Александър Белов
Предан враг

1.

Сервисът на Белов беше силен и точен — топката падна в самия ъгъл на квадрата. Щом видя това, той хукна към мрежата, но съперникът му — възрастен, ала стегнат и як белокос мъж, достигна до топката без видимо усилие и му отвърна с неподозирано дълъг удар. На Саша не му оставаше нищо друго, освен да проследи с поглед неспасяемата топка.

Той щеше да си изкриви душата, ако кажеше пред някого, че тенисът се е превърнал в негова страст. Но вече от половин година идваше в този клуб, който минаваше за най-престижния и най-скъпия в Москва. Идваше като на работа — всяка сряда и събота. Отскоро тенисът беше станал много популярен сред столичното чиновничество, а Белия отдавна и упорито търсеше контакти с тези среди. Затова беше принуден да тича като момченце по корта с ракета в ръка. Впрочем, тук, в този клуб, с ракета в ръка тичаха и далеч по-солидни хора.

Към играта, както и към всяко друго нещо, с което му се налагаше да се занимава, Саша се отнасяше много сериозно и с огромна отговорност. Той добросъвестно препускаше по корта, удряше с всички сили топката, но въпреки това отчаяно губеше. Първо, защото не му достигаха елементарни умения и игрови навици, и второ, защото нито за миг не забравяше, че в никакъв случай не бива да побеждава този противник.

Играта беше към края си, а резултатът бе направо убийствен, което всъщност беше твърде изгодно за Саша. И все пак много му се искаше накрая да покаже на партньора си, че и той не е вчерашен. Опита се да изпълни сложен страничен удар по линията, но топката се изплъзна от ракетата му в далечен аут. Съперникът му неодобрително поклати глава:

— Мачбол, Саша! — извика и се приготви за последния сервис.

Той рязко и мощно сервира към центъра. Белов се хвърли към топката, но, уви… Пльосна се по очи, опитвайки се да я докопа с отскок.

Стана с притеснена усмивка, отиде до мрежата и разпери ръце:

— Не, ама, вие сте истински майстор, Виктор Петрович, какво може да направи човек?!

— Гейм, сет, игра!… — доволно се засмя съперникът му и с известна снизходителност му подаде ръка. — Е, Саша?… Напредваш, прогресът, както се казва, е видим. Само че много се суетиш и рискуваш необмислено. Ей сега например защо игра по линията, а? — Той бащински го потупа по рамото.

— Такъв ми е характерът, Виктор Петрович — виновно повдигна рамо Саша. — Нищо, ще поиграя известно време с вас и ще се науча.

— О, братко мой, май вече е време да си направя някои организационни изводи! — повдигна закачливо вежди мъжът. — Иначе ще взема със собствените си ръце да си отгледам конкурентите!

— Аз съм много далеч от това! — махна с ръка Белов през смях.

И така, подмятайки си шегички един на друг, двамата мъже тръгнаха към съблекалнята. По традиция след душа предстоеше обяд в клубния суши бар, а това беше онзи най-важен момент, заради който младият мъж лееше пот по корта.

Днес беше особен ден — Саша се подготвяше за него от месеци наред, като задълбочаваше отношенията си със своя партньор по тенис, който имаше достъп до самите върхове на властта. Това се оказа доста сложна работа и на него неведнъж му се наложи да се прави на маймуна, за да спечели симпатиите му — трябваше ту да му прави комплименти, ту да му се подмазва, ту да търпи неговата надменност и пренебрежителния му тон, ту да се смее на тъпите му шеги, ту да изслушва досадните му нравоучения и търпеливо да чака подходящия момент… Камарата от скъпи подаръци и солидни суми, които му даваше уж на заем, не влизаха в сметката, защото това беше най-лесно от всичко и като че ли се подразбираше от само себе си.

Но сега бе настъпил моментът да обере плодовете от този контакт — днес се канеше да даде на Виктор Петрович документите, от чието подписване зависеха страшно много неща.

Когато двамата слязоха в ресторанта, Фил вече беше там. Той направи всичко възможно, за да остане незабелязан, и се настани на служебната маса зад колоната, откъдето имаше възможност да наблюдава цялата зала.

Отначало на партньорите не им беше до разговори, защото първо трябваше да възстановят изразходената на корта енергия. Пред всеки беше сложена по една висока продълговата чиния със суши и по една малка порцеланова чашчица с оризово саке. Двамата съсредоточено бъркаха с пръчиците в чиниите си. Когато първият им, провокиран от играта глад се засити, Саша реши, че е време да подхване разговора. И започна отдалече.

— А той как играе, Виктор Петрович? — посочи някъде нагоре и тихо попита младият мъж.

— Теб ще те бие… — с известно високомерие отвърна партньорът му, потраквайки с пръчиците по чинията със суши. — И мен ще ме бие, и Тарпишчев… Изобщо, Саша, той бие всички!

— Е, ръката му е толкова тежка, че стой, та гледай… — подсмихна се с разбиране Белов. — Бий го, ако можеш!

— М-да… Тенисът е игра, която трябва да се учи вечно! Аз от седемдесет години съм на корта и още не съм усвоил всичките му тайни.

— Че вие на колко сте, Виктор Петрович?

— На осемдесет и четири… — закачливо премлясна мъжът.

— Не е възможно…

— Е… и половина — намигна му Виктор Петрович. — А ти отдавна ли играеш?

— От две-три години, горе-долу толкова станаха…

Виктор Петрович изсумтя, отмести настрани чинията със суши и попи устните си със салфетка.

— Перспективна младеж имаме… Както и да е, дай да видя документите ти — кимна той. — Какво си ми донесъл? Нали виждам, че целият се тресеш от нетърпение…

Саша се изопна като струна, извади от куфарчето си папка с монограм и измъкна от нея малък свитък книжа. Решителният момент настъпи. Ако той ги вземеше със себе си…

Виктор Петрович бавно прелисти няколко страници и изсумтя:

— Фонд „Реставрация“… Поне ми кажи какво се каниш да реставрираш?

— Че как какво?… Църкви, паметници на архитектурата… Ако речете, и Кремъл ще ремонтираме? — приведе се рязко напред и се усмихна Белов.

Чиновникът не поде шегата, учудено повдигна вежди и хладно изгледа Саша.

— Млад си още за тази работа… — Прегледа още една страница, събра листовете и важно кимна: — Добре, утре ще ги дам на Дядото за подпис. Е, хайде да пием за играта! — Той си наля още едно питие от една малка порцеланова каничка.

— По-добре нека да пием… за подписа! — вдигна своята чашчица със саке и хитро присви очи Белов.

Виктор Петрович се засмя, завъртя глава и отпи.

— Е, Саша, аз трябва да тръгвам. — Възрастният мъж взе документите, стана и протегна ръка на Саша. — Чака ме работа, да й се не види дано… Обади ми се след два дни, разбра ли? Е, да си жив и здрав… реставраторе!

Белов скочи на крака и изпрати с поглед младеещата му фигура до самия изход. След това, като продължаваше да се усмихва глуповато, той се отпусна на стола и посегна към каничката с топлото оризово саке.

— За успеха… — измърмори и отпи голяма глътка направо от нея.

— Е, Саша, какво стана, уредихме ли се? — Приближи се към масата Фил с палтото му в ръце.

Белия кимна и се отправи към вратата след приятеля си. Радостта бушуваше в гърдите му и се чудеше как да избие.

— А капита-а-анът беше досетлив… — запя той, слизайки по стълбите, но най-неочаквано се хвърли върху Фил и се покатери на гърба му.

— Саша, престани, пистолетът ми е там, какво правиш! — отскочи той и стисна кобура под мишницата си.

Саша потупа приятеля си по твърдата му като камък гръд.

— Какво имаш тук? „Събуждам се — и в гипс“, така ли?

— Какъв ти гипс, това е бронежилетка! Макс я взе от едно войниче, за да я пробваме — обясни Фил, докато му помагаше да си облече палтото. — Знаеш ли какво, тя е олекотен вариант, общо взето, бива си я, удобна е.

— Каква ти бронежилетка, ние вече сме легални хора! — пъхайки ръката си в ръкава, поклати с престорен укор глава Саша. — Купи си костюм „Версаче“ и не се гърчи…

— А ти защо си толкова доволен?

— Животът се подрежда, Теофило! — безгрижно се засмя Белов. — Растем като бамбук!

— Е, растем, и какво от това?

— Пред нас се очертава още една Голяма бяла схема! — радостно извика Саша и по момчешки палаво се плъзна по перилата.

— Не разбрах…

Белия се огледа и понижавайки глас, съобщи на своя приятел, който се спусна подире му по парапета:

— Скоро ще получим разрешение за внос на алкохол и цигари! Схващаш ли, Фил?!

— Какво говориш? Страхо-о-отно… — проточи той.

— Ех, не ще пропадне, ка-а-аза той… — подхвана отново песента си Белия, сияейки като нагрят самовар.

— Саша, ама, наистина, ще стане ли?

— Бащицата отговаря за пазара! — Саша удари приятеля си по рамото.

Той хитро намигна на Фил и младежите изреваха:

— Ех, тези наши буй-й-йни глави-и-и!

2.

Космос беше мрачен, защото това, което вършеше в момента, никак не му харесваше. Не му харесваше, че с лекота се съгласи с предложението на Каверин, не му харесваше, че пристигна тук без знанието на Белия, не му харесваше, че срещата беше насрочена в някаква долнопробна крайпътна кръчмица на територията на една бензиностанция.

Пък и човекът, с когото му предстоеше да се срещне, изобщо не му харесваше. Чакаше го Лука — тарторът на крадците. Наричаха хората като него „сини“, заради многобройните татуировки по телата им. И срещата със „синия“ изобщо не се вписваше в новата стратегия на Бандата. Белия се опитваше да подхване легален бизнес, стараейки се да сведе контактите им с криминалния контингент до минимум, и естествено, за нищо на света не би одобрил тази среща. Но въпреки че знаеше всичко това, Космос все пак прие поканата на Каверин. Имаше си причини за това.

Положението му във фирмата отдавна вече не му се нравеше. Фил отговаряше за безопасността, Пчелата контролираше финансите, Белия ръководеше всички неща, а пък той — Космос, стоеше, дето се вика, като поръчан и невзет… А ако си припомнеха как точно се завъртяха нещата, щяха да видят, че идеята за създаването на Бандата всъщност беше негова!

В началото това разпределение на задълженията много му допадаше, защото той нямаше никакви главоболия и никакви грижи, ако не се брояха отделните дребни поръчения. Но с течение на времето започна да се чувства излишен. Вследствие на постоянното му безделие и вечната му жажда да подхваща нещо ново в живота си, точно по това време при него се появи коката — кокаинът, да пукне дано! Той нямаше никакво намерение да крие новата си страст от своите приятели и за нея научиха всички. След което шансовете му да оказва по някакъв начин влияние върху заниманията на Бандата намаляха още повече.

И в този момент се появи Каверин със своето предложение. Космос го прие, без да се замисля, тъй като то му даваше възможност най-сетне да се захване с нещо конкретно и да има личен ангажимент! Затова той пристигна тук, при Лука, макар че това никак не му харесваше…

 

 

Космос още не бе успял да изключи двигателя на лимузината си, когато Каверин изскочи от автомобила и се понесе към вратата на кръчмата. Той се обърна тичешком, погледна часовника си и подвикна на Космос, който заключваше колата:

— Остави я така, няма кой да я открадне!

Влязоха в кръчмата един след друг. Каверин веднага се отправи към ъгъла в дъното, а Космос се спря на бара. Облакъти се на плота и проследи с поглед придружителя си.

— Госпожице, имате ли шампанско „Вдовицата Клико“? — попита симпатичната барманка той.

— Не — усмихна се момичето.

Каверин се насочи към най-отдалечената маса. Там край запалената камина седяха двама души — слаб мъж със славянска външност на около петдесет години и мрачен небръснат кавказец, който изглеждаше по-млад от него. На съседната маса се бяха настанили още двама кавказци, които явно се числяха към същата компания.

— Няма ли? — престори се на изненадан Космос: — Тогава искам водка.

Той пресуши наведнъж чашата и се отправи след своя водач.

— Здравейте, добри хора — поздрави Каверин, щом се приближи до масата.

— Веднага се вижда, че е стар пагон — доволно изсумтя Лука и почука с пожълтелия си от никотина нокът по стъклото на ролекса.

Той не подаде ръка на Каверин, тъй като усърдно тъпчеше с тютюн изящна лула с причудлива форма.

Към тях се приближи и Космос, лепнал на лицето си някакво подобие на приветлива усмивка.

— Запознайте се — обърна се към него Каверин. — Това е Космос — човекът, за когото ви говорих. А това е Лука.

— Знам… — кимна Космос.

Небръснатият кавказец се надигна от стола и му подаде ръка:

— Руслан. Сядай, приятелю.

Космос хвана стола, който се намираше до Лука, но той показа мястото срещу себе си.

— Ей тук… по-добре е да седне ей тук… — Каверин послушно се засуети, побутвайки Космос към мястото, посочено от Лука.

След като настани госта, Каверин отиде до камината, клекна пред огъня и започна да побутва горящите дърва.

Лука бавно разпали лулата си, като току поглеждаше към своя гост. Веднага забеляза зачервените и напукани ноздри на Космос, и тъмните сенки под очите му, и неговата измъчена, неискрена усмивка.

„Кокаин — досети се на мига старата кримка. — И го смърка отдавна, поне от две години… Какво пък, точно това ще ни свърши работа.“

— Е, здравей, Космосе. — Най-сетне му подаде ръка. — Много хубави неща съм чувал за теб.

— Така ли? Не им вярвай… — подсмихна се накриво той. — Всъщност аз съм такъв мръсник, какъвто рядко се среща.

Всички се засмяха, защото нямаше начин такава шега да не се хареса на присъстващите.

— Е, какво става, какъв е проблемът? — предложи да започнат разговор по същество Космос.

Но по-възрастният мъж пусна думите му покрай ушите си. Продължи да се подсмихва, почеса с мундщука на лулата дългия грапав белег на шията си и изсумтя:

— Странен прякор имаш.

— Това е името ми — обясни по навик Космос. — То е гръцко.

— А-а-а… — проточи той. — Имах един приятел — казах, казваше се Байконур. Заклаха го през седемдесет и пета.

— Тогава съм бил в първи клас.

— Късметлия си ти… — Усмивката изчезна от сбръчканото лице на Лука. — Всичко тепърва ти предстои.

Космос разбра, че това беше предупреждение. От думите на крадеца му стана зле и той отново съжали, че реши да дойде тук. Но вече беше късно за отстъпление.

— Така е… — също без усмивка кимна той и отново направи опит да подхване разговор по същество. — Така че за какво става дума?

Лука хвърли поглед към Руслан. Той повдигна ръка и един едър кавказец стана от съседната маса. Мъжът сложи пред Космос нещо тежко и увито в бяло платно. После го разгърна и се показа автомат „Стечкин“.

— Знаеш ли какво е това? — небрежно попита кавказецът.

— Разбира се, че знам — влезе в тона му и се усмихна Космос.

Взе оръжието, бързо и сръчно го разглоби и също така сръчно го сглоби. След това старателно избърса автомата с платното и като погледна насмешливо Руслан, отбеляза:

— Това е стрелково оръжие…

— Значи, вдяваш… — кимна в знак на одобрение Лука. — Сега сети ли се за какво става дума?

Не беше трудно да се досети. Разбра, че му предлагат сериозна работа, зад която стоят големи пари. Макар този бизнес да беше рискован, търговията с оръжие бе свръхпечеливша дейност. И фактът, че крадците се бяха обърнали именно към него, можеше да се смята за несъмнен късмет?

Руслан започна да му обяснява в детайли същността на тяхното предложение. Лука мълчешком пуфтеше с лулата си, пронизвайки изпод вежди своя гост с тежкия си поглед. А пък Космос мислеше само за едно: как ли щеше да се отнесе към новата идея Белов. От това зависеха страшно много неща, ако не и всичко…

Изслуша внимателно кавказеца, но не му обеща нищо, защото щеше да е не само безсмислено, но и опасно да прави каквито и да било заявки, преди да е разговарял с Белия. А съгласието на Саша не се подразбираше от само себе си. Съдейки по всичко, крадците също много добре осъзнаваха това. И Космос се досети, че причината „сините“ да се обърнат към него, беше тази. Вероятно те предполагаха, че ако най-близкият приятел на Белия подхване разговора за търговията с оръжие с него, това ще е съвсем друга песен!

След срещата с крадците той се свърза по мобилния телефон със Саша и му предложи да се срещнат:

— Саня, днес се видях с Лука, спомняш ли си кой е той? Та така, трябва да си поговорим сериозно, да обсъдим една идея и да обмислим нещата…

— Виж какво, Косе, хайде да го направим утре сутринта. Вече е късно, а пък обещах на Оля… Идеята ти може ли да почака до утре?

— Може — съгласи се той. — Щом искаш утре, значи ще се видим утре.

3.

Когато на сутринта Космос влезе в кабинета на Белов, той вече се канеше да излиза. Саша бегло преглеждаше някакви книжа на бюрото си и отделяше документите, които му бяха необходими, в една кожена папка, върху която бе отпечатан неговият монограм. Без да прекъсва заниманието си, стисна ръката на приятеля си и виновно поклати глава:

— Косе, извинявай, ама главата ми пуши! Хайде да го отложим или казвай, ама бързо. Така става ли?

— Мога да го кажа и бързо — кимна той.

Бързането никак не му харесваше, но не можеше да отлага повече разговора. Белов затвори папката и натисна клавиша на интеркома:

— Валера, готов съм, ей сега слизам… — рече в микрофона и се обърна към Космос: — И какви ти ги надрънка Лука?

— Казано накратко, крадците ни предлагат да пласираме оръжие в Чечения — отвърна намръщено той, тъй като явното пренебрежение, с което Саша му зададе въпроса си, не предвещаваше нищо добро. — В началото — стрелково. Условията са фифти-фифти. Сега цените в Грозни са горе-долу следните: ръчна противотанкова граната — две бинки, „Стечкин“ — приблизително толкова, „Калашник“ — около три бинки… Там пазарът е бездънен, разбираш ли, Саша? А насреща са десетки милиони.

— Ами, тогава защо се обръщат към нас? — равнодушно сви рамене Белов, прибирайки останалите върху бюрото документи в сейфа.

— Саша, какво ти става, защо се държиш като тъпанар?! — ядоса се Космос. — Ти не си тъпанар! Нищо не ни пречи да купим и да продадем оръжието. Единственият ни проблем е превозът. Всичко друго си го имаме — каналите, митницата и всичко, което е нужно… Какво ще кажеш, а?

Саша обърна един стол, седна срещу приятеля си и се намръщи:

— Да вървят по дяволите, Косе, не смяташ ли, че така ще е по-добре? Достатъчно проблеми си имам, само Чечения и крадците ми липсват.

— А на мен ми се струва, че това е страхотна идея! — продължаваше да настоява Космос.

— Зарежи тая работа, Косе, зарежи я… — прекъсна го Белия с все същата гнуслива гримаса. — Ние прехвърляме специалните си активи в легални схеми, а пък ти пак си знаеш своето… Е, няма да стане, няма да се занимавам с оръжие! Аз съм пацифист, ясно ли е?!

— Недей да се пенявиш, Саня. — Той понижи глас и важно изрече: — Лука подхвърли идеята да те короноваме.

— Ех, мама му стара! Какво щастие ме споходи! — подигравателно плесна с ръце Белия. — Разбери, крадците са подли твари. Днес ще те короноват, а утре ще ти забият ножа в гърба. Повярвай ми, нещата не са толкова прости, Косе…

Той стана, оправи възела на вратовръзката си и взе папката от бюрото. Разговорът, който така и не можа да започне сериозно, вече беше приключил. Космос усети как в него се надигат обида и злоба. Беше очаквал съвсем друг резултат от срещата си с Белия…

— Саня, аз винаги те слушам, но знаеш ли, въпреки всичко някой ден ще направя онова, което искам! — ядосано изстреля той подир Саша, който бе тръгнал към вратата.

— Ами, направи го, бе, Косе, направи го… — Той се обърна и внимателно изгледа приятеля си. — Само че запомни едно: има ситуации, в които играеш ти, и обратното — има ситуации, в които изиграват теб!

Саша знаеше какво говори. Още повече сега, когато бързаше за срещата със своя опекун Веденски от Федералната служба за безопасност. Той му бе позвънил по телефона преди час и с безпрекословен тон бе поискал среща с него. Тази настоятелност беше абсолютно необяснима. Толкова отдавна не поддържаха контакти, че Белов дори започна да се чуди дали пък случайно в голямата къща не му бяха дали „свободно“? И изведнъж — на ти сега!…

Разбира се, нямаше как да знае какво бе предизвикало обаждането на Веденски. Но изобщо не се съмняваше в едно: че пак щяха да му натрапват чуждата воля и пак щяха да поискат от него да изиграе някаква малка роля в нечия голяма игра. Мисълта, че на него — Саша Белов, отново му предстоеше да изпълнява функциите на шестица в нечий сложен пасианс, беше непоносима! И той реши: да става каквото ще, но днес щеше да каже на Веденски „не“, днес най-сетне щеше да се откачи от въдицата му!

Моментът беше много подходящ. На федералния едва ли му беше известно, че само след десетина дни документите за фонда вече щяха да бъдат подписани и пред Белов щяха да се разкрият огромни възможности за легален бизнес. А след още половин година, когато фондът набереше пълна скорост, той щеше да се превърне в авторитетен и уважаван бизнесмен и тогава вече със сигурност нямаше да е лъжица за устата на Веденски.

Разговорите му с „опекуна“ никога не минаваха лесно, но днешният обещаваше да бъде особено тежък. Белия много се вълнуваше, макар че се стараеше да не показва това. За да се залиса с нещо и да прикрие напрежението си, той дори си купи сладолед, макар че не го понасяше.

Колкото и да бързаше, Саша закъсня за срещата край фонтана „Дружба на народите“ в Музея на народното стопанство. Веденски вече беше там и бавно се разхождаше покрай пейките, навел глава и хванал ръце зад гърба си.

— Здравейте, Игор Леонидович! Отдавна не сме се виждали — приветливо се усмихна Саша и протегна ръка. — Какво толкова се е случило в голямата къща, в джунглата, тъй да се каже, че не търпи отлагане?

— Трябва да приемете предложението на Лука — изненада го Веденски.

Прикривайки смущението си, Саша се подсмихна и погледна с любопитство събеседника си.

— Слушайте, ама вие, ако питате мен, направо сте вездесъщ! Аз самият научих това едва тази сутрин.

— Най-обикновени оперативни мероприятия. — Той не обърна внимание на шеговития му тон и в желанието си да подчертае важността на думите си, го изгледа строго и му повтори с безизразен и твърд глас: — За да ви стане абсолютно ясно, повтарям: вие сте длъжен да приемете предложението на крадците.

„Така, започва се… — помисли си Саша. — Значи сега на службите им се е прищяло и с търговия с оръжие да се занимавам! Този път ще го духаш, Игарьок!“

— Игор Леонидович, аз не съм длъжен на никого и за нищо — също така спокойно и твърдо отвърна той.

— Глупава и самоубийствена грешка е да се разсъждава по този начин — неодобрително поклати глава федералният.

— Искате ли сладолед? — рязко смени темата на разговора Белов.

— Не.

— Знаете ли, като дете почти не близвах сладолед. С майка ми живеехме сами, парите не ни стигаха…

— Направо ще се разплача — изсумтя чекистът и седна на една пейка под кичестата ела.

— Недейте, Игор Леонидович! — настани се до него и Белов. — Ще вземе, не дай Боже, да ви види някой!

— Мислите ли?

— Разбира се! Впрочем, вече ни следят…

— Кой?

— Една катеричка.

— При вас ли е?

— Не, на дървото.

— Това е една наша сътрудничка.

— Мили Боже! Вие сте навсякъде! — разпери ръце Саша. — Къде ли да се дяна аз, горкичкият?!

Сега беше ред на Веденски да смени посоката на разговора. От леките словесни еквилибристики той мигновено премина към сух и почти официален тон. Погледна с присвитите си стоманени на цвят очи право пред себе си и рязко изрече:

— Вие определено подценявате ситуацията, Белов. Това е голямата политика. В Чечения се готви страшна гюрултия и службите имат намерение да подкрепят противниците на Джохар. С отказа си вие се противопоставяте на държавните интереси. Давате ли си сметка какви последствия могат да възникнат в такъв случай?

Това вече беше открита заплаха. Саша трябваше някак да разведри обстановката, ала да го направи по начин, от който у федералния да не остане дори капка съмнение, че той за нищо на света няма да се забърка в тази мръсна работа.

Помълча известно време и погледна часовника си.

— Игор Леонидович, разберете ме правилно — рече сговорчиво. — По принцип аз нямам нищо против нашето сътрудничество, но смятам, че съм си извоювал правото да поддържам с вас паритетни отношения… Тази тема не ме интересува, така че нека да прекратим дебатите по нея! Извинете, но трябва да тръгвам, закъснях.

Белов стана от пейката и ядосано хвърли в кошчето за смет недоядения сладолед.

— Саша, а къде е днес Лендъл? — попита внезапно Веденски. — Или, да речем, Макенроу?

Той с недоумение се обърна към него.

— Просто искам да кажа, че политиците, както и тенисистите, идват и си отиват. А вие какво ще правите, когато останете без партньор? — с едва забележима усмивка попита „опекунът“ му?

„Знае! Всичко знае, гадът! И за тениса, и за Виктор Петрович, сигурно и за фонда знае! — мина му през ума. — Все едно няма да отстъпя, няма да се огъна! Стига, край! Нека да си намери друга шестица!“

— Ще си намеря друг, няма проблеми — безгрижно сви рамене той. — Сега вече много хора играят тенис. Такива ми ти работи, Игор Леонидович, разбираш ли! — майсторски преправи гласа си като този на главния тенисист в държавата Белов и решително стана. — Всичко хубаво!

— И вие да сте жив и здрав! — с леден тон процеди през зъби Веденски зад гърба му.

„Зле премина този разговор — мрачно си мислеше Белов, докато крачеше покрай безкрайната редица от колички и огромни карирани сандъци. — Много зле…“

4.

Татяна Николаевна очакваше гости. Днес беше годишнината от смъртта на мъжа й, а тя и синът й винаги отбелязваха този ден. И днес Саша трябваше да дойде при нея с цялото си семейство. Тя се захвана да прави пирожки с моркови, каквито обичаше покойният Николай Иванович. Саша и Оля също ги обичаха.

— Идвам, идвам! — извика Татяна Николаевна, щом чу, че на външната врата се звъни.

Тя избърса набрашнените си ръце в престилката и хукна към антрето. Това сигурно бяха Оля и Ванечка, тъй като Саша каза, че ще дойде малко по-късно. Татяна Николаевна отвори вратата и възхитено плесна с ръце:

— Я кой ми е дошъл на гости?! Моят Ванечка е дошъл! — Жената с щастлива усмивка взе от ръцете на Оля внука си. — Ела при мен, слънчице мое… Хайде да се съблечем, да си свалим шапчицата…

Олга се обърна към Макс, който се суетеше на вратата:

— Влизай, Максим, защо стоиш?

— Не, благодаря… — отказа той и тръгна заднешком. — Ще почакам долу, в колата…

— Ама, влезте, наистина! Защо сте толкова срамежлив! — обърна се към госта Татяна Николаевна и понесе внука си към стаята, нареждайки: — Къдравичките ми косици, бузките ми като ябълчици, ах, ти, мое златно момченце…

Тя настани засмения Ванка на дивана и започна да го съблича. Оля надникна в стаята.

— Татяна Николаевна, май че в кухнята нещо загаря?

— Господи! Пирожките! — скочи домакинята. — Баба забрави пирожките! Останете за малко при Ванечка — помоли Макс майката на Белов и хукна към кухнята.

Охранителят кимна и седна на дивана до детето. Дребосъчето му се усмихна с искрената си и чиста детска усмивка. Но жените продължиха дълго да шетат из кухнята, скоро на момченцето му стана скучно и Макс взе една от играчките — някакво черно плюшено биче, за да го позабавлява.

— Му-у-у… — насочи той яркожълтите му рога към Ваня. — Ще те избода, ще те избода…

Дребосъчето не оцени неговите старания и ревна с цяло гърло. Дочула плача на сина си, Олга веднага дотича, взе детето на ръце и го отнесе в кухнята. Мобилният телефон на Макс зазвъня.

— Да… — каза той. — Разбрано, слизам.

Преди да излезе, надникна в кухнята и предупреди:

— Оля, Саша се обади, идва насам. Ще отида да го посрещна.

— Добре, Макс — кимна тя и се обърна към масата. — С какво са пирожките?

— Любимите ви, с моркови.

— М-м-м… Ваня, искаш ли пирожки с моркови?

— Не, нека да изчакаме тати. — Татяна Николаевна покри съда с пирожките с една салфетка. — По-добре си вземи грозденце.

— Но това е френско грозде, то е кисело — усмихна се Оля.

— Нищо, че е кисело, за сметка на това е полезно.

Момченцето започна да яде френско грозде с неподозиран апетит, а Оля продължи разговора, който Макс беше прекъснал:

— Та така. Аз непрекъснато му пиля и му пиля… И вие му кажете, не може така, трябва да започнем да живеем по-спокойно, все пак вече има син.

— Така е — съгласи се Татяна Николаевна. — Само да не прекалим…

— Е, вие по-добре знаете как да го направите. Сигурно трябва да подходите деликатно, да му го кажете между другото.

— Разбира се, капката и камък може да пробие.

От улицата се разнесе познатият звук на автомобилния клаксон с мелодията на „Кръстникът“. Оля взе детето на ръце и погледна през прозореца.

— О, Ванюшка, нашият татко пристигна! Татяна Николаевна, вижте Саша. Този стил му отива, нали? Станал е един такъв официален…

 

 

Саша слезе от черната си лимузина. Вдигна глава нагоре, усмихна се и махна с един разкошен букет от рози на своите две жени. От входа насреща му се показа Макс.

— Здравей — обърна се към Белия той. — Как си?

— Животът се подрежда, Макс! — подаде му ръка Саша. — А ти как си?

— Добре съм.

Към тях се приближи Фил и потупа Макс по рамото:

— Здрасти, браточка!

— Здрасти. — Макс заби юмрук в окованите му в бронежилетката гърди. — Как е, стяга ли те?

— Не, добре ми е, удобна е… — Фил също почука по твърдата си като камък гръд. — Бели, а може би трябва да вземем такива и на момчетата?

— Я престани… — махна с ръка Саша. — Ние вече имаме легален бизнес, мамка му!

 

 

Татяна Николаевна гледаше с майчинска гордост своя преуспяващ син.

— Да, Оля, добре изглежда, има солиден вид и изобщо… — сдържано се съгласи тя. — Само че му кажи да смени тази вратовръзка, може би трябва да сложи нещо по-ярко, по-пъстро.

— Да-да — подсмихна се Оля, — а той ще ми отговори: „Да не би да съм клоун?“

 

 

Долу Белия и Фил тръгнаха към входа. Сякаш бе дочул думите на жените, Саша се обърна вървешком към Макс, който остана до колата:

— Макс, смени клаксона, да не би да сме клоуни?

— Че защо, музиката е хубава…

— Макс, чу ли какво каза босът! — шеговито му се скара Фил.

— Абе, ще го сменим, няма проблеми! — усмихна се той и се обърна към мерцедеса.

И в този момент Макс видя как от трафопоста излезе един приведен, облечен в черно мъж, който държеше в ръката си автомат.

— Саша, Фил! — изкрещя Макс, извади пистолета си и незабавно откри огън. Иззад трафопоста веднага изстреляха дълъг откос.

Фил мигновено се извърна, с лявата си ръка дръпна Саша зад гърба си, а с дясната извади пистолета си от кобура. Но не успя да стреля — два заблудени куршума със страшна сила го удариха в гърдите. Той падна по гръб и закри с тялото си Белов.

За сметка на това Макс, който се бе скрил зад колата, стреляше като побъркан! Най-сетне облеченият в черно мъж с автомата заби нос в асфалта, но в същия миг затрещяха изстрели отляво. Те идваха от един преминаващ по тротоара покрай блока мъж, който извади автомат от чантата си, приклекна и се прицели в залегналите Фил и Белов.

Макс захвърли празния пистолет и извади от джипа си един калашник. Той се изправи в цял ръст и обстреля съседния вход с дълъг и яростен откос. Леко понадигнат, Фил също стреляше натам с пистолета си.

— Бели, скрий си главата! — извика той и веднага получи куршум в рамото. Той долетя от другата страна, иззад ъгъла на блока, откъдето стреляше трети килър.

— Мамка ти! — изрева Фил, падна по гръб и изстреля останалите в пистолета патрони по изправения до ъгъла въоръжен мъж.

А в това време, без да престава да гърми, Макс хукна към съседния вход направо през напълно откритата площадка. Посрещна го градушка от куршуми, но той се оказа по-точен и неговият куршум пръв срещна челото на врага. Щом видя, че е улучил, Макс се хвърли в друга посока — към ъгъла на блока.

— Живи ли сте?! — подхвърли той, притичвайки покрай легналите на асфалта Фил и Саша.

Третият килър, който бе преценил новата ситуация, предпочете да изчезне. Макс се впусна да го преследва, прескочи оградката и се промъкна през храстите, но когато стигна с насочен автомат до ъгъла, от онзи вече нямаше и следа.

— Боклук! — захвърли от яд автомата си Макс.

Белов изпълзя изпод Фил и го помъкна към входа през разпръснатите рози.

— Как си, Фил, жив ли си?

Той избоботи нещо неразбираемо, а окървавената му лява ръка висеше като прекършена.

— Благодаря ти, приятелю… — Саша внимателно отпусна главата му на асфалта и извика: — Макс, стой при него!

Белов се шмугна във входа и не видя как Фил разкъса с треперещата си дясна ръка простреляната на гърдите си риза и измърмори, като си поемаше въздух на пресекулки:

— Не, Саша, „Версаче“ е пълен боклук… Най-добрият костюм е бронираната жилетка.

 

 

Запъхтяният Белов нахлу с пистолет в ръка в апартамента на майка си и изрева още от прага:

— Оля, тръгвай! Бързо!

Изплашена до смърт, жена му се хвърли на врата му.

— Саша!

— Всичко е наред, Оля! — опитвайки се да се усмихне, той много по-спокойно повтори: — Всичко е наред, тръгваме, бегом…

Олга хукна да облича детето, а пребледнялата като платно майка се хвърли към Белов:

— Саша, Саша, какво беше това?!

— Майче, майче, всичко е наред, това са делови проблеми, нормални делови проблеми — опитваше се да я успокои той. — Само не се тревожи, много те моля, вземи се в ръце. Ти не бива да се вълнуваш. Ние трябва да тръгваме, ей сега ще си тръгнем… — Надникна в стаята и пришпори жена си: — Оля, за Бога, побързай…

Белия отиде в кухнята, грабна шишенцето с корвалола на майка си, но надникна през прозореца и видя как Фил извади мобифона си. Саша остави лекарството, дръпна дръжката на прозореца и истерично изкрещя:

— Фил! Не се обаждай на никого!

— Саня, Санечка, не тръгвай! — нареждаше Татяна Николаевна. — Синко, не тръгвай, ще те убият!

— Саша, готови сме! — извика Олга от стаята.

— Това е, майче, тръгваме…

— Не излизай, синко! — Майката се бе вкопчила в ръкава му, а сълзите се стичаха по страните й. — Остани тук, Санечка, не тръгвай! Господи, ще те убият!

— Майче, успокой се, всичко ще е наред. Повярвай ми, чуваш ли?! — за кой ли път повтори Белов и изцеди една усмивка. — Ще ни дадеш ли от пирожките?

Татяна Николаевна хукна към кухнята и веднага се върна, пъхайки в движение горещите пирожки в някаква торбичка. Саша веднага измъкна една и я отхапа почти до половината.

— Това е, майче, дръж се, ще изпратя Катя при теб — избоботи той с пълна уста и се притисна до бузата на майка си.

— Довиждане, Татяна Николаевна.

— Довиждане, скъпи мои… Оля, Ванечка, Саня… — с тежки въздишки нареждаше Татяна Николаевна. — Бог да бди над вас! Внимавайте, пазете се…

Тя затвори вратата след тях и въздъхна:

— О, Господи!

Ала изведнъж изохка и се хвана за сърцето. От болката пред очите й притъмня, лявата й ръка изтръпна до безчувственост, а ушите й забучаха. Подпирайки се на стената, Татяна Николаевна криво-ляво се добра до стола. Тя притвори очи и започна търпеливо да чака момента, в който болката щеше да я отпусне. Само това липсваше сега — и тя да се гътне!

Ох, Санка, Санка…

5.

Новината за покушението срещу Саша Белов се разнесе из Москва за секунди. Първите позвънявания в офиса му започнаха буквално след час, а привечер телефоните направо запушиха. Кой ли не се обади: приятелите питаха как са Саша и Фил, бизнес партньорите се интересуваха от състоянието на общите им дела и неясните перспективи пред тях, позвъниха и всички хора, които имаха някакви съвсем незначителни търкания с Белия, и побързаха да го уверят, че нямат нищо общо със случилото се.

Отбраната в офиса държаха Пчелата и Космос. По-точно канонадата от позвънявания отбиваше единствено Пчелата. Космос се бе скрил като охлюв в черупката си от проблемите, които се стовариха на главите им, зад кокаиновата пелена, обвила мозъка му. Той седеше зад бюрото и съсредоточено се занимаваше с поредната си доза дрога. Чоплеше с джобно ножче малка купчинка бял прах и го разделяше на две равни пътечки върху полираната повърхност.

Пчелата хвърляше ядосани погледи към приятеля си и крачеше от единия до другия край на стаята с телефон в ръка.

— Откъде да знам къде е? Да не би да съм Пушкин?! — нервно крещеше той в слушалката. — Кажи им, че е заминал на Бахамите! Ами, кажи им тогава, че всички сме излезли в отпуск… Какво им става на тия хора, не разбират ли?! Мамка му, ами, тогава им го обясни популярно! Това е, край.

Той прекъсна разговора по мобилния си телефон и шумно изпъшка:

— Ох, да имаше малко водка…

— Искаш ли кока? — апатично му предложи Космос.

Той се надвеси над бюрото, стисна едната си ноздра и с яростно хлипане засмука едната пътечка, а сетне — и другата. После разтърка носа си, забели очи и с блажен вид се отпусна на стола.

Секретарката Люда чукна веднъж по вратата и влезе в кабинета. Това беше същата онази Люда, която навремето работеше при Артур. Тя държеше дебела папка с договори и поднос с чаша водка върху него.

— О! Люда, бива си те, да не би да четеш мисли? — учудено се подсмихна Пчелата.

— Нещо друго? — усмихна се гордо момичето.

— Няма нужда, благодаря ти! — Пчелата гаврътна наведнъж питието и взе папката с документите.

Телефонът отново иззвъня.

— Люда, какви ги вършиш, да не си оглушала?! — най-неочаквано облещи очи и изрева свирепо Космос.

— Не ви разбрах, Космос Юриевич? — изопна се секретарката.

— Защо не вдигаш слушалката?! — още по-страховито гракна той.

— Млъквай, цепи ме тиквата! — изсъска му Пчелата.

— На мен ли го казваш, а? — заваляйки думите, заплашително изрече Космос.

Пчелата сложи ръка върху рамото на момичето:

— Върви си, Люда, всичко е наред…

— Не, нека да остане! Нали ти искаш тя да остане тук! А с всичко това да се занимавам аз, така ли?! — възмущаваше се Космос, размахвайки ръце и вперил мътен поглед в приятеля си. — С всички тези обаждания по телефона, с документите, с договорите?…

— А аз какво мога да направя? — тресна със замах папката с документите върху бюрото пред приятеля си вбесеният Пчела. — Аз какво да направя?! Хората се тревожат, договорите им горят!

Мобилният му телефон отново иззвъня.

— Да!… Не!… — злобно и отсечено изрече той.

Космос го погледна с помътнял поглед, плавно се катурна на една страна и извади изпод бюрото автомат „Калашников“.

— За сметка на това нервите ми са като стоманени въжета… — Издаде челюстта си напред и със зверски вид щракна затвора.

Пчелата издърпа автомата от ръцете му, но той извади от пазвата си пистолет и със същата идиотска гримаса го насочи срещу приятеля си.

— Дай го тук, скапан ненормалник такъв! — разяреният Пчьолкин грабна пистолета и с всички сили започна да го тегли към себе си. Космос не го пускаше и той беше принуден да го влачи заедно със стола през половината кабинет, докато успее да измъкне оръжието от ръцете му.

— Какво каза Белия? — вяло се поинтересува Космос, сякаш нищо не се бе случило, след като най-сетне пусна пистолета. — Къде са те?

— Нали вече ти казах, не се обади той, а Фил… — сдържайки гнева си, отвърна Пчелата. — Обясни, че ще изчезнат за ден-два, а сетне Саша сам ще ни потърси.

— И само толкова ли?

— Каза още да се движим с танк — мрачно се усмихна приятелят му.

6.

Макс откара Оля и детето в една вила на около четирийсет километра от Москва. Вилата беше съвсем малка и имаше само три миниатюрни стаички, които на това отгоре дори не бяха довършени. През процепите между прозорците и рамките нахлуваше прохладният есенен ветрец, неизмазаните тухли на стените излъчваха влага, а въздухът наоколо беше пропит със смесените миризми на циментов разтвор, безир и прясно нарязани дъски.

Изтощеният Ваня заспа както си беше облечен върху един стар продънен диван. За да го стоплят, те го завиха с някакви парцали, които намериха из къщата — плътна завеса и нечия почти нова ватенка, която беше само малко поизцапана от едната страна с хоросан. Момченцето спеше неспокойно, стряскаше се, въртеше се и въздишаше тежко… Освен това от време на време кашляше и това тревожеше Олга. Кашлицата му беше лоша — суха и лаеща…

Впрочем, нейният основен проблем — кошмарът, от който не можеше да се отърве и който пулсираше в слепоочията й, си оставаше онази ужасна картина от престрелката, която се бе разиграла пред очите й: оглушителната пукотевица, страшният черен човек с тресящ се от изстрелите автомат, широко разперилият ръце Валери Филатов, който бавно се поваляше по гръб, и, разбира се, Саша, който лежеше неподвижно върху килима от разпръснати рози…

Всичко това се бе запечатало в паметта й. Оля осъзнаваше, че колкото и да се старае, както и да се успокоява, никога повече няма да успее да се отърве от онзи опустошителен за душата й ужас, който преживя, докато впиваше очи в застиналото на асфалта тяло на мъжа си и гадаеше дали той е жив, или точно в този миг тя е останала вдовица.

Оля крачеше из тясната стая, обгърнала рамене с ръце. Тресеше я, но не от течението във вилата, а от чудовищното нервно напрежение, което не я напускаше.

„Какво ще стане оттук нататък?“ — това беше въпросът, на който трескаво търсеше отговор. Как щяха да живеят отсега нататък?

Можеха ли да се престорят, че всички страхове са вече зад гърба им, да живеят както преди и всеки ден да очакват следващото покушение, изтормозени от една-единствена мисъл — ами ако този път се окаже успешно? Можеше ли да изпраща сутрин Саша, да го целува, а в същото време да си мисли дали той ще се върне вечерта вкъщи и дали тази целувка не е била прощална? Можеше ли да подскача при всеки телефонен звън и да се бои от всеки срещнат непознат? Господи, нима тя беше мечтала за такъв живот?! Пък и нима това можеше да се нарече живот?!

Но тя отдавна очакваше да се случи нещо подобно. Подсъзнателно разбираше, че рано или късно на Саша щеше да му се наложи да плаща за всичко, и неведнъж бе обяснявала на мъжа си, че е крайно време да започне да води по-спокоен живот. И той й бе обещал. Беше й обещал тих и мирен живот на легален бизнесмен и сякаш дори самият той беше уверен, че това скоро ще се случи!

„Не, това никога няма да се случи!“ — внезапно осъзна Олга.

Белов никога нямаше да живее тихо и мирно, защото животът му беше едно непрекъснато ходене по парапета на моста! Той просто не можеше да не прави това. И с момчешки инат отново и отново се покатерваше върху перилата, без да осъзнава, че по този начин повлича със себе си и онези, които го обичат!

Дяволът я накара да се влюби в този бандюга! И колко наивна глупачка е била, докато вярваше, че под нейното благотворно влияние той ще се промени, ще скъса с приятелите си, завинаги ще се раздели с бандитското си обкръжение!

Сега Оля осъзнаваше, че вече бе настъпил моментът коренно да промени всичко, но все още не можеше да се реши да предприеме крайни действия. Продължи да крачи из стаята, потънала в мрачни мисли.

Оля надникна през открехнатата врата в съседното помещение, което явно служеше за кухня. Макс съсредоточено човъркаше с отвертка една стара електрическа печка. В този миг нейният телохранител имаше толкова спокоен и домашен вид, че докато го гледаше, човек дори не можеше да допусне, че само преди няколко часа той беше убил двама души. Другите двама охранители, които Макс бе повикал във вилата, седяха край масата и белеха картофи.

— Ама, че се наредихме — майко мила! — с досада клатеше глава единият от тях. — В цялата къща за ядене има само картофи!

— А пък ние минахме покрай магазина… — загрижено се съгласи другият.

— Да, между другото, Олег — обърна се Макс към онзи, който имаше вид на по-възрастен, утре сутринта аз ще остана с Оля, а ти ще отидеш до пазара и ще купиш всичко необходимо…

В друга ситуация и ако беше в друго настроение, Оля сигурно щеше да види комичността на тази идилична сцена, в която бръснати мутри с мощни юмруци бяха попаднали в ролята на кротки и прилежни домакини. Но днес изобщо не й беше до смях. Тъкмо напротив — видът на тези загрижени тъповати физиономии й беше отвратителен. Тя не влезе в кухнята и се върна при сина си.

Мобилният телефон на Макс иззвъня. Оля го чу тихо да отговаря:

— Да… Тук е. Давам ти я… — Той се появи на прага и й подаде телефона. — Оля, извинявай, Саша е…

— Моля — каза тя, като се стараеше да говори спокойно, без каквито и да било емоции.

— Оля, имай търпение, миличка — разнесе се в слушалката напрегнатият глас на Саша. — Ще ми се наложи да повися малко тук, докато разбера какво става…

— Добре — отвърна с безразличие жена му.

— Изключи си мобифона, не забравяй да го направиш. И не говори по него — инструктира я той. — Ако има нещо спешно, кажи на Макс, той знае как да се свърже с мен.

— Добре — повтори тя.

Подчертано безучастният глас на жена му сепна Белов. Той разбираше, че е виновен пред нея, и очакваше да чуе справедливи упреци, взрив от негодувание, дори може би сълзи… Но този странен тон много го озадачи.

— Обичам те, миличка — каза колкото се може по-нежно.

— Знам — отвърна тя така, сякаш й бе съобщил, че днес е четвъртък.

Саша помълча малко, въздъхна и виновно попита:

— Оля, добре ли си?

— Много съм добре.

— А Ванка?

— И той е много добре — все така спокойно отвърна тя и натисна копчето, за да прекъсне разговора. Не можеше да продължи повече да разговаря с мъжа си, защото се боеше, че ще изпусне нервите си и или ще се развика, или ще се разплаче.

Оля върна мобифона на Макс, седна на дивана при сина си, внезапно зарови глава в сплетените си ръце и едва чуто простена:

— Господи, това никога, никога, никога няма да свърши!

 

 

Напълно объркан, Белов отпусна ръката си, с която държеше телефонната слушалка. Срещу него седеше голият до кръста Фил и се опитваше със здравата си дясна ръка (лявата му беше бинтована и висеше на една превръзка, преметната през врата му) да изчопли с помощта на една отвертка сплесканите куршуми от пластинките на бронежилетката. Късите сигнали от слушалката в ръката на Белов привлякоха вниманието му.

— Какво, истерясала ли е? — кимна той по посока на слушалката.

— Абе… — неопределено отвърна Саша.

— Ясна работа… Жената си е жена и нищо не можеш да направиш с нея… — усмихна се Фил. — Саня, а защо е тази паника: всички да се потопят, мобифоните да се изключат, на никого да не се обаждаме?

Без да се обръща, Саша протегна ръка назад и остави слушалката върху апарата, който стоеше върху една табуретка.

— Имам чувството, че цялата тази работа идва от улица „Лубянка“ — обясни той с нежелание.

— От улица „Лубянка“ ли? — вдигна глава Фил. — Аз нали ти казах за „Бялата стрела“, а пък ти ми се смееше!

— Фил, „Бялата стрела“ е филм за индианците на киностудио ДЕФА… — смръщи се с известна досада Саша. — С Гойко Митич в главната роля…

Приятелят му безнадеждно махна със здравата си ръка.

— На теб човек може ли да ти докаже нещо!

— Федералните няма сами да си цапат ръцете, те работят чрез трети лица — замислено продължи Белия. — Може би това дори да е работа на… Космос…

— Какви ги дрънкаш, да не би да го обвиняваш в нещо? — моментално се наежи Фил.

Той остави бронежилетката, стана и се приближи до Саша.

— Не — сведе очи и сви рамене Белия. — Само предположих…

— Братко, чакай малко, Космос няма представа… — поклати глава с недоумение Фил.

— Може би… — Белов се извърна и след кратка пауза добави: — Вече не вярвам на никого…

7.

На масата до снимката на бащата на Саша беше сложена чаша с водка, върху която имаше пирожка с моркови. Завита с одеяло, Татяна Николаевна лежеше на дивана и гледаше телевизия. Тя чакаше да чуе новината за днешната престрелка и се надяваше този път да научи нещо ново. За покушението над сина й съобщаваха във всяка емисия, но в тези съобщения нямаше нищо повече от онова, което бе видяла със собствените си очи. Най-сетне на екрана се появиха познатите кадри с картина от нейния двор и зазвуча коментарът на водещия. Гласът му й се стори студен и равнодушен:

„Според разказите на очевидците, събитията са се разиграли по следния начин. Вчера около пет часа следобед автомобилът на известния бизнесмен Александър Белов влязъл в двора на жилищната сграда. Когато Белов и помощникът му Филатов се насочили към входа й, по тях бил открит огън с автоматично оръжие от три страни…“

И пак нищо ново… Изведнъж телефонът иззвъня. Татяна Николаевна тежко стана от дивана и вдигна слушалката.

— Ало… Катя, как така ще е добър? Нали вече знаеш… Саня ли ти се обади? Е, и какво? Естествено, че ме стяга сърцето… Ще дойдеш ли при мен? Тогава се отбий в аптеката и ми купи нитроглицерин, че моят свърши… Не, изобщо не ме отпуска. Хайде, Катюша, идвай, не мога да стоя повече права. До скоро…

Изтощителната нестихваща болка отново стегна гърдите й. Татяна Николаевна затвори телефона, отпусна се внимателно на дивана и с тъжна усмивка погледна към снимката на покойния си мъж.

— Е, Николай Иванич, как е там?

Очите й се напълниха със сълзи. Тя тежко въздъхна, отпусна глава на възглавницата и притихна…

 

 

Светещият екран хвърляше трепкащи отражения върху голите тухлени стени на стаята, но звукът на телевизора беше изключен. Изпаднала във вцепенение, Оля следеше с невиждащ поглед сменящите се една след друга картини.

Изведнъж осъзна, че на телевизионния екран се вижда дворът на свекърва й. Край познатия й вход бяха спрели коли на „Бърза помощ“ и милицията и се тълпяха оперативни работници и зяпачи. Без да откъсва очи от екрана, Оля се отпусна на пода до дивана, върху който спеше Ваня, напипа дистанционното и включи звука:

„Филатов е бил ранен, може би и Белов е получил рани. В резултат от ожесточената престрелка с охраната на Белов двама от тримата нападатели са били убити на място. Белов и Филатов са изчезнали от местопроизшествието, без да дочакат пристигането на милицията.“

„Засега правозащитните органи се въздържат от коментар. В града и областта е обявен план «Залавяне». До този момент местонахождението на Александър Белов е неизвестно…“

Остра болка прониза слепоочията й. Оля притвори очи, вдигна дистанционното и изключи телевизора. До нея Ванечка отново закашля. Тя оправи ватенката, с която беше завито детето, отпусна се на облегалката на дивана и в пълно отчаяние закри очите си с длани. След секунда изпод пръстите й се търкулнаха сълзи…

 

 

Игор Леонидович Веденски вечеряше в малката си и уютна кухня. Портативният телевизор върху хладилника беше включен и той слушаше криминалните новини:

„Възможно е това нападение да е свързано с бизнеса на Белов, който оглавява небезизвестния фонд «Реставрация». Като се има предвид влиянието на Белов в сенчестите структури, несполучливото покушение може сериозно да промени разпределението на силите върху криминалната карта на столицата…“

Веденски се намръщи, сякаш имаше зъбобол, заряза чинията си и помоли жена си:

— Маша, аман от тези ужасии, разкарай ги.

Жена му послушно превключи телевизора на друг канал.

Там пееше някакъв неизвестен певец от новоизлюпените. С умилителна искреност той не спираше прочувствено да каканиже: „Браточки, не стреляйте един по друг…“ Веденски остави вилицата и за няколко секунди се заслуша с отворена уста в странната песен.

— Маша, ти често го гледаш — посочи с известно смущение той към екрана. — Да не би по нашата телевизия вече да говорят само за браточките?

— Защо мислиш, че говорят само за браточките? — усмихна се съпругата му. — И за Чубайс говорят, има и „Поле на чудесата“…

 

 

Белов седеше на протрития кожен диван и напрегнато мислеше. В момента го вълнуваше само един въпрос — кой беше изпратил убийците пред дома му?

За да успокои съвестта си, той първо прехвърли наум всички, с които напоследък бе имал търкания, и за пореден път се убеди в онова, в което и без това не се съмняваше — нито един от досегашните му конфликти не можеше да предизвика толкова сериозни последствия. По всичко личеше, че днешното покушение можеше да бъде свързано само с доставката на оръжие за Чечения.

Проблемът се състоеше в това, че на тази почва той можеше да бъде нападнат от две страни. От едната страна бяха „сините“, които се стремяха да забогатеят от търговията с оръжие, а от другата — Федералната служба за безопасност, която по някакви си свои висши съображения подкрепяше този проект. И едните, и другите имаха нужда от транзитните канали на Белов. Но той беше отказал и на едните, и на другите и резултатът не закъсня…

В такъв случай кой беше стрелял по него днес — хората на Лука или хората на Веденски?

Колкото повече мислеше върху това, толкова повече се концентрираше върху първия вариант. В Кантората по принцип не обичаха такива шумни акции, пък и дори когато отстраняваха онези, които им ставаха неудобни, правеха това чисто и без излишни пукотевици. В такива случаи Федералната служба за безопасност много по-често предпочиташе да действа с чужди ръце, като по този начин уж се държеше настрани от примитивното бандитско разчистване на сметки. Пък и онези трима кретени не приличаха на специалисти от улица „Лубянка“. Разбира се, Макс се справи блестящо и в този момент неговите умения, придобити в специалните части, си казаха думата, но той едва ли би могъл да надделее над специалистите от Кантората…

Друг бе въпросът, че господин Веденски беше напълно способен да организира подобно покушение и Саша нямаше никакво основание да се съмнява в това… Макар че ако човек поразсъждаваше, щеше да стигне до извода, че такъв развой едва ли беше възможен. Игор Леонидович нямаше никаква полза от неговата смърт. Той по-скоро би могъл да го сплаши, за да го направи по-сговорчив, но чак пък да го убива? Не, едва ли би извършил такова нещо! А пък днес онези момчета гърмяха на живот и смърт по него, я, колко дупки направиха само по бронежилетката на Фил!

Излизаше, че беше нападнат от Лука. Не беше ясно само едно — дали това бе станало по негова лична инициатива, или той беше действал по нечие поръчение. Да речем, по поръчение на същия този Веденски или… на Космос?

Космос?! Че защо пък не? Той отдавна скучаеше без работа, пък и освен това на него можеше просто да му се разхлопа дъската от конските дози кокаин… Прищяло му се е например да се направи на бос, пък и Лука сигурно му беше надул главата: я, дай да ликвидираме тоя Белия и тогава ти сам ще си въртиш цялата далавера…

А може би в тази работа не беше забъркан само Космос?

Без да сменя позата си и да извръща глава, Белия стрелна с поглед Фил.

Той беше клекнал пред стария телевизор и превключваше каналите. „Браточки, не стреляйте един по друг, вие няма какво да делите в живота!“ — врещеше някакъв младеж на екрана и сякаш му се подиграваше. Фил изсумтя презрително, врътна копчето на телевизора и попадна на новинарската емисия:

„Започва ли поредната криминална война в Москва? Ще бъде ли срината поредната невероятна кариера? На тези въпроси може да отговори само…“

— Спри го — обади се Саша.

Фил натисна пластмасовото копче на телевизора, екранът леко изпука и угасна. Мръщейки се и притискайки ранената си ръка, той стана и се премести на дивана до приятеля си, който мълчеше с отсъстващ вид и гледаше право пред себе си.

— Знаеш ли какво, Саня — сръга го леко в ребрата Фил. — Един от тукашните пичове се премести да живее в Бразилия, в Сан Пауло. Казва, че градчето си го бивало. Спокойствие, разни палми, мулатки като шоколадчета…

— А пък горите — пълни с диви маймуни, така ли? — замислено измърмори Саша. — И те като се метнат отгоре ти… И те захапват право за гърлото! — Той внезапно стана и се обърна към приятеля си: — Знаеш ли какво, Фил… Може канибалите вече да са тръгнали насам… — посочи с глава към външната врата.

— И какво от това? — не разбра Фил.

— Все си мисля, че ти нямаш нищо общо с тази работа — продължи Белия, гледайки го изпитателно в очите. — Защо ти трябва да залагаш главата си?

— Саня, не ме ядосвай, чуваш ли? — прекъсна го Фил, веднага след като схвана за какво става дума. — Какви са тези приказки?

— Добре, де, Фил, не исках да те обидя. Ама, наистина, защо не вземеш да изчезнеш? — Белов не сваляше от него леко присвитите си очи. — И няма да имаш никакви проблеми?

Лицето на Фил почервеня. Той скочи от дивана и застана срещу Белов.

— Слушай, шефе, ти за кого ме вземаш?! — извика вбесен.

— Стига, де, Фил… — опита се да успокои приятеля си Саша. Ала в същото време продължаваше да се взира в лицето му, опитвайки се да разбере дали гневът му не е престорен.

— Да не би аз да съм някакъв смотаняк?! — продължаваше да се възмущава Фил. — Или пък някога да съм те изоставял?!

— Какво си се размърморил като свекърва?

— Ами, тогава направо ми кажи, че съм смотаняк! — удряше се със здравата си ръка по гърдите Фил, надвесвайки се над Саша.

— Абе, нямам предвид това… — Той вече съжаляваше, че бе започнал тази глупава проверка.

— Ами, тогава имай го предвид! Обвини ме и заяви, че Валери Филатов е смотаняк!

— Какви ги дрънкаш? — повиши глас и Саша.

— Не, ти направо ми кажи, че съм смотаняк! — крещеше Фил с пламнали очи.

Приятелят му стана и го докосна по рамото:

— Синко, чуй баща си…

Рязко и почти без замах Фил му фрасна един в зъбите със здравата си дясна ръка. Белия се катурна обратно на дивана и веднага усети в устата си соления вкус на кръвта от разбитите си устни. Фил се надвеси над него и го сграбчи за разхлабената вратовръзка.

— Запомни веднъж завинаги: никога не мисли и не говори лоши неща за приятелите си, разбра ли?! — дишайки тежко в лицето му, назидателно заговори той. — Напразно набеждаваш и Космос. Освен това отдавна съм забелязал, че колкото по-високо се издигаш, толкова по-фалшив ставаш. Ти… Ти седни и помисли по този въпрос, братле…

Фил се отдръпна настрани, пръхтейки възмутено. Белия смутено прокара пръсти по устните си и видя, че по тях остана кръв.

— Пу, еб… Ама, че работа! — усмихна се той. — Уж ме водят за бащица, а пък ми разбиха мутрата!

Фил взе наченатата бутилка коняк „Хенеси“ и отпи една голяма глътка.

— Между другото, днес аз ти спасих живота… — изрече с обида.

— Добре, де, край — сведе виновно глава Саша и се приближи до приятеля си. Той наистина се засрами от онова, което току-що направи. — Извинявай, братко, не бях прав…

Белия взе бутилката от ръцете му, отпи малко от нея и изплю на пода примесения с кръв коняк. Избърса брадичката и устните си с ръкава на ризата си, а след това надигна още веднъж бутилката и погълна една голяма глътка от парещото питие.

— Хайде да спим, утре ни чака тежък ден… — разсеяно кимна и излезе от стаята.

Фил продължи да стои неподвижно още няколко секунди, след което шумно въздъхна и тръгна след него.

8.

Белия се събуди рано, понеже не беше в състояние повече да спи. Подозренията отново го обзеха, но той се опита да ги пропъди от ума си. Трябваше да обмисли плана на бъдещите си действия.

Най-важното, което трябваше да направи, бе да се срещне с тенисиста. Първо, защото чрез Виктор Петрович можеше да изясни дали федералните имат нещо общо с покушението, и второ, ако се окажеше, че това е така, чрез него можеше да се опита да блокира натиска на Веденски. В краен случай можеше да се свърже със самия Игор Николаевич, да го преслуша по деликатен начин, да му се оплаче и да се опита да се спазари с него… Но това можеше да стане само в случай, че следите на покушението наистина водеха към улица „Лубянка“. Ала ако се изяснеше, че Кантората няма нищо общо с това… Какво пък, Белия много добре знаеше как да се справи с Лука!

Тази сутрин той вече далеч по-малко вярваше в предположението си, че Космос е замесен в покушението. И въпреки това не бързаше да зачеркне тази версия. Първо трябваше много добре да проучи как точно стоят нещата.

Саша стана тихо, за да не събуди Фил, и отиде в кухнята. Започваше да се съмва и в главата му съвсем неочаквано, но натрапчиво изплува споменът за това как точно в едно такова ранно есенно утро на панорамата на Ленинските хълмове четиримата се бяха заклели в приятелство и вярност и как окървавената ръка на Саша беше полегнала върху ръката на Космос. Той запали цигара и сложи чайника на печката. В главата му нахлуха някакви съвсем далечни спомени — как през едно лято двамата с Космос се бяха промъкнали в градината на колхоза да крадат ябълки, как бяха преписвали един от друг домашните си, как се бяха били с пияните хулигани на една танцова забава, защитавайки взаимно гърбовете си…

„Не, той не би могъл да го направи… — разсеяно си мислеше Саша. — Нито той, нито Пчелата, нито Фил… Да, но въпреки всичко вчера Фил ми фрасна един! Той би могъл да…“ Белов прокара език по подпухналата си горна устна, сякаш за да провери доказателствата за вчерашния сблъсък, и отново потъна в дълбок размисъл.

— Защо не ме събуди? — прозявайки се и чешейки косматите си гърди, влезе в кухнята Фил.

Мина покрай Саша и съсредоточено се вгледа през прозореца, преди да изключи кипящия чайник. Без да му отговори, приятелят му му хвърли мрачен поглед и отиде да се облича.

След вчерашния сблъсък двамата демонстративно мълчаха, сякаш между тях имаше нещо недоизказано и недоизяснено докрай. Белия изложи накратко плана си за действие, който съдържаше намерението му да се срещне с Виктор Петрович и да се постарае да реши въпроса чрез него. Фил само кимна в знак на съгласие и толкова. Той много добре познаваше партньора по тенис на Саша, тъй като почти половин година се беше мотал заедно с него из спортния клуб.

— Е, Фил, ако днес оцелеем до вечерта, ще живеем сто години — заключи приятелят му.

Фил не му отвърна и продължи съсредоточено да размишлява за нещо. След като направи една доста продължителна пауза, се обърна към Саша:

— Това… Помислих малко и прецених, че ти не бива да излизаш оттук. Нека аз да отида там сам.

— И таз добра! — изненада се приятелят му, спомняйки си как вчера той го фрасна в зъбите.

— Ами, ако се случи нещо с теб? — Фил плю през рамо и почука с юмрук по главата си. — Не дай Боже, разбира се! Но тогава какво ще стане с Олга? Ами с хлапето?

— Ами, ако се случи нещо с теб? — възрази Белов.

— Да, Саня, само че с мен нищо няма да се случи — поклати глава Фил. — На тях им трябваш ти.

Белия се замисли. В предложението на приятеля му несъмнено имаше здрав разум. Който и да беше организирал вчерашната стрелба, той се целеше именно в него. А пък беше крайно нежелателно да попадне в още една престрелка, и то сега, когато още нищо не бе изяснено докрай…

— Саня, покритото мляко котки не го лочат… — избоботи Фил.

— Може би… — неуверено измърмори той.

— Остани си тук — убедено каза Филатов. — Щом поразуча това-онова, веднага ще ти се обадя по телефона. И тогава ще решим какво да правим.

— Добре, така да бъде! — съгласи се най-сетне той и протегна ръка към приятеля си, а по нея веднага изплющя мощната длан на Фил.

Докато Фил приготвяше превръзка за ранената си ръка от една черна забрадка, Саша най-подробно го инструктира. А щом приключи, Фил стана и наметна якето на раменете си. Вече беше готов за действия.

— Знаеш ли какво, братле — обърна се вече на вратата. — Извини ме за вчера, ама ми прекипя…

— Както и да е, Фил, това вече е забравено — усмихна му се той смутено.

— И все пак ти не беше прав! — намигна му Фил и излезе от стаята.

„Дай Боже…“ — помисли си Саша и хукна подире му:

— Ей, ти… Карай я по-кротко, Теофило!

9.

Рано-рано сутринта страшно ядосаният Каверин влезе в ресторантчето, за да се срещне с крадците. За разлика от Белов той много добре знаеше кой бе организирал вчерашното покушение. Беше му ясно и още нещо: Лука бе допуснал грешка — ако той премахнеше Белов, щеше да види неговите транзитни канали колкото ушите си! В този бизнес твърде много неща бяха свързани лично с Белов и с неговата смърт добре отработената схема щеше да рухне като картонена къщичка.

През цялата нощ Каверин се бе опитвал да се свърже със „синия“, за да му обясни всичко това, но мобилният телефон на Лука не отговаряше. И той разбра, че с него просто не искаха да разговарят, защото на крадеца изобщо не му пукаше за мнението му. А цялата тази ситуация, свързана с очевидно глупавите действия на Лука и демонстративното му пренебрежение към самия него — към Володя Каверин, направо го изкараха от кожата.

Той връхлетя в ресторантчето през служебния вход, тъй като оттам му беше по-близо. Притича по коридора покрай склада, стигна до вратата, която водеше към залата, и се натъкна на сервитьора, който носеше голяма чиния с печена патица.

— За кого е това? За Лука ли е? — спря го Каверин и грабна подноса от ръцете му. — Аз ще му го занеса!

Той разтегли устни в любезна усмивка, влезе в залата и се отправи към дъното й, където беше камината. Планът му беше прост като бобена чорба — да изясни отношенията си с Лука и на всяка цена да го убеди да остави Белов на мира. Каверин имаше всички основания да смята, че Веденски все пак ще успее да притисне както трябва заинатилия се Белов.

Той се закова до масата с подноса в ръка. Но сметката му явно излезе крива, защото Лука и Руслан стояха до прозореца и оживено си шепнеха нещо. Те изобщо не обърнаха внимание на Каверин. Той почака още малко и ядосано тръсна подноса с патицата на масата.

— Володя, виждам, че си развълнуван от нещо, така ли е? — обърна се най-сетне към него Лука. — Ами, тогава иди да се поразходиш, проветри си главата и едва след това, ако искаш, ще си побъбрим?

— Какво говориш, Лука, какво говориш? — възрази Каверин, без дори да се опитва да скрие възмущението, което го задушаваше. — Аз съм спокоен като смок, спокоен съм като ледена висулка! Малко се притеснявам само от едно…

Той седна, наведе се през масата към застаналия насреща му Лука и гневно прошепна:

— След като работим заедно, за какъв дявол не ме уведомяваш за решенията си? Защо ти трябваше да стреляш по Белов? Кажи защо? С кого ще работим, ако него го няма?

Лука продължи невъзмутимо да пуфти с лулата си и направи крачка към Каверин.

— Разбрах те — кимна, но изведнъж го сграбчи за шията и завря лицето му в чинията с патицата. — Само да посмееш още веднъж да ми кажеш нещо подобно и ще ти изтръгна сърцето! — процеди през стиснати зъби. — На мен звездичките са ми пришити направо върху кожата на раменете, разбра ли ме? Никой не може да се държи така с мен.

Крадецът пусна Каверин и той се изправи, плюейки полепналата по устата му перушина от патицата. Да, разговорът не се получи… „Ах, ти, гадино пандизчийска, ще ме запомниш ти мене!“ — отмъстително си помисли ченгето.

— А пък щом Белия е отказал, ние ще работим с ей този… — усмихна се Лука на някого в другия край на залата.

Каверин извърна глава по посока на погледа му. До бар плота стоеше Космос. Той изпи дежурната си чаша водка и тръгна към него.

— Ама, че нещастие, честна дума! — кимна съчувствено и стисна ръката на Космос Руслан. — Навсякъде е пълно с подлеци, нали? Знае ли се кой е поръчал стрелбата?

— Ще я разберем тая работа — измърмори Космос и се настани край масата. Очевидно не се чувстваше в свои води. — Сега какво искате от мен? Саша отказа, а пък аз не мога да решавам сам такива въпроси.

— Е, първо, той може още да не се е отказал. Нека аз да си поприказвам малко с него, организирай ни една среща. И второ, ти можеш да свършиш всичко сам, само че не искаш. Или се страхуваш, или Белия те притиска — не знам кое от двете е вярно. Но много добре знам, че ако човек не започне да решава въпросите сам, той винаги ще си остане „момче за всичко“… Разбираш ли ме?

Космос не отговори.

— Нека ти го кажа така: лично на мен ми е все едно с кого ще работя — продължи Лука, всмуквайки от лулата си. — За мен няма значение дали това ще си ти, или ще е Белов. Стига само каналът да работи и да текат пари… а пък князете да живеят щастливо в планините — усмихна се Руслан.

— Ами, ако аз се съглася, какво ще стане с Белия — с неуместна усмивка се поинтересува Космос.

— Ще решим… — Лука замислено почеса с мундщука на лулата ужасния белег върху шията си. — Върви, Космосе, и хубавичко си помисли за всичко — протегна ръка през масата той, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

Космос кимна и стана. Гледайки подире му, Лука едва забележимо се подсмихна.

— Няма страшно, ще минем и без Белов, този ще се съгласи. С него ще ни бъде по-лесно, нали така? — мрачно погледна към Каверин крадецът. — А Белов спешно трябва да бъде направен на пържоли!

— Че къде ще го намериш сега? — изсумтя ченгето. — Тези неща, Лука, трябва да се правят отведнъж.

— Вчера не се получи добре, нямахме късмет… — кимна в знак на съгласие Руслан.

— Нищо, де, Володя ще се справи с тази работа — успокои го Лука. — Ще подфирчи ченгесарските си приятелчета и ще му разкатае фамилията. Нали така, Володя?

„Синия“ хвърли тежък поглед на Каверин. Без да му отговаря, ченгето извади от джоба мобилния си телефон. „Добре, де, защо пък не? Както и да го въртим, Белов на всяка цена трябва да бъде намерен…“ — помисли си и набра заветния номер.

— Ало! Полковник Ричаков… Рич, ти ли си? Здрасти! Не ме позна, значи ще бъдеш богат! Не, бе, каква ти работа? Звъня ти просто ей така, трябва да намеря един човек…

След като получи от отдавна и грижливо отглеждания милиционер с висок чин уверения в това, че Белов непременно ще бъде намерен, Каверин стана.

— Къде се накани да ходиш, Володенка? — недоверчиво присви очи Лука.

— Никъде… просто трябва да свърша една работа… — виновно се усмихна Каверин.

— Тъй, тъй… — поклати глава крадецът и добави далеч по-строго: — След един час да си тук, ще имаме нужда от теб.

Каверин не излъга, той наистина трябваше да свърши една спешна работа. Ченгето се отдалечи от ресторантчето, извади отново мобилния си телефон и набра още един заветен номер.

— Ало, аз съм Володя. Да… Може ли да се обади Игор Леонидович? Тогава ще ви помоля спешно да му предадете, че Лука иска да намеря Белов. А ако го намеря, той ще го очисти… Какво да правя?

10.

Оля се събуди от сухата кашлица на сина си. Тя се надвеси над него и видя, че Ваня диша тежко, гърдичките му свистят, бузките му са покрити с болезнена ярка руменина, а челцето му е горещо като току-що изпечен картоф. Нямаше никакви съмнения, че с детето става нещо лошо.

Тя се облече набързо и надникна през прозореца. Голият до кръста Макс правеше гимнастика на двора.

— Макс! — подвикна му. — Ваня е болен, трябва веднага да се свържем със Саша.

Той й кимна и тръгна към къщата.

 

 

На екрана на телевизора самоотвержено се биеха две мъжки игуани, които явно не бяха успели да си поделят територията и сега очертаваха границите на владението си по силов път. „Ей на това му се вика игра на живот и смърт…“ — помисли си Саша. Той лежеше на дивана и наблюдаваше перипетиите на борбата за оцеляване при тези не особено симпатични обитатели на Халапагосите. Това отблъскващо зрелище беше съпроводено с досаден наукообразен коментар в духа на теорията за естествения подбор на Дарвин.

Разнесе се звънът на телефона. Саша, който беше изцяло погълнат от мислите си, не реагира веднага, погледна часовника си, намали звука на телевизора и вдигна слушалката.

— Да.

— Ало, Саша! — чу развълнувания и изплашен глас на жена си. Оля едва не плачеше. — Чуй ме, Ваня има висока температура. Има му нещо на гърлото, зачервено е… Саша, той направо едва диша, страхувам се, че това може да е скарлатина или нещо подобно. Спешно трябва да повикам лекар или да го заведа в болницата, чуваш ли?

Белов отдалечи слушалката и ядосано изпсува. По дяволите, сега само това му липсваше!

— Разбрах, Оля — прекъсна жена си той. — Дай ми Макс.

— Макс! — извика тя и веднага след това се чу силният плач на Ваня.

Саша се обърна към телевизора. От екрана му неподвижно се блещеше отвратителното влечуго. Той сграбчи дистанционното управление и ядосано натисна бутона за изключване.

Макс, който вече беше облечен и напълно готов за действие, взе слушалката:

— Да, Саша.

— Макс, виж какво, чакам едно обаждане по телефона и засега не мога да изляза — гласът на шефа му беше строг и делови. — Откарай ги в районната болница в Ликово. Нека да прегледат детето, но да не го регистрират, разбра ли? Веднага щом Фил дойде, аз ще ви намеря.

— Разбрано. — Охранителят прекъсна връзката и се обърна към жената, която се опитваше да приспи сина си: — Олга, пригответе се, чакам ви в колата.

Само след пет минути тя изнесе увития в одеяло Ванечка и те потеглиха. След колата на Макс се движеше едно тъмно жигули, в което пътуваха другите двама охранители.

Едва бяха излезли от селския път на шосето, което водеше към Ликово, когато мобилният телефон на Макс иззвъня.

— Да.

— Макс, отпред има милиционерски патрул, виждаш ли го? — предупреди го охранителят от задната кола.

— Виждам, не съм сляп. Почни бавно да изоставаш — хладнокръвно се разпореди той. — Ако започнат да ви тарашат, дръжте се спокойно… — Отдръпна мобилния телефон от ухото си и рече, без да се обръща: — Оля, имам два пистолета. Развий Ваня, ощипи го, изобщо направи нещо, за да се разплаче — Макс говореше с равен глас, но се усещаше, че едва се сдържа да не избухне. — Оля, много те моля… Ако започнат да ни проверяват, няма да се измъкнем…

Тя седеше с наведена глава и мълчеше…

Те наближиха милиционерския пост. До крайпътната канавка бяха спрели три жигулита на пътната милиция, а покрай тях се разхождаха мрачни ченгета, въоръжени с автомати. Решителният им вид сложи край на всички съмнения, че проверката можеше да им се размине.

— Оля, моля те… — повтори Макс, без да променя тона си.

— Дяволите да ви вземат всичките! — простена тя и разгърна одеялото. — Изроди! Мразя ви!

Макс се подчини пред категоричния жест на раираната палка на издокарания в портупей офицер и спря колата. Представителят на пътната милиция бавно се приближи към нея и надникна през отворения прозорец.

— Какво има, шефе? — свали тъмните си очила Макс и спокойно изгледа отдолу нагоре милиционера.

— Здравейте, инспектор от пътната милиция капитан Денисов — представи се милиционерът. — Документите, моля…

Макс му подаде документите си и милиционерът задълбочено започна да ги чете. Той извършваше това с демонстративна съсредоточеност и много бавно сравняваше лицата от снимките с тези на пътуващите в колата, като разглеждаше всички печати и щемпели… През цялото това време болният Ваня се късаше от плач.

— Другарю капитан, може ли малко по-бързо! — не издържа най-накрая Олга. — Синът ми е с четирийсет градуса температура, бързаме за болницата.

— Оля, недей да нервничиш, ей сега ще тръгнем — без да извръща глава, я успокои Макс.

Инспекторът се повъртя още малко и върна документите.

— Е, какво, наред ли е всичко? — опита се да се усмихне безгрижно Макс.

— Да, всичко хубаво, желая ви приятен път — изкозирува капитанът.

Едва потеглиха, когато постовите спряха съпровождащото ги жигули. В огледалото за обратно виждане Макс успя да зърне как ченгетата отвориха капака на багажника и моментално събориха двамата му помощници на асфалта… И той разбра, че остана сам.

В това време капитан Денисов вече докладваше по радиостанцията:

— Жена му и детето му излязоха на светло. С тях има един придружител. В единайсет и трийсет се отправиха към Ликово… Нали вече ви казах, с хлапето са, да… Обясниха, че отиват в болницата…

11.

Фил изпълни съвсем точно указанията на Белов. Той отиде с колата до правителствената сграда на улица „Краснопресненска набережна“ и набра номера на „тенисиста“ от един уличен телефон.

— Приемната на Зорин, слушам ви — отвърна му приятен женски глас.

— Здравейте, бих искал да говоря с Виктор Петрович — любезно каза Фил.

— За кого да му предам? — поинтересува се секретарката.

— Аз съм партньорът му по тенис — това беше условното име на Белия, тъй като предпазливият чиновник не желаеше сред неговите телефонни събеседници в службата да се мярка съмнителната фамилия на Саша.

— Един момент… — В слушалката застърга някаква стара мелодия, а след това се разнесе един леко гнуслив и сякаш уморен от нещо баритон: — Слушам…

— Здравейте, Виктор Петрович, обаждам се от името на Саша по повод на вчерашните събития… — започна да обяснява Фил.

— Разбрах — прекъсна го Зорин. Замълча за миг, вероятно за да помисли, и предложи с нетърпящ възражение тон: — Вижте какво, хайде да се срещнем навън. След час и половина ще бъда… Запишете си адреса…

Притискайки слушалката към ухото си с рамо и мръщейки се от болка, Фил надраска в бележника си адреса на някакъв световнонеизвестен клуб „Сребърният бор“. Обстоятелството, че Виктор Петрович не пожела да общува с него, ни най-малко не го огорчи, тъй като Белия го беше предупредил, че Зорин няма да разговаря по телефона. Много по-важно беше това, че той му предложи да се срещнат. Според Фил този факт означаваше, че чиновникът има какво да му съобщи.

— Добре, ще дойда там — отвърна и затвори телефона.

Той излезе от телефонната будка и седна зад волана на жигулито, което не се набиваше на очи. Простреляната му ръка дразнещо пулсираше, но въпреки това Фил доволно се усмихваше. Първата му задача за днес беше да провокира Виктор Петрович към личен разговор и той като че ли се бе справил с нея.

Фил извади мобилния си телефон, за да се обади на Белия, но се отказа. Първо, защото беше рано, тъй като още не беше провел разговор по същество с „тенисиста“, и второ, защото всяко обаждане увеличаваше риска да бъдат засечени. Фил се поколеба за миг, а сетне прибра мобилния телефон в джоба си и подкара колата.

Той пристигна в „Сребърният бор“ много преди определеното за срещата време. И добре, че постъпи така, тъй като му се наложи доста да се полута, докато открие незабележимата на пръв поглед къща зад висока ограда. А скоро след това се появи и черната лимузина на Зорин, съпроводена от два огромни шевролета Тахо.

Виктор Петрович слезе от колата и кимна на пристъпящия край входа Фил като на стар приятел. Очевидно дори докато беше играл тенис, бе успявал да хвърли по едно око настрани и затова добре познаваше постоянния спътник на Саша.

— Здравей — протегна ръка на Фил чиновникът и го побутна към вратата. — Хайде да влезем вътре и да изпием по едно кафе…

Те се озоваха в малка заличка, където миловидна сервитьорка веднага им донесе кафе.

— Какво е станало, вчера май си пострадал? — посочи с поглед към превързаната ръка на Фил Виктор Петрович.

— Ами, как да ви кажа… — засмя се той. — Общо взето, не беше особено приятно.

— М-да… — съгласи се Зорин и замълча, концентрирайки вниманието си върху кафето.

Фил също мълчеше, тъй като чакаше Виктор Петрович сам да подхване деловия разговор. Той допи кафето си и погледна учудено към недокоснатата чаша на младежа.

— Защо така, дори не си го опитал? Грешиш, тук умеят да правят хубаво кафе…

— Виктор Петрович, а какво ще кажете за онова, което се случи вчера? — не издържа най-сетне Фил.

Чиновникът се навъси. Замислено забарабани с пръсти по лакираната повърхност на масата и въздъхна.

— Положението е следното — удари той с длан по масата. — Предай на Саша, че замразявам документите му за фонда и митницата…

Филатов поклати глава и се опита да възрази, ала Зорин с едно движение на ръката си го възпря.

— Но той си остава мой приятел и в личен план съм готов да направя за него всичко, което е по силите ми. Но що се отнася до интереса от страна на специалните служби… — Виктор Петрович поклати глава. — Повярвай ми, при създалото се положение нито един официален представител не би се забъркал в тази работа.

— Виктор Петрович, нали разбирате… Сашка… — Младият мъж трудно подбираше думите си заради обзелото го вълнение. — Нали разбирате, че се знае кои са хората, които го притискат? Честна дума, той би направил страшно много неща за вас…

— Младежо! — прекъсна го със строг глас чиновникът. — Аз и без това рискувам, като се срещам с теб. Бих посъветвал Саша да изчезне от страната. Ако всичко бъде наред, след две години ще може да се върне. Нали знаеш как стават тези неща у нас, в Русия?

