При положение че бъдещето на индианската нация изглежда предопределено, единствената възможност за един млад индианец да се издигне в обществото е да участва в уестърн. За тази цел тук предоставяме някои основни инструкции, които да позволят на младия индианец, докато извършва различните си мирни или пък войнствени занимания, да се окачестви като „индианец от уестърн“, като по този начин разреши проблема, свързан със свойствената за категорията му частична заетост.
1. Никога не нападайте изневиделица: обозначете се отдалеч, няколко дни предварително, като издавате ясно различими димни сигнали, които да дадат време на онези от дилижанса или от форта да предупредят Седми кавалерийски полк.
2. По възможност се появявайте на малки групи по околните хълмове, така че да бъдете забелязани. Разполагайте съгледвачите си на много отдалечени възвишения.
3. Оставяйте видими следи при преминаване: отпечатъци от конски копита, угаснали огньове от биваци, пера и амулети, които да позволят да бъде разпознато племето.
4. При нападение на дилижанс винаги го следвайте на подходящо разстояние или поне яздете редом с него, за да могат да ви улучат.
5. Удържайте мустангите, очевидно по-бързи от конския впряг — те не бива да изпреварват дилижанса.
6. Правете опити да спрете дилижанса само един по един, като се хвърляте между конските сбруи, така че да бъдете улучени от кочияша и стъпкани от конския впряг.
7. Никога не пресичайте пътя на дилижанса вкупом: бихте го спрели на мига.
8. Никога не нападайте нощно време, когато заселниците не го очакват. Спазвайте принципа, по силата на който индианците атакуват само денем.
9. Издавайте вика на койота упорито и по начин такъв, че да сигнализирате за позицията си.
10. Ако някой от белите издаде вика на койота, веднага вдигнете глава, за да бъдете удобно изложени на прицел.
11. Нападайте на смени, без никога да затягате кръга, та да могат да ви отстрелват един по един.
12. Никога не се включвайте в пълен състав в кръговата атака, заемайте един по един мястото на падналите.
13. Въпреки липсата на стремена намерете начин да се заплетете в конските сбруи, така че, когато бъдете улучени, дълго да бъдете влачени от животното.
14. Използвайте пушки, закупени от нечестен търговец, без да знаете как действат. Презареждането им трябва да отнема много време.
15. Не прекъсвайте кръговата атака, когато пристигнат подкрепленията, изчакайте кавалерийския отряд, без да се втурвате срещу него, като при първия сблъсък се разпръснете в безредица, давайки възможност за индивидуални преследвания.
16. В случаите на изолирани ферми изпращайте на нощно разузнаване само един човек. Той ще трябва да се доближи до осветен прозорец и дълго да наблюдава бялата жена вътре — дотогава, докато тя не забележи лицето на индианеца зад стъклото. Нека изчака жената да изпищи и мъжете да наскачат, след което да направи опит да избяга.
17. Преди всичко, оставете конете да избягат през нощта. Не си ги присвоявайте. Пуснете ги да се пръснат из прерията.
18. В случай на щурм по време на битка се изкатервайте един по един. Нека първо да се подаде оръжието ви, после главата, бавно, и тогава се появете, но след като бяла жена ви е посочила на безпогрешен стрелец. Не падайте от вътрешната страна на укреплението, а назад, от външната му страна.
19. При стрелба отдалече застанете ясно различими на островърхо възвишение, така че да полетите напред и да се размажете по скалите под него.
20. В случай на директна схватка не бързайте да се прицелвате.
21. Също така никога не използвайте пистолети, които биха решили изхода от схватката на мига, а само неогнестрелни оръжия.
22. В случай на оттегляне на белите не си присвоявайте оръжието на убит враг. Само часовника, но при това положение се позабавете, за да послушате тиктакането му, докато ви връхлети друг от враговете.
23. При вземане на пленник не го убивайте веднага, а го вържете за стълб или го затворете в шатра и чакайте новолунието, за да дойдат да го освободят.
24. При всички случаи е сигурно, че ще убиете противниковия тръбач веднага щом затръбят от Седми кавалерийски полк. В такъв момент тръбачът на форта непременно се изправя, възкачен на най-високата куличка на укреплението, за да отговори.
25. При нападение над индианското село излизайте от шатрите, обзети от паника, и тичайте в противоположни посоки, като се опитвате да се доберете до оръжията, предварително оставени на труднодостъпни места.
26. Проверявайте качеството на продаденото ви от контрабандистите уиски: количеството сярна киселина в него трябва да бъде в съотношение три към едно.
27. В случай на преминаващ влак се уверете, че в него пътува ловец на индиански глави, и разположете конския конвой по протежение на линията, като размахвате пушки и издавате викове за поздрав.
28. При скок от високо на гърба на някой бял дръжте ножа така, че да не го нараните и да му дадете възможност за ръкопашен бой. Изчакайте белия да се обърне.
1975
Бележките, които следват, са с цел инструктиране на представящите изложбени каталози (от тук насетне ПИК). Внимание, не са валидни за написването на критико-исторически текст в специализирани списания, причините за което са различни и сложни; първата от тях е, че критическите статии биват четени и оценявани от други критици и рядко от анализирания художник, който или не е абониран за списанието, или е умрял преди два века. Обратното на случващото се с каталога на изложба на съвременно изкуство.
Как се става ПИК? За съжаление, твърде лесно. Достатъчно е да имате интелектуална професия (много търсени са ядрените физици и биолозите), да притежавате телефон на ваше име и известно реноме. Реномето се пресмята така: трябва да покрива географска територия, по-голяма от ареала на въздействие на изложбата (реноме на областно ниво — за град под седемдесет хиляди жители, на национално ниво — за областен град, на световно ниво — за столица на суверенна държава, като изключим Сан Марино и Андора), а в дълбочина да не надхвърля равнището на културна просветеност на възможните купувачи на картините (ако става дума за изложба на алпийски пейзажи в стил Сегантини, не е необходимо и дори е вредно да сътрудничите на „Ню Йоркър“, и е по-целесъобразно да сте председател на местния педагогически институт). Естествено, трябва да ви се е обадил художникът, който си търси представящ, но това не е проблем: броят на търсещите художници е по-голям от този на потенциалните ПИК. При така зададените условия изборът на ПИК е от съдбоносна важност, независимо от волята на потенциалния ПИК. Ако е рекъл художникът, потенциалният ПИК няма да успее да се измъкне от задължението, освен ако не предпочете да емигрира на друг континент. Когато приеме, той трябва да се спре на една от следните мотивации:
1) Корупция (много рядка, тъй като, както ще видим, има по-евтини варианти). 2) Сексуална облага. 3) Приятелство, в две версии: действителни симпатии или невъзможност да откаже. 4) Получаване на едно от произведенията на художника като подарък (тази мотивация не се препокрива със следващата, тоест възхищение от автора; и наистина, може да бъдат приети картини с цел създаване на фонд с търговско предназначение). 5) Действително възхищение от работата на художника. 6) Желание да се асоциира името ви с неговото: прекрасна инвестиция за млади интелектуалци — художникът ще се постарае да разпространява имената им в безброй библиографии в следващи каталози, у дома и в чужбина. 7) Идеологическа, естетическа или комерсиална заинтересованост от развитието на дадено течение или художествена галерия. Това е най-деликатният момент, който не е в състояние да избегне дори и съвършено незаинтересованият ПИК. Всъщност един критик, бил той литературен, кино- или театрален, независимо дали възхвалява, или сразява дадено произведение, не влияе кой знае колко върху съдбата му. С една добра рецензия литературният критик увеличава продажбите на съответния роман само с няколкостотин екземпляра; кинокритикът може да охули една порнокомедийка, без това да се отрази на касовия ѝ успех, същото се отнася и за театралния критик. Докато ПИК само благодарение на намесата си покачва котировките на цялото творчество на художника, понякога от един до десет пъти.
Този факт е показателен за критичното положение, в което се намира ПИК: литературният критик може да разбие един автор, когото вероятно не познава и който, така или иначе, (обикновено) не би могъл да контролира появата на статията в даден вестник, докато художникът поръчва и контролира издаването на каталога. Дори когато каже на ПИК: „Не се колебай да бъдеш строг“, положението на практика е неспасяемо. Или отказвате, но вече видяхме, че не става, или поне сте любезен. Или уклончив.
Ето защо, доколкото ПИК се стреми да спаси собственото си достойнство и приятелството си с твореца, уклончивостта е в основата на изложбените каталози.
Да се спрем на един въображаем случай — този на художника Прошутини, от трийсет години рисуващ фонове в охра и върху всеки от тях в центъра — равнобедрен син триъгълник с основа, успоредна на южния край на картината, върху който наслагва прозрачен червен разностранен триъгълник, наклонен в югоизточна посока спрямо основата на синия. ПИК трябва да вземе предвид, че в съответствие с историческия период Прошутини ще е нарекъл картината, както следва поред от 1950-а до 1980-а: „Композиция“, „Две плюс безкрайност“, „E = mc2“, „Алиенде“, „Алиенде — Чили няма да се предаде“, „Le Nom du Père“[1], „На/пряко“, „Лично“. Какви са (достойните) възможности за намеса от страна на ПИК? Лесно е, ако е поет: ще посвети стихотворение на Прошутини. Например: „Като стрела / (ах!, жесток е Зенон!) / от колчана със устрем / фарсах[2] прелетяла / следа обозначена / от една болна Вселена / на черни дупки / многоцветни“. Престижно решение — за ПИК, за Прошутини, за галериста, за купувача.
Втората възможност е запазена за прозаици и приема формата на отворено писмо в свободен стил: „Скъпи Прошутини, твоите триъгълници сякаш ме пренасят в Укбар[3], Хорхе Луис би го потвърдил… Един Пиер Менар[4], предоставящ ми форми от друга действителност, дон Питагор дела Манча. Сладострастие на сто и осемдесет градуса: ще можем ли да се освободим от Необходимостта? Беше юнска утрин в обляното от слънце поле: обесен партизанин на телефонния стълб. Още юноша, се усъмних в същността на Принципа…“. И така нататък.
Задачата е улеснена за ПИК с научна подготовка. Би могъл да изходи от схващането (между другото, правилно), че картината също е елемент от Реалността: достатъчно е следователно да засегне много дълбоки аспекти на Реалността, така че, каквото и да напише, няма да излъже. Например: „Триъгълниците на Прошутини са гра̀фи. Съждителни функции на конкретни топологии. Възли. Какъв е пътят от възел U до следващ възел? Необходима е, както е известно, вероятностна функция F, и ако F (U) се явява по-малка или равна на F (V), за всеки следващ възел V да се развие U в посока генериране на възли, производни на U. Идеалната вероятностна функция би изпълнила условието F (U) да бъде по-малко или равно на F (V), така че D (U, Q) да бъде по-малко или равно на D (V, Q), където, разбира се, D (A, B) е разстоянието между A и B в гра̀фа. Изкуството е математика. Такова е посланието на Прошутини“.
На пръв поглед може да ви се стори, че подобни решения вършат работа за абстрактни картини, а не за Моранди или Гутузо, да речем. Грешка! Зависи, естествено, от умението на научния работник. Като най-обща насока бихме споделили, че в наши дни, ако се придържаме с достатъчна метафорична лекота към теорията на катастрофите на Рьоне Том, може да се докаже, че натюрмортите на Моранди представляват форми на екстремния праг на равновесието, отвъд който естествените форми на бутилките биха се усукали до шпил, надхвърляйки и противодействайки на самите себе си и напуквайки се като кристал, пронизан от ултразвук; магията на художника е именно в изобразяването на тази гранична ситуация. Удачно е заиграване с английския термин за натюрморт: still life. Still-Until[5]… Магическото несходство между да бъдеш „все още“ и да бъдеш „след като“.
Съществуваше и друга възможност между 1968-а и, да кажем, 1972-ра. Политическата интерпретация. Споделени наблюдения относно класовата борба и покварата, превърнала предметите, омърсявайки ги, в стока. Изкуството като бунт срещу пазарната действителност, триъгълници на Прошутини като форми, отказващи да добият разменна стойност; отворени към творческия порив на работника, ограбен от крадливата капиталистическа система. Завръщане към златния век или провъзгласяване на една утопия, на една мечта.
Всичко изложено дотук обаче се отнася за ПИК, който по професия не е арткритик. Положението на арткритика е, така да се каже, по-критично. Налага му се да разсъждава за произведението, но без да дава оценъчно мнение. Най-удобното решение би било да докаже, че художникът е работил в хармония с един доминантен светоглед, или, както днес е прието да се казва, с влиятелна метафизика. Всяка влиятелна метафизика представлява способ да се признае това, което е. Една картина безспорно е част от нещата, които са, и между другото, колкото и бездарна да е, по някакъв начин изобразява това, което е (абстрактната картина също изобразява това, което би могло да бъде или което е във вселената на чистите форми). Ако например влиятелната метафизика твърди, че всичко, което е, не е нищо друго освен енергия, да се каже, че картината на Прошутини е енергия и изобразява енергията, не би било лъжа: най-много да звучи твърде очевидно, но тук очевидното спасява критика и ощастливява Прошутини, галериста и купувача.
Проблемът е в това да бъде разпозната именно онази влиятелна метафизика, която всички в даден исторически момент считат за най-популярна. Може, разбира се, да се съгласим с Бъркли, че esse est percipi[6], и да твърдим, че творбите на Прошутини са, защото биват възприемани: но тъй като този вид метафизика не е достатъчно влиятелна, Прошутини, а и читателите биха доловили прекалената очевидност на твърдението.
Така че, ако триъгълниците на Прошутини трябваше да бъдат представени в края на 50-те години, заигравайки с взаимодействието Банфи — Пачи и Сартр — Мерло-Понти[7] (при признаване на върховенството на вещината на Хусерл), би било изгодно те да се определят като „олицетворение на самия интенционален акт, който, създавайки ейдетична предпоставеност, превръща чистите геометрични форми в модалност на Lebenswelt[8]“. По онова време бяха позволени и вариации на тема психология на формата: твърдението, че триъгълниците на Прошутини се ръководят от тенденцията на „добрия гещалт“[9], защото са прегнантни (сбити и стегнати), можеше да бъде неоспоримо, понеже всеки триъгълник, ако е разпознаваем като такъв, притежава гещалтска стегнатост. През 60-те години Прошутини би могъл да изглежда повече up to date, ако в триъгълниците му се откриеше структура, аналогична на pattern от структурите на родството на Леви-Строс. При желание човек да заиграе със структурализма и ’68-а, можеше да се каже, че според теорията за противоречието на Мао, която приравнява Хегеловата триада към двоичния принцип на Ин и Ян, двата триъгълника на Прошутини са израз на отношението между първично и вторично противоречие. Не си мислете, че структуралисткият модел нямаше да е приложим и към бутилките на Моранди: бутилка в дълбочина (deep bottle) срещу бутилка на повърхността.
След 70-те години критикът има повече свобода на избор. Разбира се, синият триъгълник, пресечен от червен триъгълник, е проявление на Желанието, преследващо Другия, с когото никога няма да успее да се идентифицира. Прошутини е художник на Различието, по-скоро на Различието на Идентичността. Различието на идентичността се съдържа и в отношението „ези — тура“ при монетата от сто лири, но триъгълниците на Прошутини идват да разкрият също и Имплозия, както, от друга страна, и картините на Полък и вкарването на анални свещички (черни дупки). В триъгълниците на Прошутини обаче откриваме освен това взаимното анулиране на потребителска и разменна стойност.
С внимателно поднесена препратка към Различието в усмивката на Джокондата, която, погледната под ъгъл, позволява да бъде видяна като вулва и във всеки случай е béance[10], триъгълниците на Прошутини — с взаимното анулиране на стойностите и „катастрофичната“ си ротация — биха могли да представляват имплозивност на фалоса, превръщащ се в снабдена със зъби вагина. Фалът на Фалоса. В заключение, златното правило за ПИК е да опише произведението така, че описанието да може да се приложи не само към други картини, но и към усещането, което ни носи витрината на бакалията. Ако ПИК напише: „В картините на Прошутини перцепцията на формите не е никога инертно адекватна на усещането. Художникът ни учи, че възприятието не е нищо друго освен интерпретация и труд, а преминаването от усетеното към възприетото е действие, практика, присъствие-в-света, като конструкция на Abschattungen, умишлено врязани «засенчвания» в самата плът на нещото-в-себе-си“, читателят ще припознае истината на Прошутини, защото съвпада с механизмите, чрез които той самият в бакалията различава мортаделата от руската салата.
Което определя не само критерия за изпълнимост и ефикасност, но и моралния критерий: достатъчно е да се каже истината. Има си различни начини, разбира се.
1980
Текстът, който следва, бе действително написан от мен във връзка с представянето на художественото творчество на Антонио Фомес според правилата на препратките в постмодерен стил (вж. Antonio Fomez, Da Ruoppolo a me, Studio Annunciata, Milano, 1982).
За да предоставим на читателя (относно схващането за „читател“ вж. D. Coste, „Three concepts of the reader and their contribution to a theory of literary texts“, Orbis literarum 34, 1880; W. Iser, Der Akt des Lesens, München, 1972; Der implizite Leser, München, 1976; U. Eco, Lector in fabula, Milano, 1979; G. Prince, „Introduction à l’étude du narrataire“, Poétique 14, 1973; M. Nojgaard, „Le lecteur et la critique“, Degrés 21, 1980) малко свежа интуиция (вж. B. Croce, „Estetica come scienza dell’espressione e linguistica generale“, Bari, 1902; H. Bergson, Œuvres, Édition du Centenaire, Paris, 1963; E. Husserl, Ideen zu einer Phänomenologie und phänomenologischen Philosophie, Den Haag, 1950) по отношение на живописта (относно схващането за „живопис“ вж. Cennino Cennini, Trattato della pittura; Bellori, Vite d’artisti; Vasari, Le vite; Колектив, Trattati d’arte del Cinquecento, под редакцията на P. Barocchi, Bari, 1960; Lomazzo, Trattato dell’arte della pittura; Alberti, Della pittura; Armenini, De’ veri precetti della pittura; Baldinucci, Vocabolario toscano dell’arte del disegno; S. van Hoogstraaten, Inleyding tot de Hooge Schoole der Schilderkonst, 1678, VIII, 1, стр. 279 и следв.; L. Dolce, Dialogo della pittura; Zuccari, Idea de’ pittori) на Антонио Фомес (за обща библиография вж. G. Pedicini, Fomez, Milano, 1980, по-специално стр. 60–90), би следвало да прибегнем до опит за анализ (вж. H. Putnam, „The Analytic and the Synthetic“, в Mind, Language and Reality 2, London-Cambridge, 1975; под редакцията на M. White, The Age of Analysis, New York, 1955), и то във форма (вж. W. Kohler, Gestalt Psychology, New York, 1947; P. Guillaume, La psychologie de la forme, Paris, 1937), напълно невинна и непредубедена (вж. J. Piaget, La représentation du monde chez l’enfant, Paris, 1955; G. Kanizsa, Grammatica del vedere, Bologna, 1981). Това обаче е нещо (за нещото в себе си вж. I. Kant, Kritik der reinen Vernunft, 1781–1787) много трудно в този постмодерен (вж. вж. ((вж. (((вж.)))))) свят (вж. Aristotele, Metafisica). Така че няма да излезе нищо (вж. Sartre, L’être et le néant, Paris, 1943). Остава тишината (Wittgenstein, Tractatus, 7). Извини ме, ще го оставим за някой друг (вж. J. Lacan, Écrits, Paris, 1966) път (вж. Viollet-le-Duc, Opera Omnia).
1. Каталозите да са максимално разграничени: трябва да се положи голямо старание да се отдели каталогът на книгите от този на списанията, а те пък от тематичния каталог, както и да се отделят наскоро придобитите книги от придобитите преди време. По възможност правописът в двата каталога (скорошни и стари придобивки) да е различен: например в този на скорошните придобивки да бъде „реторика“, а в онзи на по-старите — „риторика“; Чайковски да се пише с Č в каталога на по-новите и с Tch, по френски маниер, в каталога на по-старите.
2. Темите да са определени от библиотекаря. В издателското каре на книгите да не бъдат посочвани темите, според които са класифицирани.
3. Сигнатурите трябва да са непреписваеми, по възможност много на брой, така че онзи, който попълва фиша, да няма място за последното обозначение, да го сметне за несъществено и служителят да му върне поръчката за допълване.
4. Времето за доставка да е много дълго.
5. Да не се дава повече от една книга наведнъж.
6. Книгите, доставени от служителя, защото са били поискани чрез попълване на съответния фиш, не може да бъдат носени в читалнята; тоест необходимо е да има разграничение в живота ви между четенето и правенето на справки. Добре е библиотеката да възпрепятства кръстосания прочит на няколко книги, понеже това предизвиква кривогледство.
7. По възможност изцяло да липсват копирни машини; ако все пак е налична една, достъпът до нея трябва да е много труден и да изисква време, цената да е по-висока от тази в книжарниците и да има лимит за копиране — не повече от две-три страници.
8. Библиотекарят трябва да счита читателя за враг, за безделник (иначе щеше да бъде на работа) и за потенциален крадец.
9. Информационният отдел трябва да е недостъпен.
10. Заемането на книги не бива да бъде насърчавано.
11. Заемането чрез изискване от други библиотеки трябва да е невъзможно, при всички случаи поне да отнема месеци. Най-добре е да се гарантира невъзможността да се разбере какво съдържат другите библиотеки.
12. Вследствие на това кражбите ще бъдат максимално улеснени.
13. Работното време трябва напълно да съвпада с официалното работно време и да е предварително съгласувано със синдикатите: задължително да бъде затворено в събота, в неделя, вечер и в часовете за обедна почивка. Най-големият враг на библиотеката е работещият студент; най-добрият приятел е дон Феранте[11], притежател на собствена библиотека, който следователно не изпитва необходимост да посещава обществената, а когато умре, ѝ завещава своята.
14. Трябва да бъде напълно невъзможно вмъкването във вътрешността на библиотеката, а също и измъкването от нея, без преди това да са върнати всички заети книги, така че после да се наложи отново да бъдат поръчвани, след като сте си изпили кафето.
15. Не бива да се дава възможност да се запазва ползваната книга за следващия ден.
16. В случай на липсваща книга да не може да се разбере кой я е заел.
17. По възможност да няма тоалетни.
18. В идеалния случай ползвателят не би трябвало да влиза в библиотеката; ако все пак влезе, възползвайки се по педантичен и отблъскващ начин от правото, предоставено му вследствие на принципите от осемдесет и девета[12], право, все още неасимилирано от обществените нагласи, изобщо не би следвало да има и никога да не му се дава достъп — освен с прибежки през читалнята — до съдържанието на рафтовете.
ЗАБЕЛЕЖКА (КОНФИДЕНЦИАЛНО). Всички служители трябва да притежават физически недъг, тъй като всяко обществено предприятие е задължено да предлага работни места на гражданите с увреждания (разучава се възможността този принцип да бъде възприет и от пожарните команди). Идеалният библиотекар преди всичко трябва да куца, за да бъде надлежно удължено времето за поемане на поръчката, слизане в подземието и връщане. За персонала, който се предвижда да достига по-високите рафтове, над осем метра, с помощта на стълба, важи изискването липсващата ръка да бъде заменена с протеза с кука поради съображения за сигурност. Персоналът, изцяло лишен от горни крайници, доставя произведенията, държейки ги със зъби (по силата на наредбата не е желателно да носи книги с формат, по-голям от октаво[13]).
1981
С наближаването на летните отпуски седмичните издания с политическа и културна насоченост се придържат към практиката да препоръчват на читателите поне десет интелигентни книги, за да могат интелигентно да прекарат отпуската си. Надмощие взема все пак досадната привичка читателят да бъде считан за бавноразвиващ се, поради което сме свидетели как писатели, дори известни, се надпреварват да предлагат четива, които всеки човек със средно културно равнище би следвало да е прочел още в средното училище. Струва ни се обидно например, или най-малкото проява на назидателност, да се унижават читателите, като бъдат съветвани да прочетат, да кажем, немския оригинал на „Сродства по избор“, Пруст от поредицата „Плеяд“[14] или произведенията на латински на Петрарка. Трябва да имаме предвид, че подложен от дълго време на многобройни съвети, читателят става все по-взискателен; в същото време да се съобразяваме и с онези, които не могат да си позволят скъпи отпуски, а жадуват да се отдадат, макар в условия на неудобства и лишения, на вълнуващи преживявания.
На възнамеряващите да прекарат дълги часове на плажа бих препоръчал Ars magna lucis et umbrae на отец Атанасий Кирхер — очарователно съчинение за хора, които под инфрачервените лъчи пожелаят да поразсъждават върху феномена на светлината и огледалата. Римското издание от 1645 г. все още може да се намери в антикварните книжарници на цена, безспорно по-ниска от сумите, които Калви[15] е изнасял в Швейцария. Не ви съветвам да я заемете от библиотека, защото я има само в древни сгради със служители, обикновено лишени от дясна ръка и ляво око, които достигат до секцията с редки издания с помощта на стълба, от която се прекатурват. Друг недостатък е обемът на книгата и ронливостта на хартията: не става за четене, когато вятърът преобръща плажните чадъри.
Младежът, който пък поема на пътешествие из Европа с обиколен билет за влак втора класа, което значи, че ще трябва да чете в някой претъпкан коридор, на крак и с ръка, преметната през прозореца, та същият би могъл да понесе със себе си поне три от шестте тома на Рамузио[16], издадени от „Еинауди“, и да ги чете, като държи единия в ръце, другия под мишница, а третия стиснат между бедрата. Да се чете за пътешествия по време на пътуване, е зареждащо и стимулиращо преживяване.
На млади хора, едва оцелели (или разочаровани) след активна политическа дейност, но все пак желаещи да не изпускат от поглед проблемите на Третия свят, бих препоръчал някой и друг малък шедьовър на ислямската философия. „Аделфи“ публикува наскоро „Книга със съвети“ на Кайкаус ибн Искандар[17], ала, за жалост, без да включи персийския текст за сравнение, поради което се губи напълно автентичният дух. Но пък мога да предложа прекрасната Kitab al-s’ada wa’Lis’ad[18] на Абу ал-Хасан ал-Амири[19], от която в Техеран може да се намери критическо издание от 1957 г.
