Робърт Хауърд
Черният колос

Плъзгащата се сянка

1

Пустинният пейзаж пулсираше под маранята. Конан от Кимерия съзерцаваше безлюдната гледка и неволно прекара могъщата си ръка по почернелите си устни. Той стоеше като бронзова статуя сред пясъците, видимо неуязвим за лъчите на убийственото слънце, макар облеклото му да се състоеше само от копринена препаска около бедрата, пристегната от колан със златна тока, на който висеше сабя и кинжал с широко острие. По релефно оформените му ръце се виждаха белезите на неотдавна заздравели рани.

В краката му почиваше момиче, вкопчило бялата си ръка в коляното му, на което бе отпуснало русата си глава. Бялата й кожа контрастираше със здравите му, покрити с бронзов загар крайници; прихванатата в кръста къса копринена туника без ръкави и с дълбоко деколте по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше гъвкавата й фигура.

Конан разтърси глава, примигвайки. Блясъкът на лъчите направо го заслепяваше. Той откачи малка манерка от пояса си, разклати я и се ужаси от едва доловимото бълникане.

Момичето изтощено се помръдна и изхлипа:

— О, Конан, ще умрем тук! Толкова съм жадна!

Кимериецът изръмжа нечленоразделно, впи непримиримия си поглед в обграждащата ги пустош, издал предизвикателно брада напред, а сините очи изпепеляващо блеснаха изпод разбърканата му грива, сякаш пустинята бе някакъв действителен враг.

Той се наведе и опря манерката до устните на момичето.

— Пий докато ти кажа да спреш, Натала — заповяда й той.

Задъхвайки се, тя започна да пие и той не я спря. Едва след като манерката се изпразни тя разбра, че той съзнателно я бе оставил да изпие целия им, съвсем малък запас от вода.

Очите й плувнаха в сълзи.

— О, Конан — простена тя, кършейки ръце, — защо ме остави да я изпия докрай? Аз не знаех… сега за тебе не остана нищо!

— Тихо — изръмжа той, — не си хаби силите за плач.

Изправи се и захвърли манерката встрани.

— Защо направи това? — прошепна тя.

Той не отговори, останал неподвижен и пръстите му бавно се затвориха около ефеса на сабята. Не гледаше към момичето, свирепият му поглед като че ли пронизваше тайнствената пурпурна мараня в далечината.

Макар и да бе закърмен с жестоката любов на варварина към живота и инстинкта да оцелява, Конан от Кимерия усещаше, че това е краят на неговия път. Той още не бе стигнал до границите на своята издръжливост, но знаеше, че още един ден под безмилостното слънце из тези безводни места ще го довърши. А момичето… то бе страдало достатъчно. По-добре един бърз удар с меча, отколкото бавната агония, която го очакваше. Жаждата й беше временно утолена, а мисълта да я остави да страда, докато започне да бълнува преди смъртта да я спаси от мъките, му се струваше фалшива милост. Бавно той изтегли сабята от ножницата.

Неочаквано спря и настръхна. Далече на юг в пустинята някакъв образ трепна в маранята.

Първоначално помисли, че това е видение, един от миражите в тази проклета пустиня, които се надсмиваха над него, подлудяваха го. Засенчил с ръка очи, той различи кули, минарета и блестящи стени. Остана мрачен, очакваше образът да избледнее и изчезне. Натала беше спряла да ридае; тя се изправи и проследи погледа му.

— Това някакъв град ли е, Конан? — прошепна тя, прекалено изплашена, за да се надява. — Или е само сянка?

Кимериецът не отговори веднага. Той затвори и отвори очи няколко пъти, отмести поглед встрани и после отново се взря. Градът оставаше там, където го бе зърнал първия път.

— Един дявол знае — изсумтя той. — Но си струва да опитаме.

Той вкара сабята обратно в ножницата. Наведе се и вдигна Натала в могъщите си ръце сякаш беше дете. Тя слабо се възпротиви.

— Не хаби силите си да ме носиш, Конан — замоли го тя. — Аз мога да ходя.

— Тук земята е скалиста — отговори той. — Съвсем скоро ще разкъсаш сандалите си — и погледна меката зелена тъкан, от която бяха изработени. — И освен това, ако ни е писано да стигнем до този град, трябва да го направим бързо, а аз мога да спестя време по този начин.

Надеждата за живот бе вляла нови сили и издръжливост в стоманените мишци на кимериеца. Той закрачи през пясъка, като че ли току-що започваше пътешествието. Като варварин неговата жизненост и издръжливост сред дивата природа му позволяваха да оцелее там, където цивилизовани мъже просто биха загинали.

Доколкото му беше известно, той и момичето бяха единствените оцелели от армията на принц Алмурик — онази дива, пъстра орда, която следвайки разгромения принц бунтовник от Кот, бе преминала през земите на Шем като опустошителна пясъчна буря и бе потопила в кръв пограничните райони на Стигия. Преследвана по петите от стигийците, тя си беше пробила път през черното кралство на Куш, за да бъде ликвидирана в покрайнините на южната пустиня. В съзнанието на Конан това приличаше на мощен порой, който затихваше в движението си на юг, за да пресъхне в пясъците на голата пустиня. Костите на участниците — наемници, престъпници, обезверени, прокудени — лежаха пръснати от котските плата до дюните, осеяли безлюдните местности.

Когато стигийци и кушити затвориха обръча около остатъците от армията и започнаха последното клане, Конан успя да си пробие път и да избяга заедно с момичето, яхнал една камила. Зад него гъмжеше от врагове и единственият отворен за тях път бе на юг, към пустинята. И те навлязоха в нея.

Момичето беше бритунка, която Конан бе намерил на пазара за роби в един от атакуваните шемитски градове и просто я бе взел. Тя не бе имала думата по въпроса, но съдбата й беше много по-добра от онази на хайборейките, озовали се в шемитските хареми и тя я бе приела с благодарност. Така, тя взе участие в приключенията на прокълнатата от съдбата войска на Алмурик.

Дни наред те навлизаха все по-навътре в пустинята, преследвани толкова дълго от ездачи стигийци, че когато те се отказаха, те не посмяха да се върнат назад. Така продължиха, търсейки вода, докато накрая камилата умря. След това трябваше да вървят. През последните дни страданията им бяха неимоверни. Конан помогна на Натала колкото можеше, трудностите на живота по лагерите я бяха направили по-силна и издръжлива, отколкото обикновените жени, но въпреки всичко Натала бе стигнала до границата на пълното изтощение.

Слънцето забиваше безмилостно лъчите си в разбърканата черна грива на Конан. Той усещаше, че започва да му се гади, че зачестяват пристъпите на световъртеж, но стисна зъби и продължи да крачи, без да се отклонява. Бе убеден, че градът е реалност, а не мираж. Нямаше представа какво ще намерят в него. Жителите му можеха да бъдат враждебно настроени. Но това поне даваше шанс за борба и този шанс бе единственото, което той желаеше.

Слънцето вече се беше спуснало ниско над хоризонта, когато те спряха пред масивната порта, благодарни на сянката, хвърляна от нея. Конан пусна Натала, помогна й да се задържи на крака и разкърши схванатите си ръце. Над главите им стените се издигаха на тридесет стъпки височина и бяха от някаква гладка зеленикава материя, която блестеше почти като стъкло. Конан огледа площадката по дължината на горния им край, очаквайки някой да му извика, но не видя никого. Загубил търпение, той извика и удари по портата с ефеса на сабята си, но единственият отговор бе ехото от кънтящите удари, което сякаш му се подиграваше. Натала се свиваше близо до него, изплашена от тишината. Конан побутна портата и отстъпи назад, изтегляйки сабята, когато тя тихо се отвори навътре. Натала потисна вика си.

— О, виж, Конан!

До самата порта лежеше човек. Конан внимателно го изгледа, а после вдигна поглед над него. Видя широко, открито пространство, заобиколено от сводести входове на къщи, построени от същия зеленикав материал като външните стени. Самите постройки бяха просторни и внушителни и над тях се издигаха блестящи куполи и минарета. Нямаше никакви признаци на живот сред тях. В центъра на площада се виждаше иззидан квадратен кладенец и видът му извади Конан от съзерцанието, защото в устата му беше полепнал сух прах. Той хвана Натала за китката, дръпна я през прага и затвори портата зад гърба си.

— Мъртъв ли е? — прошепна тя, като посочи трепереща мъжа, който отпуснат лежеше до портата. Бе висок, снажен, очевидно в разцвета на силите си; кожата му беше жълтеникава, очите леко скосени, а по всичко друго мъжът малко се различаваше от типичния хайбореец. Обут бе в сандали, пристегнати с ремъци високо над глезените, носеше туника от пурпурна коприна, а на колана му висеше къс меч в ножница от златиста тъкан. Конан докосна тялото. Беше студено. Нямаше признаци на живот.

— Не виждам рани по него — изсумтя кимериецът, — но е толкова мъртъв, колкото Алмурик с петдесетте стигийски стрели в тялото си. В името на Кром, да видим кладенеца! Ако в него има вода, ще пием, независимо дали около нас има мъртъвци.

В кладенеца имаше вода, но те не пиха. Беше дълбок поне петдесет стъпки, а наоколо не се виждаше нищо, с което да се черпи вода. Конан мрачно изруга, влуден от вида на недосегаемата течност, и търсеше начин да я достигне. В този миг писъкът на Натала го накара да се обърне.

Предполагаемият мъртвец тичаше към него с блеснали очи, а късият му меч бе изваден. Конан смаяно изруга, но не загуби време в догадки. Той пресрещна хвърлилия се върху него нападател със страничен удар на сабята и острието й се впи в плът и кости. Главата на човека с глух звук отхвръкна на плочите, тялото му залитна като на пияница, струя кръв изхвръкна от разсечената сънна артерия и то падна тежко.

Конан го гледаше яростно, шепнейки проклятия.

— Този тип сега е точно толкова мъртъв, колкото преди малко. В каква ли лудница сме попаднали?

Натала, която бе сложила ръце върху очите си, погледна между пръстите си и се разтресе от страх.

— О, Конан, дали жителите на града няма да ни убият за това?

— Ами — изръмжа той. — Ако не му бях отсякъл главата, той щеше да ни убие.

Той погледна към сводовете, които бездушно зееха в стените. Не видя нито следа от живот, нито чу някакъв звук.

— Не мисля, че някой ни е видял — измърмори той. — Сега ще скрия следите…

Той повдигна трупа, хвана за колана с едната ръка, сграбчи косата на главата с другата и изтегли отвратителните останки до кладенеца.

— След като няма да пием от тази вода — скръцна той със зъби отмъстително, — ще се погрижа поне никой друг да не изпита наслада от нея! — Той повдигна тялото до перваза и го пусна, хвърляйки и главата след него. Глух плисък се разнесе от дълбочината.

— По камъните има кръв — обади се Натала.

— Ще има още повече, ако не намеря скоро вода — изръмжа кимериецът, чийто скромен запас от търпение беше вече на изчерпване. Девойката почти бе забравила за жаждата и глада от страх, но не и Конан.

— Ще влезем в една от тези врати — каза той. — Сигурно скоро ще открием хора.

— О, Конан! — изплака тя, притискайки се плътно до него. — Страх ме е! Това е град на духове и мъртъвци! Нека се върнем обратно в пустинята! По-добре да умрем там, отколкото да се изправим тук срещу тези ужаси!

— Ще се върнем в пустинята, когато ни хвърлят в нея от стените — озъби се той. — Тук, в този град, някъде има вода и аз ще я намеря, дори ако се наложи да убия всичките му жители.

— Но какво ще стане, ако те отново се събудят? — прошепна тя.

— Тогава ще ги избивам, докато не станат отново мъртъвци! — отсече той. — Хайде! Какво ще му избираме, да влезем тук! Стой зад мене, но не бягай, докато не ти кажа.

Тя издаде звук на съгласие и го последва толкова отблизо, че едва не го настъпваше по петите. Вече започваше да се здрачава и странният град се изпълваше с пурпурни сенки. Те влязоха през една отворена врата и се озоваха в широка стая, стените на която бяха скрити под кадифени гоблени със загадъчни мотиви. Подът, стените и таванът бяха от същия зелен лъскав камък, а по стените се виждаха златни фризове. Кожи и сатенени възглавници бяха нахвърляни по пода. Няколко врати водеха към други стаи. Те минаха през тях, всички бяха като първата. Не видяха никого, но кимериецът изсумтя с подозрение:

— Тук е имало някой неотдавна. Диванът е още топъл от човек, който е лежал на него. Тази копринена възглавница е запазила нечий отпечатък. Освен това, във въздуха се носи слаб аромат на парфюм.

Над всичко се бе спуснала странната атмосфера на нещо свръхестествено. Преминаването из този тъмен, смълчан дворец бе като потапяне в опиумни видения. Някои от помещенията не бяха осветени и те ги избягваха. Други бяха облени в мека, странна светлина, която сякаш се излъчваше от скъпоценните камъни, подредени по стените във фантастични мотиви. Когато влязоха в една осветена стая, Натала ахна и хвана спътника си за ръката. С проклятие на уста той се заозърта да открие врага, озадачен, че не го вижда.

— Какво има? — раздразнено се осведоми той. — Ако отново ме сграбчиш за ръката, с която държа меча, ще те одера жива. Да не искаш някой да ми пререже гърлото? Какво си се разкряскала?

— Погледни там — каза тя, потрепервайки.

Конан изсумтя. На една маса от полиран абанос бяха подредени златни съдове, в които очевидно имаше храна и питиета. В стаята нямаше никой.

— Е, добре, който и да си е приготвил този пир — каза мрачно той, — ще трябва да се нахрани тази вечер другаде.

— А смеем ли да опитаме тази храна, Конан? — попита момичето неспокойно. — Хората могат да се нахвърлят върху ни и тогава…

— Лир ан мананам мак лир! — изруга той, хвана я за врата без много да се церемони, и насила я сложи на един от позлатените столове до масата. — Ние умираме от глад, а ти измисляш възражения! Яж!

Той седна на стола в другия край на масата, взе позлатената чаша пред себе си и я изпразни на един дъх. В нея имаше аленочервена, подобна на вино течност с особен непознат вкус, която беше като балсам за пресъхналото му гърло. Задоволил жаждата си, той се нахвърли на храната с истинско наслаждение. Тя също му бе непозната — екзотични плодове и ястия от необикновено месо. Съдовете бяха изящно изработени, а вилиците и ножовете бяха златни. Но на Конан не му трябваха. Хващаше парчетата месо с ръце и го разкъсваше със здравите си зъби. Трапезните маниери на кимерийците от край време бяха вълчи. Неговата цивилизована сътрапезница се хранеше по-изискано, но със същото настървение. През главата на Конан мина мисълта, че храната можеше да е отровена, но тя не развали апетита му — той предпочиташе по-скоро да умре от отрова, отколкото от глад.

Задоволил глада си, той се облегна с въздишка на задоволство. Прясната храна показваше, че в смълчания град има хора и може би зад всеки тъмен ъгъл се криеше дебнещ враг. Но той не се безпокоеше, тъй като увереността в собственото му бойно умение бе голяма. Започна да му се приспива и вече обмисляше идеята да подремне, опънал се на съседния диван.

Не беше така с Натала. Тя също вече не бе гладна и жадна, но не й се спеше. Красивите й очи бяха широко отворени, плахо поглеждаше през отворените врати — граница към неизвестното. Тишината и загадъчността на това тайнствено място й действуваха на нервите. Помещението й се стори по-голямо, а масата по-дълга отколкото първоначално бе забелязала и изведнъж осъзна, че се намира по-далече, отколкото би искала от мрачния си защитник. Тя бързо стана, заобиколи масата и седна на коляното му, поглеждайки неспокойно към извитите сводове на вратите. Някои бяха осветени, някои — не и погледът й се задържаше най-дълго именно върху неосветените.

— Нахранихме се, пихме и си отпочинахме — каза тя настойчиво. — Нека напуснем това място, Конан. Тук се крие нещо лошо. Просто го чувствувам.

— Е, до сега не ни се случи нищо особено — започна той с тих глас, но в този момент някакво зловещо изшумоляване го сепна. Той отблъсна момичето от коляното си, изправи се с пъргавата лекота на пантера, изтегли сабята от ножницата и се обърна с лице към вратата, през която бяха дочули шума. Той не се повтори и Конан безшумно се прокрадва напред, а Натала го последва, усещайки биенето на сърцето си в гърлото. Тя знаеше, че той предусеща някаква опасност. Приведената му глава беше свита между гигантските му рамене и той се плъзгаше, полуприклекнал като дебнещ тигър. И шумът, който издаваше не беше по-силен от шума, който би издал тигър.

Когато стигна до вратата той поспря и Натала надникна страхливо иззад гърба му. В стаята нямаше светлина, но тя беше на места осветена от сиянието, излъчвано зад тях, което проникваше дори до по-следващата стая. И в тази стая един мъж лежеше на издигнат подиум. Меката светлина го осветяваше и те видяха, че той е подобен на човека, който Конан беше убил край входната порта, с тази разлика, че одеждите му бяха по-богато украсени със скъпоценни камъни, които примигваха под необикновената светлина. Дали бе мъртъв или просто спеше? Отново се разнесе слабият зловещ звук, сякаш някой отдръпваше встрани завеса. Конан се отдръпна назад заедно с притисналата се към него Натала. Той сложи ръка върху устата й точно в момента, когато тя щеше да изкрещи.

От мястото, където се намираха сега, те не можеха повече да виждат подиума, но виждаха сянката, която той хвърляше на стената от другата му страна. И в този момент една друга сянка се плъзна по стената — огромно, безформено черно петно. Докато наблюдаваше Конан почувствува, че космите му настръхват. Колкото и да бе изкривена сянката, той знаеше, че никога не е виждал човек или звяр, който да хвърля подобна сянка. Изяждаше го любопитство, но някакъв инстинкт го караше да не помръдва. Той чуваше задъханото дишане на Натала, която гледаше с широко разтворени очи. Никакъв друг звук не нарушаваше заредената с напрежение тишина. Огромната сянка погълна онази от подиума. В продължение на един дълъг миг единствено тя се виждаше на стената. След това бавно се изтегли и отново се появи сянката на подиума. Но спящият вече не беше върху него.

Някакъв истеричен звук се надигна в гърлото на Натала и Конан предупредително я разтърси. Той самият усещаше студ в собствените си вени. Враговете в човешки облик не го плашеха; всичко разбираемо, колкото и страховито да изглеждаше, не предизвикваше трепет в широките му гърди. Но това тук надхвърляше границите на неговото познание.

След малко обаче любопитството му надви безпокойството и той отново се плъзна в неосветената стая, готов за всякаква изненада. Надникна в следващата стая и видя, че е празна. Подиумът беше на старото си място, но човекът в скъпите одежди вече не беше върху него. На коприненото покривало като голям ален камък имаше само капка кръв. Натала видя петното и задавено извика, а Конан се въздържа да я накаже за това. Той отново почувствува ледената ръка на страха. Един мъж бе лежал на този подиум, а нещо се бе прокраднало в стаята и го бе отнесло. Какво точно бе това нещо, Конан нямаше представа, но в тези слабо осветени стаи се бе спуснала атмосферата на свръхестествен ужас.

Той бе готов да си вървят. Хвана Натала за ръка, обърна се, а после се поколеба. Някъде зад гърба им, из стаите, през които вече бяха минали, се чуха стъпки. Човешки крак — бос или леко обут, бе причината за този звук и Конан, с предпазливостта на вълк, веднага зави встрани. Той вярваше, че ще може да излезе на открито, заобикаляйки стаята, откъдето се бяха разнесли стъпките.

Но преди още да прекосят и първата стая по новата посока, някакво изшумоляване ги накара рязко да спрат. Пред една скрита зад завеса ниша стоеше мъж и напрегнато ги наблюдаваше.

Той бе точно копие на онези, които вече бяха срещнали: висок, добре сложен, облечен в пурпурни одежди, препасан с колан, обсипан със скъпоценни камъни. В кехлибарените му очи нямаше нито изненада, нито враждебност. В тях имаше нещо, което можеше да се види само в очите на мечтател. Той не направи опит да изтегли късия си меч от ножницата. След кратка напрегната пауза той заговори с отнесен глас на език, който слушателите му не можеха да разберат.

Конан се осмели и му отговори на стигийски, а странникът продължи на същия език:

— Кои сте вие?

— Аз съм Конан, кимериец — отговори варваринът. — Това е Натала, бритунка. Кой е този град?

Човекът не отговори веднага. Замечтаният му, чувствен поглед се спря върху Натала и едва тогава той бавно провлече:

— От всичките ми съновидения това е най-странното! О, златокъдра девойко, от коя бленувана земя си дошла? От Андара, Тотра или от Кут?

— Що за дивотии са това? — изръмжа остро кимериецът, на когото не допадаха нито гласът, нито маниерите на мъжа.

Другият не му обърна внимание.

— Сънувал съм и по-пищни красавици — прошепна той, — гъвкави жени с коса, тъмна като нощта и с черни очи, бездънни и загадъчни. Но твоята кожа е бяла като мляко, очите ти са чисти като утринта, а твоето изящество и свежест привличат като меда. Ела в леглото ми, момиче на бляна!

Той пристъпи напред и протегна ръка към нея, но Конан я отблъсна встрани с удар, който можеше да я счупи. Мъжът залитна назад, улови с другата ръка изтръпналия си крайник и очите му потъмняха.

— Бунт на привиденията? — прошепна той. — Варварино, аз ти заповядвам… Върви си! Разтвори се! Изпари се! Избледней! Изчезни!

— Ще ти изчезне главата от раменете — просъска вбесеният кимериец и сабята блесна в ръката му. — По този начин ли посрещате чужденците? В името на Кром, тези завеси ще потънат в кръв!

Замечтаността в погледа на мъжа се смени с удивление.

— Тот! — възкликна той. — Да не сте истински? Откъде се появихте? Кои сте вие? Какво правите в Цутал?

— Дойдохме от пустинята — изръмжа Конан. — Лутанията ни доведоха до града по здрач, когато умирахме от глад. Открихме пир, приготвен за някого и се възползвахме. Нямам пари да го заплатя. В моята страна на гладния не се отказва храна, но вие цивилизованите очаквате заплащане… разбира се, ако сте като останалите, които съм срещал. Не сме направили нищо лошо и се готвехме да си тръгнем. Кром, не ми харесва това място, където мъртъвците възкръсват, а спящите изчезват в търбусите на сенки!

Човекът силно трепна при последните думи, а жълтеникавото му лице стана пепелявосиво.

— Какво каза? Сенки? В търбусите на сенки?

— Ами — отговори Конан предпазливо, — онова нещо, което е в състояние да вземе спящ и да остави само петно кръв.

— Видели сте го? Видели сте него? — мъжът трепереше като лист и гласът му се беше извил на висока нотка.

— Единствено един спящ на подиум човек и една сянка, която го погълна — отвърна Конан.

Ефектът от думите му върху другия бе поразителен. Със страхотен крясък мъжът се извърна и изхвръкна от помещението. Слепешката той се удари в рамката на вратата, възстанови равновесието си и се втурна през съседните стаи, продължавайки да крещи с все сила. Изумен, Конан гледаше след него, а девойката хвана гиганта за ръката, треперейки. Те вече не виждаха бягащата фигура, но продължаваха да дочуват писъците на ужас, затихващи в далечината и отекващи в куполите над главите им. Изведнъж се разнесе писък, по-висок от останалите, рязко заглъхна и отново се възцари пълна тишина.

— Кром!

Конан изтри потта от челото си с ръка, която не беше съвсем твърда.

— Това наистина е град на лудостта! Я да се махаме оттук, преди да сме се срещнали и с останалите луди!

— Всичко това е кошмар! — изхлипа Натала. — Ние сме мъртви и прокълнати! Умрели сме в пустинята и това е адът! Ние сме безтелесни духове… ох! — извика тя след оглушителния шамар, нанесен й от Конан.

— Не си дух, щом крещиш след леко плясване — отбеляза той с мрачния си хумор, който често го завладяваше в най-неподходящи моменти. — Ние сме живи, макар и не за дълго, ако продължаваме да се мотаем в това леговище на дявола. Ела!

Едва бяха преминали през една от стаите и отново рязко спряха. Някой или нещо се приближаваше. Те се обърнаха към вратата, откъдето се разнасяха стъпките, чакайки, без да знаят какво. Ноздрите на Конан се разшириха, а очите му се присвиха. Той усещаше слабия аромат на парфюм, който бе доловил по-рано. На прага на вратата се появи фигура. Конан тихо изруга, а червените устни на Натала широко се разтвориха.

Една жена стоеше там и ги гледаше с удивление. Беше висока и стройна, с формите на богиня; облеклото й се състоеше от пояс около слабините, обшит със скъпоценни камъни. Пищна и черна като нощта коса подчертаваше белотата на тялото й. В тъмните й очи, скрити зад дълги мигли, се разкриваше дълбочината на тайнствена чувственост. Дъхът на Конан спря пред красотата й, а Натала гледаше с широко разтворени очи. Кимериецът никога не беше виждал такава жена; очертанията на лицето й бяха стигийски, но тя не бе тъмнокожа като онези стигийки, които той бе виждал — крайниците й бяха бели като алабастър.

Тя заговори на стигийски с плътния си дълбок мелодичен глас:

— Кои сте вие? Какво правите в Цутал? Кое е това момиче?

— Ти коя си? — попита Конан, който бързо се изморяваше да отговаря на въпроси.

— Аз съм Талис, стигийката — отговори тя. — Вие луди ли сте, да дойдете тук?

— Започвам да си мисля, че трябва да съм — изръмжа Конан. — В името на Кром, ако съм нормален, значи не съм за тук, защото всички наоколо не са наред. Идваме ние, залитайки откъм пустинята и попадаме на мъртвец, който се опитва да ме промуши в гръб. Влизаме в дворец — богат и луксозен, но очевидно празен. Намираме масата приготвена, но пируващите ги няма. След това виждаме сянка, която поглъща един спящ… — Той внимателно я наблюдаваше и видя как цветът на лицето й леко се промени. — Е?

— Е, какво? — бързо се съвзе и попита тя.

— Просто очаквах да изхвръкнеш от стаята, пищейки като побесняла — отговори той. — Така направи мъжът, на когото споменах за сянката.

Тя леко сви тънките си бели рамене.

— Значи това са били писъците, които чух. Е, всеки със съдбата си, но глупаво е да пищиш като плъх в капан. Когато Тот ме поиска, той ще дойде за мене.

— Кой е Тот? — запита Конан с подозрение.

Тя го изгледа с дълъг, преценяващ поглед, от който лицето на Натала порозовя и тя прехапа малката си червена устна.

— Седнете на онзи диван и ще ви разкажа — каза тя. — Но първо ми кажете имената си.

— Аз съм Конан, кимериец, а това е Натала, дъщеря на Бритуния — отговори той. — Ние сме бегълци от една армия, разгромена на границите на Куш. Но не изгарям от желание да седя, докато черни сенки се прокрадват зад гърба ми.

С игрив звънлив смях, тя седна, протягайки добре оформените си крака с преднамерено безразличие.

— Отпуснете се — посъветва ги тя. — Ако Тот ви пожелае, той ще ви вземе, където и да сте. Онзи, за когото споменахте, който пищял и бягал… не го ли чухте как извика по-силно и после гласът му заглъхна? В трескавия си бяг той е попаднал на онзи, от който е искал да избяга. Но никой не може да избяга от съдбата си!

Конан изсумтя неопределено, но седна на края на един диван със сабя през коленете и очи, които недоверчиво оглеждаха стаята. Натала приклекна, сгуши се и ревниво се вкопчи в него. Тя оглеждаше странната жена с недоверие и неодобрение. Чувствуваше се малка, мръсна и незначителна пред тази пищна красота и не можеше да сбърка погледа в тъмните очи, които поглъщаха всяка подробност от физиката на бронзовия гигант.

— Какво е това място и кои са тези хора? — осведоми се Конан.

— Този град се нарича Цутал и той е древен. Изграден е на мястото на оазис, който основателите на Цутал открили в своите странствувания. Те дошли от изток толкова отдавна, че даже и потомците им вече не си спомнят за това.

— Но те явно не са много; тези дворци изглеждат празни.

— Наистина не са и все пак са повече, отколкото можеш да си помислиш. Самият град е един огромен палат и всяка сграда зад стените е тясно свързана с другите. Можеш да бродиш из тези стаи дълго и да не видиш никой. В друг случай би могъл да срещнеш стотици жители.

— Как така? — запита неспокойно Конан, на когото това твърде силно намирисваше на магия.

— През по-голяма част от времето тези хора лежат, потънали в сън. За тях животът им по време на сън е толкова важен, а и толкова реален, колкото когато са будни. Чувал ли си за черния лотос? Отглеждат го в града. С течение на времето са го култивирали, така че вместо смърт, неговият сок започнал да носи сънища — фантастични и великолепни. Потънали в тези сънища те прекарват по-голямата част от времето си. Животът им е накъсан, лишен от бъдеще, мъгляв. Те бленуват, после се събуждат, пият, любят се, хранят се и отново заспиват. Рядко завършват онова, което са започнали; готови са да го зарежат по средата и отново да се потопят в забравата на черния лотос. Онези ястия, които сте намерили — без съмнение някой се е събудил, почувствувал е пристъп на глад, приготвил е храната, след това е забравил за нея и отново е изпаднал в плен на съня.

— Откъде намират храна? — прекъсна я Конан. — Не видях поля или лози извън града. Градините и оборите в града ли се намират?

Тя поклати глава.

— Произвеждат храната си от първичните елементи. Те са великолепни учени, тогава, когато не са под въздействието на цветето на бляновете им. Техните предци са били гиганти на мисълта, построили този чудесен град в пустинята и макар цялата им раса да станала роб на своите тайнствени страсти, част от удивителното им познание се е запазило до днес. Сигурно сте се чудили какво е това осветление. Това са скъпоценни камъни, заредени с енергия. Трябва да ги потъркате с палеца си в едната посока, за да светнат, а после в обратна посока — за да изгаснат. И това е само един пример за тяхната наука. Но много е вече забравеното. Те малко се интересуват от живота, когато са будни, и предпочитат да лежат през по-голямата част от времето в сън, подобен на смъртта.

— Значи мъртвеца край портата… — започна Конан.

— Без съмнение е спял дълбоко. Робите на лотоса са като мъртви. Животът им просто спира. Не е възможно да се доловят и най-слабите му признаци. Духът напуска тялото и броди на свобода из други, екзотични светове. Човекът край портата е един добър пример за тяхната безотговорност. Той е охранявал там, където обичаите са постановили винаги да има стража, макар никога досега да не е дошъл враг откъм пустинята. В другите части на града ще намерите други стражи и те по правило са заспали също така дълбоко, както мъжът край портата.

Конан обмисляше чутото.

— Къде са хората сега?

— Пръснати из града, легнали по дивани, върху възглавници из ниши, на застлани с кожи подиуми — всички те загърнати във воала на съновиденията.

Конан чувствуваше, че кожата между масивните му рамене настръхва. Мисълта за стотици хора, лежащи, изстинали и неподвижни в палати, украсени с гоблени, със стъклен поглед в незрящите си очи, вперен нагоре, не беше никак успокоителна. Той си спомни за нещо друго.

— А какво е онова нещо, което се прокрадваше из стаите и отнесе заспалия мъж?

Лека тръпка премина по крайниците й.

— Това е бил Тот Древният, Богът на Цутал, който обитава затъналия купол в центъра на града. Той винаги е живял в Цутал. Дали е дошъл с основателите или вече е бил тук, когато са издигали града — това никой не знае. Но хората на Цутал го боготворят. По-голямата част от времето той спи под града, но понякога — през различни интервали, изгладнява и тогава тихо се промъква през тайни коридори и слабо осветени стаи, търсейки своята плячка. И тогава никой не е в безопасност.

Натала простена ужасена и обхвана могъщия врат на Конан сякаш да се противопостави на опит да бъде изтръгната от защитника си.

— Кром! — възкликна той, възмутен. — Да не искаш да кажеш, че хората на този град си лежат, спейки безгрижно, докато този демон броди сред тях?

— Той изгладнява рядко — повтори тя. — Освен това един бог има нужда от жертвоприношения. Когато бях дете, в Стигия хората живееха под сянката на един жрец. Никой не знаеше кога ще го хванат и ще го заведат пред олтара. Каква разлика има дали жрецът прави жертвоприношение на своя бог или богът идва сам?

— Обичаите на моя народ не са такива — изръмжа Конан, — нито на народа на Натала. Хайборейците не принасят човешки жертви пред своя бог Митра, а що се отнася до моя народ… Кром, бих искал да видя жреца, който ще се опита да замъкне кимериец пред олтара! Ще се пролее кръв, но не заради намеренията на жреца!

— Ти си варварин — изсмя се Талис, но очите й блестяха. — Тот е много стар и е ужасяващ.

— Тези хора са или глупаци, или герои — промълви Конан, — за да легнат и да си сънуват идиотските неща, знаейки, че могат да се събудят в корема му.

Тя отново се засмя.

— Но те не познават друг начин на живот. Безброй поколения Тот ги преследва като дивеч. Именно той е една от причините, довели броя им от хиляди на стотици. Още някое и друго поколение и те ще бъдат заличени и Тот или ще се отправи по света, търсейки нова плячка, или ще се върне в подземния свят, от който дошъл преди толкова години.

Те осъзнават неизбежната си съдба, фаталисти, които нито могат да й се противопоставят, нито да избягат от нея. Нито един от сегашното поколение не напускал стените задълго. Има оазис на около един ден път на юг — виждала съм го на старите карти, начертани на пергамент от предците им, но нито един жител на Цутал вече три поколения не го е посещавал, още по-малко е правил опит да изследва плодородните пасбища, които според картите са на още един ден път по-нататък. Това е една бързо умираща раса, потъва в забравата на лотоса, която се подсилва в будно състояние със златисто вино, от което раните заздравяват, животът се удължава и което вдъхва нови сили и на най-преситения развратник.

Но въпреки това те ценят живота и се плашат от божеството, пред което се покланят. Видели сте вече как един от тях се побърка от мисълта, че Тот броди из палатите. Виждала съм целия град да пищи и хората да си скубят косите, да напускат града обезумели, да се бият извън стените и да теглят жребий кой да бъде вързан и хвърлен обратно, за да засити глада на Тот. Ако не спяха всички сега, слухът, че Тот е дошъл щеше да ги подлуди до степен отново да избягат извън портите.

— О, Конан! — замоли се Натала истерично. — Нека избягаме!

— Всичко с времето си — прошепна Конан, приковал пламтящия си поглед върху Талис. — А какво правиш тук ти — една стигийка?

— Дойдох още като малко момиче — отговори тя, прелъстително облегната на кадифения диван, сплела фините си пръсти зад тъмнокосата си глава. — Аз съм дъщеря на крал, а не обикновена жена и това си личи по кожата ми, която е бяла като на твоята малка блондинка. Бях отвлечена от един принц бунтовник, който избяга на юг с армия от стрелци кушити, търсейки земя, която да може да направи своя. Той и войните му загинаха в пустинята, с изключение на един, който преди да умре, ме качи на една камила и вървя покрай нея, докато сам падна и умря. Животното продължи да се лута, а аз накрая съм изгубила съзнание от глад и жажда, след което се свестих в този град. Разказаха ми, че са ме видели рано сутринта от стените, просната безжизнена до мъртвата камила. Излезли, за да ме внесат, след което ме съживили с чудодейното си златно вино. И единствено гледката на жена ги бе накарала да се отдалечат на такова разстояние от стените.

Те, особено, мъжете, силно се заинтересували от една жена. И тъй като не можех да говоря езика им, те се научиха да говорят моя. Бяха много бързи и умни, защото научиха езика ми дълго преди аз да науча техния. Но повече ги интересувах аз самата, а не моят език. Аз бях и продължавам да съм единственото нещо, заради което някой от техните мъже е готов да забрави, макар и за кратко сънищата на лотоса.

Тя злобно се изсмя, стрелвайки многозначителен поглед към Конан.

— Разбира се, жените ревнуват от мене — продължи тя спокойно. — Макар и жълтокожи, те са симпатични посвоему, но са замечтани и неуверени като мъжете, които обаче ме харесват както заради красотата, така и заради реалността ми. Аз не съм сън! Макар и да минах през съновиденията на лотоса, аз съм нормална жена, със земни емоции и желания. С такава като мене, онези жълтокожи с очи кръгли като луната не могат даже да се сравняват.

Ето защо ще е по-добре за тебе да прережеш със сабята гърлото на това момиче, преди жителите на Цутал да са се събудили и да са я пленили. Те ще я прекарат през неща, за които не е и сънувала! Тя е твърде мека, за да оцелее след онова, от което живея аз. Аз съм дъщеря на Луксур и преди да бяха изтекли петнайсет лета от живота ми вече бях минала през храмовете на Деркето, Черната богиня, а след това бях посветена в тайнствата. И не бих казала, че първите ми години в Цутал са били низ от неземни изживявания! Народът на Цутал е забравил повече неща, отколкото жриците на Деркето някога са си представяли. Тези хора живеят само заради плътските наслаждения. Независимо дали бленуват или са будни, техният живот е изпълнен с екстаза на екзотични изживявания, които са извън представата на обикновените хора.

— Проклети изроди! — изръмжа Конан.

— Всичко е въпрос на гледна точка — лениво се усмихна Талис.

— Добре! — изведнъж реши той. — Тогава ние просто си губим времето. Виждам, че това не е място за простосмъртни. Ще се махнем, преди да се е появил Тот, за да ни изяде, или тези слабоумни да се събудят. Мисля, че пустинята ще бъде по-милостива към нас.

Натала, чиято кръв се бе смразила след думите на Талис, енергично се съгласи. Тя говореше стигийски доста лошо, но го разбираше добре. Конан се изправи, помагайки й да стане.

— Ако ни покажеш най-близкия изход от този град — допълни той, — ще се оправим нататък сами.

Но погледът му не можеше да се откъсне от стройните крайници и белите гърди на стигийката.

Тя не пропусна да забележи погледа му, загадъчно се усмихна и се надигна с гъвкавата грациозност на голяма ленива котка.

— Следвайте ме — каза тя и тръгна напред, усещайки погледа на Конан върху пищната си фигура и изящната поза. Тя не тръгна по пътя, по който бяха дошли, но преди подозрението на Конан да се събуди тя спря в едно широко помещение, облицовано със слонова кост и посочи малък фонтан, който бълбукаше в центъра на покрития със слонова кост под.

— Не искаш ли, дете, да си измиеш лицето? — запита тя Натала. — Потънало е в прах и дори косата ти е сплъстена.

Натала гневно почервеня, доловила злобата в леко подигравателния тон на стигийката, но се подчини, питайки се какви ли поражения бяха нанесли пустинното слънце и вятърът на тялото й — нещо, с което жените от нейната раса основателно се гордееха. Тя коленичи до фонтана, отметна назад косата, смъкна туниката си до кръста и започна да мие не само лицето си, но също белите ръце и раменете си.

