Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко малко е нужно, за да бъдем добри! —
Бяло цвете надежда, хляб от черните ниви…
И усмивка човечна, добродушни очи…
Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко малко е нужно, за да бъдем добри! —
Вдъхновената песен на щурците звънливи
и гласчетата детски от безгрижните дни…
Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко малко е нужно, за да бъдем добри! —
Топла слънчева ласка и очи обичливи…
Любовта да опазим, доброта да дарим…
Но живеем без обич, със сърца завистливи…
Но животът ни трови — затова ни боли…
Колко много е нужно, за да бъдем щастливи!
Колко много е нужно, за да бъдем добри!
Свят безок отрова змийска
впива в нас и ни горчи…
Само любовта пречиства
светлите добри души…
Свят бездушен ни дрогира,
трови младите сърца…
А самотна във Всемира
тихо плаче Любовта…
Хищници със зъби вълчи
грабят алчно и ръмжат…
Няма кой да се опълчи…
Няма пред народа път…
Нужни са искрица обич,
нежно цвете доброта…
С устни ласкави и топли
да опазим Любовта!…
По-хубава си ти от росно цвете,
от багрите прекрасни на дъгата…
По-ласкава си ти от полъх летен,
по-свежа от дъха на планината…
В очите ти оглежда се небето.
И слънцето, звездите и Луната…
Лицето ти загадъчно и светло
е приказна картина на Земята…
По-топла си от лятото блестящо,
по-светла от усмивка на зората…
По-скъпа си от бисери и злато —
най-хубава за мене на земята!
По-хубава си ти
от вечните звезди —
естествена, божествена и свята!
Без теб и любовта,
без твоята душа —
пустиня може би ще е Земята…
Стопляш ме със устни живи…
Чувам твоя глас любим:
„Моля те, недей заспива!
Още рано е да спим!…“
Галиш ме нежно, с обич дълбока.
И ме прегръщаш — да не заспя…
Аз ти прошепвам: „Сън е животът!…
А любовта е сън във съня…“
Всеотдайно ме целуваш,
шепнеш ми с вълшебен глас:
„Ти безкрайно ме сънувай —
както те сънувам аз!…“
Не бях помилван никога от светла и добра душа.
А тъй жадувах някога за теб, божествена жена!…
Руси са косите ти и топло е лицето ти.
Огънчета тайнствени блещукат във сърцето ти…
Светлеят слънчеви лъчи във твоите очи добри.
И с поглед озаряваш ти дори и слепите души…
Цял света ръмжи — а ти си тиха, нежна, женствена…
Аз се питам ти ли си, жена с душа божествена…
Чудно е! — Свети пак Старата къща!…
Някой си тръгва… Но друг се завръща…
Всичко сега е с любов обновено.
Светлото чувство е пак възродено…
В къщата спомени стари са скрити…
Светят прозорците… Греят очите…
Къщата диша… Душата е свежа…
Цвете ухае… Полъхва надежда…
Пак е приятно, красиво, уютно…
Вечер изгрява… Усмихва се утро…
Светло и топло е в Старата къща.
Дъх на мечти и любов те обгръща…
Жаден и от скръб обгърнат —
във пустинята безбрежна —
стори ми се, че те зърнах
и затичах се с надежда…
Беше ти като оазис…
Молех те за глътка обич…
Молех те да ме погалиш
и с целувка да ме стоплиш…
Устните ти вкаменени
и душата ти — пустиня —
бяха те мираж пред мене…
Не получих милостиня…
Свят пустинен ме обгражда…
В мене е така горещо…
И ме мъчи страшна жажда —
глътка обич, капка нежност…
Някога загубих теб и любовта…
И остана само спомен от мечта…
Ти замина с друг — далече отлетя…
И сега съм сам — със чаша от тъга…
Някога аз тайно те обичах може би…
Може би обичала си тайно мен и ти…
И ако в нощта незнаен глас ти позвъни,
ти за мен спомни си и насън ме целуни…
Колко бе красива с тебе вечерта!
