Уволнението е неизбежно като световната революция.
Освен това увото е празник. Истински като Нова година. Ето на, чакаш го, чакаш го, суетиш се, броиш дните и като че ли радостта ти се просмуква в цялото това чакане, тъй както водата попива в пясъка.
Но стига само да удари заветният час и — бум! — всичко, което се е натрупвало в душата ти през тези две дълги години, отведнъж се плисва навън като топло шампанско от бутилка. И в целия свят няма по-щастлив човек от теб. Защото пред теб е свободата, защото всичко ти предстои, защото си отиваш вкъщи…
Запъхтяният новобранец цъфтеше като майска роза.
— Другарю сержант — докладва той по устав, изопнал длан до избелялата си шапка, — току-що съобщиха от отряда: издадена е заповед…
— Какво?! — нетърпеливо го прекъсна Белов.
— Уво, другарю сержант… — широко се ухили момчето.
— Земляк… — Белов докосна с ръка прашния зелен пагон на боеца и измърмори, едва сдържайки бушуващата в гърдите му радост. — Благодаря ти, земляк, благодаря ти… На, вземи си — той измъкна от джоба си току-що наченатия пакет „Родопи“ и го протегна към войничето.
„Край, мамка му! Свърши се! Уво!“ — ликуваше Белов, крачейки към казармата. Той се стараеше да не тича презглава и да не бърза, защото все пак не беше хлапак, нито някакъв си току-що остриган новак. Откъдето и да го погледнеш, беше тежка гемия, сержант! Опората на армейските ред и дисциплина, тъй да се каже…
Но щом прекрачи прага на казармата, въпреки всичко Саша не се сдържа и хукна с всички сили по коридора. Спря се до дневалния и радостно изграчи:
— На кого служиш, новобранецо?!
— Служа на Съветския съюз! — козирува и с готовност израпортува боецът.
— Служиш на увото, новако! — засмя се Белов и дръпна вратата на ленинската стая.
В помещението имаше само един човек. С гръб към вратата там седеше Фархад Джураев — най-близкият приятел на Саша, който за две години служба му беше станал почти като брат. Той съсредоточено тъпчеше с трева една фунийка от папироса „Беломор канал“.
— Белов, защо ревеш така?! Като че ли си магаре! — недоволно измърмори Фархад, без да извръща глава. — Не виждаш ли, че съм зает! — усмихна се той накриво, почуквайки с нокътя си цигарата.
Саша се тръшна на един стол до приятеля си и ухилен до уши, възторжено изстреля:
— Уво, редник Джураев!
Джураев облещи очи, трескаво смачка приготвената цигара в свития си юмрук и ревна с цяло гърло:
— А-а-а-а-а-а!!!
— А-а-а-а-а-а!!! — веднага подхвана дивашкия му вик Белов.
Те крещяха с такава неудържима радост, толкова неистово, до такава самозабрава, че стъклата на казармата задрънчаха.
Дневалният хвърли един поглед към разтворената врата на ленинската стая и не можа да потисне завистливата си въздишка. Защото той много добре знаеше какво означава да празнуваш уво.
На другия ден те се сбогуваха. Изпратиха наряда, който пое към границата, и тръгнаха да обикалят заставата.
— Да ти кажа честно, Фара… Сърцето ми е свито… — оплака се Саша. — Май, че ще се сбогуваме…
— Я стига, Саня — прегърна го приятелят му. — Знаеш ли какво е казал навремето един мъдрец: щом душите не умират, значи, когато се сбогуваш, отричаш раздялата!
— Хайде сега, започна се… — ухили се Белов.
Този Фархад по принцип беше странен човек. Непрекъснато ръсеше източни мъдрости, твърдеше, че бил асириец, знаеше родословието си едва ли не до двайсето коляно и много се гордееше с всичко това. Впрочем, той беше много готино и много разумно момче и при мисълта, че може би никога повече няма да се види с него, Белов се натъжи.
Фара намери в казармата някакво старо фотоапаратче и приятелите се отправиха към развъдника при кучетата.
Пол безпогрешно усети предстоящата раздяла: той се притисна до крака на Саша и тихичко заскимтя като паленце. Позирайки за снимката, Саша приклекна до овчарката и положи ръка върху врата й. Песът веднага се обърна и повдигна пълните си с тъга очи към своя стопанин. От този поглед на сержанта му прилоша.
„Вкъщи непременно ще си взема куче“ — развълнувано си помисли Саша. Необяснимата му мъка стана още по-силна: Армейският му живот беше свършил и както се казва — радвай се, момче! Но днес кой знае защо Белов не се чувстваше щастлив от увото.
Да, в този начин на живот имаше колкото си искаш и трудности, и тъпи армейски простотии, той беше пълен с еднообразна рутина и твърде малко радост. Но за сметка на това в него всичко беше абсолютно ясно и просто — службата, казармата, нарядите, караулите… А какво го чакаше в цивилния живот?
Вече почти половин година нямаше писма от Леночка. Ленка, Леночка, Ленок, нима си забравила войника, нима си се хванала с някой друг? „Какво става с Елисеева?“ — питаше във всяко свое писмо до Москва Саша, но нито майка му, нито момчетата му пишеха нещо за Ленка.
Момчетата… Язвителният хитрец Пчелата — прекалено делови и практичен за годините си, той винаги беше в течение на всички слухове и като че ли знаеше всичко за всички. Бунтарят, устатият шегаджия Космос, който, впрочем, беше син на професор по астрофизика — неуморим майтапчия, тарикат и изключителен привърженик на всичко ново. Невъзмутимият мълчаливец Фил — майсторът по бокс, непоклатим и як като скала, който винаги беше готов да ти се притече на помощ…
Те бяха заедно от сто години — още от първи клас, и разбира се, момчетата очакваха с нетърпение завръщането на Саша. Само че… Веднъж майка му беше намекнала, че приятелите му са замесени с някакви хулигани, пък и самият Космос му беше споменал в писмата си за някакви не много законни работи, които вършели…
Предстоеше му да си изясни всичко това в Москва — и за Ленка, и за момчетата. Пък и трябваше да си намери работа, да се подготви за кандидатстване в института и да влезе поне вечерно… С две думи, щеше да затъне до гуша в грижи!
— Ей, Белов, какво ти става? — подвикна му Фархад, насочвайки фотоапарата към Саша и Пол. — Я кажи „зеле“!
— Да ти кажа честно, мъчно ми е — смутено си призна Саша и потръпна, защото Пол се измъкна изпод ръката му и го близна по бузата.
— Пол, приятелю… — потупа кучето по врата Белов и широко се усмихна.
Щрак! — чу се звукът на фотоапарата и доволният Фара извика:
— Тъй вярно, заснето е!
„Както и да е, ще се прибера и ще разбера какво става! И с Лена, и с момчетата, и с всичко останало!“ — помисли си Саша. Той се изправи, махна с ръка на тревожните си мисли и твърдо каза:
— Това е, Фара, да вървим да си събирам багажа! Време е да се прибирам вкъщи, в Москва!
Белов позвъни веднъж, втори път, но в апартамента беше тихо.
От нетърпение ръцете му леко трепереха. „Какво правят тези хора, спят ли?“ — притеснено си помисли Саша и натисна бутона с цяла длан. Много добре чуваше, как звънецът се скъсваше да дрънчи от другата страна. Но там не се долавяше никакъв друг шум.
— Ле-е-на! — извика с цяло гърло Саша и на два пъти с всичка сила удари с юмрук по вратата.
Вслуша се още веднъж — не, в апартамента на Елисееви цареше пълна тишина.
Саша изруга наум, ядосано удари с ръка за последно по грапавата стена, грабна нещата си и хукна надолу по стълбите към къщи.
Той отвори вратата с ключа си и тихо, стараейки се да не вдига шум, влезе в апартамента. В голямата стая работеше телевизорът — предаваха новини. Без да се събува, Белов направи няколко крачки напред и замря на прага. Майка му седеше във фотьойла с гръб към вратата и гледаше репортаж за извеждането на войските от Афганистан. Саша се взря в отражението й на изпъкналия екран на телевизора — лицето й беше напрегнато и тревожно, веждите бяха сключени, а около устата се бяха образували несъществуващи доскоро скръбни бръчки… Мама…
— Майче, защо още не си сменила бравата? — тихичко попита той. — Може ли такова нещо, а…
Жената веднага се извърна, радостно възкликна и се хвърли на врата на сина си.
— Саня! Саня, скъпото ми момче! Санечка! Слънчице мое! — нареждаше тя, като се смееше, плачеше и покриваше лицето на сина си с безброй целувки. — И защо не ми се обади, Саня… Ами, че аз нищо не съм приготвила…
— Майче, майче, стига, де… — трогнато и смутено мърмореше Саша. — Идвам направо от гарата… мръсен съм… Майче, чакай поне да се измия! Мамо…
Когато Белов излезе от банята освежен, с мокра коса и гол до кръста, майка му вече с пълна пара шеташе из кухнята.
— Мамо, знаеш ли дали Елисееви са тук?
Татяна Николаевна притихна, прехапа устни и се направи, че заради шума от течащата вода не чува сина си. Саша влезе в кухнята и повтори въпроса си:
— Питам къде са Елисееви? Защото се отбих у тях, но никой не ми отвори…
— Ако ми се беше обадил по-рано, щях да изпека разни неща, и любимите ти пелмени щях да направя… — повтаряше си нейното, без да повдига глава Татяна Николаевна и отново остави без отговор въпроса на сина си. — А сега ще ядеш пържени яйца, като че ли си безпризорен!
— Майче, ами, че ние в армията си варяхме супа от гвоздеи, а пък ти…
— В армията — може, горкичкият ми, а това тук е дом! — обърна се тя с усмивка към сина си и неволно започна да му се любува.
Войниклъкът на границата беше променил много сина й. Момчешката му острота и несъразмерност бяха изчезнали, раменете му бяха наедрели, ръцете му се бяха налели с мъжка сила. Той беше станал строен, силен, як и гъвкав — приличаше на млада гъба манатарка!
— Боже мой, Саня, това пък откъде се взе? — майката докосна татуировката от лявата страна на гърдите му, която изобразяваше емблемата на граничните войски. — Защо си го направил, защо ти е това, а?!
— Ма-а-мо… — проточи с укор Саша. — Какви ги приказваш? Ами, че това ми е за спомен, все пак цели две години минаха!
И в този миг навън се разнесе познатият до болка глас на Космос, усилен от мегафон:
— Моля за внимание! — Той се превземаше, имитирайки характерните интонации на диспечер на гарата или летището. — Моля военнослужещият Александър Белов да се яви долу, там го очакват! Повтарям…
— Ама, че зевзеци! — засмя се Саша. — И откъде ли са научили?!
С едно дръпване отвори прозореца, легна по корем върху топлия перваз и се надвеси навън.
Долу беше спрял един стар, очукан кафяв линкълн с изрисувани по страничните врати ярки огнени езици. Върху широкия му преден капак с мегафон в ръка танцуваше Космос. До него с вдигнати нагоре глави стояха Пчелата и Фил.
— А-а-а-а!!! — ревнаха в един глас и тримата, щом зърнаха приятеля си.
— Здравейте, братлета! — развика се Саша и разпери широко ръце, сякаш искаше да прегърне и тримата наведнъж.
— Бели! Саня! Ела тук! Слизай долу, генерале! — разнасяше се от улицата.
— Момчета, ама аз току-що слязох от влака! — засмя се Саша.
— Не разбрах! — изкрещя Пчелата. — Ами посрещането?! Какво си намислил, искаш да ни обидиш, така ли? Фил, кажи му — побутна съседа си той.
— Саня, какъв влак, какви ги дрънкаш?! — махна с ръка Фил. — Ние от две години те чакаме!
— Слизай бързо!
Засменият Белов се обърна към майка си:
— Майче, ще ида, нали може?
— Никъде няма да ходиш! — начумери се майка му.
— Ей сега идвам! — викна Саша надолу, пускайки покрай ушите си майчините думи. — Дръжте ме!
— Саня, какво правиш! Твоят Космос няма къде да се дене! — тя не изпитваше кой знае колко добри чувства към Космос, защото на този развейпрах вечно му хрумваха разни идиотски начинания, повечето от които винаги завършваха с какви ли не неприятности.
— Мамче, мамче, защо говориш така? Домъчняло ми е за тях! — Белов бързо млясна майка си по бузата и хукна да се облича.
— Докато не се нахраниш, няма да мърдаш от къщи! — категорично заяви подире му Татяна Николаевна. — Гладен никъде няма да те пусна! — Тя грабна тигана от печката и заситни след сина си. — На… Поне два залъка ще хапнеш… Хайде, писанчо…
Саша беше принуден едновременно да намъква дънките си, да преглъща горещите залъци пържени яйца и да се оправдава пред майка си за скоропостижното си бягство от къщи.
— Мамче, не ми се сърди, чуваш ли… Ти не си била в казармата… Ам…
Татяна Николаевна се усмихна:
— Да, разбира се, не съм имала възможност, така си е…
— Видя ли! Затова не си много наясно по въпроса какво означава мъжкото приятелство! Ам…
— Да, бе, че как да съм наясно, откъде мога да знам! — ехидно се съгласи майката, поднасяйки поредния залък на сина си.
— Край, мамо, стига толкова, тръгвам. Ти няма да се притесняваш, нали?
— Саня, не забравяй какво си ми обещал! — строго му напомни тя вече в гръб.
— Няма, бе, майче! Само ей така, малко биричка — колкото да не е без хич! — отвърна Саша вече от стълбището.
Последва бърз тропот на младите нозе по стълбите и Татяна Николаевна остана сама с полупразния тиган и вилицата в ръце.
— Ах, този Космос… мътните да го вземат! — ядосано промърмори тя и затвори вратата след сина си.
Саша изтича до долу, изскочи на улицата и се отзова в ръцете на своите възбудени до краен предел приятели. Те се нахвърлиха един през друг върху Белов, мачкаха го и безмилостно го налагаха по гърба и раменете.
— Я колко си възмъжал, колко си възмъжал!
— Каква мутра само си охранил от държавния казан!
— Колко шпиони хвана, а, Бели?
— Добре дошъл, Саньок!
След като успя да се освободи от дружеските прегръдки, малко посмачкан, но радостен, Белов възкликна:
— Е, какво, братлета, ще треснем ли по една бира?!
— Каква ти бира? — сви устни Космос. — Първо ще си почешем езиците, а после ще идем да е…
Той внезапно млъкна и боязливо погледна към Фил, който красноречиво свиваше и изпъваше огромния си, напомнящ месингово чукало за хаванче среден пръст. Пчелата изфуча:
— Виждаш ли го тоя клоун, Саня? — и кимна по посока на Космос. — Предложи на всеки, който казва някаква мръсотия, да му бием по една масльонка по челото. Аз вече си натъртих всички пръсти по челото му, а пък на Фил нищо му няма, харесва му.
— И къде ще идем после, а, Космик? — любезно попита Фил.
— Ами… да такова… как беше… да се видим с момичетата… — мъчително довърши фразата си Космос с гримаса, изразяваща толкова потискаща досада, че всички се разкикотиха.
— Малоумници! — засмя се Космос, разтърквайки челото си. — Е, какво, тръгваме ли?
Компанията на мига се метна в колата и старият линкълн полетя с отскок от мястото си.
— Какво ще кажеш за таралясника, Саня — започна да се хвали Космос. — Страхотен е, нали? А видя ли пламъчетата по вратите? Анди Уорхол ги е рисувал! Общо взето, само аз и Майкъл Джексън имаме такива коли, разбра ли?!
— Да, де, обаче той е негър и на това отгоре е обратен! — клъвна го Пчелата от задната седалка.
— Че какво от това, да не би един обратен негър да не може да има готин таралясник? — справедливо възрази Фил.
— Пчела, ти си расист! — разкикоти се Космос. — Е, братлета, натиснете си здраво задниците, сега чичко Кос ще ви демонстрира класа!
Линкълнът изфуча на булеварда и Космос настъпи газта. Огромният автомобил с бездарно изрисувани врати полетя напред, като нарушаваше всички писани и неписани правила за движение и отчаяно лавираше в гъстия поток от коли.
След него се разнасяха възмутените клаксони и проклятия на шофьорите, но пътниците в линкълна сякаш не забелязваха това. С кискане и подсвирквания те насъскваха своя водач и той изцеждаше от старата кола всичките й останали силици. Заглушавайки измъчения рев на мотора, в купето с пълна мощ гърмеше бодряшката музика на Си Си Кеч.
— Давай на панорамата, Кос! — извика Саша.
— Нямаш проблеми, Саньок! — изрева той в отговор. — Ако кажеш, и на Луната ще идем!
Линкълнът жално изскърца с гуми и спря на панорамната площадка пред Университета. Приятелите се изсипаха от колата и хукнаха един през друг към перилата.
Белов бързо прескочи загражденията и се затича към старата топола. Още в десети клас беше издълбал в основата на короната му сакралното „Саша + Лена“. Та сега си каза, че ако надписът се е запазил и кората не го е заличила, значи между него и Ленка всичко ще е наред!
Светкавично се покатери на дървото и веднага зърна познатите букви. Естествено, надписът беше леко поизтрит, но въпреки това се четеше много добре.
Саша прокара ръка по буквите и с озарено от щастие лице хвърли поглед към панорамата на ширналия се пред него град и не можа да сдържи въздишката си. Ех, мамка му, каква красота!
— Ей, Саша, да ти кажа честно, тук не растат банани! — подвикна му отдолу Пчелата.
— Знам, знам, приятелю! — засмя се Белов и слезе от дървото. — Осемстотин дни не съм бил тук, представяш ли си?
— Какви ги вършиш там? — попита Фил и подаде на Саша отворена бутилка бира.
— Снася яйца! — ехидно рече Космос.
— Саша, а помниш ли, че искаше да скочиш с кънки от трамплина на бунището? — ухили се Пчелата.
— Не-е… — завъртя глава през смях Белов. — Не е имало такова нещо, какви ги дрънкаш?
— Как така да не имало? — възмути се Фил. — Дори пратихме Рижия да ти вземе кънките!
— Я стига! Вярно, че в армията ми промиха мозъка, ама не чак дотам, че да не помня такива неща! — махна с ръка Саша.
— Както и да е, по-добре кажи какво мислиш да правиш оттук нататък? — сложи ръка на рамото му Космос.
— Ами, ще се помотая два-три месеца, а после ще кандидатствам в минно-геоложкия институт.
Приятелите се спогледаха и веднага се разтресоха от смях.
— Къде…
— Ще изучавам вулканите — опита се да обясни решението си Белов. — Докато бях в армията, изчетох цялата библиотека, там…
Прекъсна го нов, още по-мощен взрив от смях.
Космос отново сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Да, Саня, виждам, че там съвсем си изостанал от живота!
— И ти сега се каниш да ме поучаваш, така ли? Е, хайде, опитай се — усмихна се Саша, обзет от леко напрежение.
Той отдавна беше свикнал да разчита само на собствените си умозаключения и се отнасяше твърде предпазливо към каквито и да било поучения.
— Какъв институт, какви книги?! — размахваше бирената бутилка приятелят му. — Ето на, аз, Космос, синът на професора по астрофизика, сега те питам: знаеш ли какво е най-важното днес?
— Ако кажеш „парите“, ще ти фрасна един в носа! — Саша вече не се усмихваше.
— Ъ-ъ… — завъртя глава Космос, после най-неочаквано измъкна един пистолет и го поднесе пред лицето му. — Ето какво е най-важното днес!
Белов с каменно изражение отмести дулото, на пистолета настрана и студено и рязко изрече:
— Никога не насочвай оръжие срещу приятел.
— А пък ти ми говориш за някаква си библиотека! — изсумтя доволен от постигнатия ефект Космос и скри пистолета зад гърба си.
— Саня, той е прав — подкрепи приятеля си Пчелата. — Сега за един ден печеля толкова пари, колкото баща ми не може да изкара за цял месец във фабриката. За един ден, смятай! И от какъв зор ми е притрябвал някакъв си институт?!
— Вие какво, да не би да сте станали бандити? — смутено се усмихна Белов. Разговорът все по-малко и по-малко му харесваше — май излизаше, че майка му му беше писала верни неща за момчетата?
Космос се приближи към него с внезапно придобила сериозно изражение физиономия и многозначително произнесе:
— Бандити, небандити…
Белов мълчеше.
— Слушай, Саня — бързо заговори Космос, — сега такива неща стават на Рижката гара, само ако знаеш! Там се събират момчета от целия град, размитат тъпанарите, разчистват си сметките… Ние с Пчелата не сме кои да е там, кажи му, Пчела! С две думи, ела при нас! Ще станем най-важната бригада. Ето, и Фил също ще се включи…
— Ти не бързай да говориш от името на Фил! Още нищо не съм решил — последните му думи явно бяха отправени към Саша. Той съсредоточено гледаше приятеля си, сякаш очакваше нещо от него — може би съвет?
Пчелата измъкна от джоба си дебела пачка пари и протегна няколко банкноти към Белов.
— На, вземи на първо време. Няма нужда да ми ги връщаш, сега нямаш откъде…
Разговорът явно тръгна в неподходяща посока. Без да погледне към парите, Саша отмести ръката му и остави празната наполовина бутилка на парапета.
— Няма нужда, Пчела… Хайде, братлета, да вървим, трябва да отида при Елисеева…
Приятелите му бързо се спогледаха разтревожени и малко смутени и това не убягна на Белов. Не, тук нещо не беше наред!
— Хайде, да вървим! — Саша решително закрачи към колата.
— Чакай, чакай, старче! — Прегради му пътя Космос. — Къде си тръгнал? Такива мадами ни чакат, само ако знаеш! Наточени и красиви!
— Не, наточените утре — упорито завъртя глава Белов. — Сега трябва да отида при Ленка. Домъчняло ми е за нея, момчета…
Космос въздъхна и се намръщи.
— Добре, братле… Я ела да си поговорим…
Саша не помръдна от мястото си, затова Пчелата и Фил се отдръпнаха настрани. Космос седна на парапета и с явно нежелание започна:
— Саня, първо, те се преместиха…
— Наистина ли? Значи, ето защо никой не ми отвори… — кимна той. — А знаеш ли къде?
— Не знам. Пък и не това е важното… — Космос отмести очи и започна да хапе устните си. Саша още от училище си спомняше, че това е сигурен признак на крайно затруднение за приятеля му.
— А кое? Кое е важното, а? — вече губейки търпение, попита Белов.
— Ти само… такова… не се ядосвай… Ще ти кажа истината. — Мрачно погледна към приятеля си Космос. — С една дума, тя е курва.
„Тряс!“ — без да замахва, Саша моментално стовари един в челюстта на приятеля си. И тъй като изобщо не очакваше такъв развой на събитията, той се прекатури от другата страна на перилата. Заслепеният от ярост Белов излетя като куршум през парапета и с глухо ръмжене се нахвърли върху шашардисания си приятел. Те се вкопчиха един в друг и като си нанасяха взаимни удари, се затъркаляха по склона.
Фил и Пчелата хукнаха към биещите се: първият се хвърли върху Саша, а вторият сграбчи Космос. След минута успяха да ги разтърват, като при това на Фил му се падна очевидно по-тежката задача — оказа се, че изобщо не беше лесно да се справи с вбесения Белов.
— Какво правиш, да не си откачил?! — крещеше той в ухото на Саша. — Какви ги вършиш, Саня, да не си мръднал?!
Космос седна и се ухили накриво с разкървените си устни:
— Ама, че си смахнат, Белов… Какво общо имам аз с това?
Задъхан, Саша плъзна разтревожен поглед по смръщените лица на приятелите си, бавно сведе глава и изведнъж рязко закри лицето си с длани…
Татяна Николаевна изстиска ризата на сина си, изтръска я и я обърна към светлината. От петната кръв не бяха останали никакви следи, но озелененото по ръкавите и гърба не беше излязло напълно.
„Сигурно, ще трябва да я изваря — помисли си с въздишка тя. — Дано не избелее… Турска е, кой знае с каква боя са я боядисали…“
Беше й мъчно за новата риза, която бе купила само преди един месец на пазара в „Лужники“. Но изпитваше неизмеримо по-голяма и по-болезнена мъка за сина си.
Той се прибра вкъщи рано — изпоцапан, със синини по лицето и мрачен като тъмен облак. Майка му веднага се досети, че е научил за Лена. Явно приятелите му бяха съобщили на Саша онова, което самата тя искаше, но се боеше да му разкаже. И вероятно се бяха сбили заради тази…
След като простря ризата в банята, Татяна Николаевна се приближи на пръсти до стаята на сина си и внимателно отвори вратата.
Саша лежеше по гръб, очите му бяха затворени, а дишането му беше равномерно и ритмично.
„Спи — реши майката. — И слава Богу. Нищо, всичко ще мине, ще се оправи… Е, разбира се, ще се разстрои за известно време, но… Нищо…“
Стъпвайки безшумно, тя излезе от стаята.
Майка му едва успя да затвори вратата, когато Белов отвори очи и втренчи тежкия си неподвижен поглед в тавана.
Пред него стоеше и се усмихваше Ленка — слабичка, стройна като балерина и толкова красива, че тръпки да те побият. Такава, каквато беше, когато го изпращаха в казармата и каквато той си я спомняше през двете години, докато служеше.
Белов усещаше вкуса на нейните устни, уханието на косите й, чуваше потрепващия й от вълнение глас: „Не си мисли лоши неща, ще те чакам, Саша, непременно ще те дочакам! Та аз те обичам!“ И отново устните й — меки, горещи и малко солени…
И същата тази Ленка да е станала курва?! Не, не беше в състояние да повярва на това, просто умът му не го побираше!
Но нима Космос би могъл да го излъже?! Че защо му е да го прави? Пък и момчетата — тяхното тягостно мълчание, което беше по-силно от каквито и да било думи, потвърждаваше чудовищните му обвинения.
А може би момчетата бяха объркали нещо? Та нали Ленка дори не живееше тук! Може някой от злоба е пуснал мръсната клюка и те са повярвали? Или пък бяха подочули нещо, но го бяха разбрали неправилно… Коса беше дрънкало и дърдорко, само му дай да си чеше езика…
Така ли?! А тогава защо тя престана да му пише?! За двайсет и девет седмици — нито едно писмо! Какво означава това?!
Белов сподави тежката си въздишка и вече за кой ли път съжали за своята невъздържаност. По дяволите! Не стига, че обиди приятеля си, ами на всичкото отгоре взе, че си и тръгна, без да разбере нищо докрай! Ами тогава, лежи си сега и се чуди!
Саша потъна в тревожен сън късно след полунощ, но слънцето едва се беше показало, когато той се събуди. Сънят не му помогна — вчерашните му мрачни мисли с нова сила нахлуха в главата му. Той тихичко стана, излезе на балкона, запали цигара и се замисли при кого от приятелите си да потърси обяснение. Може би бе най-добре да отиде при Пчелата.
— Кой е? — чу се зад вратата съненият глас на приятеля му.
— Сержант Белов! — мрачно избоботи в отговор Саша.
Бравата изщрака и на вратата се появи Пчелата, увит с чаршаф.
— Знаеш ли колко е часът? — недоволно попита той.
— Пчела, излез, трябва да си поговорим — врътна глава Саша.
— С мацка съм…
— Облечи се! — отсече Белов.
— Добре, де, ей сега — неохотно кимна Пчелата. — Почакай да си обуя панталоните…
— Хайде… — кимна Саша, обърна се и заслиза по стълбата.
Пчелата потърка сънената си физиономия и помоли:
— Дай една цигара…
Саша мълчаливо му подаде пакет „Родопи“.
— Ама че гадост пушиш… — измърмори Пчелата и всмукна цигарения дим.
— Разказвай — кратко подхвърли Саша.
Приятелят му въздъхна и сви острите си рамене.
— Ами, с две думи, тя се премести в квартал „Люберци“… Така… И ние нищо не знаехме за нея — Пчелата говореше с неохота. — А пък нашите босове имат един обект в тамошния център и заради него възникна спор. Отидохме да си изясняваме отношенията — както си му е редът, с пет коли… Е, обсъдихме всичко, а после какво да видим — в кръчмата седи Ленка Елисеева. Седи на една маса с четири мутри, така… Космос отиде при нея, каза й нещо, а тя цялата се изчерви… После поразпитахме тук-там: май че станала такава… как им викаха… станала манекенка и туйто… С две думи, тръгнала от ръка на ръка…
Белов слушаше с наведена глава. И без да мърда, попита:
— Какъв е този обект?
— Стига, де, Саня, зарежи тая работа, чуваш ли… — Пчелата го докосна по рамото. — Тъпо е да се косиш чак толкова заради разни жени…
Саша отблъсна ръката му и веднага избухна:
— Пчела, не ме учи… Казвай, къде я видяхте?
Приятелят му погледна пламналите от ярост очи на Белов, въздъхна и поклати глава.
— Е, братле, прави каквото щеш… — Пчелата клекна, взе една клечка и започна да чертае по пръстта и да обяснява на Белов как да стигне до въпросния злополучен обект…
В дискотеката беше многолюдно и шумно, гърмеше музика, проблясваха светлини, пред входа се тълпяха издокарани и възбудени младежи. В стария си пуловер и избелелите си дънки, тук Белов изглеждаше като бяла врана.
След като огледа внимателно малката градинка пред клуба, Саша се отправи към една пейка. Стара липа я закриваше от ярката светлина на уличната лампа. Мястото беше подходящо, защото оттук много добре се виждаше и входът на клуба, и почти цялата градинка, пък и двете съседни улички бяха като на длан. Белов се настани на пейката, запали цигара и се приготви да чака.
Независимо от всичко продължаваше да вярва в чудото: ето на, ще се срещне с Ленка, ще я погледне в очите, ще си поговорят, ще я разпита и всичко ще си дойде на мястото!
Пред входа на градинката спря поредното такси, от което слязоха две силно гримирани момичета. Подръпвайки късите си полички, които повече приличаха на широки пояси, те високо се кискаха и обсъждаха някой си Ашотик.
Гласът на едната от тях му се стори страшно познат. Белов стана от пейката и направи няколко крачки към момичетата. По-високото от двете плати на шофьора на таксито и се обърна. Светлината на уличната лампа освети лицето й и Саша изстина — в тази наплескана пачавра разпозна своята Ленка!
„Така! Значи е истина, всичко е истина!“ — каза си той.
Всичко му се изясни. Би могъл да си тръгне. Но това не беше присъщо на Белов. Той нямаше навика да оставя нещата недовършени. Да, сега наистина всичко беше ясно, но, дявол да го вземе, той при всички случаи трябваше да си поговори с нея! В края на краищата искаше да я погледне в очите и щеше да го направи!
— Лена! — подвикна й с внезапно пресипнал глас.
Едното от момичетата спря и застина, вглеждайки се в тъмнината под дърветата. Саша направи още две крачки напред и излезе на светло. Като се опитваше да се държи колкото се може по-спокойно, той сдържано кимна:
— Здравей, аз съм.
Лицето на момичето се изопна и или от изненада, или от уплаха, се вкамени. Приятелката й забеляза това и я побутна:
— Лена, кой е този?
— Върви, ей сега ще дойда — без да обръща глава отвърна Лена. — Върви, върви…
— Само не се бави… — смутено помоли момичето, местейки поглед от приятелката си към непознатото момче и обратно, и изведнъж забърза към дискотеката.
— Не ме очакваше, нали? — попита след кратка пауза Саша и внезапно осъзна, че този негов въпрос прозвуча двусмислено. Излизаше, че тя не го е очаквала не само сега и тук, но и изобщо да се върне от казармата.
Смутената Лена машинално поклати глава, като по този начин неволно даде крайно откровен отговор и на двата му въпроса. Но само след миг се овладя, и предизвикателно заяви:
— Саша, моля ти се, само без скандали!
— А как? — без капка вълнение попита той.
— Как ли? Ами да си поговорим спокойно…
— Тогава може би първо ще се целунем? — със същия равнодушен тон предложи Саша. — Все пак две години и половина не сме се виждали, какво ще кажеш?
— Не… Стига, глупаво е… — засмя се Лена. — И освен това две години са твърде дълго време… Ами, така се случи, извинявай… — с безгрижна и палава усмивка сви рамене тя.
— През цялото това време аз мислех единствено за теб, а ти само „така се случи“ ли ще ми кажеш? — самообладанието започна да изневерява на Белов и в гласа му зазвучаха опасни нотки.
Лена веднага ги долови. Усмивката изчезна от лицето й, тя се напрегна и бързо рече:
— Саша, Саша, Саша, за какво ти е сега всичко това, а?
— Как така „за какво“? Ленка, какво си направила?! — изгуби търпение той и я хвана за ръката. — Какво си направила, Ленка?!
Тя се отскубна и изкрещя с някакъв чужд, рязък и писклив глас:
— Не ме пипай! Ще ми направиш синини!
Ами, да, разбира се, как ще работи със синини! Саша искаше да й каже още нещо, но в този момент зад него се разнесе кратко изсвирване и властен вик:
— Ей, тъпанар, я се махай от нея!
Саша се обърна. Към него бавно се насочи як младеж, облечен в елегантен костюм и с вратовръзка. Съпровождаха го приятелката на Ленка и три мрачни дебеловрати мутри. Младежът спря до ниската, стигаща до коляното му ограда и надменно ухилен, повтори лениво:
— Е, какво не ти е ясно? Казах да дойдеш тук.
— Саша, недей — изплашено го хвана за ръкава Лена. — Не отивай, Саша…
Но Белов вече вървеше срещу съперника си. Този хубавец му беше паднал тъкмо навреме — той просто изпитваше необходимост да изпусне парата и да излее обидата и злобата, които бяха изпълнили душата му.
Пъхнал ръце в джобовете си, той се опитваше незабелязано да си сложи стария, останал още от ученическите му години бокс, който днес едва успя да намери във високите шкафове вкъщи. Проклетото желязо по никакъв начин не позволяваше на пръстите му да влязат в дупките.
Хубавецът спокойно изчакваше Белов до оградата. Той дори не гледаше към него и без да вдига глава, въртеше масивния златен пръстен на дясната си ръка. На Саша му оставаха две-три крачки до оградата, когато съперникът му внезапно я прескочи и му нанесе два бързи и силни удара.
И не срещна съпротива, защото Белов дори не бе успял да извади ръцете си от джобовете. Той се сви на две и се отпусна на коляно, а красавецът го сграбчи за косите и презрително процеди:
— Какъв ти е проблемът, да не би да няма други жени? Изчезвай оттук, малоумнико!
Тази кратка пауза бе достатъчна на Белов, за да си сложи най-сетне бокса. В следващия миг той скочи и заби с всички сили юмрука си в челюстта на нахалника.
Облян в кръв, хубавецът се свлече на тревата. Момичетата запищяха. Дебеловратите мутри веднага се нахвърлиха върху Саша. Той успя да посрещне първия с мощен десен удар, но вторият го събори на земята с убийствено кроше. Той веднага се опита да стане, но не успя, защото тримата приятелчета на хубавеца се заеха яростно да го обработват с крака.
Съзнанието му се замъгли и той почти престана да усеща болката от непрестанните ритници.
И, естествено, Саша не чу изскърцването на спирачките на стария линкълн пред входа на градинката.
Пръв от колата изскочи Фил и хукна към Саша. Останалите тичаха след него.
— Нали ти казах! — извика задъхан Пчелата на Космос.
Фил вече се бе добрал до дебеловратите мутри. Той събори първия с мощен десен удар в главата и завалията загуби свяст веднага и задълго. На втория му провървя повече — той успя да направи блок и смекчи якото кроше на Фил. В този момент се приближиха Космос и Пчелата и противниците бяха принудени да отстъпят към входа на клуба, оставяйки неподвижния Белов на асфалта. Пчелата се хвърли към него, подхвана го под мишниците и го помъкна към линкълна.
— Да се махаме, по дяволите! — изрева той към приятелите си.
Космос му се притече на помощ, а Фил прикриваше изтеглянето им.
Но в този момент от разтворената от край до край врата на клуба се изсипа тълпа от вбесени младежи. Те с яростен вой се хвърлиха да помагат на своите. Някои вадеха в движение боксове, други трошаха бутилки и се въоръжаваха с тях, в ръцете на трети проблясваха остриета на ножове… Замириса на кръв.
— Размърдай се, Косе! — извика Пчелата.
Но той направи тъкмо обратното — пусна Белов и хукна към Фил. Най-чевръстите от помагачите вече бяха стигнали до него. Космос се насочи към най-близко стоящия и веднага получи мощна плесница. Той отхвърча настрани, но се задържа на крака. Нападателят му се спусна към него, за да го довърши. Най-неочаквано обаче Космос измъкна с рязко движение пистолета от колана си и го насочи право към челото му.
— Не мърдай! — изрева със страшен глас.
Но заради шума от сбиването почти никой не чу вика му и тогава той стреля два пъти право в краката на нападателите. Куршумите произведоха искри от асфалта.
— Не мърдай! — още по-силно изрева Космос.
Младежите от предната линия мигновено залитнаха назад, онези, които бяха зад тях, връхлетяха отгоре им и противникът се закова на място.
— Ако някой мръдне, ще му отнеса тиквата! — Космос стоеше и нервно местеше пистолета ту срещу един, ту срещу друг.
Пчелата успя да натика Белов в колата и седна зад волана.
— Косе, движение, хайде! — викна той.
Фил повлече Космос към линкълна, а той отстъпваше заднешком, като продължаваше да държи тълпата на прицел.
— Говедо! Ще те докопаме! На място ще те оставим! — носеха се оттам безсилните срещу оръжието заплахи.
От съседната улица се чу воят на приближаваща се милиционерска кола. Космос се хвърли към колата, стовари се на предната седалка и линкълнът се понесе с бясна скорост.
— През дворовете, Пчела! — подхвърли той на приятеля си.
— Знам — кимна му Пчелата и бързо завъртя волана, завивайки в някакъв безистен.
Фил се усмихна на полуизлегнатия Белов:
— Е, как си, Саня, жив ли си?
Саша кимна и едва успя да раздвижи разкървените си устни:
— Благодаря ви, момчета…
Сблъсъкът пред дискотеката имаше последствия. Без особени усилия момчетата от люберецката бригада се досетиха на кого принадлежи набиващият се на очи линкълн и още на другия ден извикаха Космос да си изясняват отношенията. Той отиде на срещата със своите босове — съдейки по всичко, конфликтът предстоеше да се реши на „високо равнище“.
Приятелите чакаха Космос в беседката до незастроените площи.
— Е, къде е онази шестица? — безгрижно попита Фил, докато лениво се полюляваше на лоста.
— Нали чу, Теофило, говори с босовете — махна с ръка Пчелата и се обърна към Саша: — Ребрата ти цели ли са?
— Май, че са цели… Само челюстта ме боли. Те тепърва ще видят — мрачно обеща той.
— Още не е ясно как ще завърши вчерашната история… — замислено промърмори Пчелата.
Като че ли единствено той беше загрижен за възникналата ситуация.
— Нали ти казах, още не съм свършил с Ленка! — твърдо повтори Белов.
Той се измъчваше, защото краткият му разговор с Лена предишната вечер не внесе никаква яснота, разбира се, освен потвърждението, че казаното от Космос и Пчелата е истина. Значи, всичко беше свършило. Но въпреки това той трябваше да си изясни отношенията с Ленка докрай.
Към беседката се приближи линкълнът и приятелите станаха да посрещнат навъсения Космос.
— Къде се мотаеш, старче? — безгрижно го попита Фил.
Космос не му отговори, влезе в беседката, стисна протегнатите ръце и с въздишка се отпусна на пейката. Известно време мълча, хапейки устни. На всички им стана ясно, че носи лоши новини.
— Новина номер едно — проговори най-сетне Космос. — Саня, този каскет твой ли е?
— Мой е. — Белов взе протегнатия му каскет.
— Вчера си разбил мутрата на един от най-важните хора на земята. Казва се Мухата…
Пчелата и Фил се спогледаха с разбиране.
— Новина номер две — продължи Космос. — Преди два часа техните хора се срещнаха с нашите босове. Саня, те искат главата ти. Срокът е до вдругиден, до петък…
В беседката настъпи тягостна тишина. Белов плъзна поглед по приятелите си — какво беше това, шега ли? Присвил очи, Космос гледаше някъде настрани, Фил наведе ниско глава, а Пчелата замислено разтъркваше челото си. Не, май че това не приличаше на шега…
Космос шумно въздъхна и продължи:
— Аз отговарям за тази работа. Ако не получат главата ти, ще вземат моята… — Притеснено погледна Саша и поклати глава. — И аз не знам какво да правя… Убий ме, ако щеш… — Приятелят му се усмихна някак жално и безпомощно и сви рамене.
И едва тогава Белов повярва на думите му и разбра, че се е забъркал в някаква страшно гадна история. Нямаше много време, трябваше да се направи нещо. Той беше забъркал тази каша, той трябваше да си я сърба. Саша извади цигара, жадно всмукна от нея и шумно изпусна дима.
— Виж какво, Космик, я ми разкажи по-подробно за тези момчета — спокойно помоли той…
Този септемврийски ден беше толкова топъл, сякаш бе лято. Върху напечения от слънцето пясък на люберецката кариера се бе настанила една задружна изцяло мъжка компания. По-младите играеха футбол, някои въртяха нунджако, други просто лежаха на земята и се печаха на последните слънчеви лъчи. Малко по-нататък, заобиколени от халби и буркани с наливна бира, трима по-големи младежи седяха върху празни щайги. Те отпиваха от бирата, похапваха чирози и спокойно разговаряха помежду си.
— Шведе, ти на кого ще заложиш? — попита най-якият от тях съседа си — мрачен тип с износен кожен каскет.
— На Котарака, че на кого другиго? Видях онзи пич от Западния квартал — направо е мъртъв…
— За какво говорите? — полюбопитства набит, рус и доста плешив мъж.
— Стига, бе, Володя, не знаеш ли? В момента се бием, както си му е редът, също като в „Настъплението на Дракона“, гледал ли си го? — поясни онзи с каскета, чието име беше Шведа.
Той се постара в гласа му да не прозвучи старателно прикриваната омраза. Направо му се повдигаше от тоя, плешивия на име Володя Каверин. И не само защото той работеше в милицията, макар че на Шведа, който вече имаше зад гърба си две присъди, му ставаше зле дори само от този факт, но най-вече заради старата непреодолима антипатия, която изпитваше към него. Абе, прекалено хлъзгаво, алчно и нагло беше това ченге.
Да включат Каверин в далаверите си предложи Мухата — братовчедът на Володя. Естествено, че им беше изгодно да имат свой човек в ченгесарницата и браточките приеха възторжено тази идея. Отначало всичко вървеше гладко — Вова им снасяше нужната информация, правеше им разни дребни услуги и получаваше своя малък пай за свършената работа.
Но с течение на времето Каверин започна да става все по-нахален — пъхаше си носа, където не трябва, навираше се навсякъде със съветите си и дори започна да иска дял от неща, към които изобщо нямаше никакво отношение. Изглежда, изтъканата от наглост кука бе решила, че се е превърнала в централна фигура.
Те дълго време не събираха смелост да го сложат на мястото му — нали беше братовчед на Мухата. Когато обаче най-сетне осъзнаха накъде вървят нещата, вече беше късно. Копоят знаеше твърде много и оттук нататък имаше само два изхода от създалата се ситуация: или окончателно да го приемат за свой човек, или да светят маслото на милиционерчето Вовка, както вятърът загася свещичка. Мухата реши тази дилема в полза на първия вариант — така лейтенантът от милицията Каверин стана един от тарторите на люберецката бригада.
— Питам, гледал ли си този филм или не? — с едва доловимо раздразнение повтори Шведа въпроса си, отправен към съсредоточено гризящия опашката на един чироз Володя. — Ако не си, иди в нашето кино и го виж.
— Вкъщи си има собствено кино — ухили се русият мъж. — Мухата се е смахнал на тема видео…
— Твоят братовчед е като Джо Безумния!
— Впрочем, той как е? — попита якият младеж. — Как се чувства?
— Добре е — изсумтя Володя. — Лежи си вкъщи с превързана глава и гледа „Рамбо — първа кръв“.
— Оттам ли се учи на разни номера? Жесток филм… Ей, Шведе, а кога ще ни предадат онзи мухльо?
— Ще чакаме до утре, а после ще идем да ги изтрепем — равнодушно отговори той и протегна халбата си към каяка. — Я ми налей още малко…
Но онзи сякаш не го чу. Изпънал шия, той се взираше някъде зад гърба на русия мъж.
— Ей, Фома, какво ти става, да не заспа? — подвикна седналият до него.
Здравенякът внезапно се изправи и с недоумение проточи:
— Това пък какво е?
Другите двама се обърнаха в същата посока. От върха на кариерата към тях бавно се спускаше Белов.
Шведа също скочи на крака, пронизително изсвири и махна с ръка. Русият мъж се учуди:
— Какво се стреснахте, юнаци?
— Това е онзи — обреченият, който разцепи главата на твоя братовчед — поясни каякът на Фома.
Футболистите вече подтичваха към тях и всички като един гледаха приближаващия се Саша. Той вървеше, без да вдига глава, мрачен и решителен. Свали часовника си в движение и го пъхна в джоба си.
Русият мъж прецени ситуацията и също стана.
— Знаеш ли какво — замислено каза той, — аз май ще тръгвам… Вие се оправяйте тука сами, а аз трябва да се отбия и в районното…
— Какво ти става, куко, страх те е да не си изцапаш ръцете ли? — ехидно примижа Шведа. — Остани, нали си ни аверче. Ще видиш какъв цирк ще стане, после ще разкажеш на Мухата…
Русият мъж се начумери, но замълча.
А Белов вече беше стигнал до компанията. Той спря само на някакви си две-три крачки от тях и те веднага го обкръжиха от всички страни. В ръцете на Фома се появи нунджако, той направи решителна крачка напред, но Шведа сложи ръка върху рамото му.
— Чакай малко. Нека да си каже приказката.
— Какво ти става, Шведе? — облещи се той. — Да му видим сметката на този кучи син и толкоз!
И в този момент Саша заговори. Гласът му звучеше равно, в него не се долавяше и сянка от страх — Белов беше спокоен, сдържан и пресметлив. Думите му като че ли бяха отправени към всички, но той гледаше най-вече към Шведа (Космос му беше разказал за него).
— Всички знаете как започна тази разправия. Вие смятате, че аз не съм прав. Няма да ви обяснявам нищо, тъй като това засяга само мен и Мухата. Имате две възможности: или да ме убиете още сега, или да ми позволите да се разберем с него насаме. Ако решите, можете да го направите сега, това е ваше право. Но хората в града ще знаят, че вие сте очистили човек, който е отишъл на гости при него. И е отишъл, за да реши въпроса справедливо.
След като помълча една-две секунди, Саша клекна и загреба пясък в шепата си. На устните му плъзна едва забележима усмивка.
— Давам си сметка какво правя, като идвам сам на ваша територия. Защото животът ми не струва дори колкото този пясък. — Разтвори пръстите си и вятърът отнесе леките песъчинки от дланта му. — Важно е какво ще кажат хората — продължи и се надигна. — Ако кажат за мен или за някого от вас — Саша погледна Шведа право в очите, — че той е лайнар, защо му е тогава да живее? Нали така?
Той замълча, очаквайки отговора на своя въпрос, но никой от люберецката компания не издаде нито звук. Саша плъзна поглед по обкръжилите го от всички страни младежи — браточките го гледаха без злоба, някои бяха свели глави, а други замислено се мръщеха. След като огледа всички един по един, Белов отново се обърна към Шведа. Той бързо размени по един поглед с плешивия Володя и с мутрестия каяк, после се почеса по врата, побутвайки каскета си над очите, и най-сетне неохотно отговори:
— Добре, пич, ще обсъдим тази работа с Мухата. А пък ти… ти засега можеш да си вървиш, по-нататък ние сами ще те намерим.
Шведа се обърна и се отдалечи с решителна крачка. Обяснявайки му нещо, след него поеха русият мъж и каякът, а след тях — и всички останали.
След миг Саша остана съвсем сам със забитите в пясъка буркани от бира.
Камък му падна от сърцето и той забърза обратно — нямаше търпение да зарадва своите хора с резултатите от срещата си с люберецката бригада. Но разказът му за неговото посещение на кариерата предизвика доста по-различна реакция от тази, която очакваше.
— Ти даваш ли си сметка къде си се наврял? Саня, какво ти става, да не си мръднал?! — възмутено крещеше Космос, който се мяташе из беседката като тигър в клетка. — За кого ни вземаш, а?
— Първо, не крещи — въсеше се Саша. — И второ, какво искаш, по-добре ли щеше да стане, ако ти вземат главата?! Не, ако обичаш, аз сам оплетох конците и сам ще ги оправя!
— Нищо няма да оправиш! — развика се Космос. — Мухата ще те направи на пържоли!
— Един срещу друг, не е като трима срещу един — упорито врътна глава Белов. — Всичко трябва да е честно!
— Ти трябва да си щастлив, че изобщо още дишаш!
— Знаеш ли какво, я се махай от главата ми! — ядоса се най-сетне и Белов. — Скъса ми нервите!
Космос махна с ръка и се отдалечи към колата. Пчелата неодобрително поклати глава.
— Саня, не си прав. Не биваше да ходиш сам, не познаваш тези хора — те са пълни боклуци.
— Не, Саня, браво на теб! — не се съгласи Фил. — Само че беше глупаво да ходиш сам. Ако те бяха емнали всичките, щяха да те потрошат…
— При всички случаи щях да си поема отговорността сам и толкова! — обобщи проточилия се спор Белов.
Ала това не беше краят — в беседката отново се втурна възбуденият Космос. Той се нахвърли върху Саша и като забиваше показалец в гърдите му, сърдито и назидателно занарежда:
— Запомни, Белов — ние сме заедно от първи клас! И за всичко, което вършим, също ще отговаряме заедно! Проумей най-сетне: ние сме бригада! Разбра ли?!
— Я, се махай оттук с твоята бригада! Не знам нищо за никаква бригада! — избухна Саша. Той изскочи от беседката и се отдалечи. След няколко крачки се обърна и извика: — Знам само, че имам приятели, и толкова! Ясно ли ти е? Бандит скапан!
Той раздразнено махна с ръка и продължи нататък, без да се обърне. Озадачени, приятелите му мълчаливо гледаха подире му.
Вкъщи Белов не можеше да си намери място. Пушеше нервно на балкона, обикаляше от стая в стая, грабваше някоя книга, разлистваше албума със снимки, но тъй като не можеше да се задържи на едно място, отново отиде да пуши.
Да, съвсем другояче си представяше той завръщането си в Москва… Впрочем, Белов се досещаше, че цивилният му живот няма да бъде толкова прост и ясен, колкото беше в казармата, но не и чак дотам! Всичко му се стовари на главата изведнъж: и изневярата на Ленка, и тази история с Мухата…
Впрочем, сега поне нещата с Мухата бяха горе-долу ясни. Най-важното беше, че успя да се споразумее за честен бой един срещу друг. Когато ставаше дума за бой, Саша не се страхуваше от никого. Той вярваше в себе си и в своите сили, пък и съперникът му изобщо не приличаше на Майк Тайсън. Тъй че предстоящата схватка с Мухата не го тревожеше кой знае колко.
Но виж, Ленка… Направо умът му не побираше онова, което се бе случило с нея. Отново и отново си спомняше онази, предишната Лена. Как развълнувано рецитираше Есенин на училищното тържество, как се смееше, отмятайки глава назад, как затрогващо се смущаваше и се изчервяваше от неговите намеци и многозначителни шегички. И, естествено, той си спомняше за първата им близост и за това как, треперейки от притеснение и срам, тя разкопчаваше роклята си.
През двете дълги години в армията Саша беше сигурен в нея, както в самия себе си. Мислеше си: само да се върне вкъщи, веднага ще грабне Ленка и ще изтичат в гражданското. И на ти сега!
Какво ли беше накарало кротката замечтана девойка да се превърне в безсрамна курва и бандитска пачавра? И изобщо, какво ставаше в този живот? И защо Космос — професорският син, който всъщност беше един безобиден безделник и майтапчия — се бе свързал с престъпния свят?
Е, за Пчелата имаше обяснение, той още в училище въртеше разни дребни далавери и завързваше познанства със съмнителни хора… Но Космос! Най-страшното престъпление, на което той бе способен преди, беше да отмъкне от библиотеката някоя книжка, която му е харесала.
А сега се мъкнеше с пистолет, затъкнат в колана, и стреляше с него в центъра на града, като че ли това беше в реда на нещата! Какво, по дяволите, ставаше тук?! Защо всичко изведнъж се бе преобърнало и бе застанало? Нима две години наистина са чак толкова дълго време?
Гласът на майка му извади Белов от тежките мисли:
— Саня, ела да вечеряш!
Той отиде в кухнята, застана на вратата и най-неочаквано предложи:
— Майче, хайде да си купим куче.
— Защо ни е куче? — усмихна се тя. — Да пази пералнята ли?
— Ами… за да ни е другарче — сви рамене Саша. — Знаеш ли, второто ми куче в казармата беше страхотно, казваше се Пол и можеше да говори, представяш ли си, майче?
— Не може да бъде! — учуди се Татяна Николаевна, докато слагаше масата. — А с първото какво стана?
— То… се разболя от чума и умря — излъга Белов.
Не биваше да разказва на майка си, че Дик беше заклан в тръстиката на брега на река Пяндж от един нарушител на границата.
— Виждаш ли… Ами ако, не дай си боже, и това се разболее и умре, знаеш ли колко мъчно ще ни бъде!
— Е, ще трябва да се грижим за него: да му слагаме ваксини, това-онова… — Той замислено гледаше през прозореца. — И освен това знаеш ли, майче, кой е най-големият плюс на кучето?
— Кой?
Саша наведе глава.
— Кучето няма да ти се кълне в любов, а после да скача в чуждите легла.
Той ядосано удари с длан стената, рязко се обърна и тръгна към стаята си, подхвърляйки през рамо:
— Няма да вечерям, мамо…
Вратата на стаята му се затръшна. Татяна Николаевна се отпусна на стола.
— Ох, мъко моя, Господи… — тихо въздъхна тя.
Сърцето й болезнено се свиваше. Майката виждаше как синът й се измъчва, но с нищо не можеше да му помогне и от това й ставаше още по-тежко.
Татяна Николаевна остана още дълго време в кухнята. Тя не раздигаше масата, защото се надяваше, че все пак Саша ще дойде да вечеря. Но в стаята на сина й цареше пълна тишина и тогава майката надникна вътре. Този път, уморен от преживяванията и напрежението, Саша наистина спеше.
Внезапно телефонът иззвъня. Татяна Николаевна вдигна слушалката и се затвори в кухнята. Беше сестра й Катя, която се интересуваше как е племенникът й.
— Не, Катя, знаеш ли, той изобщо не се е променил — тихичко разказваше Татяна Николаевна. — Е, естествено, физически е възмъжал, укрепнал е, но щом си отвори устата, разбираш, че си е същото дете. Представяш ли си, иска да си вземем куче… Аха… Аха… Ох, да не говорим за това, Катя! Неговото момиче ги е свършило едни… Да… А ти откъде знаеш? А, да, вярно, че вече ти казах. Та така: откакто научи, ходи син-зелен, сбил се е някъде… Само моля Бога да не се забърка в нещо заради тази… дори не знам как да я нарека… Не, разбира се, животът си е живот, това е ясно, но каква е вината на моя Саша?
Щом приключи разговора, Татяна Николаевна се замисли:
„Всъщност, защо да не си вземем куче? Пудел. Или болонка… Ще се занимава с кутрето, ще си ангажира вниманието с нещо друго…“
На сутринта Саша беше мрачен. Майка му не му досаждаше с въпроси, напротив, стараеше се да говори колкото се може повече. А после се обади Космос и синът й започна да се приготвя за излизане.
— Къде отиваш? — разтревожи се майка му.
— В библиотеката — промърмори Саша.
— Ама, ти направо не си моят син, а Владимир Улянов Ленин! — засмя се Татяна Николаевна, оправяйки яката му. — Между другото, взех характеристика от домоуправителя. Наистина ли си решил да кандидатстваш вечерно?
— Ами, аз вече съм закъснял за редовното. Пък и освен това с теб нямаме частна собственост, трябва да печелим пари по някакъв начин… Както и да е, майче, аз тръгвам!
— Само не се бави — помоли го майка му.
— Добре, ще се опитам — кимна Саша и вече на вратата добави: — Ако мога…
Белов бързаше, но не за библиотеката. Космос му се обади, за да му съобщи, че след един час Мухата ще го чака. Разполагаше с много малко време, защото преди това трябваше да стигне до Нагатинското корито, където му бяха определили среща. А след вчерашния сблъсък Саша не се реши да помоли Космос да го откара до мястото.
Той изскочи от входа и бързо закрачи към автобусната спирка. Изпитваше тревога, но не и страх — не. Както и преди, Саша не се страхуваше от срещата си с Мухата, но приятелската подкрепа преди боя нямаше да му е излишна. Чувстваше се неуютно сам.
Саша погледна часовника си и ускори крачка, но в този момент зад ъгъла на блока се показа линкълнът на Космос. Колата се изравни с Белов и от отворените й прозорци се показаха три юмрука с вдигнати нагоре палци.
Бавно и в синхрон юмруците се обърнаха с палците надолу в характерния гладиаторски жест — никаква пощада за противника, само смърт!
Белов се усмихна с облекчение: всичко беше наред, нямаше сърдити — те отново бяха заедно. Той отвори вратата и седна отзад при Фил.
Противно на навика им, по пътя всички мълчаха, сякаш по този начин подчертаваха важността и опасността на предстоящата схватка. От тази тишина на Саша отново му прилоша. Той се намръщи, помрачня и се обърна към прозореца.
Пчелата забеляза това, размени си по един бърз поглед с Космос и се обърна към Белов.
— Е, какво става, Саня — бъз-бъз? — намигна му той.
Саша поклати отрицателно глава.
— Я стига си лъгал! — подсмихна се Пчелата. — Аз целия треперя. Знаеш ли, че миналата година Мухата направо претрепа в дискотеката трима пича от центъра? Единият го свестяваха с „Бърза помощ“.
Космос загрижено поклати глава и потвърди:
— Точно така си беше. А на другия мозъкът му се размъти. И сега е пълен идиот — точи лиги до земята и непрекъснато си тананика „Мурка“…
— Да, Саня, Мухата е сериозен побойник — сдържано кимна в знак на съгласие с приятелите си Фил.
Белов огледа с презрително недоумение и тримата, наведе се напред и потупа по раменете Пчелата и Космос.
— Благодаря ви за подкрепата, момчета! Знаете как да насърчите човека! Благодаря ви, момчета, благодаря ви…
Изведнъж Пчелата прихна и тримата изведнъж се засмяха с цяло гърло!
— Стига, бе, Саша, той е с тесни раменца!
— Само прави стойки и чалъми!
— Мухата си е муха! — развикаха се един през друг младежите.
— Виж, Саня, ей я на твоята Муха — Пчелата измъкна от джоба си една играчка — смешно скелетче на конец — и го окачи на предното стъкло. Той възнагради скелетчето с една масльонка и запя с мелодията на песента „Мурка“:
— Здрасти, моя Мухо, скъпа моя Мухо…
И четиримата приятели изреваха в един глас:
— Здрасти, моя Мухо, и сбого-о-о-м!!!
През целия ден след срещата си със Саша Лена Елисеева не беше на себе си — мисълта за вчерашното сбиване между него и Мухата нито за миг не й даваше мира. Тя много добре познаваше характера и на единия, и на другия и затова беше абсолютно сигурна, че работата няма да приключи само с това стълкновение.
Лена се притесняваше и за двамата, но, разбира се, много повече се боеше за Саша. Мухата беше побойник с богат опит и минаваше почти за непобедим сред своите. Тя бе имала възможност да го наблюдава по време на схватки — зрелището наистина беше ефектно. Нямаше съмнение, че за Саша щеше да бъде много, много трудно да устои на този ловък тип.
Но тя много повече се тревожеше за нещо друго. Краткият й разговор със Саша не можеше да се смята за приключен — това беше ясно. Никакво сбиване нямаше да възпре Белов, а това означаваше, че истинската среща с него тепърва й предстои. И щеше да има тежък и мъчителен разговор — нямаше как да го избегне, а той, естествено, отново щеше да поиска от нея обяснения за всичко, което бе извършила.
А какво щеше да му каже тя? И най-вече — как?! Как да намери думите, от които упоритият и „правилен“ Белов най-сетне да разбере, че животът е по-силен от човека и че той много често отпраща хората съвсем не по онзи път, по който те искат да вървят…
Лена не успя да влезе в института и беше принудена да започне работа в приемния пункт на една перачница. Там по цели дни мъкнеше насам-натам чуждото мръсно бельо за дребни копейки. Баща й пиеше до самозабрава, майка й беше болна, парите не достигаха дори да се хранят що-годе прилично! А пък тя беше само на осемнайсет години и наоколо имаше толкова много съблазни!
След една година баща й почина, двете с майка й смениха апартамента си и се преместиха от престижния Югозападен район в забравения от Бога квартал „Люберци“. Това беше нейна идея — на Лена, защото с парите, които им доплатиха за размяната, можеха да си купят някакви дрехи и да поживеят известно време нормално, без да броят всяка копейка.
В този район работа се намираше по-трудно. След като пообиколи доста места, най-после я взеха като гладачка в едно кооперативно ателие. И тамошният началник й хвърли око. Не минаваше и ден без този похотлив шишко да не й демонстрира някакъв твърде своеобразен знак на внимание. Ту я пощипваше по бузата, ту я потупваше малко под кръста, ту дори я натискаше в някое скрито кьошенце. И Лена търпеше всичко това.
А после, след като явно бе преценил, че етапът на „ухажването“ е приключил, шефът я покани в кабинета си и направо й предложи:
— Искаш ли да те преместя на гишето за поръчки? Работата е чиста и заплатата е два пъти по-голяма, а? Но, миличка, в такъв случай и ти бъди добра… — и той с мазна усмивка посочи с глава към кожения диван.
Да, разбира се, тя можеше гордо да се обърне и да се върне там — при нажежените ютии и кълбетата пара, но… Лена сведе глава и поиска да помисли.
— Помисли си, котенце! Мисли, ако щеш дори до… края на деня! — великодушно й разреши босът. — Само че имай предвид: на глупава и инатлива работничка не бих поверил дори и ютията!
През останалите три часа Лена се мяташе в тресавището на еснафската мъдрост: „животът е само един“, „тъй и ще си пукна в мизерия“, „младостта си отива“, „все едно, никой нищо няма да научи“, „че какво ще ми стане, няма да се изтъркам я?!“ — тези и други подобни мисли се оказаха по-силни и от срама, и от честта, и от верността към дадената дума.
Вечерта Лена си тръгна от ателието заедно с началника, в колата му, а на сутринта вече седеше на гишето за поръчки.
Скоро след това миловидното момиче от гишето за поръчки бе забелязано от един приятел на боса — художник моделиер от Москва. За разлика от своя сподвижник той беше хубав, елегантен и любезен. Освен това предложи на Лена да се захване с моден бизнес и обеща да й помогне с всичко, което е по силите му на това поприще. Естествено, гаднярът я излъга…
Но това вече не беше важно — парите, които й даваше моделиерът, бяха напълно достатъчни за неразглезената от излишен разкош Лена.
После се появи някакъв търговец, след него — един спекулант на валута, после — собственик на кръчма… Лена напълно осъзна верността на поговорката: „Стъпиш ли в калта, чисто място не остава.“
Точно по това време престана да пише на Саша. Просто осъзна, че онова, което се бе случило с нея, вече не можеше нито да бъде скрито, нито да бъде простено! Пък и тя не се нуждаеше от ничия прошка, защото в края на краищата сама си беше избрала такъв живот. И този живот беше далеч по-интересен, ярък и весел, отколкото мизерното вегетиране в перачницата!
А пък Саша… Че какво бъдеще би могла да има тя с Белов? Какво можеше да й предложи това довчерашно войниче, освен армейските си пагони? Не, самонавиваше се Лена, тя изобщо нямаше за какво и защо да съжалява!
И въпреки всичко настроението й се развали. През този ден дори не отиде на дискотека и прекара цялата вечер пред телевизора.
А на другия ден Лена случайно срещна на улицата една своя приятелка — същата онази, която стана свидетелка на сбиването между Саша и Мухата.
— Елисеева, направо ще полудееш! — хвърли се тя към Лена. — Хвани се за мен, да не паднеш! Мухин и твоят бившият днес ще се бият!
— Къде? — закова се на място Лена.
— Че откъде да знам! — сви рамене приятелката й. — Какво значение има? Даваш ли си сметка — момчетата ще си прегризат гърлата заради теб! Майчице, колко е хубаво! Де да бях на твое място!
Лена се обърна и бързо-бързо се отдалечи.
— Какво ти става, Елисеева, не се ли радваш? — учудено подвикна след нея приятелката й.
Каква ти радост, по дяволите! Вчерашните й страхове веднага избуяха и връхлетяха Лена с нова сила. Трябваше спешно да намери Саша и да го разубеди! Да го разубеди на всяка цена, защото, беше ли разярен, Мухата като нищо можеше да го направи инвалид за цял живот, пък и да го…
Лена изтича на бегом до най-близкия уличен телефон и набра домашния номер на Белови. Слушалката обаче вдигна Татяна Николаевна и Лена не събра смелост да каже каквото и да е. След като помълча известно време (може би майката щеше да се досети да извика сина си на телефона?), момичето натисна вилката и прекъсна връзката.
Беше късно. Явно вече беше късно!
Оставаше й само една възможност — да причака Саша вечерта пред блока му.
Еднотипни, напълно еднакви многоетажни блокове заобикаляха като широка дъга гробището на ръждясалите полуразрушени кораби. Тук, на брега на река Москва, недалеч от речната гара, доживяваха последните си дни разнокалибрени катери, шлепове и сухотоварни кораби. Между скелетите на два доста големи съда имаше малка равна площадка. Едва ли можеше да се избере по-подходящо място за двубой — тук освен хлапетата от околностите не се появяваше никой, а високите бордове на корабите скриваха площадката от далечните любопитни погледи.
На кърмата на един от тях нервно пушеше Мухата. Скулата му беше разкрасена от пресен белег — следа от бокса на Белов. Раната продължаваше да го наболява и да го смъди и от това желанието му да си разчисти сметките със своя оскърбител ставаше неописуемо силно. Мухата нямаше търпение да размаже самозабравилото се говедо по тези ръждясали корабни бордове, да го зарие в глинестия бряг на реката, да умие мутрата му в собствената му кръв.
— Муха, идват! — разнесе се отдолу вик.
Той се обърна. Кандилкайки се по неравностите на терена, по пътя бавно се приближаваше старият кафяв линкълн. Мухата захвърли недопушената си цигара и скочи на земята.
Белов, Космос, Пчелата и Фил бавно се измъкнаха от колата.
— Здравейте, браточки! — весело подвикна Пчелата.
Никой от другата банда не отвърна на поздрава му.
Те се подготвяха за боя. Мухата смъкна от раменете си коженото яке и започна да сваля безбройните си дрънкулки — пръстени, гривни, синджирчета, часовник… Остави само масивния, дебел почти колкото половин пръст ланец на врата си. Зад него един му разтриваше раменете, а Шведа, който беше застанал до Мухата, му даваше последни наставления:
— Давай, Муха, не протакай… Раз, два — и да ходим да пием бира!
Космос се обърна към Белов:
— Саня, ти също си свали якето. Жал ми е за дрешката — якенцето е хубаво…
Белов кимна, продължавайки съсредоточено да дъвче дъвка, рязко смъкна якето си, а след това свали и часовника си.
