило се цвете, е посял своите семена почти из цялата Галактика. Намираха се и такива, които да твърдят, че преселението води началото си от Сол-3, но сигурни доказателства за това не съществуваха.

Като ехо на мислите му Пок внезапно въздъхна.

— Никога няма да повярвам, че сме произлезли от тези уродливи създания.

Роки бързо го стрелна с очи, боейки се да не би спътникът му да се окаже телепат. Но Пок се усмихваше кисело, гледайки към вратата. Проследявайки погледа му, командорът видя новопристигналия, който се отличаваше по ръст и по това, че приличаше много повече на класическия човешки тип, отколкото болшинството присъстващи тук клиенти. Бе облечен в униформа: тъмна куртка и сиви панталони, като униформата на патрулите, които Роки бе зърнал отдалеч на космодрума.

И така, този навярно бе соларианец. Той внимателно се взираше в дълбочината на залата, стараейки се с един поглед да обхване колкото се може повече. Имаше къса брада и челюст със странни очертания, в която се долавяше нещо хищно. Черепът му бе масивен, закръглен като на дете и покрит с рядка жълта козина. Очите му, бързи и проницателни, сякаш подскачаха, опипвайки залата. На височина достигаше почти седем фута, а в държанието му се долавяше нещо диво, което застави капианецът да се напрегне, усещайки приближаването на врага.

— И какво не Ви харесва в тях — попита Роки, без да откъсва поглед от лицето на новодошлия.

— Първо острият им слух — зашепна Пок, когато соларианецът рязко се обърна, гледайки към тях. — Второ, отвратителният им характер.

— А, ето какво било! Гневните реакции са признак за биологическа слабост — гласът на Роки прозвуча меко, но толкова високо колкото и преди това.

Обектът на неговото внимание, който чакаше за място край тезгяха на бара се обърна и насочи право към тях. Пок застена. Роки хладнокръвно гледаше пристъпващия към тях човек право в лицето. Той се приближи и като се надвеси над тях започна да прехвърля злобния си поглед от единия към другия. След известно време реши, изглежда, че Пок е изплашен достатъчно и страшните му очи се спряха на Роки.

— Виждам, че нямаш нищо против да си поговорим за биология, хомо? — избоботи той с глас, наподобяващ далечен тътен. Докато говореше, той оголи зъбите си, огромни резци от остра белоснежна кост. Те не бяха регресирали напълно до състоянието на кучешки, но свидетелстваха за старанието на природата да създаде ефикасна костотрошачка.

Роки замислено въртеше чашата си, разбърквайки съдържанието й.

— Не си спомням да сме се срещали някъде с теб, брадясала муцуно — тихо натърти той, — но ако чак толкова те интересува собствената ти биология, ще се радвам да обсъдим с теб този въпрос.

Докато говореше, той внимателно следеше реакциите на соларианеца. Лицето му стана пурпурносиво. В очите му пламна искра, а подобната на цепка уста потръпваше, сякаш се канеше отново да покаже мощните си зъби. И тъкмо когато изглеждаше, че е готов да избухне, гневът му изгасна, по-точно бе потиснат и затворен някъде дълбоко навътре за някой бъдещ момент. „Всичко това е под достойнството ми“ казваха сякаш очите му, след което соларианецът добродушно се засмя.

— Моля за извинение, мога ли да седна на Вашата маса?

— Разбира се, както желаете. Заповядайте!

Новодошлият помълча малко, след което попита.

— Мога ли да знам от къде пристигате, хомо?

Роки също направи пауза, преди да отговори. Те биха могли вече и да знаят, че един от корабите им е бил унищожен от капиански офицер, но не искаше да рискува да изпадне в неловко положение ако излъже.

— Аз съм от Шестдесетзвездния Куп — промърмори той.

— От коя именно звезда? — тонът на другия недвусмислено показваше, че е привикнал да получава незабавни отговори.

Роки го погледна сърдито.

— Информация за информация, приятелю. Не съм свикнал да разговарям с хора, които ми висят над главата. — Той подчертано равнодушно се обърна към Пок. — Та ние с вас говорихме за…

— Аз съм от Сол — изръмжа гигантът.

— Това вече е съвсем друга работа. Аз съм от Капа.

Гигантът леко повдигна вежди.

— А-ха, ясно. — Той огледа Роки с любопитство и се стовари върху застрашително скърцащия стол. — Струва ми се, че това обяснява всичко.

— Какво по-точно? — Роки зловещо се намръщи. Той не понасяше повелителния тон и усещаше, че този тип го засяга по някакъв начин.

— Чувал съм, че на капианците им е присъщо определена доза безцеремонност…

Роки се направи, че обмисля казаното, а през това време очите му хладно изучаваха великана.

— Напълно възможно. Вас, например бих посъветвал да не летите на Капа, защото мисля, че не биха Ви се церемонили много преди да Ви убият.

Лицето на соларианеца се зачерви от гняв, но той вежливо се усмихна.

— Да, чувал съм, народ от войници. Строга дисциплина, казармено възпитание, така ли? Често постъпват на служба в МЗСК^[1].

Тези думи не оставяха никакво съмнение, той знаеше кой е унищожил кораба им и защо. Единственото, което не знаеше, е дали бе разпознал в него извършителя.

— Аз не бих могъл да се похваля, че познавам Вашия свят така добре, соларианецо.

— Това не е първия случай, когато ни смятат за галактическа провинция. Прекалено сме отдалечени от Вашите плътни звездни Купове. — Той замълча.

— Някога Вие знаехте кои сме, защото ние Ви разселихме по Галактиката и съм уверен, че отново ще чуете за нас!

Той се усмихна, допи чашата си и се изправи.

— Ако ни провърви ние с Вас ще се срещнем още веднъж, капианецо.

Роки поръча една след друга две силни напитки на изплашения преводач. След тези допълнителни чаши, Пок се залюля и като се просна насред масата, веднага заспа. Роки го остави така. Ако Пок беше осведомител, то по-добре щеше да бъде да го държи по-далеч по време на срещата си с капитан ВидЖан.

Той спря с ръка едно такси и показа на шофьора листчето с адреса. След няколко минути се оказаха край неголяма къща в предградието. На вратата бе написано на космолинг името „ВидЖан“, но офицерът не се оказа в къщи. Роки се намръщи и бутна вратата. Оказа се заключена. После, оглеждайки улицата той забеляза в сянката силует. Това бе соларианецът. Роки бавно се насочи към него.

— Ей, брадясала муцуно, имаш ли огънче? — изръмжа той.

В светлината на трите луни той видя как гигантът пламна от гняв. Огледа се бързо на всички страни. Улицата бе пуста.

Озъбвайки се хищно, ръмжейки като звяр соларианецът сграбчи Роки за раменете и го задърпа към себе си. Капианецът стисна дръжката на пистолета в джоба си и се опита да се изтръгне. Другият обаче го повдигна рязко към зиналата си паст. Неизбежна опасност застрашаваше гърлото на Роки и той натисна спусъка.

Пистолетът каза тихо „чак“. Огромно удивление се изписа по лицето на похитителя. Той пусна Роки и започна да опипва гърдите си. Нямаше никаква видима рана. Само вътре, в гръдния му кош, запалителната игла бе започнала да се нажежава до бяло. Той седна насред улицата, от гърдите му се изтръгна звук наподобяващ цвърченето на олио в тиган, след което падна по гръб. Роки побърза да се махне, преди иглата да е изпаднала от тялото. Той не искаше да убива този човек. Направи го в самозащита, но трудно би доказал това. По странични улички той забърза към космодрума. Да можеха веднага да напуснат Трагор?!

Какво ли бе станало с ВидЖан? Можеше да се направят десетки предположения, че са го подкупили или пък са го пребили от бой и изплашили до смърт? Това доказваше, че соларианецът с положителност е знаел, кой е той и къде отива. Най-малко дузина от работниците на космодрума знаеха това, а тук явно сведенията можеха да се купят лесно. Пок също знаеше, че трябва да се срещне с капитана и соларианецът явно бе изпратен да наблюдава къщата. Сега вече нямаше да му бъде толкова лесно да долети до Сол-3 и да кацне на нея.

Що за същества са това соларианците, мислеше си той. Предоставят органи и тъкани за присаждане на галактическите народи и на пръв поглед изглеждаше, като че благотворителността е цел на тяхната култура, а в същото време са надменни и самонадеяни като войници на някаква примитивна цивилизация, чийто идеал е грубата сила. Каква е истинската им цел? Роки си припомни презрителното обръщение „хомо“, сякаш соларианецът го считаше за представител на някаква низша раса.

Направило му бе впечатление, че соларианците се отличаваха от хората. Главите бяха закръглени и големи като бебета. Може би това бе свидетелство за някакъв нов поврат в еволюцията, при който бе вероятно мозъкът им да нараства. И освен това челюстите, зъбите, чувствителния слух, характера — кое животно би могло да има такива отличителни черти? Отговорът можеше да бъде само един — някакъв нощен хищник с инстинктите на лъв.

„Вие отново ще чуете за нас!“, бе казал този човек и гласът му бе прозвучал застрашително, сякаш думите ми намекваха за галактически катастрофи и за още нещо, което бе накарало Роки да потръпне и да страни от тъмните места, докато бързаше към своя кораб.

Далия инкорпорейтид или спеше или бе излязла някъде в града. Той я потърси на кораба, след което се запъти към администрацията, за да направи справка. Служителят му се стори смутен.

— Тя напусна космодрума в пет, м-р Роки.

— И повече нищо ли не сте чули за нея?

— Ами, доколкото разбрах, звънели са от полицията — той погледна Роки извинително. — Мога да Ви уверя, че аз нямам никакъв пръст в тази работа.

— Полиция? Какво всъщност е станало?

— Предадоха ми, че е била сама и без воал. Арестували са я.

— Дълго ли ще я държат?

— Докато някой джентълмен не я освободи под гаранция.

— Излиза, че аз съм длъжен да направя това?

— Да, сър.

Роки замислено се усмихна.

— Бихте ли ми казали, млади човече, доколко сурови са условията в трагорианските затвори?

— Аз собствено не знам — отвърна сухо служителят, — но мисля, че трябва да съответстват на междугалактическите правила за хуманността.

— Напълно подходящо — каза Роки. — Нека си остане там, докато се подготвим за излитането.

— Идеята не е лоша — измърмори служителят, който изглежда бе имал удоволствието да се запознае с любителката на пури от Далия.

Не би могло да се твърди, че Роки бе много доволен, че тя бе сменила мястото, но все пак затворническата килия не е по-лошо място от много други и освен това там тя щеше да бъде в безопасност. Ако соларианците се интересуваха от него, те не бяха оставили и нея без внимание.

Целия следващ ден той прекара в наблюдение на соларианския кораб. Той очакваше появата на полицията с увереността на фаталист, която да го разпита по повод убийството на соларианеца. Той изслуша местните новини. Нито дума за това, че мъртвото тяло бе намерено. Това го озадачи. Той бе оставил гиганта да лежи насред улицата.

По пладне екипажът на соларианския кораб домъкна до борда няколко оловни контейнера. Работниците бяха с метални ръкавици и се отнасяха с контейнерите много внимателно. Роки бе сигурен, че в тях има радиоактивни материали. Ето значи какво купуваха срещу доставянето на органи за трансплантация — ядрено гориво.

Привечер соларианците натовариха на кораба два големи сандъка. Като прецени размерите им, Роки реши, че в единия от тях се намира тялото на убития от него човек. Защо не бяха съобщили в полицията? Може би желаеха той свободно да продължи пътя си?

На следващата сутрин Роки бе удивен, когато установи, че корабът на соларианците бе стартирал през нощта. Той не можеше да повярва, че бе на свобода. Разхождайки се по космодрума срещна ВидЖан, но капитанът сякаш бе изгубил част от паметта си. Видът му бе такъв, сякаш никога в живота си не бе виждал Роки.

Сега, когато корабът на Сол бе отлетял, Роки смело задаваше въпроси.

— Често ли се случва да пристигат солариански кораби? — попита той служителя в администрацията.

— Когато има поръчка от болницата, сър. Не много често, примерно веднъж на шест месеца.

— А не кацат ли на друго място на планетата?

— Не, сър. Това е нашият единствен междузвезден космодрум.

— А когато доставката става по правителствена линия?

Служителят неспокойно се озърна настрани.

— Не, сър. Те отказват да контактуват с правителството и се свързват непосредствено с купувача. Правителството им позволява да постъпват така, защото за банката за органи е необходимо редовно попълнение.

Роки опита наслуки.

— А вие самият какво мислите за соларианците?

Служителят се смути за миг, след което се засмя.

— Самият аз нищо не мога да Ви кажа, но ако искате да чуете неодобрително мнение, направете справка в близкото кафе.

— Защо? Да не би да са предизвикали безпорядък?

— Съвсем не, сър. Те си носят храната със себе си. Хранят се и спят на борда на кораба си и в града не харчат нито един галак.

Роки се обърна и се отправи обратно към „Идиът“. Някъде в дълбочината на съзнанието му възникна мисъл, която го тревожеше. Свидетел бе на гибелта на техен кораб и по негова преценка товарът представляваше, около четири хиляди фунта замразени кости, около четири хиляди пинти кръв, седем хиляди фунта различни тъкани и заменяеми органи. Като тегло не бе кой знае какво, но ако Сол-3 доставя подобно количество стока два пъти в годината само на една трета от двадесет и осемте хиляди цивилизовани свята в Галактиката, то възникваше закономерния въпрос, откъде вземаха такова количество суровина? Запасите за банките постъпваха от жертви на катастрофи, успели да преживеят достатъчно дълго, че да разрешат използването на своите оцелели органи за благото на други същества. Благотворителните организации се стараеха да получат разрешение от занимаващите се с опасна работа в случай на смърт да предоставят телата си в банките за органи. Но не всеки охотно се съгласяваше да даде своите бъбреци и дробове, а подобни вербовчици се ползваха с популярност близка до тази на палачите или застрахователните агенти. Явно е, че товарът за банките беше рядкост.

Мрачен въпрос се загнезди в съзнанието на Роки. Откъде търговците на Сол-3 намират от три до пет милиона здрави жертви на нещастни случаи всяка година? А ако те сами ги предизвикват по начин подобен на това, което се случва с добитъка в края на пътя му към кланицата? Той тръсна глава, отказвайки се да повярва. Никакво население, на която и да е планета, колкото и тероризирано да е от правителството си, няма да търпи подобно нещо и ще предизвика такъв социален взрив, от който планетата ще затрепери в орбитата си. Всяка тирания си има своя предел.

До края на седмицата той прекарваше времето си в задаване на невинни въпроси из разни места, но не узна почти нищо ново. Соларианците идваха, продаваха стоката си на добра цена, купуваха радиоактивни материали и си заминаваха без да разменят с никого нито една излишна дума. Присъствието им внасяше безпокойство у повечето хора, което се дължеше на могъщото им телосложение и вродено самодоволство.

Когато техниците извършиха монтажа на новите синхронизатори, Роки сметна, че е настъпил моментът да освободи девойката от ръцете на местното правосъдие. Понякога съвестта го мъчеше за това, че не я прибра веднага след старта на соларианския кораб, но реши, че така е по-лесно да предпази прекалено енергичната девица от по-големи неприятности.

Когато се запъти към полицейския участък, в главата му се появи малко закъснялата мисъл, какво ли отмъщение ще му сервира далианката за това, че я бе принудил толкова дълго да се въргаля в килията. Печалната усмивка се запечата на лицето му, когато се отправи да плати наложената глоба. Човекът зад бюрото се намръщи.

— Какво казахте? — измърмори той. — Другопланетна жена от далиански кораб?

Офицерът се задълбочи над записките си.

— А, да. Талева Валкека ли й беше името?

Роки си спомни, че не знае името й. За него тя бе само Далия инкорпорейтид.

— От далиански кораб — повтори той.

— Точно така. Талева Валкека е била освободена миналата седмица под гаранция от Елис Роки.

— Това е невъзможно. — Роки се закашля и пребледня. — Елис Роки, това съм аз. Кой е дошъл за нея? Да не е бил соларианец?

— Не помня.

— Как! Нима не поискахте документите му?

Офицерът помълча, преди да отговори.

— Моля Ви да не повишавате тон! И си махнете ръцете от бюрото ми!

Роки притвори очи, опитвайки се да превъзмогне обхваналото го вълнение.

— Кой ще отговаря за това?

Офицерът мълчеше.

— Вие ще отговаряте!

— Аз не мога да се занимавам с всички пришълци, които…

— Замълчете! Та Вие сте я обрекли на смърт!

— Та това е само някаква си жена!

Роки се изправи.

— Предлагам Ви сам да си изберете мястото на срещата ни и оръжието. Ще Ви убия!

Офицерът го изгледа с хладен поглед, след което извика през рамото си.

— Сержант, отведете този варварин на кораба му и се погрижете да остане там до отлитането.

Роки си тръгна доброволно, разбирайки, че нищо няма да постигне със сила освен суровото гостоприемство на затворническата килия. В края на краищата сам бе виновен за всичко. Не трябваше да я оставя в участъка. Най-после разбра всичко. Във втория голям сандък, който натовариха на борда на кораба, се намираше Талева Валкека, родена на Далия и жителка на висшите компоненти на Ц. Безспорно те ще съхранят живота й и ще я държат като примамка, която да го насочи към Сол-3. Защо им бе нужен там?

— Ще им направя тази услуга и ще разбера това сам! — помисли си той.

Корабът бе готов за старт. Сметките за ремонта щяха да бъдат изпратени на полковник Бейти. Роки подписа необходимите книжа и излетя възможно най-бързо. Самотният стар кораб бавно се изкачи към горните нива на петата компонента като грохнал хищник, на когото е трудно да напусне бърлогата. Но синхронизаторите работеха отлично и екранът надеждно поддържаше формата си, когато изкачването завърши почти до самата червена зона на индикатора. Роки избра околен път за Сол, пресметна курса и започна да набира скорост.