Тъй като не всички четат гладко на близкоизточни езици, за тези, които имат възможност да пътуват с кола и нямат проблеми с количеството багаж, е напълно подходяща Patrologia Latina на Мин[20]. Не бих съветвал да се посяга към гръцките отци отпреди Флорентинския събор от 1440 г.[21], защото ще се наложи да се набавят 161 тома от гръко-латинското издание и 81 от латинското, докато при латинските отци до 1216 г. може да се ограничите с 218 тома. Много добре ми е известно, че не всички са в продажба, но винаги бихте могли да прибегнете до ксерокопия. На хора с не толкова специфични интереси бих препоръчал някои добри четива (отново в оригинал), принадлежащи към кабалистичната традиция (в днешно време основа и за разбиране на съвременната поезия). Достатъчни са няколко произведения: един екземпляр от „Сефер Йецира“, „Зоар“, разбира се, и още Моше Кордоверо и Исаак Лурия. Кабалистичните текстове са особено подходящи за ваканцията, защото все още може да се намерят превъзходни оригинални свитъци с най-старите произведения, които лесно се побират дори в раниците на стопаджиите. Кабалистичният корпус намира чудесно приложение и в курортите на „Клуб Медитеране“, където аниматорите могат да организират състезание между два отбора: кой ще изработи по-симпатичен Голем. И накрая, за онези, които срещат затруднения със староеврейския, винаги остава възможността да посегнат към Corpus Hermeticum и гностичните текстове (по-добре Валентин, Василид често е дразнещо многословен).
Всичко това (и още), ако искате интелигентна ваканция. Иначе няма какво да спорим, вземете си Grundrisse[22], апокрифните евангелия и Пърс на микрофишове. Така де, списъците на седмичниците за култура не са част от задължителната учебна програма.
1981
През май 1981 г. по време на транзитен престой в Амстердам си изгубвам (или ми открадват в трамвая, защото даже и в Холандия има джебчии) портфейл с малко пари, но с много карти и документи в него. Установявам го на тръгване, на летището: веднага виждам, че ми липсва кредитната карта. Половин час преди полета се втурвам да търся къде да съобщя за загубата, пет минути по-късно ме приема един сержант от Гранична полиция с добър английски и ми обяснява, че въпросът не е от техните компетенции, тъй като портфейлът е изгубен в града; въпреки това се съгласява да напише жалба на машина, уверява ме, че в девет, когато отворят офисите, лично ще се обади в „Американ Експрес“, и така за десет минути решава холандската част от проблема ми. Връщайки се в Милано, звъня в „Американ Експрес“, номерът на кредитната ми карта е оповестен в целия свят и на следващия ден получавам нова карта. Ех, че е хубаво да живееш в цивилизацията, казвам си.
После установявам кои други карти, служебни и прочее, ми липсват и подавам жалба в полицейското управление: десет минути. Ех, че хубаво, казвам си, имаме си полиция като холандската. Един от документите е журналистическата ми карта и ми издават дубликат за три дни. Ех, че хубаво!
Уви, липсваше и шофьорската ми книжка. Струва ми се най-малкото зло. Щом е за нещо, свързано с автомобилната индустрия — нашето бъдеще е белязано от „Форд“, ние сме страна на автомагистрали. Обаждам се в авто-мотоклуба и ми казват, че е достатъчно да съобщя номера на изгубената си книжка. Осъзнавам, че го нямам записан никъде, фигурира единствено на въпросната книжка, и се опитвам да разбера дали не може да го потърсят по името ми. Оказва се, че не е възможно.
Налага ми се да шофирам, въпрос на живот и смърт е, така че решавам да действам, както обикновено не правя: да опитам по бързия начин, с връзки. Обикновено не го правя, защото не ми се нрави да притеснявам приятели и познати и ненавиждам онези, които постъпват така с мен, пък и живея в Милано, където, ако ти потрябва някой документ от общината, не се налага да звъниш на кмета: по-бързо ще бъде да се наредиш на опашка на гишето, доста са ефективни. Обаче стане ли дума за колата, всички лесно се изнервяме, та се обаждам в Рим на една Високопоставена Особа в авто-мотоклуба, която ме свързва с една Високопоставена Особа в миланския авто-мотоклуб, която пък нарежда на секретарката си да направи всичко възможно. Уви, всичко възможно е съвсем малко, въпреки цялата ѝ любезност.
Тя ми подсказва някои номера — кара ме да потърся стара разписка от рент-а-кар, на копието от която фигурира номерът на книжката ми, за един ден ми урежда предварителните документи, после ме упътва къде да отида, тоест в съответния отдел в префектурата — едно огромно фоайе, гъмжащо от отчаяна и миризлива тълпа, нещо като гарата в Ню Делхи във филма за бунта на сипаите[23], където просителите, разказващи ужасяващи истории („Тук съм от времето на войната в Либия“) и къмпингуващи с термоси и сандвичи, стигат до гишето, както се случва и с мен, когато го затварят.
Така или иначе, трябва да отбележа, е въпрос на няколко дни чакане на опашка, в които всеки път, щом се озовете пред гишето, се оказва, че е трябвало да попълните друг формуляр или да купите друг вид гербова марка, и хайде наново на опашката, но това, всеизвестно е, си е в реда на нещата. Всичко е наред, казват ми, елате пак след петнайсетина дни. А дотогава — придвижване с такси.
Петнайсет дни по-късно, след като пререждам няколко просители, които вече са се предали и са изпаднали в кома, бивам уведомен на гишето, че номерът върху разписката от рент-а-кар (дали изначално сгрешен, или поради използвано старо индиго, или пък поради прастарата вече хартия на документа) не е правилният. Нищо не би могло да се направи, ако не посоча верния номер. Добре тогава, казвам, ясно е, че не можете да търсите номер, който не съм в състояние да ви дам, но може да потърсите на Еко и да го откриете. Не — дали поради липса на желание или поради претовареност, дали защото книжките ги завеждат само по номер, — това не е възможно. Опитайте, казват ми, там, където сте получили книжката си преди много години, тоест в Александрия. Там би следвало да открият номера ви.
Нямам време да ходя до Александрия, а пък и не мога да шофирам и прибягвам до втори бърз начин: обаждам се на съученик от гимназията, който е Високопоставена Особа в местната финансова полиция, и го моля да се обади в Инспектората по транспорта. Въпросната особа решава да действа също по втория начин и се свързва с една Високопоставена Особа в Инспектората по транспорта, която го уведомява, че данни от такъв характер може да бъдат оповестявани само на карабинерите. Предполагам, че читателят си дава сметка каква опасност грози институциите наистина, ако номерът на книжката ми бъде оповестен на куцо и сакато; Кадафи и КГБ само това и чакат. Така че топсикрет.
Започвам да ровя отново в миналото си и изнамирам друг съученик, който сега е Високопоставена Особа в публичната администрация, но го съветвам да не се обръща към висшестоящи особи от Инспектората, защото е опасно и рискува да бъде разследван от парламентарна комисия. По-скоро, увещавам го, да намери някоя нископоставена особа, може би нощен пазач, който да бъде подкупен и да си навре носа в архивите посред нощ. Високопоставената Особа от публичната администрация има късмета да открие една среднопоставена особа от Инспектората, която даже няма нужда да бъде подкупвана, понеже е редовен читател на „Еспресо“ и решава в името на културата да извърши това опасно деяние в полза на любимия си списвач на рубрики (сиреч аз). Не знам какво извършва тази дръзка особа, но е факт, че на следващия ден разполагам с номера на книжката си, който читателите ми ще позволят да не разкривам, защото съм глава на семейство.
Снабден най-сетне с номера (записал съм го къде ли не и го съхранявам в тайни чекмеджета с оглед на бъдеща кражба или загуба), преодолявам още опашки в миланската префектура и го размахвам пред подозрителния поглед на служителя, а той с усмивка, нямаща вече нищо общо с човешкото изражение, ми съобщава, че трябва също да предоставя номера на преписката, с която в далечната петдесет и някоя година властите в Александрия са прехвърлили номера на книжката ми на властите в Милано.
Започвам пак да звъня на съученици, злощастната среднопоставена особа, дето толкова много бе рискувала, се заема отново с известен брой последователни нарушения, измъква една информация от карабинерите, които явно в това отношение нямат насита, и ми съобщава номера на преписката, който също не ще разкрия, понеже, както е известно, и стените имат уши.
Връщам се в миланската префектура, минавам с няколко дни чакане и получавам обещание за магичен документ, който да ми бъде връчен до петнайсетина дни. Вече сме средата на юни, когато най-после се сдобивам с документ, удостоверяващ, че съм подал молба за преиздаване на шофьорска книжка. Очевидно не съществува формуляр за изгубени документи, написано е на лист хартия от онези, които ползват за решаване на листовки. Показвам го на един пътен полицай и питам дали мога да шофирам с това, и изразът му ме депресира: съвестният служител на реда ми дава да разбера, че ако се случи той да ме хване на волана с подобно листче, ще ме накара да съжалявам, че съм се родил.
Действително съжалявам за това и отивам отново в префектурата, където след няколко дни научавам, че въпросният лист е бил нещо като аперитив: трябва да изчакам друг един лист, в който се удостоверява, че поради изгубена книжка мога да шофирам до получаване на нова, тъй като властите са установили наличието на предишната. Което вече е известно на всички — от холандската полиция до италианското полицейско управление — и което отделът в префектурата също знае, обаче не иска да се произнесе, преди да размисли. Забележете, че това, което отделът има нужда да знае, е точно това, което вече знае, и че колкото и да размишлява по въпроса, няма как да научи повече. Но — търпение! Към края на юни неколкократно отивам да се информирам за развитието на нещата около лист номер две, ала изглежда, че изготвянето му е много трудоемко, и в даден момент съм склонен да го повярвам, защото ми поискаха безброй документи и снимки — явно този лист трябва да е нещо като паспорт със специални знаци по страниците и подобни работи.
В края на юни, след като съм похарчил главозамайващи суми за таксита, отново се захващам да търся бърз начин. Пиша по вестниците, дявол го взел, може пък някой да ми помогне под претекст, че пътувам по причини, свързани с общественото благо! Благодарение на намесата на две милански редакции (на „Република“ и на „Еспресо“) успявам да установя контакт с пресслужбата на префектурата и попадам на една любезна дама, която заявява, че е готова да се заеме с моя случай. Любезната дама изобщо не възнамерява да телефонира, а храбро се отправя към отдела, в който издават книжките, и се домогва до територии, в които простосмъртни не се допускат, до лабиринтите, където документацията отлежава от незапомнени времена. Какво извършва дамата, не знам (дочувам приглушени викове, ровене из бумаги; облаци прах се процеждат изпод вратата). Най-накрая тя се появява с жълт формуляр от свръхтънка хартия в ръка, като онези, дето на паркингите пъхат под чистачките, формат деветнайсет на тринайсет сантиметра. На него няма снимка, написан е с мастило с удебелявания от писец „Пери“, топнат в мастилница от типа „сърце“, от онези с кремообразната утайка, от която порестият лист се изпъстря с петна. Изписани са името ми и номерът на изгубената книжка и с печатен шрифт е отбелязано, че настоящият лист замества „гореупоменатата“ шофьорска книжка, но изтича на 29 декември (датата очевидно е избрана, за да изненада жертвата, докато шофира из склоновете на алпийска местност, по възможност по време на снежна буря, далеч от дома, така че да бъде арестувана и измъчвана от Пътната полиция).
Листът ми дава право да шофирам в Италия, но допускам, че би поставил в извънредно неудобно положение някой чужд полицай, ако го покажа зад граница. Е, търпение. Ще шофирам. Накратко казано, през декември книжката ми не е готова, отказват да ми подновят документа, отново прибягвам до пресслужбата на префектурата, получавам същия лист, на който несръчна ръка е написала онова, което и аз можех да напиша, а именно че валидността му е продължена до следващия юни (още една дата, подбрана, за да бъда хванат в нарушение, докато карам по крайбрежието), и освен това ме информират, че на тази дата ще пристъпят към ново удължаване на срока, тъй като издаването на книжката ще отнеме повече време. От споделеното с разтреперан глас от някои другари по неволя, срещнати по опашките, научавам, че има хора, останали без книжки една, две, три години.
Онзи ден залепих на листа годишната винетка: продавачът ме посъветва да си я пазя, защото, ако после си получа книжката, ще трябва да си купя друга. Но ако не я залепя, ще се окаже, мисля, че извършвам престъпление.
И тук ще направя три коментара. Първият е, че се сдобих с документа за два месеца, понеже благодарение на редица привилегии, на които се радвам поради ранг и образование, успях да обезпокоя редица Високопоставени Особи в три града, шест обществени и частни институции, плюс един национален всекидневник и един национален седмичник. Ако работех като продавач в дрогерия или чиновник, досега щеше да ми се е наложило да си купя колело. За да шофира човек с книжка, трябва да е Личо Джели[24].
Вторият коментар е, че листът, който ревниво пазя в портфейла си, е документ без никаква стойност, извънредно лесен за фалшифициране, следователно страната е пълна с автомобилисти, шофиращи в положение на трудно установима самоличност. Масово беззаконие, или по-скоро фиктивна законност. Третият коментар изисква от читателите да се съсредоточат и да си представят шофьорска книжка. Понеже вече не ги дават с калъф и човек трябва сам да си го купи, книжката представлява едно тефтерче с две или три страници лошокачествена хартия със снимка на него. Тези тефтерчета не ги произвеждат във Фабриано като изданията на Франко Мария Ричи[25] и не са съшити на ръка от сръчни занаятчии, би могло да бъдат напечатани в която и да е долнопробна печатница, а от Гутенберг насетне западната цивилизация е в състояние да ги бълва с хиляди, и то за броени часове (от друга страна, още китайците са измислили доста бърз начин това да става и с ръкописни букви).
Колко му е да се снабдят с хиляди такива тефтерчета, да им лепват отгоре снимка на жертвата и да ги раздават, да кажем, с помощта на автомати с жетони? Какво се случва из меандрите на отдела за издаване на шофьорски книжки?
Всички ние знаем, че един сподвижник на „Червените бригади“ може да изфабрикува за няколко часа десетки фалшиви книжки, като имате предвид, че изработването на фалшива книжка е по-трудоемко от изработването на истинска. Така че, ако не искаме лишеният от книжка гражданин да започне да обикаля разни барчета с лоша слава с надеждата да влезе във връзка с „Червените бригади“, решението е само едно: да се назначат разкаялите се бригадисти в отдела за издаване на книжките. Те разполагат с така нареченото ноу-хау, а също и с много свободно време; трудът, както е известно, е изкупление, ще освободят наведнъж доста затворнически килии, ще се превърнат в полезни за обществото хора, които принудителното бездействие би могло да тласне отново към опасни блянове за всемогъщие, и ще се направи услуга както на гражданина на четири колела, така и на кучето с шест крака[26].
Но може би е съвсем просто: според мен зад цялата тази история с книжките стои някоя чужда велика сила.
1982
На всеки се е случвало да се измъчи в някое кафене с една от онези захарници, чийто капак пада като гилотина веднага щом клиентът се опита да измъкне лъжичката, така че тя се изстрелва във въздуха и пръсва захарта из цялото помещение. Всекиму е идвало на ума, че който е изобретил този съд, заслужава да бъде затворен в концентрационен лагер. Той обаче вероятно в момента се наслаждава на плодовете от престъплението си на някой частен плаж. Веднъж американският комик Шели Бърман подхвърли, че същият този човек скоро ще измисли сигурен автомобил, чиито врати ще се отварят отвътре.
Години наред управлявах автомобил, безупречен в много отношения, с изключение на това, че пепелникът на шофьора се намираше на лявата врата. Всеки знае, че воланът се държи с лявата ръка, а дясната остава свободна за скоростния лост и други необходими действия. И ако, докато се шофира, се пуши (признавам, че е лошо), се пуши с дясната ръка. Щом се пуши с дясната, то за да се изтръска пепелта вляво от собственото ляво рамо, се налага да се изпълни сложна операция, като се отклони поглед от пътя. Ако колата, какъвто е случаят с тази, която имам предвид, вдига сто и осемдесет километра в час, да се изтръска пепелта в пепелника при разсейване на вниманието за няколко секунди, означава да се извърши содомитско прегрешение спрямо някой тир. Господинът, измислил тази работа, по професионален начин е причинил смъртта на много хора — не от рак на белите дробове, а поради сблъсък с чуждо тяло.
Аз изпитвам удоволствие, когато използвам компютърни програми за писане. Щом си купите нова програма, ви връчват кутия с дискети, книжка с инструкции и лиценз на цена от осемстотин хиляди до милион и половина лири, и за да се научите да работите с нея, можете да се обърнете или към инструктор от фирмата, или да следвате упътването. Инструкторът от фирмата обикновено е бил обучаван от онзи, който е измислил споменатата по-горе захарница, и е целесъобразно да го простреляте с „Магнум“ в мига, в който стъпи в дома ви. Ще ви лепнат двайсетина години, с добър адвокат и по-малко, но пък ще спестите време.
Бедствието надвисва, щом прибегнете до книжката с инструкциите — и моите наблюдения се отнасят до всякакви книжки с инструкции за всякакви видове продукти на информационните технологии. Упътването за компютърна програма се явява под формата на пластмасова кутия с режещи краища, която трябва да се оставя на недостъпно за деца място. Когато извадите книжките от кутията, те се оказват много на брой, всяка с по много страници, подвързани с армиран бетон и съответно непреносими от хола до работния кабинет, озаглавени по начин, който не дава да се разбере коя да се чете първа. Не толкова садистично настроените компании обикновено ви подсигуряват с две такива, а по-перверзните — с четири.
Отначало изглежда, че първата изрежда нещата стъпка по стъпка, като за тъпаци, втората инструктира запознатите с материята, третата — професионалистите, и така нататък. Грешка! Всяка една казва неща, дето ги няма в другите; нещата, от които имате непосредствена нужда, са в книжката за инженери, тези за инженери са в книжката за тъпаците. Освен това са предвидили, че в следващите десет години ще трябва да допълвате инструкциите, затова са направили ръководствата като класьори с около триста хвърчащи листа.
Който си е имал работа с класьори, знае, че след една-две справки, като оставим настрана трудното обръщане на страниците, скобите се деформират; скоро класьорът се разпада и листовете се посипват из цялата стая. Човешките същества, търсещи информация, са свикнали да ползват предмети, наречени книги, да кажем, с оцветени краища на страниците или с изрязани страници като на телефонните указатели, така че да могат веднага да намерят каквото им е нужно. Авторите на упътвания за компютърни програми пренебрегват тази напълно човешка привичка и предлагат помагало, чиято трайност е приблизително осем часа. Единственото разумно решение е да се разчленят наръчниците, да се изучават в продължение на шест месеца с помощта на етрусколог, да се синтезират в четири фиша (което е достатъчно) и да се изхвърлят.
1985
Преди много години по телевизията един актьор, който не криеше хомосексуалните си наклонности, каза на хубавичък младеж, когото явно се опитваше да съблазни: „Ама ти по жени ли си падаш? Не знаеш ли, че от тях се хваща рак?“. И до днес шегата се повтаря из коридорите на „Корсо Семпионе“[27], но времето за шеги вече изтече. Прочетох, че професор Матре открил, че хетеросексуалните контакти предизвикват рак. Време беше. Даже ще добавя: хетеросексуалните контакти предизвикват чисто и просто смърт — и децата знаят, че те служат за продължаване на рода, а колкото повече хора се раждат, толкова повече хора ще умират.
В разрез с разбирането за демокрация се очертаваше психозата от СПИН да наложи ограничения на хомосексуалните. Сега ще ограничим и хетеросексуалните и всички пак ще бъдем равни. Много лекомислени бяхме станали и ето че отколешният призрак на чумата ще ни накара да се осъзнаем по отношение на нашите права и задължения.
Бих искал все пак да подчертая, че самият проблем СПИН е по-сериозен, отколкото си мислим, и не касае само хомосексуалистите. Не бих желал да всявам прекомерна паника, но ще си позволя да откроя някои високорискови категории.
Не ходете в авангардните театри на Ню Йорк: известно е, че по фонетични причини англосаксонските актьори извънредно много плюят, достатъчно е да ги погледне човек в профил в контражур, а експерименталните театърчета поставят зрителя в пряк контакт със слюнката на актьорите. Ако сте депутат, не завързвайте връзки с мафиоти, за да не се наложи да целувате ръка на кръстника. Противопоказно е присъединяването към Камората заради кръвния ритуал. Който се стреми към политическа кариера чрез „Комунионе е либерационе“[28], ще трябва все пак да избегне причастието, при което с възглавничките на пръстите си причестяващият предава бацили от уста на уста, да не говорим за рисковете от изповядването на ухо.
Сред оценените с висока степен на риск са кредитните длъжници със зъбни кариеси — контактът със зъболекаря, който бърка в устата с ръце, с които е бъркал в други усти, е опасен. Плуването в замърсено от петролни танкери море повишава риска от зараза, тъй като мазното вещество пренася частици от слюнката на други хора, които са го погълнали преди вас и са го изплюли. Който пуши повече от осемдесет „Голоаз“ на ден, пипа с пръсти, които са пипали друго, горната част на цигарата и бацилите навлизат в дихателните пътища. Избягвайте да се окажете на помощи за безработни, защото тогава ще прекарвате деня в гризане на нокти. Положете усилия да не бъдете отвлечени от сардински овчари или от терористи: обикновено похитителите използват една и съща качулка за няколко заложници. Не пътувайте с влак в отрязъка Флоренция — Болоня, тъй като експлозията разпространява извънредно бързо органични отпадъци и в моменти на суматоха е трудно човек да се предпази. Избягвайте зони, поразени от ядрени глави: при вида на атомната гъба се проявява склонност към поднасяне на ръцете към устата (без да са измити!), придружено с шепнене на „О, боже!“.
На висок риск са изложени и умиращите, които целуват кръста; осъдените на смърт (когато острието на гилотината не е надлежно дезинфекцирано преди употреба); деца от сиропиталища и приюти, в които лошата монахиня ги заставя да лижат пода, след като им е вързала единия крак за леглото.
Най-застрашени са червенокожите: подаването на лулата на мира от уста на уста е предизвикало, както е известно, изчезването на индианската нация. Обитателите на Близкия изток и афганците са подложени на облизване от камили, а вижте и високата смъртност в Иран и Ирак. Един дезапаресидо[29] сериозно рискува, ако измъчващият го реши да се изплюе в лицето му. Камбоджанците и бежанците в ливанските лагери трябва да избягват кървавата баня, която девет от десет лекари съветват да не се прилага (десетият, по-толерантен, е доктор Менгеле).
Южноафриканските негри са изложени на опасност от инфекция, когато белият ги изгледа презрително и издаде звук с уста, разпръсквайки слюнка.
Политическите затворници, независимо от какъв цвят, трябва старателно да избягват полицаят да ги перне с опакото на ръката по зъбите, след като е докосвал венците на друг задържан. Общностите, страдащи от ендемичен глад, не бива да преглъщат често, подтиквани от спазмите на глада, тъй като слюнката, която е била в контакт с миазмите на околната среда, ще инфектира чревните пътища.
С такава здравно-просветителска кампания трябва да се заемат властите и печатът, вместо да раздухват скандали по други проблеми, чието решение би могло да бъде разумно отложено за неопределен срок.
1985
Според това, което четем по вестниците, два са проблемите на нашето време: нашествието на компютрите и обезпокоителното настъпление на Третия свят. Вярно е, знам го и аз.
Моето пътуване отпреди няколко дни беше кратко: един ден в Стокхолм и три в Лондон. В Стокхолм ми остана време да купя една пушена сьомга, огромна и на нищожна цена. Беше старателно увита в найлон, но ме предупредиха, щом съм на път, да я държа по-добре на студено. Лесно е да се каже.
За щастие, издателят ми в Лондон ми беше запазил луксозен хотел с минибар в стаята. Когато пристигнах в хотела, имах чувството, че се намирам в някоя мисия в Пекин по време на Боксерското въстание.
Семейства, скупчени във фоайето, увити в одеяла пътници, спящи върху багажа си… Искам информация от служителите — всичките индийци плюс някой и друг малаец. Казват ми, че точно предишния ден в грандхотела е била инсталирана компютърна система, която не е била надлежно изпробвана и от два часа е блокирала. Нямало как да се разбере коя стая е свободна и коя не. Трябвало да се чака.
Привечер компютърът беше поправен и успях да си вляза в стаята. Разтревожен за сьомгата, я изваждам от куфара и се оглеждам за минибара.
Обикновено минибарчетата на нормалните хотели съдържат две бири, две минерални води, няколко миниатюрни бутилчици, няколко плодови сока и две пакетчета фъстъци. Минибарът в моя хотел беше грамаден и съдържаше петдесет малки бутилки с уиски, джин, „Драмбюи“, „Курвоазие“, „Гран Марние“ и калвадос, осем бутилки „Перие“, две „Вителоаз“ и две „Евиан“, три средно големи бутилки шампанско, различни кенове стаут, пейл ейл, холандски и немски бири, италианско и френско бяло вино, фъстъци, соленки, бадеми, шоколадови бонбони и „Алка-Зелцер“. Никакво място за сьомгата. Отворих две дълбоки чекмеджета и преместих в тях цялото съдържание на минибара, после настаних рибата на студено и престанах да се занимавам с нея. Когато се прибрах в четири на другия ден, сьомгата беше на масата, а минибарът отново бе натъпкан догоре с изтънчени продукти. Проверих чекмеджетата и установих, че всичките припаси, скрити вътре предишния ден, са си още там. Обадих се на рецепцията и им казах да предупредят персонала от етажа, че ако завари празен хладилника, то не е, защото съм изконсумирал всичко, а е заради сьомгата. Отговориха ми, че информацията ще трябва да се подаде на централния компютър, тъй като по-голямата част от персонала не говорели английски и не можели да приемат гласови заповеди, а само команди на бейсик.
Отворих други две чекмеджета и отново прехвърлих съдържанието на минибара, в който след това поставих моята сьомга. На другия ден в четири рибата беше на масата и вече издаваше подозрителна миризма.
