Имало едно зайче. То се наричало Белочелото, защото имало белег на челото си, но всички му викали Вироглавеца, тъй като било много упорито зайче. Никого за нищо не слушало и всичко вършело на своя глава. Но ще ви разкажа какво му се е случило.
Старият заек — бащата — купил за своето синче една кротка магаричка с магаренце. Малкият Вироглавец много обичал да язди магаричката. Веднъж се метнал върху своята кротка магаричка и тръгнал на гости у лелини си. Пътят му минавал през бодливите трънаци. Най-напред го срещнали неговите братчета — зайчетата. Те се развикали:
— Къде си тръгнал, Вироглавецо, с магаричката? Бодливите трънаци са много опасно място. Там никой не може да мине без другар!
Вироглавото зайче са̀мо размахало лапичката си и смахмузило магаричката да върви по-бързо. Малкото магаренце тропнало подир майка си, за да се чува по-силно.
Нашите пътници навлезли в бодливите трънаци, където живеели старият лисугер, майката-лисица и мъничкото лисиче. Щом чуло звънчето на магаренцето, мъничкото лисиче наострило уши и заговорило:
— Пристига Вироглавеца, яхнал магаричката си; подир него се мотае мъничкото магаренце — чувам звънчето му!
— Ние трябва да му дадем да разбере! Кой му е позволил да минава през нашите бодливи трънаци? Аз ще му открадна магаричката! — заканила се майката Лисана.
— Аз да не съм лисугер, ако не му открадна малкото магаренце! — извикал лисугерът.
— Аз пък ще му съблека дрешката! — изврещяло лисичето.
А Вироглавеца нищичко не подозирал. Стигнал до средата на бодливите трънаци. Минало пладне и слънцето започнало да слиза надолу. Магаренцето се уморило и клюмнало главица. Изостанало назад. За да не го изгуби, Вироглавеца захванал да си върти главата и да го зове: „Насам, насам!“ Далеко отзад се обаждало звънчето, сякаш отвръщало: „Ида, ида!…“
Вироглавото зайче си рекло:
— Щом чувам гласа на звънчето, магаренцето тича подире ми. Защо ми трябва да си въртя шията напразно?
И вече не се обръщало назад.
А хитрата Лисана тъкмо туй чакала. Приближила се крадешком, отвързала от шията на магаренцето звънчето и го вързала за опашката на магаричката. Сетне хванала магаренцето за ухото и го отмъкнала в гъсталака.
Вироглавото зайче яхало и чувало подире си малкото звънче. Значи, мислило си то, всичко е наред. Магаренцето е настигнало майка си и тропка подир нея.
Тъкмо когато магаричката и Вироглавеца стигнали завоя на пътя, напреде им изскочила лисицата и извикала:
— Хей, зайче, къде си тръгнало самичко в тази гора?
Зайчето се стреснало и си помислило:
— Ами ако тази лисица ми е отмъкнала магаренцето?
Огледало се насам-нататък и никъде не видяло магаренцето.
Тогава вироглавото зайче викнало да плаче:
— Отиде ми магаренцето! Къде си, мое мило магаренце?
А лисицата завъртяла опашката си и му заговорила с престорен глас:
— Не плачи, миличко! Твоето магаренце остана на завоя и не знае накъде да върви. Скочи долу и тичай да го доведеш!
Зарадвало се зайчето и се втурнало назад да търси магаренцето си, а в туй време Кума Лиса се метнала на магаричката и препуснала през трънаците.
Стигнал Вироглавеца до завоя и що да види! Никакво магаренце няма! Върнал се назад, но и магаричката му изчезнала. Изплашил се Вироглавеца и си рекъл:
— Тук могат да откраднат и самия мене! Бягайте, крака, да бягаме!
И хукнал. Стигнал до брега на реката и спрял за малко да сръбне водица. Надясно от себе си видял едно мъничко лисиче — трепери цялото и плаче.
— Ти защо плачеш? — попитал го Вироглавеца.
— Как да не плача — отвърнало лисичето, когато ми се случи голяма беда!… Моята майка ми даде една златна паричка и ме изпрати да ида на пазар, но аз изтървах паричката и тя падна в реката. Като се върна, мама ще ме пребие!
И лисичето ревнало още по-силно.
Станало жално на зайчето за лисичето, захванало да го утешава:
— Недей плака, защото плачът не помага!
Лисичето избърсало сълзите си и попитало зайчето:
— Можеш ли да плуваш?
— Мога — отвърнало зайчето.
— Тогава влез в реката и намери златната паричка! Ако я намериш, ще ти дам десет сребърни парички срещу златната. Искаш ли?
— Десет сребърни парички! — помислило си зайчето. — За тях аз мога да си купя друга магаричка и едно малко магаренце! Ще ти намеря златната паричка! — извикало то и бързо започнало да си съблича дрешката. Цамбурнало в реката и се спуснало да търси златната паричка.
А хитрото лисиче се усмихнало до ушите:
— Накарах вироглавото да се съблече голо!
И като грабнало дрехата от тревата, побягнало.
Вироглавеца търсил, търсил златната паричка по дъното, но не можал да я намери и излязъл от водата. Озърнал се — няма на брега нито лисичето, нито дрехата му! Затреперал от студ и мокър се върнал в къщи.
След като му откраднали магаричката, магаренцето и дрешката, вироглавото зайче слушало само умните съвети и в бодливите трънаци заешките му крачета никога не стъпвали.
Бобчето, сламката и въгленът Латвийска приказка (Преразказал Ангел Каралийчев)
Наклала баба огън и седнала да отбере чисти бобени зрънца, че да свари чорбица за дядото си. Не щеш ли, от шепата й паднало едно бобено зрънце — цялото беличко — и се търкулнало към отворената врата на кухнята.
— Хей, къде отиваш? — попитала го една неизгоряла сламчица, която мирно лежала край огнището.
— Ще се поразходя по света да видя има ли такива хубави бобени зърна като мене.
— Моля ти се, позволи ми и аз да дойда с тебе! — замолила се сламката.
— Защо не? Тръгвай! — рекло зърното и прескочило прага.
Сламката хвръкнала от радост подире му.
— Къде без мене? — провикнало се едно въгленче, току-що отронено от най-крайната главня.
— Ела, въгленче! — поканило го бобеното зърно. — Ти ще ми светиш, когато през нощта стане тъмно.
Въгленчето се разпалило, подскочило нагоре и затепкало подир бобеното зърно и сламката.
Излезли навън. Упътили се към полето. Вървели, вървели, стигнали до брега на едно мъничко поточе и там спрели.
— Ами сега какво да правим? — обърнало се бобеното зърно към другарите си.
— Лесна работа — отвърнала сламката. — Аз ще се пречна над поточето като мост, а вие ще минете по мене отвъд.
И мигом се протегнала като мост над поточето.
— Хайде, минете по мене! — викнала тя към бобеното зърно и въгленчето.
— Аз първи! — затекло се най-напред въгленчето и тръгнало по сламката. Ветрецът го подхванал и то се разпалило. Но преди да стигне до средата, сухата сламка пламнала и изгоряла. Въгленчето се разтреперало, паднало във водата, изсъскало и угаснало, без да извика „Помощ“.
Бобеното зърно останало самичко, без другарчета, много се натъжило и захванало да плаче.
Плакало, плакало, намокрило си бялата ризка, тя набъбнала и се пукнала.
Тъкмо в туй време покрай поточето минал един шивач.
— Моля ти се, шивачо, закърпи ми ризата! — помолило се зърното.
Шивачът бил добър човек, намерил иглата си, но на нейното ушенце имало само едно черно кончѐ и той нашарил бялата ризка на бобеното зърно с черна нишка.
Затуй, деца, някои бобени зърна на ръбчето си имат по една черна ивичка.
Светият гроб Лакска приказка (Преразказал Николай Тодоров)
Край един свет гроб живеел открай време прочут по своята правдивост и мъдрост отшелник. Правоверни от близки и далечни страни идвали при него и му носели по някакъв дар, за да ги пусне да се поклонят на гроба и да докоснат светата пръст. Прислужвали му няколко млади ученици, на които той разкривал премъдростите на пророка и ги готвел за служители на аллаха. Живеел си старият праведник волно-охолно, от нищо не се нуждаел.
Измежду учениците му имало един младеж, който надминавал всички по своя остър ум и предприемчивост. Затова благочестивият учител много го обичал.
И ето, след като той изучил всички мъдрости на корана, дошло време да отиде между людете да ги напътствува в правата вяра.
На раздяла отшелникът подарил на любимия си ученик едно магаре, за да си натовари дюшека, завивките и дебелите книги. Младежът поблагодарил и си тръгнал. Карал, карал донякъде, а на един кръстопът — не щеш ли — беда! Магарето легнало и навирило петалата. Дали си е било болно отпреди или аллах сега беше прекъснал дните му — аз не знам, пък и кой ли може да проникне в премъдростта на всевишния? Както и да е, лежи магарето насред пътя, а стопанинът му стои и се чуди какво да прави — ни да продължи, ни да се върне. Не може да носи товара, че бил тежък, пък нали е срамота такъв учен човек като него да се натовари като камила — каква вяра ще имат в думите му простите люде, ако го видят…
Мислил, мислил младият човек и най-сетне намислил: закопал магарето край пътя под един стар чинар и дори горски цветя на гроба му посадил. След това си издълбал наблизо землянка и заживял като отшелник.
През това кръстовище минавали пътници от четири страни — едни насам, други нататък. Всички, които се спирали да починат под хладната сянка на чинара, питали младежа чий е гробът, за който той благочестиво се грижи. Младежът важно, както е редно, им разправял, че това е земната обител на един светец и че билките, които цъфтят на гроба, са много лековити — всякакви болки лекуват. Като чували това, пътниците се кланяли на гроба и оставяли кой хляб, кой дреха, кой пари.
Скоро из цялата страна се разнесла мълвата за младия отшелник, който се бил лишил доброволно от всички радости на живота, за да се грижи за гроба на светеца. И заприиждали отвред поклонници със скъпи дарове. Те слушали със зяпнали уста поученията на младежа, а когато се върнели вкъщи, хвалели се на съседите какви чудеса видели и каква мъдрост слушали да се лее из устата на праведния отшелник.
Така след време някогашният беден младеж забогатял: на мястото на землянката построил висока къща и поставил върху светия гроб мраморна плоча, на която краснописец-каменар издълбал със златни букви следните мъдри слова: „Леността е майка на всички пороци“ и „Богатството не е угодно на аллаха“.
