Дядо изважда една червена ябълка от джоба си, потърква с нея двете странички на Катето. После изважда още една, по-голяма, потърква страничките на Ванката. Целува и двамата по гушките и казва:
— Ха тъй, да растете, да порастете — ей такива на̀, големи и червени, като ябълките. Клъвнете сега, на дяда мъничките гарджета!…
Двете гарджета увисват на двете дядови ръце:
— Дядо, хайде една приказка!… Хайде, бе!…
Старецът се поизкашля, запалва цигарата си и взема децата на двете си колена.
— Имало едно време един дядо и една баба…
— После? — бърза Ваню.
— Имало и едно мече. И… няма вече… — усмихва се дядо и млъква.
— А-а-а, знаем я тази — не я щем! Не я щем!… Друга!…
— Че каква друга? — казва дядо. — Е, хайде тогава за овчаря. Имало едно време един овчар. Имал си той цяло стадо. Триста вакли овце…
— Е, какво станало после? — пита Катето нетърпеливо.
— Тръгнал веднъж овчарят да пасе стадото. Насреща му — мост. Малко мостче — колкото само една овца да мине… Почнали овцете да минават, една по една, една по една… Ха, нека се извървят и минат моста, че тогаз пак ще ви разправям…
— А-а-а! И таз не е хубава!… — викат пак децата. — Не щем такава! Истинска приказка, дядо, истинска!…
Дядо пуска кълбо дим и се засмива.
— Ах вие, лалугерчета такива! Все не харесвате… Че каква друга да ви разправя? Чакайте! Хайде, още една… Минал Патю по леда. Дигнала се па̀рица. Хукнал Патю да бяга…
— Пък таз, ако щеш, ние да ти я разправим! — пресича го Ваню. — Знам я наизуст…
— С-с-т! — казва дядо и слага пръст на устни. — Я чакай! Слушайте!… Кой се обажда там?…
Откъм огнището се чува тихичко подсвиркване: кри-кри… кри-кри… Млъкне за миг, и пак подхване. Ту по-силно, ту по-слабо — като песен, която ту се усилва, ту заглъхва. Децата млъкват и се вслушват.
— Ей го — казва дядо. — Чувате ли го? Щурчето. Ей кой ще ви разкаже най-хубавите приказки. Моите са стари вече — като мене стари. Пък и вие ги знаете всичките. Щурчето ще ви разказва всяка нощ приказки. И нови, и хубави. И истински, и неистински. Всякакви, златни мои бръмбазъчета… Слушайте!…
Из стаята се носи вече тихата песен на щурчето. Тя е ту весела, ту тъжна, ту присмехулна, ту кротка. И децата слушат като омаяни.
— Кри-кри… кри-кри… — казва песента. — Ние сме само двама в света: моят брат в полето, и аз тук — вкъщи. Ние сме мънички, ние сме самички, но виждаме и знаем всичко. Ние пеем най-хубавите песни. Знаем най-чудните приказки. Защото никого не мразим. Всички обичаме. И на всички носим утеха и радост. Кри-кри… кри-кри… В тревата или при огнището, над гроб или около люлка — нашата песен все така звучи. Тиха и радостна. Тиха и кротка. Тиха и приспивна. Спри — и чуй. Спри — и чуй. И ти… и ти… и ти… кри-кри… кри-кри… кри-кри…
Ваню поглежда Катето, унесено. Катето въздъхва:
— Божичко! Колко е хубаво!
Дядо погалва двете главички и пошепва:
— А сега, на дяда сънливите очички, хайде в креватчетата! Най-хубаво ще слушате щурчето, когато си легнете…
Ванката наостри уши, дигна глава от възглавката и нетърпеливо се обади:
— Хайде де!… Откога те чакам! Как ще спя: нали тая вечер ще ми разправяш?…
— Кри-кри, още малко… — отвърна щурчето. — Ей сега, нека приспя другите. Още малко. Ти почакай.
Отвън надничаше есенна нощ. Дъждът тихо тракаше по покриви и стъкла. Къщата се смълча. Угасиха лампите. Всички се прибраха. И Катето заспа. Само в ъгъла при иконата блещукаше кандилцето. Ванката притвори очи и заслуша. И щурчето почна бавно и тихичко своята вечерна приказка:
— Имаше веднъж малко панаирско петле. Смешно петле от червена захар. От ония лъскави, набучени на пръчици и наредени по сергиите, петлета. Ей на, също такова, само че съвсем очукано и смешно: нито гребенът му гребен, нито опашката — опашка, а клюнът досущ като на гарга. То знаеше това, и умираше от срам, сбутано между лъскавите алени хубавци, които, сякаш, току ще почнат да кукуригат.
— Ама че петле, а! Същинска чавка! — смееха се децата и се трупаха около другите наперени петлета.
— Не чавка, ами цял червей! — обаждаха се други и бързаха да купуват останалите петлета. И скоро върху широкия тезгях остана да стърчи само малкото смачкано петле. Никой не пожела да го купи. То стоеше на единствения си дървен крак и сърцето му се свиваше от мъка. Защото малкото смешно петле имаше сърце. Бог беше дарил другите с хубост, а нему даде само мъничко добро сърце. То виждаше още засмените лица на децата, които отнасяха неговите хубави братя, и тежко въздъхна:
— Няма ли и аз да зарадвам някого? Защо тогава съм се явило на света?
Падна нощта. Панаирът опустя. Заръмя дъжд. Старият продавач взе да затваря дюкянчето. Сърцето на малкото петле още по-силно се сви.
Значи, свърши се! Него, наистина, никой го не ще!… Изведнъж петлето усети, че нещо меко и пухкаво се долепи до гърба му. Бяха му израсли истински крила. То веднага се издигна и понесе из въздуха — вън от дюкяна, над покрива, над града. А на ухото му някой пошепна:
— Ще кацнеш там, дето чуеш, че те извикат!…
Ф-р-р-р! Хвърчеше над малките къщи с осветени прозорчета захарното петле и надничаше навсякъде. Какво ли не видя то през тая нощ! Наредени трапези с весели дечурлига, малки креватчета с кукли до възглавниците, купища играчки, разхвърляни из топлите стаи. Ала не чу никой да го позове — и хвърчеше по-нататък. Но когато минаваше над тъмната уличка накрай града, стори му се, че някой го извика:
— Ела! Ела при мене!
И заедно с мокрия вятър малкото захарно петле се вмъкна през счупения прозорец на схлупена обущарница. Ръждиво газениче мъждукаше на средата. В къта лежеше малко чираче и гореше в треска.
— Ф-р-р-р! — Тупна петлето до главата на болното дете. То отвори очи — и изведнъж цяло светна от радост.
— Моето петленце! Моето петленце! — прошепна то и простря ръце да го пипне. — Хем същото! Същото, дето днес го гледах и нямах пари да си го купя!