Хладилникът бъкаше от бутилки и бутилчици, а четирите чекмеджета приличаха на сейфа на някой спийкизи бар от времето на сухия режим. Обадих се на рецепцията и ме уведомиха, че пак е имало засечка в компютъра. Позвъних със звънеца и се опитах да изложа проблема си на един тип с коса, навита на кокче на тила, но той говореше само на някакъв диалект, на който се говорело, както мой колега антрополог ми обясни впоследствие, единствено в Кафиристан по времето, когато Александър Велики ощастливявал Роксана. На следващата сутрин отидох да уредя сметката. Астрономическа! Излизаше, че за два дни и половина съм изконсумирал няколко хектолитра „Вьов Клико“, десет литра различни уискита, включително някои много редки малцови, осем литра джин, двайсет и пет литра „Перие“ и „Евиан“ плюс няколко бутилки „Сан Пелегрино“, плодови сокове в количества, достатъчни да поддържат живота на всички деца под закрилата на УНИЦЕФ, и толкова бадеми, орехи и фъстъци, от които би повърнал правещият аутопсия на някой от героите от „Голямото плюскане“. Опитах се да обясня, но служителят ми се усмихна с почернели от бетел зъби и ме увери, че това показва компютърът. Поисках адвокат и ми донесоха манго.
Издателят ми в момента е бесен и ме мисли за хрантутник. Сьомгата не става за ядене. Децата ми казаха да намаля пиенето.
1986
Правителството ни уверява, че ще направи нещо, за да осигури автономност на университетите. Университетите са били автономни през Средновековието и са функционирали по-добре от сега. Американските университети, за чиято безупречност се носят легенди, са автономни. Германските университети са под управата на провинциите, а местните правителства са по-гъвкави от централната администрация и по много въпроси — като избора на преподаватели — провинцията просто формално ратифицира решенията на университета. В Италия, ако някой учен открие, че флогистонът[30] не съществува, би могъл да го заяви само ако преподава аксиоматика на флогистона, защото, веднъж влязло в списъците на Министерството, названието може да бъде променено единствено с цената на мъчителни договаряния между всички висши учебни заведения в страната, Висшия съвет, министъра и още някоя институция, чието име ми убягва.
Изследователската дейност протича така: някой провижда път, който никой досега не е открил, и малка група хора, гъвкави във вземането на решения, се осмеляват да му гласуват доверие. Но ако за да преместиш един стол във Випитено, решението трябва да се вземе в Рим, след като са изслушани Кивасо, Теронтола, Афрагола, Монтелепре и Дечимоману[31], ясно е, че столът в най-добрия случай ще бъде преместен, когато вече няма да има нужда.
Преподавателите на договор би трябвало да са учени с голяма известност и незаменима компетентност. Но обикновено, докато университетът формулира искането и получи одобрение от Министерството, идва краят на академичната година и остават само няколко седмици лекции (или пък Министерството тогава казва „не“). Ясно е, че при такава рискова ситуация ще е трудно да се назначи някой Нобелов лауреат и налице ще бъде само безработната братовчедка на декана.
Научната работа зацикля и поради бюрократичните процедури, които губят доста време за решаване на смехотворни проблеми. Аз съм директор на висш институт; преди години трябваше да направим много стриктна инвентаризация на движимото имущество. На единствената служителка на разположение се налагаше да се занимава с хиляди други неща. Задачата можеше да бъде възложена на частна фирма, която поиска триста хиляди лири. Парите ги имаше, но фигурираха в перо „инвентар“. Как да декларираш инвентаризацията като инвентар?
Тогава свиках комисия от логици, които прекъснаха изследователската си работа за три дни. Те установиха във въпроса нещо подобно на парадокса на множеството от множествата, които не принадлежат на себе си[32]. След което решиха, че актът на инвентаризиране, бидейки действие, не е предмет и не може да бъде инвентаризиран, но че той слага началото на инвентарните книги, които, бидейки предмети, подлежат на инвентаризиране. Поискахме от частната фирма да ни фактурира не акта, а резултата, и го инвентаризирахме. В продължение на дни отклоних сериозни учени от специфичните им задачи, ала избегнах затвора.
Преди няколко месеца дойдоха от снабдяването да ми съобщят, че липсва тоалетна хартия. Поръчах им да купят. Секретарката ми каза, че са останали само средства за инвентар, и ми обърна внимание, че тоалетната хартия може да бъде инвентаризирана, но че има свойството да бъде изразходвана по причини, в които не искам да задълбавам, а веднъж изразходвана, изчезва от инвентара. Свиках комисия от биолози, за да питам как може да се инвентаризира използвана тоалетна хартия, и отговорът беше, че е възможно, само че на твърде висока човешка цена.
Сформирах комисия от юристи и те ми предоставиха решение. Получавам тоалетната хартия, завеждам я в инвентарната книга и я разполагам в тоалетната, предназначавайки я за научни нужди. Когато хартията изчезне, подавам жалба за кражба на инвентаризирано имущество от неизвестни лица. За съжаление, се налага да подавам жалба на всеки два дни и си навличам тежки инсинуации от страна на един инспектор от Отдела за специализирани акции към Националната полиция по повод начина на управление на институт, в който успяват толкова лесно да нахлуят неизвестни лица, и то с периодична повторяемост. Подозират ме, обаче съм бетон, не могат да ме пипнат.
Неудобството е в това, че за да намеря решение, се наложи да отклоня прославени учени в продължение на дни от полезни за страната ни изследвания, харчейки публични средства под формата на заетост на научния и помощния персонал, телефонни обаждания и гербови марки. Но никой не беше подведен под отговорност за разхищение на държавни средства, тъй като всичко бе извършено по законен ред.
1986
Самолетът величествено прелита над безкрайни равнини и девствени пустини. Американският континент още е в състояние да предложи почти осезаем контакт с природата. На път съм да забравя за цивилизацията, но не щеш ли, в джоба на предната седалка, наред с инструкциите за бърза евакуация (в случай на авария в самолета) и програмата на филмите, под звуците на Брандербургските концерти в слушалките, намирам брой на „Дискавърис“ — брошура с примамливи снимки, предлагаща неща, които може да се поръчат по пощата. В следващите дни по време на други полети ще открия аналогичните „Американ Травълър“, „Гифтс уид Персоналити“ и други подобни издания.
Завладяващи четива са, потъвам в тях и забравям за природата, така монотонна, защото, както изглежда, non facit saltus[33] (а също, надявам се, и моят въздухоплавателен апарат). Колко по-интересна е културата, която, известно е, служи за коригиране на природата! Природата е сурова и неприятелски настроена, а културата позволява на човека да прави нещата с минимално усилие и да печели време. Културата освобождава тялото от робството на труда и го предразполага към съзерцание.
Помислете например колко досадно е да се задейства един назал спрей, тоест едно от онези фармацевтични шишенца, които се натискат с два пръста, тъй че благотворно въздействащият аерозол да нахлуе в ноздрите. Няма страшно. Виралайзър ($ 4.95) е уред, в който се пъха флакончето; той го сплесква и прави така, че струята да достигне директно до най-интимните дебри на дихателните пътища. Естествено, уредът се държи с две ръце и общо взето, ако се съди по снимката, създава впечатление за стрелба с „Калашников“, но всичко си има цена.
Стряска ме (и се надявам да не ме стресне допълнително) този Омнибланкет, струва 150 долара. Само̀ по себе си това е термично одеяло, което обаче е снабдено с електронна програма, регулираща температурата за различните части на тялото. Имам предвид, ако нощно време ви е студено на раменете, а пък се потите в слабините, програмирате съответно Омнибланкет да ви държи топло на раменете и студено на слабините. Ваша си работа, ако сте нервни и се въртите в леглото и се обръщате с главата надолу. Ще ви се опекат тестисите, или каквото там си имате в зависимост от пола в тази зона. Не вярвам, че е възможно да се поискат подобрения от изобретателя, защото подозирам, че е умрял от овъгляване.
По време на сън се случва, разбира се, да хъркате и да пречите на партньора или партньорката си. Ами ето, Снор Стопър е нещо като часовник, който си слагате на китката преди лягане. Щом захъркате, Снор Стопър го улавя благодарение на аудиосензор и излъчва електронен импулс, който по ръката достига до един от нервните ви центрове и прекъсва не знам точно какво, но с две думи, спирате да хъркате. Струва само 45 долара. Бедата е, че не се препоръчва за болни от сърце, а у мен се поражда съмнение, че не е изключено да застраши здравето и на атлет. Освен това тежи две либри, което прави почти килограм, така че можете да го използвате с брачния си партньор, с когото ви свързват градени с десетилетия навици, но не и в случай на авантюра за една нощ, защото правенето на любов с еднокилограмов механизъм на китката би могло да предизвика някои странични инциденти.
Известно е, че за да елиминират холестерола, американците практикуват джогинг, тоест тичат с часове, докато не рухнат, покосени от инфаркт. Пълс Трейнър ($ 59.95) се слага на китката и е свързан посредством кабел с едно гумено накрайниче, което се нахлузва на показалеца. Изглежда, когато сърдечносъдовата ви система е на ръба на колапса, отеква алармен сигнал. Това си е прогрес, при положение че в слаборазвитите страни човек спира само ако се задъха, което е много примитивен показател, та сигурно затова децата в Гана не практикуват джогинг. Любопитно е обаче как при такова небрежно отношение те са изцяло лишени от холестерол. С Пълс Трейнър можете да си тичате спокойно и като опашете гърдите и кръста си с двата колана: Найк Монитър — електронен глас, „осведомяван“ от микропроцесор, и от Доплер Ефект Ултра Саунд — ще ви казва колко сте пробягали и с каква скорост ($ 300).
Ако обичате животни, препоръчвам ви Био Бет. Слага се на шията на кучето ви и издава ултразвук (Пи ем би си Съркет), който изтребва бълхите. Струва само 25 долара. Не знам дали може да се прикрепи към собственото ви тяло, за да изтребва срамни въшки, но и тук се опасявам от страничните ефекти. Батериите Дюрасел Литиум не са включени в опаковката. Кучето да иде да си ги купи само̀.
Шауър Валет ($ 34.95) ви предоставя в един-единствен блок, който се закрепва на стената, незапотяващо се огледало за баня, радио, телевизор, поставка за ножчета и дозатор за крем за бръснене. Рекламата твърди, че може да превърне досадната сутрешна рутина в „изключително преживяване“.
Спайс Трак ($ 36.95) е електрически уред, съдържащ бурканчета с всички подправки, които бихте си пожелали. Бедните си ги държат подредени на поличка над печката и когато искат да поръсят, да кажем, канела върху ежедневната си порция хайвер, трябва да я вземат с пръсти. Вие обаче ще наберете един алгоритъм (на Турбо Паскал, предполагам) и желаната подправка ще се завърти и ще се озове пред вас.
Ако искате да направите подарък на любимия човек за рождения му ден, само срещу 30 долара специализирана компания ще му достави брой на „Ню Йорк Таймс“ от деня, в който е роден. Ако е роден в деня на бомбата над Хирошима или на земетресението в Месина, проблемът си е негов. Може да послужи и да бъдат унизени омразни нам хора, ако са родени в ден, в който нищо не се е случило.
По време на по-продължителни полети можете да наемете за 3–4 долара слушалки, с които да слушате различни музикални програми или музика от филми. На редовни пътници или такива с компулсивно поведение, опасяващи се от СПИН, срещу 19 долара и 95 цента се продават персонални слушалки, персонализирани (стерилизирани), които могат да си носят при всеки полет.
При преминаване от една страна в друга ще поискате да научите колко долара съответстват на един паунд или на колко испански дублона е равен един талер. Бедните използват молив или калкулатор за 10 000 лири. Виждат курса във вестника и умножават. Богатите могат да си набавят Кърънси Кънвъртър за 20 долара: извършва същото, което и калкулаторът, но всяка сутрин генералният ви директор трябва да го програмира според курса за деня и е твърде вероятно да не е способен да отговори на (немонетарния) въпрос: „Колко прави шест по шест?“. Тънкият момент тук е, че този калкулатор на двойна цена извършва половината от това, което могат останалите.
После идва ред на разните чудодейни бележници (Мастър Дей Тайм, Мемори Пал, Луз Лийф Таймър и така нататък). Чудодейният бележник е направен като нормално тефтерче (обаче обикновено не се побира в джоба ви). Както при нормалните тефтери, след 30 септември идва 1 октомври. Това, което е различно, е описанието. Представете си — ви се обяснява търпеливо, — че на 1 януари си насрочите среща за 10 часа на 20 декември; дотогава има цели дванайсет месеца, а няма човешки ум, който да помни такава незначителна подробност толкова дълго време. И какво правите в този случай? На 1 януари отгръщате бележника на 20 декември и записвате „10 часа, господин Смит“. Прелест! В течение на цялата година можете да забравите затормозяващия ангажимент, достатъчно е в седем часа на 20 декември, докато си ядете зърнената каша, да отворите бележника и като по чудо да си спомните за уговорката… Ако обаче на 20 декември — питам аз — се събудите в единайсет и чак в дванайсет погледнете бележника? Подразбира се, че щом сте похарчили 50 долара за чудодеен бележник, ще имате поне благоразумието да ставате винаги в седем.
За да се справите по-бързо с тоалета си на 20 декември, намирам за изкусителен — срещу нищо и никакви 16 долара — Ноуз Хеър Римувър, или Ротари Клипър. Този инструмент би очаровал маркиз Дьо Сад. Напъхва се в носа (като правило) и с въртеливо електрическо задвижване изрязва вътрешните косми, недостижими за шивашките ножици, с които обикновено — и напразно — бедните се опитват да ги отрежат. Не знам дали има макровариант за слона ви.
Кул Саунд е преносим хладилник за пикник с вграден телевизор. Фиш Тай е вратовръзка във формата на мерлуза, сто процента полиестер. С Коин Чейнджър (машинка, която раздава монети) ще избегнете да си ровите постоянно в джоба, за да си купите вестник. За жалост, заема място колкото ковчеже, съдържащо бедрената кост на свети Албан. Не се споменава къде при нужда може да се намерят монети, за да се зареди.
Чаят, когато е от качествено растение, изисква само съд, в който да заври вода, лъжичка, най-много и цедка. Тий Маджик, 9 долара и 95 цента, е извънредно сложен уред, който успява да превърне приготвянето на чаша чай в толкова трудоемко, колкото и приготвянето на чаша кафе.
Аз страдам от чернодробни проблеми, високи нива на пикочната киселина, атрофичен ринит, гастрит, коляно на перачката, лакът на тенисиста, авитаминоза, ставни и мускулни болки, изпъкнал кокал на ходилото, алергични екземи и може би също проказа. Добре че не съм и хипохондрик. Въпросът е, че всеки ден трябва да помня кое лекарство в колко часа да взема. Подариха ми сребърни кутийки за хапчета, но сутрин забравям да ги напълня. Ако си носи човек всичките флакони, ще похарчи цяло състояние за кожени чанти, пък и е неудобно, ако се придвижваш с тротинетка. За това е помислил Таблетс Кънтейнър, с габарити, не по-големи от тези на една Ланча Тема, който ви съпътства през целия ви натоварен ден и в нужния момент се завърта така, че да ви поднесе правилното хапче. Но по-изтънчен е Електроник Пил Бокс ($ 19.85) за пациенти, страдащи от не повече от три болести едновременно. Кутията е с три отделения, а вграденият компютър излъчва сигнал, когато дойде времето да се вземе хапче.
Трап Ийз е великолепен, ако имате мишки вкъщи. Слагате вътре сирене, оставяте го и после можете дори да отидете на опера. При нормалните капани, когато мишката влезе, бутва една джаджа, спуска се острието и я убива. Трап Ийз обаче е направен с тъп ъгъл. Ако мишката се задържи в преддверието, се спасява (но не изяжда сиренето). Ако го изяде, уредът се извърта на 94 градуса и пада преграда зад нея. Понеже приспособлението струва само 8 долара и е прозрачно, вие можете по избор да наблюдавате мишката във вечерите, в които ви е повреден телевизорът, да я пуснете на свобода в полето (екологична опция), да изхвърлите всичко на боклука или — по време на обсада — да изсипете директно животното във вряща тенджера.
Лийф Скупс е ръкавица, от която ръцете ви се превръщат в крайници на ципоного, родено вследствие на радиоактивна мутация от кръстоска между гъска, птеродактил и доктор Куотърмас[34]. Служи за събиране на листата в парка ви с големина 80 000 акра. С 12 долара и 50 цента ще спестите от градинар или от ловен надзирател (препоръчан на лорд Чатърли). Тай Сейвър е спрей, който създава мазен филм върху вратовръзката ви, така че в „Максим“ да можете да ядете брускети с домати, без да се наложи после да се явявате на управителен съвет като доктор Барнард след присаждане на орган. 15 долара. Полезен за който още използва брилянтин. Може да си изтрие челото с вратовръзката.
Какво се случва, когато куфарът е пълен до пръсване? Недосетливите си купуват втори куфар, от велур или от глиганска кожа. Но това решение ще доведе до две заети ръце. Брийфкейз Икспандър на практика представлява самар, който се слага върху единствения ви куфар, и в него можете да поместите всичко, което е в повече, като стигнете до дебелина два метра и отгоре. Срещу 45 долара ще добиете усещането, че се качвате на самолета с муле под мишница.
Анкъл Уолет ($ 19.95) позволява да скриете кредитните си карти в таен джоб, който прилепва към прасеца. Удобен за контрабандисти на дрога. Драйв Алърт се поставя зад ухото при шофиране и щом се унесете — или, казано с други думи, ви налегне дрямка — и главата ви увисне напред отвъд допустимото, се чува алармен сигнал. Ако се съди по снимката, преобразува ушите на шофьора в нещо, напомнящо за Стар Трек, Андреоти или Елефънт Мен. Ако някой ви попита, докато го носите: „Искаш ли да се оженим?“, не отговаряйте енергично с „да“. Ще бъдете покосени от ултразвук.
Ще завърша с един автоматичен дозатор за храна за птици, персонализирана халба с велосипеден звънец (звъни се, за да се поиска втора бира), сауна за лице, дозатор за кока-кола с формата на колонка за бензин и Байсикъл Сийт: двойна седалка за велосипед, по една за всяка седалищна буза. Добра е за хора с проблемна простата. Според рекламата има split-end design (no pun intended). Което е, като да кажеш: „Ще ви разцепи задника на две (казано без лоши намерения)“.
В интервала между два полета може да се разгледат будките за вестници и да се научат много неща. Преди няколко дни открих, че съществуват различни списания за търсачи на съкровища. Купих Trésors de l’Histoire[35], издавано в Париж. Съдържа статии за евентуалното наличие на богати находки в различни зони на Франция, упътвания за местонахождението им и точна топография, както и съобщения за вече намерени съкровища по същите тези места.
В броя, който си купих, се изброяват съкровища, които може да се открият на дъното на Сена — от стари монети до предмети, захвърляни в реката през вековете: мечове, вази, лодки, компрометиращи откраднати вещи, включително и произведения на изкуството; съкровища, заровени в Бретан от апокалиптичната секта на Еон дьо л’Етоал през Средновековието; съкровища в омагьосаната Броселиандска (Пемпонска) гора от времето на Мерлин и легендата за Светия Граал с подробни упътвания как да идентифицирате, ако имате късмет, самия Граал; съкровища, заровени от вандейците в Нормандия по време на Френската революция; съкровище на Оливие Дявола, бръснар на Луи XI; съкровища, за които се споменава, уж на шега, в романите за Арсен Люпен, но които действително съществуват. Освен това има и Guide de la France trésoraire[36], който в статията само се описва, тъй като пълното издание на цена от 26 франка съдържа 74 карти в мащаб 1:100, така че всеки да си избере отнасящата се за неговата област.
Читателят ще си зададе въпроса как се търси съкровище под земята или под водата. Няма страшно, списанието предлага статии и реклами за най-различни уреди, необходими на търсача. Съществуват разни видове детектори, предназначени за намиране на злато, метали или други ценни материали. За подводно търсачество има неопрени, маски, плавници, приспособления, снабдени с настройващи се устройства, така че да разпознават само бижута. Някои от тези инструменти струват по няколкостотин хиляди лири, цената на други се качва над милион и нагоре. Даже се предлагат кредитни карти, с които при покупки на стойност два милиона може да продължите да пазарувате с бонус от сто хиляди лири (не е ясна причината за такава отстъпка, при положение че на този етап купувачът би трябвало вече да е намерил най-малкото сандък, пълен с испански дублони).
Срещу осемстотин хиляди лири можете например да се сдобиете с М-Скан — колкото и да е обемист, той ще направи възможно локализирането на медни монети на двайсет и два сантиметра дълбочина, ще открие каса на два метра, а оптимална маса метал, съдържаща се в подшлемник — на около три метра под краката ви. Дават се и точни инструкции как да бъдат ориентирани различните детектори; става ясно, че дъждовното време благоприятства търсенето на масивни обекти, сухото — на малки предмети. Бийчкоумър 60 е предназначен за търсене по плажове и терени с висока минерализация (нали разбирате, че ако някоя медна монета е заровена в близост до диамантено находище, уредът може да прояви каприз и да я пропусне). От друга страна, съобщава се, че 90 процента от световното злато още не е открито и детекторът Голдспиър, много удобен за ползване (струва милион и половина), е специално създаден да локализира златни жилки. На добра цена е джобният детектор (Метъл Локейтър) за търсене в камини и старинни мебели. За по-малко от трийсет хиляди лири едно флаконче АФ2 прави възможно почистването и дезоксидирането на намерените монети. За по-бедните има най-различни радиестезични махала. За желаещите да научат повече — редица книги с примамливи заглавия: „Мистериозната история на френските съкровища“, „Пътеводител на заровените съкровища“, „Пътеводител на изгубените съкровища“, „Франция, обетована земя“, „Подземията на Франция“, „На лов за съкровища в Белгия и Швейцария“ и така нататък.
Ще се запитате как тъй, с цялата тази Божия благодат на разположение, редакторите на списанието губят ценно време да го списват, вместо да се запътят към бретонските гори. Въпросът е в това, че списанието, книгите, детекторите, плавниците, дезоксидантите и всичко останало се продават от една и съща организация, която има верига магазини почти навсякъде. Мистерията е разбулена, те съкровището вече са го намерили.
Остава да се изясни кои са хората, на чийто гръб забогатяват, но би трябвало да са същите, които в Италия се надяват да попаднат на златна възможност по време на търговете по телевизията и тичат да се възползват от меценатството на мебелните къщи. Французите поне печелят от здравословни разходки в гората.
1986
Получих писмо на хартия със знака на Ordre Souverain Militaire de Saint-Jean de Jérusalem — Chevaliers de Malte — Prieuré Œcuménique de la Sainte-Trinité de Villedieu — Quartier Général de la Vallette — Prieuré de Québec, в което ми предлагат да стана рицар на Малтийския орден. Щяха повече да ме зарадват два реда от Карл Велики, но все пак веднага уведомих децата си — да знаят, че баща им не е за изхвърляне. После потърсих из рафтовете на моята библиотека книгата на Шафанжон и Галимар Флавини Ordres et contre-ordres de chevalerie, Париж, 1982, в която са публикували списък на псевдоордени на Малта, разпространен от истинския Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, със седалище в Рим.
Съществуват още шестнайсет ордена на Малта, носещи почти едно и също име (с минимални изменения), и всички се редуват да се признават и отричат един друг. През 1908 г. руснаци основават орден в Съединените щати, който в по-ново време бива ръководен от принц Роберто II Патерно̀, Айербе Арагон, херцог на Перпинян, начело на Арагонския кралски двор, претендент за трона на Арагон и Балеарските острови, Велик магистър на Военния орден на огърлицата на света Агата от Патерно̀ и на Ордена на кралската корона на Балеарските острови. Но от този клон през 1934 г. се отцепва един датчанин, който основава друг орден и поверява канцлерството на Петер, принц на Гърция и Дания.
През 60-те години един дезертьор от руския клон, Пол дьо Грание дьо Касаняк, основава орден във Франция и избира за протектор югославския крал Петър II Караджорджевич. През 1965 г. бившият югославски крал Петър II се скарва с Касаняк и създава в Ню Йорк друг орден, чийто Велик приор е Петер, принц на Гърция и Дания, който после го напуска и минава към датския орден. През 1966 г. канцлер на ордена се явява някой си Роберт Басараба фон Бранкован Химшиашвили, който обаче бива изключен и основава Ордена на рицарите икуменисти на Малта, чийто имперски и кралски протектор ще стане принц Енрико III Костантино ди Виго Ласкарис Алерамико Палеолог на Монферат, наследник на византийския трон, принц на Тесалия, който впоследствие ще основе друг малтийски орден, Приорат на САЩ, докато Басараба през 1975 г. ще се опита да слее своя орден с Приората на Троицата от Вилдийо, който е този моят, но безуспешно. Откривам също един византийски протекторат; един орден, основан от румънския принц Карол, отделил се от Касаняк; един Велик приорат, в който Велик байи е някой си Тона-Бартет, а югославският принц Андрей — бивш Велик магистър на ордена, основан от Петър II — е Велик магистър на Приората на Русия (обаче по-късно принцът се оттегля и орденът променя името си на Велик кралски приорат на Малта и Европа); един орден, основан през 70-те от един барон на Шоабер и от Виторио Буза, православен архиепископ в митрополията на Бялисток, патриарх на западната и източната диаспора, президент на Република Данциг (sic), президент на Демократична република Белорусия и Велик хан на Татария и Монголия, под името Виктор Тимур II; и един Велик международен приорат, създаден през 1971 г. от споменатия по-горе Негово Кралско Височество Роберто Патерно̀ заедно с барона маркиз на Аларо, чийто Велик протектор през 1982 г. става един друг Патерно̀, глава на императорския дом Леопарди Томасини Патерно̀ от Константинопол, наследник на Източната римска империя, провъзгласен за законен приемник от Ортодоксалната апостолическа католическа църква с византийски ритуал, маркиз на Монтеаперто, граф към трона на Полша.