Галеше душите нежна светлина…
И се сливахме със вечните неща…
Но не ни целуна нежно Любовта…
„Някога аз тайно те обичах може би…
Може би обичал си ме тайно мен и ти…
И ако в съня си видиш моите очи,
ти ела насън и във съня си ме вземи…“
„Моля ви, подайте ми ръка!…“
Спусна се вечерната тъма…
И погуби черната река
светлите деца на пролетта…
В детските души чернее скръб…
И бащи приведени вървят…
Плачат майки… Мрачен е денят…
Как ли болката да понесат?
Плаче пролетта — вали дъждът…
Няма ли бедите ни да спрат?
Хиляди деца сега тъжат.
И стои пред тях незнаен път…
Нека носят милите деца
вечно любовта и пролетта!
Нека прелетят над пропастта!…
Живи да се връщат у дома!…
Аз моля, Господи —
цветче утеха за децата на Свищов!
Аз моля, Господи —
пази децата на България с любов!
20 април 2004 г.
Идвам със завета стар и нов —
Светлина и Вяра, и Любов!…
Боже, ти създаде светлината
да блести в душите и в сърцата…
Още щом зора се зазори,
радват се и птици, и треви…
Съмва се… И колко е красиво!
Радвайте се, че сме още живи!
Дишай и почувствай утринта —
светла, свежа… Как ухае тя!
Жадни са очите и душата
да ги гали топло светлината.
Пали нощем Бог звезди, Луна.
Свети всеки дом и през нощта.
Нека светлината ни закриля
от престъпника, от злата сила!
Нужна е искрица светлина
да блести над болка и тъга…
* * *
Също и надеждата крилата
вдъхва свежа сила във душата.
Вярвай и очаквай светла вест —
без надежда ти си жив мъртвец!
И горчиво да е питието,
вярвай в нещо хубаво и светло!
Ако в нищичко не вярваш ти,
твоята душа не ще цъфти…
Вярата е нужна, както хляба.
Но безсмислена е вяра сляпа. —
Тя опасна е като куршум
в пистолет на фанатичен ум…
Вярвай в себе си, в приятел светъл,
вярвай във земята и в небето…
Без надежда няма смисъл, път.
И животът се превръща в смърт…
* * *
Може би безкрайна любовта е!
Като слънце обичта сияе.
Всичко светло ражда любовта —
като майка нежна и добра.
Тя ни топли в тоя свят пустинен —
с нея през пустинята ще минем…
Да се любим — каза ни Христос.
Ала вместо обич срещна злост.
И тълпата сляпа го разкъса…
Но във символ се превърна кръстът…
Любовта — най-важният въпрос —
стъпки по водата на Христос…
Вярвай в обичта с душа крилата —
ражда тя живота, красотата…
Тя е светъл път към вечността —
с любовта ще победим смъртта!…
* * *
Който има разум, нека слуша —
глухият от думи няма нужда…
Ех, омраза трупа този свят
и вони ми тука като в ад…
Толкова омраза, бяс и злоба!…
Пълни са душите ни с отрова…
И защо множат се злост и яд!
Колко ще ни има в този свят!…
Знай, животът дар е най-безценен.
Нека с благослов да го приемем.
Благославям птици и цветя,
благославям чистите сърца,
всичко светло, топло, живо!…
Слънце, моля се, недей заспива!…
Нека грее обич, топлота!
Нека ражда любовта деца! —
Те са пътят към живота вечен…
А без тях светът ни е обречен…
Нека нещо детско в нас трепти —
с него ще преплуваме реки…
* * *
Искам чисто слово да оставя —
гнилото изгаря като плява…
Страх ме е да ходя по пръстта —
виждам стъпканата Доброта…
Както вярата духа лекува
и росица цветето целува —
Добротата ще спаси света,
ако къс по къс не я секат…
Топлотата и сърцето светло,
простодушието на детето —
по са ценни от учеността
на бездушната и зла душа…
Жадни са за доброта душите…
Но пресъхват изворите скрити…
Добротата — слънчева душа —
нека сгрява тъжната земя!
Моля се, щадете Добротата —
скъпоценна като мина златна!
Моля се, пазете я от злост —
иначе разпъвате Христос!