Фил мрачно мълчеше. Виктор Петрович студено му кимна и стана, без да му подаде ръка.

— Е, бъди жив и здрав.

12.

В Ликовската болница ги приеха веднага. Строгата и уморена педиатърка прегледа Ванечка, който непрекъснато плачеше. Една пълна медицинска сестра взе момченцето от кабинета и го отнесе нанякъде, а лекарката отиде при Оля, която се щураше из обширния коридор покрай застаналия с невъзмутим вид Макс.

— Кажете ми, уважаеми родители, защо не се грижите за детето си? — нахвърли им се лекарката, обръщайки се към Макс. — Къде сте успели така да го простудите?

— Какво му е? — без да обръща внимание на гнева й, студено попита Макс.

— Ами, момченцето е зле! Трябва спешно да се оперира! — изстреля възмутената от тона му лекарка, но веднага млъкна, тъй като забеляза, че Оля моментално пребледня и тежко се отпусна на стола.

Педиатърката изпепели с поглед Макс, направи крачка към Оля и продължи, но с далеч по-мек тон:

— Не се притеснявайте. Общо взето, няма нищо страшно. Ще му премахнем плевралните… всъщност едни такива ципи, които пречат на сина ви да диша… Операцията не е тежка, все едно, че ще му отстраним сливиците. Успокойте се, моля ви…

Тя продължи да обяснява още нещо на изплашената до смърт Оля, а в това време Макс се обърна и бързо закрачи към отделението, където бяха болничните стаи. Ехото от енергичните му крачки отекваше в почти празния коридор.

Макс беше доста разтревожен. Срещата с милиционерския патрул никак не му хареса, тъй като всичко това твърде много му приличаше на добре организирана хайка. Не стига, че двамата с Оля бяха разпознати, ами на всичкото отгоре спипаха и цялата им охрана! Ако се случеше нещо, щеше да му е изключително трудно да се отбранява сам. Налагаше се спешно да повика подкрепление.

До телефона в отделението с болничните стаи скучаеше млада луничава медицинска сестра.

— Този телефон градски ли е? — мрачно посочи с глава Макс към апарата и без да дочака отговор, посегна към слушалката.

Под мантото му се подаде автоматът му и сестрата веднага го забеляза. Очите й се разшириха от страх, но в същия миг тя бързо отпусна глава, като се стараеше да покаже, че този странен мъж изобщо не й е интересен.

— Аз съм Макс — избоботи охранителят, щом чу Саша да казва „ало“.

— Макс?! Какво става? — нетърпеливо попита Белов.

— Саша, ние сме в болницата. Всеки момент ще оперират Ванка… Не, не, няма нищо страшно, просто някаква дреболия от сорта на сливиците… Има някакви ципи в гърлото, ще ги махнат и всичко ще бъде наред. Проблемът е друг… — Той понижи глас и хвърли едно око към сестрата, която започна нервно да се намества на стола под тежкия му поглед. — По пътя ни спря милиционерски патрул… — продължи Макс, обръщайки се с гръб към момичето. — Ние с Олга се отървахме, но момчетата ги прибраха… Някой е вдигнал патърдия и ченгетата яко тарашат всички подред.

— Гнусна работа, Макс… — озадачено проточи Белов. Поколеба се за миг, но веднага се овладя и с твърд и решителен глас се разпореди: — Значи, така. Не се откъсвай от Олга и наблюдавай улицата, защото онези гадове всеки момент могат да се домъкнат. Аз тръгвам.

— Разбрано — Макс затвори телефона и се обърна към медицинската сестра: — Къде се намира главният ви лекар?

— По коридора, третата врата вляво… — изчурулика тя.

Той решително се приближи до вратата, на която имаше табелка с надпис „Главен лекар“, и натисна дръжката, без да почука.

— Какво искате? — вдигна масивните очила на челото си кльощавият плешив мъж зад бюрото и присви очи срещу безцеремонния посетител.

Без да каже нито дума, Макс заобиколи бюрото на главния лекар и се приближи до прозореца, по чийто перваз бяха подредени саксии с цветя. Видимостта оттук беше добра, тъй като цялата улица, която стигаше до болницата, се виждаше като на длан. Макс повдигна крайчеца на пердето и внимателно се взря навън — засега всичко беше спокойно. И все така невъзмутим, той се върна до бюрото и седна срещу лекаря, който с изумление наблюдаваше действията му. Макс спокойно разгърна полите на мантото си, демонстрирайки пред собственика на кабинета целия си стрелкови арсенал, и мрачно заговори:

— Ще бъда кратък, докторе. Тук, горе, вашите хора правят операция на сина на Саша Белов. Знаете ли кой е той? — Лекарят притеснено кимна. — Момченцето е на една годинка. Тук всеки момент могат да дойдат едни лоши хора. Те са гадове, нали разбирате? А пък моята задача е да охранявам детето и затова аз ще застана с автомат на входа.

Главният лекар, който беше слисан от този обрат на събитията, хвърли неволен поглед към телефона. Щом забеляза това, Макс веднага извади ножа си и с един замах преряза кабела.

— Не, докторе — с известно съжаление поклати глава той. — Ситуацията е такава, че ние с вас не можем да повикаме ченгетата. Вие ще кажете на персонала какво трябва да прави и ще стоите до мен. Ако всичко бъде тип-топ, във вашата болница ще пристигне най-доброто оборудване в света. Разбрахме ли се?

Макс свойски потупа лекаря по рамото и от този негов фамилиарен жест главата на човека отскочи, а очилата му се плъзнаха обратно от челото на носа му. И се получи така, сякаш лекарят кимна и се съгласи въпреки волята си с предложените му условия.

13.

Белов нервно и нетърпеливо барабанеше с пръсти по перваза на прозореца. Той беше повдигнал края на пердето и наблюдаваше улицата в очакване на Фил. Дворът, разположен в края на селището, беше пуст. Саша допря чело до студеното стъкло и прошепна:

— Фил, къде си, Фил?!

Изведнъж се разнесе звън. Белов се хвърли към телефона и в същия миг съобрази, че се звъни на вратата. Той грабна от масата своя магнум, върна се до прозореца и отново внимателно се загледа навън. Долу до входа нямаше нито хора, нито коли. Звъненето се повтори и този път то беше дълго и настойчиво.

— Кой е? — тихо и предпазливо попита Саша.

— Аз съм — чу се зад вратата невъзмутимият глас на Фил. — Саша, отвори ми…

Белия въздъхна с облекчение и превъртя ключа. Пред вратата стоеше мрачният Фил, а на площадката зад гърба му пристъпяха Космос и Пчелата.

— Извинявай, братко, но аз реших, че ще е по-добре да доведа момчетата… — заяви Фил, прекрачвайки прага. — Иначе цяла година можем да се дебнем един друг, докато не ни изпозастрелят всичките…

Белов мълчаливо се отдръпна от прага. С цигара в ръка, Пчелата влезе след Фил, а Космос спря на вратата и разкаяно сведе глава.

— Саня, виновен съм, заблудих се… — измърмори той. — „Сините“ ме подведоха, имаш право да ме подозираш…

— Защо не вземеш да влезеш, или искаш да разкажем всичко на съседите? — отвърна му с раздразнение Белия.

Той се обърна и влезе в стаята. Фил се излегна на дивана и с мрачен вид съобщи резултата от преговорите си с „тенисиста“.

— С две думи, братко, положението е следното: твоят Виктор Петрович е абсолютен гадняр! Нямаме никаква подкрепа. И ако ти си прав за федералните, спукана ни е работата… — изтрака със зъби той и прокара пръст през гърлото си.

— Може ли да отида да се сбогувам с мама? — нервно се изхили Пчелата.

— Може, ако успееш да стигнеш дотам… — мрачно му отвърна Фил.

— Саня, залагам си главата, че това е организирано от Лука — намеси се Космос. — На него му трябва каналът за Чечения, а ти отказа да му го дадеш. И затова той реши да привлече мен…

— Може и Лука да е… — замислено кимна Саша. — Косе, а теб кой те свърза с него?

— Ами, онзи… Ченгето Володя… — неохотно пророни той и тихо добави: — Мръсник…

— Както и да е, да вървим да приберем Оля. — Саша взе палтото си от стола. — А пък сетне ще решим къде да бягаме и кого да трепем…

Пчелата, който се въртеше на едно място, въздъхна:

— Ех, ако моята първа учителка знаеше в какви лайна ще се забърка Витя Пчьолкин, щеше да ми пише само отлични оценки…

Белов кисело се усмихна, навлече палтото си, напъха ръце дълбоко в джобовете си и се обърна към приятелите си.

— Пичове, чуйте ме, само ви моля да ме разберете правилно — навъси се и каза мрачно той. — Не искам да обидя никого, но те могат да стрелят по мен, а да улучат вас…

Тримата бързо се спогледаха.

— Нали ви казах, че е превъртял… — Фил изобщо не изглеждаше доволен от факта, че диагнозата му се потвърждава.

— Фил, говоря сериозно… — сви вежди Белов.

— Саня, тая няма да я бъде! Това е обща работа, какви ги дрънкаш?! — възрази Космос, неочаквано се усмихна и извади от пазвата си своя неизменен пистолет ТТ. — И освен това заедно сме непробиваеми!

— И за всичко, което вършим, отговаряме заедно! — също извади пистолета си и напомни далечното минало Пчелата.

— И във всички тези лайна ви защитавам аз! — присмехулно завърши Фил, измъквайки изпод палтото си два пистолета „Стечкин“.

— Ние сме Бригада… — усмихна се Саша и вдигна своя магнум.

Мобилният телефон на Космос зазвъня в джоба му. Той продължи да се усмихва, докато изваждаше апарата.

— Ало… — Усмивката веднага изчезна от лицето му.

Саша се отправи към изхода, но Космос го дръпна за ръкава.

— Чакай малко… — измърмори той, закри мобифона с ръка и погледна смутено Белов. — Саня, закъсахме я… Обажда се Лука. Хората му са обсадили болницата и искат да говорят с теб.

Белов отметна глава назад, изпсува беззвучно и грабна мобифона от ръцете на Космос.

— Да! — изкрещя.

— Хайде да си говорим спокойно, пич, навит ли си?! — разнесе се в слушалката тихият хриплив глас на Лука.

— Чуй ме добре, крадецо! — едва сдържайки гнева си, го прекъсна Белия. — Ако с жена ми или със сина ми се случи нещо, ако от главите им падне само един косъм, аз тебе — „синия“, ще те накълцам на парчета!

— Ти по-добре се успокой и чуй какво ще ти кажа аз — невъзмутимо му отвърна Лука. — Сигурно си заподозрял нас за онова, което се случи вчера, така ли е?

— Засега не — процеди през зъби Саша.

— И правилно си постъпил — изсумтя тежкарят. — Тука ние сме чисти. Хайде да се срещнем, да си поговорим и аз ще ти разкажа всичко, което мисля за тази работа.

— Хайде — съгласи се, без да се замисля Белов.

— На жена ти нищо няма да й се случи — продължи сговорчиво крадецът. — Това е просто за всеки случай, да не би да ти хрумне да гърмиш по мен.

— А каква е гаранцията, че ти няма да ме гръмнеш? — възрази Саша.

— Ето това вече е въпрос по същество, браво, пич — изхили се Лука. — Ами, тогава, хайде да решим…

— Саша, те искат да те очистят! — прошепна Космос в ухото му.

— Не ми пука! — стрелна го с блеснал поглед и му изсъска той.

Не вярваше, че съществува такава възможност, тъй като, ако го унищожеше, Лука щеше да изгуби всички шансове да се докопа до транзитните канали. Саша смяташе, че крадецът не можеше да не осъзнава това обстоятелство.

В същото време Лука отвори вратата, която водеше към кафенето, и делово махна с ръка на Руслан и Каверин, които седяха край дългата маса. Володя веднага скочи на крака и се отправи към него.

14.

След като изслуша указанията на Лука, Каверин веднага се втурна да ги изпълнява. Но щом се отдалечи от кафенето, първо се обади на Веденски по телефона. Този път го намери на работното му място. Игор Леонидович даде на бившия милиционер указанията си и Каверин остана поразен от факта, че те до голяма степен съвпадат със задачата, която му бе поставил Лука.

Всъщност инструкциите на боса на крадците и на офицера от Федералната служба за безопасност се различаваха само по един-единствен детайл.

По тяхно поръчение Володя се отправи към тихо местенце близо до Москва, където трябваше да издири едно твърде загадъчно лице.

Наричаха този човек просто Стрелеца и той беше първокласен професионален наемен убиец. Този творец на свободна практика толкова обичаше своята работа, че беше готов да обслужва всички наред. При това хората от улица „Лубянка“ бяха запознати много добре с неговите епизодични участия в криминалните схватки и охотно им даваха зелена улица (разбира се, в онези случаи, когато изборът на поредния клиент на Стрелеца съвпадаше с интересите на Кантората). Ала в средите на въпросните „сини“ нещата стояха точно обратното — на никого дори и през ум не му минаваше, че Стрелеца би могъл да работи под диктовката на федералните.

И Лука, и Веденски обещаха да се свържат с наемния убиец и да го предупредят за посещението на Каверин, иначе Стрелеца като нищо можеше да пусне един куршум по непознатия, който щеше да се изтърси в бърлогата му без разрешение. А на това отгоре надеждата, че той би могъл да не го улучи, беше абсолютно наивна. Пък и нямаше съмнение, че Стрелеца не би приел спешна поръчка от чужд човек.

Във фургона си в едно квартално сметище килърът очакваше Володя, който трябваше да му занесе аванса и снимката на клиента му. Каверин героично преодоля отвратително вонящите планини от боклуци и се добра до заграждението от бетонни плочи, зад което се разнасяше непрекъсната стрелба. Ако се съдеше по бодрата канонада, можеше да се предположи, че във вътрешността на двора се упражняваше почти цял взвод отличници по боева подготовка.

Володя се приближи до желязната портичка, изчака стрелбата да спре за малко и с всичка сила заудря по вратичката. След инструктажа на двамата си шефове той сериозно се опасяваше, че от изненада Стрелеца можеше да стреля по него.

— Ку-ку! — подвикна за по-сигурно и едва след това предпазливо надникна вътре.

Върху покритата с дървени блокчета стена на дългия и тесен бетонен коридор висяха две зелени мишени с човешки силуети от кръста нагоре, а срещу тях, застанал до една маса, върху която бяха подредени различни оръжия, стоеше среден на ръст каяк с бръсната глава и пистолет в ръцете.

Въпреки страховете на Каверин Стрелеца реагира на посещението му твърде миролюбиво, като вдигна ръка за поздрав и веднага се обърна към масата с оръжията.

— Добър ден… — усмихна се Каверин, щом се приближи до него.

— Здрасти — отвърна Стрелеца с полуизвърната към посетителя глава.

— Може ли? — посочи Володя към оставения на масата бинокъл.

— Разбира се, вземи го — кимна Стрелеца, сложи си наушниците, взе от масата един пистолет „Стечкин“ и се обърна към мишената.

Изстрелите отново затрещяха. Каверин започна да наблюдава мишената с бинокъла и установи, че всички куршуми попадаха точно в челото на човешкия силует.

Володя извади от джоба си дебел плик за писма и снимката. Остави фотографията върху масата, сложи върху нея плика и затисна хартиите с бинокъла.

— Какво да се прави — работа… — Стрелеца хвърли един поглед към масата. — Всичко ли донесе?

— Аха… Това „Змия“ ли е? — Каверин посочи с пръст масивен пистолет с необичайна форма.

— Да, хубава машинарийка — пооживи се другият. — Когато стреляш с двете ръце, змията улучва нервите, а „Стечкин“ — целта.

— Как така? — не разбра Каверин.

— Ей сега ще ти покажа.

Килърът взе два пистолета, кръстоса ги и започна да стреля по мишената едновременно с двете оръжия. Освен това непрекъснато се движеше, притичвайки насам-натам. Този път новите дупки се появиха не само на челото, но и по цялата площ на мишената. След като изпразни и двата пълнителя, Стрелеца остави пистолетите на масата и посегна към плика и снимката под бинокъла.

До този момент само Каверин знаеше кой е човекът на снимката, на когото бе съдено да се яви пред божия съд още днес. И макар да не изпитваше към този човек ни най-малка симпатия, не усещаше и кой знае каква радост от близката му смърт. Дори би могло да се каже, че Володя предпочиташе на снимката да е друг човек…

След като надникна в плика, Стрелеца обърна фотографията и учудено повдигна вежди. Сега и той позна човека, на чийто живот му предстоеше да сложи черта.

— Къде и кога? — попита след малко.

— Днес в шест часа вечерта на гребната база в „Крилатско“… Знаеш ли къде се намира?

— Знам, знам, как няма да знам… — замислено кимна Стрелеца и добави с тих глас: — Такива ми ти работи, значи…

15.

Операцията наистина не беше сложна, не отне много време и завърши според уверенията на лекарите напълно успешно. След като се убеди, че с Ваня всичко е наред, Оля се отправи към кабинета на педиатъра.

— Влезте — чу тя, щом почука на вратата.

Младата жена влезе в кабинета с наметната на раменете си бяла престилка. Строгата лекарка миеше ръцете си над един фаянсов умивалник.

— Може ли? — усмихна се плахо Оля и се приближи до нея. — Светлана Валентиновна, бих искала да ви се отблагодаря, но за съжаление сега нямам такава възможност. Нали разбирате, мъжът ми е далеч, но вие можете да бъдете сигурна, че…

— Благодаря, няма нужда — прекъсна я студено лекарката. Без да вдига очи, избърса ръцете си и отиде до бюрото. — Та това е дете, за какви „благодарности“ става дума?

— Не, ама все пак… — смутено изрече Оля, докато се настаняваше на стола до нея. — Толкова внезапно ни се наложи да тръгнем, че…

— Странни хора сте вие… — прекъсна я отново лекарката.

— Кои „ние“? — Тя се притесни от раздразнения тон на жената.

— Вие — обърна се тя към посетителката си и вдигна тежкия си осъдителен поглед към нея. — Все едно, че сте извънземни.

— В какъв смисъл? — обърка се Оля.

— Аз оперирам и си мисля с какво да нахраня децата си? А пък вие… Какви проблеми имате вие? — разпали се и повиши глас лекарката. — Видяхте ли какво става около болницата?!

— Още не съм…

— Ами тогава идете и вижте! — Рязко посочи към прозореца тя.

— Това го гледам вече четири години… — промълви младата жена с такова чувство на безизходица, с такова отчаяние и такава неизразима мъка, че ядосаната лекарка веднага се опомни. Жените си размениха дълги проницателни погледи и се разбраха без излишни думи.

— Знаете ли какво… Вървете при детето си — меко й каза лекарката и я докосна по рамото.

Оля покорно стана и без да вдига очи, които се напълниха със сълзи, прошепна:

— Благодаря ви, Светлана Валентиновна…

Затвори вратата зад себе си и бавно се изкачи по стълбите на втория етаж.

На десет крачки зад нея до входната врата на един стол седеше Макс. Той държеше два автомата. До оградата срещу входа на болницата, ръмжейки с моторите си, бяха спрели няколко автомобила, пълни с въоръжени мутри. Неколцина от тях пристъпяха покрай портала и току поглеждаха към двуетажната сграда на здравното заведение. Те също държаха в ръцете си оръжие, като на това отгоре никой дори не се и опитваше да го скрие.

Лицето на Макс беше като издялано от камък, сякаш той се бе превърнал на сфинкс. Само очите му се движеха непрестанно, забелязвайки и най-леките движения в лагера на врага.

Застанал до него, главният лекар изплашено се притискаше до стената.

— Кажете, докторе, виждали ли сте някога толкова много гадове накуп? — измърмори Макс, без да сменя позата си.

— Не, не съм виждал — тихо отвърна лекарят.

Той гледаше със страх към тълпата от въоръжени до зъбите юначаги и не можеше да повярва на очите си. Наистина ли всичко това се случваше наяве — не в някой американски екшън, а у тях, в тихото Ликово, че на това отгоре и посред бял ден! А с още по-голям ужас той си представяше какво щеше да се случи с болницата, с персонала и с пациентите, ако всичкото това оръжие в един момент започнеше да гърми…

— И аз също не съм виждал — сподави въздишката си Макс.

Изведнъж забеляза сред обсадилите болницата мутри тревожно оживление. След минута на срещуположната страна на улицата спряха още две коли. Той моментално стана и дръпна затвора на автомата.

Вратите на двата автомобила се отвориха. От първия слезе Космос, а към него се присъединиха още пет-шест души, всичките въоръжени. Космос направи крачка напред и като премяташе два пистолета ТТ в ръцете си, с невъзмутим вид подвикна през улицата:

— Браточки, ние не искаме да стреляме, ние просто наблюдаваме! Предупреждавам: не ни предизвиквайте! Ако мръднете, ще ви очистим до крак!

— Майната ти! — злобно му изкрещяха в отговор.

16.

От покрива на двайсет и две етажната сграда се разкриваше забележителна гледка към извитата като широка дъга река Москва, към равния като огледало водоем зад нея и към малката площадка, покрита с бетонни плочи.

Стрелеца бързаше. Първо, защото скоро щеше да настъпи сумрак, а добрата светлина беше много важен елемент в неговата работа. И второ — той хвърли бърз поглед през реката — бялата лимузина на Лука вече беше тук, което означаваше, че всеки момент щеше да пристигне и Белов.

Огромната „В-94“ — една нова-новеничка винтовка, която повече приличаше на противотанково оръжие от времето на Отечествената война — вече беше монтирана където трябва. Наемният убиец разстла до нея малка дунапренова постелка. В работата си той не пропускаше нито една дреболия, която би могла да му попречи да отправи точен изстрел. Всяко озовало се под лакътя му камъче можеше да изкриви мерника му, затова винаги полагаше огромни усилия да си осигури удобства.

Свали слънчевите си очила, сложи си слушалките и включи касетофончето си. В ушите му зазвуча бавна успокояваща мелодия. Обичаше да работи на музиката на „Пинк Флойд“, защото му помагаше да се съсредоточи върху прицелването и освен това го откъсваше от неизбежните мисли за жертвата.

И сега той също си помисли за човека, когото всеки момент му предстоеше да убие, но направи това съвсем бегло и мимоходом. Този човек имаше и пари, и влияние, много хора се подчиняваха на волята му, но всичко това вече нямаше никакво значение, защото на него му оставаше да живее още няколко минути.

Стрелеца легна зад винтовката и долепи око до оптичния мерник. И това стана тъкмо навреме, тъй като в този момент към белия линкълн на Лука се приближи черен мерцедес.

Колата на Белия спря на около седемдесет метра от лимузината на крадеца. Вратите й се отвориха и Фил, Пчелата и Белия слязоха от нея. Лука, Руслан и двамата им охранители също излязоха от своята кола.

И двете групи напрегнато се разглеждаха помежду си, но никой не помръдваше от мястото си, защото в момента явно се ориентираха. Белия извади мобилния си телефон и набра номера на Космос.

— Космосе, ние сме тук — съобщи му той. — Какво е положението там? Има ли шансове да ги измъкнеш?

— Саня, това е невъзможно — загрижено му отвърна той. — Тук има около трийсет души от техните. Ако подхванем пукотевица, ще стане много лошо.

— Ясно. Бъди готов, не затваряй.

Белов също не прекъсна връзката. Той внимателно и напрегнато се огледа. Пространството на стотици метри наоколо беше напълно открито.

— Май, че е чисто, нали? — обърна се той към приятелите си.

— Хубаво местенце — отбеляза Пчелата. — Всичко е като на длан.

Белия остана с гръб към Лука и с жест им напомни: Пчелата поема десния охранител, Фил — левия, а самият Белов — Лука и Руслан. Те едва забележимо му кимнаха.

Планът им беше съвсем прост. Лука и Руслан не трябваше да носят оръжие — Саша успя да си отвоюва правото да провери дали това е така. На всичкото отгоре „синия“ не настоя да получи същото право. Това не го учуди, нито го усъмни, тъй като Лука на практика държеше жена му и сина му като заложници и очевидно смяташе, че това е напълно достатъчно, за да накара Белия да стане по-сговорчив и да се въздържа от каквито и да било резки движения.

Белия реши да заложи тъкмо на това свое предположение. Планът му беше следният — да очисти Руслан и двамата охранители, да залови невъоръжения Лука и да го накара да вдигне обсадата от болницата.

Белов погледна часовника си — беше седем и пет минути.

— Е, Бог да е с нас… — въздъхна той.

— Той няма да ни предаде — съгласи се Фил.

Те се спогледаха с Пчелата и закрачиха към „сините“.

— Какво има, бъз-бъз? — попита тихичко Фил.

— А, не, наред съм… — прошепна с побелели устни Пчелата.

Те се приближиха до крадците. Пазейки си завет от вятъра, Лука разпалваше изящната си лула. Другите трима мълчаха и мрачно разглеждаха Пчелата и Фил.

— Извинете, но уговорката ни беше такава — сви рамене Пчелата и направи крачка към Лука.

Той се усмихна накриво и с демонстративно покорство сложи ръцете си зад гърба.

Пчелата ловко опипа крадеца, а Фил претърси кавказеца.

Пчелата кимна със задоволство и надникна в колата на Лука. След като се убеди, че там няма никого, махна с ръка на Саша.

Свел ниско глава като бик срещу матадор, Белия решително закрачи напред. Изведнъж мобифонът в ръката му оживя:

— Саша! Ало, Саша! — хриптеше той с гласа на Космос.

Белов вдигна мобифона и го доближи до ухото си.

— Да.

— Саша! Те свалят блокадата, те си тръгват, чуваш ли ме? Пазете се там! — почти крещеше Коса.

— Разбрах — пребледня Белия.

Той наистина беше разбрал, че щом крадците пускаха Оля и сина му, значи тяхната обсада е била необходима само за да го накарат да отиде на срещата… А това означаваше, че Лука действително бе решил да го очисти, и то още тук и сега!

Той вдигна телефона така, че крадците да го видят, и изкрещя:

— Това е мобифон!

Без да намалява темпото, Белов бавно свали ръката си и пъхна мобилния телефон в джоба си. Пръстите му се разтвориха и напипаха хладната стомана на магнума.

До Лука му оставаха не повече от десетина крачки. Крадецът нагло се хилеше и крачеше спокойно срещу него, пуфтейки с лулата си. Ръката на Белов стисна дръжката на пистолета, а показалецът му се закова върху спусъка.

В този миг на километър и половина от него, върху плоския покрив на обикновения жилищен блок в „Крилатско“, пръстът на Стрелеца вече плавно натискаше спусъка на новичката снайперистка винтовка.

„Време е!“ — прецени Саша и внимателно започна да изважда от джоба ръката си, в която държеше магнума…

И в този миг се чу изстрел. На някакви си пет крачки от него главата на Лука се разлетя на дребни парчета с отвратителен пукот. В същия момент втори куршум прониза гърба на Руслан.

Кавказецът още не бе успял да падне, когато Пчелата, Фил и охранителите на крадците измъкнаха оръжието си. Фил и Пчелата се оказаха по-бързи. Изстрелите им се сляха в един и върху квадратните бетонни плочи полегнаха още два трупа.

Без да разбира какво се случва, Саша огледа осветеното от залязващото слънце пространство над „Крилатско“. Кой беше? Откъде стреляше? С какво го направи?

Към него тичаха Пчелата и Фил. Той се обърна към тях, поклати объркано глава и разпери ръце.

— Да изчезваме! Саша, бързо в колата! — изкрещяха те.

Белия хвърли последен поглед към трупа на Лука и изведнъж си помисли, че ако беше всемогъщ бог, сега навярно щеше да го съживи. Но само за да го убие отново. Ала този път — сам.

— Саня, мамка ти! — разнесе се нечовешкият крясък на Пчелата.

Белов направи крачка назад и нещо изхрущя под крака му. Наведе глава и видя, че това беше изящната лула на Лука, от която все още се виеше лек сивкав дим.

17.

Катя остана при сестра си почти цяло денонощие. През това време на два пъти й се наложи да вика „Бърза помощ“, защото Таня получаваше остри сърдечни кризи. Лекарите от „Бърза помощ“ предлагаха да я вземат, в болницата. Особено настойчив беше вторият — един дългунест припрян младеж, който по нещо й напомняше на Космос. Но Татяна Николаевна не искаше дори и да чува за болница. Не знаеше нищо за сина си и очакваше, че той всеки момент може да й се обади. Освен това не пропускаше нито една новинарска емисия по телевизията с надеждата, че току-виж казали нещо ново за Саша.

Въпреки всички усилия на Катя да разсее по някакъв начин сестра си, Татяна Николаевна постоянно тихо и горестно плачеше. Като я гледаше, сърцето на Катя се свиваше от жал. Тя се опитваше да я заговори и да я отвлече от мрачните й мисли, но всеки път сестра й насочваше разговора към сина си. Припомняше си детските му лудории, болести, успехи и провали. Извади старите снимки на Саша и се впусна надълго и нашироко да разказва къде и кога са били направени.

Естествено, Катя също беше разстроена заради племенника си, но реагираше по различен начин. Някъде към обяд вече беше унищожила огромна част от хранителните запаси на сестра си, включително и цялата купа, пълна с пирожките с моркови. Затова привечер реши да отскочи до магазините, да купи това-онова за хапване, пък и да използва случая, за да се запаси с още лекарства за сестра си. Слава богу, в този момент тя като че ли тъкмо беше задрямала.

Катя се облече и тихичко надникна в стаята, където лежеше Татяна Николаевна. Сестра й долови шума, събуди се, повдигна глава и разтревожено попита:

— Катя, къде отиваш?

— До магазина, Танюша. Спи…

Татяна Николаевна присви очи и погледна към часовника.

— Не, Катя, дай ми дистанционното, ей сега ще почнат новините в шест часа… — измъчено се усмихна тя на сестра си. — А пък ти върви, Катюша, аз съм добре…

Катя кимна и излезе от апартамента. Сърцето й беше свито, затова тя се щураше между щандовете в магазина с такава скорост, сякаш закъсняваше за влака. След около четирийсет минути, натоварена с торби, Катя отвори външната врата.

В апартамента беше подозрително тихо. Тя пусна торбите на пода и подвикна:

— Танюша!

Не последва отговор.

Без да сваля шлифера си, Катя влезе с подкосени крака в стаята на сестра си. Таня лежеше неподвижно на една страна, обърната с лице към тъмния екран на телевизора. Лявата й ръка висеше неестествено от дивана, а на пода под нея бе паднало дистанционното управление на телевизора.

— Таня! — извика Катя и в същия миг с ужас и отчаяние разбра, че сестра й вече няма да й отговори.

Тя се свлече безсилно на пода и взе в дланта си още топлата ръка на Таня. Парещата болка от загубата стегна гърлото й като примка, Катя глухо простена и се разтресе от плач.

И още дълго, много дълго остана да седи така, притиснала до мократа си от сълзи буза безжизнената ръка на сестра си, като горчиво и безутешно ридаеше.

18.

Веденски спипа Белов веднага след погребението на майка му. Мобилният телефон на Саша зазвъня, когато той тъкмо излизаше от гробището. Федералният с категоричен тон поиска среща, не пожела да чуе никакви възражения и след като посочи времето и мястото, веднага прекъсна връзката.

Естествено, Саша можеше да му тегли една майна и да не отиде. Но в този момент вече се бе досетил чии бяха куршумите, които повалиха Лука и Руслан в „Крилатско“. В неговото положение да се инати и да си търси правата беше не само глупаво, но и опасно. Ясно и недвусмислено му бяха дали да разбере кой командва, кой предизвиква и води своята мръсна война и категорично му бяха посочили къде е неговото място в цялата тази гадост.

Той пристигна на срещата със зачервени от недоспиване очи, небръснат и разстроен. Веденски вече го очакваше. В празната крайпътна беседка до него седеше Каверин. В друг случай Саша вероятно доста би се изненадал от подобно обстоятелство, но днес не му беше до това.

Без да поздрави, той влезе в беседката и тежко се отпусна на пейката. Запали цигара и вдигна пълните си с мъка очи към Веденски. Игор Леонидович му отвърна със злобен поглед.

— Значи така, Белов — започна да го хока с леден, насечен глас, като нервно се разхождаше пред него. — Вие сам предизвикахте неприятностите си. Събитията излязоха от контрола на Кантората заради вашия отказ. Така че трябва да кажете „благодаря“ на Владимир Евгениевич, че сега седите тук с нас… — Веденски замълча в очакване на реакцията му.

— Благодаря, Владимир Евгениевич! — поклони се с презрителна насмешка Саша на Каверин.

Той вдигна ръце в знак на протест и завъртя глава, отказвайки демонстративно да приеме благодарността, но Белов виждаше, че начинът, по който Веденски го калайдисва, му доставя огромно удоволствие.

— Да! Иначе сега можехте да гниете под някой камък в компанията на червеите, бръмбарите и жабите. Това ясно ли ви е? — обърна се рязко към Саша федералният. — Не чух…

Каверин едва сдържаше тържествуващата си усмивка.

— Ясно ми е, ясно ми е… — промърмори Белов и отново иронично се ухили: — Нали нямате нищо против, че не стоя на крака пред вас?

Веденски пропусна сарказма му покрай ушите си и продължи със същия ядосан тон:

— По-нататъшните инструкции ще получите от Владимир Евгениевич — кимна той към Каверин. — Смятайте всичко, което се случи, за последно китайско предупреждение. Повече никой няма да се церемони с вас. — Игор Леонидович разкрачи широко крака, стиснал ръцете си зад гърба, и се закова пред Саша. Пронизвайки го с гневния си остър поглед, той назидателно отсече: — Само да направите крачка встрани и ще последва разстрел. Ще идете на пичка си майчина!

Като че ли искаше да каже още нещо, но вместо това извади от джоба си връзка ключове, които висяха на дълъг близо половин метър сребрист синджир, и нервно започна да ги подхвърля в ръцете си. Отправи последен строг поглед към двамата си подчинени и тръгна към колата си. Белов и Каверин останаха сами.

Няколко секунди те се взираха мълчаливо един в друг. Двамата мъже, единият от които се явяваше спасител, а другият — спасен, се намираха в доста странно състояние. Каверин дори не се опитваше да се ориентира в собствените си чувства, в които надделяваха по-скоро омразата, злорадството и известната досада, но за съжаление вендетата беше ястие, което трябваше да се яде студено. На свой ред „спасеният“ не изпитваше към своя „шеф“ никаква благодарност.

— Не е хубаво, че те притиска така — с престорено съжаление поклати глава Каверин. — Ти такова… не му обръщай внимание.

— Не съм те питал какво да правя… — процеди през зъби Белов, погледна събеседника си и презрително присви очи. — Хайде, почвай, инструктирай ме, какво се мотаеш?

Володя се запъна, опитвайки се да изобрази смущение, доколкото това бе по силите му.

— Ами, всъщност… — сви рамене. — Сега аз съм на мястото на Лука. Моите контрагенти в Чечения искат оръжие. Така че ние… ще им го доставяме по твоите канали. Харесва ли ти моят план?

— Планът ти е шибан — мрачно отсече Саша.

— Не си прав! Сега Чечения е като същински ключ! С него можеш да отвориш много важни ключалки! — Той се оживи и започна да прави гримаси, като току повдигаше нагоре малките си очички. — Можеш да не се съмняваш! След време ще има за какво да благодариш на всички ни!

— Аха… Така ще ви благодаря, че ще питате за още… — мрачно обеща Белов.

Той се обърна след колата на Веденски, която в този момент потегли. Каверин проследи тежкия му поглед, най-неочаквано се разкиска и започна бързо-бързо да поклаща глава.

— Да, да, да… Понякога и на мен ми минават такива мисли през ума… — хилеше се той. — Да взема малко тротил, някъде към петстотин грама и — буф! И край на водещия офицер! Красиво, нали?!

Без дори да погледне към него, Белов стана и излезе от беседката. Каверин хукна подире му, опитвайки се да види изражението на лицето му.

— Не, ама наистина, Саша… От време на време какво ли не му хрумва на човек, нали така? А, Саша? — настойчиво питаше. — Ако си сложиш ръката на сърцето, няма ли да си признаеш, че понякога ти се ще да очистиш Леонидича?

Саша се закова на място и с две резки движения опипа палтото на Володя. В левия му джоб имаше нещо, той бързо пъхна ръката си вътре и измъкна оттам включен диктофон. Изключи машинарийката и я тикна в носа на вцепенения Каверин.

— Ами, ако водехме този разговор в банята? Къде щеше да го скриеш, а?! — гнусливо попита.

Каверин разпери ръце и гузно се ухили.

— Ох, ама моля ти се! Просто имам такъв навик! Не ми обръщай внимание… Понякога записвам дори жена си, ей така, от любопитство. Че защо не? Хубаво е човек да разполага с такива неща…

— Скапан Щирлиц такъв! — Белов се обърна и бързо закрачи към колата си.

— Саша! — Каверин гледаше объркано след него. — Ама, почакай малко, Саша!

19.

Мрачните мисли, които бяха обзели Олга в недостроената вила през нощта след покушението, не я напуснаха дори след погребението на свекърва й. Тъкмо обратното, нейната смърт само затвърди у нея ясното съзнание за това, че в семейния й живот трябва да настъпят спешни и кардинални промени.

Докато стоеше до гроба на майката на Саша, която не бе успяла да доживее дори до петдесетте, Оля неволно си мислеше дали и нея не я очаква същата участ? А може би за нея всичко щеше да свърши далеч по-рано, и то не от сърдечен пристъп, а от куршум на снайперист или от бомба в колата? А за това, че всички тези ужасии можеха да се случат не само с нея, но и с Ваня, тя дори не искаше да мисли.

Навярно много отдавна щеше да напусне Белов, ако не съществуваше едно „но“: Оля обичаше своя мъж.

Тъкмо по тази причина не можеше да се реши да предприеме тази най-крайна мярка. От едната страна на везните беше нейното собствено спокойствие и спокойствието на сина й, тяхната безопасност и, общо взето, тяхното бъдеще, а от другата — любовта, загадъчна и непостижима като самия живот.

Тези безкрайни мисли, съмнения и собствената й нерешителност я изкарваха от кожата. Лошо беше и това, че тя изобщо нямаше с кого да се посъветва. И наистина, Оля не би могла да направи това с баба си, защото не съществуваше капка съмнение, че тя щеше да е за развода. Раздразнението й растеше и търсеше изход, а на всичкото отгоре след погребението на майка си Саша отново замина нанякъде сам, без охрана.

Щом изпрати гостите след претупания заради отсъствието на Саша помен, Оля сложи сина си да спи и се затвори в кухнята заедно с Катя, която остана да й помогне. Те бързо разтребиха, като при това шеташе предимно Катя, защото на затормозената от натрапчивите мрачни мисли Оля всичко й се изплъзваше от ръцете. Капакът на миксера също заяде и това се оказа последната капка, от която чашата на търпението й преля. Тя го блъсна настрани, стовари юмрук върху масата и разярено възкликна:

— Край, Катя, не издържам повече!

Естествено, Катя беше забелязала, че с Оля става нещо. Тя веднага я хвана за ръката и замърмори:

— Успокой се, стига вече! Остави го тоя миксер, ще вземе да те удари и ток. Изобщо, какво става с теб?

Оля отиде до тъмния прозорец и сдържайки с последни сили надигащия се в нея гняв, тихо обяви:

— Казано накратко, написах молба за развод.

— Ама, че глупост! — възкликна Катя и запали цигара. — Какви ги вършиш?!

— Глупост ли?! — избухна Олга. — Слушай! Аз живея с него от четири години, нали така? Ние се запознахме, когато го преследваше милицията, в деня на сватбата ни едва не стъпих върху граната… Не се смей, няма нищо смешно! Когато раждах, той лежеше в затвора, след време Тома Филатова ми разказа за това. Сетне ми се кле: край, любима моя, слагам кръст на тези неща, ще направя всичко за сина си. И какво стана, Катя?! — обърна към нея пламналите си от справедлив гняв очи Олга. — Преди една седмица едва не го убиха пред очите ми! Стига толкова, не мога повече!

— Оля, успокой се, ще събудиш Ваня — опита се да я укроти по-възрастната жена.

Оля се свлече на стола и посегна към наченатата бутилка ирландски ликьор. Ръцете й силно трепереха, тя разплиска гъстата течност и няколко капки паднаха върху покривката.

— А как ще ме посъветваш да реагирам? Да не би аз да съм някаква си Джейн Еър?! — продължаваше да се възмущава тя. — Домът ни е натъпкан с хладно оръжие, с разни саби и томахавки… Вчера влизам в стаята, а там невръстното ми дете си играе с един оптичен мерник! Само че аз съм жена, а не боен кон! Аз съм завършила консерватория и имам богат вътрешен живот! И не ме докосвай, аз съм истеричка! — гласът й премина във фалцет.

Тя подсмръкна, гаврътна наведнъж една чаша ликьор и вдигна очи към Катя.

— Подозирам, че той е убивал хора — внезапно си призна мрачната Олга.

Смутена, Катя угаси цигарата си и седна на стола срещу нея.

— Не зная какво да ти кажа, Оля. Всичко това е така, да… — замислено рече след кратко мълчание. — Но, от друга страна… Той ти е мъж и е баща на детето ти, с него ти беше като зад желязна стена, нямаше никакви грижи…

— Катя…

— Какво „Катя“?! Сега ти ме чуй, без да ме прекъсваш! — извика тя. — Той те обича, а това не е за пренебрегване, можеш да повярваш на дъртата вещица…

Олга мълчеше. Катя взе тумбестата бутилка и наля по още една чаша на себе си и на нея.

— Дали ще се разведеш или не, разбира се, ще решиш ти. Само че не сега — помоли я най-неочаквано тя. — Позволи му да се измъкне от ямата, в която е хлътнал, защото сега той се чувства много зле. Първо, това покушение, после погребахме Таня…

Изведнъж Оля силно изхлипа.

— Жал ми е за този глупак…

— И на мен ми е жал за него — съгласи се лелята.

— И въпреки всичко го обичам… — По страните на Оля се търкулнаха едри сълзи.

— Видя ли, Оленка, това е то любовта…

Катя също изхлипа, махна отчаяно с ръка и закри очите си.

— Катя… — усмихна се неуверено през сълзи Оля. — Какво да правя, кажи ми?

— Дай тука молбата си — кимна решително тя, — ще я скъсам…

20.

Старата ключалка на вратата се отвори с рязко прещракване, което прозвуча като изстрел в тишината. Саша прекрачи прага на бащиния си дом и се закова на място. Огледалото в антрето беше покрито с черен креп. Той се обърна към него и внимателно прокара ръка по тъканта.

— Това е то… Всичко свърши, майче… — объркано промърмори. — Така и не дочака нищо добро от мен…

Едва ли Саша би могъл да обясни дори на себе си какво го накара да дойде тук, в опустелия апартамент на своята майка. В това действие бяха скрити и острата болка от загубата й, и раздиращото го чувство за собствената му вина за нейната смърт, и безпомощността на детето, което в трудни моменти търсеше помощ и подкрепа при най-близкия си човек — при майка си.

Той премина по коридора, кой знае защо надникна в кухнята, а после — в своята стая. В осветения аквариум плуваха безразличните към всичко на света рибки. Саша отвори кутийката, в която държаха храната им, и им поръси две щипки.

— Пък и тази стрелба… кой би могъл да предположи, че ще стане така… — замислено и виновно продължи той. — Но ти не се притеснявай за мен. Мисли си, че съм военен, нали при тях също се стреля…

Той тежко въздъхна и се отправи към стаята на майка си. Върху облегалката на стола беше метната роклята на Татяна Николаевна. Без да включва лампата, Саша взе една закачалка, грижливо закачи на нея дрехата на майка си и я прибра в гардероба. В същото време продължи своя монолог на покаянието:

— Ако знам, че си ми простила, кълна се, че ще оцелея. И ще се измъкна от това менгеме. Ще оцелея… Нали ме познаваш, мамо, аз съм издръжливо момче.

Саша затвори вратата на гардероба и уморено се отпусна на дивана. На масата срещу него бяха подредени снимки на родителите му. Той взе фотографията на майка си — преди тя висеше на стената, а сега беше сложена до тази на баща му. Очите му се напълниха със сълзи.

— Тази нощ ще спя тук — каза на снимката на майка си.

Той остави фотографията на масата и легна на дивана както си беше с палтото. Няколко секунди Саша се взира към тавана, сетне се обърна на една страна, завря лице в облегалката на дивана и се загърна през глава с палтото си.

— Лека нощ, майче… — прошепна в тъмнината.

21.

Утрото беше мрачно, както и много други неща напоследък. След покушението и след смъртта на майка му всичко в живота на Белов тръгна наопаки. На пръв поглед всичко си беше наред — работите му вървяха успешно и вече нямаше никакви набези. Нещо повече, след убийството на Лука авторитетът му стана още по-голям и още по-неоспорим. И макар зад гърба му да шушукаха разни неща, всички — от бандата на крадците до уважаваните легални бизнесмени, се стараеха да избягват конфликтите с него.

Цялото му време през последните месеци беше посветено на работата над проекта „Здравей, оръжие!“, както се наричаше операцията на Каверин. Транзитните канали на Белов първо бяха изпробвани с една малка пратка стрелково въоръжение. Стоката стигна до адресата навреме, цяла и непокътната. И Володя, и неговите клиенти в Чечения останаха доволни. А след това започнаха да се подготвят за изпращането на една сериозна партида.

Белов се занимаваше с тази работа, както и с всяка друга, с която се захващаше — с цялото си чувство за отговорност. В закупуването на оръжието бяха вложени доста пари. Всъщност това беше най-големият търговски проект на Бригадата и той се бе посветил на него, без да жали време и сили. А това, което ставаше в душата му, общо взето, не засягаше никого. Като че ли само Олга и Фил забелязваха, че при Саша нещата не са наред.

Атмосферата в самата Бригада също не беше добра. Космос, който окончателно беше отстранен от всички работи, тръгна на провала. Сега той почти постоянно беше под въздействието на наркотиците и не минаваше нито ден, без да се спречка с някого от техните хора. Пчелата беше натоварен да се занимава с контактите с поръчителите и той вече прекарваше много повече време с тях, отколкото със старите си приятели. Изглежда, въртеше с пълна сила и някакви лични далавери с „планинските князе“. Започна да се държи малко дистанцирано. Белия пък се правеше, че всичко това изобщо не го засяга, и единствен Фил все още се опитваше да възвърне предишните им отношения.

От безизходица и мъка Белов започна често-често да посяга към бутилката. Той прекарваше почти всяка вечер по казината, клубовете и ресторантите и всички тези негови „културни мероприятия“ неизменно завършваха със зверско напиване. Това се превърна в нещо толкова обикновено, че Оля започна да държи вкъщи разни средства срещу махмурлук — марината от кисели краставици или зелева чорба.

И днес, небръснат, с разрошена коса, Саша отиде бос до кухнята, извади от хладилника дежурния буркан със зелева чорба и жадно впи устни в студеното стъкло. Радиоточката на стената беше включена. Той протегна ръка и увеличи звука.

„Вчера, 25 март 1995 година, в Чечения беше извършено дръзко нападение срещу конвоя на федералните войски по пътя Грозни — Аргун — със загрижен делови глас съобщи говорителят. — Чеченските бунтовници унищожиха два конвоиращи бронетранспортьора и три коли с военнослужещи от вътрешните войски. Загинали са двайсет и четири души, а осем са ранени…“

Саша остави буркана на перваза на прозореца и тежко се стовари на стола. Той знаеше как ставаха тези неща. Изведнъж с поразителна яснота в съзнанието му изплува една картина — напечената от слънцето броня на БТР, първата режеща погледа с яркостта си зеленина наоколо и ослепително синьото, чисто небе. И изведнъж! Оглушителен взрив, писъкът в ушите, страшните викове на ранените и канонадата от стрелбата. И не можеш да разбереш откъде се е взел този огън и защо ти се струва, че стрелят от всички страни едновременно. И пълната обърканост от незнанието как да се спасиш и накъде да бягаш…

„Както съобщиха от регионалния оперативен щаб за управление на антитерористичните операции в Северен Кавказ, инцидентът е станал рано сутринта — продължаваше говорителят. — Първо с дистанционно управляема ракета е била взривена челната кола на конвоя. След това колоната е била спряна и обстрелвана с автоматично оръжие и гранатомети. Военнослужещите открили ответен огън. Престрелката е продължила около двайсет минути…“

Белов сведе глава и се вцепени. В него бавно се надигаше ярост.

„От регионалния оперативен щаб подчертаха, че за последните месеци това е вече четвъртото нападение над федералните сили. В района на инцидента се провеждат оперативно-издирвателни работи. Част от местността е отцепена. Според данни на агенция РИА «Новости» само през изтеклото денонощие в резултат на проведените специални мероприятия в Чечения са иззети два гранатомета, три картечници, седем автомата и около хиляда патрона с различен калибър, унищожени са две самоделни взривни устройства…“

Изведнъж Белов скочи, с глухо ръмжене изтръгна радиоточката и я стовари на пода. Парчетата от кутията и чарковете й се пръснаха на всички страни из цялата кухня.

След миг в кухнята връхлетя сърдитата Олга.

— Белов, какво ти става, да не си полудял?! — с глух глас почти изкрещя тя.

Саша вдигна изтерзаните си от мъка очи. Жена му съсредоточено го погледна и добави вече много по-тихо, сякаш се извиняваше за резкия си тон:

— Ще събудиш Ваня…

22.

За нуждите на новия проект в покрайнините на Москва беше оборудван цял комплекс, състоящ се от няколко склада, асфалтирани пътеки до входовете им и техника за товарене. Там също така беше направено и стрелбище за изпитание и настройване на мерниците на оръжието.

Днес тук се бяха събрали всички. Пчелата докара двама чеченци, защото клиентите искаха да видят как върви подготовката за изпращането. С тях пристигнаха Каверин и неговият помощник. Стоката трябваше да бъде показана на гостите от самия Белия и за целта Фил го докара на място. В склада се озова и Космос, макар че никой не го беше канил.

Докато Белия и Каверин демонстрираха наличните си запаси на чеченците, Фил, Пчелата и Космос отидоха на стрелбището. Пчелата и Фил взеха по един пистолет „Стечкин“ и започнаха да гърмят по мишените, а мрачният Космос се покатери върху бронята на един БТР и се захвана с любимото си занимание.

Той посипа на обратната страна на дланта си две пътечки кокаин и с наслада ги смръкна една след друга. Главата му веднага се зашемети. Космос потърка носа си, който моментално изтръпна, и с машинално движение втри във венците си остатъка от кокаина. Известно време погледа равнодушно как се упражняват приятелите му, сетне бавно се свлече от бетеера и се потътри към тях.

Щом изпразни пълнителя, Пчелата свали пистолета и се обърна към Фил:

— Е, какво ще кажеш?

— Всичко е наред… Само че това е детска игра — подсмихна се Фил. — Я да опитаме от петдесет метра…

Той натисна копчето на пулта и в далечината се издигна редица от мишени с човешки силуети до кръста. Фил направи крачка напред и застина, стискайки здраво с две ръце дръжката на пистолета. Изстрелите затрещяха един подир друг. След като изпразни целия пълнител, той погледна към мишената през далекогледа и кимна със задоволство:

— Ето как ще постъпим с всички американчовци!

 

 

Космос се приближи до тях. Без да поглежда приятелите си, взе от масата стечкина и го доближи до лицето си, сякаш за пръв път виждаше такова оръжие.

— Белия е мръсник! — процеди през зъби, говорейки на пистолета. — Мразя го!

Приятелите му се спогледаха.

— Започва се… — презрително измърмори Пчелата. — Скоро като нищо ще вземе да се хвърля върху хората и да ги хапе…

— Какво?! — заплашително подвикна Коса.

— Ряпа и цвекло! — ядосано му подхвърли Пчьолкин и тръгна към мишените.

Космос сложи ръка на рамото на Фил и се взря в очите му:

— Фил, ти поне не разбираш ли, че нашият приятел е кретен?

— Ей, я стига сте дрънкали! — ядосвайки се все повече и повече, му извика Пчелата.

Космос пребледня и насочи пистолета срещу него, но Филатов сграбчи ръката му.

— Я, млъквай, чеченска подлого! — разкрещя се вбесеният Космос на Пчелата, докато се гърчеше в желязната прегръдка на Фил. — Казвам самата истина! Ти и твоето аверче Белия сте кретени! Защото ще пратите пушкалата там, където убиват нашите момчета.

— Косе, не си прав — опита се да успокои приятеля си Фил. — Нали знаеш как стана всичко…

— Фил, какво му обясняваш… не виждаш ли, че те предизвиква! — Пчелата така и не стигна до мишените, обърна се и се върна при тях. Той едва се сдържаше. — Слушай, толстоист такъв! Нали ти самият забърка тази каша, а сега се косиш, че те отстраниха от далаверата. Какво, не е ли така?

— Тогава нямаше война, разбра ли? — От ярост Космос започна да пръска слюнки. — И вашите аверчета още не ви бяха обрязали!

— Върви на майната си, тиквеник такъв! — избухна най-сетне Пчелата.

— Какво каза, подлецо?! — изрева Космос, изтръгна се от ръцете на Фил и се хвърли върху Пчелата.

Той също се втурна насреща му, двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по прашния бетонен под.

— Мръсник! Гадина! Боклук! — ревяха те и се обсипваха с удари.

Фил веднага дотича при тях, сграбчи единия и отблъсна другия… Но се оказа, че не е толкова лесно да ги разтърве. Успя едва когато зашлеви по една плесница и на двамата. Коса и Пчелата излетяха на различни страни и веднага скочиха, готови отново да се хвърлят в бой, но между тях вече стоеше настръхналият Фил, стиснал в ръката си пистолет „Стечкин“.

— Никой да не мърда! — решително им кресна той. — Ако шавнете, ще ви очистя и двамата!

Пчелата беззвучно изпсува и пое към изхода. Космос малко поизчака и също тръгна, но в противоположната посока. Фил остана сам, ядосан, объркан и озадачен…

 

 

В съседния корпус Белов правеше последната показна инвентаризация пред чеченските си партньори. Той се разхождаше с дебел тефтер в ръка между зелените сандъци с оръжието. Ординарецът на Каверин — Петрович, услужливо ги отваряше. Чеченците внимателно оглеждаха стоката и правеха някакви отметки в своите документи.

— Значи, така… — казваше Белов. — Тук са само мостри, а основната част от стоката вече е във вагоните. Тук има само четири сандъка ПКМ и РПГ, а към тях могат да се приложат кутии с по сто и с по двеста патрона…

— С по сто ще е по-удобно — тихо каза по-възрастният кавказец Исмаил.

— Добре — кимна Белов и отбеляза това в своя дневник. — Продължаваме нататък. Тук има АКМ — седем-шейсет и две и пет-четирийсет и пет…

Другият чеченец на име Ваха извади от сандъка една карабина с оптически мерник. Поцъка възхитено с език, опря приклада на оръжието до рамото си и погледна през мерника.

— Тези уродливи неща са „Винторези“ — обясни Саша. — Патроните към тях са СП-5 и СП-7. Избирайте…

— СП-5 — избоботи Исмаил.

— Разбрано… — Белов отново драсна нещо в тефтера си. — Тук имаме мини — противопехотни и противотанкови… Гранати Ф-1, РГД…

— Може ли да видим и РПГ? — предложи Исмаил.

— Разбира се… — Той сам отвори сандъка и извади оттам тръбата на гранатомета. — РПГ-7, триста парчета, към тях има и деветстотин снаряда…

— Виж ти, виж ти… — Ваха взе гранатомета от ръцете му, зареди един снаряд в него и умело го вдигна на рамото си.

Изведнъж някъде отгоре се разнесе плътен като на Левитан баритон:

— Привет на героичните борци за независимост! Поздравявам присъстващите по случай рождения ден на генерал Ермилов.

Всички едновременно вдигнаха глави — на желязното мостче, което минаваше над цялото хале под самия таван, стоеше Космос и подигравателно се кискаше. Той се намираше далеч — на около петдесетина метра, но въпреки това и с просто око се виждаше, че отново е прекалил с кокаина.

Разтревожени, Каверин и Белов се спогледаха.

Исмаил сведе глава и тихо изпсува на своя гърлен език.

— Саша, разкарай кибика — тихо помоли Ваха. — Че ей сега ще взема да му отрежа носа.

— Косе, ела тук — съвсем спокойно повика приятеля си Белия.

— Уан момънт, сър! — продължи Космос, козирува и изчезна през отворената врата под таванското помещение.

— Хубаво желязо — одобрително поклати глава Исмаил. — Де да имаше повечко РПГ…

— Ще ви намерим… — сдържано му обеща Белия. — Е, май че това е всичко…

— Как така „всичко“? — вдигна побелелите си вежди Каверин.

— А, да, разбира се… — надникна в бележките си Белов и добави: — Има още АКСУ три хиляди парчета със снаряди.

Ваха записа в тефтера си новата информация. Каверин напрегнато погледна в очите възрастния чеченец:

— Исмаил, проучи на място дали нямат желание да вземат и бетеери. Ние ще ги минем като старо желязо, нали, Александър? — завъртя се като пумпал към Белов.

— Ами, по принцип може, защо да не може? — сви рамене той.

— Ей на това му се вика голяма работа! — усмихна се Ваха. — Трябва да изпием по едно шампанско за първата партида, нали така?

— А, не, уважаеми, рано е още… — изкиска се Каверин. — Нека стоката да стигне дотам, нека да я приемат и тогава ще пием шампанско, може и по една бутилка текила да ударим.

— Да, впрочем, да обсъдим маршрута… — Белов разстла върху сандъка една карта, а чеченците веднага се надвесиха над нея. — Стоката ще мине по каспийската схема — горе-долу така. След границата за нея отговаря Володя. Затова, Исмаил, сега вие двамата трябва да уточните графика на движение по дни…

Желязната врата силно се хлопна.

— Добър вечер, добри хора… — нахлу през нея с палячовски поклон Космос.

— Ей сега ще се върна — кимна Белия на гостите си.

Той сграбчи за лакътя приятеля си, който вяло се съпротивляваше, и го повлече по коридора на склада към изхода.

— Какви ги вършиш, Саня? Ама, какви ги вършиш, а? Само недей да ме блъскаш… — безпомощно мърмореше Космос.

След като го измъкна навън, Белов рязко го обърна с лице към себе си и го тикна в ъгъла между две стени.

— Защо си се домъкнал тук?! — нахвърли се той върху приятеля си, който се олюляваше. — Кой ти е разрешил да идваш?!

— Че какво толкова е станало? — Космос вторачи в Белов мътния си, почти невменяем поглед. — Просто исках да си побъбря с момчетата… А и тази работа аз я измислих, не си ли спомняш?

— Каква работа си измислил?! — вбеси се още повече Белия. — Косе, ти си един безполезен наркоман! За половин година си се превърнал в дрипа! Каква работа би могъл да измислиш ти?! Скоро ще те изключа от бизнеса!

Космос се наведе напред и бледата му, разкривена физиономия с почти безумни очи се озова на сантиметри от лицето на Саша.

— Как ще ме изключиш, а? — подсмихна се той. От разбитата му долна устна се стичаше кръв. — Физически ли?

Белия се отдръпна, сграбчи го за раменете и с всички сили го разтърси.

— Морално! — кресна. — А сега, марш в колата и изчезвай оттук на майната си! Ако още веднъж се покажеш пред хората, ще ти откъсна главата! Това е, повече няма да повтарям!

Той рязко се обърна и се скри зад отворената врата.

Космос се олюля и мрачно погледна след него. Сетне се изплю, посочи към вратата среден пръст и изкрещя:

— Фак ю, Саньок!

23.

След успешно проведената „инвентаризация“ Каверин отиде на баня. Той обичаше да стои в сауната и смяташе, че руската баня е най-доброто средство за премахване на стреса. Точно сега много му се искаше да се отпусне, защото страшно се беше изнервил преди ревизията. Много добре знаеше какво е отношението на Белов към проекта „Здравей, оръжие!“ и затова не без основание се опасяваше от някакви непредвидени номера от негова страна.

Но за щастие всичко мина гладко, ако не се броеше инцидентът с Космос, който се беше надрусал. Впрочем, Каверин реши, че това също не е чак толкова лошо, тъй като по този начин чеченците за пореден път можаха да се убедят каква пасмина работи при Белов.

След като влезе на няколко пъти в сауната, Володя се загърна с един чаршаф и тържествено се излегна в креслото. Блажено присвил очи, той наблюдаваше как неговият помощник се налива с бира и се тъпче със скариди.

— Не, ама все пак аз не можах да разбера за какъв дявол и ние трябва да се влачим там? — започна отново да мърмори Петрович, след като се налочи с бира. На него никак не му се ходеше в Чечения, където вече се водеха военни действия.

— Налага се да отидем, тъй като аз отговарям с главата си за кавказката част от маршрута — търпеливо му обясняваше Каверин. — И не пред кого да е, а пред „планинските князе“, разбра ли?

— Князете… — проточи с уважение Петрович. — Помня, че в училище ни разказваха за тях, когато учехме за феодализма, харесаха ми.

— А ти какво си мислеше! Те са големи хора — подсмихна се Володя. — Техните прадеди са били наполовина хора, наполовина вълци и преди хиляда години са слезли от Ичкерийската гора…

— Така ли било…

— Да, Петрович… А ние трябва да работим с тях… Ако веднъж прекараме стоката нормално, можеш да ги смяташ за наши приятели. Това, първо. Ще минем по маршрута и ще затворим цялата схема на транзитния пренос само за себе си. Край, повече няма да имаме нужда от Белия. Това, второ. Нали е така! Така е! — Каверин по-скоро разсъждаваше на глас, отколкото говореше на приятеля си. — Казано накратко, Белия ще е аут, а каналът — наш! Е, какво ще кажеш за този план?

Петрович замислено се почеса по врата.

— Да, ама това… е опасно…

— Е, драги мой! Който се страхува от вълци, да не ходи в гората! — изсмя се подигравателно Каверин. След това решително стана и изкомандва: — Знаеш ли какво, я да идем в някое казино. Нещо ми се ще да си погъделичкам нервите преди заминаването…

— Ей на това му се вика добра идея! — ухили се Петрович.

24.

Фил отново изгуби от поглед Саша. Напоследък с Белия нещо не беше наред — той почти всеки ден се напиваше до козирката. На всичкото отгоре предпочиташе да прави това далеч от неотлъчния и строг Фил. Това обаче не биваше да се допуска, защото под въздействието на алкохола Белия можеше да направи дявол знае какво. Ала всяка вечер той се стараеше да се измъкне от опеката на своя телохранител и понякога, като днес например, това му се удаваше. Тогава Фил беше принуден да захапе телефона и да започне да звъни по всичките му любими заведения. Днес го откри в едно казино, но успя да направи това доста късно — в този момент Саша като нищо вече можеше да се е натряскал.

Фил изскочи от колата и подхвърли на огромния портиер, който се втурна да отвори вратата пред него:

— Къде е Саша?

— Горе, във ВИП залата! — изопна се като струна и израпортува той.

Фил излетя като куршум на втория етаж и веднага съзря Белов край масата с рулетката. На него му беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да разбере, че най-лошите му предположения — уви! — напълно се оправдаха. Изруга беззвучно и бързо закрачи към приятеля си.

В този момент Белия с мрачен вид смело бутна напред цяла камара струпани пред него разноцветни жетони.

— Още веднъж на нула. Ей това всичкото… — Той се облегна назад и махна на крупието. — Хайде, върти…

— Това колко е? — попита младежа приближилият се зад гърба му Фил.

— Някъде около петдесет хиляди — невъзмутимо отвърна опитното крупие.

— Колко?! — подсвирна Фил и посегна към камарата жетони. — Ей, шефе, той просто е объркал нулите. Аз ще си го прибера.

— Фил, какво правиш? — сграбчи го за ръката Белия. — Престани, мамка му… А пък ти върти, хайде… — кимна на крупието.

— Добре, де, за последно — съгласи се Фил и седна до приятеля си.

Колелото на рулетката се завъртя и крупието хвърли сребристото топче. То подскочи няколко пъти из клетките и спря.

— Трийсет и три, черно — обяви крупието.

Белия кимна с безразличие и започна да шари по джобовете си. Те бяха празни.

— Имам и часовник „Радо“… — Опита се да разкопчае верижката си. — С брилянти е, струва петдесет бинки…

— Край, стига толкова! — скочи Фил и го издърпа от креслото. — Те не приемат часовници, да вървим…

— Какви са тези правила, момчета? — вяло се възмути Саша и се обърна към приятеля си: — Фил, дай ми пари на заем, да му оставя бакшиш…

Фил хвърли на масата една смачкана банкнота от сто долара, подхвана Белов под лакътя и почти насила го отдалечи от масата. Настани го на дивана под една пищна палма в хола на казиното. До него в позлатена клетка стоеше огромен пъстър папагал. Птицата хвърли сърдит поглед с кръглите си очички към пияния и възмутено започна да цъка.

— Братле, стига си се наливал! — мърмореше сърдито Фил. — Сигурно вече си профукал сто хиляди, не е ли така?! А утре ще съжаляваш! Я помириши това…

Измъкна от джоба си малко памук и флакон с амонячен спирт, който напоследък непрекъснато носеше със себе си. Напои памучето с течността и го поднесе под носа на Саша.

Той жално въздишаше и охкаше, но въпреки това послушно помириса тампона.

— Хайде, хайде, така ще се свестиш! — насърчаваше го приятелят му.

— Фил, ти си садист, мамка му! — простена Белов и завъртя глава. — Защо сам не го помиришеш! — Сметна процедурата за приключена и категорично отблъсна ръката на приятеля си.

Фил повъртя тампончето в ръката си и тъй като не знаеше къде да го остави, се опита да го пъхне между пръчките на клетката.

— Фил, какво правиш, не обиждай птичката! — Белия отблъсна ръката му. — Защото птичката си е… Как се казвате, птичко?

Той се наведе към папагала, а птицата отхвръкна в другия край на клетката и тревожно и разгневено закрещя. Саша се обърна към приятеля си и сложи ръка на гърдите си.

— Фил, искам да ти кажа нещо съвсем искрено — за птичката ми е жал. А пък за човека не ми е жал! — Отчаяно завъртя глава. — Защото човекът е гадина! Дори не ми е жал да го гръмна. А пък птичката си лети из небето и на мен ми е жал за нея, разбираш ли? — В очите му блеснаха пиянски сълзи. — Защото птичката е божие създание, разбираш ли ме, Фил?

— Разбирам те, как да не те разбирам! Е, сега как си, пооправи ли се малко?

— Добре съм… Искаш ли да я пуснем? — оживи се изведнъж Белов от нелепата си идея. — Ей така, нека си лети!

— Не бива, Саша, да вървим… — Фил помогна на приятеля си да стане и го насочи към стълбището, което водеше към първия етаж.

Докато слизаше по стъпалата, Белия залитна и щеше да полети надолу, ако Фил не го сграбчи.

— Добре ли си, братко? — загрижено попита той.

— Добре съм… — кимна отново Белия.

— Стига вече, да вървим.

— Къде?

— Какво значи „къде“? Вкъщи.

— Какви ги дрънкаш? Как така ще си ходя вкъщи? Теофило, какво става? — започна да се възмущава Белов. — Защо се опитваш да ме командваш?!

— Саня, откъде ти хрумна, че те командвам? — С недоумение го изгледа приятелят му. — Нали ти сам каза: „Да си вървим вкъщи.“

— Аз ли съм казал това? Сигурен ли си? Май ме премяташ? — недоверчиво присви очи Белия и размаха заканително пръст. — Внимавай, Фил, ако ме лъжеш, аз… Аз те създадох, аз ще те убия…

— Ще ме убиеш, ще ме убиеш… Стига, Саня, престани да се наливаш!

— Да, аз също смятам така… — съгласи се на секундата той. — Ей сега, само ще се отбием в бара и…

— Саня, ако отидем в бара, ще пиеш само чай или кафе! — решително възрази Фил, без да пуска лакътя му.

— Точно така! Чай или кафе! — закима енергично Саша.

В този момент някой подвикна на Фил:

— Валера, Валера!

Той машинално се обърна. Белия веднага се възползва от това, че Фил се разсея, освободи лакътя си и решително закрачи към бара, като направи знак на бармана с вдигнат пръст:

— Едно малко уиски!

А към Фил, махайки с ръка, се приближаваше един лустросан млад мъж, издокаран в марков костюм. До него вървеше ефектна стройна блондинка с дълга прилепнала по тялото рокля.

— Саня, ей сега ще дойда — подхвърли Фил след Белов и се обърна към познатите си: — Е, здравей, господин Кордон…

— Валера, радвам се да те видя! — мъжът придърпа Фил към себе си и го целуна по бузата. Той леко се смръщи, тъй като всички в средите на кинаджиите знаеха за нетрадиционната сексуална ориентация на Кордон…

— Здрасти, Анюта, изглеждаш добре — кимна Фил на момичето.

— Старая се… — лениво се усмихна тя.

— Дошли сте да поиграете малко, така ли? Да не би да сте се сдобили с излишни пари? — Фил предизвикателно се усмихна, защото Кордон му дължеше доста голяма сума за изпълненията му в неговия филм, но не бързаше да се разплаща и твърдеше, че няма пари.

Белов получи уискито си от бармана и се обърна към Фил. Кордон забеляза погледа му и лъчезарно се усмихна:

— Моля те, Валера, запознай ме с Александър.

— Виж какво, моментът не е подходящ… — малко смутено измърмори той. — Защо напираш, много ли ти е необходим?

В този момент, олюлявайки се, Белия се приближи към тях. Фил подпря приятеля си с ръка в гърба и с категоричен жест му отне чашата.

— Братле, нали се разбрахме! — навъси се недоволно той и се обърна към Кордон: — Ето, запознайте се. Това е Александър. А това е Андрей Кордон, акула в шоубизнеса.

— Саша, китът-убиец — представи се Белия.

Кордон любезно се засмя в желанието си да покаже, че е оценил шегата по достойнство. Белов стисна тясната му длан.

— А това е Аня — изгряваща филмова звезда…

Белов изгледа момичето, което посрещна мрачния му поглед с игрива усмивка.

— А вие? Вие също ли сте хищница? — тъжно попита той.

— Аз ли? — кокетно се засмя то и бавно завъртя глава. — Не, аз съм млекопитаещо…

— Млекопитаещо, така ли? — Белия вдигна учудено вежди и изведнъж посочи към една свободна маса. — Да седнем?

Поканата прозвуча като заповед…

 

 

В същото време в залата се появиха Каверин и Петрович. Володя беше възбуден, усмихваше се широко и енергично потриваше ръце.

— Ех, предчувствам, че днес ще спечеля! — Силно сръга с лакът приятеля си в ребрата. — Ах, как само ще спечеля!

— Дали първо да не хапнем нещо? — предложи Петрович, който никога не пропускаше случай да се погрижи за своето доста обемисто шкембенце.

— Става — съгласи се веднага Каверин. — Нещо такова… от морските дарове, нали така?

Тръгнаха през залата и завиха надясно — там, където имаше няколко свободни маси, а масата, около която се бяха настанили Белов и компанията му, остана зад гърба им…

 

 

Разговора подхвана сладкодумният Кордон.

— Да, бива си го това казино… — огледа залата продуцентът и леко поклати глава. — Знаете ли, Саша, от тази гледна точка Москва е изумителен град. В Лас Вегас, да речем, кой ходи по казината? Разни бабички, японци, провинциалисти от Оклахома, ние, каубоите… — общо взето, всевъзможна паплач! А пък тук — само погледнете! — събрал се е цветът на нацията, разбираш ли? Най-жизнеспособните личности…

Белов като че ли изобщо не слушаше тирадата му. Той непрестанно гледаше към Аня с откровено похотлива усмивчица. А тя му отвръщаше с предизвикателен поглед, който като че ли дори беше още по-безсрамен.

— Гледах наскоро „В света на животните“. Там казаха, че Дарвин изобщо не е прав… — не без ирония отбеляза Саша в отговор на Кордон, като прекъсна за секунда своя флирт.

 

 

Петрович се настани край масата и кимна:

— Белов е тук, видя ли го?

— Аха… — отвърна мрачно Каверин, без да се извръща.

От прекрасното му настроение нямаше и следа. Много добре знаеше колко непредсказуем може да бъде неговият партньор, когато си пийне. Ето защо сега му се искаше само едно — Белия да не го забележи…

Но Саша го забеляза. Той млъкна, а игривата му усмивка се смени с физиономия, която изразяваше мрачна решителност. Шумно отмести стола си, стана и измърмори:

— Ей сега ще се върна…

Фил погледна след приятеля си. Той вървеше по права линия и крачеше демонстративно бавно, свел ниско глава. Нямаше съмнение, че крайната цел на маршрута му е масичката, край която се бяха настанили Каверин и неговият ординарец.

— И това ми било личности… — тихо и злобно измърмори Фил. — Обаче са страшно жизнеспособни, мамка им!

За миг се обезпокои. Всъщност напоследък между Белов и бившето ченге не се забелязваха никакви търкания, така че Фил нямаше формален повод за безпокойство. Той изчака малко и се обърна към продуцента:

— Както и да е, да върви по дяволите тоя Дарвин! Кордон, а кога ще ми дадеш парите?

— Валера, наистина ли си в състояние да насочиш дуло срещу мен само заради някакви си сто бинки в зелено? — лениво му отвърна той, докато се опитваше да види към кого се е отправил Белия. Неговата приятелка също не преставаше да гледа натам…

 

 

А Белов вече бе застанал зад гърба на Петрович.

— Кого виждам! Направо си ходим по петите, нали, Саша! — разпери ръце Каверин и изобрази любезна усмивка.

Той обаче му отправи тежък поглед. Явно нямаше намерение да разиграва циркове. Саша сложи ръка върху рамото на помощника на Каверин.

— Виж какво, бъди така добър да се поразходиш, трябва да си поговорим малко с Володя.

— Ами, тогава аз ще отида да поиграя — скочи от креслото Петрович.

Белия едва успя да седне на мястото му, когато при тях се появи сервитьорката. Тя постави на масата кофичка с шампанско и две чаши с уиски. Саша моментално изля в гърлото си чашата на Петрович и помоли момичето:

— Ще донесеш ли още едно такова?

Каверин го погледна, също пресуши наведнъж своето уиски и подвикна след отдалечаващата се сервитьорка:

— И още едно!

Дуелът започна. Белов се облегна върху масата и се наведе към Каверин.

— Е, искаш ли да си поговорим за живота, Владимир Евгениевич? — предложи той.

Каверин мълчеше. От всичко на света в момента най-малко му се искаше да подхваща задушевни разговори с човека, когото мразеше.

— Защо не разреши на крадците да ме очистят? — зададе първия от измъчващите го въпроси Белов.

— Защо ти трябва да знаеш? Нали си жив и здрав, радвай се…

— Искам да разбера. Притеснявам се, когато не разбирам нещо.

— Е, драги мой, ти не разбираш толкова много неща! — подигравателно му се ухили Каверин.

Белия скръцна със зъби, но се сдържа:

— Ами, просвети ме тогава — предложи.

Бившето ченге се замисли за миг и сведе ниско огромното си чело, уголемено още повече от плешивината на главата му. Сетне вдигна очи към Белов. В този момент Саша изобщо нямаше вид на пиян, а по-скоро приличаше на човек, който е смъртно уморен от всичко на света.

— Добре, де, както се казва: пушкалата — под масата, картите — на масата — пошегува се Володя, без изобщо да се усмихва. — През осемдесет и девета ти подхвърлиха онзи пистолет по мое нареждане.

— Така ли било! — не скри учудването си Белов. — Значи, излиза, че ти си знаел, че аз не съм убил твоя братовчед Мухата.

Бившето ченге стисна зъби и кимна.

— Че кой тогава го е направил?

— Нямам представа.

— И защо приписа тази работа на мен?

Каверин погледна невъзмутимия Белов и отсечено, с вледеняваща ярост изрече:

— Защото ти си едно нагло свинско черво, което си мисли, че е най-страхотният от всички на света и че може да сложи всички в джоба си.

— Не, Володенка — бавно поклати глава Белия и посочи с пръст събеседника си. — Ти си свинско черво! Сега ясно ли ти е защо те изхвърлиха от милицията…

— Ако искаш да знаеш, това е болна тема… — От злоба той замахна и удари с юмрук по коляното си. — Аз бях най-добрият следовател! Аз бачках за десет! Сега вече щях да съм най-малко полковник! А ти, пале такова, застана на пътя ми като пън, като бариера!

Лицето на вбесения Владимир Евгениевич се покри с червени петна. Вече не криеше задушаващата го злоба. Наведе се напред и пръскайки слюнки, заля Белов с цялата си дългогодишна омраза:

— Заради теб загубих работата си, заради теб се въртя между отрепките, които ненавиждам! Но пък за сметка на това сега ти, който си толкова умен и толкова могъщ, работиш за мен! И ще работиш! Ще работиш като прокълнат, като мравчица ще работиш! Докато не кажа на касапите — стига толкова, убийте този мръсник! И ти няма да можеш да се скриеш, защото сега зад мен стоят държавата и специалните служби. Разбираш ли какво ти казвам?!

Скулите на Белов подскачаха. Той едва успя да откъсне поглед от пламтящите с нечовешка омраза очички на Каверин. Забеляза кофичката с леда, от която стърчеше опакованото със златно фолио гърло на отворената бутилка…

Ана постоянно хвърляше погледи към Белов и тъй като предчувстваше, че ще стане някаква беля, докосна Фил по ръката:

— Валера, според мен там всеки момент ще се случи нещо.

Фил моментално се обърна и успя да зърне как Белов стовари върху главата на Каверин бутилката, която се пръсна на парчета…

— М-да… Това са най-добрите представители на нацията… — равнодушно поклати глава Кордон.

Свикналият с подобни инциденти персонал на казиното бързо и умело разведри обстановката. Служителите веднага отведоха в медицинския център Каверин, чиято глава беше окървавена, като по този начин го скриха от дошлите тук да се забавляват, а на Белов намекнаха по възможно най-любезния начин, че е крайно време, дето се казва, да има мярка…

— Александър Николаевич, вие сте наш постоянен клиент и ние винаги сме щастливи да ви посрещнем тук, но… — изобразявайки безкрайно съжаление, блееше някакъв мухльо от администрацията на казиното, пък и на това отгоре се държеше като бездарен артист, непрекъснато забелваше очи нагоре и кършеше ръце. — Но днес с оглед на случилото се… Разберете ме правилно, толкова ми е неудобно да ви моля за това…

— Да вървим, Фил… — обърна се Белия към приятеля си, без дори да удостои с поглед администратора.

Те слязоха долу, където се намираше гардеробът. Едрият охранител на вратата обидено изрече:

— Александър Николаевич, нали се разбрахме с всички, че казиното е мирна зона и че тук няма да има сблъсъци…

— Недей да учиш баща си — измърмори Белия. — Можеш да ме броиш за Саддам Хюсеин.

— Точно пък с тебе никой нищо не се е разбирал, смешнико — затапи охранителя Фил и подаде палтото на Белия. — Както и да е, хайде да си ходим, Саша.

— Хайде да си ходим… — вяло кимна той и послушно пъхна ръка в ръкава на палтото си.

Обърна се назад и видя през стъклените врати Аня. Тя въртеше в ръцете си една чаша и от време на време леко докосваше до нея чувствените си ярко начервени устни. Предизвикателният й поглед накара Белов да се спре.

След миг решително смъкна палтото от раменете си.

— Не, Фил! — На мрачното му лице отново се разля похотлива усмивка. — Няма да си ходя…

25.

В това време недалеч оттам, на някакви си две-три преки от казиното, в един моден ресторант прахосваше живота си Космос Юриевич Холмогоров.

Както винаги беше сам и се бе затворил в едно самостоятелно сепаре, където се забавляваше по обичайната си програма. Първо — кокаин, после — реки от водка, сетне — отново кокаин…

А след това му се приискаха и момичета. В момента три почти напълно разсъблечени проститутки от булевард „Тверски“ танцуваха пред него и покорно пееха песничката за малката елхичка, на която й е студено през зимата… Те със страх наблюдаваха своя клиент, който им дирижираше с един отхапан банан в едната ръка и с пистолет в другата и си мечтаеха само за едно — колкото се може по-бързо да се изметат оттук.

Сетне Космос изгони всички, положи глава върху масата и заплака за своя погубен живот… И отново дойде ред на кокаина — на онези две бели пътечки, които като релси водеха неговия влак към пропастта. Той вече нямаше къде и как да напусне този коловоз…

Всичките му познати бяха престанали да се съобразяват него, той се бе превърнал в безполезна твар и в тежест дори за приятелите си и това го вбесяваше най-много. Наистина ли беше годен само за момче за всичко?

Космос напусна ресторанта призори, когато вече бе започнало да се съмва. Той караше с бясна скорост своя мерцедес по пустите улици и безмилостно засичаше рядко срещаните в този час на денонощието автомобили.

Изведнъж една черна като въглен котка се втурна през улицата точно пред колата му. Без да се замисля, Космос удари спирачки. Мерцедесът спря на метър от фаталната отсечка, по която притича котката. Щом се озова от другата страна на улицата, зверчето замря и напрегнато се загледа в огромната спряла кола.

Бавно и тромаво Космос слезе от мерцедеса. Беше стиснал дръжката на един пистолет „Стечкин“.

— Ей, къде си хукнала? — подвикна на котката. — Ти разбираш ли какви ги вършиш, а? Ти кого си позволяваш да спираш, а? Не виждаш ли, че минава твоят Господ Бог! Само аз мога да реша дали ще живееш на белия свят! Разбра ли? Аз прочиствам света от такива гадини като теб! — Той вдигна бавно пистолета си и завърши надменно и тържествено: — Я бързо познай своя Бог, гадино!

Разнесе се изстрел. Котката изплашено приклекна и отскочи встрани. Отново се разнесе изстрел, а след него още един и още един… Нещастната животинка се мяташе на всички страни сред пръските рядка мартенска кал, които забиващите се в земята куршуми вдигаха във въздуха.

— Не мърдай! — свирепо крещеше Космос и натискаше спусъка.

Когато пълнителят на пистолета се изпразни, разяреният Космос захвърли оръжието след котката, която все пак успя да избяга. А след пистолета се понесоха мръсните псувни на новородения „бог“, но за щастие нито едното, нито другото вече не можеха да причинят зло на горкото животно.

Вбесеният Космос се върна при мерцедеса, който беше зарязал точно насред пътя. След секунда гумите му пронизително изскърцаха и автомобилът отскочи от мястото си, като остави след себе си белезникав дим от прегоряла гума…

26.

Ана стана рано. Белия, който през нощта здравата беше препил, изобщо не оправда надеждите й, тъй като не успя да покаже нищо изключително в леглото. Ядосаното момиче спа лошо и се събуди рано. От хъркащия като заклан Белов се носеше непоносима смрад на алкохол. Ана изпита непреодолимо желание веднага да застане под душа.