От ден на ден поклонниците се умножавали. Толкова много хора се струпвали, че трябвало да се редят на дълги върволици и да чакат търпеливо реда си, за да докоснат светия гроб и да оставят даровете си.
Слухът за светилището дошъл и до ушите на стария отшелник. Той намислил да отиде да види какъв е този нов светия, когото всички започнали да почитат повече от него. Яхнал мулето си и тръгнал, като не забравил да вземе подарък за своя събрат, както повелявал добрият стар обичай.
Щом пристигнал на гроба и зърнал младия отшелник, той начаса познал в него своя някогашен любимец. Както е пристойно, двамата взаимно се поздравили и се оттеглили на мъдър и благочестив разговор.
Старият отшелник казал:
— Заклевам те в името на аллаха, кажи ми как постигна такава слава, че и моята затъмни?
— Като слушах и с двете си уши мъдрите ти съвети — отвърнал младият.
— Ами кой праведник почива в тоя свят гроб?
— Когато напуснах твоята свята стряха и дойдох до това кръстовище, аллах пожела да прибере в рая си магарето, което ти ми подари. И какво трябваше да правя клетият аз, останал насред пътя с тежък товар? Закопах магарето и останах да живея тука от подаянията на правоверните. Както виждаш, потръгна ми: построих си къща и за благодарност към магарето на гроба му положих плоча със златни букви.
Като изслушал тия думи, старият отшелник се поклонил дълбоко и изрекъл: Да бъде свята паметта на моята магарица, майката на твоето магаре! Когато аллах я прибра в магарешкия рай, аз също я закопах на онова място и издигнах паметник на гроба й, който ти добре знаеш!
След като се поразговорили така, двамата хитреци седнали да ядат и пият. Цяла нощ се угощавали с вкусните гостби, донесени от наивните вярващи.
Мъдрият Кемине и богатият бай Туркменска приказка (Преразказал Николай Тодоров)
Имало едно време един мъдрец. Казвал се Кемине. Той бил много беден. И това се случва в живота — богат глупец и сиромах мъдрец! Аллах не струпва всички добрини на едно място. Та като ходел Кемине от селище на селище да разнася сред людете своята мъдрост, дошъл привечер в едно селце. Помолил един богат бай да го пусне в дома си да прекара нощта. Баят погледнал дрипавите дрехи на мъдреца и го изпъдил:
— Няма място за просяци в моя дом! — викнал му сърдито.
Тогава Кемине тръгнал към насрещната полусрутена къщурка:
— Ще приемете ли странника да пренощува у вас? — попитал той.
— Влез! Гостенинът е пратеник на аллаха. Макар да нямаме с какво да те гостим, място все ще се намери под нашата стряха.
Влезнал Кемине в колибката и гледа: виси над огъня котел, децата се въртят около него и се облизват. „Ето, ще има и вечеря!“ — помислил си гостът.
Времето минавало, котелът къкрел, пара се вдигала. Ала стопанката сложила децата да спят, без да отхлупи капака.
— Защо малките си легнаха гладни? — попитал Кемине.
Стопанката погледнала децата дали са заспали и прошепнала:
— Нямаме нищо за ядене, а децата плачат от глад и викат: „Искаме да ядем!“ За да ги залъжем, туряме в котела камъни. Водата кипи, пък ние надзъртаме в котела и казваме: „Овнешкото месо още не се е сварило. Легнете, деца, да спите. Щом стане готово яденето, ще ви събудим“.
Тежко било на Кемине да гледа такава сиромашия, сърцето го заболяло. Когато всички заспали, той тихичко се измъкнал из къщурката, уловил един от овните на богатия бай и го заклал. Разбудил бедните стопани и им рекъл:
— Сварете тоя овен и нахранете децата!
После взел едно гърне с вода и едно сито. Качил се на порутения покрив и зачакал.
Когато се сварил овенът, събудили децата и те лакомо се нахвърлили върху гозбата. А в това време Кемине отгоре пръскал през ситото вода върху децата.
На заранта мъдрецът си тръгнал. Тъкмо навреме, защото малко след това баят забелязал, че му няма овена. Сетил се за онзи дрипав просяк, който отишъл да спи у бедните съседи и си рекъл: „Той трябва да ми е откраднал овена и да го е изял със съседите!“
Отишъл баят в сиромашката колиба и повикал децата.
— През нощта, когато валеше. Дъждът целите ни измокри, ама кой ти гледа!…
А нея година за последен път било валяло преди няколко месеца.
Баят си помислил: „Те си спомнят, че през пролетта са яли месо“.
И се върнал с празни ръце.
Синът на брезата Орокска приказка (Преразказал Ангел Каралийчев)
Да си ленив и завистлив е цяло нещастие…
Живеел в едно село старец. Той имал син на име Уленда. Всички харесвали Уленда: той бил и речовит, и широкоплещ, и силен, и хубав — не момък, а чудо! Само че Уленда не обичал да работи, нищо не искал да върши.
Отиде ли в тайгата на лов — щом види мъх, изтяга се да спи. Бащата насмете Уленда да лови риба — а синът сяда на брега, гледа водата и тъй прекарва целия ден без работа. Прати го баща му да наглежда елените — а Уленда седне на някое пънче, вдигне глава нагоре, брои облаците по небето и всичките елени се разбягат.
И дотам стигнало, че на стари години бащата трябвало да храни и себе си, и сина си.
Обидно станало на стареца. Всички синове хранят бащите си, уважават ги, само Уленда — ленивецът не работи.
Старецът отишъл при съдията и го помолил:
— Помогни ми! Не мога повече да храня възрастен син. Нямам сили. Какво ще става, кажи! Какво да правя?
Съдията дълго мислил; сто лули тютюн изпушил, додето намисли. Сетне рекъл:
— Ленив син е по-лошо от камък на шия. С влажна тетива не можеш пусна стрела. Трябва да се смени тетивата. Друг син ти трябва.
Заохкал старецът:
— Остарях вече. Откъде да взема син?
Съдията му рекъл:
— Иди утре в тайгата. Там ще видиш една желязна бреза, която расте между два бряста. Отсечи тази бреза. На нея расте твоят по-млад син, в малка люлка се люлее. Отгледай го — той ще ти бъде помощник!
И старецът отишъл в тайгата. Вървял, що вървял и видял — наистина между два бряста желязна бреза.
Старецът захванал да сече брезата. Веднъж ударил, дваж ударил… Строшил секирата, а на брезата нямало дори нарез. Ама че бреза! Уморил се старецът, легнал да си почине и заспал.
Видял сън: уж към него се приближила мечка и му рекла: „Надясно в долинката текат две речици — в едната водата е бяла, а в другата водата е червена. Нагреби червена вода и напръскай брезата!“ Старецът се събудил. Вдигнал се. Тръгнал да дири тези реки. Додето се провирал през буренаците, всичките си дрехи изподрал: и халата, и наметката, че и ботушите.
Спуснал се в долинката — наистина там течели две речици.
Нагребал старецът червена вода. Поел назад.
Добрал се до брезичката и напръскал дървото с червена вода. Но нямало с какво да сече. Секирата — строшена.
Старецът захванал да пили брезичката с нож. Направил само един нарез — и брезичката се олюляла, паднала на земята.
Гледа старецът: на мястото, където дънерът се раздвоявал — люлчица. В люлчицата лежи дете. Момче, не по-голямо от костена иглица. Лицето му широко като луна; очите му черни, блестят като две мънистенца. Старецът си рекъл:
— Дълго ще има да чакам, додето този син, отреден за мене, порасне и почне да ме храни.
А брезовото момче му отвърнало:
— Като тръгваш по пътя, не брой крачките си, тате!
Старецът преметнал през рамо люлката със сина, натоварил я на гръб и поел към дома си.
Вървял, що вървял… Но какво е това? Люлката от крачка на крачка ставала все по-тежка. Додето старецът стигне до селото, плещите го заболели. Старецът пуснал люлката на земята — нямал сили да я носи! Гледа — люлката пораснала голяма-преголяма. И брезовото момче много порасло. Излязло от люлката, поклонило се на стареца и му рекло:
— Благодаря ти, тате, дето ме изправи на крака!
Поели заедно.
Старецът нарекъл по-малкия си син Калдука.
Заживели те: старецът, Уленда и Калдука.
Додето старецът се огледа, Калдука пораснал, стигнал Уленда. Работел за трима. И силен бил, и сръчен. А стадото му станало два пъти по-голямо.
Уленда си останал все такъв, какъвто си бил. Колкото повече лежал, толкова по-ленив ставал. Лежал Уленда на одъра, а мързелът му все растял…
Старецът държал орли. Единият с червен клюн, а другият — с черен. Всяка есен скубел опашките на орлите. Досега старецът давал на Уленда опашката на червения орел. А щом малкият му син Калдука се заловил за работа, старецът му дал опашката на червения орел и рекъл:
— Калдука ме храни — значи, той е по-големият.
Уленда премълчал. Понесъл обидата, но в него се затаила злоба към по-малкия брат. Захванал да мисли как да отмъсти на брезовото момче, как да му стори зло. А мързела си забравил. Злобата му излязла по-силна от мързела.
Почнал Уленда да отмъква плячката от Калдуковите клопки, да отмъква рибата от Калдуковите мрежи.
Калдука отишъл при съдията:
— Намери крадеца, мъдрецо!
Съдията наклал огън. На този огън захванал да пече котка. Котката закрещяла и се изкривила. Съдията рекъл:
— Нека лицето на крадеца стане криво като на тази котка! Да бъде тъй, както законът повелява, тогава ти сам ще намериш крадеца!
Поел Калдука към дома си. А Уленда се мушнал в къта, завързал лицето си с парцал. Калдука го запитал:
— Какво ти е, братко?
— Нищо — отвърнал Уленда. — Зъбите ме болят.
Тогава духнал вятър и смъкнал превръзката от лицето на Уленда. Всички видели, че лицето на Уленда е криво. Разбрали, че той е крадецът. Оттогава почнали да го наричат Уленда кривия.
Уленда още повече намразил брезовия си брат. Захванал денем и нощем да мисли как да го погуби. Но нищо не можел да стори.