На рамото му легна тежката ръка на Фил.
— Саня, най-важното е да не се паникьосваш, бъди спокоен. Нека той да се перчи, а ти недей да нервничиш! Настройвай се без напрежение и действай спокойно и уверено…
Без да сваля очи от противника си, Белов продължаваше да мълчи и съсредоточено да дъвче дъвка. Изобщо не беше ясно дали чува какво му говори Фил или не.
— Внимавай, хвани го за гърлото. И освен това не се навирай между шамарите, обикаляй около него, скъсай му нервите. А щом видиш, че почва да кляка, веднага го цапардосай! Разбра ли? Това е, върви, братле! — той леко побутна Саша напред.
— Хайде, Саша, убий тази бясна маймуна! Ние сме с теб, братко… — потупаха го по раменете Пчелата и Космос.
Мухата също вече беше готов. Той решително се насочи към Белов и извика:
— Е, клоуне, готов ли си да ръфаш пръст?
— Ей сега ти ще я заръфаш! — отговори вместо приятеля си Фил.
Побойниците започнаха да се приближават един към друг.
— Космосе, дръж пистолета зареден, чу ли? — тихичко предупреди Пчелата.
— От какъв зор, той няма патрони — мрачно избоботи той.
— Много важно, поне ще ги сплашиш, ако стане нещо…
Мухата зае бойна поза и вдигна свитите си в юмруци ръце. Същото направи и Белов. Между тях вече имаше само около три метра, когато изведнъж Белов с всичка сила изплю дъвката в гърдите на противника си.
— Ах, ти, пършивецо! — задави се от ярост Мухата и се хвърли напред.
Той се опита да го удари в движение с крак, но Саша направи блок, сграбчи крака му и с дясната си ръка фрасна един в челюстта на своя чевръст противник. Мухата отхвръкна назад, падна, но веднага скочи на крака и отново тръгна в атака. Ала тъй като пропусна първия си удар, стана по-предпазлив. След като направи сложна комбинация от движения, той все пак успя да ритне Белов корема.
Един на един. Дебютът завърши с равен.
— Удряй!
— Убий го!
— Размажи го! — крещяха неистово секундантите и от едната, и от другата страна.
Страстите се нажежаваха, ударите се сипеха един след друг. По лицата на биещите се появиха първите капки кръв — Белов беше с разцепена вежда, а Мухата — с разцепена устна. Това правеше схватката все по-яростна и отчаяна.
Скоро стана ясно, че Мухата не само е по-висок с половин глава, но и по-добре действа с краката си. За сметка на това Саша беше по-подвижен и по-бърз. И успяваше да избегне повечето от мощните удари на противника си. Мухата трябваше непрекъснато да се движи, а пък той не бе трениран като Белов да тича всеки ден по чукарите с кучето.
В един момент те се вкопчиха един в друг в клинч, Саша се опита да приложи задушаваща хватка, но Мухата успя да се извърти. В ръката на Белов остана златният ланец на съперника му, чиято закопчалка се бе скъсала. Той го захвърли в лицето на Мухата, Мухата го хвана в движение и го намота на юмрука си.
Постепенно и двамата започнаха да губят сили. Схватката все по-малко напомняше за нелишен от изящество бой между професионалисти и все повече приличаше на пиянско сбиване край павилион за бира.
Те вече нямаха сили за ефектни нападения, нито за елегантни номера. Все по-често се налагаха един друг без всякаква мисъл, където им падне, забравили за самозащитата, с последни сили… И подчинявайки се само на едно-единствено чувство — на сляпата си омраза.
И въпреки всичко Белов се оказа по-издръжлив. Той събори Мухата на земята и успя да осъществи своята коронна задушаваща хватка. Вратът на противника му се оказа в клещите на железните му ръце. Мухата започна да хърка и се усука като смок в опита си да се освободи, но Саша го стискаше с неотслабваща сила. Оставаше му да направи нещо съвсем незначително — да доубие обездвижения си враг.
И в този миг може би от отчаяние Мухата намери изход. На юмрука му беше намотан дебелият и здрав златен ланец и тъкмо той му помогна да се измъкне от положението. С едно ловко движение метна синджира през шията на Белов и с всички сили го дръпна за двата му края!
В същата секунда Саша бе принуден да отпусне хватката си и да се хване за гърлото.
Ситуацията се обърна на сто и осемдесет градуса — сега вече Белов хъркаше безпомощно, забил нос в изпотъпканата трева. Синджирът здраво се впи в гърлото му и той не можеше нито да вдишва, нито да издишва.
Саша започна да се задушава. Щом видя отчаяното му положение, Пчелата се хвърли да му помогне, но Фил го възпря.
А Мухата дърпаше ли, дърпаше краищата на проклетия синджир. Трескавото му сумтене се чуваше над ухото на Белов. И тогава той, без да вижда, ориентирайки се само по това отвратително сумтене, с всички сили заби лакът назад.
Ръката му от лакътя надолу веднага изтръпна и в същия миг синджирът около врата му се разхлаби. Саша разбра, че е улучил.
Той моментално отхвърли зашеметения Муха от гърба си и го възседна. Заслепен от ярост, Белов започна да удря омразната му мутра в глината със здравата си ръка.
— На ти! На ти! На ти! На! — истерично крещеше при всеки удар той.
Най-сетне Саша се изтощи и, като дишаше тежко, се свлече от поваления си враг.
Хвана го за косите и понадигна бездиханното окървавено тяло.
Край! Мухата бе изгубил съзнание. Боят свърши. Белов намери сили да блъсне с крак безжизненото тяло надолу, към водата, и с усилие се изправи. Залитайки, той тръгна към приятелите си, които тичаха към него.
Пръв се носеше Фил, той прелетя покрай Саша и се хвърли да възпре хукналите към Мухата момчета от люберецката бригада. Някои от тях бяха свърнали към Белов, но Фил им препречи пътя. Разперил широко ръце, той застана пред приятеля си и изкрещя:
— Кротко, пичове, кротко! Играхме чисто, дотук!
Пчелата подхвана Саша, а Космос за всеки случай измъкна пистолета си и докато го насочваше на всички страни, също страховито изрева:
— Пичове, никой да не мърда! Всичко беше честно!
А Белов, който вече бе стигнал до линкълна и чиято възбуда от боя все още не беше преминала, се обърна и извика към момчетата от люберецката бригада, които вдигаха Мухата:
— Ей! Следващия път ще ви избия всичките!
Фил го набута в колата, Космос скочи зад волана и автомобилът светкавично се понесе.
Вече бе започнало да се мръква, когато линкълнът бавно се приближи към беседката. Вратите му се отвориха едновременно и приятелите наизскачаха от колата с радостна гълчава. Въпреки подпухналото си око и сцепената си вежда, Белов приличаше на рожденик.
— Знаеш ли, Саша, той те души със синджира, а аз си викам — ей сега ще побелея, мамка му! — кикотеше се Космос. — Я виж, може наистина да съм побелял някъде?
— А пък аз седя и си мисля: така, ковчегът струва хиляда рубли, оркестърът — още петстотин… — подхвана и Пчелата.
Всички избухнаха в смях, а Фил приятелски плесна Пчелата по врата.
— Намерил се счетоводител…
Пчелата махна с ръка, те започнаха да се суетят, а в това време Космос отвори багажника и измъкна от бездънната вътрешност на линкълна тежък весело подрънкващ сак.
— Е, какво ще кажеш, Саня? Да му ударим ли по една биричка за отскок, а?
Белов не отговори.
— Защото може и… — Космос се обърна към приятеля си и се втрещи.
Лицето на Саша се бе вкаменило, а от радостната му усмивка не бе останала и следа. Той гледаше в една точка като омагьосан. Космос се обърна в същата посока и едва не изпсува от яд.
До входа на беседката стоеше неизвестно откъде взелата се… Ленка Елисеева! Тя също не откъсваше очи от Саша. Стоеше и го гледаше — виновно и изплашено.
— Не разбирам какво правиш тук? — решително тръгна към момичето Космос. — Ти пък какво правиш тук, тебе питам?! Я, хайде, омитай се!
Лена не помръдна от мястото си, дори не погледна към него. Той се приближи до нея и злобно й повтори:
— Чу ли какво ти казах?! Омитай се оттук!
— Космос, успокой се! — подвикна му Саша.
Приятелят му се извърна и сви рамене в знак на недоумение:
— Не, Саша, нещо не мога да те разбера! Да не би на всичкото отгоре да си решил да се ожениш за нея?
Белов мълчеше, а недоволният Космос още веднъж сви демонстративно рамене и се отдръпна настрани при Пчелата и Фил, които напрегнато мълчаха.
— Да вървим — подхвърли най-сетне Саша на момичето и без да се обръща, закрачи към близкия парк.
Лена успя да го догони едва между дърветата. Тя се изравни с него и тихо попита:
— Саша, Мухата ли го направи, а? — Опита се да докосне разцепената му вежда.
— Мухата досадница… — отдръпвайки глава от ръката й, мрачно избоботи Белов.
— Саша…
— Какво?
— Саша, не разбираш ли, две години наистина са твърде много… — с потрепващ от смущение глас измърмори Лена. — Аз не съм виновна…
— Така ли? А кой е виновен? Да не би папата да е виновен? Кой? — Белов се обърна към момичето и го погледна в очите. — Кажи ми, може би ще те разбера…
Тя стоеше пред него със сведени очи — онемяла, смутена и жалка. Днес по лицето й нямаше никакъв грим, а гладко сресаните коси бяха вързани на опашка. Точно такава, а не като онази намацотена фръцла, се появяваше тя в спомените на Саша в казармата. И на него изведнъж му се прииска да обясни тъкмо на тази — на предишната Лена, каква мъка му е причинила.
— Добре, де, ударила си го на живот — твоя си работа! Но поне ми пиши, кажи ми истината! — с болка в гласа продължи той, като непрекъснато свиваше рамене. — А пък аз като глупак… като някакъв дръвник… Нося се през глава през цялата държава, на крилата на… Не мога да спя, не мога да ям… Викам си: ще се върна, ще се оженя…
— Саша. — Лена внезапно го прекъсна и сложи ръка на рамото му. — Изчукай ме, ако искаш!
— Какво-о-о-о? — извика втрещеният Белов.
— Такова! — истерично изкрещя тя, тъй като разбра, че е изтърсила нещо неподходящо. — Такова! Положително наше момче! Ама, бива ли такова нещо — той честно си отбива военната служба, а пък момичето му изневерило! Ами, изчукай ме тогава! Ей ме на — тук съм! Хайде! Нали това искаш?
Саша присви очи и едва сдържайки се, изрече с леден тон:
— Кога стана от леглото на Мухата?
— Ох, Саша, просто не се чувам какво говоря! — Лена започна отчаяно да върти глава, сграбчи го за ръкава и жално занарежда: — Прости ми, Сашенка! Миличък, скъпи мой, прости ми! Ето, виждаш ли? — Протегна дланта си, в която имаше едно съвсем обикновено пръстенче, подарено й навремето от Саша. — Аз те обичам, прости ми, прости ми, моля те!
— Бог ще ти прости — поклати глава Белов и в този миг избухна: грабна пръстенчето, захвърли го в храстите и яростно закрещя: — Край! Не се мяркай повече пред очите ми! Край!
Той се обърна и с всички сили се понесе напред между храстите, без да гледа откъде минава, презглава, слепешката…
— Саша! Саша! — викаше след него Лена, размазвайки по лицето си сълзите на вина и отчаяние.
Белов се спря едва когато престана да чува виковете й. Той обхвана главата си с ръце и се свлече на земята. Тресеше се от злоба, обида и отвращение. В ушите му звучаха думите на Лена: „Ако искаш, изчукай ме!“ С какво оскърбително безсрамие му го предложи? Как можа да й се обърне езикът? Как можа да го направи?!
И в този миг той най-сетне разбра — можеше. Можеше, защото тя никога не е била онази, за която той я бе смятал! Просто истинската Лена Елисеева беше друга. Онази Лена, която той обичаше, никога и при никакви обстоятелства не би станала курва. Тази беше станала.
Мъчително, с болка и разочарование, Саша осъзнаваше, че неговата любов се бе оказала една илюзия. Просто той е бил твърде наивен. Да, наивен, доверчив и глупав. Какво пък, сега щеше да стане по-умен. Както се казва — благодаря за урока!
И така, от днес нататък той нямаше свое момиче. За сметка на това имаше приятели, истински приятели и сега те го чакаха.
Белов въздъхна дълбоко и стана — трябваше да върви. Изведнъж почувства, че го тресе. Дръпна ципа на якето до брадичката си и вдигна глава.
В парка духаше студен вятър, той брулеше пожълтелите листа от клоните, завихряше ги в накъдрени ленти и ги гонеше между дърветата. Край, лятото свършваше.
„Есен е — помисли си Белов. — Ето, че вече е есен…“
Вечерта, след края на работния ден, в районното на милицията на бърза ръка сервираха една маса. Поводът беше особено подходящ — поливаха звездичката на Володя Каверин.
Усмихвайки се смутено, виновникът за тържеството вдигна пълна с водка водна чаша, на чието дъно проблясваха три позлатени звездички.
— Явявам се по повод получаването на поредното звание старши лейтенант на милицията — доложи той по отдавна утвърдената традиция и поднесе пълната чаша към устата си.
— Давай, давай! — разшумяха се колегите му, насърчавайки го. — Да пием за малкия полковник! За това, да не му е последна! И да стане генерал!
Каверин бавно изпи чашата до дъно и изтръска и трите звездички в устата си. Около масата се разнесе одобрителен шум — ритуалът беше изпълнен точно и чашите зазвъняха.
В този момент през открехнатата врата се показа една глава с кожен каскет. Каверин веднага забеляза Шведа, изплю звездичките в ръката си и му кимна — един вид, ей сега ще дойда, почакай малко. Грабна един от по-дебелите сандвичи на масата, отхапа почти половината от него и излезе в коридора.
— Честито — усмихна се Шведа.
— М-м-м-м… — измуча с пълна уста Володя.
— Може ли да поговорим?
Каверин продължи усърдно да дъвче и му посочи с глава към площадката на стълбището.
— Какво стана, носиш ли я? — попита Володя, след като най-сетне преглътна.
Шведа му протегна видеокасетата.
— Ето, записах ти го… „Рамбо — първа кръв“.
Милиционерът отвори кутията, а там вместо касета се мъдреха няколко стодоларови банкноти.
— Какво ти става, да не си откачил?! — изсъска Каверин, докато се оглеждаше крадешком и мушкаше парите в джоба си.
— Това е твоят дял — обясни му Шведа. — Аз трябва да изчезвам…
— Какво е станало?
— Всичко е наред…
Тръгнаха по стълбите и след кратко колебание Шведа рече:
— А бе, исках да ти кажа… Отдавна трябваше да поукротим Мухата, вече започна да изнервя всички. А пък сега ще се поуспокои малко, ще разбере, че не всичко, което хвърчи, се яде! А онзи пич мисля, че си го бива. Сам разреши конфликта…
— Не ща и да чуя! — гракна изведнъж Каверин. Блесналите му от водката очи се превърнаха в тесни и злобни цепки. — Мухата ми е роднина, ясно ли е?! И изобщо на мен тоя… как му беше името, Белов, така ли?! Та така, той на мен не ми ха-рес-ва! — произнесе думата на срички, натъртено и назидателно.
Шведа сви рамене — един вид, ти си знаеш, твоя работа… А Каверин сложи край на дебатите, казвайки не толкова на Шведа, колкото на себе си:
— Няма да позволя това. Ще намеря начин и ще ликвидирам този Белов. Давам ти дума, че ще го ликвидирам!
Мина месец, но Каверин не беше забравил думата, която даде. Той рядко забравяше каквото и да било.
Новоизпеченият старши лейтенант седеше в миниатюрния си кабинет в районното, а на бюрото пред него бе разтворена една папка. В нея, в тази тъничка картонена папчица, събираше зрънце по зрънце, капчица по капчица, трохичка по трохичка всичко, което можеше да му помогне да изпълни обещанието си „да ликвидира“ Саша Белов.
Защо той толкова страстно и толкова горещо бленуваше това? Май че и самият Каверин нямаше отговор на този въпрос. Но още по време на първата им среща на кариерата в „Люберци“ разбра, че пред него стои враг.
Спокойствието и увереността на Белов криеха тайна заплаха. Винаги когато се намираше край него, Каверин усещаше някакво неспокойствие. Той не откриваше причината за такова безпокойство и тъкмо заради това още повече се изнервяше.
А сетне Володя видя полуживия Муха след сбиването му с Белов. Леля му — майката на Мухата, ревеше с цяло гърло и насъскваше всички земни и небесни зли сили срещу оскърбителя на сина си. Отнесе си го и Володя — един вид, къде гледа милицията, от бандити вече не можеш да се разминеш! И тогава той реши, че тази работа не може да бъде оставена току-така.
Естествено, Мухата щеше да се опита да си разчисти сметките сам, но не беше сигурно, че ще успее! Затова старши лейтенантът от милицията Каверин възнамеряваше да действа със своите методи.
Някой плахо почука на вратата на кабинета и на прага застана едър сержант.
— Другарю лейтенант, ето, както поискахте: оперативната справка за Белов и неговата компания.
Той остави на бюрото на началника си няколко изписани на машина листа.
— Дай ги, дай ги! — оживи се Каверин и посочи стола на сержанта. — Седни.
И се съсредоточи в документа.
— Защо си я направил толкова официално? По-просто трябва, сержант, по-просто… Разговаря ли с участъковия?
— Да — кимна сержантът. — Общо взето, излиза, че там действа една престъпна групировка…
— Чак такава ли била работата? — повдигна вежди Каверин, без да откъсва очи от книжата. — Интересно, интересно… А пък ние уж ги мачкаме и ги мачкаме, мачкаме ги и ги мачкаме… — тихичко си мърмореше той.
Най-сетне Каверин прилежно събра листовете, сложи ги в заветната папчица и се усмихна на сержанта:
— Знаеш ли, има една такава песничка: „Това е много хубаво, това дори е много ху-ба-во!…“
— Знам, знам! — с готовност закима младежът и без да се смущава, запя:
В студ, порой и пек
нека само бъда с теб.
Това е много, мно…
Той внезапно млъкна, защото Каверин моментално престана да се усмихва и впери тежкия си мрачен поглед в своя подчинен.
— Ама ти май ще се окажеш певец! — навъсено процеди старши лейтенантът. — Направо си като някакъв Муслим Кобзон!
— Виноват! — изопна се сержантът.
— Стига толкова, върви да работиш! — студено заповяда Каверин.
Когато вратата зад сержанта се затвори, той отново отвори папката и още веднъж внимателно прочете оперативната справка. Естествено, тези факти не бяха достатъчни, за да ликвидира Белов, но…
„Нищо, кокошчицата зрънце по зрънце си кълве, а пък сита ходи! — утешаваше се Володя. — Все някога ще докопам тази гадина!“
— Какво ще кажеш, майче? — попита Саша, настанявайки се край масата на закуска.
Той задаваше този въпрос на майка си по няколко пъти на ден през цялата последна седмица — още от момента, в който най-сетне откри един кучкар, който продаваше кутре от породата мастиф.
Татяна Николаевна почти веднага се съгласи да си вземат кученце, но когато разбра колко пари искат точно за това пале, едва не й прилоша. Саша беше принуден наново да започне да я увещава.
Разбира се, той можеше да уреди нещата и по по-лесен начин — да вземе пари от Коса или от Пчелата. Но не му се искаше да го прави. И съвсем не заради това, че Белов осъждаше чак толкова техните методи да се сдобиват с пари. Просто не му се щеше…
Всеки ден той се обаждаше на продавача и молеше за още един ден отсрочка и всеки ден по сто пъти задаваше на майка си един и същи въпрос:
— Какво ще кажеш, майче?
Днес бе решаващият ден — кучкарят не искаше да чака повече и Белов утрои усилията си. Той не се съмняваше в успеха си, виждаше, че майка му вече се съпротивлява по-скоро по инерция, затова се бе уговорил с продавача, а и с Космос да го откара вкъщи с паленцето.
Времето го притискаше, защото освен всичко трябваше да успее да се стигне в уреченото време до дома на кучкаря, и Саша крадешком поглеждаше часовника си.
— Не, не те разбирам, Саша. На тебе вече ти е време да мислиш за женитба, а пък ти… — мърмореше Татяна Николаевна, докато шеташе покрай печката.
— Че аз мисля, майче! Ако щеш вярвай, ама всяка сутрин ставам и започвам да мисля!
— Правилно, мисли! — Тя сложи пред сина си една чиния и сви рамене. — Пък и освен това защо е толкова скъпо? За такива пари човек може да си купи крава.
— Ама, мамо, нали ти казах — това е много стара порода, още келтите са се сражавали, като са впрягали такива кучета в колесници!
— За какви келти говориш? Поне с пухкава козинка ли е? — с надежда попита Татяна Николаевна.
Саша врътна глава и преглъщайки горещия кренвирш, изломоти:
— С къс косъм е…
— Как с къс, като на дакел ли? — разочаровано проточи майка му.
Явно куче на такава кошмарна цена по принцип не можеше да събуди ни най-малка симпатия в нея.
— Горе-долу! — засмя се той и вдигна ръка над пода. — Само че на бой е около седемдесет сантиметра — някъде толкова — и тежи колкото… ами, почти колкото мен!
Татяна Николаевна с ужас си представи подобно чудовище в дома им и направи последен опит да разубеди сина си:
— Не, Саша, по-добре да похарчим тези пари за рушвет в института! Ще станеш студент, ще изучаваш вулканите…
Синът й я хвана за ръката и я погледна в очите:
— Ама, мамо… Мамче… Мамусенце…
— Какво е пък сега това „мамусенце“? — засмя се Татяна Николаевна.
— Майче, дай ми ги на заем, а… След месец ще ти ги върна!
— Как ли пък не! — Тя плесна сина си по врата. — Ама, че го измисли, да вземаш пари на заем от семейството си! Да не би ние с теб да сме си чужди хора? Добре де, мъко моя, кога ти трябват парите?
— Днес, майче! Веднага! — скочи от стола Саша.
— Я бързо сядай обратно и си дояж закуската — навъси се майка му и въздъхна: — Ей сега ще ти ги донеса…
Слуховете за това, че някой здравата е наредил Мухата, се разнасяха из различните краища на Москва. Никой от браточките не знаеше нищо конкретно за самия герой, но това, че той е аверче на Пчелата и Космос, беше известно на много хора.
И много от тях често ги разпитваха за подробностите — кой е той, откъде е, с кого работи. Днес отново попитаха Космос за Белов.
Двамата с Пчелата обикаляха обектите и събираха парите, които хората им бяха изтръскали от търговците за една седмица. Малкото пазарче до метрото беше последният пункт от маршрута им. Пчелата взе твърдия пакет и влезе в линкълна да изброи „шумата“, а Космос спокойно пушеше с момчетата.
— Казват, че при вас се появил някакъв страхотен пич? Смачкал Мухата… — попита го един от каяците, облечен в анцуг „Адидас“. — Какво ще правите сега, ред ли ще въвеждате?
— Че какво има да го въвеждаме? — изсумтя Космос. — При нас и без това всичко си е наред. Виж, там при вас чехите нещо вдигат пара! Непрекъснато се чува, че ту са намушкали някого, ту са заклали друг…
— Абе, босовете нещо се туткат, все ги избива на разговори с тях… — махна с ръка събеседникът му. — Чувствам, че цялата тази простотия ще свърши с кръв! Ти по-добре ми кажи този вашият пич… Как му беше името?
— Саня Белия.
— Аха, Саня Белия! Той как смята да се развива? Може би трябва да се срещнем с него, да обсъдим положението, а?
— Не става — навъси се Космос. — И аз исках да го привлека към нашите работи, ама ударих на камък! Той е особняк, има си свой живот…
— Внимавай, Космосе, да знаеш, че Мухата няма да остави тази работа така — поклати глава младежът. — Не ти трябва врачка да ти го каже.
— Нищо — наежи се Космос. — Който вади нож срещу нас, от нож ще умре!
В този момент рязко и силно пропищя клаксонът на линкълна и Пчелата кимна от колата — един вид, всичко е наред, можем да вървим. Младежът, издокаран с анцуг „Адидас“, протегна ръка.
— Както и да е, ще видим какво ще стане. Добре, Космосе, пази и себе си, и приятелите си! И успех в нашата трудна работа…
— Да си жив и здрав — стисна Космос протегнатата му ръка.
Колата бавно се изниза от пазара и излезе на улицата. Космос управляваше линкълна и непрекъснато хвърляше неодобрителни погледи към приятеля си. Дума да няма, Пчелата, разбира се, беше страхотен пич, но страстта му към парите ужасно дразнеше Космос.
Той наблюдаваше изпод вежди как Пчелата старателно разглеждаше, сортираше и подреждаше смачканите, омазнени банкноти от по десет и двайсет и пет рубли и едва се сдържаше да не му каже какво мисли по този повод.
— Виждаш ли?! — радостният Пчела размаха дебелата пачка под носа на приятеля си. — Ех, де да можеше всичко това да е наше! Нали така, Космосило?
— Може би, някога и ти ще станеш бос на някоя бригада — разсеяно предположи той.
— Че защо не! — засмя се приятелят му, мушкайки парите в чантичката на кръста си. — Няма проблеми.
Космос изкриви презрително устни:
— Пчелата — Великият и Страшният!
— Я стига… Къде отиваме?
— Първо ще предадем мангизите и после ще отидем да вземем Белия — отвърна Космос, поглеждайки към часовника си.
— А той къде е?
— Някъде извън града, по посока на Каширското шосе, адресът е ей там, на цигарения пакет — посочи с глава към оставения между седалките пакет „Марлборо“. — Днес си купува мастиф.
— Какво?
— Куче.
— Ама, че чудак! — завъртя глава Пчелата и се засмя. — И от какъв зор му е това псе! Току-виж и слон си купил. Сам няма какво да яде, а мастиф ще си завъжда. А ще се отбием ли да вземем и Фил?
— Не, днес той е на някакъв медицински преглед.
Космос наду любимата си Си Си Кеч и както винаги настроението му бързо се оправи. Не минаха и пет минути, и той вече с безгрижен смях разказваше на Пчелата за някакъв неотдавнашен инцидент:
— И аз веднага му викам: а ти за кого работиш? А пък тоя маймуняк ми се дуе: с Парамон. Разбираш ли, Пчела? Какъв ти Парамон, по дяволите! Че аз вчера говорих с него — той изобщо не беше в час.
— Ама, че свиня! И ти — какво?
— Че какво да го правя? — самодоволно се ухили Космос. — Бух! — един в муцуната му и толкова. Аз не си поплювам, нали знаеш!
Линкълнът плавно се олюля и спря на светофара, вдясно от тях гадно изскърца със спирачки и се закова една лада. Пчелата се обърна по посока на звука и подсвирна:
— Опа-а-а…
В съседния таралясник седяха младежите от люберецката бригада, а между тях беше и Мухата. Пчелата побутна приятеля си с лакът. Космос погледна надясно и загрижено промърмори:
— Срещата на Елба, мамка му…
— Направо картината на Репин „Нечакан гост“… — отвърна в същия дух Пчелата.
Естествено, младежите от люберецката бригада разпознаха набиващата се на очи кола. Тримата в ладата мълчаливо и мрачно разглеждаха съседите си. Страничните стъкла и на двете коли почти едновременно се плъзнаха надолу. Стана напечено.
И в този момент светофарът светна зелено. Линкълнът се понесе напред, засичайки веднага ладата. Нахално ухилен, Пчелата тутакси измъкна през прозореца недвусмислено сгънатата си в лакътя ръка:
— На!
— Йо-хо-о-о-о! — заврещя Космос.
В първия момент младежите в ладата изгубиха ума и дума. Но Мухата яростно изрева:
— Свини! Ама, че свини! Пичка ви майчина! Какво става тука? Фома, дай газ!
Седящият зад волана флегматичен на вид добитък послушно залепи педала на газта за пода. С измъчен вой ладата се понесе след противника си. Но само след секунда-две стана ясно, че това занимание е безсмислено! Линкълнът спокойно се отдалечаваше все повече и повече, дори подигравателно се движеше на зигзаг.
— Дай газ, ти казах! — крещеше Мухата на шофьора. — Бързо!
Но шофьорът отчаяно поклати глава:
— Не, няма да ги настигнем. Гълтат по три литра на километър, най-малко…
Третият, който седеше отзад, се наведе към Мухата и загрижено избоботи:
— Много нагли станаха. Мисля, че е време да ги избием!
Мухата, който окончателно бе побеснял, се протегна и сграбчи съветника си за шията.
— Мислиш, значи?! — разярено изсъска той. — Ти мислиш? Твоята работа е да махаш гащи, а не да мислиш, ясно ли е?! Други ще мислят вместо теб!
Мухата отблъсна шашардисания си приятел, тежко засумтя и се вторачи в пътя пред себе си. Подутините по скулите му се размърдаха.
— Значи, така. Тези лайнари нека засега щъкат насам-натам, а с Белов аз сам ще се оправя — изрече най-сетне мрачно той. — Кажете на всички никой да не го закача…
В поликлиниката на спортистите беше многолюдно и шумно — тук се провеждаше редовният медицински преглед. Коридорите на старото тясно здание бяха претъпкани с атлетични на вид младежи — борци, боксьори, щангисти и плувци.
Присъствието на толкова много направо пращящи от здраве момчета тук, между стените на здравното заведение, изглеждаше твърде странно и неуместно. Вероятно точно толкова неуместно би изглеждала тълпа бабички с бастуни и мрежички на старта на маратонски пробег.
Повечето спортисти се отнасяха към това мероприятие като към ненужна формалност и по тази причина се държаха несериозно — дърдореха, смееха се, задяваха минаващите по коридорите хубавички медицински служителки…
— Филатов! — извика, надничайки от кабинета, лекарят с обръсната до голо глава.
Фил влезе в стаята и затвори плътно вратата зад себе си. Тук беше прекалено тихо и дори сумрачно заради спуснатите щори.
— Здравейте — кимна той на лекаря и веднага се насочи към стола на енцефалографа.
Той отдавна беше свикнал с тази процедура, само че изобщо не познаваше лекаря с бръснатата глава. „Вероятно е нов“ — помисли си Фил.
— И ти да си здрав, юнако! — усмихна се докторът и златните му зъби проблеснаха. — Е, сядай…
Фил се настани в широкия стол и лекарят сложи на главата му гумения обръч със сноп жици, които стигаха до кутията на енцефалографа. После натисна копчето, уредът тихо забръмча и изплю една широка хартиена лента, покрита със змийчетата на енцефалограмата.
Лекарят си сложи очилата и започна да разглежда резултатите от изследването, като ставаше все по-мрачен и по-мрачен.
— Така-а-а… Точно от това се страхувах — загрижено измърмори той, докато сваляше от главата на пациента си обръча с датчиците.
На Фил му прилоша.
— Да не би нещо да не е наред? — разтревожено попита той.
— Зависи… — неопределено сви рамена докторът, направи крачка към Фил и дръпна долния му клепач. — Често ли имате главоболие?
— Само когато препия — опита се да се пошегува той, но лекарят изобщо не се усмихна. Фил бе принуден да му обясни: — Това беше шега, аз изобщо не пия.
— Тия работи ги разправяй на треньора си… От колко години спортуваш?
— Отдавна, от десет — толкова станаха вече.
— Кандидат-майстор на спорта ли си? — лекарят задаваше въпроси, без да вдига поглед от книжата.
— Там данните са стари, през пролетта станах майстор на спорта — Фил посочи с пръст значката на ревера на сакото си.
— Браво. — Лекарят остави настрани медицинския му картон, свали очилата си и замислено разтърка челото си.
Фил мълчеше, очаквайки с безпокойство продължението на разговора.
— Ами, какво мога да ти кажа, Филатов… Ти не си първият, за толкова време при много хора стават изменения в кората на главния мозък. За съжаление необратими.
— Какво означава това? — смутено се усмихна Фил.
— Това означава, момче, че ще ти се наложи да приключиш с бокса. В противен случай последствията могат да бъдат крайно печални… — Лекарят сложи ръка на рамото на шашардисания младеж и го погледна в очите. — Колко години са те налагали по главата, а? Тъй, тъй! А резултатът е многобройни микроскопични кръвоизливи и… Общо взето, ако продължиш да излизаш на ринга, ще станеш като Мохамед Али. Видя ли го как носеше олимпийския огън в Лос Анджелис? Болестта на Паркинсон, братле, не е шега работа, ясно ли ти е?
— Какво ме интересува Мохамед Али? — подскочи от стола Фил. — Докторе, я ме погледнете, че аз съм здрав като бик! Че аз мога да разбивам стени с глава!
— Само недей да го правиш в кабинета ми. Както и да е, ама какво съм седнал да те увещавам, като че ли си малко дете? — намръщи се лекарят. — В крайна сметка ето какво ще стане: аз ще изпратя официалното си заключение в твоя спортен клуб, а те нека да решават какво да правят с теб!
— Изпращай каквото си щеш! — избухна изведнъж Фил.
Ругаейки наум, той изскочи от кабинета като куршум.
— Ама, че тъпанар! — поклати глава докторът, смачка енцефалограмата и ядосано я хвърли в кошчето за боклук.
В коридора Фил бързо охлади страстите си. Той беше наясно, че ако в клуба му пристигне документ от диспансера, с него щеше да е свършено, това щеше да е краят му. Щяха да го изключат като стой, та гледай и никакви молби нямаше да помогнат. Ако изобщо беше възможно да се направи нещо, това можеше да стане само тук, в диспансера. Единствено този лекар с бръсната глава можеше да реши съдбата му. Не, на всяка цена трябваше да се опита да се разбере с него!
Фил се обърна и отново отвори вратата на кабинета.
— Докторе, ама какво — никакви възможности ли няма? — примирено попита той. — Наистина ли нищо не може да се направи?
— Я влез… — кимна лекарят.
Той стана, приближи се до Фил и затвори вратата зад него.
— Виж какво, Филатов, ти не се отчайвай — ободрително се усмихна той. — Човек може да се бие не само на ринга, не мислиш ли?
— Ами, сигурно… — не разбра младежът.
— Виждам, че си добро момче, ще бъде жалко, ако се затриеш без време. Повярвай ми, познавам много спортисти… Някои от тях бяха шампиони, а сега се влачат по кръчмите — докторът с бръснатата глава говореше с мек тон, съпричастно и убедително. — Но на теб, Валера, мога да помогна, ако искаш. Но само при едно условие — всичко да си остане единствено между нас…
— Зависи за какво ще си говорим.
— Ще се разберем! — проблеснаха златните зъби на лекаря и той сърдечно потупа Фил по рамото. — Чувал ли си нещо за екстремните боеве?
Те дълго разговаряха зад затворената врата, чакащите в коридора вече започнаха да роптаят. Най-сетне Фил излезе от кабинета, стиснал в ръка листче, на което беше написан един адрес. През вратата веднага надникна нечия нетърпелива глава.
— Може ли?
— Момент. — Лекарят затвори вратата и вдигна слушалката на телефона.
— Гришаня ли е? Здрасти, старче — бодро каза той. — Ами, май че ти намерих още един. Забележи — боксьор, майстор на спорта, полутежка категория, не момче, а слънце! Да, изпратих го при теб, веднага. Запиши си: Валери Филатов. Какво? Не, не мисля. Според мен е много подходящ — пълен будала! Аз, вика, мога стена да разбия с глава! Тъй че, Гришаня, длъжник си ми… Ами да, както винаги… А? Аха… Хайде, хайде, не кашляй!
Докторът сложи очилата си, оправи престилката си, отвори вратата и извика:
— Следващият!
Кучкарят явно се отнасяше сериозно към работата си и я вършеше с размах. Малкият му двор беше запълнен с клетки, а в някои от тях имаше кучета, и то не само мастифи. Белов успя да зърне и два добермана, и един тъжен нюфаундленд.
Самият стопанин — пълен червенобузест мъж на около петдесет години, също правеше впечатление на сериозен и солиден човек. Той посрещна купувача до портичката, сдържано го поздрави и го покани в къщата, където беше кученцето.
— Ех, че красавец! — възхитено измърмори Саша.
— Красавец е — съгласи се стопанинът.
Белов клекна пред кутрето и взе в ръце симпатичната му муцунка.
— Ех, ти, добричкият ми, миличкият ми… Куче на боец… — радостно мачкаше ушите му Саша, галеше кученцето и дори се притисна до топлата му козинка. — Джим, подай ми лапа за късмет…
— А имаш ли апартамент? — неочаквано попита кучкарят.
— Двустаен — кимна Саша.
— Двустаен ли? — поклати със съмнение глава стопанинът. — Хъ-м-м… Явно нямаш палат…
— Но вие не се безпокойте, аз по принцип знам какво означава да държиш такова животно вкъщи. Мастифите много ми харесват, това е моят тип куче, разбирате ли?
— Добре, де — въздъхна мъжът. — В началото аз ще идвам у вас. Да помогна, това-онова… Да ти кажа как се храни, с какво…
— Добре, разбрах.
— А за цената… Спомняш си я, нали?
— Ами, да, както се разбрахме — на части… Сега ще ти дам хиляда, а после ще ти донеса и всички останали…
— Да, разбира се, само че това второ плащане не ми е много… — отново изрази съмнение кучкарят.
— Но нали вече се разбрахме, а? — Саша забеляза, че стопанинът се колебае, и се изплаши, че може да се откаже от уговорката им.
— Аха… Разбираш ли, за мен най-важното е кученцето да попадне в добри ръце… Добре, де, това е! Виждам, че ти легна на сърцето!
— Има си хас! — с облекчение се засмя Белов.
— Чакай малко, чакай малко… — Стопанинът погледна през прозореца и изведнъж се засуети. — Май че някой дойде.
— Ама нали се разбрахме? — отново се разтревожи Саша.
— Абе, чакай малко! — раздразнено махна с ръка кучкарят и бързо излезе от стаята.
След минута-две той се върна в компанията на някакъв дългокос мъж с атлетичен вид.
— Тъкмо навреме, ама съвсем навреме! — припряно нареждаше кучкарят. — Защото тук вече имам един купувач… Ето го какъв ми е той! — посочи кутрето на новия си гост домакинът.
Новодошлият протегна ръка на Белов.
— Александър.
— Саша — представи се и Белов.
Александър се наведе към паленцето и започна да го оглежда от всички страни. Цялата тази работа изобщо не се харесваше на Саша.
— Е, хайде, аз да си платя, нали така? — Белов протегна към домакина сгънатите банкноти.
— Абе, почакай малко… — Отблъсна ръката му кучкарят и се обърна към Александър: — Ама, обърнете внимание на ушите му, а? Истинските имат такива. И изобщо всичко му е истинско — и окраската, и козината на корема, виждате ли? Породист е.
Белов схвана, че измъкват кутрето под носа му.
— Не, разбирате ли, аз искам да взема кучето още сега. — Той отново протегна парите.
— Чакай малко ти казах! Ей това момче също търси мастиф… — обясни ситуацията на дългокосия кучкарят.
— Чакайте малко, момчета, тук има някакво недоразумение — доброжелателно се усмихна Александър. — Я да седнем и да се разберем. Нали нямате нищо против?
— Ама, ние вече се разбрахме, нали? Как така? — недоумяваше Белов.
— Е, какво значи „разбрахме се“? — сви рамене домакинът. — На ей този човек кучето му трябва за работа!
— А ти защо искаш да имаш мастиф? — спокойно попита Александър.
— Не зная, още не съм решил… За много неща… — не намери веднага какво да отговори Саша.
— Легнало му е на сърцето! Иска мастиф и толкоз! — отвърна вместо него кучкарят.
— Не е така! — сърдито му изръмжа Белов. — Просто много съм чел за келтите. Те са били истински войни и освен това много са обичали кучетата… И точно те са отглеждали за боевете си бордоски догове, а също и… мастифи.
— А ти знаеш ли колко главоболия и грижи създават?
— Да, разбира се, представям си… Че аз съм служил в граничните войски, там имах куче — овчарка, тъй че зная…
Александър прекъсна препирнята:
— Чакай малко, не се горещи. В случая ти си напълно прав — обърна се той към Белов. — Само че не знам защо собственикът не те е предупредил, че и аз ще дойда днес. Виж какво, имам едно делово предложение — нека кучето само да си избере стопанин! Имаш ли нещо против?
— Ами, добре — неохотно кимна Саша. — Само че ще играем честно — никой няма да вика кучето!
Белов и Александър седнаха в различни краища на стаята, а собственикът сложи кутрето между тях. То седеше с подвита опашка и въртеше неориентирано едрочелата си глава насам-натам.
— Е, хайде, глупчо! Намери си стопанин — усмихна се кучкарят.
Кутрето сякаш го разбра, обърна се и тръгна към краката на Александър.
— Ето на — изяснихме се! Усеща дръгливецът! — радостно възкликна собственикът.
— Той сам ме избра, момчета! — разпери ръце Александър.
Без да каже нито дума, Белов стана и излезе.
Вече нямаше никакъв смисъл да чака Космос — без кученцето, щеше да се прибере вкъщи и сам: Затова излезе на междуселския път и закрачи към шосето.
Беше бесен. След като изпуши една цигара до филтъра, веднага запали втора. Чу зад гърба си шум от приближаваща се кола и без да се обръща, вдигна ръка. Един нов-новеничък чуждестранен автомобил спря до младежа, а от него излезе Александър. Белов се наежи.
— Чакай малко, приятел, трябва да ти кажа нещо — Александър заобиколи широката предница на колата си и тръгна решително към него.
— Не разбрах — навъси се Саша и хвърли цигарата, подготвяйки се за всеки случай да даде отпор.
— Ей сега ще разбереш, ела. — Той лекичко го побутна към задната врата на автомобила си, отвори я и кимна към вътрешността й. — Вземи го!
На задната седалка на колата лежеше клепоухото кутренце мастиф — същото.
— Не мога — усмихна се неловко Белов. — Имам само хиляда рубли…
— Нищо, нищо, вземи го — потупа го по рамото Александър. — А останалите ще ми ги дадеш по-късно. Ето визитката ми, обади ми се, когато можеш.
— Благодаря! — Саша взе визитката, даде парите и сърдечно стисна ръката на своя странен благодетел. — Благодаря ви…
— Да те откарам ли до града? — усмихна се той.
— Няма нужда, моите момчета вече идват. — Зад завоя наистина се показа кафявият линкълн на Космос.
— Ами тогава, хайде, вземи го — още веднъж го потупа Александър и седна зад волана.
Саша измъкна кученцето от колата, затвори вратата и радостно извика след вече потеглилия чуждестранен автомобил:
— Благодаря!
Той не можа да направи и крачка, когато до него спря другата кола. От нея се изсипаха Пчелата и Космос.
— Олеле, зверюга! — Хвана за муцуната мастифа Космос.
— Ега си кученцето! — възкликна Пчелата и потупа псето по врата. — И какъв ли ще стане, когато порасне?
— Леко, леко, не го мачкайте, какво правите! — отдръпна се Саша. — Ще го удушите, дявол да ви вземе!
— Саша, ама, както виждам, ти май се издигаш — кимна по посока на отдалечаващия се чуждестранен автомобил Космос. — Я какви познанства имаш!
— Поне знаеш ли кой беше този? — ухили се Пчелата.
— Сигурно някой кинолог — сви рамене Белов.
Космос и Пчелата се спогледаха и прихнаха да се смеят.
— „Кинолог“ ли? Ами да, понеже се снима в киното! Това, Саня, е шампионът на Москва по карате, разбра ли? И освен това е каскадьор. Дано поне не си му изтърсил някоя глупост?
— Не, той само ми даде визитката си.
— Каква визитка, какви ги дрънкаш? — изсмя се Космос.
— Добре, де, стига толкова — да вървим!
Те се напъхаха в линкълна: Космос и Пчелата както винаги отпред, а Белов с кученцето — отзад.
В колата Саша беше принуден да разкаже подробно за запознанството си с Александър, за възникналия спор заради кученцето и за неочаквания подарък. Наложи му се дори да покаже визитката, за да убеди приятелите си, които се смееха. Едва тогава те го оставиха на мира и най-сетне му дадоха възможност да се порадва на своята симпатична придобивка.
Така се случи, че Фил остана сам със своето нещастие. Момчетата се мотаеха някъде всеки по работата си и той нямаше с кого да се посъветва. Реши да не отлага дълго нещата и както го посъветва лекарят с бръснатата глава, направо от диспансера тръгна към адреса, който той му записа на парче хартия, откъснато от нечия енцефалограма.
Трябваха му почти два часа, за да се добере до стария изоставен аероклуб, който се намираше след околовръстното шосе. Първо с мотрисата, а после — и с маршрутка, която се наложи да чака толкова дълго, че Фил дори започна да си мисли дали да не тегли една майна на цялото това начинание. Но тъкмо в този момент най-сетне се появи раздрънканият микробус и го откара точно до портала на аероклуба.
Оказа се, че там вече го очакват. Охранителят го попита за фамилията му и веднага го заведе при боса — представителен белокос мъж, който се казваше Григорий Алексеевич. Той посрещна Фил едва ли не с отворени обятия и веднага го поведе да му показва владенията си.
Мястото за боеве беше в огромния стар хангар. Между изкорубените останки от спортни самолети и вертолети се намираше рингът, ако така можеше да се нарече големият около десет метра по диагонал квадрат от кече, залепено по краищата с черна найлонова лепенка. Нямаше ги и обичайните заграждения от въжета, площадката беше заобиколена само с една нисичка, стигаща до коляното бариерка.
— Сто процента съм сигурен, Валера, че бъдещето принадлежи точно на този вид боеве! — разсъждаваше на глас Григорий Алексеевич. — Публиката жадува за силни усещания, на нея до гуша й е дошло от академичното пристъпяне по ринга! Тя жадува да види истински двубой, в който съперниците не са сковани от никакви ограничения! Само това прави зрелището истинско! На Запад екстремните боеве събират огромен брой зрители и съответно носят много пари. У нас засега се правят едва първите крачки, но дори и в този момент нашите състезатели вече печелят колосални суми! Пари има, проблемът е друг.
Белокосият сложи ръка на рамото на Фил и му се оплака:
— Знаеш ли с какви хора съм принуден да работя, Валера? В по-голямата си част нашите състезатели са самодейци, които са се научили на някои номера в разни нелегални клубове по карате. Ентусиазъм имат колкото си щеш, но… Разбираш ли, те нямат школовка! Целият им арсенал се състои от три-четири заучени удара, но съгласи се, че това не е достатъчно! Качеството на боя — ей това ме тревожи! И ето защо толкова се радвам на нашето запознанство. Разбери, че ти с твоята школовка и с твоето майсторство имаш голяма перспектива в нашето начинание! Ще бъдеш шампион! Представяш ли си — първи абсолютен шампион по екстремни боеве! Аз дори не говоря за това, че твоите печалби изобщо няма да могат да се мерят с днешната ти жалка стипендия!
Колкото повече Фил слушаше Григорий Алексеевич, който не млъкваше нито за миг, толкова по-често си повтаряш, че всяко зло е за добро!
Той си тръгна от аероклуба с твърдата увереност, че днес, общо взето, страшно му е провървяло и че се е натъкнал на златна жила.
Фил изчакваше приятелите си на обичайното място — в беседката, предвкусвайки какъв фурор ще предизвика новината. Когато линкълнът се показа на улицата, той се излегна на пейката и придоби важен вид.
— Теофило, защо си толкова загадъчен? — попита Пчелата, оглеждайки подозрително приятеля си.
— Пичове, какъв ден сме днес? — невъзмутимо отговори Фил.
— Според мен сме петък — сви рамене Пчелата.
— А каква дата сме?
— Май че цял ден сме шести. Какво е станало? — погледна с недоумение приятеля си Космос.
— Значи така, запомнете този ден, пичове… — многозначително изрече Фил, изведнъж скочи и закрещя: — Защото днес се роди новият шампион по екстремни боеве без правила!
Никой не се присъедини към радостния му вик. Пчелата озадачено подсвирна, а Космос се наведе към него и загрижено го попита:
— И това си ти, Теофилушко, така ли?
— Че кой друг? — ухили се той. — Да не мислиш, че си ти, космическо чудовище такова?!
Превземайки се, той зае бойна поза и като се поклащаше насам-натам, заплашително се насочи към Космос. Но приятелят му не се включи в играта. Той само изсумтя и се отдръпна настрани, мърморейки:
— Леко, леко…
Фил плъзна озадачен поглед по тримата.
— Какво ви става, не се ли радвате? — попита той обидено.
— Чакай малко, Фил, успокой се — обади се Белов. — Тези твои боеве какво представляват, със залагания ли са? За пари ли ще се биеш?
— За много пари, Саня — натърти Фил. — За страшно много пари…
— И колко чак толкова много са ти обещали? — поинтересува се Пчелата.
— Е, това вече, пичове, е фирмена тайна, пък и не ми се ще да ви разстройвам.
Пчелата демонстративно разпери ръце:
— Да-а-а… Е, какво можеш да направиш, когато на един човек не му стига акълът…
Той излезе от беседката и започна да се задява с Космос, изобразявайки жестока схватка между каратисти.
— Кя! Йо! Банзай! — викаха един след друг те.
Фил недоумяващо се обърна към Белов:
— Саня, какво им става на тия, а?
Саша потупа приятеля си по рамото и се усмихна:
— Не им обръщай внимание, просто ти завиждат. Знаеш ли какво, Фил, я седни и ми разкажи всичко подред…
Приятелите напразно разубеждаваха Фил близо час. Никакви доводи не му въздействаха — нито необходимостта оттук нататък да пази здравето си, нито пълната му липса на опит в такъв вид боеве, нито съмнителността на обещаните големи печалби. Фил си знаеше едно и също: това предложение било неговият шанс и той за нищо на света нямало да го пропусне.
На това отгоре се оказа, че първият бой му предстоеше още тази вечер. Фил смяташе, че ще е калташко да се откаже, пък и че е късно да го направи.
Решиха да отидат на боя заедно. Хем да подкрепят приятеля си, хем да се ориентират как точно стоят нещата. Пък и освен това на всички просто им беше любопитно да видят какво се криеше зад тази работа — нелегалните боеве без правила.
Докато пътуваха, те дърдореха и се майтапеха, опитвайки се да поободрят замисления и вглъбен в себе си Фил. И толкова много се стараеха да постигнат това, че неусетно започнаха да си вярват. От предишните им тревоги не остана и следа, защото вече всички бяха сигурни, че Фил няма да си остави магарето в калта, тъй като той все пак не беше боксова круша, а истински майстор на спорта!
Пристигащите в авиоклуба коли влизаха направо в хангара и паркираха между останките от авиотехниката. Линкълнът спря до някакво изкорубено вертолетче. Фил тръгна да търси Григорий Алексеевич, Белов се приближи до онова, което бе останало от гордата машина с перка и крила, а внезапно придобилият сериозен вид Космос се заоглежда на всички страни. Този хангар нещо не му харесваше…
— Какво, Косматко, напълни ли гащите? — попита го Пчелата.
— Няма значение, ще се оправим… Саша, къде се дяна?! — Космос потърси с поглед Саша и сръга Пчелата в ребрата. — Иди да го доведеш.
Той се приближи до Белов, те се спогледаха и се метнаха в кабината, затръшвайки вратичката точно под носа на Космос.
— Щурман, готов за излитане! — давейки се от смях, изкомандва Саша.
— Тъй вярно, капитане! — отвърна през смях Пчелата и започна да дърпа оцелелите ръчки и лостове.
— Излитаме!
Под свода на хангара гръмна музика и се разнесе воят на тълпата — боевете започваха.
Фил участваше във втората среща. В този момент приятелите му вече бяха стигнали до самия ринг и посрещнаха появата му с радостни викове:
— Давай, Фил!
— Свети му маслото!
Григорий Алексеевич беше избрал за съперник на Фил един от най-добрите си състезатели — Котарака. Когато той се появи на тепиха, Космос и Пчелата се спогледаха: забелязали бяха този младеж днес с Мухата в ладата на светофара.
Боксьорите се срещнаха в средата на ринга и веднага, без традиционното ръкостискане, влязоха в схватка. Публиката, която бе наобиколила площадката, ревна.
До Пчелата бяха застанали двама леко подпийнали мъже на около четирийсет години, облечени в скъпи маркови костюми. Единият от тях — набит чичко с къса, щръкнала като на таралеж бяла коса, се обърна към приятеля си — червендалест шишко.
— Е, по стотачка ли ще заложим?
— Може за начало — съгласи се той. — Ти за кого си?
— За боксьора. Тия каратисти изобщо не ги харесвам — като скакалци са!
— Ама този не е каратист! Този е кикбоксьор! Кикбоксьор, разбираш ли? Знаеш ли как действа с краката си? От твоя боксьор ей сега ще остане само мокро петно!
Пчелата хвърли пълен с омраза поглед към шишкото и се съсредоточи върху ринга, където боят вече ставаше интересен.
Котарака маневрираше по площадката, стараеше се да спазва дистанция и да не допуска съперника си до себе си. Фил се опитваше да го вкара в бой от близко разстояние, но Котарака го пресрещаше с ритници в тялото и по бедрата. Въпреки всичките си старания на този етап Фил бе успял да уцели противника си само на два пъти, и то съвсем леко. И с просто око се виждаше, че му е трудно да се нагоди към начина, по който се биеше Котарака.
— Давай, Валера! Действай, действай! — развика се Пчелата.
— Вашият новак ли е? — попита го беловласият мъж с щръкналата като на таралеж коса.
— Какъв ти новак? Той е майстор на спорта!
— Виждам, че ще стопи лагерите на Котарака — кимна в знак на одобрение мъжът. — Не ги възприемам аз тези скакалци.
— Ей сега ще видите как ще рухне вашият боксьор — намеси се шишкото в разговора и се разкрещя: — Убий боксьора!
Двамата противници се биеха все по-ожесточено. Тълпата около ринга крещеше, свиреше и дюдюкаше. Никой не забеляза как в хангара влезе още един автомобил — сива лада. От нея бавно излязоха Мухата, Шведа и шофьорът Фома. Последен, оглеждайки се предпазливо, се показа старши лейтенантът от милицията Каверин.
— Позна ли колата? — Мухата показа на Фома паркирания наблизо линкълн.
Той мрачно кимна, извади нож и направи дълга и широка бразда по вратите на омразния му автомобил.
Мухата започна да се провира напред, изпъна шия и започна да търси с поглед в тълпата пасажерите на линкълна, но Каверин го възпря:
— Чуй ме, Серьога, моля те, удръж се. Остави Белов на мен. — Той направи пауза, подбирайки думите: — Знаеш ли, откривам разни неща за него, тъй де — по ченгесарска линия… Разбра ли ме? С Шведа вече всичко сме решили…
— Не, не разбрах. Какво общо имате с тази работа ти и Шведа? — Мухата вторачи в Каверин тежкия си гнусен поглед. Той помълча малко, усмихна се и прегърна братовчед си през раменете. — Добре, де, Вовка, всичко е наред, не си го слагай на сърцето…
Той се приближи към ринга, а Каверин остана на мястото си, почесвайки се замислено по врата. Докато минаваше покрай него, Шведа погледна многозначително старши лейтенанта, сякаш му казваше: „Аз какво ти казах?“
Боят наближаваше кулминацията си. Поизморените противници започнаха да пропускат сериозните удари, лицата и на двамата вече бяха в кръв. Изведнъж Фил се озова на земята — той не успя да реагира на един от ниските удари, падна, но веднага се превъртя и се изправи на крака. Котарака не съумя да се възползва от грешката му. Но независимо от всичко, това беше сигнално звънче — и то биеше тревожно!
— Фил, стегни се! — изрева Космос и внезапно зърна Мухата на отсрещната страна на ринга.
Той обърна главата на Белов в същата посока.
— Виждам — каза Саша.
Мухата също забеляза Белов.
Врагът му го гледаше през ринга нагло, ехидно и злобно ухилен. На устните му играеше усмивка, но в погледа му имаше вледеняваща омраза.
Космос се наведе до ухото на Белов и го предупреди:
— Никъде не мърдай. Усещам, че тази нощ се очертава да бъде особено интересна…
— Не викай дявола! — озъби му се той.
И в този миг, сякаш за да потвърди думите на Космос и без да сваля очи от Саша, Мухата щракна с пръсти, а застаналият зад него Фома сложи в спуснатата му ръка нож.
Това стана съвсем открито, дори бе извършено демонстративно. Сякаш Мухата предупреждаваше Белов: времето на честните двубои един срещу друг свърши, сега ще започнат съвсем други игри!
Фил пропусна удара и шишкото, който стоеше до Пчелата, доволно се засмя:
— Убий боксьора!
Пчелата го изгледа с омраза — този шопар вече започваше да го нервира.
— Фил, не се мотай! Действай! — извика той.
Шишкото се обърна към белокосия:
— Още двеста срещу твоя! Ще залагаш ли?
Той неохотно отвърна:
— Спирам на сто.
— Пасуваш, значи? Така трябва.
— Майната ти — намръщи се белокосият.
В този момент Фил успя да направи коронния си номер — страничен удар в тялото от лявата страна и десен в главата. Котарака отхвръкна настрани, облян в кръв.
— Видя ли?! — възторжено се развика подстриганият като таралеж чичко. — Видя ли, а? Ще видиш, че боксьорът си знае работата — на него дробовете му са по-здрави!
— Бий се, фръцльо! — неясно на кого точно изрева шишкото.
Пчелата не се сдържа:
— Ей, чичка, престани да обиждаш, чу ли?!
Шишкото не му обърна никакво внимание и Пчелата се засегна от това. В този момент Котарака атакува, Фил отскочи назад и се натъкна на дебелака. Той го ръгна в гърба, Фил отхвърча напред и се надяна на мощния насрещен удар на Котарака.
— Ах, ти, тлъста свиньо! — изврещя Пчелата и с всички сили заби юмрук в корема на дебелака.
Върху него тутакси се нахвърли един от приятелите на дебелака, в мелето се включиха Космос и Белов и след няколко секунди повече от половината екзалтирана публика вече се биеше! Възбудената от хард зрелището тълпа се изсипа на ринга и започна да се маризи един другиго до самозабрава. Настана суматоха.
— Космос, изведи Фил! Фил! — изкрещя Саша, опитвайки се да се добере до Пчелата, върху когото се бяха нахвърлили трима души.
Белов отчаяно размахваше юмруци, проправяше си път, за да помогне на Пчелата, и не забелязваше как в същото време към него с нож в ръката се промъква Мухата.
Онова, което се случваше на ринга, беше същинско безумие. Разкривени от ярост лица. Страховити, зверски крясъци и ревове. Ожесточени ругатни, проклятия и псувни…
И изведнъж — Бум! Бум! — един след друг проехтяха два изстрела. Насред биещите се с вдигнат нагоре пистолет стоеше подстриганият като таралеж белокос съсед на Пчелата и крещеше нещо с прегракнал глас. Усилените от високите сводове на хангара звуци от изстрелите прозвучаха оглушително. Тълпата се разбяга на всички страни.
Белов сграбчи Пчелата, който се съпротивляваше, и изрева в ухото му:
— Изчезваме, мамка му!
Разблъсквайки щуращите се паникьосани хора, те се добраха до Фил, хванаха го под мишниците и хукнаха към автомобила. Космос ги настигна до вертолета:
— Бързо в колата!
Той дръпна с всички сила вратата, настани се зад волана и моторът на линкълна веднага изрева. Вратите се захлопнаха една след друга — всички бяха по местата си и след като изблъска застаналата напряко на пътя лада на Мухата, старата, издраскана лимузина се изниза от хангара.
Щом се отдалечи на безопасно разстояние от аероклуба, линкълнът спря под една улична лампа. Трябваше да видят в какво състояние е Фил.
— Май нещо не разбрах: кой стреля, Космосе? — попита Белов, излизайки от колата.
— Ами, според мен онзи набитият, който имаше гърди като автомобилна гума — с бялата коса… — не много уверено отвърна той.
— Онзи, дето беше подстриган като таралеж ли?
— Ами, да…
Саша клекна до Фил и огледа лицето му. Несъстоялият се шампион по боеве без правила беше със счупен нос, подуто ляво око, а подпухналите му устни бяха почернели от засъхнала кръв. И целият се тресеше.
— Как си, Фил, добре ли си? Я се облечи. — Той свали якето си и го подаде на останалия само по потник младеж.
— Аз съм добре… Ама си загубих маратонките… — смутено измърмори Фил.
— Голяма работа — маратонките. Аз си изръсих каскета… — въздъхна Пчелата. — Жалко, готин каскет беше…
Фил огледа всички с безпомощен поглед и нерешително попита:
— Пичове, а кой ден сме днес, а?
Космос, Пчелата и Белов изплашено се спогледаха.
— Втасахме я… — въздъхна Космос.
— Какво ти става, Фил? — с потрепващ глас попита Саша.
— Нищо не помня… — отпусна глава той.
Лицата на младежите се изопнаха. Последва тежка, тягостна и напрегната пауза. Какво можеха да кажат в този момент?
— Ама, аз и докато отивахме натам, нищо не помнех… — изведнъж замислено проговори Фил.
Той вдигна очи, в тях проблесна насмешлива искрица и всички веднага разбраха, че Фил просто се будалка! Приятелите изпитаха облекчение и се засмяха.
— А аз как се казвам… — опита се да продължи Фил.
— Стига, де… — махна с ръка смеещият се Белов.
— Зоофил… — изсумтя Пчелата.
— Ама, спука го от бой тоя Котарак! — похвали приятеля си Космос.
— Има си хас! Направо като грейка го спука! — включи се Саша.
— Аха, само дето грейката ме оплиска… — мрачно се подсмихна с разкървените си устни Фил и покашляйки, влезе в колата.
Когато мелето в хангара започна, Каверин взе да си проправя път към колата. „По дяволите, не трябваше да се мъкна тук! — мислеше си ядосаният старши лейтенант, разблъсквайки с лакти побойниците. — Мухата е виновен за всичко, бял ден да не види дано…“
В този момент проехтяха изстрелите, настъпи паника и Каверин се заизмъква още по-енергично. Той много добре си представяше какво щеше да последва — щеше да се появи милиция, щяха да се захванат да изясняват случая… Не, срещата с колегите му изобщо не влизаше в неговите планове за тази вечер. Трябваше спешно да изчезне оттук!
Той се добра до вертолета и се огледа, опитвайки се да открие своите хора. Каверин не зърна нито Мухата, нито Шведа, нито когото и да било от останалите, затова пък видя как Белов и компанията му мъкнат към автомобила си своя полужив приятел. Старши лейтенантът се шмугна зад корпуса на вертолета, а те притичаха покрай него, без да го забележат. След минута линкълнът им се понесе навън.
— Володя! — дотича при него с облещени очи разчорленият Фома. — Там Мухата…
— Какво е станало? — недоволно попита милиционерът.
— Там убиха Мухата…
— Какво! — Каверин хукна обратно към ринга.
— Някакъв белокос идиот… с пистолет… Момчетата го гепиха… Там са… — подтичвайки след него, обясняваше Фома.
Мухата лежеше по гръб, разперил ръце, взрян с безжизнен поглед във високия сводест таван на хангара, и едва забележимо се усмихваше.
„Набесня ли се, нехранимайко…“ — с мимолетен гняв смутено си помисли Каверин.
Той приклекна до тялото на братовчед си и разгърна незакопчаното му яке. От лявата страна на гърдите му аленееше огромно кърваво петно. То изглеждаше ужасяващо. Каверин моментално почувства едновременно отчаяние и ярост. Старши лейтенантът хвана главата си с две ръце и закри очи:
„Серьога… Защо така? Ама, че свини! Свини! Кой посмя да го направи? Кой?!“
И в този миг изведнъж като озарение му хрумна спасителното предположение — Белов! Като при това Каверин изобщо не се интересуваше дали Белов наистина би могъл да извърши убийството.
Но той беше напълно сигурен в едно: каквото и да се бе случило, причината за смъртта на братовчед му беше именно Белов! Точно той беше човекът, който щеше да понесе отговорността за тази смърт!
Старши лейтенантът се изправи и плъзна студен поглед по оклюманите браточки. Мозъкът му моментално анализира ситуацията. А след минута в главата му се изгради целият низ от всички крачки, които щеше да направи през следващите няколко дни. Планът беше готов — настъпи време за действие!
— Къде е пушкалото? — мрачно попита той.
— Ето го… — кимна Шведа към въргалящия се до краката му пистолет.
— Пипал ли го е някой?
— Не.
— Чудесно. — Каверин си сложи ръкавици, вдигна внимателно пистолета за цевта и го сложи в един найлонов плик. — Къде е шибаният стрелец?
Повлякоха към него съпротивляващия се белокос мъж с извити зад гърба ръце.
— Ваш’та мама, пичове, аз стрелях във въздуха! — възмутено крещеше той. — Не го убих аз, проклет да съм! Едно копеле беше, стоеше до мен!
— Млъквай! — изсъска му Каверин и тикна под носа му служебната си карта.
Щом я зърна, онзи моментално смени тона си. Пуснаха го и белокосият умолително сложи ръце на гърдите си.
— Не, ама, разберете ме, другарю… И през ум не ми е минавало такова нещо, просто исках да ги спра… И освен това аз стрелях нагоре, кълна ви се, можете да го проверите…
— Какво значение има — ядосано се свъси Каверин. — А за незаконно притежание на оръжие дават най-малко пет години, дори ако не е стреляно с него.
Ненадейно върху белокосия се нахвърли Шведа.
— Ти ли утрепа Мухата! — яростно изрева той и хвана и без това разтреперания от страх мъж за реверите.
— Кротко! — викна Каверин и отблъсна Шведа от белокосия. — Кротко ти казах, кротко… — вече по-спокойно повтори той, пронизвайки с остър поглед вбесения Швед.
— Виж какво, соколе мой… — повика с пръст настрани старшият лейтенант белокосия. — Значи, така — конфискувам ти пушкалото. А сега ти се прибираш вкъщи и казваш на жена си да не се тревожи. На сутринта се качваш на самолета и един месец кракът ти да не е стъпил в Москва, разбра ли? После аз сам ще те намеря, когато вече ще можеш да се върнеш…
— Разбира се, разбира се — енергично закима с глава белокосият. — Готов съм, честна дума… Ако искате, още сега можем да отидем и аз да си платя, колкото кажете…
— За това ще си поговорим по-късно. — Каверин изгледа строго усмихващия се жално мъж. — А сега се омитай! Най-важното е да не издрънкаш нещо пред някого. Това е, изчезвай оттук, пиленце!
Белокосият, който не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет, се понесе в тръс към колата си, а Каверин се обърна към браточките и самоуверено изкомандва:
— Хайде, тръгваме!
Каверин се върна в хангара рано на другата сутрин, вече облечен в милиционерската униформа, и, разбира се, без люберецките браточки.
На местопрестъплението работеше следствена група. Експертите оглеждаха площадката, събираха и поставяха в найлонови пликчета всичко, което можеше да се окаже полезно за разкриването на убийството.
Групата се ръководеше от добре познатия на Каверин следовател от прокуратурата Сиротин — още съвсем млад, но вече неприлично дебел и отпуснат мъж. Той посрещна старши лейтенанта пред входа на хангара и със съчувствено кисела физиономия му стисна ръката. Каверин разбра: на Сиротин вече му беше известно, че убитият е негов роднина.
— Къде е той? — намръщено попита милиционерът.
— Да вървим… — посочи с глава следователят.
