Как да я нарисувам —
моята планина,
как да изразя обичта и признателността
си
към нея,
мъдрия извор на светлина и спокойствие,
която ми дава всичко от себе си,
за да мога по нещо
да приличам на нея.
В ръста и смисъла,
който има тя за хората.
Как да й благодаря за всяко изкачване,
без което нямаше да съм същият,
за всяко слизане, понякога стръмно,
понякога болезнено неприятно,
без което нямаше да намеря себе си.
Как да й благодаря, че ми позволи
да я открия
и да поема по тези красиви пътеки,
които ме водят
повече към нея — повече към мене самия.
Да обичаш някого,
камък, дърво или човек, значи да обичаш Бога в неговото проявление,
да можеш да говориш с небето и да си благодарен,
че това чудо ти е дадено.
За да намериш покоя,
трябва да си готов да минеш през мъките с благодарност,
и най-големият покой
с най-голямата мъка е свързан: тази, че съществуваш.
Сега се радвам на мравката, която пълзи към корена.
Тя не знае кой съм и защо съм тук, но сигурно усеща, че й се радвам.
И ще занесе тази любов в гнездото си, обгърнато от мравешка топлота.
Слънцето винаги изчиства облаците на съмнението.
Как бихме ги допуснали, ако то е завинаги в нас?
Гневът е като светкавицата при буря:
можеш да усетиш само тътена, или да видиш светлина.
Не ми е много, че ме има, не ми е много слънцето,
небето, въздуха на планината,
не са ми много всичките безкрайни извори, за да ги мрачня във себе си.
Да бъдеш благодарен е
естественото отваряне към всяка светлина.
Най—много сила има във въздуха.
Но ние сме вятърничави, че я използваме само за вятърни електроцентрали.
Човек не е роден, за да се преражда,
а за да намери пътя
и да си свърши работата. Дотогава просто не се е родил.
Има едно училище, за което забравяме.
Там учениците не седят в класните стаи. И строгият учител не си тръгва след звънеца за междучасие.
И няма нужда да си мирен и скован от страх и нетърпение,
но ученолюбив,ако искаш да ти се открие накъде си тръгнал.
Облак. Като птица или самолет, или атомна бомба —
в небето толкова лесно се менят формите, а през него прелита истински самолет.
И си мисля, че не бива да спираме само до формата.
Сега не си тръгвам от теб, а си тръгвам с теб.
Това е толкова радостно: да те имам в сърцето си,
отвъд това, което представляваш: планина — камара,
едно мъничко облаче светлина.
Не са тъмни годините,
тъмни сме ние, когато прохождаме. Не са тъмни градините,
тъмно е за нас,
че не можем да откъснем плодовете им. И когато дойде зората,
то не се случва там, където не виждаме, а избухва в нас
и ни смайва с това изобилие, сред което като слепци
сме прохождали.
Малкото дете трудно се учи да върви.
Големият си мисли, че знае.
Малкото дете търси помощта на майка си. Големият си мисли, че може.
Кой има повече илюзии?
Искаш ли да знаеш
откъде се дава? Спри и потърси във себе си.
Ние сме динозаврите
на една еволюция, която няма милост
към несръчните си чада.
Не е жестоко това,
че умираме,
а че сме мъртви, докато живеем.
Но и в най-последния миг може да има събуждане.
Всяка трева
е покана за обич.
Светлината стига за всички. Не се крийте!
Искам безслънчеви очила
да ви дам,
за да видите слънцето.
Светът е толкова изпълнен с чудеса,
че е естествено да се страхуваме, когато спрем да сме
вълшебници.
Пътят не е асфалт,
нито бетонна магистрала. Пътя не е дори пътека.
И ако го губим,
то е от непрекъснатото търсене
на километричните знаци и указателните табели.
Страхуваш ли се,
че е малко дадено? Какво си взел?
Огънят не са клечките…
Ние сме и клечките, и огъня.
Ние не се храним с вяра,
както колите с бензин, затова няма вяростанции. Всеки мъх е мъничка вяра. Нали ние сме по-големи.
Когато си говоря с планината
не й разказвам случки и събития.
