Храм на чудесата
Приказки от хиляда и една нощ

Историята на Хасан Златаря

В стари времена в Басра живял един много богат търговец, който имал двама сина. Щом умрял, синовете му си разделили по равно бащиното имане. Единият отворил работилница за медни съдове, а вторият станал златар.

Веднъж златарят седял в магазина, когато оттам минал някакъв персиец и видял работата на Хасан — така се казвал златарят. Той поклатил глава и казал: „Кълна се, че ти си добър майстор“. После се спрял да погледа как работи Хасан и все хвърлял поглед към една стара книга.

Привечер, когато сукът^[1] опустял, персиецът се приближил до Хасан и му рекъл:

— Ти си добро момче. Аз имам занаят, който няма равен на себе си. Много хора ме молиха да ги науча, но аз не се съгласих. Нямам деца и ако искаш, ще те изуча на него и ще те направя свой син. Така ще се избавиш от тегобите на своя занаят — от чукчето и огъня.

Хасан приел и пожелал тозчас да се захванат с изучаването на новия занаят. Персиецът му казал:

— Имай търпение до утре, когато ще дойда и в твое присъствие ще превърна късче мед в чисто злато.

Хасан се върнал вкъщи при майка си, поздравил я и седнали да вечерят, но той не бил на себе си. Майката забелязала това, попитала го какво му е и го посъветвала:

— Пази се, сине, не слушай хорските приказки, особено трябва да се пазиш от персийците, които са хитри и мамят хората, за да им вземат парите.

— Майко — отвърнал Хасан, — ние сме бедни. Нямаме нищо, което да привлича хорските погледи. Истина е, че при мен дойде един персиец, но той е стар и добър, смили се над мен. По лицето му личи, че е благороден.

Майка му замълчала ядосана. Хасан не мигнал цяла нощ от радост. Рано сутринта отишъл да отвори дюкяна си. След малко дошъл персиецът и Хасан понечил да му целуне ръка, но онзи я издърпал. Сетне му рекъл:

— Запали огъня и ми донеси всичката мед, която имаш.

Хасан донесъл една очукана медна чиния. Старецът го накарал да я натроши на дребни парчета, да я хвърли в огнището и да раздуха огъня с меха. После персиецът извадил от чалмата си сгъната хартия, в която имало някакъв жълт прах. Той казал на Хасан да го сложи с медта в огнището и да раздухва, докато медта се превърне в калъп злато.

Хасан се зарадвал много и побързал да изпълни съвета му. Когато сместа станала на кюлче, той го взел в ръце и започнал да го разглежда, докато се уверил, че е чисто злато. После целунал ръката на стареца.

— Вземи златото и го продай на сука — посъветвал го той. — Щом получиш парите, веднага се върни и не казвай никому нищо.

Хасан отишъл при един посредник да провери кюлчето и като разбрал, че е чисто злато, веднага го обявил за продажба на търг. Получил за него петнадесет хиляди дирхама. Щом взел парите, той се върнал вкъщи и разказал всичко на майка си. Тя не била доволна, но не могла да спре сина си, който бил много въодушевен. Хасан взел един меден хаван и го занесъл на персиеца, който го чакал в работилницата му.

— Какво искаш да правиш с този хаван, сине? — запитал старецът.

— Ще го сложа в огъня и ще направя втори калъп злато.

— Да не си луд, сине, в един ден да отнесеш два калъпа злато! Какво ще си кажат хората? Знай, сине, този занаят трябва да упражняваш само един път в годината, тъй като печалбата ще ти стигне за дълго.

— Вярно е — съгласил се Хасан и после поискал да запали огнището и да вземе инструментите си, но старецът го спрял.

— Какво искаш да правиш, синко? — попитал той.

— Искам да ме научиш на този занаят — отговорил Хасан.

Персиецът се засмял и рекъл:

— Ако започна да те уча тук, хората ще си кажат, че се занимаваш с алхимия, властите ще узнаят и тогава рискуваме живота си. Ако наистина искаш да те науча, трябва да дойдеш с мен, в моя дом.

Хасан не чакал повече покани, затворил магазина си и тръгнал с персиеца. По пътя той си спомнил думите на майка си и започнал да се колебае. Старецът го видял замислен, засмял се и му казал:

— Ако се страхуваш да дойдеш с мен у дома, аз ще дойда с теб у вас и там ще те науча на занаята си.

Хасан се успокоил и тръгнал пред стареца, да му показва пътя. Когато стигнали, той влязъл да предупреди майка си, а старецът го почакал на вратата. Тя подредила къщата и поканила гостенина, а Хасан отишъл да купи нещо за ядене и сладкиши. Двамата яли, персиецът похвалил Хасан за неговата сръчност и казал, че е готов да му разкрие тайната на своя занаят. Той го изпратил да донесе някои инструменти от магазина си, а после извадил един лист и рекъл:

— Хасане, кълна се в хляба и солта, които ядохме заедно, ако не ми беше по-скъп и от син, не бих те научил на този занаят, но от вълшебния прах остана съвсем малко в тази хартия. Гледай добре как ще смеся различните вещества. — После добавил: — Знай, сине, че на десет мерки мед трябва да сложиш едно пакетче от басрийската мярка, която виждаш, и десетте мерки ще се превърнат в десет мерки злато.

Хасан взел хартията, но прахът бил по-ситен от онзи, който видял в работилницата си.

— Как се казва този прах, къде мога да го намеря и как действува?

Старецът се засмял, като видял алчността на Хасан, и му казал:

— Върши всичко мълчаливо и не питай!

Сетне взел един меден съд, разрязал го на две и го хвърлил в огъня, като прибавил малко от праха. Съдът тутакси се превърнал в калъп злато.

Радостен, Хасан удивено гледал златото. През това време персиецът бързо извадил от торбата си нещо, което сложил в един сладкиш, и рекъл на Хасан:

— Ти стана мой син, ти си ми по-скъп от всичкото злато и сребро. Аз имам дъщеря и искам да ти я дам за жена.

При тия думи той му подал сладкиша. Едва преглътнал първата хапка, Хасан паднал на земята в безсъзнание. Без да губи време, персиецът казал:

— Падна ми в ръцете най-сетне, арабско куче. От години търся такъв като теб.

Той го овързал здраво и го сложил в един сандък. В друг сандък скрил всички пари, които намерил в къщата на Хасан, и калъпа злато. После отишъл на пазара и довел един хамалин, който отнесъл сандъците до пристанището. Моряците ги поели и ги качили на кораба.

Персиецът извикал на капитана и на моряците:

— Всичките ни желания се сбъднаха!

Капитанът дал заповед за тръгване и корабът бързо заплавал, тласкан от попътния вятър.

Майката на Хасан чакала до вечерта, но тъй като не се чували нито глас, нито шум, тя отишла в стаята, където влезли гостенинът и синът й. Ала не намерила никого. Вратата била широко отворена и тя разбрала, че синът й е загубен. Започнала да се удря по гърдите и да си къса дрехите от мъка. Съседите чули виковете й и притичали, но не могли с друго да й помогнат, освен да се молят на аллах да й даде търпение и да запази сина й.

Майката плакала дни и нощи. Направила гроб на сина си, на който написала неговото име и датата на изчезването му. Там тя прекарвала цялото си време.

Но да оставим майката и да видим какво станало с Хасан.

Персиецът бил огнепоклонник и ненавиждал правоверните. Той бил алхимик и се казвал Бахрам. Особено щастлив бил, когато можел да убие някой млад правоверен. С хитростта си успял да измами Хасан златаря. Щом корабът потеглил, персиецът заповядал на своите роби и слуги да му донесат сандъка, в който се намирал момъкът. Той го отворил и измъкнал Хасан. Поднесъл оцет под носа му, дал му да вдъхне от някаква пудра, той се закашлял и от устата му излязла упойката. Хасан се огледал и видял, че е на кораб сред морето, а до него стои персиецът. Тогава разбрал, че е измамен и че е попаднал в ръцете на проклет огнепоклонник. Спомнил си за предупрежденията на майка си, но било късно. Трябвало да се остави на божията воля и да понесе съдбата си.

Той се обърнал към персиеца с думите:

— О, татко, защо направи така след хляба и солта, пред които ми се закле?

— Куче, аз не почитам нито хляба, нито солта. Убил съм толкова момчета мюсюлмани, че ти ми трябваше, за да станат точно хиляда. А сега млъквай и повече да не те чувам.

Хасан замълчал. Персиецът заповядал да го развържат и да му дават по малко вода. Той се смеел и викал:

— Кълна се в огъня, в сянката и жарта, не вярвах, че ще попаднеш в клопката ми. Но огънят ми даде сили и ми помогна да те пленя и да те принеса в негова жертва, та да бъде благосклонен към мен.

Хасан казал:

— Ти измени на хляба и солта!

При тия думи онзи го ударил толкова силно, че той паднал на земята.

Персиецът заповядал да запалят огън.

— Какво искаш да правиш? — попитал Хасан.

— Аз обожавам огъня — отговорил той, — ако и ти започнеш да се прекланяш пред него, ще ти дам половината от богатството си и дъщеря си за жена.

— Нещастнико, огнепоклоннико неверен! Как можеш да обожаваш огъня вместо всемогъщия аллах, създателя на деня и нощта?

Персиецът се разгневил и извикал:

— Послушай ме, куче, и приеми моята религия.

Хасан отказал. Тогава персиецът паднал на колене пред огъня и наредил да повалят Хасан на земята. После започнал да го бие с бич много силно. Хасан застенал, но никой не му се притекъл на помощ. Той вдигнал лице към небето и зашепнал молитва, а сълзите се стичали по бузите му като дъжд.

Огнепоклонникът заповядал да го сложат да седне и да му дадат вода и нещо за ядене, но Хасан не поискал нищо. Персиецът продължавал да го изтезава дни и нощи наред през целия път. Хасан бил твърд и непреклонен, огнепоклонникът — също.

Така изминали три месеца. Един ден всемогъщият аллах изпратил силен вятър. Морето потъмняло и започнало да блъска кораба. Като видели това, капитанът и моряците казали, че аллах не иска да се измъчва юношата. Те се нахвърлили върху слугите и робите на огнепоклонника и ги убили. Огнепоклонникът се уплашил за живота си, отишъл при Хасан, развързал го, облякъл го в нови дрехи и се сдобрил с него. Обещал му отново да го научи на занаята си и да го върне в родината му. Хасан не му повярвал, но старецът настоявал, че това, което направил с него, било, за да изпита търпението му.

Капитанът и моряците останали доволни от освобождаването на Хасан, а той благодарил на аллах за своето избавление. Тогава вятърът утихнал, мрачните облаци се разсеяли и морето се успокоило.

— Персиецо, къде отиваме? — попитал Хасан.

Бахрам му отговорил, че отиват към Планината на облаците, където се намира еликсирът, който правели с помощта на алхимията. Персиецът се заклел в огъня и светлината, че няма тайни от Хасан. Той се успокоил и се зарадвал на думите му. Те дори започнали да ядат, да пият, да спят заедно и да се обличат в еднакви дрехи. Така изминали още три месеца и корабът хвърлил котва на един дълъг бряг, по който били разпръснати много камъни в най-различни цветове — бели, жълти, черни.

— Стигнахме, Хасане — казал Бахрам. — Всички наши желания ще се сбъднат.

После поверил имуществото си на капитана на кораба и заедно с Хасан слезли на брега и се отдалечили. По едно време персиецът седнал, извадил от дрехата си меден барабан и палка, обвита с коприна, инкрустирана със злато. На нея били написани неразбираеми думи.

Персиецът ударил по барабана и веднага в единия край на равнината се вдигнал облак прах. Хасан се уплашил, пребледнял и съжалил, че го е последвал. Огнепоклонникът го погледнал и го попитал:

— Какво има, сине? Кълна се в огъня и светлината, че ти не трябва повече да се страхуваш от мен. Ако можех да постигна целта си без твоето присъствие тук, щях да те оставя на кораба. Успокой се. Праха, който виждаш, вдигат животните, които идват, за да прекосим на тях по-лесно равнината.

След малко прахът се разсеял и се показали три камили.

Персиецът възседнал едната, Хасан — другата, а на третата сложили запасите от храна и вода, които носели.

Пътували седем дни, докато стигнали до една обширна долина. Там се издигала постройка на четири колони от червено злато. Те слезли от камилите и се приютили под нея. Нахранили се, пили и легнали да си починат.

Погледът на Хасан паднал върху някаква кула и той попитал персиеца какво е това. Онзи му отговорил, че е дворец.

— Хайде да влезем, чичо — замолил се Хасан, — ще го разгледаме и ще си починем там.

Но Бахрам му казал да не споменава вече за този дворец, защото в него живеел неговият неприятел.

— Между нас нещо се случи, но сега не е време да ти разказвам.

Персиецът ударил по тъпана и камилите се приближили. Те ги възседнали и пътували още седем дена.

На седмия ден огнепоклонникът попитал Хасан:

— Виждаш ли нещо?

Хасан отговорил:

— Виждам облаци между изгрева и залеза.

— Това не са облаци, а много висока планина — отвърнал Бахрам. — Тя се извисява толкова високо, че облаците не стигат върховете й. Тази планина е моята цел, на нейния връх се намира онова, което търся. Взех те със себе си, защото само ти можеш да ми помогнеш.

Хасан се отчаял и изгубил всяка надежда, че ще оцелее. После казал на персиеца:

— В името на този, когото почиташ като бог, и на религията, в която вярваш, кажи ми, каква цел преследваш и за какво ти е моята помощ?

— Алхимията се нуждае от трева, която расте на едно място, където и облаците не достигат. Ако намериш тревата, ще ти покажа какво значи да си алхимик.

От страх Хасан се съгласил с него, но бил много отчаян и заплакал от мъка, че напуснал майка си, близките си, страната си, и горчиво се разкаял, дето не послушал думите на майка си.

Така вървели, докато стигнали подножието на планината. Персиецът отворил торбата си и извадил оттам една мелничка и жито. Смлял житото, омесил три хляба, стъкнал огън и ги изпекъл на него. Тогава пак извадил тъпана и инкрустираната палка. Ударил по тъпана и камилите се приближили. Той избрал една, заклал я, одрал кожата й и се обърнал към Хасан:

— Слушай добре моите съвети, синко! Влез в тази кожа. Аз ще я зашия и ще те оставя на земята. Птицата Рух ще дойде тук, ще те вземе и ще те отнесе на върха на планината. Вземи този нож и когато видиш, че си вече на върха на планината, разрежи кожата и излез. Птицата ще се уплаши и ще избяга от теб. Тогава ти ще ме видиш от върха на планината и ще ми извикаш, за да ти кажа какво да правиш по-нататък. — После Бахрам му дал трите хляба и един мех с вода, сложил го в кожата и я зашил здраво. След малко дошла птицата Рух, отнесла товара до върха на планината и го оставила там.

Щом Хасан почувствувал твърда земя под себе си, разпрал кожата, излязъл от нея и се обадил на огнепоклонника. Той затанцувал от радост и извикал:

— Върви по-нататък и ми съобщавай какво виждаш!

Хасан тръгнал и видял много дървета, а покрай тях — трупове. Предал всичко на персиеца, а онзи му отговорил:

— Това очаквах и исках. Вземи шест наръча дърва и ми ги хвърли — те ни трябват за алхимията.

Хасан изпълнил нареждането му. Когато огнепоклонникът ги видял пред себе си, извикал:

— Е, негоднико, това ми трябваше. Сега прави, каквото искаш — остани на планината или се хвърли от нея, та да се пребиеш.

Персиецът си тръгнал, а Хасан си казал: „Само аллах може да ми помогне! Това проклето куче ме изигра“.

Той се огледал наляво и надясно, после тръгнал напред, дълбоко убеден, че отива на сигурна смърт, докато превалил планината и оттам видял синьо развълнувано море. Всяка вълна била висока колкото планината.

Хасан седнал, прочел няколко сури^[2] от Корана и се помолил на аллах да му помогне, да се избави от трудностите. После прочел молитвата за умрелите и се хвърлил в морето. Вълните го понесли здрав и читав и го изхвърлили на брега. Хасан се зарадвал много и тръгнал да търси нещо за ядене. Тогава забелязал, че е на същото място, на което били спрели с Бахрам, огнепоклонника. Вървял така час-два и се озовал пред прекрасен дворец с високи стени. Това бил същият дворец, за който Бахрам му казал, че там живее негов враг.

Хасан си помислил, че ако влезе в двореца, може да намери някой, който да му помогне. Вратата била отворена и водела към дълъг коридор. В коридора имало ниша, в която седели две девойки, красиви като месечинки, които играели на шахмат.

Едната от тях вдигнала глава и извикала радостно:

— Кълна се, че това е човешко същество, и мисля, че Бахрам, огнепоклонникът, ни го е довел.

Когато Хасан чул думите й, той заплакал горчиво и казал:

— Да, господарке, аз съм този нещастник.

По-младата девойка рекла на сестра си:

— Сестро, бъди ми свидетелка, че той ще бъде като мой брат. Кълна се пред аллах, че моят живот ще зависи от неговия и моята смърт — от неговата смърт. Ще се радвам, когато той се радва, и ще тъжа, когато той е тъжен.

Тя станала, целунала го, хванала го за ръката и го въвела в двореца, следвана от сестра си. Накарала го да си свали старите дрехи и му донесла царски. Приготвила му най-различни ястия и сетне седнали тримата да се хранят. Тогава сестрите се обърнали към него:

— Разкажи ни твоята история с проклетия магьосник и как си попаднал в неговите ръце, а ние също ще ти разкажем отначало докрай какво направи той с нас, за да внимаваш много, ако отново го срещнеш.

Като чул думите им и като видял колко са внимателни с него, Хасан се успокоил, съвзел се и им разказал всичко, което му се случило, без да пропусне нищо.

Те го попитали дали са си говорили с магьосника за този дворец и Хасан им отговорил, че Бахрам не искал да му се споменава за него, защото тук живеели джинове и дяволи.

Двете сестри силно се разгневили и извикали:

— За джинове и дяволи ли ни е представил този безверник?

По-малката, която станала посестрима на Хасан, рекла:

— Кълна се, че ще измисля най-страшната смърт, за да отнема дъха му!

— Как ще го откриеш, за да го убиеш? — попитал Хасан.

— Той се намира в една овощна градина, която се казва „Посадената“. Ще отида там в най-скоро време и ще го убия.

Сестра й добавила:

— Всичко, каквото разказа Хасан за това куче, е истина. Но разкажи му и ти нашата история, за да я помни.

Девойката започнала:

— Знай, братко мой, че ние сме дъщери на един могъщ цар на джиновете, който има войници, помощници и слуги — дяволи. Всемогъщият аллах му даде седем дъщери от една жена. Той беше толкова горд с нас и така ни ревнуваше, че не искаше да се омъжим. После събра везирите и приятелите си и им рече: „Знаете ли такова място, където да не минава нито човек, нито джин, а да има много дървета, плодове и цветя?“. Те попитаха: „Какво ще правиш, царю на нашето време?“. Той им отговори: „Ще заведа там своите седем дъщери“.

Тогава ни казаха: „За тях е най-добре Планината на облаците, която беше издигната от един джин, разбунтувал се по времето на Сулайман, нека почива в мир. Когато той умря, никой не пожела да живее там след него — ни човек, ни джин, защото дворецът беше много отдалечен и труднодостъпен. Наоколо в изобилие има дървета, плодове, цветя. Водата е по-сладка от меда и по-студена от леда. Ако прокажен пийне от нея, начаса оздравява“. Щом баща ни чу това, веднага ни изпрати в двореца, като ни даде войници и всичко, от което имахме нужда. Когато искаше да пътува, удряше тъпана. Събираха се всички войници и той избираше ония, които ще го носят, а другите се връщаха. А когато ни викаше при себе си, заповядваше на своите приближени магьосници да ни доведат. Те ни взимаха, водеха ни при него, за да ни се порадва и да ни даде онова, от което имахме нужда, и после ни връщаха отново в двореца. Ние имаме още пет сестри. Винаги пет от нас отиват на лов, тъй като тук има много дивеч, а две остават, за да приготвят обеда. Днес беше ред на мен и на сестра ми. Докато приготвяхме обеда, се помолихме на великия аллах да ни прати едно човешко същество, за да ни развлече. Той чу молбата ни и те изпрати тук. Бъди спокоен, нищо лошо няма да ти се случи.

Хасан останал много доволен и казал:

— Слава на бога, който ми показа пътя на избавлението и умилостиви вашите сърца!

По-младата станала, хванала го за ръката и го въвела в една прекрасна стая, богато и красиво подредена.

След около час се върнали от лов и другите сестри. Първите две им разказали историята на Хасан. Те се зарадвали, че е успял да се спаси, и влезли при него, да го поздравят с добре дошъл.

Хасан останал при сестрите и живял весело и щастливо. Той излизал заедно с тях на лов за дивеч. Така възстановил силите си напълно от охолния живот в красивия дворец, обграден от нежните грижи на девойките. Те били много доволни от него, а той бил най-доволен от всички.

Малката му посестрима разказала на останалите си сестри за Бахрам, огнепоклонника, който ги нарекъл дяволи и змейове. И те се заклели да го убият.

На другата година персиецът дошъл с едно хубаво момче мюсюлманче, оковано във вериги, бито и измъчвано жестоко. Те спрели близо до двореца, където се намирали Хасан и девойките. В това време Хасан бил на брега на реката, под дърветата. Когато видял огнепоклонника, сърцето му забило и лицето му пребледняло. Той плеснал с ръце и извикал:

— Сестри мои, помогнете ми да убия този проклетник. Ето че сам падна в ръцете ни. Води и едно младо мюсюлманче, син на известно семейство, което е измъчвал най-зверски. Искам да го убия, за да ми олекне на сърцето, да избавя това момче от кошмара, в който живее, и да го върна в родината му, при близки и приятели и при неговата любима. Ще направите голямо благодеяние и бог ще ви възнагради.

Девойките се съгласили и казали, че ще му се подчинят. Те си сложили воали, взели бойното си оръжие и извадили сабите, а на Хасан дали много бърз кон с прекрасни юзди и оръжие.

После всички се отправили към огнепоклонника и го намерили в момента, когато дерял кожата на закланата камила и насила карал момчето да влезе в нея. Хасан се приближил до персиеца, без той да го забележи, и силно изкрещял:

— Спри, проклети човече, неприятелю на аллаха и на правоверните, коварно куче, което върви по пътя на безверниците, почита огъня и светлината и се кълне в сянката и в жарта!

Когато го видял, огнепоклонникът много се учудил и объркал.

— Как можа да се спасиш, синко, кой те върна на тази земя? — попитал той.

Хасан отговорил:

— Аллах ме спаси и ми повели да унищожа душата ти. Ти се отклони от правия път и нищо не може да ти помогне: ни майка, ни брат, ни приятел. Излишни са и твоите обещания. Нали ми каза, че този, който изменя на хляба и солта, ще бъде наказан от бога. Ти им измени и не можеш вече да се спасиш.

Бахрам се опитал отново да умилостиви сърцето на Хасан, като почнал да се кълне, че той му е по-скъп дори от собствения му живот, от зеницата на окото му.

Ала Хасан останал глух за молбите му. Сабята му с бърз удар се забила в сърцето на персиеца и аллах пратил душата му в най-страшната обител — ада.

Тогава Хасан взел торбата на огнепоклонника и извадил от нея барабана и палката. Ударил барабана и камилите се появили бързо като светкавица. Той освободил младежа от веригите, накарал го да възседне едната камила, сложил вода и храна върху другите и го пуснал с думите:

— Върви, където желаеш!

Девойките се зарадвали, когато видели как Хасан убил огнепоклонника, и го наобиколили, възхитени от храбростта и силата му. Те му благодарили и го поздравили, че се е отървал благополучно.

— О, Хасане — извикали те, — ти си истински герой!

После всички се върнали заедно в двореца, Хасан останал при тях и във веселие и безгрижие минавало времето им. Това толкова му харесало, че той забравил майка си.

Един ден, както си лежал блажено, изведнъж забелязал някаква вихрушка от прах, която се носела по равнината и затъмнила хоризонта.

Девойките казали на Хасан да се скрие на сигурно място в стаята си или в градината, между дърветата и лозите.

Той ги послушал и се затворил в стаята си.

След час прахът се разпръснал и тогава Хасан видял към двореца да идва войска като развълнувано море, която бил изпратил бащата на девойките. Девойките посрещнали войниците добре и им оказали гостоприемство цели три дни. После ги разпитали какви новини носят.

— Вашият баща, царят, ви вика при себе си — отвърнали те.

— Защо ни вика?

— Някакъв цар устройва голямо празненство и баща ви иска да присъствувате на него.

— Колко ще се забавим? — попитали девойките.

Отговорили им:

— Освен времето за път там ще останете два месеца.

Девойките станали, отишли при Хасан и го предупредили:

— Дворецът ни е на твое разположение. Бъди щастлив, не тъгувай и не се страхувай от нищо — никой не може да дойде тук. Чакай ни спокойно до нашето завръщане. Ето ключовете от всички стаи, но те молим в името на приятелството ни, не отваряй ето тази врата. Тя не ти трябва.

После се сбогували и тръгнали с войската. Хасан останал сам в двореца и скоро го обхванало безпокойство, нетърпение и тъга. Дворецът, който бил обширен, изведнъж станал тесен за него и той си спомнял постоянно за девойките. Захванал да ходи на лов. Убивал животни и ги ядял сам. Един ден, силно натъжен от самотата си, той започнал да разглежда двореца внимателно — стая по стая. Намерил купища пари, но това не му направило впечатление, защото девойките ги нямало. Когато стигнал до вратата, която не бивало да отваря и дори да доближава, почувствувал, че изгаря от любопитство и си казал: „Моята посестрима не ми позволява да отключа тази врата, защото сигурно там има нещо, което тя не иска никой да знае. Но аз ще я отворя и ще погледна, дори и вътре да се крие смъртта“.

Той отключил вратата, но не видял нищо друго освен едно стълбище, направено от йеменски камък. Започнал да се изкачва по него, докато стигнал до покрива на двореца.

— Това ли ми забраняваше да видя моята посестрима? — учудил се Хасан.

Огледал се наоколо и видял, че под двореца има градина с дървета, цветя, животни и птици, които възхвалявали всемогъщия аллах. Хасан се наслаждавал на красивата гледка, когато изведнъж съзрял разбушувано море. Вълните се издигали високо, извивали наляво и надясно и се разбивали в основите на двореца, който стоял на четири колони. Там видял пейка, инкрустирана с рубини, изумруди и диаманти. Една част била от сребро, друга от злато, трета от рубин и четвъртата от изумруд. В двореца имало езеро и в него куб от сандалово дърво и колони. Кубът имал решетки от червено злато и зелен изумруд, покрити с диаманти и перли, големи колкото гълъбово яйце.

До езерото се виждало ложе от злато, украсено с диаманти, а наоколо птици на различни езици възхвалявали бога. Подобен палат нямал нито Цезар, нито който и да било друг владетел.

Хасан удивен приседнал, за да се полюбува на съвършената красота, която го заобикаляла: на скъпоценните камъни, градините и птиците, възпяващи аллах, който единствен можел да даде гения и мощта, за да се построи този прекрасен дворец. Изведнъж Хасан забелязал десет птици, които летели към двореца и езерото. Той разбрал, че идват на езерото, за да пият вода, и се скрил, за да не ги уплаши. Птиците кацнали на голямо и хубаво дърво. Една от тях се отличавала с красотата си и всички други се въртели около нея и й прислужвали. Хасан се учудил много от това, което видял. Когато нещо не й харесвало, птицата удряла с клюна си останалите, които бягали от нея. После накацали върху ложето и всяка една от птиците разкъсала с нокти кожата си и пред очите на Хасан се появили девойки в рокли от пера. Дори луната би отстъпила срамежливо пред красотата на всяка от тях. Те съблекли роклите си и влезли да се къпят в езерото. Започнали да се закачат и да се пръскат. Най-красивата птица девойка също се пръскала и потопявала останалите под водата, но те не смеели да й отвърнат със същото.

Хасан си изгубил ума по тази девойка и тогава разбрал защо посестримите му го посъветвали да не отваря вратата, която водела към езерото.

Девойката била толкова красива, че Хасан лудо се влюбил в нея. Тя продължавала да си играе с водата, докато той стоял прав зад нея, гледал я и въздишал. Красотата й внесла смут в сърцето му и той бил пленен от любовта си към нея. Огън загорял в сърцето му и Хасан заплакал при вида на прелестното й тяло, което не можел да докосне. Той не бил в състояние да потуши пламъка в сърцето си и да потисне своята любов.

По едно време девойките излезли от езерото, но никоя не забелязала Хасан. Той останал очарован от тяхната красота и изящество. Те облекли същите дрехи, докато най-красивата се пременила в зелен костюм, за да се отличава от останалите. Нейното тяло било по-стройно от фиданка. Всеки, който я видел, се опиянявал от илюзията, че може да я притежава. Устните й били като пръстена на Соломон; косите — черни като нощта на раздялата, челото й — като полумесец, очите й — като на газела, страните й — като макове, устните й — корал, зъбите й — перли върху наниз от рубини, шията й — сякаш от сребро, тялото й — гъвкаво като тръстика, краката й били сякаш от мрамор или от щраусов пух.

Девойките продължавали да се забавляват и да се смеят, а Хасан стоял захласнат и не чувствувал нито глад, нито жажда. Когато се свечерило, най-младата казала на своите другарки: „О, царски дъщери, нощта приближава, а нашата страна е далеч. Достатъчно се забавлявахме тук. Да си върви у дома!“.

Всички станали, облекли роклите си от пера и се превърнали отново в птици. Литнали заедно, като най-младата останала в средата.

Хасан изпаднал в отчаяние. Помъчил се да стане и да се върне по стълбището, което го довело тук, но нямал сили. По бузите му потекли сълзи. После тръгнал, без да знае накъде, стълбището го отвело в долната част на двореца и той продължил да се влачи, докато стигнал до вратата на стаята си. Влязъл, затворил вратата и легнал болен, а в главата му бушувало море от мисли. Той заплакал отново и така ридал до сутринта. Когато слънцето се показало, Хасан излязъл от стаята си и се качил на същото място, където бил предишния ден. Чакал, докато се стъмнило, но този път не се появила нито една птица. Отчаян, той заплакал с горещи сълзи и паднал на земята в безсъзнание. Когато се съвзел, потътрил крака към долната част на двореца. Нощта се спуснала и светът му се видял толкова тесен, че той оплаквал съдбата си до зори, докато се появило слънцето и огряло хълмове и долини. Хасан престанал да яде и пие, сън не го хващал и не можел да намери минута покой. През деня бил неспокоен; през нощта — буден, уморен от мислите си за онова, което се случило. Когато бил най-отчаян, изведнъж забелязал, че отдалеч се задава голям облак прах. Веднага скочил и се затичал нататък, скрил се и зачакал. Скоро разбрал, че пристигат господарките на двореца.

След около час дошла и войската, която заобиколила двореца. Седемте сестри слезли. Щом се озовали в своя дворец, те се освободили от оръжието, което носели. Само най-малката сестра не го оставила, забързала към стаята на Хасан, ала не го намерила там. Започнала да го търси и го открила в друга стая — отслабнал, уморен, блед, с хлътнали очи от глад и жажда и от пролетите сълзи по девойката, която обикнал.

Когато неговата посестрима го видяла такъв, тя се учудила и го накарала да й разкаже какво се е случило, за да се опита да му помогне. Хасан заплакал с горчиви сълзи и изрекъл следните стихове:

Отиде ли си твоята любима

остава само болка и тъга.

Любов все още във сърцето има,

ала слабее младата снага.

Началото е в спомена омаен,

а другото е край, но край безкраен.

Когато посестримата му чула тези думи, тя останала изумена от неговото красноречие, от прелестта на поетичния отговор и му казала:

— Братко, какво се е случило? Плачеш и редиш стихове, заклевам те, братко, разкажи ми всичко, открий тайната си и не се страхувай. Мъчно ми е за теб, но не знам какво да мисля.

Той въздъхнал, сълзите му закапали като дъжд и рекъл:

— Страхувам се, сестро, че ако чуеш това, което ще ти разкажа, няма да ми помогнеш, а ще ме оставиш да умра от мъка.

— Не, братко мой — казала девойката, — няма да те изоставя, дори ако трябва да се разделя с душата си.

Тогава той й разправил всичко, което видял, когато отворил забранената врата, и й изповядал голямата си любов към девойката, която станала причина за неговата болест. Казал й, че от десет дена не е слагал нищо в устата си, и започнал отново да плаче.

Неговата посестрима заплакала от жал за него и му рекла:

— Успокой се, братко, ще се опитам да направя нещо за теб. Ще намеря изход, дори това да ми струва цялото състояние и живота. С божията помощ ще ти помогна да постигнеш целта си. Съветвам те да пазиш тайната си от моите сестри, защото ще ни погубят и двамата. Ако те попитат кой е отключвал вратата, кажи, че не знаеш, но че си се безпокоил за тях и те е налегнала мъка, докато си бил сам в двореца.

Хасан й отговорил:

— Думите ти са разумни.

После вдигнал глава, успокоил се и се развеселил. Той се страхувал много, че когато посестримата му научи, че е отварял забранената врата, ще се разсърди, но сега възвърнал духа си.

Хасан поискал да хапне нещо и посестримата отишла да му донесе. Когато влязла при сестрите си, тя била бледа, разплакана и тъжна. Те я заразпитвали коя е причината и тя им разказала, че се страхува за побратима си, който е болен и от десет дена не е слагал нищо в уста. Когато я попитали каква е болестта му, тя им обяснила, че тяхното отсъствие му се сторило много дълго, като хиляди години, и това го хвърлило в отчаяние.

— Хасан е чужденец — рекла тя, — ние го оставихме съвсем сам, без да има с кого да си продума, а той е толкова млад. Може би си е спомнил за близките и за старата си майка, която сигурно плаче за него ден и нощ. Ние го развличахме, а самотата му е навяла дълбока тъга.

Когато сестрите й чули за нещастието на Хасан, те заронили сълзи и казали:

— Той има право!

Сетне станали, изпратили войската, която ги придружавала, и влезли при Хасан. Поздравили го и видели, че се е променил: бил блед и слаб. Те заплакали от жалост към него и седнали, за да го развеселят и разведрят. Започнали да му разказват всичко, което им се сторило интересно и необичайно по пътя, разни случки за годеници.

Така сестрите прекарали с него цял месец, но грижите им отишли напразно. Те плачели, като го гледали толкова опечален, а най-много страдала най-малката сестра.

Един ден сестрите решили да излязат за малко и да отидат на лов. Поканили и най-малката, но тя им казала, че не може да остави побратима си, докато не си възвърне силите и докато не го излекува.

Те я похвалили за доброто й сърце и казали:

— Ти ще бъдеш възнаградена за добрината, с която се отнасяш към този чужденец.

После взели храна за двадесет дена, възседнали конете си и се отправили на лов.

Когато се отдалечили достатъчно от двореца, най-малката сестра дошла при Хасан и му рекла:

— Братко, стани и ме заведи на мястото, където си видял девойките!

Когато чул тези думи, той се зарадвал много и поискал да стане, но не могъл. Тогава тя го взела на ръце и го занесла на покрива и там той й показал мястото, откъдето видял девойките, пейката и езерото.

Посестримата му го запитала как изглеждат те и откъде са дошли. Той й разправил всичко, каквото видял, и й описал девойката, която обикнал. Тя се сетила за кого става дума и пребледняла. Хасан забелязал това и я попитал за причината. Тя му отговорила:

— Знай, братко, че тази девойка е дъщеря на един могъщ цар — джин. Той властвува над хора, джинове, магьосници, гадатели, дяволи, над много страни и богатства. Баща ни е само негов васал. Никой не може да се мери с този цар — нито по богатство, нито по сила. Той подари на дъщерите си, които си видял, страна, която е толкова обширна, че ако човек реши да я преброди надлъж и нашир, ще му трябва година. Обгради я с река, голяма като море, за да не може никой да проникне — ни човек, ни джин. Царят има двадесет и пет хиляди дъщери, които си служат много добре със сабята и копието. Когато е добре въоръжена и на кон, всяка една може да победи хиляда храбреци. Царят има и други седем дъщери, които са също толкова смели и добре обучени като техните сестри и дори ги надминават. Най-голямата му дъщеря управлява страната, за която ти говорих. Тя е най-смела, най-ловка, най-хитра и си служи с магия, което кара всички да й се подчиняват. Девойките, които я придружават, са нейните везири и помощници, приближените й. Техните наметала от пера, с които летят, са направени от джинове-магьосници. Ако искаш да имаш тази девойка и да се ожениш за нея, остани тук и я чакай, защото тя идва в началото на всеки месец. Скрий се хубаво и внимавай да не те забележи, защото тогава всички ще бъдем погубени. Запомни добре какво ти казвам. Застани на такова място, което да бъде близо до тях, но да не те виждат. Когато хвърлят дрехите си, гледай къде оставя дрехата си девойката, която желаеш. Вземи я, но не вземай нищо друго, защото само с тази дреха тя може да се завърне в своята страна. Ако имаш дрехата й, девойката ще бъде твоя. Внимавай да не те излъже. Тя може да ти каже: „О, ти, който ми открадна дрехата, върни ми я и аз ще бъда твоя. Аз съм в ръцете ти!“. Не й я давай, защото тя веднага ще те убие, ще разруши нашите дворци и ще убие баща ни. Добре запомни какво трябва да правиш. Когато сестрите й видят, че дрехата й е открадната, ще полетят и ще я оставят сама. Тогава се приближи, хвани я за косите и я издърпай до себе си. Това означава, че е вече твоя. След това запази дрехата й от пера — докато тя е в твоите ръце, девойката не ще може да литне към своята страна. Ако успееш да я хванеш, отнеси я в стаята си, но без да й показваш дрехата.

След като изслушал съвета й, Хасан се успокоил, притихнал и болестта му изчезнала. Той се изправил, целунал посестримата си по челото и двамата заедно слезли в двореца. През цялата нощ Хасан сънувал. Когато слънцето се вдигнало, той станал и се изкачил на покрива на двореца, където стоял до падането на нощта. Посестримата му му донесла ядене и пиене. Така той прекарал дните, които оставали до края на месеца. Когато видял полумесеца, започнал да чака девойките. Те се появили ненадейно като светкавица. Той се бил скрил на едно място, откъдето можел да ги вижда. Птиците кацнали и всяка една съблякла дрехата си. Девойката, която той обикнал, се съблякла съвсем близо до него. После влязла в езерото заедно със сестрите си.

Тогава Хасан се приближил (аллах незабелязано му помогнал) и грабнал дрехата на девойката, без никой да го види, защото те играели в езерото. Когато най-сетне излезли от водата, всяка облякла дрехата си от пера. Любимата на Хасан дошла на мястото, където се съблякла, но не намерила своята. Тя започнала да вика и да се удря по лицето. Сестрите й притичали, за да разберат какво става, и тя им казала, че някой е откраднал дрехата й. Те също започнали да плачат, да се удрят по лицата, да викат, но с настъпването на нощта не могли да останат повече при нея, оставили я и отлетели. Когато се отдалечили, девойката извикала:

— О, ти, който взе дрехата ми и ме остави гола, моля те, върни ми я, за да се облека. Дано аллах не ти даде да бъдеш на мое място!

Като чул тези думи, Хасан полудял от любов, той не могъл да издържи нито минута повече — скочил и се затичал към нея, хванал я за ръката, притиснал я до себе си и я завел в двореца, в своята стая. Покрил я с наметалото си, но тя плачела и кършела ръце от отчаяние. Хасан затворил вратата и отишъл при посестримата си и й разказал, че девойката е в стаята му, но плаче и кърши ръце. Посестримата му станала, влязла при девойката, която продължавала да ридае тъжно, целунала земята пред нея и я поздравила. Тогава девойката казала:

— О, ти, царска щерко, ти ли се отнасяш така лошо с мен? Ти знаеш кой е моят баща — знаеш неговата мощ, знаеш, че всички други царе на джиновете се страхуват от него, тъй като той е заобиколен от магьосници, мъдреци, гадатели и дяволи. Никой не е в състояние да се опълчи срещу него. Той властвува над създания, точният брой на които никой не знае. Как сте могли вие, царски дъщери, да допуснете при вас човек и да му покажете как живеем, ако не бяхте вие, той нямаше с пръст да ме докосне!

Посестримата на Хасан отговорила:

— Царска дъще, този човек е много благороден. Той не ти желае злото, но може би те обича. Беше болен от любов по тебе и едва не умря.

И тя й разказала как Хасан й поверил любовта си към нея, за това, че никоя друга девойка от тези, с които са се къпали заедно, не му е харесала. Единствено тя му харесала, защото била горда и недостъпна, защото си играела с другите, но нея никоя не смеела да докосне.

Когато царската дъщеря чула думите на посестримата на Хасан, разбрала, че е невъзможно да се отърве. Посестримата й донесла прекрасно облекло и храна. Двете девойки седнали заедно да ядат и да пият. Посестримата на Хасан я успокоила и й рекла:

— Имай милост към този, у когото ти запали любов с един твой поглед!

Така й говорила тя с най-красиви думи, но девойката плакала до зори. Тя разбрала, че е попаднала в клопка и че никой не може да я избави. Примирила се и казала на посестримата:

— Царска щерко, аллах е присъдил да живея далеч от своята страна, от своите близки и сестри. Ще понеса търпеливо отреденото ми от съдбата.

Тогава посестримата на Хасан й дала най-красивата стая в двореца и не се отделяла от нея. Забавлявала я и я утешавала, докато девойката възвърнала доброто си настроение и тъгата й изчезнала.

После тя отишла при Хасан и му рекла:

— Иди при нея в стаята, целуни й ръцете и нозете!

Той влязъл при царската дъщеря и направил това, което го посъветвала посестримата, а после свел поглед и казал:

— О, царице на хубавиците, живот на душите, утеха за очите, бъди спокойна! Аз те плених само за да бъда твой роб до последния си ден. Моята посестрима също е на твоите услуги! Единственото ми желание е да се оженя за теб и после да отпътуваме за моята родина Багдад. Ще ти купя робини и наложници, които да правят всичко, каквото пожелаеш. Майка ми също е много добра. Няма по-прекрасна страна от моята, там всичко е много по-хубаво, отколкото навсякъде другаде. Хората са добри и красиви.

Докато той й говорел тихичко и тя го слушала, без да пророни дума, на вратата на двореца някой почукал. Хасан излязъл, за да види кой е — това били сестрите, които се връщали от лов. Той се развеселил, поздравил ги и им пожелал добро здраве, а те му отвърнали със същото. После слезли от конете си, влезли в двореца и всяка се отправила към своята стая. Там сменили ловните си костюми с прекрасни рокли. Били уловили газели, биволи, зайци, лъвове, хиени и много други животни и заповядали да заколят част от тях. А другите да оставят за по-късно. Хасан с навити ръкави се захванал да коли животните, заобиколен от сестрите, които се шегували и смеели заедно с него. Когато привършил, те се заловили да приготвят нещо за ядене. Хасан се приближил до най-голямата сестра и целунал челото й, после направил същото с останалите. Те му казали:

— Удостояваш ни с голяма чест и това ни учудва — ти си човек, а ние джинове.

Той навел очи и заплакал с горещи сълзи.

— Какво ти е? Натъжаваш ни — рекли те. — Да не си си спомнил за майка си и за своята страна? Ако е така, ние ще те подготвим за път.

— Не, кълна се, че не искам да се разделям с вас — отговорил той.

— Но кой те е наскърбил тогава?

Хасан не посмял да им каже, че страда от любов по девойката, за да не ги обиди, и не продумал нито дума за чувствата си.

Тогава станала посестримата му и рекла:

— Той улови една женска птица и ви моли да му помогнете да я опитоми.

— Ние сме на твоите услуги. Ще направим всичко, каквото поискаш, но разкажи ни своята история, без да криеш нищо.

Тогава той се обърнал към посестримата си:

— Разкажи им ти моята история, защото се срамувам да говоря за нея.

Най-малката сестра им разправила цялата история на Хасан от начало до край, без да пропусне нищо. Когато свършила, те попитали:

— Къде е тя?

— При него, в една от стаите.

— Опиши ни я, сестро — помолили се те.

— Тя е по-красива от пълна месечина, лицето й е по-лъчезарно от слънцето. Сокът от устните й е по-сладък от сироп. Снагата й е по-стройна от тръстика. Кожата й е блестяща като диамант, гърдите й са като два нара. Страните й са като ябълки. Нозете й са като от мрамор. Думите й лекуват болните, нейната усмивка пленява.

Когато девойките чули това описание, веднага помолили Хасан да им я покаже. Изгарящ от желание, той ги повел към стаята, в която била царската дъщеря. Отворил вратата и влязъл, следван от девойките. Когато я видели и се насладили на красотата й, те целунали земята пред нея, удивени от нейния чар. Сетне я поздравили и казали:

— В името на аллах, дъще на най-великия от царете, ако беше чула как те описваше този човек, щеше да се учудваш цял живот. Той те обича до лудост, но въпреки това не иска да те обладае, а желае да те види своя съпруга. Ако девойките можеха да остават неомъжени, ние щяхме да му забраним. Той ни каза, че е изгорил роклята ти от пера, иначе щяхме да ти я върнем.

Така девойките я убедили и тя се съгласила да се омъжи за Хасан. Направили сватба, достойна за дъщерята на велик цар. Когато я въвели при Хасан, той вдигнал воала от лицето й и изрекъл следните стихове:

О, накит на живота, който

възражда моето сърце.

Не мога повече без твойто

очарователно лице.

Девойките стояли на прага. Когато чули стиховете, казали:

— Царкиньо, чуй как те възхвалява този човек. Как можеш да ни укоряваш, когато той възпява така твоята красота!

Девойката останала доволна от думите им.

Четиридесет дена Хасан живял в щастие и радост с нея.

Сестрите всеки ден устройвали за тях празненства и всеки ден поднасяли подаръци на царската дъщеря. Тя заживяла доволна сред тях и забравила своите близки и роднини.

Когато изминали тези четиридесет дена, Хасан видял насън майка си — слаба, бледа и тъжна от раздялата с него, а той бил здрав и весел. Майка му рекла:

— Как можеш да живееш щастлив, синко, и да ме забравиш? Аз не те забравям нито минута; докато умра, езикът ми ще повтаря твоето име. Направих ти гроб вкъщи, за да те оплаквам всеки ден. Ще доживея ли, синко, да те видя до мене, както преди?

Хасан се събудил потънал в сълзи. Те се стичали по лицето му като дъжд. Сънят избягал от очите му, той не можел повече да чака.

На сутринта сестрите влезли, за да му кажат добро утро, както правели всеки ден, но той не им обърнал никакво внимание. Попитали съпругата му за причината, но тя също нищо не знаела. Накарали я да го попита. Тя се приближила до Хасан и казала:

— Какво ти е, господарю мой?

Той въздъхнал и й разказал съня си, после изрекъл тези стихове:

Като в просъници дълбоки

желанията са жестоки,

че няма път и няма зов,

изгрял от нашата любов.

Любовните ни мъки парят

в гърдите, пълни със мечти,

но от раздялата изгарят,

пламтят любимите черти.

Жена му разказала на сестрите неговия сън. Когато чули стиховете, те се натъжили и му рекли:

— Не искаме да ти пречим да видиш майка си и ще ти помогнем, но трябва да ни обещаеш, че ще идваш при нас поне веднъж в годината.

Той им обещал. Девойките станали веднага и му приготвили храна за път, а на младоженката дали много дрехи и такива скъпоценни камъни, които перото не е способно да опише. Те ударили по тъпана и камилите притичали от всички страни. Девойките отделили толкова камили, колкото да могат да носят подаръците на младоженката. Натоварили на тях двадесет и пет денка със злато, петдесет със сребро и вървели с младоженците три дни, но за човешките сили те се равнявали на три месеца. После девойките се сбогували и се върнали там, откъдето били тръгнали.

Хасан продължил да върви ден и нощ заедно със съпругата си, преминали през долини и пустини, през равнини и планини, под палещото слънце и в студ, но било им писано да пристигнат живи и здрави в град Басра. Разтоварили камилите пред Хасановия дом и ги пуснали. Отворили вратата и чули майката на Хасан да плаче и да нарежда с измъчено сърце:

Може ли да спи в дома си,

който е затрил съня си,

и под свода изумруден

цяла нощ се вглежда буден.

Имаше той всичко тук —

почит, злато и роднини,

ала вече от години

стон аз чувам, а не звук

от сърцето му голямо

тоя свят да побере…

Любовта е чувство нямо,

но така е по-добре,

че макар да беше длъжен

да изпита всичко той,

аз го виждам, че е тъжен

и не знае миг покой.

Хасан заплакал, като чул жалбите на майка си, и почукал силно на вратата. Майка му попитала:

— Кой чука?

Той й отговорил:

— Отвори!

Тя отключила вратата и го загледала. Когато го познала, изгубила съзнание. Той й помогнал да дойде на себе си, после я целунал, целунала го и тя.

Сетне той пренесъл багажа си вътре. Младоженката гледала ту Хасан, ту майка му.

Майката на Хасан се успокоила и произнесла:

Съдбата се смили над мене,

спря моето сърце да стене.

С това, що исках, ме дари

и моят път тя озари.

Прощавам й скръбта на дните,

среброто ранно на косите.

Тя седнала до сина си и му рекла:

— Разкажи ми какво се случи с теб и персиеца!

— Майко, той не беше персиец, а поклонник на огъня, който не признава всемогъщия аллах.

Сетне й разказал какво направил магьосникът с него, как го пъхнал в камилската кожа и как го зашил, как птицата Рух го отнесла на планината и какво видял там — телата на онези, които огнепоклонникът примамвал и оставял да умрат на върха, след като постигнел целта си. Разправил й как се хвърлил от планината в морето и как аллах го спасил и го насочил към двореца на царските дъщери, където станал побратим на най-малката от тях. Той благодарил на бога, че му довел след това персиеца на същото място, за да го убие. Най-накрая й разказал за любовта си към девойката, по какъв начин я пленил и продължил до мига на своето завръщане вкъщи.

Майка му се учудила на неговата история и благодарила на аллах, че му е дал здраве и живот. После станала, видяла огромния товар и го попитала какво носи. Той й казал и тя се зарадвала много. Най-после майката се обърнала към младоженката и когато я загледала, не могла да откъсне поглед от нея — толкова красиви били лицето и снагата й. Тя се зарадвала още повече. Седнала до нея, започнала да й говори нежно и да я успокоява. На следващата сутрин отишла на сука и й купила десет рокли от най-хубавите, които имало в града. Купила и нова покъщнина. Сетне рекла на Хасан:

— Синко, ние няма да можем да живеем тук. Всички знаят, че сме бедни, а сега изведнъж се сдобихме с толкова пари. Ще ни набедят, че се занимаваме с алхимия. Най-добре ще бъде да отидем в Багдад, града на мира, за да живеем под закрилата на халифа. Там ще си купим дюкян, ти си много благочестив и бог няма да те забрави.

Хасан послушал майка си. Станал веднага и отишъл да продаде къщата. Щом я продал, намерил камили, натоварил на тях парите и багажа, майка си и жена си и тръгнали на път.

Така стигнал до река Тигър, наел гемия до Багдад, натоварил всичко на нея и при попътен вятър след десет дена влезли в пристанището на града. Без да губи време, Хасан наел един магазин, където пренесъл целия си багаж. Нощта прекарали в една странноприемница. На сутринта той се преоблякъл и отишъл при един търговски посредник. Разказал му, че иска голяма и красива къща. Посредникът му показал няколко и Хасан се спрял на една, която му харесала. Неин собственик бил везир, от когото Хасан я купил за сто хиляди златни динара. Пренесъл целия си багаж и парите от странноприемницата в своята къща, а после отишъл на сука и купил още покъщнина и най-различни неща, прислуга и един млад роб.

Заживял с жена си в мир и любов и така изминали три години. През това чудесно време, докато дните течали, пълни с красота, му се родили двама сина. Нарекъл ги Насар и Мансур. Един ден Хасан си спомнил за своята посестрима и за нейните сестри, за тяхното добро отношение към него и за помощта им да осъществи мечтата си и в него пламнало желание да ги види. Отишъл на сука и купил много златни украшения и фини платове. Когато майка му го запитала за какво му е всичко това, той й отговорил:

— Реших да навестя сестрите, които ме отрупаха с блага. Цялото богатство, което имам, дължа на тях. Искам да отида да ги видя и с божия помощ да се върна, без да се бавя.

Тя се опитала да го убеди да не се отделя от нея, но той й казал:

— Майко, ти ще останеш с жена ми. Скрил съм роклята й от пера в земята. Пази я да не я намери, защото ако я облече, ще отлитне заедно с децата и ще ги загубя, а това ще ме убие от мъка. Запомни, майко, че не трябва да й казваш това, и знай, че тя е дъщеря на царя на джиновете. Той е най-могъщият измежду всички царе и има страшно много войници и пари. Знай, че е господарка на своя народ и най-скъпа за сърцето на баща си. Тя е много горда. Дръж я здраво и не й позволявай да прекрачва прага на дома ни, нито да гледа през прозорците, защото се страхувам много за нея. Ще умра от мъка, ако й се случи нещо.

Майка му отвърнала:

— Ще изпълня всичко, което ми заръча, синко. Върви и бъди спокоен, ще се завърнеш благополучно и ще я видиш тук и тя ще ти разкаже какво сме правили в твое отсъствие. Но не се бави повече от времето, което ти е необходимо за път.

Писано било жена му да чуе техния разговор, без те да разберат. Хасан излязъл вън от града, ударил тъпана и камилите се появили веднага. Той натоварил двадесет от тях с най-хубавите стоки, които имало в Ирак, после се простил с майка си, жена си и децата си. Големият му син бил на две години, малкият — на една. Хасан наново напомнил на майка си за съветите, които й дал, после възседнал една камила и потеглил към посестримите си. Пътувал цели десет дни — ден и нощ, през равнини и планини, по долини и тесни пътеки. На единадесетия ден пристигнал и влязъл в двореца на девойките с подаръците, които бил им купил. Когато го видели, те се зарадвали много и го поздравили за успешното му избавление. Най-малката девойка, неговата посестрима, украсила двореца отвън и отвътре.

Всяка една получила подаръците, които били за нея, а после накарали Хасан да седне и да им разправи, както е обичаят, как са майка му и жена му. Той им казал, че има двама сина. Посестримата му се зарадвала на неговото благополучие и щастие и произнесла следните стихове:

Щом вятърът задухаше навън,

за вест от тебе питах като в сън,

че никой освен тебе не остана

на моето сърце във океана.

Хасан останал под грижите на сестрите три месеца. Щастлив, той по цели дни ходел на лов.

Толкова за него.

Когато Хасан отпътувал, жена му останала два дена с майка му, но на третия й казала:

— Три години вече не съм ходила на баня — и заплакала.

Майката се съжалила над нея и рекла:

— Дъще, ние сме чужденци. Твоят мъж не е тук, за да ти помогне. Аз не познавам никого, затова ще ти стопля вода и ще ти измия главата в нашата баня.

Снаха й отговорила:

— Ако беше казала това на една робиня, тя щеше да поиска да я продадеш на пазара. Тук е невъзможно да се живее. Мъжете могат да бъдат извинени, защото са ревниви и си мислят, че щом жената излезе от къщи, им изневерява. Но жените не са. Добре знаеш, че ако една жена е решила нещо, никой не може да й попречи, никой не може да й забрани да отиде на баня или където и да е другаде.

Сетне започнала да плаче и да моли бога да я прибере при него, тъй като се чувствува чужденка в тази страна.

Свекърва й се смилила над нея, разбрала, че тя ще изпълни всичко, което си е решила. Станала, приготвила, каквото трябва за баня, и я завела.

Влезли в банята, съблекли се и всички жени загледали младоженката и започнали да славят бога, който е създал такава красота. Възхитени, разнесли славата й из целия град. Жени от всички квартали забързали към банята, за да я видят.

Случайно този ден в банята била една робиня на принца на правоверните Харун ар-Рашид. Тя се казвала Тухуа ал-Ауада. Когато видяла, че жените се тълпят, попитала за причината и те й разказали за красавицата. Тя се приближила, разгледала я и останала очарована от красотата й и прелестното й лице. Робинята не влязла да се къпе, а останала да гледа красивата жена, докато се изкъпала, излязла от водата и се облякла. Тогава станала още по-красива.

Щом излязла от банята, седнала на един килим, за да си почине. Жените я наобиколили. Тя ги изгледала и станала. След нея тръгнала Тухуа, робинята на халифа. Щом узнала къде живее красавицата, тя се върнала в двореца. Отишла право при господарката си Зубайда и целунала земята пред нея. Зубайда я попитала защо се е забавила толкова много в банята.

Тя й отговорила:

— Господарке, видях такъв бисер, какъвто не съм срещала никога досега нито сред жените, нито сред мъжете. Тя ме омагьоса и ме обърка дотолкова, че даже не можах да си измия главата.

— Какъв беше този бисер? — попитала Зубайда.

— Господарке, видях в банята една млада жена с две малки деца като две луни. Никога не съм виждала по-красива от нея. Ако ти благоволиш, господарке, да разкажеш за нея на повелителя на правоверните, той ще убие мъжа й и ще я вземе. Разбрах кой е мъжът й — някакъв търговец на име Хасан от Басра. Аз я проследих от банята до къщата й. Тази къща някога беше на един везир и има две порти — едната води към морето, а другата към сушата. Страхувам се, господарке, че ако чуе за нея, повелителят на правоверните ще наруши закона на религията, ще убие мъжа й и ще се ожени за нея.

Зубайда казала:

— Проклета да си, Тухуа, може ли тази жена да бъде толкова красива, че повелителят на правоверните да погази заради нея законите на религията? Ще я видя и ако не е толкова красива, колкото ми я описа, ще заповядам да ти отрежат главата! В палата на повелителя на правоверните има триста и шестдесет робини, толкова, колкото са дните в годината, и никоя от тях няма качествата, които ми описа.

— Господарке, заклевам се във всевишния, че нито в Багдад, нито сред персийците, нито сред арабите не съм виждала подобна жена. Да бъде благословен аллах, че не е създал друга като нея — отговорила Тухуа.

При тези думи Зубайда извикала Масрур. Той влязъл и целунал земята пред нея. Тя му казала:

— Масрур, иди веднага в къщата на везира, която има две врати, едната към морето и другата към сушата, и ми доведи жената, която живее там, с двете й деца и със старицата. И не се бави!

— Слушам и изпълнявам! — отвърнал Масрур.

Той отишъл, без никой да го забележи, в къщата на везира и почукал на вратата. Старата майка на Хасан излязла и попитала кой тропа.

— Аз съм Масрур, слугата на повелителя на правоверните.

Майката отворила вратата. Масрур влязъл и поздравил. Тя отговорила на поздрава му и го попитала какво го води насам.

— Господарката ми Зубайда, дъщеря на ал-Касам и съпруга на повелителя на правоверните Харун ар-Рашид, шестия халиф, потомък на ал-Абас, чичо на пророка, божията молитва и мира да не го напускат, ви вика при нея: теб, жената на сина ти и нейните деца, защото жените са й говорили за нея и за нейната красота.

— Масрур — казала майката на Хасан, — ние сме чужденци. Синът ми не е тук и ни забрани да излизаме от къщи. Страхувам се, че ако се случи нещо, той ще сложи край на живота си. Моля те, Масрур, не ни карай да правим нещо, което не ни е възможно.

— Ако това, което искам от вас, криеше някаква опасност, нямаше да настоявам — отвърнал Масрур, — но моята господарка иска само да види жената на сина ти и после ще ви върна. Вие трябва да се подчините, защото иначе може да съжалявате. Както ви вземам, така ще ви върна — живи и здрави!

Майката на Хасан не могла да му се противопостави. Влязла вътре, облякла младата жена, взели децата и последвали Масрур до двореца на халифа. Когато ги въвели при Зубайда, те целунали земята пред нея. Младата жена била с покрито лице.

Зубайда казала:

— Махни воала си, за да те погледам.

Хубавицата целунала още веднъж земята пред нея и открила лицето си, което затъмнявало даже пълната луна на небето. Неговият блясък осветил целия дворец. Зубайда я загледала и останала очарована, както и всички, които я видели. Всички останали пленени от нейната красота, без да могат да проговорят дума. Зубайда станала, целунала младата жена и я сложила да седне до нея на дивана. После заповядала да украсят двореца и да й донесат най-скъпите дрехи и най-скъпата огърлица от диаманти. Тя ги подала на младата жена и казала:

— Царице на всички красавици, ти ми хареса, но имаш ли нещо друго по-ценно?

Младата жена отговорила:

— Господарке, имам рокля от пера, ако я сложа пред теб, за нея ще се говори от поколение на поколение.

— Къде е тази рокля, за която говориш? — попитала Зубайда.

— Тя е при майката на мъжа ми, заповядай й да ми я даде.

Зубайда се обърнала към майката на Хасан:

— Ако твоето благоговение към мен е истинско, иди и донеси роклята от пера, за да ни покаже жената на твоя син какво може да направи с нея. После ще я прибереш отново.

Старицата казала:

— Господарке, тя лъже! Къде се е чуло и видяло рокля от пера? Тя да не е птица?

Младата жена се обърнала към Зубайда:

— Кълна се в живота си, че имам рокля от пера, която е в един сандък, скрит в една ниша.

Зубайда свалила от врата си огърлицата от диаманти, която струвала колкото всички богатства на персийския цар и на Цезар, и казала на старицата:

— Вземи я, тя е за теб, но иди донеси роклята само да я видя и после ще я върнеш.

Майката на Хасан отново се заклела, че никога не е виждала такава рокля, нито знае къде се намира.

Зубайда се ядосала, креснала на старицата, дръпнала ключа от ръката й и заповядала на Масрур веднага да отиде в къщата на тази жена, да претърси нишата, да намери сандъка, в който имало рокля от пера, за да й я донесе.

Масрур взел ключа и излязъл заедно с майката на Хасан.

Тя горчиво се разкайвала, че се съгласила да заведе снаха си на баня, защото разбрала, че това било хитрост от нейна страна.

Когато стигнали в къщата, намерили роклята от пера, която била увита в кърпа, и Масрур я занесъл на Зубайда. Тя я разгледала и се възхитила от красивата изработка. После я подала на младата жена.

Това ли е твоята рокля от пера?

— Да, господарке.

Сетне протегнала ръка и взела роклята, преливаща от щастие. Огледала я и видяла, че е съвсем запазена. Ни едно перо не било отскубнато. Младата жена станала, прегърнала децата си и навлякла роклята. Тозчас по волята на аллах се превърнала в птица. Зубайда се учудила, зачудили се и всички присъствуващи. Младата жена започнала да се върти и да танцува под техните изумени погледи, а после заговорила с най-изискани думи:

— Харесва ли ви?

Отговорили й:

— Да, царице на красавиците, онова, което направи, е красиво.

— А това, което ще направя сега, ще бъде още по-хубаво!

След тези думи тя разперила крила, полетяла с двете си деца и кацнала на покрива. Всички я гледали.

— Това е толкова необикновено и красиво — казали те, — никога не сме виждали подобно нещо.

Младата жена се готвела да отлети за своята страна, но си спомнила за Хасан и произнесла следните стихове:

О, ти, който ме плени

като птица в чудни дни

и на любовта в капана

моето сърце остана —

за какво замина ти!

Мъка ли да ме гнети?

Майко на Хасан златаря,

ако мъка го изгаря,

че ме няма — срам не срам, —

нека ме последва сам.

Когато замлъкнала, Зубайда я попитала:

— Няма ли да слезеш при нас, за да се насладим на твоята хубост, царице на красавиците? Да бъде благословен този, който ти е дал способност да съчиняваш стихове и те е надарил с тази красота.

— Миналото никога не се връща — отговорила младата жена. После се обърнала към майката на Хасан:

— Ти ще ми липсваш много. Ако синът ти се върне и нощите на раздялата му се сторят дълги и пожелае да ме види, ако ураганът на любовта и желанието го разтърси, нека дойде да ме намери на островите Уак ал-Уак.

После отлетяла заедно с децата си към своята страна.

Майката на Хасан заплакала и започнала да си удря главата, докато припаднала. Когато дошла на себе си, Зубайда й казала:

— Съжалявам, но не предполагах, че ще се случи такова нещо. Ако ме беше предупредила, нямаше да постъпя така. Не знаех, че тя е летящ джин, ако знаех, нямаше да й позволя да облече роклята си от пера, нито да вземе децата си. Прости ми пред аллах!

Старицата нямала какво друго да прави, освен да й прости пред аллах, и напуснала двореца. Тя се върнала вкъщи и отново започнала да плаче и да си удря главата, докато загубила съзнание. Когато дошла на себе си, младата жена и децата й липсвали. Затъжила се и за сина си. После станала, изкопала три гроба и започнала да плаче над тях ден и нощ. Синът й все още не се връщал, това увеличавало мъката й и тя заредила следните стихове:

— Пред очите ми си, сине,

споменът за теб не стине.

Обичта ми е поток,

който ме влече жесток,

както влагата могъща

всичко в кълнове превръща.

Не е ден денят без теб,

пусто ми е като в степ.

И така те, сине, любя,

че разсъдъка си губя.

Милост имай ти и страх

от всевишния аллах.

Това се случило на Хасановата майка.

Когато Хасан пристигнал при девойките, те го накарали да се закълне, че ще остане при тях три месеца. След изтичането на определения срок му дали десет чувала — пет със сребро и пет със злато — и всичко, каквото е нужно за път. Излезли, за да го изпратят, той не им позволявал да го придружат по-нататък. Започнали да се сбогуват с него и да го целуват. Най-малката сестра го целунала, плакала до припадък и нареждала:

— Само в срещата ни ще угасне с мъка

огънят на нашата разлъка.

И предначертана ще пламти

радостта ни, както и преди,

че е по-коварен и от хала

всеки ден от нашата раздяла.

На свой ред втората сестра го целунала и изпяла:

— Раздялата ми с тебе е раздяла

с живота. И душата ми е цяла

във пламъци, когато аз не зная

къде си. Тук ли си — съм в рая.

Третата го целунала и изрекла:

— Разделяме ли се така,

без твоя чар да ме вълнува,

то значи — нашата тъга

към дъното отдавна плува.

Но искам да те утеша,

че ти си в моята душа.

И мога ли да се сбогувам

с това, с което съществувам?

Четвъртата сестра го целунала на свой ред и произнесла:

— Когато ти ми каза: „Сбогом, мила“,

аз заридах, останала без сила.

И перлите от устните ти нежни

от миглите ми паднаха безбрежни.

После петата го целунала и казала:

— Не ни напускай, ти се моля!

Търпение аз нямам, воля

раздялата да издържа,

ни сълзи — да се утеша.

Шестата го целунала и продължила:

— Твоят кораб щом отплува,

казах си за сетен път:

„Ако имах власт, бих спряла

всички кораби от път!“

Най-накрая седмата девойка го целунала и изрекла:

— Потърпи преди раздяла,

ако трябва — замини.

Ала чакай нова среща

и навсякъде помни,

че щом кажеш „Сбогом“ — вече

„Върнах се“ звучи далече.

На свой ред Хасан се сбогувал с тях, заплакал и запял:

На сърцето си не мога

да съм господар пред път.

Казах: „Сбогом“, а тревога

мами някъде отвъд

радостта, когато двама

пиехме от сладостта

на живота… Друго няма

да ме радва на света.

После потеглил, вървял ден и нощ, докато накрая стигнал до Багдад, града на мира и на ислямските халифи. Той не знаел нищо за това, което се случило след неговото отпътуване. Хасан влязъл в къщата си, поздравил майка си и забелязал, че е много изнурена от пролетите сълзи и безсънните нощи. Тя била слаба като тръстика и не могла да отговори на поздрава му. Той се приближил до нея и като я видял в това състояние, се втурнал да търси жена си и децата си из стаите, но от тях нямало и следа. Погледнал случайно към нишата и забелязал, че е отворена, сандъкът — също, а роклята от пера липсвала. Тогава разбрал, че жена му е успяла да се добере до роклята си и да отлети заедно с децата. Върнал се при майка си и видял, че тя дошла малко на себе си. Когато я попитал за жена си и децата си, тя заплакала и му казала:

— Синко, аллах ги прибра, ето гробовете им.

Хасан извикал и паднал в безсъзнание и останал така от сутринта до обед. Майка му се уплашила много и вече не се надявала да оживее. Когато дошъл в съзнание, Хасан заплакал, започнал да се удря по лицето, да си къса дрехите, да се върти объркан из къщи и да пее:

И други преди мене са познали

раздялата, покрила всичко с креп.

Но болка като моята… едва ли

е имало, отдалечен от теб.

Когато свършил, взел сабята си, приближил се до майка си и я заплашил:

— Ако не ми кажеш истината, ще ти отрежа главата и след това ще се убия.

Тя му рекла:

— Синко, остави сабята настрана и седни да ти разкажа какво се случи.

Той прибрал сабята в ножницата, седнал при нея и тя му разправила историята от начало до край. Казала му, че жена му настоявала и плакала толкова много да отиде на баня, че тя трябвало да я заведе.

— Страх ме беше, че като се върнеш, ще се оплаче от мен и ти ще се ядосаш — продължила майка му. — Ако Зубайда не се беше разгневила и ако не ми беше взела насила ключа, нямаше да им дам роклята дори ако трябваше да умра. Но ти знаеш, синко, че халифът е всемогъщ. Когато й донесоха роклята, тя я целуна и започна да я оглежда, за да види дали не й липсва нещо. Зарадва се много, щом видя, че е непокътната. После прегърна децата си, облече роклята и се превърна в птица. Започна да се разхожда из двореца и всички я гледаха, удивени от красотата й. Преди да отлети, тя ме погледна и ми каза: „Ако синът ти се върне и нощите на раздялата му се сторят дълги и пожелае да ме види, натъжен от бурята на любовта и страстта, нека напусне страната си и да отпътува за островите Уак ал-Уак“.

Когато Хасан чул от майка си какво казала жена му, преди да отлети, той извикал и припаднал. Така останал до края на деня. Щом дошъл на себе си, започнал да се удря по лицето и да се гърчи на земята като змия. Майка му седяла до него до полунощ.

