Посвещавам на децата от миналата война, на техните лишения и съвсем не детски страдания. Посвещавам на днешните възрастни, които не са се отучили да живеят с истините от военното детство. Нека винаги искрят и не угасват в паметта ни онези възвишени норми и безсмъртни примери. Защото възрастните са просто някогашните деца.
Авторът
Сега, когато минаха толкова години от онова щастливо и горчиво време, когато си припомням началните ми класове и любимата ни учителка, скъпата Анна Николаевна, мога със сигурност да кажа, че тя обичаше да се отплесва.
Случваше се посред час неочаквано да подпре с юмрук острата си брадичка, погледът й да се замъгли, да се зарее някъде през нас, сякаш зад гърбовете ни и дори зад училищната стена виждаше нещо много хубаво и ведро, за нас, разбира се, непонятно, ала за нея съвсем ясно; очите й се замъгляваха дори когато някой от нас тъпчеше пред черната дъска, трошеше тебешира, пъшкаше, подсмърчаше и въпросително извръщаше очи към класа, сякаш търсеше помощ, молеше да му подхвърлим спасителната сламка, за която да се улови — и тогава неочаквано класната ни странно притихваше, погледът й се смекчаваше, тя забравяше изпитвания край дъската, забравяше и нас, своите ученици, и тихо, сякаш на себе си и за самата себе си, изричаше някоя истина, която все пак имаше съвсем пряко отношение към нас.
— Естествено — казваше тя например, — не ще мога да ви науча на рисуване или на музика. Но който си има дар божи — веднага се успокояваше тя, и нас също, — ще се пробуди от този дар и ще остане завинаги буден.
Или цялата поруменяла, си мърмореше под нос, пак без да се обръща към никого, нещо от тоя род:
— Ако някой си въобразява, че може да пропусне само един раздел от математиката, а сетне да продължи нататък, жестоко се лъже. В учението не бива да се самозалъгваш. Учителя можеш и ще го излъжеш, но виж себе си — в никакъв случай.
Дали защото Анна Николаевна не се обръщаше конкретно към никого от нас, или защото разговаряше сама със себе си, като възрастен с възрастен, и само последният глупак няма да разбере колко по-интересни са ти разговорите на възрастните от учителските и родителските нравоучения — дали всичко това взето заедно ни въздействаше, защото Анна Николаевна имаше пълководчески ум, а всеки знае, че добрият пълководец няма да превземе крепостта, ако атакува само фронтално — с една дума, отстъпленията на Анна Николаевна, генералските й маневри, ненадейните й разсъдителни изказвания се оказаха, за мое учудване, най-важните уроци.
Всъщност почти не помня как ни е учила на аритметика, руски, география, защото сигурно това учение се е превърнало в знания за мен. Но жизнените норми, за които си приказваше, оставаха задълго, ако не завинаги.
Може би за да ни внуши самоуважение, или пък преследвайки по-проста, но необходима цел — да ни накара да бъдем по-старателни, Анна Николаевна повтаряше сегиз-тогиз една важна истина.
— Я гледай — казваше тя, — още малко и ще получат свидетелство за начално образование.
Ние се споглеждахме доволни. Я гледай, Вовка Крошкин ще получи първия документ в живота си. Аз също! И, разбира се, отличничката Нинка. Всеки от класа ни може да получи — как беше? — свидетелство за образование.
По времето, когато учех, началното образование се зачиташе, след четвърти клас се издаваше специален документ и с него можеше да приключиш учението си. Всъщност за никого от нас не можеше да се каже подобно нещо, пък и Анна Николаевна поясняваше, че трябва да завършим поне седми клас, но все пак такъв документ се издаваше и по този начин ни признаваха за съвсем грамотни хора.
— Вижте колцина от възрастните имат само начално образование — говореше Анна Николаевна, — попитайте вкъщи майките и бабите си кой е завършил само начално училище и след това добре си помислете.
Ние мислехме, питахме вкъщи и тихичко ахвахме: излизаше, че още малко и ще настигнем мнозина от своите близки. Ако не по ръст, знания или ум, то по образование ставахме почти равни с обичани и уважавани хора.
— Гледай ти — въздишаше Анна Николаевна, — само година и два месеца! И те ще получат образование!
На кого се оплакваше тя? На нас? На себе си? Кой знае. Но в тези вълнения имаше нещо голямо, сериозно и тревожно…
Веднага след пролетната ваканция в трети клас, сиреч, една година и два месеца преди да стана човек с начално образование, получих купони за допълнителна храна.
Беше вече четиридесет и пета година, нашите дънеха фрицовете на поразия. Почти всяка вечер Левитан обявяваше по радиото нов салют и рано сутрин, в началото на неразтревожения от живота ден, в душата ми се преплитаха две огнени мълнии — предчувствието за радост и тревогата за татко. Целият се напрягах, бях като на тръни и суеверно отпъждах убийствено тягостната мисъл, че може да загубя татко в навечерието на сигурното щастие.
Именно тогава, а по-точно първия ден след пролетната ваканция, Анна Николаевна ми даде купони за допълнителна храна. След часовете, обясни ми тя, трябва да ходя в стол номер осем и там да обядвам.
Безплатни купони за допълнителна храна ни даваха поред — не стигаха за всички наведнъж — и аз бях чувал вече за осми стол.
Пък и всъщност кой ли не го знаеше — мрачната сграда, пристройка на бивш манастир. От топлината, която се процеждаше през пролуките на неуплътнените прозорци, стъклата на осми стол не бяха заледени, а покрити с възлеста грапава кора. Като сив перчем висеше над вратата скреж и когато минавах покрай осми стол, винаги ми се струваше, че вътре е някакъв топъл оазис, може би с фикуси по ъглите на огромната зала и дори може би два или три щастливи врабеца, успели да се вмъкнат през отдушника, подхвръкват също като на пазара, цвъркат си по красивите полилеи, а когато наберат кураж, кацат и по фикусите.
Такъв си го представях осми стол, докато само минавах, но не бях влизал в него. Пък и какво ли значение имат сега тези представи, може да попита някой?
Ще обясня.
Макар че живеехме в тилов град, макар че мама и баба се мъчеха пряко сили да не ме оставят да гладувам, усещането за глад ме спохождаше много пъти на ден. Преди лягане мама ме караше не често, но все пак редовно, да сваля фланелката и да си събера плешките. С присмехулна усмивка покорно изпълнявах молбата й, мама дълбоко въздъхваше, а някой път дори се разплакваше, но когато исках да ми обясни защо, тя ми повтаряше, че само на много мършавите хора плешките се събират, пък и ребрата ми се броят и изобщо съм малокръвен.
Аз се смеех. Какво ти малокръвие, нали самата дума означава, че кръвта ти трябва да е малко, а аз си имах достатъчно, например, когато настъпих една счупена бутилка през лятото, кръвта ми шуртеше като чешма, всичко това са глупости, мамини тревоги и ако трябва да се говори за моите недостатъци, аз бих могъл да си призная, че ушите ми не са много-много в ред. Освен околните звуци често чувах слабо пищене, главата ми олекваше и дори сякаш по-бързо мислех — ама си мълчах, нищо не казвах на мама, защото току-виж ми измисли още някоя глупава болест, например малоушие, ха-ха-ха!
Краставици на търкалета!
Най-важното е, че не ме напускаше усещането за глад. Уж вечерта се наям, а все ми се привижда нещо по-вкусничко — дебел салам с кръгли сланинки или още по-лошо — тъничък резен шунка, оросен с апетитни капчици, или пирог, ухаещ на зрели ябълки. Е, ненапразно си има поговорка за лакомите очи. Може би очите изобщо си имат някакво такова нахалство — коремът е сит, а те продължават да ламтят.
С една дума, уж здравата се наядеш, а мине ли час и нещо, вече почва да те човърка под лъжичката — страшна работа. И пак ти се ще да плюскаш. А когато човек е гладен, фантазията му почва да работи. Ту някое чудесно ястие ще измисли, дето през живота си не го е виждал, освен във филма „Веселите момчета“, например, печено прасенце на тепсия. Или нещо друго от тоя род. И различните места, където може да се наяде, като осми стол, също би си ги представил в най-приятен вид.
Всеки знае, че ситостта и топлината са неща, които доста се допълват. Затова си представях фикусите и врабците. Представях си още и миризмата на любимата ми грахова супа.
Действителността обаче не потвърди очакванията ми.
Вратата, пареща от скреж, ме удари в гърба, избута ме напред и аз тутакси се озовах в края на една опашка. Тази опашка водеше не до мястото, където се раздаваше храната, а до прозорчето на гардероба, от което като кукувичка на кухненски часовник се показваше мършава лелка с черни и, както ми се стори, опасни очи. Веднага зърнах тези очи — бяха огромни, заемаха кажи-речи половината лице и при слабата светлина на мъждивата електрическа лампа, примесена с отблясъци на дневната светлина от заледеното прозорче, святкаха студено и злобно.
Столът бе за всички училища в града и, то се знае, че опашката беше от деца, момчета и момичета, притихнали на непознатото място, тутакси станали необичайно учтиви и послушни.
— Здравей, лельо Груша — обаждаше се с различни гласове опашката. Така научих името на жената от гардероба и я поздравих учтиво като всички, наричайки я леля Груша.
Тя дори не ми кимна, стрелна ме с блестящите си гарванови очи, подхвърли ми на преградката ламаринено номерче, което издрънка, и аз влязох в залата. С представите ми съвпадаше само големината на помещението и врабците. Те бяха накацали не по фикуси, а по железния корниз точно под тавана и не цвъркаха оживено като своите събратя край купчинките тор на пазара, а бяха мълчаливи и скромни.
Стената в далечния край на стола бе прорязана от дълъг отвор, в който се мяркаха бели престилки, но пътят до него бе затворен с дървена преграда, висока до кръста, боядисана като целия стол в блед сивозеленикав цвят. За да мина отвъд преградата трябваше да отида при една начервосана лелка, седнала на столче до шперплатово сандъче с отверстия, тя вземаше купончетата, разглеждаше ги внимателно и ги пускаше в отверстията като в пощенска кутия. На тяхно място даваше алуминиеви номерца с цифри, които пък се сменяха за първо, второ и трето, но яденето беше различно, може би в зависимост от купончетата.
Наредих чиниите върху подноса и си избрах свободно място на маса за четирима. Трите стола бяха вече заети: на единия седеше слабичко момиче с конско лице, вероятно пионерка от шести клас, а на другите два — момчета, по-големи от мене, но по-малки от пионерката. Те изглеждаха загладени и червендалести, но аз веднага разбрах, че са зачервени, защото се надпреварват кой по-напред ще изяде порцията си. Момчетата често се поглеждаха, шумно мляскаха, но мълчаха, дума не обелваха — състезанието се водеше мълчаливо, сякаш теглеха въже и тихо сумтяха: кой кого ще надвие. Може би съм ги погледнал твърде внимателно и прекалено замислено, изразявайки съмнение за умственото им състояние, тъй като едното от тях вдигна очи от кюфтетата и изломоти неясно, понеже устата му бе препълнена:
— Лапай, докато не съм ти ударил един по тиквата!
Реших да не споря и започнах да ям, като от време на време поглеждах състезателите.
Не, кой каквото ще да казва, ама това ядене можеше да се нарече само така — допълнителна храна. В никакъв случай не основна! От киселата зелева супа ми изтръпнаха зъбите, второто беше овесена каша с жълта локвица разтопено масло, а овесена каша не обичах още отпреди войната. Виж, само третото ме зарадва — чаша хубаво студено мляко. Доядох ръженото крайче с млякото. Впрочем всичко си изядох, така трябваше, дори ако яденето, което даваха, не беше вкусно. През целия ми съзнателен живот баба и мама упорито ме поучаваха винаги всичко да изяждам до трошица.
Довърших обяда сам, когато пионерката и момчетата си бяха отишли. Все пак на тръгване победителят болезнено ме удари по остриганата глава, така че изпих млякото не само с ръжения хляб, но и с горчивата обида, заседнала на гърлото ми.
Всъщност преди това се случи нещо, което не можах да разбера, проумях го чак на другия ден. След като победи съперника си, загладеното момче направи хлебно топче, остави го до ръба на масата и се поотмести. Двамата приятели вдигнаха глави и погледнаха нагоре, в същия миг като по мълчалива команда право на масата долетя един врабец. Грабна хлебното топче и тутакси изчезна.
— Има̀ късмет — дрезгаво каза шампионът.
— И то какъв — потвърди победеният.
Шампионът нави на руло хлебна коричка.
— Да я оставя ли? — попита приятеля си.
— На чакалите? — възмути се той. — Дай я по-добре на врабците!
Шампионът сложи коричката, но врабецът, който веднага долетя, не успя да я вдигне. Междувременно победеният бе вече станал.
— Е добре! — изправи се и шампионът. — Няма да се зяносва я! — и напъха коричката в устата си.
Бузата му се изду и с такава разкривена мутра той мина покрай мен и ме перна по главата.
Престанах да се озъртам. Като се давех и гледах само в чашата, доядох ръжения хляб и отидох с номерчето при леля Груша.
Не ми се услади много допълнителната храна.
В училищата се учеше на три смени и затова осми стол гъмжеше от деца от сутрин до късна вечер. На другия ден се възползвах от това: веднага след часовете имаше голяма опашка, пък и не ми се искаше да срещам вчерашните загладени момчета.
Ама че гадове! Припомнях си как се състезаваха кой пръв ще изяде обяда, мъчех се да си представя сходните им лица, но освен еднаквата загладеност, нищо друго не можах да си спомня.
И така — разходих се, поскитах из улиците и когато вече съвсем огладнях, прекрачих прага на стола. При леля Груша нямаше народ, тя скучаеше на прозорчето на гардероба, а щом започнах да разкопчавам палтото, каза:
— Не се събличай, днес е студено!
Вероятно на лицето ми се е изписало недоверие или може би просто недоумение — никога през живота си не бях ял облечен със зимно палто — защото тя се усмихна:
— Не бой се! Ние разрешаваме, когато е студено.
Все пак за по-сигурно свалих ушанката и влязох в залата.
В стола бе настъпило онова сънливо затишие, когато тълпата от гладници се бе оттеглила, а готвачите естествено бяха яли преди наплива, за да не са раздразнителни, а добри, ето защо залата бе сякаш потънала в дрямка. Не, никой не спеше, не лепнеха за сън очите на готвачките при гишето за храна, пък и начервосаната лелка седеше до сандъчето някак напрегната като настръхнала котка, изглежда, не бе се отпуснала още след детската опашка, но напрежението й бе само така, по навик, без да има нужда, всеки миг и тя щеше да притихне и замърка спокойно.
Разбира се, столът не предразполагаше към дрямка. Нали за да задремеш, трябва освен да си сит, и да ти е топло, дори задушно, а тук беше студено като в ледник. Изглежда дървата са стигнали само за готвене, но не и за отопление на студената манастирска пристройка. Въпреки това в стола цареше някаква дрямка — бе тихо, само тук-таме почукваха лъжиците на малцината хранещи се, от гишето за храна бавно и неохотно се носеше бяла апетитна пара, начервосаната лелка, когато отидох с купончето при нея, смешно изкриви очи и провлечено, шумно се прозя.
Получих яденето и седнах до една празна маса. Трудно ми беше да се храня облечен, дебелите ватени ръкави току напираха да влязат в чинията и за да седя по-удобно, подложих си чантата. Сега беше друго! Чиниите вече не стърчаха пред носа ми, а се озоваха малко по-ниско, всъщност аз бях по-нависоко и работата се оправи.
Само че яденето днес се оказа по-лошо от вчерашното. За първо имаше овесена супа. Колкото и да бях гладен, колкото и да мразех овесената каша, за мен бе непосилен подвиг да се справя със супата. Спомнях си строгите лица на баба и на мама, когато ми втълпяваха да спазвам задължителните норми за хранене, и гълтах горещата течност с ужасно насилие над себе си. Все пак авторитетът на женската строгост е голям! Въпреки че бях свободен тук, в отдалечения от къщи стол, въпреки че стените и разстоянието ме скриваха от очите на мама и на баба, не ми беше лесно да престъпя тези норми. С голям зор изкусах две трети от супата и като въздъхнах тежко и завъртях глава, сякаш приключих някакъв мълчалив спор, оставих лъжицата. Заех се с кюфтето.
Кога е седнало срещу мен, дори не забелязах. Изникна съвсем безшумно. Вчерашният врабец вдигна много по-голям шум, когато долетя на масата. А това момче се бе появило като привидение. И се вторачи в чинията с недоядената супа.
Отначало това не ми направи впечатление — тихото му появяване ме беше поразило. И освен това — видът му.
Момчето имаше жълто, почти мъртвешко лице, а на челото, точно над носа, ясно изпъкваше синя жилка. И очите му бяха жълти, но може би само така ми се струваше, защото лицето му беше такова. Във всеки случай те горяха. Някакъв страшен пламък светеше в тях. Вероятно лудите имат такива очи. Отначало всъщност така си помислих: това момче не е много в ред. Или е болно от някаква незнайна болест, за която никога не съм чувал.
И освен това хвърляше странни погледи. Чак сърцето ми се обърна, усетих кръвта да бие в слепоочията ми. Момчето ме гледаше право в очите, после тутакси свеждаше поглед към чинията и бързо-бързо го местеше: ту към мен, ту към чинията, ту към мен, ту към чинията. Сякаш ме питаше нещо. Но аз не можех да го разбера. Не разбирах въпросите му.
Тогава то прошепна:
— Може ли да я доям?
Шепотът му прозвуча по-високо от най-гръмкия вик. Дори не разбрах веднага. За какво говори? Какво ме пита? Може ли да дояде?
Бях поразен, целият се свих, тръпки ме побиха. Вкъщи постоянно ми повтаряха всичко да си изяждам, мама ми измисляше разни малокръвия и аз, доколкото можех, се стараех да бъда изпълнителен, но дори при най-голямото ми старание невинаги успявах, макар да знаех, че скоро пак ще ме зачовърка под лъжичката. И ето че, видяло недоядената отвратителна супа, момчето иска да я изяде — да я изяде!
Дълго и напрегнато подбирах думите, които трябваше да кажа, и то разбра мълчанието ми по свой начин, навярно, че ми се свиди или че ще я доям. Лицето му — челото и бузите — се покри с неравни червени петна. Тогава осъзнах, че още миг и аз ще се окажа свиня, най-голямата свиня. И само защото не мога да намеря думи.
Бързо кимнах. После още два-три пъти, но момчето не ме видя. Грабна лъжицата и бързо, за един миг, изсърба овесената супа.
След като кимнах, момчето вече не вдигна очи към мен. Нито веднъж. Бързо изяде супата и все така със сведени очи стана от масата. Проследих го с поглед. То отиде в другия край на стола и чак там се обърна. Не погледна към мен, явно вече не го интересувах. Взе да наблюдава залата, като внимателно разучаваше една след друга масите с хранещи се. В ъгъла до него стоеше около седемгодишно момиченце.
Доядох кюфтето, изпих чая и се свлякох от чантата. Тръгнах полека към изхода, като нарочно забавях крачите си, и крадешком, за да не ме забележи, разглеждах момчето. То беше добре, спретнато облечено, в сиво палто с черна яка от кучешка кожа, знаех, че такива палта се дават в универмага с бележка, а и момиченцето беше със същото палто, само че естествено по-малък номер, и аз си помислих, че може би тези деца са от някое сиропиталище — нали там ги обличат в еднакви дрехи, като униформени.
Когато наближих момчето и сестра му — кое момче по наше време можеше да стои с момиче, ако не му е сестра? — тя бързо като мишка се стрелна към една маса до прозореца.
Там седеше голямо момиче, мършаво и бледо като хартия. То кимаше с глава на малката. И когато тя дотича, предложи й половин кюфте и картофено пюре. Забавих се на вратата и видях, че момичето й даде и хляб. Малката шепнеше нещо, а момичето й говореше някакви думи, които не чувах, но бяха добри — от пръв поглед личеше, че са добри, защото човек, когато говори добри думи, кима в такт с тях.
И тогава разбрах.
Ето за какви чакали приказваха вчерашните загладени момчета!
Вървях към къщи и непрекъснато си мислех: дали бих могъл да постъпя като тези деца? Че нали е срамно. Може би и отвратително — да ядеш остатъците на другите. При това да просиш…
Не, сигурно момчето и сестричката му не са от сиропиталище, защото там ги хранят добре, а те… Колко ли трябва да са гладни, че да се увъртат около тоя-оня в стола, да им ядат остатъците, да ближат чуждите чинии?
В детството си хората не страдат от реторика. И въпросът колко дни трябва да гладуваш, та да започнеш да просиш в стола, не бе за мен само празен въпрос. Реших, че може да се издържи два дни. Да, два дни. На третия, колкото и да си стеснителен, ще дойдеш, ще се примолиш, ще запросиш.
И все пак не можех да си представя такъв срам. За всекиго е ясно, че хей така, без нужда, един нормален човек няма да тръгне по просия. Но очите на момчето горяха с безумен пламък. Може би все пак е болно, питах се аз.
Ами сестричката му? И тя ли е болна?
За всеки случай още от вечерта взех от бюфета един комат хляб, старателно го загънах във вестник и го прибрах в чантата.
На другия ден ни пуснаха след четвъртия час. Петия имахме физкултура, но Анна Николаевна беше болна от ангина и бе изкарала часовете с температура. А за физкултурата трябваше да излезем на двора и да правим най-различни упражнения. И по-рано се е случвало да боледува, но може би тогава се е чувствала по-добре, защото заменяше физкултурата с някой друг предмет, например, с въпросната аритметика, даваше ни задачи, а тя се загръщаше в шала, цялата настръхнала, и така сгушена в него, казваше по някоя мъдрост в края на часа. Да речем: от повече глава не боли. С други думи, физкултурата не може да се сравнява с аритметиката, където всяко повторение е само от полза.
Но този път тя бе съвсем отпаднала, нямаше сили да говори, така че след звънеца за петия час вместо нея в класа ни влезе Фаина Василиевна, директорката. Застана на вратата и като снижи глас, каза да си приберем нещата бързо и тихо и да си ходим, защото Анна Николаевна има температура.
Хукнах към стола и там заварих същинско стълпотворение. Като змия се виеше опашка към леля Груша, но мнозина не се събличаха, отиваха направо при лелката до сандъчето, ядяха с палта, по масите нямаше свободни места и дори някои се хранеха прави, сместили чините в ъгълчето на някоя заета маса или на широкия перваз на манастирския прозорец.
Най-много бяха децата от началните класове и аз разбрах, че са се събрали две или може би дори три смени. Малките, които бяха пуснати по-рано, втората смяна, която се хранеше естествено преди часовете, и по-нетърпеливите от третата. Искаше ми се да видя жълтоликия, затова тръгнах облечен направо към гишето за храна.
Тежък е животът, когато си нисък. Изблъскват те, може по главата да те ударят, крак да ти подложат, ако много бързаш и злобно да те подиграят. Докато се редях при лелката до сандъчето, по-големи момчета започнаха да се провират напред и когато стигнеха до някое малко момче или момиче, направо ги пререждаха. Дори не се обръщаха тия нахалници и, разбира се, нищо не казваха за извинение. Така че малките трябваше да се съюзяват. Отначало пред мен имаше един червеноух малчуган и аз се хванах за коланчето на палтото му, за да не се навре някой между нас. Той само ми се усмихна, като поизвърна лице и показа един крив зъб. От своя страна малчуганът се държеше за момиченцето пред него. Но когато наближихме касиерката, между мен и червеноухия се навря някакъв дангалак с голям гърбав нос. Така нагло се вклини помежду ни, сякаш не забеляза, че сме се хванали. Веднага му измислих прякора „Носа“.
— Е-е! — тихо възкликнах аз, а на ум добавих: „Нос“!
Дангалакът се обърна.
— Я кротувай — изсъска той и ме лъхна такава смрад на тютюн, че се подчиних. А дангалакът повика с ръка и пусна пред себе си още четири-пет момчета, не по-малко.
Те воняха като обществена пушалня, викаха, псуваха, но при това, разбира се, понижаваха глас, блъскаха се и изобщо макар всеки поотделно да не изглеждаше опасен, всички за едно представляваха някаква груба зла сила, с която дори възрастните биха предпочели да си нямат работа.
Тези хъшлаци нахвърляха чантите си до стената и никой от тях не се обърна дори веднъж да нагледа своето имущество.
Не завиждах на такива банди, тогава ги имаше много, кажи-речи във всеки двор или клас — в тях царяха несправедливи закони, злоба и безчестие. Те закачаха не само другите, можеха направо да пребият от бой и някого от своите, пък и всяка банда си имаше своята „шестица“, момче, което се смяташе нещо като охрана на най-силния. Но бандите си имаха и привилегии. Нямаха страх от възрастните. От нищо не трепереха, когато бяха заедно. Не се страхуваха за чантите си и можеха просто да ги нахвърлят на камара. А аз и това не можех да сторя. Бях сам в стола и здраво стисках чантата, като си мислех как ще нося и подноса с яденето.
Разбира се, направих го несръчно, супата, този път любимата ми грахова чорба, се разля наполовина, а и останалото едва отнесох — добре че имах късмет да си намеря място. Най-после се настаних, недалеч от мен шумяха момчетата от бандата — те бяха заели цяла маса, но за двама не беше стигнало място и те се хранеха прави, като за всяка лъжица се навеждаха и разсмиваха другите.
Случих удобно място, в ъгъла, пък и този път седнах не на чантата, а на крака си — бях с дебели валенки и затова пред очите ми се откри целият стол като на длан.
Каква гледка само! Дори се позасмях, никога не бях виждал подобно нещо — опашката към начервосаната лелка лъкатушеше между масите и свършваше при гардероба, където пак се появяваше на прозорчето си като кукувичка чернооката леля Груша.
А какъв шум! Такава глъчка можеше да има само на гарата. Всеки миг влакът ще потегли, а някои пътници не са се качили, пък и няма места и всички се блъскат и надвикват, но нищо не могат да сторят. В осми стол също се блъскаха и надвикваха. На гишето за храна подрънкваха металните чинии. Почукваха лъжиците на хранещите се. Момчета и момичета на различна възраст и с различно облекло ставаха, сядаха, сновяха между масите, говореха, смееха се, подвикваха, носеха подноси с храна и ги връщаха обратно с вече празни чинии. Трудно бе да открия жълтоликия в тази блъсканица. Пък и дали бе дошъл днес? Защото можеше и да не дойде. Или да дойде по-късно.
Сърбах чорбата и внимателно оглеждах залата. По едно време видях как един хлапак се спусна към русоляво момиченце с поднос в ръцете и грабна хляба му. Момиченцето уплашено извика и едва не изтърва подноса, а момчетата от бандата се разкикотиха.
— Браво, чакалче! — провикна се дангалакът.
— Чакалите! — чу се писък до ухото ми.
Обърнах се. На моята маса седяха едно момиче и две момчета, всички по-малки от мен. Те припряно ядяха, като се давеха и прикриваха чиниите със свободната си ръка, сякаш всеки миг някой щеше да им ги отнеме.
— Второто няма да ви вземат — помъчих се да ги успокоя. — А супата още по-малко!
Опитах се да се усмихна, а луничавото и щърбаво момиче, доста бъбриво, изфъфли през картофеното пюре:
— Ще го вземат и още как!
— Направо с чинията? — учудих се аз.
— Направо с чинията! Един път видях — обясни то, като преглътна — как едно момче грабна кюфте направо от чинията и веднага го изяде! Дори не побягна!
Малчуганите на нашата маса още по-усилено засърбаха с лъжиците.
— Най-важното е — обясняваше луничавата — по-бързо да си изядеш супата.
— Защо? — не разбрах аз.
— Ами тогава ще ти остане само една чиния. По-лесно е да опазиш една.
Докато момичето говореше, малчуганите поспираха да ядат, сякаш запаметяваха урока на мъдра учителка, но щом то млъкваше, започваха да лапат направо със светкавична бързина.
Пак огледах залата. Най-сетне съзрях жълтоликия. Имаше вид на ловец. Стоеше някак напрегнато.
А щърбавата не млъкваше. Стигнала бе до компота и, изглежда, вече не се страхуваше, че някой ще я ограби. Затова усилено продължаваше да бъбри.
— Има, разбира се, и такива, които ти искат с добро — каза тя и отпи глътка от компота. — За чакалите правят и хайки. Нищо не помага. — Щърбавата клатеше крака, нямаше и помен от страха й. — Ама най-лошо си патят малките. И ние, момичетата. А ако си малко момиче, то изобщо…
При тези нейни думи видях как жълтоликият ловко заобиколи близката маса, спусна се към друго момиченце с поднос и грабна хляба му.
Онова, русолявото, беше премълчало, сигурно от страх, знаело е как да постъпи, но това писна като сирена. Изведнъж в стола настъпи тишина, всички се обърнаха към момиченцето и жълтоликия и сред тази тишина той уверено, мълчаливо и бързо изскочи от залата.
— Ам-ма, какво става пак! — крясна начервосаната лелка, шумно затръшна дървената преграда към гишето за храна, скочи от високия стол и завика на гардеробиерката: — Груша, пак има кражби, какво седиш там!
Момчетата на съседната маса се закикотиха, Груша и начервосаната се скараха, но всички бяха на страната на Груша: очевидно беше, че ако някой седи, това е касиерката, а гардеробиерката като кукувичка на часовник едва смогваше да се обърне.
— Аз ли седя? — викна Груша.
— Ами кой? — отговори начервосаната.
— Я виж колко народ има при мен!
— А при мен да не е по-малко? На тебе е наредено да гониш всички тия… — Тя позамълча, но не се сдържа и довърши: — Чакали!
— Какви чакали са те?! — отчаяно възкликна Груша. — Гладни деца и толкоз!
— Всички са гладни!
Момиченцето, на което беше откраднат хлябът, отдавна се беше успокоило и ядеше вече второто, а Груша и касиерката продължаваха да се карат, и тогава сред опашката се чу ропот. Отначало мина тихо и неуверено из стола като полъх. После някой се провикна:
— Стига приказки! Давайте кльопачката!
И настъпи нещо невъобразимо!
Дрезгави и пискливи, момчешки и момичешки гласове се сляха в един проточен, дълъг вик:
— Кльо-па-чка! Кльо-па-чка!
Чак ме достраша. Начервосаната лелка се заоглежда като сгащена котка, после съобрази нещо, взе някакво решение и бързо се върна на мястото си.
От гишето за храна се подадоха жени с бели кърпи на главата.
— Какво става? — попитаха те. — Пак ли?
— Нищо! — високо, за да надвика гласовете, отговори начервосаната и започна да приема купончетата. Крясъкът утихна сякаш по команда и отново задрънчаха лъжици.
Столът продължи да храни малките хора.
— А момиченцето се казва Нюрка — заяви дангалакът, който ме беше предредил. — От нашия двор е!
— Ъ-ъ-ъ! — избоботиха другите от бандата.
— И на оня чакал трябва да му дадем урок — продължи той.
Дори през ум не можеше да ми мине, че Носа се бори за справедливост. Просто бяха много и толкоз. А нима жълтоликият беше само със сестра си?
Доядох всичко и изскочих след бандата на Носа. Дангалакът вече разговаряше с жълтоликия. Той стоеше сам пред момчетата, притиснат до оградата.
— Не те ли е срам? — с престорен глас занарежда Носа. — На едно дете! На едно момиченце! Да отнемеш хляба!
Останах поразен. Жълтоликият беше съвсем спокоен. Сякаш още малко и ще се прозее.
— Ама ние — продължи да се перчи Носа, — ще ти дадем да разбереш! Ще те предадем на милицията, хулиган такъв.
— Предайте ме — уморено завъртя глава момчето.
— А-а, няма! — не се смути Носа. — Това ще бъде твърде просто. И твърде — той се обърна към бандата си — безболезнено.
Приятелите му дангалаци се изкискаха. Те бяха наобиколили жълтоликия в полукръг. И чантите им пак бяха захвърлени на камара — да са свободни ръцете им за бой.
Де да беше само за бой! Ами то за побой.
И така, те стояха в полукръг и приличаха на глутница, хванала натясно плячката си. Ето кои са чакали, мина ми през ум, и в същия миг Носа удари жълтоликия в гърдите бавно и тромаво, сякаш да изпробва силите си. Жълтоликият не се помести, не вдигна ръка да се защити, не избегна удара.
Носа го нападна още веднъж, след което отскочи настрани. Веднага разбрах, че е просто страхливец, не става за главатар на банда, не може да се бие.
— Махни се! — предупреди го жълтоликият. — Да не стане по-лошо.
Носа престорено се засмя. Имаше за какво. Жълтоликият беше един, а приятелите на дангалака шестима, с него седем души. И този един се заканва на седмината.
Носа издебна момента и удари жълтоликия, като се целеше в брадата. И този път момчето не се отмести, не се защити. Прие удара с някакво необяснимо за мен смирение. Но смирението му трая само секунда, не повече. Момчето преглътна кръвта, а в следващия миг като опъната пружина подскочи към Носа и с две ръце се вкопчи за гушата му. Отначало боят се водеше в пълна тишина. Приятелите на дангалака се бяха оттеглили встрани, а той известно време удряше жълтоликия където му падне. Но му беше неудобно, нямаше пространство за размах и ударите не нанасяха никаква вреда на чакала, затова той остана вкопчен с мъртва хватка в гърлото на противника си, и аз видях как кокалчетата на пръстите му побеляха.
— Хей! Вие! Помогнете! — задъхано викна Носа и шестимата му другари се втурнаха да бият жълтоликия откъм гърба, пак така неумело и не на място.
Той не се мъчеше да избегне ударите им и сигурно доста щеше да си изпати, ако имаше работа с истински побойници. Но бандата на Носа можеше да си придава важност само в стола или на детско кино, можеше да псува и да пуши, но не я биваше да се бие и едно храбро момче й излезе на глава. Жълтоликият мълчаливо стискаше дангалака за гушата, който веднъж-дваж се изви, накрая се строполи, като повлече и противника си, и неочаквано зарита с крака — много странно, истински се загърчи, и изхърка с последни сили:
— Пусни-и-и!
Приятелите му сериозно се изплашиха, когато го видяха да рита конвулсивно, събраха се накуп и притихнаха. Жълтоликият лежеше върху противника си. С усилие, дори сякаш с болка разтвори пръсти. По гърлото на Носа се виждаха тъмни петънца — синини! Я виж ти! Жълтоликият се е бил не на шега. За малко да го удуши. И то тук, пред стола, посред бял ден, като на всичко отгоре Носа не беше сам, а с цяла тайфа помагачи!
Не бях виждал подобно нещо — нито преди, нито по-късно.
Жълтоликият стана, с усилие се вдигна и Носа. Неочаквано тоя дангалак се разплака, захъхри, вероятно се мъчеше да каже нещо, ала нищо не излизаше, и аз не можех да разбера дали се заканва, или се оплаква. Изглежда, само жълтоликият го разбра.
— А ти какво си мислеше? — запита той спокойно, дори добродушно. — Можех и да те убия.
Каза го без никаква заплаха, но бандата на Носа се втурна към чантите и всички изчезнаха яко дим.
Носа остана сам. Изсекна се, обърса с ръкав гърбавия си нос, пооправи криво-ляво дрехите си, ала не можа да се съвземе. Пак се разрева, сега вече другояче, като виеше от яд, а не от болка.
Взе чантата си и когато се изравни с мен, ритна моята.
Защо? Дали защото бях станал свидетел на боя? Но нали мнозина го видяха. До входа на стола се беше насъбрала цяла тълпа. Само че никой не посмя да се приближи.
Аз бях най-близо.
Щом боят свърши, всички се разотидоха. Останах само аз. И разбира се, жълтоликият. Той се върна до оградата, където бе стоял преди боя, и пак се подпря. Изразът на лицето му бе такъв, сякаш не бе имало нищо. Това се казва воля, браво, възхитих се аз.
Две различни чувства се бореха в мен — възхищение и отвращение.
Жълтоликият бе почти на една възраст с Носа, но по-нисък, и неговата отчаяна смелост не можеше да не ме възхити.
Обаче той отне хляба на онова момиченце в стола. На едно малко момиченце, същото като сестра му. Какво значеше това? И какво друго освен отвращение можеше да предизвика, какви чувства?
Бях му приготвил парче хляб, щом като е толкова гладен, и исках да му го дам, но така се развиха събитията… Не знаех какво да правя.
Жълтоликият продължаваше да стои до оградата, подпрян, с притворени очи. Имах чувството, че нищо не вижда. И дори не диша.
По едно време падна. Не изведнъж, не като подкосен, а подбели очи и се свлече по оградата.
Отпусна се неудобно в снега, а главата му клюмна назад.
И таз добра, изкарах си акъла! Първата мисъл, която ми мина, бе, че Носа си е послужил с някаква подлост. Може би, казах си аз, докато се биха го е наръгал с шило в корема — хулиганите по онова време много обичаха да ходят с шило или наточена рашпила, или пък с някакво друго остро желязо, никой нищо не можеше да им каже, нали не беше хладно оръжие. Помислих, че Носа е намушкал жълтоликия, и той в началото е търпял, а сега вече се строполи, загубил сили.
Изтичах при него, раздрусах го за яката, друго не посмях да направя и като захвърлих чантата, хукнах към стола.
В преддверието имаше по-малко деца, но все пак бяха много, и аз закрещях, прекъсвайки шума, обръщайки се към единствената, която познавах, и то само по име, без да се надявам, че ще помогне — много черни и зли бяха очите й — но все пак крещях, защото трябваше да направим нещо, за да спасим жълтоликия.
— Лельо Груша! — крещях колкото ми глас държи, като сам не се чувах от страх. — Там едно момче падна. Чакалът! Умира-а-а!
— Едно такова с жълто лице ли? — викна леля Груша.
— Биха се там — продължих да крещя — и после той падна!
Но леля Груша забърбори някакви безсмислици.
— Чай трябва — каза тя, като изскочи от кафеза си, — сладък чай! — После се втурна в залата към гишето за храна и извика: — Дайте сладък чай, момичета! По-бързо!
— Пак ли? — попита начервосаната лелка.
— Пак! — отговори Груша.
И бързо заситни обратно през залата, всички й правеха път, по-точно на канчето, от което се вдигаше пара и което леля Груша носеше с протегната ръка.
Изскочих пръв на улицата. Жълтоликият седеше в същата неудобна поза, с отметната глава.
— Я подръж, момче — каза леля Груша и ми подаде канчето с чая. После грабна шепа сняг и взе да разтрива слепоочията на жълтоликия. — Ох, божичко — занарежда тя, — ох, божичко, какво става, а?
Видях я на дневна светлина и останах поразен: как може да се излъже човек. Тя нямаше нищо общо с жената, която се подаваше като кукувичка на прозорчето си. Лицето й съвсем не беше зло, а уморено, може би с белези от някаква болест, и тъмните сенки под очите стигаха чак до средата на бузите. Пък и очите й бяха съвсем други. Не като въглени и страшни, а кадифени и тъжни.
— Какво е това, божичко! — повтаряше тя и сръчно разтриваше слепоочията на жълтоликия. — Какво ли не прави с нас гладът?
Жълтоликият въздъхна, отвори очи, видя ме и отпаднало произнесе:
— А! Ти ли си!
— Пийни си чаец! — обади се леля Груша.
И му помогна да стане. Като се държеше с една ръка за оградата, той пое с другата канчето и засърба горещия чай. Краката му трепереха. Просто виждах как се тресат коленете му.
Но как успя да победи, зачудих се аз. Нали току-що за малко не удуши Носа пред очите ми, а сега едва се крепи на краката си. Възможно ли е това?
Той допи чая, през жълтината на бузите му избиха неравни червени петна.
— Благодаря! — въздъхна той и седна направо на снега.
— Я признай сега — каза леля Груша, — от колко дни не си ял?
Момчето тъжно се усмихна.
— Ами вчера той ме нагости.
— А днес — попита Груша, — оня хляб ли?
— Имам гладна сестричка.
— Добре, а нормално? От колко дни не си ял нормално?
— От пет — отговори жълтоликият.
— Какво ти стана одеве? — запитах Вадка. Вече знаех името на жълтоликия. — До оградата?
— Ами нещо. Сигурно припадък! Но не мога да свикна. Нали, Маря?
Вървяхме тримата: Вадка, сестричката му, която официално и смешно той наричаше Маря, и аз. Маша дояждаше откраднатото парче хляб, а Вадка — крайшника, който аз бях донесъл.
— Не трябваше да го ям — каза Вадка. — Още повече огладнях.
— Ъхъ — съгласи се Маря. — Като не ядеш, на третия ден ти олеква.
— Това не се отнася за теб — прекъсна я Вадка, — ти трябва да ядеш, защото още растеш.
— Е, ти сигурно вече си пораснал! — промърмори като възрастна Маря.
Вървяхме по улиците и аз си мислех, че се мотаем просто без цел, или отиваме към дома на Вадка и Маря, но по едно време стигнахме до централната поща.
Вадик смело отвори вратата, влезе в голямото помещение и седна до масата.
— Давай — нареди той на Маря.
Момиченцето отвори чантата си, извади първокласна тетрадка и откъсна един лист.
— Ти ще пишеш — строго каза Вадка на сестричката си, — мама обича твоя почерк.
Изглежда, Машка невинаги противоречеше на брат си. Тя взе пощенската перодръжка, натопи перото в мастилницата и изплезила език, старателно изписа с едри букви първия ред.
— Скъпа мамичко! — продиктува Вадка.
— Написах го вече — съобщи Маря.
— При нас всичко е наред — замислено продължи той. — Вадик получи три петици. По математика, руски и география. А пък аз изобщо имам само петици. Вчера бяхме на гости у леля Рая, тя ни нагости до пръсване с пача.
— А как се пише „до пръсване“? — попита Маря. — Заедно или отделно?
— Няма значение — каза Вадка, — важното е да е пача.
Разбрах, че лъжат. За пачата и гостуването знаех със сигурност, че лъжат, но май и за петиците?
— Защо лъжеш? — попитах Вадка.
— Така — ядно отговори той, — защото не бива да я тревожим. — И помълча. — Ако й бяхме писали истината — поклати глава, — а, Маря?
Тя вдигна очи и се усмихна като възрастна. Попита:
— Дето загубих купоните ли? И парите?
Ето каква била работата! Значи живеят без купони и без пари, но това е просто немислимо през войната! Мама и баба разказваха вкъщи как една жена умряла от глад, а друга така се разболяла, че все едно вече е умряла — и всичко заради проклетите купони, защото ги загубили или зли бандити им ги откраднали.
Но какво ще говоря за другите! Нима можех да забравя как ни ограбиха, откраднаха татковите костюми от дрешника, останаха само празни закачалки самотно да потропват, а заедно с костюмите взеха и купоните, и как изкарахме месеца, един господ знае.
— А нямате ли роднини? — попитах аз.
— Ние сме евакуирани — отговори Маря.
— Тогава познати — възкликнах аз.
Вадка помръкна, сведе глава и дълбоко се замисли за нещо, а Маря отговори и за двамата:
— Страх ни е, че ще кажат на мама, а тя не бива да се тревожи.
Новият ми приятел вдигна глава и на челото му видях бръчки като на старец.
— Това ще я убие — добави той.
Има хора, които приличат на магнит. Нищо особено не правят, а нещо те влече към тях.
Вадка беше такъв магнит. Всъщност не би могло да се каже, че нищо не правеше. Крадеше в стола — малко ли беше това? Отне хляба на онова момиченце. Но честно казано, друго ме привличаше към него.
Чувствах, че е някак съвсем различен от останалите ми познати. Дори в сравнение с възрастните. Какво толкова необикновено имаше в него?
Какво? Не можех да си обясня. Нали децата, нямайки понятие за много неща, притежават развито вътрешно чувство. Усет. Може би и аз имах такъв усет.
Вадка не беше ме поканил да тръгна с тях, пък и трябваше да се връщам у дома, да си науча уроците, но все пак вървях като намагнетизиран след него и сестра му. Те дори не разговаряха много с мен, обръщаха се само при необходимост, така че не можех да ги нарека твърде словоохотливи.
През цялото време приказваха за майка си, изглежда, им доставяше удоволствие да мислят за нея. При това разговорът им започваше от някоя случайна дума, сякаш за миг се отвличаха в спомени, после усещаха, че са се отплеснали, и пак се връщаха на темата.
— Ако продадем ютията, както заръча мама — неочаквано се засмя Маря, — до края на войната ще ходим неогладени.
Вадка одобрително изгледа сестра си, усмихна й се в отговор и попита:
— А какво толкова имаме да гладим?
— Как какво? — възмути се Маря. — Мамината рокля, моята рокля, твоите панталони. Пък и колко ли ще получим на пазара за тази ютия?
— Вярно — съгласи се Вадик. — А мама, когато се върне, ще види, че ютията си е цяла-целеничка. Чака я.
Маря се усмихна, после неочаквано пребледня.
— Какво ти е? — разтревожи се Вадик.
— Чакай — прошепна тя, — сега ще ми мине.
Вадик грабна шепа сняг и също като леля Груша разтърка слепоочията на Маря, но тя се отдръпна и каза:
— Глупости! Аз не губя съзнание! Нали всеки ден ме храниш — беше се задъхала тежко. — Просто ми е трудно да бързам — обясни тя, — нека вървим по-бавно.
Усещах се като пълен глупак. Може би за пръв път в живота си не знаех как да постъпя. Тъпо стоях до тези деца и гледах като теле. Те бяха самотни и в тежко положение, а аз не можех да им помогна. Ех, ако бях голям! Ако можеше изведнъж да стана самостоятелен човек! Щях да измисля нещо. Щях да им дам от моите купони, щях да направя всичко, каквото е необходимо при такива случаи.