През 1971 г. в Малта се появява моят орден след отцепване от Басарабския, под височайшата протекция на Алесандро Ликастро Грималди Ласкарис Комено Вентимиля, херцог на Ла Шастр, управляващ принц и маркиз на Деол, като този път Велик магистър е маркиз Карло Стивала дьо Флавини, който след смъртта на Ликастро привлича Пиер Пасло, наследил титлите на Ликастро, както и тези на Негово светейшество архиепископа и патриарх на Ортодоксалната белгийска католическата църква, Велик магистър на Суверенния военен орден на Храма в Йерусалим и Велик магистър и йерофант на Вселенския масонски орден на древния и първичен ритуал на обединените Мемфис и Мизраим.
Върнах книгата на мястото ѝ. Може би и в нея се съдържа фалшива информация. Бях установил обаче, че все към нещо трябва да принадлежи човек, за да не се чувства като последния глупак. Ложата П-2 я разпуснаха, на „Опус Деи“ ѝ липсва дискретност и всички започват да те одумват. Избрах Италианската общност на блокфлейтата. Единствена, Истинска, Древна и Приета.
1986
По време на пътуване със самолет преди няколко години (Амстердам, отиване и връщане) се простих с две вратовръзки „Брукс Брадърс“, две ризи „Бърбъри“, два панталона „Бардели“, едно сако от туид, купено на Бонд Стрийт, и една жилетка „Кризия“.
Така де, при международни полети спазват добрата традиция да сервират храна. Но както знаем, седалките са тесни, също и масичките, а самолетът от време на време се разклаща. Освен това салфетките са извънредно малки и ако ги подпъхнеш в яката, коремът ти остава непокрит, а ако ги поставиш на скута, остават непокрити гърдите. Здравият разум изисква да се сервират твърди храни, които не цапат. Нямам непременно предвид блокче „Енервит“[37]. Твърда храна са шницелът, месото на скара, сиренето, пържените картофи и печеното пиле. Храни, които цапат, са спагетите с доматен сос по неаполитански, патладжаните „ала пармиджана“, току-що извадената от фурната пица, бульонът в пареща купичка без дръжки.
Е, типичното самолетно меню се състои от препечено месо, потънало в кафяв сос, щедри порции домати, ситно нарязани зеленчуци, задушени във вино, ориз и грах със сос. Добре известно е, че грахчетата са неуловими (затова дори шеф-готвачите не могат да сготвят пълнен грах), особено ако се заинати човек да ги яде според етикета — с вилица, а не с лъжица. Не ми казвайте, че на китайците им е по-трудно, защото ви уверявам, че е по-лесно да хванеш едно грахче с пръчици, отколкото да го набучиш на вилица. Няма смисъл и да ми опонирате, че грахчетата не се набучват на вилицата, а се събират с нейна помощ, понеже вилиците неизменно са с форма, целенасочено измислена да сипе по пода грахчетата, които уж събира от чинията.
Към това ще прибавим, че обикновено грахът в самолетите се сервира, когато летателният апарат навлезе в турбулентна зона и капитанът препоръча да се затегнат коланите. Вследствие на тази комплексна ергономична комбинация грахчетата имат само една алтернатива: да се наврат във врата или да се напъхат в скута ви.
Както ни учат някогашните баснописци, за да попречите на лисицата да пие от чаша, то чашата трябва да е висока и тънка. Чашите в самолетите са ниски и широки, на практика приличат на легенчета. Ясно е, че всяка течност би се изляла от тях и без турбуленция. Хлябът не е като френските багети, които трябва да дърпаш със зъби дори когато са пресни, а представлява особен вид печиво, което, щом го хванеш, избухва в облак от съвсем фин зърнест прах. Според закона на Лавоазие този прах изчезва само привидно: при кацането ще откриете, че се е струпал под задника ви и е успял да омаже панталона ви даже отзад. Десертът или наподобява целувка, така че се смесва с хлебната субстанция, или веднага потича между пръстите, когато салфетката вече е напоена с доматен сос и не върши работа.
Вярно е, остава ви мократа кърпичка, но тя не се различава от пакетчетата със сол, пипер и захар, и след като сте сложили захарта в салатата, мократа кърпичка пък е отишла в кафето, което бива сервирано вряло в чаша от термопроводим материал, пълна до ръба, така че лесно да може да се изплъзне от опарените ви ръце и да се слее със соса, попил в областта на колана. В бизнес класата кафето бива разсипано в скута ви директно от стюардесата, която се извинява на есперанто.
Доставчиците на авиокомпаниите със сигурност се набират измежду онези експерти в хотелиерството, въвели единствения вид кани за кафе, които вместо в чашата разливат осемдесет процента на чаршафа. Но защо? Най-логичната хипотеза е, че целят да създадат у пътниците усещане за лукс, като се предполага, че представата им за него идва от холивудските филми — в тях Нерон винаги пие от извънредно широки купи и успява да си накваси брадата и плаща, а пък феодалите ръфат бутове, от които тече сос по дантелените им яки, докато прегръщат някоя куртизанка.
Ами защо тогава в първа класа, където е достатъчно широко, сервират твърда храна като руски хайвер, полепнал върху препечени филийки с масло, пушена сьомга и нарязан омар със зехтин и лимон? Може би защото във филмите на Лукино Висконти нацистите аристократи изричат „Разстреляйте го“, докато пъхат в уста едно-единствено гроздово зърно?
1987
Ако не сте винаги в час със събитията, то тази история се случи в Ню Йорк преди няколко години.
Сентръл Парк, зоологическата градина. Група момчета играят близо до басейна с белите мечки. Едно от децата предизвиква останалите да се хвърлят да поплуват при мечките; за да накара приятелите си да скочат във водата, им скрива дрехите, те влизат, плацикат се около един кротък и сънлив мечок, започват да издевателстват над него, той се ядосва, протяга лапа и изяжда, по-точно схрусква две деца, като оставя парчета наоколо. Идва полиция, долита дори кметът, спорят дали да убият мечока, признават, че вината не е негова, биват написани няколко сензационни статии. Децата, гледай ти, се оказват с испански имена: пуерториканчета, може би цветнокожи, може би наскоро пристигнали, така или иначе, склонни към пакости и перчене като всички момчета, които се събират на банди из бедните квартали.
Интерпретациите са различни, до една доста крайни. Много разпространена, поне гласно, е циничната реакция: естествен отбор, като са толкова глупави да плуват с мечка, са си го заслужили, аз и на петгодишна възраст нямаше да скоча там. Социалната интерпретация: бедни прослойки, ниско образование, уви, субпролетариатът се познава и по липсата на предпазливост и предвидливост. Ама какво ниско образование, питам се, след като дори най-бедното дете гледа телевизия и чете в учебниците, че мечките разкъсват хората, а ловците ги убиват?
И тогава се запитах дали децата не са влезли във водата точно защото гледат телевизия и ходят на училище. Тези хлапета вероятно са станали жертва на гузната ни съвест, интерпретирана от училището и средствата за масова информация.
Човешките същества винаги са били безмилостни към животните и когато са си дали сметка за собствената си жестокост, са започнали ако не да ги обичат всичките (тъй като най-спокойно продължават да ги ядат), поне да говорят добро за тях. Пък и ако се замислим колко неща, извършени против хората, има да им се прощават на медиите, на училището, на обществените институции, общо взето, им излиза изгодно психологически и етически да се занимават с добротата на животните. Оставят да измират децата от Третия свят, но призовават децата от „първия“ да почитат не само водните кончета и зайчетата, а и китовете, крокодилите, змиите.
Забележете, че сам по себе си този образователен подход е правилен. Прекалява се обаче с възприетата техника за убеждаване: за да се разбере, че животните заслужават да оцелеят, те биват очовечавани и оприличавани на куклички. Не се споменава, че имат право на живот, въпреки че по природа са диви и кръвожадни, а им се зачита правото на уважение, като биват представяни мили, смешни, добродушни, добронамерени, мъдри и предпазливи.
Едва ли има същество, по-безразсъдно от леминга, по-лениво от котката, по-лигаво от кучето през август, по-смрадливо от прасенцето, по-истерично от коня, по-загубено от нощната пеперуда, по-лепкаво от голия охлюв, по-отровно от пепелянката, по-лишено от въображение от мравката и по-некреативно в музикално отношение от славея. Просто се налага да обичаме — а ако съвсем не можем, поне да уважаваме — тези и други животни такива, каквито са. Някогашните приказки прекаляваха с лошия вълк, а днешните прекаляват с добрия вълк. Нужно е да спасим китовете не защото са добри, нужно е да ги спасим, понеже са част от природната подредба и допринасят за екологичното равновесие. Нашите деца обаче са възпитани с говорещи китове и с вълци, които се записват във Францисканския орден, да не споменаваме вездесъщите мечета Теди.
Рекламите, анимационните филмчета, илюстрованите книжки са пълни с мечки, които са добри душици, подвластни на правилата, гальовни и самопожертвователни. Обидно е за една мечка да ѝ се каже, че има право на живот, защото — както се изразяват в моя край — е „голяма и дебела, щурава и смела“. Затова подозирам, че горките деца от Сентръл Парк са загинали не поради липса, а поради твърде голяма доза образование. Жертви на жалката ни съвест.
За да ги накарат да забравят колко са лоши хората, прекомерно са им обяснявали, че мечките са добри. Вместо честно да си им кажат какви са и хората, и мечките.
1987
Настоящият текст от поредицата има за цел да разясни как се оформя въведение към книга с есета, философски трактат, сборник с научни публикации, по възможност за издателство с престиж в университетските среди и според правилата, наложили се като част от академичния етикет.
В следващите редове ще изложа, макар и в синтезирана форма, защо е необходимо да се пише въведение, какво трябва да съдържа то и как да бъдат поднесени благодарностите. Умението да се формулират благодарностите е отличителен белег на учения от висока класа. На един автор може да се случи да завърши изследване, за което е положил голям труд, и да открие, че няма на кого да благодари. Няма значение, налага се да измисли и да заяви, че някому нещо дължи. Едно изследване би било подозрително, без никому нищо да се дължи, затова винаги трябва да се благодари на някого по един или друг начин.
За написването на този текст от рубриката се оказаха много ценни заниманията ми в продължение на дълги години с научна публицистика, до която имах достъп благодарение на Министерството на образованието на Република Италия, на университетите в Торино и Флоренция, на Политехническия университет в Милано и на университета в Болоня, на Нюйоркския университет, на университета „Йейл“, на Колумбийския университет.
Не бих могъл да завърша този текст без ценното съдействие на госпожа Сабина, на която се дължи фактът, че кабинетът ми, който в два часа през нощта представлява купчина фасове и отпадъчна хартия, на сутринта отново добива приемлив вид. Специална благодарност към Барбара, Симона и Габриела, които положиха сериозни усилия, за да не бъде отреденото ми за размисъл време прекъсвано от презокеански телефонни обаждания, целящи да ми отправят покани за конгреси по теми най-различни и най-чужди на интересите ми.
Тази статия нямаше да бъде възможна без непрестанната помощ, оказвана ми от моята съпруга, която съумя да понесе настроенията и изблиците на един научен работник, погълнат от възвишените проблеми на битието, с умиротворителни съвети относно цялата тази суета. Постоянството, с което редовно ми предлагаше ябълков сок, представян като фино шотландско малцово уиски, допринесе неимоверно много и по начин, заслужаващ безгранична признателност, за това тези страници да съхранят поне малко ясна мисъл.
Децата бяха голяма утеха за мен, отдавайки ми нужната обич, енергия и доверие, за да доведа докрай започнатото. На пълната им, олимпийска дистанцираност от моята работа дължа онази сила, позволила ми да завърша този пореден текст от рубриката в ежедневна схватка със самата дефиниция за ролята на културния деятел в постмодерното общество. На тях дължа твърдата воля, която винаги ме е крепяла, да се оттегля да пиша, само и само да не срещна в коридора у дома най-добрите им приятели, чиито фризьори се подчиняват на естетически критерии, способни да наранят моята чувствителност.
Публикуването на този текст стана възможно благодарение на щедростта и финансовата подкрепа на Карло Карачоло, Лио Рубини, Еудженио Скалфари, Ливио Дзанети, Марко Бенедето и останалите членове на управителния съвет на акционерно дружество „Едиториале Еспресо“. Особена благодарност на изпълнителния директор Милвия Фиорани, която с постоянната си ежемесечна подкрепа допринесе за регулярността на моите научни търсения. Ако скромният ми принос е могъл да достигне до голям брой читатели, го дължа на началника на отдел „Дистрибуция“ Гуидо Ферантели.
Написването на моя труд бе улеснено от акционерно дружество „Инженер Камило Оливети & Ко“, снабдило ме с компютър М21. Специално ще спомена с признателност „Майкро Про“ заради програмата им „Уърдстар 2000“. Текстът бе принтиран на „Окидата Майкролайн 182“.
Нямаше да ми бъде възможно да напиша следващите редове, както и предходните, без добронамерената настойчивост и насърчение от страна на д-р Джовани Валентини, д-р Енцо Голино и д-р Фердинандо Адорнато, които ме предразполагаха със сърдечни и настоятелни телефонни обаждания, известявайки ме, че предстои „Еспресо“ да се пусне за печат и трябва на всяка цена да измисля тема за моята рубрика.
Разбира се, нищо от изложеното на тази страница не ги подвежда под научна отговорност и изцяло на мен би следвало да бъде приписана, в случай че това се налага, вината за предишните, настоящата и бъдещите статии от рубриката.
1987
Вълнуващо преживяване беше за мен, когато Академията на науките на архипелага Свалбард ми предложи в продължение на няколко години да изследвам цивилизацията на бонгите, процъфтяваща между Тера инкогнита и Островите на блажените.
Бонгите правят почти всичко, което правим и ние, но имат странно отношение към боравенето с информацията в нейната цялост. Те не владеят умението да предполагат и да подразбират.
Например, за да започнем разговор, ние, разбира се, използваме думи, само дето нямаме нужда да го заявим. Ако обаче един бонга подхване разговор с друг бонга, той ще каже: „Внимавай, сега ще говоря и ще използвам думи“. Когато построим къщите си, ние (с изключение на японците) посочваме на тези, които очакваме да ни посетят, номера на улицата, името си, вход „А“ или вход „Б“. Бонгите най-напред изписват на всяка къща „къща“, след това със специални табелки обозначават тухлите, звънеца, вратата, като написват отстрани „врата“. Ако позвъните у господин Бонга, той отваря с думите: „Сега ще отворя вратата“, и тогава се показва. Ако ви покани на вечеря, ви слага да седнете и ви казва: „Това е масата, а това са столовете!“. След което съобщава победоносно: „А сега прислужницата! Ето я Розина. Тя ще ви попита какво обичате и ще донесе на масата любимото ви ястие!“. Така постъпват и в ресторантите.
Любопитно е да наблюдаваш бонгите, когато отидат на театър. Светлините в салона угасват и се появява актьор, който произнася: „Ето я завесата!“. Тогава завесата се отваря и на сцената излизат още актьори, за да изиграят, да кажем, „Хамлет“ или „Мнимият болен“. Всеки актьор обаче бива представен на публиката — първо с истинското си име и презиме, после с името на персонажа, който ще изиграе. Когато даден актьор завърши репликата си, обявява: „А сега пауза!“. Минават няколко секунди и подхваща следващият актьор. Излишно е да споменавам, че в края на първо действие един от актьорите пристъпва към авансцената и съобщава: „А сега следва антракт“.
Особено ме впечатлиха музикалните им спектакли, съставени, както и нашите, от диалози, песни, дуети и танцови изпълнения. Но аз бях свикнал с представления, в които първо двама комици си изиграват номера, после единият запява песен, след което и двамата се изнизват от сцената, където нахлуват грациозни девойки и изпълняват танц, с който да поразведрят зрителите, и щом танцът свърши, отново излизат актьорите. При бонгите обаче нещата протичат така: първо двамата актьори съобщават, че следва комична сценка, после казват, че ще изпеят нещо в дует, и уточняват, че ще бъде с шеговито съдържание, накрая актьорът, останал на сцената, обявява: „А сега балетът!“. Още повече се изненадах, че през антракта по завесата се появяват рекламни надписи, както и при нас. Но там, след като е обявил антракта, актьорът неизменно казва: „А сега реклами!“.
Дълго съм се питал кое подтиква бонгите към тази маниакална нужда от разяснения. Може би, мислех си, им е трудно да схващат нещата и ако някой не им каже: „Сега ще те поздравя“, не разбират, че ги поздравяват. И отчасти вероятно беше така. Но имаше и друга причина. Бонгите изпитват култ към спектакъла, поради което превръщат всичко в спектакъл, дори подразбиращото се.
По време на престоя си имах възможност и да проследя историята на аплодисментите. В стари времена бонгите аплодирали по две причини: или защото били доволни от някой хубав спектакъл, или защото искали да изразят почит към някоя личност с големи заслуги. По силата на аплодисментите се разбирало кой е най-уважаван и обичан. Отново в миналото, за да внушат на зрителите, че даден спектакъл е добър, хитроумните импресарии настанявали сред публиката платени подставени лица със задачата да аплодират дори когато не бил моментът. В зората на телевизионните предавания бонгите събирали в студиото роднини на организаторите и чрез светлинен сигнал (невидим за публиката) им подсказвали кога да ръкопляскат. Скоро обаче зрителите разкрили номера, което при нас щеше да доведе до пълното дискредитиране на аплодисментите. Не и при бонгите. На публиката пред екрана също ѝ се приискало да ръкопляска: орди от бонги се струпали пред телевизионните студиа, готови да платят, за да ги допуснат да ръкопляскат. Някои дори се записали на специализирани курсове. И понеже вече на всички всичко било ясно, самият водещ призовавал в подходящите моменти: „А сега вашите аплодисменти“. Скоро обаче зрителите в студиото започнали да ръкопляскат, без да ги е подканил водещият. Достатъчно било да попита някой от присъстващите какво работи и той да му отговори: „Пускам газовата камера в общинския кучкарник“, за да избухнат гръмки аплодисменти. Понякога, както у нас се случваше по време на сценките на Петролини, преди водещият да е успял да отвори уста, за да каже „добър вечер“, още след „добър“ се чували френетични ръкопляскания. Водещият изричал: „Ето ни тук, както всеки четвъртък“, и публиката не само ръкопляскала, но се скъсвала от смях.
Аплодисментите станали толкова необходими, че дори в предаванията с рекламна цел, когато шарлатанинът приканвал: „Купете си средството за отслабване «Пип»“, се разнасял грохот от ръкопляскания. Телевизионните зрители много добре знаели, че в студиото срещу шарлатанина няма никой, но се нуждаели от аплодисментите, иначе предаването щяло да изглежда фалшиво и те щели да сменят канала. Бонгите искат телевизията да показва истинския живот такъв, какъвто е, без преструвки. Аплодисментите идват от публиката (която е като нас), а не от актьор (който да се преструва), затова са единствената гаранция, че телевизията е прозорец, отворен към света. В момента подготвят предаване, в което ще има само ръкопляскащи актьори и което ще се казва „Телеистина“. За да се чувстват здраво свързани с живота, бонгите вече аплодират постоянно, не само в телевизията. Аплодират и на погребения — не защото са доволни или пък за да доставят радост на починалия, а за да не се чувстват сенки сред сенките, да се усетят живи и истински, като образите, които виждат на телевизионния екран. Веднъж, докато бях у едни хора, влезе техен роднина и каза: „Преди малко баба я премаза един тир!“. Всички станаха прави и заръкопляскаха.
Не бих твърдял, че бонгите стоят по-долу от нас. Даже един от тях ми довери, че имат намерение да завладеят света. Установих, че този замисъл не е съвсем безпочвен, при завръщането си в родината. Вечерта си пуснах телевизора и видях водещия да обявява асистентките в предаването, после съобщи, че ще изпълни комичен монолог, и накрая оповести: „А сега балетът!“. Един изискан господин, който обсъждаше сложни политически проблеми с друг изискан господин, в даден момент замлъкна и след малко каза: „А сега рекламна пауза“. Някои водещи дори представяха публиката си. Други пък — камерата, която ги снимаше. Всички аплодираха.
Потресен, излязох и отидох в един ресторант, известен със своята „нувел кюизин“[38]. Сервитьорът ми донесе три листа от салата. И каза: „Това е микс от салата от Ломбардия, поръсена със съвсем фино нарязана рукола от Ломелина, овкусена с морска сол, накисната в нашия балсамов оцет и напоена с «върджин фреш» от маслини от Умбрия“.
1987
Има разни начини да се направи хубаво кафе: кафе по неаполитански, еспресо, турско кафе, бразилското кафезиньо, френското кафе филтр, американско. Всяко кафе може да бъде най-добро в своята категория. Понякога американското е буламач, сервиран с температура сто градуса в пластмасови термочаши, обикновено заели позиция по гарите с цел геноцид, но кафето, приготвено с перколатор, на каквото може да попаднете в частни домове или в някои скромни закусвални, поднесено с яйца с бекон, е прекрасно, ароматно, пие се като вода, а после получавате сърцебиене, защото една чаша съдържа повече кофеин от четири чашки еспресо.
Отделно съществува кафето помия. Обикновено е направено от развален ечемик, кости от труп и зрънца истинско кафе, събрани от боклука на някой келтски диспансер. Разпознава се безпогрешно по аромата на крака, накиснати във вода от мръсни чинии. Сервират го в затворите, в изправителните домове, в спалните вагони и в луксозните хотели. Действително, ако отседнете в „Плаза Маджестик“, в „Мария Йоланда & Брабант“ или в Отел дез Алп е де Бен, може да си поръчате и еспресо, но то ще пристигне в стаята ви, когато на практика е хванало кора лед отгоре. За да избегнете подобен инцидент, си поръчвате „континентъл брекфаст“ и се подготвяте да се отдадете на удоволствието от сервирана в леглото закуска.
Континенталната закуска се състои от две хлебчета, един кроасан, портокалов сок в хомеопатична доза, една къдричка масло, едно малко бурканче с мармалад от боровинки, едно с мед и едно с мармалад от кайсии, една каничка с вече изстинало мляко, една сметка от сто хиляди лири и една проклета кана с кафе помия в нея. Каните, използвани от нормалните хора — или добрите стари кафеварки, от които директно се сипва ароматната напитка в чашата, — позволяват кафето да излезе през едно тясно улейче, или човчица, като горната им част е снабдена с механизъм, който ги държи затворени. Помията в грандхотела или в спалния вагон пристига в кана с много широк улей — като човката на деформиран пеликан — и с напълно подвижен капак, измислен по такъв начин, че привлечен от неудържим horror vacui[39], да се плъзне автоматично надолу, когато каната се наклони. Тези две изобретения позволяват на проклетата кана веднага да разлее половината кафе върху кроасаните и мармаладите, след което благодарение на приплъзването на капака да разплиска останалото на чаршафа. В спалните вагони каните за кафе не са особено функционални, тъй като самото люлеене на влака подпомага разливането на течността, но в хотелите каната трябва да е порцеланова, така че приплъзването на капака да бъде меко, плавно, но фатално.
Има две различни школи, що се отнася до произхода и причината за съществуването на проклетата кана за кафе. Фрайбургската школа поддържа становището, че това изобретение позволява на хотелите да докажат, че чаршафите, които заварвате вечерта, са сменени. Според Братиславската школа пък причината е от морално естество (вж. Макс Вебер, „Протестантската етика и духът на капитализма“): проклетата кана ви отнема възможността да се въргаляте в леглото, понеже е крайно неудобно да се яде напоен с кафе кроасан в чаршафи, подгизнали от кафе.
Проклетите кани ги няма в търговската мрежа. Произвеждат се специално за големите хотели и за спалните вагони. И наистина, в затворите помията я предлагат в канчета, защото подгизналите от кафе чаршафи биха били по-трудно забележими през нощта, когато ги връзват един за друг с цел бягство.
Фрайбургската школа съветва да се изисква от сервитьора да постави закуската на масичката, а не върху леглото. Братиславската отговаря, че това със сигурност дава възможност да се избегне разливането на кафе по чаршафите, но не и от таблата върху пижамата (която хотелът не сменя всеки ден); но че във всеки случай, със или без пижама, кафето, поето от масичката, се излива директно върху долната част на корема и пубиса, като предизвиква изгаряния там, където би било добре да се избягват. На този довод Фрайбургската школа отговаря с повдигане на рамене, което, честно казано, е неприемливо.
1988
Когато се обадя на зъболекаря си, за да ми запише час, и ми каже, че през цялата следваща седмица няма свободен, аз му вярвам. Той е професионалист, сериозен човек. Когато обаче някой ме покани на конференция, на кръгла маса, да ръководя колективен проект, да напиша есе, да участвам в жури, и аз отговоря, че нямам време, не ми вярва. „Е, хайде, професоре — казва ми, — човек като вас все ще намери време.“ Очевидно нас, хуманитаристите, не ни считат за сериозни професионалисти, а за безделници.
Пресметнал съм го. Нека колегите с подобни професии също опитат и ми кажат дали е така. Една невисокосна година има 8760 часа. Осем часа сън, един за разбуждане и сутрешен тоалет, половин за събличане и поставяне на минерална вода на нощното шкафче и не повече от два за храненията прави общо 4170 часа. Два за придвижване из града са още 730 часа.
При три лекции седмично, по два часа всяка, и един следобед за прием на студенти университетът ми отнема за двайсетината седмици, в които се вместват лекционните курсове, 220 часа за преподаване, към тях прибавям 24 часа изпити, 12 за обсъждане на дипломни работи и разработки, 78 за събрания и разни съвети. Вземам предвид и средно по пет дисертации годишно, по 350 страници едната, като всяка страница бива прочетена поне два пъти, преди и след проверката; средно по три минути на страница прави 175 часа. Колкото до писмените упражнения, тъй като повечето ги проверяват сътрудниците ми, се ограничавам да сметна четири на изпитна сесия, всяко по 30 страници, пет минути на страница за четене и предварително обсъждане, и ето ти 60 часа. Без да включвам изследователската работа, стават общо 1465 часа.