„И това ми било Ал Капоне! — разочаровано си мислеше тя, докато вървеше към банята. — Кой би допуснал, че…“

Там под освежителните струи на водата бодрото й настроение бързо се възвърна. Всъщност тя изобщо не замъкна Белов в леглото си, за да си доставя плътски удоволствия. Той й бе необходим със съвсем друга цел. Беше убедена, че ако разполага с любовник като Саша Белия, можеше да постигне много неща, разбира се, включително и в киното. В нейните представи той изглеждаше като един многотонен булдозер, който бе способен с лекота да прокара пътя й към набелязаната от нея цел. Ето защо в крайна сметка пресметливото момиче реши за известно време да затвори очи пред някои недостатъци на своя нов приятел и да се хване за него с две ръце.

Разтръсквайки влажните си коси, Ана излезе от банята и чу как ключалката на входната врата изщрака. С ключове от нейния апартамент разполагаше единствено Кордон. Тя загърна халата си и тръгна към антрето. Там наистина стоеше Андрей Кордон. Продуцентът изгледа свъсено своята приятелка, докато разкопчаваше палтото си.

— Какво става, вече започна да си падаш по бандити, така ли? Това не е добре, любима моя — поклати глава той.

— Не е добре да изневеряваш на любимата си с мъже — моментално го отряза Ана. Тя се облегна на рамката на вратата и направи път на приятеля си.

Кордон свали палтото си, хвърли го на облегалката на фотьойла и свойски закрачи из апартамента. Беше облечен с костюма, който носеше вечерта, и очевидно бе прекарал нощта извън дома си.

— Смяташ ли, че това влиза в шибаната ти работа, девойко? — полюбопитства той с равнодушен глас.

— Ако обичаш, недей да ругаеш — смръщи се Ана.

— Млъквай, селянко проста! — повиши глас Кордон, след което съвсем любезно попита: — Така по-добре ли е?

Ана не отговори. Кордон изсумтя със задоволство, свали папийонката си и тръгна към вратата на спалнята. Но в същия миг тя се отвори и на прага се появи Белия само по гащи. Той приличаше на таласъм — беше разчорлен, космат, с подпухнало лице и зачервени очи.

Без да прикрива устата си с ръка, Белия се прозя и втренчи в продуцента мътния си поглед, който не предвещаваше нищо добро.

— Андрейчо-Чичопейчо, какво искаш, да ти фрасна един в носа ли? — почесвайки се по гърдите, попита той.

Трябва да се отдаде дължимото на Кордон, тъй като той нито за миг не изгуби присъствие на духа. Продуцентът на секундата се обърна, грабна палтото си от фотьойла и бързо закрачи към изхода.

— Аня, ще ти се обадя по телефона — подвикна той от прага.

— Ще чакам… — иронично отвърна тя по посока на вратата, която вече се бе затръшнала.

Ана се извърна към Саша и избухна в ехиден смях. Той също се опита да се усмихне, макар че никак не му беше весело. След вчерашните изпълнения главата направо го цепеше. Смутено потърка чело и попита:

— Аня, имаш ли марината?

— Ще се намери…

Докато той беше в банята, тя му приготви цяр за махмурлука. Наля марината в изящна висока чаша и пъхна вътре сламка. Довърши композицията с парченце кисела краставица, както поставяха традиционното резенче лимон на коктейлите.

Когато измитият и сресан Саша влезе в кухнята, Ана му подаде плода на своите старания.

— Бива си те… — похвали домакинята той.

Извади сламката, изпи на един дъх съдържанието на чашата и без да попита, я напълни още веднъж от предвидливо оставения на масата еднолитров буркан.

После двамата се преместиха в хола. Саша се отпусна с чашата в ръка във фотьойла, а тя се настани до него на дивана с подвити крака. Народното средство започна да действа и мъглата от махмурлука в главата му започна полека-лека да се вдига и да изчезва.

— Андрюха май се обиди, така ли стана? — обърна се той към момичето. — Мислиш ли, че прекалих?

Ана се засмя и безгрижно махна с ръка, сякаш искаше да каже: зарежи тази работа, намерил си за какво да се тревожиш…

— Много ли си зависима от него? — попита Белия, докато всмукваше течността със сламката.

— Ами, как да ти кажа? — сви рамене тя. — По две главни роли в годината, ходя на фестивали, той има къща в Лос Анжелис… Завися, разбира се…

Белов въздъхна:

— Тъпо е да зависиш от някого, нали? А, Аня?

— Винаги зависиш от някого, такъв е животът… — отново сви рамене момичето.

В този момент мобилният телефон на Саша изпиука в спалнята.

— Мамка му, кой се сети за мен? — промърмори той.

— Ами, изключи го — предложи му Аня.

— Ей сега… — Белов неохотно стана и отиде да вземе мобифона си от спалнята. — Ало!

Обаждаше се Фил. Резкият му истеричен глас преряза като с нож главата на замаяния от махмурлука Белов.

— Саня, току-що ми се обадиха по телефона. Космос е катастрофирал! Казват, че се е размазал…

— Как така се е размазал? — промърмори стъписаният Саша.

— „Как“ та „как“?! Мъртъв е! Май че се е врязал в някакъв самосвал или нещо такова… Абе, не зная нищо повече, Саня! — почти крещеше приятелят му. — Сега отивам в „Бърза помощ“, там ще ми кажат всичко. Добре, до скоро, ще ти се обадя отново…

Саша се върна в хола с мобифона в ръка.

— Станало ли е нещо! — разтревожи се Аня веднага щом зърна изопнатото му лице.

— Един мой приятел е катастрофирал… — мъчително отрони той.

27.

Докато натискаше газта на колата си към болницата на „Бърза помощ“, Саша беше изпаднал в тягостно вцепенение. Той беше потиснат, смутен и потресен. Но най-силно от всичко беше разкаянието. Непрекъснато си задаваше един и същ въпрос: защо вчера Космос е бил сам? Да, напоследък той се беше разпуснал и бе станал непоносим. Но въпреки всичко си оставаше техен приятел! Защо ли всички — самият Саша на първо място, се бяха отвърнали от него? Защо техният приятел се оказа изоставен…

Отговор нямаше. Всъщност имаше, но на него никак не му се искаше да признае собственото си коравосърдечие, равнодушие и личната си вина за смъртта на своя приятел…

Внезапно в съзнанието му се прокрадна една подличка и отмъстителна мисъл. Той реши, че тази катастрофа представлява заслужено възмездие. Наказание за това, че Коса, макар и несъзнателно, но бе натикал него — Саша, под куршумите на хората на Лука. И в крайна сметка заради него бе умряла майка му, и заради него сега той бе принуден да изпраща оръжие в Чечения…

„Стоп!“ — прекъсна мислите си Белов.

Той се изплаши от тази предателска мисъл и се постара да я прогони. И за целта лесно намери контрааргументи. Осъзнаваше, че участието на Космос в историята с оръжието не решаваше нищо, защото така или иначе Веденски заедно с Лука щяха да го заставят да приеме всичките им условия…

„А пък Космос… Та той ми е брат… Брат, братленце, браточка…“ — повтаряше си той като заклинание и изведнъж започна неумело и несвързано да се моли.

— Господи! — мърмореше си под носа и мрачно гледаше пътя пред себе си. — Нека само да оживее и аз се кълна, че ще го измъкна от тази яма! Ще го излекувам, ще го отърва от идиотския кокаин! Той напълно ще се съвземе, обещавам ти, Господи!

 

 

Саша буквално влетя в приемната на болницата, приближи се бързо до гишето за регистрация и се наведе до прозорчето. Сериозното момиче с кръгли очила въпросително повдигна глава.

— Извинете, бихте ли ме упътили… — замънка той, тъй като не знаеше къде да търси Космос — сред живите или сред мъртвите.

— А-а-а… — проточи момичето, което явно се досети за кого става дума. — Сигурно търсите Космос Юриевич?

— Да, казаха ми, че са го докарали при вас…

— Почакайте малко, ей сега ще дойде лекарят и подробно ще ви разкаже всичко…

— Лекарят ли? — не осъзна веднага какво му казват. — Значи е жив?!

— Ами, да, разбира се… — усмихна се мило и насърчително медицинската сестра и кимна с глава, посочвайки нещо зад гърба му. — Впрочем, ето го и докторът.

Един дългунест чорлав младеж в къса, явно несъответстваща на ръста му бяла престилка, се втурна към Белов.

— За Холмогоров ли сте дошли? — изрече той като скоропоговорка. — Знаете ли, вашият приятел се е родил не просто под щастлива звезда, а под цяло съзвездие от щастливи звезди. Казват, че от колата му са останали само смачкани ламарини, а той има само три счупвания…

— Ама, че негодник! — На лицето на Саша се разля широка усмивка, той замахна и така удари с длан по гишето на регистратурата, че момичето зад стъклото подскочи. — А сега къде се намира?

— Баща му го прибра вкъщи. Естествено, аз протестирах — разпери ръце лекарят, — защото по принцип трябва да полежи в болницата, но…

— Каква ти болница, докторе! — разсмя се Саша и потупа момчето по рамото. — Той плаче за затвора! Вие сте извадили късмет, че не е изпозастрелял всички ви тук! Благодаря ви, благодаря ви!

Потупа още веднъж лекаря по рамото, обърна се и решително закрачи към изхода. Сетне спря за секунда на вратата, измъкна изпод яката си инкрустираното си кръстче и го притисна до устните си. Дългунестият лекар и сестрата се спогледаха, а докторът завъртя дългия си тънък пръст до слепоочието си.

28.

Докато Белия пътуваше към дома на своя приятел, Каверин и Петрович бързаха за самолета.

Те влязоха в района на летището през служебния вход, защото така можеха да стигнат по-бързо до сградата, и сега крачеха по пустата тераса, която обикаляше около цялото здание. Пръв вървеше мрачният Каверин, а след него ситнеше неизменният му помощник, понесъл две пътни чанти.

Зад стъклената стена се разнесе съобщение:

— Внимание. Продължава регистрацията на пътниците и багажа за полет 4519 по направление Москва-Баку…

— Имаш ли аналгин? — попита Каверин.

— Ъ-ъ… — поклати глава със съчувствие Петрович.

Каверин се смръщи и лекичко потърка слепоочията си. Бинтованата му глава страшно го болеше, а освен това Володя току залиташе. Изглежда, вчера Белов все пак бе успял да му докара някакво леко сътресение на мозъка.

Но много повече от главоболието го измъчваше омразата към Саша, която търсеше изход, но не можеше го да намери. Тя бушуваше в гърдите му, мътеше разума му и се опитваше да избие навън. Но той първо трябваше да премине през целия маршрут, да сложи ръка на всички връзки и контакти на Белов и едва тогава да…

— Само да прекараме стоката и ще го накълцам на парчета — обеща неизвестно на кого Каверин през стиснатите си зъби. — И цялото му семейство ще изтрепя до крак…

Стигнаха до вратата. Той дръпна дръжката към себе си и в същия миг от другата страна на вратата някакъв младеж връхлетя върху него. Най-безцеремонно го отблъсна встрани и той доста силно удари рамото си.

— Ей, какво ти става, тясно ли ти е тука? — подхвърли Петрович на младежа.

— Я върви на майната си, скапаняк! — равнодушно отвърна той, без да поглежда настрани. Младежът вонеше на алкохол.

Каверин се закова на място като вцепенен. Внезапно осъзна кой щеше да му плати за вчерашните номера на Белов.

— Володя, има ли ти нещо? — попита Петрович.

— Върви, върви, аз ей сега ще дойда… — измъчено се усмихна той, пъхна ръка в джоба на палтото си и напипа там ножа, който винаги носеше.

Изчака, докато приятелят му се скри зад завоя, и се обърна назад. Младежът, който нагло го беше обидил, пушеше навън, облегнат на перилата. Володя излезе на терасата и затвори вратата. След няколко секунди отново влезе в сградата на летището. Сетне затвори още по-грижливо двете крила на вратата зад себе си и препречи изхода, като премести пред него една кофа за смет. След това бавно се огледа — беше напълно спокоен, а на устните му играеше умиротворена усмивка. Щом се увери, че всичко е тихо и мирно, той се отправи към гишето за регистрация.

А на терасата с рана от нож в черния дроб остана да лежи същият онзи млад хулиган, който се превърна в нещастен жертвен агнец.

29.

На Космос наистина страшно му провървя. Мерцедесът му налетя на една боклукчийска кола, и то така, че след това се наложи да измъкват несретника с помощта на оксижен. През цялото време, докато спасителите се трудеха над останките от мерцедеса, Космос яростно псуваше. В началото медиците предположиха, че е получил шок от удара и че може да има сериозни увреждания на вътрешните органи. Но когато откараха пострадалия в болницата и грижливо го прегледаха, останаха изненадани. Стана ясно, че като се изключат безбройните натъртвания и порязвания, травмите се свеждаха само до три счупвания — на предмишницата, на ключицата и на пищяла.

Космос беше гипсиран, сложиха му една инжекция и го предадоха на пристигналия в „Бърза помощ“ Юрий Ростиславович. Старите „академични“ връзки помогнаха на член-кореспондента да прибере сина си вкъщи. Лекарите пуснаха пострадалия и, разбира се, му предписаха строг режим на лежащо болен.

Ала, щом се озова у дома, на Космос и през ум не му мина да легне. Изпитваше ужасни болки, раните и натъртванията му пулсираха, но младежът не посегна към кокаина. Единственото, което си позволи, беше да пийне малко бира. Той чакаше Белов. Предполагаше, че след като научат за катастрофата, приятелите му ще го потърсят. Никак не му се искаше да се вижда с Фил и още повече — с Пчелата, но — виж! — с Белия му се искаше да си поговори. Напоследък между тях се бяха натрупали твърде много недоизказани неща.

Космос помоли баща си да не пуска при него никого, освен Саша и се настани край масата в хола с чаша бира.

Звънецът на вратата иззвъня, когато допиваше втората бутилка.

— Тате, отвори! — извика. — Нали помниш? Мен ме няма…

Холмогоров старши отиде в антрето, тътрейки домашните си чехли. Космос се заслуша. Първо изщрака ключалката на входната врата, а сетне баща му каза на някого: „Не се събувай…“ А след още един миг Юрий Ростиславович надникна при сина си и му съобщи:

— Саша дойде.

Космос замълча. Саша мина покрай Юрий Ростиславович и влезе в хола. Заобиколи стола, застана до прозореца, опря се на перваза и погледна в очакване неподвижния Космос.

— Саша, искаш ли бира? — предложи му Холмогоров старши.

Той не отговори. Юрий Ростиславович повъртя в ръка бутилката с бира, която бе взел от кухнята, остави я на масата и притеснено промърмори:

— Е, вие тук си поговорете, а аз ще отида оттатък да гледам новините…

Саша разсеяно му кимна. Юрий Ростиславович излезе от хола и затвори вратата след себе си.

— Фил ми каза, че си загинал при катастрофата — мрачно изрече Саша. — И аз хукнах към „Бърза помощ“…

— Жалко, че не загинах — също така мрачно го прекъсна Космос.

Белов напрегнато пристъпяше между масата и прозореца, тъй като не знаеше как да започне тежкия и неприятен и за двамата разговор.

— Мога ли да сваля крака ти на пода — попита най-сетне Саша.

— Опитай… — вяло се размърда пострадалият, подготвяйки се за болезнената процедура.

Саша внимателно спусна гипсирания му крак на пода, премести табуретката до масата и седна срещу него. Космос се смръщи, настани крака си по-удобно и се опита да отвори с една ръка бутилката с бира.

— Не ми се сърди, братко — започна Белов с тих и малко виновен глас. — Понякога трябва да оказвам натиск на всички, иначе всичко ще отиде по дяволите. Но ти наистина изглеждаш зле. Косе, дрогата ще те унищожи. Ще минеш на хероин и — край! Ще се сринеш окончателно, тогава вече няма да има спасение.

— Не е там работата, Саня… — подаде му със здравата си ръка бутилката бира Космос. — На, отвори я, аз не мога. Знаеш ли, аз отдавна вече си го мислех, а когато започна тази дивотия с Чечения, направо вече нищо не ме интересуваше… Ама, кажи ми, моля ти се, за какъв дявол ни е всичко това? — попита с болка в гласа той.

Саша отвори бутилката и наля бирата в чашите.

— За какво говориш в момента? — направи се, че не разбира.

— Саня, ти по-добре от мен знаеш за какво говоря — не сваляше от него разтревожените си зачервени очи Космос. — Преди си мислех, че на всяка цена трябва да докажа на всички, че съм по-твърд от камък. Е, показах им, и какво от това… Какво ще стане по-нататък? Своите хора ли ще започнем да избиваме?! Първо — нашите войничета в Чечения, а сетне ще се изпозастреляме помежду си… А пък на Пчелата изобщо не му пука, той е готов да прегризе гърлото на всеки за някой и друг долар повече!

— А ти да не би да си мислиш, че на мен всичко това ми харесва? — погледна изпод вежди приятеля си Саша. — Мен просто ме гепиха за гушата и ме заставиха да върша тази работа. Все едно, че съм в самолет — хем не мога да изскоча навън, хем знам, че няма да изкарам дълго във въздуха… Седнал съм вътре и летя…

— Да, и чакаш крилото да се откъсне… — съгласи се мрачно Космос.

— Точно така. Или да се забия в някоя планина…

— Или терористите да ударят със „Стингър“… — подсмихна се Космос. Изведнъж той се наведе напред и съсредоточено погледна приятеля си в очите. — Саня, а ти знаеш ли кога се качихме в този самолет? На трети октомври осемдесет и девета година, по време на боя в квартал „Раменски“. — Той помълча, предъвка устни и най-сетне си призна: — Всъщност тогава аз стрелях по Мухата…

Настъпи дълга и мъчителна пауза. Двамата си припомниха картини от онзи бой. Но всеки имаше различна представа за случилото се и сега виждаше онова, което виждаше и тогава от мястото, на което се намираше в онзи хангар…

Саша беше в самия център на стълпотворението и заедно с Пчелата измъкваше Фил от схватката. В този момент той не виждаше Мухата, пък и тогава не му беше до него.

За сметка на това Космос много добре го виждаше. Мухата разблъскваше биещите се и си проправяше път към Саша. Очите му пламтяха от безумна жажда за мъст, а в дясната му ръка в лъчите на прожектора проблясваше острието на нож. Космос нямаше как да предупреди Саша, а врагът вече беше на две крачки от него. На Мухата му оставаше да направи само още една последна крачка и той дори вече бе вдигнал ръка, за да нанесе решителния удар…

И тогава Космос измъкна своя пистолет… Изстрелът му се сля с изстрела на белокосия мъж и това го спаси. Той набързо прибра пистолета си и хукна след приятелите си към линкълна…

 

 

Саша стана и отиде до прозореца.

— Саша, разбери, тогава просто нямаше изход — започна да се оправдава Космос, заеквайки. — Само след миг той щеше да те наръга… А пък аз не ти го казах веднага, защото… ами, защото се шубелисах, когато ченгетата ме наскачаха. На кого му се ще да влезе в затвора, нали разбираш…

Сведе глава и виновно замълча. Белов също мълчеше. Застина, облегнал чело до хладното стъкло на прозореца, и с невиждащ поглед се загледа в сновящите долу хора. Скулите му нервно подскачаха.

Двамата мълчаха, тъй като сега никой не можеше да твърди със сигурност дали тогава, по време на онзи бой в квартал „Раменски“, Космос беше спасил своя приятел, или го беше погубил.

— Е, не може да се каже, че аз не се досещах… — замислено изрече най-сетне Белов.

Той се извърна и погледна приятеля си в очите. Лицето на Космос беше покрито с мрежа от синини и порязвания, а на главата му имаше превръзка, която приличаше на азиатска чалма. Счупената му ръка беше подпряна върху някаква сложна шина, а прикованият му в гипс крак — прав и дебел като брезов дънер, беше изопнат.

А венец на този нелеп вид беше неговият поглед изпод свъсените му вежди — в очите на Космос се четеше такава вина, сякаш беше някакъв кокер шпаньол, който е напакостил тайно в ъгъла.

Всичко това се стори толкова забавно на Белов, че той не можа да скрие усмивката си:

— Космосе, Космосе, мамка ти! Приличаш на извънземно страшилище! — с престорен упрек поклати глава. — Ако ти ми беше жена, сега щях да ти кажа: и защо ти, кучко такава, провали целия ми живот?! Но ти не си ми жена, ти си ми брат и затова…

Той замълча, върна се до масата, седна срещу приятеля си и попита, но вече с по-спокоен тон:

— Косе, а имаш ли още бира? Главата ми се цепи…

— Тате! — развика се едва ли не с радост Космос. — Има ли още бира?

А Белов плъзна още веднъж развеселен поглед по странната му фигура и иронично възкликна:

— Истински красавец!

Холмогоров старши влезе в хола, притиснал до гърдите си половин дузина бутилки с бира. Едва сега Белов забеляза колко е остарял Юрий Ростиславович. Той беше страшно побелял и прегърбен. Със зле избръснатото лице, избелялата дънкова риза, издутите на коленете джинси и подпетените пантофи академикът изобщо не приличаше на онзи блестящ учен и красив мъж, какъвто беше само допреди пет години. Едва сега Саша си припомни, че преди две години го напусна и младата му жена, която избяга зад граница с някакъв норвежец, датчанин или какъвто там беше…

Юрий Ростиславович подреди бутилките на масата и неуверено попита:

— Момчета, може ли да остана малко при вас?

— Разбира се, тате, седни… — посочи към един стол Космос.

Белов чевръсто отвори бутилките и наля бира във високите чаши.

— За твое здраве, синко — положи длан върху здравото рамо на сина си Юрий Ростиславович. — Недей повече да ме плашиш така, и приятелите си недей да плашиш.

— Точно така — съгласи се Саша. — Направо ме тресеше, докато се носех към „Бърза помощ“…

И тримата едновременно надигнаха чашите. Юрий Ростиславович попи устата си със салфетка и смутено се покашля:

— Тук има добра акустика и аз чух една-две фрази… Мога ли да ви разкажа една притча, която научих още през петдесет и осма и я запомних за цял живот… Две жаби паднали в една кана с прясно мляко. Чували ли сте я? Не сте, нали? Значи, така, едната казала: край, не можем да излезем оттук, няма смисъл да се борим — и потънала. А втората решила: а, не, няма да се предам току-така — и цяла нощ плувала, размахвала крачета… И както си махала до сутринта, успяла да направи прясното мляко на масло и да излезе от каната. Та така.

Саша се подсмихна и изведнъж забеляза, че Космос се е обърнал към баща си — погледът му беше необикновено топъл и почти нежен. Юрий Ростиславович отново се покашля и извади цигара.

— Това гласи тази притча — измърмори и се обърна към Белов. — Саша, дай ми запалка.

Той пъхна ръка в джоба на сакото си. Запалката се оказа под някаква дебела, сгъната няколко пъти хартия. Без изобщо да се замисли, той я измъкна. Беше картата на Чечения, надраскана с бележки, направени със син молив.

30.

Изминаха почти три седмици. Много неща се промениха за това кратко време. Промени се и Космос. Бурните му оргии останаха в миналото и той вече беше по-тих от водата и по-нисък от тревата. Като че ли дори се отказа и от кокаина, поне никой повече не го видя да държи тази гадост в ръцете си.

Отново започна да се интересува от работите на Белов. Вече втора поредна седмица всеки ден идваше в офиса, подпирайки се на патериците си, и със старанието на прилежен ученик се опитваше да вникне в новите за него неща, които се вършеха там. Повече дори и не намекна за отношението си към проекта „Здравей, оръжие!“. Вероятно той си бе поставил за цел да докаже на приятелите си, а сигурно и на самия себе си, че още е рано да му слагат кръст. Никой не знаеше дали това беше така или не, но всички се радваха на тези неочаквани промени.

Белия също сложи край на пиянството. Но при него нещата стояха доста по-различно. Той завъртя любов с Анюта. По цели дни висеше в дома й, почти не се показваше в офиса, а ако се появеше за час-два, беше замислен и мълчалив. Сякаш размишляваше над някакъв важен проблем, но изобщо не искаше да споделя съмненията си с когото и да било.

Това негово поведение тревожеше Фил. Той се боеше, че приятелят му сериозно е хлътнал по тази артистична въртиопашка. Това подозрение страшно го изнервяше и Фил дори се канеше при удобен случай да проведе искрен разговор с Белов.

А пък Пчелата… Той беше изцяло отдаден на чеченския проект. Когато си мислеше за това какви огромни парични вложения са направили в това начинание, от вълнение чак дланите му се изпотяваха. А щом започнеше да пресмята какви печалби трябва да донесе тази сделка, направо му се завиваше свят.

Днес трябваше да се осъществи поредният сеанс от свръзката със съпровождащия стоката Каверин и той беше последният от няколкото, които бяха планирали по време на превозването на стоката. Засега всичко вървеше добре, но колкото повече наближаваше краят на маршрута, толкова повече растеше напрежението в офиса на Белов.

Ето защо днес и четиримата се събраха около телефона в кабинета на Белия.

Белов и Пчелата седяха край кръглата маса за съвещания, върху която бе поставен най-обикновен телефонен апарат „Панасоник“, предназначен за офиси. И двамата бяха застинали в една и съща поза на мъчително очакване — полуизлегнати върху масата, те бяха подпрели брадички на стиснатите си юмруци и не сваляха очи от безмълвния апарат.

Малко встрани от тях в едно кресло се бе настанил Космос. Той бе хванал със здравата си ръка малък бюст на Сократ и разсеяно галеше гипсовата глава на философа. Той също се притесняваше и от време на време по стар навик започваше да предъвква устни.

На пръв поглед като че ли не се вълнуваше единствено Фил. Изцяло бе погълнат от заниманието си със своята любима играчка — нов-новеничък стилен пистолет „Берета“. Отпуснат в креслото до входа, той съсредоточено разглобяваше оръжието и с интерес разглеждаше механизмите му.

Саша хвърли един поглед на часовника.

— Колко стана? — попита Пчелата и извади от пакета „Кемъл“ поредната цигара.

— Три и дванайсет минути.

— Знаеш ли, Саша, може ние да сме объркали нещо? — предъвка цигарата си Пчелата и без да я запали, я изплю на масата. — Може би е трябвало да се чуем в три часа през нощта?

— Това пък откъде ти хрумна?! Просто нашият Володя много си го бива по спътниковите връзки.

— Той просто се подиграва с нас, да пукна, ако не е така! — убедено рече Фил.

Пчелата нервно забарабани с пръсти по масата. Белия мрачно погледна към него и едва забележимо поклати глава, сякаш искаше да му каже: „Престани!“

— Треска ме тресе — рече Пчелата и сви рамене. — Както и да го погледнеш, десет милиона сме пуснали по пързалката!

— Единайсет — тихо уточни Космос.

— Какво значение има — свъси се Пчелата, — просто ги закръглих…

Най-сетне се разнесе остро иззвъняване. Белия и Пчелата скочиха и едновременно посегнаха към апарата. В последния миг Пчелата дръпна ръката си.

— Ало! Ало! — почти се разкрещя в слушалката Белия.

Оттам се разнесе само пиукане и пращене…

 

 

В едно голо поле, по което се разхождаха всички ветрове, бяха спрели два покрити с пролетна кал джипа. До колите пристъпяха от крак на крак трима въоръжени брадати кавказци, облечени в защитни униформи. А пред апаратурата, стиснал една най-обикновена телефонна слушалка в ръка, беше клекнал опакованият в камуфлаж Володя Каверин.

Той натисна нещо върху пулта на апаратурата и най-неочаквано чу съвсем ясното „ало“ на Саша.

— Мили ми друже, ти ли си? А пък това съм аз — с нагла вялост изрече Каверин. — Е, какво, ние караме стоката. Тя премина през втория пункт по железопътната линия. Всичко върви по плана. Пристигането в крайната точка и следващият сеанс ще бъдат по график. Можеш да извикаш контрагентите. Разбра ли всичко? Е, тогава до следващия път. — Без да дочака отговора му, Каверин натисна копчето върху пулта на апаратурата и злобно измърмори: — Мръсник…

 

 

— Мръсник… — просъска през зъби Белия и затвори.

— Какво стана?! — пребледня Пчелата, който не сваляше от него разтревожения си поглед.

— Няма нищо, казах го просто така, това са си мои неща — махна с ръка Саша и съобщи с невъзмутим глас. — Всичко е наред, утре клиентите ще приемат стоката.

Той се отпусна на облегалката на креслото и обгърна главата си с ръце.

— Йе-е-ес! — възторжено се разврещя Пчелата. Излетя като тапа от креслото и размаха юмруци като смахнат. — Майчице мила, наистина ли успяхме да направим това?! — възхитено простена.

— Плюй през ляво рамо… — изсумтя Белов и се разпореди: — Обади се на Ваха, нека да се качи на самолета, да се прибере у тях и да проконтролира приемането на стоката. Дай един тютюн…

Пчелата му подхвърли пакета „Кемъл“ и грабна телефона.

Саша бавно запали цигара, стана и посочи с глава на Фил към вратата:

— Хайде да вървим…

Пчелата се кискаше по телефона за нещо с чеченците и дори не забеляза как двамата излязоха от кабинета. Само Космос не сваляше напрегнатия си поглед от своите приятели, но не им зададе никакъв въпрос.

31.

Пред сградата на правителството, която наричаха Белия дом, беше претъпкано с коли. Между тях близо до крайбрежната улица беше спрян мерцедесът на Фил. На задната седалка на колата се бе разположил Белия.

Той очакваше приятеля си, когото бе изпратил с едно дребно, но важно поръчение при Виктор Петрович Зорин — същия онзи чиновник, с когото се беше запознал покрай тениса. Самият Белов или се боеше да се срещне с него, или просто не му се искаше да го направи. Той използваше Фил като пощенска кутия, тъй като приятелят му просто трябваше да предаде в ръцете на чиновника запечатан плик. Белия не каза какво има в плика.

За огромно учудване на Саша Фил посрещна това дребно поръчение на нож. Той много добре си спомняше с каква лекота Зорин предаде приятеля му след покушението и изобщо не можеше да разбере какво бе накарало Саша отново да се обърне към този никаквец.

— Саня, от какъв зор ти е притрябвал този? — питаше той. — Къде чак толкова те е стегнал чепикът?

— Виж какво, хайде да не ме ръчкаш, а? — свъси се Белия. — Наистина ли ти е чак толкова трудно просто да му предадеш този плик? Или искаш аз сам да му го занеса?

Фил въздъхна и слезе от колата.

Той се върна бързо — след около двайсетина минути. Заобиколи мерцедеса, отвори вратата и се надвеси над Белов.

— Саня, намекни ми поне за какво става дума? — сбръчка като хармоника челото си Фил. — Какви си ги закъдрил?

— Фил, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще спиш — отвърна му на шега Саша. — Направи ли всичко, както ти казах?

— Дадох му го, бе, дадох му го! — смръщи се приятелят му. — Но той е изключителен мръсник, как можеш да… Какво, да не би да си забравил как същият този Виктор Петрович те поднесе на тепсия, когато…

— Фил, всеки политик е мръсник — с леко раздразнение го прекъсна Саша. Той не желаеше да разсъждава на тази тема. — Просто трябва много умело да го обвържеш. Така че неговите интереси да съвпаднат с твоите, разбра ли?

— Пак се разфилософства! — махна с досада Фил.

— Както и да е, после ще разбереш всичко — отсече Белия и посочи с глава към мястото на шофьора. — Сядай и карай бързо, хората ме чакат…

Фил поклати недоволно глава, заобиколи колата и седна зад волана. Не отрони нито дума повече. След малко мерцедесът потегли, набра плавно скорост и се понесе по крайбрежната улица.

А след още един час Виктор Петрович Зорин се върна в кабинета си от едни много по-високи и по-влиятелни кабинети. Той беше малко възбуден и изглеждаше изключително доволен от нещо. На прага се обърна към секретарката си и я предупреди:

— Лариса, ако се обади Белов, кажете му, че неговият въпрос се решава.

32.

Посещението на Белов в Агенцията за търговия с недвижими имоти се оказа кратко и съдейки по всичко — успешно. Той се стовари върху кожената седалка на мерцедеса и намигна на мрачния Фил.

— Защо си такъв навъсен, Теофило? Всичко е тип-топ!

— Сега къде отиваме? — попита той. — При Анюта ли?

— Не, закарай ме вкъщи!

Белов имаше много сериозни причини да бърза към дома си. Онова, което извърши днес, можеше да има непредвидими последствия. И не само за него (той беше готов за това), но и за семейството му. Трябваше да скрие Оля и Ваня колкото се може по-бързо и колкото се може по-далеч. Всичко беше подготвено предварително и неговото посещение в Агенцията за търговия с недвижими имоти беше един последен щрих в начинанието му. Всъщност той бързаше към къщи, за да се сбогува с жена си и сина си.

Олга не знаеше нищо за плановете на мъжа си и го посрещна доста студено. Саша нямаше как да не забележи това, но реши да не дърпа лъва за опашката и тръгна към детската стая. Той прекара цели два часа със сина си, игра си с него на колички, построи му замък и му чете приказки… Времето мина незабелязано и когато Оля дойде да приготви Ваня за сън, Саша напусна детската стая със съжаление.

Предстоеше му да проведе важен разговор с жена си и затова беше малко нервен. За да се поразсее, включи компютъра и си пусна една нова игра с престрелки. На екрана се появиха лабиринтите на някакъв мрачен замък, бъкащи от отвратителни уроди. Той толкова се увлече от стрелбата по чудовищата, че не забеляза кога жена му се появи в стаята.

Олга се бе настанила край високото бюро и пишеше нещо, обърната с гръб към него. Саша натисна паузата на играта, приближи се до жена си и я прегърна.

Искаше да се подмаже на Оля и да я предразположи, та да не би тя — не дай боже! — да се заинати, когато й предложи да замине. Но в мига, в който се притисна до нея и почувства допира на познатото скъпо тяло, веднага изпита желание. То беше примесено с мимолетно разкаяние за изневерите му и това го правеше още по-силно.

— Какво ти става, да не би да си решил да изпълниш съпружеския си дълг? — ехидно попита Олга.

— Ами, нещо такова. А да не би ти да имаш нещо против? — измърка в ухото й Саша.

Той надникна през рамото й. Тя веднага закри написаното с длан.

— Знаеш ли какво има тук? — попита го с усмивка. — Обвинение.

— Тъ-ъ-й… — с недоумение проточи Саша.

Той се засмя, отстъпи назад, разпери ръце и се отпусна на широкия диван.

— Е, хайде, обвинявай ме. Слушам те.

Оля повдигна листа към очите си.

— Аз ще обикалям из стаята, докато ти говоря, нали нямаш нищо против?

Саша с изненада забеляза, че жена му нервничи. Той кимна, а Олга се изкашля и започна да чете, крачейки из стаята.

— Значи, така. Александър Николаевич Белов се обвинява в следните престъпления: а) пренебрегва семейството си, б) не иска да направи ремонт, в) принуждава ме да използвам кредитни карти, г) носи четина, която боде, д) на три пъти не пренощува вкъщи без уважителни причини — с всеки следващ пункт тя ставаше все по-сериозна и по-сериозна. — Можеш ли да отговориш нещо по същество на предявените обвинения? Особено ме интересува последната точка.

— Това за четината ли беше? Вече се избръснах. — Саша демонстративно прокара ръка по едната си страна.

— Не, за това, че не нощуваш вкъщи — гледаше го строго жена му.

— Това е чиста проба провокация — завъртя глава Белов. — Имах много труден период, защото осигурявах безопасността на семейството си. Що се отнася до…

Оля се опита да каже нещо, но той я спря, като вдигна ръка.

— Един момент! Що се отнася до всичко останало, съгласен съм. Ето компенсацията.

Вдигна оставеното до компютъра куфарче и извади от него папка с документи и снимки. Подхвърли ги на масата и включи отново играта. Уродите кръвожадно започнаха да ръмжат от екрана.

Оля седна до него и отвори папката. Документите бяха написани само на английски език, а на снимките се виждаха изгледи от една луксозна вила в някаква южна страна.

— И какво означава всичко това? — озадачено попита тя.

— Това е една къщичка — обясни Белов, без да откъсва очи от играта. — С тенис корт, басейн, четири спални… В щата Флорида… По дяволите, колко много уроди…

Най-сетне жена му схвана за какво става дума — заветната й мечта се бе сбъднала. Тя неведнъж бе убеждавала мъжа си да купят къща в чужбина, но всеки път той й отказваше под някакъв предлог. И изведнъж — ето ти я и къщичката!

— Сашка! — Оля се хвърли върху мъжа си, поваляйки го на дивана.

— По-кротко, Оля, какво правиш! Ще събудиш Ваня! — доволно се засмя той.

Компютърът внезапно издаде сърцераздирателен стон, който се смени с тържествуващия рев на уродите. Саша повдигна глава и погледна към екрана:

— Видя ли, убиха ме!

— Пепел ти на езика! — плесна го през устата Оля. После впи устни в неговите в дълга и гореща целувка.

Той с готовност отвърна на целувката, като в последния момент успя да си помисли, че неговата сметка се оказа вярна и въпросът с отпътуването на семейството му като че ли вече беше решен.

33.

Володя Каверин изглеждаше като нетърпелив влюбен по време на първа среща, който е загубил ума и дума в очакване на своята изгора. Впрочем, причината за тревогата му беше къде-къде по-сериозна. Вагоните с оръжието пристигнаха навреме на уреченото място, но получателите на стоката не се появиха.

Той раздруса амунициите си и хукна в бърз тръст по дължината на влаковата композиция. Въртеше в движение главата си насам-натам и беззвучно псуваше. Петрович и седналите на платформата до него трима мрачни брадати кавказци хладнокръвно наблюдаваха тази суетня. Каверин стигна до последния вагон, зави зад ъгъла на построения от червени тухли склад и след миг изскочи от другата страна на зданието.

— И къде са тези будали, а?! — разкрещя се, загубил търпение. — Страшно неточни хора!

Петрович се опита да успокои шефа си:

— Ние нали сме тук, всичко е наред… Ей сега ще дойдат и клиентите. Какво си се затръшкал?

— Първо, тук има стока за цяла дивизия! — продължи Каверин. — И второ, връзката ми с Москва пропада!

Петрович подритна с носа на армейската си обувка сандъчето със спътниковия телефон.

— Володя, но ти можеш да се обадиш и оттук…

— Трябва да сме на полето, дръвнико! Сто пъти вече ти казах!

Каверин се обърна към невъзмутимите брадатковци и им подвикна нещо на чеченски. В отговор и тримата мълчаливо поклатиха глави. Той плесна с ръце като жена и възмутено възкликна:

— Не, ама това на нищо не прилича! Да домъкнеш тези неща през половината континент точно на минутата, а когато трябва да ги приемат, да ти вържат такава тенекия!

Петрович лениво стана и закрачи към последния вагон, като предупреди шефа си:

— Володя, ще отида да източа бойлера.

Радостният възглас на Каверин го спря:

— Петрович, идват! Ох, слава богу!

Петрович се извърна и видя, че към тях се приближават около десетина разнокалибрени коли.

— Видя ли… Какво ти казах? — изсумтя доволно той.

Свря се до ъгъла на вагона и започна да разкопчава панталона си. В този миг на десетина крачки зад него от едно напълно равно място се надигна някакъв човек, облечен в рунтава униформа със защитен цвят. Твърдата му и сръчна ръка рязко метна един нож, чието острие се вряза под лявата лопатка на Петрович.

— А… — изненадано и смутено въздъхна той и бавно се свлече по гръб.

Може би едва доловимият звук щеше да сепне и останалите, но от другата страна на влаковата композиция цареше радостно и шумно оживление. Там звучеше висока гърлена реч, носеше се смях и се вдигаше силен шум от затварящите се врати на колите. Каверин преминаваше като щафетна пръчка от едни горещи източни обятия в други.

От другата страна на влаковата композиция също настъпи раздвижване. От земята един след друг започнаха да се надигат бойци с доста странен вид. Те бяха облечени в рунтави дрехи, с черни маски на лицата. Носеха най-разнообразно оръжие. Изпълнявайки сдържаните, но красноречиви заповеди на командира си, бойците заемаха изходни позиции за атака.

Те удариха от три страни едновременно, притискайки с огъня си цялата група на бунтовниците към тухлената стена на склада. Чеченските шофьори хукнаха към колите си, но един гранатомет веднага удари от фланга. Двата камаза в края на колоната избухнаха като ослепителни факли и препречиха пътя за отстъпление пред останалите.

Една картечница изстрелваше дълги откоси изпод вагоните по щуращите се насам-натам чеченци. От покрива на съседния склад двама снайперисти натискаха спусъците си от време на време, но без да пропускат нито една цел. С истерични вопли „Аллах акбар!“ полуделите бунтовници отвръщаха с яростен огън. Обаче не виждаха нападателите си и затова не улучваха никого. Чеченците се поваляха един след друг на земята, облени в кръв.

Въпреки невъобразимия грохот Каверин не изгуби ума и дума. Той се опита да се скрие между вагоните, но куршумите на снайпериста го застигнаха и там. Първият натроши костта на левия му крак, като го прониза малко под коляното, вторият улучи металната пластина на бронежилетката му, а третият, който очевидно изпълни функцията на контролен, размаза лакътя на дясната му ръка.

Володя замря. Простреляните крайници го пронизваха с такава изпепеляваща болка, че искаше да вие и да се търкаля по земята. Но той лежеше като препариран, без да помръдва нито един мускул по тялото си, защото знаеше, че в тази секунда снайперистът го наблюдава през оптичния си мерник и преценява дали този негов клиент се нуждае от още един изстрел, или вече няма нужда от нищо на този свят.

Картечните откоси стихнаха. Каверин, който едва не загуби съзнание от болка, разбра, че всичко е свършило. Извърна глава към склада и видя, че хората с рунтавите защитни униформи бавно се придвижват покрай влаковата композиция и доубиват ранените бунтовници със служебните си пистолети „Макаров“. Каверин не биваше да чака. Стисна зъби и предпазливо се запромъква под вагоните.

В това време част от бойците завинтваха взривните устройства в плоскостите на противопехотните мини и слагаха подготвените взривове във вагоните с оръжието. Двете групи свършиха работата си почти едновременно, но в този момент Каверин вече беше под съседната влакова композиция. И когато войнишките обувки изтрополиха по чакъла на три метра от него, той затаи дъх.

Сетне избухна взривът. Вагоните с оръжието се разлетяха на парчета, те подпалиха чеченските коли, които също започнаха да се взривяват и да отпращат в пролетното небе фонтани от пламъци. След няколко минути скелетите на взривените вагони и разбитите от взривовете коли потънаха в морето на огъня.

Каверин успя с последни сили да се отдалечи пълзешком на още няколко метра от злополучния склад. След първия взрив загуби съзнание и затова не видя как в бушуващите на невзрачната чеченска гара пламъци изгоряха единайсет милиона на Саша Белия.

34.

Обстановката в кабинета на Белов беше почти същата както преди няколко дни. Край телефона отново се събраха четиримата, отново очакваха обаждането и отново се вълнуваха, защото позвъняването, както и миналия път, се забави. Вълнението достигна върха си, защото през днешния ден трябваше да се осъществи не само последната връзка с Каверин, но и клиентите да получат стоката.

Пчелата се щураше из кабинета. Той ту нервно рошеше косата си, то потръпваше, сякаш го тресеше, ту започваше да си гризе ноктите. А поведението на Белов беше съвсем различно — той седеше в креслото зад бюрото си като каменна статуя и хвърляше неодобрителни погледи към приятеля си. Най-сетне не издържа.

— Пчела, престани да се мотаеш пред очите ми, седни на едно място — тихо помоли той. — Свят ми се зави от теб.

Пчелата го стрелна със сърдит поглед, но го послуша. Стовари се на дивана, обгърна главата си с ръце и промърмори с отчаяние:

— Трябваше и аз да замина с него!

— Аз също се притеснявам — раздразнено помръдна рамо Саша. — Но не говоря глупости.

За известно време в кабинета се възцари такава тишина, че ясно се чуваха тиктакането на часовника и шумът от колите навън. В тази тишина имаше нещо мъртвешко, страховито и непоносимо. Фил взе таблата и раздруса кутията пред Космос, който седеше до него:

— Хайде да изиграем една игра, искаш ли, Косе?

Космос го изгледа с недоумение, помълча малко и кимна. Изглежда, той също се чувстваше зле в тази тягостна тишина.

Двайсетина минути се чуваха само тракането на зарчетата и плъзгането на пуловете по дъската. Пчелата седеше на дивана и леко се поклащаше. Белов следеше играта изпод притворените си клепачи.

Пчелата, който в един момент изгуби търпение, взриви тишината. Той се обърна към Белов и оцъкли насреща му обезумелите си очи:

— Мога да разбера забавяне от петнайсет минути, добре, де, нека да са дори двайсет… Само че, Саша, той се бави вече два часа!

Мрачният като черен облак Саша го стрелна с поглед и не отговори. И в този момент телефонът на кръглата маса изпиука. Но това не беше офисният „Панасоник“, по който трябваше да се обади Каверин, а мобифонът на Саша. Пчелата се завъртя като пумпал и се хвърли към масата. Силният вик на Белов го спря:

— Аз ще се обадя!

Той отблъсна Пчелата и сграбчи мобифона.

— Ало! Да, Ваха. Ами, чакаме… — рече в слушалката. Изведнъж веждите му рязко се вдигнаха. — Какво?! Това сигурно ли е?! Добре, ще ти се обадя пак.

Три чифта очи напрегнато се взираха в него. Саша остави мобилния телефон на масата, седна в креслото си и изгледа приятелите си с обезумял поглед.

— Какво става? — изпъшка Пчелата.

— Взривили са стоката, докато са я предавали — съобщи Саша и най-неочаквано… се усмихна.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той моментално се извърна към него, скривайки от приятелите си неуместната си усмивка.

— Да, Олечка… — рече съвсем спокойно в слушалката.

Пчелата се хвърли към него и изрева:

— Какво-о-о?!

— Един момент… — подхвърли Саша в слушалката, закри я с длан и се обърна към приятеля си: — Това е, забрави го, нищо не е останало! Сбогом, оръжие!

Пчелата отчаяно наведе глава и я сграбчи с ръце, а Белов, вече без да се крие, тихо и щастливо се засмя.

— Защо се хилиш, Саша? — подскочи като ужилен Пчелата. — Защо се хилиш? Изгоряхме с толкова пари!

Той грабна купчина документи от масата и в яда си ги хвърли към тавана. Белов се разсмя още по-силно.

— Да вървят по дяволите, Пчьолкин! Да не мислиш, че няма да избием отнякъде тези пари?! — Отново доближи мобифона до ухото си и отговори на жена си: — Не, Оля, всичко е наред…

Притиснал слепоочията си с ръце, Пчелата направи няколко неуверени крачки встрани и злобно прошепна през стиснатите си зъби:

— Идиот, мамка ти!

Имаше вид на човек, който внезапно е осъзнал нещо.

35.

Привечер Белов пристигна в „Сребърния бор“. Това беше онзи незабележим клуб, в който неговият партньор по тенис Виктор Петрович толкова обичаше да си прави тайните срещи. Саша нямаше абсолютно никакво желание да се вижда с него, но в създалата се ситуация той можеше да получи гаранции за своята безопасност единствено от Зорин. Освен това нямаше търпение да научи каква е съдбата на неговите документи за фонда. Тъй че, независимо дали му харесваше или не, щом искаше да се измъкне от каната с млякото, трябваше да размахва крачета до последно.

Виктор Петрович го посрещна с радушна усмивка и силно ръкостискане. Масата в сепарето, където седнаха, беше сервирана. Зорин с широк жест покани госта си „да хапнат, каквото Бог дал“, но Белов му отказа и сухо му предложи да преминат към деловата част. Зорин отвори чантата си и сложи на края на масата сгънатата карта на Чечения с отбелязания по нея със син молив маршрут.

— Връщам ти я с благодарност — усмихна се той.

— А кой свърши тази работа? — полюбопитства Саша и прибра картата в джоба на сакото си.

— Специалните военни части. Профучаха оттам като ураган — оръжието е унищожено и няма нито един свидетел… — Виктор Петрович смръщи чело. — Разбирам те, Саша, ти се притесняваш, че си тръгнал срещу федералните…

Той кимна в знак на съгласие, тъй като беше дошъл тук точно заради това.

— Трябва да имаш предвид, че това е едно от малкото ведомства, които наистина се грижат за безопасността на страната ни. А това, че ти предаде операцията със стоката, обективно погледнато, е в полза на страната ни. Твоите вътрешни отношения с тях са друга работа… Но при всички случаи, докато ние сме във връзка, ти си недосегаем.

— А ние във връзка ли сме? — със съмнение попита Саша.

Той много добре разбра какво искаше да му каже чиновникът. Кантората нямаше официални претенции към Белов, а колкото до неговите лични търкания с водещия му офицер от федералните, той трябваше да се оправя сам. Всъщност Зорин отново се отдръпна и остави Саша сам да се справя с Веденски.

Виктор Петрович съсредоточено погледна Белов и укорително поклати глава. След като порови из дипломатическото си куфарче, той подаде на Саша кожената папка със златния монограм.

— Размразих документите ти за фонда — важно и дори малко тържествено му съобщи. — Ще получиш огро-о-омни привилегии за внос!

Саша не се опита да скрие скептичната си усмивка.

— Благодаря. — Взе папката и небрежно я пъхна под мишницата си. — Все от някого трябва да зависиш. Иначе… — Направи недвусмислен жест с пръст през гърлото си, — кръц — и толкова!

— Александър, знаеш ли, че си нагъл — студено присви очи Зорин.

— Както и да е, Виктор Петрович — протегна му ръка той, — и за това съм ви благодарен.

36.

Аленото слънце се търкулна към далечните планински хълмове. Косите му лъчи хвърляха върху разбития, потънал в кал черен път дългите сенки на покритите с първата нежна зеленина тополи.

По крайпътната канавка бавно и мъчително куцукаше изтощеният и ранен Володя Каверин.

Видът му беше ужасяващ. Обгорените му и разкъсани дрехи висяха по тялото му на парцали, окървавената му дясна ръка беше безжизнена като ластун, а с лявата стискаше дебела пръчка, която му служеше за патерица. Володя беше свил простреляния си крак, омотан с почернели от засъхнала кръв дрипи, и подскачаше на здравия си крак.

Вцепененият му невиждащ поглед беше насочен напред. Някъде там — на около осем-десет километра, трябваше да се намира един пост на федералните. Каверин едва ли би могъл да преодолее разстоянието в това състояние и той много добре разбираше това. Всяко движение предизвикваше в него пристъп на болка и с всяка измината крачка силите му се топяха. Всъщност той беше обречен. И въпреки всичко упорито се движеше напред — натам, където единствено би могъл да намери спасение.

Изведнъж зад гърба му се разнесе бучене на мощен мотор. Да срещнеш по този глух черен път кола беше невероятно щастие. Или нещастие, в зависимост от това кой пътуваше в нея. Но при всички случаи това беше възможност. Погледът на Каверин се съживи, а очите му се изпълниха с надежда. Той спря и без да се обръща, вдигна ръка. Свел ниско глава, очакваше спасение или смърт.

Един армейски БТР обгърна Каверин със сивкав облак газове от ауспуха си и спря до него.

— Ей, братле, ти руснак ли си? — подвикна му от бронята розовобузест млад сержант, пристегнат в бронежилетка със защитен цвят.

Каверин вдигна към него покритото си с кал и сажди лице.

— Руснак съм, руснак съм — изхриптя. — Мирен гражданин.

— И къде си се наредил така? — попита го подозрително строгият по-възрастен военен, който явно беше офицер.

— Възкръснах от ада — мрачно отвърна Володя и неочаквано помоли: — Закарайте ме до някоя болница, братлета…

— Хайде, качвай си… — кимна офицерът.

Двама войници веднага скочиха при ранения, а от бронята се протегнаха няколко ръце. Каверин направи още една последна крачка, захвърли пръчката и здраво се хвана за първата ръка, която докопа. Веднага го издърпаха нагоре. Непоносима болка прониза изтерзаното му тяло, но той не издаде нито звук. Усмихваше се.

„Сигурно се зъби от болка…“ — помисли си розовобузестият сержант, докато го наблюдаваше. Но това наистина беше усмивка. Каверин се усмихваше, защото знаеше, че ще живее. А това означаваше, че щеше да си отмъсти.

37.

Равномерното еднообразно бучене на двигателя на огромния боинг действаше приспивно. Пръв се унесе Ваня. Момченцето се притисна до майка си и заспа. Скоро задряма и Оля.

Сънят й беше светъл и безметежен. Присъниха й се палми на брега на лазурното топло море, огрян от слънцето широк плаж и потънала в тропическа зеленина ослепително бяла двуетажна къща. Това беше нейната къща и могъщият боинг ги отвеждаше с Ваня точно натам.

Събуди се от нечие лекичко докосване по рамото. Отвори очи и видя, че стюардесата се е надвесила над нея.

— Ако обичате, закопчайте колана си — помоли я момичето.

— Какво става, стигнахме ли вече? — изненада се Оля.

— Още не — усмихна се вежливо стюардесата и обясни: — Това е Шанън, Ирландия. Тук ще заредим с гориво и сетне ще кацнем на летище „Кенеди“.

Оля кимна:

— Ясно…

Стюардесата продължи по пътеката между седалките, а Оля закопча колана си и си припомни ярките картини от прекъснатия си сън. Извади от чантата новия си паспорт и пъхнатото в него тесте снимки на къщата им във Флорида, защото искаше да сравни онова, което й се присъни, с реалността. За нейна изненада съвпадението между тях беше почти пълно.

Разгледа една след друга снимките и отвори синия паспорт с голям засукан герб на обложката и надпис Republika de Costa Rica. До снимката й на първата страница на документа беше изписано новото й име — Maria Pereira.

— Гражданката на Коста Рика Мария Перейра — прошепна тя с усмивка и добави: — Ама, че дивотия!

Затвори паспорта си и замислено се загледа през илюминатора.

Все още не можеше да проумее защо Саша забърка тази съмнителна комбинация с костариканския паспорт. Той й каза, че това е необходимо, за да могат по-лесно да се оформят документите за къщата и да се намалят данъците, но обясненията му не й прозвучаха много убедително. Тук нещо не беше наред. Оля помисли още малко върху това, но в този момент самолетът започна да се спуска, тя се зае да буди сина си и прогони тези натрапчиви мисли.

Младата жена нямаше начин да разбере логиката в действията на съпруга си, защото смяташе, че мъжът й е изпратил нея и Ваня на почивка. А в действителност той просто искаше да ги скрие!

 

 

От летище „Шереметиево“ Фил откара Белов в една тиха пресечка близо до „Никитските врати“.

— Как мислиш, дълго ли ще чакаме? — попита Фил и погледна часовника си.

Саша невъзмутимо сви рамене:

— Не зная. Час. Или два. Или три.

Фил се отпусна на облегалката и се прозя.

— М-да. А кого чакаме, Анюта ли? — Той много добре разбираше, че задава глупав въпрос. Просто бе решил, че вече е настъпил моментът да изясни до каква степен Саша е хлътнал по тази миловидна и пресметлива мръсница.

Приятелят му се взря в дъното на пресечката и завъртя отрицателно глава.

— А какво става между вас, това сериозно ли е? — попита с престорено безразличие Фил.

— Я, стига, какви ги дрънкаш! — обърна се изненадано към него Белов. — Правя го просто така, за разнообразие. Аз си обичам моята Оля. Вече… колко станаха? Шест години, представяш ли си, а?

— А пък аз съм с Тома вече от пет… — простодушно се усмихна Фил. — Отначало реших, че просто си измислил хитър начин да се отървеш от Оля.

— Не, направих го, за да се подсигуря — обясни му Саша. — Нека поживее малко там, докато тук всичко утихне. Макс ще я посрещне, ще се погрижи за нея…

На отсрещната страна на пресечката спря едно черно ауди. От колата слезе Веденски, отвори задната врата и извади голяма кутия с красива издокарана кукла.

Щом го забеляза, Белов моментално се напрегна като хищник преди скок.

— Това той ли е? — попита тихо Фил.

Саша кимна и изпъшка:

— Е, аз отивам…

— Успех! — Приятелят му нямаше представа кой е мъжът, който излезе от черното ауди, но вълнението явно се предаде и на него.

— По дяволите — измърмори Саша и отвори вратата на колата.

Стъпи на тротоара и подвикна на Веденски, който вече набираше кода на входната врата.

— Игор Леонидович!

Мъжът се обърна и учудено погледна към Белов, който добродушно се усмихваше.

— Това вие ли сте? — бързо се огледа той и сухо попита: — Как се сдобихте с адреса ми?

— С най-обикновени оперативни мероприятия — разпери ръце Белов.

— И все пак е странно, че още дишате — разкриви устни в иронична усмивка Игор Леонидович.

— И дори съм здрав като бик, пу-пу-пу… — суеверно плю през лявото си рамо той. — Това за дъщеря ви ли е? — Посочи с глава куклата в ръцете на федералния и съвсем дружелюбно му съобщи: — А пък аз имам син…

— Какво искате? — студено попита Веденски, който явно не се канеше да води светски разговори с Белов.

Саша заряза дипломатическите тарикатлъци и откровено отвърна:

— Игор Леонидович, искам да нормализирам нашите взаимоотношения. Смятам, че с поведението си застанах сто процента на ваша страна и на страната на държавата.

— Искате ли да ви отговоря откровено? — отвърна след кратко мълчание той. — Сега никой не знае коя точно е нашата страна… Лично аз не съм ви враг, но днес никой на никого не дава гаранции. Разбирате ли какво ви казвам?

— Разбирам — кимна Белов.

— Е, тогава бъдете жив и здрав, Александър Николаевич. Ако имате късмет, разбира се…

В гласа му не прозвуча никаква заплаха и Белов безпогрешно долови това. Ето защо пое протегнатата за довиждане ръка на Веденски. Федералният намести кутията с куклата под мишницата си и влезе във входа.

— Държавата — това сме ние, Игор Леонидович — тихо рече подире му Саша. — Ние с вас, там е работата…

Без да се обръща, Веденски вдигна ръка:

— Всичко хубаво!

Саша постоя още малко пред входа и се върна в колата. Възбуденият Фил отвори вратата пред него.

— Саня, Саня, току-що съобщиха по радиото — убили са Влад Листев…

Белов се отпусна тежко върху меката седалка на мерцедеса, поклати смутено глава и промърмори:

— Майко мила, весело си живеем в Русия… Ама, че е весело…

38.

Квадратните железобетонни колони подпираха ниския сив таван. Някъде отгоре искрите от заваряването се сипеха като водопад. По клатещата се, сглобена криво-ляво от парчета арматура стълба в пустия цех на недостроения завод слезе един средновековен рицар, издокаран в блестящи доспехи и заметнат с дълга сребриста мантия.

Той беше напрегнат и мрачен. Обкованата му със стомана ръка лежеше върху дръжката на меча. Рицарят се огледа на всички страни и закрачи напред. Изведнъж зад колоната изскочи още един рицар, който носеше ален плащ и тежък шлем, скриващ изцяло главата му.

С нечовешки вик той стовари върху незащитената глава на Сребърния рицар тежкия си меч с двойна дръжка. Но ударът му не постигна целта си. В последния момент съперникът му умело избегна смъртната заплаха, като моментално отскочи встрани и извади от ножницата закривения си сарацински меч.

Стоманените остриета зазвъняха в кънтящата пустота на цеха. Рицарят с шлема настъпваше, но мечът на противника му постоянно пресрещаше неговите невероятно силни удари. Сребърният рицар противопоставяше на силата на съперника си своята сръчност и подготовка — движеше се по-бързо и владееше по-добре оръжието си. С всяка изминала секунда превъзходството му ставаше все по-очевидно.

Скоро инициативата изцяло премина в ръцете на Сребърния рицар и сега той вече притискаше врага си, стоварвайки върху него градушка от мощни удари. Полагайки доста усилия, за да ги отблъсне, Аленият рицар отстъпваше назад към ниския парапет, ограждащ дълбока бетонна яма.

И ето, че най-сетне ударът на закривения меч на Сребърния рицар постигна целта си, в резултат от него наподобяващият тенджера шлем излетя от главата на противника му, а Аленият рицар се стовари на колене до самия парапет, дишайки като преуморен кон. Дългокосият Сребърен рицар изопна меча си над главата на поваления си враг.

— Стоп! Не мърдай! Сменете се бързо! — прогърмя усиленият от мегафона глас на режисьора.

Фил — в ролята на Аления рицар беше именно той, тежко се надигна. Асистентите бързо нагласиха на негово място двойника му, който представляваше едно точно копие на рицаря. Приликата между тях беше поразителна.

— Готово! — Асистентите се отдръпнаха встрани.

— Готови! — разнесе се гласът на режисьора. — Камера! Работи!

Александър Киншаков, който изпълняваше ролята на Сребърния рицар, още веднъж изопна закривения си меч над гумената глава и с един замах я отсече от раменете на двойника на Фил. Тя се търкулна по края на бетонните плочи и падна в пропастта на ямата.

— Готово, заснето е! — възкликна радостно режисьорът. — Благодаря на всички.

Към обезглавеното тяло се приближи Ана, която беше пременена като средновековна принцеса. Тя повдигна полите на дългата си рокля, стъпи внимателно с остроносата си обувка върху гърдите на Аления рицар и капризно присви устни:

— Ама, че сте кръвожадни, момчета…

Фил се надвеси през парапета и подвикна:

— Какво става, рибари, хванахте ли главата ми?

— Валера, а защо си се изпотил така? — клъвна го Киншаков.

— Че как няма да се изпотя! — подсмихна се той. — Знаеш ли какъв удар имаш, Иванич… Ти налагаш като кон с копита!

— А пък ти се научи как трябва да правиш това, хлапако! — назидателно отвърна Киншаков.

Ана се приближи до тях и сложи ръце върху раменете на двамата мъже.

— За какво спорите, момчета? Каквото и да стане, според сценария моето сърце принадлежи на Черния рицар.

— Значи ние напразно се бихме! — намигна Фил на Киншаков.

Смеейки се и шегувайки се, мъжете отидоха да се преоблекат. В импровизираната съблекалня, където „цивилните“ дрехи на актьорите бяха струпани на камара, пищеше мобифонът на Фил. Той взе апарата. Обаждаше се Оля. Тя трябваше да заведе сина си в поликлиниката, а пък Саша беше отвел нанякъде верния Макс.

— Да, Оля… А вие къде сте? Да, свърших, ей сега ще обядвам и ще тръгна — говореше по телефона Фил и едновременно с това разкопчаваше безбройните закопчалки по рицарските си доспехи. — Няма проблем, ще успея! Оттук до Рубльовка се стига за двайсет минути. И след това веднага ще дойда при вас… Добре, разбрахме се!

Той взе реквизита си и тръгна към колата. Там го очакваше изненада. Някакви зевзеци бяха набучили отсечената глава върху стърчащата от стената арматура. От устата на гумения Фил стърчеше димяща цигара, а на носа му се мъдреха черните му баровски очила.

— Кой се гаври с покойника? — огледа се през смях Фил.

— Валера, това е инсталация! — подвикна му ехидно някой от асистентите.

Фил погледна своя безмълвен двойник и съчувствено поклати глава:

— И какво стана сега, Валерка, не стига, че те убиха, ами на това отгоре те обиждат? — Свали очилата от отливката и си ги сложи.

Ана се приближи към него с видеокамера в ръка.

— Валера, застани до него, ще ви заснема — предложи му.

Усмихнатият Фил се доближи и сложи ръка върху гумения врат на своето копие.

— Как изглеждаме, а?

— Супер! Големи красавци! Само поскрий малко плешивината му…

Той оправи вирнатите коси върху гумената глава и отново се обърна към камерата. Изведнъж го осени една забавна идея — да покаже на Оля и най-вече на Ваня току-що заснетия бой между двамата рицари.

— Аня, знаеш ли какво, ти засне ли дуела?

— Естествено…

— Дай ми камерата да го покажа на Ваня — помоли я той. — И утре ще ти я върна.

— Валера, нека по-добре Саша да се отбие при мен… — предложи му тихо тя и му даде камерата.

— Аха, ще му кажа — обеща й без особен ентусиазъм той и поклати отрязаната си глава. — Е, браточка, ще тръгваме ли?

Внимателно свали главата от арматурното желязо, като се стараеше да не загаси цигарата, и закрачи към колата си. В този момент някой му извика отгоре:

— Здравей Валера!

Фил се обърна и видя, че по стълбата слизаше продуцентът на филма Андрей Кордон. Той изключително рядко се появяваше на снимачната площадка, затова Фил се учуди.

— Я! Кого виждам! — изрече подигравателно.

— Аня, свършихте ли със снимките? — попита Кордон приятелката си, като пусна покрай ушите си хапливите думи на своя кредитор.

— Свършихме, свършихме! — небрежно отвърна тя на продуцента и намигна на Фил с цинична усмивка. — Отдавна вече свършихме…

— А трикът получи ли се?

— Получи се — отвърна Фил. — Иванич ми отсече главата още в първия дубъл! А ти как така си се решил да дойдеш на снимачната площадка?

— Ами, реших да видя как харчите парите ми… — огледа се с важен вид Кордон.

Филмът наполовина беше финансиран от Бригадата и Фил не пропусна да му го напомни.

— И забележи — не само твоите, нали така? — Вдигна гумената глава и я завря в носа на продуцента. — У-у-у!

Кордон не отговори и с невъзмутим вид се възползва от възможността да си запали цигарата от огънчето на онази, която стърчеше от устата на отливката.

Фил нямаше никакво желание да си чеше езика с Кордон, пък и трябваше да побърза. Той заобиколи продуцента и се отправи към своя мерцедес. Прибра главата в сака си, а камерата сложи на поличката пред задното стъкло. След това започна да сваля и доспехите си.

Един от асистентите дотича при него, за да му помогне.

— Валера, ще обядваш ли? — попита той и взе блестящата ризница.

— А какво има за ядене?

— Риба, както винаги… — намуси се младежът.

— Добре, Миша, донеси ми риба. Само че по-бързо, защото трябва да тръгвам! — Погледна часовника си и се подсмихна, тъй като забеляза колко старателно сгъваше ризницата асистентът. — Абе, какво си играеш с нея, не се бой, няма да се смачка!

39.

Ако някой завареше Пчелата да се занимава с тази работа, насмешките и подигравките нямаше да имат край.

Витя Пчьолкин седеше на дивана в стария двустаен панелен апартамент на родителите си и държеше едно чиле, изопнато върху протегнатите му напред ръце, а майка му намотаваше преждата на кълбо. Съдейки по всичко, това занимание беше нещо съвсем обикновено за него, защото той следеше движенията на майка си и плавно поклащаше ръце, та конецът да може да върви гладко и да не се заплита.

Това беше самата истина. Витя беше късно дете и се бе появил на бял свят, когато родителите му вече бяха минали четирийсетте. Те се отнасяха към сина си като към най-голямото богатство в живота си. От най-ранно детство момчето беше обградено с трепетна и нежна обич. Същото чувство, макар и грижливо прикривано от хорските очи, изпитваше към своите родители и Витя. И сега също се опитваше да не ги огорчава и да не оставя неизпълнена нито една тяхна молба. Майка му обичаше да плете и й беше много приятно да намотава преждата на кълбета от ръцете на сина си, затова Пчелата често и с удоволствие й помагаше.

Той наблюдаваше как набръчканите, покрити с мрежа от венички ръце на майка му навиват преждата и си мислеше за нещо свое.

Чеченските приятели на Пчелата предложиха на Бригадата ново начинание. Нещо повече — то обещаваше да бъде доста доходоносно, и то не само за Бригадата, но и лично за Пчелата. Ако начинанието се осъществеше, Витя се надяваше да застане начело на голям проект, да се измъкне от опеката на Белия, която му беше омръзнала, и най-сетне да заживее както си иска. Но не се знаеше дали Саша щеше да даде зелена улица на въпросното начинание. Днес трябваше да се случи най-важното — да бъде взето окончателното решение по този въпрос.

Край масата в стаята седеше и баща му. Пред него беше разстлана една стара немска карта на Берлин. Тя отдавна беше станала на парцал, на местата, където беше сгъвана, беше протрита до скъсване, тук-там хартията беше изгорена и пробита. Общо взето, видът й беше като на музеен експонат. Ниско надвесен над масата, Василий Викторович изключително старателно прерисуваше един фрагмент от картата върху откъснат от тетрадка лист на квадратчета.

— Тате, ще свършиш ли скоро? — пришпори го Пчелата. — Нямам никакво време.

— Ще успееш — измърмори баща му, без да прекъсва заниманието си. — Аз вече съм на седемдесет години и пак не бързам. Ето, виж.

Василий Викторович му показа рисунката си и немската карта. Посочвайки с пръст ту към единия, ту към другия лист, той започна да обяснява на сина си къде какво има.

— Това е Райхстагът. А ей това — ето, виждаш ли го? — е улицата, на която ме улучи парчето от снаряда. Ето я… Е, разбира се, сигурно сега там всичко изглежда по съвсем различен начин. Но въпреки това, Витя, ти трябва да намериш тази улица и да сложиш едно цвете на онова място. Един червен карамфил.

— Не може ли роза? — предложи Пчелата.

— Защо роза? — усмихна се търпеливо баща му, сякаш имаше работа с неразумно дете. — Нали вече ти казах, ще сложиш един карамфил. Само че ще го купиш от Москва и внимавай да не вземеш някой вносен, купи наш, от ония, които ги отглеждат в Подмосковието… Ще го направиш ли?

Пчелата кимна. Вълнената нишка се превъртя за последен път и ръцете му сякаш се освободиха от пранги. Валентина Сергеевна пусна кълбото в картонена кутия и плахо предложи:

— Витюша, не искаш ли да навием още едно чиле?

— Мамо, нямам време, честна дума… — Сложил ръка на сърцето си, поклати глава Пчелата и стана от дивана. — Имам още две срещи, преди да излетя. Къде е списъкът на лекарствата?

— В малкото бюфетче долу — показа майка му.

Пчелата отвори вратичката на бюфетчето и взе оттам лист от тетрадка, изписан със закръгления почерк на майка му. Той се обърна към родителите си и се усмихна:

— Това е, хайде да се сбогуваме…

Той наистина трябваше да побърза, защото преди решаващия разговор с Белов му предстоеше да се срещне с Ваха и Аслан, за да обсъди с тях всички детайли на новия проект. На това отгоре Пчелата остана без кола, тъй като спешно извикаха на снимки Фил, който го докара при родителите му. И сега трябваше да стигне при Аслан сам.

Да, разговорът със Саша нямаше да бъде лесен и освен това за него Пчелата можеше да разчита само на себе си. На Фил по принцип изобщо не му пукаше за повечето от търговските начинания на Бригадата, а пък Коса вероятно щеше да посрещне предложението му на нож, както постоянно се случваше напоследък.

Затова се налагаше сам да убеждава Белов в перспективността на новата работа, която чеченците им предлагаха.

40.

След няколко дни, през които почти непрекъснато валя сняг, слънцето най-сетне се показа. То се отразяваше в прясно натрупаните преспи, в широките прозорци и по блестящите поцинковани покриви на крайградските къщи.

Оля излезе на площадката пред входната врата на вилата им в Рубльовка и примижа, защото след закритите с щори и пердета помещения неудържимият водопад от слънчева светлина направо я ослепи.

Откакто се беше върнала от Америка, почти непрекъснато се чувстваше потисната. Вината за това беше на мъжа й, защото той бе престанал да крие връзката си с наглата и развратна актриса. Онова, което Оля само смътно подозираше, преди да замине за Америка, след завръщането й в Москва се оказа отвратителен, гнусен и очевиден за всички факт.

Тя се задушаваше от обида и озлобление, затова първото, което й хрумна да направи, беше веднага да напусне мъжа си. Но след като поразмисли трезво, стигна до извода, че явният разрив със Саша не беше в неин интерес. Първо, тя все още продължаваше да го обича и не й се искаше да го загуби завинаги. А тъй като познаваше характера на съпруга си, Оля се боеше, че ако тя захлопне силно вратата пред него, той можеше да я затръшне завинаги пред нея. Второ, с изненада и дори със срам тя осъзна, че изобщо не й се иска да живее в миниатюрното апартаментче на баба си или на старата вила, без охрана и без прислуга и притисната от постоянната грижа за насъщния хляб. Оказа се, че до такава степен е отвикнала от това, че самата мисъл за всекидневна работа (къде, като каква) й се стори стряскащо недопустима.

След дълги и мъчителни колебания сподели своето нещастие с баба си. Но най-неочаквано за нея тя не се възмути и не започна да призовава всички небесни злини да се стоварят върху главата на изменника. Реакцията на възрастната жена се оказа далеч по-спокойна и съвсем премерена. С тих и безизразен глас тя изложи пред нея серия от изтъркани съвети, чиито смисъл се свеждаше до следното: „Трябва да изтърпиш това, Оленка, той ще се налудува и сетне пак ще е твой.“

И Оля реши да търпи. Опитваше се да прогони мрачните си мисли, но дните минаваха, а настроението й си оставаше все така лошо. Ето, че и днес още от сутринта ходеше като попарена, докато яркото, щедро и празнично слънце, пръскащо лъчите си така, сякаш не беше зима, не я окъпа със светлина.

Веднага си спомни стихотворението на Пушкин „Студ и слънце — ден чудесен!“, на устните й се появи радостна усмивка и Оля с кристална яснота проумя, че всичките й беди са преходни и че в крайна сметка нещата непременно ще се подредят по възможно най-добрия начин.

— Ваня! — обърна се и подвикна на сина си тя. — Ела бързо, виж каква красота е навън!

Момченцето се изтърколи като житена питка на площадката пред входната врата, също примижа и попита:

— Къде е класотата?

Оля се разсмя:

— Ами, ето я, навсякъде е…

Ваня разтвори очи, изтича по стъпалата и започна да подскача по квадратните плочи, с които беше облицован вътрешният двор на тяхната къща.

— Тили-тили, тали-тали… — възторжено крещеше той.

На Оля също й беше радостно и леко на душата и тя тихичко започна да припява на сина си:

— Това не сме го учили, това не сме го писали? Па-рам-пам-пам!

Те весело изпяха три пъти припева (нито майката, нито синът знаеха останалите думи на песента), без да обръщат внимание на грамадния охранител, който ги стрелкаше с погледи изпод вежди. Внезапно двете крила на вратите се плъзнаха с дрънчене встрани и в двора с мудната грация на хипопотам влезе черният мерцедес на Фил.

Той изскочи от колата, разпери ръце и тръгна, полюлявайки се, насреща им.

— Здравей, Валерочка! — усмихнатата Оля целуна Фил по бузата. — А къде си изгубил Макс?

— Здрасти, Оля. Той си има някаква работа. Аз ще ви закарам до поликлиниката, а пък той ще ви върне обратно, съгласна ли си? — Фил клекна пред момченцето и сложи ръцете до главата си като рога. — Здрасти, Вано, как вървят нещата?

— Стлахотно! — с лукава усмивка му показа вирнатия си палец Ваня.

— Бива си те, хлапе! — Той грабна със смях момченцето на ръце, подхвърли го високо, хвана го под мишницата си и го понесе към колата.

Те бързо се настаниха вътре и мерцедесът пак така бавно излезе на улицата. Пътят до шосето минаваше през борова гора и Олга започна да се любува на величествената красота на окичените със снежни корони дървета. Ваня беше застанал на колене и наблюдаваше как снегът се вдига и завърта на вихрушки след автомобила.

Фил наруши тишината:

— Оля, как ти изглеждат нещата тук след проклетата Америка, трудно ли ти е?

— Знаеш ли, сякаш изобщо не съм била там — усмихна се тя. — Вярно, първата седмица бях объркана, събуждах се и изобщо не можех да разбера къде съм, какво правя… А после се оправих, свикнах…

— А пък след изборите ние уж заживяхме спокойно, само че момчетата се изпокараха — оплака се Фил. — Сигурно знаеш за това?

— Как да ти кажа, по-скоро се досещам, защото Саша нищо не ми казва… — Сви рамене Оля. — Витя и Космос са скарани, така ли?

— И не само те. Всичките са с магарешки инат! — Той махна разстроено с ръка. — Всички искат да са началници…

Мерцедесът излезе на Рубльовското шосе, рязко набра скорост и се понесе към столицата.

Снежните вихрушки зад колата изчезнаха и Ваня започна да си търси ново занимание. След като дръпна една подир друга всички ръчки по вратата на колата, той бръкна в оставения до него сак на Фил. Олга се опита да възпре сина си:

— Ваня, не може! Това е чужд сак, разбра ли? Ваня! Чу ли какво ти казах?! Ех, ти, същински бащичко си!

— Състински бастиско… — усмихна се момченцето. — Бастиско Сяся…

Фил следеше с усмивка малкия пакостник в огледалото за обратно виждане.

— Оля, защо го водиш в поликлиниката? Че той е по-здрав от всички нас. Нали така, Вано?

— Плюй през ляво рамо — махна с ръка към него Оля. — Ами ваксините?

Фил покорно плю през лявото си рамо и лекичко почука по малката иконка, която висеше на предното стъкло.

А малкият Ваня се възползва от това, че за миг бяха забравили за него, и отново бръкна в сака на Фил. Отвори незакопчания капак на сака и мушна ръката си вътре.

— Ваня! — отново се опита да го възпре майка му. — Чу ли какво ти казах, не бива да бъркаш вътре! Какво е това безобразие, а?!

Дръпна сака от ръцете на сина си, капакът му се отвори и пред очите й се разкри онова, което Фил беше сложил в него. Тя изпищя, моментално сграбчи Ваня и го сложи на коленете си.

— Валера! — прошепна с ужас. — Там има някаква глава!

Той погледна изплашената Оля в огледалото и прихна:

— Това е за филма. Нали идвам от снимки.

Хвърли поглед към пътя, посегна бързо към сака и измъкна от там за косите гумената глава, чиито черти на лицето съвпадаха с неговите.

— Приличаме ли си с този красавец? — с известна гордост попита. — А ти какво си помисли?

Ваня протегна ръчички към отливката, но още несъвзелата се от шока Оля го дръпна.

— Оле-ле, Валера, махни тази гадост! — чак потръпна от отвращение тя.

Фил се изсмя още веднъж, напъха главата обратно в сака и го премести отпред. Оля най-сетне дойде на себе си и поклати глава с усмивка:

— Ех, момчета, човек никога не скучае с вас!

Хленчейки, момченцето продължаваше да посяга към сака и Фил веднага се притече на помощ на Олга:

— Вано, искаш ли да видиш как чичо Валера се снима в киното? Оля, отзад има една камера, там е записан дуелът с мечове, днес го заснехме. Покажи го на Ваня, само че превърти лентата.

Оля се залови с камерата, а Фил започна да разказва за филма:

— Филмът ще бъде нещо от сорта на „Хорц“. Гледала ли си го? Онзи, в който играе Ламберт…

— Французите казват „Ламбер“ — отбеляза Оля.

— Няма значение! — махна с ръка Фил. — Та така, в него има едни безсмъртни момчета и можеш да ги убиеш само ако им отрежеш главите…

Оля едва удържаше сина си, който се въртеше на коленете й, и умело боравеше с камерата. Тя отвори малкия монитор и пусна лентата. На миниатюрното цветно екранче се появи картина.

— Ето, а действието се развива в Урал, във военните заводи, представяш ли си? — продължаваше разказа си Фил. — Абе, пълна глупост! Но триковете са страхотни! А онзи с червения плащ съм аз…

Ваня гледаше като омагьосан как средновековните рицари се бият. Схватката наближаваше края си и ето, че отсечената глава на Фил полетя в ямата. Отливката падна върху едно разстлано кече и се търкулна към краката на оператора. Зад кадър някой високо извика: „Стоп!“

Изведнъж Олга се напрегна, защото главата на Фил вдигна засмяната Ана — любовницата на Саша. Със смесица от срам и погнуса тя наблюдаваше как артистката небрежно подхвърли гумената глава, сръчно я хвана и впи устни в нея с престорено сладострастна целувка. Зад кадър се чу гласът на оператора: „Ана, това твоята камера ли е? Вземи си я, страхотно материалче стана…“ Тя протегна ръка към оператора и тръгна към камерата. Кокетно се усмихваше и на Олга й се стори, че тази усмивка е подигравателна.

Свъсила вежди и прехапала устни, младата жена спря камерата и се извърна към прозореца. В слепоочията й веднага запулсира тъпа болка. От прекрасното й настроение не остана и следа.

— Е, какво ще кажеш? Бива си го, нали? — попита Фил, който не бе забелязал нищо. — Превърти го още малко, там има още по-готини сцени!

В този момент мобилният му телефон иззвъня.

— Ало, кой е? Да, аз съм… Камерата ли? У мен е. А какво общо имат с това Кордон и камерата? — Той се намръщи. — Виж какво, не можа ли веднага да ми кажеш, че тази камера е негова? В такъв случай изобщо нямаше да я взема! Добре, хайде тогава да се видим след петнайсет минути. Сега отивам до „Пресня“ и тъкмо ще можем да се срещнем на Кутузовски проспект… Добре, хайде…

Оля се досети с кого разговаря Фил. И от това, че нейната съперница отново й напомни за себе си и че успя да се вмъкне дори и тук, в колата при тях, й стана още по-неприятно. Тя включи камерата на превъртане и с невиждащи очи се загледа в мяркащите се на екрана лица и събития.

Кой знае защо ясно и отчетливо си спомни първата и засега единствена среща с изгората на мъжа си, която се състоя преди седмица в един от модните сред хайлайфа клубове за боулинг…

 

 

Съвсем случайно разбра, че през деня Саша ще бъде в този клуб за боулинг — просто дочу с половин ухо телефонния разговор на Макс с мъжа й. От няколкото реплики на охранителя и най-вече от неговия двусмислен и малко палав тон се досети, че вероятно съпругът й няма да е сам.

Олга отдавна искаше да види съперницата си. А освен това я обзе отмъстителното желание да постави в неудобно положение мъжа си и да види как ще се опита да се измъкне от него.

Разбира се, тя не сподели намеренията си с Макс. Просто го помоли да я откара в козметичния салон, който се намираше до клуба за боулинг, а когато колата минаваше покрай него, му нареди да спре. Това изненада Макс, той се смути и се засуети, а Олга се възползва от притеснението му и се устреми към вратите на клуба.

Щом връхлетя в игралната зала, тя спря и бързо я обходи с напрегнат и проницателен поглед. Зад гърба й Макс правеше знаци на Белов, но все пак Олга успя да съзре Саша, преди мъжът й да я забележи.

Белов седеше край масичката заедно с една блондинка, чието лице не се виждаше, защото тя беше седнала с гръб към входа. Олга се насочи към тях. Най-сетне Саша зърна жена си и лекомислената усмивка изчезна от лицето му. Той каза нещо на събеседничката си, а тя се огледа с недоумение и учудено сви устни.