Малкото петле примираше от щастие. Най-после и то можа да зарадва някого. Но детето не смееше да го хване — от страх да го не счупи. Не смееше да го доближи до устата си — от страх да не загуби богатството си. А страничките му побеляваха от треската. Устните му се напукаха, ненаквасени. Петлето разбра, че детето не ще посмее да го досегне и да разкваси уста с неговата киселка захар. Малкото му щастливо сърце изведнъж се изпълни с такава обич към чирачето, че не можа да издържи повече и се пръсна. Чу се малък трясък — и грозното захарно петле стана на няколко парчета. А детето вече бълнуваше, унесено от треската и от радост. Без да се помни, то смучеше късчетата от счупеното захарно петле. И на заранта, бузичките му бяха бодри и заруменели от кръвта на червеното смешно петле.
— Слушай! — разтри сънено очи Ванката. — Май не ми се вярва мене това… за петлето…
— Тъй ли?… — засмя се щурчето. — Кри-кри, кри-кри… Щом има щурчета да разправят — защо да няма и такива петлета?… Кри-кри, кри-кри, кри-кри…
Бъдни вечер
Цял ден снегът валя, валя. Вечерта къщите бяха с високи бели калпаци. В стаята блещука кандилце. През прозореца наднича крайчецът на лунния сърп. Ваню не може да заспи и се обръща в леглото. Утре е Рождество Христово. Той знае, че през тая нощ дядо Коледа донася цял кош подаръци и ги окача на елхите. Но той не може да разбере кога идва дядо Коледа. Той никога не го е виждал. Сега реши да чака цялата нощ и да узнае. В къщи е тихо. Оттатък още нещо шетат, чистят. Катето вече заспа. Но Ваню е хитър. Той ще се престори, че спи, и ще издебне дядо Коледа.
В ъгъла на масата се мъдри елхата, а зад нея — някакви пакети, които тая вечер баща му донесе. Ваню се завива презглава, но оставя една дупчица, за да гледа. Тик-так, тик-так — цъка стенният часовник. Изведнъж, от месеца се протяга една тъничка светла жица, влиза през прозореца и спира при масата, дето е елхата. И какво чудно нещо! Там стои малка ясла. В яслата малко момченце. То грее цяло, като звезда. По светлата жица се спуснаха няколко малки восъчни ангелчета и кацнаха по клонките на елхата. Ваню гледа и не може да разбере. Но неочаквано се чува шум. Откъм най-тъмния ъгъл на масата се задават три камили, тежко натоварени, и по един човек с чалма отгоре им. Ваню е виждал такива хора по картини. Лицата им са черни, с бели бради. Същински арапи. Арапите стигат до къщицата. Скачат от камилите. Покланят се пред светлото момченце. Почват да разтоварят камилите. Те отварят сандъчета, вързопи, торби — и, Божичко, какво няма вътре! — Сребърни и златни ябълки, кукли, топки, лъскави тръби, барабан, портокали, шоколадени рибки — всичко. Арапите поднесоха на момченцето даровете и пак му се поклониха. Но то стана и проговори:
— Не-не, аз нямам нужда от нищо. Дайте тия неща да ги окачим на дръвчето за децата. Аз искам да им направя подарък по случай рождения ми ден.
Арапите се поклониха още веднъж и тръгнаха с камилите. Тогава ангелчетата се спуснаха да нареждат елхата. Но какъв е този шум и този писклив глас?
— Ах, ах, пак закъсняхме!…
А, това е парцалената кукла — леля Тота. Тя е вече остаряла. Четвърта година ще реди коледното дърво. Пък се поуспала.
Ангелчетата обикалят леля Тота, грабват от ръцете й ябълките, орехите и я закачат:
— Хайде да ти пришием крила, че да хвръкнеш и ти!…
Светлото момченце гледа всичко и се усмихва. Едно книжно петле изскача от кутията, плясва с криле и само кацва най-отгоре. Закачат барабана и тръбите. Едно захарно мишче, увиснало на клонче, се върти и пищи изтънко:
— Ах, колко съм сладко! Да знаете колко съм сладко! Иска ми се само̀ да се изям!
— По-бързо, по-бързо, лелините! — вика леля Тота на ангелчетата. — Ей сега ще се съмне.
— Ох, аз не мога сама, не мога сама да се кача… — пъшка една голяма гумена топка.
— Бре, я вземете тая дунда, да не пъшка! — обажда се парцалената леля.
Три ангелчета поемат топката и я закачат. Сега вече цялата елха е наредена. Леля Тота оглежда всичко и пак виква:
— Ами сега? Свещи забравихме!…
Момченцето климва с глава. Изведнъж, по сребърната жица от небето се плъзгат една-две-пет-десетки малки звездички и кацват по зелените клончета на елхата.
— Готово ли е всичко? — пита момченцето.
— Готово! — отговарят в хор ангелчетата.
— Хайде тогава, почвайте! — извиква момченцето.
Изведнъж къщичката със сламения покрив, яслата и момченцето изчезват. Елхата блясва с всичките звездички. И всички неща — и ангелчетата, и барабана, и тръбите и захарните рибки, и книжното петле се залюляват и запяват тихо-тихо:
Ти задряма снощи —
ний те надхитрихме!
Ванка, спиш ли още?
Виж, как те дарихме!
Ний сме коледари,
идем отдалече,
носим скъпи дари,
Коледа е вече!
— Ваньо, спиш ли още? — извика някой по-силно. — Хайде, ставай вече! Камбаните бият, коледарите пеят! Ставай за елхата!
Ваню отвори очи. В ъгъла блещеше коледната елха и го гледаше с усмивка.
Снежното момиче
Самичък бил Грозю на света. Нямал си нийде никого. Само едно шарено паленце Мурджо и една стара гъдулка. И грозен бил Грозю: крив, куц и сляп с едното око. Тъй се родил, тъй и пораснал. Сираче, от чужди отгледано. За никаква работа го не бивало. Пък и хората не го обичали. Хората не знаят сърцето на човека, хората гледат лицето. А сърцето на Грозю било като кокиче — бяло, тихо и добро.
От баща му останала полусчупена гъдулка. А Мурджо намерил на улицата, полупребит. Той стъкмил гъдулката, опнал й три струни и седнал при църковните врати. Тъй почнал Грозю да прехранва себе си и Мурджо. С връстниците си игри не играл, с момците хоро не скачал. Де може сакатият със здрави да другарува! Той само свирил на другите. Тъй расъл Грозю и порасъл, нахокван и осмиван от всички…
Момите го припявали, в празник, на хорото:
Гъдулар къща не храни,
Гъдулар дом не събира —
Гъдулар Грозю — кривия…
Една привечер през зимата връщал се Грозю в колибката си до черквата и приказвал на Мурджо: „Студено, батинка, а? — Пък и в къщи не е по-топло…“ Мурджо завъртял опашка, сякаш му отвръщал: „Нищо, нищо — ние сме научени.“ На мегдана децата направили голям човек от сняг — с очи, с чибучка, с тояга, и играели хоро наоколо му. Грозю се спрял да ги погледа. Но децата го видели и тутакси се завъртели около него и му запели присмехулната песен… Нажален, гъдуларят се прекривил още повече, и от все сърце въздъхнал:
— Боже! Ако хората са лоши, барем едно снежно момиче ми дай — да му се радвам, и то на мен да се радва!…
И изведнъж, някаква топла ръка погладила Грозю по бузата, както отдавна-отдавна майка му го милвала. И чул — някой тихичко му пришепнал: „Тъй да бъде!“
И щом влязъл вкъщи — що да види! Насреща му се усмихвало бяло момиче, цялото като от копринен сняг. По-хубаво от него нямало по земята. Очите му били сини и греели като звезди. Смаял се гъдуларят. Онемял от учудване. А момичето се приближило все тъй усмихнато и му казало:
— Ето, Грозю, аз дойдох. Ти ме повика и аз дойдох да те зарадвам. Отсега вече няма да си сам. Всяка вечер аз ще идвам при тебе. Но само едно ще те моля: не ме досягай никога. Пипнеш ли ме с ръка — ще се стопя веднага, и ще изчезна.