Но аз бях едно малко момче и не знаех повече от Вадка. А той беше и по-голям от мене. Както се разбра — с три години. Още година и два месеца му оставаше докато получи свидетелство за седми клас.
Очите на Маря се проясниха, тя ме погледна и сякаш преценила нещо, каза неочаквано:
— Но вашето градче си го бива! Хубаво градче! Не е като Минск, но пак е хубаво. Харесва ми.
Искаше да ми достави удоволствие, да ми окаже внимание, като разговаря с мен, а в действителност излизаше, че аз съм се лепнал за тях и мълча.
— Вие от Минск ли сте? — попитах.
— Маря — укори сестра си справедливият Вадка, — че колко неща помниш от Минск?
Тя отново се спря, изглежда този път от възмущение.
— Всичко помня!
Повървяхме известно време мълчаливо.
— Спомням си, например — започна Маря, — че мама имаше червена рокля на точки и цялата беше мокра, защото ни заваля дъжд. Роклята направо лепнеше по нея. И мама ужасно се притесняваше, че взе да й прозира сутиенът.
— Но кога е било това, кога? — намръщи се Вадка.
— Ами тогава! — подразни го Маря. — През лятото!
Бавно вървяхме по улицата, огряна от априлското слънце, от корнизите на покривите и прозорците висяха грапави висулки, слънцето блестеше право в очите и ни караше да примижаваме. По дърветата цвъркаха самотни врабци — войната и тях не бе пощадила, подгони веселото птиче племе, сякаш не можеше да търпи дори обикновената му, но жизнерадостна песен, подгони го със страшни люти студове — с очите си бях виждал замръзнали пухкави топчици на пътя — и с глад го подгони, каква храна, какви трошици можеше да останат за врабците, щом като хората се бореха за всяка троха хляб, и така изчезнаха, изгубиха се врабците от нашия град и тази пролет цвъркаха някак неуверено и боязливо, не се събираха на ята, а летяха повечето на двойки, сигурно за да споделят с другарче страданията и глада. Все пак ги имаше, бяха оцелели като хората и сега цвъркаха самотни и гладни, напомняха за себе си — а аз, глупакът му неден, се заплеснах, взех да си подсвирквам, отначало тихичко, под нос, сетне по-високо, а накрая съвсем се забравих и на най-високата нота спрях, обзет от срам и разкаяние.
Грейна слънчице и аз се разписуках като врабец. Добре ми е, сит съм, а тези деца са гладни, ето на̀ Маря едва ходи, моли ни да вървим по-бавно. Какво да измисля?
Неусетно бяхме стигнали при някакви бараки, съвсем черни отдалече — от тях долиташе миризма на карбол, на хлор и на още нещо болнично — и аз разбрах къде бяхме дошли. За тази болница се приказваше в града със суеверен страх, тихо, пази боже да не чуе дяволът да пипнеш случайно страшни тифусни въшки и да попаднеш в тези бараки, откъдето разбира се излизат, измъкват се само някои щастливци, но мнозина си тръгват, нагласени за последния си път.
За първи път виждах тези бараки, макар да знаех къде горе-долу са построени; заобикалях отдалече не само болницата, но и тази част на града, в която се намираше.
Ето, значи, в каква болница лежи майката на Вадик и Маря!
Но те знаят ли? Съзнават ли къде е попаднала майка им? Разбират ли какво нещастие е това?…
Пред гледката на тези бараки отстъпих крачка назад и Вадим забеляза това. Спря се и като помълча малко, каза:
— Вие останете тук. Сам ще отнеса писмото.
И тръгна към приемната, дълго се бави там, после дойде.
На връщане вървеше някак прегърбен. Дори сякаш не ни виждаше.
— Как е мама? — подвикна му Маря.
Той вдигна глава, погледна ни.
— Оправя се — отговори спокойно и уверено, сякаш другояче не можеше да бъде. Разбрах, че Вадим говореше едно, а мислеше за друго. — Заръча да те целуна — неочаквано каза той. Постоя секунда, после се наведе и целуна Маря. — А сега трябва да измислим нещо.
Вадка стоеше и се поклащаше, сякаш го болеше зъб. Мълчеше и се поклащаше. Дори Маря не издържа:
— Стига си се клатил де!
— Слушай! — обърна се той към мене. — Имаш ли да ми дадеш някое яке? До пролетта, не бой се, ще ти го върна. — С всяка дума Вадка се въодушевяваше все повече, сигурно му беше хрумнала добра идея. — Разбираш ли — поясни той, — ще си продам палтото на пазара и криво-ляво ще изкараме до края на месеца. А после ще получим новите купони!
Не знаех какво да отговоря. Имах ли яке? Имах. Но ако трябваше да отговоря честно, трябваше да си призная, че аз не разполагах с него. Трябваше да искам разрешение от мама. А тя щеше да се посъветва с баба. Следователно трябваше да искам разрешение от двете.
А-а, така значи, прекъснах се сам. Лесно е, разбира се, на думи да съчувстваш. Но щом работата стигна до дела, тогава изведнъж започна да намираш най-различни трудности и обяснения.
— Елате у дома! — казах решително на Вадка.
Както и да ги увещавах, те отказаха да се качат у дома.
— Ще почакаме тук — повтаряше Вадим, — тук ще почакаме.
В края на краищата се разбрахме, всеки осъзна деликатното положение на другия. Аз така или иначе трябваше да покажа на кого исках да дам якето до пролетта. Но и Вадим изпитваше неудобство. Аз имах нужда от доказателства. А той не искаше да присъства на обясненията ми. Нали трябваше да разкажа и за стола.
И така, съгласих се. Отстъпих. Само че помолих Вадик и Маря да застанат под нашите прозорци, за да има поне кого да покажа.
Вкъщи заварих само баба.
Хвърлих чантата до вратата и без да се събличам и да слушам упреците й, че пак съм станал голям хаймана, седнах както си бях с палто на стола до нея и възбудено й заразправях за чакалите от осми стол, за Вадим и сестричката му, за боя с цялата банда, от който новият ми приятел излезе победител, обясних й, че пет дни вече не е ял нищо, че са загубили купоните, а майка им лежи от тифус в болницата, вече се оправя, но Вадка е намислил да продаде хубавото си палто. Така че, да взема ли якето? Да му го дам? До пролетта! Докато се постопли! Само за един месец!
За да съм по-убедителен, задърпах баба към прозореца и й посочих Вадик и Маря.
Те стояха долу, две тъмни човешки фигурки в синкавия здрач, едната по-голяма, другата по-малка, и може би защото ги гледах отгоре, стори ми се, че раменете им са отпуснати, сякаш долу на снега стояха две прегърбени джуджета.
Какво чудно има в джуджетата? Защо хората ги сочат с пръст? Ами защото са дребнички, а в действителност са възрастни хора, дори старци.
Маря и Вадим също са възрастни, мина ми през ум. Възрастни! Не им достигат само ръст и знания, за да намерят изход от тежкото си положение.
Баба замислено ги гледаше от прозореца и така унесена в дълбоките си мисли ми задаваше въпроси с много странен глас, като курдисана пружина, без никаква интонация, питаше ме най-различни глупости. Една след друга. И дори сякаш без да чака отговор.
— Че как ще преживееш цял месец с парите от това палтенце? И пет дни без храна — невероятно. Никой няма да издържи. А какво прави училището? Може да се иде и в градския отдел за народно образование. На евакуираните се дава помощ, има си специално учреждение. Ох, не ми се вярва нещо. Ако не го върнат? Трябва да изчакаме майка ти, без нея не може.
Не зная колко време се мъчих да придумам баба. Тя се бе отдалечила от прозореца, но не даваше съгласието си, макар че възразяваше някак особено — с мълчание. Вече се разгорещявах, започвах да повишавам тон, може би така по-добре щеше да ме разбере, но баба стреснато ме гледаше с ококорени очи, примигваше и неуверено се бранеше.
Стори ми се, че съм я огорчил с нещо. Тя отиде в нишата зад печката, заразмества тенджери, после включи примуса и след малко заклокочи, апетитно замириса на каша.
Ех, помислих си, а Вадка и Маря нищо не са яли, само едно парче хляб.
Реших се. Отидох до шкафа, където държахме оскъдното си облекло, по-скоро жалките остатъци от него, превъртях ключето и дръпнах вратата. Сякаш напук тя изскърца, измяука противно като настъпена котка, и аз изпаднах в ужас — ей сега ще довтаса баба, ще ми се скара и аз ще изляза крадец в собствения си дом. А кой иска да мислят лошо за него? Уплашено бутнах вратата и тя пак измяука. Не врата, а същинска бабина съюзница.
Наложи се да пъхна ръце в панталоните, да си придам нехаен вид, уж нищо не се е случило, да ида в нишата зад печката, да подуша с нос и да запитам: „Каша ли е това?“, а в същото време крадешком да погледна баба — дали не е заподозряла нещо?
Но лицето й беше все така замислено, а погледът унесен. С нея ставаше нещо необяснимо, досега не бях я виждал такава. Тя толкова дълбоко се беше замислила, че набуха в кашата цяла купа брашно, сякаш приготвяше вечеря не за трима, а за цяла рота.
Бързо се върнах при шкафа и без много да му мисля, силно и рязко дръпнах вратата, която тихо скръцна, сякаш изохка от моята решителност.
Якето, което баба ми бе ушила за пролетта, когато още не е толкова топло, но и вече не е студено, приличаше повече на тъничък сив халат и докато го обличах, ми хрумна мисълта, че едва ли ще направя голяма услуга на Вадим — с тази лека дреха ще премръзне до кости, нали има още сняг, макар да е рохкав, а сутрин всичко е замръзнало, и както излиза, моят тъничък халат няма да му помогне, а може да го разболее.
Но човек реши ли нещо, не бива да отстъпва, пък и непременно трябваше да покажа якето на Вадим, за да не си помисли, че съм се уплашил.
Когато нахълтах у дома, не окачих палтото си на куката до вратата и сега това ме улесни. Облякох якето отдолу, а върху него палтото, което бях оставил на стола. Старателно закопчах всички копчета и, придавайки си пак нехаен вид, минах покрай баба.
— Бабо! — казах. — Ще почакам мама долу. С децата.
Тя нищо не отговори. Пък и какво ще отговориш на такива категорични думи.
Впрочем мама ни завари всички в много глупаво положение. Бях съблякъл якето, Вадим го разглеждаше и също като в магазин мереше ръкавите от рамото, няма ли да са му къси, а аз, стиснал палтото между коленете си, му помагах, изказвайки съмнение, че тая тънка дреха едва ли ще му свърши работа. И Маря се беше заплеснала и нареждаше като бабичка, че Вадка щял да замръзне, да пукне, да хвърли топа, с една дума изреждаше всякакви момчешки приказки, вероятно с надежда, че така по-лесно ще ни вразуми.
И тъкмо тогава дойде мама. Тя се бе приближила откъм гърба ми. Затова не я видях, а чух гласа й точно над ухото си:
— Какво става тук?
Вадка и Маря примряха, готови да побегнат, но най-силно се стреснах аз, първо, защото мама се появи изневиделица, по-точно изненада ме в най-неподходящия момент, и второ, едно е, когато предварително се подготвиш за разговора, тогава и лицето и усмивката, и походката, и самото държание ти помагат, и съвсем друго — когато започнеш да говориш, или особено пък да убеждаваш отведнъж, през рамо, тогава щеш не щеш, първите думи винаги приличат на оправдание.
Като се мъчех да бъда изключително убедителен и същевременно да подмина неудобните моменти, за да не засегна достойнството на Вадик и Маря, опитах се да обясня причината за моето преобличане.
Разказът ми излезе объркан и неясен.
Мама остана с впечатление, че мен, будалата, хитро са ме подвели, какво значи да си дам якето временно, до пролетта, на момче, което тя вижда за пръв път. И отсече, като избра най-кратката и категорична форма на заповед:
— Марш у дома!
Чувствах, че не ме е разбрала само по моя вина, заради обърканите ми обяснения, но и тя не постъпваше добре — излагаше ме пред хората, заповядваше ми да си ходя, без да знае истината, следователно ми нямаше доверие. Да не би да съм последен глупак, че да взема ей така без нищо да подаря якето, сякаш не знам, че за всеки парцал можеш да получиш на пазара скъпоценна храна. Дори яйца.
След кратко колебание оставих палтото на снега, старателно го сложих, съзнавайки, че от цялото ми държание и съобразителност зависи справедливостта и моята, макар и момчешка, чест — старателно сложих палтото на снега, вместо да го облека, отидох при мама, хванах я за ръкава и насила я отведох настрани. На няколко крачки.
— Облечи се! — каза тя разтревожено.
Ала какво значение имаше това сега?
Още веднъж, вече с друг израз на лицето и може би с друг тон, й разказах целия си ден. Този път ме изслуша внимателно. На няколко пъти погледна Вадик и Маря. Не ме прекъсна. Накрая повтори.
— Облечи се!
И отиде при двете деца.
— Елате у дома! — каза им тя строго.
Но Вадим поклати глава.
Изглежда, мама леко се смути. Позамълча, обмисляйки нещо, и това мълчание й помогна, защото намери добри думи. Сега каза по-меко:
— Хайде, деца, елате у дома, аз ви каня.
Засуетих се развълнуван, облякох палтото, Вадим ми подаде якето, пристъпи от крак на крак и всички заедно тръгнахме към къщи. Междувременно мама ми се караше тихо и добродушно:
— Децата са премръзнали — каза тя. — Не можа ли да ги заведеш у дома? Щяхте да ме изчакате и заедно щяхме да решим какво да правим.
Баба съвсем ми беше изхвръкнала от ума, нямах време да мисля за нея, затова пък тя, както се оказа, не бе престанала да мисли за нас. Веднага щом се появихме на прага с Маря и Вадик, тя повлече и трима ни към мивката, накара ни да си измием ръцете, после ни настани около масата и сложи пред всеки по една чиния с гореща апетитна каша с локвичка разтопено масло в средата.
Настъпи неловко мълчание и баба, за да го наруши, взе да разправя последните новини — слушаше ги по-често от нас — че ей го наближава краят на войната, още малко и ни чака мирен живот, когато по магазините съвсем свободно, без никакви купони ще се продава и хляб, и брашно, и мляко, и дори най-различни колбаси, ще бъде същинска благодат…
У дома бе станало нещо като навик винаги, когато разговаряме за предстоящия мирен живот, да говорим тихо, боязливо, сякаш свещенодействаме — всеки мечтаеше за мира като за най-голямо щастие. И когато някой от нас започнеше да приказва за него, другите двама притихваха, унасяха се в мисли, споглеждаха се замечтано със светнали очи. Ние и сега притихнахме — мама, баба и аз, но Вадим и Маря бяха сякаш оглушали. Те бързо сърбаха, почуквайки с лъжиците, гълтаха припряно и не обръщаха абсолютно никакво внимание на бабините мечти.
Баба деликатно замълча. Сипа още каша, след малко пак — на Вадик и Маря.
Накрая те оставиха лъжиците и аз с почуда забелязах, че очите им някак потъмняха. Майко мила, сигурно им прилоша, ами много ясно, след продължителен глад човек не бива много да яде, иначе може и да умре, Анна Николаевна ни беше говорила за това.
Ала сега причината се оказа съвсем друга. Маря, опряла ръце на масата, сведе глава на тях и тутакси като омагьосана заспа.
Вадка заспа другояче. Леко пооблегнат на стола, с отворена уста и клюмнала настрани глава.
Тримата заедно пренесохме Маря и Владик на моето легло, а те дори за миг не се събудиха. Сякаш не спяха, а лежаха в безсъзнание след тежко, може би смъртоносно раняване.
— Ох-хо-хох! — въздишаше баба и клатеше глава. — Какво ли не прави гладът с децата. Какво!
Като повдигаше предпазливо Маря, мама съблече рокличката й, внимателно я разгледа по шевовете, после я изтръска и я преметна върху облегалката на стола.
— Рокличката е чиста — каза тя на баба, — кърпена, но поддържана.
— И той не е занемарен — отговори баба, — всъщност палтенцето му е съвсем ново, обувките също.
— Изглежда — продължи мама, — наскоро са откарали майка им в болница.
Разглеждайки дрехите на новите ми приятели, баба и мама сякаш изучаваха документите им. Браво, няма що! Женското око забелязва неща, на които друг не би обърнал внимание, помислих си аз.
— Щом като всичко е ново — заключи баба, — значи, са в много окаяно положение. — Всичко им е дадено с бележка, всичко са получили като помощ.
Мама решително взе чантата на Маря, отвори я, и докато се усетя, взе да рови в нея.
Отгатнах какво търси — тетрадките, нали на корицата се пише класът и училището, има си специално място за това. Но тетрадките на Маря — оказаха се три — бяха от обикновен вестник. Вестникът е бил нарязан на парчета, съшити после с бял конец, и така се е получила тетрадка. Отгоре пишеше името и фамилното име, класа и предмета.
В чантата имаше и чиста, ненадписана тетрадка от хубава хартия, впрочем доста отъняла, повече от половината листа бяха откъснати, и аз се сетих, че на тази хартия децата пишеха бележките до майка си в болницата.
Така узнахме фамилното име на Маря и Вадим: Русакови.
Очите на мама се изпълниха с решителност, бръчките на челото й се събраха над носа — тя бе намислила да предприеме нещо. Но аз си спомних какво писмо написаха децата в пощата и отнесоха в болницата за тифусни. Представих си мама на мястото на тяхната майка, представих си за миг, че и тя освен от тифус е болна и от сърце, че нямам баба и съм загубил купоните, мога да съобщя на мама, имам това право, но все пак не мога, защото тя и без друго плаче там — не за себе си, не заради болестта, а от страх и тревога за мен, и на всичкото отгоре да узнае, че съм загубил купоните и съм обречен на глад. А-а, не! Правилно постъпваха Вадим и Маря! Така или иначе от двете злини винаги трябва да избираш по-голямата, да не я забравяш, да се бориш с нея докато имаш сили, а по-малката да преодоляваш мълчаливо, с всякакви средства, да страдаш сам, дори ако се наложи да станеш чакал, но за нищо на света да не се предадеш, да не допуснеш голямата злина да те победи.
И аз казах на мама!
— В никакъв случай! В никакъв случай тя не бива да узнае. Представи си — ще умре!
Мама, естествено, разбра за какво говоря. Сведе глава, още повече се намръщи, прибра тетрадките на Маря в чантата.
— Но трябва да направим нещо! Да помогнем някак!
Тя погледна баба многозначително. Баба помръкна, замисли се, после каза:
— Е, за една седмица ще ни стигне барутът.
Разбрах, че баба говореше за яденето. По-точно за хранителните запаси.
— Това не е изход — обади се мама. — Трябва да измислим нещо.
— Да идем във военния комисариат? — предложи баба.
— Във военния комисариат! — отсече мама. — В социалното осигуряване! В градския отдел за народно образование! Малко ли учреждения има, които дават помощ и трябва да дадат, на какво прилича това, две деца кажи-речи умират от глад?!
Мама се ядоса кой знае на кого, лицето й пламна, тя стана и взе да се забражда, но погледна към Вадик и Маря и седна.
— Ама къде ще ходя без тях? — възкликна тя. — Без тях не може.
А те спяха. Жал й беше да ги събуди.
Спаха непробудно чак до сутринта. На мен мама ми направи легло от столове. Нареди ги един до друг, като сложи всеки стол с облегалката в обратна посока, постла отдолу юрган, а отгоре — одеяло, и така се получи гнезденце за чудо и приказ. Само че моите приятели не можеха да го видят.
И все пак през нощта го бях разбутал. На сутринта — време беше вече за ставане — се изтърсих на пода, отначало се стреснах, но после разбрах какво е станало и прихнах да се смея.
Разбудих всички със смеха си, в края на краищата никак не е зле да започнеш деня с усмивка.
Баба и мама бързо се облякоха, зашетаха в антрето, чу се плисък на вода от кофата, заскърца кранчето на мивката.
Маря седеше смутено на ръба на леглото и прегърнала с ръце раменете си, търсеше с очи рокличката, Вадка отупваше панталоните си, беше спал с тях — мама и баба не посмяха да му ги събуят; пък и правилно бяха постъпили, защо да притесняват човека.
Вадим изглежда се ядосваше на себе си. Не ме поглеждаше, както първия път в стола. Добре поне че мама и баба не бяха в стаята.
— Е, нищо де! — бутнах го по рамото.
Той сякаш само това чакаше — една думичка, усмивка.
— Дявол знае каква е тая работа! — измънка Вадим. — Като че в някаква яма съм пропаднал. Нищо не помня. Седях до масата, а тук се събуждам.
— Вярно, какво ни е станало? — запита Маря.
Баба и мама стояха на вратата и усмихнато ни гледаха, но Вадка беше с гръб към тях, не ги виждаше.
— Ти си мъничка, Маря — каза той и въздъхна, като че беше врял и кипял в живота, — затова не знаеш. Обилното ядене може да те събори както гладът. Ако е наведнъж.
— Все едно че някой те издебва отстрани и те удря, така ли? — попита тя.
— Точно така! — засмя се Вадим. По онова време наистина имахме такова развлечение. Издебнеш някой приятел в гръб и със сключени ръце, за да е ударът по-силен, го фрасваш отстрани по рамото. Може и да го повалиш, ако здравата си го цапардосал.
— Хайде, бойци — подвикна мама, — бързо на мивката.
В ръцете си държеше изгладената рокличка на Маря и момиченцето възкликна:
— Ох! Както при мама!
Мама бързаше за болницата и затова закуската мина доста припряно, надве-натри, но тогава кой мислеше за тези неща, нали всички живеехме със „само и само“.
Само и само да изкараме до новите купони, само и само да хапнем някой залък, само и само да не закъснеем за работа, за училище, само и само да доживеем победата. Войната много се проточи, страдахме от глад и студ, но с тях посвикнахме, единствено с войната никой не искаше да свикне, всички се стараеха да ускорят края й, отлагайки радостта, удоволствията, та дори сякаш и живота за по-добри времена, за мирните дни.
Така че никой не взе мамината припряност за неучтивост: всички разбирахме, че сутрин няма време, трябва да се тръгва за работа.
Мама задаваше на Вадим разни въпроси, той й отговаряше и все току повтаряше, че много я моли нищо да не прави, много я моли.
Попита го къде живеят, къде е работила майка им, жив ли е баща им. Баща им загинал отдавна, през четиридесет и първа година, но тя не бива да ходи в работата на майка им…
Мама бързо стана, като ни заръча довечера и тримата да се приберем.
— Непременно, обезателно, на всяка цена — каза тя, облече се и хукна за болницата.
Вадим беше втора смяна на училище, но ние с Маря трябваше да тръгваме. Той също се облече.
Баба му предложи да остане, но той категорично отказа.
— Трябва да изпратя Маря — обясни той, — после да отида вкъщи да се пооправя, пък и изобщо да видя какво е положението там.
Маря се оказа дисциплинирана ученичка, подтичваше пред нас, тюхкаше се, че закъснява, докато накрая Вадка я пусна.
— Добре — каза той, — тичай.
А на мен обясни:
— Малко остана до училището, минахме вече всички кръстовища.
Кръстовища! Не бях чувал да е имало произшествия по нашите кръстовища. Да те връхлети кон? Ами че те едва-едва се влачат, с мъка газят в размекнатия пролетен сняг. Пък автомобилите са малко и ако кара жена — шофьори на тиловите газгенераторки бяха повечето жени — ще ти продъни ушите да бибибка, когато наближи кръстовището. Предпазливи са си по характер.
Впрочем аз също закъснявах, но Вадим изобщо не се съобразяваше.
— Е, хайде — казах, — довечера елате, а сега трябва да бързам.
И ускорих крачка.
— Ама ти какво — подвикна той след мене, — никога ли не си отсъствал от час?
Спрях като закован. Ето каква магнетична сила притежаваше Вадим.
— Разбира се, че не съм — свих рамене.
Той въздъхна и тихо си промърмори, но така, че да го чуя:
— Ей че чудак! Така нищо няма да разбере от живота.
Повървяхме няколко метра заедно.
— Ами добре — обърна се той вече към мен, — бързай. Пък аз май днес няма да ходя на училище.
Дрезгаво, сякаш отначало неохотно, после все по-решително и високо засвириха заводски сирени от разните краища на града. А на мен ми оставаха още две преки. Край! Закъснях за първия час. По-рано щях да тичам, да препускам с изплезен език и вир-вода от пот да нахълтам в клас, да се извиня на Анна Николаевна — най-добре да си призная, че съм виновен, мотал съм се сутринта или съм се успал, с една дума, да си кажа истината, да бъда извинен и да си седна — но сега вървях и мъчейки се да вляза в крак с Вадим, се успокоявах: нищо, един час може!
— Защо няма да ходиш на училище? — попитах го аз.
— Трябва да направя нещо — проговори той тъжно и дълбокомислено. Бях готов вече да му съчувствам, но в същия миг каза нещо, от което се втрещих: — Най-напред ще ида в стола. — След пауза добави присмехулно: — Да се поразшетам като чакал.
Ами да, разбира се, укорявах се аз. Въобрази си, че Вадим ти е станал пръв приятел, макар че го познаваш съвсем отскоро — няма и едно денонощие. Впрочем какво знаех за него? Пък и отде накъде трябваше да се чувства задължен само защото бе ял у дома и бе преспал от изтощение?
Всъщност той ми беше чужд, съвсем случаен познат, и при положение че пак искаше да краде в стола, след като бе вече сит, значи е лош човек и толкоз. Негодник, който отнема хляба на безпомощните момиченца.
Стана ми противно. Поизбързах напред и го погледнах в лицето. Може би се шегува, будалка ме? По онова време си погаждахме различни номера. Но той гледаше пред краката си замислено, дори тъжно. Сякаш през снежната настилка на пътя или дори през земята виждаше нещо, което бе недостъпно за мен. Също като нашата учителка Анна Николаевна.
Все пак не се стърпях, макар че въпросът ми беше неудобен, дори обиден. Дълго мислих как да го задам, та да изглежда по-деликатен, но когато човек се мъчи да е деликатен, винаги излиза много груб.
— Ама ти не се ли наяде? — попитах аз. И се изчервих.
Вадим ме погледна някак от горе надолу. Без ни най-малка изненада или любопитство и отговори:
— Наядох се. Но довечера трябва с нещо да нахраня Машка. Утре също.
В присъствието на сестра си той я наричаше само Маря, излизаше доста официално, не ще и дума. А сега я нарече съвсем простичко. Човек винаги е по-искрен зад гърба на другия. Мина ми мисълта, че като не нарича сестра си на галено име, Вадим сигурно се мъчи да я възпитава. Но сега друго ме озадачи. Бях поразен от глупостта му. Нали мама съвсем ясно ги покани за довечера у дома. Значи, ще ядем.
— Но мама ви покани! — възкликнах, без да скривам раздразнението си.
Той пак ме погледна от горе надолу.
— Майка ти — каза Вадим също като възрастен — не е длъжна да ни храни. — Още веднъж ме погледна. И попита като учител: — Разбра ли?
След тези думи реших, че днес няма да ходя на училище.
Срамувах се от Вадик. Бях готов да изкупя вината си. Трябваше честно да се разкая, задето бях помислил такива лоши неща за него.
Как можах! Помислих, че е алчен. Негодник.
А той! Той е най-благородният човек!
Често се случва, през всичките времена — както през гладните дни на войната, така и когато няма беди, небето е мирно и ведро, някое малко момче да е готово като верен оръженосец да следва друго момче, по-голямо от него.
Рицарят върви, рицарят говори, рицарят пее, рицарят мълчи и всичко, дори мълчанието на любимия рицар, е нещо значително и важно за оръженосеца.
И двамата са щастливи.
Мислех, че ще се разхождаме, просто ще поскитаме, но Вадим крачеше бързо и аз трябваше да подтичвам, за да не изоставам от него. От време на време той спираше и мълчаливо и кротко ме поглеждаше.
— Какво има? — питах аз.
— Почини си — предлагаше той.
Отначало неопределено изхъмках: отде го измисли, че съм уморен? Но после престанах да хъмкам. Бяхме извървели вече към пет километра може би.
Преди това имахме такъв разговор.
— Ами ти и вчера не си ходил на училище — досетих се аз.
— Не ми остава време — отговори Вадим. — Докато обиколя навсякъде…
— А къде ходиш?
— Да не мислиш, че само с осми стол човек може да се изхрани?
Веднага долових някакво противоречие. И така преди седмица са изгубили купоните, дотук е ясно. Но ако само от една седмица обикаляш като чакал, отде ще знаеш къде се намира всичко? Всички столове?
Вадка сякаш ме чу. Разбра незададения ми въпрос.
— Мама често боледува — каза той. И въздъхна. — Така че се налага. — Неочаквано се оживи и започна да разказва. — Най-хубавото място е гарата — усмихна се Вадим, — а най-добрите хора — войниците. Един път ми дадоха цял хляб — развесели се той. — А друг път — американска консерва с месо. А веднъж — цяло блокче шоколад, представяш ли си? — дори се позасмя. — Най-много дават, когато заминават за фронта! А когато се връщат, само някой сухар ще получиш. То се знае. Искат да си занесат вкъщи. Сега всички са зле.
— Ами да идем на гарата — предложих аз. — Двамата ще измолим повече неща.
— Там гонят — въздъхна Вадка. — На перона пускат с билет и то малко преди идването на влака. Ако успееш да се промъкнеш, те водят в милицията. Или при военния комендант. При него е по-добре.
— Защо? — учудих се аз. Военното комендантство, особено на гарата, търсеше черноборсаджии, знаех това, проверяваше документите не само на войниците, но и на всички мъже — дали няма дезертьори.
— Той винаги ме пуска след това — отговори Вадка. — Пък и все нещичко ще ми даде, хляб например. Там има един добър чичко, без ръце. Но виж мильовците са досадни като мухи: че къде живееш, как се казваш? Имам и предупреждение, два пъти ме хващаха. Повече не бива. Най-вече сега. — Той пак въздъхна като старец. — Какво ще стане с Машка? Не, не бива да рискувам.
И тръгнахме за там, където беше по-лесно. Вървяхме вече някъде в покрайнините на града. Никога не бях идвал насам, макар да ми беше роден град, а Вадка бе само евакуиран тук. Ама че дума!
За днес се простих вече с училището. За първия час закъснях. За втория не сварих. А да ида за третия, беше чиста глупост. Анна Николаевна щеше да ми иска най-подробни обяснения и още по-лошо — бележка от мама. Какво се е случило, коя е причината да отсъствам. Да става каквото ще, махнах с ръка. И ето че вървяхме по непозната улица някъде в покрайнините и аз да си призная, старателно запомнях всички завои: твърде подозрително ни поглеждаха разни непознати момчета.
Едни се биеха със снежни топки — настъпването на пролетта се проточи, ту навсякъде започваше да се топи снегът, ту времето освирепяваше, наваляваше обилен сняг, градът затъваше почти в януарски преспи — други се пързаляха на ски, улицата беше по наклон, на места доста стръмен, и се получаваше хубава пързалка: затова снегът тук бе така утъпкан. Имаше и момчета без работа, с ръце в джобовете; някои пушеха. И всичките момчета — и онези, които се биеха със снежни топки, и другите, които се пързаляха, и безделниците — преставаха да се смеят при нашето появяване и намръщено ни позаглеждаха.
— Не биваше да те взимам със себе си — каза ми тихо Вадим.
— Защо? — позасегнах се аз.
— Ами тук трябва да се бяга бързо.
— От кого? — сега вече се изненадах.
— От тукашните момчета. Като че маслозаводът е тяхна собственост.
Бяхме стигнали до някаква дървена ограда, зад нея стърчеше висок железен комин, който никак не приличаше на заводски. Край затворената порта група момчета ритаха конска фъшкия.
Хубава игра, при липса на по-добра. Най-вече за студено време. Един води. Цели с фъшкията другите играчи, рита я като футболна топка, докато улучи нечия валенка или обувка. След това повежда онзи, който е бил улучен.
Играта се развиваше бързо: за да не те уцелят с фъшкията, не бе достатъчно само да тичаш, пък и не се разрешаваше да напускаш определеното поле за игра, трябваше да подскачаш, като разбира се прецениш момента за скок.
Момчетата подскачаха и се смееха високо, нещо обикновено, и аз нямаше да им обърна внимание, ако не беше Вадка.
— Пази се от тях — предупреди ме той. — Внимавай.
Наоколо апетитно миришеше на слънчоглед, от време на време при портата идваха шейни, натоварени с бидони мляко или с някакви чували. Момчетата не им обръщаха внимание, Вадим също.
Той се оживи чак когато от портата излезе първата шейна.
Момчетата, които играеха с фъшкията, спряха, сториха път, а после хукнаха след шейната и завикаха нещо. Първите две думи чух добре, но третата не можах да разбера.
Трябва да си призная без никакво стеснение, че не знаех какво е това. Не знаех и толкоз. След известно колебание попитах Вадим. Нали Анна Николаевна при своите отстъпления често повтаряше една истина, която наричаше най-важна „Не се бойте да питате, ако не знаете. Дори да ви се изсмеят, но само глупавите хора се присмиват“.
Така че попитах Вадим за кюспето и той не ми се присмя. Обясни, че било остатък от преработката на слънчогледа. След като се изстиска маслото от семките, останалото се нарича кюспе.
— Вкусно ли е? — заинтересувах се аз.
— И още питаш! — възкликна той тържествено.
А момчетата, които хукнаха след шейната, изостанаха. Явно каруцарят нямаше кюспе. Или просто не им даде, не зная.
От портата излязоха на интервали още три шейни, но колкото и да тичаха след тях момчетата, нищо не получиха. Започнах да се съмнявам в успеха ни. Дори от някоя шейна да ни хвърлеха кюспе, те щяха да ни изпреварят — бяха цяла тайфа и все тукашни. Изглежда, и Вадка не се чувстваше много уверен.
— Да си тръгваме, а? — предложих аз. — По дяволите и кюспето. А може и да си изпатим.
— Може — съгласи се той и въздъхна. Но помисли малко и каза: — Все пак нека да почакаме, току-виж ни излезе късметът.
На портата се показа куц чичко с полушубка и военна ушанка без звездичка. Момчетата не му обърнаха внимание и чичкото закуцука по пътечката, която минаваше покрай нас. Нагазихме в снега, за да му сторим път.
— Благодаря ви, юнаци — дрезгаво каза той, сякаш му бяхме направили услуга.
— Чичко! — повика го Вадим. — Имаш ли кюспе?
— Кюспе ли? — Куцият се спря. Не можеше да се разбере на каква възраст е: косата на тила му беше бяла като сняг, а очите младежки и засмени. — Няма ли да си строшите зъбите? — усмихна се той.
— Нови ще ни порастат! — отговори Вадка.
Чичкото се засмя.
— Ами добре! — възкликна той. — На вас може и да ви порастат!
Пъхна ръце в джобовете си, едновременно и в двата, и извади по едно жълто блокче, колкото голям шоколад.
— На̀, точете си зъбите — пак се засмя той, — за вас е полезно.
— Да тръгваме! — прошепна ми Вадка.
Пъхнах кюспето в джоба и се огледах. Момчетата идваха към нас. Най-отпред вървеше един риж здравеняк.
— Хей! — подвикна той. — Дай ни едното! Кюспето си е наше!
— Няма! — отговори му Вадка. — Днес ние извадихме късмет!
Момчетата можеха просто да ни нападнат, ако не вървяхме след куция чичко. Излизаше, че отстъпвахме под негово прикритие. Не беше много красиво, но нямахме друг избор.
— Ще видиш ти! — викна рижият и оскърбително повтори: — Ще видиш, използвач такъв! Знам те аз! Ти си чакал от осми стол.
Момчетата се закискаха.
— Обикаля из града — не спираше рижият, — като гладен чакал.
И всички закрещяха с цяло гърло:
— Чакали! Чакали!
Изкачвахме се по нагорнището след куция чичко и целият хълм крещеше с момчешки гласове:
— Чакали! Чакали!
Най-горе добрият чичко зави, а ние продължихме направо. Вървяхме и хапехме олигавеното, хлъзгаво от слюнката блокче кюспе, и аз още не можех да усетя вкуса му. Миришеше чудесно, на слънчоглед, но бе невъзможно да отгриза дори едно парченце, та да го сдъвча и преглътна. Няма що, хубаво ядене, с брадва да го цепиш!
Вадка мълчеше. Навярно мислеше за същото, за което мислех и аз. А аз мислех за момчетата на хълма и при завода. За щедростта и алчността. За добротата и злобата.
На Вадим му беше трудно да намира храна. И най-важното на каква цена я намираше!
Не допусках, че всички на хълма бяха много сити, не, не допусках. Значи, все пак можеха да влязат в положението на едно гладно момче. Но не искаха. Защо? От злоба, от чувството за някакво измислено право на тукашните момчета върху това кюспе, да опустее макар — не знаеш как да си отхапеш от него.
И така, за да си отмъстят, те засвириха, задюдюкаха, заподмятаха обидни думи. Не можаха с властта и правото си насила да постигнат своето, и ето че зашибаха Вадка с думи. По-точно двама ни.
Да, шибаха двама ни, и това ми помогна да разбера Вадим. Неговите чувства. Той вървеше помръкнал, уморен и ако не бях аз, съвсем самотен. Разбирах нямото му отчаяние: заради глада трябваше да се разплаща с най-неразменимото — с доброто си име.
И все пак силен човек беше Вадик. Помълча, усмихна ми се и каза:
— Вкъщи кюспето го пиля с пилата. Получава се нещо като стърготини. Гълташ направо. Страшна вкуснотия!
— Като яйчения прах ли? Никой не се е сетил да пусне прах от кюспе. Това е твое изобретение!
— Ъхъ! — весело се съгласи Вадим. — И с брадва го сека на малки парченца. Става като халва, само че твърда. Ял ли си халва?
Свих рамене. Май че бях ял. Но беше толкова отдавна, още преди войната, и вече бях забравил какво представлява, как изглежда, какъв е вкусът й.
— Не помниш ли? — попита Вадка. И въздъхна. — А аз помня. Просто мира нямам.
— Мира ли? — зачудих се аз.
— Ами да! — възкликна Вадим. — Когато не си ял от дълго време, наместо да забравиш всичко, става обратното, започваш да си спомняш най-различни вкусни неща. Халва, козунак с ром или кървавица, пържоли с лук и така те зачовърка под лъжичката, че си готов дърво да загризеш.
Засмях се.
— Защо се смееш? — попита Вадим сериозно. — Аз и дърво съм ял. Кората. Трепетликовата е горчива, брезовата е без вкус, пък и жилава, не можеш да я сдъвчеш, виж, боровата е крехка. Сдъвчеш я хубавичко и гълташ. Мирише на бор.
— Ами-и? — смаях се аз.
— Ъхъ — кимна той, — само че ти присяда, защото не си свикнал. Трябва да пиеш по малко вода. Пък и после коремът ти се подува.
— Вадка — подхванах аз, събрал най-сетне кураж да го попитам за онова, което ме измъчваше. — Не ти ли беше жал за онова момиченце? Дето му отне хляба?
Той пак ме погледна от горе надолу като възрастен и пак без да се учуди. Извървя няколко крачки мълчаливо. Вече си помислих, че съм го обидил. Но Вадка не беше такъв човек. Просто си мереше думите.
— Разбираш ли — каза той след малко, — аз не мисля за това. Старая се да не мисля. Иначе двамата с Машка ще загинем. Какво ще стане тогава с мама? — И отново млъкна. — Пък и на онова момиченце му остана обядът. Няма да умре от глад. Все едно че съм го помолил да ми даде половината, разбираш ли? Само че против волята му. Насила.
Въздъхнах. Ха сега опитай да се ориентираш в тая работа.
— Изобщо — завърши Вадка, — когато не си ял дори само едно денонощие, всичко друго вече забравяш. Всякакви там норми.
— Ами ако момиченцето — поставих му логическа задача — имаше само това парче хляб? Щеше ли да му го вземеш?
Вадка изхъмка и ме погледна.
— Може и да съм чакал — отговори той, — ама не съм скот.
Продължавахме да вървим, всеки погълнат от мислите си.
— Срещат се и такива — обади се той, — които сядат кротко на масата и тихо ти казват: „Супата е моя!“. Или: „Дай кюфтетата!“, или „Мирувай и си затваряй устата!“. Тогава момчето или момичето ще си даде целия обяд.
Заковах се на място от възмущение.
— В никой случай няма да го дам! — възкликнах решително.
— Ха, няма да го дадеш! — подсмихна се Вадка. — Ами ако ти покажат ножчето от ръкава?
Браво бе! Хубав стол! Не толкова привлекателно, колкото опасно място. Ако разкажа на мама и на баба, ще се побъркат от страх! Сигурно ще ме накарат да се откажа от безплатните купони. Сиреч, току-виж ме заклали заради една нищо и никаква зелева чорба! Заради едно кюфте!
— Добре де, наръгали ли са някого? — попитах Вадка.
Той се усмихна.
— Е, не съм чувал. Само заплашват. Ама отде знаеш какво се е случило зад ъгъла.
— Че възможно ли е заради едно ядене да се убие човек?
Вадка поклати глава.
— Не зная. Но тия дето се навъртат с ножове из стола, не са толкова гладни. Това са просто хулигани.
Хулиганите бяха любима тема за разговор в града. Изглежда, към края на войната се бяха развилнели. Веднъж стигнаха до там, че намушкаха с нож един офицер, който тъкмо бил изписан от болницата и тръгнал за гарата. Той носел в торбата си голяма дажба — консерви и хляб; именно за тях се полакомили. Офицерът започнал да се отбранява, бил се доколкото му стигнали силите, но с голи ръце срещу нож нищо не можеш да сториш и накрая се наложило да го върнат пак в болницата. Едва оживял. Излиза, че хулиганската кама не е по-безопасна от вражеските куршуми.
Целият град кипеше от възмущение кажи-речи цяла седмица. По улиците обикаляха военни патрули, претърсваха подозрителните и ги отвеждаха в градското комендантство.
Обикаляха и смесени патрули — военни и милиционерки; то се знае, че само от милиционерките полза нямаше, с кого можеха да се справят? Освен с някой малолетен побойник.
Но по-късно всичко се позабрави. Милиционерките и военните се разхождаха, хилеха си се един на друг, сигурно флиртуваха. Накрая патрулите изчезнаха. До ново произшествие.
Така че макар и да бях се учудил, че в осми стол съществува подобна опасност, повярвах на Вадка.
Не беше такъв човек, че да лъже.
Защо толкова му вярвах?
Виждах го едва за втори ден, а му вярвах като на Анна Николаевна и мама. Как успя без особени усилия да ме накара да тръгна с него из града и да забравя за училище?
В какво се криеше магнетичната му сила?
Според мен въпросът е в това, че децата са много впечатлителни. Изобщо силните чувства са най-характерното им качество. Силно да обичаш и силно да страдаш са забележителни достойнства, да, да, именно достойнства. Силното чувство ръководи човека. Когато някой им направи силно впечатление, децата се привързват към него.
На мен силно впечатление ми бе направил Вадим. Ами точно така!
Но още по-силно — тежкият му горчив живот.
Не би могло да се каже, че не бях изпитвал лишения. Но баба и мама с всички сили се бореха да ми ги спестят. И аз не знаех какво е глад. Колкото и да хлопаше той на вратата, мама и баба не го пуснаха вкъщи.
А Вадка познаваше глада. Много добре го познаваше, лично.
Условията, в които бяха попаднали Вадим и сестра му, го бяха направили свободен и самостоятелен — няма що, привлекателно предимство. Но привлекателно при други обстоятелства.
А свободата, която си получил, за да се бориш с глада, самостоятелността, която си добил, за да не загинеш, изглеждаха другояче.
Те не можеха да не направят силно впечатление.
Стояхме до входа на пазара и аз като омагьосан зяпах една намусена лелка с памуклийка и мъжки плъстени ботуши. Тя държеше буркан — най-обикновен половинлитров буркан, пълен със захарни петлета. Петлетата съблазнително стърчаха от буркана, грееха на слънцето, нали бяха червени, дори алени, и аз решавах неразрешимата задача: каква ли боя им слагат, че така огнено пламтят.
— Ха, чудак — възкликна Вадим, уловил погледа ми. — Та това ядене ли е? Вятър работа!
И ние тръгнахме да търсим ядене.
Но преди това Вадка ми обясни най-подробно как стоят нещата. Изобщо той смяташе пазара за много хранително място. Тук например имаше лелки, които дори през зимата продаваха топло мляко и човек можеше да си купи с пари парче хляб, чаша мляко и направо да се наяде.
Както ми обясни Вадка, това удоволствие му се е случвало рядко, когато майка им била още здрава, когато ходела на работа и нямало нищо за обяд, но разполагали с пари.
Имало един хитър номер, но трябвало да го използваш умело, рядко и, разбира се, през лятото. Вземаш някакво бидонче или бутилка, уж че майка ти те е пратила за мляко, все пак по-добре бидонче, защото е с капак, отиваш при една от тия лелки и с уверен тон й казваш — за уверения тон Вадка ми повтори два или три пъти поред, това било от решаващо значение — та, значи, отиваш при лелката и й казваш съвсем уверено: „Леличко, я да опитаме какво ви е млякото, дали не е разредено с вода!“. Тогава лелката започва да се кълне, че през живота си не е правила такова нещо и ти отлива мляко в капака на бидончето. После трябва бавно, примлясквайки, сякаш опитваш вкуса, да изпиеш млякото и да запиташ с подозрение: „А прясно ли е?“ — и докато лелката или бабата отново се кълне и кръсти, да свиеш рамене и да се оттеглиш на безопасно разстояние — там където другите жени не са видели номера ти.