Той набра в кодировчика съобщение, което щеше да предаде след себе си в посока към своя Куп:

Пилотът е похитен от соларианците. Има свидетелства, че добиването на органи за банките става по пътя на масов геноцид на Сол-3.

Записа съобщението на лента и настрои предавателя за непрекъсната работа, знаейки, че носещата вълна може да го превърне в отлична мишена за пеленгаторните устройства, ако някой поиска той да замълчи.

Самият той знаеше, че това е голям риск. Най-вероятно бе съобщението му въобще да не бъде получено. Приемникът трябваше да се намира на същото ниво на С, както и предавателя. Малко кораби освен по-остарелите оставаха за дълго на нива по-ниски от сто хиляди С. Това, на което можеше да се надява бе да привлече вниманието към Сол-3. Едва ли някой щеше да се трогне от отвличането на девойката или пък от неговата собствена гибел. Междузвездните федерациии никога не се опитват да защитават правата на своите граждани извън пределите на територията си. Това бе практически невъзможно.

Ако самите соларианци не търсеха кораба му, те нямаше да прехванат съобщението му. Корабите им трябваше да се намират на по-високите нива и понеже знаеха, че той лети към тях, нямаше смисъл да го търсят. При сегашната му скорост щеше да достигне целта си след четири месеца. Санитарният кораб на по-високо ниво щеше да измине същия път за три седмици. Роки бе като лястовица, която се опитва да догони ястреб.

Но сега под заплаха бе нещо много по-важно от неговата собствена чест и репутацията му. Той се отправи на път, за да защити името си, но сега то изобщо не бе от значение. Ако подозренията му се оправдаят, то Сол-3 се явяваше потенциална заплаха за цялата галактика. Отново си припомни презрителното обръщение „Хомо“, сякаш на Сол се бе родила нова раса, готова да заеме мястото на старите народи. Ако бе така, то тази нова раса имаше право да се бори за съществуването си, а старата раса, наричана човечество имаше право да я съкруши, стига да успее. Такава е диалектиката на живота.

Четири месеца затворен в тясното пространство на кораба би било напълно достатъчно да извади от равновесие всеки, дори този, за когото самотата и теснотата са нещо обичайно. Роки неспокойно измерваше с крачки разстоянието от каютата до кабината и от кабината до машинното отделение. Той прочете няколко пъти всичко, което имаше на борда. Често се спираше пред каютата на девойката. Вещите й постепенно се покриваха с прах. Чифт обувки лежаха захвърлени в ъгъла, а на етажерката имаше красива кутия с далиански пури.

— Може и тя да има някоя книжка — каза си той и влезе. Отвори шкафа и се усмихна пред вида на грубите мъжки дрехи. Но сред плътните тъкани в убити тонове на комбинезоните заискриха гънките на светлозелена коприна. Той отмести двата комплекта комбинезони, разглеждайки тънката копринена рокля, висяща в самия край и полускрита от останалите дрехи като сподавено желание. За миг си представи девойката, облечена в тази рокля да върви по прохладните улици на капиански град, но бързо прогони тази мисъл, върна вещите по местата им, захлопна вратичката на шкафа и тихо излезе от каютата, усещайки срам. Повече не се върна там.

* * *

Той не бе състояние да се справи със самотата си.

След три месеца включи приемника си и се зае да прослушва всички честоти с надеждата да долови човешки глас. Не успя да долови нищо освен неразбираемото пиукане на кодираните съобщения. Някои от тях пристигаха от страна на Сол.

Защо му позволяваха да се приближава, без да му създават пречки? Защо му позволяваха свободно да предава съобщенията си? Може би им е нужен като човек, знаещ много за военните и икономически ресурси на Шестдесетзвездния Куп. Тази информация им бе необходима, ако имаха намерение да завоюват Космоса. В случай, че бяха натрупали достатъчно ядрено оръжие за свои цели, неговите съобщения едва ли можеха да имат голямо значение.

Като проанализира логически ситуацията, той намери по-точен отговор. Корабите на Сол нямаха клещи-деформатори, позволяващи на един кораб да поеме паралелен курс на нивото на С с вражеския кораб и да остава на него докато другия кораб маневрира по петата компонента. Соларианците доказаха това, когато се опитаха да избягат от патрулния кораб на Роки. Ако на техния собствен кораб имаше такива клещи, те нямаше да губят време за безплодни опити. Тези клещи им бяха необходими. Очевидно си мислеха, че „Идиът“ е достатъчно снабден с тях или пък че Роки може да им даде достатъчно сведения за производството на тези апарати.

Обмисляйки в течение на няколко дни известните му факти, Роки включи предавателите, фокусира лъча до дебелината на молив и го насочи към Сол.

— Съобщение от кораба „Идиът“ — започна той. — За всеки солариански кораб от „Идиът“. Притежавам информация, която смятам да заменя срещу Талева Валкека. Потвърдете приемането.

Той повтори многократно съобщението, очаквайки отговора след няколко дни. Но отговор дойде само след три-четири часа, следователно корабът им се намираше точно срещу Роки, но извън полето на действие на детекторите на „Идиът“.

— До кораба на Купа от кораба на Сол — зачатка микрофонът. — Смятате ли да кацате на планетата? Ако е така, моля пригответе се за преглед. При Вас ще дойде един от пилотите. Вие навлизате в нашата външна патрулна зона. В случай на отказ трябва да се върнете обратно. Непрегледаните кораби се унищожават при опит за кацане. Край!

В тона на гласа се долавяше нотка на удивление. Те знаеха, че щом държат заложник, той не може да се върне. Предлагаха му да се предаде, но изказваха ултиматума в учтива форма.

— Съгласен съм, но при едно условие. Намира ли се на Вашия кораб Талева Валкека? Ако е така, докажете го като получите отговор на моя въпрос и го предадете чрез запис на гласа й. ВЪПРОС: „Изредете вещите, намиращи се в шкафа на каютата на Талева Валкека на борда на «Идиът»“. При удовлетворителен отговор съм готов да призная, че нямате враждебни намерения. Позволявам си да Ви напомня, че докато нашите кораби са съединени с клещите-деформатори, мога да разчупя корпуса ви с удар на свръхсветлинния двигател. Разбира се това е възможно само в случай, че не притежавате подобни клещи.

Трябва да се съгласят, помисли си той. След подобно предупреждение те ще се погрижат, той да премине на борда на техния кораб и да стане пленник, преди да предприемат следващия ход. Отговорът щеше да пристигне след два-три часа, така че той се захвана за работа, планирайки да използва всички възможни средства, за да превърне кораба в мина сюрприз, която да настрои по такъв начин, че само неговото благополучно съществуване да я предпазва от избухване. Резервни части на кораба имаше малко, няколко излишни селсина, резервни комплекти за компютъра и курсографа, инструменти и детектори. Той увеличи този запас, безмилостно разглобявайки компютъра и присвоявайки си всичко, което му трябваше от него. Той бе потънал до гуша в работа, когато отговорът пристигна. Това наистина бе гласът на далианката, зъл и решителен.

— Шест работни панталона — изброяваше тя, — куртка, комбинезон и копринена рокля. Изчезвай, Роки!

Соларианският садист заговори:

— Очаквайте срещата след шест часа. Поради Вашата заплаха ние Ви молим да застанете в отворения люк на шлюза, за да Ви виждаме, когато съединявате клещите. Моля дайте съгласието си.

Роки се усмихна. Те искаха да се убедят, че той няма да бъде край пулта. Промърмори, че е съгласен и продължи работата си, настройвайки електронните контури на пулта, радиоприборите, ограничителя за мощност на реактора и управлението на свръхсветлинната тяга. През целия кораб преминаваше мрежа от проводници от механизмите на шлюза и свързочното оборудване до регулаторите на свръх С. Постепенно корабът загуби способността да служи като средство за предвижване в пространството. Двигателите му замряха. Към някои от механизмите той включи релето за време. Някои апарати бяха включени към други релета при алтернативно развитие на събитията.

Това не беше трудна задача и не му отне много време. Той не добави нищо ново. Всичко бе съвсем просто, например да изключи проводниците от индикаторната лампа на въздушния шлюз и да насочи сигнала им към релейната секция на компютъра, която, ако шлюзът беше отворен два пъти ще изпрати импулс в секцията на реакторите, като по този начин ще премести агрегатите в червената зона. Релейната станция представляваше най-прост робот, изпълняващ една заповед — „Ако стане това и това, направи така.“ Когато приключи с работата бяха изминали почти шест часа. Той нетърпеливо очакваше, разхождайки се из кабината, кога ще изтече времето, определено от соларианците. После, забелязвайки усиления танц на стрелките на приборите, той погледна навън и забеляза през лъчевия екран приближаването на тъмния корпус на чуждия кораб. Роки приведе в действие всички релета за време, които бе установил, след което облече скафандъра и като взе със себе си схемата с направените изменения, зае мястото си във въздушния шлюз. Разтвори широко люка и видя, че в отсрещния люк се намира друга, облечена в скафандър фигура. Корабите се блъснаха с трясък, двата корпуса се заклатиха и смукалата на захватите се вцепиха. Роки се отблъсна и заплава в лишеното от гравитация пространство. След няколко секунди той стоеше изправен срещу масивната фигура на соларианеца, който вмъкна Роки във втората камара на шлюза и влезе след него.

— Проверете дали няма оръжие! — изръмжа дрезгав глас, когато Роки сне шлема си. — Абордажният екип да тръгне напред.

— Ако сторите това ще се отправим незабавно към рая — тихо изкоментира Роки. — Люкът е съединен с реакторния регулатор.

Командирът на соларианците, остроок ветеран с масивен череп го изгледа студено, след което се усмихна презрително.

— Отлично! Тогава ще изрежем отвор в корпуса.

Роки кимна.

— Можете да го направите, но само така, че да не сработи датчикът за налягането на въздуха във вътрешността. Той също е включен към двигателната система.

Командирът леко почервеня.

— Още някой сюрприз?

— Още нещичко — Роки му подаде схемата. — Нека вашият инженер я проучи подробно и докато не я разбере, всяко ваше действие, като например изключване на клещите може да доведе до гибелта ни. Уверявам Ви, или ще бъдем непрекъснато съединени един с друг, или ще настъпи общият ни край.

Соларианецът очевидно бе и корабния инженер. Той се вдълбочи в схемата докато обискираха Роки. В каютата бяха четирима. Трима с готово оръжие внимателно следяха капианеца. По изражението на лицата им той се досети, че го считат за същество от по-низша раса. Забеляза, че разговарят помежду си на беззвучния език на мимиката и посредством движение на главите. Командирът вдигна очи от схемата.

— Кога това реле ще активира мрежата на контурите?

Роки погледна часовника си.

— След около десет минути. Ако периодическите сигнали не бъдат потвърждавани посредством официален код, ще бъде задействан свръхсветлинният двигател.

— Ясно — процеди командирът.

Той погледна помощника си.

— Отведи го! Дери му кожата, започвайки от краката докато не ти каже кода.

— Мога да Ви го кажа веднага — спокойно отвърна Роки.

— Започвай! — командирът бе явно удивен.

— Кодът е капианската таблица за умножение. Предавателят ми препраща двойка цифри на всеки две минути. Ако в течение на една секунда не получи отговор — множимото на изпратените цифри, релето включва двигателя. Тъй като вие няма да успеете да включите вашия с абсолютна синхронност, ще стане катастрофа.

— Добре. Давайте тогава вашите символи на цифрите.

— Веднага, но това няма да ви помогне много.

— Защо?

— Ние си служим с дванадесетична цифрова система. Вие няма да успеете да реагирате достатъчно бързо, ако не сте привикнали още от детство.

Устните на соларианеца откриха мощни зъби, а на скулите му заиграха множество възелчета. Роки погледна часовника си.

— Остават още седем минути да настроите предавателя и да ми дадете ключа. Ще говорим, докато аз поддържам нашето съществуване.

Командирът се поколеба, а после кимна на един от помощниците си, който бързо напусна стаята.

— Добре, хомо, засега се спираме на това. — Той замълча, като надменно се усмихваше. — Ти още много има да разбереш за нашата раса, но времето ти е много малко.

— Какво искате да кажете с това?

— Ами, предавателят ви и цялата тази система ще се включи, а после, след известно време, ще се изключи.

Роки замря.

— Как мислите да постигнете това?

— Глупак! Просто ще изчакаме, докато сигналите престанат да идват. Ти сигурно си поставил някакъв лимит на време. Мисля, че не повече от няколко часа.

Това беше истина, но той се надяваше, че ще му се удаде да избегне споменаването й. Захранването на контура ще бъде изключено след четири часа и капанът ще престане да действа. Затова, ако до този момент не постигне целта си, смяташе просто да пропусне един сигнал преди крайния срок и да позволи тласъкът на свръхсветлинната тяга да разложи кораба на атоми. Той бавно кимна.

— Вие сте съвършено прав. Имате на разположение четири часа да предадете кораба под моя власт. Възможно е, аз да престана да изпращам отговори, когато сметна, че вие не искате да ми сътрудничите повече и тогава… — той сви рамена.

Соларианецът даде на своите помощници различни команди и те се разотидоха. Роки реши, че ги е изпратил да потърсят способ за проникване в „Идиът“ без да задействат капана.

Командорът с жест заповяда на Роки да го последва и те скоро се оказаха в кабината за управление. Един поглед върху приборите бе достатъчен на капианецът да се убеди, че културата им все още изостава от най-развитите в Галактиката.

— Ето предавателя — излая командорът. — Правете каквото смятате за добре и ще видим, кой кого ще успее да надлъже.

Роки седна в креслото, стисна с пръсти ключа на предавателя и внимателно се взря в противника си. Командорът се отпусна срещу него и наблюдаваше събеседника си зад присвитите си вежди. На устните му застина усмивка, сякаш казваше: „Е-е“.

— Доколкото разбрах, името Ви е Елис Роки. Аз пък съм командор Хулгрув.

От високоговорителя изведнъж избухна рев. Хулгрув се намръщи и завъртя ключа. Сега сигналът достигаше като серия от музикални ноти. Той погледна въпросително към Роки.

— Когато свърши мелодията, започват цифровите сигнали.

— Разбрано.

— Предупреждавам Ви, че мога бързо да се уморя. Ще отговарям на сигналите, докато Вие проявявате желание да ми сътрудничите. Можете да бъдете уверен, че Ви мамя относно намеренията си.

— Уверен съм, че не е блъф.

— Вие прекалено малко знаете за моята родна планета.

— Наистина зная малко, но все нещичко зная.

— Тогава вероятно сте чули за „Меча на оправданието“.

— Какво отношение има това към… — Хулгрув помълча и самодоволната му усмивка изчезна. — Разбирам, щом сте извършили грешка, Вашият Кодекс на Честта повелява да умрете и вие следователно мислите, че ще можете без колебание да пропуснете сигнала.

— Потърпете и ще видите.

— Може би няма да се наложи. Кажете ми, защо интервалът между сигналите е две минути? Защо не цял час?

— Отговорът можете да откриете сам.

— Аха, разбирам, Вие сте преценили, че късият интервал ще ви предпази от опити за убеждаване чрез изтезания. Така ли е?

— Може би. Дава ми възможност на всеки две минути да решавам, дали да продължавам или не.

— Какво ще поискате от нас, капианецо? Да предположим, че Ви дадем девойката и Ви пуснем?

— Девойката попадна тук съвсем случайно — промърмори Роки, като се стараеше да не се запъне. — Това, което искам, е Вие да се предадете.

Хулгрув искрено се разсмя. Очевидно бе, че неговите планове бяха съвършено различни.

— Защо сте решили, че ние сме Ваши врагове?

— Нали чухте съобщението, което предадох в Купа?

— Разбира се. Ние напълно го пренебрегнахме и по косвен начин Ви представихме за глупак, тъй като изпратихме още един санитарен кораб във вашата система. На стоката имаше етикети с произхода й и той нарочно спря за оглед при сигнала на един патрулен кораб. Сега там у вас Ви обичат още по-малко, отколкото преди. — Той се усмихна. — Предлагам Ви да полетите с нас на Сол. Помогнете ни да създадем деформиращи клещи.

Роки помълча.

— Вие казахте, че звездолетът е спрял за преглед?

— Съвършено вярно.

— Това не ви ли създаде прекалено много неудобства? Изменили сте диетата си, оставили сте „стадото“ вкъщи, та нашите хора да не разберат, кои сте вие в действителност.

Хулгрув леко се напрегна, след което кимна.

— Предположението Ви е правилно.

— Канибал!!!

— Съвсем не. Та аз не съм човек!

Известно време те не се взираха напрегнато един в друг. Роки почувства, как го обвива пелена от ненавист. Мелодията идваща от говорителя изведнъж замлъкна, последвана от секунда пълна тишина. Роки се отпусна в креслото.

— Аз няма да отговоря на първия сигнал.

Командорът погледна през отворената врата в коридора и тръсна глава. След миг в кабината гордо влезе Талева Валкека, придружена от плещест пазач. Тя измери Роки с леден поглед, но не каза нищо.

— Далианке…

Тя изфуча като котка и седна в предложеното кресло. Те чакаха. От приемника прозвуча първия сигнал: две серии къси изсвирвания на различни честоти. Ръката на Роки неволно натисна ключа. Той изпрати отговора. Девойката озадачено се намръщи.

— Илген по уфген е равно на хрк сеган — преведе тя доволно.

На устните на Хулгрув се появи хитра усмивка. Той се обърна към девойката.

— Вие умеете да смятате по капиански?

— Не отговаряй — изрева Роки.

— Но тя вече отговори, хомо.

— Знаете ли какво прави приятелят Ви, мис?

