Нека да пием!
Нека да лудуваме! —
Векът с тъга отплува,
както старата любов…
Нека се сбогуваме!
Върви си, век на залеза!
Нека да изплуваме
над злото и омразата!
Нека да пеем!
Нека да танцуваме! —
Просветва ново утро,
светла обич ни зове…
Нека се обичаме!
И изгрева да зърнем с теб!
Нека се обичаме
през двадесет и първи век!
За мене запази
от вярата — крилата,
от огъня — искрица,
от цветенце — листата,
от болката — сълзица,
да ороси душата…
За мене запази
от спомените — сок,
дъха — от цвят изсъхнал,
останките от плод…
Аз тихо ще им вдъхна
любов и нов живот…
Живях във свят отвъден —
самотен, като бог.
И може би осъден
на вечна нелюбов…
Но зърнах сред пустиня
очите на дете.
За Яворов и Мина
напомниха ми те…
Те шепнеха ми нежно…
Блестяха в тях звезди…
Те вдъхваха надежда,
тъга и може би…
Аз зърнах сред пустиня
очите ти, дете.
И Яворов, и Мина
възкръснаха пред мен…
Ела! С очи, по-чисти от роса.
Ела! С усмивка или със сълза…
Ела! Когато чуеш песента.
Ела! Защото пее любовта.
Ела! Докато в нас светлее плам.
Ела! Светът чернее в скръб и срам.
Ела! С лъча на падаща звезда.
Ела! Аз мога много да ти дам…
Ела! С дъха на свежите цветя.
Ела! Със топла, слънчева душа.
Ела! Защото свършва песента…
Ела! Да изживеем любовта!…
Денят дойде.
А беше тъмно в мен.
Стоях студен,
без ни една искрица…
Но миг дойде —
проблясък вдъхновен.
И ти, дете —
звезда Денница…
Повярвай ми!
Аз нося ти любов!
Повярвай ми!
Без вяра ще издъхна!
Повярвай в мен! —
И аз ще бъда бог!
Повярвай в мен! —
И ще възкръсна!…
Разсъмна се и в моята душа.
Усмихна ми се светло утринта.
И сякаш ми прошепна тихо тя:
„Повярвай, че ще дойде любовта!“
От залеза проблесна красота.
Погали ме омайно вечерта.
И сякаш ми прошепна мило тя:
„Повярвай, че ще дойде любовта!“
Светулка трепна — спомен и мечта.
Целуна ме с вълшебен дъх нощта.
И сякаш ми прошепна нежно тя:
„Повярвай, че ще дойде любовта!“
Ти си все така красива —
с нежно блеснали очи.
Светва улицата сива,
щом с усмивка идваш ти…
Ти си звън на младост вечна,
сън за вечна красота.
И когато пак те срещна,
ти ми вдъхваш любовта.
И копнея — вместо песен —
в мен гласа ти да трепти.
Вместо всеки стих чудесен —
да ми шепнеш тихо ти…
Твоят глас е ласка нежна,
твоят поглед — светлина.
А в душата ти безбрежна
не пресъхва любовта…
Щом те зърнах, ти ми се усмихна —
и в очите любовта изгря.
И звездите ни благословиха —
с теб да се обичаме без край…
Сутрин
с усмивка да ме будиш…
Денем
с очи да ме целуваш…
Нощем
безкрая да сънуваме…
Нека с тебе дните да изгряват!
Нека с тебе нощите летят!…
И в усмивката ти разцъфтяла
да трепти на любовта дъхът!
Сутрин
с усмивка да ме будиш…
Денем
с очи да ме целуваш…
Нощем
към изгрева да плуваме…
Господи!
Запази ми очите светли! —
Да гледам небето безбрежно,
залеза тъжен, звездите…
Запази ми душата нежна! —
Да чувствам дъха на полето,
кроткия глас на щурците…
Запази ми сърцето чисто! —
Да мога все пак
да обичам!
Така е тъмен тоя свят,
че ние сме почти невидими…
Защо тогава ни е страх
дори да се обичаме?…
Невидими са нашите ръце —
да се помилваме!
Невидими са нашите тела —
да се прегръщаме!
Невидими са устните —
да се целуваме!…
С надежда — да изплуваме
над тъмното…
Ние пак ще се погледнем — както някога.
Ние пак ще си прошепнем — както някога.
Ние пак ще се целунем — както някога.