И обикаляйки така млекарските сергии Вадим се изхитрял, както каза, да изпива цяла чаша мляко — по глътка от различни продавачки.
— Но трепне ли ти гласъ-ът! — проточи Вадка. — Мисли му! Търговките иначе не се обичат. Нали са конкуренция. Ама в такива случаи веднага стават първи приятелки. И в един глас започват да крещят: „Мошеник!“, „Нахалник!“. И още трябва добре да помниш — допълни той със смях, — да не отидеш при една и съща. И все пак от време на време да купуваш.
— А най-добре е да купуваш — продължи той — от онази, която веднъж си излъгал и вече те е запомнила.
Представях си как Вадим уверено крачи с бидончето покрай млекарските сергии, поспира се някъде нарочно, търговките го поглеждат под око, а една от тях, която го е познала, свива устни и само дебне кога да му кресне и да го нахока. Вадка също я познава и гледайки я право в очите, смело казва както много пъти дотогава: „Леличко, я да опитаме млекцето ви!“ — опитва го, умишлено се бави, за да я подразни, после усмихнато възкликва: „Налейте ми един литър! Днес млякото ви е хубаво!“.
— Една и съща лелка — обясни Вадим — можеш да си я будалкаш до безкрайност. И чат-пат, естествено, трябва да купуваш!
Но сега не беше лято, а още месец април, и ние търсехме храна не на сергиите, а под тях.
Вадка ме научи, че трябва да се върви от задната страна на дългия пазарски ред и да се гледа под краката на продавачите. Би следвало да търсим само едно — картофи.
В бързината търговецът може да изтърве някой картоф, той си остава в краката му, дори търговецът може случайно да го настъпи, а и не се обръща често назад. Ти се приближаваш, като гледаш да го сториш незабелязано, навеждаш се и вземаш картофа.
И така ние вървяхме, бавно пристъпвайки от крак на крак, също като войници по минно поле, нарочно се придвижвахме полека, за да имаме възможност да огледаме всяко ъгълче под дървените сергии и да открием изтърван картоф, но нямахме късмет. Пък и не само ние се оказахме такива хитреци.
Срещу нас креташе дрипава старица, позната на целия град просякиня.
Тя обикаляше из улиците, прегъната почти одве, но никога не се подпираше с тояга — държеше си ръцете зад гърба и може би само това й помагаше да запази равновесие. Беше пребрадена с черна кърпа, винаги смъкната назад, така че лицето й бе закрито с проскубани кичури бяла коса. Те стърчаха като кълчища и просякинята гледаше през тях като през щори — очите й проблясваха някъде отвътре и внушаваха страх, затова по-малките деца я заобикаляха отстрани. Единият джоб на протритото й окъсано палто винаги стърчеше изваден, сякаш крадци бяха измъкнали пари от него — макар че какви пари можеше да има една просякиня.
И в тоя вид обикаляше из града, като си приказваше сама, сядаше до някой ъгъл или хлебарница и почваше да извива:
— Подарете, за бога! Подарете, за бога!
Виждал съм при хлебарницата да й дават по някоя хапка, добавена за грамаж, и тя тутакси я изяждаше, като мляскаше високо и не преставаше да нарежда:
— Подарете, за бога!
И ето сега бабичката стоеше пред нас, гледаше през белите фъндъци ту мен, ту Вадка, и питаше:
— А? Какво? — И пак: — А? Какво? — В ръката си държеше жалко и спаружено замръзнало морковче. — Ще ми го вземете ли? — разтревожи се тя, мъчейки се да го напъха в ръкава си. Но страшните й костеливи ръце, изпъстрени със сини вени, не я слушаха. — Ще ми го вземете ли? — запита пак. И поклати глава.
— Няма, бабо! — спокойно й отговори Вадка. Смел човек, и от просякинята не се боеше. — Няма да ти го вземем!
Тя ни закима, усмихна се, но все пак скри морковчето в ръкава. А ние продължихме нататък.
Дали защото старицата бе обрала всичко изтървано на земята, или в ранна пролет цената на картофите се беше повишила и продавачките ги теглеха твърде внимателно, нямахме късмет.
Не намерихме нищо.
След пазара се отбихме у Вадка.
Никога досега не бях виждал по-голяма мизерия! Всъщност стаята беше хубава — светла, слънчева и топла, макар че беше точно под стълбището на една триетажна кооперация — затова пък се отопляваше постоянно от два железни радиатора, и аз си помислих, че все пак това е голямо щастие, няма да се разправяш с дърва, и най-важното — да ги набавяш бог знае откъде. В средата на стаята имаше чугунена печица, дългият й като свирка кюнец излизаше направо през малкото прозорче, уплътнено за тази цел с ламарина. Вероятно служеше за готвене или отопление, когато спре парното. Отгоре на печката, направо върху капака, бе сложена газена лампа.
Но останалата обстановка!
В стаята имаше две легла. На едното дюшекът беше сгънат на руло и откриваше нерендосани дъски наместо пружина, на другото върху голия дюшек се търкаляха смачкано на топка одеяло, каквито имаше по болниците, и две възглавници без калъфки. Чаршафи също нямаше.
До прозореца имаше грубо скована дъсчена маса, върху нея, точно в средата, се мъдреше стара ютия за дървени въглища, а отстрани бяха поставени една в друга две алуминиеви паници с лъжиците вътре.
До вратата проблясваха мивка и кофа, а от тавана висеше на жица гола крушка, без абажур.
С една дума, бях сигурен, че ако доведа от улицата десет случайни минувачи и ги попитам дали живеят тука хора, деветима от тях ще поклатят глава: сиреч, възможно е някога да са живели, но отдавна са напуснали.
При това прозорците бяха облепени на кръст с бяла хартия, чудна работа! В началото на войната наистина имаше такова нареждане и всички облепваха прозорците си с хартиени ленти, та ако наблизо падне бомба, да не се счупят стъклата, да се държат по-здраво. Но когато тръгнах на училище, това нареждане бе отменено и домакините с такава радост се заеха да ги късат и чегъртат с ножчета, да ги отлепват с вода, че дори най-големият тъпак разбра: край, врагът няма вече да стигне до нас.
И само тук, в тази стая, всичко беше както в началото на войната.
Единственото, което напомняше, че живеят хора, беше една голяма снимка в дървена рамка, окачена над леглото със сгънатия дюшек. На мъж и жена.
Започнах да ги разглеждам. И без да питам беше ясно, че това са родителите на Вадка. Бащата е загинал, а майката лежи в болница, помъчих се да изпитам жалост към тези млади хора на стената, но нищо не излезе — толкова бяха ретуширани лицата им, че приличаха на манекени от витрината на довоенен универсален магазин.
Вадим отиде до масата, извади от джоба си блокчето кюспе, после отвори чантата, порови в нея и измъкна парче корав хляб, няколко сухи корички и мъничко парченце захар.
— Усещаш ли миризмата? — попита той. — Още вони.
Вярно. Най-важното, което правеше стаята необитаема, беше миризмата на хлор, примесена с някаква друга, по-остра болнична миризма.
— Когато взеха мама в болницата, същата нощ едва не пукнахме — каза той. — Идваха санитари! Кой знае защо с черни престилки! Събраха бельото и го откараха, искаха да изгорят дюшеците, но изглежда им дожаля за нас, а стаята така напръскаха с някакъв препарат от едни стъкленици, че ние едва не пукнахме.
Той седеше до масата облечен, на мен също не предложи да се съблека — толкова неуютно беше тук.
— Вадка — попитах аз, — а кръстовете на прозорците защо не ги измиете?
Той сведе глава, помълча малко, накрая дрезгаво отговори някак много сериозно.
— Разбираш ли — започна той и пак замълча. — Заради мама. Тя си мисли, че като стоят на прозореца, все едно че войната току-що е започнала. И татко е жив. — Вадка поклати глава и леко се усмихна. — Аз й обяснявам, че скоро войната ще свърши, а тя плаче и нарежда: „Не искам! Не искам!“.
— Не иска да свърши войната? — изненадах се аз.
Той отново поклати глава.
— Не иска татко да умре.
Вадка погледна снимката над леглото, застиналите, безжизнени лица на баща си и майка си и сигурно видя съвсем друго на този портрет в дървена рамка. Накрая отмести поглед към мен.
— Тя стана някак особена откакто донесоха известието за татко. Постоянно си приказва с него. Смее се. Като че върши всичко това насън. После сякаш се събуди, види ни и започне да плаче. — Той поспря, сякаш преценяваше дали заслужавам да ми довери нещо важно, след което продължи: — Знаеш ли, тя не се радва дори на салютите. — Вадим отново замълча. Накрая добави като старец: — Страх ме е за нея.
Аз никога не бих казал такова нещо. Дори никога не бих си го помислил. Знаех, че мама и баба се страхуват за мен. Виж, за баба вероятно бих се уплашил, ако да речем падне на заледения тротоар. Но за мама не се страхувах — никога не бях се страхувал. Жалех я, това да, особено когато даде кръв и купиха масло за мен. Но да се страхувам?…
Мама беше самостоятелна жена, работеше като лаборантка в болницата, получаваше купони, строго ме изпитваше за уроците, караше се, а при нужда ставаше като някакъв пъргав мотор, който движеше целия ни живот — и бабиния, и най-вече моя. Не ще и дума! Мама беше най-важният човек вкъщи, а след заминаването на татко тя имаше последната дума за всичко. И трябва да кажа, че доста добре се справяше с мен и баба, с цялото ни домакинство и грижите около него.
Не, не ме беше страх за мама! Тя беше моята защитница, моята кърмилница. И аз не се страхувах за нея, не! Може ли човек да се страхува за силата и справедливостта?
А ето че Вадка се страхуваше за майка си. Излиза, че тя беше по-слаба от него?
Възможно ли е това?
Не знаех. То бе твърде сложно за мен. Твърде.
Отново животът на Вадка се различаваше от моя. Отново той мислеше за нещо, което аз не знаех.
„Не знаех“ не значи „не разбирах“. За разбиране — разбирах, но всичко ли? Една съвсем малка частица…
Вадкиният живот ми приличаше на голяма и тайнствена къща. Аз стоях само пред входа. През отворената врата падаше светлина, образувайки ярко петно. И аз виждах това петно. Но само него.
А какво ставаше в къщата — нямах представа.
Тръгнахме към стола. Бях поканил Вадка да дойде с мене. Днес няма да бъде чакал, реших аз. Ще си разделим обяда и всичко ще бъде чудесно. После ще изчакаме Маря и вечерта ще ядем у дома. Както заръча мама.
Вадим също бързаше за стола. Притесняваше се, ускоряваше крачки и аз мислех, че нервничи, защото е гладен. С парче хляб, сухи корички и блокче кюспе човек не може да се засити.
Съзряхме отдалече вратата на стола и аз си спомних вчерашния ден.
— Вадка — сепнах се аз, че не бях си изяснил най-важното. — Как не се уплаши? Вчера? Срещу цялата банда?
— А-а — сети се той. И неочаквано изтърси нещо, което направо ме слиса: — Не знам.
— Как така „не знам“! — възкликнах аз. — Едва не удуши Носа, а сега не знаеш!
— Гладен бях — усмихна се Вадим. — Днес например не бих могъл, ще избягам. А когато човек е гладен, става същински звяр. Вчера дори ушите ми пищяха, рекох си, по дяволите, омръзна ми всичко. И го хванах за гушата. Иначе какво можех да направя?
Поклатих глава и взех да му разказвам като имитирах действащите лица, как отначало Носа се заканваше и заплашваше, а след това се разплака, и как той, победителят Вадка, неочаквано се свлече по оградата и — хоп! — изпадна в безсъзнание. И то след победата. И как леля Груша тичаше с канчето, протегнала ръка напред.
— Вадик! Коля! — чухме да ни вика Маря. Тя тичаше след нас, ако разбира се нейното можеше да се нарече тичане. Движеше се някак странно — с бързи крачки и бавни прибежки.
Минута-две тя не беше в състояние да говори, когато най-сетне дотича при нас.
— Вадик, защо не ходиш на училище? — попита тя накрая. — Защо ме лъжеш? Навсякъде те търсят.
Вадим се смути не на шега. Човек като него би трябвало небрежно да махне с ръка и да каже: „Много важно!“ или нещо от тоя род. А той стоеше пред Маря със сведени очи, като пред възрастен, който му се кара и има право на това.
— Днес ме вика директорът — продължи Маря. — Даде ми купони за осми стол, заръча и ти да вземеш от твоето училище. Много се сърди. Разбрали са отнякъде.
Сега Вадим погледна мене. Втренчено и с укор. Но аз не разбрах погледа му. Именно аз трябваше да го укорявам. Щеше да си иде на училище, а аз вече бях избягал. Добре се подредих!
— Майка ти е казала! — проговори Вадка.
Мама? Не можеше да бъде. Поклатих глава.
— Че кога е успяла? Нали е на работа.
По онова време не мислех за съществуването на телефона. Всяко дете от детската градина знаеше, че има такова изобретение. Но по домовете ни нямаше телефони. Ако се наложеше човек да поговори с някого, отиваше при него вкъщи. И аз си помислих, че мама не е имала възможност да ходи до две училища. Пък и не знаеше къде точно учат Маря и Вадим. И после, какво лошо има в това, щом като са дали на Маря купони?
Точно така казах на Вадим.
— Но мама, мама, мама! — три пъти повтори той възбудено.
— Аз предупредих директора — бързо се намеси Маря. — Но той изобщо не е имал намерение да казва на мама. Обеща.
— Обеща, обеща! — сърдито повтори Вадка. После се усмихна, изглежда му хрумна нещо. — А пита ли в коя болница лежи?
— Не! — отговори Маря.
Вадим се зарадва.
— Хайде! — възкликна той. — Покажи купоните!
Маря протегна свития си юмрук и изсипа в ръката му някакви смачкани хартийки.
— Ха-ха — засмя се Вадим. — Сега вече не се налага да съм чакал!
— Ама това още не е всичко! — прихна и Маря. — Директорът каза, че ще пише писмо. И ще ми дадат и други купони. Но трябвало да се иде някъде.
Тя се наведе и извади от чантата си голяма синя банкнота.
— Пари? — изненада се Вадим.
— От нашата учителка — усмихна се Маря. — И тя ми се скара. А после ми даде пари.
Някак необикновено бързо се промениха нещата при Вадим и Маря. Изглежда, и той помисли същото.
— Не разбирам! — сви рамене той, но Машка се засмя.
— Щом не разбираш — каза тя, — да вървим в стола. Като хапнеш, веднага ще разбереш.
Закискахме се. И тръгнахме към стола.
Вадка отвори вратата уверено и спокойно. Пак беше пълно с деца. Някои се хранеха облечени, а други чакаха при леля Груша. Вадка се нареди пръв на опашката, след него — ние с Маря.
Днес не бързахме.
— Мигар са ви дали купони? — попита леля Груша, когато редът на Вадка дойде.
Той мълчаливо кимна. Бузите му пак се покриха с неравни червени петна.
— Ох, слава богу! — въздъхна тя и му подаде номерчето право в ръката.
Изчакахме реда си без да бързаме и макар че пак ни пререждаха по-големи момчета, аз не се ядосвах, тихичко си подсвирквах и си приказвах с Вадка и Маря.
Уговорихме се какво ще правим и аз вече не се чувствах като хаймана, избягал от часовете. Вадка, разбира се, трябва да иде на училище, а аз ще отида с Маря на пощата, да напише писмото, после заедно ще го отнесем в болницата. Този път аз ще придружа сестрата на Вадим. Той ме помоли. Естествено, не можех да му откажа, защото нямаше да е приятелско. И защото ми поверяваха да се грижа за едно малко момиче.
После ще идем у дома. Маря ще си научи уроците. Разбира се, аз също. А след училище и Вадим ще дойде. Като щик. По онова време така се казваше: като щик. Значи, сигурно. Без да те подведе. Нали щикът не подвежда боеца!
Ето че пак се случи приключение. И то какво!
Маря първа получи яденето и седна до една маса. В ръцете на Вадим се оказаха наведнъж три чанти. На всичкото отгоре искаше и да ми помогне да отнеса подноса. Тихичко се запрепирахме, след което той отиде за лъжици, а аз останах да го чакам, за да проявя добро възпитание. За известно време бяхме забравили Машка.
Когато наближихме масата, до нея седеше някакво момче с глава като кратуна. Маря си играеше с лъжицата в супата и сковано ни гледаше. Сякаш безгласно крещеше: „Помощ!“.
Застанахме нащрек. Нямаше й второто. То беше пак кюфтета, които кратунестият лакомо поглъщаше.
Не седнахме, а просто се тръшнахме на столовете.
— Какво правиш? — прошепна му Вадим.
Кратунестият си помисли, че само се перчим и нямаме нищо общо с Маря.
— Трайте, братлета! — каза той, без да спира да мляска.
Вадка целият настръхна. И аз разбрах, че ще стане бой.
Набързо оставих чиниите на масата и здраво стиснах подноса. Но Вадка се бавеше. Сякаш нещо му пречеше.
— Да беше поискал с добро — каза той вече по-високо. Но момчето само изхъмка. — Да беше поискал половината — придумваше го Вадим.
— Стига си опявал! — махна с ръка този нахалник.
Всичко стана като гръм и мълния. По-точно като мълния и гръм. Първо се мярна чанта, после се разнесе грохот. Кратунестият се търколи от стола, желязната чиния издрънча на циментовия под.
Кратунестият подскочи към Вадим и изсъска:
— Гад такъв! Ще ти разкрася мутрата!
В ръката му блесна ножче за бръснене, някак стиснато между пръстите.
Но Вадка бе грабнал вече подноса от ръцете ми. При нужда можеше да го използва като сигурен щит. Ако пък се наложеше ставаше и за бойно оръжие, с което здравата можеше да цапардоса кратунестия.
— Да не си престъпник? — попита го Вадка.
— Ще ти разкрася мутрата! — изфъфли той, отстъпвайки назад. Отскочи на няколко крачки, но като видя, че Вадим нямаше намерение да го нападне, обърна се и тръгна, като поглаждаше главата си. А отдалече се закани с юмрук.
Маря седеше ни жива, ни умряла. Да си призная, и на мен ми трепереха ръцете. Вадим пак изглеждаше спокоен. Дори сякаш малко огорчен.
Настоятелно му предложих да яде от моята чиния, но той категорично отказа. После взе да се тюхка като бабичка:
— Не биваше да го удрям! — Пъшкаше, въздишаше и пак повтаряше: — Не биваше!
— Какви ги измисляш! — възмутих се аз. — Защо? Та той се заканваше. Маша, показа ли ти ножчето?
Маря кимна, но замълча, сякаш и тя съжаляваше този крадец.
Най-после се разбрахме. Накарах Вадим да изяде половината от супата ми, а кюфтетата разделихме на тримата.
В чинията, която се тресна на пода, бе останало по някаква щастлива случайност половин кюфте и малко картофено пюре. Ала нито Вадим, нито Маря ги погледнаха. Сякаш злото момче с ножчето бе оставило отровна слюнка по тях.
До вчера Вадим щеше да ги изяде, Маря също. До вчера и Вадим бе готов да отнеме на някое момиченце ако не второто, то хляба. А днес и братът, и сестрата извръщаха поглед от чинията. Сякаш тя бе виновна за всичко.
Излиза, помислих си аз, че когато гладът отмине, човек веднага се променя?
Но кой над кого има власт? Гладът над човека? Или човекът над глада?
Оскъдният обяд само раздразни апетита ми. Вадка и Маря бяха свикнали да не си дояждат, но въпреки това бяха намръщени, още не можеха да се успокоят.
Слънцето блестеше като ярък ослепителен фенер, покривът на осми стол бе в рамка от прозрачни ледени висулки, от които не капеше, а направо се лееше вода, въздухът ни опияняваше. Така че докато стигнахме ъгъла, лицата на Вадим и на Маря вече се оправиха, очите им станаха по-сини, навярно синьото небе се преливаше в нас.
Усещах дъха на пролетта. Някои хора не могат да го доловят, зная. А това е съвсем лесно! Трябва да вървиш бавно, спокойно и дълбоко, с пълни гърди да поемаш чистия въздух. И когато вдъхнеш съвсем дълбоко, в устата ти се появява свеж и сладникав вкус: пролетта е сладка.
Показах на Вадим и Маря как се прави това.
— Усещате, нали? — попитах аз. — Нали?
Те усещаха. Задържаха дъха си, за да оставят за по-дълго вкуса на пролетта. Сякаш се наслаждаваха на необикновени бонбони.
— Ами така може и да не се яде, а? — попита усмихната Маря. — Дишай си на воля!
— Добре би било! — каза Вадим сериозно. — Изобщо дали учените не могат да измислят нещо, че от въздуха да се получават хранителни вещества?
Избухнах в смях.
— Какво се хилиш! — Вадим остана съвсем сериозен. — Бъдещето ще покаже! Тая пролетна сладост не може да се появи от нищо. Все има нещо! Може би някакви непознати засега молекули. Представи си, че изобретят такъв уред. Като лула, само че без тютюн. Или да е по-голям, колкото духов инструмент. Човек поема въздух и специалният уред го преработва в хранителни вещества.
— Какъв уред? — не разбрах аз.
— Дето е скрит в инструмента! — обясни ми Вадим като на тъп двойкаджия.
— Ами не се ли страхуваш — попитах ехидно, — че хората много бързо ще изгълтат въздуха? И когато остане съвсем малко, ще започнат да търгуват с него? Кубически метър за рубла. И ще се появят столове за допълнителна храна.
— И в тях ще се развъдят чакали — поде Машка.
Вече и тримата се смеехме на Вадкината антинаучна идея.
— И ще започнат да го крадат от малките момичета! — продължи Маря, като взе да се поклаща. — Хоп! Хоп!
Тя смешно гълташе въздух. А и ние след нея, докато още не се раздаваше по столове, го загълтахме направо тук, на улицата. И честна дума, беше много вкусен.
В тоя миг покрай нас се мярна сянка.
Позагледах се. Кратунестият. Стори ми се, че удари Вадка. Или само го докачи.
— Я ми погледни гърба — помоли Вадим.
Ахнах, а Маря се разрева с глас.
Новото палто на Вадка бе разрязано на гърба по диагонал от горе до долу. През разреза прозираше обшитият с бели конци хастар. Онова, дето уплътнява палтото.
— Ама че гад! — възкликна Вадим. — Ама че гад!
Разкопча се, съблече палтото, внимателно огледа разреза и пак се облече, като повтаряше едно и също: „Ама че гад!“. После добави:
— Сега вече не мога да го продам!
А Машка се обля в сълзи. Взехме да я утешаваме, но тя не млъкваше. Минувачите започнаха да се обръщат, дори една бабичка, нямайки смелост да се приближи, ни подвикна отдалече да не закачаме малкото момиченце.
— Маря! — напразно умоляваше сестра си Вадим. — Защо? Уплаши ли се?
Маря клатеше глава.
— Маря! — завърши строго Вадим. — Не мога да те позная! Престани де, иначе ще ни арестуват!
Накрая, все още хълцайки и въздишайки дълбоко, както всеки човек, който горчиво е плакал и постепенно се успокоява, тя проговори с крехък пресеклив глас:
— Нали мама го купи! Пак ще се разстрои! Ще почне да плаче!
Вадка се намръщи. Сигурно се обезпокои за майка си.
— Ама не бойте се — казах аз, — баба ще го зашие. Без да останат никакви следи.
— Така не може — възрази, въздишайки, Маша, — не може без следи.
— Може — излъгах аз, само и само по-бързо да се успокои.
Утешихме сестрата на Вадим и се разделихме — той тръгна за училище, а ние с Маря — към пощата.
Няма нищо особено в това по улицата да върви голямо момче с малко момиченце, веднага можеш да отгатнеш, че му е сестра. Ами аз като бях кажи-речи колкото Машка? Тутакси налетях на неприятност. Отсреща идваше цяла сюрия зяпльовци. Право към нас.
Още отдалече тези глупаци закрещяха един през друг:
— Я вижте, гаджета! Гаджета!
Помъчих се да запазя самообладание, ама нищо не излезе — сковах се от напрежение.
Така се случи, че ние с Маря вървяхме по средата на тротоара, а момчетата се разделиха покрай нас като два речни ръкава, и ни блъснаха един в друг.
И веднага продължиха пътя си. А ние с Машка, съборени на земята, останахме да се търкаляме: бях паднал по корем върху главата й. Обзе ме някакъв глупашки срам. Сякаш момчетата бяха казали истината, а не най-голямата тъпотия. Сякаш беше вярно, че сме гаджета с Машка. Пък и на всичкото отгоре съм се изложил пред нея.
Изправих се тромаво и взех да се отупвам, сърдито обърнал гръб на Маря, сякаш тя имаше някаква вина.
— Идиоти! — изругах аз. — Галфони! Глупаци!
Маря безгрижно се засмя.
— Ама, Колка, защо се ядосваш? — възкликна тя. — Та те просто са подивели. Скоро ще свърши войната! И момчетата, и момичетата пак ще учат заедно! И дивотията им ще изчезне. Учителката ни го каза.
Само това оставаше. Сега вече мъничката Машка да ме утешава.
Трябваше да помагам на сестрата на Вадим, щом като ми я беше поверил. Но можех ли веднага да измисля какви думи да й продиктувам в писмото до майка им.
Наложи се да сваля калпака, защото главата ми плуваше в пот от напрежение. А Маря седеше до мен и ме гледаше с покорно внимание. Тя ме гледаше, а аз се потях и червях. На всичкото отгоре се оказа претенциозна — за всяко нещо мърмореше.
— Скъпа мамичко! — продиктувах аз. Дори и с това не се съгласи.
— Във всяко писмо „скъпа мамичко“! — заинати се тя. — Трябва да напишем нещо друго.
— Любима мамо! — предложих аз. Но и това излезе неподходящо.
— Мила наша мамичко! — измисли Машка и изплезила крайчеца на езика си, старателно го написа върху листа, откъснат от чистата тетрадка.
— Днес получих — продиктувах аз. — Колко петици получи?
— Нито една — въздъхна Маря.
— Три петици — измислих аз.
Тя с готовност записа лъжата ми.
— А Вадик — продължих да съчинявам, — само една. Но по аритметика.
— Те нямат вече аритметика — вдигна глава Маря. — Алгебра и геометрия.
— Чакай — измърморих недоволно. Тези предмети ми бяха още непознати, пък и всичко се случва, малката Маря можеше да сбърка думите. Иди се оправяй после. Току-виж майка им открие лъжата и се разтревожи, почне да плаче и си влоши състоянието. Не, не можех да рискувам с такива сериозни неща. — Но затова по история — предложих аз.
Машка обаче не миряса.
— Завчера получи по история — измърмори тя капризно. — Излиза много често!
— Тогава по литература — казах аз.
Най-сетне малката педантка се съгласи.
И от този миг нещо ми стана. Изведнъж нахлу кръв в главата ми — а мама разправя, че съм бил малокръвен — и може би за пръв път през живота си усетих какво значи творческо вдъхновение.
— Мамичко! След лошите зимни дни настъпи хубавото време. Грее слънчице — задиктувах аз и Маря престана да се инати, а напротив, сегиз-тогиз изненадано ме поглеждаше, дори без да скрива възторга си. — Цвъркат врабци! Капят капчуци. Животът се събужда. Скоро и ти, мамичко, ще се оправиш!
Сетих се какво ми каза Вадим днес, когато бяхме у тях. Трябваше и за това да пиша.
— По радиото — продължих аз — все по-често обявяват салюти. Скоро ще дойде краят на войната. Ти също трябва да оздравееш.
Опитах да си представя, че съм на мястото на Вадка и на мъничката Маша. Отново ме заля гореща вълна. Гърлото ми се сви от горчива мъка: да остана съвсем сам? Невъзможно! Прииска ми се да завия от болка!
Трябваше да тръсна глава, за да се опомня. Не, не беше вярно. Слава богу, слава богу! И ако допреди миг ми идеше да завия от болка, думите, които диктувах в писмото от името на Вадик и на Маря, трябваше да бъдат съвсем други.
Маря дописа последното изречение и ме загледа с интерес. Какво ли още съм способен да съчиня?
— Мамичко — продиктувах аз, мислейки за онова, което бях почувствал, — бъди спокойна. При нас всичко е наред. Имай ни доверие. За нищо не мисли. Гледай само да се оправиш. Събери всичките си сили. За крайната победа.
Май това за победата го изтърсих не на място, но Маря възрази.
— Какво говориш! — горещо зашепна тя. — Ами аз никога няма да измисля такова нещо, Вадик също.
Трябваше да се съглася. Съчиних още две-три заключителни фрази, каквито е нужно да има във всяко писмо, и тръгнахме към болницата.
Изминахме пътя дотам по-бързо отколкото вчера. Наистина Маря пак спира да си почива, но по-рядко, и не се задъха.
Когато се показаха бараките, аз пак се обърках. Достраша ме. Мама и баба винаги ми повтаряха, че именно до тая болница е опасно дори да се приближаваш. А аз трябваше да вляза в приемната и да предам писмото.
Спрях нерешително и затъпках на място. Отново ме обля пот. Маря, мъничката Маря, сериозно ме измери с поглед и каза с тона на Вадим:
— Почакай тук, аз ще ида.
И тръгна към приемната. Какъв позор!
Хукнах след нея, хванах я за яката и с такава сила я извърнах към себе си, че тя едва не падна.
— Остани тук — отсякох с тон, нетърпящ възражение, и грабнах писмото от ръцете й.
После с уверени и твърди стъпки се запътих към приемната.
Отворих вратата и веднага ме лъхна топла струя с неприятен мирис на хлор и на още нещо болнично. Но аз не трепках. Нали в страха си бях очаквал именно такава миризма.
В малкото помещение седяха две жени. И двете с черни престилки, както ми беше казал Вадим. Пребрадени също с черни кърпи, които забуляха челото и бузите им. Сякаш жените искаха да скрият колкото може по-голяма част от тялото си. Дори на ръцете им видях черни ръкавици.
Сърцето ми се разтупа като на заек.
— Може ли да предам едно писмо? — запитах черните лелки.
— Писмо може-е — с неочаквано добродушие каза едната. Тя беше по-висока.
— Нямаше да е зле и малко храна — въздъхна другата.
Храна ли? Каква храна? Ами аз изобщо не знаех. И Вадка нищо не ми беше споменал.
Нещо ме преряза.
Случва се така в живота, случват се такива мигове, когато децата изведнъж започват да разсъждават зряло като възрастни, а възрастните, дори побелели старци, да разсъждават с детска чистота.
Защо, коя е причината?
Аз мисля, че зрелостта не идва отведнъж, в определен за всички момент. Зрелостта идва, когато детето открие истини, важни за него, и ги осъзнае. Но то пак си остава дете. И за редица неща няма познанията на възрастните. Например, в гората, сред многото дървета, от които няма представа, може неочаквано да отгатне: това май че е ела. А това — кедър. Сред множеството сложни неща долавя основните и ги разбира, ако не с ума, то със сърцето си.
А възрастните… Това може да се обясни по-лесно. Те просто трябва да помнят детството си. И в това няма нищо срамно. Напротив! Прекрасно е!
Прекрасно е, когато възрастните, дори с побелели коси, са способни да разсъждават като децата.
Нещо ме преряза. И си помислих: но какво можеше да ми каже Вадка? Какво можеше да направи? Да донесе на майка си кюспето, малкото парче корав хляб?
Отново ми се сви гърлото.
Сви се, защото разбрах колко безсилен се е почувствал Вадка в тази приемна, пред черните като гарги лелки, пред бараките за тифусни. Пред нещастието — своето и на майка му.
Той не можеше да й помогне. Нямаше сили.
Онемял въздъхнах — веднъж, и още веднъж.
— Какво има миличък? — попита по-високата лелка.
— Лошо ли ти е? — разтревожи се другата.
— Тежко е без майчица, а? — въздъхна първата.
— Ох-хо-хох! — въздъхна втората.
— Нямам храна — казах точно като Вадка.
И двете въздъхнаха една след друга.
— Лошо! — каза високата.
Сега вече знаех: лошо! И страшно, защото е лошо.
Трябваше да си тръгвам. Но продължавах да стоя, пристъпвайки от крак на крак. Беше ми се мярнала някаква мисъл.
Да! Сетих се, че по лазаретите и болниците когато предадеш бележка за болен, можеш да почакаш за отговор. Колко ще се зарадват децата, помислих си в същото време. Как ще се разскачат и закрещят от радост, нали са получили писмо от мама. И попитах:
— А може ли да почакам отговор?
По-високата черна лелка поклати глава. И каза нещо страшно:
— При нас няма отговори.
Вратата на приемната се затръшна след мене. Когато я отварях се наложи да я тегля с всички сили, защото беше на много стегнати пружини, и този трясък на вратата, както и думите на лелката ми подействаха като зла прокоба!
Тръсках глава, за да пропъдя лошите мисли, упреквах лелката — как можа, какви думи избра, ами то се знае, че няма да има отговор, защото това не е обикновена болница, а за тифусни, и заразата може да се пренесе, тифусът може с хартията, с обикновеното писмо да изскочи на свобода, като шампанско от бутилка — но тежкото чувство не ме напускаше. Следваше ме неотстъпно.
При Маря се върнах вече друг човек. Разбира се, външно всичко си беше може би същото. Но в душата ми станаха много неща, само за пет минути.
Не биваше да го показвам. Нямах право да се разкисвам, да се размеквам като желе, да падам духом и да треперя.
— Всичко е наред! — казах с най-бодър глас и тръгнах напред, без да се обръщам, за да мога постепенно да си възвърна самообладанието.
Маша ме следваше на половин крачка и слава богу не виждаше лицето ми, даваше ми време да дойда на себе си. Не питаше за нищо, вероятно знаеше, че в мрачната приемна не идват никакви новини. Предали сте писмото и толкоз. Ще чакате.
А черните лелки още бяха пред очите ми. Опасно е да работиш в такава болница!
Сега се размислих за черния цвят. Да не би пък тая страшна зараза да не се лепи на черното? Но черното е цвят на смъртта.
Пак нова и странна мисъл се откри пред мен като дълбока яма. Помислих си, че хората в тази болница са избрали черното от суеверие и страх, от безсилие да победят страшната болест. Знаят, че цветът е без значение, няма да им помогне, но за всеки случай пак се обличат в черно, с надежда, че заразата не би трябвало да се лепи по цвета на смъртта — не би имало никакъв смисъл!
Тежките мисли не изчезват веднага. Знаех вече — само времето ги руши и новите събития. Като че ли времето е малко стоманено лостче, което троши черната буца, или само бучка, ако мислите, макар и тежки, но са толкова сериозни.
Неочаквано — впрочем животът винаги продължава неочаквано: случва се нещо ново и той продължава напред — и така, неочаквано Машка се обади:
— Жал ми е за Вадик!
Бавно, дори някак предпазливо, сякаш слизах от висок покрив по въжена стълба, се върнах от горчивите си мисли обратно на земята. Принудих се да попитам Маря, за да съм сигурен, да не остана с впечатление, че не съм чул добре. Защото тя винаги жалеше майка си. А за брат й чувах за пръв път.
— За Вадка ли ти е жал?
— Ами да — каза тя.
А, сетих се. Сигурно става дума за палтото.
— Нали ти казах — отново взех да я успокоявам, — баба ще го зашие.
— Ама аз не говоря за това! — отвърна Маря — А изобщо!
Все пак аз бях един жалък сополанко дори в сравнение с Машка. Колкото и да се мъчех да бъда проницателен, а когато се наложи и мъдър, като възрастен, старанието ми оставаше безплодно. Разбира се, невинаги оставаше безплодно, но доста често изобщо не можеше да ми помогне, защото Вадим и дори мъничката Маша, бяха изпитали много повече горести от мен.
Аз нямах вина за това. Знаех, че скъпите ми баба и мама с всички сили се мъчат да ме опазят, да ме изолират от околния живот, който е доста тежък, искат по-малко да го познавам, за по-дълго да си остана дете — без никакви огорчения, само с радости, естествено каквито може да предложи военното време. Разбирах как страдат, защото невинаги успяват да го сторят, а понякога изобщо не успяват, и забелязвах как се мръщят и нервират, ако неочаквано усетят, че знам повече отколкото ми се полага според тях, ако неочаквано установят с тревога, че макар да ме увиват в памук, като новогодишна играчка, когато я прибират след елхата, аз все пак виждам реалната действителност. Или се досещам каква е по частиците, които прелитат и стигат до мен.
Не, човек дори като малък не е новогодишна играчка, не можеш да го извадиш само за празника, да го оставиш да се порадва на светлините и смеха, а после да го прибереш за през цялата война в мек памук, който да го предпази от удари. Човекът не е играчка и, щеш не щеш, той ще се удря по ъглите, които му изпречва животът, и от тези удари в крайна сметка ще свикне с мисълта, че животът не може да се замени с лъжа или — да го наречем по-меко — със заблуда, дори ако тази заблуда не е брутална, а деликатна, и при нея да няма думи, а само мълчание: премълчаваш ли нещо, значи скриваш истината.
Когато Машка каза, че й е жал за Вадим, и то не заради новото му палто — нали беше плакала за него — а изобщо, аз изпитах някакво неудобство.
Стана ми неудобно, защото наистина имаше за какво да се жали Вадка, ето че аз бях по-щастлив от него. Например, не съм принуден да стана чакал, разполагам с купони за допълнителна храна, имам си майка и баба, и татко е жив, воюва на фронта, жив е слава богу, и не съм евакуиран, живея в родния си град без никакви горести и мъки. А Вадка!
— Знаеш ли колко му е тежко? — проговори Маря. И въздъхна. — А нощем пъшка, разбираш ли? Като болен. Отначало се плашех и го будех, но после престанах.
В пролетния сняг прозираха дълбоки синкави сенки, които отдалече приличаха на малки локви и изобщо времето беше чудесно! С нищо не искаше да се съобразява! Нито с войната, нито със смъртта, застигнала в този миг нечий баща, нито с мъничката Маша, обляна от слънчевата светлина, но сляпа за нея.
— Вечер дълго не мога да заспя от глад, нещо ме човърка в стомаха, а сутрин не мога да се събудя пак от глад. И Вадка се тревожи, страх го е да не се успя за първия час.
Машка ме погледна в лицето, сякаш да попита разбирам ли за какво говори, мога ли да го проумея.
— И той така стои нащрек, че при най-малкия шум да се събуди. Страхува се да не пропусне първата сирена. И после започва да ме разтърсва. — Машка се усмихна. — Когато ме разтърсва, сънувам, че препускам на кон.
На кон! Стана ми смешно. Такива сънища могат да имат момчетата. А мъничката Маша дори не можех да си я представя на кон.
— А в стола! — възкликна Машка. — Да знаеш какъв срам беше отначало! Изобщо не исках да стъпя там. Един-два пъти припаднах. И то там. Вадка ми носеше всяка трошица. Като на врабче.
Сетих се за врабците в стола. Те бяха накацали по железните корнизи под тавана, но странна работа, не цвъркаха. Нали тогава при ония момчета със загладените мутри врабецът долетя мълчаливо, грабна хлебното топче и изчезна.
Изведнъж ми хрумна мисълта, че врабците, макар да бяха долетели по-близо до храната, нямаха никаква полза от това. Децата си изяждаха всичко, до трошица. Ех, врабци, извинявайте! Мълчанието ви е толкова красноречиво…
— А после? — попитах Машка.
— После вече не ме беше срам — отговори тя и пак въздъхна като бабичка.
Всичко това ми беше непознато. Човек трябва от личен опит, със стомаха си да го узнае. Само със стомаха и по никой друг начин.
Излизаше, че мъничката Маря ме поучава. Както брат й — Вадка. Прибавяше знания към началното ми образование, което щях да завърша след година и близо два месеца. Тези знания бяха от неписани учебници. От същите, на чиито правила ни учеше и нашата Анна Николаевна.
Едва по-късно, в зряла възраст, дните преминават без събития. Или по-точно, хората, свикнали с разнообразието, мислят, че нищо интересно не им се е случило. Сякаш поемат безсолно ядене. Макар че солта му е достатъчно. И изобщо си има вкус. Но те го поемат, без да забелязват. Разсеяно, почти като насън.
Детството е прекрасно, защото е изпълнено с много събития. Не само хубави. През детството има всякакви събития — и тъжни, и радостни. Но ги има, ето какво е хубавото. През детството животът никога не изглежда безвкусен. Той е хем красив и сладък, хем тъжен и горчив, и понякога, разбира се, повече отколкото трябва.
За един ден могат да се случат множество събития, не само едно.
А през този ден, и без друго изпълнен с най-различни събития, ми предстояха още три.
Цели три!
Е, това, че баба ни чакаше мен и Маря с блага усмивка и беше оживена и разговорлива, не можеше, естествено, да се нарече събитие.
После учихме уроците си.
Машка сричаше и пишеше нещо в своите тетрадки от вестници. Сегиз-тогиз тъничко изпискваше, но когато я поглеждах, храбро ми се усмихваше. Мастилото се разливаше на вестникарската хартия. По онова време тя беше грапава, от личен опит знаех, нали и аз бях имал такива тетрадки. Но по-късно татко ми изпрати по човек трофейни. Колко хубава беше хартията им! Блестеше на слънцето, чак очите те заболяваха. Лъскава. Дадох една тетрадка на Маря, но тя веднага я прибра в чантата, сигурно за писмата до майка си. Та така. А грапавата вестникарска хартия беше такава, че като пишеш, пишеш с мастило уж, всичко върви добре, но по някое време — хоп! — сякаш пропадаш в невидима дупка: мастилото се разлива по някакви тънички жилки, и ако веднага не вдигнеш писеца, тутакси се получава голямо петно.
Учителите знаеха това и не намаляваха бележките, макар че например нашата Анна Николаевна ни съветваше да си правим тетрадки от предвоенни вестници, ако някой случайно е запазил. Но кой преди войната е мислил, че вестниците ще потрябват за тетрадки? От всичките ми познати само Вовка Крошкин имаше стари вестници. И то защото майка му ги събирала в бараката. Готвела се за голям ремонт, но както излязло, насъбрала много тетрадки за през войната. Тъй разказваше Вовка. Дори и на мен даде от тези вестници.
И така, Маря изпискваше от време на време като вдигаше писеца, учеше уроците си. Но и в това нямаше нищо особено.
Двамата с нея се ослушвахме как баба шета в нишата зад печката. Тя се стараеше да не вдига шум с тенджерите, тихо да излива водата от каната, за да не пречи на нас, старателните ученици. Само с миризмите не можеше да се справи. Долавяше се апетитният мирис на варени картофи, нещо започна да ме човърка под лъжичката, а Маря — тази чудачка, си запуши с длани ушите, за да не усеща миризмата. Какво пък, човек трябваше да й влезе в положението — като не можеш да си запушиш носа, защото е неудобно да дишаш само през устата, а все пак трябва да се съсредоточиш, запушваш нещо друго, за да не усещаш колко апетитно мирише на ядене.
Ако сметнем вечерята за събитие, то тепърва назряваше, подготвяше се под мъдрото ръководство на баба.
Истинските събития се развиха много по-рано.
Почти едновременно дойдоха мама и Вадим.
Първа се върна от работа мама, съблече се бързо и се изми; тя ме учеше на това правило в живота, като сама винаги го спазваше: щом се прибереш, веднага да се измиеш, и то непременно със сапун, като насапунисаш не само ръцете, но задължително и лицето, защото навън има всякакви бацили — та тя се изми в нишата зад печката, като шумно натискаше кранчето на мивката, после влезе при нас в стаята и направи следното. Ласкаво поздрави Маря и строго погледна към мен.
Сърцето ми трепна. Гузен негонен бяга. Има такава поговорка. Веднага се сетих какво бях направил днес. Но невъзможно беше да е узнала нещо, бях абсолютно сигурен.
За всеки случай приложих мъдра тактика. Щом като майка ти не те поздравява, а само те измерва със студен и подозрителен поглед, няма нищо срамно ти пръв да поздравиш родната си майка.
Именно това направих с лисичи глас.
Мама кимна и както ми се стори, поиска да отговори нещо. Но в тоя миг дойде Вадка.
Застана на прага със съвсем объркан израз на лицето. Сегиз-тогиз поповдигаше панталоните си.
Това бе доста забавна гледка, нали панталоните са под палтото. Вадка стоеше известно време, после подбираше с лакът палтото при талията и го повдигаше нагоре. Същевременно очите му извършваха стремително и неорганизирано движение. Направо шареха. Гледаха ту мама, ту мен, ту баба, ту Маря, ту пода, ту тавана, ту прозореца, ту някъде встрани.
Вадим държеше в едната ръка поиздутата си чанта, а в другата — вързоп с учебници и тетрадки, опасан с колан. Използвайки дедуктивния метод на английския детектив Шерлок Холмс, за когото знаех от детските радиопредавания, доста умно съобразих, че Вадка е бил принуден по сериозни причини да свали колана от панталоните си. И тези причини се намираха в чантата.
Мама приветливо се усмихна и му каза да не стои на вратата, а да влезе и се съблече.
— Вие ли сте?… — попита той с някакъв чужд дрезгав глас.
Мама се засмя.
— Ами, изглежда, наистина съм аз.