Хасан плакал с горещи сълзи и когато се съвзел, изрекъл:

— Спри, погледни към този момък,

за съжаление достоен може би!

Без теб той заприлича на отломък

от камък, който мъката разби.

Ако не бяха воплите му бесни,

за мъртъв щяха да го смятат по света.

За влюбения не раздялата е лесна,

по-лека е от нея и смъртта.

Като свършил, той се прибрал в стаята си цял облян в сълзи и останал така пет дена, без да пие и без да яде. Майка му го молила и заклинала да престане да плаче, но той не я послушал. За миг го налегнала дрямка и той видял жена си тъжна и със сълзи на очи. Извикал, събудил се и заредил:

— Твоят образ ме владее,

не изчезва нито миг.

Той в сърцето ми живее

благороден и велик.

Ако нямах аз надежда

да те срещна мълчалив,

как ли щях да спя — изглежда,

нямаше и да съм жив.

На сутринта той плакал още по-силно. Така прекарал цял месец — без да спи през нощта и почти без храна. После му хрумнало да отиде при посестримите си, за да му помогнат да намери жена си.

Натоварил петдесет камили със златни украшения и най-скъпи и редки стоки от Ирак. Сбогувал се с майка си, качил се на една от тях и потеглил. Така пътувал, докато стигнал до двореца на девойките в Планината на облаците.

Отишъл при посестримите си и дал на всяка от тях подаръците, които носел. Те останали много доволни и го попитали защо се връща толкова бързо, като е отпътувал едва преди два месеца. Хасан заплакал и заразказвал:

— Душата ми живее в смут,

изгубих своята любима.

Ненужен вече и нечут —

кой лек за болката ми има?

А може ли да се лекува!

И сам, без сладкия покой,

ще питам този, що лудува

над пътищата като вой:

„Хей, ветре, приказно дихание,

ти, който се над мен изви,

дари ме с нейното ухание,

душата ми да съживи!“

После надал страшен вик и паднал в безсъзнание. Девойките насядали около него и започнали да плачат. По едно време той се съвзел и отново заговорил:

— Не знам дали съдбата, тъй ревнива,

ще върне моята любима жива.

Получил всичко — стига ми това,

за да живея със душа щастлива.

И пак заплакал, докато изгубил съзнание, и когато дошъл на себе си, произнесъл:

— Дали към мене любовта ти е такава,

към теб каквато в мойта гръд остава?

О, колко е горчива и безкрайна тя!

Ала какво от нас желае любовта?

Макар в разлъка, твоето лице красиво

е винаги пред моите очи свенливо.

А пък сърцето, сякаш с ритъм нов,

тупти от спомена за твоята любов.

Дочуя ли, че нейде гълъб гука,

запява в мен на думите капчука:

„О, гълъбе, и ти ли плачеш сам,

защо разбуждаш спомена голям!“.

И плачат без умора пак очите

на моята любима по следите.

Когато го видели така покрусен, посестримите на Хасан разбрали колко е силна неговата любов и мъката му по любимата. Той им разказал какво станало в негово отсъствие и предал думите на жена си: „Ако нощите на раздялата се сторят дълги на Хасан и той пожелае да ме види, когато ураганът на любовта и желанието го връхлетят, нека дойде да ме търси на островите Уак ал-Уак“. Щом чули думите на Хасан, посестримите се спогледали и останали с поглед, впит в земята, цял час, после вдигнали глави и рекли:

— Няма друга сила освен помощта на всемогъщия аллах! Протегни ръка към небето, ако можеш да го стигнеш, ще стигнеш и жена си.

При тези думи сълзите на Хасан потекли като порой и намокрили дрехите му. Той изрекъл:

— Привързах се към нея лудо,

че пламна мойта гръд, и чудо —

лицето й е сякаш ден,

а нощ — косите й до мен.

Не знам, магия ли изрече,

но моя сън изчезна вече.

После заплакал отново, а с него заплакали и девойките, които го съжалявали. Те се опитали да го успокоят. Неговата посестрима му казала:

— Бъди търпелив, братко, ти ще постигнеш целта си. Търпението е ключ към избавлението. Поетът е казал:

Спи спокойно, а съдбата

нека следва своя път,

притвори за сън душата

и там някъде отвъд

времето, щом иска свода,

ще смени на всичко хода!

После добавила:

— Съвземи се, братко! Този, който е на десет години, не може да умре на девет. Плачът и мъката ще те разболеят. Почини си, докато намеря начин да те заведа при жена ти и децата ти с божията помощ.

Хасан заплакал отново с горещи сълзи и промълвил:

— Ако аз тялото си някак излекувам,

дали за мойта мъка цяр ще има?

Единствен лек за болките сърдечни

е срещата ми с теб, любима.

Хасан седнал до своята посестрима, която започнала да му разказва забавни истории, за да го накара да забрави тази, която си била отишла по негова вина, тъй като той трябвало да изгори роклята от пера. Но сатаната го накарал да забрави това.

Хасан се измъчвал и произнесъл:

— О, колко силно я обичам аз!

За нея мисля всеки ден и час.

И всичко от съдбата предрешено

остава си за нас непроменено.

Газелата на моето сърце

към мен лети. И нейното лице

очарователно ме кара да заплача

на сетното търпение във здрача.

На девойката много й домъчняло за Хасан. Тя станала, отишла при сестрите си, хвърлила се в нозете им и започнала да ги моли да помогнат на нейния побратим да намери жена си и децата си на островите Уак ал-Уак. Плакала толкова неутешимо, че сестрите й също се разридали и обещали да направят всичко, което е по силите им.

Хасан останал при сестрите цяла година, без да престане да ридае. Сестрите имали чичо на име Абдул Кудус. Той много обичал най-голямата от тях и всяка година я посещавал по веднъж и изпълнявал всички нейни желания. Когато дошъл, девойките му разказали за Хасан, за всичко, което станало между него и огнепоклонника, и за това, че го убил. Чичото останал доволен от чутото и подарил на своята любимка кутия с благовония с думите:

— Ако ти се случи някоя неприятност или имаш нужда от нещо, хвърли малко от благовонията в огъня и произнеси името ми. Веднага ще дойда и ще изпълня желанието ти.

Вече била изминала година, но чичото не идвал. Тогава най-голямата сестра решила да го извика. Наредила на една от сестрите си да й донесе огън и кутията с благовонията. Щом ги донесла, тя извадила малко и ги подала на голямата си сестра, която ги хвърлила в огъня и изрекла името на чичо си. Миризмата още не се била разнесла, когато откъм долината се вдигнал облак прах. След около час прахът се разсеял и се показал старец, възседнал слон. Когато забелязал девойките, той им направил знак. След час старецът пристигнал, слязъл от слона и влязъл в двореца. Девойките му целунали ръка и го поздравили. Той седнал, а те започнали да го разпитват какво се е случило през годината. Старецът им казал:

— Седях с жена си, когато усетих благовонията. Побързах да дойда при вас. Защо ти трябвам, племеннице?

Тя отговорила:

— Чичо, домъчня ни за теб. Вече година не сме те виждали, а никога досега не се е случвало да не ни навестиш толкова време.

— Бях зает, но се канех да дойда утре.

Те му благодарили, насядали около него и заговорили, докато най-голямата сестра намерила удобен момент и подхванала:

— Чичо, нали ти разказахме за Хасан от Басра, който уби огнепоклонника. Разправихме ти как плени дъщерята на най-великия цар и за всичките му страдания, докато успее да я склони да се омъжи за него и да отпътуват заедно за неговия роден град.

— Е, и какво стана после?

— Тя го измамила, след като родила двама сина от него. Взела си децата и се върнала в своята страна, докато мъжът й отсъствувал, а на майка му рекла: „Ако нощите на раздялата се сторят дълги на Хасан и пожелае да ме види, когато ураганът на страстта и любовта го разтърси, нека дойде да ме потърси на островите Уак ал-Уак.“

Чичото поклатил глава, захапал пръста си и останал замислен. После започнал да рови земята с пръста си, обърнал се наляво и надясно и отново поклатил глава. Хасан наблюдавал всичко това, без никой да го забележи.

— Кажи, чичо, горим от нетърпение да узнаем какво ще ни съобщиш.

— Мои момичета, този човек е страдал много и е подложил душата си на голяма опасност, защото не ще може да стигне до островите Уак ал-Уак.

Девойките извикали Хасан. Той се приближил до шейх Абдул Кудус, целунал му ръка и го поздравил. Шейхът останал доволен и го поканил да седне до него.

— Чичо, кажи на нашия побратим истината.

Той му рекъл:

— Синко, освободи се от тази голяма мъка, защото няма да можеш да стигнеш до островите Уак ал-Уак дори ако на твоя страна са летящите джинове и звездите. Между теб и островите има седем равнини, седем морета, седем големи планини. Кой ще ти помогне, за да стигнеш дотам? В името на аллах, върни се и не се измъчвай напразно.

Хасан заплакал и паднал в безсъзнание. Девойките го заобиколили и също заридали. Най-малката разкъсала дрехите си, започнала да се удря по лицето, докато и тя загубила съзнание.

Когато шейх Абдул Кудус видял мъката и страданието им, смилил се над тях и се обърнал към Хасан:

— Успокой се, аллах ще ти помогне да постигнеш целта си. Стани, синко, и ме следвай!

Хасан станал, сбогувал се с девойките и последвал шейха, зарадван от добрата новина:

Абдул Кудус повикал слона и двамата се качили на гърба му. Пътували три дена и три нощи със скоростта на светкавица, докато стигнали до грамадна синя планина. В тази планина имало една пещера, която се затваряла с китайска врата.

Абдул Кудус хванал Хасан за ръката и го свалил долу, после освободил слона и също слязъл. Сетне се приближил до китайската врата и почукал. Появил се един черен като джин роб, без косъм на лицето. В едната си ръка държал сабя, а в другата — щит. Когато видял шейх Абдул Кудус, той пуснал сабята и щита, отишъл при него и му целунал ръка. Абдул Кудус хванал Хасан за ръка и влезли заедно. Робът затворил вратата след тях. Хасан забелязал, че към обширната пещера води сводест коридор. Вървели, докато стигнали до широко място, където се виждали две медни врати. Шейхът отключил едната от тях, влязъл, затворил я и казал на Хасан:

— Седни пред тази врата, но не смей нито да я отваряш, нито да влизаш, докато се върна. Аз няма да се бавя.

Шейхът се забавил около час и довел един оседлан кон, който, когато вървял, все едно че летял, а когато летял, нищо не можело да го стигне, даже прахът подире му.

Абдул Кудус подал юздите на Хасан и му рекъл:

— Качи се!

После шейхът отключил втората врата. Пред погледа им се разкрила обширна равнина. Двамата минали през вратата и тръгнали към равнината.

— Синко — казал Абдул Кудус, — вземи това писмо и конят ще те отведе там, където трябва. Щом видиш, че спира пред входа на пещера, подобна на тази, слез, сложи юздите върху седлото и го освободи. Той ще влезе в пещерата, но ти не тръгвай след него. Остани на вратата пет дена и бъди търпелив. На шестия ден от пещерата ще излезе черен старец, целият облечен в черно, с брада, дълга до пъпа. Когато го видиш, целуни му ръцете, вдигни края на робата му и си покрий главата. Сетне се разплачи, докато се смили над теб. Той ще те попита за желанието ти. Тогава му дай писмото. Той ще го вземе, без да пита нищо, и ще се прибере. Ти остани пред вратата още пет дена, но бъди търпелив. Чакай го на шестия ден. Ако излезе в образа на човек, знай, че твоето желание е изпълнено, но ако се покаже негов роб, знай, че иска да те убие. Запомни, синко, че този, който търси опасности, рискува да изгуби живота си. Ако се страхуваш, не продължавай! Ако не се страхуваш, върви! Вече всичко ти е ясно. Ако искаш да се върнеш при своите посестрими, ето слона, той ще те отведе при тях, а те ще ти помогнат да се върнеш в страната си. Аллах ще ти даде за съпруга жена, по-добра от тази, която обичаш.

Хасан отговорил на шейха:

— Как може да ми харесва животът, без да съм постигнал целта си? Заклевам се, че или ще постигна онова, което желая, или ще умра.

После заплакал и изрекъл следното:

— Спрях унизен и сам нададох зов

към моята изгубена любов.

Целунах от желание земята,

но още се по сви у мен душата.

Аллах да пази, рекох в оня миг,

сърцата, пълни с трепета велик

на любовта. Отрекох се самичък

от нея и навярно съм едничък,

с търпение изпълнен и тъга.

Страдание изпитвам аз сега.

„Търпение!“ — ми казваш ти, но вече

отнесе го любимата далече.

И нищо тъй не ме изпепели,

когато тя с любов ми сподели:

„Ако все пак се видим разделени,

припомняй си понякога за мене!“

Припомняй си… Но има ли човек

за мъката ми да открие лек

и да възвърне моята надежда,

която други чувства ми отрежда!

Бе тъжен на раздялата часът

и преизпълнен с радост за врагът.

Кълна се аз — сълза подир сълза

ще сътворя в поток от чудеса

и сам по него ще открия тая,

която е началото и края

на моя пръв и сетен ден и час…

За друго нещо нямам сили аз.

От тези стихове Абдул Кудус разбрал, че Хасан няма да се върне, преди да е постигнал целта си. Тогава му казал:

— Знай, синко, че островите Уак ал-Уак са седем. На тях има много силна войска от девици. Жителите на островите са дяволи, джинове, разни магьосници. Онзи, който е стъпил на земята им, не се е връщал. Досега не е имало случай някой да е отишъл и да се е върнал. Заклевам те, върни се в родината си и не се подлагай на опасности. Знай още, че жената, която търсиш, е дъщеря на царя на тези острови. Как ще се добереш до нея? Послушай ме, синко, аллах ще ти даде друга, по-добра.

— Кълна се в аллах — отговорил Хасан, — че дори да ме късат на парчета заради любовта ми към нея, това ще ме накара да я обичам още повече. Ще отида на островите и никой не може да ми попречи да видя жена си и децата си и да се върна с тях, с божията помощ!

— Виждам, че си решен на всичко — рекъл Абдул Кудус.

— Да, от теб искам само да се молиш за мен, може аллах да се смили и да ме събере с жена ми и децата ми.

И Хасан отново заплакал и произнесъл:

— Ти си всичко, що желая,

ти си най-добра в света.

Виждам аз чрез тебе всичко,

всичко чувам в радостта.

И сърцето ми е твоя

дом, изпълнен от мечти.

Но разбрал, че си замина —

мъката ме угнети.

И сега посред бедите

съм обречен на звездите —

гледам ги нашир и длъж,

със сълзи, подобно дъжд.

Свят безкраен и изгубен

е нощта за всеки влюбен.

Ветре, видиш ли домът й,

моят поздрав й предай;

разкажи й, че за нея

мъките ми нямат край.

Хасан плакал с горещи сълзи, докато загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, Абдул Кудус му казал:

— Синко, ти имаш майка, не я оставяй да понесе мъката от твоята загуба.

— Кълна се — рекъл Хасан, — че аз или ще се върна с жена си и децата си, или ще умра.

После продължил:

— Кълна се в моята любов —

под звездосиния покров,

убит от тежката раздяла —

остава любовта ми цяла!

С душа, обхваната от смут,

ще ме приемат и за луд.

Абдул Кудус се уверил, че Хасан няма да се разколебае, дори и да знае, че отива на смърт. Тогава той му подал писмото и го посъветвал какво трябва да прави.

— С това писмо те препоръчвам на Абу ар-Риш, син на Балкис, който е мой учител. Всички джинове са негови подчинени и се страхуват от него. Тръгвай на път с божията благословия.

Хасан дръпнал юздите на коня и той полетял, по-бърз от светкавица. Пътували десет дена и на единадесетия Хасан забелязал пред себе си голяма сянка, по-черна от нощта, която се простирала от изток на запад. Когато се приближил до нея, конят изцвилил. Появили се много коне, които заобиколили жребеца на Хасан и започнали да се галят. Хасан се уплашил много, но продължил пътя си, докато стигнали до пещерата, която Абдул Кудус му описал. Тогава Хасан слязъл от коня, сложил юздите на седлото и жребецът влязъл в пещерата. А той останал пред входа, както му поръчал Абдул Кудус, пет дена и пет нощи, тъжен, объркан, терзан от мисли за семейството си, за своята родина и приятелите си. Спомнил си за майка си и за всичко, което се случило, след като жена му и децата му го изоставили, и запял:

Всеки има лек сърдечен.

Аз подобен цяр не знам!

Да се скитам съм обречен,

чужденец навред и сам,

влюбен, изумен от мъка,

преизпълнен от скръбта…

Но кажи — човек без мъка

срещал ли си по света?

Едва Хасан свършил тези стихове и пред него се появил шейх Абу ар-Риш. Той бил черен, целият облечен в черно. Хасан го познал по описанието на Абдул Кудус. Проснал се в краката му, допрял лицето си до земята, а след това взел единия край на робата на шейха, покрил си главата и заплакал. Абу ар-Риш го попитал:

— Какво искаш, синко?

Хасан му подал писмото. Онзи го взел и влязъл в пещерата, без да му каже нито дума. А Хасан зачакал пред вратата, както му наредил Абдул Кудус, и плакал през цялото време. Така останал пет дена, разтревожен, объркан, съсипан от страх и безсъние. От мъка произнесъл следното:

— Да бъде вечна славата ти, боже!

За влюбения няма ден покой.

И само който не е влюбен — може

да не изпита миг от този зной.

Съветваха ме моите другари,

ругаха ме и тук, и там — навред.

Но само всичките пустинни твари

разбираха и плачеха — напред!

Хасан продължил да плаче до зори. Тогава пред него се появил шейх Абу ар-Риш, облечен в бяло, и му направил знак с ръка да го последва в пещерата. Хасан се зарадвал безмерно, защото знаел, че желанието му ще се осъществи. Двамата вървели половин ден, докато стигнали до една желязна порта. Тя се отворила и те влезли в сводест каменен коридор, инкрустиран със злато. Продължили да вървят, докато стигнали до просторна мраморна зала. В средата й имало овощна градина с всички видове плодни дървета и цветя. Птиците пеели песни, с които прославяли най-могъщия цар. От залата се влизало в четири големи стаи, в които шуртели шадравани, виждали се дивани и златни лъвове. Във всяка стая седял човек, който държал в ръцете си много книги и златни кутии за благовония. Всеки един бил заобиколен от ученици, които по тези книги се учели да четат.

Когато двамата влезли, всички станали на крака в израз на уважение. Шейх Абу ар-Риш се приближил и направил знак на шейховете да дадат почивка на учениците си. После четиримата шейхове дошли, седнали пред Абу ар-Риш и започнали да го разпитват какви новини им носи от Хасан. Той им казал, че Хасан е пред тях, и се обърнал към него.

— Разправи им какво стана с тебе от начало до край!

Хасан заплакал с горещи сълзи и им разказал историята си.

Когато свършил, шейховете едновременно извикали:

— Това ли е този, когото огнепоклонникът качи на Планината на облаците и орлите, като го сложи в кожата на една камила?

Хасан потвърдил. Тогава те заобиколили шейх Абу ар-Риш и му рекли:

— О, шейх Абу ар-Риш, Бахрам с хитрост го изкачи на планината. Но как е успял да слезе и какви чудеса има на нея?

Абу ар-Риш се обърнал към Хасан:

— Разкажи им как слезе и какво видя там.

Хасан им разправил всичко, което му се случило, от игла до конец, как успял да победи и да убие огнепоклонника, как жена му го измамила и отлетяла с децата и колко е нещастен и объркан сега.

Присъствуващите се учудили на неговия разказ и се обърнали към Абу ар-Риш:

— О, шейх на шейховете, в името на аллах, този момък е много нещастен. Ще можеш ли да му помогнеш да намери жена си и децата си?

— Братя, тази работа е опасна. Никога не съм виждал човек, който да презира живота като него. Вие знаете, че до островите Уак ал-Уак се стига много трудно. Никой не е успявал да се приближи дотам, без да заплати с живота си. Знаете колко многобройна и силна войска имат. Аз се заклех да не стъпвам на земята им и да не им се бъркам в работите. Как Хасан да се добере до дъщерята на най-могъщия цар, кой може да му помогне да стигне дотам?

— О, шейх на шейховете — отговорили те, — този човек е сразен от любов. Той е рискувал живота си и ти е донесъл писмо от брат ти шейх Абдул Кудус и ти трябва да му помогнеш.

Хасан станал, целунал краката на Абу ар-Риш, покрил главата си с края на дрехата му, заплакал и го помолил:

— В името на аллах, помогни ми да намеря жена си и децата си дори ако трябва да погубя душата си.

Всички присъствуващи заплакали заедно с него и казали на Абу ар-Риш:

— Аллах ще ти помогне, ако се смилиш над този нещастен човек. Направи го заради брат си Абдул Кудус!

Абу ар-Риш отвърнал:

— Този момък наистина е нещастен. Той не знае какво го чака, но ще му помогна, доколкото мога.

Когато чул тези думи, Хасан се зарадвал, целунал ръка на Абу ар-Риш и на всички присъствуващи и ги помолил да му помогнат.

Абу ар-Риш взел хартия, мастилница и перо и написал послание, което запечатал. После го подал на Хасан и му дал също така една кожена кутия с благовония и всичко необходимо, за да запали огън, и му казал:

— Пази тази кутия! Когато изпаднеш в трудно положение, изгори малко от благовонията и назови името ми. Аз веднага ще дойда и ще те спася.

След това заповядал на един от помощниците си да му доведе някой летящ джин. Шейхът го попитал как се казва.

— Твой роб Дахнаш бен Кафташ — отговорил той. Сетне се приближил и шейхът му пошепнал нещо на ухото. Джинът поклатил глава. После Абу ар-Риш се обърнал към Хасан:

— Стани, синко, качи се на раменете на летящия джин Дахнаш; когато полетите в небето и чуеш ангелски песни, пази се да не започнеш да им пригласяш, защото веднага ще загинете и двамата.

Хасан обещал да не издава ни звук. После шейхът му казал:

— На втория ден от пътуването ще се приземите на една бяла и чиста като камфор земя. Ще вървиш сам десет дена, докато стигнеш до вратите на един град. Влез и попитай за царя. Ако те приеме, поздрави го, целуни му ръка и му предай това послание.

Хасан станал и се качил на раменете на джина. Шейховете се помолили на аллах да му помогне и посъветвали джина да бъде добър с него. След това джинът го понесъл към небето. Така летели един ден и една нощ, докато чули песните на ангелите. На следващата сутрин джинът оставил Хасан върху някаква земя, бяла и чиста като камфор, и се върнал. Хасан разбрал, че е сам, и тръгнал. Вървял десет дена и десет нощи, докато стигнал до вратите на града. Влязъл и попитал за царя. Посочили му къде се намира и му казали, че се нарича Хасун и е цар на земята на камфора. Разправили му също така, че неговата армия може да покрие земята надлъж и нашир.

Хасан поискал разрешение да влезе при царя и той го приел. Видът му бил величествен. Хасан целунал земята пред него. Владетелят го попитал какво го води насам. Той извадил посланието, целунал го и му го подал. Царят го взел, прочел го и поклатил глава. Когато изминал час, той извикал един от приближените си и му наредил:

— Заведи младежа в палата за гости.

Хасан останал там три дена. Ядял и пиел, а събеседник му бил този, който го довел. Той му говорел, стараел се да го развлича, питал го как е стигнал до тяхната страна. Хасан му разказал всичко, което му се случило. На четвъртия ден неговият придружител го завел при царя.

Той му рекъл:

— Хасане, ти си дошъл при мен, защото желаеш да отидеш на островите Уак ал-Уак, както ми писаха шейховете. Аз ще те изпратя там тези дни, но знай, синко, че пътят ти е осеян със смъртни опасности. Бъди търпелив и всичко ще свърши добре. Ще направя всичко възможно, за да постигнеш целта си. Знай, синко, че там има цяла армия от персийци, които искат да стъпят на островите Уак ал-Уак, но въпреки въоръжението конете им не можаха да проникнат там. Заради шейха на шейховете Абу ар-Риш няма да те оставя да се върнеш, без да си получил онова, което търсиш. Скоро от островите ще дойдат кораби при нас. Щом пристигне първият, ще те настаня на него и ще заповядам на моряците да те пазят, докато стигнеш там. На всички, които те питат, казвай, че си зет на Хасун, царя на земята на камфора. Когато корабът хвърли котва, капитанът ще ти каже да слезеш на сушата. Слез. Наоколо ще видиш купища стоки. Избери един куп и седни до него, без да мърдаш. Когато падне нощта, ще видиш, че армията от девици огражда стоките. Хвани собственицата на стоката, до която стоиш, и я помоли да те вземе под свое покровителство. Знай, синко, че ако тя се съгласи, ще намериш жена си и децата си. Ако откаже, оплачи младостта си и се прости с живота, защото смъртта ти е сигурна. Знай също, че това е голямо безразсъдство, в което рискуваш живота си. Друго не мога да направя за теб, но ако аллах не беше те покровителствувал, нямаше да стигнеш дотук.

Хасан изслушал думите на цар Хасун и заплакал, докато изгубил съзнание. Когато дошъл на себе си, запял:

Дните ни са преброени,

свършват ли — настъпва смърт!

Щом са предопределени,

лъвовете разярени

няма да те победят.

После целунал земята пред царя и казал:

— Велики царю, колко време остава, докато корабите пристигнат?

— Един месец. Тук стоят още два месеца, докато продадат стоката, която са донесли, и после се връщат в своята страна. Не се надявай да потеглиш преди това.

Царят отново пратил Хасан в двореца за гости и заповядал да му носят най-хубавите напитки, храна и дрехи, достойни за цар. Така изминал месец. Корабите пристигнали. Царят, търговците и Хасан излезли да ги посрещнат. Хасан забелязал, че на един кораб имало много хора, повече от речните камъни. Никой не знаел тяхното число. Корабът бил сред морето и малки лодки превозвали неговата стока на брега. Хасан ги наблюдавал, докато цялата стока била свалена на земята. Сетне хората продали всичко, което носели, и купили нова стока. Оставали само три дена до отпътуването им. Царят повикал Хасан при себе си, дал му всичко необходимо и много подаръци, после извикал капитана на кораба и му казал:

— Вземи този младеж с тебе на кораба и не казвай на никого за това. Когато стигнете островите Уак ал-Уак, свали го там и не го чакай.

Капитанът се съгласил, владетелят на земята на камфора напомнил още веднъж на Хасан да не разправя на никого своята история, защото ще загине.

Хасан се сбогувал с него и се помолил на бога да му дари дълъг живот и победи над всички завистници и врагове. Царят му благодарил и се помолил на аллах да го запази жив и здрав и да му помогне да постигне целта си. После го предал на капитана. Онзи скрил Хасан в някакъв сандък, натоварил го на една лодка и не го качил на кораба, докато не се уверил, че всички са заети с товаренето на новата стока. Корабът отплавал и пътуването продължило десет дена.

На единадесетия ден стигнали сушата. Капитанът свалил Хасан от кораба. Той видял стоките, на които само аллах знаел количеството. Повървял и стигнал до един куп, който нямал равен на себе си, и се скрил там. Щом паднала нощта, много жени като орляк скакалци надошли пеш. Всяка била с желязна ризница и сабя в ръка.

Когато жените видели стоките, започнали да ги разглеждат, после седнали да си починат. Една от тях се настанила върху купа, където се бил скрил Хасан. Той хванал края на дрехата й и покрил главата си, сетне целунал краката и ръцете й и започнал да плаче. Тя му казала:

— Стани, преди някой да те е видял, защото ще те убият.

Хасан станал, целунал отново ръцете й и рекъл:

— Аз съм под твоя закрила.

После заплакал и продължил:

— Имай милост към мен, аз съм разделен от жена си и от децата си. Пътувам, като рискувам живота си, за да ги намеря и да се съберем заедно. Имай милост към мен и бъди сигурна, че аллах ще те възнагради в рая. Ако не се съгласиш да ме вземеш под своя закрила, заклевам те в името на всемогъщия да не ме издаваш.

Жената го съжалила и сърцето й омекнало, защото разбрала, че нещо съдбоносно го е накарало да рискува живота си и да дойде тук.

Тя му казала:

— Бъди спокоен. Върни се на мястото си, скрий се и чакай както преди, до следващата нощ. Всичко ще стане по волята божия.

После се сбогувала с него, а Хасан се скрил. Жените воини останали на това място до сутринта, като палели свещи от мускат и амбра.

На сутринта търговците започнали да извозват стоките и така до падането на нощта. Хасан се крил през цялото време тъжен, със сълзи на очи и без да знае какво му готви неизвестността. Докато бил в това състояние, дошла жената, която бил помолил да го вземе под свое покровителство. Тя му дала сабя, ризница, копие, златен колан и после веднага изчезнала. Хасан разбрал, че му е донесла въоръжението, за да го сложи на себе си. Той взел копието в ръка, сабята под мишница и седнал върху стоката, като непрекъснато повтарял името на всемогъщия аллах и се молел да му запази живота. През това време с фенери и свещи в ръце се приближили жените воини и Хасан се смесил с тях.

Когато зазорило, жените воини и Хасан заедно с тях се отправили към своите палатки. Всяка имала своя палатка. Хасан по щастлива случайност влязъл в палатката на жената, която го взела под свое покровителство. Тя оставила оръжието си и свалила воала си. Хасан направил същото и я погледнал. Видял, че е със сиви очи и голям нос. Лицето й било надупчено от шарка, веждите й били окапали, зъбите изпочупени, страните й набръчкани, косите й посивели, а от устата й течала слюнка. Както казва поетът:

С пороци девет под небето,

тя има образ най-жесток.

Единият от тях показва

жената, другият — лицето

на птицата на име Рух.

Старицата загледала Хасан и се почудила как е успял да стигне в тази страна невредим и кой кораб го е докарал. Тя поискала да й разкаже историята си. Той се хвърлил в нозете й, целунал ги и заплакал, докато изгубил съзнание. Когато дошъл на себе си, изрекъл следните стихове:

— Кога ще ни помогнат дните

да се намерим след бедите?

Изчезва всяка клевета,

остава само любовта.

О, ако Нил бе от водата

на моите сълзи — земята

той щеше да залее чак

от Кайро до Дамаск, Ирак.

Любима моя, тази мъка

пламти от нашата разлъка.

Смили се, моля те, над мен,

завърнала се в моя ден.

Сетне покрил главата си с края на дрехата й и отново я замолил да го закриля. Когато видяла голямата му скръб, тя се смилила над него и се съгласила да го покровителствува. Старицата му казала да не се страхува и да й разправи историята си и той я разказал, без да пропусне нищо.

Тя се учудила много на това, което чула, и му казала:

— Бъди спокоен, няма от какво да се страхуваш повече. Ти ще постигнеш желанието си с божията воля.

Хасан се зарадвал много.

Старата извикала военачалниците на войската, тъй като това бил последният ден на месеца. Когато всички се събрали, тя им наредила на следващата сутрин да разпуснат войската и да се разпръснат. Който не изпълнел заповедта й, щял да погуби душата си.

Военачалниците разгласили новината и заповядали на всички да отпътуват още на другата сутрин. Когато направили това, те се върнали да докладват на старицата. Така Хасан разбрал, че тя е военачалник и има голяма власт. Нейното име било Шауахи, но й казвали „майка на нещастията“.

Тя давала заповеди, докато се зазорило. Войниците напуснали лагера, но старицата не излязла с тях. Когато не останал никой, Шауахи казала на Хасан:

— Приближи се, сине.

Той се приближил и застанал прав пред нея.

— Коя е причината да рискуваш живота си в тази страна и защо прие смъртта, кажи ми истината и не се страхувай, защото ти си под мое покровителство и аз те съжалявам. Ако ми кажеш истината, ще ти помогна да постигнеш целта си, дори и да съществува смъртна опасност. Няма да позволя никому да ти стори зло, докато си при мен.

Хасан отново й разказал историята си, без да пропусне нищо. Поверил й тайната как уловил жена си, как се оженил за нея и тя останала при него, докато му родила две деца, а след това отлетяла заедно с тях, когато разбрала къде е роклята й от пера. Той не скрил нищо от премеждията си от началото до този ден. Когато свършил, старицата поклатила глава и рекла:

— Слава на този, който те е закрилял, за да стигнеш невредим дотук и да попаднеш на мен — ако беше попаднал на друга, щеше да загинеш, защото тя нямаше да направи нищо за теб. Твоята искреност, твоята любов и преданост към жена ти и децата ти те е накарала да дойдеш тук. Ако не беше така влюбен, което рядко се среща, нямаше да рискуваш живота си. Да благодарим на аллах, че те е спасил! Знай, синко, че жена ти се намира на седмия от островите Уак ал-Уак. Разстоянието, което ни дели, може да се измине за седем месеца, ако се върви ден и нощ. Ние ще тръгнем оттук и ще стигнем до една земя, която се нарича Земята на птиците. От чуруликането на птиците и от шума на техните крила никой от нас няма да може да чуе другия. Там има река. На единия й бряг се издига планината Уак. Така се казва и дървото, листата на което приличат на човешки глави. Когато слънцето огрее дървото, всички глави в един глас започват да викат: „Уак, Уак, слава на царя създател!“. Щом чуем техните викове, ще разберем, че слънцето е изгряло. Главите повтарят същите думи и при залез-слънце. Още човешки крак не е стъпвал на тази земя. Разстоянието, което ни дели от нея, може да се извърви за месец. Там управлява царица. Поданиците й са изцяло на нейните услуги, както й служат и племена от джинове, дяволи и магьосници, числото на които знае само техният създател. Ако се страхуваш, ще изпратя с теб някой, който да те заведе до брега и там ще те качи на някой кораб, който да те откара в твоята страна. Ако решиш, че е по-добре да останеш тук, няма да ти попреча и ще се отнасят с теб добре, докато изпълниш желанието си.

— Няма да напусна това място, докато не намеря жена си или не загина — отвърнал Хасан.

— Така да бъде — казала старицата. — С помощта на всевишния ти ще постигнеш целта си. Аз ще предупредя царицата, за да ти помогне в твоето начинание.

Хасан целунал ръцете и главата й, благодарил й за всичко, което направила за него. Тръгнали заедно и той започнал да обмисля положението си и да си спомня преживените ужаси. Сломен от мъка, заплакал и изрекъл стиховете:

Лек бриз усетих, че над мене вее

от оня край, където тя живее.

Нощта на срещата е лъчезарен ден,

нощ тъмна — на раздялата денят — за мен.

Едва ли нещо по-жестоко има

от „Сбогом!“, казано от твоята любима.

Раздялата оплаквам само аз,

че трудно се намира близък глас

сред хората, където без утеха

бездомен нося тъжната си дреха

с надежда да открия по света

единствената твоя красота.

Старицата ударила тъпана и призовала да тръгнат на поход. Войската потеглила. Хасан вървял с нея, но бил объркан и потънал в мисли. Той редял стих след стих, докато старицата се мъчела да го утеши, но нейните думи не достигали до съзнанието му. Продължили така, докато стигнали до Острова на птиците — един от седемте острова. Когато стъпили на него, Хасан помислил, че вселената се сгромолясва — толкова силни били птичите гласове. Заболяло го глава, не чувал и не виждал нищо. Завило му се свят, той се уплашил много, защото помислил, че това е смъртта, и си казал: „Ако Островът на птиците е такъв, какъв ли ще бъде Островът на зверовете?“. Когато Шауахи го видяла толкова сломен, казала:

— Ех, синко, ако толкова те е страх още от първия остров, как ли ще се чувствуваш на другите?

Хасан започнал да се моли на аллах да облекчи мъките му и да му помогне да постигне целта си.

Вървели така, докато пресекли Острова на птиците и отплавали за Острова на джиновете. Още щом го видял, Хасан се разкаял, че е дошъл тук. После се оставил в ръцете на всемогъщия и продължил с войската. Прекосили Земята на джиновете и стигнали до една река. Зад нея се издигала голяма и висока планина. Войниците разпънали своите палатки на брега на реката. Старицата наредила да направят за Хасан трон от мрамор, украсен с перли, диаманти и злато. Той седнал и наблюдавал военните упражнения. После си починали час. Яли, пили и спали спокойно, защото били пристигнали в своята страна. Хасан бил покрил лицето си с воал и само очите му се виждали. Но ето че една група от девойките войници се приближила до реката. Съблекли се и се хвърлили във водата да се къпят, а Хасан ги наблюдавал. Те започнали да се закачат и да лудуват, без да знаят, че ги гледа мъж, тъй като мислели Хасан за някоя царска дъщеря. Хасан изгарял от желание, докато гледал тези красавици голи. Старицата му приготвила легло и го накарала да седне на него. Когато девойките свършили къпането, започнали да излизат от водата съвсем голи и всяка от тях била като пълна месечина. Старицата била наредила да минават пред тях, за да може Хасан да познае жена си, но всеки път, когато го питала: „Тази ли е?“, той отговарял: „Не!“. Най-накрая се приближила една, която била заобиколена от тридесет прислужнички. Те се съблекли и влезли в реката. Девойките закачали своята господарка и се опитвали да я потопят и така се забавлявали цял час. После излезли от водата и прислужничките побързали да й поднесат кърпи от коприна, избродирани със злато. Тя се избърсала. Сетне й подали дрехите и златните украшения, направени от джиновете. Тя се окичила, а после преминала със своите прислужнички на показ пред всички. Когато Хасан я видял, сърцето му забило и той казал:

— Тя прилича най-много на птицата, която видях край езерото в двореца на моите посестрими. По същия начин се глезеше пред своите прислужнички.

Старицата попитала:

— Хасане, това ли е твоята съпруга?

— Не, не е жена ми. Тя няма нейната красота и тяло.

Старицата рекла:

— Опиши мия, за да имам представа за нея. Познавам всички жени от островите Уак ал-Уак, тъй като съм предводител на войската от девойки. Ако ми я опишеш, мога да използувам някоя хитрост, за да я намеря.

Хасан казал:

— Жена ми има красиво лице, стройно тяло, кадифена кожа, твърди гърди, черни очи, дебели бедра, бели зъби, червени малки устни, върху дясната й буза има луничка, върху корема й, малко по-долу от пъпа, има още една луничка.

Старицата поискала повече подробности и той продължил:

— Жена ми има дълга шия, устните й са като рубинен пръстен.

Старицата навела глава към земята и така останала замислена цял час. После се обърнала към Хасан и казала:

— Слава на създателя, бих искала да не те познавам, защото жената, която ми описа и която е твоя жена, е най-голямата дъщеря на най-могъщия цар. Тя управлява всички острови Уак ал-Уак. Знай, че ти не ще можеш да достигнеш никога до нея, пък дори и да стигнеш, няма да можеш да я върнеш, защото разликата между теб и нея е от земята до небето. Върни се, синко, защото ще погубиш живота си, а също така и моя. Твоята съдба е различна от нейната.

Старицата се уплашила за живота на Хасан и за своя. Когато той изслушал думите й, заплакал, докато изгубил съзнание. Тя го напръскала с малко вода и той дошъл на себе си, но отново се облял в сълзи, които намокрили дрехите му. Бил отчаян от живота и рекъл на старата жена:

— Как да се върна, след като съм стигнал дотук? Не мислех, че не можеш да ми помогнеш да постигна целта си, след като си военачалник на всички тези девойки.

— Кълна се, синко — казала тя, — че ще ти дам за съпруга всяка една от тях, която избереш, за да не попаднеш в ръцете на царете, от които никой не може да те спаси. Послушай ме, избери една от тези девойки и се върни в своята страна жив и здрав. Не ме карай да те оплаквам, защото ще ти се случи нещастие и никой няма да може да те спаси.

Хасан навел глава, заплакал и произнесъл:

На всеки срещнат аз отвръщам:

„Не ме упреквай за това,

че имам аз очи за сълзи,

за мисли горестни — глава!“

Любимата ми ме напусна

и на душата ми е пусто.

Ще доживея ли, любима, ден

да се смилиш и ти над мен?

А не да бъда изоставен,

измамен, унижен, унил,

до дъно мъката изпил

на своя жребий сляп, сподавен.

Като изрекъл това, той загубил съзнание и старицата пак го напръскала с вода, за да дойде на себе си, а после му казала:

— Върни се в своята страна, отидем ли в града, и двамата ще загинем. Ако царицата узнае, ще се разгневи страшно, защото досега мъж не е стъпвал на нейния остров. Тя ще ме погуби, тъй като аз те доведох тук и ти позволих да видиш голи девойките, които никой мъж не е докосвал.

Хасан се заклел, че не е погледнал нито една от тях похотливо, но старицата настояла:

— Синко, послушай ме, върни се в своята страна и не излагай повече живота си на опасност. Това е моят съвет.

Хасан паднал в краката й, заплакал и казал:

— Как да се върна, след като стигнах дотук, без да видя своята любима? Може би щастието ще ми се усмихне и аз ще постигна целта си. После изрекъл:

— О, ти, царице, по-красива

от розата — от теб пленен,

аз моля милостта ти жива

В да разцъфти за миг над мен.

От твоя аромат е бризът,

що към душата ми възлиза

без укори и без съвет!

Защо ме поучават вред?

Очите ти ме оковаха,

без да желая, във затвор.

И те за любовта запяха,

за радости, за огнен взор.

И ти сега плачи със мене,

защото яркия кармин

на устните за обич стене

в сърцето-въглен — жив рубин.

Старицата отново се смилила над Хасан, утешила го и му обещала да продължи заедно с него, докато постигне целта си или докато загинат и двамата.

Хасан се успокоил и прекарал деня в приказки с нея. При падането на нощта девойките се разпръснали. Някои отишли в дворците си, други останали да спят в палатките.

Тогава старата жена хванала Хасан и го повела към града. Тя го оставила на едно пусто място от страх някой да не го види и да каже на царицата, която ще убие и него, и този, който го е въвел в града й. После му разказала какъв деспот е бащата на жена му. Хасан заплакал и рекъл:

— Аз избрах смъртта! Не мога повече да живея без жена си и без децата си. Ще рискувам живота си — или ще осъществя своето желание, или ще умра.

Старицата започнала да мисли по какъв начин да го събере с жена му и как да помогне на този нещастен човек, който не се уплашил от трудностите, за да постигне целта си.

Царицата на острова, на който се намирали двамата, се казвала Нур ал-Худа. Тя имала шест сестри — девици, които живеели с баща им, най-великия цар, който управлявал седемте острова Уак ал-Уак. Градът, в който царувала най-голямата му дъщеря Нур ал-Худа, бил най-големият.

Старицата нямала друг избор и поела към двореца на Нур ал-Худа. Щом влязла, тя целунала земята пред нея. Старата жена била на почит, защото възпитавала всички царски дъщери и те я слушали, а царят я обичал.

Когато влязла при царица Нур ал-Худа, тя станала, целунала я и я накарала да седне до нея. Когато я попитала за пътуването й, старицата отговорила:

— Благодарение на аллах пътуването мина добре. Донесох ти подарък, който ще ти изпратя.

После продължила:

— О, дъще моя, царице на нашето време, искам да ти разкажа нещо, за да ми помогнеш да го реша.

После й разказала историята на Хасан от начало до край, треперейки като тръстика във ветровит ден, докато се проснала в краката й. Но продължила:

— Господарке, един човек, скрит в стоката на брега, ме помоли за закрила и аз му обещах. Доведох го с мен, с войската на девойките, без никой да го забележи. Вкарах го и в града. Плашех го, като му разказвах за твоята сила, но всеки път той плачеше, редеше стихове и настояваше да види жена си и децата си. Предпочита да умре, но да не се връща без тях. Той е рискувал живота си, за да стигне до островите Уак ал-Уак. Никога не съм виждала по-храбър човек от него и всичко това е плод на голямата му любов.

Думите на старицата и историята на Хасан разгневили страшно царицата. Тя навела глава и останала така около час. Най-после вдигнала очи, погледнала старицата и й казала:

— Нещастнице, ти си се осмелила да доведеш на островите Уак ал-Уак мъж и да го вкараш в града ми, без да се страхуваш от моята власт. Кълна се в главата на царя, че ако не беше моя възпитателка, щях да те убия с най-страшната смърт, както и него, за да бъде за пример на всички странници, да не правят това, което ти, прокълнатата, си сторила. Сега иди и го доведи веднага, за да го видя.

Старицата излязла объркана и мърмореща, че Хасан е станал причина за тази разправия, която аллах праща върху главата й чрез царицата. Тя влязла при Хасан и му казала:

— О, твоят последен ден наближава! Ела и разкажи всичко на царицата.

Той станал и тръгнал с нея, като не преставал да се моли: „О, аллах, имай милост към мен и ме спаси от всички опасности“.

По пътя старицата го посъветвала какво да каже на царицата Нур ал-Худа.

Когато Хасан застанал пред нея, тя вече била покрита с воал, той целунал земята, поздравил я и произнесъл:

Царице на най-чудната държава,

аллах да ме закриля в щастие и слава,

а тебе, всемогъща, да дари

със сила, що навред да побеждава!

Когато свършил, царицата направила знак на старицата да му предаде думите й.

Старата жена казала:

— Царицата те поздравява и пита как се казваш. От коя страна си дошъл и как се казват жена ти и децата ти, за които си дошъл.

Той отговорил:

— Царице на нашето време, единствена в света! Наричам се Хасан и съм от град Басра. Името на жена си не знам. Единият от синовете ми се казва Насар, а другият Мансур.

Царицата го попитала:

— Откъде е избягала съпругата ти?

— От Багдад, седалището на халифата, о, царице!

Тя го попитала отново:

— Казала ли е нещо, преди да отлети?

— Рекла на майка ми: „Ако твоят син се върне и дните на раздялата му се сторят дълги и иска да ме намери и ако ураганът на страстта го връхлети, нека дойде да ме търси на островите Уак ал-Уак“.

Царица Нур ал-Худа поклатила глава и казала:

— Ако тя не те искаше, нямаше да каже на майка ти тези думи, ако не искаше да се срещнете, нямаше да назове мястото, където се намира.

— О, царице, казах ти всичко, което се случи, без да скрия нищо. Моля за закрила аллах и теб. Имай милост към мен, бог ще те възнагради, помогни ми да намеря жена си и децата си, дай ми радостта да ги видя. — После заплакал и занареждал:

Додето гълъбите гукат,

аз все ще ти благодаря,

макар да знам, че не това е

отплатата ми най-добра.

Ще дойде тя, щом в някой час

любимата си срещна аз.

Нур ал-Худа навела замислено глава, после го погледнала и рекла:

— Жал ми е за теб. Ще ти покажа всички девойки от града и от целия си остров; ако познаеш жена си, ще ти я дам, ако ли не, ще те убия и ще те разпъна на вратата на двореца.

— Ще приема всичко от теб, о, царице на нашето време. — Сетне произнесъл следните стихове:

— На нозе ти вдигна любовта ми,

а самата седна. И измами

в сълзи да будуват моите очи

по следи, които безсърдечно заличи.

Нямаш ли боязън от небето,

та така посегна към сърцето

на човека влюбен, който, покорен,

взира се в звездите примирен!

О, заклевам ви, приятели, пред бога,

щом умра, на моя камък с болка

напишете: „Тук почива влюбен!“.

Цял живот живях като изгубен.

Но над мен навярно в други дни

някой влюбен ще се поклони.

След това Хасан добавил:

— Приемам условията ти и се оставям на волята на аллах, защото няма друга сила освен неговата помощ.

Царицата заповядала всички девойки от града да дойдат в двореца й, за да ги види Хасан. Поръчала на старата Шауахи лично да отиде и да ги доведе. Те влизали при Хасан по сто наведнъж, докато в града не останала нито една девойка, която той да не е видял, но въпреки това не намерил сред тях жена си.

Царицата го попитала:

— Нямаше ли я сред тези девойки?

— Кълна се в живота ти, царице, тя не беше сред тях — отговорил Хасан.

Царицата се разгневила още повече и наредила на старицата да доведе и девойките, които се намират в двореца й, за да ги види и тях.

Когато и сред тях Хасан не разпознал жена си, казал на царицата:

— Кълна се, тя не е и между тези девойки.

Тогава царицата страшно се разгневила и викнала на хората, които били край нея:

— Вземете го, влачете го с лице, обърнато към земята, отрежете му главата, та никой повече да не се осмелява да идва тук и да ни гледа как живеем на нашите острови.

Те го повлекли, после го изправили на крака и му завързали очите, като опрели сабята в шията му в очакване царицата да им даде знак да му отрежат главата. Тогава старата Шауахи пристъпила напред, целунала земята пред царицата, вдигнала края на наметалото й и покрила главата си.

— Царице, не бързай — казала тя. — Ти знаеш, че този беден младеж е чужденец, който рискува живота си и е изстрадал толкова, колкото никой друг. Всемогъщият аллах го спаси от смърт, защото има още дни. Той чу, че ти си справедлива, и затова влезе в твоята страна. Ако го убиеш, хората ще разнесат навсякъде тази новина и ще кажат, че мразиш чужденците и ги убиваш. Той е в ръцете ти и ти самата можеш да му отсечеш главата, ако жена му не се намира в твоята страна. Щом поискаш, аз ще ти го доведа, защото, когато приех да бъда негова покровителка, разчитах на твоето благородство и щедрост. Имам право на това, тъй като съм те възпитавала и се надявах, че ще му помогнеш да осъществи целта си. Ако не мислех така, нямаше да го доведа в страната ти. „Царицата ще го види, ще изслуша неговите красиви като перли стихове“ — си мислех аз. Той ни е гостенин и ние трябва да се отнасяме добре с него, още повече че обеща да му покажеш всички жени на острова. Сега остана само ти — покажи му лицето си!

Нур ал-Худа се усмихнала и рекла:

— Как би могъл да бъде мой съпруг и да имам деца от него, та да му покажа лицето си?

После накарала да го доведат. Когато го въвели, той застанал прав пред нея и тя открила лицето си. Щом я видял, Хасан извикал силно и изгубил съзнание. Старицата се засуетила около него. Най-сетне той дошъл на себе си и изрекъл тези стихове:

О, бриз, от бреговете на Ирак,

С тих лъх над островите ал-Уак,

кажи на моята любима мила,

че вече гасне бавно мойта сила.

Изтля в сърцето ми до край кръвта

от пламъка горчив на любовта!

Хасан погледнал отново царицата и отново надал толкова страшен вик, че целият дворец се разтърсил, а той загубил съзнание. Старицата пак се погрижила за него, докато се съвзел, а после го попитала как се чувствува. Той отговорил:

— Или тази царица е моята жена, или съвсем прилича на нея.

Нур ал-Худа се обърнала към старата жена:

— Нека нещастието да падне върху теб, кажи защо се е втренчил така в мен този луд чужденец.

— Царице, извини го — казала старицата, — защото е казано, че за болния от любов, както и за лудия, няма лек.

Хасан вдъхновено започнал да реди стиховете:

Виждам нейните черти

и в желанието чезна.

Вятър луд у мен върти

сълзите ми като в бездна.

Искам в твоята страна

мъката да се превърне

и любимата жена

като изгрев да ми върне.

После добавил:

— Царице, кълна се в аллах, ти не си моята жена, но приличаш много на нея.

Нур ал-Худа се разсмяла така силно, че паднала по гръб, а после се обърнала към него и му рекла:

— Скъпи, внимателно отговаряй на това, което ще те питам, и забрави тревогите си! Спасението ти е близко.

— Царице, защитнице на богати и бедни, когато те видях, полудях, защото ти или си моята жена, или си приличате като две капки вода. Питай ме сега, каквото искаш.

— По какво: жена ти прилича на мен?

Хасан описал лицето на жена си, снагата й, гърдите й.

Тогава Нур ал-Худа се обърнала към старата Шауахи, майката на нещастията, и казала:

— Вземи го с теб, докато обмисля какво да правя с него. Прислужвай му лично ти. Щом го заведеш у вас, остави го на твоите помощнички и ела бързо при мене. Може би всичко ще тръгне добре.

Старицата излязла и завела Хасан в къщата си. Поръчала на прислугата си да му угаждат и да му носят всичко, което поиска, а тя се върнала при царицата. Нур ал-Худа й заповядала да вземе хиляда жени воини, да се отправи към града на баща й, великия цар, да отиде при сестра й Манар ас-Сана и да й каже:

— Дай на синовете си железните ризници и ги изпрати при леля им, която много иска да ги види.

Царицата не забравила да посъветва Шауахи да не споменава нищо за Хасан.

— Ако сестра ми склони да ги прати, кажи й, че каня и нея да ме посети. Ако се съгласи да дойде, ти избързай с децата напред. Пътувай ден и нощ и се пази някой да не научи нещо. Кълна се, че ако сестра ми е неговата жена, а децата й неговите синове, аз няма да му попреча да ги вземе и да отпътува заедно с тях.

Старицата повярвала на думите на царицата. Не знаела, че Нур ал-Худа била решила да убие Хасан, ако сестра й не е неговата жена и нейните деца — не са негови синове.

После царицата казала на Шауахи:

— Ако не се лъжа, неговата жена е Манар ас-Сана. Така както я описва, не може да бъде друга жена освен една от сестрите ми и мисля, че това е най-малката от нас.

Старата Шауахи целунала ръка на господарката си, върнала се при Хасан и му предала думите на царицата. Той бил обзет от бурна радост, прегърнал я и я целунал по главата в знак на уважение.

— Синко, не ме целувай по главата, а ме целуни по устата, защото тази целувка е моята награда за това, че те спасих. Бъди щастлив, а не високомерен и ме целуни, тъй като аз съм причината да се срещнеш с жена си.

Сетне тя се сбогувала с него и тръгнала, а Хасан произнесъл:

Свидетели и двама са достатъчни,

за да повярваме на всяко дело.

За любовта ми има четирима:

измъченото мое тяло,

на пулса ми кръвта,

душевния ми смут

и нямата уста.

После продължил:

Додето на света живея,

дори от плач да ослепея,

ще съм длъжник на две неща —

раздялата и младостта.

Старата Шауахи взела оръжието си, оглавила войската от хиляда жени воини, също така въоръжени като нея, и се отправила към острова, на който живеела сестрата на царицата. Между града на Нур ал-Худа и града на сестра й имало три дена път. Щом пристигнала, старицата отишла при Манар ас-Сана. Поздравила я, предала й благопожеланията на сестра й Нур ал-Худа, а после й съобщила за голямото желание на царицата да види нея и децата й, за които й било домъчняло.

Царица Манар ас-Сана й отговорила:

— Сестра ми има право, трябваше отдавна да я посетя.

Тя заповядала да се стегнат веднага за път и избрала подходящи подаръци за сестра си.

Баща й, царят, зърнал от прозореца на палата си готовия за тръгване керван и попитал за причината. Отговорили му, че царица Манар ас-Сана се стяга за път, защото иска да посети сестра си. Тогава той заповядал да й дадат за охрана войници, а от съкровищницата си извадил много пари, злато и диаманти, за да ги прати като подарък. Освен това добавил и най-различни сладкиши и напитки. Царят имал от съпругата си седем дъщери, а най-малката му дъщеря била от друга майка. Голямата се казвала Нур ал-Худа (Светлина на големия път), втората — Нажим ас-Сабах (Зорница), третата — Шамс ал-Худа (Обедно слънце), четвъртата — Шажарат ал-Дур (Дърво от перли), петата — Кут ал-Кулуб (Еликсир за сърцата); шестата — Шараф ал-Банат (Гордост на девойките), седмата — Манар ас-Сана (Фар на светлината). Тя била съпругата на Хасан и била тяхна сестра само по баща.

По едно време старата Шауахи се приближила и целунала земята пред Манар ас-Сана. Тя я попитала дали иска нещо.

— Сестра ти заповяда да облечеш децата в железните ризници, които си им направила, и да ги пратиш с мен. Така ние ще пристигнем преди теб и ще зарадваме царицата с добрата новина за твоето идване.

Манар ас-Сана се замислила, цветът на лицето й се сменил и дълго останала така… После вдигнала глава, погледнала старицата и й казала:

— Сърцето ми трепна, когато ми спомена за децата, защото, откакто са родени, никой не е виждал лицата им: нито джин, нито човек, нито жена, нито мъж. Страхувам се за тях и ги ревнувам дори от бриза, който духа.

— Какво говориш, господарке? — учудила се старата Шауахи. — От сестра си ли се боиш? Помисли си добре, не можеш да не се подчиниш на царицата — тя ще ти се разсърди. Все пак имаш право да се страхуваш за децата си, малки са. Този, който обича, се страхува винаги от лошото, но знаеш, че аз обичам много и теб, и децата. Аз те възпитах, а сега ще се погрижа и за тях. Аз ще ги приспивам, ще бдя над тях. Няма нужда да ми казваш какво да правя. Бъди спокойна и ги пусни. Ние ще избързаме преди тебе с един или два дена.

Старицата настоявала дотогава, докато Манар ас-Сана, страхувайки се от гнева на по-голямата си сестра, най-сетне склонила да пусне децата. Тя не знаела какво е писано в света на неизвестното.

Накарала децата си да се изкъпят, сменила им дрехите, сложила им ризниците и ги пратила със старата Шауахи. Те тръгнали със скоростта на птици по друг път и бързо стигнали до града на Нур ал-Худа. Старицата веднага завела децата при леля им. Тя се зарадвала много, притиснала ги до гърдите си и ги целунала, а след това ги сложила да седнат на коленете й. После накарала старата Шауахи да извика Хасан.

— Той е мой гостенин и под моя закрила, освен това е преживял толкова беди и животът му е висял на косъм много пъти, но и сега не е напълно в безопасност. Заклевам се в онзи, който е създал слънцето и земята и всички живи същества в пълна хармония, че ако децата не са негови, аз лично ще му отрежа главата от раменете.

След тези думи царицата изкрещяла на старицата толкова силно, че тя паднала от страх.

— Идете с тази жена — обърнала се Нур ал-Худа към няколко слуги — и ми доведете бързо младия човек, който живее в къщата й.

Старата Шауахи излязла със слугите бледна и трепереща. Когато Хасан я видял, той й целунал ръцете и я поздравил. Тя не отговорила на поздрава му, а рекла:

— Иди и се разправяй с царицата. Добре те посъветвах да се върнеш в твоята страна, но ти не ме послуша. Казах ти, че ако се върнеш, ще ти дам всичко, каквото пожелаеш, но ти не се подчини и предпочете смъртта, която е вече близо. Върви и отговаряй на тази деспотична, несправедлива и жестока жена.

Хасан, с натъжено сърце и разтреперан, започнал да се моли:

— Аллах, смили се над мене! О, ти, който си най-милостивият от милостивите, не ме изоставяй!

После отчаян се отправил със слугите и старицата към двореца. Влезли при царицата и той видял синовете си Насар и Мансур, седнали на скута й. Хасан силно извикал и изгубил съзнание от голямата радост.

Когато се съвзел, децата му, които също го били познали, скочили от скута на леля си, изправили се пред него и всевишният ги накарал да извикат: „Татко!“.

Старата Шауахи и всички присъствуващи заплакали от жалост и казали:

— Да бъде благословен онзи, който ви събра с баща ви!

Хасан целунал синовете си, заплакал и отново загубил съзнание.

Когато се съвзел, заговорил:

Пленен от вас съм, но сърцето

едва в гърдите ми тупти,

че тук на двамата в лицето

откривам нейните черти!

И пак се мъча да живея

с надежда да се срещна с нея,

макар да тръпна мълчалив —

дали до утре ще съм жив!

О, скъпа моя, нежно пада

над мен властта ти с трепет тих!

Изгубих радост и наслада,

откакто с теб се разделих.

Умра ли от сърдечна рана,

великомъченик ще стана!

Царицата се убедила, че децата са на Хасан и че сестра й Манар ас-Сана е неговата жена, за която е дошъл. Тя се разярила страшно и закрещяла на Хасан, който отново загубил съзнание. Когато се съвзел, изрекъл:

Ти, най-близката, далече

като птица отлетя.

Нито дума не изрече,

но, заклевам се, кръвта

не за друг — за тебе бие

под надвесения свод.

Кой ли може да ме скрие

от нещастния живот!

Като въглени в мене тлеят

нощите от самота,

не, не искам да живея

повече без теб в света.

Затова те и ревнувам

от безпаметния бриз,

в който сякаш че сънувам

сред пустиня кипарис.

След това Хасан припаднал. Когато се свестил, видял, че са го извлекли навън с лице към земята. Той станал, но не повярвал, че се е спасил след страшните мъки.

Старата Шауахи била много натъжена, но не можела нищо да направи; защото царицата била разгневена.

Хасан излязъл от двореца объркан, без да знае къде да отиде. Земята му се сторила тясна, наоколо нямало никой, на когото можел да разкаже своята мъка, да му поиска съвет или да помоли за убежище. Той разбрал, че ще загине, тъй като не познавал никого, който можел да му помогне да отпътува за Долината на джиновете, а след това за Земята на животните и за Острова на птиците. Толкова се отчаял, че заплакал заради жестоката си участ и отново изпаднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, спомнил си за децата и за жена си, за пътуването си до сестра й и се ужасил от онова, което щяло да се случи между двете сестри. Той се разкаял, че е дошъл в тази страна, че не се е вслушал в съветите на другите, и тъжно зашепнал:

За моята любов голяма

да плачат тъжните очи.

Изгубена — утеха няма.

И слънцето е без лъчи.

Изпих до дъно всяка чаша

на мъките. И казвам — край!

Коя от пролетта бе наша?

Не знам дали цъфтеше май!

Простря се между нас килима

на упреците и дали

във тоя свят все още има

човек за нас да го боли?

О, как сърцето ми с последна

въздишка вика: „Мила, виж,

ти само можеш като лекар

от болестта да ме спасиш“.

Не виждаш ли какво се струпа

над моята глава сред срам!

На шията увисна клупа,

ридах пред малък и голям.

Желаех любовта да скрия,

но тя бе в моето сърце.

И всеки виждаше как бие

и пали тъжното лице.

Смили се, чакам те аз верен

да дойдеш, моля те, ела!

И да се вдигне свода черен

от радостните ти крила.

Душата ми към теб отлита

и наранено, с пулс злочест,

сърцето ми отново пита —

ще има ли от тебе вест?

След това излязъл вън от града и тръгнал покрай една река, без да знае накъде отива.

Толкова за Хасан. А сега да видим какво станало с неговата жена Манар ас-Сана. Тя се канела да отпътува на втория ден, след като заминала старата Шауахи. Докато се приготвяла, при нея влязъл слугата на баща й — царя, целунал земята пред нозете й и казал:

— Царице, твоят баща, великият цар, ти изпраща поздрави и те кани при него.

Тя станала и се отправила със слугата към баща си, за да разбере какво иска. Баща й я накарал да седне до него на дивана и й рекъл:

— Знай, дъще, че нощес сънувах сън, от който се уплаших. Може би това пътуване ще ти причини много мъка.

Тя го накарала да й разправи съня си.

— Видях, че влизам в една съкровищница, където имаше много сребро, диаманти и рубини. Нищо не ми хареса от тези скъпоценности освен седем перли, които бяха най-красивите от всичко. Избрах измежу тях най-малката, най-хубавата, най-блестящата и я взех в ръката си, толкова ми хареса. Излязох от съкровищницата и радостен отворих ръката си и целунах перлата. В този миг една чужда птица, идваща отдалеч, се спусна от небето, грабна перлата от ръката ми и я отнесе на мястото, откъдето я бях взел. Натъжих се и толкова се уплаших, че се събудих. Повиках тълкуватели и им разказах съня си. Те ми казаха: „Това означава, че твоята най-малка дъщеря ще бъде взета насила от тебе, без твоето съгласие“. Ти, дъще, си най-малката ми дъщеря и най-скъпата. Ето че сега се готвиш да пътуваш при сестра си, но не знам какво ще ти се случи там. Не отивай, най-добре си остани в двореца.

Когато Манар ас-Сана изслушала думите на баща си, сърцето й забило силно, защото веднага си помислила за децата. Тя останала с наведена глава час, после погледнала царя и му казала:

— О, татко, царица Нур ал-Худа ме покани за дълго и сега ме чака всеки момент. Четири години не сме се виждали. Ако не отида, тя ще се разгневи. Ще остана само един месец и после ще се върна при теб. Кой може да проникне в нашата страна и да стигне до островите Уак ал-Уак? Кой може да стигне до Бялата земя, до Черната планина, до Острова на камфора, да прекоси Острова на птиците, Долината на зверовете и на джиновете, за да стигне до нашия остров? Ако някой чужденец се опита да влезе, той ще се удави в Морето на смъртта. Бъди спокоен за мен, никой не може да стъпи на земята ни.

Тя го успокоявала и настоявала да тръгне, докато той най-после се съгласил, но наредил да я придружат хиляда конници, докато стигне реката. Там те трябвало да спрат и да чакат, докато тя стигне до града на сестра си и влезе в нейния дворец. А после отново да я придружат по обратния път. Царят посъветвал дъщеря си да остане само два дни при сестра си и веднага да се върне.

Тя обещала да изпълни съвета му и станала. Сетне двамата се сбогували и Манар ас-Сана потеглила за двореца на сестра си. Думите на баща й събудили съмнение в сърцето й и тя се страхувала за децата си. Но нищо не можела да стори срещу съдбата.

Пътувала три дена и три нощи, докато стигнала реката. Там заповядала да разпънат шатри, а тя самата, придружена от свитата си, прекосила реката. Стигнала в града на сестра си, влязла в двореца и видяла децата си, които плачели и викали: „Татко, татко!“. От очите й потекли сълзи, тя ги притиснала до гърдите си и ги попитала:

— Баща си ли видяхте? Ах, не трябваше да го напускам! Ако знаех къде се намира, щях да ви заведа при него.

После заплакала за съдбата си, за мъжа си и за децата си и произнесла:

Любими мой, от много време

мечтата ми към теб лети.

Не може никой да отнеме

лъчът на твоите черти.

И моето сърце копнее

с теб отново да живее,

където и да бъдеш ти.

Нур ал-Худа видяла как сестра й целува децата си и нарежда, че тя е виновна за всичко: за своето и за тяхното нещастие. Вместо поздрав тя й изкрещяла:

— Пропаднала жена, откъде взе тези деца? Или си се омъжила без съгласието на баща ни, или си изгубила честта си. Ако си изгубила честта си, трябва да те подложа на мъчения, а ако си се омъжила без наше знание, защо напусна мъжа си, защо взе децата си и се върна в нашата страна? Ти криеше децата, като мислеше, че няма нищо да узнаем, но аллах, който знае неизвестното, ни помогна да узнаем всичко.

Нур ал-Худа заповядала на стражите да хванат сестра й и да я оковат в железни вериги. Тя самата я била жестоко, докато тялото й се покрило с рани, а после я повлякла за косите към тъмницата.

На баща си, великия цар, написала писмо, в което му разказала, че в тяхната страна се е появил един човек, който сестра й Манар ас-Сана твърдяла, че е взела за мъж според ритуала и че от него има двама сина, които е крила досега от всички. Човекът се казвал Хасан и лично й разказал как се е оженил за сестра й и как тя е била при него дълго време. После тя взела децата и скришом от него се върнала, като казала на майка му: „Когато синът ти се върне и пожелае да ме види, нека да дойде на островите Уак ал-Уак“. Тя затворила този човек и изпратила старата Шауахи да доведе Манар ас-Сана и децата й. Старицата пристигнала с децата, както й била заповядала, преди нея. Тогава изпратила да доведат човека, който твърдял, че Манар ас-Сана е негова жена. Когато влязъл и видял децата, той ги познал. Тогава се уверила, че те са негови, че сестра й е негова жена и че той е казал истината. Не бил излъгал нищо. Срамът падал върху сестра й и тя се страхувала жителите на островите да не узнаят за тази постъпка, опетнила честта им. Изпаднала в ярост, била я жестоко и я затворила. Сега той имал думата. Щяла да постъпи така, както заповядал. Знаел, че това, което е сторила сестра й, накърнявала тяхната чест. Чакала бърз отговор.

Нур ал-Худа дала писмото на един пратеник, който го занесъл на царя. Царят също изпаднал в ярост срещу най-малката си дъщеря и написал в отговор:

„Оставям я на тебе. Ако наистина е направила това, което ми описваш, тя трябва да заплати с кръвта си. Убий я, без да ми искаш разрешение.“

Когато писмото на царя пристигнало, Нур ал-Худа го прочела и изпратила да доведат сестра й — цялата окървавена, окована в тежки вериги. Изправили я пред царицата. Манар ас-Сана заплакала с горещи сълзи, когато се видяла толкова унижена. Спомнила си за своята слава и разкошен живот и промълвила:

Ще ме погубят враговете, боже!

И казват те, че никой тук не може

да ме спаси, но в тебе вярвам аз,

закриляй ме в най-тъжния ми час!

Сетне заплакала отново, докато загубила съзнание. Когато се съвзела, произнесла:

В сърцето ми впи корени скръбта

след всичките страдания в света.

Тъй благородният човек със кръв заплаща

на своето достойнство плаща.

Нетърпелив и сам е бедният човек,

щом е затворен, и не вижда изход лек.

И само бог, небето да го слави,

от всичко може той да го избави.

По волята му и най-тежкият синджир

като по чудо пада и настава мир.

Царица Нур ал-Худа заповядала да донесат дървена стълба, която завързали за гърба на сестра й. Опънали й ръцете и също ги завързали с въжета и най-накрая омотали косите й в стълбата. В сърцето на царицата нямало капка милост. Манар ас-Сана, подложена на това страшно унижение, викала и плачела, но никой не смеел да й се притече на помощ. Тогава тя казала на сестра си:

— Как може сърцето ти да е толкова жестоко и да няма капка милост към мене и към децата ми!

Нур ал-Худа се разгневила още повече. Проклела я и рекла:

— Ти си пропаднала жена. Нека аллах бъде безмилостен към този, който те съжали!

— Бог ми е свидетел, че съм невинна — отговорила Манар ас-Сана. Аз не съгреших, кълна се в аллах, а се омъжих според ритуала. Сърцето ми те намрази заради жестокостта, която прояви към мен. Как можеш да ме обвиняваш в грях, когато не си сигурна, че съм го сторила? Аллах ще ме спаси, а ако това, което казваш, е вярно, той ще ме накаже.