Тя поклати глава. Хулгрув накратко й обясни. Момичето мрачно погледна към Роки, поклати глава и впери очи в пода. Изглежда или беше под действието на наркотици, или пък не бе разбрала същността на соларианците, за да ги смята за врагове на Галактиката.

— Кажи, далианке, добре ли те хранеха?

Тя отново засъска в отговор.

— Ти съвсем си откачил.

Хулгрув се засмя.

— Той иска да Ви каже, че ние сме людоеди. Ще повярвате ли на това?

По лицето й се изписа страх, сменен от недоверие. Тя погледна командора соларианец, но не откри признаци на вина по лицето му. Погледна презрително Роки.

— Послушай ме, далианке! Аз разбрах, защо тогава те не спряха. На борда си са превозвали живи хора. Един поглед в трюма и щяхме разберем всичко. Зад прикритието на благотворителността щяхме да разпознаем в тях домораслите свръхчовеци, бихме отгатнали плановете им да завладеят Галактиката. Те отглеждат хората като добитък на своята планета и ги продават за месо. Тяхната главна цел е да спечелят нашето доверие. Те знаят, че ако разберем същността на кръвосмучестата им цивилизация, ще ги размажем.

— Ти си ненормален, Роки — изфуча тя.

— Така ли? Защо тогава отказаха да спрат? Някакви технически секрети? Глупости! Технологията им все още изостава в сравнение с нашата. Просто са возили стока, в която е зреела нашата ненавист. Те не са могли да ни позволят да открием тази тайна.

Хулгрув гръмко се разсмя. Девойката бавно поклати глава, сякаш съжаляваше Роки.

— Това е истина, повярвай ми! Разкрих тайната им. Лесно е да се разбере, че своята стока те добиват чрез масови убийства. Те признаха, че не са хора. Това се вижда веднага. Пазят своите кораби и живеят само в тях. Самият Хулгрув току-що си призна това.

Дойде вторият сигнал. Роки отговори и на него, а после реши да не обръща повече внимание на девойката. Тя не му вярваше. Хулгрув искрено се забавляваше. Той изтананика сигнала без грешка.

— Вие използвате многотонов код за въпроса и монотонен код за отговора. Така че по-трудно да се научат.

Роки притаи дъх. Той погледна плешивия череп на командора.

— Вие се надявате да научите тези триста или четиристотин звука за времето, което Ви предоставям?

— Защо да не опитаме.

Нотката на презрение сепна Роки.

— Съкращавам срока на ултиматума на един час. Решавайте до тогава. Или се предавайте или преставам да отговарям. Учете сигналите колкото си искате.

— Той може да ги научи, Роки — измърмори далианката. — Те запомнят цяла страница от пръв поглед.

Роки избумка още един сигнал.

— Аз ще съкратя още времето, ако той само се опита.

В напрегната ситуация командорът се държеше отлично.

— Попитайте себе си, капианецо — измърмори той с насмешка, — какво ще постигнете, ако унищожите кораба и себе си заедно с него? Ние не означаваме нищо. Нашата планета ще загуби само този звездолет — нищожна мушичка в дълбочините на космоса. Нима си въобразявате, че ние не сме способни на саможертва?

Роки не можа да отговори нищо. Мълчеше и само отговаряше на сигналите. Той се надяваше да успее, но сега виждаше, че Хулгрув ще му позволи да унищожи кораба. Ако Роки беше на негово място, би направил същото. Той допускаше само една грешка — не отчете, че и противникът може да има чувство за чест. Командорът изглежда долови вътрешното колебание на Роки и като се наклони напред, тихо заговори:

— Ние сме нова раса, Роки. Надминахме човека. Притежаваме способности, за които Вие нищо не знаете. Безполезно е да се сражавате с нас. Вашата раса неизбежно трябва да си отиде или да деградира, както това се случи на Земята.

— Значи ли това, че сега на Земята живеят ДВЕ раси?!

— Да, разбира се, та и маймуните не са измрели, когато се е появил човекът. Новото не замества старото. То се добавя към него и расте над него. Старите клони стават корени на новите видове.

— Храна за тях — с горчивина забеляза Роки. Той видя, че девойката бе почнала да се безпокои и очите й пробягваха от Роки до Хулгрув и обратно.

— Това е неизбежно, хомо — други животни на Земята не са останали. Човекът е изтощил планетата, пренаселил я е, като е унищожил напълно всички останали видове. Ресурсите на този свят са пропилени, за да могат Вашите предшественици да заселят по-плътните звездни купове. Човекът е предчувствал своя край и деградацията на планетата: тъй като Сол се намира в края на Галактиката и наблизо няма звездни съседи, той е разбрал, че масово изселване не може да стане. Тогава свръхсветлинният двигател от днешен тип още не е бил изобретен. Разполагали са с ракети с анхилационна тяга.

— Но това е основата за свръх „с“!

— Вярно, но човекът е бил прекалено глупав и не е разбрал, какво му е попаднало в ръцете. Пробил е петия компонент и не е осъзнал, какво е извършил. Корабите му са се издигали до петстотинте „с“, прекарвали са там по няколко часа според корабните часовници и като се връщали, откривали, че на земята са изминали няколко години. Те така и не са успели да се справят с тази разлика.

— Но това е само един частен проблем на звездната навигация?

— И това е вярно, но те продължавали да си обясняват явлението от гледна точка на неутрализация на полетата. Не са разбрали, че в действителност са напуснали четириизмерния континуум. Смятали са синьото изместване само като феномен на електромагнитното поле. Та дори когато се намира на някое висше ниво на „с“, скоростта на светлината ни се струва постоянна, защото измервателните прибори са се изменили по съответен начин. Съвсем друга изглежда ситуацията, погледната от изходния континуум, но за тях това си останало чиста абстракция. Те не намерили отговор на загадката. Като преценили възможностите си, разбрали, че могат да изпратят свои представители в плътните звездни купове, само ако има смисъл да чакат тяхното завръщане двадесет хиляди години. Разбира се, на борда на звездолета биха изминали само няколко. Знаели са какво могат да направят, но продължавали да отлагат мисията. Обществото им тогава било егалитарно. Кой би се съгласил да лети? И защо промишлеността на планетата трябвало да изнемогва, за да изпрати в космоса десетина звездолета, които никой никога няма повече да види? Кой би се съгласил, да влага за срок от двадесет хиляди години, обричайки света на нищета? Ядрените ресурси никога не са се отличавали с изобилие.

— Как е станало тогава това?

— Благодарение на група хора, които не са се изплашили от високата цена. Те дошли на власт по време на „въстанието на пренаселеността“, когато привържениците на стерилизацията са се сражавали с поклонниците на „сладката смърт“, призоваващи „да хвърлим греблата“. Тази малка група хора се докопала до властта, благодарение на фантастичното обещание да изпратят излишъците от население за овладяване на космоса. Достатъчно глупаци им повярвали и ги поддържали. Те създали строг контрол и цензура и вкарвали в затвора всеки, който се осмелявал да каже, че това е невъзможно. Цялото население на планетата застанало край конвейерите и започнало да строи корабите, философията на тези фанатици била следната: „Ние даваме на хората цялата Галактика и не е важно, ако те съвсем изчезнат от Земята!“ Хиляда и двеста звездолета излетели преди да рухне тази робовладелска цивилизация. Друго технологическо общество на Сол-3 човекът не успял да създаде. И това му е било достатъчно!

— А вашият народ?

Хулгрув се усмихна.

— Естествено ние сме страничен продукт на процеса. Ако една планета се изпълни със зайци, които изяждат цялата трева, то онези зайци, които се научат да ядат зайци, ще се окажат в най-изгодно положение да оцелеят. Ние сме хищници, капианецо. Природата ни е създала да контролираме размножаването на нашата раса.

— Вие сте самодоволни тъпаци — процеди Роки. — Какви други способности още имате, освен тази да поглъщате хора!?

— След няколко минути ще ти покажа — мрачно обеща командора.

Далианката бавно пребледня, слушайки признанията на соларианеца, които потвърждаваха обвиненията на Роки. Тя изведнъж застена и като се сви на две рухна на пода. Хулгрув даде на охраната команда на мимически език и те бързо изнесоха девойката.

— Ако наистина принадлежите към по-висш вид на разумните същества, Хулгрув, Вие не бихте се хванали така лесно на моята въдица и сами бихте си създали захващащи деформатори.

Хулгрув избухна:

— Ние не успяхме да те оценим правилно, хомо. На Земята вашата раса изпадна до положението на животни. А що се касае до клещите, деформиращи пространството, то ние сме запознати с техния принцип. Вече сме създали експериментални модели. Но бихме могли да съкратим извършването на ненужни опити чрез проби и грешки, използвайки твоите знания. Естествено, за няколко години ние не можем да направим това, за което на вас са били нужни столетия.

— Ще трябва да си потърсите помощ на друго място, след десет минути аз хвърлям ключа, освен ако не премислиш!

Хулгрув сви рамене. Докато Роки отговаряше на сигналите, той се вслушваше в звуците, донасящи се от другите помещения на кораба, но нищо освен шум от стъпки в коридора или случайни възклицания, а също и дрънкането на различни инструменти. Нищо не издаваше тревогата. Соларианците се държаха уверено.

— Вашият екип знае ли какво става?

— Разбира се.

С приближаването на крайния срок пръстите на Роки все по-неспокойно стискаха главата на ключа. Той се овладя и търпеливо чакаше, като отчиташе всяка погълната от нищото секунда. Какво ще постигне ако пожертва себе си и момичето? Ще унищожи един кораб и екипажа му — не чак толкова лоша размяна: две пешки срещу няколко коня и топ. Когато соларианците започнат придвижването си в космоса, примерът му ще бъде последван от много други хора. За последен път отговори на сигнала, след което подчертано небрежно се облегна на стола си.

— Остават две минути, соларианецо. Имате достатъчно време да премислите.

Хулгрув само се усмихна. Роки повдигна рамена и стана. В ръката на командора заблестя предупредително пистолет.

Роки презрително се разсмя:

— Боите се, че ще Ви отнема тези последни две минути? — и се насочи към вратата.

— Стой на място! — пролая Хулгрув.

— Защо? Аз искам да видя момичето.

— Много трогателно! Но тя сега е заета.

— Какво? — той бавно се обърна към соларианеца и погледна часовника си. — Изглежда, Вие не осъзнавате, че след петдесет секунди…

— Ще видим. Оставай на мястото си!

Роки изведнъж изстина. Нима те са открили някакъв недостатък в неговата смъртоносна схема? Нима са намерили способ да избегнат внезапната активизация на свръхсветлинната тяга на „Идиът“ с последващото разрушаване на двата кораба? Или действително са успели да овладеят капианските цифри до автоматизъм и могат правилно да прореагират за секунда от интервала? Той сви плещи в знак на съгласие и тръгна към приборите на предавателя. Имаше само един начин да провери това. Направи още няколко крачки и се обърна към Хулгрув, който подозрително го следеше.

— Ти си бил много по-храбър, отколкото си мислех — каза Роки.

Признанието произведе очаквания ефект. Хулгрув отметна глава и самодоволно се разсмя. За миг напрежението на обстановката спадна. Тежкият автоматически пистолет трепна. Роки се допря до предавателя и го изключи.

— Остават десет секунди, Хулгрув! Хвърли ми пистолета. Един изстрел и край на предавателя. ХВЪРЛЯЙ!

Хулгрув изрева и вдигна пистолета си готов да стреля. Роки се усмихна. Оръжието трепна, съскайки соларианецът го хвърли на човека.

— ВКЛЮЧВАЙ! — заяви той. — ВКЛЮЧВАЙ ТОКА!

Когато Роки превключи предавателя, сигналите вече чуруликаха във високоговорителя. Бившият командор се метна в страни, за да не го виждат от коридора, където група соларианци бягаха към кабината. Сигналите затихнаха, след което забръмча отговорът! В съседната стая изглежда бе установен още един ключ. Кой отговаряше? Далианката?

Пистолетът на Роки изплю хапчето си, когато във вратата изникна първият соларианец от екипажа. Останалите отстъпиха, веднага щом куршумът отхвърли другаря им и той падна обливайки се в кръв на пода.

Роки го спря с изстрел в коляното.

— Следващият ще улучи предавателя — прорева той. — Не се приближавайте!

— Хванете го! — развика се Хулгрув. — Или оставете капанът да хлопне!

Роки се наведе и тресна ръкохватката на пистолета в главата му, като се надяваше да го накара да замълчи. Това се оказа грешка — бе забравил за особената структура на соларианските черепи. Пистолетът се заклини. Натисна с крак шията на Хулгрув и дръпна рязко. Дръжката излезе на свобода с изжвакване на мокро. Той се хвърли към вратата и се притисна до стената. Заслуша се. Екипажът изглежда се съвещаваше в далечния край на коридора. Роки зачака следващия сигнал. Щом той започна, се хвърли по корем на земята — противниците му не очакваха такава цел, — и два пъти стреля по трите фигури в края на коридора, намиращи се на дузина ярда от него. Насрещният изстрел докосна част от лицето му и светлината помръкна. Втори изстрел го обсипа с парчетии от пода. Наблизо един соларианец лежеше сгънат на две, а двамата останали отстъпваха към вратата в края на коридора. Тя се хлопна и с мляскащ звук се херметизира. Роки се изправи на крака и се плъзна към вратата, откъдето бе чул да работи втория ключ. Той бе уверен, че заедно с момичето има още някой. Но когато рискува да хвърли зад ъгъла поглед, видя само нея. Тя седеше на малка масичка, ръката й бе залепнала за ключа, а очите — вперени в нищото. Той я викна, след което разбра в какво се крие причината. Хипноза! Или наблъскана с хипнотизиращ наркотик. Тя нищо не усещаше, освен ключа в пръстите си, очаквайки следващия сеанс.

Вратата беше само открехната наполовина. Вътре не се виждаше никой, но там трябваше да има още един соларианец. Роки беше уверен в това. Като помисли малко се прицели в дъската на вратата и стреля. До масата в краката на далианката отлетя някакъв пистолет и едно тежко тяло се катурна на пода.

Девойката вдигна глава. Мъглата на забравата напусна очите й, като отстъпи място на дълбоко вълнение. Тя стисна с длани главата си и захленчи. От микрофона долетя питащия сигнал.

— Отговаряй — кресна Роки.

Ръката на девойката сама се стрелна към ключа и то точно на време. Но тя самата сякаш всеки миг щеше да изгуби съзнание.

— Не се отдалечавай от ключа! — заповяда Роки и се хвърли обратно в контролната кабина. Останалите членове на екипажа се бяха заключили в кърмовия отсек и бяха включили вентилаторите. Роки чу как те забръмчаха, а след това долови слаба миризма на газ. Очите му засмъдяха и той отчаяно закиха.

— Предай се веднага, хомо! — прорева високоговорителят.

Роки се огледа, след което се хвърли към пулта. Подаде спиращо напрежение на двигателните ускорители, разфокусира йонния лъч и превключи реактора на пълна мощност. Потокът заредени частици ще побегне по ускорителните пръстени, ще се разсее като изстреляни сачми и ще се върне обратно в радиационните камери, след като се отрази. До няколко секунди, ако не се стопят стените, останалите членове на екипажа ще разберат, какво ги очаква в близко бъдеще — изгаряне живи в радиоактивен ад.

Сълзливият газ го задушаваше. От съседната каюта чуваше долитащата кашлица на момичето. Ще чуе ли тя сигнала сред шума на собствените си хлипания? Опита се едновременно да наблюдава коридора и термометъра, показващ състоянието на реактора. Стрелката пълзеше към аварийната черта. Ако стените започнат да се топят, ще стане взрив. Изведнъж високоговорителят отново закрещя:

— Мръсник! Изключи! Ще унищожиш кораба!

Той не отговори нищо, само чакаше в напрегнатата тишина, наблюдавайки далечния край на коридора. Внезапно воят на вентилаторите утихна. После вратата на кърмовия отсек леко се открехна.

— Първо хвърлете оръжието! — заповяда той.

През междината на пода падна пистолет. Следвайки го се измъкна един соларианец и като кихаше непрекъснато си триеше очите.

— Обърни се и ела в края на коридора!

Соларианецът бавно се подчини. Роки застана на няколко крачки зад гърба му, очаквайки появата на останалите, като същевременно го използваше за прикритие. Бойният дух явно беше напуснал екипажа. Странно, помисли си Роки, те бяха готови да загинат при включването на двигателите, но не успяха да понесат горещината в съседната на реактора каюта. Изглежда не им е понесло при вида на приближаващата смърт. Роки изключи реактора и държейки ги намушка, им заповяда да тръгнат към трюма. Той имаше само една врата.

— Там не трябва да се влиза, хомо — изръмжа един от соларианците.

— Защо?

— Там…

Заглуши го вой от вътрешността на трюма. Викаше дете. Ръката на Роки трепна.

— Те съвсем са озверели, а ние нямаме оръжие — замоли се соларианецът.

— Колко са?

— Четирима възрастни и три деца.

Роки замълча.

— Няма къде другаде да ви дявам. Ей, ти, влез вътре, а ние ще преценим, какво ще стане.

Посоченият отказа, упорито клатейки глава. Роки повтори заповедта. Той отново отказа. Хищникът, останал без оръжие, се боеше от жертвите си. Капианецът леко помръдна пистолета и му простреля крака.

— Хвърлете го вътре — монотонно заповяда той. Почти без да скриват страха за собствената си безопасност, другите двама соларианци повдигнаха крещящия от несправедливостта свой другар. Роки рязко разтвори вратата и успя да види очертанията на няколко фигури в полутъмното помещения. После соларианецът полетя през прага и резето веднага хлопна. Отначало беше тихо, а след секунди се разнесе яростен рев. Тропотът на крака се заглуши от воплите на нещастника — тялото му шумно се залепи някъде във вътрешната стена сред одобрителния вой на свирепите гласове. Останалите от екипажа стояха мълчаливо, като поразени от гръм.