Вадка смутено поклати глава. И формулира въпроса си по-точно:
— Вие ли сте го направили?
— Какво да съм направила? — зачуди се мама.
— Погледнете! — каза Вадка притеснено. Остави вързопа с тетрадките и отвори чантата.
Тя беше пълна с най-различни пакетчета и кесийки, а най-отгоре имаше парчета ръжен хляб с всякаква големина. Те бяха отрязани нееднакво — надлъжно и напречно, виждаха се и цели четвъртинки.
— Откъде е това? — попита Машка.
— От учителите — каза Вадим. Изглежда се посъвзе, престана да върти очи на всички посоки и заговори свързано. — Такъв калай ми дръпнаха!
Сега вече аз се притесних. Явно Вадим се беше отпуснал, заразказва свободно, както си бъбрят момчетата насаме, и се увлече, а когато човек се увлече, може да издрънка и нещо излишно. Например, за днес.
Така и стана. Вадим започна тъкмо от това, чудакът му неден!
— Изобщо няколко дни не ходих на училище — подхвана той, като разсеяно и бегло ме измери с очи.
„Внимавай! Внимавай!“ — опитах се да му внуша от разстояние. Но Вадка беше възбуден и не ме разбра.
— А днес Маря ми казва: търсят те! — Той погледна последователно всички ни. — И наистина! Щом отидох и се съблякох, първият срещнат учител ме хвана за ръкава и ме поведе при директора. Е, мисля си, край! Накиснах се! Ще ме изключат! — Той погледна Машка, сякаш чу ням упрек, предупреждение, може би подсещане за майка им, и отговори само на нея: — Ох, разбира се! — и продължи да разказва: — Та така. Взе да ми се кара! Ама не защото съм отсъствал от училище, а защото не съм казал за мама и купоните.
— Мъж ли е директорът ви? — попита мама.
Вадка млъкна за секунда. И веднага се засмя:
— Не се преструвайте! Вие сте им казали! Така че знаете мъж или жена е.
Мама учудено сви рамене.
— Но аз не зная дори в кое училище учиш — възкликна тя и кимна към мен. — Попитай Коля.
Аз също кимнах. Разбира се, и дума да не става! Дори аз не знаех къде учи Вадка. Цяла сутрин се бях канил да го попитам и бях забравил.
Сега беше негов ред да се учуди. Замълча. После се почеса по главата. От маминия поглед нищо не убягваше. И тя тутакси подхвана Вадка:
— Отдавна ли не си ходил на баня?
Той се смути окончателно. Мама, според мене, също.
— Е, добре — каза тя, — продължавай. За банята по-късно ще се разберем.
— Нашият директор е един старец — продължи Вадка. — С една дума, здравата ме нахока, после отвори шкафа и каза, че учителите събрали храна за нас. Всеки донесъл по нещо. А скоро ще получа купони за стола. Маря вече получи. И училището ще ходатайства да ни дадат и другите купони. — Вадим приповдигна панталоните си и се вторачи в мама. — А аз мислех, че вие сте се обадили — завърши той, възвръщайки обичайната си форма: мъжество плюс спокойствие.
— Е-ех, чуден човек! — намеси се баба. След това подуши с нос кухненските аромати и бързо отиде при котлона. И оттам, от дъното на полутъмната ниша, продължи: — Зер сред хора живееш, а не в гората. А ти!…
Стори ми се, че искаше да каже. „А ти си станал чакал!“, но навреме се сдържа.
Прекъсна я Маря.
— А за мама предупреди ли ги? — обади се тя.
Вадим изхъмка.
— Не се наложи. Всички знаят. — Той се позасмя. Беше се съвзел напълно. — Знаеш ли дори какво ми предложи? Директорът.
Маря врътна късата си косица.
— Да отидем в сиропиталище. Временно. Докато се върне мама. А ще учите, каза, в своите училища.
— Чуден човек — повтори Маря с интонацията на баба и дори с нейния израз на лицето.
После бавно, сякаш се взираше във всеки и искаше потвърждение от него, обиколи с поглед мама, баба, мен и Вадка.
И продължи с някакъв необикновено сух и официален тон, питайки и едновременно потвърждавайки.
— Та нали в сиропиталище — каза мъничката Маря — отиват ония, на които всичките родители са загинали, а ние с тебе си имаме мама.
Чантата на Вадим с малки кесийки брашно и грис, микроскопично пакетче масло, хляб и дори парче домашна сланина, загъната в чиста кърпа, беше първото събитие от трите последни събития на този ден.
Второто събитие беше банята. По-точно разговорът за нея. Защото и разговорът може да стане събитие, щом като дава повод за размисъл, нали така?
Мама беше упорит човек. Така че щом се нахранихме с варените сипкави картофи…
Но отначало Вадка се заинати. Когато баба сложи чинии на масата, той заповяда на Машка да се облича, за да си ходят.
— Тръгваме! — каза той с категоричен тон, станал изведнъж твърд като желязо, и Маря послушно, някак уплашено и припряно взе да облича палтото си.
— Какво те прихвана! — възкликнах изненадан. — Не усещаш ли на какво мирише? Да не си хремав?
— Нали си имаме храна! — искрено се учуди моят приятел и посочи чантата.
— Ча-акайте — усмихна се баба, — има време да си изядете запасите. Не са чак толкова много!
Но Вадка решително поклати глава и аз си спомних как още днес ми каза, че те с Машка няма да ни подяждат. С други думи, сега всички гладуват и всеки залък се пести.
Ето защо думите на баба не му подействаха. Тогава се намеси мама. Такава си беше тя! При нужда можеше и да ти подвикне. Да те хване здраво за рамото. Да те застави насила да седнеш. Или да те обърне към себе си и да те погледне в очите. Мама често ми повтаряше, че сега тя е не само майката, но и бащата вкъщи. Всъщност мен тя можеше да ме хване с мъжка ръка за рамото, защото й бях син. Но с Вадик никога не би постъпила така. С Маря — също. Тази мъдра жена им се усмихна и каза:
— И какво, щом като има война и гладуваме, значи да не си ходим на гости, така ли?
Тя зададе въпроса на Вадим с кротък и благ поглед и може би затова той запримига, затрепка с клепачи, пак се смути, постоя с наведена глава, после въздъхна, сякаш взе някакво решение, погледна мама и се усмихна.
Тя не каза нито „браво“, нито „така те искам“, както казваше на мен, а с мила усмивка посочи масата.
— Заповядайте!
След вечеря моята упорита майка отново се върна на своето.
— Разбирате ли — подхвана тя, като местеше поглед от Вадим към Маря и обратно, сякаш ги призоваваше към благоразумие, — аз съм медицински работник, а майка ви е болна, така че от хигиената… да речем, от това колко често ходите на баня, зависи не само здравето, но и животът ви.
И ето че мама се оказа права. Изглежда и братът, и сестрата бяха разумни, но и двамата си имаха проблеми. Те сведоха очи и замълчаха. Пръв заговори Вадка.
— Ами не-е! — каза той, сякаш спореше с някого. — Щом откараха мама, веднага ни взеха и нас. И цялото бельо, за онова там, как се казваше…
— Санитарна обработка — подсказа мама.
— А така! — Той изхъмка и заговори по-бързо, накрая взе да се поклаща. — Накараха ни да се съблечем чисто голи и да се напарим, доколкото издържим, в най-обикновена баня. И взеха всичките ни дрехи. Когато ги донесоха, бяха просто врели! Трябваше да изчакаме, докато изстинат.
— А пък аз — усмихна се Машка, — си бях забравила в палтото едно целулоидно патенце. После се обличам. И хоп! Вместо патенцето напипвам само една корава топка. Цялото се беше стопило.
— Така, така! — насърчи ги мама. — А после? Ходихте ли пак на баня?
Те отново замълчаха, но Маря махна с ръка и каза:
— Добре де, ще разкажа!
Вадим облекчено въздъхна. Сякаш Маря свали товар от гърба му. Впрочем и нейното лице се проясни. Така става, когато човек вземе решение за нещо сериозно. Макар че както се разбра по-късно, тук нямаше нищо сериозно. Само смехории. Наистина сега Машка се кискаше в шепа. Но тогава изглежда хич не й е било весело.
И така майка им обяснила и на двамата, че най-добре е малките деца да не ходят сами на баня. Първо, казала тя, сами не могат да се изкъпят както трябва. Ами да, права е била. И аз, когато веднъж отидох сам на баня, през цялото време се мъчех да запомня какво вече съм сапунисвал, и какво не съм. Ръка ли, крак ли и точно кой.
Е, добре, добре, после ще разказвам за себе си. А сега за Машка.
Та първо, значи, малките не могат сами да се изкъпят. Разбира се, това не се отнасяло за Вадка.
И докато майка им била здрава, водела Машка в женската баня. Всичко било добре. Но ето че се разболяла и почувствала, че ще я откарат в болница. Тогава се разтревожила и взела да им заръчва какво трябва да правят. За купоните — да не ги загубят. За училището — да учат и за нищо друго да не мислят. И за банята.
В банята, казала тя, Машка в никой случай не бива да се къпе сама, има нужда от помощ, пък и е опасно, може да се попари с вряла вода, ако се опита сама да вдигне кофата, няма да й стигнат сили и ще излее водата върху себе си, или не дай боже, ще се подхлъзне на мокрия циментов под, ще падне и ще си счупи я ръка, я крак, а още по-лошо, може и главата си да удари.
Майката била цялата в пот, имала треска, но продължавала да говори за банята, и сигурно вече почнала да бълнува, защото заръчала на Вадик да не пуска Маря сама, а да я взема със себе си в мъжкото отделение, няма нищо срамно в това братът да заведе сестричката си, малките ги пускат, не е страшно.
Майката била зле и Вадим и Маря не могли да спорят, обещали да правят всичко, както им е заръчала.
Така, значи. Откарали майката. Дошло време да идат на баня. Машка започнала да се дърпа, а Вадим да й се кара. Тогава Маря била загубила вече купоните, ето защо нямала голям шанс да докаже, че може да не ходят заедно на баня. Когато в някоя къща има или е имало тифус, човек трябва да се къпе по-често. За това радиото бе проглушило ушите на всички. И навсякъде бяха окачени плакати, едни такива страшни: с голяма нарисувана въшка, под която пишеше с едри черни букви: „ТИФУС“.
Вадка, като по-грамотен от Маря, четял плакатите, пък и понякога чувал предаванията по радиото. Затова взел изтривалката и сапуна — още повече че изтривалката била единствена, а сапунът — някаква люспа — заповядал на Маря да изглади с ютия гащичките и фланелките, нейните и неговите, хванал я за ръка и насила я повел на баня.
— Да знаете какъв ужас беше! — възкликна Маря, като дори и сега се изчерви. — Какъв срам! Наоколо само голи мъже! И аз сама сред тях! А Вадка! Само ми крещеше! И някакви момчета се подиграваха.
— Мъже! — подразни я Вадим. За първи път го виждах да не е много ласкав към сестричката си. Изглежда казаното бе прехвърлило границите на търпението му. — Само старци и деца!
— Все едно! — възрази Маря. — И така, аз реших да става каквото ще. Съблякох се и като че ли се бухнах в пропаст.
— И какво? — попита Вадим с тон на човек, който знае отговора. — Нямаше нищо страшно. Щом като трябва, значи трябва!
— В къпалнята беше по-лесно — съгласи се Маря, — имаше гъста пара и нищо не се виждаше. Позакрих се с тасчето, пък и нали съм с къса коса, както виждате, никой не ми обърна внимание…
— И се забихме в един ъгъл! — прекъсна сестра си Вадим. — Сложих я да седне с гръб към другите. Хубаво я насапунисах. Сам носех вода. — Той се засмя. — А тая бъзливка седеше със затворени очи. Цялата се тресеше от страх.
Баба и мама през цялото време се усмихваха и ме поглеждаха, и аз прекрасно разбирах защо. Накрая мама каза:
— Няма нищо особено, Машенка. Какво да се прави? И нашият Коля ходи с мен на баня!
И таз добра! Не можа да премълчи.
Усетих, че се обливам в гореща пот, че цялото ми лице пламва, че сигурно ушите ми приличат вече на пионерски флагчета.
Маря опули срещу мен големите си очи, като че ли с фарове ме освети. Е, какво видя, искаше ми се да я попитам. И в същия миг Вадка възкликна:
— Видя ли, Маря!
Сякаш беше възтържествувала някаква велика истина. А Вадка пак викна:
— Оттогава не ще да ходи на баня!
Не беше се изтеглила още кръвта от лицето ми, когато видях, че Машкиното пламва. Дори й избиха капчици пот.
И това беше. Мама взе да обяснява на Маря, че е глупаво, че се налага редовно да ходи на баня, нали е момиче, трябва да си вземе шкафче в ъгъла и там незабелязано да се съблече, без да се озърта, после бързо да влезе в къпалнята и пак да иде в някой ъгъл, много правилно е постъпил Вадим, браво, веднага си личи, че е голямо момче, съзнателен човек, грижовен брат.
Навярно мама говореше със същите думи, с каквито майката на Вадим и Маря, или може би така говорят всички майки, съвсем еднакво обясняват разните прости неща, защото Вадим се умълча, наведе глава, а от очите на Маря закапаха сълзи: кап-кап, кап-кап.
Мама виждаше, но не спираше да говори, може би смяташе за необходимо да обясни всичко най-подробно и както трябва, а аз си мислех, че все пак хич не е хубаво да си малък.
Уж и ти си свободен, като всички, ама нищо подобно, нямаш свобода. Рано или късно непременно ще се наложи да направиш нещо, срещу което се бунтуваш с цялото си сърце. Но ти казват, че трябва, че се налага, и ти се тормозиш, страдаш, упорстваш, но накрая вършиш каквото искат.
И ето че се получават най-различни глупости. Аз, дето съм момче, ходя с мама в женската баня, а Машка, момичето — с брат си в мъжката.
Къде е тук правдата? Къде е справедливостта?
Е, и третото събитие за тази вечер.
Да. Има неща, за които дори ти е неприятно да си спомняш… И така, Вадим и Маря си тръгнаха, аз поисках да ги изпратя, но мама не ме пусна.
— Защо? — учудих се аз.
— Имаме работа — строго отговори тя.
Пак ми се разтупа сърцето и взе да прескача. Но какво означава тази необичайна строгост, какво? Не се наложи много да чакам.
Веднага щом излязоха Вадим и Маря, мама се обърна към мен и аз видях, че лицето й стана съвсем същото както на гипсовата жена с греблото в градинката пред киното.
— Ти къде! Беше! Днес! — не попита, а отсече мама.
„Откъде е могла да узнае, откъде?“ — повтарях си тъпо аз. Сякаш имаше някакво значение откъде точно е узнала.
— Ами… — замънках. — Просто… Изобщо… Ние…
И така се изтървах. Ето как поставих под въпрос значението на Вадим в живота ми. И разбира се в очите на мама.
— Ах, ние! — възкликна мама. И вече не ми даде възможност да се опомня. — С Вадим? — повтори тя и на мен нищо друго не ми оставаше, освен покорно да кимна с глава.
— И с Маша! — Ами то се знае, че и с нея. — И тримата! — ахна мама. — Избягали от училище! — Завъртях отрицателно глава. — А-а, не било тримата! Значи, само вие с Вадим. — Не можех да си изкривя душата и да оклеветя невинния човек. — Тогава с Машка! — Но тя също отиде на училище. — Така-а! — Дори за мама не беше толкова лесна тая задача. Трябваше да поразмисли. Но само за миг. — Отначало — произнесе тя обвинителното заключение — си бил с Вадим! — Очите й пръскаха светкавици и мълнии. — А после с Маша.
Кимнах още веднъж, после още веднъж. Сякаш я насърчавах — добре, добре. Но в края на краищата защо не ме изслуша. Дори закоравелите престъпници имат право да обяснят постъпките си.
Мама стоеше със скръстени ръце, също като Наполеон Бонапарт. Липсваше й само триъгълна шапка на главата. А иначе — същински император. А до него верният му слуга — баба, която внимателно слушаше и осъдително клатеше глава. Но чакайте, опомних се аз. Изслушайте ме. И измънках:
— Търсихме храна.
— Какво?! — възкликна мама. А баба тъжно подпря с ръка брадата си. — Какво! Какво! Какво — закрещя мама. Сякаш се съмняваше, че не е разбрала, че не е чула добре. — Ти? Си търсил? Храна?
— Ами да! — отговорих аз. — С Вадим. Намерихме кюспе. Само че не е вкусно. Трябва да се стърже. С пила.
Когато някой е обвинен, и то не без основание, в повечето случаи започва да обяснява съвсем незначителни подробности. И по правило с това само ядосва обвинителите. Мама също се ядоса, чак побесня. Това кюспе, което може би никога през живота си не беше виждала, сякаш я подлуди.
Неочаквано взе да приказва на баба. Възрастните имат такъв навик. В твое присъствие да говорят на друг и да задават най-различни въпроси.
— Представяш ли си? — обърна се тя към баба. — Ние се блъскаме! Като грешни дяволи! Работим! Без да подвиваме крак! Правим икономии! Мислим за него и деня, и нощя, а той! Да бяга от училище!
Има и друг начин на мъчение. Уж се обръщат към теб, а не ти дават възможност да отговориш. Сами си отговарят.
— Гладен ли си останал? — попита мама, но дори не ме погледна. — Не, сит си! Бос ли ходиш? Не, обут си! Нямаш тетрадки? Имаш. Мръзнеш ли? Живееш на топло! Тогава какво ти трябва? — възкликна тя и аз си помислих, че сега вече ще ме остави да говоря. Ама нищо подобно! Мама си имаше отговор за всичко. — Да се учиш добре! — каза тя. И отиде от масата до шкафа. — И разбира се да не отсъстваш от училище!
Ох, тези жени! Без никакъв преход Наполеон Бонапарт отпусна ръце и заподсмърча. Най-лошият вид мъчение са майчините сълзи. И то заради тебе. Това ми беше непоносимо, ужасно непоносимо. Изведнъж ми се прииска да пробия с глава стената.
Но ето че като подсмръкна за последен път, мама каза през краткотрайните като летен дъжд сълзи, вече с обикновения си, истински мамин глас:
— Ние с баба ти се изпотрепваме, а ти!
— Няма вече така да правя! — искрено, дори с жар казах единственото, което се казва при подобни случаи.
— Излиза… — неочаквано се успокои мама. И после изтърси страшна глупост: — Излиза, че Вадим ти влияе зле.
Чак ми писнаха ушите от гняв.
— Как не те е срам! — изкрещях аз. Не, не беше лесно да креснеш такива думи на мама. И на всичкото отгоре да ги повториш. — Как не те е срам!
Целият се тресях от яд. Ох, тези възрастни! Мързи ги да повярват на собствените си деца. Все си мислят, че ги лъжат. Толкова ли е трудно да помолиш детето си да ти обясни подробно какво е правило през деня. Опитай се да разбереш! Най-лесно е да нахокаш човека. Опитай се да го разбереш, ето какво е най-важното. И после, защо трябва да мислят, че децата са безразсъдни? Че винаги се стремят към лошото, лудориите, че все гледат да направят някоя пакост?
Отчаяният ми вик накара мама да млъкне. Така ми се стори. Но нещо се прекърши в мен. Скъса се някаква тъничка нишка.
Ах вие, възрастни, умни, мъдри хора!
Ако знаете колко тежки са вашите упреци! Колко погрешно — не звучи, а действа — думата ви, в която може и да не сте вложили такъв смисъл, но вече сте я изрекли. И дълги, дълги години тя продължава да звучи в детската душа като отекващ звук на камертон.
Мнозина смятат, че да нахокаш някого, още повече дете, е нещо съвсем безвредно, дори напротив — нека хубаво запомни, да го има за обица на ухото, защото животът е пред него и трябва доста важни истини да се натъпчат в тази упорита глава.
Кой ще ви обясни на вас, възрастни, че крехкото лесно се чупи? Счупеното, пукнатината дори няма да се забележат, но душата ще се изкриви и гледаш — добрият през цялото си детство малчуган когато порасне, става лош човек, на който нито приятелството, нито честността, нито дори светите майчини ласки не са скъпи и обични.
Крехко и чупливо нещо е детската душа. Ох, колко трябва да се пази…
Дали тогава бях твърде послушен, или може би твърде слаб, или пък бях свикнал да живея в пашкула, който бяха изплели около мене мама и баба, но духът ми се прекърши.
Не успяхме да станем приятели с Вадим и Маря, останахме си само познати. От време на време се отбивах у тях, те също идваха у дома, баба ги гощаваше с каквото можеше. Най-често се срещахме в стола — сега Маря и Вадик имаха купони за допълнителна храна, пък и още преди края на април получиха и другите купони.
Случваше се при нас да седне момче или момиче, да помоли унизено с тих разтреперан глас: „А да ми оставиш мъничко! А?“ — и те оставяха. Сега те оставяха. Носа и кратунестият вече ни избягваха, макар че идваха в стола. Всички тук добре познаваха бившия чакал Вадка и предпочитаха да си нямат работа с него.
Впрочем може би причината да не се сприятелим е била съвсем друга — времето?
С твърде малко време разполагахме. Твърде малко!
С Вадка и Маря се запознахме през първите дни на април, а пролетта е най-краткотрайното годишно време — кой не го знае?
Пролетта лети. Тази прекрасна обновителка прилича на добросъвестна портиерка! Изчиства снега и почернелия лед от улиците. С ручеи измива калта от града. Издухва тежките облаци от небето и като грижовна домакиня го бърше ли, бърше с чистите гъбки на белите облачета, за да светне с кристална синева.
Пролетта е помощник на слънцето, негов изкусен бояджия. Мацне веднъж — и оцветява тополите в розово с лепкави пъпки. Мацне втори път и обагря земята със зелена трева. Мацне трети — и изпъстря градините и горите с побелели от цвят дървета.
Пролетта влияе на хората. Изправя гърбовете. Премахва бръчките. Кара те да вдишваш опияняващия въздух, докато ти се замае главата.
Пролетта подготвя земята и хората за лятото, подтиква да бързат дори децата, които смятат, че животът е пред тях и няма защо да бързат. Разбира се, това е така, но всеки знае, че идва краят на четвъртия срок, краят на учебната година, последните бележки, а в четвърти клас — изпитите и съвсем незабележимата крачка в по-горен клас. Тъй е то.
А онази пролет бе изобщо съвсем необикновена. Гласът на Левитан ставаше все по-тържествен. Все по-бавно и тежко изговаряше всяка дума от съобщенията на Съветското информбюро, сякаш да им придаде още по-голяма важност.
Ами разбира се!
Нашите се сражаваха в Германия!
Водеха боеве в Берлин!
Първи май дойде в градчето ни със зеленина и обещание за необикновено щастие.
Още малко, още ден-два. Още…
А мама беше умен човек. Често, когато се прибереше от работа, ми казваше леко усмихнаха:
— Ако срещнеш Вадик или Маша, кажи, че майка им се чувства добре.
И на два-три пъти предадох маминото съобщение на Вадка. Мама никога не лъжеше. И кажеше ли нещо, човек можеше със сигурност да й вярва.
Пък и изобщо! Наоколо беше пролет! Скоро щеше да свърши войната! Мрачната приемна с черните като гарги санитарки вече ми се струваше нереална, сънувана в болестен кошмар. Всичко се подготвяше за мир и щастие, а когато човек е погълнат от мислите за празника, забравя за нещастието.
Както всяка година, така и през четиридесет и пета имаше в живота ни такъв ден — осми май. Когато настъпи и стрелките на часовника взеха да отмерват неговата продължителност, никой у дома пък и в целия град още не знаеше, че е някакъв особен ден. А и след това не мислихме много за него — кой ще си спомня за последния ден на войната, щом като е последван от първия ден на мира! Но все пак имаше такъв ден. Последният ден на войната.
Войната умираше неохотно. Всичко беше ясно, но някъде там, в Берлин, още чаткаха автомати и боботеха оръдия.
Осми май започна като всеки делничен ден. Пролетта нахлуваше през прозорците с щедри слънчеви лъчи, клокочеше на мътни ручеи, крещеше с птичи гласове. Изобщо всичко си вървеше по реда.
Отдавна си бях научил уроците, когато мама се върна от работа.
Общо взето аз се смятах за наблюдателен човек, но отначало нищо не забелязах. Макар че по-късно, когато мина време и разбрах повече, отколкото знаех в началото, си обясних защо мама не влезе веднага при мен, защо първо си намери някаква работа в кухнята, защо така дълго се ми и говори на баба с подчертано безгрижен тон.
Накрая влезе в стаята, порови в скрина, после в кутийката пред огледалото — върху тази кутийка сияеха на яркото слънце красиви палми на зелен морски бряг, а вътре имаше най-различни женски дреболии: фиби, напръстници, празно флаконче от парфюм, останало отпреди войната, засъхнало от неупотреба червило, пак отпреди войната. Нито едно от действията на мама не заслужаваше особено внимание. Пък и аз не им придавах никакво значение. Едва по-късно си помислих, че тя твърде дълго се рови в кутийката, като се има предвид припреният й характер.
По едно време се обърна, пристъпи крачка към мен и ме целуна по главата. Дори се сепнах. Не че мама не ме галеше, напротив! Заобиколен от две жени, аз растях по-скоро като галено момиче. Но мама ме целуна така ненадейно, че се изненадах, поисках да я погледна в лицето, но не можах: тя здраво ми бе притиснала главата. Не искаше да го виждам.
После както обикновено стремително се отдръпна и отиде до прозореца. И аз разбрах, че плаче.
Ужас! Винаги ме обземаше страшен ужас, когато видех мама неочаквано да се разплаче. Защото никога не бе плакала, през цялата война. Няколкото пъти — три, четири, а може би и пет, не влизаха в сметката. Бях сигурен, че мама може да плаче само от голяма радост и от голяма скръб. Затова, когато видях потръпващите й рамене, си помислих най-лошото: татко! Нещо се е случило с татко!
Естествено скочих и извиках:
— Какво е станало с татко?
Мама стреснато се обърна.
— Не! Не! — възкликна тя. — Как ти хрумна!
— Защо плачеш тогава? — запитах все така високо, макар че се бях поуспокоил…
— Просто така! — отговори мама. — Просто така!
На вратата се беше появила баба, която я наблюдаваше също с подозрение, и на нея не й се вярваше, че мама ще се разплаче хей така без нищо.
Мама се усмихна, но усмивката й излезе някак жална.
— Честна дума — проговори тя, — просто ми се плаче. Сетих се за татко ти… Къде ли е сега?
Къде ли е сега? И какво става с него? Боже, тази мисъл не ми излизаше от главата… С една дума, мама ни залиса и естествено ние с баба се размислихме, натъжени за татко, при което аз реших, че може би мама има право да си поплаче. Нали все пак е жена.
Ядохме мълчаливо. Неочаквано мама попита:
— Какво прави Вадик? А Маша?
— Редовно ходят на баня — отговорих аз.
— Ето, виждаш ли — каза мама, — браво, какви добри деца. — Тя помълча, като не откъсваше внимателен поглед от мен, и добави: — Просто герои. Същински малки герои.
Очите й пак се насълзиха, сякаш от дим, тя сведе глава над чинията си, после бързо стана и отиде при котлона. Оттам се обади с пресилено бодър глас:
— Коля, хайде да идем днес у тях! Аз дори не зная къде живеят!
— Ами добре! — казах по-скоро изненадан, отколкото зарадван. И повторих по-оживено: — Добре!
— Мамо! — Сега вече тя се обръщаше към баба. — Нека да им приготвим нещичко, а? Все пак неудобно е да идеш с празни ръце на гости.
— Но аз нямам нищо подходящо! — отговори баба.
— Може малко брашънце — занарежда мама от антрето, като разтваряше кесии и местеше буркани. — Ето и картофи! Захар, масълце.
Баба неохотно стана от масата и оттатък двете нещо си зашепнаха, по едно време мама каза по-високо:
— Нищо, нищо!
Мама влезе първа и някак много решително в стаята на Вадик и Маря. Не се учуди на мизерията, дори избягваше да гледа и децата, ето кое ме порази. Беше някак странно! Захвана се да шета, донесе вода, взе парцала, изми пода, а междувременно сложи чайника на печката, изми и всички съдове, макар че не бяха много и се оказаха чисти до един.
Имах чувството, че мама нарочно се измъчва, измисля си работа, която може и да не върши, например, подът беше чист. Изглежда, се чудеше какво да прави. И не поглеждаше към Вадик и Маря, извръщаше очи. Макар че бъбреше, без да спира.
— Машенка, миличка — припряно говореше мама, — умееш ли да кърпиш, сама разбираш колко е тежък сега животът, трябва да се научиш, детето ми, а това е много лесно, вземаш една гъбка, такава дървена, е, то се знае, че не е задължително точно гъбка, може и електрическа крушка, изгоряла, дори на чаша може да се кърпи, опъваш чорапа с дупчицата отгоре, и правиш с конеца първо един шев надълго, а после нашироко, но без да бързаш, старателно, и така се получава кръпка от конци, това винаги ще ти потрябва…
Изобщо, приказки на женски теми, първо за кърпенето, после как се готви борш, после с какво трябва да си мие косата, за да й бъде пухкава, и така едно след друго, не само без точка, без пауза, но дори без точка и запетая.
И всичко това нямаше да ми направи впечатление, ако не беше едно важно обстоятелство, впрочем, известно само на мен. Обстоятелството, че мама не можеше да търпи такова бръщолевене и меко, но решително, прекъсваше подобни разговори, ако ги подхванеше някоя позната, отбила се пътьом у дома. Слушах и не вярвах на ушите си — така се беше развързал езика на мама.
Накрая цялата стая беше оправена и почистена, чаят беше кипнал и не оставаше нищо друго освен да насядаме около масата.
За първи път през цялата вечер мама погледна в лицето Вадик и Маря. Тутакси млъкна и сведе глава. Вадка го разбра по свой начин и започна неумело, но учтиво да й благодари. Мама вдигна за миг очи към него и пресилено се засмя:
— Но моля ти се, няма защо!
А аз виждах, че мисли за друго. Не, честна дума, днес мама не беше на себе си. Сякаш й се беше случило нещо и тя искаше да го скрие. Ала не й се удаваше.
Изпихме чая.
Пихме го със захар и филийки с тънък, почти прозрачен слой масло. Също като на празник. Само че захарта беше ограничена, затова на всяка глътка си отгризвахме по малко и в това нямаше нищо чудно. През войната се смяташе за непозволен разкош да пиеш чая подсладен. А захарта за този чай също беше военна, бабино производство. Когато вземаше дажбата ситна захар, баба я изсипваше в една купа, прибавяше вода и търпеливо вареше гъстия сироп на тих огън. След като изстинеше, от него се получаваше жълтеникава шуплеста захар, която лесно се отчупваше с щипци. А най-важното — ставаше малко повече. Ето каква беше военната хитрост.
И така пиехме чай, като си отхапвахме по мъничко захар, ядяхме черен хляб с масло, а стрелките на часовника отмерваха края на последния ден от войната, след който настъпваше мирът. Нима можех да си помисля, че това беше последният ни чай в тази неуютна стая?…
После си тръгнахме. Вадик и Маря усмихнати ни изпратиха. Стояха на прага, махаха с ръце и се усмихваха.
Неочаквано ми хрумна: сякаш заминават за някъде. Стоят на стъпалото на вагона, влакът още не е потеглил, но всеки миг ще потегли. И те ще заминат нанякъде.
Излязохме на улицата и аз почувствах, че с мама нещо става. Устните й просто подскачаха, не трепереха. И пак изкрещях:
— Какво се е случило с татко?
Мама спря, притегли ме до себе си и притисна неудобно главата ми.
— Чедо! — разхълца се тя. — Миличко мое! Чедо!
Аз също заплаках. Бях сигурен, че татко не е жив. Мама едва успя да ме разубеди. Кле се, дава ми честна дума. И аз с мъка се поуспокоих. Ала въпреки това не можех да повярвам и все питах:
— Но какво се е случило?
— Просто ми се плаче! — повтаряше мама и очите й се наливаха със сълзи. — Някакво глупаво настроение. Извинявай! Разстроих те аз, глупачката!
А после настъпи утрешният ден! Първият ден без война.
Аз естествено не знаех как свършват войните, а след година и един месец трябваше да получа свидетелство за начално образование! Просто нямах представа какво се прави. Всъщност мисля, че и баба не можеше да си представи, и мама, и много, много възрастни, които не са били на фронта, пък и онези, които са били, не можеха да си представят как е завършила тази проклета война там, в Берлин.
Навярно са престанали да стрелят? И е настъпила тишина? Ами после какво? Нали не може само да спрат стрелбата и всичко да свърши! Сигурно нашите са викали. Крещели са „ура“ с всичка сила. Разплакани са се прегръщали и са танцували, пускали са разноцветни ракети?
Не, каквото и да измислиш, каквото и да си спомниш, всичко ще бъде недостатъчно, за да се опише това необикновено щастие.
Този ден дори си казах: може би трябва да заплачем? Всички, ама всички да заплачем — и момчета, и момичета, и жени, и разбира се, военните, бойци и генерали, дори Върховният главнокомандващ там, в Кремъл. Всички да се изправим на крака и да заплачем, като от нищичко не се срамуваме, да заплачем от голямата, необятна като небето и земята, честита радост.
Разбира се! Сълзите винаги са горчиви на вкус, дори когато човек плаче от радост. Но има ли мъка, горчилката в тях е огромна, остра, непоносима… И така този ден мама направо ме окъпа със сълзи. Още спях, когато ме прегърна и нещо зашепна, за да не се стресна, а по лицето ми капеха горещи сълзи: кап-кап, кап-кап.
— Какво се е случило?
Скочих уплашен и рошав като врабец. Първото, което си помислих беше: прав излязох. Татко. Ами че човек не може да плаче без сериозни причини цяла вечер, та чак и на сутринта!
Но мама ми пошепна:
— Край! Край! Свърши войната!
Но защо шепне, мина ми през ум. За това трябва да се вика. И закрещях колкото ми глас държи:
— Ура-а-а!
Баба и мама заподскачаха до леглото ми като момиченца, смееха се, пляскаха с ръце и също крещяха сякаш в надпревара:
— Ура! Ура! Ура!
— А кога? — попитах, изправен на леглото по гащета и потник. Я виж ти! Оттук, отгоре, стаята ни изглеждала огромна, цял един свят, пък аз, глупчото, да не знам това.
— Какво — кога? — засмя се мама.
— Кога е свършила войната?
— Съобщиха рано тази сутрин. Ти още спеше!
— И да не ме събудите! — ядосах се аз.
— Жал ни беше! — каза мама.
— Какво говориш! — викнах пак. — Как така ви беше жал? Когато такава, такава… — Не знаех каква дума да употребя. Как да нарека тази радост. Така и не измислих. — А как, как?
Мама се смееше. Днес ме разбираше, чудесно разбираше несвързаните ми въпроси.
— Ами ние с баба ти изскочихме на улицата. Едва се зазоряваше, а беше пълно с народ. И ти ставай! Сам ще видиш!
Никога през живота си, нито преди, нито по-късно, не съм имал толкова силно желание да изляза навън. Трескаво се обличах, обувах, миех, ядях. Излетях на улицата с разкопчано палто.
Времето беше мрачно и унило, както се казва, кишаво, но дори буря да вилнееше и гръмотевици да трещяха, този ден щеше да ми се стори светъл и слънчев.
Хората вървяха направо по платното на улицата, очистена от снега. По тротоарите нямаше нито един човек. И знаете ли каква мисъл ми хрумна веднага? Нали тротоарите са от двете страни. В делнични дни хората вървят в едната и в другата посока, всеки по своята пътечка. А сега тези пътечки изглеждаха смешни! Отвратително глупави! Хората вървяха на тълпа, точно по средата на улицата. Че как може да вървиш на разстояние от другите? Трябва всички да са заедно, за да виждат своите усмивки, да си казват топли думи, да си стискат ръцете!
Каква радост беше!
Сякаш всички бяха познати или дори роднини.
Първо ме настигна група момчета. Те крещяха „ура“ и всяко от тях ме удари — кой по хълбока, кой по рамото, но не да ме заболи, а приятелски, и аз също завиках:
— Ура-а-а!
После срещнах нисък и набит старец с широка гъста брада. Видя ми се, че лицето му е мокро и си помислих, че той също плаче.
Но старецът ми викна с бодър глас:
— Честита ти Победа, момчето ми! — И се разсмя.
На пътя стоеше млада жена, почти момиче, с карирана забрадка. В ръцете си държеше пеленаче и високо говореше:
— Гледай! Запомни! — после щастливо се смееше и пак повтаряше: — Гледай! Запомни!
Сякаш мъничкото бебе можеше да запомни нещо! Изглежда, това дебеланче хич не се интересуваше от празника, защото взе да се дере от рев в пелените си. А майката пак се засмя и каза:
— Ха така, миличкото ми: Ура! Ура! — и се обърна към мен: — Чуваш ли? Как крещи „ура“!
— Браво! — усмихнах се аз, а жената викна:
— Честито!
На ъгъла стоеше инвалидът, на когото в делнични дни почти всяка жена, която минаваше покрай него, даваше милостиня. Той нямаше дясна ръка и ляв крак. На тяхно място висяха подгънатият ръкав на гимнастьорката и подвит крачол на брича.
Обикновено инвалидът седеше на едно дървено трупче, сложил пред себе си ушанка със звездичка, където му хвърляха монетите, и винаги беше пийнал, впрочем и мълчалив, никога не говореше, не псуваше, само гледаше минувачите и скърцаше със зъби. Отляво на гърдите му слабо проблясваше медал „За храброст“, а отдясно беше зашит като пагон цял низ от жълти и червени лентички — за раняване.
Днес инвалидът пак беше пийнал, и то доста, но не седеше, а стоеше прав, подпрян на патерицата с оная страна, където трябваше да бъде дясната му ръка. Лявата държеше опряна до слепоочието, отдавайки чест — днес нямаше къде да слага подаянията.
Дори сигурно не би взел. Стоеше на ъгъла като жив паметник и към него от четирите страни прииждаха хора. По-смелите жени се приближаваха, целуваха го разплакани и пак тръгваха по пътя си. А той козируваше на всяка една. Все така мълчалив, като ням. Само скърцаше със зъби.
Продължих нататък. Но изведнъж краката ми се подкосиха от уплаха — такъв трясък се чу. Съвсем близо до мене стоеше мъж с майорски пагони и стреляше с пистолет. Дум, дум, дум! Изстреля цял пълнител и се засмя. Беше много хубав майор! Младолик, с мустаци на хусар, а на гърдите с цели два ордена. Пагоните му грееха като злато, ордените подрънкваха и блестяха, а майорът се смееше и крещеше:
— Да живеят нашите славни жени! Да живее нашият героичен тил!
Около него веднага се насъбра тълпа. Жените се смееха, хвърляха се на врата му и по едно време се увесиха толкова много наведнъж, че той не издържа и се строполи заедно с тях. А те весело запискаха и закрещяха. След миг всички се изправиха, като вдигнаха майора високо над главите си, подържаха го така, после го пуснаха да падне, но не на земята, а в ръцете им, извикаха задружно „хо-оп“ и го подхвърлиха нагоре. Сега блестяха не само ордените и пагоните му, но и лъскавите му ботуши. Едва придума жените да го пуснат на земята, едва се измъкна. Но за да сторят това, те го накараха да целуне всяка поотделно.
— По руски обичай! — извика енергична, макар и вече на възраст, лелка. — По три пъти!
А в училище ставаше нещо невъобразимо. Всички тичаха по стълбището, крещяха, бутаха се весело. Никога не бяхме допускали разни глупави нежности помежду си, смятахме ги за неприлични, но в щастливия ден на победата аз се прегърнах с Вовка Крошкин, и с Витка, дори с Мешето, макар че беше голям овен!
На този ден всичко се прощаваше! Всички бяха равни — и отличници, и двойкаджии! Нашите учители обичаха всички ни еднакво — и буйните, и кротките, и будните, и заспалите. Сякаш всички стари сметки бяха приключени и всеки казваше: сега животът ще се промени, ти също трябва да се промениш.
Накрая учителите, мъчейки се да надвикат крясъка и олелията, ни накараха да се строим. По класове, на долната площадка, където правехме общите си сборове. Но не можахме да се строим по класове. Всички се бутаха, обикаляха, притичваха от едно място до друго, от приятел към познат от съседен клас и обратно. През това време директорката Фаина Василиевна с всички сили биеше прословутия училищен звънец, който приличаше по-скоро на малко бакърче. Звънът му беше ужасен, обикновено си запушвахме ушите, но днес и той не помогна. Фаина Василиевна звъня близо десет минути, не по-малко, докато училището притихна.
— Скъпи деца! — започна тя и чак тогава се умълчахме напълно. — Запомнете днешния ден. Той ще влезе в историята. Честита ни Победа!
Това беше най-краткият митинг през живота ми. Започнахме да крещим, да ръкопляскаме, да викаме „ура“, да подскачаме високо, и никой вече не можеше да ни обуздае. Фаина Василиевна стоеше на най-долното стъпало на стълбището. Отначало изненадана ни гледаше как лудуваме и беснеем, после добродушно се засмя и махна с ръка.
Вратата се отвори и пие на потопи се вляхме в класовете си. Но никой не седна. Всичко в нас вреше и кипеше. Накрая Анна Николаевна ни поукроти. Всъщност ние се укротихме по необичаен начин. Едни останаха прави, други насядаха върху чиновете, а трети — направо на пода до печката.
— И тъй — тихо започна Анна Николаевна, сякаш повтаряше някакъв въпрос. Обичаше да ги задава по два пъти. Първия път — високо, втория — по-тихо. — И тъй — каза тя още веднъж, — войната свърши. Вие я преживяхте като деца. И макар че не изпитахте целия й ужас, все пак станахте нейни свидетели.
Анна Николаевна вдигна глава и отново погледът й се зарея някъде над нас, сякаш отвъд училищната стена, а и по-далеч, отвъд плътната стена на времето, виждаше нашия по-нататъшен живот, нашето бъдеще.
— Вие знаете — проговори тя и позамълча, сякаш се готвеше да ни каже нещо много важно и сериозно като на възрастни. — Ще мине време, много, много време, и вие ще станете големи. Ще имате не само деца, но и деца на вашите деца, внуци. Ще мине време и всички, които през войната са били големи, ще умрат. Ще останете само вие, сегашните деца. Децата от миналата война. — Тя замълча. — Естествено, нито вашите дъщери и синове, нито внуците ви няма да познават тази война. На цялата земя ще останете само вие, които я помните. И може тъй да се случи, че новите малчугани да забравят нашата мъка, нашата радост, нашите сълзи! Та вижте какво! Не им позволявайте да забравят! Разбирате ли? Вие няма да забравите, но и на другите не позволявайте да забравят!
Сега вече се умълчахме съвсем.
В класа настъпи пълна тишина. Само от коридора и от улицата се чуваха възбудени гласове.
Когато ни пуснаха, не хукнах веднага при Вадка: нали вече не отсъстваше от училище, пък и възможно ли беше в един такъв ден някой да се заседи вкъщи?
И така отидох у тях привечер.
Триетажната сграда, в която живееха, приличаше на кораб: всички прозорци светеха в различен цвят — в зависимост от пердетата. И макар че не се чуваше смях и глъч, от пръв поглед се разбираше, че зад цветните прозорци хората празнуват Победата. Може би някои както се полага — с вино, ала повечето — с подсладен чай или картофи, за днешния случай пържени, а не варени. Пък и то се знае! И без вино всички бяха пияни от радост!
В тясното пространство под стълбището страхът ме докосна с ледена си ръка. Ами разбира се! Вратата на стаята, където живееха Вадим и Маря, беше открехната на една педя и вътре беше тъмно. Първо си помислих, че са идвали крадци: как не ги е срам, на такъв празник… Но в същия миг усетих някакъв тъмен лъч от пролуката на вратата.
Сякаш вътре горещо припичаше черно слънце, лъчите на което минаваха през процепа и стигаха до стълбището. Нищо че беше невидимо. Затова пък се усещаше, усещах го с цялото си същество като дъха на страшен голям звяр.
Дръпнах вратата. Провлечено изскърцаха пантите, сякаш проплакаха. В полумрака съгледах Маря легнала на кревата с дрехи и с обувки. А Вадим седеше на стола до студената печка.
Искаше ми се да кажа, че е грехота да седиш на тъмно в такава вечер, искаше ми се да напипам ключа и да светна лампата, за да изчезне, да се стопи това зловещо слънце, нали и обикновената електрическа светлина ще се справи с него. Ала нещо ме възпря да светна, да заговоря високо, да сграбча Вадим отзад, за да го накарам да се раздвижи, да оживее в този мрак.
Влязох в стаята и видях, че Маря лежи със затворени очи. Нима спи, зачудих се аз. И попитах Вадим:
— Какво се е случило?
Той седеше, стиснал длани между коленете си, а лицето му ми се стори чуждо. Имаше някаква промяна в него. Беше изострено, изпито, пухкавите детски устни бяха стиснати в горчива линия. Но най-важното очите! Бяха огромни. И сякаш виждаха нещо страшно.
Вадим не се помръдна, когато влязох и минах пред него, за да го погледна в лицето.
— Какво се е случило? — повторих, без дори да предполагам какъв можеше да бъде отговорът.
А Вадка замислено ме погледна, по-скоро погледна през мен и проговори с изтънелите си вдървени устни:
— Мама умря.