Минало, що минало, старецът заболял и умрял. Направили погребение, поплакали. Съдията строшил копие над гроба. Хвърлил краищата на разни страни, за да се раздели душата на ловеца от тялото…
Веднъж Уленда рекъл на Калдука:
— Да идем, брате, на острова, цветенца ще наберем, сладки коренчета ще хапнем.
Качили се в лодка от брезови кори. Приближили се до острова. По-малкият брат тръгнал да накъса цветенца и навлязъл в тайгата, далеко от брега. Уленда скочил в лодката и заминал. Зарязал брата си на острова:
— Дано го изяде птицата Кори!
По онова време на Хехцир планина живеела птицата Кори. Тя била голяма като облак. Когато излитала от гнездото, така закривала небето с крилете си, че ставало тъмно. Тежко на оня, който случайно срещнел птицата Кори! Тоя човек сетне не можел никъде да се намери.
Калдука походил, походил из острова, върнал се на брега, гледа — Уленда го няма. Калдука викал, викал, зовял брата си, зовял, ала той не отговарял. Хапнал сладки саранови коренчета и легнал да спи. Помислил си: „Утре ще видя какво може да се направи“.
А птицата Кори вече била над него. Потраква с клюна си. Очите й горят като два буйни огньове.
Калдука пуснал стрела. Ала напразно — птицата имала железни криле. Кори сграбила Калдука в ноктите си и рекла:
— Задай ми три гатанки. Ако ги отгатна, ще умреш. Ако не ги отгатна, ще те отнеса у дома ти.
Помислил, помислил Калдука, съгласил се и задал такава гатанка:
— Какво е това: седи жаба на скала и не може да скочи?
Кори мислила, мислила, ала не могла да отгатне. Тогава Калдука рекъл:
— Това е носът на лицето.
Калдука задал втора гатанка:
— Какво е това: от едно място излязъл, където искал — отишъл, а как е вървял — не отговаря?
И Кори пак не отгатнала.
— Това е стрелата — рекъл й Калдука.
И третата гатанка задал той на птицата:
— Стотина момци спят на една възглавница и не се карат?
Птицата Кори не могла да отгатне и тази гатанка.
— Това са прътовете на покрива — рекъл Калдука.
Тогава птицата грабнала Калдука, вдигнала го във въздуха и полетяла. Колко е летяла — не знам. Пуснала Калдука на земята край родния му дом. Уленда го видял, побелял от страх, тръпки го побили и казал:
— Вятърът ме отнесе от острова. Такава буря ме дигна, че не можах да изплавам с лодката.
Калдука замълчал.
Пак заживели братята заедно. Калдука ходел на лов, а Уленда кривия лежал по гръб. Злобата му не стихвала. Мислил той, мислил и рекъл на Калдука:
— Домъчня ми за баща ни. Чувал съм от хората, че ако се намажат устните на мъртвия с плюнка от змията Сима, мъртвият ще оживее. Хубаво ще е да съживим баща ни!
— Ами къде е тази змия? — запитал Калдука. — Как да се намери тази змия?
— По горното течение на речицата Хор — рекъл Уленда.
Калдука оседлал елена, яхнал го и поел. Дълго ли е вървял — никой не знае! През това време върху поваления бряст тридесет пъти израсли гъби. Калдука пристигнал. Оставил елена на брега, ударил го с ръка по шията и го превърнал на дърво. Тръгнал. Стигнал при един стан.
Гледа — и там живеят орочи, само че много тъжни.
Запитал Калдука защо тъгуват. Отвърнали му, че в стана им допълзявала змията Сима, гълтала хора, горяла къщи — и нямало спасение от нея.
— Как така? — рекъл Калдука. — Нима никой от вас не може да убие тази змия?
— Опитвахме се — отвърнали орочите, — но щом змията дъхне, ръцете на хората изсъхват, а без ръце, сам знаеш, може ли да се направи нещо?
Калдука помислил, па рекъл:
— Аз ще се опитам. Може моите ръце да не изсъхнат!…
Наострил копието си, наточил ножа, взел от стана чугунен медник и отишъл в гората, където живеела змията Сима. Омотал се в мокър мъх. В медника събрал дървесна смола. Захванал да чука по медника с копието си. Вдигнал голям шум.
Сима чула този шум и изпълзяла от дупката си. Пълзи и съска. След нея остава червена следа: тревата и камъните горят.
Змията видяла Калдука. Дъхнала пламък върху него.
Мокрият мъх запазил Калдука от огъня. Калдука замахнал с всички сили и хвърлил в устата на змията чугунения медник, пълен със смола. Смолата се стопила и заляла гърлото на Сима. Заблъскала се змията и издъхнала. Бяла пяна излязла от устата й наместо огън. Калдука събрал тази пяна и поел назад.
Изведнъж чува — пращят дърветата. Тайгата дими, животните бягат оттам и птиците на орляци отлитат. Орочите рекли на Калдука:
— Беда, синко! Ти уби Сима, сега нейният брат Химу иде да отмъсти за сестра си. Беда!
— Нищо! — рекъл Калдука. — Беда е, когато главата ти не е на раменете, а щом като главата ти е на раменете, с всяка беда можеш да се справиш!
Взел той седем чугунени медника. Похлупил ги един върху друг и сам се пъхнал под най-долния.
Налетял тогава Химу. Всичко наоколо се тресяло. Земята треперела, от небето се сипели тресчици. Видял той медниците, хвърлил се върху тях, че като ги ударил!… Шест медника пробил с главата си, а седмият му се опрял — счупил си главата. Засъскал Химу и запълзял към тайгата да умре! Калдука се измъкнал изпод медниците. Орочите го заобиколили. Радвали се, че видели такъв богатир, че се избавили от змията Сима. Поканили го в своя род. Искали да го нарекат син. Орочките девойки попоглеждали към него: на всяка се щяло да се омъжи за такъв юнак. Старците му рекли:
— Остани при нас!
— Не, трябва да си ида у дома — отговорил Калдука.
Харесала му в този стан една девойка. Тръгнал да се разходи с нея. Стигнали до брега. Седнали върху едно съборено дърво. Калдука рекъл:
— Стани ми жена, девойко! Ела с мен!
Ударил с ръка дървото и то се превърнало на елен. Еленът литнал към Калдуковия роден стан.
Уленда пеел песни у дома си, мислил си — свърши се с Калдука.
А Калдука изведнъж се появил, и то с млада жена.
Уленда-кривият още повече се ядосал на брат си. Помислил си: „По-добре да ме няма, ако не погубя Калдука и не взема жена му“.
Отишъл Калдука при съдията. Разказал му всичко. Казал, че донесъл плюнка от змията Сима, за да съживи баща си, както искал Уленда-кривият.
Съдията му рекъл, след като изпушил една лула:
— Ти, брезово момче, не знаеш, че хората не се раждат два пъти. Защо ще тревожиш стареца? А Уленда те е пратил, за да те погуби.
Съдията взел плюнката на змията и я хвърлил в реката. Разпенила се реката, завряла и бяла пара се вдигнала над нея. Много риби изплували с коремите нагоре.
— Ето виждаш ли? — рекъл съдията. — С тази плюнка Уленда-кривият щеше да те убие.
Сетне повикал Уленда-кривия.
— Иди в тайгата, Уленда — рекъл той. — Не ти е мястото между хората. Ти не ги обичаш. Иди в тайгата. Там хората живеят сами. Бъди такъв, какъвто си в душата си.
И Уленда поел към тайгата. Додето вървял — обрасъл с козина. На ръцете и краката му се появили дълги нокти. Отначало крачил на два крака, а сетне хукнал на четири. Уленда-кривият станал мечка.
А Калдука заживял хубаво с жена си. Той имал много деца. И във всичко му вървяло…
Това се случило много отдавна, преди толкова години, че ако ги броиш на пръсти, то в целия стан няма да намериш толкова пръсти у старците. Трябва да вземеш и от децата. А децата бягат, не се оставят да ги хванат. Иди, че разбери кога се е случило!…
Вкамененият княз Грузинска приказка (Преразказал Николай Тодоров)
Било ли е, не е ли — не знам, ала старци-многознайници разказват, че някога си в едно далечно господарство живеел могъщ цар. Всичко си имал: и слава, и богатство. Само деца си нямал. И много тъгувал, че нямало кому да остави царството, когато смъртта го извика да си почине.
Ала ето че най-сетне му се родил син.
Много се зарадвал бащата — гледа го, гали го, прах не дава на него да падне; люлката му до леглото си сложил — да го пази от всякаква беда.
Една нощ му се присънил такъв сън: уж над люлката се надвесила някаква орисница и рекла на детето: „Пази те баща ти, ала не ще те опази. Като пораснеш, ще потопиш веселия дворец в горчиви сълзи, защото ще се превърнеш в жив мъртвец“. Изрекла тия страшни думи орисницата и изчезнала.
Детенцето се стреснало и изплакало.
Събудил се бащата, цял в пот; до сутринта не могъл да заспи. Мислил, мислил как да опази сина си от тая прокоба. И заповядал да построят висока кула. Затворил сина си в нея и поставил триста верни войници на стража — никого да не пускат да влезе без царско разрешение.
Минавали годините. Живеел царският син сам-самичък в кулата, измъчвал се — няма с кого дума да продума, не го пущат на воля да се поразведри, на кон да се разходи. И колкото повече растял, толкова по-тъжен ставал.
Един ден рекъл на баща си:
— Намери ми, тате, невяста! Тя поне да ме разтушава в моя неволнически живот.
Посъветвали се бащата и майката. Решили, че момъкът има право. Намерили му невяста — най-личната мома в царството: стройна като фиданка, с вежди като лястовичи крила, уста — с пара̀ разрязани. А пък весела — като се засмивала, всичко наоколо светвало. Ала и тя не могла да прогони мъката на младия си мъж. Не се отмахвал тъмният облак от челото му. Ще стане заран, ще се облакъти на перваза на зарешетения прозорец и ще се загледа в далечните заснежени планини, в тучните поля, в царските градини.
Пък слънцето щом се покажело, първом в неговия прозорец огрявало: мило му било за този хубав мъж, винаги печален. Кимало му дружелюбно, галело го с лъчите си, че много го било обикнало.
А на царския син и през ум не минавало да погледне нагоре, да отвърне с усмивка на слънчовия поздрав — все към земята гледал.
Днес така, утре така, накрая слънцето се разсърдило:
— Виж го ти, този горделивец! Първите си лъчи нему пращам, милвам го, топля го, а той и очи не вдига да ме погледне! — И като шибнало княза със сноп огнени стрели, той начаса се вкаменил.
