Сказанията на Стрикса
Том 4

Благой Иванов
Ръждивата къща

— Сигурен ли си, че искаш да влезеш?

— Басът си е бас.

Двамата седяха в очукания ситроен на Тони, който тревожно зяпаше към старата постройка. До него Стан щракаше упорито със запалката си, стиснал в нацупените си устни дълга цигара. Най-сетне пламъкът се появи и в купето се разсмърдя на никотин.

Тони се обърна към него:

— Не помня кой от двама ни беше по-пиян снощи. Можем да се престорим, че нищо не се е случило, и да се приберем.

— Какво стана сега? Хвана те шубето ли? Нали аз ще прекарам нощта там?

— Разбира се, че не ме е хванало шубето.

— Тревожиш се, че ще загубиш сто кинта.

— Не, просто мрънкам, защото, докато ти спиш в някоя от прашните стаи горе, аз ще вися тук цяла нощ.

Стан пое дълбока глътка димна отрова и се ухили, издишайки през носа:

— Както казах, басът си е бас.

Утрото след снощното им напиване беше родило не само гръмотевично главоболие в черепа на Тони, но и упоритото желание да не спазят уговорката, което до вечерта вече го беше обсебило… А уговорката беше по младежки глупава и необмислена: Стан трябваше да преспи с Кралица Анна. Самотният дом, кацнал на едно от по-малко оживените и населени кръстовища на предградията, се извисяваше тихо и ги наблюдаваше изпитателно. Всички знаеха печалната му слава, по-старите даже си спомняха последните собственици, напуснали го с писъци посред нощ броени дни, след като се бяха нанесли вътре. Вече четири десетилетия мястото стоеше неохранявано, без да бъде стопанисвано, без изгледи някой да го закупи или реновира. Мълвеше се, че никой не може да прекара повече от час вътре… че нещо се спотайва в сухия мрак и те кара да надзърнеш в най-дълбоките бездни на собствените ти страхове, докато не загубиш разума си.

Сигурно заради специфичния архитектурен стил всички наричаха къщата Анна. Построена през 1902 г., тя комбинираше кафеникавата си дъсчена обвивка, дизайнерски решена като имитация на рибени люспи, с изгърбен керемиден покрив, увиснал над асиметрична фасада. Върху арката на входа и по продължение на вехтата веранда се въсеше нетипичен и изкривен от времето фронтон, а вторият етаж се криеше в сенките на здрача и зад мътните му прозорци танцуваха мистерии. Няколко отдавна нефункциониращи и сгърчени корниза се спускаха като упоени змиевидни влечуги, безмилостно ерозирали и изпъстрени с грозни дупки, едва подсказващи, че някога Анна е имала работеща и поддържаща реда инфраструктура, но и подчертаващи, че днес от нявгашния й живот е останал само един обезобразен от годините, схлупен и никому ненужен ковчег.

Тони погледна телефона си.

— Почти седем. Залезът е след петнайсет минути.

— Допушвам и влизам. Ако правилно помня, трябва да стоя вътре до шест сутринта.

— А аз ще кисна тук и ще те пазя от злите сили.

— Ти ще стоиш тук, за да си сигурен, че няма да изляза по-рано.

— Точно така.

— След това ще ме откараш до нас, ще ме потупаш за куража и ще пъхнеш стоте кинта в джоба на ризата ми.

— Хубава ти е ризата. Обичам сини карета. Може ли да я взема, ако умреш?

— Можеш да ми вземеш оная работа — ухили му се Стан и излезе от колата, слагайки под мишница две вълнени одеяла, които ловко измъкна изпод седалката.

Тони го последва.

Двамата пресякоха улицата и се озоваха очи в очи с Анна пищна, грохнала и нагъната, болна от подагра, намусена и капризна, смълчана и загадъчна. Надраните дъски по стените и олющената боя й придаваха ръждив оттенък.

— Чувал си историите, нали? — Тони го погледна и в очите му имаше някакво неумело прикрито безпокойство.

— За изчезналите хора ли?

— За тях… а и за последните собственици. За онова, което са видели. За кървищата от началото на миналия век?

— Нали такъв беше замисълът? Да вляза, въпреки че знам всички глупави легенди за Анна.

— Просто се чудя дали идеята е добра.

— Аз пък си мисля, че си стиснат като гъз и не искаш да губиш. — Стан хвърли фаса на земята и го настъпи небрежно с червения си кец. Вгледа се в обувката си и се засмя: — Освен това съм си взел спортните чепици. Бързо ще избягам, ако нещо ме погне.

— Не бе, сериозно. Дай да си ходим.

— Тони — Стан му метна критичен поглед, — единственото, което са намирали тук, откакто Анна е била напусната, са разни изкуфели и бездомни старчоци, които са ползвали къщата, за да пренощуват временно някъде. Даже последният такъв случай е бил отпреди да се родим.

— Окей, но ми се струва, че вършим глупост. Най-малкото ще вземат да ни опандизят.

— Теб ще опандизят. Аз правя осемнайсет чак след месец.

— Не е смешно.

— Както и да е, хайде.

Стан се обърна към него, все така крепящ под ръка одеялата, и му намигна.

— Пожелай ми успех.

— Стан… — Тони се опита да довърши по някакъв смислен начин изречението си, но приятелят му с бързи крачки се втурна през двора, прекоси го и отривисто се шмугна в пустия дом.

 

 

Отвътре Анна изглеждаше значително по-голяма от очакваното.

Стан затвори вратата след себе си и се озова в средно голямо фоайе, водещо към сумрачно преддверие. Цареше пълна тишина.

Влезе навътре и хвърли поглед към всекидневната вляво широка, просторна и потънала в забрава. Около дълга махагонова маса се бяха строили няколко големи и наглед удобни стола, в които сякаш никой никога не беше сядал. В дъното се виждаше камина студена и празна, изливаща в помещението черен мрак. Огледа се бавно и с удивление не забеляза никакви следи от вандализъм. Всички стъкла — на сервизи, огледала, картини — стояха цели. Нищо не изглеждаше повредено, катурнато или счупено. На пръв поглед всичко си беше по местата, а подът, макар някак захабен и скърцащ, не беше приютил нито един боклук или мръсотия. По стените се виждаха тук-там петна от влага, но нито таваните, нито сводовете бяха в паяжини или загрозени от плесен. Въздухът беше застоял, но из него не се носеше никаква конкретна миризма. Почувства се като посетител в древен мавзолей.

Отклони поглед от всекидневната към голямото стълбище в центъра на преддверието. Двете му страни бяха увенчани с красиви и богати на орнаменти перила, чието начало се губеше нейде нагоре към втория етаж.

Последва ги.

Изкачи се бавно, осветявайки пътя си с телефона. Дори без него се виждаше сравнително ясно и успя безпроблемно да се ориентира, когато стигна горната част. Коридорът беше продълговат и тесен, а от двете му страни се очертаваха контурите на няколко врати. Вероятно всяка водеше към отделна стая. В дъното забеляза полуоткрехнато помещение и отразеният блясък на пожълтялата тоалетна чиния вътре го информира, че в някакъв момент по-късно тази вечер непременно щеше да посети мястото — не от страх, а защото след снощи пропитият му с алкохол организъм тотално беше развалил отношенията си с пикочния си мехур и през деня му се уринираше непрекъснато. Ала засега бъбреците му си почиваха и не се обаждаха. Изобщо нямаше намерение да разучава останалите празни пространства в дъртия труп на Анна, затова просто се насочи към първата врата. Натисна дръжката на бравата, но тя сръдливо изскимтя и не поддаде. Беше заключена. Следващата също не се отвори. При третата обаче постигна успех. Беше нечия спалня — с двойно легло, грамаден гардероб, претъпкана библиотека и стар телевизор в шкаф от матов фурнир.

Идеално кътче.

Стан постла първото одеяло върху леглото, изтегна се върху него и се зави с второто. Измъкна с пъшкане от задния джоб на дънките си портфейла си и грижливо го постави върху нощното шкафче, след това извади запалката, цигарите и ключовете си, а до тях сложи телефона си, като преди това нагласи алармата за шест сутринта. Беше толкова капнал и вчерашен, че възнамеряваше да инвестира умората си в стратегическо спане — едва ли имаше по-удачен начин да убие часовете, докато стане време да се прибере, със сто кинта по-богат. Тони беше неспасяем балък. На Стан никога не му се беше случвало да изкарва по-лесни пари.

Затвори очи и се отпусна.

Беше време за сън.

Лека нощ, скъпа Анна.

 

 

Събуди го необясним шум.

Изправи се в леглото като изгладнял вампир, готов за среднощни подвизи.

Само че на вампирите сърцата не подскачаха като полудели.