Обзе ме желание да се изсмея, да кресна какви са тези шеги! Но нима Вадка щеше… Значи бе истина… Но как? Сетих се какъв ден беше днес и потръпнах. Нали войната свърши, настъпи голям празник, нима бе възможно на празника, точно на празника да се случи такова нещо…
— Днес ли? — попитах, като все още не ми се вярваше. Нали мама, моята майка, на която винаги можеше да имаш доверие, ми беше казала да предам на Вадик и Маша, че състоянието на майка им се подобрява. А излезе…
— Преди няколко дни… Погребали са я без нас…
Той, моят Вадим, говореше с някакъв безжизнен глас. И аз просто физически усещах как с всяка негова дума помежду ни се разтваря бездна с черна вода.
Все по-широка и по-широка.
Сякаш те с Маря отплуват с малкия сал на своята стая от брега, на който стоя аз, клепоухият малчуган.
И аз зная: още малко и черният бързей ще повлече крехкия сал, над който черното, невидимо, но прежурящо слънце вече е изгряло и го следва в незнайния му път.
— Какво ще правите сега? — едва чуто попитах.
Вадим леко се размърда.
— Ще идем в сиропиталище — отговори той. И за пръв път от началото на разговора ни премигна. Погледна ме вече с виждащ поглед.
И внезапно каза.
И внезапно каза нещо, което никога няма да забравя:
— Знаеш ли — започна този чудесен и необикновен човек Вадка, — иди си. Защото има поверие, че… — Той позамълча. — Който се навърта край нещастието, може да го прихване, да се зарази. А татко ти е на фронта!
— Но нали войната свърши — тихо прошепнах аз.
— Всичко се случва — каза Вадим. — Войната свърши, ама виждаш какво става. Иди си!
Той се изправи и бавно се обърна, сякаш тръгва да ме изпрати. Заобиколих го и му подадох ръка, но Вадим поклати глава. Маря все още спеше, сякаш потънала в някакъв вълшебен сън от приказка, но лоша приказка, не за спящата красавица. Тази приказка не оставяше никаква надежда.
— А Маря? — попитах безпомощно. По-скоро измънках с тънък жален гласец.
— Маря спи — спокойно отговори Вадим. — А когато се събуди…
Така и не каза какво ще стане, когато Маря се събуди.
Бавно отстъпвайки назад, излязох от стаята. И затворих вратата след себе си.
Черното слънце не стигаше вече до тук, в полумрака под стълбището. Беше останало вътре, в стаичката, чиито прозорци бяха все още облепени с ивици хартия, като в началото на войната.
Видях се с Вадим още един път.
Мама ми каза в кое сиропиталище да го намеря. Вече знаех защо бе плакала в деня преди Победата.
Отидох.
Но не можахме да си поговорим, нищо не излезе от нашата среща.
Съзрях Вадим в двора на сиропиталището — носеше наръч дърва: краят на лятото се случи студен и сигурно вече палеха печки. Когато ме видя, кимна мълчаливо, без да се усмихне, и изчезна в зейналата паст на голямата врата, след малко дойде при мен. Исках да го попитам как е, но това беше глупав въпрос, и без него беше ясно. Тогава Вадим ме попита:
— Как си?
Ето на̀. Един и същи въпрос можеше да изглежда и глупав и съвсем уместен, ако го зададат различни хора. По-точно хора в различно положение.
— Ами горе-долу — отговорих. Не се обърна езикът ми да кажа „добре“.
— Скоро ще заминем на запад — проговори Вадим. — Цялото сиропиталище.
— Радваш ли се? — попитах и сведох очи. Какъвто и въпрос да зададях, излизаше неудобен. Затова го прекъснах с друг: — Как е Маря?
— Ами добре е — отговори той.
Да, разговорът не вървеше.
Вадим стоеше пред мен възмъжал и сериозен, като че ли му бях далечен познат.
Беше в сиви панталони и сива риза, които не бях виждал, сигурно бяха от сиропиталището. Странно, те сякаш още повече го отчуждаваха от мен.
И освен това ми се стори, че изпитва някакво стеснение. Сякаш се чувства виновен за нещо. Но за какво? Глупости!
Просто аз живеех в един свят, а той в съвсем друг.
— Аз да си тръгвам, а? — попита ме той.
Странно. Нима се пита за това?
— Разбира се — казах аз. И му стиснах ръка.
— Бъди здрав! — каза Вадим, проследи ме за миг с очи, после решително се обърна и вече не погледна назад.
Оттогава не го видях.
В сградата на сиропиталището се настани кооперация за копчета. Нали през войната нямаше и копчета. Сега тя свърши и незабавно потрябваха копчета, за да се пришиват на новите палта, костюми и рокли.
Наесен тръгнах в четвърти клас и пак ми дадоха купони за допълнителна храна.
Пътят до осми стол беше украсен от слънчевата есен — кленовете полюшваха клони, изпъстрени като с разноцветни знаменца от празнично нагиздени листа.
Сега много неща виждах и разбирах по друг начин. Татко беше жив и макар че още не беше се върнал, защото имаше друга война, с японците, това вече не ми изглеждаше толкова страшно, както всичко, което беше минало. Оставаше да уча само няколко месеца и — моля, заповядай — в джоба си щях да имам свидетелство за начално образование.
Всичко наоколо расте. Растат дърветата, ние, малките, също растем, поумняваме и започваме да виждаме всичко с други очи.
Абсолютно всичко!
Есента беше топла, но се налагаше да оставяме палта на гардероба и леля Груша поглеждаше от прозорчето с черните си антрацитни очи просто така, от любопитство и веднага навеждаше глава, сигурно плетеше.
Пък и в стола напоследък имаше по-малко хора. И кой знае защо, сега никой не се блъскаше. Спокойно взех яденето си — пак чудесната винаги вкусна грахова супа, кюфте и компот — засърбах с лъжицата без да се оглеждам и вече дояждах супата, когато пред мен изникна непознато момче.
Войната беше свършила, слава богу, и аз бях забравил вече всичко, толкова помни човек. Всякакви причини можеше да има, за да дойде това момче при мен и аз изобщо не помислих за неотдавнашното минало.
На слепоочието на момчето потрепваше, пулсираше синя жилка, като хармоника, то внимателно ме гледаше право в очите и внезапно каза:
— Момченце, остави ми малко, ако можеш!
Пуснах лъжицата.
Пуснах лъжицата и вдигнах очи към него. Но нали войната свърши, поисках да кажа, по-точно да попитам.
Но срещнах гладния му поглед.
Когато те гледат с гладни очи, нямаш сили да кажеш каквото и да било.
Замълчах.
Подадох му виновно чинията с останалата супа и разделих с вилица кюфтето на две равни половини.
Да, войните свършват — рано или късно.
Ала гладът отстъпва по-бавно от врага.
И сълзите дълго не пресъхват.
И работят столове за допълнителна храна. А в тях се въдят „чакали“.
Малки, гладни, съвсем невинни деца.
Но ние помним това.
Не го забравяйте и вие, нови хора.
Не го забравяйте! Така заръча нашата учителка Анна Николаевна.
Всичко това е истина. Всичко това се случи.
Слънчево затъмнение
Не беше чак такава покрайнина, не. Покрайнините отдавна се подновиха с бетонни блокове. Отдалеч изглеждаше дори добре, отдалеч през леката мъгла бе като приказен многоок огромен град, целият бял, многообещаващ. А отблизо — каменна преграда. Отминеш едно здание, мислиш си, ей сега ще се ширне простор — поле, глухарчета, земя — а вместо глухарчета — отново здание и зад него още едно, и още едно, и вече нямаш сили да се добереш до края, и очите ти се натъжават от сивотата на асфалта.
Така че това съвсем не беше в покрайнините, а просто така — някъде по средата, между центъра и новите райони, и там все още се срещаха стари дървени къщурки, наполовината засипани с пръст бараки — от военните години — и още имаше земя и глухарчета, и напролет старите диви череши посипваха дъсчения тротоар с окапал цветец.
И цареше такъв покой, такава радост за душата, че понякога забравяш, че е град, голям, шумен град, а ти се струва, че си в някое забутано провинциално селище. И хората, които идваха от центъра, слизаха от тролея с мрежи и чанти в ръцете, забързани се показваха зад акациевите дръвчета и щом изскочеха зад акациите, прекрачвайки от града в своя стар квартал, където живееха отдавна, изведнъж успокояваха вървежа си, без самите да забележат, оглеждаха се с нов, грейнал поглед и някак се разнежваха, защото това кътче, оградено от шума и блъсканицата с тополи, храсти и тишина, дишаше с друг ритъм, с пълни гърди и изискваше същото от всеки, който влизаше тук.
Само бащата на Федя не намаляваше крачка. Натискаше педала с пълна скорост. Изскачаше зад акациите и прашеше към къщи.
Фьодор го гледаше от гълъбарника и сякаш го придружаваше с поглед, за да го опази, но невинаги успяваше.
Пътят на баща му минаваше покрай една дъсчена барачка с нагънат пластмасов жълт покрив — комай най-съвременното съоръжение в стария квартал. Лавката от сутрин до вечер без почивка продаваше бира и край нея се трупаха мъже; този мъжки водовъртеж се оттичаше чак по мръкнало и за Фьодор това беше най-мрачното място. Не в града, не. В целия му живот.
Ех, живот! Федка си имаше предостатъчно свои главоболия и огорчения — и гълъби „чифтосваше“, и с други гълъбари се случваше да се сбие — такава е тази работа, не минава без това, и баща му го пердашеше здравата, но всички неприятности и грижи бяха нищо в сравнение с проклетата пивница, дребна работа, просто ей така, тфу, да плюеш и да отминеш. Дреболии бяха за Федка другите неприятности. Защото за човека няма по-болезнено нещо от срама за собствения му баща.
А бащата на Федка пердашеше към къщи, без да намалява скоростта, като загрибаше прахта с ожулените, побелели носове на обувките си. Не забелязваше нито черешата, нито тревата, нито облаците. Крачеше, страшно съсредоточен, забил нос в земята, сякаш обмисляше нещо много сериозно. И Федка го гледаше, без да откъсва очи от него, и това честичко помагаше — баща му подминаваше лавката; е, вярно, че след като я отминеше, той омекваше като тесто и отведнъж изчезваше цялата му съсредоточеност. Но стигаше само Федка да мигне или да отмести поглед към гълъба преметач, или да си помисли за нещо друго дори без да сваля очи от баща си и всичко се повтаряше отначало.
„Ей! — извикваше от пивницата нечий пресипнал глас. — Джон Иванович! Обърни греблата!“ Или още по-лошо: „Американец! Дай газ насам!“.
И народът край лавката цвилеше от възторг, а баща му се обръщаше кръгом, насочваше се към пивницата и предизвикателно подвикваше: „Кой ме псува? Кой?“. Някой го прегръщаше, пияни гласове се обаждаха: „Зарежи ги, Гера, зарежи, дай да му дръпнем по една“ — и баща му стихваше, млъкваше и оставаше край лавката до късно вечерта, а когато се прибереше вкъщи, стаята, където живееха тримата — татко, майка и Фьодор — начаса замирисваше на кръчма. Ех!
Майка му вече дори не плачеше. Гледаше баща му със сухи очи, самата изсъхнала като вейка, почерняла и отслабнала, съвсем сбабичосана, а баща му се обръщаше настрани, сумтеше, докато се събуваше, и се оправдаваше:
— Е, кво пък толкоз, Тоня, да не съм пиян, аз само по чашка.
Дявол да я вземе тая чашка, да беше изпил и три, и пет, че и бутилка, щом му се услажда толкова и чак го е назорило. Не това измъчваше Фьодор, а срамът. Заради баща му. И неговата не мъжка слабост.
Бащата на Федя наистина се казваше Джон Иванович. Беше се родил през трийсетте години, преди войната. Тогава било на мода. Както сега са на мода джинсите и маратонките — в магазина за обувки недалеч от техния квартал например имаше страшна опашка — тогава така били на мода имената. Чуждестранните. И родителите кръстили детето си Джон, по американски. Татко му досега сто пъти можеше да си смени името — той и бездруго го беше сменил — когато се запознаваше, се наричаше Георгий, но народът знаеше истинското му име и му се присмиваше; мама обясняваше, че му се присмиват, защото живее в това кварталче и в тази къща от дете и всички тия нещастни пияници са му приятели от детинство.
Фьодор често мислеше за това. Виж ти! Оня там, с побелялата глава и с бастуна, значи също е приятел на татко от детските му години. И другият, рижавият. И плешивият дебеланко. Духат пяната от чашите и се чукат с баща му. Федя ги наблюдаваше от гълъбарника и изобщо не можеше да си представи какви са били като момчета. И били ли са? Всичко това му изглеждаше чудно. И глупаво. Дори да са били приятели, дори да са живели сто години заедно и да се познават от памтивека. Има ли значение?… Защо трябва да се обиждат! Да се дразнят до стари години! И какво е виновен татко му пред тях? Обяснете — какво? Онзи, побелелият, е Иван Степанович, другият е Платонов, сякаш няма и име, плешивият е Егор, а баща му — „американец“, от къде на къде… Американец. Джон. Възрастен човек, а пък те — „Американец“.
Ех, тате!… На твое място друг отдавна да е пратил старите си приятели по дяволите, щом се държат така, щом дразнят възрастен човек и не могат да забравят детството си. И край. Щеше да живееш като хората. Спокойно да минаваш покрай пивницата. Да не се ядосваш от глупости. Но баща му явно си има някаква тайна, кой знае. Някаква плахост, която не може да преодолее. Ей го на̀, изскочи от ъгъла, крачи съсредоточен към къщи, навел глава и замислен. Изравни се с лавката.
— Чичо Сам! — извика плешивият. — Хелоу! Дай газ насам, аз черпя! — И баща му сякаш се препъна. Изчака минута, след това махна с ръка, демек — да става каквото ще — запъти се към пивницата и ревна с див глас: „Кой каза Чичо Сам!“ — народът край лавката се хили, превива се от смях. Да бяха само тия тримата, приятелите от детинство — нищо, пък то вече всички му се присмиват.
Цял палячо!
Фьодор видя как баща му зави към лавката, прехапа устни и от яд заби брадвата в гредата. „Да върви по дяволите! Гърбавия само гробът ще го оправи!“ Това са думи на майка му, не са негови, но той винаги ги повтаря. Поизчака малко и се огледа, сякаш се възвръщаше към живота.
А Федка си имаше свой живот. Отделен. С децата от махалата не другаруваше по простата причина че не желаеше да бъде като баща си — Американец. Друг е въпросът, че той никога не би допуснал да стане Американец. Всеки, който би го нарекъл така, щеше де си получи заслуженото. Моментално. За такива думи!… Но с децата, все едно, не се има. Не защото се бои, че ще го наричат като баща му, а защото го е срам заради него. На повечето бащите им пият, случва се. Но над никого не издевателстват така, както над неговия баща. Затова повечето време е сам. За да не му се наложи да казва: „Този ми е баща“.
Свикнал е да бъде сам. Да живее затворено. Да си има свой живот. Да удря с брадвата, да рендосва с рендето.
Насъбра стари дъски, две отмъкна от строежа, намери и мрежа — и се залови за работа. Тихичко си тананика песничка. Песничката му е стара-престара, вече не си спомня откъде я беше чул — дали по радиото, или от някой филм.
Не трябва ми турският бряг,
и Африка не ми трябва!
Другите думи не помни, затова пък тези много му харесват. Наистина за какво му е турският бряг? Или пък Африка? На него и тук му е добре. В това спокойно кътче. През лятото е тихо, топло. Гълъбите гукат, надуват шии, златистият самец е разперил опашката си пред гълъбицата, иска да се покаже, ех, вие, пернати, ех, калпазани! Потърпете още мъничко, вашият Федка ще довърши новия гълъбарник, за чудо и приказ ще го направи. Широк, просторен и не някъде на покрива, а ще го възправи върху четири стълба, отстрани, с полегат покрив, та дъждът да се оттича по всички правила на изкуството, ех, тумба-лумба… Пък те да си живеят там, както си искат, баща му де…
Като си спомни пак за баща си, ръцете му се отпуснаха от само себе си и чукът падна. Пръстите му изстинаха. Винаги става така.
Колкото и да си мисли за други неща, щом си спомни за баща си, дланите му се изпотяват и му става мъчно.
Фьодор погледна към лавката — баща му преплиташе крака към къщи, вече не бързаше за никъде, виреше гордо глава, въртеше я върху тънката шия и се озърташе наоколо, сякаш да го видят. Какво да му гледат?… Федя поклати глава и отново се залови за работа. Стърготините миришат хубаво, ех, че хубаво, и от този мирис душата му сякаш се пречиства, прояснява и той вече по-весело поглежда към своите гълъби, към небето над главата си, прозрачно и синьо — небето има ли дъно? Федя приковаваше с гвоздеи мрежата към рамката и непрекъснато поглеждаше небето. Някои казват, че най-много обичали небето летците, демек, професията им е такава, но той не е съгласен. Не летците, а гълъбарите най-много обичат небето. На летеца какво му е — щом поиска, и полети. А гълъбарят стои на земята или на някой покрив, свири на гълъбите и се радва, че неговите птици се реят в небето. И настъпва миг, когато усеща, че не гълъбите, а самият той е там, в небето. И без никакви мотори-двигатели, а сам-самин, трепти и размахва криле. Фьодор с никого не беше споделял това, не е такъв човек, пък и какво да каже?… Облегна се на рамката, вирна глава нагоре, гмурна се в небето и полетя, полетя в синевата, та чак го присви под лъжичката от страх…
Вече седмица, откакто се върна у дома, тя наблюдаваше момчето. Знаеше как се казва. Гълъбарникът, който довършваше, беше наравно с втория етаж, с техните прозорци и всяка изречена там дума, какво ти дума, дори шепота тя чуваше в стаята си.
А момчето дори не подозираше за нейното съществуване.
Вятърът докосваше пердето, донасяше до Лена мириса на свежи стърготини, непознат, нов, недолавян преди, и тя искаше, ужасно искаше да допре лицето си до шепа дъхави стърготини и да вдишва, да вдишва до главозамайване този привлекателен мирис. Всичко беше толкова просто! Трябваше само да каже на майка или на татко, когато се върнат от работа, и те ще й донесат колкото иска стърготини. Но Лена мълчеше. Сякаш отлагаше предстоящото удоволствие…
Сутрин, щом отвореше очи, тя се ослушваше към улицата. В гълъбарника гукаха гълъбите. Отдалеч, от трамвайното колело се дочуваха кратки звънци и стържене на железните колела о релсите. Зад акациите щангите на тролейбусите постоянно се откачаха и звънтяха по жиците. Но щом се появеше Фьодор, всичко друго изчезваше — оставаше само шумоленето на рендето по дървото, оживлението на гълъбите и леко пресипналият глас на Фьодор, който съвсем неочаквано запяваше:
Не трябва ми турският бряг,
и Африка не ми трябва!
Лена подкарваше количката към прозореца, отместваше пердето и разглеждаше момчето, но щом то вдигнеше глава, тя изплашено се отдръпваше в дъното на стаята. Не искаше да я види. Харесваше й да остава невидима… Това я развличаше. А може би не я развличаше. Може би беше нещо съвсем друго…
През тези дни тя се чувстваше странно. Домът, където я бяха докарали след боледуването, й беше роден, но не беше свикнала с него, а и не можеше да свикне. Откакто се помнеше, за нея роден дом беше градината до интерната, общата стая за десет такива момичета като нея, леля Дуся, а преди да тръгне на училище — друг такъв интернат, в гората, извън града. Така че за нея родни бяха шумът и олелията, или тишината, но особената тишина, неприличаща на тази, когато е съвсем сама като на заточение. В оная тишина момичетата плачеха вкупом от някоя тъжна история — обичаха тъжното, то беше за тях. И този тих плач, когато леля Дуся дреме в стаичката си, а възпитателките са си отишли по домовете, ги обединяваше и странно ги окриляше — излиза, че и тъгата има криле.
Впрочем това се случваше късно вечер, преди лягане, а на сутринта за тъгата не оставаше място и те, коя както може, всяка посвоему, се обличаха, припълзяваха в количките, куцаха, кривяха се, викаха и дори плачеха, но през деня плачеха силно и някак непонятно весело — през деня беше забранено да плачат тъжно. Те самите си бяха забранили.
А тук всичко беше другояче.
Денят си минаваше самотно и пусто, шумно ставаше привечер, когато хората се връщаха от работа, когато се прибираха майка и татко.
През деня я развличаше само Федка. Пееше, мърмореше, разговаряше с гълъбите, шумолеше със стърготините. И не знаеше, че от прозореца, през процепа на пердетата, го наблюдава едно момиче, което може да се движи само с количка.
Ах, количката! Там, в интерната, сред приятелките й, такива като нея, количката беше одушевен предмет — с нея можеше и да си поговори в случай на нужда. Там не забелязваха своето нещастие. Живееха и толкоз. Странно бе, че на осмокласничките не трябваше да се обяснява какво представлява тяхното нещастие, тяхната уродливост, но момичетата, изглежда, никога и не мислеха за себе си. Техните общи болести, полиомиелити и параличи, дори сякаш ги сближаваха в едно цяло. Стаята с десет легла не беше просто стая за тези осакатени от болестта момичета, а нещо съвсем друго… Зина, една от приятелките на Лена, може би бе в най-тежко състояние, с парализирани ръка и крак, веднъж каза, че тяхната стая е скит, и всички се умълчаха. Скит. В тая дума се криеше нещо тайнствено. И изоставено. Скити имаше в тайгата, в тях монасите бягаха от живота. Не, това не им подхождаше и Лена каза:
— Не скит, а първична стайна организация.
Момичетата зашумяха зарадвани, сякаш Лена беше отгатнала рядка дума в кръстословица, беше решила трудна задача. И наистина, какъв ти скит! Стените чак до тавана бяха украсени с извезани от тях бродерии, специално викаха чичо Стьопа, пазача, да ги окачи. Върху ковьорчетата — цветни снимки на любими артисти, най-често тази на Вячеслав Тихонов, нанизи от яркооранжеви шипки, новогодишни красиви честитки от близките им, портрета на Ленин — купиха го още миналата година, когато ги приемаха в Комсомола.
Да, всичко там беше по-различно, имаха си свой живот, в който никой не се чувстваше инвалид, а всички са равноправни хора, открити и прями, най-често весели, неуниващи — с унинието и тем подобни се бореха безпощадно. В шести клас при тях дойде Вера Илинична. Сега всички я наричат майчица на класа, а тогава Вера Илинична не можеше да се овладее. Очите й непрекъснато се пълнеха със сълзи, просто така, без причина, само като ги гледаше. Често се учудваше, направо се поразяваше. Дойде при тях от обикновено училище и в часа по литература те я помолиха да разговарят за „Млада гвардия“. Това бе любимата им книга, за нея чакаха ред от пети клас и на урока така се разприказваха, че Вера Илинична мълчеше удивена и накрая си призна, че е смаяна, просто няма думи. И обясни: в другото, обикновеното училище, осмокласниците бъркат Уляна Громова с Любов Шевцова. Те не я разбраха, как така? И Вера Илинична отново обясни: лекомислени празноглавки, нямат време за четене, дай им само дискотеки и разходки по Бродуей — така са нарекли една улица в града.
Болните момичета много остро възприеха всичко. Вместо да зашумят, притихнаха. И Лена каза:
— Вера Илинична, ние ви признаваме за майка на класа, вие сте добър човек. Но имате един недостатък…
Лена видя как очите на класната се разшириха от почуда, как тя смутено запримигва и добави:
— Не трябва да ни съжалявате.
Вера Илинична бързо кимна. Оттогава никога повече в очите й не се показваха сълзи. Поне пред тях. И никога, когато укоряваше здравите хора за недостатъците им, не изтъкваше причините за тези недостатъци. Та нали ония осмокласнички от обикновеното училище не бяха чели „Млада гвардия“, защото са танцували и са се разхождали.
А тогава, щом момичетата се разотидоха от класа, Вера Илинична остана с Лена. Помогна й да се премести от чина в количката и я подкара към спалнята. Лена разбираше: нещо не дава мира на учителката. И наистина Вера Илинична попита:
— Защо говори така с мен?
— Ние с всички учители говорим така.
— Виж ти…
Учителката замълча и, изглежда, си направи още някакъв извод.
— И после — добави Лена, — нали ви признахме за наша майка на класа.
— Благодаря! — промълви Вера Илинична с приглушен глас.
— Спрете, майчице! — заповяда Лена. — И се наведете към мен.
Вера Илинична се наведе. Лена я прегърна през врата и я целуна. Учителката бързо се скри зад гърба й. Не издържа все пак. Заподсмърча.
— Ето на̀! — укорително въздъхна Лена и добави: — Аз ви целунах не заради бъдещите шестици, да не си помислите. Тях и без друго ще ги има. Просто ви обичам!
Беше казала това в шести клас. По-късно, вече в осми, Вера Илинична й призна, че разговорът тогава я бил поразил.
— Разбираш ли — каза тя, — помислих си, че си по-голяма от мен.
— Че то си е така — усмихна се Лена. — По-голяма съм от теб, я. Или още не си го разбрала?
Да, там си имаха свой необикновен живот, в който количките и патериците, парализираните ръце и крака, уродливостта и красотата не играеха абсолютно никаква роля, ама съвсем никаква, и ценностите се измерваха с други мерки — мерките на сърдечността, любовта и душевността, тук обаче…
Тук, в родния дом, останеше ли сама, всичко започваше да се променя. Тя гледаше през прозореца — по улицата вървяха нормални хора. Малки момиченца скачаха на въже. Смешно зеленооко момче рендосваше дъски, ковеше с чук и неочаквано запяваше:
Не трябва ми турският бряг,
и Африка не ми трябва!
Лена се смееше, но не така, както там, в интерната — там би се разсмяла силно и открито, а тук притиска длан към устата си, за да не я чуе. Да не чуе смеха й и да не я види в безобразната, уродлива, срамна количка!
* * *
Фьодор се насити на гълъбите, почака да се върнат в гълъбарника, преброи ги делово, затвори мрежата и отново хвана рендето, но чу гласа на майка си:
— Сине! Федя!
Той я погледна отгоре и сърцето му се сви от мъка.
Тесни, приведени напред рамене, лицето й — заострено и сякаш го моли за нещо — поне така му се струваше, защото я гледаше отгоре. Демек, той, синът, трябва да й помогне.
Фьодор слезе при нея и тя му подаде вестник, а във вестника два сандвича със салам — разбра всичко без думи. Не го вика да вечеря вкъщи, защото там е нетърпимо. Потвърди го:
— Ах, колко хубаво мирише на стърготини! Ще поседя при теб.
Приседна на стъпалото на стълбата, която водеше до гълъбарника, и се запита:
— Защо не съм момче? Щяхме да си пускаме гълъби с теб…
Замълча, Фьодор дъвчеше сандвича, слушаше как майка му мълчи и му се искаше да зареве с цяло гърло. Господи! Какво правите вие, възрастни хора! Та дори на него му стига умът да разбере, че така не е хубаво да се живее, непоносимо е. Погледнете колко синьо е небето, как безспирно шумолят листата на тополите, гълъбите гукат, вървят хора — всичко наоколо е толкова хубаво и светло. И не може ли в тази лъчезарност и да се живее красиво и светло? Да се отнасяме един към друг ведро, да се радваме заедно, да се обичаме, да бъдем щастливи? Толкова му е тежко на душата, че не му се яде. Не му е жал за себе си, а за майка му. На какво е заприличала само. А на снимката вкъщи е направо хубавица. Черноока, със спусната отпред плитка, колкото ръката му. Макар снимката да е стара, избледняла от времето, пак личи, че майка му е щастлива, весела, че й е леко на душата и нищо не й трябва.
Фьодор насила додъвка сандвича.
— Знаеш ли — каза той, само за да наруши мълчанието, — предлагат ми да продам гълъбите. От съседния квартал ми се обади някакъв мъж, полковник от запаса, казват. Страшно богат. Идва тук, пита.
Майка му въздъхна.
— Грехота е да се продават птиците, синко. Те са живи. И свободни.
Отново въздъхна и се извърна настрани. Фьодор знае: очите й са плувнали в сълзи.
— Пак почваш! — каза той.
Майка му тръсна глава и се обърна към него. От очите към слепоочията са плъзнали бръчици. И от носа към крайчеца на устните. Но не плаче. Погледът й е сух и остър. Изрече:
— Седни до мен да си поговорим като хората…
Той послушно седна — право на тревата, в стърготините.
— Да говоря с баща ти няма смисъл — усмихна се извинително тя, — ами хайде да помъдруваме с теб. И не бой се, няма да плача.
Фьодор кимна, вперил поглед в лицето й, посърнало и болнаво.
— Та така, чуй ме, сине. Вече си голям и разумен. Комсомолец си. Съди ме, ако можеш, а ако не можеш, оправдай ме и ми помогни… Не мога повече. Нямам сили. Това е каторга, а не живот. Знам, че и на теб не ти е леко, но на мен… ножът опря до кокала. Търпението ми се изчерпа. Толкоз.
Тя млъкна, погледна решително Федя, после извърна глава настрани и погледът й стана твърд и сух, може би защото сега не гледаше в сина си.
— Хайде да заминем — каза майка му, гледайки все така косо. — Малко ли градове има по света… Ще отидем при баба ти.
Сега Фьодор отмести погледа си. Погледна встрани. После към гълъбарника.
— За тях ли ти е жал? — попита го тя.
Той поклати глава.
— За татко.
За едното чудо не сбърка. Замалко да каже: за Американеца… Не успя да отговори на майка си, и ето го баща му. Сякаш изникна от земята, повикан от вълшебна пръчица. Приближи се с делова походка, седна до Фьодор на стърготините и го прегърна. Федя отмахна ръката му.
— Това е то! — възкликна баща му. — Цял живот е така! Ти тръгваш с открито сърце, а те ти обръщат гръб. Къде да се дене човек?
Майка му гледаше настрани, сякаш не забелязваше, че мъжът й е дошъл.
— Че обяснете ми бе, хора! Преча ли ви нещо? Какво ми е лошото? Да речеш, че съм някой къркач! Нито веднъж не съм нощувал в Изтрезвителното. Я вижте другите мъже! Как ли не се натряскват, а аз? С една биричка се залъгвам, какво толкоз! Поприказвам си с приятелите, да не е грях?
Майка му продължаваше да мълчи. Фьодор погледна баща си. Значи майка му предлага да го изоставят. Да заминат при баба му. В друг град. Но Федка не може да извърши това. Виж, ако татко му наистина беше някой побойник и бандит… Някой нахалник или скандалджия. Пък той просто е жалък. Слаб, бузите му хлътнали, червената му четина щръкнала. И все за нещо моли. Всички. Както и сега.
Фьодор погледна майка си. Непристъпна крепост. Думите на баща му минават покрай ушите й. Какво пък, правилно. Колко думи хаби баща му безсмислено, празни приказки само.
— Знаеш ли какво, тате — започна Федя, но спря. Баща му тутакси млъкна, сякаш само това чакаше — да чуе каквато и да е дума. Той сякаш измолваше тези думи, укорни или милостиви, от жена си и сина си и млъкна с готовност, приемайки ги като подаяние. — Знаеш ли, тате, ти разбира се, не си къркач, ти просто си… никакъв.
Баща му отметна глава, сякаш го удариха. Затвори очи. После въздъхна:
— Никакъв? Как така никакъв?… Повтори, повтори!
Но Фьодор мълчеше. С крайчеца на окото си видя как го погледна майка му. Може би с интерес. Току-що й каза, че съжалява баща си, този Американец, и начаса сякаш му зашлеви шамар. Никакъв… Ама че работа, никакъв…
Баща му стана, олюля се. Фьодор се зачуди: нали не беше пиян? Постоя. Отмести се. Приближи се до дървото. Облегна се. И изведнъж Федка видя, че раменете на баща му се тресат. Плаче! Безутешно. И минувачите се спират. Гледат го. От своя балкон Платонов се развика:
— Гера! Гера, кой те обиди?
И Федя не издържа. Обхвана го такава жалост и така го притисна с цялата си тежест като канара, че той заплака, разрева се като малко момче, неутешимо, с цяло гърло, и през сълзи извика майка си:
Очите на майка му се насълзиха, тя мина покрай Федя, бършейки сълзите си, устреми се към татко му там, под дървото, хвана мъжа си за раменете и го поведе към дома пред очите на целия квартал за срам на хората.
Отначало Фьодор гледаше подире им през сълзи. После и двамата — сега вече и татко, и мама — му се сториха толкова жалки, така потиснати и посрамени, обидени от живота, че той отчаян, си помисли — защо става така? Защо? Що за дивотия: двама възрастни хора се обичат, та те се обичат, а се измъчват и се терзаят без жалост — защо, каква е причината? Нима за всичко е виновна пивницата и глупавото име на татко — Джон Иванович? И не са ли това празни работи и могат ли те да са пречка за хубав, спокоен живот и за трима им. Толкова ли е трудно да се притиснат по-здраво един до друг, да отхвърлят срама и да заживеят като хората?
Фьодор взе брадвата, чука, рендето, покатери се по стълбата, запрати партакешите си в гълъбарника, сложи резето и скочи обратно на земята. Стъпи накриво, падна и погледът му, остър в този миг, обхвана единия край на гълъбарника, небето, прозрачно и леко, и част от прозореца, в който зърна нечие изплашено лице. Федя се изправи и накуцвайки, се завтече към къщи, към тяхната двуетажна съборетина от военните години. Към черния зев на вратата, където хлътнаха баща му и майка му.
Просто така беше устроена — не можеше да стои спокойно, когато другите се карат. Още в интерната го измисли: стълпят ли се момичетата и се разкрещят, и заразмахат ръце, тя се засилваше с количката и връхлиташе върху тях с викове:
— Варда!!!
Случваше се с колелата да се натъкне на хора, да причини някому болка, но след втория или третия път всички я разбраха — с „тачанката“ тя разпъждаше тълпата, а щом скандалджиите се отдръпнат едни от други, няма смисъл повече да крещят и да ръкомахат.
Та ето и тук… Тя седеше в дъното на стаята и търпеливо мълчеше, а когато Федя заплака, не издържа — приближи се до прозореца, дръпна решително пердето и се приготви да извика нещо, разбира се, не „Варда!!!“, в случая тази думичка не подхождаше, нямаше да я разберат, но видя, че е закъсняла: възрастните вече се скриха, а Федка се търколи от стълбата, удари се о земята, скочи и затича към тяхната съборетина.
Лена спусна пердето, направи няколко кръга по стаята, за да се успокои, но не можа.
„Боже! — помисли си тя. — Навсякъде има по нещо, всички нещо ги боли, няма ли дом, няма ли семейство на тоя свят, където всичко, всичко да е наред? Наред, щастливо, спокойно?“
Лена погледна към стената, където висеше тяхната семейна снимка — мама, татко и тя. Бяха се фотографирали миналата година, в неделя, когато според правилника на интерната децата се срещат с родителите си и се разхождат из училищната градина. Тогава се появи някакъв мъж с лисича муцуна — гладка и угодническа. Той се приближаваше някъде отстрани, от дъното на градината, появяваше се, когато родителите и техните немощни деца не мислеха за него, и ги заварваше неподготвени с мазнешкия си вид и с предложението да ги фотографира за спомен — цялото семейство. Родителите се смущаваха, Лена го забеляза — както се смутиха нейните татко и мама; думата „за спомен“ сякаш обезкуражаваше всички. „За какъв спомен?“ — помисли си тя тогава. Но премълча. Човекът с лисичата физиономия разположи мама и татко симетрично спрямо количката, чевръсто се отдалечи и щракна няколко пъти. Една от ония снимки — за спомен — сега висеше тук, а другата — над Лениния креват в голямата стая на интерната.
Спомни си за фотографията и се усмихна. „Значи за спомен? Само за… спомен!“ Лена се засмя, но не й беше весело. Отдавна беше забелязала странния си навик — да запомня думи. Незначителни, казани мимоходом за другите, за нея те добиваха някакъв особен смисъл… като корен квадратен. Е, малко високопарно звучи, но е точно… Махна с ръка. По дяволите тоя „спомен“. Вгледа се в снимката. Мама е руса, с кръгло лице, синеока. Все още няма нито една бръчица, отстрани изглежда, че живее спокоен и безбурен живот — само очите я издават. Когато й е трудно и сложно — мига. В неделя, деня за свиждане, мама, щом я види след едноседмична раздяла, винаги започва да премигва. Сетне я целува хиляди пъти. Гали я така, сякаш я вижда за последен път.
На Лена това не й харесва. Види ли мама, веднага започва да се дразни. Би искала майка й да е малко по-твърда — щеше да й е по-леко. Винаги и на всички Лена направо им го казва, както тогава, в шести клас, на Вера Илинична. Казва го и на майка си, без да се церемони, но тя не иска да я разбере. Мама може би е единственият човек на света, който не е способен да чуе какво казва дъщеря й. Може би защото премигва често? И нищо не забелязва?
Виж, татко е друго нещо. Той е истински човек. Не, не, да не си помислите, че мама не е истински човек. Просто така се казва. И по характер татко е такъв, че изисква уважение, безпрекословно уважение. Пьотр Силич. Дори в името му има нещо сдържано, вглъбено. Татко е нейната гордост. Той е талантлив геолог. Открил е никелови находища в Сибир. Изобщо непрекъснато изчезва нанякъде. И й изпраща оттам пликове със снимки, изгледи и значки. Снимките непременно надписва старателно със закръгления си почерк. „Уренгой. Тук има голяма железопътна гара.“ „Удокан. Колосално находище на мед. Другарите ми продължават да проучват тази зона.“ „Гледай, дъщеричке, каква огромна река! Нарекли са я в твоя чест — Лена.“
Когато получаваше дебелите пликове от татко, Лена просто скимтеше от възторг. И четеше надписите на момичетата от стаята. А после всички вкупом прелистваха дебелия „Атлас на света“, подарък от татко, и търсеха Уренгой, Удокан, и пътуваха мислено с параход по Лена.
Баща й чувстваше и разбираше всичко. В писмата си никога от нищо не се възхищаваше, никога не описваше сибирските красоти и чудеса, просто отбелязваше какво е на снимката. Когато Лена го склони да говори пред учениците от тяхното училище, той им разказа за професията си подчертано сухо, може да се каже дори, официално.
Лена го слушаше с удоволствие и се радваше, че има такъв умен и етичен баща — грешно е да се внушава любов към геологията на болни деца, особено пък момичета. След беседата на нея й разрешиха да се разходи с баща си из градината. Беше късна есен, октомври, ръмеше ситен-ситен дъждец, по-точно, влажен прашец, миришеше на окапала шума и баща й, като се покашляше, промърмори зад гърба й:
— Просто не разбирам защо толкова настояваше?
— Първо — отговори тя, — искам всички да знаят какъв баща имам. И, второ, ние тук не бива да се откъсваме от живота.
Татко й отново се прокашля, а Лена се усмихна. През цялото си боледуване тя не можеше да понася, не можеше да свикне само с едно: хората да разговарят с нея зад гърба й. Но сега беше доволна. Обичаше баща си и не искаше да види в тази минута лицето му.
Ето пак… Лицето на татко, дори когато не го вижда, а само чува басовата му кашлица. Маминото лице с вечно примигващите очи. Не, ненапразно паметта й запечатва разни глупави мимолетни думи, които означават нещо по-голямо, отколкото влагат в тях… Оня фотограф с лисичата физиономия и мазните маниери. „За спомен.“ Дали и те не мислят — за спомен? И така цял живот, откакто се е родила? Нали и фактът, че живее и е стигнала до осми клас, е противоестествен и неправдоподобен. Твърде е възможно скоро да изчезне. И те се страхуват. Боят се да повторят тези случайни думи — „за спомен“. За спомен от кого? Че какво пък — от нея.
Лена се отдръпна в дъното на стаята, по-далеч от снимката. „От самотата е — помисли си тя. — От самота и липса на хора. — Там, в интерната, тя, най-волевата според общото мнение на момичетата, не си позволяваше да се отпуска и да мисли подобни глупости. — И от егоизъм — реши тя. — Мисля само за себе си. Я онова момче, Фьодор. Да не би да му е по-леко, макар и ръцете, и краката му да са наред?“ Лена подкара количката към прозореца и отново се запита: „Няма ли на тоя свят напълно щастливи хора, без условности и без ограничения? Няма ли? — И тръсна глава. — Само това липсва! Има!… Сигурно има!“
В бравата се превъртя ключ и на прага се показа майка й, хубава и весела, а зад нея се усмихна татко й и Лена с все сила завъртя колелата на количката и се устреми към тях.
— Альонушка! — викна от прага майка й. — Имам сензационна новина! Напускам работа.
Лена спря да върти колелата.
— Защо? — извика отчаяно тя.
— Хайде без пререканици — каза майка й.
— Без пререкания — тихо я поправи татко й.
— Добре де, така да е — разсмя се тя, — откъде да знам как е, аз съм с техническо образование.
Лена вътрешно се вцепени. „Значи те отдавна виждат и разбират всичко. Само че мълчат. Разбрали са, че съм се променила. Позволявам си да мисля дявол знае какво.“
— Мамо — каза тя рязко, като наблягаше на всяка дума, — аз, естествено, разбирам, че още не притежавам избирателно право, но позволи ми да взема участие в решаването на собствената си съдба.
Майка й се спря насред стаята с мрежите в ръце, леко отворила уста, и в този момент приличаше на слабоумна. Лена едва доловимо се усмихна.
— Ако напуснеш работа — каза тя, — ще смятам, че вие ме признавате за малоценна, за човек, който не умее да се владее, за безпомощна и нищо и никаква инвалидка.
— Да не си полудяла! — извика майка й.
— Или — или — отвърна Лена. — Или се връщаш в твоето конструкторско бюро, или ме закарвате у дома.
— Къде?
— В интерната — поправи се тя.
Въпросът беше решен, почувства го. Тя изобщо умееше „да върти“ хората, както се изрази веднъж Зина, и това й умение не се опираше на болестта, а напротив — на твърдото й изискване да не я смятат за болна. А в този разговор всичко беше повече от ясно. Мамина приумица, то се знае. Сигурно е убедила татко. Ако се съди по това, че той мълчи и се огъва, значи се е съмнявал в маминия вариант.
— Альонка, но нали беше болна, изкара тежка бронхопневмония — каза най-накрая той, като се изкашля. И млъкна.
— И друго? — с ясен глас попита Лена. — Няма ли да изброите още нещо?
— Не — сепна се той.
— Другари родители — наставнически произнесе тя и направо й прилоша от собствения й тон, — хайде веднъж завинаги да прекратим тези разговори. Веднъж завинаги!
Баща й въздъхна, а майка й запримигва, готова да заплаче, но той я спря.
— Край — проговори татко й, — свършихме.
Двамата мълчаливо се оттеглиха в кухнята, мълчаливо заизваждаха продуктите от мрежата, отваряха и затваряха хладилника. Сетне едновременно шумно въздъхнаха и Лена се засмя в стаята.
— Какво правиш там, Альона? — попита баща й.
— Ето, така ми харесвате — отговори тя. И забрави този разговор. Спомни си за Фьодор. Ех, ако можеше така лесно да се разрешават нещата на всички.
Попита майка си:
— Ще ми изпълниш ли една прищявка?
Майка й запримигва бързо-бързо, обзета от страх.
— Купи ми красива дълга рокля!
Федка се събуди късно и се разбърза за гълъбарника. Снощи дълго се въртя, докато заспи, а през нощта му се присънваха разни страхотии. Уж майка му е замесила тесто, то е втасало, излязло е от съда, потекло е по пода и започнало да бухва, да се раздува пред очите му, да се надига до брадата му, да го задушава, а е невъзможно да се измъкне — какво да прави с тестото, в него не може да се плува — гъсто е, а и не може да се върви — рядко е…
Вкъщи беше пусто и неуютно. Леглото на родителите му не бе оправено, из стаята — разхвърляни обувки, на масата — нарязан и начупен хляб, чиниите — немити. Само слънцето разкрасяваше стаята. Осветяваше мръсния под, неприбраната маса и сякаш напомняше за нещо. Федка си спомни и скочи от леглото. Вярно, че прилича, ама че работа! Ето изпоцапаната маса. Стига да пожелае и тя ще стане чиста. Къде е парцалът? Ей го! Раз-два и готово. Масата заблестя, току-що избърсаната мушама светна, а Фьодор вече мъкнеше кофата с вода: още мъничко, съвсем мъничко търпение и подът ще грейне като нов.
Да, да, всичко това е съвсем възможно. Трябва само силно да пожелаеш. И да се досетиш. Например той го желаеше отдавна. Но се досети едва вчера. И още днес, още довечера баща му ще се прибере съвсем трезвен, трябваше само да се досети и толкоз.
Стаята ставаше все по-чиста и подредена. Фьодор оправи леглата — и своето, и на родителите си, тяхното с особено старание, изми мръсните съдове, застла масата с нова покривка, постави отгоре й ваза и изтича в градинката — откърти няколко стръка слез. Избърса прахта от грамофона, избра няколко плочи, а върху диска постави „Амурски вълни“, за баща си. Нали е служил във флота, в Далечния изток, а Амур е там, ще му бъде приятно. Доволен огледа извършеното, насипа в джоба си зрънца и трохи за гълъбите и се запъти към своя строеж. С голямо закъснение.