И разговорът ни прилича на безсмислен, защото думата,
която си разменяме е само една.
И дори не си я казваме, защото и двамата
я имаме в обилие.
Какво друго да искаме от дърветата,
освен твърдостта им да растат към светлината?
Как стигаш до
себе си? Първо,
като тръгнеш!
много далеч от мен се случва
всичко, което ме вълнува:
изгрява слънце и слънцето се скрива зад
планините
които не мога да видя отвъд хоризонтите
приливи напират към брега
и отнасят пясък и миди по пътя си назад
към океани, които не чувам
докосва се вятърът по кожата на зелени,
свободни треви
и танцува със тях в прегръдката лека на
въздуха,
която отдавна не гали леко и мен
някъде много далеч
аз оставам от всичко това
и нищо не мога от този свят
вече да си избера
защото ме няма във него
дори на шега…
нероден си отивам
и не махам за сбогом
и не казвам довиждане
не изпращам
прощална целувка
на нищо и никого
някъде много далеч
остава без мен
много далеч…
много без мен…
много.
Не съм пролет
и в мен нищо не никне
не избликват цветя от
потъналите в земята луковици
не извират води от дълбокото
под стопения сняг
не се чува растежът на кълн.
Земята е тъмна в мен
напусната дори от снега
но не защото огрява я слънцето
и не защото се готви да стане килим
от лалета и нарциси, и минзухари
или постелка за житото.
Напусна я всичко тази моя
студена и сива земя
в която само аз оцелявам
като отдавна изсъхнало, кухо дърво,
което проскърцва под вятъра
и никога няма да види отново
листа или птици в гнездата си…
Изпитвам себе си.
За отличен.
Кога забравих какво е
да препускаш надолу със капките
дъжд
да се смееш отскачайки
от заоблените повърхности
на чадърите
с тихо потропване
да блестиш,
когато те поема отново земята
теб, блясък вода под
дъгата на слънцето.
Изпитвам себе си.
За отличен.
Кога забравих какво е
да си листо, полюшвано
от вятъра,
зелено и дишащо…
Да растеш под музиката
на дървесните сокове,
да пречистваш кръвта
на планетата
ти, приют за
кандидат-пеперуди.
Няма да си пиша отличен.
Забравил съм всичко — даже и датите.
Когато започвах
не си давах сметка,
че всичко завършва
с едно отстъпление,
с едно бавно отричане
на всичко постигнато
на всичко почувствано
на всичко, което си бил.
Не си давах сметка,
че всичко завършва,
освен голямата празнота
на началото.
Събирах, събирах, събирах
с очи и с ръце, със
сърцето си,
любими светове и неща,
за да има повече
да оставям.
По-дълго да се връщам.
И повече да боли.
Смален като мравчица
пред неговото смущаващо
величие
предстои ми да се изкача
на последния връх
от моето слизане
от планетата
на съществата.
Проверявах всяка пътека,
изследвах небето,
сравнявах се с пейзажите.
Птици с крясък ме
отминаваха
и ме оставяха
да летя в мечтите си.
Нагоре,
нагоре,
нагоре…
не разбирах хората,
на които им харесваше
да се окопаят
на сигурно.
Едно диво желание
не ми даваше мира
да се спра.
Исках да бъда навсякъде
да бъда.
Порив,
гъделичкане под кожата,
нетърпение
да стигна отвъд
всяка граница.
И това ми се струваше
постижимо.
Не се обръщах назад —
сега се обръщам,
започвам
да се връщам
под присмеха
на всеки камък,
който бях подминал,
на всеки пресечен
поток.
Защо ми беше
толкова светло
в другата посока?
Защо ми е толкова
тежко сега?
Птици с крясък ме
отминават
и ме оставят
да потъвам в съдбата си
надолу,
надолу,
надолу
докато всичко
докрай
и докрай
разбера.
Изпепелена земя
затрупа
оранжевото ми сърце
няма вече
какво да поддържа огъня
с топлината на последните съчки
дращя думи за сбогом
преди да ме погълне
изсъхналото слънце
завинаги.