Засмя се насила, осъзнавайки, че по тялото му преминават тръпки. Посегна към телефона си в тъмното. Погледна към екрана и видя, че остават броени минути до полунощ. Беше откъртил веднага и беше спал непробудно почти пет часа, което приятно го изненада. Оставаше му малко повече от половината уговорено време.

Бжжж.

Сепнато се вторачи в телевизора.

Звукът, подобен на статично електричество, идваше оттам.

Отгърна одеялото и се приближи към допотопния уред.

Вгледа се.

Въпреки мрака видя отражението си в кинескопа. Опулен, стреснат, объркан образ на хлапак с разрошена коса и изпити скули. Само че нещо не беше наред. Нещо странно се случваше с лицето му. Тъмните кръгове около очите му се удължиха. Помисли си, че може би неволно е помръднал и страшната картина беше резултат от оптическа илюзия, но тялото му стоеше вкочанено и не се движеше. Чертите му обаче продължаваха да се променят. Разтичаха се като локва от лепкава кал. Носът и устните му увиснаха надолу, сякаш бяха изрисувани с прекомерно разредена акрилна боя. Вече гледаше към непознато и застинало в горест същество, което нямо пищеше насреща му.

Бжжж.

Стан отскочи назад и се свлече по задник на пода.

Дишаше учестено и опипваше като полудял лицето си, но изглежда, всичко му беше наред.

Пое дълбоко въздух, задържа го и издиша тежко.

„Успокой се. Само се успокой. Това е умора. Просто се върни в леглото. Наспи се. На сутринта ще се биеш по челото какъв си кретен.“

Понечи да се изправи и моментално замръзна. Стъпки. Ситни и бързащи нанякъде стъпки. Някой току-що беше притичал по коридора. Сетне се чу игрив детски смях.

— Мамка му… мамка му…

Стан се изстреля към вратата и хвана дръжката, в случай че някой се опиташе да влезе.

Допря ухо до студеното и грапаво дърво.

Нищо.

Нито звук.

„Халюцинираш. Няма друго обяснение. Така си се натряскал снощи, че още те държи.“

Вътрешната му мотивация не помогна. Знаеше, че едва ли ще мигне, ако не се увери, че няма някой друг с него в къщата. Трябваше да се увери. Най-малкото за да е сигурен, че не се е набутал в необитаемата постройка в компанията на някакъв психопат, който само го чака да се унесе, за да го нареже на парчета.

„Вече можеше да ме е нарязал. Имаше пет часа на разположение, за да го направи.“

Отпусна захвата си и леко наклони дръжката надолу.

Бавно, затаявайки дъх, открехна вратата.

Подаде глава предпазливо, все едно върху тила му щеше да се стовари свистящото острие на гилотина. Вратът му изпука от усилието. Очните му ябълки се въртяха във всички посоки, но не забеляза нищо непривично. За всеки случай огледа стените и впери поглед в тавана, очаквайки опасността евентуално да дойде отгоре. Само че беше сам. Сам и глупав — почувства се като най-големия тъпанар на света. Свикнал с тъмнината, различаваше всичко около себе си, до най-малките подробности. Не му трябваше допълнителна светлина. Може би Анна му позволяваше да я разгледа? Даваше му да я опознае, както малцина са я опознавали. Искаше да го накара да я види такава, каквато е.

„Напълно си изперкал.“

Излезе от стаята и зяпна към края на коридора, където започваше стълбището. Сетне се обърна и се вгледа пак в тоалетната чиния в срещуположното дъно. Действително беше странно, че зениците му се справяха толкова добре.

Понечи да се върне в спалнята, но слабините му натежаха.

„По дяволите.“

След ненадейния стрес, вече с нормализиран пулс и сбогуващ се с паниката, Стан осъзна, че му се пикае зверски.

Присвит, с чевръсти, почти подскачащи крачки се насочи към тоалетната, разкопчавайки по пътя си ципа. Вътре беше тясно, но зад чинията някак си се беше побрала найлонова душ завеса с абстрактна фигурална шарка. Част от скобите, с които беше захваната за алуминиевата тръба, се бяха откачили и тя се беше отпуснала наполовина, като недокрай съблечена дреха.

Стан извади пениса си в последния момент и още докато го насочваше, струята вече се беше отприщила, оплисквайки керамиката и плочките. Той изруга под нос, но и с облекчение, отпускайки се и наслаждавайки се на изливащото се от тялото му напрежение. Броеше завеяно точките по завесата, формиращи неясни сюжети, когато периферното му зрение улови движение.

Извъртя глава по продължение на коридора и за частица от секундата видя човешки силует, който зави по стълбището и слезе надолу към първия етаж.

Понечи да извика, но от ужас гласните му струни дадоха на късо и от устата му изпълзя някакво халтаво подобие на крясък — толкова анемичен и сух, че при други обстоятелства щеше да му се стори комичен.

Закопча панталона си и тръгна стремглаво към спалнята.

Интуицията му се развилия.

Трябваше да се обади на Тони.

Веднага.

Не си и помисли да последва непознатия. Кой знае какво го чакаше долу… Искаше да се махне възможно най-скоро, щеше моментално да плати стоте кинта на приятеля си, само се молеше той да дойде и да го измъкне от това проклето място, а ако и него толкова го беше страх, поне можеше да извика ченгетата. Гарантирано щяха да довтасат до няколко минути.

Стигна спалнята и понечи да влезе.

Разнесе се смях.

Същият детски смях, който беше чул преди малко.

Изтръпна.

Не идваше откъм стълбището.

Който или каквото и да издаваше грозното подхилкване, се намираше зад него.

Извърна се и сърцето му прескочи.

В рамката на тоалетната стоеше голо уродливо дете.

Имаше неестествено голяма глава. Подута и несъразмерна. Очите му бяха огромни, заемаха почти половината лице, а едното беше застанало накриво — не само в орбитата си, но и спрямо другото; беше разположено почти върху скулата му. Носните отвори приличаха на две вертикални цепки, около които беше засъхнала слуз. Устата му беше отворена, но не в опит за комуникация, а поради палячовски големите, квадратни и нехармонично подредени зъби, които излизаха навън и лъщяха от стичащата се по тях лига. От черепа му тръгваше рядка коса, падаща върху острите рамене, а обилното окосмение между краката му не позволяваше да се разбере полът му. От зеленикавия пъп на подутия му корем се разпростираха по цялото му тяло виолетови кръвоносни съдове, подобни на създадени от умопобъркан дизайнер хаотични фракталии.

Обаче не само външният му вид го шокира.

То беше излязло от тоалетната!

Било е там през цялото време, докато е опикавал чинията, вероятно търпеливо скрито зад завесата.

Този път тръпките му препуснаха по тялото му като обезумели насекоми и всичките му пори по кожата се приготвиха да избухнат. Ако не беше облекчил мехура си само преди минута, положително щеше да се е изпуснал вече.

Детето изви леко едната половина на лицето си в нескопосан опит за усмивка.

Пак се разхили.

Звучеше мелодично и невинно — в краен контраст с всичко останало. Протегна двете си гърчави и ръбати около деформираните си стави ръце към Стан и нададе възторжен, непоносим писък на бодро злорадство. Кривите, хлопащи крачета се впуснаха в бясна надпревара едно с друго и то хукна към него като дребно, диво животно, внезапно открило у себе си копнеж за прегръдка.

 

 

Стан се шмугна в спалнята и подпря вратата с гръб.

Наостри слух.

Къщата отново се беше умълчала.

Сърдечният му ритъм блъскаше в гърдите му.

Дишаше на пресекулки и хриптеше.

Фиксира телефона си до леглото и се хвърли натам. Надяваше се да успее да набере Тони навреме и да смогне да му каже какво става. В краен случай просто щеше да вика за помощ в слушалката, докато някой дойде и го измъкне. Още не можеше да проумее ситуацията си, нито дали би могъл сам да се справи със съществото отвън, ако му се наложеше. Инстинктът му го увещаваше, че ако опита да се противопостави на детето, няма да излезе победител… но дори и да спечелеше, какво ли го чакаше след това? Кой ли друг го дебнеше да се покаже, за да го нападне и бог знае какво да му стори?

Набра номера и зачака.

Заето.

„Как така е заето?“

По страните на Стан се стекоха сълзи.

Опита отново.

Не стана.

Отиде до прозореца и погледна навън, но стъклата бяха толкова прашасали от външната страна, че не успя да разпознае каквото и да е.

Върна се при леглото и понечи пак да звънне. Преди пръстът му да натисне тъчскрийна обаче, погледът му се плъзна нагоре и замръзна върху индикатора за мрежовия обхват. Нямаше нито една чертичка. Телефонът му беше абсолютно безполезен.