— О, Кром! — изсумтя Конан. — Една жена ще се спре, за да огледа красотата си, даже ако самият дявол я преследва по петите. Побързай, момиче, ще си прашна пак цялата преди още този град да се е скрил от погледа ни. И, Талис, ще ти бъда благодарен, ако ни намериш малко храна и нещо за пиене.

Вместо отговор Талис се притисна в него и прехвърли бялата си ръка през бронзовите му рамене. Стройното й голо тяло се опираше в бедрото му, а парфюмът на бухналата й коса навлизаше в ноздрите му.

— За какво ти е пустинята? — прошепна тя настойчиво. — Остани тук! Аз ще те науча на удоволствията на Цутал. Аз ще те защитя! Ти си истински мъж; омръзнаха ми тези телета, които само въздишат, сънуват и се събуждат, а после сънуват отново. Гладна съм за твърдата, чиста страст на един земен мъж. От блясъка в очите ти сърцето ми ще се пръсне, а докосването на желязната ти ръка направо ме подлудява.

Остани тук! Ще те направя крал на Цутал! Ще ти разкрия всички древни тайни и екзотичните начини да се доставя удоволствие! Аз… — Тя бе обхванала врата му с двете си ръце, изправена на пръсти и чувственото й тяло трепереше, опряно в неговото. Над бялото й рамо той видя Натала, която отметна назад обърканата си коса, замръзна, отвори широко очи, разтворила устни в едно шокирано „О“. Издавайки неясен звук на притеснение, Конан се освободи от сплетените около него ръце на Талис и я отмести встрани с масивната си ръка. Тя хвърли бърз поглед към бритунката, загадъчно се усмихна и кимна с великолепната си глава, сякаш взела някакво вътрешно решение.

Натала се изправи и рязко дръпна туниката си нагоре с гневен поглед и нацупени устни. Конан изруга под носа си. Моногамията не беше в характера му, но в него имаше някаква вродена почтеност, която беше най-добрата защита за Натала.

Талис реши да не проявява настойчивост. Тя направи жест с фината си ръка да я последват, след което се обърна и тръгна през помещението. Изведнъж, озовала се в близост до една покрита с гоблени стена, тя рязко спря. Конан, който я наблюдаваше, се запита дали не дочула някакви звуци, може би дължащи се на безименното чудовище, което се прокрадваше из тъмните коридори и настръхна при тази при мисъл.

— Какво чу? — осведоми се той.

— Наблюдавай онази врата — отвърна му тя.

Той рязко се извърна със сабя в ръката. Погледът му спря на празната врата. Неочаквано зад гърба му се разнесе слаб, приглушен шум и полузадушено ахване. Той се обърна. Талис и Натала бяха изчезнали. Гобленът все още леко се поклащаше, сякаш преди малко е бил отместен. И докато гледаше, отворил уста недоверчиво, иззад гоблена се разнесе глух писък, в който той разпозна гласа на момичето от Бритуния.

2

Когато, подчинявайки се на настойчивостта в гласа на Талис. Конан се обърна към срещуположната врата, Натала стоеше точно зад него в близост до стигийката. В момента, когато кимериецът извърна гръб към нея, с невероятната бързина на пантера Талис сложи ръка върху устата на Натала, задушавайки вика, който тя се опита да нададе. В същия миг другата ръка на стигийката обхвана русото момиче през кръста и я дръпна към стената, която се поддаде под натиска на рамото й. Част от стената се завъртя навътре и в момента, когато Конан се обръщаше, Талис се провря през отворилата се между драпериите пролука.

Тайната врата се върна на мястото си и настана пълна тъмнина. Талис поспря за миг, очевидно намествайки обратно резето и понеже за целта трябваше да свали ръката си от устата на Натала, бритунката се възползува, за да извика с всичка сила. В тъмнината се разнесе отрезвяващият смях на Талис.

— Можеш да крещиш колкото си искаш, малка глупачке. Това само ще скъси живота ти.

При тези думи Натала веднага спря да вика и се сви, като се тресеше цялата.

— Защо е всичко това? — умолително запита тя; — Какво ще правиш?

— Смятам да те отведа по този коридор малко по-нататък — отговори Талис, — и да те оставя на онзи, който рано или късно ще дойде да те вземе.

— О-о-о! — гласът на Натала се извиси в писък на ужас. — Защо ми желаеш злото? Аз никога не съм ти причинявала нищо лошо!

— Искам твоя войн. Ти ми пречиш. Той ме желае, мога да прочета това в очите му. И ако не си ти, той би проявил желание да остане тук и да стане мой крал. След като изчезнеш, той ще ме последва.

— Той ще ти пререже гърлото — отговори уверено Натала, защото познаваше Конан по-добре от Талис.

— Ще видим това — отговори стигийката студено, убедена във властта си над мъжете. — Във всеки случай, ти поне няма да знаеш дали ще ме прободе или ще ме целува, защото ще си пристанала на онзи, който обитава мрака. Идвай!

Загубила разсъдък от ужас, Натала диво се съпротивляваше, но без полза. Със сила, която беше невероятна за една жена, Талис я вдигна като малко дете и я понесе надолу по тъмния коридор. Натала не викаше, помнейки зловещите думи на стигийката; единственият звук, който се чуваше, беше отчаяното й задъхано дишане и тихият подигравателен смях на Талис. В този момент ръката, с която Натала се опитваше да се задържи, попадна на нещо в тъмнината — инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на камата, пъхната в пояса на Талис. Натала я измъкна и с цялата си моминска сила нанесе удар слепешката.

Писък се изтръгна от устните на Талис — писък, в който имаше болка и ярост. Тя залитна и Натала се изплъзна от прегръдката, която бе загубила своята сила, ожулвайки тялото си в каменния под. Надигна се, изпълзя бързо до най-близката стена и се изправи до нея разтреперана, като дишаше тежко. Не можеше да види Талис, но я чуваше ясно. Стигийката съвсем не беше мъртва. Тя проклинаше, без да спира и гневът й беше толкова убийствен, че Натала почувствува костите й да омекват и кръвта й да се вледенява.

— Къде си, малко изчадие на дявола? — задъхваше се Талис. — Нека само те пипна отново и… — Натала почувствува, че й прималява, докато Талис описваше по какъв начин ще отмъсти на съперницата си. А начинът, по който се изразяваше, би засрамил и най-загрубялата куртизанка на Аквилония.

Натала чуваше как тя търси нещо в тъмнината и изведнъж от някъде се появи светлина. Очевидно каквито и страхове да бе изпитвала Талис от този черен коридор, те бяха отстъпили пред гнева й. Светлината идваше от един от заредените с енергия камъни, които украсяваха стените из Цутал. Талис бе потъркала такъв камък и сега стоеше в центъра на червеникавото му сияние — светлина, различна от онази, която другите камъни бяха излъчвали.

С едната си ръка тя притискаше ребрата и през пръстите й се стичаше кръв. Но не личеше да е загубила сили, нито да е лошо ранена. В очите й блестеше животински огън. Малкото смелост, останала у Натала, се изпари при гледката на призрачно осветената стигийка, чието красиво лице бе изкривено от дяволски страсти. Тя се приближаваше като пантера, свали ръка от раната, и с досада изтръска кръвта от пръстите си. Натала разбра, че не беше ранила съперницата си тежко. Острието се бе само плъзнало по скъпоценните камъни в пояса, но раната, макар повърхностна, бе достатъчна, за да събуди неудържимата ярост на стигийката.

— Дай ми този кинжал, глупачке! — изскърца през зъби тя, насочвайки се към изплашеното момиче.

Натала разбираше, че трябва да се бори, докато все още има шанс за това, но не можеше да събере смелост. По природа тя не беше борец, а сега тъмнината, насилието и ужасът от преживяното я правеха отпусната — както физически, така и психически. Талис дръпна кинжала от безволевите й пръсти и презрително го хвърли встрани.

— Малка мръсница! — отново скръцна тя и започна да я удря през лицето, с която ръка й попаднеше. — Преди да те завлека по коридора и да те хвърля в устата на Тот, сама ще ти пусна малко кръв! Ти се осмели да ме удариш с нож… е, добре, ще си платиш за дързостта!

И като я сграбчи за косата, Талис я издърпа в коридора до едно по-осветено място. В стената се виждаше метална халка, закрепена на височина малко над човешки ръст. От нея висеше въже, изплетено от коприна. Като в някакъв кошмар Натала видя как й смъкват туниката и в следващия момент Талис вдигна ръцете й и прибърза китките й за халката, на която тя увисна гола, както в деня, когато се бе родила, с крака едва докосващи пода. Като изви глава настрани Натала видя Талис да откачва от стената близо до халката бич с дръжка, обсипана с камъни. Бичът беше от седем въжета, изплетени от коприна, по-твърди, по-гъвкави от кожени.

Усетила, че отмъстителността й най-сетне ще бъде задоволена, Талис шумно въздъхна и замахна с бича. Натала изписка, когато въжетата се впиха в слабините й. Момичето започна да се гърчи и извива, опитвайки се да се освободи от халката, към която бе привързана. Тя беше забравила, както и Талис, за дебнещата в мрака опасност, която виковете й можеха да привлекат. Всеки удар предизвикваше писък от болка. Бичуването, на което беше подлагана по шемитските пазари на роби бледнееше пред това. Тя никога не бе предполагала, че бичът от коприна може да бъде така болезнен. Той свистеше злобно във въздуха и докосването му бе по-разкъсващо от брезовите клонки или кожения камшик.

И в този момент, докато мяташе глава от една страна на друга, за да извика за пореден път за милост, тя видя нещо, от което писъците й заглъхнаха. Агонията отстъпи пред парализиращ ужас, изписан в очите й.

Стресната от изражението на лицето й, Талис задържа във въздуха ръката с бича и се извърна с бързината на котка. Но бе твърде късно! Вик на ужас се изтръгна от устните й и тя залитна назад с вдигнати ръце. Натала я зърна за миг — една бяла фигура на фона на надвисналата огромна черна безформена маса. И след това бялата фигура се издигна във въздуха, черната сянка се отдалечи с нея и Натала остана да виси сама в кръга от светлина, полуприпаднала от ужас.

Откъм заобикалящите я сенки се разнесоха неразбираеми звуци, от които кръвта й се смрази. Тя дочу трескаво умоляващия глас на Талис, но никой не му отговаряше. Не се чуваше нищо друго, освен задъхания глас на стигийката, който изведнъж се издигна в агонизиращ писък, след това се разнесе истеричен смях, прекъсван от ридания. После отново конвулсивно дишане, което бавно заглъхна и в тайнствения коридор се възцари тишина, която бе още по-страшна.

Обезумяла от страх, Натала се изви и се осмели да погледне в посоката, в която черната твар бе отнесла Талис. Не видя нищо, но почувствува някаква незрима заплаха, по-отвратителна, отколкото можеше да проумее. Опитваше се да се пребори с истерията, която я обхващаше. Бе забравила за ожулените си китки и изгарящите болки по тялото пред този ужас, който я застрашаваше.

Напрегнала очите си, тя се опитваше да види в тъмнината отвъд границите на осветения кръг, вдървена от страха пред онова, което би съзряла. Лек стон се изплъзна от устните и. Тъмнината започваше да придобива по-определени очертания. Някакво огромно тяло се очертаваше в празнотата. Тя видя гигантска безформена глава да наднича в осветеното пространство. Или поне тя прие това за глава, макар че не бе възможно това да бе част от тялото на каквото и да е било нормално създание. Съзря голямо жабешко лице, чертите на което бяха неопределени и променящи се като на привидение, видяно в кошмар. Огромни светли кръгове, които можеха да бъдат очи, примигнаха срещу нея и тя се разтресе ужасена от страхотната похотливост, излъчвана през тях. Не можеше да различи нищо от тялото на тази твар. Очертанията му се размиваха и видоизменяха недоловимо пред погледа й, но материята, от която нещото бе изградено, изглеждаше достатъчно плътна.

В този момент то се насочи към нея и тя не можеше да разбере дали ходи, пълзи, лети или се извива. Начинът му на движение излизаше извън способностите й да разбира. Когато излезе от сенките, тя все още не можеше да каже какво е това. Светлината, излъчвана от камъните не го осветяваше по начина, по който би осветила обикновено същество. Подробностите продължаваха да остават недоловими и неясни дори в момента, когато спря толкова близо, че почти докосваше настръхналата й плът. Единствено жабешкото лице се открояваше, без в него да има нещо познато. Съществото изглеждаше като образ, стрелнал се пред зрението, като черно петно в сенките, което нормалната светлина не може да обгърне.

Почувствува, че полудява, защото не можеше да схване дали създанието е вдигнало поглед или се извисява над нея. Не можеше да определи дали неясното, отблъскващо лице примигва с очите си откъм сенките в краката й или гледа надолу от някаква височина. Но макар зрението да й казваше, че каквито и да са недоловимите му качества, тялото все пак е от плътна материя. В този момент един крайник подобен на пипало я обхвана през тялото и тя изпищя от докосването по голата й плът. Не беше нито топло или студено, нито гладко или грапаво, не беше като нищо, което някога през живота й я бе докосвало, и от това докосване тя изпита ужас и отвращение, каквито не бе и сънувала. Сякаш всичката гадост и похотлива порочност, събрани в тинята на живота се изсипаха като порой от мръсотия върху нея. В този момент тя осъзна, че към каквато и форма на живот да принадлежеше това същество, то не беше звяр.

Тя започна да пищи неудържимо, чудовището я задърпа, за да я откъсне със сила от халката и изведнъж нещо се пръсна над главите им и едно тяло скочи през въздуха върху каменния под.

3

Щом Конан видя наместващите се отново гоблени и чу приглушения вик на Натала, той изрева от гняв и веднага се хвърли към стената. Стената обаче го отхвърли назад със сила, от която костите на нормален човек биха се изпотрошили, разкъса драпериите, но видя само обикновена гола стена. Извън себе си от ярост, той вдигна сабята сякаш да разсече мрамора, но някакъв неочакван звук го накара да се обърне с пламтящ поглед.

Група хора стояха пред него: жълтокожи мъже в пурпурни туники с къси мечове в ръцете. И още докато се обръщаше, те се нахвърлиха върху му с омраза в очите. Той не се и опита да ги разубеди. Влуден от изчезването на любимата си, варваринът доби истинския си облик.

От гърлото му се изтръгна доволно изръмжаване, той скочи и първият нападател, чийто меч бе с лекота париран от сабята, рухна на пода с пръснат мозък от разсечения му череп. Извъртайки се с котешка пъргавина, Конан пресрещна с острието ръката със спускащ се над него меч и тя отхвръкна във въздуха като разпръскваше червени капки. Но Конан нито спря, нито се поколеба. С недоловимо като на пантера движение той отбягна сляпата атака на други двама жълтокожи с мечове и острието на първия, пропуснал целта, се заби в гърдите на другия.

Объркани викове се разнесоха от този неуспех, Конан се изсмя с къс лаещ смях, избегна разсичащ удар и едновременно прободе още един от жителите на Цутал. Алена струя изхвърча изпод пеещото острие на сабята му и мъжът падна с разсечен корем.

Войните на Цутал виеха като побеснели вълци. Отвикнали да се бият, те бяха смешно бавни и непохватни в сравнение с подобния на тигър варварин, чиито движения бяха просто неуловими с око и възможни само за стоманени мускули, управлявани от мозък на роден войн. Те залитаха, бутаха се и взаимно си пречеха поради големия брой, нанасяха ударите прекалено бързо и без подготовка, така че оръжието им намираше само празно пространство. Той не се спираше, не се задържаше на едно място; той скачаше, отбягваше, извиваше се, завърташе се и предоставяше на мечовете им една непрестанно движеща се цел, а междувременно извитото острие на сабята му пееше своята смъртоносна песен край ушите им.

Но каквито и да бяха недостатъците им, мъжете на Цутал не страдаха от липса на смелост. Те се бяха скупчили около него, викаха и размахваха оръжията — а през арките на вратите нахлуваха други, събудени нежелания шум.

Конан, с кървяща рана на слепоочието, си разчисти пространство с един опустошителен кръгов замах сабята, от която капеше кръв, и с бърз поглед потърси път за бягство. Видя, че драпериите над една от стените са дръпнати и разкриваха тясно стълбище. Там стоеше мъж в богати одежди, който примигваше с още замаян поглед, сякаш току-що се бе събудил, но още не успял да се отърси от сънливостта. Конан го видя реагира мигновено.

С тигров скок той премина без поражения през обръча от вдигнати мечове и се втурна към стълбището, преследван по петите от виещата тълпа. Трима изправиха срещу него в основата на стълбището и той се стовари върху им с грохота на стомана. За миг остриетата се преплетоха като летни светкавици, след това групата се разпръсна и Конан скочи нагоре стълбището. Тълпата зад гърба му се препъна в три гърчещи се на пода тела: едното, проснато в отвратителна локва от кръв и парчета мозък; второто, подпря на ръце с тъмна струя кръв, стичаща се от прерязано гърло; третото, виещо като умиращо куче, уловило за чукана, който преди малко беше ръка.

Докато Конан тичаше нагоре по мраморните стъпала, мъжът пред него се отърси от вцепенението изтегли меч, който студено проблесна под светлина на кристалите. Той се хвърли надолу срещу варварин, но когато върхът на меча доближи гърлото му, Конан се приведе ниско. Острието разсече кожата на гърба на Конан се изправи и заби отдолу нагоре сабята си всичката сила на могъщите си рамене.

Толкова неудържимо беше движението му, че забиването на сабята в тялото на мъжа не го забави ни най-малко. Той се стовари върху тялото на жертвата си и го отхвърли настрани. От удара Конан отхвръкна в другата посока и се удари в стената, а трупът, разсечен от гръдната кост до слабините с изсипани вътрешности рухна върху мъжете, които тичаха нагоре по стълбата и ги повлече.

Полузамаян, Конан се облегна на стената за миг, огледа с яростен поглед преследвачите си, а след това поклати сабята си заплашително и отново се втурна по стълбището.

След малко той влезе в една стая на горния етаж и поспря за миг, за да се убеди, че е празна. Зад него ордата ревеше с такъв ужас и гняв, че той разбра — убил е някакъв благородник, може би краля на този фантастичен град.

Той тичаше слепешката, без план. Отчаяно се надяваше да намери Натала и да й помогне, защото беше убеден, че тя се нуждае от помощта му, но след като бе забавен вече от войните на Цутал, не му оставаше нищо друго, освен да бяга, надявайки се на късмета си да им се изплъзне и да я открие. Попаднал в тези тъмни или слабо осветени стаи на горния етаж, той бързо загуби ориентация и съвсем не бе странно, че в крайна сметка се озова в стая, в която враговете му току-що влизаха.

Те изреваха, изпълнени от жажда за отмъщение, и се хвърлиха към него, а той изръмжа разочаровано, обърна се и хукна в посоката, от която беше дошъл. Или поне си мислеше, че се връща по същия път. Неочаквано озовал се в някакво особено пищно украсено помещение, той осъзна грешката си. Всички стаи, през които бе минал до момента бяха празни. В тази стая обаче имаше някой, който стана с вик, когато той нахлу.

Конан видя жълтокожа жена, буквално обсипана със скъпоценности, но иначе гола, която втренчи широко разтворените си очи в него. Това стана в един миг, а в следващия жената вдигна ръката си и дръпна копринено въже, висящо на стената. Подът пропадна под краката му и дори желязната му координация не можа да го спаси от сгромолясването в черната бездна, отворила се под него.

Полетът му не трая дълго, макар падането да бе от височина, достатъчна, за да счупи краката на човек, който няма неговите сухожилия като стоманени пружини и кости като от гръбнака на кит.

Той падна като котка на крака, подпрян на едната ръка, а другата инстинктивно остана върху дръжката на сабята. Един вече познат вик се разнесе в ушите му, докато той скачаше като рис с оголени зъби. В този момент Конан вдигна поглед изпод черната си разбъркана грива и видя голото тяло на Натала, което се извиваше в похотливата прегръдка на черно кошмарно същество, което сигурно беше заченато в най-зловещите дупки на пъкъла.

Ако беше само страхотната фигура кимериецът вероятно би се смразил от страх. Но непосредствената й близост до момичето предизвика кървавочервена вълна на ярост в мозъка на Конан. И той се хвърли към чудовището.

То пусна момичето, обърна се към нападателя и сабята на влудения кимериец изсъска във въздуха, мина през черната плът и звънна на каменния под, пръсвайки сини искри. Конан падна на колене от силата на удара, който бе нанесъл, защото острието не бе срещнало очакваното съпротивление. И докато се изправяше на крака, нещото се нахвърли.

То се извисяваше над него като лепкав черен облак. Изглеждаше, че се движи около него като някакви почти течни вълни, които обливат и поглъщат. Сабята, която ожесточено размахваше, минаваше през него отново и отново, върхът й се забиваше и разсичаше плътта и бе покрит с някаква слузеста течност, може би беше гъстата му кръв. Но яростта му не стихваше.

Не можеше да разбере дали отсича крайниците или разсича тялото, което отново се съединяваше зад острието. Самият той бе подмятан насам-натам в яростта на тази страхотна битка и някак замаян си мислеше, че се бие не срещу едно, а срещу цяло пълчище от смъртоносни същества. Чудовището го хапеше, дереше, мачкаше и удряше през цялото време. Той усещаше зъби и нокти да раздират плътта му, някакви отпуснати, но все пак здрави като желязо въжета обхващаха крайниците и тялото му, но най-лошото от всичко бяха ужилванията като от скорпион по раменете, гърба и гърдите, които разкъсваха кожата му и впръскваха във вените му отрова, изгаряща като течен огън.

Вкопчени един в друг, те се бяха изтърколили извън осветения кръг и сега кимериецът се бореше в пълна тъмнина. В един момент той заби острите си зъби в отпуснатата плът на съперника и усети, че му се повдига от материята, която се гърчеше и извиваше като жива гума в железните му челюсти.

Във вихрушката на схватката те се търкаляха все по-надолу по коридора. Главата на Конан започна да се замайва от изтезанието, на което бе подложен. Дишането стана накъсано. Високо над себе си той виждаше огромното подобно на крастава жаба лице, очертано в призрачно сияние, което като че ли се излъчваше отвътре. Със стон, който бе наполовина проклятие, той се хвърли към него с остатъка от напускащите го сили. Сабята потъна в гадното лице до дръжката и конвулсия разтърси огромното туловище, което почти бе обхванало кимериеца. С една вулканична тръпка на свиване и разпускане тялото се отдръпна и с трескава бързина се насочи назад по коридора. Конан се хвърли след него, ожулен, пребит, но несломим, висящ като булдог на дръжката на сабята си, която не бе успял да измъкне, нанасяше непрестанно удари с кинжала по тресящото се тяло, разсичайки плътта му на ивици.

Нещото сега излъчваше с цялото си тяло призрачно фосфоресциращо сияние, което го заслепяваше, и в този момент пулсиращата, набъбнала маса пропадна под него, а сабята, в която се бе вкопчило, се измъкна и остана в ръката му. Ръката увисна надолу, там, където светещото тяло на чудовището се носеше като метеор. Конан замаяно осъзна, че лежи на покрития със слуз ръб на огромен кръгъл кладенец. Той остана така, наблюдавайки смаляващата се светлина, докато накрая изчезна в някаква тъмна блестяща повърхност, която като че ли се издигна, за да го посрещне. За миг зловещото сияние се видя в мрачните дълбочини. След това изчезна и Конан остана легнал, съзерцавайки дълбините на кошмарната бездна, от която не се чуваше нито звук.

4

Натала опъваше напразно копринените въжета, които се забиваха в китките й. Опитваше се да различи нещо в тъмнината зад осветения кръг. Езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Тя бе видяла Конан да изчезва в тази тъмнина, вкопчил се в смъртна схватка с неизвестния демон, и единствените звуци, достигащи до ушите й бяха задъханото дишане на варварина, шумът от търкалящите се тела и нанасяните с животинска сила удари. След малко те утихнаха и Натала замаяно се олюля на въжетата, почти изпаднала в несвяст.

Шум от стъпки я извади от апатията, в която я бе потопил ужасът й и тя видя Конан да се показва от тъмнината. При тази гледка тя писна и гласът й отекна под сводовете на тунела. Следите от боя върху кимериеца бяха просто ужасни. При всяка крачка от него се стичаше кръв. Кожата по лицето му бе смъкната и ожулена, сякаш го бяха налагали с тояга. Устните му бяха подпухнали и по бузите му се стичаше кръв от рана на главата. Дълбоки рани се виждаха по бедрата, крайниците и цялото му тяло бяха отекли от ударите по каменния под. Но най-силно бяха пострадали раменете, гърбът и гърдите. Плътта беше раздрана, подпухнала и насечена, кожата висеше на дълги ивици.

— О, Конан! — разплака се тя. — Какво се е случило с тебе?

Не му беше останал дъх, за да й отговори, но разбитите устни се изкривиха в подобие на мрачна усмивка, докато приближаваше към нея. Гърдите му лъщяха от пот и кръв и трудно дишаше. Бавно и предпазливо той протегна ръце и преряза въжетата, след което се отпусна и се подпря на стената, широко разтворил треперещите си крака. Тя изпълзя от мястото, където се бе свлякла и трескаво го прегърна, ридаейки истерично.

— О, Конан, ранен си смъртно! О, какво да направим?

— Ами — изпъшка той, — не може да се биеш с дявол от пъкъла и да отървеш цялата си кожа!

— Къде е Онова? — прошепна тя. — Уби ли го?

— Не знам. Падна в някаква дупка. Насякох го на ивици, но дали може да бъде убит със стомана, просто не знам.

— О, горкия ти гръб! — извика тя, кършейки ръце.

— Шибаше ме с някакво пипало — направи той гримаса, изругавайки след опит да помръдне. — Забиваше се като желязо и пареше като отрова. Но едва не ме удуши с проклетото си стискане. По-лошо и от питон. Ако поне половината ми вътрешности не са смазани — добре е.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Той погледна нагоре. Дупката, през която бе пропаднал, беше затворена. Никакъв звук не се чуваше.

— Не можем да се върнем отново през тайната врата — промълви той. — Онази стая е пълна с убити и без съмнение там сега пазят стражи. Сигурно си мислят, че съдбата ми е решена, след като паднах, но може и да не са посмели да ме преследват в този коридор. Я отвърти онзи камък от стената. Докато слепешката търсех пътя в тъмнината през коридора на връщане, напипах някакви отвори към други тунели. Ще завием в първия срещнат. Може да ни отведе до друга дупка или на открито. Трябва да рискуваме. Не можем да останем тук и да изгнием.

Натала се подчини. Държейки малкия източник на светлина в лявата си ръка и окървавената сабя в дясната, Конан тръгна напред по коридора. Той вървеше бавно, вдървено и единствено животинската му жизненост го държеше още на крака. Погледът в налетите му с кръв очи беше празен и Натала можеше да види как несъзнателно облизва устни от време на време. Тя знаеше, че страданията му бяха страшни, но с дивашкия си стоицизъм той не се оплакваше.

След известно време слабата светлина освети арката на една врата и Конан зави към нея. Натала се присви от мисълта за онова, което можеше да види, но светлината разкри само един нов тунел, подобен на онзи, който току-що бяха напуснали.

Тя загуби представа колко дълго са вървели, но накрая стигнаха до дълга стълба и изкачвайки се по нея се изправиха пред каменна врата, залостена със златно резе.

Тя се поколеба, погледна Конан. Варваринът се люлееше на краката си, а светлината в нестабилната му ръка хвърляше фантастични сенки върху стената.

— Отвори тази врата, момиче! — прошепна той с труд. — Мъжете на Цутал ще ни очакват и аз няма да ги разочаровам. О, Кром, този град не е виждал жертвоприношение като това, което ще направя!

Тя разбра, че той изпада в треска. Зад вратата не се чуваше никакъв звук. Взе камъка от ръката му, изтегли резето и натисна вратата. Погледът й срещна вътрешната страна на драперия, която тя отдръпна встрани и надникна през пролуката, усещайки ударите на сърцето си. Пред очите й се простираше празна стая, в центъра на която имаше сребърен фонтан.

Главата на Конан тежко се отпусна на голото й рамо.

— Дръпни се, момиче — избърбори той. — Сега настъпва празникът на мечовете.

— В стаята няма никой — отговори тя. — Но има вода…

— Чувам я — и той облиза почернелите си устни. — Ще пием, преди да умрем.

Изглежда зрението му вече изневеряваше. Тя хвана тъмната му окървавена ръка и го поведе по каменния под. Вървеше на пръсти, очаквайки всеки миг през някоя от арките да нахлуят жълтокожите.

— Пий, докато пазя — прошепна той.

— Не, не съм жадна. Легни до фонтана, за да измия раните ти.

— Ами войните на Цутал? — Той продължаваше да прекарва ръка през очите си, сякаш се опитваше да изчисти зрението си.

— Не чувам нищо. Пълна тишина е.

Той се отпусна, като опипваше с ръце и потопи лицето си в кристалната вода, пиейки сякаш не можеше да се насити. Когато вдигна глава, в налетите му очи имаше разум и той седна върху мраморния под, както тя бе настояла, без да изпуска сабята и непрекъснато оглеждаше входовете под арките. Тя изми разкъсаните му рани и превърза най-дълбоките от тях с ивици, които откъсна от една копринена завеса. Потръпна от гледката, която представляваше гърбът му: плътта бе загубила естествения си цвят и представляваше мозайка от черно, синьо и мъртвешки жълто там, където не се виждаше живо месо. Докато работеше, тя трескаво търсеше решение: ако останат тук, рано или късно ще ги открият. И дали мъжете на Цутал претърсваха дворците, или се бяха върнали към сънищата си, тя просто не знаеше.

Когато свърши, тя вдигна поглед и замръзна. Зад една завеса, която не закриваше напълно някаква ниша, видя част от жълтокожо тяло.

Не каза нищо на Конан, а се изправи и тихо прекоси стаята, стиснала в ръка кинжала му. Сърцето й пулсираше в гърлото до задушаване, но тя предпазливо отдръпна встрани завесата. На подиум лежеше млада жълтокожа жена, гола и видимо безжизнена. До ръката й имаше кана от нефрит, почти пълна с някаква странна течност със златист цвят. Натала реши, че това е еликсирът, описан от Талис, който даряваше сила и жизненост на изродилите се жители на Цутал. Тя се наведе през тялото на легналата и взе съда, вдигнала кинжала над гърдите на девойката. Но тя не се събуди.

Държейки каната Натала се поколеба — разбираше, че най-безопасно би било момичето никога повече да не се събуди и да не вдигне тревога. Но не намери сили да забие кинжала на кимериеца в тези неподвижни гърди. Така че дръпна обратно завесата и се върна при Конан, който лежеше както го бе оставила — почти в безсъзнание.

Тя се наведе и допря каната до устните му. Той отпи, първоначално механично, а после бързо и с едри глътки. Изумена, тя го видя да се изправя и да взема каната от ръцете й. Когато отново вдигна очи, погледът в тях беше чист и нормален. Измъчените му черти се бяха огладили и трескавото бълнуване бе изчезнало.

— Кром! Откъде взе това?

Тя посочи.

— От онази ниша, където спи една девойка.

Той отново вдигна каната със златистата течност.

— В името на Кром — каза той с дълбока въздишка, — усещам как във вените нахлува сила като горски пожар. Това наистина е самият еликсир на живота!

След това стана и взе сабята си.

— По-добре отново да излезем в коридора — осмели се да предложи Натала неспокойно. — Ще ни открият, ако се задържим тук по-дълго. А там ще можем да се крием, докато раните ти зараснат…

— Не и аз! — изръмжа той. — Не сме плъхове да се навираме из тъмните дупки. Ще напуснем този дяволски град веднага и по-добре никой да не се опитва да ни спре.

— Но раните ти! — изви глас тя.

— Не ги усещам — отговори й той. — Силата, която тази течност ми вля може и да е фалшива, но се кълна, че не чувствам нито болка, нито слабост.

С неочаквана целеустременост той се насочи през стаята към някакъв прозорец, който не беше забелязала. През рамото му тя погледна навън. Студен полъх развя разбърканите й къдрици. Небето над главите им беше като тъмно кадифе, посипано със звезди. Под тях се простираше пустинята.

— Талис каза, че този град е един голям дворец — обади се Конан. — Очевидно някои от помещенията са построени като кули на стената. Тази стая е такава. Шансът ни е насочил правилно.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя, гледайки с безпокойство над рамото му.

— На масата има кристална кана. Напълни я с вода и я вържи с парчета от онази разкъсана завеса, докато аз се оправя с тази драперия.

Тя се подчини, без да задава въпроси и когато се обърна, изпълнила задачата, видя Конан да навързва една за друга дълги ивици от копринената завеса. Единият край на така полученото въже той завърза за крака на масивната маса от слонова кост.

— Трябва да поемем риска с тази пустиня — обясни той. — Талис спомена, че само на един ден път в южна посока има оазис и ливади отвъд него. Ако стигнем до оазиса ще можем да почиваме, докато раните ми зараснат. Но това вино е направо магия. Само допреди малко не бях нещо повече от един мъртвец, а сега съм готов на всичко. Ето, остана достатъчно коприна, за да се облечеш в нещо.

Натала беше забравила за голотата си. Това не я притесняваше, но тя щеше да има нужда от някаква защита срещу пустинното слънце. И докато увиваше копринената тъкан около гъвкавото си тяло, Конан се обърна към прозореца и с ярост изкърти златните прътове на решетката. След това уви свободния край на коприненото въже около кръста на Натала, предупреди я да го държи с двете си ръце, пренесе я над рамката на прозореца и предпазливо я спусна трийсетте стъпки, които ги отделяха от земята. Тя се освободи от въжето, което той изтегли обратно, върза за него съдовете с вино и вода и отново го спусна при нея. След това сам слезе, спускайки се на ръце.

Когато се изправи до нея, Натала въздъхна с облекчение. Те стояха сами в основата на високата стена, звездите над главите им бавно избледняваха, а голата пустиня се простираше около тях. Тя не знаеше какви още изпитания им предстоят, но сърцето й пееше от радост, че се бяха измъкнали от този зловещ нереален град.

— Може да намерят въжето — изсумтя Конан, мятайки скъпоценните съдове през рамо, като леко се намръщи от докосването им до нараненото си тяло. — Може даже и да ни преследват, но от онова, което Талис ни разказа, се съмнявам, че ще го направят. Юг е нататък — и той посочи с мускулестата си ръка накъде трябва да вървят, — значи някъде в тази посока се намира оазисът. Да вървим!

И хванал я за ръка с внимание, толкова нехарактерно за него, Конан тръгна през пясъците, нагласяйки крачките си към походката на своята спътница. Той не се обърна към смълчания град, който се извисяваше мрачно и призрачно зад гърба им.

 

 

— Конан — осмели се най-сетне Натала, — когато се би с онова чудовище и по-късно, когато се върна през коридора, видя ли пак… Талис?

Той поклати глава.

— В коридора беше тъмно, но той бе празен.

Натала потръпна.

— Тя ме изтезаваше… но все пак я съжалявам.

— Този проклет град ни устрои горещ прием — отсече Конан. И след това чувството му за хумор се върна. — Е, обзалагам се, че и те ще помнят дълго нашето посещение. По мраморния под има толкова кръв, пръснат мозък и вътрешности, които ще трябва да се изчистят, а ако богът им все още е жив, раните по него сигурно са повече от моите. В крайна сметка, отървахме се леко: имаме вино и вода и добър шанс да стигнем до обитавани места, макар да изглеждам като смлян, а и ти си…

— Вината е само твоя — прекъсна го тя. — Ако не бе оглеждал онази стигийска котка толкова дълго и с такова възхищение…

— О, Кром и всичките му дяволи! — изруга той. — Дори когато океаните погълнат земята, жените ще намерят време за ревност. Дяволите да ги вземат с цялата им самонадеяност! Да не съм казвал на стигийката да се влюбва в мене? Та, в края на краищата, тя е жена!

Черният колос

1

Единствено вечната тишина се беше спуснала над тайнствените руини на Кутчемес, но страхът бе там: страх, който потръпваше в съзнанието на Шеватас крадеца, карайки го да диша тежко и остро през здраво стиснатите зъби.

Той стоеше като нищожен атом на живота сред колосални паметници на опустошение и изоставеност. Дори черната точка на лешояд не можеше да се види в огромния син купол на небето, изпепелен от жаркото слънце. Навсякъде се издигаха мрачните останки на една друга, забравена епоха: огромни полусрутени кули, забили назъбените си върхове в небето; дълги, начупени линии на рухнали стени; паднали каменни блокове с циклопски размери — разбити образи, с полуизтрити от ветрове и пясъчни бури ужасяващи очертания. Никакви признаци на живот от хоризонт до хоризонт, единствено онази пустош на голата пустиня, от която замира дъхът, разсечена от криволичещото корито на отдавна пресъхнала река. И сред тази необятност — блестящите хищно озъбени руини, колоните, издигнали се като пречупени мачти на потънали кораби, а над всичко това — високият купол от слонова кост, пред който Шеватас стоеше треперейки.

Основата на купола представляваше гигантски пиедестал от мрамор, издигнал се от онова, което преди време са били терасовидно оформените брегове на древната река. Широки стъпала водеха до величествена бронзова врата в купола, който почиваше върху основата си като някакво гигантско яйце, срязано по средата. Самият купол бе от чиста слонова кост, която блестеше сякаш някакви неизвестни ръце се грижеха да бъде полирана. По същия начин блестеше и острият златен връх в центъра на купола, както и надписът, изсечен в златни йероглифи по периферията. И въпреки че едва ли имаше жив човек, който да го прочете, Шеватас потръпваше от мрачните предчувствия, които този надпис събуждаше. Защото този надпис бе поставен от много древна раса, чиито митове бяха свързани с образи, несънувани от новите племена.

Шеватас — един от големите крадци на Замора, бе жилест и с гъвкаво тяло. Малката му кръгла глава беше обръсната, а единственото му облекло бе набедрена препаска от яркочервена коприна. Както всички хора от неговата раса, той бе много тъмен и на тясното му като на лешояд лице горяха нищо непропускащи черни очи. Дългите му, тънки и заострени пръсти бяха бързи и неспокойни като крилцата на молец. На позлатения му колан висеше поставен в ножница от орнаментирана кожа къс, тънък меч, чиято дръжка бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Шеватас придържаше оръжието си с необикновено внимание. От време на време той даже потрепваше при допира на ножницата до голото му бедро. Но тази предпазливост не бе лишена от основания.