Заплакал Грозю от радост. — „Добре, добре, Снежанке моя! — извикал той. — Ще помня и ще слушам! Та имал ли е някой по-хубав късмет от тоя! Сега нека пак всички ми се присмиват!…“
А колибката цяла светнала, като малък палат. Мурджо заскачал и залаял от радост. Нито студ, нито мъка усещали вече двамата приятели.
Заживяло Снежното момиче в сиромашката къщурка. И обърнал се съвсем животът на гъдуларя. Всяка вечер Снежното момиче сядало при него и му пеело такива песни, каквито никой дотогаз не бил слушал. И гъдулката поемала песните — и тъжни и весели, неизмислени от човек, а изпратени сякаш от небето.
Слушали хората новите песни на гъдуларя. И клатели учудено глави. Спрат уж за минута, на крак, па току се забравят, поседнат, унесат се — и в очите им блеснат сълзи от радост.
— Майстор гъдулар, откога се изучи тъй да свири? — питали се те. Престанали вече да се присмиват на Грозю. И хвърляли сребърни пари в паничката на момъка.
А вечер Грозю бързал по-скоро да се прибере в къщи, да седне при Снежното момиче, и да слуша неговите песни и приказки. Разправяло му то — какво не му разправяло…! Че всички хора са добри като деца, но трябва да знае човек как да им заговори. Че по света има и добро, и лошо, и блазе ономува[1], който умее и най-лошото в добро да обърне. Че най-хубаво е на човек, когато зарадва с нещо ония, които нямат радост — ей тъй, както тя е дошла тук, в колибата на сирака. И че затуй той пък трябва да даде от своята радост на другите и с песните си да им отвори сърцата. Слушал Грозю, слушал — и цял се топял от щастие. Толкова радост му дал изведнъж Господ! Той с какво да се отплати? Мислил, мислил — и един ден измислил. Купил той ситни мъниста, почнал да ниже гердан за Снежното момиче. Нямал какво друго да й подари. Ден след ден, седмица след седмица, през деня низал скритом той гердана, слушал вечер чудните песни, и ги свирил после на другите.
Една вечер, когато герданът бил готов, и Снежното момиче млъкнало да си почине, Грозю станал, метнал гердана през шията му и посегнал да му целуне ръката. Но изведнъж — в колибката притъмняло, момичето се изгубило — и тежкият гердан тупнал на земята. И гъдуларят чул тихия глас на Снежното момиче:
— Ти забрави какво ми бе обещал. Сега аз трябва да си отида. Такава е Божията воля. Но понеже ти направи това от добро сърце — не ти се сърдя. И пак ще бъда с тебе. Само че ти няма да ме виждаш. Благодаря ти за подаръка, но аз нямам нужда от дарове. Вземи гердана и го дай на ония, които са като тебе сиромаси. Те не са малко на земята. И когато изпълниш тая ми молба, ние пак ще бъдем заедно. Тогава ще можеш да се прислониш до скута ми, като при майка. Тогава и аз ще те целуна по челото, сирак-гъдуларю!
Отново блеснало в колибата. Смаяният момък видял на земята гердана, който светел, като стотини пъстри звезди. От докосването до Снежното момиче мънистата се превърнали в скъпоценни камъни и бисери. Неизброимо богатство огряло сиромашката къщурка. Ала сега вече Грозю знаел какво трябва да прави.
Рано сутринта на другия ден метнал гъдулката през рамо, подсвирнал на Мурджо, и тръгнали по широката земя. И заговорил светът за чудния куц гъдулар, с оскубаното кученце, и вълшебните песни. Стичали се хора по пътя му да го послушат. И навсякъде бивал приет като най-драг гост. — По сватби весели хора свирил, в кръчмите — при кавги — кротки песни подхващал.
Утихвали лютите сърца. Просълзявали се очите от радост и умиление. А късно нощем, когато всички се прибирали, гъдуларят избирал най-сиромашката колиба. Пренощувал там и на заранта, скрито оставял на стопаните един скъпоценен камък подарък. И тръгвал по-нататък.
Годините минавали. Посивяла косата на гъдуларя. Отдавна умрял и Мурджо. Съвсем сам останал пак гъдулар Грозю. Струвало му се понякога, че всичко е било сън: и неговият предишен живот, и Снежното момиче. Но в пояса, на връвта от гердана имало още няколко зърна бисери — едри като сълзи — и той знаел, че предишното не е било сън.
В мразовита зимна нощ, крачел той едва-едва към непознато село. Виелицата засипвала лицето му. Коленете се подгъвали. Нямал вече сили старецът. Нямало вече нищо и в пояса. Само тънката връв от гердана била там. И гъдулката, спукана, през рамо… Де да иде в тоя късен час? Спомнил си той сега думите на Снежното момиче. Дигнал ръце към тъмното небе и въздъхнал:
— Снежанке моя, ето на̀ — нищо вече не ми остана. Всичко раздадох. И струните на гъдулката се скъсаха — една само остана… Кому да свиря на една струна? Кой ще ме чуе!…
Изведнъж сред виелицата някой тихо пришепнал на ухото му — както някога:
— Аз!
Вятърът го блъснал яростно. Старецът се опрял на нещо студено и влажно. Огледал се в мрака: селски мегдан, с кукла от сняг. Приседнал той на заслон до нозете й, свалил гъдулката и засвирил. Замръзналите пръсти мъчно мърдали, но песента се заизвивала по-хубава от всякога. Изведнъж снежната кукла се раздвижила, склонила се над него. И той видял отново усмихнатото Снежно момиче — грейнало като слънце. И усетил на челото си топла майчина целувка.
„Сега вече няма да се разделим“ — пошепнало Снежното момиче, и старецът заспал тихо, като дете. Виелицата зафучала по-силно, завъртяла се наоколо, грабнала го изведнъж и го отнесла в райските палати на Снежното момиче.
Коледари
На полянката сред гората се срещнаха Вълчо, Кума Лиса и Заю.
— Как е, куме, хапна ли си нещо? — попита Лиса.
— Лошо, кумице, лошо! Стомахът ми залепна о ребрата. Две недели ходя като замаян. Да прощаваш, кумице, ама като те гледам — ще ми се да почна да те хрускам…
— Не думай, куме! — отвърна Лиса. — Не съгрешавай, роднина сме. И аз съм гладна, ама на роднина не посягам. Пък и стара съм вече — жилаво ми е месото. Виж, Зайко е младичък. От него и аз бих си куснала.
Заю погледна уплашено към двамата и се приготви да бяга.