Плач и ридание огласили двореца. Тичат царедворците насам-натам; скубе си косите старият цар; плачат царицата и младата невяста.
— Кой му стори тая магия? — питат се всички.
Събрали се най-прочутите лечители и звездобройци. Досетили се: слънцето го е вкаменило. Само то може да го съживи отново.
Заповядал царят да заключат кулата, никого да не пущат да смущава каменния сън на сина му. И потънал дворецът в черна мъка. Не се зарадвали дори и на момченцето, което младата княгиня родила.
Като поотраснало, веднъж то попитало майка си:
— Мамо, къде е баща ми?
Заляла се княгинята в горчиви сълзи и заклатила глава — не искала да му каже. Ала то не я оставяло на мира — всеки ден я дърпало за полата:
— Мамо, къде е баща ми?
Накрай майката го отвела горе в кулата, където на мека постеля били положили каменния княз.
— Ето, синко, баща ти! — и му разправила всичко, както е станало.
Замислило се момчето. Попитало:
— Нима не може да му се помогне?
Майката му отговорила:
— Казват, че слънцето е вкаменило баща ти. Само то може да го съживи.
— Като стана голям, ще ида при слънцето да измоля милост за баща ми!
Тъй рекло момчето и от него ден все за това си мислело.
Минали, що минали години, пораснал синът, извишил се — цял бащичко. Отишъл един ден при майка си и рекъл:
— Сбогом, майко! Ще ида при слънцето, баща си да измоля, сълзите ти да изсуша.
Почнала майка му да го уговаря:
— Млад си още, синко! Как ще можеш да отидеш там, където още никой не е бил?
Ала момъкът изправил глава — не ще никого да слуша! Облякъл се в простички дрехи, преметнал през рамо торбичка с хлебец и тръгнал да дири слънцето.
Вървял той, вървял през планини и долини, през поля и гори; когато имало — ял, когато нямало — гладен заспивал. Стигнал до широко поле. На полето орачи орат. Не само плуговете, ами и хомотите и водилата — всичко било от желязо. Орат людете с по девет чифта яки волове, мушкат ги без милост с остена, а добичетата едва кретат. Приближил се момъкът и поздравил:
— Добра сполука, работни хора!
— Добра сполука и на теб, юначе! — отговорили орачите. — Накъде си тръгнал?
— При слънцето отивам.
И им разправил каква мъка го гони.
Примолили му се орачите:
— Като го намериш, питай и за нашата неволя: от ранна утрин до късна вечер орем тая земя, в пот се къпем, на воловете душата вадим, а на ден едва една бразда изтегляме. Измъчихме се съвсем, сили не ни останаха. Дано слънцето ни помогне с добър съвет.
— Добре! — отговорил момъкът. — Ще го питам и, ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
Продължил си пътя. Вървял, вървял през реки и морета, през гори и полета. Видял стадо овци. Водят го овчари, облечени в рунтави кожуси. Подвикват, размахват гегите, а овцете едва се мъкнат — вълната им доземи, жега ги мори. Приближил момъкът и поздравил:
— Добра сполука, овчари!
— Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал?
— Слънцето да диря.
— А къде ще го дириш? И защо ти е? — попитали го овчарите.
— Ще се кача на най-високата планина — там, където денят с нощта се събират. — И им разправил защо е тръгнал.
— Молим ти се, юначе, попитай слънцето какво става с нашите овце? Виж какви са угоени, а едва се влачат; от жегата слънчасват и умират. Дано ни помогне с добър съвет.
— Добре! — обещал момъкът. — Ще го питам и, ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
И пак тръгнал. Дълго ли вървял, малко ли вървял, момъкът не броел дните. Един ден, като минавал през някаква гора, видял белобрад старец да стои край един елен с тояжка в ръка. А на елена такива големи рога порасли, че му привели главата до земята. И не може нито да я вдигне, нито от мястото си да мръдне.
— Добра сполука, дядо! — поздравил момъкът.
— Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал из тия пущинаци?
— При слънцето отивам — отговорил момъкът и му разправил болката си.
— Моля те, попитай слънцето какво да направя, та да отърва моя елен от тия големи рога. Ден и нощ го пазя тук да не го изядат дивите зверове, че той не може вече нито да бяга, нито да се брани.
— Добре, дядо! Ще го питам и, ако се върна жив и здрав, ще ти кажа. А колко големи са тия рога?
— Чак до небето стигат.
— Ами аз по тях ще се изкача. Защо да диря най-високия връх, когато рогата на елена са пораснали чак до небето?
— Ако не се боиш, качи се!
— От нищо не се боя — отговорил момъкът и, без да се бави, се закатерил по клонестите рога. Качвал се, качвал се, стигнал до самото небе. Седнал да си почине на един облак, който се бил закачил за рогата.
Примолил се:
— Облачко, облачко, отнеси ме до слънчовата къща!
— Сам не мога — отвърнал облакът. — Първом ме откачи от рогата, сетне помоли вятърът да ме побутне.
Откачил момъкът облака, примолил се на вятъра:
— Вятърко, вятърко, побутни облака да ме отнесе до слънчовата къща!
— Бива — съгласил се вятъра и надул бузи, задухал.
Полетял облакът като бял лебед по небето, разблъскал струпалите се облаци — път да му сторят. А те като заревали, забумтели — страх да те побие! Ала момъкът не се уплашил, не трепнал дори. И все си мислел за онова, що бил обещал на людете, пък най-много — за жалната си майка и за вкаменения си баща.
Ето че най-после зърнал жилището на слънцето: златен дворец свети, свети — да те ослепи. А на един прозорец облакътена стои слънчовата стара майка.
Скочил момъкът от облака, поблагодарил му и се затичал към златните порти:
— Добра сполука, слънчова майко!
— Добра сполука и на теб, юначе! — отвърнала на поздрава му старицата и го попитала: — Каква неволя те е довела тук, където и орел не долита?
Момъкът й разправил всичко от игла до конец; не забравил да й каже и за онези люде, що по пътя бил срещнал.
Изслушала го слънчовата майка и му рекла:
— Ще гледам да ти помогна, добри юначе. Само че синът ми още не се е прибрал. Като се върне, ще го питам. Той понякога си идва уморен и ядосан, та по-добре да те не вижда, че може нещо лошо да ти стори. Я да те скрия! — бабичката духнала в лицето на неканения гостенин и го превърнала начаса в розова луковица. Сложила я на перваза и зачакала сина си да дойде.
Скоро слънцето се върнало изморено, зачервено:
— На човек ми намирисва! — изръмжало то.
— Ами! Кой ли ще дойде тук, където и орел не долита?
Синът поклатил глава и махнал с ръка — не му се препирало, че бил гладен и уморен от дългия път.
Бабата наредила богата трапеза. Седнало слънцето да яде и да пие. А тя все се въртяла наоколо, шетала и току го подпитвала:
— Ти, слънчо, по цял ден се разхождаш по небето. Разправи ми, какво има по света.
Нахранило се слънцето, развеселило се. И започнало да разправя:
— В едно далечно господарство живееше преди години млад и хубав княз. Аз много го обичах. Най-напред него заглеждах, милвах го, галех го. А той, неблагодарникът, нито веднъж не ми се усмихна, не ме погледна дори. Разсърдих се и го вкамених.
— Завинаги ли ще остане вкаменен? — запитала бабичката.
— Не! — отвърнало слънцето. — Може пак да се съживи, ако някой го поръси с вода, с която заран се мия.
— Все ще се намери някой юнак да стори такова добро. Ами нещо друго видял ли си?
— Всеки ден гледам едни глупави орачи: орат земята с яки волове, ама им нахлузили железни хомоти и водила̀ — толкова тежки, та добичетата едва ги влачат. Ако им направят дървени хомоти и водила̀ от кожа, да видиш как ще им олекне. Ала кой да се сети?
— Все ще се намери някой да ги подсети — отвърнала хитро бабичката и пак попитала: — Е, какво друго си видял?
— Виждам и едни глупави овчари. Пасат си овцете, а на животинките вълната чак до земята се влачи. Пекат се, клетите, на жегата, падат и умират. Да вземат овчарите да ги острижат — хем на овцете ще олекне, хем от вълната могат дрехи да си изтъкат, а не да се обличат в кожи като зверове. Ама на, умът им не достига дотам!
— Все ще се намери някой да ги научи! Друго нещо знаеш ли?
— Долу под нас един старец стои ден и нощ. Пази своя елен да не го изядат зверовете. А рогата на животното пораснали толкова, че са стигнали до небето. Еленът стои с наведена глава, не може да помръдне. Ако старецът се сети да поръси главата му с вода от потока, който извира от близката пещера, рогата тозчас ще паднат. От тях старецът може с ножа си да измайстори чудни неща за украса. А сега и на елена е тежко, и рогата без полза стоят. Ама що думам? Пак полза имаше, че по тях се изкачи и ти дойде на гости онзи юнак, когото ти скри преди малко.
И слънцето се засмяло така гръмогласно, че прозорците на двореца задрънчали, а облаците по небето се разбягали. Слънчовата майка също се засмяла и рекла:
— Ух! Какъв хитрец си, сине! А аз си мислех, че не се досещаш.
— Я доведи този юнак тук! Не се бой, лошо няма да му сторя.
Майката духнала върху луковицата и мигом пред Слънцето застанал синът на княза.
— Чу ли всичко, що казах? Запомни ли го? — попитало слънцето юнака и умилно го погледнало. Защото момъкът много приличал на баща си и на слънцето ми било драго да гледа сина на някогашния си любимец.
Нагостила слънчовата майка гостенина, поговорили за това-онова и всички легнали да спят.
Още зора не зазорила, слънцето станало, измило си очите, сбогувало се с момъка и тръгнало по своя път — да върви и огрява света.
Слънчова майка дала на гостенина едно златно гърненце с вода, с която синът й се е мил, и го отпратила да се върви, откъдето е дошъл.
Момъкът й поблагодарил и си тръгнал. Като катеричка пъргаво заслизал по рогата и щом стъпил на земята, старецът го попитал:
— Е, какво? Разбра ли нещо за рогата на моя елен?
Момъкът му казал какъв съвет му дало слънцето. Дядото се затичал към пещерата, загребал с калпака си вода и я излял върху главата на елена. Тозчас тежките рога се строполили с грохот на земята.