Ръководя едно списание по семиотика, „Версус“, от което излизат три броя, общо 300 страници годишно. Без да смятам прочетените и отхвърлени ръкописи, при десет минути на страница (преценка, редакция, коректури) стигам до 50 часа. Занимавам се и с две издателски поредици, съответстващи на научните ми интереси, и като сметна шест книги годишно, общо 1800 страници, при десет минути на страница, това прави 300 часа. Що се отнася до моите текстове в превод — есета, книги, статии, изказвания на конференции, като смятам само онези езици, които мога да контролирам, излизат средно 1500 страници годишно; при двайсет минути на страница (прочит, сверяване с оригинала, обсъждане с преводача — на живо, по телефона или писмено) стават 500 часа. Да не пропусна авторските текстове. Дори ако не сложим в сметката написването на книга, а само есета, изказвания на конференции, доклади, нахвърляне на съдържанието на лекции и прочее, лесно ще стигнат до 300 страници. Ако допуснем, че за обмисляне, бележки, написване и корекции отива поне един час на страница, стават 300 часа. Рубриката „Бустина ди Минерва“[40] (в оптимистичния вариант) за изнамиране на темата, водене на бележки, справки в литературни източници, написване, съкращаване до необходимия обем, изпращане или диктуване ми отнема три часа: умножавам ги по 52 седмици и получавам 156 часа (без да смятам други, извънредни статии). И накрая пощата, на която отделям — не успявайки да довърша заниманието — три сутрини седмично от девет до един, ми струва 624 часа.
Пресметнах, че през 1987-а, при положение че съм приемал само десет процента от предложенията и съм се ограничавал единствено до тясно свързани с моята дисциплина конференции, представяне на ръководени от мен и от моите сътрудници проекти, задължителни участия (в академични церемонии, събрания, свикани от съответните министерства), съм насъбрал 372 часа действително присъствие (изключвам мъртвите часове). Тъй като много от ангажиментите бяха в чужбина, добавих 323 часа за придвижване. При изчисленията вземам предвид, че пътят Милано — Рим отнема четири часа: за такси до летището, чакане, пътуване, такси в Рим, настаняване в хотел и придвижване до мястото на събитието. Пътуването до Ню Йорк отнема 12 часа.
Получават се общо 8094 часа. Като ги извадим от 8760-те часа в годината, остават 666, или един час и четиресет и девет минути на ден, които съм посветил на: секс, общуване с приятели и роднини, погребения, лечение, пазаруване, спорт и културни развлечения. Както личи, не съм включил времето за четене на печатни произведения (книги, статии, комикси). Ако допуснем, че съм чел при пътуванията в рамките на онези 323 часа, по пет минути на страница (четене плюс бележки), значи, съм имал възможност да прочета 3876 страници, отговарящи на само 12,92 книги, от по 300 страници всяка. А пушенето? Шейсет цигари на ден, по половин минута за търсене на кутията, палене и гасене, прави 182 часа. Нямам ги. Трябва да откажа цигарите.
1988
В момента, когато се качим в такси, изниква проблемът как да си взаимодействаме с шофьора. Таксиметровият шофьор е индивид, който цял ден върти волана в градския трафик — дейност, водеща или до инфаркт, или до делириум — в конфликт с други въртящи волана човеци. Вследствие на което е нервен и мрази всяко антропоморфно същество. Това е причина привържениците на радикал шик[41] да твърдят, че всички таксиджии са фашисти. Не е вярно, таксиметровият шофьор не се интересува от идеологически проблеми: ненавижда шествията на профсъюзите, ала не заради политическата им окраска, а защото предизвикват задръствания. Би ненавиждал и парад на фашистката младеж. Иска само силно правителство, което да изправи до стената всички частни автомобилисти и да наложи разумен полицейски час между шест сутринта и полунощ. Женомразец е, но по отношение на жените, които излизат. Ако си седят у дома да приготвят пастата, ги толерира.
Италианските таксиметрови шофьори се делят на три категории: такива, които изказват мнения по време на целия маршрут; такива, които упорито мълчат и изразяват мизантропството си чрез начина на шофиране; такива, които преодоляват напрежението с наративен похват и разказват какво им се е случило с един клиент. Става дума за tranches de vie[42], лишени от каквото и да е алегорично значение, случки, които, разказани в някоя кръчма, биха принудили собственика да изпроводи разказвача под претекст, че е време за лягане. Таксиджията обаче ги смята за любопитни и изненадващи, добре е вие пък да реагирате с чести подхвърляния: „Гледай какви хора, ама какви ги разправяте, тъкмо на вас ли да се случи?“. Това ви участие в разговора няма да извади таксиджията от фабулаторния му аутизъм, но ще ви накара да се почувствате по-добър.
В Ню Йорк италианците ги грози опасност, ако, прочитайки на табелката име от рода на Де Кутунято, Езипозито, Перкуоко, разкрият произхода си. Таксиметровият шофьор започва да говори нечуван досега език и се обижда много, че не го разбирате. Веднага трябва да уточните на английски, че говорите само диалекта на родното си село. Пък и той е убеден, че у нас официален език вече е английският. Но нюйоркските таксиметрови шофьори по принцип имат или еврейски, или нееврейски имена. Тези с еврейските имена са ционисти реакционери, а с нееврейските — реакционери антисемити. Няма измъкване, изискват мнението ви по въпроса. Трудно е да се ориентирате с някой, чието име ви се струва по-скоро близкоизточно или руско и не може да се разбере дали е евреин, или не. За да избегнете инциденти, налага се да кажете, че сте си променили решението и вече няма да ходите до Седма улица, на ъгъла с Четиринайсета, а на Чарлтън Стрийт. Тогава шофьорът се ядосва, набива спирачки и ви кара да слезете, защото нюйоркските таксиметрови шофьори познават само улиците с номера, а не улиците с имена.
Парижкият таксиметров шофьор пък не познава нито една улица. Ако го помолите да ви закара на площад „Сен Сюлпис“, ви стоварва на „Одеон“, твърдейки, че по-нататък не може да се мине. Преди това обаче ще се оплаква дълго от проявената от вас претенция: „Ах, мосю, ех, сега…“. Посъветвате ли го да потърси на картата, или няма да ви отговори, или ще ви даде ясно да разберете, че ако сте искали библиографска справка, е трябвало да се обърнете към архивист палеограф от Сорбоната. Отделна категория са ориенталците: извънредно сърдечно ви увещават да не се безпокоите, защото ей сега ще намерят адреса, минават три пъти по големите булеварди и после ви питат има ли проблем, ако вместо на Гар дю Нор ви оставят на Гар дьо л’Ест, нали все влакове спират там.
В Ню Йорк не можете да извикате такси по телефона, освен ако не членувате в някой клуб. В Париж можете. Само дето не идва. В Стокхолм се вика единствено по телефона, понеже там нямат вяра на някакъв си, който се разхожда по улицата. Но за да се сдобиете с телефонния номер, трябва да спрете такси на улицата, а както казахме, ви нямат вяра.
Германските таксиметрови шофьори са любезни и коректни, не говорят, само натискат газта. Когато слезете, пребледнели като платно, разбирате защо после идват на почивка в Италия, като карат пред вас с шейсет километра в час в най-лявата лента.
Ако се организира състезание между един таксиджия от Франкфурт с порше и един от Рио с очукан фолксваген, ще го спечели таксиджията от Рио, който освен всичко друго не спира и на светофарите. Направи ли го, рискува до него да спре друг очукан фолксваген, в който са се накачулили момчетии, които се пресягат и ви отмъкват часовника.
Където и да сте, има си безотказен начин да разпознаете таксиметровия шофьор. Това е човекът, който никога няма ресто.
1988
Уважаеми господин директор, във връзка със статията „На иди[43] нищо се не види“, публикувана в миналия брой на поверения Ви вестник и подписана от Алетео Верита̀[44], ще си позволя да уточня следното. Не е вярно, че съм присъствал на убийството на Юлий Цезар. Както бихте могли да заключите от приложеното удостоверение за раждане, съм роден в Молфета на 15 март 1944 г., тоест доста векове след печалното събитие, което, така или иначе, винаги съм осъждал. Господин Верита̀ вероятно се е заблудил, когато му споменах, че всяка година празнувам с приятели датата 15 март ’44-та.
Неточно е също и твърдението, че съм бил казал на някой си Брут: „Ще се видим във Филипи“. Уточнявам, че никога не съм влизал в контакт с господин Брут, чието име довчера ми беше неизвестно. По време на телефонното интервю действително казах на господин Веритà, че ми предстои да се срещна с общинския съветник по проблемите на градския трафик Филипи, но фразата бе произнесена в контекста на разговор за автомобилното движение. В който контекст никога не съм заявявал, че възнамерявам да наема убийци, за да спрат лудия предател Юлий Цезар, а по-скоро: „Възнамерявам да убедя съветника[45] да спре движението на площад «Юлий Цезар»“.
Благодаря Ви и Ви поднасям своите почитания:
Държа да отбележа, че господин Зментуча така и не опровергава, че Юлий Цезар е бил убит на 15 март 44-та. Държа също да отбележа, че господин Зментуча винаги празнува с приятели датата 15 март 44-та. Именно този странен навик се постарах да извадя на светло в статията си. Господин Зментуча може и да има лични причини да чества с обилни възлияния тази дата, но ще признае, че съвпадението е най-малкото любопитно. Би трябвало да си спомня също, че по време на дългото и подробно интервю, което взех от него по телефона, произнесе изречението: „Винаги съм бил на мнение, че трябва да се даде кесаревото кесарю“[48]; много близък до господин Зментуча източник — в когото нямам причини да се съмнявам — ме увери, че „кесаревото“ са именно 23-те удара с нож.
Забелязвам, че в писмото си господин Зментуча така и не ни осветлява по въпроса кой е нанесъл тези удари. Що се отнася до поправката по отношение на Филипи, пред мен е бележникът ми, в който без всякакво съмнение е записано, че господин Зментуча не е казал „ще се видя с Филипи“, а „ще се видим във Филипи“.
Лично мога да ви уверя в истинността на заплахата по адрес на Юлий Цезар. Отбелязаното в бележника ми, който в този момент е пред мен, ясно сочи: „Възнамерявам да уб… спр… Юлий Цезар“. С изсмукване на доводи от пръстите и с игрички на думи не се постига бягство от тежка отговорност, нито пък се запушва устата на пресата.
1988
Едно време, когато пристигнеше сутрешната поща, се отваряха затворените пликове и се изхвърляха отворените. Сега организациите, които изпращаха отворени пликове, ги пускат запечатани и дори с експресна поща. Човек се задъхва от бързане да отвори плика и вътре открива някаква напълно ненужна покана. Пък и по-специалните пликове вече са с херметично затваряне, неподдаващо се на гилотини за хартия, късане със зъби, удари с нож. Обикновеното лепило е заменено с бързосвързващо, като онова на зъболекарите. За щастие, има спасение от промоционалните продажби, защото си личат отвън по изписаното с чисто злато „Безплатно“. От малък са ме учили, че ако ти предлагат нещо безплатно, трябва да се обадиш на карабинерите.
Нещата обаче вървят на зле. Някога отваряхме с трепетно любопитство телеграмите: или съобщаваха лоша новина, или информираха за внезапната смърт на чичото от Америка. А сега всеки, който има да каже нещо безинтересно, изпраща телеграма.
Телеграмите биват три вида. Императивни: „Каним вдругиден важна конференция култивиране лупина в Аспромонте присъствие заместник-министър горите, моля спешно съобщете час пристигане телекс“ (следват съкращения и числа, заемащи два листа, между които, естествено и за щастие, се изгубва името на взискателния подател). Уж подразбиращи се: „Както, съгласувано, потвърждаваме ваше участие конференция асистиране коала с параплегия, молим спешен контакт телефакс“. Естествено, нищо не е било съгласувано, а може би първоначалното предложение ще последва с писмо. Но когато писмото пристигне, ще се окаже изпреварено от вече изхвърлената телеграма, така че ще бъде изхвърлено и то. Загадъчни: „Дата кръгла маса информатика и крокодили променена известни причини, молим потвърждение ангажимент нова дата“. Каква дата? Какъв ангажимент? Изхвърля се.
Сега обаче телеграмата е изместена от overnight express. Услугата струва сума, от която Де Бенедети[49] би пребледнял, пликът може да бъде отворен само с ножица за бодлива тел, ала писмото е така сложено, че и след отварянето съдържанието му си остава неясно, защото има още няколко бариери от тиксо за преодоляване. Понякога ги изпращат от чист снобизъм (сещам се за церемониите с ритуална консумпция, изследвани от Мос[50]): в крайна сметка вътре се оказва бележка, на която пише „здравей“ (но докато я откриеш, минават часове, понеже пликът е голям колкото пликовете за боклук, а не всички имат дълги ръце като на мистър Хайд). Най-често са с изнудваческа цел, съдържат и купон за отговор. Тези, които ги изпращат, намекват: „За да ти кажа това, което искам да ти кажа, съм похарчил огромна сума, от бързината на пощенската услуга може да съдиш колко съм притиснат, и тъй като ти е предплатено за отговор, ако не отговориш, си пълен негодник“. Такава наглост трябва да бъде наказвана. Вече отварям само overnight, които изрично съм заявил по телефона. Другите ги изхвърлям, но и така пречат, защото задръстват кошчето за боклук. Мечтая си за пощенски гълъби.
Често телеграмите и overnight пратките съобщават за награди. На този свят има признания и отличия, които всеки би бил доволен да получи (Нобелова награда, Златното руно[51], Жартиерата[52], Новогодишната лотария), и други, които плачат да бъдат получени. Всеки, който лансира нова боя за обувки, забавящ презерватив или сулфурна вода, учредява награда. Вече се разбра, че не е трудно да се намерят членове на жури. Трудното е да се намерят носители на наградата. По-точно, биха се намерили, ако се награждаваха младежи в началото на кариерата им, ала в такъв случай не биха дошли телевизиите и пресата. Така че удостоеният трябва да бъде поне Рубия[53]. Но ако Рубия би се явил да получи всички отличия, които възнамеряват да му връчат, тогава сбогом, научна работа! Затова телеграмата, която съобщава за награда, трябва да е с императивен тон и да намеква за тежки санкции в случай на отказ: „Имаме чест съобщение тази вечер след половин час връчваме награда Златен съспендър[54] уведомяваме ви присъствието необходимо за вот с мнозинство противен случай неприятно задължени избор друг награден“. Предполага се, че получателят ще скочи от стола и ще възкликне: „Не, аз, аз!“.
А, щях да забравя. Пристигат и картички от Куала Лумпур с подпис „Джовани“. Кой Джовани?
1988
В живота ми има драма. Докато следвах висше образование, бях настанен в общежитието на Университетския колеж в Торино, тъй като спечелих стипендия. Запазил съм от онези години светли спомени и силна непоносимост към риба тон. Защото отваряха студентския стол само за час и половина: който пристигнеше през първия половин час, получаваше ястието на деня, а за дошлите по-късно оставаше единствено тон. Аз винаги отивах по-късно. Като изключим летните месеци и неделите, за онези четири години съм изконсумирал 1920 ястия, приготвени с риба тон. Но не е тази драмата.
Въпросът е, че нямахме пари, а бяхме гладни и за кино, музика, театър. За посещенията в театър „Кариняно“ имахме чудесно решение. Пристигахме десет минути преди началото, приближавахме се до господин (как му викаха?) отговорника за клакьорите, стискахме му ръката и пъхахме в дланта му сто лири, а той ни пускаше да влезем. Бяхме клакьори, които си плащат.
Ала имаше и друго: общежитието неизменно го заключваха в полунощ. Който закъснееше, си оставаше отвън, защото нямаше дисциплинарни ограничения и студентите можеха да не се весват по цял месец. Това означаваше, че в дванайсет без десет трябваше да тръгнем от театъра и да си плюем на петите. Обаче представленията не свършваха до дванайсет без десет. Ето как се случи, че в продължение на четири години изгледах всички театрални шедьоври на всички времена, но без последните десет минути.
И така, животът ми премина, без да знам как Едип е преодолял ужасяващото разкритие, какво е станало с шестте лица, търсещи автор[55], дали Осуалд Алвинг[56] е оздравял благодарение на пеницилина, дали Хамлет накрая е открил струва ли си да бъдеш. Не знам коя е госпожа Понца, дали Руджеро Руджери — Сократ, изпива чашата с отрова, дали Отело нашамаросва Яго, преди да тръгне за второто си сватбено пътешествие, дали мнимият болен оздравява, дали всички се съгласяват да пият с жадния за мъст Джането[57], какво се случва с Мила ди Кодро[58]. Мислех, че съм единственият смъртен, застигнат от подобно невежество, когато най-случайно, докато си бъбрехме и се ровехме в стари спомени с приятеля ми Паоло Фабри, открих, че той от години се измъчва от обратното. Като студент работел в не знам кой университетски театър, късал билетите на входа. Поради големия брой закъснели успявал да влезе в салона едва след второ действие. Заварвал крал Лир да броди по сцената, обезумял и сляп, с трупа на Корделия в ръце, и се чудел кой ли е докарал и двамата до това окаяно състояние. Чувал Мила да се провиква, че огънят е красив, и се мъчел да проумее защо им е хрумнало да пекат на жар една девойка с такива възвишени чувства. Така и никога не научил защо Хамлет се сърдел на чичо си, който изглеждал толкова свестен човек. Гледал какви ги върши Отело и не можел да се начуди защо такава женичка, вместо да бъде просната на възглавницата, бива захлупена с възглавницата.
Така де, споделихме един с друг. И осъзнахме, че ни очаква прекрасна старост. Седнали в градината на някоя селска къща или на пейка в парка, можем години наред да си разказваме — единият началото, а другият края — и да издаваме викове на почуда при всяко откритие на завръзка или катарзис.
— Наистина ли? И какво каза?
— Каза: „Мамо, жадувам за слънце!“.
— Е, тогава свършено е било с него.
— Да де, обаче какво му стана?
Нещо ще му пошушна на ухото.
— Боже, какво семейство, вече разбирам…
— Кажи ми сега за Едип…
— Няма много за казване. Майка му се обесва, а той си избожда очите.
— Горкият! Ама и той де, по всякакви начини се опитваха да му го намекнат.
— Да, наистина, и на мен този въпрос не ми дава мира. Защо не разбра?
— Постави се на негово място, когато ги връхлита чумата, той вече е цар и щастлив съпруг…
— Значи, когато се жени за майка си, не е…
— Ами не, точно там е работата.
— Фройдистка работа. Ако някой ти го разкаже, няма да му повярваш.
Дали тогава ще бъдем по-щастливи? Или ще загубим онзи свеж подтик да преживеем изкуството като живота, в който влизаме, когато заровете вече са хвърлени, и от който излизаме, без да знаем какво ще стане с другите?
1988
Часовникът, в чието описание съм се зачел („Патек Филип“, калибър 89), е джобен, с двойна каса от осемнайсеткаратово злато и с 33 вградени функции. В списанието не са посочили цената, предполагам, поради липса на място (а можеше да я изпишат в милиарди вместо в лири). Обзет от дълбока фрустрация, отидох да си купя един нов „Касио“ за 50 хиляди лири, като всички, които лудо желаят да имат ферари, и за да се успокоят, отиват да си купят поне радиобудилник. От друга страна, за да нося джобен часовник, би трябвало да се сдобия и с подходяща жилетка.
Обаче, мислех си, мога да си го държа и на масата. Да прекарвам часове наред, в които ще знам деня от месеца и от седмицата, месеца, годината, десетилетието и века, поредната година от високосен цикъл, минутите и секундите на официалното време, часа, минутите и секундите на друг часови пояс по избор, температурата, астрономическото време, лунните фази, часа на изгрев и часа на залез, уравнението на времето, позицията на Слънцето в зодиака, да не говорим колко бих се забавлявал, обхванат от тръпката на безкрая, надвесен над подвижната карта на звездното небе в неговата цялост, или пък да засичам и пак да пускам стрелките из квадрантите на различните хронометри и да спирам за почивка по сигнал на вградената аларма. Щях да забравя: специална стрелка ще ми показва колко още заряд ми остава. И още нещо щях да пропусна: ако искам, ще мога и да разбера колко е часът. Но защо ми е?
Ако притежавах това чудо, нямаше да ми трябва да знам, че часът е десет и десет. По-скоро бих следил часа на изгрева и на залеза (което бих могъл да сторя дори в камера обскура), бих се информирал за температурата, бих правил хороскопи, през деня бих съзерцавал, надвесен над синия квадрант, звездите, които ще мога да наблюдавам в небето през нощта, но пък в нощите бих проверявал колко дни ни делят от Великден. С такъв часовник не е нужно да се държи сметка за външното време, защото на него би трябвало да посветим живота си, а времето — такова, каквото той ни го представя — би се превърнало от неподвижен образ на вечността във вечност в действие, тоест времето би било само един вълшебен блян, създаден от това магическо огледало.
Разказвам това, защото напоследък се нароиха списания, цветни и лъскави, доста скъпи, посветени изцяло на часовниците за колекционери, и се чудя дали ги купуват само читатели, които ги разлистват като книга с приказки за феи, или са насочени към аудитория от купувачи, както понякога ми се струва. Това би означавало, че колкото повече механичният часовник (същинско чудо, плод на вековен опит) престава да бъде необходимост, защото е изместен от електронни часовници за по няколко хиляди лири, толкова по-неудържимо расте желанието да се излагат на показ, съзерцават, превръщат в ценна инвестиция тези чудодейни и съвършени машини на времето.
Очевидно е, че такива машини не са създадени, за да ни известяват колко е часът. Изобилието от функции и елегантното им разположение по многобройните и симетрични циферблати водят до това, че ако искаме да разберем дали часът е три и двайсет в петък, 24 май, трябва дълго да следим с очи движението на безброй стрелкички и последователно да си записваме резултатите в бележник. От друга страна, завистливите японски производители на електронни стоки, засрамени от отживялата си практичност, днес стигат дотам да обещават миниатюрни квадранти с данни за атмосферното налягане, надморската височина, морската дълбочина, с хронометър, обратно броене, термометър, наред, разбира се, с бази данни, всички часови пояси, осем различни аларми, валутен конвертор и часови сигнал.
Подобни часовници, както и цялата днешна информационна индустрия, рискуват да не информират за нищо, защото казват твърде много. Имат обаче и друга сходна черта с информационната индустрия: вече не говорят за нищо друго освен за самите себе си и за вътрешните си механизми на действие. Шедьовърът е постигнат при някои дамски часовници с незабележими стрелки, мраморен циферблат без часове и минути, оформен по начин, който да позволи да се предположи, че часът е някъде между обяд и полунощ, може би от онзи ден. И без това (се подразбира от дизайнерското решение) какво друго имат за вършене дамите, за които са предназначени, освен да се взират в една машинка, която разказва собствената им суета?
1988
Телефаксът е наистина велико изобретение. За онзи, който още не знае: слагате вътре едно писмо, набирате номера на получателя и той след няколко секунди го получава. И не само писмо, ами и рисунки, схеми, снимки, страници със сложни изчисления, които не може да се диктуват по телефона. Ако писмото отива в Австралия, цената на изпращането е равна на тази на междуконтинентално телефонно обаждане със същата продължителност. Ако отива от Милано в Сароно, пак е така — по междуградската тарифа. Едно телефонно обаждане от Милано в Париж във вечерните часове ще ви излезе около хиляда лири. В страна като нашата, където пощите по дефиниция не функционират нормално, телефаксът решава всички проблеми. Другото, което обикновените хора не знаят, е, че за приемлива сума можете да си купите телефакс и да го държите в спалнята или да си го носите с вас при пътуване. Да кажем, от милион и половина до два милиона. Много за един каприз, малко, ако вашата дейност ви задължава да си кореспондирате с доста хора в различни градове.
За съжаление обаче, има един неумолим закон в технологиите: когато най-революционните изобретения станат широко достъпни, тогава престават да бъдат достъпни. Технологиите са демократични по замисъл, защото осигуряват на всички еднаква услуга, но вършат работа само на богатите. Започнат ли да ги използват бедните, се прецакват. Когато на един влак му трябваха два часа, за да стигне от А до Б, ето че се появи автомобилът, който стига за един час. Затова струваше скъпо. Но щом стана достъпен за масите, пътищата се задръстиха и влакът отново се оказа по-бърз. Помислете колко абсурден е призивът да се използва общественият транспорт в ерата на автомобилите, обаче с обществения транспорт, приемайки позицията на непривилегировани, пристигате преди привилегированите.
На автомобила му бяха необходими няколко десетилетия, докато стигне точката на колапс. По-демократичният телефакс (струва по-евтино от автомобила наистина) стигна до тази точка за по-малко от година. Вече е по-бързо да се изпраща по пощата. Факсът дава тласък в развитието на комуникациите, така е. Преди, ако живеехте в Молфета и имахте син в Сидни, му пишехте веднъж месечно и му се обаждахте веднъж седмично. Сега можете да му изпратите мигновено по факса първата снимка на новородената му братовчедка. Как да устоите на изкушението? А и светът е обитаван от хора, все по-многобройни, искащи да ви кажат нещо, което не ви интересува: как да осъществите по-добра инвестиция, как да се снабдите с даден предмет, как да ги ощастливите, като им изпратите чек, как да се реализирате напълно чрез участието си в конференция, която ще ви направи по-добър професионалист. Всички те, веднага щом научат, че притежавате телефакс, а за съжаление, в телефонните указатели го отбелязват, ще започнат да се надпреварват да ви изпращат на достъпна цена нежелани съобщения.
В резултат на това сутрин се доближавате до факса си и установявате, че е затънал в съобщения, които са се трупали през нощта. Разбира се, изхвърляте ги, без да ги прочетете, обаче ако междувременно ваш близък е искал да ви каже, че сте наследили десет милиарда от чичо си в Америка, но следва да се явите до осем часа при нотариус, линията е била заета и вие не сте получили известието. Ако този човек желае да се свърже с вас, трябва да го направи по пощата. Факсът се превръща в канал за непотребни съобщения, така както автомобилът е станал средство за бавно пътуване за хора, които имат време за губене и искат да прекарат дълги часове в трафика, докато слушат Моцарт или Сабрина Салерно.
И накрая, факсът въвежда нов елемент в динамиката на тормоза. Доскоро натрапникът, решил да ви тормози, плащаше за това (телефонното обаждане, пощенската марка, таксито, с което идва да ви звъни на звънеца). А сега и вие вземате участие в разноските, защото хартията за факса я плащате вие.