Такъв бе Шеватас — крадец, известен между крадците, чието име бе произнасяно с боязън във вертепите на Маул и в мрачните скривалища зад храмовете на Бел, възпяван в песни и споменаван в митове в продължение на хилядолетия. И въпреки това, в сърцето на Шеватас се бе загнездил страхът, докато стоеше пред купола от слонова кост в Кутчемес. Дори глупак можеше да види, че в тази постройка има нещо неестествено — тя бе изложена на вятър и слънце цели три хилядолетия, но нейното злато и слонова кост се издигаха така ярки и блестящи, както в деня, когато са били издигнати от безименни ръце на бреговете на една безименна река.

Тази неестественост бе в хармония с атмосферата на тези обитавани от демони руини. И самата пустиня бе в загадъчната област, простираща се югоизточно от земите на Шем. Шеватас знаеше, че само няколко дни път с камила в обратна посока — на югозапад, ще доведат пътешественика до великата река Стикс в точката, в която тя завива под прав ъгъл и потича на запад, за да излее водите си накрая в далечното море. И от мястото на завоя започваха земите на Стигия — тъмногърдата любима на Запада, чиито владения, напоявани от великата река, се издигаха от пясъците на заобикалящата я пустиня.

На изток, знаеше Шеватас, пустинята отстъпваше пред степите, стигащи до хирканското кралство Туран, чието варварско великолепие се бе разположило по бреговете на голямото вътрешно море. Една седмица езда на север и пустинята преминаваше в плетеница от голи хълмове, зад които започваха плодородните плата на Кот — най-южното кралство на Хайборейската епоха. На запад пустинята се сливаше с пасбищата на Шем, който стигаше до океана.

Всичко това бе известно на Шеватас без той да му придава някакво особено значение, така както човек познава улиците на своя град. Той обичаше далечните пътувания и бе грабил от съкровищата на много кралства. Но сега той се колебаеше и потръпваше пред най-голямото приключение и пред най-богатото съкровище от всички досега.

В този купол от слонова кост лежаха костите на Турга Хотан, черния магьосник, който бе царувал в Кутчемес преди три хилядолетия, през времената, когато двете кралства Стигия и Ахерон се простираха далече на север от великата река — над пасбищата на Шем и нагоре към платата. Тогава великото преселение на хайборейците заля земите южно от люлката на тяхната раса в близост до северния полюс. Преселението бе едно неумолимо придвижване, продължило векове и епохи. Но по време на царуването на Турга Хотан, последния магьосник на Кутчемес, сивооки варвари с кестеняви коси, облечени във вълчи кожи и люспести ризници, бяха нахлули от север и с железните си мечове изсякоха царството Кот. Те преминаха през Кутчемес като приливна вълна, заливайки мраморните кули с кръв и кралство Ахерон падна в огън и руини.

Но още докато опустошаваха улиците на този град и съсичаха стрелците му, Турга Хотан погълна странна и ужасна отрова, след което жреци с маски на лицата поставиха и заключиха тялото му в гробницата, която сам той бе приготвил. Верните му служители загинаха пред стените на гробницата, удавени в кръв, но варварите не можаха да разбият вратата й, нито дори успяха да оставят с чукове или огън следи по постройката. Не след дълго те напуснаха, оставяйки величествения град в развалини, а в увенчаната с купол от слонова кост гробница Турга Хотан спеше неосквернен, докато червеят на разрухата гризеше разпадащите се кули и дори реката, която бе напоявала неговите земи в отколешни времена, потъна в пясъците, за да пресъхне завинаги.

Много крадци бяха опитвали да заграбят съкровището, което, преданието твърдеше, лежало на купове около изгнилите кости вътре в гробницата. И много крадци бяха намерили гибелта си на прага й, а още повече бяха преследвани от влудяващи сънища, за да умрат накрая с пяна на устата.

Ето защо Шеватас потръпваше, изправен с лице към гробницата и тръпките му не се дължаха само на легендата за огромната змия, която била охранявала костите на мага. Над всички митове за Турга Хотан лежеше покровът на ужаса и смъртта. От мястото, където крадецът продължаваше да стои, можеха да се видят развалините на огромната зала, където по време на празниците оковани пленници бяха чакали на колене, докато главите им бъдат отсечени от жреца крал в чест на Сет — божеството на Стигия с образ на змия. Някъде наблизо се е намирала и ямата — тъмна и ужасна, където обезумелите жертви били давани за храна на безименно, безформено, чудовищно същество, което е изпълзявало от друга, по-дълбока и по-кошмарна пукнатина в земята. Легендите правеха от Турга Хотан нещо повече от човек; той все още бе боготворен в отмиращ култ, чиито последователи изковаваха образа му върху монети, предназначени да се заплати последното пътуване на техните покойници по онази велика река на тъмнината, на която Стикс е само материална сянка. Шеватас беше виждал този образ върху монети, откраднати изпод езиците на мъртъвците и той се бе запечатал неизличимо в съзнанието му.

Той потисна страха си и изкачи стъпалата, водещи до бронзовата врата, чиято гладка повърхност не предлагаше нито резе, нито ключалка. Но неслучайно той бе получил достъп до тайнствени култове, ненапразно бе изслушвал мрачните тайни, споделяни шепнешком от поклонниците на Скелос в среднощна доба и бе чел забранените, обковани в железни корици книги на Вателос Слепеца.

Коленичил пред портала, той опипа прага с изтръпнали пръсти и с връхчетата им намери издатини, твърде малки, за да бъдат забелязани с око или да бъдат открити от по-неопитни пръсти. Той натисна издатините предпазливо, като следваше особена схема и шепнеше отдавна забравени заклинания. Когато натисна последната издатина, той отскочи бързо назад и нанесе с отворена длан бърз, остър удар в самия център на вратата.

Не се чу нито щракването на пружина, нито скърцането на панта, но вратата се отдръпна навътре и Шеватас шумно изпусна въздух през здраво стиснатите си зъби. Пред очите му лежеше къс, тесен коридор. Вратата се бе плъзнала по дължината на коридора и сега стоеше изправена в другия му край. Подът, таванът и стените на този подобен на тунел отвор бяха от слонова кост, а през отвор в една от стените безшумно изпълзя виещо се ужасяващо същество, което се изправи и втренчи гневен поглед в натрапника със страшните си светещи очи: змия, дълга шест метра с блестящи, дъгоцветни люспи.

Крадецът не загуби време за разсъждения от какви черни дупки под гробницата бе дошло чудовището. Той ловко изтегли меча си и от острието му прокапа зеленикава течност, точно като онази, която се стичаше по извитите зъби на змията. Това острие бе потопено в отрова, подобна на змийската, и самото получаване на тази отрова от обитаваните от злокобни твари блата на Зингара би било достойно за сага.

Шеватас предпазливо пристъпи напред на пружиниращи крака с леко подгънати колена, готов мигновено да отскочи, накъдето се наложи. И наистина, нужна му бе всичката координирана скорост, на която бе способен, в момента, когато змията изви глава назад и нанесе удара си, изстрелвайки цялата си дължина напред като светкавица. Въпреки готовността си и независимо от бързината си Шеватас щеше да загине, ако не му бе помогнал шансът. Неговият добре обмислен план да отскочи встрани и да нанесе удар по изнесената напред глава бяха обезсмислени от заслепяващата скорост на атаката. Единственото, за което крадецът има време бе, да протегне меча пред себе си, неволно да затвори очи и да извика. В следващия момент мечът бе изтръгнат от ръката му и коридорът се изпълни с шум на биещо се тяло, издаващо звуци като удари с бич.

Отваряйки очи и изненадан, че е все още жив, Шеватас видя извиващото се във фантастични гърчове слузесто тяло на змията със забит между челюстите й меч. Абсолютният шанс я бе изпратил точно срещу острието му, което той слепешком бе държал насочено напред. След малко, когато отровата оказа действието си, змията се отпусна на блестящи, леко потръпващи пръстени.

Крадецът бързо я прескочи и се насочи към вратата, която този път се плъзна встрани, разкривайки вътрешността на купола. Шеватас извика, защото вместо в абсолютна тъмнина той бе попаднал в помещение, осветено яркочервено, а светлината пулсираше по един начин, трудно поносим за очите на смъртен. Тя се излъчваше от гигантски червен скъпоценен камък, закрепен високо на вътрешната страна на купола. Шеватас зяпна, въпреки че бе свикнал с гледката на скъпоценности. И съкровището бе на мястото си, натрупано в замайващо изобилие: купчини диаманти, рубини, сапфири, тюркоази, опали, изумруди; зикурати от нефрит, черен кехлибар, лазурит; пирамиди от златни клинове; теокали от сребърни слитъци; мечове с ефеси, обсипани в скъпоценни камъни и поставени в позлатени ножници; златни шлемове, украсени с оцветени конски опашки или пера в черно и червено; брони от сребърни плочки; погребални одежди, обшити със скъпоценности, в които са били обличани войните хилядолетия, когато са били полагани в гробниците им; чаши, издълбани от цял скъпоценен камък; черепи, облицовани в злато, с лунен камък в очните кухини; огърлици от човешки зъби, инкрустирани със скъпоценни камъни. Подът от слонова кост бе покрит цяла педя със златен прах, който проблясваше под алената светлина с милиони примигващи точки. Крадецът стоеше захласнат в тази замайваща страна на магия и величие, стъпвайки с обутите си в сандали нозе по звезди.

Но очите му бяха приковани върху кристалния пиедестал, който се издигаше в средата на блестящия безпорядък, директно под светещия червен камък и на който би следвало да лежат изтлели кости, превърнати в прах от лениво източващите се векове. И докато гледаше, кръвта на Шеватас се отдръпна от тъмните черти на лицето му, гръбнакът му се вледени, кожата на гърба му настръхна от ужас, а устните му беззвучно помръдваха. И неочаквано той намери гласа си, за да издаде страшен писък, който грозно отекна под купола. А след това тишината на вековете отново се спусна над руините на мистериозния Кутчемес.

2

Слухове се разнасяха навсякъде из градовете на хайборейците. Те настигаха керваните — дълги върволици от натоварени камили, пристъпващи през пясъците, предвождани от стройни мъже с ястребов поглед, облечени в бели кафтани. Те се разпространяваха от овчарите по пасбищата, от обитателите на палатки, от жителите на каменните градове, където крале с къдрави синьо-черни бради се прекланяха пред шкембести богове, извършвайки странни ритуали. Слуховете стигаха до веригата хълмове, където изпити предводители на племена, взимаха полагаемото им се от керваните. Тези слухове стигнаха до плодородните плата, където величествени градове се издигаха край сини езера и реки; те маршируваха по широките бели пътища, осеяни с волски талиги, до сгушили се стада, до богати търговци, до рицари в стоманени брони, до стрелци и богослужители.

Слуховете идваха от пустинята, простираща се източно от Стигия, далече на юг от хълмовете на Кот. Нов пророк се бил появил сред номадските племена. Мъжете говореха за междуплеменна война, за събиране на лешоядите на югоизток и за ужасен предводител, който е повел своята нарастваща войска от победа към победа. Стигийците — една вечна заплаха за северните нации, очевидно нямаха нищо общо с това, защото сами струпваха армии по източните си граници, а техните жреци подготвяха магии, с които да се противопоставят на магьосника от пустинята, когото хората нарекоха Натохк-Забуления, защото лицето му винаги бе скрито под маска.

Но нашествието настъпваше на север и чернобради крале намираха гибелта си пред олтарите на шкембестите си богове, а градовете им, заградени с ниски стени, потъваха в кръв. Хората разказваха, че цел на Натохк и неговите припяващи химни поклонници са Хайборейските плата.

Нападенията откъм пустинята не бяха нещо необичайно, но сега ставаше дума за нещо повече от нападение. Разказваше се, че Натохк е сплотил тридесет номадски племена и петнадесет града под предводителството си и че бунтовнически настроен стигийски принц се е присъединил към него. Последното придаваше на събитието характера на истинска война.

Повечето от хайборейските нации бяха склонни да омаловажат нарастващата заплаха. Но в Хорайа, изсечена от шемитските земи от мечовете на котските търсачи на приключения, гледаха на ставащото със загриженост. Тъй като се намираха югоизточно от Кот, там щяха да понесат главния удар на нападението. А младият крал бе пленник на коварния крал на Офир, който се колебаеше дали да го върне на престола срещу огромен откуп, или да го предаде на врага му, стиснатия крал на Кот, който предлагаше изгоден договор вместо злато. Междувременно юздите на управлението бяха в ръцете на младата принцеса Ясмела, сестра на краля.

Певци бяха възпели красотата й из страните на Запада и тя се гордееше с кралската си династия. Но тази вечер гордостта бе паднала от раменете й като пелерина. В нейната спалня, чийто таван бе купол от лазурит, чийто мраморен под бе покрит с редки кожи и по чиито стени имаше златни фризове, десет девойки — дъщери на благородници, обсипани със скъпоценности, непробудно спяха върху кадифени възглавници около кралското легло, поставено на златен подиум и покрито с копринен балдахин. Но принцеса Ясмела не беше в това копринено легло. Тя лежеше гола, просната по корем върху мрамора като най-унижена робиня, тъмната й коса бе разпиляна по раменете, а тънките й пръсти бяха вплетени. Тя лежеше и се извиваше от ужаса, който вледеняваше кръвта в гъвкавите й крайници, разширяваше красивите й очи, гъделичкаше я неприятно в корените на тъмната й коса и караше кожата на красиво оформения й гръб да настръхва.

Над нея, в най-тъмния ъгъл на мраморната спалня, се носеше огромна, безформена сянка. Това не бе живо същество от плът и кръв. Това бе съсирек от тъмнина, несигурен образ на зрението, чудовищен инкуб, роден от нощта, който би могъл да се счете за творение на потопения в сън мозък, ако не бяха точките яркожълт пламък, които светеха като две очи през тъмнината.

И нещо повече, от него се разнасяше глас — ниско, нечовешко съскане, което повече приличаше на онова, издавано от змия, отколкото на каквото и да е било друго и което очевидно не можеше да излиза от човешки устни. Този звук, както и онова, което се казваше, изпълваше Ясмела с разтърсващ ужас, толкова непоносим, че тя извиваше стройното си тяло като под ударите на бич, сякаш да освободи съзнанието си от оскърблението чрез физическо изтезание.

— Ти си белязана да бъдеш моя, Ясмела — разнасяше се насмешливият шепот. — Още преди да се събудя от дългия си сън, аз те бях избрал и бленувах за тебе, но бях задържан от древното заклинание, с помощта на което избягах от враговете си. Аз съм душата на Натохк-Забуления. Погледни ме добре, принцесо! Скоро ти ще принадлежиш на телесното ми превъплъщение и аз ще те любя!

Съскането заглъхна в похотливи обещания, а Ясмела изохка и заудря ужасена мраморните плочи с малките си ръце.

— Аз спя в спалнята на двореца в Акбитана — продължи съскащият шепот: — Там лежи тялото ми в рамката си от кости и плът. Но това е само една празна черупка, от която духът е отлетял за един кратък миг. Ако можеше да погледнеш от клетката си в двореца, щеше да осъзнаеш безсмислието на съпротивата. Пустинята представлява розова градина под луната, в която цъфтят огньовете на стотици хиляди войни. И докато лавината се носи напред, помитайки всичко, нараствайки и ускорявайки се, аз ще нахлуя в земите на древните си врагове. От черепите на кралете им ще си направя чаши, а жените и децата им ще станат роби на робите на моите роби. О, колко силен станах през дългите години на очакване… Но ти, принцесо, ще бъдеш моята кралица! Ще те науча на отдавна забравените древни начини да се доставя удоволствие. Ние… — И пред потока от невероятни непристойности, който се изливаше от колосалната сянка, Ясмела се сви и сгърчи като от бич, стоварващ се върху фината й гола плът.

— Помни! — прошепна ужасяващото създание — Няма да изтекат много дни преди да дойда, за да взема своето!

Ясмела, въпреки че бе забила лице в плочките и бе запушила уши с нежните си пръсти, като че ли продължаваше да чува странния звук, напомнящ й за пляскащите крила на прилепи. След малко страхливо повдигна поглед и видя само луната, която хвърляше през прозореца лъч, пронизал като сребърен меч мястото, където до преди малко се бе крил фантомът. Треперейки с цялото си тяло, тя се изправи, залитна към сатенения диван и се хвърли върху него, ридаейки истерично. Девойките продължаваха да спят, но една от тях се разбуди, прозя се, протегна стройната си фигура и примигвайки се озърна. В следващия момент тя се озова коленичила до дивана и прегърна Ясмела през кръста.

— Беше ли… пак ли…? — разтвори тя с уплаха очи.

Ясмела се вкопчи в нея конвулсивно.

— О, Ватиса, То се появи отново! Видях Го… чух Го да говори! Спомена ми името си — Натохк! Казва се Натохк! Не е било кошмар… Беше над мен, докато момичетата спяха като упоени. Какво… О, какво трябва да направя?

Ватиса завъртя златната гривна на ръката си, докато размисляше.

— Принцесо — каза тя, — очевидно е, че смъртен не може да се справи с Него и че амулетът, който жреците на Ищар ти дадоха, е безполезен. Остава ти да потърсиш забравения оракул на Митра.

Въпреки пресните си спомени Ясмела потръпна. Боговете на миналото се превръщаха в дяволи на бъдещето. Котите отдавна бяха изоставили поклонничеството пред Митра, забравяйки атрибутите на този всеобщ хайборейски бог. Ясмела имаше неясната идея, че след като е древно, от това следва, че божеството е и ужасно. Всички се страхуваха от Ищар, както и от всички богове на Кот. Котската култура и религия бяха резултат от деликатното смесване на шемитската и стигийската. Семплите обичаи на хайборейците бяха в силна степен повлияни от чувствените, склонни към лукс, но и към деспотизъм обичаи на Изтока.

— А Митра ще ми помогне ли? — Ясмела хвана ръката на Ватиса с надежда. — След като се покланяме пред Ищар толкова време…

— Разбира се! — Ватиса бе дъщеря на офирски жрец, който бе дошъл с навиците си, когато избяга от политическите си врагове, търсейки убежище в Хорайа. — Иди в храма! Аз ще дойда с тебе.

— Ще го направя! — Ясмела се изправи, но възрази, когато Ватиса предложи да я облече. — Не е подходящо да отида в храма, облечена в коприна. Ще отида съблечена, на колене, както подхожда на молител, иначе Митра ще помисли, че ми липсва смирение.

— Глупости! — Ватиса не уважаваше особено обичаите на този според нея фалшив култ. — Митра желае хората да стоят прави пред него, не да пълзят по корем като червеи, нито да проливат кръвта на животни на олтара му.

Укорена по този начин, Ясмела позволи на девойката да я облече в копринена блуза без ръкави, върху която сложи копринена туника, пристегната в кръста с широк кадифен колан. Обу стройните си крака в сатенени чехли и Ватиса оправи къдрите на тъмната й коса с няколко умели докосвания. След това принцесата последва момичето, което изтегли встрани позлатен панел в стената и дръпна резето на скритата зад него врата. Те влязоха в дълъг, извит коридор, бързо тръгнаха по него, минаха през друга врата и се озоваха в просторна зала. Тук охраняваше часови с позлатен шлем, посребрена ризница, позлатени ръкавели и бойна секира с дълга дръжка в ръцете.

Ясмела направи жест, за да изпревари възклицанието му, а той отдаде чест и отново зае поста си край вратата, неподвижен като бронзова статуя. Момичетата минаха през залата, която изглеждаше необятна и призрачна в светлината на светилниците, окачени по дългите стени и слязоха по стълбище, където Ясмела трепваше при всяка съзряна сянка, скрита в ъглите на стените. Три етажа по-долу те поспряха в един тесен коридор, чийто сводест таван бе покрит със скъпоценни камъни, подът бе застлан с кристални блокове и стените бяха украсени с позлатени фризове. Те се прокрадваха през блестящия коридор и хванати за ръка се озоваха пред широк инкрустиран портал.

Ватиса отвори вратата, разкривайки светилище, отдавна забравено почти от всички, с изключение на няколкото, и то кралски особи, посетители на двора на Хорайа, заради които този храм все още се поддържаше. Ясмела не бе влизала в него по-рано, макар да бе родена в двореца. В сравнение с богато украсените светилища на Ищар, това място бе просто и обикновено, но се чувствуваше достойнството и красотата, характерни за религията на Митра.

Таванът беше висок, но не куполообразен и бе облицован с обикновен бял мрамор, така както подът и стените, по които имаше дълъг златен фриз. Зад олтар от яснозелен нефрит, неизцапан от жертвоприношения, имаше пиедестал, на който можеше да се види материалното превъплъщение на божеството. Ясмела със страхопочитание изгледа широките масивни рамене, строгите изчистени черти — широко разположени очи, величествената като на патриарх брада, дебелите кичури на къдриците, прихванати с проста лента на слепоочията. Това, макар тя да не го знаеше, бе изкуство в най-висшата си форма — освободеното, неограничавано художествено изразяване на една високо естетична раса, непокварена от условностите на символизма.

Тя падна на колене, а след това и по очи, независимо от укорите на Ватиса, а последната за по-сигурно последва примера й, защото в крайна сметка тя беше само едно момиче, а светилището на Митра навяваше боязън. Но дори и в това положение тя не можа да се въздържи да не прошепне в ухото на Ясмела:

— Това е просто символ на бога. Никой не твърди, че знае как изглежда Митра. Това го представя просто в идеализиран човешки облик, толкова близо до идеала, колкото човешкият мозък може да си го представи. Той не населява този студен камък, както твоите жреци твърдят за Ищар. Той е навсякъде, над нас и около нас, а сам обитава високо сред звездите. Но тук е неговият фокус. Затова, обърни се към него.

— Какво да кажа? — прошепна Ясмела, заеквайки от страх.

— Преди да кажеш каквото и да е, Митра вече знае мислите ти… — започна Ватиса. Изведнъж и двете трепнаха, защото във въздуха над тях заговори глас. Дълбоките, спокойни, като от камбана тонове се разнасяха както от статуята, така и от всичко останало в храма. Отново Ясмела трепереше пред безтелесния глас, който се обръщаше към нея, но този път не от ужас или отвращение.

— Не говори, дъще, защото зная твоята нужда — чу се напевен, носещ се на музикални вълни глас, ритмично вибриращ около тях. — Само по един начин можеш да спасиш кралството си и спасявайки го, да спасиш и света от зъбите на змията, която е изпълзяла от тъмнината на вековете. Излез на улицата сама и постави съдбата на кралството си в ръцете на първия човек, когото срещнеш.

Думите затихнаха и момичетата се спогледаха.

След това се изправиха, предпазливо излязоха и не проговориха, преди да се отзоват отново пред спалнята на Ясмела. Принцесата погледна през златните решетки на прозорците. Луната бе залязла. Отдавна бе преминало полунощ. Шумовете от пировете бяха заглъхнали из градините и под покривите на града. Хорайа спеше под звездите, които като че ли се отразяваха в светилниците, примигващи в градините, по улиците и на покривите на домовете.

— Какво ще направиш? — прошепна Ватиса, треперейки неудържимо.

— Подай ми пелерината — отговори Ясмела, стискайки зъби.

— Но сама из улиците, в този час! — възкликна Ватиса.

— Митра го каза! — отговори принцесата. — Може да е глас на бога или трик на жрец. Няма значение. Отивам!

Тя загърна гъвкавото си тяло в голямата копринена пелерина, постави на главата си кадифена шапчица, от която падаше воал, забързано мина през коридорите и се отзова пред бронзова врата, където цяла дузина стражи с копия в ръцете я изгледаха изумени, докато минаваше покрай тях. Излезе на улица, осветена от светилници, окачени на еднакви разстояния.

Тя се поколеба, но преди решителността да я изостави, затвори вратата зад гърба си. Лека тръпка мина през тялото й докато хвърли поглед в двете посоки на улицата, която бе тиха и празна. Като дъщеря на аристократи тя никога по-рано не се бе осмелявала да напусне непридружена двореца на дедите си. Събрала кураж, тя бързо тръгна нагоре по улицата. Обутите й в сатенени чехли крака леко стъпваха по паважа, но дори техният звук качваше сърцето й в гърлото. Тя си представяше как този шум отеква гръмотевично из града, изправяйки на крака одърпани фигури с очи на плъхове, криещи се в скривалищата си в канализацията. Струваше й се, че зад всяка сянка се крие убиец, а всеки празен портал дава подслон на прокрадващите се кучета на тъмнината.

И изведнъж тя изтръпна. В призрачната улица пред нея се бе появила някаква фигура. Тя бързо се сгуши в една от сенките, която сега й се стори, че е райско убежище, а сърцето й биеше до пръсване. Приближаващата се фигура не се прокрадваше като крадец, нито пък пристъпваше плахо като уплашен пътник. Той вървеше по улицата през нощта като човек, който не изпитва нуждата или желанието да стъпва тихо. В походката му се забелязваше някаква напереност, а крачките му отекваха по паважа. И докато минаваше под един от светилниците тя го видя ясно: висок мъж, облечен в плетена ризница, издаваща в него наемника. Тя събра кураж и изскочи из сянката, придържайки пелерината плътно около тялото си.

— Ха! — Мечът му проблесна полуизмъкнат от ножницата. Той спря това движение, забелязвайки, че пред него има само една жена, но с бърз поглед над главата й се увери, че сенките наоколо не крият евентуални помощници.

Стоеше, изправен с лице към нея, с ръка поставена на дългия ефес, стърчащ изпод плаща му, който бе безгрижно наметнат на защитените му от ризницата рамене. Светлината се отразяваше от лъскавата синя стомана на набедрениците и шлема му. Но още по-зъл син огън блестеше в очите му. Тя веднага забеляза, че той не е кот, а когато заговори, разбра, че не е и хайбореец. Облечен бе като капитан на наемници, а сред тях имаше мъже от различни земи, както варвари, така и цивилизовани чужденци. Имаше някаква настървеност в този войн, която издаваше в него варварина. В очите на никой цивилизован мъж, било той грубиян или даже престъпник, не можеше да гори подобен огън. В дъха му се долавяше миризмата на вино, но той нито залиташе, нито се поклащаше.

— Да не са те изхвърлили на улицата? — запита той на котски с варварски изговор, протягайки ръка към нея. Пръстите му леко обхванаха китката й, но тя чувствуваше, че той може с лекота да раздроби костите й. — Току-що излязох от последната отворена винарна. Нека Ищар прокълне онези благопристойни реформатори, които затвориха пивниците за грог! „По-добре мъжът да спи, отколкото да смуче“, казват те. Да! За да може да работи и се бие по-добре за господарите си! Гърчави евнуси, така ги наричам аз. Когато служех с наемниците от Коринтия, пиехме и се забавлявахме с жени по цяла нощ, след което се биехме по цял ден. Да, кръв течеше по мечовете ни. Но да се върнем към тебе, момичето ми. Махни тази проклета маска…

Тя избегна ръцете му с гъвкаво извиване на тялото си, стараейки се да не го отблъсне. Осъзнаваше опасността да е насаме с пиян варварин. Ако разкриеше самоличността си, той можеше да й се изсмее или просто да си отиде. Не бе сигурна дали няма да пререже гърлото й. Варварите вършеха необясними неща. Тя се пребори с надигащия се страх.

— Не тук — усмихна се тя. — Ела с мен…

— Къде? — Дивашката му кръв кипеше, но той бе предпазлив като вълк. — Да не ме отведеш в някое свърталище на грабители?

— Не, няма, кълна се! — тя с труд отбягваше ръката, която отново се опитваше неумело да свали воала й.

— Дявол да те вземе, момиче! — изръмжа той недоволно. — Ти си лоша като останалите хиркански жени, а този проклет воал… А, ето… поне ще видя тялото ти!

Преди да може да му попречи, той смъкна пелерината от нея и тя чу как дъхът му изсъсква през зъбите. Той стоеше, държейки пелерината и я оглеждаше сякаш бе изтрезнял от гледката на богатите й одежди. Тя забеляза как в очите му проблясва неясно подозрение.

— Коя, по дяволите, си ти? — прошепна той. — Ти не си уличница, освен ако любовникът ти не е ограбил кралския харем, за да те облече.

— Остави това — тя се осмели да постави бялата си длан на масивната му, облечена в желязо ръка. — Ела с мен и да се махнем от улицата.

Той се поколеба, но след това сви могъщите си рамене. Тя видя, че я смята за благородница, която изморена от вежливи любовници е решила по този начин да се позабавлява. Той й позволи да наметне пелерината си отново и я последва. С ъгълчето на очите си тя го наблюдаваше, докато вървяха заедно по улицата. Ризницата не можеше да скрие твърдите линии на тигровата му сила. Всичко в него напомняше за тигър, първичност, неопитоменост. Той й беше чужд, както джунглата, и тя осъзнаваше разликата от обиграните ухажори, с които бе свикнала. Страхуваше се от него, убеждаваше се, че ненавижда суровата му брутална сила и безсрамната варварщина, но нещо изплашено и крехко в нея се стремеше към него, а онази скрита, първична струйка в душата на всяка жена бе докосната и бе отговорила. Тя бе почувствувала твърдостта на ръката му върху своята и дълбоко в нея едно приятно усещане живееше със спомена от този допир. Много мъже бяха падали на колене пред Ясмела. Сега този до нея, усещаше тя, никога не бе коленичил пред никого. Чустваше се като човек, който съпровожда незавързан тигър — тя бе изплашена и омаяна от този страх.

Тя спря пред портите на двореца и леко се облегна на вратата. Хвърли бърз поглед към спътника си, но не видя подозрение в очите му.

— Дворец, а? — избоботи той. — Да не си прислужница?

За момент установи, че се пита с някаква странна ревност дали някоя от нейните прислужници вече не е въвеждала този войн в двореца. Стражите даже не помръднаха, когато тя го поведе между тях, но той ги изгледа така, както разгневено куче оглежда непозната глутница. Тя го въведе през скрита зад завеса врата в една вътрешна стая, където той застана, разглеждайки с наивно любопитство гоблените по стените, докато не видя кристална кана с вино на маса от ебонит. С въздишка на благодарност той взе каната и я надигна. В този момент Ватиса дотича отвътре и задъхана извика:

— О, моя принцесо…

— Принцесо!

Каната с вино се разби на пода. С движение, толкова бързо, че не можеше да се проследи с поглед, наемникът дръпна воала на Ясмела и заби разгневен поглед в лицето й. След това отскочи с проклятие, а в ръката му се появи меч, чието широко острие отразяваше синя светлина. Очите му горяха като на тигър, хванат в капан. Във въздуха се чувствуваше онова напрежение, което предхожда настъпването на буря. Ватиса се отпусна на пода, онемяла от страх, но Ясмела се изправи срещу разгневения варварин, без да мигне. Тя осъзна, че е заложила живота си: вбесен от обзелото го подозрение и изпаднал в необоснована паника, той можеше да посее смърт при най-малката провокация. Но пред лицето на кризата тя изпитваше вътрешно възбуждение, което я оставяше без дъх.

— Не се страхувай — каза тя. — Аз съм Ясмела, но няма причини да се боиш от мен.

— Защо ме доведе тук? — изръмжа той, а пламналият му поглед оглеждаше стаята. — Що за клопка е това?

— Няма никаква клопка — отговори тя. — Доведох те тук, защото можеш да ми помогнеш. Обърнах се към боговете… към Митра… и той ми нареди да изляза на улицата и да поискам помощта на първия мъж, когото срещна.

Това бе нещо, което той можеше да разбере. Варварите също имаха своите оракули. Той свали меча, но не го прибра в ножницата.

— Е, добре, ако си Ясмела, значи имаш нужда от помощ — изсумтя той. — Кралството ти е забъркано в голяма каша. Но как мога да ти помогна аз? Ако искаш да прережа нечие гърло, да, но…

— Седни! — поиска тя. — Ватиса, донеси му вино.

Той се подчини, но тя забеляза, че не забрави да седне с гръб, опрян на стената, откъдето да наблюдава цялата стая. Той постави извадения си меч на защитените си от броня колене. Тя гледаше меча в захлас. Тъмносините отблясъци, които хвърляше като че ли разказваха за проливане на кръв и плячкосване; тя се съмняваше, че би могла да го повдигне, но съзнаваше, че наемникът може да го държи в ръката си със същата лекота, с която тя държи камшика при езда. Тя забеляза размера и силата на ръцете му — това не бяха късите, недоразвити лапи на някакъв първобитен. Гузно трепвайки, тя осъзна, че си представя тези силни пръсти, вплетени в косите й.

Чувството му за сигурност забележимо укрепна, когато тя се отпусна на дивана срещу него. Той повдигна шлема си и го постави на масата, свали назад качулката и остави гънките на ризницата да паднат свободно на масивните му рамене. Сега тя по-добре можеше да оцени приликата му с хайборейските раси. В тъмното му, покрито с белези лице имаше нещо мрачно и макар да нямаше даже сянка на поквареност или на зли помисли, там се долавяше нещо зловещо, подсилвано от горящия поглед на сините му очи. Ниското, но широко чело бе обрамчено от квадратно оформена разбъркана грива, черна като гарваново крило.

— Кой си ти? — попита тя рязко.

— Конан, капитан на наемниците — отговори той, изпразни чашата с вино на един дъх и я поднесе за още. — Роден съм в Кимерия.

Името не означаваше нищо за нея. Тя смътно си спомняше, че това е една дива, хълмиста страна, която се простираше далече на север, отвъд последните поселения на хайборейските нации и че е населявана от свирепа, мрачна раса. Никога по-рано не бе срещала някой от тях.

Подпирайки брадичка върху ръцете, си, тя го гледаше с дълбоките си тъмни очи, които бяха заробили не едно сърце.

— Конан от Кимерия, — каза тя — ти каза, че съм имала нужда от помощ. Защо?

— Ами, — започна той — това е ясно за всеки. Кралят, твой брат, е в офирски затвор; Кот крои заговор да те зароби; онзи магьосник иска да унищожи Шем с огън от ада… и което е най-лошото, войниците ти дезертират всеки ден.

Тя не отговори веднага; някой мъж да й говори така прямо бе нещо ново за нея, а и думите му не бяха украсени по дворцовия начин на изразяване.

— Защо дезертират войниците ми, Конан? — запита тя.

— Някои биват наемани направо в Кот — отвърна той, отпивайки с наслаждение от чашата с вино. — Мнозина считат, че Хорайа е обречена като независима държава. Много са изплашените от разказите за това куче Натохк.

— А наемниците ще останат ли? — осведоми се тя с безпокойство.

— Докато ни плащаш добре — отговори той честно. — Политиката ти не ни интересува. Можеш да имаш доверие в Амалрик, нашия генерал, но останалите сме обикновени хора, които обичат плячката. Ако платиш откупа, който Офир иска, хората казват, че няма да можеш да плащаш на нас. В този случай може да преминем при краля на Кот, макар че този проклет нещастник никога няма да ми стане приятел. Или можем да оплячкосаме този град. В гражданските войни плячката е винаги изобилна.

— А защо няма да преминете на страната на Натохк? — запита тя.

— Какво може да ни плати той? — изсумтя Конан. — Да не би с кореместите идоли, които е награбил от шемитските градове? Докато се бориш срещу Натохк, можеш да ни имаш доверие.

— А приятелите ти ще тръгнат ли след тебе? — запита тя неочаквано.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, — отговори тя натъртено, — че възнамерявам да те направя командир на армиите на Хорайа.

Той рязко спря, едва поднесъл чашата до устните си, които се изкривиха в широко ухилване. В очите му блесна нова светлина.

— Командир? Кром! Но какво ще кажат напарфюмираните ти благородници?

— Те ще ми се подчинят! — Тя плесна с ръце, за да повика роба, който влезе и се поклони дълбоко. — Нека граф Теспидес веднага дойде при мен, както и канцлерът Таурус, лорд Амалрик и Ага Шупрас.

— Ще се доверя на Митра — каза тя, свеждайки поглед към Конан, който сега унищожаваше храната, поставена пред него от треперещата Ватиса. — Поне воювал ли си достатъчно?

— Аз съм роден по време на битка — отговори той, откъсвайки със силните си зъби парче месо от огромен кокал. — Първите звуци, чути от ушите ми, са били дрънченето на мечовете и виковете на посечените. Бил съм се заради кръвна вражда, в племенни войни и имперски кампании.

— Но можеш ли да поведеш хората или да организираш бойния ред?

— Е, мога да опитам — отвърна той невъзмутимо. — Това не е нещо повече от бой с мечове, само че в по-голям мащаб. Премахваш защитата му и после… мушкаш, сечеш. И пада или неговата глава, или твоята.

Робът отново влезе и оповести пристигането на мъжете, които бяха повикани, а Ясмела излезе във външната стая, придърпвайки кадифената завеса зад гърба си. Благородниците се поклониха, очевидно изненадани, че са повикани в такъв час.

— Повиках ви, за да ви съобщя за решението, което взех — каза Ясмела. — Кралството, е в опасност…

— Съвсем правилно, моя принцесо — заговорилият бе граф Теспидес, висок мъж, чиито черни кичури бяха накъдрени и напарфюмирани. С една ръка той приглади заострените си мустаци, а с другата придържаше кадифена шапка с алено перо, прикрепено със златна игла. Острите му обувки бяха от сатен, а нагръдникът му от обшито със злато кадифе. Бе леко развълнуван, но мишците му под коприната бяха стоманени. — Добре е да се предложи на Офир повече злато, за да бъде освободен вашият брат — кралят.

— Решително не съм съгласен — намеси се канцлерът Таурус, възрастен мъж в хермелиново наметало, чието лице бе набраздено от грижите, свързани с дългата му служба. — Това, което вече предложихме ще ни направи просяци. Да се предлага повече, означава само да се подхранва алчността на Офир. Моя принцесо, казвам онова, което вече съм казвал: Офир няма да предприеме нищо, преди да сме посрещнали ордата нашественици. Ако загубим, те ще предадат крал Хосус на Кот, ако спечелим, те без съмнение ще ни предадат Негово Височество, след като платим откупа.

— А междувременно, — прекъсна го Амалрик — войниците ще дезертират ден след ден, а наемниците ще се чудят защо протакаме. — Той беше немедиец, едър мъж с лъвска жълта грива. — Ако ще действуваме, трябва да го направим бързо.

— Утре потегляме на юг — отговори тя. — И ето мъжа, който ще ви предвожда.

Рязко дръпвайки встрани кадифените завеси, тя с драматичен жест посочи кимериеца. Моментът може би не беше най-подходящият за това съобщение. Конан се бе изтегнал на стола си, с крака върху ебонитовата масичка и бе зает да огризва хванатия здраво с две ръце говежди кокал. Той погледна небрежно към изумените благородници, леко се ухили в посока на Амалрик и продължи огризването с непроменено настървение.

— Нека Митра ни опази! — експлодира Амалрик. — Това е Конан Северняка — най-големият смутител на спокойствието от всичките ми момчета! Бих го обесил още преди години, ако не беше най-добрият боец с меч, който някога е слагал ризница…

— Ваша светлост може да е настроен да се шегува — извика Теспидес, чийто аристократични черти на лицето потъмняха. — Този мъж е дивак… младеж без култура, без потекло! Оскърбително е да се иска от благородници да му се подчиняват! Аз…

— Граф Теспидес — обади се Ясмела, — мушнал сте ръкавицата ми под ремъка си. Моля ви дайте ми я и после вървете.