Погледите на жените се срещнаха. Този на Олга беше мрачен и решителен, а на Ана — малко нагъл. Артистката стана с демонстративна флегматичност, отправи й последна снизходително тържествуваща усмивка на победителка и тръгна към бара.

Пчелата дотича при Белов от пътечката за боулинг. Надвеси се над него и разпалено и бързо му зашепна нещо.

Оля крачеше напред, сякаш отиваше на дуел, и имаше вид на човек, на когото му предстои най-важният сблъсък в живота. Беше мобилизирана, решителна и изопната като струна. Сетивата й бяха изострени до краен предел и затова успя да дочуе как ядосаният Витя Пчьолкин прошепна на мъжа й:

— Зарежи тази кучка, Саша! Какво правиш? Жена ти се върна!

Но само след секунда той пъргаво се извърна към нея и с преувеличена радост възкликна:

— Здрасти, Оля! Какво те води насам?!

Белов изгледа с известно недоумение приятеля си.

— Здравей, Витя — усмихна му се тя и разсеяно го целуна по бузата. — Минавах оттук и се отбих…

Тя се отпусна на стола, на който допреди малко беше седяла Ана. Кожата на облегалката още пазеше топлината на нейното тяло. Пчелата се повъртя покрай масата и виновно разпери ръце:

— Ще отида да поиграя малко…

Белов го изпрати с продължителен поглед и неохотно се обърна към жена си.

— Какво е станало? — мрачно попита той.

— Нищо — поклати глава Олга. — Виждам, че имаш нови увлечения… Едното е боулингът. И какво друго?

Той се смръщи, сякаш изведнъж го заболя зъб, и отново се обърна към пътечката за игра.

— Оля, знаеш ли поговорката: „Не будете заспалата мечка“? За какъв дявол искаш да усложняваш нещата?

— Не ми говори за мечките.

— Много добре разбираш какво имам предвид. — Той хвърли един поглед към жена си.

— Разбирам… — кимна с горчивина Олга.

Взе от масата чашата с недопито шампанско, чиито ръбове бяха изцапани с ярко червило. След като я повъртя в ръцете си, я остави на масата.

— Колко странен е животът, нали? — замислено и тъжно каза тя. — На мен ми беше толкова мъчно за теб! И Ваня цяла година живя без баща… Ако не се брои единственият път, когато дойде да ни видиш.

Той не отговори. А жена му сякаш очакваше нещо от него — някакви прости и ясни думи, които щяха да разсеят тягостната тишина, които нямаше да позволят на бурята да се разрази и които щяха да възстановят спокойствието в техния малък свят.

Но Саша упорито мълчеше, свел глава. Всичко, което чуваше Оля в този момент, се свеждаше до бесния галоп на измъченото си сърце и барабаненето на падащите кегли.

Тя сподави тежката си въздишка и се опита да се усмихне:

— Както и да е, Саша, не си го слагай на сърце. Аз наистина просто минавах оттук…

Той и този път нищо не каза. Оля стана.

— Днес ще се прибереш ли? — тихо попита тя. Напоследък съпругът й не нощуваше често вкъщи и този странен въпрос изобщо не беше риторичен.

Саша кимна утвърдително, като отново не вдигна очи. Оля остана още миг край масата, обърна се и бързо се отправи към изхода.

— Макс! — подвикна вървешком. — Да вървим!

Но Пчелата изпревари Макс и се приближи до нея.

— Оля, почакай малко!

Тя го погледна и онемя. Витя изпитваше болка заради нейното унижение. Пчелата леко докосна рамото й.

— Виж какво… не се ядосвай — отрони най-сетне и се опита да се усмихне, — всичко ще бъде наред!

— Аха… — кимна Оля. — До скоро…

— До скоро.

Тя хвърли последен поглед към своята съперница над рамото на Пчелата. В този момент Фил се усукваше покрай артистката, сложил ръка на кръста й. Той приветливо махна с ръка на Олга, като с целия си вид се опитваше да й покаже, че момичето всъщност е негово. Дори за миг притисна буза до изрусената му коса. А Ана предизвикателно се усмихваше, стиснала в ръка една тежка топка за боулинг.

Оля се опита да погледне на нея безпристрастно — не, опитът се оказа абсолютно безплоден, защото артистката й напомняше за отвратителен хлъзгав гущер, озъбил в нагла усмивка своята лишена от устни паст.

Ужасно й се прииска да сложи на мястото й тази игуана и когато мина покрай Ана, с леко, но силно движение изби топката от ръцете й. Това беше една дребна, но безполезна победа!

Когато напускаше залата, забеляза как Витя Пчьолкин се обърна към Саша и яростно почука с юмрук по челото си.

41.

След като закара Олга и сина й до поликлиниката, Фил се срещна с Ана, върна й камерата и се отправи към един от модните клубове в центъра на Москва, който беше собственост на техните чеченски партньори. Там трябваше да се състои важна среща между собствениците на клуба и ръководството на Бригадата, по време на която се канеха да обсъдят някакъв нов проект. Фил беше закъснял доста, но това изобщо не го тревожеше, тъй като не разбираше почти нищо от търговските работи на Бригадата, не се интересуваше особено от тях и предпочиташе да се занимава със своите си неща, а именно — с въпросите на безопасността.

Въпреки сравнително ранния час в клуба вече имаше много народ. Музиката гърмеше, проблясваха разноцветни светлини, а стриптийзьорките усърдно се трудеха около пилоните си.

Фил прекоси просторната зала, отвори вратата на служебния вход и се сблъска с една от тях.

— Валерочка! — радостно измърка момичето и нежно прокара ръката си с копринена ръкавица по бузата му.

Момичето току-що беше завършило номера си, затова облеклото му се състоеше само от дълги червени ръкавици, обувки със същия цвят и някаква плетеница от шнурчета и ширитчета, които едва прикриваха гениталиите й.

Фил пусна широка усмивка и бръкна в джоба си. Зелената хартийка с портрета на президента Грант на мига премина от портфейла му под едно от ширитчетата в най-ниската част от корема на стриптийзьорката. Момичето още веднъж го погали по бузата и се отправи към гримьорната си, поклащайки съблазнително разголените си бедра.

Той я изпроводи с похотлив поглед, зави зад ъгъла и отвори вратата на едно малко и незабележимо на пръв поглед сепаре.

Там край една елипсовидна маса се бяха настанили Белия, Космос, Ваха и Аслан. Пчелата, който беше много възбуден, размахваше ръце и се щураше из залата, обикаляйки я от единия до другия край. На Фил му беше достатъчен само един поглед, за да разбере, че тук ситуацията се бе нажежила. Той седна в креслото до Саша, но като че ли никой не забеляза появата му.

— Космосе, какво ти става, да не си откачил?! — викаше Пчелата. — Ама, аз излитам натам днес!

— Ами лети си! Кой ти пречи? — крещеше му в отговор Космос. — Нали ти си нашият орел!

— Тихо, тихо… — напразно се опитваше да ги успокои Белия.

— Как кой му пречи? — подскочи от мястото си Ваха. — Ти!

Аслан веднага го подкрепи:

— Е, Космосе, защо говориш така? Защо…

— Почакай малко, Аслан! — прекъсна го Белов.

Чеченецът поклати сърдито глава, обърна се към Ваха и беззвучно измърмори нещо под носа си. Пчелата, който нервно крачеше из кабинета, се спря, надвеси се над невъзмутимия Белов и впи в него тежкия си поглед.

— Саша! Хайде да си изясним позициите или аз ще изляза от играта и ще ида на майната си! — заяви той.

Космос презрително прихна зад гърба му, но Пчелата изобщо не му обърна внимание и продължи да изпепелява с поглед Белия.

Той бавно отпи глътка минерална вода и сдържано отговори:

— Не познавам добре материята. Опиши ми още веднъж схемата така, както я виждаш ти.

Белов хитруваше. Много добре разбираше същността на предложението на Пчелата. Разбираше също така, че при това разпределение на силите с всички парични средства щяха да се разпореждат най-вече чеченците. А да упражнява контрол върху тях там — в Чечения, беше абсолютно нереалистично. Белов беше наясно на кого е изгоден този проект. Не разбираше нещо друго — защо неговият приятел защитаваше толкова яростно тази авантюра?

— Добре — кимна Пчелата. — Има германци, които са готови да инвестират двеста милиона в кавказкия нефт. Нашата банка им става съдружник чрез кредит. Парите отиват от другата страна. Аслан ни подкрепя в планините. И какво сложно има в това?

— Нищо — поклати замислено глава Белия. — Само не мога да вдяна какво общо имат с това грандовете? Разбирам, ако цялата тази работа минаваше през Кипър, Малта или която и да било друга офшорна зона… Ама така, извинявай много, но не виждам къде е смисълът.

Пчелата бързо се спогледа с кавказците.

— Саша, това е така, но тук има едно друго предимство…

— Не, Витя, така няма да стане — прекъсна го решително Белов.

Той вдигна ръка и до него моментално се появи сервитьор.

— Още един чай с лимон.

Сервитьорът изчезна, а край масата се възцари тягостна тишина. На всички веднага им стана ясно, че Белия вече беше казал тежката си дума и каквото и да си говореха отсега нататък, щеше да бъде напразно.

— Пчела, след като вече си решил да ходиш дотам, обсъди варианта със създаването на междинна фирма някъде на топлите острови… — предложи Белов с помирителна усмивка. — В такъв случай аз бих заминал с теб и бих си попекъл телесата на слънце. Можем да вземем с нас и няколко секретарки, искаш ли?

Пчелата не отговори. Белия стана, без да дочака чая си.

— Е, Аслан, смятам, че обсъдихме всичко и че въпросът е решен справедливо.

— Да, Саша, няма значение — изцеди една крива усмивка чеченецът.

— Ами, тогава да си ходим…

Белов се отправи към изхода, а всички останали се спогледаха и тръгнаха след него.

Ранният декемврийски сумрак навън вече се сгъстяваше. Белия се обърна към чеченците, които го изпратиха до огледалните врати на клуба.

— Хайде, Аслан… — протегна ръка той на по-възрастния.

— Всичко хубаво, Саша.

След това Белия се сбогува и с Ваха.

— Витя, идваш ли? — попита той Пчелата.

— Ей сега… — подхвърли той и закрачи към приятелите си.

Аслан се върна в клуба, Ваха отиде до волвото си и се надвеси към шофьора, който също беше кавказец. Покрай мерцедеса на Фил останаха да стоят Пчелата, Белия, Космос и Фил, които имаха доста мрачен вид.

— Саня, защо не помислиш още малко… — помоли Пчелата.

Той се подсмихна:

— Пчьолкин! Ние всички тук не сме глупави момчета, нали така? Ще те посъветвам нещо — не дърпай чергата към себе си…

— Добре… — тъжно поклати глава Пчелата, който беше много разстроен. — Ти такова… само да не си помислиш нещо. Каквото и да става, ти си ми брат.

— Знам. Хайде да те закараме до „Шереметиево“.

Леко смутен, Пчелата погледна към волвото.

— Момчетата ще ме закарат…

Белов също погледна натам и кимна с разбиране:

— Виж ти, виж ти…

— Саня, ама нали вече ти казах… — Пчелата обидено сви устни.

Саша му протегна ръка, задържа дланта му в своята и изпитателно го погледна в очите.

— Мисли какво вършиш, Пчела — предупреди го той. — Желая ти успех.

Пчьолкин стисна ръката на Фил и се обърна към Космос. Той демонстративно вирна глава, правейки се, че уж разглежда разноцветната реклама над входа на клуба. Пчелата се поколеба за миг, сетне се обърна и тръгна към волвото с наведена глава. Сбогува се с Ваха и веднага влезе в колата.

— Ще откараш Витя на летище „Шереметиево“ и веднага ще ми се обадиш оттам — каза на шофьора навъсеният чеченец.

— Добре, Ваха — смирено отговори брадатият шофьор.

Волвото внимателно излезе на проспекта и бързо се включи в плътния поток от коли.

Белия изпрати с поглед приятеля си, който отпътува към летището, обърна се към мерцедеса и налетя на възмутения Космос.

— Ама, че сладур! А, Саня? Имам предвид Пчелата?! — злобно присви очи той. — Зарязва браточките си, работи на черно и не се изчервява дори! Ама, че крокодил! Той не е Пчела, той е крокодил!

— Престани, Косе — смръщи се Фил. — Не бива да говориш така за приятеля си… Макар че, общо взето, си прав — тъжно добави.

— Още не се знае как ще свърши всичко това — продължаваше да беснее Космос. — Запомни ми думата, Саня…

— Я стига сте дуднали! — прекъсна го ядосано Белов и тежко отсече: — Пчелата е наш брат. И ако някой е забравил това, мога да му го припомня…

Дръпна силно вратата на мерцедеса и се стовари на задната седалка. Фил и Космос се спогледаха и мълчаливо влязоха вътре. Мерцедесът излезе на булеварда, а подире му потегли и джипът с охраната.

Известно време в колата цареше тишина. Когато завиха по крайбрежната улица, Фил, който седеше зад волана, тихо включи радиото.

Белов с недоумение се загледа в тежкарския си часовник „Радо“ в златен обков и с брилянти по циферблата. Часовникът се държеше твърде чудновато: стрелката, която отмерваше секундите, изведнъж започна някак странно да потрепва, сякаш се опитваше да се задвижи в обратната посока.

— Еб… Какво става с часовника ми? — учудено промърмори Саша.

Космос, който седеше до Фил, се наведе назад. Белия, който продължаваше да се чуди, му показа китката си: стрелката, която отмерваше секундите, се задвижи и се завъртя в обратната посока. След нея същото направи и стрелката, която отмерваше минутите — отначало бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо тръгна назад.

— На ти сега един Радо! — ехидно се изкиска Космос. — Казах ти да си купиш марка „Луч“ или „Пальот“!

Но на Саша изобщо не му беше до смях, защото всичките му сетива надушваха, че нещо не е наред.

Изведнъж мобилните телефони и на тримата зазвъняха едновременно, а след това и радиото в автомобила започна да вие с висок и протяжен звук…

— Какво става? — посегна към него Фил.

— Фил, спри! Изскачайте от колата! Бързо! — истерично се разкрещя Саша и пръв дръпна дръжката на вратата на мерцедеса.

Той се стовари на покрития със сняг асфалт и се търкулна към колелата на отсрещните коли. Спирачките пронизително заскърцаха. Нивата, под чиито гуми се изсули Саша, по някакво чудо успя да свърне встрани. След него от мерцедеса изскочи Космос. Фил се опита рязко да спре, но колата се плъзна по снега.

Саша вдигна глава. Имаше чувството, че гледа някакъв фантастичен филм.

Видя как Космос се надигна от страничната линия на платното. Слава Богу, той беше жив! Видя как, открехнал вратата, Фил се опитва да спре колата. Скачай, глупако! Видя как отсрещният влекач МАЗ удари спирачки. Той се заби с всичките си шест колела дълбоко в натрупания отстрани на шосето заледен сняг и успя да спре, но огромното му ремарке се подхлъзна и бавно започна да завива напреко на пътя точно срещу летящия насреща му черен мерцедес. Господи, само това липсваше!

— Скачай! — крещеше Саша.

Фил вече бе разбрал, че няма да може да избегне сблъсъка. Той отвори по-широко вратата, подаде се навън и…

И в този миг мерцедесът се взриви с чудовищна сила!

Фил изхвърча от колата като треска. От взрива мерцедесът се вдигна на задницата си, подскочи във въздуха и обхванат от пламъци, се вряза точно в средата на ремаркето. Разнесе се още един взрив. Но Саша не му обърна внимание, защото вече тичаше към проснатия върху асфалта Фил.

Коленичи пред него и застина. Главата на Фил беше в кръв, а под нея все по-широко и по-широко върху снега се разстилаше ярко алено петно.

— Фил… — простена Саша. — Фи-и-и-ил…

Внимателно пъхна ръка под главата му и леко я повдигна. Нещо не беше както трябва. Вместо твърдия като камък боксьорски тил дланта му напипа нещо горещо, лепкаво и… меко.

Изведнъж Саша осъзна какво е това. И щом го осъзна, изстина.

Това беше мозъкът на неговия приятел.

42.

По вечерна Москва пронизително виеше със сирената си и се носеше с огромна скорост една линейка на „Бърза помощ“. След нея летеше и черният джип на охраната.

В линейката на „Бърза помощ“ върху носилка лежеше Фил с кислородна маска на лицето. Покрай него се суетяха един лекар и една медицинска сестра, които оглеждаха раните, пускаха системата и включваха някакви уреди…

Белия и Космос бяха седнали до вратата на линейката. Саша държеше в окървавените си ръце по един мобилен телефон. С леко треперещ от напрежението глас той говореше по двата телефона едновременно:

— Борис Моисеевич ли е? Аз съм Белов. Колко време ви трябва, за да се приготвите? Добре, след десет минути ще дойда да ви взема, чакайте ме. Един момент! — Сложи до ухото си другия апарат. — Гена, разбра ли всичко? Знаеш ли адреса? Давай, натисни газта!

В този момент джипът зад колата на „Бърза помощ“ се отклони наляво и започна да задминава.

Белов натисна копчето за прекъсване на връзката, пъхна мобифона в ръцете на Космос и заповяда:

— Вдигни охраната на крак…

А по другия мобифон повтори:

— Да, Борис Моисеевич, пригответе се, вече пътуват към вас… Диагнозата ли? — Саша погледна объркано към Фил и преглътна надигналата се в гърлото му буца. — Кой да ти каже… Мозъкът му е навън! А? Давам ви го…

Дръпна за ръкава лекаря от „Бърза помощ“ и му подаде мобифона:

— Обяснете какво му има. Човекът е хирург.

— Ало, здравейте… — Лекарят погледна Фил и загрижено информира колегата си: — Крайно тежко. Да, черепно-мозъчна… Да…

В това време Космос даваше разпореждания по другия мобифон:

— Слава, сложи допълнителна охрана пред дома на Белов, вземи хора и тичай в болницата… В нашата, в коя друга!

До входа на приемната вече ги очакваха санитарите. Те веднага преместиха безчувствения Фил върху една количка и бързо го придвижиха по дългия коридор. До нея със система и кислороден апарат в ръцете ситняха две млади медицински сестри.

— Подгответе операционната! — извика някой.

Белия и Космос изпратиха с погледи количката с Фил, която изчезна зад остъклената врата, и се отправиха към кабинета на главния лекар, защото имаха за какво да си поговорят и с него.

Обаче не успяха веднага да направят това. Наложи им се да отстъпят пред настояванията на медиците и да им разрешат да ги прегледат. Космос се беше отървал само с няколко ожулвания по лицето и ръцете, но Белов бе извадил по-малък късмет, тъй като бе успял да разкъса рамото си на нещо остро. Накараха го да се съблече и една медицинска сестра започна да превързва раната до татуирания келтски кръст.

Мобилният телефон на Космос иззвъня.

— Да! Какво?! Какъв протокол, по дяволите! — изкрещя в слушалката той и се обърна към Саша: — Пътната полиция е спряла Гена и лекаря.

— Дай ми телефона. — Протегна здравата си ръка Белов и каза на сестрата: — Стига вече, това е само една драскотина…

Космос пъхна мобифона в ръката му.

— Гена, дай ми го тоя… — изкомандва в слушалката Белов. — Ало, шефе! Здравей, драги мой, с теб говори Саша Белия… Чувал ли си за такъв? Прекрасно. Каква е фамилията ти? Попитах за фамилията ти?! — внезапно и ядосано изкрещя той. — Егоров ли? Виж какво, Егоров, в колата има един хирург, който отива да оперира приятеля ми. Не го бави, чу ли? Или дори ще е най-добре да го съпроводиш с лампата, искаш ли? Ще съобщиш ли по радиостанцията? Браво на теб, няма да забравя това… Ало, Гена! Хайде, побързай, братко, дай газ…

Медицинската сестра почти беше привършила с превръзката и вече разкъсваше края на бинта, за да го завърже. Но изгубилият търпение Белов стана от стола и студено й кимна:

— Стига толкова, благодаря. Оставете ни насаме. Косе, завържи го…

Медицинската сестра подаде на Космос разкъсания на две край на бинта и бързо излезе от кабинета. Той започна да завързва лентите и мрачно попита:

— Е, какво ще кажеш?

Саша облече ризата си и замислено поклати глава:

— Ако хитрата главица на Вова Каверин не се беше търкулнала някъде из Чечения, със сигурно щях да знам кой го е направил. Но сега… Не, не зная… — Замълча и вдигна очи към Космос. — Точно там е работата… — измърмори.

Белов се настани в стола на главния лекар и се облегна назад. Космос се разхождаше с мрачен вид из кабинета. От улицата се разнесе клаксон на автомобил. Космос разтвори щорите и погледна през прозореца.

— Браточките пристигнаха — съобщи.

— А Моисеич къде е? — попита Белия.

Космос излезе в антрето пред кабинета и отвори вратата към коридора. Там стоеше един охранител с бръсната глава.

— Лекарят дойде ли?

— Току-що се обади, че вече наближава… — доложи младежът.

Космос кимна и се скри зад вратата. А по коридора вече крачеха току-що пристигналите браточки.

— Какво става с Валера? Има ли надежда? — попита единият от тях.

— Почти никаква — поклати бръснатата си глава охранителят. — Половината му череп е отсечен като с тесла…

— Така ли… Жалко за момчето. А кой е поръчал взрива?

— Нека босовете да си блъскат главите по този въпрос — кимна младежът към вратата на кабинета.

Космос се върна в кабинета и се стовари в едно кресло, което жално изскърца под тежестта му.

— Моисеич идва насам, всеки момент ще бъде тук… — съобщи той.

Белов нервно запали цигара и се приближи до прозореца. Известно време гледа мълчаливо през стъклото, поглъщайки жадно цигарения дим и тръскайки пепелта в кашпата с фикуса. А щом изпуши цигарата си до самия филтър, се обърна към приятеля си.

— Може да е Аслан? — не много уверено предположи той.

— Бели, той няма причина да го направи — поклати глава Космос. — Той е свързан с теб като с пъпна връв.

Саша също разбираше, че смъртта му не би дала на чеченците абсолютно нищо. Той отдавна вече беше прехвърлил наум всичките си познати и не бе открил сред тях нито един, за когото смъртта му можеше да бъде изгодна. Все пак си спомни за един човек, но това негово подозрение беше толкова невероятно, че не можеше да събере сили да го изрече на глас.

Саша зиморничаво потръпна, върна се до бюрото и взе лист и молив. С няколко бързи щриха нахвърли нещо върху листа и го подаде на Космос.

На листа беше нарисувана раирана пчела с остро жило, а до нея се мъдреше огромен въпросителен знак.

43.

На път за летище „Шереметиево“ Пчелата нареди на брадатия шофьор да спре до един цветарски магазин.

— Карамфилите ви какви са? — попита той миловидната продавачка.

— Тези са холандски, тези са полски… — с известна гордост започна да показва момичето пъстрите, бухлати и много ефектни цветя.

— А имате ли наши? От Подмосковието? — прекъсна я Пчелата, тъй като се канеше да изпълни точно поръчението на баща си.

— Ето… — показа с леко разочарование продавачката едни най-обикновени карамфили, които бяха сврени в самия ъгъл на магазинчето. — Тези май са от Люберец…

— Става — кимна той. — Дайте ми един.

Продавачката окончателно изгуби интерес към него. Издърпа от кошницата първото цвете, което й попадна, и го хвърли небрежно на тезгяха, без дори да му предложи да го увие в целофан. Пчелата също така небрежно й подхвърли една банкнота от двайсет долара, взе карамфила и излезе навън.

Волвото се носеше към летището. Мрачният шофьор, който приличаше на горски разбойник, съсредоточено мълчеше. Спътникът му също мълчеше. Пчелата отново и отново се връщаше в мислите си към неотдавнашния разговор с Белия. И колкото повече мислеше за това, толкова повече му ставаше ясно каква голяма грешка беше допуснал.

Да разчита, че Белия щеше да се съгласи с този проект, беше пълна глупост от негова страна, но още по-голяма глупост бе това, че настоя и че се опита да го убеди. След тази история Саша не можеше да не си зададе въпроса от къде на къде Витя Пчьолкин изведнъж с такъв ентусиазъм се опитваше да го въвлече в това начинание, за което отсега беше ясно, че ще бъде пълен провал.

Глупаво… По дяволите, колко глупаво бе всичко! И как можа да се подведе така?!

Пчелата с досада врътна глава. След миг погледна към часовника си. Шофьорът с вид на горски разбойник също погледна часовника си и го успокои:

— Ще успеем.

— Знам, но ти натисни газта — мрачно изрече Пчелата. — Не можеш ли да караш малко по-бързо?

Шофьорът изсумтя обидено и натисна педала. Пред тях вече се виждаше сградата на летище „Шереметиево“, когато в джоба на Пчелата изпиука мобилният му телефон.

— Слушам! Да, Аслан… — малко раздразнено отвърна той, но изведнъж подскочи и изрева: — Какво-о-о?!

Веднага се съвзе, бързо премести мобифона в другата си ръка и се извърна към прозореца.

— Живи ли са? Кой? — напрегнато попита. — Хайде, чакам…

Той се бе превърнал само в слух и чакаше да му кажат нещо. Шофьорът го стрелна с поглед и разтревожено попита:

— Какво е станало?

Пчелата не му отговори.

— Защо мълчиш? — попита отново брадатият.

— Всичко е наред — подхвърли му Пчелата и отново повтори в мобифона: — Да, да, слушам… Това сигурно ли е?

Отпусна ръката си, в която държеше мобилния телефон, и се втренчи в предното стъкло. След тягостна пауза отпусна глава назад върху облегалката и ужасено прошепна:

— Сега я втасахме…

44.

Всичко в операционната беше подготвено за работа. Инструментите бяха подредени по местата им, покритият с чаршаф Фил лежеше на масата, а над него вече грееха ярките светлини на операционните лампи. Чакаха единствено Борис Моисеевич Боркер. Светилото на отечествената неврохирургия довършваше подготовката си за операцията в съседния кабинет.

А в кабинета на главния лекар Белов продължаваше да драска с молив по един лист. Под раираната пчела се появи верига от планински върхове.

— Но какво би могъл да спечели, ако, разбира се, това е негова работа? — замислено рече той.

Космос моментално се надвеси над рамото му и разпалено занарежда:

— Дял от проект за половин милиард! Връзки с хората, които се занимават с нефта, и с ония крадливи тарикати!

— Но ако се държи за нас, би спечелил много повече — възрази Саша, поклащайки глава.

След като нарисува планините, започна да очертава профила на един индианец с димяща лула в устата и с пера на главата.

— Плюс банката, Саня! Плюс банката! — продължи Космос. — Ако нас ни няма, той става пълен господар на всичко! И ще прави каквото си иска, ще работи с когото си иска — с гангстерите, с мангстерите… А ти какво си се разрисувал?! Защо се правиш на Репин? Ти по-добре от мен знаеш какво иска той!

— Същото, което искаш и ти, Косе — подсмихна се Белов.

— Точно така! Независимост от Саша Белов и собствен бизнес! — почти крещеше, и то не на шега, вбесеният Космос. — Само че в колата с теб бях аз, а не той!

Саша потърка челото си с ръка, притвори очи и бавно поклати глава:

— И въпреки всичко не мога да повярвам, че това е работа на Пчелата. Ако щеш, убий ме — не мога!

Космос доближи лице до неговото и изрече, като едва сдържаше яростта си.

— Бели! Той. Не седна. При нас. В колата! Той тръгна с тяхната бричка!

Саша замълча, защото нямаше какво да възрази на този аргумент. Сви вежди и започна да разглежда рисунките си, сякаш бе изпаднал във вцепенение. Изведнъж ръката на Космос се стовари върху листа. Той сложи пред Белия един малък пясъчен часовник, който беше пригоден да отмерва три минути. И след това остави до него своя огромен пистолет „Стечкин“.

— След един час самолетът му излита — назидателно рече Космос и се отдалечи в другия край на кабинета.

Белия мълчеше. С нетрепващ поглед следеше тънката струйка пясък, която се стичаше от едната сфера на часовника в другата. Дълбока вертикална бръчка проряза челото му, веждите му се свиха, а устните му бяха стиснати в тънка, безцветна линия. Саша напрегнат мислеше.

Преди две години в една подобна ситуация заподозря в предателство Космос. Нещо повече — дори беше убеден, че това е така. А сетне, когато нещата се изясниха, внезапно осъзна, че повече не може да вярва на приятеля си толкова искрено и безрезервно, колкото му вярваше преди. Не можеше, колкото и да му се искаше!

Погледнато отстрани, отношенията му с Космос бяха същите. Но колкото и да се стараеше да си внуши обратното, фактът си оставаше факт — след онова злополучно покушение Белия вече нямаше онзи абсолютно верен приятел на име Космос, на когото можеше стопроцентово да разчита. Сега той беше просто един стар приятел — приятен, симпатичен, отдавна и добре познат, но само толкова.

Ето защо в този момент Саша много добре осъзнаваше, че ако само за миг повярва, че този взрив е дело на Пчелата, ще се прости с още един истински приятел. И кой щеше да му остане тогава? Единствено Фил, така ли? Но пък Фил…

Сам. Щеше да остане съвсем сам…

Той се накани още веднъж да прехвърли наум всички възможни варианти в търсене на виновника за взрива, но веднага се отказа, защото разбра, че е безполезно. Както и да го въртеше, все стигаше до едно и също: нямаше кой друг да го е направил освен Пчелата.

В горната сфера на часовника беше останал половината пясък, но Саша вече знаеше какво ще каже, когато времето изтече. Просто се опитваше да отложи още малко неизбежното.

Когато последната песъчинка падна долу, той вдигна глава и с леден глас рече:

— Обади се на Шмит.

Космос моментално извади мобилния телефон от джоба си и започна да набира номера.

— Шмит, аз съм Космос, къде си? Чудесно. С кого си? Аха. Иди на летище „Шереметиево“, оттам ти е близо, намери Пчелата и го докарай в болницата при нас… Да. Ти си знаеш…

 

 

Борис Моисеевич Боркер влезе в операционната. Изпънал напред ръцете си, върху които беше нахлузил гумени ръкавици, той заобиколи откъм гърба Фил, който лежеше на една страна, и внимателно огледа тила му.

— Кръвно? — сухо и кратко попита лекарят.

Отговориха му също така лаконично:

— Нормално.

Хирургът обърна ръцете си с дланите нагоре и рече:

— Марля… Скалпел…

Инструментите моментално се появиха в ръцете му. Борис Моисеевич се надвеси над тила на Фил, като от време на време подхвърляше отривисти команди:

— Клампа… Още една клампа… Трепан…

Операцията започна.

45.

Волвото спря на горното ниво на летището до стълбата на долния корпус. Пръв от колата излезе Пчелата, стиснал карамфила в ръка. Той беше блед и притеснен. Витя се облегна на покрива на автомобила и разроши гривата си.

Шофьорът с вид на горски разбойник затвори вратата и подвикна на странния си спътник:

— Какво, ще вървим ли?

— Ти пък къде ще вървиш? — обърна се към него Пчелата. — Връщай се обратно.

— Как така ще се връщам? — повдигна вежди брадатият.

— Връщай се обратно! — повиши глас той. — В града-герой Москва! Ясно ли е?

— Ами самолетът? — не отстъпваше шофьорът. — Ваха ми каза да те изпратя…

— Какво ти става, бе, да не си оглупял?! — кресна му Пчелата, тъй като му писна да се препира с шофьора.

— Не, не мога да постъпя така — упорито завъртя глава чеченецът. — Трябва да се обадя на Ваха.

Пчелата махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха, и напрегнато се огледа. От шосето към входа на паркинга се приближаваше черен джип, който приличаше на онзи, в който се возеха главорезите на Фил. Естествено, Пчелата не можеше да види кой седи в джипа, но изведнъж го обзе лошо предчувствие.

— Не се тревожи, разбойнико — измърмори, като за всеки случай вдигна яката на шлифера си и тръгна заднешком надолу по стълбите. — Няма да имаш неприятности.

Долу той огледа джипа и през едното му стъкло разпозна бръснатата глава на Шмит. Именно Пчелата беше човекът, който доведе бившия офицер от специалните части на вътрешните войски Шмит в Бригадата. Той беше една напълно безчувствена личност, която изпълняваше най-мръсните и най-кървавите поръчки. Беше по войнишки изпълнителен и не изпитваше нито жалост, нито страх. Щом го зърна, Пчелата разбра, че го бяха изпратили да вземе неговата собствена глава. Той извади билета си за самолета и го хвърли във въздуха. Край, сега вече щеше да види Германия колкото ушите си.

— Ама, какво да кажа на Ваха? — подвикна му разбойникът.

— Предай му, че Пчелата се е спекъл!

— Не разбрах…

— Нищо, че ти не разбираш, той ще разбере! — Пчелата махна с карамфила и хукна презглава по стълбите.

Щом се озова на горния корпус, вдигна ръка. До него веднага спря една черна волга. Пчелата отвори вратата пред себе си и каза на шофьора:

— Към града!

— А къде по-точно?

— Сега ще решим — отвърна той и без да дочака съгласието на шофьора, седна в колата.

Осъзна, че е в беда. И най-лошото от всичко бе, че е сам. Нямаше откъде да чака помощ. Впрочем… Не, като че ли един човек все пак би могъл да му помогне!

— Колко ще ми платиш? — попита шофьорът.

— Няма да те мина, шефе, побързай!

Вратата се затвори и волгата с неподозирана бързина потегли от мястото си.

А над нея по наклона на горния корпус на летището, в зоната за излитане от черния джип излезе една група едри момчета начело с каяка с бръснатата глава на име Шмит. Той забоде последователно пръст в гърдите на всеки от тях и бързо разпредели задачите помежду им:

— Така, ти следиш самолета, ти — гишето за регистрация, ти — офиса на „Луфтханза“, ти тръгваш с мен… Действайте!

Компанията мина с мрачна решителност през вратите на летището, които се отвориха пред тях, и се сля с тълпата.

46.

Космос беше убеден, че Пчелата се е превърнал в един пълен калтак и че взривът на мерцедеса е дело на неговите ръце. Но той изобщо не беше сигурен в това, че и Белия е на същото мнение. Напротив, той виждаше, че Саша продължава да се терзае от съмнения и че изобщо не може да се примири с мисълта, че един от неговите най-близки приятели е предател.

Да, Саша изпрати Шмит да прибере Пчелата, но това означаваше, че дотук работата е свършена само наполовина. За да приключи веднъж завинаги с подлия предател, той трябваше да притисне Белия още повече, да го убеди, да го принуди да повярва…

Космос нямаше представа как можеше да постигне това, но когато Саша се обади вкъщи да успокои жена си, той се досети какво още трябва да му каже.

Белия стоеше с гръб към Космос и говореше по телефона:

— Всичко е наред, Оля. Не, бе, имам само няколко драскотини! Не, Оля, няма нужда да идваш, всичко е съвсем нормално… — Олга беше страшно разтревожена и искаше веднага да дойде, но нейното присъствие тук беше напълно излишно, тъй като тепърва им предстоеше да си изясняват отношенията с Пчелата. Ето защо Саша се опитваше да я разубеди да не идва насам. — Абе, къде ще ходиш? А на кого ще оставиш Ваня? Не, няма смисъл, наистина. Ако има нещо, ще ми се обадиш по мобилния, чу ли? Макс при теб ли е? Хайде, Оля, до скоро!

Белия прекъсна връзката по мобифона си и се обърна към Космос.

— Притеснява се, жени — какво да ги правиш… — каза малко смутено.

Саша седна на дивана до приятеля си. Известно време двамата мълчаха. Космос се колебаеше, тъй като не знаеше как да подхване деликатната тема. Най-сетне мрачно рече:

— Саня, никога не съм си пъхал носа в тези неща, това не е моя работа, но по-добър повод от този няма да има…

— За Пчелата ли говориш? — прекъсна го недоволно Белов. — Знам всичко. Олга ми разказа.

Космос се навъси и важно каза:

— Разбираш ли, той хлътна по нея още на вашата сватба…

— И какво от това? Знам — прекъсна го отново Саша и добави: — И какво да направя сега, да взема да го гръмна заради тази работа, така ли?!

Той наистина отдавна знаеше, че Пчелата харесва жена му. Олга неведнъж беше повдигала тази тема и добродушно се бе шегувала с приятеля му. Пък и сам беше забелязвал топлотата в очите на Пчелата, когато гледаше Олга. Но вярно беше и това, че Саша никога не бе имал никакъв повод да се съмнява в жена си или в приятеля си.

Напротив, от време на време това положение дори гъделичкаше самочувствието му. Понякога дори му се искаше по момчешки да се изфука пред него — един вид, виждаш ли, Пчеличке, аз си я имам, а ти си я нямаш!

Вярно, понякога се случваше и обратното… Например, както преди една седмица, когато жена му ги засече с Аня в залата за боулинг… Как само се сучеше тогава Пчелата около нещастната Оленка — целуваше я по бузата, взираше се в очите й, галеше я по рамото! Ама, че утешител, мамка му!

Изведнъж някой почука по вратата на кабинета и при тях надникна медицинската сестра, която направи превръзката на Белов.

— Александър Николаевич, жената на Филатов пристигна — съобщи му тя.

Белов и Космос се спогледаха, станаха едновременно от дивана и се насочиха към вратата.

— Ако обичате, пригответе амоняк — мрачно помоли Саша медицинската сестра.

В приемната разплаканата Тамара се хвърли към тях. Тя много искаше да влезе при мъжа си и на Саша му се наложи да употреби сила, за да я удържи.

— Тома, не можеш да отидеш при него, той е в операционната! — успокояваше изпадналата в истерия жена. — Хайде, хайде, Тома, успокой се! Операцията върви нормално, най-добрият хирург е при него… Всичко ще бъде наред, Тома, повярвай ми! Чуваш ли, повярвай ми, Тома!

Саша я настани на един стол.

— Как се случи? — попита Тамара, ридаейки.

— Така и не можахме да разберем нищо, Тома, всичко стана толкова бързо… Тепърва ще изясняваме случая… — продължи да й шепти Белов нещо безсмислено и успокояващо.

Космос стоеше настрана.

— Някой да ми даде часовник — тихо се обърна той към охранителите, защото беше изгубил своя, докато изскачаше от мерцедеса.

Веднага му подадоха два часовника едновременно, но в този момент мобилният телефон на Космос иззвъня и той го доближи до ухото си.

— Ало! Не, Космос е… — Той се обърна към Белов и прошепна: — Виктор Петрович е…

Саша му показа разтворените си пет пръста, Космос кимна и каза в слушалката:

— Виктор Петрович, Саша ще ви се обади след пет минути, в момента му правят превръзка… Не, той е жив и здрав, но Валера е зле…

Щом чу това, Тамара отново се разплака неудържимо. Космос разбра, че е сгафил, и побърза да прекрати разговора.

— Да, веднага ще ви се обади — обеща той на Виктор Петрович и прекъсна връзката.

Саша беше прегърнал Тамара и търпеливо я галеше по ръката. Най-сетне тя го отблъсна и извади носна кърпа от чантата си.

— Спирам, спирам, Саша… — бършейки сълзите си, прошепна тя. — Спокойна съм, спокойна съм, спокойна съм… Саша, а ти как си? Космосе, а ти?

Космос безмълвно разпери с виновен вид ръце, а Саша за стотен път повтори:

— Всичко е наред, Тома. Всичко ще бъде наред.

Една възрастна медицинска сестра подаде на Тамара чаша с вода и валериан.

— Недейте да се вълнувате така, момиче. Изпийте това…

Тома взе чашата с трепереща ръка и покорно изпи лекарството. Саша й помогна да стане и я предаде в ръцете на медицинската сестра.

— Елате с мен — каза тя, хвана Тамара за лакътя и я поведе по болничния коридор.

Белов се приближи до навъсения Космос и смутено каза:

— Ами, ако той умре? Косе, какво ще правим?

Космос замислено предъвка устни. Той си мислеше за нещо друго и отговори абсолютно неадекватно:

— И Шмит не се обажда…

Те се върнаха в кабинета на главния лекар. Дългоочакваното позвъняване се разнесе след десетина минути.

— Да! — сграбчи мобифона Космос.

— Космосе, аз съм Шмит — чу се равният му невъзмутим глас. — Никъде го няма… Можеш да не се съмняваш, че съм претърсил всичко навсякъде, самолетът вече излита… Какво да правим?

Мрачен като облак, Космос прикри слушалката с ръка и се обърна към Белов:

— Саня, на летището го няма.

Белия пусна една безпомощна усмивка и напълно объркан поклати глава:

— Мамка му, това е някакъв кошмар!

— Шмит пита какво да прави.

Белия закри очи, замълча за миг, а сетне изкомандва с железни нотки в гласа:

— Кажи им да се връщат. Прати една група от хората, които са тук, да изръшкат всички места, на които би могъл да се появи. Предупреди и Макс.

47.

Олга излезе от входа на блока, в който живееха, придружавана от верния Макс. Макар че вече беше съвсем тъмно, тя реши да отиде в болницата, защото сърцето й беше свито. Седна в колата и решително заповяда:

— Карай към болницата, Макс.

Охранителят знаеше мнението на Белов по този въпрос и направи последен опит да разубеди упоритата жена:

— Оля, може би не бива да правиш това? В момента Саша си има достатъчно главоболия, а пък на това отгоре и ние ще се изтърсим там… Ще ми откъсне главата!

— Успокой се, Макс! — отсече тя. — Щом досега не го е направил, ще си останеш цял и невредим!

Той поклати недоволно глава и подкара колата. Джипът излезе от паркинга и пое по посока на Кутузовски проспект. Те не забелязаха, че след тях тръгна и една черна волга.

В нея седеше Пчелата. Той посочи джипа на шофьора и помоли:

— Шефе, виждаш ли този джип? Опитай се да го следваш, ще ти платя колкото поискаш…

Когато автомобилът зави по булеварда, Пчелата извади мобилния си телефон и набра номера на Олга. Той видя как тя извади своя мобифон и чу гласа й:

— Ало…

— Ало, Оля, здравей, не издавай, че това съм аз — Витя — заговори Пчелата. — Не ме наричай по име и не казвай нито дума на Макс. Движа се точно след теб, в съседното платно съм, в една черна волга…

Оля се обърна и видя волгата, която се движеше след тях по осветения булевард. За миг в колата включиха осветлението и тя веднага позна в мъжа, който седеше до шофьора, Витя Пчьолкин.

Той също видя в движещия се пред него автомобил силуета на Олга, която се бе обърнала към него.

— Оля, чуй ме, само недей да спираш колата и не казвай нищо на Макс…

— Нищо не разбирам — прекъсна го тя. — Сам ли си?

— Сам съм…

— А какво е станало?

— Веднага трябва да ти кажа нещо на четири очи — гласът на Витя беше напрегнат и развълнуван. — Това е много важно. Само не спирай колата!

— Ами, тогава как да го направим? — попита Олга.

— След две пресечки има една дежурна аптека, помоли Макс да спре там. Кажи му, че искаш да си купиш някакво лекарство, или измисли нещо друго… Разбра ли?

— Добре, добре.

— Благодаря ти, Оля… — тихо каза Пчелата и нареди на шофьора: — Задминавай.

Той покорно натисна газта, волгата леко позасече колата на Оля и се устреми напред.

— Тоя е полудял, кретен! — изръмжа след нахалника Макс.

След малко Оля показа на Макс аптеката, към която се приближаваха, и го помоли:

— Макс, спри тук, ще се отбия в аптеката…

Джипът още не бе успял да спре окончателно, когато тя изскочи от него и се обърна към охранителя, който отваряше вратата си:

— Ти къде?

— Оля, аз те охранявам…

— Не можеш ли да ме оставиш на мира поне за една минута? Стой си на мястото, казах! — ядоса се тя и бързо закрачи към вратата.

Веднага щом тя се скри в аптеката, Макс излезе от колата, запали цигара и внимателно се огледа. Оля влезе в празната аптека и тихичко подвикна:

— Витя!

— Тук съм, Оля… — чу се гласът му иззад стелажа с лекарства.

Тя зави зад стелажа и с недоумение погледна Пчелата, който беше страшно развълнуван:

— Каква е тази конспирация?

— Здрасти — кимна й Витя.

— Здрасти…

— Оля, с две думи — потърка от затруднение челото си с длан той и тежко въздъхна. — Стана така, че всички следи от този взрив водят към мен. А пък аз нямам нищо общо с това, кълна се в майка си!

— Ама, че глупости! — възкликна Олга.

— Това не са глупости — тъжно поклати глава Пчелата. — Това е самата истина. Вече ме търсят.

— По дяволите, човек може да се побърка с вас… — възмути се тя.

— Оля, Оля, чуй нататък — прекъсна я той. — Искам да ти кажа едно: каквото и да се случи, ти трябва да знаеш, че аз не съм направил това. И непременно трябва да го кажеш на Сашка… При всички случаи, дори и ако ме очистят!

Те съсредоточено се гледаха в очите и не забелязаха как в долния ъгъл на аптечната витрина на зеленикавата луминесцентна светлина от табелата се очерта лицето на Макс, който надничаше вътре. Той внимателно огледа помещението и след секунда изчезна.

— Ще му кажа, разбира се — кимна с готовност Оля. — Естествено, че ще го направя, но…

Пчелата отново я прекъсна:

— Оля, повярвай ми, знам какво говоря. Не съм от вчера под венчило…

— Грешка, Витя — мило му се усмихна тя. — Това се отнася за мен.

Той нервно се усмихна, надзърна предпазливо иззад стелажа и веднага придоби сериозен вид.

— А сега, ето какво — напрегнато я погледна в очите. — Теб нали Фил те закара до поликлиниката, той в колко часа си тръгна?

Оля се замисли за миг и отвърна:

— Ами, беше следобед. С Ваня имахме час при лекаря в един и половина.

— Аха, така ли било… — кимна Витя и се замисли. — Значи, той затова закъсня. Сетне момчетата се качиха в колата и… бум-бум. Кажи ми, Оля, а преди да дойде при теб, отбивал ли се е някъде — до сервиза или по някаква друга работа? Може да се е срещнал с някого, нищо ли не ти каза?

Възрастната аптекарка хвърляше подозрителни погледи към момчето и момичето, които се бяха скрили зад стелажа със скъпи лекарства.

— Ами, не… — поклати глава Олга. — Но той дойде при нас след снимки.

— Какви снимки?

— На някакъв филм за безсмъртни юнаци… — сви рамене тя. — За някакви заводи… Не знам, Витя…

— Така, снимки, значи…

Аптекарката най-сетне не издържа и извика с неприятен писклив глас:

— Ей, младежи, това тук е аптека, а не клуб за запознанства!

Пчелата се обърна към нея:

— Не се притеснявайте, ей сега ще излезем, малко ни остана…

48.

Белов се бе излегнал в креслото и говореше по телефона.

— Шибана работа… — тъжно разказваше той. — Сега му правят трепанация, от два часа момчето е на операционната маса. Загубил е страшно много кръв. Ами, да се надяваме…

Събеседникът му Виктор Петрович Зорин беше притиснал слушалката до ухото си с рамо и едновременно говореше по телефона, и подписваше някакви документи, сложени в червена кожена папка.

— Да, жалко за момчето — съгласи се чиновникът. — А ти как виждаш нещата?

— Абе, имам една идея — уклончиво отвърна Саша. — Може би още днес ще реша този въпрос.

— Дано, Саша, дано… Аз с какво мога да помогна?

— С морална подкрепа — мрачно се усмихна Белов.

— Можеш да разчиташ на мен — уверено му обеща Зорин. — Обади се, ако има нещо.

В слушалката се разнесоха късите сигнали на прекъснатата връзка. Саша затвори телефона и се обърна към Космос. Той вече бе успял да намери отнякъде бяла престилка и стетоскоп, беше се издокарал с тях и с важен вид завираше носа си в разни бурканчета с лекарства.

— Косе, какво правиш, да не би пак да си започнал? — чукна изразително по носа си с пръст Саша.

— Не, с това съм приключил, какви ги дрънкаш?! — отвърна изплашено Космос и сподели: — Просто от дете си мечтаех да стана лекар.

— По-добре щеше да е, ако беше отишъл в цирковото училище… — посъветва го мрачно Белия. — Ти си клоун! А, впрочем, Пчелата искаше да стане водолаз. Скапан аквалангист такъв!

След като помисли малко, Саша отново вдигна телефонната слушалка и набра още един номер.

— Ало, Глигане, ти ли си? Здрасти, братко. Аз съм Белия — говореше той с ленив и важен тон, както беше прието в средите на „яките момчета“. — Чу ли вече? Сполетя ме нещастие… Абе, не, аз съм наред, но едното ми братле е в несвяст… Не, зверовете нямат нищо общо с това. Има сигнали, че мръсникът е между нас, ще се молим да не излезе така… Ти такова… порови покрай себе си, може и да изкопаш нещо. Добре, братко, до скоро…

Саша затвори и замислено проточи:

— Мъка-а-а…

Космос, който вече беше свалил престилката и стетоскопа, се приближи до него. Държеше в ръката си мобилния телефон, който звънеше през цялото време, докато Саша водеше последния разговор.

— Да, Саша, сполетя ни голяма мъка — мрачно кимна той и му подаде мобифона. — Обажда се Шмит, Макс току-що му позвънил. В момента Пчелата разговаря с Олга.

— Така-а-а… — Белия моментално се стегна, усмихна се накриво и злобно присви очи. — Значи, Пчелата е в града?! Ами защо тогава още не е тук?!

— Ами защо тогава още не е тук?! — яростно изрева в слушалката Космос.

49.

Пчелата отново надникна зад стелажа, огледа набързо залата и погледна през прозореца. Всичко беше спокойно, ако не се броеше мърморенето на досадната аптекарка. Въпреки това беше време да се махат оттук. Всеки момент в аптеката можеше да се появи Макс пък и лелката зад гишето можеше просто да реши, че трябва вдигне патърдия.

— Добре, Оля, ти върви — каза той.

— Витя, а ти какво ще правиш? — попита разтревожено Олга. Едва сега започна да схваща, че нейният мъж — Саша Белия, наистина възнамерява да се разправи с приятеля си. — Мога ли да направя нещо за теб?

В отговор той й намигна:

— Всичко е наред…

— Ох, момчета, какви ги вършите! — въздъхна тя и потръпна.

— Нищо, нищо, все някак ще се оправим. Хайде, върви… Не, почакай… Вземи. — Подаде й червения карамфил, който носеше вече половин ден. — В знак на приятелство… и любов…

Оля смутено взе карамфила.

— Исках да го занеса в Берлин, но не стигнах дотам — обясни Пчелата. — Май че казах, каквото имах. Хайде, върви…

— Витя, ще направя всичко, което е по силите ми… — обеща му тя, притискайки развълнувано до гърдите си поувехналото цвете. — Ще се опитам… Ще направя всичко за теб…

— Всичко е наред, върви.

Той лекичко я побутна към вратата. На прага Оля се огледа. Сякаш искаше да му каже още нещо, но явно се отказа. Само му помаха за довиждане с карамфила и излезе. Иззад прикритието си Пчелата проследи как тя стигна до колата и се скри в нея. Макс се огледа наоколо, седна зад волана и джипът потегли.

— Е, какво, господине, да извикам ли милиция или сам ще си отидете?! — попита аптекарката.

Пчелата потисна въздишката си, обърна се към нея и затова не видя как на освободеното от джипа на Макс място веднага спря друг джип марка „Гранд Чероки“. От него слязоха Шмит и хората му.

Пчелата отиде до гишето и се усмихна.

— Лелче! Не викай милиция, а по-добре ми дай витамин C.

Аптекарката започна да рови в едно чекмедже с недоволен вид, сетне вдигна глава и се вцепени, втренчила изплашените си очи зад гърба на Пчелата.

— Витя, стой спокойно — разнесе се зад него невъзмутимият глас на Шмит.

Пчелата не реагира веднага и бавно извърна глава. От вратата към него се приближаваха Шмит и двамата му помощници. Той видя, че и тримата държаха в отпуснатите си ръце пистолети.

— Да вървим — спокойно каза Шмит. — Саша иска да те види.

Пчелата крачеше към джипа като към ешафод. Задната врата се отвори пред него. Той въздъхна тъжно, преди да влезе, и се вмъкна в колата. Яките рамене на каяците на Шмит го притиснаха от двете страни. А самият Шмит седна зад волана.

— Ех, Шмит, Шмит, държиш се лошо… — навъсено промърмори в бръснатия му врат Пчелата. — Нали аз те спасих от ченгетата и те доведох в отбора…

— Витя, недей — помоли го той, без да извръща глава. — Нали сам разбираш за какво става дума?

Да, Витя Пчьолкин разбираше за какво става дума. Включително и това, че едва ли щеше да доживее до сутринта.

50.

Макс не отрони нито дума в колата. Дори не я попита откога в аптеките продават цветя.

Впрочем, в момента на Оля изобщо не й беше до охранителя, защото напрегнато мислеше как може да помогне на Витя в създалата се ситуация. Въпросите му за пътуването й с Фил през деня я наведоха на мисълта, че може би тогава, в колата, тя е пропуснала нещо важно, което бе в състояние да хвърли светлина върху загадката с взрива.

Заваля силен сняг. Макс включи чистачките, а Олга, която се бе свила на задната седалка, следеше непрекъснатото им движение по стъклото, изпаднала в дълбок размисъл. Опитваше се да си спомни с абсолютна точност всичко, което стана през деня в колата на Фил — всяка дума, всеки жест.

И така. Какво се случи? Отначало имаше някакви глупави приказки за Америка и за дрязгите между Витя и Космос, после… После Ваня намери отливката от главата му в сака, стана дума за снимките и Фил им предложи да видят записа на дуела. Двамата с Ваня гледаха как се сражават средновековните рицари, а сетне… Сетне на екрана се появи онази актриса и Оля се отнесе, просто потъна в себе си… Спомни си срещата им в залата за боулинг… А какво стана с камерата? Какво имаше на екрана?

Май че я изключи… Или… Не! Натисна копчето за превъртане! Олга не си спомняше дали го включи напред или назад. Но пък си спомни, че наблюдаваше мяркащите се на екрана кадри. Естествено, тя не виждаше какво има на тях, защото изобщо не й беше до това, но все пак една картина привлече вниманието й. В един миг хаотичното движение се смени със статичен кадър, на който се виждаха празното купе на мерцедеса на Фил и сакът му на задната седалка. А след това шеметната въртележка от сменящи се един след друг кадри отново се завъртя.

Така… Значи, Фил беше забравил да изключи камерата и това беше единственото, с което можеше да се обясни кадърът с празното купе на колата. А щом това беше така, значи имаше и огромна вероятност камерата да е запечатала и нещо, което…

Оля светкавично излезе от вцепенението си и се огледа.

— Максим, спри — заповяда тя.

— Какво е станало? — погледна я напрегнато той в огледалото за обратно виждане.

Оля се навъси, извади от чантата си мобилния телефон и тефтерчето с телефонните номера и започна да прелиства страниците му.

— Постой малко, може да се наложи веднага да се върнем обратно — промърмори тя.

— Ами болницата? Нали се канеше да отидеш при Саша?

Олга не отвърна, защото набираше номера на един човек, с когото всъщност нямаше никакво желание да разговаря.

Звъненето се разнесе, когато издокараната в дълга вечерна рокля Ана нанасяше последните щрихи от силния си и ефектен грим.

— Ало… — отвърна тя с недоволния тон на откъснат от важно занимание човек.

— Обажда се Олга Белова — сухо се представи Оля. — Сама разбираш, че не изпитвам никакво удоволствие да разговарям с теб…

— М-да, изненадващо обаждане… — смутено отвърна другата жена.

— Чуй ме, дамо… с камелиите! — не се сдържа да не я клъвне Олга. — Днес ти се обади по телефона в колата на Валери Филатов и го помоли да ти върне една много важна вещ. Така, сега аз имам нужда от тази вещ. Тя ми трябва много спешно, ясно ли е? След петнайсет минути ще бъда у вас, не излизай никъде.

Оля пъхна мобифона си в чантата и отвори вратата на джипа, а след нея Макс също отвори своята.

— Махай се, аз ще карам! — мрачно заповяда тя.

— Оля, времето е лошо, какво говориш?! Можем да катастрофираме…

— Махай се, мамка ти! — изкрещя тя.

Седна зад волана и джипът се понесе напред.

Олга стигна до дома на артистката дори по-бързо, отколкото й беше обещала. Изскочи от колата и се втурна към входа. След минута натисна бутона на звънеца.

— Кой е? — разнесе се зад вратата високият глас на Ана.

„Какво да й отговоря?“ — запита се Олга, усмихна се на нелепата ситуация и с едва доловим сарказъм отвърна:

— Свой…

Артистката отвори вратата. Погледите на жените отново се срещнаха както преди седмица в залата за боулинг. Само че този път в очите на Ана нямаше никакво предизвикателство. Тя се опита да издържи тежкия поглед на Олга, но не можа и бързо сведе очи.

Олга прекрачи прага и протегна ръка.

— Дай — заповяда.

Ана не реагира веднага, ала сетне сложи в ръката й една миниатюрна цифрова видеокамера — същата, която беше в колата на Фил.

— Утре ще ти я върна — обеща сухо Олга и тръгна към вратата.

Но щом прекрачи прага, не издържа, изгледа с нескрито презрение съперницата си и назидателно изрече:

— Жените, които спят с чужди мъже, имат проблеми с яйчниците.

Без да дочака отговор, се обърна и тръгна към асансьора. Зад гърба й веднага се разнесе тихото щракване на вратата.

В асансьора Оля включи камерата и почти веднага намери кадрите, които й трябваха. Нечии ръце ровеха в сака на Фил и пъхаха нещо в отливката на главата му. Макар още да не бе установила какво се случва по-нататък на записа, Оля разбра, че бе открила точно онова, което й трябваше.

Тя излетя като тапа от входа и хукна към колата.

— Защо, по дяволите, не ми каза веднага, че търсят Витя?! — задъхвайки се, изкрещя на Макс.

— За какво говориш?

— За това! — сърдито пъхна в ръцете му камерата тя. — На, виж!

Олга скочи зад волана и джипът отново полетя.

51.

В кабинета на главния лекар надникна мрачен охранител.

— Докараха го — кратко доложи той.

Белия и Космос, които седяха в двата края на стаята, се спогледаха и едновременно станаха от креслата си. И двамата държаха в ръцете си пистолети. Космос — „Стечкин“, а Белов — „Глок“. Лицата им бяха мрачни и решителни.

Отмествайки охранителя настрани, през вратата влезе Шмит, а след него, притиснат между двамата му помощници, крачеше Витя Пчьолкин. Пчелата излезе напред и спря по средата на кабинета. Той гледаше пистолетите в ръцете на приятелите си както заек се вторачва в смок. След няколко дълги и мъчителни секунди Пчелата повдигна очи към лицата на Белов и Космос.

— Момчета, вие… Саня, Косе… — жално простена той. — Първо изяснете какво се е случило… Защо не го изясните, а? Мама му стара, разбирам всичко… Но, братлета, защо не го направите?

Космос, а след него и Белов сведоха очи.

— Благодаря ви, момчета. Почакайте навън — заповяда Белия.

Шмит излезе заедно с хората си от кабинета и плътно затвори вратата.

— Е, какво ще кажеш, Пчьолкин? — тихо попита Белия.

Внезапно Пчелата падна на колене и обгърна главата си с ръце, сякаш се надяваше така да се предпази от куршумите. В кабинета настъпи такава тишина, че на Белов изведнъж му се стори, че чува как изплашеното сърце на Пчелата неистово бие и се блъска в гърдите му.

Зад вратата настана някаква суетня. Чуваха се развълнуван женски глас и неразбираемото басово боботене на охранителите. Някой се опитваше да влезе в кабинета на главния лекар, а момчетата, естествено, не го пускаха. Шумотевицата не секна и най-сетне вратата се отвори. На прага стоеше една млада запъхтяна медицинска сестра. Тя разпалено и задъхано занарежда:

— Извинете, момчета, но… — В този момент момичето видя пистолетите в ръцете на мъжете и Пчелата, който се бе сгърчил на пода, и млъкна.

— Какво е станало? — попита я спокойно Белов.

— Имаме усложнения — развълнувано обясни сестрата. — Филатов спешно се нуждае от кръв, кръвната му група е рядка, а ние от деветдесет и първа година нямаме нито капка запас. Между вас има ли някой с кръвна група AB? И с отрицателен резус-фактор…

Белов погледна Космос, после и Пчелата, който беше забил нос в пода, и каза:

— Има…

 

 

В операционната беше тихо. Чуваше се само пиукането на апаратите, които бяха свързани с Фил, и тежкото му свистящо дишане. Главата на ранения беше покрита с плътна белоснежна чалма от бинтове. На съседното легло лежеше Пчелата. Ръцете им бяха свързани чрез някакво устройство от дебели жълтеникави тръби, по които течеше кръв.

Пчелата отмести поглед от бледото лице на приятеля си, извърна глава и се втренчи в тавана.

Онова, което прочете в очите на Белов и Космос, не оставяше никакви съмнения, че участта му е решена. И никакви молби и уговорки не можеха да променят нещата. Той нямаше на какво да се надява.

Вярно, оставаше му и Оля… Но какво можеше да направи тя? Тя знаеше още по-малко от него за взрива, така че къде и кога би могла да намери доказателства за невинността му?!

Ех, Оля, Оленка…

Изведнъж си спомни неотдавнашната им среща в залата за боулинг. Странно… Тогава, като гледаше как Оля страда, той толкова искаше да й помогне, но нищо не можеше да направи. А сега ситуацията беше точно обратната. В аптеката Оля също осъзна в каква каша се бе озовал Витя и също не беше в състояние да направи нищо…

Как се обръщаха нещата…

 

 

Шмит и тримата му помощници дежуреха в коридора пред операционната.

— Браточки, какво ще стане с Пчелата? — попита единият.

Шмит, който единствен знаеше отговора на този въпрос, нищо не каза. Отговори един друг от мутрите, който лениво се разхождаше по коридора.

— Босовете ще го очистят… — кимна той по посока на кабинета на главния лекар. — Ще му видят сметката.

— Да-а, мамка му… — замислено въздъхна онзи, който зададе въпроса. — Ей тъй става, живееш, живееш… Сетне вземеш, че се издъниш и вече не живееш.

В разговора се включи и третата мутра. Той с недоумение сви рамене и попита:

— Само едно не мога да разбера: за какъв дявол са му на Белия тези номера с преливането? Аз например също имам кръвна група AB отрицателна…

Шмит го погледна и съвсем спокойно каза:

— Ама, че си глупак. Саша му подари още един час живот…

 

 

Телефонът в кабинета на главния лекар се късаше да звъни. Един след друг звъняха и двата мобилни телефона, но никой не им обръщаше внимание. Космос седеше на един стол, скръстил ръце на гърдите си и свел ниско глава. Белия се бе излегнал в креслото и въртеше в ръце пистолета си, като току заничаше в черното отверстие на дулото му. И двамата мълчаха. Телефонът отново иззвъня.

— Изключи ги, по дяволите — тихо помоли Белов. — Цепи ме главата…

Космос стана и изключи и двата мобилни телефона.

— Косе, имаш ли дрога? — попита изведнъж Саша.

— Откъде да я взема, Саня? — сви рамене приятелят му. — Нали знаеш, че вече не употребявам.

— Я не ме баламосвай, хирург такъв! — намръщи се той. — Дай ми…

Космос въздъхна, извади от джоба си едно пакетче с прах, разкъса го със зъби и отсипа от него една доза върху откъснато от настолния календар листче. Белия прибра пистолета си и придърпа листчето към себе си. Той погледна с известно любопитство купчинката кокаин и се подсмихна:

— Толкова години правих мангизи от тази гадост, а нито веднъж не съм я опитал. Покажи ми как става?

Космос се премести близо до него, сръчно разпръсна праха с джобното си ножче, сви още едно листче от календара на тънка тръбичка и го подаде на Саша.

— Пъхни го в ноздрата си… — делово му каза той. — Да, точно така… И смръкни…

— С нос ли?

— А с какво друго? — подсмихна се Космос. — Виж как го правя…

Надвеси се над масата и с шумно хлипане смръкна праха. След него Саша направи същото.

— И какво? — попита той с недоумение.

— Е, как е, не ти ли изтръпна носът? — усмихна се Космос и потърка с пръст човката си.

— Нищо му няма…

— А чувстваш ли някаква хладина?

— Абсолютно нищо не чувствам. Я ми сипи още малко…

— За другата ноздра ли? На… — Той отсипа още малко кокаин върху листчето.

Саша повтори процедурата с другата си ноздра. Същото направи и Космос.

— И какво?

— Нищо не ми става?

— Ами, тогава опитай с венците. Ей така — наплюнчи пръста си Космос, мушна го в праха и започна да втрива във венците си.

Белия повтори действията му, повъртя малко пръст в устата си и гнусливо се изплю.

— Изтръпва ли? Като при зъболекаря?

— Ъ-ъ… — поклати глава Белов.

— Е, тогава не знам, Саня… — сви рамене Космос. — Може би теб просто не те хваща от първия път.

Саша се облегна назад в креслото и затвори очи. След една минута ги отвори, наведе се напред към приятеля си и прошепна:

— Косе, ръката ми не се вдига.

— Моята — също… — отвърна той. — Ще го дадем на Шмит.

— Казвам го по принцип…

Космос замълча и изложи още един аргумент:

— Обадиха се от ченгесарницата. Според експертизата взривното устройство било задействано дистанционно. Така че това е работа или на самия Фил, или на Пчелата. Сутринта ходиха някъде заедно.

Саша поклати глава, отново се облегна назад и затвори очи…

 

 

А в операционната Пчелата изплашено наблюдаваше как кръвта му изтича по жълтите тръбички в неподвижното тяло на Фил. Заедно с кръвта изтичаше и неговото време, и неговият живот. Още малко, още десетина-двайсет минути и хубавичката медицинска сестра щеше да го предаде на Шмит. И тогава — край, каквото било — било!

Той неочаквано си помисли: „А нямаше да е зле, ако всичко си останеше както е в момента. Просто да ме забравят за час-два. Аз ще дам всичката си кръв на Фил и тихо ще угасна без страдания и мъки. А животът ми ще се прелее заедно с кръвта ми в моя приятел и той ще се оправи…“

Вратата тихо се отвори и медицинската сестра влезе в операционната.

„Какво?! Удари ли вече часът?!“ — потръпна Пчелата.

Но момичето само провери как работят уредите, усмихна се на донора и го насърчи:

— Потърпете още малко, останаха около десетина минутки, не повече…

52.

Все пак дрогата замая главата на Белов. Обвитият му в мътна пелена мозък придоби осезаемост, сякаш беше ръка или крак. Нещо повече, той започна физически да усеща как в главата му се движат, избуяват и след това се разтварят отделни мисли. И макар те да не бяха много, това ново изумително усещане беше възхитително.

Той се усмихна блажено, приближи се до Космос, който се бе отпуснал в креслото, и го помоли:

— Косе, ще ми дадеш ли още малко?

— Саня, не разчитай, че това ще ти помогне — апатично възрази той. — Само ще ти стане по-зле, това поне го знам!

— Дай ми ти казах! — Саша седна с лице към облегалката на стола и се надвеси над масата.

С идиотска усмивка на лицето започна настоятелно да удря по плота й. Космос се засмя, извади от горния си джоб пакетчето с прах и му го подхвърли:

— Добре, де, прави каквото искаш…

Изведнъж вратата се отвори. В кабинета стремително се втурна развълнуваната Оля с видеокамера в ръка, а след нея влезе и мрачният Макс.

— Саша, къде е Витя? — извика тя още от прага.

— За какъв Витя говориш? — избухна Белия и се разкрещя: — Затваряй си устата веднага!

— Я не ми крещи! — злобно и презрително отсече тя, повишавайки още повече тон. — Кретен скапан!

Саша пребледня и скочи срещу нея. Столът под него излетя с трясък към стената.

— Как смееш?! — задъха се от ярост той и се разкрещя, сочейки към вратата: — Млъквай! Марш навън! Вън! Казах — марш навън!

Белия крещеше, пръскаше слюнки, облещил срещу жена си обезумелите си от ярост очи. Гледката беше толкова отвратителна, че на Оля й се прииска да потъне вдън земя. Но въпреки това тя стисна зъби и с всичка сила фрасна с юмрук гнусната му мутра.

Той изрева и се метна към нея. Макс успя да му препречи пътя, ала Космос се нахвърли върху охранителя. Белия измъкна от колана си своя глок…

— Саша, чуй ме! — успя да каже Макс, но той се вкопчи в гърлото му с желязната си ръка.

— Ти! Боклук такъв! Погледни ме в очите! — крещеше с ужасяващо разкривена уста. — Я ме погледни в очите! На кого вдигаш ръка?! Гадина!

— Саша, махни желязото, ще ти обясня всичко… — хъркаше охранителят. — Аз нямам нищо общо с това…

В стаята връхлетя Шмит, който беше чул врявата. Той сграбчи ръката на Белов и вдигна пистолета във въздуха.

И в този момент Оля избухна:

— Ей, мъже, мамка ви! Вие мъже ли сте или какво?!

Неистовият й вопъл малко поохлади страстите им. Те замряха по местата си и се обърнаха като по команда към нея. Очите й пламтяха от гняв, тя искаше да каже още нещо, но само потръпна и въздъхна. Остави камерата на масата, рязко се обърна и избяга от кабинета.

Белов продължи да стои няколко секунди като закован, сетне свали пистолета, сведе глава и погледна объркан след Олга.

Макс успя да се възползва от настъпилата пауза и набързо обясни какво е открила Оля.

— Покажи ми го… — нареди недоверчиво Белия.

Те нагласиха миниатюрния монитор, включиха камерата и я сложиха на масата. Саша, Космос и Макс се скупчиха край нея. Зад тях изпъваше шия Шмит, който се опитваше да види екрана през раменете им.

— Виждате ли датата? Днес, в единайсет и трийсет — коментираше записа Макс. — След снимките той закарал Олга в поликлиниката, а после тръгнал за срещата с Аслан.

Изображението на камерата на няколко пъти се преобърна, като показваше ту небето, ту земята. Обикновено ставаше така, когато предаваха от ръка на ръка неизключена камера. След това на екрана се появиха нечии крака и гумената глава, която някой държеше за косите.

— Ето, виждате ли? Той е забравил да изключи камерата — обясни Макс.

Картината се позадържа на едно място и се видя как някой сложи камерата, която продължаваше да работи, на полицата пред задното стъкло в колата. Чуваше се откъслечен разговор:

— Валера, ще обядваш ли? — попита нечий мъжки глас.

— А какво има за ядене? — разнесе се познатият до болка глас на приятеля им.

— Риба, както винаги…

На екрана се появиха линии, защото Макс беше започнал да превърта записа напред.

— Ей сега… — измърмори той.

На преден план върху задната седалка се виждаше сакът на Фил, от който стърчеше носът на главата. В колата нямаше никого. Изведнъж вратата на автомобила се отвори и в кадър се появиха нечии ръце. Те бръкнаха в сака на Фил и измъкнаха оттам гумената глава.

— Аха, ей сега… Ето — избоботи Макс.

Ръцете на неизвестния човек обърнаха главата с врата нагоре и внимателно сложиха в кухината омотан в жици продълговат предмет, а сетне завинтиха нещо отгоре му.

— Пластичен взрив с дистанционен детонатор — тихо обясни Макс. — Ето как той нагласява устройството и край — всичко е готово. Сега му остава само да натисне копчето…

Ръцете довършиха процедурата и ловко нагласиха главата в предишното й положение. Добре поддържаната ръка на неизвестния потупа гумената глава на Фил. Сетне човекът се наведе и я целуна по бузата. Макс веднага натисна копчето. Изображението застина в стопкадър.

На монитора на видеокамерата се виждаше продуцентът на филма и бивш любовник на Ана Андрей Кордон.

— Мамка ти! — стовари юмрук по масата Белия.

Космос измуча нещо нечленоразделно, отдалечи се и няколко пъти силно удари челото си в стената.

— Ама, той заради Анка ли го е направил? — объркано попита Белов.

 

 

„Как стана така?“ — не можеше да проумее Белов. Та нали само преди седмица беше разпитвал Аня за Кордон в клуба за боулинг. Тогава тя му отговори, че той е станал кротък като мушица! Купил й апартамент и й дал роля в новия си филм. И в момента имали съвсем делови отношения като между продуцент и актриса…

Белов си спомни, че тогава й каза:

— Анюта, бой се от данайците, когато ти носят дарове!

Но сега излизаше, че той беше предупредил онази хубостница, а сам…

— Наистина ли го е направил заради Аня? — повтори Саша и се обърна към Космос.

— А освен това дължи на Фил около сто бинки за предишни филми — тежко добави той.

— Юда! — изсъска през стиснатите си зъби Белов.

На вратата се появи един охранител. Той кимна с остриганата си глава и изрече:

— Там такова… вече му преляха всичко… Какво да правим с Пчелата?

Белия и Космос веднага излязоха от кабинета.

По дългия болничен коридор от операционната насреща им тикаха в количка Пчелата, който беше страшно блед. Той чу шума от стъпките им, обърна глава и видя, че към него устремено вървят Саша, Космос и Макс.

Изведнъж Космос не издържа, измъкна пистолета си и се затича напред. След него хукна и Белия.

— Космосе, махни желязото, той не е в час! — развика се Саша.

Ужасен, Пчелата затвори очи и с трепереща ръка се прекръсти. Двамата санитари изплашено се притиснаха до стената.

Космос дотича до количката и падна на колене. Без да разбира каквото и да било, Пчелата понечи да стане, но тежката ръка на Космос го задържа. Той се опитваше да натика в ръцете му своя пистолет „Стечкин“ и неистово крещеше:

— Прости ми, прости ми, братко! Витя! Убий ме, убий ме, аз съм идиот! Напълно съм откачил, прости ми, братко, много те моля! Бий ме, бий ме, бий ме! — Сграбчи ръката на Пчелата и започна да се удря по бузата с нея.

Белия се приближи зад гърба му и положи длан върху рамото на Пчелата, което се тресеше.

— Прости ми, братко — тихо каза той.

Слисаният Витя Пчьолкин, който така и не можеше да разбере какво всъщност се случва, местеше смаяния си поглед ту към Космос, ту към Белов, ту към санитарите, ту към пистолета. В главата му бавно и трудно се избистряше прозрението, че чудото е станало — той беше спасен!

53.

Закараха Пчелата както си беше в количката в кабинета на главния лекар. Докато Белия разясняваше на приятеля си, който продължаваше да не разбира нищо, кой е поставил взрива в мерцедеса на Фил, Космос успя да пребърка всички чекмеджета и шкафчета в кабинета. Находките му не бяха кой знае какви: една начената бутилка мартини, четвъртинка сух хляб, бурканче с червен хайвер и няколко тумбести шишенца с чист спирт.

Единодушно беше решено да върнат мартинито на мястото му, а другите неща сложиха на масата, бутнаха до нея количката с Пчелата и започнаха да шетат. Космос наливаше и разреждаше спирта, Белия приготвяше на Пчелата огромен сандвич с червен хайвер, а пък самият „реабилитиран“ гледаше записа, който му беше спасил живота. Когато на монитора се появи Кордон, той натисна копчето.

— Да, кофти човек — промърмори с бледите си устни, докато разглеждаше надвесеното над отливката лице на продуцента.

Космос внимателно измъкна от ръцете му камерата и пъхна на нейно място една водна чаша:

— Стига вече, Пчела… По-добре вземи това!

— Прости ни, братко — подаде му сандвича Белов и вдигна своята чаша. — Здравата щяхме да я оплескаме!

— Фил… — запъна се изведнъж Пчелата и едва изговори: — Фил ще ни прости…

Приятелите чукнаха чашите си и мълчаливо ги пресушиха…

След час и тримата бяха пияни като талпи. Космос и Белия — от спирта и силните емоции, а Пчелата — от алкохола, загубата на кръв и пълното нервно изтощение.

Космос, който здравата се беше натряскал, блуждаеше безцелно из кабинета, а Пчелата и Белия седяха прегърнати в количката.

— Е, сега как си? — нежно погали Пчелата по главата Саша.

— Оправих се… общо взето… — превъртайки трудно език, вяло кимна той.

— А пък ние с Космос… — Саша притисна чело до слепоочието на приятеля си и шумно въздъхна. — Даже не можеш да си представиш колко притеснени бяхме!

— А пък аз… се изплаших… — призна си Витя. — Наистина се изплаших, разбираш ли, Саня? Но не ви обвинявам! — Тръсна той глава. — На ваше място аз щях да си помисля същото…

— А ти защо не ми се обади? — попита Белов. — Мама му стара, Пчьолкин, нали сме братя, а?

— Изплаших се, за малко да напълня гащите от страх… — тихо се изсмя Пчелата и изведнъж започна дълго и мръсно да псува.

Щом чу това, Космос се закова на място и бавно тръгна към него.

— Забрави ли конвенцията, Пчьолкина душо? — престорено страховито попита той. — Ние сме заедно от първи клас, нали така? — Надвеси се над него Космос и го побутна по главата.

— Ей, Космодруме, престани… — опита се да го спре Саша.

Но той с неподозирана ловкост се измъкна и побутна още веднъж Пчелата по главата:

— И за всичко, което вършим, също отговаряме заедно! — с пиянска назидателност изрече.

Пчелата подскокна на място и плахо се опита да прикрие главата си. Саша се вкопчи в ръката на нападателя, но въпреки това Космос успя да се докопа трети път до него.

— А защо? Ами, защото ние сме Бригада! — завъртя се на място като пумпал и се засмя той.

Най-сетне Пчелата се окопити и изрева:

— Какви ги вършиш, Косматко?! Ей сега ще те спипам и ще видиш!

Той се отметна назад и впи пръсти в гърлото на Космос. Саша през смях се опитваше да го измъкне от ръцете на Пчелата. Тримата се вкопчиха един в друг, не успяха да се удържат върху количката и се стовариха на пода.

Те се смееха, ругаеха и се търкаляха, сякаш бяха малки деца. В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе навъсената Олга.

— Престанете веднага! — възкликна тя. — Саша! Валера е в кома!

Саша продължи да се смее, изправи се на колене и объркано попита:

— Какво?

— Идвам от реанимацията. Валера изпадна в кома — бавно повтори жена му.

Белов, Космос и Пчелата продължиха да дишат тежко, без да свалят очи от Олга. Онова, което тя каза, твърде бавно достигна до размътените им мозъци и безгрижните усмивките също така бавно изчезнаха от лицата им…

След двайсетина минути, вече измити и стегнати, те се приближиха до бокса в реанимацията. Не се решиха да влязат, застанаха до прозорчето и надникнаха вътре.

Сумрачната светлина на нощната лампа осветяваше разположената в дъното на бокса разнокалибрена апаратура с разноцветни светлинки, отчитащи показателите. По екрана на осцилографа в безкрайни редички се движеха назъбените линийки на импулсите.

В средата на бокса лежеше омотаният в тръбички и кабели Фил. Лицето му почти изцяло беше скрито под маската на апарата за дишане, а видимите части от кожата му поразяваха с мъртвешката си бледност.

До него седеше Тамара и държеше безжизнената длан на мъжа си. По лицето й една след друга се търкаляха едва забележими сълзи. И никой на света не можеше нито да ги види, нито да ги изтрие…

1.

Измина повече от година, откакто Фил се озова в реанимацията. Повече от година Тамара лееше сълзи до леглото на неподвижния си мъж. И повече от година Белов търсеше възможност да отмъсти на Кордон.

Желанието му беше толкова силно, че дори измести на втори план тревогата за съдбата на приятеля му. Не, той посещаваше Фил в болницата, разговаряше с лекарите и правеше всичко необходимо за него. Но докато седеше до леглото на Фил, непрекъснато мислеше как да си разчисти сметките с продуцента. Преследваше го натрапчивата мисъл, че докато Кордон тъпче земята, Фил няма да се свести!

Но се оказа, че не е чак толкова лесно да премахне продуцента. Веднага след взрива той изчезна от Москва. Белов успя да разучи, че е забягнал в Щатите, ала там така и не се бе появил в къщата си в Калифорния. Естествено, той можеше да вдигне всички на крака и да издири гадината дори и в преизподнята, но предпочете да действа по друг начин.

Реши да изчака. Всичко трябваше да бъде извършено чисто, а за целта беше необходимо да даде време на Кордон, през което той да се убеди, че е извън подозрение. Неговият враг трябваше да се успокои, да се върне у дома, да се отпусне, да престане дори да мисли, че би могло да го споходи възмездие. И едва тогава можеше да го премахне без излишен шум.

В подкрепа на този план имаше и още едно обстоятелство. Ако очистеше Кордон веднага, това означаваше, че до известна степен щеше да постави под подозрение себе си, тъй като за интимната му връзка с бившата любовница на Кордон знаеше половин Москва. Затова най-напред трябваше да прекрати отношенията си с Ана и да даде такава публичност на разрива в техните отношения, че мотивът на ревност и през ум да не мине на нито един следовател.

Естествено, той не се страхуваше, че могат да го тикнат в затвора, защото нямаше нищо по-лесно от това да се погрижи за такава дреболия като осигуряването на алиби за себе си, Пчелата и Космос. По-скоро се боеше за своята репутация. Саша бе посветил твърде много време на опитите да се измъкне от омразния си образ на мутра. И в крайна сметка беше постигнал целта си. В очите на много хора се бе превърнал в почтен легален бизнесмен, фондът му редовно си плащаше данъците и това ново положение беше много приемливо за Саша. В структурите на бизнеса му все още имаше доста сенчести схеми, но всички те бяха много грижливо замаскирани, така че сега той приличаше на редови „нов руснак“ с тази разлика, че може би беше доста по-добър и предприемчив от повечето свои колеги. Ето защо в плановете му изобщо не влизаше възможността да се нареди в списъка на вероятните заподозрени в предстоящото убийство на Кордон.

Белов се запаси с търпение и зачака. А казано по-точно, той се подготвяше. През пролетта се сбогува с омръзналата му актриса, като се постара да направи това открито. Обеща на Ана почивка на Бахамите, тя се обади на всичките си приятелки да се похвали с предстоящото пътуване, а вместо това той й вдигна публичен скандал в един от известните нощни клубове и както се казва, затръшна вратата под носа й. На сутринта Ана му се обади по телефона (понеже разривът бе станал заради някаква дреболия), но той с неподозирана категоричност и студенина й заяви, че между тях всичко е свършено.

В края на лятото Кордон се върна в Москва. Саша изчака един месец и едва след това издаде заповед продуцентът да бъде поставен под наблюдение. Преди да свършат работата, наемниците трябваше да поогледат отблизо клиента. От началото Кордон предпочиташе да стои в сянка и да не се показва особено пред хората, затова усилията да бъде наблюдаван почти не даваха резултати. Но в началото на зимата той се успокои и започна да ходи по купони, на които беше придружаван предимно от Ана.