Сестра й се замислила над думите й и казала:

— Как смееш да разговаряш така с мен?

Сетне станала и започнала да я бие толкова жестоко, че Манар ас-Сана изпаднала в несвяст. Поръсили лицето й с вода и тя дошла на себе си, но от красотата й не било останало нищо след боя, мъченията и униженията. Манар ас-Сана изрекла:

Ако съм сгрешила в нещо,

ако съм престъпна, виж —

в разкаяние горещо

моля те да ми простиш!

Нур ал-Худа отново се разгневила и й рекла:

— Проклетнице, в стихове ли ми искаш извинение за непоправимото, което си извършила? Искам да се върнеш при мъжа си, за да видиш колко си долна и не се срамуваш от греховете!

Тя заповядала да й донесат една тояга, запретнала ръкави и започнала да я бие по цялото тяло. След това поискала да й дадат един здраво изплетен бич, с който, ако ударят слон, ще се затича, и захванала да бие сестра си по корема, по гърба и на други места, докато тя загубила съзнание.

Когато старата Шауахи видяла какво прави царицата, започнала да плаче и да се моли на бога да я накаже. Царицата заповядала на слугите да я набият и да я извлекат от двореца с лице към земята.

Това се случило с тях.

А сега да видим какво станало с Хасан. Той тръгнал по течението на реката, объркан, отчаян от живота, без да разбира ден ли е, или нощ. Така вървял, докато стигнал до едно дърво. На дървото имало закачен лист. Хасан го взел и прочел следните стихове:

Ти, от утробата на свойта майка плод,

спаси те обичта й — за живот.

И затова моли ни се на утрото в сарая,

на мъките ще дойде скоро края.

Той разбрал, че е спасен и ще осъществи целта си. Направил две крачки и се намерил сам в едно пустинно и опасно място, където нямало жива душа. Сърцето му изтръпнало от страх и самота. Той заплакал с горещи сълзи и произнесъл стиховете, написани на листа. И изведнъж пред себе си видял две малки деца, синове на магьосници. В ръцете си държали пръчка от мед с издълбани по нея неразбираеми надписи и една кожена шапка, върху която имало някакви имена и били поставени железни пръстени. Момчетата се карали и се биели, докато се наранили. Всяко викало:

— Аз ще взема пръчката!

Хасан ги разтървал и ги попитал защо се карат. Те му отговорили:

— Чичо, отсъди ти, защото всемогъщият аллах те прати да бъдеш наш справедлив съдия.

— Разкажете ми какво се е случило и аз ще отсъдя.

Двете момчета казали:

— Баща ни беше голям магьосник. Живееше в онази планина и когато умря, ни остави шапката и пръчката. Сега всеки от нас иска да вземе пръчката. Отсъди кой трябва да я притежава.

— Каква е разликата между пръчката и шапката? — попитал Хасан. — Както гледам, пръчката струва шест дирхама, а шапката — три.

Те отговорили:

— Ти не знаеш тяхната цена. Медната пръчка струва повече от всичко, което се изработва на островите Уак ал-Уак: шапката също.

— Заклевам ви, деца, разкрийте ми тайната й.

— Чичо, велика е тайната. Нашият баща живя сто тридесет и пет години, за да скрие в тях разни чудеса, които да може да използува, както поиска. Той ги украси така, както са разположени звездите на небесния свод, и по тоя начин успя да разгадае всички неразбираеми неща. Смъртта, която не отминава никого, го взе, когато привърши работата си. Тайната на шапката е друга — този, който я сложи на главата си, става невидим за хората. А който притежава пръчката, има власт над седем племена от джинове, защото те са нейни слуги и изпълняват всичките й заповеди. Ако някой удари с нея земята, всички земни царе му се подчиняват, а джиновете са на неговите услуги.

Хасан се замислил и останал с наведена към земята глава известно време, после си казал: „С пръчката и шапката ще осъществя целта си. Имам повече право от тези деца, затова ще си послужа с хитрост, за да им ги взема и с тяхна помощ да освободя жена си и децата си от деспотичната царица. После ще напуснем тези мрачни места, откъдето никой не се е спасил. Аллах ме е пратил да взема пръчката и шапката от двете деца“.

Той вдигнал глава, погледнал момчетата и им рекъл:

— Ако искате да бъда ваш съдия, ще ви подложа на изпитание. По-силният от вас ще вземе пръчката, а по-слабият — шапката.

Момчетата се съгласили. Хасан отново им повторил:

— Ще ме послушате ли и ще приемете ли моето решение?

Те отвърнали, че са съгласни. Тогава той казал:

— Ще взема един камък и ще го хвърля. Онзи, който пръв стигне до него и ми го донесе, ще получи пръчката.

Те се съгласили и Хасан с всичка сила запратил камъка много надалеч. Когато децата се изгубили от погледа му, той сложил шапката на главата си, взел пръчката в ръка и пожелал да отиде на друго място, за да види дали това, което казват момчетата, е истина.

По-малкото момче се върнало първо с камъка, но не намерило Хасан там, където го оставили. От него нямало и следа. То повикало братчето си и му рекло:

— Не го виждам. Като че ли е потънал в земята, или е литнал в небето.

Започнали да го търсят, но никъде не го открили. Те взели да се проклинат: „Шапката и пръчката са вече загубени и за двама ни. Баща ни го предсказа, но ние забравихме думите му“.

А през това време Хасан влязъл в града с шапката, която го правила невидим, и с пръчката в ръка. Проникнал в двореца и намерил старата Шауахи, майката на нещастията, но тя не го видяла. Над главата й имало полица с порцеланови съдове, той я разтърсил и всичко изпопадало на земята. Шауахи закрещяла и започнала да се удря по лицето. После станала и сложила всичко на място, като си казала: „Май че царица Нур ал-Худа ми е пратила някой джин да ми напакости. Дано аллах ме спаси от нея и от яростта й. Какво ли ще направи тя с мен, след като постъпи така с родната си сестра, най-скъпата дъщеря на баща си?“.

После казала:

— Заклевам те във всемогъщия и всеопрощаващ бог, създателя на хората и на джиновете, заклевам те в думите, инкрустирани на пръстена на Сулейман, сина на Давид, да ми отговориш!

Хасан проговорил:

— Аз не съм дявол, аз съм Хасан, влюбеният.

Той си свалил шапката и застанал пред старицата.

Тя го познала и го попитала:

— Луд ли си, да се върнеш отново тук? Скрий се по-бързо, защото тази деспотична царица подложи на такива мъчения жена ти, въпреки че й е сестра, че не знам какво ще направи с теб, ако й паднеш в ръцете.

И тя му разказала всичко, което се случило с жена му и с нея самата.

— Царицата горчиво се разкая, че те пусна — продължила Шауахи, — и изпрати една жена да те търси, като й даде много злато и я сложи на моето място, начело на женската войска. Тя се закле, че ако те намери, ще убие и теб, и жена ти, и децата ти.

Старицата заплакала, заплакал и Хасан и й казал:

— Научи ме как да излезем от тази страна и с каква хитрост да си послужа, за да си взема жената и децата и да се върна в родината?

— Нещастнико, бягай!

— Не, няма да избягам, преди да освободя жена си и децата си въпреки волята на жестоката царица.

— Как ще ги освободиш против волята й, скрий се, синко, и остави всичко в ръцете на аллах.

Тогава Хасан й показал пръчката и шапката.

Старата Шауахи се зарадвала много и му казала:

— Слава на този, който възкресява мъртвите! Кълна се, че ти и семейството ти бяхте отписани от живите, но сега всички сме спасени. Аз съм чувала за пръчката и за чудните й свойства, защото нейният притежател ме е учил на магии. Той беше голям магьосник и цели сто тридесет и пет години работи, за да направи пръчката и шапката. Когато свърши, смъртта, която не жали никого, го прибра. Аз го чух да казва на децата си: „Тези две неща не са за вас, а за един чужденец, който ще ви ги вземе насила, без вие да разберете“. Те го попитаха: „Татко, а как ще ги вземе?“. Той им отговори, че не знае. Разкажи ми как успя да ги вземеш от момчетата.

Хасан й разправил всичко. Тя се зарадвала и му рекла:

— Аз не мога да остана повече при тази лоша жена, след като постъпи така с мен. Ще отида в пещерата на магьосниците, за да прекарам там последните си дни. Ти, синко, си сложи шапката, вземи пръчката в ръка, влез при жена си и децата си, удари пръчката в земята и кажи: „О, слуги на тези имена, покажете се“. Ако излезе някой старейшина на племе, заповядай му да направи всичко, което искаш.

Хасан се сбогувал със старата Шауахи, сложил шапката на главата си, взел пръчката и влязъл при жена си. Той я видял в ужасни мъки, разпъната на стълбата, с омотани коси и сълзи на очите от мъка и скръб, без да знае как да избави себе си и децата. Синовете му играели около нея. Тя ги гледала и оплаквала и своята, и тяхната съдба. При вида на тази тъжна картина Хасан промълвил:

Усещам само дъх последен;

слабеят моите очи.

Тъй всеки влюбен с образ бледен

в пещта на мъката мълчи.

Врагът го съжалява само,

той свежда пламнало чело,

че няма, няма по-голямо

от туй съчувствие най-зло.

После заплакал и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, видял, че децата му си играят, а жена му е изпаднала в несвяст от изтощение. Тогава той си свалил шапката и децата му извикали:

— Татко!

От този вик майка им се съвзела, но не видяла съпруга си. Огледала се наляво и надясно, но не разбрала причината за техния вик. Тя се учудила, че синовете й си спомнили за баща си точно в този момент.

Толкова за тях.

А сега да видим какво станало с Хасан. Щом видял на какви мъки са подложени, той заридал. Сълзите му се леели като дъжд. После се приближил до децата и си свалил шапката. Тогава те го познали и извикали: „Татко!“. Майката им заплакала, като ги чула да споменават баща си, учудила се много и се обърнала. Когато го познала, надала вик, който разтърсил двореца. После го попитала:

— Как дойде дотук? От небето ли падна, или излизаш изпод земята?

После очите й се напълнили със сълзи. Заплакал и Хасан. Тя му казала:

— Човече, сега не е време за плач и за приказки. Това, което ни е била писано, стана. Иди и се скрий някъде, за да не те видят. Ако сестра ми разбере, че си тук, ще ни обезглави и двамата.

Хасан отговорил:

— Господарке и царице на цариците, рискувах живота си и дойдох тук или да умра, или да те освободя и да заминем заедно за моята страна въпреки волята на несправедливата ти сестра.

Като чула тези думи, жена му се усмихнала скръбно, поклатила глава и казала:

— Мили мой, никой не може да ме освободи оттук освен всевишният. Бягай и не се излагай на смърт. Аз сама съм виновна за моите страдания, защото не те послушах и излязох от къщи без твое разрешение. В името на аллах, мъжо, прости ми. Знай, че една жена не знае цената на съпруга си, докато не го загуби. Аз извърших грях, но моля всемогъщия да ми прости. Ако бог отново ни събере, никога вече няма да ти противореча.

Хасан разнежен й отвърнал:

— Ти не си сторила грях и не си сгрешила в нищо. Аз съм виновен, защото отпътувах и те оставих при хора, които не знаят твоята цена. Скъпа моя, плод на сърцето ми, светлина на очите ми, ако бог, да бъде благословен, ми помогне да те освободя, какво ще избереш — да те върна в двореца на баща ти или да дойдеш с мен в моята страна?

— Кой може да ме освободи освен аллах! Върни се в твоята страна и не се заблуждавай. Ти не знаеш какви опасности крият тези острови. Ако не ме послушаш, ще пострадаш. — После изрекла стиховете:

Готова съм за теб на всичко!

Не се забравя любовта.

Не ни попречи да се видим

дори най-злата клевета.

И даже да надвисне меча

над нас от съдниците тук,

пак тайната си ще запазим,

за любовта ни — нито звук!

Копнееща, по цели нощи

те чаках, в свода с поглед впит.

Звездите питах, да ми кажат,

че вече ти не си сърдит.

След тези думи Манар ас-Сана заплакала, заплакали и децата й. Чули ги робините и дошли да видят какво става. Сърцата им се изпълнили със скръб, когато видели царицата да плаче заедно с децата си, и те прокълнали жестоката Нур ал-Худа.

Хасан чакал до вечерта. Щом стражите отишли да спят, той отвързал жена си, целунал й главата в знак на уважение и я притиснал до гърдите си. Целунал я между очите и й казал:

— Колко ни липсва нашата страна и нашите близки. Сън ли е, или истина, че те виждам отново?

После взел на ръце по-голямото си дете, Манар ас-Сана прегърнала по-малкото и излезли от двореца: Аллах ги скрил от погледа на всички.

Минали покрай дверите на царицата и се спрели пред вратата, която водела вън от двореца. Тя била затворена. Хасан казал:

— Няма сила освен помощта на бога и ние всички се обръщаме към него.

Отново се отчаяли, че не ще могат да се спасят. Хасан зачупил ръце и рекъл:

— О, ти, който ни помагаш в трудностите, помогни ни! Всичко пресметнах, но не и това. Скоро ще зазори и ще ни хванат. Какво да направя?

Жена му казала:

— Няма надежда. Най-добре е да сложиш край на живота ни и да намерим покой. Това е по-добре, отколкото да ни подложат отново на мъчения.

Докато се чудели какво да правят, зад вратата един глас извикал:

— Няма да ви отворя вратата, ако не направите онова, което ще ви кажа.

Те замълчали и поискали да се върнат назад, но гласът отново се обадил:

— Защо мълчите и не ми отговаряте?

Тогава те познали кой говори — това била старата Шауахи. Те я попитали какво иска и я подканили да побърза да им отвори вратата, защото нямало време за приказки.

— Няма да ви отворя вратата, докато не се закълнете, че ще ме вземете с вас, далеч от тази лоша жена. Каквато е вашата съдба, такава ще бъде и моята. Ако останете живи и здрави, и аз ще бъда добре. Заради вас царицата ме подлага на мъчения и унижения. Ето, вие знаете моята цена.

Хасан и жена му се заклели, че ще изпълнят, каквото иска. Тогава Шауахи отворила вратата. Те излезли и видели, че старицата се е качила на една червена глинена делва. От отвора на делвата се подавало едно въже, което играело като жребче от Наджад. Старата Шауахи тръгнала пред тях и им казала:

— Следвайте ме и не се страхувайте от нищо. Знам четиридесет вида магии. И най-малката от тях може да превърне този град в разбушувано море и всяка негова девойка в риба. Това мога да направя преди изгрев-слънце, но се страхувам от великия цар и от дъщерите му, защото те имат много джинове, които им служат. Сега да тръгваме с волята на аллах, а магиите си ще ви покажа после.

Хасан и жена му се зарадвали много, когато видели, че са спасени. Те напуснали двореца и излезли извън града. Хасан ударил с тоягата в земята и казал:

— О, слуги на тези имена, появете се!

Земята се отворила и от нея излезли десет джина. Краката им били на земята, а главите им опирали в облаците. Те целунали земята пред Хасан три пъти и изрекли в един глас:

— Ни сме на твоите услуги, господарю наш. Слушаме и се подчиняваме на всичките ти заповеди. Ако поискаш, ще пресушим моретата и ще преместим планините.

Хасан останал доволен от тези думи. Той се престрашил и ги попитал:

— Кои сте вие, как се казвате и от кое племе сте?

Те отново целунали земята пред него и отговорили в един глас:

— Ние сме царе на племена от джинове и дяволи. Всеки от нас управлява седем племена. Това прави седемдесет племена от всички видове джинове: летящи, плуващи, планинци, обитатели на пустините и на моретата. Чакаме твоите заповеди; ние сме твои слуги и роби. Този, който притежава пръчката, е наш господар.

Хасан, жена му и Шауахи се зарадвали много. Хасан казал:

— Искам да ми покажете вашите войски.

— Господарю, страхуваме се за теб и за твоите близки, защото нашите войници са многобройни, с най-различни образи, цветове и тела. Някои са с тела без глави, други са с глави без тела, трети са като лъвове. Ако искаш, ще ти покажем първо онези, които са като зверове. Друго искаш ли от нас сега?

— Искам да пренесете мен, жена ми, децата ми и тази старица начаса в град Багдад.

Когато чули заповедта му, те навели глави. Хасан попитал:

— Защо не ми отговаряте?

Те отвърнали в един глас:

— Господарю, от времето на Соломон, сина на Давид, мир на праха му, ние се заклехме да не носиме на гръб никого от синовете на Адам. Оттогава не сме носили никого от тях нито на раменете си, нито на гърбовете си. Но сега ще ви дадем джинове коне, които ще ви отнесат там, където желаете.

Хасан ги попитал колко път има до Багдад.

Те му отговорили, че ако един конник се движи бързо ще му трябват седем години, за да стигне.

Той се учудил и попитал, как тогава той е стигнал дотук за по-малко от година? Те му обяснили, че аллах се е смилил над него и му е помогнал. Без неговата помощ той никога не би могъл да види тези земи.

— Шейх Абдул Кудус те качи на своя слон, после ти даде коня, с който ти измина за три дена разстояние, което обикновен конник би изминал за три години. Шейх Абу ар-Риш ти даде Дахнаш, който за един ден и една нощ те пренесе на разстояние, което можеш да изминеш за три години. Шейховете ти помогнаха благодарение на всемогъщия. От Багдад до двореца на девойките също има една година път.

Хасан останал изумен от чутото и рекъл:

— Слава на аллах, задето ми даде пръчката и шапката, задето прави близко далечното, задето наказа деспотите и ми помогна да стигна до тази страна, задето ми даде тези хора да ми служат и ме събра с жена ми и децата ми. Не знам сънувам ли, или е действителност, пиян ли съм, или трезвен. — После се обърнал към джиновете и им казал:

— Вашите коне за колко време ще ни отнесат до Багдад?

— За по-малко от година, но ще имате много изпитания. Конете ще пресекат безводни равнини и пустини, но това не е най-страшното. Хората от тия острови и великият цар, магьосниците и гадателите могат да се опитат да ви напакостят и тогава ние не ще можем да ви помогнем. Всеки, който научи, че сме ти помогнали да избягаш с дъщерята на великия цар, ще ни осъди. Щеше да бъде много по-лесно, ако беше сам, но който ти помогне да стигнеш до островите, ще ти помогне да се върнеш и в твоята страна и скоро да видиш майка си. Остави всичко на волята божия и не се страхувай от нищо, в случай на нужда ние ще ти се притечем на помощ.

Хасан им благодарил, помолил се на аллах да ги възнагради и ги попитал къде са конете.

Джиновете тропнали с крака, земята се отворила и те влезли в нея. След час се показали с три коня. На всеки кон имало дисаги — от едната страна на дисагите имало мехове с вода, а от другата — храна. Хасан се качил на един от конете и взел по-големия си син отпред, жена му направила същото, а на третия кон се качила старицата. Пътували цяла нощ до изгрев-слънце. Пътят водел към някаква планина. По едно време Хасан забелязал гъст дим, който се виел към небето. Той прочел няколко сури от Корана и се оставил на волята на аллах. Димът се приближавал и те видели, че това не е дим, а джин, главата на когото била като огромно кубе, носът му като стомна, устата му като пещера, зъбите му като каменни колони, а краката му като мачти; главата му опирала в облаците, а краката му — в края на земята.

Хасан погледнал джина, който тозчас се поклонил, целунал земята пред него и казал:

— Хасане, не се страхувай от мен, аз съм царят на този остров, който е първият от островите Уак ал-Уак. Аз съм правоверен и чух, че си пристигнал. Когато научих твоята история, реших да напусна страната на магьосниците и да отида в други, пустинни земи, далеч от хората и джиновете, да живея сам и да служа на аллах до края на живота си. Искаш ли да ви придружа и да бъда ваш водач, докато ви изведа от островите? Но аз се показвам само нощем.

Хасан разбрал, че са спасени, и му благодарил. Джинът тръгнал пред тях и те разговаряли радостни и щастливи. Хасан разказал на жена си всичките си премеждия. Така вървели нощем на своите бързи като светкавици коне. А денем си почивали, ядели и пиели. После отново тръгвали бързо, като джинът им показвал пътя. Сега той водел покрай брега на морето, но никъде не се виждала жива душа. Прекосявали равнини и пустини повече от месец. На тридесет и първия ден видели, че хоризонтът се затъмнил и денят станал нощ. Хасан пребледнял. Чули се страшни гръмотевици. Старата Шауахи се обърнала към Хасан:

— Синко, това са войските на островите Уак ал-Уак, които ни преследват и скоро ще ни хванат.

— Какво да правим, майко? — попитал той.

— Удари пръчката в земята.

Той я послушал и царете на джиновете се появили тозчас. Целунали земята пред него и му казали:

— Не се страхувай и не тъжи!

Хасан се успокоил и им рекъл:

— Дойде вашият час, о, царе на джинове.

Те му отвърнали.

— Качете се на планината и ни оставете да се оправяме с тях. Ние сме на ваша страна, защото и правото е на ваша страна. Аллах ще ни помогне да ги победим.

Хасан и всички останали слезли от конете и се изкачили на планината.

Нур ал-Худа пристигнала начело на добре строените войски.

Двете войски се срещнали, смелите настъпили напред, а страхливите се разбягали. Джиновете бълвали огън от устата си до настъпването на нощта. Тогава двете войски се разделили, слезли от конете и запалили огньове.

Царете на джиновете се изкачили при Хасан и целунали земята пред него. Той ги посрещнал прав, помолил се на аллах за тяхната победа и ги попитал какво е състоянието на войските на Нур ал-Худа.

— Няма да удържи дълго — отговорили те. — Днес пленихме две хиляди войници и избихме безброй. Бъди спокоен и не мисли за нищо.

После царете се сбогували и се върнали в техния лагер, за да го охраняват, като продължили да поддържат запалени огньовете до сутринта. Конниците отново влезли в бой със саби и копия. Те се сблъскали така, както се сблъскват две морета. Сражението продължило, докато войските на островите Уак ал-Уак били победени. Една част от войниците избягали, а другите били убити. Царица Нур ал-Худа и свитата й били пленени.

На другата сутрин седемте царе на джиновете се представили пред Хасан. Те му донесли трон от мрамор, украсен с перли и диаманти, и той се разположил на него. А на жена му дали друг трон от слонова кост, покрит с блестящо злато. За старата Шауахи също имало трон. После довели пленниците начело с царицата Нур ал-Худа с вързани ръце и крака. Когато старицата я видяла, извикала:

— Ще си получиш възмездието, проклетнице! Сега ще те вържем с две гладни кучета за опашките на конете и ще те натирим към морето, докато ти одерат кожата. Ти направи същото със сестра ти, въпреки че тя не беше сторила грях, а се е омъжила според ритуала, създаден от аллах и неговия пророк Мохамед, защото според исляма всяка девойка трябва да се омъжи — жените са създадени за мъжете.

Хасан заповядал да убият всички пленници, а старата Шауахи извикала:

— Не жалете никого!

Когато царица Манар ас-Сана видяла сестра си в това състояние, с вързани ръце и крака, нещастна, тя заплакала от жал.

Нур ал-Худа попитала:

— Кой е този, който успя да ни победи на собствената ни земя?

Сестра й отговорила:

— Този човек се казва Хасан. Аллах му даде победа и власт върху всичко, което управлявахме преди, чрез силата на шапката и пръчката.

— Кълна се, че трябва добре да пазиш човека, който направи всичко това заради теб — казала Нур ал-Худа.

Те продължили да си говорят, докато се намесила старицата, за да ги сдобри.

Хасан отново ударил с пръчката и нейните слуги тозчас се появили, поздравили го и казали:

— Заповядай и всичко ще изпълним за миг.

— Искам два коня от най-добрите.

Те изпълнили веднага желанието му. Той се качил на единия кон с по-големия си син, а жена му на втория с по-малкия и потеглили на изток.

Царица Нур ал-Худа и старицата се качили на техните коне и поели на север, към тяхната страна.

Хасан и жена му вървели така месец, докато стигнали до един град, където имало много плодове и реки. Там спрели да си починат. Докато си говорели, надошли много конници. Хасан станал и ги посрещнал. Това бил цар Хасун, царят на Страната на камфора и на Острова на птиците.

Хасан му целунал ръцете и го поздравил. Царят слязъл от коня и двамата се разположили на един килим под дърветата. Цар Хасун поздравил Хасан за спасението му и го накарал да му разправи всичко, което е преживял, от начало до край. Когато Хасан свършил разказа си, цар Хасун се удивил много и му казал:

— Синко, ти си единственият, който успя да стигне до островите Уак ал-Уак и да се върне здрав и читав. Твоят случай е изключителен. Слава на аллах, че те запази.

После царят възседнал коня си и заповядал на Хасан да го придружи. Така влезли в града и отишли в двореца. Хасан, жена му и децата му останали на гости на царя три дена. Яли, пили и се веселили. После Хасан поискал позволение от царя да продължи пътя си. Той му разрешил и ги придружавал десет дена. Сетне царят се сбогувал с тях и се върнал. Хасан и семейството му продължили пътя си и вървели цял месец, докато стигнали до голяма пещера, подът на която бил от мед. Хасан попитал жена си дали познава тази пещера. Тя му отговорила, че я знае. Тогава той й казал:

— Тук живее шейх Абу ар-Риш, който ми направи голямо добро, защото ме представи на цар Хасун.

Докато разказвал на жена си за Абу ар-Риш, той се показал на вратата. Хасан слязъл от коня си и му целунал ръцете. Абу ар-Риш го поздравил с избавлението му и го накарал да влезе в пещерата. Те седнали и Хасан му разказал всичко, което му се случило на островите Уак ал-Уак. Шейх Абу ар-Риш се удивил и попитал как е успял да освободи жена си и децата си. Хасан му разправил за шапката и пръчката. Абу ар-Риш се учудил още повече и му рекъл:

— Без шапката и пръчката ти не би могъл да ги освободиш.

Докато разговаряли, някой почукал на вратата на пещерата. Шейх Абу ар-Риш излязъл, отворил вратата и видял шейх Абдул Кудус върху слона си. Абу ар-Риш го поздравил, целунал го, а после накарал Хасан да разкаже на шейх Абдул Кудус историята си. Когато Хасан стигнал до шапката и пръчката, Абдул Кудус го прекъснал:

— Синко, ти освободи жена си и децата си. Пръчката и шапката не ти трябват повече. Стигна до островите Уак ал-Уак благодарение на нас и на молбите на моите племенници. Сега аз се обръщам към твоята щедрост и те моля да ми дадеш пръчката, а на шейх Абу ар-Риш шапката.

Хасан навел глава и останал замислен. Той се срамувал да им откаже и си казал: „Тези шейхове ми сториха голямо добро и аз им дължа много. Без тях нямаше да стигна до островите, нямате да освободя жена си и децата си и нямаше да намеря пръчката и шапката“.

Той вдигнал глава и им казал:

— Ще ви ги дам, но се страхувам бащата на жена ми, великият цар, да не нападне моята страна с войските си. Тогава без пръчката и шапката няма да мога да отблъсна войските му.

Шейх Абдул Кудус отговорил:

— Синко, не се страхувай от нищо. Ние ще отблъснем войските на великия цар, ако ги изпрати. Бъди спокоен, нищо няма да ти се случи.

Хасан дал шапката на Абу ар-Риш, а на Абдул Кудус казал да го придружи до страната му и тогава ще му даде пръчката. Шейховете останали много доволни и подарили на Хасан несметно количество злато и подаръци. Той останал при тях три дни, после поискал разрешение да продължи пътя си. Шейх Абдул Кудус се приготвил да ги придружи. Хасан и жена му възседнали конете си, а шейхът изсвирил и тозчас се появил огромен слон. Абдул Кудус се качил на него и тръгнал с Хасан и жена му, а Абу ар-Риш се върнал в пещерата си. Абдул Кудус ги водел по най-удобните и преки пътища и скоро наближили родната страна на Хасан. Той се зарадвал много, че ще види майка си, след като е успял да си възвърне жената и децата с много премеждия. В това време пред тях се показали зелено кубе и фонтан, а по-далеч — очертанията на Планината на облаците, видели и зелен дворец.

Абдул Кудус казал:

— Ти си щастлив, Хасане. Тази нощ ще бъдеш гост на моите племенници.

Хасан и жена му се зарадвали, слезли до кубето, починали си, яли и пили и отново потеглили. Когато стигнали до двореца, племенниците на Абдул Кудус ги посрещнали радостни и ги приветствували. Те целунали ръка на чичо си, който им казал:

— Мои племенници, аз изпълних желанието на вашия побратим Хасан и му помогнах да освободи жена си и децата си.

Девойките пристъпили към Хасан, целунали го и го поздравили за неговото спасение и за спасението на жена му и децата му. Този ден за девойките станал празник. Най-малката сестра целунала Хасан и заплакала с горещи сълзи. Заплакал и Хасан, като си спомнил всички трудности и опасности, които преодолял. Най-малката посестрима му разказала колко мъчно й е било, когато той е бил далеч от нея, и произнесла:

Все тебе виждаха очите,

когато срещнех някой вън.

Затворех ли ги под звездите,

ти беше чудния им сън

на миглите върху страните.

После тя дала воля на радостта си. Хасан й казал:

— Много съм ти благодарен за всичко. Аллах да те запази и да ти помага!

Той й разправил своите премеждия от начало до край, разказал й за чудесата и трудностите, които е срещнал, за жестоката смърт, която им готвела голямата сестра на жена му, за пръчката и шапката, които подарил на двамата шейхове от любов към нея. Тя му благодарила и се помолила на бога да му даде дълъг живот.

— Никога няма да забравя добрината ти към мен — отговорил Хасан.

Посестримата му прегърнала царица Манар ас-Сана, целунала я, целунала и децата им и казала:

— Царска дъще, как не ти дожаля да разделиш тези деца от баща им и да изгориш сърцето му? Да умре ли искаше?

Царицата помълчала, после казала:

— Така е решил аллах, слава на него. Онези, които мамят другите, той ги изоставя.

Хасан останал при посестримите си десет дена. Яли, пили и се веселили. След като изтекли тези десет дни, той се приготвил за път. Най-малката посестрима му дала много пари и най-различни съкровища, които не могат да се опишат, притиснала го до гърдите си на раздяла и го целунала.

Хасан дал пръчката на Абдул Кудус, който останал много доволен и му благодарил. Абдул Кудус се качил на своя слон и се върнал в страната си.

Девойките излезли да се сбогуват с Хасан и със семейството му, после се прибрали в двореца.

Хасан тръгнал към родината си заедно с жена си и децата си. Вървели двадесет дни през пустинята, после още десет дена и така стигнали до Багдад, града на мира.

Майката на Хасан през цялото време, докато го нямало, не спяла, не ядяла, а само плачела, докато легнала болна. Тя непрекъснато повтаряла името на сина си, като вече не се надявала да го види. Когато стигнал до вратата, той я чул да плаче и да нарежда:

Аз като майка те заклевам —

да излекуваш моя син:

сърцето му тъжи за тебе,

и той за теб да е един!

Да пламне чувството горещо

в намерените ви души.

И подир тази жадна среща

най-после да се утеши.

Когато свършила, той извикал:

— Майко, аллах ни помогна да се срещнем!

Когато чула тези думи, майка му го познала. Тя дошла до вратата, все още не можела да повярва, отворила я и видяла сина си с жена си и децата си. Извикала от радост и изгубила съзнание. Хасан се погрижил за нея, докато отворила очи. В това време слугите и робите на Хасан внесли всичко, което той бил донесъл. Майка му поздравила жена му и децата му. Тя целунала главата и нозете на жена му и й казала:

— Дъще на великия цар, аз съм виновна пред теб. Моля те да ми простиш.

После се обърнала към сина си и го попитала:

— Защо се забави толкова дълго?

Той й разказал от начало до край всичко, което му се случило. Когато майка му чула неговия разказ, извикала и припаднала. Щом дошла на себе си, рекла:

— Синко, ти си сбъркал, като си дал шапката и пръчката. С тях можеше да станеш господар на цялата земя. Но, слава на всевишния, че те е запазил и ти е помогнал да спасиш жена си и децата си.

Така те прекарали най-щастливата и прекрасна нощ.

На сутринта Хасан облякъл дрехи от най-скъп плат и излязъл на пазара. Оттам купил роби, робини, платове, украшения, дрехи, покъщнина, най-скъпи прибори, с които си служат само царете. Той накупил и къщи, земя, градини и други неща.

После заживял с жена си, майка си и децата си в охолство и щастие, докато не го посетила победителката на удоволствията и онази, която разделя влюбените.

Слава на този, който е господар на всичко, единственият, който остава и не умира!

Историята на Джаудар Рибаря

Разказвали са ми, че в стари времена живял един търговец на име Омар, който имал трима синове — Салем, Салим и Джаудар. Пораснали момчетата, станали мъже, ала бащата обичал най-малкия — Джаудар — повече от другите двама. Братята започнали да завиждат и да мразят Джаудар. Бащата забелязал това и понеже бил вече много стар, уплашил се, че ако умре, най-малкият му син може да бъда изигран от братята си и поканил да разделят богатството му много роднини и почитани граждани, вещи в подялбата, които били изпратени от кадията.

Омар заповядал да му донесат всичките пари и платове, които имал, и казал:

— Разделете всичко на четири, както е по закона.

Когато всичко било разделено, той дал на всеки един от синовете си частта, която му се падала, като оставил една част за себе си, и рекъл:

— Това е цялото ми богатство. Като умра, синовете ми няма да се карат, защото приживе разделих всичко по равно. Частта, която взех, ще бъде за жена ми, майката на синовете ми, за да може да преживее.

Не минало много време и търговецът умрял. Двамата му по-големи синове веднага изразили недоволството си от подялбата и поискали да вземат дела на Джаудар под предлог, че делът на баща им е при него.

Джаудар потърсил защита от мъдреците и подал жалба до кадията. Събрали се правоверните, които присъствували на подялбата, за да свидетелствуват за това, което знаели. Кадията отсъдил и ги разделил. Джаудар загубил част от парите си, загубил част от земите си, загубили и братята му. После го оставили известно време на мира, но не за дълго. Те били замислили нова хитрост и Джаудар отново се обърнал към кадията и загубил всичките си пари, за да му заплати. Ала братята му не се задоволили с това, те искали да го разорят напълно. Плащали на лъжесвидетели, водели дела, докато пропилели всичките си пари. После отишли при майка си, взели с измама и нейните пари, набили я и я изгонили от къщи. Тя отишла при Джаудар и му разказала какво направили братята му, като ги проклинала.

Джаудар я спрял:

— Не ги проклинай, майко! Аллах ще въздаде всекиму според делата му. Лошото е, че и аз, и братята ми обедняхме. Неразбирателството води до разорение. Кавгите с братята ми ни тикнаха в ръцете на кадиите, без да има никаква полза от това. Изгубихме всичко, което ни остави баща ни, а и уважението на хората, като ги молехме да ни свидетелствуват. Затова няма да се карам с тях дори заради теб, нито ще се оплаквам на кадията. Стой при мен, ще те храня. Дано аллах да бъде щедър към нас, а братята ми ще намерят, каквото са заслужили. Ти се утешавай с думите на този, който казва:

Не отмъщавай ти на лош човек за раните!

Почакай, няма времето да го отмине.

Внимателно, не следвай пътя на тираните,

че планина над планина — тя ще се срине.

Джаудар дълго утешавал и увещавал майка си и тя се съгласила да остане при него. После взел рибарска мрежа и почнал да излиза в морето. Обикалял блатата и всички места, където имало вода. Всеки ден ходел в една посока. Един ден печелел десет, друг — двадесет, трети — тридесет пиастъра. Храната им била вкусна, напитките — също. В това време братята му не правели нищо — нито продавали, нито купували. Нещастието ги споходило и им тръгнало наопаки, та загубили и парите, които взели от майка си. Когато съвсем обеднели и всички вече ги презирали, започнали да ходят често при майка си и да се оплакват, че са гладни. Сърцето на майката било жалостиво и тя ги хранела с останките от хляба и яденето, като им казвала да си вървят, преди да си е дошъл брат им, защото се страхувала, че той няма да одобри постъпката й и ще се отнесе сурово с нея.

Братята хапвали набързо и си отивали. Един ден тя тъкмо слагала хляба и яденето пред тях, когато влязъл Джаудар. Майката се засрамила и се уплашила от гнева му. Навела ниско глава от срам. Но Джаудар се усмихнал и казал:

— Добре дошли, братя! Добър ви ден! Как така се сетихте да ме посетите в този благословен ден? — После ги прегърнал и им заговорил любезно: — Аз не исках да се отдръпвате от мен, а да идвате и да се интересувате за мен и за майка ни.

— Кълнем ти се, братко — казали те, — ти ни липсваше много и само срамът от това, което се случи между нас, ни възпираше да дойдем. Но ние се разкаяхме дълбоко, защото това беше дело на дявола (проклет да е дано!) и нямаме кой друг да ни помогне освен теб и майка ни.

Джаудар се съгласил с думите им, а майка им ги благословила и помолила аллах да ги възнагради.

— Бъдете добре дошли при мен — рекъл Джаудар. — Аллах е щедър и нищо не ми липсва.

Така те се сдобрили и останали да вечерят заедно, а след това легнали да спят. На другата сутрин закусили заедно и Джаудар взел рибарската мрежа и отишъл да почука на божията врата. Братята му също излезли и се губили до обед. Когато се върнали, майка им ги нахранила. Вечерта брат им Джаудар донесъл риба и зеленчуци. Така изминал месец. Джаудар ловял риба и я продавал, а с парите хранел майка си и двамата си братя, които бързо се поправяли.

Един ден Джаудар взел мрежата си и отишъл край морето. Хвърлил веднъж, хвърлил втори път, но все я изваждал празна. Тогава си казал, че на това място сигурно няма риба и трябва да се премести. Местил се от едно място на друго от сутринта до вечерта, но не уловил нито една риба. Зачудил се Джаудар: „Рибата ли се свърши в морето, друга причина ли има?“.

После нарамил мрежата и тръгнал за вкъщи угрижен и тъжен, без да знае с какво ще нахрани майка си и братята си. Когато минавал край хлебарницата, видял, че много хора чакат за хляб. Всеки стискал пари, но хлебарят не ги и поглеждал. Джаудар спрял настрани и въздъхнал. Хлебарят го чул и извикал:

— Добре дошъл, Джаудар! Хляб ли искаш?

Той отговорил утвърдително. Онзи разбрал, че няма пари, и му предложил да вземе всичко, каквото му трябва. Джаудар поискал хляб за десет пиастъра. Хлебарят му дал хляб, дал му още десет пиастъра, за да си купи месо и зеленчук, като заръчал на другия ден да му донесе риба за двадесет пиастъра. Джаудар обещал и казал: „Утре бог ще ми помогне!“.

Сетне се върнал вкъщи. Майка му била приготвила вечерята. Вечеряли всички и легнали. На другата заран Джаудар нарамил пак мрежата и излязъл, без да закуси, за да успее да набави храна за братята и за майка си.

Отишъл край морето, хвърлил мрежата и отново я извадил празна. До мръкване сменял различни места, но нищо не уловил. Още по-натъжен, тръгнал за вкъщи. Пътят му минавал покрай хлебарницата. Хлебарят го видял и отдалеч му приготвил хляб и пари.

— Вземи — подал му ги той. — Не се срамувай, ако днес нямаш пари, ще имаш утре!

Джаудар се извинил, че не е могъл да му донесе риба.

— Не се безпокой — казал хлебарят, — аз разбрах, че не си уловил. Ако утре пак нищо не уловиш, ела и си вземи хляба, аз ще почакам за дълга.

На третия ден Джаудар обиколил всички езера, но напразно. На връщане пак минал покрай хлебаря и взел хляб и пари. Така изминали седем дена. На осмия Джаудар, много притеснен, си рекъл: „Днес ще ида на езерото Карун“. Отишъл там и тъкмо се канел да хвърли мрежата, когато се показал един магребец^[3], яхнал муле. Облечен бил богато, а на гърба на мулето висели извезани дисаги. Той приближил и казал:

— Живей в мир, о, Джаудар, сине на Омар!

— Мир и на тебе, хаджи — отговорил Джаудар.

Магребецът му рекъл:

— Имам работа за теб. Ако я свършиш, ще те възнаградя богато и ще станеш мой приятел.

— Аз съм на твое разположение, хаджи — отвърнал Джаудар.

— Кажи тогава „Ал фатиха^[4]“.

Те казали заедно „Ал фатиха“, след това магребецът извадил копринено въже, заповядал му да го омотае здраво с него и да го хвърли в езерото. Заръчал му да го чака и ако види, че си показва ръката, да хвърли мрежата и да го изтегли бързо. Види ли да се показват краката му, да знае, че е мъртъв, да го остави, да отведе мулето с дисагите до търговския квартал и да го предаде на един евреин на име Шумая.

— Дай му мулето и той ще ти заплати сто динара. Вземи ги и запази тайната — наредил магребецът на Джаудар.

Джаудар започнал да омотава ходжата с въжетата здраво, а онзи все викал: „По-здраво! По-здраво!“. После го хвърлил във водата, както му наредил, и зачакал на брега. Когато изминал час, от езерото се показали двата крака на хаджията и Джаудар разбрал, че е мъртъв. Той повел мулето към търговския квартал и намерил евреина, седнал на стол пред дюкяна си. Евреинът се досетил какво се е случило и казал:

— Неговата алчност го погуби!

След това заплатил сто динара на Джаудар и го посъветвал да запази тайната.

Джаудар взел парите и минал покрай хлебарницата. Дал на хлебаря един динар и се разплатил с него. После се отбил в месарницата, дал и там един динар, взел месо и оставил пари, за да може да вземе месо и на другия ден. Накрая купил зеленчуци и се върнал вкъщи. Там заварил двамата си братя, които карали майка им да им приготви храна, а тя ги уговаряла да почакат, докато дойде брат им и донесе нещо за ядене.

В този момент влязъл Джаудар и рекъл:

— Вземете, яжте!

Те се нахвърлили върху храната. А Джаудар подал останалото злато на майка си и й поръчал да дава на братята му да купуват храна, ако него го няма. Сетне си легнал, а на следващия ден отново потеглил към Карун. Тъкмо се канел да хвърли мрежата, дошъл друг магребец на муле, още по-богато облечен от първия. Върху мулето имало дисаги с две бутилки. Той рекъл:

— Живей в мир, Джаудар!

А Джаудар отговорил:

— Мир и на теб, хаджи.

Онзи го попитал:

— Видя ли вчера да минава оттук един магребец на муле?

Джаудар се уплашил и казал, че не е виждал никого от страх, че магребецът ще го попита какво е станало с него. „Ако му кажа, че се е удавил, може да ме обвини, че аз съм го удавил — размислил Джаудар. — По-добре да си мълча.“

Магребецът възкликнал:

— Бедният ми брат, той ме превари!

Джаудар повторил, че не знае нищо, но хаджията продължил:

— Той ти е наредил да го вържеш и да го хвърлиш във водата. Казал ти е: ако видиш да се подава ръката му, да хвърлиш мрежата и да го извадиш, а ако се покажат краката му, да го оставиш, защото това означава, че е умрял. После ти е наредил да предадеш мулето на евреина Шумая и да вземеш от него сто динара. И ти си направил така, както ти е заръчал.

— След като знаеш всичко, защо ме питаш?

Хаджията му рекъл:

— Искам да направиш с мене същото, което направи с брат ми.

И той извадил копринено въже, заповядал му да го върже здраво и да го хвърли в езерото.

— Ако и с мене се случи същото като с брат ми, дай мулето на евреина и вземи сто динара — поръчал той на Джаудар.

Хаджията потънал в езерото. Джаудар почакал, почакал и след малко видял да се показват краката му.

— Дявол да го вземе, и тоя умря! — извикал той. — Дано всеки ден аллах ми праща по един магребец! Ще ги връзвам, те ще умират и стигат ми от всеки умрял по сто динара!

Хванал мулето и се запътил към търговския квартал. Когато евреинът го видял, запитал:

— И другият ли умря?

— Ти да си жив — отвърнал Джаудар.

— Така им се пада на алчните — промърморил евреинът. Взел мулето и му броил сто динара.

Този път Джаудар дал парите на майка си, но тя се разтревожила и го попитала откъде взема толкова жълтици всеки ден. Той й разказал всичко и тя започнала да го моли да не ходи на езерото Карун, за да не си изпати от магребците.

— Аз ти хвърлям, защото те искат това — оправдавал се Джаудар. — Пък и за толкова малко работа всеки ден вземам по сто динара. Не, не мога да не отида. Ще ходя на езерото, докато не остане нито един магребец.

На третия ден той отново отишъл на езерото. Почакал малко и ето че се задал друг магребец на муле, с още по-хубави и по-скъпи дисаги. Той поздравил, както другите:

— Живей в мир, о, Джаудар, сине на Омар!

Джаудар отговорил на поздрава учуден, че всички магребци знаят името му. После и този попитал дали са минали оттук двама преди него. Джаудар отвърнал, че са минали, но са се удавили в езерото.

— А сега — казал той — е твой ред.

Магребецът се засмял и отговорил:

— О, клетнико, не знаеш ли, че всяко живо същество има своя час!

Слязъл от мулето, наредил му да стори с него това, което направил с другите двама, и извадил въжета от коприна. Джаудар го подканил да побърза, защото закъсняват. Вързал го здраво и го бутнал в езерото. След това зачакал. След малко магребецът си показал ръката и извикал:

— Клетнико, хвърли мрежата!

Джаудар метнал мрежата и го извадил. В ръцете си магребецът държал две червени рибки. Той отворил дисагите и пуснал по една във всяка торба. После целунал Джаудар и му рекъл:

— Бог да те закриля! Ако не беше хвърлил мрежата да ме извадиш, щях да остана с двете риби в ръце, без да мога да изляза от водата.

— Хаджи, заклевам те в бога, кажи ми, какви бяха онези, които се удавиха, какви са тези две риби и евреинът?

Магребецът се съгласил да му открие тайната и започнал да му разказва:

— Двамата удавници са моите братя Абдел Салям и Абдел Ахад. Евреинът също е мой брат и не е евреин, а праведен. Казва се Абдел Рахим. Нашият баща ни научи на разни магии, а също така и как да откриваме съкровища, как да накараме джиновете да бъдат наши роби. Когато той умря, остави ни голямо богатство. Разделихме си всичко и стигнахме до книгите. За една от тях — „Легенди за старите“ — не можахме да се споразумеем. Тя беше много ценна, защото в нея се говори къде са скрити съкровищата в целия свят и как може да се стигне до тях. Баща ни много ни беше разказвал за нея, затова всеки един от нас искаше да я притежава. Като се скарахме, дойде учителят на баща ни, който го беше посветил в магията. Той поиска книгата. И ние му я дадохме.

— Вие сте синове на моя син — рече той, — затова не мога да предпочета никого от вас. Този, който иска да притежава книгата, трябва да я заслужи, като открие съкровището на Шамардал и ми донесе небесния глобус, шишенцето с кохъл^[5], пръстена и сабята, които се намират там. Ще ви кажа, че който притежава небесния глобус, може да види целия свят от изток до запад, от изгрев до залез-слънце, като че ли е пред очите му. Ако се разгневи на някой град, достатъчно е да насочи глобуса срещу слънцето, за да го опожари. А който си почерни очите с кохъл, може да види всички съкровища на земята. Пръстенът има за слуга джина Раад. Онзи, който го притежава, може да властвува над цялата земя. Сабята също крие голяма сила. Ако някой я насочи срещу цяла войска, то тя тозчас ще се разбяга. А ако каже: „Изтреби тази войска!“, от сабята ще блесне светкавица и от войската няма да остане и следа. Единственото ми условие, мои деца — каза учителят на баща ни, — е, че за книгата може да претендира само онзи, който успее да открие съкровището на Шамардал. А то се пази от синовете на цар Ал-Ахмар. Вашият баща се е опитал да се добере до него, но не успял. Синовете на царя се скрили в езерото Карун в Египет, но баща ни не могъл нищо да направи, защото езерото било омагьосано. Баща ви дойде при мен за съвет. Направих магия и разбрах, че само един египетски младеж на име Джаудар бен Омар може да отключи съкровището на Шамардал. Този младеж е рибар, ще го намерите край езерото Карун. Джаудар ще открие най-достойния измежду вас и ще то хвърли в езерото да се бие със синовете на Ал-Ахмар. Той ще ги плени и ръцете му ще се покажат от водата. Джаудар ще му хвърли мрежата си и ще го извади. А недостойните ще се удавят и краката им ще се покажат от водата.

След като чухме тези думи, всички извикахме: „Ще се опитаме, даже ако трябва да умрем!“. Само брат ми, когото мислят за евреин, не поиска да си опита силите. Казахме му да се преоблече като търговец евреин и ако някой от нас се удави в езерото, той да прибира мулето и дисагите и да ти плаща по сто динара. Първият и вторият ми брат са били убити от синовете на Ал-Ахмар. Когато ме хвърли в езерото, аз успях да ги пленя: ти видя, че ги мушнах в дисагите.

— Но това бяха риби! — учудил се Джаудар.

— Не, това са джинове, приели образа на риби — поправил го магребецът. — Знай, Джаудар, че съкровището чака тебе. Съгласен ли си да дойдеш с мен в град Фес? Ще ти дам всичко, каквото ми поискаш. Кълна се, че ти си ми като брат.

— Хаджи, аз имам майка и двама братя, за които се грижа.

— Това не е причина. Ще ти дам хиляда динара. Те ще стигнат за майка ти и за братята ти, докато се върнеш. Няма да се бавим повече от четири месеца.

Щом Джаудар чул, че магребецът му предлага хиляда динара, веднага приел. Дал парите на майка си и й разказал всичко. Тя се завайкала: „Какво ще стане с тебе, сине, страхувам се!“.

— Майко — рекъл Джаудар, — този, когото господ закриля, няма от какво да се бои, пък и магребецът е добър човек.

Майка му го благословила и го изпратила.

Джаудар намерил магребеца и му казал, че е готов да тръгне с него. Абдел Самад, така се казвал магребецът, му наредил да се качи на мулето зад него.

Така пътували двамата от обед до здрач. Джаудар огладнял, но забелязал, че магребецът бил забравил да вземе храна за из пътя.

— Хаджи — извикал той, — няма ли да хапнем нещо?

— Гладен ли си? — попитал Абдел Самад. — Тогава да слезем от мулето.

Той свалил дисагите, но те били празни. Сетне се обърнал към Джаудар:

— Какво искаш да ядеш, побратиме?

— Каквото има — отговорил Джаудар, — хляб, сирене.

— Хм, бедни момко, искай нещо друго, хлябът и сиренето не са вече добри за теб. Обичаш ли печени пилета? А ориз с мед?

И така той изредил двадесет и четири ястия, а Джаудар си мислел: „Той е луд. Откъде ще вземе тези ястия, когато тук няма нито готвач, нито кухня“.

— Стига толкоз! Изброяваш ми разни ястия, а нямаш нищо — извикал Джаудар. Магребецът не казал нищо, а бръкнал в дисагите и извадил златен поднос с кебап и така едно след друго заизваждал всички ястия, които споменал.

Джаудар се изненадал силно, а магребецът го подканил:

— Яж, клети момко!

— Да нямаш в дисагите кухня и готвачи? — не проумявал Джаудар.

Абдел Самад се засмял:

— Това са вълшебни дисаги, обслужвани от един роб. Ако му поискаш хиляда ястия, веднага ще ти ги поднесе.

Двамата яли до насита, а останалата храна хвърлили, като прибрали златните подноси обратно в дисагите. Тъй като ожаднели, магребецът извадил от дисагите стомна. Пили и се измили за молитвата. След това отново се качили на мулето и продължили пътя си. По едно време магребецът попитал Джаудар:

— Знаеш ли колко път изминахме от Египет дотук?

— Не, не знам.

— Толкова, колкото другите изминават за цял месец.

— Как така? — учудил се Джаудар.

— Това муле не е обикновено муле, а джин. То може за един ден да извърви такъв път, какъвто се изминава за една година. Заради теб днес се движихме бавно.

Вечерта извадили от дисагите всичко, каквото пожелали.

Така изминали четири дни. Пътували до полунощ, след това почивали до сутринта и тръгвали отново.

На шестия ден стигнали град Фес. Щом влезли в града, всеки, който ги срещнел, поздравявал магребеца и му целувал ръка. След малко той се спрял пред една врата и почукал. Отворила им девойка, красива като месечина.

— О, Рахма, дъще моя — обърнал се магребецът към нея, — отвори ни двореца.

— С радост, татко! — отвърнала девойката и отворила двореца, а след това се оттеглила.

Джаудар останал омаян от нейната красота.

Абдел Самад свалил дисагите от гърба на мулето. В това време земята се отворила и то потънало в нея. Джаудар извикал:

— Да бъде благословен онзи, който ни закриляше, докато бяхме на гърба му!

После влезли в двореца и Джаудар слисано загледал хубавата покъщнина, красивите предмети, скъпоценностите. Магребецът отново извикал дъщеря си и поискал да му донесе един сандък. От него извадил дреха, която струвала хиляда динара, и я подал на Джаудар. Той я облякъл и заприличал на цар. Така прекарали двадесет дена и всеки ден Джаудар получавал нова, още по-разкошна дреха и ядял до насита от дисагите.

На двадесет и първия ден Абдел Самад казал:

— Хайде, Джаудар, днес е денят, в който трябва да отключим съкровището Шамардал.

И те тръгнали, дошли до края на града и там всеки възседнал по едно муле. Вървели до обед и стигнали до една река. Там слезли. Магребецът махнал с ръка на двама роби, които поели мулетата, а сетне се отдалечили в различни посоки. След известно време те се върнали. Първият носел шатра, а вторият — необходимата покъщнина. Отново се изгубили някъде и отново се върнали. Единият носел двете риби, а другият — дисагите.

Тогава Абдел Самад повикал Джаудар и го накарал да седне до него. След като се наобядвали, Абдел Самад взел рибите и започнал да шепне някакви заклинания. Рибите се замолили с човешки глас да не ги погубва. Изведнъж те се превърнали в два джина с вързани ръце.

— Какво ще правиш с нас, господарю?

— Ще ви изгоря, ако не ми разкриете къде се намира съкровището на Шамардал — отговорил Абдел Самад.

— Ще ти кажем, но трябва да намериш Джаудар рибаря, защото никой друг не може да влезе там.

— Той е тук — отвърнал магребецът. — Джаудар ви чува и ви вижда.

След като се заклели, че ще му покажат съкровището, Абдел Самад освободил джиновете. Той измъкнал един мангал с въглени, които раздухал, докато се разпалили. Извадил след това тамян и рекъл на Джаудар:

— Сега ще произнеса заклинанието и ще хвърля тамяна. Но преди това искам добре да запомниш какво трябва да правиш, защото после не ще мога да ти помогна… Водата на реката ще пресъхне и на дъното ще се покаже златна врата. Ще идеш до нея и ще почукаш леко. Ще почакаш малко и ще почукаш по-силно. Пак ще почакаш и ще почукаш три пъти. Отвътре ще попитат: „Кой чука на вратата на съкровищата, като не може да разгадае символите?“. Тогава ще кажеш: „Аз съм Джаудар — рибаря, синът на Омар“. Вратата ще се отвори и оттам ще изскочи човек със сабя в ръка. Той ще ти каже: „Ако ти си Джаудар, дай да ти отсека главата!“.

Протегни си врата без страх. Щом замахне със сабята, той ще падне мъртъв, а ти нищо няма да почувствуваш от неговия удар. Но не забравяй, че ако не му се подчиниш, той ще те убие. Когато развалиш тази магия с послушанието си, върви, докато видиш втора врата. Почукай и на нея. Отвътре ще излезе конник с копие на рамо. Той ще те попита как си успял да стигнеш до това място, където нито човек, нито джин не е влизал, и ще се опита да те прободе с копието си. Открий му гръдта си. Щом замахне с копието, той ще падне бездиханен. Но ако не му се подчиниш, ще те убие.

Има и трета врата. Когато стигнеш до нея и почукаш, отвътре ще излезе човек с лък и стрела. Той ще те простреля и ще падне мъртъв.

От четвъртата врата ще излезе страшен лъв, който с ръмжене ще се нахвърли върху теб, за да те разкъса. Не се плаши и не бягай! Дай му ръката си. Щом я захапе, ще падне мъртъв, а ти няма да пострадаш ни най-малко.

От петата врата ще излезе черен роб и ще те попита кой си. Кажи му, че си Джаудар. Тогава той ще те накара да отвориш шестата врата. Щом я отвориш, от двете й страни ще видиш две огромни змии. Те ще се нахвърлят върху теб с разтворени челюсти. Щом те ухапят, ще умрат, но ако се уплашиш, ще те умъртвят. После почукай на седмата врата. От нея ще излезе майка ти. Тя ще ти каже: „Бъди добре дошъл, синко! Приближи се да те целуна“. Ти трябва да я спреш и да й заповядаш да се съблече. Тя ще захване да ти се моли: „Аз съм твоята майка, аз съм те кърмила и отгледала, не ме карай да се събличам“. Ти трябва да й отговориш: „Ако не се съблечеш, ще те убия!“. Погледни вдясно, на стената ще видиш закачена сабя. Издигни я над главата й и извикай: „Събличай се!“. Тя отново ще започне да ти се моли, за да те разколебае, но ти бъди твърд. Щом съблече една дреха, кажи й да продължава. Когато съблече всичко, тя ще падне мъртва. Така ще разгадаеш всички символи и ще развалиш магията. Не се бой повече за себе си. Там ще видиш купища от злато, но не спирай, докато не стигнеш до стая, закрита със завеса. Дръпни я. Вътре на златно ложе спи проклетият Шамардал. Над главата му има кръг, който блести като луната. Това е небесният глобус. До него ще видиш сабята, а на ръката му — пръстена. На врата му на синджирче виси шишенцето с кохъл. Вземи тези четири неща и не забравяй нищо от това, което ти казах.

Той му повторил няколко пъти всички съвети, докато Джаудар не рекъл:

— Запомних всичко, което ми каза, но кой ще се изправи пред този омагьосан свят и кой може да устои пред тези страхотии?

Магребецът го успокоил:

— Не се страхувай, това са сенки без душа.

— Уповавам се на аллах — отвърнал Джаудар.

Абдел Самад хвърлил тамяна и започнал да шепне заклинанието. Водата пресъхнала. На дъното на реката се показала вратата на съкровището. Джаудар слязъл, почукал и чул някой да вика:

— Кой чука на вратата, без да може да разгадае символите?

Той отговорил:

— Аз съм Джаудар, синът на Омар.

Вратата се отворила. От нея излязъл човек със сабя в ръка, който викнал:

— Подложи врата си!

Джаудар му протегнал врата си. Той замахнал и паднал мъртъв. Джаудар минал през всички врати, както му заръчал магребецът. Когато стигнал седмата врата, от нея излязла майка му и му казала:

— Добре дошъл, сине! Носила съм те девет месеца в утробата си, кърмила съм те и съм те възпитавала.

Той й извикал:

— Събличай се!

— Но ти си мое дете. Как може да искаш да се съблека!

— Събличай се или ще ти отсека главата!

Джаудар протегнал ръка, взел сабята и я вдигнал заканително над главата й. Започнали да се препират за всяка дреха, докато на нея останали само шалварите й. Тогава тя му казала:

— Дете мое, нима сърцето ти е от камък, та слагаш този срам на лицето ми и ме караш да показвам това, което не е за гледане и е противно на благоприличието?

Тогава той омекнал:

— Имаш право, не ги сваляй!

При тези думи жената извикала:

— Той сбърка! Удряйте!

Ударите завалели като град върху него. Пазачите на съкровището го набили така, че да помни цял живот, а после го избутали вън от вратата на съкровището и всички врати се затворили както преди, а реката потекла отново.

Джаудар изпаднал в несвяст и магребецът направил някакви заклинания, за да му помогне да дойде на себе си. Когато отворил очи, Абдел Самад го запитал:

— Какво направи, клети момко?

Джаудар отговорил:

— Направих всичко, което ми каза, и не се уплаших, но когато майка ми започна да ме моли да не сваля шалварите си, не можах да й откажа. Тогава тя се разкрещя, че съм сгрешил, и извика слугите на съкровището, които ме биха до смърт, сетне ме избутаха и повече не знам какво е станало.

— Не ти ли повторих да изпълниш всичко, както ти поръчах? Сега ти стори зло и на себе си, и на мен. Трябва да останеш при мен до същия ден на следващата година.

После повикал двамата роби, които дошли веднага, сгънали шатрата и я отнесли. След малко се върнали с две мулета. Джаудар и Абдел Самад ги яхнали и се върнали във Фес. Джаудар останал при приятеля си цяла година. Всеки ден той му поднасял нови, великолепни дрехи и най-хубави ястия.

Най-после дошъл денят. Магребецът казал: „Време е да тръгваме“. И те излезли извън града, където ги чакали двамата роби с двете мулета. Възседнали и вървели, докато стигнали реката. Двамата роби разпънали шатрата. Джаудар и Абдел Самад се нахранили, после извадили мангала и тамяна. Когато магребецът започнал да му изброява отново какво трябва да прави, Джаудар го прекъснал:

— Хаджи, ако мога да забравя боя, който ядох, ще забравя и съветите ти.

— Дръж се здраво и не си мисли, че тази жена е майка ти! Това е една магьосница, която е взела образа на майка ти! Тя иска да те накара да сгрешиш. Ако първия път се отърва жив, този път няма да се измъкнеш здрав и читав.

— Ако сбъркам този път, заслужавам да ме изгорят — отговорил Джаудар.

Магребецът зашепнал заклинания и реката пресъхнала. Джаудар тръгнал и преодолял всички омагьосани врати, докато се изправил пред майка си. Тя му казала:

— Бъди добре дошъл, сине!

Той й отговорил:

— Не съм твой син, проклета жено. Събличай се!

Този път се държал твърдо, докато тя станала сянка без душа. Тогава Джаудар влязъл и намерил купища злато, но дори не ги погледнал. В стаята видял джина Шамардал, който спял със сабята до себе си, пръстена на ръката си, шишенцето кохъл на гърдите и небесния глобус над главата си. Джаудар се приближил и взел всички предмети. Когато излизал, зазвучали тръби и се разнесли викове:

— Бъди щастлив, Джаудар, с това, което взе!

Гласовете ехтели, докато се върнал при магребеца, който развалил магията. Джаудар му дал предметите, които бил взел от Шамардал. Абдел Самад ги прибрал и извикал двамата роби. Те сгънали шатрата и довели двете мулета, които ги откарали в град Фес. Магребецът Абдел Самад казал:

— Джаудар, ти остави близки и родина заради мен и изпълни желанието ми. Сега имаш право да поискаш всичко. Не се стеснявай, ти заслужаваш много!

Джаудар отговорил:

— Искам от аллах и от теб да ми подариш тези дисаги!

— Вземи ги, ти ги заслужи. Но те ще ти дадат само ядене. Ти се труди с мен и аз ти бях обещал да се върнеш у дома си предоволен. Ще ти дам и едни дисаги, пълни със злато и скъпоценни камъни, и ще те отведа в твоята страна. Ще станеш търговец и ще можеш да храниш семейството си.

После той извикал един роб и сложил дисагите на гърба на едно муле.

— Качи се на мулето — казал той. — Робът ще върви пред теб, за да ти показва пътя, докато стигнеш вкъщи. Щом пристигнеш, вземи дисагите, а мулето върни на роба, за да ми го докара, и не говори на никого за тайната. Върви си с мир.

Джаудар му благодарил и потеглил, следван от роба. Така пътували един ден и една нощ. На втория ден сутринта пристигнали. Когато минавали край царския палат, Джаудар видял майка си да проси. Разстроил се страшно, слязъл от мулето и я закарал вкъщи. После свалил дисагите и оставил мулето на роба, който го взел и го отвел при господаря си, защото робът и мулето били джинове. Вкъщи, още ядосан, че видял майка си да проси, Джаудар я попитал дали братята му са живи:

— Живи са — отвърнала тя.

— А защо просиш?

— От глад.

— Но нали, преди да замина, първия ден ти дадох сто динара, втория пак сто динара, а в деня, когато тръгнах, ти връчих хиляда динара.

— Синко, твоите братя ме измамиха. Взеха парите и ме изгониха и аз трябваше да прося по пътищата.

Той й казал:

— Успокой се, майко, аз се върнах. Гледай в тези дисаги колко злато и скъпоценни камъни има.

Тя му отвърнала:

— Бог да те закриля и да ти даде още повече. Ти си щастлив човек. Иди, сине, донеси хляб, защото днес не съм яла.

Той се усмихнал и рекъл:

— Майко, искай, каквото ти хрумне, за ядене и аз ще ти го дам веднага, без да го купувам от пазара, нито да го готвиш.

Тя пожелала да има топъл хляб и сирене.

Той се засмял и казал:

— Това не е за теб, майко. По-добре ще е печено месо, пълнено агне, печени пилета, ориз, баклава, мед.

Тя помислила, че синът й се подиграва, и извикала:

— Синко, ти луд ли си? Кой може да плати всичко, което изброи, пък и кой ще го приготви?

— Не се безпокой — отвърнал Джаудар, — сега ще наредя пред теб всички ястия, които ти споменах. Подай ми само дисагите.

За голямо нейно удивление синът й започнал да вади от празните дисаги желаните ястия.

— Синко, къде бяха всички тези съдове, пълни с ястия?

Джаудар й разказал за вълшебството на дисагите и я накарал сама да опита, но я предупредил, че винаги трябва да връща златните съдове в дисагите. Докато си говорели и вечеряли, дотичали двамата му братя. Един съсед им казал, че Джаудар се върнал, облечен в скъпи дрехи, яхнал муле, а пред него вървял един роб. Те се били разкаяли, че са постъпили така с майка си, която сигурно щяла да разкаже всичко на брат им, и той можел да им се разсърди. Но те знаели, че майка им и Джаудар са милостиви и ще им простят, ако поискат прошка, затова влезли смело. Щом ги видял, брат им станал на крака и ги поздравил най-любезно, а след това ги поканил на трапезата. Те седнали и яли, за да се подкрепят. Когато заситили глада си, Джаудар им казал:

— Братя, вземете останалото от храната и го дайте на бедните и нуждаещите се.

Те веднага се възпротивили:

— Но, братко, ние можем да вечеряме с това.

— За вечеря ще имаме много повече — побързал да ги успокои той.

Те излезли и раздали храната, както поръчал малкият им брат, върнали празните блюда, които майката сложила в дисагите.

На вечеря Джаудар седнал между майка си и братята си. Сетне извадил от дисагите четиридесет различни ястия. Майка им ги подредила и всички яли до насита. Онова, което останало от храната, раздали на бедните, а сладкишите на съседите. Така изминали десет дена. На единадесетия Салем казал на Салим:

— Виждаш ли, всеки ден брат ни вади ястия и сладкиши да ядем до насита и да раздаваме на бедните. Само султанът може да си позволи такова нещо. Не трябва ли да попитаме откъде взема всичко това, след като не купува нищо от пазара, не пали огън и няма готвач?

— Не знам, но няма кой да ни каже истината освен майка ни.

И те замислили една хитрост. Когато брат им излязъл, нахвърлили се върху майка си и се развикали, че са гладни.

— Ще се наситите, деца мой — успокоила ги тя. После влязла в стаята и помолила слугата на дисагите да им донесе топло ядене.

Синовете й я попитали:

— Мамо, тези ястия са топли, а не те видяхме да готвиш. Откъде ги взе?

Тогава тя им разказала за вълшебните дисаги, но ги заклела да пазят тайната. Те поискали да узнаят какво трябва да направят, за да получат ядене от дисагите, и тя им обяснила всичко. Джаудар не узнал нищо за това.

Един ден Салем казал на Салим:

— Братко, докога ще стоим при Джаудар да ни храни като свои слуги? Хайде да вземем дисагите, а него да продадем на морския капитан от Суец. Но как да постъпим?

Салим рекъл:

— Ще отидеш при капитана и ще го поканиш да дойде с двама души от екипажа. Каквото кажа на Джаудар, ти ще го потвърждаваш. Преди да съмне, ще видиш какво ще направя.

Така двамата се споразумели да продадат брат си. Отишли при капитана и му казали:

— Капитане, дойдохме по една работа, която ще ти хареса. Ние сме двама братя и имаме трети, който е много нещастен, няма късмет. След смъртта на баща ни останаха пари. Ние си ги разделихме и брат ни взе частта си и я пропиля за разгулен живот. Когато загуби всичко, дойде и ни обвини, че сме взели неговия дял от бащиното наследство. Наложи се да тръгнем по съдилища, които ни погълнаха много пари. За известно време нашият брат ни остави на мира, но след това започна отново да ни разиграва, докато изгубихме всичко и съвсем обедняхме. За да сме спокойни, че няма повече да ни пакости, искаме да ти го продадем.

Капитанът ги попитал:

— Можете ли да го доведете с измама дотук? Аз ще го изпратя веднага в морето.

— Не можем — отговорили те, — но ако ти дойдеш у нас на гости с двама души, петимата ще го хванем, когато заспи, ще му запушим устата и ще го изнесем от къщи под прикритието на нощта, а после правете с него, каквото щете.

— Добре — съгласил се капитанът. — Продавате ли го за четиридесет динара?

— Да! — отговорили те.

Вечерта петимата — двамата братя, капитанът и моряците — се срещнали в къщата на Джаудар. Той ги посрещнал много любезно, без и през ум да му минава, че кроят нещо срещу него. Майката извадила от дисагите най-изискани ястия и всички яли до насита. Капитанът помислил, че щедрата гощавка е от Салем, тъй като той лично принасял блюдата на трапезата, докато Джаудар и Салим седели. Когато минала една трета от нощта, Салем им поднесъл сладкиши, а после всички си легнали. Джаудар заспал веднага. Отнесли го под прикритието на нощта. После капитанът го изпратил в Суец с вериги на краката и той останал на работа там цяла година като пленниците и робите, без да каже дума.

А сега да оставим Джаудар и да се върнем отново към братята му. Когато настъпило утрото, те влезли при майка си и я попитали дали не е станал Джаудар.

— Събудете го — казала тя, — той спи с гостите.