— Да вървя? — извика той трепвайки. — Къде да вървя?

— В Кот или Хадес! — отвърна тя. — Ако не ще ми служите както желая, няма да ми служите изобщо.

— Не сте справедлива към мен, принцесо — отговори той, покланяйки се, дълбоко наранен. — Няма да ви изоставя! Заради вас ще поставя меча си на разположение дори на този дивак!

— А вие, милорд Амалрик?

Амалрик тихо изруга, после се засмя. Един истински воин на удачата, за него не съществуваха промени в благоразположението, колкото и неприятни и изненадващи да бяха.

— Ще служа под негова заповед. „Къс живот, но весел“ казвах на времето, а с Конан Убиеца начело, животът най-вероятно ще бъде едновременно къс и весел. Митра! Ако кучето някога е командвало повече от глутница себеподобни, аз ще го изям така, както си е — с цялата екипировка!

— А вие, мой Ага? — обърна се тя към Шупрас.

Той сви рамене примирено. Бе типичен представител на расата, развила се покрай южните граници на Кот — висок, сух, с черти, по-източени и по-ястребови, отколкото на пустинните му събратя с по-чиста кръв.

— Ищар решава, принцесо — в думите му звучеше фатализмът на предците му.

— Почакайте тук — разпореди се тя и докато Теспидес пуфтеше и мачкаше кадифената си шапка, Таурус мърмореше тихо, а Амалрик крачеше напред-назад, дърпайки жълтата си брада и усмихвайки се като гладен лъв, Ясмела изчезна отново зад завесата и плесна с ръце, извиквайки робите си.

По нейна заповед те донесоха доспехи, за да подменят старите на Конан: яка за ризницата, обковани ботуши, ризница, набедреници, лек шлем със забрало. Когато Ясмела отново дръпна завесата, един нов Конан, облечен в излъскана стомана, стоеше пред публиката. Скрит под плочите на бронята, с вдигнато забрало и тъмно лице, по което играеха сенките на перата, полюшващи се над шлема му, в него имаше една мрачна внушителност, която дори Теспидес неохотно отбеляза. Насмешката угасна върху устните на Амалрик.

— В името на Митра, — каза той бавно — никога не съм очаквал да те видя облечен в желязна броня, но на тебе тя ти прилича. Кълна се в костите на ръцете си, Конан, виждал съм крале, които носят доспехите си с по-малко царственост от тебе!

Конан не проговори. Една бърза сянка мина през мислите му. През годините, които му предстояха, когато мечтите му щяха да се сбъднат, той щеше да си спомня думите на Амалрик.

3

Още в ранни зори по улиците на Хорайа наизлязоха тълпи, за да наблюдават войските, задаващи се откъм южната порта. Армията най-сетне бе тръгнала. Това бяха рицарите, блестящи в кованите си брони с разноцветни пера, веещи се над излъсканите им шлемове. Конете им, нагиздени с копринени покривала и седла от лъскава кожа, танцуваха, насочвани от ездачите си. Слънчеви лъчи хвърляха отблясъци от върховете на копията им, които се издигаха като гора над армията, а дълги тесни знамена се полюшваха от бриза. Всеки рицар носеше и знак на благоволение, даден от някоя дама — ръкавица, шалче или роза, закачени или на шлема му, или пристегнати към колана на меча. Това бе рицарството на Хорайа — 500 души на брой, предвождани от граф Теспидес, за когото хората казваха, че има аспирации за ръката на самата Ясмела.

Те бяха следвани от лека кавалерия на дългокраки коне. Ездачите бяха в мнозинството си планинци, стройни мъже с източени лица; островърхи леки шлемове покриваха главите им, а плетените им ризници проблясваха изпод развяващите се кафтани. Оръжие им беше внушаващият ужас шемитски лък, чиято стрела лети на петстотин крачки. Тези пет хиляди души се предвождаха от Шупрас, който яздеше начело с мрачно лице.

Веднага след тях маршируваха копиеносци, както обикновено малко на брой, защото в Хорайа се считаше, че кавалерията е единствената благородна служба в армията. В жилите им, както и у рицарите, течеше древна котска кръв — това бяха синове от бедни семейства, неуспели мъже, безпарични младежи, които просто не можеха да си позволят коне или броня, общо 500 на брой.

Наемниците завършваха шествието — 1000 ездачи и 2000 войници с копия. Стройните коне на кавалеристите изглеждаха здрави и диви като конниците, те не се изправяха на задните си крака. Имаше някаква зловеща деловитост в тези професионални убийци, ветерани от кървави сражения. Облечени от глава до крака в плетени ризници, те носеха леки шлемове без забрала върху качулките, изплетени от материята на ризниците. Щитовете им не бяха украсени, на дългите им копия не се развяваха флагове. На седлата им висяха бойни секири и стоманени боздугани, а на хълбока на всеки от тях висеше дълъг, широк меч. Пехотинците бяха въоръжени по същия начин, но вместо копия носеха пики.

Това бяха хора от много раси. Тук имаше източени хайперборейци, с едри кости, бавна реч и склонност към насилие; кестеняви гъндърейци от северозападните хълмове; пъргави зингарци със стърчащи черни мустаци и буйни глави; аквилонци от далечния Запад. Но всички, с изключение на зингарците, бяха хайборейци.

Зад всички пристъпваше камила, богато украсена, водена от рицар, яхнал огромен боен кон. Те бяха заобиколени от група бойци, подбрани измежду кралската гвардия. Под копринения балдахин, закрепен над седлото на камилата, седеше стройна, облечена в коприна фигура, и при вида й тълпата (която никога не пропускаше да отбележи кралско присъствие) изпадна в див възторг, започна да хвърля шапки във въздуха и оглушително да я приветства.

Конан Кимериеца, неспокоен, въпреки бронята си, гледаше натруфената камила неодобрително и се обърна към Амалрик, който яздеше до него, облечен в позлатена плетена ризница със златен нагръдник и шлем, над който се развяваше кичур от конска грива:

— Принцесата иска да дойде с нас. Може и да е издръжлива, но е твърде крехка за тази работа. Както и да е, но поне ще трябва да махне тези одежди.

Амалрик засука мустак, за да скрие усмивката си. Очевидно Конан считаше, че Ясмела ще трябва да запаше меч и да вземе участие в схватката, както жените на варварите, които често воюваха.

— Жените на хайборейците не воюват като вашите кимерийски жени, Конан — каза той. — Ясмела язди с нас, за да наблюдава битката. Между другото — той се помести, в седлото си и понижи глас, — между нас казано, на мене ми се струва, че принцесата просто не смее да остане. Тя се страхува от нещо…

— Бунт? Може би трябваше да обесим няколко граждани, преди да потеглим…

— Не. Една от прислужниците й се разбъбри и спомена за… Нещо, което идвало в двореца нощем и плашело Ясмела до побъркване. Не се съмнявам, че е някакъв дяволски трик на Натохк. Конан, ние се борим срещу нещо повече от обикновена плът и кръв.

— Е, добре, — изсумтя кимериецът — по-добре е да излезеш срещу врага, отколкото да го очакваш.

Той хвърли поглед към дългата върволица фаланги, хвана юздите с една ръка и по стар навик извика фразата на потеглящите на бой наемници:

— Ад или плячка, момчета… ходом… марш!

Далече назад, зад края на дългата колона, величествените порти на Хорайа се затръшнаха. Развълнувани жители се подредиха около бойците. Те разбираха, че това, което наблюдават, ще им донесе живот или смърт. Ако войската претърпеше поражение, бъдещето на Хорайа щеше да бъде изписано с кръв. За ордите, които нахлуваха откъм юг, милостта бе нещо непознато.

Бойните колони маршируваха през целия ден, минавайки през ливади, насечени от малки ручеи, а теренът постепенно започна да се издига. Пред тях се простираше дълга верига от хълмове, плътно закриващи хоризонта от изток до запад. Те издигнаха бивак на северните склонове на тези хълмове за през нощта и покрай лагерните огньове наклякаха посетители от местните племена — мъже с пламтящи очи и извити носове, които повториха новините, дошли откъм загадъчната пустиня. В историите, които разказваха, името на Натохк се вплиташе като пълзяща змия. По негова заповед демоните на въздуха донасяли гръмотевици, ветрове и мъгли, а чудовищата на подземния свят разтърсвали земята със зловещ тътен. Той извличал огън от въздуха, за да изпепели портите на оградените градове и да изпече живи облечените в броня войни. Редиците на бойците му покривали пустинята, а заедно с него пътувала в бойни колесници петхилядна стигийска армия под предводителството на разбунтувалия се принц Кутамун.

Конан слушаше невъзмутимо. Неговият занаят бе сражаването. Животът беше една непреставаща битка или серия от битки; откакто се бе родил, Смъртта беше негов постоянен спътник. Тя го дебнеше отстрани, гледаше през рамото му над масите за хазарт, костеливите й пръсти подрънкваха с чашите за вино. Тя се изправяше над него — една закачулена и чудовищна сянка, когато лягаше да спи. Той не възразяваше срещу присъствието й така, както кралят не възразява срещу присъствието на виночерпеца си. Някой ден костеливите й пръсти щяха да се затворят и това щеше да е всичко. Бе достатъчно, че живее сега.

Обаче другите не бяха така безразлични към страха както той. Прибирайки се след огледа на нощните часови, Конан спря рязко, когато стройна, завита в пелерина фигура се изпречи пред него с протегната ръка.

— Принцесо! Трябваше да си в леглото си.

— Не можах да заспя. — Тъмните й очи се озъртаха неспокойно в тъмнината. — Конан, страхувам се!

— Страхуваш се от някой от войската? — ръката му хвана дръжката на меча.

— Не от човек — потръпна тя. — Конан, има ли нещо от което се страхуваш ти?

Той помисли, подръпвайки бузата си.

— Да! — призна той накрая. — От проклятието на боговете.

Тя отново потръпна.

— Аз съм прокълната! Зловещо създание от бездната ме е избрало. Нощ след нощ то се крие из сенките и ми шепне отвратителни тайни. Иска да ме отвлече със себе си в преизподнята, за да ме направи своя кралица. Не смея да заспя — ще дойде и тук, както правеше в двореца. Конан, ти си силен, остани с мене! Страх ме е!

Тя вече не беше принцеса, а просто ужасено момиче. Гордостта бе паднала от нея, но тази голота не я притесняваше. В нейния трескав страх тя бе отишла при онзи, който и се струваше най-силен. Онази безжалостна сила, която й бе отвратителна в началото, сега я бе привлякла.

Вместо отговор, той свали аленочервения си плащ и я загърна в него, грубовато, сякаш всякаква нежност му е неприсъща. Облечената му в желязо ръка за момент се задържа върху нежните й рамене и тя отново потръпна, но не от страх. Някаква вълна от животинска жизненост премина през тялото й, сякаш част от неговата разточително бликаща сила й бе придадена.

— Легни тук! — той й посочи едно поразчистено място около примигващия огън. За него нямаше нищо неестествено една принцеса да легне на голата земя до лагерния огън, загърната в плаща на войн. Тя се подчини, без да задава въпроси.

Той седна до нея на един камък, поставил меча си през коленете. Осветяван от пламъците на огъня, той изглеждаше като статуя от стомана — някаква динамична сила, намерила за момент покой; не почиваща, а просто неподвижна за малко, очакваща някакъв сигнал, за да се хвърли в страховит скок. Отблясъците на огъня играеха някаква своя игра по лицето му, правейки чертите му да изглеждат като изсечени от материя, може би непозната, но твърда като стомана. Очите му бяха неподвижни, но в тях страстно гореше живот. Той не бе просто див човек — той беше част от дивото, човек, замесен с неукротимите първични елементи на природата; във вените му течеше кръвта на глутница вълци, в мозъка му се криеха замайващите бездни на северната нощ, а сърцето му туптеше с пламъка на обхванати от пожар гори.

Така, полузадрямалата Ясмела заспа, обхваната от прелестното чувство на сигурност. Тя бе усетила, че никаква огнеока сянка няма да се надвеси над нея в тъмнината, докато мрачната фигура до нея я охранява.

И въпреки това веднъж тя се събуди, но не защото бе видяла нещо.

Разбудил я бе шепот на гласове. Отваряйки очи, тя видя, че пламъците на огъня угасват. Чувствуваше се, че наближава зората. В тъмнината тя съзря Конан, който все още седеше на камъка, видя и дългия син отблясък на острието на меча му. Близо до него бе приклекнала друга фигура, върху която ниските пламъци на огъня хвърляха слаба светлина. В просъница Ясмела различи профила на извит орлов нос и проблясването на око под бял тюрбан. Човекът бързо говореше на шемитски диалект, който тя трудно разбираше.

— Нека Бел ми пречупи ръката! Говоря истината! В името на Деркето, Конан, аз наистина съм кралят на лъжците, но няма да излъжа стария си другар. Кълна се в дните, когато бяхме заедно крадци в земите на Замора, преди да облечеш ризница! Видях Натохк; заедно с другите коленичих до него, докато се молеше на Сет. Но не си заврях носа в пясъка като останалите. Аз съм крадец от Шумир и зрението ми е остро като на невестулка. Вдигнах поглед и видях воала му да се развява от вятъра. Той го отметна встрани и аз видях… видях… Нека Бел ми е на помощ, Конан, казвам, че видях! Кръвта ми замръзна във вените, а косата ми настръхна. Това, което бях видял, изгори душата ми като нажежено желязо. Не можех да се успокоя, докато не се убедя. Отправих се към земите на Кутчемес. Вратата на храма от слонова кост стоеше отворена, а зад прага се виждаше огромна змия, пронизана от меч. Вътре в купола лежеше тялото на човек, така сгърчено и изкривено, че в началото не можах да го позная, но това бе Шеватас — замореца, единствения крадец на света, чието превъзходство признавам. Съкровището бе недокоснато — лежеше на блестящи купове около трупа му. Това е всичко.

— Нямаше кости… — започна Конан.

— Нищо нямаше! — прекъсна го страстно шемитът. — Нищо! Само един-единствен труп!

За момент настъпи тишина и Ясмела се сви от някакъв безименен ужас.

— Откъде е дошъл Натохк? — чу се отново звънкият шепот на шемита. — От пустинята, през една нощ, когато светът бил заслепен и полудял от побеснелите облаци, носени през някаква неземна светлина между треперещите звезди, а воят на вятъра се смесвал с писъците на духовете из безлюдните земи. Онази нощ излезли вампири, вещици се носели голи по вятъра, върколаци виели из пустошите. И се появил той, на черна камила, носейки се като самия вятър, по тялото му играел нечестив пламък, а копитата на камилата светели в тъмнината. Когато Натохк слязъл от нея пред храма на Сет край оазиса Афака, животното се скрило в нощта и изчезнало. А аз говорих с хора от племената, които се кълнат, че то неочаквано разперило гигантски криле и се стрелнало към облаците, оставяйки след себе си огнена диря. Никой повече не видял камилата след онази нощ, но една черна, зловеща, човекоподобна фигура се примъквала до палатката на Натохк и говорела на неразбираем език с него в тъмнината, преди да съмне. Ще ти кажа, Конан — Натохк е… виж, ще ти покажа образа на онова, което видях оня ден край Шушан, когато вятърът духна встрани неговия воал!

Ясмела видя блясъка на злато в ръката на шемита в момента, когато двамата се надвесиха над нещо. Тя чу Конан да изсумтява и неочаквано над нея се спусна тъмнина. За първи път през живота си Ясмела бе припаднала.

 

 

Зората още бе само намек за просветляване на изток, когато армията отново тръгна на поход. В лагера бяха дошли хора от околните племена на коне, залитащи след изтощителна езда. Те съобщиха, че пустинната орда лагерува край кладенеца на Алтаку. Войниците бързо се отправиха през хълмовете, оставяйки обозите да ги настигнат. Ясмела яздеше с тях и в очите й се бе загнездил страх. Онзи безименен ужас бе започнал да приема дори още по-страшни форми, тъй като тя бе разпознала монетата в ръката на шемита през изтеклата нощ — една от онези, тайно изсичани от последователите на забравения Зугитски култ, с образа на мъж, мъртъв вече три хилядолетия.

Пътят се виеше между хълмовете и минаваше край зъбери, надвесени над пропасти. Тук-там се срещаха села с каменни къщи, измазани с кал. Селяни наизлязоха, за да се присъединят към своите, така че преди още да прекосят веригата хълмове, армията бе нараснала с още три хиляди бойци с лъкове. Малко неочаквано те оставиха хълмовете зад гърба си и пред очите им се разкри завладяваща гледка, която се простираше на юг. Откъм южната си страна хълмовете рязко се спускаха, оформяйки рязка географска граница между платата на Кот и южната пустиня. Така хълмовете образуваха периферията на платата, представляващи една почти непрекъсната стена. В тази си част те бяха голи и пусти, населявани само от племето Захееми, чието задължение бе да охранява пътя на керваните. От хълмовете нататък се простираше пустиня — гола, прашна, безжизнена. Но отвъд хоризонта се намираше Кладенеца при Алтаку и ордата на Натохк.

Под мястото, където бе излязла армията бе проходът Шамла, през който минаваха богатствата на севера и на юга, но през който бяха, преминали и армиите на Кот, Хорайа, Шем, Туран и Стигия. Тук привидно непроходимата стена на хълмовете бе разчупена. В пустинята се врязваха склоновете им, образувайки голи долини, от които една-единствена не бе затворена откъм север и именно тя бе проходът. Изглеждаше като че ли някаква гигантска ръка се е протегнала през хълмовете: два раздалечени пръста образуваха ветрилообразно оформената долина. Пръстите всъщност представляваха широки хребети от двете страни, външните стени на които бяха отвесни, а вътрешните — полегати склонове. Долината се стесняваше и издигаше, преминавайки в плато, заградено от склонове, насечени от дерета. Тук имаше кладенец, няколко каменни кули, населявани от захеемийците.

Именно на това място спря Конан, скачайки от коня си. Той бе захвърлил бронята си в полза на по-привичната му плетена ризница. Теспидес се приближи на коня си и се осведоми:

— Защо спираш?

— Ще ги изчакаме тук — отговори Конан.

— По-достойно за рицари е да се отправим към тях и да ги пресрещнем — отсече графът.

— Ще ни пометат само с числеността си — отговори кимериецът. — Освен това, там няма вода. Ще лагеруваме на платото…

— Моите рицари и аз ще лагеруваме в долината — възрази Теспидес гневно. — Ние сме авангардът и поне ние не се страхуваме от някаква одърпана пустинна паплач.

Конан сви рамене и разгневеният благородник се отдалечи. Амалрик прекъсна издаването на някаква заповед с гръмотевичен глас, за да наблюдава как облечените в блестящите си доспехи рицари се спускат по склона към долината.

— Глупаци! Водата им скоро ще свърши и те ще трябва да се изкачват обратно, за да напоят конете си.

— Да правят каквото искат — отвърна Конан. — Трудно им е да приемат заповеди от мене. Кажи на момчетата да разседлават и да почиват. Походът беше бърз и тежък. Да се напоят конете и нека хората да похапнат.

Нямаше нужда да се изпращат разузнавачи. Пустинята се простираше гола пред погледа им, макар точно в този момент гледката да бе ограничавана от ниски бели облаци, надвиснали над южния хоризонт. Монотонността бе нарушавана от подаващите се изпод пясъците каменни развалини, за които се твърдеше, че били останки от древен стигийски храм. Конан каза на стрелците да слязат от конете и ги разположи по хребетите заедно с планинците. Наемниците и копиеносците от Хорайа той подреди по платото около кладенеца. Назад, близо до мястото, където планинският път се изкачваше на платото, бе издигната шатрата на Ясмела.

И понеже не се виждаше никакъв враг, войниците се отпуснаха да почиват. Шлемовете бяха свалени, качулките отметнати назад, коланите отпуснати. Груби шеги се подмятаха, докато войните гризяха говеждо и надигаха мехове с пиво. Селяните по склоновете също се нагласиха удобно, похапвайки фурми и маслини. Амалрик се упъти към мястото, където Конан седеше гологлав на една канара.

— Конан, чу ли какво разказват селяните за Натохк? Казват, че… Митра, това е дивотия, която даже не може да се повтори! Какво мислиш?

— Понякога в земята лежат семена, без да изгният с векове — отговори Конан. — Но Натохк със сигурност е човек.

— Аз пък не съм толкова сигурен — изръмжа Амалрик. — Между другото, разположил си войските, както би го направил един опитен генерал. Поне е сигурно, че дяволите на Натохк няма да ни изненадат. Митра, каква мъгла!

— Помислих, че са облаци — отговори Конан. — Виж само как настъпва!

Това, което бе изглеждало като облаци, беше плътна мъгла, движеща се на север като един огромен развълнуван океан, бързо скривайки пустинята под себе си. След малко тя обхвана стигийските руини и продължаваше движението си напред. Армията наблюдаваше в захлас. Това бе нещо невиждано… неестествено и необяснимо.

— Няма смисъл да се изпращат разузнавачи — каза Амалрик с отвращение. — Няма да видят нищо. Фронтът й наближава предния край на хребетите. Скоро целият проход и тези хълмове ще бъдат покрити…

Конан, който наблюдаваше носещата се мъгла с нарастващо безпокойство, неочаквано се наведе и опря ухо в земята. Той трескаво скочи, проклинайки.

— Коне и колесници, с хиляди! Земята се тресе под тях. Хей, там! — гласът му изгърмя над долината, стряскайки почиващите мъже. — Пригответе пиките, кучета! Затегнете редиците си.

След този призив войните оформиха бойния си ред, бързо нахлупиха шлемовете си, мушнаха ръце през кожените ремъци на щитовете, а междувременно мъглата се разпръсна като нещо вече ненужно. Тя не се разсея като обикновената мъгла, тя просто изчезна като духнат пламък. И докато преди момент цялата пустиня бе скрита под търкалящите се напред валма, натрупани слой над слой, в следващия слънцето озари голата пустиня от безоблачното небе. Но макар и гола, пустинята вече не бе празна — тя гъмжеше от войни. Мощен рев разтърси хълмовете.

Пред погледа на изумените наблюдатели се разкри едно развълнувано, искрящо море от бронз и злато, над което стоманени остриета проблясваха като съзвездия в небето. С вдигането на мъглата нашествениците спряха като замръзнали, в дълги подредени редици, блестящи под слънцето.

Най-отпред имаше дълга редица от колесници, теглени от могъщите свирепи стигийски коне, с пера на главите — те пръхтяха и се вдигаха на задните си крака, защото голите им водачи опъваха юздите, присвили здравите си крака и напрегнали мишци на тъмните си ръце. Войните по колесниците бяха високи, с ястребови лица в бронзови шлемове, увенчани с полумесец, поддържащ златна топка. Не, това не бяха обикновени стрелци, а благородници от юга, израснали в лов и сражения, за които бе нещо обикновено да убият лъв със стрела.

Зад тях идваше пъстър строй от диви мъже на полудиви коне — войните на Куш, първото от великите черни кралства по пасбищата, южно от Стигия. Те яздеха без седла и юзди, абсолютно голи и телата им блестяха като от ебонит — здрави и гъвкави.

След тях идваше орда, която сякаш беше заляла цялата пустиня. Хиляди и хиляди войнствени синове на Шем: редици от ездачи в люспести ризници и цилиндрични шлемове — известни като асшурите на Нипр, Шумир, Ерук и съседните им градове; диви орди в бели наметала — номадските племена.

И ето редиците започнаха да се огъват и вълнуват. Колесниците се изтеглиха встрани, за да дадат възможност на основната войска да излезе уверено напред. Долу в долината рицарите бяха вече оседлали и граф Теспидес се отправи в галоп по склона към мястото, където беше застанал Конан. Той не благоволи да слезе от коня и с рязък глас заговори от седлото си:

— Вдигането на мъглата ги е объркало! Сега е моментът да атакуваме! Кушитите нямат лъкове и те ще маскират цялото настъпление. Една атака с моите рицари и ще ги натикаме обратно в редиците на шемитите, разрушавайки формацията им. Последвай ме! Ще спечелим тази битка само с един удар!

Конан поклати глава.

— Ако се биехме срещу обикновен враг, щях да се съглася. Но това объркване тук ми се струва повече като примамка, отколкото наистина, сякаш има за цел да ни подмамят да атакуваме. Страх ме е от клопка!

— Тогава значи отказваш да тръгнеш? — извика Теспидес, чието лице бе потъмняло от гняв.

— Защо не проявиш разум — възкликна Конан. — Имаме предимство на позицията…

С гневна клетва Теспидес извърна коня си и се спусна в галоп обратно в долината, където рицарите му го очакваха нетърпеливо.

Амалрик поклати глава.

— Не трябваше да му позволяваш да се връща, Конан. Аз… виж там!

Конан скочи на крака с проклятие. Теспидес се бе върнал при хората си. Страстният му глас можеше слабо да се долови, но жестът му към наближаващата орда бе достатъчно изразителен. В следващия момент петстотин копия вдигнаха остриетата си и облечената в стомана войска се втурна с грохот на копита надолу по долината.

Един млад паж дотича от шатрата на Ясмела, викайки към Конан с острия си, развълнуван глас:

— Милорд, принцесата пита защо не последвате и подкрепите граф Теспидес.

— Защото не съм такъв велик глупак като него — изръмжа Конан, отпусна се отново на канарата и продължи гризането на огромния говежди кокал.

— С получаването на повече власт започваш да ставаш по-сдържан — обади се Амалрик. — Лудост, подобна на тази, винаги ти е доставяла особено удоволствие.

— Да, когато трябваше да мисля само за собствения си живот — каза Конан. — Чакай… какво по дяволите…

Ордата бе спряла. От края на фланга се понесе колесница, управлявана от гол мъж, който шибаше коня като бесен. Другият в колесницата имаше висока фигура, облечена в роба, блестяща с всички цветове на дъгата под слънцето. Той държеше в ръце огромен златен съд и изливаше от него тънка струйка от нещо, което искреше под слънчевите лъчи. Колесницата трополейки мина по целия фронт на пустинната орда, оставяйки зад колелата си, като вълна след кораб, дълга тънка линия, блестяща в пясъците като фосфоресциращата следа от змия.

— Това е Натохк! — изруга Амалрик. — Какво ли дяволско семе е посял?

Атакуващите рицари не забавиха главоломния си ход напред. Още петдесет крачки и те щяха да се забият в неравните редове на кушитите, които стояха неподвижно с вдигнати пики. В този момент излезлите начело рицари стигнаха до тънката линия, която продължаваше да блести в пясъка. Те не обърнаха внимание на заплахата, може би скрита в нея. Но в момента, когато стоманените копита на конете стъпиха върху й, стана както когато стомана удря в кремък… но с много по ужасяващ резултат. Мощна експлозия разтърси пустинята, която сякаш се разцепи по тънката линия и страхотен ослепяващ пламък избухна по нея.

В този момент цялата предна редица на рицарите беше обхваната от този пламък, а конете и облечените в стомана ездачи загинаха в огъня като насекоми в горски пожар. В следващия момент задните редици минаха през обгорените им тела. Не можейки да спрат бързия си ход, редица след редица се стоварваше върху останките. С ужасяваща изненада атаката се превърна в погром, в който бронирани тела намираха смъртта си сред обезобразени цвилещи коне.

Илюзията за объркване сред редиците на ордата изчезна и войните отново заеха местата си. Дивите кушити се нахвърлиха върху безпорядъка, пронизвайки с пиките си ранените, разбивайки шлемовете на рицарите с камъни и железни чукове. Всичко приключи така бързо, че наблюдателите по склоновете останаха замаяни. Но ордата отново тръгна напред, разделяйки се на две, за да заобиколи овъглените останки. По хълмовете се чу вик: „Ние не се бием с хора, а с дяволи!“

И на двата хребета планинците загубиха куража си. Един изтича към платото с пяна, стичаща се по брадата му.

— Бягайте, бягайте! — изхълца той. — Кой може да се бори срещу магията на Натохк?

С рев Конан скочи от канарата и го зашлеви с огромния кокал. Планинецът падна с кръв, стичаща се от носа и устата му. Конан изтегли меча си, а очите му се бяха превърнали в тесни процепи, през които се виждаше бушуващ син пламък.

— Марш на поста си! — изрева той. — Нека още някой се опита да направи крачка назад и ще му отсека главата! Бийте се, дявол да ви вземе!

Колебанието изчезна със скоростта, с която се бе появило. Свирепият темперамент на Конан бе като ведро ледена вода във водовъртежа на техния ужас.

— Заемете местата си! — разпореди той бързо. — И да не сте помръднали! Нито мъж, нито дявол не трябва да преминат днес през прохода Шамла.

Там, където периферията на платото стигаше до склоновете към долината, наемниците затегнаха коланите си и хванаха здраво копията си. Зад тях копиеносците седнаха в седлата си, а настрани бе заделен резерв от копиеносци, състоящ се от жители на Хорайа. За Ясмела, застанала бледа и безмълвна пред вратата на палатката си, тази войска изглеждаше като жалка шепа хора пред наближаващата пустинна орда.

Конан стоеше сред копиеносците. Той знаеше, че нашествениците няма да се опитат да атакуват с колесници нагоре към прохода, защото щяха да попаднат под стрелите на стрелците. Но въпреки това изсумтя изненадан, като видя ездачите да слизат от конете си. Тези диваци нямаха обози с хранителни припаси. Мехове и торби висяха на седлата им. Сега те изпиха последната си вода и захвърлиха меховете настрани.

— Това е отрядът на обречените — прошепна той, докато бойците подреждаха редиците си. — Бих предпочел кавалерийска атака, ранените коне скачат настрани и разрушават реда.

Ордата се бе подредила във формата на огромен клин, във върха на който бяха стигийците, тялото му бе от войските на облечените в ризници асшури, а по фланговете застанаха помадите. В плътни редици с вдигнати щитове те вървяха напред, а зад тях висока фигура, изправена в спрялата колесница вдигна ръце в широките ръкави на робата си с жест на мрачен призив.

Когато ордата навлезе в широкия отвор на долината, стрелците изстреляха стрелите си. Въпреки стегнатите си редици воините падаха с дузини. Стигийците бяха оставили лъковете си — посрещайки залпа с глави в шлемове и тъмни святкащи над щитовете очи, те продължаваха неумолимия си ход, стъпвайки по телата на падналите си другари. Но шемитите отвърнаха на огъня и облаци от стрели затъмниха слънцето. Конан наблюдаваше люшкащите се човешки вълни и се питаше каква нова ужасна магия ще направи магьосникът. Нещо му говореше, че Натохк, както всички като него, е по-страшен в защита, отколкото в атака и затова предприемането на офанзива срещу него би означавало катастрофа.

Но онова, което тласкаше ордата между зъбите на смъртта, със сигурност бе магия. Конан затаи дъх при гледката на загубите, причинявани на прииждащите редици. Краищата на клина изглеждаха размити и долината вече бе застлана с телата на мъртвите. Живите обаче нападаха като луди, за които смъртта е нищо. Просто с броя на насочените нагоре лъкове те започваха да превъзхождат стрелците по скалите. Облаци стрели се носеха към планинците, принуждавайки ги да се крият. Паника обхвана сърцата им при вида на тази неумолима атака и те опъваха тетивите на лъковете си с очи, святкащи като на хванати в капан вълци.

Ордата наближи тясното гърло на прохода и върху главите им се посипаха канари, смазвайки десетки, но това не притъпи атаката. Вълците на Конан се приготвиха за неизбежния сблъсък. Благодарение на строго спазвания боен ред и на по-добрите си брони те почти не бяха пострадали от стрелите. Но Конан се страхуваше от силата на удара тогава, когато масивният клин щеше да се забие в тънките редици на неговите войни. И сега той разбра, че тази атака не може да бъде спряна. Той сграбчи за рамото захеемиеца, стоящ наблизо.

— Има ли някакъв път, по който ездачи могат да слязат долу в глухата долина отвъд западния хребет?

— Да, стръмна, опасна пътека, тайна и вечно охранявана. Но…

Конан го бе повлякъл със себе си до мястото, където Амалрик седеше на огромния си боен кон.

— Амалрик! — извика той. — Последвай този мъж! Той ще те отведе във външната долина. Стигни до края й, заобиколи хребета там и удари ордата в тил. Не говори сега, а тръгвай! Знам, че е лудост, но така или иначе сме обречени. Поне да продадем живота си колкото може по-скъпо! Бързай!

Мустаците на Амалрик щръкнаха в зла усмивка и миг по-късно той и копиеносците му последваха своя водач в плетеницата от дерета, през която се слизаше от платото. Конан изтича обратно при своите войни с пики, извадил меча си.

Не беше избързал. И от двете страни планинците на Шупрас, полудели от мисълта за предстоящото поражение, отчаяно заливаха с дъжд от стрели нашествениците. Хората умираха като мухи както в долината, така и по склоновете. С рев и неудържим напор нагоре стигийците се стовариха срещу наемниците.

Във вихрушката от звънтяща стомана бойните редици се люшнаха и поддадоха. Започна схватката на закалените в битки благородници срещу професионалните войници.

Щитове се стоварваха срещу щитове, а между щитовете се мушваха копия и шурваше кръв.

Конан видя могъщата фигура на принц Кутамун през морето от мечове, но натискът на атакуващите го задържаше в ръкопашни схватки с тъмнокожи същества, които охкаха и сечаха. Зад стигийците асшурите напираха и викаха.

От двете страни помадите се изкатериха по скалите и се вкопчиха в ръкопашен бой с планинците. Навсякъде по билата на хребетите се водеше битка със сляпа, люта ожесточеност. Пуснали в действие зъби и нокти, с пяна на фанатизъм, избила на устата им, войните на ордата нападаха, убиваха и сами умираха. С развяващи се коси голите шемити, виейки, се появиха на полесражението.

На Конан му се струваше, че заслепените от потта му очи виждат някакъв бушуващ океан от стомана, който разгневен се надига, за да запълни долината от край до край. Битката беше навлязла във фаза на кървава безизходност. Планинците удържаха склоновете, а наемниците, стиснали окървавени пики в ръцете, забили широко крака в напоената с кръв земя, преграждаха прохода. По-изгодната позиция и по-добрата броня за момента балансираха численото превъзходство. Но това не можеше да продължава. Вълна след вълна побеснели лица и блестящи копия напираха нагоре, защото асшурите запълваха празнините в редовете на стигийците.

Конан вдигна поглед с надеждата да види войните на Амалрик откъм западния склон, но те не идваха и неговите бойци започнаха да се огъват под ударите. И Конан изостави всяка надежда за победа и оцеляване. Изрева някаква команда към задъханите капитани, проби си път и се затича през платото към останалия хорайски резерв, който напрегнато очакваше. Той дори не погледна към шатрата на Ясмела. Беше забравил за принцесата; единствената му мисъл бе дивият животински инстинкт да убие, преди да умре.

— Днес ставате рицари! — изсмя се той свирепо, сочейки с меча си, по който се стичаше кръв, към конете на планинците, спешени наблизо. — Качвайте се на тях и ме следвайте в Ада!

Планинският кон лудешки се изправи на задните си крака от допира на непознатата котска броня и плътният смях на Конан се разнесе над грохота на битката, когато той ги поведе към мястото, където източният хребет се отделяше от платото. Петстотин пехотинци — обеднели патриции, по-малки синове, „черни овци“, яхнали полудиви шемитски коне, нападаха една армия, при това надолу по склон, по който никога по-рано не се бе осмелявала да мине кавалерия!

Те профучаха през задръстения от битката проход и излязоха на застлания с трупове хребет. Втурнаха се надолу по стръмния склон и част от тях загубиха почва под краката си, попадайки под копитата на конете на другарите си. Хора под тях пищяха и отчаяни вдигаха ръце, но светкавичното нападение ги разкъса, както лавината разкъсва млада горичка. Прекосявайки гъстите тълпи, хорайците оставяха зад себе си плътен килим от смазани тела.

И в този момент, докато ордата се извиваше около себе си, войните на Амалрик, след като си бяха пробили път през кордон от ездачи, с който се бяха сблъскали във външната долина, се понесоха откъм далечния край на западния хребет и пометоха войните в клина, разпръсвайки ги във всички посоки. В атаката на Амалрик имаше цялата деморализираща изненада на атака в тил. Мислейки, че са обградени от превъзхождаща ги войска и ужасени от мисълта да бъдат отрязани от пустинята, пълчищата на номадите се разкъсаха и се обърнаха в бяг, всявайки хаос и сред по-устойчивите. Последните също се объркаха и конниците минаха през тях. Изкатерилите се по склоновете войни се разколебаха и планинците се стовариха отгоре им с нова ярост, изблъсквайки ги надолу.

Парализирана от изненада, ордата се разпадна, преди да има време да осъзнае, че нападналите ги са само шепа хора. Но веднъж разпаднала се, дори магьосник не би могъл отново да я събере. През морето от глави и копия смелчаците на Конан съзряха ездачите на Амалрик, които си пробиваха път през безредното бягство, видяха вдигането и спускането на секири и боздугани и дивата радост на победата нахлу в сърцето на всеки мъж и наля сили в ръцете му.

Запъвайки здраво крака в люшкащото се море от кръв, чиито алени вълни се плискаха около глезените им, въоръжените с пики бойци, завзели входа на прохода, тръгнаха напред, премазвайки вълнуващите се редици пред тях. Стигийците устояха, но зад тях асшурите се стопиха, а през телата на благородниците от юга, които бяха избити до крак, минаха наемниците, за да разбият и смажат огъналата се маса, която бе останала.

Горе на скалите старият Шупрас лежеше пронизан със стрела в сърцето; Амалрик, ругаейки като пират, също бе на земята с копие през набедреника си. От качилите се на конете пехотинци, които Конан бе повел, в седлата бяха останали само около сто и петдесет. Но ордата бе разбита. Номадите и копиеносците в ризници се бяха разпръснали, бягайки към лагерите си, където бяха конете им, а планинците се бяха спуснали по склоновете, доубиваха бегълците в гръб и прерязваха гърлата на ранените.

В настъпилия червен хаос, едно ужасно привидение се появи неочаквано пред изплашилия се кон на Конан. Това беше принц Кутамун, гол, ако не се считаше набедрената му препаска, с вдлъбнатина на шлема и крайници, изплескани с кръв. С ужасен вик той захвърли дръжката на счупения меч в лицето на Конан и скачайки, хвана оглавника на жребеца. Кимериецът полузамаян залитна в седлото, а тъмнокожият гигант със страхотна сила раздвижи цвилещото животно напред-назад, докато то загуби равновесие и рухна на земята върху окървавения пясък и гърчещи се тела.