Белов много добре знаеше, че за продуцента артистката беше всичко на всичко прикритие — нещо като костюм за маскен бал. Кордон повече се интересуваше от млади мъже с определена ориентация. На това отгоре преситеният продуцент изпитваше непреодолимо влечение към авантюри — с лекота се събираше с някакви изключително съмнителни личности и със същата лекота се разделяше с тях.

За Саша щеше да е същински грях да не се възползва от тази непредпазливост на врага. Убийствата на хомосексуалисти от случайните им партньори бяха твърде често явление, пък и още едно престъпление от тази поредица едва ли би изненадало някого. Той заповяда на Шмит да започне подготовка.

Шмит нямаше нужда от подканяне, защото, както се казва, от нетърпение отдавна риеше земята с копита. Желанието му да отмъсти за Фил беше толкова силно, че почти открито изразяваше недоволството си от протакането и нерешителността на Белия.

Най-сетне той доложи, че всичко е готово. Същия ден Белов отиде в болницата при Фил.

Щеше му се просто да поседи малко с приятеля си, да го погледа, да докосне топлата му ръка… Но се случи нещо доста по-различно. Посрещна го лекуващият лекар на Фил и без да го поглежда в очите, го покани в кабинета си.

Разговорът беше труден. Лекарят не се впусна в излишни приказки и веднага хвана бика за рогата. Той обясни, че в състоянието на приятеля му няма никакви положителни промени. Нещо повече, заяви, че няма никакви основания за надежда.

— Разбирате ли, Филатов на практика е мъртъв — тихо, но спокойно каза лекарят. — Животоподдържащата система осигурява функционирането на организма му, но както сам разбирате, това не може да се нарече живот. Ако имахме някаква надежда, можехме да продължим да чакаме, но…

— Какво предлагате? — прекъсна го помръкналият Белов.

— Александър Николаевич, това положение не може да продължава безкрайно — категорично поклати глава лекарят. — Според закона, за да се изключат уредите, които поддържат живота, се изисква съгласието на роднините и жената на Филатов на практика даде това съгласие. Но аз бих искал да чуя и вашето мнение…

Саша стана, напъха ръцете си дълбоко в джобовете и с тежък поглед измери лекаря.

— Знаете ли, докторе, аз нищо не разбирам от медицина, но в едно не се съмнявам: дори ако на Фил не му е останал никакъв шанс, апаратурата, която поддържа живота му, ще работи. И на мен изобщо не ми пука дали вие наричате това живот или не. Ако на моя приятел не му е съдено да се оправи, той ще умре във вашата болница. Но единствено и само от старост, ясно ли е!?

Белов се обърна и излезе от кабинета, без да се сбогува. Той се обади от колата на Борис Моисеевич Боркер — неврохирурга, който оперира Фил. Оказа се, че преди да разговаря с Тамара и Белов, младият лекар от болницата се е посъветвал с него. И Боркер, общо взето, го е подкрепил. Обаче Саша не долови в думите на опитния лекар онази абсолютна убеденост, с която говореше младият му колега.

— Толкова ли е тежко положението, Борис Моисеевич — не се отказваше Белов. — Наистина ли няма никаква надежда?

Лекарят се поколеба, преди да му отговори:

— Вижте какво, Саша, ние всъщност знаем толкова малко за човешкия мозък, че е трудно да се твърди каквото и да било със сигурност… Ще ви разкажа една история. Веднага след като завърших медицинския институт през шейсет и втора година, започнах работа в затвора край Котлас и там се сблъсках с изключително интересен случай. Един затворник се опитал да избяга с автомобила, който ни зареждаше с хранителни продукти. Естествено, че не успял да се измъкне, защото се забил в бариерата. А шофьорът на камиона изтичал при катастрофиралия затворник и му пробил главата с една… как й викаха… манивела. Тя беше влязла в черепа през лявото му слепоочие и беше излязла през дясното му ухо. Докараха нещастника както си беше с манивелата в главата. Аз го прегледах набързо и видях, че травмата е изключително тежка и че той не дава никакви признаци на живот. Затова наредих да го откарат в моргата. Вечерта пристигна колата, която прибираше труповете, и тогава санитарите забелязали, че затворникът е жив! Откараха го в болницата, за да умре там, но той взе, че оживя! Дори не са му прилагали никакво лечение, защото не е имало с какво да го лекуват, но той издрапа и почти напълно се оправи. Само започна малко да си влачи крака и зрението му се влоши. Та така, Саша… Надявам се, че успях да отговоря на въпроса ви…

— Да, Борис Моисеевич, отговорът ви напълно ме удовлетворява. Благодаря ви… — Прекъсна връзката по мобилния си телефон и пое към къщи.

2.

На масичката в просторния хол в дома на Белови имаше две изящни чашки и чинийки от фин порцелан, висок чайник с дълъг и тънък чучур, кристална купичка с бисквити и отворена кутия бонбони. Всичко стоеше недокоснато. Чаят в чашите отдавна беше изстинал и върху него дори се бе образувал мътен слой.

На ниско диванче край масата, опрели рамене, седяха Оля Белова и Тамара Филатова. Тамара плачеше и съдейки по всичко, това продължаваше от часове. Тя мачкаше в ръцете си подгизналата носна кърпичка, непрекъснато хлипаше и нареждаше:

— Ето на, аз седя, седя… и го гледам… Гледам го един час, гледам го два часа, а той не помръдва… Брадата му е пораснала… Боже мой, брадата му дори е побеляла! Моля Бога да се свести… Ако се оправи, ще му родя дете… — Не издържа и се разплака с глас. — Не остана никаква надежда… Никаква, Оля, никаква… Край…

— Не бързай, Тамара, ей сега ще дойде Саша — въздъхна Олга, галейки приятелката си по потръпващото рамо.

Тя нямаше представа какво би могла да й каже. Да я посъветва да се запаси с търпение и да чака? Ала вече бе минала повече от година, пък и Тома вече нямаше сили… Не се знае колко още би могла да издържи? Но какво щеше да стане с Валера? Наистина ли нямаше никаква надежда?!

— Знаеш ли, Оля… — поуспокоилата се Тамара простена: — Аз… аз вече не вярвам…

„Господи, къде се дяна този човек?…“ — притесняваше се Олга. Тя не се съмняваше, че мъжът й със сигурност щеше да намери нужните думи за Тамара и щеше да й каже онова, което би могло да й възвърне вярата и да й даде сили.

В този момент отдолу се чу гласът на Белов. Той се качваше по стълбите и говореше по телефона:

— Стигнах, стигнах, там такъв сняг е натрупал… Засега ще си бъда вкъщи. Това е, хайде!

Той влезе в хола и приветливо се усмихна на двете жени, сякаш не бе забелязал нито подпухналите от плач очи на Тамара, нито притеснения вид на жена си.

— Здравей, Томачка. Привет, Оля… — Наведе се към жена си и бегло докосна с устни страната й.

Целувката му беше формална. Краят на връзката му с артистката, който Олга толкова отдавна чакаше, почти с нищо не промени отношенията с мъжа й. Ситуацията беше странна: макар да напусна Ана, Белов на практика не се върна при жена си. Техният успешен на пръв поглед брак приличаше на съжителство на двама много коректни, но напълно равнодушни един към друг съседи в обща квартира.

Саша отиде до прозореца, дръпна завесите и едва след това попита:

— Е, Тома, какво става, как вървят нещата?

Тя свали длани от лицето си. Саша забеляза огромните тъмни кръгове под очите й. С тях тя приличаше на вампир от някой холивудски филм на ужасите.

— Саша, вече не зная… Разбираш ли, толкова съм уморена… — Тя го гледаше като пребито куче с някаква плашеща смесица от болка, вина и отчаяние. — Вече нищо не разбирам… Лекарите казват, че е безсмислено да се чака. Чудеса не стават.

Белов се измъчваше, докато я гледаше в очите, и затова отново се обърна към прозореца уж за да оправи дръпнатите пердета.

— И какво предлагат те? — попита той с равен глас.

— Те предлагат да се направи евтаназия… — рече много тихо Тамара.

— Как става това? — продължи играта си Белов.

— Изключват… изключват животоподдържащите системи…

Гласът й потрепна и безпомощно стихна. Олга покри ръката й с дланта си. И двете гледаха с очакване към Саша.

Той се обърна към тях, завъртя бавно глава и разхлаби вратовръзката си. Изглеждаше все така невъзмутим, но цялата му същност кипеше от негодувание. Как е могла Тамара да се остави да я придумат. Ех, жени, жени…

— Тома, ако искаш да знаеш моето мнение — аз съм против — полагайки огромни усилия да скрие гнева си, каза. — Повярвай ми, аз също се измъчвам от това, че приятелят ми е заприличал на растение. Но! Ако съществува шанс едно на хиляда… Дори много по-малко — едно на един милион, едно на един милиард! Ако този шанс съществува, трябва да се възползваме от него!

Жената понечи да каже нещо, но той я възпря:

— Всичко ще бъде наред, Томачка! Ще преместим Валера в друга болница, Пчелата ще събере всякакви специалисти по неврохирургия — немски, американски… От утре при него целодневно ще има болногледачка. Така на теб, Тома, ще ти стане по-леко…

Докато говореше, Белов се приближи до барчето и наля малко уиски в една чаша. Сетне погледна изпитателно Тамара и напълни чашата почти догоре.

— Чуй по-нататък. Ти трябва да си починеш. — Подаде чашата на Тамара, която беше свела ниско глава и плачеше. — Ето, вземи, изпий го и легни да спиш. Ще поживееш у нас, а още утре нашите хора ще се заемат да уредят нещата и ще те изпратим за известно време в топлите страни. Там ще си починеш и ще се съвземеш…

Тя не помръдваше. Саша клекна до нея и сложи чашата в отпуснатата й ръка. Тя вдигна към него зачервените си измъчени очи. Той й кимна насърчително.

— И ще молим Бога Валера да издрапа от това състояние. — Говореше й толкова убедено и прочувствено, че беше невъзможно да не му повярва. — А той ще издрапа, Томачка, аз вярвам в него! Та той е истински борец!

Най-неочаквано се усмихна и я хвана за ръката.

— И запомни едно: всичко, което се случи досега, е само рунд първи! — Той стисна дланта й в юмрука си. — Повярвай ми, Тома, повярвай ми…

3.

Премиерната прожекция на новия филм завърши. След като спазиха куртоазното време за ръкопляскания, зрителите започнаха да се стичат като бучаща река от залата във фоайето. По широкото стълбище в Дома на киното слизаше оживена, весела тълпа, сред която имаше и много знаменитости. Обаче днес вниманието не беше насочено към тях, а към главния виновник за тържеството.

В епицентъра на човешкия водовъртеж се намираше продуцентът на филма Андрей Кордон. С известна досада той приемаше сипещите се върху него от всички страни поздравления. Само от време на време на устните му се появяваше вежлива усмивка, но по-често просто кимаше любезно. До него гордо дефилираше Ана, която го държеше под ръка.

— Я виж, на хората им хареса! — озърташе се на всички страни сияещата Ана.

Кордон приемаше букетите един след друг. Той вече едва успяваше да удържи в ръцете си огромния наръч цветя.

— Какво става тук, всички тези цветя само за теб ли са? — капризно присви устни артистката. — А за мен няма ли?

— На! — Без да я поглежда, продуцентът небрежно стовари в ръцете й камарата букети.

Ана доволно се усмихна, гордо огледа тълпата и забеляза Киншаков, който стоеше до колоната долу. По случай премиерата той се бе докарал в елегантен смокинг и носеше папийонка.

— Я виж, нашият Александър Иванич е истински Зигфрид! — прошепна тя на Кордон.

Той проследи погледа й и веднага забеляза издокарания Киншаков. Бяха го обградили репортери и оператори с микрофони и камери в ръце. Една възбудена девойка в раздърпан пуловер и протрити дънки бързаше да му зададе поредния си въпрос:

— Александър Иванович, бихте ли споделили вашите впечатления от премиерата?

— Филмът е хубав, режисьорът е талантлив — спокойно отвърна Киншаков. — А най-важното е, че във филма има искреност и романтика. Затова ми се струва, че днешната премиера е сполучлива.

— Кажете, а как да тълкуваме вашето участие? — попита един дългунест младеж с очила. — Това означава ли, че сте се отказали от продуцентството и че отново се връщате на екрана?

— Защо да означава това? — усмихна се сдържано Киншаков. — Съгласете се, че аз не мога да продуцирам всички филми на света, нали така? А в този филм ми предложиха една от главните роли, аз се съгласих и изобщо не съжалявам.

Александър кимна доброжелателно на журналистите в знак на това, че интервюто е свършило, обърна се към стълбището и се сблъска със запенения директор на продукцията — един объл като кълбо плешив дебеланко.

— Александър Иванич, банкетът, банкетът! — притеснено започна той. — Чакаме ви на банкета…

— Благодаря, не съм гладен — подхвърли студено Киншаков, отмести администратора и се насочи към Кордон, който вървеше насреща му.

— Ех, Александър Иванич, виждам, че на вас пак нещо не ви харесва! — с шеговит укор поклати глава продуцентът.

Киншаков го изгледа студено и сухо попита:

— Къде са всички сцени с Филатов?

— Че къде да ги сложим вече? — равнодушно сви рамене Кордон. — Изрязахме ги. Това нищо не променя, тъй че… — Той се извърна и кимна на някого. — Да, да… Благодаря…

— Искам да купя всички негативи, на които е заснет Валера — все така сухо каза Киншаков. По всичко личеше, че разговорът с продуцента му е неприятен.

— Александър Иванич, за вас може и безплатно! — разпери ръце Кордон. — Няма проблеми, можете да ги вземете по всяко време!

Киншаков кимна и веднага се отдалечи.

Кордон остана сам. Хората му се усмихваха, но това не доставяше кой знае какво удоволствие на продуцента, защото той знаеше истинската цена на тези усмивки и комплименти. Скучно му беше; едва успя да потисне прозявката си и бавно се огледа наоколо.

Изведнъж погледът му попадна на един дългокос миловиден младеж, който стоеше встрани от всички. Носеше плътно прилепнало яркочервено поло и тесни дънки и държеше в ръката си бяла лилия. Погледите им се срещнаха и в този миг те разбраха всичко един за друг. Кордон се поколеба за миг и тръгна към непознатия, а той бавно се насочи към него. Момчето трогателно се притесни, страните му се покриха с нежна руменина, която изумително красиво контрастираше със снежнобелите листа на лилията. Кордон усети сладостна пробождаща тръпка в слабините си, защото той вече искаше това момче.

Приближиха се един до друг. Младежът вдигна изумруденозелените си очи към продуцента и му протегна цветето. Кордон повдигна ръка, но вместо да вземе лилията, докосна леко китката на момчето и се ухили с безсрамна откровеност. Младежът се изчерви още по-силно и примигна с леко гримираните си клепачи, но не отмести очи.

Продуцентът посочи с поглед към изхода, а младежът сведе очи в знак на съгласие и веднага тръгна към вратата.

Настроението на Кордон се вдигна до висините. Той веднага се отправи към банкетната зала, за да предупреди, че му се налага да си тръгне. Ана мълчаливо изгледа тази сърцераздирателна сцена, усмихна се с разбиране и веднага се зае да търси в тълпата подходящ компаньон, с когото да прекара приятно времето си тази вечер, а може би и тази нощ…

В почти празната банкетна зала сновяха сервитьори, които довършваха подготовката за коктейла. Административният директор на продукцията се втурна към Кордон, който се приближи до масата.

— Андрей Андреич, още петнайсетина минути и можем да започваме! — доложи той, бършейки плувналата си в пот плешива глава.

— Изобщо не ми пука, аз си отивам… — процеди той.

— Как така? — ужаси се администраторът.

— Ей така. Заболя ме главата…

— Но, Андрей Андреич, как ще я караме без вас? Не искате ли да изпиете едно хапче? — предложи му дебеланкото, трескаво ровейки в джобовете си.

— Нямам нужда от вашата помощ, Куперман, просто исках да ви предупредя, за да не ме търсите — спря го продуцентът. — Макар че… Знаете ли какво, я ми налейте един коняк.

Администраторът грабна бутилката от масата, напълни тумбеста чашка и му я подаде. Той го изгледа презрително, взе бутилката и напълни почти до половината една водна чаша. Изпи съдържанието й на един дъх, лапна резен лимон и излезе от залата.

Пред вратите на Дома на киното се тълпяха хората, които не бяха поканени на банкета. Щом зърнаха продуцента, поклонниците му отново започнаха да го затрупват с цветя и комплименти. Без да им обръща внимание, Кордон тръгна направо към своето БМВ, до което го чакаше младежът с лилията.

Стигна до колата си, понесъл нов наръч цветя, които бяха успели да напъхат в ръцете му. Небрежно ги хвърли върху капака на автомобила и взе лилията от ръката на младежа.

— Андрей Андреич, филмът е прекрасен, много е жив и страстен… — развълнувано задърдори момчето. — Поздравявам ви за този пореден успех…

Кордон се усмихна и веднага премина по същество:

— Фашистите са съвсем като истински, не мислиш ли?

Младежът се поколеба:

— Е, защо пък? Според мен и сред тях има много приятни хора…

— Уф! — презрително махна с ръка Кордон. — Кунц… конц… концлагер.

Отвори вратата на колата и посочи с глава купето на младежа. Изпитваше приятна топлина от изпития коняк и от мисълта за предстоящата весела нощ. Седна в автомобила и се обърна към момчето, което се бе настанило до него.

— Кажи поне как се казваш, мой дар на съдбата?

— Роберт — с известно кокетство отвърна юношата.

Кордон не можа да сдържи нервния си възбуден смях.

— Е, Боби, да вървим в „Шанс“! Нали знаеш онзи виц? „Нека идем при циганите!“ — „Добре, значи ще влезем в метрото.“

Стигнаха бързо. След като се полута из уличките в центъра на града, Кордон спря в една безлюдна пресечка. Изгаси мотора, намали малко сладкогласното пеене на Марк Алмонд и се обърна към момчето.

— Е, какво ще кажеш, Робертино, дали да не идем да запалим огъня? Може би ти ще ми попееш малко? Идвал ли си тук досега? — потупа го леко по коляното той.

— Не, какво говорите! Тук е много скъпо. Само че, знаете ли, забравих да ви покажа нещо… — Сведе смутено очи юношата и притеснено започна да бърка по джобовете си.

„Ама, не, той е истинско чудо!“ — помисли си с умиление Кордон.

— Недей, аз си имам всичко… — Наведе се той към момчето и го докосна с устни по розовата бузка.

— Не, не, нямам предвид това. — Като че ли се смути още повече Роберт и извади от джоба си нещо, което приличаше на омотана струна. — Забравих да ви поздравя от един човек. От Саша Белов.

Изражението на Кордон моментално се промени, той моментално посегна към дръжката на вратата, но вече беше късно. Примката стисна гърлото му, той започна мъчително да хрипти и зарита с крака. Напразно се опитваше да разтвори желязната хватка на момчето. С всяка секунда съпротивата му отслабваше, а една мътна и петниста пелена обгръщаше съзнанието му…

В гаснещия му мозък като изплашено врабче в тясна клетка безпомощно пърхаше и постепенно замираше една-единствена мисъл: „Мръсници!“

След една-две минути мъките му свършиха. Кордон беше мъртъв.

Вратата на беемвето се отвори, онзи, който се представи на жертвата си като Роберт, слезе от автомобила, огледа се предпазливо и бавно се скри в съседния двор.

4.

На Олга отново й се присъни странен и тягостен сън. Уж върви по горската пътечка от вилата си към гарата, а след нея се промъква Саша и наднича иззад дърветата. Тя е безгрижна и весела, а играта, която е започнал почти непознатият й съсед по вила, й доставя необяснимо удоволствие. И изведнъж зад тях се разнася силен шум, който наподобява пляскането на крилете на десетки излетели едновременно птици. Веднага се обръща, но там няма никого! Няма нито птици, нито Саша, няма я дори гората. Тя стои съвсем сама насред празно и равно като огледало пространство…

Олга се събуди и се обърна на една страна. Възглавницата до нея отново беше недокосната, което означаваше, че Саша пак е спал в кабинета си. Напоследък това се превърна в нещо съвсем обичайно. Мъжът й излизаше рано и се връщаше късно, а когато се прибереше, се заседяваше дълго в кабинета си и често оставаше да спи там.

Отношенията им бяха странни. Уж живееха заедно, а всъщност бяха разделени. Разговаряха рядко и само когато се налагаше. Олга се надяваше, че когато Саша скъса с артистката, нещо ще се промени, но всичко си оставаше постарому — необяснимо, тягостно и безнадеждно.

Вероятно причината за хладните им отношения се криеше в историята със спасяването на Витя Пчьолкин, в онази отвратителна сцена, която преди година се разигра между Оля и Саша в кабинета на главния лекар на болницата. Макар че Саша отдавна й изневеряваше с актрисата.

Странно бе и това, че фактически Олга се бе примирила с това положение. Не изпитваше вина, пък и колкото и да се опитваше, не можеше да си обясни поведението на мъжа си. Просто в техните отношения нещо се бе изчерпало, скъсало и изчезнало и тя възприе това положение като даденост. Сякаш бе изпаднала в летаргия и нямаше сили да предприеме каквито и да било действия.

Олга стана и тръгна към кухнята, загръщайки вървешком халата си. Когато стигна до вратата на кабинета, тихичко извика:

— Саша…

Не последва отговор. Тя открехна вратата. Кабинетът беше празен, а до дивана имаше сгъната и подредена купчинка спално бельо. Олга въздъхна и продължи нататък.

— Тома, Ваня, ставайте! Хайде да закусваме! — подвикна тя. — Тома, Ваня!

Почука на вратата на спалнята и зави към детската стая. Внезапно насреща й изскочи Ваня и заръмжа:

— Р-р-р-р!

— Ей, тигърче мое, ти вече си станало, така ли?! — Оля се засмя и грабна сина си на ръце.

— Мамо, изплаши ли се? — попита той.

— Разбира се, че се изплаших — отвърна тя. — Коленете ми се подкосиха…

Те влязоха в кухнята. Ваня веднага се покатери на високото си столче, а майка му отиде до хладилника.

— Ваня, искаше ли каша? — попита тя. — Каква каша искаш? От грис или от елда?

Извади от хладилника пакет мляко, сложи го на масата, обърна се да вземе една тенджерка, отново взе млякото и застина…

Под пакета с мляко имаше някакъв днешен вестник. Веднага забеляза заглавието — „Убийство в деня на премиерата“, а под него бяха снимките на Кордон и на колата му с трупа в нея.

Тя възкликна и едва не изпусна тенджерката. Грабна вестника, отдръпна се настрани и започна да чете. Тамара извика от коридора:

— Оля, къде си? Добро утро!

Тя влезе в кухнята и веднага зърна мрачната и развълнувана стопанка на дома с вестника в ръка.

— Какво е станало? — притесни се Тамара.

Олга беше погълната от четивото и не й отговори. Тома премести пълния си с недоумение поглед към Ваня и изкрещя, защото видя, че момченцето държи пистолет.

Тамара моментално се спусна като стрела към него и измъкна оръжието от ръцете му.

— Оля! Какви ги вършиш?! — възкликна тя.

С нескрито раздразнение майката взе пистолета и сърдито обясни:

— Нашите играчки са такива, Тома! — Натисна спусъка и съвършеното копие на „Колт“ пусна тънка струйка вода. — Виждаш ли?! Ей така си играем ние… Пускаме фонтанчета и си играем! — Направи няколко крачки из стаята, отдръпвайки се настрани, и изведнъж рязко се обърна: — Знаеш ли как мога да поръчам такси?

Тамара не разбираше какво става.

— Какво? — объркано попита тя.

— Да вървим! — отсече Олга. — Ще ни помогнеш да се приготвим.

И тя излезе от кухнята, като преди това захвърли вестника на масата.

5.

Същият брой на този вестник беше разтворен върху бюрото на Белов в офиса на фонда. Собственикът на кабинета се бе отпуснал назад в креслото си и бавно четеше статията за загадъчната смърт на Кордон.

Основната версия, която отстояваше авторът на статията, беше предположението, че убийството на продуцента е извършено от някакъв случаен негов хомосексуален партньор. Вече бяха открили свидетели, които твърдяха, че Кордон е напуснал Дома на киното с един младеж. Обаче никой не бе успял да запомни как точно изглежда. Общо взето, всичко бе станало точно така, както беше замислено.

След като дочете статията, Белов вдигна очи към Пчелата, който седеше насреща му.

— Поздравиха ли го от мен? — осведоми се делово.

— Още не зная… — сви рамене той.

Погледна часовника си и се обърна към Космос, който се бе излегнал на дивана.

— Косе, в колко часа е срещата ни с онази птица?

— В един… — лениво отвърна той, пускайки кръгчета тютюнев дим към тавана.

— Е, значи ей сега ще отидем там и ще разберем всичко — обърна се отново към Белов Пчелата.

Не забеляза по лицето на приятеля си задоволство и този факт го учуди, и дори малко го притесни. Какво ли не му харесваше в цялата тази работа? Да не би пък Шмит и неговите хора да бяха объркали нещо? Искаше му се да попита, но прецени, че ще е по-добре да премълчи.

Белов погледна още веднъж снимката във вестника и замислено поклати глава:

— Предай на Шмит, че е страхотен. Направил е всичко много добре и чисто.

— Саня, а ти защо си тъжен? — внезапно се обади Космос от дивана.

Очевидно той също бе забелязал, че съобщението за смъртта на техния враг не радваше кой знае колко Белов.

— А? — разсеяно попита Саша.

— Питам защо си тъжен.

— Така ли изглеждам? — повдигна вежди той. — Не съм тъжен, весел съм…

— Както и да е, да вървим. — Пчелата стана от стола и плесна Космос по коляното.

Той с нежелание се надигна и двамата приятели излязоха от кабинета. Белов ги изпрати с поглед до вратата и отново се загледа в снимката на мъртвия Кордон.

Главата му беше отметната назад, очите му бяха забелени, по врата му имаше следи от примка… Край. Кордон вече го нямаше. Онова, за което Саша мислеше едва ли не всеки ден в течение на една година, вече беше факт. Тогава защо, дяволите да го вземат, в душата му нямаше дори искрица радост?! Откъде се взе тази мъчителна и тъпа като зъбобол мъка? И в крайна сметка как можеше да се освободи от нея?

Той се хвана с две ръце за главата и се замисли. И изведнъж си спомни за своя адаш Киншаков. Вчера той му се обади и го покани на гости в новата си вила извън града.

„Дали пък да не отида?“ — помисли си без особен ентусиазъм.

6.

Срещата с Шмит и неговия човек трябваше да се състои в една тиха пресечка близо до булевард „Тверски“. Там имаше малко ресторантче, което не се набиваше на очи и което Шмит отдавна бе харесал за провеждането на такива срещи. Мястото беше спокойно и малко посещавано.

Но когато Космос и Пчелата пристигнаха пред ресторантчето, там ставаше нещо необикновено. Пресечката беше препречена от милиционерски коли, покрай отцеплението се тълпяха зяпачи, а малко встрани, до автобуса, бяха застанали яки момчета, облечени в защитни униформи, с маски на лицата и автомати в ръце.

Пчелата спря колата на двайсетина метра от ресторантчето.

— Майко мила… — озадачено проточи той. — А не можеше ли да си набием чакалъка на някое друго място?

— Че откъде можех да знам какво ще се случи тук? — навъси се Космос.

Те напрегнато се загледаха, опитвайки се да открият Шмит, но той не се виждаше нито около ресторантчето, нито сред тълпата край отцеплението.

— Дали няма да е по-добре да се махнем оттук, а? — неуверено предложи Космос.

В този момент обаче вратите на ресторанта се отвориха и на прага се появи Шмит с лъщящата си бръсната глава и цигара в уста.

Пчелата веднага натисна клаксона. Щом чу сигнала, Шмит се обърна, видя познатия мерцедес и съвсем спокойно ги повика с ръка.

— Ама, че малоумник — раздразнено избоботи Пчелата и каза на приятеля си: — Както и да е, хайде да вървим.

В началото на отцеплението някакъв хърбав пъпчив сержант се опита да ги спре. Той сграбчи Пчелата за ръкава и измърмори нещо нечленоразделно.

— Я долу ръцете! — скара му се Пчьолкин, тъй като се ядоса още повече, и свърна към ресторанта.

— Какво ти става, бе, човек, откачи ли? — нахвърли се той на усмихнатия Шмит. — Да беше ни направил среща направо на „Петровка“…

— Спокойно, бе, момчета, не се тревожете? — вдигна ръце Шмит. — Проверих какво става, там просто снимат някакъв филм.

Пристъпяйки от крак на крак, Космос се смръщи и поклати глава:

— Ама, знаеш ли какво, в този филм май става дума само за кръв и насилие! Ще видиш, че ей сега онези юнаци ще почнат да взривяват нещо!

— Е, къде е твоят герой? — кимна Пчелата на Шмит, прекъсвайки глупавото дърдорене на Космос.

Шмит посочи с глава към ресторанта:

— Там, чака ви…

— Да вървим.

Влязоха в ресторанта и се насочиха към стълбището.

— Тук ми дадоха един пистолет „Крузер“, сега го държа на вилата, трябва да му пренабия номера и да му сложа кожа на ръкохватката… Изпрати ми някой от твоите хора.

— И това ще стане — кимна Шмит.

— Страхотни са тези японци! Казват, че в магазина за втора употреба са докарали някакви абсолютно читави таратайки — намеси се в разговора Космос. — Представяте ли си, сто и двайсет коня с дистанционно управление… Седиш си някъде, натискаш копчето и тя сама идва да те вземе.

Те се качиха на втория етаж. Един як младеж стана да ги посрещне. В него беше изключително трудно да се разпознае убиецът на Кордон. Той беше късо подстриган, с набола брада и мрачен. А най-важното бе, че изглеждаше като стопроцентов мъж.

— Рома — представи се той.

— Витя.

— Космос — стиснаха те един след друг твърдата му суха ръка.

Четиримата бавно се настаниха по столовете.

— Браво, Рома — кимна важно Космос. — Сам ли свърши тази работа?

— Да.

— А онзи… дълго ли се гърчи?

— Не много… — Младежът отговаряше кратко и безизразно, тъй като явно не си падаше по приказките.

— А как го направи?

— Ти защо се интересуваш? — Тези въпроси като че ли не му харесваха и той явно предпочиташе да премине към деловата част.

Космос пресилено се изсмя:

— Браво, братле!

Към масата се приближи една сервитьорка и подаде менюто на Пчелата.

— Няма нужда, Танечка — махна с ръка той. — Знам го наизуст. Значи, тъй. По едно малко уиски… не, май малко няма да ни стигне… Дай ни по едно голямо, нещо за хапване…

— И нещо за пиене! — довърши Космос, взе едно цвете от вазата на масата и с усмивка го подаде на момичето.

Сервитьорката кимна и изчезна.

— Предаде ли му поздравите? — попита делово Пчелата Роман.

— Да — отвърна той и също така делово заяви: — Общо взето, трябват още две бинки отгоре.

Космос насмешливо изпръхтя, а Пчелата се изхили:

— А няма ли да ти приседнат?

Роман и Шмит многозначително се спогледаха. Шмит му кимна сконфузено и се наведе към двамата приятели:

— Момчета, в това, което ще ви кажа, няма нищо смешно — тихо заяви с известно притеснение. — Само че вие… не казвайте на никого за това, разбрахме ли се? С две думи, онзи педал го е целунал…

Космос се облегна назад и избухна в смях. Пчелата също се засмя и огледа залата.

— Къде? — през смях попита Космос. — Ти се радвай, че само те е целунал, защото би могъл и да те… — И той направи един красноречив жест.

Отново се засмяха.

— Както и да е — махна с ръка Пчелата към навъсения Рома.

Младежът като че ли наистина се обиди. Той отново мрачно и с недоумение погледна към Шмит.

Пчелата престана да се смее и след кратка пауза с нежелание изрече:

— Добре, Шмит, утре ще му дадем още една бинка и половина.

Роман стана.

— Това е, Шмит, аз тръгвам.

— Успех — кимна му той.

— Върви, Рома, и се пази — стисна ръката му Пчелата.

Само Космос продължаваше подигравателно да се подсмихва. Роман го изгледа сърдито и си отиде.

— Косе, не можеш ли да се държиш нормално, а?! — с раздразнение попита Пчелата веднага щом Роман се скри надолу по стълбите.

— Искаш ли кока? — отвърна му той и извади от джоба си една табакера, в която носеше дрогата.

— Коз-з-зел! — изсъска Пчелата.

Половин час по-късно, след като бутилката „Бяло конче“ вече беше пресушена, всички обиди и недоразумения бяха забравени.

След обяда тримата излязоха от ресторантчето. Младите мъже присвиваха очи на ярката слънчева светлина и безгрижно се усмихваха.

— Я виж, още снимат — кимна Пчелата към заграждението.

Космос погледна към снимачната площадка, но от зяпачите и милиционерите не се виждаше нищо.

— Че защо ли се туткат толкова? Поне знае ли се какво снимат? — попита той Шмит.

— Нещо за нас, какво друго могат да снимат!

— Сериозно ли?! — изненада се Космос.

— Е, не точно за нас самите, а изобщо нещо за браточките — обясни Шмит. — Някакъв сериал, казва се „Бригадата“.

— Стига, бе — не повярва Пчелата.

— Точно така е — ухили се Шмит. — Ако не вярваш, иди да питаш.

Без да се замисли, Пчелата тръгна към снимачната площадка, но в същия миг оттам се разнесоха дивашки вопли и канонада от изстрели. Изведнъж прогърмя яростен крясък, усилен от мегафон, който заглуши и виковете, и стрелбата:

— Всички на земята! Легни по очи, подчинявай се!

Пчелата спря, усмихна се смутено и махна с ръка.

— Майната им. Я по-добре да се махаме оттук.

Той се извърна към приятелите си и изведнъж лицето му изплашено се изопна, защото към тях се носеше същата онази група бойци, облечени в униформи със защитен цвят и с маски на лицата, които вече от доста време стояха настрани до автобуса.

— Мамка ти… — прошепна Пчелата и вдигна ръце.

И тримата за част от секундата се озоваха на асфалта. В момента ги арестуваха съвсем наистина с псувни, с удари на приклади и с извиване на ръце. На никого и през ум не му минаваше да се съпротивлява и след една-две минути бойците вкараха и тримата приятели в автобуса. Вратата се затръшна със звук на плъзгащ се метал и раздрънканият ПАЗ бавно се понесе по пресечката.

7.

Двамата Александровци — Белов и Киншаков, се разхождаха по пътечката сред зимната гора. Пред тях бавно ситняха три огромни мастифа.

— Представи си, Саша, веднъж реших да си разкрася колата — разказваше Белов. — И помолих един художник да ми нарисува бикове по нея, а пък той, глупакът, толкова се престара, че ми изобрази цяла корида…

— Значи, сега ти се движиш с бикове, така ли? — подсмихна се Киншаков.

— Самият аз съм бик, Саня…

Помълчаха известно време. Снегът скърцаше под краката им и това беше единственият звук, който нарушаваше пълната тишина на безмълвната февруарска гора.

— Как е Валера? — попита Киншаков.

— Още е зле — навъси се Белов. — Събрах най-добрите специалисти, но нищо не помага…

— А Тамара?

— Притеснява се… Ние я успокояваме, доколкото можем, но… Все едно, няма никакъв смисъл.

— Да-а-а… — замислено проточи Киншаков.

Белов запали цигара и изпусна гъста струя дим.

— Саня, а на теб защо са ти онези негативи?

— Ще монтираме една лента или ще направим филм — обясни Киншаков. — За Валера Филатов, за човека и каскадьора. Можем да вземем кадри от всички филми, в които се е снимал. За десет години доста материал се е насъбрал. И е хубав.

Идеята хареса на Белов. Той кимна и веднага предложи:

— Тогава аз ще поръчам песен. Докато направим всичко и — току-виж — той се оправил. Ще му стане приятно — сведе глава и се вглъби в себе си.

Киншаков му хвърли един поглед и поклати глава:

— Ти като че ли изпитваш някакво чувство за вина…

— Изпитвам — съгласи се той. — Общо взето, това се случи заради мен. Мъчно ми е за Валера.

Белия никога и пред никого не беше казвал това, но той отдавна беше сигурен, че неговата вина беше не само и не чак дотам в историята му с Ана. Корените на тази вина бяха много по-дълбоки. Работата беше там, че Фил никога не би се свързал с престъпния свят, ако самият той не бе влязъл в него. Валера от дете вярваше на Саша като на себе си, винаги и навсякъде беше до него и стана „браточка“ изключително и само защото той беше постъпил така.

— Още през деветдесет и първа те предупредих. Ти сам си избра всичко това.

— Нищо не съм си избирал — смръщи се с досада Белов. — Явно просто късметът ми е бил такъв.

Той се обърна към джипа, спрян наблизо, и махна с ръка.

— Саша, какви ги дрънкаш? — поклати глава Киншаков. — Ама, че приказки! „Късметът“… Ето на, в момента ние с теб уж се разхождаме из гората, но крачим по пътечката. Кучетата също тичат по пътечката… А ти се луташ из гората и говориш за някакъв си късмет. С две думи, Саша, ти не си дете, излез на правия път…

Джипът на Белов спря на две крачки от тях. Саша също спря и подаде ръка на приятеля си:

— Всичко хубаво, Саня…

— Обаждай ми се, дръж ме в течение — помоли го Александър. — Може да се наложи да помогна с нещо… Нали така?

— Точно така. Е, бъди жив и здрав.

Белов се качи в джипа и той потегли.

Киншаков помаха с ръка след него и подсвирна на кучетата.

8.

В автобуса Пчелата и Космос се опитаха да разберат кой ги беше задържал. Но никой не пожела да отговори на въпросите им. А когато Пчелата набра малко смелост и понечи да си търси правата, боецът, който седеше до него, с един бърз и силен удар му разби носа. През останалия път в автобуса цареше гробна тишина.

На прозорците имаше пердета, затова задържаните не виждаха накъде ги водят. Но те пътуваха дълго. Първо минаха по московските улици, спираха на светофарите и непрекъснато завиваха. Сетне явно поеха по някакво шосе, защото се движеха с равномерна скорост и по права линия. А накрая автобусът започна ужасно да се тресе и те разбраха, че са свърнали по някакъв междуселски път.

Най-сетне друсането престана, автобусът спря и един от бойците излезе навън. След няколко минути се върна и доложи:

— Чисто е.

Бойците изблъскаха Космос, Пчелата и Шмит от автобуса. Наоколо се ширеше тиха, затрупана със сняг гора. В пълната тишина се чуваше само протяжният вой на вятъра в голите клони на дърветата и сухият пукот на търкащи се клони. Бойците подхванаха пленниците си под мишниците и ги помъкнаха през снежните преспи навътре в гората. При това нито един от бойците не произнасяше нито дума. Накрая на процесията вървеше як младеж, понесъл на рамо три лопати.

Леките им градски обувки веднага се напълниха със сняг. Краката им замръзнаха, но на пленниците не им беше до това. Те се страхуваха. И тримата. Космос и Шмит крачеха мълчаливо, ала Пчелата непрекъснато се въртеше, опитвайки се да улови през маските погледите на помъкналите ги неизвестно накъде бойци, и доста жално нареждаше:

— Момчета, какви ги вършите? Да бяхме отишли в нашия офис, да бяхме си поговорили, щяхме да решим всички проблеми… Косе, защо мълчиш? Момчета, стига вече, ама, наистина, защо не престанете, а?

Един от бойците силно го сръга с автомата в ребрата и ядосано нареди:

— Хайде, мърдай, юнако…

Спряха до малък, обрасъл с храсти дол. Свалиха белезниците от ръцете на пленниците и един по един ги блъснаха долу. Пчелата отново се завъртя, опита се да се съпротивлява и получи още един в лицето. След това той се изтърколи като топка в дола, а след него полетя и откъснатият ръкав на елегантното му кашмирено палто. Шмит се наведе да му помогне и в същия миг в отъпкания сняг до него една след друга се забиха трите лопати.

— Момчета, какво ви става, да не сте откачили? — размазвайки кръвта по лицето с мръсната си ръка, измърмори Пчелата. — Хайде, стига вече, престанете…

— Копайте — заповяда набит мъж с пистолет в ръка, който явно беше старшият.

Пчелата изплашено гледаше към лопатите и не вдигаше очи.

— Момчета, какво ви става? — попита и Космос.

— Копай, измет такава! — изкрещя му старшият и насочи пистолета към него.

Внезапно отгоре се разнесе някакъв шум. Излетяха ято врани, изплашени от силния крясък на офицера. Черните птици с тревожна врява се виеха над главите на хората.

Пчелата потръпна, спогледа се с Космос и се наведе да вземе лопатата. Навъсеният Шмит непрекъснато наблюдаваше бойците, които се бяха строили в редица по края на дола. Космос посегна към лопатата, но щом погледна Шмит, рязко отдръпна ръката си като опарен.

В този миг затворите на автоматите студено и сухо изщракаха.

— Да не сте глухи?! — яростно изрева онзи, който носеше лопатите. — Веднага започвайте да копаете! Два метра на метър и половина и два метра дълбочина.

— И един метър им стига — махна с ръка старшият. — Копайте.

Шмит тихо изпсува и взе лопатата, а Космос го последва.

Лопатите удариха в замръзналата земя. Отначало работата вървеше трудно. Но почвата не беше замръзнала дълбоко и скоро дори започна да джвака под краката им. Оказа се, че са в замръзналото блато.

Тинята напълни обувките им, сетне стигна до кокалчетата на краката им и колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-нагоре се вдигаше ледената кал. Тримата не усещаха студа, напротив — от тях направо се лееше пот. Всеки се стараеше да не мисли, че най-вероятно сега копае гроба си. Искаше им се да вярват, че всичко това не е наистина и че в момента просто се опитват да ги сплашат.

Горе бойците се бяха събрали в кръг и убиваха времето си, пушейки бавно цигари.

След около четирийсетина минути тримата започнаха да се уморяват. Запъхтян, Пчелата смъкна от врата си копринената тюркоазна вратовръзка марка „Версаче“, избърса мокрото си лице с нея и захвърли вече ненужната вещ в калта. Мокрият от пот Шмит ту се миеше със сняг, ту го пъхаше с шепи в устата си. Все по-често спираше и Космос, който бързо се умори, подпираше се на лопатата и хвърляше пълни с омраза погледи към своите мъчители.

Началникът на бойците от конвоя забеляза, че пленниците се умориха. В същото време дълбочината на ямата едва бе стигнала до гърдите им.

— А пък ти им каза два метра — обърна се офицерът към съседа си и кимна по посока на ямата. — Ще се туткат тука до среднощ.

Погледна часовника си, захвърли фаса и се обърна с решителен вид към дола.

— Ей! — извика на пленниците. — Спрете, стига толкова!

Тримата в ямата се изправиха и изплашено се спогледаха.

— Дай лопатите горе — изкомандва офицерът.

— Командире, какво ви става, сериозно ли говорите? — с треперещ глас попита Пчелата.

— Не, бе, шегуваме се — мрачно изсумтя старшият и ядосано извика: — Дай лопатите, бързо!

Останалите бойци също захвърлиха фасовете и се строиха по края на дола. Пребледнелият Космос бавно остави лопатата на края на ямата. Пчелата и Шмит постояха малко и направиха същото.

— Момчета, какво правите, какво ви става?! Е, постреснахте ни малко и стига толкова… Стига, де, разбрахме… — примоли им се Пчелата. — Ние вече всичко разбрахме…

Изведнъж Космос започна да се тресе. Той сведе глава и болезнено стисна зъби. Шмит навъсено се взираше в процепа на маската върху лицето на офицера.

Пчелата не издържа и пързаляйки се, запълзя към ръба на ямата точно срещу бойците от конвоя. Те моментално вдигнаха автоматите си. Шмит сграбчи Пчелата за яката и го смъкна обратно:

— Витя, къде си тръгнал?! Те не се шегуват!

— Готови! — изкомандва старшият.

Автоматите се вдигнаха и бойците се прицелиха в хората в ямата. Над дола надвисна трескава тягостна тишина. Вятърът стихна, птиците излетяха, в гората не се чуваше никакъв шум.

— Това е същинско безчинство, изобщо… — прошепна Пчелата с побелели устни.

— Братко, прости ми, ако има нещо… — глухо рече Космос. Той напипа ръката на приятеля си и силно я стисна.

Пчелата се вкопчи с две ръце в дланта му, примижа и завря лице в рамото му. Люшкаше се като от треска…

Космос бързо се прекръсти, вдигна очи към небето и зашепна някаква молитва…

Шмит беззвучно изпсува. Той гледаше като омагьосан с нетрепващ поглед право в черната точка на цевта на автомата, който държеше застаналият най-близо до него боец…

Горе се разнесе краткото:

— Огън!

И в същия миг горската тишина се взриви от оглушителния трясък на автоматите. Калашниците яростно се тресяха в ръцете на бойците и покриваха дола с олово, горещите гилзи се сипеха върху снега, а над камъша се понесе сивкавият дим от изгорелия барут.

Вкаменени от ужас, Пчелата, Космос и Шмит очакваха своите куршуми. Този кошмар като че ли нямаше край и никой от тримата не можеше да разбере дали е жив, или вече е…

Стрелбата внезапно спря. Офицерът се обърна с гръб към дола, махна с ръка на бойците и тръгна към пътя.

— Това е, да вървим — небрежно подхвърли. — Вземете лопатите.

Изпадналите в пълно вцепенение полумъртви от страх пленници наблюдаваха как долу слезе един чевръст младеж, как подхвана лопатите и бързо изпълзя горе, за да догони другарите си. Ехото от изстрелите още се носеше из гората, когато покрай дола не остана нито един боец…

Космос и Пчелата вдигнаха ръцете си, чиито пръсти бяха сплетени в мъртва хватка и те просто не можеха да ги разделят. И двамата мълчаха и дишаха тежко. А пребледнелият Шмит издаде някакъв странен звук, който приличаше колкото на въздишка, толкова и на хлипане.

Космос бавно се огледа и видя, че няколко метра от голия храсталак липсваха, защото той беше отсечен като с бръснач на нивото на главите им.

Те дълго се съвземаха, почти толкова дълго, колкото копаха и гроба си. Първо седяха в снега, като избягваха да се поглеждат в очите, и мълчаха. Кой знае защо им се струваше, че само да погледнат нагоре, и отново ще срещнат дулата на автоматите. Пък и нямаха сили да се движат.

Но скоро студът им напомни за себе си. Мокрите до кости от потта и блатната тиня приятели започнаха да замръзват. Пръв се изправи Шмит.

— Момчета, трябва да вървим… — тихо каза той.

Космос и Пчелата се спогледаха и мъчително се надигнаха. Настръхнали и потръпващи, тримата се помъкнаха един след друг по следите на своите мъчители.

Страхът постепенно отстъпваше, те започнаха да си подхвърлят по някоя дума, но най-важното, което ги занимаваше в момента, не беше това кой и защо бе организирал тази чудовищна гавра, а мисълта как да се измъкнат от гората и да стигнат до Москва.

Горската пътечка изведе измъчените младежи на един пуст извънградски път. Те изпратиха Космос да спре някоя кола, тъй като външно той беше пострадал най-малко (лицето му беше почти недокоснато, а освен това калта не се забелязваше чак толкова върху черното му палто). Той излезе на асфалта и зачака. Скоро в далечината се появи кола. Космос излезе напред и вдигна ръка.

Старият оранжев москвич намали скоростта и кривна към крайпътната канавка. В същия миг, щом забелязаха, че колата спира, Пчелата и Шмит излязоха от храстите на пътя. Шофьорът явно се изплаши и бързо потегли.

— Къде хукна, козел такъв?! — ритна с крак Космос след отдалечаващия се москвич и ядосано се обърна към приятелите си: — А вие защо се показахте, кретени такива?!

Пчелата и Шмит не отговориха. Той махна с ръка към тях и огледа пустото шосе.

Откъснатият ръкав от палтото на Пчелата за пореден път се смъкна надолу и падна на земята. Той го вдигна и замислено го повъртя в ръцете си:

— Абе, Косе, ти как мислиш, това може ли да се зашие, а?

— Хвърли го най-сетне! — грабна ръкава от ръцете му Космос и го захвърли. — Ще ти купя десет такива палта!

Пчелата тъжно огледа съсипаното си палто и потръпна от студ.

— Ще трябва да вървим пеша — каза. — Никой няма да ни вземе в този вид.

— Пеша ли?! — попита Космос. — А накъде ще вървим?! В коя посока е Москва, знаеш ли?!

Пчелата сви рамене, а сетне посочи неуверено надясно:

— Натам…

— А защо да не е натам?! — посочи наляво Космос.

Пчелата не възрази, зиморничаво потръпна и примирено предложи:

— Един дявол знае… Хайде поне да тръгнем нанякъде, Косе, замръзнах от студ!

Шмит внимателно опипа ударения си нос и несигурно предложи:

— Да се ориентираме по слънцето…

И тримата едновременно вирнаха глави нагоре. Там нямаше никакво слънце, а само сиво, покрито с ниски гъсти облаци небе.

9.

В двора на старинната дворянска къща, построена през седемнайсети век, където се намираше централният офис на фонд „Реставрация“, влезе един очукан пикап ГАЗ с провинциални номера. От двете му страни под калта, натрупана по пътищата, едва се разчиташе надписът „Зеленчуци“. Товарната кола предпазливо се промъкна между лъскавите чуждестранни автомобили, които бяха паркирани из целия двор, и спря пред главния вход. Младият шофьор изскочи от кабината, сложи си ръкавиците и тръгна към вратите на фургона. Той хвана дръжката на резето и закачливо подвикна:

— Ей, туристи, живи ли сте?

Никой не му отговори. На площадката пред входната врата на офиса излезе един охранител и строго изгледа шофьора. Младежът дръпна вратата на фургона. Тя едва успя да се открехне, когато от ремаркето буквално се изтърколи сгърченият от студ Космос. Той остана да лежи върху асфалта, тъй като явно нямаше сили да се изправи. Вдървеният Шмит внимателно изпълзя след него. И накрая отгоре му се изтърси Пчелата, размахвайки мръсните ръкави на някога бялата си риза.

Лицето на охранителя се изопна. Той вдигна към устата си радиостанцията и рече:

— Саша, ако не си зает, моля те, слез долу.

След по-малко от минута на входната врата се появи Белов. Той погледна приятелите си и весело изтърси:

— Мамка му! Кои са тези деца от подземията?

Но след миг вече не му беше до шегички. Приятелите му едва успяха да се съвземат и веднага го заляха с болката си, с целия си гняв и преживяния ужас. Те изложиха накратко случилото се още на стълбището, а когато се озоваха в кабинета на Белов, вече дадоха воля и на емоциите си.

— Саня, ама те са направо някакви откачени идиоти! — крещеше Космос. — Виж — разкъса той ризата на гърдите си. — Първото, което направиха, беше да ми скъсат кръстчето! Кръщелното ми кръстче! Разбираш ли?!

— Саня, това беше пълно безчинство! — пригласяше му Пчелата, който направо беше излязъл от кожата си от бяс. — Посред бял ден! Никога в живота си не съм брал такъв страх.

— Чакай малко, чакай малко… — прекъсна го Саша. — Поне казаха ли ви нещо?

— Нищо не ни казаха! — изкрещя с цяло гърло Пчелата. — Абсолютно нищо! Нито една дума! Откараха ни там и ни накараха да си копаем гроба…

Изведнъж гласът му потрепери, той тихо изхлипа и сведе глава.

— Саша, направо ни размазаха — потвърди Шмит. — Разказаха ни играта!

Пчелата се нахвърли върху Белов и с всичка сила се вкопчи в реверите на сакото му.

— В живота си не съм се страхувал толкова, разбираш ли?! Та те ни накараха да си копаем гроба… Братленце! Гроба, разбираш ли?! Собствения си гроб!

Саша не издържа и му зашлеви една плесница.

— Веднага престани с тази истерия! Всички да млъкнат! — изрева.

В кабинета настана тишина. Той въздъхна, опита се да събере мислите си и попита:

— Видяхте ли някакви нашивки на униформите им?

— Какви ти нашивки?! — отново понечи да изхлипа Пчелата, но срещна студения поглед на Белов и млъкна.

— Нищо не можах да видя, някак си не ми беше до това… — призна си честно Космос.

Само Шмит успя да отговори нещо смислено на този въпрос:

— Саша, те бяха от Службата за борба с тероризма. Сигурен съм.

Белов приседна на крайчеца на масата и се замисли. В това време Макс говореше по телефона:

— Олег, чуй ме. Зарежи всичко, тичай в болницата да вземеш лекар и веднага ела в офиса. Само че го направи колкото се може по-бързо, разбра ли?

Всички гледаха към Белов. Той беше свел глава и напрегнато мислеше.

И наистина имаше върху какво да помисли. Каква беше причината за днешното нападение на антитерористите и кой стоеше зад тази акция — това бяха въпросите, чиито отговори трябваше да намери колкото се може по-бързо. Обаче нямаше никаква идея, тъй като напоследък всичко беше мирно и тихо, Белов живееше в пълно разбирателство с властите и не беше възниквало нищо, което да доведе до някакъв конфликт. Обективно погледнато, антитерористите не биха могли да ги нападнат заради такава дреболия като убийството на Кордон. Пък и това не влизаше точно в тяхната работа. Ако Белия беше заподозрян, той щеше да си има работа с прокуратурата. Не, в този случай причината беше друга, но каква?

— Значи така, сега лекарят ще ви прегледа и след това ще отидете да си почивате — каза най-сетне, после поклати глава и измърмори: — Ох-ох-ох… Къде остана мойта младост? — На улица „Голяма каретна“… Както и да е, Макс, да вървим.

Той стана.

— Къде? — сепна се Макс.

— Да вървим, да вървим… — тихо повтори Белия.

— Ех, шефе — завъртя глава Макс, който вече се беше досетил за какво става дума. — Ех-ех-ех…

Но Белов вече крачеше към изхода. И на Макс не му оставаше нищо друго, освен да го последва.

Когато вратата зад тях се затвори, Пчелата се стовари в креслото, сграбчи главата си с ръце и започна да повтаря:

— Свини… Ама, че свини… Свини…

— Витя, престани вече — побутна го Шмит. — Стига…

Космос наливаше коняк в три водни чаши.

Те ги вдигнаха.

— Честит рожден ден — избоботи Космос.

— Свини! — стовари юмрук върху масата Пчелата и погълна коняка на един дъх. Същото направиха и останалите.

10.

По пътя Саша мълчеше и продължаваше да обмисля новата ситуация. Макс също се беше навъсил. Посоката, в която се движеха, не му харесваше, не му харесваше начинанието на Белов, пък и продължителното мълчание също го потискаше. От скука започна тихичко да си припява думите на една известна песничка на Висоцки. В устата на Макс, който беше напълно лишен и от слух, и от глас, тя звучеше отвратително.

— Къде остана мойта младост? На улица „Голяма каретна“… — мърмореше протяжно той. — Къде е твойта младост? На улица „Голяма каретна“… А къде е черният ти пистолет?

— Макс, какво си заопявал, а? — раздразнено се смръщи Белов. — Да не си от ония, с дръпнатите очи?

— Саша, можеш да не ми повярваш, но когато минавам покрай улица „Каретна“, направо ръцете ми се разтреперват, мамка му — призна си той.

— А когато минаваш покрай улица „Шабаловка“, разтреперват ли ти се?

— И когато минавам покрай „Шабаловка“, ми се разтреперват, и покрай „Петровка“, и покрай „Садовая“… — закима в знак на съгласие Макс. — Да не говорим какво ми става, когато минавам покрай „Лефортова“, направо ми се иска да се натряскам до смърт…

— Не викай дявола, мамка му! — изнерви се Белия и прекъсна излиянията му.

Шофьорът млъкна, но от това на Белия не му стана по-леко на душата. Той, а също и Макс, бяха притеснени. Пък и как можеха да бъдат спокойни, след като се бяха отправили към най-страшните си врагове, които се намираха на улица „Голяма каретна“ №6 — там, където бе щабът на Московската служба за борба с организираната престъпност.

Белов реши да се яви направо пред шефа на Службата за борба с организираната престъпност полковник Тучков. Той лично се познаваше с него, и то доста добре, уважаваше го за прямотата и честността му и се надяваше да получи от него поне някакво обяснение. Всъщност той много добре познаваше и чепатия характер на полковника, и неговата избухливост и беше наясно с отношението на Тучков към такива като него. Така че не се знаеше какъв щеше да е резултатът от посещението му на улица „Голяма каретна“.

Черният джип на Белов влезе в двора на една незабележима двуетажна къща в дъното на пресечката. При вида на скъпия автомобил застаналите до входа на щаба яки момчета в униформи със защитен цвят и с автомати в ръцете веднага се обърнаха.

Естествено, Белов и Макс забелязаха интереса им. Охранителят погледна разтревожено шефа си. Той отвори вратата и му нареди:

— Стой в колата.

— Николаич, сигурен ли си, че не трябва да идвам? — неуверено попита Макс.

— Сигурен съм, Федя, сигурен съм…

— Е, в такъв случай, успех, шефе.

— Дай Боже — процеди през стиснатите си зъби Белов и закрачи решително към вратата.

Бойците пред входа го посрещнаха с пълно недоумение и мълчание. И едва когато той хвана дървената дръжка, чу зад гърба си недоволен басов глас:

— Какво доживяхме, мамка му, босът на бандюгите да се появи в службата ни…

Белов се качи на втория етаж и се отправи по дългия коридор към кабинета на Тучков. Той кимна към вратата на шефа и попита дежурния офицер:

— Вътре ли е?

— Вътре е… — отвърна с нежелание набитият млад здравеняк с майорска звезда на пагоните.

Саша мислено се прекръсти, блъсна вратата и влезе в кабинета на командира на Службата за борба с организираната престъпност.

— Може ли?

— О, Александър Николаевич! Какво ви води насам? — иронично попита полковник Тучков, като при това радушно разпери ръце. Обаче предпочете да не става от стола и да не подава ръка на госта си. — Обадиха ми се от пропуска да ми кажат, че Белов идва при мен. А пък аз, ако щеш вярвай, дори не можах веднага да се досетя за кого става дума…

— Зарежи тази работа, Сан Санич — мрачно се усмихна Белов. — Всичко си разбрал и за всичко си се досетил…

Полковникът изсумтя и му посочи един стол.

— Е, сядай. Запали си цигара, ако искаш, аз вече не пуша.

Белов седна на стола и бавно извади една цигара и запалката си. Тучков побутна към него масивния пепелник и попита, усмихвайки се ехидно:

— Е, какво ще кажеш?

— Забележи, Сан Санич, какво се получава — сдържано започна посетителят. — Моите момчета отиват да обядват в града, всичко е мирно и тихо, те не закачат никого и изведнъж върху тях по пълна програма се нахвърля шоуто с маските, закарва ги в гората и им опира автомати в гърдите. Какво означава това?

— Какво говориш?! — с подигравателно съчувствие поклати глава Тучков. — И как е свършила тази история? Момчетата ти цели ли са?

— Слава Богу, момчетата са живи — кимна Белия и многозначително добави: — Но не са съвсем цели.

— Е, нищо, ще им мине като на кученца — махна с безгрижна усмивка полковникът. — Младежки щуротии…

Този цирк започна да изкарва Саша от кожата. Той се наведе напред и в гласа му прозвучаха железни нотки:

— Въпросът е в това от къде на къде шоуто с маските се нахвърля на абсолютно невинни хора?!

Усмивката изчезна от лицето на офицера. Той погледна сурово госта си. На Саша му прилоша, но успя да издържи този поглед.

— Щом си толкова умен, не можеш ли да се досетиш? — попита тихо Тучков.

Белия бавно завъртя глава:

— А, не, по-добре ще е ти да ми обясниш.

Полковникът извади от пакета една цигара и я запали.

— А каза, че вече не пушиш — отбеляза Белов.

Тази невинна забележка най-неочаквано вбеси полковника. Той рязко се изправи и гневно изрече:

— Нямам намерение да ти обяснявам каквото и да било! Но ти трябва да запомниш, че си бандит, а аз съм офицер… Идваш тук и започваш да си търсиш правата! Какво си мислиш, вече никакъв страх ли нямаш?! — почти крещеше полковникът. — Или си решил, че няма кой да ви постави на мястото? Да, аз вас, вълците, съм ви морил, моря ви и ще ви моря, разбра ли?! Ако зависеше от мен, оттук ти щеше да отидеш направо на улица „Петровка“! И то — в най-добрия случай!

Тучков завърши неистовата си тирада, отпусна се на стола и нервно всмукна цигарения дим.

— Е, общо взето, намекът ти е ясен — невъзмутимо кимна Белов.

— Нищо не ти е ясно — възрази му полковникът. — Но ти запомни добре думите ми. И за всеки случай плюй през ляво рамо.

Белов замълча, опитвайки се да осмисли чутото. Никак не му хареса това за плюенето през рамото. Сериозните хора обикновено не отправяха напразни закани. А командирът на Службата за борба с организираната престъпност полковник Тучков без съмнение беше един много, много сериозен човек.

Разговорът приключи, но на Белов много му се искаше последната дума да бъде неговата. И в този момент той се сети за кръстчето на Космос.

— Твоите хищници трябва да върнат кръста — настоя Саша и се навъси.

— За какъв кръст говориш? — ядосано попита полковникът.

Белов взе лист от бюрото и започна бързо да рисува по памет сложните извивки на кръстчето на приятеля си.

— Православен. Горе-долу — ей такъв. Ако не го намерят, ще дойда тук с адвокатите си. — Побутна листа към Тучков, впери в него мрачния си поглед и тежко добави: — Осакатили сте момчетата ми, Сан Санич. Здравата сте ги осакатили…

— Не ме дразни, Белов. — Полковникът го изгледа още по-студено.

Те замълчаха за няколко секунди, пронизвайки се взаимно с погледи. Белов отново се почувства зле, по гърба му пробягаха студени тръпки и той неохотно сведе очи. Едва тогава Тучков погледна към рисунката. Навъси се, вдигна слушалката на телефона и бързешком заповяда:

— Гарюнов, изпрати Мосин при мен…

За огромна изненада на Белов изчезналата вещ се намери много бързо. Той едва успя да изпуши още една цигара, когато я донесоха. Белия стисна в ръка златното кръстче на Космос и тръгна към изхода.

Щом видя шефа си на вратата, Макс въздъхна с облекчение. Саша се настани в колата, веднага извади мобифона си и бързо набра някакъв номер.

— Ей сега ще тръгнем… — кимна той на Макс и се съсредоточи върху мобилния телефон. — Пчела, аз съм… Всичко е наред, после ще ти разкажа. Какво ти има, натряска ли се вече? Веднага престани да пиеш, утре сутринта ще се заемеш с прочистването на фонда. Да, всички документи, всичко по пълна програма… Е, пак ще ти се обадя. Не пий повече, разбра ли? Е, хайде.

Щом приключи с този разговор, Белов набра още един номер. Макс седеше като на тръни и непрекъснато хвърляше загрижени погледи към бойците в униформи със защитен цвят, които пушеха до входа на сградата.

— Що не вземем да мръднем нататък? — предложи той.

— Ей сега… — отвърна Белия и помоли в слушалката: — Виктор Петрович, ако обичате… Белов… Добре, благодаря… — Прекъсна връзката и подхвърли на Макс: — Гладен ли си?

— Мога да хапна нещо — сви рамене той.

— Тогава да вървим в „Сребърния бор“.

11.

В клуба отведоха Макс в общата зала и го настаниха пред една отрупана с ястия маса. Той с готовност се зае с храната под надзора на тримата каяци на Зорин. След изразходените нерви на улица „Голяма каретна“ изпитваше зверски апетит.

Виктор Петрович и Белов разговаряха в билярдната зала.

— Доколкото разбирам, заповедта е дадена отгоре — със загрижен вид излагаше версията си за случилото се Саша. — Вече се мятат на всички и чрез мен искат да стигнат до теб. Сигурен съм, че сега ще подхванат и фонда…

Виктор Петрович го слушаше и замислено обикаляше със стика край масата. По вида му човек изобщо не можеше да отгатне кое в момента го вълнува повече — нападението срещу Белов или лошото разположение на топките върху масата. Естествено, Саша се подразни от това.

— Ясна работа — отбеляза с безразличие Зорин.

— Значи трябва да измислим нещо! — сърдито възкликна Белов. — Защото вие там се хапете в тъмното като кучета, а мен ме налагат по главата. Това не ми харесва, разбираш ли?

— Е, Саша… — с усмивка разпери ръце Виктор Петрович. — И ще продължат да те налагат. А ти какво искаш?

— Искам да работя нормално — отсече той.

— В Русия не може да се работи нормално. В Русия може само да се оцелява… — поклати глава с шеговита назидателност Зорин.

Той се надвеси над масата и изпълни един старателен удар. Оранжево-бялата топка бавно се търкулна към дупката с мрежата в центъра, но ръката на Белов я пресрещна и я сграбчи. Той подхвърли топката нагоре и предизвикателно погледна партньора си. „Стига си се правил на луд, нещата са сериозни!“ — казваше тежкият му поглед. Виктор Петрович въздъхна и остави стика на масата.

— Добре, ценните указания са следните — сухо каза. — Спешно трябва да поговориш със счетоводителя на фонда. Трябва да закриеш проблемните операции. Ти също трябва да се покриеш. Сложи си максимална охрана. Когато отиваш някъде, съобщавай на всички. А още по-добре ще е винаги да водиш със себе си адвокат. Е, те няма как да се докопат до мен — самодоволно се усмихна Виктор Петрович, — но теб така могат да те цапардосат, че сетне и по чертеж няма да успеят да те сглобят!

Белия го изгледа изпод вежди. Разбра, че Зорин отново му отказва помощта си. За кой ли път вече хитрият и предпазлив чиновник „великодушно“ оставяше своя партньор насаме с проблемите му! За кой ли път се боеше да направи нещо за него. За кой ли път равнодушно се потапяше на дъното, хлъзгав и повратлив като змиорка!

„Ама, че гадина!“ — помисли си Белов.

Той кимна резервирано и излезе от залата, без да се сбогува.

12.

От „Сребърния бор“ Белов отиде в офиса и до вечерта се занимава с канцеларска работа, тъй като някои неща трябваше да бъдат скрити от хорските погледи. След това му поолекна, лошите предчувствия малко се поразсеяха. Нещо повече, почти успя да се увери, че случилото се с Пчелата, Космос и Шмит е някаква идиотска инициатива на неукротимия полковник Тучкин.

На път към къщи Саша се замисли за Оля. Напоследък често мислеше за нея, защото между тях нещата отдавна не вървяха.

Всичко започна от взривяването на мерцедеса на Филатов. Макар че без съмнение всичко бе започнало много преди това — още от неговата любовна история с артистката, но на Белов не му се искаше да мисли, че причината за дългата криза в отношенията с жена му беше самият той. Беше му по-удобно да смята, че всичко започна от злощастния взрив на крайбрежната улица, и когато размишляваше за семейните си проблеми, той винаги търсеше корените им в събитията от онзи фатален ден. И по-точно в онези от тях, в които се оказа замесена и жена му.

Понякога сам се учудваше колко силно му повлия това, че Олга спаси Пчелата. Помнеше нейната злоба, и, разбира се, плесницата, която получи от съпругата си в кабинета на главния лекар. Но все пак основният дразнител беше Пчелата.

Всеки път, когато си спомняше онзи страшен ден, мислите му неизменно започваха да се щурат по един и същ отъпкан път.

Защо в оня съдбовен момент Пчелата се бе обърнал за помощ точно към Олга? Не към него — към Белов, не към Космос, когото познаваше от дете, а към Олга, с която, общо взето, се виждаше не по-често от веднъж в месеца. А може би те всъщност се виждаха по-често? Какво чак толкова имаше между тях, което позволяваше на Пчелата да търси спасение при Олга? И дали Саша не беше сляп, когато съзираше в отношенията между приятеля му и жена му само една нормална дружба и една обикновена човешка симпатия?

Тези и подобни въпроси непрекъснато го преследваха.

Тогава той, естествено, не повдигна въпроса за подозренията си пред Олга или пред Пчелата. Но си поговори с Макс и го направи много предпазливо. Охранителят, който от няколко години не се отделяше от Олга, се кръстеше и се кълнеше, че ревността на Саша е напълно безпочвена, защото за всичките тези години, като се изключи срещата в аптеката, Пчелата и Олга не са оставали насаме. За съжаление уверенията на Макс не разсеяха подозренията на Белов.

Той имаше два изхода. Или да се мобилизира и да изхвърли веднъж завинаги черните мисли от главата си, или да си поговори откровено с жена си. Лошото беше в това, че Белов не бе в състояние да направи нито едното, нито другото. Подозренията му като че ли вече бяха станали хронични, пък и все не можеше да се реши да подхване откровен разговор с жена си. Имаше си причини за това.

По време на дългата му любовна история с Ана не обръщаше почти никакво внимание на Олга, а след покушението изведнъж забеляза колко много се е променила тя. Жена му бе станала по-самостоятелна, по-твърда и отчуждена. Тя вече твърде малко напомняше за онова романтично момиче с цигулката! Очевидно, реши тогава Белов, неговият начин на живот бе сложил своя отпечатък и върху Олга. И ако това наистина беше така, то за промените, които бяха настъпили у нея, беше виновен само той.

Джипът летеше по московските улици. Белов се облегна назад и се обърна към прозореца.

„Да, къде ли остана онова момиченце с цигулката?“ — разсеяно си помисли той.

Цигулката… Опита се да си спомни кога бе виждал за последен път инструмента в ръцете на жена си и не можа. Вероятно това е било още преди да се роди Ваня. Притвори очи и се опита да си представи предишната Олга — такава, каквато беше например по време на онзи незабравим академичен концерт в консерваторията.

Веднага си спомни Рахманиновата зала, сцената, малобройните зрители… Спомни си и тъмносинята рокля на Оля с бялата дантелена якичка и блестящия лакиран корпус на цигулката. Само че всичко това не можеше да се побере в една и съща картина. В паметта му отново изплува лицето на жена му в кабинета на главния лекар, нейният злобен и презрителен поглед, леденият й глас…

И изведнъж картината се намести! С поразителна яснота Белов си представи сцената и крехката момичешка фигура в синята рокля, само че лицето на Олга беше злобно, а вместо цигулка тя държеше на рамото си… автомат!

Той дори потръпна от изненада. Тръсна глава, пропъждайки нелепата и страшна картина, и се замисли. Да, спешно трябваше да сложи някакъв ред в семейството си. Да пукне този цирей, докато той не е отровил живота им и Олга!

Саша реши, че повече няма да отлага неприятния, но изключително важен разговор с жена си. Нареди на Макс да спре, купи разкошен букет за Олга, а освен това и един огромен плюшен лъв за сина си.

В момента, в който джипът влезе в гаража на извънградската къща на Белов, Саша се настрои за предстоящия разговор, успокои се и се опита да си внуши, че всичко ще бъде наред.

— Нещо много малко взе да харчи — излизайки от автомобила, кимна загрижено Макс към джипа. — Утре ще извикам майстора да му почисти свещите.

— Е, не искаш ли да преспиш у дома? — предложи му без особен ентусиазъм Белов, докато измъкваше от задната седалка цветята и огромната играчка.

— Не, Саня, ще си вървя — поклати глава охранителят. — След четирийсетина минути ще съм си вкъщи.

— Добре тогава, до скоро. — Намести лъва под мишницата си и стисна ръката на Макс.

— Утре в колко?

— Хайде в девет часа…

— Добре. — Макс се отправи към изхода на гаража.

— Да не забравиш да заключиш вратата! — подвикна след него Белов.

— Не, мамка му, ще забравя!

— Внимавай какви ги вършиш! — засмя се Саша и влезе в къщата.

Изкачи се по витата стълба на втория етаж. Представи си колко ще се зарадва синът му на подаръка и тихо се засмя.

— Аз на слънчице лежа и с очички си мижа… — съвсем тихичко запя той детската песничка.

Като стъпваше на пръсти, за да не събуди жена си и сина си, Саша се приближи до вратата на детската стая и внимателно надникна вътре. През прозореца се процеждаше бледа лунна светлина. Той се ослуша, пристъпи към детското креватче и видя, че синът му не е там. Стъписа се.

— Ваня! — тихичко подвикна.

Никой не му отговори. Тревогата отново го обхвана, но този път тя изобщо не беше свързана нито със Службата за борба с организираната престъпност, нито с фонда. Той захвърли лъва на пода и хукна към спалнята на жена си.

— Оля! — извика.

Спалнята също беше празна. Върху застланото огромно съпружеско легло самотно лежеше един сгънат вестник — същият, на чиято първа страница се виждаше голямата снимка на убития Кордон.

Всичко му се изясни. Циреят се бе пукнал, без да дочака хирургическата намеса.

Озадаченият Белов слезе в хола и се свлече във фотьойла. За известно време той остана неподвижен, отметнал глава на облегалката и втренчил поглед в тавана. След това пъхна ръка в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.

— Пчела, здрасти. Изтрезня ли? Такова… — Саша се поколеба, защото му беше неудобно. — Сам ли си? А какво правиш? И кой печели? Е, добре, боледувай си тогава… Да, с документите ще се оправиш утре. Аха… Добре, доскоро.

След това набра друг номер.

Звънът се разнесе в старата вила на бабата на Оля.

Оля се запъти към телефона и внезапно спря, тъй като се сети кой се обажда. Тя се обърна към баба си и й посочи с очи към апарата. Възрастната жена кимна с разбиране и вдигна слушалката с войнствен вид:

— Ало!

— Елизавета Андреевна? Добър вечер. — Белов се стараеше да говори спокойно. — Аз съм Саша. Извинявайте за късното обаждане. Оля и Ваня при вас ли са?

— Оля слага Ваня да спи — отвърна старицата, сбърчила строго вежди. — Ако искаш да й съобщиш нещо, казвай, аз ще й предам.

— А може ли да говоря с Оля?

— Тя не иска да говори с теб. Впрочем, аз също нямам желание да правя това — не се сдържа да го клъвне бабата. — Дочуване.

— Ало! — изрева Саша в слушалката, но оттам вече се разнасяха само късите сигнали на прекъснатия разговор.

Той отпусна ръката си, с която бе хванал слушалката, и с досада промърмори:

— Е, не всичко е свършено! Къде си тръгнала, миличката ми?

Елизавета Андреевна затвори телефона и отправи строг и напрегнат поглед към Оля. Тя се намръщи и отмести очи.

— Е, какво ще правим сега? — попита бабата.

Олга не й отговори, само сведе глава и продължи да разглежда звездния атлас на масата.

— Кажи ми, бабче, къде се намира Алфа Центавър? — най-неочаквано попита тя. — Това ли е?

Бабата си сложи очилата и се надвеси над картата.

— Не… Чакай малко, че къде ли беше… А, ето я! — Пръстът й посочи една едра точка в съзвездието на Млечния път.

Олга взе молив, огради звездата, превръщайки я в мишена, и силно заби графита в самия й център. Сетне захвърли счупения молив на масата и стремително излезе от стаята.

Изплашената Елизавета Андреевна, която изобщо не можеше да разбере какво се случва, започна да мести притеснения си поглед от внучката си към съсипаната карта.

13.

На сутринта Белов отиде на вилата. Той спря двете коли — своята и тази на охраната, зад завоя, и тръгна пеш покрай оградата към старата портичка на вилата на Оля, понесъл букета хризантеми в ръце.

Ваня играеше с някакво момченце зад малиновите храсти в градинката. Саша спря и се загледа в децата. Те се забавляваха с някакви колички върху малко разчистено от снега асфалтирано пространство. Ваня разхождаше едно бъги с дистанционно управление, а съседското момченце — някакво съвсем обикновено камионче, натоварено с кубчета. Изведнъж бъгито зави настрани и удари странично камиончето. И двата автомобила се преобърнаха. Ваня сложи юмруци на кръста си с войнствен вид, навъси се и изкрещя:

— Край, братле, търпението ми свърши! Разбра ли, разбра ли?!

— Ваня, ама ти сам се блъсна в мен… — смутено отвърна момченцето.

— Аз имам право да го направя — възрази Белов-младши. — Това е моята поляна!

Саша се заслуша в разговора на децата, без да знае как да реагира на странното според него поведение на сина му.

— Сега ще работиш за мен — продължи да напада Иван.

Момченцето започна да събира падналите от камиончето кубчета и предложи:

— Искаш ли да ти построя къща…

— Не искам къща, искам дворец — разпореди се Белов-младши. — Огромен, като на чичо Космос.

Стъписан и малко смутен, Саша заобиколи площадката, на която играеха децата, прескочи тарабите и закрачи към къщата.

Отвори вратата и влезе в тясното преддверие. Бабата на Оля ровеше в килерчето. Без да се изправя, тя помоли:

— Оля, затвори вратата, духа.

Белов затвори вратата на килерчето, помисли малко и я залости с подпряната в ъгъла лопата. Предстоеше му труден разговор с жена му и намесата на вечно агресивната Елизавета Андреевна беше напълно излишна.

Той изтича по стълбите на втория етаж и се сблъска с жена си на вратата. От изненада Оля подскочи, но веднага се окопити.

— Къде е Ваня? — студено и твърдо попита тя вместо поздрав.

„Да — помисли си внезапно Белов. — Май че калашникът наистина много ще й отива…“

— Играе си — кимна той по посока на прозореца. — Дава нареждания на братлетата си.

— Ти ще го вземеш само през трупа ми — сърдито го изгледа Олга.

— Не се притеснявай, ти ми трябваш жива. Това е за теб — подаде той букета на жена си.

Без да поглежда цветята, Оля се отдалечи към прозореца и се убеди, че Ваня си играе на двора.

— Защо си дошъл? — обърна се тя към мъжа си и поклати глава. — Саша, това не са игрички. Аз наистина те напуснах.

Саша влезе в стаята след жена си и захвърли хризантемите на дивана.

— Хайде да не усложняваме нещата — помоли той.

— Ами, повече от това не можем да ги усложним! — изсумтя Олга.

Саша забеляза, че капакът на пианото е отворен. „Да не би да е свирила?“ — изненада се той.

— Помниш ли какво ме научи? Това е… Шопен, нали? — Той се приближи до инструмента и несръчно взе няколко фалшиви акорда. — Така и не можах да го науча… — тъжно отбеляза и грижливо затвори капака.

Жена му мълчеше; отново се бе извърнала към прозореца.

— Оля, но защо го направи точно сега? — топло попита Саша и я прегърна през раменете.

Олга се освободи от ръцете му и строго го погледна в очите.

— Защото… — запъна се за миг тя, подбирайки думите, — защото попаднах в центъра на твоите черни схеми. Защото, ако не бях аз, ти щеше да убиеш приятеля си. Но също така, ако не бях аз, ти нямаше да убиеш Кордон. Как мислиш, всичко това нормално ли е?!

— Оля, ти постъпи много правилно… — каза убедено Белов.

— Така ли! — прекъсна го тя. — Саша, най-ужасното от всичко е, че тук ти си прав. Но аз какво да правя по-нататък?

— Оля, но нали разбираш, че това са правилата, по които живея аз — ядосано сви рамо той. — Аз бях длъжен да извърша всичко това.

— Точно така, ти беше длъжен. По вашите правила ти си прав. Но какво общо имам с това аз?

Саша не издържа и й зададе най-важния въпрос, който го измъчваше:

— Някой друг ли си имаш?

Жена му само се усмихна.

— Попитах дали си имаш някой друг?! — повишавайки глас, повтори въпроса си той.

— Не се тревожи, няма да остана сама! — предизвикателно отвърна тя.

— Така-а-а… — проточи Саша. — Много интересно… И кой е този щастлив кандидат? Да не би да е Витя Пчьолкин?!

Олга не му отговори, но сведе очи.

— Е, хайде, довърши си мисълта, не се бой! — продължаваше да я тормози той. — Аз се зарекох да понеса всичко.

— А пък, ако не го понесеш, ще ми фраснеш един, нали така? — изправи глава Олга.

— Някога да съм те докосвал с пръст?

Тя го погледна изпитателно в очите и тъжно поклати глава:

— През последния месец — нито веднъж…

Той се смути, понечи веднага да възрази и изведнъж с изненада установи, че жена му е права! „Мамка му! — притеснено си помисли. — В това ли била цялата работа?“

— Тъй, значи? — сконфузено промърмори, прегърна Оля през кръста и силно я придърпа към себе си.

Тя опря ръце в гърдите му и се възмути:

— Пусни ме! Това е глупаво, Саша, изобщо не става дума за това, чуваш ли?!

Белов сякаш не я чуваше и се опитваше да я целуне. Оля се смръщи и се извърна.

И в този момент той загуби самообладание, смъкна блузката на жена си, вдигна я на ръце и я хвърли на дивана.

— Недей, Саша! Боли ме! — развика се Олга, гърчейки се в ръцете му. — Не искам! Престани! Чуваш ли!

Но той вече не можеше да спре. Като обезумял се стовари с цялата си тежест върху жена си. Олга се отбраняваше доколкото можеше, но мъжът й беше по-силен.

Бабата чу шума горе. Блъсна вратата и установи, че е залостена. Тъй като не разбираше какво се случва, разтревожено извика:

— Оля, Ваня ме е затворил! Оля, кой е при теб? Оля! Кой е там?!

А Саша вече беше хванал ръцете на жена си над главата й и бе вдигнал полата й. Олга се съпротивляваше с всички сили.

— Недей! Пусни ме! Мразя те! — крещеше тя с цяло гърло.

— Оля! Кой е там? — викаше непрестанно бабата от килера. — Оля! Той ли е? Господи! Милиция!

Саша леко се понадигна, опитвайки се с трепереща ръка да свали колана на панталоните си. С другата си ръка удържаше Олга, която се бе свила под него. Оставаше му съвсем малко, съвсем, съвсем малко…

И тогава, смазаната от унижение Олга, която вече почти се бе примирила с неотвратимото, зарида.

— Остави ме… — безпомощно и жално молеше тя. — Моля те, Саша, остави ме…

Той застина. Сякаш внезапно видя отстрани и двама им и се ужаси от гледката. Пусна разплаканата Олга и се хвана за главата:

— Кошмар… — промърмори съкрушено. — Ама, че кошмар…

Олга притискаше към гърдите си разпокъсаните си дрехи и криеше мокрото си лице.

— Върви си… — прошепна, задавена от сълзи. — Много те моля, върви си.

— Ей сега — отвърна Саша, който още не бе успял да се окопити.

— Върви си, за Бога, чуваш ли! — задъхана от срам и болка, помоли тя.