Стан седна и се втренчи невярващо в проклетата машина.

Вратата се отвори рязко и с трясък.

С гърлен рев и с ръце, изпружени напред, детето се втурна към него. Зъбите му се бяха разтворили в чудовищна гротеска. Гримасата му вещаеше гибел.

Стан изпищя.

Пусна телефона си, сграбчи едното одеяло и го хвърли към ниската твар, след което я заобиколи и главоломно се втурна към коридора, а после и към стълбището. Вече нямаше значение какво следва — искаше да се озове възможно най-далече от пъкленото изчадие, независимо с какво ново препятствие щеше да се сблъска.

 

 

Въпреки изпълващия го ужас и стремежа моментално да напусне къщата, Стан се спря в коридора. Всичките му вещи останаха в спалнята — телефонът, ключовете, документите, шибаните цигари и запалката. Можеше да се върне на сутринта, когато е светло и когато не е сам, но дали щеше да ги завари там?

Извърна се в посока на стаята. Беше затръшнал вратата на излизане и сега тя стоеше плътно затворена, но очакваше всеки миг детето да изпълзи оттам, сърдито и гладно, търсещо и хищно.

Погледът му беше привлечен обаче от нещо друго останалите врати в коридора.

Всички бяха открехнати.

През процепите го гледаха лица.

Изтънели, сиви, уморени от параноя и безнадеждност. Наблюдаваха го кротко, с нюанси на съчувствие и съжаление.

Изчезналите.

Всички онези клетници, дръзнали като него да посетят Анна в пристъп на безразсъдно и наивно геройство.

Имаше и още нещо в очите им.

Приветствие.

Бяха като затворници, които се запознават с ново попълнение.

Обаче тук никой не лежи до живот.

В тази паралелна и призрачна реалност гниеш безкрайно.

Стан заотстъпва.

Най-после спалнята се отвори и останалите врати се треснаха в рязък уплах. Чу ги да изскърцват и беше готов да се закълне, че обитателите им ги бяха притиснали с телата си.

„Не са били заключени. Просто не са ме пуснали вътре. Мислели са си, че може да е хлапето.“

Детето се показа от спалнята и му се ухили инфантилно. Ръчичките му посегнаха към него. Между едрите му зъби се запровира гигантски тлъст език зелен като разлагащия се пъп, целия в брадавици и рани, палав и непослушен. Гладен за него.

Стан се насочи с бяг към стълбището.

Слизаше надолу цяла вечност. След последното стъпало се озова в подножието и видя срещу себе си стена.

Невъзможно.

Реши, че явно е слязъл в мазето на къщата, при все че не беше видял на влизане да има път към такова. Загледа се по-добре в обкръжението си и ахна от шока намираше се отново на втория етаж. Погледът му се плъзна плахо вляво и видя коридора, от който преди малко беше дошъл. Детето го нямаше, всички врати бяха затворени. Отново се беше възцарил пълен покой.

„Сигурно полудявам.“

Хукна пак надолу.

Стената му се изпречи. На втория етаж. До празния коридор.

Стан започна да блъска по перилата, псувайки на висок глас с всеки удар.

Чу се хихикане. Подигравателно. Нагло. Очакващо.

Продължи да тича надолу. Дребната твар можеше да го разиграва колкото си иска, но инатът му го водеше, без да го пуска, подхранван от адреналина. Задъха се и спря, превит на две, с ръце върху коленете. Пуфтеше и се олюляваше. Виеше му се свят, а белият му дроб гореше. Погледна дланите си и се опита да овладее треперенето им, но без резултат. Изправи се и ушите му доловиха някакво плискане. Някъде течеше вода. Сигурно, ако откриеше откъде идва, щеше да намери и изхода. Концентрира се и опита да проследи източника.

Нейде вляво в края на коридора някаква фигура се полюшваше и въздишаше.

Напрегна се да я види по-добре.

В тоалетната някой уринираше.

Носеше червени кецове, дънки и синя риза на карета.

„Боже мой.“

Причерня му и залитна.

Опря се с една ръка о стената и се вторачи пак в себе си. Другият Стан се размърда и се сепна, стреснат от движението му, и започна да се озърта.

Знаеше какво трябва да направи и го стори, без да се замисли.

Продължи да спринтира надолу по стълбището.

 

 

Мислите му се надпреварваха в съзнанието му, коя от коя по-окаяна.

Беше ли станал като другите? Беше ли вече един от изчезналите? Беше ли обречен завинаги да слиза надолу, механично търсещ спасение там, където такова никога не е съществувало? Нима изнурените лица, надничащи от другите стаи, бяха като него изгубени в утробата на Анна, твърде уплашени от физическото й проявление, за да дръзнат да се лутат из недрата й, затова и скрили се в правоъгълните си убежища, които не бяха всъщност истински скривалища, а склад за нескончаемо отчаяние, от което тя черпеше енергия и постигаше триумф?

Те бяха нейната зимнина.

Нейният протеин.

„Не може това да е краят.“

Изненадващо, но този път вътрешният му глас го накара да се окопити.

„Стегнѝ се и мисли!“

Все някак трябваше да намери начин да се измъкне.

Какво би могъл да направи, което на другите не е хрумвало?

Какво вършеха те, което беше толкова безплодно и безсмислено?

Пак чу смеха на детето. Смехът на Анна. Беше влудяващо близо, но съдейки по силата му, тя не се приближаваше. Играеше си с него. С тях. Искаше ги такива. Искаше да са ужасени.

Тогава се сети.

Просветлението беше едновременно зловещо и обнадеждаващо, връхлетя го като локомотив и Стан изстена обезсърчен.

 

 

Не можеше да повярва, че го прави.

Едва докосващ едното перило с ръка, умърлушено се качваше с бавни стъпки нагоре по стълбите.

Всички бягаха от нея. Предполагаха, че ако ги хване, ще ги погуби. Може би се страхуваха от агонията, която щеше да им причини, от злокобните миражи и емоции, които щеше да ги накара да изживеят. Само че тя тъкмо това искаше — да й се дърпат, да се крият, да се барикадират и да си мислят, че така са я отблъснали, макар, успоредно с жалката им битка за оцеляване, да линееха от боязън, докато тя изцеждаше психическото им крушение и го поглъщаше с наслада.

Затова той се върна при нея.

Качи се обратно и стъпи на площадката на втория етаж.

Анна го чакаше.

Застанала в коридора, с отпуснато и недъгаво телосложение, с очи, втренчени и бездушни, тя отвори уста и пусна любимия си смях.

Стан потрепери.

Приближи се към нея и й подаде ръка.

Отвътре бушуваше, очаквайки сърцето му да спре или мозъкът му да даде на късо.

Тя се захили по-силно и с любопитство го разгледа от глава до пети, след което се спря върху китката му. Всмука сочна и тлъста лига, която като бацилно и вонящо йо-йо се прибра в хралупата между белите, щръкнали кубчета, които й служеха за зъби.

На свой ред пое ръката му в своята.

Стан усети кожата й като изцапано с мазнина перде — имаше нещо фино, хлъзгаво и почти безплътно в нея, подобно на коприна, потопена в разредена грес. Потисна желанието си да повърне и се опита да запази самообладание.

Анна подуши пръстите му. Хареса й и впрегна лицевите си мускули, за да го удостои с поредна усмивка.

Стан въздъхна и се отпусна.

Тя стисна по-силно ръката му и тръгна към стълбището.

Хватката й беше толкова здрава, че той не я последва, защото искаше, а защото нямаше друг избор.

Заслизаха надолу.

 

 

Стигнаха до фоайето пред външната врата на къщата.

Стан имаше чувството, че е станал свидетел на чудо. Допреди малко беше убеден, че никога повече нямаше да види външния свят.

Почти се зарадва.

Анна обаче се закова на място.

Той послушно застана до нея.

Тя вдигна другата си ръка и му направи нескопосан знак да се наведе, докато мучеше и се хихикаше.

Нима искаше да я… гушне?

Той приклекна и стисна чене, пропъждайки отвращението.

Тя дръпна ръката му към себе си, а с другата го хвана за главата като агресивна любовница, приближавайки го към устата си. Дебелите й посинели устни се размърдаха и свиха в най-несъвършения кръг, който човек можеше да си представи. Анна милееше за целувка.

Стан изрева погнусено и опита да я отблъсне.

Удряше я, мяташе се във всички посоки, кълнеше я.

Тя обаче беше непобедима. Коравосърдечна. Несломима. Невъзмутимо и с непреодолима сила залепи лицето му в нейното и ръката й се премести към гушата му.

Натисна продължително и той се предаде.