Конан скочи встрани при падането на коня и Кутамун се нахвърли с рев върху му. В лудия кошмар на схватката, варваринът така и не разбра как съумя да убие врага си. Единственото, което знаеше бе, че един камък в ръката на стигиеца се стоварваше отново и отново върху шлема му, хвърляйки искри в очите му, а самият той забиваше и забиваше кинжала си в тялото на противника без очевиден ефект върху ужасяващата жилавост на принца. Светът вече се въртеше пред очите му, когато с разтърсваща конвулсивна тръпка той се вдърви и след това се отпусна.

Залитайки, Конан се надигна. Кръв се стичаше изпод изкривения му шлем. Погледна опустошението. От хребет до хребет лежаха съсечените — един червен килим, който покриваше долината. Това бе едно червено море, вълните на което представляваха купища трупове. Телата запушваха гърловината на долината, с тях бяха отрупани склоновете. А долу, в пустинята, клането продължаваше. Оцелелите бяха стигнали до конете си и се втурнаха навътре в пустинята, яростно преследвани. Конан стоеше смаян, виждайки колко малко са останали от бягащите.

В този момент раздиращ писък заглуши звъна на оръжията. Нагоре по долината се носеше колесница, без да обръща внимание на телата на убитите. Но не коне теглеха колесницата, а огромно черно създание, подобно на камила. В колесницата стоеше изправен Натохк с развяващи се одежди; приклекнало черно човекоподобно създание, което приличаше на гигантска маймуна, стискаше юздите и озверено шибаше с бич.

Донасяйки със себе си повея на изгарящ вятър, колесницата се изкачи по задръстения от трупове склон на долината и се насочи направо към шатрата, където Ясмела беше сама, изоставена от охраната си. Тя я бе напуснала, обхваната от треската за преследване. Конан замръзна, като чу ужасения й писък, когато дългата ръка на Натохк я хвана и я метна на колесницата. Тогава отвратителното животно зави и се понесе в обратна посока, надолу към долината и никой от мъжете не се осмели да изпрати стрела или копие, за да не улучи Ясмела, която се извиваше в ръцете на Натохк.

С нечовешки вик Конан сграбчи падналия си меч и изскочи на пътя на колесницата. Но в момента, когато издигаше меча, предните копита на черния звяр го удариха като мълния и го хвърлиха настрани замаян и ожулен. Писъкът на Ясмела отекваше в ушите му, докато колесницата изтрополи надолу.

Рев, в който нямаше нищо човешко, се изтръгна от гърлото му. Конан скочи от окървавената земя, сграбчи юздите на един кон, останал без ездач, и се хвърли на седлото, без дори за секунда да забави неговия бяг. Забравил всичко, той се носеше след бързо отдалечаващата се колесница. Като вихрушка мина той покрай лагера на шемитите. След това навлезе в пустинята, премина покрай група свои конници и лудо препускащи ездачи от ордата.

Колесницата се носеше напред и Конан неумолимо я преследваше, но конят му започна да се изтощава. Сега около тях се простираше гола пустиня, озарена от огненото великолепие на залеза. Пред него се появиха древните развалини, когато чу неочакван писък, който вледени кръвта в жилите на Конан. Ужасният кочияш изблъска Натохк и момичето от колесницата. Те се изтърколиха по пясъка и пред смаяния поглед на Конан колесницата и теглещото я привидение се измениха по невероятен начин. Огромни крила се разпериха над черната твар, вече изобщо неприличаща на камила, стрелна се нагоре в небето, оставяйки след себе си диря от ослепителен огън. От нея се разнесе гласът на черното маймуноподобно същество, триумфално произнасящо нечленоразделни звуци. И изчезна така бързо, сякаш беше само кошмар, нахлул през сън, обладан от привидения.

Натохк скочи, хвърли бърз поглед към мрачния си преследвач, който съвсем не бе спрял, а препускайки се приближаваше с недвусмислени намерения. При вида на сваления меч, от който капеше кръв, магьосникът сграбчи полуприпадналото момиче и изтича с него в развалините.

Конан скочи от коня си и се хвърли след тях. Той се озова в стая, озарена от призрачна светлина, макар че отвън бързо се здрачаваше. Ясмела лежеше на черен олтар от нефрит и голото й тяло блестеше под странната светлина, като че ли бе от слонова кост. Дрехите й бяха безразборно пръснати по пода набързо и брутално разкъсани. Натохк чакаше обърнат към Конан — нечовешки висок и строен, облечен в блестяща зелена коприна. Той отхвърли назад воала си и Конан се взря в чертите, които бе видял изсечени върху зугитската монета.

— Да, затвори очи, куче! — гласът беше като съскане на огромна змия. — Аз съм Турга Хотан! Дълго лежах в гробницата си, очаквайки деня на пробуждането и освобождението. Уменията, които ме спасиха от варварите преди много време, ме задържаха в плен, но аз знаех, че ще настъпи ден, когато някой ще дойде… и той се появи, за да изпълни предназначението си и да умре така, както нито един мъж не е умирал от три хиляди години насам! Глупако, да не мислиш, че си победил, защото разпръсна войската ми? Защото ме е предал и изоставил демонът, който бях извикал, за да ми служи? Аз съм Турга Хотан, който ще управлява света, независимо от жалките ти богове! Пустинята е пълна с мои хора, а демоните ще изпълнят моите заповеди. Страстта ми към една жена ослаби моята магия. Сега жената я моя и пирувайки с душата й, аз ще стана непобедим! Назад, глупако! Ти не си победил Турга Хотан!

Той хвърли жезъла си в краката на Конан, който отскочи с неволен вик. Защото при падането си жезълът претърпя ужасна трансформация: очертанията му се размиха и раздвижиха и една качулата кобра се изправи, съскайки пред вцепенения кимериец. С гневна клетва Конан нанесе удар и мечът разсече съществото на две. Пред краката му сега лежаха само две парчета от прерязан в средата ебонитов жезъл. Турга Хотан се изсмя зловещо и извъртайки се, вдигна нещо, което пълзеше в праха на пода.

В протегната му ръка нещо живо се гърчеше и извиваше. Този път това не беше игра на сенките: в голата си ръка Турга Хотан бе хванал черен скорпион, дълъг цял фут — най-ужасната пустинна твар, чието ужилване с опашка означаваше незабавна смърт. На подобното на череп лице на Турга Хотан се разля усмивка като гримаса на мумия. Конан се поколеба… и без предупреждение удари с меча си.

Изненадан, Турга Хотан нямаше време да избегне удара. Острието го улучи под сърцето и излезе зад рамото му.

Конан се отправи към олтара и пое Ясмела с окървавените си ръце. Тя конвулсивно го прегърна през врата и се разплака истерично.

— Всички дяволи на Кром, девойко! — изръмжа Конан. — Пусни ме! Петдесет хиляди души загинаха днес и работата, която трябва да…

— Не! — прошепна тя, притискайки се с конвулсивна сила, която в момента страхът и страстта я бяха направили варварска като неговата. — Няма да те пусна! Аз съм твоя по законите на огъня, стоманата и кръвта! Ти си мой! Там, навън, аз принадлежа на другите… тук — само на себе си… и на тебе! Не можеш да си тръгнеш!

Той се поколеба; главата му беше замаяна от силата на собствената му страст. Призрачната, неземна светлина все още витаеше в камерата, осветявайки мъртвото лице на Турга Хотан, което бе озъбено в зловеща усмивка. Навън, в пустинята, по хълмовете, в океана от мъртъвци, продължаваха да умират мъже, виейки от раните си, от жажда и от лудост. И рухваха цели кралства. И изведнъж всичко това бе пометено от някаква аленочервена вълна, неудържимо надигаща се в душата на Конан. Той прегърна с железните си ръце нежното бяло тяло, което пламтеше с някакъв вселяващ лудост вълшебен огън.

Феникс върху меча

1

Над скритите в сенки островърхи кули се бе спуснала призрачна тъмнина и навсякъде цареше онази тишина, която идва пред изгрев. В една сенчеста уличка, част от истински лабиринт на тайнствено преплетени пътища, четири маскирани фигури излязоха през врата, предпазливо отворена от мургава ръка. Без да промълвят нито дума, те се изгубиха в тъмнината, плътно загърнати в плащовете си, прокрадвайки се беззвучно като духовете на убити. През пролуката на все още открехнатата врата надничаше лице със сардоническа физиономия; две зли очи блеснаха с омраза в тъмнината.

— Вървете в нощта, създания на тъмнината — чу се подигравателен глас. — О, глупци, вие даже не подозирате, че гибелта ви следва по петите като сляпо куче!

Човекът, изрекъл тези думи, затвори вратата и сложи резето, след което се обърна и със свещ в ръката тръгна по коридора. Това беше навъсен гигант, чиято тъмна кожа разкриваше стигийската му кръв. Той влезе в една стая, в която висок, строен мъж, облечен в поизносени дрехи от кадифе, лежеше като голяма, ленива котка на покрит с коприна диван и отпиваше вино от огромна златна чаша.

— Е, Аскаланте — каза стигиецът, оставяйки свещта, — лековерните ти слуги излязоха на улицата, както плъхът напуска дупката си. Ти си служиш със странни инструменти.

— Инструменти? — отвърна Аскаланте — Ха, по-скоро те ме разглеждат като инструмент. Месеци наред, откакто четиримата непокорни ме извикаха от южната пустиня, аз живея сред враговете си, крия се през деня в тази забутана къща, а нощем се прокрадвам през тъмни улици и още по-тъмни коридори. И постигнах онова, което тези непокорни бунтовници не съумяха. Използвайки тях, както и други агенти, много от които не са виждали никога лицето ми, успях да предизвикам размирици и брожение в цялата империя. Казано накратко, аз, работейки в сянка, подготвих падането на краля, който седи на трона под слънцето. Но в името на Митра аз бях държавник, преди да стана изгнаник.

— А тези нещастници, които мислят, че са ти господари?

— Те ще продължат да се заблуждават, че им служа, докато не изпълним задачата си. Та кои са те да се сравняват с Аскаланте? Волмана, джуджето граф на Карабан; Громел, гигантът командир на Черния легион; Дион, дебелият барон на Аталус; Риналдо, певецът с мозък на заек. Аз съм силата, която сплоти стоманата в тях и когато времето дойде, пак аз ще ги унищожа благодарение на глината в тях. Но това е работа на бъдещето, а тази нощ кралят трябва да умре.

— Преди няколко дни видях имперските ескадрони да напускат града — каза стигиецът.

— Те се отправиха към границата, нападната от езичниците пикти. Е, само благодарение на силните напитки, които прехвърлих през границата се решиха на тази лудост. Голямото богатство на Дион помогна в това. А Волмана направи възможно да се освободим от останалите имперски войски. Неговият родственик от кралска кръв в Немедия успя да убеди крал Нума да поиска присъствието на граф Троцеро поатейниеца, управител на Аквилония, и, разбира се, за да му окаже необходимата чест, той замина, придружен от кралски ескорт, със своите собствени войски и Просперо, дясната ръка на Конан. Така в града останаха само телохранителите на краля, ако не говорим за Черния легион. Чрез Громел подкупих един офицер прахосник от гвардията и той ще отведе хората си от кралските покои в полунощ. И тогава с помощта на моите шестнайсет главорези ние ще влезем в двореца по таен тунел. А когато си свършим работата, дори хората да не излязат да ни приветстват, Черният легион на Громел ще е достатъчен, за да задържим града и короната.

— И Дион си мисли, че той ще получи короната?

— Да. Дебелият глупак счита, че му се полага заради примеса на кралска кръв в неговата. Конан направи голямата грешка да остави живи хора, които се гордеят, че произходът им е свързан със старата династия — онази, от която той заграби короната на Аквилония. Волмана пък иска отново да се ползва от кралското благоволение, както и при стария режим, за да може да върне обеднелите си имения към предишното им великолепие. Громел мрази Палантидес — командира на Черните дракони и с всичката си упоритост на босониец желае да командва цялата армия. Единствен от всички ни Риналдо няма лични амбиции. За него Конан е просто груб варварин с окървавени ръце, дошъл от север, за да оплячкоса една цивилизована земя. Той идеализира краля, когото Конан уби, за да вземе короната, помнейки единствено, че той понякога е гледал благосклонно на изкуствата и в същото време забравяйки за злините, сторени по време на царуването му. Нещо повече, той кара и хората да ги забравят. Те вече открито пеят „Тъга по краля“, в която Риналдо възхвалява като светец злодея и нарича Конан „онзи дивак с черно сърце, излязъл от преизподнята“. Конан се смее, но хората са настръхнали.

— Защо мрази той Конан?

— Поетите винаги ненавиждат онези, които са на власт. За тях великолепното винаги лежи зад последния ъгъл или може би зад следващия. Те бягат от настоящето в блян по миналото или бъдещето. Риналдо е един пламтящ факел от идеализъм, запален, както той си въобразява, за да събори тирана и освободи хората. Що се отнася до мен… е, допреди няколко месеца нямах други амбиции, освен да ограбвам керваните до края на живота си, но сега усещам, че старите мечти са се събудили. Конан ще умре, Дион ще се качи на трона. После той също ще умре. Един по един всички, които ми се противопоставят ще умрат: от огън, от стомана или от онези смъртоносни вина, които ти така добре приготвяш. Аскаланте, крал на Аквилония! Как ти звучи?

Стигиецът сви широките си рамене:

— Имаше време — каза той с нескривана горчивина, — когато и аз имах своите амбиции, в сравнение с които твоите са евтини и детински. Колко ниско съм паднал! Старите ми наставници и съперници наистина не биха повярвали на очите си, ако можеха да видят Тот-Амон, служителя на Пръстена, да обслужва като някакъв роб един чуждоземец, при това обявен извън закона, и да помага на дребните амбиции на барони и крале!

— Ти заложи на магии и мумии — отговори Аскаланте безгрижно. — Аз залагам на моята съобразителност и на моя меч.

— Разумът и мечът са сламки срещу мъдростта на Мрака — изръмжа стигиецът и черните му очи блеснаха със заплашителен пламък. — Ако не бях загубил Пръстена, ролите ни щяха да бъдат разменени.

— Както и да е — отговори престъпникът нетърпеливо, — по гърба си ти носиш следи от моя бич и най-вероятно ще продължаваш да ги носиш.

— Не бъди толкова сигурен! — зверската злоба на стигиеца проблесна с червени огънчета в очите му. — Някой ден, по някакъв начин аз отново ще намеря Пръстена и когато това стане, кълна се в змийските зъби на Сет, ти ще си платиш…

Разгневеният аквилонец рипна и тежко го удари през устата. Тот залитна и от устните му потече кръв.

— Ставаш прекалено нагъл, куче — изрева изгнаникът. — Бъди по-предпазлив, аз все още съм ти господар и знам твоята черна тайна. Хайде, качи се на покрива и извикай, че Аскаланте е в града и заговорничи срещу краля… ако смееш.

— Не смея — прошепна стигиецът, избърсвайки кръвта от устните си.

— Не смееш, разбира се — поусмихна се Аскаланте. — Защото ако аз умра в резултат на измама или предателство, един отшелник в южната пустиня ще научи и ще разчупи печата на манускрипта, който оставих при него. И като го прочете, ще се пръсне слух в Стигия, а в полунощ от юг ще задуха вятър. И къде ще скриеш главата си ти, Тот-Амон?

Робът потръпна и тъмното му лице стана пепелявосиво.

— Достатъчно! — безапелационно смени темата Аскаланте. — Имам работа за тебе. Нямам доверие в Дион. Наредих му да се отправи към имението си извън града и да остане там, докато не свършим работата си тази вечер. Дебелият глупак така и не съумя да скрие безпокойството си пред краля днес. Последвай го на кон и ако не го настигнеш по пътя, продължи до имението му и остани с него там, докато не изпратим за него. Не го изпускай от погледа си. Той се е побъркал от страх и може да хукне нанякъде… може дори да се върне при Конан и да му разкрие заговора с надежда, че така ще спаси кожата си. Върви!

Робът се поклони, прикривайки омразата в очите си и постъпи както му бе наредено. Аскаланте се обърна отново към чашата си с вино. Над върховете на кулите се надигаше утро, алено като кръв.

Когато бях боец под тътена на барабани, по златен прах пристъпвах аз, по който път да хвана; Откакто станах крал, ме дебнат по петите и гледат как кинжал да ми забият в гърдите.

2

Когато бях боец под тътена на барабани,

По златен прах пристъпвах аз, по който път да фана.

Откакто станах крал ме дебнат по петите

И гледат как кинжал да ми забият във гърдите.

Пътя на кралете

Стаята беше голяма и богато украсена с пищни гоблени по лъскавите стени, с дебели килими на пода и висок таван, по който имаше изкусна резба и сребърни орнаменти. Зад маса от слонова кост, позлатена по ръбовете, седеше мъж, чиито широки рамене и обветрено лице не подхождаха на луксозната обстановка. Той изглеждаше повече част от слънцето, ветровете и планините. И най-лекото му помръдване издаваше стоманени мускули, ясна глава и координацията на един роден войн. Нямаше никаква поза или пресметливост в действията му. Той или беше в абсолютен покой — но застивайки като бронзова статуя, — или бе в действие, но не с припрени нервни движения, а с котешка пъргавина и бързина, която замъгляваше погледа, опитал се да го проследи.

Дрехите му бяха от скъпа тъкан, но просто ушити. На главата си нямаше обръч или друго украшение и черната му квадратно оформена грива бе задържана само от сребърнотъкана лента над челото.

Той остави златния писец, с който досега бе грижливо писал по намазани с восък плочки и спря със завист изгарящия поглед на сините си очи върху мъжа пред себе си. Последният в момента се занимаваше със собствените си проблеми, защото разсеяно подсвиркваше, оправяйки дантелите върху позлатената си броня — доста необикновено занимание, още повече в присъствието на един крал.

— Просперо — обади се мъжът зад масата, — тези светски грижи ме изморяват повече от всички битки, в които съм участвувал.

— Всичко това е част от играта, Конан — отговори тъмноокият поатейниец. — Ти си крал и трябва да играеш ролята си.

— Как бих искал да мога да дойда с тебе до Немедия — промълви Конан със завист. — Сякаш векове изминаха откакто не съм стискал кон между краката си, но Публий твърди, че делата тук, в града, изисквали присъствието ми. Проклет да е!

Когато съборих старата династия — продължи той, с онази фамилиарност, която съществуваше само между поатейниеца и него, — това се оказа доста лесно, макар тогава да ми се струваше трудна работа. Като обръщам сега поглед към дивия път, който съм следвал, всички онези дни на мъки, интриги, убийства и горест сега ми се струват като блян.

Но моите блянове не стигаха далече, Просперо. Когато крал Нумедид се просна мъртъв в краката ми и аз сграбчих короната от главата му, за да я поставя на своята, аз бях стигнал до границата на своите мечти. Имах готовност да взема короната, но не и да я задържа. В онези отминали дни на свободата, всичко, от което имах нужда бе остър меч и прав път към враговете ми. Сега пътищата не са така прави и мечът ми е безполезен.

Когато свалих от трона Нумедид, тогава аз бях Освободителя, а сега те плюят върху сянката ми. Поставили са статуя на тази свиня в храма на Митра и хората отиват, за да хленчат пред нея, възхвалявайки я като свят символ на монарха, който е намерил смъртта си от окървавените ръце на един варварин. Като предвождах армиите й към победи като наемник, Аквилония не обръщаше внимание на факта, че бях чужденец, но сега вече не може да ми прости това.

И ето, сега те отиват в храма на Митра, за да запалят благовония пред паметта на Нумедид — мъже, които неговият палач е осакатил и ослепил, мъже, чиито синове са загинали в неговите подземия, чиито съпруги и дъщери са били отвеждани в неговия харем. Капризни глупци!

— Риналдо е отговорен в най-голяма степен за всичко — отговори Просперо, пристягайки с още една дупка колана, на който висеше мечът му. — Песните, които пее, подлудяват хората. Обеси го в шутовските му дрехи на най-високата кула в града. Нека съчинява рими за лешоядите.

Конан поклати лъвската си глава.

— Не, Просперо, той е отвъд досега ми. Великият поет е по-велик от всеки крал. Песните му са по-могъщи от скиптъра ми, защото той едва не ми изтръгна сърцето, когато реши да пее за мене. Ще умра и ще ме забравят, но песните на Риналдо ще живеят винаги.

Не, Просперо — продължи кралят и мрачна сянка на съмнение мина през погледа му, — тук има някаква тайна, развиват се неща, които са ни неизвестни. Долавям това, както на младини усещах скрития във високата трева тигър. Има някакво неопределимо вълнение из цялото кралство. Аз съм като ловец, клекнал край малкия си огън в гората, дочуващ прокрадващи се стъпки в тъмнината и почти забелязващ блясъка на пламтящи очи. О, ако можех да се изправя срещу нещо осезаемо, което да разсека с меча си! Казвам ти, съвсем не е случайно, че пиктите напоследък така ожесточено нападат границите и че босонийците поискаха помощ, за да ги отблъснат. Трябваше да тръгна с войските.

— Публий се опасява от заговор, имащ за цел да те заловят и убият отвъд границите — отговори Просперо, приглаждайки коприненото наметало над блестящата си ризница, като се любуваше на високата си гъвкава фигура в сребърното огледало. — Затова и настоя да останеш в града. Тези съмнения са плод на варварските ти инстинкти. Нека хората си ръмжат! Наемниците са на наша страна, също и Черните дракони, а всеки главорез в Поатия се кълне в тебе. Единственото, което те застрашава, е убийство, но това е невъзможно, защото императорската войска те охранява ден и нощ. Какво правиш там?

— Карта — отговори с гордост Конан. — Картите в двореца добре показват страните на юг, изток и запад, но на север те са много общи и с грешки. Затова добавям северните земи сам. Ето, това е Кимерия, където съм роден. А…

— Асгард и Ванахайм — разглеждаше Просперо картата. — В името на Митра, аз почти вярвах, че тези страни са измислени.

Конан се усмихна с дива усмивка, поглаждайки несъзнателно белезите по тъмното си лице.

— Щеше да мислиш по-иначе, ако бе прекарал младините си по северните граници на Кимерия! Асгард лежи на север, а Ванахайм на северозапад от Кимерия и по границите се води непрекъсваща война.

— Що за хора са това северняците? — запита Просперо.

— Високи, руси, синеоки. Техен бог е Имир, леден гигант и всяко племе има собствен крал. Те са своенравни и жестоки. Воюват по цял ден, а после цяла нощ пият пиво и дерат гърлата си с техните дивашки песни.

— Тогава мисля, че си като тях — изсмя се Просперо. — Ти се смееш високо, пиеш дълбоко и пееш хубави песни, макар никога да не съм виждал кимериец, който да пие нещо друго, освен вода, или да се смее, или даже да пее, ако не броим мънкането на отвратителни погребални песни.

— Може би това се дължи на земята, в която живеят — отговори кралят. — Никога не е имало по-мрачна земя: цялата осеяна с хълмове и непроходими гори, под небе, което никога не променя сивия си цвят и ветрове, които стенат жалостиво из долините.

— Да, не е чудно, че там израстват мрачни мъже — съгласи се Просперо, свивайки рамене и мислейки си за облените в слънце равнини и ленивите сини реки на Поатия, най-южната провинция на Аквилония.

— Те нямат никаква надежда тук или нататък — отговори Конан. — Техните богове са Кром и неговата черна раса, които господствуват в едно неогрявано от слънцето място, потънало във вечна мъгла, което е светът на мъртвите. Митра! Начинът, по който живеят везирите ми допадаше повече.

— Е — засмя се Просперо, — мрачните хълмове на Кимерия са далече зад тебе. А сега трябва да тръгвам. Ще обърна чаша бяло немедийско за тебе в двореца на Нума.

— Добре — изсумтя кралят, — но целувай танцьорките на Нума само заради себе си, защото иначе ще стане държавен въпрос!

Сочният му смях съпроводи Просперо извън стаята.

3

Когато Сет лежи под пирамидите на пръстени навит

и хората му бродят с поглед плах и свит,

към теб отправям зов от тъмнината.

О, Змей блестящ, дано получа своята отплата!

Слънцето залязваше и за един кратък миг бе озарило зелената гора и синята омара над нея в златисто. Угасващите му лъчи хвърляха отражения от дебелата златна верижка, която стопанинът на Аталус неспокойно въртеше в ръце, седнал сред цветните дървета в градината си. Той помести дебелото си тяло в мраморната седалка и погледна боязливо около себе си, сякаш търсеше дебнещ враг. Беше седнал под дебелата сянка на сплели клоните си дървета, сред които бе разчистено кръгло празно пространство. Наблизо се чуваше сребърният звън на фонтан, а други, невидими в момента фонтани из огромната градина шепнеха, пригласяйки във вечната симфония.

Дион беше сам, ако не се броеше голямата черна фигура, изтегнала се на мраморната пейка до него, която наблюдаваше благородника с дълбоките си навъсени очи. Дион не мислеше за Тот-Амон. Той смътно съзнаваше, че това е роб, на който Аскаланте има голямо доверие, но подобно на другите богати хора, Дион не обръщаше особено внимание на онези, стоящи под него.

— Няма нужда да се безпокоиш — каза Тот. — Заговорът не може да се провали.

— И Аскаланте може да направи грешка като всеки друг — отсече Дион, изпотявайки се от самата мисъл за неуспех.

— Не и той — усмихна се стигиецът злобно, — защото иначе щях да бъда не негов роб, а негов господар.

— Какви ги говориш? — объркано отговори Дион, който участваше в разговора само с част от съзнанието си.

Тот-Амон присви очи. Въпреки железния си самоконтрол, у него до пръсване напираха дълго сдържани срам, омраза, ярост, готови да се хванат и за най-малкия шанс. Това, което той не осъзнаваше бе, че Дион гледа на него не като на човешко същество с мозък и съобразителност, а като на роб, следователно нещо, което не заслужава да бъде забелязвано.

— Изслушай ме — каза Тот. — Ти ще станеш крал. Но ти малко познаваш Аскаланте. Не можеш да му имаш доверие, след като убият Конан. Аз мога да ти помогна. Ако ти ме защитиш, когато вземеш властта, аз ще ти помогна.

Изслушай ме, господарю. Аз бях велик магьосник на юг. Хората говореха за Тот-Амон, както споменават за Рамон. Крал Ктесифон от Стигия ми оказа голяма чест, принуждавайки другите големи магьосници да ме признаят за стоящ над тях. Те ме мразеха, но се страхуваха от мене, защото аз имах контрол над същества от отвъдния свят, които отговаряха на моя зов и се подчиняваха на заповедите ми. О, Сет, моите врагове не знаеха кога ще се събудят посред нощ, усещайки ноктите на безименна твар забити в гърлата им! Аз правех страшна черна магия с помощта на приличащия на змия Пръстен на Сет, който бях намерил дълбоко под земята, забравен там много преди първият човек да изпълзи от морето тиня.

Но един крадец открадна Пръстена и мощта ми бе сломена. Магьосниците се обединиха, за да ме унищожат и аз избягах. Отправих се на път през Кот, предрешен като водач на камили и тогава разбойниците на Аскаланте се нахвърлиха върху нас. Всички от кервана бяха избити, с изключение на мене. Спасих живота си, разкривайки на Аскаланте кой съм и се заклех да му служа. Но колко горчивина ми донесе тази клетва!

За да ме задържи, той написа за мене в един манускрипт, запечати го и го предаде на отшелник, живеещ по южните граници на Кот. И аз не смея да забия кинжал в сърцето му докато спи, нито да го предам на враговете му, защото тогава отшелникът ще извади манускрипта и ще го прочете, както му нареди Аскаланте. И после ще разкаже за това в Стигия…

Отново Тот потръпна и черната му кожа посивя.

— В Аквилония не ме познават — поясни той. — Но ако враговете ми в Стигия научат къде съм, дори да ни разделя половината свят, това пак няма да ме спаси от участ, която би погубила душата и на бронзова статуя. Единствено крал със замъци и войска би могъл да ме защити. Ето, затова ти разказах тайната си и настоявам да сключим съюз. Аз мога да ти помагам с мъдростта си, а ти можеш да ме защитиш. И някой ден, когато намеря Пръстена…

— Пръстен ли? Пръстен? — Тот бе надценил върховния егоизъм на мъжа пред себе си. Дион даже не изслуша думите на роба, толкова бе потънал в собствените си мисли, но последната дума бе размърдала някаква вълна във водите на неговия егоцентризъм.

— Пръстен? — повтори той. — Това ми напомня за моя пръстен, който трябва да ми носи щастие. Получих го от крадец шемит, който се кълнеше, че го е откраднал от някакъв магьосник на юг и че той щял да ми донесе късмет. Митра ми е свидетел, че му платих достатъчно. О, богове, ще имам нужда от всичкия възможен късмет, след като Волмана и Аскаланте ме въвлякоха в гадните си заговори… Ще го потърся.

Тот скочи, в лицето му нахлуваше кръв, от която то стана още по-тъмно, а очите му блеснаха с огъня на онази ярост, която изпълва човека, осъзнал истинската дълбочина на жалката човешка тъпотия. Дион пак не му обърна внимание. Повдигнал капака на тайно отделение под мраморната си седалка, той започна да рови из купа всевъзможни предмети — варварски амулети, парчета от кости, части от жалки бижута — неща, които суеверието му го бе подтиквало да купува.

— А, ето го! — и той триумфално извади пръстен със странен произход. Беше от метал като мед и бе оформен като змия, навита на три, захапала опашката си. Вместо очи имаше жълти камъни, които блестяха със злобен блясък. Тот-Амон извика сякаш поразен от гръм, а Дион се извърна и зяпна, пребледнявайки изведнъж. Очите на роба горяха, устата му бе широко отворена, а огромните му черни ръце се протягаха напред с извити пръсти.

— Пръстена! О, Сет! Пръстена! — изкрещя той. — Моят пръстен…, който ми откраднаха…

В ръцете на стигиеца блесна стомана и напрягайки мощните си рамене той заби кинжал в дебелото тяло на благородника. Тънкият писък на Дион заглъхна в клокочещ звук и отпуснатото му туловище се свлече. Глупак до края на живота си, той умря, без да разбере защо. Забравил вече за него, Тот обърна с крак трупа и взе пръстена с двете си ръце. Очите му блестяха със страховита жизненост.

— Пръстена! — прошепна той, изпаднал в ужасяващ екстаз. — Моята власт!

 

 

Колко дълго стоя неподвижен като статуя над ужасния предмет, попивайки злокобното му излъчване, дори стигиецът не можеше да каже. Когато се отърси от унес и призова обратно съзнанието си от потъналата в мрак бездна, из която се бе носило, луната изгряваше и хвърляше дълги сенки по гладката мраморна облегалка на ложето, в основата на което бе проснато тялото на онзи, който до неотдавна бе господар на Аталус.

— Край, Аскаланте, дотук! — прошепна стигиецът, очите на който блестяха с червена светлина като на вампир. Изправяйки се, той взе шепа съсирена кръв от локвата, в която лежеше жертвата му и я разтри върху очите на змията от пръстена, така че жълтите искри в тях бяха покрити от аленочервена маска.

— Затвори очи, тайнствен змей — прошепна той напевно с вледеняващ душата шепот. — Затвори очите си за лунната светлина и ги отвори в тъмните простори! Какво виждаш, о, змей на Сет? Кого ще призовеш от дълбините на Нощта? Чия сянка пада върху помръкващата светлина? Повикай го при мене, змей на Сет!

Той започна да поглажда люспите на змията с особени кръгови движения на пръстите си, при което те се връщаха в точката от която тръгваха, а гласът му затихна още повече, докато произнасяше зловещи имена и тайнствени заклинания, забравени навсякъде, освен в мрачното сърце на Стигия — там, където чудовищни сенки се прокрадват в здрача на гробниците.

Въздухът над него се раздвижи, както се разместват водните пластове, когато някакво същество се издига на повърхността. Странен, вледеняващ вятър повя като от отворена врата. Тот почувства нечие присъствие зад гърба си, но не се обърна. Погледът му остана прикован върху осветения от лунната светлина мрамор, върху който играеше полупрозрачна сянка. Той продължаваше заклинанията си, сянката нарастваше, уплътняваше се и накрая се изправи застрашително, добила ясни очертания. Формата й приличаше отчасти на гигантска маймуна, но никога по-рано подобна маймуна не бе стъпвала нито по земята, нито дори в Стигия. Но Тот все още не я поглеждаше и вместо това извади от пояса сандал на господаря си, който винаги носеше със слабата надежда, че някога може да го използва с такава цел, и го хвърли зад гърба си.

— Разгледай го добре, робе на Пръстена — възкликна той. — Намери онзи, който го е носил и го унищожи! Погледни го в очите и стъпчи душата му, преди да я откъснеш от гърлото! Убий го! Да, — добави той в сляп изблик на ярост, — както и всички, които са с него!

Тот видя как ужасната сянка, отпечатана върху обляната от лунна светлина стена, се навежда и започва да души като някаква отвратителна хрътка. След това грозната глава се надигна и Нещото изчезна в нощта като вятър през дърветата. Стигиецът вдигна ръце в луд екстаз, а зъбите и очите му блеснаха под лунната светлина.

Един войник, който охраняваше извън стените, извика изплашено, когато някаква изкривена черна сянка с пламтящи очи прескочи стената покрай него и се втурна като вихрушка. Но тя се загуби толкова бързо, че озадаченият войн така и не разбра дали това беше сън или халюцинация.

4

Светът бе млад, мъжете слаби и зверовете на Нощта на воля,

но със сока на анчар, стомана, огън, със Сет подхванах боя.

Сега, когато спя под планината и вековете бавно отминават,

ще бъде ли борецът срещу Змията оставен на забрава?

Останал сам под златния купол на голямата си спалня, крал Конан спеше неспокойно и сънуваше. През въртяща се сива мъгла той дочу странен вик, слаб, далечен и макар да не го разбираше, нещо не му позволяваше да го пренебрегне. С меч в ръка той тръгна през сивата мъгла, така както човек би вървял през облаци и гласът започна да става по-отчетлив, докато накрая започна да разбира какво му казва — през пропастта на Пространството и Времето някой викаше името му.

Мъглата изтъня и той установи, че се намира в огромен тъмен коридор, като че ли издълбан в плътна черна скала. Нямаше светлина, но по някаква причина можеше ясно да вижда. Подът, таванът и стените бяха излъскани и върху тях бяха изгравирани фигурите на древни герои и полузабравени богове. Той потръпна, съзирайки скритите в сянка очертания на безименни величия и осъзна, че човешки крак не бе стъпвал в този коридор от векове.

Пред него се простря широка стълба, изсечена в скалата, а по стените на шахтата можеха да се различат тайни символи, които бяха толкова древни и неразгадаеми, че кожата на Конан настръхна. В стъпалата беше издълбан отвратителният профил на древния змей Сет, така че на всяко стъпало той поставяше крак върху главата му, какъвто бе древният замисъл, макар това да не го правеше по-спокоен.

Гласът обаче продължаваше да го призовава и накрая, в тъмнината, която нормално би била непроницаема за човешките му очи, той стигна до странна крипта и видя една бяла, белобрада фигура да седи в гробницата. Косата на Конан се изправи и той хвана меча си, но в този момент фигурата заговори със задгробен глас:

— О, човече, позна ли ме?

— Не, Кром да ми е на помощ! — изруга кралят.

— Човече — каза древният, — аз съм Епемитрий.

— Но Епемитрий Светеца е мъртъв от петнайсет столетия! — заекна Конан.

— Послушай! — заповяда другият. — Както камък, хвърлен в тъмно езеро изпраща вълни към далечните брегове, така и събития в незримия свят нахлуха като вълни в съня ми. Аз съм те набелязал, Конан от Кимерия, и на теб е сложен печатът на велики събития и големи дела. Но по земята броди гибел, срещу която мечът ти е безсилен!

— Говориш ми със загадки — отговори Конан неспокойно. — Нека видя врага си и ще разцепя черепа му до зъбите!

— Освобождавай варварската си ярост срещу врагове от плът и кръв — изрече древният. — Не срещу хората трябва да те защитя. Но има тъмни светове, за които някои само се досещат, където дебнат безформени чудовища; различни твари могат да бъдат призовавани от заобикалящата ни празнота, да приемат материална форма, да разкъсват и поглъщат по заповед на зли магьосници. В дома ти има змия, о кралю — пепелянка в кралството ти, дошла от Стигия и черната мъдрост на сенките се е настанила в душата й. И както спящият усеща близостта на пълзящата около него змия, така и аз почувствах злокобното присъствие на послушник на Сет. Той е опиянен от страшна власт и ударите, които ще нанесе по врага си, могат да съборят кралството. Извиках те при мене, за да ти дам оръжие срещу него и неговата глутница от преизподнята.

— Но защо? — удивен запита Конан. — Хората говорят, че ти спиш в черното сърце на Голамира, откъдето изпращаш на невидими криле духа си, за да помогне на Аквилония в трудни моменти, а аз… аз съм чуждоземец и варварин.

— Спокойно! — задгробният глас отекна в мрачната пещера. — Съдбата ти е свързана с Аквилония. Големи събития се зараждат в утробата на Съдбата и един побъркан магьосник не ще застане на пътя на империята. Преди векове Сет бе обхванал Земята в своите пръстени, както питон се увива около жертвата си. През целия ми живот, който продължи колкото живота на трима простосмъртни, аз се борих срещу него. Натиках го из сенките на загадъчния юг, но хората там започнаха да боготворят онзи, който за нас е олицетворение на архидемона. Както се борих срещу Сет, така водих борба и с поклонниците му. Изправи меча си!

Изненадан, Конан го послуша и древният начерта с костелив пръст близо до тежката сребърна дръжка странен символ, който озари с бял пламък мрака. В този миг криптата, гробницата и древният изчезнаха, а обърканият Конан скочи от леглото си в голямата спалня под златния купол. И докато стоеше смаян от необичайността на съня си, той осъзна, че държи меча си в ръка. В този миг косата му настръхна, защото той видя странен символ, изгравиран на широкото острие — очертанието на птица феникс. И той си спомни, че в гробницата му се бе присънила същата фигура, издялана от камък. Той се зачуди дали това беше просто една каменна фигура и го побиха тръпки от странността на случилото се.

Изведнъж дочу звук от прокрадващи се стъпки в коридора. Без да проверява на какво се дължат, той започна да навлича бронята си и се превърна в стария варварин — подозрителен и нащрек, както сив вълк на свобода.

5

Какво ли знам за маниери, лъжа, изкуство и позлата.

Аз, който бях роден под голото небе, в гората.

Но всички те са без значение, когато мечът е запял.

Елате кучета, умрете — бях мъж, преди да стана крал.

Пътя на кралете

В мълчанието, настанило се из коридорите на кралския дворец, се прокрадваха двайсет фигури. Краката им, голи или обути в мека кожа, не издаваха никакъв звук както върху дебелите килими, така и по мраморните плочи. Факлите, поставени в ниши из залите, хвърляха червени отблясъци от кинжали, мечове и бойни секири.