— Не е много приятно място, нали? — промърмори Роки с жестоко равнодушие.

След малко той откри един склад, където затвори пленниците си и отиде да освободи девойката от вахтата й край телеграфния ключ. Когато в края на четвъртия час бе дошъл последният сигнал, тя бе паднала от умора. Сега, свита на пода, напомняше повече бедно и изплашено котенце, отколкото на енергичен и издръжлив обитател на пограничен свят. Усмихвайки се леко, Роки я наблюдаваше няколко секунди, след което се запъти да провери, дали краткото претоварване не бе предизвикало повреди в реактора. Оказа се, че нещата не са толкова зле. В разстояние на два часа успя да смени стопената секция на фокусиращите пръстени. Тези двигатели ще успеят да ги закарат до дома.

* * *

„Идиът“ остана да дрейфува в космоса, до пристигането на ремонтния кораб. Далианката не бързаше да се връща в него. Роки така насочи курса на соларианския кораб с променливи нива „с“, че нито един неприятелски звездолет не би го открил без наличието на детектори за изкривяване и деформиращи захвати. Според Роки работата бе свършена. Трюмът бе пълен с доказателства, освен това имаше и двама живи соларианци, които можеха да бъдат заставени да потвърдят думите му.

— Как ще постъпят с тях? — запита Талева, когато поеха към Шестдесетзвездния Куп.

— Веднага трябва да пристъпят към унищожаването им. — А аз си мислех, че не трябва да закачаме нехуманоидните раси.

— Да, но само когато не застрашават хората. Трябва да се предприемат военни действия. Но аз мисля, че един ултиматум ще ги застави да се предадат. Без деформатори те не могат да водят война.

— Какво ще стане със Земята, когато те се предадат.

— Можеш да попиташ коренните жители — усмихна се Роки. — Влез в клетката им и…

Тя зиморничаво потръпна.

— Някой друг път… след време, може би когато отново станат цивилизовани, нали?

Роки стана сериозен и замислено се вгледа в пронизания от звезди космос.

— За тях това е вече минало. Принадлежи им само славата на основатели на човешката раса в Космоса. Те ни подариха галактиката и ние ще им окажем голяма услуга, като ги оставим на спокойствие.

Известно време Роки гледа Талева Валкека и тя за миг като че ли загуби обичайната си самоувереност.

— Защо ме гледаш така? — възкликна тя.

Роки я остави сама, отивайки да нахрани пленените соларианци с… консервирано зеле.

Фред Саберхаген
Знакът на вълка

От нощния мрак изникна смътна, почти човешки бой висока фигура и съвсем безшумно, като в зъл сън, премина между малките огньове-пазачи. Както винаги Дънкан очакваше опасността да се появи откъм вятъра. Наблюдаването не беше лесна работа. Умората бе притъпила вниманието на младия шестнадесетгодишен овчар. Освен това летните нощи го изпълваха с тревожни мисли за смисъла на живота, нещо естествено за неговата възраст.

Дънкан размаха копието си и завика със страшен глас да пропъди вълка. За секунда-две светещите като въглени очи се втренчиха право в него, след което звярът глухо изръмжа, обърна се и изчезна извън светлината на огньовете.

Момчето въздъхна с облекчение. Ако хищникът се беше нахвърлил, най-вероятно, щеше да го разкъса. Но животните от тази порода се бояха да нападат хора при светлината на пламъците.

Той усети върху себе си погледите на стотиците проблясващи очи. Уплашените овце се бяха сбили на купчина и проблейваха жално.

Дънкан забрави и сън и юношески проблеми и се захвана да обикаля стадото. В легендите за далечната Земландия се споменаваха интересни животни, които заедно с пастирите са пазели овцете. Наричаха ги кучета. Ако наистина са съществували, то хората много лекомислено са напуснали родината си без тях.

Всъщност нямаше време за празни мисли. Неканеният гост се появяваше всяка нощ и неизменно удушваше по една овца. Трябваше да направи нещо. Сега е време да се помоли на боговете.

Дънкан вдигна очи към нощното небе.

— Дайте ми знак, Небесни богове — изрече той добре заучената фраза.

Висшите сфери мълчаха. Само мигащите светулки, следвайки тържествено неизменните си и непонятни пътечки, навлизаха в появяващата се зора и някъде към средата на източната част на небето изчезваха безследно. Разположението на звездите показваше, че три четвърти от нощта е преминала. Там някъде, сред тях, ако се вярва на легендите, се намира далечната Земландия. Впрочем младите свещеници твърдяха, че тя е само символ на напуснатия рай.

Дънкан забрави за вълка и отново мислите му се понесоха към тежките проблеми на живота. Вече две години усърдно се молеше и очакваше да се появи небесната поличба, онзи тайнствен знак, който намекваше за бъдещето на всеки юноша. Разбира се, бе присъствал на доста, проведени шепнешком, разговори между млади хора, че много юноши сами си измислят тези знаци. Нещо напълно възможно за пастирите и дори ловците. Но как човек да претендира за нещо значително в живота, ако не му се яви истинско мистично видение? На такива мястото им е сред овцете! А той мечтаеше да стане свещеник и да изучава чудните предмети, донесени някога от далечната Земландия…

Неволно Дънкан отново погледна нагоре и направо ахна. Точно над него се беше появил блестящ небесен знак. Отначало това бе ярка точка, която бързо се превърна в ослепително светещо облаче. Юношата забрави за овцете, застина като статуя и до болка стискаше копието си.

Облачето бавно потъмняваше, докато накрая изчезна.

* * *

Корабът-берсерк^[2] съвсем наскоро бе изскочил от подпространството. Примами го светилото от слънчев тип. Такава звезда и кръжащата към него планета предполагаше наличието на органически живот. Но бездушната машина знаеше, че подобни места се пазят надеждно, затова укроти бликналото нетърпение и започна предпазливо да се приближава по плавна спирала.

В пространството наоколо не се забелязваха военни звездолети, но телескопите засякоха край планетата ту се скриваха в нейната сянка, ту се показваха. Компютърът реши да изстреля разузнавателна сонда.

Механичният шпионин се стрелна към повърхността и се зае да провери ефективността на защитната система. Някъде близо до границата между нощта и деня той изведнъж изчезна, като на мястото му се разгоря огнено кълбо.

Отбранителните спътници не представляваха опасност за берсерка. Енергичният му щит спокойно можеше да погълне целия им нападателен заряд и тях самите, когато ги приближи. Компютърът обаче се страхуваше от подземни отбранителни съоръжения и това го удържаше от незабавна атака.

Беше необяснимо и странно, че тази планета, която разполагаше с гъста мрежа отбранителни спътници изглеждаше ненаселена — никакви радиосигнали, осветени градове и автомагистрали, големи изкуствени съоръжения и други белези на развита цивилизация. Все пак берсеркът потегли натам, където загина разузнавачът с предпазливостта на съвършен убиец.

* * *

На сутринта, при първите слънчеви лъчи, Дънкан навъсено преброи овцете. После се зае да търси изчезналото агне и скоро откри това, което бе останало от него. Значи вълкът не беше си отишъл с празни зъби.

За утешение му остана надеждата, че нощното знамение предвещава живот, пълен с велики дела и успехи. Само че овцете все още значеха много и не само заради това, че стопаните им няма да бъдат прекалено щастливи.

Докато мислеше за това, изправен край разкъсаната на парчета кожа, с крайчеца на очите си видя местния свещеник, облечен в кафявото си расо да изкачва тревясалия хълм, яхнал кроткото си магаренце. Очевидно отиваше да се помоли в пещерата в подножието на планината, която се извисяваше в началото на долината.

Дънкан нямаше възможност да остави стадото затова отчаяно размаха ръце. Свещеникът го забеляза и измени посоката си.

— Да те благослови Земландия — произнесе той традиционното приветствие. След това с видимо облекчение слезе от магарето, разтърка гърба си и като забеляза объркването на младежа се усмихна. — Май, не ти харесва самотата, чадо мое?

— Да, свети отче. Но не за това Ви повиках. Миналата нощ ми се яви знамение. Чакам го вече две години и накрая имах щастие.

— Наистина ли? Това е приятна новост. — Свещеникът погледна Слънцето и пресметна колко време може да изгуби за този разговор. — Е, млади момко, разкажи ми всичко, ако разбира се желаеш.

Но когато чу какво е видял Дънкан, той се намръщи.

— Този знак е видян от много хора, сине мой. Старейшините от близките села се събраха тази сутрин в Храма — затова именно съм тръгнал към пещерата, — да се помоля и да разбера, какво точно означава небесната поличба.

Той с пъшкане качи дебелото си туловище на магарето и отвисоко със съжаление погледна младежа:

— Не се разстройвай от факта, че знамението не било лично за тебе. Все пак ти си от избраните. Бъди търпелив и примерен във вярата и нов знак ще ти се яви.

Свещеникът продължи пътя си, а разочарованият Дънкан се затътри към стадото си. Как си бе позволил да мисли, че избухването е било предназначено за някакво си там овчарче, след като се е виждало над половината свят? Поличбата се появи и изчезна.

Вълкът остана!

Следобед видя да идва нов посетител. Някой се насочваше право към стадото. Дънкан пристегна пояса на вълнената туника и оправи с пръсти непокорната си коса, в която се бяха вплели множество тревички. Прекара длан по брадичката си и със съжаление разбра, че още не е започнала да расте. Той бе уверен, че идва Колин и се постара да си придаде солиден и делови вид. Вятърът си играеше с кестенявите коси на девойката и подмяташе роклята й.

— Здравей Дънкан-овчарю!

— А-а, ти ли си Колин — престори се той, че едва сега я забелязва. — Здравей!

— Татко ме прати да попитам, как са нашите овце.

Разтревоженият поглед на Дънкан отново обходи стадото. Слава на Небесните и Земландски богове!

— Овцете на баща ти са невредими и добре охранени.

Колин почти се опря у него.

— Вземи си сладки. Сама ги направих. А как са другите овце?

Колко красива беше! Но за простият овчар е излишно да мечтае за такава богата и знатна девойка.

— Пак ни нападна вълк — разтвори виновно ръце Дънкан. — Аз запалвам огньове, цяла нощ обикалям стадото, но той ме дебне, минава от противоположната страна и грабва плячката си преди да го достигна.

— Явно, трябва да сте двама. Дано пратят един мъж на помощ или поне момче. Сам овчар не може да се справи с голям вълк.

Той кимна. Приятно беше, че Колин го смята за равностоен на възрастен селянин. След това попита:

— Видя ли тази нощ избухването на небето?

— Не успях, но цялото село само за това говори… Като се върна, ще им кажа за вълка, но след два-три дни, когато страстите се успокоят. Сега всички обсъждат поличбата. — Тя учудено повдигна вежди. — Погледни!

Като пришпорваше безпощадно магарето, свещеникът в галоп се носеше в обратна посока, от пещерата към селцето.

— Може би е срещнал твоя вълк — наивно предположи Колин.

— Не вярвам, тогава би се оглеждал назад. По-вероятно в пещерата е получил знак от боговете на Земландия.

Те седнаха в тревата и дълго време си приказваха, като от време на време похапваха от сладките и поглеждаха към стадото. Слънцето приближаваше хоризонта и скоро щеше да се стъмни.

— Ой, време е да си тръгвам! — изплашено скочи Колин.

— Добре, бягай. През нощта вълкът сигурно пак ще дойде.

Момичето бързо се отдалечи. Дънкан гледаше след нея и усещаше как кръвта му играе в жилите му, сякаш в него се беше вселил вълк. Навярно и Колин усети това, защото се обърна и го изгледа със странен поглед. След малко фигурата й изчезна зад облия връх на хълма.

* * *

След като събра достатъчно клони за нощните огньове, Дънкан се помоли в посока на залязващото слънце:

— Небесни богове, помогнете ми — погледът на момчето беше искрен. — И Вие велики богове на Земландия чуйте молбата ми. Вълкът ще Ви се подчини. И ако не ми дадете небесен знак, поне ме избавете от него.

След това той легна на пръстта и сложи глава върху намиращия се там камък. Всеки ден юношата молеше боговете за знамение, но досега нищо…

И изведнъж той чу глас!

В първия миг не повярва. Може би долавяше звука на далечен водопад или тропота на изплашен табун диви коне?

Но грешка нямаше. Без съмнение от дълбините на земята се носеше тътнещ повелителен глас. Думите не успяваше да различи, но явно ги произнасяше само подземният бог.

Дънкан скочи на крака и очите му се напълниха със сълзи. Какъв невероятен знак! Сигурно е изпратен специално за него. А той се съмняваше, че ще го получи някога.

Сега оставаше да изтълкува правилно посланието. Напрегна докрай слуха си, но отново нищо смислено не разбра. Тогава той притича до съседния камък, който бе на няколко крачки в страни и прилепи ухо към него.

Тук се чуваше по-добре и ясно се различаваха думите „отбрана“ и „заповед“, макар и произнасяни с непознат акцент.

 

 

Изведнъж момчето се сети за овцете. Нощта почти беше дошла и трябваше да се запалят огньовете. Иначе вълкът като нищо щеше да удуши половината стадо.

Дънкан продължаваше да се колебае, когато видя в полумрака как се мярна силует. Той хвана кривака и… видя Колин.

Тя беше много изплашена.

— Слънцето залязва. Аз реших да се върна… разстоянието до тук е по-малко отколкото до селото.

* * *

Корабът-берсерк се приближаваше до нощната половина на планетата. Той се движеше бързо, но за секунда не намаляваше предпазливостта си. Компютърът, след като прерови масива данни, плод на хилядолетни битки с безброй различни биоформи на живот, откри аналогичен случай. Планета, подобна на тази, била обкръжена от система отбранителни спътници, но липсвали градове и радиосигнали. Войни погубили цивилизацията и малцината останали живи същества не знаели къде са пултовете за управление на планетарната защита, нито как се задействат. Лесна плячка за звездна крепост.

Възможността за капан продължаваше да съществува и затова Берсеркът взе решение за частично нападение. Той изпрати ято разузнавачи, които да разкъсат на едно място спътниковата мрежа, да кацнат на планетата и там да унищожават всичко живо. От вида и силата на отговора ще разгадае скритата същност на отбраната и по-нататъшната съдба на операцията.

* * *

Огньовете ярко горяха. Колин с дълго копие в ръка обикаляше вътрешната страна на защитеното пространство. Вълкът си беше вълк, но Дънкан трябваше да се заеме със знамението. Разбира се, че девойката нарочно се върна при него, да му помогне в нощното бдение и до дъното на душата си беше щастлив. Но сега най-важното беше подземния глас.

Тръгна нагоре по стръмния склон, като от време на време притискаше ухо към някоя скала. Божественият глас ставаше все по-ясен.

Със затаен дъх момчето се вслушваше в идващите звуци. Вече нямаше нужда да се навежда. Пред него се виждаше струпване на камъни. Приличаше на скрит вход към пещера.

Когато приближи камъните, разбира, че гласът излиза под тях:

— Атаката продължава. Чакам заповеди. Моля за издаването на заповед номер едно. Говори пунктът за планетарната защита. Атаката продължава…

Дънкан разбра някои думи — „атака“, „заповед“, „моля за издаване на заповед номер едно“. Очевидно имаше право да поиска едно желание. Така се разправяше и в легендите. О, вече никога нямаше да им се надсмива!

Спираше го още един проблем. В пещерата имаше право да влезе първо някой свещеник. Но от друга страна боговете му изпратиха лично знамение! Като чувстваше не толкова страх, колкото смущение и неудобство, той пролази през пукнатина и влезе в пещерата.

Под краката му нещо проблесна. Цялата пещера беше метална! Тя бе точно такава, каквато я описват легендите — дълга, с кръгли прозорци, по таваните горяха огнени „очи“, които излъчваха светлина като от десет огньове. На места стените бяха разрушени и през пукнатините на пода се беше изсипала пръст и камъни.

Гласът гърмеше отвсякъде. Дънкан тръгна към вътрешността на пещерата.

* * *

„Ние сме на повърхността на планетата“, — долагаха разузнавателните машини чрез безпристрастни компютърни символи. — „Съществува разумен живот от земен тип. Особите живеят в малки обединения. Досега сме унищожили 839 живоединици. Не срещаме никаква сериозна съпротива“.

Берсеркът наблюдаваше равномерното увеличаване броят на унищожените живоединици, когато според компютърната прогноза, вероятността всичко това да е капан, практически спадна до нула, корабът-убиец почна методично да разстрелва спътниците, които му запречваха пътя към планетата.

* * *

— Това съм аз, Дънкан — промълви овчарят, като подгъна колене пред металическия предмет, от който се чуваше божествения глас. Наоколо лежаха няколко изгнили кошници от върба и празни яйчени черупки. Някога тук свещениците са носили дарове, но вероятно по-късно са забравили този бог.

— Аз съм тук — повтори момчето малко по-силно.

Този път божеството му обърна внимание. Металическият рев стихна.

— Приемам съобщението Ви — прогърмя гласът на бога. — Тук е отбранителен пункт 9–864. Планетарната система за отбрана е под управление на пункт 9–864.

„Как да го помоля, да се изразява по-ясно?“ — помисли момчето.

След къса пауза богът продължи:

— Моля издайте заповед номер едно!

За всеки случай Дънкан уточни:

— Ти ще изпълниш едно мое желание, нали?

— Ще изпълня всяка заповед, изречена от човек. Планетата е в опасност. Мрежата от отбранителни спътници е унищожена в настоящия момент 92%. Наземната защита е активирана изцяло. Чакам заповед номер едно.

Дънкан застина, без да отваря очите си.