Олекнало на елена. Рипнал той, разскачал се и с благодарност лизнал ръката на момъка.
Сбогувал се юнакът и тръгнал по обратния път. Вървял, вървял — дошъл при овчарите, които още се щурали около своите дългорунни овце. Разправил им това, което чул от слънцето.
— Тю, бре! — плеснали се овчарите по челата. — Как по-рано се не сетихме, та да не мъчим и животинките, и себе си?
Запретнали се и остригали овцете. Натрупали камара от вълна. А на овцете олекнало, те се събрали около момъка да му ближат ръцете, да му благодарят. Овчарите дали вълната на жените си. Те я изпрели и започнали да тъкат хубави платове.
Продължил пътя си младият княз. Вървял, вървял — стигнал при орачите. Казал им какъв съвет получил от слънцето.
— Тю, бре — ударили те калпаците о земята, — къде ни беше умът?
Сменили железните хомоти с дървени, водила̀та направили от кожа.
Олекнало на добичетата. Близали от благодарност ръцете на момъка, па като закрачили — до вечерта цялото поле изорали. Оттогава людете заменили железните хомоти с дървени, а железните водила̀ — с кожени.
А момъкът се сбогувал и се затичал — по-бързо да се завърне у дома. Тичал, тичал — душата му щяла да изхвръкне. Провидяла се най-сетне каменната кула. Втурнал се той в двореца. А там — никой вече не го очаквал. Зарадвали се всички и тръгнали подире му да видят как ще стане чудото.
Вкамененият княз лежал все на същото ложе, потънал в своя дълбок каменен сън. Ала щом синът му го попръскал със слънчовата вода, начаса се пробудил и скочил на нозе:
— Ох, колко дълго съм спал! От лежане костите ме болят — рекъл.
А като се озърнал — почудил се: бащата и майката били вече грохнали; невястата, която оставил съвсем млада, още повече се разхубавила; синът си, когото не познавал, бил израснал — вече мъж за женене. И разбрал колко дълго време бил спал. Зарадвал се той, зарадвали се всички. Старият цар наредил славна гощавка.
И мене поканиха. Ядох, пих и се веселих. Сетне съм заспал под една трънка. Отгде се взел един козел — опасал ми брадата. Оттогава си останах кьосе. Ако щете вярвайте, ако щете — не!
Берген — синът на Алтън Кан Алтайска приказка (Преразказал Николай Тодоров)
Това се случило много отдавна. По онова време сред широката степ се издигал златен дворец — до три небеса нагоре се вишел, до три земи надолу слизал. В тоя дворец живеел Алтън Кан, внук на юнак и сам той голям юнак.
Алтън Кан се оженил за хубавата Алтън Кок. Прекарал някое време с нея, а сетне й рекъл:
— Ще ида, невясто, на лов.
Юнакът яхнал бял-червен кон, девет боя висок, и препуснал през златната тайга. Обходил полите на снежните планини, бреговете на синьото море. Зверове и птици прострелвал.
А в това време Алтън Кок родила син. Нарекли го Берген, което на алтайски език значи юнак.
Върнал се стопанинът. Гледа: по двора припка момченце — за три месеца порасло колкото тригодишно дете. Зарадвал се той. Подарил му калпак от черна лисица и златен лък.
А недалеч в степта живеел друг юнак, наречен Кара Мок.
Веднъж Кара Мок минал край златния дворец и се подиграл на Алтън Кан:
— Живее си тук Алтън Кан и си мисли, че той е юнак над юнаците. Пък аз с една ръка да го стисна, от него няма нищо да остане. Та има ли в тая тайга юнак с мене да се мери?
Щом зачул тия думи, Алтън Кан скочил и се провикнал:
— Ей ти, плашило! Ела ми насреща — тогава ще видим кой е по-силен!
Кара Мок отвърнал:
— Чакам те! — и яхнал тъмносивия си кон, висок девет боя. Алтън Кан яхнал пък своя бял-червен кон.
Спуснали се двамата юнаци един срещу друг. Затреперала земята, синьото море се надигнало, белите планини се снишили. Девет години се били юнаците — никой не победил.
През това време Берген възмъжал. На деветата година надзърнал през прозореца и рекъл на майка си:
— Умора налегна баща ми. Ще ида да му помогна.
Излезнал в степта, разорана от конски копита. Отишъл при Кара Мок, пипнал го за врата и го запокитил заедно с коня му.
Паднал в праха Кара Мок и не можел от ярост дъх да си поеме:
— Ще се срещнем с тебе, млади юначе! — викнал той, метнал се на коня и изчезнал в тайгата.
А Берген се върнал в златните покои и разкършил богатирски плещи:
— Голяма сила в мене се е събрала! Какво да я правя?
Още недоизрекъл, сред степта се вдигнала бяла мъгла. Когато се разнесла, пред Берген застанал непознат юнак и заговорил:
— Пази си силата, Берген, не я прахосвай. Тебе ти е писано да водиш три страшни битки, да спасиш хората от неволя. Тогава твоята голяма сила ще ти дотрябва.
Бялата мъгла сред степта отново се появила, а като се разсеяла — от юнака нямало ни помен.
Синът отишъл при родителите си и ги помолил:
— Тате, мамо! Искам да поскитам по широкия свят. Пуснете ме! След време пак ще се върна при вас.
Жалба паднала на сърцето на старите.
— Ти си млад и неразумен. Сянката лежи под дървото си! — раздумвали го те.
Накрай склонили, пуснали го да върви по света.
Сбогувал се Берген и потеглил на път. Яхал ден и нощ. Под него кон дванадесет боя висок, ботушите му със сърма и бисер обшити, на главата — калпак от черна лисица, а през рамо — златен лък, що Алтън Кан му бе подарил.
Дълго пътувал младият юнак. Преминал земите на седемдесет хана, изкачвал непристъпни върхове, слизал в глухи долини. Най-сетне дошъл в златната степ. Тук тревата не вехнела, на дърветата шумата не окапвала, на единия край се люшкало море като бяло мляко, а насред степта се издигала златна планина.
„Тук е добре да отседна!“ — помислил си Берген.
В този миг през облаците се спуснал на три златни вериги златен дворец. Като птица кацнал в скута на златната планина и разтворил портите си.
Юнакът скочил от коня, пуснал го да пасе и влезнал в двореца. Там намерил богата трапеза с всякакви гозби, а наоколо няма жива душа.
Берген си свалил калпака, окачил лъка на златен пирон. Похапнал, попийнал, а сетне полегнал на златна постеля.
Спал седем дни.
А в това време по златната степ като вихър се носел Кара Мок на тъмносив кон; той предвождал войските на седемдесет и седем хана.
Събудил се младият Берген и се ослушал: сякаш сърдит рояк пчели бръмчат пред двореца. Надзърнал през прозореца — цялата степ била покрита с вража войска.
Откачил Берген златния лък, нахлупил калпака си от черна лисица, застанал на прага и подсвирнал. Тозчас долетял верният му кон, започнал гневно да рие земята с копитата, да цвили високо. Яхнал юнакът коня си и излезнал в степта.
Щом го зърнали, враговете закрещели. Техните остри стрели полетели към Берген.
„Ето я първата битка!“ — помислил си юнакът и се провикнал към Кара Мок:
— Не аз съм дирил война, Кара Мок! Ти ще отговаряш за пролятата кръв. А да се браня, е мое право!
Опънал той златния си лък. Звъннала първата стрела. След нея — втора, трета… Враговете почнали да лягат един до друг като покосена трева. Когато Берген сразил цялата войска, се провикнал:
— Хей, Кара Мок! Ако си дошъл да се биеш с мене, излез гърди срещу гърди! Не ми тикай в ръцете тази мърша!
Вкопчили се двамата юнаци.
Залюляла се тайгата, старите лиственици се разцепили на две, белите планински върхове рухнали в морето.
Били се дванадесет години. Накрай силата на Кара Мок се свършила — не можел вече меча си да вдигне. Берген грабнал смъртния си враг, вдигнал го над главата си и го запокитил през шест планини и през девет реки. После изтрил потта от лицето си и препуснал през златната степ. Насреща му се задали върволица от хора: вървят, привели глави към земята, ръцете им вързани отзад, дрехите им изпокъсани. Зад тях подтичва добитък. Непознат юнак ги гони с камшик — не им дава да спрат, да си починат. За стремената на коня му завързани две дечица: отдясно — момченце, отляво — момиченце.
Берген заковал коня си:
— Ей ти! — провикнал се той. — Защо мъчиш хората и добитъка?
Онзи отвърнал:
— Това е плячка, която отнех от моя враг. Сега ги откарвам в стана си.
Вдигнал се на стремената Берген, разпънал юнашки плещи, смръщил врани вежди и се хванал за меча:
— Ако смееш, излез ми насреща!
Втурнали се един срещу друг двамата юнаци. Кипнала страшна битка.
Берген успял да повали своя враг на земята. Отрязал му главата и я запратил през девет снежни планини.
Освободил децата от стремената и развързал ръцете на клетите роби:
— Върнете се в родния си край — рекъл им. — Ако по пътя някой понечи зло да ви стори, кажете, че Берген, синът на юнака Алтън Кан, ви е освободил.
Освободените се поклонили и подкарали добитъка назад.
А Берген продължил пътя си.
„Завърши втората битка. С кого ли ще водя третата?“ — помислил си отново той.
Препускал, препускал — много земи преминал. Достигнал до страна, оградена с железен стобор. Зад стобора се издигала железна гора. Наканил се да влезе в гората, ала пред него се изпречил юнак. От горе до долу обкован в железа, седи на огненочервен кон и държи тежък меч в ръка.
Провикнал се железният юнак:
— Плати данък за пътя! Оттук даром не се минава!
— Берген никому данък не е плащал — отговорил синът на Алтън Кан. — Пусни ме, юначе, миром да мина.
— Никому досега не съм опростил данъка. Който с добром не иска, главата му на железния стобор набучвам. И за твоята има място тук.
Озърнал се Берген — наистина целият стобор бил накичен с юнашки глави; само един кол в средата стърчал празен.
— Твоята глава на оня кол ще побия! — викнал синът на славния юнак Алтън Кан и като буря налетял връз железния юнак.
Били се единайсет години.
На дванайсетата година железният юнак паднал по гърба си. И вече не станал. Набучил Берген главата му на кола — да я гледат мирните пътници и да знаят, че пътят е вече свободен.