Гълъбите загукаха. Само на невежата се струва, че гълъбите гукат, и толкова, а той ги разбира. Закъснял е и те мърморят, сърдят му се. Сипа им зрънца, натроши хляба, наля в паничката прясна вода и ги пусна на воля. Щракна мандалото, пред гълъбите се ширна небето, те трепнаха с криле, устремиха се към висинето и закръжиха, закръжиха. Фьодор им свирна, плавно, дълго, с вариации, загледа се в сложния им полет, в тяхното кръжене по спирала, главата му се умори, той я наведе и забеляза, че пердето срещу гълъбарника трепна.
И си спомни. Вчера, когато изтича подир родителите си след оня разговор със сълзите, кракът му се подви, той падна и зърна на прозореца едно момиче.
Първото, което изпита, бе раздразнение.
„Значи всичко е чула“ — помисли си той. Но на този прозорец никога не са се показвали момичета, там живееха двама души: мъж и жена; мъжът е геолог, Пьотр Силич, Федя го познава, неведнъж е идвал при него в гълъбарника, разпитваше го кои гълъби могат да се премятат и по какво се отличават от другите. Но момиче?
Фьодор лекичко изсвири с уста. Пердето не се помръдна. „Може би е от вятъра? — реши той, но се озадачи: — А вчера?“
Опита се да възстанови в паметта лицето й. Нищо не излезе. „Май никой няма.“
— Ало! — не извика, а каза той. — Ей! Има ли някой там?
Зад пердето беше тихо. „Може пък някой случайно да се е отбил у тях?“ Федя извади рендето и зарендосва дъската, като рядко поглеждаше към прозореца. Не, там нямаше никой. И въпреки това нещо го привличаше към прозореца. Остави рендето, хрумна му идея.
— Ей, момиче — каза той, — знам, че ме наблюдаваш. Защо? — Беше тихо. — Защо през пердето? Може и така. — Никой не се обади. — Тогава аз — каза той и внимателно напъха ризата в панталона си — ей сега ще се покатеря по водосточната тръба и ще проверя има ли някой, или няма.
Федя зачатка с обувките си, отвори гълъбарника, спусна се на земята, отърси се от стърготините и отново погледна към прозореца.
Пердето беше вдигнато и оттам го гледаше едно девойче. Сърцето му замря, беше много красиво, с бяло лице, а косите й с цвят на ръж, сплетени на плитка и навити около главата, блестяха като слънце.
— Ето на̀ — каза той смутено — знаех си аз.
— Какво знаеше — попита тя.
— Че сте там.
— Е, и какво? — сопна се тя.
Той смутено сви рамене.
— Не знам. Там сте и толкоз.
Фьодор виждаше, че тя е смутена, че насила я е накарал да се покаже — руменина бавно се разливаше по бледото й лице.
— А вие защо ме гледахте?
— Говори ми на „ти“ — каза тя неочаквано рязко и добави по-меко: — Не понасям официалностите.
— Какво, какво? — не разбра той. — Сетне кимна. — Добре. Но ти не ми отговори.
— Така — каза безразлично тя. — Гледах и толкова. Забранено ли е?
Федя се разсмя. Изведнъж всичко му се стори смешно. А смехът му я смути. Той забеляза, че тя рязко се извъртя, сякаш искаше да спусне пердето, но се отказа.
— Защо не излезеш да се поразходиш — попита той. — Да погалиш гълъбите. Нали виждаш какви са.
Федя вирна глава към небето, изсвири пронизително, дълго, майсторски, като се хвалеше пред момичето със своето умение.
— Гълъбите ти, Федя, си ги бива — каза момичето.
Той се оклюма. Значи всичко е чула. Замълча, мълчеше и тя.
— Е, какво пък — неочаквано и за себе си каза Фьодор, — всеки си има по нещо. И няма нищо смешно. Дори е много тъжно… Но от днес нататък… — Той решително разсече въздуха с ръка: — … всичко ще е, както аз съм решил!
Погледна я и сърцето му тревожно затуптя. Попита:
— Как се казваш?
— Лена — отговори тя.
— Ще видиш, Лена — каза Фьодор и почувства как заподскача адамовата му ябълка. — Още днес ще видиш. В шест часа. Ще минем по тази пътечка. Тъкмо покрай вашите прозорци. — Той наведе глава и се намръщи. Представи си как тя седи, Лена де, в дъното на стаята и чува всичко. И майка му какво каза. И баща му. Слуша как той, Фьодор, плаче.
Повече не я погледна. Покачи се в гълъбарника, изчака, докато птиците се съберат, затвори стопанството си и скочи долу. Чак тогава погледна Лена. Тя седеше все там и все така в някакво кожено кресло и го гледаше някак смутено. Фьодор й кимна с благодарност. Усмихна се. Повтори виновно:
— Не трябваше да го чуваш.
Тя не отговори веднага и като че ли се затрудняваше.
— Нищо — каза най-после, — аз и по-лоши неща съм видяла.
Фьодор въздъхна, тръгна си, направи няколко крачки, затича се и извика:
— Ела все пак до гълъбарника.
Лена не отговори. Фьодор се обърна.
— Ще дойдеш ли?
Тя кимна отдалеч и на него му се сви сърцето: досега не беше виждал такова момиче. Толкова красиво не беше срещал никъде — нито в училище, нито на улицата.
През целия ден той се движеше сякаш в треска. Реди се в магазина за салам и яйца, купи мляко и хляб, вървя по пътя и всичко като насън: пред очите му стоеше Лена.
Златиста плитка около главата и огромни сини очи — същинска икона, полуобърната.
„Коя е тя? — питаше се той. — Откъде се взе? Не е паднала от небето я?“ И се сърдеше на себе си, че е тъп: нали говори с нея, можеше да я попита, толкова ли е трудно. И веднага си отговаряше: не, не можеше. Не можеше да я разпитва за разни подробности. Тя не е какво да е момиче. Тя е прекрасна.
Фьодор се натъкваше на някакви глупави и необичайни думи. С подобни думи никога не беше разговарял. И никога нищо подобно не му беше идвало на ум. В неговия живот прекрасни можеха да бъда гълъбите или картината на Рафаел в списанието. Но човек?… И при това момиче?…
Нещо в него се объркваше. Нещо се пречупваше. Някакви прегради вътре в него изведнъж бяха поддали и се срутиха, а вместо тях се появяваше нещо ново и той не разбираше хубаво ли е то, или лошо — просто с него ставаше нещо.
Пред очите му стоеше Лена. Само тя.
В магазина Фьодор дори се блъсна в някаква старица и тя дълго го хокаше, че е „сляп“ и „зяпльо“, а той глупаво се усмихваше насреща й. И бабата реши, че го прави нарочно.
Да, този ден беше вълшебен, честна дума. Федя си спомни сутринта: стига само да пожелаеш силно!…
В четири часа той беше вече съвсем готов. Отиде на спирката, качи се на тролея и се отправи за строежа, където работеше баща му.
Ескалаторът на баща му пълнеше с пръст каросериите на камионите, гърмеше безспир и Фьодор неволно се възхити. Каква сила има тази машина! Колко кубика загребва изведнъж! И татко му леко, като на шега, управлява. Слабакът. „Никаквецът“, както вчера го нарече той.
Но ето че идва краят на всичко това. Фьодор вече ще има порядъчен баща. Да, може и Джон Иванович, това не е толкова страшно. Само не „Американец“. Само не „Чичо Сам“. Край. Точка.
Федя приседна отстрани. Дочака края на смяната. Изправи се пред баща си, когато той си тръгваше, изтривайки ръцете си с парцали — един обикновен човек, неприличащ на оня другия; този беше достъпен, не палячо и посмешище, нито къркач.
Татко му сякаш се спъна, като го видя. Искаше да го попита нещо, но не го стори, разбра. Въздъхна.
— Ти ли го измисли? — избоботи намръщено.
— Да не мислиш, че е мама? — попита Фьодор.
Баща му поклати глава, сетне още веднъж. Така вървяха чак до спирката и татко му все клатеше глава, а накрая дори се затюхка.
В тролея мрачното му настроение мина. Стана сериозен. Неочаквано каза:
— Добре си го намислил, Фьодор. Поздравявам те. Нещо като изпитание, демек.
— Какво приказваш, тате — отзова се Федя. — Ти да не си по-долу от другите?
Баща му отново поклати глава. Слязоха на спирката и тръгнаха бавно като всички. Каменният град се отдалечи, те навлязоха в тяхното кварталче, където цъфтяха акации, имаше трева и жълтееха глухарчета.
Пивницата работеше, както винаги, и там вече се мъдреха Прошарения и Платонов. Те се извърнаха към Фьодор и баща му и Федя се сви, готов да се нахвърли срещу пивницата, и да я срине заедно с бирата и тези „приятели от детинството“. Баща му долови това.
— Я дай ръка — рече той. И хвана стиснатия юмрук на Федка.
И не беше ясно кой кого води: Фьодор татко си или таткото Фьодор.
Със спокойна крачка минаха покрай пивницата и продължиха нататък, по утъпкания прашен път.
Отдясно оставаше гълъбарникът.
— Как са гълъбите ти? — попита баща му, но Федя чуваше като през памук. Той гледаше не гълъбите и гълъбарника, а малко по-встрани — към прозореца.
Тя беше там. Чакаше го. Той й кимна, смазан от вълнение. И си помисли, че от сутринта, след първия им разговор, избягваше тази пътечка, макар пътят му и за магазина, и за другаде да минаваше тъкмо оттук.
* * *
Фьодор мина по пътечката заедно с татко си, кимна на Лена и изчезна във входа, а тя се отдалечи от прозореца и спусна пердето.
Този ден беше съвсем невероятен. И смешен. И странен…
Тя се возеше из стаята, правеше виражи и се смееше, щом си спомнеше този ненормален ден. Ту глупаво се кискаше, ту се дереше с цяло гърло като щура. Виж го ти Фьодор. Не му е притрябвал турският бряг! И Африка не му трябва. Има си хас да му трябва!… Но си го бива, нищо не можеш да кажеш! Измъкна я като охлюв от черупката: охльо, бохльо, покажи си рогцата, бели ли са, черни ли са? Има такава детска скоропоговорка. И той я изрече. С други думи, но я изрече. И охльо-бохльото, нали е глупавичък, загуби ума и дума и си показа рогцата.
Почти цял месец тя се кри. Спотайваше се. Чуваше го как си тананика, удря с чука, стругова с рендето. И изведнъж — хоп! — хвана се. Бива си го момчето и това си е. Съобразително е.
Лена си припомняше казаните от него фрази, обикновени думи, прехвърляше ги като украшения, като някакви скъпоценности и отново се смееше. „Ей! Момиче!“ — каза той. — Ето ти сега и „ей“! Но после… „Не трябваше да го чуваш.“ И как й обясни останалото, как разсече въздуха с ръка. Излиза, че сега Фьодор ще води баща си като малко дете за ръка от работа вкъщи?
Лена спря. Беше й трудно да проумее всичко това, особено на нея. Родителите й винаги се въртяха край нея като спътници край небесно светило. И майчицата на класа Вера Илинична служеше беззаветно и предано на своите възпитаници. И леля Дуся, която ги жалеше ден и нощ и току повтаряше: „Миличките ми, гълъбчетата ми“, а те комай само нейната жалост понасяха. Жалост… Виж, за жалене е именно Фьодор. И то да го пожали не чуждата леля Дуся, а собственият му баща.
Лена неведнъж бе виждала този човек край пивницата в дъното на квартала, там винаги е пълно с мъже, но преди това не я засягаше, там течеше нечий чужд живот, чужд и непознат за нея. А сега… Стана така, че чуждото сега засягаше и нея…
— От къде на къде? — изрече тя гласно. И направи още един кръг по стаята.
— Ето откъде! — отговори си сама и се огледа в огледалото. Разсмя се. — Ето откъде, ето откъде! — Тя се доближи плътно до огледалото.
Там си забраняваха дълго да се оглеждат. Само по необходимост. До минимум. Сресваш се, хвърляш един поглед и край. Оглеждането не буди хубави мисли, така смятаха в тяхната стая. Зина мрачно и кратко казваше: „Нямаме нужда от това. Не сме нито жени, нито момичета. Никакви не сме“. Не обсъждаха дълго тази тема. Не се задълбочаваха в неприятното, макар че Лена си имаше своя, различна от Зинината теория.
Отначало й казваха, че е красавица. Лена прихваше и начаса се отдалечаваше. Когато заместник-директорът Михаил Иванович й повтори тези празни думи, тя го сряза: „С хубост не се живее. Вие ми дайте крака!“ — И измърмори така, че всички да я чуят: „Ама че Мечок!“. Прякорът се лепна за стареца навеки, макар че Лена само след половин час отиде при него и му се извини за грубото си държание. Заместник-директорът размаха ръце, тръсна глава и заповтаря изплашено: „Простете ми, Леночка, аз съм виновен, простете ми, сгреших“ — но тя се чувстваше зле. И честно казано, не толкова заради стареца, колкото заради думите си. Заради голата истина в тях. Наистина беше красива, вярно е. Но какво от това? Може би по-леко щеше да й е ако беше грозотия, тогава всичко щеше да си е лика-прилика. И Лена отбягваше огледалото.
А сега се приближи плътно. Впери поглед в лицето си. После се усмихна. И заплака.
Но сълзите й не бяха горчиви, а странно облекчаващи. Лена ги избърса и се заразглежда по-спокойно. Плитки. Да допуснем — златисти. Очи. Да допуснем — големи. Слаба е, затова. Лице. Най-общо — правилно. И какво още? Ръце? Ръце като ръце. Друго? Нищо.
Тя сърдито подкара количката обратно и пак си помисли, че родният дом й действа зле. Някакви глупави сълзи. Огледало. Не, самотата не е за нея. Не й приляга.
Самота ли? Ами Фьодор? Защо се изчервяваше, когато разговаряше с нея. И защо цял ден не се показа нито на гълъбарника, нито пък мина покрай тях. У дома ли се е крил? Но тогава защо мина с баща си оттук?
Връхлитаха я една от друга по-глупави мисли. Лена взе книга. Прочете няколко страници и разбра, че чете механично — не запомни нито дума. Включи телевизора. Предаваха футболен мач. Намерили с какво да се гордеят — че могат да тичат и да ритат топка. Превъртя копчето и взе транзистора. Примесваха се различни гласове и езици. Звучеше музика. „Солнечный круг, небо вокруг“ — промъкна се детско гласче. „Всичко е познато“ — помисли с тъга Лена и хвърли транзистора на леглото. Да, тук наистина можеш да се побъркаш. Още малко и ще пощурее. Трябва да се върне в училището, в интерната. Та това е истински ужас, цяла вечност да стои сама, да пропусне годината, и то само защото е прекарала тежка бронхопневмония. Много важно! Защо толкова се боят за нея? Дори да…
Силно удари с юмрук по дръжката на количката. Ето пак! Пак тези идиотщини! Тези фантазии за задгробното царство. По-добре да беше си помислила: хубаво, ще отиде в интерната при момичетата, ами Фьодор?… Какво ще прави той?
Лена измънка: „Фьодор!“. Той пък какво общо има с това? Каква е тая нова песен? И изведнъж подкара количката към огледалото.
— И така — каза с презрение тя, — и така, Елена прекрасна, да не би ти, миличкото ми гълъбче… Да не би да си се влюбила?
Рязко се отблъсна, подкара количката към телевизора и го включи с пълна сила. Сетне пусна и транзистора. Гърмеше джаз. Взе книгата и зачете високо, с пълен глас първото, което й попадна.
— „Луната, увиснала ниско в небето, приличаше на жълт череп — закрещя тя. — От време на време някой огромен безобразен облак протягаше дългите си пипала и я закриваше. Все по-нарядко бяха фенерите и улиците, по които минаваше файтонът, ставаха все по-тесни и по-мрачни. Кочияшът дори веднъж обърка пътя и трябваше да се връща обратно почти половин миля. Конят се умори да шляпа из калта, от него струеше пара. Страничните прозорци на екипажа отвън бяха плътно покрити със сивата фланела на мъглата. «Лекувайте душата си с чувства, а душата нека лекува чувствата.» Как настойчиво звучаха тези думи в ушите на Дориан. Да, душата му беше смъртно болна. Но наистина ли чувствата могат да я излекуват?“
Лена крещеше, напрягайки гласните си струни, телевизорът ревеше с хилядите запалянковци на стадиона, транзисторът надаваше вой и тя изпитваше облекчение.
Внезапно пред нея изникна лицето на майка й. Очите й мигаха непрекъснато. Мярна се и посивялото слепоочие на татко й — той бързо прекоси стаята и затвори радиото и телевизора.
— Какво ти е, моето момиче! — попита строго той и Лена се изплаши.
— Нищо — каза тя смутено, — Оскар Уайлд. „Лекувайте душата с чувства, а душата да лекува чувствата.“
Майка й, като продължаваше да мига, сложи ръка на челото й. Лена се разсмя.
— „Да, душата му беше смъртно болна — възкликна тя. — Но наистина ли чувствата могат да я излекуват?“
— Не, аз напускам работа! — каза мама.
— Глупости — възрази спокойно Лена. — Човек има право на разтоварване. Най-обикновено разтоварване. Какво ужасно има в това?
Майка й отиде в кухнята, а татко й остана в стаята. Неочаквано той коленичи пред количката и започна да целува ръцете й. Лена ги издърпа, без да разбира нищо.
— Какво става с теб, моето момиче — повтаряше татко й и в гласа му се долавяше отчаяние, — какво ти става, дъще?
Тя най-сетне издърпа ръцете си и притисна главата на баща си до гърдите си.
— Моля те, прости ми! — повтаряше тя. — Изплаши ли се?… То се знае… Ама че съм глупава.
Баща й се отдръпна в ъгъла. Оттам с престорено весел глас каза:
— А ние ти купихме рокля. Дълга!
Лена заръкопляска и завика:
— Не ми я показвай! Нека първо да се изкъпя! Да се изкъпя!
Така беше свикнала. Никой не я беше учил, сама си го беше измислила: преди да облече нова дреха, трябваше да се изкъпе. А у дома имаше още едно правило — къпеше я баща й.
Открай време, още от най-ранно детство, когато нямаше от какво да се срамува. Татко й я вземаше на ръце и я отнасяше във ваната. А когато порасна и натежа, и майка й вече не можеше да я вдига, пак той я носеше в банята да я къпе. Запретваше ръкавите на ризата си, препасваше престилката на майка й, за да не се опръска и я слагаше във ваната, и я миеше, и я плакнеше като най-грижлива майка. Не се срамуваше от татко си. Може би защото разсъблечена, тя се чувстваше както никога болна. Непълноценна.
И неочаквано се изплаши. За пръв път.
Татко й напълни ваната, запаса престилката, засука ръкави и влезе в стаята, за да я отнесе. Но Лена седеше облечена и го гледаше изпод вежди. Той разбра всичко.
— Добре, нека те изкъпе мама.
Лена притвори очи. Да, в този невероятен ден с нея наистина се беше случило нещо.
— Почакай — прошепна тя, — вече всичко е наред.
Тя съблече каквото можа, татко й помогна за останалото. После я подхвана като перушинка, отнесе я в банята и внимателно я потопи в топлата вода.
Щом се намери във водата, тя сякаш дойде на себе си.
— Прости ми — помоли тя татко си, — днес наистина нещо ми става…
— Нищо, момичето ми — усмихна се той, — просто растеш.
— Раста ли? — учуди се тя и засрамена се скри под водата.
Замълчаха. От крана весело капеше вода. От полицата татко й свали три мънички патета и ги хвърли във водата. Той й ги подхвърляше откакто тя се помнеше.
— Патетата са все мънички — каза меко татко й, — а нашата Лена вече е голяма.
— Тати! — рязко каза тя и очите й се наляха със сълзи. — Тати! — повтори настойчиво Лена. — Кажи ми, моля ти се! Защо раста? Погледни ме. Чувствам, че съм станала по-голяма и някаква сила ме разпъва отвътре. И гърдите, и бедрата, и раменете… Но защо? Защо ми е всичко това? Погледни ми краката! Те нищо не могат. Просто висят.
— Престани! — помоли баща й.
— Почакай, татенце — каза Лена, като бършеше сълзите си. — Потърпи. Още мъничко. Помогни ми. Отговори! Защо раста! На тоя свят жената се ражда, за да ражда сама! А аз! Аз никога няма да мога да стана майка! Няма да обикна! И никой няма да ме обикне, разбираш ли? И защо ми е всичко това? — Тя замълча, погледна го и скри лицето си под водата.
Когато изплува, баща й седеше, навел глава.
— Дъще — каза той, като взе мократа й ръка. — Всеки миг от живота си отиват хора. И смъртта понякога е избавление от страданията. Ако бях вярващ, щях да ти кажа: „Хайде да се помолим“. Но аз ти казвам: Нека повярваме. Да повярваме в себе си, в собствените си сили. В това, че сме хора и ти си човек, все още малко, но смело, умно и мъдро човече. Ти ще можеш всичко, но винаги помни: да не бъдеш е по-лесно, отколкото да бъдеш.
Лена го гледаше с широко отворени очи.
— Татко — рече тя, — вярвам ти, много ти вярвам, но от това няма да ми стане по-леко, нали?
Татко й дълго мълча. Седеше на табуретката и се поклащаше настрани, а после каза:
— Срам и позор, ако река да те лъжа. — Отново замълча. И добави: — Няма да ти е по-леко.
Сепна се и започна да я къпе енергично и нежно, а тя му помагаше, по-точно — на себе си, и неочаквано й олекна на сърцето.
Повече не говориха. В огромната хавлиена кърпа татко я отнесе в стаята, облече й новата рокля, помогна й да си сплете косата. Майка й приготвяше вечерята и те свещенодействаха без нея. Впрочем и това влизаше в ритуала.
Когато привършиха тоалета и Лена се настани в количката, баща й повика майка й. Той умееше да прави това — да обединява в едно два погледа: майка й се появяваше на прага точно в момента, когато Лена се приближаваше до огледалото. С „ох“ и „ах“ тя оглеждаше дъщеря си, а Лена себе си: в огледалото пред нея стоеше голямо момиче с дълга люлякова рокля на ярки цветя, които страшно хармонираха на сините й очи, на златистата, преметната през рамо плитка, на пламналите й алени бузи.
Фьодор чакаше баща му да забележи подредената стая и да го похвали, но той сякаш беше ослепял. Крачеше от единия край на стаята до другия като откачен — ту забави ход, ту се разбърза. Фьодор не смогна да му пусне и „Амурските вълни“. „Хайде — реши той, — да почакаме и мама.“
А тя все не се връщаше. Винаги си идваше рано, не беше се случвало досега да се забави… А без нея нищо не излизаше — Фьодор и баща му мълчаха, сякаш нямаше за какво да говорят. Татко му се щураше из стаята. Сядаше по столовете — на всички поред — скачаше, крачеше, пушеше през прозорчето, суетеше се. Накрая каза:
— Да бях се поразходил, а?
Федя вдигна рамене: какво пък, да не би да го държи под арест? Да върви. Но веднага си представи: достатъчно е само да се покаже на улицата и начаса ще дойдат приятелите от детинството и отново… Отвърна строго:
— Потрай!
Баща му измънка нещо, седна на масата, небрежно отмести вазата с цветята, набра покривката и запрелиства вестника. Отново измънка нещо. Предизвикателно рече:
— Не е хубаво това, което казваш!… Не е!
Фьодор премълча. Разбра: сега говори не татко му, а неговата страст, затова е неспокоен и дръпнат — иска да пие.
Вратата се отвори.
Федя въздъхна облекчено, втурна се към грамофона и го включи. Засвири валс. Изтича към майка си и пое чантата й. Възкликна:
— Е, хайде! Танцувайте!
Но майка му и баща му стояха един срещу друг като заковани. Сякаш се виждаха за пръв път. Ръцете на татко му трепереха, тежките му юмруци висяха като камъни, не можеше да ги разтвори. А тя се бе сбръчкала и изгърбила като бабичка. Усмихваше се наплашено.
— Хайде! — смее се Фьодор. — Хайде де!
Плочата свърши, Федя махна с ръка от досада.
— Защо така, а? Да не би да сте забравили да танцувате? Нали сте можели, аз знам!
— Забравили сме, Феденка — каза майка му, като се доближи до масата и възкликна: — Ами стаята! Леле, че е подредена! Красота! Браво, сине.
— Не съм аз — поклати глава Федя. — Татко…
— Ами! — засмя се майка му. — Чак ме разсмя. Та нашият татко… — Тя изведнъж млъква, бързо погледна баща му и тежко въздъхна.
— А какъв е татко му? — мрачно попита бащата. — Не може, така ли? Изгубил е доверието ви, а?
Ех, пак нищо не излезе, не стана, като трябваше.
— Хайде, стига — прекъсна ги Фьодор. — Да вечеряме.
Спусна се към печката, залови се да пържи яйца, включи чайника, нареди чиниите, наряза хляба. Татко му и майка му седнаха на масата, без да пипнат нищо, поглеждаха се смутено един друг и мълчаха.
— Мамо — суетеше се Фьодор, — знаеш ли, на стария гълъб, оня, с голямата гуша, някой му е откъснал опашката, може и котка да е, ако е кацнал на някой покрив. Татко, а ти би ли ми намерил от работата си ножовка, нали имате майстори там?
Баща му и майка му нещо мънкаха, отвръщаха, кимаха в отговор и неочаквано майка му каза:
— Виждаш ли, Гера, отвикнали сме да живеем като хората. Комай без бутилка и разговор не можем да подхванем!
Тя извади от чантата бутилка с водка и Фьодор от яд изпусна ножа на пода.
— Що за хора сте вие!? Толкова ли не можете без пиене!
Тресеше се от гняв. Мама! Вчера тя самата какво ли не му наприказва, предлагаше да заминат, казваше, че няма вече сили, а днес предлага на татко бутилка. Всичко пред очите му помръкна: и стаята, която беше подредил, и днешният чудесен ден.
Пържените яйца загоряха, Фьодор взе тигана, тръсна го на масата и се запъти към вратата.
— Накъде, сине? — учуди се майка му.
— Я ме оставете! — каза той потиснат. — Прост народ! — И така затръшна вратата след себе си, че чак мазилката се посипа.
Навън беше паднала синя-синя вечер. Тиха и звездна. Отначало Фьодор вървеше бързо, разгорещен и гневен, после намали крачка.
Изминалият лен се върна при него. И не само с онова, което току-що се случи, а с гълъбите в ясното небе, с пердето в чуждия прозорец и с Лениното лице. То отново изплува пред него и заслони всичко останало. Огромните й очи и плитката, навита около главата. Защо беше толкова сигурен, че в стаята има някой? И защо така говори с нея?
Но не срамът за вчерашното го ръководеше тогава, не. Просто в нея имаше нещо такова… необяснимо. Гледаше го с поглед, пред който не може да се изклинчи, просто не може. Може би тъкмо това го порази, дето го гледаше необикновено, да. Безгрижните момичета не гледат така.
Фьодор наближи гълъбарника и вдигна глава. От пердето струеше топла розова светлина. Дочу се приглушен смях. После пак, по-силен.
„Ето — помисли си Фьодор, — живеят си хората и им е хубаво и всичко им е наред. Бащата, майката и дъщерята са седнали да пият чай и се шегуват. А моите…“
Из един път го обхвана злоба. Какво е това в края на краищата? Ще свърши ли някога?
Сви юмруци и ноктите му се забиха в дланта. Трябва да воюва! Трябва да се пребори с тях! И ако майка му не му помага, че му е съюзница, той все някак и сам ще се справи, все нещо ще измисли!
Фьодор погледна приветливия прозорец с розовата светлина, обърна се и затича. Вратата хлопна и се удари в стената, а той връхлетя в стаята. Майка му и баща му изплашени трепнаха. Бутилката си стоеше почти пълна. Федя се спусна към нея, хвана я и преди родителите му да се опомнят, метна я през отвореното прозорче. Чу се приглушен звън.
— Така! — каза Фьодор. — А сега можете да ме биете. Да ме убиете! Хайде!
Той се приготви за най-лошото, за възможния най-голям скандал — баща му нямаше да му прости стореното, но родителите му мълчаха и дори не се обърнаха.
Фьодор погледна към чашите — бяха пълни. „Значи не са пили. И яйцата са изстинали.“ Нещо не беше наред. Нещо не пасваше.
Изведнъж майка му се разплака. А баща му приседна до нея и я замилва по рамото.
— Объркахме си живота, объркахме го — пророни през сълзи тя. — Какво ще правим сега, Гера? Какво ще стане с Федя, а?
— Не се коси преждевременно — промълви баща му.
— Какво пак е станало? — викна Федя.
Майка му поклати глава и закри лицето си с кърпичка.
— Имахме ревизия в базата и ме начетоха.
— Ти, мамо, да не си крадла? — шашна се Фьодор.
Тя махна кърпата от лицето си и го погледна в очите.
— Как можа да го помислиш?… Често плачех, бях разстроена, не внимавах… Може нещо и да съм сбъркала, а лоши хора са се възползвали.
Фьодор погледна баща си.
В упор.
Виж каква излезе тя!
Е, татко, виждаш ли какви ги забърка!
Вечерта беше тиха и топла, а на сутринта заплиска дъжд. Лена взе да се безпокои: Фьодор сигурно няма да дойде, няма да тананика глупавата си песничка и дори гълъбите не се чуват — дали шумоленето на дъжда не заглушава гукането им, или са се умълчали от лошото време.
Капките се удряха в стъклото, стичаха се надолу и се сливаха в мокри улейчета, по улиците притичваха редки минувачи с чадъри и мушами и отново всичко опустяваше.
Новата рокля висеше на окачалката, Лена помоли майка си да не я прибира в гардероба и когато погледът й докосваше люляковото петно с пъстри рисунки, по устните й се плъзгаше усмивка.
Момичетата да можеха да я видят с новия тоалет! Да вземе и да се появи на някоя вечер с новата си рокля.
В интерната често провеждаха вечери. Вера Илинична твърдеше, че дори по-често, отколкото в обикновените училища.
В залата се събираха всички обитатели на пансиона — и учителите, и леличките. Сцената обикновено оставаше празна — не излизаха на нея и това беше справедливо. Как Лена би се покачила горе? А тя не беше единствената с количка. Те седяха, лежаха, стояха в кръг, и свободното пространство в центъра на кръга съществуваше по-скоро за форма, отколкото по необходимост: там никой не излизаше. Директорката или заместничката й, или някой от учителите, а най-често Вера Илинична като литераторка, произнасяше встъпително слово, без да става от мястото си, а после питаше кой желае да вземе участие.
Няколко момичета свиреха на цигулки. Имаше едно много способно момиче, казваше се Женя, пианистка, и тя като Лена беше в количка. Подкарваше количката до пианото, свиреше, то се знае, леки пиески, но момичетата бурно я аплодираха и се гордееха с нея. Изобщо при тях никого никога не принуждаваха и не караха насила, не подготвяха „номера“. Всеки имаше право да участва и понякога вечерите продължаваха до късна нощ; четяха стихове и проза — декламацията бе най-достъпният жанр, слушаха музика от записи — от биг-бийт и поп-опера до Чайковски и Бетховен. Беше им весело и интересно и всички искаха танци. И ето че веднъж — беше отдавна — директорката, току-що назначена при тях от градския отдел за просвета, постави плоча и обяви валс. Няколко момичета, които се придвижваха сносно, се опитаха да се завъртят, но веднага едната падна и си разкървави носа, танците спряха, директорката се изплаши, а на сутринта, казват, главната лекарка я хокала в учителската стая. Оттогава пак се организираха танци, но по-иначе. В кръга излизаха учителите или гостите, ако имаше такива, пускаше се музика и възрастните танцуваха, а момичетата жадно ги гледаха и после ръкопляскаха. Учителите се смущаваха, особено Вера Илинична, но залата гръмко настояваше да продължат и така с танците на учителите завършваха всичките тържества. Изобщо вечерите бяха главното събитие в интерната.
За тези празници момичетата се готвеха предварително, всяка мечтаеше за нова дреха, училищните тържества бяха главното им развлечение и всеки път нещо като изпит.
Лена поразяваше всички. На мнозина болестта постоянно им нанасяше удари — лошо владееха речта си, паметта им отслабваше — Зина например учеше стихове мъчително и настървено. На Лена паметта й служеше идеално. Болестта явно компенсираше безжизнеността на краката с друго — с изостряне на паметта. Достатъчно беше само два пъти да прочете което и да е стихотворение, за да го запамети твърдо. Веднъж класната майчица организира за нея специална вечер. Лена научи много стихотворения от Пушкин (естествено не по училищната програма) и направиха нещо като конкурс: кой ще познае чии са стихотворенията. Тя рецитира цял час, никой не позна нито едно стихотворение и накрая тържествуващата Вера Илинична, увенчавайки главата й с венец, обяви: та това е все Пушкин!
Народът ахна и се засрами от невежеството си, а после заръкопляска смутено — може би на непознатия Пушкин, а може би на Лена, която имаше такава страхотна памет и така чудесно декламираше. Когато аплодисментите стихнаха, им каза още едно стихотворение, което доскоро и тя не знаеше. То я привлече с нещо стаено, недостъпно за тях. Не го показа и на Вера Илинична, научи го сама и го издекламира в тишината:
Когато аз до твоя стан
в прегръдка пареща прилепна
и нежно, от любов пиян,
любовни думи ти зашепна;
от моите ръце едвам
освобождавайки се живо,
приятелко, съвсем без плам
отвръщаш ми недоверчиво
и спомняш стари страхове —
проклинам буйните старания
на своите младежки дни
с целувки нежни, упования
и срещи в нощни тъмнини,
проклинам думите любовни,
тайнствените стихове
с прегръдки в тъмни часове,
сълзи и укори отровни.
Когато издекламира стихотворението, Лена се изчерви, ръкопляскаха й особено яростно и лицата на всички бяха някак странни — полуусмихнати-полутъжни…
Сега Лена си представи: седнала е сред момчетата и момичетата с чудесната си дълга рокля и им казва това стихотворение… Изобщо се виждаше във въображението си в необичаен вид. Дългата люлякова рокля е най-простото и достъпното. Но че е летец. Че управлява свръхзвуков самолет. Или че притежава поразителен глас във всички възможни регистри, пее на сцената на Болшой театър, „ложите блестят“, и публиката е потресена. Или пък… че се спуска със ски от стръмна планина, всички падат, дори мъже, явно спортисти, а тя се носи и вятърът обгръща силните й красиви нозе.
Ах, мечти и призрачни сънища! Виж, със Зина или с Валя, другата й приятелка, могат да си шепнат за тях, но тайно от момичетата. Тайно, защото това е неосъществимо, не може да бъде истина, още повече тяхна истина, а празните приказки ожесточаваха другите. Знаеше го по себе си. Колко пъти е избухвала, щом някой започне да измисля небивалици, да плещи дявол знае какво, че на това отгоре и да плаче… Веднъж Зина, която обичаше да се рови из библиотеката, приближи количката си до Лена и заговорнически й заповяда:
— Слушай какво пише един английски писател и учен. Чарлз Пърси Сноу. — И прочете на един дъх: — „Съдбата на всеки от нас е трагична. Всички сме самотни. Любовта, силните увлечения, творческите пориви понякога ни позволяват да забравим самотата, но тези триумфи са само светли оазиси, създадени от собствените ни ръце, краят на пътя винаги се прекъсва в мрака: всеки среща смъртта съвсем сам.“ Това е!
Зина въздъхна, впери учудения си поглед в Лена и заповтаря:
— Разбираш ли! Разбираш ли! Оказва се, че на тоя свят всичко е известно! Дори за смъртта! А ние си въобразяваме какво ли не. Измисляме оазиси, четем книги, водим разговори. А в действителност сме самотни.
Лена спори с нея до припадане, но казаното от Сноу си го преписа в дневника. И го научи наизуст.
В дните на прекрасно настроение (и никога на лошо), когато Зина беше във форма и се смееше, Лена се доближаваше до ухото й и цитираше тъжния Чарлз. Зина се смееше, скръбната мисъл не й се струваше толкова скръбна, а по-скоро забавна. Увлечения, любов! Да, за тях без увлечения и любов изобщо нямаше да има живот!
— Лесно им е на здравите да разсъждават, на нас не ни е до това! — подкрепяше ги Валя; единствено с нея бяха споделили цитата от Сноу. С една дума, при тях беше забранено да се плаче, да се разказват неосъществими мечти и розови сънища, както беше забранено и да се изпада в отчаяние и тъга…
* * *
Лена дръпна пердетата и видя Фьодор. Той седеше в гълъбарника, там дъждът не го достигаше, но целият беше мокър като кокошка.
Лена се усмихна и отвори прозореца.
— Гълъбите не летят ли когато вали? — попита тя.
— Не — отговори той, като тракаше със зъби.
— Къде е логиката? — усмихна се Лена.
— Каква логика?
— Гълъбите не летят, а ти седиш тук.
— Просто така — каза неуверено той.
Първото й желание беше да го покани, какво стърчи там. Но се изплаши. Дори се отдалечи от прозореца. Досега я беше виждал само до кръста, а така щеше да я види цялата. Погледът й падна върху роклята. Ами да, ясно. Та нали и роклята поиска затова. За да не я види такава…
Лена подкара количката към прозореца.
— Можеш ли — каза тя на Фьодор — да преброиш до триста?
— А после? — учуди се той.
— После вземи шепа стърготини и ела при мен — целият си вир-вода… Вторият етаж, първата врата вляво.
И дръпна пердето, за да не види лицето му.
За миг застина в креслото неподвижна, отпуснала безволно ръце. После подкара количката към дългата рокля и започна да разкопчава блузката си. За нея не беше толкова лесно да се преоблече. В интерната й помагаше леля Дуся, помагаха й момичетата. У дома — татко и мама. Да свали блузката е най-лесното. Главното е да свали старата пола, а после да облече роклята. За целта трябва да се повдигне на ръце, отначало на едната, после на другата.
Лена се вълнуваше и бързаше. В гълъбарника Фьодор броеше до триста, а тя повтаряше числата тук, в стаята. В пансиона си имаха своите игри. Сред тях и тая напълно сериозна игра. Тя можеше да си облече сама роклята, докато преброи до триста. Но това бе нейният рекорд. При други обстоятелства. Когато не бърза заникъде. И няма среща.
Среща ли? Тя се разсмя. Разсмя се, както се беше надигнала на едната си ръка и подпъхваше под себе си долната част на роклята. Количката се плъзна назад и Лена, неловко сгърчена, се стовари на пода.
По всички правила трябваше да заплаче. Но се разсмя. И като си помагаше с ръце, запълзя към количката. Красивата рокля се влачеше с нея, обирайки праха от пода. Лена се хвана за количката и започна да се надига. Платът изпращя. Все пак се закачи… Ама че неприятно. Количката не я слушаше, отблъскваше се от тежестта й, а тя нямаше на какво да се опре. С голяма мъка се добра до креслото.
Фьодор натискаше звънеца за пети път. Тя бързо оправи края на роклята и приглади косата си. Бързо подкара количката към вратата и отново се разсмя. Среща!
Лена почувства, че се смее неестествено. Сърцето й щеше да се пръсне от биене, блъскаше в гърдите й като тежък чук. Пое си дъх и отвори вратата.
Фьодор я разглеждаше с интерес. Гледаше краката й, количката. После влезе, поздрави вежливо и събу мокрите си обувки.
— Крака ли си си счупила? — попита той, като влезе в стаята. — Миналата година и аз изкарах цялото лято в гипс. Паднах на ръката си. Подпорки от всички страни като криле на самолет — нали знаеш как са на яйовете?
Беше много приказлив, дори не изчакваше да му отговори.
— Не — каза тя, като го гледаше в очите. — Аз съм без крака.
Лена моментално се успокои. Стана й скучно — много й е притрябвал този Фьодор.
— Как така без крака? — попита изплашено той. — Ето ги, нали ги виждам.
— И ги има, и ги няма — отвърна Лена. Лицето й остана без капчица кръв и Фьодор забеляза това. — Аз не мога да ходя.
Той отвори уста, може би искаше да й каже нещо утешително, но тя го прекъсна и рязко отсече:
— Да не си посмял да ме съжаляваш!
Фьодор я гледаше объркано и с всяка изминала минута зелените му очи потъмняваха.
— Знаеш ли — каза неочаквано той, — а аз, глупакът, вчера ви завиждах.
— И има за какво! — изрече Лена. — Завиждай ни! Да не мислиш, че няма за какво да ни завиждаш? Че аз съм една никому ненужна инвалидка? Саката нещастница! Жалка просякиня!
Тя не викаше. Говореше с леден глас, произнасяйки старателно всяка дума, и Фьодор се почувства неловко. Стисна стърготините в шепата си. Спокойно попита:
— Да си вървя ли?
Лена се сепна. Изгледа го с пронизващ поглед. Кимна.
— Върви си.
Той остави стърготините на масата, приближи се до вратата, обу се и се обърна към Лена. Тя седеше в креслото, отметнала глава, и гледаше през прозореца.
Фьодор внимателно затвори вратата след себе си.
Дъждът все така плискаше по земята, поваляше тревата, разцепваше локвите, но Федя не тичаше и не се криеше. Вървеше спокойно, сякаш не забелязваше поройния дъжд, и си повтаряше наум: „Виж ти! Виж ти…“. А безпомощното момиче в количката стоеше пред очите му.
Изпитваше смут. Колко време стоя при нея? Минута? Две? Само няколко фрази и край, вече всичко е свършено, никога повече няма да иде при нея и никога няма да я заговори. Добре, да допуснем, че е виновен. Много ясно — порази го тази количка. И думите й, че не може да ходи. Кой знае как се е пулил насреща й, докато я разглеждаше, но какво страшно има тук? Нали я виждаше за пръв път така — от главата до краката. И имаше право да я разглежда. Но после… За завистта го каза от чисто сърце. Тогава мислеше за себе си и за своите беди, които се трупаха една след друга и се стоварваха отгоре му както червиви ябълки от някое дърво при най-лекия полъх на вятъра. А тя?
Тя мисли за себе си, това е. Само за себе си и за своите нещастия. И нейните нещастия затулят целия свят… С една дума, не го разбра. Веднага взе да се отбранява. И да напада, бранейки се…
Фьодор се прибра у дома, легна мокър на леглото, но тутакси скочи и се преоблече. Отново легна. Навън беше сиво и голо и в душата му беше абсолютно същото. Та той ходеше в гълъбарника, за да я види, а сега?… Как да ходи там? Да знае, че го гледат, и безгрижно да пуска гълъбите?
Може би трябваше да я похвали. Да каже: ах, че е хубаво у вас! Не обръщай внимание на краката си! Много важно дали ги имаш, или не… Та тогава би престанал да се уважава!
Разтвори първата попаднала му книга. Прочете няколко реда. Нищо не разбра. Захвърли я.
Ето, през последните дни осъждаше родителите си, че не могат да се разберат един друг, просто не искат, че баща му така е подредил живота си, та майка му е изпаднала в беда… А той самият?… Брей, че е умник! Влезе и излезе. И дори не се опита да я разбере.
Майка му сграда, преживява, цялата е почерняла от мъка, а баща му нищо не вижда. Може би и с Лена е така. Страда, а той нищо не забелязва. Помислила си е, че той е злорадствал над мъките й, тъй да се каже, завидял е, а пък то, слава богу, няма на какво да се завижда… Може ли така да се мисли?
Разходи се из стаята и спря в недоумение: та в момента прилича на баща си. Мята се из стаята, както татко му вчера. Тревожно му е на душата и не го свърта. На баща му е ясно от какво, а на него?
И на него му е ясно. Държа се като глупак. Като глезена госпожица. „Да си вървя ли?“ „Върви си!“ Няма да му падне на колене я: „Чакай, Федя, още не сме си поговорили, не сме се обяснили!“.
От къде на къде? Та виновният е той! Да. Там седи болно момиче. Съжали го, повика го на сушина, а той: нямало за какво да ти завиждам, и ти си на същия хал, дори по-зле и от мен. Ама че умник!
Приближи се до прозореца и долепи горещото си чело до стъклото. Стана му прохладно и приятно. „Трябва да отида при нея — помисли си той. — Така е глупаво, страшно глупаво… Да се извиня, да й кажа нещо, да направя нещо…“ Фьодор си облече шлифера, хлопна вратата и изтича по стълбите. Дъждът все така яростно плющеше по земята, дори беше се усилил: през гъстата му пелена близките къщи едва се виждаха.
Затича се към Ленини, без да пробира пътя и изведнъж сякаш се спъна. Отначало видя някакъв странен предмет, после разбра какво е това, зяпна от почуда, препъна се в една буца и се намери на земята.
— Къде си тръгнала, лудо момиче? — извика той, като се изправи на колене.
— При теб! — отвърна тя. — А ти?
— При теб — отговори той, като се изправи и се приближи до количката.
Лена седеше под едно платнище, сигурно на баща й, краищата на дългата рокля бяха мокри до коленете и лицето й опръскано с дъждовни капки, а ръцете — до лактите с кал, нали е трябвало да върти колелата.
— Какво си направила? — викаше Фьодор. — Как си могла?! По стълбите!
— Федя, аз съм гигантска щурачка! — надвикваше го тя в отговор. — Чисто и просто най-щура щурачка!
— И аз! — закрещя радостно той. — Аз съм още по-щур щурак!
Те се смееха, направо се превиваха от смях и добре че на улицата нямаше дори кучета, да не говорим за хора, та никой не можеше да ги помисли за откачени. Имаше повод. И то основателен.
Като продължаваше да се смее, Фьодор се наведе, загърна с платнището краката на Лена, шеговито скри ръцете й, обърна количката и я подкара тичешком към Ленини.
Двамата продължаваха да се смеят и млъкнаха едва във входа.