— Да не е тръгнал с тях? Като че ли брат ни свикна да пътува. Сигурно е поискал отново да види съкровищата. Чухме, че говори с един от магребците, който му казваше, че ще го заведе на едно място, за да му покаже ново съкровище.

Така те убедили майка си, че гостите са били магребци.

— Тогава сигурно е тръгнал с тях и ще се върне с нови богатства, защото е късметлия — рекла тя и заплакала.

Двамата братя се разгневили страшно:

— Проклетнице, ти обичаш Джаудар повече от нас. Ако бяхме отпътували ние, нямаше да плачеш. Като че не сме твои деца.

— И вие сте ми деца, но сте лоши хора. След смъртта на баща ви нищо добро не видях от вас, докато Джаудар ми даде всичко и ме почете. Затова плача за него.

Когато чули думите й, те я проклели, набили я и взели торбите със скъпоценностите и златото, а също така и вълшебните дисаги. Тя се опитала да ги спре, но те й заявили, че това са парите на баща им.

— Не — казала тя, — това са парите на вашия брат, които той донесе от Магреб.

— Лъжеш — завикали те, — това са парите на баща ни и ще ги харчим както намерим за добре.

Сетне си разделили по равно скъпоценностите. Когато стигнали до вълшебните дисаги, се скарали. Всеки един от двамата ги искал за себе си. Карали се дълго, та майка им се опитала да ги помири:

— Деца, вие разделихте торбите със скъпоценностите, но тези дисаги не могат да се разделят и ако ги срежете на две, вълшебството им ще изчезне. Оставете ги на мен и аз ще имам грижата за всички обеди и вечери. На мен ми стига един залък и ако от време на време ми давате по някоя дреха, друго не искам. А всеки от вас може да стане търговец с това, което взехте. Вие сте ми деца, аз съм ваша майка, нека да живеем в мир, а може и брат ви да се върне.

Ала те не я послушали, а продължили да се карат цялата нощ. Не щеш ли, чул ги някакъв царедворец, който бил поканен в една съседна къща. Прозорецът бил отворен и той чул разправиите им. На другата сутрин влязъл при Шамс ад-Даула, който бил цар на Египет по това време, и му разказал всичко, което чул. Царят изпратил да доведат братята на Джаудар и наредил да ги подложат на изтезания, докато признаят всичко. После взел дисагите, а тях пратил в затвора. Отпуснал помощ на майката, за да няма нужда от нищо цял живот. Такава участ постигнала братята на Джаудар.

А Джаудар останал цяла година в Суец. После го взели на един кораб, но връхлетял ураган и изхвърлил кораба в подножието на някаква планина, където се разбил. Всички се удавили. Само Джаудар успял да се спаси като по чудо. Той вървял, докато стигнал до едно бедуинско племе. Разпитали го откъде е и той им разказал цялата си история. Тъкмо тогава на племето гостувал някакъв търговец от Джеда. Той се смилил над Джаудар и му казал:

— Египтянино, аз ще те обличам и храня, а ти ще ми помагаш в работата.

Джаудар се съгласил и те тръгнали. В Джеда към него се отнесли много добре. После господарят го взел със себе си в Мека на поклонение. Когато обикаляли Кааба според ритуала на поклонението, Джаудар неочаквано съзрял сред хората магребеца Абдел Самад. Те се поздравили. Джаудар заплакал и му разказал какво се е случило. Магребецът го взел със себе си, дал му великолепни дрехи и му рекъл:

— Бъди спокоен, Джаудар. Лошото свърши. — Той направил магия, видял какво се е случило с братята му и го успокоил: — Знай, че твоите братя сега са в затвора на египетския цар. Ти ще бъдеш мой гостенин тук, докато свърши поклонението, и всичко ще бъде добре.

Джаудар се помолил да го пусне, за да се сбогува с търговеца, при когото работел.

— Имаш ли задължения към него? — попитал магребецът.

— Не! — отвърнал Джаудар.

— Добре, иди тогава при него, помоли го да те освободи и се върни. Добрите хора трябва да постъпват така.

Джаудар отишъл при търговеца и поискал разрешение да го освободи, защото бил дошъл брат му.

— Доведи го тук да бъде мой гостенин — поканил го търговецът.

— Не — отвърнал Джаудар, — той е много богат и си има всичко.

Тогава търговецът му дал двадесет динара с думите:

— Нека господ ни е свидетел, че нито един от нас не дължи нищо на другия!

На вратата Джаудар срещнал един бедняк и му дал двадесетте динара. Сетне се върнал при Абдел Самад и останал при него до края на поклонничеството. Преди да се разделят, магребецът му подал пръстена от съкровището на Шамардал.

— Вземи го и всички твои желания ще бъдат изпълнени, защото робът на пръстена е джинът Гръмотевица. Достатъчно е да потъркаш пръстена, и джинът тутакси ще се появи пред теб. Заповядай му, каквото искаш, той ще изпълни всичко. А сега погледай какво ще стане!

Абдел Самад потъркал пръстена и пред него застанал джинът Гръмотевица:

— Аз съм на твоите заповеди, господарю мой. Всичко, каквото поискаш, ще бъде изпълнено. Ако ми наредиш, мога да възкреся град Илида или да превърна в развалини цветущ град. Ако ми заповядаш да убия някой цар, ще го убия. Наредиш ли ми да разгромя цяла армия, ще я разгромя.

Магребецът му казал:

— Гръмотевицо, виждаш ли този човек? Той ще бъде твоят нов господар и отсега нататък ще слушаш само него!

После се обърнал към Джаудар:

— Видя ли? Този пръстен става твой и ти можеш да искаш всичко. Върни се в твоята страна и пази пръстена, защото благодарение на него можеш да възтържествуваш над враговете си. А сега потъркай пръстена. Щом робът се появи, яхни го и му заповядай още днес да те отнесе в твоята страна.

Джаудар се сбогувал с Абдел Самад, а после направил това, което му бил казал. Когато джинът се появил, той му заповядал:

— Отнеси ме в Египет още днес!

Робът на пръстена го взел на гърба си и летял от обед до среднощ, докато стигнал къщата на Джаудар. Когато майка му го видяла, тя се хвърлила към него и през сълзи му разказала какво се случило с братята му, как царят ги бил, а сетне им взел дисагите. Джаудар страшно се разгневил, че така са постъпили с братята му, и успокоил майка си:

— Не тъжи, още сега ще ти доведа моите братя.

После потъркал пръстена. Появил се робът.

— Заповядвам ти да доведеш двамата ми братя от затвора на царя!

Робът изчезнал под земята и се показал по средата на затвора.

В това време Салем и Салим били изпаднали в такова отчаяние, че желаели да умрат, за да си отдъхнат. В този момент земята пред тях се отворила и изникнал робът на пръстена. От страх двамата загубили съзнание. Дошли на себе си едва в къщата на Джаудар, където ги чакали брат им и майка им. Джаудар им казал:

— Добре дошли, братя, забравихте ли ме?

Те навели глави и се разплакали.

— Престанете да плачете! Знам, че алчността и дяволът ви накараха да постъпите така с мен. Утешавам се само с това, че и пророк Йосиф бил хвърлен от братята си в кладенеца и продаден от тях на египетския фараон. Вие се разкайвате и господ ще ви прости, защото той е всемилостив, а аз не искам да ви наказвам. Бъдете добре дошли отново.

После той им разказал всичките си мъки и преживявания, докато срещнал хаджията Абдел Самад, и им показал пръстена.

— Братко, прости ни и сега, но ако втори път направим нещо, постъпи с нас, както решиш.

— Добре — отговорил той, — а сега ми разкажете как царят се е отнесъл с вас!

Те му разправили как ги бил, а после им взел дисагите.

Джаудар потъркал пръстена и робът се показал. Двамата братя помислили, че той ще му нареди да ги убие, и се спуснали към майка си да дирят защита. Тя ги успокоила и те чули, че брат им заповядва на роба да му донесе всички съкровища от съкровищницата на царя, а също и дисагите.

— Слушам и изпълнявам! — отговорил робът и изчезнал. Сетне изпразнил съкровищницата на султана и струпал всичко пред Джаудар. Той казал на майка си да скрие торбите със скъпоценностите, а вълшебните дисаги оставил при себе си. После заповядал на роба на пръстена до изгрев-слънце, за една нощ, да му построи голям дворец, целият украсен със злато и прекрасно нареден. Робът изчезнал под земята, а Джаудар извадил блюдата от дисагите. Вечеряли, забавлявали се и после заспали.

А през това време робът събрал своите помощници и им заповядал да построят двореца. Едни започнали да дялат камъните, други да градят, трети да изрязват резби, четвърти да нареждат. Когато се зазорило, дворецът бил готов. Джаудар излязъл на главната улица, видял един несравним дворец и останал много доволен.

Той потъркал пръстена и поискал от роба четиридесет бели робини, четиридесет черни, четиридесет души охрана и четиридесет евнуси.

Робът взел четиридесет от своите помощници и отишъл в Индия и Синд^[6] и щом видел някоя красива девойка или юноша, ги отвличал. Други четиридесет от помощниците му довели четиридесет черни робини. Сетне всички се събрали в двореца на Джаудар. Той заповядал да им дадат най-красивите дрехи, а после им показал майка си.

— Това е вашата нова господарка. Целунете й ръка и изпълнявайте заповедите й.

Така Джаудар заживял като султан, а братята му като везири.

Колкото до ковчежника на султана, един ден той отишъл до съкровищницата да вземе малко пари, но не намерил нищо. Както казва поетът:

Като кошери те бяха,

пълни с мед и весел звук.

Щом пчелите отлетяха,

всичко се изпразни тук.

При вида на празната хазна той извикал със страшен глас и изпаднал в безсъзнание. Когато дошъл на себе си, оставил вратата на съкровищницата отворена и отишъл при султана.

— Господарю, съкровищницата ти се е изпразнила тази нощ.

— Какво направи с парите ми? — изкрещял султанът.

— Кълна се, нищо не съм направил — се заклел ковчежникът — и не знам нищо. Вчера влизах в съкровищницата и беше пълна. А днес там нямаше нищо, въпреки че намерих вратата заключена и без каквито и да било следи от насилие.

— А дисагите откраднати ли са?

— Да, господарю.

Султанът се разгневил страшно. В този момент при него влязъл придворният, който му разказал за изчезването на Салем и Салим и добавил:

— О, царю на всички времена, цяла нощ гледах как строиха един дворец и призори той беше готов. Попитах на кого е. Отговориха ми, че Джаудар се е върнал и го е издигнал. В двореца има много роби, охрана и несметни богатства. Той е освободил братята си от затвора и сега те са при него.

Тогава султанът заповядал да отидат в затвора, но там не намерили нито Салем, нито Салим.

— Джаудар е освободил Салем и Салим и е взел съкровищата ми! — извикал султанът. — Везире, изпрати един офицер начело на отряд от петдесет човека, за да го арестуват заедно с братята му и да изземат всичкото му имущество. Ще ги обеся и тримата!

Везирът рекъл:

— Господарю, не се гневи. Аллах е милостив и ако неговият роб не му се подчини, той не го наказва веднага. Господарю, ако Джаудар може да построи палат само за една нощ, той няма равен на себе си в света. Трябва да почакаме, за да намерим начин да изпълним всички твои желания, о, царю на всички времена.

Султанът се успокоил и попитал:

— Добре, какво трябва да направим?

— Трябва да изпратим един принц да го покани. Ако разберем, че е по-силен от нас, трябва да използуваме хитрост, а успеем ли да го хванем, тогава прави с него, каквото искаш.

Султанът пратил при Джаудар емир Осман с петдесет войници и му поръчал да не се връща без него. Емирът бил глупав и надменен. Когато стигнал до двореца на Джаудар, той видял един евнух, седнал до вратата. Емирът очаквал, че евнухът ще стане и ще го посрещне, но той останал седнал, като че ли никой не е дошъл.

— Кажи, робе, къде е господарят ти?

— В палата си — отговорил евнухът, облегнат на стола.

Емирът кипнал:

— Нещастни робе, не те ли е срам да ми отговаряш така!

— Върви си и не бъбри много! — отвърнал евнухът.

При тези думи емирът не могъл да сдържи гнева си и понечил да го удари с боздугана си, като не знаел, че евнухът е джин.

Той изтръгнал боздугана от ръцете на емира и го праснал четири пъти по главата. Войниците, които придружавали емира, се нахвърлили върху евнуха да го убият, но той им извикал:

— Как се осмелявате да вдигнете саби, кучета! — и ги подгонил. Всеки удар на боздугана му смазвал главата на един войник, който се просвал, окъпан в кръвта си. Настъпила паника. Останалите живи се разбягали, подгонени от евнуха.

После той се върнал и седнал пред вратата на двореца, като че ли нищо не е било.

Емир Осман и онези, които оцелели, дотърчали при султана и му разказали за станалото.

Разгневен, султанът заповядал да изпратят сто войници да отмъстят за емира. Повторила се същата история. И те избягали като първите. Султанът изпратил двеста войници, но евнухът пак ги прогонил.

Тогава царят заповядал на везира да вземе петстотин войници и да доведе евнуха, Джаудар и братята му.

Везирът отговорил:

— Царю на всички времена, нямам нужда от войници. Ще отида сам, без оръжие.

— Иди и прави това, което намериш за добре.

Везирът оставил сабята си, облякъл бели дрехи, грабнал в ръка една броеница и се отправил сам към двореца на Джаудар. Там намерил евнуха седнал. Приближил се до него и му казал:

— Мир с теб!

— И с теб, о, човече! Какво искаш?

Като чул, че му казва „о, човече“, везирът разбрал, че евнухът е джин, и се разтреперил от страх. Със заекване го попитал дали господарят му е в двореца. Евнухът отговорил утвърдително.

— Може ли да му кажеш, че султан Шамс ад-Даула го поздравява и го кани да го удостои с честта да посети неговия палат?

— Ти почакай тук, ще му кажа! — отвърнал евнухът.

Везирът спрял почтително.

Джинът отишъл при Джаудар и му разказал какво направил с войниците на царя.

— Сега, господарю, той ни изпраща своя везир без оръжие, за да те покани. Какво да му отговоря?

— Иди и доведи везира тук — отвърнал Джаудар.

Щом везирът влязъл и видял Джаудар, намерил, че е по-достоен от царя. Той седял върху много по-скъп трон. Везирът се объркал. Целунал земята пред Джаудар и му казал:

— Господарю, цар Шамс ад-Даула, който те обича, ти праща поздрави и желае да те види. В твоя чест той устройва пиршество.

Джаудар отговорил:

— Поздрави го и му кажи той самият да дойде при мен, щом ме обича толкова.

— Слушам и изпълнявам! — отговорил везирът, докато Джаудар търкал пръстена, за да му донесат красиви дрехи, които веднага подарил на везира, а после го изпратил да разкаже на султана всичко, което видял.

Везирът, горд със своите красиви дрехи, каквито никога не бил обличал, влязъл при султана и му разправил всичко, което видял и чул, казал му също, че Джаудар го кани. Султанът заповядал да приготвят конници и всички се отправили към палата на Джаудар. През това време Джаудар поръчал на роба на пръстена да доведе джинове в човешки образ, за да бъдат неговата войска. Като ги види, султанът трябвало да разбере, че Джаудар е по-силен от него. И наистина така станало. Когато султанът видял тези големи и силни воини, той се разтреперил. После влязъл при Джаудар, който седял величествено на трона си. Шамс ад-Даула го поздравил и сторил всички традиционни поклони, без Джаудар да стане и да прояви интерес към него, нито да го покани да седне, а го оставил прав. Султанът толкова се уплашил, че не знаел какво да прави. Той помислил, че Джаудар ще му отмъсти заради братята си. Тогава Джаудар му рекъл:

— Един цар като тебе не трябва да тормози хората и да им взема парите.

— Прости ми, алчността ме подтикна да го направя. Ако нямаше грях, нямаше да има и прошка. — И продължил така, докато Джаудар отсякъл:

— Господ да ти прости! — И го поканил да седне. Сетне заповядал на братята си да сложат трапезата. Когато се нахранили, Джаудар раздал на хората, които придружавали султана, дрехи и пари, а после се сбогувал с него. Султанът започнал да идва всеки ден при Джаудар и дори свиквал царския съвет в двореца му. Те станали приятели. Така минало много време. Един ден султанът и везирът му останали сами и султанът се възползувал от този случай.

— Везире — казал той, — страхувам се, че Джаудар ще ме убие и ще ми вземе царството.

— О, царю на всички времена, не се страхувай! Джаудар има много повече власт от теб. Той смята, че да бъде султан не е голяма чест. Но ако се боиш, че ще те убие, ето какво ще те посъветвам. Ти имаш дъщеря. Дай му я за жена и така ще станете едно семейство.

Султанът се зарадвал и поръчал на везира да уреди работата.

— Когато сме в гостната, ще заповядат на дъщеря си да се нагласи и да мине пред вратата. Като я види, Джаудар ще се влюби в нея. Тогава аз ще му кажа, че това е твоята дъщеря, и ще направя всичко възможно да го накарам да поиска ръката й. Когато се ожени за дъщеря ти, ще бъдеш спокоен, а ако умре, ще наследиш пялото му богатство.

Султанът се съгласил. Той поканил Джаудар и двамата седнали в гостната. Когато Джаудар видял младата девойка, която била несравнимо красива, ахнал и тозчас се влюбил в нея. Везирът го попитал какво му е и той му признал, че девойката, която току-що минала, го е очаровала.

— Това е дъщерята на твоя приятел, султана. Ако ти харесва, ще говоря с него да ти я даде за жена.

— О, везире, ако направиш това, ще ти дам, каквото пожелаеш, а също така и на султана!

Везирът се навел към султана и му пошепнал на ухото:

— Джаудар поиска ръката на Асия. Не го разочаровай! Готов е да плати богат откуп.

Султанът отговорил:

— Откупът е платен. Дъщеря ми е негова робиня. За нас ще бъде голяма чест, ако той приеме това.

На втория ден сутринта султанът свикал съвета и един шейх и пред тях Джаудар поискал ръката на дъщеря му. Сватбеният договор бил направен. Джаудар дал на султана дисагите със скъпоценни камъни и злато като откуп за дъщеря му.

Барабаните забили, тръбите затръбили и сред общо веселие той се оженил за султанската дъщеря. Така Джаудар и султанът станали едно семейство. След известно време султанът умрял. Войниците искали Джаудар да стане султан, ала той не се съгласявал. Но те толкова настоявали, че най-накрая приел и те го провъзгласили за султан. Щом се възкачил на престола, Джаудар заповядал да построят джамия върху гроба на Шамс ед-Даула, а земите наоколо дал на духовенството. Кварталът бил наречен на негово име — Джаудария. Братята си направил везири. Така изминало доста време.

Един ден Салем захленчил пред Салим:

— Братко, докога ще останем така? Трябва ли цял живот да бъдем слуги на Джаудар? Ние няма да имаме нито власт, нито щастие, докато Джаудар е жив. Мисли как да го убием и да вземем пръстена и дисагите.

— Ти знаеш повече от мен — отговорил Салим. — Измисли някаква хитрост.

Салем казал:

— Ако измисля нещо и го убия, ще приемеш ли аз да бъда султан, а ти мой везир? Пръстенът да бъде на мене, а дисагите — на тебе?

— Приемам — отвърнал Салим.

Така, тласкани от алчност за пари и власт, те решили да убият Джаудар. Един ден влезли при него и му казали:

— Искаме да ни удостоиш с честта да ни посетиш вкъщи.

Джаудар се съгласил и тръгнал с тях. В яденето, което му поднесли, имало отрова и щом хапнал, паднал мъртъв на земята.

Салем побързал да вземе пръстена от ръката на брат си, но не могъл да го измъкне, затова му отрязал пръста. Той потъркал пръстена и джинът, който бил негов роб, се появил:

— Кажи какво искаш, аз съм на твоите заповеди!

— Първо убий брат ми Салим. После вземи и отровения Джаудар и го хвърли пред войниците.

Джинът изпълнил заповедта на своя господар. Убил Салим и хвърлил труповете на двамата братя в краката на военачалниците, които се били събрали на угощение. Щом видели труповете, те се изплашили много и попитали джина кой ги е убил.

— Брат им Салем — отговорил той.

В същия момент се появил Салем и им казал:

— Яжте, пийте и се веселете. Аз взех пръстена, а джинът, който е пред вас, е негов роб. Аз го накарах да убие брат ми Салим, за да не претендира за царството, защото той е подъл и се страхувах, че ще ме предаде. Джаудар, както сами виждате, е също мъртъв. Аз съм вече ваш султан. Приемате ли, или да потъркам пръстена? Неговият роб ще ви унищожи всички до един!

Те приели. После той заповядал да погребат двамата му братя. Много хора тръгнали след погребалното шествие, а други тръгнали към двореца със Салем. Той седнал на трона и се провъзгласил за султан. Щом свършила церемонията, поискал да се ожени за вдовицата на брат си. Посъветвали го да изчака известно време, както изисква законът, но той се разгневил и настоял да се ожени за нея още същата нощ. Когато съобщили това на вдовицата на Джаудар, тя привидно се съгласила и дори се показала щастлива, когато Салем влязъл при нея. Приветствувала го с най-ласкави думи и в същото време сложила отрова в питието, което му поднесла, и го отровила. Взела пръстена от ръката му и го счупила, за да не може никой вече да го използува. Разкъсала и вълшебните дисаги, после изпратила да съобщят на шейховете и на всички първенци на султанството да изберат най-достойния измежду тях за султан.

Това е стигнало до нас от приказката за Джаудар.

Историята на Ганем Бен Аюб

Разказват, че в стари времена в Дамаск живял един много богат търговец. Той имал син, сладкодумен и хубав като пълна месечина, на име Ганем Бен Аюб^[7] и дъщеря Фитна^[8], наречена така заради неземната й красота.

Търговецът умрял и оставил огромно богатство. Сто товара с брокат, коприна и благовонни масла били готови и надписани с големи букви „За Багдад“, където търговецът се канел да ги откара. След неговата смърт синът му Ганем натоварил стоката на няколко камили и се присъединил към един керван, който отивал за Багдад.

Той се сбогувал с майка си, с близките си, с хората от града, тръгнал с упование в бога и стигнал жив и здрав в Багдад. Това било по времето на халифа Харун ар-Рашид.

В Багдад Ганем наел хубава къща и я наредил богато с красиви килими и тежки пердета. В нея прибрал товарите и останал да си почине няколко дена след уморителното пътуване. В това време при него дошли търговците от Багдад да го поздравят и да го поканят да отиде с тях на пазара, за да покаже стоката си. Ганем взел няколко топа от най-скъпите платове, на всеки от които била написана цената, и отишъл на пазара. Търговците го посрещнали много добре и той продал в дюкяна на най-уважавания търговец всичко, което носел, и спечелил за всеки динар два динара. Това го зарадвало много. Дните минавали. Ганем носел на пазара по един товар стока и го продавал все така добре. Изтърколила се година.

Един ден той пак дошъл на пазара, но всички дюкяни били затворени. Когато попитал за причината, узнал, че някакъв търговец бил починал и всички били отишли на погребението му. Посъветвали го да иде и той, защото аллах ще го възнагради. Ганем научил къде е домът на покойника и отишъл. След това се присъединил към близките и търговците, които се били запътили към джамията, за да се молят за душата на умрелия, а после всички тръгнали пред ковчега към гробищата. Ганем ги последвал. Гробищата били извън града. Дълго вървели между гробовете, докато стигнали до един прясно изкопан гроб. Роднините на починалия ги чакали там, разпънали една шатра. Ганем забелязал много запалени свещи и кандила. След погребението всички продължили да се молят. Търговците се настанили на постланите килими. Седнал и Ганем, защото му било неудобно да ги напусне. Чели Корана, докато станало време за вечеря. Тогава им поднесли ядене и сладкиши. След като се нахранили, умили ръцете си и се върнали по местата си. Ганем започнал да се безпокои за стоката си, тъй като се страхувал от крадци. „Аз съм чужденец — казал си той — и минавам за богат търговец. Ако тази нощ спя далеч от къщата си, ще ми оберат стоката и парите!“ Той станал, извинил се, че има работа, и тръгнал по пътя, който водел към градската порта. Наближавало полунощ и вратата била затворена. Наоколо нямало жива душа. Чувало се само кучешки лай и виене на вълци. „Няма друга сила освен божията помощ — си казал Ганем, ето че се страхувах за парите си, а сега се боя и за живота си.“

И той потърсил подслон за останалата част от нощта. Огледал мястото и видял една семейна гробница, заградена с високи стени, вътре растяла палма. Тежката каменна врата била отворена. Ганем влязъл и легнал на тревата. Опитал се да заспи, но сънят бягал от очите му, като се видял сам между гробове. Той станал и тръгнал към изхода, но забелязал по пътя към гробницата светлинка, която се приближавала. Уплашен, Ганем бързо затворил вратата и се покатерил на палмата, която му се сторила най-сигурното убежище. Светлинката се приближила до гробницата и той различил трима роби. Първият носел фенер и лопати, а другите двама — някакъв тежък сандък. Единият от робите извикал: „Нещастие, о, Сауаб“!

— Защо, Кафур?

— Надвечер оставихме вратата отворена!

— Да, вярно!

— А сега я намираме затворена.

Бахит, който носел фенера, се намесил:

— Колко сте умни! Не знаете ли, че ако някой, който има градини извън Багдад, замръкне по пътя, се крие тук, докато съмне, и винаги затваря вратата, защото се страхува да не би суданци като нас да го заколят, опекат и изядат!

Двамата му другари не се съгласили:

— Ти си най-глупавият от нас! — казали те.

— Ще ми повярвате, когато влезем в гробницата и намерим оня, който се е скрил там. Мисля, че като е видял светлината, той се е покатерил на палмата.

Ганем чул какво говорят робите и си казал: „Колко са хитри и коварни тези суданци“. И започнал да се моли на бога да го избави.

Най-после носачите на сандъка се уморили и сърдито подвикнали на Бахит да се прехвърли през оградата, за да отвори вратата.

— Ако отвориш вратата — казали те, — ще хванем оня, който се крие вътре, и що го изпечем, без да се загуби нито една капка кръв.

— А защо да не хвърлим сандъка през оградата и да си идем — предложил Сауаб. — Страхувам се, че вътре са се скрили разбойници, които убиват хората, за да ги ограбят. Не сте ли чували, че нощем те влизат тук, за да си делят плячката?

Двамата, които носели сандъка, му казали:

— Ти наистина си луд. Как ще влязат тук?

После те се прехвърлили през оградата и отворили вратата.

— Уморихме се да носим, да се качваме и да слизаме, да отваряме и затваряме врати — казал един от тях. — Сега е полунощ и нямаме сили да заровим сандъка. Да поседнем малко, да си отдъхнем, а после ще си свършим работата. А сега най-добре е всеки от нас да разкаже как е станал евнух и така ще се изтърколи нощта.

Бахит казал, че ще започне пръв.

— Братя, когато бях на пет години, търговецът на роби ме взе от моята страна и ме продаде на един войник, който имаше дъщеря на три годинки. Израснахме заедно. Всички се смееха, когато се кривях и танцувах, за да забавлявам момичето на господаря. Това продължи, докато станах на дванадесет, а момичето на десет години. Един ден влязох при нея, когато беше сама. Ухаеше на благовония, беше излязла току-що от банята, а лицето й грееше като луната на четиринадесетия ден. Започнахме да се забавляваме. Щом проумях какво се е случило, избягах от страх при мои приятели.

Майка й се върнала и припаднала, когато научила какво е станало, после се свестила и нищо не казала на бащата.

Два месеца ме викаха и увещаваха да се върна при тях.

После майка й я сгоди за бръснаря на бащата. Тя платила и приготвила добра зестра. Баща й нищо не знаел за случилото се.

Един ден ме издебнаха, хванаха ме и ме направиха евнух. Когато дъщерята на господаря ми се омъжи, станах неин роб. Вървях пред нея навсякъде — до градската баня, в къщата на баща й. Служих й дълго. Тя беше много красива и ми позволяваше да я целувам до насита. Но всички умряха: тя, мъжът й, баща й и майка й. Аз взех парите, които намерих вкъщи, и дойдох на това място, където служа и днес.

Вторият роб започнал историята си така:

— Бях на осем години и всяка година измислях по една лъжа, за да скарам търговците на роби. Моят господар ме даде на един посредник и му заповяда да ме предложи на пазара, като вика:

— Има ли някой, който иска да го купи с неговия порок?

Всички питаха какъв е той, а той им казваше, че всяка година измислям по една лъжа.

Тогава се приближи един търговец и попита:

— Колко платиха другите за момчето?

— Шестстотин дирхама — отвърна посредникът.

— Вземам го — рече търговецът. — На теб ще дам двадесет дирхама за труда.

Щом брои парите на моя господар, посредникът ме заведе в дома на търговеца и получи бакшиша си.

Търговецът ме облече прилично. Останах при него до края на годината.

Новата година беше благодатна и благословена. Търговците започнаха често да правят гощавки. Всеки канеше гости в определен ден, докато дойде редът на моя господар. Тогава покани гости в една градина вън от града, като взеха много ядене и пиене. До обед ядоха, пиха и си разказваха различни истории. В това време на господаря му потрябва нещо от къщи. Поръча ми да взема мулето и да му го донеса.

Отидох и казах на господарката си, че господарят е умрял. Тя започна да плаче, да се вайка и да ме разпитва как е станало това. Казах й, че го е затрупала една стена. Господарката и синовете й заридаха още по-силно и от скръб започнаха да си разкъсват дрехите.

Притичаха съседите и моята, господарка взе да чупи всичко, което й попаднеше подръка. Извика ме на помощ: „О, Кафур, ела да ми помогнеш да счупим шкафовете, съдовете и вазите!“. Аз се спуснах и започнах да чупя, каквото ми попадне, като виках: „О, господарю мой!“.

Сетне господарката ми излезе само с една кърпа на главата, с открито лице. Синовете и дъщерите й я последваха. „Кафур — замолиха се те, — покажи ни мястото, където умря господарят ти, за да го изровим, да го сложим в ковчег и да го погребем, както подобава.“ — Тръгнах пред тях, като виках: „О, господарю мой!“. Всички зад мен повтаряха: „Какво нещастие, каква беда!“. Следваха ни много мъже, жени, момчета и момичета и всички плачеха и се удряха в гърдите. Така преминахме през града и хората се питаха: „Какво е станало?“. Щом узнаха тъжната вест, съобщиха на градоначалника. Той яхна коня си, взе няколко слуги с лопати и кошници, за да изровят господаря ми изпод срутилата се стена. Всички ме следваха. Аз плачех, виках, посипвах си главата с пепел и се биех по лицето. Стигнах преди тях при господаря, а като ме видя, той се изненада, уплаши се и прежълтя.

— Какво ти е, Кафур? Какви са тия хора след теб?

Казах му:

— Когато стигнах вкъщи, за да изпълня поръчката ти, видях, че стената на гостната се е срутила върху моята господарка и децата й.

— Никой ли не се спаси?

— Не, нито един. Първа умря добрата ми господарка.

— А малката ми дъщеря?

— И тя.

— А мулето ми?

— И то. Стените се срутиха и затиснаха всичко, каквото имаше вкъщи, даже овцете, мулетата и кокошките — всичко остана под развалините.

— Ами възрастният ти господар?

— И той. Сега нямаш нито къща, нито един близък човек. Нищо не остана. Кучетата и котките пируват с твоите овце, гъски и пилета.

Щом моят господар чу това, светлината в очите му помръкна, а краката му се подкосиха. Започна да къса дрехите си, заскуба брадата си, захвърли чалмата си, заудря си лицето, докато кръв потече от него, и завика:

— О, деца мои, о, жено, какво нещастие! Има ли друг, който да е бил сполетян от такава скръб!

Неговите приятели, търговците, заплакаха с него и закъсаха дрехите си. Всички излязоха от градината и се отправиха към къщата на пострадалия, но видяха облаци прах и дочуха скръбни стонове и ридания.

Скоро съгледаха сред тълпата валията и слугите му, търговци, а най-подир близките на търговеца, които жално викаха и плачеха. Господарят се вцепени, като видя жена си и децата си. Щастие огря лицето му. Той ги запита:

— Живи ли сте? Какво стана с къщата?

— О, слава на аллаха! Ти си жив и здрав!

И започнаха да го прегръщат. Жена му не можеше да повярва на очите си и го попита:

— Как се измъкна навредим?

А той я попита как те са се спасили.

Жена му рече:

— Ние сме много добре и нищо й няма на къщата. Твоят роб Кафур дойде гологлав, с разкъсани дрехи, като викаше: „О, господарю мой!“. Когато го попитах какво има, той отвърна, че ти си седял до някаква стена, която се срутила и те затиснала.

Господарят извика:

— Но той току-що дойде разтревожен, облян в сълзи, при мен, като повтаряше: „О, господарю, о, синове на моята господарка!“. И после ми каза, че сте загинали.

И той разярен ме повика при себе си. Аз бях без чалма, плачех и нареждах и посипвах косите си с пепел. Приближих се.

— Проклет да си, нещастни робе, кучи сине, какво направи! Ще те одера жив и ще те насека на парчета!

— Не можеш да го сториш, защото ме купи с този мой порок. Предупредиха те и свидетелите ще потвърдят, че ме купи, като знаеше, че всяка година съчинявам по една лъжа. Това, което направих, е само половината й. Другата половина ще съчиня, когато изтече годината.

Той извика:

— О, най-проклети робе сред робите, нима всичко туй е само половината лъжа? Върви си, свободен си!

— Ти ме освобождаваш, но аз няма да си отида, докато не довърша лъжата си! После ме закарай на пазара и ме продай с моя порок. Не можеш да ме освободиш, защото нямам занаят, за да преживявам. Това повелява шериата^[9].

Сетне господарят разправи всичко на валията и се оплака, че това е само половината лъжа. Всички присъствуващи сметнаха, че това е връх на лъжите, и ме прокълнаха, а аз умирах от смях. Когато се върна у дома, господарят видя, че всичко е изпочупено, и господарката му каза, че по-голямата част съм счупил аз. В гнева си той ме заведе отново при валията. Биха ме до безсъзнание, после бръснарят дошъл и ме направил евнух. Когато дойдох на себе си, господарят каза:

— Ти погуби най-скъпото на сърцето ми, аз ти отвръщам със същото и ти отнех най-скъпото.

Сетне ме продаде скъпо и прескъпо като евнух. Но където и да отидех, сеех раздор и пак ме препродаваха. И тъй минавах от ръка на ръка, от един господар на друг, докато попаднах в двореца на повелителя на правоверните. Силата ми отслабна, промени се и характерът ми.

Когато другите двама чули историята му, казали:

— Ти си подъл и си сторил много зло с тези лъжи.

Поискали да чуят разказа на третия, но той им рекъл:

— Аз заслужавам повече от онова, което ми поднесе съдбата, но моята история е дълга и няма време да ви я разкажа. Зазорява се, а трябва да се отървем от този сандък. Ако ни види някой и работата се разкрие, ще ни убият. Нека изпълним заповедта.

И те избрали място между четири гроба и започнали да копаят. Когато ямата станала достатъчно дълбока, сложили вътре сандъка и го затрупали с пръст. После излезли от гробницата и затворили вратата.

Ганем останал сам, но мисълта за сандъка не му давала покой. Щом се зазорило, той слязъл от палмата и изровил сандъка с ръце. Счупил катинара с голям камък, отворил капака и пред погледа му се появила девойка, която спяла дълбоко като упоена, но дишала леко и равномерно — сигурен знак, че е жива. Тя била чудно красива и отрупана с накити от злато и скъпоценни камъни, които стрували колкото едно царство.

Ганем разбрал, че тук се крие някаква тайна. Извадил девойката от сандъка и я положил на земята. Щом чистият въздух я лъхнал, тя кихнала и леко извърнала глава. От устата й изтекла упойка, която би приспала и слон. Девойката потъркала очи и изредила с ясен глас няколко женски имена, но никой не отговорил. Това я накарало да отвори очи и да се огледа.

— Нещастие! — извикала тя. — О, ти, който познаваш тайните на сърцата и съдиш хората в деня на страшния съд, кажи ми, кой ме изтръгна от разкоша на двореца и захвърли между тези четири гроба?

Ганем, който стоял прав, се обадил, за да успокои девойката:

— Тук няма нито харем, нито палат, нито гроб. Аз съм твоят роб Ганем Бен Аюб. Аллах, за когото няма тайни и единствен познава неизвестното, ме изпрати, за да изпълнявам твоите желания.

Той млъкнал. Когато осъзнала това, което чула, девойката рекла:

— Кълна се, че аллах е един и Мохамед е неговият пророк!

После притиснала ръце до гърдите си и изрекла със сладък глас:

— О, млади момко, бъди благословен! Благодаря на бога, че ми праща теб, но кажи ми, кой ме донесе на това място?

Ганем и разказал всичко, което се случило, и я помолил да му разкрие коя е.

— Върни ме в сандъка и излез на пътя. Ако видиш мулетар, наеми го и ме откарай у вас — рекла девойката. — Щом стигнем, ще бъдем вън от опасност и тогава ще ти разкажа историята си. Знай, че ще бъдеш възнаграден богато.

Ганем излязъл от гробницата. Слънцето вече било изгряло и хора сновели по пътищата. Той наел един мулетар и натоварил сандъка с девойката. Вече чувствувал в сърцето си обич към нея и вървял след мулетаря, като си мислил с радост, че тази робиня сигурно струва десет хиляди динара, а накитите и дрехите й струват много повече. Едва дочакал да стигнат, и отворил сандъка. Девойката огледала стаята и всичко й харесало — на пода имало скъпи килими в красиви багри, на прозорците — завеси, а наоколо купища с най-различни стоки и платове. Така разбрала, че Ганем е богат търговец. Тя открила лицето си и го загледала. Той бил много красив, почти на нейна възраст. Щом го погледнала, го обикнала.

После поискала нещо за ядене. Ганем отишъл на пазара и купил печено агне, фъстъци, блюдо с халва, свещи, вино и благовонни масла и се върнал вкъщи. Девойката го посрещнала засмяна. Целунала го, прегърнала го и го приласкала. И любовта в сърцето на Ганем още повече пламнала.

Те яли и пили до вечерта. Когато се стъмнило, Ганем Бен Аюб, който вече бил роб на любовта си към тази девойка, станал и запалил свещи и лампи. Донесъл вино. Седнали двамата. Ту той пълнел чашата и й давал да пие, ту тя пълнела неговата. Смели се, веселили се, рецитирали стихове и това засилило любовта им. Да бъде благословен онзи, който съединява сърцата! Така седели до зори.

На следващия ден Ганем Бен Аюб отишъл на пазара и купил зеленчуци, месо, вино и други неща. Пак седнали заедно да ядат и да се веселят. После той донесъл вино. Пили и се задявали, докато бузите им почервенели, а погледите им потъмнели. Ганем пожелал да целуне красавицата, ала тя го спряла:

— Почакай да се напия, тогава!

Сетне станала, съблякла връхните си дрехи и останала само по една тънка риза и воал на главата. При вида й кръвта на Ганем забушувала.

— Красавице — казал той, — позволи ми да взема това, което поисках!

— Кълна се в аллах, не трябва да настояваш, защото на дрехата ми са извезани страшни думи.

Ганем се намръщил, а тя му изпяла:

Моли аллах да ти прости.

Целувай, искаш ли, насила.

И любовта ти ще е мила,

ако дочуеш упрек ти.

Любовта на Ганем станала още по-силна. Огън загорял в сърцето му, но девойката не се съгласявала и все му повтаряла:

— Няма да ме имаш.

От време на време двамата прекъсвали сладките си приказки, рецитирали стихове, пеели песни, а виното се леело. Ганем Бен Аюб бил като корабокрушенец в морето на любовта, докато девойката ставала все по-неумолима и твърда.

Нощният мрак паднал и повлякъл воала на съня. Ганем запалил свещи и кандила и стаята станала по-уютна. Той целунал нозете на девойката, меки като масло, притиснал лице в тях и казал:

— Господарке, бъди милостива към своя роб. Очите ти ме убиха. Сърцето ми беше здраво, преди да те познавам.

Ганем заплакал, а тя му отговорила:

— Бог ми е свидетел, че съм влюбена и привързана към теб, но знам, че никога не ще ме притежаваш.

— Защо? Какво ми пречи?

— Тази нощ ще ти разкажа коя съм, за да разбереш причината за моя отказ.

После обвила ръце около врата му, започнала да го целува и гали и му обещала да бъде негова. Смели се и се забавлявали, докато любовта пуснала котва в сърцата им.

Всяка нощ те спели в едно легло и всеки път, когато той искал да я има, тя му отказвала. Това продължило месец. Ганем изгубил търпение и една нощ, когато спели пияни в леглото, той протегнал ръка и погалил корема й. Тя се стреснала, седнала и огледала шалварите си. Видяла, че са здраво вързани, и заспала успокоена. Ганем протегнал ръка отново и развързал шалварите й. Девойката го усетила и седнала в леглото. Ганем също седнал. Тя го попитала какво иска.

— Да бъда с теб и да получа благоволението ти.

— Ще ти разкажа всичко, за да узнаеш какво високо място заемам и защо упорито ти отказвам.

Девойката разкъсала края на ризата си и му показала колана на шалварите си.

— Прочети какво пише тук!

Той взел колана и прочел следните думи, извезани със злато:

„Аз съм твоя и ти си мой, о, братовчеде на пророка!“

Ганем дръпнал ръката си и настоял:

— Обясни ми какво означава това!

— Аз съм любимката на повелителя на правоверните. Казвам се Кут ал-Кулуб. Възпитаваха ме в двореца на халифа и когато пораснах, той забеляза моите качества, чар и голяма красота, с която ме беше надарил аллах, и ме обикна силно. Даде ми най-красивите покои и десет робини да ми прислужват. Подари ми тези скъпи накити, които виждаш по мен. Един ден халифът замина за някаква своя далечна провинция и тогава господарката Зубайда дошла при една от моите робини и й казала: „Сложи тази упойка в носа на Кут ал-Кулуб, когато спи, или в чашата й. Ще ти дам толкова пари, че ще останеш доволна“. Робинята преди служела при Зубайда, затова й изразила голямата си обич и уважение. Взела упойката, като предварително се радвала на голямото възнаграждение, което щяла да получи. Дошла при мен, сложила ми упойката и аз съм паднала на земята в несвяст. Когато хитрият й план успял, Зубайда заповядала да ме сложат в оня сандък и платила добре на черните и на пазачите, за да ме изнесат тайно от двореца. През онази нощ, която си прекарал на палмата, наредила на робите да ме отнесат на гробищата и да направят с мен това, което си видял. Ти ме спаси и ме доведе тук, като се отнесе към мен с най-голямо внимание. Ето историята ми, но не знам какво е станало с халифа, докато ме е нямало. Вече научи какво уважение ми дължиш, но не казвай никому нито дума за това, което чу.

Когато Ганем Бен Аюб изслушал разказа на Кут ал-Кулуб и разбрал, че е любимка на халифа, веднага се отдръпнал, за да не обиди името му. Седнал в един ъгъл сам, като се упреквал и размислял върху положението си. Бил силно объркан, защото не можел да притежава тази, която обикнал страстно. Заридал, разкъсван от любов и копнеж по нея, и започнал да се оплаква от превратностите на съдбата и от нейната враждебност. Да бъде благословен този, който влага любов в благородните сърца и не дарява на недостойните нито зрънце от нея. И той изрекъл следните стихове:

На влюбения уморено е сърцето от любимите.

Открадна неговия ум красавицата чудна.

„Какво е любовта?“ — чух някой да ме пита.

Отвърнах, че е сладка, но… и много трудна.

Кут ал-Кулуб се приближила до него, прегърнала го, целунала го, любовта й към него пуснала по-здрави корени в сърцето й и тя му разкрила чувствата си. Обвила шията му с ръце и го целунала, но той се бранел, защото го било страх от халифа. Сетне продължили да си приказват до зори, потънали в морето на любовта.

На сутринта Ганем станал, облякъл се и както обикновено отишъл на пазара. Купил всичко необходимо и се върнал вкъщи. Намерил Кут ал-Кулуб обляна в сълзи. Щом го видяла, тя престанала да плаче и се усмихнала.

— Ти ми липсваше, скъпи мой — казала тя. — Когато си далеч от мен, часът е равен на година. Нямам сили да понеса раздялата с теб. Знай чувствата ми. Аз съм твоя. Прави с мен, каквото искаш!

— Това не може да стане! Де се е чуло и видяло кучето да седне на мястото на лъва! Това, което принадлежи на господаря, е забранено за роба!

Ганем с мъка се изтръгнал от прегръдките й и седнал по-далеч от нея. Тази му постъпка още повече разпалила любовта й. Тя седнала до него, наляла му вино и го забавлявала, докато се напили и тя била готова на всичко. После запяла и заредила тези стихове:

Не може повече да издържи сърцето

и докога ще си извръщаш ти лицето?

Не знаеш ли, че степните сърни

в очите право гледат, не встрани,

където любовта дълбока и гореща

не вижда ласка, не познава среща!

Ганем заплакал, заридала и тя и продължили да пият, докато паднала нощта. После той станал и приготвил две отделни постели.

— За кого е второто легло? — попитала Кут ал-Кулуб.

— Едното е за мен, а другото за теб. От тази нощ ще спим отделно. Това, което принадлежи на господаря, е забранено за роба.

— Остави тези приказки! — рекла тя. — Писано е било да стане така.

Ганем не се съгласил и това разпалило още повече страстта й и раздухало огъня в сърцето й.

— И все пак няма да спим разделени!

— И дума да не става! — не се съгласил Ганем и легнал отделно.

На другата сутрин нейната любов и страст се усилили още повече. Заизмъчвали я любовната мъка и нега. Така изминали три дълги месеца. Щом тя се приближавала до него, той се отдръпвал и казвал: „Това, което принадлежи на господаря, е забранено за роба!“. Кут ал-Кулуб прекарала дълго време с Ганем Бен Аюб, бедния влюбен, нейната любовна мъка и горест се усилвали и тя прошепнала:

И докога ще ме измъчваш,

о, съвършена красота!

Кажи, накара ли те някой

да не приемеш любовта,

когато всичко в теб говори,

че ти си толкова прекрасна

и всеки дар на красотата

блести с усмивката ти ясна.

Във не едно сърце събуди

ти любовта като зора,

покри с безсъние очите,

в гърдите огън разгоря.

Преди да те познавах, знаех,

че късат пролетните клони,

сега, о, клонке, ти самата

ни късаш и скръбта се рони.

Преди аз виждах как преследват

със трепет степните сърни,

сега ловците ти преследваш

из равнини и планини.

Най-странното за теб това е,

че няма отговор въпроса,

как, без да знаеш — мълчаливо

самата ти ме омагьоса.

Не позволявай да те зърна,

да те не срещна по земята.

От себе си те аз ревнувам,

ревнувам те от теб самата.

Аз повече не ще повторя,

додето дишам на света:

„И докога ще ме измъчваш,

о, съвършена красота!“

Така дълго страхът държал Ганем Бен Аюб далеч от Кут ал-Кулуб.

Това се случило с бедния влюбен, а Зубайда, която успяла да се отърве от любимката на халифа, докато той отсъствувал, с всеки изминат ден ставала все по загрижена: „Какво ще кажа на халифа и какво ще му отговоря, когато се върне и ме попита за нея?“. Тя повикала една старица, поверила й тайната си и я помолила за съвет.

— Знай, господарке — подхванала старицата, — че халифът ще се върне скоро. Прати да извикат дърводелец и го накарай да издяла тяло от дърво. Ще го увиеш в скъпо платно и ще го погребеш с всички почести. След това ще облечеш траурна дреха и ще заповядаш на всички робини и придворни да направят като теб. Когато се върне, халифът трябва да види, че скърбите. Ако попита защо, ще кажете: „Кут ал-Кулуб умря. Нашата господарка я обичаше толкова, че я погреба в своя дворец“. Халифът ще заплаче и ще прати шейхове и четци на Корана да бдят над гроба й. Ако се усъмни и си каже: „Моята съпруга Зубайда е изгонила от ревност Кут ал-Кулуб“, или ако любовта го подтикне да отвори гроба, не се бой дори ако извади дървения труп, увит в прекрасен саван. Ала поиска ли да отметне савана, за да я погледне още веднъж, не му позволявай. Кажи му: „Повелителю на правоверните, грешно е да се гледат мъртвите голи!“. Той ще повярва, че Кут ал-Кулуб е умряла, ще ти бъде признателен за това, което си направила, и така ще се избавиш от грижите си.

Зубайда сметнала съветите на старицата за разумни и заповядала да ги изпълнят, а на нея се отплатила щедро.

Старицата поръчала на един дърводелец да й издяла труп и го отнесла на Зубайда. Погребали го, а на гроба запалили кандила и свещи, наоколо разстлали килими. Зубайда се облякла в черно и наредила на всички свои робини да сторят същото. В двореца се разнесла мълвата, че Кут ал-Кулуб е умряла.

Скоро след това Харун ар-Рашид се завърнал в Багдад и забързал към двореца си, воден от желанието да се срещне по-скоро с Кут ал-Кулуб. Той се удивил, като видял, че всичките му роби и придворни са в траур. Сърцето му изтръпнало от лошо предчувствие и той влязъл при Зубайда. Забелязал, че и тя е в черни дрехи, и я попитал за причината. Тогава тя му съобщила за смъртта на Кут ал-Кулуб. При тази вест халифът загубил съзнание. Като дошъл на себе си, поискал да отиде на гроба й.

— Знай, повелителю на правоверните — казала Зубайда, — че заповядах да погребат Кут ал-Кулуб в моя дворец, защото много я обичах.

Халифът тръгнал към гроба, без дори да се преоблече след пътуването. Видял запалените свещи и кандила и разстланите килими и благодарил на Зубайда за това, което е направила.

Кой знае защо, го обзело съмнение и когато то надделяло, заповядал да отворят гроба и да извадят ковчега, но религиозното чувство не му позволило да разгърне платното, което покривало трупа.

Сетне халифът заповядал да повикат всички принцове, придворни, везири, шейхове и четци на Корана и седнал до гроба, облян в сълзи. Останал там цял месец, а после всички се разотишли по домовете си.

Харун ар-Рашид се оттеглил в харема си, за да пости. До главата му седяла една робиня, а до краката му — друга. Когато отворил очи, той чул робинята, която седяла до главата му, да казва на другата:

— Хайзуран, нашият господар не знае какво се случи, затова оплаква гроба, в който има само едно издялано дърво.

— А Кут ал-Кулуб къде е? — попитала робинята, която седяла при краката на халифа.

— Знай, че Зубайда я упои и заповяда да я сложат в сандък и да я заровят в гробницата.

— Значи Кут ал-Кулуб не е мъртва! — възкликнала Хайзуран.

— Смъртта е далеч от младостта й. Чух от нашата господарка Зубайда, че от четири месеца Кут ал-Кулуб е при някакъв млад търговец от Дамаск на име Ганем. Халифът бди и плаче дни и нощи над гроб, в който няма мъртвец.

Халифът чул всичко това и разбрал, че гробът не е истински, а Кут ал-Кулуб е при Ганем. Изпаднал в страшна ярост и изпратил да повикат незабавно принцовете и везира Джаафар ал-Бармаки. Везирът дошъл веднага и целунал земята пред халифа.

— Джаафар — извикал ядосан халифът, — вземи войници, разпитай къде е къщата на Ганем Бен Аюб, нападни го и ми доведи робинята Кут ал-Кулуб, а Ганем аз сам ще науча как да ме почита.

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал великият везир.

После взел войници и придружен от валията, намерил къщата на Ганем и я обградил. В това време Ганем бил донесъл месо и току-що били седнали с Кут ал-Кулуб на трапезата. Тъкмо посегнал към едно парче месо и забелязал везира, валията и войниците с голи саби. Кут ал-Кулуб също ги видяла и разбрала, че халифът, нейният господар, е чул за нея. Била сигурна, че е настъпил последният й час. Пребледняла и красивото й лице помръкнало. После се обърнала към Ганем:

— Бързо, любими мой, бягай!

— Къде да отида! А парите и стоката ми?

— Бягай! Ако останеш, ще изгубиш и парите, и живота си.

— О, скъпа моя, светлина на очите ми! Как да бягам, къщата е обградена!

— Не се бой — казала тя. После свалила дрехите му, дала му да облече нещо вехто и сложила подноса с месо на главата му.

— Сега излез и не мисли за мен, аз знам как да умилостивя халифа!

Ганем послушал думите на Кут ал-Кулуб и излязъл с подноса на глава. Аллах го спасил, като знаел добрите му намерения.

В това време Джаафар слязъл от коня си. Влязъл в къщата и намерил Кут ал-Кулуб красива и пременена. До нея имало сандък, в който била сложила пари, скъпоценности, злато и всичко, което било леко за носене, но имало голяма стойност. Тя целунала земята пред везира и казала:

— Господарю, нека се изпълни волята на всевишния!

Джаафар разбрал нейните опасения и я успокоил:

— Кълна се в аллаха, нашият господар заповяда само да хвана Ганем Бен Аюб!

— Знай, че той замина за Дамаск със стока и повече нищо не съм чула за него, но искам да ми запазиш този сандък и да го отнесете в двореца на халифа.

— Слушам и се подчинявам — отвърнал везирът и заповядал да отнесат сандъка. После отвел Кут ал-Кулуб с всички почести, а къщата на Ганем била разграбена.

Джафар разказал на халифа какво се е случило, той заповядал да затворят Кут ал-Кулуб в тъмница, като й прислужва само една старица, защото бил убеден, че Ганем е прелъстил робинята му.

После веднага написал писмо до емир Мохамед бен Сулейман аз-Зайни, негов васал в Дамаск, в което му нареждал, щом получи писмото, незабавно да залови Ганем Бен Аюб и да му го изпрати.

Емирът целунал писмото, сложил го върху главата си в знак на най-голяма почит към господаря, а сетне изпратил да разгласят по улиците, че всеки, който иска, може да иде в къщата на Ганем и да вземе всичко, каквото си пожелае. Отишли в къщата и заварили майката на Ганем и сестра му да оплакват гроба, който били направили на Ганем. Хванали ги и разграбили къщата, без сами да знаят защо.

Когато завели двете жени при емира, той ги попитал за Ганем Бен Аюб. Те отговорили, че от година не са чували нищо за него, и той наредил да ги върнат обратно у тях.

А какво се случило с Ганем Бен Аюб? Загубил всичко, робът на любовта се почувствувал объркан и заоплаквал съдбата си. След като се спасил от гнева на халифа, той вървял до залез-слънце. Изгладнял и уморен, стигнал до едно село. Влязъл в джамията, седнал и опрял гръб о стената, без да може да се помръдне от глад и изтощение. Така останал до сутринта. Когато хората дошли за първата молитва, намерили го съвсем изнемощял, но красотата му личала въпреки умората. Видели, че трепери от студ и глад, и му дали една вехта дреха. След това го разпитали откъде идва и защо е така отпаднал. Той отворил очи, изгледал ги и заплакал, без да продума. Някой се сетил, че навярно е много гладен, и му донесъл хляб и мед. Ганем ял, а хората седели с него до сутринта, после всеки тръгнал по работата си. Така останал един месец. Слабостта и болестта го съсипвали. Селяните се посъветвали помежду си и решили да го отведат в лудницата в Багдад.

През това време две просякини влезли в джамията. Това били майка му и сестра му. Като ги видял, той им дал хляба, сложен до главата му. Те преспали в джамията, но нито той ги познал, нито те него. На другия ден селяните докарали една камила и казали на камиларя:

— Качи този човек на камилата. Щом стигнеш лудницата, свали го пред вратата. Може там да се оправи. Аллах ще те възнагради за това ти дело.

Камиларят се съгласил. Хората натоварили спящия Ганем на камилата. Майка му и сестра му били сред тълпата, но не го познали. Когато камилата тръгнала, Ганем се събудил. Той заплакал пред очите на насъбралите се селяни. Заридали и майка му и сестра му, без да го познаят.

Те също се отправили към Багдад.

Камиларят отвел Ганем до вратата на лудницата, оставил го и се върнал. Ганем останал там до сутринта, когато минувачите го забелязали и се насъбрали около него. Случайно оттам минал и най-уважаваният търговец. Той отстранил хората, като си казал: „Аз ще си спечеля място в рая, ако помогна на този нещастник. Ако го вкарат в лудницата, за един ден ще го довършат“.

Сетне заповядал на прислугата си да го отнесе в дома му. Приготвили му постеля с нов дюшек, чаршафи и възглавница и търговецът поръчал на жена си да се погрижи за госта. Тя стоплила вода, изкъпала го и му дала от дрехите на прислугата, после му поднесла някакво питие и го напръскала с розова вода. Ганем отворил очи и си спомнил за своята любима Кут ал-Кулуб.

А сега да оставим Ганем и да видим какво станало с Кут ал-Кулуб. Тя седяла осемдесет дни в тъмницата, където я пратил разгневеният халиф. Един ден халифът, който минавал наблизо, чул Кут ал-Кулуб да реди стихове. След това тя заговорила на висок глас:

— О, любими мой, о, скъпи Ганем! Колко си добър и целомъдрен! Ти направи добро на онзи, който ти причини толкова злини. Ти запази честта на онзи, който потъпка твоята чест. Ти подслони любимката му, а той прогони теб и твоето семейство. Не ще и съмнение, че ще се срещнеш с повелителя на правоверните пред справедливия и върховен съдник.

Като чул тези думи, халифът разбрал, че е невинна. Върнал се в двореца си и изпратил да я доведат. Когато влязла при него, тя навела глава с насълзени очи и тъга в сърцето. Той казал:

— О, Кут ал-Кулуб, разбрах, че ме обвиняваш в несправедливост, че съм сторил зло на човека, който ми е направил добро, кой е той?

— Това е Ганем Бен Аюб. Кълна се в името ти, повелителю на правоверните, че той не ме е докоснал!

Халифът се разкаял и рекъл:

— О, Кут ал-Кулуб, ще изпълня всяко твое желание.

— Искам да ми върнеш моя любим Ганем Бен Аюб — отвърнала любимката му.

— Ще ти го доведа с всички почести.

— Повелителю на правоверните — казала тя, — ако аз го намеря, ще ми го дадеш ли за съпруг?

— Давам думата си на благороден човек, който държи на обещанието си.

— Позволи ми тогава да го търся, може аллах да ме срещне с него.

— Прави, каквото намериш за добре — казал той.

Радост огряла лицето на Кут ал-Кулуб. Тя взела хиляда динара и ги раздала на шейховете и бедните. На другия ден излязла на пазара и дала на най-уважавания търговец пари да ги раздаде на бедните чужденци. Следващия петък взела отново хиляда динара, отишла на златарския пазар и попитала за най-уважавания златар. Дала му всичките пари да ги раздаде на бедните чужденци. Златарят я поканил у дома си, за да види младия чужденец, когото приютил. Според него той бил съвършен по външност и обноски. Това бил Ганем Бен Аюб — робът на любовта, но търговецът не знаел това и го мислел за клетник, на когото всичко са отнели, или за влюбен, когото са разделили с любимата му.

При тези думи сърцето на Кут ал-Кулуб забило и тя поискала да отиде веднага в къщата на златаря. Той й дал едно чираче да я придружи. Тя му благодарила и поела към дома му. Там я посрещнала жената на търговеца, която целунала земята пред нея, защото я познала.

Когато Кут ал-Кулуб запитала за болния чужденец, жената заплакала и казала:

— Ето го тук. Вижда се, че е роден в разкош.

Кут ал-Кулуб погледнала спящия младеж. Той приличал на Ганем, но бил толкова отслабнал, че не могла да го познае, но се смилила над него, като си казала: „Чужденците са нещастни даже ако в своята страна са принцове“. Поднесла му напитка и лекарства и останала около час до главата му, после се върнала в двореца.

Така Кут ал-Кулуб обиколила всички пазари, за да търси Ганем.

Един ден старейшината на търговците отвел Фитна и майка й при Кут ал-Кулуб и й казал:

— О, благородна господарке, в нашия град днес дойде тази жена с дъщеря си. Вижда се, че са от почтеното съсловие, но дрехите им са от зебло и всяка има на шията си торба. Очите им са пълни със сълзи, а сърцата — с тъга. Доведох ти ги, за да ги подслониш и да им дадеш храна, защото не са създадени да просят от лошите хора. Ако сториш това добро, ще отидеш в рая.

Кут ал-Кулуб казала:

— Кълна се, че ти събуди в сърцето ми желание да ги видя. Къде са те?

Той повикал жените. Кут ал-Кулуб видяла, че са красиви, и заплакала от жалост. Казала:

— Следите от богатството личат по тях въпреки всичко.

— Господарке — рекъл старейшината, — ние помагаме на бедните и нуждаещите се, за да отидем в рая. Може би насилници са взели тяхното богатство и са ограбили дома им.

Двете жени заридали горчиво, защото си спомнили за Ганем. Кут ал Кулуб заплакала с тях. Майката зашепнала:

— Ние молим аллах да ни събере с моя любим син Ганем Бен Аюб!

Като чула тези думи, Кут ал-Кулуб разбрала, че това са майката и сестрата на нейния възлюблен. Простенала и загубила съзнание. Когато дошла на себе си, им казала:

— Не се бойте от нищо. Днес е последният ден на вашите беди и първият на вашето щастие.

После подала шепа пари на старейшината и му заръчала да ги прати у дома си и да нареди на жена си да ги заведе на баня и да ги облече в хубави дрехи, като им окаже всички почести.

На следващия ден Кут ал-Кулуб отишла в дома на старейшината и влязла при неговата жена, която й благодарила за добротата и щедростта. Тя видяла майката и сестрата на Ганем, които били в чисти и нови дрехи. Поприказвала с тях, а после попитала стопанката как се чувствува болният чужденец. Тя й отговорила, че все така е изтощен.

— Елате да го видим! — предложила Кут ал-Кулуб. Жените станали и отишли при него.

Когато Ганем чул името Кут ал-Кулуб, се съживил. Той вдигнал глава от възглавницата и извикал:

— О, Кут ал-Кулуб!

Тя го изгледала, познала го и на свой ред извикала:

— Да, любими мой!

— Приближи се до мен.

— Не си ли ти Ганем Бен Аюб?

— Да, аз съм.

При тези думи тя паднала в несвяст.

Сестра му и майка му, когато чули разменените между тях слова, извикали от радост и също припаднали.

Когато всички се свестили, Кут ал-Кулуб промълвила:

— Да благодарим на бога, който ни събра!

Тя разказала на Ганем Бен Аюб какво се случило между нея и халифа, как му доверила истината, как халифът й повярвал и не само му простил, но желае да го види и дори е съгласен да му я даде за жена. След тези думи тя им казала да я чакат, докато се върне. Веднага отишла в двореца и донесла сандъка с парите и имуществото на Ганем. Дала на старейшината пари, за да им купи най-хубави дрехи и всичко, от което имали нужда.

Три дни ги хранила с най-хубава храна, докато възстановят силите си, после ги завела на баня и им дала нови дрехи. Оставила ги в дома на старейшината и отишла при халифа да му разкаже случилото се.

След като я изслушал, халифът извикал Джаафар и му заповядал да доведе Ганем, но Кут ал-Кулуб стигнала преди него, за да предупреди любимия си да не се плаши.

— Халифът прати да те заведат при него. Бъди спокоен и използувай красноречието си.

После му дала много пари и му рекла:

— Когато влизаш при халифа, раздай тези пари на слугите му.

Точно тогава пристигнал Джаафар. Ганем станал, поздравил го и целунал земята пред него, а после двамата се отправили към повелителя на правоверните. Ганем видял везирите, принцовете, първите хора на държавата, с една дума — всички, които държали властта в ръцете си, и уверено, прочувствено и изискано отправил към халифа следното приветствие:

Принасям ти живота си, царю велики!

Делата ти добри са многолики.

Подобно огън в теб е смелостта.

В сърцето ти — море е щедростта.

Когато идват да те поздравят царете,

на твоя праг те слагат даровете —

короните си скъпоценни. И с поклон

те славят до самия небосклон.

И твойта справедливост пак царува

за всеки, който нейде съществува.

Халифът останал доволен от думите на Ганем и му казал:

— Приближи се до мен и ми разкажи историята си. Искам да знам истината.

Ганем седнал и му разказал всичко отначало докрай. Когато халифът разбрал, че говори истината, дал му дарове и му казал:

— Прости ми пред аллах!

— Повелителю на правоверните, робът и всичко, което той притежава, принадлежат на неговия господар.

Халифът останал много доволен от отговора на Ганем и заповядал да му дадат дворец и голяма заплата. Майка му и сестра му заживели при него.

Халифът чул, че сестра му Фитна е дивна красавица, и я поискал от Ганем за жена. Той отвърнал:

— Тя е твоя робиня, а аз — твой слуга.

Халифът му благодарил и му дал сто хиляди динара. После повикал кадията и няколко свидетели и изготвили двата брачни договора — на халифа с Фитна и на Ганем с Кут ал-Кулуб.

На другия ден сутринта халифът заповядал да запишат всичко, което се случило на Ганем, от началото до края и да го съхранят за ония, които идват след тях, та да се чудят и дивят на съдбата, която върши чудеса, и да поверят участта си в ръцете на твореца на деня и нощта.

Приказка за Будур, дъщерята на Ал-Джауахири, и Джубайр, сина на Умайр ал-Шайбани

Говори се, че една нощ Харун ар-Рашид, повелителят на правоверните, се мъчел да заспи, но сънят не намирал път към очите му. Той се въртял в постелята си, докато накрая повикал Масрур и му казал:

— Намери ми някой, който да ме развлече!

Масрур му предложил да го изведе в градините на двореца, за да погледа красотата на звездите и лика на луната, която се оглеждала в езерото.

— О, Масрур — отговорил халифът, — нищо от това, което ми описа, не ми е по сърце.

— Господарю, в двореца ти има триста робини. Заповядай на всяка да съблече дрехата си и мини да ги видиш, без те да знаят.

— Дворецът е мой, робините също и това не ми е интересно — отговорил халифът.

— Господарю, тогава нареди на учените, поетите и мъдреците да дойдат при тебе, за да послушаш словото им, поемите им и новите им истории!

— Душата ми не иска и това.

— Господарю, заповядай тогава на търговците да дойдат и да ти разкажат забавни случки от далечни страни.

— Не, душата ми не го желае.

— Господарю, тогава отрежи главата ми, може би това ще те избави от безсънието и ще прогони тревогата от сърцето ти.

Харун ар-Рашид се засмял и му наредил да види дали някой търговец не чака пред вратата на двореца.

Масрур излязъл, а като се върнал, му съобщил, че вън чака Али Ибн Мансур.

Халифът заповядал да го въведат. Али влязъл и поздравил. Халифът отговорил на поздрава му и го помолил:

— Али Ибн Мансур, разкажи ни някое от твоите приключения!

— Какво желае да чуе повелителят на правоверните: това, което съм преживял, или онова, което съм чул?

— Ако си видял нещо интересно с очите си, разкажи ни го, защото едно е да видиш, друго е да чуеш.

— Тогава слушай, о, повелителю на правоверните.

— Слушам те с ушите си, гледам те с очите си и те чувам със сърцето си — отговорил халифът.

— Знай, повелителю на правоверните, че всяка година валията на Басра, Мохамад Ибн Сулайман ал-Хашими ми прави подарък. Отидох, както винаги, да си го получа. Пристигнах в мига, когато той тръгваше на лов. Поздравих го. Той отвърна на поздрава ми и ми рече:

— Тръгвай с нас, Али Ибн Мансур!

Отговорих му, че нямам сили да яздя. Тогава нареди да ме настанят в двореца за гости и да се грижат за мене, а той се отправи на лов.

Всички бяха много любезни с мен, но аз си казах:

„Открай време, когато идвам от Багдад в Басра, ме настаняват тук. Не съм видял нищо друго освен двореца и градините му. Сега е време да се поразходя сам из Басра.“

Облякох най-хубавите си дрехи и тръгнах. Известно ти е, повелителю на правоверните, че в града има седемдесет улици и всяка е дълга повече от седемдесет иракски фарсаха^[10]. Изгубих се из тези улици и ожаднях. Тогава забелязах голяма порта с две медни халки, върху която беше спусната завеса от кадифе, а отстрани имаше лозници и две каменни пейки. Спрях да погледам това място и до слуха ми достигнаха стоновете на едно изстрадало сърце:

Любимият е днес далече.

И мойто тяло приюти

дъхът на болките сърдечни,

страданията отпреди.

О, бриз, задухал от Заруд,

открий го в тоя свят огромен

и упрекът на моя спомен

да бъде някой ден дочут.

Предай му всичко с думи сладки,

за любовта му напомни.

И ще те помня дълги дни

в мига на радостите кратки.

Със името ми да преминеш

над него и попитай там:

Защо оставяш да загине

робинята на любовта?

Казах си: „Ако тази, която пее, е толкова красива, колкото гласът й, тя е съвършена“. Приближих се до портата и започнах леко да повдигам завесата, докато пред очите ми се откри млада жена, бяла като пълна месечина през четиринадесетата нощ, с тъмни очи, с гърди като два нара и с устни като рубина върху пръстена на Соломон. Сякаш за нея поетът е казал:

Кой ли, о, рубини, ви извая

на две устни — пламнали цветя?

Кой ли вдъхна пролетна омая

в твоите пленителни уста?

Кой докара трепетно зората

в твоята усмивка от корал?

И навярно всеки е мечтал

само да те зърне на земята!

А пък този, който те целува,

колко дни подир това сънува?

С една дума — тя беше толкова чаровна, че очите на човек не можеха да се наситят да я гледат. Като онази, която е възпял поетът:

Когато тя ни приближи — убива!

Обърне ли се — от любов горим.

А слънцето ведно с луната слива

и свети, и не можем да заспим.

Докато надзъртах през процепа, тя се обърна и ме видя.

— Виж кой стои на вратата — заповяда тя на една прислужница. Прислужницата се обърна към мен и каза:

— Не те ли е срам да постъпваш така на твоята възраст?

— Вярно, че косите ми са побелели — отвърнах й, — но нищо лошо не съм сторил.