— Не бой се, не бой се! — засмя се Лиса. — Шегувам се. Защо ще се ядем един друг, като има леснотия. Чуйте сега какво съм измислила. Ако ме слушате, тая нощ ще си хапнем царски.
И тя им пошепна нещо на ушите. Те кимнаха глава и се ухилиха. Щом падна нощта, Лиса им метна по един ямурлук, нахлупиха качулки и тримата се спуснаха към село.
Беше коледна нощ. Камбаната биеше. Прозорчетата светеха. От всеки комин се носеше миризма на коледни гозби.
Дружината тръгна из уличките. Лиса спря пред една врата и почука.
— Кой хлопа? — попитаха отвътре.
— Коледари — отвърнаха троицата.
— А-а, влезте, влезте, момчета! — отвори портата стопанинът и ги покани. — Тъкмо се върнахме от черква и сядаме на трапезата. Влезте да ни коледувате!
В одаята беше сложена дълга трапеза, отрупана с прасе, кокошки, кървавица, баница, зеле и бъклица с вино. Цялата челяд на стопанина — синове, снахи, внуци — се беше наредила. Гостите се завиха по-добре в ямурлуците, влязоха в одаята и се изправиха до вратата. Вълчо облиза устни. Заю изви очи към ъгъла, дето бяха струпани няколко зелки и моркови. Само Лиса се правеше, че не вижда нищо, но вече бе преброила кокошките.
— Хайде! — извика тя.
И тримата подеха:
— Тръгнали са три овчаря,
три овчаря, три другаря —
коледо-коледо ле —
Лисю, Баю и Вълчан
и ви носят армаган —
коледо-коледе ле!
— Да сте живи, добри хора! — извика стопанинът. — Ами декашни сте и отде идете сега?
— Далечни сме ние — от Лъжи-град — отвърна Лиса. — Оттам са и армаганите.
— Не съм го чувал — каза стопанинът. — Истина, далече трябва да е.
Дружината продължи песента:
— Носят тримата овчари
хубави безценни да̀ри —
коледо-коледе ле —
всекиму един кожух
мек и топъл като пух —
коледо-коледо ле!
— Бре, жена, дай да нагостим коледарите! — викна домакинът. — Елате де, седнете при нас!
— Да си жив, стопанино! — отговори Лиса. — Ние не сме придирчиви. И малко ни стига: на другаря — от зеле листенца, на другия — прасешки краченца, а на мене — кокоши криленца!
— Ами де ви са армаганите? — попита домакинът. — Я да ги видим!…
— Тежки са, цяла кола носим, та ги оставихме в гората, на полянката, зад кухото дърво. Ала кожусите са ей като тия на̀ — гледайте!
Вълчо извади опашката си, Лиса откри шията си, а Зайко си показа крачето.
— Аз ще си избера като тоя — посочи стопанинът към Вълчо.
— Аз пък искам такъв — показа стопанката към Лиса. — А за внучките ей такива — и посочи Заю.
— Чувате ли, момчета! — обърна се домакинът към синовете си. — Утре рано ще отидете с гостите да донесете кожусите. А сега да ги нахраним хубаво, да се наспят добре, че са гладни и уморени.
Заранта, стопанинът стана рано, ала тук коледари, там коледари — няма ги. Синовете му отидоха на полянката в гората. Там видяха вълчи, лисичи и заешки дири. Разбраха кои са били снощните гости и се засмяха.
— Нека ви е сладка гощавката — казаха си те. — На Коледа човек и със звяра трябва да е добър. Ама колкото за кожусите — те са си наши. Ако не днес — утре, пак от вас ще ги вземем.
Пръстеното петле
Пръстеното петле видя за пръв път божия свят, когато го извадиха от пещта, дето се бе изпекло от сива глина.
— Колко е хубава зелената земя, и небето, и огненото слънце! — помисли си то и поиска да запляска криле и да изкукурига. Но изведнъж си спомни, че тия работи са за живите петли. Не е прилично за едно пръстено петле, като излиза от пещта, да пляска и кукурига. Затова то се изправи мълчаливо и изгледа гордо своите пръстени другарчета.
После го обвиха със слама, сложиха го заедно с други петлета в един сандък, и го отнесоха на панаира.
Там, до паници и гърнета, те се мъдреха наредени — трийсет еднакви петлета от пръст. Те лъщяха под слънцето, целите гледжосани и нашарени: сини, зелени и червени. Ах, как се радваше малкото пръстено петле на всичко наоколо и колко беше гордо! Струваше му се, че то е най-хубаво и най-лично, и че всички него гледат. То извиваше едното си око към пъстрите бараки, към люлките и цирка отсреща, а с другото кимаше към всеки минувач, сякаш искаше да каже: „Вземи ме де! Да видиш само колко хубаво умея да пищя!“
И ето, един ден Ванката се разхождаше из панаира. Той стискаше в джоб двата лева, които му бяха дали да си купи нещо. Чудеше се за какво да ги даде. Толкова различни и хубави неща имаше там! Дали да спре при въртележката с локуми? Или да опита късмета си при халките и да спечели един нож?… Или пък да влезе в бараката и да види телето с две глави? Не беше лесна работа да се реши. Той тръгна да поразмисли. Изведнъж се намери пред бараката с петлетата. Очите му се залепиха на ококореното към него петле.
— Хайде, не останаха сладкопойните петлета! Два лева, само два лева! — викаше продавачът пред бараката.
Без да му мисли повече, Ванката подаде двата лева на продавача, грабна петлето и веднага го наду.
— Пи-у-у! — писна сред навалицата първият вик на пръстеното петле.
— Божичко, каква славна пищялка, какъв ален гребен и зелена опашка! — извика Ванката и подскочи на един крак от радост.
През целия път до вкъщи, той не сне петлето от устата си. После събра махленските си другари и им показа петлето и неговото изкуство. Всички го гледаха с учудване и завист. За всяко опитване на свирката, Ванката вземаше по един орех от децата. И колкото повече той хвалеше пръстеното петле, толкова то ставаше по-горделиво.
Цяла седмица петлето се разхожда от ръка в ръка, замаяно от щастие. Най-после Ванката му се насити и го остави върху скрина в стаята. Но тук пръстеното петле се усещаше още по-добре. То виждаше през прозореца живите петли из двора и се усмихваше горделиво. Нека си ровят, нека кълват там из сметта. То не е като тях! То е между хората, вкъщи, ценено повече от всички други неща наоколо.
Петлето заживя в стаята. То вярваше, че все така ще го гледат и ще му се радват. Нощем, когато всичко заспиваше, скринът размърдваше стари кости и изпъшкваше уморено: „Ох-хо-хо-о!…“ Тогава дървените столове се посбутваха, поглеждаха към петлето и зашепваха:
— Шарено петленце, разкажи ни нещо за хубавия божи свят. Ти си видяло много неща. Не си като нас. Ние знаем само дърводелницата, отдето преди години ни донесоха в тая стая…
Старата кукла, която имаше глава от памук и коса от царевични реси, се качваше на скрина, сядаше до петлето и почваше да се моли:
— Миличко петленце, аз никога не съм излизала от къщи навън. Разкажи ми за чудесата на света!