Както той бе мъдър, смел и кротък —
сам пое по пътя към Голгота, —
нека във сърцата като кръст
носим Доброта, наместо мъст!…
Но беснее злото на земята.
Всичко в злато и в пари се смята…
Ако бяхме мъдри и добри,
нямаше Земята да кърви. —
Стене, болна от безбройни рани,
сторени от хора зли, коварни.
В този свят, така жесток и луд,
мръзнат хората добри от студ.
Не остана място чисто, свято —
да блести доброто вместо злато…
Нека сме с пречистени души!
Добротата ще ни утеши…
С топлота и обич във сърцата
светъл е животът на земята.
И с добри, приятелски ръце,
всеки скърбите ще понесе…
Нека знае, който има разум —
трябва Добротата да опазим!…
* * *
Тук дойдох, за да ви утеша,
дух на истина да донеса.
Доброта да вдъхна на добрите,
да ви бъда като Утешител…
Аз не съм от тоя грешен свят,
който носи скърби, смърт и глад,
в който властват лакти, зъби, нокти,
завист, беззаконния безоки…
Моля се — гладът и болестта
да преминат, както есента!
И когато дойде чудна пролет —
за любов душите се отворят!
Моля се — да бди над болестта
нейната спасителка сестра!
Моля се — над скръб и безнадеждност
да блещука по искрица нежност!
И за всяко страдащо сърце
да се грижат две добри ръце!…
Който пък не може да обича —
да не мрази и да не завижда…
Нека чиста жажда ни гори —
жаждата да бъдем по-добри!
* * *
Нося вест — позната или нова, —
нося дух от божието слово…
Всеки ден е като Страшен съд —
към отвъдното безкраен път…
Всеки ден потъваме във гроба
и летят душите ни към Бога…
Дух над нас и в нас — живее Бог —
ражда светлина, живот, любов…
Но злодейства в името на Бога
тегнат на Земята като болка…
И безоки секти ни душат —
на невинни жертви носят смърт.
Хитреци жестоки ни ограбват —
те на бедните отнемат хляба.
Ала кръв и смърт — и всеки грях —
някога ще паднат върху тях…
Робство вечно на света ще има,
щом един яде за десетима…
Страшно е, когато цял народ
се топи и блъска като роб…
Робството тежи върху душата —
да пълзиш, по-дребен и от мравка…
Виж — търговците на женска плът
хищно след робините вървят…
Също и търговците на дрога
(казват — с нея стига се до Бога)
тровят алчно младите души…
Ще платите, хищни подлеци!…
* * *
Жал ми е, че болни фанатици,
слепи догматици, политици
сеят зло — войни, убийства, смърт —
и не виждат по-добрия път. —
Общото, което ни събира —
хора и народи във Всемира.
Всички сме събратя в тоя свят —
чувстваме любов, тъга и глад…
Хляб и свобода народът иска —
не безумни зрелища, убийства…
Но в душите жажда се таи —
жаждата за власт и за пари.
Да господстват искат хора много,
но малцина близо са до Бога…
За слепеца-властник ми е жал —
бял отвън, а вътре пълен с кал.
Власт, изпълнена със простотия —
Господи, вони ми на помия!
Не понасям — Боже мой, прости, —
на простака наглите очи!
Важността на бюрократа хладен,
който буквите яде с наслада…
Но мъдрецът казва да търпим. —
Всичко се превръща в прах и дим…
* * *
Може този свят да е омразен —
няма по-добра Земя от тази.
Трябва просто да го разберем,
както просто следват ден след ден…
Казано е: „Няма нищо ново…“
Всичко се повтаря — дух и слово…
Казвам ви това, което чух
да ми шепне моят светъл дух.
И което някога прочетох
от писатели и от поети…
В мен живеят хиляди души —
духове на хора, мъдреци…
И в това е вечната утеха —
че безсмъртна е душата светла.
И безсмъртен е Светият дух,
щом не си душевно сляп и глух…
Нека е отворена душата —
да проникне в нея светлината!
Чисти, светли и добри души,
нека Словото ви утеши!…
На евангелистите словата
възкресиха на Христос душата —
думите му, чудните дела…
Пред света разкриха те вестта…
Тъй Матей, Лука, Йоан и Марко
претвориха словото крилато.