Те се приближиха към покритото със служебен чаршаф тяло. Сиротин с усилие се наведе и отметна края на покривалото. Сега очите на Мухата бяха затворени, а ръцете му — скръстени на гърдите и пристегнати с бинт. Беше изчезнала и едва забележимата усмивка — през нощта смъртта беше заличила от лицето му всички следи от миналите страсти и емоции.
Каверин мълчаливо се взираше в братовчед си и в сърцето му нямаше нито съжаление, нито злоба. Той просто чакаше. Чакаше удобния момент, за да действа.
— Моите съболезнования… — измърмори най-сетне следователят и смъкна каскета от главата си.
— Така е пожелала съдбата… Знаеш ли, той като че ли сам си търсеше смъртта — замислено изрече Каверин. Помълча още малко и се обърна към Сиротин: — Намерихте ли оръжието?
— Не — унило поклати глава той. — Дори и гилзите не намерихме, като че ли са се изпарили…
— Значи са ги събрали злодеите престъпници… — неодобрително изсумтя милиционерът и докосна ръкава на Сиротин. — Знаеш ли, Льоша, аз вероятно ще мога да ти помогна в това дело. Я ела насам…
На втория ден след сбиването в аероклуба Белов се накани да отиде до института. Днес трябваше да се реши дали ще приемат документите му за вечерния курс или не.
Той седеше на табуретката в антрето и се опитваше да завърже връзките си. Това не беше лесна работа — кутрето се въртеше около краката му и захапваше стопанина си ту за връзките, ту за крачола, ту за пръстите. Саша се разсмя хвана мастифа за ушите и се наведе близо до муцуната му.
— Какво, Веня, ще дойдеш ли с мен в института, а? Ще изплашиш комисията! А, Венка? — Белов вдигна глава и извика на майка си: — Не, мамо, „Венка“ не ми харесва! Че какъв Венка е той? Той е Вулкан! Вулканище! Нали така, Вулкан? — Поглади кучето по главата и стана. — Готов съм, тръгвам!
— Саня, вземи си чадър, ще вали! — обади се от кухнята Татяна Николаевна.
— Как ли пък не! Не съм от захар, няма да се стопя! — Саша взе папката с документите и пристъпи към вратата.
— Почакай, аз ще ти го донеса…
— Недей, мамо, тръгнах вече!
След секунда тя се появи в антрето с чадъра в ръце, но видя затварящата се врата. Жената въздъхна и се наведе към кученцето.
— И ти си ми един Вулкан! Е, какво, Вулкан, ще станем ли приятели с теб?
Внезапно телефонът иззвъня. Майката леко потупа кучето по врата и вдигна слушалката.
— Здравей, Валера. Не, той отиде в института. Ами, май обещаха да го приемат вечерно… Щели да направят изключение — като воин-интернационалист или нещо такова… Кога ще се върне ли? Сигурно след около час и половина… Ела, разбира се! Дочуване.
Тъкмо затвори телефона и на вратата се разнесе звън.
— Ето, че твоят стопанин се върна за чадъра… — намигна тя на кученцето, взе чадъра и отново отиде в антрето.
Татяна Николаевна отвори вратата и се вцепени. На прага стояха двама милиционери в униформи, а зад тях — още двама цивилни.
— Кого търсите? — смутено попита тя.
— Здравейте — студено кимна първият милиционер. — Татяна Николаевна Белова?
— Да…
— Капитан Касянов, може ли да влезем? — Без да дочака отговор, капитанът пристъпи право срещу жената и тя бе принудена да се отдръпне.
— Какво е станало? — попита тя зад гърба му.
— Синът ви вкъщи ли е?
— Не, какво се е случило? — Тя разтревожено се взираше в очите ту на единия, ту на другия. — Кажете, какво се е случило?
— Татяна Николаевна, вашият син е обвинен в убийство по член втори — с официален тон съобщи младият мъж в цивилен костюм.
— Какво говорите?! — възкликна тя.
— Покажи й заповедта — кимна той на другия цивилен.
Вторият цивилен отвори папката, извади заповедта и я подаде на Татяна Николаевна. Тя стисна чадъра под мишницата си и с треперещи ръце взе документите.
— Прощавайте, ама ще ни се наложи да създадем известен хаос в дома ви… — извини се онзи, който й подаде заповедта. — Какво да се прави — службата ни е такава.
А в това време капитанът вече бе успял да влезе в кухнята, да надникне в тоалетната и в банята и след като отново се появи в антрето, кратко заповяда:
— Ти действай тук, а Василев — в онази стая. Лейтенант, иди да намериш поемни лица.
Татяна Николаевна, която продължаваше да държи заповедта и чадъра в ръце, спря цивилния:
— Нещо сте се объркали! Какво убийство?! Той току-що се върна от армията, кани се да кандидатства в института…
— Ама, успокойте се, моля ви — състрадателно кимна мъжът. — Влезте в стаята, поседнете… Дайте чадъра на мен. Съчувствам ви, честна дума.
— Това е недоразумение, момчета, това е недоразумение… — повтаряше като развален грамофон Татяна Николаевна. — Това е просто някакво недоразумение…
А в това време във входа на Саша влезе Космос. Асансьорът вече го бе качил на етажа, към който бе тръгнал, той направи крачка, за да излезе на стълбищната площадка, и видя един милиционер, който звънеше на нечия врата. Щом чу шума на спиращия асансьор, лейтенантът се огледа и възкликна:
— О! Я ела тук!
Космос не помръдна от мястото си:
— Какво има?
Милиционерът се приближи и строго попита:
— Тукашен ли си? Имаш ли документи?
— Нося само шофьорската си книжка.
— Дай я — протегна ръка лейтенантът.
Космос му подаде шофьорската си книжка. Милиционерът разтвори документа и развеселено го погледна:
— Това пък що за име е — Космос?
— Гръцко — избоботи той.
Лейтенантът сложи книжката в джоба си и изкомандва:
— Да вървим, Марс, ще бъдеш поемно лице.
— Ъ-ъ — поклати глава Космос, — бързам, извинете…
— Хайде, без приказки, няма да те забавя много. Да вървим, да вървим… — Лейтенантът решително се отправи към апартамента на Белови.
Когато Космос прекрачи прага, тарашът в апартамента вървеше с пълна сила. Той надникна и в едната, и в другата стая — чевръстите цивилни момчета тършуваха навсякъде. В антрето се появи второто поемно лице — един разтревожен старец, съсед на Белови.
— Какво се е случило при вас, Танечка? Сашка ли е забъркал някаква каша?
От кухнята надникна разплаканата Татяна Николаевна, видя Космос и се хвърли към него:
— Космос, какво означава това?
— Спокойно, лельо Таня, спокойно… — Той прегърна изплашената жена, заведе я в кухнята и я настани на табуретката. — Всичко ще се оправи, ще видите…
— Ама, вие с него винаги сте заедно, нали така, Космос? А тия казват, че той е убил някого… Ти видял ли си нещо?
— Абе, това е грешка! Пълни глупости! — Младежът приседна срещу нея и й подаде чаша вода. — А той къде е?
— Отиде в института. Тъкмо излезе и тия дойдоха и казаха, че е убил някого. — Татяна Николаевна отново се разплака.
Лейтенантът надникна в кухнята.
— Поемното лице, къде си? Я ела в стаята. Вие също, ако обичате.
— Лельо Таня, само се успокойте, всичко ще бъде наред. — Космос стана и тръгна след лейтенанта.
В стаята на Саша цареше пълна бъркотия. Полиците по стената бяха празни — книгите бяха струпани на камара върху бюрото и се търкаляха по пода. В аквариума плуваше един макет на самолет. Матракът беше затрупан с разхвърлени дрехи. В гардероба беше останала само парадната униформа на сержанта от граничните войски. Капитанът тържествено я извади и с два пръста внимателно измъкна с носна кърпа от вътрешния джоб на китела пистолет.
— Така-а-а… — доволно проточи той. — Поемните лица виждат ли? Отбелязваме. — Започна делово да диктува на настанилия се на крайчеца на бюрото цивилен. — Пистолет ТТ, калибър — девет милиметра, едно празно гнездо, осем патрона… Ясно доловима миризма на барут. Спешно да се провери цевта по нашата картотека…
Татяна Николаевна гледаше пистолета с разширени от страх очи.
— Космос… — безпомощно промърмори тя. — Какво е това, Космос…
— Спокойно, лельо Таня, само не се притеснявайте — тихо отвърна той и я хвана за ръката.
Космос вече бе решил какво и как трябва да действа. Щеше да откаже да подпише протокола — без неговият подпис тази хартийка нямаше да има никаква стойност. А пък не беше сигурно дали ченгетата щяха да успеят да го подменят! Изземването на пистолета вече бе извършено и новото поемно лице нямаше начин да види как е станало това! Подобно обстоятелство можеше да се превърне в прекрасна сламка, за която да се хване и Сашка.
Цивилният край бюрото завърши с оформянето на документите и подаде химикалката на съседа на Белови:
— Подпишете протокола за изземането, ако обичате. Е, не се притеснявайте, това е чиста формалност. Ето тук…
Старецът погледна виновно вцепенената Татяна Николаевна и с разтреперана ръка постави подписа си. Оперативният работник подаде химикалката на Космос.
— А сега — ти.
— Аз няма да подпиша — завъртя глава Космос. — Тепърва трябва да се докаже, че този пистолет е негов.
Милиционерите се спогледаха. Капитанът се намръщи страховито и направи крачка към младежа.
— Какво значение има това дали пистолетът е негов или не? Ти свидетел ли си на изземането? Тогава отрази това, което си видял.
— Не съм го видял — сведе очи и мрачно изрече Космос, след което се отдалечи към прозореца.
— Как така не си го видял?! Какво ти става, да не си сляп?! — извика капитанът.
Космос мълчеше и гледаше през прозореца.
— Какво искаш да кажеш, а? — заплашително се надигна зад бюрото цивилният. — Как е фамилията му? — подхвърли той на лейтенанта.
Онзи се засуети, бръкна в джоба си да извади книжката му, а Космос видя как от спрелия автобус на отсрещната страна на улицата слиза Белов. Бяха му достатъчни само няколко секунди, за да прецени какво ще последва по-нататък. Щяха да окошарят Сашка още сега и тогава щеше да е много по-сложно да го измъкнат от панделата. Налагаше се на всяка цена да го пресрещне!
Космос се обърна към ченгетата и с виновна усмивка изрече:
— Дайте го, ще подпиша.
— Така е по-добре… — изсумтя капитанът.
Космос грабна химикалката и драсна един подпис в протокола.
— Това ли е? Мога ли да си вървя? — Той тръгна заднешком към вратата.
— Върви! — Хвърли му един последен неодобрителен поглед цивилният и кимна.
Космос изскочи в антрето и чу зад себе си насмешливото подвикване на лейтенанта:
— Ей, Юпитер! Забрави си книжката…
Ругаейки наум, той се върна в стаята и взе от ухиления лейтенант документите си.
— Благодаря. Довиждане — изстреля Космос и след като кимна на Татяна Николаевна, се отправи към антрето.
Той много бързаше, но щом зърна там жално скимтящото кутренце и милиционерската фуражка на ниското шкафче, все пак се спря. Мигновено взе решение. Внимателно се огледа, след това бързо грабна фуражката на капитана от ниското шкафче, сложи я на пода и настани в нея кученцето.
След като затвори вратата зад себе си, Космос не дочака асансьора и се втурна надолу по стълбите. Щом стигна до партера, излетя навън и рязко спря — точно срещу входа на блока беше паркиран милиционерският „луноход“, а до него скучаеха двама сержанти. Космос обърна глава наляво и видя Белов, който вървеше към входа си направо през детската площадка.
— Ей, младеж, имаш ли огънче? — подвикна едно от ченгетата на Космос.
Той се насочи към сержанта и извади запалката си. В този момент Белов го забеляза и радостно започна да му маха с ръка. Милиционерът извади цигара и се наведе над ръката на Космос, който в това време се опитваше да спре Саша над главата на милиционера. Той беззвучно крещеше на приятеля си: „Спри! Назад!!! Изчезвай!“
Белов не можеше да разбере нищо, но странното поведение на Космос и присъствието на милиционерите го обезпокоиха — той забави ход, а след това се спря.
— Благодаря — изправи се сержантът, пуфтейки доволно с цигарата.
— Няма защо — изцеди една крива усмивка Космос и като се стараеше да не бърза, тръгна срещу Саша.
Щом се изравни с приятеля си, той тихо, но ясно изрече:
— Върви след мен, после ще ти обясня… — и без да се спира, продължи нататък.
Белов се забави за миг и тръгна след него. Той догони приятеля си зад ъгъла.
— Какво е станало, Косе?
— Саня, домът ти е пълен с ченгета! — обърна се към него мрачният Космос.
— Че каква работа имат ченгетата там?
— Намериха у вас пистолет!
— Какво?! — застина като вкаменен шашнатият Саша.
— Да се махаме оттук! — Космос сграбчи приятеля си за ръкава и го повлече по-далеч от дома му.
А в това време капитан Касянов търсеше фуражката си в антрето. Той я намери на пода под табуретката. В неговата униформена шапка имаше една спретната купчинка кучешки екскременти, а до нея клечеше мъничко кутре, което наивно и открито гледаше шашардисания милиционер.
— А как се казва кучето ви? — извика капитанът на Татяна Николаевна.
— Веня… — с безизразен глас отвърна тя.
Скърцайки със зъби, милиционерът изтърси съдържанието на фуражката си в тоалетната чиния и злобно каза на кучето:
— Не, ти не си куче, Веня. Ти си кучка!
Онова, което Саша чу от Космос, първо го шокира. Нелепостта на обвинението в убийство беше толкова очевидна и крещяща, че той не искаше да повярва на случващото се. Разбира се, повярва на разказа на приятеля си, още повече, че сам видя пред входа си „лунохода“ и милиционерите. Но че някой там, в милицията, можеше наистина да предположи, че той — Саша Белов, е способен да убие човек, му се струваше невероятно.
Линкълнът безцелно се движеше из града. Приятелите търсеха изход от създалата се ситуация.
— Ама, щом аз не съм виновен, какво могат да ми направят, Косе? — питаше обърканият Саша. — Ще отида и ще им кажа: престанете да се занимавате с глупости, по пистолета дори няма мои отпечатъци… Ами, че така си е, в края на краищата!
— Не, старче, късно е либе за китка — поклати глава смръщеният Космос. — Нали намериха патлака при теб. А останалото е въпрос на техника.
Белов потиснато мълчеше — какво можеше да възрази срещу този аргумент?
— Не се разкисвай, Саша, ще се опитам да изясня за какво става дума чрез босовете.
— Видях, че онзи белокосият стреля във въздуха — замислено каза Саша. — Тогава кой е убил Мухата?
— Ами, може той да го е убил! — сви рамо Космос. — Гръмнал е два пъти във въздуха, а след това — в него. И са решили да лепнат това на теб… Наведи се!
Пред тях се показа едно спряло до светофара милиционерско жигули. Саша подви крака и се шмугна отдолу, под таблото. Космос веднага намали скоростта, като гледаше напрегнато към застаналия до колата си служител на пътната милиция.
— А защо на мен, а? — извръщайки с усилие глава, попита Саша, гледайки отдолу нагоре приятеля си.
— Дявол знае, другарю майор… Ето какво си мисля аз по този повод: ти трябва да се окопаеш! Разполагам с една празна вила, познатите на моите старци — Цареви, сега са извън Москва, отиваме ли там?
— Изпитите ми наближават… — несигурно измърмори Белов.
— Какви ти изпити?! — изсумтя Космос. — Забрави, твоят университет ще е панделата. Минимум осем години строг тъмничен затвор.
Зеленото на светофара най-сетне светна и линкълнът плавно потегли.
— И какво да правя сега, цял живот ли да се крия? Ами, майка ми? Какво ще стане с нея? — отново се обади Саша отдолу.
Космос потупа приятеля си по рамото:
— Излизай. Знаеш ли, Саня, винаги можеш да се оправиш с всичко това. Сега е важно е да се ориентираш за какво изобщо става дума. Трябва да се изчака. Така че отиваме там!
Вилата се оказа истинска извънградска къща — двуетажна, просторна, с гараж и веранда. Ала беше доста стара и някак запусната — явно стопаните й от доста време не се бяха отбивали тук. Впрочем, Белов не обърна никакво внимание на това, защото мислите му бяха заети със съвсем други неща.
Допотопният катинар на вратата беше покрит с ръжда и на Космос му се наложи да се поизпоти, докато го отвори. Най-сетне ключът се превъртя и приятелите влязоха вътре.
— Влизай, Саня! Така… — огледа се Космос. — Е, искаш ли да започнем от кухнята? Да вървим…
В кухнята той първо надникна в хладилника и загрижено избоботи:
— Мамка му, празен е… Ще ти се наложи да погладуваш, Саньок. Утре ще ти донеса кльопачка. Хайде да идем горе.
Те се качиха по глухо скърцащото стълбище на втория етаж.
— Слушай, а кой живее тук? — попита Белов.
— Нали ти казах — Цареви…
— Кои са те?
— Ами, кои… Той е някакъв академик… — равнодушно сви рамене Космос. — Откъде да знам?
— Косе, а те няма ли да дойдат тук? Какво ще им кажа?
— Няма да дойдат. Далече са, не се тревожи. — Потупа го по рамото приятелят му. — Е, как е, може ли да се живее тук?
— Може… — без особен ентусиазъм се съгласи Белов.
В спалнята Космос най-напред издърпа контакта на телефона от розетката и обясни:
— Така ще ти е по-спокойно.
— А това какво е, Косе? — Саша посочи една странна тръба до прозореца.
— Къде? А, телескоп…
Космос отвори вратите на гардероба, извади възглавница и одеяло и ги хвърли на дивана.
— Ако искаш, спи тук, ако искаш — долу. Тук е по-добре: от прозореца се вижда пътят и, общо взето, тук е спокойно.
Той се настани на дивана, но изведнъж си спомни нещо и се изсмя:
— Знаеш ли, Саня, докато ти беше в казармата, ние такива купони вдигахме тук! Веднъж, докато Пчелата чукаше Надка Ланге, тя получи ужасен епилептичен припадък. Той се изплаши, ама, какво можеше да направи — имаше си оправдание момчето, нали? Представи си: изведнъж посред нощ се разнасят викове: „Пичове-е! Пичове-е-е! Тя прави мост!“
— А ти с кого искаш да говориш? — прекъсна го Саша. Сега не му беше до смях.
— Някои хора имат връзки на „Петровка“ — многозначително кимна Космос, скокна от дивана и се приближи към мрачния Саша. — Саня, за теб най-важното е да не нервничиш. Обещавам ти, че ще направя всичко, което е необходимо! Ако трябва да се съберат мангизи, ще ги съберем! От раз можем до петдесет бона да струпаме, а пък момчетата ще ги бутнат на когото трябва. Да не мислиш, че само ти си на този хал?! Хората от какви по-страшни присъди са се отървали, само ако знаеш!
— Космосе, не забравяй да се отбиеш при майка ми или по-добре да й се обадиш по телефона. Кажи й, че никого не съм убивал и че всичко това е нагласено.
— Добре — отново с готовност кимна той и се намръщи. — Тя много се разстрои! Мъчно ми стана да я гледам. Това не беше обиск, ами същински цирк направиха…
— Говеда… Така, и още нещо. — Саша извади от портфейла си една визитка и я подаде на приятеля си. — Вземи кученцето и го занеси на онзи човек — Александър, спомняш ли си го? Един господ знае какво ще се случи, не бива да затривам животинчето.
— Аха… Саня, а дали да не се посъветвам с него?
— Не, нищо няма да споделяш с него. Просто му кажи, че засега не мога да се грижа за кутрето и толкова.
Космос въздъхна и протегна ръка на Белов.
— Е, хайде, братле, не се отчайвай. Ще се оправим… — Той задържа ръката на Саша в своята, сякаш се канеше да добави още нещо, поколеба се и изведнъж поривисто го прегърна.
След миг Космос изскочи от стаята и изтрополи надолу по стълбището.
Белов остана сам. Той обикаляше в кръг по скърцащия под на старата къща и не можеше да си намери място. Приближи се до библиотеката, но се оказа, че тя е пълна само със справочници по астрофизика, с дебели атласи със звездни карти и друга строго научна литература. Всичко, което успя да открие извън нея, бяха няколко стари броя на „Огоньок“ и една грамадна „История на Рим“.
Саша се излегна на дивана с находките си. Но или четивото се оказа доста скучно, или мислите му бяха твърде далеч, защото нито книгата, нито списанията успяха да го отвлекат от стоварилата се на главата му беда. Нещо повече — прочетеното изобщо не стигаше до съзнанието му.
Като капак на всички тези мрачни мисли някъде наоколо тягостно и монотонно скрибуцаше цигулка, повтаряйки с маниакална упоритост един и същ музикален пасаж. Постепенно звуците станаха просто непоносими и Саша се приближи до прозореца, опитвайки се да съзре през стъклата на съседните къщи цигуларя садист. Звуците определено долитаха от отсрещната къща, но Саша така и не успя да види кой точно терзаеше толкова безмилостно благородния инструмент, а заедно с това — и нервите му.
Извръщайки се раздразнено, Белов закрепи огромната тръба до прозореца. Телескопът се наклони на една страна и Саша едва успя да го подхване. Хрумна му да погледне през прозореца на отсрещната къща с помощта на въпросната машинария. Естествено, беше съмнително дали телескопът можеше да се използва за такива явно неастрономически дистанции, но тъй като Белов и без това нямаше какво друго да прави, реши да опита.
След като примъкна статива близо до прозореца, Саша натъкми тръбата върху него и насочи телескопа към съседната къща. Наложи му се доста дълго да върти обръчите на окуляра, но в крайна сметка видя ясно, сякаш на разстояние от една протегната ръка, част от стената с излющена боя. Движейки внимателно тръбата, той започна да наднича в прозорците един подир друг.
Откри омразния цигулар през прозореца на мецанина. За огромно учудване на Саша (кой знае защо той очакваше да зърне някакъв дългунест юноша с гъста, къдрава коса) това се оказа едно слабичко момиче в сив домашен халат. То стоеше в дъното на стаята, обърнато с гръб към прозореца, поглеждаше от време на време към нотните листове и съсредоточено повтаряше една и съща сложна музикална фраза.
Затаил дъх, Белов я наблюдаваше. В това безкрайно повтаряне на едно и също упражнение имаше нещо омагьосващо и хипнотизиращо. Най-сетне момичето остави инструмента, уморено прокара длан по челото си и се отпусна в поставения до прозореца люлеещ се стол.
Сега Саша можеше да види лицето на момичето. То седеше напълно неподвижно, отметнало назад глава и със затворени очи. Уморените ръце свободно висяха от облегалките на стола, раменете бяха отпуснати, а брадичката му — повдигната. Момичето трудно можеше да бъде наречено красавица, пък и сянката от умора на лицето му беше твърде забележима, но Саша изведнъж се улови, че се любува на непознатата.
В този момент някой я повика, цигуларката стана и излезе от стаята. Белов започна бързо да обхожда прозорците на къщата и видя как на първия етаж възрастна жена (баба й — реши той) слага масата. Момичето влезе в кухнята, седна край масата и бабата постави пред нея димяща чиния със супа.
Саша веднага си спомни, че не е ял от сутринта, устата му се напълни със слюнка, а празният му стомах закъркори жално и неприлично високо. Не, нямаше сили да гледа как съседите се хранят!
Откъсна се от телескопа, слезе по стълбите и влезе в кухнята. Претършува всички шкафове и шкафчета, но не откри нищо. Само в една стара захарница намери втвърдена захар на дъното. Захарта обаче не можеше да бъде отчоплена и на Белов му се наложи да налее вода в захарницата и старателно да разтвори съдържанието й. Едва след това той успя да „вечеря“.
Гладен и ядосан, Саша се върна в стаята и легна на дивана с книга в ръка. Цигуларката не поднови заниманията си и той скоро заспа. Върху равномерно повдигащите му се гърди лежеше непрочетената „История на Рим“.
Следователят Сиротин седеше в своя тесен и дълъг като кутия за моливи кабинет. На бюрото пред него беше поставена стара колкото света пишеща машина. Съоръжението, призвано да подпомага работата на правозащитните органи, отново го беше подвело. Сиротин хвърли тъжен поглед към хаотично преплетените стволчета с букви, които по никакъв начин не искаха да застанат на определените им места, и като въздъхна, бръкна в чекмеджетата на бюрото за отвертка и клещи.
Някой тихо почука на вратата. Сиротин погледна часовника си — това вероятно беше свидетелят по делото за убийството в квартал „Раменски“, същият онзи младеж със странното име Космос, който на това отгоре бе извадил идиотския късмет да стане поемно лице при обиска. Предстоеше му да направи протокол, а пишещата машина, май беше сдала багажа!
Отново се разнесе чукане по вратата — този път по-силно и по-настойчиво. Сиротин пъхна инструментите в чекмеджето и ядосано извика:
— Да!
— Може ли? — На прага се появи един младеж с месести устни и призовка в ръце.
— Влизай — не много любезно покани госта си стопанинът на кабинета.
Космос се приближи към бюрото и сложи призовката пред следователя.
— Ето, явих се…
— Виждам — избоботи Сиротин и изведнъж се усмихна радушно на посетителя си: — Виж какво, Космос… а-а-а… Юриевич, случайно да разбираш от пишещи машини?
— Ъ-ъ… — С широка усмивка поклати глава Космос и кимна към стола: — Може ли да седна?
— Засега седни. А пък после и ще лежиш — разочаровано му отвърна следователят с дежурната си шегичка.
Космос спокойно пристъпи към бюрото. Той вдигна очи — над главата на следователя висеше портретът на Горбачов. Изведнъж за част от секундата на Космос му се стори, че младият генерален секретар ободрително му се усмихва. Той почувства, че всичко ще се нареди и разговорът ще мине добре.
Сиротин разписа засъхналата химикалка на къс хартия и започна разпита:
— Познаваш ли Сергей Дмитриевич Мухин?
— Мухин ли? Сергей Дмитриевич? — привидно замислен повтори Космос и поклати глава. — Не, не го познавам.
— По прякор „Мухата“ — подсказа му Сиротин.
— А-а-а… Мухата го познавам — с готовност кимна той. — По-точно — просто знам кой е.
— Той имаше ли конфликт с Белов? Между тях имаше ли сбиване?
— Може и да е имало, Мухата се бие с много хора.
— Имало е, имало е. Май че в квартал „Люберци“…
— Ъ-ъ, аз, наистина, не знам.
Разговорът едва беше започнал, а Сиротин вече бе наясно, че младежът няма да каже нищо. Щеше да върти и да суче, да се прави на луд, да се инати, но нямаше да издаде приятеля си. Оставаше му само да се надява, че тъй като беше млад и неопитен, все накъде щеше да се издъни.
— Хайде, хайде — изсумтя следователят. — Тогава ми кажи, младежо, къде беше тази събота? Само не ми обяснявай, че си изпращал едно момиче на „Ждановска“, че си закъснял за метрото, че си тръгнал пеша и че след това е станало земетресение.
— А вие откъде знаете, че е имало такова нещо? — учудено повдигна вежди Космос. — Точно в събота се разхождахме с едни момичета. Но не на „Ждановска“, а на „Университетска“.
— Как се казват момичетата?
— Лена, Наташа, Оля, Света — без да се замисля, изстреля Космос.
— А кой още беше с теб?
— Аз, Саша Белов и Витя Пчьолкин.
— Трима ли бяхте? А пък приятелките ви, значи, са били четири? — недоверчиво присви очи Сиротин.
— Ами, аз обикновено съм с две… — гордо изправи рамене и се ухили младежът.
— Можеш ли да посочиш адресите им?
— Нали ви казах, запознахме се с тях в парка „Горки“ — безпомощно разпери ръце той, — тъй че не сме си разменяли адресите.
— Аха. Значи… Таня, Марина… — записваше си следователят. — Кой още?
Космос се замисли за миг и бавно повтори, свивайки пръсти под бюрото.
— Ъ-ъ… Лена, Наташа, Оля и Света…
Разговорът продължи още около половин час, но резултатът се оказа нулев. Този път предчувствието не излъга Сиротин — младежът наистина не се издъни по нито една точка.
Космос, Пчелата и Фил се домъкнаха на вилата чак следобед. По това време Белов вече не можеше да мисли за нищо друго освен за ядене.
— Донесохте ли кльопачка? — нетърпеливо попита той приятелите си, вместо да ги поздрави.
— Ето! — потупа раницата на рамото си усмихнатият Фил.
— Какво, гладен ли си, нещастнико? — ехидно се изкиска Пчелата.
Те се качиха на втория етаж. Фил свали раницата на пода и започна да вади продуктите, а Саша тутакси хищно се нахвърли на храната. Пчелата се излегна на дивана и се зае лениво да прелиства „Историята на Рим“. Всички бяха в лошо настроение. Космос се разхождаше из стаята като навит с пружина. От открехнатия прозорец се разнасяха все същите звуци на цигулка.
— Пак ли скрибуца? — кимна към прозореца Космос.
— Ушите ми вече хванаха мазоли… — движейки енергично челюстта си, махна раздразнено с ръка Саша. — Какво става?
— Засега нищо. Цяла сутрин висях в прокуратурата.
Саша престана да дъвче.
— И?
— Разпитваха ме за Мухата, следователят знае, че си се бил с него — загрижено съобщи Космос.
— Пичове, ако знаех, че ще стане така — навъси се Фил, — за нищо на света нямаше да ви помъкна там.
— Я стига! — махна Космос към Фил и се обърна към Белов, хапейки нервно устни. — Саня, много те моля, стой тук тихо и мирно като мишле. Освен ченгетата и люберецката бригада сигурно също се е разшавала. Като нищо ще ти откъснат главата заради Мухата.
— Въпросът е кой го уби — замислено изрече Пчелата. — Аз нали видях, че онзи мъж стреля във въздуха.
Космос надзърна през телескопа.
— Космосе, а ти не видя ли? Ей, какво ти става, да не си оглушал?!
— По-добре ме чуйте какво трябва да говорим пред следователя — изправи се той. — Били сме с мацките на „Университетска“ и сме се прибрали сутринта. А мацките сме ги забърсали в парка „Горки“. Ясно ли е? Те се казват — запомняй, Пчела: Лена, Наташа, Оля и Света. Откъде са и какви са — не знаем.
— Аха, по мене най-много личи, че съм бил с мацки! — мрачно се подсмихна Фил и докосна насиненото си лице.
Всички едновременно избухнаха в безгрижен смях. Наистина, как ли пък няма да тръгнеш по мацки с такава физиономия!
— Така си е, мязаш на Виктор Хара след мъченията на стадиона в Сантяго! — клъвна през смях приятеля си Космос.
— Стига сте се кискали, естети такива! — усмихна се Фил.
Космос престана да се смее и сериозно заяви:
— А сега, що се отнася до теб, Фил… Значи тъй… Тебе и без това всички те видяха в онзи хангар, пък и мутрата ти е една, като на Шарапов… С две думи, ти не си бил с нас. Затова, ако те притиснат за боевете, ти не отричай. Да, кажи, бих се, но само от спортен интерес. Кажи, че си искал да премериш сили с каратиста. Кой кого и тъй нататък… Пчела, как се казваха мацките?
— Кои? А-а-а, онези… Лена, Наташа, Оля и Света.
— Железен си! — кимна Космос и потупа по рамото Фил. — Това е, пичове, да вървим. Ставайте, ставайте… Налага се да ида при едни хора. Нали трябва да измъкнем оттук този… каторжник на съвестта!
Привечер цигулката от отсрещната къща престана да се чува. Цигуларката също никаква не се виждаше. Саша огледа всички прозорци и не откри в съседната къща никого освен бабата, която шеташе в кухнята. Тази дребничка старица с детинско лице натрапчиво му напомняше за някого. Той напрегна паметта си и си спомни един прастар филм, който се казваше „Приказка за изгубеното време“. В него възрастни актьори изобразяваха внезапно остарели деца. Та и бабата на цигуларката невероятно приличаше на една от онези остарели пионерки.
Белов още веднъж плъзна поглед по прозорците на съседната къща — не, момичето никакво го нямаше. А му се искаше да го види. Саша отиде до бюрото и започна безцелно да размества книжата по него. Изведнъж зърна телефонен указател на вилното селище. Втурна се към телескопа и го насочи към стената на съседната къща. „Ул. «Лесная», № 4“, прочете той разкривения надпис върху шперплатовата табелка.
Без да се замисля, Саша включи телефона и набра посочения в указателя номер.
За съжаление слушалката вдигна бабата.
— Ало!
Той мълчеше. Бабата каза „Ало“ още няколко пъти и затвори. Саша изчака, докато тя излезе от стаята, и отново набра същия номер. Но и този път първа до телефона стигна чевръстата бабка.
— Ало! Кого търсите?! — като че ли вече бе започнала да се ядосва.
Саша мълчеше и с усмивка наблюдаваше смешната старица.
— Е, щом ви се мълчи, мълчете си… — Тя раздразнено сви рамене и тресна слушалката.
Щом чу сигналите на прекъснатия разговор, той също затвори. По някакъв начин трябваше да отвлече вниманието на бабката и Белов веднага измисли как да направи това.
Той тичешком слезе долу и изскочи на улицата. Вдигна едно по-тежичко камъче от земята, метна го по вратата на съседите и хукна обратно към телефона. Саша излетя като куршум на втория етаж и набра номера. Щом се разнесе сигналът, той се залепи за окуляра на телескопа. Този път успя да постигне целта си — слушалката вдигна момичето.
— Да?
— Здравейте. Извинете, че се обаждам толкова късно — леко запъхтян заговори Саша. — Само не се плашете, моля ви! Вие не ме познавате. Отдавна ви слушам как свирите и много ми харесва.
— А вие кой сте?
— Аз съм… вашият съсед.
— Кой съсед — отдясно или отляво.
— Нито отдясно, нито отляво, но това не е важно. Вие наистина свирите чудесно, буквално ви се наслаждавам! Само че от този откъс изобщо не мога да си спомня какво е това?
— Благодаря, това е „Каприз“ на Паганини. Да не би само заради това да ми се обаждате?
— Ами да, усещам, че това е нещо много капризно — не особено сполучливо се пошегува Саша и си призна: — Пък и защото много ми се искаше да чуя гласа ви.
— Много мило — разсеяно се усмихна момичето. — Чухте ли го? А сега — довиждане.
— Момент! Почакайте! Исках още да ви кажа, че… — Саша се поколеба, тъй като изобщо не знаеше какво да каже. Най-неочаквано дори за самия себе си задърдори забързано като скоропоговорка: — Абе, общо взето, казано с две думи: аз помня онзи миг чудесен, когато ти пред мен застана, като видение небесно… И… абе, чиста като красота от гения призвана. Това е.
Най-сетне момичето се засмя и попита с известно лукавство:
— Да не би случайно да се казвате Александър?
— А вие да не сте Ана?
— Не, не съм Ана — отново се разсмя цигуларката. — Кажете ми, а ако случайно се срещнем, как ще ви позная?
— Ами-и-и… Да предположим, че в лявата си ръка ще държа списание „Огоньок“.
— Добре, разбрахме се — кимна с усмивка момичето. — А сега ме извинете, имам работа. Дочуване.
— Дочуване.
В телефонната слушалка се разнесоха късите сигнали на прекъснатия разговор. Саша отново се лепна за окуляра на телескопа и видя как в стаята влезе бабата и каза нещо. В отговор момичето кимна и се приближи до прозореца.
То хвана пердетата, но не ги дръпна веднага, а замря за миг, оглеждайки с весело недоумение съседните къщи. Саша ясно виждаше, че момичето се опитва да отгатне в коя от тях пребивава събеседникът. И заради това, че в този момент милото девойче отсреща мислеше за него, на Белов му стана едновременно и радостно, и някак необичайно самотно…
След минута-две то все пак дръпна завесите и през синята им тъкан Саша видя полюляващия се силует на събличащото се момиче. Кръвта веднага нахлу в главата му, ушите му забучаха и той едва се сдържа, за да не скочи и да не закрещи от раздиращото го желание!
През тази нощ Белов не можа да заспи. Той ту лягаше, ту ставаше, пушеше на прозореца, излизаше навън и жадно вдъхваше прохладния и чист есенен въздух… А след това седна зад телескопа и го насочи към непоносимо яркия диск на Луната. И дълго, много дълго се вглежда в сложните орнаменти на лунните морета и океани, опитвайки се да различи в тях познатите черти…
В тесния като кутия за моливи кабинет под портрета на Горбачов разговаряха двама души: следователят от прокуратурата Сиротин и старши лейтенантът от милицията Каверин.
— Скъсаха ми нервите тези келеши, хвърлят ми прах в очите… Наговорили са се и повтарят едно и също — оплакваше се собственикът на кабинета, докато вадеше от шкафа бутилка коняк. — Впрочем, Филатов си призна, че е участвал в боя, но въпреки това той няма как да бъде забъркан в тая работа. На него дори и хулиганство не можем да му лепнем… Затвори ли вратата?
— Затворих я, затворих я… Льоша, ти недей да се суетиш и да нервничиш. Обиск имаше ли? Имаше. Намериха ли пушкалото? Намериха го. Всичко е наред — опитваше се да го успокои Каверин, бършейки с носна кърпа изцапаните чашки. — Ето какво ще те посъветвам: обяви Белов за издирване. Вдигни всички районни отделения на крак и нека те да следят пътищата, гарите и всичко. Той е само един хлапак, все отнякъде ще си покаже носа. Все ще иде я при майка си, я при приятелката си…
Те седнаха край масата и Сиротин наля коняка. Мъжете взеха чашите и следователят погледна въпросително оперативния работник:
— Е, Володя, за какво ще пием?
— Как за какво? — подсмихна се милиционерът. — За успеха на нашето безнадеждно начинание! Ще видиш, да не се казвам Каверин, ако не приберем завинаги на топло този Белов!
Каверин вдигна чашата, хвърли бегъл поглед към портрета и изведнъж му се стори, че Михаил Сергеевич се намръщи някак много неодобрително.
Щом се събуди сутринта, първото нещо, което Саша направи, беше да отиде до телескопа. През прозорците на съседната къща не се забелязваше никого, но в този момент той видя как се отвори входната врата и на площадката пред нея излезе цигуларката заедно с баба си.
Бабката каза нещо със загрижен вид и прекръсти в гръб внучката си, която крачеше към портичката. Момичето се обърна, видя това, безгрижно се засмя и й махна с ръка. Излезе на улицата и се отправи към гарата, хвърляйки любопитни погледи към вилата на Белов.
Саша скочи като попарен и светкавично започна да се облича. Навлече ризата, дънките и ботите си и докато се закопчаваше в движение, изскочи от къщи.
Догони момичето чак извън селището, в горичката. То бързо вървеше по пътечката, размахвайки калъфа с цигулката, а Саша се прокрадваше след него, криейки се като млад партизанин сред редките дръвчета.
Естествено, момичето го забеляза, пък и той отдавана вече бе разбрал, че то го вижда. Но въпреки това и двамата продължаваха да се правят, че нищо не се случва. На устните на момичето непрекъснато играеше лукава усмивка — явно тази по детски наивна и шеговита игра го забавляваше. Саша също се подсмихваше на забавната ситуация, на себе си и на своето нелепо момчешко поведение.
Горичката свърши, момичето се качи на перона, а, продължавайки играта, Саша се притаи долу до стълбичката. След няколко минути мотрисата дойде, цигуларката се огледа и прекрачи през отворената врата. Белов скокна и хукна нагоре по стъпалата. Той се шмугна във вагона в последния момент, задържайки с ръце вратата, която вече се затваряше.
Шмугна се и се вцепени. На платформата между вагоните бе застанал милиционерски патрул, състоящ се от две навъсени ченгета с куче. Песът страховито заръмжа срещу раздърпания Саша, пък и двамата милиционери го гледаха така, сякаш всеки момент щяха да го залаят.
Белов пусна една безгрижна усмивчица и направи крачка към патрула.
— Мотрисата за Москва ли е? — небрежно попита.
— За Пекин… — мрачно се пошегува онзи, който държеше кучето. — Имаш ли документи?
— Другарю сержант, извинявайте много, ама си забравих документите вкъщи… Само преди един месец се уволних — като продължи да се усмихва, Белов разкопча ризата си и показа татуировката с емблемата на граничните войски на гърдите си.
Милиционерите недоверчиво се спогледаха. Тогава Саша клекна и кимна към кучето.
— В заставата имах точно такава овчарка. Казваше се Пол… Ех, че хубавец… хубавец… — ласкаво занарежда той на кучето, което бе престанало да ръмжи. — Ех, че хубавец… умничкият ми… добричкият ми… — Протегна ръка към кучето и то най-неочаквано я близна.
— Я виж ти… — измърмори изненадано редникът. — Да не би да си факир?
Саша се изправи и се потупа по джобовете.
— По дяволите, не успях да си купя цигари… Ще ме почерпите ли?
Редникът с кучето понечи да бръкне в джоба си, но сержантът го спря:
— Тук не се пуши.
— Жалко — намигна Саша на редника. — Значи, ще трябва да устискам до Пекин!
Редникът се разсмя. Навъсеният сержант също се изхили:
— Ама, ти май си шегаджия… Добре, смешнико, да си жив и здрав! Да вървим, Мелников…
Патрулът пое към следващия вагон, а Саша едва успя да сдържи въздишката си на облекчение и тръгна след цигуларката. Той влезе във вагона и веднага видя момичето вдясно от прозореца. Белов бавно се придвижи по коридорчето и седна така, че да го държи под око. Те бяха много близо един до друг — по диагонал през коридорчето.
Разбира се, момичето забеляза Белов, но не реагира. Калъфът с цигулката лежеше на коленете му, а върху него беше разтворена една нотна тетрадка. Цигуларката се преструваше, че се е задълбочила в нотите. Саша не сваляше очи от нея, но от това нямаше никаква полза, тъй като тя упорито не искаше да вдигне глава. По някакъв начин трябваше да привлече вниманието й.
След като се повъртя на мястото си, Белов обърна глава към съседа си — брадат чичко с кошница ябълки. Той решаваше кръстословица (между другото, в „Огоньок“, отбеляза наум Саша).
— Да ви помогна ли? — посочвайки с глава списанието, се обърна към него Белов.
— Опитайте… — погледна го със съмнение мъжът. — Така-а-а… Ето! Дванайсет хоризонтално — вулкан в Южна Америка. С осем букви, втората и четвъртата са „о“.
— Котопахи! — изстреля Саша.
— Хм, така ли? — усмихна се чичкото. — Сигурен ли си?
— Иска ли питане? — Белов умишлено възкликна малко по-високо, отколкото трябваше. — Котопахи е най-високият вулкан в света, пет хиляди осемстотин и деветдесет метра над морското равнище!
Чичкото се зае да вписва буквите в квадратчетата, а Саша, ликувайки, забеляза как цигуларката предпазливо и бързо погледна към него и не сдържа мимолетната си усмивка.
— Какво друго има? — уверено попита съседа си Белов.
— Това е, пристигнахме! — отвърна той и стана, хващайки кошницата си. — На, вземи си — протегна една ябълка към Саша чичкото.
— Благодаря — кимна Белов и бръкна в джоба си да извади дребни. — А ще ми продадете ли списанието?
— Няма нужда, вземи го, ерудите… — изсумтя чичкото, пъхна го в ръцете му и пое към изхода.
Мотрисата потегли. Момичето прелисти страницата и отново се съсредоточи в тетрадката.
Тогава Саша шумно въздъхна:
— Ама, че е задушно! — Започна демонстративно да си вее със списанието.
Момичето вдигна към него блестящите си очи и тихо се засмя.
Те продължиха да пътуват така — като се споглеждаха и се усмихваха. Пред нея лежеше разтворената нотна тетрадка, пред него — разтвореният „Огоньок“. Но и двамата не прочетоха нито ред до Москва.
Белов вървя след цигуларката до консерваторията — ту почти до нея, ту по петите й, ту малко по-отдалеч. Тази игра вече доста беше омръзнала на момичето и сега то изобщо нямаше нищо против да се запознае със забавния младеж. Но той кой знае защо не се решаваше да я заговори.
Пред вратата на консерваторията тя спря и се огледа. Палаво настроеният Белов веднага се шмугна зад гърба на някаква девойка с контрабас. От прикритието си видя как цигуларката направи крачка към висящия до входа афиш, бързо прокара длан по него и още веднъж се огледа. След секунда се скри зад тежката дъбова врата.
Саша се усмихна — беше разбрал намека. Веднага се доближи до афиша и прочете:
ДНЕС В РАХМАНИНОВАТА ЗАЛА
АКАДЕМИЧЕН КОНЦЕРТ
Начало: 12.00
Белов погледна часовника си — до началото на концерта оставаше малко повече от половин час.
„Цветя! — смутено си помисли Саша. — Трябва веднага да купя отнякъде цветя!“
Той хукна към метрото, но в същия миг се спря и започна да пребърква джобовете си. След като натъжено погледна шепата дребни монети, които успя да събере, разбра, че няма да му стигнат за цветя.
Значи, трябваше да се сдобие с тях по друг начин. Той се огледа, търсейки цветна леха, но наоколо не се виждаха никакви цветя. За сметка на това на десетина крачки от него седеше един бронзов Чайковски, а в краката му Белов зърна онова, което търсеше — три бели рози в целофан, които вече бяха започнали да вехнат.
Нямаше как. Саша пъргаво скокна върху решетката, която заобикаляше паметника, и с мълниеносна бързина грабна букета.
„Извинявай, братле! — обърна се той наум към великия композитор. — Трябват ми на живот и смърт! Някой ден непременно ще ти ги върна!“
Той победоносно разтръска цветята и решително се насочи към вратата на консерваторията. Сега вече беше готов, оставаше му да свърши още една нищо и никаква работа — да открие въпросната „Рахманинова зала“.
На вратата се позвъни. Татяна Николаевна веднага се втурна да отвори. — Помисли си дали не е Саня. Вече бе хванала дръжката на вратата, когато си спомни, че всъщност Саша има ключ, пък и не би дошъл вкъщи, защото навсякъде го търсеха…
— Кой е? — напрегнато попита тя.
— Таня, аз съм. Катя! — чу гласа на по-малката си сестра.
Татяна Николаевна отвори вратата. Веднага щом прекрачи прага, Катя прегърна сестра си.
— Катя, защо ме наказва така Господ, а? Боже мой… — едва сдържайки сълзите си, се оплака Татяна Николаевна.
— Хайде, хайде, хайде, успокой се, сестрице… Успокой се, Таня, чуваш ли, успокой се…
— Да… Ей сега, ей сега…
Двете жени влязоха прегърнати в голямата стая. Точно преди да дойде сестра й, Татяна Николаевна бе приключила с разтребването й след обиска.
— Сестрице, какъв ред цари при теб! — възхитено ахна Катя. — Прекрасно е! И там ли е същото? — Тя се насочи към стаята на Саша.
— Там е още по-хубаво — махна с ръка Татяна Николаевна.
Тя още не бе успяла да подреди при Саша. Катя отвори вратата и се втрещи.
— Какъв кошмар! Ужас! Както и да е, Таня, я седни. — Тя бързо освободи два стола и единия край на бюрото от струпаните по тях дрехи на Саша. — Нямаш ли вести от Саша?
— Нямам — поклати глава сестра й. — Катя, направо ще полудея, къде е той, какво става с него, нищо не знам…
Татяна Николаевна беше принудена да лъже. Космос вече й бе съобщил, че Саша е в безопасност и че е на сигурно място, но категорично и строго й забрани да споменава за това на когото и да било.
— Та тъй, седни и ме чуй.
Татяна Николаевна се отпусна на стола. Катя свали шлифера си и седна срещу нея.
— Така, слушай ме внимателно! Танюшечка, знам, че ще трябват повече, но това е всичко, което имам. — Тя започна да вади от чантата си и да слага върху бюрото пари — три здраво пристегнати с банкови бандероли пачки. — Това, разбира се, е малко, но, честна дума, нямам повече…
— Какво е това? Защо? — смръщи се Татяна Николаевна.
— Танечка, ти трябва да наемеш добър адвокат. — Катя хвана ръката й и строго я погледна в очите. — Много добър, разбираш ли? Още по-добре ще е, ако бутнеш нещо на следствието. А с адвоката да минеш по-тънко.
— Какъв адвокат? Защо ни е адвокат? Синът ми никого не е убивал, сигурна съм! — избухна майката и стана от стола.
— Таня, да ме мислиш, че аз пък вярвам на всичко това?! — възмутено плесна с ръце Катя. — Какви глупости говориш?! Ти си много странен човек!
— Но той не би могъл да извърши такова нещо!
— И аз твърдя, че не би могъл! Разбира се, че не би могъл! Но те не мислят така! — Сестра й също стана и се приближи до нея. — Танечка, гледай реалистично на нещата… Чакай малко, чакай малко, не ме прекъсвай! Изобщо не вярвам, че моят любим племенник е убил някого, но в момента това изобщо няма никакво значение! Трябва да спасим Санка… Посъветвах се с разни хора и те ми обещаха да те свържат с един известен адвокат…
Татяна Николаевна взе парите от стола, преброи ги и вдигна изплашените си очи към сестра си:
— Но това са страшно много пари, Катя… Ужас!
— Това за теб са страшно много пари! — усмихна се тя. — И за теб това е ужас! А за адвоката са нищо! За такава сума той дори задника си от стола няма да надигне.
— Че колко трябват?
— Ами, пет пъти повече — отсече Катя.
— Какво говориш, шегуваш ли се?! — изуми се Татяна Николаевна. — Че откъде ще взема толкова пари?!
— Трябва да поискаш назаем, Танюша — решително заяви сестра й. — Можеш ли да вземеш от някого назаем?
— От кого?!
— Помисли си, не бързай.
— Че аз нямам нито един богат познат! — поклати глава тя. — Не, Катя, толкова пари никой никога не би могъл да ми даде…
— Таня, не казвай „не“. Първо си помисли добре… Е, хайде, хайде, напъни се…
Татяна Николаевна объркано мълчеше.
— Е? Ще те наведа на една мисъл: Саша има ли приятели? Е? Те имат ли родители? Е? На онзи, как му беше името, на Космос баща му, впрочем, е голяма клечка. Член-кореспондент!
— Ама аз почти не се познавам с него. Преди време, много отдавна, сме се срещали няколко пъти на родителските срещи… Но знаеш ли колко години са минали оттогава? Дори името му не помня… Ростислав…
— Юрий Ростиславович… — подсказа й Катя и премести към нея телефонния апарат. — Слушай, сестрице, сядай, вземай телефона и звъни!
— Нямам телефонните им номера!
Катя театрално въздъхна, извади с жест на фокусник едно тефтерче от джоба си и го подаде на смутената си, непрактична сестра.
— Моля!
Татяна Николаевна учудено погледна Катя — очевидно тя беше обмислила, преценила и подготвила всичко още преди да дойде.
— Откъде имаш телефонния им номер?
— Откъдето трябва! — отсече сестра й и вдигна слушалката от апарата. — Хайде, обади се, ти казвам!
Докато все още обзетата от съмнения Татяна Николаевна доближаваше слушалката до ухото си, сестра й вече бе успяла да набере нужния номер.
— Ало, здравейте, домът на Холмогорови ли е? — с потрепващ от вълнение глас изрече майката на Саша. — Мога ли да говоря с Юрий Ростиславович?
— Юрий Ростиславович го няма — отговориха й. — Да, тук е, в Москва, просто в момента не е вкъщи. Потърсете го след около два часа.
Естествено, Татяна Николаевна не можеше да види как от другата страна на жицата красивата млада жена постави слушалката върху вилката и подвикна на своя учен съпруг, който работеше в кабинета си:
— Юра, да ти направя ли кафе?
— Благодаря, довиждане — измърмори Татяна Николаевна и подаде слушалката на сестра си.
Тя бързо я сложи до ухото си и след като чу късите сигнали на прекъснатия разговор, я постави върху апарата.
— Е?
Татяна Николаевна въздъхна на пресекулки и й отговори със същия потрепващ глас:
— Казаха, че ще си бъде вкъщи след два часа…
— Знаеш ли, Таня, толкова съм гладна! — оплака се изведнъж Катя. — Сигурно е на нервна почва… Я да вървим да ме нахраниш! — Тя стана и се отправи към кухнята. — А кой ти каза това?
— Жена му навярно… — замислено отвърна Татяна Николаевна, сподирвайки покорно сестра си към кухнята. — Но тя не е родна майка на Космос, мащеха му е.
— Млада ли е?
— Аха…
— Е-е, работата е ясна! — повдигна вежди Катя. — Вероятно лъже! Като нищо лъже! Знаеш ли какво ще ти кажа, майчице! Повече не им се обаждай, ами се облечи и иди у тях! Аз имам адреса им.
Тя внимателно побутна настрани замислената си сестра и отвори вратата на хладилника.
— Не, Катя, не е удобно — поклати глава Татяна Николаевна.
— Какво значи „не е удобно“? — възмути се сестра й и лапна парченце салам. — Напротив, много е удобно дори! Ще им се изтърсиш най-неочаквано на главите и тогава те няма да могат да се измъкнат. А пък, ако искаш, аз мога да те придружа?
За миг майката на Саша си представи какво би могла да наприказва у Холмогорови нейната устата сестричка и решително отказа:
— Не, Катя, ще ида сама.
— Точно така — веднага се съгласи сестра си, докато отваряше кутия с айран. — Още повече, че и на мен не ми се идва. По-добре ще е аз да разтребя стаята на Сашка.
За Белов „Академичният концерт“ се превърна в тежко изпитание за издръжливостта му и изобщо в истинско мъчение! Студентите от консерваторията излизаха един след друг на сцената и — просто да не повярва човек! — всички до един свиреха на цигулка!
Саша изтърпя сравнително леко първите трима музиканти, но след това постепенно започна да дава фира. Клепачите му се наляха с оловна тежест, мозъкът му сякаш се изпълни с лепкав петмез, а от прозевките, които потискаше, по скулите му пробягваха тръпки… С две думи, направо умираше за сън!
Да, силите бяха твърде неравни и накрая Саша не издържа, предаде се и капитулира: сведе неудържимо глава на гърдите си и задряма.
Когато неговата съседка по вила излезе на сцената в официална тъмносиня рокля, Белов спокойно и дълбоко спеше. Тя веднага го забеляза в полупразната зала и след като огледа позата, в която е застинал, едва доловимо се усмихна.
Момичето притисна цигулката до брадичката си и докосна струните с лъка.
Саша спеше дълбоко, но веднага щом чу през дрямката първите звуци на познатата му мелодия, в него подобно на многострадалното кученце на академик Павлов сработи условният рефлекс. Той потръпна, отвори очи и на лицето му се разля радостна усмивка.
— Това е „Каприз“ на Паганини… — без да сваля очи от сцената, прошепна Саша на своя съсед — надменен, плешив старец.
Младежът скочи заедно с последния акорд и забърза към сцената, понесъл цветята.
— Извинете… — Той стъпи на стълбичката, отмествайки настрани поредния цигулар, който се бе наканил да се качи на сцената, като по този начин му прегради пътя.
— Това е за вас! — Саша протегна цветята към момичето.
— Е, как е, наспахте ли се? — присмехулно попита тя.
— Минете… — подхвърли Белов на пристъпящия покрай тясната стълбичка цигулар. — Виноват, по цели нощи не спя, готвя се за изпити… — отвърна той на момичето със смутена усмивка, отново се обърна към недоумяващия студент и добродушно го побутна с лакът. — Мини, бе, приятел, защо се притесняваш?
— Оленка, моля, освободете сцената — чу се отзад един малко раздразнен глас.
— За сметка на това имах пророчески сън. — Саша подаде ръка на момичето и му помогна да слезе от сцената. — Искате ли да ви го разкажа?
— Ами, разкажете ми го… — усмихна се момичето, но изведнъж се опомни и бързо прошепна, преминавайки веднага на „ти“. — Само че не тук… Изчакай ме пред входа, ей сега ще дойда, съгласен ли си?
Тя наистина се появи много бързо. Саша направи крачка към нея и разпери ръце:
— Излиза, че вчера съм сгрешил… Ти не си Ана, ти си Оля, така ли?
— Оля съм — кимна момичето, — а ти?
— Може и да се смееш, но аз наистина съм Александър, тоест Саша…
Оля наистина се засмя:
— Изобщо Александър — това е… Дай да ти нося цигулката — предложи Белов.
— Не, няма нужда — поклати глава Оля. — Ако беше контрабас, щях да ти го дам.
— Няма проблеми! — изсумтя той. — Та така, Александър означава победител. А, ако се обърнем към историята, ще видим, че… Саша Пушкин, Саша Невски, Саша Македонски — всички те са били победители! Пък има и трима руски царе, които са се казвали Саша…
— А каква зодия си?
— Стрелец съм.
— Значи — огън?
— Пожар! — възкликна Саша. — Аз съм пожар!
Олга сведе очи и се засмя.
— А ти каква зодия си? — попита Белов.
— Аз ли?
— Ей сега, чакай малко, чакай малко, сам ще отгатна… Ти си Козирог!
— Само че не съм — подсмихна се Оля. — Аз съм Скорпион.
— Те ти сега, започва се! — превзето забели очи той. — Чакай малко… Значи, при теб е стихията — водата, тъй да се каже?
— Водата — кимна в знак на съгласие Оля.
— Е! — махна с ръка Белов. — Всичките тези Козирози и Скорпиони отдавна са в Червената книга. Докато бях в казармата, от нямане какво да правя прелиствах разни списания и четях хороскопите… Общо взето, аз не вярвам на хороскопи!
— А пък аз вярвам…
— А ти какво си по източните зодии?
— Няма да ти кажа — сведе глава тя.
— Кажи, де, кажи… Какво си? — настояваше Саша.
Олга най-неочаквано се обърна към него, облещи страховито очи и изстреля:
— Плъх!
— Наистина ли? Оле-ле-е-е… — разочаровано проточи Белов, извръщайки се.
— Какво ти стана? — побутна го тя, смеейки се.
— Шегувам се, шегувам се… — вдигна ръце Саша.
— Ама, че шегички… — подсмихна се момичето. — А ти отдавна ли познаваш Цареви?
— Кои Цареви?
— Цареви са собствениците на същата онази вила, в която живееш.
— А-а-а… Абе, виж какво, те са приятели на едни мои приятели и са се разбрали нещо помежду си — неопределено сви рамене Саша. — А пък аз дори не съм ги виждал. Просто имах нужда от тихо местенце, за да се подготвя за кандидатстването в института…
— В кой институт?
— В минно-геоложкия.
— Че защо пък в него?
— Защото по-красиви от планините, Оля, могат да бъдат само вулканите. Представяш ли си, човечеството и до ден-днешен не може да се съвземе от изригването на вулкана Кракатау! А това е интересно, нали?
И така, говорейки си общо взето глупости, те стигнаха до метрото. Подземното влакче ги откара до Рижката гара, откъдето тръгваха мотрисите за вилното селище. В метрото Оля и Саша също непрекъснато си бърбореха и на гарата вече се чувстваха така, сякаш се познават от години. Неизбежната скованост на първата среща изчезна без следа и те вече дори и не се опитваха да крият взаимната си симпатия.
В сградата на гарата те не бързаха особено — Саша увлечено й разказваше нещо, а Оля го слушаше с мила усмивка. От платформата се разнесе острото и силно изсвирване на влака. Тя се сепна, погледна часовника си и изплашено извика:
— Саша, мотрисата!
— Ще тичаме ли, или ще я изпуснем? — попита той и се намръщи: — Хайде да я изпуснем, а?
— Как ли пък не! Ще тичаме, бързо! — Оля го хвана под ръка и го помъкна към изхода.
Те изхвърчаха навън и стремглаво се понесоха по перона. Вратите на мотрисата изсъскаха.
— По-бързо! — викна Белов.
И в този момент Оля стъпи накриво и спря.
— Ох! — извика тя.
Саша се закова, обърна се и без да се замисля, я грабна на ръце.
— Какво стана?!
— Счупи ми се токчето! — засмя се Оля.
— Какво ти токче! — засмя се и Саша, притискайки към себе си лекото като перце момиче. — Изпуснахме мотрисата!
— Следващата е след четирийсет минути — през смях му съобщи Оля.
— Леле майко! — отметна глава Саша. — И какво ще правим сега? Да те занеса ли до пейката?
— Ами, добре — съгласи се Оля, не се сдържа и сведе глава на рамото му.
— Да не си си изкълчила крака? — попита той, отправяйки се към пейката.
— Не…
— Седни… — Внимателно отпусна момичето на пейката и погледна часовника си. — Кога, казваш, че е следващата мотриса?
— Май след около четирийсет минути. — Оля свали от крака си повредената обувка и поклати глава. — Ама че свинщина, а?
— Дай да видя — протегна ръка Саша.
Токчето се беше отлепило напълно до основата. С такава обувка беше невъзможно да се върви и Белов си даваше сметка за това.
— Да, станала е авария… — загрижено измърмори той. — Виж какво, Оля, можеш ли да останеш за малко сама?
— Странен въпрос — усмихна се тя.
— Тук наблизо има пазар, там сигурно е пълно с частници. Много бързо ще стане — отивам дотам и веднага се връщам, съгласна ли си?
— Ей сега ще ти дам пари — бръкна в чантата си Оля.
— Стига, де, няма нужда! — поклати глава Саша и покри ръката й със своята. — Аз ще се оправя!
Всъщност той нямаше никаква представа как ще се оправи. Дребните монети, които подрънкваха в джоба му, очевидно не стигаха за поправка на обувката.
— Няма да те е страх, нали?
Оля поклати глава през смях.
— Е, отивам и веднага се връщам — бързо ще стане!
Размахвайки обувката, Саша хукна към изхода на платформата.
Той се шмугна през вратата, Оля се замисли за миг, а после извади нотите си и се съсредоточи в изучаването им.
— Колко ти дължа? — попита Белов обущаря.
— Три рубли! — отвърна старият арменец и за по-сигурно показа с пръсти: — Три!
— Три рубли ли? Че защо е толкова скъпо? — попита пак Саша и за кой ли път се зае отново да пребърква джобовете на сакото си — току-виж, открил още някоя монета.
Изведнъж една ръка легна на рамото му и до самото му ухо се разнесе страховитото:
— Не мърдай! Арестуван си!
Саша потръпна и рязко се обърна — пред него стоеше Пчелата и доволно се усмихваше.
— Здрасти, Пчела! — зарадва се Белов.
В този момент към тях се приближи и вбесеният Космос:
— Какво правиш тук?! Какво ти става, Саня, да не би съвсем да си откачил?!
— Добре, де, не ми викай! — махна с ръка Саша. — Така се случи, ей сега ще ви обясня… Пчела, дай ми три рубли.
Той плати на обущаря и взе обувката.
— А какъв е този чепик?! — изстреля Космос и учудено облещи очи срещу приятеля си. — Не разбирам, Саня, какво става тук, да не би да си с мадама?!
— Косматко, не ми вади душата — подкупващо се усмихна Белов. — Нали ти казах, че всичко ще ти обясня!
— Какво ще ми обясниш? — продължаваше да се възмущава приятелят му. — Аз тука си пържа мозъка и не знам как да го отърва! А той поправя обувките на мадамите на Рижката гара!
— Е, стига, де, стига, Косе! Ами, направих грешка, всички правим грешки, нали така?
— Грешка ли си направил? Ами, че на тебе мутрата ти виси на всеки стълб! — едва сдържайки се, тихо изръмжа Космос.
— Какво говориш, наистина ли? — неуверено се усмихна Белов.
— Не се радвай толкова, Саня — потвърди Пчелата. — Обявен си за издирване.
Той направи крачка встрани и след като изсъска на продавача, взе от сергията му едни черни очила с кръгли стъкла. А щом се върна при Белов, ги надяна на носа му.
— Така е по-добре… Само че заприлича на котарака Базилио.
— Е, това е, пичове, аз се омитам — кимна загриженият Саша.
— Чакай малко, ние ще те изпратим, че тука не можеш да се разминеш от ченгета…
Те поеха към изхода покрай сергиите на търговците.
— А коя е тази мацка, Саня? — попита Пчелата.
— Абе, една… Съседката ми на вилата.
— Да не би да е цигуларката? — подсмихна се Космос.
— Познаваш ли я? — рязко се обърна Белов.
— Не отблизо, успокой се.
Изведнъж Пчелата забави ход, посочи с глава някъде встрани и се обърна към Космос.
— Косе, я виж, тия боклуци пак тарашат.
Вдясно пред тях трима младежи с бръснати глави бяха обградили сергията на някаква търговка. Ясно се чуваше как лелката жално се оправдава:
— Момчета, ама имайте съвест, ами, че аз вече си платих… Не мога да спечеля толкова, наистина…
— Дреме ми! — гракна срещу нея най-върлинестият. — Плащай, кучко!
Космос погледна Саша, а после се огледа. В този момент пред тях се разнесе истеричен женски крясък:
— Господи, на какво прилича това?! Пусни го! Миша! Сине!
Единият от младежите теглеше за яката напреко през сергията хилаво момченце, което явно беше синът на търговката, а други двама трошаха самата сергия.
Космос подхвърли през рамо:
— Саня, ти стой настрана! — и заедно с Пчелата се хвърлиха към безчинстващите младежи.
Космос в движение цапна върлинестия, а Пчелата отпра един шут на другия. Третият заряза момченцето и с десен удар фрасна Космос в ухото. Саша не успя да се опомни, когато се озова сред биещите се. Заби юмрук във физиономията на единия, избегна удара на другия и с всичка сила го изрита в слабините.
В далечината завиха милиционерски сирени.
— Пичове, изчезваме! — викна Космос и те хукнаха покрай сергиите в обратната посока.
Изскочиха в задния двор на пазара и след като подминаха на бегом наредените един до друг контейнери, веднага смениха темпото и закрачиха по-спокойно.
— Ти за какъв дявол се навираш между шамарите, а? — Космос сръга Саша.
— А какво трябваше да правя — да ви гледам ли?
— Ама, че шибани боклуци… — поклати глава Коса.
— Трябва да поговорим с Парамон да оставят лелката на мира — предложи Пчелата.
— Ще поговорим… — съгласи се Космос и се обърна към Белов. — Добре, Саня, ти си отивай, че ще вземеш да налетиш тука на някого.
Саша облиза натъртените кокалчета на ръцете си и се подсмихна:
— Да, братлета, интересна работа си имате!
— Ами, да, динамична е, с хора работим — изсумтя Пчелата.
— Стига, престанете да дрънкате. Хайде, Саня, омитай се оттук, наоколо е пълно с ченгета.
— А вие къде отивате?
— Чукнал съм си среща с един човек от службите. Впрочем, във връзка с теб.
— Е, добре, до скоро! — Той вдигна ръка и хукна към гарата.
— Бъди нащрек — внимавай! Вдигни си яката! Сложи очилата, Ленън такъв! — чу зад гърба си той.
В този момент към перона на Рижката гара се приближи мотрисата. Оля стана от пейката и, накуцвайки, пое към влакчето. Тя въртеше глава, търсеше Саша, и при това смутено се усмихваше на нелепото си куцукане.
Саша никакъв не се виждаше, ала мотрисата щеше да потегли след няколко минути. „Какво пък — не много огорчено си помисли Оля, — явно ще се наложи да изпусна и тази.“
И в същия миг погледът й случайно попадна на едно познато лице.
На стенда с обяви „Милицията издирва“ Оля зърна една току-що залепена листовка. На нея беше отпечатан текст със следното съдържание:
Внимание, издирва се!!!
Градското управление на вътрешните работи на
гр. Москва издирва заподозрения в убийство
Александър Николаевич Белов, роден през 1969 година.