— Значи смяташ, че да влезеш в чужд дом и да гледаш чужда жена е нищо? — намеси се господарката й.

— Господарке, моето извинение е, че съм чужденец и съм ожаднял много.

— Приемам извинението ти — каза тя.

После нареди на една от прислужниците да ми донесе вода.

Донесоха пълна с ароматизирана вода златна кана, украсена с перли и диаманти, покрита със зелена кърпа от чиста коприна. Дълго отпивах, като нарочно се бавех, за да мога тайно да се наслаждавам на красотата й. Най-сетне върнах каната на прислужницата. Господарката й ми каза:

— Е, старче, сега вече можеш да продължиш пътя си.

— Господарке, една мисъл ме терзае.

— И каква е тя?

— Мисля си за превратностите в живота.

— Имаш право, животът е пълен с чудеса, но теб какво те тревожи?

— Мисля си за собственика на този дом, който някога ми беше приятел — отговорих аз.

— Знаеш ли името му?

— Мохамад Ибн Али ал-Джауахири. Той беше богат човек, но не знам дали има наследници.

— Той има дъщеря на име Будур, която наследи цялото му богатство.

— Ти ли си неговата дъщеря?

Тя се засмя и ми отвърна:

— Да, аз съм, но ти, старче, разпитваш много, време е да си тръгваш.

— Разбира се, ще си отида, но виждам, че на хубавото ти лице е изписана мъка. Ако ми разкриеш болката си, може да ти олекне.

— Старче, ако ти си от хората, които умеят да пазят тайни, ще ти се доверя. Но кажи ми кой си, за да знам дали си достоен да чуеш тайната ми, защото поетът е казал:

Тайните си строго пазят

уважаваните хора.

За какво да ви разкажа,

щом дома си сам затворих!

— Аз съм Али Ибн Мансур от Дамаск. Винаги съм канен на трапезата на повелителя на правоверните Харун ар-Рашид.

Когато чу името ми, тя стана от мястото си, дойде да ме поздрави и рече:

— Бъди добре дошъл, о, сине на Мансур. Сега мога да ти разкажа какво се случи с мен и да бъда спокойна, че тайната ми ще бъде запазена. Аз съм влюбена, но разделена от любимия.

— Ти си красива — казах аз — и можеш да се влюбиш само в прекрасен момък. Кой е той?

— Обичам Джубайр Ибн Умайр ал-Шайбани, емира на племето шайбан.

И тя ми описа невижданата му хубост.

— Писма ли си разменяте, или се срещате? — попитах я аз.

— Срещахме се, но неговата любов е била само на думи, а не е идвала от сърцето.

Поисках да узная причината за раздялата им.

— Един ден моята прислужница решеше косите ми, за да ги сплете. Когато привърши, беше толкова омаяна от красотата ми, че се наведе и ме целуна по бузата. В този миг без предупреждение влезе Джубайр. Като видя, че прислужницата ме целува, страшно се разгневи и си излезе с думите:

Ако трябва да деля със някого любимата,

ще я изоставя и ще заживея сам.

Няма място повече във любовта за тримата,

не очаквай от такава обич път голям.

Оттогава не съм получила никаква вест от него.

Попитах я дали мога да й помогна с нещо. Тя ми отговори, че иска да изпрати по мен писмо. Ако й донеса отговор, обеща да ми даде петстотин динара, а ако не й донеса — сто. Отвърнах й, че съм готов да направя, каквото пожелае. Тя заповяда на една от прислужниците да й донесе хартия, мастило и перо и написа:

Любими,

позна ли твоето сърце

на мъката небитието?

Защо отвръщаш ти лице

от мен: не е ли то, което

познавах през онези дни?

Знам, чу ти лошите езици.

И безподобните сплетни

над теб надвесиха ресници.

Но се надявам — възвишено —

не бе сърцето ти ранено.

Заклевам те сега, кажи ми,

какво говореха за мен?

И после отсъди, любими,

но не забравяй, в оня ден

последен тримата с лъжеца

ще се изправиме пред бог,

да ни покрие той с венеца

най-справедлив и най-жесток!

Сетне тя запечата писмото и ми го даде.

Отидох в дома на Джаубайр, но ми казаха, че е на лов. Седнах да го почакам. Тъкмо се бях настанил, и той пристигна. Когато го видях, о, повелителю на правоверните, бях смаян от красотата му. Щом ме забеляза в градината, той слезе от коня, поздрави ме и ме прегърна. Почувствувах се така, сякаш прегръщам целия свят. После ме покани вътре и ме сложи да седна на неговото място. Заповяда веднага да донесат софрата. Внесоха ниска дървена маса със златни крака, изработена в град Хорасан. На нея имаше всевъзможни блюда печено и пържено месо. Джубайр ме подкани:

— Заповядай, вземи си, за да ми направиш удоволствие.

— Не мога ни залък да хапна, ни глътка да пийна, докато не свърша работата, за която съм дошъл — отвърнах аз.

— Каква е тази работа?

Подадох му писмото. Той го прочете, ала го скъса, хвърли го на земята и ми каза:

— Готов съм да направя всичко друго за теб, Али Мансур, освен онова, което се отнася до писмото и до тази, която го е изпратила. Нямам отговор за нея.

Ядосах се и станах. Той ме спря:

— Искаш ли да ти кажа, о, Али Ибн Мансур, какво ти е разправила, въпреки че не съм бил там? Обещала ти е петстотин динара, ако й донесеш отговор, и сто, ако не й донесеш отговор.

Аз потвърдих. Тогава той ми рече:

— Остани днес при мене, яж, пий и ще получиш петстотин динара.

Аз склоних. Разговорихме се и аз го попитах защо не чувам музика в неговия дом. Той ми отговори, че от известно време пие, без да слуша песни. Ала повика една робиня на име Шаджарат ад-Дур, която дойде със своята лютня. Тя се приближи, седна, притисна лютнята до гърдите си и засвири. Свири дълго, а накрая запя една затрогваща песен:

Сладост и горчилка има в любовта,

ала само този ги познава по света,

който ги е вкусил със душа неутолима

в срещата и във раздялата със своята любима.

Само влюбеният мъките на влюбените знае.

Чашата изпих до дъно, ала още виното ухае!

Колко нощи бях с криле до небесата чак,

но тъй близо беше вечерта до утринния зрак.

Сякаш ни зарече и ни раздели съдбата,

но кой може друго да отсъди на земята?

Когато робинята свърши, момъкът високо простена и изпадна в несвяст. А тя ми каза:

— Аллах да ти прости, старче! Отдавна вече не пеем от страх за нашия господар и ето какво му се случи. Но ти иди да преспиш в отредената за теб стая.

Отидох в стаята, която ми посочи, и спах до сутринта. Събуди ме едно момче, което ми подаде петстотин динара и ми рече:

— Това е обещаното от моя господар, но не се връщай при жената, която те е изпратила, и все едно че нищо не си чул и видял.

— Така и ще сторя — обещах аз.

Взех парите и си тръгнах. После си рекох: „Младата жена от вчера ме чака с нетърпение. Ще ида да й разкажа какво стана. Ако не отида, ще прокълне и мен, и всички жители на моя град“.

Отправих се към дома й. Тя ме очакваше. Като ме видя, извика:

— О, Ибн Мансур, ти не изпълни моята заръка!

— Кой ти каза?

— Ще ти разправя подробно какво си направил — подхвана тя. — Ти си му подал писмото, той го е скъсал и ти е казал: „Искай всичко друго, но отговор на това писмо няма да получиш: нямам отговор за него“. Тогава ти си се разгневил, но той те е спрял и те е помолил да прекараш деня с него, да споделиш трапезата му и ти е обещал петстотин динара. Ти си останал, а сетне сте яли, пили и разговаряли. А една робиня е пяла тъй, че той е изгубил съзнание.

— Какво, ти да не си била там?

— Не! Но явно не знаеш какво е казал поетът: „Сърцата на влюбените виждат онова, което не виждат очите“. Но знай, о, Ибн Мансур, че денят не оставя непроменени нещата, които нощта му е завещала.

Тя вдигна очи към небето и извика:

— О, аллах, защо ме накара да се влюбя в Джубайр Ибн Умайр. Стори тъй, че любовта, която гори в сърцето ми, да прелее в неговото!

Тя ми подари сто динара. Взех ги и се отправих към управителя на Басра. Той се беше върнал вече от лов, брои ми сумата, която ми даваше всяка година, и аз потеглих за Багдад.

На следващата година пак дойдох да си получа парите. Спомних си за Будур и си рекох: „Ще ида да я навестя и да разбера какво става с нея и нейния любим“.

Запътих се към дома й и видях слуги и момчета да метат пред вратата. „Сигурно е умряла от мъка“ — помислих си. Без да попитам нищо когото и да било, отправих се към дома на Джубайр Ибн Умайр ал-Шайбани. Видях, че пейките, където обикновено сядаха гостите му, бяха разрушени и около вратата му нямаше никой. Натъжих се, замислих се и промълвих:

О, вие пътници за оня свят,

сърцата ни ви следват мълчаливо!

Върнете се, да тръгне с вас назад

на дните времето щастливо.

Сълзите ми по клепките за миг

започнаха да се търкалят вездесъщи.

И аз заплаках, и нададох вик

пред портите на изоставените къщи.

Къде са влюбените? — питах аз с тъга.

Върви си — чувах да ми казват вредом, —

отидоха си, и по своя път неведом

в земята черна гният те сега.

Да бъде вечна щедростта им, боже,

смили се ти над сетното им ложе!

Докато оплаквах господаря на дома, вратата се разтвори и се появи един черен роб.

— Млъкни, старче! Дано смъртта те отнесе! Защо оплакваш този дом?

— Тук живееше мой приятел — отвърнах му аз.

— А как се казваше той?

— Джубайр Ибн Умайр ал-Шайбани.

— Е, и какво му е? Слава на аллаха, той е както винаги богат и честит. Но преди известно време се влюби в една млада жена на име Будур и оттогава не иска нито да яде, нито да пие, толкова му тежи раздялата с нея.

Попитах роба дали ще ми позволи да вляза при господаря му.

— Как ще влезеш при човек, който не иска никого да види!

— Все пак искам да вляза — настоях аз.

Робът поиска разрешение да ме пусне и влязох при Джубайр. Той лежеше и дума не отрони, когато му заговорих.

— Старче, ако знаеш някоя песен, кажи му я, той ще я чуе и може би ще ти отговори — рече един от слугите му.

И аз произнесох следните стихове:

Любовта ли на Будур забрави,

или радостта те изостави!

Цяла нощ ли гледа ти навън,

та сега очите ти за сън

плачат… И това е пътя, който зная,

да прекараш вечността във рая.

Той чу песента, отвори очи и ме поздрави:

— Добре дошъл, Ибн Мансур, сполетя ме голяма беда.

— Искаш ли нещо от мен?

— Искам да й напиша писмо и да го пратя по теб. Ако ми донесеш отговор, ще ти дам хиляда динара, ако не ми донесеш, ще ти дам сто за услугата.

— Ще изпълня поръката ти.

Той нареди на една робиня да му донесе хартия и мастило и написа следните стихове:

Моля те, о, господарке моя,

не погубвай на скръбта героя,

моя разум любовта отне.

И сломен, аз сведох рамене.

Мислех си преди, че любовта е

лесно нещо. И ми бе добре,

може би защото не познавах

нейното развихрено море.

И сега в молитвата гореща

моля бог и теб — да се смилиш.

Всичко ми прости, ела на среща,

щом не искаш да ме умориш!

Джубайр запечата писмото и ми го подаде. Взех го и поех към дома на Будур. Повдигнах леко завесата и видях десетина млади робини, а Будур — седнала сред тях като грейнала месечина, заобиколена от звезди, или като слънце, скрито зад облак. По лицето й не се четеше скръб, ни болка. Изненадан я загледах, докато тя се обърна, видя ме и стана да ме посрещне.

— Добре дошъл, Ибн Мансур, влез!

Влязох, поздравих я и й подадох писмото. Тя го прочете, засмя се и каза:

— О, Ибн Мансур, поетът не е лъгал, когато е казал:

Обичам те, но чакам мълчешком

писмо да долети от твоя дом.

Ще напиша отговор, за да получиш обещаното ти.

— Аллах да те възнагради — казах аз.

Тя заповяда на една прислужница да й донесе хартия и ето какво написа:

Бях ти вярна —

ги ми измени.

Справедлива —

скръб ме осени

в оня миг,

когато, изтерзана,

зърнах на лицето ти

измяна.

Твоята любов

и твойта чест

аз запазих

до деня злочест,

в който със очите си

видях

лошите дела

И злия смях

на това падение

жестоко,

нищо, че те извисих

високо.

И сърцето в мен

ще замълчи,

ала плачат

моите очи.

Аз й казах:

— Ако той прочете тези стихове, те що го съкрушат.

— О, Ибн Мансур, сърцето ми ги продиктува.

— Имаш право да му се сърдиш, но великодушните прощават.

При тези думи очите й се напълниха със сълзи и тя написа друго писмо. Кълна се, повелителю на правоверните, че дори измежду твоите поети не ще се намери някой, който да напише по-дивни стихове от тези:

Докога към мен несправедлив

ще останеш сам и мълчалив?

Може би неволно съм сгрешила?

Или зла мълва те е сломила?

Бих желала в моите очи

вместо сън да бъдеш, да личи

как от любовта ти пих със шепи,

как за хорската мълва сме слепи!

— Господарке, това писмо може болен да вдигне от постелята! — възкликнах аз.

— Ибн Мансур, кажи му, че тази нощ аз ще му бъда гостенка.

Много се зарадвах и забързах към дома на Джубайр Ибн Умайр. Когато влязох при него, видях, че ме чака с поглед, който издаваше неговото нетърпение.

Подадох му писмото. Той счупи печата, прочете го, извика и изгуби съзнание. Щом се съвзе, ми рече:

— О, Ибн Мансур, със собствената си ръка ли написа тя това писмо? Докосна ли се до него?

— Написа го собственоръчно — потвърдих аз.

Кълна се, о, повелителю на правоверните, че преди да съм изрекъл това, от преддверието долетя шум. Влезе Будур. Щом я видя, Джубайр скочи на крака, сякаш никога не е бил болен. Той я целува дълго и болестта му изчезна. После седна, но тя не последва примера му. Тогава се обърнах към нея:

— Господарке, защо не седнеш и ти?

— О, Ибн Мансур, ще седна, но при едно условие.

— Какво е то? — попитах аз.

— Никой да не узнае тайната на влюбените.

Приближи устни до ухото на Ибн Джубайр и му прошепна нещо, а той отвърна:

— Както пожелаеш!

Стана и съвсем тихо нареди нещо на един роб. Робът мигновено изчезна и след около час се върна с един кадия и свидетели. Ибн Джубайр донесе торба със сто хиляди динара и рече:

— Кадийо, ще ме ожениш ли за тази жена срещу тия пари?

Кадията се обърна към Будур и я попита:

— Съгласна ли си?

— Да!

И брачният им договор беше подписан. Младата жена разтвори торбата, загреба една шепа жълтици и сипа по малко в ръката на кадията и свидетелите, а сетне им даде цялата торба. Те си отидоха, а аз останах с щастливите младоженци. Стана късно, тогава си рекох: „Двамата влюбени дълго са били разделени. Трябва да ги оставя сами“.

Понечих да стана, ала Будур ме задържа:

— Какво си намислил?

Отвърнах й, че ще ида да спя другаде, но тя ме спря с думите:

— Остани тук, когато дойде време, ще ти кажем да си отидеш.

Отново седнах при тях и така посрещнахме утрото. Тогава Будур рече:

— О, Ибн Мансур, върви в приготвената за теб стая, за да поспиш!

Когато се пробудих, едно момче ми донесе вода да се измия. Тъкмо бях привършил утринната си молитва, когато Джубайр и любимата му излязоха освежени от банята. Поздравих ги, честитих им и им напомних:

— Обещаното идва винаги накрая.

— Ти наистина заслужаваш добра отплата — съгласи се Джубайр.

Повика ковчежника си и му заповяда да донесе три хиляди динара. А когато ми ги подаде, му рекох:

— Няма да ги приема, ако не ми разправиш как нейната любов преля в теб, който беше толкова безразличен.

— Ще ти разкажа. Знаеш, че по традиция на празника Ан-науариз всички излизат в морето с лодки. Бях с приятели и видях една лодка с десетина млади робини, омайни като лика на месечината. Господарката им Будур беше сред тях с лютнята си. Тя изпя единадесет песни. Накрая повтори припева на първата песен:

Пред огъня на моето сърце и огънят е леден.

Сърцето му по-силно от скала е в твърдостта.

Твърд и безчувствен, той във любовта си е безреден,

направен сякаш: със сърце от камък, с тяло от вода.

Помолих я да го изпее отново, но тя отказа. Тогава заповядах на моряците си да замерят с портокали лодката на красавиците, за да ги уплашат. Те се отдалечиха, но любовта преля от нейното сърце в моето.

Аз поздравих отново младоженците, взех торбата с жълтиците и поех към Багдад.

Любовните приключения на младия Онс ал-Уджуд и Ал-Уард фи-л-Акмам

Разказват, че някога, в стари времена, живял един могъщ и славен владетел. Неговият везир Ибрахим имал прекрасна дъщеря, надарена с красота, рядко съвършенство, ум и благородство. Девойката обичала веселието, виното, хубавите стихове и историите, пълни с чудеса. Чарът й покорявал сърцата на всички. Поетът я възпял така:

Такава хубост е на почит

сред турци и посред араби.

Обичам я, че е разумна

и че за всичко разговаря.

„Защо поставяш този подлог

в родителен падеж?“ — ми казва.

Аз й отвръщам, че принасям

докрай живота си за нея,

и че от тоя ден нататък

обърнати са всички думи.

Девойката се казвала Ал-Уард фи-л-Акмам (Розова пъпка). Нарекли я така заради чара и красотата й. Владетелят на страната обичал много дъщерята на своя везир, защото била благородна и мила девойка и държал тя да присъствува на всички тържества, устройвани в двореца му. Всяка година в определен ден най-знатните хора от царството били канени за традиционната игра на топка.

И ето че веднъж, когато на този ден всички гости се събрали, Ал-Уард фи-л-Акмам седнала до един прозорец в двореца, за да следи играта. Докато наблюдавала играчите, между военните тя забелязала младеж с невиждана хубост, усмихнат и ведър. Младата девойка не можела да откъсне погледа си от него и на няколко пъти му хвърляла карамфили, но той все не я забелязвал. Ал-Уард фи-л-Акмам поискала да узнае кой е този младеж и попитала за името му.

— О, дъще моя — отвърнала дойката й, — за кого говориш, та те всички са с благородни осанки?

— Почакай един миг — й казала Ал-Уард фи-л-Акмам, — ще ти го покажа!

Като изрекла това, тя взела една ябълка и я хвърлила към младежа. Той вдигнал глава и видял дъщерята на везира на прозореца: грейнала като месечина върху небосклона. Преди да се опомни, сърцето му било вече пленено от любовта. И той промълвил:

Стрела ли тънка ме уцели,

или пък твоите зеници,

които, щом се ти показа,

сърцето ми плениха тихо?

И откъде дойде стрелата:

от някой лък на враговете

или от твоя бял прозорец?

Когато свършили игрите, Ал-Уард фи-л-Акмам научила от дойката, че младежът се казва Онс ал-Уджуд. Девойката кимнала и се отпуснала върху възглавниците на дивана силно развълнувана. После, въздишайки, заредила следните стихове:

Нарекли са те Онс ал-Уджуд.

Ах, няма по-достойно име,

и то ведно — добри обноски

и щедрост — Онс и Уджуд слива.

Приличаш точно на луната,

чиято светлина залива

вълшебно цялата вселена.

Единствен ти сред всички хора

си образ жив на красотата.

Сетне Ал-Уард фи-л-Акмам написала тези стихове на един лист, сложила го в копринена кесия, избродирана със сърма, и го скрила под възглавницата си. Но дойката я видяла, когато пъхнала кесийката под възглавницата, и поискала да узнае какво крие. Заприказвала девойката, докато тя задрямала, а след това взела листа и прочела стиховете. Разбрала, че младото момиче е влюбено в Онс-ал-Уджуд, и върнала листа на същото място, откъдето го била взела. А когато господарката й се събудила, обърнала се към нея с думите:

— О, моя господарке! Знаеш, че винаги съм ти давала умни съвети и винаги съм изпитвала най-нежни чувства към теб. Знай, че любовта е бурна страст. Когато е несподелена, тя може, да стопи и желязото, да поболее човека и да го остави нещастен за цял живот. Само онзи, който разкрие любовта си, може да избегне подобна участ.

След тези нейни думи Ал-Уард фи-л-Акмам попитала, дали няма лек срещу любовта?

— Да — отговорила дойката, — трябва да споделиш чувствата с любимия си.

— Но как да направя това? — запитала девойката.

— С писма, любовни обяснения, мили слова и чести поздрави. Те могат да съберат влюбените, да премахнат всякакви препятствия. Ако криеш нещо в сърцето си, о, господарке, сподели го с мене и аз ще пазя ревниво тайната ти, ще ти бъда в услуга първа и ще нося писмата ти.

Като чула думите й, Ал-Уард фи-л-Акмам била обзета от радост, но бързо овладяла чувствата си и замълчала, за да премисли.

Няма да споделям с никого чувствата си — си казала тя, нищо няма да кажа и на тази жена, докато не се уверя, че мога да й се доверя.

— О, господарке — подхванала отново дойката, — видях насън, че един човек идва към мен и ми казва: „Твоята господарка и Онс-ал-Уджуд са влюбени, помогни им! Предавай писмата им, закриляй любовта и техните тайни — ако направиш това, ще бъдеш щедро възнаградена“.

Щом чула съня й, Ал-Уард фи-л-Акмам попитала:

— Ще запазиш ли една тайна?

Дойката отвърнала:

— Може ли да не запазя тайна, която са ми поверили? Та аз имам благородно сърце!

Тогава девойката й дала писмото и й казала:

— Иди, предай го на Онс ал-Уджуд и ми донеси отговор!

Дойката взела писмото и веднага отишла при младежа. Целунала му ръка и след като най-любезно му изказала своите почитания, дала му писмото.

Онс Ал-Уджуд прочел стиховете и в отговор написал следното:

Задържам трепетния порив,

за да прикрия своя плам,

ала каквото и да правя,

пред всекиго ще се издам.

От черна сянка и печал

аллах да съхрани лицето,

върху което красотата

е сякаш най-красив воал:

лицето дивно, пред което

луната е като робиня,

а пък звездите по небето

не са звезди, а са слугини.

Ела и бог да те опази,

когато в път към мен поемеш.

Животът си ти давам с тази

надежда, че ще го приемеш!

Ела, да претвориш в рай моя свят,

не дойдеш ли — ще бъде ад!

Сетне сгънал писмото, целунал го и го предал на дойката с думите:

— Направи всичко, добра жено, за да спечелиш за мен сърцето на господарката си!

Тя обещала, взела писмото и побързала да се върне при Ал-Уард фи-л-Акмам, за да й го предаде. Девойката целунала писмото и след като го прочела, написала:

Ти, със сърце от мен пленено,

от красотата ми обзето,

почакай, може би ще вкусиш

на щастието питието!

Щом аз се уверя, че ти си

най-искрен в своята любов,

и твоето сърце изпрати

към мен горещия си зов,

навярно мигом ще се слеем,

че спусне ли нощта коси,

страстта ми като огън тлее

и няма кой да го гаси.

После Ал-Уард фи-л-Акмам сгънала листа със стиховете и го дала на дойката да го занесе. Тръгвайки, тя срещнала един слуга, който я попитал накъде се е запътила. Тя се смутила и отговорила, че отива на баня. Забързана към изхода, не забелязала как изпуснала посланието.

Да оставим сега дойката и да видим какво се случило с писмото.

Намерил го един евнух и веднага отишъл при везира, който седял на дивана пред харема си. Когато евнухът му показал писмото, намерено до вратата, везирът познал почерка на собствената си дъщеря. Забързал към съпругата си, майката на дъщеря му, а по лицето му се стичали сълзи, които мокрели брадата му. Когато жена му поискала да узнае причината за тия сълзи, той й показал писмото на дъщеря им до Онс ал-Уджуд. Тя също много се натъжила, но сдържала сълзите си и му казала, че трябва да се намери начин да се възпре любовното увлечение на дъщеря им и да се спаси неговата чест. Успокоен, везирът й поверил, че се страхува по две причини: първо, не очаквал от дъщеря си подобна страст, второ, ако султанът научел тази история, можел да им създаде много неприятности, тъй като изпитвал особена слабост към Ал-Уард фи-л-Акмам.

Везирът поискал съвет от жена си.

— Почакай — рекла му тя — да се помоля на аллах, за да ме научи какво да правя.

Тя се помолила и след като свършила молитвата, казала на мъжа си:

— Сред морето Ал-Кунуз се извисява непристъпна скала, наречена Осиротялата майка. Издигни на тази скала дворец за нашата дъщеря.

Везирът така и сторил. Той заповядал да построят на това място палат, където дъщеря му да живее със своята свита и слугините си. Дошли майсторите, везирът им съобщил желанието си и ги изпратил да построят непристъпен дворец — такъв, какъвто нямало втори на земята.

След като приготвили всичко и взели храна за цяла година, една нощ везирът, без да предупреди Ал-Уард фи-л-Акмам влязъл при нея и й заповядал да тръгне незабавно. Сърцето й усетило предстоящата раздяла. А като излязла и видяла всичко, приготвено за пътя, тя се обляла в горчиви сълзи и написала следните стихове на вратата, за да разкрие на Онс ал-Уджуд своята любовна мъка, която карала дори скалата да потрепери:

О, дом, заклевам те в аллах!

Когато дойде утре рано

любимият с привет сърдечен,

предай му моя нежен поздрав!

Посоката е неизвестна,

не знам къде ме водят бързо.

Прокобна птица чух да пее

в нощта — бе жалка песента й —

за моята съдба жестока.

„Ах, щом обичаш, как е тежка

раздялата“ — звучеше тъжно.

А всички чаши бяха пълни

с горчилки и аз пих до дъно.

Без избор, разредих смирено

със благородство питието,

но нямаше за мен отплата.

Щом завършила тези редове, Ал-Уард фи-л-Акмам възседнала коня си и керванът потеглил. Преминали през пустини и долини, хълмове и равнини и стигнали до морето Ал-Кунуз. Вдигнали шатри на брега и построили голяма лодка, на която натоварили девойката и цялата й свита. Преди да тръгнат, хората, които придружавали Ал-Уард фи-л-Акмам, получили заповед от везира: щом пристигнат на скалата и оставят там дъщеря му и свитата й, да се върнат и да потопят лодката. Те точно изпълнили наредбата на везира и се върнали дълбоко нажалени.

Но какво правел Онс ал-Уджуд, докато ставало всичко това?

След като се събудил сутринта и прочел обичайната си молитва, той се метнал на коня, за да изпълни задълженията си към султана. Както обикновено, минал покрай портата на везира, като се надявал да зърне някого от хората му. Ала погледът му попаднал на написаното от Ал-Уард фи-л-Акмам, в душата му сякаш запламтял огън и той изпаднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, той се върнал вкъщи, но не можел да намери минута спокойствие, изгарян от неизвестността. Нощта паднала, без да му донесе успокоение. Измъчван от тревожни мисли и силен душевен смут, той се преоблякъл и обзет от безпокойство, излязъл посред нощ, бродейки безцелно. Остатъка от нощта и част от деня прекарал извън града, докато слънцето станало толкова силно, че земята се нажежила и той почувствувал нетърпима жажда. Огледал се наоколо, забелязал едно дърво, под което извирало ручейче, и седнал на сянка. Пийнал вода, но тя му се сторила безвкусна. Лицето на младия момък било загрижено и посърнало, краката му — подути от умора. Заплакал горчиво с обилни сълзи и изрекъл следните слова:

На милата от любовта

младежът влюбен се опива.

По-силно ли пламти страстта

и той живее с по-щастлива

душа, погубен от любов,

горещ и трескав, с остра жажда,

сам под небесния покров,

без нищо да му се услажда.

И чудно как живее той

далеч от своята любима…

 

Сълзите ми като порой

текат, без дъжд над мен да има,

че аз, не знам кога и как,

дали е предопределено,

любимата да видя пак

без скръб в сърцето наранено.

Докато редял тези слова, Онс ал-Уджуд толкова плакал, че намокрил земята със сълзи. После станал и се отдалечил от това място. Вървял напосоки из пустинята, когато изведнъж забелязал, че към него идва лъв — гъста грива покривала врата му, главата му била голяма като кубе, челюстите му — по-широки от врата, а зъбите — като бивни на слон. Онс ал-Уджуд помислил, че това е краят му, и се обърнал в посока към Мека, за да се помоли. Произнесъл молитва съгласно вярата, която изповядвал, и се приготвил да умре. Но тогава си спомнил, че бил чел някъде колко лесно е да се укроти лъв — това благородно животно било много чувствително към ласкавите и сърдечни думи. И младежът занареждал: „О, лъв на долините и горите! О, храбър лъв, баща на храбрите, цар на животните, аз съм един злочест влюбен, жертва на любовта и раздялата. Загубих разума си от момента, в който бях разделен от своята любима“.

Лъвът като че ли разбрал умолителните му думи: отдръпнал се, седнал на задните си лапи и вдигнал глава към младежа.

Като видял какво направил лъвът, Онс ал-Уджуд произнесъл следните стихове:

Лъв, от пустинята безкрайна,

кажи, дали ще ме убиеш,

преди да съм намерил тази,

която окова с верига

сърцето ми опиянено?

Не съм за теб изгодна плячка —

скръбта по тази, що обичам,

ме изсуши като тръстика.

Раздялата със мойта мила

саван мъртвешки е над мене.

Не ме убивай, не доставяй

ликуване на враговете!

Нещастен влюбен съм и бедно,

сърцето ми във сълзи плува.

А през нощта скръбта ме гложде

и аз забравям, че живея.

Когато той произнесъл тези стихове, лъвът се изправил и се насочил кротко към него с насълзени очи. Близнал го с език и му дал да разбере, че трябва да го последва. Онс ал-Уджуд тръгнал след него. Изкачили един планински хребет и след това се спуснали към равнината. Скоро младежът забелязал следи от керван и разбрал, че оттук е минал керванът, който е отвел неговата любима. Там лъвът го оставил и тръгнал по своя път. Онс ал-Уджуд вървял дни и нощи по пресните следи, докато стигнал до брега на развълнувано море. Там следите свършвали и той се досетил, че керванът е продължил по море. Изгубил всякаква надежда да намери любимата си, той заридал неудържимо и изрекъл думите:

Далече тя е, но не мога

да бъда повече без нея.

Как през морето да премина?

Как да смиря и любовта си,

която моя сън убива?

Откакто тръгнах от дома си,

откакто ти потъна в огън —

ах, колко пламъците парят?

Текат като Ефрат сълзите,

от дъжд проливен по-обилни,

по-силни даже и от буря.

И сякаш вече нямам клепки,

дори сърцето ми догаря.

Желанието ме превърна

на пленник, другото избяга.

За своята любов към нея

докрай живота си рискувах:

но да рискуваш всичко свое

най-малката беда това е.

Дано аллах да не наказва

очите, пълни с хубостта й,

по-прелестна и от луната.

Като от гръм аз бях съборен,

когато нейните зеници

уцелиха у мен сърцето.

Плени ме тя със свойто плавно

и дивно тяло — сякаш клонка

от пролетна върба крайречна.

Ах, как пак искам да я видя!

И да усетя тази радост —

за помощ моля аз съдбата,

напук на мъките горчиви.

Скръбта дойде от любовта ми.

А пламъкът, обвил сърцето,

от погледа й чуден идва.

От силно вълнение и отчаяние момъкът паднал в безсъзнание и дълго лежал безчувствен. Когато отново дошъл на себе си, Онс ал-Уджуд се огледал на всички страни, но не видял никого в пустинята.

Тъй като се страхувал от диви зверове, той се изкачил на един висок връх. Едва стигнал там, и чул човешки глас. Ослушал се и разбрал, че това е отшелник, един от ония, които живеят в пещерите. На висок глас той се прощавал със света, за да се посвети в служба на бога. Онс ал-Уджуд извикал, но не получил отговор. Въздъхнал дълбоко и произнесъл следните стихове:

Как мога до целта да стигна,

да се успокои душата

от болката и от тъгата?

Сърцето ми се състарява

от мъката, ще побелея.

И в любовта, подобно клада,

не чувам дума за утеха!

Не снема никой от сърцето

ранено бремето на злото!

Какви непоносими мъки

ми носят трепетните чувства!

Дали съдбата ме наказва?

О, милост имайте към този

отчаян влюбен, пил до дъно

от чашата на самотата!

Гори той целият сред огън!

Раздялата отне умът му.

Какъв ужасен ден бе този,

когато зърнах на вратата

горчиво-сладките й думи!

Със сълзи напоих земята,

открит за близки и за чужди

Отшелнико, ти май си вкусил

на любовта от питието

и то ума ти е отнело!

Ще страдам, ала ще достигна

целта, сияеща пред мене,

и после ще забравя всичко.

Когато Онс ал-Уджуд свършил, отшелникът възкликнал:

— Милост!

Младежът влязъл в пещерата и го поздравил, той отвърнал на поздрава му и го запитал кой е и какво го води по тия места. Онс ал-Уджуд разказал цялата си история, която силно натъжила отшелника и той заплакал. После казал.

— О, Онс ал-Уджуд! Ето вече двадесет години, откакто съм тук, и никого не съм видял през това време, но вчера чух плач и викове. Като погледнах натам, откъдето идваше врявата, видях няколко шатри на брега на морето и много хора. Те направиха лодка, качиха се на нея и се изгубиха в морето. Малко след това лодката се върна само с няколко души. Мисля, че търсиш тези, които не се върнаха с лодката. Скръбта ти е много голяма, но няма на света влюбен, който да не е страдал. И отшелникът продължил:

Ти, Онс ал-Уджуд, навярно мислиш,

че ми е леко на сърцето,

но аз от младини усетих

жарта на любовта и зноя,

на нейното непостоянство.

Ако попиташ, ще ти кажат,

че станах със това известен.

Изпих до дъно двете чаши

на болката и на тъгата.

И тялото ми заприлича —

стопено — на пустинна сянка.

Бях силен някога но вече

търпението ме напуска

от погледи като ножове,

забити в слабото ми тяло.

Не се надявай, че без мъка

любимата ще притежаваш.

Пустинята два края има.

Забравата е забранена

за влюбените като ерес.

След тези стихове отшелникът целунал Онс ал-Уджуд. И двамата заплакали толкова силно, че планината заехтяла, а те паднали в несвяст. Когато дошли на себе си, се заклели в името на всевишния да бъдат братя. Отшелникът обещал на Онс ал-Уджуд да се моли през нощта на аллах, за да го научи какво може да направи. Младият човек се съгласил.

А сега да се върнем към Ал-Уард фи-л-Акмам. Хората, които трябвало да я водят, стигнали до скалата и влезли в двореца. Като огледала новото си жилище и наредбата му, девойката започнала да плаче и да нарежда:

Тук може царствено да се живее,

но моя скъп любим къде е?

Тя забелязала, че на острова има много птици, и заповядала на един слуга да опъне мрежа, за да хване няколко и да ги сложи в клетки вътре в двореца.

Ал-Уард фи-л-Акмам застанала до прозореца на двореца и си спомнила за преживяното от нея. Това я натъжило и тя заридала:

На мъката ми пада здрача,

но на кого да се оплача,

че в огън тлея сам-сама,

далеч от близки и дома?

От безподобната раздяла

изсъхнах като вейка бяла.

Къде са милите очи,

в които моя свян личи,

да видят колко съм нещастна?

А истината ми е ясна:

На моя мил любим напук,

доведоха ме бързо тук.

И сякаш вече съм под иго.

О, мое слънце, поздрави го.

Пред него — цял от светлина —

какво е пълната луна,

на първата зора в светлика!

По-гъвкав е и от тръстика.

И мигар има в тоя свят

такъв ухаен розов цвят?

Той може с устни да разхлажда

жарта, да утолява жажда.

Как мога да не мисля аз

за него — щом е всеки час

в сърцето ми и в паметта ми,

в деня и във нощта, в скръбта ми!

Сенките на нощта разпрострели плаща си върху Ал-Уард фи-л-Акмам, желанието й се разпалило още по-силно, споменът за нещастията й оживял…

А сега да оставим Ал Уард фи-л-Акмам да реди своите жалби и да видим какво прави Онс ал-Уджуд.

Отшелникът го накарал да слезе в долината и да му донесе лико от палми. От него изплел въже и направил нещо като кош.

— В тази долина — казал отшелникът на Онс ал-Уджуд — растат кратуни. Корените им изсъхват, когато кратуните са достатъчно големи. Слез, напълни с тях коша, сетне го пусни във водата, а ти се качи върху него и се остави да те носи навътре в морето. Може би така ще стигнеш целта на твоето желание. Рискувай — който не рискува, не постига нищо!

— Ще изпълня всичко — отговорил Онс ал-Уджуд и тръгнал веднага. Отшелникът му пожелал добър път.

Без да спира, младежът пребродил долината и направил така, както му казал отшелникът.

Вятърът бързо понесъл лекия кош и той скоро се изгубил навътре в морето. Плавал в развълнуваното море три дни — ту на гребена на вълните, ту дълбоко в бездните им. След като изпитал страхотиите на морето, съдбата го запратила върху брега, на скалата. Той скочил като малка безгрижна птичка — гладен и жаден. Огледал се и видял много извори с кристалночиста вода, а също така храсти и дървета, отрупани с плодове, по клоните на които пеели птички. Уталожил глада си с плодове, а жаждата — с вода от изворчетата и тръгнал да разгледа острова. Забелязал, че нещо се белее надалеч, и поискал да узнае какво е то. Когато се приближил, видял, че това е красив, но недостъпен дворец. Онс ал-Уджуд се изправил пред заключената врата и зачакал — три дни никой не я отворил, чак на четвъртия ден излязъл един евнух и попитал младежа кой е и какво търси на това пусто място.

— Аз идвам от Исфахан — отговорил Онс ал-Уджуд, — пътувах по море със стоката си, но корабът се разби и вълните ме изхвърлиха на брега на този остров.

— Ах! — извикал евнухът и го разцелувал със сълзи на очи. — Аллах да те пази, о, мой достойни приятелю! Исфахан е и моя родина. В този град живее една братовчедка, която обичах от детинство и към която бях нежно привързан. Но, уви! Един ден ни нападнаха някакви бандити и ни плениха. Мене ме осакатиха и ме продадоха като евнух. Така бях осъден на жалко съществуване.

После приветствувал Онс ал-Уджуд с добре дошъл и го поканил в градината на двореца. Вниманието на младежа било привлечено от голям басейн, обграден от всички страни от дървета и храсти, по клоните на които висели сребърни кафези със златни вратички. Птичките, затворени в кафезите, чуруликали и възхвалявали всевишния.

Когато приближил до първата клетка, Онс ал-Уджуд видял една гугутка, която запяла още по-силно и като че ли викала: „О, милостиви боже!“.

Младежът въздъхнал и прошепнал:

Гугутке моя, като мене

и ти ли чезнеш в любовта си?

Спомни си божието име

и нека то над теб отекне.

Ах, трелите, които лееш,

дали са викове на радост,

или сърцето вече плаче?

Дали това е лумнал пламък

след нечовешката раздяла,

или — сама — си залиняла?

Дали — привързана до вчера —

сега не притежаваш нищо?

И твоя неспокоен трепет

крещи, че нещо те измъчва.

Дано и бог от скръб и мъка

запази моята любима!

И мислите ми все към нея

до моя сетен дъх да тичат!

Щом изрекъл тези стихове, Онс ал-Уджуд заплакал и от силната сърдечна мъка загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, отишъл до втората клетка и видял, че в нея е затворен гълъб. Щом го видял, гълъбът загукал, сякаш говорел: „О, всевечни, милост!“. Онс ал-Уджуд въздъхнал дълбоко и произнесъл следните стихове:

Една гугутка чух да плаче:

„О, вековечни, мойта мъка

се моли тук да имаш милост!“

И аз те моля — събери ни

с любимата ми, мили боже!

Ах, образът й колко пъти

със страстни устни ме намери

и моя огън се разпали.

Така гори сърцето младо,

че тялото ми нощем тлее.

Текат червените ми мисли,

подобно кръв, върху страните,

но мога пак да се провикна:

Човек е силен, щом умее

най-тежкото да превъзмогне!

Затуй понасям търпеливо

предначертаното от свода.

Когато с божията помощ

дочакам моята любима,

приют — с богатството си цяло —

за влюбените ще направя;

С ръка от клетките затвори

и птиците навред ще пусна.

А радостта ми ще изтрие

в сърцето всяка стара мъка.

После Онс ал-Уджуд се приближил до третата клетка и видял, че в нея е затворен хезар^[11], който тозчас зачуруликал. Като следвал птичата мелодия, младежът запял:

Повтарям: сладките мелодии

на птицата ме очароват:

така звучи гласът на влюбен,

страстта когато го терзае.

За влюбените милост, боже —

нощта за тях е като унес

в желанието на сърцата!

В тях огънят е толкоз силен,

че нощите зора не чакат,

ни сън клепачите жадуват.

Когато в нея аз се влюбих,

страстта ме окова с вериги,

от сълзите ми изковани.

И аз горя сега далече

от моята любима, с празна

съкровищница на душата.

Ако съдбата справедлива

ме събере отново с нея —

ще съблека аз свойта дреха

да види милата тогава

какво направи с мойто тяло

раздялата и самотата.

Щом Онс ал-Уджуд свършил, той се приближил до четвъртата клетка и съзрял в нея славей. Като видял младежа, славеят извисил печално глас. Песента му потопила Онс ал-Уджуд в дълбока скръб и той изрекъл:

О, славей, твоите мелодии

пленяват влюбените сутрин

и няма нужда да се чуват

тогава сладкозвучни струни.

Онс ал-Уджуд от обич плаче

и тази обич го погубва.

Хармония извира чудна

от песните, които чувам.

И камъните се стопяват,

желязото — и то омеква.

Долавям в звуците вълшебни

дъха на цъфнали поляни.

И аромати ме упойват,

когато сутрин чувам птици.

Като поток текат сълзите

от мисълта за любовта ми,

нощта за мен на пещ прилича.

Дай, боже, щастие на всеки

да види своята любима,

че по сърдечните пътеки

безсъние и мъка има!

След като свършил и тези стихове, Онс ал-Уджуд направил няколко крачки и видял една прекрасна клетка, много по-хубава от другите. В нея бил затворен див гълъб, известен със своите страстни и жални гукания. На шията си имал чудно красив наниз от перли. Младежът забелязал, че гълъбът седи в клетката си замислен и тъжен. Онс ал-Уджуд заплакал от жалост и му заговорил:

Ти, брат на влюбените, гълъб див,

чуй моя поздрав доверчив!

Обичам нежната газела,

към мене поглед-сабя свела,

макар че нейната любов

ме къса с жадния си зов.

Сънят и радостта за мене

изглеждат вече забранени.

Покой какво е — аз не знам.

Страстта разгаря своя плам,

трепти у мен неотразима,

далеч от моята любима.

И накъде аз бях поел,

когато тя е мойта цел!

Докато Онс ал-Уджуд редял тези стихове, гълъбът излязъл от своя унес и тъжно загукал. Неговите песни, изпълнени със скръб, били толкова изразителни, сякаш казвал:

Любимата ми чудни песни

редеше върху храст пустинен.

И те звучаха по-чудесни

дори от звуците на флейта.

Ала един ловец я хвана

и тя, затворена, извика:

„Ах, колко хубаво ще бъде,

ако напусна аз капана!“

Сетне Онс ал-Уджуд се обърнал към приятеля си от Исфахан и го попитал чий е този дворец, кой го е строил и кой живее в него. Евнухът отговорил, че везирът на един султан го е построил за дъщеря си, за да я затвори в него заедно с прислугата й, тъй като се страхувал от пороците на времето и от капризите на съдбата. Вратата на замъка се отваряла един път в годината — в деня, в който носели провизиите.

След всичко, което чул от евнуха, Онс ал-Уджуд си казал: „Ето ме близо до целта на моите желания, но, изглежда, че трябва да чакам дълго!“.

Да оставим сега Онс ал-Уджуд и да се върнем при Ал-Уард фи-л Акмам.

Младата девойка не изпитвала вече удоволствие нито от гозбите, нито от напитките; тя забравила сладостта на почивката и съня. Нейните желания, страстта и любовният плам все повече и повече се разгаряли. Била пребродила целия палат, но никъде не намерила изход. Обляна в сълзи, тя занареждала следните стихове:

Без моя мил любим далече

затвориха ме безсърдечно.

Ала по-силно любовта ми

се разгоря, макар самотна.

Затвориха ме в тоя замък

върху скала, посред морето.

Но аз не мога да забравя

това, което в мен живее.

От погледа ми сякаш идва

скръбта безкрайна на сърцето.

Подир деня нощта минава,

а моя ум потъва в мисли

за него — спътници приятни

на мойта самота и мъка.

Дали — след всичко — ще дочакам

на мойто щастие звездата?

Като помислила, Ал-Уард фи-л Акмам взела едно здраво платно, изработено в Баалбак, и по него се спуснала на земята. Тя била с най-хубавите си дрехи, а на шията й блестяла прекрасна огърлица от най-скъпи камъни. Девойката тръгнала по пустата долина и стигнала до брега на морето, където забелязала рибарска лодка. Вятърът я бил изхвърлил на този див бряг. Изплашен от появата й, рибарят понечил да се отдалечи, но тя замахала с ръце и завикала:

Рибарю, миг не се страхувай,

човек и аз съм като тебе!

Чуй моята молба и всичко,

което преживях до днеска.

Смили се ти, и да те пази

от пламъка любовен свода,

ако съгледаш тук любима,

която изтерзана бяга.

Един младеж обичам жадно,

и хубостта му надминава

по блясък даже и луната.

Газелата би промълвила:

„Робиня съм ти и признавам

пред теб нищожеството свое!“

Рибарю, ако ми помогнеш

да се намерим — за награда

ще имаш злато и елмази,

и току-що открити перли.

Рибарят не останал безучастен към молбата на девойката. Въздъхнал и си спомнил своите мъки на младини, когато бил жертва на любовна страст, а желанията го измъчвали и огънят на страстта го изгарял.

Рибарят се приближил до брега и казал на девойката да се качи в лодката, за да я отведе там, където желае. Ал-Уард фи-л Акмам скочила при него и те се отправили в открито море. Едва се били отдалечили от брега и задухал силен вятър, който ги понесъл, и скоро брегът изчезнал от погледа им. Рибарят вече не знаел в каква посока се движат. Вятърът духал цели три дни, а на четвъртия с божията помощ лодката заседнала на суша близо до един град.

В този град царувал могъщ султан на име Дирбас. Точно тогава той седял на прозореца на двореца си заедно с дъщеря си и гледал към морето. Веднага забелязал рибарската лодка, която заседнала на брега. Загледал се и видял в нея едно много красиво момиче, хубаво като ясна месечина на небосвода. Тя носела на ушите си много скъпи обици с големи рубини, а на шията си наниз от редки скъпоценни камъни. Тези украшения издавали произхода й и султанът разбрал, че е дъщеря на могъщ господар. Той забързал към момичето, което спяло в лодката, и го събудил. Попитал го откъде идва, чия дъщеря е и какво я води насам. Тя отвърнала, че е дъщеря на везира на султан Шамлих-Ибрахим и разказала какво я довело по тези места. После описала на султана цялата си история от край до край, без да крие нищо.

Като чул всичко, султанът разбрал, че девойката е обзета от силна любов и страст. Развълнуван и изпълнен със състрадание към нея, той й казал да не се страхува и да не плаче повече, защото е стигнала целта си и ще получи онова, което желае:

Девойко знатна, ще постигнеш

целта си. И ще ти помогна

любимия си да намериш.

Сам пих от чашата горчива

на любовта. Днес съжалявам

достигналите тази чаша.

После султанът повикал своя везир и му заповядал да вземе много скъпи подаръци на султан Шамлих.

— Внимавай — заръчал му той, — не забравяй да доведеш със себе си един момък на име Онс ал-Уджуд, който се намира в двореца. Кажи на султана, при когото те пращам, че желая да се сродя с него, като омъжа дъщеря си за Онс ал-Уджуд, човек от неговата свита. Ще кажеш още, че младежът трябва да дойде с тебе, за да се извършат церемониите по брака в царството на бащата на принцесата.

Султан Дирбас написал писмо до султан Шамлих в същия дух и го предал на везира, като му повторил настоятелно, че не бива да се връща без Онс ал-Уджуд. Даже го заплашил, че ако не му доведе младежа ще трябва да се прости с везирството.

— Слушам и изпълнявам! — отговорил везирът и веднага тръгнал на път с подаръците. Когато стигнал в престолния град, той се представил на султан Шамлих и му предал приветствията и подаръците на своя господар. Султанът прочел писмото и заплакал: „Къде е Онс ал-Уджуд? Той изчезна и никой не знае къде е. Върни ми го и аз ще ти дам два пъти по-големи подаръци от тия, които ми носиш“. После продължил:

Върнете ми юнака славен,

не искам злато аз и перли!

За мене той е пълен месец,

изгрял на небосвода ясен.

По ум и по сърце със него

не може никой да се мери.

По-гъвкав и от върбов клон е

и е внимателен към всеки.

Но със какво го аз сравнявам —

той със сърцето си омайва.

Затуй от крехката му възраст

аз го дарявах със милувки.

Сега сърцето ми е свито

и разумът ми е помътен.

Султанът се обърнал към везира и му казал:

— Предай на твоя господар, че Онс ал-Уджуд е изчезнал от една година и че аз не знам къде е отишъл и какво е станало с него.

— О, господарю — рекъл везирът, — преди да тръгна насам, султан Дирбас ми поръча да не се връщам без Онс ал-Уджуд, в противен случай щял да ме снеме от моя пост и щял да ми забрани да вляза в столицата му.

— Добре — казал султан Шамлих, — аз ще ти помогна. Ще заповядам на моя везир да вземе хора и да те придружи, за да търсите заедно Онс ал-Уджуд.

Ибрахим, везирът на султан Шамлих, тръгнал заедно с везира на султан Дирбас, за да дирят Онс ал-Уджуд. Те спирали навсякъде, разпитвали бедуини и пътници дали не са виждали един младеж на име Онс ал-Уджуд и описвали външността му. Но всички отговаряли, че не са го виждали. Везирите продължили да търсят, питали и разпитвали навред по села и градове, по долини и планини, из равнини и пустини и така стигнали до брега на морето. Там се качили на един кораб, който ги отвел до скалата „Осиротялата майка“. Везирът на султан Дирбас останал учуден, че скалата носи такова име, и попитал спътника си откъде идва то. Тогава везирът Ибрахим му разказал следната история:

— Някога, много отдавна, една фея от рода на китайските духове стъпила на този остров. Тя била безумно влюбена в един смъртен. Тъй като се страхувала от отмъщението на своя род, тя търсела уединено място, където да скрие своя любим. Така стигнала до тази скала, където не бил стъпвал нито смъртен, нито дух и никой освен феята не знаел пътя до нея. След като намерила това място, тя отвлякла своя любим и го скрила там. Всеки ден, без никой да разбере, тя идвала при него. Това продължило години наред и от тази любов феята родила много деца. Търговците, които плавали по море и минавали близо до скалата, дочували някакъв детски плач, който много им приличал на плача на майка, загубила рожбата си. Те си казвали, че там сигурно има някоя майка, която е загубила детето си.

Тази легенда удивила везира на султан Дирбас. После двамата продължили своя път и стигнали до двореца, построен за Ал-Уард фи-л Акмам. Почукали на вратата и евнухът им отворил. Той познал веднага везира Ибрахим и му целунал ръка. Когато влезли в двореца, Ибрахим забелязал сред евнусите един много измъчен и дрипав човек. Това бил Онс ал-Уджуд.

— Откъде е дошъл този човек? — попитал везирът.

Отговорили му, че това е един беден търговец, който претърпял корабокрушение и изгубил всичко, но успял да спаси живота си.

Везирът не се заинтересувал повече от него. Поискал да види дъщеря си, но от нея нямало и следа. Младите й прислужнички казали, че не знаят по какъв начин е избягала тяхната господарка, но вече от доста време е изчезнала от двореца.

Като чул това, везирът се натъжил много. И в отчаяние извикал: „О, това, което бог е решил, никой не може да промени! Никой не може да избегне съдбата си!“.

Ибрахим тръгнал да огледа двореца, за да разбере как е успяла да избяга дъщеря му. Стигнал до прозореца, на който висяло въжето, направено от здраво платно, стигащо чак до земята. Тогава разбрал, че дъщеря му, обзета от безумието на любовта, е тръгнала където й видят очите. На прозореца били кацнали две птици — врана и бухал. Предчувствувайки лоши новини, Ибрахим промълвил:

Дойдох във този дом, където

живее тази, що обичам,

за да изплача свойта мъка.

Но никого тук не намерих,

освен две най-зловещи птици.

И те ме карат да си мисля,

че бях аз най-жесток към тези,

които нежно се обичаха.

Везирът накарал евнусите да претърсят отново навсякъде, но напразно. От господарката им нямало и следа.

А сега да оставим диренето на Ал-Уард фи-л-Акмам и да се върнем към Онс ал-Уджуд.

Когато младежът се убедил, че Ал-Уард фи-л Акмам е напуснала двореца, той надал отчаян вик и изгубил съзнание. Дълго останал така и всички помислили, че е изпаднал в религиозен екстаз.

Всяка надежда да намерят Онс ал-Уджуд изчезнала, а сърцето на везира Ибрахим било жестоко наранено и от загубата на дъщеря му. Въпреки неуспеха си везирът на султан Дирбас поискал да се върне в родината си. Когато се разделял с Ибрахим, той го помолил да му позволи да отведе със себе си бедния търговец. За него се говорело, че е свят човек, и везирът се надявал да умилостиви господаря си, като доведе в двореца му един светец.

— Прави, каквото желаеш! — отговорил Ибрахим.

Двамата везири се разделили и всеки поел пътя към своята страна.

Везирът на султан Дирбас отвел със себе си Онс ал-Уджуд, който още не бил дошъл в съзнание. Пътували три дни и три нощи, но Онс ал-Уджуд бил поставен на гърба на едно муле и не усещал нищо. Когато се свестил, веднага попитал къде се намира. Обяснили му, че е с кервана на везира на султан Дирбас. Сетне съобщили на везира, че младежът е дошъл в съзнание. Везирът му изпратил розова вода и захар. Дали му да пие и той се съвзел. Керванът не спрял нито веднъж, докато не стигнал столицата на султан Дирбас. Тогава пратили вест на султана, че са пристигнали, но той им отговорил да не се явяват пред очите му, ако не водят Онс ал-Уджуд. Заповедта на султана наскърбила дълбоко неговия везир. Той не знаел, че младежът, който е довел, е Онс ал-Уджуд, а Онс ал-Уджуд дори не предполагал, че везирът търси него.

Везирът казал на глас:

— Наистина аз не изпълних задачата, с която ме натовари моят господар, затова ми забранява да се върна в столицата.

— А каква беше тази задача? — попитал младежът.

Везирът му разказал всичко. Тогава Онс ал-Уджуд го успокоил и го помолил да го заведе при султана. Тъй като той се наема да му намери младежа на име Онс ал-Уджуд.

Везирът се зарадвал и побързал да го отведе при султана. Когато се явили при него, той веднага попитал:

— Къде е Онс ал-Уджуд?

— О, господарю — отговорил младежът, — аз знам къде се намира този човек, но първо кажи какво искаш от него и аз веднага ще го доведа.

— Съгласен съм — отвърнал султанът, — но трябва да останем насаме.

Свитата се оттеглила и султанът разказал всичко на младия човек.

— Дай ми скъпи дрехи — казал младежът — и ти ще видиш пред тебе Онс ал-Уджуд!

Султанът заповядал да му донесат великолепни дрехи и когато младежът се преоблякъл, извикал:

Аз съм Онс ал-Уджуд, този,

в който споменът живее

за любимата му скъпа.

Тя в сърцето ми стопява

чувството на самотата

Тогава султан Дирбас рекъл:

— Вашата любов е взаимна и искрена — вие сте като две блестящи звезди на небосвода на красотата. Историята ви е необикновена, вашите приключения — удивителни. — И той разказал какво се случило с Ал-Уард фи-л Акмам от момента, в който тя напуснала двореца.

— Но къде е тя, о, царю на всички времена? — извикал младежът.

— Сега е при мен — отговорил султанът и заповядал да доведат един кадия и свидетели, за да сключат брачния договор между Онс ал-Уджуд и Ал-Уард фи-л-Акмам.

Всичко станало, както казал султанът. Той обсипал с почести и внимание младоженците и ги дарил със скъпи дарове. Изпроводил при султан Шамлих пратеник, за да му разкаже какво се е случило с двамата влюбени. Султанът много се зарадвал и поискал да му доведат младите веднага, за да отпразнуват сватбата в неговия дворец.

Когато получил посланието, султан Дирбас изпратил тържествено двамата влюбени. Денят на сватбата им бил прекрасен и незабравим. Султан Шамлих свикал всички музиканти от царството и устроил богато угощение, раздавал дрехи и пари. Увеселението траяло три дни. Когато Онс ал-Уджуд и Ал-Уард фи-л-Акмам влезли в брачната стая, те се целунали, а от очите им закапали сълзи от радост и щастие. Ал-Уард фи-л-Акмам възкликнала:

Радостта смени тъгата,

ето ни събрани вече.

Нежният зефир изпълни

с нови трепети сърцата.

Жаждата да те намеря

звънна с чудните си струни.

Не мислете, че от мъка

плачем в светлината лунна.

Радостта от нас извира

след търпението дълго.

Ах, след колко дни и нощи

някой някого намира.

И студените ножове

на скръбта — блестят далече.

Час един със теб ми стига

мъките си да забравим,

мъките, с които бавно

стават сребърни косите.

Двамата млади се хвърлили в прегръдките си и останали така, докато не изпаднали в несвяст от щастие.

Когато дошли на себе си, Онс ал-Уджуд запял:

Щом се влюбените срещнат,

стават нощите прекрасни.

Тук завинаги събрани,

чезнат тежките вериги

на скръбта и самотата.

Бе със гръб към нас съдбата,

но сега е благосклонна.

И се веят знамената

на щастливата ни младост.

Плакахме с копнеж и мъка

в нощите непоносими.

Днес, любима, да забравим

всичко минало и нека

бог с воал да го покрие!

Колко сладък е животът!

С плам, любима, ме изпълваш!

После младите съпрузи се прегърнали отново и се отдали на сладостта на брака. Те рецитирали стихове, разказвали си различни истории и забавни случки, докато потънали в морето на любовта.

Радостта, щастието и насладата, които изпитвали, били толкова силни, че изминали седем дни, без да забележат смяната на дните и нощите. Те се слели за тях в един ден и когато музикантите известили настъпването на осмия ден, Ал-Уард фи-л-Акмам се удивила и изрекла:

Напук на врагове и близки,

най-после своя блян постигнах.

И се отдадохме на ласки

върху брокат и въз коприна,

над чуден трон от скъпа кожа

и пух от екзотични птици.

От устните ти, мой любими,

се упоих като от вино.

И нямаше кой да усети

как седем дни се извървяха.

А Онс ал-Уджуд я обсипал с целувки и запял:

О, ден щастлив, ден благодатен!

Любимата ми ме изтръгна

от мойта скръб и ме омая

със сладостта на свойто тяло,

със чара си ме омагьоса,

със сладки сокове изпълни

диханието на сърцето.

Нектарът, който ми поднесе,

към други светове ме грабна.

И ние радостни поехме

като по пътища неземни.

От щастие опиянени

не виждахме как бягат дните.

Ах, как е радостта голяма,

когато с теб сме само двама.

Сетне младоженците излезли от стаята си и раздали на хората пари, дрехи и други подаръци. Ал-Уард фи-л Акмам наредила да опразнят баните за тях и се обърнала към Онс ал-Уджуд:

Ти, който моето сърце открадна

и за чиято обич аз съм жадна,

ела, да бъдем двама като в рай,

че радостите земни имат край.

Тогава всяка мъка за какво е —

край нас на амбър да дъхти и на алое.

И да простим на нашата съдба добра,

че с милостта на бог ни тя събра.

Младата двойка се отправила към банята.

Те живели радостно и щастливо до момента, в който ги посетила онази, която слага край на всички удоволствия и разделя влюбените.

Да бъде вечна славата на онзи, който е неизменен и безкраен и към когото са отправени всички надежди!

Приказка за двамата везири, в която се разказва и за Анис ал-Джалис

Разказаха ми, о, царю честити, че в Басра някога царувал султан, който обичал бедните и бил милостив към поданиците си. Той раздавал щедро пари на онези, които вярвали в пророка Мохамед.

Султанът се казвал Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни. Той имал двама везира: Ал-Муин ибн Саун и Ал-Фадл ибн Хакан.

Ибн Хакан бил най-щедрият човек и всички го обичали заради добротата му. Всички се молели да управлява дълго, защото той се борел срещу злото и поощрявал доброто.

А другият везир, Ибн Саун, бил ненавиждан от всички, защото не обичал доброто и винаги бил готов да стори зло. Хората, колкото обичали Ал-Фадл, толкова мразели Ибн Саун.

Един ден султан аз-Зайни седял на трона си, заобиколен от първенците на своята държава. По едно време се обърнал към везира Ал-Фадл и му казал:

— Искам да ми купиш красива и млада робиня, която да няма равна на себе си по хубост и съвършенство.

Всички били единодушни, че такава робиня не струва по-малко от десет хиляди динара.

Султанът заповядал на своя ковчежник да отнесе в къщата на везира десет хиляди динара.

Щом Ал-Фадл получил парите, започнал всеки ден да обикаля сука и да се съветва с търговците. Поръчал им да не продават нито една робиня, която струва повече от хиляда динара, без да му я покажат. Минало доста време, той все не можел да хареса робиня.

Веднъж, когато Ал-Фадл тръгвал към двореца на кон, в дома му влязъл един търговец. Той хванал юздите на коня и го възхвалил с тези два стиха:

О, ти, който царствено ни възкреси

и враговете победи,

и пробуди като утро щедростта замряла,

нека те огрява славата ти засияла,

за делата ти добри

аллах да те възнагради!

После промълвил:

— Господарю, намерихме робиня, каквато ни нареди да търсим.

— Доведи я — заповядал везирът.

Търговецът се забавил около час, а после се появил с робинята — стройна, с твърди гърди и изписани очи, с розови страни, тънка талия и закръглени бедра. Тя носела много скъпи дрехи, а слюнката й била по-сладка от шербет. Снагата й затъмнявала с гъвкавостта си клоните. Гласът й бил по-гальовен от полъха на вятъра, който гали цветята в градината. Поетът я описал така:

Тя има кожа от коприна

и сладка реч, и две очи,

в които славата на бога

като сияние личи:

косите й са нощ, челото

е по-красиво от зора.

От нея някъде едва ли

ще се намери по-добра.

Тя се харесала на везира и той попитал за цената. За нея предложили десет хиляди динара и според господаря й тази сума отговаряла на разноските, които е похарчил, за да я храни с пилета, и за подаръци на учителите, които са я учили на краснопис, граматика, вероучение, медицина, астрология, както и да свири на всички музикални инструменти.

Везирът му наредил да доведе господаря й. Заповедта му била изпълнена начаса и той видял пред себе си персиец, живял толкова дълго, че бил станал само кожа и кости. Везирът попитал:

— Приемаш ли десет хиляди динара от султан Мохамад ибн Сулайман за тази робиня?

Персиецът отговорил:

— Щом е за султана, мой дълг е да му я дам като подарък.

Везирът заповядал да му броят парите. Персиецът поискал да каже още нещо. Когато получил разрешение от везира, той му дал следния съвет:

— Не отвеждай робинята при султана днес, защото идва от път и е уморена. Остави я десет дена, да си почине. Нейната красота ще блесне още повече. Прати я на баня, облечи я в най-скъпи дрехи и след това я заведи при султана. Така съдбата ще бъде по-щедра към теб.

Везирът размислил върху думите на търговеца и намерил, че са умни. Взел робинята в двореца си, дал й хубава стая и се погрижил да има каквото пожелае за ядене и пиене и други неща. Днвите й се занизали в този разкош, но везирът имал син, прекрасен като изгряваща луна. Върху румената му страна имало луничка, подобна на капка амбър, със зелена точица в нея.

Момъкът не знаел нищо за робинята, защото баща му я бил посъветвал:

— Знай дъще, че те купих, за да бъдеш избраница на султан Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни. А аз имам син, който не е оставил нито една девойка наоколо непрелъстена. Пази се от него и внимавай да не види лицето ти и да не чуе гласа ти.

— Слушам и изпълнявам — отговорила тя.

Писано било един ден тя да влезе в банята на везирския дом с няколко робини. Сетне облякла красиви дрехи и хубостта й засияла. Влязла при жената на везира и й целунала ръка.

— Честита баня, Анис ал-Джалис — добре ли се изкъпа?

— О, господарке, колко щях да се радвам, ако и ти беше там!

Жената на везира тозчас извикала на робините си:

— Хайде и ние да влезем в банята!

Всички тръгнали, като оставили пред вратата на Анис ал-Джалис две млади робини и им заповядали да не пускат никого при нея.

— Слушаме и изпълняваме! — отговорили те.

Докато Анис ал-Джалис седяла в стаята си, синът на везира на име Али Нур ад-Дин дошъл да потърси майка си и близките си. Робините отвърнали:

— Влязоха в банята.

Анис ал-Джалис чула отвътре гласа му и си рекла: „Какъв ли е този момък, за когото везирът ми каза, че е прелъстил всички девойки тук. Иска ми се да го видя“.

Тя станала и се запътила към вратата. Отворила я и го погледнала: а той — като месечина. Сърцето й се изпълнило с жал. От пръв поглед и сърцето на Нур ад-Дин било обзето от любовна мъка. И двамата попаднали в плен на любовта. Момъкът пристъпил към двете робини, креснал им, а те се изплъзнали от ръцете му и побягнали. Спрели се надалеч, да гледат какво ще стане. А той отворил вратата и влязъл при Анис ал-Джалис.

— Ти си онази, която купи баща ми, нали? — попитал я той.

— Да — отвърнала тя.

При тези думи момъкът, който бил пиян, се приближил до нея, прегърнал я и веднага я пожелал. Тя обвила шията му с ръце и започнала да го целува, да въздиша и да се гали.

Когато двете робини видели, че техният млад господар влиза при Анис ал-Джалис, те се развикали, но вече било късно. Момъкът напуснал спалнята и избягал, изплашен от онова, което бил извършил.

При виковете на робините жената на везира изскочила запотена от банята и попитала робините, които седели на прага на стаята, какво се е случило:

— Нашият господар Али Нур ад-Дин дойде, наби ни и ни изгони, а после влезе при Анис ал-Джалис и повече нищо не знаем.

Господарката отишла при Анис ал-Джалис и поискала да узнае какво е станало. Тя казала:

— О, господарке, както си седях, изведнъж при мене влезе млад и красив момък, който ме попита дали баща му ме е купил за него. Аз му казах „да“, защото си мислех, че е вярно. Той се приближи и ме целуна.

— Друго направи ли? — попитала господарката.

— Прегърна ме и ме целуна три пъти…

— Ах, той не те е оставил, без да те обладае — извикала жената на везира и се завайкала. Заплакали и робините от страх, че везирът ще убие сина си.

В този миг влязъл везирът и ги попитал какво има. Жена му отговорила:

— Закълни се, че ще повярваш на думите ми! — И му разказала какво е сторил синът му. Везирът се отчаял, започнал да си къса дрехите и да си скубе брадата. Жена му казала:

— Не се погубвай! Ще ти дам десет хиляди динара от своите пари.

Везирът вдигнал глава:

— Ах, каква беда! Аз мога да върна парите, но се страхувам, че ще изгубя и живота, и парите си!

— Защо, о, господарю мой? — попитала жена му.

— Не знаеш ли, че Ибн Саун е мой заклет враг? Когато узнае тази история, ще отиде при султана и ще му каже: „Твоят везир, който твърди, че те обича, взе от теб десет хиляди динара и купи робиня, която няма равна на себе си по хубост. Но тя му хареса и той каза на сина си: «Вземи я, ти си по-достоен за нея от султана». И той я взе, отне девствеността й и сега е негова наложница“. А султанът ще каже: „Лъжеш!“. Саун ще отговори: „Ще позволиш ли да отида в къщата му и да ти я доведа?“. Султанът ще му разреши, той ще дойде и ще отведе робинята при него. Султанът ще я разпита и тя няма да може да отрече. Бен-Саун тогава ще му каже: „Господарю, знаеш, че винаги съм бил твой добър съветник, без никога да съм имал благоволението ти“. Султанът пред очите на всички ще ме накаже с най-позорна смърт и ще ме погуби.

Жена му му рекла:

— Не казвай на никого и остави всичко в ръцете на аллах!

Везирът се успокоил.

Толкова за везира.

В това време Али Нур ад-Дин се уплашил от стореното, прекарал деня в градината и се върнал едва призори при майка си. Ставал преди изгрев-слънце, без никой да го види. Така изминал цял месец, без да се срещне с баща си.

Един ден майка му казала на везира:

— О, господарю, ти да не би да искаш да изгубиш и робинята, и сина си? Ако продължаваш така, синът ни ще ни напусне.

Везирът я попитал:

— А какво да направя?

— Остани буден тази нощ, за да го издебнеш, като дойде. Сдобрете се. Дай му робинята, защото тя го обича и той я обича. Аз ще ти платя цената й.

Везирът останал буден и когато синът му дошъл, пресрещнал го и се престорил, че иска да го убие, но майката застанала между тях и попитала:

— Какво искаш да правиш?

Бащата простенал:

— Ще го убия!

— Татко — извикал синът, — ще ти позволи ли сърцето?

Бащата се просълзил:

— А ти, сине, ти с какво сърце пожертвува мен и богатството ми?