И до днешен ден е то храна,
на душите вдъхва светлина…
* * *
Аз съм словото, което нося —
то е път към истината проста…
Сам светът осъжда се на смърт,
щом е сляп за по-добрия път.
Само дрехите си той променя,
но плътта му е окървавена.
С болна и отровена душа…
Колко века вече след Христа!
Вечно някъде войни се водят,
вечно страда и кърви народът…
Само светло слово, дух крилат
раждат светлина на тоя свят.
Ето — Словото е Утешител —
вдъхва вяра, красота в душите…
Словото — на истината Дух —
ражда радост и надежда тук…
Ще ме прецените по словата —
рожби на духа и на душата.
В тях са скрити моите дела —
аз не правя други чудеса.
Ала словото — и то лекува,
щом с любов душите ни целува.
То е жажда и вода, и път…
Моля се — дано го разберат!
Стихове, апостоли бъдете
и душите тъжни утешете!…
Сам не зная как се осмелих
да изкажа словото във стих…
Аз се скитам сам, бездомен —
словото ми е домът огромен…
Ще се радвам, ако в детските души
цвят от словото ми разцъфти…
Стих красив и звън от песента ми
във душите светли да остане!…
* * *
Виж — отвъд вечерната тъга —
вечерта излъчва красота…
Тишината гали те с милувка.
Залезът е слънчева целувка…
Пак изгряват вечните звезди
и вълшебната Луна блести.
Чуй гласа на кротките щурчета,
скрити до треви, покрай дръвчета!
Чуй на славеите песента,
вдъхваща любов и красота!…
Възцарява се покой в душата.
Глас ти шепне в тишината свята:
„Не забравяй простите неща —
въздуха, градината, пръстта…
На Природата дъха почувствай
и от плодовете свежи вкусвай!
С градинаря и с овчаря прост
поприказвай и бъди им гост…
Радвай се, че дишаш и живееш!
Можеш някого с любов да сгрееш…
Знай, че от мнозина точно ти
си избран от Бог да се родиш…
И в това е светлата утеха…
Бог е вечен път, а ти — пътека…“
* * *
Ние сме във Бог и в нас е Бог —
вплетени в загадката-живот…
Ако ти плесница ми удариш,
знай, че част от Господ нараняваш…
Майката Природа, Бог-баща
са във пръст и цвете, плът, душа…
Клончето откършиш ли със злоба,
знай, че страда майката Природа.
Ако си към ближния жесток,
страда той и страда също Бог.
Щом безмилостно сечеш гората —
на Природата сечеш ръката…
Всичко свързано е в тоя свят. —
И дървото ни е като брат…
Бог ни дава нещо, друго взема —
да приемам туй с душа смирена!
Грях незнаен на деди, бащи
може би сега във нас тежи.
Може би са яли и са пили,
а не са си сметката платили…
Трудно ни е да го разберем…
Бог по-мъдър е от теб, от мен…
Да си носим кръста на съдбата
и да вярваме, че има правда!…
* * *
Тровим въздух и земя, реки —
затова и болестта пълзи,
впива се в телата и в душите…
И вината е във нас самите.
Стъпкваме, убиваме, рушим…
За нещастията Бог виним.
А сме толкова безумни, слепи…
От живота грабим с алчни шепи.
Всеки мисли, че е по-висок
и че само той е като Бог.
А у всеки свети дух божествен —
не презирай близък, ни далечен!
Често мисля, чувствам, страдам с теб —
знам, и ти си като мен човек.
Ек от твоя глас у мене трепва.
Слушам те и давам ти утеха…
Мисля си и за човека глух,
сляп, безумен, без душа и дух…
* * *
Някога човек безок се славел —
като хищник от народа грабел.
Властвал той над хиляди души
и ги мачкал, без да му тежи —
зъл, свиреп, със камък във гърдите,
с черни страшни ями във очите…
Той дочувал само своя глас
и едничка дума знаел — „Аз“…
Но все пак с душата си пустинна
той обичал двамата си сина.