— Ах, колко сте неуки и простички всички! — казваше възгордяно петлето. — Щом толкова искате, ще ви разкажа…
И то почваше да разказва за панаира с бараки и маси, отрупани с всякакви неща, за големите шарени кълба шербет, които блестят, като цветни слънца; за въртележките с кончета и лодки. Разправяше им и за човека, който гълта огън и вади панделки из устата си, и за цирка, дето свири музика и разиграват зверове…
И цялата стая слушаше омаяна до заранта за всички тия неща, които никой не бе виждал. А малкото пръстено петле бе живяло сред тях цели четири дена!…
Минаха така седмици и месеци. Изтърколи се и година. Петлето стоеше на скрина и смяташе, че то е най-потребното нещо вкъщи. Но един ден Ванката отиде на новия панаир сред града и донесе оттам ново петле. То беше с перушина, с очи от мъниста и изглеждаше като живо. Когато Ванката спря сред стаята и го наду, изведнъж опашката му се разви и запляска, и то запя на два гласа. Всички неща в стаята зяпнаха от учудване. Пръстеното петле се смрази на мястото си. То разбра, че неговото царуване свърши. Притъмня му пред очите. Опита се да писне, да обърне внимание на себе си, но нямаше кой да го надуе. Сега всички гледаха новото перушинено петле.
Вечерта, когато хората заспаха, пръстеното петле поиска да разказва. Но никой не искаше да го слуша. Куклата бе седнала до новия гост и молеше той да разкаже нещо. А столовете завикаха нетърпеливо:
— Новият, новият гостенин нека разказва!
Новото петле разпери перушината си, погледна с подигравка своето пръстено братче и почна да разказва какво бе видяло то в света: големи многокатни магазини; улици, по които светят нощем слънца; коли, които се возят сами; машини, които пеят като хора, и кукли, които ходят и говорят на няколко езици…
Свито в ъгъла на скрина, малкото пръстено петле слушаше и мълчеше.
„Свършено е вече — мислеше си то. — Няма кому да разказвам. Няма кой да ми се радва. По-добре е да се махна. Ще си отида пак при грънците, или поне при живите петлета в двора…“
Пръстеното петле се помъчи да направи една крачка, опита се да разпери криле — и полетя надолу от скрина…
На заранта Ванката го намери на земята, на две парчета, и сложи на негово място върху скрина новото перушинено петле.
Таласъм
Събраха се под моста на малката рекичка Драгой, Стоян и Коста, и рошавата Кичка.
— Нощес насън съм хрускал — Драгоя се обади — цял кош узрели сливи, ей на̀ такива едри, и пак ми се прияде…
Почеса си ухото, дружината изгледа. На всичките в гърлата взе нещо да пресяда.
— Пък аз нощес се борих с цял орляк таласъми — Стоянчо промърмори. — У-у-ф, чак докато съмне! Таквиз едни — червени, рогати, опашати — в-в-в — страх да те съвземе, с метли и със лопати!
— Я стига! — викна Коста. — На сънищата ваши наслушахме се доста. Не могат ни уплаши… Ами такова… сливи… Драгой каза… големи, и май че под езика и мене засърбя ме… Таман сега са сочни, и киселки и сладки… Ами от де да почнем? Дали от леля Златка?…
— От лелини, аз зная, в града са днеска всички! — обади се накрая и рошавата Кичка.
— Ура! Напред, дружина! — запя Драгой и тръгна.
Дружината премина зад моста и се вмъкна в зелената градина.
Отрупани овошки, череши, круши, сливи — ухилили се, Божке, самички викат: „Хайде: качи се, откъсни ни!“
Драгой напред пристъпя. След него дебне Коста. Стоян се поозърта. А най-накрая Кичка облизва се самичка.
Но що е туй в листака — голямо, черно, прашно?
— О-ле! — Стоян изплака. — Пак таласъмът страшен!
— Стой! — викна му Драгоя. — Къде е, покажи го!
Но зад гърба му някой изкряска:
— За-ко-ли-го!
Дружината се смръзна: към тях ръце разперил, с червена гугла, рошав, с метла в ръката, черен, вървеше Таласъмът и махаше главата. На рамото му дявол си пляскаше крилата.
— Вампир! — извика Коста. — Я вижте му брадата!…
Четиримата юнаци си плюха на краката.
Драгой в зида се блъсна и гащите си сцепи. Стоян и Коста — двама, паднаха като слепи. А пък горката Кичка, на всеки трън остави фъндъче от косичка.
А в двора леля Златка, засмяна до ушите, — „Ха, нека ви е сладко!“ — извика на крадците. — „Бре, вас ще ви припадне! Та туй не е насъне! Що щат тук посред пладне вампир и таласъми! Ох, лелини юнаци, с изгубени калпаци! Та моето плашило пак работа вършило! За птичета го сложих, пък то и хора плаши — че на — и Петлю даже по-сърчено от вази овошките ми пази. Ха тъй сега вървете и друг път — помислете, докато има време, че на страха очите са винаги големи!“
Старият щърк
Вършитба отдавна мина. Полята лежаха оголени и пусти. Една нощ заваля дъжд — равен и тих. На сутринта небето се избистри, ала над земята пропълзя хлад. Сребърни паяжинки се проточиха между шубраките. Есента бе дошла.
Старият щърк разтърси криле, огледа небето и си каза:
— Време е вече.
После събра неколцина от младите щъркове и им поръча веднага да разнесат заповедта за тръгване.
И една заран овчарят от могилата погледна надолу и се смая: цялото равнище край село беше побеляло. Стотици щъркели се бяха събрали и се готвеха за нещо. Овчарят свали свирката от уста, вгледа се нататък и се вслуша. Старият щърк говореше.
— Време е вече, деца — думаше той, — време е да се лети на юг. Денят намаля, нощите станаха хладни, скоро и слана може да падне. Днес ще трябва да пътувате. Свиках ви сега да си изберете водач и да се сбогуваме.
Щъркелите се размърдаха изведнъж. Чуха се учудени викове:
— Какъв водач? Нали си имаме! Ти си ни водил до сега — ти ще ни водиш пак! Не искаме друг водач!…
Старият щърк поклати глава и кротко отвърна:
— Не, аз няма да ви водя вече. Аз няма да летя с вас. Аз ще остана тук.
— Но защо, защо? — развикаха се щъркелите.
— Стар съм вече, деца — и не мога. Не мога летя с вас.
— Ние ще те носим, ние няма да те оставим! — викнаха най-младите. — Толкова години ти си водил всички, сега ние пък ще те отнесем. Не ще те оставим тук самичък!…
— Не, не, мои мили — усмихна се старият щърк, — не можете ме отнесе вие. Планини и моря има да минавате, себе си с мъка ще занесете, та и аз ли ще трябва да ви бъркам!… Не можете — пък и аз не ща. В чужбина не ми се мре. Тук ще си остана.