Стан открехна устата си безсъзнателно, докато организмът му се бореше и търсеше животворен кислород, а тя впи устни в неговите. Беше сигурен, че ще избълва стомаха си, но тя не му позволи и докато безскрупулно го насилваше, вкара надълбоко езика си. Органът се плъзна като пъргав червей и болнавата му, изранена повърхност се отърка в устната му кухина, проправяйки си път към гърлото му. Продължаваше да прониква все по-навътре, изсипвайки се от устата на Анна, разучавайки с интерес новото си обиталище. Вместо обаче да тръгне надолу по хранопровода, магически се насочи нагоре, изрови си тунел през тъканите и се заби директно в мозъчната му обвивка. Глухите стонове на Стан само го амбицираха още повече. Загнезди се и се зае да облизва лакомо хипоталамуса му. Дишането на жертвата автоматично се нормализира. За кратко двете същества — Анна и нейният клет любовник по неволя — стояха прегърнати и слели се в насилствен акт на морбидна любов. Тя хихикаше, докато го пронизваше, той стенеше, докато изпадаше в безметежен амок.

В главата му започнаха да се раждат фантоми. Събраха се вкупом и дружно му разкриха панорама от нескончаеми видения. Стан беше чувал за хората, които по време на клинична смърт посещават отвъдното, а някои се кълнат, че си припомнят целия си живот като на лента. Стори му се смехотворно да мине през същото в подобна абсурдна ситуация, но постепенно съзнанието му обработи новопостъпилата информация в логична и последователна фабула. Видя се как тържествуващо навършва пълнолетие, видя диви купони, пенещо се шампанско, красиво голо момиче на задната седалка на автомобил, страхотен и лъскав автомобил, неговия чисто нов автомобил; посещаваше престижен университет, караше по магистрала с вдигнат гюрук, обикаляше по морета, планини и езера, опитваше нови храни, срещаше нови хора, изживяваше нови мигове, беше весел и безгрижен абсолвент, градеше успешна кариера, укрепваше се финансово, срещаше специална жена, срещаше я отново и отново; на сватбата им тя беше по-красива от всички изгреви и залези, а след това се появиха децата им, пораснаха и създадоха свои семейства; той прегръщаше внуците си, благодареше им, че ги има, че го обичат и се грижат един за друг, че се грижат за него… а накрая посрещна кончината си, заобиколен от близките си, спокоен и щастлив — щастлив, защото е имал живот като на филм. Живот като на лента.

Стан започна да разбира.

Анна му говореше.

Казваше му и му показваше.

Беше забила последния гвоздей в капитулиралото му битие. Пред очите на Стан се беше разкрило неговото бъдеще това, което винаги му е било отредено, но никога нямаше да има. Защото беше пристъпил в ръждивата къща. Беше дръзнал да я посети, да нахлуе в покоите й, да оскверни лоното й… и защото такава беше самата Анна — всичката грозота и нищета, побрани в тялото на едно дете. Калъп от поквара и невинност, парчета човешки останки, залепени като неустойчива апликация върху колективния труп на всяка възможна радост. Анна олицетворяваше страданието, което изживяваш във вечността, след като за миг си съзрял надеждата.

Езикът й изпадна в неконтролирани и доволни конвулсии. Стан не можеше да го види, но мозъкът му усещаше всичко и му предаваше детайлите като съвестен репортер. Натрапникът се поду и от върха му се разтвори микроскопична язва, която тромаво еякулира, снасяйки в главата му зърно с размерите на песъчинка. Пулсирайки, яйцето се адаптира веднага. Прикрепи се към своя гостоприемник и загриза невроните му, всмуквайки нервните клетки като неистово вкусен безплатен обяд. Вече растеше там, вътре. Развиваше се и дебелееше. Стан знаеше, че ако отиде на лекар, скенерът няма да засече нищо, резултатите му ще бъдат чисти и никой няма да му повярва. Никой нямаше да може да спре разрастването на метафизичния тумор, с който тя го беше дарила, и който щеше да го яде и яде, докато не остане и помен от щастието. Ще го яде, докато Стан не умре в болка, тревога и самота.

На самия финал той си спомни какво беше казал на Тони.

Спомни си за бездомниците.

 

 

Не беше минал и час, откакто Стан беше влезнал, когато Тони чу писъци от ръждивата къща.

Сепнат, погледна към нея и понечи да излезе от колата. Пред изоставения дом обаче видя хванати под ръка мъж и жена — случайни минувачи, вероятно гаджета или млади съпрузи, които също като него се бяха стреснали от виковете и стояха отпред, коментирайки объркано. Жената веднага допря телефона си до ухото.

Тони реши да изчака. Някакъв импулс му подсказа, че е по-добре да стои прикрит и да не се показва.

Полицейската кола дойде след по-малко от пет минути и униформените служители се юрнаха към къщата с извадени пистолети. Сториха му се нелепи, но Тони не откъсна поглед и с прехапани устни зачака да се появят обратно.

Излязоха с прегърбен и немощен мъж, който едва ходеше, докато те го крепяха внимателно. Бялата му коса, сбръчканото му лице и кекавите му крайници загатваха преломна възраст. Очите му бяха празни. Отсъстващи.

— Какво става? — попита жената.

— Поредният луд безпризорник — отвърна единият полицай.

Изтикаха го в патрулката и го откараха, а двойката продължи разходката си. Тони обаче стоя там дълго и вглъбено, игнорирайки алармиращия го здрав разум. Гледаше към постройката. Кралица Анна невъзмутимо му отвръщаше с исполинско пренебрежение.

Тогава Тони чу хихикане.

Идваше от нея.

Изтръпнал и облян в пот, той подкара към къщи.

Докато се прибираше, не спираше да мисли за стареца.

За червените му кецове и за ризата.

Ризата на сини карета.

Сибин Майналовски
Кладенецът на надеждата

Тежкият дъх на самотата се носеше над Хоупсвил.

Всъщност жителите на градчето, което незнайно кой несъмнено с извратено чувство за хумор преди безброй векове бе нарекъл така^[1], щяха да се изненадат невероятно, ако им кажеха, че на този свят съществуват и други аромати. Например сладката горчивина на любовта, люляковото ухание на радостта, сладоледената свежест на първата целувка… Някои можеше и да се опитат да повярват, понеже всяко едно живо същество на този, а и не само, свят има нужда да вярва в нещо красиво, което евентуално би могло да му се случи в необозримо бъдеще. По-голямата част обаче несъмнено щяха да се изсмеят. Защото в Хоупсвил дъхът на отчаянието се разхождаше от незапомнени времена. Едва доловимото му дразнещо зловоние се бе просмукало дълбоко в костите на самия град. „Сякаш не кой да е, а лично Смъртта с развалените си зъби навремето е захапала цирея, който е гниел на мястото на кметството обичаше да философства старият Шарли Кроукс, докато къркаше дванайсетата си чаша царевично уиски за деня. Да, забила е вампирските си бивни в гноясалата плът на майката земя и от цялата гадост, която е бликнала от онази ми ти пъпка, е основата, върху която са изградили това шибано градче.“

Никой не вземаше насериозно стария Шарли. Но въпреки това всеки щеше да се съгласи, че Хоупсвил е мястото, където мечтите, чувствата и надеждите идваха, за да умрат.

В редките случаи, когато в града пристигаха заблудени туристи, хората живваха малко. Но само малко. Само колкото да разведат новодошлите из местните еквиваленти на забележителности. Например къщата музей на Патрик Шеймъс първият кмет на Хоупсвил (местните легенди го описваха като човека, призовал демон, за да спечели сърцето на любимата си, но вместо това сдобил се с извънредно мистериозна и несъмнено болезнена смърт). Или Кладенецът на надеждата, където според преданията пристигали всички души на нещастно влюбени от цялата страна, за да се хвърлят по пълнолуние с главата напред в бездънните му води. Или Триставековният чинар дървото, пред чиято твърдост се бяха предали поколения дървари, чиято жизненост бе отчаяла стотици светкавици и чиито клони, според мълвата, бяха прегръщали за последно над десет хиляди самоубийци…

По обясними причини екскурзоводите спестяваха голяма част от местния фолклор на приходящите. А и в крайна сметка, дори старият Шарли не можеше да се закълне, че всичко, което се предава от уста на уста в Хоупсвил, е истина. Тогава какъв беше смисълът да се пълнят главите с глупости на потенциални източници на свежи финанси? Задоволяваха се с кратката и официална версия за създаването на града (която изобщо не обясняваше защо дори Google Maps го бе заобиколила сякаш гнусливо, отдалеч), натъпкваха едва ли не насила джобовете на жените с пощенски картички, а саковете на мъжете с дамаджани с местно царевично уиски, прибираха доларите им и с облекчение ги изпращаха обратно там, откъдето се бяха довлекли. Един, двама или десетина — кой ти брои — бяха намекнали, че ако се намерели имоти за продаване, с удоволствие биха се заселили тук за постоянно. Местните обаче учтиво им бяха обяснили, че преди това да се случи, в Белия дом ще се възкачи клонинг на Хитлер и негър травестит ще оглави ФБР. Нямаха нужда от допълнителна лоша карма, която да се влее в и без това калното и пълно с трупове езеро, олицетворяващо аурата на Хоупсвил.