Синът му отговорил:

— Чуй, татко, какво казва поетът:

Даже при вина мъдрецът

не наказва най-жестоко.

Но какво да се направи,

щом стоиш ти най-високо.

Когато чул тези стихове, везирът пуснал сина си и се смилил над него. Момъкът станал и му целунал ръка. Везирът рекъл:

— Съветвам те, сине, да не се жениш за нея, но да не й сториш зло и да не я продаваш.

— Тъй ще бъде татко — заклел се Нур ад-Дин.

После влязъл при робинята и заживял с нея. Живели цяла година. Всемогъщият аллах сторил тъй, че султанът не си спомнил повече за робинята. Ибн Саун научил всичко, но нищо не могъл да направи на везира, тъй като той бил обичан и уважаван от султана.

Изминала година. Един ден везирът Ибн Хакан отишъл на баня и излязъл потен. Лъхнал го студен вятър и той се разболял. Сънят не идвал, обзела го слабост. Тогава повикал сина си Али Нур ад-Дин и му рекъл:

— Сине, късметът е от бога и от смъртта никой няма да избяга. Всеки ще пие от нейната чаша. И какво е казал поетът:

Ако смъртта те днес отмине,

ще те отнеме утре тя,

да бъдат всички богоравни

в мълчанието на смъртта.

Ни ангелите, ни царете

ще имат вечно световете.

И продължил:

— Сине мой, нямам какво друго да ти заръчам, освен да помниш, че аллах е всемогъщ и че всичко на този свят се плаща. Бъди винаги добър с Анис ал-Джалис.

Нур ад-Дин промълвил:

— Татко, никой не е като теб, ти беше прочут с добрите си дела и моллите в джамиите молеха аллах да те благослови.

— Моля всемогъщият да чуе молитвите ми — отвърнал везирът и произнесъл думите: — Изповядвам, че няма друг бог освен аллах и Мохамед е неговият пророк.

После издъхнал и бил записан между щастливите. Тогава домът му се изпълнил с викове. Вестта стигнала до султана. Хората узнали за смъртта на Ибн Хакан и всички го оплаквали — даже децата в училищата.

Синът му Али Нур ад-Дин му устроил голямо погребение. Там присъствували емири, везири и жители на града.

И Ибн Саун бил измежду тях. А като изнасяли тялото на покойния от дома му, някои напявали:

Казах на човека, който къпе мъртвия:

„Не го мий с вода, а с онова, което

пророниха над него на славата очите.

Дръж по-далече и муската, а го поръси

с парфюма на хвалебствията златоусти.

Накарай ангелите да го носят на ръце,

не виждаш ли добрите ангели пред него?

Защо да мъчиш хората със неговото тяло,

на тях им стигат добрините му,

които цял живот са носили.“

Али Нур ад-Дин за дълго бил потопен в дълбока скръб по баща си. Един ден някой почукал на вратата на бащиния му дом. Той станал и отворил. Пред него стоял един приятел на баща му. Той целунал ръка на Али Нур ад-Дин и му казал:

— О, господарю, не умира онзи, който има син като теб. Такава е съдбата и на повелителя на първите и на последните, аллах да го спаси! Успокой душата си, о, господарю, и се отърси от скръбта.

Като чул тези думи, Али Нур ад-Дин станал, отишъл в голямата зала, поканил приятелите си, взел Анис ал-Джалис. Дошли и десет синове на търговци. Той ял и пил с тях и им раздавал скъпи подаръци.

Тогава управителят на неговите имоти влязъл при него и казал:

— Не си ли чувал поговорката, о, господарю: „Който е щедър и не си прави сметка, ще обеднее“. И колко са верни думите:

Парите си аз пазя и ги браня,

че те са мойта сабя, моят щит.

Попаднат ли на моя враг в ръцете,

е все едно че вече съм убит.

После казал:

— О, господарю, щедростта и прескъпите дарове съсипват богатството.

Али нур ад-Дин го изслушал, погледнал го и рекъл:

— От всичко, което ми каза, не чух ни дума. Но колко е прав поетът:

Ако имам аз пари

и не ги раздам, тогава

да остана без ръка,

моят крак да не помръдне.

Покажете ми скъперник,

уважаван и прочут.

И богат ми покажете,

в щедростта си разорен.

После добавил:

— Слушай, управителю, искам от теб само едно. Ако имам какво да обядвам, не ме карай да мисля какво ще вечерям.

Управителят си отишъл, а Али Нур ад-Дин продължил щедро да раздава. Ако някой от приятелите му кажел: „Ах, колко е красиво това нещо!“, той му отговарял: „Вземи го“. Даже когато му казвали: „Тази къща е красива“, той пак отговарял: „Вземи я!“.

Гощавал приятелите си два пъти на ден и така изминала цяла година. А един ден, както си седял, Анис ал-Джалис запяла:

Вярваше ти в дните славни,

без да се боиш, че може

да те сполети бедата.

Нощите с теб бяха мирни,

но измамни и ефирни.

Точно както са прозрачни,

изведнъж те стават мрачни.

Едва свършила песента си и някой почукал на вратата.

Али Нур ад-Дин станал, а един от приятелите му го последвал, без той да забележи. На вратата се показал управителят:

— Господарю, онова, от което се страхувах, се случи.

Али Нур ад-Дин попитал:

— Какво има?

— Знай, че всичко, което ти е останало, не струва повече от дирхам. Ето сметките.

Али Нур ад-Дин свел глава и рекъл:

— Аллах е всесилен.

Приятелят му, който тайно бил го последвал, чул всичко, върнал се при компанията и казал:

— Мислете какво ще правите — Али Нур ад-Дин е разорен!

Когато Али Нур ад-Дин влязъл, всички забелязали, че е тъжен. Един от приятелите му станал, изгледал го и поискал разрешение да се оттегли.

— Защо тъкмо днес? — опитал се да го спре Али Нур ад-Дин.

— Жена ми ще ражда тази нощ. Не бива да бъда далеч от нея.

Нур ад-Дин не го задържал. Погледнал го и му разрешил.

Станал втори и заявил, че трябва да отиде на гости на брат си, защото детето му имало празник. Така всеки измислял по нещо и си тръгвал.

Али Нур ад-Дин извикал своята наложница и й казал:

— О, Анис ал-Джалис, виждаш ли какво ме сполетя?

И й разказал какво му е съобщил управителят.

— О, господарю — отвърнала тя, — много нощи съм мислила да те предупредя, но те чувах да редиш стиховете:

Животът щом към теб е щедър,

и ти бъди такъв в света,

че щедростта не разорява,

пари не прави алчността.

— Ти знаеш, Анис ал-Джалис, аз пропилях всичко за своите приятели и се надявам, че те няма да ме изоставят!

— Мисля, че няма да ти бъдат от полза — възразила му Анис ал-Джалис.

— Още сега отивам при тях. Може би ще ми дадат малко пари, ще събера известна сума и ще започна някаква търговия, като изоставя разгулния си живот.

Без да губи време, той се отправил към уличката, където живеели десетте му приятели. Приближил се до първата врата и почукал. Излязла една робиня и го попитала кой е и какво желае.

— Кажи на господаря си, че Али Нур ад-Дин стои на вратата, целува му ръка и се надява на щедростта му.

Робинята известила на господаря си. Той я наругал и й наредил:

— Иди и му кажи, че не съм вкъщи.

Тя се върнала при Нур ад-Дин и му предала, че господарят й го няма.

Нур ад-Дин си рекъл: „Ако този е непризнателен, другите няма да бъдат като него!“.

Приближил се до втората врата. Почукал и изрекъл същите думи. И получил същия отговор. Тогава промълвил стиха:

Къде са хората, които,

щом пред вратата им застанеш,

ти дават щедро всичко свое

с усмивка и сърце честито!

После си казал: „Бога ми, трябва да проверя всичките. Може би един от тях ще ми даде заради всички“. И така обиколил и десетимата си приятели, но нито един не му отворил вратата си и не се показал, нито му изпратил къшей хляб.

Той редял стиховете:

Човекът на дърво прилича,

отрупано от плодове.

Щом го отърсят, всеки тича

към друго; друг плод го зове.

Един приятел не остана

посред градината обрана.

После се върнал при наложницата си много тъжен. Тя му казала:

— Нали те предупредих, че няма да ти помогнат!

— Вярно — отговорил Нур ад-Дин, — ни един не се показа.

— Господарю, продай някои мебели от къщата, за да преживеем.

Така и направил, продавал, докато в къщата не останало нищо. Тогава отново попитал Анис ал-Джалис:

— Какво да правим сега?

— Господарю, ако ме слушаш, заведи ме още сега на пазара. Знаеш, че баща ти ме купи за десет хиляди динара. Ако аллах ти помогне, ще ме продадеш на малко по-ниска цена, а ако ни е писано, ще се срещнем пак.

— Не мога да се разделя с теб нито за час.

— Аз също — промълвила тя, — ала нуждата го налага.

Както казва поетът:

От нужда вършиш — не наивно —

това, което е противно.

И сълзи потекли по лицето й.

А той изрекъл следните стихове:

Да те погледна ти се моля.

Без теб — ще млъкне моя глас.

Вървиш ли срещу свойта воля,

не давай да те гледам аз.

После я завел при един посредник и казал:

— Оцени я, колкото мислиш, че струва.

— Не е ли това Анис ал-Джалис, която баща ти купи от мен за десет хиляди динара? — попитал търговецът.

— Да — отговорил Нур ад-Дин.

Тогава посредникът отишъл да се посъветва с търговците, ала те още не се били събрали. Почакал, докато дошли всички и на пазара докарали най-различни робини: туркини, византийки, черкезки, грузинки, абисинки.

Когато посредникът видял, че пазарът е препълнен, извикал:

— О, търговци, о, именити люде! Всичко кръгло не е орех, всичко продълговато не е банан, всичко червено не е месо, всичко бяло не е сланина, всичко алено не е вино, всичко кафяво не е фурма! О, търговци, вижте тази несравнима перла, която не може да се купи с пари, колко ще дадете?

Един извикал:

— Четири хиляди и петстотин динара.

В този миг везирът Ибн Саун минавал през пазара. Видял Али Нур ад-Дин там и си казал: „Защо ли е тук? Знам, че няма пари да си купи робиня“.

После извърнал глава и чул посредника, който викал на насъбралите се търговци.

„Мисля, че Нур ад-Дин е разорен, за да доведе своята наложница тук — помислил си той. — Ако е вярно, каква радост ще стопли сърцето ми!“ После извикал посредника, който дошъл веднага и целунал земята пред него.

— Искам тази робиня, която току-що обяви за продан — му казал Ибн Саун.

Посредникът не могъл да откаже. Довел Анис ал-Джалис. Везирът видял, че е много красива. Харесал тънката й стройна снага и сладкодумието й.

— Доколко стигна цената й?

— Четири хиляди и петстотин динара.

Когато търговците чули това, никой не посмял да повиши ни с един динар, ни с един дирхам цената. Въздържали се, защото познавали злия му нрав. Везирът погледнал посредника и му викнал:

— Какво стоиш? Тръгвай! За робинята ще платя четири хиляди динара, а на теб — петстотин.

Посредникът забързал към Али Нур ад-Дин и му казал:

— Загуби робинята си, без да получиш пукнат грош!

— Как! — извикал Али Нур ад-Дин.

Посредникът му разказал как определили първоначалната цена на четири хиляди и петстотин динара, когато Саун дошъл на пазара, видял Анис ал-Джалис и я харесал.

— Сигурно е разбрал, че робинята е твоя, затова ще ти плати четири хиляди динара, а на мен обеща петстотин. Ако ти брои парите веднага, това ще бъде божия милост, но както го познавам, знам какво ще стане. Ще ти връчи разписка и ще те прати при своите хора, но ще ги предупреди нищо да не ти дават. Всеки път, когато отиваш да си искаш парите, ще ти отвръщат: „Утре ще ти ги броим“. Така ден след ден ще ти обещават, без нищо да ти дадат. Ти си честолюбив. Ако ги разгневиш, ще ти кажат: „Дай разписката“. Ще я вземат и ще я скъсат. И така няма да получиш нищо за твоята наложница.

Али Нур ад-Дин го изслушал и тогава рекъл:

— Какво да направя?

— Ще ти дам един съвет, ако ме послушаш, ще бъде за твое добро. Ела веднага при мен и си вземи Анис ал-Джалис. Удари я и й кажи: „Нещастнице, изпълних клетвата си и те докарах на пазара, защото се бях заклел да го сторя“. Ако сториш тъй, хитростта ти може да мине пред хората, те ще помислят, че си нямал намерение да я продаваш, но в минута на яд си се заклел да я закараш на пазара.

— Съветът ти е добър! — съгласил се Али Нур ад-Дин.

Посредникът се върнал на пазара, хванал робинята за ръка и се обърнал към везира с думите:

— Господарю, собственикът й идва!

Али Нур ад-Дин изтръгнал жената от ръката на посредника, ударил я и й казал:

— Нещастнице, аз изпълних клетвата си и те докарах на пазара. Отивай си вкъщи и друг път не ми противоречи! Няма нужда да те продавам, докато имам други, по-ценни неща.

Ибн Саун го погледнал и рекъл:

— Нещастнико, остана ли ти друго за продан?

И се опитал да го удари. Търговците обичали Али Нур ад-Дин и го гледали със съчувствие.

— Аз съм в ръцете ви — казал Али Нур ад-Дин. — Вие знаете колко е несправедлив.

— Ако не бяхте вие, щях да го убия! — извикал везирът.

При тези думи търговците се спогледали и казали: „Ние няма да се месим във вашия спор!“.

Али Нур ад-Дин хванал везира, смъкнал го от седлото и го хвърлил на земята. Там имало локва с тиня и везирът паднал точно в нея. Али Нур ад-Дин започнал да го бие с юмруци. Един удар попаднал в зъбите му и цялата му брада се обагрила с кръв. Везирът бил придружаван от десет мамелюци. Когато видели какво прави Нур ад-Дин с господаря им, те сложили ръце върху дръжките на сабите си и понечили да се нахвърлят и да го посекат, но присъствуващите се намесили.

— Господарят ви е везир, но неговият противник е син на везир. Те сигурно ще се сдобрят, а вината ще падне върху вас. Ако го убиете, може да ви осъдят на най-страшната смърт, затова ви съветваме да не се месите!

Али Нур ад-Дин набил хубаво везира, взел Анис ал-Джалис за ръка и я отвел вкъщи.

Ибн Саун станал, белите му дрехи били изцапани с кал, кръв и сажди. Когато видял в какво състояние се намира, той си сложил един оглавник и отишъл пред султанския палат. Застанал там, откъдето можел да бъде чут от султана, и завикал:

— Озлочестиха ме, о, царю на всички времена.

Когато го въвели при султана, той едва познал, че това е неговият везир Ибн Саун.

— Кой стори с теб това? — извикал султанът.

Везирът се разплакал с висок глас и изрекъл тези стихове:

О, колко съм злочест,

когато ти към всяко зло си безпощаден?

Как е възможно кучетата да ме ръфат,

щом ти, лъвът, си тук?

Светът от твоя извор пие,

аз единствено съм жаден,

дъждът ти е небесен,

но не виждам аз капчук.

После казал:

— Господарю, може ли подобно нещо да се случи с този, който те обича и ти служи!

— Кой стори това с теб? — попитал отново султанът.

— Знай, о, господарю, че днес отидох на пазара за роби, за да си купя робиня, която умее да готви. Забелязах една, която не съм виждал досега. Посредникът ми каза, че е на Али Ибн Хакан. Ти беше дал десет хиляди динара, за да ти купи красива робиня, и той купи тази. Но тя му хареса и той я даде на сина си. Когато бащата умря, синът тръгна по лош път и продаде всичко, което имаше: имот, къщи, покъщнина. Когато изхарчи всичко и повече нищо не му остана, той доведе своята робиня на пазара, за да я продаде. Посредникът обяви продажбата й на търг и търговците наддаваха, докато цената й стигна четири хиляди динара. Поисках да заплатя сумата, ала нейният собственик ме възпря: „Стар нещастнико, предпочитам да я продам на евреин или християнин, но не и на теб!“. Отговорих му, че не я купувам за себе си, а за нашия султан, който раздава всички блага. Когато чу тези думи, той се разгневи страшно и се нахвърли върху мен. Повали ме от коня и започна да ме бие. Аз съм стар и беззащитен. Би ме, докато ме доведе до този хал. И всичко това само защото поисках да купя робинята за твоя светлост.

И везирът се хвърлил в краката на султана, като плачел на висок глас и цял треперел.

Гняв замъглил погледа на султана. Изгледал присъствуващите първенци на държавата, а наоколо стояли петдесет оръженосци. Султанът им заповядал да отидат веднага в къщата на Ибн Хакан, да я ограбят, разрушат, да завържат Нур ад-Дин и робинята му и да ги доведат в двореца.

— Слушаме и се подчиняваме — отвърнали те и се отправили към къщата на Али Нур ад-Дин.

Султанът имал слуга на име Алам ад-Дин Санджар, който някога бил от свитата на Фадл ибн Хакан, бащата на Нур ад-Дин. Като чул заповедта на султана и разбрал, че се канят да убият сина на бившия му господар, той се разтревожил. Качил се на коня и препуснал към дома на Али Нур ад-Дин. Почукал на вратата. Стопанинът излязъл, познал го и понечил да изрече обичайния поздрав, но слугата го прекъснал:

— О, господарю, няма време за поздрави и приказки, чуй какво казва поетът: „Ако се боиш от потисника, бягай! Остави къщата да се разруши, защото ти ще си намериш друга къща, но няма да намериш друга душа!“.

— Каква вест ми носиш? — извикал Али Нур ад-Дин.

— Бързо бягай с твоята робиня, защото Ибн Саун ви устрои клопка и ако попаднете в нея, ще загинете. Султанът изпрати за вас петдесет войници. Бягай бързо!

И Санджар подал на Нур ад-Дин четиридесет динара.

— Вземи ги, господарю, ако имах повече, щях да ти дам. Но сега не е време за извинения.

Али Нур ад-Дин влязъл при Анис ал-Джалис и й съобщил онова, което научил. Тя се изплашила и веднага двамата напуснали града. Аллах спуснал зад тях своето покривало, за да ги скрие. Вървели, докато стигнали до морския бряг. Там видели един кораб, готов да отплава, и се качили на него. Капитанът стоял на мостика и викал:

— Ако някой трябва да се сбогува или да купи нещо, да побърза, защото тръгваме.

Всички пътници отвърнали, че са готови.

Капитанът дал заповед на моряците да вдигнат котва.

Нур ад-Дин попитал:

— Накъде тръгваш, капитане?

— За благословения Багдад — отвърнал капитанът.

Корабът се отдалечил, носен от попътен вятър.

В това време петдесетте войници пристигнали в дома на Али Нур ад-Дин. Разбили вратата и претърсили навсякъде, но не го намерили. След като разрушили къщата, върнали се и разказали на султана какво е станало. Той заповядал да продължат диренето, а Саун успокоил, че лично ще отмъсти на Нур ад-Дин за обидата.

Саун си тръгнал доволен, като благославял султана и се молел аллах да му дари дълъг живот.

Султанът разпратил глашатаи, които да оповестят навсякъде, че този, който предаде Али Нур ад-Дин ибн Хакан, ще получи хиляда динара, а ако някой го укрие или знае къде е, а не го предаде, ще получи същото наказание като Али Нур ад-Дин.

Но всички усилия останали напразни.

В това време Али Нур ад-Дин и Анис ал-Джалис пристигнали живи и здрави в Багдад.

Щом съгледал града, капитанът на кораба се провикнал:

— Ето Багдад! Най-спокойният и мирен град на земята. Там сега са отминали студените дъждове. Дошла е пролетта с розите, с разцъфналите дървета и бързоструйните реки.

Нур ад-Дин платил за пътуването пет динара и слязъл от кораба с наложницата си. Повървели малко и съдбата ги отвела сред градините, до едно чисто и прохладно място с дълги каменни пейки и окачени над тях ведра, пълни с вода. Една алея, засенчена с тръстиков сенник, водела към затворена врата. Анис ал-Джалис поискала да си почине на това място. Измили си ръцете и лицата, полегнали и скоро заспали, галени от нежния зефир. О, честит е оня, който не спи! Това било градината на разходките. В средата се издигал Дворецът на насладите. Той принадлежал на халифа Харун ар-Рашид.

Когато бил угрижен, халифът идвал тук и сядал в голямата зала.

Дворецът имал осемдесет прозореца, пред всеки един бил закачен фенер. Палели ги само когато халифът пристигал да прекара вечерта тук. В средата на залата имало златен свещник.

В присъствието на халифа разтваряли прозорците и той заповядвал на най-добрия си музикант и на робините си да му пеят, за да му се отмори душата и да се разсеят грижите му.

Пазач на градината бил един старец на име Шейх Ибрахим. Веднъж той излязъл да свърши някаква работа и видял пред градинската врата група безделници и жени с подозрително поведение. Шейх Ибрахим се разгневил силно, но изчакал да дойде халифът и му разказал за случая. Халифът му позволил да се разправя, както намери за добре, с всеки, който се шляе пред градинската врата.

И в този ден Шейх Ибрахим бил излязъл за нещо и видял двамата млади заспали, загърнати с едно покривало. Той си казал: „Нима не знаят, че халифът ми разреши да убия всекиго, когото срещна тук! Ала аз само леко ще ги ударя, за да ги науча повече да не идват тук“.

Той отрязал една клонка от дървото и се приближил до тях. Вдигнал високо ръка и тъкмо се готвел да ги удари, когато нещо му минало през ума и той си казал: „О, Ибрахим, как ще ги биеш, без да знаеш кои са, може би са чужденци или бездомници, захвърлени тук от съдбата. Ще открия първо лицата им, за да видя кои са“.

Той вдигнал покривалото и видял, че са млади и красиви. Шейх Ибрахим се отказал от намерението си да ги бие, а седнал и лекичко подръпнал Али Нур ад-Дин за крака.

Момъкът отворил очи, видял стареца, прибрал краката си и се засрамил. После седнал, взел ръката на Шейх Ибрахим и я целунал. Шейх Ибрахим го попитал откъде е. Али Нур ад-Дин отговорил, че са чужденци, и една сълза се отронила от очите му.

— Знай, синко — обърнал се Шейх Ибрахим към момъка, — че нашият пророк, мир на душата му, ни съветва да почитаме чужденците. Стани и влез в тази градина, разгледай я и душата ти ще намери покой.

— Чия е тя? — попитал Али нур ад-Дин.

— Наследих я от баща си — отговорил Шейх Ибрахим, за да успокои гостенина.

Али Нур ад-Дин му благодарил и последвал Шейх Ибрахим със своята наложница.

Вратата на градината била обвита от лозница с тежки гроздове в различни цветове — червени като рубини и черни като абанос.

Влезли под арката на лозницата и видели плодове в изобилие, рой птички по клоните чуруликали дивни мелодии, песента на славея огласяла всичко наоколо, а косът подсвирквал като мъж. Плодовете били зрели и най-разнообразни: две кайсии, бели и сладки, кайсия от Хорасан, праскови с цвят на красива жена, карасия^[12], по която се захласвал всеки, който я видел, смокини в прекрасни цветове: бял, зелен и червен. Цветята били като разпръснати перли и корали. Червените рози засенчвали руменината по страните на красавиците, теменугите били с цвят на сяра, нагрявана на огън. Имало още рейхан^[13], кремове, макове. Техните листенца си шепнели чрез сълзите на облаците, кремовете се усмихвали. Нарцисът гледал розите с очите на суданец. Плодовете на утружа^[14] били като чаши, а лимоните висели като златни топки. Земята била покрита с пъстър килим от цветя. Пролетта била дошла и осветила с радост този кът. Реката бълбукала, птиците чуруликали. Времето било приятно и полъхът на вятъра — сладък.

После Шейх Ибрахим им показал затворената зала и те останали удивени от нейната красота и богатство. Тримата седнали пред един от прозорците. Али Нур ад-Дин си спомнил за тежките дни и му се сторило, че красотата на това място го възнаграждава за всичко.

Шейх Ибрахим им донесъл ядене. Когато се заситили, измили си ръцете и отново седнали до прозореца, като се любували на плодните дървета.

Тогава Али Нур ад-Дин попитал Шейх Ибрахим дали няма нещо за пиене. Шейх Ибрахим донесъл студен сироп. Али Нур ад-Дин казал, че не желае това.

— Вино ли искаш?

— Да.

— Господ да ме пази. Тринайсет години вече не пия, защото пророкът, мир на душата му, прокле онзи, който го пие, който го прави и който го предлага.

Нур ад-Дин му казал:

— Чуй две думи от мен.

— Казвай!

— Ако не пиеш, не правиш и не предлагаш вино, клетвата ще падне ли върху теб?

— Не — отвърнал пазачът.

Тогава Нур ад-Дин му рекъл:

— Вземи два динара и два дирхама, качи се на магарето и иди на пазара. Щом видиш някой да купува вино, извикай го и му кажи да вземе два дирхама за себе си, а за тези два динара да купи вино и го натовари върху магарето. Така няма да имаш никакъв грях, защото ти самият нито ще пиеш, нито ще правиш, нито ще носиш виното.

Шейх Ибрахим се засмял и възкликнал:

— Аллах ми е свидетел, че не съм виждал по-остроумен и по-сладкодумен човек от теб.

— Ние сме под твое покровителство и трябва да ни осигуриш всичко, от което имаме нужда — отвърнал Али Нур ад-Дин.

— Синко — казал Шейх Ибрахим, — влез в тази стая и ще видиш всичко, което е приготвено за повелителя на правоверните. Вземи каквото искаш — там има всичко.

Али Нур ад-Дин влязъл и видял най-различни съдове от злато, сребро и кристал, украсени със скъпоценни камъни. Взел съдовете, от които имал нужда, напълнил чашите с вино и двамата с Анис ал-Джалис започнали да пият, като се възхищавали от красотата, която виждали около себе си. Шейх Ибрахим донесъл благовония и седнал надалеч от тях. А те пиели с наслада, докато виното взело власт над тях, страните им се зачервили, а очите им се изпълнили с нега.

Шейх Ибрахим си рекъл: „Защо съм седнал толкова далеч от тях, кога друг път в нашия дворец ще се съберат две ясни месечини като тези двамата?“.

Приближил се и Али Нур ад-Дин го извикал да седне при тях. Нур ад-Дин напълнил една чаша и му я подал:

— Пий, за да опиташ сладостта на виното!

Шейх Ибрахим измърморил:

— Бог да ме пази. От тринайсет години не пия.

Нур ад-Дин изпил чашата, хвърлил се на пода и се престорил на много пиян.

Тогава Анис ал-Джалис казала:

— Виж, Шейх Ибрахим, как се държи моят господар с мен!

— А какво му е?

— Винаги се повтаря все същото. Пие един час и заспива и ме оставя сама, без да има с кого да пия, а ако запея, няма кой да ме чуе.

Шейх Ибрахим бил опиянен от думите й.

— Той не бива да прави така!

Анис ал-Джалис напълнила една чаша, погледнала го право в очите и му рекла:

— Ако съм ти скъпа, вземи и изпий тази чаша. Не ми отказвай, ако не искаш да ме обидиш.

Шейх Ибрахим взел чашата и я изпил до дъно. Тя му наляла втора и му я подала с думите:

— Изпий и тази чаша.

— О, не, не мога, достатъчно пих.

Но тя настояла и той я изпил. Подала му трета. Тъкмо допрял устни, когато Али Нур ад-Дин станал:

— Какво правиш, Шейх Ибрахим, не те ли молих преди малко да пиеш и ти отказа, защото тринайсет години не си пил?

Пазачът се засрамил и промърморил:

— Не е моя вината, тя настоя.

Али Нур ад-Дин се засмял и тримата продължили да пият.

Анис Нур ал-Джалис се наклонила към господаря си и му прошепнала:

— Сега ще видиш какво ще направя с Шейх Ибрахим.

Наляла чашата на Нур ад-Дин и му я подала. А той напълнил нейната чаша и й я подал. Така пълнили чашите си, докато Шейх Ибрахим въздъхнал:

— Това не е приятелство. Пиете, а на мен не ми давате!

При тези думи те избухнали в смях и се смели до припадък. После пили и му дали и на него, докато наближило полунощ.

— Шейх Ибрахим — обърнала се Анис ал-Джалис към стареца, — позволи ми да запаля една свещ.

— Иди, но не пали повече от една.

Тя станала и започнала да пали една по една всичките осемдесет свещи.

— А на мен, Шейх Ибрахим, няма ли да позволиш да запаля поне един фенер?

— Иди, но не пали повече от един — казал старецът.

Нур ад-Дин станал и започнал да пали фенерите, докато запалил всичките. Залата се напълнила с танцуваща светлина.

Пияният Шейх Ибрахим им казал:

— Вие сте по-смели от мен.

Станал и разтворил всички прозорци, а после се върнал на мястото си да пие и да реди стихове заедно с тях. Настанало веселие. Всемогъщият аллах, който всичко вижда, сторил тъй, че в този миг халифът застанал на прозореца на своя дворец, обърнат към река Тигър, обляна от лунна светлина.

Погледнал по-надалеч и видял светлината от запалените фенери и свещи в летния си дворец. Изпратил да извикат везира Джаафар ал-Бармаки, който дошъл веднага. Харун ар-Рашид се нахвърлил върху него:

— О, кучи сине, на служба си при мен, а не ми съобщаваш какво става в Багдад!

Джаафар поискал да узнае кое го е разгневило така и халифът ядно отвърнал:

— Не може Дворецът на насладите да бъде толкова тържествено осветен с всички фенери и свещи и всичките му прозорци разтворени, ако Багдад все още е в моя власт. Нещастнико, как би могло да стане това, ако не са ми взели халифата?

Джаафар се разтреперил:

— Кой ти каза, че Дворецът на насладите е с отворени прозорци и осветен?

— Приближи се и виж!

Джаафар погледнал към градината и видял двореца, озарен като запалена факла, по-блестяща от луната. Той понечил да извини Шейх Ибрахим, като си помислил, че старецът е позволил да запалят всички свещи и фенери по някакъв повод.

— Господарю — подхванал везирът, — миналата седмица Шейх Ибрахим дойде при мен и ми каза, че иска да се повесели с децата си за мое здраве и за здравето на повелителя на правоверните. Когато го попитах какво иска, той ме помоли да взема разрешение от теб, за да празнува с децата си в двореца. Казах му да прави каквото иска и му обещах да те уведомя за молбата му, но забравих.

— О, Джаафар — извикал халифът, — ти вече извърши една грешка, а сега правиш друга. Първата — че не си ми казал. Втората — когато Шейх Ибрахим ти е искал разрешение, той е смятал, че ще се сетиш да му дадеш малко пари, но ти не си му дал, нито си ми казал, за да му дам аз.

— Забравих, повелителю на правоверните.

— Заклевам се в душите на баща си и дедите си, ще прекарам остатъка от нощта при него. Той е благочестив и тачен от шейховете: помага на бедните и утешава клетниците и мисля, че тази нощ всички са се събрали при него. Трябва да отида. Може някой от тях да ме благослови и това ще ми е от полза на този и на отвъдния свят. Може би Шейх Ибрахим и приятелите му ще ми се зарадват.

— Повелителю на правоверните — отговорил Джаафар, — нощта вече преваля. В този час навярно се разотиват.

Това не разколебало халифа и Джаафар замълчал смутен.

Халифът станал, следван от везира си.

Към тях се присъединил слугата на Харун ар-Рашид, Масрур. Тримата се преоблекли като търговци, излезли от двореца и забързали по тесните криволичещи улички, докато стигнали до градините.

Вратата била отворена и халифът се учудил, че Шейх Ибрахим е забравил да я затвори. Това не било обичайно за него. Те прекосили градините и се спрели пред двореца. Халифът казал:

— Ще се промъкна незабелязано, за да видя какво правят тези благочестиви хора, защото не чувам ни глас, ни шум.

Халифът се огледал и видял едно високо орехово дърво.

— Ще се кача на него, защото клоните му са близо до прозорците и ще мога да видя какво става вътре.

Той се покатерил на дървото и стигнал до един клон, откъдето се виждала залата. Там седели младеж и девойка като две ясни месечини. Да бъде благословен оня, който ги е създал! Видял и Шейх Ибрахим, седнал с чаша в ръка, който тъкмо тогава казвал:

— О, най-красива измежду красивите. Виното без песни няма вкус. Не си ли чувала словата на поета:

Подай ми вино в малки и големи чаши,

вземи ги от ръката на блестяща луна.

Не пий без песен, че съм слушал как коняря свири,

конете му когато пият лунна светлина.

Гняв замъглил погледа на халифа. Той слязъл и казал на Джаафар:

— Не съм виждал по-благочестиви хора от тези там. Качи се и ти, за да не пропуснеш някоя тяхна благословия.

Джаафар се озадачил, като чул думите на халифа, качил се на върха на дървото и видял Али Нур ад-Дин, Анис ал-Джалис и Шейх Ибрахим с чаши в ръка. При тази гледка везирът бил сигурен, че ще загуби живота си. Слязъл и застанал виновно пред халифа, който рекъл:

— Слава на аллаха, който ни е създал да следваме пътя на вярата.

Джаафар не могъл да продума от срам.

Халифът го измерил с поглед:

— Но кой е довел тези хора тук и кой ги е пуснал в моя дворец? Едно мога да кажа: че не съм виждал по-красив младеж и по-красива девойка от тия двамата.

Джаафар разбрал от последните думи на халифа, че може да се надява на прошка, и продумал:

— Ти говориш истината, повелителю на правоверните.

— Хайде да се качим още веднъж на дървото, Джаафар — подканил го халифът, — за да ги виждаме по-добре.

Качили се двамата и чули Шейх Ибрахим да казва:

— О, красавице, аз изгубих достойнството си, като пих вино. Но виното не е сладко, ако не е съпроводено от трелите на струните.

— Шейх Ибрахим — подхванала Анис ал-Джалис, — аллах ми е свидетел, че ако имах инструмент, нашето щастие щеше да бъде пълно.

Шейх Ибрахим станал.

Халифът попитал Джаафар:

— Какво ще прави?

— Не зная — отговорил Джаафар.

Шейх Ибрахим се позабавил и се върнал с лютня, която халифът разпознал. Тя била на големия музикант Исхак. Тогава халифът казал:

— Ако тази робиня не пее добре, всички ви ще разпъна на кръст. Но ако пее хубаво, на тях ще им простя, а теб ще разпъна.

— Тогава ще моля аллаха да пее лошо — казал Джаафар.

— Защо?

— За да ни разпънеш всички заедно и да имам спътници в смъртта.

Халифът се разсмял.

Анис ал-Джалис посегнала към инструмента, настроила го и засвирила така, че можела желязото да стопи и най-коравото сърце да разчувствува. После запяла:

Бяхме двама, а сега сме

разделени и сами.

Не можаха враговете

любовта да ни простят.

И веднъж от свода син

чухме думата: „Амин!“.

— О, Джаафар, през живота си не съм чувал по-красив глас! — промълвил халифът.

— Надявам се, че сега целият ти гняв мина! — рекъл везирът.

— Да.

Слезли от дървото. Халифът заявил на Джаафар, че иска да отиде при тях, за да чуе отблизо песента на робинята, но везирът го спрял:

— Те ще се смутят, а Шейх Ибрахим ще умре от страх.

— Кажи ми тогава, как да отида при тях, без да узнаят, че сме ги видели?

Халифът и везирът се отправили към реката замислени. Тъкмо тогава един рибар хвърлял мрежата си въпреки забраната на халифа да се лови риба на това място, тъй като виковете на рибарите го безпокоели. Всички се подчинявали на заповедта му, но тази нощ рибарят Карим видял портите на градините отворени и си казал, че точно сега е моментът да полови риба. Хвърлил мрежата в реката, като си пеел:

О, ти, който плуваш по морето,

вгледан често на смъртта в очите,

силата си запази, защото

не във твойта сила е късмета.

В тази нощ не виждаш ли рибаря

край брега сияен на морето?

Хвърля мрежата си той със трепет,

удрят го разбунени вълните,

погледът му чака мълчаливо

рибата да блесне като сабя.

Той се връща радостен вкъщи.

В тази нощ и този от двореца

е прекарал радостно и сито.

Славен да си, боже, който даваш

на едни, от други пък отнемаш.

Рибата един лови, а други

ще яде от нея до насита.

Когато привършвал песента си, халифът вече бил до него. Познал го и извикал:

— А, ти ли си, Карим?

Карим се огледал, съзрял халифа и цял се разтреперил:

— В името на аллаха, повелителю на правоверните, аз наруших заповедта ти не защото не я зачитам, а от беднотия. Семейството ми е голямо…

Халифът го успокоил:

— Хвърли веднъж за мой късмет!

Рибарят се зарадвал, хвърлил мрежата надълбоко, сетне я изтеглил. В нея се мятали безброй различни риби. Халифът се развеселил и му казал:

— Съблечи се!

Карим се подчинил. Ризата му била закърпена със сто кръпки от груба вълна и пълна с въшки. После си смъкнал чалмата, която не бил свалял от главата си три години. На свой ред халифът свалил две роби от александрийска и баалбекска коприна и заповядал на рибаря да ги облече. След това навлякъл вехтата дреха, сложил чалмата и си забулил лицето. Сетне го отпратил. Карим целунал краката на халифа и издумал:

Докато е жив — не може

да се отплати за всичко роба.

Даже костите му в гроба

ще те благославят, боже!

Едва завършил, и въшките залазили по тялото на халифа. Той започнал да ги лови по врата си и да ги хвърля.

— Злочести рибарю — извикал той, — колко въшки има в твоята риза?

— Господарю — успокоил го Карим, — ще те хапят час, но след седмица няма нито да ги чувствуваш, нито да мислиш за тях.

А халифът се разсмял:

— Клетнико, как ще оставя тази дреха върху тялото си!

— Искам да ти кажа нещо — осмелил се рибарят, — но се боя от величието ти.

— Кажи каквото мислиш.

— Повелителю на правоверните — подел Карим, — мина ми през ума, че искаш да се научиш на риболов, за да имаш занаят, който да ти бъде полезен. Ако е така, тази дреха ти отива.

Халифът отново се засмял. Рибарят си отишъл, халифът взел кошницата с риба, покрил я с малко трева и се върнал при Джаафар. Везирът помислил, че това е Карим рибарят, смилил се над него и го посъветвал да бяга, да не го види халифът. Като чул това, халифът така се залял от смях, че паднал по гръб. Едва тогава Джаафар го познал:

— О, това си ти, нашият господар, повелителят на правоверните.

— Да, а ти си Джаафар, моят везир. Ние дойдохме заедно дотук, но ти не ме позна, а как ще ме познае пияният Шейх Ибрахим? Остани тук и ме чакай.

— Слушам и се подчинявам — казал Джаафар.

Халифът се приближил до вратата на двореца и почукал. Отвътре се чул гласът на Шейх Ибрахим:

— Кой е?

— Аз съм, Шейх Ибрахим — извикал халифът.

— Кой си ти?

— Рибарят Карим. Чух, че имаш гости, и ти донесох хубава риба.

Нур ад-Дин и Анис ал-Джалис много обичали риба. Като чули думите на Карим, зарадвали се и казали на Шейх Ибрахим да го пусне, за да им покаже рибата си.

Шейх Ибрахим отворил вратата. Преоблеченият халиф влязъл и пръв поздравил.

— Бъди добре дошъл, разбойнико, крадецо — извикал пазачът, — покажи ни каква риба носиш.

Халифът им я показал и те видели, че е още жива. Анис ал-Джалис рекла:

— Тази риба е хубава пържена.

— Права си — извикал Шейх Ибрахим и се обърнал към халифа:

— Рибарю, ще бъде по-добре, ако донесеш тази риба пържена. Иди, изпържи я и я донеси!

— Слушам и изпълнявам — отвърнал халифът.

— Бързо я изпържи и веднага се връщай — извикал Шейх Ибрахим.

Халифът изтичал при Джаафар и му казал какво искат от него.

— Дай да я изпържа, повелителю на правоверните.

Халифът се заклел в земята на дедите си, че ще я изпържи сам. Отправил се към колибата на пазача и намерил там всичко, от което имал нужда: сол, чубрица, съдове. Изпържил я добре, наредил я върху палмови листа, откъснал няколко лимона и ги отнесъл в двореца.

Младежът, девойката и Шейх Ибрахим изяли вкусното ястие, а после си измили ръцете. Тогава Нур ад-Дин се обърнал към рибаря и му благодарил за рибата, която им приготвил тази нощ. Бръкнал в джоба си и извадил три динара от парите, които му дал Маджар, преди бягството им, и му казал:

— Извини ме, рибарю! Кълна се, че ако те познавах преди онова, което ме сполетя, щях да изтрия горчивината на бедността от твоето сърце. Но вземи малкото, което мога да ти дам.

И му подхвърлил парите. Халифът ги взел, целунал ги и ги сложил в джоба си. И тъй като бил направил всичко това, за да чуе песента на робинята, помолил:

— Благодаря ти за щедростта, но най-голяма радост за мен ще бъде, ако позволиш на твоята робиня да попее.

Нур ад-Дин накарал Анис ал-Джалис да изпее нещо в чест на рибаря. Тя взела лютнята, настроила я и запяла:

Песента й бе такава,

струните така ехтяха,

че и глухите я чуха,

а пък немите мълвяха:

— Боже, по света чудесен

няма по-вълшебна песен!

После тя свирила така, че покорила сърцето му.

— Харесва ли ти моята робиня, рибарю? Харесва ли ти песента й? — попитал Нур ад-Дин.

— Аллах ми е свидетел, че ми харесва.

— Тогава ти я подарявам. Това е дар на щедър човек, който не взема думата си назад.

Нур ад-Дин станал и заповядал на преоблечения халиф да вземе робинята и да си върви.

Анис ал-Джалис го погледнала и промълвила:

— Така ли се разделяш с мен, господарю, без да ми кажеш дори сбогом? Тогава позволи ми аз да се простя с тебе:

Отидеш ли си някой ден,

сърцето ми ще те запази.

Ако желае бог — не мрази,

и пак ще бъдеш ти до мен.

Нур ад-Дин й отвърнал:

В деня на нашата раздяла

през сълзи, с поглед натъжен

тя се прости и ме попита:

„Какво ще правиш ти без мен?“

Отвърнах й в мига трънлив:

„Попитай, който бъде жив!“

Когато халифът чул тези думи, съжалил, че ги разделя, и се обърнал към Нур ад-Дин с молба да сподели мъката си.

Нур ад-Дин му разказал всичко отначало докрай.

— А накъде си се запътил сега? — го попитал халифът.

— Земята на аллах е обширна — отговорил Нур ад-Дин.

— Ще ти напиша няколко реда. Занеси ги на султан Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни. Когато ги прочете, той няма да ти стори зло.

— Къде се е чуло рибар да пише на султана? — учудил се Али Нур ад-Дин. — Това е нещо невиждано!

— Твоите думи са прави, но чуй причината. Знай, че ние учехме с него при един мъдрец. Аз му бях помощник. После щастието му се усмихна и той стана султан, а аз — рибар. Сега, помоля ли го за нещо, той винаги го изпълнява. Даже ако му поискам хиляда услуги, ще ги направи.

Като чул тези думи, Нур ад-Дин казал:

— Пиши, да видим!

Халифът взел мастилница и перо и написал.

„В името на всемилостивия и всемогъщия бог

това писмо е от Харун ар-Рашид ибн ал-Махди

за Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни,

помазан от мойта милост, когото назначих

за свой представител на част от своето царство.

Знай че този, който ти донесе писмото, е Али

Нур ад-Дин, син на везира Ибн Хакан.

Щом пристигне при теб, ти трябва да му

предадеш властта и да го сложиш на трона

вместо теб, защото го назначих за свой

представител на всички земи, които ти управляваше.

Подчини се на моята заповед и

остани в мир!“

Халифът подал писмото на Али Нур ад-Дин. Той го взел, целунал го и го сложил в чалмата си. Сетне веднага тръгнал на път.

Щом стигнал до двореца в Басра, извикал толкова силно, че султанът го чул и пратил да го доведат при него.

Когато влязъл, Нур ад-Дин целунал земята пред нозете на султана и му подал писмото. Като видял обръщението в писмото, написано собственоръчно от халифа, султанът станал на крака, целунал го три пъти и казал:

— Слушам и се подчинявам на заповедите на аллаха и на повелителя на правоверните!

После пратил да извикат четирима съдии и принцовете и поискал да го освободят от властта. В този миг пристигнал везирът Ибн Саун. Емирът му подал писмото на повелителя на правоверните. Ибн Саун го прочел, накъсал го, после го сдъвкал и го изплюл. Султанът разярен извикал:

— Нещастнико, кой ти позволи да постъпиш така?

Везирът посочил Али Нур ад-Дин:

— Този човек не е видял нито халифа, нито неговия везир. Той е коварен дявол. Видял е някакво писмо, написано от ръката на халифа, и го е подправил, като е написал, каквото си иска. Как ще отстъпиш трона, щом халифът не ти е пратил специален човек? Ако беше вярно, щеше да изпрати с него или везира си, или някой друг придворен. Но както виждаш, той е сам.

— Какво да правя? — запитал султанът.

— Предай ми този младеж. Ще го изпратя с мой доверен човек в Багдад. Ако говори истината, моят човек ще ни донесе от ръката на повелителя на правоверните писмо с неговия печат. Ако не е истина, аз знам как да го накажа.

Султанът се съгласил. Извикал робите си и наредил да бият Нур ад-Дин, докато загубил съзнание. Сетне заповядал да оковат краката му и извикал тъмничаря.

Онзи дошъл веднага и целунал земята пред султана, който му заповядал:

— Вземи този човек и го хвърли в тъмницата. Изтезавай го ден и нощ!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал тъмничарят и помъкнал Нур ад-Дин към затвора. Заключил вратата и наредил да пометат едно кътче, на което постлал килим и сложил възглавница. Освободил краката на Али Нур ад-Дин от веригата и започнал да се отнася добре с него. Всеки ден султанът му пращал заповед да продължава да изтезава Нур ад-Дин, а тъмничарят отговарял: „Слушам и се подчинявам“, но продължавал да се отнася добре с Нур ад-Дин.

Така изминали четиридесет дни. На четиридесет и първия от халифа пристигнал дар. Султанът го харесал и започнал да се съветва със своите везири.

— Този подарък дали не е за новия султан?

Везирът Ибн Саун се възползувал от случая и пак се намесил:

— Трябваше да го убием още когато пристигна.

— Аллах ми е свидетел, добре, че ме подсети за това. Иди, изведи го от затвора и му отрежи главата! — отговорил султанът.

Везирът станал.

— Слушам и се подчинявам — казал той и продължил: — Ще разпратя глашатаи да разгласят, че който иска да види обезглавяването на Али Нур ад-Дин ибн Хакан, нека дойде пред двореца. Всичко живо ще се събере и душата ми ще намери спокойствие, а ония, които ми завиждат, ще се поболеят от мъка.

— Прави, каквото искаш! — отговорил султанът.

Везирът изскочил от двореца радостен и доволен и заповядал на управителя да разгласи новината.

Когато се разчуло, всички се натъжили много, даже децата в училищата и търговците в своите дюкяни.

Всички забързали към мястото на екзекуцията. Някои отишли даже до затвора, за да придружат Али Нур ад-Дин.

Пристигнал и везирът заедно с десетте си мамелюци, които се развикали пред Али Нур ад-Дин:

— Това е най-лекото наказание за оня, който подправя писмо на повелителя на правоверните.

Повели го по улиците на Басра, докато стигнали до двореца и го изправили под прозорците на султана.

Палачът се приближил и му казал:

— Аз съм само роб и изпълнявам, каквото ми заповядат. Ако имаш някакво желание, готов съм да го изпълня, защото ти остава да живееш само до мига, в който султанът се покаже на прозореца.

Али Нур ад-Дин се огледал и заредил стиховете:

Поне един приятел ли тук няма,

да ми помогне в мъката голяма?

В името на бог ви моля аз,

животът ми завършва в тоя час!

Поне един ли няма да заплаче

и да възпре ръката на палача?

Вода поне ми дайте, че е ад,

душата си да облекча нерад.

Хората заридали, а палачът взел един съд с вода, за да му го подаде.

Тогава везирът Ибн Саун скочил, ударил с ръка съда и го счупил. После заповядал на палача да посече Нур ад-Дин. Палачът му вързал очите, а хората започнали да викат и да негодуват срещу везира. Понесъл се ропот и точно в този миг на хоризонта се вдигнали облаци прах. Султанът съгледал това, както си седял в двореца, и поискал да узнае какво става там, а везирът настоявал да отрежат първо главата на Али Нур ад-Дин.

Султанът държал на своето — искал да узнае кой вдига тези облаци прах. Това били Джаафар, везирът на халифа, и свитата му. Причината за тяхното пристигане била следната:

Халифът не си спомнил за Али Нур ад-Дин цели тридесет дни. Никой не му напомнил за него до нощта, в която той се приближил до стаята на Анис ал-Джалис. Чул, че тя плаче и пее със сладък глас:

Близко ли си ти, или далече,

твоят образ в моите очи блести.

В моето сърце живееш вече

и така ще си останеш ти.

После се задавила в ридания. Халифът отворил вратата и влязъл. Щом го видяла, Анис ал-Джалис се хвърлила пред него и му целунала нозете три пъти. После промълвила:

Толкова си благороден,

толкова си ти добър,

че сега ще ти припомня

туй, което обеща.

Не забравя тоз, на който

му е светла паметта.

Халифът попитал:

— Коя си ти?

— Аз съм онази, която ти подари Али Нур ад-Дин ибн Хакан. Време е да изпълниш обещанието си и да ме изпратиш при него с почести. Ето че тридесет дни съм тук, без да мигна.

Тогава халифът повикал Джаафар ал-Бармаки и му казал:

— От тридесет дена не съм чул нищо за Али Нур ад-Дин ибн Хакан. Страхувам се, че султанът на Басра го е убил. Но кълна се в главата си и в земята на моите предци, че ако му се е случило нещо лошо, ще убия виновника — дори ако ми е най-скъпият на този свят. Искам да тръгнеш веднага за Басра и да узнаеш какво е станало със султан Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни и с Али Нур ад-Дин ибн Хакан.

Джаафар поел на път.

Когато стигнал и видял насъбраните хора, дочул нестихващата гълчава и узнал причината, той се качил бързо при султана. Съобщил му за какво е изпратен и му предал думите на халифа, че ще отмъсти на виновника, ако нещо се случи с Али Нур ад-Дин. Сложил под стража султана и везира Ибн Саун, а сетне заповядал да освободят Али Нур ад-Дин и да го сложат на трона на мястото на султан аз-Зайни.

Джаафар останал в Басра три дена, само колкото трябва да остане един гост.

А на четвъртия ден Али Нур ад-Дин ибн Хакан се обърнал към Джаафар:

— Закопнях да видя повелителя на правоверните.

Джаафар казал на Мохамад ибн Сулайман да се приготви за път. След утринната молитва всички се качили на конете. С тях бил и везирът Ибн Саун, който горчиво се разкайвал за стореното.

Али Нур ад-Дин яздел до Джаафар и така стигнали до Багдад, града на мира. Там влезли при халифа и му разказали какво се е случило с Али Нур ад-Дин.

— Вземи тази сабя — казал халифът — и отсечи главата на своя неприятел.

Момъкът я взел и пристъпил към везира, но Ибн Саун го погледнал и казал:

— Аз постъпвах според своя характер. И ти постъпи според своя!

Тогава Нур ад-Дин захвърлил сабята и признал на халифа:

— Повелителю на правоверните, той ме измами. Благородният човек винаги вярва в добрите думи.

Халифът му казал да го остави и след това заповядал на Масрур да отреже главата на везира. Масрур мигом изпълнил заповедта.

— Господарю, не искам да властвувам над Басра. Единственото, което искам, е да те виждам всеки ден.

Халифът пратил да доведат Анис ал-Джалис. Когато тя дошла, той им дал един дворец в Багдад и ги възнаградил богато. Взел Нур ад-Дин в свитата си и той останал при него до последния си час.

Приказка за тримата мъдреци, пауна, тръбата и коня

Разказват, че в стари времена един могъщ владетел имал три дъщери, всяка като ясна месечина и китна градина. Той имал и син, прекрасен като месечина. Един ден владетелят седял на трона си, когато при него влезли трима мъдреци.

Единият носел златен паун, другият — медна тръба, а третият — кон от слонова кост и абанос.

Владетелят ги запитал за какво служат тези неща.

Мъдрецът с пауна му рекъл:

— Този паун на всеки час от деня и нощта изплясква с криле и кряка.

Вторият мъдрец с тръбата казал:

— Ако сложа тръбата си върху градската врата, може да бъде пазач. Ще изсвири, щом през нея мине враг, и стражите ще го заловят.

Мъдрецът с коня на свой ред се поклонил:

— Господарю, оня, който възседне този кон, ще бъде отведен в която страна пожелае.

След като изслушал всички, султанът им рекъл:

— Няма да ви възнаградя, преди да се уверя, че това, което казвате, е вярно.

Изпробвал пауна и видял, че думите на притежателя му са прави.

Изпробвал тръбата и се уверил, че и нейният собственик не лъже.

Тогава се обърнал към двамата мъдреци:

— Какво желаете в замяна?

Те отговорили:

— Искаме да ни дадеш дъщерите си за съпруги.

Тогава третият се приближил и целунал земята пред султана:

— Повелителю на времето, възнагради и мен като моите приятели.

— Не мога, преди да изпробвам това, което си ми донесъл — отговорил султанът.

В този миг синът му пристъпил напред и казал:

— Татко, аз ще се кача на коня и ще видя дали има някаква полза от него.

— Както искаш, сине.

Синът на султана яхнал коня, опитал се да го пришпори, ала той не помръднал.

— Мъдрецо, защо ни излъга, виж, конят не ще дори да тръгне?

Мъдрецът се доближил и му показал ръчката, която трябва да завърти, за да литне.

Синът завъртял ръчката и ездач и кон се понесли към небесата, докато се изгубили от погледа.

Отначало младежът се обезпокоил и взел да се разкайва, че се е качил на коня: „Мъдрецът е измислил тази хитрост, за да ме погуби!“.

После се оставил в ръцете на всемогъщия аллах.

Когато се поуспокоил, огледал внимателно коня и забелязал нещо като глави на петел на двата му хълбока.

Тогава синът на султана си казал: „Не виждам нищо друго освен тези глави“.

Завъртял тази, която била отдясно. Конят се издигнал още по-нависоко. Тогава момъкът завъртял лявата глава и конят започнал да се спуска бавно към земята. След страха, който изпитал, синът на султана разбрал колко полезен е този кон и много се зарадвал. Благодарил на аллаха, че го е избавил от сигурна смърт.

После слизал цял ден, защото се бил качил много нависоко. Сега вече познавал тайната на коня и ту се издигал, ту се спускал. Така обиколил надлъж и нашир земята и съзерцавал непознати страни и градове.

Един град привлякъл вниманието му с красивите си къщи сред китна зеленина, дървета и реки. Той си помислил: „Как ли се казва този град и в коя ли страна се намира?“. Закръжил над него и го огледал от всички страни. Денят превалял. Слънцето залязло и той си казал, че най-добре би било да пренощува в този град.

„Утре в ранни зори ще се върна в двореца и ще разкажа на баща си всичко, което съм видял“ — си рекъл той.

Момъкът потърсил сигурно място, където никой нямало да го види. Изведнъж съзрял висок дворец, ограден с непристъпна стена.

Мястото му харесало и синът на султана завъртял ръчката за слизане. Когато конят стъпил на покрива на двореца, той благодарил на аллаха за своето спасение. Едва тогава разгледал коня и си рекъл: „Аллах ми е свидетел, че онзи, който те е създал, е бил човек мъдър и със златни ръце. Ако всевишният ми даде живот и ме върне при моите близки в родината, ще се отплатя на този мъдрец с щедри дарове“.

Сетне почакал на покрива, докато всички заспали. Измъчвали го глад и жажда, защото, откакто бил напуснал бащиния си дворец, не бил хапвал ни залък, не бил пийвал глътка вода.

„В такъв дворец сигурно ще се намери нещо за ядене“ — казал си той, оставил коня си и тръгнал.

Стигнал до една стълба, слязъл по нея и се озовал на площадка, покрита с мрамор. Удивил се момъкът от красотата на това място, но нийде не видял жива душа. Стоял в почуда, без да знае накъде да поеме. Най-сетне решил да се върне при коня, да прекара нощта там и да потегли призори.

Докато си мислел така, забелязал, че към него се приближава светлина. След малко различил няколко робини, а сред тях — една много красива девойка, грейнала като ясна месечина. Както възпява поетът:

Луна въз тъмен хоризонт — без среща

дойде тя приказна в нощта,

да разбера със гръд гореща,

че няма равна по света.

И щом ме грабна красотата,

молбата си чух да ечи:

„Закриляй я ти в небесата

от завистливите очи!“

Девойката била дъщеря на владетеля на този град. Баща й я обичал много и й построил този дворец, за да идва тук със своите робини, когато е тъжна. Обикновено тя оставала в него един-два дена, после се връщала при баща си.

И тази нощ тя била дошла в двореца, за да се поразвлече.

Царската дъщеря вървяла сред робините, придружена от един роб с извадена сабя. Когато влезли в двореца, поръсили благовония и започнали да се веселят.

Синът на султана се нахвърлил върху роба. С един удар го проснал на земята, взел му сабята и разпръснал жените, които придружавали царската дъщеря. Щом видяла колко е прекрасен този момък, тя му рекла:

— Ти ли вчера поиска ръката ми от моя баща? Той ми съобщи, че ти е отказал, защото си бил грозен. Кълна се, че ме е излъгал. Как е могъл да ми каже това, когато си толкова хубав!

Предишния ден синът на владетеля на Индия бил искал ръката й, но той наистина бил много грозен. Девойката помислила, че това е същият младеж. После пристъпила към него, целунала го, прегърнала го и седнала до него.

Робините й казали:

— Господарке, това не е онзи, който поиска ръката ти. Той беше грозен, а този е хубав. Онзи не заслужава дори да е негов слуга. Личи си, че този младеж е от благороден произход.

Жените се върнали при роба и го вдигнали. Той отворил очи, огледал се страхливо, но не видял сабята си.

— Онзи, който те просна на земята и ти взе сабята, сега е при царската дъщеря — му рекли робините.

Царят бил поверил дъщеря си на роба да я пази. Той се затичал, дръпнал завесата и видял, че царската дъщеря разговаря с един момък. Робът запитал:

— Господарю, ти човек ли си, или джин?

Синът на султана извикал:

— Проклятие! Мръсен роб, как смееш да смяташ царските синове за нечестиви дяволи! — И вдигнал сабята. — Аз съм зет на царя. Той ми даде дъщеря си за жена и ми заповяда да прекарам с нея нощта.

Като чул тези думи, робът казал.

— Господарю, ако си човек, както казваш, заслужаваш я повече от всеки друг.

И веднага се запътил към царя, като се вайкал, късал дрехите си и си посипвал главата с пепел.

Щом чул виковете му, царят се уплашил и започнал да го разпитва какво е станало.

— О, царю — отговорил робът, — спасявай дъщеря си, преди да е станало късно, защото един джин, преоблечен като царски син, е при нея.

Като чул тези думи, царят понечил да го убие.

— Как позволи това! — развикал се той.

И хукнал към двореца на дъщеря си.

Когато стигнал, намерил робините прави и ги попитал къде е дъщеря му.

— Бяхме с нея и не забелязахме как върху нас се нахвърли един момък с невиждана красота и гола сабя в ръка. Попитахме го какво иска и той ни каза, че ти си му дал дъщеря си за жена. Така рече, но не знаем човек ли е, или джин. Изглежда добре възпитан и нищо лошо не е сторил.

Царят се поуспокоил, дръпнал завесата и видял, че дъщеря му е седнала до момъка и разговарят. Ревността му се разгоряла, когато забелязал, че момъкът е много красив. Влязъл с вдигната сабя и се нахвърлил върху тях като Гул, злия дух на пустинята. Щом го видял, царският син попитал девойката дали това е баща й.

— Да! — отвърнала тя.

Тогава станал, грабнал сабята си и така свирепо извикал, че царят замръзнал на мястото си и изведнъж осъзнал, че младият мъж е по-бърз и по-ловък от него. Прибрал сабята си в ножницата и почакал младежът да се приближи до него. Тогава му заговорил тихо:

— Момко, човек ли си, или джин?

— Ако не беше уважението ми към теб и към твоята дъщеря, щях да пролея кръвта ти. Как можеш да ме смяташ за дявол? Аз съм син на персийския цар. Ако поиска, той може да превземе царството ти, да те свали от трона и да разграби страната ти.

Царят се уплашил много за живота си, но рекъл:

— Щом си царски син, как си позволи да влезеш в палата ми без мое разрешение? Ти оскърби честта ми, похити дъщеря ми, като си излъгал, че съм ти я дал за жена. Аз съм убивал и царе, и царски синове, които идваха да я искат за жена. Кой ще те спаси, ако повикам слугите и робите си и им заповядам да те убият? Кой ще те избави от ръцете им?

— Учудвам се на твоето безразсъдство! Можеш ли да намериш за дъщеря си по-добър и по-храбър от мен? — възкликнал царският син.

— Не! Но трябва да поискаш дъщеря ми пред всички. Ако ти я дам тайно, ще изгубя честта си.

— Ако повикаш своите роби, слуги и войници да ме обкръжат и убият, както каза, наистина ще изгубиш честта си, защото хората ще започнат да злословят за дъщеря ти. Ако мен питаш, направи, каквото ти казвам. Или да се бием двамата с тебе и който победи, ще бъде достоен за трона, или ме остави тази нощ тук и утре сутринта доведи всички свои войници, роби и слуги.

— Имам четиридесет хиляди конници освен робите и слугите, които са също четиридесет хиляди.

— Тогава утре в зори ги повикай тук и им кажи, че съм поискал дъщеря ти за жена, но ти си ме накарал да се бия срещу тях. После ме остави. Ако ме убият, твоята тайна и честта ти ще бъдат спасени. Но ако ги разпръсна всички, ще бъда достоен за твой зет.

Царят сметнал, че думите на момъка са правдиви, въпреки че не вярвал той сам да победи цялата му армия. Сетне седнали и започнали да разговарят, докато царят пратил при везира си един вестоносец, за да свика всички воини добре въоръжени и на коне.

Вестоносецът предал заповедта на царя, която везирът изпълнил веднага. Извикал всички военачалници и придворни и им заповядал да се въоръжат и да възседнат конете си.

Царят все още разговарял с момъка, който му харесал много и със сладкодумието си, с ума и добрите си обноски. Когато се зазорило, седнал на трона си и заповядал на войниците да възседнат конете си, а на царския син предложил един от най-хубавите си жребци.

Царският син му казал, че предпочита коня, с който е пристигнал.

— Къде е той? — удивил се царят.

— В палата ти.

— Къде по-точно?

— На покрива.

Когато чул тези думи, царят рекъл:

— Що за небивалици! Нещастни момко, как може кон да се качи на покрива? Аз начаса ще разбера дали не лъжеш.

И заповядал на един свой доверен човек да отиде на покрива и ако намери кон, да му го доведе.

Хората се зачудили на думите на момъка и се питали как може кон да слезе по стълбите. Царският пратеник се качил на покрива и видял коня. Приближил се, разгледал го и останал възхитен. Той бил направен от слонова кост и абаносово дърво. След малко пристигнали няколко мъже от свитата на царя и като видели коня, започнали да се смеят:

— На този кон ли смята момъкът да се бие срещу нашата войска? Та той е луд. Но да почакаме да видим какво ще стане.

Конят бил отнесен при царя. Всички започнали да го оглеждат и да се любуват на съвършенството, с което бил изработен, и на красивото седло.

Царят също се удивил много, после се обърнал към царския син:

— Това ли е жребецът ти?

— Да, царю! И ще видиш какъв чуден кон е той!

— Възседни го! — заповядал му царят.

Момъкът му казал, че ще възседне коня си само ако войската се отдалечи на една стрела разстояние.

Царят наредил войската да се отдалечи.

Тогава царският син му рекъл:

— Сега ще възседна коня си и ще разпръсна войската ти на всички посоки.

— Прави, каквото щеш — казал царят, — но знай, че и те няма да стоят със скръстени ръце.

Докато войниците се изтегляли, момъкът възседнал коня си.

— Ако стигне до редиците ни, ще го набодем на копията си! — подхвърлил някой.

— Жалко, че трябва да убием толкова хубав и млад човек — добавил друг.

— Струва ми се, че ще се поизмъчим, защото момъкът нямаше да се зарича, ако не беше сигурен в смелостта си и в оръжието си.

Когато царският син се качил на коня, веднага натиснал ръчката за издигане пред смаяните погледи на тълпата. Конят затреперил, заподскачал, изпълнил се с въздух и започнал да се издига.

Когато видял, че лети, царят извикал на войниците си:

— Хванете го, преди да ви се е изплъзнал!

— Царю, кой може да стигне летяща птица? Това е голям магьосник и аллах те спаси от него — му казали неговите придворни и везири.

Царят се върнал в палата си и разказал на дъщеря си какво се е случило пред двореца. Тя се натъжила от раздялата с момъка и легнала тежко болна.

Когато видял това, баща й я притиснал до сърцето си, целунал я между очите и рекъл:

— Дъще, да благословим всемогъщия аллах, че ни отърва от този хитър магьосник.

И отново й разказал онова, което се случило пред очите му; как царският син се издигнал в небето, ала девойката не искала да чуе нищо. Заридала още по-безутешно и си казала: „Кълна се, че няма да се докосна ни до храна, ни до вода, докато аллах не ме събере с него“.

Царят бил много разтревожен от силната любов на дъщеря си към момъка.

Това се случило с царя и дъщеря му. А царският син още щом се издигнал в небето и останал сам, си спомнил за хубостта и прелестта на девойката. Преди да отлети, попитал придворните за името на града. Отговорили му, че се казва Сана.

Продължил да лети, докато стигнал бащиния си град. Направил няколко кръга, после кацнал на покрива на двореца. Оставил коня там и влязъл при баща си. Заварил го в дълбока скръб. Щом съзрял сина си, той станал, целунал го и го притиснал щастлив до гърдите си. Момъкът го попитал за мъдреца, който бил направил коня.

— Проклет да бъде! — отвърнал бащата. — Проклинам мига, в който го видях, защото той стана причина да ни напуснеш. От деня, в който ти изчезна, той е в затвора.

Царският син поискал да го освободят и да му го доведат. Когато мъдрецът дошъл, царят бил много любезен с него и щедро го надарил, но отказал да му даде дъщеря си за жена. Мъдрецът се разгневил и съжалил за това, което бил направил, особено когато разбрал, че царският син е узнал тайната на коня.

Царят посъветвал сина си:

— Стой надалеч от този кон. Ти не знаеш всичко за него и може да те сполети нещастие.

Момъкът разказал на баща си за дъщерята на царя на Сана и всичко, което се случило в онзи град.

— Ако царят е искал да те погуби, можел е да го стори, ала ти си имал още дни пред себе си — рекъл баща му.

Царският син си спомнил за девойката. Спомените замъглили разума му, той станал и се отправил към коня, качил се на него, завъртял ръчката и се издигнал високо в небето.

Когато на сутринта го подирил, баща му не го открил. Тогава той се качил на покрива разтревожен и видял, че синът му вече лети високо в небето. Съжалил, задето не заключил коня, за да бъде спокоен. После заплакал. В това време синът му продължил да лети, докато стигнал в Сана. Слязъл на предишното място и тръгнал към покоите на царската дъщеря, но не открил нито нея, нито робините й. Пребродил всички стаи на двореца, докато най-сетне я намерил болна на легло, заобиколена от робините си.

Щом го зърнала, девойката станала, прегърнала го и го целунала между очите.

— Тъгувах през цялото време за теб — промълвил той.

— Не — отвърнала девойката, — аз тъгувах за теб. Ако не беше се върнал, сигурно щях да умра!

— Видя ли какво направи баща ти с мен? Ако не те обичах толкова, о, най-чаровна на света, щях да го убия, но сега заради теб го приемам.

— Как можа да ме оставиш — укорила го тя, — без теб животът ми е пуст.

— Ще направиш ли това, което пожелая?

— Готова съм без колебание да изпълня всичко, което поискаш!

— Ела с мен в моята страна.

Девойката се съгласила и царският син бил безкрайно щастлив. Взел ръката й и се заклел да й бъде верен.

Те се качили на покрива на двореца. Яхнали коня. Момъкът завъртял ръчката, конят се издигнал във въздуха и те полетели.

Робините на царската дъщеря се разплакали и отишли да разкажат за случилото се на баща й. Той се качил на покрива на палата, но видял, че абаносовият кон лети високо в небето. Владетелят се натъжил силно и започнал да моли царския син да не отнема дъщеря му, но не получил отговор.

Момъкът се уплашил, че девойката може да се е разкаяла за постъпката си, и я попитал:

— О, най-прелестна на нашето време, искаш ли да се върнеш при майка си и баща си?

— Не искам друго, освен да бъда до теб, където и да се намираш. В сърцето ми няма място за друга любов освен любовта ми към теб.

Той се зарадвал много. Карал внимателно коня, за да не причини страдание на любимата си. Летели дълго, докато забелязали една зелена поляна. Там слезли да си починат и да хапнат.

После се качили на коня и отлетели за града на царския син. Той искал да покаже на девойката, че бащиното му царство е по-голямо и по-прекрасно от царството на баща й. Баща му имал летен дворец с обширни градини. И той решил да я остави там. Въвел я в покоите, приготвени за баща му, оставил абаносовия кон отвън и поръчал на девойката да го пази, докато й прати вестоносец, защото искал да предупреди баща си за идването й.

— Направи, както искаш — казала тя, но после се сетила, че трябвало да влезе в двореца с всички почести, подобаващи на положението й.

Царският син отишъл в двореца на баща си, който го посрещнал с радост.

— Татко, доведох царската дъщеря, за която ти говорих. Оставих я извън града в летния ти дворец, а сам избързах да те предупредя, за да пратиш свита, която да я вземе. Искам също да й покажеш своето могъщество и сила.