— По-спокойно, всички вие! — изсъска Аскаланте. — Който и да си, спри да сумтиш! Командирът на нощната охрана е отвел повечето от часовите в тези зали, а останалите е напил, но все пак нека внимаваме. Назад! Ето, охраната приближава.

Те се скриха зад няколко орнаментирани колони и почти веднага се зададоха десет гиганти в черна броня, които се движеха с отмерена крачка. По лицата им беше изписано съмнение и те поглеждаха към офицера, който ги отвеждаше от техния пост. Самият офицер беше доста пребледнял и когато охраната мина покрай скрилите се конспиратори, той избърса с трепереща ръка потта от челото си. Беше млад човек и измяната пред краля не му бе никак лесна. Той се проклинаше за разточителността си, която го бе хвърлила в ръцете на лихварите, за да стане след това пешка в намеренията на политиците.

Тежко стъпвайки охраната подмина и изчезна надолу по коридора.

— Добре! — озъби се Аскаланте. — Конан спи неохраняван. Сега бързо! Ако ни хванат докато го убиваме, свършено е с нас, но малко хора ще застанат на страната на един мъртъв крал.

— Да, бързо! — извика Риналдо, чиито очи блестяха като меча, който държеше над главата си. — Острието ми е жадно! Чувам как се събират лешоядите! Напред!

Те безразсъдно се забързаха по коридора и спряха пред позлатена врата, на която имаше изрисуван дракон — кралския символ на Аквилония.

— Громел! — отсече Аркаланте. — Разбий тази врата!

Гигантът пое дълбоко дъх и стовари тялото си върху вратата, която изскърца и се огъна. Той отново се напрегна и пак я блъсна. С трясъка на счупени резета и натрошени дъски вратата се пръсна.

— Вътре! — изрева Аскаланте, който се бе разпалил.

— Вътре! — кресна Риналдо. — Смърт на тирана!

Те рязко спряха. Срещу тях стоеше Конан, но това не бе гол невъоръжен мъж, все още замаян от неочакваното събуждане, а варварин, съвсем разсънен, нащрек, облечен отчасти в броня и с дълъг меч в ръката.

За момент ситуацията наподобяваше жива картина — четиримата непокорни благородници, застанали край разбитата врата и цяла орда диви, рошави типове, скупчили се зад тях. Всички те стояха като замръзнали пред гледката на гиганта с изпепеляващ поглед, който чакаше изправен с меч в ръка, застанал в центъра на осветената от свещи стая. В този миг Аскаланте зърна на малка масичка в близост до кралското легло сребърния скиптър и тънкия златен обръч, представляващ короната на Аквилония, и тази гледка го влуди.

— Влизайте, момчета! — извика престъпникът. — Той е сам срещу двайсет и е без шлем.

Наистина, не бе останало време на Конан да си сложи тежкия, украсен с пера шлем, нито да прикачи страниците на ризницата, а още по-малко да вземе огромния си щит, окачен на стената. И въпреки това, Конан бе по-добре защитен от враговете си, с изключение на Волмана и Громел, които бяха с пълно снаряжение.

Кралят яростно ги изгледа, озадачен от това, кои са те.

Той не познаваше Аскаланте, мрежите на бронираните му съперници бяха спуснати, а Риналдо бе свалил шапката си ниско над очите. С рев, който отекна в тавана, убийците нахлуха в стаята, предвождани от Громел. Той се втурна като бик, навел глава, прихванал меча си за изкормващ удар. Конан скочи срещу него и цялата му тигрова сила се преля в ръката, която завъртя меча. Описвайки свистяща дъга, острието проблесна във въздуха и се стовари върху шлема на босониеца. Мечът и шлемът звъннаха едновременно. Громел рухна безжизнен на пода. Конан отскочи назад, все още държейки дръжката на счупения меч.

— Громел! — извика той, а очите му удивено блеснаха.

Разцепеният шлем разкриваше разцепената глава, но в този момент глутницата се нахвърли върху него. Острие на кинжал се плъзна по ребрата му, проникнало странично на двете плочи на бронята му, меч блесна пред очите му. Той отхвърли встрани убиеца с кинжала и стовари остатъка от счупения меч в слепоочието на човека с меча. Мозъкът му се пръсна по пода.

— Вие петимата, стойте до вратата! — изкрещя Аскаланте, който подскачаше по периферията на вихрушката от стомана и се страхуваше, че Конан може да си пробие път и да избяга. Главорезите отстъпиха за момент, а водачът им избута няколко от тях към единствената врата, но в този кратък миг Конан скочи към стената и дръпна от нея древна бойна секира, висяла недокосвана половин век.

Опрял гръб на стената, той изгледа затварящия се пред него кръг и скочи сред тях. Не беше любител на защитния бой; дори срещу смазващо превъзходство, той предпочиташе да налага боя на врага си. Всеки друг сигурно би загинал, а и самият Конан не хранеше надежди да оцелее, но кръвожадно искаше да причини максимални загуби, преди да падне. Някакъв огън бе обхванал варварската му душа и бойните викове на старите герои отекваха в ушите му.

В момента, когато се отблъсна от стената, секирата му отсече рамото на един от убийците и със замах в обратна посока размаза черепа на друг. Някакъв меч кръвожадно се спусна над него, но той се изплъзна на косъм от смъртта. Приличаше на тигър сред маймуни, скачащ напред, встрани, извъртайки се, предлагайки една непрекъснато движеща се цел, а междувременно секирата му вещаеше смърт.

За един кратък миг убийците се нахвърлиха вкупом върху него, нанасяйки удари слепешката, пречейки си взаимно заради големия си брой. След това отстъпиха: двата трупа на пода бяха ясно доказателство за яростта на краля, макар и самият Конан да кървеше от рани в ръката, шията и краката.

— Страхливци! — изкрещя Риналдо, отдръпвайки назад шапката си с перо и бесен поглед в очите. — Нима бягате от боя? Ще живее ли деспотът? Напред!

Той се хвърли напред, но Конан, разпознавайки го, пречупи меча му с къс, но страшен удар и с открита длан го запрати на пода. Кралят блокира удар на Аскаланте с лявата си ръка и престъпникът едва спаси живота си, като се приведе и отскочи от пътя на свистящата секира. Убийците отново се нахвърлиха и секирата на Конан отново звънна и се стовари. Един разбойник се вмъкна зад замаха и се хвърли в краката на краля, но след кратко боричкане с онова, което му се стори, че е желязна кула, вдигна поглед навреме, за да види падащата секира, но недостатъчно навреме, за да я отбегне. В същия момент друг вдигна меча си с две ръце и го стовари върху бронята, защитаваща рамото на Конан. В миг ризницата му плувна в кръв.

Волмана, разбута атакуващите нетърпеливо наляво и надясно от себе си и се хвърли кръвожадно към незащитената глава на Конан. Кралят дълбоко приклекна и мечът отсече кичур от черната му коса. Конан рязко се извъртя и нанесе страничен удар. Секирата се впи в стоманената ризница и Волмана рухна с огромна дупка в лявата си страна.

— Волмана! — задъхан произнесе Конан. — Бих познал това джудже и в ада…

Той се изправи, за да посрещне нова бясна атака на Риналдо, който се нахвърляше, без да се грижи за защитата си, само с кинжал в ръката. Конан отскочи назад и вдигна заплашително секирата.

— Риналдо! — гласът му беше пронизителен с нотка на отчаяние. — Назад! Не мога да убия тебе…

— Умри, тиран! — изкрещя побърканият поет, хвърляйки се с глава напред към краля. Конан задържа удара, който сърцето не му даваше да нанесе до последния момент. Едва когато почувствува ужилването на острието в незащитената от бронята си част от тялото, той удари заслепен от липсата на избор.

Риналдо падна с разцепен череп и Конан отново отскочи към стената, а между пръстите му, които притискаха раната, се просмука кръв.

— Напред сега и до го довършим! — извика Аскаланте.

Конан опря гръб на стената и повдигна секирата. Той представляваше една статуя на непобедимата първична сила — разкрачени крака, наклонена напред глава, едната ръка, опряна на стената за опора, другата вдигнала секирата високо, могъщи релефно очертани мускули, черти на лицето, застинали в яростна маска на смъртта, очи горящи през кръвта, стичаща се върху тях. Хората се сепнаха — те може и да бяха диви, престъпни, безпътни, но все пак от раса, която бе считана за цивилизована, бяха възпитани сред цивилизацията, а срещу тях се бе опълчил варварин — един роден убиец. Те се свиха, защото и умиращият тигър може да посее смърт.

Конан долови колебанието и кръвожадно се усмихна:

— Е, хайде, кой ще умре първи? — запита той през разбитите си окървавени устни.

Аскаланте скочи напред като вълк, с невероятна пъргавина рязко спря и се хвърли на земята, за да избегне смъртта, която свистеше пред него. Той трескаво прибра краката си и се изтърколи странично, за да се спаси от втория удар, който Конан нанасяше, възстановил равновесието си след неуспеха при първия. Този път секирата се заби дълбоко в пода, близо до отдръпващите се крака на Аскаланте.

Друг отчаян смелчага избра този момент, за да атакува и обезсърчените му другари го последваха неохотно. Намерението му бе да убие Конан, докато последният се мъчи да извади секирата си от пода, но сметката му се оказа грешна. Червената секира отново се вдигна и пак се спусна, захвърляйки окървавената карикатура на човек в краката на атакуващите.

В този момент писък на ужас се изтръгна от гърлата на онези, които бяха останали около вратата, защото някаква черна и безформена сянка падна на стената. Всички без Аскаланте се обърнаха при писъка и в следващия миг, виейки като кучета те слепешката изскочиха през вратата като една побесняла тълпа, за да се пръснат из двореца, обезумели от страх.

Аскаланте не погледна към вратата, защото очите му бяха приковани върху ранения крал. Той мислеше, че врявата около него се дължи на разпространилите се новини за нападението срещу краля и че останалите лоялни стражи идват насам, но му се стори странно, че закоравелите му главорези пищят така ужасено в своя бяг. Конан също не погледна към вратата, защото следеше движенията на престъпника с пламтящия поглед на умиращ вълк. Дори в този критичен момент циничната философия на Аскаланте не го изостави.

— Всичко изглежда загубено и най-вече честта — прошепна той. — Обаче кралят умира… и… — Каквато и друга мисъл да бе минала през главата му тя остана неизвестна, защото без да завършва изречението си, той леко се затича към Конан, който в този момент бе принуден да използва здравата си ръка, държала допреди миг секирата, за да избърше кръвта от заслепените си очи.

Но още в самото начало на атаката въздухът странно се раздвижи и някаква огромна тежест се стовари със сила между раменете му. Той се просна по лице и огромни криви нокти се забиха със смъртна болка в плътта му. Гърчейки се отчаяно под нападателя си, той изви глава назад и погледна в лицето на кошмара и лудостта. Над него се бе надвесило огромно и черно нещо, което не можеше да е родено в света на хората. Големи зъби, по които се стичаше слюнка, се приближаваха към гърлото му и под блясъка на жълтите му очи той се сви така, както крехко растение се свива от убийствения вятър.

Отвратителността на лицето надхвърляше всяко подобие с животинското. Можеше да бъде лице на древна, злокобна мумия, съживена с демоничен живот. Разширените очи на престъпника съзряха в последния момент преди лудостта да се спусне над съзнанието му някаква прилика на роба Тот-Амон с тези кошмарни черти. Едва сега циничната философия на Аскаланте го изостави и в мига преди страхотните зъби да се забият в него, той нададе жалостив вик и издъхна.

Конан отърси капките кръв от очите си и остана вцепенен. Първоначално му се бе сторило, че някакво голямо черно куче се е надвесило над изкривеното тяло на Аскаланте. Но когато зрението му се изчисти, той видя, че това не е нито куче, нито маймуна.

С вик, който проехтя като предсмъртния писък на Аскаланте, той се отблъсна от стената и посрещна скочилото насреща му ужасно същество с всичката отчаяна сила, която събудените му към действие нерви успяха да вложат в замаха на секирата. Оръжието отскочи от скосения череп, който би трябвало да разцепи и кралят бе отхвърлен през половината стая от удара на гигантското тяло.

Лигавите челюсти се затвориха върху ръката, която Конан вдигна, за да запази гърлото си, но чудовището не направи опит да захапе в мъртва хватка. То впи злобен поглед от обезобразената ръка в очите на краля, в които започна да се появява ужас, подобен на онзи в мъртвите очи на Аскаланте. Конан почувствува как душата му настръхва и започва да напуска тялото, привличана към жълтите кладенци на космическия ужас, който започваше да запълва пространството около него и да всмуква в себе си всичкия живот и разум. Очите нарастваха, ставаха гигантски и в тях кимериецът долови реалността на всички отвратителни страхове, които дебнат в онзи външен свят на тъмна безформена празнота. Той отвори кървавите си устни, за да изрази своята омраза и отвращение, но от гърлото му се изтръгна само сух дрезгав звук.

Все пак ужасът, който бе парализирал и унищожил Аскаланте, събуди у Конан някаква отчаяна ярост, подобна на лудост. С вулканичен гърч на цялото си тяло той се хвърли назад, без да обръща внимание на агонизиращата болка в разкъсаната си ръка, като влачеше тялото на чудовището след себе си. В този момент отметнатата му ръка се удари в нещо, което замъгленото му съзнание разпозна, че е дръжката на счупения меч. Той я сграбчи инстинктивно и с всичката сила на нерви и мишци нанесе с нея удар като с кинжал. Пречупеното острие потъна дълбоко и неочаквано ръката на Конан беше освободена, защото ужасната уста зейна в агония. Кралят бе захвърлен встрани и подпрян на една ръка, той видя замаян ужасните конвулсии на чудовището и мощната гъста струя кръв, бликаща от широката рана, направена от острието. И докато наблюдаваше, конвулсиите затихнаха и съществото остана да лежи, потрепвайки спазматично, вперило нагоре погледа на мъртвите си очи. Конан примигна и отново отърси кръвта от очите си, защото му се стори, че Нещото се разтапя и разпада в слузеста маса.

Изведнъж ушите му доловиха гласове, малко след което стаята се напълни с най-сетне разбудилите се служители на двореца — рицари, благородници, дами, оръжейници, съветници, — които трескаво бърбореха, викаха и си пречеха един на друг. Появиха се и Черните дракони, подивели от ярост, проклинащи и ядосани, с ръце на мечовете и чуждоезични ругатни в устата. Младият офицер, отговорен за охраната пред вратата, не се виждаше никъде, макар да бе търсен вече сериозно по-късно.

— Громел! Волмана! Риналдо! — възкликна Публий, висш сановник, като кършеше дебелите си ръце над труповете. — Каква черна измяна! О, как ще ми затанцуват някои след това. Извикайте охраната!

— Охраната е тук, стари глупако! — отсече Калантидес, командирът на Черните дракони, забравяйки за момент сана на Публий. — По-добре спри да се вайкаш и ни помогни да превържем раните на краля. Иначе ще умре от загуба на кръв.

— Да, да! — извика Публий, който беше човек по-склонен да планира, отколкото да действува. — Трябва да му превържем раните. Да повикат всички лекари в двореца! О, боже, какъв позор за града! Да не са те убили съвсем?

— Вино! — изпъшка кралят от дивана, на който го бяха положили. Поднесоха чаша до окървавените му устни и той започна да пие като човек, полумъртъв от жажда.

— Добре! — изръмжа той, отпускайки се върху постилките. — Убиването е една проклета работа, от която гърлото пресъхва.

Вече бяха поспрели кръвта и вродената жизненост на варварина започваше да надделява.

— Погрижете се първо за раната отстрани — нареди той на придворните лекари. — Риналдо ми написа една убийствена песен и колко остро бе перото му!

— Трябваше да го обесим много отдавна — избърбори Публий. — Какво ли добро може да се очаква от един поет. Ама кой е този…

Той неспокойно докосна тялото на Аскаланте с обутия си в сандал крак.

— О, Митра! — изтръгна се вик от командира. — Това е Аскаланте, едно време граф на Тюн. Каква ли дяволска сила го е довела от засадите, които устройваше в пустинята?

— Но какво се е вторачил такъв? — прошепна Публий, като сам разтвори широко очи, усещайки космите около дебелия му врат да настръхват. Останалите също се смълчаха, гледайки мъртвия престъпник.

— Ако бяхте видели онова, което той и аз видяхме — изръмжа кралят, надигайки се въпреки протестите на лекарите, — нямаше да се чудите. Ако смеете, погледнете… — той рязко спря, отвори уста и отпусна пръста, с който се беше опитал да посочи. На мястото, където беше умряло чудовището, имаше само гол под.

— Кром! — изруга той. — Това нещо се е разтворило обратно в гадостта, която го беше родила.

— Кралят бълнува! — прошепна един от благородниците.

Конан го дочу и започна да го обсипва с варварски клетви.

— В името на Бадб, Мориган, Маха и Немейн! — завърши той разгневен. — Аз съм с разума си! Онова нещо приличаше на кръстоска между стигийска мумия и павиан. Нахлу през вратата и главорезите на Аскаланте се пръснаха пред него. То уби Аскаланте, който след миг щеше да ме промуши. След това се нахвърли и върху мене и аз го убих… но не знам как, защото преди това секирата ми отскочи от него като от скала. Струва ми се обаче, че Свети Епемитрий има пръст в това…

— Вижте, говори за Епемитрий, който е покойник вече петнайсет века! — шепнеха си присъствуващите един на друг.

— О, Имир! — изрева кралят. — Тази нощ говорих с Епемитрий! Той ме повика в съня ми и аз тръгнах по дълъг каменен коридор, по стените на който бяха изгравирани старите богове. След това слязох по стълба, по стъпалата на която бяха издълбани образи на Сет и накрая влязох в една крипта, а в нея имаше гробница с образа на феникс върху нея…

— В името на Митра, кралю, замълчи! — извика върховният жрец на Митра с пребледняло лице.

Конан отметна глава, както лъвът отмята гривата си, и в гласа му прозвучаха ниските тонове на разгневен лъв:

— Да не съм роб, че да си затварям устата, когато ми заповядваш?

— Не, не, господарю! — Върховният жрец трепереше, но не от страх пред кралския гняв. — Не исках да те обидя. — Той се наведе над Конан и му заговори с шепот, който стигаше само до ушите на Конан.

— Господарю, става дума за нещо, което е извън възможностите на човека да го разбере. Само най-посветените измежду служителите знаят за черния каменен коридор, издълбан от неизвестни ръце в черното сърце на планината Голамира, както и за охраняваната от феникс гробница, където Епемитрий лежи вече петнайсет века. И оттогава никой смъртен не е влизал там, защото избрани от него жреци, след като положили тялото на светеца в криптата, блокирали външния вход към коридора, така че да не може да бъде намерен, затова днес дори висшите жреци не знаят къде се намира. Единствено благодарение на легендата, предавана на неколцина подбрани и ревностно пазена, най-посветените служители на Митра знаят за това, че тялото на Епемитрий е намерило последен покой в черното сърце на Голамира. Това е едно от тайнствата, на които се основава култът на Митра!

— Не знам с каква магия Епемитрий ме извика при себе си — отговори Конан. — Но аз говорих с него и той беляза меча ми. Защо белегът го прави смъртоносен за демоните, или каква магия се крие зад него, не знам; но макар острието да се счупи в шлема на Громел, остатъкът бе достатъчно дълъг, за да промуши онзи ужас.

— Нека да видя меча ти — прошепна жрецът с гърло, което изведнъж бе пресъхнало.

Конан подаде счупеното оръжие и в този момент върховният жрец извика, падайки на колене.

— Нека Митра ни запази от силите на мрака! — промълви той. — Кралят наистина е говорил с Епемитрий тази нощ! На меча му има емблемата на безсмъртния феникс, който вечно ще охранява гробницата му и това е знак, който само Епемитрий може да постави! Бързо дайте свещ! Погледнете отново мястото, където кралят казва, че е издъхнал гоблинът!

Мястото лежеше в сянката на някакъв параван. Те го избутаха встрани и осветиха пода със свещи. Тишина се спусна върху хората, които наблюдаваха. Миг по-късно някои паднаха на колене, призовавайки Митра, а други избягаха от спалнята с ужасени писъци.

Там, на пода, където бе издъхнало чудовището, като някаква осезаема сянка имаше голямо тъмно петно, което не можеше да се измие: ясните очертания на съществото бяха от собствената му кръв и тези очертания не бяха на същество, идващо от един нормален свят. Мрачно и ужасяващо, неговият дух сякаш витаеше над това място като сянката на един от маймуноподобните рогове, които клечат по сенчестите олтари в мрачните храмове из черните земи на Стигия.

Чудовище на покрива

Сякаш тътени от гръм отекват нощем тежките им стъпки.

От ужас непознат аз слаб и гол на ложето се гърча.

Ужас от мощните криле на древните притиска тишината.

Изсичат техните копита тревожен звън от дълбините

на мрачните гранити, с мъх покрити.

„От древната страна“ — Джастин Джефри

Ще започна с това, че много се изненадах, когато ме посети Тасмен. Никога не сме били близки — не ми харесваше неговият рязък нрав. Освен това, преди около три години той публично се нахвърли върху моята работа „Свидетелство за присъствието на културата на Нахау на Юкатан“, резултат на дългогодишни дълбоки изследвания. Така че нашите отношения не се отличаваха със сърдечност. Въпреки това, аз го приех. Той беше необикновено разсеян и сякаш беше забравил взаимната ни неприязън. Разбрах, че Тасмен е обхванат от някаква много дълбока и силна идея.

Бързо разбрах целта на неговата визита. Той искаше да му помогна да намери първото издание на „Безименните култове“ на фон Юнцт, книга, известна като „Черната Книга“. Тя е получила името си не заради цвета на корицата, а заради мрачното си съдържание. Със същия успех той би поискал от мен първия гръцки превод на „Некрономикон“^[1]. Наистина, след завръщането си от Юкатан, цялото си време посветих на колекциониране на древни книги, но до мен не беше достигнал дори намек, че този, издаден в Дюселдорф том, някъде още съществува.

Но трябва малко да се разкаже за тази необикновена работа. Поради нееднозначност и крайна мрачност на тематиката, тази книга дълго е смятана чисто и просто за бълнувания на маниак, а самият автор си заслужил репутацията на умопобъркан. Същевременно не може да се отрече, че той е направил редица несъмнени открития и че четиридесет и пет години от живота си е загубил, скитайки по екзотични страни, където е разкривал мрачни, дълбоко скрити тайни. Тиражът на първото издание е бил съвсем малък и голяма част от екземплярите са изгорени от читатели, след като една нощ на 1840 година намерили фон Юнцт удушен в собствената му спалня. Обстоятелствата около убийството така и останали неразкрити, но е известно, че всички врати и прозорци са били щателно затворени. Това е станало шест месеца след последната му, забулена в тайнственост експедиция в Монголия.

След пет години един лондонски издател, някой си Брайдуол, разчитайки на сензация, пуснал евтино, пиратско издание на тази книга в превод. В книгата имало много гротескни илюстрации, много неверни тълкувания, грешки на преводача и печатни грешки, характерни за евтините издания. Научният коментар отсъствувал. В резултат на това оригиналният труд бил напълно дискредитиран, а издатели и читатели го забравили чак до 1909 година, когато собствениците на „Холден Хоблин Прес“, което е в Ню Йорк, се решили на трето издание.

Текстът бил толкова старателно изчистен, че пропаднала почти една четвърт от оригинала. Книгата била добре оформена и илюстрирана с изискани и страшновати рисунки на Диего Васкеса. Трябвало е да излезе в масов тираж. Но за това попречили естетическите вкусове на издателите и високата стойност на печата. Било решено изданието да се реализира по договорни цени.

Опитах се да обясня всичко това на Тасмен, но той рязко ме прекъсна, като заяви, че напразно го считам за пълен невежа. Изданието на „Холден Хоблин“ било украшението на неговата библиотека, каза той, и именно в него той се натъкнал на един фрагмент, който много го заинтересувал. Ако съм можел да му намеря екземпляр от оригиналното издание през 1839 година, то нямало да съжалявам за това. Като знаеше, че е безсмислено да ми предлага пари, в замяна той щял да опровергае всичките си обвинения, които се отнасят до резултатите на моите юкатански изследвания, и освен това публично щял да ми се извини на страниците на „Сайентифик Нюз“.

Да си призная, обърках се. Очевидно, работата беше необикновено важна, щом Тасмен беше склонен на такива отстъпки. Казах му, че според мен, вече достатъчно съм дал отпор на неговите нападки в ответните си статии и че не искам да го поставям в такова унизително положение. Но че ще положа всички усилия, за да намеря толкова необходимата му книга.

Той набързо ми поблагодари. След като размених писма с познати приятели, букинисти и антиквари от целия свят разбрах, че задачата не е проста. Изминаха три месеца преди моите усилия да се увенчаят с успех и, благодарение на помощта на професор Джеймс Клемент от Ричмонд, щата Вирджиния, станах притежател на търсената книга.

Съобщих на Тасмен и той пристигна от Лондон още с първия влак. Той с пламнали очи погледна дебелия прашен фолиант в кожена подвързия с ръждясали закопчалки, а щом запрелиства пожълтелите страници, пръстите му затрепериха от нетърпение. А когато извика диво и удари с юмрук по масата разбрах, че намери онова, което търсеше.

— Слушай! — възкликна той и започна да чете откъс, в който ставаше дума за едно много древно светилище, намиращо се в джунглите на Хондурас. В този храм някакво древно племе, загинало още преди идването на испанците, се покланяло на много странен бог. Тасмен на глас четеше за мумия, която приживе е била жрецът на този изчезнал народ, а сега лежи в ниша, издълбана в монолитна скала, до която е изградено светилището. На шията на тази мумия висяла медна верижка с огромен пурпурен скъпоценен камък, изрязан във формата на жаба. Този камък, според твърдението на фон Юнцт, бил ключ към съкровищата на храма, скрити в подземна гробница, дълбоко под олтара.

Очите на Тасмен горяха.

— Аз видях този храм! Стоях пред този олтар! Гледах запечатания вход на нишата, в която, както твърдяха туземците, лежи мумията на жреца. Това е много необикновен строеж. Прилича повече на съвременни латиноамерикански здания, отколкото на руини, останали от доисторическите индианци. Индианците, които сега населяват тези места, отричат всякаква своя причастност към храма. Те казват, че хората, които са го построили, са принадлежали към друга раса и са населявали тези земи много преди появяването на предците на сегашните туземци. Аз лично смятам, че тези стени са наследство от отдавна загинала цивилизация, разпадането на която е започнало хиляди години преди идването на испанците. Исках да проникна в запечатаната гробница, но тогава нямах нито време, нито необходимото снаряжение. Исках да се добера до крайбрежието, защото бях ранен в крака от случаен изстрел. В храма попаднах по чиста случайност. Исках да изследвам всичко подробно, но обстоятелствата бяха неблагоприятни. Но сега нищо няма да ми попречи! Голям късмет, че ми попадна книгата, издадена от „Холден Хоблин“, в която се натъкнах на фрагмент с описание на храма. Но фрагментът явно не беше пълен, защото в него само мимоходом се споменава за мумията. Като се заинтересувах, добрах се до изданието на Брайдуол, но там пък попаднах в непроходим гъсталак от всякакви идиотски грешки. Там е изопачено даже положението на Храма на Жабата, както го нарича фон Юнцт. От Хондурас са го преместили в Гватемала. Описанието на храма гъмжи от неточности, но затова пък се споменава за рубина и се казва, че той е „ключ“. Към какво е ключ, в това Брайдуолово издание нищо не е казано. Разбрах, че съм попаднал на следата на важно откритие, ако разбира се, фон Юнцт не е бил безумец, за какъвто мнозина го смятат. Но това, че той е бил в Хондурас е установено съвсем точно. А ако той не е видял храма със собствените си очи, то не би могъл така точно да го опише, както това е направено в Черната Книга. Нямам представа по какъв начин е узнал за рубина. Индианците, които ми разказаха за мумията, нищо не знаеха за него. Може само да се предполага, че фон Юнцт е успял по някакъв начин да проникне в запечатаната гробница. Този човек е имал необикновена способност да се добира до скрити неща… От онова, което узнах излиза, че освен фон Юнцт и мен само още един бял човек е видял Храма на Жабата. Това е испанският пътешественик Хуан Гонзалес, който е изследвал тези места през 1793 година. Той споменава за странно съоръжение, което никак не прилича на други останки от древни индиански строежи. Той пише също, макар и доста скептично, за съществуващата сред туземците легенда, според която в подземията на тези съоръжения се крие „нещо необикновено“. Аз съм убеден, че става дума за Храма на Жабата.

— Моля ви, вземете си книгата, повече не ми трябва, — каза Тасмен след минутно мълчание. — Утре ще отплувам към Централна Америка. Този път съм се подготвил добре. Имам намерение да се сдобия с онова, което е скрито в храма, даже ако трябва да го разруша. Какво може да бъде скрито, ако не злато? Испанците по някакъв начин са го пропуснали. Впрочем, когато те са се появили в Латинска Америка, храмът отдавна вече е бил пуст. И испанците не са се занимавали с мумии, а са предпочитали да ловят живи индианци, от които с мъчения са изтръгвали сведения за съкровища. Но аз ще добия това съкровище.

С тези думи той се сбогува. Аз пък отворих книгата на онова място, където той прекъсна четенето и цяла нощ седях потопен в поразителното, странно, а на места съвършено мъгляво повествование на фон Юнцт. Намерих местата, където се разказва за Храма на Жабата, и те ме хвърлиха в такова безпокойство, че сутринта се опитах да се свържа с Тасмен, но разбрах, че той вече е отплувал.

След няколко месеца получих от него писмо, в което ме канеше да замина за два дни в неговия чифлик в Сасекс. Тасмен молеше също да взема със себе си Черната Книга.

Едва привечер се добрах до неговото владение, което беше доста усамотено. Домакинът живееше при почти феодални условия. Висока стена разделяше от света огромен парк и обвит с бръшлян дом. Когато се отправих към дома по широката алея, оградена с жив плет забелязах, че през отсъствието на стопанина не са се грижили достатъчно за парка. Гъстите бурени между дърветата почти напълно бяха изтикали тревните лехи. Сред избуялите изоставени храсталаци около вътрешната стена се мотаеше някакво животно — кон или вол. Ясно чувах тропането на копита по камъните.

Слугата ми хвърли подозрителен поглед и ме пусна в дома. Тасмен ме чакаше в кабинета. Той се мяташе по стаята като лъв в клетка. Едрата му фигура ми се стори по-слаба и по-жилеста отпреди заминаването. Тропическото слънце беше направило бронзова кожата на мъжественото му лице, бяха се появили нови, дълбоки бръчки, а очите му горяха още по-яростно отпреди.

— Е, как е, Тасмен? — поздравих го. — Успяхте ли? Намерихте ли златото?

— Не намерих нито една унция, — промърмори той. — Цялата история е празна работа… е, може би, не цялата. В запечатаната гробница влязох и там действително имаше мумия…

— А камъкът? — попитах аз.

Той извади нещо от джоба си и ми го подаде. С интерес го погледнах. Беше голям камък, чист и прозрачен като кристал, но със зловещи пурпурни оттенъци. Напълно съответстваше на текста от фон Юнцт, беше шлифован под формата на жаба. Неволно трепнах — изображението беше необикновено отблъскващо. Вниманието ми привлече тежката бакърена верижка, на която беше закрепен камъкът. На верижката имаше странна гравировка.

— Що за знаци са това на халките? — поинтересувах се аз.

— Трудно е да се каже, — отговори Тасмен. — Мислех си, че може би на вас са ви познати. Аз само забелязах известно сходство между тези знаци и полуизтритите йероглифи на монолита, известен като Черния Камък, който се намира в унгарските планини. Не можах да ги разчета.

— Разкажи за своето пътешествие, — помолих аз.

Седнахме по-удобно с чаша уиски в ръце и Тасмен, някак странно провлачено започна своята история.

— Намерих храма без особена трудност, въпреки че се намира в безлюдна и рядко посещавана местност. Построен е близо до скалиста канара, в пустинна долина, неизвестна на изследователите и не е нанесена на картата. Дори не се опитах да определя възрастта му, но е построен от необикновено твърд базалт, който никога и никъде не съм виждал. За невероятната древност на строежа може да се съди по степента на изветрянето на камъка. Болшинството от колоните на фасадата вече са рухнали. Само отломките им стърчат от изтърканите основи, като редки, изпотрошени зъби на хилеща се стара вещица. Външните стени вече са рухнали, но вътрешните са почти цели, както и поддържащите свода пилони. Струва ми се, че без особени грижи ще издържат още хиляда години, също както и стените на вътрешните помещения. Главната зала на храма е огромно овално помещение, чийто под е застлан с големи квадратни плочи. В средата има олтар — просто голям кръгъл блок от същия твърд камък, от който е и целият храм. Олтарът е украсен със странна резба. Зад него, издълбана в цялата скала, която е задната стена на храма, се намира гробницата, където лежи тялото на последния жрец на загиналия народ. Не представлява голям труд да се влезе там. Мумията беше там и всичко беше така, както е описано в Черната книга. Макар че мумията беше прекрасно запазена, не можах да определя към коя раса е принадлежал жрецът. Изсъхналите черти на лицето и формата на черепа навеждат на мисълта за някои изродени раси от Долен Египет. Уверен съм, че жрецът принадлежи на народ, който по-скоро се отнася към кавказката раса, а не към индианската. И това е всичко, което мога да кажа. Във всеки случай, камъкът беше на мястото — увиснал на верижката от изсъхналата шия на жреца.

От това място разказът на Тасмен стана толкова неясен, че трудно улавях смисъла и започнах да се замислям, дали не е зле повлияло тропическото слънце върху психиката му. С помощта на камъка той бил отворил скритите в олтара врати — не описа ясно как е направил това. Изненада ме, че той очевидно и сам не разбираше как действува този кристален ключ. Но само щом камъкът се докоснал до олтара, пред него внезапно се разтворил черен зеещ вход. Неговото тайнствено появяване подействувало угнетяващо върху съпровождащите Тасмен авантюристи, които категорично отказали да го последват вътре.

Тасмен тръгнал сам, въоръжен с пистолет и електрически фенер. По каменните стъпала на тясна спираловидна стълба, която сякаш водела към самия център на Земята, той се спуснал в тесен коридор, толкова тъмен, че изглеждало чернотата напълно поглъща тънкия лъч светлина. С необяснимо нежелание спомена също за жабата, която през цялото време, докато той бил под земята, скачала пред него, като се държала извън границата на светещия кръг от фенера.

Намирал пътя по мрачни тунели и стръмнини като черни кладенци. Накрая стигнал до невисоки врати, украсени с фантастична резба, зад които, мислил той, е тайникът със злато. Натиснал на няколко места със скъпоценния камък и вратата се отворила.

— А съкровището? — възкликнах аз нетърпеливо.

Той се засмя, сякаш се подиграваше над себе си.

— Нямаше там никакво злато, никакви скъпоценности, нищо… — Той се поколеба. — Нищо такова, което можеш да вземеш със себе си.

Отново разказът му стана мъгляв и несвързан. Само разбрах, че много бързо е напуснал храма, без да се опита повече да търси някакви съкровища. Искал да вземе мумията, за да може, както твърдеше, да я подари на някой музей, но когато излязъл от подземието, не могъл да я намери. Предположил, че неговите хора, изплашени от такъв спътник, при завръщането си към крайбрежието са хвърлили мумията в някоя пещера или урва.

— По този начин, — завърши той, — отново съм в Англия и не съм по-богат отпреди да я напусна.

— Но вие имате тази скъпоценност, — напомних аз, — а това е една много скъпа вещ.

Той погледна камъка без възторг, но с някаква почти безумна алчност.

— Мислите ли, че е рубин? — попита той.

— Нямам понятие.

— Аз също. Обаче покажете ми книгата.

Той бавно обръщаше дебелите листа и четеше, мърдайки устни. От време на време клатеше глава, като че ли се учудваше на нещо, но после някакво място задълго прикова вниманието му.

— И все пак толкова дълбоко е проникнал този човек в забранените области, — каза накрая. — Не е чудно, че го е постигнала такава странна и тайнствена смърт. Изглежда, че той е предвиждал съдбата си… Ето тук той предупреждава — хората да не се опитват да будят онези, които спят.

Той се замисли.

— Да, онези, които спят, — измърмори отново. — На вид са мъртви, а всъщност лежат и само чакат някакъв глупав слепец, който ще ги пробуди към живот… Трябваше внимателно да прочета Черната Книга… и трябваше да затворя вратите, когато излязох от гробницата… Но ключът е у мен и няма да го дам, па макар и целият ад да дойде за него.

Той излезе от своята замисленост и точно когато искаше нещо да ми каже, някъде отгоре се разнесе странен звук.

— Какво е това? — той ме погледна.

Аз свих рамене. Той дотича до вратата и извика слугата. Онзи се появи минута по-късно и лицето му беше бледо.

— Ти беше ли горе? — страшно попита Тасмен.

— Да, сър.

— Чу ли нещо? — продължи да разпитва Тасмен с твърд, почти обвиняващ тон.

— Да, сър, чух, — отговори слугата с неувереност.

— И какво чу?

— Разбирате ли, сър, — слугата неуверено и слабо се усмихна, — боя се, че ще ме приемете за луд, но ако трябва да кажа истината, то по-скоро ми приличаше сякаш по покрива ходи кон.

В очите на Тасмен се появи безумен блясък.

— Идиот! — развика се той. — Махай се!

Смаяният слуга изскочи от стаята, а Тасмен хвана светещия камък под формата на жаба.

— Какъв глупак съм! — възкликна той яростно. — Твърде малко прочетох… и вратите трябваше да затворя… но, кълна се във всички светии, ключът е мой и няма да го дам нито на човек, нито на дявол!

С тези необикновени думи той се обърна и се помъкна нагоре. След минута на горния етаж силно хлопна врата. Чу се как слугата внимателно почука и в отговор се даде заповед да се маха, но изразена в ужасно груба форма. Освен това Тасмен заплаши, че ще застреля всеки, който се опита да влезе в стаята му.

Ако не беше толкова късно, без колебание бих напуснал този дом, тъй като бях почти убеден, че домакинът е побъркан. Но не ми оставаше нищо друго, освен да отида в определената за мен стая, която ми посочи слугата. Вместо да легна да спя, разтворих Черната Книга на онази страница, която четеше Тасмен.

Ако той не е луд, то оттук с цялата определеност се налагаше изводът, че в Храма на Жабата се е срещнал с нещо свръхестествено. Необикновеният начин, по който са се отворили вратите на олтара е поразил неговите спътници, а в подземието Тасмен се е натъкнал на нещо, което е поразило самия него. Също предположих, че при завръщането на Тасмен от Америка някой го е преследвал. И причината за това преследване е скъпоценният камък, който той нарича ключ.