Ето защо всички бяха повече от изненадани, когато една сутрин в кръчмата на Стиви Макюън влезе кметът Уизли и гръмогласно обяви:

— Да знаете, че в старата къща на Локууд има наемател! Да не съм чул някой да го плаши, гони, обижда и тем подобни! Момчето е точно, проверил съм го лично, а и… ако това, което се носи като слухове за него, е вярно, може да ни бъде повече от полезно.

Местните пияници зяпнаха от изумление. Най-впечатлен бе старият Шарли, който от шока дори спря да пие.

— Какво, по дяволите… — обади се Къртис Роулинг от най-далечния край на кръчмата. Въпреки това обаче вероятно го чуха и в столицата на щата, която се намираше на има-няма хиляда километра от Хоупсвил.

— Млъкни, да му се не види, Роу! — кресна кметът. — Много добре знаеш, че не обичам да дърпаме Рогатия за опашката, като му споменаваме името насам-натам! И без това си имаме достатъчно ядове в тоя смотан градец… Само Онзи с вилата ни е притрябвал!

Къртис млъкна засрамено.

— Така… чудесно… още някой има ли желание да зададе тъп въпрос? — огледа се Уизли с кръвнишки вид.

Пияниците послушно забиха носове в чашите пред тях.

— Добре, обяснявам: вчера в шерифството е влязъл непознат, който се е представил като магьосник, който издирва избягалата си любима из, както се изразил самият той, „всички Обединени светове“. Шериф Бароус, естествено, му казал да си гледа работата. Секунда по-късно вече гледал света с помощта на чифт рибешки очи и през стъклото на аквариума си, понеже странникът някак си успял да го превърне в малка и изключително уплашена златна рибка. След като се порадвал на ошашавеното му изражение, момъкът го очовечил наново и щом се убедил, че вече ще го приемат насериозно, повторил историята си, този път с малко повече подробности. Представил се като странстващ Тъмен маг, обяснил, че любовта на живота му се изплашила неизвестно от какво и избягала, затова той, понеже отдавна знаел каква слава се носи на нашия прекрасен град, се домъкнал насам от бая далечко, за да я открие, тъй като не се съмнявал, че въпросната девойка рано или късно щяла да цъфне тук. Попитал има ли нещо, което да се дава под наем, в случай че се наложи да поизчака ден, два или седмица. Бароус изтърсил първото, което му хрумнало къщата на Локууд, която, както всички много добре знаете, пустее от десетки години и никой дори даром не дръзва да пренощува в нея. Непознатият отсякъл, че го устройва, тръснал куп банкноти пред шерифа и ако се вярва на оная ходеща деменция, изчезнал яко дим от офиса му. Разбира се, не хванах вяра на нито една дума на дъртия пръдльо, но въпреки това веднага хукнах към дома на Локуудови. Момчето вече бе там и най-уютно се настаняваше на диванчето в кухнята. Даже, струва ми се, бе задрямал, когато нахълтах в къщата. Разменихме няколко приказки оказа се много учтив, дори не ме превърна в паяк или нещо подобно, напротив, предложи ми да звънна няколко телефона в полицейските управления на Луистън, Майърсдейл и Тера Алта^[2], където доста добре го познавали. Шерифите от въпросните градове потвърдиха думите му и дори споменаха, че на няколко пъти им бил помагал в доста… хм… любопитни ситуации. Така че сте предупредени! Никой да не се заяжда с този… м-м-м…

— Само да напомня — „този“ се казва Джаред Терънс ван Сторн, многоуважаеми кмете Уизли — разнесе се плътен, леко дрезгав глас откъм вратата на кръчмата.

Всички подскочиха и се извърнаха към новодошлия като един.

На прага стоеше мъж на неопределена възраст можеше да е на двайсет, можеше и да е на хиляда години. Беше облечен изцяло в черно, с изключение на яркооранжевата гривна на китката на дясната му ръка. Брадата му беше осеяна със снежнобели нишки, подобно на опашката на стара и мъдра лисица. Главата му беше обръсната нула номер. От врата му висеше тънка верижка с поклащащ се насам-натам сребърен скорпион, а пръстите му бяха окичени с най-разнообразни пръстени, сред които се открояваше един с формата на гарванов череп, впиващ хищните си мъртви очи във всеки, който застанеше пред него.

В кръчмата бе станало толкова тихо, че се чуваше как хлебарките тропат с крачка, докато се събираха зад бара, подготвяйки се да атакуват в задружен строй кухнята.

— Спокойно! — разсмя се странникът невесело. Смехът му звучеше като лопати пръст, изсипвани върху капака на стар, олющен от времето ковчег. — Няма от какво да се притеснявате, младежи… хм… и девойко — той се поклони иронично към Къдравата Мери, която скромно се бе свила в най-далечния ъгъл на заведението и в момента приключваше тихомълком петата си чашка джин от сутринта. — Предполагам, че вече сте разбрали: моя милост е Тъмен маг, който може да ви създаде много проблеми, ако не се държите приятелски, но може и да ви оправи живота с едно щракване на пръстите, ако просто се усмихвате и не му се пречкате на пътя.

— Тъкмо щях да им разказвам, господин Ван Сторн… — обади се неуверено кметът Уизли.

— „Тери“, кмете. Просто „Тери“ — поклати глава вълшебникът. — Няма нужда от чак такива официалности. В края на краищата, не съм дошъл по служебни задачи, а по лична работа…

— Служебни задачи? — почеса се по главата Стиви Макюън.

— Е, сещаш се: спасяване на света, елиминиране на зли магьосници, които са решили да стъкнат свой личен Армагедон, унищожаване на прекалено буйно разраснали се полета копър… такива ми ти нещица — поясни Тери. — Я, между другото, ми подай една бира, ако обичаш, друже, че от цялото това обикаляне по Световете пресъхнах като оная работа на Акълдаваща!

Никой в кръчмата си нямаше представа какво е това „Акълдаваща“, но по тона на мага всички веднага схванаха, че жаждата, която го мъчи, очевидно е голяма. Стиви машинално се пресегна под бара, измъкна запотена бутилка и мълчаливо я подаде на странника. Той я пресуши на екс, дискретно се оригна в ръкава на наметалото си и с жест подкани собственика да подмени празния амбалаж с пълен. Втората бира, напълно очаквано, последва съдбата на първата. Едва след това Тъмния маг въздъхна доволно, приседна на едно от столчетата край барплота и се обърна към кмета:

— Успя ли да им разкажеш за предложението ми, Уизли, или се появих прекалено рано?

— Едва започвах, господин… хм… Тери…

— Чудесно. Значи няма да си губим времето в „тоя казал, оня рекъл“. Дайте да минем направо по същество, дето се вика, от първа ръка. Вижте сега как стоят нещата: от доста време насам търся една определена вещица, чиито дрехи обикновено греят във всички цветове на дъгата и по силата на твърде щастлива случайност е и моя възлюбена. Преди… хм… не помня вече колко точно… абе, с две думи, момичето ми изчезна и аз оттогава насам го издирвам като пощръкляла хрътка из всичките Обединени светове, които, смея да ви заявя, са доста повече, отколкото предполагате, но това няма особено значение в случая. Преди ден-два долових слаба следа, която идваше, както вероятно се досещате, именно от вашето леко понамирисващо, да ме прощавате за откровението, градче. Никога досега не съм бил тук лично, между другото странно защо, но любимата ми кръчма „Зелената котка“ няма инкарнация в Хоупсвил, а аз страшно мразя да пътувам някъде, където нямам възможност да ударя чашка-две от любимата си водка-47…

Стиви Макюън изглеждаше заинтригуван. Професионална деформация, какво да се прави. Той понечи да прекъсне магьосника, за да разпита по-подробно за тайнствената конкуренция и за мистериозното питие, но Тери, сякаш предусетил въпроса, вдигна ръка и кръчмарят с неохота замълча.

— Та — продължи вълшебникът — като разбрах, че ще се наложи да се домъкна тук, поразпитах малко моите побратими Джонатан Деветте пръста и Били Зеленчука и от тях научих, че вашият град е доста любопитен от магическа гледна точка. Поправете ме, ако греша, но навярно всички сте си говорили къде открито, къде с половин уста за проклятието, което тегне над Хоупсвил?

