На семейството ми.
Няма ги безгрижните облаци,
на детството светло юнските ласки.
На баба и дядо милите образи,
на ружите в двора цветните маски.
Филиите дъхави — цигански баници
сънувам наяве с колене охлузени,
на лятото бяло горещите празници,
бурканите сладко невинно отхлупени.
Сам съм. Хлътнал, пожълтял в съмнение.
Ровя подсъзнателно и с вледенени длани
в пръст и пепел, почернели от униние.
Търся лекове, а душата ми е в рани.
Няма ги магичните неонови послания
да се палят френетично във сърцето ми,
няма ги привичните и сладостни терзания,
погледите огнени не гаснат по лицето ми.
Любовта е някъде далеч, посърнала,
отчаяна и уморена във самотната си стая,
обидено глава по женски е отвърнала,
зарязан съм, парясан — нито в ада, нито в рая.
В нощта най-дълга между нощите,
блестят очи, звънтят кристални чаши,
отпиваме и вкусваме от мощите
на първия последен ден на дните наши.
С Богоявление — кръщение, безсмъртие
калесва заскрежен от здраве януари,
на Малък Сечко лютото усърдие
топи се по разкаляните тротоари.
Уж ранна безрезервна пролет е,
сергиите от мартеници натежават,
грабнете ските — хайде, време е!
Със сняг и слънце Март ни изкушава.
От р-то в тялото зелено на април
все още ранно утринно потръпваме,
Великден празнично в червените яйца е скрил
надеждите за новото възкръсване.
На май в славеевите нощи
сърцето тайно, безразсъдно става,
черешите не са готови още,
денят расте в младост и забрава.
Вали, пече, вали, пече…,
но всеки тайно знае, че
на юни глупаво се сърдим,
дъхът на лятото си пъдим.
От юлски жеги натежали хлебно
потят се дните, късите ни сънища,
годината преваля — време ненагледно,
узряваме доволни мъничко по мъничко.
Несетно лятото изтлява,
а август царствен диво пак зове.
Морето, вечното, неотразимо призовава
за малко, но с любимото море.
Септември без бригади с дъх на чушки
напомня, че сме смъртни, че стареем.
Прибира пак момчетата, раздава пушки.
Прекрасно е, че и това ще надживеем.
Октомври рони златни слитъци,
вселенска сладост — мачкане на грозде.
На циганското лято чаканите припеци
неблагодарни закачаме на гвоздей.
Ноември — тази влажна, климатична яма,
безпразнично се влачи, прави се на хитър,
напредва бавно, сивичко, но във замяна
избистря тихо виното ни литър подир литър.
Студентски някак, купонджийски,
декември рано мръква и съдейства.
Никулден възвестява, че светеца византийски
за Коледа предсказва снежни чародейства.
В нощта най-дълга между нощите,
блестят очи, звънтят кристални чаши,
отпиваме и вкусваме от мощите
на първия последен ден на дните наши.
На майка
Грешен съм. О, колко, Боже, безвъзвратно грешен!
Пред себе си до всяка моя бедна клетка.
Гротескно безгранично тъжен шут съм смешен,
боли ме съвестта — разглезена и глупава кокетка.
Опрени жестоко в перверзна възхита
два жезъла огнени в моята слабост
отварят, затварят на сцена разбита
завесата тежка — театър без радост.
Вкусът ни изтръпва от чакане,
в нервните стомаси подло никнат гъби,
днес за утре лъжем в празно бачкане,
безбожие ухилено в лицата ни се зъби.
Жлезите взеха властта и сега
не плача, избягвам да пея,
на средната възраст пада снега
и страстите чистите бягат от нея.
Хрущят на утрото ранните, ледени стъпки,
в предчувствия цветни, божествено млади
пращят от енергия скрита дървесните пъпки,
притихнали клони таят изненади.
Обречен на моята пролет до болка,
с години въздишам — отново съм влюбен,
душата ми, смирена богомолка,
богат съм отново, по детски учуден.
Пролет-мащеха събуди
лековерните си и добри деца,
бухнаха от радост луди
с плодоносни бяло-розови лица.
Ранна сватба — не навреме,
Странен полъх като в спомен,
върнат пръстен — вълче време,
цвят и сняг — рисунък безподобен.