Едно желание. Богът ще изпълни едно негово желание! Другите думи изтълкува като предупреждение да направи внимателен и умен избор. Богът може да го направи най-мъдър между вождовете, най-силният мъж и най-храбрият воин. Той можеше да го дари със сто години живот или с десетки млади красавици!

А Колин? Къде е тя?

Там долу, сама, а вълкът сигурно обикаля незагасналите огньове и с пламтящи очи следи крехката девойка. Може би точно сега тя го вика за помощ…

Дънкан усети как сърцето му се сви. Нима вълкът ще го победи? Но ако овчарят може да прежали стадото, той не трябва да забравя човека.

— Унищожи вълка! Убий го! — с труд излезе от устата му.

— Моля да уточните термина „вълк“.

— Убиецът! Унищожи убиеца! Това е единственото ми желание!

След което, не можейки повече да издържа божественото присъствие, побягна навън, като плачеше за изпуснатата възможност да стане велик.

Той тичаше да спаси Колин.

* * *

„Назад!“ — изрева електронният глас на берсерка. — „Всички назад! Капан!“

Разпръснатият отряд машини-разузнавачи веднага заряза смъртоносната си работа и с най-голямата възможна скорост се издигна в небето, да намери защита в металната си майка.

Твърде късно и твърде бавно.

На половината път към кораба, те се превърнаха мигновено в ивици топящ се метал и после се изпариха като празничен фойерверк.

Берсеркът се устреми в космоса. Корабния мозък решаваше задачата за оцеляване и само една малка негова част харчеше ресурси и време да търси отговор на въпроса, защо тези хора пожертваха толкова много живоединици, за да го вкарат в капана?

Скоро той почувства как около него се обвива паяжината от силови полета, която го спираше да не избяга в открития космос. Спасение нямаше!

* * *

Небето пламна изцяло. Хълмовете се затресоха до основи. Върхът на планината при входа на долината изчезна и нещо могъщо и почти невидимо, подобно на бистър и прозрачен поток, се изля в бездънното небе…

Дънкан видя Колин, която се беше притиснала до земята и викаше нещо, но ужасният подземен тътен заглушаваше всичко. Овцете тичаха в кръг, като обезумели. Между тях се мяташе и тъмният силует на вълка, който беше твърде уплашен от гърма и огъня, да се сеща, че е дошъл да убива.

Юношата скочи на крака. Като го видя, вълкът заръмжа. Светлината на небесния огън се отрази в безумните му очи и острите зъби. Дънкан стовари кривака върху него.

След това удари още един път, и още…

И изведнъж в небето пламна синьо-бяло слънце, необикновено слънце, което след минута почервеня, а после бавно се превърна в гаснещ облак.

Земята също се успокои и наоколо стана тихо.

Все още оглушен, Дънкан отиде при Колин, която се беше надигнала и успокояваше овцете.

Вълкът беше мъртъв. Дънкан получи чудодейния знак… Той взе ръцете на Колин в своите.

Земята под краката им беше напълно неподвижна и изглеждаше като вечна.

Уилям Тен
До последния мъртвец

Намирах се пред външните врати на Оползотворителя. Усещах как бавно ми се повдига. Стоях и гледах втренчено. А пред очите ми преминаваше друга картина. Преди единадесет години цяла земна флота бе разбита на пух и прах. Двадесет хиляди души изчезнаха в пламъците. Втората битка край Сатурн бе загубена. Ушите ми кънтяха от въображаемите вопли на разкъсваните хора. Сякаш отново виждам на екрана ъгловатото изображение на еотийския звездолет. Врагът се провира през купищата хаотично летящи в космоса изкорубени отломки. Змия се обви около главата ми и ме стегна. Изби ме ледена пот.

Сега отново виждах просто едно голямо правоъгълно здание. Едно обикновено производствено съоръжение. По нищо не се отличава от стотиците заводи в предградията на Чикаго. Такъв е външният вид на Оползотворителя. Заедно с многобройните плацове и полигони е обкръжен от висока ограда с плътно затворени врати. Но защо се чувствувах по-зле, отколкото и в най-лютата битка?

Напразно се опитвах да си внуша, че всичко това е напълно разумно и само безкрайната война е основната причина за появата на подобно заведение. А усещанията ми? Противно ми бе, че сме осъществили нещо, от което са се страхували безброй наши предшественици. Но от подобни мисли не ти става по-леко и аз все не се решавах да приближа часовоя на вратата.

Когато почти напълно се овладях, забелязах до оградата огромен тенекиен контейнер, от който излизаше едва доловима воня. На капака с ярки букви бе написано:

Не изхвърляйте отпадъците! Поставяйте ги тук!

Помнете: износеното ще бъде възстановено!

Счупеното — поправено!

Използваното — отново използвано!

Всички отпадъци поставяйте тук!

Служба на съхранението

Подобни правоъгълни контейнери, разделени на части за различните отпадъци, бях виждал във всяка барака, във всеки лазарет, във всеки оздравителен център между Земята и астероидите. Подобни надписи сигурно има и вътре в зданието, нещо от вида на:

За победата — мобилизация на всички ресурси!

Отпадъците — нашата главна суровина!

Най-малкото би било оригинално именно това здание да се изпълни с подобни плакати.

Всичко счупено може да се поправи…

Аз сгънах дясната си ръка. Стори ми се, че е неотделима част от тялото. След някоя и друга година, ако оцелея толкова дълго, тесният блед белег, заобикалящ лакътя, ще стане съвсем незабележим. Поне това знам със сигурност. Всичко счупено може да се поправи…

Освен едно — най-важното!

Почувствувах се толкова зле, както никога преди това. Тогава видях онова момче от базата в Аризона.

Той стоеше край часовия, парализиран подобно на мен. В центъра на предната част на фуражката му сияеше с позлатата си нов-новеничък знак „V“, с точка по средата — отличителния знак за командир на десантна група. Допреди един ден, по време на инструктажа, той все още нямаше това звание. Най-вероятно назначението му бе пристигнало едва днес. Той изглеждаше много млад и бе изплашен не на шега.

Тогава, на инструктажа, той много плахо вдигна ръка и като се изправи, едва успя да произнесе: „Извинете за въпроса, сър. Но те, нали… нали не миришат лошо?“ Вместо отговор избухна взрив от дружен смях, нервен отривист смях на мъже, намиращи се по цял ден на границата на истерията и дяволски доволни, че някой в края на краищата е казал нещо, което може да изглежда смешно. А посивелият инструктор, на когото съвсем не беше до смях, почака истерията да премине и отвърна сериозно:

— Те не миришат лошо. Естествено, ако се мият. Същото се отнася и за вас, джентълмени.

Това ни затвори на всички устата. Едва след двадесетина минути, когато ни освободиха, аз усетих болката от напрегнатите мускули на лицето.

„Същото се отнася и за вас, джентълмени…“

Аз се съвзех, прогоних тези мисли и се приближих до момъка.

— Привет, капитане! Отдавна ли сте тук?

На лицето му се появи някакво подобие на усмивка.

— Повече от час, капитане. Успях да хвана рейса в 8.15 от Аризона. Останалите още си отспиваха след прощалния гуляй. А аз се пъхнах рано в леглото, от една страна да си почина по-добре, от друга — да поразмисля. Само че, както ми се струва, всичко бе напразно.

— Напълно Ви разбирам. С едни неща е невъзможно да се свикне, а с други не трябва да се свиква.

Той погледна гърдите ми.

— Изглежда, това не е първата Ви спецгрупа?

Първата ли? По-добре кажи двадесет и първата, синко! Всички твърдят, че изглеждам прекалено млад за наградите си.

— Не е първата. Но никога до сега не съм имал команда от нули. Послушайте, капитане, на мен също не ми е леко. Какво ще кажете, ако заедно влезем? Тогава най-страшното ще остане зад гърба ни.

Момъкът живо се съгласи. Ние се хванахме за ръце и с маршова стъпка минахме край часовия. След като провери документите ни, той отвори вратата и каза:

— Вървете право напред! Качете се на асансьора от лявата страна и слезте на петнадесетия етаж.

Все така — ръка за ръка — влязохме през главния вход, изкачихме се по дълга стълба и се озовахме пред надпис:

Центъра за възстановяване на човешка протоплазма

Главна фабрика на трети окръг

Коридорите гъмжаха от бързащи хора, до един облечени във военни униформи. Мъжете бяха на възраст, но стегнати и стройни. Жените — красиви и млади. Повечето от тях, както забелязах със задоволство, бяха бременни. Това бе първото приятно зрелище през тази седмица.

Ние влязохме в асансьора и казахме, че отиваме на петнадесетия етаж.

Девойката натисна копчето и зачака кабината да се изпълни с пътници. Тя нямаше признаци на бременност и аз неволно се замислих, каква ли е причината за това. След което обърнах внимание на нашивките на пагоните на присъствуващите. И внезапно се разгневих. Всички имаха червен кръг с черни букви „ЗВС“, наложени върху бели „Г–4“. ЗВС означава, разбира се, Земни Въоръжени Сили — отличителен знак на всички тилови учреждения. Но защо не Г–1, което означаваше „личен състав“, а Г–4 — „снабдяване“.

Именно това предизвика у мен негодувание. Разбира се, че винаги можем да разчитаме на ЗВС. Хиляди познавачи на човешката душа влагат всички свои сили и знания за повдигане моралното състояние на тези, които се сражават на предните линии. Но всеки път, когато трябва първо добре да се почешат по тила, преди да измислят някое по-благозвучно название, добрите стари ЗВС избират най-неподходящото.

От друга страна, не може да се води тотална война до пълно унищожение в течение на двадесет и пет години и да оставаш деликатен при избора на думите. Но „снабдяване“! Извинете, господа, само не тук, в Оползотворителя. Трябва все пак да се съблюдават някакви норми на приличие!

Асансьорът започна да се издига, девойката обявяваше етажите, давайки ми при това немалко материал за размисъл.

— Трети етаж — прием и сортировка на труповете, — напевно произнесе тя. — Пети етаж — предварително изготвяне на органите. Седми — пренастройка на мозъка и регулиране на нервната система. Девети — козметика, елементарни рефлекси и мускулен контрол…

Тук аз си наложих да не я слушам. Представих си, че се намирам на тежък крайцер, в машинното отделение, в момента в който в него попада ракета, пусната от еотийски изтребител. Ако си бил няколко пъти в подобна ситуация, по неволя се научаваш да си запушваш ушите и да включваш самовнушението: „Скоро всичко тук отново ще бъде хубаво и спокойно“. И наистина, след няколко минути настъпваше именно такова състояние. Само че по това време ти, в повечето случаи се превръщаш в неодушевен предмет, подхвърлян от стена към стена, комуто е заповядано отново да пусне ракетните двигатели. Приблизително в такова състояние се намирах и аз сега.

— Петнадесети етаж — последен инструктаж и експедиция.

На спътника ми коленете се прегъваха и раменете се бяха прегърбили така, като че бе изкачил роял до този петнадесети етаж. Аз бях изпълнен към него с чувство на благодарност — няма нищо по-добро в подобна ситуация от това, да има до теб някой, за когото трябва да се грижиш.

— По-смело, капитане — пошепнах му аз — не падайте духом. — За такива като нас това, по същество е присъединяване към семейството!

Аз очевидно се изразих неудачно, защото той ме погледна така, сякаш го бях ударил по лицето.

— Вашето напомняне не заслужава моята благодарност, господине — процеди той.

Аз би трябвало по-скоро да си отхапя езика, но побързах да оправя положението:

— Простете ми. И не се обиждайте. И на мен самият ми се е налагало не веднъж да изслушвам какви ли не дивотии.

— Добре — добре. Не Ви се сърдя. Жестока война…

Аз се усмихнах.

— Жестока ли? Ако не се пазиш, предупреждаваха ме, можеш и да загинеш.

В приемната седеше крехка блондинка с две халки на пръстите на едната ръка и един пръстен — на другата. От това, което ми бе известно за земните обичаи, излизаше, че досега бе овдовявала два пъти. Като прочете нашите документи, тя бодро заговори по микрофона разположен на масата пред нея:

— Крайна готовност, внимание! Крайна готовност, внимание! Вдигане под тревога на следните серийни номера: 70623152, 70623109, 70623166, 70623123. А също 70538906, 70538923, 70538980 и 70538937. Моля проверете всички данни в съответствие с форма 362 на инструкция 7896 от 15 юни 2145 година и ги препратете за последен инструктаж.

Аз се почувствувах като в Склада за Резервни части, където трябваше да сменям дюзи.

След като свърши, тя повдигна очи и ни дари с прелестната си усмивка.

— Вашите екипажи ще бъдат готови всеки момент, господа. Бихте ли благоволили да седнете, докато чакате.

Господата благоволиха.

Девойката стана, за да донесе нещо от барчето в стената. Забелязах, че е бременна, някъде около третия-четвъртия месец и естествено кимнах в знак на одобрение. Спътникът ми направи същото. Ние разменихме погледи и се разсмяхме.

— Разкажете ми къде сте роден? — попитах го аз. — Акцентът Ви ясно показва, че не сте от трети окръг.

— Да, така е. Роден съм в Скандинавия — единадесети военен окръг. Гьотеборг, Швеция. Но естествено след като получих повишението си, не можех да се срещам с близките си. За това и помолих да ме преместят. Тук прекарвам своята отпуска, преминавам курс на лечение…

Аз знаех, че много млади десантчици се държат по същия начин при подобни случаи. Лично аз не бях в състояние да определя какви чувства изпитвам към своите старци, защото те отдавна си бяха отишли. Баща ми загина по време на самоубийствения опит да си отвоюваме Нептун преди много години, а майка ми бе секретарка на генерал Ракоци и се намираше на флагманския кораб „Термопили“, когато той получи пряко попадение по време на знаменитата отбрана на Ганимед две години по-късно. Това, разбира се, се бе случило преди въвеждането на програмата за Възпроизводство, когато жените все още заемаха административни длъжности на предните линии.

От друга страна, доколкото разбирах, поне двама от братята ми биха могли да бъдат още живи. Но след като получих своето „V“ с точка, аз не направих опит да се свържа с тях. Така че, очевидно и аз изпитвах чувства, подобни на този момък. Нищо чудно.

— Значи Вие сте от Швеция? — попита блондинката. — Вторият ми мъж е роден там. Може и да го познавате? Свен Носен, той има много роднини в Осло.

Момъкът повдигна очи, като че опитвайки се да си припомни и поклати глава.

— Не. Мисля, че не съм чувал. Но до призоваването ми в армията аз почти не съм излизал от Гьотеборг.

Тя добродушно се разсмя, преценявайки неговата провинциалност. Блондинка с детско личице от класическите анекдоти. Глупачка над глупачките. Но, въпреки всичко, тя си имаше вече трети законен мъж, докато в същото време много умни и очарователни красавици на вътрешните планети в наши дни биха били щастливи и от най-малкият знак на внимание от страна на най-отявления негодяй или на сертификата от най-близкото спермохранилище.

Може би, помислих си аз, ако ми се наложи да си потърся жена, именно нещо подобно би ми помогнало да забравя за смъртоносното излъчване на еотийските изтребители и изтощаващия душата пронизителен рев на претоварените двигатели. Навярно е приятно да се връщаш при някоя симпатична и обикновена жена след внезапно нападение в сектор, зает от еотийци, когато всички съзнателни пориви са насочени само да предвидят, какво именно ще измислят този път тези гадни насекоми.

Може би, ако се реша да се оженя и аз бих предпочел да се спра на такава хубавичка глупачка…

Но стига! Достатъчно! Въпреки че този проблем представлява интерес от чисто психологическа гледна точка.

Тогава забелязах, че девойката ми казва нещо:

— … по-рано никога ли не сте имали такъв екипаж, капитане?

— Вие имате предвид зомби? Не, не съм имал. Щастлив съм да Ви призная това.

Тя изкриви устицата си в неодобрение, от което последната не стана по-грозна.

— О-х, на нас тази дума не ни харесва.

— Е, тогава, ако предпочитате, нули.

— На нас не ни харесва, когато ги наричат ну… с тази дума също. Та Вие говорите за човешки същества, какъвто сте и Вие самият. Абсолютно същите, капитане.

Внезапно бях обхванат от негодуване, абсолютно същото, което бе изпитал и момъкът в коридора. След това разбрах, че тя не влага в тези думи някакъв особен смисъл. Откъде би могла тя да знае това? Та нали това, дявол да го вземе, не се означава в нашите документи. Въздъхвайки с облекчение, аз попитах:

— А Вие как ги наричате, ако не е тайна?

— Ние се отнасяме към тях като към заместители на войниците — уверено поде блондинката. — Терминът „зомби“ е бил използуван за описание на остарелия модел 21, който е снет от производство преди повече от пет години. На ваше разположение ще бъдат особи, в основата на които лежат модели 706 и 705, фактически безупречни, а в някои отношения…

— С обикновен, вместо синкав цвят на кожата? С движения не така забавени както у лунатиците?

Очите й светнаха, но тя решително тръсна глава. Очевидно бе в течение на всичко, което и се полагаше да знае по длъжност. Всъщност не бе чак толкова глупава. Е, не бе и кой знае какъв ум, но мъжете й са имали за какво да си говорят с нея, между изпълнението на съпружеските задължения.

— Синкавият цвят бе резултат от слабото оросяване на кръвта с кислород. Вторият по трудност проблем бе възстановяването на самата кръв. Но най-много главоболия на учените създаде нервната система. За главния и гръбначен мозък се налагаше да се почва от нула, дори при незначителни рани. А какви само неприятности възникваха! Лорна, братовчедка ми, работи в Отдела за Настройка на Нервната Система. Тя ми каза, че е достатъчно да се направи едно грешно съединяване и… Нали разбирате, капитане, в края на работния ден очите се изморяват и непрекъснато поглеждаш към часовника… И завършената особа се оказва с толкова лоши рефлекси, че се налага да я връщат обратно на третия етаж и да започват отново. Но Вие няма защо да се безпокоите, защото след въвеждането на модел 663, организирахме независима двукратна проверка от различни бригади в Отдела за Настройка. А сериите с номера над седемстотин! О, те са великолепни!