— Ами сега! — каза Лена. — Надолу все някак се изтъркалях. Използвах перилата. А нагоре?
— Дай ключа — делово поиска Фьодор. Сега всичко му беше ясно: как да се държи, как да се отнася. И изобщо разбра кой е той. Някак отведнъж разбра.
Взе ключа, качи се на втория етаж и отключи вратата на Лениния апартамент. Слезе долу и й нареди:
— Хвани се за врата ми! С двете ръце.
— Ама те са кални! — засмя се пак Лена.
— Хвани се! — заповяда Фьодор и тя го прегърна през врата, като му пошепна на ухото:
— Слушам и се подчинявам!
Косите й се докосваха до бузите му и го гъделичкаха, а от шепненето право в ухото го досмеша. Усмихна се, повдигна я на ръце и я понесе нагоре. Лена не беше тежка и той се почувства сякаш по-силен.
— Ама че си луда — повтаряше Федя и крачеше по стълбите. — Направо ненормална… По стълбите, с количката… В такъв порой…
Изкачваше се по стъпалата, мърмореше на притихналата Лена тези глупави думи и усещаше как нещо топло се надига към гърлото му и сърцето му прелива от нежност към Ленка, към това храбро момиче.
— Наистина си полудяла — повтаряше той, — щура-пощуряла… Щурка…
Внесе я в стаята и я сложи на дивана. Когато се отдръпна, Лена лежеше побледняла, със затворени очи.
— Ей, щурке! — повика я тихичко той.
Тя не се обади. Федя се изплаши и я повика по-силно. Лена мълчеше. Той се обърка. Огледа се, сякаш търсеше помощ или лекарство, или нещо друго, после се наведе над лицето й, за да чуе диша ли. Дишаше едвам чуто. Фьодор се успокои и се отдръпна. Съвсем неочаквано, без да отваря очи, тя каза:
— Целуни ме!
— Какво? — попита той шашнат.
— Глупаче — отговори тя все така със затворени очи.
Той помълча, коленичи пред дивана и се докосна до влажните й топли устни.
— Миришеш на стърготини — прошепна тя и отвори очи.
— А ти на дъжд — отвърна той и отново я целуна.
Тя го прегърна през врата и те се целуваха един друг неумело и пламенно, и постепенно заплуваха в мъгла, и прозорците, в които напираше дъждовната влага, заблестяха от слънчево сияние, докато тя се сепна:
— Количката!
Количката си стоеше долу, във входа, а вратата на апартамента зееше отворена докрай. Фьодор с мъка се надигна от пода и като се усмихваше глупаво, слезе долу.
Изкачи количката, затвори вратата и влезе в стаята. Лена беше оставила на пода мокрото платнище и седеше на дивана, обърнала се настрани.
— Лена! — прошепна той и отново се приближи до дивана.
— Какво става с нас? — попита тя и поклати глава. — Някакво затъмнение…
— Утре ще има затъмнение — отвърна Фьодор шепнешком. — Слънчево затъмнение. — Той говореше, а тя му кимаше в отговор след всяко изречение. — Ще дойда при теб. Ще наблюдаваме слънчевото затъмнение.
Той отново я целуна и тя не се отдръпна, но когато се приближи пак, Лена се закри с длан.
Дланта й беше кална — нали беше въртяла колелата с ръка, докато караше из калта.
Фьодор пое мръсната й ръка и я притисна до бузата си.
Очите му блестяха. Той я гледаше със светнал поглед и тя, някак притихнала, отново му се усмихна безгрижно.
Майка й нищо не забеляза. Апартаментът беше подреден, количката избърсана, роклята, старателно изгладена, висеше на окачалката. Оказа се, че на Фьодор всичко му иде отръки. Но от татко можеш ли да скриеш нещо?
Първо на първо, той намери стърготините и подробно разпита откъде са дошли тук. Трябваше да съчинява за някакъв познат. Баща й премълча, но няколко пъти Лена улавяше върху себе си неспокойните му погледи.
А в нея, сякаш нарочно, се беше вселил дяволът. Ту запяваше с цяло гърло първото, което й идваше наум — „Орлетата се учат да летят!“, ту включваше транзистора и под звуците на „Сантиментален валс“ от Чайковски танцуваше с количката из стаята, като безбожно бъркаше такта, и естествено, пъшкаше и чупеше ноктите си от напрежение, ту започваше да мирише стърготините, като се пулеше глупаво и се кискаше.
Сетне повика татко и майка и започна да им рецитира Пушкин — същото онова неизвестно на профаните стихотворение, което сега придоби нов смисъл за нея. За да не се издаде, тя декламираше и се правеше на палячо — подвикваше и гримасничеше, без да забравя обаче да следи за ефекта върху родителите си.
Проклинам буйните старания
на своите младежки дни
с целувки нежни, упования
и срещи в нощни тъмнини…
Когато свърши, майка й изръкопляска и отиде в кухнята, а татко й въздъхна и още веднъж внимателно я изгледа.
— Е, добре — каза той, — влюбила си се, това ми е ясно. Запознай ме.
— Утре — отвърна Лена. — Впрочем утре ще има затъмнение.
— Какво? — изплаши се татко й.
— Слънчево затъмнение. И ние що го наблюдаваме. Татко, а как се наблюдава слънчево затъмнение?
Баща й се смути.
— Сигурно със специални астрономически уреди… Той какво, да не е астроном?
— Разбира се — отговори сериозно Лена, — и астроном, и философ, и гълъбар, и още много други неща.
Баща й бързо отиде до прозореца, погледна към гълъбарника и се плесна по челото.
— Как не се сетих веднага — възкликна той, — значи, Федка! Синът на Американеца.
— Не е Федка, а Фьодор — разсърди се Лена. — Какъв американец?
Татко й се усмихна.
— Баща му се казва Джон — каза той, — така че твоят приятел е Фьодор Джонович.
— Много важно, ако ще и марсианец да е — засмя се Лена. — Дано само утре да не вали.
Но утрото се случи прекрасно. Беше събота и родителите й нямаше да ходят на работа. Лена се смути: ами ако Фьодор се изплаши и не дойде?
Тя нервно се возеше из стаята и се ослушваше към всеки шум, идващ отвън: може пък Фьодор да й даде сигнал от гълъбарника. Но той не се изплаши. Чу се звънецът и Лена се устреми към вратата, но татко й я изпревари.
Фьодор стоеше на прага, празнично облечен — с бяла риза с къси ръкави и с изгладен панталон. Мъх по горната устна очертаваше бъдещите мустаци, черните му коси се спускаха косо над челото и той непрекъснато ги отмяташе назад.
— Добър ден — поздрави той и прекрачи прага, без да дочака покана.
Татко й го въведе в стаята, тутакси се появи мама и запремигва с очи, сякаш се мъчеше да разреши някаква своя задача; татко се покашляше развълнуван.
— Ние с вас в общи линии се познаваме — най-сетне проговори той. — Дори зная, че се казвате Фьодор.
— А вие Пьотр Силич.
— Ето че се запознахте — засмя се Лена и забеляза как облекчено се усмихна татко. Наистина, какво толкова беше станало? Дошъл човекът, неин приятел, и татко няма какво да се покашля, а мама да примигва. Чудо голямо! Баща й като че ли беше решил същото.
— А как ще наблюдавате затъмнението? — попита той.
Фьодор се усмихна, бръкна в джоба си и внимателно извади нещо, завито във вестник. Това бяха две стъкла, обикновени плоски стъкълца, опушени на свещ.
— Ето — усмихна се смутено той, — през тях.
— Боже, колко е просто! — зачуди се баща й. — А аз мислех — някакъв уред… Изобщо като живеем в света на сложното, съвсем забравяме за простото!
Фьодор погледна часовника и татко й отново се разбърза.
— Знаете ли — възкликна той, — Лена почти не излиза на улицата. Хайде да я изкараме на двора и оттам да наблюдавате вашето слънчево затъмнение.
— Защо — вашето? — попита Фьодор и се усмихна смутено.
Баща й сви рамене, притесни се, отново се покашля, извини се и се засуети да помогне на Лена.
Когато останаха сами, Фьодор шумно въздъхна. Количката стоеше под прозореца край гълъбарника и отгоре непрекъснато поглеждаха татко и мама, но все пак бяха сами.
Нозете й бяха загърнати с топло одеяло, самата тя беше с вълнена блузка, макар слънцето да светеше още много ярко.
Фьодор гледаше как родителите топло загръщаха Лена — и когато те си отидоха, с упрек й каза:
— А вчера само по рокля се носеше под дъжда. Ако знаеха…
До затъмнението оставаше още време и Фьодор пусна гълъбите. Птиците литнаха във висините и Лена наблюдаваше техния ликуващ полет с присвити очи и отметната назад глава.
— Колко е хубаво все пак, Федя — каза тя.
— Обичам ги — отговори той.
— Аз не за птиците. Аз изобщо. Хубаво е да се живее. Дори и когато нямаш крака.
Фьодор строго я погледна.
— Защо говориш за това?
— А за какво, Феденка? — усмихна се тя. И прошепна: — Целуни ме! Хайде! Аз гледам!
Тя погледна към прозореца, а Фьодор я целуна някъде зад ухото и помоли:
— Не бива така.
— Как? — учуди се тя.
— По-добре като вчера.
Лена го хвана за ръката и усети нейната грапавина. Каза усмихната:
— Ах, Феденка, това са глупости. Вчера ти като си отиде, аз се размечтах. А после си помислих: какво пък, да става каквото ще! Все пак да се целуваш е приятно, макар и тъжно.
— Защо да е тъжно? — усмихна се Фьодор.
— Защото е безсмислено. Просто това са такива дни… Животът ми се усмихва. А после… ще срещнеш някое нормално момиче и ще ме забравиш.
Фьодор не отговори. Наблюдаваше гълъбите, техния полет.
— Чуваш ли ме? — попита внимателно тя.
— Не съм мислил за това — отвърна Фьодор.
— Помисли — посъветва го тя.
— Не искам — бързо каза той.
Лена го погледна строго. „Виж ти какъв си бил — прецени тя, — не искаш, а ще трябва. — Реши да повтори това на глас, но премълча. — Ами Фьодор е прав, че не иска да мисли. Е, тогава и аз не искам.“
Гълъбите кръжаха в бездънното небе, сетне сякаш замряха в него и се спуснаха надолу. Нещо им се беше случило. Като бели сенки се стрелнаха край Лена и Фьодор, влетяха в гълъбарника и тревожно загукаха.
— Дръж — подаде й Фьодор опушеното стъкълце.
Тя примижа с око, но нямаше нужда — стъклото бе достатъчно голямо. През него слънцето извеждаше като ярко излъскана пара̀, бакъреночервено и много близко. Топлината му сгряваше ръцете, а през стъклото бе хладно.
Фъодор погледна часовника си.
— Сега — каза той — гледай внимателно.
Отначало Лена нищо не забеляза. После слънчевият кръг се начупи като отрязан. И постепенно слънцето заприлича на месечина.
Вятърът стихна, но Лена изведнъж я побиха тръпки, Фьодор я гледаше с почуда, а на нея зъбите й тракаха от студ. Той отмести стъклото и я пипна за ръката. Ръката й беше ледена.
— Студено ли ти е? — попита тревожно той. — Какво ти става? Какво?
Но Лена не откъсваше очи от стъкълцето. Помръкващото слънце странно я привличаше.
— Нищо! — каза тя. — Гледай! Ще пропуснеш!
Наоколо се спускаше стремителен здрач. По тополите ужасени врякаха гарги. И тогава слънцето изчезна. Вместо него в абсолютно синьото небе висеше черно нетно. Гълъбите загукаха изплашени с пълен глас и Лена прошепна:
— Федя! Страх ме е!
Той отново я хвана за ръката.
— Потърпи — каза той, — потърпи, сега ще свърши.
Близо минута черното петно, затъмнило слънцето, повися в небето, единият му край засребря, и сякаш зарадван, начаса подухна ветрец. Мракът се разреди. С всеки миг слънцето се освобождаваше от страшната сянка, после отново стана бакъреночервено и Лена захвърли стъкълцето. Чу се звън, а тя гледаше яркото слънце и от светлината, която я преряза остро, в очите й бликнаха сълзи.
Гълъбите загукаха успокоени, враните в тополите замлъкнаха и Лена усети, че се стопля.
Тя се обърна към Фьодор. Той изплашено я разглеждаше.
— Какво ти беше? — попита той.
Лена вдигна рамене.
— Нещо ми стана — отвърна тя.
— Ама че съм диване — каза той, — напразно ти го показах.
— Не — отговори Лена, — не е напразно. — И въздъхна облекчено. — Хубаво е все пак да се живее. Да гледаш слънцето. Но за да проумееш всичко, трябва да видиш това петно… Разбираш ли ме?
Дълго мълчаха. Вятърът поклащаше изсъхналите тревички, шумолеше в храстите, шумеше в листата на тополите.
— Нещастията са като слънчевото затъмнение — каза Лена, — а животът е самото слънце.
От входа излезе татко й. Приседна до тях. Помоли да му покажат някой гълъб.
Фьодор бързо се качи в гълъбарника, върна се мигом и подаде на Лена един настръхнал червеникав преметач, който гледаше накриво и с интерес новата си стопанка, въпросително поглеждаше към Фьодор, отваряше клюн, показваше острото си розово езиче и смешно трепкаше с клепач.
Лена слушаше как Фьодор разправя на баща й за гълъбите и почти нищо не чуваше. Федя също не се чуваше. Говореше, а гледаше Лена. И Лена го гледаше.
Фьодор се упрекваше жестоко, наричаше се с какви ли не думи: такава беда е сполетяла майка му, а той тича като щур при Лена. Сполетяло ги е нещастие, с ума си прекрасно разбираше това, но загадката се криеше другаде — нещастието съвпадна с неговото щастие и това щастие, срещите с Лена, самата тя, лицето й, което не можеше да се забрави нито за миг, заслониха напълно бедата у дома.
Кореше се. Гледаше Лена и изведнъж си спомняше за маминия начет, примигваше с очи и забравяше, и отново виждаше Лена, и само нея. А за татко си дори забрави да мисли. Бащините му прегрешения стояха някак съвсем настрани. Да живее така безгрижно, естествено, беше осъдително, но Фьодор нищо не можеше да направи със себе си. За къщи си спомняше само когато се приближаваше до тях.
В петък баща му се прибра у дома нормално. Мокър до кости, но трезвен. И в събота цялата сутрин си седя вкъщи. Майка му отиде на работа, там привършваше ревизията, а татко му си остана у дома по-мрачен и от облак.
Фьодор се прибра и — о, боже, какво да види! Баща му бос и с парцал в ръцете. Изстисква го с такъв яд, че пушек се вдига. И физиономията му е като на погребение. Шляпа с парцала по пода, въвежда ред и чистота. Ама че работа!
Онзи ден Федя искаше да го издигне в очите на майка си и затова каза, че той е почистил стаята. Тя се засмя, но не повярва. Странно, тогава баща му се докачи, бяха засегнали самолюбието му. Ако беше пил, или беше махмурлия, сигурно щеше да забрави всичко, но трезвен го е запомнил. А щом е така, какво да прави. Взел е парцала и мие. Фьодор го похвали, но не се зарадва: татко му свъси вежди и още повече се начумери.
— Какво толкова — рече той, — да не би да съм такъв, какъвто ме мислите? — И продължи да бръска с парцала.
Фьодор постоя на прага — в стаята не може да влезе, да се върне в гълъбарника е глупаво, току-що се разделиха с Лена. Тя ще се зарадва, но родителите й какво ще си помислят?
Обърна се кръгом и се запъти към работата на майка си.
Зеленчуковата борса много прилича на завод. Пропуск, бариера. И сиви постройки, наредени една до друга. Бръмчат камиони, подвикват си товарачи. Шумно място е работата на майка му. Само в склада е пусто. Вратите са отворени докрай, входът се чернее като паст на чудовище, оттам лъха студ, влага и спарен мирис на гнило.
Фьодор влезе вътре — пусто и мрачно. В мрачнината съзря небоядисано дървено столче и на него майка му с черна престилка и ботуши, само лицето и белите й ръце изпъкват в тъмнината. Малко е страшно: столчето, лицето и ръцете върху черния фон. Ръцете — притиснати до лицето.
Федя се приближи до майка си — искаше му се да се прокрадне незабелязано, да викне, да я изплаши, да я стресне, но после я съжали: тя се поклащаше на столчето, сякаш я болеше зъб. Той приклекна пред нея и каза.
— Хайде, не се притеснявай преждевременно.
Майка му махна ръцете си от лицето и не се учуди, като го видя.
— Късно е, сине — каза тя, задавена от сълзи. — Днес вече пресметнаха, че дефицитът е седемстотин рубли, Феденка, и за една седмица трябва да ги внеса или ще предадат делото на прокурора.
— И слава богу! — каза Фьодор.
— На какво се радваш?
— На яснотата — отвърна той, — седемстотин рубли! Все ще ги съберем, ще вземем назаем, ако трябва. Искаш ли да продам гълъбите?
Майка му го хвана за главата, притисна го до гърдите си към черната престилка, която миришеше на спарено, и занарежда:
— Мамината душица! Как щях да живея без тебе? Щях да се обеся, да се обеся!
Фьодор се измъкна от ръцете на майка си и недоволно тръсна глава.
— Ама и ти ги говориш едни! — Помълча. Спомни си за баща си. — Я го виж татко! Трети ден не е сложил глътка в устата си, а днес се заловил да мие пода в стаята.
— Не може да бъде — не повярва майка му и се разсмя. — Шегуваш ли се?
— Какви ти шеги! Бръска с парцала по пода, та пушилка се дига.
Майка му пак се засмя, после отново заплака и Фьодор взе да я успокоява и гали по главата, да я придумва да напусне тая зеленчукова борса, та това работа ли е като работа — да пази зеленчука.
— Седемстотин рубли, Федя! Не е шега туй, за седемстотин рубли колко неща могат да се вземат — и ябълки, и праскови, и грозде! Тия от комисията, ревизорите де, знаеш ли как се въсеха: откраднала си ги, демек, и толкоз. Слава богу, че има и добри хора, та се застъпиха.
Фьодор кимаше с глава, слушаше я и се проклинаше: ето, майка му разказва за своето нещастие, а той през цялото време вижда само Лена. Ту очите, ту косите, ту устните й. И маминото нещастие веднага се поотдалечава и вече не го вълнува, макар да слуша внимателно.
— Мамо — неочаквано и за себе си рече той, — стига си се тормозила. Знаеш ли, днес имаше слънчево затъмнение.
— И какво? — попита майка му равнодушно.
— Изчезна слънцето. Стана тъмно и страшно.
— Е, и какво? — повтори тя.
— Твоето нещастие е като слънчево затъмнение — усмихна се той, защото си спомни за Лена. — Не е за дълго. А после отново ще изгрее слънце. Та то вече започва да изгрява, само ти дето не го забелязваш.
Майка му въздъхна, извади носната си кърпичка, избърса сълзите си и се надигна от стола. Докато заключваше хранилището с огромен катинар, тя попита:
— Ти май нещо много си поумнял? За затъмнения говориш…
Федя се разсмя.
— Научиха ме!
— Интересно кой.
— Има добри хора.
— Има ли добри хора? — попита майка му и се замисли.
— Нали самата каза — зачуди се Фьодор, — че добри хора са те защитили.
Майка му наведе глава, кимна.
— Лошите са се възползвали, а добрите се застъпиха за мен. Само че си мисля — не са ли едни и същи? И добрите, и лошите?
Фьодор не я разбра добре. Пък и не се помъчи да вникне в думите й. Той отново си спомни за Лена — как изстина като ледена висулка, когато слънцето изчезна.
Вкъщи беше чисто, подредено, баща му седеше на масата, избръснат до синьо, с бяла риза, сресан и спретнат. Нямаше да е зле да го похвалят, да се зарадват, но как да се зарадва човек, когато срещу татко му се беше настанил побелелият приятел от детинството Иван Степанович, а на масата се кипреше с червения си етикет четвъртинка водка. Още не бяха я отворили, но колко му е да го сторят. Фьодор и майка му веднага се навъсиха, приятелят на баща му забеляза това и попита с въздишка:
— Ти, Тоня, какво си направила с Джон? Цял час го придумвам да полеем съботата, а той не иска и да чуе. И изобщо… е такъв един тържествен.
— Нашите тържества не са весели, няма какво да поливаме — наведе глава баща му, а сетне я отметна назад. — Какво стана, Тоня?
Майка му отново заплака, каза за седемстотинте рубли, Иван Степанович отвори бутилката, наля си в чашата, прокашля се, като я гаврътна и утешително каза — дали на себе си, или на всички:
— Както и да я редим, веднъж ще се мре.
Стана веднага, излезе, без да се сбогува или да каже нещо, четвъртинката остана недопита и баща му сви рамене подире му.
— Хайде, Тоня — надигна се той, изгладен и чист, — да видим кое как е, не се притеснявай повече, седемстотин рубли не са кой знае колко пари, все някак ще се оправим.
Той отиде до гардероба, отвори скърцащата вратичка, извади официалния си костюм, новичък, почти необличан, и каза:
— Ето ти една стотарка!
Майка му приседна на крайчеца на стола, Фьодор се притаи зад гърба й и се заусмихва щастливо. Такъв татко много му се харесваше. За такъв баща си мечтаеше. Да го наричат както си щат — Джон, Американеца, та дори и Чичо Сам — плюе той на тия глупости. И до водката не се докосна, макар приятелят от детството да го придумваше. А сега действа уверено, в думите му има сила, движи се спокойно, а не се щура из стаята.
— Ето и грамофона. Федюн, ще издържим ли без музика, а?
— Ще издържим — засмя се Фьодор, — и още как!
— Е, тогава смятай още половин стотарка… Така! Тоня, къде си ми скрила пушката? Добре че си я скрила, отдавна трябваше да я продам, какъв ловджия съм аз. Мисля, че тя ще хвърли още стотарка и половина.
Фьодор, увлечен от татко си, се измъкна зад майчиния гръб, свали от закачалката новите си панталони, извади ризи, найлоновото яке. Натрупа всичко върху костюма на баща си и попита:
— Колко стават?
Майка му също се надигна, взе да прережда роклите по закачалката, но баща му изведнъж спря, хвана мама за ръцете и я накара пак да седне. Нещата на Федя прибра в гардероба. Лицето му беше строго, непроницаемо.
— Аз съм виновен — каза той — и аз ще се разплащам. А вие си стойте.
Майка му отново заплака. Баща му приседна до нея и неловко я погали.
— Какво има, Тоня?
— Гера! — възкликна тя. — Какво ти пречи да бъдеш винаги такъв, а? Да не ми късаш сърцето с това пиене. Собствения си син да не срамиш!
Татко му запали цигара. Ръцете му трепереха — от какво, кой знае. Прегракнало каза:
— Обещавам! Кълна ви се! Край, до тук! — И се разсмя. — Какво пък, да не съм по-лош от другите? Ще ходим на кино, ще се разхождаме. Може дори и на театър да идем.
Сетне изведнъж скочи, прегърна мама, повдигна я на ръце, завъртя я из стаята, вазата с цветята полетя на пода и се счупи.
Фьодор щастливо се смееше, виж как всичко се размина, всичко се оправи — и счупеното е на щастие! Свърши слънчевото затъмнение, отново грейна слънце — кога за последен път е било така у тях? Не, не си спомня да е било скоро.
Странно нещо е животът. Когато си течеше нормално, живееха толкова лошо, а когато ги сполетя бедата, баща му сякаш се пробуди от сън.
Майка му се смееше, хрипливият смях на баща му я прекъсваше, Федя се усмихваше като ги гледаше, и не забеляза кога вратата на стаята се е отворила и на прага стоят хора. Приятелите от детството — побелелият Иван Степанович, Платонов и плешивият Егор.
Фьодор посърна: ясно, дошли са за татко, вече са успели да си пийнат — в стаята веднага замириса на кръчма.
Родителите му видяха гостите по-късно от него. Татко му внимателно пусна мама на земята, а на приятелите от детството заяви:
— Хич не ме чакайте. Сложих край.
Но приятелите, без да отговорят, влязоха в стаята и седнаха на масата.
— Е, какво — попита побелелият гостите, — да бяхме я допили, а? Грехота е да иде нахалост.
Наля водката от наченатото шише в чашата и я подаде на приятелите си — всеки глътна по малко. Татко и майка стояха до масата, гледаха учудено неканените гости и нищо не разбираха. Само Фьодор разбра: „Брей, какви мефистофели! Искат да съблазнят татко!“.
Накани се да държи реч, да каже на тези мъже да се махат оттук и кракът им да не стъпва повече в този дом, да ги оставят да си живеят спокойно — родителите му и той, да не се месят във вътрешните им работи, както пишат във вестниците. И даже отвори уста, за да ги заклейми, но Иван Степанович приглади побелелите си коси и кимна на Платонов:
— Хайде, приятелю!
Платонов бръкна в джоба си и извади оттам купчина смачкани банкноти.
— Тук е стотарка — изхриптя той.
— Цяла каса — въздъхна Егор.
— Каква каса? — попита мама.
— От тая, скоросмъртницата.
— Я стига! — прекъсна го Иван Степанович и тържествено произнесе: — Гера, приеми от старите приятели. И ти, Тоня, с колкото можем, с толкова ви помагаме.
Тримата се усмихваха, хъмкаха, споглеждаха се доволни и нещо загъделичка Фьодор в гърлото. Току-що искаше да държи реч, да прогони от къщи тия проклети пияници, а те, виж какво измислили. И мънкат, и смутено подръпват носовете си.
Татко му се втурна да ги прегръща, да ги удря по раменете, така че гърбовете им кънтяха. И те го удряха, а майка му отново се разплака, кърпичката й се намокри и тя бършеше сълзите си с ръка.
Бършеше сълзите си и пак плачеше, и пак се смееше.
На вратата се почука. Всички притихнаха и обърнаха глави, все още усмихнати.
И тогава на прага застана — кой мислите — Пьотр Силич, бащата на Лена. Той кимна, смутено се прокашля и каза:
— Ето, донесох тези пари…
— Но ние не ви познаваме — каза татко.
— Познаваме го — отговори Фьодор и целият пламна.
Пред очите му стоеше лицето на Лена: огромните й очи и златистите коси.
Приятелите от детинство дружно се обърнаха към Фьодор, сякаш чак сега го забелязваха. И баща му се вторачи в него поразен. И майка му го разглеждаше и на лицето й бе изписана тревога. Опитваше се да си спомни нещо.
Отначало Лена мислеше, че тия пияници събират пари за пиене. Приближи се до прозореца и внимателно повдигна пердето.
— Ако вкарат Джоновата Тоня в затвора, ще ни тегне грях на душата до края на живота — каза побелелият чичко.
Бяха застанали до гълъбарника и шумоляха с парите.
— А помниш ли, Ваня, когато Тоня дойде тук? Как се ожениха. Беше една дългокрака хлапачка, а сега…
— Сега ние всички… — каза третият и плесна плешивия по темето.
Те се разсмяха и Лена разбра. Ето значи за коя Тоня става дума. И се възмути: а пък Фьодор си трае!
Мълчи ли? Тя се сепна. Спомни си оня ден. Поройният дъжд и глупавия разговор. Тогава тя се засегна, обиди се! А момчето е говорило за себе си. Мислил е, че поне у нас всичко е наред, щом у тях е лошо. Виж ти… Майка му значи. Какво ли работи? Да не е продавачка?…
Беше й все едно каква е майката на Фьодор, но щом дори тези пияници събират пари, за да помогнат, тя не можеше да остане безучастна.
Отдръпна се от прозореца. Повика баща си. Той влезе — очилата бяха кацнали на носа му, в ръцете си държеше вестник. Погледна я въпросително.
— Татко! — възкликна тя. — Фьодор го е сполетяла беда, а той мълчи, разбираш ли? Начели са майка му в службата или нещо такова… Трябват им пари.
— Колко? — попита татко.
— Не знам.
Чудесен човек е татко й. Излезе от стаята, върна се преоблечен, с вратовръзка. Попита в кой апартамент живее Федя. Лена знаеше само входа. Влезе майка й, запримига с очи като разбра каква е работата, после закима с глава:
— Разбира се, не ще и дума! Трябва да помогнем. Но кои са тези хора? Ние не ги познаваме.
Ех, мамо! Лена вдигна очи към нея. Татко й се притече на помощ:
— Нали видя Фьодор?… — И излезе.
Майка й я подкара към дивана и седна до нея. Ето че останаха сами. Странно, Лена прекарваше повече време с баща си, отколкото с нея — тя стоеше повечето в кухнята. Човек може да я разбере — трябва и да сготви, и да ги нахрани, но все пак…
— Ленусик — каза майка й и я погали по ръката, — ти разбира се ще ми се скараш и татко ти няма да се съгласи с мен, но ме изслушай… Може би не бива, а?
— Какво?
— Да дружиш с това момче, с Фьодор.
Лена имаше желание да запокити нещо или да каже някаква остра дума на майка си, но се сдържа. Попита:
— Защо?
Майка й се обърка:
— Той е съвсем различен от теб, има друга съдба, виж го, пуска гълъби…
— Искаш да кажеш, че аз не мога да пускам гълъби? Да допуснем. Не мога. И друго какво?
Майка й мигаше с очи без да спре и това дразнеше Лена.
— Ти си имаш приятелки — продължи припряно майка й, — Зиночка, например, момичетата от стаята, най-после в интерната има и момчета.
Лена я разбираше и, странно, не гняв и не обида се надига у нея към майка й, а жалост. Ето на̀, и сега я щади, съжалява я, гледа да не й се случи нещо, което да й причини мъки, тъга, болка. Протегна ръка към майка си и тя с желание се наклони напред. Лена я притисна до себе си и я погали като малко дете по главата.
— Не бой се — прошепна тя, — не бой се, всичко знам.
— Какво знаеш? — отдръпна се майка й.
— Че ме очаква разочарование. Обида. Загуба.
— Не, не — престорено възкликна майка й, — имах предвид съвсем друго нещо.
— Какво? — разсмя се Лена.
— Добре — отвърна майка й, — щом настояваш, добре. Той няма да разбере, че си болна. Няма да разбере, че не сте равни.
— Стига, мамичко — каза Лена, сега вече със злоба. — Всичко това са различни думи за едно и също.
На вратата се позвъни. Майка й се втурна да отвори, сигурно се беше върнал татко. Но от антрето се чуха възклицания и още един женски, страшно познат глас.
— Майчице! — извика Лена и се устреми напред.
В стаята влизаше Вера Илинична — в едната ръка носеше цветя, а в другата кутия с торта. Цветята и тортата полетяха към дивана. Лена се увеси на врата на учителката и заскимтя от радост. Вера Илинична седна срещу нея и момичето я заоглежда, мърморейки:
— Я да те видя! Каква си станала? Прическата ти е страшно шик, най-малко два часа си стояла във фризьорския салон! А какви са тия кръгове под очите, много грижи ли имаш? Какво правят момичетата?
Момичетата! Чак сега, в този миг, с появата на класната майчица, Лена осъзна, че съвсем ги беше забравила. Помнеше ги, мислеше за тях, скучаеше, но се появи Фьодор и всичко изчезна, отдалечи се, дори интернатът.
— Майчице — заумилква се Лена, — искам да се върна у дома, в интерната при другите! — А очите й искряха и на нея никак не й беше скучно и не й се връщаше в интерната: та там няма да има поройни дъждове, гълъби, Фьодор, целувки, слънчево затъмнение, зашеметяващ мирис на стърготини и добри пияници, които спасяват Тоня.
— Не е вярно — каза Вера Илинична. — Преди много неща не проумявах във вас, но сега разбирам всичко и по очите ти познавам, че имаш много новини за казване!
— Пълен куфар! — възкликна Лена и майка й кимна, за да потвърди думите й, въздъхна и вдигна от дивана цветята и кутията с тортата.
— Аз изчезвам — каза тя тъжно. — Изчезвам, за да натопя цветята във вазата и да направя чай, но преди това искам да попитам Лена каква е разликата между мамичка и майчица?
В гласа й прозвуча мъка и Лена си помисли, че тази мъка е основателна: понякога я наричаше „мамичко“ с ирония и не смяташе за нужно да прикрива иронията.
Проумя го сега, чак сега, неочаквано и точно, както си спомни как прекъсваше майка си със студените си и умни „речи“, как майка й примигваше, без да спре, когато разговаряше с нея, и всичко това беше ужасно противно, направо отвратително. По дяволите, стига се е правила на умна! Гордееше се, че не използва болестта си, както някои, сякаш е предимство. Но че и тонът, и иронията в разговорите с мама също не са уместни, а глупави, снизхождението — ненужно. И всичко е толкова гадно, гадно, защото мама не може да й отговори, не може — нали Лена й е дъщеря, и то болна.
Да бъде добра — това беше единственото нещо, което желаеше в момента. Да бъде безкрайно добра, такава и само такава й се искаше да бъде! Всякога, навсякъде, с всички. И с майка си също. С мама. С мамичка. С жената, която я е родила. Родила в мъки, пък дори и такава, саката и безпомощна. Но за нея — прекрасна. Това продължи само миг, не повече. Лена събра мислите си, за да отговори на майка си — един миг. И мислите за добротата проблеснаха в този кратък миг. В секунда от живота й. В секунда от многото милиони секунди.
— Наведи се към мен, мамичко! — помоли тя и очите й се наляха със сълзи.
Майка й послушно се наведе и Лена се притисна до нея. С другата си ръка прегърна Вера Илинична.
— Защото и двете ви обичам — каза тя. — И още затова, че ви разбирам. И вие ме разбирате, ние всички се разбираме взаимно. Нали сме жени, вярно ли е?
Какво ставаше с нея? Кой можеше да каже.
Преди Лена не можеше да понася сантименталностите, а сега заподсмърча като майка си и Вера Илинична, но начаса се засмя, защото наистина беше забавно: трио подсмърчащи носове. Разсмя се, засмяха се и възрастните и тя започна да врънка класната майчица, да я засипва с въпроси: какви вечери са провели напоследък, има ли някакви сензации в училище, как е Женя, дето свири добре на пиано, а главното — какво прави класът им и още по-точно тяхната стая?
— Как е Валя?
— Избродира ново каре.
— Браво! Какво прави леля Дуся?
— Дреме и нарежда!
— А директорката?
— За Нова година осигури сто буркана компот от ягоди. Ще има пир.
— Моята Зина как е?
— Нормално.
— Учи ли стихотворения?
— Да.
Лена учудено погледна Вера Илинична: лицето й странно се изопна. Но веднага стана пак същото. Сега разпитваше тя. Как е със здравето Лена? Какви нови книги е прочела?
— О-о! — замоли се Лена. — Майчице, разкажи ми за Оскар Уайлд! Прочетох „Портретът на Дориан Грей“ и там има такива ужасни изречения! „Лекувайте душата с чувства, а душата да лекува чувствата.“
Вера Илинична се усмихна.
— „Проклинам буйните старания на своите младежки дни.“ Така, струва ми се, беше? Виждаш ли, и Пушкин си е позволявал.
— А вчера имаше слънчево затъмнение. Знаеш ли? — Лицето на класната майчица отново се промени, но Лена не я попита защо. Умираше от желание да й разкаже за Фьодор. Премина на шепот. — Показа ми го едно момче. Казва се Фьодор. С него наблюдавахме слънцето през опушени стъкла. И знаеш ли — тя здраво стисна ръката на учителката, — на мен изведнъж ми стана студено. Просто цялата се вледених.
— И ти ли? — изплашено извика Вера Илинична.
— Да. На теб също ли ти беше студено? — Но учителката не отговори, а Лена продължи: — А сега татко отиде при Фьодор. Да спасяват майка му. Тя, изглежда, е злоупотребила с чужди пари.
Вера Илинична се отдръпна от Лена. Разглеждаше я с интерес. После се притисна до нея.
— Елена прекрасна — прошепна тя, — да не си се влюбила?
Лена замря. Бързо кимна. И каза пламенно:
— Да-да-да-да!
Татко й се върна, седнаха на масата, пиха чай с тортата и Лена усещаше как Вера Илинична учудено я разглежда. Какво пък толкова, да я гледа, щом иска, но защо веднага отмества очи, като я погледне Лена?
Не, тук нещо не беше наред. Може би и тя я осъждаше, както мама? Но Вера Илинична невинаги криеше погледа си. Лена срещаше кафявите й топли очи, които се усмихваха ясно и открито, и чувстваше, че не я осъжда, а напротив. Тогава какви погледи криеше учителката?
Майка й излезе да я изпрати. Лена остана с татко си. Той беше предал парите и сега, доволен от нещо, все се усмихваше. А майка й не знаеше, че разговорите под гълъбарника се чуват в стаята. Сякаш нарочно бяха застанали с Вера Илинична точно там.
— Знаете ли — каза мама, — понякога оставам с впечатлението, че Лена сякаш е по-възрастна от мен.
— Аз също — отвърна учителката и добави, като помълча: — Може пък и така да е. Знаете ли, отначало губех самообладание с тях. Съвсем не прилича на обикновено училище, където все още имат място неискреността, лъжата, лицемерието. А в интерната съществува изострено чувство за истина — макар да е болезнена, макар да е тъжна, но истина. Честност докрай.
— Ох — въздъхна майка й, — понякога така ме плаши тази честност.
— Не бива да се плашите — отговори Вера Илинична, — просто трябва да помните, че в училището за болни деца лъжата се изключва напълно.
— Виж ги как се разфилософстваха — усмихна се Лена, — като че ли тук някой им пречеше. Татко, затвори прозореца.
Баща й стана, без да бърза, и се приближи до прозореца. И преди да го затвори, Лена чу Вера Илинична да казва:
— А Лена… Тя би могла да бъде Уляна Громова, Любов Шевцова, разбирате ли? Великолепен човешки материал! Каква богата душевност! — Учителката замълча. И възкликнаѝ7 — Къде е справедливостта? Защо най-добрите са болни, а на лошите нищо не им става?
Татко й затвори плътно прозореца и усмихнат се обърна към Лена.
— Виж, с това не съм съгласен — каза той.
В понеделник Фьодор се събуди от необяснима тревога.
Родителите му бяха отишли на работа — баща му на строежа, майка му в склада, весела, че й се е разминало и че парите са събрани.
Той се събуди, когато те се канеха да излязат, погледна в просъница радостната си майка и бодрия си баща, а него самия нещо го присвиваше под лъжичката и го гризеше някаква тревога.
Когато родителите му излязоха и в стаята стана тихо, той дочу неясни, тъпи звуци, сякаш в някаква локва бе затънал камион и не можеше да се измъкне.
Фьодор стана, изми се и излезе навън.
Лятото си отиваше и макар есента да беше още далеко, бодливата остра трева и прашният път бяха посипани със спаружени тополови листа. Нямаше вятър, а в избледнялото синьо небе грееше слабо слънце; акациите, отделящи кварталчето от шумните улици, бяха посивели от прах и оклюмали. И въпреки това въздухът беше особен — като на село — напоен с мирис на трева и горчив аромат от флоксиите, цъфтящи в градината.
В тишината нещо отново забоботи и Фьодор пак се разтревожи, звукът идеше не от шумните градски улици, а зад съседните бараки. Той се запъти нататък, задмина една къща, втора и видя, че до някаква съборетина като тяхната бяха спрели няколко камиона и възбудени, изнервени наематели пренасяха в тях своето имущество.
Наблизо потракваше булдозер. Фьодор огледа улицата по-внимателно и съзря хора с лати и теодолити, не една, а няколко двойки — нали работят по двама, техник и работник с лата — които се движеха бавно, но някак упорито, уверено и целенасочено.
В оживената тълпа на тия, които се пренасяха, лъсна темето на татковия приятел от детинството Егор и Фьодор, като се провираше между сандъците, масите и бюфетите, се добра до него.
— Край — извика Егор, като избърсваше с кърпа темето си, — пренасяме се в ново жилище.
— Всички наведнъж ли? — учуди се Фьодор.
— Така стана! — отвърна Егор. — Ще събарят къщата. И вашата ще съборят. Всичките ще ги гътнат. Ще строят небостъргач. Май че хотел.
Фьодор кимна, отмести се настрани и разбра откъде идеше неясната му тревога — хората, които пъплеха и мъкнеха своите вехтории, му приличаха на мравки, чийто дом е разрушен.
Приближи се до човека с теодолита. Мустакатият момък ръкомахаше ту с едната, ту с другата си ръка и записваше нещо в тетрадка — погледна към Фьодор с превъзходство.
— Какво ще има тук? — попита Федя.
— Площад — с готовност отговори момъкът, — фонтан, лехи с холандски лалета. — Присви очи, огледа къщите и добави: — На мястото на вашите съборетини ще построим хотел, кинотеатър, универсален магазин. Да се ненагледаш, за чудо и приказ ще стане! — И се зачуди: — Слушай, всички се радват, а ти какво?…
Фьодор се отдръпна. Значи, дори на лицето му е изписано, че е разстроен. Което е право, дори плешивият Егор, дето цял живот е прекарал тук, и той се радва, че ще гътнат тяхната съборетина, има си хас, в новото жилище ще имат и баня, и самостоятелна кухня. Само дето няма да се познават с хората от блока. Ще живеят в един вход, а няма да се поздравяват, защото ще са чужди. В техния клас учеха две деца. Учеха в един клас и живееха в един вход, а го разбраха едва след година — нито веднъж през това време не бяха се срещали: шега работа ли е вход с шестнадесет етажа?
Фьодор крачеше из кварталчето, гледаше влекачите как мъкнат екскаваторите и булдозерите, разглеждаше „МАЗ“-овете, изпускащи задушливи сини газове, слушаше как улицата постепенно се изпълва с глухо бумтене и тревогата го обхващаше все повече.
Затича се към гълъбарника.
Гълъбите загукаха безгрижно и радостно — приветстваха го, че не закъсня, дойде навреме. Но не им носеше храна.
Птиците обръщаха глави настрани, поглеждаха го въпросително, а той се вторачваше в тях като обречен.
Какво ще стане сега? С гълъбите? С Лена? С него самия?
Пердето леко помръдна, разтвори се за миг и оттам излетя книжен гълъб. Гмурна се надолу, заби нос в земята и начаса излетя нов, а след него още и още.
Фьодор с нежност си помисли за Лена — сигурно цяла сутрин е правила гълъби, за да пусне своето ято.
Той се усмихна, а Лена, вече дръпнала пердето, пускаше към него своите птици и гръмко се смееше, някои долитаха до него и забиваха книжните си носове в телената мрежа. Фьодор ги изваждаше оттам и ги връщаше обратно, в нейния прозорец.
— Знаеш ли — каза тъжно той, — скоро всичко ще свърши.
— Знам! — отговори Лена безгрижно и лекотата, с която го каза, го докачи.
— Скоро ще разрушат целия квартал — обясни той, — там са докарали много техника.
— И какво ще стане? — изплаши се Лена.
— Нищо няма да остане — тъжно я поправи той. — Няма да го има моя гълъбарник, твоя дом, моя дом, тази улица, акациите.
— Какво ще стане? — глухо повтори Лена. И добави: — С нас?
Тези думи сякаш го удариха. Ето откъде идеше тревогата му. Отначало непозната, едно предчувствие, после явна, но още неизречена с думи. Плаче му се за квартала, за гълъбарника, за съборетините, но това все още не е всичко. Важно е Лена. Какво ще стане с тях? С тях! Да.
Той пусна гълъбите и те се стрелнаха в небето, като ту изчезваха от погледа в бледите слънчеви лъчи, ту отново се появяваха като белоснежни и червени точки в небесния лазур.
Сега бяха сами и би трябвало да говорят, да се задавят от думи и смях, а те мълчаха и дори избягваха да се гледат. Сякаш помежду им се беше настанила обидата.
— Искам да видя — каза накрая Лена и Фьодор послушно слезе от гълъбарника. Той отново я носеше на ръце и отново косите й го гъделичкаха, но не я целуна. Мълчаха.
Колелата на количката затъваха в прахта, минувачите съчувствено ги гледаха, а те мълчаха като чужди.
Бръмчаха самосвали, обитателите на Егоровата съборетина пренасяха мебели, през това време нищо не беше се променило и все пак имаше някаква промяна.
На Фьодор му се стори, че Лена не му вярва и сега идва да провери, да види сама.
Върнаха се бързо, има-няма половин час. Разделиха се сухо. Фьодор се качи в гълъбарника и затвори птиците.
Когато си тръгна за къщи, няколко пъти се обърна да види лицето на Лена, но прозорецът беше старателно завесен с перде.
Тя не разбираше какво се бе случило.
Цяла сутрин майстори книжни гълъби, за да разсмее с ятото си Фьодор, а той й каза новината и в нея нещо се прекърши.
Тя се вкамени, онемя, сякаш беше мъртва.
Какво ще стане с тях?
Лена много добре знаеше какво ще стане и без това разрушаване, без самосвалите, булдозерите и другите машини. Струваше й се, че се е подготвила за всичко, сякаш се е застраховала и е готова да приеме и най-горчивото.
Но само така ни се струва, че сме готови да посрещнем нещастието. Човек никога не може да бъде готов за това. Може да знае, може да предполага, да се досеща, дори да се подготви, но да е готов, е невъзможно.
Лена си мислеше: ще стане постепенно. Няма всичко изведнъж да свърши, а ще се проточи дълго. Впрочем тя не знаеше кое как ще стане. Ние само можем да предполагаме, а разполага, решава случаят. Още повече че когато човек е щастлив, предположенията му са толкова условни, че и сам не си вярва.