— С удоволствие ще го сторя!

И царят наредил да украсят целия град, а той самият, придружен от всички пълководци и първенци на държавата и царството си, се качил на коня. След тях потеглила цялата войска.

Царският син оставил на робините — индийки, византийки и абисинки — скъпи накити и дрехи да ги пазят до идването на принцесата.

После, като изпреварил всички, той отишъл на мястото, където бил оставил девойката, но не намерил нито нея, нито коня. Започнал да си удря лицето и да си къса дрехите от мъка, сетне затичал като луд из градините. Когато се посъвзел, той си казал: „Как е могла да научи тайната на коня? Аз нищо не бях й доверил. Сигурно мъдрецът, с когото баща ми се отнесе така лошо, я е отвлякъл заедно с коня, за да си отмъсти“.

Попитал пазачите на градините дали някой не е идвал в негово отсъствие. Те отговорили, че не са видели никого освен мъдреца персиец. Бил влязъл, за да си набере някои билки.

Щом чул думите им, царският син се убедил, че мъдрецът е отвлякъл девойката.

Всичко станало така, както било писано.

Когато царският син се разделил с девойката, за да предупреди баща си, мъдрецът персиец отишъл да си набере някои билки и веднага усетил аромата на мускус, който се носел във въздуха. Това бил парфюмът на принцесата. Той се отправил към мястото, откъдето идвало благоуханието, и видял коня, сътворен от собствените му ръце. Сърцето му се изпълнило с радост, защото се боял, че го е изгубил завинаги.

Огледал го, успокоил се, че е невредим, и тъкмо се готвел да отлети на него, когато решил да види кого е довел царският син тук. Открехнал вратата на двореца и видял, че вътре седи една девойка, лъчезарна като слънце на ясно небе. Щом го съзряла, девойката го попитала кой е. Той й отговорил:

— Господарке, аз съм пратеник на царя, който ми заръча да те отведа в друга градина, по-близо до града.

Девойката му повярвала и тръгнала с него. Хванала го за ръка и попитала:

— А как ще отидем дотам, дядо?

— Господарке, ще се качим на същия кон, с който дойде — отвърнал той.

— Но аз не мога да го карам сама.

Мъдрецът се усмихнал, доволен от думите й, защото това значело, че е успял, и й казал:

— И аз ще дойда с теб.

Възседнал коня, помогнал на девойката и тя да го яхне. Завързал я за себе си и завъртял ръчката за излитане.

Конят се изпълнил с въздух, издигнал се в небето и скоро се изгубил в далечината. Девойката го попитала къде му е заповядал царският син да я отведе.

Мъдрецът отговорил:

— Проклет да бъде този негодник!

— Нещастнико, как смееш да не се подчиниш на заповедите на своя господар!

— Той не ми е господар. Знаеш ли кой съм аз?

— Не знам нищо друго освен онова, което ти ми каза.

— Казах ти го, за да те излъжа и за да напакостя на царския син. През цялото време съжалявах за този кон, който направих сам, а царският син ми го отне. Сега ти и конят ми принадлежите и това ще изпепели сърцето му, както той изпепели моето. Той вече не може да ни стигне, затуй успокой се и знай, че аз ще ти бъда по-полезен от него.

При тези думи царската дъщеря се хванала за главата и се завайкала! „Ах, какво нещастие ме сполетя! Няма го моят любим, изгубих майка си и баща си!“

И девойката заридала, заоплаквала съдбата си, а мъдрецът насочил коня си към страната на римляните. Там той слязъл на някаква зелена ливада всред ручеи и дървета, недалеч от един град, където царувал могъщ цар. Случило се тъй, че в същия ден царят бил излязъл на лов. Минал оттам и видял мъдреца, а до него коня и девойката. Преди мъдрецът да се опомни, царските слуги ги хванали и ги отвели при царя. Като видял колко е грозен старецът и колко е красива девойката, той се обърнал към нея:

— Хубавице, какво общо имаш с този старец?

— Тя е моя жена — изпреварил я мъдрецът.

— О, царю — извикала девойката, — той лъже. Кълна се, че не го познавам! Не ми е съпруг, а ме отвлече с хитрост.

Тогава царят наредил да набият мъдреца. Били го така, че без малко не издъхнал. После владетелят заповядал да го откарат в града и да го хвърлят в затвора. Заповедта му била изпълнена.

Царят отвел със себе си девойката и коня, но не знаел нищо за коня.

Ето какво се случило на девойката и мъдреца.

В това време царският син се приготвил за път и тръгнал много натъжен. Бързо препускал, обикалял царства и градове, разпитвал за абаносовия кон. Всички, които питал, се чудели и маели на въпросите му. Минало доста време, а той все не намирал ни коня, ни девойката.

Най-сетне решил да отиде в нейното царство, за да разбере дали нямат вест от нея. Заварил баща й много опечален от загубата на дъщеря си. Момъкът си тръгнал и се отправил към страната на римляните. Отседнал в един хан. Там няколко търговци разговаряли. Той дочул думите на един от тях: „Видях нещо чудно (и споменал името на града, където била девойката) и чух хората да говорят удивителни неща. Царят бил излязъл на лов заедно със свитата си и когато минавал през една поляна, срещнал един мъж, млада жена и кон от абаносово дърво. Човекът бил много грозен, жената много красива, а конят бил истинско чудо, чудо невиждано“.

Присъствуващите го попитали:

— Е, и какво направил царят с тях?

— Той попитал мъжа коя е тази жена. Онзи твърдял, че е жена му, дъщеря на чичо му, но младата жена отрекла това и го обвинила в лъжа и измама. Царят повярвал на думите й и наредил да набият измамника и да го хвърлят в затвора. А какво станало с коня, не знам.

Принцът се приближил до търговеца и го запитал много вежливо за името на града и на царя. Щом ги узнал, си легнал успокоен, а на следващото утро тръгнал към непознатия град. Когато стигнал до градските врати, стражите го спрели, за да го отведат при царя, защото обичаят в този град бил такъв: всеки чужденец, който влизал в него, трябвало да се яви пред царя и да му разкаже кой е, какво го води насам и какъв занаят има. Но случило се така, че точно тогава царят не приемал никого. Стражите отвели принца в затвора. Когато тъмничарите видели хубостта на момъка, те не се съгласили да го затворят, а го настанили при тях, вън от затвора. Вечеряли заедно, а после се разговорили. Те започнали да разпитват царския син от коя страна е. Той им отвърнал, че е от страната на кесарите. При тези думи тъмничарите се разсмели, а един от тях рекъл:

— Виждал съм всякакви хора и съм чувал какви ли не истории, но никога не съм виждал по-грозен и по-голям лъжец от персиеца, който лежи сега в нашия затвор.

— Какво разказва той? — попитал царският син.

— Твърди, че е мъдрец. Когато бил на лов, нашият цар го видял на една поляна. До него стояла една красавица със строен стан, пищна и съвършена, и един великолепен кон от абаносово дърво. Младата жена е при царя, който я обича, но тя е луда. Ако спътникът й беше наистина мъдрец, той би могъл да я излекува. Царят не жали нищо, за да й намери лек. Що се отнася до коня, той е в съкровищницата на царя. Всяка нощ грозният персиец се вайка на висок глас и не ни оставя да спим.

Царският син веднага намислил план, за да постигне целта си. Преди да си легнат, стражите заключили вратата на затвора. В това време мъдрецът започнал да плаче и да нарежда на персийски: „Ах, нещастният аз, каква беля си докарах! Какво направих с девойката и с царския син. Аз я отвлякох, но не постигнах целта си, защото тя беше предназначена за другиго“.

Царският син му заговорил:

— Докога ще плачеш? Мислиш ли, че си наказан по-жестоко от други?

Мъдрецът дошъл до него и му разказал своите мъки. На другата сутрин стражите отвели царския син при своя цар и му разказали, че е пристигнал вчера в техния град, когато вече не било разрешено да се влиза при него.

Царят разпитал гостенина откъде е, как се казва, какъв занаят има и как е дошъл в неговия град.

— Моето име на персийски означава гора. Аз съм от Персия и се занимавам с разни науки и най-вече с медицина — лекувам много болести и дори лудост, затова обикалям от град на град и от страна в страна, за да прибавя нещо към познанията си. Ако ми доведеш болни, ще ги излекувам — това е моят занаят.

Сърцето на царя се изпълнило с радост и той казал:

— О, уважаеми мъдрецо, ти пристигаш точно навреме. Аз имам нужда от човек като теб.

Царят му разказал историята на девойката и обещал, че ако успее да я излекува от лудостта й, ще му даде, каквото поиска.

— Аллах да те прослави — отговорил. — Опиши ми подробно в какво се изразява лудостта на девойката и откога е в това състояние.

Царят му разправил всичко: как намерил нея, персиеца и един кон, как хвърлил персиеца в затвора, а девойката довел в двореца си. Царският син попитал за коня от абанос, а царят му отвърнал, че го е заключил в покоите си.

„Най-добре ще е — си казал царският син — да видя първо коня. Ако той е невредим, ще постигна целта си. В противен случай трябва да измисля някоя хитрост, за да успея.“

— Царю честити — обърнал се той към царя, — трябва първо да видя този кон. Може да намеря нещо, което ще ми помогне да излекувам девойката.

— С удоволствие ще ти го покажа — отвърнал царят, хванал го за ръка и го въвел в помещението, където бил заключен конят.

Момъкът го огледал внимателно и видял, че е здрав и читав. Крайно доволен, той извикал:

— Да бъде вечна славата ти, царю! Аз още сега мога да видя девойката и моля аллах да ми помогне да я излекувам.

Царят го придружил до покоите на девойката. Когато царският син влязъл, той видял, че тя не е луда, а се преструва, за да не я докосва никой. Казал си: „Всичко ще се нареди добре, о, най-чаровна на света!“.

После се приближил до нея и започнал да й говори тихо, като й разкрил кой е. Девойката надала силен вик и изгубила съзнание от прекомерната радост, а царят помислил, че се е уплашила.

Царският син зашепнал на ухото й:

— О, най-чаровна на света, внимавай да не ни разкрият, потърпи още малко!

После се върнал при владетеля и му казал:

— Царю честити, имам лек за болестта на девойката. Тя вече е здрава. Влез при нея, поговори й тихо, обещай й да изпълниш всяко нейно желание, което ще й достави удоволствие, и ще получиш от нея онова, което искаш.

Царят, без да губи време, влязъл при нея. Когато го видяла, девойката станала, целунала земята пред него и го посрещнала много мило. Той останал много доволен и заповядал на робините да я заведат на баня и да й дадат най-скъпите дрехи и украшения.

Робините влезли и я поздравили. Тя отговорила на поздрава им по най-изискан начин. Сетне я завели на баня, облекли я в царски дрехи, а на врата й сложили бисерна огърлица. Тя заблестяла като пълна месечина. Влязла при царя, целунала земята пред него, а той, развълнуван, казал на царския син, който седял до него:

— Ти направи това чудо с божията благословия. Нека аллах те благослови и да благослови всички нас!

— Нейното оздравяване ще бъде пълно, ако ти и твоята свита излезете на същото място, където я намерихте. Идете с коня и девойката, за да убия духа, който отново може да се всели в нея — отвърнал царският син.

Царят сметнал за разумни думите на царския син и заповядал да отнесат абаносовия кон там, откъдето го взели. После тръгнал, придружен от голяма свита и многобройна армия, за същото място. По съвета на царския син девойката последвала на кон отдалеч царя и неговата армия. Когато всички пристигнали, принцът казал на царя:

— С твое разрешение сега ще запаля благовония и ще направя заклинания, за да забраня завинаги на духа да се върне тук. После ще яхна коня и ще сложа девойката на седлото зад мене. Конят ще тръгне към теб. Тогава всичко ще бъде наред и ти ще можеш да постъпиш с девойката, както намериш за добре.

Владетелят останал доволен от думите на мъдреца. Царският син направил всичко така, както го описал. Но когато се качил на коня и вързал здраво девойката зад себе си, той завъртял ръчката за излитане и конят се понесъл високо в небесата, докато се загубил от погледа на царя и неговата войска. Царят чакал до пладне да се върнат, но напразно. Той се отчаял и се разкаял жестоко, че така глупаво се е съгласил да му отнемат красивата девойка, но нямало какво да се прави и той заповядал на войската си да се върне в града.

Това е историята с царя.

А в това време царският син се отправил към града на баща си много щастлив и доволен. Спуснал се с коня на покрива на бащиния си дворец, свалил девойката, оставил я на сигурно място и отишъл да предупреди баща си и майка си. Когато им казал, че е намерил девойката, те много се зарадвали.

Това е историята с царския син, коня от абаносово дърво и девойката.

А какво станало с другия цар?

Той се върнал в своя град и заповядал да го оставят сам. Неговите везири се опитали да го разсеят и да го утешат. Те му казали:

— Този, който отвлече девойката, е магьосник. Да бъде благословен аллах, който те спаси от неговите магии и хитрости!

Те продължили в този дух, докато го успокоили.

А през това време царският син поканил всички граждани на празненство, което за всеобща радост траяло повече от месец. Той се оженил за девойката и те живели дълго в пълно щастие. Царят счупил коня от абаносово дърво, за да бъде сигурен, че синът му няма да лети вече никъде.

Царският син изпратил вест до бащата на девойката за тяхната сватба. Успокоил го, че дъщеря му е доволна и щастлива. Изпратил писмото със специален пратеник, който занесъл много подаръци и скъпоценности.

Пратеникът се отправил към град Сана в Йемен и връчил писмото и подаръците на царя. Когато прочел писмото, той останал много доволен, приел подаръците и на свой ред показал щедростта си, като приготвил прекрасни подаръци за царския син и ги изпратил по същия човек.

Пратеникът разказал на царския син, че царят на Сана е доволен, и му предал подаръците.

Това станало традиция: всяка година царският син изпращал на своя тъст писмо и подаръци.

Когато баща му починал, той седнал на трона и управлявал мъдро и справедливо страната си.

Така той прекарал живота си в щастие и наслада, докато дошла онази, която руши всичко, разделя влюбените и издига гробове.

Слава на живия, който държи в ръцете си богатството и властта.

Приказка за Зайн ал-Аснам

Разказаха ми, о, царю честити, че в град Басра някога живял могъщ и много богат султан. Ала той нямал деца, които да го наследят, и това го безпокояло толкова силно, че започнал да раздава пари на бедните и нуждаещите се, за да се молят да му се роди син. Щедростта му не останала без отговор. Молбите му били чути. Един ден султанът повикал звездобройци и гадатели върху пясък от цялата страна и поискал да узнае син ли ще му се роди, или дъщеря и каква ще бъде съдбата на детето. След като наблюдавали звездата на детето и направили неговия хороскоп, те казали, че царицата ще роди момче с такава хубост, че то с право ще може да се нарече Зайн (Красота). Предрекли му дълъг живот, но и големи беди, които, ако преодолее с мъжество и издръжливост, ще стане най-богатият цар на своето време.

Султанът не се уплашил от предсказанията:

— Моят син — казал той — не е за оплакване, ако бъде смел. Добре е един принц да изпита ударите на съдбата, защото преодоляването на трудностите ще пречисти неговата добродетел и ще го научи да управлява по-добре.

После царицата родила син с дивна красота и го нарекли Зайн. Султанът го обградил с най-големи грижи. Когато навършил пет години и станал на възраст, в която децата могат да възприемат знания, султанът наел за него учители, които по онова време били най-известни със своята ученост и майсторство на преподаване, прочути философи и учени. Зайн ал-Аснам придобил обширни знания по различните науки. Баща му искал да направи от него съвършен принц, но неочаквано се разболял от неизлечима болест. Когато почувствувал, че смъртта е близо, знаейки ползата от мъдрите съвети, той пратил да повикат сина му, везирите и велможите. Султанът започнал да поучава и да съветва сина си пред тях.

— Внимавай — казал му той — да не обиждаш бедните. Вслушвай се в техните думи и ги закриляй от богатите. Горко ти, ако повярваш на големците! Вярвай на своя народ, защото големците мислят само за себе си и не се интересуват от благоденствието на народа.

След тези думи султанът издъхнал.

Зайн ал-Аснам оплаквал баща си шест дни, а на седмия седнал на трона и започнал да приема тези, които дошли да му честитят качването на престола и да му пожелаят дълго и щастливо царуване.

Властта и богатството замаяли главата на Зайн ал-Аснам. Той се отдал на удоволствията, присъщи на възрастта му, и се заобиколил с младежи като него. Харчел без мярка и не се интересувал от управлението на царството. Майка му се опитала да го посъветва да бъде по-разумен и да не прекалява, като му напомнила, че народът можел да се разбунтува, ала той не я послушал. След известно време хората наистина зароптали, зашушукали за обидите и жестокостите, на които били подложени, и започнали открито да се бунтуват срещу султана. Ако майка му не била известна със своята мъдрост и ако не била обичана от народа, Зайн ал-Аснам щял да изгуби трона си. Тя отново повикала сина си и го предупредила, че ако продължава да върви по същия път, ще се лиши и от престола, и от живота си. Упрекнала го, че е поверил управлението на царството на невежи младежи, а е отстранил опитните и мъдрите везири и че е разпилял не само собственото си богатство, но и държавното.

Зайн осъзнал заблуждението си и повикал отново старите везири, но не можел да върне нищо в държавната хазна. Налегнали го тежки мисли и вече съжалявал за стореното. Завладялата го тъга подгонила душевния му покой.

Една нощ насън му се явил старец, който му казал:

— Зайн ал-Аснам, не тъжи! Какво друго настъпва след тъгата, ако не радост?! Няма зло, след което да не идва добро! Замини за Египет. Там ще намериш големи съкровища.

Веднага щом се събудил, Зайн ал-Аснам разказал на майка си какво му се присънило. Ала тя не обърнала сериозно внимание на съня му и му се присмяла.

Въпреки опитите й да го убеди, че не бива да вярва в сънища, тъй като те са измислици и празни фантазии, принцът настоявал да замине за Египет. Той повтарял, че сънят му не може да бъде лъжлив, че старецът, който му се явил, имал достопочтен вид.

— Аз вярвам на тоя старец — заявил Зайн ал-Аснам, — той казва истината.

Една нощ принцът тайно напуснал града и поел пътя за Египет. Пътувал дни и нощи, докато най-сетне влязъл в Кайро. Въпреки голямата си умора най-напред се помолил в една джамия. После вечерял скромно и веднага заспал. Но щом затворил очи, пред него се явил същият старец и му казал:

— Зайн ал-Аснам, ти повярва на думите ми и направи, каквото ти казах. Исках да проверя смелостта ти. Сега знам, че си смел. Върни се в твоя град. Аз ще те направя богат султан. Толкова богат, колкото не е бил никой преди теб и колкото няма да бъде никой след теб.

Щом се събудил, Зайн ал-Аснам си рекъл:

— В името на милостивия аллах, кой ли е този старец, който ме е обикнал? Вярвам му, а в силата му съзирам помощта на всевишния. Дали пък не е самият пророк?… Сторих добре, като не казах дори на слугата си за целта на това пътуване. Осланям се на този старец, който ми се яви насън, той трябва да не е обикновен човек: навярно е от онези, които познават истината.

Когато започнало да се съмва, Зайн ал-Аснам се метнал на коня си и се отправил към Басра. Стигнал в родния си град още през нощта и веднага отишъл при майка си. Като забелязала, че е угрижен, тя се помъчила да го успокои, особено след като разбрала, че надеждите му не са се сбъднали.

— Не тъжи, сине — казала тя, — ако имаш късмет, с помощта на аллах все ще постигнем нещо без много мъки. Искам да бъдеш мъдър и милостив и да се откажеш от предишните си увлечения, от гуляите и пилеенето на пари.

Принцът се заклел, че няма да наруши заръките на майка си и че ще запомни всичко, на което го е учила. Обещал й да бъде разумен и да изостави лошите си млади приятели и пороците.

И ето че една нощ старецът му се явил отново и му рекъл:

— Зайн ал-Аснам, най-смелият сред смелите, събуждам те, за да изпълня обещанието си към теб. Вземи лопата и иди в стария дворец на баща си. Копай внимателно в подземието и ще намериш това, което ще те направи богат.

Щом се събудил, Зайн ал-Аснам тутакси отишъл при майка си и с голяма радост й разказал новия си сън. Искайки да го разубеди, тя му казала:

— Сине, този старец се подиграва с теб и затова не те оставя на мира!

А Зайн ал-Аснам й отвърнал:

— Не, майко, не мисля, че старецът ме лъже. Той най-напред ме провери, а сега изпълнява обещанието си.

Майката се съгласила, че този път поръката на стареца не е трудна за изпълнение, и пожелала неговите думи да се сбъднат.

Тогава Зайн ал-Аснам взел лопата и слязъл в подземието на бащиния си дворец. Заоглеждал внимателно земята. Не след дълго забелязал една бяла плоча. Отместил я и се спуснал по стълби, които го отвели в зала, цялата от великолепен мрамор. В нея имало осем ахатови делви. Силно удивен, той поискал да узнае какво се крие в тях. Приближил се и видял, че са пълни със злато. Взел малко от него и отишъл при майка си, която също се учудила, като разбрала какво е намерил синът й. Тя му рекла:

— Внимавай, сине, да не пропилееш и тези пари, както пропиля бащиното си наследство.

Зайн ал-Аснам се заклел, че занапред майка му може да бъде спокойна. После слезли заедно в подземната зала и една златна делва веднага грабнала погледите им. В нея имало друга, по-малка, от ахат, а пък в нея — златен ключ.

— Сине — рекла майката, — този ключ е за някоя врата и може би ще ни дотрябва.

Двамата огледали внимателно залата и съзрели една врата с ключалка. Опитали се да я отворят и успели. Вратата водела към друга зала, още по-разкошна от първата. Тя била цялата от мрамор, който и в тъмнината пленявал погледа. В нея имало осем статуи, всяка изваяна от голям къс скъпоценен камък. Зайн ал-Аснам и майка му били смаяни. Докато се чудели откъде са се взели тези статуи, майката забелязала завеса от бяла коприна, на която пишело: „И така, сине, не се учудвай на това, което виждаш. Ти дълго се лута, докато стигна дотук, но знай, че има още една статуя. Тя сама струва колкото двайсет от тези, които са пред очите ти. Ако желаеш да се сдобиеш с нея, иди в Египет и намери един роб на име Мубарак. Той беше мой роб и той ще ти обясни как да откриеш последната статуя. В Египет Мубарак е много известен и първият срещнат ще ти посочи къде да го намериш“.

Тези думи вече не били сън и след като ги прочел, Зайн ал-Аснам помолил майка си да му разреши да замине отново за Египет. Тя се съгласила, защото разбрала, че самият аллах покровителствува сина й, и го насърчила. Успокоила го освен това, че докато се върне, управлението на страната ще бъде в здрави ръце.

Скоро Зайн ал-Аснам потеглил на път за Египет. Когато пристигнал в Кайро, попитал за къщата на Мубарак и узнал, че е много богат. Нямало по-богат, но нямало и по-добър и по-щедър от него. Домът му бил отворен за всички чужденци.

Зайн ал-Аснам намерил лесно къщата на Мубарак и похлопал на вратата. Отворил му един роб и го попитал какво желае. Зайн му обяснил, че е чужденец от далечни земи и че след като узнал за гостоприемството на Мубарак, решил да му дойде на гости. Робът влязъл вътре, за да извести господаря си, че му е дошъл гост, и след малко се върнал. Поздравил Зайн ал-Аснам с „добре дошъл!“ и му съобщил, че неговият господар Мубарак го чака.

Принцът преминал през обширен двор, в който растели много дървета, в басейни и фонтани шуртяла вода, и влязъл в двореца, където го чакал Мубарак. Той го приветствувал, благословил го и го попитал кой в и къде отива. Зайн му отвърнал, че идва при Мубарак, роба на починалия султан на Басра, чийто син е самият той.

Думите на момъка учудили Мубарак, който мислел, че султанът на Басра няма деца. Попитал го на колко е години и след като чул, че е на двадесет и шест, а това съвпадало с времето, през което нямал известия от султана, поискал от младежа и други доказателства, за да се убеди, че наистина тъкмо той е принцът на Басра.

Зайн ал-Аснам му казал:

— Ти знаеш, че баща ми изгради под двореца си две зали. В първата от тях има осем ахатови делви, пълни със злато, а във втората — върху златни основи се издигат осем статуи, всяка от които е изваяна от цял къс скъпоценен камък. Знаеш още, че баща ми е завещал да дойда при теб, за да ми разкриеш как да намеря деветата статуя, която струва колкото осемте, взети заедно.

При тези думи Мубарак паднал на колене и започнал да целува ръцете на Зайн, защото се уверил, че той е синът на неговия господар, султана на Басра. Сетне помолил младия принц да почете с присъствието си обеда, на който били поканени най-видните хора на Египет. Зайн ал-Аснам се съгласил и Мубарак го въвел в залата, където били събрани гостите. Пирът започнал, но Мубарак останал прав, за да прислужва на новия си господар. Гостите зяпнали от учудване, като видели, че Мубарак, един от най-известните и най-уважаваните хора на Кайро, прислужва на непознатия младеж. След като яли и пили, Мубарак заговорил:

— Не се чудете, хора, че прислужвах на този младеж с най-голямо уважение, така повеляват обичаите. Аз бях роб на баща му, султана на Басра. Той почина, но аз останах негов роб. Всичко, каквото имам, принадлежи на моя господар.

Гостите станали и отдали на Зайн ал-Аснам почестите, които му се полагали. В отговор на това принцът казал:

— Хора, бъдете свидетели на моите думи. Мубарак, от днес нататък ти си свободен да разполагаш със себе си и със своето богатство! Искай от мен, каквото пожелаеш, аз съм готов да ти го дам!

Мубарак станал, целунал му ръка и му благодарил за добрината.

— Господарю — казал той, — желая само да си здрав! Богатството, което имам, ми е предостатъчно.

Зайн ал-Аснам останал още три-четири дена, през които всички големци на Кайро го посетили и яли на една трапеза с него.

След като си починал добре, принцът казал на Мубарак, че е време да потеглят. Мубарак се опитал да го разубеди, като му казал, че търсената статуя наистина била много ценна, но до нея можело да се стигне само с голяма смелост, тъй като това криело смъртна опасност. На думите му Зайн ал-Аснам отговорил:

— Чуй, Мубарак! Богатството ми се пада по наследство, но всичко става само по волята на аллаха, затова бъди смел и не се страхувай!

И Мубарак заповядал на слугите да приготвят всичко за път. Преди да потеглят, те се помолили на аллах и поверили съдбата си в неговите ръце.

Пътували дни и нощи, нощи и дни. Всеки ден виждали все нови и нови неща, които предизвиквали тяхното удивление. Когато приближили до целта си, слезли от конете. Мубарак наредил на слугите да останат и да пазят животните до тяхното завръщане. Като повървели малко, Мубарак рекъл:

— Господарю, тук трябва да събереш цялата си смелост, защото вече се намираме във владенията на този, от когото си дошъл да искаш статуята.

Стигнали до голямо езеро. Мубарак рекъл:

— Господарю, ей сега ще се появи малка лодка от сандалово дърво със синьо знаменце. Кара я странен лодкар. Пази се да не проговориш и дума пред него, защото ще потънем. Не забравяй нищо от това, което ти казвам. Когато стигнем, ще видиш царя на джиновете, всичко около теб е тяхно дело. В лодката ухае на сандалово дърво и амбра, а лодкарят има глава на слон и тяло на хищник.

Щом лодката приближила до тях, лодкарят обвил и двамата с хобота си и ги настанил в нея. Той загребал и лодката бързо прекосила езерото.

Когато стигнали брега, видели чудни дървета — сандалови, алое и най-различни други, отрупани с прекрасни плодове. Между тях пъстреели цветя, които радвали човешкото око, и се носели птичи песни, чието благозвучие можело да омае и халиф. Мубарак попитал Зайн ал-Аснам как му се харесва това място, а принцът отвърнал, че това е раят, който пророкът отрежда за праведниците.

Като повървели още малко, пред погледа им се открил прекрасен дворец, целият от изумруди и рубини и с врати от чисто злато. За да се стигне до него, трябвало да се мине по мост, дълъг сто и петдесет и широк петдесет лакти. Пазели го войници — джинове, които били толкова страшни, че видът им би смутил и най-храбрия. Държали в ръце дълги копия, бляскащи на слънцето като светкавици.

Мубарак казал, че не трябва да продължават пътя си, докато войниците не им заговорят. После извадил от джоба си четири парчета жълта коприна. С едното си направил пояс, второто метнал на рамената си, а другите две дал на Зайн ал-Аснам, който последвал примера му. После Мубарак постлал пред себе си и пред Зайн килимчета от бяла коприна и извадил от джоба си малки метални кутийки с благовонни масла от амбра и алое. Всеки седнал на килимчето си и тогава Мубарак дал съвет на Зайн как да се държи с царя на джиновете, за да спечели неговото покровителство.

— Господарю — казал Мубарак, — сега ще направя заклинанието. Ще видим царя на джиновете. Но ние сме в опасност и аз се страхувам от гнева му. Ако иска да се срещне с нас, той ще ни се яви в образа на дивно красив човек, но ако не е доволен, че сме дошли на неговия остров, той ще ни се яви като страшно чудовище. Ако е добре настроен към нас, стани и го поздрави.

Зайн отвърнал:

— Слушам и изпълнявам!

Мубарак продължил:

— Ще му кажеш: „О, господарю мой, цар на джиновете и владетел на земята, приеми нашия поздрав! Моят баща, султанът на Басра, бе отнесен от смъртта. Той не се боеше, защото беше под твое покровителство. Аз дойдох, за да те помоля да покровителствуваш и мен като баща ми“.

После Мубарак продължил:

— Ако царят на джиновете е в добро настроение, той непременно ще те попита какво желаеш. Тогава му кажи: „Господарю мой, моля те да ми дадеш деветата статуя, по-ценна от която няма в света, тъй като си я обещал на баща ми“.

След тези наставления Мубарак започнал да прави заклинанията.

Изведнъж гръмотевици и светкавици разтърсили небето. Лицето на земята потънало в сянка. Последвала буря. Зайн се разтревожил, защото взел това за лоша поличба, но Мубарак, който познавал по-добре от него знаменията, го успокоил:

— Не се плаши, господарю. Това е добър знак. Сега вече можеш да бъдеш сигурен за живота си.

Царят на джиновете се явил като много красив мъж, чиято хубост нямала равна на себе си. Зайн ал-Аснам го поздравил по всички правила на доброто възпитание, както го научил Мубарак. Царят на джиновете се усмихнал и рекъл:

— Принц Зайн! Аз обичах твоя баща, султана на Басра, и всеки път, когато той идваше тук, за да ми изрази своята почит и уважение, му подарявах по една от статуите от скъпоценен камък, които си видял. Ти си ми толкова скъп, колкото ми беше скъп баща ти, и дори повече. Затова накарах баща ти, султана на Басра, няколко дни преди смъртта му да напише онова, което ти прочете в подземната зала. Аз му обещах да те взема под свое покровителство и да ти дам деветата статуя, която надминава по красота онези, които имат. Държа на думата си. Аз бях старецът, който ти се яви в съня ти. Аз ти открих мястото на делвите и на статуите. Знам какво те води тук, защото аз те накарах да дойдеш. Ще получиш онова, което желаеш, но трябва да ми се закълнеш във всичко най-свято, че в замяна ще ми доведеш петнадесетгодишна девойка, която няма равна на себе си по хубост и която не е познала, нито е пожелала някой мъж. Когато я водиш тук, пази се да не я пожелаеш дори и в мислите си.

Зайн ал-Аснам се заклел да изпълни волята на царя на демоните и казал:

— Господарю! Услугата, която искаш от мен, ми прави чест, но ме затруднява, защото не знам как да се уверя, че девойката притежава качествата, на които държиш.

— Имаш право — отвърнал царят на джиновете. — Хората не притежават познанието. Но не мисли за трудностите, защото ще ти дам огледало, което ще ти помогне. Когато намериш девойката, чиято красота е достойна за мен, погледни в огледалото. Ако то остане чисто и не потъмнее, значи тя притежава всички необходими качества. Ако потъмнее може да бъдеш сигурен, че девойката не е целомъдрена или е имала лоши помисли. Не забравяй клетвата, която ми даде, и ако си честен човек, пази се да не я престъпиш. В противен случай, колкото и да те обичам, ще ти отнема живота.

Зайн ал-Аснам отново се заклел, а царят на джиновете му дал огледалото и добавил:

— Можеш да идваш тук, когато поискаш!

Зайн ал-Аснам и Мубарак се простили с царя на джиновете и тръгнали обратно към езерото. Както и първия път, появил се лодкарят със слоновата глава и ги взел в лодката си, за да ги пренесе на другия бряг. Те намерили мястото, където ги чакали слугите с конете, и се върнали в Кайро.

Зайн ал-Аснам си починал няколко дена в двореца на Мубарак, а после поискал да го придружи до Багдад, за да подирят там такава девойка, каквато искал царят на демоните.

Но Мубарак не се съгласил.

— Кайро е градът на градовете, чудото на света — казал той. — Няма защо да ходим в Багдад, тъй като съм сигурен, че и тук ще намерим тази девойка, която ни трябва.

Принцът се съгласил, но не знаел как да търси девойката. Мубарак го успокоил и споделил с него, че познава една старица, много опитна в тия работи.

Малко след това Мубарак отишъл при старицата и й обяснил какво търси, като й обещал богато възнаграждение. Тя го уверила, че тази поръка е лесна, защото познава най-красивите девойки от най-знатните семейства на Кайро.

После веднага се запътила към града. Там потърсила и намерила много петнадесетгодишни девойки, една от друга по-красиви и по-прелестни. И започнала да ги води при принц Зайн. Но всеки път, когато той изваждал огледалото, то потъмнявало. Образът на нито една от девойките не останал чист. Зайн разбрал, че в Кайро няма да намери търсената девойка, и решил да отиде в Багдад. Щом стигнал там, наел прекрасен дворец. Към неговата трапеза заприиждали всички градски велможи и знатни хора. Всичко, което оставало върху трапезата, раздавал на бедните. Хората, които били дошли от близо и далеч да се молят в джамиите, се хранели в дома му. За него се заговорило в Багдад като за добър, щедър, много богат и добросърдечен човек.

Ала в една от джамиите имало един завистлив и хитър шейх. Само в ада би могло да се намери по-лош и по-завистлив от него. Той живеел близо до двореца, в който се бил настанил Зайн ал-Аснам, и завистта му станала толкова голяма, че непрекъснато мислел как да навреди на Зайн. Един ден той заговорил в джамията против богатите.

— Братя! — провикнал се той. — Чуйте какво ще ви кажа. В нашата махала се настани един чужденец. Вие сте чули за него и за парите, които пилее. Но тия пари не са негови, а крадени. Сигурен съм, че е крадец и че е дошъл да харчи парите, които е задигнал в страната си. Братя, в името на аллах ви съветвам да се пазите от този нечестивец, защото беда ще ви сполети. Предупреждавам ви и си умивам ръцете, вие правете, каквото щете.

Всички присъствуващи му отвърнали в един глас:

— Ще направим, каквото искаш, о, Абу Бакар!

Вероломният шейх дори бил намислил да се оплаче от Зайн ал-Аснам на халифа на Багдад. Добре, че Мубарак, който случайно бил влязъл в джамията, чул неговата проповед. Той веднага изтичал в двореца на Зайн, взел сто динара, няколко парчета лека, но много скъпа коприна и забързал към дома на шейха. Потропал на вратата и шейхът се показал, като грубо и гневно го попитал кой е и какво иска.

— Аз съм твой слуга, шейх Абу Бакар — рекъл Мубарак, — и идвам при теб от името на своя господар, принц Зайн ал-Аснам, който, като узна за твоята ученост и за доброто име, с което се ползуваш в града, пожела да се запознае с теб и да изпълни своя дълг. Той ти изпраща тези подаръци и моли да го извиниш, че не е направил това досега.

Когато, Абу Бакар видял златото и скъпите платове, казал:

— Моля твоят господар да ми прости, че не му оказах досега нужното уважение. Трябваше да отида да го поздравя и да му изкажа почитта си.

— Господарю — отвърнал Мубарак, — моят господар, принц Зайн ал-Аснам, има едно още по-голямо желание — да го почетеш с посещението си.

Сетне Мубарак целунал ръка на шейха и се върнал в двореца.

На другата сутрин по време на молитвата Абу Бакар застанал пред богомолците и им рекъл:

— Братя, чуйте ме! Завист пораждат богатите и честните, а не бедните и нищите. Знайте, че чужденецът, за когото ви говорих вчера, е принц, надарен с чест и богатство. Завистници ми го представиха като крадец, но това е лъжа. Не петнете честта на този човек, за да не ви накажат хората на халифа. Човек като този чужденец не може да живее в Багдад, без халифът да не го познава.

Така Абу Бакар разсеял чудовищното си обвинение срещу принц Зайн ал-Аснам.

Щом се върнал от молитвата, шейхът се облякъл грижливо с най-хубавите си дрехи и се запътил към двореца на емир Зайн ал-Аснам. А Зайн бил дълбоко вярващ и изпълнявал всичко, което препоръчвала религията му. Ето защо, когато видял шейха, той му отдал нужната почит и уважение. Настанил го удобно и му поднесъл богата закуска и ароматно кафе. След това заговорили за различни неща и шейхът попитал Зайн желае ли да остане по-дълго в Багдад. Зайн му отговорил, че не иска да остане по-дълго, отколкото е необходимо, за да свърши работата, за която е дошъл. Тогава шейхът го попитал каква е тази работа и може ли да му помогне.

— Търся девойка — отвърнал Зайн, — петнадесетгодишна, целомъдрена и със съвършена красота.

— Трудно е да се намери такава девойка — отговорил шейхът, — но аз познавам едно момиче с чудна красота. Баща й беше везир, но се отказа от поста си и сам възпитава дъщеря си. Надявам се, че е подходяща за теб, а така също, че тя и баща й ще бъдат поласкани от вниманието на емир като тебе.

— Възможно е тъкмо тя да е девойката, която търся — съгласил се Зайн ал-Аснам. — Но преди това трябва да я видя, за да разбера дали е целомъдрена. Ти можеш да съдиш за произхода и красотата й, но не и за нейното поведение.

— Нима може да се узнае по лицето й дали е целомъдрена, или не? — запитал шейхът. — Но ако ти притежаваш това умение, моля те, принце, ела с мен в техния дворец, за да те запозная с бащата.

И шейх Абу Бакар завел Зайн ал-Аснам в двореца на везира, бащата на момичето. Везирът поздравил Зайн с добре дошъл и като разбрал какъв е и какво търси, наредил да стъкмят дъщеря му. Когато момичето влязло, баща му заповядал да вдигне воала от лицето си. Зайн ал-Аснам останал удивен от красотата й, защото никога дотогава не бил виждал подобна хубост, и си казал:

— Дали ще намеря за себе си друга като нея и защо ли не я взема за своя жена?

После извадил огледалото на царя на джиновете от джоба си и погледнал в него. Огледалото останало чисто като сребро.

Той поискал незабавно да направят брачния договор и пратил да повикат кадията. Веднага след това отпразнували годежа, а после и сватбата.

Емир Зайн ал-Аснам поканил бащата на младоженката в двореца си и му дал невиждани дарове — брилянти, перли, рубини и изумруди. Вдигнали сватба за чудо и приказ, каквато никой дотогава не бил правил. В продължение на седмица целият град се стичал в двореца на Зайн. Богато бил надарен и шейх Абу Бакар.

Завършили сватбените тържества и Мубарак казал на Зайн ал-Аснам:

— Хайде да тръгваме! Намерихме, каквото дирехме!

Емирът се съгласил и Мубарак започнал да приготвя тяхното завръщане. Той убедил младоженката да повери пътуването си на милостта на всевишния. Ала Мубарак скоро забелязал, че емир Зайн е влюбен в съпругата си, и му казал:

— Господарю, искам да разбереш, че трябва да пазиш доверието, което има в теб царят на джиновете!

Зайн отвърнал:

— О, Мубарак! Ако знаеш какво щастие ми носи любовта към тази девойка, щеше да ми простиш и да ми позволиш да я взема със себе си в Басра.

— Не, господарю! — възпротивил се Мубарак. — Пази доверието, което ти е дадено, защото заради тази девойка може да те постигне такава беда, че да съжаляваш цял живот. Пази дадената клетва и не се поддавай на съблазънта, защото ще загубиш честта си!

— Тогава дръж я далеч от очите ми! — отвърнал Зайн ал-Аснам.

И като поверил младоженката на Мубарак, за да не я вижда повече, Зайн ал-Аснам и цялата му свита свърнали от пътя за Кайро и се отправили към острова на царя на джиновете.

През цялото пътуване принцът не се явил нито веднъж пред младоженката. От деня на сватбата изчезнал. Това я учудило много и тя най-сетне се осмелила да попита Мубарак:

— Закълни се в живота на своя господар принц Зайн ал-Аснам, че ще ми кажеш истината! Далеч ли сме от страната на съпруга ми?

— Господарке, колко трудно ми е да ти разкрия това, което не ти е казано! — отговорил Мубарак. — Ти наистина ли мислиш, че емир Зайн, царят на Басра, е твой съпруг? Той направи брачния договор на свое име, за да се съгласи баща ти, ала ти ще станеш съпруга на царя на джиновете, който те поиска от Зайн ал-Аснам.

При думите му младоженката заплакала с горчиви сълзи. Щом чул плача й, емир Зайн също заплакал от любов по нея.

— Ако ме жалите като чужденка — рекла тя, — направете ми едно добро: кажете ми, защо постъпихте с мен така подло?

Но нямало никаква полза от сълзите на девойката, не помогнали, защото вече били стигнали при царя на джиновете и му я предали.

Царят я харесал много и казал на Зайн ал-Аснам:

— Девойката, която ми доведе, е повече от красива. Сега се върни в двореца си. Ще намериш деветата статуя на мястото, където са и останалите. Изпратих един джин да я занесе.

Зайн ал-Аснам му целунал ръка и заедно с Мубарак се отправил към Басра.

Пътували много дни и през всичкото време той не преставал да тъжи и да мисли за девойката и за необикновената й красота. Плачел и нареждал:

— Радвай се, злосторнико! Ти изостави девойката с необикновена хубост, която взе от бащиния й скут, за да я дадеш на царя на джиновете. Какво загуби!

Зайн ал-Аснам дълбоко се разкайвал за измамата си и за разочарованието, което причинил на девойката.

Щом пристигнал в Басра, той поздравил майка си, царицата, и й разказал всичко. Тя се зарадвала много, че ще се сдобият и с деветата статуя, и подканила сина си веднага да отидат в подземието, за да видят дали е там.

Слезли заедно със Зайн ал-Аснам, но що да видят! Вместо статуята намерили девойката, нежна като слънчев лъч, като звезда на тъмен небосвод. Познал я емир Зайн, а тя му рекла:

— Не се чуди, че вместо онова, което си искал, виждаш мен. Мисля, че няма да съжаляваш, ако ме вземеш.

— Няма съмнение, че тъкмо теб желая най-силно — отговорил принцът. — Не бих те сменил за никакви скъпоценности, нито дори за целия свят. Ако знаеш колко голяма беше любовта ми към теб, когато те взех от баща ти и пряко волята си те дадох на царя на джиновете!…

Още преди Зайн да довърши думите си, гръмотевици затрещели, разтресла се земята. Царицата се изплашила. Ето че след малко се показал самият цар на джиновете и й казал:

— Царице, не се плаши! Аз съм покровителят на сина ти. Обичам го и го пазя. Аз му се явих насън, тъй като исках да проверя смелостта му и да видя дали е способен да владее чувствата си. Хубостта на тази девойка го съблазни и той не можа напълно да удържи обещанието си към мен. Той я пожела за съпруга, но аз знам колко слаба е човешката природа и затова ще бъда снизходителен. Заради неговата смелост ще му дам девойката за съпруга. Тя е деветата статуя, която му обещах. Тя е по-хубава от всички статуи, няма друга на света като нея.

После царят на джиновете се обърнал към Зайн ал-Аснам и му рекъл:

— Принц Зайн, това е твоята съпруга! Вземи я, но само при условие че ще я обичаш и няма да имаш друга жена. А аз отговарям за нейната преданост.

Още същия ден Зайн ал-Аснам се оженил. Вдигнали голяма сватба, цялото царство празнувало и се веселило.

Зайн ал-Аснам царувал дълго със съпругата си, царицата на Басра, и живели честито, докато не ги посетила онази, която слага край на земни наслади и разделя влюбените.

Как цар Бадр Басем, синът на цар Шахраман, се оженил за Джаухара, дъщерята на цар Ал-Самандал

Разказват, царю честити, че някога, в стари времена, в Персия, имало цар на име Шахраман. Неговата столица бил град Хорасан.

Един ден той седял замислен — вече бил на възраст и имал повече от сто жени, но никоя от тях не му родила син или дъщеря, за да го наследят след смъртта му, както той бил наследил своя баща.

В това време при него влязъл главният евнух и му съобщил, че някакъв търговец му е довел невиждано красива робиня.

— Нека влязат — казал цар Шахраман.

Когато влезли, царят видял една жена, стройна като копие. Била забулена с копринен воал, целият извезан със злато. Търговецът открил лицето й и нейната красота озарила стаята. Седем плитки се спускали до земята като конски опашки. Очите й били изписани, снагата тънка, а бедрата закръглени. Цар Шахраман останал удивен от хубостта й. Попитал търговеца за колко я продава.

— Господарю — започнал търговецът, — аз платих за нея две хиляди жълтици и похарчих три хиляди, за да я доведа дотук. Не съм достоен аз да определям цената й за толкова велик владетел като теб и те моля да я приемеш като подарък.

Царят го дарил богато и му броил десет хиляди жълтици. Търговецът целунал ръцете му, благодарил му за щедростта и си тръгнал.

Цар Шахраман поверил наложницата на робини и им поръчал да я срешат и да се погрижат за нейната красота, а също така да я настанят в покои и да й занесат всичко, от което има нужда.

Царството на този цар се простирало на брега на морето, а градът, в който живеел, се казвал Белият град.

Покоите на новата робиня гледали към морето. Когато я въвели, тя заповядала да затворят всички врати. След малко цар Шахраман влязъл при нея, но тя не направила нищо, за да му покаже уважението си. Царят бил учуден от държането й, но си рекъл, че това е грешка на възпитанието, което са й дали, като не са я научили на учтивост.

Той не приближил до нея. Тя го посрещнала студено и безразлично, но се оставила да я гледа, гали и целува, колкото иска.

Цар Шахраман заповядал да поднесат вечерята. Имало най-различни ястия. Царят ял и поднасял лично на новата си наложница блюда, докато се заситили. През време на вечерята тя не проронила нито дума.

Царят я заприказвал, попитал я за името й, но тя мълчала.

Единственото нещо, което я спасило от царския гняв, била невижданата й красота и ненадминатото й кокетство.

Цар Шахраман си казал: „Да бъде благословен аллах! Колко е красива, макар че не говори. Но само аллах е съвършен“.

После попитал робините, които й прислужвали, дали са я чули да говори. Те му отвърнали, че откакто е дошла, до този момент не е отронила нито дума.

Царят заповядал на няколко робини да й пеят, да я забавляват, за да я развеселят.

Те направили всичко, което било по силите им: пели, танцували, но новодошлата останала безразлична и мълчалива. Тя не се засмяла и не проговорила.

Царят се ядосал и отпратил жените. Когато останал сам с новата си робиня, той я съблякъл и останал изумен от тялото й — то било като излято от сребро. Любовта му към нея пламнала още по-силно. Той изоставил всичките си жени и прекарал една година само с нея. През цялото това време тя не проронила нито дума.

Един ден, преизпълнен от любов и копнеж, царят й казал:

— Заради голямата ми любов към теб изоставих всичките си жени и те направих своя съдба. Чаках цяла година и моля всемогъщия аллах да умилостиви сърцето ти, за да ми проговориш. Ако си няма, говори ми със знаци. Моля аллах да ме дари със син от теб, за да наследи царството ми след мен, защото съм стар, самотен и нямам наследник. Моля те, ако си ме чула, да ми отговориш.

Наложницата навела замислено глава, след това вдигнала очи и се усмихнала. Сякаш гръмотевица преминала през стаята.

Тя проговорила:

— О, смели царю, смели лъве! Аллах чу молбата ти. Аз ще имам скоро дете, но не знам какво ще бъде — момче или момиче — и знай, че иначе никога нямаше да ти проговоря.

Като чул тези думи, царят засиял от щастие, целунал главата и ръцете й и й казал:

— Слава на всевишния, който ми даде двете неща, които желаех най-силно: да проговориш и да ми родиш син.

Той излязъл, седнал на трона си много щастлив и за да благодари на аллах, заповядал на везира да раздаде сто хиляди динара на бедните, нуждаещите се и вдовиците. Везирът изпълнил царската заповед.

Цар Шахраман се върнал отново при своята жена. Седнал до нея, притиснал я до гърдите си, целунал я и й рекъл:

— Кажи ми, скъпа моя, защо цяла година ден и нощ мълча и проговори едва днес? Коя е причината?

Тя отговорила:

— Слушай, царю на нашето време, и знай, че аз съм бедна чужденка с пречупена воля, нещастна от раздялата с майка и близки.

Царят разбрал какво иска да му каже.

— Ти казваш, че си бедна, но това вече не е от значение. Всичко, каквото притежавам — моето царство и аз, — сме на твое разположение. А колкото до това, че си оставила своите роднини и близки, кажи ми само къде се намират, и ще ти ги доведа.

— Знай, о, царю честити, че се казвам Джуланар Бахрия. Моят баща беше морски цар. Той умря и ние наследихме царството, но друг цар ни нападна и ни победи. Имам брат на име Салех, а майка ми е морска жена. Скарах се с брат си и се заклех за наказание да се хвърля в ръцете на човек от сушата. Излязох от морето и седнах на един остров. Някакъв човек мина оттам и ме взе със себе си. Той ме заведе на пазара и ме продаде на търговеца, от когото ти ме купи. Търговецът беше добър и набожен. Ако ти не беше ме обикнал толкова и не ме предпочете пред всичките си жени, нямаше да остана при теб, а щях да се хвърля от този прозорец в морето, за да се върна при майка си и при своите близки. Но сега се срамувам да отида при тях, тъй като чакам дете от тебе и те ще си помислят лошо за мене и няма да ми повярват, ако се закълна, че съм била купена от един цар и съм била всичко за него. Това е цялата ми история.

Цар Шахраман й благодарил за думите, целунал я по челото и й казал:

— Господарке моя, о, светлина на очите ми, кълна се в аллах, че не бих могъл да се разделя с тебе дори за час. Ако ме напуснеш, ще умра в същия миг.

— Скоро ще родя — казала тя, — моите роднини трябва да дойдат, за да ми помогнат, защото съм морска принцеса и земните жени не знаят как раждаме ние, както морските жени не знаят как раждат жените на земята.

— Прави, каквото искаш. Аз съм съгласен — рекъл царят. После я попитал:

— Как ходите в морето?

— Тъй както вие ходите по земята. С благословията на имената, написани върху пръстена на Сулайман ибн Дауд (мирът да бъде с тях). Ако моите роднини дойдат, ще им кажа, че си ме купил и си бил добър и щедър с мене. Трябва думите ми да бъдат подкрепени. Те трябва да узнаят, че си цар и син на цар. После продължила: — Знай, о, царю на нашето време, че в морето ходим с отворени очи и виждаме всичко в него. Виждаме също небето, звездите, слънцето и луната, сякаш сме на земята. Това е съвсем нормално за нас. Знай още, че в морето живеят много народи, които са различни от тези на земята. Знай още, че всичко, което е на земята, е нищожно в сравнение с онова, което е в морето.

Цар Шахраман се удивил на думите й. После Джуланар извадила две парченца дърво. Разпалила няколко въглена в мангала, сложила едното парченце дърво върху тях и силно изсвирила. След това произнесла някакви тайнствени думи.

Пред очите на царя се появил гъст дим.

— Господарю — казала тя, — скрий се в спалнята. Сега ще ти покажа брат си, майка си и своите роднини, без те да те видят. Ще останеш учуден от създанията на всемогъщия аллах, толкова различни на вид.

Цар Шахраман се оттеглил в покоите си. Оттам наблюдавал какво прави Джуланар. Тя продължавала да шепне някакви заклинания. Морето се разбунтувало и от него излязъл момък, хубав като ясна луна. Приличал много на сестра си, като че ли поетът бил написал тези стихове за него:

Веднъж на месец пълна е луната,

а всеки ден лицето ти блести.

Тя е в сърцето на една планета,

за дом сърцата всички имаш ти.

После от морето излязла една старица, придружена от пет красавици, подобни на грейнала месечина. Те също много приличали на Джуланар.

Царят видял, че всички вървят по водата. Когато стигнали до прозореца, Джуланар станала и ги посрещнала с радост. Те я познали и влезли при нея. Целували я и плакали с горещи сълзи.

— О, Джуланар — попитали те, — защо четири години не ни даде знак, че си жива? Кълнем се, че след като ни напусна, светът опустя за нас. Не ни бяха сладки нито ястията, нито напитките. Плакахме ден и нощ от мъка и копнеж по теб.

Джуланар целунала ръка на брат си и майка си.

Братовчедките й я попитали какво е правила през това време и тя им отвърнала:

— Знайте, че когато ви оставих и излязох от морето, седнах на брега на Лунния остров. Един човек ме взе и ме продаде на търговец, който ме заведе при своя цар и ме продаде за десет хиляди динара. Царят ме посрещна много радушно, остави всичките си жени заради мене. Аз съм за него най-скъпото нещо.

Брат й казал:

— Благословен да бъде аллах, че отново ни събра. Сестро, сега искам да станеш и да дойдеш с нас в нашата страна, при нашия народ.

Царят се уплашил много, че Джуланар ще си отиде, без той да може да я възпре даже с голямата си любов.

Когато чула думите на брат си, Джуланар рекла:

— Кълна се, о, братко, че човекът, който ме купи, е цар. Той е могъщ, мъдър, щедър, добър и богат и се отнася много добре с мене. Той няма деца — нито синове, нито дъщери. От пристигането си досега не съм чула от него нито една обидна дума. Той е мил и не предприема нищо, преди да се посъветва с мене. Както виждате, аз съм много добре при него. И още нещо: ако го оставя, той ще умре, защото не ще може да понесе раздялата с мен дори за час. Аз също, ако го оставя, ще умра от любов, защото той ме отрупа с всичко, откакто съм при него. Даже ако баща ми беше жив, нямаше да имам при него мястото, което имам при този велик цар, от когото чакам дете. Слава на аллах, който ме създаде дъщеря на морски цар и ме направи съпруга на един от най-великите царе на земята. Всемогъщият аллах ме възнагради! Дано сега ми даде син, който да наследи от този могъщ цар всичко, което всевишният му е дал — земи и дворци.

Когато чули думите й, брат й и братовчедките й останали доволни.

— Знаеш, Джуланар, колко те обичаме и уважаваме — рекли те. — Знаеш, че си ни по-скъпа от всичко и искаме да бъдеш щастлива и спокойна. Ако чувствуваш, че не си доволна, върни се в нашата страна, но ако си щастлива и обичана, остани.

Джуланар ги уверила, че е напълно щастлива и има всичко, което желае. Когато чул тези думи, царят се зарадвал много и сърцето му се успокоило. Благодарил на Джуланар и любовта му към нея пламнала с нова сила, когато узнал, че и тя го обича и иска да остане при него, за да му роди дете.

Джуланар повикала своите прислужнички и им заповядала да донесат най-различни ястия, които тя самата била приготвила, сладкиши и плодове. Сетне седнала на трапезата с роднините си. Те й казали:

— Странен човек е твоят господар. Ние влязохме неканени в къщата му. Ти го хвалиш много, ала още не сме го видели. Той не яде с нас, за да има между нас хляб и сол.

Разгневили се и от устата им заизскачали пламъци.

Когато Шахраман видял това, много се уплашил, но Джуланар успяла да ги успокои.

После тя влязла при царя и му казала:

— Господарю, ти видя и чу какво говорих за теб пред своите роднини. Чу, че искаха да ме вземат с тях в нашата страна.

Цар Шахраман отговорил:

— Чух и видях. Аллах да те възнагради! Само в този благословен миг разбрах колко ме обичаш.

— Господарю — отвърнала Джуланар, — на доброто трябва да се отвръща с добро. Ти ми даде цялата си любов, предпочете ме пред всичките си жени. Как мога да те напусна? Искам да се възползувам от твоята доброта и да те помоля да дойдеш и да поздравиш моите роднини, за да се установи приятелство между вас. Знай, царю на нашето време, че моят брат, майка ми и братовчедките ми те обикнаха много, когато им говорих за твоето добро сърце. Всички много искат да те видят и да те поздравят.

— Слушам и се подчинявам — отговорил царят. — Това е и моето желание.

Той се отправил към гостите, поздравил ги най-вежливо и те му отвърнали със същите почести. После седнал с тях и всички яли заедно на една трапеза.

Царят останал с гостите си тридесет дни.

Когато дошло време да се върнат в своята страна, те се сбогували с царя и царица Джуланар, като ги удостоили с всички почести.

А колкото до Джуланар, тя била към края на своята бременност и родила момченце като пълна месечина.

Цар Шахраман се почувствувал на върха на щастието си, защото това бил неговият първи син.

Направили големи тържества, които продължили седем дни. На осмия ден дошли майката на царица Джуланар, нейният брат и братовчедките. Царят ги приел радостен и им рекъл:

— Още не съм избрал име на сина си. Искам вие да сторите това.

Те го нарекли Бадр Басем и всички одобрили това име.

Подали детето на брата на Джуланар, Салеж. Той го поел, прегърнал го и се заразхождал с него из двореца. После се отправил към морето и се изгубил от погледа на царя. Шахраман видял, че изчезва заедно с детето му в морето, и заплакал от мъка. Джуланар разбрала страха му и казала:

— Царю на нашето време, не се страхувай и не тъжи за детето ни. Аз го обичам повече от теб, но то е с брат ми. Не се бой, че ще се удави, защото той няма да му стори зло. Ей сега ще го върне живо и здраво.

Така и станало. Когато изминал един час, морето се развълнувало и от него излязъл цар Салех със своя племенник. Той се спуснал при тях и притиснал до гърдите си момченцето с лице, спокойно като месечина.

Цар Салех се обърнал към бащата на детето:

— Ти сигурно се уплаши, когато слязох с него на дъното на морето?

— Да — отговорил бащата, — уплаших се и мислех, че никога повече няма да го видя живо и здраво.

— О, земни царю, ние му почернихме очите с кохл и прочетохме името, написано на пръстена на Сулайман ибн Дауд (мирът да бъде с него). Така правим с всяко дете, което се ражда при нас. Сега бъди спокоен за него. То не може да се удави, нито да се задуши. Така, както вие ходите по земята, така ние ходим в морето.

И той извадил от джоба си затворена кутия. Когато я отворил, от нея се изсипали триста диаманта, големи колкото щраусови яйца, и триста изумруда. Блясъкът им бил по-ярък от слънцето и луната.

— Царю на нашето време — казал Салех, — тези скъпоценни камъни са дар за теб, тъй като досега не сме ти подарявали нищо. Причината е, че не знаехме къде се намира Джуланар. Тя изчезна, без да остави следа и без да се обади. Сега виждаме, че ти здраво си свързан с нея и така сме станали едно семейство. От време на време ще ти нося подобни подаръци. Скъпоценните камъни при нас са много повече, отколкото на земята, ние отбираме най-ценните от находищата и знаем добре пътищата, които водят за там.

Когато видял скъпоценните камъни, царят се смаял и извикал:

— Само един такъв камък струва колкото цялото ми царство.

Благодарил на Салех и се обърнал към Джуланар:

— Аз се засрамих от брат ти. Той ни дари с безценен дар, какъвто няма никой човек на земята.

Джуланар и брат й му благодарили за всичко, което е направил. Салех рекъл:

— О, най-велики царю на нашето време, ние ти дължим много за това, че си се отнесъл добре със сестра ми, за това, че ни прие в своя дворец и ни нахрани със своя хляб.

— Царю на нашето време — продължил Салех, — и хиляда години да ти служим, няма да можем да ти се отплатим за доброто, което си сторил.

Цар Шахраман много се развълнувал.

Гостите — Салех, майка му и братовчедките — останали четиридесет дена. След това Салех целунал земята пред съпруга на сестра си. Царят го попитал:

— Какво искаш, Салех?

— Царю на нашето време — отговорил той, — ние те молим да ни разрешиш да тръгнем, защото ни домъчня за близките ни и за нашата страна. Но ние сме винаги на вашите услуги. Кълна се в аллах, царю на нашето време, че те напускам против волята си, но какво да се прави? Израсли сме в морето и земята не ни харесва.

Царят се сбогувал със Салех — Морския цар, с неговата майка и братовчедките му и всички се разплакали преди раздялата. Последните им думи били обещания, че често ще идват при царя.

Те се спуснали към морето, гмурнали се и се загубили от погледа.

Цар Шахраман продължавал да се отнася много добре с Джуланар и малкият им син растял сред грижи и внимание. Салех, неговата майка и братовчедките ги посещавали често и оставали по месец-два при тях, а след това си отивали. Момчето растяло и ставало все по-хубаво. Когато навършило петнадесет години, нямало равно на себе си по красота. Изучило калиграфията, историята, граматиката. Умеело да стреля с лък, да хвърля копие, да язди добре и всичко, което подобава на един царски син.

Целият град говорел за неговите качества, тъй като той бил наистина съвършен.

Царят много обичал сина си.

Един ден пратил да повикат везирите, емирите и държавниците и ги накарал да се закълнат, че ще провъзгласят сина му Бадр Басем за цар след неговата смърт.

Всички се заклели.

Не след дълго царят се разболял и почувствувал, че скоро ще се пресели във вечния свят. Болестта се влошила и той се намерил на прага на смъртта.

Тогава царят повикал сина си и му напомнил да бъде добър със своите поданици, майка си, държавниците и прислугата. Накарал всички тези хора да се закълнат още веднъж, че ще се подчиняват на сина му. След няколко дни царят умрял. Бадр Басем и майка му Джуланар, емирите, везирите и всички сановници се опечалили и след като го погребали, цял месец приемали съболезнования.

Салех, братът на Джуланар, неговата майка и братовчедките също дошли и казали:

— Слушай, Джуланар, царят умря, но остави един добър син. Този, който оставя такъв син, не може да бъде смятан за умрял. Синът му е лъв, който няма равен на себе си.

Сановниците влезли при Бадр Басем и му рекли:

— О, царю, твоят баща заслужава да бъде оплакван, но не забравяй, че сълзите са за жените. Не се отдавай повече на скръбта по баща ти. Той умря, но ти си неговият наследник. Този, който е създал човек като тебе, не може да бъде смятан за умрял.

Те го придружили до баните и когато Бадр Басем излязъл, облякъл прекрасни дрехи, обшити със злато и обсипани с рубини и други скъпоценни камъни. Сетне сложил короната на главата си и седнал на трона. Той изпълнявал своя дълг и бил винаги на страната на слабия срещу силния, върнал правата на бедните, отнети от емирите, и всички го обикнали силно.

Така изминала година. През това време неговите морски роднини идвали няколко пъти да го видят. Бадр Басем живеел спокойно и щастливо.

Една нощ вуйчо му влязъл при майка му Джуланар. Тя станала, целунала го и го поканила да седне до нея:

— Как живееш, братко? Как са майка ни и нашите братовчедки?

— Всички са добре, сестро — отговорил Салех — Морския цар. — Щастието им щеше да бъде пълно, ако можеха да те виждат по-често.

Джуланар му поднесла храна и докато ядели, разговаряли за Бадр Басем — за неговата красота, мъдрост, възпитание, за способността му винаги да запазва спокойствие на духа.

През това време Бадр Басем бил полегнал и когато чул, че майка му и вуйчо му говорят за него, направил се на заспал, като не пропуснал нито една дума от техния разговор.

Салех рекъл на сестра си:

— Синът ти е вече на седемнадесет години и не е женен: Страхувам се да не му се случи нещо и да остане без наследник. Искам да го оженя за някоя морска царица, която да бъде красива като него.

— Изреди ги — казала Джуланар, — аз ги познавам всичките.

Салех започнал да ги изброява, но царицата го прекъснала:

— Ще се съглася да оженя сина си само за девойка, която е толкова красива, мъдра, възпитана, кротка и от добро потекло, какъвто е той.

Салех — Морския цар отговорил:

— Аз не познавам други царски дъщери. Изредих ти повече от сто, но нито една не ти хареса. Я погледни, сестро, дали синът ти спи!

Джуланар побутнала Бадр и тъй като той не се обадил, решила, че е заспал.

— Той спи — обърнала се тя към брат си, — но кажи ми, защо ме накара да проверя дали спи?

— Знай, сестро — отвърнал Салех, — че аз си спомних за една девойка, която подхожда на сина ти. Страхувам се да я назова. Ако синът ти чуе името й, тозчас ще се влюби в нея, но аз не съм сигурен, че ще ни я дадат, и тогава той ще ни причини много неприятности.

— Кажи ми, коя е тази девойка? Аз познавам всички морски девици и ако тя подхожда на моя син, ще я поискам от баща й даже ако трябва да дам всичките си богатства. Не се страхувай, синът ми спи.

Салех отговорил:

— Страхувам се, че е буден.

— Кажи с няколко думи, каквото имаш да ми кажеш и не се страхувай, братко!

— Кълна се в аллах, никоя девойка не подхожда на твоя син повече от царица Джаухара, дъщерята на цар Ал-Самандал. Тя е красива като него и притежава всички добри качества. Нито в морето, нито на земята може да се намери по-мила и по-красива девойка. Когато свали воала от лицето си, слънцето и луната помръкват. Всеки, който я види, остава очарован от нейната хубост: устните й са сладки, а тялото й гъвкаво, с тънка талия.

Когато чула думите на брат си, Джуланар казала:

— Ти говориш истината, братко! Кълна се в аллах, че съм я срещала няколко пъти. Но от осемнадесет години вече не съм я виждала. Никоя девойка не подхожда по-добре на моя син от нея.

Когато Бадр Басем чул техния разговор от началото до края и всичко, което вуйчо му казал за Джаухара, дъщерята на цар Ал-Самандал, той се влюбил. Огън пламнал в сърцето му. Той почувствувал, че потъва в тъмно море без бряг и без дъно.

Салех погледнал Джуланар и рекъл:

— Кълна се в аллах, сестро, че измежду морските царе няма по-необуздан и по-силен от цар Ал-Самандал. Затова не казвай на сина си за тази девойка, докато не поискам ръката й. Ако баща й се съгласи, това ще бъде божия милост. Ако откаже, ще му потърсим някоя друга.

Джуланар намерила думите на брат си за разумни и се съгласила. Те замълчали и прекарали нощта така.

А в сърцето на Бадр Басем се разгорял пламъкът на любовта към принцеса Джаухара, но той не казал нищо нито на майка си, нито на вуйчо си.

На другата сутрин Бадр Басем и вуйчо му влезли в банята. Изкъпали се и сетне изпили по чаша портокалов сок, докато им поднесли яденето. Яли до насита, после си изплакнали ръцете. След това Салех станал и се сбогувал с Бадр и сестра си, тъй като искал да се върне в своето царство, където го чакали работа и майка му.

Бадр Басем помолил вуйчо си да остане още един ден и Салех се съгласил.

— Вуйчо, да излезем в градината — предложил Бадр.

Те се разхождали дълго и младият цар пожелал да си почине под едно кичесто дърво. Щом полегнал, той си спомнил думите на вуйчо си за красотата на Джаухара. Тогава заплакал горчиво.

Когато вуйчо му Салех го чул, той зачупил ръце и казал:

— Аллах е един и Мохамед е неговият пророк. Всяка сила идва единствено от аллаха! Синко, ти чу ли разговора между мене и майка ти?

— Да, вуйчо — признал Бадр, — чух всичко и обикнах Джаухара по описанието, което направи на нейната красота.

Салех се объркал от думите на племенника си и казал:

— Моля всевишния за помощ!

Бадр не искал да се върне при майка си, а смятал да придружи вуйчо си. Салех свалил един от пръстените на ръката си, на който били написани няколко имена на всемогъщия аллах, и го подал на Бадр:

— Вземи — рекъл му, — този пръстен ще те предпазва от задушаване, от акули и от други морски животни.

Цар Бадр взел пръстена, сложил го на пръста си и двамата се гмурнали в морето.

Когато стигнали в двореца на Салех, намерили майка му заобиколена от много роднини. Царицата станала и целунала внука си по челото и казала:

— Бъди добре дошъл, синко! Как е майка ти?

— Добре е и изпраща много поздрави на теб и на всички роднини — отговорил Бадр.

Салех разказал на майка си за това, което се случило с него и сестра му Джуланар. Разправил й, че Бадр Басем обикнал дъщерята на цар Ал-Самандал по описанието, което чул, и сега е дошъл, за да се сгоди с нея.

Бабата на Бадр Басем се разгневила много, когато чула думите на Салех.

— Синко — казала тя, — сбъркал си много, като си споменал името на девойката пред твоя племенник. Ти знаеш, че цар Ал-Самандал е сприхав, страшен и могъщ, че той отказа да даде дъщеря си на всички морски царе, които идваха да я искат, като им казваше, че не й подхождат. Страхувам се, че и на нас ще откаже да я даде, ако му я поискаме, а това за нас ще бъде тежък удар. Ние държим на достойнството си.

— Какво да правим, майко? — попитал Салех. — Бадр се влюби в тази девойка, когато разказвах за нея на Джуланар, и се зарече да я поиска от баща й даже ако това му струва цялото богатство. Той заяви, че ако не се ожени за нея, ще умре от любов. Бадр е по-хубав от нея, баща му беше цар на всички персийци, а сега той го наследи. Джаухара му е лика-прилика. Ще взема много и най-различни скъпоценности и ще отида да поискам ръката й. Ако баща й каже, че е цар, аз ще му отговоря, че моят племенник е цар и син на цар. Колкото до красотата, моят племенник е по-хубав от дъщеря му. Ако каже, че царството му е обширно, царството на моя племенник е още по-обширно. В него има повече поданици и войници. Ще направя всичко, за да задоволя желанието на моя племенник дори ако трябва да умра. Аз съм виновен, тъй като го хвърлих в морето на любовта, и трябва да направя всичко, за да го оженя. Аллах ще ми помогне!