„И третата битка завърши! — помислил си Берген. — Време е вече да се върна у дома.“
Яхнал пак коня си и свърнал назад. На горния праг го причакали старият Алтън Кан и старата Алтън Кок. Те и невяста — красавица за сина си намерили, девойката Суу Чу.
Свикал народа си Алтън Кан на гощавка-венчавка. Цяла година сватбарите не станали от трапезата и пак не могли всичко да изядат и да изпият.
Разказват, че една заран малката бабичка, която била стопанка на пет крави, станала рано и отишла на полето.
В широкото поле тя видяла един хвощ с пет плодни махалца. Изскубнала хвоща, без да счупи нито коренчето, нито едно махалце. Занесла хвоща в юртата си и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и се запретнала да дои кравите си.
Както дояла, тя чула, че в юртата звъннали камбанки. Бабичката хвърлила ведрото и разляла млякото. Изтичала в юртата, погледнала — там всичко било на мястото си: на възглавницата лежал хвощът, такъв, какъвто го оставила. Бабичката пак излязла и захванала да дои кравите. Отново звъннали камбанки. Бабичката пак разляла млякото. Изтичала и що да види — на постелята седи девойка с невиждана хубост: с очи като блестящи скъпоценни камъни, с вежди като два черни самура. Хвощът се превърнал в девойка.
Зарадвала се малката бабичка и рекла:
— Ти ще ми бъдеш наместо дъщеря!
И заживели заедно.
Веднъж младият ловец Харжит тръгнал да иде в тайгата. Видял една сива катерица и започнал да пуска стрели по нея. От ранно утро до залез-слънце стрелял, но все не можел да я улучи. Катерицата скочила на елхата, от елхата — на брезата, от брезата се прехвърлила на едно борово дърво.
Дотърчала катерицата до юртата на малката бабичка и скочила на бора.
Харжит също дотичал до бора и пуснал стрела към катерицата. Катерицата пак избягала, а стрелата паднала през димния отвор в бабината юрта.
— Бабо, изнеси стрелата, дай ми я! — извикал юнакът.
Но никой не му отговорил.
Разсърдил се Харжит, почервенял от гняв. Втурнал се в юртата — и видял хубавицата-девойка. Останал като замаян от невижданата й хубост, загубил ума и дума. Сетне, без да проговори, избягал, скочил на коня и препуснал към къщи.
— Родители мои — рекъл той, — у малката бабичка, стопанката на петте крави, има една чудно хубава девойка! Поискайте ми я за жена!
Бащата на Харжит бързо изпратил хора на девет коня за тази хубавица.
Пратениците стигнали при малката бабичка, стопанката на петте крави. Видели девойката и останали смаяни от хубостта й.
— Малка бабичко — рекли те, — дай тази девойка за жена на младия Харжит.
— Ще я дам — отвърнала малката бабичка.
Запитали девойката ще иде ли.
— Ще ида — казала девойката.
— А калимът[1] какъв е? — запитала малката бабичка. — Докарайте ми толкова коне и крави, че полето да стане тясно.
Бърже докарали много коне и крави — чет нямат!
Сетне нагласили девойката, облекли я бързо и ловко. Довели шарен кон. Сложили му сребърна юзда, оседлали го със сребърно седло, окачили отстрани сребърно камшиче. Харжит хванал невястата си за ръка, извел я, настанил я върху шарения кон. Потеглили.
Изведнаж пътя им пресякла една лисица. Юнакът не можал да се сдържи и рекъл:
— Ще препусна в тайгата подир лисицата! Скоро ще се върна. А ти тръгни по този път. Пътят се разклонява в две посоки. Към изток има окачена самурена кожа, а към запад — меча кожа с бяла шия. В тая посока не завивай. Тръгни по пътя, където виси самурената кожа!
Казал и препуснал.
Поела девойката по-нататък сама и стигнала онова място, където пътят се разклонявал в две посоки. Но когато стигнала, тя забравила какво й заръчал Харжит. Тръгнал по оня път, където имало окачена меча кожа, и скоро стигнала до една голяма желязна юрта.
От юртата излязла дъщерята на дявола, облечена в желязна дреха, с един усукан крак, с една-единствена усукана ръка, с едно отвратително мътно око, точно по средата на челото, с дълъг чер език, който се спущал върху гърдите.
Дъщерята на дявола сграбчила девойката, смъкнала я от коня, одрала кожата от лицето й и я метнала върху своето лице; свалила всичките й накити и премяната й, облякла премяната и се накитила, а девойката хвърлила зад юртата. След това седнала на шарения кон и поела към изток.
Харжит я догонил, когато вече се приближавала към бащината му юрта. Нищо не забелязал, за нищо не се досетил.
Всичките роднини се събрали да посрещнат невястата. Деветима юнаци и осем девойки се събрали при коневръзите. Те си говорели:
— Щом невястата продума, от устата й ще се посипят мъниста!
И девойките си приготвили конци, за да нанижат мънистата.
Юнаците си мислели:
„Отдето мине невястата, по следите й ще се появят черни самури.“
За да стрелят самурите, приготвили лъкове.
Но щом невястата проговорила, от устата й се посипали жаби. Невястата пристъпила — и се появили червеникави оскубани плъхове. Всички посрещачи се зачудили и натъжили.
От коневръзите до юртата постлали зелена трева. Хванали невястата за ръка и я повели към юртата.
Влязла тя вътре и наклала в огнището огън с върховете на три млади бора. След това устроили сватбено угощение. Яли, пили, играли и се веселили. Никой не знаел какво е станало.
Наскоро след това малката бабичка отишла на полето да си дои кравите. Гледа — на същото място отново поникнал хвощ с пет махалца, по-хубав от предишния.
Изкопала бабичката хвоща с корена, занесла го в юртата и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и захванала да дои кравите. В юртата звъннали камбанки. Влязла тя вътре и видяла, че там седи същата хубавица-девойка, само че станала още по-хубава.
— Как дойде и защо се върна? — запитала малката бабичка.
— Майко — отвърнала девойката, — когато Харжит ме поведе оттук, той ми каза: „Ще препусна подир тая лисица в гората, а ти тръгни по пътя, където виси самурена кожа; не завивай по оня път, където виси меча кожа“. Аз сбърках посоката и стигнах при една желязна юрта. От нея излезе дяволската дъщеря, одра кожата от лицето ми и покри с нея своето лице. Смъкна цялата ми премяна, облече се в нея и ме захвърли зад желязната юрта. Възседна моя шарен кон и пое. Тогава сивите кучета захапаха със зъбите си тялото ми и го довлякоха в широкото поле край твоята юрта. И тук аз отново поникнах като хвощ. Как ще видя сега Харжит?
Малката бабичка захванала да я утешава.
— Ще го видиш, ще го срещнеш — рекла тя. — А дотогава остани при мене; както преди, ще ми бъдеш щерка!
И девойката-хвощ отново заживяла при малката бабичка.
Узнал шареният кон, че девойката-хвощ оживяла и продумал на Харжитовия баща с човешки глас:
— Харжит остави девойката сама. Тя стигна до кръстопътя, свърна по оня път, където виси мечата кожа, и стигна при желязната юрта. От юртата изскочи дъщерята на дявола. Одра кожата от лицето на девойката и покри с нея своето лице, свали всичките й накити и премяната й, сама се накити и пременѝ с тях, а девойката хвърли зад желязната юрта. И живее тази дъщеря на дявола в юртата ти, стана твоя снаха. А стопанката ми отново оживя… Вземи я, доведи я в юртата, дай я на сина си! Иначе зло ще стане — дъщерята на дявола ще разруши юртата, ти няма да видиш живот от нея, всички ви ще погуби.
Старецът препуснал към дома си и се втурнал в юртата.
— Сине — рекъл старецът на Харжит, — откъде си взе жена?
— Аз взех дъщерята на малката бабичка, стопанката на петте крави.
А баща му отвърнал:
— Шареният кон ми каза всичко. Дъщерята на дявола, а не хубавицата, е влязла в къщата ни с измама. Върви при малката бабичка, помоли девойката да се върне при нас. Доведи я! Дъщерята на дявола вържи за опашката на един див кон и го подгони в полето. Нека разнесе там костите й. Иначе тя ще погуби и хората, и животните!
Чула това дъщерята на дявола и цялата почерняла.
Чул това Харжит и почервенял от гняв. Хванал дяволската дъщеря и я вързал за опашката на един див кон.
Препуснал конят в широкото поле и захванал да гази дъщерята на дявола с копитата си. Черното й тяло се превърнало на червеи и гадини. Юнакът събрал всичките, до последната гадинка, и ги изгорил.
След това Харжит се понесъл към малката бабичка. Скочил от коня при коневръза. Малката бабичка го видяла, изтичала от юртата, зарадвала се, сякаш е намерила загубен човек. От коневръза до юртата постлала зелена трева и се заловила да готви сватбено угощение.
Девойката-хвощ погледнала Харжит и заплакала:
— Защо идеш пак при мене? Ти ме даде на дъщерята на дявола да пролее кръвта ми, да разкъса тънката ми кожа, даде ме на сивите песове… След всичко това сега каква жена дириш тук? Девойки има колкото щеш, жените са повече от рибите в морето. Търси си жена между тях. Аз няма да се оженя за тебе!
— Не съм те давал аз на дъщерята на дявола — отвърнал юнакът. — Не съм те давал на сивите песове, за да те изядат! Отидох в гората за лисицата, показах ти пътя. Но ти си го объркала.
Малката бабичка избърсала сълзите от двете си очи и седнала между девойката и Харжит:
— Защо вие, които се намерихте, след като се бяхте загубили, не се радвате? Пак се обикнете един друг! Пак заживейте в дружба!
Девойката се съгласила и тихо казала:
— Хубаво. Ще те послушам. Всичко ще забравя!
Харжит скочил, почнал да я прегръща. Сетне оседлали шарения кон със сребърно седло, сложили му сребърна юзда, покрили го със сребърен чул, окачили сребърното камшиче. Облекли, натъкмили девойката и потеглили.
Дълго пътували. Минала зимата, търколило се дъждовното лято, отишла си мъгливата есен.
Най-сетне стигнали при бащината юрта.
Всичките роднини, всичките деветима братя на Харжит се събрали да посрещнат невястата.
От коневръза до юртата постлали пътя със зелена трева.