Натъжиха се сърцата на младите щъркели. — Как ще го оставят тук — в студа, в дъжда, самичък? Но той отново се усмихна и подзе:
— Не ме жалете, не мислете за мене — така ми е по-добре. Мигар по-леко ще ми е да загина в топлите, но чужди краища, или сред студените морски талази? — Тук искам да остана и да умра аз. Че няма по-хубава земя от тая, дето съм видял слънцето за пръв път. Няма по-хубаво гнездо от онова гнездо, върху сиромашкия комин, в което се излюпих, и в което отгледах моите млади рожби. Тук аз зная всеки дол, всяка локва, всяка хижа. Разбирам езика на хората и го обикнах — и те ме обичат като свой. Де и защо ще вървя другаде?… Защо се връщах всяка пролет — защо ще се върнете и вие пак насам, щом повее топлият вятър и се раззеленят росните ливади?… Ще видите вие много царства, много поля и реки, морета и планини — и ще разберете. Ще разберете — че никъде дъгата не е тъй хубава, както тук; че никъде песента на щурците, вечер, когато полето засинее, не е тъй радостна; че никъде димът на комините не е тъй топъл, както там, дето си пазил с крила малките си. Сега тръгвайте вече и добър ви път — на юг!
Наведоха глави птиците и мълчаливо се сбогуваха. След малко — чу се пърхане на стотици криле. Ятото бавно се издигна. Закрепи се за миг в синьото небе. После се нареди в голям триъгълник и полека се понесе към хоризонта. Само едно бяло петно остана в посърналото поле. След миг и то се раздвижи, дигна се, и спря после на един селски покрив. Старият щърк отиваше да прекара последните си дни в гнездото, дето се бе родил.
Гост
Фъртуната беснееше в зимната нощ. Кикотеше се, пищеше в комините, превиваше голите дървеса. Мрак, студ и виелица бяха натиснали света.
В тоя грозен час дядо Коледа излезе из последното село. Той бе обиколил вече земята и привършил работата си. Оставаше само една схлупена къщурка, настрана от другите. Там живееше селският говедар с челядта си. Дядо Коледа се запъти нататък през дълбокия сняг. Вихрушката грабеше шепи ледени снежинки и шибаше с тях лицето на стареца. Той едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост. Дисагите и торбата през рамо бяха олекнали.
Старецът зачуден спря пред къщицата. Всички прозорци долу в селото бяха светнали като очи. Тук едва-едва мъждукаше. Надникна той през мътното стъкло и видя, че вътре не светеше ни газениче, нито свещ. Само едно кандилце в къта пред иконата на Богородица. Ала през стените идеше весела детска глъчка. Къщицата беше съвсем сиромашка: ни плет, ни хамбар, нито дори курник. Дядо Коледа потропа направо на вратата. И докато чакаше да му отворят — изведнъж се досети.
— Чакай да видя какъв армаган ще оставя тук! — Попипа дисагите — празни. Бръкна в торбата — и тя празна. Потършува в пояса: белки нещичко там е останало… И там — нищо.
— Бре, ами сега!… — слиса се старецът. — Бива ли, хич, тая работа!… Самси дядо Коледа, на връх бъдни вечер, в къщи с празни ръце да влезе!… И срамота, и грехота! Тю-ю! — затюхка се старецът и понечи да се връща.
В туй време вратичката скръцна и стопанинът се обади в тъмното:
— Кой хлопа?… Кой е тоз сиромах, дето в таквоз време е замръкнал на къра?
Нямаше що: старецът приближи.
— Кой си ти, бе дядо? — каза говедарят. — Я влизай по-скоро вътре, че цял си измръзнал! Къде си тръгнал в тая нощ?
Нещо хрумна изведнъж в главата на стареца. Усмихна се той на себе си и отвърна:
— Далечен съм аз, дядовото. Внучета имам в едно село, тъдява. Рекох да ги пообиколя. И армагани им носех… Ама на̀, пусто, сбърках пътя, ограбиха ме лоши хора… Загубих се в тъмнината.
Стопанинът отупа снега от дядо Коледа и го въведе в одаята.
— Ти да си жив, дядо — и внучетата. Гледай си работата. Ти ще им си армаган… Ха сега да се стоплиш и да си починеш. Ще ни гостуваш тази нощ. Ще срещнем Коледа. Пък утре — ще гониш пъртината…
В одаята беше съвсем сиромашко — но чисто и топло. В огнището пращеше огън. На рогозката край огнището се боричкаха четири дечурлига и играеха с пуканки. Едно мършаво младо петле спеше при чекръка до вратата. Стопанката слагаше софра за вечеря.
Стопанинът нагласи софрата до огъня, посмъмри децата да не дигат врява и каза на жена си да сложи още една лъжица.
В туй време с виелицата долетя отдалеч звънът на селската камбана. Прочетоха молитва. Седнаха на трапезата всички.
А на трапезата: черна пита, паница боб, малко варено житце и гаванка мерудия…
Домакинът покани с ръка стареца и продума засрамен:
— То, дядо, тъй не се отговява, ама… на… Не даде Господ тази година друго… Как да е, ще поминем…
Дядо Коледа пак се усмихна за нещо си под мустаците и каза:
— Ами там онова какво е? Май — петле ми се вижда?
— А, бе, вярно, петле е — отвърна говедаря. — И аз помислих да го заколим, че да се облажим и ние. Празник е, се казва… Ама на, досвидя ми… Децата не го дават, с тях е цял ден, играят с него… Сутрин то ни буди… Не ми даде сърце да го заколя…
— А, не — каза дядо Коледа. — Виж аз тъй не мога. Ако е бъдни вечер — да е. Без кървавица софра не се слага. Ама хайде, не било кървавица, петле щом има — тук да е — на трапезата… Инак, нищо няма да хапна. Вие, ако щете, яжте си боба…
Спогледаха се мъжът и жената. Децата се смълчаха. Най-после стопанинът въздъхна и каза:
— Дай, жена, ножа… Няма що. Гост имаме — трябва да го гостим както прилича… Пък и стар човек е. Тъй е научен…
Разплакаха се децата. Бащата взе петлето, излезе вън и го донесе заклано. Стопанката го очисти и го сложи да ври. Дядо Коледа гледаше и само се усмихваше. Домакините сръбнаха лъжица-две. Не върви. Пресяда им на гърлата. Жал им беше за петлето.
Когато петлето се свари, старецът седна сам и почна да яде. Повика и стопаните. Но никой не хапна.
— Ти, гледай, дядо, ти да се нахраниш — думаше говедарят. — Тя нашата е лесна… Ти си стар и изморен.
После прибраха софрата. Децата се натърколиха на единия одър и заспаха със сълзи на бузичките. Стопанката приготви легло за стареца до огнището. Ала той пак се обади:
— Не-е, булка! Тъй не мога да спя аз! Вие ще легнете тук, а пък аз ще спя там, на вашия одър.
— Добре, добре дядо — отвърнаха домакините — дето на тебе е по-сгодно.
И легнаха те на земята, а дядо Коледа се нагласи на одъра.
Фъртуната свиреше вън и засипваше със сняг къщурката. Сегиз-тогиз през стената идеше звънът на камбаната. Скоро всичко заспа в говедаровия дом.
