Автобиография
Стиховете —
спомен за поета…
Автобиография
Тъй ме благословиха
моите родители:
„Сине, свободен си!“
И аз изпълзях
от майчината утроба.
Притисна ме мама
до своята гръд.
Кротичко сучех,
шептеше ми тя: „Бъди ми свободен!“
И ме пускаше да играя на пода…
В училищата ме учеха
да изучавам учения много…
И ми връчваха диплома
с милите думи:
„Свободен си!“
Изпратиха ме на границата —
да я браня от чужди и… свои.
Млад не загинах —
уволниха ме за награда:
„Свободен си!“
Но станах студент.
И ме хранеха
с тлъсто изпечено слово.
Повръщах го аз на изпитите
и казваха ми: „Свободен си!“…
И тъй — крачка по крачка —
следвам сянката на Живота…
И той ще въздъхне от мене накрая:
„Сбогом, човече! —
Свободен си!“
По следите на българските поети
Аз се помолих Ботеву
в сърцето и в душата си…
И помирисах люляка
от Вазова.
В зори дочух —
насън ли? —
песен на Славейков.
И оцветих тъгата си
при Бояджиев
(по-късно оптимизма си Вапцаров)…
Скитах подир сенките на облаците
и спрях под сянката на Яворов.
Запуших уморен
и ме обгърна Димчо.
А пред очите ми —
видение на Лилиев…
Денят бе Ясенов.
Въздъхнах — Смирненски…
Да се венчая ли при Попдимитров?…
Но свърнах по пътечката
и пийнахме по чашка със Пелин
под манастирската лоза…
А вечерта от хълма чух тромпет
и зърнах кръста Христов…
Въже
Така съм се родил —
с едно въже,
завързано през кръста.
С едно въже —
невидимо зад мен —
вървя…
И ето — свършва
пътеката,
пред мене — пропастта.
Но аз не мога да пристъпя…
И пак вървя…
Морето е пред мен —
но аз не мога да отплувам…
Обръщам се —
въжето — пак отзад:
не мога към началото да тръгна…
И все вървя —
покрай брега —
в кръга на острова.
С това въже,
опънато докрай —
пазител и окова…
Дете…
На майка ми
Кога?…
Изгрява слънцето…
Да бъда, както някога…
Дете…
Пробудено от сън…
Целува цвете
капчицата росна…
Майка ми…
Расте…
В очите ми — сълза…
Когато…
В самотна вечер аз…
Прости ми, майко, че не съм!…
Тъй, както някога…
Дете…
Просветление
На баща ми
Запитах се — защо съм мълчалив.
Аз гледах онова момиче — то защо мълчеше?
И видях баща ми —
строг, мълчеше…
В земята сведох поглед —
тя мълчеше…
В небето впих очи —
и то мълчеше…
Зад ъгъла
На Стефка
Видях я отдалеч —
зад ъгъла се скриваше…
Успях
да стисна между устните
вика…
Нали пътува тя
към нещо свое —
нещо хубаво…
Зад ъгъла…
Дали оттам
ще минем утре
двама?…
Спомен
Срещнах някога една девойка
с изгарящи от жажда устни.
„Целуни ме!“ — тихо промълви.
„Вярваш ли, че мога?“ — усъмних се.
„Вярвам!!!“
„Да бъде според вярата ти!“ —
с бледи устни я благослових…
Къщата
На Стефан Епитропов
Цигла по цигла, тухла по тухла —
както я бяха градили зидарите —
къщата рухва, къщата рухва!
Не буря, дъжд — празнота я събаря…
Няма ги вече старицата, старецът —
някога кротко седяха на пейката
и в червената вечер с мен разговаряха…
После притваряха вратата полека…
Пустият двор е тревясал от чакане —
спи оглушал зад къщата тиха…
Млади ръце обещаха му някога,
но синовете далече заминаха…
Зеят прозорците слепи, оградата
гние, огъва се с пукот болезнен.
Тъжно край пътя вратата е паднала —
няма кой, няма кой вътре да влезе…
Наследници на гарвана
„Гарванът грачи грозно, зловещо…“
Черни врани се суетят
върху пустата оран.
Или пищят приглушено
над съвета общински…
Нямаш черна забрадка,
о, майко моя —
живи и здрави
са твоите близки…
Синовете ти преуспяват —
някъде по върховете…
Или сред овцете смирени
търсят тревица…
На някои само
им извили ръцете,
но от изпукването
не се чуло нищо…
А врани се вият,
черни врани се вият…
Но гласовете им вече
са пресипнали немощно…
Какво са те всички,
сравнени с единия
гарван,
който грачи зловещо?…
Птицата
И тъй — от глупост — възседнахме птицата —
нали си нямахме свои крила…
Долу децата зарадвани тичаха
с боси крачета и… хвърчила…
Докато към рая се носехме бавно,
ние — гладни — ръфахме птиче месо…
А долу едно дете беше хванало
отронено тъжно перо…
Реката
Как здраво се заклещих
между потока и брега…
И виждах как тече водата
и как плувците плуват
с опиянение към бъдното,
а сред плувците — мъртъвци.
Напразно ги потапяха
гмурци с акулски зъби —
те пак се появяваха
с траурна тържественост…
Един мъртвец край мен се носеше,
в ръката му се впих
и изкрещях —
къде е изворът,
къде е краят?
Ръката здраво ме повлече
и тръгнах,
без да виждам
накъде…
Живи и мъртви
Ден след ден. И нощ след нощ…
И с тях
расте градината на мъртъвците —
гроб до гроб… Цветя до кръстове…
А живите остават същите…
Но как душите им
събират
цветята и дъха
на толкоз мъртъвци?…
Вечност
Когато се скрия в земята за отдих,
ще кажете: „Мир на праха му!“
И ще ме забравите…
Ще продължава животът…
А в мене ще бъде тайната му —
ще бъде във мене въпросът:
„Защо съм живял?“
И в мене ще бъде отговорът…
А вие ще мислите, че ме няма.
Защото ще бъда във вас…