Очи — сини, коса — тъмноруса, ръст —
среден, телосложение — атлетично.
Особени белези: белег на лявата вежда.
Над текста имаше снимка на младеж. И този младеж без съмнение беше нейният познат Саша.
Усмивката изчезна от лицето й. Тя се наведе, свали от крака си другата обувка и я закачи на стенда — точно над обявата. И след като се огледа за последен път на всички страни, както си беше боса, Оля хукна с всички сили към готовата да тръгне мотриса…
Когато задъханият Белов се озова на перона, пейката беше празна, а мотрисата току-що беше потеглила. Саша се понесе след набиращите скорост вагони, крещейки в движение неизвестно на кого:
— Аварийната спирачка! Дръпни аварийната спирачка!
Къде ти! Мотрисата бързо набра скорост и се скри зад завоя. Белов спря, изплю се ядосано и пое обратно, пъхнал обувката на Оля в джоба на сакото си. Той се върна до тяхната пейка и, разбира се, веднага забеляза увисналата на стенда втора обувка.
Приближи се към стенда със свито сърце, тъй като вече със сигурност знаеше какво ще види зад стъклото му. Точно така си беше!
— Мамка му! — прошепна.
Намръщен, Белов прочете от началото до края обявата за собственото си издирване, след това свали обувката, сложи си очилата и се отправи към изхода на гарата.
Белов се канеше да дочака следваща мотриса на някое тихо местенце. Но му провървя — на срещуположната страна на улицата видя набиващия се на очи линкълн на Космос, а там се оказаха и неговите приятели. Той отиде до колата и седна отзад, при Пчелата.
— Закъснях, мамка му… — избоботи той.
— Ами мацката ти? — попита Пчелата.
— Замина.
Пчелата хвърли един поглед към обувките, които стърчаха от джобовете на сакото на Белов, и се подсмихна:
— Ама, как така — боса ли е заминала?
— Абе, загубена работа, хич не му е времето за такива неща — смръщи се разстроеният Белов. — Видяла е мутрата ми на „почетната дъска“ и, естествено, се е изплашила… Изобщо, момичето е страхотно…
— Стига, де, Саня, не се коси! — Потупа го по рамото Пчелата. — После ще й обясниш, ще се оправите!
— Като ви слуша човек, може да откачи — обади се Космос, който мрачно мълчеше. — На него десет години не му мърдат, а той… Тра-ла-ла, ей ме на, концерти, цигуларки, Шопен-мопен…
— Опа, опа, Космос! — избухна Саша. — Аз, разбира се, оплетох конците, ама и ти недей да минаваш границата. Че ей сега ще си го получиш!
— Ама, че ме уплаши… — отвърна Космос.
Покрай линкълна бавно премина една милиционерска кола.
— Ще си докараме някоя беля, мамка му… — изпрати я с напрегнат поглед Космос. — Ще ни пипнат. Леле, как ще ни пипнат…
Пчелата се премести плътно до Саша и му прошепна в ухото:
— Саня, не се дръж така с Косматия… Той цяла Москва е изправил на нокти заради тебе…
Белов помисли малко, сложи ръка на рамото на Космос и помирително рече:
— Добре, де, Косе, извинявай. Не съм прав, изобщо…
Космос го слушаше с половин ухо, цялото му внимание беше насочено към пътя и, без да се разсейва нито за миг, той се вглеждаше в него, за да открие някого.
— Всичко е наред, Саня, всичко е наред… — безучастно кимна, но изведнъж подскочи, отвори вратата и подхвърли на приятелите си: — Ето го, идва. Ей сега ще се върна, момчета!
Забавяйки ход, към тях се приближаваше една черна волга с държавни номера. Космос махна с ръка и тръгна към нея. Волгата спря, а затъмненото й стъкло се плъзна надолу.
— Е, какво става, как са нещата? — загрижено се наведе към прозореца Космос.
Солидният мъж в колата поклати отрицателно глава, без да произнесе нито дума. Стъклото веднага започна да се вдига, колата плавно набра скорост и се понесе по посока на Останкинската кула.
— Ей, къде отиваш, спри! — отчаян, Космос замря, гледайки объркано след нея, после се изплю от ярост и, хапейки устни, се отправи към линкълна.
— Нищо не разбирам! — ядосано измърмори той и се пльосна на шофьорската седалка. — Сякаш целият свят е срещу теб, Саня…
— Да-а… — замислено подхвана Пчелата. — И онзи, белокосият, който стреля — спомняш ли си го? — също никъде не могат да го намерят… Като че ли е потънал в земята…
— А кой беше този във волгата? — полюбопитства Саша.
— Все едно, не го познаваш… — смръщи се Космос и се обърна към него. — Виж какво, Саня, ти си върви с мотрисата, а ние ще дойдем привечер. Само че, много те моля, не излизай на светло без причина… Останаха ли ти мангизи?
— За билет ще ми стигнат.
— Тогава върви… — Космос му протегна ръка.
Белов се сбогува с приятелите си, сгуши се в сакото си и бързо закрачи към Рижката гара.
През целия път обратно той беше по-тих от водата и по-нисък от тревата. Седеше в един ъгъл, скрит зад вестник, и напрегнато, без да повдига глава, оглеждаше през тъмните очила вагона. Да, съвсем другояче се чувстваше, когато само преди три часа пътуваше към Москва.
Щом стигна до вилното селище, първото нещо, което направи Саша, беше да отиде до къщата на Оля. Той почука на портичката и извади обувките от джобовете си. Зад оградата, лаейки прегракнало срещу непознатия, едно яко рижаво псе дърпаше синджира си.
Саша почака малко и почука още веднъж. На площадката пред входната врата се появи разтревожената старица.
— Кого търсите?! — надвиквайки кучешкия лай, изкрещя тя с треперещ глас.
— Здравейте! — викна също Саша. — Може ли да се видя с Оля?
— Ами, Оля… — Бабата се поколеба. — Тя още не се е върнала от Москва!
Саша мрачно кимна. Той разбра, че го лъжат. И освен това го лъжеха с нейно съгласие — със съгласието на Оля. Явно след онова, което беше видяла на „почетната дъска“, Оля не искаше да има нищо общо с него. Решението на момичето беше напълно разбираемо и лесно обяснимо, но на него не му стана по-леко от това.
Бабата се скри зад вратата. Саша постоя още малко край портичката, после въздъхна, окачи обувките на Оля на оградата и си тръгна към къщи.
Член-кореспондентът на Академията на науките на СССР Юрий Ростиславович Холмогоров живееше в стар блок от сталинските времена на „Ленински проспект“. В сравнение с нейното тясно панелно жилище с големината на къщичка за птички това солидно, монументално здание изглеждаше на Татяна Николаевна като дворец. Просторни междустълбищни площадки, широки стъпала, високи тавани и коридори, по които спокойно можеше да се кара колело — всичко това я потискаше и неволно я караше да се чувства беззащитна, слаба и съвършено чужда тук.
Разтреперана от притеснение, тя се приближи към високата облицована с черна кожа врата, на която мъждиво проблясваше месингова табелка с лаконичния надпис — „Ю. Р. Холмогоров“. Татяна Николаевна спря пред вратата, кой знае защо старателно изтри краката си, въздъхна, събра сили и най-сетне предпазливо натисна бутона на звънеца.
— Кой е? — чу се зад вратата женски глас.
— Аз съм майката на Саня Белов — отвърна тя с потрепващ от вълнение глас. — Търся Юрий Ростиславович.
След кратка пауза бравата изщрака, вратата се отвори и Татяна Николаевна видя стройна млада жена на около трийсет години с красиви и някак капризни черти на лицето. Тя очевидно беше недоволна и не се опитваше кой знае колко да прикрие това.
— Нали ви казах да се обадите по-късно. Телефоните са за това!
— Здравейте… Извинете… — избърбори притеснено Татяна Николаевна. — А Юрий Ростиславович вкъщи ли е?
— Не, още не се е върнал.
— Мога ли да го почакам?
— Как да ви кажа, той ще си дойде късно… — поклати глава домакинята. — Ако имате нещо спешно, аз мога да му предам…
Татяна Николаевна кимна и започна бързо и несвързано да разказва на младата съпруга на член-кореспондента за нещастието, което бе сполетяло сина й, за предявените му обвинения и за сумата, която трябваше да се даде на адвоката…
Младата мащеха на Космос я слушаше разсеяно, повтаряйки не на място „да, да“ и нетърпеливо почуквайки с дългите си, добре поддържани нокти по рамката на вратата.
— Добре, добре, разбрах всичко — прекъсна тя най-сетне досадната посетителка. — Разбира се, аз ще поговоря с мъжа си, но имайте предвид, че в момента не разполагаме с толкова пари.
— Много ви моля… — каза с ръка на гърдите си Татяна Николаевна. — И му предайте, че Саша няма никаква вина! За нищо…
— Да, да… Непременно ще му предам… — закима жената и рязко дръпна към себе си вратата. — Довиждане!
— Благодаря — каза майката на Саша на вече затворената врата.
В кабинета си Юрий Ростиславович Холмогоров вдигна глава от затрупаното с книжа бюро и продължително се протегна.
— Надя, кой беше?! — подвикна той на жена си.
— Никой… съседката се отби — отвърна тя, докато минаваше покрай вратата му.
Фил непрекъснато поглеждаше към часовника си и се обръщаше на всички страни. Той нервничеше — бяха се уговорили за пет часа, ала вече беше пет и половина, но Пчелата и Космос не се появяваха.
Днешното „разтоварващо“ мероприятие бе изцяло по негова инициатива и при това той се бе заел с него изключително и само заради Саша Белов. Фил изпитваше вина пред приятеля си — та нали, ако не беше неговата идиотска идея за боевете без правила, със Саша всичко щеше да е наред. А сега при него всичко се бе обърнало с главата надолу.
Не стига, че мечтаният му лесотехнически институт отиде по дяволите, ами на това отгоре му бяха лепнали и издирване! И сега седеше в онази вила като че ли е някакъв си… С телескопа! Пък и тази история с Ленка Елисеева, и сбиването с Мухата… — абе, за каквото и да се хванеш, весело уво го споходи Саша!
Ето защо Фил предложи на Космос и Пчелата да си направят поредния купон. Той се зае да намери мадамите — сред спортистките имаше много „момичета без комплекси“, които винаги бяха готови да станат част от компанията на такова мероприятие. На Фил много му се искаше поне за една вечер Саша да забрави за проблемите си…
Най-сетне линкълнът спря пред спортния комплекс.
— Здрасти! Къде се дянахте, бе, пичове? Колко време може да ви чака човек? — нахвърли се върху приятелите си Фил.
— Абе, замотахме се покрай проблемите на Саша — измъквайки се от колата, заобяснява Пчелата.
— И какво стана?
— Кофти… Май, че Саша ще трябва да мине в нелегалност…
— Като Ленин в Разлив! — изсумтя Космос.
— Какво става, Фил, къде са кадрите? — нетърпеливо попита Пчелата.
— Днес стана засечка, пичове — виновно наведе глава Фил. — С гимнастичките нищо не излезе, останаха тежкоатлетките… Става ли?
Шашардисаните приятели мълчаливо се спогледаха.
— Какво ти става, бе, да не си се чалнал? — облещи очи Пчелата.
— Шегичка, шегичка! — изсмя се Фил. — Плувкини са…
Пчелата и Космос се засмяха с облекчение, а Фил се обърна към спортния комплекс и махна с ръка:
— Ей! Момичета!
От вратата излязоха четири едри девойки и със закачливи усмивки се отправиха към тях.
— Готини мадами! — възхитено ахна Пчелата, след като веднага направи стойка на момичетата като стар сетер пред патица. — Пу за мене оная рижата с балконите!
— Рижата с балконите е моя! — блъсна го Космос.
— Ей, по-кротко, по-кротко, пичове… — успокои ги Фил. — Какво сте се развикали? Ще ги уплашите…
— Казват, че плувкините имат силни крака… — замечтано промърмори Пчелата.
— Фил, а защо всичките са с очила? За мен са важни очите, разбираш ли?
— Косе, какво ти става, да не си извратен? — изсумтя Фил. — Не се тревожи, избрал съм най-хубавите!
— Няма да се съберем всичките, трябва да хванем такси — подхвърли Пчелата на приятелите си и като се ухили, закрачи да посрещне плувкините. — Здравейте, момичета!
Докато Фил спираше такси, всички успяха да се запознаят и като че ли останаха напълно доволни едни от други. След като се разпределиха в колите, се отправиха към развлеченията.
Те стигнаха до вилата, когато вече притъмняваше. Шумната банда се изсипа от колата сред гълчава и смях.
— Ей, има ли някой вкъщи?!
— Саня, ехо!
— Бели, посрещай гости! — крещяха един през друг приятелите.
Привлечена от шума от съседната къща, Оля надникна и саркастично се усмихна.
Купонът набираше скорост. Сложиха набързо масата в хола на първия етаж, надуха музиката с пълна сила и веселбата започна.
Както винаги инициатор на свалката стана Пчелата. Той бързо се ориентира коя ще бъде дамата на сърцето му и настъпателно пое към набелязаната цел. Под грохота на музиката той се впусна в един не особено естетичен, но твърде еротичен бавен танц с най-високото момиче. Забил нос в гърдите на едрата плувкиня, с две ръце сграбчи изпъкналия й задник. Ако се съдеше по кикотенето на момичето, всичко това страшно му харесваше.
Възбуденият Фил се колебаеше между останалите три момичета, които също не скучаеха.
— Какво става, кашавари? — нахлу той в кухнята, където Белов и Космос приготвяха мезетата. — Пчелата ей сега ще помъкне неговата да я чука… Косе, ти коя ще оправиш?
Космос припряно наряза на дебели парчета салама и отвърна, без да се обръща:
— Първо, онази, която е седнала във фотьойла, а после всички поред!
— Ясно… А ти, Саня?
— Виж какво, Фил, днес нещо не съм в настроение… — смутено се усмихна той.
— Я стига… — повдигна вежди Фил.
Космос допря салама до рамото си, сякаш беше цигулка, обърна се към приятелите си и започна да прокарва по нея ножа:
— Сега на Александър обикновените момичета вече не са му интересни. На него му дай цигуларки!
— Майната ти… — махна с ръка Белов и пресуши чаша водка.
— Тогава аз ще оправя Ритка — реши Фил.
— Давай… — равнодушно кимна Саша.
— Между другото, тя е шампион на спортната академия на двеста метра плуване по гръб!
— Оправяй която си искаш, Фил… — Белов посегна към бутилката и си наля още една чаша.
— Ама, ти няма да се сърдиш, нали, Саня? — Взе чинията със салама Фил и тръгна заднешком към изхода.
— Чакай малко! А коя е майстор на свободен стил, има ли такава? — загрижено намръщи чело Космос.
— Всички са майсторки на свободен стил! — засмя се Фил и заговорнически прошепна: — И дори на плуване по тройки…
Фил сложи на двете си длани по една чиния с нарязаното мезе и плавно се изнесе от кухнята.
— Дами и господа — саламът! — разнесе се от стаята тържественият му вик.
Белов се усмихна и се приближи до тъмния прозорец. В отсрещната къща беше тъмно. Той въздъхна и гаврътна поредната чаша водка.
Космос хвърли неодобрителен поглед към приятеля си и го побутна по рамото:
— Саша, защо се правиш на целомъдрен? Я се отпусни…
— Ами, нали това правя? — Той му показа празната чаша и отново посегна към бутилката.
А в отсрещната къща Оля се готвеше да си легне и от време на време раздразнено поглеждаше към вилата на Цареви. За сън се готвеше и баба й. Тя се приближи до прозореца и видя как на терасата на къщата, откъдето се разнасяше музиката, Пчелата се радваше на успеха си пред едрата плувкиня. Хванал с две ръце врата на момичето, той страстно я целуваше. Втората ръка на младежа беше повдигнала късата му рокличка и целеустремено се движеше някъде навътре под нея.
— Безобразие! — гневно изфуча бабата…
Саша бързо се напи. Кипящата веселба във вилата го зарази. Изведнъж всичките му проблеми се изпариха нанякъде. Той вече с интерес разглеждаше безгрижните плувкини, смееше се високо, говореше гадости и продължаваше да налива.
Внезапно музиката спря — магнетофонът беше сдъвкал лентата. Пчелата се захвана да рови из техниката, която им погаждаше номера, а Космос грабна китарата и я подаде на Саша.
— Саня, я изпей някоя от нашите! Например тази: „Гълъби летят над наш’та…“ Ей сега всичко ще има, девойки — танци-шманци и други работи!
На Белов вече му беше все едно, той взе китарата и започна да реве с цяло гърло:
Синигер пърха горе в синевата
и на решетките белее нежен скреж.
Но не ще видя вече аз зората,
за сетен път съм бръснат и съм свеж!
Пчелата заряза магнетофона и повика с пръст в коридора една от плувкините — релефна блондинка с пухкави устни. След минута те се върнаха в стаята със запалени бенгалски огньове и съпроводени от одобрителните викове на останалите, двамата се качиха на масата.
— Девойко, девойко със сини очи! — започна да врещи Пчелата.
— Обичам те много, девойко, мълчи! — изрева цялата компания.
— Говоря ти тези неща, но прощавай, за нощ една с тебе живота си давам — крещеше заедно с всички и Белов.
Пчелата измъкна тениската си през главата, а зрителите с удвоена мощ запяха песента за девойката. Вземайки пример от него, танцуващото на масата момиче също съблече блузката си и демонстрира пред очите на всички плоския си корем и малките си остри гърди. Ревът на компанията се засили още повече — всички крещяха така, че чак ушите им заглъхваха. А най-високо от всички викаше Белов, като не сваляше очи от полуголата плувкиня, която енергично въртеше бедра…
Оля, която не беше в състояние да заспи заради тези дивашки крясъци, се въртеше в леглото си. В нестройния хор, който се носеше от съседната къща, ясно се долавяше пиянският глас на днешния й придружител. Кой знае защо точно този факт я ядосваше най-много. Тя стана от леглото и се приближи до прозореца.
През осветения прозорец на отсрещната къща видя как върху масата унесено танцува голо до кръста момиче. А зад него, облещил безумни очи и със зинала в пиянски крясък уста, яростно удряше по струните на китарата бъдещият вулканолог и предполагаем убиец Александър Победоносец.
Оля тръсна възмутено глава и слезе в кухнята да утоли жаждата си. Там светеше. Баба й, която също бодърстваше, се обаждаше по телефона на някого:
— Ало! Виктор Тихонович ли е? Извинявайте, че ви събудих…
— Бабче, на кого се обаждаш? — отпивайки от студения чай, сънено попита Оля.
— Олюшка, върви да спиш… — обърна се към нея баба й и като понижи глас, заговори в слушалката: — Виктор Тихонович, тук при нас стават такива неща…
Юрий Ростиславович Холмогоров изключи настолната лампа и стана от бюрото. Той с удовлетворение погледна дебелата купчина изписани страници — днес работата му бе вървяла изключително добре — и се протегна. Уморено разтърка слепоочията си и отиде в хола, където младата му жена се бе разположила на кушетката с модно списание в ръка.
— Космос не се ли е обаждал?
— Щях да те извикам — прелиствайки бавно страниците, отвърна тя.
— Къде ли се мотае пак? — въздъхна Юрий Николаевич и се настани до жена си.
Надя едва забележимо се усмихна с крайчеца на чувствените си устни.
— След една седмица Цареви ще се върнат. — Член-кореспондентът положи длан върху красивия й разголен крак и с удоволствие го погали. — Трябва да идем до вилата и да видим какво става там… Не искаш ли да се разходиш с мен дотам в събота?
— Ъ-ъ… — Врътна глава Надя. — Мързи ме…
Юрий Ростиславович сведе глава, сдържайки обзелия го гняв. За съжаление напоследък той все по-рядко успяваше да постигне това. Невероятният, направо патологичен мързел и апатичността на младата му жена все по-често го изкарваха от кожата. Надя не се интересуваше от нищо друго освен от модните парцалки, новости в козметиката и прочее глупости. Да я измъкне човек от къщи беше точно толкова трудно, колкото, да речем, да накараш Космос да измие чиниите. Надя още не бе навършила трийсет години, но понякога на Юрий Ростиславович му се струваше, че не той, а тя всеки момент ще чукне петдесетака.
Той въздъхна, стана от кушетката и се върна в кабинета си. Отключи чекмеджето на бюрото си и започна да рови из него, търсейки ключовете от вилата. Не ги намираше.
— Надя, вземала ли си ключовете от вилата на Цареви? — подвикна той на жена си.
— Не — отвърна тя от спалнята.
Юрий Ростиславович отиде при нея. Надя се подготвяше за сън пред огледалото, мажейки лицето си с нощен крем.
— Сигурна ли си?
— В какво? — равнодушно попита жена му.
— За стотен път ти повтарям: виждала ли си ключовете от вилата на Цареви? — едва се сдържаше той.
— Защо ме гледаш така? — сви рамене тя. — Много добре знаеш кой би могъл да ги вземе.
— Те бяха в бюрото ми, заключени.
— „Заключени“! — ехидно се изсмя Надя. — Синът ти тези дни сигурно ще ограби Централната банка, а ти — „заключени“…
Член-кореспондентът изгледа с неприязън жена си, отиде до телефона и набра номера във вилата. След като чу десетина сигнала, той затвори слушалката и се обърна към жена си.
— Няма никого.
— Просто са изключили телефона — махна с ръка тя.
— Кого имаш предвид?
— Аз ли? Никого… Просто така, приятелите на твоя ненагледен син!
Юрий Ростиславович се напрегна и внимателно я изгледа.
— Така, и какво искаш да кажеш?
— Моля те, само не се прави, че нищо не разбираш! Спомни си какво каза преди половин година? „Ще се върне Саша Белов от казармата и няма начин да не накара нашия хаймана да се вземе в ръце!“ — поклащайки глава, саркастично го имитира Надя. — Какво? Каза ли го?!
— Млъкни — хапейки устни, глухо изрече Юрий Ростиславович.
Но вече нищо не можеше да спре Надя — тя, както се казва, беше набрала скорост.
— А пък Белов се върна и веднага уби човек. И сега се укрива… И къде се укрива? Къде се укрива един толкова опасен престъпник? — злорадо питаше жена му. — А? Не знаеш ли? Тогава аз ще ти кажа къде! И нещо повече ще ти кажа! Няма да се учудя, ако твоят син се окаже съучастник в убийството. Само не ми затваряй устата! — започна да крещи тя. — Ти си сляп! Всички са увиснали на врата ти! Приятелите ти, приятелите на техните приятели, приятелите на приятелите на техните приятели… Само леко да настъпят някого по мазола и той веднага тича тук! Ах, Юрий Ростиславович, помогнете да намерим адвокат на Сашка…
Тя замлъкна, тъй като с ужас разбра, че се е издала.
— Майката на Саша Белов ли е идвала? Идвала ли е?! — вече без да се сдържа, страховито изрева член-кореспондентът и заплашително се приближи към жена си.
— Ами, идва, идва… — изплашено закима Надя, отстъпвайки към спалнята. Тя много добре знаеше колко ужасяващ може да бъде гневът на мъжа й. — Юра, аз просто не исках да те безпокоя… Юра!
Стиснала пудриерата в ръце, Надя се отпусна на леглото и се сви. Разяреният Юрий Ростиславович се надвеси над нея като брадва над дръвник. Той вече беше вдигнал ръка, ала най-неочаквано грабна пудриерата от ръцете й и с един замах изсипа съдържанието й върху сведената глава на жена си. Захвърли празната кутия на пода, отиде до масата, наля си половин водна чаша коняк и го изпи на един дъх.
— Веднага ми намери телефона на Белови. Бързо! — нареди член-кореспондентът, удряйки с дъното на чашата по масата.
— Разбрах, разбрах — кихайки и кашляйки, поръсената с дебел слой пудра жена скочи да изпълни заповедта.
— Да, да… Разбрах ви… Да, незабавно ще вземем мерки. Благодаря ви за сигнала — онзи, когото бабата на Оля нарече Виктор Тихонович, затвори слушалката и тъжно въздъхна.
Виктор Тихонович беше само на двайсет и една години, той току-що бе завършил милиционерското училище и още дори не бе свикнал с лейтенантските пагони на раменете си. Възприемаше назначението си тук, в малкото вилно селище, като подигравка на съдбата. Вместо да разследва големите престъпления, да участва в преследвания и престрелки (за които той тайно си мечтаеше още от детинство), лейтенант Никитин се бе превърнал в обикновен пазач — вярно, с милиционерски пагони и пистолет.
Обитателите на вилите в селището не бяха обикновени хора, а големи учени, писатели, музиканти, затова тук винаги имаше милиционерски пост. Само че преди в миниатюрната колибка на входа на селището се подвизаваше един вечно одреман сержант в предпенсионна възраст. Но след като там станаха серия кражби, беше решено всички вили да бъдат снабдени с нова и модерна сигнализация. И тогава бе взето решение тук да бъде поставен офицер, който малко от малко да разбира от техниката! А длъжността му имаше някакво много засукано название — нещо от сорта на „оперативен дежурен по охраната на комплекса“. Впрочем, повечето обитатели на вилите продължаваха да наричат Никитин и колегите му от другата смяна постарому — участъкови.
Лейтенантът затвори телефона и се прозя. Старият будилник показваше един без петнайсет. „И защо ли тези старици будуват? — с известно раздразнение си помисли Никитин. — Купонясват си нечии дечица на вилата, докато ги няма родителите им, голяма работа…“
Естествено, изобщо не му се искаше да излиза от топлата къщичка на охраната във влажната есенна нощ, но службата си беше служба. Лейтенантът сложи очилата, извади от чекмеджето на бюрото служебния „Макаров“ и се надигна от стола.
Вилата, която му предстоеше да провери, се намираше в отдалечения край на селището — до самата гора, затова той реши да се възползва и от служебния транспорт. До стената, под „иконостаса“ с бандитите, които бяха обявени за издирване, стоеше верният му кон — дамски велосипед, собственоръчно боядисан от Никитин в синьо и жълто — цветовете на милицията.
Лейтенантът потръпна от нощния хлад, измъкна железния си кон навън, яхна седлото и се понесе към вилата на академик Царев, където, както твърдеше неговата бдителна съседка, някаква подозрителна компания бе организирала дива оргия…
А по това време във вилата на Цареви вече беше тихо. Пчелата, Фил и Космос си бяха избрали по една плувкиня и след като се разпръснаха кой където намери, се бяха отдали на обикновените радости на „синхронното плуване“. Белов остана сам. По-точно, не сам, а заедно с четвърта плувкиня — същата онази блондинка, която танцуваше гола на масата.
Саша малко бе поизтрезнял и тъгата отново го налегна. Той седеше на дивана и подрънкваше на китарата нещо меланхолично. Около него, като котка около сметана, се въртеше и сучеше останалата без момче девойка.
Нескритата, откровена, натрапчива похотливост на блондинката по някакъв необясним начин му напомняше за Ленка Елисеева и тази прилика му беше крайно неприятна. Имаше и още едно неприятно обстоятелство — близкото, само на две крачки през улицата, съседство на Оля.
Странно — той едва я познаваше и освен това, след като Оля бе видяла физиономията му на „почетната дъска“, надали би могъл да разчита на някаква по-нататъшно развитие на отношенията си с това момиче. Но въпреки всичко Саша се чувстваше неловко — така, сякаш сега изневеряваше на Олга с плувкинята.
Блондинката приседна до него на дивана и мълчешком прокара ръка по косите му.
— Ти… искаш ли да пиеш още нещо? — преодолявайки неудобството си, попита Саша.
— После… — многообещаващо допирайки гърди до него, страстно прошепна тя в ухото му.
Ръката й се спусна надолу, легна върху бедрото му и веднага чевръсто запълзя нагоре, към набъбналите му слабини… Саша започна да се задушава, главата му забуча, а устата пресъхна. Усети, че му трябва още съвсем малко и ще изгуби контрол върху себе си.
Саша се отдръпна от нетърпеливата плувкиня и се пресегна към бутилката с вино.
— Ей, да не би да ти е за пръв път? — изненада се блондинката.
— Защо да ми е за пръв път? — прикривайки смущението си, се усмихна накриво Белов. — За втори ми е.
— А, значи, за втори! — кимна с разбиране момичето.
То стана от дивана, изправи се пред Саша на прага на спалнята и започна бавно да се съблича. Изхлузи тениската през главата си и той отново видя малките му твърди гърди, след това разтвори ципа на панталоните си и полюлявайки бедра, бавно ги свали надолу. Момичето остана само по едни ефирни и леки като паяжина гащички.
— Хайде, ела, ела при мен… — сластно прошепна то и направи крачка към леглото.
Втренчил замаян поглед в блондинката, Саша поднесе бутилката до устата си и я пресуши. Без да осъзнава особено какво върши, той стана от дивана и се отправи към спалнята като сомнамбул.
Момичето беше в леглото. Щом зърна Саша, то започна да се извива като змия, смъкна гащичките си и предизвикателно се надигна срещу него:
— Хайде, сладурчето ми…
И той не издържа, с един замах свали ризата си и се хвърли върху девойката…
До вилата на Цареви беше спряна непозната кола с чуждестранна марка, но от музика, пиянски викове и дивашки шум нямаше и помен. Тук-там в къщата светеше, едва-едва се чуваха нечии приглушени гласове и толкова. Това се стори подозрително на лейтенант Никитин. „Ами, ако това са крадци? — помисли си той. — Изключили са сигнализацията и…“ Милиционерът слезе от велосипеда, извади пистолета си от кобура и внимателно се прехвърли през ниската оградка.
Приведен, той се промъкна до прозорците. Първият светеше и през него лейтенантът видя една отрупана маса, нахвърлени на камара покрай нея бутилки, преобърнат стол и китара на дивана… В стаята нямаше хора и Никитин продължи нататък.
Следващият прозорец беше тъмен, а оттам се разнасяха някакви странни звуци — нещо, което напомняше тих женски плач… Или пък стон? Лейтенантът намести очилата си, стисна по-здраво пистолета и бавно повдигна глава над перваза.
Точно срещу прозореца една двойка правеше секс. Момчето лежеше по гръб, а съвършено голото момиче, което го бе яхнало, го яздеше с неподправен ентусиазъм. Именно то издаваше онези странни звуци, които не особено запознатия с любовните наслади Никитин взе за плач.
Червенина заля лицето на младия милиционер. Той бързо приклекна, но тъй като не беше в състояние да се овладее, само след няколко секунди отново се надигна и погледна през прозореца. Впрочем, не му се удаде да наблюдава дълго вълнуващото зрелище. Момичето се стовари върху приятеля си и хлипайки, започна конвулсивно да се гърчи. След миг и двамата любовници притихнаха уморени. Лейтенантът също се свлече надолу.
Никитин трябваше веднага да изпълзи оттам, но се забави, опитвайки се да пъхне своя „Макаров“ в кобура. И в този момент прозорецът над главата му се отвори с трясък и на него се появи запъхтяното момиче. Лейтенантът престана да диша.
„Мама му стара! Ама, че срам! — пърхаше под милиционерската му фуражка безпомощна мисъл. — Ами, че те могат да си помислят, че нарочно го правя…“
— Е, това ли беше? — обърна се момичето към приятеля си.
— Ъ-ъ… — разнесе се от стаята млад мъжки глас. — Искам още!
— Ти си полудял? — радостно се разсмя девойката.
— Просто, скоро излязох от казармата — обясни младежът.
Момичето се върна в стаята, Никитин се отдръпна, за да изпълзи от скривалището си, но в този миг на прозореца се появи младежът. Лейтенантът отново се лепна за стената.
— Какво става? — дочу се капризния глас на момичето.
— Ей сега, чакай малко, само да си дръпна… — младежът пъхна цигара в устата си, драсна клечка кибрит и Никитин ясно видя доволно усмихнатото му лице.
Но момчето успя да си дръпне само три-четири пъти, защото момичето се приближи до прозореца, хвана приятелчето си за раменете и през смях го помъкна обратно:
— Да вървим, да вървим, сладурче, пушенето е вредно…
— Ами ти защо си толкова ненаситна? Да не би също да си излязла от казармата? — изсмя се младежът, захвърли недопушената цигара и затвори прозореца.
Лейтенантът сконфузено се усмихна, изтегли се бързо към оградата, безшумно я прескочи, яхна служебния си транспорт и бързо завъртя педалите.
„Ех, мама му стара, без малко да ме спипат! — смутено си мислеше той. — Ама, че срам щях да бера! Служител на органите занича да види как… Ужас! Всичко е заради тази бабичка, бял ден да не види дано! Какво толкова, повеселили се момчетата, вдигнали малко шум… Ама, и мене си ме бива, промъкнах се там, оръжието приготвих… Ама, че глупост! Че откъде могат да се вземат тук престъпници?!“
Никитин се върна в къщичката на охраната, вкара велосипеда в дежурната стая и го остави на мястото, където винаги го държеше — под „иконостаса“ със снимките на бандитите. И изведнъж погледът му попадна на една от тези физиономии. Тя му напомняше нещо, но какво ли?
Замисленият лейтенант извади цигара и драсна клечка кибрит. Фосфорът избухна като малка факличка и освети в паметта му онова, което той беше видял само преди някакви си десет минути. Точно по същия начин беше драснал клечка кибрит голият младеж на прозореца — и без капка съмнение този младеж беше той! Никитин смъкна листовката от стената и впи очи в нея.
Да, това безусловно беше той — Александър Николаевич Белов, заподозреният в убийство!
Лейтенантът се хвърли към телефона и с трепереща ръка набра номера.
— Ало! Ало! Аз съм Никитин от петнайсети пост — възбудено задърдори той. — Открит е престъпник, обявен за издирване на днешната оперативка. Няколко души са. Вероятно са въоръжени. Изпратете отряда за бързо реагиране. Да! Сигурно е! Сега е — той погледна към будилника — един и двайсет и две минути!
Горящата цигара се тресеше в треперещите му от вълнение устни и пепелта й падаше в захвърлената му на бюрото фуражка. Лейтенантът отново погледна листовката и ядосано изкрещя в слушалката:
— Да, със сигурност е Белов! Да! Няма съмнение… Чакам!
Той затвори телефона и нахлупи фуражката на главата си. Пепелта в нея се изсипа по пагоните му, но Никитин не забеляза това. Нищо друго не можеше да привлече вниманието му вече — тази нощ започваше най-важното, онова, заради което той беше постъпил в милицията!
От спалнята, където се въргаляше Саша заедно със своята светлокоса приятелка, се разнасяха неспирните страстни стонове на момичето. А в това време край масата се събираха неговите приятели. Пръв, с яке облечено на голо, отгоре слезе Фил, а след него се появи и Пчелата, омотан в чаршаф. Те не обръщаха никакво внимание на звуците, които долитаха от съседната стая. Изобщо не им беше до това — след страстните развлечения с плувкините и двамата изгаряха от страшна жажда. Пчелата порови между празните бутилки и жадно започна да пие вода от един еднолитров буркан.
— Пчела, какво става, да не би да нямаме повече пиене? — облизвайки пресъхналите си устни, попита Фил.
— Ъ-ъ… — врътна глава той, без да сваля буркана от устата си.
След като утоли жаждата си, изхълца високо и викна:
— Косе! Къркачката свърши, трябва да идеш да вземеш още!
След минута се появи пияният като талпа Космос.
— Сам. Няма да ида. Не мърдам — не без усилия и едва ли не сричка по сричка изрече той.
— Белият също не бива да ходи! — вдигна мътния си поглед Фил към Пчелата.
— Да теглим чоп? — подсмихвайки се, предложи той.
Пчелата взе от масата кибрит, извади оттам две клечки и след като направи нещо с тях, ги протегна към Фил да си избере една.
— Какъв смисъл има да се състезавам с теб? — изпръхтя той. — Все едно, ще загубя!
— Който изтегли късата — отива. Тегли! — кимна Пчелата.
Фил протегна ръка и издърпа от пръстите му и двете клечки — и двете се оказаха къси.
— Мошеник… — ухили се той.
Тримата лениво се разсмяха.
В този момент стоновете и жалното скърцане на леглото в съседната стая достигнаха апогея си и изведнъж там нещо се срути с невероятен грохот. Смехът на приятелите премина в кикот.
От спалнята излезе смутено усмихващият се Саша, който в движение закопчаваше панталоните си.
— Какво направи с нея, да не си я убил? — попита го Пчелата.
— Аня, жива ли си?! — подвикна Фил.
— Да-а-а… — протяжно и морно измърка явно доволната от живота девойка.
— А вие защо не си лягате? — скалъпвайки престорено учудена физиономия, попита Белов и изведнъж на лицето му се разля една напълно щастлива усмивка като на дете, което е получило дългоочакван подарък. Той продължи да се усмихва, хвърли бърз поглед към масата и попита: — Какво става, няма ли вече пиячка?
— Отиваме, отиваме… — Фил стана и сръчка Космос. — Иди да се облечеш!
След пет минути те се измъкнаха на улицата. Пръв, олюлявайки се, се тътреше Космос.
— Ей, Косе, почакай! — подвикна му Фил.
— Че къде ще се дяна без теб! — спря се той, претърсвайки джобовете си.
— Дай ключовете.
— Върви на майната си! — отблъсна Космос протегнатата ръка на приятеля си. — За какво са ти ключовете?
— Аз ще карам! — Фил очевидно беше по-трезв.
— Да, ама аз съм пилот от „Формула-1“! — пльосна се зад волана Космос.
— Знаеш ли какво, пилоте, внимавай — колата си е твоя! — предупреди го Фил, настанявайки се до него. — Ако я смачкаш, няма да имаш кола… като на Майкъл Джексън.
— Ей сега ще изхвърчим до града, ще вземем мангизи, ще купим къркачка… — пиянски мърмореше Космос, докато палеше мотора. — Потегляме-е-е-е!!! — викна като Гагарин той и залепи педала на газта за ламарината.
Линкълнът изрева като ранен звяр и с отскок потегли от мястото си.
Вече наближаваше полунощ, когато в апартамента на Белови се разнесе звънът от обаждането на член-кореспондента Холмогоров. След като се извини за неотзивчивостта на съпругата си, Юрий Ростиславович изрази съчувствието си на майката на Саша и й предложи материалната си помощ по всяко удобно за нея време. Надмогвайки неудобството си, Татяна Николаевна попита дали не може да отиде при него за парите още сега.
— Разбира се! — веднага се съгласи член-кореспондентът. — Ако искате, и аз мога да ви ги донеса?
— Не, не! Няма нужда… — изплашено отказа Татяна Николаевна. — Сама ще дойда… Вече съм на вратата!
Тя затвори телефона, облече се набързо и изхвърча от къщи.
Вратата й отвори самият Юрий Ростиславович, а младата му жена не се появи при гостенката. Домакинът въведе Татяна Николаевна в хола, извини се и излезе.
След минута той се върна и сложи на масата пред майката на Саша няколко пачки с банкови бандероли и малка купчинка от банкноти по сто рубли.
— Ето — мрачно каза той. — В момента имам толкова. Останалите ще изтегля утре от банката…
— Благодаря ви, Юрий Ростиславович — гледаше тази планина от пари Татяна Николаевна и едва сдържаше сълзите си на благодарност.
— А, оставете… — Член-кореспондентът махна с ръка, сведе глава и тихо попита: — Таня, можете ли да ми кажете какво се случи с нашите синове? Кога започна всичко това?
Жената безпомощно мачкаше шала на гърдите си, тъй като и самата тя искаше да намери отговора на този въпрос.
— Не зная… Саня винаги е бил толкова… толкова справедлив, разбирате ли?
Входната врата тихо хлопна. И двамата родители тревожно се спогледаха. Юрий Ростиславович се навъси, стана и бързо излезе в антрето.
Там, вонейки на алкохол и олюлявайки се като прашинка на вятъра, единственият му и безкрайно любим син Космос се опитваше да развърже връзките на обувките си.
— О, тате… — широко се усмихна Космос, в старателен опит да изглежда трезв.
— Къде беше? — сдържайки гнева си, попита бащата.
— Тате, да ти се намират някакви пари? — попита синът, като продължаваше доста глупаво да се усмихва.
— Какво?!
— Ами, дай ми две-три стотачки до вдругиден, тате — помоли Космос. — Дай ми, де, а?
— На! — не издържа Юрий Ростиславович и залепи на синчето си здрав шамар.
От неочаквания удар младежът отлетя в ъгъла и запреплита крака към столовата.
— Никъде няма да ходиш! Събличай се веднага! — с яростен рев се спусна след него член-кореспондентът.
— Пак ли започваш? Имам работа, ти какво си помисли?! — още по-силно крещеше Космос, отстъпвайки от вбесения си баща зад огромната кръгла маса.
— Никъде няма да те пусна, мерзавец такъв! — Заслепен от обзелата го ярост, Холмогоров гонеше сина си около масата. — Ще си останеш вкъщи! Чуваш ли какво ти говоря?! Аз баща ли съм ти или какво?
— Какъв баща си ми ти, дори и пари не искаш да ми дадеш! И това ми било баща! — крещеше пронизително синът.
Космос успя да се измъкне от столовата. Хукна към кабинета, прерови едно след друго чекмеджетата на бюрото, където обикновено баща му държеше парите, но те бяха празни. Той се спусна към хола, където беше старинният шкаф, но и там нямаше пари. Ядосан, Космос се обърна и… срещна погледа на изумената, изплашена и втрещена от онова, което й се бе наложило да чуе и види, майка на Саша.
— Здравейте, лельо Таня… — сепна се в първия момент той.
— Здравей, Космос — едва промълви Татяна Николаевна.
— Извинявайте, лельо Таня… — Той бързо се съвзе, наведе се към масата и взе от купчинката пари две банкноти от по сто рубли. — Със Саша всичко е наред… — със заговорнически тон добави Космос и изскочи в антрето.
Но там, пред вратата на апартамента, стоеше и препречваше пътя му мрачният и решителен като Печорин преди дуел Юрий Ростиславович. Бащата. Таткото.
Той сграбчи Космос за рамото и с вледеняваща ярост попита:
— Белов във вилата ли е?
— Теб какво те засяга! Пусни ме! — дръпна се синът му.
— Как така какво ме засяга! — свирепо изсъска член-кореспондентът. — Аз съм ти баща, негоднико! Аз ти дадох ключовете! А той е убил човек! Търсят го!
Изведнъж Космос престана да се дърпа, също сграбчи баща си с две ръце за раменете и доближи лице до неговото.
— Той е мой приятел — каза той изненадващо тихо и твърдо. — И аз ще го защитя. Разбра ли, татко?
Юрий Ростиславович го погледна в очите и ясно видя, че синът му изобщо не е чак толкова замаян, колкото изглежда. Изведнъж проумя, че думите му не са пиянско дърдорене, нито евтина момчешка поза. Това беше твърдо убеждение, подсилено от известен романтизъм и несъкрушима вяра в светостта на мъжкото приятелство.
Бащата сведе очи и притисна буза до рамото на надрасналия го почти с цяла глава син.
— Синко, ще влезеш в затвора! — също така тихо и с болка каза той.
— Все ми е едно — отвърна Космос. — Пусни ме.
Без да вдигне очи, Юрий Ростиславович направи крачка встрани. Той чу как тежката входна врата се затвори зад Космос. Бащата избърса покритото си със студена пот чело, вдигна глава и изкрещя:
— Надя! Пура, кафе и всичките ми бележници с телефонни номера! Веднага!
Хладната есенна нощ покри селището с тишина и покой. Палавият ветрец, който се луташе между люляците и френското грозде, охлаждаше натежалата от махмурлука глава, издухвайки пиянския кураж, и навяваше лека тъга.
Пчелата седеше на площадката пред входната врата, надянал на главата си маска и шнорхел за подводно плуване. С методичността на робот той вдишваше дълбоко цигарения дим и силно го издухваше през шнорхела. Впрочем, това занимание явно не го забавляваше кой знае колко. Еуфорията от веселбата се бе сменила с вяла апатия. Изпитваше спокойствие и лека досада.
Зад него изскърца врата — от къщата излезе зиморничаво потръпващият от нощната прохлада Белов.
— Пчела, дай огънче?
— На… — протегна му цигарата си Пчелата.
Белов си запали и приседна на стъпалата до приятеля си. Пчелата дръпна силно и отново пусна една гъста струя дим през шнорхела.
— Знаеш ли, цял живот съм мечтал да стана аквалангист… — замислено каза той.
— Ще станеш — уверено му кимна Саша и добави: — А аз — вулканолог…
— Ще станеш.
— Не е сигурно… — поклати глава Саша.
— Какво стана, как е тя? — посочи с поглед зад себе си Пчелата.
— Изтощи се, горкичката… спи — небрежно подхвърли Белов.
— Искаш ли да се разменим! — без какъвто и да било ентусиазъм предложи приятелят му. — Аз ще ида при твоята, а ти вземи моята.
— Как ли пък не, аз бях дотук — смръщи се Саша. — И без това вече ми се цепи главата.
— Е, щом не искаш — няма — съгласи се Пчелата и въздъхна. — Космос нещо се бави…
И внезапно лъчите на мощни прожектори прорязаха нощната тъма, а в тишината прогърмя усилен от мегафон твърд, като че ли нечовешки глас:
— Заповядвам всички да останат по местата си! Къщата е обградена. Белов, ти си под прицел!
От изненада Пчелата изпусна цигарата си. Младежите бързо се спогледаха.
— Пчела, тръгваш ли с мен? — бързо попита Саша.
— Аха…
— Зад къщата има ограда, а зад нея — гора…
— Белов! Повтарям: ти си под прицел. Ръцете — зад врата и две крачки напред! — гърмеше мегафонът.
И двамата бързо вдигнаха ръце, но не помръднаха от местата си. Пчелата едва чуто изпсува.
— Белов, повтарям: две крачки напред! Броя до три и откривам огън по теб.
— На „едно“… — прошепна Саня.
— Майчице… — въздъхна до него Пчелата.
— Едно! — изтрещя от мегафона.
Двамата едновременно се хвърлиха на земята и нощта в миг се озари от яростна канонада. Десетки куршуми със свистене прелитаха над главите им, забиваха се в старите, покрити с дъски стени, рушаха тухлите на цокъла, чупеха стъклата и прекършваха клонките на храстите и дърветата с вече окапали листа. В къщата истерично запищяха изплашените до смърт момичета.
Белов веднага успя да се скрие зад някаква преобърната лодка, на Пчелата не му провървя чак толкова — бясната стрелба го притисна до земята и той запълзя покрай цокъла, докато не се скри в малката водосточна канавка. Саша видя щръкналия шнорхел — върху него гъсто се сипеха натрошени парчета тухли, разкъртени от куршумите.
— Пчела, насам! — надвиквайки грохота на стрелбата, извика Саша и се хвърли към приятеля си.
Той го сграбчи за ръката и го отведе зад лодката. Приведени, те се втурнаха зад ъгъла на къщата. След като мълниеносно прескочиха оградата, момчетата се понесоха по склона към тъмната стена на гората.
— Тичай, Пчела! Тичай! — викаше Белов.
Тук, зад оградата, стрелбата беше по-рядка, а с всяка крачка спасителната ивица на гората се приближаваше. Но зад тях, давейки се от ярост, все още гърмяха два автомата.
В един момент изстрелите зад гърбовете им стихнаха. До гъсто залесената площ оставаха само два-три метра и Саша повярва, че вече всичко е свършило и че са успели да избягат! Той се обърна и като сви в лакътя ръката си по посока на вилата, ликуващо изкрещя:
— На ви!
И в този момент един от младежите с автоматите хладнокръвно се прицели и плавно натисна спусъка.
Куршумът прониза Саша и отлетя в горската тъма.
Белов изпита непоносима болка, завъртя се на място като пумпал и бавно се свлече по гръб.
— Бели! — изкрещя Пчелата и се хвърли към приятеля си.
Той подхвана Саша под ръка, повдигна го и без да се бавят нито миг, те се скриха зад живата преграда на гъстата горичка.
Космос натискаше газта на своя линкълн по пустия нощен път. До него, склонил глава на гърдите си, дремеше Фил, а на задната седалка подрънкваше купената от ресторанта пиячка.
Космос беше мрачен — той мислеше за сблъсъка с баща си и за евентуалните последствия от тази разправия. Не, той не се боеше, че баща му ще издаде Сашка на ченгетата — макар да бе избухлив, Юрий Ростиславович беше умен човек (все пак бе член-кореспондент!). Той нямаше как да не осъзнава, че ако предаде Белов, по този начин ще предаде и собствения си син. Познавайки неговия характер, баща му със сигурност бе повярвал, че Космос няма да остави приятеля си в беда и че ще бъде с него докрай, колкото и страшен да се окажеше този край!
Космос се тревожеше за съвсем друго. Още през деня му стана ясно, че със собствени сили явно нямаше да успее да измъкне Саша. И че колкото и да се съпротивляваше на тази възможност, щеше да му се наложи да се обърне за помощ към баща си. Щеше да му се наложи, както и да го сучеше и да го въртеше — щеше да му се наложи! А как щеше да направи това след днешната плесница и след скандала пред очите на майката на Саша, Космос изобщо не можеше да си представи…
А може би? Изведнъж той си каза, че майката на Саша не е била у тях случайно. И тези пари на масата… Може би те вече бяха решили всичко — с кого да поговорят, кого да помолят, на кого да платят! Ех, щеше да е добре, ако нещата стояха така! Тогава нямаше да има тежък разговор с баща си, нямаше да е принуден да се извинява, а най-важното бе, че нямаше да моли за нищо.
Внезапно видя пред себе си бледата светлина на фарове. Общо взето, това беше доста странно — отдавна бяха напуснали оживеното шосе, а към онова глухо селище никой никога не пътуваше по това време, освен самия той. За всеки случай Космос намали скоростта. И тъкмо навреме, защото автомобилът срещу него внезапно зави настрани и спря напряко на пътя. На светлината на фаровете Космос успя да разпознае в колата срещу себе си милиционерско жигули.
— Тоя изрод пък откъде се взе тука?! — злобно измърмори Космос и наби спирачки.
Фил едва не заби глава в предното стъкло и облещи очи:
— Какво става? А, Космосе?
— Втасахме я — мрачно избоботи той. — Не виждаш ли — ченгета!
Но за огромна изненада на Космос и Фил, от жигулито не излязоха ченгета, а… Пчелата! Фаровете на линкълна го заслепяваха и затова Пчелата вървеше към тях някак на една страна, заплашително насочил напред ръката си, в която държеше пистолет. Едва когато се озова до предницата й, той позна колата и свали оръжието.
— Космосе, мамка ти, къде се мотахте досега?! — извика той.
Космос излезе от колата и погледна с недоумение приятеля си:
— А ти защо си с ютията?
— Елате бързо, Сашка е ранен! По-бързо, какво стоите? — изстреля Пчелата и се хвърли обратно към жигулито. — Има хайка, наоколо е пълно с куки, едва се измъкнахме!
Космос и Фил хукнаха след него. На задната седалка на милиционерското жигули лежеше окървавеният Белов, а на предната седеше неподвижно загледан право пред себе си изплашеният участъков на вилното селище, овързан като телешки салам с бели въжета.
— А този кой е? — подхвърли Фил.
— Ченге, седеше там до бързея. Отвлякохме го заедно с колата, добре, че беше тя да се измъкнем — припряно обясняваше Пчелата. — Пренесете Саша. Само че внимателно… Внимателно, казах — куршумът влезе от едната му страна и излезе от другата!
Фил се наведе към тихо простенващия Белов:
— Как си, братле?!
— Какво стана? — попита Космос.
— Връхлетяха ни с маски и автомати, започнаха да гърмят, едва се спасихме! — Пчелата внимателно повдигна Саша за рамото.
— Дай го тук! Върху мен! Полекичка… — Фил приклекна и подхвана Саша за ръцете.
— Братлета, какво правите? Изчезвайте оттук… — просъска през стиснатите си зъби Белов.
— Тихо, тихо, Саня — успокояваше го Фил. — Потърпи малко… Няма нищо, търпение му е майката! Ей, вземете аптечката оттам! — викна той през рамо и предпазливо понесе приятеля си към линкълна.
Докато Фил пренасяше и настаняваше Саша в тяхната кола, Пчелата гризеше нокти и замислено разглеждаше притихналия като мишка милиционер. Тежкият му поглед не вещаеше нищо добро. Космос се приближи с аптечката от жигулито към приятеля си, който си играеше с пистолета.
— Какво ще правим с този, Косе? — загрижено го попита Пчелата.
— Ей сега ще дойда… — погледна мрачно ченгето той и отиде до линкълна.
Милиционерът не преставаше да гледа към тях с все по-нарастваща тревога. А през това време Фил настани Саша в колата и започна да разкопчава ризата му.
— А сега стискай зъби братле, трябва да погледна. — Той внимателно разкри раната. — Леле майко! Мамка им мръсна! Как успяха да те наредят така, братленце?!
— А, глупав куршум… — простена Белов на пресекулки, поемайки си тежко въздух. — И аз съм глупак…
— Саня, сега ще те заболи, търпи… — Фил разкъса със зъби пакета с бинта и започна да превързва раната. — Няма нищо, търпи, търпи, братленце… — нареждаше той.
Космос взе нож и се насочи право към милиционера. След него се приближи и Пчелата с пистолет в ръка. Той отвори вратата на колата и рязко измъкна навън полуживия от страх участъков.
— Момчета, нали р-разбирате, че ако убиете служител на милицията, това ще е краят ви? — изплашено се блещеше срещу тях лейтенантът.
— Разбираме, разбираме, не се притеснявай — абсолютно спокойно му отговори Космос.
Той отмести настрани дулото на пистолета, който Пчелата беше наврял под носа на ченгето, бавно вдигна ножа и разряза въжетата нещастният младеж.
— Чуй ме внимателно, братко. Ние с теб сме връстници. Кълна се в майка си, че това момче… — Космос показа с ножа към линкълна, — че това момче и всички нас са ни накиснали. Ти ме познаваш, познаваш и баща ми… Не ти трябва да се забъркваш в тази работа. Ако ни предадеш, ние нямаме какво да губим — ще те нарежем на парчета, разбираш ли? А ако не ни предадеш, вдругиден ще получиш пет бона. Разбра ли ме? Пет — Космос разпери пръсти пред лицето на лейтенанта. — Погледни ме, лейтенанте. Аз няма да те излъжа… Така че — решавай. До скоро.
Той сгъна ножа и го пусна в джоба си. След това Пчелата извади пълнителя от пистолета и мълчаливо остави оръжието върху покрива на жигулито.
Космос потупа лейтенанта по гърба, побутна Пчелата и бързо се отправи заедно с него към линкълна. Лимузината изрева, направи завой и изчезна към Москва.
Въпреки късния нощен час в хола на Холмогорови светеше.
Юрий Ростиславович нервно се разхождаше из стаята с телефон в ръка. Един след друг набираше номерата на хората, които според него биха могли да помогнат на Саша Белов. Между разговорите пиеше кафе, пушеше пури и замислено прелистваше страниците на бележниците си с телефонни номера.
Вкаменена от преживяванията, Татяна Николаевна седеше в същия фотьойл и с надежда следеше всяко негово обаждане.
— Да, ясно… А при вас в Мелбърн сега какво е? Обяд ли е? Добре, добре, Пьотр Мефодиевич, не ми се сърди — мрачно говореше в слушалката член-кореспондентът. — Дай, Боже, никога в живота си да не се сблъскаш с такива проблеми. Е, да си жив и здрав…
Той поклати отрицателно глава в отговор на немия въпрос на майката на Саша, шумно въздъхна и започна отново да прелиства старото си тефтерче с телефонни номера.
— Но ти си генерал, ти можеш да ми помогнеш! Какво, да не би често да се обръщам към теб с такива молби? — раздразнено упрекваше поредния си събеседник Юрий Ростиславович. — Благодаря ти, друже, много ти благодаря…
И отново — кафе, и отново — пура, и отново — измачканите страници на бележниците с телефонни номера…
— Добре, ти не можеш, разбрах това. А кой тогава може? Кой… А-ха, Господ Бог! Добре, добре, коленопреклонно ти благодаря за помощта, Сергей Сергеевич…
Нощта се стапяше като шоколад на слънце. Небето започна да просветлява, настъпваше безрадостното утро.
Член-кореспондентът тресна слушалката върху телефона, шумно въздъхна и извади носната си кърпа. Бавно избърса устни, попи плувналото си в пот чело и все така бавно прибра носната кърпа в джоба си. Майката на Саша със свито сърце чакаше да чуе какво ще каже този път той.
Холмогоров пресече хола с три решителни крачки, отвори капака на пианото и изсвири няколко силни бравурни акорда.
— Край — обърна се той към Татяна Николаевна. — Отървахме го.
— Как така сме го отървали? — боейки се да повярва, попита с треперещ глас майката на Саша.
— Е-е-е, Татяна Николаевна, къде живеем ние с вас? — Юрий Николаевич си наля коняк и след като изпъшка високо, го гаврътна. — Разбира се, това няма да стане отведнъж, но хората ще помогнат и постепенно, плавно ще вкарат това дело в девета глуха. А засега вие скрийте вашия Сашка при някои роднини, изпратете го някъде по-далеч от Москва. А след половин година или след година, когато всичко утихне, той ще може да се върне.
Член-кореспондентът сдържано се усмихна с тайната гордост и съзнанието за изпълнен дълг на мъж и баща. В очите на измъчената Татяна Николаевна избиха сълзи.
— О, Господи… Как да ви се отблагодаря, Юрий Ростиславович?
— Никак — покри ръката й със своята член-кореспондентът и поклати глава. — Нали разбирате, че аз също се страхувам да не изгубя сина си. Тъй че нека да приемем, че нашите интереси съвпадат. Аз все пак мисля, че на вашия Сашка ще му уври главата.
Никой не знаеше как да постъпи с ранения Саша. Ясно беше, че трябва да се потърси лекар, но никой нямаше познати медици, а да влязат в първата попаднала болница с огнестрелна рана, означаваше сами да предадат приятеля си.
Приятелите безцелно обикаляха улиците на предутринната Москва в търсене на изход от създалото се положение. На Саша не му ставаше по-зле, дори напротив — дали от новата, по-стегната превръзка, или от това, че вече бе свикнал с болката, той се почувства по-бодър.
Разбира се, Белов виждаше, че приятелите му не знаят как да постъпят с него. Самият той също не знаеше. Но за това пък бе уверен в едно — при никакви обстоятелства не биваше да се поддава на униние и да се обезверява. И както често се случваше в тяхната компания в критични ситуации, той взе инициативата в свои ръце.
— Косе, давай на панорамата — каза той на шофьора.
— Стига, бе, какво ще правим там, Саня? — загрижено избоботи Космос.
— На панорамата, Косе — тихо, но твърдо повтори Белов.
Космос и Пчелата се спогледаха и последният едва забележимо кимна. Линкълнът зави към университета.
Когато колата спря на панорамната площадка, вече се съмваше. Приятелите слязоха от автомобила. Последен с помощта на Фил оттам внимателно се измъкна Саша.
В утринната мараня пред тях се разкри величествената панорама на Москва.
— Саня, ела тук, до парапета… И притискай силно ръката си до тялото, за да не кървиш… — Фил настани Белов и се обърна към Космос. — Косе, прави каквото щеш, но трябва да намерим болница.
— Каква болница, какви ги дрънкаш? Навсякъде ни дебнат… — мрачно отвърна Космос. — Трябва да измислим нещо… Мамка му, не знам какво да правим…
— Че нали ти винаги всичко знаеш!
— Върви на майната си!
— Трябва да изчезнем, да изчезнем… — измърмори Пчелата. — Някъде зад уралския хребет!
— Тогава да вървим при твоите босове! — губейки търпение, предложи Фил на Космос.
— Ти изобщо чуваш ли се какви ги дрънкаш?! — озъби се Космос. — Направо ще им вкараме вълка в кошарата! За такива номера като нищо ще ни отрежат главите!
— Братлета, кротко… — изведнъж тихо и развълнувано заговори Белов. — Благодаря ви… Аз… аз никога няма да ви забравя… Кълна се, че никога никого от вас няма да оставя в беда. Кълна се, че ми е останало…
— Братле, престани!
— Какво ти става, Саня, да не си се наканил да мреш?
— Стига и ти, де, ама, наистина… — успокоявайки го, един през друг заговориха приятелите.
Но Белов сякаш не ги чуваше. Вглеждайки се съсредоточено в очите на всеки от тях, той продължи — още по-тържествено, още по-високо и още по-твърдо.
— Кълна се, че ще удържа на думата си. Няма да ви оставя в беда… Никога! Кълна се!
Той протегна ръка и широката длан на Фил веднага я покри.
— Кълна се! — глухо промълви той.
— Кълна се! — легна отгоре дланта на Пчелата.
— Кълна се! — тежко се отпусна дланта на Космос.
— Кълна се! — още веднъж повтори Белов и положи върху четирите скръстени ръце другата си ръка, изцапана с кръвта му.
Слънцето се издигаше над огромния град. Започваше новият ден, който носеше и нови радости, и нови проблеми, и нови беди. Приятелите вече трябваше да тръгват, но те не помръдваха, тъй като нямаха сили да разкъсат възела на преплетените си ръце.
Върху китката на окървавената ръка на Саша безшумно тиктакаше часовник. И никой от четиримата все още не знаеше, че този часовник току-що бе започнал да отмерва един нов етап в съдбата на всеки от тях — времето на БРИГАДАТА.
Отначало всичко вървеше точно така, както предполагаше Юрий Ростиславович. Делото на Саша не можеше веднага да бъде прекратено, но то бе подкарано към девета глуха. Отначало обясниха меко, но достъпно на следователя Сиротин в един високопоставен кабинет, че прекалено усърдната работа по това дело е излишна, че всъщност Мухин е един обикновен бандит и който и да е неговият убиец, той, погледнато обективно, е направил услуга на цялото съветско общество, като го е избавил от такава измет, каквато е бил убитият.
Сиротин се оказа схватлив човек. Той напълно се отдаде на другите си дела, а в отговор на всички въпроси на Каверин само безсилно разперваше ръце. Старши лейтенантът пък се опитваше да задвижи всичките си връзки, за да окаже натиск върху Сиротин или да успее да прехвърли делото на друг следовател. Дори направо заявяваше, че има оперативна информация за това къде се укрива Белов. В отговор на което и на него също така директно му бе казано, че престъпността в държавата надига глава и че органите на правосъдието не могат да зарежат всичките си останали дела, само и само за да се занимават с убийството на неговия безпътен братовчед.
Каверин също беше схватлив човек и веднага прекрати всички опити да ускори следствието. Стана му ясно, че някъде горе бяха решили да измъкнат Белов. На простия старши лейтенант от милицията не му беше по силите да възпрепятства това.
И той се примири. Примири се с това, че загуби тази битка. Но само тази битка, ала не и цялата война. Някой ден — Каверин беше сигурен в това — пътищата им с Белов отново щяха да се пресекат и тогава той щеше да го притисне до стената както трябва.
А Саша… Саша си ближеше раните… Тогава, в онова ранно октомврийско утро, Космос все пак рискува и откара приятеля си направо при своите босове. Те не бяха чували кой знае колко неща за Белов, но главното — това, че той беше очистил Мухата, го знаеха. Дали това беше така или не, не интересуваше никого.
Важното беше друго — в противниковата страна, в лагера на люберецката бригада, много хора бяха убедени, че Мухата е получил куршум от Белов. Затова за въпросните босове да приемат беглеца сега, когато физиономията му висеше на всеки стълб, да му осигурят покрив и защита, означаваше не само да влязат във възможен конфликт с властите, но и да хвърлят открито предизвикателство към силния си и опасен конкурент.
Колкото и да бе странно, именно това съображение реши нещата в полза на Белов. Те отдавна имаха търкания с люберецката бригада и сблъсъците заради спорни обекти и територии избухваха едва ли не всеки месец. Конкурентите им се държаха нагло, пренебрегвайки не само предишните им договорености, но и приетите в техните среди правила. Необходимостта да поставят нахалните момчета на мястото им беше напълно очевидна и както се казва, отдавна бе назряла. Впрочем Белов можеше да им послужи като прекрасен повод за голямо и решително разчистване на сметките. При това инициатор на конфликта щеше да стане люберецката бригада, което означаваше, че „общественото мнение“ вероятно щеше да се настрои срещу нея.
Ето защо Белов не само беше приет, но и посрещнат като свой човек.
Той незабавно беше откаран на сигурно място — в едно малко селце на един час път от града — и при него бе докаран лекар. Осигуриха на Саша и постоянна болногледачка — една немного разговорлива жена на около петдесетина години, и още едно момче на име Рязания, за свръзка, дребни поръчения и просто така — за всеки случай.
Раната на Белов не се оказа опасна. След като го прегледа, лекарят констатира, че за щастие, куршумът не е засегнал нищо сериозно и дори се пошегува, като нарече раната му „дупчица от лявата страна“. Щом обработи раната, лекарят остави лекарства, инструктира подробно болногледачката и изчезна.
За Саша се грижеха добре (болногледачката се оказа професионална медицинска сестра), хранеха го като за угояване и той започна бързо да се възстановява. Само след две седмици той се почувства напълно здрав, но независимо от това засега не можеше да напуска убежището си. Принудителното затворничество и безделието го измъчваха, активната му натура жадуваше за действия, но той не знаеше с какво да се захване. Дори нямаше с кого да проведе един смислен разговор — цял месец не се бе виждал с никого другиго освен с болногледачката и Рязания. Впрочем, неговите опекуни също не страдаха от излишна разговорливост.
Да, в началото криеха Белов от всички. Дори Космос и Пчелата не знаеха къде се е окопал приятелят им. Времето за решителната битка с люберецката бригада още не бе настъпило. Трябваше да се подготвят, да съберат сили, да намерят съюзници, затова не биваше да дразнят лъва, преди да настъпи подходящият момент.
А в началото на декември при Саша пристигна на посещение един от онези, които Космос наричаше босове.
Това беше един благопристоен наглед висок мъж на около четирийсет-четирийсет и пет години, плешив, с кръгли очила. Външността му никак не съответстваше на заниманието, на което бе посветил живота си. Според Саша така би трябвало да изглежда някой доцент от институт или лекар, или адвокат…
— Е, Александър Белов, хайде да се запознаем! — протегна му той тясната си, мека длан. — Валентин Сергеевич…
— Саша…
Мъжът, който се представи като Валентин Сергеевич, внимателно разглеждаше малко смутения Белов. Той сериозно се бе подготвил за тази среща, като се бе постарал да научи колкото се може повече неща за него и сега сякаш съпоставяше първите си впечатления с онова, което бе успял да чуе.
Да, мислеше си той, май че всичко, което казват за него, е истина. Той без съмнение е умен, целеустремен, решителен. По природа е призван да бъде лидер. А най-важното е, че в него се долавя силният характер и личността. В него има живец. Такива като него обикновено се превръщат истински приятели. Или в истински врагове.
Пред госта стоеше трудна задача — той трябваше да се вмъкне в мозъка и в душата на това момче и за една вечер да втълпи там онова, което би заставило Белов да стане негов — на Валентин Сергеевич, човек. Той имаше нужда от Саша — поне до предстоящата битка с люберецката бригада. Белов трябваше да се превърне в явна, видима причина за тази битка и присъствието му там просто беше наложително!