Как да реагираме? Мислил съм си да предложа да се отпечатат бланки с надпис „Непоисканите факсове автоматично се изхвърлят“, но едва ли би било достатъчно. Ако мога да ви дам съвет, дръжте факса изключен. В случай че някой желае да ви изпрати нещо, нека ви се обади по телефона и ви накара да го включите. Това обаче би претоварило телефонните линии. По-добре би било, който иска да ви изпрати факс, да ви пише. Тогава вие му отвръщате: „Пусни си съобщението в понеделник в пет часа, пет минути и двайсет и седем секунди по Гринуич, когато ще включа апарата само за четири минути и трийсет и шест секунди“.
1989
Преди няколко месеца, докато се разхождах из Ню Йорк, отдалеч забелязах човек, когото много добре познавам, да се приближава към мен. Проблемът е, че не помнех откъде ми е познат и как се казва. Такова усещане ви спохожда най-често в чужд град, когато срещнете някого, когото познавате от родната си страна, или обратното. Лице, което не е в обичайната си среда, създава объркване. И все пак това лице ми беше толкова познато, че определено трябваше да се спра, да поздравя, да поведа разговор, и може би той щеше веднага да ми каже: „Скъпи Умберто, как си?“, и дори: „Успя ли да направиш онова, за което говореше?“, и аз щях да се чудя къде да се дяна. Да се престоря, че не го виждам? Твърде късно, той още гледаше към срещуположната страна на улицата, но тъкмо обръщаше поглед в моята посока. По-добре да поема инициативата, да го поздравя, а после да се опитам да възстановя спомена по гласа и първите реплики.
Бяхме се приближили съвсем един към друг, готов бях да разцъфна в широка, лъчезарна усмивка, когато внезапно го разпознах: беше Антъни Куин. Разбира се, никога в живота си не го бях срещал, нито пък той мен. В една хилядна от секундата успях да задържа топката и минах покрай него с поглед, зареян в нищото.
След като по-късно поразмислих над случилото се, реших, че е напълно нормално. Веднъж в един ресторант бях зърнал Чарлтън Хестън и бях понечил да го поздравя. Тези лица са се заселили в паметта ни, прекарали сме цели часове пред телевизора с тях, станали са ни близки като лицата на нашите роднини, че и повече. Може и да сте специалист по масови комуникации, да изучавате начините за пресъздаване на реалността или смесването на реално и въображаемо, да изследвате онези, които завинаги са се превърнали в жертви на това смесване, но няма как да сте имунизирани срещу този синдром. Има обаче и по-лошо.
Разказвано ми е от хора, които за относително дълъг период са били в обсега на вниманието на медиите и доста често са се появявали по телевизията. Нямам предвид Пипо Баудо или Маурицио Костанцо[61], а личности, участвали с професионално мнение в разни дебати достатъчно често, за да станат разпознаваеми. Всички те се оплакват от едно и също неприятно преживяване. Обикновено, като видим някого, когото не познаваме лично, не се взираме дълго в лицето му, не го сочим с пръст на събеседниците си, не говорим за него на висок глас, когато може да ни чуе. Би било признак на лошо възпитание, а отвъд определена граница — и проява на агресия. Същите хора, които не биха сочили с пръст някой посетител в бара, за да коментират с приятелите си модната му вратовръзка, се държат съвсем различно с известните личности.
Моите потърпевши разказват, че пред будката за вестници, в магазинчето за цигари, когато се качват във влака или влизат в тоалетната на ресторант, се разминават с хора, които споделят помежду си на висок глас: „Видя ли, това е еди-кой си“. „Ама сигурен ли си?“ „Е как да не съм, точно той е.“ И спокойно си продължават разговора, докато еди-кой си ги слуша, без да им пука, че ги чува — все едно го няма.
Обърква ги обстоятелството, че персонажът от медийния свят изведнъж е влязъл в истинския живот, но в същото време се държат с реалния човек, сякаш продължава да е част от въображаемия свят, сякаш е на екрана или на снимката в списанието и те не говорят в негово присъствие.
Все едно аз да бях хванал Антъни Куин за ревера, да го бях завлякъл до някоя телефонна кабина и да бях звъннал на приятел, за да му кажа: „Гледай ти каква случайност, срещнах Антъни Куин, знаеш ли, че изглежда съвсем истински?“. (и после да го бях избутал встрани, за да си продължа по пътя.)
Медиите първо ни накараха да повярваме, че въображаемото е реално, а сега искат да ни убедят, че реалното е въображаемо, и колкото повече реалност ни показват телевизионните екрани, толкова по-кинематографичен става ежедневният живот. Докато, както претендираха някои философи, помислим, че сме сами на света и всичко останало е филм, който Господ или зъл гений прожектира пред очите ни.
1989
Когато бях малък, на децата се купуваха два вида сладолед от едни бели колички със сребристи покривчета: или фунийка за нищо и никакви пари, или вафла за почти никакви.[63] Фунийката за нищо и никакви пари беше много мъничка, точно прилягаше на детската ръчичка и я приготвяха, като гребваха със специалната лопатка сладолед от контейнера и го натъпкваха във фунийката. Баба съветваше да не се изяжда цялата, а да се изхвърли острото връхче на дъното, защото го е пипал сладоледаджията (а пък тъкмо тази част беше най-вкусна и хрупкава, лапвахме я тайно и се правехме, че я изхвърляме).
Вафлата за почти никакви пари я сглобяваха със специална машинка, и тя сребриста, която притискаше две кръгли тестени кори към цилиндричен пълнеж от сладолед. Прокарвахме език в пролуката, докато стигне до сладоледеното ядро в средата, и след това изяждахме всичко, защото двата кръга се навлажняваха от нектара и омекваха. Баба не даваше никакви съвети: на теория вафлите ги докосваше само машинката, на практика сладоледаджията ги вземаше в ръка, за да ни ги подаде, но беше невъзможно да се определи докоснатата част.
Аз обаче бях привлечен от гледката на някои мои връстници, чиито родители им купуваха не сладолед за почти никакви пари, а две фунийки за нищо и никакви пари. Тези привилегировани деца стъпваха гордо с един сладолед в дясната ръка и един в лявата, въртяха пъргаво глави и си близваха ту от единия, ту от другия. Така им завиждах за този разточителен ритуал, че много пъти съм пожелавал да го пробвам и аз. Напразно. Нашите бяха непреклонни: един сладолед за почти никакви пари — да, но два за нищо и никакви — не.
Както всеки ще се увери, нито математиката, нито икономиката, нито диетологията можеше да оправдае този отказ. Нито пък хигиената, при положение че накрая щях да изхвърля връхчетата на двете фунийки. Един жалък извинителен довод, напълно скалъпен, гласеше, че детето, заето да мести поглед от един сладолед на друг, би се спъвало по-лесно в камъчета, стъпала или пукнатини в настилката. Смътно долавях, че има и друга, безмилостно педагогическа причина, която обаче не успявах да си обясня.
Като член и жертва на днешното консуматорско и прахосническо общество (каквото през трийсетте години не съществуваше), разбирам, че скъпите ми, вече покойни родители са били прави. Два сладоледа за нищо и никакви пари вместо един за почти никакви нямаше да представляват прахосничество от финансова гледна точка, но символично щяха да бъдат. Точно затова ги исках: защото два сладоледа значеше да се прекали. И точно затова отказваха да ми ги купят: защото изглеждаха непристойно, бяха обида по отношение на бедността, парадиране с фалшиво превъзходство, самохвална заможност. Само глезените деца ядяха по два сладоледа, онези, дето с право си получаваха заслуженото в приказките, като Пинокио, който не ценял корите и огризките. И родителите, които поощряваха тази слабост на малките парвенюта, възпитаваха отрочетата си в разиграване на нелеп театър „искам, но не мога“, тоест подготвяха ги да се появят в наши дни на опашката за чек ин за туристическа класа с „Гучи“ менте, закупено от амбулантен търговец на плажа в Римини.
Такава апология може да се стори лишена от морал в един консуматорски свят, който предполага да бъдат глезени и възрастните и винаги им обещава нещо в повече — от часовничето, включено в цената, до висулката подарък за купувачите на някое списание. Както и родителите на онези лакомници със сладолед в двете ръце, на които завиждах, консуматорското общество се прави, че дава повече, но всъщност дава за почти никакви пари нещо, което струва точно толкова. Може да изхвърлите стария транзистор, за да си купите нов апарат с функция ауторивърс, но поради необясними недостатъци в системата придобивката ви ще изтрае само една година. Новата ви кола може да е с кожени седалки, а страничните огледала да се регулират отвътре и таблото да е от дърво, но ще издържи много по-малко от славния „Фиат 500“, който и да се повредеше, тръгваше отново с един ритник.
Ала моралът по онова време изискваше да сме всички спартанци, а днешният ни иска до един сибарити[64].
1989
Битката срещу стереотипите, завзели разговорния италиански, е в разгара си. Един от тях, както е известно, е „точно“. Знаем си, че всички отговарят с „точно“, когато искат да изразят съгласие или потвърждение. Употребата на думата бе поощрена от първите телевизионни куизове, в които, за да отбележат верен отговор, превеждаха направо от американското that’s right или that’s correct. Така че изобщо не е неточно да се каже „точно“, обаче тези, които го произнасят, дават да се разбере, че са научили италианския от телевизията. Да използваш „точно“, е все едно да сложиш на видно място в хола енциклопедия, за която се знае, че я връчват като награда само на купувачите на една марка прах за пране.
В помощ на желаещите да се освободят от това „точно“ ще приложа по-долу списък на въпроси или твърдения, на които днес обикновено се отговаря с „точно“, и ще добавя в скоби алтернативен израз за съгласие или потвърждение, който би могъл да се използва.
Наполеон е починал на 5 май 1821 г. (Браво!) Извинете, това ли е площад „Гарибалди“? (Да.) Ало, с Марио Роси ли говоря? (Кой се обажда, моля?) Ало, Марио Бианки се обажда, с Марио Роси ли говоря? (Аз съм, кажете.) Значи, ви дължа още десет хиляди лири? (Да, десет хиляди.) Какво казахте, докторе, СПИН ли? (Ами да, съжалявам.) Обаждате се на „Кой го е виждал?“[65], за да сигнализирате, че сте срещнали лице, обявено за изчезнало, така ли? (Как познахте?) Полиция: вие ли сте господин Роси? (Карла, куфарчето!) Значи, не носиш гащички? (Най-после забеляза!) Искате десет милиарда откуп, така ли? (А иначе как да си плащам телефона в колата?) Ако добре схващам, си подписал непокрит чек за десет милиарда и си дал моето име като гарант? (Възхищавам се на твоята проницателност.) Затвориха ли вече изхода за качване на борда? (Виждате ли тази точица в небето?) Смятате, че съм мръсник? (Уцелихте в десетката.)
Значи, ще кажете, съветвате ни никога да не използваме „точно“.
Точно.
1990
Възможно е, скъпи писатели или писателки, изобщо да не ви интересува идното поколение, но не ми се вярва. Всеки, бил той и шестнайсетгодишен, който стихоплетства за шумоленето на гората или пък си води дневник чак до смъртта, за да отбелязва даже неща като „днес бях на зъболекар“, се надява тези след него да го оценят по достойнство. А и да е желал забрава, в наши дни книгоиздаването изобилства от забравени и преоткрити непознати автори, дори да не са написали и един ред.
Потомъкът, както е известно, е ненаситен и благоразположен. Само и само да се добере до публикация, всякакви чужди писания му вършат работа. Така че, драги писатели, внимавайте по какъв начин потомците ще използват написаното от вас. Най-добре е, разбира се, да оставите само текстовете, които приживе сте били решили да издадете, и да унищожите най-старателно всякакви други свидетелства, дори и третите коректури. Но както знаем, бележките помагат в работата, а смъртта може да дойде ненадейно.
В такъв случай първият риск е да бъдат публикувани неиздавани текстове, от които да проличи, че сте били пълни идиоти, а всеки, който прочете в бележника си записаното предишния ден, ще види, че рискът е огромен (и поради факта, че за бележките е типично да са извън всякакъв контекст).
При липса на бележки вторият риск е непосредствено post mortem да нарасне броят на конференциите във ваша чест. На всеки писател би се харесало името му да бъде припомнено с есета, дипломни работи, нови издания, допълнени с критични бележки, но за това се изисква време и хич не е лесно. Набързо свиканата конференция дава два резултата: подтиква тълпи от приятели, почитатели, търсещи слава младежи да нахвърлят надве-натри своя пореден прочит, а в подобни случаи, то е ясно, се предъвкват вече казани неща и по този начин се затвърждава клишето. И така, малко по малко, читателите разлюбват писатели, отличаващи се с такава натрапчива предвидимост.
Третият риск е да бъде публикувана лична кореспонденция. Рядкост е писателите да пишат писма, различаващи се от писмата на простосмъртните, освен ако не го правят наужким като Фосколо[66]. Може да напишат „изпрати ми разхлабителното“ или пък „обичам те лудо и ти благодаря, че те има“ — което си е в реда на нещата, нормално е и би било жалко начинание от страна на потомците да издирват подобни свидетелства, за да стигнат до извода, че писателят (или писателката) е бил човешко същество. Да не би да са го мислели за фламинго?
Как да се избегнат инциденти от този род? Бих посъветвал бележките, писани на ръка, да се прибират на непредвидимо място, а в чекмеджетата да се остави нещо като карта на съкровище, която да потвърждава съществуването на такъв фонд, но да съдържа неразгадаеми указания. Би се постигнал двоен резултат — хем ще се скрият ръкописните страници, хем ще се изпишат много дипломни работи върху непроницаемата енигматичност на подобни карти.
По отношение на конференциите би било от полза да се оставят ясни инструкции в завещанието, според които се изисква в името на Човечеството за всяка конференция, организирана в рамките на срок от десет години след смъртта ви, инициаторите да превеждат двайсет милиарда на УНИЦЕФ. Ще бъде трудно да се намерят средствата, а да се престъпи волята ви, би представлявало голяма наглост.
По-сложен е въпросът с любовните писма. За тези, които предстои да напишете, съветвам да ползвате компютър, което обърква графолозите, както и нежни псевдоними („твое Котенце, Пумпалче, Порче“), и да ги сменяте за всеки партньор, така че да не бъде лесно писмата да се припишат на вас. Добре е също да се правят вметки, които, макар и страстни, да поставят получателите в неудобно положение (като „обичам и твоите чести оригвания“), за да ги възпрат да ги публикуват.
Вече написаните писма, особено тези от юношеските години, са непоправими. В подобни случаи най-добре е да издирите получателите и да им изпратите послание, в което си припомняте с ведро спокойствие незабравимите и бездруго дни и обещавате, че споменът за онези дни ще остане неувяхващ, дотолкова, че дори и след смъртта на пишещия той ще посещава получателите, за да поддържа жива паметта им. Невинаги действа, но призракът си е призрак, получателите едва ли ще спят спокойно.
Може също да се води фалшив дневник, в който от време на време да се прокрадва мисълта, че приятелите и приятелките ви са склонни към лъжа и фалшифициране: „Каква сладка лъжкиня е тази Аделаиде“, или пък „Гуалтиеро ми показа днес фалшиво писмо от Песоа, наистина забележително“.
1990
Нямам нищо против футбола. Не ходя по стадионите по същата причина, поради която не бих отишъл да спя нощем в подлезите на миланската централна гара (или да се разхождам в Сентръл Парк в Ню Йорк след шест следобед), ала ако ми се удаде случай, с удоволствие гледам някой хубав мач по телевизията, защото признавам и ценя всички достойнства на тази благородна игра. Не мразя футбола. Мразя вманиачените по футбола.
Но не ме разбирайте погрешно. Храня към запалянковците същите чувства, каквито Ломбардската лига изпитва към всички, които не са жители на Европейската общност: „Не съм расист, стига да си седят у дома“. Като казвам „у дома“, това значи местата, където обичат да се събират през седмицата (бар, семейство, клуб), и стадионите, каквото ще да става там, още по-добре, ако пристигнат онези от Ливърпул, та после да ми доставят удоволствието да чета за тях по вестниците, защото, щом ще има circenses[67], нека да се лее кръв.
Не харесвам запалянкото заради една странна негова черта: той не проумява защо ти не си. И продължава да говори с теб, все едно че си. Ще дам пример, за да стане по-ясно какво имам предвид. Аз свиря на флейта (все по-зле, според едно публично изказване на Лучано Берио, а да бъдеш наблюдаван така внимателно от Великите Маестри, действа удовлетворяващо). Да допуснем, че пътувам във влак и попитам господина срещу мен, колкото да подхвана разговор:
— Слушахте ли последния диск на Франс Брюген?
— Моля, какво?
— Имам предвид Pavane Lachryme[68]. Според мен забавя прекалено в началото.
— Извинете, не разбирам.
— Ван Ейк, казвам, нали се сещате… (натъртвайки) с блокфлейтата.
— Вижте, аз… С лък ли се свири?
— А, разбирам, вие не…
— Аз — не.
— Интересно. Знаете ли обаче, че за една „Коолсма“, ръчна изработка, се чака три години? Тогава по-добре „Мьок“ от абанос. Най-добрата е от всички, които са в продажба. И Гадзелони ми го каза. Да ви питам, вие стигате ли до петата вариация на Derde Doen Daphne d’Over[69]?
— Аз всъщност отивам до Парма…
— А, разбирам, свирите в F, не в C. По-благодарен вариант е, така е. Знаете ли, че открих една соната на Лойе, която…
— Лей кой?
— Да ви видя обаче на „Фантазиите“ на Телеман. Ще се справите ли? Да не вземете да използвате напречна флейта с немска система?
— Вижте, аз германците… БМВ може и да е голяма кола, ама с цялото ми уважение…
— Разбирам. Свирите на барокова флейта. Правилно. Например онези от „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“…
Ето, не знам дали стана ясно. Бихте оправдали горкия ми спътник, ако се хвърли към алармения звънец. Само че същото се случва със запалянковците. Особено трудно е с таксиметровите шофьори:
— Видяхте ли го Виали?
— Не, може би е минал преди мен.
— Ама мача довечера ще го гледате?
— Не, трябва да работя над последната книга от „Метафизика“, нали знаете, на Стагирит[70].
— Добре, гледайте и после ще ми кажете. За мен Ван Бастен може и да е Марадона на деветдесетте, как мислите? Обаче Хаджи не бих го изпускал от поглед.
И така нататък, все едно говори на стената. Не че не го интересува, че мен не ме интересува. Не може и да си представи, че може някого да не го интересува. Не би го проумял дори ако имах три очи и две антени на зелените люспи на тила. Няма си понятие от различието, разнообразието и несъпоставимостта на Възможните Светове.
Дадох пример с таксиметров шофьор, но същото се случва и когато събеседникът ви е представител на хегемонните класи. Като язвата е, застига и богати, и бедни. Странно обаче, че същества, така непоклатимо убедени, че всички хора са еднакви, после са готови да счупят главата на някой запалянко, дошъл от съседния окръг. Този вселенски шовинизъм изтръгва от мен див рев на възхищение. Все едно онези от разните лиги да кажат: „Оставете ги африканците да ни дойдат. Та после да ги набием“.
1990
Обикновено още от малък съм бивал обект на две (само две) разновидности на шега: „Ти си (вие сте) този, който винаги отговаря“[71] и „Ти се носиш (вие се носите) към долините“. През цялото си детство мислех, че по някаква любопитна случайност всички хора, които срещах, са глупави. Когато стигнах до тази напреднала вече възраст, се убедих, че има две правила, от които никое човешко същество не може да се измъкне: първата мисъл, която ни хрумне, е най-очевидната, а като ни хрумне очевидна мисъл, не ни идва наум, че и на други може да е хрумнала преди това.
Притежавам колекция от заглавия на рецензии на всички индоевропейски езици, които варират между „Ехото на Еко“ и „Книга, от която се носи ехо“. Само че в този случай ме съмнява това да е била първата мисъл, хрумнала на редактора; допускам, че са се събрали в редакцията, обсъдили са двайсетина възможни заглавия и накрая лицето на главния редактор се е озарило и той е казал: „Момчета, хрумна ми страхотна идея!“. Сътрудниците му: „Шефе, велик си, как така ти идват?“ „Талант“, отговорил им е.
Не искам с това да кажа, че хората са банални. Да приемеш очебийното като оригинално и продиктувано от проблясък свише, показва известна свежест на духа, ентусиазъм по отношение на живота и неговата непредвидимост, любов към идеите — били те и незначителни. Винаги ще помня първата си среща с една голяма личност, каквато беше Ървинг Гофман: възхищавах му се и го обичах заради гениалността и дълбочината, с която успяваше да долови и опише най-тънките нюанси на социално поведение, заради способността му да разкрива незабележими признаци, убягнали на всички преди него. Седнахме в едно кафене на открито и след малко, загледан в улицата, той се обърна към мен: „Да ти кажа, мисля, че в градовете вече се движат прекалено много коли“. Сигурно не си го беше помислял по-рано, погълнат от доста по-важни неща; получил беше внезапен проблясък и бе дарен с умствената свежест да го оповести. А аз, незначителният сноб, отровен от „Несвоевременни размишления“ на Ницше, бих се въздържал да го произнеса, дори и да го мислех.
Друг един шок от очевидното се стоварва върху мнозина в моето положение, а именно хора, притежаващи голяма библиотека — такава, която не може да не забележиш, когато влезеш, тъй като у нас и няма друго. Влиза гостът и казва: „Колко много книги! Всичките ли сте прочели?“. В началото смятах, че въпросът е присъщ само на индивиди без отношение към книгите, чиито очи са навикнали на рафтчета с по няколко кримки и енциклопедии от детски поредици. Ала опитът ме научи, че същите думи биват произнасяни и от хора, от които не бих ги очаквал. Е, уточнявам, че все пак според тях лавиците са място за поставяне на прочетените книги и че те не възприемат библиотеката като работен инструмент, но не е достатъчно извинение. Считам, че при вида на много книги всеки го обзема безпокойство от познанието и фатално кривва към въпроса, изразяващ тревогата и угризенията му.
Проблемът е, че на шегата „Вие сте този, който винаги отговаря“ е достатъчно да реагирам с подсмихване; най-много, ако искам да проявя любезност, да кажа: „Добро попадение!“. Ала от въпроса за книгите челюстта се втвърдява и струйки студена пот плъзват надолу по гръбнака. Някога си имах презрителен отговор: „Нито една не съм прочел, иначе защо да ги държа тук?“. Но той е опасен, понеже предизвиква очаквана реакция: „А къде слагате прочетените?“. По-добър е стандартният отговор на Роберто Лейди[72]: „Много повече, господине, много повече“, който вледенява противника и го довежда до състояние на вцепенено обожание. Само че го намирам за безжалостен и обезпокоителен. Сега се придържам към твърдението: „Не, тези трябва да ги прочета до края на месеца, останалите ги държа в университета“ — отговор, който, от една страна, говори за висша ергономическа стратегия, а от друга, подканя посетителя по-бързо да си тръгне.
1990
Лесно е да бъдат иронизирани притежателите на мобилни телефони. Трябва да се види към коя от следните пет категории спадат. На първо място са хората с увреждане, понякога скрито, принудени да са в постоянен контакт с лекар или с „Бърза помощ“. Хвала на технологиите, предоставили им достъп до такъв полезен инструмент! На второ идват онези, които поради тежки професионални задължения са длъжни да са винаги на разположение (капитани в пожарната, участъкови лекари, трансплантатори на органи в очакване на пресен труп, или Буш, защото, ако него го няма, светът ще остане в ръцете на Куейл). За тях мобилният телефон е сурова необходимост, която никак не ги радва. Третите са прелюбодейците. Едва сега, за пръв път в историята, те имат възможност да получават съобщения от тайния си партньор, без опасност да ги хванат членове на семейството, секретарки или недоброжелателни колеги. Достатъчно е само той и тя да знаят номера (или той и той, тя и тя: не се сещам за други възможни комбинации).
И трите изброени категории заслужават уважението ни: заради първите две сме готови да бъдем обезпокоени в ресторанта или по време на погребална церемония, а прелюбодейците обикновено са много дискретни.
Следват две категории, които обаче са рискови (рискът е и техен, освен че е наш). Първите са хора, неспособни да отидат където и да е, без да имат възможност да си бъбрят за незначителни неща с приятели и близки, с които току-що са се разделили. Трудно е да им се обясни защо не би трябвало да го правят: ако не са в състояние да преодолеят импулса за комуникация и да се насладят на миговете на самота, да отделят внимание на това, с което се занимават в момента, да вкусят от отсъствието, след като са вкусили от присъствието, ако не успяват да престанат да афишират собствената си празнота и дори да я размахват като емблема или хоругва, ами тогава проблемът е от компетентността на психолог. Пречат ни, да, но трябва да осъзнаем страшната им вътрешна пустош, да се благодарим, че не сме на тяхно място, и да простим (и не се поддавайте на демонично задоволство, че вие не сте такива, защото това би било горделивост и липса на милосърдие). Припознайте ги като вашите многострадални ближни и подложете и другото ухо.
Към последната категория (в която влизат също — на едно по-ниско ниво на обществената стълбица — купувачите на фалшиви мобилни телефони) спадат хора, които искат да покажат на останалите колко са търсени, най-вече за консултации във връзка със сложни сделки: тези разговори сме принудени да слушаме на летищата, в ресторантите или влаковете — те винаги се отнасят до валутни трансакции, непристигнали метални профили, напомняне за плащане на партида вратовръзки и други неща, които в представите на говорещия са много в стил „Рокфелер“.
Е, класовото разделение е жесток механизъм, според който новобогаташът — дори когато печели огромни суми — поради атавистичната си пролетарска стигма не знае как се използват приборите за риба, слага маймунка на задното стъкло на ферарито, свети Христофор пък поставя на таблото на джета си, или произнася „манàджмент“; и ето че херцогиня Дьо Германт не го е поканила (а той се напряга да разбере защо е така, след като яхтата му е толкова дълга, че на практика е като мост от единия до другия бряг).
Тези хора не знаят, че Рокфелер няма нужда от мобилен телефон, защото разполага с цяла свита от ефикасни секретарки, а ако чак толкова се налага, понеже дядо му умира, най-много да дойде шофьорът да му пошушне нещо в ухото. Човекът с власт е онзи, който не е длъжен да отговаря на всяко обаждане, напротив — наредил е да казват, че го няма. Дори на ниско управленско ниво двата символа на успеха са ключът от частния кабинет и секретарка, която да отсича „Господинът не е в офиса“.