Посетителите в кръчмата се размърдаха нервно на столовете си, но никой не посмя да изрече на глас нито думичка.

— Хайде де, не бъдете такива пъзльовци — подсмихна се Тери Сторн. — Проклятията, между другото, не са чак толкова страшно нещо. Нито пък чак толкова необичайно. Ако взимах по един златен талер винаги когато съм оправял някое проклятие в градец като вашия… да кажем, че и федералният резерв на САЩ щеше да ми завиди. А и при вас нещата са доста елементарни. В случая не става въпрос за демони, излезли от правия път, нито за древни некромантски ритуали, целящи превръщането на заровените в гробището ви кокаляци в безсмъртен и безмилостен воин. С малко усилия от моя страна Хоупсвил може да се превърне в туристическа дестинация, мечта за всеки пътешественик, който точи лиги по еко-, био- и прочее простотии. И то без тази смрад на отчаянието, която е полепнала по дрехите ви, впила се е в телата ви и бавно, но сигурно сдъвква и изплюва останалата у вас положителна енергия.

Старият Шарли се почеса по темето и понечи да се обади, но в последния момент размисли и вместо това махна на Стиви да допълни чашата му.

— Предполагам, се питате за какво, в името на Мрака, говоря — продължи Тъмния маг. — Ще ви обясня, и то напълно безплатно: става дума за този ваш Кладенец на надеждата. Вероятно който и да е от вас е слушал по една, а защо не и по повече истории за душите на влюбените, които се мятат в него. Мислели сте си, че това е колоритен фолклор, но — изненада! — истина е. Говорил съм лично с Марта Корнуел, вещица с доста калпав личен живот, която след продължителна и твърде трагично приключила връзка собственоръчно написа заклинанието и го наложи върху кладенеца ви. И само седмица след като се видяхме с нея, разказа ми Били Зеленчука (по ирония на съдбата младежът, виновен за нещастието във въпросната връзка…), тя се хвърлила във водите му, припявайки си This is the end, beautiful friend…^[3]. Тъжна картинка, поне според моя побратим…

— Казвах ви аз, че в пълнолуние около кладенеца се разнасят стонове и плач, ама никой не щя да ме чуе… — кисело промърмори старият Шарли и гаврътна остатъка от уискито си на един дъх.

— Така е, уважаеми господин Пияница, чието име все още не съм научил — кимна учтиво магьосникът. — Трябвало е да ви повярват. Но пък, ако трябва да сме честни, само един от сто човека в действителност вярва в магии, проклятия, предсказания и прочее свръхестествени (за ограничените възприятия на простосмъртните) явления. Останалите са твърде заети да пълнят мозъците си с тривиални неща кариери, ипотеки, кредити и какво ли още не за да отворят съзнанието си за бурните потоци вълшебство, които прорязват плътта на всеки един свят, бил той и определено ограничен в магическо отношение като вашия.

— И какво трябва да направим, господин… Тери, за да се отървем от това ваше проклятие? — надигна глас Лютивия Дейв от една от крайните маси.

— Първо на първо, проклятието не е мое – ако беше мое, и Господарят Ктхулу да бе излязъл от дълбините, и той не би могъл да ви отърве от него — ухили се мрачно вълшебникът. — А второ, от вас искам само да не ми се пречкате. След два дена е пълнолуние и около Кладенеца ще започне голям купон душите на всички пъпчиви тийнейджъри, които са били зарязани през предходния месец, ще се изтъпанчат в Хоупсвил, за да се надпреварват кой ще скочи най-ефектно в бездната на отчаянието. Не знам какви са вашите планове за въпросната нощ, но лично аз възнамерявам да се възползвам от суматохата, да вляза тихомълком вътре, да открия Оранжевата вещица, да си я прибера, докато духовете са прекалено заети да измъчват новите попълнения на колекцията им, след което да я оставя да спи спокойно на диванчето в кухнята на Локуудовия дом, да се върна и да запечатам тая бездънна пущина веднъж завинаги. През това време се надявам да си седите по къщите, защото не ми се ще да се налага да спасявам и някой от вас. Смея да ви уверя, духовете на отчаянието са доста раздразнителни и едва ли ще приемат отвличането на някоя от техните играчки кой знае колко безметежно. Така че дръжте се настрани от Кладенеца на надеждата и всичко ще бъде наред. А, и още нещо ще ми трябва и една дамаджана от вашето прословуто царевично уиски.

— Вероятно за съставка на някаква могъща и тайнствена отвара, о, велики магьоснико? — обади се със страхопочитание кметът Уизли.

— „Тери“, кмете. Тери! Разбира се, че не — отварите са за слабаци, Баби Яги и хлапетиите от „Хари Потър“ — засмя се Тъмния маг. — Просто трябва някак си да запълня времето до пълнолуние. А както вече стана ясно, в града ви няма нито „Зелена котка“, нито запаси от водка-47. Така че ще се наложи да се задоволя с вашата скоросмъртница.

В крайна сметка дамаджаните от една станаха пет, което си беше доста добро постижение като за два дена — дори старият Шарли му завидя.

В нощта на пълнолунието цял Хоупсвил бе притихнал повече от обичайното. Хората се барикадираха из къщите си, сякаш очакваха нещо средно между тропически ураган и ядрена война (най-големите фаталисти после щяха да се кълнат с години, че в действителност цялата работа всъщност напомняла на комбинацията от двете, плюс малко бой между разбеснели се тиранозаври за гарнитура). На хлапетата под страх от доживотен домашен арест им бе заповядано да не смеят да си подават и носовете навън, без да предупредят някой възрастен. Естествено, повече от половината детско население на града пренебрегна разпорежданията и малко преди полунощ зае стратегически позиции около Кладенеца на надеждата, въоръжени с безкраен ентусиазъм, биноклите на бащите си и някоя друга меденка за подкрепление.

В мига, в който гръмогласният градски часовник, който не си знаеше годините, удари дванайсет пъти, пространството около сакралното място завря и закипя от енергия. Хлапетата, които се разкъсваха между първичния страх от неизвестното и неукротимото си любопитство, след това дълго разказваха как всяко косъмче по телата им настръхнало отведнъж, зъбите им изтръпнали, а в ушите им се разнесъл плътен, басов рев, продължил с часове, който им напомнил за бученето на кабелите за високо напрежение, които преминаваха над нивите в покрайнините. Силите, които в тази нощ си бяха дали среща край една от главните туристически атракции на Хоупсвил, бяха толкова много и толкова могъщи, че самата тъкан на времепространството бе разкъсана от безумния им напор и небето над забравения от всички богове град за кратко се отрупа със звезди, невиждани от нито едно човешко око до този момент. Стоновете и крясъците на десетките хиляди нещастно влюбени души, които прииждаха като безкрайна орда от зомбита и се мятаха в мастиленочерните води, караха листата на дърветата наоколо да се люшкат лудешки и да се откъсват от клоните, за да покрият прокълнатата земя около кладенеца с гъст килим от умираща растителна плът. Призраците виеха, плачеха, пъшкаха, блъскаха се безразборно, стараейки се да излязат в челните места на сюрреалистичната опашка от кандидат-самоубийци, поглеждаха бездната с налудничав блясък, извиращ от местата, където навремето се бяха намирали очите им, и с глухо цамбурване потъваха един след друг в дълбините на течното отчаяние, което се плискаше между каменните стени.

Пръв го видя Били Уизли — синът на познатия ни вече кмет на Хоупсвил. Яркооранжево сияние, проблеснало откъм пътечката, водеща до града. Пламъкът, който бликаше от гривната на Тъмния маг, озаряваше както черните му като самата нощ дрехи, така и мъртвешки пребледнялата земя. Гарвановият череп на пръста му грееше в някакъв невиждан досега оттенък на виолетовото. Зъбите на магьосника бяха стиснати толкова здраво, че скулите му бяха изпъкнали като корени на вековни дървета, пробиващи си път под кожата на лицето му. Юмруците му също бяха свити и протегнати пред тялото му. Напредваше бавно, но упорито към кладенеца изглеждаше така, сякаш всяка стъпка му се удава с невероятно усилие, но въпреки всичко той преодоляваше пространството, отделящо го от целта му, инч след инч, ето още само няколко крачки, точно така, един последен напън…

Вълшебникът сякаш се изпари. Духовете на самоубийците не обърнаха никакво внимание както на появата му, така и на внезапното му изчезване. Просто продължиха битката кой да е по-напред в редицата, виеща се пред Кладенеца на Надеждата. Стенанията им не спираха нито за секунда.