Ние пак ще сме безумни — както някога.
Но дали ще се открием — както някога?
И дали ще бъдем ние — както някога?
И дали ще сме щастливи — както някога?
И дали ще бъдем живи — както някога?
Към безкрая ще погледнем — както никога…
И с любов ще си прошепнем — както никога…
И навярно пак ще бъдем — както никога…
Двама в оня свят отвъден — както никога…
Когато някой ден ти стане тъжно, ми пиши!
И нищо, че сме с теб осъдените две души…
И нищо, че в нощта изгубените дни тежат.
И нищо, че назад за влюбените няма път…
Когато някой ден ти стане тъжно, ми пиши!
И мисълта за мен навярно ще те утеши…
И нищо, че преди ни вдъхна сили любовта —
помаха ни за миг, усмихна се и отлетя…
За мене си спомни, пречистена от тиха скръб —
и твоите сълзи по листа бял ще заискрят…
Когато някой ден ти стане тъжно, ми пиши!
И нищо, че над мен земята черна ще тежи…
Ако безчестно враговете си убием —
кой ще ни прости?
Не се ли върнем пак при своите любими —
кой ще ни прости?
Ако децата ни останат неродени —
кой ще ни прости?
И ако няма Бог във вечната Вселена —
кой ще ни прости?
Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи.
Колко малко е нужно, за да бъдем добри. —
Бяло късче надежда, хляб от черните ниви
и за дните ни черни шепа бели пари.
Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи.
Колко малко е нужно, за да бъдем добри. —
Вдъхновената песен на щурците звънливи
и гласчетата детски от безгрижните дни.
Колко малко е нужно, за да бъдем щастливи.
Колко малко е нужно, за да бъдем добри. —
Нежна слънчева ласка и очи обичливи.
И ръка на приятел до последните дни.
Но изгаря ни злоба, завистта ни залива.
Но живеем без обич, затова ни боли…
Колко много е нужно, за да бъдем щастливи.
Колко много е нужно, за да бъдем добри.
Малък бях и си мечтаех
за прекрасните жени.
И усещах как ми шепнат
тайнствените им очи…
Щом пораснах, заобичах
нежно-топлите жени.
Благославях — както хляба —
животворните гърди…
Остарях, но пак обичах
вечно светлите жени.
С обич жива преоткривах
техните души-звезди…
Да умра не съм готов —
без любов и без надежда…
Всеотдайната любов
ни облъхва с дъх на вечност…
По този черен път на самотата
аз зърнах бяла птица — Любовта.
Погледнах я с неверие в душата —
как можех да повярвам, че е тя?
„Повярвай в Любовта с очи-искрици,
като дете за миг я погали!
Тогава тя ще стане чудна птица —
ти с нея към небето полети!“
Дари ме Любовта с усмивка вярна,
с омаен дъх на пролетни цветя.
И също като лястовица бяла
завинаги спаси ме Любовта.
Щом се свърши сънят ми и нощта се отрони,
и се скрият звездите, и зора зазори…
Аз усещам дъха ти и косите ти росни,
мое бяло момиче… Ти сънуваш, нали?…
Ти ми даде крилете — да почувствам безкрая.
Озари ми очите в оня приказен ден.
Ти ми стопли сърцето и с любов ме омая,
мое бяло момиче, със очи на сърне…
И дори да изчезнем, и потърсим забрава —
ще ни помнят щурците, ветровете и Бог.
И за нас ще нашепват тази приказка бяла,
мое бяло момиче, моя бяла любов…
Пред мен — жена божествена,
с усмихнати очи,
се къпеше под трепета
на слънчеви лъчи…
Бе вплела леко пръстите
в златистите коси.
И сякаш я обгръщаше
копнеж — да полети…
Мълчах, загледан в чудните
загадъчни гърди…
Пред мене те блещукаха,
подобно на звезди…
В онази чудна вечер късна,
когато той сърцето ми откъсна.
Помилва ме,
обви ръце около кръста…
Целуна ме
и после леко ме отблъсна…
А аз —
като разпъната на кръста —
от радост
и от болка щях да се разпръсна.