Така че, който парадира с мобилния телефон като символ на власт, всъщност обявява на всички отчаяното си положение на подчинен, задължен да застава мирно даже когато е потърсен по време на сношение, всеки път, щом се обади изпълнителният директор; обречен да гони кредитори ден и нощ, за да оцелее; преследван от банката дори в деня на първото причастие на дъщеря си заради онзи непокрит чек. Фактът, че упорито и показно използва мобилния телефон, е доказателство, че тези неща не ги знае, и потвърждение на непреодолимата му социална маргинализация.
1991
В самолет може да се пътува с язва, краста, коляно на перачката, лакът на тенисиста, херпес зостер, СПИН, туберкулоза в остра фаза и проказа. Но не и с хрема. Който е опитвал, знае, че когато самолетът започне рязко да се снишава от десет хиляди метра, това предизвиква болки в ушите, главата ви сякаш избухва, а вие удряте с юмруци по стъклото с викове, че искате да се махнете, ако ще да е и без парашут. И макар да го знаех, снабден със спрей за нос с опустошително действие, реших да тръгна за Ню Йорк със запушен нос. Мина зле. Като пристигнахме, имах чувството, че се намирам в Марианската падина — виждах хората да си отварят устите, но не чувах никакъв звук. По-късно лекарят ми обясни с жестове, че тъпанчетата ми са възпалени, изписа ми един куп антибиотици и строго ми забрани да летя в следващите двайсет дни. Тъй като трябваше да посетя три различни места на Източния бряг, предприех пътуване с влак.
Американските железници са нагледен пример за това, което светът би представлявал след атомна война. Не че влаковете не тръгват, ала често не пристигат, чупят се по пътя, закъсняват с по шест часа, докато ги чакаш на огромни гари, леденостудени и празни, без барчета, населени със съмнителни типове и снабдени с подлези, напомнящи нюйоркското метро от „Възходът на планетата на маймуните“. Линията между Ню Йорк и Вашингтон, по която пътуват журналисти и сенатори, поне в първа класа осигурява комфорт като за бизнес класа и топла храна на ниво студентски стол. Но по другите линии се движат мръсни вагони с изтърбушени седалки от изкуствена кожа, а бюфетът предлага храни, дето ще ви накарат да съжалявате (ще решите, че прекалявам) за рециклираните стърготини в нашите експресни влакове.
Гледали сме цветни филми, в които в луксозни спални вагони се извършват свирепи убийства, на бели и извънредно красиви жени бива поднесено шампанско от черни сервитьори, току-що излезли от „Отнесени от вихъра“. Лъжа.
В действителност в американските влакове пътуват черни пътници, току-що излезли от „Нощта на живите мъртви“, а белите кондуктори се движат с отвращение по коридорите и се спъват в кутийки от кока-кола, изоставени багажи, страници от вестник, опръскани с пастет от риба тон, изхвърлен под налягане от сандвичите при махане на найлоновата обвивка, нагорещена след затопляне в микровълновите печки, опропастителни за генетичния ни фонд.
Влакът в Америка не е избор. Той е наказание за невнимателен прочит на написаното от Вебер за протестантската етика и духа на капитализма, довел някои до неправилното решение да си останат бедни. Но последният зов на либералите е да бъдем politically correct (PC: езикът не трябва да издава различията). Така че контрольорите са извънредно любезни дори с последния брадясал бездомник (разбира се, би следвало да кажа „недобре обръснат мъж“). На Пенсилвания Стейшън обикалят разни „незаминаващи“, които хвърлят разсеяни погледи към чуждите багажи. Ала упреците по отношение на бруталността на полицията в Лос Анджелис са още пресни и Ню Йорк е град РС. Полицаят с вид на ирландец се приближава до предполагаемия скитник, усмихва се и го пита как така се е озовал по тези места. Онзи се позовава на правата на човека, служителят на реда отбелязва с ангелско изражение, че навън е прекрасен ден, и си тръгва с леко поклащане (а не размахване) на дългата си палка.
Освен това много от бедните не успяват да се преборят с най-характерния символ на маргиналността — пушенето. Ако решите да се качите в единствения вагон за пушачи, изведнъж ще попаднете в „Опера за три гроша“. Само аз бях с вратовръзка. Всички останали бяха застинали в ступор freaks[73], заспали tramps[74], хърхорещи със зейнали усти, изпаднали в кома zombies. Вагонът за пушачи беше последният от композицията, така че, когато пристигне, сбирщината от отритнати да се наложи да измине стотина метра с походката на Джери Люис.
След като се спасих от ада на железниците и се преоблякох с незаразени дрехи, се озовах на вечеря в дискретната малка зала на един Faculty Club с добре облечени професори с изискан акцент. В края на вечерта попитах къде мога да отида да пуша. Миг на тишина и неловки усмивки, после някой затвори вратите, една дама извади от чантичката си пакет цигари, други посегнаха към моите. Съзаклятнически погледи, приглушени смехове като в тъмнината на стриптийз клуб. Десет минути пленителна, трепетна трансгресия. Бях Луцифер, дошъл от света на мрака, и ги осветявах с факела на греха.
1991
Има много търсени професии, от които се печели добре, обаче изискват солидна подготовка.
Например професията на този, който монтира из градовете табели с упътвания за магистралите. Че целта им е да разредят трафика не само в центъра, но и по магистралите, разбираме още първия път, когато спазим указанията и се окажем, изнемощели, на най-опасната улица без изход в краен индустриален квартал. Впрочем не е лесно да се монтират на правилното място. На някой глупак би му хрумнало да ги забие в пресечната точка на улици, водещи в неясни посоки, където автомобилистът има добри шансове да се изгуби и сам. Но указателните табели трябва да се поставят само на места, където изборът е очевиден и шофьорът инстинктивно би поел в правилната посока — там се поставят, за да го отпратят другаде. Ала за да върши добре подобна работа, човек следва да разбира от урбанистика, психология, теория на игрите.
Друга много желана професия е тази на съставителя на инструкции за електродомакински уреди и електронна апаратура. Целта им е преди всичко да предотвратят инсталирането на техниката. Моделът е различен от този на дебелите книги с инструкции за компютри — те постигат целта си, но излизат скъпо на производителите. Правилният модел са листчетата в опаковките на фармацевтичните продукти, които имат предимството да носят имена привидно научни, но все пак внасящи яснота относно предназначението на церовете, в случай че клиентът се притеснява при закупуването им („Простатан“, „Менопаузин“, „Пиатолакс“). Приложените указания, напротив, успяват с малко думи да направят напълно неразбираеми предупрежденията, от които зависи животът ни: „Няма противопоказания, с изключение на внезапна и смъртоносна непоносимост към продукта“.
При електродомакинските уреди и други подобни инструкциите трябва да се разпростират в обяснения на толкова очевидни неща, че да се изкушите да ги прескочите и да пропуснете единствената наистина важна информация:
За да инсталирате успешно PZ40, е необходимо да го разопаковате, като го извадите от картонената кутия. PZ40 може да се извади от кутията само след предварително отваряне на същата. Отварянето се извършва чрез повдигане в противоположни посоки на двете части на капака (вж. схемата вътре). Препоръчва се при отварянето кутията да бъде държана във вертикално положение с капака нагоре, тъй като в противен случай PZ40 може да изпадне на пода по време на операцията. Горната част е тази, на която е написано ГОРЕ. Ако капакът не се отвори при първия опит, ви съветваме да пробвате отново. След отварянето, преди да махнете алуминиевото покритие, съветваме да издърпате червеното езиче, в противен случай кутията ще избухне. ВНИМАНИЕ: След като извадите PZ40, може да изхвърлите кутията.
Не е за пренебрегване и професията на изготвящия онези въпросници, които се появяват, обикновено през лятото, в седмичните издания за политика и култура. „Кое бихте избрали: чаша английска сол или чаша отлежал коняк? Искате да прекарате почивката си с осемдесетгодишна жена, болна от краста, или с Изабел Аджани? Кое предпочитате: да бъдете полазени от свирепи червени мравки, или да прекарате една нощ с Орнела Мути? Ако на всички въпроси сте отметнали 1, сте своенравен по характер, изобретателен и оригинален човек, но малко студен в сексуално отношение. Ако сте отбелязали 2, сте голям палавник.“
В здравната притурка на един всекидневник намерих въпросник за излагането на слънце, в който за всеки въпрос можеше да бъде посочен отговор А, В или С. Интересни са отговорите А: „Когато се излагате на слънце, как почервенява кожата ви? А. Силно. Колко пъти сте изгаряли? А. Всеки път, когато съм се излагал на слънце. Какъв цвят има кожата ви четиресет и осем часа след изгарянето? А. Още е червена. Извод: Ако многократно сте маркирали А, кожата ви е много чувствителна и лесно бихте получили слънчево изгаряне“. Представям си такъв въпросник: „Падали ли сте от прозорец? Ако да, имали ли сте многобройни счупвания? Оказвали ли сте се впоследствие всеки път с трайна инвалидност? Ако преобладаващите ви отговори са «да», или сте глупав, или вестибуларният ви апарат е увреден. Не се показвайте на прозореца, когато поредният шегаджия ви извика отдолу да слезете“.
1991
В „Как се разпознава порнофилм“ казахме, че за да различим порнографския филм от филм, който просто е с еротичен сюжет, е достатъчно да установим дали при придвижването си от едно място до друго персонажите пътуват по-дълго, отколкото на зрителя му се иска и действието изисква. Друг научен критерий пък би могъл да послужи за различаване на професионалния от неделния писател (който може и да стане известен). И това е употребата на многоточие по средата на изречението.
Писателите използват многоточието само в края на изречението, за да посочат, че мисълта е незавършена („Би могло и още да се каже по въпроса, но…“), и по средата на изречението или между изреченията, когато текстът е фрагментиран („Онзи ръкав на езерото Комо… почти изведнъж се стеснява“[75]). Не-писателите прибягват до многоточието, за да им бъде простен някой литературен похват, който според тях е твърде смел: „Беше ядосан като… бик“.
Писателят е човек, решил да надскочи границите на езика, затова поема отговорността за някоя по-храбра метафора: „… и чудото да стори, в слънцата да се потопи на двете ѝ очи, и сух да се покаже от реката бързотечна на нейните коси“[76]. Всички сме съгласни, че като изявен представител на барока Артале е прекалил в това двустишие, но поне си е поел отговорността, не се е опитал да се покрие. А не-писателят би написал: „… в слънцата да се потопи… на двете ѝ очи и сух да се покаже… от реката бързотечна“, все едно иска да каже „аз, естествено, се шегувам“.
Писателят пише за писателите, не-писателят пише за съседа или за директора на местния пощенски клон и го е страх (често пъти неоснователно), че те не биха разбрали или че при всички случаи не биха му простили дръзновението. Използва многоточието като разрешително: иска да вдига революция, но с позволението на жандармерията.
В това колко неуместни са многоточията можем да се уверим от следната серия вариации, доказваща какво би станало с нашата литература, ако писателите бяха срамежливи.
„Знам, че тези земи, в сегашните им граници, в продължение на трийсет години са били владение на… бенедиктинците.“[77]
„Хвала тебе, Господи, за… сестрата Месечина и звездите.“[78]
„Както птицата на… дървесата зелени приляга.“[79]
„Ако бях… огън, запалил бих света.“[80]
„На попрището жизнено… в средата.“[81]
„Най-свети, най-скъпи и… най-мил на Отца, добри ми… Исусе.“[82]
„Цвят от русата глава! Шептях: «Елмаз и… злато тоя ден… валят богато!».“[83]
„Брат Чипола бил дребен на ръст, с червени коси и весело лице; той бил много… ловък измамник.“[84]
И така нататък, до „Старата година кротко… догаряше“[85] и „През онази зима бях обзет от неясни… бесове“[86].
Дума да няма, великите писатели сериозно щяха да се изложат.
Забележете обаче, че вмъкването на многоточие, което изразява страх от дръзновението на образния изказ, може да бъде използвано, за да внуши съмнение, че даден буквален израз би могъл да е реторична фигура. Нека дадем пример. Комунистическият „Манифест“ от 1848 г. започва, както е известно, с „Един призрак броди из Европа“, и трябва да признаем, че си е доста добро начало. Ако Маркс и Енгелс бяха написали „Един… призрак броди из Европа“, щяха да поставят под съмнение факта, че комунизмът е толкова страшен и неуловим, и може би руската революция щеше да се случи петдесет години по-рано, току-виж с благословията на царя, и в нея щеше да вземе участие и Мацини.
Ако обаче бяха написали „Един призрак… броди из Европа“? Значи, не броди? Има ли го? И къде е? Или призраците, понеже са призраци, се появяват и изчезват внезапно, в миг, и не губят време да бродят? Но това не е всичко. Ами ако бяха написали „Един призрак броди… из Европа“? Дали са щели да искат да кажат, че преувеличават, защото е щяло да е добре, ако призракът е бродел именно из Трир, та останалите да са можели все още да спят спокойно? Или са щели да намекнат, че призракът на комунизма вече е превзел и Америка и, ти да видиш, Австралия?
„Да бъдеш или… не, туй е въпросът“, „Да бъдеш или не, туй е… въпросът“, „Да бъдеш или не… туй е въпросът“. Виждате каква работа щеше да се отвори на Шекспировите критици да умуват над потайните намерения на Барда.
„Италия е република, основана… на труда (Ех!).“
„Италия е (да кажем)… република, основана на труда.“
„Италия е република… основана (???) на труда.“
„… Италия (ако я имаше, щеше да) е република, основана на труда.“
Италия е република, основана на многоточията.
1991
Старата и прочута книга на Дейл Карнеги беше преведена на италиански под наслов „Изкуството да си спечелим приятели“ и по-късно преиздадена със заглавие „Как да се държим с другите и да ги направим наши приятели“ („Бомпиани“, 2001). Всъщност оригиналното заглавие (How to Win Friends and Influence People[87]) дава по-добра представа за целите, които книгата си поставя, и за етичната позиция, от която е вдъхновена: въпросът не е да си намерим приятели, защото приятелството ни носи радост и удовлетворение, а да убедим другите да ни считат за приятели, така че да можем да им влияем и да постигнем (ние, не те) успеха, към който с право се стремим.
Накратко, същинската тема на книгата не е приятелството, а как да завоюваме успех. Да вземем примера с писателя Хол Кейн, добил умения и известност, защото като млад успял да се сприятели с Данте Габриел Росети. В противен случай, пише Карнеги, „е можел да си умре беден“.
Ако внимателно прочетете страниците, посветени на усмивката, на това как да хвалите ближния и на многото други начини да го накарате да се почувства весел и благоразположен във ваше присъствие, така че да стори каквото желаете вие, все едно го е пожелал той, всеки ред ще ви напомня за небезизвестни личности от нашия обществен живот.
За да се харесаме на другите и да ги направим наши приятели, е необходимо да знаем кое е основното, което те желаят, например защо искат да бъдат хвалени. Сред многото неща, на които тази стара книга ни учи, е и че основният мотив в поведението на хората е не сексът, а нуждата да се почувстват значими. Карнеги твърди, че причината, накарала Дикенс да пише, а Дилинджър да извършва престъпления, е една и съща — нуждата да попаднат във вестниците, макар и да признава, че има разлика в „начина“, по който двамата са постигнали реализация (но това са философски нюанси и нямат нищо общо с механизма на успеха).
Сетих се за Карнеги преди няколко вечери, когато в „Наследството“ — предаването тип куиз на Амадеус, което винаги следя с цел ежедневно наблюдение дали не ме грози dementia praecox[88] — зададоха въпроса коя ценност италианците поставят най-високо, поне според едно скорошно проучване. И излезе (напук на участниците, които посочваха любовта, парите, щастието — семейно или друго), че най-упорито преследваната ценност е известността — да бъдеш популярен и хората да те разпознават.
Забележете, въпросната ценност не беше определена като „слава“ — понятие, свързано по своята същност с някое благородно дело в интерес на обществото. Анкетираните субекти (предполага се, представители на единния дух на нацията) не искали да бъдат запомнени като откриватели на антиракова ваксина, героични спасители на живота на себеподобни, след като са рискували своя, големи поети или скулптори, пълководци, мореплаватели, мистици или филантропи. Повече от ясно било, че желаят да бъдат разпознаваеми, тоест да ги познават на улицата, в аптеката, в автобуса, в супермаркета. Подобно на Чарли Браун, не можели да понесат мисълта да не са „популярни“.
В крайна сметка искали да бъдат (казано без ирония, неуважение или злонамереност) като самите участници в „Наследството“, които със сигурност са се записали, за да спечелят една симпатична сумичка (защото, като оставим настрана проучванията, парите също са смислен обект на желание), но в края на краищата приемат със сияйна усмивка и загубата, понеже най-важното все пак е да бъдат показани по телевизията, да поздравят роднини и колеги и да се приберат на следващия ден със заслугата, че са излезли от срамната анонимност и са станали „известни хора“.
Е, макар и да смятам за нездрава ценностната система на люде, които, само и само да придобият известност, подпалват храма на Диана в Ефес като Херострат, стрелят с карабина като Дилинджър или се появяват по телевизията, за да разкажат, че са били изоставени, сложили са им рога, унижили са ги и са ги взели на подбив, нямам намерение да морализаторствам по адрес на хора, участващи с цел известност в куизове или дори само в публиката на телевизионни дебати, така че поне колегите от офиса или продавачът на вестници от будката на ъгъла да познаят физиономията им на трети ред и да ги поздравят на следващия ден. Нека си го кажем: по-морално е да се търси известност по този начин, отколкото да се измъчват себеподобните с писане на ужасни стихотворения.
Проблемът е друг: телевизиите знаят, че хората това искат, и (за да качат гледаемостта, или както другояче би казал Карнеги — за да си спечелят приятели) дават възможност за изява денонощно по десетки канали. Сметнете броя на предаванията, на присъстващите във всяко от тях, на часовете и дните на излъчване в рамките на дълги години, и ето го ужасяващия резултат: всеки италиански гражданин поне веднъж е бил известно лице и в страна с почти шейсет милиона лица всяко от тях ще си остане неизвестно.
2005
По време на организираните от „Република“ вѐчери в Болоня, в разговор със Стефано Бартедзаги[89] миналия петък се наложи да се спра на понятието „репутация“. Някога имаше само добра и лоша репутация и когато някой рискуваше да си навлече лоша репутация (защото е фалирал или защото са го нарекли рогоносец), се стигаше до това да я изчисти чрез самоубийство или убийство от честолюбие. Разбира се, всички се стремяха да се сдобият с добра репутация.
Но от доста време насам понятието „репутация“ отстъпва пред понятието „известност“. Водеща ценност се оказва желанието да се покажеш и, естествено, най-сигурният начин е да се покажеш по телевизията. И не е нужно да си Рита Леви-Монталчини или Марио Монти, достатъчно е да признаеш в някое сълзливо предаване, че партньорът ти е изневерил.
Първият герой на екранното присъствие беше малоумникът, който заставаше зад интервюираните и помахваше с ръка. Което даваше възможност да го разпознаят вечерта в кварталното барче („Знаеш ли, че те видях по телевизията?“), ала този вид показност траеше до идната сутрин. Така че постепенно се наложи мнението, че за да се показваш постоянно, следва да вършиш неща, които един ден ще ти спечелят лоша репутация. Не че хората не се стремят и към добра репутация, но тя трудно се извоюва, трябва да си извършил геройско дело, да си удостоен ако не с Нобеловата, то поне с наградата „Стрега“, цял живот да си лекувал прокажени — все неща, дето не са лъжица за всяка уста. По-лесно е да се окажеш обект на интерес — най-добре ако е нездрав, — като си легнеш за пари с някоя прочута личност или те обвинят в престъпна злоупотреба. Не се шегувам, достатъчно е да видите гордото изражение на подкупния чиновник или на кварталния шмекер, докато ги показват по телевизията, обикновено в деня на ареста: тези минути известност си струват затвора, още по-добре ако престъплението е с изтекла давност, затова и обвиненият се усмихва. Отдавна, преди десетилетия мина времето, когато да покажеш някого с белезници, означаваше да му съсипеш живота.
Накратко, принципът е: „Ако Мадоната се появява понякога, защо пък да не се появя и аз?“. Забравят, че трябва и да си девственица за тази цел.
Такива неща си говорихме миналия петък, на 15-и, и ето че точно на следващия ден в „Република“ излезе дълга статия от Роберто Еспозито („Изгубеният срам“), в която се разглеждаха и книгите на Габриела Турнатури („Срам. Метаморфоза на една емоция“, „Фелтринели“, 2012) и на Марко Белполити („Без срам“, „Гуанда“, 2010). С две думи, темата за загубата на чувството на срам присъства в редица изследвания върху съвременните нрави.
И така, дали трескавото желание за показ (и за известност на всяка цена, дори с риск да си навлечеш това, което някога се считаше за срамно клеймо) е предизвикано от загубата на чувството на срам, или чувството на срам е изгубено, тъй като водеща ценност е да се покажеш публично, макар и да рискуваш да бъдеш опозорен? Склонен съм да приема втората теза. Да бъдеш видян, да станеш тема за разговор, е дотолкова доминиращ мотив, че сме готови да се откажем от благоприличието, както някога го наричахме (или ревниво пазене на неприкосновеността на личния живот). Еспозито посочва, че липса на срам е също да говориш на висок глас по мобилния си телефон във влака, така че личните ти преживелици, които едно време само се пошушваха на ухо, да станат достояние на всички. Не защото човекът не си дава сметка, че го чуват всички (тогава щеше да е просто невъзпитан), а защото несъзнателно иска да бъде чут, дори и преживелиците му да са незначителни — но уви, не всеки може да има значими преживелици подобно на Хамлет или Ана Каренина, тъй че достатъчно е да те разпознаят като компаньонка или като ненадежден платец.
Четох, че не знам кое си църковно движение иска да върне публичната изповед. Ами да, къде е тръпката да излееш срама си само в ухото на изповедника?
2012
Едно изследване на McAfee, за което писаха във всички вестници, е установило, че явлението спам, тоест непоисканите съобщения, които ни изпращат по имейла, предизвиква огромен разход на енергия. Едно-единствено съобщение генерира 0,3 грама въглероден диоксид, равняващ се на емисиите от автомобил при изминаване на един метър. Оказва се, че всички спамове в обращение консумират трийсет и три милиарда киловатчаса електроенергия всяка година, колкото е енергията, изразходвана от три милиона автомобила или от два и половина милиона жилища, от което се произвежда парников ефект от седемнайсет милиона тона въглероден диоксид. Прескачам други технически подробности, ще се огранича да отбележа, че явно спамът не е само чиста досада и понякога начин да измъкнат от нас информация, а и действа зле на здравето ни.
Изглежда, че няма сила на света, способна да ограничи спамовете, и че филтрите, които някои от нас са си инсталирали, не са достатъчно ефективни, защото много съобщения успяват да се промъкнат през рехавата им мрежа, и излиза, че най-големият разход на енергия се получава именно когато отваряме тези съобщения или се опитваме да ги елиминираме ръчно.
Обзет от гняв, човек започва да търси начин да се защити сам. При липса на по-добро решение му се иска поне да си отмъсти. Така ми дойде една идея — разбира се, очаквам стотици експерти да ми демонстрират в отговор, че не може да бъде реализирана или че е опасна, и предупреждавам, че ще изтрия подобни писма (считайки ги за спамове), защото намерението ми е само да отправя предизвикателство.
Нека разделим тези, които ни пускат нежелани съобщения, на професионални досадници и аматьори. Допускам, че професионалните досадници разполагат с много средства, за да заглушат протеста ми, но има хиляди досадници аматьори като онзи, който на твърде съмнителен италиански ви съобщава, че сте спечелили награда, и ви иска данните, или като малаеца, получил огромно наследство, което по някаква причина не може да осребри и желае да участвате с петдесет процента в тази операция, като, разбира се, изпратите определена сума за гаранция, и тъй нататък.
Досадниците аматьори вероятно нямат и високоскоростен интернет, така че може да се случи някой ненормалник да ви стовари цяло произведение от шестстотин страници, илюстрирано с цветни фотографии, но не докато се намирате у дома и сте свързани с интернет през „Аличе“ или „Фастуеб“, а когато сте в хотелска стая или в селска вила, което означава, че за да свали този боклук, компютърът ви блокира за цял час.
Е, на такъв тип досадници може да отговорим, като им изпратим Йерусалимската библия. Ще я намерите на http://www.liberliber.it/online/autori/autori-b/bibbia/la-sacra-bibbia/, 1226 страници, 11 574 KB. Но ако за две секунди я преформатирате на двоен интервал и шрифт двайсет пункта, качвате веднага на 6556 страници и повече от 14 000 KB. Оформя се тлъста пратка, с високоскоростен интернет ще я изпратите за минути, пък и може да оставите компютъра да работи през нощта, обаче получателят ще го закъса, ако няма добър интернет. И в случай че не само аз, а няколкостотин потребители сторят същото, нещастникът на практика ще бъде блокиран.
Знам, че постъпя ли така, ще допринеса за увеличаване на замърсяването. Но ако случайно в рамките на няколко седмици този отговор откаже известен брой досадници, в края на краищата платената цена за енергията ще бъде по-малка от спечеленото. Пък и pereat mundus[90], удоволствието от вендетата не търпи дребнави сметки.
Може, разбира се, да се постигне и повече без особени усилия. Факсимилето на изданието на „Реторика“ и „Поетика“ на Аристотел от 1551 г. в „Адоби“ е над 37 000 KB; същия обем има и „Сума на теологията“[91] в двуезичен вариант. „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън в „Адоби“ е към 32 000 KB, „Парижките потайности“ на Сю, френското издание, в „Адоби“ достигат 76 871 KB, или почти шест пъти Библията. Ако компютърът ви е качествен и го оставите да работи през нощта, може да изпратите всички цитирани дотук текстове накуп.