— Оля! Оленка, обади се! — крещеше отдолу бабата. — Господи, зле ми е! Милиция!

Белов тежко стана, вдигна от пода захвърленото си яке и излезе от стаята с наведена глава.

Веднага щом той си отиде, сълзите на Олга пресъхнаха. В главата й една след друга се зародиха две мисли. Първата беше стряскаща: „Той ще вземе Ваня!“ Втората бе пълна с разочарование: „Дяволите да ни вземат и двамата! Толкова дълго чаках този разговор, толкова се надявах и…“

Олга наметна на раменете си халата и хукна след мъжа си. „Той ще се върне — трескаво мислеше тя. — Той трябва да се върне! Та ние така и не можахме да си поговорим…“

А Саша изтича по стълбата, махна лопатата, с която бе залостил вратата на килера, и изхвърча навън.

Вместо разкаяния й съпруг срещу Олга тичаше изплашената й баба.

— Мръсник! Негодник! Бандит! — сипеше проклятия старицата, задъхвайки се от преживяния ужас. — Оленка! Какво ти направи?!

— Защо вечно си пъхаш носа в моите работи?! — най-неочаквано се разкрещя Олга. — Я си върви в твоята стая! И прибери Ваня! Не издържам вече! — изрече тя през зъби и хукна нагоре.

— Господи… — безпомощно прошепна Елизавета Андреевна и се отпусна на стъпалата.

Възбуденият Белов изскочи от къщата, взе Ваня на ръце и го притисна до гърдите си. За няколко секунди замря, тъй като нямаше сили да пусне сина си, сетне внимателно го свали на земята и разроши косата му.

— Бъди умно момче и не се карайте помежду си… — глухо рече Саша на Ваня, обърна се към другото момченце и нежно го погали по рамото. — Е, до скоро!

Изправи се и тръгна към портичката.

— Татко, а ти кога ще дойдеш? — извика след него Ваня.

— Скоро, миличък, скоро! — Той се обърна, махна с ръка и закрачи към колата си.

От случилото се усещаше в устата си горчив вкус. Саша се изплю с отвращение в краката си. Всичко стана съвсем не така, както го беше замислил. Посещението му не даде никакви резултати, дори напротив, нещата съвсем се влошиха. Но Белов най-много се срамуваше от това, че се бе държал като животно. Той примижа, изруга наум и се изплю още веднъж на снега.

Насреща му с мобифон в ръка вървеше Макс.

— Саша, обади се Виктор Петрович — съобщи му той вървешком.

— Кой? — попита потъналият в мрачни мисли Белов.

— Виктор Петрович. Казах му, че ти ще го потърсиш.

— Да върви на майната си! — ядосано отсече Белов.

— Саша… — един от охранителите посочи нещо с глава някъде зад гърба му.

Той се извърна и видя, че по тясната уличка на вилното селище към него се приближава милиционерски мотоциклет с кош, върху който се потръскваше един самотен страж на реда. На около петнайсетина метра от тях мотоциклетът запърпори и угасна. Хилавият милиционер, облечен в твърде голям за ръста му шинел, започна енергично да натиска педала с крак, опитвайки се да съживи техниката си.

„Бабичката го е извикала!“ — помисли си вбесеният Белов и хукна към милиционера.

— Дошъл си да ме арестуваш, така ли?! Ами, хайде, арестувай ме! — истерично се разкрещя той, размахвайки ръце. — Виждаш ли колко ме е страх! Аз, мамка му, така се изплаших от теб! Е, хайде, малоумнико, можеш да ме гепиш!

Източил шия, милиционерът напрегнато се взираше в приближаващия се към него, очевидно неуравновесен човек.

— Ела тук! Какво си се облещил?! — все по-злобно крещеше Белов. — Извади белезниците, лигльо!

Изведнъж той млъкна и широко се ухили. В милиционера позна същия онзи участъков, когото двамата с Пчелата бяха взели за заложник през далечната осемдесет и девета година, когато бягаха от обстрела!

— Лейтенанте, ти ли си?! — възкликна Саша. — Какво, не можеш ли да ме познаеш? Мамка му! Я ме погледни — анфас, в профил, в гръб… — завъртя се той пред милиционера. — Е?!

— Ти да не си Белов? — несигурно се усмихна той.

— Точно така! — извика Саша. — Мамка му! Ама, че среща, а? Хайде да вървим, ще напишем протокол или дявол знае какво! — Без никой да го е канил, той седна в коша и радостно подвикна на стъписаните си охранители: — Браточки, арестуван съм!

Изпадналите в пълно недоумение каяци наблюдаваха изумителната сцена.

— Хайде, хайде, да вървим… — викна Саша на Никитин.

Лейтенантът се опита да запали мотоциклета, а сетне смутено въздъхна:

— Бутни ме малко…

Саша моментално подсвирна на охраната си:

— Браточки, я дайте едно рамо!

Охранителите веднага дотичаха, подпряха с рамене мръсния мотоциклет и го понесоха по пътя, сякаш беше детска играчка.

Белов запя с цяло гърло:

Вървим на север с присъди дълги,

май тука всички сме до живот…

Милиционерът го погледна и подхвана:

… ти погледни ме в очите тъжни,

ти погледни ме за сетен път.

Никитин все по-уверено извисяваше глас:

А ти навън ще гледаш през прозореца

с прозрачна кърпичка ще спреш сълза,

но не плачи, не бива, вярна моя,

животът твой започва отсега.

Те радостно зареваха в хор.

— Тук има ли някакво магазинче? — изкрещя Саша, надвиквайки кошмарния трясък на мотоциклета, който все пак успя да запали.

— Какво?

— Питам има ли магазинче?!

— Има, как да няма! — закима лейтенантът.

— Тогава напред! — махна с ръка Белов.

14.

Те се настаниха край бюрото на Никитин в тясната милиционерска будка. Всички документи на участъковия бяха натъпкани по чекмеджетата, а на тяхно място се разположи почти целият асортимент на селското магазинче.

— Е, хайде, за нашата среща! — вдигна чаша Белов, който бе заел стола на домакина.

Те се чукнаха и пресушиха чашите. Лейтенантът посегна към тенекиената кутия, опитвайки се да набучи с вилица една маслина.

— Защо се мъчиш така! — добродушно изсумтя Белов. — Вземи я с пръсти!

Никитин покорно остави вилицата и взе маслината с ръка.

— Слушай, а ти защо си само лейтенант? — попита го Саша. — Началството не те ли харесва?

— Абе, след онзи случай с вас ме изхвърлиха от органите на реда… — малко смутено се усмихна милиционерът. — Четири месеца бях без работа, карах само на хляб и вода.

— Мамка ми! А тогава защо отказа да вземеш парите, чудако?! — изненада се Белов. — Нали при теб дойде един човек да ти донесе пари?

Никитин извади още една маслина от тенекиената кутия и махна с ръка.

— Е, отказах и толкова… Какъв смисъл има да го обсъждаме сега?

— Не, ама наистина — възрази Белов. — Можеше да ни потърсиш, ние щяхме да ти помогнем, дяволите да го вземат…

Телефонът на бюрото иззвъня и Саша механично вдигна слушалката:

— Да… Никитин ли? Това ти ли си? — попита той, закривайки слушалката с ръка. — Няма го, потърсете го утре! — отсече и затръшна слушалката.

— И тогава аз се опитах да завъртя търговия — продължи разказа си лейтенантът. — Мотах се из Полша и Турция, продавах кожени якета. Не беше зле, дори се ожених… почти. А после ме обраха, строшиха ми главата и половин година лежах в болница. Когато ме изписаха, в държавата вече бяха настанали други времена, пък то май и държава нямаше вече. Опитах се да подхвана някакъв бизнес и така се закопах, мамка му, че оле мале! Всичко ми взеха за дългове — апартамента, колата. Явно не ставам за бизнесмен… Естествено, жена ми ме напусна…

— Е, това от само себе си се подразбира — съгласи се Саша и вдигна чашата си.

Те изпиха по още едно и замезиха.

— После се бих в Сърбия — продължи спомените си Никитин.

— Сериозно ли говориш! А на чия страна?

— На нашата — простичко отвърна лейтенантът. — А след Сърбия една московска клечка — мой другар от армията, ми помогна да се върна в милицията. Първо бях в Москва, а после написах молба да ме върнат на старото място. Че какво пък, тук е спокойно…

„Ама, че го е очукал животът…“ — помисли си Саша.

Почувства се зле от разказа на лейтенанта, защото самият той имаше пръст в съдбата му. Саша извади една цигара, като се опитваше да не гледа към Никитин, и започна да се потупва по джобовете, търсейки запалка. Изведнъж лейтенантът измъкна пистолета си и го тикна право в лицето на Белов.

— Никога не насочвай оръжие срещу човек! — хладнокръвно отмести настрани ръката му Саша.

— Ама, това е запалка! — засмя се Никитин. Той натисна спусъчето и от дулото изскочи миниатюрното езиче на пламъчето. — Взех го от едни пубери, виждаш ли с какво си играят децата?…

На вратата се появи Макс.

— Саша, извинявай. Момчетата от Подол се обадиха да докладват… — Погледна напрегнато към милиционера, но Белов едва забележимо му кимна в знак на това, че спокойно може да говори пред него. — Намерили са онзи шибан банкер. Да им изпратя ли мерцедеса, та да могат да се измъкнат оттам?

— Изпрати им го…

— Прилича на Глигана — посочи с пръст една от снимките на „Почетната дъска“ Макс, докато крачеше към вратата.

— Ами, че това е той, Макс! — подсмихна се подире му Саша.

— А какъв е този банкер? — полюбопитства лейтенантът.

— Няма значение… — смръщи се Саша и вдигна чашата си. — Хайде, за теб!

Както би могло да се предположи, след около два часа веселбата беше в разгара си. Отнякъде се появи китара и Саша, който бе нахлупил милиционерска ушанка на главата си и се бе излегнал в креслото, започна да блъска по струните.

Покрай пътя гъсти дебри,

пълни с кикимори,

а накрая пък ни дебне

сух дръвник с топори!

Той се дереше с цяло гърло.

— Ех, раз, и още раз, и още много, много раз! — напъваше се срещу него и пийналият Никитин. — Саша! Я дай онази! — извика. — „Къде е мойта младост? На «Голяма каретна»!“

Белов завъртя глава през смях и замаха към лейтенанта с две ръце:

— Не, не, не, само не тази! Я по-добре да изпеем тая:

Де да можех днес да превъртя

като филм живота си отминал,

ти отново да си весела мома —

чиста като пролетна градина.

Никитин веднага подхвана песента, сграбчи в едната си ръка пистолета-запалка като естрадна звезда, а в другата — служебния си „Макаров“, и започна да потропва насред стаята.

В кабинета влезе Макс. Той седна до масата и започна да вади от една обемиста чанта нови бутилки и консерви. Саша остави китарата, наля водка в една чаша и я подаде на охранителя.

— Макс, ще пийнеш ли?

— Саша, нали знаеш, че не пия.

— Виждаш ли, Витя, каква охрана имам! — възкликна Белов. — Не пият, не пушат, разбра ли?! Е, Макс, какво ново?

— Момчетата се обадиха да докладват, че с банкера всичко е наред — доложи делово той. — И Виктор Петрович звъня три пъти… Саша, на него поне какво да кажа?

Белов се намръщи:

— Ох, кажи му, че ме няма, отишъл съм на Луната. Това е, днес празнувам Деня на граничаря! — чукна се той с Никитин и изпразни чашата.

— Саша, Денят на граничаря е през лятото… — възрази охранителят.

Саша завъртя глава и примирено разпери ръце:

— Е, какво можем да направим?! Тази година лятото е много гадно, Макс!

— Да, обади се и онова момче, режисьорът от „Мосфилм“ — сети се Макс.

— Какво иска?

— Пари за някакъв филм, какво друго може да иска?

— Ще му дадем, какъв е проблемът? — кимна Саша. — На творците трябва да се помага… Това ли е всичко?

— Аха… Добре, аз съм в колата. — Охранителят стана и огледа опушената стая. — Да ви отворя ли прозореца?

— Не, и така можем да се задушим — ухили се Белов.

Макс излезе. Саша замислено се загледа във вратата. Помълча, размишлявайки мрачно за нещо, после се обърна към пияния до козирката Никитин:

— Лейтенанте, спомняш ли си Валери Филатов? Би трябвало да го помниш. А?! Боксьорът, актьорът, каскадьорът… Снимал се е в много филми?!

— Н-н-не… — бавно поклати глава Никитин. — Защо питаш?

— Просто така… — сви рамене Саша. — Разбираш ли, всичко би могло да бъде съвсем другояче, лейтенанте! Можеше да има и световен ринг, и вулкани, а пък стана… Стана така, както стана. Обидно ми е…

— Е, не можеш да върнеш времето назад… — тъжно промърмори милиционерът.

Белов отново взе китарата и запя много тихо:

Не тъгувам, не зова, не страдам.

Всичко отминава в този свят,

чезне като вишнев цвят опадал,

а аз…

Изведнъж гласът му затрепери и секна, той млъкна и сведе глава.

— Саня, половината ни живот вече е минал… Половината ни живот… — едва чуто промълви Никитин.

— Извинявай, братко… Аз… — подсмръкна Саша и подаде ръка на лейтенанта. — Излиза, че заради мен животът ти е тръгнал с главата надолу. Прости ми, братко, прости ми…

— Ама, аз не ти се сърдя, Саня… — отвърна му със силно ръкостискане Никитин. — Какви ги дрънкаш, всичко е наред с живота ми…

— Край! По всяко време! — с пиянска разпаленост му обеща Белов. — Ще ти оставя мобифона си, за да ми се обаждаш… По всяко време! Всичко ще направя за теб! Ще дойда и ще откъснем главата на всеки, който те закачи! Вярваш ли ми?

Никитин кимна и най-неочаквано лукаво се усмихна:

— Саня, а пък аз имам изненада за теб…

— Наистина ли? Покажи ми я!

Милиционерът стана и отиде в междинната стаичка. След малко се върна с някакъв смачкан лист в ръка. Разстла го пред Белов с тържествуваща усмивка.

— Познаваш ли го, а?

Саша се вгледа и ахна, защото това беше една листовка от серията „Милицията издирва“ с неговия портрет. Същата онази от осемдесет и девета година.

— Майчице! — възкликна той и се ухили. — Ама, че мутра! Мамка му-у-у… Витя, подари ми я.

— Не-е-е… — Поклати глава изключително доволният Никитин. — Не мога, тя ми е спомен!

— Тогава ми я дай за малко, ще си направя ксерокопие и ще ти я върна.

— Тук има ксерокс… — Лейтенантът се върна в междинната стаичка. — Ей сега…

— Направи повечко. — Тръгна подире му Саша. — Пет бройки… Или шест…

Той влезе в стаичката, където се намираше ксероксът, и се закова на място. Точно срещу входа висеше предизборен плакат. На фона на някакъв строеж се виждаше един мъж с бяла строителна каска на главата. Усмихнатото му лице беше досущ същото като това на загиналия в Чечения оперативен работник Володя. На всичкото отгоре, сякаш нарочно и с цел да разсее всички съмнения на Белов, върху плаката с едри печатни букви беше написано:

Той е бил на фронта. Сега е строител. Гласувайте за КАВЕРИН!

— Колко екземпляра искаш? — Никитин се обърна към Саша и забеляза израза на лицето му. — Какво ти става?

— За пръв път в живота си виждам призрак — промърмори той стъписан.

Лейтенантът проследи погледа му и се обърна към плаката.

— Какво, познаваш ли го? — попита.

— Трудно е да се каже… А за какво ще се гласува?

— Има допълнителни избори за Думата, провеждат се в нашия окръг. Че какво толкова? Той е достоен мъж, има сериозна биография — сви рамене Никитин. — Работил е в милицията, после е бил в Чечения, ранили са го, попаднал е в плен, после — в болница… Колко екземпляра каза, че искаш?

Без да откъсва очи от плаката, Белия поклати глава:

— Николко.

15.

Владимир Евгениевич Каверин се избръсна, сложи си одеколон и с наслада се плесна по бузата с единствената си лява длан. Просторната баня се напълни с тръпчивия аромат на „Хуго Бос“. Каверин се усмихна и намигна на отражението си.

Да, той ненапразно се беше мъчил толкова време в планините на Чечения. Ненапразно беше обикалял с всевъзможната бандитска паплач. Неслучайно бе коленичил по време на всекидневните мюсюлмански молитви и бе мърморил чуждите думи. Всичко това не бе отишло напразно. Ако го нямаше всичко това, той не би могъл да се върне от небитието в Москва, но вече като солиден бизнесмен.

Нямаше да го има и този луксозен апартамент, нямаше да ги има солидните връзки и внушителната банкова сметка. И всемогъщата Кантора не би заложила на него и не би го издигнала за депутат.

Последното обстоятелство му доставяше най-голямо удоволствие. И не би могло да бъде другояче, тъй като Федералната служба за безопасност му назначи за помощник подполковник Веденски. Ситуацията отпреди три години се обърна: сега неговият бивш наставник се бе превърнал в момче за всичко. Володя изпитваше огромна наслада да му дава нареждания, да го нарича Леонидич и покровителствено да го потупва по рамото.

Всъщност какво значение имаше Веденски! Досадното предизборно суетене и всичко, което се случваше, беше само началото! Каверин гледаше много по-надалеч, но първо трябваше на всяка цена да седне на депутатското кресло.

Още веднъж намигна на отражението си и започна да намъква върху протезата си черна велурена ръкавица. Протезата наистина беше изключителна, металните й пръсти дори можеха да се движат, но въпреки това всеки път, когато погледнеше изкуствения механизъм, побесняваше от яд. Каверин все още не беше отмъстил за изгубената си в Чечения ръка, която му навяваше спомена за предателството на Белов.

От кухнята се разнесе прекалено нежният глас на жена му Светлана:

— Володя, чисто кафе ли искаш или с мляко?!

„Кучка — без злоба си помисли Каверин. — Търкаляла се е тук по чуждите кревати, докато аз се гърчех в онази шибана Чечения!“

Облече един луксозен копринен халат, излезе от банята и сухо й отвърна:

— Чисто.

В трапезарията вече бе сервирано. Света наливаше димящото кафе в една засукана порцеланова чашка. Каверин седна на масата, без да поглежда към жена си.

— Доста си се променил — предпазливо изрече жена му. — Нито ме прегръщаш, нито ме целуваш, нито „добро утро“ ми казваш…

— Добро утро — все така сухо каза Каверин.

Той разгърна сутрешния вестник и започна да разбърква кафето си. Света застана зад гърба му и се зае внимателно да масажира врата му.

— Знам — мрачно се усмихна тя. — Ти не можеш да ми простиш, нали така? Володя, но нали през тези години и ти си бил с разни жени?!

— Не, бях само мъже — отвърна той; невъзможно беше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.

Света седна срещу него и дълбоко въздъхна:

— Знаеш ли какво, хайде да заминем! Да попътуваме малко. Искаш ли?

— Стига ми толкова, аз се напътувах, всичко едва сега започва — едва забележимо се подсмихна Каверин. Отпи глътка кафе и заповяда: — Дай ми захарта.

Жена му му подаде захарницата, опитвайки се да срещне погледа му.

— Володя, защо ти е всичко това? Не те виждам в политиката, изобщо не мога да си представя какво ще правиш там. Какво се опитваш да направиш, малко ли те блъска животът?

— Точно така, блъска ме. — Най-сетне вдигна очи към нея Каверин и сурово изрече: — А сега е време да ми се отплати.

Леденият му поглед смути Света, тя сведе глава и бързо заговори:

— Володенка, забрави за този Белов… Моля те, в името на Бога, забрави… Той ще те убие…

— Не се знае кой кого ще убие! — прекъсна я Каверин. Погледна към протезата си и широко се усмихна: — Нали така, черна моя ръко?!

После внезапно зарева като звяр и насочи ръката си към лицето на Света. Тя изплашено се отдръпна, а Каверин доволно се засмя и обясни:

— Това беше шега…

Да, сега шегите му бяха такива…

16.

Неочакваната среща с призрака Каверин зашемети Белов. Тя измести на втори план странното нападение над момчетата и дори болезнения разрив с жена му. Няколко дни не можеше да мисли за нищо друго освен за своя внезапно оживял враг.

Естествено, Саша си припомни техните сложни взаимоотношения, но това не беше всичко. Той се опитваше да разбере как и защо Володя Каверин с неговото полукриминално минало се бе озовал сред кандидатите за народни избраници. Кой беше съчинил новата му биография, кой му бе осигурил средствата и с каква цел беше направено всичко това? Направи проучване и узна, че най-близкият помощник и най-довереното лице на новоизлюпения политик е друг негов познат — Игор Леонидович Веденски. Саша осъзна, че именно Кантората беше повела Каверин към Думата.

Колкото и странно да бе, точно това обстоятелство най-много дразнеше Белов. Цинизмът, с който неговите „приятели“ влизаха във властта, го изкара от кожата. И тогава за пръв път сериозно си каза, че щом са допуснали Каверин, би могъл да опита и той? Саша си спомни и разговора с люберецкия бос Валентин Сергеевич за съдбата на гангстерските синдикати в Америка. Дали пък не бе настъпил моментът и той — признатият авторитет Саша Белов, да се превърне в сенатор? Още повече, че дори днешното му положение на напълно легален бизнесмен не го предпазваше от произвола на властите — за това говореше и случилото се с приятелите му.

Освен всичко това имаше и още един съществен аргумент в полза на новата авантюра. Ако всичко завършеше добре, щеше да се сбъдне мечтата на Оля съпругът й да скъса с престъпния свят. И Белов наистина беше готов да направи това, да прехвърли целия бизнес на Пчелата и Космос и да се посвети на новия, обещаващ приказни перспективи проект.

Естествено, неговите шансове за победа в предизборната надпревара не бяха големи, но това още повече го амбицираше.

Общо взето, с един куршум щеше да уцели няколко заека — и да натрие носа на онази „мила двойка“, и да започне нов живот, и да оправи отношенията си с Олга, и да се погрижи за бъдещето си и за бъдещето на своето семейство. След като обмисли и претегли всички „за“ и „против“, Белов реши, че ще се заеме с това начинание.

През следващите няколко дни той започна да се подготвя за сдаването на ръководния пост в бизнеса си. Много неща бяха свързани лично с него и на Саша му се наложи доста да се поизпоти, за да предвиди всичко до последния детайл. Най-сетне схемата за ръководството на целия бизнес на Бригадата — и на сенчестия, и на легалния, беше готова и той свика приятелите си на заседание.

Окачи в кабинета си огромен лист със схемата, плод на неговите усилия. В средата на листа беше очертан голям келтски кръст, а около него бяха разположени една пчела, едно стилизирано изображение на планетата Сатурн с орбитата около нея, буквата „Ф“ и една женска фигурка до нея.

Схемата представляваше разклонена система от стрелки, които свързваха основните фигури с рисунки на коли, пачки долари, пистолет, многоетажна сграда, цветче на мак, елемента от Менделеевата таблица Al, извънградска вила и много други неща. От тези обозначения също излизаха стрелки, които водеха към кръгчета с различни инициали. До всяка от стрелките бяха изписани цифри. Тази паяжина от символи и стрелки беше най-важната в цялата схема, защото това бяха връзките на Белов, които възнамеряваше да предаде на приятелите си.

Пчелата и Космос разглеждаха с недоумение и интерес творчеството на Саша.

— И какво означава всичко това? — подсмихна се Коса.

— Ами, това означава, че от днес нататък вие управлявате нашия бизнес! — шашна ги Саша.

Дори не им даде възможност да се опомнят, а веднага започна да коментира схемата си. Не се впусна да повтаря онова, което им беше известно. Съсредоточи се само върху общите принципи на управлението и разпределението на доходите и така много скоро завърши лекцията си.

— Значи така, братлета, що се отнася до дела на Фил, според цялата схема той остава непроменен. Пчела, ти отговаряш за това. Оръжието, транспорта, недвижимите имоти… Е, и делът на Тамара. Е? Ще се оправите, нали?

Саша свърши, наклони глава и се отдръпна от схемата.

— Истинска красота, нали? Същински Репин съм, мамка му! — засмя се той. — Две нощи поред я рисувах като идиот.

Пчелата се приближи до схемата и отбеляза:

— Аз изглеждам добре…

— Ами, работих по оригинала, Пчьолкин! — подсмихна се Саша. — Всъщност едва сега разбрах каква машина сме създали.

Пчелата се втренчи в схемата, замислено се почеса по темето и въздъхна.

— Че е красива, красива е — отбеляза той. — Само че сега всичко ли ще трябва да пренастройваме?

— Ами, да… — разпери ръце Белов.

Космос стана от дивана и се приближи до Саша.

— Саня, а сега ни кажи честно — погледна той недоверчиво усмихнатия Белов. — Какво означава всичко това? Ти просто ей така ще вземеш и ще се оттеглиш, правилно ли те разбирам?

— Е, първо, не е просто ей така — поклати глава Саша. — Моят пай си е мой. И второ, нима не се радваш? Нали вие с Пчелата само това чакахте. А, Пчела, ти радваш ли се?

Пчелата смутено се усмихна:

— Абе, радвам се, радвам се…

Космос поклати глава:

— Чакай малко, Саня, а ти какво ще правиш?

— Вие ще ми се смеете… — лукаво се усмихна Белов. — Саша Киншаков ме покани да се снимам в един филм, в главната роля.

Приятелите му наистина започнаха да се смеят.

— Говоря глупости… — призна Саша. А след кратка пауза добави: — Но ако трябва да говоря сериозно… Имам една идея, братлета. Имам една идея.

17.

По разбитите улички на малкото подмосковско градче се движеха и вдигаха прах три черни автомобила с чуждестранни марки. Зад волана на първата — едно ново беемве, седеше Игор Леонидович Веденски. До него с важен и малко поуморен вид се бе настанил кандидатът за депутат Владимир Евгениевич Каверин. След тях се движеха едно волво, в което се возеха хората, които отговаряха за връзките с медиите, и джипът с охраната.

Компанията се завръщаше от среща с избирателите в местния птицекомбинат. Володя продължаваше недоволно да сумти, спомняйки си отвратителната смрад, която бе принуден да търпи близо два часа. Той дълго време отказваше да предприеме това пътуване, но педантът Веденски все пак постигна своето. И на него му се наложи да се влачи в това затънтено място, макар че, естествено, настроението му съвсем се развали. Каверин се оживяваше само когато виждаше предизборните си плакати. В такива моменти той потупваше Веденски и радостно възкликваше:

— О! Я, виж — това съм аз!

Игор Леонидович стрелкаше с погледи надутия Каверин и също се мръщеше. Причината за неговото недоволство беше самият Владимир Евгениевич и по-точно — неговото непоносимо поведение. Изглежда, този нехранимайко и авантюрист си бе въобразил, че се е превърнал в центъра на света. Отнасяше се към своя бивш опекун като към слуга, а най-отвратителното бе, че за известно време полковник Веденски беше принуден да търпи всичко това.

След изборите щяха да вкарат в пътя и да сложат пранги на самозабравилия се простак, като го вкарат в капана на компромата, но засега — уви! — трябваше да търпи… И на този етап според заповедта на началника от Федералната служба за безопасност Игор Леонидович добросъвестно изпълняваше всички главоболни задължения по воденето на предизборната кампания на това нищожество, наречено Володя Каверин.

Колите излязоха на централния площад на града и спряха. Тук Каверин трябваше да се премести в автомобила с охраната и да се отправи към къщи, а на Веденски му предстояха още няколко срещи с необходимите хора от районната администрация. Каверин излезе от беемвето, прозя се дълго и потупа Веденски по рамото.

— Е, Леонидич, аз май вече ще си ходя…

— Всъщност трябва да ви запозная с още едно доверено лице — усмихна се Игор Леонидович. — Но това не е най-важното. Имам изненада за вас.

— Нали знаеш, че не обичам изненадите… — навъси се Каверин.

— Честно казано, аз също — отбеляза Веденски и си помисли: „А пък тази съвсем няма да ти хареса!“

Той огледа набързо площада, сякаш търсеше нещо, и хвана Каверин под лакътя. Обърна го и с леко кимване му посочи някъде напред.

— Всъщност имах предвид ей това… Вижте.

Каверин погледна в посоката, към която кимна Веденски, и застина.

На отсрещната страна на площада се издигаше голям, дори прекалено голям за този град билборд. На него се виждаше сериозният и съсредоточен Белов. Скръстил ръце пред гърдите си, той гледаше строго в обектива. Под снимката с ръкописни букви беше отпечатано:

ЩЕ НАУЧА ВЛАСТТА ДА ОТГОВАРЯ ЗА ДЕЛАТА СИ. Александър Белов.

— Мамка ти мръсна… — стъписано прошепна Каверин.

— Това е вашият конкурент, Владимир Евгениевич — с известно злорадство отбеляза Веденски.

Каверин не обърна никакво внимание на тона му. Той сякаш изобщо не чуваше своя помощник. Володя крачеше като омагьосан през локвите право срещу билборда на Белов. Спря на няколко метра от него и вдигна протезата си към очите на снимката. Изкуствените пръсти на черната ръка бавно и с леко скърцане се свиха в юмрук. Тънките устни на Каверин се разтеглиха в злобна усмивка.

— Е, мръснико, сам си го изпроси… — прошепна той.

18.

Белов се готвеше да отпразнува новодомството си. За да си направи предизборен щаб, Саша нае офис в едно високо модерно стъклено здание в центъра на Москва. Разбира се, можеше да се настани във всяка от сградите на фонда (недвижимите им имоти в Москва, слава Богу, не бяха малко), но след като реши да вземе участие в изборите, прецени, че е необходимо веднага и максимално да се дистанцира от Бригадата.

Всички — от Виктор Петрович Зорин до последната мутра от охраната, бяха убедени, че всичко това е само един предизборен ход. Фактът, че Саша вече беше прехвърлил целия бизнес, засега беше известен само на Космос и Пчелата, но дори и те не знаеха най-важното, това, че Белов наистина бе взел решение да промени живота си.

Естествено, той не беше чак толкова наивен и глупав, за да бъде сигурен в победата си. Борбата срещу Каверин с неговата „героична“ биография нямаше да е шега работа и Белов осъзнаваше, че е напълно възможно резултатът от нея да не е в негова полза. Но сложността на задачата, пред която се бе изправил, само подтикваше Саша към мобилизация и той вече се чувстваше обзет от хазарта на съревнованието.

С нетърпение очакваше началото на схватката със своя стар враг и причината за това не беше само в личността на основния му опонент. Той ясно бе осъзнал, че Бригадата няма бъдеще и че рано или късно щяха да ги притиснат до стената, което означаваше, че бе дошло времето да се търсят нови възможности и нови пътища за реализация. И дори ако му бе съдено да загуби от Каверин, той щеше да натрупа опит и при повторното си явяване на избори да успее.

Колкото повече Белов мислеше за кариерата на политик, толкова по-ясно осъзнаваше, че това е тъкмо онова нещо, от което се нуждаеше. Не заради личните си амбиции, не с цел още повече да напълни и без това натъпканата си гуша и не заради гаранциите за собствената си безопасност. За него това преди всичко беше шанс поне малко да промени живота си.

Да, светът бе уреден несправедливо, мислеше си Белов, и в политиката също бе пълно с мошеници и тарикати. Но ако всички се криеха по дупките си и само си тъпчеха бузите като хамстери, животът никога нямаше да стане по-добър. И наоколо щеше да има все повече несправедливост, бардаци, безчинства и жестокости, а пък в този свят щеше да живее и синът му!

Понякога дори самият той осъзнаваше, че тези мисли са твърде наивни, но дълбоко в душата си Саша вярваше, че той наистина е в състояние да повлияе на заобикалящия го свят. Ето защо по цели нощи се ровеше из книгите, преглеждаше камари вестници и с часове не излизаше от Интернет. Вярваше в собствените си сили и се подготвяше за предстоящата битка.

В новия офис кипеше работа. Няколко работници подреждаха мебелите, други мъкнеха кутии с нова офис техника, трети я разопаковаха и инсталираха.

Космос поиска възможно най-пълна и старателна проверка на помещенията за подслушващи устройства и доведе специалист по тази част — някакъв хилав риж очилатко на име Антон, който по нещо приличаше на известния малък актьор от филма „Ерлаш“.

Младежът веднага се захвана за работа, сложи слушалки на ушите си, включи ги в някаква странна машинария и се зае да я прокарва по плоскостите на декоративната ламперия по стените в бъдещия кабинет на Белов. Космос и Макс следяха с уважение действията му.

Белов и Пчелата си намериха закътано местенце. Преместиха се в съседната стая и се заровиха в книжата, обсъждайки тихичко нещо. Пчелата стискаше между краката си отворен кашон от ксерокс, пълен догоре с банкноти.

Рижият Антон прекъсна работата си за малко и с делови и загрижен вид се обърна към Космос и Макс.

— И тъй, господа, запомнете всичко, което трябва да правите — каза с леко заекване. — Сега аз ще проверя всичко тук за бръмбари. А вие трябва да преглеждате всяка вещ, която влиза в сградата — тефтери, химикалки, дрънкулки, запалки…

Коса веднага пъхна в ръцете му запалката си. Антон я повъртя, отвори капачето й, надникна във вентила за газта, запали и я върна на собственика й.

— Наред е — важно кимна и обясни препоръките си. — Просто във всяка дреболия може да има предавател. Батериите му стигат за половин година, а той лови в радиус от двеста метра.

— Макс, ако трябва нещо, помогни му — разпореди се Космос и се отправи към изхода.

— Да, Космос, относно телефона… — подвикна след него рижият. — Ще ти изпратя хора, които ще сложат защита на всички апарати в офиса.

Той му кимна и отиде в съседната стая, където, седнали край голямата маса за преговори, Пчелата и Белия очакваха края на проверката в кабинета.

— Пълна програма, пичове — не се сдържа и се похвали той. — Видяхте ли? Всичко е проверено с електроника.

Посочи с глава към очилатия Антон, който бе успял да се покатери на една стълба и с най-сериозен вид изследваше стените с някакъв детектор, който приличаше на капак от тенджера.

— Косе, гледал ли си филма за Джеймс Бонд? — скептично се ухили Пчелата. — Там на някакъв му бяха монтирали лазер в окото.

— Какво общо има тук лазерът?! — възмути се Космос. — Антон е учил електроника в института при баща си, а после е работил не къде да е, а във Федералната агенция за правителствени връзки и информация, разбра ли? Той дава деветдесет и пет процента защита от подслушване — това не ти е тинтири-минтири!

— За такива пари можеше да даде и сто процента — отбеляза Пчелата.

— Сто и Господ Бог не може да ти даде. — Космос се стовари на дивана до Белия и вдигна краката си на масичката.

— А! — недоволно се смръщи Пчелата, разлиствайки някакви книжа. — Това са лиготии…

Саша и Космос бързо се спогледаха. Космос сви презрително устни.

— Както и да е, няма лошо да се провери преди изборите — с помирителен тон каза Саша и цитира: — „Скрий онова, което говориш ти, научи онова, което говорят другите, и ще станеш истински Властелин.“ Николо Макиавели…

— Виж какво, уважаеми Николо — откъсна се от документите Пчелата и поклати неодобрително глава. — Ако мислиш да разговаряш по този начин с избирателите, ще се издъниш като стой, та гледай. Трябва да говориш по-просто и тогава хората ще те харесат.

— Че какво по-просто от това, мама му стара? — изсумтя Саша.

На вратата на стаята за преговори се появи загриженият Макс и без да каже нито дума, се приближи до Белов.

— Саша, нас такова… подслушват ни — едва чуто прошепна на Белов. — Антон намери някакъв нит ей там на стената…

Всички моментално скочиха на крака и един след друг влязоха на пръсти в кабинета. Застаналият на стълбата Антон се обърна към момчетата, сложи пръст на устните си и показа нагоре. Там под свалената плоскост на декоративната ламперия в горния ъгъл на стената проблясваше бръмбарът на подслушващото устройство. Саша погледна с насмешка Пчелата, който стоеше крайно озадачен. В отговор той само вдигна ръце и пъхна в пазвата на Антон, който бе слязъл долу, пачка зелени банкноти.

Белов веднага се покатери на освободената стълба. Внимателно огледа устройството и изведнъж намигна на приятелите си с момчешко лукавство.

— Абе, знаете ли какво си мисля, защо ли не взема да пратя по дяволите тези избори?! — каза право срещу бръмбара.

— Какви ги дрънкаш, Саша, да не си откачил?! — веднага влезе в тона му Пчелата.

— Ами, да, наистина? — продължаваше Белов. — Нали знаете кой побеждава на изборите? По-силният! А в случая кой е по-силен? Во-ло-дя…

Приятелите му прихнаха, а той побутна леко с нокът лъщящата издутина на бръмбара и ехидно се усмихна:

— Володенка! Престани да правиш бели, чуваш ли?

19.

Снегът в Москва отдавна се бе разтопил, а тук, в подмосковската горичка още се бяха запазили островчета от набраздени, синкаво-сивкави преспи. Усърдният и словоохотлив фотограф се разпореди да изкопаят яма на фона на един от тях.

Докато двама мрачни работници чоплеха земята с лопати, Каверин се подготвяше за снимките. Издокараха го в непромокаем армейски комбинезон и военен шинел, целият в кал. След това една миловидна млада гримьорка се зае с лицето му. Залепиха му едноседмична брада и му нарисуваха синини, кръвоизливи и тъмни кръгове под очите. Физиономията му стана доста страховита, но фотографът, който командваше всичко на снимачната площадка, остана доволен.

— Добре, Юленка! Сега се заеми с кавказкия бунтовник, котенце…

Малко встрани, до микробуса, стояха петима мъже, облечени със зимни маскировъчни якета, със зелени превръзки на главите и с автомати в ръце. Някакво друго момиче им залепяше черни мустаци и бради. Осветителите подреждаха апаратурата си край ямата, а фотографът непрекъснато притичваше от едната до другата група и пришпорваше всички.

Застанал горе на огряното от априлското слънце хълмче, подполковник Веденски наблюдаваше суетнята. Общо взето, идеята да се направи серия от снимки за страданията на Каверин, докато е бил в плен при чеченските бунтовници, беше негова. Той смяташе, че публикуването им в пресата ще прибави към вота на неговия подчинен гласовете на доста милозливи възрастни избирателки.

И въпреки това тази фалшификация не се харесваше особено на Игор Леонидович. Мишата тупурдия долу го отвращаваше, въпреки че лицето му не изразяваше никакви чувства.

В това време фотографът започна да подготвя мизансцена. Той подреди брадатите мъже с автоматите покрай ямата и накара Каверин да слезе долу, като подробно го инструктира какво трябва да прави. Кандидатът за депутатското кресло с недоволен вид се спусна в ямата, но се оказа, че тя едва стигаше до кръста му. Това, естествено, не беше достатъчно.

— Идиоти! — нахвърли се фотографът върху копачите. — Нали ви казах, че трябва да стига до гърдите! Според вас това какво е, гърди ли са? — Той посочи с пръст към Каверин, който се въртеше из ямата, и го забоде точно в закръгленото му коремче.

— Ами то… Там има вода… — оправдаваха се работниците. — Как ще стои във водата?

На дъното на ямата наистина имаше вода. Краката на Каверин, който беше обут само с обувки и гумени галоши, започнаха да замръзват.

— Вижте какво, как ви беше името? — раздразнено подвикна той на фотографа. — Хайде да побързате малко, ще се вкочаня тук!

Той веднага забрави за копачите и се втурна към клиента си.

— Владимир Евгениевич! — занарежда фотографът, размахвайки отчаяно ръце. — Ама не можем да снимаме така! Разбирате ли, ракурсът е много несполучлив, пък и общата композиция… Владимир Евгениевич, вие трябва да стоите по-ниско… А защо не застанете на колене?! — хрумна му изведнъж.

— Какво?! — възмути се Каверин.

— Само за една минутка, Владимир Евгениевич, само за минутка! — примоли се фотографът.

Володя разкриви гримираното си лице и неохотно се съгласи:

— Добре, само че по-бързо… И ми пригответе коняк!

Подпря се на ръба на ямата и се свлече на колене. Фотографът се хвърли към статива, притисна лице до апарата и се развика:

— Владимир Евгениевич, скрийте протезата си, тук вие все още имате ръка! И моля ви, погледнете по-твърдо и мъжествено. Като Брус Уилис в „Умирай трудно“. Точно така! Отлично! Бунтовниците, придайте си по-суров вид! Озъбете се като зверове! Автоматите — по-близо! Така!

Единият от брадатите мъже опря дулото на автомата до главата на Каверин. „Пленникът“ впери поглед в него и си придаде вид на благороден и непоколебим човек. Светкавицата на фотоапарата засвятка.

— Така! Отлично! Готово! — възкликна радостно фотографът.

Брадатият мъж веднага прибра автомата си, подаде ръка на Каверин и го измъкна от ямата.

— Ох, замръзнах, по дяволите! — ядосано измърмори „пленникът“.

— Няма нищо, Владимир Евгениевич, сега ще ударите едно коняче! — Фотографът енергично помаха на някого, извини се и изчезна.

Осветителите започнаха да намотават кабелите и да прибират апаратурата по калъфите. Бунтовниците разговаряха помежду си, докато отлепяха фалшивите си бради. После поеха към автобуса.

Младата гримьорка дотича при Каверин с пластмасова чаша коняк в ръка. Щом Володя гаврътна питието наведнъж, започна да му сваля грима. След четвърт час, измит и благоухаещ, Каверин се изкачи при колата на Веденски, която го очакваше.

— Едва не се вкочаних, мамка му! — оплака се.

Игор Леонидович му кимна със съчувствие и му подаде няколко изписани на машина листове.

— Владимир Евгениевич, ето ви вашата героична биография. Трябва да я научите като „Отче наш“.

Каверин разсеяно плъзна очи по текста, крачейки бавно към колата.

— Всъщност това е една истинска история на офицер от войската — обясни Игор Леонидович. — През януари той е попаднал в плен край Курчала, а после са го разстреляли.

— Курчала ли?! — оживи се Каверин. — Там съм бил на една сватба. Имам и приятели.

— Никакви сватби — категорично поклати глава Веденски. — Там сте били в една яма. Забравете за приятелите си. Не споменавайте никакви имена и названия. Не е необходимо да изпадате в подробности.

— Не, Леонидич, ама така също не може — с известна наглост възрази Володя. — Какво значи „забравете“? През всички тези години аз съм пропътувал цялата Чечения и там имам много приятели, които са страш-ш-но уважавани хора…

— Владимир Евгениевич, действителността не ни интересува — търпеливо му обясни подполковникът. — Ако разкажете на хората онова, с което всъщност сте се занимавали, не само че няма да влезете в Думата, ами ще отидете в затвора в Колима. Но ние сме длъжни да използваме вашия чеченски опит в тази кампания.

Стигнаха до колата и Каверин се настани на задната седалка. Той ту гледаше разсеяно Веденски, който продължаваше да говори, ту свеждаше очи към текста с новата си биография. Изобщо не можеше да се разбере дали чува онова, което му говореха. Игор Леонидович направо се вбесяваше от този негов маниер, но той стоеше прав пред седналия Володя и невъзмутимо продължаваше да го инструктира:

— Моята задача е да ви вкарам в Думата. Вашата задача е да ми помогнете за това. Вие имате един изключително опасен конкурент. Нека си имаме взаимно доверие и да действаме съгласувано. Утре вие ще се запознаете със своя имиджмейкър — ама, че отвратителна дума. Той е много добър специалист и е наш човек. Трябва да го слушате за всичко. Разбрахме ли се?

Веденски млъкна. Каверин за пореден път вдигна глава и погледна подполковника. Лицето му не изразяваше абсолютно нищо — нито мисъл, нито гняв, нито одобрение. Той отвори уста и каза:

— Хайде да отрежем езика на Белов, да го изпържим и да го изядем.

Каверин произнесе тази фраза с равен като на робот глас.

От думите му по гърба на невъзмутимия Веденски пробягаха тръпки. „Това пък що за шегичка е?“ — смутено си помисли той.

А Каверин се изкашля и отново се задълбочи в текста, сякаш нищо не се бе случило.

20.

Както винаги в неделя приятелите се срещнаха в болничната стая на Фил. Това отдавна вече се бе превърнало в традиция. В началото всеки път, когато се събираха край леглото на Фил, Белов, Космос и Пчелата очакваха някакво подобрение, но неделите се нижеха една след друга, а състоянието на техния приятел не се променяше.

С течение на времето посещенията в болницата се превърнаха в традиция и в някакъв обред за вярност към дългогодишната дружба. Често ставаше така, че тук те обсъждаха разни неща, вземаха важни решения и крояха планове. Всички смятаха, че това е правилно, защото това обстоятелство им създаваше илюзията, че Фил продължава по някакъв начин да участва в работите на Бригадата.

Ето, че и тази неделя Белия влезе в болничната стая, седна на стола и започна да преглежда днешните вестници. Разгърна първия и веднага се натъкна на една голяма, разположена почти на четвърт страница снимка на Каверин. На нея съперникът му беше изранен и изтощен и стоеше с непоколебимо и мъжествено изражение в една дълбока яма под прицела на автоматите на бунтовниците.

Белов възкликна с изумление и насмешка:

— Ех, мама му стара! „От чеченския плен — в депутатския стол“ — прочете той заглавието на статията, изсмя се и разпери ръце. — Какъв ти плен, по дяволите?! И това ми било жертва на войната…

Пчелата, който подреждаше чашите на масичката, хвърли един поглед към вестника и възмутено отбеляза:

— Лъже като Троцки, мамка му…

Извади от хладилника бутилка шампанско, започна да я отваря и продължи:

— Помолих Ваха и той проучи всичко за него. След онази касапница на гарата го прибрали хората на Тариел и той, мръсникът, веднага впил зурла в кранчето. После скъсал с турците и получил права за възстановително строителство. С една дума, здравата се е нагушил!

Белов процеди през зъби:

— Вечно оцелява като котка!

— Абе, дай да му светим маслото и толкова — предложи Пчелата.

— Не може — поклати глава Белов. — Той е под закрилата на федералните.

— Стига, бе! — Наливайки шампанското в чашите, Пчелата застина от изумление и попита: — Ами, тогава ти как се каниш да спечелиш изборите в конкуренция с него?

Саша сви рамене:

— Кротко и мирно.

В болничната стая влезе Космос. Той носеше букет бели рози и ваза с вода. Остави вазата на нощното шкафче до леглото на Фил, сложи цветята в нея и внимателно ги подреди.

— И отдавна ли е под шапката на федералните? — попита Пчелата Саша.

— Най-малко от три години…

— Ей, я стига сте дрънкали… — обърна се към тях Космос. — Защо не престанете да говорите за работа? При Фил ли сме дошли или какво?

— Косе, не се тръшкай… — отвърна Пчелата, разглеждайки вестника.

Космос го стрелна с мрачен поглед, приседна внимателно на края на леглото, наведе се към Фил и се заслуша. Щом видяха това, приятелите взеха чашите си и също се приближиха до леглото. И тримата мълчаха.

Пред тях лежеше приятелят им — неподвижен, блед, с хлътнали бузи. Половината от лицето му беше скрито под маската на апарата за изкуствено дишане, а по екрана на осцилографа се носеха равномерните линии на импулсите от животоподдържащата система. Всичко си беше както обикновено и както винаги…

Саша въздъхна и вдигна чашата с шампанско.

— Момчета, хайде да пием за Валера. Дано издрапа.

Момчетата също вдигнаха чашите си.

— И за твоята победа, Саша — добави Пчелата.

— Не — възрази Космос. Стана, поколеба се и предложи: — Хайде да пием за това винаги да бъдем рамо до рамо.

— Точно така — почти едновременно кимнаха Пчелата и Белов.

Те доближиха чашите си. Но приятелите не успяха да отпият от тях, защото до главата на Фил се разнесе тънко и пронизително пиукане. То идваше от една медицинска апаратура, а равномерните импулси по монитора се смениха с безразборно начупени линии.

— Какво става? — сепна се Саша.

— Не разбирам… — загрижено промърмори Космос. — Каква е тази работа?

Погледите и на тримата бяха приковани към разбунтувалите се уреди и затова никой не забеляза как клепачите на Фил леко потрепнаха.

Вратата се отвори и в болничната стая влезе разтревожена медицинска сестра.

— Момчета, какъв е този бардак тук?! — възмути се веднага тя.

— Ей, госпожо, какво става? — попита Пчелата.

— Тихо, тихо, ей сега ще разберем… — Момичето погледна към апаратите, обърна се и изкомандва: — Марш веднага оттук!

— Не, първо ни обясни какво става, човекът ли отива на кино или апаратурата ти? — наежи се Космос.

— После ще ми задавате въпроси! — отряза го медицинската сестра, побутвайки енергично младежите към вратата.

Те дори не успяха да мигнат, когато се озоваха в болничния коридор както си бяха с чашите в ръце.

— Не, това май не е от апаратурата… Какъв беше този звук? — чудеше се Космос.

— Дявол знае… — сви рамене Саша.

Не минаха и пет минути и медицинската сестра излезе от стаята. В едната си ръка носеше наченатата им бутилка шампанско, а с другата набираше някакъв номер на мобилния си телефон.

— Извинете, какво беше това? — попита Белов.

— С приятеля ви всичко е наред — побърза да го успокои момичето и напъха бутилката в ръцете му. — Понякога стават такива неща, техниката започва да се държи странно. Все пак той е жив, усеща нещо, сигурно си мисли някакви неща. А пък вие си правите купон там! — Тя поклати още веднъж глава и бързо пое нататък.

След като се отдалечи на няколко крачки от тях, медицинската сестра допря мобифона до ухото си.

— Борис Моисеевич, обаждам ви се във връзка с Филатов… — тихо заговори тя, отдалечавайки се по коридора.

Приятелите се спогледаха разтревожено и мълчаливо се вторачиха след нея.

21.

— Ваня! — извика Олга. — Ела да закусиш!

Петгодишният Ваня Белов влезе в кухнята, притискайки с две ръце слушалките до ушите си. Момченцето тресеше в такт с музиката къдравата си главица и потропваше с крака. То се опита да се покатери на стола както си беше със слушалките, но майка му не му позволи. Олга свали от главата му уокмена и слушалките.

— Защо, бе, мамо? — изненада се Ваня. — Ама, това е Чайковски, Петата симфония, част втора…

— Сядай да закусваш, Чайковски! — подсмихна се тя.

Ваня седна край масата и веднага посегна към купичката с бонбони. Олга я премести в другия край.

— Първо ще пиеш айран — строго каза тя.

Ваня направи недоволна физиономия и започна да ръмжи.

— Не ръмжи! — скара му се Олга.

Момченцето отпи от айрана, облиза устни и попита:

— Мамо, утре нали е събота?

— Утре е четвъртък.

— А след четвъртък събота ли следва?

— Хубава работа! — засмя се тя. — След четвъртък следва петък…

В кухнята влезе бабата с разтворен вестник в ръка.

— „Кандидатът за депутат Александър Белов…“ — с нескрита ирония прочете тя и подаде вестника на внучката си. — Оленка, видя ли това?!

— Видях го — усмихна се младата жена.

— И какво мислиш по този въпрос?

Олга се поколеба. Щом разбра, че Саша е решил да се яви на изборите, тя се зарадва, само че предпочиташе да не показва задоволството си. Страхуваше се нещо да не се обърка, защото беше сигурна, че тази стъпка не бе просто поредната авантюра на нейния неукротим мъж. В тази неочаквана постъпка тя виждаше не само неговото желание да промени живота си и да се раздели с престъпния свят. Саша искаше да си върне семейството и Олга беше убедена в това. Изборите бяха шанс да оправят всичко в своя живот.

Баба й вероятно не споделяше нейното убеждение, затова Оля само неопределено сви рамене, сведе очи и каза:

— Е… той отдавна се стремеше към това. Сигурна съм, че ще спечели.

— Аха, ако не го тикнат в затвора… — ехидно изсумтя бабата. Погледна с подозрение засмяната си внучка и строго попита: — Подаде ли молба за развод?

— Бабче, хайде да си поговорим за това друг път, искаш ли? — Олга се навъси и леко поклати глава, поглеждайки изразително към сина си.

Сега, когато Саша се бе включил в изборната надпревара, на нея дори и през ум не й минаваше да се развежда, камо ли да обсъжда тази неприятна тема с агресивно настроената си баба.

— Мамо, а след петък събота ли следва? — отново започна да я разпитва Ваня.

— След петък следва събота — потвърди Олга.

— А тати ще дойде ли в събота? — стигна Белов-младши до най-важния за него въпрос, макар да знаеше много добре отговора.

— В събота — засмя се Олга и разроши непокорните къдрици на сина си. — Хайде, яж! А после отиваш да свириш.

Ваня погледна тъжно към оставената на диванчето цигулка и тежко въздъхна. Все пак до събота имаше още много, много време.

22.

Каверин се върна от московския офис на своите чеченски приятели с подарък. Джигитите замъкнаха в апартамента му огромна картина с големина два на три метра, увита в опаковъчна хартия. Кандидатът за депутатския стол явно нямаше търпение да види подаръка и затова изпрати набързо гостите си и разряза въженцата.

Картината го стъписа. На фона на един огрян от слънце планински връх беше изобразен запенен вран жребец, който риеше с копита. А върху него с прекрасна бяла кавказка шапка на главата и с бяло наметало на раменете седеше той — Володя Каверин, невъзмутим и величествен. Зад гърба му се извисяваха някакви чудновати конструкции на нефтени съоръжения, които не успя веднага да разпознае. Картината беше с разкошна позлатена рамка.

Без да откъсва очи от картината, Володя се отдръпна на няколко крачки от нея. Ако кажеше, че картината му харесва, това означаваше да не каже нищо. Той беше възхитен, възбуден и трогнат. И не забелязваше нито очевидните диспропорции, нито неестествения колорит, нито общата несъразмерност на композицията. Дори и това, че нефтените конструкции приличаха повече на Айфелови кули, също не му изглеждаше като недостатък. За него основните достойнства на платното се съдържаха в личността на конника, във величествената му поза, в мъжественото му лице и в мъдрия му поглед.

След като се наслади на картината, Каверин реши веднага да я окачи. Трябваше да освободи място за монументалния шедьовър на неизвестния живописец и затова решително смъкна от стената няколко репродукции.

Володя беше обзет от нетърпение. Бързо си облече домашния халат, домъкна една стълба, взе дрелка и други инструменти и без да губи време, се захвана за работа.

Ала само след пет минути установи, че няма да може да се справи с бетонната стена. Дрелката почти не можеше да проникне в бетона, но това беше половин беда. Много по-лошо бе нещо друго — че му се налагаше да борави най-вече само с лявата си ръка, тъй като протезата с черната ръкавица му беше лош помощник.

След като се помъчи известно време с дрелката, Каверин грабна чука и длетото. Не успяваше да задържи инструментите с изкуствената си ръка, Володя се нервираше и непрекъснато ругаеше през зъби. Но и през ум не му минаваше да се предава. Облян в пот, той удряше с тежкия чук по главичката на длетото. Бетонните парчета отхвърчаха към лицето му, ръката му се наля с оловна тежест, краката му трепереха от напрежение…

От време на време Каверин спираше и опираше мокрото си чело в непокорната стена.

— Дяволска работа!… Гадост!… — шепнеше той, задъхвайки се, но след пет минути отново започваше да блъска с чука.

Каверин беше много упорит и след половин час стената най-сетне се предаде. След един пореден удар длетото се заби в бетона и дупката беше готова. Бяха му необходими още няколко минути, за да постави дюбела и да сложи винта.

Залитайки от умора, той окачи картината, бавно слезе от стълбата и си пое въздух. Отдалечи се в дъното на стаята и като се придвижваше от единия до другия й ъгъл, започна да се любува на картината от различни ракурси. Беше горд, но не само заради картината, но и с победата си над стената.

В антрето се разнесе шум от отваряне на врата.

— Володя, вкъщи ли си?! — попита високо жена му.

Той не отговори.

Потраквайки с токчетата си, Света влезе в хола и видя своя преливащ от задоволство мъж срещу огромната картина.

— Какво ще кажеш, а? — със зле прикрита гордост попита Каверин. — Едни приятели ми я подариха…

Света се облегна на рамката на вратата и с недоумение се загледа в нелепата цапаница. Мъжът й търпеливо очакваше тя да изрази възторга си, но Света не бързаше да се възхищава. Тя извади цигара, запали я и уморено поклати глава:

— Володя, ти си луд…

Каверин се вкамени. Лицето му бавно започна да се налива с кръв и той посегна към оставения на стълбата чук. За щастие Света забеляза това негово движение. Тя се изплаши, напрегна се и смутено промърмори:

— Володя, какво ти става?

Каверин сграбчи чука, извърна се към жена си и яростно изрева:

— Ще те убия, кучко-о-о!

Света изпищя и отскочи настрани, а в същия миг чукът се заби в дървената рамка на вратата точно до мястото, където само преди секунда стоеше тя.

23.

Белов разговаряше в предизборния си щаб с двама специалисти по предизборните технологии, които трябваше да се заемат с неговата кампания. Пчелата ги беше изнамерил отнякъде. Той му се обади и започна да увещава Саша, че въпросните мъже са най-добрите. Белов и без това беше решил да привлече в отбора си такива специалисти, затова помоли приятеля си да ги докара при него колкото се може по-скоро.

След по-малко от час Пчелата нахлу в кабинета му. Той страшно много бързаше, затова веднага го засипа с поток от информация:

— С две думи, Саня, тези двамата са най-добрите! Професори са, мамка му! Абе, какви ти професори, същински вълшебници! Впрочем, казват се Гудвини! Страшно много хора са извлачили по изборите! И в Думата са ги вкарали, и в тези… мулти… ципалитети… Пу, мамка му, направо можеш да си прекършиш езика! Ама ти ме разбра, нали? С една дума, хората си знаят работата, сам ще се убедиш, те са там — в приемната при Люда…

— Пчьолкин, чакай малко, какво си се разбързал? — усмихна се Белов.

— Абе, хората ме чакат в банката, а пък аз тука се занимавам с твоите имидж… — отново се запъна Пчелата, но все пак довърши думата почти на срички: — Имидж-мей-къри!

— И защо се казват Гудвини? Да не би да са братя?

— Откъде да знам, Саня! Виж какво, аз хуквам, може ли?!

— Добре, де, върви! — махна с ръка Белов. — Кажи на Гудвини да влязат.

Пчелата изскочи от кабинета, а след него на вратата се появиха двама мъже на около трийсетина години. Те ужасно много си приличаха. И двамата не бяха много високи, имаха къдрави коси и пухкави кръгли лица и носеха малки кръгли очилца. Спокойно можеха да минат за братя. Единственото, по което се различаваха, беше цветът на косите им. Единият беше с черна като смола коса, а другият — с рижава.

— Гуревич — представи се първият.

— Двинкер — кимна другият.

„Ето защо са Гудвини…“ — досети се Саша. Той стана да посрещне гостите си и им стисна ръцете:

— Александър Николаевич Белов, моля…

Саша се върна на мястото си зад бюрото, а Гудвини седнаха срещу него. Извади предизборния си плакат и го разгърна пред специалистите.

— Е, какво ще кажете?

Този плакат му харесваше, а девизът към него — „Ще науча властта да отговаря за делата си“, беше измислил сам.

Рижият Гудвин присви очи, разгледа плаката и закима:

— Ако правилно ви разбирам, вие се каните да изградите предизборната си кампания върху образа на волевия и мъжествен човек, който трябва да бъде възприет като лидер. Посланието е вярно, но е прекалено — как да се изразя по-точно — агресивно. Съгласен ли сте с мен, Александър Николаевич?

— Трудно ми е да кажа — избегна отговора Белов. — За мен тази работа е нова и затова съм поканил вас.

Другият имиджмейкър замислено придърпа плаката към себе си. Саша премести съсредоточения си поглед към него.

— От моя гледна точка, Александър Николаевич — започна черният Гудвин, — ние трябва да се разграничим от образа на човека, който живее в света на големите пари и на всичко, свързано с тях. Обикновено електоратът слабо се интересува от деловите качества на кандидата.

— Разбирате ли, у нас, в Русия, електоратът гласува със сърцето си… — с плаха усмивка продължи мисълта на партньора си рижият Гудвин. — За нас е важно да открием във вас онези качества, които ще позволят на избирателите да видят във вас човека.

— Тъ-ъ-ъй… — повдигна учудено вежди Белов. — Значи, излиза, че човекът в мен тепърва трябва да се търси, така ли?

Черният Гудвин хвърли поглед на Рижия, който очевидно бе направил гаф.

— Боя се, че не ме разбрахте правилно… — отбеляза той, притискайки към гърдите си пухкавите си ръчички. — Разбирате ли, аз имах предвид това, че вашият имидж…

— Всичко е наред — прекъсна го с усмивка Саша. — Хайде, предложете нещо, къде да потърсим човека?

— Безусловно — в семейството. Жената, децата… — подхвана рижият Гудвин.

— Родителите, приятелите… — допълни Черният.

— Биографията, службата в армията…

— Благородните човешки постъпки…

— Заниманията, житейските интереси, хобито…

— Контактите с творческите среди…

— Помощите за децата, за сираците, за инвалидите…

— Грижата за спортистите…

— Стоп, стоп, стоп! — Саша се засмя, вдигна ръце и с шеговито отчаяние завъртя глава: — Където и да бръкнеш, има само компромати!

Имиджмейкърите озадачено се спогледаха.

— Тогава нека да започнем от семейството — предпазливо предложи рижият Гудвин. — Все пак семейството е по-важно от всичко останало.

— Да, семейството е по-важно от всичко останало… — замислено се съгласи Саша.

24.

Още от сутринта Ваня се въртеше из двора покрай къщата в очакване на баща си. И веднага щом ролс-ройсът на Белов се показа в края на уличката, момченцето изтича през портичката и хукна към колата.

— Тате! Тате! — радостно викаше то.

— Здравей, скъпи мой! — Белов грабна сина си и го подхвърли във въздуха. — Защо си толкова лекичък, вагабонтино? Пак ли отказваш да ядеш каша?

Олга дочу виковете на сина си и излезе от къщата, потръпвайки зиморничаво.

— Тичай в колата, ей сега ще тръгнем — пусна на земята момченцето Саша и се обърна към жена си: — Здравей…

— Здрасти — усмихна му се сдържано Олга и кимна на излезлия от автомобила Макс: — Здрасти, Макс!

Саша се поколеба. Той трябваше да проведе сериозен разговор с жена си. Гудвини настояваха да се заснемат семейни клипове със задължителното участие на съпругата и щастливия им син. Белов трябваше да обсъди това с Олга, само че не знаеше как да подхване тази деликатна тема. Той дори нямаше представа дали тя изобщо е разбрала, че се кани да се яви на изборите. Всъщност последният въпрос веднага намери отговор.

— Сега ти вече си… как му викаха? — публична личност, така ли? — подсмихна се Олга.

— Че как! — малко смутено промърмори Саша. — Вече знаеш, така ли?

— И още как, плакатите ти висят на всяка стена!

Той реши, че моментът е много подходящ. Олга сама беше заговорила за изборите и сега му оставаше само да насочи разговора към снимките. Понечи да подхване тази тема, но най-неочаквано изтърси:

— Много добре изглеждаш. Страните ти са порозовели…

— Тук въздухът е чист — обясни му с усмивка Олга. „Добре, де, после ще й кажа… Довечера…“ — помисли си Саша.

— Е, ние ще тръгваме… — кимна той някак притеснено на жена си и се отправи към ролс-ройса. Вече отворил вратата на автомобила, се извърна към Олга: — Имам една работа за теб за сто милиона.

— Какво говориш? В брой ли? — пошегува се тя.

— И на ръка… — рязко изрече Саша, защото се ядоса на собствената си нерешителност.

— Интересно… — Жена му виждаше, че той иска да й каже нещо и нарочно протакаше разговора с надеждата, че все пак щеше да заговори за намеренията си, които (тя бе почти убедена в това) по някакъв начин бяха свързани със семейството им. — А къде ще ходите днес?

Саша сви рамене.

— Не знам. Ще решим. Може би в зоологическата градина… До скоро.

— До скоро…

Белов затръшна вратата и ролс-ройсът потегли.

Колата едва бе успяла да излезе на шосето, когато детето протегна ръка към седналия на предната седалка Саша.

— Тате, виж! С мама първи го видяхме! — Ваня подаде на баща си някакво смачкано парче от вестник.

Белов го разгърна. Оказа се, че това беше една негова снимка, която някой бе изрязал от вестник. Той я разглади върху коленете си и я върна на сина си.

— Мама каза, че ще те покажат по телевизията! — гордо заяви Ваня.

— Когато се върнем, ще я помоля да покажат и вас с нея — обеща му твърдо Белов.

— Наистина ли?! Страхотно! — засияха очичките на момченцето. — Само че, знаеш ли, тя сигурно няма да се съгласи. Когато видя, че изрязах снимката ти, веднага се разплака.

Саша се обърна назад и нежно разроши къдравите косици на Ваня.

— Ти я слушай, тя е жена и трябва да я щадиш. Разбрахме ли се?

— Ясна работа — важно кимна детето.

Белов се подсмихна и попита:

— Е, къде отиваме, ти командваш парада! Искаш ли да отидем в зоологическата градина?

Ваня смешно смръщи личице и категорично завъртя глава.

— Ваня, не се чуди, кажи къде отиваме? — повтори Саша.

Момченцето хитро присви очички и помоли:

— Ама, първо ми обещай, че ще отидем там, където кажа!

Саша се засмя и кимна:

— Няма проблеми!

— Ще стреляме! С пистолет! — радостно извика синът му.

Малко озадачен от този избор, бащата се замисли. Подобно начинание изобщо не би се харесало на Олга… Но пък, от друга страна, вече беше обещал на Ваня. „Добре, де — реши, — ще ни се наложи да си поиграем на конспиратори…“

— Да вървим натам, Макс — кимна той на охранителя си.

— Ура-а-а! — възторжено се развика отзад Ваня.

На стрелбището, оборудвано в едно от мазетата на офисите на Бригадата, Саша заведе сина си при различните мишени. Те изобразяваха и гангстери, и полицаи, и чудовища с ужасен вид, и диви зверове — глигани, вълци, лисици…

— Е, скъпи мой, по коя мишена искаш да стреляш? — попита той. — По чичковците ли?

— Ъ-ъ! — завъртя глава Ваня. — Те изпълняват мисията си.

— Тогава по зверчетата, така ли?

— Ъ-ъ! Те са милички и имат синове.

— Точно така… — Саша окачи две обикновени кръгли мишени и хвана сина си за ръката. — Ела да ти сложа наушниците.

До линията за стрелба сложи на главата на сина си големи червени наушници.

— Ето така… Добре ли е?

Ваня кимна:

— Аха… Само че почти не чувам с тях. А къде е пистолетът?

— Ей сега ще ти го дам…

— „Ей сега“ вече мина, къде е пистолетът, тате?

Белов измъкна пистолета иззад гърба си, дръпна затвора и сложи оръжието в малките детски ръчички.

Ваня сграбчи пистолета с две ръце и го насочи към мишената. Придържайки оръжието, баща му приклекна до него.

— Общо взето, пистолетът се държи с две ръце, за да не се измориш, когато трябва дълго да чакаш — обясни той. — Но така не можеш да бъдеш точен.

— Защо да не мога, по филмите правят така… — учуди се детето.

— Е, там всичко могат да правят. Това е на кино.

Ваня послушно свали едната си ръка, пистолетът безпомощно затрепери и клюмна надолу.

— Да — бе принуден да се съгласи Саша, — дръж го с две ръце, още е тежък за теб. Така, сега сложи показалеца си на спусъка. Прицели се с дясното око, затвори лявото. Мисли за мишената, дишай равномерно… После не дишай и бавно натисни спусъка, разбра ли? Е, синко, хайде…

Белов стоеше зад детето и затова не видя как от страх Ваня силно стисна двете си очи и рязко натисна спусъка. Разнесе се изстрел. Момченцето отвори широко очи и погледна възторжено баща си.

— Страхотно! — слисано въздъхна то.

— И какво уцели? — Саша се надвеси над окуляра на далекогледа, опитвайки се да намери следи от куршума по мишените. — По лявата ли стреля или по дясната? А, Ваня? Къде се прицели, кажи, де?

— В мишената… — объркано измърмори момченцето.

— Ех, ти, кьопчо! — усмихна се Белов. — Я виж как ще стреля баща ти.

Той се изправи, вдигна глава, изпъна ръката си с пистолета, примижа и се прицели. Устните му бяха стиснати, а лицето — каменно. Ваня, който не сваляше очи от баща си, прошепна:

— Тате, приличаш на Батман…

Саша направи няколко бързи последователни изстрела. Куршумите попадаха един след друг в центъра на мишената.

— Това е. Учи се, докато съм жив… — усмихна се Белов, но осъзна, че е изтърсил голяма глупост, и веднага се плесна на шега през устата.

— Тате, дай да видя… — повдигаше се на пръсти към далекогледа Ваня, тъй като не можеше да стигне до окуляра. Саша го повдигна и момченцето възхитено възкликна: — Страхотно! Браво, тате! Всички са точно в десетката!

Саша смени пълнителя и подаде пистолета на сина си:

— Е, ти си наред…

Но Ваня дори не погледна към оръжието. Той вдигна към баща си кръглите си, пълни с възторг очи и едва чуто прошепна:

— Тате, нали няма да ни напуснеш?

Саша усети как гърлото му се сви. Клекна пред сина си и бавно завъртя глава:

— Никога…

— Ама, съвсем никога ли? — засия Ваня, който беше повярвал на баща си.

— Съвсем никога… — повтори като заклинание той.

Ваня се хвърли на врата му, притисна се силно към него и замря. Саша също не помръдваше и с примряло сърце усещаше до бузата си горещото, развълнувано дишане на сина си.

Те прекараха на стрелбището почти половината ден и най-сетне Ваня започна да уцелва мишената. А сетне последваха сладкарница, бадемов сладолед в кристална купичка, въртележка в парка „Горки“, игри на автоматите… Така и не стигнаха до зоологическата градина.

Белов и синът му се прибраха чак вечерта, когато Олга вече беше започнала да се притеснява. Ваня отвори с гръм и трясък вратата и разкопчавайки якето си в движение, затрополи нагоре по стълбата. След него в къщата влезе и баща му.

— Ваня, нали помниш какво се разбрахме? — шепнешком попита сина си той.

— Желязно! — кимна детето и радостно се развика: — Бабче! Ние бяхме в зоологическата градина! Знаеш ли колко е страхотно там!

Елизавета Андреевна веднага се появи.

— Така ли? Много добре! — нареждаше тя, докато помагаше на внука си да се справи с якето. — Ваня, събуй си обувките, че ще изпоцапаш навсякъде…

Оля се появи грижливо сресана и издокарана в нов елегантен костюм. Саша мълчаливо й подаде шапката на Ваня. Тя също така мълчаливо я взе, леко се усмихна и му кимна в знак на благодарност.

— Ваня, а къде са ръкавиците ти? — попита тя сина.

— Ето ги! — Той измъкна ръкавиците от джоба си и по пода, точно в краката на Оля, се посипаха гилзи.

— Какво е това?! — изплашено възкликна бабата.

— Ама, че си един конспиратор и ти! — измърмори Саша.

— Така значи, всичко е ясно. Стреляли сте маймунките. — Олга рязко се обърна към Саша. От милата й, малко кокетна усмивка нямаше й следа. — Какви ги вършиш, да не си полудял?! — сърдито попита тя.

Детето погледна виновно баща си и въздъхна.

— Няма нищо, Ваня, не се бой… — намигна му Саша.

— А къде е пуловерът?! — намеси се бабата.

— Пуловерът е в колата, после ще го донеса…

Олга заповяда на сина си:

— Върви да се измиеш, да вечеряш и да си лягаш. Утре рано сутринта си на репетиция.

Ваня още веднъж погледна баща си и излезе от стаята с наведена глава. След него тръгна и възмутената Елизавета Андреевна.

Двамата съпрузи останаха сами и смутено мълчаха. Саша разглеждаше Оля. Чудеше се дали тя наистина се е разхубавила, или той просто е отвикнал от нея.

— Да не би да си боядисала косата си? — попита смутено.

Олга не му отговори и дори не го погледна, но разтърси глава и отметна коси. Те помълчаха още известно време. Младата жена се ядосваше. От нетърпението, с което очакваше този разговор, не бе останала и следа. Нищо не се бе променило и мъжът й си бе останал съвсем същият Саша Белия — един бандит, който забавлява петгодишния си син със стрелба с бойно оръжие! А пък тя, глупачката, си мислеше… Сега вече беше сигурна, че онова, за което той й говореше сутринта, можеше да бъде свързано с всичко друго, само не и с техните семейни проблеми. Тя попита:

— Нали искаше да си поговорим за нещо? Хайде, казвай, слушам те…

Белов погледна студените й очи и разбра, че от разговора няма да излезе нищо. Сега всяка негова дума и всяко негово предложение щеше да бъде посрещнато на нож. На всичкото отгоре Саша искаше да използва снимките на „семейния“ клип като повод за сдобряване. Но за какво сдобряване можеше да става дума в момента, щом те гледаха по този начин:

— Искаш ли да ме почерпиш един чай? С гевречета… Или с каквото има.

— Саша, какво се опитваш да направиш от сина си?! — Погледът й стана още по-твърд.

Той се смръщи.

— Не говори така, Оля… Той ще учи в Англия. И при него всичко ще бъде наред. Просто той е момче, а ти го мъчиш с тази цигулка.

— Изобщо не го мъча! — избухна веднага жена му. — На него му харесва!

Саша се опита да скрие скептичната си усмивка, сведе глава и се съгласи:

— Така ли? Е, щом му харесва, значи му харесва. Ти си майката и ти най-добре знаеш кое как е…

Това смирено съгласие беше толкова неочаквано и толкова несвойствено за него, че Олга веднага се досети:

— И тъй, Белов, какво искаш от мен?

„Не, нищо няма да излезе! По дяволите, някой друг път ще й кажа…“

Саша постоя малко и стана от стола.

— Да. Всъщност не — бързо и объркано отвърна той. — Абе, с две думи, размислих. Както и да е, до скоро!

Бързо премина покрай слисаната и ядосана Олга и тръгна към стълбището.

— До скоро… Донеси пуловера! — извика подире му тя.

— Утре ще се отбия да го оставя! — отвърна й той, докато слизаше по стълбите.

Веднага след това външната врата се хлопна.

И Олга отново едва не хукна след него, и отново прокле Саша, и отново започна да се укорява за несдържаността си. Прибра се в стаята си и прекара повече от час, обзета от тягостни мисли. В крайна сметка Оля се умори от притесненията си и отиде да нагледа сина си.

Нощната лампа до леглото на Ваня светеше. Детето безгрижно спеше. Тя внимателно се приближи до него, за да оправи одеялото му. Надвеси се над Ваня, но изведнъж застина и прехапа устни.

Върху слабичкото рамо на сина й имаше несръчно нарисуван със синя химикалка разкривен келтски кръст — същия като на баща му. А на стената до картинките с Батман и с Човека-паяк, беше залепена с дъвка измачкана изрезка от вестник със снимката на кандидата за депутат в Държавната Дума Александър Николаевич Белов.

25.

Поредният предизборен митинг трябваше да се проведе в едно подмосковско градче — това, в което Каверин научи за своя конкурент. Въпреки всички усилия на организаторите на градския площад се събраха само двайсетина-трийсетина любопитни пенсионери, които бяха дежурни на мероприятията от този род. Те търпеливо чакаха ораторът да свърши речта си, защото обикновено след това раздаваха сувенири, а понякога, ако извадеха късмет, дори и подаръци.

— Съграждани! Демокрацията е в опасност! Престъпниците се опитват да влязат във властта! — с рязък подобен на кучешки лай глас крещеше в микрофона Каверин. — Ние сме длъжни да направим всичко възможно, за да не допуснем това! Крадците трябва да лежат в затвора, а не да седят в Държавната Дума! — Докато говореше, той сочеше с черната си ръкавица към предизборния плакат на Белов. — Това е моята принципна позиция — завърши най-сетне речта си. — Помогнете ми днес, за да видите утре, че справедливостта в Русия е възтържествувала!

Речта му беше последвана от аплодисментите на дузина старци и бабички и на двамата му помощници.

Каверин подаде микрофона на единия от тях, отправи се към своята аудитория и започна да стиска ръцете на хората.

— Браво, Володя! Така им се пада на тези мръсници! Ние сме за теб! — с престорено въодушевление възклицаваха бойките бабички.

Поредният старец му протегна сухата си жилеста ръка, но той изведнъж се спря и застина, взирайки се някъде зад него. Усмивката моментално изчезна от лицето му. Упоритият старец възбудено говореше нещо, ала Володя сякаш не го забелязваше.

На отсрещната страна на площада беше паркиран черен ролс-ройс, а в него седеше Белов. Лицето на Володя се сгърчи от омраза. Очите му се присвиха, докато се взираше в прозореца на лимузината.

 

 

Белов разбра, че съперникът му го е забелязал. Безгрижно му помаха, демонстративно се извърна и натисна копчето за затваряне на прозореца. Затъмненото стъкло се вдигна и го скри.

— Саня, а защо те нарече „крадец“? Да не би вече да са те короновали? — попита седналият зад волана Макс.

— Ами, нали той е жертва на войната, Макс, та затова всичко му се е объркало в главата! — подсмихна се Саша. — Както и да е, да вървим в „Сребърния бор“…

Ролс-ройсът потегли. Когато напускаха площада, Белов се обърна и видя как съперникът му, който все така не помръдваше от мястото си, изпроводи колата му с все същия тежък поглед.

Белия отиваше на среща с Виктор Петрович Зорин. Първо, защото трябваше да извести съдружника си, че напуска управлението на общия им бизнес и че предава ръководството на Пчелата. И второ, защото искаше да обсъди с чиновника своите предизборни изяви. Саша не разчиташе много на помощта на Зорин, макар че той, разбира се, би могъл да му подскаже нещо разумно.

— И откога се возиш в ролс-ройс? — посрещна го с въпрос съдружникът.

— Отскоро, защо?

Виктор Петрович го покани с жест да седне край доста скромно сервираната за чай маса.

— Ами, защото, Саша, сега трябва да се возиш във волга и дори в москвич… — пошегува се Зорин. — За да бъдеш по-близо до трудещите се.

— Моите специалисти по изборите са на същото мнение… — подсмихна се Белов и се настани на стола.

— Значи вече използваш и специалисти? Браво, човек трябва да се отнася сериозно към изборите — сдържано го похвали чиновникът. — Само че знаеш ли какво, Саня, не разчитай кой знае колко на тях. Те са теоретици, а в тази работа понякога трябва да се действа по интуиция. Доверявай се повече на себе си.

— Ами, да, затова се возя в ролс-ройс… — съгласи се той и веднага хвана бика за рогата. — Я ми кажи, а мога ли да разчитам на теб?

— Ако искаш да ти подскажа нещо, моля! — добродушно разпери ръце Виктор Петрович. — През последните пет години къде ли не са ме избирали!

— Ами, да, опитът е голяма работа, мерси — с нескрита ирония отвърна Белов.

Зорин я подмина и съвсем сериозно го посъветва:

— Разчитай повече на пенсионерите. Пращай им поздравления, пиши им разни писма, те обичат такива неща…

Всичко стана точно така, както предполагаше Белов. Зорин му даде да разбере, че няма да си помръдне пръста за неговата предизборна кампания. Виктор Петрович имаше нужда от ортак в сенчестия бизнес, а не в Държавната Дума. От незабележим търгаш, а не от политическа звезда. Не, той не можеше да разчита на помощта на чиновника и това беше повече от ясно. Белов отпи от изстиналия чай и се усмихна.

— Знаеш ли, моите специалисти ме карат да направя един клип, искаш ли да участваш в него? — предложи му той. — Че защо не? Един известен политик подкрепя един млад кандидат за депутат… Ти фотогеничен ли си?

От изненада Виктор Петрович се задави и когато успя да си поеме дъх, се засмя.

— Браво — закима с глава. — Добре, хайде да си говорим направо. Ако ти влезеш в Думата, аз няма да мога да те прикривам повече и ти не бива да разчиташ на моята помощ.

— От компромат ли се страхуваш?

Зорин се навъси. Сплете пръсти и обясни:

— Нещата не са чак толкова прости, Саша. Ето, сега ние с теб седим и пием чай… Ти си един най-обикновен бизнесмен и по тази причина нашата среща, общо взето, никого не интересува. Но когато станеш публична личност, ако ни види заедно, всяка вестникарска пиявица ще превърне това в политически факт! А след това на мен ще ми се наложи дълго и протяжно да доказвам, че не съм камила, ясно ли ти е?

„Че какво по-ясно от това!“ — помисли си Саша. Изведнъж му прилоша. Прииска му се веднага да си тръгне и повече никога да не види този циничен и пресметлив човек, който винаги твърдеше, че му е приятел, но никога не пожела да му помогне в труден момент.

Той доста студено съобщи на Зорин, че оттук нататък всички работи с него ще урежда Витя Пчьолкин и бързо напусна „Сребърния бор“. Дори си помисли, че повече никога няма да стъпи в това заведение.

26.

В предизборния щаб на Каверин беше много напрегнато. В общата стая, облепена с плакати на усмихнатия кандидат със строителна каска на главата, беше шумно. Хора със загрижен вид сновяха насам-натам, телефоните непрекъснато звъняха, ксероксите бучаха, мониторите на компютрите светеха.

Зад стената, излегнат на дивана в своя уютен кабинет, Каверин изслушваше доклада на новия си съветник Вадим — имиджмейкъра, с когото го свърза подполковник Веденски.

— Плакатите ни са добри и като съдържание, и като изработка — сухо и делово информираше шефа си Вадим. — Планът на медиите е утвърден и тук също всичко е наред. Налага се да помислим за последните седмици, когато страстите ще се нажежат. Трябва да се застраховаме и да подготвим радикални ходове с някакъв компромат.

— Игор Леонидович каза ли ти нещо за онзи емигрант? — поинтересува се Каверин.

— Да, вече го доведоха тук. Срещнах се с него и обсъдихме всичко — едва забележимо се усмихна специалистът. — Това ще бъде много силен финт, само че трябва да го поднесем както трябва. Но, Владимир Евгениевич, това не е достатъчно. Необходимо е още нещо стресиращо.

Володя се надигна тежко от дивана, хванал с ръка кръста си, който го наболяваше, и ядосано промърмори:

— Ами, измисли го. Нали си специалист.

— Ясно, Владимир Евгениевич — изопна се като струна неговият съветник от службите. — Ще го имате.

Върху огромното бюро стоеше едно малко препарирано крокодилче с дължина около седемдесет сантиметра. Преди два дни Каверин случайно го зърна на витрината на един магазин и веднага си го купи. Крокодилът страшно му харесваше. Достатъчно му беше да хвърли един поглед към зиналата паст на влечугото и настроението му веднага се оправяше.