Почувствах, че умирам…
И възкръсвам…
По пътя си приказвахме приятно…
Но вече стигнахме до твоя дом —
там разговорът стихна и внезапно
с ръката си ме хвана мълчешком…
Прошепна ми загадъчно и странно:
„Къде е ключът — хайде, отгатни!…“
Луната се усмихваше потайно
и светеше над твоите гърди…
Аз тихо те целунах и отвърнах,
че имам ключ за тайната врата…
Така отворихме в нощта безсънна
вълшебната врата на любовта…
Ах, как обичам твоите зрънца,
от слънцето благословени…
Да ги погаля, да ги вкуся със уста —
тъй сочни и червени…
От тях се стича ценен сок —
живителен и сладък.
От тях извира светлият живот,
те носят вкус на младост…
Ах, как блестят от красота,
от спомена за светло лято…
Целувам твоите зрънца,
о, мое грозде сладко!
Край добродушния пчелар жужеше
пчела с предизвикателно гласче…
Това не бе пчела — момиче беше,
със светло, слънчево лице…
Сред пъстрото гъмжило на пазара,
пчелицата пред щанда с мед се спря.
„Вземи си мед!“ — подкани я пчеларят,
приятелски, широко се засмя.
„Медът е хубав — каза пак пчеларят. —
А като него сладка си и ти…“
Засмя се тя: „Защото с мед се храня…“
И отлетя с букетче от мечти…
Беше родена със светли очи.
Беше родена за обич, нали…
После се впусна във бизнесигра —
своите чувства така пропиля…
Ти бизнесдама сега си, нали?
Но във очите ти няма звезди…
Ловко животът със щедри ръце
много ти даде, душата ти взе…
Обич потърси в самотните дни,
всичко заложи, парите дори.
Но да спечелиш любов не успя —
много по-скъпа, безценна е тя…
Спря ме стара циганка
някога на хълма…
Тя с очи проникна
в участта ми скръбна.
„Имаш дарба чудна
и добра душа…
Ала си загубил
сякаш любовта…“
Тъжно я попитах аз:
„Кой ме е зачернил —
майка ми проклинаща,
завист ли неверна?“
„Ти си тъй орисан
от живота зъл —
ех, добро не вижда,
който е добър…“
„Предскажи ми, циганко,
бъдещето тайно —
някога ще видя ли
любовта сияйна?“
„Погледни в душата си,
чуй я как трепти! —
Любовта най-свята
там с надежда спи…“
Нас ни срещна любовта,
сбра ни под един чадър…
Ти ми даде топлота
в тоя свят жесток и зъл…
Милвам твоето лице
с нежна топлина…
Ах, защо ли Бог те взе
в черната земя!…
Ти създаде тоя дом
и нощта превърна в ден.
Ти ми беше тих подслон,
хляб и слънце бе за мен…
Милвам твоите ръце
с още топлина…
Ох, защо ли Бог те взе
в черната земя?…
С топла обич ти дари
двете ни деца-слънца. —
В тях са нашите мечти…
В тях живее любовта…
Но е черен този ден —
няма топлина…
Нека вземе Бог и мен
в черната земя!…
Като звън на камбана бе твоето „сбогом“.
Без надежда останах — обичах те много.
И те търся в очите на двете дечица —
като спомен далечен — отлитнала птица.
Ето — времето глухо минава омразно.
Плаче стаята тиха, без тебе е празно.
И в очите ми трепка солена сълзица —
като спомен далечен — отлитнала птица.
Аз дочитам през сълзи последната буква,
а смъртта на вратата с бастунче почуква.
И в душата ми блесва последна искрица —
като спомен далечен — отлитнала птица…
И тъй — животът ми
отмина,
но вече не получих вест
от Мина…
И дълго питах птиците
за Мина.
А те ми казваха:
„Замина…“
Накрая бях успокоен
от Лора.
И тя ми даде сладката
отрова…
Аз обичах и летях към рая,
светех на света с очи-слънца.
Но жестоко ослепях накрая,
щом от мен отплува любовта…
Хората, по-зли от зверовете,
зъбеха се, виеха в нощта…
Стъпкаха с омраза всяко цвете.
Вдън земя затриха обичта…
Но видях насън дете-светулка
да лети над пустата земя.
То протягаше ръце от люлка,
сееше във мрака светлина…
На път поех, за да те срещна,
любов — вълшебнице добра…
Блестиш като светулка нежна
в косите тъмни на нощта…
Ти вдъхваш вяра, сила, трепет
дори в посърнало сърце…
Аз дишам, за да бъда с тебе…
И всеки стих е път към теб…