„Като дойде невястата — мислели си те, — щом пристъпи, по следите й ще се появят самури.“
Приготвили стрели за това и ръцете им изтръпнали от работа.
Осемте сестри усуквали нишки и така се трудили, че пръстите им претръпнали. Те чакали невястата и си мислели:
„Щом влезе и продума с ясен глас — от устата й ще се посипят скъпи червени мъниста!“
Пристигнал Харжит с невястата си. Поели невястата на ръце и я спуснали на земята. Тя продумала с ясен глас — и се посипали червени мънистени зрънца. Девойките захванали да ги събират и да ги нижат. Тръгнала невястата към юртата и черни самури се появили по следите й. Юнаците насочили стрелите си към самурите.
Влязла невястата в юртата и наклала огън в огнището с върховете на три млади бора.
Устроили весело сватбено угощение. Събрали се гости от всички селища. Имало там певци, имало играчи, имало разказвачи на приказки, имало борци и майстори на скокове…
След три дни угощението се свършило и гостите се разпръснали на разни страни. Харжит заживял с жена си. Задружно и щастливо живеели дълги години. Казват, че внуците им са живи до ден-днешен.
Семьон и Секлетея Руска приказка (Преразказал Ангел Каралийчев)
В едно село живял млад човек на име Семьон. Живял той със своята жена. Името й било Секлетея.
А Секлетея била такава: каквото рече мъжът й, всичко изпълнявала. Живеели те не твърде богато, имали си само една крава.
И ето че Семьон намислил да продаде кравата. Вързал я за рогата и рекъл на жена си:
— Ще откарам кравата в града да я продам.
Секлетея не се възпротивила:
— Твоя воля, Семьон, както искаш. Щом като трябва, продай я.
Подкарал Семьон кравата към градския пазар. Казал, че кравата се продава. Намерили се купувачи много скоро. Дали хубава цена. Продал я Семьон за тридесет рубли. Пресметнал какво ще прави с тези пари и се отбил в кръчмата.
Влязъл в кръчмата, поръчал си половин килце вино и нещо за хапване. Пийнал, хапнал и отишъл при бюфета. И когато кръчмарят пресметнал колко трябва да плати Семьон, излязло, че е похарчил една рубла.
Той имал три банкноти по десет рубли, които получил за кравата.
Подал на кръчмаря една банкнота и рекъл:
— Вземи!
Кръчмарят посегнал да му върне остатъка от девет рубли, но Семьон не ги взел, а казал да ги запише в тефтера:
— Като стане нужда, ще дойда и ще погуляя за тези пари.
Кръчмарят се съгласил и записал в тефтера, че дължи на Семьон девет рубли.
А Семьон отишъл в друга кръчма. И там похарчил една рубла, а деветте рубли казал да запишат в тефтера.
Сетне намислил да иде в трета кръчма. И в третата оставил девет рубли. Направил главата и си тръгнал към къщи.
Като се прибрал у дома, Секлетея го посрещнала. Видяла, че е пийнал, но не посмяла да го запита къде е дянал кравата. Приготвила вечеря, дала му да яде и му постлала да си легне. А когато на заранта Семьон се събудил, Секлетея му рекла:
— Семьон, продаде ли кравата?
— Продадох я.
— А парите къде са?
— Не питай. Парите отидоха по работа. Ти по-добре ми уший един калпак от разни парцалчета.
Секлетея престанала да го подпитва — току-виж, че разсърдила Семьон. Заловила се да шие калпак от разни парцалчета. Ушила калпака и го подала на Семьон.
В този град имало един поп, на когото Семьон често работел. Само че за добрата работа попът не му плащал добре, затуй Семьон много се сърдел на попа за неговото скъперничество.
Почакал Семьон да дойде именният му ден, купил бутилка вино и отишъл при попа. Отишъл и го поздравил:
— Здравей, отче! Дойдох при тебе по една работа.
— По каква?
— Отче, ти знаеш, че днес е Семьонов ден. Аз съм именник и искам да ме поздравиш. Затова ще те почерпя две-три чашки вино.
Попът обичал да го черпят. Той заговорил със Семьон много любезно. А Семьон поискал чаши, седнал до масата и напълнил най-напред чашката на попа.
Попът го поздравил и опитал виното. Видял, че Симьон има цяла бутилка.
— Е, щом като е тъй, ще трябва да повикаме и псалта.
Като чул това, Семьон веднага изтърчал при псалта.
Псалтът повече и от попа обичал да го черпят. Той мигом се приготвил и тръгнал.
А отчето гледа — цяла бутилка вино поднесена — и рекъл:
— Трябва да повикаме и клисаря!
Семьон отишъл при клисаря. И клисарят не се отказал. Почнали да пият виното с малки чашки.
И щом изпили всичкото вино, те понаправили главите. Но все им било малко, искало им се още да пият. Семьон видял, че работата се нарежда и рекъл:
— Хайде, отци, да вървим в града. Днес ще ви нагостя заради празника.
Попът, псалтът и клисарят много се зарадвали, че се намерил добър човек, който иска да ги нагости без пари. И тръгнали четиримата за града.
Семьон ги завел в първата кръчма. Седнали на масата. Семьон взел да поръчва, прислужниците захванали да носят. И почнали да пият. А Семьон си пресмятал всичко, до последната копейка, за да не изпият повече от девет рубли или пък да не стане нужда да му връщат остатък. И като пресметнал, че изпили точно девет рубли, изведнъж се престорил на съвсем пиян и спрял да поръчва вино. А на отците все не им стигало. Но нямало какво да правят. Макар че били много богати, не искали да харчат свои пари. Семьон се обърнал към тях и рекъл:
— А сега, отци, прощавайте. Отивам си в къщи. Повече няма да пия. Дотук аз плащам.
И веднага се запътил към бюфета да плати.
Тримата тръгнали със Семьон.
Като се приближили до бюфета, Семьон извадил от пазвата си шарения калпак. Ударил този калпак върху бюфета пред кръчмаря и рекъл:
— И тъй значи: пиено-платено!
Кръчмарят тутакси взел тефтера и почнал да пресмята. Вижда — изпито за девет рубли, ни повече, ни по-малко, и без много да приказва, рекъл:
— Правилно, Семьон, точно така, пиено-платено! Можеш да си вървиш.
Семьон излязъл от кръчмата, а след него и отчетата. Видял Семьон, че им е малко пиенето, и рекъл:
— Какво има, отци, малко ли ви е? Ако искате, да продължим. Видяхте ли как се разплатих? Аз лесно се разплащам.
Но отците помислили, че калпакът върши работата. И решили да идат със Семьон. Ала Семьон бил хитрец и запитал:
— Какво ще речете, отци, в същата ли кръчма да се върнем, или искате да отидем в друга?
Отците това и чакали. Те рекли:
— Не, Семьон, хайде да идем в друга!
— Добре — рекъл Семьон — тъй и тъй ще плащам. Да вървим в друга.
Отишли във втората кръчма, седнали на масата и Семьон почнал да поръчва вино. Пили те, пили полека и си похапвали. А Семьон не забравил сметката, гледал да не изпият повече от девет рубли. А като изпили девет рубли, Семьон се престорил на пиян и рекъл:
— А сега, отци, останете си със здраве. Дотук аз плащам. Както щете, но аз си тръгвам.
Но отците били много любопитни: дали и тук Семьон няма да плати нито копейка? И тръгнали след него да видят как ще се разплати.
Семьон се приближил до тезгяха, почнал да удря с калпака пред кръчмаря и да казва:
— И тъй значи: пиено-платено.
А кръчмарят взел тефтера, захванал да смята, проверил всичко. Вижда — изпито за девет рубли, ни повече, ни по-малко, и рекъл:
— Правилно, Семьон, така е: пиено-платено! Можеш да си вървиш със здраве.
Тогава Семьон излязъл, а след него и отците. Семьон поел към къщи и все поглеждал към тях. Сетне видял, че те нещо ломотят след него, обърнал се и рекъл:
— Какво има, не ви ли стигна виното? Е, щом като не стига, няма що. Да вървим, още ще ви черпя.
Отците много се зарадвали, а Семьон рекъл:
— Да се върнем ли в същата кръчма, или да идем в друга?
Но втората кръчма не привличала отците, привличала ги трета. Нима и в третата ще плати с калпака? Те съвсем почнали да вярват, че калпакът на Семьон върши работа.
Попът рекъл:
— Хайде, Семьон, да идем в трета кръчма!
А Семьон тъкмо това чакал. На драго сърце ги повел към третата кръчма.
И като отишли в третата кръчма, те пак седнали до масата и Семьон взел да поръчва вино, както в първите две кръчми. Но сметката си не забравил. Щом изпили вино за девет рубли, Семьон се престорил на пиян, почнал да се сбогува с отците и рекъл:
— А сега, останете си със здраве. А пък аз тръгвам. За изпитото аз ще заплатя, а по-нататък, както искате.
Но те, дето се казва, съвсем направили главите. Взели да благодарят на Семьон и тръгнали с него, да видят и този път как ще плати, колко пари ще даде.
А Семьон пак отишъл при бюфета, измъкнал калпака от пазвата си, ударил го върху тезгяха пред кръчмаря и казал:
— И тъй значи: пиено-платено.
Кръчмарят много добре знаел, че дължи на Семьон девет рубли. Той взел тефтера и пресметнал. Видял, че е изпито вино точно за девет рубли и рекъл:
— Правилно, Семьон, така е: пиено-платено. Можеш да си ходиш.
Тогава Семьон излязъл от кръчмата, но отците не оставали нито крачка надире.
Вървят те, а Семьон се вслушва в разговора им. И чул как попът казал:
— Виж какви скъпоценни неща имат хората!
Семьон трябвало да продължи пътя си, но тъкмо в тоя миг пред него се изпречила поповата къща. Отците се запътили към нея, а Семьон заобиколил, отишъл под самите попови прозорци и почнал да подслушва какво говорят. И чул как попът рекъл:
— Виж какъв калпак има Семьон! Хайде да го купим! Всяка вечер ще ходим да пием и няма да ни искат пари!
Псалтът бил съгласен да купят калпака. И клисарят също.
Тогава попът рекъл:
— А колко да дадем за него?
Псалтът отвърнал:
— Не зная, колкото вземе.
Попът казал:
— Навярно ще го даде за сто рубли.