— Е, какво пък, не е лошо. Дори е по-добре, отколкото да ни изпращат старомодните мамини синчета.

— Вероятно — отвърна тя след известно колебание. — Вие ще останете поразен, ако се запознаете с протоколите от изпитанията. Разбира се, все още остава един съществен недостатък… функция, която никак не ни се отдава…

— Аз изобщо не мога да разбера — прекъсна я момъкът, — защо използувате труповете? Тялото си е отвоювало своето, отживяло си е. Защо не го оставят на мира? Разбирам, че еотийците могат просто да ни надминат по численост на войните с увеличаване количеството на майките на своите флагмански кораби. Разбирам, че пушечното месо се явява една от най-важните задачи стоящи пред ЗВС, но нали ние отдавна се научихме да създаваме протоплазма. Защо не се използува за изготвянето на цялото тяло, от пръстите на краката до мозъчните полукълба и не се създадат истински, верни като кучета, андроиди, от които не би се носил мирис на трупове?

От възмущение очите на блондинката едва не изскочиха извън орбитите си.

— Нашата продукция не издава миризма! Отделът по козметика гарантира, че при новите модели телесната миризма е по-слаба отколкото Вашата, млади човече! И аз искам Вие да си изясните, че ние изобщо не реактивираме или оживяваме трупове. Ние възстановяваме човешката протоплазма, повторно използуваме повредения или износен човешки материал в сфера, където в настояще време съществува голям недостиг — в сферата на подготовка на воински персонал. Уверявам Ви, че Вие дори не бихте и намекнали за трупове, ако бихте могли да видите състоянието на някои от пристигащите при нас тела. Понякога в цяла изпратена партида — а една партида съдържа останките на двадесет загинали, — ние не можем да открием дори и един цял, а камо ли пригоден бъбрек. Така че ни се налага да вземем някои клетки от вътрешностите тук, късче от далак там, да ги видоизменяме внимателно, да ги съединяваме, да ги активи…

— Именно това имам предвид. Ако се налага да се преодоляват толкова трудности, то защо още от самото начало да не се използува по-добра суровина?

— Какво, например?

Момъкът размаха ръцете си в черни ръкавици.

— Ами такива основни елементи като въглерод, водород, кислород и така нататък. Целият процес в такъв случай би бил значително по-чист.

— Основните елементи трябва все пак да се вземат отнякъде — внимателно се намесих и аз. — Водородът и кислородът биха могли да се добиват от водата и въздуха. А откъде да вземем въглерода?

— От там, откъдето го вземат останалите синтетични производства — от въглищата, нефта, целулозата.

Девойката се отпусна и се облегна на стола си.

— Всичко това са органични вещества — напомни тя на момъка. — Ако ще използуваме суровина, която някога е била нещо живо, то защо да не е такова, което по своите характеристики да бъде колкото се може по-близо до този краен продукт, който е необходимо да бъде получен? Повярвайте ми, капитане, това е въпрос на икономическа целесъобразност. Най-добра и най-евтина суровина за производството на войници-заместители са войнишките тела.

— Разбира се — съгласи се момъкът. — В това има определен смисъл. Каква полза би могло да се извлече от старите, обезобразени войнишки тела? Това е много по-добро, отколкото просто да бъдат закопавани в земята.

Девойката понечи да се усмихне в знак на съгласие, но като го погледна внимателно, размисли. Цялата й решителност като че се изпари.

На масата зажужа зумерът на устройството за вътрешна връзка и тя се наведе над него.

Аз я погледнах одобрително. Тя съвсем не бе глупава. Само женствена. И въздъхнах.

Разбирате ли, не много от цивилния живот ми допада, но това съвсем не се отнася до жените. Аз все повече и повече се убеждавам, че в много случаи те се проявяват откъм най-добрата си страна.

— Капитане — обърна се тя към момъка, — идете, моля в стая 1591. Там сега ще се събере Вашият екипаж. А Вие — обърна се тя към мен — в стая 1524.

Момъкът кимна, и целият напрегнат, излезе. Аз почаках докато вратата се затвори след него и се наведох към секретарката.

— Много би ми се искало да отменят Възпроизводителната програма — казах аз. — Вие бихте станали прекрасен офицер-инструктор по подготовката на новобранци. От Вас узнах за Оползотворителя много повече, отколкото след десетки инструктажи.

Тя с тревога ме погледна в лицето.

— Надявам се, че сте искрен, капитане. Разбирате ли, ние сме много тясно свързани с този проект. И изпитваме особена гордост за прогреса, достигнат от Главното Предприятие на Трети окръг. Ние просто непрекъснато говорим за нашите достижения, дори и в кафенетата. На мен просто прекалено късно ми дойде в главата, че Вие, Господа — лицето й се покри с гъста руменина, както могат да почервеняват само блондинките, — можете да приемете всичко, което казах прекалено близко до сърцето. Извинете ме, ако…

— Няма за какво да се извинявате, — спокойно произнесох аз и се усмихнах одобрително. — Вашият разговор с нас бе от чисто професионален характер, съвсем подобен на този, който чух, когато се намирах преди около месец в болницата. Тогава двама хирурзи обсъждаха, как по-добре може да се изправи лакътната става на ранен, като говореха за това така, сякаш се канеха да забият нова дръжка на кресло. Това бе много интересно да се чуе и аз научих много.

Когато напусках приемната, на лицето й бе изписан израз на благодарност. Така и само така трябва да се разделяме с жените.

Моят път водеше към стая 1524.

До момента, в който тук са започнали да събират остатъците от човешките тела, това, вероятно е била обикновена класна стая. Няколко чина, дълга дъска, диаграми и схеми по стените. На една от тях бяха отбелязани основните сведения за еотийците — тази оскъдна информация, с която бяхме успели да се сдобием за изминалия четвърт век от деня, когато тези насекоми бяха пресекли орбитата на Плутон с цел да покорят Слънчевата система. Всичко това бяха хипотези, разбира се, но много по-щателно премислени от тези, с които ме бяха натъпкали в дните на юношеството ми. Най-големите умове на Земята бяха дошли до заключението, че причина за неудачите на всеки опит да се установи контакт с тях съвсем не се корени в това, че на тях вътрешно им е присъщ духът на безмисленото завоевание, а в това, че страдат от същата извънмерна ксенофобия, както и техните по-малки братя — земните насекоми.

Ето че и мравката, случайно попаднала в чужд мравуняк, бива нападната още при входа от стопаните му, без дори да правят опит за контакт. А мравките-часовои реагират още по-бързо, ако им се изпречи насекомо от друг вид.

Поради това, независимо от всички постижения на еотийската наука, която в много отношения се намира на много по-високо ниво от земната, те са психологически неспособни към ментално проектиране или емнатия. Казано по-просто, те не са способни да се поставят на мястото на друго същество, което пък е съвършено необходимо за осъзнаването на факта, че абсолютно неприличащи на тях същества, могат също да имат разум.

Вероятно нещата да стоят именно по този начин.

Ние се оказахме въвлечени в убийственото полуравновесие на една незатихваща битка, предните линии на която понякога достигаше орбитата на Сатурн, а понякога — дори самия Юпитер. Единствената ни надежда — освен хипнотичната утопия да изобретим някакво свръхоръжие, което би ни позволило, да унищожим неприятелската флота, бе да открием звездната система, откъдето се пръкнаха, да построим армада звездолети и да им нанесем съкрушителен удар право в сърцето. Или така да ги уплашим, че да изтеглят силите си за защита на родината си. Колко неопределени бяха тези планове!

Но да се задържим до осъществяването на тези „сладки надежди“, раждаемостта ни трябваше да надхвърли пасивите и то заедно с лихвите. До сега не успяхме да постигнем това, независимо от различните твърди програми за увеличаване на човешката популация, осъществяването на които захвърли в прахта всички стари социални постижения и морални норми.

Докато в един прекрасен ден някакъв умник забелязал, че макар и нашите кораби да се изработват главно от метални отпадъци, останали от предишните битки, то личният състав на тези бойни единици…

Като резултат от тази невинна шега се появиха и тези, които нашата блондинка и колегите й си позволяваха да наричат войници-заместители…

Аз бях втори помощник и завеждах компютърното обезпечаване на стария „Чингис хан“, когато първата партида се появи на борда в качеството си на бойно попълнение. Трябва да призная, че тогава ние имахме пълното право да ги наричаме „зомби“. Повечето от тях синееха почти като формата с която бяха навлечени и дишаха тежко, като потомствени астматици. В очите им пробляскваше разум не повече отколкото в газово кюмбе. А как само маршируваха!

Приятелят ми Джони Круро, който загина по време на Великия Пробив през 2143 година, често казваше, че походката им е такава, сякаш се спускат по склон на полегат хълм право към зееща в подножието дълбока братска могила. Тялото им бе винаги изправено и стегнато до край, ръцете и краката се задвижваха отначало бавно-бавно, а после рязко се дръпваха. Само като ги видиш и те полазват мравки по гърба.

От „зомби“-тата нямаше никаква полза. Те ставаха само за изпълнение на тъпа и еднообразна работа. Но даже когато им заповядваха да изчистят оръдията, трябваше след около час да ги спират, защото в противен случай щяха да изчегъртат метала до лагерите.

Разбира се, не всички бяха толкова зле. Същият този Джони казваше, че е попаднал на двама или трима, които се държали достатъчно добре и биха могли да минат за слабоумни.

В бойни условия те не се пречупваха. Дори напротив. Старият кораб ще се разпадне на части от честите смени на курса, оръдията са се нагорещили до червено, пресипнали вопли от високоговорителите изригват заповедите по-бързо, отколкото мускулите могат да изпълнят, ремонтните отряди с разкривени от бързане лица едва успяват да се прехвърлят от едно критично място на друго, не разбирайки, как така еотийците не могат да уцелят такава огромна и тромава мишена като „Хан“… и точно тогава пред очите се появява някой „зомби“ стиснал метла в гумените си ръце и започва да мете палубата, като че ли нищо не става наоколо с присъщата му тъпа акуратност и непреклонна целеустременост.

Аз си спомням, как веднъж целия оръдеен разчет захвърли работата си и се зае да бъхти сините нещастници с дълги и тежки лостове. При друг случай някакъв офицер влетя в кубрика, измъкна лъчемета и започна да зачуква снопи ярки искри в „зомби“-то, което съвсем кротко почистваше с парцал илюминатора. А когато длъгнестото тяло, без да разбира какво става и без да се жалва, се търкулна на пода, младият офицер се наведе над него и занарежда успокоително: „Тихо, момченцето ми, тихо, нищо лошо не ти се е случило, тихо…“

Именно опасността от психологически сривове при хората, а не ниската ефективност на „зомби“-тата, бе причината да ги махнат от корабите. Но може би, ако бяха поизчакали, ние с течение на времето щяхме да свикнем — само бог знае с какво свиква човек по време на война.

Но „зомби“, струва ми се, принадлежаха към нещо друго, което се намираше извън понятието „война“. Най-ужасното беше това, че съвършено не ги плашеше възможността да бъдат убити отново.

За щастие, всички казваха, че новите модели са значително усъвършенствувани… Ако е истина, съвсем няма да е лошо. Диверсионният кораб или „копието“, както го наричаха накратко, не се различаваше много от патрула-камикадзе, но изискваше от екипажа си превъзходни бойни качества, щом последният искаше да осъществи мисията си и по някакъв начин да се върне обратно в базата си. Да не споменавам, че корабът е прекалено малък и хората са принудени да живеят рамо до рамо в това тясно пространство и трябва да се разбират помежду си.

Мислите ми бяха прекъснати от стъпки в коридора. Аз чаках отвътре, а те — зад вратата. Малко не бях на себе си.

Те очевидно, също нервничеха преди срещата си с мен. Във всеки случай, не бързаха да влязат.

Аз се приближих до прозореца и погледнах надолу, на плаца, където ветераните, чиито умове и тела дотолкова се бяха износили, че не подлежаха на ремонт, дресираха задъхващите се в новата си униформа „зомби“, учеха ги как да използуват придобитите неотдавна рефлекси, за да изпълняват бързо следващите една след друга команди. Аз неволно си припомних занятията по физкултура в горните класове на училището.

Отдолу долитаха отсечени команди: „Едно, две, три, четири! Едно! Две! Три! Четири!“ Само че вместо „едно“ явно звучеше някаква нова дума, която така и не можах да чуя отчетливо.

След това чух как вратата зад мен се отвори, затвори и четири чифта крака тракнаха подметки, заставайки в стойка „мирно“.

Аз се обърнах.

Те ми отдаваха чест. Е и какво, дявол да го вземе, така и трябва, та нали съм им командир. Аз също отдадох чест и четирите ръце с рязко движение се отпуснаха.

— Свободно — изкомандувах аз. — Те леко разкрачиха крака и поставиха ръце зад гърба си. — Отдих! — Телата се отпуснаха. — Седнете, момчета. Да се запознаем.

Те седнаха на чиновете, а аз се приближих до масата на инструктора. Ние мълчаливо се гледахме един друг. Лицата им бяха внимателни и съсредоточени.

Поисках да погледна на собственото си лице в този миг. Независимо от подготвителните инструктажи и лекции, трябваше да си призная, че още с влизането си, видът им просто ме зашемети. Те излъчваха усещане за здраве, ясен ум и твърдост при достигане на целите. Но не в това се криеше най-важното.

Съвсем не в това!

За тази среща бях подготвен, по-скоро си мислех, че съм подготвен, още в краткосрочните курсове. Но сега с усилие се въздържах да не изскоча през вратата. Гледаха ме четирима знаменити мъртъвци!

Едрият мъж, изпълващ почти целия чин, бе Роджър Грей, който загина миналата година, след като извърши таран с малкия си кораб-разузнавач. От нанесения удар флагманът на еотийския флот се разцепи на две. Този човек бе награден с всички известни ордени и медали и накрая със Слънчевата Корона. Той щеше да бъде мой втори пилот.

Слабият съсредоточен мъж с гъстите черни коси бе Вонг Цзи. Загина, прикривайки отстъплението от астероидите след Великия Пробив на 2143 година. Според очевидците, корабът му продължил да води огън, след три преки попадения… Притежава всички възможни награди и Слънчевата Корона.

Вонг щеше да бъде бордови инженер.

Мургавият младеж е Юсуф Ламахди. Загина на Титан при една дребна схватка. Увенчан е с награди повече от останалите. Притежава две Слънчеви Корони!

Той ще бъде моя стрелец.

Шишкото е Стенли Уинстън — единствения военнопленик, избягал от еотийски плен. От него самия бе останало твърде малко в мига на пристигането му, но корабът, на който долетя, беше първият вражески кораб, попаднал в ръцете ни неповреден. В онези времена орденът Слънчева Корона още не съществуваше и той не бе удостоен с него, за това пък името му бе присвоено на няколко военни академии.

Уинстън щеше да бъде моят астронавигатор.

Аз се сепнах и се върнах към действителността. Те не бяха онези герои, по-скоро в тях не съществуваше нито едно кръвно телце от Грей или Цзи в тези реконструирани тела. Това бяха просто отлични и много добре изпълнени копия на знаменитите оригинали, до най-дребните детайли, взети от медицинските картони, запълнени още тогава, когато Вонг е бил дете, а Грей — новобранец.

Припомних си дори и това, че съществуват някъде стотици и хиляди Ламахдовци и Уинстъновци. Всичките те слизаха от конвейрите няколко етажа по-надолу. „Само смелите заслужават да имат бъдеще“ бе девизът на Оползотворителя. По такъв оригинален начин сега се опитваха да вселят героизъм в членовете на ЗВС, нагледно демонстрирайки им, че особено отличилите се, в бъдеще ги очаква дублиране в достъпно за въображението количество.

Доколкото ми бе известно, има няколко категории хора, които ги очакват подобни почести, но главните причини героите да служат за модели нямат нищо общо с моралните съображения.

Преди всичко това е малък трик, целта на който е да се повиши ефективността на работа на промишлеността. Ако се прибегне към методите, характерни за масовото производство — а Оползотворителят е именно такова предприятие — то просто е безмислено да се пускат множество различни модели, а не няколко унифицирани. А щом ще се пускат стандартни модели, то защо да не се използуват тези от тях, които предизвикват положителни и относително приятни асоциации, макар и предизвикани само от външния вид, вместо обезличени персонажи, слезли от чертожните дъски на конструкторите.

Втората причина, видимо, бе много по-важна, но бе значително по-трудна за формулиране.

Според заявлението на инструктора, което той направи вчера, съществува определено предчувствие или поверие, заключаващо се в това, че ако точно се изкопират индивидуалните черти, мускулатурата, метаболизма на героя и дори формата на мозъчните му гънки, то би могло да се получи още един герой. Разбира се, първоначалната личност е невъзможно да се появи — за това ще са необходими дълги години възпитание в специфично обкръжение и отчитане на десетки други, малозначими външни фактори. Но по мнението, по-точно предчувствието на биотехнолозите, има макар и много малка вероятност, трошица разумна смелост да се крие в самата молекулярна структура на тялото.

Е и какво, тези поне по външен вид изобщо не напомнят „зомби“!

Аз извадих от джоба си сгънати хартии, съдържащи маршрута на нашия кораб и някак неволно ги изпуснах. Преди още разгънатия лист, спирално падайки да стигне пода, Роджер Грей, протягайки ръка, го пое и ми го подаде. Усетих прилив на положителни емоции — хареса ми как се движеше. Точно такава реакция е нужна на втория пилот.

— Благодаря — усмихнах се аз.

Той само кимна вместо отговор.