Така де, дори една организация от професионален тип би се замислила, ако я затрупат с няколко хиляди библии или „Парижки потайности“. Ще уточня при това, че за да проверя колко време ще е нужно, първата Библия я изпратих на собствения си имейл. Не успях да я намеря във входящата си поща и се усетих, че някоя от филтриращите системи е премахнала съобщението автоматично. Но предполагам, че времето за сваляне е било същото, така че нанесената вреда на получателя си е останала значителна.
2009
В броя отпреди няколко седмици написах писмо до въображаемо внуче, като го призовавах да използва паметта си, без да се ограничава само с извличане на информация от репертоара (между другото, необходим) на интернет. На мига един дигитален талибан, не помня от кой блог, ме обвини, че съм (както обикновено, казваше той) враг на интернет. Все едно този, който критикува каращите със сто и осемдесет километра в час по магистралата или в нетрезво състояние, да е противник на автомобилите и никога да не прибягва до тях. Тъкмо обратното, в миналия брой на „Еспресо“ Еудженио Скалфари (позовавайки се на моята рубрика, в която пишех за нещастните, осъдени на вечно настояще, според чиито отговори в предаването „Наследството“ излизаше, че Хитлер и Мусолини са живели през 60-те, 70-те или 80-те години) ме укорява (по мил начин), че изпадам в обратната крайност, тоест прекалено се доверявам на интернет за намиране на информация.
Скалфари споделя мнението, че именно привикването към изкуствената онлайн памет е притъпило собствената памет на днешното поколение. Твърди също, че използването на мрежата създава впечатлението, че сме в контакт с всичко и всички, но всъщност обрича на самота. Две болести на нашето време, съгласен съм, а и много съм писал по въпроса. Скалфари обаче не цитира онзи епизод от „Федър“ на Платон, в който фараонът обвинява бог Тевт, създател на писмеността, че е измислил технология, която ще накара хората да загубят навика да използват паметта си. А пък после стана така, че писмеността породи у хората желание да запомнят прочетеното, и само благодарение на писмеността беше възможно да се сътвори такава възхвала на паметта, каквато е „По следите на изгубеното време“ на Пруст. С други думи, бихме могли спокойно да черпим от интернет и едновременно с това да развиваме паметта си, като дори се опитваме да си спомним какво сме научили от интернет.
Въпросът е там, че мрежата не е нещо, което можем да решим да отхвърлим, точно както се случи с автоматичния стан, моторизацията, телевизията; нея я има, даже диктатурите няма никога да могат да я премахнат, така че проблемът не е само в това да се посочат рисковете (очевидни), но и да се помисли как да съумеем (и да възпитаме младите) да я използваме критично.
Да си представим, че един добър преподавател поставя задачата да се направи проучване по тема X със съзнанието, че не може да избегне учениците му без никакво усилие да открият наготово сдъвкания материал в интернет. Той би могъл да ги подтикне да потърсят сведения в поне десет сайта и да ги съпоставят, като отбележат евентуалните разлики или противоречия и се опитат да установят кой сайт е най-достоверен, може би като сравнят и с хартиени източници (било то и само с „Гардзантина“[92]). Тогава децата ще използват информацията, която предлага интернет — и която би било глупаво да не се вземе предвид, — и в същото време ще разсъждават с главите си и ще съхранят в паметта си собствено разбиране за намереното по темата. Забележете освен това, че когато бъдат накарани да сравнят разработките си, те ще избегнат обричането на самота и ще изпитат тръпката от контакта лице в лице.
За жалост, не може да се игнорира съществуването на онези, прокълнатите, които вече не са в състояние да се лишат от самотната си и омайваща връзка с екрана. Ако нито родителите, нито учителите успеят да ги убедят да излязат от този кръг на ада, ще трябва да ги поставим в същата графа, в която са наркоманите, компулсивните онанисти, расистите, предсказателите, посетителите на картогледачи — или всички дегенерати, с които всяко общество трябва отговорно да се справя. Но така е било във всяка епоха.
Ако днес тези „болни“ изглеждат твърде много, то е, защото в рамките на петдесет години от два милиарда жителите на планетата станахме седем милиарда. И това не е плод на наложената от мрежата самота, а по-скоро на усилен човешки контакт.
2014
През изминалите седмици се появиха много статии в най-големите всекидневници, разкриващи как в краен квартал на Париж един преподавател облъчвал учениците си с внушението, че светът се ръководи от окултната секта на илюминатите. По-внимателният прочит показва, че източникът на тази новина е само един: френски журналист в търсене на идеи издирил ученичка, която бълвала в интернет твърдения за световен заговор и окултна секта, определяща съдбините на планетата.
Е, няма да давам за пример онези, които четат книги (и могат да изберат заглавия по темата в някоя библиотека със стотици произведения на всички езици), но дори да вземем хората, дето само сърфират в мрежата — и те отлично знаят, че съществуват сайтове в излишък по въпроса за глобалния заговор, за господарите на света, за центровете на окултна власт, като се тръгне от илюминатите, водещи началото си от XVIII век, мине се през разните там Билдербергски клуб, Тристранна комисия, Давос и се стигне до (е как не, неизбежно е) интригите около „Протоколи на Ционските мъдреци“ и костеливите ръце на евреите, протягащи се да сграбчат планетата ни, както ги рисуваха в антисемитските седмичници по време на Третата република във Франция към края на XIX век.
Все отживелици. Именно в обширната литература по темата (деветдесет процента от която е повтарящ се боклук) се е разровил Дан Браун, за да скалъпи своя бестселър, а аз, без да се самоизтъквам, през 1988 г. я представих в гротесков ракурс в книгата си „Махалото на Фуко“ — още нямах на разположение интернет, но се поразтърсих в някои окултни библиотеки.
А интернет действително изобилства от сайтове на тема „космически заговор“ и няма съмнение, че много хора им вярват — особено във време на възраждане на всевъзможни популизми с всякакъв цвят е нормално, ако искаш да възбудиш въображението на простолюдието, да се позовеш на конспирациите на онези (неизвестни), които са в основата на всичките ни беди. По-интересното е, че напълно сериозни периодични издания надават ухо за немощното скимтене на френския журналист, който се е чудил какво да си изсмуче от пръстите, за да си изкара хонорара, и затъват в блатото на отдавна известни неща.
Бихме могли да споменем едно доста злонамерено определение за журналистиката и да посочим, че само и само да запълнят страниците, писачите раздуват незначителната история за куче, ухапало човек, тъй като не разполагат с история за човек, ухапал куче. Е, хубаво, това е често явление, но е странно, че читателите възприеха тази не-новина и дори ѝ се насладиха (направих сондаж сред познатите си: „Виж ти, кой би могъл да си помисли…“).
Подобни реакции ни водят до тъжно заключение относно интернет: в безкрайния океан на мрежата, в която се разказва всичко възможно и в която се случва да потърсим, да кажем, биографията на лелята на Хамурапи, униформите на войниците от Седемгодишната война, кръвната група на Наполеон или колко зъба са останали в устата на Голиат след удара с прашка на Давид, да знаем всичко (или да имаме достъп до всичко), се равнява на това да забравим (да ни се даде възможност да забравим) всичко.
Така че за мързеливия журналист е достатъчно да отвори случаен сайт, да попадне на отдавна известен факт, да изгради около него тезата си, да нахвърли отегчителна статия със заглавие „Сензационно историческо откритие“ и да продаде въпросния материал със спокойната увереност, че новината е отлежала и съответно възобновяема ad libitum[93], без опасност читателите да възроптаят.
Току-виж се пръкне статия на две страници, озаглавена „Изключително откритие на учените от Кеймбридж: Цезар наистина е бил убит на мартенските иди“, която да си заслужи похвалата на директора („Момчето ми, къде успя да изровиш тази информация, това е истински хит!“).
Което, ако се замислим, може да е добър начин да си преговорим нещата: нали ни караха и в гимназията да учим същата история на Древния Рим, която учихме и в основното училище? Достатъчно е да се каже, че става дума за преговор, а не за новина от последния час.
2014
Сигурно си спомняте педофилите. Преди няколко години изведнъж взеха да ни се привиждат на всеки ъгъл. Започнахме да държим децата на къса каишка, в някои страни организираха граждански протести, а онези, които обичат малчуганите и които — едно време, — ако им се изпречеше хлапе в супермаркета или в коридора на влака, го избутваха леко встрани с погалване по главата, сега много внимаваха как се държат, и дори за да не бъдат заподозрени на мига в нечестиви подбуди, си позволяваха да подритват децата и да демонстрират с жестове и погледи отвращението си от всяко човешко изчадие, което не е достигнало поне следказармена възраст.
Всички знаеха, разбира се, че педофилите ги е имало, откак свят светува, всички са ни учили като малки да не приемаме бонбони от непознати, така както добродетелните девойки още от пубертета се научаваха да не тръгват след господина, който ги кани да им покаже колекцията си от китайски порцелан. И въпреки че го знаехме, бяхме убедени, че педофилията внезапно е добила космически размери. По причина също, че ако някога педофилите гледаха да останат незабелязани, сега бяха започнали да се показват в интернет, сякаш да предупредят всички за натрапчивото си съществуване, и така излизаше наяве, че средният педофил е не само мръсник, но и малоумен, защото май беше единственият, който още си мислеше, че онлайн връзките са нещо лично и недостъпно за чужди очи.
После внезапно престанаха да говорят за педофилите. Вече от години се случва да отворим вестник и да не намерим нито ред за разните там господа, които се мазнят на децата в обществените градинки, или пък за вманиачени чичовци, опипващи племенниците си. Всички като че изведнъж се превърнаха в — знам ли? — геронтофили.
Да оставим настрана педофилите. През последните два месеца определено нямахме време да ги мислим, защото бяхме заети да обръщаме надолу бутилките с минерална вода, за да проверим дали не изпускат от някоя невидима цепнатинка, и тренирахме да надушваме прахове за пране и белина, та да можем веднага да установим наличието им, когато поднесем чаша с вода към устата си. Много неприятно, още повече че педофилите създават грижи само на родителите с деца в крехка възраст, докато отровителите на минерална вода са проблем за всички, включително за ергените и столетниците без семейства.
Сигурно обаче сте забелязали, че вече ги няма отровните бутилки минерална вода. Дали заради празниците, или заради очакването да избухне бомба на площад „Сан Пиетро“, или пък заради експлозива от „Наслаждение“[94], изпратен на Проди[95] — даваме ли си сметка, между другото, че ако се абстрахираме от осъдителния според всеобщото мнение опит за покушение, съсипаха и един прекрасен роман, защото кой ще посмее от тук нататък да си купи „Наслаждение“ от някой букинист?, — ала вестниците престанаха да пишат за минерална вода. Или престъпниците са се разкаяли, или им е писнало от тази, в общи линии, тягостна игричка, или силите на реда са затегнали контрола, не знам, но е факт (ако не четем онова, което не го и пише вече във вестниците), че може най-спокойно да се пие минерална вода.
Не ми се иска да прекалявам с оптимизма, обаче и атипичната пневмония изчезна. Всъщност напомни за себе си преди няколко дни, но ставаше дума за спорадичен случай. Като епидемия си оправдава името, атипична е. От етимологична гледна точка епидемия, която не плъзне подобно на плевел сред цялото население, няма правото да се нарича епидемия.
Наблюдателният читател би могъл от тук насетне да продължи моя списък и да си припомни множество явления, представени като епидемични и останали в центъра на вниманието за не повече от една сутрин, най-много един сезон. При това положение закономерно възниква подозрението, че с цел запълване на страници или минути телевизионно време, чрез които да се поддържа доброто настроение на читателя или зрителя, средствата за масова комуникация са склонни да преувеличават определени случки. По този начин създават подражатели (някой може да не се е бил сетил и да си каже: „Я виж, колко добра идея — да предложиш бонбонки на непознато дете, гледай ти каква хрумка — да инжектираш белина в бутилките с минерална вода!“), но след известно време на лудите им писва да подражават, а вестниците и телевизията решават, че предъвкването на все същата история вече не им носи публика. И така явлението бива архивирано.
Трябва да отбележим, че в случая с минералната вода, като изключим реалните действия на някой безумец, в голямата си част реакциите се дължаха на масова психоза и се стигаше дотам разни хора да си правят промивка на червата само защото са отворили бутилка с мирис на тапа. Докато педофилите наистина ги има, все още, както винаги, и да считаме въпроса за приключен, би довело до сваляне на гарда, което не е редно. Но така вървят нещата в този свят — продължаваме да се поддаваме на лошия навик да викаме „Дръжте вълка“[96] за щяло и нещяло, и когато престанат да ни обръщат внимание, някой неминуемо бива изяден.
2004
В притурката на „Република“ — „Венерди“, миналата седмица на Микеле Сера се падна трудната задача да отговори на читател, който пишеше (резюмирам по памет и на места със свои думи): Телевизията и вестниците твърдят, че всички сме обладани от омраза, а когато разговарям със съседите и колегите си, виждам пред себе си спокойни и миролюбиви люде, които никого не мразят; гледам разни предавания и забелязвам как всеки се стреми към надмощие, а в ежедневния живот, като изключим някоя дребна невъзпитана постъпка, срещам хора, които изслушват събеседника си и се извиняват, ако блъснат някого; чета за разрастващ се расизъм, а се натъквам на мнозина, даващи едно евро на чернокожия, който продава по една роза, вместо да стрелят по него, и така нататък. Дали пък медиите не обрисуват живота по-лош, отколкото е, и не само (предавам отново със свои думи), ами ни подтикват да се държим по-зле, отколкото бихме се държали иначе? Отговорът на Сера бе продиктуван от здравия разум и бих се подписал под него без колебание: Вярно е, така е, но нека си представим свят без телевизия и вестници, свят, в който сме лишени от каквито и да било новини: по-добър ли щеше да е? Тъй че да се опитаме да бъдем по-критични и да подхождаме избирателно към средствата за масова информация, за да оцелеем в този хаос.
Ала как стана така, че вестниците и телевизиите започнаха по такъв перверзен начин да ни представят света по-лош, отколкото е? Истината е, че нещата изобщо не са се променили, откакто са измислени вестниците: ако търсите вината в печата, прочетете „Бел Ами“ на Мопасан и ще видите, че днешните ни пороци имат отколешни корени. Печатът от времето на моите баби и дядовци и на родителите ми е бил пълен с криминални вести и е предъвквал с месеци и дори с години жлъчните слова по повод на съдебни процеси от рода на аферата „Брунери-Канела“, в сравнение с които престъпленията от Гарласко и Коне[101] преминават бързо като метеор. Става дума за количествен, а не за качествен скок — ала добре знаем, че количествените натрупвания след време водят до качествени изменения.
Напълно вярно е, че предаванията от рубриката „Политическа трибуна“ през 50-те и 60-те години са били образец на възпитание и цивилизованост, но то е, защото е имало само един дебат в седмицата и само по един канал. Проверете как протичат седем дебата дневно по седем канала и ще видите, че всички крещят и никой никого не слуша. Спомням си, че веднъж дадох революционна идея на един приятел, на когото предстоеше да започне телевизионно предаване: „Сложѝ си в джоба дистанционно и ако някой прекъсва другите, докато говорят, му изключи звука, та да се мъдри на екрана като глупак от няма сцена. Ще видиш, че ще престанат да се наддумват“. Той ентусиазирано ми благодари, но после продължи да се държи като всички останали: сигурно са му казали, че ако участниците не говорят един през друг, на зрителите им става скучно и сменят канала.
Многобройни са недостатъците на нарасналото количество: докато едно време всекидневниците имаха по четири страници (през златните военни години), днес са средно шейсет, а не може да се каже, че събитията в света са се умножили — напротив, ако сме обективни, ще признаем, че са били повече между 1943-та и 1945-а, от Холокоста до атомната бомба. За да запълнят тези шейсет страници и да привлекат рекламите, благодарение на които съществуват, трябва да раздуят новината, да отредят на чудовището не само първа, но и втора, и трета страница, като се стига до това да се пише за едно и също събитие десет пъти в един и същи ден, от гледна точка на десетима пратеници, и да изглежда, че събитията са десет. Но защо им трябва реклама, за да запълнят шейсет страници? За да могат да излизат на шейсет страници. А защо на шейсет? За да имат достатъчно реклама, та да си ги позволят.
Сами разбирате, няма спасение от рекета на количеството, и то за сметка на качеството. Сера пише: Да се научим да подхождаме избирателно и (бих го казал и аз) да приучим младите към критичен прочит на пресата, да умеят да отсяват, както се казва, плявата от зърното. Нужно е повече обучение по четене в училище.
Излиза обаче, че (вероятно поради това количествено преизобилие) младите вече не четат вестници, които — чисто по хегелиански — започват да се превръщат в ежедневната молитва на пенсионера. Победата на всекидневниците над седмичниците, тяхната така наречена седмичност (количествен феномен, дължащ се на факта, че вечерната телевизия изземва от всекидневника привилегията на неогласената новина) предизвика, от една страна, криза на седмичните издания, ала от друга, направи всекидневниците невъзможни за четене и така младите хлътват в интернет. Не че интернет не води до рискове вследствие на количествено преизобилие (понеже прави невъзможно да се разграничи достоверното от недостоверното), но поне създава впечатление (фалшиво), че бихме могли да избираме какво искаме да узнаем.
Ето защо голяма бъркотия цари под свода небесен и ако някой ме помоли за мъдър съвет, мъдростта ще ме застави да отговоря, че не мога да дам такъв.
2010
Много читатели не знаят какво точно представляват черните дупки и, честно казано, и аз не успявам да си ги представя по друг начин освен като онази щука от филма „Жълтата подводница“, която поглъща всичко наоколо и накрая се самопоглъща. Но за да вникнем в смисъла на новината, подтикнала ме да напиша този текст, не е нужно да знаем повече, а само да сме наясно, че става дума за един от най-противоречивите и вълнуващи въпроси на съвременната астрофизика. От вестниците научаваме, че ученият Стивън Хокинг (може би по-известен на широката публика не толкова с откритията си, колкото със силата и решителността, с които работи през целия си живот въпреки страшната болест, която би трябвало да го е довела до чисто вегетиране) е направил, меко казано, сензационно изявление. Той твърди, че през 70-те години е допуснал грешка при формулирането на своята теория за черните дупки, и се готви да застане пред научен консилиум, за да оповести необходимите корекции.
За занимаващия се с наука такова поведение никак не изглежда необикновено и привлича вниманието по-скоро заради славата на Хокинг, но смятам, че то трябва да бъде доведено до знанието на младежта във всяко едно училище, което не е фундаменталистко или религиозно, като повод за размисъл върху принципите на съвременната наука.
Медиите често заклеймяват науката, тъй като я считат виновна за дяволската самоувереност, с която човечеството върви към възможната си гибел, като очевидно бъркат наука с технология. Не науката е отговорна за ядреното въоръжаване, за дупката в озоновия слой, за топенето на ледниците и прочее: именно науката е все още способна да ни предпази от рисковете, които поемаме, когато, при все че може би използваме нейните принципи, се доверяваме на безотговорни технологии. Но в обвиненията, които нерядко чуваме или четем по адрес на прогресивните идеологии (или така наречения дух на Просвещението), много пъти се поставя знак за равенство между научните схващания и тези на някои идеалистически философии от XIX век, според чиито постулати Историята върви винаги към по-добро и към триумфалната реализация на самата себе си, на Духа или на някой друг двигател, неизменно водещ в посока към Оптималната цел. В края на краищата колцина (поне от моето поколение) приемаха с недоверие идеалистическите учебници по философия, от които излизаше, че всеки по-късно появил се мислител е разбирал по-добре (или „осъщностил“) откритото от живелите преди него (все едно да твърдим, че Аристотел е бил по-умен от Платон)? Точно срещу това разбиране за историята се възправи Леопарди, който иронизира „величието на прогресивните съдби“[102].
Обратно, в наше време, за да се запълни празнотата, създадена от кризата на идеологиите, все по-често се флиртува с идеята за Традицията, според която в хода на историята ние не се доближаваме все повече до Истината, тъкмо напротив: всичко, което има да се разбира, са го били разбрали изчезналите древни цивилизации и само покорното завръщане към неизменната съкровищница на традициите може да ни помири с нас самите и със съдбата ни. Според най-крайните окултни версии на традиционната мисъл Истината е била достояние на цивилизации, чиито следи сме загубили — Атлантида, погълната от морето; хиперборейската раса от чисти арийци, живели под полярен похлупак с вечно умерен климат; мъдреците на някогашна Индия и други, които, бидейки недоказуеми, позволяват на разни псевдофилософи и писачи на романчета подлистници да бълват все същото езотерично бръщолевене за развлечение на летните тълпи и на философстващите многознайковци.
Съвременната наука не смята, че Новото винаги има право. Напротив, основава се на принципа на фалибилизма (формулиран от Пърс и възприет от Попър и още мнозина теоретици и приложен на практика от практиците), по силата на който се развива, като постоянно се самокоригира и оборва собствените си хипотези по метода trial and error (проба — грешка), признавайки си грешките и не считайки несполучливите експерименти за провал, а за точно толкова полезни, колкото и успешните, защото показват, че даден път е погрешен и посоката трябва да бъде коригирана или дори да се започне отначало. Каквато преди векове е била позицията и на Академия дел Чименто[103], чието мото гласяло „Опит и порицание“ — и „порицание“ в случая е предполагало не просто да се опита отново[104], което би било най-малкото, а да се отхвърли онова, което не е могло да бъде доказано по пътя на разума и опита.
Този начин на мислене, както вече посочих, се противопоставя на всеки фундаментализъм, на всяка буквална интерпретация на свещените текстове (също постоянно подлежащи на нов прочит), на всяка догматична увереност в собствените идеи. Това е добрата „философия“, в ежедневния и сократовски смисъл, която училището би трябвало да преподава.
2004
Дали защото на хората им омръзна да гледат боклуци по телевизията, дали защото в света се случват толкова много лоши неща, че изпитваме нужда от разведряващи мигове на размисъл, но са все повече местата и поводите за организиране на срещи с философията за широка публика. Онази философия от гимназията, да — в някое кафене в неделя, както в Париж, или по инициатива на читателски сдружения, а понякога привличайки невероятно многолюдна група слушатели в големи зали, в които дискутират професионални философи. Във всичко това има мода и медийно опростенчество, разбира се, ала симптомът не е за подценяване. Така че реших да предложа някои текстове за неспециалисти, включително и за онези, дето не са учили философия в лицея или пък са ходили да слушат някъде разни набедени философи и не са разбрали нищо. Всички тях ще посъветвам да прибегнат към най-простия начин: да прочетат какво са написали истинските философи.
Невинаги е необходимо философията да изглежда лесна, понякога трябва да е трудна, но никъде не е написано, че за да се прави философия, следва да се говори сложно. Трудността на езика във философията не е знак нито за качество, нито за изкривеност, често зависи от разглеждания въпрос. Има шедьоври на философията, променили начина ни на съществуване и на мислене, които са фатално трудни, поради което не бих препоръчал на неспециалисти да четат „Метафизика“ или „Органон“[105] на Аристотел, „Критика на чистия разум“ или пък сублимната, но недостъпна „Етика“ на Спиноза. Има обаче и философи, съумели да се изразят достъпно, често дори са същите, които в други свои произведения са използвали неразбираем език. Така че ще предложа само няколко книжки (всяка средно около стотина страници), показващи как може да се прави философия и без употребата на специализирани термини.
Започваме с Платон. Бих препоръчал „Критон“ — диалог, в който става ясно защо гражданинът не бива да пренебрегва законите (независимо дали се казва Сократ, или Силвио), после преминаваме към Аристотел и неговата „Поетика“. Забравете, че говори за класическата трагедия. Четете го, все едно ни описва как се създава криминален роман или уестърн. Нашият човек вече е бил разбрал всичко, което повече от две хиляди години по-късно е щял да разбере Хичкок или Джон Форд. После вземете „За учителя“[106] на свети Августин. Обяснява как да говорите на сина си за ежедневни неща. Гениална книжка, толкова проста и проницателна!
Въпреки че изпитвам култ към Средновековието, ми е трудно да препоръчам някой от текстовете на великите схоластици, защото, ако извадим от систематичния им контекст определени страници, те ще звучат подвеждащо. Да прескочим бездната на строго философската литература и да ориентираме нашия читател към епистоларната проза, към писмата (ех, да, любовни) между Абелар и Елоиза. Не очаквайте много секс, но си струва.
Що се отнася до Ренесанса, да опитаме с Речта за достойнството на човека на Пико дела Мирандола. И после (но само в сборник, има ги) някой и друг откъс от „Опити“ на Монтен. Може и в хомеопатични дози. Веднага след това „Разсъждение за метода“ на Картезий[107] (пример за яснота), сетне сборник с „Мислите“ на Паскал. И накрая един философ, който пише, сякаш разговаря след вечеря с приятели, ерудиран и смислен — Джон Лок и „Опит върху човешкия разум“. Цялото съчинение е дълго, но бих препоръчал третата книга, в която се говори за начина, по който използваме думите. Както и при Аристотел, четете Лок, все едно пише за сегашния начин на говорене, съпоставете наблюденията му с първите страници на вестниците и днешните телевизионни дебати.
От епохата на Просвещението засега бих се ограничил с „Кандид“ на Волтер, в крайна сметка това си е едно много приятно романче. Деветнайсети век е мъчна работа, трудни и грамадни книги, обаче само ние, италианците, не смятаме „Дзибалдоне“ на Леопарди за философско произведение от висока класа. Наскоро във Франция го преиздадоха с безкрайно уважение. И в този случай може да щипваме оттук-оттам от сборника, една-две странички вечер преди заспиване. Или пък ще ви направя провокативно предложение. Понеже Кант по дефиниция изисква много труд, да го пресрещнем там, където, за да закръгли заплатата, четял лекции на студентите по въпроси, по които не е специалист, и се оказал духовит особняк, способен да разказва анекдоти и да изразява парадоксални понякога мнения: да прочетем „Лекции по антропология“. Заглавието може да ви уплаши, но текстът е като за илюстровано списание.
И после? После мястото за рубриката свърши и няма да се занимавам със съвременниците. Освен ако не решите, като клъввате оттук-оттам, да попиете някои наблюдения на Витгенщайн във (не се стряскайте от заглавието) „Философски изследвания“. На моменти ще сметнете, че е луд. Да, луд е бил. Ама какъв луд!
2004