А псалтът рекъл:
— Какво приказваш! Ако е за сто рубли, сам ще го купя.
— А ти колко мислиш, че ще вземе? — запитал попът псалта.
Псалтът отговорил:
— Навярно ще трябва всеки от нас да плати по сто рубли.
Семьон чул това: „Значи триста рубли!“
Обърнал се, престанал да слуша, втурнал се към къщи и рекъл на Секлетея:
— Скъпа жено, утре ще дойдат при мене да се пазарят за една работа. Ти трябва да ми помогнеш.
На заранта Семьон чул, че се тропа на вратата, и викнал на Секлетея:
— Тичай да отвориш!
Секлетея отворила вратата. Влезли попът, псалтът, а най-подире клисарят.
Попът влязъл и веднага запитал:
— Секлетея, къде е Семьон?
Тя отвърнала:
— Той, отче, снощи се върна много пиян, а сега лежи на печката и пъшка. Трябва страшно да го боли главата.
Тогава попът се затекъл при печката и рекъл:
— Семьон! Семьон!
А Семьон се престорил, че не може да се държи на краката си и запитал:
— Какво има, отче, какво ти трябва?
— Продай ни калпака!
— Ах, отче, туй нещо е ценно! Не зная колко да взема.
— Вземи, колкото трябва — рекъл попът.
— Би трябвало да взема петстотин. Но от мене да мине, ще ти го отстъпя за триста.
В този миг псалтът се приближил до попа и го побутнал:
— Давай триста рубли. Туй нещо е много ценно.
Няма що. Попът пристъпил и двамата ударили ръце.
— И тъй, Семьон, калпакът значи е купен! Вземи парите!
Семьон дал калпака на отците, те хукнали, а Семьон се зарадвал повече от тях и рекъл на жена си:
— Видя ли, Секлетея, продадохме кравата за тридесет рубли, а получихме триста.
Секлетея много се зарадвала.
А отците отишли в къщи с покупката си и с нетърпение зачакали вечерта. И щом почнало да се смрачава, взели калпака и се запътили към кръчмата.
В кръчмата седнали на масата, както със Семьон, и захванали да поръчват най-хубавите и най-скъпи вина. И като си пийнали здравата, решили да платят. Отишли при бюфета. Попът измъкнал калпака, ударил го върху тезгяха пред кръчмаря и рекъл:
— И тъй значи: пиено-платено!
А кръчмарят взел сметката и почнал да смята. Като пресметнал, рекъл:
— Ето я сметката, пресметнете. Изпито за двеста и петдесет рубли.
Краката на попа и на псалта дори се подкосили, не знаели какво да правят. Но тъй като били богати и имали много пари в джобовете си, веднага почнали да плащат.
Платили и излезли на улицата. Псалтът изведнъж се опомнил и казал:
— Ех, отче, ти май че не се разплати като Сьомка. Сьомка удряше много силно, а ти — не.
А попът подал калпака на псалта и рекъл:
— Тогава да идем в друга кръчма. Ти ще плащаш.
Отишли и тримата в друга кръчма. Седнали и пак си поръчали от най-скъпите вина. То че пили, пили, но в главата им се въртяло все една и съща мисъл — все се надявали, че ще се разплатят като Семьон.
Свършили пиенето и се запътили към бюфета. Тогава псалтът пристъпил и взел да приказва:
— И тъй значи: пиено-платено!
И ударил калпака пред кръчмаря.
Но кръчмарят взел сметката, пресметнал всичко и рекъл:
— Никакво пиено-платено, ами сте изпили сто и петдесет рублички! Проверете!
Тогава отците толкова се разстроили, че просто се смалили. Почнали да плащат на кръчмаря. Като платили, поели към къщи много ядосани.
А Семьон все вардел кога ще тръгнат към къщи. Като ги видял, втурнал се право под поповото прозорче и взел да подслушва. И чул как попът рекъл:
— Виж го ти него как успя да ни излъже! На него дадохме триста и тук четиристотин — пропаднаха седемстотин рубли! Ала той няма да се отърве от мене, за всичко ще му платя!
А псалтът запитал:
— Какво смяташ, отче, да правиш с него?
— Довечера, тъкмо посред нощ ще ида в къщата му и ще се разплатя с него — казал попът.
Семьон чул това. Лоша работа! Обърнал се, втурнал се към къщи и рекъл на Секлетея:
— Хайде, Секлетея, давай савана!
Секлетея не знаела какво се е случило и запитала:
— За какво ти е?
Семьон отвърнал:
— Без много приказки, давай го по-скоро!
Секлетея зъб не обелила и веднага донесла савана. Семьон довлякъл в къщи един ковчег. Почнал да облича савана, чака попа.
Секлетея гледала и не знаела какво става. А Семьон, като наближило дванадесет часът, легнал в ковчега и рекъл:
— Секлетея, вземи разпятието и го тури на ръцете ми!
Секлетея направила каквото й поръчал Семьон. Когато всичко било готово, чули, че на вратата силно се хлопа. Семьон казал на Секлетея:
— Тичай да отвориш и се разплачи. А ако запитат, защо плачеш, кажи, че съм умрял изведнаж.
Секлетея се завтекла и отворила вратата. В този миг попът пръв се втурнал в къщата, след него — псалтът, а най-накрая — клисарят.
Попът видял ковчега и се слисал. Запитал:
— Секлетея, къде е Семьон?
Секлетея закрила лицето си с ръце и захванала да нарежда:
— Ох, отче, с него стана нещо, умря изведнъж!…
Попът страшно се ядосал, че парите им пропаднали, затекъл се при Семьон и така дръпнал разпятието му, че Семьон се надигнал като хвърковат.
Тогава отците се втурнали към вратата и едва успели да се проврат. Псалтът продумал:
— Не трябваше да купуваме калпака, а разпятието. Излезе, че то можело да възкресява. То е скъпо нещо!
А попът казал:
— Като е тъй, да го купим! Да вървим при Семьон.
Но псалтът възразил:
— Как тъй ще отидем? Той ще ни пребие.
— А бе вие съвсем се объркахте! Аз пръв ще вляза в къщата — казал попът.
Отворил вратата, пристъпил прага. Гледа — Семьон седи преспокойно на пейката.
Попът попитал:
— Семьон, сърдиш ли ни се?
— Не, отче, никак не ви се сърдя. Дори съм ви благодарен, че ме възкресихте.
Попът още повече повярвал във възкресителното разпятие и тутакси почнал да се пазари:
— Семьон, ние дойдохме при тебе по работа. Продай ни това разпятие!
Семьон отвърнал:
— Не, отче, тази вещ е старинна. По никакъв начин не мога да я продам.
— Съгласи се, Семьон! Колкото искаш, толкоз вземи!
— А ти, отче, колко даваш?
Попът тозчас му дал двеста.
Семьон видял, че работата се нарежда и взел да иска от попа триста. Попът му дал двеста и петдесет, ала Семьон не го дал за двеста и петдесет. Тогава псалтът се приближил и ръгнал попа в ребрата:
— Давай, давай триста, тази вещ е скъпа!
Попът ударил ръка и рекъл:
— Добре, купено!
А Секлетея чула това и взела да се кара на Семьон, че уж прахосвал скъпи неща.
Отците тутакси платили и радостни хукнали към къщи. А Семьон рекъл на Секлетея:
— Както виждаш, Секлетея, работите се нареждат.
И Семьон забогатял. А отчетата си отишли в къщи и зачакали случай да си послужат с покупката.
Минало, що минало и те чули, че дъщерята на един задморски цар умряла набързо и че царят много тъгувал за нея. Посъветвали се отците и намислили да изпратят на царя вест, че ако заплати добре, ще възкресят дъщеря му.
Щом вестта стигнала до задморския цар, той тутакси отговорил: „Ако възкресите дъщеря ми, ще ви платя много скъпо. Ако не я възкресите — живи няма да останете.“
Тогава отците свалили попските си дрехи, преоблекли се като учени-доктори и се запътили към царя. Царят ги приел и бързо взел да ги разпитва как ще се заловят с работата и какво им трябва за възкресението на дъщеря му. Попът като най-стар рекъл:
— Трябва ни самотна къщичка, далеко от града.
Той не искал никой да види как ще възкресят княгинята.
Царят заповядал да наемат отделна къщичка и да отнесат там дъщеря му. И отците се запътили нататък.
Като влезли в къщичката, наредили здраво да заключат вратите и зачакали да стане дванадесет часа през нощта. А като минало дванадесет часа, попът като най-стар взел разпятието, приближил се до задморската княгиня и поискал да я възкреси. Но напразно. Нищо не можал да стори.
Тогава псалтът рекъл:
— Е, отче, не го правиш както трябва. Я дай на мене!
Ала и псалтът нищо не направил. А ръцете на клисаря треперели. Той не се решил да се приближи до княгинята.
Подкосили се краката на отците и те си помислили:
„Сега няма да излезем живи оттука!“
Почнали да търсят някакъв изход. Намислили да избягат, додето са още живи. Но за зла участ навсякъде било здраво заключено. Дирили, дирили и намерили една тясна вратичка, през която можели да се промъкнат. И решили да избягат през тази вратичка.
Най-тънък от всички бил клисарят. Затова го накарали пръв да се провре. С голям труд клисарят успял да се промъкне.
Тогава попът и псалтът взели да го молят да не ги оставя. Клисарят се почувствувал свободен и рекъл:
— По-скоро излизайте, иначе ще избягам!
Псалтът тутакси се наврял. Той бил дебел. Главата си как да е промъкнал и викнал на клисаря:
— Помогни ми, измъкни ме!
Клисарят го хванал за косите и почнал да го дърпа. А попът бутал псалта отдире, за да се измъкне по-скоро. С големи усилия изтласкали и псалта.
Като изтласкали псалта, попът ударил на молба:
— Вземете ме, не ме оставяйте!
А псалтът и клисарят рекли:
— Хайде, отче, по-скоро, защото ще се съмне и ние няма да можем да избягаме.
Попът също подал главата си, те го хванали за косите. Теглят го така, че костите му пукат. А пък попът не казва, че го боли, само се моли:
— Не ме оставяйте тук, измъкнете ме!
С големи усилия измъкнали и попа.
Търтили и тримата, колкото им сили държат, да бягат от това царство. А като стигнали в къщи, страхували се дори да мислят за своите покупки.
С парите, които получил от отците, Семьон захванал да живее като хората. Забравил нуждата.