На ред бе Юсуф Ламахди. Проверката показа, че той съвсем не е по-зле. Притежаваше всички качества необходими на един първокласен специалист. Трудно ми е да опиша, как го определих… Представете си, че сте в зоната на развлечения „Ерос“ и влизате в някакъв бар. Там виждате събрани на едно място петима души — екипажът на „копието“ и над масата им вече витае буйната атмосфера на самохвалството. И веднага сред тях разпознавате, кой е стрелецът. Издава го някаква, сякаш старателно скривана нервна съсредоточеност. И заедно с нея хладнокръвие, съчетано с взривна енергия, готова всеки миг да избухне. Именно тези качества са необходими на човек, държащ обтегнат спусъка, докато ти изпълняваш сложна маневра, представляваща развръщане настрани, спускане по геодезическата крива и рязък завой право към целта. Но щом влезеш в зоната на досегаемост на мишената, веднага започваш нова маневра, развръщане настрана, излизане по кривата и завой, назад към безопасността. Готов съм да се обзаложа на всякаква сума, че друг подобен стрелец не може да се намери в цялото ЗВС.

Астронавигаторите и бординженерите са хора със съвсем други качества. Преди да ги оцените, трябва да ги наблюдавате в бойна обстановка. Въпреки това харесваше ми начинът по който ме гледат Вонг Цзи и Уинстън, спокойствието им и увереността. А и самите те ми допадаха.

Усетих, че от раменете ми пада тежък товар. За първи път от няколко дни си позволих да се отпусна. Екипажът ми подхождаше.

— Момчета — обърнах се аз към тях. — Предполагам, че ще успеем да се сработим. Ние ще направим дружен и надежден екипаж. В мое лице вие ще откриете…

Наложи се да замълча. Те ме гледаха спокойно и малко насмешливо. Имаше нещо, което ме накара да се замисля. До сега нито един от тях не беше произнесъл нито дума. Само очите им ме следваха непрекъснато и в тях не усещах особена топлина.

Мълчанието се проточи.

До сега ме интересуваше само едната страна на проблема, по всяка вероятност не най-важната — как аз ще възприема новия екипаж. Техните чувства не ме интересуваха…

— Какво ви тревожи, момчета? — отново се обадих.

Те продължаваха мълчаливо да ме фиксират. Уинстън сви устни и се залюля на стола. Разнесе се скърцане.

— Грей — обърнах се към втория пилот. — Имате такъв вид, сякаш нещо не е наред. Няма ли да споделите, какво е то?

— Не, капитане — предизвикателно произнесе той. — На Вас не желая нищо да разказвам за това.

Неволно се намръщих.

— Ако все пак някой поиска да ми разкаже нещо, нека бъде сигурен, че то ще остане между нас. Нека забравим за такива неща, като военни чинове и устави на ЗВС. — Изчаках известно време. — Вонг? Ти, Ламахди? Уинстън?

Не последва никакъв отговор. Столът под Уинстън продължи да скърца. Усетих, как попаднах в задънена улица.

Какво имаха против мене? Ние никога не бяхме се виждали до този момент. Едно ми беше напълно ясно: не мога да си позволя да имам екипаж, който изпитва към мене, макар и скрита, но единодушна неприязън. По-добре доброволно да си пъхна главата под лупата на лазера и да натисна копчето.

— Слушайте, ще повторя още един път. Нека забравим чинове и устави. Аз трябва да знам, какво става. Предстои ни, да живеем в такива тесни условия, които само човешки разум може да измисли. Ще управляваме малко корабче, чиято бойна цел е, на пределна скорост да преодолее заградителния огън на противниковия звездолет и да му нанесе един-единствен, но съкрушителен удар с лазера на Ирвинг. Трябва да се погаждаме един с друг. Ако по време на атаката се прояви и частица от неизказаната сега враждебност, ние няма да можем да действаме с нужната ефективност. И ако това наистина се случи, краят ни ще настъпи далеч преди…

— Капитане — неочаквано произнесе Уинстън и с грохот закова стола към пода. — Аз бих искал да Ви задам един въпрос.

— Моля — въздъхнах с облекчение. — Питайте за каквото пожелаете.

— Когато мислите или говорите за нас, каква дума употребявате?

— Какво?

— Как ни наричате? Зомби? Нули? Ето какво ме интересува, капитане.

Той го каза тъй вежливо и спокойно, че аз не разбрах веднага смисъла на въпроса.

— Лично аз — намеси се в разговора Роджър Грей, но къде по-невежливо и по-неспокойно, — причислявам нашия началник към този сорт хора, за които ние сме консервирано месо. Не е ли така, капитане?

Юсуф Ламахди скръсти ръце.

— Ти изглеждаш прав, Роджър. Той си е изградил този начин на мислене. Съвсем е сигурно.

— Не — каза Вонг Цзи. — Той не ползва тази терминология. Зомби да! Консерви — не! Бихте го забелязали най-малкото по това, че не излезе от кожата си досега и не ни заповяда да се прибираме обратно в консервените кутии. И не допускам, че би ни наричал нули. Капитанът ни е от друг сорт хора, който би казал на друг капитан: „Приятел, да знаеш само какъв екипаж от зомбита ми се падна! Не можеш да си го представиш!“ Ето, такъв е според мене. Зомби!

Те отново затихнаха и продължаваха да ме гледат. И в очите им липсваше насмешливост, там се четеше ненавист.

Отпуснах се на стола. В стаята се задържа напрегната тишина. От двора, намиращ се на петнадесет етажа по-ниско се разнасяха грубите гласове на сержантите.

Ама че дивотия! Зомби, нули, консервирано пушечно месо… Откъде бяха възприели тези глупости? Всеки от тях е най-много на шест месеца. Нито един не е излизал извън стените на Оползотворителя. Подготовката им би трябвало, според върховния замисъл, да гарантира абсолютно безопасен начин на мислене, чиято цел бе да се изградят упорити и жизнерадостни личности, напълно човешки, изкусни до най-малките подробности в разнообразни специалности, като не се влияят от тъй разнообразните нарушения на психологическото равновесие, разбира се в пределите на възможностите на съвременната наука…

Изведнъж схванах една дума. Произнасяха я долу на плаца и с нея заместваха „едно“. Това бе същата онази странна дума, която не успях веднага да разбера. Нула!

„Нула, две, три! Нула, две, три!“

ЗВС в това отношение, изглежда, по нищо не се отличаваше от която и да е армия, в която и да е епоха…

Разбира се, така е. Отначало се изразходват огромни средства, да се произведе крайно необходима продукция, напълно отговаряща на изискванията. А след това, в началото на военното им използване, се прави така, че на практика може да сведе всичко на нула. Аз съм абсолютно уверен, че всички висши чинове, дори събрани заедно, нищо не могат да направят с тези стари, отдавна пенсионирани майстори на дресировката, които гонеха до дупка новобранците. Ясно си представях, ниските и подли умове, които ревностно се гордееха както със своите предразсъдъци, така и със скромните си, но добити сред мъчения военни познания, как дават на тези хлапаци възможността да изпитат прелестите на казармата, как ги просвещават за това, което ги чака извън оградата…

Каква глупост…

Всъщност, толкова ли е глупаво това? Може би трябва да се погледне от друг ъгъл. Прост армейски практицизъм. На предната линия царят ужас и мъчения, а в неутралната полоса дори е по-лошо. Нека човешкия материал да прояви непригодността си още тук, в дълбокия тил.

Някакъв смисъл имаше. Напълно логично е да се произвеждат живи хора от плътта на мъртъвците и щом могат да се движат, веднага да ги подложат на най-суровото и уродливо въздействие, което неизбежно ще изврати възпитаната в тях преданост и ще я превърне в ненавист, а така прекрасно балансираната психологическа приспособляемост в истинска неврастения.

Не бих могъл да зная, дали висшето началство е обсъждало тази проблема. Единственото, което разбрах, бе появата на чудовищно важна за мен проблема. Спомних си мислите преди срещата ми с тези хора и се почувствувах съвсем зле. Но една мисъл ми дойде на помощ.

— Кажете — предложих им, — как вие ме наричате?

Те се спогледаха в недоумение.

— Вие се интересувате как ви наричам — обясних им аз. — Защо тогава да не кажете, как вие наричате хората родени от хора?

Ламахди се захили, при което на тъмния му фон пробляснаха снежнобели зъби.

— Реалисти. Наричаме ви реалисти.

В разговора се намесиха и останалите. Научих множество други названия. Те искаха да се вживея в тях, жадно се вглеждаха в лицето ми и изплюваха думите, като многоцветни ракетни установки.

Някои от прякорите бяха доста забавни, други — направо гнусни. Особено бях очарован от „коремници“ и „маткари“.

— Достатъчно — прекъснах ги. — Сега олекна ли ви?

Те дишаха тежко, но явно се чувстваха по-добре. Забелязах това, но и те прекрасно разбраха, че атмосферата в стаята доста се разведри.

— Преди всичко — започнах аз, — искам да осъзнаете, че вече сте големи и сами трябва да се защитавате. От днес нататък в базите за отдих или баровете имате право да се озъбите на всеки равен по чин, ако той спомене нещо, което да напомни за зомби. В случай, че този негодник ми е равен по чин, това почетно задължение възлагам на себе си. Няма да търпя, когато някой унижава момчетата ми. И винаги, когато ви се стори, че се отнасям към вас, не като пълноценни граждани на Слънчевата Система, то ви разрешавам да ми кажете приблизително така: „Слушай, бе, мръсник коремник, сър…“

Четиримата се заусмихваха. Известно време очите им бяха топли, но бързо се измениха и отново застинаха. Аз усетих, че продължавам да им бъда чужд и изругах.

— За съжаление нещата не са толкова прости, капитане — произнесе Вонг. — Вие, наистина, можете да ни смятате стопроцентови хора, но ние не сме такива. И всеки, щом му дойде на ум, да ни нарече телешко варено, ще бъде в известна степен прав. Защото не във всички отношения сме така добре направени, като хората родени от майки. Това ни е известно и знаем, че никога няма да станем такива като вас. Никога!

— Съвсем не зная за това — избухнах аз. — Е, някои лични качества, записани в протоколите…

— Тези протоколи, капитане — прекъсна ме Вонг, — все още не са в състояние да ни направят стопроцентови хора.

Уинстън одобрително кимна и след като помисли малко допълни:

— А също така и група хора да станат раса.

Едва сега разбрах на къде бият. Поиска ми се през глава да изхвръкна от стаята, от сградата, преди още някой да каже дори една дума. Желанието бе толкова силно, че скочих от стола, но се овладях и започнах да се разхождам край черната дъска.

Вонг Цзи не спираше. Би трябвало отдавна да схвана, че той нямаше да се спре до тук.

— Заместители на войниците — произнесе дълбокомислено той и присви очи така, сякаш за първи път се замисляше сериозно над значението на това словосъчетание. — Не сме войници, а само заместители на войниците. Ние не сме войници, защото те са мъже, а ние, капитане, не сме мъже.

— Вие трябва да знаете, защо. Та нали сте запознати с личните ни досиета, капитане. Ние не сме мъже, истински мъже. Защото сме лишени от възможността за самопроизводство.

С труд си наложих да седна, като пуснах треперещите си ръце върху колената.

— Ние сме стерилни — донесе се до мен гласът на Ламахди, — като преварена вода.

— При това въпросът не е за някакво определено количество — намеси се Уинстън. — Става дума за всички нас.

— Произведен си като нула — измърмори Вонг, — като нула свършваш земния си път. А биха могли, поне на някой от нас, да предоставят тази възможност… Децата, може би, щяха да се окажат не чак толкова лоши.

Тежката длан на Роджер Грей се стовари върху облегалката на съседния стол.

— Там е работата, Вонг — злостно процеди той. — Децата ни могат да бъдат и добри. Даже прекалено добри. Нашите деца може би щяха да бъдат по-добри от техните и какво би останало тогава от тази горда и надменна раса, така много обичаща да раздава прякори, расата от хора-реалисти?

Отново се вгледах в лицата им, но сега се появи съвсем друга картина. Изтриха се бавно пълзящите ленти на конвейера отрупани с органи и тъкани, над които с такъв ентусиазъм бяха навели глави биотехниците. Повече не ми се мяркаха през главата десетките възрастни мъжки тела, поставени в хранителен разтвор, всяко от тях свързано с компютър, който тихомълком вливаше необходимата информация, и ги подготвяше да заемат мястото на човека дори в най-кръвопролитните космически войни.

Сега виждах казармите, изпълнени докрай с многократно копирани герои. Всички те изпълнени с пренеприятно настроение, така характерно за всяка казарма и освен това предизвикано от най-голямото унижение — унижение първородно, като самата структура на човешката личност.

— Значи сте убедени — казах, колкото се може по-спокойно, въпреки че ме изби пот, — че нарочно сте лишени от способността за възпроизводство?

— Капитане — свирепо ме изгледа Уинстън, — моля Ви, не ни разказвайте приказчици за малки дечица.

— Не сте ли се замисляли, че най-голямото затруднение на човечеството сега, се явява именно възпроизводството. Повярвайте ми, момчета, там навън, се разговаря само за това. Дори учениците от първите класове разискват непрекъснато тази проблема на своите олимпиади. Учени, ботаници или археолози, всеки от своя гледна точка, публикуват всеки месец огромни монографии. Общоизвестно е, че еотийците ще ни победят, ако не открием начин да увеличим населението си. Нима сериозно вярвате, че при тези условия, на някого умишлено може да бъде нанесен подобен недостатък?

— Толкова ли са важни неколцината мъже-нули, с които разполагате? — озъби се Грей. — Според последните бюлетини запасите от сперма са достигнали най-голямото ниво през последните пет години. Ние просто не сме ви необходими.

— Капитане — намеси се отново Вонг, — позволете ми, на мой ред, да Ви задам няколко въпроса. Нима Вие искрено очаквате от нас, да повярваме, че съвременната наука, способна да възкресява или по-точно да сътворява живи хора от мъртва, полуразрушена протоплазма, не е в състояние да възстанови зародишната плазма, поне в един-единствен случай?

— Длъжни сте да повярвате — отговорих аз, — защото така е в действителност.

Четиримата заедно престанаха да гледат към мен.

— Нима не сте чували, — започнах аз умолително, — че зародишната плазма е много по-неповторима за всеки организъм, отколкото която и да е друга негова част? Дори по-ексцентрични учени смятат, че нашите тела представляват просто обвивки в които половите клетки осъществяват размножаването? Тази е най-сложната задача на биотехнологията. Повярвайте ми, момчета — завърших аз разгорещено, — щом ви казвам, че биологията още не е решила проблема с половите клетки, то ви казвам истината. Поне това ми е напълно известно.

Те ме слушаха внимателно и това ми придаде увереност.

— Продължавам — заговорих отново. — Притежаваме една обща черта с еотийците. Насекомите и млекопитаещите неизмеримо много се отличават едни от други. Но сред обществата им се намират индивиди, които, без да взимат лично участие в размножението, се явяват важна и неотделима част на расата си. Например, възпитателката в детската градина може да бъде и безплодна, но играе важна роля във възпитанието на децата.

— Уводна лекция номер четири. Специално предназначена за войници-заместители — сухо отбеляза Уинстън. — Кара като по ноти.

— Аз съм раняван — продължих аз. — Петнадесет пъти тежко раняван.

Вместо нагледно пособие запретнах ръкава на дясната си ръка. Той се оказа мокър от пот.

— Ние знаем, че сте раняван, капитане — опита се да ме спре Ламахди. — Вижда се по медалите Ви. Не е нужно…

— И всеки път, когато бивах ранен, ме зашиваха така, че изглеждах направо като нов, дори по-добре. Погледнете тази ръка. — Аз я сгънах така, че да се вижда по-хубаво. — Преди тя да беше обгорена в една дребна схватка, никак не ми се удаваше да увелича мускулите си. Но на костите лекарите ми създадоха нова ръка, по-хубава от предишната и повярвайте ми, сега рефлексите й са по-бързи.

— Какво искате да докажете — прекъсна ме Вонг, — като се обръщате към миналото…

— Раняван съм петнадесет пъти — продължих без да обръщам внимание. — Четиринадесет пъти раните бяха излекувани. Но на петнадесетия раната се оказа такава, каквато още не умеят да лекуват… И никой не ми помогна.

— Нищо не разбирам — прошепна Грей.

— За щастие — и аз зашепнах, — тази рана не се вижда…

Уинстън се надигна, поиска нещо да попита, но премисли и седна обратно. Аз нарочно разказах това, за което той искаше да узнае:

— Атомна гаубица. Впоследствие се изясни, че снарядът бил дефектен. Но… загина половината екипаж на нашия крайцер втора класа. Аз се оказах в зоната на вторичното облъчване…

— Вторично облъчване… — Ламахди бързо пресметна на ум… — стерилизира мъжете на разстояние седемдесет метра. Освен ако сте били…

— На мен нямах нищо. — Престанах да се потя. Край. Малката ми скъпоценна тайна престана да бъде тайна. Поех си дълбоко дъх. — Сега навярно разбирате, че със сигурност знам, че тази проблема не е решена.

Роджер Грей стана и ми стисна ръката. Най-обикновена, може би малко по-силна, мъжка ръка.

— Екипажът на „копието“ се набира от доброволци. Освен две категории: командирът и войниците заместители.

— Изглежда — предположи Уинстън, — за човечеството те не представляват особена ценност.

— Вярно — кимнах аз. — Съображенията са правилни.

— Дявол да ме вземе! — разсмя се Юсуф, стана и също ми стисна ръката. — Добре дошли в нашия кръг, капитане.

— Благодаря, синко — отговорих аз.

Изглежда тях ги зашемети тази проява на чувствата.

— Ваш покорен слуга — обясних им, — никога не съм бил женен и винаги прекалено зает, че като се напия да попадна в най-близкия спермоприемник.

— Това вече е нещо! — проточи глас Уинстън.