Лена не знаеше това, само се досещаше. И нямаше никакви предчувствия като Фьодор, никаква тревога.
Майстореше книжните си гълъби, слушаше гукането на истинските, чакаше Фьодор и се усмихваше на себе си, като си представяше как ще пусне срещу него цялото си ято: и тя си има гълъби… А после спря. Сякаш се блъсна с все сила в стената. И когато той дойде, за да я свали долу, на нея й се искаше да закрещи, да се разреве, да завика от отчаяние — толкова ясно и отчетливо разбра, че много малко им остава да бъдат заедно…
Но мълчеше. И сърцето й биеше равномерно и скучно. „Ако Фьодор е решил да ме целуне — помисли си тя, — сигурно ще се дръпна.“
Всичко й опротивя.
Светът. Тя самата. И дори Фьодор.
Разходиха се из квартала, върнаха се у дома, и когато той си тръгна, тя дори не погледна подире му. Дръпна плътно пердето върху прозореца, затвори очи и се облегна назад.
Възможно ли е толкова безмилостно?
Да сринат всичко, да унищожат домовете им, гълъбарника, квартала! Да построят някакъв глупав хотел, да наредят фонтани и цветни лехи!
Представи си: в студения сив фонтан шурти вода и тази вода е мъртва — струята се разбива в цимента с кух, празен звук. Живото чувства, способно е да страда и само мъртвото може да тече спокойно, да се разпръсква на капки и да не тъгува за онова, което е било преди.
Мъртъв фонтан, мъртва вода като в приказката, мъртви лалета размахват мъртви яркочервени цветове.
И гълъбите ги няма — тяхното място в небето е заел небостъргач. И тополите ги няма — гъста мъртва трева. И тях ги няма — Фьодор и Лена. И никога не ги е имало.
Всичко, което го има — сякаш не е било.
И защо сега да си въобразява нещо, което, все едно, няма да го има?
Лена се въртеше в креслото и си казваше: „Всичко е безсмислено, безсмислено!“ — но нищо не можеше да направи със себе си. Изведнъж се сепна. „Нима тези мисли идват от това, че е болна, безнога, ненормална? Нима цялата тая натрапчива безсмислица идва от нейната непълноценност, сакатост, от това, че не иска, бои се, не желае да си го признае?…“
Поведението й приличаше на пристъп. На острите пристъпи на болестта. Опита се да проумее, да систематизира случилото се напоследък. Острият мирис на стърготини, четенето на Уайлд под грохота на джаза и дюдюкането на футболните трибуни по телевизора. Сълзите, целувките, слънчевото затъмнение, когато за малко не й спря сърцето. И сега тази вкамененост и мъртвило…
Но нали по-рано такова нещо не беше й се случвало? Никога!
При тях, в интерната, винаги цареше ведра и здрава атмосфера. Строги, спартански правила. Железният стремеж да не се поддават на болестта бе изработил неписани закони и всички им се подчиняваха. И тя, Лена, беше техен най-ревностен пазител…
Може би причината е свободата, липсата на ограничения, когато е сама, без колектива, както се изразяват на събранията. Макар този колектив да не е здрав в буквалния смисъл на думата, но е здрав духовно.
Спомня си: момичетата не издържаха. Ту една, ту друга. Но не често. Останалите ги подкрепяха. Когато си в строя, не е опасно да се спънеш. Няма да ти позволят да паднеш.
А тя остана сама.
Сама със себе си. Сама с Фьодор, с всичко, което се случи помежду им. И почна да я кърши, да я превива и ломи.
Засмя се. А пък вчера Вера Илинична каза, че уж Лена би могла да бъде Уляна Громова или Любка Шевцова.
Глупости. Словесна плява. Не би могла.
Завъртя се с креслото. Уморено се отметна назад. Затвори очи. И неочаквано заспа.
Сякаш пропадна в тъмна яма…
Настанаха шеметни дни.
Все едно че никога в квартала не е имало селска тишина, прашни улички, мирис на трева и шумолене на тополи. Сякаш бяха разровили огромен мравуняк и се оказа, че никой не знае колко народ живее в него. Хората отиваха в нови жилища някъде в покрайнините, но като че ли не намаляваха. И всички се местеха припрени и забързани. В квартала цареше суматоха като на потъващ кораб.
Една вечер татко му също донесе ордер за ново жилище. Беше си пийнал порядъчно, но нито майка му, нито Фьодор обърнаха внимание на това — така ги слиса новината.
Федя все си мислеше, че ще им се размине, че до тях няма да стигне ред и всичко ще си остане както преди, но не се размина, не си остана постарому, не се оправи.
Родителите му веднага се застягаха да идат да видят новото жилище, настояваха и той да върви с тях.
— Хайде, не тъжи — уговаряше го майка му в автобуса, — нали казваше, че ще продадеш гълъбите, таман, продай ги сега на оня полковник, пенсионера, дето те беше питал.
Той въздишаше, кимаше, но в главата му всичко се беше объркало, пък и го гнетеше страхотна тежест — Лена, нейното равнодушие и пустота.
Фьодор ходи при нея. И през деня, когато беше сама, и вечерта, когато родителите й си бяха вкъщи. Тя разговаряше с него, сякаш току-що са се запознали. Хладно, на някакви отвлечени теми. А когато се приближи до нея, тя се отдръпна назад, и то така, че количката се тресна о стената. И го гледаше с празен, стъклен поглед…
Новият апартамент беше на десетия етаж, в новите комплекси, но от десетия етаж не се откриваха, както си мислеше Фьодор, горски простори, защото зданието бе обкръжено от грамади по на шестнадесет и двадесет етажа. Оставаше му да гледа само небето и кънтящото празно дъно на каменния кладенец, който образуваха новите сгради.
Затова пък майка му се радваше като дете. Отваряше и затваряше всички кранове, местеше ръчката на душа, разглеждаше електрическата печка, надвесваше се над перилата на балкона така, че баща му изплашен я държеше за кръста.
— Колко е хубаво! — викаше тя. — И гледай, нито една кръчма!
Татко му подсмърчаше, боботеше: „Какво пък! Да не съм чак толкоз…“ — и се усмихваше доволен, крачеше из стаите като стопанин, измерваше дължините на стените и повтаряше:
— Щом ми дадоха жилище, значи ме ценят? А? Или не е така?
— Ценят те, ценят — смееше се мама, — когато искаш, можеш. — И се шегуваше: — Само че рядко ти се случва!
Две стаи, светли и просторни, кухня, баня, топла тоалетна! Преди имаха ли всичко това? Само можеха да мечтаят за подобно нещо. Разбира се, и Фьодор се радваше, само че той, слава богу, беше във възраст, когато вещите не засенчат другото, онова, което е по-важно…
В техния стар квартал сега се бяха появили нови звуци. Било вечер или през деня изведнъж нещо започваше да буха и Фьодор като омагьосан тръгваше към звука.
На един автокран със стоманено въже бе завързано желязно кълбо. Крановикът вдигаше крана, леко го завърташе на една страна, сякаш го засилваше и със замах стоварваше огромното кълбо върху съборетините.
Стените се рушаха с трясък и вой, откривайки унили, празни стаи, в които толкова години бяха живели хора.
Фьодор гледаше с тъга как в една стая бяха забравили на стената — или просто оставили — евтина цветна репродукция в рамка, а в друга — празен войнишки креват; как неочаквано се откри стена с прозорец, а на перваза шумолеше с листата си гергина в стара, почерняла саксия.
Нощем сънуваше еднообразни кошмари: голи кюнци, черчевета на прозорци, по които вятърът хлопаше малките прозорчета. Причуваше му се кънтенето на железния топуз о стените на старите къщи и с трепет си мислеше кога ли ще дойде ред и на тяхната къща, как ще рухне, както пада на колене голям стар кон.
Но Федя не видя това.
С татко и майка закараха багажа в новото жилище и баща му побърза да се върне с камиона обратно, а те с майка си останаха да подреждат нещата, а когато привечер се върнаха, върнаха се кой знае защо, всичко беше свършило. Техният стар дом се беше превърнал в купчина прогнили дъски, парцали и прах от раздробената мазилка.
Наоколо тъпчеше баща му, който с гордост им съобщи, че сам е разрушил с желязната бухалка собствения си дом, помолил краниста, искал непременно сам, просто ръцете го сърбели.
Майка му заплака, но сълзите й бяха леки, Фьодор го почувства, в неговото гърло обаче се беше препречила тежка буца и той отново се зачуди на баща си, на странното му безгрижие — на какво толкова се радва и защо е разрушавал собствения си дом?
В душата му избликна някаква топла обич към старото жилище, сякаш бяха убили живо същество.
Федя се отдалечи и здрачът го погълна. Запъти се към гълъбарника.
Прозорците на Ленини светеха ярко, сякаш никак не ги засягаше какво става наоколо, сякаш този дом, макар и по-висок, и по-хубав от бараките, претендираше да е вечен, безсмъртен и затова безгрижен.
Фьодор не се качи при гълъбите. През деня ги беше хранил, пуска ги да летят, и непрекъснато поглеждаше към прозореца на Лена. Зад пердето не се чуваше нито звук.
Тогава си тръгна, навел глава, после натовари багажа в камиона и потегли… Камионът минаваше покрай прозореца на Лена, тя сигурно виждаше всичко. Но и тогава, в момента когато Фьодор потегли с камиона, тя не дръпна пердето.
Фьодор внимателно се покатери по стълбата, която водеше към гълъбарника. Върху пердето се очертаваше сянката на Лена. Тя четеше книга.
Усети, че сърцето му бумка до премаляване. Отначало искаше да я извика и дори издаде някакъв звук, но гърлото му се сви, той се задави, едва не се разкашля и с мъка се удържа.
Сянката помръдна, сякаш Лена се ослушваше към звуците, които идваха от улицата.
Фьодор замря.
Помисли си с тъга, че днес загуби родния дом, че скоро ще загуби и гълъбите… И загубва, загубва, загубва Лена!
Разбра, че Фьодор се е качил при гълъбите.
Чу приглушения звук, който приличаше на сдържано ридание. Но не даде вид. Естествено, видя всичко. Как Федя товареше багажа и как мина покрай техните прозорци с камиона, без да откъсва поглед от нея и без да я вижда — тя се криеше зад пердето. Как после баща му с ожесточение рушеше къщата, летяха стъкла и мазилка.
У нея сякаш всичко прегоря. Беше като пресъхнал от зноя ручей. И всичката влага, всичката й доброта и жажда за живот, и любов отидоха под земята. Скриха се от хорските очи. Дори лицето й посърна и се изостри.
През целия ден се наказваше с необяснима жестокост. „Трябва да сложа край — заповядваше си тя. — Сама. Със собствените си ръце. Така ще е по-леко.“
Кой я беше научил? Майка й? Баща й? Интернатът?
Болестта, ето кой я беше научил на тази жестокост. С болестта Лена водеше пряк диалог, без посредници. Вечер, когато родителите й се прибираха, животът се връщаше на лицето й, тя се усмихваше, шегуваше се, а после се скриваше в синкавата светлина, идваща от екрана на телевизора, и можеше или да си мълчи, или да симулира внимание, без да вижда какво предават и без да чува за какво говорят.
„Да сложа край!“ — заповядваше си тя и броеше часовете, които й оставаха. Общо взето, не бяха много. Татко й скоро ще получи ордер за жилище в нова сграда. И тогава — край. Точка. Ще си отдъхне свободно.
Не току-така Вера Илинична бе казала, че Лена прилича на героините. Честна дума, тя всичко ще преодолее.
Цял живот болестта учеше Лена да я превъзмогва. Болестта е мъка. Нещастие. Тогава защо да не може да се превъзмогне щастието? Вероятно това е къде по-просто! И когато в антрето се чу звънеца, Лена не помръдна от мястото си, решила, че това е Фьодор.
Но звънецът продължаваше настойчиво да звъни — Федя не звънеше така — и Лена подкара количката към антрето.
На прага стоеше раздавачката с недоволно лице. Но щом видя Лена, гневът й я напусна и тя назова името й.
— Препоръчано писмо — каза лелката строго. — Дори пише: лично, да се предаде на ръка.
Лена извъртя някаква заврънкулка в тетрадката на раздавачката, благодари й, затвори вратата и като не преставаше да се учудва, стигна до стаята. Наистина върху плика с печатни букви беше написано „Лично, да се предаде на ръка.“ И Лена го отвори.
Веднага позна почерка на Валя.
„Дори да си много болна — прочете тя, — за теб няма прошка. Ние знаем, че Вера Илинична отиде у вас още на другия ден, но ти не дойде. А Зина толкова те обичаше. Запомни деня на нейната смърт — събота, когато имаше слънчево затъмнение. Нека този ден бъде за теб ден на вечни угризения.“
Лена си пое въздух, но не можа да го издиша, сякаш някаква запушалка бе затъкнала дробовете й; в ушите й писна остър звън и с всяка минута се усилваше. С неимоверно усилие изтласка въздуха от дробовете си и изтърва писмото. Тресеше я. Просто я разтърсваше. Помъчи се да заплаче, но нищо не излезе. Сякаш затъваше в някакъв ужас, в някаква черна кал, която няма нито дъно, нито брегове. Можеше само да се мята, но да изплува е безсмислено, защото няма накъде.
Зина умряла?! Това е невъзможно! Невероятно. Защо? Как така? За какво?
Та тя и без друго цял живот беше страдала. С парализирана лява ръка и крак. Веднъж каза: „На него ще му е по-лесно да ме докопа!“ „На кого?“ — учуди се Лена. „Ами на оня кривчо, паралича — засмя се Зина. — Стига да слезе малко по-надолу или да се качи малко нагоре — и право тук.“ — Тя се мушна в сърцето. Нима беше предугадила?
Но Вера Илинична! Как можа! Та нали прекрасно знаеше, че Зина и Лена са неразделни. Че са приятелки. Дойде у тях, а премълча.
Защо? Защо такава жестокост?
Лена се опита да си припомни посещението й. Май имаше нещо?… Да, за Зина тя й отговаряше едносрично. После заговори за затъмнението. Лена й каза за ръцете си — как бяха изстинали, как я бе втресло — и Вера Илинична попита побледняла: „И ти ли?“.
Тогава не се замисли. В ония дни за нея целият свят беше розов и не се замисли, не попита класната какво значи това „И ти ли?“. Кой друг, Вера Илинична?
Оказа се, че е Зина.
Най-сетне заплака. Валя пишеше, че Зина е починала в събота, а Вера Илинична идва у тях след това. Защо дойде? Та Зина още не е била погребана! Да й каже?… Да я покани на погребението… И нищо не каза! Премълча! Как можа! Има ли сърце!
Набързо се облече. Отвори вратата и изкара количката на стълбището. Като се държеше с две ръце за перилата и задържаше количката, тя се спусна долу.
Нейният транспорт не бе предназначен за пътуване по улицата, а само за къси придвижвания из стаята. Напред, назад. Да се върти в кръг.
За пътуване по улицата беше нужна съвсем друга количка, с лостове и дори със спирачки. Но Лена изобщо не помисли за това. Входната врата се хлопна зад гърба й и тя погна своята количка покрай акациите, нататък, където шумеше оживената улица.
Нищо не виждаше пред себе си. Не искаше да вижда.
Фьодор смутено я попита. „Къде отиваш?“ Тя дори не му отговори. И толкоз. Той остана отстрани на пътя.
Лена стигна до улицата и слезе на асфалта. Трябваше да кара по тротоара, но там вървяха хора. А сега хората й пречеха. Тук, на платното, караше по-бързо. Тя въртеше с ръце колелата, вперила поглед напред и не мислеше, че до целта си има няколко дълги километра.
Колите намаляваха ход и внимателно я заобикаляха, някои шофьори се обръщаха и Лена твърде късно съобрази, че направи грешка, като не взе пари: можеше да спре товарно такси и да се натовари като багаж.
Разсмя се истерично.
Да се вози като багаж! Да, само за това е годна! И Зина беше такава. И Женя. Всички те са багаж, вещи — почти неодушевени предмети. Могат да ги натоварят в багажниците на товарните таксита.
Улицата се спускаше под наклон, но Лена не виждаше нищо. Не виждаше и упорито пришпорваше колелата с ръце. На няколко пъти твърдите гуми болезнено я шибнаха по пръстите, но тя не обръщаше внимание и чак когато количката, набрала скорост, се понесе по нанадолнището, Лена дойде на себе си. Спиците на колелата звънтяха, вятърът изстискваше сълзи от очите й и тя изведнъж усети, че скоростта отнася количката в лявото платно, право под колелата на насрещните коли.
Досмеша я.
Обхвана коленете си с ръце, без дори да прави опит да овладее количката, и като омагьосана гледаше как с всяка секунда се приближава до тролейбуса. Шофьорът я забеляза, очите му се разшириха от ужас, той рязко удари спирачките и спря колата. Лена огледа синята стена на тролея, старателно подредените в една линия нитове, облегна се назад и затвори очи.
И изведнъж закрещя:
— Не!
Чу се чаткане, количката рязко забави ход, отблъсна се от тролея, качи се на тротоара и спря.
Лена видя пред себе си измъченото лице на Фьодор, който я питаше:
— Какво си шепнеш? Какво?
А тя не шепнеше, тя крещеше, да, тя крещеше: „Не искам! Не!“.
Фьодор не я попита друго, той гледаше лицето й, гледа го може би повече от минута, после се скри зад количката и каза:
— Направо ли?
— Направо — отговори тя и продължи да го насочва: — Надясно… Наляво… Право…
Количката послушно се движеше напред и забави ход чак при гробищата. Там спря.
— Защо? — чу тя глухия глас на Фьодор.
— Трябва! — отговори му Лена.
— Не, не трябва — каза той.
— Пусни количката — настоя Лена.
— Няма да я пусна — отговори Фьодор.
Лена бързо се обърна назад. Очите й бяха зачервени.
— Нямаш право! Зина е умряла!
Тя моментално се извърна, като криеше лицето си с ръце, количката послушно тръгна напред и Лена трепна: зад желязната ограда на старото гробище се чуха звуците на духова музика.
Свиреше траурна мелодия.
Фьодор отново спря.
Ако Зина е умряла наскоро, реши той, значи е погребана близо до новия гроб, където сега свири духовата музика. А Лена няма защо да гледа това погребение. Трябва да изчакат.
Лена мълчеше, без да се обръща, и той я подкара лекичко покрай оградата.
Есента настъпваше неумолимо, земята до оградата бе застлана с пъстър и радващ окото килим от жълти и червени листа.
Листата шумоляха, миришеха остро, слънцето грееше слабо и Фьодор изтръпваше от мисълта какво можеше да стане, ако се беше поддал на глупавата обида.
Ако се беше поддал на обидата и беше си тръгнал по пътя, когато Лена го отмина при акациите, сега нея просто нямаше да я има или щеше да лежи в болницата и Фьодор никога нямаше да си го прости, докато е жив.
Лена, поне така му се стори, не го забеляза и го отмина, без да му отговори, той отначало се обиди и си тръгна, но после се спря. Разтревожи го видът й: случило се е нещо лошо, тя не беше на себе си.
Фьодор се върна и се затича след нея. Не беше лесно да я настигне — Лена се носеше със страшна скорост по средата на улицата, а той тичаше по тротоара, като лавираше между минувачите. Най-сетне я настигна, но не я задмина, а тръгна на няколко крачки зад количката, за да не го забележи Лена. Връхлетя на някакъв чичко със сиво пардесю, настъпи го по крака и сигурно силно, защото чичкото го хвана за ръката и започна да му се кара и за малко — заради тоя чичка — щеше да се случи непоправимото.
Фьодор видя как количката, като се поклащаше, се понесе по наклона, после, загубила управление, се озова в лявата половина на платното право срещу тролея. Федя се отскубна от ръцете на чичкото със сивото пардесю и презглава хукна след Лена.
Чуваше как подире му изскърцват спирачките на колите, но вече не обръщаше внимание на нищо и краката му летяха с пределна скорост. С крайчеца на окото си видя как хората спират, следейки количката и него, но никой не се помръдна от мястото си — дали се стъписаха, или се надяваха на него; на два метра от занитения калник на тролея той хвана количката за облегалката и я отблъсна към тротоара.
Още миг, две секунди…
Духовата музика млъкна и Фьодор, без да бърза, се приближи до вратата на гробищата. Покрай тях минаха музикантите с блестящи инструменти — говореха си весело и се смееха; последваха ги мълчаливи хора в траур. На излизане от гробищата всички се обръщаха към тях двамата и ги оглеждаха с любопитство. Отминаваха, но продължаваха да извръщат глави и да ги гледат. Никъде не бяха ги разглеждали с такова любопитство, както тук.
Фьодор подкара Лена по алеята. В шумата весело чуруликаха птици, слънцето се провираше през клоните на дърветата и осветяваше паметниците като с театрални прожектори. Гробищата се сториха на Федя нещо условно и нереално, съществуващо сякаш нарочно само за да плаши хората.
Намериха гроба на Зина бързо, той беше открая и още неслегналата се пръст на съседните гробове имаше различни оттенъци. На последните беше влажна и кафява, към началото на реда бе поизпръхнала, а на Зининия гроб беше станала плътна и сива.
Фьодор видя как Лена посърна. Сви се в количката, закри лицето си с ръце и гърбът й се затресе в мълчаливи ридания.
Нейната слабост и безпомощност събудиха у Фьодор състрадание и нежност и тези две чувства отново, както тогава, го направиха по-уверен и смел.
Фьодор заобиколи количката, приседна пред Лена и властно сне ръцете от лицето й.
— Лена! — повика я той. — Лена! Спомни си! Спомни си, моля те! Нали ти самата казваше! За слънчевото затъмнение. Всичките ни нещастия са затъмнения и без тях не може. Без тях ще се отучим да виждаме слънцето!
Отначало Лена го гледаше с недоумение, после погледът й се избистри.
— Знаеш ли Зина какви думи беше намерила в една книга? — неочаквано попита тя с ясен глас. — Слушай. — Въздъхна дълбоко, сякаш се освобождаваше от някаква тежест, погледна още веднъж към Зининия гроб и впери проницателен поглед към Фьодор. — Слушай — повтори тя: „Съдбата на всеки от нас е трагична. Всички сме самотни. Любовта, силните увлечения, творческите пориви понякога ни позволяват да забравим самотата, но тези триумфи са само светли оазиси, създадени от собствените ни ръце, краят на пътя прекъсва винаги с мрак: всеки посреща смъртта съвсем сам“.
— От Библията ли е? — попита Фьодор.
— От Чарлз Пърси Сноу — отвърна Лена. — Чувал ли си?
Фьодор поклати глава.
— Сега и Зина — продума тя — е съвсем сама.
— Стига! — прекъсна я Фьодор и Лена не възрази. Той обърна количката и я подкара към изхода. Когато масивните врати останаха зад гърба им, Фьодор изпита облекчение. Тежкото и мъчителното беше отминало, а улицата кипеше от живот: покрай тях изтича един гласовит Шаро, с рев профуча тролеят.
На гробищата Фьодор почувства своята власт и превъзходство над Лена. Но това продължи само минута. Сетне тя изрече някакви думи от някой си Пърси. Или Сноу. Сигурно е англичанин… И Федя отново закрачи, като се разпъваше от размисъл какво да й отговори. Как да се възпротиви на тези мъдри, но студени думи?
Какво каза тя? „Оазиси, създадени от собствените ни ръце.“
— Знаеш ли — обади се той, — твоят Чарлз си противоречи.
Тя не отговори.
— Любовта, силните увлечения — какво имаше още там? — трябва да се създават. Със собствени ръце. Самият той го казва.
Лена мълчеше. Фьодор го хвана яд, човек може да откачи! Да се чалне! Врътна решително количката към себе си.
— Вярно казва за оазисите тоя англичанин! — отсече той. — Та нали човек е мислещо същество. Щом осъзнава неизбежността на самотата, значи е по силите му да превърне живота си в непрекъснат оазис!
— А Зина я няма! — заплака Лена. — И мене няма да ме има.
— Всички нас няма да ни има. Но сега какво — да лягаме и да мрем ли?
— Не, Федя — каза тя, — богатият на сиромаха вяра не хваща. На нас в интерната не ни е до оазиси. — Поразмисли, погледна го със съжаление и добави: — Грехота е да си създаваме оазиси.
— Че кой — развика се Фьодор, — кой ти е втълпил тези глупости! Да се отричаш от себе си! Та ти си силна, нали видях! Малко ли здрави хора има, които са къде по-нещастни от вас! Че ако всички почнат да се вайкат! Да мислят за умирачка!
Хората се обръщаха да ги гледат, но Фьодор, преизпълнен от нежност към Лена, не забелязваше нищо друго освен нея. Сърцето му се свиваше от болка и жалост към тази девойка и колкото по-безпомощна бе тя, толкова по-голяма любов се зараждаше в сърцето му към нея.
— Днес просто има слънчево затъмнение! — говореше той задъхано. — Така си мисля: затъмнение и край. Виждаш ли, ръцете ти отново изстинаха както тогава! Съвземи се, моля те! Огледай се наоколо! Спомни си, дявол да го вземе, Островски: животът се дава само веднъж! Трябва да се живее! Да се живее!
Федя почувства, че няма да издържи и ще се разреве, рязко обърна количката и я погна пред себе си. Плачеше без глас, хапеше устни, за да не издаде нито стон, и тичаше колкото сила има — чуваше се само свистенето на спиците. Плачеше от отчаяние, че не може да разубеди Лена, не може да надвие бедите й, а и самият той вече чувстваше, че лошото неумолимо приближава. Откъде?
Знаеше откъде.
Там, в стария квартал, зад плътната стена на акациите, гърмяха булдозери, бухаше с топуза подемният кран. Там рушаха старото, за да построят новото.
Но новото невинаги е радост. И не е леко да се загуби старото. Особено ако то е дало криле на любовта ти.
* * *
Те наближаваха дома на Лена, а насреща им тичаха, размахвайки ръце, трима: татко й, майка й и Вера Илинична.
Лена си спомни — писмото падна на пода. Родителите й, като не са я намерили, са открили листа и са хукнали да се обадят на Вера Илинична и тя начаса е пристигнала. Те знаеха всичко, бяха успели да си кажат всичко един на друг и сега очите им бяха кръгли от ужас.
Близки хора са й, а все пак колко са различни! Майка й още отдалеч се нахвърли върху Фьодор:
— Защо я закарахте там?
А баща й каза съвсем друго:
— Благодаря ти, че не остави Лена сама.
Федя премълча, а Лена не можеше да види лицето му. Тя гледаше Вера Илинична, гледаше я в упор, искаше да й зададе един-единствен въпрос и странно, колкото по-дълго се вглеждаше в лицето на учителката, толкова по̀ не й се искаше да я разпитва.
Още от шести клас Лена учеше Вера Илинична да не я съжалява, да й казва истината, а ето сега учителката сама й изнасяше урок на същата тема, за жалостта. Наистина, ако се прецени честно — какво печели тя, Вера Илинична? Лена, все едно щеше да научи за Зина, рано или късно. Класната сигурно се проклина за грешката. Но въпреки всичко грешката й е добра. Не се е решила, пожалила я е, отложила е. Пощадила я е.
Тогава Лена й шепнеше за Фьодор. Каза онова: „Да-да-да!“. Слънцето я беше заслепило, всичко й се струваше толкова прекрасно… За какво да осъжда Вера Илинична? За добротата? За какво да я пита?
Наближиха входа и Лена чу гласа на Фьодор:
— Довиждане.
Тя обърна количката — Федя стоеше на десетина крачки, чернокос, със светла риза и протрити джинси. Очите му бяха уморени. Ръцете висяха като въжета.
Сякаш някой изплющя с бич покрай ухото й, тя трепна и осъзна: днес загуби Зина, а сега… Улови се за идеята си като за сламчица — на нея не й е позволено да мисли за оазиси, грехота е — но нищо не излизаше, тази нелепица се стичаше като вода между пръстите й и в шепите й не оставаше нищо, а Фьодор, живият Фьодор, отстъпи крачка назад, после още една.
— Федя — глухо каза Лена, — Федя, какво ще стане сега?
— Аз ще дойда — извика той, като отстъпваше назад. — Не се тревожи, ще дойда.
После се обърна и затича, а количката на Лена тихо зави към къщи, силните ръце на баща й я подхванаха и тя заплува из въздуха. Усети миризмата на тютюн и бодливата буза на баща си. Стори й се, че е мъничка, съвсем мъничка в силните прегръдки на баща си. Доплака й се и заплака светло и тихо, както плачат децата, когато болката или обидата вече са преминали и сълзите се леят просто така, без тежест и мъка.
През такива сълзи проблясва усмивка, сякаш през облаците се прокрадва слънцето. И в чистите очи земята става по-черна, тревата — по-зелена и по-синя — реката. А от раменете ти пада товар.
Ти не си сам. А щом не си сам, не е толкова трудно, както ти се е струвало в началото. Влязоха в стаята, седнаха на дивана и Вера Илинична наведе очи.
— Дай да те целуна — неочаквано каза Лена и усети как трепна ръката на тая, която тя наричаше класна майчица.
— Благодаря — пошепна учителката, но не трябваше да го изрича — тя не разбра добре Лена.
— Дай да те целуна — каза Лена на майка си и здраво я притисна до себе си, сякаш й предаваше от своите сили.
Майка й заподсмърча и Лена я млясна в отговор — и мама не я разбра както трябва.
— Дай да те целуна — каза Лена на татко си и здраво се притисна до него, сякаш за да си вземе от неговата твърдост. И той я притисна още по-силно. Прошепна. „Щом се преместим — и заминавам в командировка“. Той я разбра. Разбра всичко както трябваше.
Лена се изправи. Усмихна се и каза:
— Виждате ли колко съм се променила. Станала съм глезла и сополана. Струва ми се, че трябваше да е точно обратното. Все пак в девети клас съм.
Тя замълча, огледа ги и тримата, най-близките й възрастни хора, огледа ги със строг и сух поглед и изрече много просто, сякаш между другото:
— Утре е септември. Отивам в интерната.
Мама запримигва с очи, а татко кимна с разбиране.
— Аз трябва да бъда там — каза твърдо Лена и погледна към Вера Илинична.
Тогава, в шести клас, Вера Илинична подсмърчаше, а сега седеше спокойно изправена и дори безразлична. Гледаше я и очите й бяха сухи. И може би най-добре от всички знаеше какво иска Лена.
Момичето, което изглеждаше по-възрастно от възрастните.
Фьодор отиде у тях след един ден.
От вчера бе започнал месец септември. Федя учеше в ново училище и недоверчиво се вглеждаше в лицата на съучениците си — сега вече никой не знаеше, че баща му се казва Джон Иванович, „Американец“, Чичо Сам, пък и татко му беше съвсем друг, държеше се, така че той можеше да не страни от момчетата и дори напротив — разглеждаше ги с интерес, макар и с известен страх.
След училище майка му го накара да пробива дупки за корнизите, за полиците в кухнята. Той си мислеше, че ще се справи бързо, но се забави, не беше лесна работа тая — бетонът трудно се поддаваше дори на бормашината. Федя привърши късно вечерта, и то с помощта на баща си, а на сутринта беше пак на училище, после си учи уроците…
Отиде на следващия ден. Привечер.
Първо се качи на гълъбарника, нахрани птиците и ги пусна да летят. Погледна към прозореца на Лена и го обхвана тревога — там беше пусто, нямаше дори пердета. Извика веднъж-дваж — нито звук.
Слезе долу, влезе във входа и позвъни.
Звънецът прогърмя, както му се стори, по-силно от друг път. В апартамента беше тихо. Той отново и отново натисна бутона на звънеца, но никой не идваше или не подкарваше количката към вратата. Фьодор позвъни на съседите, но и там никой не отвори.
Слезе долу, замисли се и се покатери по водосточната тръба. Когато се долепи до стъклото на прозореца, нещо сякаш го удари по главата. Голи стени, подът старателно изметен — на местата на мебелите блестеше като нов, а по средата на стаята бе поизбелял; когато са напуснали, може дори да са го измили. Последните лъчи на залязващото слънце се отразяваха в него и върху дребните шарки на тапетите играеха слънчеви зайчета.
Фьодор огледа празната стая още веднъж и още веднъж, сякаш се мъчеше да запомни всичко до най-малки подробности. Беше прекарал съвсем малко време в нея и я знаеше друга. А най-важното, там винаги беше Лена и останалото нямаше абсолютно никакво значение — къде стои гардеробът, къде — диванът, къде — телевизорът; важното бе Лена. Тя сякаш излъчваше сияние — радостно или тъжно — и тази светлина изместваше всичко друго, забулваше подробностите, правеше ги незначителни и маловажни.
Фьодор се загледа — до вратата, в тъмния ъгъл лежеше малка целулоидна кукличка. Гола розова кукличка. Лежеше в неудобна поза, забола нос в пода и с разперени ръце. Сякаш се беше хвърлила на земята от отчаяние.
Огледа за последен път празната стая и се спусна долу. Облегна се на водосточната тръба и впери поглед в гълъбите. Слънцето вече беше се скрило зад акациите и гълъбите се гмуркаха и къпеха във въздушната синева.
* * *
Затвори се в себе си. Вкъщи мълчеше. Дори за нищо не мислеше. В главата му беше пусто. Когато го вдигнеха в час, надигаше се смутен, без да знае какво да отговори, и децата вече му се присмиваха и дори му лепнаха прякора „Навъсен Мрачнеев“. Но Фьодор и това не чуваше.
Тялото му сякаш бе загубило способността си да усеща, а душата му — да чувства. След училище се качваше на автобуса и отиваше в стария квартал. Хранеше гълъбите, следеше полета им и всеки ден се качваше по водосточната тръба до втория етаж на отсрещната къща.
Очите му се изцъкляха, той висеше, прегърнал улука, гледаше празната стая и не се помръдваше.
Един ден вече нямаше по какво да се изкачи. Старият улук лежеше в купчината развалини, вятърът минаваше през него и издаваше тъжен, монотонен звук; прозорецът, от който го гледаше Лена, стърчеше с мъртвия кръст на черчевето.
— Ей, момче — повика го багеристът, който товареше развалините на един самосвал, — махни от тук тоя гълъбарник. Утре ще копаем основите.
Фьодор като онемял гледаше развалините на къщата и изведнъж си спомни сутринта, когато майка му занасяше парите в работата си. Родителите му се смееха, шушукаха си оживено, а той се събуди с тревога.
Това е краят. Дори гълъбите няма да ги има. Пусна птиците. Не така, както друг път. Вземаше ги една по една, галеше ги по главата и ги хвърляше нагоре. Птиците пляскаха с криле, стремяха се да излетят на ято, както винаги, но той ги пускаше една по една, като се сбогуваше с всяка.
Някъде наблизо живееше полковникът пенсионер, който искаше да ги купи, но Фьодор дори не си спомни за него.
Птиците се рееха в прозрачното синьо небе, а той бавно и делово събираше стърготините. През ясните и сухи дни те бяха изсъхнали и сега го боцкаха и шумоляха в ръцете му, издавайки мек мирис на дърво.
Багеристът свърши смяната, избърса ръцете си с конци и се усмихна, като блесна със зъби.
— Имате ли кибрит? — попита го Фьодор.
— Ти май пушиш, а? — засмя се мъжът. — Гледай майка ти да не ти тегли боя! — Хвърли му кутията, махна с ръка, демек: не ми я връщай, и се запъти към спирката.
Фьодор приседна до гълъбарника. Отново погледна небето. Жадно, за последен път.
Гълъбите кръжаха, разделяха се и отново се сливаха в леко светло облаче.
Взе да се смрачава. А в тъмното птиците сами се връщат в гълъбарника. Този път не бива да се върнат.
Фьодор се изкачи горе. Затвори вратичката. Кой знае защо, окачи катинара. Извади кибрита.
Ръката му с малкото огънче трепна, синкав дим на тънка струйка отплува настрани. Федя се изправи и огледа стария квартал. Той вече не съществуваше. Няколко бараки се бяха килнали по краищата на огромна черна площадка. Там, където бяха живели хора. Където беше прашната уличка. Останал беше само гълъбарникът. Двете тополи.
Фьодор драсна клечката, поднесе я към купчината стърготини и слезе от гълъбарника.
Пламъкът се устреми нагоре като огромен език, моментално запукаха преградките и сухите греди.
Момчето вдигна глава. Гълъбите се спускаха, без да подозират нищо.
Той се обърна. И хукна да бяга.
На спирката нямаше много народ, той се качи, без да изчака реда си, без да вижда нищо. Скараха му се, колата потегли, Федя застана на задната платформа, долепи чело до стъклото и впери поглед надолу, в сивия и спокоен асфалт.
Но не издържа. Независимо от волята очите му погледнаха към небето. Гълъбите кръжаха, без да подозират нещастието. И Фьодор се спусна към вратата и я заблъска като полудял.
Тролеят послушно намали ход, вратата със съскане се отвори и Фьодор скочи, като неловко си подви крака и си удари коляното в асфалта. Прониза го остра болка и той сякаш се пробуди.
През тези дни беше като заспал, заспа, когато видя празните прозорци на Лена. А сега се събуди.
Гълъбите! Нима можеше да ги захвърли? Имаше ли право? Някой беше казал, мъдрец или писател: ние отговаряме за всички, които сме опитомили. Така е. Той отговаря за гълъбите.
И още. Отговаря за Лена.
Фьодор изтича до гълъбарника, който бе обхванат от буен пламък. Наоколо се беше спуснал плътен мрак и в тъмнината, край танцуващите езици на огъня, се мятаха мълчаливите сенки на обезумелите гълъби.
Мълчаливо вдигна ръце. Фигурата му хвърляше върху земята огромна, трепкаща и подвижна сянка — забеляза я, като се обърна, и сянката му вдъхна кураж, почувства се голям и силен.
Фьодор разпери ръце, гълъбите го познаха, затрептяха над главата му, кацаха по раменете му, той ги хващаше, гукащи, разтревожени, и ги пъхаше под палтото, в пазвата. Не можа да побере всички — два понесе в ръце. И така, с гълъбите, влезе в районното управление на милицията. Първото, което му попадна.
Разпита за училището интернат за болни деца, строгите мъже с милиционерски униформи го изслушаха внимателно и с разбиране, обясниха му как да стигне дотам, а в същото време поглеждаха гълъбите, които това добро момче носеше на болните деца.
После Фьодор пътува в коша на един милиционерски мотор, влезе през някаква скърцаща врата и плахо тръгна по влажната есенна алея.
В дъното на огромния парк имаше няколко здания, но светеше само едно, едноетажно, с розови, още топли от последните отблясъци на помръкващото небе стени. Вътре беше шумно, чуваше се смях и за миг Фьодор се почувства излишен. Но все пак извика. Първият път неуверено и немного силно. Не го чуха.
— Лена! — извика отново той. — Лена! Лена! Лена!
На перваза на прозореца се мярна сянка, малкото прозорче се хлопна и от там се подаде главата на старица.
— Кого търсиш?
— Лена! — каза Фьодор.
Старицата се прибра навътре и Федя я чу да казва някому:
— Едно момче с гълъби!
Лена препускаше с количката — леля Дуся я беше облякла набързо — по коридора, после по пътечката, засипана с листа, и сърцето й щеше да изскочи от гърдите.
В тъмнината не се виждаше добре и тя едва не се блъсна във Фьодор, като си пое въздух.
— Ти ли си?
Фьодор й подаде един гълъб, тя го скри под шлифера до гърдите и гълъбът загука като дете.
Лена бе изпълнена с вълнение, тревога и още някакво необхватно чувство. То сякаш я извисяваше. Изправяше раменете й, повдигаше гърдите й, разливаше по дробовете й освежаващ остър въздух.
Фьодор я гледаше мълчаливо, пламенно и Лена повтори безсмислено:
— Ти ли си? — И се отдръпна назад. — Защо?
Лена чувстваше едно, а говореше съвсем друго.
— Защо ме намери — казваше тя задъхано. — Няма смисъл, не разбираш ли? Рано или късно всичко ще свърши. Трябва сами. Сами е по-леко!
— Гълъбарника вече го няма — прекъсна я Фьодор. — И вашата къща.
Лена трепна.
Спомни си квартала, своя дом, който й се струваше чужд, гукането на гълъбите и острия мирис на стърготини.
Да. Тя знаеше, че няма да го има. Знаеше, че няма да ги има и тях — Фьодор и нея. Знаеше всичко на света и всичко разбираше това умно момиче Лена, но ето че Фьодор стоеше пред нея и толкоз, стоеше, държеше гълъбите и леко трепереше.
— Не бива, Федя — каза тя, без да слуша сърцето си. Повтори: — По-добре е сами и още сега.
— Знам — отвърна Фьодор. — Но не трябва да го сторим. Не разбираш ли? Съгласен съм, че сигурно така става, когато хората са възрастни. Но ние не сме възрастни. Не трябва да го правим, докато не сме възрастни…
Той млъкна на половин дума, без да се доизкаже, но Лена го разбра.
„Докато не сме възрастни, разумът не трябва да ни побеждава. Не трябва!“
— Не трябва! — изрече гласно тя и Фьодор я разбра, и кимна в отговор.
Лена чу зад гърба си стъпки и гласа на леля Дуся:
— Детенце, пиленце, ще настинеш!
Тя застана между тях, като гледаше ту Фьодор, ту Лена. Фьодор й подаде един гълъб. После извади още един. И още.
— Трябва да ги сложите в кафез — бъбреше той. — Аз ще дойда. Ще направя гълъбарник.
Леля Дуся ахкаше, пъхаше гълъбите под халата си, те недоволно гъргореха, но слушаха — какво друго им оставаше. Лелката си отиде, като тътрузеше нозе.
Те отново останаха сами.
— Пак ще дойда — спокойно повтори Фьодор. — Ще направя гълъбарник. И ние… Още не сме възрастни.
Наведе се над Лена и уверено обхвана лицето й с длани.
Лена притвори очи.
Наблизо шумно хлопна прозорче.
Николай Петев Не забравяйте вие, нови хора
Светът на детството изпраща към възрастните особени сигнали — дълбоко развълнувани, с невероятно силен хуманистичен патос, изпитва ни с въпроса — защо? Защо има гладно детство, защо „войната умира не желаейки“, защо разумът на възрастта може да погуби най-чистата детска любов? И още много пъти „защо“… Тогава всеки читател си отговаря с тежките думи на своята съвест. В тези отговори има висок обществен смисъл. Те засилват личната гражданска отговорност за бъдещето на децата, за бъдещето на света. Нима ще се намери някой тогава да обвини писателя, че не е изпълнил своя дълг?
Алберт Лиханов поставя такива въпроси в прозата си и настоява за отговор. Този съветски писател, чиито произведения намират все по-широк и радостен прием по света (Чехословакия, ГДР, Полша, ГФР, Италия), е напълно в традицията на съветската проза за деца, особено в най-главното — в амбицията да разисква с малките читатели големите въпроси на живота — защо и за какво живее човек на земята.
В тази книга са представени две негови повести „Последните студове“ и „Слънчево затъмнение“. И макар да обхващат различни периоди от историческото време, те са единни в съпреживяването на страданието, в осмислянето на трудните детски дни.
Сега, кога го целият свят чества 40-годишнината от победата над хитлеровия фашизъм и японския милитаризъм, с повестта „Последните студове“ Алберт Лиханов ни връща към онова така страшно гладно детство на съветските деца, което извиква не само състрадание, но и гордост от могъществения характер на съветския човек, притежаващ невероятна сила, с която може да победи всички несгоди в името на живота. Тази малка повест е адресирана към човешката памет. Последните изречения от повестта са в тази посока: „Малки, гладни, съвсем невинни дечица. Ние помним това. Не го забравяйте и вие, нови хора. Не го забравяйте. Така заръча нашата учителка Анна Николаевна. Всичко това е истина. Всичко това се случи“. И ние, читателите — малки и възрастни — извисяваме своята памет до подвига.
Повестта остава вътре в нашата душевност не само с високохуманния си патос, но и с писателското майсторство на Алберт Лиханов. Има два момента в неговия разказ, които задължително трябва да отбележим: достоверността, изявена не само в постигането на плътния релеф на това, което е било, но и като умение да изобрази достоверни психологически състояния. И вторият — това е четивността, с която е заредена прозата на писателя. И тя не се изразява в „тичаф“ една след друга ситуации, а в динамика на състояния. Неслучайно Алберт Лиханов получи за повестта „Последни студове“ литературната награда „Борис Полевой“.
Другата повест на писателя — „Слънчево затъмнение“, която е представена в тази книга, има също много голям успех не само поради високохуманната си идея да разбираш и обичаш човека до теб независимо от всичко, но и поради силата на писателския талант да се „засели“ в душевността на своите малки герои. Лиханов прониква дълбоко в тяхната психология, разгадава мислите им, преживява чувствата им и затова образите на Лена и Фьодор са ни така близки. Имаме усещането, че ги познаваме, че много скоро сме разговаряли с тях, че заедно с тях сме се борили за щастие в живота.
Прозата на Алберт Лиханов на пръв поглед носи трагични щрихи — войната, с нейните мрачни сенки върху детството, нещастната в своето физическо състояние Лена, но така ли е всъщност? След последната страница един странен, преживян оптимизъм ви възправя. Това е и целта на писателя — да ни докаже, че човекът е непобедим, че всяка мъка може да бъде победена от силата на характера и неговия благороден порив, че радостта на детството е вечна.
Само трябва да помним, да не забравяме това, което е било. Или, как го казваше Белински: „Човекът е син на времето и възпитаник на историята“.