— Прави, каквото знаеш, сине — казала царицата, — но внимавай да не обидиш цар Ал-Самандал. Той е сприхав и могъщ и може да те убие, защото не зачита никого.

Салех успокоил майка си, взел два сандъка, пълни със скъпоценни камъни, и заповядал на слугите да ги носят. С този подарък той се отправил към двореца на цар Ал-Самандал. Щом стигнал, поискал разрешение да влезе. Позволили му. Когато се намерил пред царя, Салех целунал земята пред него и го поздравил най-вежливо.

Цар Ал-Самандал го вдигнал от земята, оказал му почести и го накарал да седне до него.

— Твоето посещение е добре дошло, Салех! Отдавна не сме се виждали, каква нужда те доведе тук? Готов съм да удовлетворя твоето желание.

Салех станал, отново целунал земята пред него и казал:

— Царю на нашето време, аз се обръщам към аллах и към великолепния цар, към лъва на щедростта, за когото говорят в цял свят и във всички страни.

Салех поднесъл на цар Ал-Самандал скъпоценните камъни, които му донесъл като подарък, и рекъл:

— Надявам се, царю на нашето време, че ще ме удостоиш с честта да приемеш този подарък.

Цар Ал-Самандал попитал:

— Коя е причината за този подарък? Кажи ми, за да разбера дали мога да изпълня желанието ти, и ще го направя веднага, без да те карам да чакаш. Ако не мога да го изпълня, то дори и аллах не иска това, което не може да бъде изпълнено.

Салех отново целунал земята три пъти и отвърнал:

— Царю на нашето време, това, което искам, е напълно по силите ти. То е в ръцете ти. Не съм луд да искам от един цар нещо, което не може да ми даде. Мъдрецът е казал: „Ако искаш да те слушат, не трябва да искаш невъзможното!“.

Царят настоял да му обясни по-точно целта на своето посещение и Салех продължил:

— Знай, царю на нашето време, че дойдох да ти поискам несравнимия бисер, скрития диамант, принцеса Джаухара, твоята дъщеря. О, царю, не отказвай на този, който те моли!

Като чул тези думи, царят така започнал да се смее, че паднал по гръб, което показало, че се подиграва.

— Салех — най-после рекъл той, — мислех те за по-мъдър. Ти си благороден младеж, но изглежда, че умът ти се е помътил и това те е тикнало към безочието да искаш дъщерята на един цар, който притежава цели страни и огромни земи! Да не би да си се възгордял или пък си изгубил ума си, за да кажеш това, което чух!

— Аллах дава добрините на царя — отговорил Салех. — Не искам дъщеря ти за себе си, въпреки че и аз съм достоен за нея — ти знаеш, че баща ми беше морски цар като тебе. Но я искам за цар Бадр Басем, този, който владее земите на Персия, синът на цар Шахраман. Добре познаваш неговото могъщество. Твърдиш, че си велик цар, но Бадр Басем е по-велик от теб. Твърдиш, че дъщеря ти е красива, но цар Бадр Басем е по-хубав и е от по-благородно семейство. Той е най-достойният воин на своето време. Ако удовлетвориш нашата молба, ще сложиш нещата на място, о, царю на нашето време. Ако ли пък си се възгордял, няма да бъдеш справедлив към нас. Знаеш, че принцеса Джаухара трябва да се омъжи. Мъдрецът е казал: „Девойката не може да избегне две неща: брака и гроба“. Ако си решил да я омъжиш, моят племенник я заслужава повече от всеки друг.

Думите на Салех страшно разгневили цар Ал-Самандал, той почти обезумял от ярост и изкрещял:

— Куче! Как си позволяваш да ми говориш така и да произнасяш името на дъщеря ми. Да твърдиш, че синът на твоята сестра Джуланар е достоен за нея! Кой е баща ти, за да си позволяваш да ми говориш по този начин! В сравнение с нея вие сте кучета!

Царят извикал стражата и им заповядал да отсекат главата на този нахалник. Те тръгнали към него с голи саби, но Салех побягнал към вратата и там видял своите братовчеди, слугите си и всички свои поданици. Били повече от хиляда конници, в железни ризници, с копия и лъкове. Когато видели Салех в това състояние, те го попитали какво се е случило. Той им разказал всичко. Като разбрали, че цар Ал-Самандал е безумен и тиранин, те слезли от конете и с голи саби влезли при него. Той седял на трона си, страшно разгневен на Салех. Неговата стража и слугите не били още готови, когато царят, щом видял хората, нахлули с голи саби, извикал:

— Проклятие, отрежете им главите на тези кучета!

Започнал бой и след около час хората на цар Ал-Самандал се разбягали. Салех и роднините му хванали царя и му завързали ръцете. Когато влезли при Джаухара и й казали, че баща й е пленен, а неговата стража убита, тя избягала от двореца на един остров. Качила се на високо дърво и се скрила в клоните му.

По време на боя няколко слуги на царя избягали. Бадр Басем ги видял и ги попитал какво става. Те му разправили всичко. Когато чул, че цар Ал-Самандал е пленен, той се уплашил и си казал: „Всичко стана по моя вина и сега сигурно ще ме преследват“. И той побягнал, без да знае накъде. Съдбата го отвела на същия остров, където се била скрила Джаухара, дъщерята на цар Ал-Самандал. Стигнал до дървото и се строполил като мъртъв. Искал да си почине, но никой не знае какво му готви съдбата. Бадр погледнал случайно нагоре и видял Джаухара. Нейното лице греело като месечина и той си казал: „Да бъде благословен онзи, който е създал това лице, онзи, който е създал всичко и който може да сътвори всяко нещо. Да бъде благословен аллах! Ако съм отгатнал правилно, това е Джаухара, дъщерята на цар Самандал. Сигурно, когато е научила за боя, тя е побягнала на този остров и се е скрила на дървото. Ако тази девойка не е принцеса Джаухара, тя е по-красива от нея“. Сетне помислил малко и си рекъл: „Ще стана, ще я хвана и ще я попитам коя е. Ако е Джаухара, ще поискам ръката й“.

Той станал и се обърнал към Джаухара:

— Коя си ти? Кой те доведе тук?

Джаухара погледнала Бадр Басем — той бил като ясно слънце, което се показва иззад тъмен облак.

Снагата му била стройна, усмивката хубава и тя му казала:

— О, ти, който си надарен с толкова красота, аз съм принцеса Джаухара, дъщерята на цар Ал-Самандал. Избягах тук, защото Салех и неговите войници избиха стражата на баща ми, а него плениха. Аз се уплаших, че ще ме убият, и побягнах, без да знам какво е станало с баща ми.

Бадр Басем останал учуден от думите на девойката и си помислил: „Без съмнение аз съм постигнал целта си, след като баща й е в плен“.

После я погледнал и й рекъл:

— Слез, аз умирам от любов по теб! Твоите очи ме плениха. Боят стана заради теб и мен. Знай, че аз съм Бадр Басем, цар на персите, а Салех е мой вуйчо. Той дойде да те иска от баща ти, а аз оставих царството си заради теб. Нашата среща тук, на това място, е странна случайност. Слез да отидем заедно в палата на моя баща, а аз ще поискам от вуйчо Салех да освободи твоя баща и ще се оженя за теб.

Когато Джаухара чула тези думи, тя си казала: „Този лош човек е причина за всичките ни нещастия. Баща ми е пленник, стражата му е избита, аз избягах на този остров, далеч от нашия дворец, трябва да използувам някоя хитрост, иначе той ще спечели и ще вземе това, което иска от мене — той е влюбен, а влюбените не могат да бъдат упреквани за това, което вършат“.

Тя му заговорила нежно и той не се досетил какво му готви. Сетне го попитала:

— Господарю мой, светлина на очите ми, ти ли си Бадр Басем, синът на царица Джуланар?

— Да! — отговорил той.

— Нека аллах да унищожи царството на баща ми, а той да не се върне никога от плен, ако иска да ме даде на друг. Кълна се в аллах, че той няма ум и не разбира нищо! О, царю на нашето време, не съди за мен от постъпките на баща ми: ако ти ме обичаш колкото една педя, аз те обичам колкото един лакът. Попаднах в примката на любовта ти. Твоята любов към мен е само една десета от любовта ми към теб.

И тя слязла от дървото, приближила се до него, прегърнала го, притиснала го до сърцето си и започнала да го целува.

След това Бадр Басем се влюбил още повече в нея. Той повярвал, че и тя го обича. Прегърнал я на свой ред и започнал да я целува. После й казал:

— О, принцесо, кълна се в аллах, че вуйчо ми не ми е описал и една четвърт от твоята красота.

Джаухара го притиснала още по-силно към гърдите си, прошепнала някакви неразбираеми думи, плюла в лицето му и извикала:

— Излез от човешкия си образ и приеми образа на най-красивата птичка с бели пера, червен клюн и червени крака!

Щом казала тези думи, Бадр Басем се превърнал в хубава птица, която изпляскала с крила и загледала Джаухара. Марсина, прислужничката на Джаухара, била до нея. Джаухара я погледнала и рекла:

— Кълна се в аллах, че ако баща ми не беше пленник при вуйчо му, щях да го убия. Нека аллах да не му прощава, задето ни донесе само беди. Вземи го сега и го отнеси на някой пустинен остров, за да умре от жажда.

Марсина го занесла на един остров и тръгнала да се връща, но си помислила: „Такъв красив момък не заслужава да умре от жажда“.

И тя го занесла на друг остров, на който имало много дървета, плодове и цветя, и после се върнала при господарката си, като й казала, че е изпълнила заповедта й.

Това се случило с Бадр Басем. Да се върнем сега отново при неговия вуйчо Салех. Когато пленил цар Ал-Самандал и убил неговата стража и слугите, той започнал да търси Джаухара, но не я намерил. Прибрал се в своя дворец при майка си и я попитал:

— Майко, къде е Бадр Басем?

— Не знам, сине — отговорила тя. — Не знам какво е станало с него, нито къде е отишъл. Когато чу, че ти се биеш с цар Ал-Самандал, той се уплаши и побягна.

Салех се разтревожил за племенника си.

— Ние не опазихме Бадр Басем, майко! Страхувам се за него. Ако е попаднал на някой войник от стражата на царя или пък на неговата дъщеря, може да му се случи нещо лошо. Какво ще кажем на майка му. Тя ще се разсърди, защото взех Бадр, без да я питам.

Сетне разпратил навсякъде хора да търсят племенника му, но те не могли да узнаят нищо. Салех се опечалил и разтревожил още повече.

Това се случило с Бадр Басем и вуйчо му Салех.

А в това време царица Джуланар напразно чакала завръщането на сина си. Когато минали няколко дни без новини от него, тя слязла на дъното на морето и отишла при майка си. Майка й я посрещнала права. Целунала я, целунали я и братовчедките й. Джуланар запитала майка си за цар Бадр Басем.

— Той дойде с вуйчо си Салех тук — започнала тя, — вуйчо му взе много скъпоценни камъни и отиде при цар Ал-Самандал, за да поиска ръката на дъщеря му. Царят не се съгласил и отговорил грубо на брат ти. Аз изпратих в негова помощ хиляда конници и между тях и цар Ал-Самандал се завързал бой. Аллах дал победата на брат ти и той убил стражата на царя, а него пленил. Като научил това, изглежда, че синът ти се е уплашил за живота си и избягал, без да се обади. Оттогава не се е прибирал и ние не знаем нищо за него.

Джуланар попитала за брат си и майка и разказала, че той е заел престола на Ал-Самандал и е изпратил хора във всички посоки да търсят сина й и принцеса Джаухара.

Джуланар се натъжила много за сина си и се разгневила от постъпката на брат си, който го взел със себе си, без да й поиска разрешение.

— Майко — казала тя, — страхувам се да не би някой да завземе царството ни, защото дойдох при теб, без да предупредя когото и да било. Най-добре е сега да се върна и да управлявам, докато аллах ни прати изход от положението. Не забравяйте сина ми и не жалете сили, защото ако му се случи нещо, аз ще умра — не виждам света освен чрез него, за мене няма друго щастие, освен да го гледам жив.

— Разбира се, дъще, ще направим всичко — успокоила я майка й, — ние също страдаме за него.

После изпратила отново хора да търсят младия цар, а Джуланар се върнала в своето царство с тъга в сърцето, със сълзи в очите, сломена от тежки мисли.

Толкова за нея.

А що се отнася до Бадр Басем, както вече казахме, той бил омагьосан от царица Джаухара, която го пратила със своята прислужница на безводен остров, като й заповядала да го остави там да умре от жажда. Но прислужницата го откарала на друг, зелен остров, с много дървета, плодове и цветя. Там той започнал да яде плодове и да пие вода от изворите и така прекарал много дни и нощи под образа на птица. Той не знаел нито накъде да се отправи, нито пък можел да лети.

Един ден на този остров дошъл ловец да улови няколко птици за храна и видял цар Бадр Басем — птицата с бялата перушина и с червени крака и клюн. Ловецът останал очарован от нейната красота и си рекъл: „През живота си не съм виждал по-красива птица“. Хвърлил мрежата си и я уловил. После я занесъл в града, като решил, че няма да я продава, и се запътил към царския дворец. Царят го забелязал и останал смаян от красотата на птицата с червена човка и червени крака. Веднага изпратил един от слугите си да я купи, но ловецът казал, че не я продава, а ще я подари на царя.

Слугата предал всичко това на царя и той заповядал да броят десет динара на ловеца и да му донесат птицата. Ловецът взел парите, целунал земята и си отишъл. А слугата поставил птицата в красива клетка и я окачил в палата.

Царят станал от трона си и заповядал да му донесат клетката, за да разгледа по-добре птицата. Слугата изпълнил заповедта му. Тогава царят забелязал, че птицата не е докоснала храната, сложена в клетката й, и се зачудил какво яде. Той наредил да му поднесат неговото ядене и птицата яла от всичко: от месото, ястията, сладкишите и плодовете. Царят и всички присъствуващи много се учудили.

— Никога не съм виждал птица, която да яде такава храна — рекъл царят и заповядал да повикат жена му, за да види и тя тази странна птица. Един слуга отишъл да я повика и й казал:

— Господарке, царят иска да видиш птицата, която днес купи. Когато приготвиха трапезата за царя, птицата излезе от клетката си и яде от всичко, което бе сложено пред него. Стани господарке, и ела да я видиш, защото тя е много хубава — тя е чудото на нашето време.

Думите на слугата я накарали да скочи и бързо да отиде в стаята, където била птицата. Когато я разгледала внимателно, тя се покрила с воала си и поискала да излезе. Царят я попитал:

— Защо си сложи воала? Тук няма никой освен робините и слугите, които ни прислужват.

— О, царю, тази птица е мъж като тебе.

Царят помислил, че жена му се шегува. Той не бил в състояние да проумее как една птица може да бъде нещо друго.

— Аз не се шегувам, кълна се в аллах — отговорила жена му, — казвам ти истината. Тази птица е цар Бадр Басем, синът на Шахраман, царя на Персия, и на Джуланар.

Царя попитал:

— А как е приел този образ?

— Принцеса Джаухара, дъщерята на цар Ал-Самандал, му направи магия и го преобрази — отвърнала царицата и му разказала цялата история от началото до края: как Бадр е поискал ръката на Джаухара, как баща й отказал да му я даде, как вуйчо му Салех разгромил войската на цар Ал-Самандал, а него самия пленил.

Царят се учудил много на това, което разказала жена му. А тя била най-прочутата магьосница на онова време. Той се замолил:

— В името на моя живот, който ти е скъп, избави го от магията, не го оставяй да се мъчи. Аллах да отсече ръката на Джаухара, тази хитра измамница и безверница.

Тогава царицата казала на царя да нареди на Бадр Басем да влезе в гардероба. Птицата изпълнила заповедта му. Царицата станала, покрила се с воала си и също влязла в гардероба, като взела в ръката си чаша вода.

Тя зашепнала някакви неразбираеми думи, а после изрекла:

— В името на великите имена и на Корана, в името на всемогъщия аллах, създателя на земята и небето, в името на онзи, който възкресява мъртвите, който дава на всекиго насъщния и дните му, заповядвам ти да излезеш от този образ и да приемеш образа, който ти е дал аллах!

Едва произнесла тези думи, и птицата потреперила и приела истинския си образ. Царят видял пред себе си един млад и красив момък, какъвто не бил виждал.

Бадр Басем казал:

— Аллах е един и Мохамед е неговият пророк. Слава на създателя на всичко и на всички!

После целунал ръката на царя и се помолил аллах да му дари дълъг живот. На свой ред царят го целунал по главата и го помолил:

— О, Бадр Басем, разкажи ми твоята история отначало докрай.

Той я разказал, без да пропусне нищо. Царят се учудил и рекъл:

— Аллах те спаси от магията, но какво смяташ да правиш сега?

— О, най-велики царю на нашето време, обръщам се към твоята доброта. Искам кораб и необходимата ми прислуга, за да се върна в моето царство, тъй като отсъствувах дълго и се боя да не ми отнемат престола. Сигурно майка ми е умряла от скръб по мен, тъй като не знае какво ме сполетя. Тя не знае жив ли съм, или съм умрял. Моля те, царю, да продължиш добрите си дела, като изпълниш молбата ми!

Царят бил покорен от красотата и красноречието на Бадр Басем. Той заповядал да приготвят един кораб и да го натоварят с всичко, необходимо за път. Дал му прислуга. Бадр Басем се сбогувал с него и се качил на кораба. Попътният вятър му помогнал да напредне бързо. Така изминали десетина дни. На единадесетия морето се разбунтувало. Корабът се издигал и пропадал, без моряците да могат да го овладеят. Вълните си играели с него, докато се натъкнали на една подводна скала и се разбили. Всички се удавили с изключение на Бадр Басем, който успял да се хване за една дъска. Морето го понесло без посока и го носило три дни. На четвъртия ден вълните го изхвърлили на брега и пред очите на Бадр Басем се открил един бял като гълъб град. Той се издигал на някакъв остров до самия бряг на морето. Сградите му били красиви, но отвсякъде бил заобиколен от високи стени. Радост изпълнила сърцето на Бадр Басем, защото вече умирал от глад и жажда. Тъкмо се готвел да тръгне към града, когато от всички страни към него се втурнали някакви магарета, катъри и коне, многобройни като песъчинки. Те го заблъскали обратно към морето и не му позволили да се отправи към града. Тогава той заобиколил и излязъл на брега на друго място, но тук не видял жива душа. Учудил се и си казал: „На кого ли е този град без цар и без хора? Откъде дойдоха тези катъри, мулета и коне, които ми попречиха да тръгна към града?“.

Той закрачил неспокойно, без да знае къде отива. Попаднал пред дюкяна на някакъв стар бакалин. Поздравил го. Старецът отговорил на поздрава му, погледнал го, видял, че е хубав, и го попитал:

— Млади момко, откъде идваш и кой те прати в този град?

Бадр му разказал историята си отначало докрай. Старецът се удивил и му казал:

— Синко, срещна ли някой по пътя?

— Дядо, изненадва ме това, че не срещнах хора в този град.

Старецът отговорил:

— Синко, влез в дюкяна ми, иначе ще загинеш!

Бадр влязъл и седнал на пода. Старецът станал, донесъл му храна и рекъл:

— Слава на този, който те спаси от онази магьосница!

Бадр Басем се уплашил много, но хапнал от храната, която му дал старецът, докато се заситил. После измил ръцете си, вперил поглед в стареца и го запитал:

— Кажи ми, кое те накара да ме предупредиш, че може да загина, уплаших се и от града, и от хората?

Старецът отвърнал:

— Знай, синко, че този град е град на магиите. Неговата царица е магьосница и е лоша и безверна като дявол. Животните, които си видял, са чужденци — хора като мен и теб. Тази безверна магьосница хваща всеки млад чужденец, който идва в града, и го държи при себе си четиридесет дена. После тя го превръща чрез магия в катър, кон, муле или друго животно, каквито си видял на брега на морето. Тъкмо те са искали да ти попречат да слезеш на брега, за да не бъдеш омагьосан като тях. Те са се помъчили да те отклонят, за да не те види магьосницата и да не направи същото и с теб. Тя владее града чрез магиите си. Казва се царица Лаб. Името й означава слънчев календар.

Като чул думите на стареца, Бадр Басем се уплашил много и започнал да трепери като тръстика на вятър. После казал:

— Не повярвах, че съм се отървал от опасностите, и ето че сега съдбата ме тласка към най-лошото!

Когато старецът го видял толкова уплашен, той се помъчил да го успокои:

— Синко, стани и седни на прага на дюкяна ми и се забавлявай, като гледаш тези създания — техните цветове и облекло, и не се страхувай от нищо, защото царицата и всички в града ме обичат и се отнасят внимателно към мен. Те не са страшни за мен.

Бадр послушал думите на стареца, седнал на прага на дюкяна и захванал да разглежда хората, които минавали, а те били многобройни. Хората също го забелязали и попитали стареца дали това е негов роб и къде го е намерил. Той им отговорил, че това е неговият племенник, когото взел при себе си след смъртта на баща му. Те му казали, че момчето е хубаво и трябва да го пази от царица Лаб.

Веднага щом си тръгнали хората, по улицата се задал величественият кортеж на царицата. Тя приближила до дюкяна на стареца и видяла Бадр Басем, седнал на прага, хубав като месечина. Красотата на Бадр пленила царицата и тя се влюбила в него. Слязла, седнала до Бадр Басем и попитала стареца:

— Откъде имаш това момче?

— Това е моят племенник — отвърнал той.

— Пусни го тази нощ при мен, за да разговаряме.

— Вземи го, но не го омагьосвай!

Тя се съгласила. Старецът я накарал да се закълне и тя се заклела, че няма да му стори зло и няма да го омагьоса.

Царицата заповядала да дадат на Бадр кон със златни юзди и златно седло, инкрустирани със скъпоценни камъни. Сетне връчила на стареца хиляда динара и повела Бадр Басем. Той я последвал с цялата си лъчезарна красота.

Срещнатите се възхищавали от хубостта му, съжалявали го и си шепнели:

— Този младеж не заслужава да бъде омагьосан от тая проклета жена.

Бадр Басем слушал думите им, без да отговори, защото вече се бил примирил със съдбата, определена му от всемогъщото провидение.

Така вървели Бадр Басем, царица Лаб и нейната свита, докато стигнали до портите на двореца. Емирите, прислугата и държавниците слезли от конете си и царицата им заповядала да се разотидат. Те целунали земята пред нея и изпълнили заповедта й. Царицата, прислугата и робините влезли в двореца. Когато Бадр Басем видял двореца, намерил, че е ненадминат по красота. Стените му били от чисто злато, а в средата на една голяма градина се синеело езеро. По клоните на дърветата кацали най-различни пъстри птици, които пеели с тъжни и весели гласове на всички езици. Бадр Басем видял, че това е богато царство, и си рекъл: „Слава на аллаха, който дава блага и показва своята щедрост и към онези, които почитат друг бог“.

Царицата се излегнала на диван от слонова кост на една тераса, която гледала към градината. Бадр Басем седнал до нея. Тя го притиснала до гърдите си и заповядала на робините да приготвят трапезата.

Те донесли златна маса, украсена със скъпоценни камъни, и върху нея наредили всевъзможни ястия.

Бадр Басем и царицата яли до насита. Когато свършили и си измили ръцете, робините донесли златни, сребърни и кристални вази с цветя и чинии с фъстъци. Дошли и робините, които свирели и пеели. Те били десет и всяка една била грейнала месечина. В ръцете си държали най-различни музикални инструменти.

Царицата напълнила една чаша и я изпила, после напълнила друга и я подала на Бадр Басем. Той я взел и я изпил. Пили, докато се почувствували доволни.

После царицата наредила на робините си да запеят и те изпълнили заповедта й. На Бадр Басем се сторило, че целият дворец танцува от радост. Той бил очарован и забравил, че се намира в чужда страна. Даже си казал: „Царицата е млада и по-красива от царица Джаухара, а царството й е по-обширно от моето, ще остана при нея!“.

Така пили до вечерта, а после запалили лампи, свещи и кандила под звуците на песните. Когато и двамата се опили, царица Лаб станала от мястото си, изтегнала се на едно легло и заповядала на робините си да се оттеглят, а на Бадр Басем — да легне до нея.

Когато царицата се събудила, влязла в банята на двореца, придружена от Бадр Басем. Къпали се двамата, а после тя му подарила много красиви дрехи и наредила да поднесат напитки. Робините изпълнили заповедта й. Царицата станала, хванала Бадр Басем за ръка и заедно седнали на трона. Тя заповядала да поднесат ястия. Яли, а после си измили ръцете. Робините поднесли всевъзможни напитки, плодове и лакомства. Бадр Басем и царица Лаб яли и пили под звуците на най-различни песни чак до вечерта. Така прекарали четиридесет дена. Но една сутрин Бадр се събудил и не намерил царица Лаб до себе си. Зачудил се къде ли е отишла и се разтревожил, когато минало доста време, а тя не идвала.

Облякъл се и взел да я търси, но никъде не я открил.

— Може би се разхожда в градината — казал си той.

Отправил се натам и видял река, а на брега й — бяла женска птица и дърво. На дървото били накацали и други пъстрокрили птички.

Бадр разглеждал птиците, без те да го забележат, и видял как една черна птица долетяла до бялата и й дала храна в човката, както правят гълъбите. После черната птица се чифтосала с бялата три пъти.

След един час бялата птица придобила човешки образ и Бадр познал царица Лаб. Тогава разбрал, че черната птица е омагьосан мъж и че Лаб го обича и се превръща в женска птица всеки път, когато иска да се люби с него.

Бадр изпитал ревност към черната птица и гняв към царица Лаб. Легнал си. След един час царицата се върнала и била много нежна с него, но той бил разгневен и не й продумал нито дума. Тя разбрала, че е видял нейното превъплъщение в женска птица, но замълчала и скрила истинските си чувства.

На сутринта той й казал:

— Царице, позволи ми да отида в бакалницата на чичо ми, защото ми домъчня за него. Вече четиридесет дни не съм го виждал.

— Иди, но не се бави, защото не мога да се деля дълго от теб — отговорила тя.

Той обещал, яхнал коня си и се понесъл към магазина на стария бакалин.

Щом го видял, старецът станал да го посрещне и да му каже „Добре дошъл“.

— Как си там с онази неверница? — попитал той.

— Досега бях много добре, но тази нощ се събудих и не я намерих до себе си. Облякох се и тръгнах да я търся, докато стигнах до градината.

Бадр Басем му разправил какво е видял до реката и за птиците на дървото.

Старецът изслушал думите му и казал:

— Пази се! Знай, че това са млади чужденци, които тя е обичала, а сетне ги е превърнала в птици. Черната птица, която си видял, беше млад момък, когото тя обичаше много, но той й изневери с една робиня и тя го превърна в птица. Всеки път, когато го пожелае, приема образа на женска птица, за да се любят. Тя е разбрала, че си разкрил тайната й, затова ще се опита да ти стори зло, но ти не се бой — докато аз бдя над тебе, нищо няма да ти се случи. Аз съм мюсюлманин и се казвам Абдуллах. В наше време няма по-голям магьосник от мен, но аз прибягвам до магията много рядко — само когато се налага. Понякога развалям магиите на тази проклетница и избавям хората от нея. Тя няма власт над мен, затова се страхува. Всички в този град се занимават с магии, но се боят от мен. Те принадлежат към религията, която почита огъня, а не всемогъщия бог. Утре отново ела при мен, за да ми разкажеш какво е правила, защото тази нощ тя ще се опита да те погуби, но аз ще ти кажа какво трябва да сториш, за да се отървеш от злото.

Бадр Басем се сбогувал със стареца и се върнал при царицата, която го чакала. Щом го видяла, тя станала да го посрещне, сложила го да седне и му поднесла храна и напитки. Яли, докато се заситили, после си измили ръцете. Царицата заповядала да поднесат вина. Те пили до полунощ и тя му говорила най-неприлични думи, докато чувствата му се притъпили. Когато го видяла в това състояние, тя му казала:

— Закълни се в твоя бог, че ще ми кажеш истината.

Под влияние на изпитото вино той отговорил, че ще й каже само истината.

— О, господарю мой — започнала царицата. — О, светлина на моите очи, когато се събуди и не ме видя до теб, ти тръгна да ме търсиш и ме видя в градината. Видя какво направи черната птица с мен, затова искам да ти разкажа истината. Тази птица беше един от моите поданици. Обичах го много, но един ден той ми заяви, че обича една моя робиня. От ревност го превърнах в птица, а робинята убих. И досега не мога да го забравя и не съм в състояние да прекарам и час, без да го видя, а когато го желая, превръщам се в женска птица. Това те е настроило срещу мен, но кълна се в огъня, светлината, сянката и жаравата, че любовта ми към теб е много по-голяма, ти си моята съдба в този свят.

Както бил пиян, Бадр отговорил:

— Правилно си разбрала чувствата ми. Моят гняв няма друга причина.

Тя го притиснала до себе си, целунала го и му доказала любовта си. После заспала, а той легнал до нея.

В полунощ тя се вдигнала от леглото, Бадр Басем бил буден, само се преструвал на заспал. Той я наблюдавал, за да види какво ще прави.

Тя извадила нещо червено от една червена торба и го сложила в средата на стаята. От него потекла река, която била буйна като море. После взела шепа овес, посяла го и го поляла с водата. Зърното изкласило. Тя събрала класовете, смляла ги на брашно, скрила го и се върнала до Бадр Басем.

На сутринта Бадр Басем станал, измил си очите и поискал разрешение от царицата да посети стария си чичо. Тя му разрешила. Бадр Басем отишъл при Абдуллах и му разказал какво е видял.

— Тази безверница иска да ти направи зло — казал старецът, — но не се страхувай!

Той му подал един хляб и му рекъл:

— Вземи го с теб. Знай, че щом види хляба, тя ще те попита какво е това и какво ще правиш с него. Кажи й: „Това е добро, което следва друго добро“. Яж от твоя хляб. Тя ще извади своя хляб и ще те кара да хапнеш от него, но ти само се престори, че ядеш. Една хапка от нейния хляб може да те превърне в кое да е животно. Щом види, че магията й не действува, тя ще се смути и ще ти каже, че се е пошегувала с теб, ще започне да се умилква и да ти показва голямата си любов, но това са само лъжа и хитрост. Ти също се направи, че много я обичаш и й кажи: „О, господарке! О, светлина на очите ми, хапни си от моя хляб, за да видиш колко е вкусен“. Ако отхапе дори един залък, вземи в шепата си вода, плисни я в лицето й и кажи: „Излез от този си образ и се превърни в еди-какво си“. Ти ще си избереш животното, в което искаш да я превърнеш. След това я остави и ела при мен да ти помогна да уредиш живота си.

Цар Бадр Басем се сбогувал със стареца и отишъл в двореца при царицата.

Щом го зърнала, тя го приветствувала с „Добре дошъл“, станала на крака и го целунала. Попитала го защо се е забавил и той отговорил, че е бил при чичо си. Той видял нейния хляб и казал, че и неговият чичо му е дал хляб.

— Моят хляб е по-добър — казала царицата.

После взела двата хляба, сложила всеки един в отделна чиния и му казала да яде от нейния, защото е по-вкусен.

Той се престорил, че е хапнал един залък.

Тогава тя взела в шепата си малко вода, пръснала го в лицето и извикала: „Излез от този образ и приеми образа на куцо, еднооко, грозно муле!“.

Но той не се променил.

Когато видяла това, царицата станала, целунала го по очите и му рекла:

— О, любими мой, аз се пошегувах с теб. Не ми се сърди!

Той й отвърнал:

— О, господарке, моите чувства няма да се променят никога. Аз вярвам, че и ти ме обичаш, затова сега хапни от моя хляб. Тя сложила в устата си един залък и го глътнала. Тогава Бадр Басем взел малко вода в ръката си, пръснал я в лицето й и казал:

— Излез от човешкия си образ и приеми образа на муле!

Тъй и станало. Сълзите закапали по страните й и тя докоснала с глава краката му. Бадр Басем поискал да й сложи юзда, но тя се възпротивила и той я оставил.

Бадр отишъл при Абдуллах и му разказал всичко. Старецът станал, измъкнал отнякъде юзда, подал му я и рекъл: „Сложи й я!“.

Бадр се върнал, сложил юздата в устата на мулето, метнал се на него и излязъл от двореца.

Когато Абдуллах го видял, той станал и казал на царицата: „Аллах те наказа, проклетнице!“. После се обърнал към Бадр:

— Синко, не оставай в тази страна. Качи се на мулето и иди, където искаш, но внимавай да не дадеш юздата на някого. Бадр Басем му благодарил, сбогувал се с него и се отправил на път.

Пътувал три дни и най-после срещнал някакъв побелял старец, който го запитал откъде идва.

— От града на тази магьосница — отговорил Бадр Басем.

— Тогава ти ще бъдеш мой гост тая нощ.

Бадр се съгласил и тръгнал с него. На пътя ги срещнала една старица, която, щом видяла мулето, заплакала и извикала: „Аллах е един! Това муле прилича на умрялото муле на моя син, а аз много страдах за него. Заклевам те в аллах, синко, продай ми го!“.

Бадр отвърнал: „Заклевам се в аллах, майчице, че не мога да ти го продам“. Тя настоявала да го купи, като твърдяла, че и синът й ще умре, ако не й продаде мулето.

След толкова настоявания Бадр заявил, че ще й го продаде за хиляда динара. Той си мислел, че тази бедна жена няма да може да му заплати тази сума.

В същия миг старицата бръкнала в пазвата си и извадила хиляда динара.

— О, майко, аз се пошегувах! Не мога да ти продам мулето. Не ми е за продан — помъчил се да се отърве Бадр.

Тогава старецът го погледнал и казал:

— Синко, в тази страна никой не лъже. Ако някой излъже, го убиват.

Бадр Басем слязъл от мулето и подал юздата на старицата. Тя я извадила от устата на животното, взела малко вода в шепата си, пръснала го и казала: „Дъще, излез от този образ и приеми твоя!“.

Царицата тозчас възвърнала предишния си вид. Двете жени се прегърнали. Едва тогава Бадр Басем разбрал, че старицата е майка на царица Лаб и че са го измамили. Поискал да избяга, но старицата изсвирила и тутакси пред нея застанал един грамаден като канара джин, от който Бадр Басем много се уплашил. Тя се метнала на джина, зад нея седнала дъщеря й, а пред нея цар Бадр.

Джинът летял цял час, докато стигнали до двореца на царица Лаб. Когато седнала на Трона си, царица Лаб се обърнала към Бадр Басем:

— Ето ни отново тук, о, негоднико! Сега ще видиш какво ще направя с теб и със стария бакалин, на когото направих толкова добрини, а той ми отговаряше винаги със зло. Знам, че ти постигна целта си с негова помощ.

После взела вода в ръката си, напръскала лицето му и казала: „Излез от сегашния си образ и приеми образа на най-грозната птица!“. Той веднага се превърнал в грозна птица. Царицата го сложила в клетка без храна и вода, но една робиня се смилила над него и му дала да яде и да пие, без да я види царицата.

Един ден робинята се измъкнала от двореца, без никой да я види, отишла при стария бакалин и му разказала, че царицата е решила да убие племенника му.

Той й благодарили й рекъл:

— Аз ще изтръгна този град от нейните ръце, а тебе ще направя царица на нейното място.

Старецът изсвирил силно. Пред него се явил джин с четири крила. Той му заповядал да вземе тази робиня и да я отведе в града на царица Джуланар и на майка й Фараш.

— Те са най-големите магьосници на земята — казал старият бакалин и се обърнал към робинята:

— Щом стигнеш там, кажи им, че цар Бадр Басем е пленник на царица Лаб.

Джинът литнал и я понесъл. След около час се спуснал в двореца на царица Джуланар и робинята й разправила всичко, което се случило на сина й, отначало докрай.

Джуланар й благодарила и я дарила богато.

Радостната новина, че цар Бадр Басем е намерен, се разпространила из града. После Джуланар, майка й Фараш и брат й Салех извикали всички джинове и морски войници, тъй като след пленяването на цар Ал-Самандал всички морски царе признали властта на Салех.

Всички полетели към града на царица Лаб. Когато пристигнали там, те разрушили двореца, избили хората, които били в него, опустошили града и изтребили неверниците. Джуланар попитала робинята къде е синът й. Тя й подала клетката, показала й птичката, която се намирала в нея, и казала:

— Това е твоят син!

Джуланар я извадила от клетката, взела вода в ръка, напръскала я и казала: „Приеми предишния си образ!“.

Още не довършила думите си, и птичката отново се превърнала в човек. Когато го видяла, Джуланар скочила, прегърнала го и заплакала. С нея заплакали всички: Салех, майка му, братовчедките. Те целували ръцете и нозете на Бадр.

После Джуланар изпратила да доведат стария бакалин Абдуллах и му благодарила за всичко, което сторил за сина й.

Сетне предала на Бадр Басем робинята, която й донесла вести за него.

Джуланар направила сина си цар на града и повикала мюсюлманите, за да положат клетва, че ще се подчиняват на шейх Абдуллах и ще му служат.

Те се заклели и обещали да служат на новия цар.

Джуланар, нейните роднини и войските се завърнали в техния град. Гражданите ги посрещнали много радостно: целият град бил украсен в чест на завръщането на цар Бадр Басем.

След това Бадр Басем казал на майка си:

— Майко, нищо друго не ми остава, освен да се оженя, за да бъдем всички заедно.

Джуланар веднага изпратила да доведат цар Ал-Самандал. Повикала и сина си.

Щом го видял, царят станал, поздравил го и го приветствувал с добре дошъл.

Бадр поискал ръката на дъщеря му Джаухара. Цар Ал-Самандал отговорил:

— Тя е твоя, твоя робиня, на твоите услуги.

Повикали кадията и свидетели и записали брачния договор между цар Бадр Басем, сина на царица Джуланар, и царица Джаухара.

Добрата новина се пръснала навсякъде и гражданите украсили града. Помилвали затворниците, а царят раздал дрехи на всички вдовици и сираци и подаръци на държавниците, на емирите и на уважаваните хора.

После вдигнали големи тържества — всички яли, пили и се веселили десет дни и десет нощи.

Сетне въвели Джаухара в стаята на Бадр Басем с великолепни премени — подаръци.

А Бадр Басем от своя страна дал подаръци на цар Ал-Самандал и го върнал в неговата страна, при близките му.

Всички живели охолно в пиршества и развлечения, докато дошла онази, която прогонва радостта и разделя тези, които са съединени.

Историята на Абу Мохамед Мързеливия

Разказват, че един ден халифът Ар-Рашид седял на халифското си ложе. При него влязъл евнух, който носел безценна златна корона, украсена с диаманти и перли. Евнухът целунал земята пред халифа и му казал:

— О, повелителю на правоверните, господарката Зубайда целува пода пред теб и те моли да й дадеш един голям диамант за средата на короната, защото не е открила в своята съкровищница такъв диамант, който да задоволи желанието й.

И халифът заповядал на своите царедворци:

— Потърсете такъв голям камък, какъвто иска Зубайда!

Но колкото и да търсили, те не могли да намерят. Когато казали на халифа, той се обезпокоил:

— Какво? — възкликнал той. — Нима аз, халифът, царят на царете, съм неспособен да намеря един диамант! Нещастници, идете и потърсете при търговците.

Търговците отговорили, че такъв диамант могат да намерят само при един човек в Басра на име Абу Мохамед Мързеливия.

Казали това на халифа и той наредил на везира си Джафар да напише писмо до емир Мохамед ал-Зубайди, валията на Басра, с което да му нареди да изпрати Абу Мохамед Мързеливия при повелителя на правоверните.

Везирът написал писмото и го пратил по Масрур.

Прочел емирът писмото на Харун ар-Рашид и веднага изпратил Масрур с хора от двореца при Абу Мохамед Мързеливия. Те стигнали до къщата му, почукали на вратата и един слуга им отворил.

— Кажи на господаря си, че повелителят на правоверните го вика — заповядал Масрур.

Слугата влязъл и предал заповедта. След малко Абу Мохамед излязъл и видял Масрур със свитата, изпратена от емира на Басра. Целунал земята пред тях и казал:

— Слушам и изпълнявам заповедите на повелителя на правоверните. Бъдете добре дошли в моя дом!

— Не можем, бързаме много, защото повелителят на правоверните ни чака.

— Дайте ми малко време да се приготвя — рекъл Абу Мохамед.

Отстъпили пред молбите му и влезли. Преминали през един коридор, тапициран в синьо и инкрустиран със злато. Абу Мохамед наредил на слугите да покажат на Масрур банята. Тя била цялата от мрамор, инкрустирана със злато и сребро. Водата ухаела на рози.

Слугите обслужили Масрур и свитата с най-голямо старание. Когато излезли от банята, на всеки дали дрехи от най-скъпи платове, бродирани със злато.

Сетне те намерили Абу Мохамед Мързеливия седнал, а над главата му висели тежки завеси от златотъкан плат, извезани с перли и диаманти. Целият дворец бил постлан с килими, обшити с нишки от червено злато. Абу Мохамед седял на диван, украсен с диаманти. Поканил Масрур до себе си, после заповядал да наредят трапезата. Масрур се удивил и рекъл:

— Кълна се, че дори при повелителя на правоверните не съм виждал подобна трапеза.

Върху масата имало всевъзможни ястия в съдове от фин порцелан със златни орнаменти.

Яли, пили и разговаряли до късно. След това Абу Мохамед раздал на всички по пет хиляди динара.

На втория ден отново ги облекли в нови дрехи от цветна тъкан със златна бродерия и ги обградили с най-голямо внимание.

Най-после Масрур казал:

— Не можем да останем повече!

— Потърпете до утре, ще се приготвя и ще тръгна с вас — рекъл Абу Мохамед.

Те останали до сутринта. Слугите стегнали мулето на Абу Мохамед за път. Сложили му седло от злато, инкрустирано с перли и диаманти.

Масрур си казал: „Дали халифът няма да попита Абу Мохамед от къде е взел това богатство?“.

После се сбогували с Мохамед ал-Зубайди и напуснали Басра. Вървели, докато стигнали Багдад.

Когато влезли при халифа, той заповядал на Абу Мохамед да седне. Той седнал и заговорил с голямо уважение:

— О, повелителю на правоверните, донесох ти подарък. Позволи ми да ти го покажа.

— Покажи го! — казал Харун ар-Рашид.

Абу Мохамед дал знак да отворят едно ковчеже, от което извадил златно ябълково клонче с листа от зелени изумруди, с плодове от червени рубини и жълт топаз и с цвят от перли.

Халифът се учудил. Сетне Абу Мохамед направил знак да донесат сандък, от който извадил шатра, цялата извезана с перли, рубини, изумруди и различни по големина диаманти. Колоните й били от индийско дърво с изкусна резба, а краищата й били украсени с птици, животни, перли и скъпоценни камъни. Харун ар-Рашид се зарадвал много на тези подаръци, а Абу Мохамед Мързеливия му рекъл:

— О, повелителю на правоверните, не мисли, че ти поднасям тези дарове, защото се страхувам или защото искам нещо от теб. Аз съм обикновен човек и мисля, че тези неща подхождат за повелителя на правоверните. Ако ми разрешиш, ще ти покажа още нещо.

Харун ар-Рашид се съгласил. Абу Мохамед прошепнал нещо и кимнал с глава към терасите. Те тутакси се наклонили надолу. След това отново ги изправил. Погледнал вратите и те начаса се затворили. Заговорил нещо на висок глас — обадили се птици.

Харун ар-Рашид много се учудил и казал:

— Ти правиш всички тези чудеса, а те наричат Абу Мохамед Мързеливия и както ми казаха, баща ти бил бръснар в градската баня и не ти е оставил нищо.

— О, повелителю на правоверните, чуй моята история. Тя е необикновена и удивителна. Ако я запишат черно на бяло, може да бъде за пример на ония, които искат да се поучат.

— Разкажи, Абу Мохамед, всичко ми разкажи!

И Абу Мохамед подхванал:

— Знай, о, повелителю на правоверните — нека аллах те покрие с вечна слава! — верни са приказките, че хората ме наричат Мързеливия и че баща ми не ми остави нищо. Баща ми, както са ти казали, беше бръснар в една от градските бани. Като дете бях най-мързеливият на света. Случвало се е да заспя и слънцето да се премести и да ме напече, но дори тогава не отивах на сянка, толкова бях ленив. Такъв си останах до петнадесетата си година. Тогава почина баща ми, без да ми остави нищо. Майка ми слугуваше на хората, за да ме изхранва, докато аз спях и мързелувах. Един ден тя се върна вкъщи с пет сребърни дирхама и ми каза:

— Синко, научих, че шейх Абу-л-Музафар ще пътува за Китай.

Този шейх беше добър и помагаше на бедните.

— Вземи тези пет дирхама — продължи майка ми — и го помоли да ти купи с тях нещо от Китай. Може би с волята на аллах ще спечелиш нещо.

Бях толкова мързелив, че не ми се мърдаше. Майка ми се закле, че ако не отида при шейха, няма да ми даде нито да ям, нито да пия и повече няма да влиза в стаята ми, дори да умирам.

Бях сигурен, че ще изпълни заканата си, и й рекох:

— Помогни ми да стана!

Тя ме изправи на крака и аз заплаках. После ми донесе обувките и ми ги обу. Хвана ме за ръка и залитайки, тръгнахме към брега на морето. Шейхът седеше там. Аз го попитах:

— Чичо, ти ли си шейх Абу-л-Музафар?

Той потвърди. Тогава му подадох парите и му казах:

— Моля те, купи ми нещо от Китай, може аллах да ми помогне да спечеля.

Шейхът попита своите придружители дали ме познават. Те му отговориха, че ме наричат Абу Мохамед Мързеливия и че никой не ме е виждал да излизам от къщи.

Тогава шейхът каза:

— Синко, дай ми парите си и дано аллах ни помогне.

Върнах се с майка ми вкъщи, а шейхът отплава заедно с група търговци за Китай. Продали и купили, каквото трябвало, и шейхът и търговците тръгнали обратно. След като пътували по море три дни, шейхът казал:

— Спрете кораба!

Търговците го попитали за причината. Отвърнал им, че е забравил поръчката на Абу Мохамед Мързеливия и че на всяка цена трябва да се върне и да я изпълни. Всички му се замолили да не ги кара да се връщат, защото вече са изминали дълъг път, с много трудности и опасности, но той настоявал на своето.

Тогава те казали:

— Вземи от нас стократно онова, което тези пет дирхама могат да донесат като печалба, но не ни карай да се връщаме.

Той ги послушал. Събрали голяма сума и продължили пътя си, докато стигнали до един гъсто населен остров. Там пуснали котва и търговците слезли, за да накупят метали, диаманти, перли и други стоки.

Абу-л-Музафар тръгнал да се разхожда, когато погледът му попаднал на стадо маймуни, сред което имало една с оскубана козина. Той се поспрял и видял, че щом собственикът на стадото им обърнел гръб, маймуните се нахвърляли върху нея, удряли я, отскубвали по един косъм и го мятали към господаря си. Тогава на свой ред той ги биел, връзвал ги и ги измъчвал, но при първа възможност разярените маймуни отново я нападали.

Шейх Абу-л-Музафар се смилил над нещастната маймуна и попитал господаря й може ли да му я продаде. Собственикът се съгласил и шейхът му предложил за нея пет дирхама — онези, които му бях дал. Спазарили се и шейхът казал на слугите да отнесат маймуната на кораба и да я вържат.

После корабът продължил за друг остров и хвърлил котва там. Търговците платили на гмурци, за да търсят на морското дъно перли и други скъпоценности. Щом маймуната видяла какво правят, освободила се от въжето, скочила от кораба и се гмурнала с тях.

Абу-л-Музафар се натъжил, защото помислил, че маймуната е загинала и с нея надеждите на бедното момче, с чиито пари била купена. Когато гмурците се показали на повърхността, с тях била и маймуната, която носела най-хубавите перли. Тя ги хвърлила пред шейх Абу-л-Музафар, който се удивил и си казал: „Тази маймуна крие някаква тайна“.

Сетне опънали платната и корабът продължил към Острова на негрите. Негрите били канибали и щом забелязали кораба, бързо се качили на малки лодки, заобиколили го отвсякъде и го пленили. Вързали търговците и екипажа и ги откарали при своя цар. Той заповядал да изколят една част и да ги изядат, а останалите зачакали реда си ни живи, ни умрели от страх и мъка. През нощта маймуната отишла при шейх Абу-л-Музафар и му отвързала ръцете. Когато търговците видели това, рекли:

— Само ти можеш да ни освободиш, о, Абу-л-Музафар!

— С божията воля тази маймуна ме освободи и аз ще й дам хиляда динара — отговорил той.

— Ние ще сторим същото — отвърнали търговците.

Маймуната ги развързала един по един и всички избягали на кораба. Там намерили стоките си така, както ги били оставили, и всичко, което им било нужно, за да продължат пътя си. Веднага вдигнали котва и се отдалечили от Острова на негрите.

Абу-л-Музафар напомнил на търговците да изпълнят обещанието си и всички отброили по хиляда динара. Така маймуната станала много богата. После корабът пристигнал в Басра, приятелите на търговците ги чакали на пристанището и ги посрещнали много радостни, че ги виждат отново живи и здрави.

Абу-л-Музафар веднага попитал къде живее Абу Мохамед Мързеливия. Майка ми научи новината и дойде да ме събуди.

— Синко — рече ми тя, — шейх Абу-л-Музафар е пристигнал, стани и иди при него, поздрави го и го попитай какво ти е донесъл. Може аллах да е отворил пътя пред тебе.

Аз й казах да ми помогне да стана и да ме заведе до пристанището. Тръгнах с несигурни нозе и намерих шейха. Когато ме видя, той ме посрещна с думите:

— Бъди добре дошъл! Твоите пари ми спасиха живота и живота на търговците, които бяха с мене.

Сетне ми каза:

— Вземи тази маймуна, отведи я у вас и ме чакай!

Отведох маймуната и си мислех: „Това стока ли е?“.

Когато влязох вкъщи, рекох на майка си:

— Всеки път, когато спя, ти ми заповядваш да стана и да се занимавам с търговия. Виж с очите си какво ми донесе тази търговия.

После седнах. В това време слугите на шейх Абу-л-Музафар дойдоха и попитаха дали аз съм Абу Мохамед Мързеливия. Още не им бях отговорил, и на вратата застана Абу-л-Музафар. Станах и му целунах ръцете. Той ми каза:

— Ела с мене в моя дом.

— Слушам и се подчинявам! — отвърнах аз и тръгнах с него. Когато влязохме в къщата му, той заповяда на слугите да донесат пари.

— Сине — каза шейхът, — тези пари са твои. Аллах ти ги прати като печалба от твоите пет дирхама.

Слугите сложиха парите в сандъчета и ми дадоха ключовете, като ми направиха знак да вървя пред тях, за да им посоча къщата си, защото това богатство вече ми принадлежеше.

Когато разказах всичко на майка ми, тя остана много доволна и ми рече:

— Синко, аллах ти прати тези пари. Остави мързела, иди на пазара и започни да купуваш и продаваш.

Послушах я и отворих магазин. До мене винаги седеше маймунала. Когато ядях, и тя ядеше с мене, когато пиех, и тя пиеше. Всяка сутрин, много рано, изчезваше някъде и я нямаше до обяд. Идваше и оставяте пред мене кесия с хиляда динара. Това продължи доста време, о, повелителю на правоверните, докато наистина натрупах голямо имане. Накупих земи, къщи, слуги, роби, робини.

Един ден си седях в магазина, маймуната седеше до мен на пейката и изведнъж взе да се оглежда, първо наляво, после надясно. Помислих си: „Какво ли й стана?“. Тогава тя заговори като човек:

— О, Абу Мохамед!

Когато чух това, изплаших се. Тя ми каза:

— Не се бой. Ще ти разкажа кой съм. Аз съм джин и дойдох при теб, защото знаех, че живееш в бедност. Сега съм намислил нещо, което ще те направи още по-щастлив. Ще те оженя за девойка, красива като ясен месец. Утре ще облечеш най-скъпите си дрехи, ще възседнеш мулето с позлатеното седло и ще отидеш на пазара за зърно. Ще намериш магазина на най-уважавания търговец, ще влезеш при него и ще му кажеш, че си дошъл да поискаш ръката на дъщеря му. Ако ти отговори, че си беден и че не си от знатен род, дай му хиляда динара. Ако поиска повече, дай му ги и го спечели на своя страна.

Аз се съгласих и още на другата сутрин сложих най-скъпите си дрехи, възседнах мулето с позлатеното седло и се отправих към пазара за зърно. Попитах за магазина на старейшината. Когато го видях, слязох от мулето, влязох, поздравих го и седнах до него. Със себе си бях взел десетина слуги и роби. Старейшината отговори на поздрава ми и каза:

— Ще бъда доволен, ако мога да ти бъда полезен с нещо.

— Да — отвърнах аз, — ти можеш да ми помогнеш.

— С какво? — попита той.

— Идвам да ти поискам ръката на дъщеря ти.

— Да, но ти си беден и не си от знатен род.

Тогава извадих хиляда златни динара и му рекох:

— Това ще направи семейството ми известно. Пророкът, мир и покой на духа му, казва: „Парите заместват знатния род“. А колко хубаво е казал поетът:

Сладкодумен мъж е този,

който има куп пари.

Гледат го в устата всички,

хората го сочат с пръст

Но… да нямаше богатство,

щеше да е като ням.

Щом богатият говори,

всички казват: „Ти си прав!“.

Ако бедният продума,

„Лъжеш“ — ще дочуе той.

И навсякъде парите

чуждия превръщат в свой.

Те езика са за този,

който търси блага реч,

и оръжие — за всеки,

към победа устремен.

Когато чу думите ми и разбра стиховете, търговецът сведе глава и остана замислен цял час. Най-после вдигна очи и ми каза:

— Ако искаш това да стане, трябва да ми дадеш още три хиляди динара.

Аз се съгласих и изпратих един от слугите да ми донесе от къщи парите, които трябваше да броя.

Когато получи парите на ръка, стана и заповяда на слугите си да затворят магазина. Той покани всичките си приятели от пазара в дома си и изготви договора за женитбата ми с неговата дъщеря, като ми каза, че сватбата ще стане след десет дена.

Тогава се върнах доволен вкъщи и разказах на маймуната за станалото. Тя одобри, каквото бях направил. Когато наближи денят на сватбата, маймуната ми рече:

— Искам да те помоля за нещо. Ако го изпълниш, ще ти дам всичко, което поискаш.

— Какво е то?

— В стаята, където ще прекараш първата си брачна нощ с дъщерята на старейшината, има гардероб. На вратата му виси ключ, отвори и ще видиш желязна каса, обвита в плат, като талисман. Най-отгоре има поднос с пари, а отстрани — единадесет змии. Върху подноса ще видиш вързан бял петел и нож. Вземи ножа, заколи петела, разрежи плата, обърни касата, а после иди при младоженката.

Аз се съгласих. Когато ни въведоха в спалнята, видях гардероба, но зачаках да останем сами. Бях удивен от красотата на младоженката — лицето и тялото й. Нямаше думи за нейната прелест и бях безкрайно щастлив. Посред нощ, когато тя заспа, станах, взех ключа и отворих гардероба. Заклах петела, разрязах плата, който обвивате касата, и я обърнах. В този миг младоженката се събуди, видя какво съм направил и извика:

— Няма сила, освен силата на аллах и това, което той ни отреди. Джинът спечели…

Още не бе довършила и джинът влетя в къщата и я грабна. Вдигна се голяма олелия и търговецът се втурна в стаята, като се удряше по лицето и нареждаше:

— О, Абу Мохамед, какво направи с нас! Така ли ни се отплащаш? Аз сам поставих този талисман в гардероба, тъй като се страхувах за дъщеря си от проклетия джин. От шест години той се мъчи да я отвлече, но едва сега успя! Нямаш вече работа тук! Моля те, напусни дома ми.

Тръгнах си и се върнах у дома. Потърсих маймуната, но не я намерих. Тогава разбрах, че тя е била джинът, който отвлече жена ми, и че ме е изиграл, като ме накара да разваля талисмана, който не му е позволявал да я вземе. Разкаях се жестоко. Разкъсах си дрехите и започнах да се удрям по лицето, но без полза: светът ми се стори тесен. Излязох навън и вървях без посока до вечерта. Докато бях така вглъбен в себе си, до мен се приближиха две змии — едната бяла, другата черна, които се нападаха взаимно. Взех един камък, ударих черната и я убих, защото отсъдих, че тя е виновна. Бялата змия изчезна някъде и след час се върна с десет змии. Те накъсаха умрялата змия на парчета и пак изчезнаха.

Аз поседнах на това място, защото нямах вече сили да вървя, и размишлявах върху съдбата си, когато чух един глас.

Спи спокойно и безгрижно,

с упование в съдбата.

Всичко в миг аллах изменя

по зова на небесата.

Стиховете, о, повелителю на правоверните, ме подтикнаха към сериозен размисъл, но скоро дочух зад гърба си нечия песен:

О, мой правоверни, братко,

имаш ти свещена книга.

Казано е в нея кратко,

че си жив — това ти стига!

И затуй не се страхувай

от зъл дух и изневяра.

Да се радваме — ни учи

нашата безсмъртна вяра.

Тъй като не виждах никого, извиках:

— Кой си ти? Покажи се!

Пред мен застана един човек и ми каза:

— Не се страхувай! Ти ни направи голямо добро. Аз съм от племето на правоверните джинове. Ако имаш нужда от нещо, кажи! За нас ще бъде удоволствие да ти помогнем.

Отвърнах му, че имам нужда от помощ, защото ме е сполетяло голямо нещастие.

— Ти си Абу Мохамед Мързеливия, нали?

Кимнах и той ми каза:

— Аз съм брат на бялата змия, която ти спаси, като уби нейния неприятел. Ние сме четирима братя от една майка и един баща. Благодарни сме ти много и никога няма да забравим доброто ти дело. Знай, че под образа на маймуната се криеше джин, който те измами, без измама той не би могъл да отвлече девойката, защото отдавна се опитваше, но талисманът я пазеше. Ако ти не го беше унищожил, той нямаше да постигне целта си, но сега не тъжи. Ще ти помогнем да намериш жена си и да убиеш джина, тъй като доброто не бива да се забравя.

После извика силно. При него дотичаха други джинове и той започна да ги разпитва за маймуната. Един от тях каза, че знае къде се намира тя — в Медния град, където никога не изгрява слънце.

— Абу Мохамед — каза джинът, — вземи един от нашите роби, който ще те отнесе на гърба си, и разпитай как може да намериш жена си. Знай, че този роб е дявол, затова не произнасяй името аллах. Ако го произнесеш, той ще те хвърли от гърба си и ще те убие.

Качих се на гърба на роба и полетяхме високо, земята се изгуби от очите ни, а звездите станаха големи като планини и чух ангели да славословят аллаха. Дяволът ми сочеше всички тези чудеса. Гледах, наслаждавах се и си повтарях, че не бива да споменавам аллах.

Докато летяхме така, пред нас се появи странна фигура, облечена в зелено, къдрави коси и светещо лице. В ръката си държеше копие, от което изхвърчаха искри. Доближи се до мен и ми рече:

— Абу Мохамед, признай, че няма друг бог освен аллах и Мохамед е неговият пророк, или ще те сразя с копието си!

Повторих думите й. Тогава тя удари дявола с копието си и го превърна в пепел, а аз полетях от гърба му към земята и паднах в развълнуваното море. Наблизо имаше корабче с петима моряци. Те ме спасиха и ме взеха на кораба си, но говореха на чужд за мен език. Плавахме до вечерта, а после хвърлиха мрежа, хванаха риба, опекоха я и ме нахраниха. Сетне продължихме, докато стигнахме техния град. Там ме отведоха при своя цар. Аз целунах земята пред него и той ми даде подаръци. Той говореше арабски и ми каза, че ще ме направи свой съветник. Попитах го как се казва неговият град и той ми отговори, че това е град Ханад и се намира в Китай. После ме повери на своя везир и му поръча да ме разведе из града. Хората на този град преди били неверници и аллах ги превърнал в камъни. Наоколо имаше много дървета и плодове. След един месец излязох от града и седнах на брега на непозната река. Изневиделица се появи конник, който ме попита:

— Ти ли си Абу Мохамед Мързеливия?

Когато кимнах утвърдително, той продължи:

— Не се страхувай от нищо! Научихме за доброто ти дело.

Попитах го кой е. Той ми отговори, че е брат на змията, която съм спасил.

— Не си далеч от мястото, където е жена ти, и скоро ще я избавиш.

Даде ми своите дрехи, качи ме отзад на коня си и тръгнахме към обширна равнина. Когато стигнахме, той ме свали от коня и ми каза:

— Върви, докато видиш между тези две планини Медния град. Там спри и ме чакай, докато се върна и ти кажа какво да правиш.

Сторих, каквото ми каза. Вървях, докато съзрях града и започнах да обикалям около него. В този миг дойде братът на змията и ми подаде сабя с талисман, за да не може никой да ме види. Той мигом изчезна, а аз започнах да чувам гласове и видях хора, които имаха очи на гърдите си. Когато ме забелязаха, те ме попитаха кой съм и какво търся на това място. Разказах им какво ми се е случило и те рекоха:

— Девойката, която търсиш, е тук, в този град, при дявола, но не знаем какво е направил с нея. Ние сме братя на змията. Сега тръгни към този извор и виж къде изчезва водата. Мини оттам и водата ще те отведе в града.

Направих, както ми казаха. Гмурнах се във водата, минах през един подземен тунел и се озовах на градския площад. Там видях невестата си, седнала на златно ложе с балдахин от скъпо кадифе.

Наоколо имаше дървета от злато, а вместо плодове по клоните им висяха всевъзможни скъпоценни камъни.

Щом ме зърна, тя мигом ме позна, поздрави ме и удивена ме попита:

— Как попадна тук?

Разправих й всичко. Тя се замисли и ми рече:

— Проклетият дявол ме обича толкова, че ми разкри всичките си тайни. Каза ми, че в града има талисман, с който, ако иска, може да избие всички жители, тъй като дяволите се подчиняват само на онзи, който притежава талисмана.

— Къде се намира той и какво представлява? — попитах аз.

Тя ми обясни, че се намирал в една колона и представлявал орел с неизвестни за мене надписи.

— Вземи го, вземи също една кадилница с въглени. Сложи върху тях благовония, които ще привлекат всички джинове. Ако направиш това, всички ще изпълняват твоите заповеди.

Аз станах и открих колоната, която ми беше описала. Направих всичко, както ми беше казала, и джиновете дойдоха и рекоха:

— Ние сме готови да изпълним всичко, каквото ни наредиш!

Заповядах им да вържат дявола. Те го вързаха и дойдоха да ми кажат, че са изпълнили заповедта ми. Сетне им наредих да си вървят, а след това отидох при девойката и й разказах какво съм направил. Попитах я дали иска да дойде с мен. Тя се съгласи и ние напуснахме Медния град през същия тунел, през който бях дошъл.

Вървяхме, докато срещнахме хора, които ни показаха пътя за моята страна. Те ни придружиха до брега на морето и ни качиха на един кораб, който, тласкан от попътен вятър, бързо ни докара до Басра.

Когато жена ми влезе в бащината си къща, всичките й роднини много се зарадваха.

После извиках джиновете с талисмана и благовонията и им наредих да донесат в моя дом всички богатства от Медния град — пари, скъпи метали, скъпоценни камъни. Те изпълниха заповедта ми. Сетне им наредих да доведат маймуната и те я доведоха — унизена и покорна. Рекох й:

— Да бъдеш проклета! Защо ме измами?

Заповядах да я сложат в един сандък и да го запечатат здраво.

Така, о, повелителю на правоверните, заживяхме с жена ми в щастие и радост.

Имам несметни съкровища от перли, диаманти и злато. Ако ми потрябва нещо, заповядвам на джиновете и те ми го носят. Всичко това е дар от аллаха, да бъде благословено името му!

Повелителят на правоверните останал удивен от историята на Абу Мохамед и го дарил щедро, както дарява само един халиф.

Катя Ахмад
Няколко думи за „Храм на чудесата“

Знаменитият сборник арабски приказки „Хиляда и една нощ“ отдавна си е спечелил слава и признание в света. Влязъл е в златния фонд на общочовешката културна съкровищница. Влиянието му върху световната култура е широко и плодотворно.

Приказките са сюжет на много литературно-критични изследвания на арабски и европейски учени — ориенталисти. Има различни мнения за епохата, в която са създадени, и за произхода им. За тях се споменава още в литературния каталог на Мохамед ан-Надим в 987 г. Ако се съди по „Багдадския цикъл“, в който често се говори за абасидския халиф Харун ар-Рашид (786–809), те са много по-стари.

Колкото до произхода им, в тях се преплита цялото фолклорно богатство на Изтока. В едни от приказките преобладава вълшебното, свързано с митологията на народите от Персия и Индия. В така наречения „Багдадски цикъл“ вземат превес историите, свързани с халифа Харун ар-Рашид и неговия везир Джаафар. За приказките от египетския цикъл са характерни реалистичните и сатиричните елементи, като фантазията и чудесата остават на заден план. Най-често действието се развива в Кайро.

„Хиляда и една нощ“ са колективно дело, обединяващо с много усет за хармония фантастичния свят на митологията с реалистични картини от всекидневието. В тях изобилствуват географски описания и невероятни приключения в чудни далечни страни. Приказките са дълбоко повлияни от арабско-мюсюлманската цивилизация и дават богати сведения за живота и нравите на арабите от времето на Абасидите (750–1258), за социалната структура на големите арабски градове, за важните търговски центрове.

Езикът на „Хиляда и една нощ“ е близък до разговорния, тъй като те се разказват от обикновени хора, събрани вечер в кварталното кафене. Майсторите разказвачи променят детайлите според аудиторията, но, общо взето, много от любовните сцени са непристойни, тъй като слушателите са изключително мъже. Умело се използуват стихове от арабската поезия, вмъкнати като лирични отстъпления.

Композицията на „Хиляда и една нощ“ е опростена. Състои се от пролог и приказки, обединени единствено от това, че ги разказва Шехразада. В пролога се говори за голямото разочарование на двамата източни царе Шахрияр и Шах Заман от жените. Убеден, че всички жени са неверни, цар Шахрияр искал всяка вечер да му водят девица, а на утрото я обезглавявал.

Изминали три години. В града не останала нито една девойка, но царят заповядал на везира да му намери жена. Дъщерята на везира, умната и красива Шехразада, сама предложила на баща си да я заведе при жестокия владетел. Не помогнали молбите и притчите на везира да не се излага на опасност. Тя била уверена, че може да спаси момичетата от безсмислена гибел. Черпела увереност не само от съзнанието за голямата си красота, но и от дълбоката си ерудиция. Тя „била прочела много книги за древни народи и животоописания на отдавна умрели владетели и поети“.

Прологът разкрива превъзходството на Шехразада над Шахрияр. Със своя чар, ум и интуиция тя не само печели нови дни, но накрая спечелва и любовта на Шахрияр и става достойна царица.

Приказките се печатат много късно — едва през XIX век, и някои от ръкописите не са влезли в окончателната редакция. Уточненият текст се съхранява в националните библиотеки в арабските страни.

Ако европейските народи познават отдавна приказките „Хиляда и една нощ“, заслуга има френският учен ориенталист Жан-Антоан Галан (1646–1715). Секретар на френския посланик в Истанбул, той проявява необикновен интерес към арабски ръкописи и скоро събира толкова интересни приказки, че решава да ги преведе и публикува. Така през 1704 г. се появява първият том на „Хиляда и една нощ“ на френски език. Това събитие разтърсва френската публика. Тя приема пищните декори на царските дворци за реалност в Ориента, създава се митът, че там всичко е разкош и наслада. Отпада концепцията за любовта — жертва, любовта — дълг. Приказките им разкриват една друга любов — родена от красотата и продиктувана от естествените закони, по-висши от всички забрани.

Френското издание на „Хиляда и една нощ“ се превежда на английски през 1712 г., на немски — през 1712 г., на италиански — през 1722 г., на холандски — през 1732 г., и на руски — през 1763 г.

На български се превежда от немското издание, а свободен преразказ на най-хубавите приказки от „Хиляда и една нощ“ за деца е направил известният писател Светослав Минков. От арабски излезе преводът на Павлина Кюльовска-Мурад под название „Багдадският търговец“. Книгата е предназначена за деца и включва известни на българския читател приказки.

В книгата „Храм на чудесата“ са включени приказки с любовен и приключенски характер, неизвестни на българския читател. Преводът е от арабски, по четиритомното издание на „Хиляда и една нощ“ на издателство „Ал мактаба ас-сакафия“ — Бейрут, Ливан. Приказката „Зайн ал-Аснам“ е преведена от копие на арабския ръкопис, който се съхранява в Парижката национална библиотека под номер 3609–3611 на арабския фонд. Избрана е като образец за стегната композиция, увлекателност на сюжета и нравствено внушение. Тя ни дава представа за това, какво богатство е останало невключено в официалния арабски сборник „Хиляда и една нощ“.

Тъй като са подбрани само десет приказки и е нарушена последователността на нощите на Шехразада, встъпителните думи на Шехразада за съответната нощ съзнателно са пропуснати.

Арабският текст е изпъстрен със стихове, които са преведени и включени в книгата „Храм на чудесата“ — опит да се доближи българският читател до оригинала, за да почувствува поезията на това безсмъртно произведение.

Допълнителна информация

$id = 11731

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Храм на чудесата

Преводач: Катя Ахмад; Йордан Милев (стихове)

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: арабски

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: приказки

Националност: арабска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София

Излязла от печат: м. март 1986 г.

Редактор: Веселина Райжекова

Редактор на издателството: Анна Сталева; Елена Матева

Художествен редактор: Цвятко Остоич

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Художник: Васил Миовски

Коректор: Галя Луцова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12819