Стиховете —
спомен за поета…
Тъй ме благословиха
моите родители:
„Сине, свободен си!“
И аз изпълзях
от майчината утроба.
Притисна ме мама
до своята гръд.
Кротичко сучех,
шептеше ми тя: „Бъди ми свободен!“
И ме пускаше да играя на пода…
В училищата ме учеха
да изучавам учения много…
И ми връчваха диплома
с милите думи:
„Свободен си!“
Изпратиха ме на границата —
да я браня от чужди и… свои.
Млад не загинах —
уволниха ме за награда:
„Свободен си!“
Но станах студент.
И ме хранеха
с тлъсто изпечено слово.
Повръщах го аз на изпитите
и казваха ми: „Свободен си!“…
И тъй — крачка по крачка —
следвам сянката на Живота…
И той ще въздъхне от мене накрая:
„Сбогом, човече! —
Свободен си!“
Аз се помолих Ботеву
в сърцето и в душата си…
И помирисах люляка
от Вазова.
В зори дочух —
насън ли? —
песен на Славейков.
И оцветих тъгата си
при Бояджиев
(по-късно оптимизма си Вапцаров)…
Скитах подир сенките на облаците
и спрях под сянката на Яворов.
Запуших уморен
и ме обгърна Димчо.
А пред очите ми —
видение на Лилиев…
Денят бе Ясенов.
Въздъхнах — Смирненски…
Да се венчая ли при Попдимитров?…
Но свърнах по пътечката
и пийнахме по чашка със Пелин
под манастирската лоза…
А вечерта от хълма чух тромпет
и зърнах кръста Христов…
Така съм се родил —
с едно въже,
завързано през кръста.
С едно въже —
невидимо зад мен —
вървя…
И ето — свършва
пътеката,
пред мене — пропастта.
Но аз не мога да пристъпя…
И пак вървя…
Морето е пред мен —
но аз не мога да отплувам…
Обръщам се —
въжето — пак отзад:
не мога към началото да тръгна…
И все вървя —
покрай брега —
в кръга на острова.
С това въже,
опънато докрай —
пазител и окова…
На майка ми
Кога?…
Изгрява слънцето…
Да бъда, както някога…
Дете…
Пробудено от сън…
Целува цвете
капчицата росна…
Майка ми…
Расте…
В очите ми — сълза…
Когато…
В самотна вечер аз…
Прости ми, майко, че не съм!…
Тъй, както някога…
Дете…
На баща ми
Запитах се — защо съм мълчалив.
Аз гледах онова момиче — то защо мълчеше?
И видях баща ми —
строг, мълчеше…
В земята сведох поглед —
тя мълчеше…
В небето впих очи —
и то мълчеше…
На Стефка
Видях я отдалеч —
зад ъгъла се скриваше…
Успях
да стисна между устните
вика…
Нали пътува тя
към нещо свое —
нещо хубаво…
Зад ъгъла…
Дали оттам
ще минем утре
двама?…
Срещнах някога една девойка
с изгарящи от жажда устни.
„Целуни ме!“ — тихо промълви.
„Вярваш ли, че мога?“ — усъмних се.
„Вярвам!!!“
„Да бъде според вярата ти!“ —
с бледи устни я благослових…
На Стефан Епитропов
Цигла по цигла, тухла по тухла —
както я бяха градили зидарите —
къщата рухва, къщата рухва!
Не буря, дъжд — празнота я събаря…
Няма ги вече старицата, старецът —
някога кротко седяха на пейката
и в червената вечер с мен разговаряха…
После притваряха вратата полека…
Пустият двор е тревясал от чакане —
спи оглушал зад къщата тиха…
Млади ръце обещаха му някога,
но синовете далече заминаха…
Зеят прозорците слепи, оградата
гние, огъва се с пукот болезнен.
Тъжно край пътя вратата е паднала —
няма кой, няма кой вътре да влезе…
„Гарванът грачи грозно, зловещо…“
Черни врани се суетят
върху пустата оран.