Опитах се в текста на фон Юнцт да намеря нещо насочващо, затова пак препрочетох за Храма на Жабата, за тайнствената праиндианска раса, която го е изградила, и за огромното цвилещо чудовище с пипала и копита, на което са се покланяли.

Тасмен каза, че когато за първи път е прегледал книгата, без време е прекъснал четенето. Като размишлявах върху тази неясна фраза, аз се натъкнах на откъса в текста, който го доведе до такава възбуда, беше го подчертал с нокът. Поначало това място ми се струваше поредното мъгляво откровение на фон Юнцт; текстът просто казваше, че богът на храма е и неговото свещено съкровище. След като си дадох сметка какви последствия произтичат от тази забележка, студена пот ме обля.

Ключът за съкровището! А съкровището на храма е неговият бог! А спящите се пробуждат, ако се отворят вратите на техните тъмници! Аз скочих, потресен от страшната мисъл и в същия миг силен трясък наруши нощната тишина. Веднага след него се чу зловещ човешки вик, пълен със смъртен ужас.

Изскочих от стаята. Докато бягах нагоре по стълбата чувах такива звуци, които ме караха да се съмнявам в собствения си здрав разум. Не съм ли се побъркал? Стоях пред вратата на Тасмен и с трепереща ръка се опитвах да завъртя дръжката. Стаята беше заключена. Докато се колебаех, отвътре се чу отвратително пронизително цвилене, след това някакъв отвратителен шльопащ звук, като че ли огромно желеобразно тяло се провира през прозореца. А после, когато стихнаха тези звуци, аз мога да се закълна, че чух шум от гигантски криле. А после настъпи тишина.

Трудно дойдох на себе си и напънах вратата. Стаята беше изпълнена с някаква жълта мъгла, която издава отвратителна миризма. Усетих слабост и ми прилоша. Стаята напомняше бойно поле, но, както по-късно беше установено, от нея нямаше нищо изчезнало, освен пурпурния скъпоценен камък, изрязан във формата на жаба, който Тасмен наричаше ключ. Така и не се намери. Рамката на прозореца беше покрита с някаква неописуемо отвратителна слуз. По средата на стаята с размазан, разплескан череп, лежеше самият Тасмен и върху кървавите останки на лицето и главата му ясно се виждаше отпечатъкът на огромно копито.

Проклятието на морето

Всички във Фъйъринг познаваха Джон Калрък и Кен Лъжливата Джука като отчаяни гуляйджии, кавгаджии, дърдорковци и самохвалци. Спомням си, че като хлапак, чиято твърда като четина коса никога не беше виждала гребен, треперещ от страх и възхищение скришом се промъквах до кръчмата, за да чуя през отворената врата ругатните им, богохулните разправии и дръзки моряшки песни. Изобщо всички в града ги гледаха със страх и възхищение — та те така се различаваха от другите мъже във Фъйъринг. Рибарските лодки и гемии не бяха създадени за тях и никой не можеше да си представи, че те ще се мъчат като останалите мъже сред острите като зъби на акули крайбрежни скали и острови. Двамата плуваха на истински, големи платноходи към далечни страни, смело предизвикваха морските стихии и спираха в пристанищата на непознати брегове.

Струваше ми се, че дори времето тръгваше по-бързо, когато Джон Калрък се връщаше в града. Винаги до него с ленива и самодоволна походка се клатеше Кен Лъжливата Джука, облечен в изцапана с катран моряшка блуза и с остър нож, затъкнат в тесния кожен колан. Те вървяха по улицата, от време на време снизходително кимваха на срещнатите познати, сграбчваха и целуваха всяка по-симпатична девойка, която срещаха по пътя си, и пееха неприлични куплети. Скоро около двамата се събираха раболепни безделници, хвалеха ги, хилеха се гръмогласно на всяка шега или мръсотия, защото за постоянните посетители на кръчмата — слаби и страхливи, макар и честни хора, двамата с техните невероятни приключения и понякога жестоки постъпки, с чудните разкази за Седемте Морета и далечни страни бяха могъщи войни, безумни смелчаги, мъже, които не се бояха от кръв и смърт.

Всички се бояха от тях и ако някой мъж го набиваха или някоя жена беше обиждана, жителите на града само скришом мърмореха. Затова, когато младата племенница на Моли Фарел беше обезчестена, никой не се осмели открито да каже какво мисли. Още повече че за старата Моли се шепнеше, че е вещица. Тя не беше омъжена и живееше с племенницата си във вехта къщурка на самия бряг и приливът се разбиваше в камъните на самия праг.

Моли Фарел беше мрачна, мълчалива старица, която преживяваше благодарение на изхвърлените вещи от морските вълни. Племенницата обаче никак не й приличаше. Суетното и опърничаво момиче се оказа достатъчно глупаво да повярва на акулската усмивка на Джон Калрък.

Помня, че беше мразовит зимен ден с остър бриз от изток, когато на централната улица се появи старата Моли и почна да вика, че момичето е изчезнало. Всички се втурнаха да я търсят — кой по брега, кой към околните хълмове, — само Джон Калрък и приятелите му останаха в кръчмата да играят барбут. Търсенията бяха безрезултатни, докато под погребалния шум на вечно бодърстващото сиво чудовище, Морето, във вечерния полумрак младата Фарел се върна сама вкъщи.

Приливът меко прехвърли тялото на момичето през плитчините и го остави до самата врата на къщурката. Неподвижно беше мъртвешки побелялото лице, вкочанените ръце бяха скръстени на гърдите и сивите вълни тихо въздишаха, когато мърдаха косите й.

Очите на Моли Фарел като че ли бяха станали каменни и тя стоеше над тялото на мъртвата девойка без звук до момента, в който Джон Калрък и приятелите му излязоха от кръчмата с олюляваща се походка. Джон беше съвсем пиян и носеше в ръка чаша. Хората се дръпваха от пътя му, като чувстваха убийството, а той като видя скръбната фигура на старицата до тялото на племенницата, се разсмя безсрамно.

— Ха, Джука, момичето се е удавило. По дяволите!

Лъжливата Джука се озъби, като кривеше тънките си устни. Той мразеше Моли Фарел, понеже тя му беше измислила прякора.

Джон Калрък, като се люлееше, вдигна чашата си:

— Тогава да пийнем за здравето на нейния призрак! — изрева той и всички се вцепениха от богохулното предизвикателство.

За пръв път от намирането на тялото старата Моли Фарел заговори. От думите й, които се процеждаха през стонове, вееше гробовен вятър:

— В името на дявола, проклинам те Джон Калрък! Пожелавам ти да видиш страни, които ще изпепелят душата и изгорят очите ти! Да умреш в страшни мъки и в ада да се гърчиш милиони години! С море и суша, със земя и въздух, с блатните демони, горските духове и тролите на хълмовете те заклинам — бъди проклет завинаги! А ти, — мършавият й показалец посочи Лъжливата Джука, който побледня и се дръпна, — ти ще бъдеш неговата смърт, а той твоята! Ти ще го отправиш към вратата на ада, а той тебе на бесилката! Вече виждам печата на смъртта върху челото ти, Джон Калрък. Живей в страх и умри сред студеното море! Но това море, което прие невинната девическа душа, няма да има милост към теб. То ще изхвърли скелета ти на пясъка. Горко ти, Джон Калрък — нейният глас беше толкова ужасяващ и убедителен, че пияната усмивка изчезна от лицето на Джон Калрък, — чуваш ли как реве морето, което усеща жертвата, но която няма да я погребе? Виждаш ли снега по хълмовете, Джон Калрък? Преди той да се стопи, твоят труп ще лежи в краката ми. Аз ще го настъпя и чак тогава душата ми ще намери покой…

Рано на другия ден Калрък и цялата му компания отплуваха, а Моли се върна към обичайните си занимания. Само дето се прегърби още повече и очите й блестяха безумно. Дните отминаваха и хората тихо шепнеха, че още малко живот й остава, че тя повече прилича на призрак, отколкото на човек. Независимо от това тя отказваше всякаква помощ.

Лятото беше кратко и студено и топлината му не успя да разтопи снега по хълмовете — необикновен факт, който предизвика много разговори в градчето. Всяка вечер Моли ходеше по брега, поглеждаше към заснежените хълмове и с упорита настойчивост се взираше в морето.

Дните ставаха все по-къси, а нощите все по-дълги и тъмни. Студените сиви приливи смиваха всичко от плажовете, а ревящите ветрове носеха дъжд и мокър сняг от изток.

В един такъв студен и дъждовен ден в залива хвърли котва търговският кораб, на който бяха отплували Джон Калрък и Кен Лъжливата Джука. Всички жители се събраха на пристанището. По корабната стълба слезе само Лъжливата Джука.

В отговор на учудените въпроси Кен сви рамене:

— Калрък избяга от кораба в едно пристанище в Суматра, — каза той, — скарал се бил с капитана. Предложи ми да тръгна с него, но как пък не! Аз исках отново да се срещна с тукашните си приятели!

Гласът му, който винаги беше презрителен, сега звучеше като вой на пребито куче, а очите му шареха с молба по лицата на зяпачите. Всички мълчаха. Изведнъж Лъжливата Джука се дръпна назад, тъй като видя Моли Фарел, която си пробиваше път през тълпата. Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо, след което пресъхналите устни на жената се разтегнаха в някакво подобие на смях:

— Виждам кръв по ръцете ти, Кен! — изкрещя тя така яростно, че Лъжливата Джука неволно ги погледна и започна да ги трие.

— Махай се, проклета вещице, — злобно се озъби морякът и се скри в тълпата, която бързо му правеше път. След това мъжете се отправиха в кръчмата, за да обсъдят случилото се.

На другия ден беше още по-студено. Тъмносива мъгла беше забулила залива. В такова време е опасно да се излиза в морето и затова жителите на градчето седяха по домовете си, а постоянните посетители на кръчмата продължаваха да си разправят измислици. Може би заради това аз и приятелят ми Джо бяхме първите свидетели на необикновеното събитие, което потресе селището.

Ние се бяхме настанали в една от рибарските лодки, останали без надзор в това противно време. Нямаше никаква причина да стоим в такъв студ там, освен да мечтаем и да чакаме стопанинът да ни изгони.

Изведнъж Джо повдигна ръка:

— Чуваш ли? — попита той. — Кой рискува да плава в такова време?

— Разбира се, никой. Но какво чуваш?

— Шум от весла. Слушай добре, не си глух.

В тази проклета мъгла нищо не се виждаше и нищо не се чуваше. Джо обаче беше абсолютно сигурен, че шумът беше налице. На лицето му се появи странно изражение.

— Там някой гребе, повярвай ми! Целият залив шуми — това са дузина лодки най-малко! Глупак, нима нищо не чуваш?

Аз действително нищо не чувах. Тогава той се наведе и отвърза въжето, с което лодката беше привързана за кея.

— Аз тръгвам да видя какво става. Можеш да си мислиш, че съм луд, но аз съм сигурен, че там има много лодки, цял флот лодки. Идваш ли с мен, или ще си намокриш гащите, страхливецо!

Разбира се, тръгнах с него, макар че нищо не бях чул. Лодката се плъзгаше сред сивата мъгла, всичко беше в размити форми, така че аз продължавах нито да виждам нещо, нито да чувам. Ние загубихме представа за време и аз проклинах Джо, който ме вкара в това безсмислено и опасно плаване. Имаше много голяма вероятност да се обърнем — аз си спомних тялото на удавеното момиче и се разтреперих.

Не зная колко време сме плавали, понеже минутите се сливаха в часове, а те в столетия. Джо се кълнеше, че ясно слуша шума от весла, но всеки път от различни страни — ту вляво, ту отпред, и всеки път ние насочвахме курса си натам, където според Джо звукът ту се усилваше, ту отслабваше.

Накрая ръцете ни се вкочанясаха така, че ние вече не можехме да държим веслата. Студ и умора завладяха телата ни. През мъглата проблясваха ледени бели звезди. С изненада установихме, че след толкова дълго и уморително пътуване отново се намираме на изхода на залива. Водата беше огледално гладка, посребрена от звездната светлина. Студът се усилваше. Аз извих кормилото, за да се върнем на брега. Тогава Джо изкрещя нещо нечленоразделно и за пръв път чух ясно шум от гребла. Погледнах назад и кръвта застина в жилите ми.

Над лодката ни беше надвиснал висок, остър корабен нос. Зловещият силует, проблясващ едва на звездния фон изведнъж се измести и със странен плясък корабът мина почти до нашия борд. През целия си живот не бях чувал такъв звук. Джо изхлипа и с бясна сила загреба. Едва успяхме да се измъкнем от обсега на острия кил, който щеше да разцепи малката ни лодка като обикновено дърво. Тогава видях, че от двете страни на кораба равномерно, но много бързо се размахваха нагоре и надолу много весла, които му предаваха тази голяма скорост напред. Макар че никога не бях виждал такъв кораб в пристанището ни, веднага разбрах, че това е галера. Но какво търсеше тя при нас? Само моряците, които се връщаха от далечните страни твърдяха, че са срещали подобни кораби във варварските страни. Но тези пристанища са толкова далеко, а дори и този кораб да е оттам, то видът му не отговаряше на описанията.

Ние плувахме след кораба и скоро го достигнахме, макар че носът на галерата яростно цепеше вълните. Викахме, но никой не ни отговори. Тогава, като преодоляхме страха се качихме на палубата по въжето, което висеше отзад на кърмата. Пред нас видяхме удивителна палуба.

— Това не е варварски кораб! — изплашено сподели Джо. Погледни колко е стар — като че ли всеки момент ще се срути. Тук всичко е изгнило. А и жив човек не се вижда.

Ние тихо се промъкнахме по палубата и погледнахме през люка. На долната палуба бяха разположени гребците, те изпълняваха перфектно своите задължения, като ту забиваха веслата в сивата вода, ту ги измъкваха — но не бяха хора, а скелети!

Помня, че двамата заедно закрещяхме и побягнахме към борда, за да скочим в морето. По пътя се спънах, паднах и когато се вдигнах видях предмета, който ми се беше изпречил на пътя. Това надминаваше кошмара в трюма! В мъждукащата светлина аз видях човешки труп със забит нож в гърба! Двамата с Джо прескочихме тялото и по въжето скочихме в лодката.

Мрачната галера плаваше пред нас право към пясъчния плаж, където беше къщурката на Моли Фарел. Скоро ние видяхме, че по брега е пълно с хора. Вероятно те бяха научили, че сме се изгубили и ни търсеха — сега, заедно с първите слънчеви лъчи, всички се бяха събрали на брега.

Галерата плаваше пред нас, равномерно се движеха веслата й, но преди да достигне плитчините се случи нещо невероятно: със страшен трясък корабът се срути и изчезна и зелените вълни се впуснаха на мястото, където допреди секунда беше той. Само един предмет достигна брега.

Ние стигнахме плажа, когато изведнъж многогласните коментари за събитието секнаха. Моли Фарел стоеше самотна пред къщурката си и съсухрената й ръка сочеше морето. През плитчините нещо плуваше към нея, повдигнато от приливните вълни и накрая спря в краката й. Ние се приближихме. От неподвижното бяло лице ни гледаха отворените, но невиждащи очи на Джон Калрък, който се беше върнал у дома.

Той лежеше спокоен и вдървен, люлян от вълните и когато те го обръщаха, всеки можеше да види забития в гърба му нож. И всеки от нас знаеше чий е този нож — хиляди пъти го бяхме виждали в колана на Кен Лъжливата Джука.

— Да, аз го убих — изкрещя Кен, смалявайки се под нашите погледи. Пиян бях и затова го заклах! А след това го изхвърлих зад борда. А сега се появи той…, за да ми отмъсти. — Гласът му премина в безумно шептене, — заради проклятието… морето… не иска… да вземе… тялото…

Нещастникът падна на земята. Сянката на бесилката витаеше над него.

— Хей! — Силният, ликуващ глас на Моли Фарел се извиси над тълпата. — Самият Сатана изпрати галерата от ада на потъналите кораби. Кой друг кораб би взел такъв гнусен товар, освен облетия приживе с алена кръв и оцапан завинаги със страшни престъпления! Морето отмъсти и възстанови справедливостта. Вижте, как ще плюя в лицето на мръсника и ще стъпя върху ненавистната плът!…

Тя се смееше безумно, а над незнаещата покой морска шир изгряваше слънце.

Гълъби от Ада

Глава 1
Свирене в тъмнината

Грисвел се събуди внезапно. Всеки негов нерв звънеше и го предупреждаваше за опасност. Той учудено се огледа наоколо и не можеше веднага да съобрази къде се намира и какво прави тук. Голямата стая с висок таван и зееща камина му беше съвършено непозната, а лунната светлина едва проникваше през мръсните прозорци. Щом се освободи от паяжината на съня, веднага си спомни къде е и как попадна тук. Обърна глава и погледна своя компаньон, който спеше на пода до него. Джон Бранер изглеждаше само като неясна купчина в тъмнината, която едва сребрееше от луната.

Грисвел се опита да си спомни, какво го е събудило. Наоколо беше тихо. Само жалното ухане на кукумявката далеч в боровата гора нарушаваше тишината. Но ето че успя да хване изплъзващото се спомняне. Това беше кошмар, сън, до такава степен изпълнен със смътен ужас, че се събуди от страх. Споменът нахлу отново и живо обрисува отвратителното видение.

Но сън ли беше това? Трябва да е така, но той толкова се обърка с неотдавнашни действителни събития, че сега беше трудно да се разбере къде свършва реалността и къде започва фантазията. Макар че спеше, струваше му се, че отново преживява няколко часа наяве.

Сънят започна внезапно, веднага щом той и Джон видяха къщата, в която сега лежаха. Те пристигнаха с таратайката, която трещеше и подскачаше по стар изровен път сред боровите гори. Той и Джон се скитаха и търсеха приключения далеч от дома си в Нова Англия. Забелязаха тази стара къща с галерии и балкони, която се издигаше срещу залязващото слънце сред диви храсталаци. Къщата веднага прикова вниманието им. На фона на зловещо обагрения залез тя изглеждаше черна, застинала и мрачна.

Бяха ужасно уморени от друсането по горските рътлини през целия ден. Старата изоставена къща възбуди тяхното въображение с някогашното си великолепие и с пълния упадък. Те оставиха колата на пътя и когато се изкачваха по тясна пътека от тухли, почти обрасла в гъст буренак, над къщата литна ято гълъби и се понесе с див шум на крилата.

Дъбова врата беше увиснала на строшените панти. Дебел слой прах покриваше пода на широко тъмно антре и стъпалата на стълба, която води някъде нагоре. Те отвориха и влязоха в просторна, празна, прашна стая със святкащи паяжини по ъглите. Прах имаше навсякъде.

Казаха си, че би било добре да напалят огън в камината, но се отказаха. Слънцето залезе и бързо настъпи тъмнината, ужасна тъмнина от боровите гори, в които беше пълно с гърмящи змии, толкова опасни за човека. След като похапнаха, увиха се в одеяла до студената камина и моментално заспаха.

Практически всичко това се присъни на Грисвел. Той отново видя мрачната къща сред горите, видя полета на гълъбите, когато той и Джон вървяха по разбитата пътека към дъбовата врата. Той видя тъмната стая, в която сега лежаха, двете тъмни фигури, увити в одеяла върху прашния под. Това бяха той и неговият приятел. От този момент сънят леко се промени, излезе от реалността и се оцвети със страх. Той отново видя просторната прашна стая, едва осветена от сребристата лунна светлина — светлина, която идваше от някакъв скрит източник, тъй като в стаята нямаше прозорци. Но при слабата светлина той видя още три малки фигури, неподвижно висящи в редица и тяхното спокойствие и неподвижност вселиха смъртен ужас в душата му. Не се чуваше никакъв звук, но той чувствуваше присъствието на страха и безумието, притаени в тъмния ъгъл… И отново се пренесе в прашната стая с висок таван и сега лежеше срещу камината.

Той лежеше, увит в одеяло и напрегнато се вглеждаше в тъмния отвор на вратата и хола там, където лъч лунна светлина падаше върху стълбите от балконите на пет-шест крачки от него. И там, на стълбите, имаше някакво свито, уродливо същество, призрачна твар, която обаче не се виждаше в лъча на светлината. Но неясното жълто петно, което можеше да бъде лице, беше обърнато към него, като че ли нещото се притаи на стълбата и злобно разглеждаше него и Джон. Студен ужас го удари по нервите и той се събуди, ако наистина спеше.

Той премигна. Лунният лъч, както и преди, падаше върху стълбата, но там нямаше никаква уродлива фигура. Но страхът, донесен с ужасния сън, все още беше с него. Той направи няколко сковани движения, опитвайки се да събуди другаря си, лежащ до него, но внезапно разнеслият се звук го парализира.

Нещо свиреше на горния етаж. Свиреното беше зловещо и едновременно сладко, без определена мелодия — това просто беше свирене мелодично и пронизително. Такива звуци в изоставен дом сами по себе си бяха тревожни, а страхът на Грисвел премина в неизмерим ужас. До него се размърда Бранер, фигурата му смътно се очертаваше в тъмнината, главата му беше обърната към стълбата, също като че ли Джон се ослушваше. Свръхестественото свирене стана по-сладко и по-дяволско.

— Джон — прошепна Грисвел с пресъхнали устни.

Той искаше да извика, да обясни на другаря си, че на стълбата има нещо и че това нещо не обещава нищо добро, че те трябва незабавно да напуснат тази къща. Но гласът му замря в пресъхналото гърло.

Бранер стана. Неговите обувки рязко тропаха по пода, когато той уверено тръгна срещу неизвестното зад вратата. Без да бърза той премина през стълбата и се смеси със сенките, които се сгъстиха до стълбата.

Грисвел лежеше, не беше в състояние да помръдне. Беше объркан. Но кой свиреше горе? Грисвел видя Джон, видя как върви целенасочено загледан в нещо, което Грисвел не можеше да види горе зад стълбата. И лицето му не беше лице на лунатик. Джон премина през ивицата светлина и изчезна от полето на зрението на Грисвел, макар че той се опита да извика след него. Едва чут шепот — това беше всичко, което можа да издаде.

Свиренето премина на по-ниска нота и замря. Грисвел слушаше как стълбата скърца под съразмерните крачки на Джон. Сега той влезе в антрето горе, тъй като Грисвел чуваше шума на неговите стъпки точно над себе си. Внезапно шумът на стъпките се прекъсна и настъпи тишина, като че ли цялата нощ задържа дъха си.

Точно тогава ужасен вик разцепи тишината и накара Грисвел да подскочи на пода.

Странното вдървяване, което така дълго го правеше неподвижен, сега се сломи. Той би тръгнал към вратата и се постара да дойде на себе си. Стъпките отгоре се възобновиха. Джон се връщаше. Той не бягаше. Стъпката му беше по-твърда и по-съразмерна от преди. Отново заскърцаха стъпалата на стълбата. Ръката, която държеше перилата, се виждаше добре в ивицата лунна светлина. Другата — чудовищен страх скова Грисвел, когато той видя, че другата ръка държеше малка брадва, която смътно блестеше на призрачната светлина. Беше ли това Бранер, този, който сега слиза по стълбата?

Да! Фигурата му попадна под снопа лунна светлина и Грисвел го позна. Ясно се виждаше лицето на Бранер и ужасен вик се откъсна от устните на Грисвел. Лицето на Джон беше безкръвно, сякаш това беше лице на мъртвец, и струйки кръв се стичаха по страните му. Очите му бяха като стъклени и дълбоко вкопани, а кръвта се стичаше от дълбока рана, която минаваше по върха на главата и разделяше черепа на две.

Грисвел не помнеше как точно е успял да се измъкне от тази проклета къща. Паметта беше запазила само откъслечни възпоминания за това, как скочи през оплетения в паяжина прозорец върху рохката земя, как слепешката тичаше по поляна към чернеещата стена на боровете. В небето висеше луната, която той видя сякаш в кървавочервена мъгла, а в главата му нямаше капчица здрав смисъл.

Някаква искрица разум се върна, когато той видя до пътя колата. В света, който внезапно стана кошмар, това беше предметът, отразяващ обективната реалност. Но само щом се докосна до вратата, чу отвратително сухо шумолене. Той отскочи назад. Люлееща се маса се надигна от седалката на шофьора, размота се на пръстени, пронизително изсъска и раздвоеният език блесна на лунната светлина.

С вик на ужас се хвърли да бяга без посока. Парализираният му мозък не беше в състояние да мисли. Подчиняваше се на една-единствена мисъл: да бяга, да бяга, да бяга.

Черните стени на боровете неспокойно се люлееха около него. Той беше в плен на илюзии и му се струваше, че е все на едно и също място. Но ето че още някакви звуци проникнаха през мъгливата пелена, обвила мозъка му: насечен неумолим тропот зад него. Като обърна глава видя, че нещото го настига — куче или вълк, не можеше да определи в тъмнината. Очите на това същество горяха като топки със зелен пламък. Задъхан, затича още по-бързо, премина завоя на пътя и там чу пръхтене на кон, видя го и до него достигна псувнята на конника. В ръцете на непознатия блесна желязо.

Грисвел грабна поводите като спасителен пояс и падна изнемощял.

— За бога, помогнете ми! — той едва си поемаше дъх. — Това е твар! Тя уби Бранер, а сега мен ме преследва! Погледнете!

Две еднакви огнени топки светеха през храсталаците до пътя. Конникът изруга и Грисвел буквално оглуша от трясъка на револвер. Огнените искри изчезнаха и конникът, като изтръгна поводите от ръцете на Грисвел, се понесе към завоя. Клатейки се, Грисвел успя да се надигне. Ръцете и краката му трепереха. Конникът не се виждаше няколко минути, а след това се върна с галоп.

— Вървете по средата на пътя, — каза той. — По-скоро това беше горски вълк, макар че не съм чувал той да преследва хора. А вие знаете ли какво беше това?

В отговор Грисвел леко поклати глава. Конникът ясно се очертаваше на лунната светлина, гледаше Грисвел отгоре и стискаше димящия пистолет в ръка. Той беше здрав, набит, среден на ръст, и съдейки по широкополата му шапка и по обувките, беше тукашен. А облеклото на Грисвел веднага показваше, че е чужденец.

— Какво значи всичко това?

— Не зная, — безпомощно отговори Грисвел. — Казвам се Грисвел. Аз и Джон Бранер пътешествуваме заедно. За нощуване се спряхме в една изоставена къща.

Боже мой! — извика той. — Сигурно съм се побъркал! Нещо се появи и гледаше от стълбата — нещо с жълто лице. Мислех, че всичко това ми се е присънило, но изглежда, че всичко е било действителност. След това някой отгоре започна да свири, Бранер стана и тръгна към стълбата също като хипнотизиран. Аз чух как той извика, или нещото завика, а след това той започна да слиза надолу по стълбата с окървавена брадва в ръце! И боже мой, сър, той беше мъртъв! Главата му беше разсечена наполовина. Видях неговия мозък и съсирена кръв и това беше лице на мъртъв човек. Но той слизаше по стълбата! Бог ми е свидетел, не лъжа. Джон Бранер беше убит в тъмния хол горе, а след това мъртвото му тяло слизаше надолу по стълбата!

Конникът нищо не отговори на този несвързан монолог. Той седеше като статуя и профилът му ясно се очертаваше на фона на звездното небе. А Грисвел не можеше да види израза на лицето му, тъй като то беше скрито под широката периферия на шапката.

— Вие мислите, че съм побъркан? — каза той безпомощно. — Изглежда, че е така.

— Не зная какво да мисля, — отговори конникът. — Тук само една къща прилича на вашето описание — чифликът Блесонвил. Ще проверим. Името ми е Танер. Шериф съм на това графство и сега се връщам у дума.

Той скочи от коня и застана до Грисвел. Оказа се по-нисък от слаб англичанин, но много по-здраво скроен. Имаше някаква природна решителност в неговата осанка и увереност в собствените сили. Той беше опасен съперник за всеки човек, който се осмели да хвърли предизвикателство към шерифа.

— Вие боите ли се да се върнете обратно към тази къща? — попита шерифът. Грисвел потрепери от преживения ужас, но у него вече заговори упоритостта на предците му — пуритани.

— Мисълта за това, че отново ще видя този дом и ще преживея целия ужас още един път, ме довежда до състояние, близко до припадък. Но бедният Бранер! — той пак започна да се задавя от думите. — Трябва да намерим тялото му! Боже мой! — извика той, когато целият ужас на създалото се положение стигна до него. — Какво ще намерим? Щом мъртъв човек ходи, то…

— Ще видим, — флегматично каза шерифът, като омота поводите около лявата си ръка и презареди револвера. Бавно тръгнаха към къщата.

Кръвта на Грисвел замръзна при мисълта какво могат да открият. Целият се разтрепери.

— Боже мой, колко зловеща изглежда тази къща на фона на черните борове! Тя изглеждаше ужасно и тогава, когато ние се изкачвахме по старата стълба и видяхме гълъби, които излетяха от балкона на стълбата.

— Гълъби ли? — Танер му хвърли бърз поглед. — Вие видяхте ли гълъби?

— Да, разбира се. Те бяха много и бяха кацнали на парапета.

Известно време ходеха мълчаливо, след това Танер каза:

— В това графство е преминал целият ми живот. Минавал съм покрай тази къща хиляди пъти по всяко време на денонощието. Но никога тук не съм видял гълъби.

— Те бяха много, — повтори изумен Грисвел.

— Срещал съм хора, които се кълнат, че са виждали гълъби на балкона точно при залеза, — бавно проговори Танер. — Но всички, освен един, бяха негри. Той беше бродяга. Напалил на двора огън с намерение да пренощува. Та той ми разказа за гълъбите. Аз отидох там на следващата сутрин. От огъня беше останала пепел, канче и скара, на която е пекъл свинско. А одеялото му изглеждаше така, сякаш никой не е спал върху него. От тогава никой не го видя. Това беше преди дванадесет години. Негрите казват, че виждат тук гълъби, но никой не рискува да дойде между залез и разсъмване. Те казват, че гълъбите — това са душите на Блесонвилите, пуснати от ада през нощта. Негрите казват, че червеното зарево на запад, това било отблясък от ада, защото вратите му били отворени, когато Блесонвилите излитат.

— Но кои са тези Блесонвили? — треперейки попита Грисвел.

— Някога те са владеели тази земя. Англо-френска фамилия. Дошли са тук от Вест-Индия дълго време преди купуването на Луизиана. Гражданската война ги унищожила, както и мнозина други. Някои били убити през време на войната, а болшинството умрели. Никой не живее в имението от 1890 година, когато мисис Елизабет Блесонвил, последна от рода, избягала от стария дом, като че ли бил чумна яма, и никога повече не се е връщала тук. Това вашата кола ли е?

Те се спряха до колата и Грисвел мрачно се загледа в старата къща. Прашните стъкла бяха празни и бели, но не му изглеждаха непрозрачни. Струваше му се, че нечии очи жадно се вглеждат в него през затъмнените стъкла. Танер повтори въпроса.

— Да. Но внимавайте, на седалката има змия. Или беше там.

— Сега няма нищо, — измърмори Танер, привърза коня си и от дисагите на седлото извади електрически фенер. — Хайде да погледнем.

Те закрачиха по изпотрошената тухлена пътека. Грисвел почти настъпваше по петите шерифа, сърцето му биеше учестено. Вятърът носеше мирис на разложение и изсъхнала растителност. На Грисвел му прилоша от отвращението, което изпитваше към тези ненавистни черни гори, към този древен дом на плантатори, в който се криеха забравени тайни на робството, на кърваво високомерие и загадъчни интриги. Той винаги си е мислил за Юга като за слънчева и весела страна, обвявана от лек ветрец, миришеща на подправки и топли цветя, където животът тече спокойно под ритъма на черния народ, пеещ на памуковите плантации и къпещ се в слънцето. Но сега му се показа другата страна, за която той и не подозираше — страна тъмна и мрачна, изпълнена със страх и това го отблъскваше.

Дъбовата врата изглеждаше, както и преди, а тъмнината вътре се усили благодарение на фенерчето. Лъчът проряза тъмнината в антрето и се плъзна нагоре по стълбата. Грисвел затаи дъх и стисна юмруци. Но там нямаше никаква сянка на безумие. Танер влезе вътре, стъпвайки меко, като котка, държейки в едната ръка фенерчето, а в другата револвера.

Когато той насочи отново своето фенерче към стъпалата на стълбата, Грисвел извика, почти губейки съзнание от ужас.

Следа от кървави петна имаше по пода, пресичаше одеялото, в което спеше Бранер и което беше между вратата и одеялото на Грисвел. И на същото място лежеше ничком Джон Бранер. Неговата разцепена глава се виждаше ясно при светлината на фенерчето. Ръката му все още стискаше брадвата и острието й беше в одеялото на Грисвел.

Мигновено нахлулата тъмнина погълна Грисвел. Без да се съобразява с каквото и да било, залитайки се помъкна нанякъде, но Танер навреме го хвана за ръката. Когато отново можеше да вижда и да чува, стана му лошо и навел глава над камината, започна да стене. Танер обърна лъча на фенерчето право в очите му. Само гласът на шерифа се чуваше зад светещия облак, а самият той не се виждаше.

— Би било дяволски умно, ако вие бяхте използвали друга брадва.

— Но аз не съм го убил — простена Грисвел. — Не смятам и да говоря за самозащита.

— Което ме и изненадва — честно призна Танер и се изправи. — Да се измисли такава идиотска история, за да докажете своята невинност? Хм! Реалният убиец все пак би разказал логична история. Н-да… Капките кръв идват от вратата. Тялото е влачено, а може би — не. Подът не е изцапан. Вероятно сте го донесли тук, след като сте го убили на друго място. Но в такъв случай защо няма кръв по дрехите ви? Разбира се, вие сте ги сменили и сте си измили ръцете. Но този младеж е умрял съвсем скоро.

— Той слезе по стълбата и премина през стаята — безнадеждно каза Грисвел. — Той е дошъл да ме убие. Видях го, когато залитайки слизаше по стълбата. Той е ударил точно на онова място, където бих лежал, ако не се бях събудил. Това е прозорецът, през който скочих. Виждате, той е счупен.

— Виждам. Но щом той е вървял, защо сега не ходи?

— Не зная. Много ми е лошо и сега не мога да мисля, както трябва. Страхувам се, че ще стане от пода, където сега лежи, и ще започне да ме преследва. Когато чух шума от краката на вълка, на мен ми се стори, че това е Джон, който тича в нощта със своята кървава брадва и окървавена глава, с дяволска усмивка на устните.

Зъбите на Грисвел затракаха, когато отново започна да преживява целия този ужас. Танер безцелно местеше светлината по пода.

— Капки кръв водят към хола. Да се качим горе и да проследим целия път.

Грисвел потрепери.

— Те нагоре ли водят?

Очите на Танер светнаха.

— Плашите ли се да вървите след мен?

Лицето на Грисвел стана сиво.

— Да. Но аз все едно ще отида — с вас или без вас. Тази твар, която е убила бедния Джон, може все още да се крие горе.

— Дръжте се зад мен — заповяда Танер. — Ако някой ни атакува, оставете ме да действам аз. Но за нашата безопасност, предупреждавам ви, стрелям по-бързо от скок на котка и улучвам. И ако имате някакви задни мисли, оставете ги.

— Не ставайте идиот! — презрението взе връх над страха му.

— Искам да бъда честен — каза Танер. — Засега не ви обвинявам и не искам това. Дори наполовината от разказаното да е истина, то вие сте преминали през адски изпитания и не искам да бъда груб с вас. Но сам виждате, че е трудно да се повярва всичко, което казвате.

Грисвел уморено поклати глава, с което показваше, че всичко е разбрал. Те влязоха в хола и се спряха в подножието на стълбата. Тънка нишка от червени капки ясно се виждаше на плътния слой прах и водеше нагоре по стълбата.

— Следи от човешки крака в праха — тихо каза Танер. — Вървете по-бавно, трябва да бъда уверен в това, което виждам, защото ние ще ги изтрием, качвайки се нагоре. Хм! Един чифт следи водят нагоре, а другият — надолу. Един и същи човек. Следите не са ваши. Бранер е бил по-едър от вас. Капки кръв навсякъде — кръв по перилата, като че ли човек се е опирал върху тях с окървавена ръка — петно от вещество, което изглежда като мозък. Но какво…

— Той слезе по стълбата, когато вече беше мъртъв — Грисвел трепна, шарейки с ръка напред. — С едната ръка се опираше на перилата, а с другата стискаше брадвата, с която е бил убит.

— Или е бил свален долу, — измърмори шерифът. — Но къде са следите?

Те влязоха в горния коридор — голямо, празно и прашно помещение, където разкривените от времето прозорци отчасти пропускаха светлина и където светлината от фенерчето се загуби в просторното помещение. Грисвел трепереше като лист. Тук сред тъмнина и кошмари е умрял Джон Бранер.

Очите на шерифа странно блестяха при светлината на фенера.

— Някой свиреше оттук, отгоре, — прошепна Грисвел. — Джон дойде насам, като че ли някой го повика.

— Следите водят в дъното на хола. Същите следи, както и на стълбата. Същите отпечатъци… Боже!

Зад него Грисвел сподави вик, тъй като видя онова, което предизвика възклицанието на Танер. На няколко фута от началото на стълбата следите на Бранер свършваха, а след това, завивайки, отиват в противоположна посока. И там, където следите се обръщат, се виждаше огромна локва кръв върху прашния под и срещу нея свършваха други следи — следи от боси крака, тесни, но с криви палци. Те също водеха от това място, но вече в дъното на хола.

Танер се наведе над тях.

— Следите се срещат! И именно тук, където има кръв и мозък по пода! Бранер е бил убит тук, в това няма никакво съмнение. С удар от брадва. Следите от босите крака се срещат със следите от обувките, а след това обувките слизат надолу по стълбата, а следите от босите крака се връщат обратно, в дъното на хола.

Той посочи с фенерчето към прохода. Следите от краката изчезнаха в тъмнината, извън светлината на фенерчето.

— Да предположим, че вашата умопобъркана история е истина, — като че ли на себе си каза Танер. — Това явно не са вашите следи. Изглеждат като женски. Да предположим, че някой е изсвирил и Бранер се е отправил нагоре, за да разбере каква е работата. Да предположим, че някой го е срещнал в тъмнината и му е разсякъл главата. Но ако е така, защо Бранер не лежи там, където е бил убит? Може ли той да издържи така дълго, че да успее да вземе брадвата от убиеца и да слезе с нея долу?

— Не, не! — възкликна Грисвел — Видях го на стълбата. Той беше мъртъв, в това няма никакво съмнение! Човек не може да издържи и минута при такава рана!

— Вярвам, — прошепна Танер. — Обаче какъв смисъл има да се приложи в живота този щателен план, за да се избегне наказанието за такова престъпление, когато, ако се позове на самоотбрана, би било къде, къде по-сигурно. Нито един съд не би повярвал на тази история. Е, какво, хайде да проследим и за други следи. Те водят към хола… Дявол да го вземе, какво е това?