Изградил им жилища-дворци,
завещал им и безброй пари…
Нямал нито куче, ни приятел —
само с тях човешки се отнасял…
Но не зная — Бог или човек —
прокълнал е този звяр проклет.
И веднъж синът (на име Ясен)
от кола жестоко бил прегазен.
И за първи път бащата зъл
плачел, стенел, виел като вълк…
След година и синът му Павел
легнал болен и не се изправил.
Пак заплакал старецът безок
и проклел съдбата си и Бог…
Чух — бил още жив, пълзял и викал,
но ръка не му подавал никой.
Сам останал — с неговото „Аз“.
А отровата в душата с бяс
вече в него змийски зъби впила
и стопила неговата сила…
Гроб си изкопал и скочил там —
ала как да се зарови сам?…
* * *
Аз — това са другите у мене…
Ние не сами сме сътворени.
Духове на живи, мъртъвци
населяват нашите души.
Ние части сме от здрава нишка.
Мъртвите са в нас и още дишат.
За да бъдат пак плътта, духът —
път, по който мъртвите вървят…
И към древността като погледна,
виждам — хиляди души са в мене…
Виждам тайната на този свят,
на живота светъл и крилат.
И със мисълта се утешавам —
че животът вечно продължава…
* * *
Със слова и със дела Христос
изкова небесно-земен мост —
път, по който да вървим към него
и по който стига се далеко…
Ти, Исусе, обеща ни тук
да изпратиш Утешител друг…
Вечно хората ще имат нужда
някой с мъдър дух да ги събужда…
Утешителят — духът богат —
носи Истината в този свят.
И ни утешава с дъх целебен,
докато вървим по пътя земен…
Зная — безграничен е Духът.
Мъдрите към него се стремят.
Зная, Боже, ти си безграничен,
но ограничени в теб се вричат…
Вярвам, по е ценен, скъп за теб
простодушния, добър човек —
той живее тихо, скромно, честно,
въпреки че свещ не пали често…
Вярвам, че не е плашило Бог,
но е мъдър, справедлив и строг.
Страшни са, които слава гонят
и от името на Бог говорят —
с многозначна и неясна реч,
сякаш иде доста отдалеч.
Но за мен е ясна хитростта им…
Знам, на Бог езикът не е таен. —
В песен на смиреното щурче,
в искрените думи на дете,
в шепота на есенните листи
чувам Божиите чувства, мисли…
Знам, че Господ повече мълчи
и въздиша, радва се, скърби…
Колко обич и тъга, и болка
има в чистата душа на Бога!…
* * *
Не понася моята душа
мухъла на празните слова,
нито пък сковаващите догми
на духовници „богоугодни“…
Знам, посяха, без да им тежи,
покрай Истината кръг лъжи.
И от плевелите на лъжите
Истината е сега обвита…
Жал ми е, че слепи хитреци
утешават бедните с лъжи…
Силно в себе си сега се моля —
и за тебе, и за всички хора. —
Нека има хляб и светлина,
и надежда в тъжните сърца!
Нека всеки в себе си се моли —
вярата е лек за всички болки.
Храмът свети в нашите души —
в нас самите, Господи, си ти!
А в които злия Дух владее,
той душите им ще овършее…
Скитник неспокоен е Духът —
път, по който стигаме отвъд
и завръщаме се обновени.
И пречистени сме, и нетленни…
Както аз и ти, и всеки друг —
и Христос така се връща тук —
като Дух спасителен и вечен…
За да бъде туй, което рече…
* * *
Гаснат вече в моята душа
светло вдъхновените слова…
Кръст пред погледа ми се явява…
„Господи, защо ме изоставяш?“
„Трябва този кръст да понесеш —
тъй осъжда те светът зловещ…“
„Боже, виж — душата ми е в рани…“
„Ти си от малцината избрани —
Утешител, мой възлюбен син!
Нужно е Духа да възвисим…“
„Словото… у мен… залязва вече…“
„Тъй е — след деня настъпва вечер…“
„И… в душата ми… е скръб… и мрак…“
„Знай, че Словото ще бъде пак!“
юли-август 2003 г.