Лятото легна нахално,
връхлетя ни с жаркото си тяло,
обладавайки първосигнално
душите и сърцата ни до бяло.
За бягство няма настроение,
с пресъхнали жлези пустинно тлеем,
отмалата ни търси обяснение,
обръгнали търпим — за зимата се греем.
Суша пали вечната трева,
ортакува подло слънцето с търпение,
гърчат вейки изненадани стъбла —
свършено е огненото престъпление.
С магия на стара сбръчкана вещица
безутешни да бъдем бяхме орисани,
на връщане вечно с запалени зеници
по пътя към храма се молиме слисани.
Смръзна звънко, зъзнещо изгърбват се тепетата —
вкочанени, бели декемврийски дни.
Ронят скреж от клоните наежени врабчетата,
хляба млад в снега блажено бди.
Докосвам с устни плахи цвета на кафето.
Самотен следобед, море от лица,
попивам разнежен април и небето,
сияещо с хиляди малки слънца.
На Главната дишам грижовния тътен
от толкова стъпки погледи носен,
отпивам горчилката с поглед разпътен.
Доволен възкръсвам — щастлив високосен.
Лети безшумно с тихо настървение
притеглен с масата на тленното ми тяло,
един приятел личен, неизбежен —
откъртил се от първия ми земен писък.
Един до друг се реем
като влюбени с обречени
съдби.
Далече ли сме, близко ли до срещата —
не зная?
Тиха, охрено-кахлена,
с дъх хризантемен, кога си дошла?
Плаха птица непогалена,
лъх извънземен — багра и тъга.
Моя есен единствена,
благородна, златиста и щедра!
Моя есен измислена
остани неподражаемо ведра!
В негата на кратко видение
тропна на вратата ми просяк.
В средата на лично смирение
хлопна вратата ми с трясък.
Дочаках Петровден. За спускане в бъдното дъно
на вечната орбита узрях.
В началото на лятото гасна с частица на ден.
Безгрижен за далечните зимни терзания бързам
към своята Коледа и младото искрено слънце в щастливо завръщане.
За да усетя, че отново е Петровден.
Усетих с благодарност непонятна
на слънцето добрите длани,
в най-слънчевата зима златна
излекувах старите си рани.
Не искам вече да се влюбвам.
Нямам нерви, тръпка, настроение
скъпернически с всеки миг изгубвам
предишното си нежно озлобление.
Проснат в неделно безгрижие,
Париж следобедно жужи.
Плувам омагьосан без усилие,
тук съм в свои води.
Сами сме — само двамата
на опашка за едно кафе,
изискано кокетна ми е дамата,
неповторимата Champs Elysees.
Най-мъжките си сълзи преглъщам
от радост задавен не мога да плача,
като гостенин скъп щастлив ще прегръщам
сина си, когато прага ми прекрачи.
Идвай, идвай животворен дъжд,
боговете даже ожадняха!
Връхлети ме ненадейно, изведнъж,
плаче нощем старата ми стряха.
За сняг целебен чакам вест.
Стаено дни броя, но лигави прогнози
от болест натежали носят стрес,
посърнах от молитвени залози.
Рутинно до синьо в кръговото ежедневие
танцувам бавно — смешен, тъжен пумпал.
Сърфирам безшумно с престъпно неведение,
продължавам плавно, иначе съм рухнал.
Спи спокойно моя златен син,
сънува своя светъл безметежен свят,
а птиците, снегът, просторът син
го пазят добродушно — този сън е свят.
Без красивото в живота заживях,
лъскан от принуди и предмети,
стихна гузно светлия ми смях,
сняг в косите ми законно свети.
Между болките, страха, смъртта и мен
явно е, че вече няма никой.
Колко са минутите до оня неотменен ден
никой не подсказва, никой.
Избухват като рани от куршуми рязани
в ръцете ми от всеки плик съсиреци,
задъхвам се и моля за душите ни белязани,
умира вярата ми в тежки упреци.
Броя и правя детски заклинания,
очите ми се мрежат, търсят синьо,
гори ме огъня от толкова терзания,
да губим повече е просто непростимо.