— Да, вие сте единственото семейство, което някога ще имам. А това богатство — потупах медалите си, — е предостатъчно, да не се боя, че могат да ме заменят. Уверен съм!

— Но Вие не знаете — забеляза Ламахди, — какво друго попълнение ви предстои да получите. Зависи от колекцията на гърдите ви, преди сам да станете… осмелявам се да го кажа, суровина!

— И още как! — възкликнах аз.

Стана ми невероятно леко. Повече не бях непълноценен, след като знаех, че ми предстои да възпитавам подобно чувство в моя екипаж.

— Знаете ли какво, момчета — произнесе стрелецът, — струва ми се, че командирът ни е отличен момък. Можем само да мечтаем за такъв! За него ще отидем навсякъде!

Те ме наобиколиха. Уинстън, Ламахди, Грей, Вонг.

Чувствах, че ще съставим един от най-добрите екипажи на „копие“ във… Защо един от най-добрите? Най-добрият!

— О’кей! — каза Грей. — Водете ни където пожелаете… татенце!

Майкъл Хамилтън
С „кораба-убиец“

Мак погледна дисплея, показващ психо-физическото ми състояние, и одобрително кимна. Няма що, днес имам доста добро в съчетание на агресивност и точни реакции. Сядам в ергономичното кресло, чието силово поле леко ме поема, правя последната проверка на системите и вече мога да потегля…

… Е, сега вече всичко зависи от мен. Друг не може да ми помогне и трябва да разчитам единствено на бързата си реакция, самообладание, точно око и съобразителност. И, разбира се, на шанса. Дори най-вече на шанса, може би… но като истински закоравял боец предпочитам да се съсредоточа върху всичко онова, което зависи от мен, за да си внуша, че победата или поражението ми са изцяло в ръцете ми. Само така се мобилизират всички сили и биха могли да заклокочат в дълбините на организма ми, да се надигнат и избликнат навън всички онези невъобразими в нормално състояние способности, които в крайна сметка са решителни… и така е било винаги, при всички битки и състезания — от Александър Македонски и римския легионер до днес. Вярвай в себе си и не мисли за шанса — за да не му дадеш много-много да се проявява — това може да бъде рецепта.

Погледнах към пулта под екрана — скоростта ми бе нараснала вече на 11000 — оптималната скорост за врязване с бой. Имах известен опит и, то се знае, не допусках, че ще ме оставят да стигна току-така до Централните области. Както винаги става първите се появиха на екрана ми някак изведнъж — това бе двойка леки разузнавателни кораби. Познавах добре този модел, бърз, но със слабо въоръжение, и затова изстреляните веднага към мен ракети ме изненадаха — нима така безразсъдно се хвърлят в боя? Сигурно разчитаха на изненадата и не без основание, защото едва-едва успях да изманеврирам два пъти и изстрелях една серия по двойката — но в бързината успях да улуча само единия, при това рискувайки разминаване с бойните им ракети в една опасна близост. Оцелелият разузнавач с плавна дъга се отдалечаваше вече все повече от мен и първата битка можеше да се смята за приключена, обаче никак не ми се искаше да е така. Работата е там, че ако още на далечните подстъпи оставиш незасегнат разузнавач, той допринася за бързото мобилизиране на големи сили, които след това е невъзможно да се преодолеят. Затова трябваше на всяка цена да го унищожа. Ала се движех вече твърде бързо, резкият завой бе невъзможен и разузнавачът имаше големи шансове да се измъкне, освен ако… освен ако се реша да използвам анихилатора. Зарядите му достигаха практически всяка далечина, но беше хлапащина да изхабиш една трета още в първия „дуел“. Ала стратегическият ми план — бързо нахлуване в дълбочина — изискваше тази жертва — и поток анихилирани частици с огромна енергия се устреми след бягащия противник, за да видя след секунда на мястото на фаталната среща носещото успокояване виолетово припламване.

Нямах време дълго да се радвам — навлизах в зоната на патрулите им. Поддържащите ме „летящи фортове“ бяха изостанали вдясно и назад и с всяка секунда изоставаха все повече и повече — едва ли щях да получа помощ от тях. В това време първите патрули кръстосаха пространството пред мен и под мен съвсем безразборно докато изведнъж се подредиха в правилна четиристенна пирамида. Залпът им се размина с моя — бяха прекалено гъсто групирани за да могат да изманеврират сполучливо и 10–12 „разцъфтявания“ ми показаха, че от „пирамидката“ почти нищо не е останало.

Самият аз трябваше да изпълня поредица от резки маневри, за да се размина с бойните им ракети, след което започна една безспирна въртележка от премятания надолу, излизане с дъга наляво, после изстрел, отново надолу, изстрел… набиране на височина… маневра… стрелба… маневра… стрелба, докато накрая разбрах, че е останал един-единствен патрулен кораб, който с пълна пара летеше към мен, сякаш искаше да ме вземе на абордаж. Изсмях му се и си казах: „Спокойно, просто трябва безстрастно да се прицелиш в хищната му муцуна и да го пръснеш“, когато изведнъж чувството за нова опасност ме връхлетя, изпълни ме и преля навън в инстинктивни действия, с които, без да разбирам защо, насочих кораба си наляво… за щастие, защото в същия момент буквално в екрана ми се пръснаха хиляди зелени иглички и в десния горен ъгъл забелязах изникналото кой знае откъде странно туловище на „греги“, както наричахме едни особени, неправдоподобни кораби на противника, наподобяващи пояс от 20-на грамадни диска поставени на ръбовете си и свързани помежду си с ослепително бели нишки. Преди да му отвърна поне с една ракета отново се наложи да маневрирам, за да се освободя от два последователни мощни удара на „зелените иглички“ и едва след 5–6 секунди успях най-после да стрелям — но резултат нямаше.

Явно патрулът вече бе отминал някъде далеч назад (залисията по него едва не ми коства всичко) и трябваше да го изхвърля от мисълта си, за да се съсредоточа на „греги“. И се започна пак познатата гоненица и криеница с постепенно намаляване на дистанцията, така че най-после успях да разгледам отблизо странния кораб и да установя, че се върти около собствената си ос. Поради това той можеше да изстрелва зарядите си само при определено положение, а това вече улесняваше задачата ми — отреагирвах по-спокойно и след няколко все по-точни изстрела най-после улучих.

А беше крайно време, тъй като в горния десен ъгъл на зрителното ми поле вече се очертаваше един от гигантските патрулни космолети. Не бе трудно да го улуча, но след взривяването му на неговото място изникнаха два нови, а тъй като човек никога не е сигурен от колко пласта са тези матрьошки предпочетох да не приема боя. С лека дъга се опитах да се отдалеча от тях, но други патрули бяха успели да се появят в различни части на пространството пред мен и пак се започна — маневра, стрелба… маневра, стрелба… докато започнах да губя представа за времето и пространството и в един момент разбрах, че „насекомите“, както наричахме помежду си повратливите патрули, почти са успели да ме обкръжат.

И тогава тресна оглушителен взрив. Блестящо-червеният сигнал „Авария“ започна да мига често-често, поне десетина уреда по пулта ми промениха скокообразно показанията и ясно разбрах, че управлението няма да загубя, но левият блок ракети и заряди са извадени от строя. Веднага слязох по-ниско — „насекомчетата“, обаче, бяха вече навсякъде. Тактиката им се беше променила — прелитаха бързо в няколко различни посоки, но спазвайки явно някакъв си техен, неуловим от пръв поглед ред, който им позволяваше практически да контролират основните посоки и главните диагонали. Започнех ли атака наляво — веднага идваше подкрепление и ме принуждаваше да сменя посоката — така опитах 3–4 пъти, докато се убедих, че май са успели да „хвърлят мрежата“ върху ми. Все още имах достатъчно пространство да маневрирам и да избягвам елементарните им реактивни снаряди, но това не можеше да продължи дълго. След още малко… не исках да мисля за това, спрях за миг стрелбата и разтърках машинално вече посинелия от натискане пръст, отключих се за секунда-две от цялата бъркотия и сякаш още малко щях да потъна в прегръдките на безразличието.

Тогава се сетих за двете летящи бази. Те бяха натъпкани с оръжия като пълни кибритени кутийки, да, но цялата работа бе, че сигурно вече са изостанали много далеч назад. Можеха ли ракетите им да стигнат до тук? Трябваше да се опита, дадох команди за съпровождащ огън и отново с цялата си скорост се втурнах напред, на пробив. Или — или… Обсаждащите винаги очакват подобен отчаян ход от обкръжените, но често той е така изумително безсмислен, че противно на всякакви закони (или подчинявайки се именно на някакви неизвестни закони) с цялата си нелепост — успява… Дори и в Космоса. Да, но мен просто щяха да си ме разстрелят в упор, защото за психика и чувства при „насекомчетата“ въобще не може да се говори. Изведнъж пред мен и встрани от мен започнаха да се пръскат един… втори… трети патрулен космолет. Базите поддържаха атаката ми с концентриран, унищожителен огън! Разчистваха ми пътя встрани и надолу, аз унищожих един космолет почти фронтално и слязох още по-ниско с максимална скорост… патрулите останаха някъде назад, а в слушалките си чух познатия металически глас: „Наближавате Зелената планета. Огънят да се води по цели «В» и «Д»!“

Като от небитието пред мен изникна Зелената планета, бързо се уголеми и разчленената й повърхност почти остърга отдолу корема на космолета ми — поне подобно чувство имах. От най-неочаквани места откриха огън по мен; с леки докосвания до щурвала се мъчех маршрутът ми да изглежда неочакван и объркващ отстрани, а пред очите ми се мяркаха ту „А“ и „Т“, ту „Б“ и „Е“, но не и търсените цели. Най-после точно по курса под носа ми премина „В“, но реакцията ми закъсня с десета от секундата. Трябваше да обиколя отново цялата повърхност, а от нея, от светлите грапави кратери, или от зелените многоъгълници дебнеха десетки скрити дула, от замаскирани шахти стартираха бойни ракети и разделящи се на 4 реактивни снаряди, пръскаха се контейнери с опасни газообразни вещества, и гъста, но съвсем не безформена мъглица ту падаше надолу, ту се вдигаше високо нагоре — до моята орбита, че дори и повече… Все пак ударих „Д“, но докато обикалях за трети път планетата един от патрулите успя да се лепне за мен, използвайки забавянето ми. Най-после отново открих и „В“ и изпразних за всеки случай двоен бомбен товар преди да извия нагоре и поема към последната решителна атака на Централната планета.

„Целта е пред Вас — чух отново гласа в слушалките си. — Два последователни удара по Централната планета са достатъчни. Атакувайте.“

Но вече се бяха появили двата астрокрайцера. Носеха се страховито някъде над мен и сякаш не подозираха съществуването ми, но бях сигурен, че просто с хладна пресметливост заемаха по-удобни позиции за боя. Все още бяха далеч и не бързах да стрелям. Ракетите, анихилационният заряд, протонното оръдие — всичко бе колкото за един по-тежък бой. А в далечината вече се очертаваше Централната планета с постоянния конвой от бойни космолети, образуващи почти плътен кръг около нея, но как да стигна до там? Тя бе все още призрачно недостижима — реалността бяха двата астрокрайцера пред мен, които се разгъваха под ъгъл около 40 градуса вляво и вдясно от курса ми. Хванах в мерника единия, не можех вече да губя и секунди. Трябваше да вложа всичко в един удар, да опитам да реша нещата с първия залп, защото вторият може би щеше да е последен, само това бе изходът, а не войната на изтощение. Ако изстрелям едновременно протонния сноп, трите ракети и включа анихилатора… астрокрайцерът може би нямаше да издържи… Натиснах всичко едновременно… завих леко надясно… и взрив! Пътят бе свободен… толкова леко, само че сега… сега там се носеше нещо много особено… неопределимо… с неправилни, заоблени форми, изненада някаква… несъмнено гнусна работа и дори някак си неприлична… като вътрешност — там черен дроб или нещо подобно… Ама че глупави мисли… и все пак завих малко за да можем да се разминем спокойно с това червенокафяво безформено парче, което, обаче, хич и не помисли да излезе от центъра на вниманието ми, де, сякаш държеше непременно да пръсне екрана ми. А мен ме достраша да го направя — кой знае каква гадост можеше да цвръкне от това рехаво парче и просто някак си ЗНАЕХ, че не бива да го правя. Но тя заграждаше пътя ми към Централната планета и изстрелях една ракета, като затворих за миг очи — трябваше да си щадя психиката, и ужасите, които сигурно щях да видя са били подготвени именно с такава цел — да ме разстроят.

Когато погледнах никакъв помен от парчето нямаше, но пътят ми пак не бе свободен — огромно количество светли „облачета“ или „мехурчета“ плаваха към мен и веднага почнах да маневрирам, за да избягна сблъскванията, тъй като не знаех какво е това. Повечето бяха спирално завити и несъзнателно се заглеждах в причудливите им форми, които сменяха отблясъците си пред очите ми, така че провирането между тях се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Но всяко слонско нахълтване би било неоправдан риск — а ако са метеори или някакви там неизвестни мини? Продължавах да се заглеждам в тях, докато една накрая привлече вниманието ми за по-дълго. Защото другите се носеха в пространството леко, сякаш подухвани от постоянен космически ветрец, а това се движеше по-бързо и някак съсредоточено… пък и като че ли бе тласкано просто от реактивна сила. Стори ми се дори, че различавам метални отблясъци по повърхността му и когато вече взех да си мисля, че това приближаващо се тяло е просто маскиран крайцер и ей сега ще изстреля по мен смъртоносния си заряд, в края на спиралата му нещо блесна, светна и предупредителният сигнал за ракетна опасност вляво от екрана ми и аз дадох рязко ръчката към себе си за да се вдигна толкова бързо нагоре, колкото позволяваше предпазителят за допустимото ускорение… Двете секунди минаха без да се случи нищо, но неочакваният завой ми донесе нова беда тъй като с пълна скорост пронизах едно от многото реещи се „облачета“, което наистина се оказа нещо не много различно от сапунен мехур, пълен с някаква пяна, която за малко покри отвън „кораба“ ми. Странни звуци изпълваха слушалките ми в това време и докато пяната се стичаше по екрана ми все пак мернах в горния му край забравения астрокрайцер, с който неотдавна се разминах (като че ли бе преди месец, а не преди секунди). Само че вече бе късно, лазерният лъч се бе плъзнал към мен и докато мислех дали няма да се врежа в някое от последните спирални облачета се чу взривът и целият ми пулт угасна…

— Край — въздъхна и Мак, който до мен бе следил с почти същото напрежение целия бой. — Добре се би.

Погледнах точките — 9400! Дявол да го вземе, още малко и щях да победя! Въздъхнах и му подадох слушалките.

— Няма ли да направиш още една?

Поклатих мълчаливо глава. Все още бях някъде там, на подстъпите към Централната планета, и имах нужда нервната ми система съвсем бавно, без насилие, да превключи в друг ритъм, просто да отплувам, носен от спокойно, топло течение, към нещо по-ежедневно, към едно земно настроение, например. Нека Мак се потренира на машината, вече съм уверен, че след 2–3 игри ще издържа изпита, ще преодолея фаталните 9900 точки. Защото, макар програмата на електронния тренажьор да е невероятно богата и сложна, научаване все пак има — а то иначе нямаше да съществува надежда за нас, „изолираните“ за нарушаване правилата за движение, да се измъкнем оттук и да получим книжката си за аероскутер.

А то в нашия XXI век без аероскутер накъде — дори и тъпите амфибии от Проксима ще ти се смеят.

Авторите

Фред Т. Саберхаген. Роден 1930 г. Автор на статията „Научна фантастика“ в Британската енциклопедия. Първият му роман е „Златните хора“ — 1961, космическа опера. Най-добре е известен със серията за берсерките — „Берсерк“ — 1967. „Брат-убиец“ — 1969. „Планетата на берсерките“ — 1975. Серията е комбинация от космическа опера и разсъждения за природата на човешкото общество, в междузвездния конфликт между човека и берсерките — огромни бойни машини, жестоки и отмъстителни към всички форми на органичен живот.

Уолтър М. Милър, младши. Роден 1922 г. Американски писател, чието огромно влияние върху фантастиката е в странен дисонанс с малкото написани от него произведения. През 1955 г. печели наградата Hugo за малка новела. Най-известната работа на У.М. Милър е „Кантата за Лейбовиц“ — 1955, един от малкото опити в научната фантастика да се третира официалната религия. Лейбовиц — учен-физик от 20-ти век основава нова религия, за да спаси знанията на човечеството от ядрената катастрофа. Едно хилядолетие по-късно тази религия идва в конфликт с надигащата се отново научна мисъл.

Уилям Тен. Псевдоним на американския писател Филип Клас, роден 1920. Първият му сборник „За всички възможни светове“ се появява в 1955 г. и в него се описват реконструирани от хора андроиди, използвани в първите редици на една безмилостна междузвездна война. По-нататък се появяват сборниците „Човешки ъгъл“ — 1956, „Време в аванс“ — 1958, „Седемте пола“ — 1968, „Квадратният корен на човека“ — 1968. Като повечето истински сатирици У. Тен е песимист.

Майкъл Е. Хамилтън. Освен автор на SF е бил президент на малка компания, антрополог и политик. Основни теми във фантастиката му са парадоксите на времето, еротиката и приключенията. Най-типичното му произведение е „Нищо по-опасно от една амазонка“. Носител на SF награди. Автор на футурологични етюди.

Допълнителна информация

$id = 1224

$source = Моята библиотека

Издание:

Кораби-убийци (Военна фантастика)

SF Трилър — ежемесечен алманах, издание на издателска група „Неохрон“ (Универс) — Пловдив

Печат — ДФ „Полиграфия“ — Пловдив

Предпечатна подготовка: фирма „БетаГраф“

SF Трилър №1