Ледената ръка на страха стисна душата на Грисвел, когато той видя, че светлината на фенерчето започна да помътнява.

— Батериите са съвсем нови, — промърмори Танер и за първи път Грисвел улови нотки на страх в гласа му. — Хайде да се махаме оттук и колкото може по-скоро.

Светлината стана съвсем мъждива. Като че ли тъмнина ги прихлупи от ъглите на стаята. Танер се отдръпна назад и побутваше пред себе си препъващия се Грисвел, стискайки револвера. От тъмнината на хола Грисвел чу звук, също като от внимателно отваряне на врата. И внезапно тъмнината около тях завибрира с опасност. И Грисвел беше уверен, че Танер също я чувствува — тялото на шерифа се напрегна и се втвърди.

Но и двамата не се поддадоха на паниката и без суетене тръгнаха към стълбата. Вървейки след Танер, Грисвел се стараеше да сподави растящия ужас, който го караше да се развика и да се хвърли в безумно бягство. Невероятна мисъл се мярна в главата му и се обля в пот.

„Ами ако мъртвият човек се спотайва на стълбата и излезе срещу тях със смъртна усмивка и с вдигнат меч в ръка?“

Това предположение така го ужаси, че той едва се осъзна, когато вече бяха в хола на първия етаж. И тук имаше още една изненада — светлината на фенерчето стана по-ярка и засвети с пълна сила. Но щом Танер обърна лъча назад, светлината не можа да пробие мрака, който също като димка скриваше горната част на стълбата.

— Проклетата работа, като омагьосана — мърмореше Танер. — С какво друго може да се обясни подобен фокус?

— Осветете стаята — помоли Грисвел. — Да видим, ако Джон…, ако Джон…

Той не можеше с думи да изрази своята дива мисъл, но шерифът го разбра.

Лъчът светлина заскача по стаята и Грисвел никога не би могъл и да предположи, че видът на окървавеното тяло на убития човек може да му достави такова облекчение.

— Той е неподвижен — проговори Танер. — И ако е ходил, след като е бил убит, то от онзи момент повече не е ставал. Но това…

Той отново обърна лъча на фенерчето към стълбата, вгледан в плътната тъмнина нагоре. Три пъти той вдига оръжието и Грисвел прочете мислите му. Шерифът се колебаеше. Отчаяно му се искаше да се хвърли нагоре по стълбата и да се срещне лице в лице с опасността, но го удържаше здравият смисъл.

— Не мога да го направя в тъмното, а имам предчувствието, че светлината отново ще угасне.

Обърна се и погледна Грисвел право в лицето.

— Не си струва да се предизвиква съдбата. В този дом има нещо дяволско, но не се знае какво е. Уверен съм, че вие не сте убили Бранер. Но неговият убиец — кой или какво — сега се намира горе. Много от вашите приказки са истински безсмислици, но когато току-така, без причина, гасне фенерът… Не вярвам тази твар горе да има човешки произход. Никога не съм се плашил от тъмнината, но сега не можеш да ме накараш на никаква цена да отида там. Да почакаме да се съмне. Малко време остава. А дотогава да покараулим навън, на балкона.

Звездите вече бледнееха, когато излязоха. Танер седна на балкона с лице към вратата и с револвер в ръка. Грисвел седна до него, опрял гръб на колоната.

Той затвори очи, зарадван от хладния ветрец, който изстуди пулсиращия му мозък. Изпитваше смътно чувство за нереалност. Намираше се в чужда страна и тя внезапно обърна към него тъмната си, опака страна. Сянката на пантите се мяркаше пред него, а в този ужасен дом лежеше мъртво тяло — тялото на Джон Бранер. Сякаш сънят продължаваше. И всички тези видения се мятаха в неговия мозък, докато не отстъпиха пред сивия здрач и неочакван сън успокои уморената му душа.

Той се събуди при бялата светлина на утрото, целия преизпълнен със спомените за ужасно преживяната нощ. Мъглата се носеше до върховете на боровете, на безформени кълба се стелеше по разбития път.

Танер го разтърси за рамото.

— Събудете се! Вече съмна!

Грисвел стана, потрепервайки от утринната влага. Лицето му беше посърнало и изглеждаше много по-стар.

— Готов съм. Да отидем на стълбата!

— Вече бях там! — очите на шерифа пламтяха. — Вие спяхте. Отидох там в ранни зори. И не намерих нищо.

— А следите от босите крака?

— Изчезнали са!

— Изчезнали ли?

— Да. Прахът беше изтрит по целия хол, като се започне от онова място, където свършват следите на Бранер. Никакви улики. Не се чу нито звук. Обиколих цялата къща, но не намерих нищо подозрително.

Грисвел се ужаси от мисълта, че той е спал сам на двора, докато Танер е правил изследванията си.

— Какво да правим? — попита той с безпокойство. — Заедно с изчезването на следите изчезна и единствената ми надежда да докажа верността на тази история.

— Ще вземем тялото на Бранер в полицейския участък, — отговори Танер. — Цялата отговорност вземам върху себе си. Ако властите узнаеха как стоят нещата, те в никакъв случай не биха настоявали за вашето заключение и присъда. Аз не вярвам, че вие сте убили Бранер, но нито съдията, нито адвокатът, нито съдът на заседателите ще повярват в това, което се е случило с вас. Аз всичко ще наглася както си знам. Не смятам да ви арестувам дотогава, докато не разберем тази работа. Нищо не казвайте за това, което стана тук. Аз просто ще кажа на съдията, че Джон Бранер е бил убит от неизвестна банда и ще се заема с разследването на това дело. Не бихте ли искали да се върнете в тази къща, за да прекарате тук нощта? Трябва да се преспи в стаята, където сте спали вие и Бранер през изминалата нощ.

Грисвел побледня, но въпреки всичко отговори така, както биха отговорили неговите предци:

— Да!

— Тогава хайде. Помогнете ми да пренесем тялото в колата.

Душата на Грисвел се отврати при вида на безкръвното лице в студената светлина на зората и усещането за вкочанясала плът. Мъглата сякаш всичко обвиваше със сиви дрипи, когато те носеха ужасния товар през полянката към колата.

Глава 2
Братът на змията

И отново сенките се сгъстиха над боровите гори, и отново двама мъже пътуваха по изровения път в кола с английски номер.

Танер караше колата. Нервите на Грисвел бяха твърде опънати, за да му довери кормилото. Той изглеждаше много измъчен и мрачен. Напрежението от деня, прекаран в участъка и непрекъснатият страх, който се беше вселил в душата на Грисвел, бяха направили своето. Той не можеше да спи и не чувствуваше вкуса на храната.

— Мисля, че ще ви бъде интересно да узнаете, кои са тези Блесонвили — каза Танер. — Това били горди хора, високомерни и безмилостни, щом трябва нещо да постигнат. Те много жестоко се отнасяли към своите роби и слуги. Мисля, че на това са свикнали във Вест-Индия. Всички се отличавали с жестокост, особено мис Селия, последната от рода, преселил се тук. Било отдавна, вече след освобождението на робите, но тя така свикнала да бие с камшик своята слугиня мулатка, сякаш все още и била робиня. За това разказват старците негри. Те също са казвали, че ако някой от Блесонвилите умира, дяволът чакал душата му сред черните борови гори.

След гражданската война те умрели доста бързо, понеже живеели в нищета в изоставената плантация. В края на краищата останали само четири момичета, сестри. Живеели в старата къща, влачейки мизерно съществувание, само с няколко негри, които живеели в старите къщи и работели на обществените земи. Те били затворени, срамували се от своята бедност. Хората понякога с месеци не ги виждали. Ако имали нужда от нещо, изпращали негъра в града.

Старите жители помнят, когато при тях дошла да живее мис Селия. Тя дошла отнякъде от Вест-Индия, където някога е живял целият род. Тя била красива, приятна жена около тридесетте. Но и тя не общувала много с местното население, както и нейните сестри. Тя довела и слугинята мулатка и цялата жестокост на рода Блесонвили се изливала върху тази девойка.

Преди много години познавах един негър, който е видял как мис Селия вързала девойката към едно дърво съвършено гола и я биела с камшик. Никой не се изненадал, когато тя изчезнала. Всички смятали, че тя просто е избягала.

И ето че един ден през пролетта на 1890 година мис Елизабет, най-младата от сестрите Блесонвил, се появила в града. Било много чудно, че го е направила лично. Дошла в града за припаси. Както се изяснило от разговора, всички негри напуснали имението Блесонвил. Изчезнала също и мис Селия и никой не знаел заминала ли е обратно във Вест-Индия, или някъде се е скрила. Сестрите смятали, че тя е заминала обратно, но Елизабет била уверена, че леля й все още се намира в къщата. Тя не обяснила какво точно има предвид, а просто си купила провизиите и заминала.

След месец един негър дошъл в града и съобщил, че мисис Елизабет живее сама в къщата, а трите й сестри някъде изчезнали. Мисис Елизабет не знае къде са заминали и много се страхува да остане сама в къщата, но не знае къде да отиде. Тя не е виждала нищо друго, освен имението и не е имала нито роднини, нито приятели. Но от нещо смъртно се уплашила. Негърът казал, че тя живее заключена в стаята и цяла нощ горят свещи.

И веднъж през тъмна пролетна нощ мисис Елизабет е втурнала в града на кон, полужива от страх. Тя паднала от седлото направо на площада в пълно безсъзнание. Когато дошла на себе си, разказала, че е открила в къщата тайна стая, за която от сто години никой не знаел. И там намерила своите сестри, обесени една до друга. Освен това тя разказала, че нещо я преследва и едва не размазало главата й с брадва, но я успяла да скочи на коня и да избяга.

Тя буквално се побъркала от страх, но не могла да обясни какво точно я е гонило. Само казала, че то приличало на жена с жълто лице.

Веднага около стотина мъже скочили на конете и се понесли към имението. Те претърсили къщата от мазето до покрива, но не намерили никаква скрита стая или останки от нейните сестри. Но те открили брадва, забита с нечовешка сила в подпората на вратата и на нея кичур от косата на Елизабет. Всичко било точно така, както тя го разказала. Но когато й предложили да се върне и да покаже скритата стая, тя едва не полудяла.

Щом се поуспокоила, съгласила се да приеме от гражданите малко пари на заем — тя била твърде горда, за да приеме подаяния, и заминала за Калифорния. Мис Елизабет така и не се върна в този край, но заедно с парите тя изпрати писмо, от което разбрахме, че се е омъжила.

Никой не купи къщата. Тя остана такава, каквато я напусна мис Елизабет. Хората постепенно разграбиха покъщнината и мебелите. Негрите се плашеха да ходят там през нощта, ходеха само денем.

— А какво говореха хората за историята на мис Елизабет? — поинтересува се Грисвел.

— Хората мислеха, че нещастната девойка се е побъркала, понеже е живяла толкова време сама в празната къща. Но някои вярваха, че девойката мулатка Джоан не е избягала, а се е скрила в дома и е уталожила ненавистта си, като е убила мис Селия и трите сестри на Елизабет. Неведнъж претърсваха с кучета гората около имението, но никакви следи не се откриха. Ако наистина е съществувала тайна стая в къщата, мулатката би могла да се скрие там, ако въобще във всичко това имаше капка истина.

— Тя не би могла да се крие там толкова дълго, — промърмори Грисвел. — Във всеки случай тази твар в къщата има нечовешки произход.

Танер от главния път зави по междуселския.

— Все пак къде отиваме?

— На няколко мили от тук живее стар негър. Искам да поговоря с него. Имаме работа, която изисква нещо по-голямо от разума на белия човек. Черните хора знаят повече за някои неща. Този старец е почти на сто години. Много отдавна, още през време на робството, по непонятна прищявка, неговият господар му дал образование. И след отмяната на робството този негър е пребродил едва ли не целия свят. За него казват, че е магьосник.

Грисвел потрепери като чу това. Той напрегнато се вглеждаше в зелената стена на гората, която вече беше съвсем близо до пътя. Мирисът на борове се смесваше с аромата на непознати растения и цветя. Но преобладаващата тук миризма беше на гнилост и разложение.

И отново отвратителният мирис и тъмният ужас на тези тайнствени горски дебри го потиснаха.

— Магьосник! — промърмори Грисвел. — Бях забравил за тях и никога не бих свързал това понятие с черния Юг. Винаги съм свързвал магьосничеството със стари криви улички и крайбрежни градчета, с изкривените покриви на къщите, построени много отдавна и още помнят как нощем покрай тях са бродили таласъми. Вълшебството винаги е присъствало в старите градчета на Англия. Но това е много по-ужасно от която и да е легенда на добрата стара Англия. Тези зловещи борове, старите изоставени къщи, изоставени плантации, тайнствени черни народи, стари страхове за тъмни ужасии — Господи, какви чудовищни древни страхове има на този континент, който глупаците наричат „млад“!

— Ето дома на стария Якоб, — обясни Танер и спря колата.

Грисвел видя разчистен участък от гората, в края на който се виждаше ниска къщичка, потънала в сенките на дърветата. Боровете бяха по-малко. Преобладаваха дъбовете и кипарисите с парчета сив мъх по стволовете. Къщичката беше закрепена на самия край на блато, заобиколено с буйна растителност. Тънки струйки дим се виеха от опушения комин.

Излезе от колата и безропотно последва шерифа. Шерифът бутна вратата и се наведе, за да влезе в полутъмното помещение. Единственото прозорче пропускаше малко светлина. Старият негър беше клекнал и гледаше котлето върху открития огън на огнището. Той погледна пристигналите, но дори не благоволи да стане. Изглеждаше неимоверно стар. Лицето му беше гъста мрежа от бръчки, но очите, тъмни и живи, моментално се замъглиха.

Танер с поглед посочи на Грисвел здраво сковано кресло, а за себе си взе табуретка и я постави до огнището, срещу стареца.

Очите на стареца блестяха, но от време на време се замъгляваха, сякаш разумът напускаше немощното, разрушено от времето тяло.

— Якоб, — веднага хвана бика за рогата Танер, — дойде време да разкажеш това-онова. Зная, че ти е известна тайната на имението Блесонвил. Никога не съм те разпитвал за това, тъй като до мен не се отнасяше. Но миналата нощ в имението е убит човек, а този човек го чака бесилката, ако не ми разкажеш що за проклятие лежи в тази стара изоставена къща.

— Блесонвил, — проговори старецът и гласът му беше свеж и звучен, а речта му никак не приличаше на диалекта на черните хора, които населяват тези вечнозелени гори. — Те бяха горд народ, сър, горд и жесток. Мнозина от тях загинаха във войната, някои бяха убити на дуели — говоря за мъжете, сър. Някои умряха в имението… в старата къща… — гласът му премина в несвързано дърдорене.

— Какво къщата? — спокойно попита Танер.

— Мис Селия беше най-гордата от тях и най-безмилостната. Черните хора я ненавиждаха, а повече от всички я ненавиждаше Джоана, мулатката. Във вените на Джоана също е текла бяла кръв и тя също беше горда. Мис Селия я биеше като робиня.

— Каква е тайната на къщата? — настойчиво попита Танер.

Мъгливата пелена изчезна от очите на стареца, те станаха тъмни и студени като залети от лунна светлина.

— Тайна ли? Не разбирам, за какво ви е, сър.

— В продължение на много години старата къща пази своята тайна. Ти знаеш ключа за нейното разгадаване, нали?

Старецът пребърка чорбата. Сега той изглеждаше напълно здрав.

— Сър, животът е прекрасен, даже за черния човек.

— Ти искаш да кажеш, че някой ще те убие, ако ми издадеш тайната?

Но старецът отново забърбори под носа си нещо несвързано и очите му се замъглиха.

— Не някой. Не е човек. Не е човешко същество. Черни богове на блатата. Моята тайна е неприкосновена, тя се пази от Големия Демон, бога на всички богове. Той ще извика по-малкото си братче, за да ме целуне със студеното си езиче — малкото братче с бял полумесец на главата. Аз съм продал душата си на Големия Демон, а затова той ме направи творец на зомби…

Танер беше напрегнат.

— Вече съм чувал тази дума, — каза той меко. — От устата на умиращ черен човек, когато бях дете. Какво означава тя?

Страх изпълни очите на стария негър.

— Казах ли нещо? Не, не! Нищо не съм казал!

— Зомби — настоя Танер.

— Зомби — механично повтори старецът, очите му бяха ясни. — Зомби някога е била жена. На Робския бряг знаят за нея. Барабаните, които бият нощем по хълмовете на Хаити, разказват за нея. Творците на зомби са почетните хора на Дамбеке. Да се говори за нея на бял човек е смърт. Това е една от основните тайни на Големия Дракон.

— Ти говориш за зомби — меко напомни Танер.

— Не трябва да говоря за тях — и тук Грисвел разбра, че старецът мисли на глас, потънал в своите далечни спомени и че той не забелязва това. — Нито един бял човек не трябва да знае, че аз съм танцувал в Черната Церемония на вълшебството и съм станал творец на зомби и зумбези. Големият Дракон наказва развързания език със смърт.

— Зомби е жена, нали? — опитваше се да отгатне Танер.

— Била е — промърмори старецът. — Тя знаеше, че аз съм творец на зомби, тя дойде и стоя в къщата ми, искаше ми ужасна отрова — отвара от костите на змия, кръв от прилепи вампири и роса от гарваново крило. Тя танцува и в Черната церемония — тя беше зряла, за да зумбези… Черна отрова… да стане… беше всичко, което трябва… беше красива и не можех да й откажа…

— Коя? — настойчиво попита Танер, но главата на стареца клюмна върху сухата му гръд и той не отговори. Като че ли старецът дремеше седнал. Танер безуспешно го разтърси за рамото. — Ти даде отрова, за да направиш жената зомби? Какво е това зомби?

Старецът неспокойно се размърда и отново започна да бълнува:

— Зумбези повече не е човек. Тя не познава нито роднини, нито приятели. Тя е заедно с Черния свят, с неговия народ. Тя е повелител на демоните на природата — на совите, на прилепите, на змиите и може да докара тъмнина, за да угаси малка светлина. Тя се плаши само от куршум и стомана, но ако не я убие куршум или стомана — тя живее вечно. Не яде човешка храна. Живее като прилепите в пещера или в стара къща. Времето нищо не значи за нея: час, ден, година — все едно. Тя не говори с човешки глас, но може да хипнотизира живо същество със звука на гласа си, тогава тя убива човека и може да командва безжизнено тяло, докато не изстине плътта. Докато не изтече кръвта, трупът й е роб. Прави й удоволствие да убива хора.

— А защо му трябва на човек да става зомби? — попита Танер.

— Омразата — прошепна старецът. — Омразата и отмъщението!

— Името й е Джоан? — меко попита шерифът. Името сякаш проникваше през пелената на слабоумието, която беше покрила разума на чародея. Той се стъписа и сякаш пелената падна от очите му. Те отново станаха твърди и блестящи като мокър гранит.

— Джоан ли? — попита той също така меко и бавно. — Вече отдавна не съм чул това име. Изглежда, че съм спал, джентълмени, нищо не помня. Моля за извинение. Старците заспиват до огнището, както кучетата. Вие ме питахте за Блесонвилите? Господа, ако ви кажех защо не мога да ви отговоря, то вие бихте нарекли това просто суеверие. Но нека Бог на белия човек бъде мой свидетел…

Като каза това, той протегна ръка над огъня за съчки и разрови купчината. Гласът му секна, чу се вик и той конвулсивно си дръпна ръката. И ужасна, биеща с опашката твар, беше увиснала на нея. Около ръката на магьосника се виеше пъстра дълга лента, която отново се готвеше да нанесе удар с главата в мълчалива, смъртна ярост.

Силно викайки, старецът падна в огнището и преобърна врящото котле… От огъня Танер извади горяща главня и я стовари върху плоската глава. Старият Якоб престана да стене и лежеше неподвижно, спокойно, устремил стъклените си очи в тавана.

— Мъртъв ли е? — прошепна Грисвел.

— Мъртъв — сякаш ехо, откликна Танер. — Мъртъв е като Юда Искариотски! — бързо изрече той и намръщено погледна извиващата се змия. — Тази адска змия вкара толкова отрова в неговите вени, че би стигнала за дузина хора. Но, струва ми се, страхът и шокът го убиха.

— Какво ще правим?

— Ще оставим тялото тук. Никой няма да му навреди ако затворим вратата така, че да не могат да влязат диви свине. Утре ще закараме тялото в града. Предстои ни друга работа тази нощ. Да вървим.

Грисвел се стараеше да не докосне трупа, докато помагаше на Танер да го сложат на кревата, а след това, препъвайки се, излезе отвън. Слънцето беше заседнало зад хоризонта и сега изглеждаше като ярък червен пламък между черните стволове на боровете.

Те мълчаливо седнаха в колата и потеглиха обратно по стария път.

— Той каза, че Големият Дракон ще изпрати по-малки си брат — каза Грисвел.

— Глупости! — избоботи Танер. — Змиите обичат топлото, а и блатото гъмжи от тях. Тя се е намъкнала в къщата и се е свила между съчките. Старият Якоб я обезпокои и тя го ухапа. В това няма нищо свръхестествено… — След кратка пауза той добави с друг тон: — Наистина, никога не съм виждал гърмяща змия да ужилва без предупреждение. И за първи път виждам змия с бял полумесец на главата.

Те излязоха на главния път, когато шерифът отново заговори:

— Нима тази мулатка Джоан се е крила в къщата през всичките тези години?

Грисвел мълчаливо сви рамене.

— От друга страна, старият Якоб направо посочи това. Времето нямало значение за зомби. Интересно, какво би могло да означава това?

Но Грисвел нямаше настроение за разговор.

След последния завой Грисвел с голямо усилие издържа зловещата гледка на старата къща, която се издигаше като черна маса на фона на червения залез. Мисълта за тайнствения ужас, който се криеше в нея, се върна с цялата си сила.

— Погледнете! — прошепна той с пресъхнали устни, когато те спряха до дома.

Танер учудено погледна.

Зад балкона на имението излетя облак гълъби и се понесе нататък — черни точки на обагреното небе.

Глава 3
Зовът на зомби

Те не се помръднаха дотогава, докато гълъбите изчезнаха от погледа им.

— Е, най-после и аз ги видях, — тихо проговори Танер.

— Може би само на обречените е съдено да ги видят, — прошепна Грисвел. — Онзи бродяга също ги е видял.

— Нощес ще изясним това, — спокойно отговори Танер, слизайки от колата. Грисвел забеляза обаче привичното му движение към кобура с пистолета.

Дъбовата врата беше спаднала на счупените панти. Звуците от техните стъпки шумно отекваха по каменния под. Мръсните прозорци отразяваха пламенните езици на залеза. Когато влязоха в просторния хол, Грисвел отново видя следите, които отбелязваха пътя на мъртвия човек.

Танер донесе одеяла от колата и ги постла до камината.

— Аз ще легна по-близо до вратата, — каза той. — А вие там, където спахте предишната нощ.

— Няма ли да запалим огън в камината? — предложи Грисвел, ужасен от мисълта за това, което скоро ще покрие този дом.

— Не трябва. Но нали имаме фенери. Ще легнем на тъмно и ще изчакаме развоя на събитията. Умеете ли да си служите с оръжие, ако ви го дам?

— Мисля, че да. Никога не съм стрелял с револвер, но зная как става.

— Добре, тогава оставете стрелбата на мен, ако е възможно. — Шерифът извади своя револвер и изпразни барабана на колта, като внимателно провери всеки патрон. След това отново зареди оръжието.

Грисвел нервно ходеше назад-напред и с тъжен поглед изпращаше умиращия залез. Той имаше вид на скъперник, който гледа как потъва златото му.

Той се облегна на камината и погледна надолу към пепелта, покрита с прах. Възможно е този огън да е напалила самата Елизабет Блесонвил преди повече от четиридесет години. Тази мисъл беше ужасяваща. Той лениво разрови пепелта с върха на обувката. Нещо се показа сред главните — парче от хартия, стара и пожълтяла. Без особено желание Грисвел се наведе и го извади от пепелта. Беше тетрадка в разпадаща се картонена подвързия.

— Какво намерихте там? — попита Танер, като спусна надолу дулото на револвера си.

— Стара тетрадка. Изглежда като дневник. Страниците са изписани, но мастилото е избледняло, а и хартията е в такова състояние, че нищо не може да се разбере. Как мислите, защо се е озовала в камината и не е изгоряла?

— Захвърлена е, след като огънят е изгорял, — предположи Танер. — Възможно е някой да я е намерил по-късно и да я е хвърлил в камината. Някой от онези, които са откраднали мебелите, и не е умеел да чете.

Грисвел прелисти измачканите листа и напрегнато се вглеждаше в червеникавите завъртулки при светлината на залязващото слънце. Той се изправи.

— Ето тук писаното се разбира! Слушайте!

„Аз зная, че в дома има някой, освен мен. Чувам как някой ходи по къщата нощем, когато слънцето е залязло и боровете са черни. Често нощем чувам как някой се суети около моята врата. Кой е това? Някоя от сестрите ми? Или леля Селия? Ако е някоя от тях, защо ще се крият? И защо тя пуска дръжката на вратата и тихо си отива, щом отворя вратата? Не! Не! Боя се! О, Боже, какво да правя? Плаша се да остана тук, но къде да отида?“

— Не може да бъде! — възкликна Танер. — Изглежда, че това е дневникът на Елизабет Блесонвил! Продължавайте!

— Не мога да разбера останалото, — отговори Грисвел. — Аха, ето тук може да се разберат още няколко страници. — Той прочете:

„Защо всички негри избягаха, след като изчезна леля Селия? Моите сестри са мъртви. Аз зная, че те са мъртви. И чувствувам, че са умрели в ужасен страх и агония. Но защо? Ако някой е убил леля Селия, то защо трябваше да убива и бедните ми сестри? Те винаги са били добри към черните хора…“

Грисвел прекъсна четенето и напрегнато се вгледа в текста.

— Откъснато е ъгълче от страницата. Тук е писано още нещо, но с друга дата, макар че не съм много уверен, че датата е друга.

„… ужасна работа, за която ми намекна старата негърка. Тя назова имената на Якоб и Джоан, но така и нищо не обясни, може би се боеше… Не, не! Как може да бъде! Тя е мъртва или е заминала. Но тя се е родила и е възпитана във Вест-Индия и от това, което тя изтърва, аз се досетих, че тя е посветена в една от ужасните церемонии. Как е могла да бъде такова животно!? Това е ужасно! Господи, нима става това по света! Не зная какво да мисля. Ако е тя онова нещо, което броди по къщата нощем, което свири дяволски сладко — не, не, сигурно полудявам. Ако остана тук сама, то и аз ще умра жестоко като сестрите ми, сигурна съм в това!“

Несвързаната хроника завършваше също така несвързано, както и започваше. Грисвел беше толкова погълнат от четенето, че не забеляза как се стъмни и Танер вече му светеше с фенерчето.

Престанал да чете, той потрепери и с ужас огледа тъмния хол.

— Какво ще кажете за това?

— Онова, което и без това подозирах през цялото време, — отговор Танер. — Тази мулатка Джоан се е превърнала в зомби, за да си отмъсти на мис Селия. Вероятно, тя е ненавиждала цялото семейство Блесонвил. Тя е вземала участие в магьосническите обреди на родния си остров дотогава, докато не е станала „зрела“, както каза старият Якоб. Всичко, което й е трябвало, това е Черната Отрова. И Якоб я е снабдил с нея. Тя е убила мис Селия и трите по-стари сестри на Елизабет. Тя би убила и Елизабет, но нещо й е попречило. През всичките тези години тя се е криела в старата къща, както се крие змия в развалини.

— А защо трябваше да убива чужденец?

— Нали чу какво каза старият Якоб, — напомни Танер. — Убиването на хора доставя на зомби удоволствие. Тя е подмамила Бранер горе и му е счупила главата с брадва, а после, сложила в ръката му брадвата и го е насочила надолу, за да убие и тебе. Нито един съд не би повярвал в това. Но ако ние представим нейното тяло като доказателство, това ще бъде достатъчно, за да докажем твоята невинност. Ще повярват на моята дума, ако кажа, че именно тя е убила Бранер. Якоб каза, че тях може и трябва да се убиват… като се отчитам пред съда, няма да се впускам в подробности.

— Но тя ни гледаше от стълбата през балкона, — тихо каза Грисвел. — Защо не открихме следи по стълбата?

— Възможно е всичко това само да ти се е присънило. Възможно е зомби да е в състояние да проектира своя дух — дявол знае! Защо се опитваш да обясниш онова, което е извън нашето разбиране? Я по-добре да пристъпим към нашата вахта.

— Не гасете светлината! — без да иска извика Грисвел, но бързо се окопити. — Да, разбира се, угаси я. Трябва да бъдем на тъмно, както… — той заекна. — Както бяхме аз и Бранер.

Но щом стаята потъна в мрак, от страх му прилоша. Той лежеше треперейки, чувствуваше как лудо биеше сърцето му, сякаш не му достигаше кислород.

— Вест-Индия сигурно е най-зловещото място в света, — тихо проговори Танер. Пистолетът му проблясваше върху одеялото. — Чувал съм за зомби. Но никога досега не знаех и за зумбези. Очевидно, някакво наркотическо средство са приготовлявали магьосници разни, за да предизвикват умопомрачаване на жените. Но това не обяснява другите неща. Например хипнотичните сънища, дълговечността, способността да владеят труповете — не, зумбези не може да бъде просто побъркана жена. Това е чудовище, нещо повече от човешко същество, родено от вълшебните сили, в чиято власт са черните блата и джунглите.

Грисвел си наложи да лежи спокойно. Като че ли времето беше спряло. Той чувствуваше, че нещо го задушава. Тази неопределеност стана непоносима при опита му да овладее нервите си. Стисна зъби и така ги държа, докато не го заболяха челюстите. Ноктите му се впиха дълбоко в дланите.

Той не можеше дори да си представи какво ги чакаше. Дяволът несъмнено ще се появи пак, но как? Ще го има ли отново това ужасно сладко свирене, ще ги има ли отново босите крака надолу по скърцащата стълба, или вместо това, удар с брадва от тъмнината? Кого ще избере за жертва — него или Танер? А може би Танер е вече мъртъв? Той нищо не виждаше в тъмнината, но чуваше спокойното дишане на шерифа.

Да, изглежда, че нервите на шерифа бяха от стомана. Но дали този, който сега спокойно диша до него, е Танер? Може би дяволът вече е дошъл в тъмнината, заел е мястото на шерифа и сега с кръвожадно злорадство подготвя следващия удар? Хиляди отвратителни фантазии се мятаха в главата му.

Чувствуваше, че ще полудее, ако веднага не скочи, диво да закрещи и изхвръкне вън от тази проклета къща. Дори страхът от бесилката не можеше да го удържи, тук, на пода в тъмнината. Внезапно ритъмът на дишането на Танер се наруши и Грисвел се почувствува така, сякаш го обляха с кофа студена вода. Някъде отгоре се донесоха звуци на дяволски сладки ноти — свиренето…

Инстинктът на Грисвел се притъпи и потопи мозъка му в тъмнина, по-дълбока от тази, която го заобикаляше. Известно време той се намираше в абсолютен мрак, а после усещането за движение беше първото нещо, което отбеляза заспиващото му съзнание. Той тичаше като луд, препъвайки се по невероятно неравен път. Всичко около него бе потопено в тъмнина и мрак и той тичаше слепешката. Смътно си представяше, че, изглежда, е излязъл от тази страшна къща и че е пробягал няколко мили, преди потопеният му в ужас мозък да започне да функционира. Вече му беше все едно: обесен заради убийство, което не е извършил, или връщането в тази кошмарна къща. Беше обхванат от единствената възбуда: да тича, да тича, да тича, както тича сега, без посока, докато му стигнат силите.

Мъгливата пелена все още не беше паднала от мозъка му, но той почувствува смътно учудване, че не вижда звездите през клоните на дърветата. Искаше да види накъде тича. Той вярваше, че се изкачва по хълм, и това беше странно, защото няколко мили от имението нямаше нито един хълм. После отпред и над него се появи мъждива светлина.

Той се катереше срещу нея, стъпвайки по някакви издатини, които получаваха все по-симетрична форма. А после го порази ужас, когато разбра, що за звук го приглуши — страшно, подигравателно пищене. То разсея мъглата. Но какво, какво беше това? Къде беше той? Пробуждането и яснотата на мисълта бяха главозамайващи, също като удар от брадвата на касапин. Той не е бягал по път и не се е изкачвал по хълм! Той се е изкачвал по стълбата!

Той все още беше в къщата на Блесонвилите! И той се изкачваше по стълбата!

Нечовешки вик се изтръгна от гърлото му. И заглушавайки го, лудото свистене прерасна в демоничен тътен на нечовешко ликуване. Той се опитваше да се спре, да се обърне назад или поне да се притисне към перилата. Воплите му нетърпимо звъняха в собствените му уши. Силата на волята беше парализирана. Тя не съществуваше. Повече нямаше воля. Изпусна фенерчето и съвсем забрави оръжието в джоба. Не владееше тялото си. Краката му се движеха тромаво, действаха като части на механизъм, несвързан с мозъка, подчинени на извънземна сила. На нейната воля. Непрекъснато тропащи по стъпалата, те го влачеха, тласкаха го нагоре по стълбата срещу дяволския зов, срещу дяволското зарево горе…

— Танер! — крещеше той. — Танер! За Бога, помогнете!

Но гласът му засядаше в гърлото. Той вече стигна до горната част на площадката. Той влезе навътре в хола. Свиренето постепенно затихна, докато съвсем не престана. Той не видя откъде идва тази слаба светлина. Като че ли тя нямаше централен фокус. Но после видя ужасна фигура, която се доближаваше до него. Приличаше на жена, но никоя жена в света не може да върви така, да се прокрадва покрай стената и никоя жена няма такова зловещо лице, такова жълто, отвратително и безумно лице. Видя и блясъка на остра стомана в издигнатата ноктеста ръка, опита се да изкрещи, но езикът не му се подчини.

После нещо оглушително изтрополи зад него: сенките се разкъсаха от езика на пламък, който освети отвратителната фигура, която падна назад и се разнесе нечовешки пронизващ вик.

В тъмнината след гърмежа Грисвел падна на колене и закри лицето си с ръце. Той не чу гласа на Танер. Едва когато ръката на шерифа го хвана за рамото, Грисвел излезе от умопомрачителното състояние.

Светлината го заслепи. Премигвайки и защитавайки се с ръка от светлината, той погледна Танер в лицето. Шерифът беше пребледнял.

— Невредим ли сте? Боже, какво стана с вас?… Тази месарска брадва на пода!…

— Аз вървях, — измънка Грисвел. — Вие стреляхте навреме… Дявол! Къде е той? Къде отиде?

— Слушайте!

Някъде от дълбочината на къщата достигаха отвратителни шляпащи звуци, също като че ли нещо се блъскаше и извиваше в смъртни конвулсии.

— Якоб беше прав, — мрачно каза Танер. — Куршум може да ги убива. Убих я, всичко е наред. Не трябваше да използвам фенерчето, но светлината беше недостатъчна. Когато свиренето ви завладя, вие едва не ме настъпихте. Зная, че бяхте хипнотизиран или нещо такова. Тръгнах след вас нагоре по стълбата. Трябваше да се наведа много ниско, да се крия зад гърба ви, за да не ме забележи. Твърде дълго чаках, за да стрелям точно, но видът й ме парализира. Вижте!

Лъчът на фенера се плъзна към дъното на хола и сега той светеше силно и ярко. Той освети в стената отвор, от който преди това нямаше и помен.

— Тайната врата, която е намерила мис Елизабет, — развълнувано прошепна Танер. — Да отидем!

Той претича през хола и на Грисвел не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Плющенето и блъсканицата идваха откъм тази тайнствена врата, но сега тези звуци бяха престанали.

Светлината разкри тъмен коридор, който като тунел пресичаше дебелата стена. Без да се колебае, Танер се шмугна в него.

— Може би нейното мислене няма нищо общо с човешкото, — говореше той, като си осветяваше пътя. — Но й стигна ума на тази твар да унищожи следите от миналата нощ, за да бъде невъзможно да я преследват. Тук има стая — тайната стая на къщата на Блесонвилите!

И точно тогава Грисвел завика:

— Боже мой! Това е същата стая без прозорци, която сънувах. Стаята с трима обесени! А-а-а…

Лъчът на фенера, който играеше по стените на кръглата стая, внезапно се спря. В широкия кръг на светлината се появиха три фигури, три високи сгърчени мумии в останки от старомодни дрехи от края на миналия век. Телата висяха на синджири, увиснали от тавана.

— Трите сестри Блесонвил! — прошепна Танер. — Във всеки случай мис Елизабет не е била побъркана!

— Вижте там в ъгъла! — Грисвел едва владееше гласа си.

Светлината на фенера се придвижи, а после се спря.

— Било ли е някога това жена? — прошепна Грисвел. — Боже, вижте лицето й, даже като мъртво. Вижте тези костеливи ръце с черни нокти като на звяр. Да, това някога е било човек, виждате ли, запазили са се даже останки от стара бална рокля. Само не разбирам, откъде прислужничката мулатка е имала такова облекло?

— Това е било леговището й в продължение на четиридесет години, — намръщено каза Танер, като гледаше ужасната твар, простряна в ъгъла. — Това ви оправдава, Грисвел. Побъркана жена с брадва — това е всичко, което трябва да знаят властите. Боже, що за място! Но каква дяволска натура трябва да имаш, за да се отдадеш на тези магьоснически обреди!

— Жената мулатка ли е? — прошепна Грисвел с ужас, който затъмни всички кошмари на нощта.

Танер отрицателно поклати глава.

— Вие неправилно разбрахте мърморенето на стария Якоб и онова, което е написано от мис Елизабет. Тя, разбира се, се е досещала, но фамилната гордост е сложила печат на устата й. Грисвел, сега разбрах — мулатката е отмъстила, но не така, както ние предполагахме. Тя не е пила от Черната отрова, която Якоб е приготвил за нея. Тя е била предназначена с друга цел — да я смеси с храната или с кафето на мис Селия. После Джоан е избягала, като след себе си е оставила семената на злото.

— Така значи, това не е мулатката? — прошепна Грисвел.

— Когато я видях там, в хола, вече знаех, че това не е мулатката. Даже сега тези обезобразени черти са запазили наследствената красота. Видях нейния портрет и не греша. Тук лежи съществото, което някога е било Селия Блесонвил!

Допълнителна информация

$id = 11865

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Робърт Хоуърд

Заглавие: Черният колос

Преводач: Иван Златарски; Лидия Переклийска

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Бева Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: сборник; новела; разказ

Националност: американска

Печатница: ДФ „Полипринт“ — Враца

Редактор: Лидия Переклийска

Художник: Ивайло Ненов

Коректор: Ивайло Христов

ISBN: 954-513-003-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15452