Призори — изведнъж цялата челяд се стресна от сън и скочи. Някой силно пляскаше криле и извика:
— Ку-ку-ри-гу!…
Когато станаха, що да видят: кацнало на чекръка, гледаше към прозореца тяхното петле — само че наедряло и разхубавяло: със златни и алени пера, с голям гребен и махмузи. Цялата одая се беше променила: по-голяма, с лавици, с нова покъщнина. На средата сложена голяма софра с баница, петмез, ябълки и орехи. А в огнището къкреше дебела кървавица. Смаяният говедар потърка очи: сън ли е туй — или истина? Не, не беше сън. Ей и дечурлигата се развикаха. При главата на всяко беше сложен армаган: на едно — голям калпак, на другото — писани цървулки, на третото — хубава свирка, а на най-малкото — златна пара̀ на шийката. Спогледаха се отново стопаните: та ето кой бил снощният гостенин!… Негова работа е всичко това! Ами де е той барем ръка да му целунат?… Погледнаха към одъра: празен. От стареца нямаше ни помен.
След полунощ
Дървеното часовниче изкука дванадесет пъти. В цялата къща е тихо и тъмно. Всички спят. Само в детската стая, кандилцето в ъгъла блещука.
Свети Никола се огледа, поглади брада и продума:
„Време е. Цяла година не съм излизал. Да стана и пообиколя моето царство…“ И той безшумно излезе от иконата, и се спусна долу. Висок, попрегърбен, целият прозрачен и синкав като мъгла. И изведнъж, щом стъпи на земята, из стаята се зачу чудноват шум.
— О-о-х, о-х, о-х! — въздъхна старият долап до стената и открехна едното си крило. — Излизайте, деца!
— Ф-р-р! — изфуча отвътре и кацна на пода един аероплан с пружина. С писък скочиха един голям захарен мишок и четири шоколадени мишлета. Ситно-ситно, с шумолене от коприна, излезе женска кукла, облечена цяла в черно, с панталони, вместо рокля, и с изрисувано лице. Изтърколи се едно грамофонче с тръба, а след него едно зелено балонче, вързано на конец. И най-после на два скока пристигна при тях един ластичен заек, напълнен с въздух.
— По-бързо, по-бързо, всички! — каза Свети Никола. — Де са старите? Искам всички заедно да ви видя. На обща трапеза да седнете.
— Тук сме, тук сме! Идем! — обадиха се различни гласове от ъглите.
Ей изпод долапа, в строй — затропаха пет оловни войника, предвождани от капитана с гола сабя. Но, Боже Господи, те не бяха вече войници, ами инвалиди: кой без ръка, кой без крак, а един дори без глава!…
Иззад миндера, пъхнал ръце в джобовете, пристигна господин Петър — куклата матрос. Но и той — на какъв ред: с гола глава и кухо око. Из едно чекмедже скочи червеният Палячо. Той пък беше без тенекии на ръцете. Потътрузила крак, със счупено ходило, пристигна Пепеляшка, куклата слугиня. Най-после, запъхтяна, с празен ляв ръкав дотича изпод кревата старата леля Тота — парцалената леля на всички стари кукли. Тя направи три поклона пред свети Никола, целуна му ръка и седна.
— Хайде сега — каза светецът, — сложете трапеза, запознайте се, хапнете и повеселете се! Светът е такъв — старите стареят, млади идват, да ги заместят. Но всички трябва да се почитат и обичат. Пък аз ще ви погледам отгоре. Цялата нощ е ваша. Докато петли пропеят.
И светецът се качи и влезе пак в иконата.
Разшетаха се мишлетата. Влизаха, излизаха от долапа и чекмеджетата. Сложиха новата покъщнина и съдове на Катето. Леля Тота, по стар навик, даваше команда на Пепеляшка. Най-после насядаха всички около наредената по царски трапеза. Но Зеленото балонче остана горе над всички и отчаяно запищя:
— Моля ви се, дръпнете ме долу! Моля ви се!… Не мога самичък да сляза!
Палячо дръпна конеца и го прибра до себе си. Хапнаха, чукнаха се за здраве с дървените чашки от кухнята на Катето. Само войникът без глава нищо не можа да си хапне, горкият! Капитанът услужваше на Копринената кукла. Господин Петър питаше авиатора от аероплана може ли да плува с него във вода. Грамофончето само̀ се нави и засвири. Веселието бе общо. Но леля Тота беше мълчалива. Тя гледаше отсреща Копринената кукла и се чудеше: уж жена, а пък с панталони… Погледна господин Петра, въздъхна и попита:
— Помниш ли, капитане, кога женихме господин Петра? Помниш ли госпожица Фифи?… Горката! Не можа да се порадва дълго. Проклетникът Хектор лани й откъсна главата и цяла я изтърбуши от сламата…
Окото на господин Петра се насълзи. Червеният Палячо погледна празните си ръце и въздъхна. Леля Тота продължи:
— Де ги — тогавашните? Какъв свят е туй — днескашните? Нито главата му глава, не можеш да ги разбереш мъж ли е или жена… Пък още и да хвърчат намислили…
— Извинете, госпожо, нашата леля — каза Оловният капитан на Копринената кукла. — Тя е от старото време. За хвърченето само, пардон! Аз сам после ще похвърча с господин авиатора. Но колкото за едновремешните, май че тя има право…
— Ки-ки-ки! — изкикоти се някой в другия край на трапезата. Капитанът скочи почервенял.
— Кой смее да се подиграва? — викна той и размаха сабята. Мишлетата се свиха уплашени. Копринената кукла припадна от страх. Грамофончето прекъсна песента си по средата. Оловните войници избутаха напред Ластичния заек, който се бе изкикотил.
— А! ти ли си? — извика капитанът, отърча до него и го мушна със сабята.
— Ф-ш-ш! — каза Ластичният заек, отпусна се изведнъж и падна като парцал на земята.
— На! — каза капитанът и седна. — Видите ли всички, с какво бил пълен тоя заек — с нищо!… Ние старите, ако не олово, барем слама имаме вътре! А тоя заю — въздух!
Мишлетата бързо изнесоха кожата на ластичния заек. Трапезата се смути. Тогава Палячо наля вино в тръбата на Грамофончето, което отново се развесели и засвири. Капитанът стана, поклони се пред Копринената кукла и затанцува. Палячо цял почервеня от яд като дрехата си. Той беше харесал Копринената кукла и искаше той да танцува с нея. По едно време авиаторът се обади.
— Ще направя една обиколка с аероплана. Иска ли някой да ме придружи?
— Аз! — извика капитанът.
Палячо пошушна нещо на Балончето.
— Аз пък ще тръгна сам и ще ви задмина! — обади се Зеленото балонче.
— Урра! — извика Палячо. — Ще устроим надбягване! Аз тръгвам с Балончето.
— А каква ще бъде наградата? — попита Захарният мишок.
Тогава Копринената кукла за пръв път се обади:
— Който спечели, ще се ожени за мене! — И засрамено наведе боядисаните си очи.
— У-р-ра! — Прието! — викнаха всички.
Капитанът строи войниците си и се обърна към войника без глава:
— Понеже ти беше най-храбрият, предавам на тебе командата. Ако загина, ти ще бъдеш началникът!
Палячо целуна ръка на леля Тота, която се просълзи и го благослови.