И сега той доволно се засмя и прокара нокът по малките, остри зъбки на крокодила:

— Виж го ти него, сякаш е жив, гадината му с гадина!

Вадим само вежливо се усмихна, той очевидно не споделяше възторга на своя бос, свързан с отвратителното влечуго. Каверин забеляза това и студено попита:

— Нещо друго?

— Да — кимна Вадим. Измъкна от папката малък лист и го сложи на бюрото. — Това е макетът на листовката.

Каверин погледна листа. Отгоре се виждаше набиващ се на очи надпис: „Мутрите напират към властта!“. Под него бе разположена ефектна снимка на Белов, на която беше изопнал ръка и с леден поглед и присвито око се целеше с пистолет в нещо. Беше с кафява риза с навити ръкави и черна вратовръзка и приличаше на щурмовак есесовец. Липсваше му само лента с пречупен кръст на ръката.

Под снимката беше набран текст. С лаконични и доста експресивни изрази бяха описани бандитските подвизи на основния конкурент на Каверин. Листовката завършваше със стандартен призив към избирателите да проявят гражданска бдителност и „да не позволят на бандита да седне в депутатското кресло“.

— Общо взето, става — кимна замислено очевидно доволният Володя. — Само че веднага ще кажат, че това е монтаж, не мислиш ли?

— Ами, нека да го докажат… — сви рамене Вадим.

— И фактите са малко…

— Владимир Евгениевич, за какво са ви тези факти? — учуди се имиджмейкърът. — Нашата работа е като на петлите: важното е да изкукуригаме, а пък може изобщо да не съмва!

Каверин помисли малко и се съгласи:

— Добре. Задвижете схемата.

Същия ден Вадим отиде в една малка печатница. Щом научи, че става дума за предизборна листовка, директорът й се поинтересува от тиража.

— Трябват ни пет хиляди екземпляра — отвърна сериозният младеж.

Директорът съобщи сумата. Без да се пазари, Вадим извади от кожената папка макета на листовката. Директорът прегледа бегло съдържанието й.

— А, не, няма да стане! — поклати глава и върна листовката. — Аз не си мешам шапките с бандитите, моят живот си ми е по-скъп…

— Вие не ме разбрахте, уважаеми — многозначително изрече Вадим. — Това е в интерес на сигурността на държавата.

Директорът замислено се почеса по главата и кимна с въздишка:

— Добре, ще я направим.

27.

Смяната й скоро щеше да свърши. Нощната сестра, която Бригадата бе наела да се грижи за Фил, се прозя и се протегна. Ужасно й се спеше, но момичето ценеше това свое работно място и не си позволяваше никакви волности. За да се поразсъни малко, стана и се приближи до прозореца.

Започваше да се съмва. Слънцето още не се бе показало над покривите на сградите, но небето бе започнало да синее и настъпващият ден обещаваше да бъде ясен и слънчев.

Внезапно зад гърба й тревожно запищя зумерът на животоподдържащата система. Момичето се втурна към апаратурата и видя, че по екрана на монитора бързо преминават неравномерни назъбени импулси. До този момент не се бе случвало подобно нещо. Медицинската сестра повдигна клепача на Фил и видя, че зеницата му реагира на светлината! Тя съвсем се обърка, хвърли се към шкафа, грабна спринцовката с ампулата, обърна се към болния и се вцепени.

Клепачите на младежа потрепнаха и… се отвориха!

— Господи! — прошепна смаяната болногледачка и хукна навън.

Когато Белов пристигна в реанимацията, там имаше страшно много хора, а по коридора сновяха лекари със загрижен вид. Разплаканата и трепереща от силното вълнение Тамара го зърна и веднага се хвърли към него:

— Саша! Саша! — шепнеше тя задъхана.

— Какво става там? — попита Белов и я сграбчи нетърпеливо за раменете.

— Той… — Тя не успя да довърши. Изхлипа, забели очи и бавно започна да се свлича на пода. Саша успя да я подхване, предаде я в ръцете на дотичалите медицински сестри, които носеха амоняк, и се понесе към болничната стая на Фил.

— Ей, вие, къде отивате? — сърдито извика подире му една от тях. — Там не може!

Около леглото на Фил се бяха наредили няколко лекари на различна възраст, които напрегнато и развълнувано обсъждаха нещо. Те говореха тихо, почти шепнешком, но всички едновременно. Слепоочията на Саша пулсираха, той се опитваше да долови разговорите, но не можеше да схване бързо изговаряните и напълно неразбираеми медицински термини. По израженията на лекарите също не можеше да се разбере нищо, освен това, че ситуацията беше необичайна. Той се притесни. Изведнъж го обзе страх. Залитна назад, отпусна се на един стол и едва сдържайки раздразнението си, тихо попита:

— Някой ще ми обясни ли какво става тук?

Лекарите сякаш не го забелязваха и само един от тях, който беше най-млад от всички, разсеяно го погледна и измърмори:

— Първо някой трябва да го обясни на мен…

Саша стана и за миг затвори очи. „Господи, помогни му!“ — помоли се той.

Решително и безцеремонно разблъска лекарите и се приближи до приятеля си. Погледна със страх и надежда бледото лице на Фил. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди — затворени очи, кислородна маска, пълна неподвижност… Саша приседна на крайчеца на леглото и внимателно взе ръката на приятеля си. Клепачите на болния бавно се отвориха, а очите му гледаха право напред.

— Братко… — прошепна Саша.

Очите на Фил се насочиха към него и се спряха върху лицето му. За пръв път след дългата и страшна раздяла те се гледаха в очите.

— Братко, чуваш ли ме? — тихо попита Саша с треперещ глас.

Вместо отговор болният притвори за миг клепачи и под тях се търкулнаха две сълзи.

— По дяволите… — прошепна Саша и… заплака.

Протегна ръка към лицето на приятеля си. Избърса сълзите му, без да забелязва своите. Галеше Фил по косите и ту се смееше, ту плачеше. Беше щастлив.

Помолиха го да излезе от стаята, защото лекарите трябваше да се заемат сериозно с Фил. Саша отиде в коридора. На душата му беше светло и радостно. Сега на Белов му се струваше, че всичко ще се оправи — и с Фил, и със семейството му, и с изборите. Вярно, на Фил тепърва му предстоеше дълъг и вероятно труден път до пълното му възстановяване, но все пак той вече бе направил най-важната и най-трудната крачка! По коридора срещу Саша тичаха Космос и Пчелата.

— Какво става? — попитаха те.

— Всичко е наред… — уморено се усмихна той.

— Йес! — Приятелите се хвърлиха на шията му, после веднага хукнаха към стаята на Фил.

— Само стойте тихо! — подвикна подире им Саша.

Той избърса лицето си с бялата престилка, която бе наметнал на раменете, въздъхна и бавно излезе навън.

Прегледът на Фил, който извършваше многобройният отбор от лекари, се проточи. На приятелите му обаче и през ум не им минаваше да си тръгнат. Те търпеливо чакаха в коридора да им позволят да надникнат отново в оживелите му очи.

Най-сетне им разрешиха да влязат при Фил. Тамара, която чакаше заедно с момчетата, беше отишла някъде. Те насядаха около леглото му. Първите възторзи се бяха поохладили и нервната възбуда се смени с тиха и безметежна радост. На лицата им грееха щастливи усмивки. Неподвижният Фил местеше очи по лицата им. И тримата мълчаха, защото нямаха нужда от думи.

За сметка на това болногледачката не млъкваше нито за миг и за кой ли път вече разказваше как се е свестил.

— Поглеждам и какво да видя — той гледа. Господи, само дето не умрях! — развълнувано дърдореше тя, докато прибираше инструментите, оставени от лекарите. — Всички доктори в един глас казват, че това е уникален случай! Обикнах този пациент, той беше известен боксьор, нали така?

— Да, да… — усмихна се Саша. — Благодарим ви, вървете да си почивате, ние ще се оправим сами…

— Аха, аха, ей сега… — кимна с готовност момичето. — Само че вие не оставайте дълго тук. И без това Борис Моисеевич нареди изобщо да не ви пускаме.

Сестрата излезе в коридора, но в същия миг вратата на стаята се отвори. Пристигнаха Тамара и Оля.

— Аз се обадих на Оля, за да я зарадвам — каза Тома, сякаш се оправдаваше.

— Здравейте — поздрави ги Олга.

— Здрасти, Оля — приветливо й се усмихна Пчелата.

Тя разсеяно го изгледа и спря погледа си на Саша.

— Здравей — тихо й каза той и стана от леглото на приятеля си, за да й направи място.

Оля му кимна, приседна на крайчеца на леглото и се обърна към Фил. Той я погледна и притвори за миг очи в знак на това, че я е познал. Очите на Олга се напълниха със сълзи.

— Горкичкият… — прошепна.

Саша застана зад нея и отпусна ръце на раменете й.

28.

Тръгнаха си привечер, и то едва след като лекарят ги изгони от болничната стая. Саша предложи на Олга да я откара вкъщи и тя, естествено, се съгласи. Надяваше се, че по пътя ще успеят да си поговорят. Но той не бързаше да подхваща темата за своите предизборни проблеми. Беше осъзнал грешката си. Саша се канеше да използва заснемането на клипа като повод за помирение, но трябваше да постъпи по точно обратния начин. Първо трябваше да възстанови мира в семейството, да върне вкъщи жена си и сина си, едва тогава и всичко останало щеше да си дойде на мястото — и душевното спокойствие, и победата на изборите, и тези нещастни снимки…

— Нали не бързаш? — попита той. — Искаш ли да се отбием някъде?

— Добре… — съгласи се Оля.

Тя си помисли, че Саша все пак се е решил да проведе разговора, който така и не успя да се състои миналата събота. „Време е… Интересно, каква ли е тази негова работа за сто милиона!“ — разсъждаваше тя.

Ролс-ройсът свърна от шосето и скоро спря пред едно извънградско ресторантче. Олга слезе от колата и с наслада вдъхна свежия априлски въздух. Въпреки хладното време пролетта вече се усещаше, а ароматите на събуждащата се природа завъртаха главата и повдигаха настроението.

Един млад и стегнат сервитьор излезе да посрещне гостите.

— Добър вечер — любезно се усмихна той. — Добре дошли. Къде искате да се настаните — в залата или на верандата?

— Студено ли ти е? — попита жена си Саша.

— Не.

— Тогава дали да не седнем на…

— Да, на верандата — съгласи се охотно Оля.

Настаниха се на маса за двама и сервитьорът веднага им поднесе менюто:

— Менюто, моля… Какво желаете за аперитив?

— Имате ли червено вино? — попита Белов. — Реколта деветдесет и пета?

— Да, разбира се, харесвате ли „Шато Мормон“?

— Да — кимна Саша и погледна към жена си. — А ти какво искаш?

— Сок — усмихна се Оля.

— Какъв сок предпочитате? — обърна се към нея сервитьорът.

Опияняващият пролетен въздух си направи шега с Оля. Тя се подсмихна и без капка ирония отвърна:

— Брезов.

„Какво й става? Капризничи ли? А може би ме предизвиква?“ — помисли си Белов.

— Направете брезов сок — кимна на сервитьора.

— Това ще е трудно — смутено се усмихна той.

— Направи го — повтори Саша. — И донеси малко плодове и мезета, ти знаеш какво.

Сервитьорът кимна и изчезна. Оля с любопитство се оглеждаше наоколо, тъй като за пръв път идваше на това място. А в това време Саша наблюдаваше жена си. Тя изглеждаше направо възхитително — очите й блестяха, на устните й пробягваше вълнуваща усмивка, дори косите й като че ли бяха станали по-гъсти и по-пухкави.

— Тук не е лошо — отбеляза Олга. — Често ли се отбиваш на това място?

— Тук обичаха да идват Фил и Тома — уклончиво отвърна Саша.

— Мъчно ми е за Тома — въздъхна тя. — Чудя се как издържа всичко това?

— А колко още има да издържи! — съгласи се съпругът й. — Не се знае кога Фил ще се възстанови напълно.

— Няма значение, сега е по-лесно. Все пак той вече е в съзнание, разбира какво става.

— Вино? — надвеси се с бутилка в ръцете над нея сервитьорът.

— Не, благодаря — отвърна Олга и кимна към мъжа си: — А ти за какво искаше да си поговорим?

— А, няма значение! — махна с ръка той. В този момент не желаеше да обсъжда предизборните си проблеми. Но след кратка пауза все пак й обясни: — Казано с две думи, май ще се издъня като кандидат. Просто едни компетентни хора ме светнаха, че за бъдещия депутат е важно да се е влюбил от пръв поглед в някоя своя съученичка, да я е ухажвал красиво, да й е направил срамежливо предложение за женитба, тя да му е родила не повече от две деца и той цял живот да е помагал на съпругата си да бели картофи. Така че аз вече съм се издънил отвсякъде.

— Че защо да си се издънил? — с известно кокетство се усмихна Оля. — Хайде, ухажвай ме! Искаш ли да потанцуваме?

Белов сви рамене.

— Просто ей така… навън ли?

— Научи се да ухажваш красиво, Саша — каза жена му. — Това ще ти свърши работа, всички жени ще бъдат твои!

— На мен, Оля, всички не ми трябват…

Той стана, вдървено кимна и подаде ръка на жена си. Олга също стана, но не веднага. Музикантите, които свиреха някаква протяжна джазова композиция, веднага се ориентираха и подхванаха нещо лирично. Саша прегърна жена си и тя покорно и щастливо се притисна до него. Пръстите им се сплетоха. От цяла вечност не бяха заставали толкова близо един до друг.

— Кажи, де, какво искаше? — попита Оля.

Саша въздъхна, сви виновно рамене и обясни:

— Ами, онези мои имиджмейкъри с дървените глави смятат, че ще е много готино, ако покажа цялото си семейство по телевизията. Абе, нещо от сорта, че при мен всичко е като при другите хора и че имам семейство, дете… Посъветвах се с Ваня и той май няма нищо против…

— Значи си се посъветвал с Ваня?… — скептично се усмихна жена му.

— А защо не? На него му хареса…

— Така ли? Ами, тогава, хайде да се покажем… — неочаквано се съгласи Оля. — Какъв е проблемът? Нали всичко това е наужким.

„Какво ти «наужким», по дяволите!“ — помисли си Белов. Той изведнъж се изплаши, че Оля може да си помисли, че тази романтична вечер в ресторанта с танците, които той по принцип изобщо не можеше да понася, и с брезовия сок е организирана само заради това тя да участва в снимките. Той сведе очи и изведнъж разбра какво точно трябва да направи, за да възстанови предишните им отношения. Просто трябваше да се върне! Да се върне и да започне всичко отначало!

Закова се на място и радостно погледна жена си:

— Знаеш ли какво, Оля… Хайде да си вървим, имам изненада за теб. Хайде да вървим, искаш ли?

— Къде? — усмихна се тя.

Саша, който се бе запалил по новата си идея, вече я водеше за ръката към изхода.

— Да вървим, да вървим, Оля, ще видиш…

— Извинявайте, ами сокът? — извика подире им смутеният сервитьор.

— Запиши ми го в сметката! — подвикна му Белов, без да се обръща.

Саша и Оля хукнаха към колата, хванати за ръце.

29.

За огромна изненада на Оля те се отправиха право към нейната вила. По пътя Саша започна да си спомня как през осемдесет и девета година бягаше от милицията. Когато стигнаха срещу къщата на Оля, тъкмо беше стигнал до момента, в който Космос го доведе за пръв път в това вилно селище.

— Тогава бях толкова изплашен, направо кошмар! — възбудено размахваше ръце Саша, докато слизаше от колата. — Тичам, а през онези идиотски черни очила нищо не се вижда. А пък Космос крещи: „Хайде, по-бързо!“

— Тихо, ще събудиш баба! — изшътка му Олга през смях.

— Няма, няма, тя отдавна спи! Ела тук! — протегна ръка към жена си той.

— Белов, какво си намислил? — смееше се Оля.

— Нали ти казах, че имам една изненада!

— Каква изненада, Саша, какво правиш?

Той я прегърна и й посочи към тъмната вила срещу нейната къща.

— Тогава аз бях ей там, на втория етаж, оттук не се вижда…

— У Цареви ли?

— Ами, да. — Саша обърна жена си на другата страна. — А ти свиреше на цигулката до онзи прозорец.

— Аз живеех там, Саша… — засмя се тя.

— Да, де, ама аз не го знаех… Гледах, гледах и започнах да звъня по телефона. Обаче непрекъснато се обаждаше баба ти Елизавета. Чудех се какво да направя. Тогава слязох долу, хвърлих камъче по вратата ви и хукнах нагоре да се обадя по телефона. Тя излезе навън да види какво става и ти вдигна слушалката.

— Виж го ти него, какъв хитрец бил!

— Аха, това беше нещо като военна тактика — съгласи се Белов. — Е, с теб си поговорихме, но вече не помня за какво. А след това ти дръпна пердето — хоп! — и светлината угасна… Гледам и какво да видя — ти си започнала да се събличаш…

— Какви си ги измисляш! Изобщо не съм се събличала!

— Ти ще ми кажеш какво си правила! — засмя се Саша. — Нали знаеш, че през пердето се вижда това-онова… О-о-о! — Хвана се за главата. — Тогава само дето не полудях! Почти цяла нощ не можах да заспя и лъсках бастуна. Добре, че бях свикнал да го правя в казармата.

— Да, а след това при вас дойдоха онези момичета! — присви очи Оля.

— Боже мой, ами че ти избяга от мен! Сама си си виновна.

Изведнъж той прескочи ниската оградка на вилата на Цареви и отвори портичката от вътрешната страна.

— Саша, какво си намислил?! — възкликна Оля.

Той протегна ръка към жена си:

— Хайде, ела тук…

— Защо?

— Хайде, хайде. Аз отговарям.

— Ами, ако там има куче? — смеейки се, завъртя глава тя.

— Абе, няма никакво куче! Там няма никого — смееше се и въртеше глава и Саша.

На Олга й се виеше свят: не знаеше дали от опияняващия пролетен въздух, или от близостта на любимия й. Без да осъзнава напълно какво върши, тя прекрачи оградата.

През тъмния двор към площадката пред входната врата на вилата се прокраднаха две сенки. Саша извади сгъваем нож, чието острие проблесна, и се наведе над ключалката.

— Белов, страх ме е — нервно се кискаше и шептеше зад гърба му Оля. — Ще ни арестуват и това ще ни е за цял живот. Само си представи ситуацията — кандидат за депутат и жена му заловени да влизат с взлом в чужда вила! Как ти звучи?

— Много важно! — отвърна той, докато се занимаваше с бравата. — На депутатите им се случват и по-страшни неща.

В този момент нещо изщрака и вратата се отвори. Саша хвана жена си за ръката и двамата влязоха в къщата.

Без да включва осветлението, той се обърна към стълбата. Двамата предпазливо се качиха горе, хванати за ръка, и влязоха в обляната от лунна светлина стая на втория етаж — същата, в която някога живееше Саша. Нищо не се бе променило. Същото бюро, същата библиотека и същият стар, скърцащ диван. А до прозореца върху трикракия статив стоеше масивният далекоглед.

— Виж ти, мама му стара, няма никаква промяна — изненада се Саша. — Представяш ли си, Оля — ни-що!

— Наистина ли? — загадъчно и малко палаво се усмихна тя. — Я си помисли…

Той се обърна към жена си и веднага се досети какво имаше предвид тя.

И наистина, тогава, преди почти десет години, непознатата цигуларка беше там — в отсрещната къща. А сега тя вече му бе жена и стоеше до него. Саша замълча за миг, пристъпи към Оля и я привлече към себе си.

— Не мога да живея без теб… — с въздишка прошепна той.

Бавно наведе глава към лицето й и внимателно докосна с устни ъгълчето на устата й.

— Сашка… — радостно прошепна тя и обви с ръце врата му.

И в този миг Саша покри устните й с дълга и пареща целувка. Тя му отвърна с такава готовност и такава страст, че го побиха тръпки. Поведе Оля към дивана, докато тя се опитваше да съблече палтото си. Откъснаха се за миг един от друг, но само за да се отърват от дрехите си, сетне отново се сляха и се свлякоха на дивана.

Самотната априлска луна, която случайно надникна през прозореца на старата вила, освети две голи преплетени тела, а през безмилостното скърцане на стария диван се чу възторженият сладостен стон на щастливата жена:

— Май-й-йчице…

30.

Един ден по-късно във вилата на Оля пристигна снимачен екип. Операторът и осветителят веднага се заеха да монтират огромната апаратура. Домакините също довършваха последните си приготовления.

Издокараната Елизавета Андреевна шеташе край масата и за стотен път подреждаше чашките, чинийките и купичката със сладко. Олга, която също беше развълнувана и радостна, поправяше прическата си и лекия си грим. Ваня скачаше от дивана на пода и обратно, въртеше се покрай грижливо сервираната маса и досаждаше с безкрайните си въпроси на всички.

Най-сетне всичко беше готово. Операторът застана на мястото си зад камерата, а Оля, Ванечка и Елизавета Андреевна се наредиха край масата.

— Внимание, започваме! — изкомандва най-възрастният от телевизионерите и с усмивка кимна на Олга.

В отговор тя също му кимна и видимо развълнувана започна:

— Не познавам по-работоспособен човек от Александър. В продължение на много години той работи от шест часа сутринта до късно вечерта. Ние разбираме, че сега Саша е много зает и му е трудно да намери време за нас. Разбира се, ние го подкрепяме, но все пак ни се иска по-често да виждаме нашия татко вкъщи. Той много ни липсва…

Ваня я прекъсна. Радостно усмихнат, той изстреля:

— В събота ние с тати ще отидем в зоологическата градина! Искате ли да вземем и вас?

 

 

Вечерта Белов прегледа заснетия материал. Беше му приятно да вижда радостните лица на жена си и на сина си. Дори му се стори, че Елизавета Андреевна всъщност е една доста симпатична старица. Саша догледа записа до последния кадър с неумело изрязаната му снимка над детското креватче, окачена до Батмана, изключи телевизора и се обърна към Гудвини.

— Е, какво пък, по принцип ми харесва… Само че твърде много показват жена ми. Разбира се, аз безумно я обичам, но според мен очевидно са прекалили с нейното присъствие… — замислено поклати глава той. Всъщност хитруваше, защото му беше изключително приятно да види колко се гордее Олга с него.

— Ще направим паузи — успокои го рижият Гудвин. — Със снимките от семейния албум. С тъщата, със сина…

— Да, вземете и снимките ми от казармата — съгласи се той. — Само не онези с Фарик. Вземете тези с Пол, така се казваше овчарката ми на заставата…

— Снимка с куче е много добре, снимка с куче е направо страхотно! — засмя се черният, потривайки доволно ръце.

На вратата се почука и в кабинета надникна Макс:

— Извинете… Саша, може ли за малко?

Той стана и отиде заедно с охранителя в стаята за преговори.

— Какво има?

— Виж, момчетата току-що го донесоха… — Макс му подаде сгънат на две лист.

Саша го разгърна. Това беше предизборна листовка — същата, върху която се мъдреше убийственото заглавие „Мутрите напират към властта!“.

— Опала! Започна се! — подсмихна се той. — Най-сетне, вече бях започнал да се притеснявам…

— Изпратиха ми една мостра — обясни Макс. — А момчетата откриха печатницата, където се намира целият тираж. Да отида ли там с нашите хора?

— И през ум да не ти е минало! — категорично завъртя глава Белов, разглеждайки с весело недоумение листа. — Това си е чиста проба провокация!

— Как така, Саша? — погледна го учудено Макс. — Трябва да им се даде някакъв отпор!

— Не, Макс, успокой си… Добре, де, ще подпалиш една печатница, а те ще ги отпечатат в друга. Само ще разлаем кучетата! Работата не е в това!

Отвори вратата към кабинета си и вдигна листовката над главата си.

— Ето! Ето как трябва да се работи! — извика на Гудвини. — А пък вие ми говорите за някакви си паузи!

— Може ли? — протегна ръка черният Гудвин. — Хъм, зная чия ръка е сътворила това…

— М-да, само пречупеният кръст липсва! — съгласи се рижият, който надничаше през рамото му.

Белов измъкна листа от пухкавите им ръчички и го подаде на секретарката:

— Люда, я сложи това на стената да си го имаме за спомен…

— Не се притеснявайте, Александър Николаевич — безгрижно се усмихна рижият. — Ние ще им дадем да се разберат!

Саша, който помагаше на Люда да закрепи листа на стената, се обърна и мрачно рече:

— А случайно да знаете къде е вратата…

Имиджмейкърите пребледняха и изплашено се спогледаха. А Саша се наслади на страха им и през смях ги потупа по закръглените кореми:

— Шегувам се!

Рижият и черният отново се спогледаха, но този път с измъчени усмивки.

Те явно си мислеха, че във всяка шега винаги има известна истина.

Същата вечер Гудвини останаха да работят до късно, защото шегата на Белов им оказа твърде сериозно въздействие. Тръгнаха си от щаба едва след полунощ, точно по времето, когато в другия край на Москва някой настойчиво почука по прозорчето на будката за охраната пред една печатница.

Съненият пазач се приближи до прозореца и погледна навън.

— Кой е? — свадливо попита той.

На улицата стоеше един непознат милиционер в сив шинел с пагони на старши лейтенант.

— Отвори, свой е! — строго нареди.

— Какво?… Ей сега, ей сега… — закима с готовност старецът и изчезна.

След минутка металната врата се отвори. И в същия миг мутрите с бръснатите глави и кожени дрехи подхванаха стареца, стиснаха го и го натикаха в дежурната стая, като заключиха вратата зад него.

— Побързайте, момчета! — пришпорваше мутрите милиционерът.

Скоро целият тираж на скандалната листовка се озова в двора на печатницата. Старши лейтенантът донесе от колата бидонче с бензин и поля обилно камарата хартия. Една от мутрите щракна със запалка и яркият пламък избухна в нощното небе като факел.

— Това е, да вървим! — изкомандва милиционерът.

След миг вратите на колите се затръшнаха, моторите изреваха и в двора не печатницата не остана жива душа.

Единствено пазачът, който присвиваше очи заради късогледството си, изплашено наблюдаваше от прозорчето на будката за охраната как огънят поглъща листовките с посланието „Мутрите напират към властта!“.

31.

Вадим сновеше из кабинета, бързо събираше някакви книжа в една папка и едновременно с това правеше поредния доклад пред началството си. Каверин го слушаше, както винаги излегнат на дивана.

— Общо взето, чакахме три дни, но Белов не реагира. Умно е копелето — с известно раздразнение поклати глава Вадим. — И тогава нашите момчета отидоха там през нощта и извършиха погром от негово име.

— Къде ви намират чак такива умници? — присви очи Каверин.

Имиджмейкърът му го погледна с известно недоумение:

— Владимир Евгениевич, нали ние искахме да нажежим страстите? И го направихме. Това е, аз тръгвам. Гледайте днес пресконференцията, ще направим един номер…

 

 

Пресконференцията, която свикаха на следващия ден след пожара в специално наета за случая луксозна зала, всъщност се превърна в първия открит сблъсък на кандидатите. Благодарение на старанията на отбора на Каверин просторната зала беше пълна с журналисти от различни медии. Някои бяха дошли тук с надеждата да присъстват на шумен скандал, а други откровено скучаеха и просто чакаха богатия коктейл след края на мероприятието.

На мястото на водещия на масата за пресконференции седеше Вадим, до него неспокойно се въртеше на мястото си директорът на печатницата, а от другата страна важно се надуваха двамата помощници на Вадим от щаба на Каверин. На първия ред срещу тях седяха двамата Гудвини.

След кратко встъпително слово Вадим даде думата на директора на печатницата.

Той явно не се чувстваше в свои води. Мъжът се приближи до микрофоните и се стъписа. Беше очевидно, че всичко това никак не му харесва. Изглежда, много добре разбираше, че е затънал до гуша в някаква мръсна история, и с всички сили се стараеше да демонстрира неутралитета си.

— Нашата печатница съществува от трийсет години — заговори най-сетне директорът — и ние никога не сме били подлагани на заплахи, натиск, а още повече — на преки нападения! Искам да кажа още, че нищо от материалните ценности не е изчезнало, макар че злосторниците са имали пълната възможност да извършат обир. Не бих искал да обвинявам никого — притискайки ръце към гърдите си, сякаш се оправда той. — Не зная кой е организирал това нападение, но фактът си е факт. Унищожен е само тиражът на листовките срещу Александър Николаевич Белов.

Директорът въздъхна шумно, отдръпна се от микрофоните, хвърли безпомощен поглед към Вадим и се отпусна в креслото. Една блондинка на първия ред погледна към Вадим и стана от мястото си.

— Кажете, ако обичате, а какво пишеше в листовките? — попита делово тя.

Директорът бързо протегна длан напред:

— Този въпрос не е към мен.

Отговори Вадим. Той вдигна листовката и я показа на залата:

— Както виждате, тази агитационна листовка разкрива принадлежността на господин Белов към организираната престъпност.

Един от помощниците му сграбчи микрофона и с патос заяви:

— Господа, начинът, по който са унищожени листовките, доказва точно това! Това са бандитски методи! Искрено се надявам, че органите на вътрешните работи и прокуратурата ще успеят да разкрият авторите на това нагло деяние!

Хората в залата зашумяха. Без да се обръща, един от Гудвиновците вдигна изпънатия си показалец. От задните редове веднага се разнесоха възмутени младежки гласове:

— Всеки може да пише каквото си ще! Искаме конкретни доказателства?!

— Това е провокация! Клевета! — закрещяха и наскачаха от местата си те.

Шумът в залата се засили. Някои дори започнаха да подсвиркват. Вадим се понадигна и с укорителна усмивка погледна към Гудвини.

След като поизчака малко, той вдигна ръка, призовавайки журналистите към ред, и надвика шума в залата с мощния си глас:

— Господа, моля за минутка внимание. Тук, в залата, присъства един човек, който е в състояние да потвърди част от фактите, изложени в листовката.

Гудвини напрегнато се спогледаха. Появата на жив свидетел беше съвсем неочаквана за тях. Вратите на залата се отвориха и по коридорчето между седалките важно и тържествено премина непознат мъж. Той се приближи до масата, на която даваха пресконференцията, взе микрофона и се обърна към залата:

— Казвам се Артур Лапшин — с вълнение изрече мъжът. — През деветдесет и първа година Белов и неговата бригада рекетираха малкото предприятие, което бях създал. Тъй като отказах да платя, бях подложен на заплахи и гаври. А понеже се страхувах за живота на семейството си, бях принуден да напусна страната. Белов не просто ме лиши от работа. Той ми открадна Родината. Затова пристигнах тук, за да споделя с вас своя опит и да ви предпазя… Отговарям за думите си и съм готов да предоставя и на журналистите, и на следствието всички необходими материали.

След кратка пауза залата се взриви от викове и свиркания. Вадим доволно се усмихваше. Скандалът беше налице.

 

 

Вечерта Белов и Гудвини гледаха телевизионния репортаж от пресконференцията в предизборния си щаб. Саша изслуша встъпителните думи на Вадим и мрачно процеди:

— Още една жертва на аборта…

— И така, бомбата се взриви — съобщи зад кадър изводите от своя репортаж коментаторът. — Сега на много от онези, които подкрепят Белов, ще им се наложи да се замислят…

Без да го изслуша докрай, Саша изключи телевизора и се обърна към Гудвини:

— Е, какво ще кажете?

— Ама, наистина ли има основания за повдигане на обвинение? — предпазливо се поинтересува черният Гудвин.

— Какво ви става, подигравате ли ми се?! — възмути се Саша.

— Това е добре — кимна замислено рижият. — Но ако избирателят ви възприеме като човек, който принадлежи към организираната престъпност, значи ще загубите изборите.

— Какви ги дрънкате, да не сте полудели?! — избухна Саша.

Той се хвърли към листовката на Каверин и яростно забоде пръст в нея:

— Наистина ли мислите, че това е вярно?! И че не е монтаж?!

Завъртя се към новия си плакат, на който беше заснет заедно с Ваня на фона на един белокаменен храм.

— А сега се вгледайте в това лице! Този човек строи храмове, той има прекрасен малък син! Мислите ли, че тези очи могат да лъжат?! Вгледайте се в тези очи и освен това си спомнете какви пари ви плащам! Мислете, мамка ви!

Хвърли гневен поглед на стъписаните Гудвини и изхвърча от кабинета като стрела. Имиджмейкърите озадачено се спогледаха, тъй като очевидно отново им предстоеше безсънна нощ…

На следващия ден отборът на Белов премина към активни и решителни действия. По дворовете и апартаментите на избирателния му район започнаха да се разхождат агитатори с твърде странен вид. Това бяха яки браточки с бръснати глави, издокарани в нехарактерни за тях делови костюми и с вратовръзки, които обикаляха старите западнали подмосковски градчета и селца. Те бяха въоръжени с тефтери и химикалки и с видимо усилие подбираха думите си:

— Ти, майко, не се страхувай от мен. Аз съм доверено лице на кандидата за депутат Александър Белов. Имаш ли някакви оплаквания? Нещо да е станало с водопровода ти, с отоплението ти… Може някой от съседите да те тормози, мамка му?

В повечето случаи изплашените до смърт от тези гости домакини мълчаха, но вземаха листовката с портрета на Саша. По-смелите казваха и претенциите си и тогава браточките със съвсем сериозен вид ги записваха в тефтерите си.

Те наобикаляха доверчивия електорат и по групи. Ходеха с коли до магазинчетата, край които се събираха бабичките, изваждаха найлонови пликове, пълни с грис, консерви, бисквити, шоколади, и подаряваха тези благини на всички подред. Освен пликовете тези Санта Клауси връчваха на шашардисаните бабички поздравителни картички с портрета на Белов.

— Носим ви подаръци. Честит празник, бабки!

— А какъв празник има, синко? — любопитстваха слисаните от неочакваните дарове пенсионерки.

— Избират един достоен човек в Думата — търпеливо обясняваха „агитаторите“. — Казва се Александър Белов, прочетете, там всичко е написано. Сега дават ли ви пенсиите навреме, а? Ако го изберете, ще ви ги дават навреме! Той си държи на думата, стабилен човек е, семеен… С него ще бъдете като зад щит! Затова внимавайте да не си изтървете късмета, бабки!

32.

Вадим смяташе, че има всички основания да бъде доволен. Спектакълът с погрома в печатницата беше разигран като по ноти, а ударът, който нанесоха на Белов по време на пресконференцията, беше ефектен и мощен. Затова сега „цивилният имиджмейкър“ смяташе, че съпротивата на основния конкурент вече може да се смята за сломена. Жокерът в лицето на Артур Лапшин изигра своята роля, тъй като наличието на жив свидетел за бандитското минало на Белов вероятно щеше да го накара подвие опашка и да потисне част от наглите си амбиции. И дори — какво ли не се случва в живота! — да се откаже от предизборната надпревара!

Вадим смяташе, че се е справил със задачата си блестящо. Ето защо си позволи да поднесе доклада на прекия си началник подполковник Веденски, седнал удобно и непринудено в креслото насреща му. Всъщност неговото съобщение не приличаше кой знае колко на доклад, а по-скоро много повече напомняше за обичаен професионален разговор между двама колеги.

— Така че, другарю подполковник, всичко върви като по ноти — завърши разказа си Вадим. — Мисля, че той няма да дръзне да участва в публични дебати.

Игор Леонидович очевидно не споделяше увереността на своя подчинен, защото познаваше и кътните зъби на Белов.

— Ще дръзне, можеш да не се съмняваш в това — мрачно му възрази той. — За него това е последен шанс.

Дръпна чекмеджето на бюрото си и извади оттам една видеокасета. Повъртя я замислено в ръцете си и я подаде на Вадим.

— Виж, това би трябвало да го възпре…

— Какво е това?

— Мъпет шоу… — изсумтя подполковникът. — Постарай се да организираш излъчването му. Още днес…

 

 

През този ден семейство Белови се забавляваше. Първо направиха толкова дълго отлаганото си посещение в зоологическата градина, после отидоха на дневно представление в детския театър и накрая седнаха в една сладкарница. Малкото приземно етажче на пустата пресечка близо до улица „Лубянка“ се оказа толкова уютно, че останаха там до късно. Ваня вече започна да се прозява и да клюма, а родителите му, сплели ръце и притиснати един до друг, все си шепнеха някакви работи за големи…

Когато най-сетне се качиха в колата, Саша предложи да останат да спят в апартамента им в града, но Оля категорично отказа. Кой знае защо тя никога не бе обичала тази многоетажна сграда на улица „Крилатска“ и смяташе, че техният истински дом е извънградската им вила.

Те се добраха дотам едва към полунощ. Саша отключи вратата, прекрачи прага и застина. В празната къща работеше телевизор!

— Макс! — тихо повика той охранителя си.

Макс малко безцеремонно отблъсна шефа си и с насочен напред пистолет влезе пръв в къщата. Оля понечи да го последва, но Саша я възпря, като я хвана за раменете. Едва тогава тя долови звуците. Оля притисна сина си до себе си и прошепна:

— Какво е това?

Белов не отговори. Той сякаш се бе вкаменил и старателно се вслушваше във всеки звук в къщата. В това време Макс огледа първия етаж.

— Тук е чисто, отивам горе… — кимна той на Саша и тръгна по стълбите.

— Постойте малко тук. — Белов показа на жена си дивана до входа и предпазливо тръгна към телевизора.

В хола работеше не само телевизорът, но и видеото, което възпроизвеждаше един запис на екрана на телевизора. Кадрите бяха с дата юни деветдесет и първа година. На тях младите и засмени Саша, Фил и Пчелата сменяха номерата на някаква лимузина. На Белов му бяха достатъчни няколко секунди, за да разбере, че гледа запис на оперативни снимки, направени от специалните служби. Кадрите се смениха, сега на екрана бяха Белов, Космос и Пчелата, застанали пред нечий офис. Белов показваше на приятелите си някаква картонена кутия и отново всички се смееха. А в ъгъла на екрана бяха изписани цифрите — 23.09.92. Кадърът отново се смени — това беше запис на някакъв побой. Белов успя да разпознае Фил и Космос, но в този момент чу зад себе си стъпките на жена си и веднага спря видеото.

— Саша, страх ме е — призна си тя.

Той се озърна. Пребледнялата Олга зиморничаво бе обгърнала с ръце раменете си и стоеше на прага на хола. Зад нея на дивана в антрето спеше Ваня.

Саша понечи да й каже нещо, за да я успокои, но в същия миг се разнесе резкият звън на телефона. Олга подскочи. Белов хвърли бегъл поглед към часовника си и вдигна слушалката.

— Да!

— Добър вечер — чу спокоен и леко ироничен мъжки глас. Веднага го позна — беше Веденски. — Е, как е, видяхте ли го?

— Операторът е пълен бездарник — студено и някак равнодушно му отвърна Белов. — Няма нито един едър план. А композицията на кадрите е направо ужасна.

Игор Леонидович изсумтя и рязко смени тона си:

— Вижте какво, Александър Николаевич, обаждам ви се в нарушение на всички правила. Повярвайте ми, че аз не ви мисля злото, но вие сте твърде опасна личност дори за нашата Дума. Оттеглете се и ние ще запазим нашите отношения с вас.

Саша мълчеше. Веденски кротко и тихо въздъхна:

— Нещата стоят по следния начин — ако вие се явите на телевизионните дебати, записът ще бъде пуснат в ефир. Сам решавайте как да постъпите.

В слушалката се разнесоха късите сигнали на прекъснатата връзка. Саша намигна на уплашената Оля и я погали по рамото.

— Всичко е наред, Оля, какво ти става?

Макс слезе отгоре. Прибра пистолета под мишницата си и съобщи:

— Навсякъде е чисто…

Белов го отведе настрана и тихо се разпореди:

— Макс, обади се на Шмит, нека да изпрати тук хора, петима души ще свършат работа. И намери Пчелата и Космос. Нека да отидат в офиса, аз скоро ще бъда там.

Тонът му не оставяше никакви съмнения, че нещата са сериозни. Макс съсредоточено кимна и пое към изхода. Белов се обърна към жена си.

— Саша, какво ще правим? — смутено го попита тя.

— Това са глупости, Оля, ще се оправим… — уверено и спокойно й отвърна той.

 

 

Въпреки късния час записите на Федералната служба за безопасност предизвикаха интерес у Космос и Пчелата. Те изгледаха касетата отначало докрай и слава Богу, че записът продължаваше не повече от четвърт час. Всички епизоди бяха кратки, но за сметка на това обхващаха огромен период от време — близо осем години! Нито Космос, нито Пчелата бяха в състояние дори да предположат, че тяхната дейност е била толкова дълго и старателно фиксирана от „държавното око“ на специалните служби. Честно казано, по тази точка имаше върху какво да се помисли.

Когато записът свърши и по екрана затрептяха линии, Космос изключи телевизора и стана от дивана.

— Да, Космос Юриевич, предчувствията не те излъгаха… — загрижено промърмори той и се почеса по врата.

Пчелата също стана, отпи коняк от една плоска бутилка и се обърна към Белов:

— А ти какво ще кажеш, командире?

Той упорито свъси вежди.

— Според мен трябва да издрапам дотам.

— А какъв е смисълът? — поклати със съмнение глава Космос, докато се разхождаше из кабинета. — Аз мисля, че няма да те пуснат там, Саша. Ти им трябваш в сянка. Защото формално те са чисти, само ти си черната овца. Ако те пуснат в политиката и застанеш пред очите на всички, основите им ще се разклатят.

— Абе, това е ясно, само че на мен изобщо не ми пука — мрачно и решително го погледна Белов. — Аз съм готов да вървя напред докрай. Това засяга и вас, тъй че ако вие кажете „не“, аз ще спра. Тогава всичко ще си остане както сме се разбрали и ние тихо и мирно ще влезем в третото хилядолетие. Или пък ще ги накараме да ни уважават! На всяка цена ще ги накараме! Аз казах каквото имах, решавайте, братлета…

Космос седна, подпря главата си с ръце и замислено се втренчи в масата. Пчелата отпи още една глътка коняк и погледна първо към единия, а после и към другия си приятел. Лицата им имаха едно и също изражение. На него това му се стори забавно. Той също си придаде замислен вид и малко театрално сви рамене.

— Е, какво пък, Саня? Да допуснем, че ти станеш депутат… — на това място той не издържа, ухили се и започна да разсъждава: — След това ще станеш президент, ще ме направиш финансов министър, аз ще замина за Америка и там ще ме запознаят с Шарън Стоун… Е, добре, де — решително тръсна глава Пчелата, — вие вървете по дяволите, аз съм съгласен!

И тримата се засмяха, а Космос се обърна към Белов:

— Учи се, Саня. Човекът много добре знае какво иска от живота!

— А ти? — погледна го той.

Космос не отговори веднага. Отмести очи и се усмихна на някакви свои мисли… След това изведнъж се ухили мило и малко закачливо:

— Саня, искаш ли да ти разкажа една притча? За двете жаби…

33.

Телевизионните дебати трябваше да се състоят в петък, два дни преди изборите. И двамата кандидати пристигнаха в Останкино в компанията на големи групи от свои застъпници. Но след известна разправия пред входа пуснаха в студиото само по четирима души от всяка страна. Двамата Гудвини, Макс и рижият Антон представляваха Белов. Вадим, Артур Лапшин и двама мрачни каяци представляваха Каверин. Тях обаче също не ги пуснаха в студиото, където трябваше да се проведат дебатите, а ги изпратиха горе — в режисьорската апаратна. Оттам всичко се виждаше като на длан, но беше невъзможно да се намесят в тайнството на директния ефир.

Взрени напрегнато един в друг, двете свити се разположиха покрай стените на апаратната зад гърба на режисьора на предаването и неговите асистенти.

За да избегнат инцидентите, домакините веднага отведоха опонентите в различни гримьорни, така че те се срещнаха в самото студио.

— Ето го и Владимир Евгениевич! — едва ли не радостно възкликна Саша. — Е, ще си стиснем ли ръцете? Пазете си ръката, Володя…

— Добре, Саша — отвърна, настанявайки се на стола Каверин. — Но щом стана дума за ръцете, на мен ми се струва, че най-важното за тях е да са чисти!

— Точно така — съгласи се той, отдръпна се от четката на гримьорката и я помоли: — Моля ви, напудрете още малко Владимир Евгениевич…

Оля, която беше на вилата, остави книгата си и погледна към часовника. Оставаха още пет минути. Тя натисна копчето на дистанционното управление, но телевизорът не се включи. Започна да натиска всички копчета едно подир друго, но резултат нямаше.

— Иван! — повика паникьосано сина си. — Какво му става на това дистанционно?

Момченцето веднага дотича в стаята.

— Батериите му са паднали! — изстреля то и се хвърли към телевизора. — Аз ще го включа!

Щом екранът светна, Оля се успокои:

— Благодаря ти, Ваня… Иди да повикаш баба си, ей сега ще започне…

Той скокна от мястото си и с оглушителен крясък излетя като куршум от стаята:

— Бабче, ще показват тати!

 

 

Космос и Пчелата бяха седнали пред телевизора в кабинета на Белов. Когато на екрана се появи емблемата на Централната избирателна комисия, приятелите се спогледаха. Без да казват нито дума, вдигнаха свитите си юмруци, удариха ги един в друг и почти едновременно плюха през ляво рамо и почукаха по плота на бюрото. Пчелата отпи от една бутилка коняк и я подаде на приятеля си. Космос отказа. Той нервно запали цигара и се приведе към екрана.

 

 

Тамара приключи с бръсненето на мъжа си преди самото начало на телевизионните дебати. Тя грижливо избърса остатъците от пяна и прокара меката си длан по гладката му буза…

— Ти ще се справиш, Валера, вярвам в теб… — нежно му прошепна. — Ние с теб ще живеем дълго и щастливо!

Наведе се към неподвижния си мъж и притисна устни към бузата му.

На екрана на включения телевизор се появи емблемата на Централната избирателна комисия. Тамара увеличи звука и внимателно обърна към екрана главата на Фил заедно с възглавницата.

— Хайде да видим какво ще стане…

 

 

Подполковник Веденски затвори папката с гриф „Строго секретно“, прибра я в сейфа и погледна часовника си. Телефонът на бюрото му иззвъня, но вместо да вдигне слушалката, той стана от стола и включи телевизора. На екрана се появи заставката на телевизионните дебати на кандидатите за депутати. Веденски скръсти ръце на гърдите си и без да обръща внимание на телефона, който продължаваше да звъни, застина пред телевизора.

 

 

В апаратната на телевизионното студио режисьорът обяви:

— Десет секунди до началото…

Всички замряха.

— Три, две, едно… — напрегнато броеше режисьорът. — Начало!

Водещият на предаването изправи глава и засия с дежурната си усмивка.

— Добър вечер, уважаеми зрители, нашето предаване започва. Днес наши гости са кандидатите за депутати в Държавната Дума Владимир Каверин… — последва любезна усмивка на едната страна — … и Александър Белов — и леко кимване на другата.

— Извинете — веднага се намеси Белов. — Бих искал да поздравя жена си и сина си, както и всички мои избиратели, които сега гледат телевизия и се притесняват за мен. Благодаря им за подкрепата.

— Благодаря, разбрахме ви, Александър Николаевич. — Хвърли бегъл поглед към него водещият и се обърна към Каверин: — Владимир Евгениевич, какъв е вашият първи въпрос?

Той свъси побелелите си вежди, погледна над главата на Саша и малко надменно попита:

— Вие защитавате идеите за социална справедливост. А как се вписва това във вашия… във вашия, с извинение, бизнес?

Саша за миг се притесни. Но не заради това, че не знаеше какво да отговори. Просто не можеше да реши на кого да отговаря. Той нямаше никакво желание да гледа мрачната физиономия на Каверин, а не можеше да се ориентира коя точно камера е насочена към него в момента. В крайна сметка се обърна към водещия и доста самоуверено започна:

— През последните десет години много неща се промениха в нашия живот. Ние живеем в ново, демократично общество, в което всичко зависи от самия теб. Но не бива да забравяме, че има хора, които умеят да печелят пари, ала има и такива, които не умеят това. Аз смятам, че държавата не бива да пречи на първите и трябва да осигурява достойни заплати за вторите. Мога още да добавя, че моят фонд построи две църкви и финансира три благотворителни програми. Освен това ние спонсорираме нашите спортисти, занимаваме се с организирането на почивката на социално слаби семейства и…

— Добре, благодаря ви, Александър Николаевич! — прекъсна го водещият на предаването. — Разбира се, всичко това е много интересно, но ми се струва, че то измества основната тема. Сега е ваш ред да зададете въпроса си, моля…

Саша погледна към Каверин. Той посрещна погледа му със снизходителна усмивка. „Мръсник…“ — помисли си Белов. Започна да се нервира, тъй като поведението на водещия не му харесваше, а по-важното бе, че беше недоволен от себе си и от първия си отговор, който прозвуча някак самохвално и многословно, сякаш се оправдаваше за нещо…

— Аз имам личен въпрос към Владимир Евгениевич — твърдо и дори някак предизвикателно изрече: — Кажете, защо напуснахте работата си в органите на реда.

— Добър въпрос — кимна важно Каверин. — Да, за осем години служба в милицията успях да направя доста неща, но за съжаление не всичко, което ми се искаше. На свобода останаха и дори както виждаме, просперират онези, които трябва да лежат зад решетките.

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Саша. — Защо напуснахте службата си, уважаеми? И какви са вашите лични отношения със закона?

— Е, щом моят опонент отвори дума за закона — театрално разпери ръце Каверин, — то нека той да разкаже за онази част от своята дейност, която, меко казано, не е в съответствие нито с гражданското, нито с наказателното право.

Белов вече не можеше да се спре, настъпваше, притискаше и вървеше смело напред.

— Готов съм да споделя това с вас — отвърна, присвивайки нервно очи, — но само ако вие споделите с мен информацията, например за това как се озовахте в Чечения и на чия страна взехте участие в бойните действия?!

Водещият забеляза, че обстановката в студиото става напрегната и излиза от контрола му. Той се приведе над масата между спорещите и успокояващо вдигна ръце.

— Господа, господа, моля да спазвате коректен тон в диалога си!

Съперниците замълчаха. За миг в студиото настъпи напрегната тишина. После водещият кимна към Каверин.

— За разлика от господин Белов аз съм готов да аргументирам всяка своя дума — с леден тон отсече Каверин. — Аз твърдя, че той оглавява една част от организираната престъпност, чиито членове в този момент се намират тук, в студиото. Самият господин Белов преди време беше следствен по обвинение в убийство и само по една случайност успя да се измъкне от правосъдието.

Саша се подсмихна:

— Искам да ви поясня, Максим, както и на всички телевизионни зрители, че в момента господин Каверин цитира една своя листовка под названието „Мутрите напират към властта“, нали така? Всъщност това е същата листовка, която самите те откраднаха и изгориха с цел провокация!

Каверин демонстративно се засмя, отново разпери ръце и попита:

— Максим, позволете ми под формата на следващ въпрос да покажа на избирателите един малък видеоматериал, който ще премахне всички неясноти за поведението на моя опонент.

— Да, разбира се, това не противоречи на нашия регламент — съгласи се водещият. Той, изглежда, беше предупреден за видеозаписа.

„Ей сега ще ти приседне, Володенка! — помисли си обладаният в един миг от пълно спокойствие Белов. — Сега най-важното е Антон да не ме подведе…“

Горе в апаратната режисьорът бързо изкомандва:

— Видео, заставка.

Момичето на пулта веднага превключи нещо и долу на монитора в студиото се появи емблемата на Централната избирателна комисия.

— Дайте касетата — протегна ръка тя.

Вадим направи крачка напред, извади една касета от кутията й и я подаде на момичето.

— Същинска Хирошима! — ехидно намигна той на невъзмутимите Гудвини.

Момичето сложи касетата и натисна копчето. На работния монитор срещу нея се появиха засмените Фил, Космос и Белов. Тя спря записа и кимна на режисьора:

— Готово.

Той се наведе към микрофона.

— Внимание, пускам записа — прогърмя гласът му в студиото.

Каверин се обърна към монитора в студиото и погледна тържествуващо към Саша. Заставката на Централната избирателна комисия изчезна и…

На екрана на монитора един плешив гробар почтително сведе глава над ръката на надменния Дон Корлеоне в изпълнението на Марлон Брандо.

— Моля ви, станете мой приятел, дон — разнесе се в студиото носовият глас на преводача.

В телевизионното студио се разнесе тих смях. Победоносната усмивка бавно изчезна от лицето на Каверин, тъй като още не беше в състояние да разбере какво става. Саша доволно се усмихна. Операторите зарязаха камерите и с весело недоумение се загледаха в „Кръстникът“. Единият се обърна към другия и завъртя пръст до слепоочието си.

Режисьорът изтича до пулта в апаратната и започна да крещи на нещастното момиче:

— Ленка, по дяволите, какво става?!

От другата й страна с озверял вид крещеше Вадим:

— Изключи го бързо, глупачке! Да не си откачила?!

Обърканото момиче натискаше ту едно, ту друго копче. На нейния работен монитор вървеше записът на побоя с участието на Фил, Космос и Белов, който в момента сияеше долу.

— Не разбирам защо стана така?! — жално нареждаше тя. — Нали виждате… Господи, ама какво става тук!

Най-сетне изключи магнетофона си и на екрана на монитора се появи сняг.

Момичето скочи, обърна се към прозореца на студиото и видя, че там на монитора… продължаваше излъчването на „Кръстникът“! Тя се отпусна на стола и отчаяно се хвана за главата. Вадим изпсува яростно на майка и изскочи от апаратната.

В апаратната цареше паника. Техници и инженери се щураха насам-натам, всички вдигаха страшна врява и псуваха като каруцари. На никого и през ум не му минаваше да провери кабелите, които излизаха от пулта, макар че сред тях трябваше да има и един червен кабел, който беше изчезнал.

Вбесеният режисьор отблъсна разплаканото момиче встрани от пулта и изрева в микрофона:

— Готови за включване от студиото!

Операторите се хвърлиха към камерите си. Вадим прошепна нещо на Каверин, бързо отскочи встрани и тръгна обратно нагоре. Водещият бързо надяна извинителна усмивка на лицето си и се обърна към камерите.

— Внимание, начало! — с гръмотевичен глас изкомандва режисьорът.

— Уважаеми телевизионни зрители, стана един неприятен гаф, за който молим да ни извините — изрече водещият. — Както се казва, това са рисковете на живото предаване…

— Максим, извинете… — обърна се любезно към него Саша. — Много съжалявам, че на Владимир Евгениевич не му се удаде да ме разобличи, да ме прикове, тъй да се каже, на позорния стълб и прочее неща от този род… Може ли аз сам да направя това?

Водещият притеснено погледна вкаменения Каверин и разпери ръце:

— Днешните дебати придобиват все по-сензационно звучене… Моля, Александър Николаевич.

— Момчета, на коя камера да говоря? — попита Белов операторите.

Един от тях вдигна ръка и той се обърна към него:

— Уважаеми избиратели, симпатизанти и противници. Преди малко трябваше да ви покажат видеозапис с оперативни кадри, направени от специалните служби. Сигурно ще успеят да го направят друг път. Общо взето, в тяхното съдържание няма нищо криминално, в обратен случай сега аз щях да лежа в затвора, а не да разговарям с вас. И въпреки това… — Саша сплете пръстите на ръцете си и напрегнато се наведе напред, сякаш се опитваше да премине през обектива на камерата и да отиде при самите зрители. — Аз ще бъда откровен с вас, защото ви уважавам. Да, аз съм имал и имам работа с представители на различен тип общности. Да, аз неведнъж в живота си съм попадал в екстремни ситуации и е имало моменти, в които съм бил принуден да престъпя закона… Но кажете ми, моля ви, кой гражданин на Русия не се е сблъсквал с подобно нещо? Ако не сме лицемери и не искаме да излъжем самите себе си, знаем, че въпросът не е в това. Въпросът е в това що за човек си ти и какво искаш да направиш. В крайна сметка всички ние искаме да живеем нормално в своята страна, да мислим за бъдещето, да отглеждаме децата си. Друг е въпросът, че един човек попада във водовъртежа, а друг си прави хербарий от пеперуди. Но така ще бъде винаги, защото животът е такъв. Всички вие знаете, че беззаконието в Русия, с което всички ние по един или друг начин сме изцапали ръцете си, започна отгоре, от властта. Защото, когато властта е слаба, продажна и не носи отговорност за думите си, тогава в страната настава хаос. И затова като кандидат за депутат аз виждам своята задача в това да помогна, за да сложим край на този хаос. Вие ще кажете: кой си ти, Александър Белов? И защо смяташ, че си способен да направиш това? И аз ще ви отговоря. През последните дни вие сигурно сте видели по телевизията клиповете, в които различни хора говорят за мен. Колко на брой бяха те? Десет, осем? Такива клипове могат да бъдат направени с хиляди. И всички хора в тях биха казали, че към Белов можеш да се отнасяш добре или зле, но и че той винаги е бил справедлив и е държал на думата си. И така, аз отговарям за своите думи. А сега изборът е ваш. Това е. Благодаря ви за вниманието.

За миг в студиото се възцари пълна тишина и изведнъж отгоре, от апаратната се разнесоха ръкопляскания. Това бяха Гудвини, които оцениха импровизираната реч на своя бос. Макс и Антон веднага ги подкрепиха, след тях започнаха да ръкопляскат режисьорът, техниците и осветителите. В студиото се разнесоха аплодисменти и дори операторите ръкопляскаха на Саша.

Не аплодираха само трима души — водещият на предаването и неговите гости. Но Максим веднага се окопити, защото все пак водеше предаване на живо, и с професионално радостна усмивка запляска с ръце! Той погледна изразително към Каверин, онзи веднага се досети, че е пред камерите, и се принуди няколко пъти да плесне с черната си мъртва ръка по лепкавата си от пот длан…

А горе, в апаратната, рижият Гудвин се приближи до вцепенения Вадим, погледна го в очите и хапливо отбеляза:

— Същински Пърл Харбър, сър…

34.

Пчелата и Космос се заседяха в празния тих предизборен щаб на Белов. Под масата вече имаше една празна бутилка, а на масата се мъдреха две наченати. Пчелата наливаше питиетата: на себе си — коняк, а на приятеля си — уиски.

В това време Космос говореше по телефона:

— Не, вдругиден са изборите, тъй че дай да се срещнем утре в „Балчуга“, защото трябва да обсъдим някои неща… Е, бъди жив и здрав…

Пчелата вдигна чашата си:

— За Саня! Отстреля ги като зайци! Чак аз се заслушах, мамка му…

— Бива си го, няма спор! — кимна Космос. — Само дето не е ясно как ще свърши всичко това. И дали хората ще го разберат?

— Стига, бе, ще го разберат, естествено — махна с ръка Пчелата, който беше пийнал доста.

Те изпразниха по още една чаша и Космос поклати глава:

— Ох, не зная…

Някой чукна веднъж по вратата и в кабинета нахлу възбуденият и радостен очилатко Антон. Той смъкна от рамото си една обемиста чанта и започна да я разтоварва. На масата се появи едно минивидео, една намотка червен кабел и една касета БЕТАКАМ с разкривен ръкописен надпис „Кръстникът“.

— Видяхте ли какво стана, а? Ама, че смях! — нареждаше той с леко заекване. — А пък вашите конкуренти са пълни лавандули!

— Браво, Антон — усмихна му се уморено Космос. — ФАПСИ плаче за теб.

— А за теб — Бутирският затвор! — отряза го, без да се замисля Антон.

Пчелата вдигна тежкия си поглед към засмяното момче и мрачно процеди:

— Мери си приказките!

Антон разбра, че е изтърсил някаква глупост, и от притеснение добави още една:

— Пичове, казах го в добрия смисъл на думата…

Космос прихна. Навъсеният Пчела също не можа да сдържи усмивката си.

— Както и да е, Антон, не си го слагай на сърцето! — потупа го по рамото Космос. — Седни и изпий по едно с нас. По принцип за успеха не бива да се пие, тъй че си пийни просто така, без тост…

Те вдигнаха чашите си, чукнаха се и ги пресушиха.

35.

Саша прекара съботата — последния ден преди изборите, вкъщи. През този ден агитацията беше забранена от закона, затова той нямаше никакви предвидени мероприятия. Пък и какво ли можеше да се направи за един ден? Той вече направи всичко, на което беше способен.

Денят беше прекрасен — топъл и слънчев, и цялото семейство Белови отиде на разходка в гората. Там беше чудесно. Птиците звънко чуруликаха, въздухът преливаше от тръпчивия и малко горчив аромат на младите листа, по откритите поляни жълтееха първите ярки цветчета на лютичетата…

Щом се озоваха в брезовата горичка, Саша съжали, че не е взел брадва и няколко празни буркана. Впрочем сгъваемият му нож винаги беше с него, а ролята на съд спокойно можеха да изпълнят пластмасовите чашки за еднократна употреба, които Олга беше взела. Той избра няколко дървета и направи върху белоснежните им стволове дълбоки странични резки. Брезите, които бяха в период на пролетното наливане със сокове, щедро дариха гостите си със сладката си течност.

— Оля, ти нали искаше брезов сок, спомняш ли си? — попита Саша, подавайки й първата чашка.

Тя си спомни и Саша разбра това по блясъка в очите й, по благодарната й усмивка и по лекото докосване на ръката й.

— А на мен? — веднага се намеси Ваня.

Оля даде чашката на сина си. Белов-младши не хареса брезовия сок. Той беше мътен и в него плуваха розовеещи парченца от дървесината, а на всичкото отгоре изобщо не беше сладък. „Спрайт“, който майка му носеше в чантата си, печелеше по всички точки.

За сметка на това Олга изпадна в истински възторг и изпи почти всичкия сок, който събраха.

След това запалиха огън, изпекоха картофи в жарта и ги изядоха заедно с всички хранителни запаси, които бяха взели от къщи.

През целия ден Белов се чувстваше спокоен и уверен. Той предпочиташе да не разсъждава върху шансовете си за победа на утрешните избори. И без това от него вече нищо не зависеше.

Едва вечерта, когато се настани с бутилка вино край разпалената камина, Белов се върна към предизборната си кампания. И по-точно, към нейната последна част. Онова, което Антон направи, беше направо фантастично. Момчето успя да измъкне асото коз направо от ръцете на този подлец Вова. И то в последния момент, когато вече, общо взето, нищо не можеше да бъде поправено!

Белов научи, че вчера отборът на Каверин е положил титанични усилия все пак да пусне своя унищожителен компромат в ефира. Но всичко, което бяха успели да постигнат, се свеждаше до това да завъртят записа по някаква кабелна телевизия. Обхватът на въпросното каналче обаче не стигаше до техния избирателен район.

Да, Саша имаше всички основания да бъде доволен. Той отпи още една глътка от виното и изведнъж най-неочаквано дори за самия себе си тихичко подхвана:

— А каза-а-а-а-кът беше досетли-и-ив…

Той прекъсна песента си и се подсмихна. Направо беше невероятно какво прекрасно настроение го бе обзело в навечерието на изборите! Саша взе пистолета за ракетите, излезе навън и гръмна нагоре от двете дула едновременно.

Изплашената Олга се появи на верандата. Но тя веднага се успокои, щом видя в ръцете на мъжа си пистолета за ракети.

— Саша! Да не би вече да е настъпил Денят на граничаря?

— Оля, ще ти кажа една гатанка — обърна се той към жена си. — И зиме, и лете — все едно цвете, що е то?

— Знам, знам… — усмихна се тя. — Саша Белия.

— Умница си ми ти, дъще моя! — Засмя се той и сложи в пистолета за ракети два нови патрона.

— Саша, свършвай вече, ще вечеряме…

— Ей сега идвам, Оля…

Саша изпрати още две ярки ракети към небето и доволен тръгна към къщи.

36.

Настъпи денят на изборите.

До всяко изборно бюро дежуреше по един наблюдател от всеки отбор. Като при това те следяха не толкова хода на изборите, колкото се дебнеха един друг. И едните, и другите се бояха от провокации, постановки и други пакости от страна на конкурентите и нямаше никакво съмнение, че имаха основание за това. Обстановката около изборните бюра беше напрегната.

До един момент в щабовете на двамата кандидати беше спокойно. Но колкото повече наближаваше моментът за затварянето на изборните бюра, толкова по-силно ставаше и вълнението на кандидатите, и техните многобройни предизборни отбори.

И Белов, и Каверин бяха напуснали кабинетите си и сега нервно се разхождаха между масите на сътрудниците си, хвърляйки нетърпеливи погледи към немите телефони. Нервното напрежение достигна връхната си точка към полунощ, когато започнаха да постъпват резултатите от гласуването по изборни бюра.

— Двайсет и шесто избирателно бюро. Каверин — петстотин и десет, Белов — петстотин петдесет и четири — почти едновременно съобщиха резултатите момичетата на телефоните в двата края на Москва.

Тези цифри предизвикаха радостно оживление в щаба на Белов, а в щаба на Каверин — старателно прикрито разочарование. Но следващото обаждане промени настроенията и на едното, и на другото място.

— Петнайсето избирателно бюро. Белов — петстотин и два, Каверин — петстотин и петдесет — обявиха момичетата.

Веднага вкарваха резултатите в компютър. Стълбчетата на екраните на мониторите, които показваха текущите резултати на претендентите, нарастваха с всяко ново обаждане. Те се движеха почти на едно и също ниво, с малко, но въпреки това решаващо превъзходство на Каверин.

Белов седеше неподвижно пред компютъра. Каверин бродеше между масите, потупваше по раменете помощниците си, ту се усмихваше сдържано, ту ставаше мрачен.

Цифрите на монитора постоянно се сменяха, от време на време червеното стълбче на Белов догонваше синьото на Каверин, но то нито веднъж не можа да се откъсне нагоре. Саша все повече помръкваше. Гудвини бяха отчаяни.

Пчелата отпи коняк от плоската си бутилка, приближи се до седналите рамо до рамо имиджмейкъри и мрачно попита:

— Е, какво стана, вълшебници? Напълнихте ли гушките?!

Гудвини смутено се спогледаха. По челата им избиха капки пот.

Обажданията от избирателните бюра ставаха все по-редки. Ситуацията на компютъра не се променяше — Каверин продължаваше да има малко, но стабилно превъзходство. Накрая Люда, която събираше данните от бюрата, притеснено обяви:

— Остана само едно бюро, шестнайсето…

Саша погледна към компютъра. Цифрите показваха убийствен за него резултат. Каверин имаше двайсет и четири хиляди осемстотин шейсет и два гласа. А Белов — двайсет и четири хиляди осемстотин и три гласа.

В този момент телефонът иззвъня. Застаналото най-близо до апарата момиче моментално грабна слушалката.

— Ало, шестнайсето бюро ли е?! — извика то, но след кратка пауза разочаровано подаде слушалката на Белов. — Александър Николаевич, за вас е…

— Слушам — мрачно изрече той.

— Саша, защо не се обаждаш? — разнесе се в слушалката леко потрепващият от вълнение глас на жена му. — И на мобифона не отговаряш! Ще умра от притеснение!

— Изключих го.

— Какво става там?

— Още нищо не е ясно — с равен глас отвърна той.

Оля се сепна:

— Ох, Саша, сигурно те безпокоя в неподходящ момент, нали? Обади ми се, когато всичко се изясни. Дръж се.

— Добре. Хайде…

Саша затвори, скръсти ръце на гърдите си и отиде до тъмния прозорец. В стаята настана тягостна тишина.

Мрачен като буреносен облак, Космос беше свел глава и замислено въртеше в ръцете си един часовник. Пчелата пресуши бутилката си и злобно се смръщи. Макс и Шмит също мълчаха навъсени. Гудвини бършеха с треперещи ръце потните си чела. Люда, която едва не плачеше от мъка и жал за всички тях, местеше смутен поглед ту към един, ту към друг.

И в този момент телефонът отново оживя. Всички в стаята се обърнаха към звънящия апарат. Бледа като платно, Люда вдигна слушалката.

— Да… — тихо промълви тя.

Всички до един бяха застинали и напрегнато се взираха в лицето й. Люда бавно свали ръката си, в която държеше телефонната слушалка, и…

— Александър Николаевич, шестнайсето бюро е за вас! — извика тя и тъй като не можа да се овладее, закри лицето си с длани и се разплака от облекчение.

Саша се обърна към компютъра. Срещу неговата фамилия бяха отбелязани двайсет и пет хиляди триста четирийсет и един гласа, а срещу фамилията на Каверин — двайсет и пет хиляди триста трийсет и шест гласа!

Белов се извърна, вдигна нагоре стиснатия си до болка юмрук и яростно изкрещя:

— Йес!

И отведнъж се разнесе див, възторжен вопъл! Всички едновременно се нахвърлиха върху него и увиснаха на врата му. Най-отгоре скочиха Гудвини, които крещяха нещо, камарата от хора не издържа под тежестта им и всички заедно се свлякоха на пода.

Веднага вдигнаха на ръце Саша и започнаха да го подхвърлят. И едва след няколко минути успя да се изтръгне от обезумелите си приятели.

— Стига толкова, отивам да взема жена си, след един час ще бъда тук! — заяви той, кимна на Макс и излезе от стаята.

 

 

В същото време в щаба на победения му съперник цареше гробна тишина. Каверин седеше край масата, втренчил невиждащ поглед право пред себе си. Неговите сътрудници един след друг напускаха работните си места. От момента, в който се обадиха от шестнайсето бюро, още не бяха минали и десет минути, а Каверин вече бе останал сам.

От време на време в пустия му офис все още звъняха телефони, но вече нямаше кой да отговори на тези обаждания. В отбора на Каверин не се намери нито един човек, който да е готов да сподели с него тежестта на поражението.

37.

Започнаха да празнуват победата, без да дочакат Белов. По масите като с вълшебна пръчица се появиха най-различни бутилки и подноси с мезета. В офиса с всичка сила гърмеше музика, а браточките от охраната танцуваха с възбудените и смеещи се с глас телефонистки.

Някои вече бяха успели да се напият. Черният Гудвин кротко спеше, прегърнал ксерокса и подпрял на него голямото си чело. Пияният му до козирката колега се опитваше да мери сили на канадска борба с Шмит, който се заливаше от смях. Рижият Антон се бе впил като кърлеж в едно дългунесто момиче и забол нос в едрите му гърди, се носеше заедно с него в някакъв безкраен бавен танц.

До тях танцуваха Космос и Люда и си разменяха нежни погледи.

— Люда, спомняш ли си как ти крещях веднъж — усмихна се Космос.

— Е, намери какво да се сетиш! — засмя се тя. — Това беше толкова отдавна! Пък и тогава ти се друсаше… Беше голям глупак! Не като сега, добричкият ми…

За миг Люда притисна буза до рамото му и веднага се отдръпна, оглеждайки се напрегнато наоколо. Никой не им обръщаше внимание, но когато момичето вдигна очи към Космос, погледът му беше все така виновен и дори малко изплашен.

И в този момент той спря и неочаквано съвсем сериозно каза:

— Люда, искаш ли да се омъжиш за мен?

— Това шега ли е? — смутено се усмихна тя.

— Каква ти шега, Люда! Стига сме се правили на луди! Вече ще стане една година, откакто с теб… Стига толкова! Аз те обичам и искам да се оженим, разбра ли?!

— Космос Юриевич, а ти случайно да не би да си се… — докосна с нервен смях крайчеца на носа му Люда.

Той врътна глава и изведнъж падна на колене.

— Ще се ожениш ли за мен или не?! — възкликна той, като от вълнение обърка глагола.

— Ще се оженя, ще се оженя… — засмя се Люда, повдигайки гордо усмихнатия Космос от пода. — Ама, че изненада ще бъде!

— Каква ти изненада — изсумтя Космос и се изправи на крака. — Саня и Пчелата знаят всичко…

Пчелата се приближи до тях с телефон в ръка.

— Ей, Косе, там пристигат разни хора, да идем да ги посрещнем…

— Витя, ще се женя! — съобщи му засмян до ушите той.

Невъзмутимият Пчьолкин млясна Люда по бузата:

— Поздравявам ви! Отдавна беше време — потупа по рамото приятеля си той. — Хайде, хайде, да вървим…

 

 

В щаба на Каверин дори и телефоните замлъкнаха. Там цареше такава тишина, че в един момент на Володя дори му се стори, че е умрял.

„Няма да стане — сепна се веднага той. — Вървете по дяволите! Няма да ви доставя удоволствие!“

Някога на една малка чеченска гара Белов вече се бе опитал да го убие. И не успя. И сега също нямаше да успее. Този престъпник никога нямаше да успее да победи него — капитан Каверин. Никога. Никога…

Володя бавно и замислено свали от изкуствената си ръка черната ръкавица. Взе една ябълка от купата и я сложи в оголената метална длан. С тихо бръмчене стоманените пръсти бавно започнаха да се свиват и да мачкат ябълката. След миг от нея потече сок и тя се разпадна на накъсани парчета.

Каверин мрачно се усмихна. Не, той все още беше силен, много по-силен, отколкото смяташе Белов. И тези сили му бяха напълно достатъчни, за да му извие врата като на пиле! Ето, че сега най-сетне беше ударил часът за най-решителните и безпощадни действия!

Той вдигна слушалката и набра един телефонен номер, който помнеше наизуст, макар че досега нито веднъж не се бе обаждал на него. Въпреки че вече бе късно през нощта, от другата страна му отговори бодър енергичен мъжки глас:

— Слушам.

Каверин изкриви устни в зловеща усмивка и бавно и отсечено изрече:

— Е, здравей, Карелски…

 

 

Макс се прибираше към Москва сам. Щом отиде при жена си, Саша нареди на охранителя да се върне обратно. Макс се опита да възрази, но той не искаше да го чуе.

— Тръгвай, Макс, не ме тормози — помоли го той.

И тогава охранителят реши да прати по дяволите инструкциите. Хората имаха толкова щастлив повод, сигурно просто искаха да останат насаме, какво толкова, наистина… Качи се в колата и потегли.

По пътя започна да си мечтае. Саша му беше подхвърлил, че ще го вземе за свой официален помощник в Думата, и сега в главата на Макс се нижеха картини от бъдещия му нов живот. Той най-сетне вече щеше да смени дошлото му до гуша кожено яке с цивилен костюм и вратовръзка, щеше да си общува на равна нога с важни държавни хора, може би щеше да си поговори дори със самия Жириновски…

Звънът на мобилния телефон прекъсна мечтите му.

— Слушам — каза той.

— Е, здравей, Карелски…

Макс не бе чувал гласа му от няколко години, но веднага го позна. Дланите му се изпотиха, а сърцето му се разтуптя. Той разбра, че щом Каверин сам беше потърсил връзка с него, значи нещата бяха сериозни.

Този човек беше злият гений на Максим Карелски, неговият неизменен ужас, който го преследваше от години наред. Преди много години от глупост и на пияна глава Макс заедно с приятеля си Гарик бяха очистили един неотстъпчив чеченски търговец в подмосковското село Малаховка. След това стана ясно, че убитият има куп роднини в средите на влиятелните хора от чеченската общност. Всички те горяха от жажда за мъст и буквално разравяха земята, за да издирят убиеца на техния близък.

С разследването на убийството се занимаваше люберецката милиция и лично оперативният работник Володя Каверин. Щом разбраха, че им пари под краката, Макс и Гарик решиха да изчезнат от Люберец. Точно тогава те се свързаха с набиращия сила Белов. Известно време на Макс му се струваше, че опасността ги е подминала, че делото им е стигнало до задънена улица и че вече нито ченгетата, нито чеченците ще открият него и Гарик. Но явно беше подценил упорството и съобразителността на капитан Каверин.

Честолюбивият оперативен работник все пак бе успял да открие следите им. Той се свърза с Макс и Гарик и им предостави доказателствата за тяхното участие в убийството на чеченеца. Приятелите се опитаха да се откупят, но в замяна на мълчанието ченгето поиска друго — да работят за него и да му пускат информация за Белов. Те отказаха, но след два дни Макс отиде на гости на Гарик в дома му и видя такава картина, че само дето не побеля.

Малката квартира, която Гарик бе наел, беше цялата в кръв. Тялото на неговия приятел или по-точно, онова, което беше останало от него, висеше на една кука от абажура. По него на алени ленти висеше драната му сантиметър по сантиметър кожа, а на пода се търкаляха отрязаните му уши, нос и пръсти… Вместо лице мъртвият Гарик имаше някаква ужасна, вледеняваща сърцето кървава каша.

Обезумелият от ужас Макс хукна навън. Три дни не смееше да се прибере вкъщи, пиеше, шляеше се из Москва, спеше при клошарите… Кошмарът, който преживя в квартирата на приятеля си, нито за миг не му даваше мира и напълно го бе лишил от разсъдък и воля. На четвъртия ден все пак се реши да навести апартамента си. Отиде там късно през нощта и първото, което видя, беше една бележка, забодена на рамката на вратата. На нея имаше изписан само един телефонен номер и две букви вместо подпис — В. К. Макс прекара остатъка от нощта в тежки размисли, а на сутринта се обади на посочения номер.

Каверин веднага му призна, че той е съобщил на чеченците къде да намерят Гарик. Нещо повече, ченгето беше казало на отмъстителните кавказци, че може би убиецът е имал съучастник и че в най-близко време той — капитан Каверин, ще го издири. Щом чу това, Макс с поразителна яснота си спомни онова, което видя в квартирата на Гарик. Побиха го тръпки и той осъзна, че с него ще се случи същото. Без особено да вниква в думите на Каверин, Карелски веднага се съгласи с всички условия на подлия оперативен работник.

Оттогава Макс постоянно снабдяваше Каверин с информация за работите на Белов. Естествено, той не можеше да му разкаже много неща, повечето от неговите съобщения не струваха пукната пара и дори самият Макс разбираше това. Но неговият господар нито веднъж не изрази недоволство. На Карелски това му се струваше странно, докато не се досети, че оперативният работник го пазеше за някакви други цели.

Сетне Каверин изчезна за известно време, те престанаха да се срещат и Макс си отдъхна. Но съвсем наскоро неговият зъл гений отново напомни за себе си. Макс беше посетен от един човек на Каверин, след което той продължи да изпълнява задълженията си чрез него. Самият бивш оперативен работник нито веднъж не се свърза пряко с него и изведнъж…

— Защо мълчиш, да не би да си глътна езика? — сърдито извика Каверин.

— Здравейте, Владимир Евгениевич — измънка Макс.

— Сам ли си? Къде е Белов?

— Той… Той е вкъщи, при жена си…

— Чудесно — изсумтя Каверин. — Слушай ме внимателно. Ако направиш всичко, както ти кажа, ще те освободя от себе си, офицерска дума…

 

 

На дежурния младши сержант Федякин от патрулната служба не му се спеше. Той размахваше раираната си палка и се разхождаше около будката, в която дремеше колегата му. Минаваше три часът през нощта и по шосето нямаше почти никакви коли. В далечината проблесна светлина на фарове. Явно някой имаше спешна нужда да се добере до Москва посред нощ. Вглеждайки се в приближаващата се кола, сержантът тръгна насреща й. Това беше джип с огромни размери и непозната марка, който по нещо приличаше на знаменития „Хамър“. Федякин нерешително спря.

„Майната му… — смутено си помисли той. — Нека си кара, да се маха оттук. Това сигурно са някакви пияни мутри…“

Но джипът започна да се движи странно. На петдесетина метра от него залъкатуши по шосето, спирачките му заскърцаха и автомобилът спря, като заби тъпата си предница в едно крайпътно хълмче. Федякин се обезпокои. Съвсем наскоро едни пияни мутри бяха разстреляли на Симферополското шосе две момчета от Подолския батальон. Сержантът вдигна автомата си и тръгна заднешком към будката.

В този момент вратата на джипа се отвори и шофьорът се изтърколи от колата. Той се олюляваше и силно стенеше, сграбчил главата си с ръце.

„Пиян е, няма съмнение…“ — отсъди сержантът.

Продължавайки да залита, шофьорът заобиколи широката предница на колата си и се стовари като посечен в изсъхналата крайпътна трева. А след това започна да прави такива неща, че Федякин загуби ума и дума.

Мъжът се търкаляше по земята, удряше я с юмруци, виеше с глас, ръмжеше, псуваше, стенеше и отново започваше да вие като див звяр… А в гласа му имаше толкова болка, отчаяние и мъка, толкова страх, безизходица и обреченост, че сержантът потръпна от ужас.

Той не издържа и хукна към будката.

— Серьога! — извика Федякин на заспалия си колега. — Там… там…

— Какво има?! — подскочи той.

Сержантът се тресеше и сочеше към шосето. Колегата му погледна през прозореца. Пътят беше тих и пуст. Виждаше се само колата на отсрещната страна на шосето. Към паркирания джип се връщаше шофьорът, който очевидно бе облекчил душата си. Той тъжно поклати глава, седна с видимо нежелание зад волана и джипът бавно потегли към Москва…

 

 

Дворът пред офиса беше залят от светлините на празничния фойерверк. Към входа една след друга се приближаваха коли. От тях слизаха весели издокарани хора с цветя, шампанско и подаръци. Космос и Пчелата ги посрещаха, приемаха поздравленията, стискаха подадените ръце и прегръщаха новодошлите…

— А къде е депутатът? — любопитстваха гостите.

— Отиде да вземе жена си, ей сега ще се върне — обясняваха приятелите. — Вие влизайте вътре, веселете се.

Космос изпрати до вратата поредния гост и зиморничаво потръпна:

— Къде се дяна Белия? Нещо ми стана студено…

Пчелата веднага му подаде неизменната плоска бутилка с коняк.

— На, стопли се.

— Не, ще почакам още малко — отказа той. — Нека да дойде депутатът и тогава ще го отпразнуваме.

Пчелата отпи една глътка, въздъхна с удоволствие и огледа залятия със светлина двор.

— Знаеш ли какво, Косе, ей на това му се вика щастие, нали?!

— Така е — разсеяно се усмихна Космос.

Той мислеше за Люда, която остана горе, и за онази радост, която вероятно я изпълваше в момента. Беше му приятно да си мисли, че причината за тази радост е той…

В двора влезе още една кола. Пчелата присви очи.

— Май, че това е Сашка, нали? — попита. — Не виждам.

— Аха — кимна Космос. — И на Макс не му е лесно, само се мотае нагоре-надолу…

Автомобилът спря на десетина метра пред тях и моторът му угасна. От него слезе Макс. Пчелата го изгледа учудено и извика:

— Сам ли си?! А къде е командирът?

Напъхал ръце в джобовете, Макс бързо крачеше насреща им.

— Той ме освободи — отвърна охранителят. — Каза, че те с Олга щели да дойдат сами.

— Сами ли? Без охрана? — учуди се Пчелата.

— Макс, какво ти става, да не си откачил? — навъси се Космос.

Охранителят вече беше на две крачки от тях.

— Аха — отвърна той.