Като начало той трябваше да избере правилния тон. От това в крайна сметка зависеше дали начинанието му ще сполучи и дали той ще успее да спечели младежа на своя страна. На този етап не трябваше да греши, налагаше се веднага да улучи целта. След известно колебание гостът широко се усмихна:
— Изглеждаш прекрасно! Казаха ми, че се възстановяваш, дето се вика, не с дни, а с часове, но честно казано, много-много не ми се вярваше, че е точно така. А сега с очите си виждам — истина е, не са ме излъгали…
Белов мълчеше и напрегнато се взираше в радушно усмихващия се мъж. Той отдавна очакваше този разговор. Тъй като гледаше реално на нещата, Саша разбираше, че нищо на този свят не се прави даром и че ще му се наложи да плати за това, че се бяха грижили за него и го бяха скрили от милицията. И, естествено, той изключително много се интересуваше от това каква ще бъде отплатата.
— Да, благодаря, вече съм напълно здрав — вежливо отвърна. — Кажете ми кога ще ме пуснат.
— Да те „пуснат“ ли? — учудено повдигна вежди гостът. — Никой не те задържа тук. Ако искаш, можеш да си тръгнеш още сега. На твое място обаче аз не бих направил това — ти все още си обявен за издирване, Саша…
Белов сведе глава. Мъжът беше прав — къде можеше да отиде? Виж, ако Космос дойдеше тук…
— Какво овеси нос, герой? — подсмихна се гостът. — Какво става, скучно ли ти е сам?
— Скучно ми е — кимна Саша. — А къде са Космос, Пчелата? Защо нито веднъж не дойдоха да ме видят?
— Защото аз им забраних — отвърна Валентин Сергеевич и се намръщи. — Знаеш ли, Саша, това, че ченгетата те търсят, дето се вика, все още е половин беда. Далеч по-лошо е другото — че те търсят приятелите на Мухата. Тези хора са къде по-опасни…
— Но аз не съм го убил!
— Аз ти вярвам. Но те мислят другояче! И ако научат, че ти си при нас, ще стане лошо не само за теб, но и за всички ни. Нали знаеш, че люберецката бригада не обича шегите… — Мъжът свали очилата си и уморено разтърка очите си. — Ние страшно много рискувахме, Саша, когато те приехме.
Белов разбра, че събеседникът му върви към целта. Сега щеше да стане дума за цената на всичко онова, което бяха направили за него тук.
— Разбрах — избоботи той. — Аз… аз ще ви платя за всичко… Не веднага, разбира се… Само ми кажете колко ви дължа.
— Да ни „дължиш“ ли? — отново повдигна вежди мъжът и студено каза: — Не, не си ме разбрал. Аз не укривам бегълците и ранените приятели на моите хора за пари. Това не е моят бизнес.
След като заяви това, Валентин Сергеевич замълча и се извърна. Саша също мълчеше, защото разбра, че е нещо е сгафил.
— Извинявайте… — процеди най-сетне Белов.
— Скъпи мой — меко започна мъжът, — виждам, че не разбираш добре доста неща. Ти си мислиш, че щом ние имаме проблеми със закона, значи сме злодеи и подлеци? Но нали и ти, Саша, също имаш проблеми със закона! Излиза, че и ти си подлец, така ли? — Той сви рамене с недоумение и въздъхна. — Знаеш ли какво, Саша, виждам, че, дето се вика, трябва да си поговорим откровено… Зина! — извика той на болногледачката. — Я ни направи чай…
Започна дълъг и спокоен разговор. Впрочем, това беше трудно да се нарече разговор, тъй като говореше предимно Валентин Сергеевич. Това по-скоро можеше да се нарече лекция по теория и практика на организираната престъпност. Пък и на всичкото отгоре лекторът познаваше много добре предмета си! А и беше доброжелателен, ерудиран и дяволски убедителен.
Разбира се, той започна с историята на предмета.
— … Спомни си, например, знаменитите гангстерски синдикати от времето на голямата депресия в САЩ. Защо се стигна до техния толкова голям разцвет? Ами, защото официалната власт е била слаба и навсякъде са царели униние и хаос! Хората просто са имали нужда от ред и щом правителството не е било в състояние да им го осигури, той бил постигнат с други средства. Разбираш ли? Природата не търпи празно място, затова слабостта на властта в страната се компенсира от онези, които са силни. Те диктуват на обществото своите прости и ясни на всички правила на играта. А сега си помисли дали в момента положението у нас не е същото? Нима дежурният патрул от две мързеливи ченгета е в състояние да въведе ред на огромния пазар? Ами, че ако не сме ние, всякаква сган веднага ще изтрепе всички търговци!
— Видях как на Рижката гара някакви с бръснати глави налетяха на една търговка и Коса и Пчелата…
— Ето! Нали виждаш! — прекъснато, вдигайки важно пръст мъжът. — Да, ние вземаме пари от търговците, нещо повече — ние изискваме те да ни плащат, но ние сме и онези, които им осигуряват ред! Ала нима проблемът е само с тези, бръснатите? Знаеш ли още колко главоболия имаме там? Изглаждане на конфликти, защита от нападения, борба с джебчиите…
— С чуждите ли? — усмихна се Саша.
— С всички! — отсече Валентин Сергеевич. — Ако по пазара шарят джебчии, изчезват купувачите! А след тях — и търговците. Тогава от кого ще вземаме пари? Разбираш ли, Саша, във всяка работа е нужен ред…
— Но тези вземания от търговците… Ами, че те са направо огромни.
— Кой ти каза?! — учудено възкликна гостът. — Те са справедливи. Та нали, ако те изведнъж наистина станат прекомерно големи, търговците веднага ще се преместят на друг пазар! Ами, че това е цяла наука… Знаеш ли, Саша, ние не се свързваме с онези, които работят честно. На нас това просто не ни е изгодно — колко можеш да вземеш от такива хора? А пък да подгрееш някой крадец — в това има смисъл!
— Излиза, че вие сте нещо като Робин Худ? — подсмихна се Белов.
— Не — поклати глава мъжът. — Робин Худ вземал парите от богатите и ги давал на бедните, нали така? А ние вземаме парите от мошениците и ги прибираме за себе си. Нали разбираш: от мошениците — за себе си! — Валентин Сергеевич помълча малко и изведнъж се усмихна. — Спомних си една история… — обясни усмивката си той. — Искаш ли да ти я разкажа?
Белов кимна с готовност. След месеца, прекаран в затворническа самота, разговорът с този толкова интересен събеседник го завладяваше все повече и повече.
— Това се случи отдавна, още по времето на Брежнев. Тогава съм бил на твоята възраст, е, може би малко по-голям. Шеф ни беше… впрочем, това не е важно. По-важното е, че той беше разумен и мъдър човек. Та така, веднъж той отишъл до автомата за газирани напитки, пуснал вътре три копейки и изпил въпросната водичка със сироп. Изпил я и казал: „Защо водата не е сладка, преди беше по-сладка?“ А после помисли, помисли и изпрати нас, младежите, да събираме образци от газираните напитки из целия град. Събрахме ги, проверихме ги и се оказа, че сиропът в тях е почти два пъти по-малко, отколкото е необходимо. На това отгоре — навсякъде, из цяла Москва, схващаш ли? Значи, кой си пълни гушката от това? Правилно — най-главният. Тогава ние започнахме да го следим и му се изтърсихме на гости, когато цялото му семейство беше на почивка в санаториум. Естествено, той отричаше, но и ние не бяхме пионерчета тимуровци! Понатиснахме мръсника и той се предаде! Знаеш ли колко взехме от това началниче? Не всяка спестовна каса разполага с толкова! А най-важното е, че всичко беше чисто! Той, гадината, дори не можеше да се оплаче от нас, защото щяха да пипнат и него самия — „А вие, другарю, откъде имате толкова пари, а?!“ — Валентин Сергеевич се засмя.
Засмя се и Саша — историята наистина беше забавна. И поучителна.
— А знаеш, Сашок, защо ти разказвам всичко това? — изведнъж сериозно попита мъжът. — Ще ми се, когато си отидеш оттук, да имаш правилна и справедлива оценка за мен и за всички нас… Не като за някаква бандитска измет, не като за криминални боклуци, е, не и като за ангелчета, разбира се… Оценката ти трябва да бъде справедлива, разбираш ли?
Белов кимна — беше разбрал.
— И още нещо, Саша… — съсредоточено го погледна в очите Валентин Сергеевич. — Космос ми разказа много неща за теб, пък и аз не съм сляп, виждам що за човек си. С две думи, на нас ни трябват такива хора. Само че те моля да ме разбереш правилно — ти си свободен човек и имаш правото да решаваш съдбата си сам. Нямам нужда от твоите жертви и от отплатата ти за санаториума. Но ако все пак вземеш такова решение, аз ще се радвам, честна дума. — Гостът на Саша стана, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.
— Валентин Сергеевич, а какво е станало с онези американски гангстери по-късно? — попита неочаквано Белов.
Мъжът свали очилата си и погледна събеседника си с любопитство.
— Ама, ти май не си обикновен човек, Александър Белов… Изобщо не си обикновен човек! — шеговито му се закани с пръст той. — Мислиш в перспектива, браво! Ами, гангстерите… Различни неща са се случили с тях. Някои ги е застигнал куршум, други влезли в затвора — за сериозни неща и за дълго, а онези, които били по-умни, станали големи хора! И президенти на големи компании, и банкери, и конгресмени… Всеки си има своята съдба, Саша! Всеки! Както и да е, оздравявай по-бързо! — Подаде му ръка Валентин Сергеевич, погледна часовника си и възкликна:
— Ама, че се заприказвахме с теб!
А на другия ден при Саша дойдоха Космос и Пчелата — карантината му беше свалена. Приятелите му започнаха да го посещават често, едва ли не всеки ден, с тях започна да идва и Фил. На няколко пъти те си позволиха да си направят бурни купони — вярно, без момичета, но за сметка на това с такова количество алкохол, че…
И уж всичко беше наред, докато веднъж Космос не донесе на Белов тревожна новина.
— Шибана работа, Саня — навъсено съобщи той, хапейки по навик устни. — Нямам представа как е станало, но от противниковата страна са успели да надушат кой те крие…
Той наистина нямаше откъде да знае, че изтичането на информацията бе организирано лично от Валентин Сергеевич, защото бе настанало времето за решаващата битка.
— Така-а-а… — загрижено проточи Саша. — Значи трябва да се изпаря оттук?
— Чакай малко, не се гърчи. Знаеш ли, те решиха да не те предават! — не без гордост отвърна Космос.
— Как така? — изненада се Белов.
— Ами, така! Теглиха една майна на онези от люберецката бригада и толкоз! — изсумтя той.
— И какво ще стане сега?
— Ще има голямо разчистване на сметките, Саня… Много голямо…
— Ами, аз?
— Какво ти? Ти си ранен и им е казано да не те закачат — сви рамене Космос.
— Че какво ми е раненото, по дяволите! — избухна Белов. — Отдавна съм здрав като… Какво им става на онези, да не са откачили?
Той наистина беше възмутен до дъното на душата си — как така някой щеше да се бие заради него, а той — здравият и силният, щеше да си седи на топло и сигурно място като стайно цвете в саксия? Не, за това дори и дума не можеше да става!
— С две думи, Косе — отсече Белов, — предай на онези умници, че аз тръгвам с вас!
Саша взе възможно най-активно участие в масовия побой, който се състоя след седмица край един от извънградските мотели. До него, без да пестят сили, се биеха и Космос, и Пчелата, и дори Фил, който не пожела да остане настрани.
Боят беше страховит — с реки от кръв, със счупени ребра, с разбити носове, с потрошени глави… Изпатиха си и Белов, и всичките му приятели, но това вече нямаше никакво значение, защото те постигнаха най-важното — победата!
Врагът беше напълно разбит. След това съкрушително поражение люберецката бригада бе принудена да отстъпи от всички спорни територии и дори нещо повече — тя подари на победителите даже няколко от своите обекти. С две думи, победата беше пълна и неоспорима!
Естествено, Саша бе провъзгласен едва ли не за главен герой на тази малка война, тъй като именно той беше първопричината за битката. Валентин Сергеевич отново надълго и нашироко си поговори с него. Този път разговорът имаше далеч по-делови характер — на Белов му бе направено твърде примамливо предложение за по-нататъшно сътрудничество. Но той и тогава не даде съгласието си — просто обеща да си помисли.
А след още две седмици Валентин Сергеевич помоли Саша за една малка услуга — да отиде заедно с него, Пчелата и Космос на едно местенце. Просто да регистрира присъствие — ей така, за всеки случай. Разбира се, той се съгласи.
Но какво беше неговото учудване, когато пристигнаха… при същия онзи кучкар, който навремето изпързаля толкова безсъвестно Саша, давайки кученцето, което му бе обещал, на друг купувач. При вида на мазната му червендалеста физиономия у него веднага се пробудиха и предишната му обида, и предишният му гняв.
Валентин Сергеевич скромно стоеше настрани, а разговора с кучкаря започна Космос.
— Как е, чичко, добре ли печелиш от кученцата, а? — подмятайки ножа, страховито попита той. — Дали не е време да споделиш припечеленото с добрите хора?
— Ама, какво говорите, момчета? — мънкаше изплашеният до смърт кучкар. — Че какви доходи имам аз? Какво говорите?
Космос го натискаше, Пчелата му даваше рамо, но домакинът увърташе, отричаше и се сучеше… И тогава Белов не издържа и тъй като едва сдържаше яростта си, направи крачка напред и сграбчи мъжа за яката:
— Виж какво, мазна свиньо, ти какво си мислиш — че ние не знаем колко съдираш от хората за тези кученца ли? Как пързаляш хората и как не държиш на думата си? Я плащай, мръснико!
Когато се настаниха в колата, Валентин Сергеевич подаде взетите от кучкаря пари на Белов:
— Ето ти, Саша, и компенсацията за моралните щети! Вземай, вземай, мисля, че приятелите ти няма да имат нищо против, нали?
— Вземи ги, Бели! — добродушно се подсмихна Космос.
— Вземи ги, Саня, вземи ги — кимна Пчелата.
И Саша ги взе.
— Да ти е честито сефтето, Саша — бащински го потупа по рамото босът.
А след още два дни Космос и Валентин Сергеевич заведоха при Белов майка му. Строго спазвайки указанията на Юрий Ростиславович Холмогоров, Татяна Николаевна се бе свързала с една далечна своя роднина — самотна братовчедка на нейния рано починал съпруг. Без да се интересува от подробностите, сиротната лелка веднага се съгласи да приеме беглеца. Майката сподели тази новина със сина си. Според нея това беше идеалният вариант — малко градче в Северен Урал, собствена къща на тихо местенце, почти натурално стопанство… Саша обаче изобщо не изпадна във възторг от перспективата да изчезне от Москва дявол знае къде и да живее при съвършено чужд човек. Той се опита да убеди майка си, че чудесно би могъл да продължи да се укрива и тук, но притеснената за сина си Татяна Николаевна настояваше на своето. Най-неочаквано я подкрепи Валентин Сергеевич.
— Замини, Саша — посъветва го той. — Майка ти е права — покритото мляко котка не го яде! Вярно, засега тук е спокойно, но никой не знае какво ще стане по-нататък.
Скърцайки със зъби, Белов се съгласи и започна да се подготвя за заминаването си. По-точно, заминаването му се подготвяше от други хора — майка му му събираше багажа, приятелите му организираха пътуването, а Валентин Сергеевич връчи на Саша запечатан плик, на който бяха написани само две думи: „За Боцмана“.
— Това, Саша, е един стар мой авер — обясни му босът. — В онзи град го познава всяко куче. Ако имаш проблеми, потърси го, без да се колебаеш. Ще ти помогне с каквото може.
Така Саша попадна в Североуралск. Отначало не излизаше от старата, килната на една страна къщурка в покрайнините на града. Лелята не му досаждаше с въпроси и изобщо не беше разговорлива. При нея наистина беше спокойно и напълно безопасно, но — Боже Господи! — колко скучно бе там. За действената натура на Белов беше направо непоносимо да виси като паяк по цели дни между четири стени. Той вече едва не виеше от убийствената скука, която го побъркваше, и затова започна да се замисля с какво да се заеме.
По обясними причини Саша не можеше да започне работа никъде, но с нещо трябваше да се живее, защото не биваше вечно да виси като храненик на шията на лелята пенсионерка. Тя и без това едва-едва свързваше двата края и всяка допълнителна копейка щеше да им дойде много добре. И веднъж той се реши и тръгна да издири Боцмана.
Появи се пред местните авери с ореола на столичната слава. Естествено, слуховете за масовия побой край мотела извън Москва бяха стигнали и дотук. Затова Белов беше приет с възторг като непосредствен участник в това величаво събитие. Препоръката от Валентин Сергеевич доля масло в огъня — в посланието си босът беше представил Саша едва ли не като главен герой на битката и като някакъв си непобедим Иля Муромец.
Към пролетта Белов вече окончателно беше навлязъл в новата за него работа. Той вършеше същото, което правеха и новите му приятели — събираше пари от търговците по пазарите, гонеше „натрапниците“ оттам, участваше в разчистването на сметки и се биеше, ако това се налагаше…
Все по-рядко го занимаваше въпросът дали всичко това е правилно. Той просто изпълняваше задълженията си и се стараеше да прави това колкото се може по-добре. Да, сега често му се случваше да бъде жесток, но такава беше неговата професия и трябваше да се примири с това. В края на краищата на него и в казармата му се бе случвало да прилага сила, за да въдвори ред и дисциплина! В такъв случай, каква беше разликата?
Към новата си работа, както и към всяко друго занимание в живота си, Белов се отнесе с пълна отговорност. Той се постара да вникне във всички тънкости, не се гнусеше от никакви поръчения, забелязваше всяка дреболия и веднага си вземаше бележка. Този сериозен подход даде своите плодове — авторитетът на Белов сред колегите му — браточки, растеше не с дни, а с часове. Способността му да намира най-добрия изход от всяка забъркана ситуация, решителността му и стремежът му към справедливост бяха оценени от аверите по достойнство. По време на разчистването на сметките неговото мнение понякога тежеше едва ли не повече от мнението на самия Боцман. Той, естествено, изобщо не изпадаше във възторг от това положение, но го търпеше, тъй като не забравяше от кого му бе донесъл препоръката си Саша.
Когато през лятото затъжилите се по приятеля си Космос, Пчелата и Фил се изтърсиха в Североуралск, пред тях застана един съвсем друг Белов — не мечтаещият за далечните вулкани и малкото кутре мастиф юноша, а твърдият, решителен и ловък бандит, дясната ръка на местния тартор, строгият, но справедлив командир на своята малка войска. Космос посрещна тези промени у приятеля си с възторг. През онези няколко дни, които гостите прекараха в Североуралск, той успя да досади на цялата компания с проектите си за бъдеща съвместна дейност в столицата.
Щом се върна в Москва, Белов веднага беше включен в работите на Космос и Пчелата. Вече не се налагаше нито да го уговарят, нито да го учат — думата си бе казал уралският стаж, за който той получи оценка „отличен с плюс“. Сега вече самият Белов можеше да обучава всеки. И скоро някак от само себе си стана така, че Саша оглави техния не чак толкова голям отбор. Не защото се стремеше към това, а просто защото никой от приятелите му не оспорваше първенството му. Те обсъждаха всички важни въпроси заедно, но Белов винаги имаше последната дума. В това нямаше нищо странно и нищо ново — в тяхната компания това беше прието още от ученическите им години.
С течение на времето отборът им укрепваше, идваха нови хора, авторитетът и влиянието на бригадата им избуяваха като наторени. По пазарите на Северна Москва май не остана нито един търговец, който да не бе чувал за Белов.
Впрочем, повечето му познати вече го наричаха по друг начин — Саша Белия. С леката ръка на Космос това име започна да се носи от уста на уста и се превърна във визитна картичка на цялата им бригада.
Измина половин година, откакто Белов се бе върнал в Москва, и постепенно той започна да осъзнава, че те отдавна вече бяха надраснали ролята си на придворните момчета на Валентин Сергеевич. Саша все по-често се замисляше как да се измъкне от втръсналото им опекунство на одъртяващите „босове“. И тук работата не беше само в припечелените пари, по-голямата част от които отиваха за босовете. Просто на него му бе омръзнало да работи, съобразявайки се някого, искаше му се да решава всичко сам.
Ако искаш да постигнеш своето, бъди силен. Тази проста истина Белов бе усвоил отдавна. И той започна да събира сили. Първо повика в Москва няколко яки и сигурни момчета от Североуралск — те съставиха ударното ядро на неговата група. След това започна да набира нови хора от местните. Като при това не вземаше под крилото си всички наред, а веднага отпращаше хулиганите, които се въртяха около престъпния свят, и предпочиташе по-солидни хора, за които беше желателно да са изкарали казармата. Пред бригадата предстояха сериозни неща и Саша избираше изпълнители, които да отговарят на тези замисли.
Най-сетне реши, че моментът е настъпил. Разговорът с Валентин Сергеевич беше тежък. Босът, който не бе очаквал такова развитие на нещата, крещеше, пръскаше слюнки и наричаше Саша какъв ли не. Но под прозорците му в пълен състав стоеше бригадата на Белов и той нямаше как да не се съобрази с тази реална сила.
Нито единият, нито другият имаха нужда от война и след дълъг и изтощителен пазарлък страните стигнаха, както тогава бе казано, до консенсус. Оттук нататък Белов трябваше да заделя пари за „босовете“ само от досегашните пунктове. Всичко останало, което той намираше сам, вече изцяло оставаше за тях.
Това беше победа. От радост Саша и приятелите му вдигнаха страшен купон. Веселбата мина всякакви граници, шампанското се лееше като река, сладките девойки неспирно се кискаха, но в самия разгар на гуляя Саша изведнъж посърна. Той за пореден път се сети за Оля.
Белов често си спомняше за нея, много по-често, отколкото му се искаше, особено напоследък. Всъщност никога не я бе забравял — нито по време на уралското си заточение, нито по-късно — в Москва, ала все не се решаваше да направи опит за възстановяване на познанството им. Кой беше той за нея? Първо — престъпник, обявен за издирване, сетне — дребен бандит, който тарашеше търговците…
Ала сега! Сега нещата стояха другояче. Той си имаше собствена работа, макар и немного законна, но за сметка на това — доходна! Сега вече можеше да опита… И макар Саша сериозно да се боеше, че няма да го допуснат дори до прага й, той реши: „Да става каквото ще, но на тази проточила се история трябва да се сложи край!“ Ако и сега го отхвърлеха — какво пък, тогава той щеше да се опита да заличи цигуларката от съзнанието си веднъж и завинаги!
На другия ден, избръснат до синьо и ухаещ на скъп одеколон, той се приближи с новичкото си беемве до познатата вила. Саша излезе от колата с разкошен букет бели рози в ръка и се приближи до портичката. Оставаше му само да натисне бутончето на звънеца.
И в този момент внезапно го обзе странна, необяснима плахост. Той се колебаеше, сякаш бе пъпчив пубер, който не се решава да обезпокои обекта на своето обожание. За да се съсредоточи и успокои, Саша запали цигара и се обърна настрана.
Затова не забеляза как покрай прозореца се мярна лицето на Оля, как то разцъфна в радостна усмивка и как тя хукна към вратата.
Само чу зад гърба си:
— Саша!
Той веднага се обърна — от къщата към портичката срещу него се носеше Оля.
Саша се втурна към нея и се натъкна на вратата. Момичето вече трескаво дърпаше резето, но то все не можеше да се задвижи…
Най-после портичката се отвори и изпускайки букета, Саша тромаво прегърна момичето през раменете.
— Оля, аз…
— Всичко зная! — радостно се смееше тя, притискайки се до рамото му. — Ти не си виновен за нищо, това е било грешка…
— А ти как разбра? — смутено шептеше Саша.
— Попитах в милицията — бързаше да му обясни всичко наведнъж Оля, — отначало мислели, че си ти, но после се изяснило, че е станала грешка… Всичко е било грешка, и онази ужасна стрелба, и… Господи, но защо те нямаше толкова дълго?
Шашнатият, смутен и безкрайно щастлив Саша се засмя:
— Бягах като заек! Та те ме търсеха, Оля, какво си мислиш?
— Хайде да вървим, да вървим вкъщи, студено е… — Оля го хвана под ръка и го поведе към вилата.
През този ден те разговаряха до късно през нощта и все не можеха да се наговорят. Саша с изумление научи, че Оля бе изпаднала в същото необяснимо състояние, в което се бе намирал и той. Колкото повече време минавало от тяхната първа и единствена среща, толкова по-често тя си спомняла за „вулканолога“. Толкова много искала поне още веднъж да се види със Саша. И дори фактът, че цялата милиция в страната издирва това момче, не изглеждал на Оля като непреодолимо препятствие за тяхната среща. За няколко месеца отговорът на въпроса „може ли тя да се среща с престъпник“ от категорично „не!“ се трансформирал в уклончивото „зависи с какъв престъпник…“ и стигнал до твърдото убеждение: „Да, най-важното е да се срещна с него, а пък сетне ще го направя човек!“
А след още половин година Оля направила справка за него в милицията чрез свои познати. Отговорът я втрещил — всички, абсолютно всички обвинения срещу него били снети! Оказало се, че тя е отхвърляла един напълно невинен човек.
Ето защо Саша беше посрещнат не само с нескрита симпатия, но и с разкаяние. И от този благословен ден нататък техните отношения отхвърлиха задръжките и като държан на въже жребец се понесоха в бесен тръс напред — към сватбата!
Най-сетне стигнаха. Фашисти край Москва! Двамата офицери на мотоциклета се движеха бавно по междуселския път край Москва, сякаш си бяха у дома. Единият от тях, който караше мотора и носеше кръгли очила, с всички сили впи ръце в кормилото, опитвайки се да запази равновесие по разбития улей. Вторият — офицерче с белег на лицето и хъшлашки килната настрана фуражка, високо и малко фалшиво огласяше цялата гора с песента „Мили мой Августин“. Май беше пиян — или от шнапса, или от пролетния въздух на Русия.
„Ах, майн либер Августин, Августин, Августин! Ах, майн либер Августин, Августин, Августин“ — чуваше се надалеч гласът му, който плашеше птиците и нарушаваше тържественото спокойствие на природата.
— Тези мръсници! Ще ги изпозастрелям! — дрезгаво прошепна на приятеля си руският партизанин с ушанка и очила, чиято рамка беше омотана с бинт, и здраво стисна ръчката на адската машина. Народните отмъстители се криеха зад хълмче, причаквайки фашистите, които бяха станали ужасно нагли.
Внезапно вдясно от тях зад боровете се показа табелка с надпис „Achtung! Partisanen!“. Нашествениците дори не разбраха въпросното предупреждение. Късно е, подли фрицове!
Очилатият партизанин решително завъртя ръчката на адската машина. Оглушителният взрив изригна стълб от пламъци, изхвърляйки в негостоприемното руско небе немеца, който така и не успя да допее песента си, както и неговото приятелче. От кълбетата дим на поляната изскочи пламтящият мотоциклет, но вече без пътниците.
А окупаторите, които в миг се превърнаха в най-обикновени руснаци, увиснаха над земята, полюлявайки се и гонейки дима с ръце. Предпазните въжета, здраво закрепени за скритите под униформите им пояси, бяха успели в последния миг преди взрива да издърпат несъобразителните „немци“ от седалките.
— Леле майко, къде съм? — изхриптя мотоциклетистът с кръглите очила.
— Иванич, как си? — отвърна другия.
— Май съм добре, а ти?
— А… — махна с ръка „Августинът“ с белега на лицето и се разкрещя с гласа на Фил: — Слава, мамка ти, колко пъти да ти обяснявам! Трябваше да взривиш мотоциклета под предното колело! Хайде, свали ме!
Всичко това изглеждаше доста забавно, но на Фил като че ли не му беше до смях. Той не обичаше да изпада в глупаво положение, особено днес, когато беше поканил момчетата да наблюдават снимките.
В крайна сметка с помощта на асистента и на едно „да ти таковам майката“ Фил и колегата му се озоваха на земята.
Фил продължаваше да се ядосва и щом почувства почва под краката си, най-сетне успя ясно да изрази претенциите си към Слава — този, който отговаряше с главата си за изпълнението на каскадата:
— Ама, нали се разбрахме, че още щом първото колело се завърти, веднага ще взривиш! — В момента Фил изглеждаше като обиден юноша.
— Това е положението, вече нищо не може да се направи — потупа го по рамото асистентът.
— Абе, всичко си беше наред, добре стана — отговори непоклатимият като танк Слава.
В същия миг от гъстия лютив дим се разнесе гласът на режисьора, който изобщо не се вълнуваше от протичащия в момента разбор.
— Мама му стара! Я колко дим направихте пак! Казах ви, че димът трябва да е по-малко! — Ала заедно с това, в гласа му се долавяше и удовлетворение: сцената бе заснета и като че ли всичко беше наред. Останалото щеше да се изпипа при монтажа.
Фил изглежда също се поуспокои и както често му се случваше в стресови ситуации, изпита ужасен пристъп на глад:
— Юсуп Абдурахманич! — изрева с цяло гърло, като се стараеше да го чуят от другата страна на все още димящата поляна. — Кога е обедът?
Малко встрани от снимачната площадка, през която асистентите бързо мъкнеха всевъзможен снимачен инвентар, беше спрян познатият линкълн, а зад него стояха вечният шегаджия Пчела, много сериозният Космос и усмихващият се на нещо свое Саша Белов.
— Пичове, как сте, гладни ли сте? Искате ли да обядвате? — Фил се опитваше да отгатне по лицето на Саша дали не е изглеждал твърде глупаво, висейки от дървото. В същото време се гордееше с участието си в снимките.
Саша едва забележимо му кимна, но в този момент към Фил с искрящи от възбуда очи се хвърли Космос и само дето не го сграбчи за ризата.
— Фил, знаеш ли какво — започна той. — Слушай, я ме запознай с режисьора. Може би и ние ще свършим работа. Абе, нали знаеш, ще се престорим, ще се направим на артисти. Какво толкова — абе, ще наритаме някого, нали знаеш, а? — Коса грабна фашистката фуражка и като я хвана превзето за лакираната козирка, я нахлупи на главата си. Очевидно така страшно много се харесваше.
— Добре, де, разбрахме се — каза и малко снизходително се подсмихна Фил, а след това напълно сериозно, дори с известно недоволство добави: — Я остави фуражката.
Но Космос престана да се интересува от фуражката, защото вече си представяше себе си — красавеца, на екрана:
— Трябва да ме вземат в киното! — пръскаше се от възторг той.
— Сеня, обади се на Птиченко! Къде е обядът? — Точно в този момент бузестият, закръгленичък и в същото време много енергичен режисьор с килната назад зелена шапка попадна в полезрението на приятелите.
— Андрюша, може ли за момент? — подвикна Фил, насочи се към него и махна с ръка на момчетата — един вид — елате и вие. Той знаеше, че сега на режисьора не му е до никого, но пък не можеше да не изпълни молбата на приятелите си. — Това са моите приятели — усмихна се, побутвайки напред Космос.
— Космос — протегна ръка младежът.
— Много ми е приятно, Андрей — отвърна режисьорът, стисвайки ръката му и дори не мигна, когато чу странното име.
— Виктор — Пчелата се усмихна с всичките си трийсет и два карата.
В този момент към тях се приближи една също така закръгленка като режисьора асистентка с новичка табелка от шперплат, на която се четеше познатият надпис „Achtung! Partisanen!“.
— Как е? — искаше й се незабавно да получи оценка.
— Прекрасно! Също като през четирийсет и първа година! — подхвърли Андрей, връщайки се към довършването на процедурата по запознанството.
— Александър. — Леко наклонил глава, Саша Белов съсредоточено и с интерес разглеждаше режисьора.
Но Космос вече го бе хванал за канарче, държеше го под ръка и го водеше към самотно стърчаща еличка.
— Режисьорът е много забавен — усмихна се Саша и се отправи към линкълна.
С крайчеца на окото си той наблюдаваше как Космос размахва дългите си ръце и обяснява нещо на унило пристъпващия от крак на крак режисьор.
— Е, момичета, някоя от вас ще ме нахрани ли най-сетне? — настояваше Фил, настанявайки се удобно на предната седалка на линкълна.
— Какви момичета, а? Къде са момичетата? — развълнува се Пчелата.
Но Фил не отговори, тъй като в този момент в ръцете му вече димеше купичка с някакво ястие, което приличаше или на храна, или на варено месо с булгур. Той лакомо омиташе това съмнително блюдо.
— Е, пичове — дотича възбуденият Космос, — разбрах се с него. Ще се снимаме — съобщи той, сякаш вече всичко беше решено.
— Пред хотел „Интурист“ — прихна Пчелата.
След секунда, когато най-сетне всички схванаха за какво става дума, към него се присъединиха и останалите. Единствено у Космос май все още се бореха две чувства — възторгът и обидата на непризнатия артист.
Фил продължи да лапа своята кучешка храна и философски се оплака:
— Абе, навсякъде е бардак. Дори и в киното. Друго нещо са фашистите — направи някакъв много сложен завой мисълта му. — Тука взех от режисьора „Моята борба“, да я прочета… — Погледна нагоре и изрецитира прочувствено и почти тържествено: — „И тогава мечът започва да изпълнява ролята на плуг, и тогава кървавите сълзи на войната напояват цялата земя“… Навсякъде цари орднунг унд арбайтен — завърши назидателно.
— Аха — ехидно се обади Пчелата, — а пък ние тях с този орднунг ги арбайтнахме… — Похотливо премлясна и откровено до неприличие показа как точно сме ги „арбайтнали“. — И Хитлер — капут! — завърши доволен.
Смеейки се, Саша Белов изведнъж си спомни срещата с дългокосия каскадьор Александър, благодарение на когото Фил бе станал толкова заклет кинаджия.
Още щом се върна от уралското си заточение и след срещата си с Оля, Саша се обади на Александър. Същият Александър, с когото отначало не можаха да си поделят кученцето.
Белов беше двойно благодарен на Киншаков, ако подобно чувство изобщо можеше да се определи математически. Той почти се бе сбогувал завинаги с кутрето и не можеше да си намери място, когато Александър на практика му подари това „кученце на раздора“ и по този начин показа, че е великодушен и почтен човек.
Ала съдбата се разпореди така, че на Саша не му беше до кучето. Александър беше единственият човек, на когото той би трябвало да върне кутрето, за да го възпитава. За щастие, приятелите му се погрижиха за това.
Всъщност на Саша не само му се искаше да види колко е пораснал „неговият“ пес, но и да се срещне с този човек, който си остана загадка за него. Разбира се, той гледа няколко филма, в които Александър Киншаков беше и постановчик, и виртуозен каскадьор. Гледа и още един филм, в който Александър играеше ролята на бизнесмен, сражаващ се, общо взето сам, с цяла бригада бандити. И побеждаваше! И най-странното бе, че макар вече да знаеше как в действителност се извършват подобни кървави разправи, независимо от всичко Саша не можеше да не повярва на съвременния супермен, създаден от Киншаков. Толкова убедителен беше той. В киното. Дано Господ го пазеше да не се сблъска с всичко това в реалния живот.
Явно Александър го позна по гласа и още преди Саша да успее да се представи, каза:
— Ела, ела, приятел. Отдавна те чакаме.
Александър живееше в селището на кинаджиите близо до летище „Внуково“. Неговата къща се открояваше сред другите вилни постройки не с размерите си, а с някаква изискана простота. Тя се намираше в дъното на един доста обширен терен и с нещо напомняше едновременно и за приказна колибка с островръх покрив, и за кула на средновековен замък — вторият й етаж беше заобиколен от балкон, който приличаше на бойница, предназначена за стражата.
Щом излезе от колата, която бе спрял пред портичката, Саша видя в двора вдясно от къщата Александър — беше гол до кръста, а в ръцете си държеше лопата. Киншаков разчистваше пътечката, която водеше от прага към една зелена кръгла беседка.
— Александър Иванович! — радостно подвикна Белов.
— А, здрасти, приятел! Качи се на верандата, ей сега ще дойда. — Той довърши работата си, направи едно-две дихателни упражнения и бързо се отправи към госта си. — Я колко си пораснал! — протегна ръка той с радостна усмивка.
— В какъв смисъл? — изненада се Саша.
— В пряк, аз съм прям човек. Когато се срещнахме за пръв път, ти приличаше на разсърдено таралежче, готово всеки момент да си покаже бодлите.
Внезапно вратата, която водеше към къщата, затрепери, сякаш на една определена част от имота на Александър Иванович бе започнало земетресение със сила близо пет-шест бала.
— Вулкан се събуди — подсмихна се домакинът и отвори вратата.
Тресящото земята съществото на име Вулкан се изтърси на верандата с всичките си седемдесет килограма, четирите си лапи и набръчканата си олигавена муцуна.
— Вулкан, Вулкан! — клекна на колене Саша.
Песът като че ли веднага го позна и квичейки като паленце, радостно олигави бившия си стопанин.
— Благодаря ви, че не сте сменили името му — трогна се Белов и вдигна очи към засмения Александър.
— Че как иначе, друже. Името не се дава току-така. Нали, Вулкан?
Кучето отговори с доволно ръмжене, опитвайки се да се промуши точно между двамата мъже.
— Виждаш ли какъв характер има? Той просто винаги трябва да бъде център на вниманието. Общо взето, израсна като строго, но добро момче. Пазач е, а също е и добър защитник, но току-така няма да влезе в бой. Идеален представител е на породата мастиф, което потвърдиха и две кучешки изложби. Той е победител за породата си и сред кутретата, и сред възрастните екземпляри. А сега вече му търсим и дама. Хвърлили сме око на една-две първокласни кучки, нали, Вулкан? Тъй че, Саша, ако си се върнал към уседналия начин на живот, първото кученце ще е твое.
— Тъй да бъде — кимна той.
Домакинът се зае да прави кафе, а през това време Саша разглеждаше медалите, шарените дипломи на различни езици и купищата снимки, на които Александър Иванович се бе фотографирал с хора, чиито лица младежът познаваше само от телевизията. Това бяха актьори, водещи на телевизионни предавания и някои от най-известните политици.
— Това са предимно мои ученици. Или приятели, което на практика е едно и също — обясни Александър, улавяйки погледа му.
— Страхотно — възхити се Саша, докато галеше Вулкан, който не се отделяше от него. — А сега снимате ли се някъде?
— В момента — не. Консултант съм на три филма. Единият е за Великата отечествена война, другият е за средновековието, а пък третият — е-хе, действието се развива в далечното бъдеще. Тъй че не скучая. А освен това се опитвам да получа и един сценарий, в който действието се развива в два времеви пласта. В съвременността и в Ирландия в навечерието на приемането на християнството.
— Тоест за келтите?
— За тях, а също и за нас с теб. Колкото повече навлизам в материала, толкова повече разбирам, че се променят не толкова хората, колкото декорите. Различават се само житейските обстоятелства и съвсем малко се променят традициите. Я си представи дали само преди няколко години на някого дори би могъл да му се присъни кошмарът, че в нашата Русия в края на двайсети век ще се намерят умници, които на практика буквално ще възродят извършването на човешки жертвоприношения. При това са взети именно от келтските традиции, които се отличават с голяма жестокост. В основата на филма са залегнали реални факти!
— Ама какво говорите, за истински жертвоприношения ли става дума?
— Именно, и то в централните провинции на страната. В Калужска област. Сега много хора си играят на митове, а и не просто си играят.
— Идиоти — каза Саша, — ръцете трябва да им откъснат на такива… Правят се и те на друиди, на духовен елит, мамка им. Но въпреки всичко аз уважавам келтите. Тогава и времената са били различни.
— Времената винаги са различни. По свой си начин. А ти как си? С какво смяташ да се занимаваш?
— Че с какво се занимават всички сега? — сви рамене той. — С някакъв бизнес.
— Какво пък, няма лошо. Макар да не е безопасно.
— Знам — усмихна се Саша.
— Е, ако има нещо, ако ти трябва някаква помощ, потърси ме, друже.
— Благодаря ви, Александър Иванович. Засега се справяме със собствени сили. А във връзка с вашата специалност имам една молба към вас.
— Казвай.
— Имам един приятел. Валера Филатов, бивш боксьор. Той е спортист и добър човек. Изхвърлиха го от спорта, а пък няма къде да си дене енергията. Може би ще стане каскадьор? Не знам дали прилича на келт, но за ариец или за бандюга ще мине.
— Изпрати ми твоя боксьор. Току-виж наистина свършил работа. И ти недей да изчезваш. Обаждай се, идвай тук.
Така Фил стана по съвместителство и артист.
Саша хвърли последен поглед на суетнята по снимачната площадка. Време беше да слязат на грешната земя, че тук май всички витаеха в облаците. Артисти!
— Ето какво си мисля, браточки — каза той и усмивката му угасна. — С автосервизите всичко е ясно. Къде имаме дял по северните пазари — на Рижкия, на Петровско-Разумовския и на още някои. И какво ни дават те?
— Парче хляб с масло — сви рамене Космос, без да разбира накъде бие Саша.
— И какво друго?
— Проблеми — подсмихна се Пчелата, който интуитивно се досети какво има предвид приятелят им.
— Точно така. Ние имаме ужасни проблеми с гамените, с ченгетата, със съдружниците, с взломаджиите, с цялата тази измет, а всъщност получаваме пръжки. И от тази гледна точка никой не ни уважава.
— Е, не е чак така, Саня — обиди се Космос.
— С две думи, братлета, ето какво искам да кажа. Трябва да се издигаме. Защо при еднакви условия на труд например със солнцевските бригади, ние получаваме пет пъти по-малко? — Саша огледа приятелите си.
— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос на въпроса Космос.
— Защото е време да променим политиката си. Както е казал Дън Сяопин, нека да разцъфнат сто цветя.
Огребвайки с лъжицата остатъците от своята съмнителна храна, Фил сериозно констатира:
— Тузарите няма да ни дадат цветята.
Приятелите се спогледаха: май че Фил още не бе излязъл от образ или пък лошо бе ударил главата си по време на последната каскада.
— А как стоят нещата с компютрите? „Еста“, „Видикон“, „Омега“ — из района има поне десет такива фирми, които можем да споходим — включи се Космос.
Пчелата мълчеше и това доста ясно подсказваше, че в главата му съзрява някаква идея. Леко извърнат настрани, той правеше с пръстите на дясната си ръка бързи странни движения, сякаш се опитваше да улови във въздуха тъничка нишка, която щеше да отведе цялата им група до отговора на главния въпрос на всички времена и народи: а сега какво?
— Компютрите са хубаво нещо — замислено рече Саша. Той потропа с пръсти по капака на колата като по компютърна клавиатура. — Само че бумът им скоро ще отмине. Ще излети като дим през комин. Най-много още година, година и половина.
— Ама, Бели, ти май сам не знаеш какво искаш — Космос недоумяващо разпери ръце.
И в този момент Пчелата узря, по-точно — идеята му:
— „Курс-Ин-Вест“ — на срички и почти сладострастно изрече той.
Космос подсвирна:
— Ама, че залиташ.
— Че защо да залитам? — наежи се той. — Те току-що набраха скорост, хората казват, че още никой не ги е поел.
— За какво говорите, братлета? — оживено се поинтересува Саша.
— За малкото предприятие „Курс-Ин-Вест“ — започна да рецитира урока си Пчелата, сякаш стоеше пред учител. — Артурчик Лапшин, моят бивш съсед. Преди един месец се нанесе в нов офис на булевард „Цветной“. Компютри, недвижими имоти, цветни метали. Има само един проблем — не е ясно как постигна толкова много.
— Сигурно е от комсомолците. Интересно. Много интересно. — Саша прехапа устни и като че ли започна да го обзема онова еуфорично настроение, което винаги се пораждаше у него преди „голяма битка“. С две думи, набра кураж.
Запознат с тази му черта, Космос се опита да го охлади.
— Знаеш ли, Саша, по-добре синигерче в ръцете, отколкото гълъб в небето — не много уверено и като скоропоговорка измърмори той. И почти се примири с факта, че независимо от всичко работата щеше да стане, след като Белов вече бе захапал въдицата. Затова махна с ръка и едва не удари по носа Пчелата. — Щом на теб ти е все тая, оправяй се сам.
— Става. Да вървим — твърдо изрече Саша и отвори вратата на линкълна.
Както почти всеки предприемач Артур Лапшин обичаше да разказва колко трудно е започнало всичко. Как в разгара на преустройството, веднага щом поразхлабили административния юлар и разрешили да се създават кооперации, той смело се хвърлил с главата надолу в тази все още никому неизвестна бездна. Недвусмислено намекваше, че за разлика от много други, които бяха започнали с производството на най-различни самодейни стоки за масова употреба, той с присъщите му размах и предвидливост влагал парите си в разработването на всевъзможни научно-производствени проекти. А в действителност в момента, когато вече на всички умни хора им беше ясно какво ще стане със съветската власт, той — тогавашният комсомолски секретар на военнопромишления научноизследователски институт, бе извикан от един сериозен другар в градския комитет на партията, който му обясни с какво трябва да се занимава.
Артур Лапшин оглави един от така наречените „Центрове за научно-техническо творчество на младежта“, които бяха създадени из цялата страна под егидата на комсомола, а всъщност представляваха истински фабрики перачници за изпиране на партийни пари.
Естествено, не можеше да бъде отречено и наличието на известен организационен талант у бившия комсомолски секретар. Не бива да си слагаме грях на душата, защото освен всичко това той беше и късметлия — в страшната бъркотия в края на осемдесетте години много бойци дори от стройните комсомолски редици не можаха да издържат на предния пост: някои се превърнаха в обикновени крадци, бяха застигнати от куршум или принудени да се крият в чужбина. Други изгубиха доверието на високопоставените другари и трябваше да излязат на улицата. А трети, както често се случва в живота, излетяха нависоко и след това паднаха толкова ниско, че се разориха съвсем и така се пропиха, че вече нямаха никакъв шанс да се изправят на крака.
Не, Артур беше хитър човек, пък и винаги се стараеше да намира общ език с онези, от които зависеше в една или друга степен. И обикновено успяваше. В последно време беше станал напълно независим от своите бивши опекуни. Естествено, като всяка добре развиваща се фирма той имаше и бандитска закрила.
Но и тук късметлийчето Артурчик пипна добра ръка. По времето, когато „покровителите“ на много от неговите колеги бизнесмени ставаха нагли до безчувственост, поставяйки на практика неизпълними условия, защитниците на Артурчик се държаха с него едва ли не интелигентно. Понякога дори самият той се изненадваше, че в техния тандем Артур все пак свири първа цигулка. Но предпочиташе да обяснява този феномен със собствения си предприемачески и дипломатичен талант.
През последната година фирмата „Курс-Ин-Вест“ набра огромна скорост, спечелвайки доста пари от препродажбата на големи партиди компютри. Но едва напоследък, когато опекуните показаха на Артур истинската златна жила, свързана с доставката на стратегически метали, той разбра, че фактически се е качил на самия връх. Сега можеше да наблюдава отвисоко приятелите и колегите си. Богът на търговията Меркурий явно закриляше всичките му начинания.
Офисът на „Курс-Ин-Вест“ беше оборудван по последната дума на съвременната техника. Всеки посетител, който видеше истинските дъбови врати, изящната италианска мебел, немските небесносини кожени кресла, новичката офис техника и дългокраките секретарки, никога не би допуснал, че само преди няколко месеца в това помещение на първия етаж на старинната къща на булевард „Цветной“ бе настанена организацията на хората с увредено зрение. Естествено, тогава всичко тук напомняше за традиционно съветско учреждение и дори крушките не светеха навсякъде. Освен това се носеше онази специфична миризма, чието определение не е възможно да бъде открито в нито един речник. Гражданите със слабо зрение се оказаха и със слаби нерви, та затова проблемите със собствеността се разрешиха лесно. Тъй че нещата вървяха добре. И най-вече — все по-нагоре.
Охранителят Кокошкин чак подсвирна, когато видя как до оградата спря един линкълн с безумен цвят. Зад него паркира нова лада. На Кокошкин тази работа никак не му хареса, особено след като от чуждестранния автомобил се изсипаха трима младежи с нагло ухилени физиономии, защото това според него не предвещаваше нищо добро. От ладата излязоха още трима, които останаха настрани. Първите трима спряха пред оградата точно срещу Кокошкин. Той намести гумената палка от лявата си страна и бавно тръгна към тях:
— Кого търсите?
Пчелата огледа спретнатата черна униформа на охранителя и уверено отговори:
— Кажи на Артур, че Витя Пчьолкин е дошъл.
— Почакайте малко — подчертано вежливо каза Кокошкин и се отправи към будката на дежурния. Охранителят едва сдържаше раздразнението си — не ги обичаше той тия млади и нагли момчета.
Пет минути по-късно, след като се обади, където трябва, Кокошкин излезе и се спря пред будката на дежурния на пет-шест крачки от решетката на вратата.
— Влезте — кимна на посетителите, които тъй и не му станаха симпатични.
— Какво, да не би отварянето на вратата да не влиза в задълженията ти? — ехидно, но съвсем миролюбиво се поинтересува Пчелата. Не се ядоса, защото още не беше време за това.
Прескочи през ниската ограда, сам дръпна резето и нахаканата троица се отправи към арката, зад която всъщност се намираше офисът.
Само Фил се спря до охранителя, когато се изравни с него. Пусна една притворно любезна усмивка и докосна с два пръста табелката на гърдите му.
— Долу ръцете! — наежи се Кокошкин.
Фил също реши да не го предизвиква и сравнявайки снимката с лицето на оригинала, съвсем миролюбиво констатира:
— Прилича си. Идвам, идвам — подвикна на подканящите го младежи.
Те преминаха по чисто преметения двор, запълнен със скъпи коли, и буйната енергия, същият онзи кураж, който толкова лесно и с кеф изпитваше Саша, обхванаха и Пчелата, и Фил. Сега те се чувстваха като онази сила, срещу която никой и нищо не може да устои…
При Артур дотича Хлебников — един от неговите заместници.
— Артур Вениаминич, подпишете, моля ви! — захленчи той, подавайки на шефа си червена папка с някакъв лист в нея.
— Мамка ти! — изруга Артур. — Колко пъти съм ти казвал да даваш всички документи за подпис до десет часа. — Въпреки това парафира листа. Работата преди всичко. Кой дявол бе домъкнал този кретен сега! — Кого виждам! Витя! — с престорено радушие възкликна той, разпервайки ръце, но така и не прегърна стария си познат.
Вместо него този ритуал довърши Пчелата: той хвана пълничкия Артур за раменете, рязко го дръпна към себе си и почти моментално го отблъсна. Втрещеният Артур учудено замига, но старият му познат така и не му позволи да се опомни и дръпна един-два пъти вратовръзката му в хавайска разцветка:
— Отдавна не сме се виждали, Артурчик. Доста си се напомпал.
— Ям си моите пари. Не съм като някои — не много сполучливо си върна за шегата домакинът.
По нервните движения на Артурчик не беше трудно да се досетят, че той ужасно бързаше, затова те трябваше спешно да го сграбчат за тлъстите месища и да го подложат на санитарна обработка.
— Запознай се: Саша, Валера — представи приятелите си Пчелата.
Артур се усмихваше смутено, машинално стискаше ръцете им и кратко се представяше:
— Артур… — Той веднага разбра, че в този случай не е подходящо да се представя като Артур Вениаминович.
— Радвам се да се запознаем, Артур. Много съм слушал за теб — доста доброжелателно рече Саша, отмествайки поглед от бягащите очи на Артур към мъжете, които разместваха някакви кашони в дъното на коридора.
— А пък аз не съм чувал за теб — продължавайки все още да се усмихва, каза предприемачът. Не разбраха дали се шегува, или е сериозен.
Сложи ръка през раменете на Пчелата и буквално го избута напред, след това погледна Саша и Фил и почти заповяда:
— Да вървим в залата за преговори. Разполагам с много малко време.
Неканените гости се настаниха в кожените кресла около дългата маса. Артур огледа младежите. Ситуацията започваше колкото да го забавлява, толкова и да го ядосва:
— Момчета, не ви предлагам чай и кафе. Трябва да тръгвам.
— Благодаря, ние вече пихме бира с чирози — отвърна Фил, лениво почуквайки по капака на таблата, която беше оставена в ъгъла на директорското бюро, отрупано с какви ли не модерни канцеларски джунджурии.
В един от ъглите на стаята за преговори, близо до прозореца, имаше шкаф от червено дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени разнокалибрени бутилки. Срещу него се възправяше окован в броня рицар, а всички белези на средновековните му доспехи подсказваха, че тя е истинска.
Артур вече започваше да нервничи. „Ама, че досада“ — изруга наум и погледна часовника си. А на глас добави, опитвайки се да запази пълно спокойствие:
— Какво става, Витя, доколкото разбирам, имате някакъв въпрос към мен. Хайде, казвайте… — нетърпеливо извика. — Да, идвам, идвам! — със съвсем друг, едва ли не нежно-извинителен тон изрече той в телефонната слушалка. — След петнайсет минути ще съм при вас.
Саша опипа тапицерията на креслата, преценявайки качеството й сякаш бе купувач на пазара:
— Хубава кожа. Като в купето на беемве. Артур, ти каква кола караш?
Предприемачът се наведе към него и злобно изсъска:
— Ами, излез навън, Саша, и виж.
Докато Белов мълчаливо разглеждаше предприемача като микроб под микроскоп, Фил зае най-удобната позиция за преговори, настани се в креслото като Белмондо във филма „Великолепния“ и само дето не качи краката си на масата.
— Както кажеш, Артурчик — мило му кимна Саша. — Само че преди това ти погледни ей тук.
Артур едва успя да се залепи за облегалката на креслото, инстинктивно прикривайки лицето си с длан от профучалия почти на сантиметър от носа му огромен боен нож.
— Какво е това? — престори се на учуден Саша.
— Нож — отговори Фил, спокойно сви рамене и в същия миг отново метна чудовищното оръжие пред лицето на вцепенения предприемач. И още веднъж. И още веднъж. Ножът беше от онези, с които ходеха на лов, по време на който се канеха да убият, ако не мечка, то поне лос. Да се разкраси нечия физиономия с него беше фасулско и дори приятно занимание.
Артур вече бе готов да се прости, ако не с живота си, то поне с някоя от изпъкналите части на лицето си.
— Това пък защо? — попита Саша, като имаше предвид същия нож, който цепеше въздуха пред очите на Артур.
— Защо, та защо? Ще го заколим — отвърна изключително доволният Фил.
— Знаеш ли — замислено и с философско изражение на лицето съобщи Белов на жертвата, — отрязаната глава мисли още четирийсет секунди и осъзнава какво се е случило с нея.
Без да сваля очи от ножа, пребледнелият Артур недоверчиво се усмихна и се обърна към Пчелата като към последната си надежда:
— Витя, къде си намерил тези психари?
— Дай да наостря молива — помирително каза Саша, взе чудовищния нож от ръцете на Фил и внимателно започна да остри едно късо моливче.
Като огледа внимателно резултата от усилията си, любезно го връчи на Артур. Той автоматично го взе, но моментално го захвърли на масата, сякаш му бяха подали някакво гнусно и лигаво насекомо. Пчелата сви рамене и приятелски го посъветва:
— Артур, слушай какво ти казва Саша, той няма да ти даде лош съвет. Гарантирам.
В същото време Белов прецени, че прелюдията е завършила. Клиентът беше готов за следващия етап. Той се пресегна към таблата и разтвори кутията върху масата.
— Кажи на секретарката си, че имаш съвещание… — Като видя, че Артур се е вкаменил, погледна към Фил.
— Какво е бащиното му име? — поинтересува се той, скочи от мястото си и направи крачка към вратата.
— Вениаминович… — подсказа му Пчелата.
Фил показа главата си през вратата и с нетърпящ възражение тон заяви:
— Артур Вениаминович има съвещание — и затръшна вратата, като едва не затисна носа на затичалата се към нея секретарка. Тя отскочи ужасена.
Такова нещо се случваше за пръв път в тяхната стабилна кантора. Естествено, не можеше да се каже, че Артур Вениаминович се отличава с ангелски характер и маниери на джентълмен, но въпреки това той никога не нарушаваше сериозните си ангажименти. Особено онези, които бяха свързани е получаването на пари.
А след появата на тримата днес не стига, че шефът й не отиде в банката да получи кредита, но дори не отговаряше на телефонните обаждания, които Людочка се опитваше да прехвърли на неговия телефон.
И ето, че вече от два часа животът в техния офис сякаш бе замрял. Именно сега, чрез този неприятен пример, окончателно стана ясна йерархическата координация на работата в тяхната фирма — фактически нито един въпрос не се решаваше без Артур Вениаминович.
Людочка предпазливо се приближи до вратата и допря ухо до дървото. Не чу ужасни викове, а само един странен звук от потропване, сякаш някой изсипваше дървени моливи върху масата. Зад нея се чуха стъпки.
— Има много важно съвещание — обясни тя на тримата розовобузести служители, които толкова приличаха на Артур, сякаш бяха негови клонинги.
Те попристъпиха от крак на крак, а след това свиха рамене, обречено въздъхнаха и унило се потътриха към кабинетите си.
В това време „съвещанието“ продължаваше. Пчелата и Фил вече бяха отворили една бутилка коняк, която Витя свойски измъкна от стратегическите запаси на Артур.
— Хубав коняк! „Мартел“! Спомням си, че бащата на Коса му донесе такъв от една конференция — облиза се Пчелата като котарак пред сметана.
— Че как няма да помниш, тогава ти така се наряза, че после търсеше Ихтиандър в тоалетната — изящно го постави на мястото му Фил.
Саша и Артур вече привършваха седмата си игра на табла. Саша хвърляше заровете с видим ентусиазъм, а Артур — с нежелание, сякаш беше под дулото на пистолет. Макар че защо да беше „сякаш“? В един момент Белов се извърна и той видя стърчащата от колана му дръжка на пистолет „Макаров“.
— Хайде, Артурчик, пийни си. — Пчелата наля малко коняк във високата чаша и като опитен барман плъзна съда по огледалната повърхност на масата.
Артур хвана чашата, но кой знае защо не отпи от коняка. Той тъпо се взираше в дъската за табла.
— Аха… Така, така и така. — Саша постави последните пулове на свободните места и го запуши отвсякъде. — Седем на нула. Поне от приличие да беше спечелил една игра… Какъв ръководител си, щом не можеш да играеш табла?
Този път Артур не се сдържа:
— Мамка ти психарска, какво искаш?
Саша укорително поклати глава:
— Ти си глупак, Артур. Хайде да изиграем още една игра…
Оля започна да нервничи. Естествено, тя се опитваше да свикне с това, че Саша винаги прави, каквото си реши, но се надяваше, че за него молбите й ще бъдат не по-маловажни от която и да било работа на света.
Саша отново закъсняваше, а до сватбата оставаше съвсем малко време. Тази проба беше последна и после вече нищо нямаше да може да се промени.
Притесняваше се и от баба си. Тя не беше във възторг от новия й начин на живот, нито пък от плановете й за бъдещето. Още щом подадоха заявление в гражданското, Саша нае квартира на Ленински проспект. За баба й тази официална стъпка беше условието, за да разреши на любимата си Оля да напусне родния дом. Вярно, възрастната жена не криеше, че съмнителната „професия“ (по-скоро липсата на такава) на годеника й, никак не й харесва. И то, като се има предвид, че тя нямаше точна представа от какво точно поминува избраникът на любимата й внучка. Самата Оля също не си даваше сметка за нещата, с които се занимаваше Саша. Ясно й беше само едно: това беше опасна и не съвсем законна работа. А може би дори напълно незаконна. Но пък по този въпрос изобщо не й се мислеше.
— Ох! — извика Оля, когато поредната карфица я боцна по гърба.
— Ишвинете, ръката ми потрепна — оправда се през зъби шивачката.
Тя се въртеше около Оля, захапала близо десетина карфички, и сръчно набождаше гънките на белия плат направо както си беше върху многострадалния жив модел.
Булката погледна през рамо намусената шивачка и капризно рече:
— Имам чувството, че аз съм кашалот, а вие сте водолаз с харпун. — Опита се да издуха от челото си упорития кичур коса, който влизаше в очите й.
Шивачката реагира строго и без капка ирония:
— А вие не ше въртете!
Оля се усмихна, защото осъзнаваше, че се ядосва не толкова на шивачката, колкото на закъснението на Саша, и отново премести поглед към огледалото, където пак срещна очите на баба си. Тя поклати глава с укор.
— Ама и вие, миличка, ако обичате, бъдете по-внимателна — посъветва шивачката бабата и оправи косата на внучката си.
— Мадам, крашотата ишка жертви. Булката ще штане… — Най-сетне шивачката свърши с надиплянето на плата, изправи се и извади от устата си карфиците, които сега за щастие бяха напълно безопасни за Оля. След като накара момичето да се завърти няколко пъти, шивачката като че ли остана напълно доволна от творението си и продължи прекъснатото изречение:
— Булката ще бъде штройна като брешишка… Какъв е младоженецът?
Въпросът попадна не просто в целта, а направо в десетката. Оля сви рамене, крадешком и малко лукаво погледна към баба си и сведе очи. Старицата въздъхна:
— Иди го разбери какъв е младоженецът…
Оля, която само преди секунда беше напълно солидарна с баба си, сега рязко и уверено я прекъсна:
— Учен е. Вулканолог.
— Точно така, учен е. Как беше… уча-суча, пари да получа — дори пред чужди хора баба й не смяташе за необходимо да крие презрението си.
Тя не можеше да обикне истински годеника на внучката си.
А пък самият годеник, сякаш нарочно все не идваше и не идваше. Къде ли се мъкнеше? Беше й обещал…
Смрачаваше се. Стенният часовник над вратата в залата за преговори показваше почти осем. Вече сериозно и страшно изплашената Людочка, която не можеше да си намери място, тихичко подраска по вратата с дългите си ноктенца. И тъй като не чу никакъв отговор, на няколко пъти почука на вратата на шефския кабинет:
— Артур Вениаминович… Артур Вениаминович… Артур…
Най-сетне си го получи. Зад вратата се разнесе истеричният, избиващ във фалцет вопъл на Артур:
— Млъкни! Тъпанарка!
Людочка изобщо не беше очаквала такова нещо! Да я нарекат с такива думи. Оскърбена до дъното на душата си, тя се върна на мястото си до кантонерката и като се огледа наоколо за всеки случай, се изплези на глупавата врата, а заедно с нея и на Артур Вениаминович. Ти си тъпанар. Мръсник!
„Мръсникът“ сведе глава и се втренчи в отражението си върху полираната маса. Саша потракваше със заровете и гледаше изпод вежди Артур. Всички бяха уморени.
— Е, разбра ли най-сетне какво искам? — обърна се към своя събеседник така, сякаш разговаряше с умствено изостанало дете.
И наистина, в момента Саша приличаше на учител или може би на лекар, на когото постоянно му се налага да си има работа с малоумници. За да общува с тях, човек трябваше да се запаси с търпение, с търпение и пак с търпение. В противен случай всичко беше напразно. Че какво да ги прави, няма да ги бие по главите, я!
Артур поклати глава и той продължи терапевтичния сеанс:
— Фръцльо. Хората са дошли тук по работа, а ти се държиш като последен идиот.
Предприемачът като че ли окончателно се вдърви. Сякаш не беше човек, а железен стълб, невъзможно бе да го помръднеш.
А Саша продължаваше да настоява на своето — капката можеше да разяде камъка, камо ли желязото.
— Добре, де. Ти си умен човек и разбираш, че това не е тормоз, а реакция на твоето поведение.
— Артурка! За твое здраве! — намеси се в разговора вече здравата наквасеният Пчела.
Фил се бе настанил в дълбокото кресло и внимателно чистеше ноктите си с острието на ножа.
Артур тихо си мърмореше нещо, но в един момент се изопна и тъжно изрече в пространството:
— Трябваше да отида в банката. Мамка му, изтървах си кредита.
Саша го потупа по рамото:
— Е, не се ядосвай, Артур, един кредит повече, един по-малко… Ти по-добре слушай. Занимаваш се с големи неща и сигурно от време на време си имаш главоболия. А аз имам един юрист, който е специалист по международно право, много е добър. Нека да ти го пратя, той ще прегледа договорите, това-онова, може да ти даде добър съвет, а?
Саша гледаше Артур в очите. В тях се отразяваха вселенската мъка и Пчелата, който бе нахлупил на главата си рицарския шлем. На това отгоре сколасваше и да пуши. Димът се виеше от всичките му процепи.
— Я дай да го премеря — заинтригува се от играчката и Фил, но Пчелата само махна с ръка.
Тогава Фил, очевидно без да прецени силата си, фрасна рицаря с тъпия край на ножа по лъщящото теме. Звънът на метала се сля с вопъла на Пчелата:
— Какво ти става, откачи ли?
— Кротко, палавници! — усмихвайки се бащински, подвикна Саша и отново се обърна към Артур, очаквайки отговора му.
„Ще узрееш ли най-сетне, кретен такъв, или не?“ — каза си наум.
Жертвата му уморено потърка с длан челото си и като че ли се предаде:
— Ако наистина е добър юрист, защо пък не.
— Добър е, добър е. Върхът е… — успокои го той.
Наведе се над таблата и хвърли заровете за последен път. Паднаха се две шестици. Не вярвайки на очите си, Артур на няколко пъти погледна ту към заровете, ту към Саша. Тези две последни шестици сякаш го изненадаха дори повече, отколкото всичко онова, което му се наложи да преживее през последните осем часа, тоест за един средностатистически работен ден.
— Добре, палавници, да вървим — подхвърли Саша, обличайки черното си кожено палто, и добави специално за Артур: — Впрочем, аз също закъснях за разни места…
Саша не само закъсня за пробата, но се прибра вкъщи, когато Оля вече се канеше да си ляга. Сама. Напук.
„Ще спя по диагонал“ — помисли си тя, хванала в ръка булото, без да знае къде да го дене. В крайна сметка го окачи на същата кукичка, на която висеше и цигулката. Но натюрмортът, който най-неочаквано се получи, я разстрои — булото й заприлича на гробищен венец, който някой е поставил върху сегашния й живот.
В този момент неочаквано се появи Саша.
— Ако искаш да знаеш, това направо е подло! — обидено се обърна Оля към скъпия си годеник.
Той изтръска коженото си палто и грижливо го сложи на една закачалка.
— Как ли пък не. Подлост е, когато някой, извинявай за израза, ти натресе СПИН.
— Какво общо има СПИН с това, че ще се женим?!
Тя стоеше на вратата, скръстила ръце на гърдите си. Под ефирния плат на небесносиния й халат прозираше слабичкото й тяло, което на лунната светлина изглеждаше особено съблазнително.
Саша се облегна на стената и внимателно я погледна, а после събу изцапаните си с кал обувки:
— Разбира се, че няма нищо общо, Оленка. Казах го просто ей така.
Оля нямаше намерение да се предава, тъй като, преди да си тръгне, баба й здравата й беше изпилила нервите, сякаш бе виртуозна цигуларка:
— Ние, идиотките, два часа те чакахме! Това беше последната проба, повече нищо не може да се промени. Тя направо ще шие.
Той вече беше свалил и сакото си:
— Много добре. Имам ви пълно доверие. Нищо не разбирам от рокли, честна дума, Оля.
— Баба ми направо ме изтормози! „Ето, той е безотговорен, той е такъв, той е онакъв…“
Саша се ухили като Усмихнатия котарак.
— А ти й кажи, че любовта е сляпа, би могла и в брат си да се влюбиш.
Докато я гледаше втренчено, той бавно разкопчаваше ризата си, сетне я свали и се хвана за колана на панталоните си. Малко смутена, годеницата му продължаваше да говори по инерция, неволно сменяйки тона:
— Аз исках да бъдем заедно, за да я одобриш, а ти както винаги…
Без да откъсва поглед от нея, Саша започна да разкопчава панталона си.
— Искала си да сме заедно, казваш? Добра идея. И най-важното — навременна! — Панталоните отлетяха след ризата.