— Готово, господин капитан! — каза Авиаторът.
— Дръж се здраво за конеца! — каза Балончето.
— Едно-две-три!
— Ф-р-р! — изхвръкнаха аеропланът и балончето. След малко кацнаха над долапа.
— Малка почивка! — каза капитанът.
— Прието! — отговори Палячо.
И тъкмо тогава Пръстеното петле, което лежеше захвърлено над долапа, като чу гласове, пробуди се от дългата си дрямка, запляска с криле и пропя:
— Кукуригу!…
Изведнъж стана страшна бъркотия. Всички хукнаха към местата си. Под кревата, зад лавици и миндер, в стария долап — всички се изпокриха и останаха неподвижни. Само Захарният мишок не успя да се покатери, падна и се строши на две.
На заранта Ванката го намери на земята, повика Катето и схрускаха двете половини.
— Горките мишлета! — каза Катето. — Останаха без баща!…
Ванката се почеса по врата, замисли се и отвърна:
— Знаеш ли какво, Кате? Защо да живеят самички? Я да пратим и малките при баща им — че да не им е мъчно!…
Срещу Великден
Кри-кри… кри-кри… — обади се щурчето. — Слушай, спиш ли вече?
Ванката понадигна глава от леглото си.
— Май-май, готвех се. Какво има?… Имаш нещо да ми кажеш ли?
— Имам. Видя ли ги? — смигна щурчето и посочи към скрина.
Там, под кандилцето, до иконата на свети Никола, бяха сложени в панерче шарените великденски яйца.
— Виж ги, виж! Лъщят като стъклени. И се надуват чак до пръсване! — засмя се щурчето.
— Видях ги — отвърна Ванката загрижено. — И тъкмо лежах и си мислех. Кое ли е най-здраво, него да си вземе утре…
— Чакай да ти кажа нещо, пък ти утре пак избирай — подхвана щурчето. — Баба ти завчера цял ден се труди да ги нашари, а пък те вече две нощи се карат — кое е по-хубаво и по-здраво. И решиха тая нощ да си опитат силите. Ти само почакай, да видиш как ще се смеем… кри-кри, кри-кри… Те съвсем забравиха, че преди да ги боядисват, всички бяха еднакви. То затуй, наистина, и петелът е крив. Той нали все големство гони. Цял месец все подканяше кокошките: „Хайде, стягайте се! Великден иде, яйца трябват. Всяка да гледа по-голямо и по-яко да снесе!“ — И те слушаха, снасяха всеки ден. Надпреварваха се, кудкудякаха. Една стара кокошка дори излъга. Открадна едно гъше яйце и го показа като свое. И петлю глупав я похвали пред всичките… Кри-кри… — засмя се щурчето.
— Ама вярно ли е? — обади се Ванката.
— Как да не е вярно! — отвърна щурчето. — Аз нали имам брат на двора. Той ми каза. Само една младичка ярка, току-що пронесла, мъчила се, мъчила се — и най-после снесла едно яйчице малко по-голямо от гълъбово. Длъгнесто, остро, мъничко — за срам на другите. Насмалко не го изкълвали. Ей го там, в края, червеното. Като го донесоха за боядисване, за всички имаше боя, шарени книжки, варак — само за него не остана нищо. И то горкото, тъй му докривя от мъка и срам, че само̀ почервеня. Ала ти добре го запомнѝ! То работа ще върши. Ш-ш-т!… Чакай сега и гледай нататък!
Ванката потърка очи и се смая. Едно след друго от панерчето наизскачаха шарените яйца, на тънки, като конец крачка, с тънки ръце, разперени за бой, и се заразхождаха по скрина. Ето — заклати се зеленото и дебело гъше яйце. След него тръгна моравото, след него — жълтото, ухилено до уши. После пъстрото бързо скочи като палячо и се завъртя. Най-подир важно-важно излезе варакосаното. Остана само малкото вътре. Излезлите се спогледаха всички и запретнаха ръце да се борят. Но преди да почнат, варакосаното надникна в панерчето и извика:
— А-а, тоя и тук дошъл да ни срами! Я елате най-напред с него да се разправим, че после да гледаме работата си!
Всички замахаха ръце, хукнаха нататък. Но докле усетят — малкото грозно яйчице скочи от панерчето, блъсна в корема варакосаното, събори зеленото, свали качулката на пъстрото, плесна ухиленото лице на жълтото, а моравото само̀ падна от страх. Дигна се шум и крясък…
Някъде надалеч удари камбана. Друга наблизо отвърна. И свети Никола, който гледаше всичко това отгоре, не се стърпя и викна строго от иконата:
— Какво е това чудо? Нямате ли страх от Бога? Хората отиват на черква — Христос възкръсва, а пък вие кавги сте почнали! Я се прибирайте по-скоро в панера, и се залепвайте, че срамота е утре да ви намерят на тоз ред!…
На другата вечер Ванката се наведе от леглото и попита тихичко:
— Слушай, тук ли си?…
— Тук-тук… — отвърна щурчето.
— Е, как е? Кое яйце си избра?
— То се знае кое — малкото. Много съм ти благодарен. Надвих всички. Единадесет счупи — и пак здраво остана. Ще си го скрия за догодина. Ами на тебе какво да дам? Искам да ти подаря нещо. Вземи латерничката ми — ти обичаш да си посвирваш…
— Хе-хе! — засмя се щурчето. — Благодаря. С чужда свирка аз не свиря. Имам си своя. Мене ми стига само, че има кой да ме слуша. Ха, сега, затвори очи да ти посвиря… Кри-кри, кри-кри, кри-кри…
Спи-спи
Кандилцето в ъгъла запращя и замига. Големи сенки се разклатиха из стаята. В огнището гаснат сини пламъчета. Всичко задрямва.
Щурчето млъкна за миг, приближи до Ванката и му пошепна:
— Умори ли се да слушаш?… Ха, стига вече! Ела да се поразходим малко, че после пак ще продължим. Я погледни! Колата чака.
Ванката се обърна и смая. Сред стаята бе спряла чудна кола от синьо стъкло, впрегната с две бели пеперуди. Цялата свети.
— Хайде, качвай се по-скоро! — каза щурчето.
Ванката се поогледа и отвърна:
— Че да бяхме повикали и Катето… и то да се повози…
— Не може сега — каза щурчето. — Двама не може… Ще натежи много, пък кончетата са слабички. Друг път нея сама ще повозя.
Качиха се… Ванката потъна вътре като в пух. Щурчето скочи отпред и подсвирна:
— Кри-кри… Хайде! — И полетяха.
Ф-р-р. Всичко се завъртя. Земята остана долу. Наоколо трепнаха звезди, по-едри и по-дребни. Ей и двурогият месец се мярна наблизо. По-далеч и по-горе!… Млечният път посипваше сребърен прашец върху колата.
Надалеч светнаха високи елмазени палати. Щурчето се обади:
— Ще те водя на гости. Чуваш ли каква сладка музика?… Това са Сънчовите палати. Ей-го сам Сънчо на прага. Маха с ръка насам и ни вика: „Хайде… Хайде де!… Откога ви чакам!…“ Чуваш ли? Кри-кри… кри-кри… кри-кри…