С отворени очи заспивам,
в мойта винаги последна нощ,
тя бди във времето неумолимо,
ласкае челото ми час след час.
Неволно греховете свои търся,
изтръгвам ги със корени —
подреда няма, няма смисъл.
Осъмнах, както мръкнах — със очи отворени.
„Kyrrie elei son“ — жив съм!
Дочаках пролетта, полъх божествен
пресече с безкрайно зелено,
познато ухание пътя ми.
„Алилуя, алилуя“ — жив съм!
Нека препускат стрелките забързани!
Калимера, пролетно стаена вечна Атина!
В сън полулюбовен лутам се щастлив и млад —
мъдър дух във уморено тяло.
Пак съм с теб след толкова години,
като птица слисана от бягащата зима
те прегръщам със криле от бяла радост!
Калимера — моя вярна и стара любов!
Морни клони плачат натежали
върху бледото чело на мъртва плоча.
Кой все още тука жали,
кой с ръка ранена да посоча?
Очаквам с надежда червеното яйце
на страстната седмица и
мъките, родени от „Осанна“ — законната,
пречистваща болка на моя Отец и Приятел,
очаквам отново.
Празен ден е, никой не почука
на вратата тихо с празни длани.
Страшни, стаите кънтят от скука
от безвремието тъжно обладани.
Ден самотен, ден безволево излишен,
като стъпка, следваща след стъпка
несработен с календара, някак скришен.
Ден досаден — време с кръпка.
Бяла стена, ослепително бяла
между мен и импулса божествен стои,
очите ми слепи, ръката ми вяла,
в безветрие творческо душата кънти.
По-къси стават дългите раздели,
душите ни тъмнеят, трупат патина
отпуснати в следобедни недели,
полюси еднакви — депеша неизпратена.
За дълга зима има лек —
от слънце сочно натежали,
акумулирали и дъжд и пек,
две ябълки червено-бяли,
красят нарочно, топло греят
наоколо, където и да ги поставиш,
ухаят непорочно, здраве сеят,
дори ако неволно ги забравиш.
Пак сме там където бяхме.
Зла ли кукумявка ни залая?
Плакахме, възторгвахме се, пяхме,
виждаше се уж в тунела края.
Близко са лъжовните видения,
да ги докоснем сякаш можем,
лазят ни червените лишения,
а е толкоз безнадеждно, високосно, Боже.
Братя сме, ала заварени, доведени,
дърпащи като орел и рак, и щука.
Братя от родители смразени и разведени
в дом, летящ към нищото от скука.
Честност бледа рахитично дреме
в скритата ни същност наранена.
Лошотията и тя, насъщно бреме,
ни обгръща сладостно стаена.
Вийте се опашки безпросветни
в очакване и с благоговение!
Вийте се, дано, о, Боже, ни просветне
бялото на нашето търпение!
Знам си мястото обречено,
достойно ще си нося кръста.
Времето е дяволски напечено —
смалява ми с по малко ръста.
Да премина през Вратата опитах.
Платих с десетина нежни шева,
в напразен опит и с неосъзната сила
да зърна забранената Градина.
Къде си подла, виртуална граница,
с вярност и притворство хитро очертана?
Безсилен съм за следващата страница,
пропита виолетово от сладката измяна.
На Жоро
Светкавица безчувствено разпра
завеси и врати отдавна неразтваряни.
Притихнах страшно — вдън превалящата зима.
Без глас, безпесенно заплаках.
Умря частичката, в която тайничко събирах
наивност детска, мъжка сила,
любов неоспорима, сладка изневяра.
Вледеняващ и прашен, обвеян с боклуци портал.
Катафалка, ръмжаща настръхнала броди
сред глутница кучешка. Зареян, сякаш заспал,
отнасяш далече радости, несгоди.
Вятърът свири безстрастно в ушите на живите,
сред полето изстинало ровят добряци гробари,
блъскат се уплашено душите ни, милите,
молят небето оловно — дано се отвори.
Благодаря Ти, Господи,
за всеки шум, лъч, мирис, усмивка.
За всяка болка благословен да си!
Чрез теб, Приятелю, възкръсвам
ежедневно, с всяко свято утро,
Отново и отново…
Благодаря Ти неотблагодаримо,
за туй, че Си край мен, че Те има.