— Ами да… Какво правиш, да не би да си станал стриптийзьор? — Олга не можеше дълго да му се сърди, но и отстъплението не влизаше в принципите й. Макар че за какви принципи можеше да става дума тук!
— Ъ-ъ. Домъчня ми за теб — честно отвърна той.
Вече смеейки се, тя развърза коланчето на халатчето си:
— Ако ме види баба… — въздъхна с престорено притеснение.
Над тях булото украсяваше цигулката като празничен букет, подарен на виртуозна изпълнителка от някой поклонник на таланта й.
Умиротворената тишина, която сякаш покри с невидим купол Оля и Саша, от време на време се нарушаваше от шума на преминаващите под прозорците коли. Младата жена се надигна на лакът и предпазливо докосна с показалеца си белега от куршум върху тялото му:
— Саша, зарежи всичко това, а?
— Кое по-точно?
— Ами че ти си умен, талантлив, а пък си разбойник — плахо каза и притисна лице към дланта му.
— Разбойник… — подсмихна се той и я погали по главата, сякаш беше дете. — Смяташ ли, че не съм мислил за това? Мислил съм… Толкова е странно… Разбираш ли, имаше един момент, в който ми се струваше, че — край! — или ще ме убият, или ще ме затворят. Дори се заклех пред момчетата. А после — хоп! — и всичко се нареди. Нали си спомняш, тогава, на вилата.
Оля шумно въздъхна.
— Само че оттогава минаха две години.
— Но на мен ми харесва, Оля. Това е такъв живот… как да го нарека, може би по-реален. Като през мезозойската ера. — След като помълча малко, той освободи раменете си от нея. — И море, море, огромно море от пари! Знаеш ли как ще живеем след година-две? Дори не след две, а само след година!
Тя въздъхна — нищо не можеше да направи, той беше като малко дете и сякаш си играеше с кофичка и лопатка в пясъка.
— Ох, Саша, какво значение имат парите. Това е много опасно… Знаеш ли, днес ми се присъниха родителите ми. Уж са живи и всички сме в Анап, и отиваме да се къпем. А аз отплувах толкова далеч зад шамандурата, че вече не ги виждах. Те станаха съвсем мънички, като мравки на брега. Плувам и само чувам как майка ми ме вика: „Олюшка! Върни се! Олюшка, страх ме е!“
Саша се наведе към нея и нежно я целуна по очите, по бузите и по топлите устни:
— Не се тревожи, зайко. Аз те обичам, обичам те, не се тревожи.
Оля погали рамото му, върху което беше татуиран келтски кръст с големината на половин длан. Прокара кутре по очертанията на странната му форма:
— Саша, а ти вярваш ли във всичко това? И защо този кръст не е като другите?
— Но нали и аз не съм като другите — почти сериозно й отвърна той. — А кръстът е такъв, защото келтите, за разлика от много други, не са предали предците си, а просто са обединили в религията и в иконите си точно този кръст, езическото слънце и вярата в Христос. А дали аз вярвам във всичко това? Знаеш ли, Оля, понякога ми се струва, че не съм се родил в своето време. А може би съм се раждал и друг път. Но вече в своето време. И съм бил истински келт.
— Но те са били жестоки, Саша.
— Те просто са били воини. Строги, но справедливи. Впрочем, ето нещо интересно — представителите на келтската аристокрация, независимо дали са били жени или мъже, са носили ленени роби и нещо като вълнени плащове. Колкото и да е смешно, панталони е носило само простолюдието.
Оля се засмя:
— Какво значи това, Белов, че в предишния си живот ти си ходил без гащи, така ли!
— Тъй вярно.
— Значи, там ти, разбира се, си бил най-главният?
— Не мога да се закълна, че съм бил най-главният, но че не съм бил от последните е сигурно. Главата си мога да отрежа, че е било така. — Той й намигна. — Защото знаеш ли как е било при келтите? Ами как? Също като при нас. Едни орат с плувнали в пот лица, други им държат страха, а трети ръководят всичко това. Винаги съществуват само три класи: народ, воини и…
— Политици?
— При келтите те са се наричали друиди.
— Нещо като свещеници ли са били?
— Отчасти. Но те не само са били посредници между високопоставения свят и простолюдието, а са притежавали и почти божествена мистична сила. Те можели да заповядват не само на хората, но и на стихиите — на ветровете, на водата, на огъня. И затова са носели отговорност за всичко. И за всички.
— Значи, ти искаш да кажеш, че си друид — насмешливо попита Оля.
— Аз не съм вълшебник, засега само се уча — засмя се Саша, но веднага отново стана сериозен: — Засега съм воин. И боклук няма да стана. Непременно ще се издигна. Моят път е само напред и нагоре.
— Ами аз? Къде ще бъда аз?
— Как къде? След мен. С мен. Та аз те обичам повече от всичко на света…
Юра — Юрий Алексеевич Кошко, който наскоро бе завършил престижния Московски държавен институт за международни отношения и беше спец по международно право, напоследък с все по-голямо желание правеше услуги на Белов и неговия отбор. Плащаха му много добре. При това в брой, понякога дори във валута.
Кой би могъл да допусне такова нещо! Но какво щеше да прави иначе, ако той, Юра Кошко, завършилият с отлична диплома най-престижния институт в страната, се бе озовал в положение, в което никой нямаше нужда от него?
Той мечтаеше да влезе в Института за международни отношения още от осми клас. И макар всички да го убеждаваха, че там може да попадне само по втория начин, упорито преследваше целта си. Юра завърши училище със златен медал, но това не му помогна. Скъсаха го още на първия изпит, без много да се замислят. И на всичкото отгоре го направиха с известно съчувствие: един вид, къде, бе, момче, си тръгнало в първите редици с тоя твой произход?
Юра разбра, че единственият му шанс е да изкара казармата, да влезе в партията и едва след това чрез рабфак отново да се опита да покори този връх, който му се струваше толкова сияен. Точно така и стана.
А след като се озова там, той вече беше сигурен, че целият свят ще падне в краката му. Но някъде около трети курс разбра, че в най-добрия случай го очаква място на юрисконсулт в някоя външнотърговска организация, която пробутва сеялки и веялки на населението в занзибарските пустини.
А всъщност се случи нещо много по-лошо. Пълна разсипия нападна държавата и вече никой нямаше нужда от юрисконсулти без стабилни познанства на всякакви нива. В новообразуваните фирми и фирмички наемаха не толкова добри специалисти, колкото хора с връзки.
И все пак именно вторият начин, макар и скромен по влияние, даде резултат. Това беше, тъй да се каже, една роднинска протекция. Майка му успя да го уреди в юридическия отдел на нейния креещ Научноизследователски институт за машиностроене. Смешно е да се каже, но месечната заплата му стигаше горе-долу само за стек вносни цигари. Ала Юра не пушеше. Тъй че тази ставка не му доставяше особено удоволствие. Затова той не се чувстваше кой знае колко добре.
И ето защо, когато в дома му се появи нафуканият му съсед от втори вход, който носеше странното име Космос, и го помоли да му помогне за оформянето на някакви документи, Юра без да се замисля и без излишни разговори веднага се съгласи. След като започна да работи за Космос и Белов, той скоро осъзна в какво се е забъркал. Но случаят беше от онези, за които, както се казва, първо даваш пари, за да влезеш, сетне даваш два пъти повече пари, за да излезеш.
В началото най-големият му проблем се състоеше в това да намери морално оправдание за своята нова дейност. Но къде можеше да се дене? Намери го. И се успокои. Сега всички работеха по този начин, държавата си беше такава и нищо не можеше да се направи! Не мина и без известен напън, но той успя да изведе тази формула за собствено успокоение.
Тъй че Юра възприе молбата да отиде във фирмата „Курс-Ин-Вест“ и да прегледа договорите за последните пет години като най-обикновена служебна задача. Щом нещо трябваше да бъде видяно — значи той щеше го види, щом трябваше да бъде оценено — значи щеше го оцени.
Стигна до „Курс-Ин-Вест“ с такси — така му беше наредил Белов. Фил предложи да изпрати някои от своите момчета с него, но Саша каза, че няма смисъл, тъй като вече се бяха разбрали за всичко…
Юра слезе от колата и намести очилата си с показалец. Той спря до самата ограда и както се казва, оправи външния си вид — грижливо подпъхна шала си, приглади белия моден шлифер на гърдите си, хвана каскета си за козирката и леко го побутна назад. Беше малко нервен, но се опитваше да изглежда уверен. Това беше важно най-вече за самия него.
Юра се приближи до вратата. Към него бавно и с поклащаща се походка се насочи охранителят, издокаран в черна униформа.
— Кого търсите?
Юра намести очилата си и се вгледа във фамилията на охранителя, изписана върху табелката — Кокошкин. „Я, фамилиите ни са почти еднакви — засмя се наум юристът. — Кошко-Кокошко. Ама, че рима.“
— Добър ден — вежливо поздрави той. — Изпраща ме Белов. Имам среща с Артур Вениаминович.
— Почакайте малко — кимна охранителят и отиде в будката на дежурния. Сетне вдигна слушалката на вътрешния телефон и израпортува, сякаш предаваше оперативна информация:
— Той дойде.
Поради липса на друго занимание Кошко разглеждаше околностите, но нищо не задържа погледа му. Вдясно от него се издигаше огнеупорен калкан с противопожарна цел, а в стената на левия блок имаше само едно тъмно прозорче. В дъното, зад оградата на офиса, се извисяваше висока арка. Този мрачен пейзаж с нещо му напомняше по-скоро за Питер, отколкото за Москва.
Той чу как зад него изсвириха гумите на потеглящо такси. А Кокошкин вече отваряше вратата:
— Влезте. Знаете ли откъде да минете? Направо и зад ъгъла.
— Благодаря.
Юра оправи още веднъж шала си, премести дипломатическото си куфарче от едната ръка в другата и мина през арката. И направо ослепя от контраста между полумрака под нея и яркото слънце навън. След като постоя няколко секунди, за да свикне с новата обстановка, Юра влезе в двора и зави надясно зад ъгъла.
Срещу него бързо се движеха два тъмни силуета. Юра не можа да предположи каквото и да било, защото всичко стана мигновено. Чудовищният удар с бейзболната палка сякаш разсече главата му на две. Но това като че ли вече се случваше в някакъв друг, предишен живот…
Вечерта червено жигули зави по пресечките край Ленински проспект. След като прекоси един от дворовете по посока на гаражите, колата намали скоростта. От нея изхвърлиха насред улицата някакво тяло в мръсен окървавен шлифер.
Юра падна по гръб. След него от колата, която изрева и се понесе напред, излетя и едно дипломатическо куфарче. То се разтвори във въздуха, а белите хартии се разпиляха и бавно се застелиха по асфалта върху сивите преспи и черните локви.
Оцелелите очила като по чудо се задържаха на главата на Кошко. През дебелите им лупи кървавата рана върху челото на юриста изглеждаше още по-страшна.
В този късен час в приемната на „Бърза помощ“ нямаше много хора. Само на една от дървените пейки в чакалнята седяха един до друг Космос, Фил и Пчелата, наредени като тримата богатири върху капака на кутията с шоколадови бонбони. Те очевидно не бяха в настроение, пък и нямаше на какво да се радват, но тяхната скръб се проявяваше твърде своеобразно. С нервен смях младежите хрускаха чипс и оглеждаха краката на минаващите покрай тях медицински сестри.
— Да — замислено проточи Пчелата, — стана засечка.
— Казах ви, че трябва да пратим момчетата с него — разсече въздуха с ръка Фил.
— Белия вече направо не знае какво върши — раздразнено обобщи Космос. — Мисли си, че е комисарят Миклован.
С наметната върху коженото палто бяла престилка Саша разговаряше с една внушаваща респект лекарка в дъното на тесния безкраен коридор. Мрачно свъсил вежди и с леко наклонена на една страна глава той внимателно слушаше професионалния й отчет.
— Множество счупвания. Натъртвания. Черепно-мозъчна травма. Наложи се да направим трепанация. Без съмнение ще оживее, но инвалидността му е гарантирана.
— Вие ли го оперирахте? — тихо попита той.
Покрай приятелите мина хубавичка медицинска сестра с твърде късичка престилка. Момчетата като един се стегнаха и надигнаха. Но както винаги Пчелата ги изпревари:
— Госпожице, може ли за момент — притеснено рече. — Имам температура. Някъде около петдесет-петдесет и шест градуса.
Трапчинките, които се образуваха върху бузите на медицинската сестра, дадоха да се разбере, че тя няма нищо против закачката:
— В такъв случай незабавно трябва да ви изолираме.
Пчелата сякаш беше готов да избухне като пламък и още в същия миг да отиде в изолация.
— Ще ви се отблагодарим — завърши разговора Саша. — Моля ви, направете така, че да се грижат добре за него.
Той любезно стисна ръката на лекарката, махна на момчетата и изкомандва:
— Хайде да вървим, разбойници.
— Саня, какво казаха лекарите? — затича се към него Фил.
— Положението е кофти — подхвърли той.
— Почакайте! Почакайте! — чу се от дъното на коридора нервен женски вик.
Всички се обърнаха. Една жена с подуто от плач лице и зачервени очи бързо се приближи към тях.
— Вие сте Белов, нали? — задъхвайки се, рече тя и погледна Саша в очите.
— Аз съм — отвърна той и дори вече се досещаше какво ще се случи.
Жената отблъсна Фил и зашлеви плесница на Саша. Той потръпна и се извърна, а лицето му се вкамени. Настана дълбока тишина…
— Видяхте ли го? Видяхте ли го? — крещеше майката на Юри Кошко, защото това беше именно тя. — Заради вас сега той е жив труп! — отпусна безпомощно ръце жената. — Колко пъти му казвах: не се забърквай с тези престъпници!
— Извинете — сухо каза Саша. Захвърли престилката на пейката и без да се обръща, закрачи към изхода.
— Господи, заради този сополанко! — объркано изрече жената.
Саша подхвърли през рамо:
— Пчела, погрижи се да я компенсираш финансово, чуваш ли…
Пчелата, който стоеше полуизвърнат към майката на Кошко, извади портфейла си.
— Защо само пари ви се въртят в главите? — отчаяно махна с ръка жената и бавно се отправи към дъното на коридора.
Пчелата прибра портфейла в джоба си и последва момчетата към изхода.
Един от насядалите около дългата маса служители надзърна в изтеклия от факса лист:
— Шестстотин тона алуминий. Петдесет процента авансово плащане, в брой, останалите по банков път.
Лицето на Артур се изопна. Очевидно онова, което току-що бе чул, не се побираше в ума му.
— Колко каза?! Не разбрах, повтори.
Верният му заместник Хлебников за по-сигурно прочете още веднъж съобщението, победоносно се усмихна и повтори цифрите.
— Ега си… — подсвирна Артур. — А кои са те? Обади ли се на Пьотр?
— Той ги е проверил — реални хора са…
Артур нервно се разхождаше напред-назад из тясното преддверие на кабинета си, подръпваше шарената си вратовръзка и каканижеше като актьор от антична трагедия:
— Рискът, разбира се, е голям, но количеството… Чай с лимон! — подхвърли на секретарката Людочка. — Количеството, количеството, количеството… — само дето не си тананикаше.
И изведнъж взе решение с вид на човек, който след гореща баня е стоварил охранените си телеса в ледена вода.
— Окей — махна с ръка на Хлебников и бодро влезе в кабинета. — Обади се в Душанбе, нека Бако подготви доставката. Сключи договор и заминавай да проследиш товаренето.
Хлебников, който всъщност бе дошъл при шефа си да подпише някакви документи, механично подаде на Артур червена папка с книжа. Не биваше да го прави. Артур направо обезумя от различните чувства, които бушуваха в него — радост, нетърпение и раздразнение. И този коктейл се взриви:
— Още ли си тук?! — изкрещя шефът. — Бегом, бегом, бегом! — И неочаквано за килограмите си демонстрира енергичен и целеустремен бяг на място.
След като изпрати по този екзотичен начин тъпия си заместник, Артур се стовари във фотьойла и вдигна краката си на масата по примера на смелите момчета от американските филми. Душата му пееше в дует с него, между другото много фалшиво:
— А в любимия Таджикистан кестени цъфтят!
В кабинета беше задушно. Миришеше на хубав одеколон, скъп коняк и пот. Артур винаги се потеше в трудни ситуации, независимо дали ставаше дума за дълбока мъка, силна радост или голяма сделка. А сега към тази многосъставна миризма се прибави и още една — миризмата на пари. При това не въображаема, а съвсем реална.
Сътрудниците на фирмата изсипваха мангизи от огромни найлонови торби върху полираната маса. Артур и двама сериозни мъже с вид на министри наблюдаваха процеса. Единият беше едър и бузест, а другият — сух, с къса бяла и щръкнала като бодлите на таралеж коса. Това бяха купувачите, които на живот и смърт трябваше да се докопат до алуминия.
По вида на пачките лесно можеше да се отгатне, че преди да попаднат на тази маса, банкнотите са преминали през много ръце. И миришеха, по-точно воняха по съответния начин.
— Трябва да ги преброим — делово заяви Артур.
— Артур — поклати с укор глава бузестият, — не сме вчерашни в бизнеса.
— Бройте — повтори с нетърпящ възражения тон шефът и сам запретна ръкави. След него Хлебников също покорно започна да сваля вратовръзката си, сякаш това щеше да увеличи работоспособността му.
— Бройте. Тук са петдесет процента — с железни нотки в гласа рече бузестият. Надигна се от креслото и добави: — Чакаме метала…
След два часа парите най-сетне бяха преброени. Всичко беше тип-топ. Можеше да се смята, че първият етап е приключил: паричките всеки момент щяха да преминат в ръцете на Артур.
Той крачеше из кабинета си и възбудено говореше по телефона:
— Бако! Бакошка, чуваш ли ме? Изпратете го спешно… Какво значи „много“? Така е по договор! Да… Да… Добре, добре, но не повече. Сроковете ми са много кратки… Е, аз ти вярвам… Да… Поздрави Далер. До скоро. — Изчака да чуе късите сигнали на прекъснатия разговор, наведе се към телефонната слушалка и разнежено и палаво издърдори в микрофона й: — Тиквенико ненагледен мой!!!
Артур преливаше от вълнение — направо щеше да се пръсне. Трябваше веднага да се освободи от бушуващата в него излишна енергия.
Потропвайки тромаво, той изпадаше във все по-голяма възбуда и тъй като беше съвсем сам подхвана коронния си номер, който си позволяваше само в състояние на пълно алкохолно опиянение — подскачайки приклекнал като Кинг Конг, започна да се удря в гърдите с юмруци и да си тананика, изнасяйки ритмично напред масивната си брадичка: „Куба е далеч, Куба е далеч, Куба е до нас! Ние знаем това!“
Секретарката влезе с поднос в ръце точно когато Артур вече танцуваше върху бюрото си.
Людочка се разтресе от кикот, но се сдържа и не се засмя на глас. Чаената лъжичка обаче предателски потракваше върху чинийката, а чаят едва не се разплиска от чашата.
Артур Вениаминович най-сетне я забеляза и придоби строг вид:
— Люда! Днес пристигна факс от Ню Йорк.
Та веднага придоби делови вид. Все пак беше професионалистка.
Времето беше прекрасно. Истинска пролет. Тук, на железопътните релси на московската товарна гара, където миришеше на креозот, дим и въглища, пролетта се усещаше още по-силно. Сутрешното слънце едва-едва напичаше, но вече нямаше съмнение, че денят ще бъде чудесен.
Началникът на гарата, хамалите и сияещите служители на „Курс-Ин-Вест“ едва успяваха да настигнат стремително крачещите покрай дългата композиция Артур и Хлебников.
— Хайде, докладвай — заповяда Артур на Хлебников.
— Значи, така — делово започна той. — Докладните са подписани, с началника всичко е уговорено. Е, трябва да му бутнем нещо, нали разбираш? Хамалите са тук.
Артур спря до първия вагон и махна с ръка като диригент:
— Добре, отваряйте. Да видим нашият таджикски алуминий. Летящият метал. С него ще се издигнем във висините!
Докато Хлебников и началникът на гарата си разменяха товарителниците, той продължаваше:
— Къде е шампанското?
— Всичко е подготвено — обърна се към него с вид на рожденик Хлебников.
Шампанското гръмна, съпроводено от скърцането на вратите на вагоните, които облечените в оранжеви жилетки хамали отвориха. Разсипвайки съскащата пяна по земята, някой разля виното в пластмасовите чаши, наредени една до друга върху дървената траверса.
— И така, уважаеми другари! — продължи да рецитира високопарно Артур. — Червената лента е прерязана и първата партида таджикски алуминий всеки момент ще блесне в нашия московски простор.
Публиката изръкопляска.
И ето, че прозвуча последният акорд! С отвратително метално скърцане тежката врата се най-сетне се плъзна встрани. Слънчевите лъчи се промъкнаха през дъсчените цепнатини на вагона и весело заиграха по стените му.
Сърцето можеше да му се скъса на човек, ако зърнеше лицето на Артур. Чашката с шампанско се изплъзна от изтръпналата му ръка. А устата му се отвори като на изхвърлена на брега риба.
Вагонът беше празен. Девствено чист и празен. Ако, разбира се, не се броеше кошницата с разкошни цветя, която нечия грижовна ръка бе поставила точно пред отвора на вратата.
— Ама, аз не разбирам. Не разбирам — започна Артур. — Каква е тази простотия?
Без да отговаря на шефа си и без да вярва на очите си, Хлебников се хвърли във вагона. И след като окончателно се убеди, че той наистина е абсолютно празен, истерично изкрещя на някого по протежение на влаковата композиция:
— Провери всички вагони!
Обърканият Артур седна върху мръсната траверса с вид на човек, готов всеки момент да се разплаче. Той държеше в ръце идиотската кошница с цветя, присмехулно украсена с траурна лента.
Около вагона се суетяха неговите хора, железопътните служители и някакви милиционерчета с ниски чинове.
Дотича и задъханият Хлебников.
— Е?
Единственото, което можеше да направи подчинения, бе да разпери ръце.
— Тебе питам, дръвнико? Какво означава това?
— Всичко. Всичко — изхриптя нещастният човечец. — Всичко са очистили до дъно.
Артур се разтресе:
— Ей сега аз тебе ще те очистя!
Обърна се с гръб към целия този омразен свят, впери безсмислен поглед в сините небеса и машинално изтри потта от челото си с крайчеца на траурната лента.
Слънцето вече бе заляло със светлина цялата огромна площ на московската товарна гара. И за разлика от Артур лъчите му с много по-голяма нежност огряха други хора. Природата винаги се старае да поддържа равновесие: ако на едно място се натрупа много мъка, на друго задължително се появява много радост.
Само десет железопътни коловоза по-нататък, встрани от злополучната празна влакова композиция имаше още една такава, която на вид беше съвсем същата като гореописаната. Ситуацията се различаваше само по това, че покрай нея с бързи и уверени крачки вървеше една група начело със Саша Белов, Фил и Космос. Подир тях подтичваше един железопътен служител. В края на процесията крачеха няколко мутри от бригадата.
Застанал в процепа на отворения вагон, Пчелата приповдигнато пееше бодра песничка:
— Съветският цирк може да върши чудеса — врещеше той и имаше пълното основание да се чувства щастлив.
Зад гърба му мъждиво проблясваха грижливо подредените метални слитъци. Това беше алуминият. Същият онзи, който можеше да те издигне във висините.
Космос гальовно допря лице до вълшебния товар:
— Сега всичко това е наше, само си представи! — Разбира се, кой друг, ако не той — синът на астрофизика, би могъл да оцени възможностите на метала.
— Златото на Микена — възторжено и в същото време снизходително обобщи Саша.
— Откачиха вагоните на товарната гара в Уфа, на тяхно място закачиха празни, пломбираха ги и ту-ту-ту! Напред и с песен. — Пчелата преливаше от възторг и гордост заради блестящо извършената операция и дори се опитваше да изобрази локомотив в движение.
— Юнаци! Истински юнаци! — Саша по ленински присви очи срещу слънцето и Пчелата. — Сега този изрод няма къде да се дене. — Махна на мутрите и бързо нареди: — Затворете го. Заедно с Пчелата.
Въпреки съпротивата си Пчелата, който се кикотеше и енергично отблъскваше протегнатите към него ръце, не можа да се спаси. Момчетата го хванаха и на няколко пъти го подхвърлиха нагоре. Кой каквото щеше да казва, но това беше триумф на Пчелата.
Единствено Фил остана сериозен и даде последни разпореждания на възрастния железопътен служител с вехта униформена фуражка:
— Чу, нали, шефе? Както се разбрахме: затваряш го, пломбираш го и едва след това ще получиш мангизите.
„Шефът“ кимаше в знак на съгласие.
Ролите се смениха. Ако съвсем доскоро Артур беше пълен господар на положението, то сега поръчителите с вид на министерски служители имаха правото да диктуват условията. Артур по най-идиотския начин беше проспал уговорения срок.
— Артур, разбери, страшно много неща при нас зависят от този метал — без злоба, но строго каза бузестият.
Той притеснено се оправдаваше:
— Знам, но трябва да ме разберете — Притича напреко през целия кабинет до картата на Съветския съюз, която висеше на стената. — Вижте тази карта на нашите шибани железопътни линии. Тук е Москва — забоде дебелия си пръст в нея, — а тук е Таджикистан… Те дори и в нормалните времена работеха много лошо — оправдаваше се като двойкаджия пред учител по география, при това, много добре съзнавайки, че оправданието му звучи неубедително и много глупаво.
И естествено, получи един напълно предполагаем отговор:
— Артур, това са си твои проблеми. — В тона на бузестия прозвучаха нотки на раздразнение. Подскоците и гърчовете на Артур изобщо не можеха да го разчувстват. Той се интересуваше единствено от алуминия.
— Абе, аз разбирам, но и вие почакайте малко…
Вторият му гост — белокосият късо подстриган мъж, който по принцип се отличаваше с изключителна коректност и сдържаност, грабна първата попаднала му папка от бюрото на Артур, разтърси я и демонстративно я захвърли обратно на бюрото. Очевидно това беше краят на разговора:
— С две думи, ние сме готови да чакаме, но още една седмица и нито ден повече.
Мъжете мълчаливо се изправиха. Бузестият погледна изпод вежди Артур и плъзна оценяващ поглед по обстановката в кабинета му. Сетне извади от джоба си монета и я врътна на масата по посока на Артур. Тя се завъртя бързо като пумпал. Артур седеше в креслото си и я гледаше като омагьосан.
— Артур, знаеш ли тази ария — обърна се от вратата на кабинета бузестият. — „Хората умират заради метала“?
— До скоро — без сянка от усмивка завърши разговора белокосият.
Артур остана насаме със себе си и със своите тъжни „метални“ мисли. Монетата твърде красноречиво му напомняше колко е закъсал. Всъщност положението беше далеч, далеч по-лошо.
— Артур Вениаминович — надникна Людочка. — Белов е на телефона.
— А?
— Белов. Александър.
— Кой? — по тона му тя разбра, че шефът й най-сетне схвана какво му говори.
— Пита в какво настроение сте?
— Разбрах, разбрах… — отчаяно махна той.
Буквално за няколко секунди по лицето му пробягаха едно след друго няколко противоречиви чувства: притеснение, бяс и проблясъци на решителност. Най-сетне главата му започна да се избистря. И най-умната мисъл, която успя да просветне в нея, бе, че той не е готов за разговор с Белов. В този момент не беше готов.
— Кажете му, че ме няма. Внезапно съм умрял. Изобщо не съм тук. Заминал съм. В Таджикистан. Не, в Монголия. Това е положението. Край. — Захвърли монетата в кутията за хартии: — Веднага ме свържете с Пьотр.
Опита се да запали цигара и изруга, защото едва не докосна филтъра й с пламъка.
— Мръсник — мърмореше си едва ли не с възхищение. — Мръсник…
Саша зави и излезе на улица „Херцен“. Все още разполагаше с време, затова се придвижваше колкото се може по-бавно. До него кротко седеше Оля и гледаше мокрия паваж пред себе си. Той усещаше вълнението й. Все пак днес в някакъв смисъл се решаваше съдбата й. През този ден комисията на консерваторията определяше бъдещето на всеки от вчерашните абсолвенти.
— Ами, я си представи — с престорена бодрост предположи Саша, — че ей сега ти кажат: „Разпределена сте в «Ла Скала»!“ Или пък нещо подобно?
— В Бостънския симфоничен оркестър — подсказа му тя и на бузите й се появиха трапчинки.
Това означаваше, че малко се е поотпуснала.
— Точно така. В Бостънския симфоничен оркестър. Какво ще направиш? Ще ме зарежеш, така ли? И ще заминеш за гадната Америка? — Хвърли поглед към Оля и докато завиваше към двора на консерваторията, намигна на паметника на Чайковски.
— Първо, аз искам да съм солистка — с известен патос заяви Оля. — И второ, никъде няма да замина без теб, много добре го знаеш.
— Зная, съкровището ми. Хайде, на добър час. Чакам те.
Оля поднесе бузата си, но не можа да се отърве само с толкова. Саша нямаше намерение да я пусне, без да получи истинска целувка.
— Белов, ти си полудял — едва успя да се изтръгне от прегръдките му.
А той само се усмихна, докато я наблюдаваше как оправя прическата си, която изобщо не бе пострадала.
Саша наблюдава Оля, докато тя влезе в сградата на консерваторията, и слезе от колата. Ритна предната гума на синьото си беемве. Не, нямаше грешка — трябваше малко да я напомпа. Отвори багажника и посегна да вземе помпата.
— Тръгвай с мен. Бързо. — Усети в гърба си дулото на пистолет.
— Ей сега. Само да затворя багажника.
— Бегом.
Никак не обичаше да му заповядват. На това отгоре — и с такъв тон. Но в този случай трябваше да се съгласи с неоспоримия довод, който в този момент го подпираше точно в гърба.
До него рязко спря една черна волга. Саша хвърли поглед към вратите на консерваторията, направи две крачки към колата и се настани на задната й седалка, където седеше някакъв здравеняк с черно кожено яке. А онзи, който го заплашваше с пистолета, се набута до него от другата му страна, като едва успя да затвори вратата.
Колата излезе на улица „Херцен“, рязко набра скорост и се понесе към площад „Въстание“. Всички мълчаха. В момента нямаха какво да си кажат.
Притиснат между двамата каяци, Саша наблюдаваше пътя пред себе си и уголемяващото се с всеки изминал миг островърхо здание. Мъжът, който седеше до шофьора, съсредоточено разглеждаше Белов в огледалото за обратно виждане. Той беше с як бръснат врат, а от дясната страна на лицето си имаше дълбок белег, който започваше от челото му и стигаше до средата на бузата му.
Те преминаха бързо по улица „Пресня“, после по „Хорошевска“ и след петнайсетина минути излязоха на едва забележима пътечка, която водеше към вътрешността на местността „Сребърна гора“. Саша невъзмутимо се оглеждаше наоколо. Мястото беше хубаво. Точно до река Москва.
Тук спряха. Над водата бавно се стелеше мъгла и не се виждаше жива душа. Беше делничен ден, и то през пролетта — лятото още не беше настъпило.
— Пичове, поразходете се малко — заповяда мъжът с белега.
„Каяците“ и шофьорът се изнизаха от колата, отвориха багажника и награбиха предвидливо подготвените парчета тръби. Мутрите на тези юнаци никак не бяха симпатични. Единият намота на ръката си къс от дебела верига. „Един вид, обработват ме психологически“ — каза си Саша.
Е, какво да се прави, той бе подготвен за такава ситуация. Не беше първолаче.
— Е, фукльо, изповядвай се — най-сетне благоволи да го заговори Белязания.
— Какво точно те интересува?
— Къде е металът?
— При мен. Артур ще го получи само след като вкара моя човек в състава на учредителите — заяви делово Саша, тъй като това решение беше взето отдавна.
— Че за чий ще го прави? — избухна Белязания и белегът му видимо побледня.
— Ами, защото строши главата на моя юрист — назидателно обясни той.
— Ти си изнудвал Артур. — Белязания се стараеше да влезе в същия дидактичен и спокоен тон.
— Аз отидох при него по работа. Никой не е карал този кретен да се държи просташки — спокойно завърши Саша.
— Добре, де, минали неща — без да спори и вече съвсем сговорчиво каза „събеседникът“. — Върни метала и каквото било — било.
— Сам си го намери! Шестстотин тона не са игла в копа сено. Действай!
Белязания даде да се разбере, че спокойният и делови разговор е приключил:
— Отговаряш ли за думите си?
— Аз винаги отговарям за думите си — решително отвърна Саша и стисна здраво юмруци.
— Е, Господ да ти е на помощ, гадино. — Белязания направо излезе от кожата си и като че ли всеки момент щеше да се взриви. Рязко се обърна и хвана дръжката на вратата: време бе да сложи край на всичко това.
— Почакай малко, уважаеми…
Белязания погледна Белов в огледалото с още по-голямо любопитство.
— Виж тук. — Саша му показа къде точно да насочи погледа си.
В лявата му ръка много свойски и някак уютно се мъдреше една малка граната. Противопехотна. От онези, които нежно и с любов наричаха „лимонки“. Палецът му предвидливо бе подхванал предпазителя й. Гранатата беше в пълна бойна готовност.
Белязания конвулсивно потръпна, а лицето му се напрегна. Белегът му се вряза още по-дълбоко.
Саша продължи, без да повишава тон. Произнасяше думите отчетливо, сякаш поставяше ударение върху всяка от тях, за да прозвучат съвсем разбираемо:
— Когато някой се закача с мен, аз нямам спирачки. Аз съм обречен, разбра ли?
Другият мъж моментално примигна, показвайки, че е схванал какво има предвид Белия.
— Кажи на мутрите си да почакат тук, а пък ние с теб ще идем до града — продължаваше Саша. — Броя да три и дърпам предпазителя. Майната му, не ми пука… Едно. Две… — На „три“ Саша наистина дръпна металното колелце. И сега само му оставаше да разтвори пръсти. А пък на това отгоре не биваше да се пренебрегва и фактът, че ръката му вече доста бе отмаляла да държи набраздената топка на тежката и опасна играчка.
Но Белязания разбра това и без да му го казва. Свали стъклото и подвикна:
— Пичове, поразходете се малко, ние ще отидем до едно място.
— Браво, отличен. Хайде, сядай на волана. Само недей да друсаш много, ще върна предпазителя обратно. — Саша му се усмихна, сякаш бе най-добрият му приятел.
Без да се обръща, Белязания се премести на шофьорското място и те потеглиха първо бавно, бавно, а после с пълна газ.
Мъглата продължаваше плавно да се носи над речната вода някъде по посока на мяркащите се в далечината високи жилищни блокове.
— Ама аз не разбрах — какво стана? — попита приятелите си стъписаната мутра с намотаната на ръката верига. — Май я втасахме? — Но в отговор се натъкна само на учуденото им мълчание.
Това беше истинска катастрофа. Нима всичко бе минало напразно: и годините на обучение, и стотиците часове упражнения, и репетициите? А пък всички още от самото начало твърдяха, че на нея могат да се възложат големи надежди. И сега — какво? Нищо и никъде, така ли? Щеше да бъде просто една омъжена домакиня. Пък макар и с диплома от консерваторията.
По време на разпределението не й предложиха нищо. Нищичко. Дори място в някой съвсем западнал оркестър. А пък тя, глупачката, за какво ли не си беше мечтала. След този позор на Оля й се прииска веднага да изчезне, да се изпари от тази любима доскоро, а сега станала й толкова омразна сграда на консерваторията. Но тъкмо когато излизаше от залата, на вратата я спря и я хвана под ръка професорът й — Валентин Георгиевич. Без да каже нито дума, той я поведе по коридора към третия етаж в тяхната класна стая, където бяха минали най-хубавите й години, както си мислеше тя досега.
В този момент Оля се чувстваше като съвсем чужд човек в обкръжението на портретите на великите композитори и изпълнители. Тя разсеяно слушаше Валентин Георгиевич.
— Олечка, повярвай на мен — на стария професор. Аз също съм минал през всичко това. Трябва да притежаваш невероятен талант, за да стигнеш до такива върхове. — Той артистично плесна с ръце, призовавайки портретите на великите майстори да потвърдят думите му. — Ти си способен човек, но кажи ми, нима ще се чувстваш добре на шестия пулт в някой оркестър? И дори не в операта, а в театъра?
Оля осъзнаваше, че няма с какво да възрази на този аргумент. Пък и не изпитваше желание да го направи. Валентин Георгиевич продължаваше да й говори:
— Оленка, аз много уважавах родителите ти, те ми бяха страшно близки и щях да се чувствам като крайно непочтен човек, ако не ти бях казал това…
Тя отиде до рояла и изсвири един простичък минорен акорд.
— Много добре ви разбрах, Валентин Георгиевич — неочаквано спокойно и дори с безразличие изрече. — Трябва да вървя, извинете ме. Чакат ме. Довиждане.
Валентин Георгиевич измъчено се усмихна и безпомощно сви рамене — бе направил за нея всичко, което беше по силите му.
Тежките врати на консерваторията бавно се затвориха след нея. Вероятно завинаги.
Колата беше отключена, но Саша бе изчезнал. Оля се огледа наоколо и седна вътре. В купето непоносимо силно гърмеше фрагмент от една сюита за цигулка на Рахманинов. Тя рязко завъртя копчето за настройката — разнесе се някакъв просташки поп. Но в момента тези звуци не я дразнеха чак толкова.
Оля наблюдаваше през предното стъкло щастливите студенти с калъфи в ръце и изобщо не им завиждаше. Тази страница от живота й вече беше затворена.
Най-сетне Саша се появи. Беше толкова запъхтян, сякаш бе участвал в маратон.
— Къде беше? Защо си оставил колата така?
— Изтичах да купя цигари — отвърна той и запали мотора. — Е, какво казаха?
— Оставам в Москва. — За пръв път не изпитваше желание да му обяснява каквото и да било.
— Чудесно, Оленка — отвърна й той с огромно задоволство. — Всичко е наред. Ще си живеем мирно и тихо и както се казва, ще богатеем!
Докато завиваше към улицата, той успя да хвърли един по-изпитателен поглед на Оля: да, май, че днес момичето му не бе извадило късмет. Е, голяма работа, все някак щяха да се оправят. А след това той погледна, но този път далеч по-внимателно, в огледалото за обратно виждане. Наоколо беше чисто. Само трябваше да се отърве от гранатата, която бе напъхал в джоба на шлифера си. Животът продължаваше.
Щом свърна от пресечка „Кривоколенска“ към пресечка „Армянска“, Пьотр установи, че вече го чакаха. По тротоара покрай една черна волга се разхождаше Силантиев. „Ама, че се е оял. Прилича на същински член на ЦК на комсомола“ — констатира по навик Пьотр.
Спря на десетина метра от него, слезе от автомобила и го изчака да се приближи.
— Не е хубаво да се закъснява. — Силантиев се опитваше да се държи като началник.
Пьотр погледна многозначително часовника си, но не каза нищо.
— Добре, де, добре — сговорчиво се засмя той. — Е, какво стана?
Пьотр го изгледа и прокара показалец по белега на бузата си:
— Държа се достойно. Не се огъна, заплаши ме с граната — Пьотр произнесе тези думи едва ли не с чувство на гордост от своя „клиент“. — Бива си го пичът.
— Добре, дай касетата. Записа ли го?
— Да — отвърна Пьотр и измъкна един диктофон от джоба си. После извади касетата и я подаде на „комсомолеца“. — Какво да кажа на Артур?
— Действай според инструкциите — делово отвърна Силантиев. — Това е, да си жив и здрав.
Черната волга на Силантиев и беемвето на Белязания направиха завои и потеглиха в различни посоки.
Въпреки всички видими промени в живота на страната, в сградата на улица „Лубянка“ работата следваше своя обичаен ход. Шпионите по света не се бяха свършили и никога нямаше да свършат.
Но служителите, които се бяха събрали в кабинета на генерал-майор Хохлов, никога не се бяха интересували от шпионите.
Надошлите тук бяха действащи сътрудници на прочутото Пето главно управление на КГБ на СССР. И както и преди, естеството на тяхната дейност се състоеше в това да се занимават предимно с идеологически въпроси, тоест следяха гражданите на собствената си държава и разработваха именно тях — своите сънародници. Обект на дейността на тези „суперпрофесионалисти“ бяха всевъзможните дисиденти и недоволните от политиката на партията и държавата отцепници…
Преустройството като че ли обърна всичко наопаки. Но объркването в Пето не продължи много дълго. Появиха се далеч по-интересни и по-изгодни сфери за приложение на силите му — това беше много по-важно. Извършваше се контрол над новите политически движения, над зараждащия се руски бизнес и набиращия мощ подземен свят. На практика всичко това беше толкова здраво преплетено помежду си, че с всеки изминал ден ставаше все по-интересно да се работи.
Мъдрите хора в партията и органите отдавна бяха разбрали накъде отива страната и сега се опитваха да създадат система, при която контролът над процесите щеше да се съсредоточи изцяло в ръцете на специалните служби. Рицарите на плащовете и кинжалите бяха последните хора на света, които искаха да изпуснат шанса си в новия живот. Всъщност отделът на генерал Хохлов бе създаден именно с цел да се осъществи постоянното им внедряване във финансово перспективните сфери.
Край дългата полирана маса в кабинета му седяха седем души, всеки от които отговаряше за определено направление. А всичко беше съсредоточено в ръцете на самия Андрей Анатолиевич Хохлов.
В момента докладваше един майор, който се обръщаше не само към присъстващите, а и към портрета на човека с мефистофелската брадичка. Феликс Едмундович наблюдаваше майора и напълно му съчувстваше.
— Субектът се намира в обхвата на наблюдаваната територия от деветдесета година. Отново привлече вниманието ни при опит за рекет на една фирма, която е част от нашата зона. Приложената към него схема разкри изключителните му тактически способности, особено като се има предвид възрастта му — той е едва на двайсет и три години. По мое нареждане агентът, който е с легендата на рекетьор охранител на въпросната фирма, встъпи в силов контакт със субекта. Специалистите от отдел „Ф“ анализираха доставения запис. Ето част от тяхното заключение: „… отличава се с необикновени волеви качества, емоционално стабилен и има ярко изразена нагласа на лидер“. Свързах се с нашите хора, които са внедрени в групата на субекта. Характеристиките съвпадат. — Веденски млъкна.
Трябва да се отбележи, че Игор Леонидович Веденски притежаваше съвършена външност на чекист. Беше безличен, среден на ръст, благопристоен на вид, мъжествен и атлетичен. Вероятно дори би могъл да се харесва на жените. Единствено блясъкът в очите му издаваше от време на време скритото му тщеславие. Но в края на краищата това не беше чак толкова голям порок, особено в условията на новото време.
Генералът огледа насъбралите се. По всичко личеше, че няма въпроси към Веденски.
— Игор Леонидович, сподели предложенията си. — Генералът стисна юмруци и тежко ги отпусна върху огромната полирана маса.
— Предлагам да направим разработка на Белов.
Генерал Хохлов кимна в знак на одобрение.
Артур не можеше да си намери място. Пък и Пьотр бе изчезнал нанякъде, и то точно когато имаше нужда от него повече от всичко на света. В офиса на „Курс-Ин-Вест“ цареше необичайна тишина. Там, където вчера кипеше бурен живот, днес сякаш имаше помен.
От принудителното безделие Людочка местеше по монитора персийския принц, който все не успяваше да прескочи пропастта. Всеки път кутсузлията принц падаше на дъното на каменния кладенец и дългите безмилостни шипове с наточени остриета пронизваха немощното му виртуално телце.
Но тя ненапразно минаваше за професионалистка. За няколкото секунди, необходими на посетителя, за да направи две-три крачки от входа на приемната до вратата на шефския кабинет, Людочка успя да натисне копчето на интеркома.
— Артур Вениаминович, имате посещение!
Той енергично захвърли глупавите книжа и се изправи. Съвсем като хлапак. Хем се боеше, че ще научи лоши новини, хем се надяваше на чудо.
Вратата се отвори и на прага застана Белязания — човекът с белега на дясната буза.
— Е, Пьотр, появи се най-сетне! — засуети се Артур. — Не ми казвай нищо. Първо влез и седни.
Той се втурна към заветния шкаф и грабна коняка и две чаши.
— Чакай малко — наля от напитката с разтреперани ръце, — че вече направо ще се пръсна.
Артур надникна в безизразните очи на Пьотр и му подаде коняка.
— Е, няма страшно, с теб сме гърмени зайци. — В гласа му звучеше колкото надежда, толкова и почти унизителна молба.
Посетителят му кимна, но това, както се оказа, изобщо не беше знак за съпричастност.
— Извинявай, Артур. С нищо не мога да ти помогна. Сега ти си имаш нов защитник — Саша Белия.
Артур не бе очаквал чак такава гнусотия от живота и от Пьотр.
— Какво?! — задъха се от злоба и безсилие.
— Само той ще може да ти помогне по въпроса за алуминия — завърши Пьотр. И за да не остави никакво съмнение, добави: — И запомни, други варианти няма.
За миг-два Артур престана да диша. Сетне разхлаби вратовръзката си, която явно го задушаваше, и изсъска:
— Марш навън, мерзавец такъв! — Опита се да съпроводи думите си с красноречив жест, но той се оказа жалък.
За разлика от жеста на Пьотр, който беше категоричен. Той се обърна към Артур и допря двата си опънати пръста — показалеца и средния, между очите му. Един вид, „бум-бум“. Лекият тласък отпрати Артур към стената.
Беше ударил часът на стрелбите.
Юристът Кошко, чиято глава бе в гипсов шлем, лежеше в отделението на болницата за спешна медицинска помощ и размишляваше за живота и неговите превратности. Майка му, която вече се чудеше как да го забавлява, му четеше една детска книжка за индианците. При индианците нещата стояха много просто: стрели, отрови, скалпове. Историята звучеше съвсем като за деца.
— Как си? — нежно попита тя, дочитайки поредната страница.
В отговор Юра измърмори нещо успокоително. Но в този момент тишината на стерилната болнична стая направо се взриви като фойерверк.
Посетителите бяха само четирима, ала вдигаха шум колкото цял взвод.
Очите на Клавдия Семьоновна буквално се заслепиха от усмивки, цветя, плодове, блясък на чаши и фолио на шампанско.
Саша Белов галантно й поднесе един букет и я погледна в очите с такава сърдечност и толкова обезоръжаващо, че тя не можа да сдържи усмивката си:
— Благодаря.
— Е, как се чувства болният?
Клавдия Семьоновна неопределено сви рамене, но изражението на лицето й подсказваше, че пациентът е жив, ала…
Пчелата вече припряно отваряше шампанското.
— Тихо, тихо, ей сега ще дотича сестрата — опита се да укроти шумните си приятели Белия.
— Коя, русичката ли? — веднага попита Пчелата. — Че какво от това, нека да заповяда — добави, наливайки шампанското в чашите.
Пролетта се бе развихрила с пълна сила. Сега тя сякаш бе влязла и в тази болнична стая.
Фил и Космос изпревариха всички и надигнаха чашите си, като продължаваха безпричинно и съвсем по детински да се кискат.
— Добре, стига толкова — вдигна своята чаша и Саша. — Е, братко, за твое здраве.
Той се чукна с гипсираната ръка на Юри. В отговор младежът сдържано се усмихна.
— Не си изпати напразно — философски отбеляза Фил.
Космос нямаше търпение да съобщи радостната новина:
— Сега нашият Пчела вече е един от учредителите на „Курс-Ин-Вест“. Доволен ли си?
Саша много съсредоточено гледаше Юри в очите. И едва след като забеляза движението им в знак на отговор, извади от джоба на бялата си престилка нови очила с тъничка златна рамка и ги подаде на болния. Той ги разтвори с лявата си ръка и с доста голямо усилие си ги сложи малко накриво.
— Нали не ми се сърдиш, братко? — попита със съчувствие Саша, макар че погледът му допускаше само един отговор.
Юристът притвори очи, усмихна се леко и завъртя глава в знак на отрицание:
— Не ви се сърдя, Саша.
С това ритуалът беше спазен във всичките му формалности. В същия миг настроението на Саша се повиши. Слава богу, имаше предостатъчно поводи за това.
— Скоро ще се женя — тържествено съобщи. — Впрочем, каня ви на сватбата — премести поглед той към Клавдия Семьоновна.
— Благодаря — радостно и малко смутено кимна тя, като все така продължаваше да стиска в ръцете си букета с рози и чашата с шампанско, до която така и не се бе докоснала.
— Жалко, че ти няма да дойдеш — каза Саша на Юра.
Вероятно Юри също съжаляваше.
Те се разписваха в Грибоедовски районен съвет, където се намираше най-модерната и хубава ритуална зала в Москва.
Макар че новите тенденции сякаш изобщо не бяха стигнали до това място. Явно регистрирането на живота и смъртта беше толкова консервативно нещо, че в тази сфера възприемаха нововъведения последни.
И по тази проста причина, докато слушаха тържествената реч на длъжностното лице, гостите непрекъснато се кискаха.
Все още не много старата, но доста съсипана от живота лелка беше разтворила огромна папка с изобразени върху нея преплетени венчални пръстени и тържествено четеше ритуалния текст:
— Скъпи младоженци! Помнете колко поетично го е казал Енгелс: „Семейството не е един обикновен съюз между любящи сърца, а основно звено в безкрайната верига от поколения, оръдие на еволюцията, опора на държавата и първична клетка на обществото.“
Освен длъжностното лице над мъдростта на Енгелс не се кискаше май единствено майката на Саша. Татяна Николаевна имаше много сериозен вид, а в очите й блестяха сълзи. За сметка на това Фил и Космос се тресяха от смях. Пчелата се държеше малко по-прилично, тъй като имаше много отговорна задача. Беше кум, но в този момент повече от всичко на света му се искаше да е на мястото на Саша.
Най-сетне премъдростите свършиха. Длъжностното лице вдигна очи към младите. Наближаваше най-важното тайнство на гражданското бракосъчетание.
— И така, Олга Евгениевна Сурикова, съгласна ли сте да се омъжите за Александър Николаевич Белов?
Тя погледна към Саша с лукава усмивка. Той леко стисна дланта й.
— Да.
— Александър Николаевич Белов, съгласен ли сте да се ожените за Олга Евгениевна Сурикова?
— Да.
— Моля булката да положи подписа си.
Оля повдигна полите на ефирната си рокля, приседна до крайчеца на бюрото и се подписа. Саша сложи парафа си, без да сяда.
— А сега, свидетелите…
Естествено, Пчелата и тук беше пръв, тъй като хукна към бюрото преди свидетелката.
— Младежо, избързвате — възпря го с усмивка длъжностното лице.
— Абе, той няма никакво възпитание — разнесе се гласът на Космос. Доволен от собствената си шега, той добави едно „хе-хе-хе“ като същински Фантомас, който току-що е хвърлил поредната си жертва от покрива.
Гостите се засмяха, а младоженците най-сетне се отпуснаха. Ритуалът вървеше към края си.
— А сега в знак на уважение и любов можете да си размените пръстените.
Саша и Оля се спогледаха и пристъпиха към процедурата по поставянето на халките.
— Олеле, пръстенът не може да влезе… — прошепна тя. — Обичам те.
— Шът, ей сега ще влезе… Ето — също много тихо каза той. — И аз те обичам.
— Обявявам ви за съпруг и съпруга — намеси се за последен път длъжностното лице.
Гостите един през друг се развикаха и се разшумяха. Загърмяха тапи на шампанско.
Горчиво! Оля и Саша май дори не успяха да осъзнаят как напуснаха гражданското и се озоваха начело на празничната маса. Виковете „горчиво!“ не само не стихваха, но ставаха все по-настойчиви. Очевидно целувките нямаше да имат край.
— Петнайсет! Шестнайсет! Седемнайсет! — скандираха гостите.
Наеха за сватбата не само банкетната зала, която се оказа твърде тясна, а целия ресторант „Будапеща“. Масите бяха подредени във формата на буквата „П“, а в средата й седяха младоженците, свидетелите, роднините и най-близките им приятели.
Отдясно на Саша бяха настанени гостите от страна на булката. Това бяха солидни мъже, дами с дълбоки деколтета, девойки и младежи с изтънчени маниери.
От лявата страна картината беше по-различна. Едри младежи с бръснати вратове, техните хубавки, но лишени от възпитание приятелки, солидни чичковци в разноцветни сака и вратовръзки от ламе. Последните очевидно бяха едри бизнесмени.
— Осемнайсет! Деветнайсет! Двайсет! — продължаваха да скандират всички.
Оля трябваше да бъде спасена. Защото, ако всичко това продължеше още малко, като нищо можеше да се задуши.
— А сега да си налеем и да пием! — прекъсна гостите Саша. — Догоре и до дъно!
— Саша, не мога повече, болят ме устните — оплака се младоженката, оправяйки свлеченото си було.
— Ще се преструваме — заговорнически прошепна в ухото й той.
Катя — лелята на Саша, забеляза, че Татяна Николаевна не е в състояние да откъсне очи от сина си и снаха си, и енергично я смушка. Сетне сипа на сестра си салата от раци и я прегърна през раменете.
— Де да можеше сега да го види баща му — въздъхна Татяна Николаевна.
— Космос, я налей и на нас!
— Лельо Катя, лельо Таня, за вас — червено или бяло? — скочи той.
— Знаеш ли какво, Космос, я ни налей на нас със сестра ми нещо по-силно. Да жениш син е все едно да го изпращаш на война.
До бабата на Оля се бе настанил един възторжен приятел на семейството на име Георгий — достолепен белокос естет. Той беше музиковед, а освен това и театровед.
От време на време той хвърляше погледи към вулгарните красавици от „приятелския“ лагер и не спираше да разсъждава на глас:
— Булката напомня за Брюлов, Блок и Сен-Санс едновременно… Това е направо невероятно в епохата на късното преустройство… Истински брилянт!
— Забравяте, Георгий, че брилянтът изисква подходящ обков — въздъхна бабата на Оля.
Двама сервитьори внесоха поднос с огромна печена риба. Саша видя, че те се насочват към тях, и с престорен ужас се развика:
— Рибата е за браточките!
Възползвайки се от момента, двама души от страната на младоженеца се изправиха. Двойката наистина беше сладурска. И двамата мъже с размери на шопари бяха спретнати и издокарани.
— Скъпи Саша и Оля — тържествено започна по-възрастният, — така се случи, че от нашите хора успяхме да дойдем само ние. Но Глигана и момчетата помолиха да ти предадем, че те уважават и те поздравяват по случай сватбата ти с тази толкова красива жена… Ето ти и нашият подарък.
Шопар номер две измъкна изпод масата голям кожен калъф и го отвори. Първият извади от калъфа ловна пушка с богато инкрустирани цев и приклад.
— Направена е за краля на Афганистан. Изработката е ръчна, Саша.
Изпод същата маса се появи и букет от няколко десетки бели рози.
— Пожелаваме на булката да цъфти като хиляда рози, а на теб, Саша, успешен лов!
— Благодаря ти, Коля! — сложи ръка на сърцето си той. — Предай на Глигана, че първото убито животно ще бъде в негова чест. А второто — в чест на всички присъстващи.
— Саня е най-благороден от всички — любувайки се на сина си, прошепна Татяна Николаевна на сестра си. — Катя, ама, какво означава това — че Саня ходи на лов, така ли?
— Ходи, ходи — махна с ръка Катя и й доля водка.
— Боже, боже, какъв неравен брак! — за кой ли път се размърмори една огненорижа деколтирана дама в постбалзаковска възраст. — Нашата Олюшка и този предводител на команчите! И какво обкръжение само има! Ако тия ги срещнеш в някоя тъмна уличка, ще започнеш да заекваш… Ако родителите на Оля бяха живи, нямаше да я оставят в ръцете на тези диваци.
— Шампанско, мадам — надникна предпазливо, но с интерес в деколтето й нейният съсед.
Докато белеше портокал на Оля, Саша чу този забележителен реприз и се наведе към нея.
— Истински Монтеки и Капулети, ей богу!
Тя се засмя.
— Според мен всичко е наред.
— Хапни си портокал, миличка. — Той повдигна булото й и леко я целуна по бузата.
На свой ред и Пчелата съсредоточено наблюдаваше тази сцена и неспирно се наливаше с коняк. В същото време Космос предизвикваше твърде сериозния според него Фил:
— Защо не пиеш?
— Аз ли не пия? — учуди се той.
— Направо срам да те хване от хората — настояваше на своето Коса, извръщайки хитрата си муцуна настрани.
— Искаш да им покажа как мога да пия, така ли?
Коса кимна. И Фил наистина започна да прави показно. След като се позабавлява с него, Космос най-сетне сръга с лакът Пчелата, който все така не откъсваше поглед от щастливата Оля:
— Е, не е ли време?
Кумът погледна часовника си, поизправи се и кимна:
— Скъпи гости, скъпи гости! Тишина! Моля за внимание!
Шумът в залата постепенно стихна, гостите усетиха, че ги очаква някаква изненада, тъй като свидетелят на младоженеца ги призоваваше с твърде загадъчен и многозначителен тон.
— Днес за нас е голям ден. И ние с вас ще празнуваме до сутринта, а след това — до следващата сутрин. И така нататък, докато не посинеем. Но младоженците скоро ще си тръгнат, понеже, както сами разбирате, те имат много по-важна работа.
Дори Саша наблюдаваше с интерес Пчелата, тъй като той излъчваше някаква особена вътрешна светлина.
— Затова — продължи Пчелата — ние с приятелите ми се замислихме къде могат да отидат младите през своята първа брачна нощ? Може би в някой суперлуксозен апартамент в хотел „Национал“? Или пък в квартирата на Ленински проспект? Не. Ние преценихме, че това не е правилно, и решихме въпроса другояче. Космосе, Фил…
Младежите с грейнали от щастие лица застанаха до Пчелата. А той като истински командос победоносно вдигна нагоре свития си юмрук:
— С две думи, нека днес и завинаги младите да отидат в своя собствен нов апартамент. Във високата сграда на крайбрежната улица „Котелническа“.
В първия момент в залата се възцари гробна тишина. Пчелата разтвори юмрука си. По показалеца му с лек звън се плъзна и увисна малко синджирче със спретната връзка ключове. И в този миг залата се взриви. Слава богу, не в буквалния смисъл, а от аплодисменти и възторжени викове. Като при това интелигенцията по нищо не отстъпваше на „браточките“.
Саша взе ключовете и прегърна и тримата едновременно:
— Благодаря ви, скъпи мои.
Усмихнат, тихо попита Фил:
— Какво сте направили, да не сте изтрепали собствениците?
— Какви ги дрънкаш? Изселихме тамошните му обитатели — засмя се той.
А край масата Катерина вече поставяше въпроса на практическа основа:
— Интересно, колко ли стаи имат?
— Стига, бе, Катя. Сигурно това е някаква шега — недоверчиво поклати глава Татяна Николаевна.
— Не говори глупости, каква ти шега… Витя — подвикна тя на Пчелата, — а имате ли заповед?
— За арест ли? — пошегува се той.
Белокосият музиковед се наведе към бабата на Оля:
— Видяхте ли, скъпа моя. А вие твърдяхте, че обковът не бил подходящ!
През огромната арка на небостъргача премина една бяла лимузина, а след нея — цяла процесия от коли. Шофьорът на Саша — Миха, чевръсто изскочи от мястото си и отвори вратата на купето. Саша грабна Оля и я изнесе на ръце. Те продължаваха да се целуват, както и през цялото време, докато пътуваха насам.
В това време от колите се изсипаха и останалите. „Ех, цъфти калина кра-а-ай река в полето“ — гуляйджийската песен огласи тъмния двор на престижната сграда. Тук-там дори светнаха прозорци. В отговор загърмяха тапи от шампанско.
— Ей, ей, да не олеете жена ми! — разтревожи се Саша.
— Е-ей онези три прозореца. Виждаш ли ги? — посочи с пръст Космос някъде в пространството.
— Виждам, виждам. Космик, ние тръгваме, нали нямаш нищо против? — примоли се Саша.
Но Космос не можеше да се раздели с приятеля си просто ей така.
— Чакай малко. Като влезете вътре, поогледайте се и ще ни махнете с ръка, нали? Ние ще изпием по една чаша шампанско за ваше здраве и ще си отидем.
— Ще ви махнем. Това е, братлета, благодаря ви за подаръка. Никога няма да забравя това, кълна се.
— Умолявам те, Саня — плесна с ръце Пчелата. — Апартаменти има колкото щеш, но…
— Така е, разбира се. Е, ще се видим утре — кимна младоженецът и силно притисна Оля до себе си.
— Саня, ама аз утре заминавам — напомни му Фил. — В Ялта, ще се правя на каскадьор.
— Усмихнете се, каскадьори! — истерично изкрещя Космос, разплисквайки шампанското. — Саня, да не забравиш да ни махнеш!
— Успех, Теофило. — Саша прегърна Фил, а след това и всички останали.
— Искаме момченце, Саня! — разкрещя се неудържимият Космос и всички се засмяха.
Без да се обръща, Саша им махна с ръка. Масивната врата на входа се затвори след младоженците, а веселбата продължи.
— Хайде на бас, че ще имат близнаци, поне двама — уверено заяви Фил.
— Саня, в душите си сме с теб! — кой знае защо тъжно се усмихна и сложи край на темата Пчелата.
Асансьорът бавно и почти безшумно започна да изкачва Оля и Саша. Най-сетне бяха сами.
— Ама, че говеда — усмихна се с нежност той.
— Че какво толкова, имат силни първични инстинкти — отвърна младата жена, сякаш се опитваше да оправдае буйните му приятели пред него. — А ти какво искаш?
— Свръхчовек — отвърна й и това прозвуча съвсем сериозно.
— Мишка, дай ракетата! — заповяда Космос на русолявия шофьор Миха.
— Каква ракета? — разтревожи се Фил.
— Те ще ни махнат, а ние ще пуснем един фойерверк — обясни Коса, размахвайки във въздуха масивен пистолет за изстрелване на ракети.
Туткавият асансьор най-сетне се добра до етажа.
— Кой е нашият апартамент? — попита Оля, поклащайки ключовете.
— Този е сто трийсет и пети.
— Ето сто трийсет и три… Сто трийсет и четири… — Младата жена се движеше в полумрака от дясната страна на коридора и се взираше в номерата на апартаментите.
— Доста е тъмно. — Саша внимателно погледна нагоре, направи още една крачка и настъпи натрошени парчета от крушката. Стъклото изхрущя под краката му.
— Разруха… Саня, знаеш ли, че тук ми харесва. Прилича на замъка Иф.
— Оля, спри! — Гласът му прозвуча спокойно, но твърдо. — Не мърдай.
— Какво е станало? Плъхове ли има?
— Плъхове, плъхове. Стой на място — добави и извади запалката от джоба си.
— Саша, какво…
— Стой — още по-твърдо рече Саша.
— Ама, какво става… — Тя гледаше объркано мъжа си.
— Покритото мляко… котки не го лочат.
Саша щракна запалката и бавно клекна. Езичето на пламъка очерта ярък кръг в тъмнината. А осветеното пространство беше пресечено от единия до другия край с опъната корда. Като следваше очертанията на пламъчето и се придвижваше от дясната страна, Саша откри предмета на своето подозрение. На грижливо забито в стената пиронче висеше граната. Силно изопнатата корда беше промушена в колелцето на предпазителя й.
— Майчице! Стой мирно. Не мърдай, за бога…
Всичко беше направено професионално, но обезвреждането на гранатата не беше кой знае колко сложна работа. Ако… Ако не беше тази глупава розичка, която бе зашита върху полите на фееричната рокля на Оля. Цветчето се закачи за кордата.
— Оля, дръж — подаде й Саша пламтящата запалка.
— Майчице! — едва успя да изрече в отговор младоженката. Сега вече и тя разбра за какво ставаше дума.
— Дай една фиба.
Оля извади един фуркет от косата си и му го подаде. Шибаната розичка обаче се бе заклещила.
— Саша, пари ми.
Без да поглежда, той протегна ръка и измъкна запалката от треперещите пръсти на Оля. Розичката се поосвободи.
— Оля, сега бавно и внимателно ще тръгнеш надолу. И като минеш два етажа, ще ми извикаш. — Саша дори успя да си поеме дъх.
Оля вече бе стигнала почти до ъгъла.
И изведнъж силна светлина проряза тъмнината в коридора. След възторжения лай на боксер от съседния апартамент на стълбищната площадка се появи и самата съседка с каишка в ръце. Жизнерадостното псе хукна да се запознава с новодомците.
— Назад! — извика Саша.
Но беше късно. В момента бе достатъчен дори и един полъх от течението, камо ли тежестта на цяло куче. Изопнатата корда издърпа предпазителя на гранатата и тя с отвратителен звън падна на пода.
— Залегни! — изкрещя Саша.
Стисна гранатата и я хвърли надолу през желязната решетка на асансьора. Сетне събори Оля на пода и я покри с тялото си.
— Какво става с тези хора, да не са започнали да го правят в асансьора? — чудеше се Космос, докато гледаше към все още тъмните прозорци на апартамента и нетърпеливо размахваше пистолета.
— Ей сегичка ще се появят, ти бъди готов, бъди готов — успокои го Пчелата.
Но неукротимият Кос насочи възторжено пистолета нагоре и натисна спусъка.
В същата секунда избухналият с ослепителна светлина взрив буквално изхвърли навън дограмата на прозорците от петия етаж. Трясъкът беше толкова силен, че парчетата стъкла се посипаха като дъжд. Алармите на автомобилите завиха.
Приятелите успяха да се свестят от шока едва когато чуха яростния и отчаян вопъл на Космос:
— Бели!
Младежите веднага изтрезняха и хукнаха към входа на сградата.
Боксерът се хвърли със скимтене в краката на вцепенената си стопанка. Оглушеният Саша клекна на колене пред проснатата неподвижно Оля.
— Как си? — отново се надвеси той над нея.
Оля цялата се тресеше и се обливаше в студена пот. Саша прегърна жена си и почти насила я подпря с гръб към стената, опипвайки трескаво ръцете и лицето й. Май всичко беше наред. Ако, естествено, не се броеше…
— Наглеждайте я! — подвикна той на съседката, скочи на крака и се понесе надолу.
Някъде около площадката на третия етаж видя приятелите си да тичат нагоре, водени от Пчелата. С див животински крясък Саша се хвърли от високото право върху него.
Двамата се затъркаляха надолу по стълбите. Саша здравата налагаше Пчелата; беше готов да го удуши и да го разкъса. Фил и Космос едва успяха да отдръпнат вбесения Саша от Пчелата, който почти не се съпротивляваше. Вбесеният младоженец успя още няколко пъти да го ритне. И едва когато извиха ръцете зад гърба му, Саша изохка от болка и криво-ляво се укроти. На устата му бе избила пяна. Гледаше като обезумял.
Пчелата, който бе седнал върху плочките на пода, се облегна на стената. По брадичката му се стичаше струйка кръв:
— Белов, да не си се побъркал?
Космос и Фил разтърсваха Саша, сякаш бе боксьор след тежък мач, и го закрепиха на крака.
— Говедо — добави Пчелата, бършейки кръвта си с ръка.
Подпирайки се на стената, той с усилие се изправи и накуцвайки, заслиза надолу.
— Братленце, какво стана? — опитваше се да погледне в очите на Саша Фил.
— Оля добре ли е? Оля! Къде е Оля! Къде е? — раздрусваше приятеля си Космос.
Саша само глуповато кимаше и оглеждаше с невиждащ поглед другарите си.
— Тичай да я вземеш — заповяда Космос на Фил. — Ченгетата ей сега ще се домъкнат, трябва да изчезваме.