Изминаха няколко болезнено проточили се минути. Децата със страх се споглеждаха въпросително и свиваха рамене в отговор: кой знае, може пък това да беше краят на могъщия Тъмен маг…

Рязко, без предупреждение, отведнъж от кладенеца изригна ослепителнобяла светлина. Призраците се пръснаха безразборно на всички страни, сякаш изведнъж под нозете им бе избухнал цял сандък с динамит. Плачът се смени с ядосан рев, пропит с безсилие очевидно отчаянието не желаеше да се раздели с плячката си доброволно. Цялата земя наоколо се разтресе от нечовешката злоба, която струеше от зверското ръмжене на съществата, живеещи във водата и хранещи се с мъката на влюбените. Хлапетата на Хоупсвил понечиха да побегнат, но краката им останаха неподвижни — страхът бе парализирал всяко мускулче в телата им. Тътенът, който сякаш се донасяше от всяка една молекула на горещия августовски въздух, проникваше дори през запушените им уши и експлодираше в черепите им, карайки мозъците им да кървят…

Изведнъж настъпи хладно, безмълвно, плашещо затишие. Децата видяха как кладенецът се раздува като че ли бе футболна топка, напомпвана от нечия невидима гигантска уста. Духовете се оглеждаха замаяно наоколо и продължаваха да нямат грам понятие какво се случва. Ето защо грохотът от избухналия дом на отчаянието ги накара да се разбягат панически, където сварят. Наоколо засвистяха буци пръст, каменни отломки и късове от вехтия прогнил покрив, сложен над кладенеца преди векове без видима причина. Чудовищата в дълбините на мрачните води закрещяха от болка. Писъците им се врязаха като бръсначи в ушите на хлапетата. От носовете на някои от тях потече кръв.

А след това притаилите се наоколо видяха как от безформената дупка, която само допреди броени мигове бе била Кладенецът на надеждата, изскача Тери Сторн, носейки на ръце безпомощно отпуснала се в прегръдките му ослепително красива девойка. Той я целуна нежно по очите, облегна я внимателно на най-близкото до него дърво, извърна се към ямата, чието дъно не можеше да бъде достигнато от простосмъртен, протегна ръце и изкрещя дълга поредица от странно звучащи думи. По-късно децата щяха да се опитват да си ги припомнят с всички сили, но както и да се мъчеха, заклинанието на Тъмния маг бе обречено да си остане тайна за тях завинаги.

Раздърпаните краища на бездната започнаха да се събират бавно един към друг, сякаш притегляни от ръката на хирург великан, който възнамерява да зашие зейналата в плътта на земята рана. Крясъците на чудовищата ставаха все по-яростни, но и по-тихи с всеки изминал миг. След няколко минути, които се сториха на хлапетата като десетилетия, и последният от писъците заглъхна. Единствено безразборно натрупаните камъни и чимове трева подсказваха, че на това място някога се бе намирал прокълнатият кладенец.

Тери Сторн въздъхна с облекчение и се втурна към все още замаяната красавица. С едно движение я подхвана в прегръдките си и я понесе, дишайки тежко от усилието, по пътечката към града. Децата, които най-сетне съумяха да раздвижат застиналите си от уплаха крайници, тихомълком го последваха, като се опитваха да се крият в сенките, колкото могат.

Не след дълго стигнаха до къщата на Локуудови. Магьосникът отвори вратата с ритник и се завтече към кухнята, където положи любимата си върху тясното диванче. Изгарящите от любопитство хлапета се накачулиха по прозорците, притаили дъх и несмеещи да помръднат.

— Джоана! — повика тихо Тери Сторн.

Вещицата отвори очи, но веднага сведе поглед надолу към гърдите си.

— Извинявай… — прошепна тя едва доловимо.

— Няма за какво да ми се извиняваш, щастие мое — засмя се облекчено Тъмния маг. — Моля те, кажи ми, че си добре!

— Не знам, Тери… Ти ми кажи… Добре ли съм?

— Сигурен съм! След толкова време в Кладенеца на надеждата…

— Няма как да си сигурен!

— Добре. Погледни ме! Право в очите. Искам да проверя — изрече меко, но твърдо магьосникът.

— Не искам… страх ме е… — промълви глухо Оранжевата вещица.

— Моля те.

Последните думи на мага бяха прошепнати тихо, но въпреки това отекнаха като грохот от лятна буря директно в съзнанията на децата около къщата.

Вълшебницата плахо надигна поглед. Очите й срещнаха тези на Тери Сторн. Дори неизкушените с тънките подробности на магията и любовта хлапета усетиха искрата, която прелетя между двамата влюбени, задържа се във въздуха и обсипа мръсната кухничка с милиони емоции и аромата на прясно окосена трева.

— Кажи ми… истината… — заекна Джоана, неспособна да се справи с напрежението, което напираше в гърдите й. — Кажи ми! Моля те!

— Няма нищо, любов моя — усмихна се толкова нежно Тъмния маг, че няколко от момичетата, които подслушваха, ахнаха приглушено и по бузите им потекоха сълзи. — Нито частица страх. Нито капчица болка. Нито дори леко съмнение. Чиста си. Успя да го изгониш от себе си веднъж завинаги!

— Но как разбра, че не съм тръгнала да се самоубивам, а просто опитах да изгоря онова, което ме обсебваше, в извора на най-чистото отчаяние на този свят?

— Аз само изглеждам глупав, щастие мое — прегърна я вълшебникът. Иначе от време на време и моят мозък има своите силни моменти…

— Идиот! — засмя се Оранжевата вещица и го потупа по бузата.

— Да — съгласи се Тери. — Идиот. Но затова пък съм твоят идиот.

И я целуна.

След известно време устните им най-сетне се откъснаха (с видимо нежелание) едни от други. Двамата магьосници се изправиха и отново се прегърнаха след свръхестествена битка като тази, от която преди малко се бяха измъкнали, силите им очевидно бяха на привършване.

— Хей, деца! — подвикна към прозорците Тери Сторн. — Да, вие, които си мислите, че сте се крили много удачно! След като се нагледахте безплатно на най-голямото шоу в живота си, сега бихте ли били така добри да припнете към града и да успокоите майките и бащите си? А, да, между другото, ако някой случайно мерне Стиви Макюън, да му заръча да приготви една дамаджанка от оная миша отрова, дето тук минава за уиски. М-м-м… и един топъл сок от ананас, ако не го затруднява много.

Мартин Колев
Безплатното бренди
История от Нови Смърч

Барът се намираше толкова близо до железопътните релси, че преди време някаква бутилка цапардосала случаен пътник и го убила на мига. Или поне тъй твърдяха. Нови Смърч беше малък град, в който рядко се случваше нещо и сетне всички се надпреварваха да го разкажат. Понякога версиите им дори си приличаха.

Шансът да чуеш такава чудата история нарастваше значително, щом пристъпиш скрибуцащия праг на „Скритият сандък“. Недостроената барака, която някак минаваше за бар, красеше покрайнините на града от половин век насам. Осветлението бе тъй приглушено сякаш крушките всеки миг ще гръмнат посетителите трудно различаваха лицата си, какво остава за етикетите по бутилките.

Зад тезгяха винаги стоеше един от ония типове, които са родени да стоят зад тезгях и трудно можеш да си представиш в различна обстановка. Всъщност мнозина вярваха, че бай Бисер просто заспива прав с оклюмало изражение и задължителната кърпа през рамо, когато и последният клиент излезе, олюлявайки се, под избледнелите утринни звезди.

Бай Бисер беше еднакво стиснат в усмивките и в сметките си. Имаше само един сигурен начин да получиш благоразположението му и той беше да разкажеш някоя дяволита, интригуваща история. В град като Нови Смърч, за чието съществуване често забравяха дори картографите, нямаше по-ценна валута от куриозните случки. Бисер не беше бъбрив, но за сметка на това беше добър слушател и ценител на качествените истории. Често се случваше някой от редовните му клиенти, известни като „мушиците“, да изсумти, докато чете сутрешния вестник, и да викне на най-близкостоящия от домочадието си: „Ама че работа това непременно ще го разкажа на бай Бисер!“.

Повечето от тия мушици бяха необразовани хора и, Бог да ги поживи, оплитаха език дори ако опитат да преразкажат прогнозата за времето. Имаше сред тях обаче и няколко хитреци, дето притежаваха дар слово и умееха добре да наточват бръснача на думите. Понякога някой от тях доближаваше бармана в разгара на вечерта, настаняваше се на някое от изтърбушените стари столчета и питаше лукаво:

— Абе, бай Бисере, искаш ли да ти разкажа нещо?

Барманът не отвръщаше веднага приключваше си поръчката, обърсваше ръце в карираната кърпа, която държеше на рамо, и чак тогава казваше:

— Е, хайде кажи де… Слушам.