Или пищят приглушено
над съвета общински…
Нямаш черна забрадка,
о, майко моя —
живи и здрави
са твоите близки…
Синовете ти преуспяват —
някъде по върховете…
Или сред овцете смирени
търсят тревица…
На някои само
им извили ръцете,
но от изпукването
не се чуло нищо…
А врани се вият,
черни врани се вият…
Но гласовете им вече
са пресипнали немощно…
Какво са те всички,
сравнени с единия
гарван,
който грачи зловещо?…
И тъй — от глупост — възседнахме птицата —
нали си нямахме свои крила…
Долу децата зарадвани тичаха
с боси крачета и… хвърчила…
Докато към рая се носехме бавно,
ние — гладни — ръфахме птиче месо…
А долу едно дете беше хванало
отронено тъжно перо…
Как здраво се заклещих
между потока и брега…
И виждах как тече водата
и как плувците плуват
с опиянение към бъдното,
а сред плувците — мъртъвци.
Напразно ги потапяха
гмурци с акулски зъби —
те пак се появяваха
с траурна тържественост…
Един мъртвец край мен се носеше,
в ръката му се впих
и изкрещях —
къде е изворът,
къде е краят?
Ръката здраво ме повлече
и тръгнах,
без да виждам
накъде…
Ден след ден. И нощ след нощ…
И с тях
расте градината на мъртъвците —
гроб до гроб… Цветя до кръстове…
А живите остават същите…
Но как душите им
събират
цветята и дъха
на толкоз мъртъвци?…
Когато се скрия в земята за отдих,
ще кажете: „Мир на праха му!“
И ще ме забравите…
Ще продължава животът…
А в мене ще бъде тайната му —
ще бъде във мене въпросът:
„Защо съм живял?“
И в мене ще бъде отговорът…
А вие ще мислите, че ме няма.
Защото ще бъда във вас…
Поезията е море
и може би
поетите са риби…
„… как ще живея с тоя скитник — сърцето…“
Как
ще живея? —
Как?
Ще живея!
Моля ти се, Господи…
Да бъде Словото…
Тъй, както бе…
В началото…
1.
Този разговор убийствен —
вместо тиха музика…
Думите, които в мен се раждат —
в теб умират…
В теб умират…
2.
Това мълчание, когато
думите не искат да се раждат
и не искат да умират…
Стремеж към девственост
и непорочност…
3.
Тези бели листи —
гробници на словото…
Думите, които в мен живеят —
там умират…
Може би…
1.
Душата ми приведена и скръбна
носи тялото ми — своя кръст…
2.
Ето: тялото ми неподвижно тук стърчи —
кръст, на който е разпъната душата…
„Или, Или! Лама сабахтани!“[1]
Искам да ти кажа:
„Ти си моята богиня!“
И да ми кажеш:
„Ти си моят бог!“
1.
Сън е животът…
А любовта —
сън в съня…
2.
Ако това е сън,
какво ли ще е туй —
да се събудиш?…
3.
Сънувай ме
и никога
не се пробуждай!…
Дълго мислих
и постигнах тази мисъл:
„По-добре без мисъл!“
„Какво правиш?“ —
ме попита тишината.
„Слушам музика!“
Облягам се на теб, дърво,
и слушам твоето мълчание…
Който и да е,
той казва:
„Аз съм!“
Аз съм сам.
Но в мен са много…
Да бъде —
каквото трябва да бъде!
1.
Пророк е,
който вижда миналото.
2.
Аз нося новото слово,
което ще кажат след мен…
3.
Съм!
Значи — ще бъда!
Един мъдрец по пътя,
седнал под дъба,
ме спря и ме попита:
„Какъв е на живота смисълът?“
Тъй казах аз:
„Да бъде!“
Едно Очакване стои пред мен —
и аз стоя, загледан в него —
Може Би…