Фил се понесе нагоре.
В крайна сметка всички се озоваха в дома на Космос. Че къде другаде можеха да се дянат? И без това приключенията за тази нощ им бяха предостатъчни.
Юрий Ростиславович ги посрещна в антрето и без да задава каквито и да било въпроси, отиде в кухнята да направи силно кафе. Сложиха Оля да спи в стаята на Холмогоров-младши.
Съветът на старейшините все не можеше да започне заседанието си. В хола се стелеше дим и цареше тягостно мълчание. Пчелата мрачно седеше в ъгъла на стаята и не поглеждаше към приятелите си. Единствено Саша от време на време му хвърляше сърдити погледи.
— И така, браточки — появи се от кабинета на баща си Космос, издокаран в академична тога и с черна четириъгълна шапка на главата. Същински оксфордски професор звездоброец. — След като вие сте толкова тъпи, то Космос Юриевич Холмогоров вече измисли всичко вместо вас.
Юрий Ростиславович влезе в хола и строго подхвърли:
— Веднага свали това.
— Татко, мисля — махна с ръка Космос.
— Интересно за какво? — зададе въпрос сякаш на себе си Юрий Ростиславович и постави горещия кафеник върху малката масичка.
— Общо взето, едно е ясно — предложи версията си Космос. — Къртицата е сред онези, които са знаели за апартамента.
— Тоест сред нас — уточни Фил.
— Не е точно така — възрази Космос.
Всички едновременно се вторачиха в Пчелата.
— Какво се блещите? — не издържа той.
— Абе, не става дума за теб — каза Космос. — Общо взето, Склифасовски е. Идеята естествено е глупава, но всичко е възможно. Фил, ти нали си каскадьор?
— Понякога се правя и на такъв. Например утре по време на снимките в Ялта с Иванич.
Космос кимна с разбиране и продължи.
— Събираме всички. И ти заминаваш за Ялта заедно със Саша. Тъй да се каже, да се правите на каскадьори.
— И какво от това? — както винаги не схвана веднага Фил.
— Саня, ти поне разбра ли ме? — призова към проява на здрав разум вдъхновеният от идеята си Космос.
— Това таралеж ли е? — Вместо отговор, Саша мушна под носа му изсушеното телце на някаква морска гадинка, покрито с остри бодли. В апартамента на Коса винаги беше пълно с всевъзможни екзотични боклуци.
— Не, житена питка е — озъби му се той и машинално грабна мъртвото съсухрено животно. В този момент то го убоде. Космос изруга и захвърли бодливата топчица на масата, като едва не разплиска кафето.
— Добре, де, тъй да бъде — енергично стана Саша. — Фил, събери всички браточки. Утре сутринта отиваме на летището. А сега всички по леглата — заповяда. Но тъй като усети, че това е прозвучало доста грубо, реши да се коригира, впрочем, не много сполучливо: — Че все пак днес ми е първата брачна нощ. Страхотно преживяване ми спретнахте, просто нямам думи. Благодаря ви, братлета. — В благодарствените си думи вложи цялата жлъч, на която беше способен.
Оказа се, че Оля е заспала. Тя лежеше на кушетката с булчинската рокля, завита с одеяло. „Горкичката ми“ — помисли си Саша и седна в краката й. Смачканото було печално висеше от масата.
— Горкичкото ми момиче — каза той вече на глас, повдигайки един кичур коса от бузата на любимата си.
— Толкова е странно — без да отваря очи, заговори Оля с глас, който изобщо не звучеше сънено, — днес можех да видя мама и татко…
Той мъчително преглътна буцата, заседнала като бодлив таралеж в гърлото му:
— Аз… не знам какво да ти отговоря.
— Саша, злото поражда зло. — Тя така и не отвори очите си.
— Аз не причинявам зло. Аз живея — тихо отвърна той не толкова на нея, колкото на себе си.
— Значи, твоят живот е зло — спокойно му обясни жена му. С такъв тон втълпяваха на малките деца какво е добро и какво не.
Саша упорито мълчеше. Все пак Оля отвори очи и го погледна. Жал й беше за него, за себе си и за това вече станало напълно излишно було.
— Оля, толкова ме е срам. Прости ми — наведе виновно глава той.
— Ш-ш-ш, миличък — погали го по косата. — Аз знаех що за човек си. И те обичам такъв, обичам те повече от живота.
Саша наведе още по-ниско глава, за да скрие сълзите си. Той леко и нежно докосна с устни китката на любимата си.
— Оленка моя, Оленка — нареждаше тихичко, но вече без да крие сълзите си, — остани с мен…
Тя го прегръщаше все по-силно, опитвайки се да се приближи все повече и повече до него:
— Мъжът ми, любимият ми… — А после добави: — Боже мой… Обичам го, обичам го…
В собствения си кабинет на „Лубянка“ Игор Леонидович Веденски се чувстваше много по-уверен, отколкото по време на съвещанието при генерал Хохлов. Тук той беше и цар, и бог. На лицето му дори се забелязваха черти на ярка индивидуалност: волеви бръчки между веждите, уверени жестове и даже железни нотки в гласа.
За сметка на това тримата му сътрудници изглеждаха като размножени на ксерокс. Явно това беше една от професионалните черти на кадровите чекисти — да могат винаги и навсякъде да изглеждат в съответствие с изпълняваната от тях роля. Тази тяхна особеност представляваше най-висшата проява на артистичност, с която се характеризираше въпросният занаят.
Игор Леонидович демонстративно набождаше с кабарчета по стената снимките на хората от бандата на Белов и подреди фотографиите така, че в крайна сметка да се получи кръст. Ама, че символ!
— Ето ги всички гълъбчета на едно място. — Веденски доволно огледа композицията.
Той се върна до масата и продължи оперативката:
— И така, в ситуацията, която се създаде около „Курс-Ин-Вест“, може да се пролее доста кръв. Ние ще наблюдаваме конфликта, докато той не стигне до критичната точка. Тогава ще се намесим. И Белов ще ни падне в ръчичките — отсече. — Или ще отиде в гроба. Ясна ли е задачата?
— Тъй вярно — отговориха в хор редовите бойци на невидимия фронт…
„Започва регистрацията за полет двайсет и три седемнайсет за Симферопол. Повтарям…“ — гласът на говорителката се разнасяше под сводовете на залата за заминаващи на летище „Внуково“.
Саша и Фил стояха пред гишето за регистрация с пътни чанти в ръце. До тях беше Космос, а малко по-встрани стърчаха мрачният Пчела и няколко мутри.
— Е, братлета, тръгваме. — Саша махна на всички.
— Вие внимавайте — назидателно посъветва оставащите Фил, мятайки с лекота на рамото си тежкия сак.
Космос снизходително го потупа по рамото:
— Ще се оправим, не се притеснявай.
— Космосе, пази се — поръча на приятеля си Саша. И прегърна Пчелата: — Братко, прости ми. Вчера бях като обезумял.
— Слава богу, размина ни се — сви рамене той и някак измъчено се усмихна. — Но ако трябва да съм честен, на мен още не ми е минало.
Натъртванията по тялото му и синината под окото му не бяха шега работа.
— Прав си. Не бъди злопаметен, чу ли? — И Саша силно стисна ръката му.
Пчелата едва забележимо му кимна.
— Косе, стомахът ме присви — дотича при Космос русолявият Миха. — Ще отида до тоалетната и след това ще ви чакам в колата.
— Върви, Миха.
Саша и Фил започнаха да се регистрират.
— Фил, билетите у теб ли са? — попита Саша.
— У мен са, у мен са — успокои го той и размаха билетите. — Банзай! — махна на Пчелата.
— Банзай! — вдигна ръка поразвеселеният Пчела.
Миха намери работещ телефонен автомат вляво от изхода на летището. Като се озърташе непрекъснато, той бързо набра номера:
— Ало, аз съм. Провал… Чуй ме, направих всичко възможно, не стана… На летището… Ама не можех по-рано. Той заминава…
И в този момент някой изтръгна слушалката от ръката му. Това беше Пчелата. Той доближи ухо до нея, но чу само сигналите на прекъснатия разговор.
Миха гледаше с ужас момчетата, които го бяха наобиколили. Естествено, той не се надяваше да срещне съчувствие сред тях. Но никога не бе допускал, че могат да го мразят до такава степен.
— Грешиш, тъпанар такъв — гледаше го в упор Белов. — Никъде не заминавам.
Каквото и да става, нашите хора не се променят. В онова дяволско Маями пиеха дори повече, отколкото в някакъв си Урюпинск. Пък на това отгоре и браточките от целия бивш Съветски съюз се бяха изсипали тук. Уточняваха си сферите на влияние. И ги уточниха. Сега модата беше такава — да уреждат сериозните въпроси или в швейцарските планини, или тук. По дяволите! Как само го цепеше главата! Саша дори простена, когато допря студената бутилка бира до челото си. Така напитката като че ли му помагаше повече, отколкото, ако я пиеше.
Впрочем, в Маями не само пиха и не само извършваха поделби. Едни сериозни хора бяха свързали Саша с местни едри бизнесмени. От нашите, от емигрантите. Тези забогатели бивши съветски граждани много искаха да влагат парите си в Русия, особено в Москва. Но, меко казано, се страхуваха. И наистина, ако се съдеше за ситуацията от американските телевизии и вестници, се създаваше впечатлението, че с днешна дата в Русия беше останала само някаква долнопробна измет. И там хората до един бяха такива, включително бременните жени и децата.
Разбира се, Саша успокои местните жители и обеща да им съдейства. Естествено, срещу определен процент, който, впрочем, беше напълно приличен. И причината да бъде приличен не на последно място се съдържаше и в това, че в тези много сериозни делови контакти съзря възможност да се издигне на друго равнище на бизнеса. На равнището на легалния и престижен бизнес. Беше време да излезе от криминалния коловоз и да се нареди сред белите уважавани хора.
В съвременна Русия се разкриваха невероятни възможности — приватизация, неизчерпаеми запаси от нефт и газ, банково дело, инвестиции в бурно развиващото се строителство. Това беше златна мина. По-точно това беше златен връх, който го зовеше и го мамеше. Само че ужасно го цепеше главата!
— Извинете, зле ли ви е?
— А? — откъсна очи от илюминатора Саша, без да разбира какво точно искат от него. Миловидната стюардеса със съчувствена усмивка се надвеси над него и му повтори въпроса си още веднъж.
— Ох, миличка — страдалчески се намръщи той, — да не ти дава Господ така да се…
— Извинете. — Очевидно стюардесата го разбра много добре.
„Уважаеми дами и господа! — разнесе се равномерен глас от високоговорителя. — Моля да заемете местата си и да закопчаете коланите си. След двайсет минути нашият самолет ще кацне на летище «Шереметиево-2». Днес е понеделник, трети октомври 1993 година. Московско време 11 часа и 44 минути. Температурата на въздуха в Москва е плюс седем градуса.“
Фил и Космос чакаха самолета от Маями в VIP-залата на летището. И докато чакаха, не скучаеха: благодарение на прякото излъчване на Си Ен Ен те се забавляваха добре. Руски оръдия обстрелваха не друг, а руския Бял дом! Същият онзи, който преди две години бе излязла да защитава цяла Москва. Тогава техните момчета също носеха там сандвичи и лекарства, от които за щастие в онзи момент не стана нужда. За сметка на това сега, съдейки по случващото се, всичко можеше да свърши с кървава баня.
Най-сетне обявиха, че самолетът на Белов каца. Момчетата пъргаво станаха, протегнаха се, докато костите им изпукаха — бяха се заседели твърде дълго — и тръгнаха към залата за посрещачи.
— Ето ги къде са истинските изверги — посочи с пръст към екрана на телевизора Космос.
— Да, понеделник е тежък ден — съгласи се с въздишка Фил.
— Три пъти по петдесет грама… — разпореди Космос на бармана.
Фил махна на шофьора.
— Володя, докарай колата…
В белоснежен шлифер и бели панталони Саша се показа в дъното на коридора на летището, който беше ярко осветен от слънцето.
— А защо толкова рано, има още един месец? — извика той в слушалката на мобилния си телефон. — Катя, но нали ти си гинекологът, а не аз… Идвам, идвам… Хайде, скоро ще се видим. — Помаха на момчетата едва когато вече минаваше през арката на металотърсача. — Здравейте, братлета!
— Здравей, братле! — Двамата вдигнаха ръце за поздрав.
— Какво става тук? — с пресилена усмивка попита Саша, прегръщайки приятелите си един след друг.
Космос заговори бързо, както правеше винаги когато беше силно развълнуван:
— Саня, представяш ли си, пред Белия дом се води истинска война. По улица „Арбат“ има танкове, никой не може да мине.
— В такива случаи трябва да се поръчва вертолет! — пошегува се той.
Сега само вертолет му липсваше, за да се почувства напълно щастлив.
— Какъв вертолет! — почти сериозно му възрази Фил. — Веднага ще го свалят. Ей сега ще минем оттам, сам ще видиш какво става. Както и да е, това са глупости — прегърна той приятеля си и загрижено го погледна в очите. — А ти как си?
— Кофти — призна си Саша. — Снощен съм. Вчера така се напихме…
Фил и Космос се спогледаха многозначително зад гърба на приятеля си. Космос щракна с пръсти на сервитьора. Подносът с три кристални чашки и една чепка грозде се появи пред тях като в приказка на източните народи.
— О, супер! Много навреме… — преглътна Саша и посегна към чашката.
— За демокрацията! — вдигна чашата и изтърси Фил.
Сега беше ред на Саша и Космос да се спогледат: Фил вечно имаше навика да проявява неуместен граждански патос. Беше като пионер — винаги готов!
— Стига, стига! — възпря го Космос и тържествено произнесе: — За бъдещия ти син, Саня!
— Не дай боже да е дъщеря… — измърмори като заклинание Саша и си взе гроздово зърно.
— За истинското момче! — изля чашата в гърлото си Космос.
— Стига толкова, да вървим.
По Ленинградското шосе не се забелязваха никакви признаци от събитията, които разтърсваха телевизионния ефир. Напротив, слънцето ярко грееше и ти се щеше да се радваш на живота. Единственото, което притесняваше Саша, беше липсата на актуална информация. А тя му трябваше на всеки пет минути. Оля раждаше и на това отгоре — с цял месец преди определената дата. Телефонът на родилния дом непрекъснато отговаряше с къси сигнали.
— Е, Саня, как мина пътуването? Прекрасно, нали? — Космос не се опитваше просто да разсее приятеля си, а наистина се интересуваше какво е станало там.
Обаче на Саша не му беше до делови разговори, още повече, ако ставаше дума за вчерашния ден.
— Общо взето, нищо особено — измъкна се той.
— А какво е времето в Маями? — не се отказваше Космос.
Двамата с Фил се бяха излегнали на задната седалка и продължаваха да се надяват, че ще чуят от шефа си подробности и цветист отчет за командировката му в чужбина.
— Абе, не си спомням, и океана не можах да видя. Там се бяха събрали всичките браточки от Урал и през цялото време пихме — вяло даваше отпор на любопитството Саша, докато непрекъснато се опитваше да се свърже с болницата.
— А кои бяха там? Глигана беше ли? — реши да си изясни обстановката Фил.
— Беше, и Мурат беше.
— Е, и как е Глигана?
— Криво-ляво… — неопределено изсумтя Саша.
Фил възприе тази негова неопределеност като знак за тревога, тъй като все пак безопасността беше основната му грижа:
— Какво, някакви проблеми ли има?
— Не… — завъртя глава Саша. О, май, че успя да се свърже.
— Абе, общо взето, Глигана създава проблеми… — навъси се Фил.
— Какъв ти Глиган! — жизнерадостно се намеси Космос. — Когато бях на островите, там имаше такава негърка… — И той млясна с устни.
— Братлета, нищо не чувам! — изръмжа към развеселените приятели Саша.
Космос намали децибелите, но вече не можеше да спре и продължи тихичко да дърдори на Фил:
— А тя, представи си, се съблича, а отдолу всичко й е бяло… Саня, я се отпусни — потупа той по рамото Белов, който отново не успя да се свърже. — Какво от това, че ражда с един месец по-рано…
— А пък аз съм седмаче — с неподправена гордост съобщи Фил.
— Видя ли! Ама, като го гледаш, можеш ли да допуснеш такова нещо? — радостно се развика Космос. — Всичко ще си дойде на мястото, Саньок! Ще се роди Ванка, ще полеем събитието, ще го заведем да го кръстим в храма „Свети Даниил“…
— Чукай на дърво. — Саша сам почука по малката иконка, която беше закрепена на предното стъкло. — Както и да е. Да не се размекваме… Какво става с Фархад?
Фил скръбно поклати глава.
— При Фархад, Саня, всичко се е объркало…
„Дами и господа! Самолетът по направлението «Душанбе-Москва» кацна на летище Домодедово. Температурата на въздуха е плюс седем градуса“ — дори професионално бодрият глас на стюардесата не можа да изтръгне Фархад от вцепенението. Той прехвърляше броеницата между пръстите си и сякаш не беше в Москва, а у тях си, в Душанбе. Мрачните мисли не го напускаха нито там, нито тук. А сега към тях се прибавиха и спомените…
Фархад не можеше да си намери място в своята благоухаеща на есенни плодове градина. Отрано усещаше неприятностите инстинктивно, като звяр. Опитвайки се да се поразсее, Фара измъкна от кухнята готвача Рахмат. И без това той не правеше нищо следобед, безделничеше и само засукваше грижливо поддържаните си мустаци.
— Сега с теб ще си поиграем на Робин Худ.
— Кой е този? — не разбра Рахмат, ала се напрегна. Гласът на чорбаджията му не предвещаваше нищо добро.
— Бакой — обясни му на руски Фархад и добави отново на родния си език: — Застани тук. И вземи една ябълка.
— Какво да правя с ябълката? — Човекът наистина не беше чувал за Робин Худ.
Наложи се Фархад сам да организира мизансцена. Той хвана готвача за лакътя и го заведе до таблото, на което обикновено слагаше мишената, когато се упражняваше да стреля с лък. А щом Фархад закрепи на главата на нещастния Рахмат голямата червена ябълка, онзи най-сетне осъзна за какво става дума. Или поне се досети по какъв начин се е забавлявал този загадъчен Робин Худ.
— Фархад, може би не бива да правиш това, а? — жално простена готвачът, след като вече трета поредна стрела се заби на два пръста от дясното му ухо.
— Бива, бива. Нали все някога трябва да улуча… — прицели се отново Фархад.
— Фархад — подвикнаха му от къщата, — имаме гости.
Той се огледа и едновременно с това отпусна натегнатата тетива. Стрелата се заби точно в ябълката и я прикова към таблото.
Рахмат, който не можеше да повярва, че е останал жив, изтри с върховете на пръстите си капките, потекли по челото му, и облиза влагата по тях. Вместо вкуса на кръв усети сладкия ябълков сок.
— Аллах акбар! — прошепна едва чуто.
— Видяхте ли, видяхте ли?! — възторжено огласи с крясъците си градината Фархад. Искаше му се целият свят да сподели неговия триумф.
Но навестилите го негови „по-големи приятели“ бяха далеч от детинския му възторг.
— Фархад, трябва да си поговорим — суровият Абдула-Нури поглаждаше бялата си брадичка, което само по себе си не предвещаваше нищо добро.
— За какво? — Този въпрос просто му се изплъзна.
Като че ли Фархад не знаеше за какво искат да си говорят с него!
— Фархад, те ще приберат парите. За нас нищо няма да остане. Никаква полза няма от тях. — Тънките мустачки на Далер бяха щръкнали от възбуда. Синьото небе прозираше през дългата му перушинеста коса.
— Той казва истината. Този Белия е препъникамъкът по нашата гладка и равна поляна — намеси се лустросаният Ораз, който въпреки своя изключително европейски вид винаги се изразяваше пищно, като истински представител на източните народи.
— Какво ви става, да не сте полудели? Каква поляна? — Плесна с ръце възмутеният Фархад. Недомлъвките му бяха скъсали нервите. — Ами, че Белия пое целия риск и цялата опасност върху себе си. Той прокара този път. И изобщо той е мой кръвен брат.
— Почакай, Фархад. Успокой се. — Абдула-Нури положи бащински ръка на рамото му и леко го стисна. От колеблив гласът му стана твърд. Той вече не уговаряше, а заповядваше. — Седни на мястото си. Ти си още млад. Забравил си, че трябва да уважаваш възрастните. Този Белия ти е по-близък от всички твои близки и роднини. — Изричаше думите тежко-тежко, сякаш бяха ледени капки върху нажежен камък. — Още утре ще идеш в Москва при Белия. И ако ти не можеш да довършиш тази работа, ще отидем да я довършим ние! Аз не повтарям едно и също нещо два пъти. Не повтарям! — въпреки това повтори още веднъж.
— Младежо, в Москва сме — стюардесата също повтори това за пореден път. Какво ли му ставаше на този източен красавец, да не би да бе заспал?
— Благодаря — сепна се най-сетне Фархад.
Извади от чантата мобилния си телефон и набра номера. Саша веднага отговори:
— Ало, Фарик, здрасти, братко!
— В Москва съм.
— Поздрави го от нас — обадиха се Космос и Фил.
Саша им даде знак с очи да не му пречат, защото очевидно не му беше до тях.
Отдясно на пътя се мярнаха огромните букви на надписа „МОСКВА“ — бандитският кортеж влизаше в метежната столица.
— Не по телефона, братко — навъси се Саша. — Ще обсъдим всичко, когато се видим. Пчелата ще те посрещне. — След като свърши разговора си, той се обърна към шофьора. — Володя, сега ще минем през офиса, ще вземем Фара и отиваме в родилния дом, всичко ни е по път.
Оля раждаше в Майчин дом, който се намираше в Югозападен район и бе едва ли не единственото място в Москва, където родилката можеше да бъде настанена в самостоятелна стая. Вярно, срещу солидно заплащане.
Но, уви, никакви пари не бяха в състояние да облекчат страданията на всички жени във всички времена и навсякъде по света.
Контракциите мъчеха Оля вече от няколко часа. Болките бяха нетърпими. Когато я връхлитаха, направо губеше разсъдък. Усещаше само болката, която обхващаше цялото й съзнание и не оставяше място нито за мислите, нито за чувствата, нито за желанията й. Освен за едно от тях: всичко това да свърши час по-скоро.
— Напъвай се, напъвай се. Постарай се — уговаряше я възрастната акушерка.
— Боли — жално простена Оля, когато болката за миг я отпусна.
— Е-е, миличка — съчувствено й се усмихна акушерката, — а ти какво си мислеше? Че хората току-така треперят над децата си? Постарай се още малко, дишай дълбоко.
— Дишай, Оленка, дишай. — Катя, лелята на Саша, я погали по ръката.
Болката отново я връхлетя. Боже, нямаше ли да свърши това най-сетне?
Едва бяха успели да преминат покрай Речната гара и служителите на пътната милиция ги спряха. Тези хора винаги се появяваха в най-неподходящия момент.
— Какво, шефе, готов ли си за бой — раздразнено измърмори Белия. — Тогава ще си го получиш.
— Момчета, стойте спокойно, без нерви — предаде по радиостанцията Фил. — Никой да не слиза от колата. Сам ще се оправя, ако стане нещо.
Но облеченият в оранжев елек служител на пътната милиция дори не се приближи към тях. Той явно имаше друга задача. Само накара колите им да се отдръпнат до бордюра.
Покрай тях по посока на центъра тежко и бавно премина колона от бетеери с вирнати дула.
— Ето ги, миличките, ама, че работа! — рече стъписано Саша.
Разбира се, той уважаваше военната техника. Но пък да я вижда в мирно време и на това отгоре в столицата на Родината!
— А ти какво искаш, това е свободна страна. Тъй си живеем, братле — философски въздъхна Космос.
Продължиха по Ленинградското шосе и по булевард „Колцевой“, без да ги спират, ако не се брояха обичайните задържания на светофарите.
Телевизорът в кабинета предаваше едно и също. Вярно, вече не стреляха по Белия дом, но от прозорците на горните му етажи се стелеше черен дим.
— Виж какво, я, изключи телевизора, да върви по дяволите. — В този момент на Саша само общодържавните проблеми му липсваха. — Слушай, къде е Фарик?
— Ще дойде, къде ще се дене — сви рамене Фил.
Едва сега забеляза, че на порцелановата чаша, която стърчеше самотно върху малахитовия писалищен прибор, имаше надпис „НА ТАТКОТО“. „Да не би да ми се подмазват? — каза си той. — Ама, че странни хора! А уж всички ми се пишат братя!“
Но все пак, когато Фил посегна към чашата, му подхвърли заядливо:
— Фил, а кой от нас е таткото?
И в този момент се досети. Тук нямаше и помен от подмазване. Таткото беше той — Александър Николаевич Белов, в целия си блясък. Вярно, само дето малко бяха прибързали.
— Чашата е твоя. — Приятелят му понечи да я остави на мястото й.
— Стига, де, пий, пошегувах се — засмя се Саша. — Дали наистина вече съм станал татко?
Космос, който най-много от всички се бе уморил от безкрайното чакане, измъкна от чекмеджето на бюрото стреличките с разноцветни перца за дартса.
— Фил, ти с кои ще играеш?
— С жълтите.
— А аз да играя с розовките, така ли? — разхили се Космос.
— Какво е това? — полюбопитства Саша.
— Ами, това е една нова игра — сериозно обясни Космос за онези, които „схващаха трудно“. — Казва се „Смъртоносната стрела“. — И в същия миг метна стрелата, но не по мишената, а по Фил.
Ядосан, Фил измъкна от ръцете му няколко стрелички и започна систематично да разстрелва нападателя си. Без много да му мисли, Саша също се включи в идиотската игра. И дори малко се поувлече в нея, като кой знае защо измъкна пистолета си и го размаха във въздуха.
— Кротко, кротко — развика се той.
— Внимавай с оръжието! — напомни му началникът на службата за безопасност, натискайки бутона на радиостанцията, която започна да пиука. Охранителят отдолу го помоли да слезе. Явно, там нещо се бе случило.
— Ей сега идвам — подхвърли Фил, отблъсквайки с ръка летящите към него стрелички. А когато се озова до вратата, в гърба му се забиха три наведнъж — две розови и една жълта.
— Фил, не ги махай, много ти отиват! — ревяха в хор след него разлудувалите се приятели.
Той бързо изтича долу в стаята на охранителя.
— Валера, виж! — показа му служителят екрана на монитора. В обсега на видимостта, точно на площадката пред вратата на техния офис се щураха двама младежи, почти момчета. Единият от тях най-сетне откри звънеца и сега го натискаше, без да вдига ръка от бутона.
— Пусни ги — разпореди Фил. — Бели! — изрева с цяло гърло, напълно забравил за съществуването на интеркома, който сам бе монтирал с толкова много любов.
Момчетата, облечени в униформи със защитен цвят и обути в маратонки, връхлетяха в коридора.
— Не мърдай! — извика Фил.
Момчетата не приличаха кой знае колко на военни, но веднага изпълниха заповедта.
— Кои сте вие, откъде идвате? — попита Белия.
— Момчета, няма време — примоли се единият, който беше малко по-висок и очевидно по-смел. Ние сме от Белия дом, преследват ни от службите за борба с тероризма.
— Бели, да не си посмял! — просъска Космос в ухото му.
— Пичове, какво правим? — обърна се към него застаналият малко по-ниско Фил.
— Пуснете ги! — заповяда Саша.
— Бързо нагоре — уточни заповедта му Фил и замаха енергично с ръка на момчетата.
— Може би все пак трябва да стимулираме раждането, Екатерина Николаевна? — попита за кой ли път акушерката Катя.
— Не. Сама трябва да се справи. Е, хайде, момиче, давай. Още малко… — Като лекар с опит тя смяташе, че не трябва да се върви срещу природата. Един Господ знаеше как можеха да се отразят в бъдеще на здравето на детето всички тези обезболяващи, цезарови сечения и стимулации. Докато имаше възможност да роди, както жените раждаха от памтивека, те не биваше да се намесват.
Болките отново я отпуснаха.
— Саша… Къде е Саша? Кацна ли вече? — Оля едва движеше устните си.
— Кацна. Обади се от летището — топло и нежно се усмихна Катя. — Каза, че те обича и скоро ще бъде тук… Мисли за себе си, Оленка…
Тя вече не чуваше нищо, но изведнъж застена и закрещя с неподозирано нисък глас. Катя се обърна към акушерката:
— Слагайте стимулиращите системи.
И последва нова болка. Още по-непоносима.
„Не, това е невъзможно!“ — крещеше Оля. А всъщност едва доловимо стенеше…
Оля се свести от неестествено бодрия глас на Катя:
— А ето го и Иван Александрович в целия му блясък… Я виж ти, я виж ти…
Отвори очи. Лелята на Саша стоеше пред нея и държеше едно червено пищящо бебенце:
— Истински Ванка! — провъзгласи Катерина и младата майка леко се усмихна. Оказа се, че не е забравила да се усмихва…
В началото, веднага след като напуснаха летището, Пчелата непрекъснато се опитваше да разприказва Фархад. Но сетне разбра, че за пръв път Фарик не е предразположен към общуването и към хеви метъла. И така, мълчаливо, но под грохота на уредбата, те стигнаха до булевард „Цветной“.
— Не заспивай, ще замръзнеш — опита се да се усмихне още веднъж Пчелата.
— Пристигнахме ли? — само попита Фара, който сякаш бе станал още по-мрачен.
— Пристигнахме. Ти идвал ли си тук? — посочи ремонтирания наскоро официален вход на офиса им Пчелата.
— Идвал съм, идвал съм. Сто пъти вече съм идвал — смръщено се подсмихна той.
— Ох, ей сега ще пием и кафе — протегна се Пчелата. — Снощи нещо не можах да се наспя — обясни, качи се на площадката пред входната врата и натисна бутона на домофона. Никой не се отзова. Приближи лице до окото на охранителните камери и скалъпи смешна мутра.
Но веднага получи един в бъбреците! И то така, че едва успя да си поеме дъх! Какво беше това, да не би Фара да се шегуваше по своя си източен маниер?
Но той нямаше пръст в тази работа. Всъщност в същия миг на Фара, както и на него, му бяха извили ръцете някакви бойци в черни маски, които изскочиха неизвестно откъде, сякаш бяха дяволчета от табакера.
— Ченгета! Не отваряйте! — ругаеше със страшна сила Пчелата, опитвайки се да се отмести встрани от вратата, та хората му да успеят да съзрат кой се е домъкнал като опашка подире му. Но те го държаха в толкова желязна хватка, че дори не можеше да шукне. Само мърдаше устни. Сигурно отстрани всичко това изглеждаше доста забавно!
Общо взето, наистина беше забавно. Направо да пукнеш от смях…
— Домофонът май се повреди — натискайки безполезния бутон, се оплака флегматичният охранител на Фил, който влезе в будката на дежурния.
Отпивайки кафе от чашата с надпис „На таткото“, Фил погледна разкривеното от оптиката и от гняв лице на Пчелата в монитора. Зад него се мяркаше Фара, който също крещеше нещо.
— Ей, да не си заспал, отвори им? — извика на охранителя Фил. — Пусни ги, че ще вземат да се обидят!
Електронната брава щракна и на него му се стори, че вратата се отвори така, сякаш я бяха избили от външната страна с някаква малка бомбичка. Горе-долу около половин килограм и пълна с тротилов еквивалент!
Петнистите дяволи с черни маски и с автомати на десантчици нахлуха един през друг през разтворената врата и плъзнаха из целия офис като отровен газ.
— Бели, имаме гости! — изрева Фил, опитвайки се да надвика псувните и бойките възгласи на храбрите барети. Той моментално оцени надмощието на нападателите и вдигна ръце — чашата с надпис „На таткото“ падна на мекия под, а недопитото кафе се разплиска на всички страни.
Отвратителната воня на партенки и пот веднага погълна всички останали миризми.
— Всички на пода! По корем! — по-скоро за сплашване изръмжа един от дяволите, който явно беше старшият.
Но и без това вече и Саша в белоснежния си шлифер, и Космос бяха свалени на пода с извити назад ръце. Много ги можеха тия номера! Научили се бяха.
— Командире, не разбирам, какво става? — опита се да запази спокойствие Белия. — Това е офис на частна фирма! — Той изпъшка от болка — коварната обувка с партенка му тресна един шут отстрани, точно в черния дроб.
— Претърси го! — заповяда старшият.
Пребъркаха джобовете на Саша. Бързо и безцеремонно, сякаш той не беше жив човек, а труп. Един от бойците ловко подхвърли на друг боец „иззетите“ ключове от сейфа.
— Къде са? Ей, боклук, тебе питам! Къде са?! — изщрака затворът на един автомат, заглушавайки всички останали звуци в съзнанието на Саша, и студеното дуло болезнено се впи във врата му.
— Повтарям въпроса. Къде са метежниците?!
— Казах ли ти… — с последни сили извърна глава към Саша и просъска Космос. Белезниците щракнаха и около неговите китки.
— Хулиганите ги няма — извика някой от съседния кабинет — точно този, в който бяха пуснали момчетата. „Ама, че дивотия! Ама, че…“ — псуваше наум Белия.
Старшият удари още един шут на Саша просто ей така — за удоволствие, и прибра автомата.
— Счупили са прозореца и са избягали — доложиха му. В отговор той само изруга. — Ами това какво е?
Подчинените му примъкнаха в средата на стаята брезентова торба, пълна с оръжие — в нея беше целият арсенал на бандата, който се пазеше в сейфа.
— И това ми било търговци, ваш’та мама… Пълен боен комплект. Знаеш ли колко дават за тези неща? — Хвърли поглед той към повдигналия глава Белов.
— Ние имаме разрешителни — защитаваше се през зъби Саша.
— Ние също имаме разрешителни — отвърна с подигравателен тон старшият. — Такъв тараш ще ти спретна ей сега, че свят ще ти се завие. По корем, ръцете на главата!
До площадката пред входната врата Пчелата и Фархад вече лежаха под оръжието на баретите. Пчелата все още се опитваше да върти къдравата си главата на различни страни, докато мобилният телефон в джоба му не се разпищя. В този момент го удариха с приклад между лопатките:
— Долу!
Фархад с отсъстващ поглед си мърмореше някаква молитва.
А на площадката пред входната врата вече извеждаха останалите момчета и охраната — всичките с белезници и с ръце на врата.
— Боли, маймуно! — озъби се някой.
— Внимавай, ще ми счупиш ръцете! — мръщеше се и Саша.
— Добре дошъл, братко — успя да подвикне той, щом срещна погледа на „отмарящия“ на асфалта Фара.
— Здравей, братко! — леко се усмихна таджикът.
Милиционерската кола се появи веднага, сякаш отдавна ги чакаше зад ъгъла.
— Първият, мини!
В синя риза и отметната настрани вратовръзка Космос скочи от открехнатата врата на газката. Иначе подвижното му лице сега приличаше на гипсова маска.
— По-живо, по-живо. Ръцете зад гърба! Надясно, с лице към стената!
— Вторият, мини!
Следващият беше Фил, който бе разкопчал яката си, сякаш го душеше.
— Ръцете зад гърба, по-живо!
— Третият, мини!
Преди да скочи долу, Пчелата грижливо повдигна полите на дългото си жълто палто. Той беше спокоен и дори изглеждаше равнодушен. Изплю дъвката си и закрачи в сумрака на „приемното отделение“.
С разветите си коси и черните си дрехи Фархад напомняше Демона на Лермонтов.
Белов дори се опита да се усмихне. „Много подходящо съм се издокарал — целият в бяло. Белият конник без бял кон!“
— Надясно, с лице към стената!
Той побутна с рамо Фил и зае мястото си. Точно по средата.
— С лице към стената!
Пред тази безлична машина сега те не бяха хора, а фамилии.
— Пчьолкин!
— Какво?
— Нищо, отговаряйте на зададените въпроси.
Фара си мърмореше нещо на своя си език — или някаква молитва, или стихове.
— Недей да нервничиш, Фарик — намигна му Саша.
— Виктор Павлович Пчьолкин.
— Година на раждане?
— Шейсет и девета.
— Месторождение?
— Москва.
— Минете.
— Къде са ни докарали? — поинтересува се коренякът московчанин Космос.
— В Бутирския затвор — снизходително му обясни Фил.
— Прекратете разговорите. Филатов!
— Мълча си, мълча.
Фара не преставаше да мърмори безкрайното си източно стихотворение.
— Валери Константинович Филатов.
— Година на раждане?
— Хиляда деветстотин шейсет и осма.
— Месторождение?
— Град Москва.
— Минете.
— Име, презиме, фамилия?
— Космос Юриевич Холмогоров.
— Година на раждане?
— Лето хиляда деветстотин шейсет и девето от рождението на Христа.
— Месторождение?
— Градът-герой Москва.
— Минете.
— Име, презиме, фамилия?
— Фархад Гафурович Джураев.
— Година на раждане?
— Шейсет и девета.
— Месторождение?
— Град Душанбе, Таджикистан.
— Минете.
Те се нижеха един след друг към зарешетеното прозорче, където безразличният представител на държавната машина с пагони на младши офицер и петлици в малинов цвят снемаше личните им данни. Ако машините можеха да се уморяват, то днес тази със сигурност вече се бе скапала. Заради размириците в Москва килиите бяха пълни и непрекъснато водеха нови задържани.
— Име, презиме, фамилия?
— Александър Николаевич Белов, шейсет и девета, Москва.
— Минете.
Останалото приличаше на прием на младо попълнение в армията. Само че вместо баня и душ, имаше пълно и унизително претърсване със събличане до голо. После отново им дадоха дрехи. Но не нови, войнишки, а на този етап — собствените им. Вярно, без коланите, връзките на обувките и вратовръзките…
— Е, как е нашата млада майчица? — Катя нахлу като вихър в стаята на Оля, понесла след себе си аромата на цветя и плодове. — Здравей, Светка — кимна тя на медицинската сестра, слагайки в ръцете й пакетите с ябълки, круши, киви и портокали. — Я каква си ми хубавица! — Прегърна приседналата на леглото Оля, раздруса я и я млясна по страната.
— Какво стана, Саша дойде ли? — попита през смях Оля. И се напрегна: — Ако е дошъл, защо вече не е тук?
— Знаеш ли. — Катя припряно започна да помага на медицинската сестра да вади храната от пакетите. — Ето ти цяла торба с вкусни неща. — Извръщайки упорито глава, тя подаде на Оля един пакет. — Не можа да се добере дотук, защото са затворили улиците…
— Дори и бележка ли не ми изпрати? — Младата жена разочаровано опипваше апетитните есенни ябълки.
— Бележка ли?… — обърка се за секунда Катерина, но моментално се окопити. — А, да… Слушай… Къде ли я дянах? Май, че я сложих някъде. В някой джоб.
Тя ровеше из джобовете си с излишно усърдие, опитвайки се да не среща изпитателния поглед на Оля. Бележката не беше в престилката й и кой знае защо не беше и в джобовете на сакото й.
— Е-е, Катя!
— Чакай малко, наистина ли съм я изпуснала някъде? Ама, че съм гарга! Леле, каква гарга съм! — Тя заудря с ръце по бедрата си. — Света, ей, Света, я виж в коридора! Може да е паднала там?
Медицинската сестра кимна с разбиране, излезе в коридора и почти веднага отново се върна. Трябваше да подреди нещата. Катя беше донесла страшно много плодове. Сигурно като реакция на стреса.
Тя наистина се страхуваше — не стига, че този негодник Саша не даваше никакъв знак за себе си, ами на това отгоре и не отговаряше на обажданията по мобилния си телефон. Леля му яростно го ругаеше наум, впрочем, по-скоро за собствено успокоение. Дълбоко в душата си тя се молеше племенникът й да е жив и здрав. Стреляха в самия център на града! Ама, че държава!
Засега успяваше да удържа отбраната: като че ли и Оля, и сестрата вярваха на обърканите й обяснения. Таня имаше слабо сърце, на Оля можеше да й спре млякото, така че трябваше да удържи положението. А пък Саша беше глупак и дори още не знаеше, че има син! Господи, прости му!
— Катя, ама, как така? — Оля само дето не плачеше заради мистериозната бележка. — Виж какво, я дай аз да му се обадя! — Посегна към мобилния телефон, който предателски се бе подал от престилката на Катя.
— Защо ти трябва да му звъниш? — Тя отскочи от Оля като ужилена. — Пък и батерията ми падна. — Натискаше с пръсти бутоните, опитвайки се да изключи мобифона. — Света, имаш ли зарядно устройство?
Вместо зарядно устройство съобразителната медицинска сестра донесе опакования в пелени Ванка, който в момента приличаше на цепеница, а Катя въздъхна с облекчение и радостно занарежда:
— Олеле, че е голям! Вижте кой е дошъл при нас! Какво красиво момченце! Виж, виж колко прилича на Саша!
— Ще го събудиш. — Слава богу, Оля съсредоточи вниманието си върху детето.
— Е, в момента той нищо не чува. Време е да го нахраниш — разпореди се Катя с безпрекословния тон на лекар, докато си мислеше: „Ще видиш ти, Сашка, ще си платиш за сълзите на леля си! Само да се появиш! Появи се, моля те!“
— Струва ми се, че нямам мляко. — Оля сложи Ваня до гърдите си.
— Всичко си имаш. Нахрани го!
Ваня се поколеба за миг и започна да се храни. За пръв път в живота си.
Тукашните надзиратели си ги биваше. Те претърсиха не само всичките им джобове, но и всеки шев по дрехите им. Но, общо взето, се държаха вежливо, ако на това място изобщо можеше да става дума за такива понятия.
— Облечи се, излизаме!
И това ми било излизане. Излизане щеше да е, ако си бяха взели нещата в ръце и напускаха тази сграда. Както ставаше в киното. Но за кино тук напомняха само познатите от филмите за революционери „интериори“ на прочутия Бутирски затвор. Боядисани с отвратителна блажна боя стени. Звънтящи под краката метални стълбища. Редици от врати на килии с шпионки и прозорчета. Застояла миризма на вкиснато.
— С лице към стената! Минавай по един. Ръцете зад гърба!
Килията очевидно не беше от най-големите и побираше около петдесетина души. По напрегнатите лица на арестантите, които срещаха, между другото се четеше и любопитство. Тези пък кои ли са? За какво ли ги бяха довели тук?
Влизайки в килията, за всеки случай се наредиха в клин — със Саша Белия начело.
— Здравейте — приветства бъдещите си съкилийници Фил.
— Здрасти… здравейте… — отвърнаха арестуваните в нестроен хрипкав хор.
Те направиха няколко крачки и спряха.
— Кой е шефът? — Белия веднага забеляза измежду присъстващите един късо подстриган младеж с вид на що-годе приличен представител на криминалния контингент, който, съдейки по всичко, беше старшият на килията.
— Тук нямаме шефове — отвърна му той съвсем дружелюбно и философски добави: — Тук всички сме гости.
— Може ли да влезем? — продължи разговора „по правилата“ Белия.
— Нямате проблеми — кимна остриганият.
— Внимавай, да не се закачиш някъде — с известно предизвикателство подхвърли някой от старите обитатели на килията. Но никой не му обърна внимание.
Пчелата се настани върху едно шкафче и се облегна на стената. Космос се намести на широкия и не много чист перваз на прозореца. Фархад и Саша седнаха по турски върху един нар, а Фил остана прав, сякаш за да прикрива с широките си рамене достъпа до обособеното от тях ъгълче, и съсредоточено започна да оглежда килията.
— Саша, за какъв дявол ги пусна? — плесна с дългите си ръце Космос. — Сега щяхме да си седим и да си пием водката…
— Ами, спомни си — хвърли му строг поглед изпод вежди той, преди да отговори — как преди четири години ченгетата ни гонеха и ще разбереш защо. — На Коса не му оставаше нищо друго, освен мрачно да се съгласи с тези доводи.
— Фарик, знам, че трябва да поговорим… — побутна го по рамото Саша, който явно нямаше търпение да му каже нещо. Нещо важно, което повече не биваше да бъде отлагано нито за минута. Фара бързо-бързо зачатка между пръстите си със своята лазурна броеница, която неизвестно как бе успял да задържи у себе си. Впрочем, Саша си спомни, че той не се разделяше с нея дори в казармата.
— Саша, така съм се накиснал. — Сложи ръце на гърдите си в знак на извинение Фара. — И на теб няма да ти се размине…
— Фара, хайде да обсъдим това после, не бива да го правим тук, нали така? — възпря го Саша. — Разбирам за какво става дума.
— Как се сети? — почти с възхищение разшири очи Фархад.
— Говорящата птица е надарена с ум и съобразителност — намигна му той.
— Тъй, а пък Червената шапчица казва — опита се да пробута един стар виц Пчелата, който не униваше, — бабче, бабче, а защо са ти толкова големи ушите? Саня, виж — без пауза и със същия тон продължи той, — познаваш ли го онзи, с червеното сако?
Върху наровете в отсрещния ъгъл на килията се бяха настанили трима доста колоритни мъже. Единият беше огромен плешив мъж — карикатурен вид на „новите руснаци“. Един красавец от латиноамерикански тип с идеално сресана на път коса. А третият — плешив и с бягащи очички, беше въпросният човек с червеното сако…
— Не се косете, утре сутринта ще ни пуснат — много уверено, сякаш се опитваше да убеди самия себе си, нареждаше мъжът със сакото.
И Каверин — а това беше точно той — размърда нос като че ли беше ловджийско куче, надушило следа. Врагът му бе на две крачки и печеният оперативен работник първо долови миризмата му, а едва след това зърна и него: Белов заедно със свитата си седеше наблизо. Твърде наблизо. Скръцна със зъби. И като се опита да запази спокойствие, обясни на едрия мъж:
— Днес прибират всеки, който им попадне.
— Че кой се коси? Само ти се косиш, Володенка. А пък на нас, браточките, хич не ни пука — запуши му устата плешивият…
Белия внимателно проследи посоката, в която гледаше Пчелата:
— Кои са тези?
— Стига, бе, Космосе, не го ли позна? — мачкайки една цигара, отвърна Пчелата.
— Май, че мутрата му ми е позната… — сложният мисловен процес се изписа върху физиономията на Космос. — От мафиотите ли е? — предположи той не много уверено. Този плешивец с хитра муцуна и бягащи очички май му беше познат. Човекът вероятно беше голям кретен.
— Ами! Сигурно е някой от онези, които се въртят около тях… — отсъди Фил. — Чакай малко. — Той присви очи и съсредоточено се вгледа. — Да не е от люберецката банда?
— Точно така, роднината на Мухин! — включи Белов. — Но той е ченге! — подскочи като ужилен. — Какво става тук? — въпросът му прозвуча раздразнено и много делово.
— Как пък да не е ченге! — разхили се Пчелата. — Той има частна охранителна фирма. — И Пчелата назидателно вдигна пръст: — Охранява Льошка Макаров.
— А кои са тези с него?
— Този отдясно — Пчелата присви дясното си око и леко наклони глава, за да го види по-добре — е Бек, сериозен мъж. А другият… Виждал съм го веднъж в „Метелица“. Нямам представа кой е и с какво се занимава…
— Престани да се блещиш насреща им! — нервно сви рамена Фархад. Май, че само той не знаеше как завършва вицът на Пчелата. — И какво станало по-нататък?
— А, да. Червената шапчица пита: „Бабче, бабче, а защо имаш толкова голяма опашка?“ — „Ама това не е опашка“ — отвърнал вълкът и се изчервил. — „Още имаш мляко по устата.“ — „Ама това не е мляко“, казала Червената шапчица и вълкът се изчервил още повече.
И всички, включително и Фархад, се засмяха с цяло гърло, сякаш наистина за пръв път чуваха историята за Червената шапчица и вълка…
Плешивият Бек недоволно се навъси и погледна компанията, която се забавляваше:
— Какви са тези младежи?
— Сега когото да попиташ, всички казват, че са от солнцевската банда — лениво и малко снизходително отвърна Льова — мъжът с вид на латиноамериканец.
— Тия са по-лоши — изсъска през зъби Володя Каверин. Беше станал вир-вода от напрежение, макар че в килията изобщо не беше горещо, а само задушно. — Такива зверове не се срещат често.
— Онзи рижият, който е до стената, често виси в „Метелица“ — демонстрира осведоменост Льова.
Бек презрително изсумтя и премести поглед надясно:
— А кое е това пишлеме с белите дрехи?
Бившият оперативен работник погледна злобно и изсъска беззвучно, като мърдаше само устните и долната си челюст:
— Саша Белия.
— Това пионерче ли е Саша Белия? — В малките очички на Бек се мярна изумление.
— Пионерче! — Скулите на Каверин се размърдаха така, сякаш предъвкваше недоварено конско месо. — Такъв хищник е, каквито рядко се срещат. Пионерче! — Той чак се задъха от възмущение: Белия беше негов кръвен враг, а враговете… трябваше да се познават! За да не ти откъснат главата!
Ама, че ден! Направо да откачиш! Веденски си погледна часовника: вече беше един и двайсет минути. Явно щеше да му се наложи да прекара нощта в службата. Целият свят беше полудял. И центърът на безумието беше Москва.
Веденски гледаше добре познатия му портрет, който открай време висеше в кабинета му. Дзержински мрачно се усмихваше.
— Разрешете? — Някой предпазливо почука на вратата. Беше Коноваленко. Веденски можеше да разпознае всеки от подчинените си от километър по стъпките, по миризмата и по чукането. Коноваленко пристъпваше крадешком, използваше френски одеколон „Армани“ полско производство, а чукаше предпазливо и никога не влизаше без разрешение. Затова Веденски го ценеше повече от другите си юнаци, както и заради ентусиазма му в работата. И ако щете, заради известната му романтичност.
— Влез — разпореди се той.
— Белов се върна, всичко е наред — доложи Коноваленко и разтърка тънкия си гърбав нос. — Обаче бележки в пощенската кутия няма. Няма и обаждания. Изпратих хора при него, само че офисът му е бил претърсван. И рискувах — внимателно погледна шефа си Коноваленко, но той като че ли беше спокоен, макар да изглеждаше уморен, — набрах номера на мобилния му телефон. Не отговаря.
— Ама, че ден, какво става днес? — въздъхна Веденски. Със сигурност нямаше да може да поспи. — Провери всички арести, сигурно са го прибрали при прочистването. Сутринта ще ми доложиш, а сега аз отивам горе… — Важно посочи с пръст към тавана. Кабинетът на висшестоящото началство се намираше точно над неговия. — Само ако знаеш какво става сега там — няма да повярваш!
— Ето какво стана, Саня, може ли аз да разкажа? — Фара вече се задъхваше от смях, предвкусвайки края на историята. — С две думи, всички сме строени на плаца, а Саша го хванало смешното, нали разбираш? Генералът върви покрай строя, бузите му — увиснали до пагоните, мутрата му — с цвета на лампазите, а Саня се киска и се превива от смях.
— Саня, да не би тогава да ти е било за пръв път? — намеси се Космос.
— Ами, да, тъкмо бях опитал… Афганска трева, зелена, знаеш колко е силна.
— И така, генералът се приближава към Саша — премести поглед от Космос към приятеля си Фархад и продължи, — тоя стои, държи се, а генералът го поглежда като че ли му е роден баща и го пита: „Как е службата, синко?“ А Саня му вика: „Благодаря, другарю генерал. Един коз, два коза и границата е под ключ, другарю генерал.“
— Ей, я стига сте дрънкали! — разнесе се нечий недоволен глас.
— Братле, не разбирам защо крещиш? Не можеш ли да помолиш любезно? — озъби му се Космос.
— Ама, какво, сериозно ли говориш? — недоверчиво попита Фил Фара.
— Кълна се в Заратустра! „Един коз, два коза и границата е под ключ…“ — Всички до един в килията се събудиха от техния кикот…
— Какво става тук! — промърмори се Бек и вдигна глава. — Какъв е този чучмек? — посочи към Фархад.
— Не зная — раздразнено отвърна Каверин.
— А си длъжен да знаеш, Володенка — поучи го той. — Ти ченге ли си или какво? От какъв зор съм те взел?
— Момчета, имайте съвест, оставете ни да поспим? — надигна се от съседните горни нарове един възрастен мъж с протрито дънково яке.
— Извинявай, бащице. Ние уважаваме възрастта — отвърна му сериозно Саша. И се разпореди: — Край, заспиваме.
— Един коз, два коза… Сетне, естествено, видя искри посред бял ден… — мърмореше Фара, докато си лягаше.
— Бащице, край на дрънкането. — Разбира се, последната дума трябваше да е на Космос.
Ала този път тя се падна на Белов:
— Жена ми ражда, а аз съм в килията… — тъжно изрече той, докато разглеждаше мръсните стени. Биваше си я ситуацията, дори и на врага си не би я пожелал. Както и да е, утрото е по-мъдро от вечерта.
Оля се събуди от болки. Коремът я прерязваше. А сърцето й се свиваше. Свиваше се като че ли го стягаха с менгеме. Тази душевна болка я накара да стане.
В стаята мъждиво светеше нощната лампа. Сдържайки стоновете си, тя бавно излезе в коридора, като се стараеше да не прави резки движения. Слава богу, там нямаше никого. Едва тогава усети, че е забравила да си обуе пантофите. Но не се върна.
Отиде до масата на дежурната сестра, приседна на крайчеца на стола и набра номера на Саша.
— Абонатът не отговаря, временно нямате достъп до този номер. Моля, обадете се по-късно — отговори й прекалено любезният металически глас. „Господи, къде е той?“ Менгемето отново я пристегна — този път с всичка сила…
Мобилните телефони неспирно пищяха. Всеки с мелодията си. Това не беше затвор, а същински пилчарник! Един от тях дори нагло свиреше мелодията на държавния химн. Възрастният младши офицер гледаше с омраза иззетото имущество. Обзавели се всичките с…
Той беззвучно изпсува. Намери в купчината от апарати онзи, които свиреше химна, и се опита да изключи поне него, като започна да натиска с дебелия си пръст всичките му бутони.
— Мамка ви, ще ме побъркате — изруга на глас той, когато мобифонът най-сетне започна да вибрира в ръката му.
Включи телевизора, за да заглуши какофонията. На екрана черен дим се стелеше от Белия дом. С всеки изминал час положението се влошаваше!
— Понеделник е тежък ден — въздъхна офицерът и изключи шибания сандък.
Той спа облечен, свит на тясното диванче под немигащото око на железния Феликс. Събуди го слънцето. Въпреки бурните събития през нощта днес то грееше, сякаш бе пролет. Май на природата изобщо не й пукаше за политическите катаклизми.
Веденски стана и се протегна, докато костите му изпукаха. Нов ден — нови грижи. Трябваше да бъде във форма. Извади от бюрото тумбестата бутилка с вълшебния еликсир. В нея беше останало съвсем малко от питието — само на дъното. Е, какво да се прави, все пак щеше да му стигне за първото зареждане с бодрост. Веденски изля коняка в една чаша, вдъхна аромата му и с наслада го гаврътна, сякаш това не беше изискана напитка, а най-обикновена водка.
— Разрешете? — Най-сетне! Това беше Коноваленко, къде ли се бе влачил досега?
— Влизай. — Веденски остави празната бутилка под бюрото.
— Добро утро, Игор Леонидович. — Коноваленко цъфтеше като майска роза. Подчиненият прецени състоянието на шефа си по блесналите му очи и се осмели да се пошегува: — Не си ли замезвате след първата чаша?
— Не бъди нагъл — прекъсна го той. — Какво става там?
— Намериха го. — Коноваленко моментално се изопна като струна. — В Бутирския затвор.
— Какво говориш! — възхити се Веденски. — Жив и здрав ли е?
— Май нищо му няма. Баретите малко са го пооблъскали.
— Голяма работа, ще му мине като на куче. — Той беше доволен. Значи наистина „обектът“ просто беше станал жертва на чистката. — Добре, браво, Коноваленко. Върви си вкъщи и се наспи.
— Тъй вярно — козирува подчиненият.
А самият Веденски засега нямаше шанс да си почине. Първо трябваше да отърве своите хора. Докато все още бяха „свои“.
Преди да се хване за телефона, Игор Леонидович грижливо закрепи върху руското трицветно флагче, което винаги стоеше на бюрото му, една лентичка черна хартия. „Траур за кратката руска демокрация — подсмихна се той. — Амин.“
Гостоприемните врати на Бутирския затвор бяха широко отворени. Днес за разлика от вчера пускаха хората. Вече без формалности. И без ексцесии. Дори им върнаха мобилните телефони. И да се чуди човек защо се правиха на интересни?
— Е, Саня, това не ти е караулното в царска Русия, разбираш ли — размахваше синята си като цвета на октомврийското небе броеница Фархад. Саша разсеяно се усмихваше — трябваше да се обади веднага още вчера. Но телефонът на Катя даваше заето. Мамка й, с кого ли дрънкаше толкова дълго?
— Браточки, не разбирам какво става тука? Прибират те без причина. Каква е тая работа? И те пускат още по мръкнало. Поне да се бяха извинили, нали така? — търсеше с известно закъснение правата си Фил. Но никой не му отговори. Космос беше обърнал лице към слънцето и танцуваше степ. Пчелата успокояваше родителите си по мобилния телефон — баща му не беше добре със сърцето, вероятно не бе спал цяла нощ, беше гледал телевизия и се бе косил заради държавата и заради сина си.
— Е, сигурно са решили, че няма защо да държат тук такива готини момчета като нас? И са ни пуснали да си ходим… — най-сетне отговори Саша и в същия миг с цяло гърло се разкрещя: — Ало, Катя?
— Къде изчезна, ние се побъркахме! — разярената Катерина така врещеше в слушалката, че сигурно я чуваше целият Бутирски затвор. — Какво значи „не крещи“? Веднага се обади на майка си, тя вече е полудяла!
— Катя, а… — Той дори не успя да зададе въпроса си, когато гласът на леля му потече като мед:
— Да, роди се, момче, разбира се. Толкова е сладко, три и двеста… Наред е, всичко с твоята Оля е наред, има мляко да се удавиш… Тъй че, честито, татенце… — Лелята затвори, наля си петдесет грама спирт от една мензура и го гаврътна. Слава богу, блудният й племенник се намери. И като изпусна силно въздух, тъй като все пак спиртът не беше ликьор, радостно хукна към Оля:
— Олечка, време е за хранене!
Саша се взира мълчаливо пред себе си в продължение на около половин минута. И най-сетне той окончателно осъзна какво се бе случило! Какво чудо бе станало на света. Чудото, което беше толкова необходимо и важно точно сега.
— Момчета, имам син! — все още невярващо изрече той. И едва когато приятелите му се разкрещяха така, че зазвъняха прозорците на съседните сгради и само дето не се разпищяха алармите на паркираните коли, Саша разбра, че всичко това е самата истина, както и това, че сега те бяха свободни и над тях се ширеше прекрасното синьо небе без нито едно облаче.
Приятелите му и браточките, които бяха дошли да ги посрещнат, го подхванаха и започнаха да го люлеят и да го подхвърлят. Сцената не можеха да гледат без усмивка дори онези, които стояха край стените на Бутирския затвор в очакване на часа, когато щяха да започнат да приемат колети. От джоба на Саша се изсипаха ключове и дребни монети, които заподскачаха и се завъртяха по асфалта. Едно от момчетата събра всичко и го сложи в джоба на Саша, когато най-сетне го пуснаха на грешната земя.
Фара го прегърна и силно го потупа с длан по гърба.
— Най-най-на-на-най… Саня, работата — после — махна с ръка той. — Закарай ме да видя сина ти! За мъжа синът е най-важната работа, кълна се в Аллах!
Както винаги Космос не можеше да не си каже думата:
— В семейството на самурая дъщерята е кошмар, а синът — празник — мърдайки твърде многозначително устни, промълви той.
— Само едно ме притеснява, че се роди в понеделник… — съжали Саша с щастлива усмивка.
— А кой ти е казал, че понеделникът носи лоша поличба? Да се родиш в понеделник е много добре; понеделник се казва и нашият град — Душанбе! — уверено го успокои Фара.
— Володя — Саша се наведе към шофьора, — отиваме в родилния дом. — Но не забрави и за работата. — Космосе, изпрати хора в офиса, кажи им да почистят и подредят. — И пак се върна към основната, най-важна тема: — Фарик, не мога да повярвам! Йо-хо-хо!
Докато дивашките викове на щастливия баща се разнасяха наоколо, на площадката пред входа на Бутирския затвор се появиха трима мъже с мрачни лица — Бек, Льова и Каверин. Каверин стоеше на горното стъпало като омагьосан и наблюдаваше веселящите се — врагът му отново беше яхнал коня си.
— Ей, защо спря? Да вървим — прекъсна размислите му Бек, който сега се вълнуваше само от едно — колкото се може по-скоро да се нахрани. Той не можеше да стои гладен три часа дори и през нощта.
— Знаеш ли, Бек — многозначително му отвърна Каверин, докато влизаше в колата, — ненапразно пренощувахме тук. Спомних си кой е този чучмек…
Саша пришпори шофьора и му нареди да мине през центъра. Фил го посъветва да свърнат към околовръстния път, но на него му се стори, че това е все едно да тръгнат за Ленинград през Калининград. Затова продължиха направо по улица „Лесная“ към Беларуската гара.
И уж всичко вървеше нормално. Само че когато вече бяха по средата на улица „Голяма Грузинска“, пред огромното сталинско здание с висока арка пътят им препречи един войник от специалните частите, облечен в бойна униформа със защитен цвят, с камуфлажна каска на главата и… отново с автомат на гърдите. Ах, как му беше писнало от тях! Непрекъснато едно и също, като в омагьосан кръг!
— Какво ми махаш, мамичката ти! Не можеш да ме спреш! Отивам при сина си! — разяри се Саша. — Хайде, Володя, обръщай. Ще минем през дворовете.
— Не мърдай! — изкрещя войникът от специалните части, клекна на едно коляно и съвсем недвусмислено насочи автомата си точно срещу Белов.
— Е-е, виж го, като нищо ще започне да гърми! — изненада се Космос.
— Стига, стига — измърмори Володя и бавно започна да дава заден.
Натъженият Фил също се включи в обсъждането.
— Казах ти, Бели, че не бива да минаваме през центъра.
Но не биваше да прави това, защото сега Белия беше като сух барут: само клечка кибрит му трябваше.
— Ти ли ще ми кажеш какво да правя! — разкрещя се, изливайки върху Фил цялата си злоба и безсилие.
В този момент изпод арката бавно излезе една армейска газка, а след нея — огромен камион „Урал“. Обикновено в такива камиони превозваха войници. Явно момчетата от специалните части бяха чакали преминаването точно на тази колона, за да я пропуснат с предимство.
Камионът зави надясно и спря на светофара.
— Пичове, ама, че работа, вижте, вижте! — ахна Фил.
Изпод брезента, с който бе покрит някакъв безформен товар, се подаваше окървавена човешка ръка. Нямаше никакво съмнение, че притежателят й беше мъртъв. Както нямаше съмнение, че и цялото ремарке на камиона беше пълно с човешки трупове.
— Саня, какво е това, а? — изумено попита Космос.
— Това са онези, на които не им е провървяло тази нощ — отвърна той. И добави, имайки предвид не само съдбата на тези нещастници, но и много, много други неща: — Не дай боже…
— Пътищата са затворени, но ние минахме! — Саша набързо целуна леля си, остави й рози и хукна към стаята на Оля. Макар да се страхуваше да го произнесе, сега той отиваше и при сина.
Оля седеше в леглото и нежно се усмихваше на мъжа си, а в ръцете й имаше здраво пристегнато пакетче. То сладко премляскваше и блещеше светлите си очички. Синът му. Ваня! Дъхът му спря. Той лекичко докосна устните на Оля и внимателно взе сина си. Ръцете му моментално се вдървиха. Докато гледаше малкото смешно личице, той тихо каза на жена си:
— А пък аз си мислех, че ще се роди плешив…
— Дръж му главичката ето така… — Оля намести ръката му така, че тя да крепи главичката на пеленачето. Саша се взираше в мъничкото същество и се чудеше как е възможно всичко да се случи просто ей така, изведнъж — вчера него изобщо го нямаше, а днес вече беше истинско човече: с миглички, с русички веждички.
— Оля, ама той прилича на теб — възторжено прошепна Саша. Страхуваше се да говори високо, макар че Ваня не спеше, а непрекъснато се блещеше срещу баща си. — Страхотно човече!
— Вече не мога да дишам без него… — Погали мъжа си по рамото тя и продължи да гледа към сина си. Очите й се напълниха със сълзи.
— Обичам те, миличка моя, не плачи, не плачи, моля те…
— Къде беше? Толкова те чаках… — Една сълза се търкулна по бузата й.
— Зайко, повярвай ми. Не мога да ти кажа къде бях, но не можех да изляза оттам… Наистина… — Ръцете му окончателно изтръпнаха, а искаше да прегърне и Оля. — Ох, коленете ми се разтрепериха… Оказва се, че да имаш деца е опасно нещо… Катя, вземи го, моля те? — Внимателно подаде Ваня на леля си и най-сетне прегърна жена си.
— Какво става, Иван Александрович, стресна ли баща си? — Катя умело подхвана пакетчето и излезе на пръсти от стаята.
Елизавета Павловна и Татяна Николаевна стояха в малкото коридорче, което бе отделено от стаята със стъкло, и наблюдаваха срещата на съпрузите.
— Предупреждавам ви, че с възпитанието на детето ще се заема аз. Един бандит в семейството стига. — Възрастната жена присви устни и строго погледна майката на Саша.
— Не ви позволявам да оскърбявате сина ми! — тихо, но твърдо се застъпи за детето си Татяна Николаевна. И добави с укор: — Що за човек сте вие? Родил ви се е правнук…
Те не влязоха в стаята, а ревниво наблюдаваха през стъклото как Катя взема детето от Саша.
— Оленка! Не е ли време да го нахраниш? — реши да покаже кой тук е главният свадливата старица.
— Тя вече го нахрани — успокои я Катя и затвори вратата зад себе си. — Момичета — каза, — да вървим да пием чай. Нека двамата да си се порадват. — Хвърли поглед към съпрузите, които си шепнеха нещо.
— Утре ще дойда. Какво да ти донеса? — Саша оправи непослушния кичур върху челото на вече поуспокоилата се Оля.
— Напиши ми бележка, чу ли? — спомни си Оля за „изгубената“ бележка. Тя беше убедена, че мъжете са длъжни да пишат трогателни писма на жените си, докато те са в родилния дом.
— Ще ти напиша — засмя се Саша.
— Само че не на компютъра — предупреди го тя.
— Още сега ще ти я напиша. — Съпругът й взе един лист от бялото нощно шкафче и бързо, но красиво, с почти печатни букви изписа на първия ред: „МИЛА МОЯ ОЛЕНКА“. — Останалото ще допиша после — обеща и откъсна листа. Сетне махна с ръка. — А това е за теб?
Саша направи знак и щорите пред прозорците на стаята се вдигнаха като с магия, а онемялата Оля видя целия отбор на Саша. Космос, Пчелата, Фил и Фара размахаха огромни букети и дружно закрещяха:
— Честит рожден ден, Иван, честит рожден ден, Иван, честит рожден ден, Иван Александрович, честит рожден ден, скъпи! — Към техния строен хор най-изненадващо се присъедини и Саша и радостно й намигна зад прозореца.
Оля не можеше да не се засмее. Ама, че шум вдигнаха в родилния дом!
В офиса не само бяха разтребили, но бяха сервирали и масата. Водка, хайвер, пушено месо, колбаси, френско грозде. Както си му е редът. Беше се родил човек!