В същия миг Макс измъкна от джоба ръката си, в която държеше нож. Бързо замахна и широкото острие със страшна сила се заби в гърдите на Космос. Пчелата още не бе осъзнал какво става, когато получи неочакван удар през краката, който го подсече. Той се свлече на колене. Макс на секундата се хвърли към него, наведе главата му назад и прокара ножа по беззащитното му гърло. Пчелата падна на асфалта с мъчително хриптене.

Макс захвърли окървавения нож и напрегнато се огледа, без да обръща внимание на агонизиращите до него хора. След миг хукна към колата. Джипът изрева и се понесе нанякъде.

38.

Ролс-ройсът се движеше бързо по пуста нощна Москва. През цялото време в колата кънтеше смях, а Оля постоянно надигаше една бутилка вино, която беше взела от къщи. От виното, от напрежението и от безсънната нощ тя бързо се напи и започна да говори глупости. Непрекъснато се опитваше да прегърне мъжа си и Саша беше принуден да изпъва шия и да върти глава, за да вижда пътя.

— Сурикова! Какво правиш, ще се блъснем някъде! — смееше се той, опитвайки се да се отърве от кискащата се Оля. — Стой мирно!

Колата вече наближаваше офиса. Оля се обърна на седалката и почти изцяло се премести върху коленете на Саша, като му закри видимостта.

— Добре, де, вече стигнахме, целуни жена си, кариерист такъв!

Той се засмя и натисна спирачките, а колата спря точно пред входа на двора на офиса. Оля съсредоточено погледна мъжа си в очите и каза:

— Ти си много умен мъж, Сашка.

— Не — поклати глава той. — Умната си ти.

Устните им се сляха. В този момент от портала излетя бясно ревящият джип на Макс и с форсиране премина покрай ролс-ройса. Саша го изпрати с учуден поглед и попита:

— Какви ги вършат тия? Сигурно вече са се изпонапили, маймуните му с маймуни?

Той слезе от колата и тръгна към портала.

— Саша! — извика Олга.

— Какво?

— Макс не пие… — с нескрита тревога в гласа каза тя.

На Белов му прилоша.

— Остани в колата — сухо заповяда той на жена си и бързо закрачи напред.

Дворът на офиса светеше като фойерверк и от ослепителните светлини Белов за миг престана да вижда. Той вървеше към вратата на офиса, присвивайки очи и закривайки с ръка лицето си от яркия блясък. В сградата гърмеше музика, разнасяха се радостни викове и смях, ала сърцето на Белов тревожно се сви. Саша инстинктивно забави крачка и в този миг видя двете безжизнени тела на асфалта.

Пребледня, хвърли се към тях и изведнъж краката му се подкосиха, защото ги разпозна.

— А-а-а! — изтръгна се от гърдите му стон.

Той се хвърли към Космос, сграбчи го, обърна го и отскочи, защо ръката му се озова в локва кръв.

— Косе… — прошепна.

Сетне се хвърли към Пчелата и примижа от отчаяние, тъй като видя ужасната кървава рана на гърлото му.

— Пчела…

Свлече се на колене и се залюля, обхванал главата си с ръце.

— Космос… Витя… — безпомощно нареждаше Саша. — Как така, братлета, как така… Какво е това, Господи…

Непоносима болка раздираше гърдите му, пред очите му притъмня, целият свят сякаш се бе преобърнал и се свличаше в небитието… И изведнъж от болката, от безпросветната тъга и от отчаянието от него като бушуваща лава изригна неудържимата му ярост.

— Кой?! — изрева и с всички сили заби юмруци в асфалта. — Кой?! Кой?!

Към него вече се приближаваше Олга. Тичаха и някакви хора, които бяха изскочили от офиса, а той не преставаше да крещи, забивайки все по-силно изранените си до кръв юмруци в асфалта:

— Кой?! Кой?! Кой?!

39.

На Фил не му се спеше. Той лежеше с отворени очи и гледаше ту към жена си, ту към разкошния букет рози, ту хвърляше по един поглед към телевизора. Тамара вече знаеше какво означава това негово поведение.

„Поговори си с мен — молеше мъжът й, — разкажи ми за изборите, за победата на Сашка… А от кого са цветята?“

Вече се съмваше, на Тамара ужасно й се спеше, но тя винаги се покоряваше на волята на мъжа си и сега дори и през ум не й минаваше да си легне. Какво можеше да се направи, след като денят беше толкова напрегнат — избори… Тя оправи свежите рози във вазата, приседна на леглото до Фил и го погали по косата.

— Всичко е толкова хубаво, нали? И Сашка спечели… А пък тези цветя ги изпратиха момчетата… Знаеш ли какво, Валера, преди малко задрямах и сънувах, че ние с теб вървим през една топла вода, която стига до глезените ни, и водим за ръка малко момиченце. Нашата дъщеря…

Фил завъртя очи насам-натам.

— Но ти сигурно искаш момченце?

Той утвърдително притвори клепачи. Тамара се усмихна, надвеси се над него и нежно целуна живите му очи.

По пустия коридор се чуха стъпки. Стъпките, които стихнаха пред вратата на болничната стая. Тамара стана и тръгна към вратата. В този миг тя се отвори и в стаята влезе раздърпаният Макс.

— Макс? — учуди се жената. — Какво е ста…

Последва мигновен замах и силният удар с ножа в гърдите на жената прекъсна въпроса й. Тома тихо изохка и падна на пода. Макс я прекрачи и се приближи до леглото на Фил. Погледите им се срещнаха. Очите бяха единственото нещо, с което Фил можеше да се защити. И той се бори докрай.

Скърцайки тихо, вратата се отвори още веднъж. Каверин влезе в болничната стая. Той хвърли бегъл поглед към жената на пода и се приближи до Макс.

— Е, защо се бавиш? — злобно прошепна Каверин.

Макс сякаш се сепна, премести мътния си поглед към него, кимна и закрачи като сомнамбул напред.

— Чакай малко — възпря го внезапно Каверин. — Аз ще го направя…

Той намъкна със зъби една ръкавица върху единствената си ръка, взе ножа от Макс и отиде до леглото.

— Такива ми ти работи, Валера — озъби се Каверин. — Наистина най-добре се смее този, който се смее последен…

Той смъкна от лицето на Фил дихателната маска, намести ножа в ръката си и го заби в гърлото на неподвижния и безпомощен човек.

Кръвта бликна като фонтан от раната, Каверин се отдръпна и му нанесе още два удара в гърдите.

— Да вървим — обърна се той към уплашения Макс. — Макар че… Я чакай малко…

Каверин напъха пръст в разрязаното гърло на Фил и изписа с кръв над леглото: „Яж, гадино…“

 

 

Дворът пред офиса на Белов беше претъпкан с коли. В оградения с оранжева лента квадрат сновяха със загрижен вид милиционери и лекари. Едни оглеждаха труповете, други търсеха веществени доказателства, трети пишеха безкрайни протоколи…

Сред тази суетня бродеше смазаният и вцепенен от мъка Белов, неотклонно следван от Шмит.

Медицинските експерти завършиха огледа на труповете и оставиха убитите на мира. Към тях бързо се приближиха дузина санитари. Блед като тебешир, Саша наблюдаваше как слагат на носилки безжизнените тела на приятелите му. След като ги покриха с чаршафи, санитарите хванаха носилките, но той ги спря.

Клекна до Космос и прокара ръка по меките му гъсти коси. Сетне се приближи до Пчелата, затвори очите му и покри лицето му с крайчеца на чаршафа. Санитарите вдигнаха носилките и ги понесоха към колата. Саша се извърна и по страните му се затъркаляха сълзи.

— Изпратете хора при Фил… Предупредете… всички…

— Вече го направих — кимна Шмит.

Саша гледаше с невиждащ поглед някъде встрани.

— Дойде един майор… — въздъхна Шмит. — Трябва да дадем показания…

— Не, по-късно… — поклати глава той.

Олга се приближи до него. Саша я прегърна, притисна студените си устни до страната й и прошепна:

— Ей сега ще си тръгнем, Оленка… Ей сега ще си тръгнем, влез в колата…

Той отвори вратата на ролс-ройса пред жена си, настани я вътре и се обърна към Шмит.

— Къде е Макс? — разсеяно попита.

— Вече му звънях — мрачно отвърна Шмит, — но не отговаря на мобилния си телефон.

— Намери го. — Саша измъкна от джоба си ръкавицата на Макс, която бе намерил до Пчелата, и я показа на охранителя.

Шмит разбра всичко. Той сведе бръснатата си глава:

— Добре, ще го направим…

— Аха… — кимна Саша и хвана дръжката на вратата на лимузината.

— Александър Николаевич! — От офиса изскочи един човек с мобилен телефон в ръка и хукна през двора към него.

— Александър Николаевич… — изплашено повтаряше той, протягайки към него телефона. — Беда!

— Да… — каза Белов в слушалката.

Няколко секунди слуша мълчаливо, сетне ръката му с мобифона се отпусна безпомощно, пръстите му се разтвориха и апаратът падна на асфалта.

Саша повдигна изкривеното си от мъка лице към мръсносивото небе. Очите му бяха пълни със сълзи, а устните му или потръпваха, или шептяха нещо…

— Валера ли? — прошепна Шмит.

Той кимна, закри лицето си с ръце и зарида горчиво и безутешно като малко дете.

40.

Когато Белов отиде в болницата, вече бяха изнесли труповете на Тамара и Фил. В опустялата стая работеше група от следователи, фотоапаратите щракаха, криминалистите претърсваха пода и записваха нещо в бележниците си. Пред вратата пристъпяше една разкъсвана от страх и любопитство чипоноса медицинска сестра. Някакъв млад дългунест старши лейтенант с университетска значка на ревера на китела си явно се докарваше пред момичето и дълбокомислено и важно му обясняваше своето виждане за двойното убийство.

— Абе, казано накратко, станало е следното. Когато убиецът е влязъл, съпругата на Филатов е стояла до вратата. Той веднага я е очистил! Без съмнение това е работа на майстор, вероятно тя дори не е успяла да разбере какво се случва. После е отишъл до леглото… Филатов е видял всичко. Видял е как е убил жена му и как е прерязал собственото му гърло…

Саша влезе в болничната стая и още от прага мрачно отрони:

— Лейтенант, млъкни.

Милиционерът покорно замълча, а щом зърна Белов, медицинската сестра веднага се изниза. Саша се огледа — подът до вратата и особено покрай леглото на Фил беше покрит с кръв, но в останалите части на стаята цареше пълен ред. Дори вазата с цветя си беше на мястото върху тясното нощно шкафче до леглото. Изглежда, младият старши лейтенант беше прав и тук наистина не бе имало никаква борба. Пък и с кого би могъл да се бори Макс? Със сънената жена? Или с безпомощния неподвижен инвалид?

Погледът му попадна на падналата до леглото хавлиена кърпа с апликация на едно весело патенце. Той я вдигна, стисна я в ръка и отиде до прозореца.

Шмит извади мобифона, набра един номер и допря апарата до ухото си.

— Номерът е блокиран — каза след кратка пауза.

— Намери го — упорито повтори Саша.

— Саша…

Той стовари юмрук по перваза на прозореца, обърна се яростно към охранителя и изрева:

— Намери го, казах!

Изведнъж се сепна. Видя кървавия надпис на стената. В началото не го беше забелязал, защото широкият гръб на старши лейтенанта го скриваше.

„Яж, гадино.“ Нямаше никакво съмнение, че тези думи бяха предназначени за него — за Белов. Но защо?! Защо? Какво бе накарало Макс да извърши тези ужасни убийства? Едва ли бе полудял?

— Това говори ли ви нещо? — предпазливо попита следователят.

Без да хитрува, Саша бавно поклати глава. В течение на няколко минути той не откъсваше очи от кошмарния надпис. Сетне посочи с глава към стената и каза на фотографа:

— Направете една снимка и за мен.

Без да поглежда околните, той се обърна и излезе от стаята, като мачкаше кърпата с патенцето. Шмит вървеше след него. Криминалистите ги изпратиха с погледи и мълчаливо се спогледаха.

— М-да-а… — проточи след кратка пауза старши лейтенантът. — Тежка е участта на престъпника…

41.

Щом излезе от болницата, Белов веднага прати Шмит да издирва Макс, а сам тръгна към офиса на фонда, съпроводен от две коли с охрана. По пътя мобилният му телефон иззвъня. Обаждаше се Виктор Петрович. Той вече знаеше за убийството на момчетата и покани Саша да се отбие при него в „Сребърния бор“.

— Добре, ей сега ще дойда — отвърна той и нареди на шофьора да обърне.

Саша изобщо нямаше представа защо прие предложението на Зорин да отиде в „Сребърния бор“. Той не хранеше никаква надежда, че неговият дългогодишен партньор в бизнеса може да му помогне. По-скоро реагира по инерция, защото трябваше някак да излезе от шока и от вцепенението, в което беше изпаднал. Трябваше да започне да действа, защото не разполагаше с много време.

Зорин го посрещна на прага на едно сепаре в клуба, разпери ръце и го прегърна:

— Саша, моите искрени съболезнования…

Виктор Петрович го заведе до масата и се настани срещу него.

— Да, какви момчета изгубихме! — печално клатеше глава и с престорено съчувствие нареждаше той. — Златни момчета. Помня Валера още от ринга. Витя беше много умен и перспективен финансист! Космос… Всичко това е много тъжно. Мъчно ми е за тях като за близки хора, повярвай ми…

Саша не му вярваше. Той го слушаше с наведена глава и само от време на време вдигаше поглед към него. В сепарето влезе един безшумен като сянка сервитьор с поднос в ръце. Докато подреждаше чиниите, в залата цареше тишина. Щом вратата се затвори след сервитьора, Виктор Петрович, който явно бе преценил, че прелюдията е завършила, рязко смени тона си.

— Знаеш ли кой го е направил? — сухо и делово попита той.

Саша сви рамене:

— Донякъде…

— Какво мислиш да направиш?

— Ще видим. — Нямаше никакви намерения да обсъжда действията си с този човек.

Наблюдавайки напрегнато Белов, Виктор Петрович закима с глава:

— Тъй, тъй… Знаеш ли за какво исках да си поговорим?

— Досещам се.

— И какво ще кажеш? — Изгледа изпитателно той Саша и започна да се храни.

— Нищо — сви отново рамене Белов.

Виктор Петрович ядосано остави вилицата и ножа и се изправи на крака.

— Александър, защо се превземаш?! — нервно извика и заобиколи стола. — Държиш се като ощипана мома, честна дума!

Седна на съседния стол, погледна Белов в лицето и започна да го убеждава:

— Съветвам те човешки и приятелски, не прави излишни движения, притаи се… Да, убили са приятелите ти, да, това са зверове, разбирам всичко. Но сега не можеш да си разчистваш сметките. Сега ти си депутат. Пред теб се разкрива толкова светъл и голям път. А ако не се удържиш и напълниш града с мъртъвци, това ще бъде краят ти, Белов, с теб ще е свършено. Ти дори не разбираш под каква шапка си в момента! Ще изгубиш всичко! И ще повлечеш след себе си и мен. И тогава всички ще ни припомнят и фонда, и монда…

„Аха, значи най-сетне стигна до най-важното…“ — помисли си Саша. Стана му противно и гадно. Той хвърли леден поглед към Виктор Петрович и съжали, че реши да дойде тук.

Зорин явно изтълкува този поглед по друг начин — като проява на интерес към неговите думи, и удвои усилията си. Прегърна Белов през раменете, наведе се към него и продължи:

— Саша, ние с теб сме като игла с конец. Много те моля, успокой се. Ако кажеш „да“, ще направим всичко! Ще ти помогнем, ще натиснем пресата, ще им подскажем къде да сложат акцентите, всичко ще решим. Само недей да се погубваш, чуваш ли, Саша?

Саша взе една маслина от чинията и я сложи в устата си. Дъвчейки вяло, той се оплака:

— Нямам никакъв апетит. От нервите е…

— Ами, да, ами, да… — съгласи се Зорин, без да сваля от него студените си напрегнати очи. Той чакаше отговора, от който лично за него зависеха страшно много неща.

Саша мълчеше. Посегна към гарафата с водка и напълни чашата пред себе си. И внезапно стана, събаряйки стола.

— Разбрах — изрече мрачно. — Нека засега да оставим нещата така, а после ще видим какво да правим.

Замислено повъртя чашата в ръцете си и неочаквано я постави точно пред Зорин. От тласъка водката се разплиска и заля ръката на Виктор Петрович. Той подскочи и посегна към салфетката, а през това време Белов тръгна към изхода.

След секунда вратата се затръшна и Зорин остана сам.

— Боклук… — злобно изсъска той, бършейки с колосаната салфетка мократа си ръка. — Бандюгата винаги си остава бандюга…

Захвърли ядосано салфетката и отиде до прозореца. Мрачно наблюдаваше как Белов крачи към колата си с наведена глава. Виктор Петрович обмисляше своето фактически вече взето решение, претегляйки за последен път всички „за“ и „против“. Най-сетне се обърна към вратата и извика:

— Сергей!

Веднага се появи широкоплещест младеж, който по нещо напомняше за Шмит.

— Писна ми от него. Време е да го… — Зорин начерта във въздуха кръст. — Ще се заемеш с тази работа, нали?

— Ще се заема, Виктор Петрович — сдържано кимна той.

42.

Започнаха да следят Шмит още от болницата и когато той се срещна с някакви важни люде, хората на Веденски вече знаеха това предварително. Когато помощникът на Белов пристигна пред Олимпийския комплекс, там вече беше паркирано едно жигули, в което седяха двама оперативни работници. В очакване да започнат работа единият от тях въртеше в ръцете си видеокамера, а другият, който беше по-възрастен от него, ядеше портокал, като мляскаше.

В определения час Шмит слезе от колата си и бавно се огледа. В същия миг от спряния малко по-нататък джип излязоха трима мъже, приближиха се до него и му стиснаха ръката.

Оперативните работници веднага се оживиха. По-възрастният набързо избърса пръсти в якето си и грабна бинокъла. Другият опря камерата до очите си.

— Охо, ама това е Големия Митя — учудено подсвирна по-възрастният. — Я виж ти, и тузарите влязоха в действие. Включи камерата, бързо…

— Стойката ми пречи! — сърдито изрече колегата му.

— Ами, премести се! Можеш ли да четеш по устните?

— Не много добре.

— А нещо изобщо можеш ли да вършиш добре? — попита по-възрастният. — Ще видиш, че Леонидич ще те изгони от Кантората.

— Ама, че ме изплаши. Ти гледай тебе в скоро време да не те изпратят в някой участък.

— Стига си дрънкал. Докладвай за какво си говорят… Мамка му, Големия Митя се появи, ей на това му се вика късмет…

— Общо взето, Шмит пита… дали знаят нещо за Макс… А онзи… плешивия…

— Кой плешив? Там всички са плешиви!

— Абе, онзи, който е отляво! Той казва, че… мутрите не знаят нищо за него. Шмит казва… Пу, мамка му! — изплю се с досада оперативният работник, свали камерата и погледна с недоумение индикаторите й. — Не работи!

— Мамка му! Кога зареди батерията, изрод такъв?! — изрева по-възрастният.

— Стига си крещял, какво общо имам аз с това?! Погледни!

Мутрите тръгнаха към сребристия джип и се качиха в него.

— Я, накъде ли са тръгнали? — учуди се по-възрастният.

— Ами, ако не ми крещеше на главата, щях да разбера — озъби се колегата му.

Сребристият джип потегли. По-възрастният, който седеше зад волана, завъртя ключа за стартера. Моторът на жигулито мъчително и жално изръмжа, но не се запали. Шофьорът повтори опита си, но без резултат.

— Умряла работа, стартерът не става — злорадо отбеляза колегата му.

Джипът излезе на булеварда и се понесе към улица „Сушчовски вал“. По-възрастният оперативен работник яростно стовари юмрук върху волана:

— Мамка ти! — изруга с пресипнал глас. — Сега я втасахме…

 

 

Саша се зае с документацията в офиса си. Още нищо не беше решил, но нещо му подсказваше, че трябва да сложи ред в нещата.

Преглеждаше книжата, унищожаваше онези, които смяташе за излишни, пресмяташе кои операции на фонда трябва веднага да прикрие и какви средства трябва да приведе в секретните си сметки още утре. Не си даваше ясна сметка, но практически подготвяше почвата така, че за един ден да може да закрие повечето от проектите на фонда.

На вратата на кабинета се почука и Шмит влезе вътре. Държеше в ръцете си няколко нови вестника. Заедно с него в кабинета надникна и секретарката.

— Зает ли си? — попита Шмит.

— Зает съм. Влизай… — кимна му Белов и погледна към новата секретарка, която беше сменила съсипаната от мъка Люда. — Какво има, Вера?

— Александър Николаевич, там има журналисти… — виновно разпери ръце тя.

— Вече казах, няма да давам никакви интервюта. Върви си — отпрати я той.

Секретарката покорно затвори вратата зад себе си. Саша погледна в очакване Шмит. Той се приближи до него с вестниците под мишница.

— Вестникарите са полудели — започна да прехвърля вестниците той и да чете заглавията им. — „Демокрацията е в опасност“… „Нощта на дългите ножове“… „Войната на кандидатите“…

— А има ли нещо конкретно? — сухо попита Белов.

— Май, че няма — завъртя бръснатата си глава Шмит.

— Остави ги, после ще ги прегледам. — Саша премести купчината вестници в края на бюрото и нетърпеливо попита: — А нещо за Макс?

— Освен нашите половината град го търси. Засега от него няма ни вест, ни кост. Някои хора смятат, че са очистили и него.

— Търси — погледна го мрачно Белов. — Видях колата му. Някой трябва да е бил в нея, нали така?

Шмит се поколеба, седна срещу Саша и се почеса по главата, обзет от очевидно затруднение.

— Саша, има още нещо… — промърмори. — Днес се видях с Големия Миша, Тариел, Мрачния и Елмаза. Те искат да се срещнат с теб, но малко се притесняват от цялата тази дандания. Сега покрай нас има толкова много ченгета…

Белов го изгледа мрачно:

— Какво искат?

— Ами, накратко, браточките осъждат онези, които са организирали касапницата и обещават да ни помогнат да намерим гадовете… — мънкаше Шмит.

— Попитах какво искат — повтори вече ядосано Белов.

Шмит въздъхна.

— Ами, казано с две думи, хората те молят да не отвръщаш на удара… И без това на всички сега им е трудно, а пък ако ние отвърнем, властите ще озвереят и ще настане такъв кошмар, че не можем се измъкна от него. И освен това ме помолиха да ти предам цялото им уважение, защото сега ти не си просто Саша Белия, а първият човек от всички браточки в Думата и на теб…

— Шмит! — прекъсна го той и поклати глава.

— Саша, само ти предавам какво ми казаха.

— А пък аз само ти обяснявам — едва сдържайки се, продължи Саша. — Виждаш ли онези неща?

На бюрото пред него имаше пясъчен часовник, черни очила, връзка ключове с масивен ключодържател, запалка…

— Това са вещи на моите приятели… — въздъхна Саша. — Космос… С него сме заедно от петгодишна възраст. Витя… Валера… А сега моите приятели ги няма… Разбираш ли? Няма ги…

Той стана и нервно закрачи из кабинета. Задушаваше се от злоба и най-сетне не издържа, и даде воля на чувствата си. Впи в нещастния Шмит изпълнен с омраза поглед и изкрещя:

— Мръсникът ги закла като животни! А ти ще ми говориш да не отвръщам на удара? Аз по природа не съм толстоист, мамка им мръсна! Ще ги размажа!

Гласът му секна. Саша се извърна към прозореца и шумно въздъхна. Пое си дъх и се овладя. Шмит също мълчеше, сграбчил сведената си глава с ръце, и бавно се полюляваше насам-натам. Белов прекъсна тягостното мълчание. Сякаш за да се извини за невъздържаността си, той сложи ръка на рамото на Шмит и тихо рече:

— Както и да е. Ако видиш някой от онези хора, кажи им, че си ми предал всичко и че аз съм го приел за сведение. По-късно сам ще се обадя на Тариел. Сега върви и ме почакай малко, скоро ще тръгнем.

Разстроеният Шмит послушно стана и излезе от кабинета.

 

 

Горе-долу по същото време двамата злополучни оперативни работници от службата за наблюдение се отчитаха в кабинета на подполковник Веденски.

— Игор Леонидович, извинете ни, но ги изгубихме — с виновен вид говореше по-възрастният. — И с камерата не можахме да ги заснемем. Падна й батерията…

Веденски, който с последни сили сдържаше яростта си, крачеше из кабинета.

— И стартерът на колата не става за нищо — подхвана другият. — Вече сто пъти съм го казвал, ама на никого не му пука…

— Момчета, вие бъркате нещата основно — скръцна със зъби и поклати глава Веденски. — Кое е най-важното при външно наблюдение? Специалните разузнавателни средства, така ли? Не е така. Най-важното е да предвидиш поведението на обекта. А погледнато по-мащабно, ние този Белов го бяхме предвидили не за пет минути, а за години напред, докато той не додрапа до паритета си.

В отговор се чуваше само съсредоточеното сумтене на издънилите се оперативни работници. Игор Леонидович ги погледна и махна с ръка:

— Както и да е, да вървим нататък. Ще смятаме, че това повече няма да се повтори. Кой беше там?

— Големия Миша, а другите двама не ги познавам — доложи по-възрастният. — Всички заедно тръгнаха към „Марина горичка“.

— Шмит кога се върна да вземе колата си?

— След два часа и половина. Същите хора го докараха.

Веденски замислено почеса наболата в края на деня четина по лицето си.

— Май, че Белов го е закършил, нали?

— Защо да го е закършил? — предпазливо попита по-младият оперативен работник.

— Ще му светят маслото — машинално отвърна Веденски и записа нещо в бележника си. — Свободни сте.

Щом остана сам, той натисна едно копче на интеркома.

— Кажете, Игор Леонидович — отвърна му мъжки глас.

— Воскобойников и Змиенко да дойдат при мен — разпореди се Веденски.

След няколко минути в кабинета влязоха двама сериозни и съсредоточени младежи, които дори от пръв поглед видимо се различаваха от предишните мърльовци. Без да им предлага да седнат, Веденски им кимна и стана.

— Вашата цел е тихо, кротко, но сигурно да проучите обектите в противниковия лагер — постави им той задачата, — да отработите цялата ситуация около Белов. Кой, какво, кога, защо. И още нещо. Проверете дали пътищата на Каверин и Макс Карелски не са се пресичали някога… Макар че — не. С това ще се заема аз. Това е, има ли въпроси?

Въпроси нямаше.

43.

Привечер Белов отиде при бащата на Космос.

В апартамента на член-кореспондента Холмогоров беше тихо и мрачно. Само една настолна лампа със зелен абажур осветяваше ъгълче от просторния хол. Под нея на един стар продънен диван седяха Юрий Ростиславович Холмогоров и Саша. Те бяха разтворили върху масата албумите и разглеждаха снимките на своя син и приятел.

— Може би тази? А, Саша? — Подаде му една стара черно-бяла снимка на Космос Юрий Ростиславович. — Или ей тази…

— Тук е още момченце. — Саша сложи снимката настрани и взе друга, този път — цветна.

Холмогоров намести очилата си и съсредоточено погледна снимката, която му подаде Саша.

— Тази е хубава — съгласи се след малко. — Само че тук той е някак тъжен… Искам синът ми да се усмихва. Той беше весело момче.

Гласът му внезапно секна. Саша бързо отмести поглед. Юрий Ростиславович се опита да се овладее, изкашля се и започна да бърше очилата си с крайчеца на бархетната си риза.

— Шофьорската му книжка е у мен — каза, ставайки от дивана Саша. — Ей сега ще я донеса…

Той излезе в тъмното антре и след малко се върна с един портфейл в ръце.

— Ето, вижте.

Извади шофьорската книжка на приятеля си и я подаде на Холмогоров. На малката снимка безгрижно се усмихваше облеченият в сако и бяла риза осемнайсетгодишен Космос.

Снимката наистина беше хубава, но беше твърде малка. Белов успокои бащата:

— Ще я увелича, няма проблеми.

Юрий Ростиславович дълго държа шофьорската книжка в ръцете си и съсредоточено разглежда снимката на сина си. После я затвори и я върна на Саша.

— Сложете тази — съгласи се най-сетне. — Само че нека я направят добре.

Саша кимна, взе шофьорската книжка, прибра я в портфейла си и отново седна на дивана до Холмогоров. Те замълчаха.

— Искаш ли още чай? — попита Юрий Ростиславович.

— Не, благодаря.

Член-кореспондентът свали очилата си и уморено разтърка очи. Сетне въздъхна, тежко стана и отиде до тъмния прозорец.

— Саша, имам една молба към теб — тихо рече Юрий Ростиславович, гледайки отгоре към вечния град.

— Кажете.

Холмогоров бавно се извърна към Саша. В измъчените му очи се четяха обреченост, отчаяние и страх. Ръцете му трепереха и нервно опипваха очилата.

— Не убивай никого — помоли той.

Белов моментално вдигна глава, за да отговори, но в последния момент се сдържа и замълча.

— Отнеха ми сина, но аз те моля да не убиваш никого! — продължи с болка възрастният човек. — Ходиш ли на църква?

— Вече не си спомням кога съм бил за последен път… — призна мрачно Саша.

— Иди — каза Холмогоров и строго сви вежди. — Разбери, вие сами сте си виновни за всичко. И Космос, и Витя… Всички сте обезумели, изцапани сте с кръв. Слава Богу, че поне ти остана жив. Тъй че недей да гневиш Бога, не си слагай повече грях на душата! Чуваш ли?

— Чувам — отвърна Саша.

— Моля те, послушай ме, Саша — молеше го от все сърце бащата на неговия приятел. — Та ти си ми като син…

— Юрий Ростиславович — прекъсна го внезапно и решително Белов, — нямам какво да ви отговоря.

Холмогоров вдигна към него очи. На Саша му беше непоносимо тежко да го гледа и затова стана.

— Не искам да ви лъжа — упорито отвърна той. — Извинете…

Отправи се към изхода. В този непоносимо тежък и сякаш безкраен ден трябваше да свърши още една работа, която беше отложил за късната вечер.

44.

Каверин започна да празнува успеха на операцията по отстраняването на обкръжението на своя враг още през деня, след като скри на сигурно място Карелски и се убеди, че наоколо е горе-долу спокойно. Изгони жена си от къщи и започна методично да се напива в компанията на своя неразделен напоследък приятел Артур Лапшин.

Отначало двамата авери се чувстваха малко некомфортно. От Белов можеше да се очаква всичко и те изпитваха известен страх. Особено се страхуваше Артур. Той постоянно бършеше в панталоните си изпотените си ръце, вслушваше се във всяка стъпка и пиеше, но не се напиваше. Разговорът се въртеше предимно около събитията, случили се през нощта. Артур не разбираше защо, след като беше унищожил всички приятели на основния им враг, Каверин не пипаше с пръст самия Белов.

— Кажи ми, Володя, защо трябваше да усложняваме нещата чак толкова много? — попита той.

— А? — разсеяно уточни Каверин и наля още алкохол в чашите.

— Казвам, че аз веднага бих очистил Белов и толкова! Защо ти трябва да рискуваш?

Каверин не му отговори. Той се разходи с чаша в ръка из хола и спря пред портрета, на който беше изобразен като конник.

— Защо мълчиш? Защо са всички тези усложнения? — отново повтори въпроса си Артур.

— Ти бил ли си на Канарските острови? — изведнъж се извърна и попита Каверин.

— Какво общо имат Канарските острови?

— Бил ли си, те питам?

— Сто пъти! — изсумтя Артур. — Когато изчезнах оттук, пропътувах половината свят.

— Чувал ли си за гуанчите?

— За кого?! — учуди се Лапшин.

Каверин се усмихна с известно пренебрежение.

— За гуанчите, тиквенико. Това са били едни страхотни местни пичове, нещо като индианци, а сетне испанците ги асимилирали. Екскурзоводът ни разказа за тях. Казано накратко, те имали един мъдър закон. Ако някой убие, да речем, съседа си, знаеш ли какво правели гуанчите? Те не наказвали убиеца… — Той зае театрална поза, вдигна важно показалеца си и продължи: — А убивали сина му. Или брат му. Разбираш ли? Най-лесната работа е да осъдиш престъпника. Но съвсем друго нещо е да направиш така, че той да се мъчи и от мъка да не му се живее!

Артур кисело се усмихна:

— Че е така, така е… Само едно не ми харесва. Белов не е такова… как беше? Не е гуанч. Ще ни гръмне с някоя базука и ще гушнем босилека.

— Не се бой, Артурка — надменно се наведе над него Каверин и разроши косата му. — Няма да може. Всичко съм подредил — на Саша Белия не му остава много. Затова няма да пием за негово здраве — усмихна се той и отново взе бутилката.

Привечер гуляят в апартамента на Каверин достигна апогея си. Уискито, водката и конякът прогониха страха им. Сега пияните до козирките приятели посрещаха съобщението за среднощното клане в предизборния щаб на Белов във всяка емисия на телевизионните новини с пикантни шегички и пиянски кураж.

 

 

Когато на екрана отново се появиха кадри от мястото на убийството, пред входа в блока на Каверин спряха два джипа. От единия от тях слязоха мрачният като тъмен облак Белов и Шмит, който напрегнато се оглеждаше на всички страни. Начинанието на Саша никак не му харесваше, но той не събра смелост да спори с него.

— Той има ли деца? — попита Белов, докато сваляше палтото от раменете си и го разстилаше върху предния капак на колата.

— Не.

— Кои са неговите прозорци?

— На петия етаж, вляво от входа — неохотно отвърна Шмит.

— Дай… — протегна ръка Саша, без да откъсва очи от светещите прозорци на петия етаж.

Шмит въздъхна, извади от автомобила една картечница „Калашников“ и му я подаде. Саша намести оръжието върху предния капак на джипа и дръпна затвора.

 

 

— Според следствените органи жестокият и демонстративен характер на убийството разкрива почерка на организираната престъпност — съобщаваше говорителят. — Самият новоизбран депутат отказва коментари, а неговата служба за безопасност е настроена крайно недружелюбно. Засега е трудно да се правят каквито и да било изводи за случилото се. Ясно е само едно. Демокрацията в Русия беше подложена на поредната атака от страна на силите на екстремизма.

Пияният до козирката Каверин се разкикоти и посочи с черната си ръка към екрана на телевизора.

— Ти да видиш, утре тигърът в зоопарка ще прегризе гърлото на чистачката, а тия ще започнат да пищят, че демокрацията е в опасност!

— Точно така трябва — кискаше се мъртвопияният Артур. — На тия… екстремисти само им дай шанс…

— Страшна работа. Зверове! — надуваше се като пуяк Каверин. — Знаеш ли какво, Артурка, хайде да пием за онова, без което не бихме могли да живеем нито ден.

— Не искам да пия за жените — врътна глава Лапшин. — Те са кучки…

— Абе, нямам предвид жените! Да пием за онова, на което посветихме нашите горещи сърца. — Вдигна чашата си Каверин: — За демокрацията и законността! — възкликна той.

— Но пасаран! — изкрещя Артур.

И в този момент стъклата на прозорците със страшен грохот се посипаха по пода. Каверин се свря под дивана, а Лапшин изпищя пронизително и бързо се пъхна в камината. Отвън се разнасяше оглушителният трясък на картечницата. Куршумите се удряха в тавана и рикошираха на различни страни, забиваха се в пода и в стените и унищожаваха всичко по пътя си. Съдовете станаха на сол, от мебелите летяха трески, а мазилката се сипеше на ситен прах. Изведнъж стрелбата секна и в апартамента настъпи тишина.

Шашардисаният Артур изпълзя от камината и потресено промърмори:

— Мам-м-мка му… Добре, че не стреля с базука!

След него се показа и Каверин. Той се хвърли към прозореца и видя как два джипа стремително потеглиха от входа на неговия блок. Володя се обърна и огледа унищожения си хол. И първото, което забеляза, беше простреляното на три места точно в средата на гърдите черкезко наметало на тържествения му портрет.

45.

Белов се върна вкъщи късно. Ваня вече спеше. С подпухнали от плач очи Олга претопли вечерята и седна срещу мъжа си, наблюдавайки го, докато се храни. Саша нямаше апетит. Той беше свел глава, ровеше с вилицата в чинията и мълчеше.

Оля очакваше да чуе от него поне някакви обяснения за случилото се, но Саша явно не желаеше да обсъжда убийството на приятелите си. Тогава тя подхвана разговора:

— Цял ден те показваха по новините.

— Какво казаха? — равнодушно попита Саша.

— Ами, депутат, ала-бала… — отвърна уклончиво Оля.

Саша хвърли бърз поглед към жена си и покри ръката й с дланта си.

— Оля, не си го слагай на сърце — помоли я той.

— Как да не си го слагам? — замислено поклати глава тя. — А Ваня? Страхувам се за него.

— Как е той?

— Добре е. Сутринта кашляше, но после престана…

Той въздъхна и отмести почти недокоснатата чиния.

— Благодаря. Направи ми чай.

— Ей сега.

Оля сложи чинията в миялната машина, включи електрическия чайник и се върна на масата. Саша запали цигара и замислено издуха дима.

— Саша, наистина ли го е направил Макс? — изведнъж попита тя.

Той замълча, защото все още не знаеше какво да отговори.

— Та той толкова години беше до вас — сви рамене жена му. — Возеше ме, пазеше ни в Щатите… В това няма логика.

Съпругът й загаси цигарата, стана от масата и я помоли:

— Оля, приготви ми от онзи чай, на листенцата. И го направи силен. Аз съм в кабинета си.

Саша излезе. Олга погледна след него и сведе глава. Очите й отново се напълниха със сълзи.

 

 

Как да постъпи? Ето въпросът, на който трябваше да си отговори през тази нощ.

И приятелите, и враговете в един глас му повтаряха да се укроти, да не натиска педала и да не погубва себе си. Без съмнение в думите им имаше логика. Освен това, ако се вслушаше в съвета им, това изобщо не означаваше, че трябва да остави убийството на приятелите си ненаказано. Не, Белов само трябваше да поизчака малко, да не се навира между шамарите и да организира нещата така, че други да открият и ликвидират юдата Макс.

Точно така биха постъпили много хора на негово място. Вероятно така би постъпил и самият той, ако не бяха убити приятелите му Космос, Пчелата и Фил…

В съзнанието на Саша една след друга изплуваха картини от миналото. Той ги разглеждаше като стари снимки и напрегнато мислеше…

И изведнъж разкаянието го шибна в един момент като камшик. Какво му ставаше? Как можеше изобщо да си позволи да мисли?

Нима Фил и Пчелата се замислиха, когато отидоха с него под куршумите на срещата с Лука?! Нима Космос се поколеба, когато му спаси кожата от Мухата? Нима те дори веднъж му бяха дали повод да се усъмни в тяхната вярност и преданост?! Не, по-скоро на него му се бе случвало да измисля подобни поводи! Понякога самият той плетеше около тях лепкава паяжина на подозрение и недоверие!

Саша тръсна глава и стисна зъби. Край! Никакви съмнения повече!

Той им го дължеше — на Фил, на Космос, на Пчелата… Той им дължеше собствения си живот. И трябваше да върне този дълг сам, лично. Само така и по никакъв друг начин! А пък да става каквото ще!

След като взе решението, изпита огромно облекчение. Сега най-сетне вече знаеше какво и как щеше да направи. Първо щеше да осигури безопасността на семейството си, след това — да закрие фонда, да преведе капиталите му в чужбина и, естествено, да измисли как да примами Макс да излезе от укритието си, за да го унищожи.

Саша включи компютъра и започна да работи.

 

 

През тази нощ не спеше още един човек. В подземната клетка на един отдавна запустял шлюз, върху скърцаща войнишка койка се въртеше Марк Карелски. Тук, в тази дупка, в която освен леглото имаше и една неизвестно откъде взела се боксова круша, го бе скрил Каверин. Той му остави пакет с храна, нареди му да седи мирно и тихо и изчезна на майната си.

Денят му премина в мъчителни размисли. Макс непрекъснато се връщаше към страшните събития от изминалата нощ и търсеше отговор на измъчващите го въпроси. Дали беше постъпил правилно, когато изпълни заповедта на Каверин? Нямаше ли друг изход? Нямаше ли да е по-добре веднага след обаждането на бившия оперативен работник да се яви пред Белов, да се покае и честно да му признае всичко?

И колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно разбираше, че нямаше избор. Познаваше най-добре от всички суровия характер на Саша и беше сигурен, че той нямаше да го пощади! Щом в един момент беше готов да посегне на най-близкия си приятел Пчелата, той — Макс Карелски, нямаше никакви шансове да получи прошка!

Отначало се зарадва, че сред хората, които Каверин му нареди да убие, не попадна и самият Белов. Твърде много неща в живота му бяха свързани с този човек. Макс беше свикнал с него и най-тежко от всичко щеше да му бъде да убие Саша.

Така си мислеше, но привечер мислите му направиха радикален поврат. Постепенно Макс започна ясно да разбира какво е извършил. От днес нататък за Белов нямаше по-страшен враг от Макс. И Саша нямаше да се спре пред нищо.

Обзе го страх. Достатъчно бе да си спомни разкривеното от ярост лице на Белов, и той започваше да се тресе от ужас. Каверин нямаше да може да го защити, защото Саша щеше да го изрови изпод земята и тогава смъртта от чеченските ножове щеше да му се стори детска игра. Той вече не можеше да мисли за нищо друго освен за отмъщението на Белов. И с всяка минута изтерзаната му от страх душа все повече се изпълваше с омраза към бившия му бос.

Макс вече съжаляваше, че през онази нощ не очисти и Белов. Че какво му костваше да спре до входа на офиса и да застреля новоизлюпения депутат и жена му!

Обхванат от страх, злоба и отчаяние, той се щураше в заключената стаичка като хиена в клетка. Стенеше, сграбчил главата си в ръце, заравяше се в одеялото, удряше с юмруци по стената… Чувствата, които го изпълваха, търсеха изход и най-сетне го намериха.

С вопъл той се нахвърли върху боксовата круша и я засипа с градушка от мощни удари. Без да престава да крещи, Макс непрекъснато я налагаше с юмруци и ритници. Сетне скочи отгоре й, увисна на нея, измъкна ножа си и започна да й нанася яростни странични удари, разпаряйки я. Той не знаеше кого „убива“ в този момент — Белов, Каверин или своя страх от тях. Продължи да си изкарва яда на боксовата круша с ужасяващо хриптене и вой, а след това започна да гризе разкъсаните парчета от обшивката й.

Най-сетне се изтощи и се укроти. В празната стая се чуваше само тежкото му дишане и скърцането на синджира, който се търкаше в куката на тавана. После Макс разпери ръце и рухна съсипан на пода, без да изпуска ножа от ръката си.

Лежеше по гръб, взираше се тъпо в голата крушка, която на равни интервали се скриваше от разлюляната боксова круша. От дупките по нея върху корема, гърдите и лицето му се сипеше пясък. Известно време той не помръдна. След това ръката му потръпна и бавно допря ножа до гърлото му. Макс затвори очи и докосна студеното острие до кожата си. Замря и сякаш престана да диша.

Здраво стиснатата ръка трепереше и с всяка измината секунда се тресеше все по-силно и по-силно. Изведнъж Макс изхлипа, рязко отхвърли ножа, преобърна се и завря лице в прашния бетонен под.

46.

Белов премести настрана лаптопа, прозя се и се протегна. Нощта беше ползотворна и той свърши всичко, което си бе набелязал. Сега можеше да поспи час-два.

Но в този момент най-неочаквано иззвъня глас мобифонът му, който бе оставил на малката масичка. Саша хвърли поглед към часовника — беше пет и половина сутринта! — поколеба се и взе апарата.

— Слушам.

— След два часа изберете от който и да е уличен автомат номера, които ви е известен. Това е жизненоважно.

В апарата запищяха късите сигнали на прекъснатата връзка. Човекът, който се обади, каза само няколко думи, но Саша позна този уверен глас — това беше Игор Леонидович Веденски.

Той се замисли. За какво ли го търсеше подполковникът от Федералната служба за безопасност, и то сега, след изборите? Това толкова ранно позвъняване можеше да бъде свързано само с едно — с убийството на момчетата. На Саша му хрумна една налудничава мисъл — а дали бившият му опекун не се канеше да сподели някаква информация с него? Така или иначе, срещата с Веденски можеше да се окаже полезна. Освен това той също имаше какво да каже на подполковника.

Точно в осем и половина Саша се доближи до един син уличен телефонен автомат в един ъгъл до метрото и набра познатия номер. До тротоара го чакаха два автомобила с включени двигатели.

— Ало… Разбрах… — каза той в слушалката. — Къде? Ясно…

Затвори, извади картата си от автомата, захвърли я в кошчето за смет и без да се оглежда, се качи в джипа при Шмит.

След четвърт час автомобилът вече беше пред Новодевическото гробище, където подполковник Веденски му бе определил среща.

— Саша, нека да отидем заедно — за кой ли път вече му предложи Шмит.

Той мълчаливо поклати глава и напрегнато се вгледа към отсрещната страна на улицата през седналия зад волана охранител. Там близо до входа на манастира се мяркаше една самотна фигура.

— Застани ей там, зад дърветата — заповяда на Шмит. — И разпредели хората, нека да следят наоколо.

Саша бързо се прекръсти, слезе от колата и се насочи към Игор Леонидович, който го очакваше.

Той забеляза Белов и тръгна бавно покрай манастирската стена. Саша скоро догони Веденски, те пропуснаха ръкостисканията и поздравите и поеха един до друг.

— Благодаря за доверието — започна Игор Леонидович.

— Ние с вас нямаме какво да делим — отвърна Белов с наведена глава.

— Така е — съгласи се Веденски. — Освен това тук обстановката предразполага към откровеност.

Саша едва забележимо сви рамене и замълча.

— Впрочем, Александър Николаевич, вие сигурен ли сте във вашия помощник! — присви очи подполковникът. — Имам предвид Шмит.

— Игор Леонидович, не сипвайте сол в раната ми.

Изминаха няколко метра мълчаливо. Белов чакаше момента, в който човекът от Федералната служба за безопасност щеше да премине към въпроса, заради който го бе поканил тук. Но подполковникът не бързаше. Той като че ли също чакаше нещо и намръщено го стрелкаше с поглед.

— Наруших всички правила, за да се срещна с вас — прекъсна мълчанието Веденски. — Вие сте в изключително опасно положение.

— В течение съм — мрачно се подсмихна Белов.

Подполковникът зави към езерото и спря. До него, но малко по-назад застана и Саша. При тях веднага доплуваха няколко охранени патици и започнаха бавно да се носят покрай брега в очакване на угощението.

— Освен симпатия към вас аз имам и личен интерес да запазя живота ви и да възстановя отношенията ни — изрече с тих и равен глас Игор Леонидович. — С вашето ново положение ние бихме могли да направим много неща. Разбира се, на паритетна основа.

Тази тема беше абсолютно безинтересна за Белов. Той скептично изсумтя и попита:

— И какъв е проблемът?

— Вие имате твърде много врагове, Александър Николаевич. Всеки божи ден някой ви предава — твърдо каза Веденски. — Веднага трябва да се откажете от ответни действия и да направите каквото е възможно всички да разберат това. Ако не сте готов за такава крачка, скрийте се и добре обмислете нещата.

„И този запя същата песен!“ — с раздразнение си помисли Саша. Вече беше решил какво ще прави и не се съмняваше в правилността на своя избор.

В това време Веденски извади от джоба си една кифла, започна да чупи парченца от нея и да храни нетърпеливите патици. Докато Белов гледаше суетните и лакоми птици, изведнъж си спомни за една друга патица, която беше апликирана на хавлиената кърпа на Тамара. В гърдите му отново се появи онази пулсираща тежест, той стисна зъби и изгледа изпод вежди човека на Федералната служба за безопасност.

— Ама, че тъпи птици! — с неподозирана злоба каза и като заряза дипломацията, веднага попита за онова най-важно нещо, заради което беше дошъл тук: — Случайно да знаете къде се намира Марк Карелски?

Сега беше ред на Веденски да се замисли. Той много добре разбираше, че щом Саша му задава този въпрос, значи вече е решил всичко. Щеше да стигне докрай и никакви аргументи, колкото и логични да бяха те, вече нямаше да го спрат. Подполковникът изпитваше искрено съжаление за това всъщност нелошо момче, но в същото време му стана ясно, че той — уви! — вече нямаше да може да повлияе на съдбата му. Игор Леонидович се намръщи и неохотно отвърна:

— Жив е. Той е човек на Каверин. Володя го е вербувал още докато е носил униформа. Карелски е бивш служител от специалните отряди на Държавното разузнавателно управление. После е напуснал армията, захванал се е с рекет и се накиснал в убийството на някакъв чеченски тузар. Каверин разнищил това дело и го хванал за топките.

— По дяволите… — поклати глава Саша. — Той работи при мен пет години.

— Вие нямате вина за това. Не е имало как да се доберете до истината за него. Това е една много сложна схема.

Те замълчаха, потънали в мислите си.

— Утре е погребението — замислено рече Белов. — Аз трябва да ги изпратя.

— Имайте предвид — предупреди го Веденски, — че часовникът вече отброява минутите.

— Да, часовникът отброява минутите… — съгласи се той.

Помисли малко, извади от джоба си една компютърна дискета и я подаде на подполковника.

— Игор Леонидович, тук са материалите за моя фонд и всичко, което зная за господин Зорин — обясни. — Разкарайте този козел, той заслужава това. Сбогом.

Игор Леонидович слушаше бързите и постепенно заглъхващи стъпки. Той се обърна и видя как Белов се отдалечава покрай древната манастирска стена.

Вече без да се крие, Веденски гледаше след него и изведнъж с пронизваща пареща мъка осъзна, че на този младеж му остават броени дни. Той си помисли и за още нещо — че беше напълно възможно някога, по-късно, на подполковник Веденски да му липсва един бандитски авторитет — този на Саша Белов.

47.

От Новодевическия манастир Шмит закара Саша на вилата на Киншаков. Той се задържа там за кратко — по-малко от час, и прекара останалото време в офиса на фонда.

Вечерта двамата с Шмит отидоха в моргата. В средата на една просторна светла стая бяха поставени четири отворени ковчега. Зад тях на стената бяха подпрени капаците им с позлатени кръстове. Саша прекрачи прага, застина и се прекръсти. До него спря Шмит, който носеше кожено дипломатическо куфарче.

Саша бавно се приближи до ковчезите.

Космос…

Свел глава, той гледаше бялото му, сякаш направено от мрамор лице. В паметта му една след друга изплуваха картини от тяхното минало. От днес нататък му оставаха само спомените… Без да обръща глава, той протегна ръка към Шмит. Охранителят отвори куфарчето и му подаде един нов пистолет ТТ. Саша отгърна крайчеца на савана и сложи пистолета в мъртвата ръка.

Пчелата…

И отново бялото, променено лице, и отново спомените, и отново огромната буца, заседнала в гърлото му… И тягостното чувство за вина, от което никога нямаше да се освободи… Шмит му подаде втори пистолет и Саша го сложи в ръката на Пчелата.

Фил…

Той не беше край него повече от година. Като че ли би трябвало да му е по-лесно да се примири със загубата на Фил, но не беше така… Та нали той току-що бе започнал да се съвзема, беше се борил за живота си, беше се стремил към него с всички сили… В очите на Белов заблестяха сълзи, той протегна ръка към Шмит и третият пистолет легна в студената, безжизнена длан на Фил.

Тамара…

Невинна жертва. Тя поне не беше направила нищо лошо нито на юдата Макс, нито на чакала Каверин. Тя не беше причинявала никаква вреда на никого. Кротката, приветлива, добра Тамара… Бяха я заклали само защото се познаваше с Белов. Саша покри малката й ръка с дланта си.

— Прости ми, Тома… Прости ми… — Подсмръкна, но все пак успя да се сдържи.

Остана на мястото си още няколко минути и продължи да гледа един след друг приятелите си, сякаш се опитваше колкото се може по-добре да запечата в паметта си мъртвите им лица. После се прекръсти и тръгна към вратата, където го чакаше Шмит.

— Проследи да скрият оръжието… — прошепна му Белов.

Той кимна. Саша лекичко го побутна към вратата и тръгна след него, без да се обръща. Вратата подире му безшумно се затвори.

Мъртвите останаха сами в тишината под меката, сякаш процеждаща се от небитието светлина.

48.

Настъпи денят на погребението. Денят, който трябваше да преобърне живота на Саша. Разбира се, ако успееше да го запази.

Противно на очакванията си през нощта спа като къпан. На душата му беше спокойно, като че ли всичко, което беше намислил, вече бе извършено, и то успешно. Най-трудното вече беше зад гърба му. Беше взел мъчителното решение, всичко беше обмислено до последната подробност и най-старателно подготвено.

След като закуси (учудващо, но и апетитът му беше отличен!), Саша и неотлъчният Шмит излязоха от къщи. Времето беше прекрасно, топло и слънчево. Младата сочна зелена трева и дърветата пълнеха очите, а въздухът беше прозрачен и чист като вода от горски извор. На човек не му се искаше да мисли за нищо лошо. И той не мислеше.

Изведнъж порталът се отвори и в двора бавно влезе старият кафяв линкълн.

— Саша, каква е тази таратайка? — учуди се Шмит.

— Това е първата кола на Космос — обясни с усмивка той. Вдигна глава, примижа и се обърна към слънцето. — Какъв хубав ден, нали?

— Да, пролет е… — съгласи се Шмит.

От колата излязоха двама стегнати младежи със спортни фигури.

— Добро утро! — махна с ръка шофьорът и одобрително потупа по покрива древната лимузина. — Саша, колата още си я бива!

— Може ли да се движи? — усмихна се той.

— Че как! Само й наливаш бензин и караш напред.

— Кой е този? — попита Шмит.

— Моят нов шофьор.

— Саша, не смених стъклата, покрих ги отвътре с пердета, това е достатъчно — каза вторият и извади от купето две големи бронежилетки, които остави върху предния капак. — Но все пак трябва да си сложим броните…

— Добре — кимна той.

Шмит нищо не разбираше. Виждаше тези хора за пръв път, а в същото време те разговаряха с Белов като стари и добри познати.

— Не разбрах… — измърмори той.

— Това е моят нов началник на охраната — съобщи му Саша, сякаш нищо не се бе случило. — Аз ще тръгна с тях, а ти върви на гробището, към десет часа ще дойда там.

— Саша, какво означава всичко това? — навъси се охранителят с бръснатата глава.

— Всичко е наред, Шмит — потупа го по рамото той. — Нямам претенции към теб. Тръгвай, ще ми се обадиш оттам.

— Както искаш… — Шмит погледна недоверчиво Саша, после хвърли по един поглед към двамата непознати, изсумтя неодобрително и тръгна към джипа си.

— Здравейте, момчета… Привет, Слава! — Белов стисна ръцете на новодошлите. — Влезте вътре, хапнете нещо и след половин час ще тръгнем.

Шмит излезе от двора, а гостите влязоха в къщата. Щом остана сам, Саша се приближи до линкълна, прокара ръка по предния му капак и тихо, почти нежно рече:

— Здравей, скъпа… „Само аз и Майкъл Джексън имаме такава кола“ — спомни си той с лека усмивка и поклати глава. После я заобиколи отстрани, клекна и се вгледа в избелелия огън. — Анди Уорхол…

Зад гърба му затрополи синът му. Ваня се хвърли на гърба му и закри с мъничките си ръчички очите му:

— Кой съм?! — извика той.

— Котаракът в чизми — усмихна се Саша.

— Да, ама не съм! Това съм аз! — радостно се развика детето. — На кого е тази кола?

— На един мой приятел.

— А той къде е?

Саша взе сина си на ръце и за миг го притисна до себе си.

— Вече го няма, Ваня… — прошепна.

Олга се приближи до тях и с пресипнал от вълнение глас каза:

— Саша, време е да тръгваме.

— Да, време е… — съгласи се той и изпитателно я погледна в очите.

 

 

Четирите луксозни катафалки влязоха една след друга в гробището. Те бяха заобиколени от роднини и приятели. Десетина едри момчета с черни траурни ленти започнаха да разтоварват ковчезите. Майката на Тамара не издържа и зарида на глас. Ковчегът на Космос се залюля в ръцете на младежите, свъсеният Юрий Ростиславович неволно посегна към него и строго помоли:

— Бъдете внимателни със сина ми…

До него стоеше погрознялата и разплакана Люда.

— Той ми направи предложение… — изведнъж му призна тя, мачкайки мократа си носна кърпичка.

В първия момент Юрий Ростиславович сякаш не разбра за какво става дума, съсредоточено я погледна, а после шумно въздъхна, прегърна я и я притисна до гърдите си.

Майката на Пчелата стоеше до ковчега му и нареждаше:

— Какво ще правим сега? Оплетох чорапи на Витя, а той така и не ги обу нито веднъж…

— Хайде, хайде, майко, успокой се… — потупа я по гърба съсипаният баща. — Какво можем да направим… Бог дал, Бог взел…

Облечените в черно леля на Саша Екатерина Николаевна и бабата на Оля минаваха от ковчег на ковчег.

Скоро на гробището пристигна и колата на Шмит. Към него веднага се приближи един човек с черно-червена траурна лента.

— Шмит, къде е Саша? Хората се притесняват, трябва да започнем опелото…

— Ей сега ще дойде — кимна той. — След десет минути ще бъде тук.

 

 

В един микробус недалеч от дома на Белов скучаеха трима телевизионни журналисти. Беше им поръчано да направят репортаж за погребението, но те решиха да съпроводят Белов от дома му просто така, за всеки случай. Докато чакаха депутатът от Държавната Дума да тръгне за погребението на своите приятели, закусваха на чист въздух със сандвичите, които си носеха от къщи.

Едната врата на портала пред къщата на Белов се отвори и телевизионните журналисти хукнаха към колата си. С пълна уста най-възрастният изкомандва на оператора:

— Отвори камерата, за да хванеш и селището…

Покрай тях преминаха три коли, а в първата — един кафяв линкълн, за миг се мярна лицето на Белов.

Колоната от автомобили излезе на шосето и, естествено, скоро след това телевизионните журналисти се натъкнаха на засечка. Преди завоя от колоната се отдели джипът с охраната, изостана малко и прегради пътя на синия микробус.

— Край, май че сега я втасахме… — спогледаха се изплашено журналистите.

От джипа слезе един мрачен здравеняк и тръгна към телевизионерите. Видът му беше толкова внушителен, че репортерите вдигнаха ръце. Здравенякът ги изгледа строго през страничното стъкло и без да каже нито дума, се обърна и се прибра в колата си. Джипът отскочи от мястото си и се устреми след останалите от колоната.

Журналистите отново се спогледаха, но този път с облекчение. Най-възрастният, който се бе изплашил най-много от всички, започна да се хили с глупав вид:

— Хи-хи-хи… Какво му стана на тоя, шубелиса ли се?

Той нямаше как да знае, че докато се тресеше от ужас пред мрачния здравеняк от охраната на депутата, на сто метра пред тях, зад завоя на шосето, Белов, жена му и синът им се преместиха в мерцедеса от придружаващите коли. В стария линкълн остана единствено шофьорът, стегнат в бронежилетка и облечен в специален защитен костюм.

Телевизионерите решиха да продължат напред, но този път да се държат на разстояние.

Микробусът едва успя да вземе завоя, когато бе задминат със страшна скорост от един бял джип със сигнална лампа. Той се понесе след колоната на Белов, а от високоговорителя му гърмеше категорична заповед:

— Спрете встрани! Всички да минат вдясно! Повтарям. Всички да минат вдясно и да спрат!

Телевизионерите се съсредоточиха.

— Снимаме на свой риск — кимна най-възрастният. — Дай малко газ!

Шофьорът натисна газта, а операторът вдигна камерата.

Белият джип задмина колоната, пресече й пътя и спря на моста. От задната врата на автомобила слезе човек с маска на лицето и гранатомет в ръце. Той бързо метна оръжието на рамото си, прицели се и натисна спусъка. Гранатометът басово и глухо изригна огън и в същия миг линкълнът, който току-що бе навлязъл по моста, избухна от мощен взрив. След още един миг обхванатата от пламъци кола изби перилата на моста и рухна в реката.

 

 

Опелото вървеше към края си, когато при събралите се край ковчезите хора дотича обезумелият и слисан Никитин.

— Господа! Господа! — пронизително изкрещя той с високия си треперещ глас.

Свещеникът прекъсна службата и десетки лица се обърнаха едновременно към човека, който тревожно викаше. Гласът на Никитин прозвуча отчетливо и страховито в настъпилата тишина:

— Приятели, току-що ни съобщиха, че на влизане в Москва е бил убит Александър Белов!

Всички възкликнаха. Екатерина Николаевна тежко се отпусна в ръцете на Антон, който успя да я подхване. Бабата на Оля се хвана за сърцето и слисано започна да вика:

— Какво?!… Оля!… Господи, Оля!

Юрий Ростиславович покри лицето си с каскета и се разтресе от плач.

Всички моментално се раздвижиха. Хората сновяха насам-натам, без да знаят какво да правят, някои побързаха да си тръгнат, много от присъстващите започнаха да се обаждат по мобилните си телефони, яките момчета с траурните ленти се скупчиха покрай босовете си. Единствено близките на загиналите останаха до ковчезите.

И още един човек не помръдна от мястото си. Шмит гледаше право пред себе си и повтаряше вцепенен:

— Саша, не съм те предал. Бог ми е свидетел, не съм аз…

49.

По празния коридор на запустелия шлюз се разнесоха бързи енергични стъпки. Размахвайки широко черната си ръка и тананикайки си под носа нещо весело, Каверин слизаше по стълбите. Сега вече нямаше защо да се крие, тъй като кошмарът на неговия живот, Саша Белия, бе останал завинаги в миналото. Володя беше щастлив.

Още преди да стигне до тайната врата под стълбището, извика:

— Ей! Жив ли си, изгнанико?!

Никой не му отговори. Каверин продължи да се усмихва, отключи катинара и влезе в убежището на Макс. Първото, което забеляза, беше разпокъсаната боксова круша. Той учудено подсвирна и се обърна към Макс, който лежеше неподвижно на леглото.

— Ей, орел! — ухили се. — Да не би да си я гризал със зъби?

Макс отново не му отговори. Каверин се приближи до него и го разтърси за рамото. Макс се обърна с нежелание и вдигна към боса си своя мътен подивял поглед. На Володя му прилоша. Отдръпна ръката си и Макс отново се извърна към стената.

— Ние победихме, чуваш ли? — с престорено бодър глас възкликна Каверин.

Не последва отговор.

Той сви рамене, захвърли ключовете от убежището на пода и бързо излезе навън.

 

 

Телефонът в кабинета на Зорин в Белия дом иззвъня.

— Да — мрачно изрече в слушалката Виктор Петрович.

Но след миг той вдигна глава, оживи се и дори сякаш се подмлади.

— Това сигурно ли е, Серьожа?! — възбудено попита. — По кой канал?

Виктор Петрович затръшна слушалката върху апарата, грабна дистанционното управление от масата и включи телевизора.

На екрана се появи заставката на извънредната емисия новини. Тя се смени с една голяма снимка на Белов, а след това пуснаха записа, на който гранатометът взривяваше линкълна. Кадрите с взрива и падането на горящия автомобил от моста бяха съпроводени от думите на говорителя:

— Днес сутринта на извънградското шосе беше взривен автомобилът на депутата от Държавната Дума Александър Белов. Депутатът, неговата съпруга и седемгодишният им син са загинали. Случайно оказалите се на местопрестъплението журналисти от една независима телевизия са успели да заснемат произшествието. Главният прокурор е възбудил наказателно дело по случая…

Зорин сведе глава и иронично измърмори:

— Горкото момче…

 

 

Подполковник Веденски изслуша доклада на своя сътрудник за убийството на Белов с каменно лице. Изчака подчиненият му да свърши, сведе глава и се замисли. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Най-сетне седналият срещу него млад оперативен работник се осмели да наруши мълчанието:

— Игор Леонидович…

Подполковникът вдигна към него сухите си пронизващи очи.

— Кой точно го е изпълнил?

— Трудно е да се установи — сви рамене оперативният работник. — Има твърде много заинтересовани…

— Да, твърде много са — съгласи се Веденски и изведнъж дълго и мъчително въздъхна. — Това е то животът! Погледнато отстрани, ние с него започнахме едновременно. Преди девет години и двамата бяхме още палета. Сега аз съм подполковник, а той… — Игор Леонидович бързо посочи някъде нагоре. — Съдба…

Младият оперативен работник се замисли и реши предпазливо да коригира шефа си:

— Според мен това е напълно естествено. Просто вие живеете правилно, а той беше бандит.

— Ами, да — отново замислено повтори Веденски. — Нали и аз това казвам — съдба…

50.

По широките стълбища и просторните зали на огромния новостроящ се търговски комплекс се разхождаше неговият бъдещ собственик Владимир Евгениевич Каверин. Беше заобиколен от свита, която се отнасяше към него с подчертано уважение и която се състоеше от отговорника по строителните работи Артур Лапшин, Макс Карелски и трима охранители.

На Каверин му се завиваше свят от мащабите на строителството. А мисълта, че цялата тази машина е негова, го възбуждаше и го хвърляше във възторг.

— Я виж, Артурка, какъв дворец сме издигнали! — развълнувано и гордо дърдореше той и непрекъснато размахваше наоколо черната си ръка. — Ние сме тези, които подариха на народа щастието да бъдат потребители! Повече пари, повече стоки, повече щастлив и красив живот! Представяш ли си, само след половин година тук ще бъде претъпкано с хора! Стройни девойки с големи цици ще купуват бельо и парфюми, техните мъже кретени ще мерят глупави обувки и костюми за по две бинки в долари.

Артур, който вече беше свикнал със своя неудържим шеф, поклати одобрително глава, но без особен ентусиазъм.

— Кажи, не съм ли страхотен, че те измъкнах от този шибан Дюселдорф? — потупа го по рамото Каверин.

— Страхотен си — покорно се съгласи той.

— А за това, че реших въпроса с Белия, страхотен ли съм? — отново го посочи с желязната си ръка Каверин.

— Страхотен си…

— А така, видя ли! — радостно се разкикоти Володя. — Кога ти обещах всичко това? Щом кажа нещо, правя го, такъв ми е характерът! Михалич — обърна се към началника на строежа, — как мислиш, ще успеем ли да ощастливим народа за Нова година?

Мъжът разпери ръце.

— Стегни се, Михалич — закани му се Каверин. — Приятелството си е приятелство, но ако не предадеш обекта до трийсет и първи декември, ще те обеся с главата надолу на онзи балкон. Не се шегувам.

Началникът на строежа навъсено замълча. Вече беше свикнал с подобни заплахи. Каверин вдигна глава и отново сръга Артур в ребрата.

— Хайде да погледнем горния корпус.

— Ти върви, аз не искам.

— Ти губиш! — изсумтя Володя. — Там ще има оранжерия. Знаеш ли колко ще е красиво? Като в рая! — Тръгна към стълбите и подхвърли на охранителите: — Един да дойде с мен!

Скри се нагоре по стълбището в компанията на началника на строежа и на единия охранител. Останалите охранители веднага се отпуснаха и запалиха цигари.

— Абе, не е лошо тук, нали? — отбеляза единият от тях.

— И статуи ще сложат — съгласи се другият.

— Така ли? Голи жени ли ще има?

— Може да са жени, а може да са коне — един дявол знае!

— Ей, стига сте дрънкали! — подвикна им Макс. — Работете!

Печалният Артур кимна по посока на стълбището и се оплака:

— Нашият ботаник май съвсем се е смахнал…

— Престани, не е твоя работа — мрачно отбеляза Макс.

Артур сведе глава и измърмори:

— Завържи си връзките…

Карелски погледна в краката си и видя, че връзката на дясната му обувка наистина е развързана. Той клекна, а Артур пъхна ръце в джобовете си и бавно тръгна напред.

Направи десетина крачки, зави зад ъгъла и видя до входа на външния коридор един заварчик, облечен в работно облекло и с маска на лицето, който се бе навел над някакви железарии. Артур се намръщи, тъй като по заповед на Каверин всички работи на строежа се прекратяваха по време на неговите инспекции, а работниците се криеха по бараките.

— Ей! — извика на ударника.

Заварчикът не помръдна. Артур сви рамене, върна се и посочи:

— Макс! Там има някакъв стахановец…

Карелски стана, подмина Артур и зави зад ъгъла. Видя приведената фигура на заварчика и се подсмихна:

— Ей, боец на трудовия фронт, какво правиш тук?

Мъжът не отговори. Тогава Макс го бутна по рамото:

— Какво ти става, да не си глух?

В същия миг заварчикът се обърна и свали маската от лицето си. Макс се вцепени — пред него стоеше Белов. Ръката на Карелски посегна към пистолета, но Саша се оказа по-бърз. Със светкавично движение заби оксижена в крака на врага си. Мощният електрически ток прониза Макс. Той тихо извика и падна по гръб.

Белов хвърли бегъл поглед към гърчещия се на пода Макс, скочи на крака, свали работното облекло и измъкна от кобура под мишницата си своя любим магнум със заглушител. Беше решителен, концентриран и безпощаден.

Без да губи нито секунда, излезе от укритието си. Първият, когото видя, беше Артур. Той дори не успя да реагира. Чу се приглушен пукот, Артур разпери ръце и падна по лице. Саша го прекрачи и продължи напред.

Срещу него вече бързаха двама охранители, които бяха дочули шума от падащите тела. И двамата държаха в ръцете си пистолети, но нито един от тях не успя да стреля. Магнумът на Белов ги изпревари. След трите бързи изстрела с охранителите беше свършено.

Саша напрегнато се ослуша и се огледа. Наоколо беше тихо. Той се върна обратно при Макс, като пътьом доуби агонизиращия Артур.

Максим Карелски все още беше жив. Изтезаван от оксижена, той с мъчително хриптене се тресеше върху бетонната плоча. Очите му бяха забелени, по устните му имаше пяна. Саша измъкна оксижена и клекна до Макс. Сетне извади от горния джоб на ризата си снимката на надписа, който беше оставен в болничната стая на Фил: „Яж, животно.“

Макс се свести. Погледът му се спря на снимката. Бледите му устни се разкривиха в злобна усмивка и той с усилие прошепна:

— Мразя те, свиньо…

Саша скръцна със зъби, смачка снимката и я тикна в устата на убиеца. Сетне се изправи и стреля три пъти в гърдите му. Макс потръпна, изви се като дъга и замря. А Белов вече крачеше към стълбището, което водеше към втория етаж.

 

 

— Това ли е оранжерията? Михалич, това ли е оранжерията?! — крещеше Володя, приближавайки се към нещастния строител. — Това е лайно, а не оранжерия! Какво имаш тук по проект? Финландско огнеупорно стъкло! А твоето какво е?

— Доставчиците ни подведоха… — виновно мърмореше началникът на строежа.

— Доставчиците ли?! — още по-силно извика Каверин. — А откога съм казал да се изчисти мръсотията от басейна?! Провери ли хидроизолацията?! След една седмица ще слагаме помпите, а ти къде блееш?!

Саша съсредоточено се вслушваше в разговора и се качваше по стълбите. Забеляза празна кофа от боя и я взе.

Качи се на втория етаж. Гласовете идваха някъде отдясно. Той направи още няколко крачки и стигна до самия ъгъл. Намести кофата удобно в ръката си и я хвърли далеч напред и настрани. И в мига, в който тя се стовари с грохот, Саша изскочи от прикритието си.

Каверин моментално се шмугна зад гърба на охранителя, той пък хвана пистолета си, но Белов вече натискаше спусъка. Магнумът подскочи на два пъти, изстрелвайки куршумите, а охранителят тежко се отпусна на пода и остави шефа си беззащитен.

Белов стрелна с бегъл поглед шашардисания началник на строежа и бързо му посочи с пистолета към ъгъла. Изплашеният до смърт строител веднага изхвърча натам, покри главата си с ръце и клекна.

Белов и Каверин останаха сами.

Без да сваля пистолета, който беше насочен към челото на неговия враг, Саша тръгна напред. Белият като тебешир Каверин отстъпваше и безпомощно се оглеждаше на всички страни. Най-сетне гърбът му се опря в перилата, които преграждаха външния коридор, водещ към втория етаж. Долу, зад гърба му беше дълбоката яма на изкопа за басейна.

Без да произнася нито дума, Белов се приближи плътно до Володя. Дулото на магнума почти се опря в гърдите му. Нямаше спасение. И тогава Каверин смъкна каската от главата си, удари пистолета с нея и веднага хукна настрани.

Това едва ли можеше да се възприеме като опит за спасение. По-скоро беше жест на отчаяние. Белов задържа магнума в ръката си и хладнокръвно стреля в гърба на бягащия Каверин. Володя падна по гръб като подкосен.

Спусъкът на магнума се закова назад. Пистолетът беше празен. Саша сложи нов пълнител и изстреля всички куршуми един след друг във вече мъртвото тяло на Каверин — този побеснял чакал, който беше съсипал живота му.

Всичко свърши. Но на него това му се стори малко. Сграбчи Каверин за краката и го помъкна към перилата. Прехвърли с известно усилие трупа през тях и го блъсна долу. Тялото на Владимир Евгениевич Каверин полетя към дъното на изкопа на неговия търговски комплекс. След една секунда оттам се разнесе глух звук от удар в земята.

Белов се обърна към началника на строежа и огледа с мрачен и тежък поглед сгърчената му в ъгъла фигура. Началникът на строежа се взираше в него с кръглите си от ужас очи, без да мига. Изведнъж Саша едва забележимо се усмихна и доближи пръст до устните си. Началникът на строежа, който не можеше да повярва на щастието си, веднага кимна и с готовност повтори жеста.

Саша извади носна кърпа, грижливо избърса магнума, захвърли го долу и се отправи към стълбите.

51.

Киншаков излезе от портала на „Мосфилм“ и зави надясно. След около триста метра той спря. Към колата му бързо се приближи един младеж с яке и бейзболна шапка на главата, нахлупена ниско над очите му. Това беше Белов.

— Здрасти — изрече и седна до Киншаков.

— Здрасти — кимна му той и потегли.

— Благодаря ти, Саша — обърна се към шофьора Белов. — Благодаря и на Слава, и на момчетата, трикът беше страхотен.

— А ти успя ли да го видиш?

— Видях го, аз стоях отзад в съпровождащата кола.

— И забележи — в един дубъл — леко се усмихна Киншаков. — Валерка Филатов, царство му небесно, мечтаеше да участва в такава каскада. Тъй че можеш да смяташ, че това ти е подарък от него. Впрочем, ако се поровят както трябва, могат да се досетят…

— Че кой се интересува вече от това! — намръщи се Саша.

— И къде ще отидеш сега, в нелегалност ли ще излезеш? — погледна го накриво каскадьорът.

— Ами, аз не съществувам — рече Саша, гледайки мрачно право пред себе си. — Аз съм мъртвец.

След тези думи и двамата замълчаха. Саша помоли Киншаков да го остави до университета.

— Да те изчакам ли? — попита каскадьорът.

— Не, Саша — поклати глава той. — Ще продължа сам. Сбогом.

— Сбогом — протегна му ръка Александър. — Ако срещнеш трудности… Абе, общо взето, нали ме разбра?

Саша кимна, изскочи от колата и бързо се скри зад дърветата.

 

 

В това време Оля и Ваня се регистрираха на летище „Шереметиево“ за полета по направление Москва-Ню Йорк. Олга, която носеше на главата си нелепа черна перука и беше гримирана прекалено силно, нервничеше. Но не заради фалшивите документи. Това не й беше за пръв път. Тя се притесняваше за Саша.

Той нареди да отидат на летището по-рано и колкото се може по-бързо да минат през паспортната проверка, за да избегнат възможни изненади. А самият Саша обеща да дойде в последния момент. Сърцето й се свиваше, защото тя не знаеше къде е той сега и какво става с него.

Регистрацията премина без проблеми. Олга и Ваня прекрачиха условната граница на отечеството си, настаниха се в залата и зачакаха Саша…

 

 

През тази тиха топла майска вечер на панорамата на Воробьовските хълмове беше многолюдно. Но Белов не забелязваше веселата тълпа. Той бе заобиколен от всички страни от хора и в същото време беше сам. Сам-самичък.

В паметта му ярко и отчетливо изплува онова ранно утро на далечната осемдесет и девета година. Космос, Фил, Пчелата. Тогава те бяха заедно. Той си спомни клетвата, която си дадоха един пред друг тук, на Воробьовските хълмове, и неволно започна да повтаря свещените думи:

— Кълна се… че никога… че никога няма да оставя в беда… никого от вас… — шепнеше Саша. — Кълна се във всичко, което ми е останало…

Сложи ръце върху хладния гранит на парапета. Гледаше към величествената панорама на древната столица, но виждаше единствено безкрайно скъпите лица на своите приятели. В насълзените му очи беше застинала вечна мъка и болка.

— Кълна се, че няма да съжалявам за това, че бях ваш приятел… — прошепна. — И никога няма да ви забравя, братлета!

Постоя малко, сетне свали часовника от китката си и с едно рязко движение го счупи в парапета. После замахна и го запрати далече по склона.

52.

— Мамо, къде е тати? — за кой ли път повтори Ваня.

Олга напрегнато огледа залата и не отговори. Тя вече безброй пъти си бе задала същия въпрос. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня.

— Оля… — разнесе се от апарата гласът на мъжа й.

— Саша, къде си? — ядосано, но и с облекчение възкликна тя. — Няма време!

— Далеч съм — отвърна й Белов. Стоеше на терасата над залата за чакащи и много добре виждаше жена си и сина си. Разделяше ги само една стъклена стена и разстоянието от някакви си трийсет-четирийсет метра. — Слушай ме внимателно, Оленка. Вие с Ваня трябва да заминете…

— Мамо, кой е? — дръпна ръкава на майка си детето.

— Какво е станало? — напрегна се тя.

— Много те моля, направи това, което ти казвам — говореше тихо Саша, но влагаше всички сили, стараейки се да бъде убедителен. — Аз не бива да идвам с вас, това е много опасно. И изхвърли мобилния си телефон, могат да ви проследят по него. А мен при всички случаи ще ме търсят, така че вие заминавайте.

— Ами ти?

— Оля, скъпа моя, послушай ме! Много те обичам… — изрече Саша и бързо зашепна: — Обичам те безумно! Безумно! Повярвай ми, скъпа! Аз ще дойда. След месец или след два, но непременно ще дойда!

— Никъде няма да тръгнем без теб! — извика Оля. — Чуваш ли?

— Оленка, вие сте най-скъпото нещо, което ми е останало. Моля те, заминете… Много те моля!

— Никъде няма да замина! — решително повтори жена му, но той вече беше прекъснал връзката.

Към обърканата и озадачена Олга се приближи един мъж в лятна униформа.

— Вашите билети, ако обичате…

Тя машинално му подаде билетите. Мъжът бегло ги погледна и поклати глава с укор:

— И защо постъпвате така, госпожо? Самолетът вече ще излети, само вас чакат! Да вървим…

Той деликатно хвана разсеяната пътничка за лакътя и я изпрати до изхода за качване в самолета. На вратата Оля се обърна с надежда все пак да види мъжа си. Залата беше пуста. Тя захвърли мобилния си телефон в кошчето за смет, сведе глава и тръгна по ръкава, който водеше към самолета.

Без да забелязва нищо наоколо, крачеше и плачеше.

— Мамо, не плачи, ти не бива да се вълнуваш! — притеснено я молеше и заничаше в лицето нейният син.

— Не плача… — промърмори тя. — Не плача…

— Аха, а защо имаш сълзи? — не преставаше Ваня. — Моля те… Ти все пак си голям човек! Прости на тати…

Стюардесата заведе последните, закъснели по неизвестни причини пътници до местата им. Вратата на самолета се затвори, стълбичката се сгъна като хармоника и тръгна назад.

След минута огромният самолет бавно потегли.

— Мамо, а ние ще се върнем ли вкъщи?

Олга, която вече беше престанала да плаче, се надвеси над сина си и докосна с устни косите му.

— Трудно е да се каже, синко — прошепна. — Ще поживеем и ще видим…

— А тати кога ще дойде? Толкова ми е мъчно…

Олга въздъхна.

— Тати… тати е в командировка — опита се да се усмихне. — Сигурно дълго няма да бъде при нас. Но ние ще го чакаме и тогава той ще дойде по-рано. Той ни обича.

Ваня също въздъхна, прехапа устни и се обърна към илюминатора.

 

 

Белов напусна летището, без да бърза. Сега вече нямаше закъде да бърза. Всичко, което трябваше да направи, беше изпълнено. Саша нито за миг не се замисляше за своето бъдеще, сякаш то не съществуваше. Сякаш вече беше сложил черта на живота си.

Стоеше на автомобилната естакада, която водеше към сградата на летището, и наблюдаваше пистите. Много добре видя как една пилотна кола водеше тумбестия ИЛ-86 към пистата за рулиране. Сетне колата се отклони, двигателите на самолета изреваха, огромният лайнер стремително набра скорост и започна да се издига. След секунди се скри от погледа му.

„Това беше всичко… — помисли си Саша. — Всичко…“

Той се извърна от пистата за излитане, вдигна ръка и закрачи към улицата. И в този миг изтрещя изстрел. Страшният изгарящ удар в гърдите го отхвърли върху парапета. Той се опита да се хване за него и да се задържи, но краката му се подкосиха, Саша се свлече на колене, а сетне тежко падна по очи. Гърдите му се раздираха от непоносима болка, съзнанието му помръкваше, а пред очите му се разстилаше кървава пелена. Силите бързо го напускаха. И в този момент безпомощно блуждаещият му поглед се спря на две птици, които се рееха в небето.

Те явно се бяха изплашили от изстрела и сега кръжаха над него, без да снижават височината си и без да се отдалечават, сякаш чакаха нещо…

Две птици — един черен като сажди гарван и един снежнобял гълъб.

И изведнъж като взрив, като озарение, като единствен изход от объркания лабиринт на живота Саша осъзна какво означава това — те чакаха него! Забравил за всичко, той се опитваше да разбере коя от птиците щеше да отнесе в неведомата далечина неговата безсмъртна душа? Какъв път й беше отреден? Какво я чакаше във вечността?

Болката изчезна. Изчезна всичко — жена му, синът му, приятелите му… Останаха само двете птици в небето и мъчителното търсене на отговора на този вечен и неизбежен въпрос…

Саша с последни сили се опитваше да задържи неумолимо изплъзващото се съзнание. Струваше му се, че му трябва още миг, дори по-малко от миг и пред него ще се разкрие най-важното, най-съкровеното нещо на земята…

Но в този момент се разнесе втори изстрел и настъпи мрак…

Допълнителна информация

$id = 11863

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Александър Белов

Заглавие: Предан враг

Преводач: Ива Николова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7672