Като същински майстор строител с триъгълна шапка от вестник Фил нанесе последния щрих — окачи абажура, който беше чисто нов, току-що купен от магазина. Старият се бе пръснал при погрома по време на обиска — баретите здравата се постараха. Юначаги, какво да ги правиш!
Но Саша и Фара не празнуваха. Работата преди всичко. Саша нервно палеше цигарите една след друга. Таджикът изглеждаше по-спокоен, но изящните му аристократични пръсти нервно и бързо прехвърляха топчетата на броеницата. Едно след друго, едно след друго.
— Фара, братко, казах ти, че това няма да стане — търпеливо му обясняваше Саша. — Защо се инатиш?
— Ти си ми брат, Саша, кълна се в Аллах! Но и срещу своите не мога да тръгна. Знаеш това… — Саша искаше да го прекъсне, но Фара го спря с категоричен жест. — Остави ме да довърша, достатъчно те слушах… А пък аз съм между чука и наковалнята! У нас ми казват: нека Софет да пласира стоката в Москва и нашите доходи ще се увеличат тройно. А Софет какво ми казва? Софет значи Белия… — обясни той. — Чакай малко!… Той ми казва: „Фара, братко, тегли една майна на всичките си роднини, защото аз няма да пусна тая гадост в Русия.“ Така ли е?
Естествено, Саша осъзнаваше, че отстрани нещата изглеждат точно така. Но той не можеше да разкаже на Фарик за Службите и за Министерството — мамка му! — на добрите дела. Не можеше и не искаше. Той изтъкваше все нови и нови доводи, стараейки се да бъде убедителен.
— За стотен път ти казвам! Наркотиците не са цигари! Всички се занимават с пласмент, с търговия на дребно. За какъв дявол ми е това?! Цели две години прокарвам трасето на Запад! И сега, когато всичко се задвижи, искаш да го зарежа, така ли, да му тегля майната?
Понякога му се искаше да направи точно това — да тегли една майна на всички. И най-вече на Веденски, който с всеки изминал ден ставаше все по-капризен. Но вече беше късно.
— Саша, разбери ме, поставили са ми условие — реши да разкрие картите си Фара. — Ако аз не уредя този въпрос с теб, те ще го решат по свой си начин.
— Те ти, булка, Спасов ден — подскочи той. — Съвсем са се смахнали. И какво ще направят, ще ме застрелят, така ли?
— Ще те застрелят.
— Фарик, не ме заплашвай! — Саша загаси със замах цигарата в пепелника и бръкна в пакета да извади нова. По дяволите, наистина ли вече беше изпушил цял пакет?
— Не те заплашвам — печално му отвърна таджикът и стана. Броеницата жално изтрака по ръба на масата.
— Правилно. Безсмислено е да ме заплашваш.
Кръстчето на оптическия мерник се плъзна по стената на сградата и щом достигна до нужния прозорец, се закова на място. В процепа между щорите се виждаше празнично сервирана маса. Край масата седяха Саша, Космос и Фархад. Те беззвучно мърдаха устни, сякаш бяха рибки в аквариум, и се виждаха като на длан…
Кръстчето на мерника се поколеба и спря върху лицето на Саша, в средата му светна червена точка и…
… през смущенията в ефира веднага започнаха да се чуват гласове:
— Правилно. Безсмислено е да ме заплашваш — това го каза Белов. Каверин стисна зъби, сякаш си спомни, че беше обещал жив да го одере. Нищо, имаше време, малко му оставаше да го одере. А засега нека да попърха наоколо. Под оптическия мерник.
Каверин бе разположил подслушвателната апаратура в един апартамент в сградата срещу офиса на Белов. Явно тези „академици“ имаха твърде смътна представа какво означава истинска безопасност. „Шибани дилетанти…“ — злорадстваше той. Откъсна очи от оптиката и погледна Петрович.
— Записваш ли? — попита верния си подчинен. Петрович не го чуваше — разговорът за наркотиците се оказа интересен. Виж ти, какъв благороден клиент им се беше паднал — не искаше да продава тази гадост в Русия. Сигурно беше патриот, че как иначе. Но разговорът си беше разговор, а от нивото на новата техника дори на виделия какво ли не бивш свързочник Петрович направо свят му се завиваше. Технически прогрес, мамка му!
— Записваш ли? — Каверин го побутна по рамото и щракна с пръсти от външната страна на слушалките му — все някак трябваше да го чуе.
— Аха… — Петрович повдигна слушалките. Повече не можеше да сдържа възхищението си. — Бива си го уредчето. А как действа?
— Най-елементарен лазер — обясни Каверин, без да уточнява, колко струва тази „елементарност“. — Лъчът улавя вибрациите на въздуха от стъклото на прозореца.
— Нещо става! — Петрович отново си сложи слушалките. Какво ли правеха тези момчета? Да не вземеха да се изпозастрелят помежду си?
Фара със сетни сили сдържаше гнева и разочарованието си. Естествено, той знаеше, че Саша е упорит човек, но не предполагаше, че е до такава степен непоколебим. А най-важното бе, че Фара изобщо не можеше да разбере защо се инатеше чак толкова. Той не виждаше причината за това. И от недоумение се ядосваше все повече и повече.
— Саша, нали знаеш, ти си ми като брат. Бих дал всичко за теб…
— Фара, и аз те обичам като брат, но чувствата са си чувства, а работата си е работа. Това е бизнес. С една дума, край. — Той скочи от мястото си и започна нервно да крачи из кабинета, разсичайки въздуха с ръка. — Няма да пусна дрогата в Москва. Кажи го на родата си. — Вдигна поглед към приятеля си и макар да видя в очите му дълбока тъга, рязко и безапелационно завърши: — Белия отказва. Ако щат, бомба да ми сложат, не ми пука.
— Ох, братко! — Погледът на Фара изразяваше най-различни чувства — от обида до възхищение. Да, погледът му изразяваше дори възхищение. Но все пак това не беше основното. Днес завършваше нещо много важно, може би това беше последният ден, последната вечер от тяхното приятелство.
Като разбра, че няма какво повече да каже, Фархад стисна чашата и едва не я строши.
— Фара, уморен си — реши да подхване по-спокойна тема Саша. — Прибери се в хотела и се наспи…
— Аз ще си отида, Саша! — скочи този път и Фара. Само това липсваше, да му казват как да се държи, кога и какво да прави. — Но запомни — размаха пръст той, — че ти заряза брат си! Ти го заряза… — Грабна дългия си черен шлифер, изскочи от кабинета и буквално се понесе надолу, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Полите на шлифера му се развяха и сега Фара още повече заприлича на Демона — на същия онзи демон, който бе принуден да причинява зло на хората.
— Фара! — извика след него Белия. — Момчета, изпратете го!
— Фара, спри! Защо се горещиш? — Пчелата го догони едва в коридора към вратата. И то само защото той бе спрял там за малко, гледайки нагоре и мърморейки някакви заклинания на родния си език.
— Ти не разбираш! — Може би поне Пчелата, който беше мъдър и пресметлив, щеше да осъзнае цялата опасност на ситуацията. — Те първо ще убият мен, а после ще убият него. — Фара посочи нагоре, имайки предвид Саша, а не някакво божество.
— Фара! — не по-малко убедително и дори с назидателен тон му отвърна Пчелата. — Саша не прави нищо без причина!
Към тях се присъедини и Фил, след като слезе по стълбите с бурканче червен хайвер в ръка, който омиташе.
Фара погледна почти безгрижно шефа на службата за безопасност, който лапаше хайвер, и окончателно се убеди, че в този момент нямаше начин да се разбере с тях. На излизане подхвърли:
— Вие сте наивни като деца. Не познавате моите бандюги! Е-е-ех… — И се скри в нощта.
— Витя, не се коси — махна с ръка Фил. — Да вървим да се натряскаме.
— Чакай малко — запали си нова цигара Пчелата. — Нека да поговорят.
Оставаше им един последен шанс — Космос да успее да убеди Саша. Понякога постигаше това, макар че напоследък му се удаваше все по-рядко и по-рядко. Белия предпочиташе да решава всичко сам. Фил отдавна се бе примирил с това положение, но то изобщо не се харесваше на Пчелата и на Космос, дори нещо повече.
— Втръсна ми. Не мога да го ям повече. — Фил остави полуизпразненото бурканче върху перваза на прозореца, а Пчелата угаси недопушената си цигара право в хайвера. Разнесе се отвратителна смрад.
В тъмната стая Каверин взе слушалките от Петрович:
— Хайде, тръгвай след азиатеца, разбери къде живее.
— Тъй вярно! — отговори му той.
Каверин започна да слуша с интерес: усещаше, че още не всичко е казано, а може би точно най-интересното тепърва предстоеше.
Космос наистина се опитваше да оправи положението. Той не се стресна кой знае колко от заплахите на Фара, но нямаше обяснение и за упоритостта на Белов. Саша можеше да бъде заподозрян във всичко, но не и в гнусливост по отношение на разни неща.
— Бели, чуй ме… Само не се ядосвай, разбра ли? — помоли го приятелят му. По кроткия му тон Саша веднага усети накъде ще бие.
— И ти ли започваш?
— Ама, ти пък ме чуй! — Коса долови, че в настроението му има известна промяна. Сега той беше някак по-спокоен. И затова не биваше да изпуска момента. — Това е много изгодно за нас!
— Космосе! Нищо не знаеш. — Саша разбираше колко празнословно и неубедително звучаха всичките му доводи, но какво можеше да направи? Да им разкаже за Веденски ли? Това беше невъзможно!
— За сметка на това мога да броя! — започна да свива пръсти Космос. — Ние губим страхотни пари! Мамка му, ами че това е Москва, пристанище на пет морета. Ако не сме ние, други ще се намерят…
Саша погледна тъжно Космос и отново заяви:
— Повтарям! Ти нищо не знаеш. Няма да пласирам дрога в Русия. Тя може да мине оттук само транзит. Край.
— Е, както искаш… — Космос се почувства в положението на Фара, защото разбра, че никакви аргументи не можеха да му въздействат. Ако ще да се гръмнеш. Или да гръмнеш някого. Е, не Белов, разбира се!
Той стана, махна обречено с ръка и тръгна към вратата — нищо не можеше да направи.
— Косе! — чу гласа на Саша и се обърна. — Всъщност на мен вчера ми се роди син.
Най-сетне Космос осъзна до каква степен се бяха увлекли в работа днес. Естествено, дрогата не беше сетна грижа, но те напълно бяха забравили за сина на Саша, макар че цялата дружна компания се канеше да полее точно това събитие — неговото раждане. Лицето на Космос в миг просветна.
— Дръж. — Саша плъзна по полираната маса чаша с водка.
— Извинявай, братко! — разчувствано вдигна чашата Коса. — За твоя Иван. Да стане истински мъж.
— А защо не и професор по астрофизика? — подхвърли му той.
И изведнъж взе решение. Да вървят на майната си всички тези умници от Министерството на — мамка им! — добрите дела. Да не би те да му бяха по-скъпи от стария му приятел? Не биваше да го превръща в заложник. Току-виж наистина го убили, дяволите да ги вземат.
— Добре. — И той хитро погледна към настръхналия Космос. — Защо трябва да слагаме Фара между чука и наковалнята? Ще му дадем да пусне около… десетина килограма. Нека да ни заделя нашия пай от доставките, а с пласмента да се занимава сам. Така и вълкът ще е сит, и агнето ще е цяло…
Очите на приятеля му засияха.
Каверин също беше доволен. Той щракна копчето на магнетофона, свали слушалките и целият се разтресе от смях. Люлеейки се като Неваляшка на табуретката, измърмори:
— За овцете не си прав…
Празникът течеше по пълна програма! Оставиха охранителя на поста, но с персонална бутилка „Абсолют“. Така че Костя Шишин не можеше да се оплаче от съдбата. Ала службата си беше служба. На тяхна земя нямаше да стъпи и да премине нито един чужд крак.
Той не пропускаше да надига бутилката с водка, но внимателно следеше положението в монитора, който показваше една абсолютно неизменна картина: тъмни коли и безлюдни улици. Градът беше като мъртъв и си почиваше след вчерашните безумства.
От кабинета на Белов се разнасяше нестройният хор на момчетата.
— А на пейката черна, на подсъдимата скамейка бе синът й любим и един хулиган! — пееха горе. Костя тихичко им припяваше. Ех, как ги обичаше той тези хубави песнички!
Космос престана да пее още преди Саша да остави китарата. Мисълта за бъдещата професия на сина на Саша — първото дете в тяхната компания, продължаваше да не му дава покой. Раждането на това бебе сякаш накара всички да си спомнят, че навремето те също бяха деца, също искаха да постигнат нещо и да станат някакви…
— Саня! Саня, мамка му, браточка… — разчувства се Космос. — Ами аз в първи клас си мислех, че също ще стана професор…
— А аз — първо, че ще стана космонавт, а после — артист в порнографски филми — скочи Пчелата и предизвикателно полюля бедра, — а после…
— Пчела, а пък аз вече съм артист — прекъсна го с гордост Фил.
— Ти ли си артист? — възмути се Пчелата. — Ти си от масовката.
— А пък аз исках да изучавам вулканите — тъжно изрече Саня и злобно добави: — Мръсник!
Охранителят Костя вече здравата се бе напоркал, но се стараеше да не сваля очи от монитора. Ала там нищо не се променяше. Нищо.
— Ама, че телевизор, мамка му — замислено се озадачи Костя и си наля още една чаша. Май че вече се бе натряскал. Е, да се напиеш за сина на Белов не беше грехота! И той незабавно я изпразни.
— Чакайте! — Катя нахлу първа в апартамента и едва успя да възпре Саша и всички останали. Днес тя снимаше филма на века. Филмът за Ваня. Е, и за останалите — роднините на Ваня. Най-важното беше да има кадри. Защото и тя беше един оператор… Нямаше никаква представа от това, едва вчера бе направила няколко опита. Катя включи видеокамерата:
— Двайсет и осми октомври хиляда деветстотин деветдесет и трета година! — с тържествен глас произнесе Катерина, стараейки се да улови всички с обектива. И племенника си с Ваня на ръце, и Оля с цветята, която беше малко притеснена след престоя си в болницата, и сестра си Татяна, и Елизавета Павловна, която през целия път ревниво поглеждаше към Саша. — Сега влизайте — великодушно им разреши тя, търсейки нови ракурси и организирайки нови запомнящи се мизансцени. Ех, трябваше да кандидатства в института за артисти и режисьори, а не в медицинския! Такъв талант беше закопала!
— Е, добре дошъл, Ваня! — Саша прекрачи прага пръв, но всъщност пръв беше Ваня. Саша държеше внимателно сина си и разглеждаше сериозното детско личице. Бебето не спеше. Сигурно усещаше тържествеността на момента. А пък в колата хъркаше като локомотивче, добре, че беше мъниче.
— Тук ще е детската ти стая… — Той запознаваше сина си с апартамента под неотклонното наблюдение на камерата.
— А ваничка купихте ли? — загрижено попита Елизавета Павловна. Бяха я държали настрани от предварителните приготовления и това в известен смисъл я дразнеше. Със сигурност бяха забравили нещо!
— Купихме, купихме. Всичко сме купили — успокои я Татяна Николаевна. — И ваничка, и креватче. И памперси цял вагон.
— А тук ще сложим влакче с релси… — Саша вече показваше своя кабинет на Ваня. — Е, това е, време е да нанкаш. — Щастливият татко сложи сина си в креватчето.
— Саша, усмихни се! А къде е Оля? — Катя реши, че е крайно време и снаха й да се появи в историческия филм. Все пак тя беше младата майка.
Оля тракаше със съдовете в кухнята — трябваше да подреди букетите, а от миризмата на цветята вече й се виеше свят. А може би причината бе, че просто дълго не бе да излизала и се замая от чистия въздух… Все пак с Ваня бяха останали в болницата доста дълго — почти три седмици.
— Нашият Ванечка… — почти в хор прошепнаха с умиление Татяна Николаевна и Елизавета Павловна, докато наблюдаваха спящото дете, и се спогледаха. Старицата дори благоволи да се усмихне.
— Историческа целувка! — Най-сетне Катя построи мизансцена. Саша докосна устните на Оля първо за пред камерата, а след това — истински и забравил за всичко на света…
— А количка купихте ли? — не се сдържа Елизавета Павловна. И улучи целта! Още не бяха купили количка.
Фархад беше почти щастлив. Все пак Белия разбра всичко и се съгласи с предложенията му. Иначе голямото нещастие нямаше да им се размине.
Затова сега се чувстваше като на бял кон, докато чакаше на летище „Домодедово“ земляците си, които пристигаха по една много сериозна работа, а не просто така — на гости. Или още по-лошо — да си разчистват сметките с него и с брат му Белов.
Най-сетне стъклените врати в чакалнята за посрещачи се разтвориха и през тях премина Далер, съпроводен от двама охранители. Както винаги, те се прегърнаха. Усещаше се, че всички са доволни и че се радват да се видят. Че как иначе можеше да бъде, щом всичко се нареждаше добре? Дори вече бяха решили да разширят плантациите заради новите поръчки и новите проекти.
— Радвам се да те видя. Как е семейството ти? — попита усмихнат Фархад.
— Слава на Аллаха, всички са здрави — отвърна сериозно Далер, приглаждайки непокорната си перушинеста коса, която напоследък беше побеляла още повече. — Целият род се гордее с теб. Ти доказа, че се грижиш за семейството.
Макар и съвсем обичайни, тези източни комплименти галеха ухото на Фархад, защото нямаше да му се наложи да доказва, че не е камила, тоест пустинен кораб, и да обяснява, че е безсилен да постигне договореност с Белов. Сега всичко щеше да тръгне по мед и масло. А най-важното бе да организира първата продажба и да установи връзките. Е, щом Белия не искаше да има нищо общо с тази работа, нека си седи настрани. Важното е да не им пречи. Тогава всичко щеше да бъде наред.
— Като начало изпросих от Белов десет килограма по общото направление — обясни той на Далер, щом излязоха от залата на летището. — Скоро ще завъртим работата и всички ще са доволни.
„Все пак не бива да издигаме жертвите в култ“ — мислеше си Каверин, докато гледаше Бек и Льова, които поглъщаха тлъстите скариди. Такива или горе-долу такива бяха думите на героя в някакъв филм, май че за Остап Бендер.
Но ако Льова не беше толкова отблъскващ, то Бек направо предизвикваше отвращение — когато се хранеше, приличаше на животно и по-точно — на звяр. Беше алчен и нечистоплътен. Но какво можеше да се направи. Володя беше принуден да работи с тези хора. Поне засега. Докато не събереше сили да действа сам. Налагаше му се да търпи тези угощения, на които самият той губеше апетит. Или поне така си го обясняваше. Тъй като никой нищо не му предлагаше. Той сядаше на тази маса като беден роднина и в най-добрия случай можеше да изпие една минерална вода от чиста чаша.
— Защо се мусиш, Володенка? — обърна му най-сетне внимание Бек, след като изяде скаридата и избърса мазните си ръце в бялата салфетка, върху която веднага се появиха влажни жълти петна.
— Чуй ме, Бек, познавам онзи човек — Каверин направи пауза, та следващите му дума да прозвучат по-тежко, — който иска да продаде десет килограма хероин.
— Кой е той? — отпивайки от виното, попита Льова.
— Азиатец, който изцяло действа извън закона — обясни Каверин, като нарочно не се впусна в подробности. — Той работи с Белия, но няма нищо общо с неговите дела.
Бек набоде с вилицата си огромно парче пържено свинско месо и впи зъби в него. Мляскайки, най-сетне роди оперативното си решение:
— Ами, тогава пусни му момчетата.
„Аха“ — кимна Каверин. Май рибата започваше да кълве. И голямата, и малката. А за него така беше най-добре.
Докато разговаряше с майка си по телефона, Саша рисуваше върху листче предмета на разговора им. Получи се страхотна количка. И най-важното — с четири колела. Само че вентилаторът малко пречеше — листчето непрекъснато се опитваше да отлети от масата. Той вече започна да щрихира багажничето на суперколичката.
— Да, майче, разбрах, на Комсомолски проспект. Преди да стигна до двореца… Там има ли ляв завой? Е, тогава ще изляза откъм крайбрежната улица. Ами, добре, ще минем да те вземем и ще отидем заедно, какъв е проблемът?
Някой чукна веднъж на вратата, в стаята връхлетя Космос и уморено се свлече на дивана. Саша не реагира, тъй като Космос обичаше да се шегува. Приятелят му щракна няколко пъти с пръсти, но той продължаваше да си дращи нещо на листчето.
„Сигурно Белия измисля нови схеми за превозването на стоката“ — помисли си Космос, но трябваше да откъсне Саша от телефона. Пъхна показалеца си под перката на вентилатора и го спря.
Саша вдигна глава и закри слушалката с длан.
— Какво има, Косе?
— Утре стоката пристига, исках да съм сигурен, че ще я дадем на Фара?
— Ами, да, нали се разбрахме. Знаеш ли кой е купувачът?
— Е, нали той е горд човек, мълчи си. — Космос недоволно сви устни. — Казва, че хората били прилични. — Сви рамене. Какво ли можеше да им е приличното? Дявол ги знаеше. — Не, все пак си мисля, че Фил трябва да му отпусне няколко момчета, да му подсигурят гърба.
— Фарик си играе с огъня! — Саша сви устни. — Глупак… — Завъртя глава, сякаш прогонваше мрачните си мисли. — Абе, не се притеснявай, ще я изберем — махна дланта си и заговори отново в слушалката. — Аз ли? Аз искам тъмносиня. Добре, майче, разбрахме се.
Космос махна пръста си от перката на вентилатора и излезе от кабинета, подсвирквайки си простичка мелодийка, която твърде бегло напомняше на песничката за Косето-Босето.
Сега бяха трима. Иван Александрович лежеше по средата. Току-що здравата се бе навечерял и спеше безметежно като всяко дете. Саша и Оля разговаряха съвсем тихичко, боейки се да не смутят съня му.
— Толкова е сладък, нали? — Майката беше готова да се любува на Ваня с часове. Особено, докато спеше.
— Прилича на червейче — усмихна се бащата, разглеждайки плешивото му теменце.
Беше толкова смешно — Ваня имаше съвсем истинска плешивина, обкръжена с мекичка руса косица. А там, в средата имаше едно изворче, както Оля наричаше мястото, където потрепваше и пулсираше синя веничка. Тя твърдеше също така, че чрез това изворче Ваня контактува с вселената. Както и всички бебета. Едва по-късно човек оставал само на земята, когато изворчето се затворело.
Оля леко побутна мъжа си по челото.
— Белов! Какво червейче! Ще те убия.
— Стига, де — засмя се той. — Казвам го с любов — отбраняваше се с една ръка.
— Колко интересно… — Оля изобщо не се сърдеше, тя обичаше, когато Саша я предизвикваше. А сега го правеше и с Ваня. Със сина си. — После ще порасне голям, представи си… Какъв ли ще стане?
— Че какви стават хората, след като завършат Оксфорд? — Саша беше напълно сериозен, но Оля само махна с ръка. Той винаги ще изтърси нещо. Оксфорд! — Че какво? — Саша се надигна на лакът. — Той ще направи всичко, което аз не успях, ще го направи вместо мен. Знаеш ли, през нощта, докато ти раждаше, а аз не можех да дойда, си мислех разни неща и изведнъж разбрах защо изобщо се раждат децата. — Ваня смешно захърка, а той оправи одеялцето му. — Това е шансът, който Господ ни дава, да поправим всичко. Просто нещо като изкупление, нещо такова. Не знам как да го кажа…
— Саша, хайде да се кръстим — тихо и сериозно рече Оля. Отдавна си мислеше за това, още в родилния дом. — И него ще кръстим…
— Още не съм решил… — Той се замисли за миг. — Не, Оля, нека да го направим по-нататък.
Жена му въздъхна. Какво да се прави, щом искаше по-нататък, значи щеше да стане по-нататък. Това, че не я отряза, също беше нещо.
— Оля — плахо заговори Саша, — а ти сега изобщо не бива да го правиш, така ли?
Гледаше я с очи на съблазнител от някоя оперета. Оля прихна от изненада:
— Ама, че си хитрец, Белов. Аз се чудя какво му става? А той тръгнал отдалеко. — Но бързо стана сериозна, защото разбираше колко му е трудно в момента. Макар и да беше първокласен хитрец, той й беше близък човек. Лошо — хубаво, беше й мъж. — Сега не може, миличък. И още дълго няма да може, раждането беше тежко.
— А, мъничко? — от устата на Саша капеше мед.
— Не може, Саша, имай малко търпение. — Тя поклати глава и тихо, едва чуто му предложи: — Ако искаш, хайде по другия начин. Искаш ли?
— Недей, ще почакаме. — Саша се протегна със съжаление. — Искам да е истинско, с викове. Както и да е, хайде да спим. Както се казва в детските приказки, утрото е по-мъдро от вечерта…
Предстоеше му тежък ден. Фарик и неговите бандюги трябваше за пръв път да пласират стоката в Москва. Ах, как не му харесваше всичко това. Но нямаше начин. Оставаше му да се надява, че всичко ще мине добре.
Саша погледна жена си, която вече бе притворила очи и дори май беше заспала. Погледна и сина си, който остана да похърква между тях. После се надигна и включи лампиона. Едва тогава видя, че в небето над Москва ярко свети пълната луна.
Сви студ, сякаш бе зима. Засега не обещаваха сняг. Затова всичко изглеждаше като в лош сън — още не успелите окончателно да окапят листа почерняваха направо по дърветата. Тревата в градинките беше бяла и чуплива. В това студено утро не се чуваха дори и птиците, сякаш до една бяха измрели.
От хотел „Космос“ излязоха четирима души. Те бяха в приповдигнато настроение и почти не забелязваха студа. Впрочем, тази липса на чувствителност можеше да се обясни и с прекомерното им вълнение. Първият път винаги беше най-труден. Макар че се пъчеше, Фархад малко съжаляваше, че се съгласи с Далер да не забъркват в тази работа хората на Белия. На Далер много му се искаше да докажат на всички, че не са вчерашни.
Двамата вървяха напред, изпреварвайки охраната си. Единият от охранителите носеше голяма тежка чанта с безобидния надпис „VII конгрес на педиатрите в Русия“.
— И така, ако всичко е наред, говори на узбекски — даваше инструкции Фархад. — Ако нещо не е както трябва — на таджикски.
— Ами, ако започнат да стрелят? — с престорена небрежност полюбопитства Далер.
— Викай на руски — с нервен смях му отвърна Фархад.
Те се прегърнаха на сбогуване и седнаха в две коли.
Фархад трябваше да отиде със стоката съвсем наблизо — до Музея на постиженията в народното стопанство на СССР, тъй че имаше още време и те потеглиха по проспект „Мир“ към центъра, за да направят завой там. Колата на Далер тръгна в обратната посока, към Лосовия остров, където близо до околовръстния път им бе определена среща, за да получат парите. Всичко беше обмислено предварително. Тъй че не се очакваха особени проблеми.
Наеха външни хора, за да свършат работата. Момчетата на Бек тъкмо ги бяха посрещнали на Ярославската гара и им бяха предали металното куфарче с парите.
Гастрольорите бяха двама. Те не се отличаваха с никакви особени външни белези освен може би с ръста си. Бяха облечени скромно и обикновено, както и повечето жители на нашата необятна Родина. Дребният носеше късо кожено яке, тъмни дънки и тъмен пуловер. Едрият явно бе по-предвидлив по отношение на времето. Той беше с пухена китайска грейка, дънки и обувки с дебели подметки и грайфери.
— Ама, че време, като на Антарктида — потръпваше Дребния. — Уж от север идваме, а тук е по-студено, отколкото у нас.
— Ами, ела тук през лятото — подхвърли му през смях Грек, днешният му ортак и шофьор.
— Идвал съм, кофти работа. — Дребният наистина бе идвал тук през лятото, когато трябваше да оправят отношенията с бившите си колеги. А какво точно, това не засягаше Дребния. Той беше просто изпълнител и получаваше мангизи точно за това. Впрочем, нелоши. Онова, което щяха да му платят за сегашната му работа, щеше да му стигне за един готин джип и за един хубав гуляй в Москва.
Едрия беше пристигнал предишния ден. Отдавна вече бе настъпило времето да се премести в столицата. Тук размахът бе друг. Истински.
Те се познаваха с Дребния отдавна. Бяха служили заедно още в Афганистан. И точно там ги кръстиха Едрия и Дребния. Оттогава така им тръгна. Но напоследък се срещаха предимно по работа, ала за сметка на това — често.
— Успех! — колата на Дребния потегли по пресечките към проспект „Мир“. Крайната цел беше Музеят на народното стопанство.
— Успех! — Шофьорът на Едрия избра маршрут през квартал „Соколники“. Трябваше да побързат. Пътят до другия край на Лосовия остров не беше кратък.
„Работникът и колхозничката“ посрещаха посетителите на територията на музея с вечния си поздрав, вдигнали високо в небето навеки преплетените си ръце със сърпа и чука. Непосредствено зад монумента се издигаше стъклената фасада на павилион „Москва“. Малко по-наляво, близо до централния вход, бавно се въртеше панорамната въртележка. Дяволското колело.
Фархад и Касим влязоха в музея през източния вход — той беше по-близо до монумента.
Касим изоставаше с половин крачка зад Фархад, защото тежката чанта не му позволяваше да бърза. Фархад погледна разлюлените кабинки и замислено рече:
— Знаеш ли, Касим, вече сто години не съм ходил в парка. Да, със сигурност си спомням, че за последен път се возих на въртележка през осемдесет и втора.
Касим не отговори, само кимна надясно. Оттам бавно се приближаваха двама души: един дребен незабележим мъж с късо кожено яке и някаква горила с вълнена шапка. Май, че това бяха те.
И четиримата влязоха в кабинката с номер 32.
— Да тръгваме! — каза Дребния и внимателно се огледа наоколо. Беше чисто…
Стигнаха навреме. Провървя им, че нямаше задръствания. Едрия пръв слезе от колата и сложи металното куфарче до краката си. Протегна се и малко се понаведе.
— Е, какво, готов ли си за труд и отбрана? — попита той ортака си и му подаде куфарчето.
— Винаги готов — израпортува той.
Гората беше безмълвна. Едрия и ортакът му се спуснаха по пътечката към езерото. Водата беше неподвижна и тъмна, почти черна.
На брега вече ги чакаха таджикът и охранителят му.
Далер погледна часовника си. Беше точно девет. Той се усмихна и махна с ръка.
Едрия само кимна и заповяда на ортака си:
— Хайде.
Отвориха куфарчето направо върху влажната трева. Далер преброи банкнотите в една от пачките, а помощникът му броеше самите пачки. Всичко беше точно.
— Добре, добре. — Далер старателно избърса очилата си и съсредоточено погледна Едрия.
Той невъзмутимо кимна. И двамата почти едновременно извадиха мобилните си телефони.
— Да, Фархад, всичко е наред — обръщайки се с гръб, каза по узбекски Далер. Той не искаше клиентът да види израза на лицето му.
— Доля, всичко е наред, предадох го. — Фархад също говореше по узбекски. Май, че нещата вървяха по план и без усложнения.
— Предадох — условната фраза на Едрия беше знак за начало на операцията.
— Получих — спокойният глас на Дребния означаваше същото. — Ще извадя ножа — каза той вече на Фархад.
Фархад се напрегна, но веднага се отпусна. Дребния отвори ножа, проби торбичката с дрогата и опита праха.
— Гут — кимна Дребния. Стоката беше с високо качество.
— Доля, парите у теб ли са? — Фархад все още говореше с Далер. — Внимавай. Аллах акбар. — Той напрегнато следеше Дребния, който не бързаше да прибере ножа си, но тъй и не успя да забележи бързия професионален жест, с който го метна. — Ей… Какво правиш? — Фара безпомощно вдигна ръка, опитвайки се да се защити от летящия нож, но вече беше късно. Много късно. Вторият нож също така мълниеносно се вряза под лявата лопатка на изненадания помощник на Фара. Този път се бе постарал ортакът на Дребния. И той беше професионалист.
— Затваряй! Вземи я, бързо — кимна Дребния към чантата с надпис „VII конгрес на педиатрите в Русия“.
И те скочиха в движения от кабинката. Возете се без нас, момчета. Рано ни е да ходим на небето. Имаме още много работа тук.
Едрия действаше с остри предмети направо виртуозно. Очилатият чучмек дори не успя да изохка. Ама, че тъпанар, направо си подложи гърба също като теле в кланица.
Служителят на въртележката настаняваше една млада двойка в поредната кабинка. Изведнъж върху челото му падна червена капка. Той прокара ръка по челото си и размаза чуждата кръв по лицето си. Без все още да осъзнава какво точно се е случило, вдигна глава, но видя само зъбчатите колела на мощния механизъм.
А в кабинката, която бавно се отдалечаваше нагоре, седяха с ножове в гърлата Фархад и неговият охранител, които бяха пристигнали тук от слънчево Душанбе, за да бъдат застигнати от нелепата смърт.
Тип-топ. По-силният побеждава. Куфарчето се върна при предишните си собственици.
— Това е, изчезваме. Вземи документите му — даде разпореждане на помощника си Едрия и кимна с известна погнуса към труповете.
Единият лежеше с лице във водата, безжизнената му ръка още стискаше в джоба дръжката на пистолета, който той така и не успя да извади.
Далер остана на сушата. Забил лице в земята, той сякаш бе подложил ръка под главата си. Изглеждаше така, като че ли бе легнал да си почине. Завинаги. Спи спокойно, скъпи приятелю! Да сънуваш пари. Не своите. Чужди…
Операцията завърши. С резултат четири на нула. Пълен погром.
Количките бяха строени в редици. Истинска автоколона във всички цветове на дъгата и с различни размери и разнообразни форми. Можеше свят да ти се завие от механичните сладникави мелодии, които издаваше някаква натруфена количка с пищен пъстър балдахин.
— Не, тези са много кичозни. — Оля категорично отхвърли балдахиновия вариант и побутна мъжа си, който се бе залисал по дребните машинарийки: — Да вървим нататък! Общо взето, на нас не ни трябва количка за разходки.
— Ето, виж тази! Като „Харли Дейвидсън“ е! — Неукротимият Белов измъкна от стройната редичка малка количка и като бръмчеше, я бутна покрай жена си.
— Саша, ама, ние не търсим мотоциклет. — Жена му го погледна с укор. Ама, че несериозен бе този Саша! — Ей тази според мен е добра. — Тя май намери нещо удобно по форма и приятно на цвят. След като я повози напред-назад, се убеди, че количката не беше лоша. — А, Саша? Как мислиш?
— Небесносинята ли? — възмути се Саша.
— Не е небесносиня, просто е синя! — Оля започваше да се ядосва.
— Небесносиня количка за сина ми?! — Той крещеше така, че се чуваше в целия магазин. Добре, че вътре нямаше никого. — Никога! Ето, виж каква има. Сива!
— Не искам сива. А тази… — Намери още една, също синя — но по-тъмна.
Саша скептично огледа избора й:
— Много е обикновена.
— Ама, Саша, какво искаш, задължително ли трябва да бъде с диаманти? — Ако продължаваха така, щяха да избират количка сто години.
— Синът ми няма да се вози в таратайка — надуто заяви Саша, дразнейки жена си. Защото тя се отнасяше прекалено сериозно към тази покупка. Като че ли избираше крава. — Е, ето една зелена. Цвят каки! Този свят е цвят ка-а-аки… — запя песента на любимия си състав „Наутилус“.
Звънът на мобилния му телефон прекъсна песента. Саша слушаше онова, което му говореше Космос, и не можеше да повярва. Не вярваше и не искаше да повярва! Фара… Не можеше да бъде… Фарик, братко… Как така?
Светът наоколо престана да съществува. Той бързо се отправи към изхода. След него се носеха думите на Оля:
— Не искам с цвят каки… каки… каки… — Гласът й се разливаше и разслояваше като в ужасен сън. Но това не беше сън.
— Саша! — силният вик на жена му го върна обратно в магазина.
— Какво искаш? — Приближи се до Оля, стараейки се да не я поглежда. Не беше необходимо сега тя да научава за Фара. По-късно щеше да й разкаже. Когато сам осмислеше тази нелепа смърт. Първата смърт на негов близък приятел. Ех, Фара, Фара…
— Ей тази, синята — посочи жена му.
Той издърпа количката от общата редица, хвана Оля под ръка и я поведе:
— Да вървим.
Всъщност нямаше причина да бързат. Мъртвите умееха да чакат…
Естествено, Бек и Льова плюскаха. Както в крайна сметка установи Каверин, това беше истински идиотизъм — да си направиш офис и, тъй да се каже, щаб точно до ресторанта. Само идиотът гладник Бек можеше да измисли такова нещо. Както и да е, може пък да не му оставаше чак толкова много време да плюска. И на улицата на Володя щеше да изгрее слънце.
Каверин носеше „конгресната“ чанта с хероина в дясната си ръка, а металното куфарче с непокътнатите гущери — в лявата.
— Здравейте, добри хора. Добър апетит. Когато и да дойда, вие все обядвате — с известна ирония рече той.
— Аз обичам да си хапвам. — Бек дори не обърна внимание на подигравателния му тон и откъсна опашката на огромен червен омар. На всички страни се разлетяха парчетата. — Какво стана?
— Каквото трябваше. — Каверин произнесе тези думи така, че дори дебелокожият Бек долови, че зад тях се крие нещо много сериозно. — Чужди хора нямат работа по нашите земи.
Бек хвърли едно око и към двете куфарчета, които Каверин остави на празния четвърти стол.
— Парите и дрогата? — полюбопитства формално Льова, който вече бе разбрал какво се е случило.
— Всичко. Всичко е тук. — Каверин беше невероятно спокоен, докато се наслаждаваше на постигнатия ефект. Той умееше да чака. И дочака. Сега вече всички щяха да се съобразяват с него. А не както преди. — Да продам ли дрогата? — обърна се към Бек, пренебрегвайки Льова. Впрочем, въпросът явно прозвуча риторично.
— Продай я, Володя… — Може би днес за пръв път Бек погледна това бивше ченге с искрен интерес. Той избърса мазните си устни със салфетка и добави: — Изкарваш си парите. Доволен съм.
Сякаш бе куче, получило дългоочакваната команда „Може!“, Каверин си наля вино и си откъсна едно голямо парче азиатска питка. Той гаврътна наведнъж съдържанието на чашата и отхапа от питката. И като гледаше отвисоко „чорбаджиите си“, задъвка настървено.
Поръчаха чартърния полет до Душанбе чрез военните. Тъй че трябваше да излетят не от обикновените летища, а от „Кубинка“. За сметка на това там нямаше пасажери, а мълчаливи, свикнали на всичко летци и специалисти, които навремето бяха пренасяли от Афганистан подобни товари. Товар, който някакви си армейски бюрократи нарекоха товар Х 200.
Направо по бетонната писта стигнаха до готовия за излитане самолет.
„Товар Х 200“ с телата на Фархад, Далер и Касим вече бе подготвен за изпращане. Сложиха поцинкованите ковчези в големи дървени сандъци и ги докараха на пистата със специална товарна кола.
Белия даде команда да отворят люка на товарното помещение.
— Това е, братя. Хайде! — с вкаменено лице Саша се прегръщаше с приятелите си.
— Саша, ти знаеш — опита се да тръгне отдалеч хитрият Пчела, — аз никога в нищо не си пъхам носа, но сега ти казвам, че правиш груба грешка!
— Другото означава война! — заяви му той. Беше обмислил всички аргументи „за“ и „против“ не три, а триста пъти по три. И както и да го въртеше, винаги се получаваше едно и също. — Първият, за когото бих си помислил на тяхно място — погледна приятелите си, — щеше да е Саша Белия.
Космос размаха ръце като вятърна мелница и отсече:
— Саня, да си мислят, каквото си щат! На нас ни дай да воюваме, нали така, Пчела? — апелираше той към Витя, който винаги се отнасяше някак безгрижно и безстрашно към въпросите на „войната“.
— Ние трябва да работим с тях, а не да воюваме — продължи да им обяснява Белов. — Не можем да разрушим изградените мостове. — Впрочем, всички разбираха, че това изобщо не беше онзи сериозен аргумент, който би могъл да го накара да вземе подобно решение: да замине сам за Душанбе.
— Саня, трябва да отидем заедно — без да се надява на каквото и да било, рече Фил.
— Не, Фил, ще замина сам. Иначе няма да решим въпроса с тези хора.
— Ще те разкъсат, ако си сам! — Приятелят му се стараеше да бъде спокоен и убедителен, но думите му прозвучаха твърде емоционално и почти предизвикателно.
— Точка! Край на разговорите. — Белия се качи в товарната кола, на чиято платформа бяха дървените сандъци с ковчезите. — А вие се опитайте да разберете откъде идва тази работа — не заповяда, а помоли той.
Вместо всички тихо, но уверено отговори Фил:
— Ще ги намерим, братле.
— Товари! — изкомандва Саша.
След няколко минути самолетът се издигна в небето и взе курс на югоизток.
В Душанбе го посрещнаха, претърсиха го и го настаниха в колата. Мълчаливите „бандюги“ му оставиха и портфейла, и мобилния телефон. Само взеха броеницата на Фархад. Саша не носеше никакво оръжие. За какъв дявол му беше при това съотношение на силите.
Вече се бе спуснала пълна тъма — точно такава, каквато настъпваше през есента само в Средна Азия и в която нищо не можеш да видиш. Те пътуваха доста дълго, около четирийсет минути, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре в планината.
Най-сетне спряха пред голяма къща, чийто вход беше осветен от два фенера и обвит с лозница.
Отведоха Саша в голяма стая. Отначало той не забеляза, че в дъното й на ниско диванче седи човек с къса бяла брада, облечен в таджикски халат и с превръзка на главата. Саша веднага се досети, че това е Гафур, бащата на Фара. Младият мъж му кимна и започна да му разказва историята си. Внезапно в гърлото му заседна толкова твърда буца, че бе принуден да замълчи, като едва сдържаше напиращите сълзи.
— Защо млъкна? — попита старият Гафур.
Един от „басмачите“, които го посрещнаха, кимна на Белов и му наля малко зелен чай в една купичка. С крайчеца на окото си Саша видя това, но не посегна към купичката и продължи. Уверено и доколкото това беше възможно, спокойно:
— Разполагайки с всичко онова, което имам — каза, гледайки право пред себе си, — аз лесно бих могъл да се скрия в някоя страна и да си живея там мирно и тихо до сто години. И никой никога не би могъл да ме намери. Но аз дойдох тук…
Старият Гафур едва забележимо помръдна глава.
— Можех да направя и нещо още по-лошо — малко по-високо каза Бели. — Можех да изпратя при вас моите хора и те щяха да уредят нещата ми, като при това щяха да пролеят много кръв…
В ръката на втория „басмач“ проблесна изваден от ножницата кинжал. Старецът го спря с едва забележимо движение на очите.
— Но аз дойдох сам… — продължи Саша.
И като потвърждение на думите му третият от таджиките, които го посрещнаха — онзи, който седеше до Гафур, извади от джоба си броеницата на Фархад и я подаде на стареца.
— Това е неговата броеница… — обясни на всички очевидното Саша. И накрая каза най-важното: — Дойдох, защото Фара ми беше като брат и аз го обичах като брат…
Старецът взе броеницата, отпусна глава и няколко секунди поседя мълчаливо, борейки се със сълзите си. Мъжете не биваше да плачат. По-скоро никой не трябваше да вижда как мъжете плачат. Най-сетне той вдигна очи и погледна Белия:
— Фархад каза, че ти се е родил син.
— Да — едва чуто отвърна Саша.
— Как го кръсти? — На всички им беше ясно, че именно отговорите на тези простички въпроси сега интересуваха стареца най-много.
— Иван.
— Кога умря баща ти?
— Почти не го помня — отвърна Саша.
— Вярвам му. Пуснете го да върви при сина си — разпореди се старецът.
И никой не можеше да не го послуша.
Равномерният и кротък рев на самолетните двигатели му навяваше нещо като сън или като дрямка с ярки, сякаш запечатани на цветна лента видения.
Ето го младият войник Фархад, който си свива цигара, обръща глава към приближаващия се Саша, усмихва се и му подава цигарата. Така се запознаха…
Ето двамата изпълняват някакъв дивашки танц насред казармата, прегърнати през раменете. Това беше в деня, когато научиха за увото…
А ето ги вървят прегърнати по плаца, а слънцето вече почти се скрива зад близките върхове. И си говорят. За разни неща, които невинаги могат да се изразят с думи.
— Не зная, май, че вече ще се сбогуваме? — каза тогава Саша.
— Престани! — както винаги уверено отвърна Фархад. — Знаеш ли какво е казал един философ: щом душите не умират, да се прощаваш, означава да отричаш раздялата…
А ето ги с автоматите отиват на караул по планинската пътека. Кой знае защо Саша изостава, не може да догони приятеля си, а той постепенно се скрива в утринната мъгла. Няма да може да го догони. Никога нямаше да успее да го догони…
„Самолетът по маршрут «Душанбе-Москва» ще кацне след двайсет минути на летище «Домодедово».“
Стюардесата се наведе над Саша.
— Извинете, лошо ли ви е?
— Добре съм.
Стюардесата му поднесе табличката с бонбони, които се раздаваха преди излитане. „Какви ти бонбони преди излитане, щом вече сме в Москва?“ — помисли си той, но взе един.
Космос, Пчелата и Фил го посрещнаха.
— Здравейте, братлета! — Както винаги прегърна всички той.
— Здрасти! Е, как е времето там? — не спести любимия си въпрос Космос.
— Горещо — усмихна се в отговор Саша.
Фил задържа за малко Белия пред изхода на летището.
— Братле, намерихме ги.
— Кои са?
— Да вървим.
Сложиха на покрива на първата кола буркан. И с вой и мигане стигнаха до офиса за двайсет минути.
В малкото сребристо магнетофонче се въртеше една касетка. От нея звучеше гласът на Каверин: „Азиатец, който се занимава само с незаконни неща. Работи с Белия, но не е забъркан в неговите работи.“
Отговаряше му гласът на Бек, който явно в този момент дъвчеше: „Ами, тогава, пусни му момчетата.“ По-нататък се чуваше само пращене и съскане.
Пръстът на Каверин натисна бутончето „стоп“, а очите му гледаха ту към застаналия до него Фил, ту към Пчелата, който се бе настанил в дълбокото кресло, ту към Космос, който почукваше с пръсти по крайчеца на масата. Но всички мълчаха в очакване да чуят какво ще каже Белия. Той стоеше встрани, обърнат към прозореца, сякаш се надяваше да намери зад него отговорите на всички въпроси, които го измъчваха.
Без да се извръща, Белия доста троснато и злобно попита:
— И с какво си решил да ни помогнеш?
Каверин сви рамене. На лицето му беше изписано пълно недоумение и дори обида.
— Не знаех, че Бек се кани да го очисти… А пък на мен — отново огледа присъстващите — не ми се ще да се карам с вас.
Саша рязко се извърна от прозореца.
— Извинявай, но ще те претърсим. Току-виж в момента записваш и нас, а после ще вземеш да дадеш касетата на някого?
— Това е разумно — съгласи се Каверин едва ли не с удоволствие.
Фил бързо и професионално го опипа по гърдите, по гърба и между краката и поклати отрицателно глава: целият му „улов“ се състоеше от един наченат пакет „Марлборо“, който върна на собственика му.
— Вземи си — предложи му Каверин.
— Не пуша — отвърна му той.
Настъпи неловко мълчание, което най-сетне бе прекъснато от Белов:
— Да смятаме, че сме приятели.
Ръкостисканията бяха силни, но не много дружелюбни. Саша остана с впечатлението, че този Володя е доста хлъзгав тип, макар изобщо да не подозираше какви са истинските му чувства. Дори не предполагаше колко силни емоции предизвикваше неговата скромна персона у този плешив смотан господинчо.
Москва беше готова за новогодишния празник, макар че до Нова година оставаше почти цяла седмица. Вече се бе превърнало в традиция да започват празниците от католическата Коледа и да гуляят чак до старата Нова година. Градът блестеше от светлини, а улиците бяха пълни с хора, макар че бе студено. Много студено.
Бяха повели Саша на културно мероприятие в консерваторията. Придвижваха се с кола по булевард „Тверски“, където хората се веселяха.
Един посинял от студ Дядо Мраз изпълняваше негърски танц край украсената елха. Впрочем, този покрит със скреж „дядо“ си беше истински негър.
— Да ви е честита настъпващата Нова година! Тики-тики-та, аз от топ в просторите ще излетя! — врещеше с всичка сила черният Дядо Мраз и правеше някакви засукани движения. Тежкият му кожух се развяваше на всички страни. Наобиколилата го тълпа от подпийнали пубери радостно крещеше, поливайки веселбата с водка от пластмасови чаши.
Заради задръстванията пристигнаха в последния момент. Край консерваторията беше многолюдно и също така шумно, макар че там май никой не пиеше водка.
— Отвори на баба — помоли Саша Макс, а той помогна на Оля да слезе от колата.
Макс, към когото Белов най-сетне бе започнал да се отнася с доверие, напоследък съвместяваше длъжностите на шофьор и телохранител.
— Колко време продължава концертът? — попита жена си.
— Два часа, ще го изтърпиш, сладурче — засмя се Оля, която беше в приповдигнато настроение.
— Ох, миличката ми… — Целуна я зад ухото и долови леката миризма на парфюм.
— Няма ли да закъснеем? — разтревожи се Елизавета Павловна. Тя бе свикнала да идва на концерт половин час преди началото му, а не да тича презглава.
— Не, не, има още време — успокои я внучката й.
Местата им бяха в директорската ложа. Впрочем, на първия ред.
Саша настани дамите и тъй като музикантите още настройваха инструментите си, понечи да извади мобилния си телефон. Оля кротко, но решително издърпа телефона от ръцете му и го изключи.
Най-сетне започнаха да свирят.
— „Лешникотрошачката“ — прошепна Оля на мъжа си.
Саша притвори очи. Два часа изобщо не бяха малко време. Той потъна в приятен унес, но въпреки това не спеше. Нямаше право на това. Сега най-важните неща не ставаха в тази зала, а на други места.
От Беларуската гара Едрия пое със своя почти нов джип „Чероки“ по булевард „Тверски“. Естествено, той беше в добро настроение, а джобовете му бяха пълни с пари. Освен че момчетата му помогнаха да купи евтино таралясника от някакъв будала, в близките дни — точно преди Нова година, му се отваряше и нова работа. И това му идваше тъкмо навреме.
До магазин „Подаръци“ му махна прекрасна девойка в кожено палто, облечено едва ли не на голо.
Естествено, Едрия — най-едрият мъж на света, спря и отвори вратата:
— Какво става, принцесо, студено ли ти е?
— Ще ме закарате ли до площад „Маяковски“? — кокетно попита тя.
— Сядай, щом не те е страх.
— За какво намеквате? — с тон, който вече не оставяше никакви съмнения за нейните намерения, рече тя.
— Сядай, студено е — пришпори я Едрия.
— Студено е, дяволите да го вземат — съгласи се тя и се настани на предната седалка до него.
Но в този момент някакъв тип почука по стъклото от страната на Едрия.
— Какво искаш? — тросна му се той, свали стъклото и погледна младежа, облечен в светло яке.
И това беше последното нещо, което видя в живота си. Оказа се, че не само той умееше майсторски да забива остриета в жизненоважните места на човешкия организъм. Човекът, когото днес срещна случайно, не се справяше по-зле от него. Острието се заби в шията на Едрия точно на три сантиметра под тила му…
Дребния реши да отпразнува католическата Коледа с приятелите си нигерийци в общежитието им до университета „Патрис Лумумба“. Там не беше много луксозно, но за сметка на това бе екзотично, пък и му се искаше да почерпи бъдещите си колеги с прясната дрога.
Негрите танцуваха под звуците на някаква страстна мелодия. Дребния приготвяше дози от чист хероин за всички. С танцувална стъпка приятелката му Ритка слагаше до всяка чиния на вече сервираната маса по една спринцовка за еднократна употреба и по един тънък мек маркуч. Бяха измисли тази изненада заедно с Дребния. Искаха да направят един такъв джентълменски номер.
Някой почука на вратата на стаята. Дребния изруга наум, излезе в тясното коридорче и отвори входната врата. Някакъв човек с черна качулка, която скриваше лицето му, направи бърза крачка към него. Острието бързо проникна в тялото му и прониза сърцето му. Всичко свърши за миг. И тихо. Рита още не бе свършила с изисканото сервиране, а чернокожите им приятели бяха твърде увлечени в танца си. Само че Дребния вече не се вълнуваше от нищо на този свят…
Бек и Льова току-що бяха излезли от сауната. Пъшкайки тежко, те приседнаха на мраморната пейка. Трябваше да се направи една малка пауза между горещата пара и прохладната вода в басейна.
— Е, искаш ли да забършем по една маймунка? — лениво предложи Льова.
— Хайде, преди да излезем оттук — съгласи се Бек, — а после сядаме на масата.
„Маймунките“ — две голи момичета, преминаха като по поръчка покрай тях и скочиха в басейна със смях.
— Ей, ти кой си? — Бек с изумление изгледа неканения гост, който се появи в тяхната обител.
— Лекар — подхвърли, без да се обръща, непознатият мъж в бяла престилка и с маска от марля на лицето. Откъде ли се беше взел?
— Не разбрах… — започна бавно да се надига от мястото си огромният Бек.
„Докторът“ бързо стигна до басейна. Направи толкова красноречив жест на момичетата, че те веднага се скриха под водата. В ръката му се появи граната. „Докторът“ старателно издърпа предпазителя и търкулна гранатата по покрития с плочки под. После изскочи обратно през вратата, през която миг преди това се бе появил.
Взривът не закъсня. За щастие не засегна момичетата. Те изскочиха от басейна и с писъци се понесоха към фоайето. Пред тях се ширеше една богато сервирана маса. А Бек изпусна тази трапеза.
Всичко все някога свършва. Дори и „Лешникотрошачката“. Заедно с последните акорди Саша включи мобилния си телефон, който веднага започна да издава славееви трели.
— Браво! — Залата се взриви. Оля и Елизавета Павловна скочиха на крака, аплодирайки. — Браво!
Саша изслуша човека, който му се обаждаше, и твърдо изрече в слушалката:
— Браво! — После изкрещя, но вече към залата, надвиквайки женските гласове и разделяйки думата на срички: — Бра-во!!!
„За стотен пъти ти казвам! Дрогата не е цигари! Всички се занимават с пласмент, с търговия на дребно! За какъв дявол ми е всичко това?! Цели две години прокарвам трасето на…“ — Гласът на Саша се разпознаваше без затруднения.
За кой ли път Володя Каверин демонстрираше оперативните си способности. Този път — пред капитан Коноваленко. „Лубянка“ нямаше как да не оцени таланта му. Той не се съмняваше в това.
Те седяха в някакъв гараж в служебното волво на Коноваленко.
— И това не е нищо — гордо добави Каверин. — Толкова материали имам за този тип!
— Въпросът е откъде са — с едва доловима усмивка полюбопитства капитанът.
— Съдбата ни срещна отдавна — многозначително отвърна другият и с тъга добави: — Стигна се дотам, че ме изгониха от управлението…
— Значи вие сте решили да помогнете на органите заради лични мотиви? — не без язвителност в гласа се поинтересува капитанът от „Лубянка“.
— От чувство за гражданска отговорност — май съвсем сериозно отвърна Каверин и извади марлборото си. — Пушите ли?
— Благодаря — с малко по-висок от необходимото глас отвърна Коноваленко.
Кръстиха се в църквата „Възкресение“, която се намираше в „Соколники“.
Взел сина си на ръце, Саша излезе с щастлива усмивка от църквата. Застанала до него, Оля го държеше под ръка и слизаше по стълбите пред църковните врати.
— Сега ти си ни вече един пълноценен човек — гледайки сина си в очите, каза Саша.
Всъщност той казваше тези думи повече заради себе си и заради жена си, която толкова много искаше всичко това да се случи. А на сина си щеше да го обясни после, по-късно.
— Честито кръщение, Ванечка! — Майката на Саша и Катя най-сетне успяха да се промъкнат близо до тях.
Саша видя Макс, който нагласяваше фотоапарата, и му извика:
— Макс, а сега ни снимай всичките!
— Е, как е? — Пчелата гледаше с известна ирония покръстения Космос.
— Ами, какво, честито… — Макар че Космос се усмихваше, той възприемаше напълно сериозно всичко, което току-що се бе случило с тях. А уж беше син на астрофизик!
— Честито — прегръщайки Коса, повтори след него и Пчелата. В този момент той най-сетне събра смелост. — Слушай, прости ми, че навремето ти отнех Таня…
— Ти ми прости — отвърна Космос, — че тогава ти счупих носа. — Бяха квит и не таяха злоба един към друг.
— Макс, хайде! — викаха вече всички, строени в полукръг на фона на храма.
— Съберете се малко! — командваше ги той.
— Ванечка, обърнете насам Ванечка! — нареждаше бабата на Оля.
— Готово! — натисна копчето и доложи Макс.
— Да са ни честити наближаващите празници! — радостно извика Оля. — Да не забравите, в петък сте у нас!
Космос се обърна към църковните двери и усърдно се прекръсти с широк жест. Отляво надясно, както му се стори, че е правилно.
— Отдясно наляво, дивако — охлади религиозния му плам Фил.
— Кой ти каза? — недоверчиво разшири очи той, но все пак последва съвета му и се прекръсти още веднъж. Този път — правилно. И все така усърдно.
— Е, как се чувстваш, Косе? — поинтересува се Саша, когато той най-сетне се обърна.
— Саня, това е благодат! Като че ли съм се родил отново! — И нямаше съмнение, че този път изобщо не се шегуваше.
— Честито, братле — прегърна Фил Белия.
— Благодаря, кръстник. — Саша наистина беше трогнат.
Сега те бяха пълноценни хора.
— Е, какво, сега май бащата съм аз? — пошегува се Фил.
— Не, ти си кръстникът — съвсем сериозно му отговори Саша, — а пък бащата си оставам аз.
Саша изостана от групата, извади новото си съвсем обикновено кръстче, целуна го и се прекръсти три пъти.
Боже мой! По стълбите към храма се качваше не някой друг, а господин-другарят Веденски заедно със симпатичната си съпруга, облечена в скъпо кожено палто, и сина си, който бе на около девет годинки.
— Да ви е честит настъпващият празник! — хвърли му изпитателен поглед Саша.
— И на вас — също — отвърна той, криейки усмивката си.
Пчелата внимателно наблюдаваше отдалеч тази сцена на църковните стълби.
— Саня, кой е този? — недоверчиво попита той.
— Един обикновен човек. Точно толкова обикновен, колкото сме и ние — уточни той. — От Министерството на добрите дела.
— Май не съм чувал за такова министерство — явно започна да разбира за какво ставаше дума приятелят му и извади цигара.
— Значи, ти си един щастлив човек, Пчьолкин! Не пуши, това е храм!
Генерал Хохлов имаше основание да бъде доволен. Нещата вървяха много добре: преживяха социалните бури, бизнесът продължаваше да се развива, всичко беше под контрол. Точно както им бе завещал Феликс Едмундович. Днес Андрей Анатолиевич свика съвещание, за да обобщи резултатите от изминалата година и да набележи плановете за следващата.
Докладваше Игор Леонидович Веденски:
— Обектът е уволнен от редиците на Министерството на вътрешните работи през деветдесет и първа година за превишаване на служебните права. Отличава се с много добри оперативни качества, способен е на решителни действия, изпитва дълбока омраза към Белов. Бидейки в сянка, разработи и провокира конфликт между Белов и групировката на Бек, което доведе до ликвидирането на Бек. След като обектът застана начело на обезглавената групировка, той незабавно ни предостави компромат срещу Белов. Единственото, което не беше предвидил, е, че последният се намира в нашата орбита… — подсмихна се Игор Леонидович. — Е, в края на краищата той не е Джеймс Бонд. — Веденски направи пауза и огледа колегите си: — Общо взето, обектът е завършен мръсник, но аз смятам за целесъобразно да го вземем на разработка, за да създадем противовес на активно развиващата се банда на Белов.
Никой не възрази.
Днес Володя Каверин беше почти щастлив. Или поне до въпросното шибано щастие му оставаха само още няколко крачки. Глупавата Светка не разбираше абсолютно нищо! Ех, как щяха да заживеят след известно време!
Премери маската на Дядо Мраз и се погледна в огледалото:
— Гений!
Но това не му стигаше. Направо щеше да се пръсне от кеф!
В спалнята Светка навличаше върху напълнялото си тяло една рокля с дълбоко деколте. Каверин свали маската и хукна при нея:
— Светка! Мъжът ти е гений!
Тя не му възрази.
Нова година е семеен празник, а те бяха едно голямо семейство — една бригада. Всички празнуваха у Белов.
— Поздрави на Глигана. Хайде, до скоро. — Саша приключи телефонния разговор и отиде в детската стая. Оставаше му да уреди още един свой дълг, който му остана от старата година.
Ваня спеше. Саша тихичко седна край масата и задържа поглед върху снимката на Оля в сватбената рокля. Тя загадъчно му се усмихваше, притискайки цветята към гърдите си. „Ей сега, миличка, помня какво съм ти обещал.“ Той пишеше с печатни букви върху един голям лист бележка на жена си. Същата онази бележка, която не довърши в родилния дом.
А гостите — шумни и весели, вече пристигаха. Все приятели и колеги с момичетата или със съпругите си. Че как иначе? Нали беше празник! Оля, облечена в дълга тъмносиня официална рокля, ги посрещаше сама — Саша беше изчезнал някъде из големия апартамент.
Масата беше отрупана с храна. Оля и баба й цял ден бяха пекли, рязали и пържили. Саша на три пъти ходи до пазара да купува разни неща.
— Витя, пипни, елхичката е истинска? — Русичката приятелка на Пчелата кокетно сви рамо.
— Така е, истинска е. — Той докосна празнично украсеното дръвче.
Макс Карелски не можеше да се измъкне от коридора. Ама, че работа! Нахвърляха му палтата си и хукнаха към масата! Той се огледа, но не видя закачалка. Без много да му мисли, захвърли дрехите направо на пода. А щом откри гардероба, пъхна вътре цялото налично пухкаво богатство и се присъедини към компанията. В края на краищата и той имаше празник!
Тъкмо си хареса едно местенце край масата и мобилният му телефон иззвъня. По дяволите!
— Да! — Доближи телефона до ухото си, но отговорът се чу извън слушалката от устата на Фил.
— Макс, свободен си! — Той потупа младежа по рамото. — Отпусни се!
Елизавета Павловна донесе от кухнята последната салата от сьомга.
— Е, да започваме ли празника? — На Фил вече му се искаше да си пийне. И, естествено, да си хапне.
— А Саша къде е? Да не би случайно да се е разболял? — Пчелата погледа с любопитство Оля, която изглеждаше някак пораснала и беше страшно красива в тази дълга вечерна рокля.
— Саша! — подвикна тя и понечи да стане и да потърси мъжа си.
— Олюшка, не се притеснявай, ей сега ще го извикам — възпря я баба й.
Откриха Саша в детската стая до креватчето на спящия му син.
— Саша, защо седите тук като лорд Байрон? — поклати глава Елизавета Павловна. — Хайде на масата. Всички ви чакат.
— Ей сега идвам. — Той прибра бележката в джоба си и лекичко погали по главичката Ваня, за да не го събуди. — Това се казва истински мъж! — възторжено прошепна и дръпна шнурчето на една от механичните играчки. Под звуците на нежната мелодия се завъртяха патенца, кокошчици и още някакви странни птици — лебеди или нещо такова…
— Ето ме и мен! — появи се Саша в гостната. В ръцете си държеше кукла марионетка. Умело движеше куклата, която по нещо приличаше на Ваня. — Иди да отвориш на Катя — помоли той Космос, тъй като на вратата се позвъни.
— А къде е майка ти? — попита Фил.
— Изпратих я в Анталия да си почине.
Той се настани заедно с „Ваня“ на централното място до Оля и почука с нож по чашата. Когато всички млъкнаха, започна тържествената си реч.
— Уважаеми братя и сестри! Извинявайте, че ви накарах толкова дълго да чакате. Исках да вдигна този тост… — Той гледаше през чашата с шампанско изгубилите търпение да започнат празненството свои гости. — Ей сега Катя и Космос ще бъдат готови… — Саша предвкусваше изненадата, която се подготвяше, — да вдигнем тост за отиващата си деветдесет и трета година. Тя не беше лека, дори трябва да отбележим, че беше трудна. Но въпреки всичко и независимо от всичко ние все пак сме живи! А в нашата работа това е най-важното. Наздраве! — Поднесе чашата към устните си, но успя да предупреди през смях: — Само педалите пият седнали.
В стаята шумно нахлу една забавна двойка. Катерина, облечена като Дядо Мраз, и Космос — като Снежанка със смешни дълги плитки.
— Лелче, обичам те! — радостно извика Саша, надвиквайки общия възбуден хор. — Катюха, обожавам те!
— У дома аз пред вратата… — занарежда едно детско стихче Катерина, подръпвайки дългата си бяла брада.
— Сняг събирах с лопата… — включи се с фалцет и Космос, поглеждайки текста, който бе надраскал с химикалка на дланта си.
— Не помня какво ставаше по-нататък със снега? — запъна се Дядо Мраз.
— Но снегът нещо такова, там беше малко… — вече пийналият Космос намери следващия ред в „пищова“ си.
— И Снежанка си направих… — спомни си текста Катя по-нататък.
— В коридора я оставих… — стараеше се доколкото може да говори с женски глас Космос.
— Но стопи се тя! — завършиха те под дружния смях на всички.
— Обичам ви! — викаше Саша на смешната двойка.
На телевизионния екран се появи президентът Елцин.
— Дванайсет е! — истерично изкрещя приятелката на Пчелата.
— Дванайсет е! — подхванаха и останалите.
— Ето, часовникът бие! Хайде, отваряй! Космосе, недей да дремеш! Внимателно! Хайде, по-бързо, по-бързо! Няма да успеем! — вълнуваха се присъстващите.
Тапите на шампанското започнаха да гърмят. Пенещата се божествена напитка се разля в чашите. На покривката също не й се размина.
По телевизията предаваха звъна на камбаните.
— Скъпи браточки! — заговори Саша с гласа на Елцин. — Честитя ви годината на Кучето. Пожелавам ви никой от нас да не стане кучка, разбираш ли?
Елизавета Павловна присви устни и погледна с укор внучката си. Оля й направи страшни очи.
— При нас нещата да вървят гладко — продължаваше Саша, имитирайки много сполучливо Елцин, — а ръцете ни да са пълни със зелено!
Дружното „ура!“ съвпадна с ударите на камбаната.
Докато те биеха, Саша даде на Оля смачкания лист, който измъкна от джоба си. На него с едри печатни букви беше написано: „МИЛА МОЯ ОЛЕНКА, ЗА РАЗЛИКА ОТ МЕН НАШИЯТ СИН ЩЕ СТАНЕ ЧОВЕК. ОБИЧАМ ТЕ.“
— А аз как те… Дори не си представяш. При нас всичко ще бъде както трябва, нали ти казваш така? — прошепна тя.
Посрещнаха Новата година с целувка. Тя беше дълга и нежна. Почти както тогава — на сватбата им. Само че този път се целуваха само защото на тях им се искаше.
— Моя Оленка — прошепна Саша. И погледна всички. — Е, честита Нова година, нека бъде щастлива!
Една година свърши. Те бяха станали по-зрели, сякаш Фархад бе отнесъл със себе си тяхната младост.
Една година започваше — 1994. Каква ли щеше да бъде тя? Никой не знаеше това.