Останалите посетители вече се бяха умълчали и бяха приближили тезгяха, за да чуят разказа. Те познаваха неписаните правила на предизвикателството не по-зле от ценоразписа на бара: бай Бисер си падаше по пиперливи, но поднесени с вкус истории; прекаленият мелодраматизъм го отблъскваше и предпочиташе загатнатия смисъл пред ясно изведената поука. Наистина тия правила бяха спекулации на хора без работа, прекарали твърде много часове над бирените халби в празни приказки. Едно нещо обаче не можеше никой да отрече и то бе, че Бисер ненавиждаше измишльотините. Историите, които го спечелваха, се бяха случили на хора от околията или, в идеалния случай, на съграждани. Действително си беше малко чудо да попаднеш на история от Нови Смърч, която всички вече не са научили наизуст.

Друго правило, в което мушиците се кълняха, определяше дължината на добрия разказ между 22 и 29 минути. Това си беше дълго време за непрекъснато говорене и до края разказвачът със сигурност си беше приключил питието. Ето защо първата работа на бай Бисер беше да му сипе ново, но не какво да е. Без значение дали разказвачът беше на бира, водка или мастика, Бисер се протягаше към най-високия рафт и хващаше една прашасала бутилка преполовено бренди. Това старо, скъпо винено бренди той предлагаше само и единствено на разказвачите на истории почистваше стъклото с карираната си кърпа, сипваше една двойна доза и я поставяше на плота. И тогава настъпваше моментът на истината.

Ако историята не го беше спечелила, Бисер взимаше обичайна йена за брендито, а в противен случай го продаваше двойно или дори тройно по-евтино. Когато това се случеше, а то се случваше доста рядко разказвачът си взимаше чашката и се оттегляше от бара, атакуван от наздравици и доволен, че е влязъл в тази невидима, но многоуважавана класация.

Самият бай Бисер не коментираше преценката си ако някой го подпиташе за тоя самобитен ритуал, отвръщаше само: „Ти друга работа нямаш ли си? Я дай да ти напълня догоре чашата“. При все това имаше истории, придобили легендарен статус и разказващи се години наред, от уста на уста, и това бяха тъкмо историите, които бай Бисер като един своеобразен купувач на случки беше откупил за бренди на четвърт цена. Той обаче никога, при все овациите на околните и сълзите на слушателите, не беше черпил разказвач.

Както кръчмарските мушици, така и съпругите им, които обикновено подминаваха „Скритият сандък“ с презрение, се чудеха ще доживеят ли да чуят такава история, която да засенчи всички останали. Това нямаше да е лесно начинание все пак Нови Смърч беше известен надлъж и шир с причудливите съдби, които отреждаше на жителите си. Една старица, която живееше близо до гарата, не можеше изобщо да спи, вследствие на което очакваха отдавна да е умряла. При все това тя прекарваше всяка нощ, застанала до прозореца и загледана в преминаващите влакове.

По-нататък, към центъра, живееше ветеринарен лекар, който усещаше чувствата на животните, щом докосне вътрешните им органи. След операция той често придобиваше каменно изражение и ставаше много, много тих. Веднъж някакъв глупак дори искаше да го съди и се кълнеше, че лекарят насъскал срещу него две улични котки и цяло ято гълъби. Съдията, който между другото имаше в дома си девет папагала, прие делото за подигравка и глоби ищеца. Изобщо, на всяка улица имаше по такъв куриозен случай и бай Бисер ги знаеше всичките. Затова хората с право се съмняваха, че ще се появи някой с история, която да разтопи балканското сърце на бармана, и да заслужи така лелеяното безплатно бренди…

 

 

Беше един от ония дни в самото сърце на лятото, когато Нови Смърч не можеше дъх да си поеме от задух и всички се изпокриваха по домовете си или под плътната планинска сянка в очакване на по-поносимо време. Това бе добър период за „Скритият сандък“ и бараката се късаше по шевовете от клиентела. Освен обичайните заподозрени идваха много младежи, завърнали се в омразното родно градче за през лятото те предпочитаха дори най-долнопробното заведение пред поредната семейна вечеря. Тук бяха и престарелите метъли, които с религиозна отдаденост продължаваха да носят избелели тениски на „Айрън мейдън“, и представителите на местната арт общност, които се брояха на пръсти, но при все това бяха в постоянна вражда помежду си.

Слънцето се стопи в прахоляка от вечерния влак и една налята като пъпеш луна превзе хоризонта.

Няколко мотоциклета спряха с ръмжене край недовършената стена на бара, която напоследък се ползваше със слабата на веранда. Това бяха основателите на първия рокерски клуб в областта „Менада“. Действително те вече бяха поостарели и нито се побираха така лесно в кожените си одежди, нито създаваха толкова проблеми на полицията, но продължаваха да следват кредото на клуб „Менада“: „Хедонизъм, онанизъм и по възможност, плурализъм“.

Рокерите вързаха отпред една задъхана немска овчарка, палнаха по цигара и влязоха в претъпканото заведение. Посрещна ги кикотът на група спретнати девойки, които явно бяха решили днес да разнообразят от единствената дискотека в града. Една рокерка, известна като Петра Пития, им смигна и присви ръка, разкривайки нашарен с татуси бицепс. Сетне продължи към тезгяха, зад който припотеният бай Бисер наливаше халби с ловкостта на индуистко божество.

Беше буйна вечер, лееха се реки от бира и уиски и гърлен, многогласен смях. От тонколоните гърмеше красив, позабравен рок и като цяло не беше време за истории. При все това един младеж със симпатично, изпито лице току поглеждаше към бара. Когато навалицата поутихна, той си допи на екс рома, отиде за нов и изчака финалните акорди на песента, преди да извика:

— Бай Бисере, искаш ли да ти разкажа една история?

Хорската реч секна като по сигнал. Бисер изми две чаши, изтри потта от челото си и май леко намали уредбата, защото всички чуха отговора му:

— Пък щом си рекъл… разказвай.

— Ама да знаеш — предупреди го непознатият, — тая история е малко… по-така.

Бай Бисер го погледна със спокойния поглед на човек, който е чувал истории за мъж, който сам си изяжда лицето; за близначки, които вкарват кръшкащия си любовник в лудницата; за ясновидка, която се гмурка в огледала с въже, направено от коса; и за дете, което има лице на старец и знае езика на призраците. Погледна го с тоя особен поглед и отвърна:

— Ще знам.

Хорският кръг се стесни около бара като прегладняла змия всички искаха да чуят историята. Само една престаряла руса хубавица пиеше розе сама в ъгъла и показно четеше книга. Безименният разказвач запали цигара, усещайки колко чифта очи са се вторачили в него. По-зорките вече забелязваха, че той не е случаен пътник, дошъл с вечерния влак да гаврътне няколко чашки; че този млад мъж, добре запознат с неписаните правила на предизвикателството, е всъщност един от техните един от блудните, умърлушени синове на Нови Смърч.

— Някой от вас може вече да ме е познал — поде той, — макар че се съмнявам. Минаха двайсетина години, откак напуснах това проклето място, и Бог ми е свидетел, че с радост бих ритнал камбаната, без кракът ми да стъпи повече тук. Всъщност единствената причина да се върна, е тъкмо тази история, която се каня да ви разкажа история, която никой от вас не е чувал преди…

Един от мушиците, който вече се беше нафиркал, тресна с ръка по плота, по-силно от предвиденото, и изквича:

— Петко, това ти ли си бе?!

— Не знам за какво говориш — отвърна хладно младежът. — Моето име е Атанас, а баща ми се казваше Август.

„Август Лефтеров“, прошепна някой по оня начин, дето може да заглуши и крясък. Макар че въпросният Август отдавна беше покойник, името му често се споменаваше по тези земи, обикновено придружено от скрибуцане със зъби. В град на хора със странни съдби неговата беше една от най-странните и през годините мнозина се бяха опитвали да я разгадаят. Вече дори самотната блондинка остави книгата си и се заслуша. Всички се взираха в лицето на новодошлия и се мъчеха да открият прилика с добре познатия профил на покойника.

Атанас обаче гледаше единствено към бай Бисер. Изчака врявата да отшуми, обърса с длан избилите по челото си капчици пот и продължи:

— Някои истории могат да се разберат от средата, но тази не е от тях — трябва да почна от самото начало. Баща ми, Август, бил умно дете, много по-схватлив от връстниците си. При все това от ранна възраст установил, че му липсва нещо съществено, което всички притежавали поне донякъде късмет. Майка му починала, когато го раждала, а баща му добър, но слаб човечец скоро се пропил от мъка. Той тъй и не завършил скромната къщурка, в която планирал да прекара остатъка от живота със семейството си. За сметка на това успял да изпие всичките им спестявания. Август нямал особен избор — трябвало да напусне училище и да почне работа в градската кибритена фабрика, за да не умре от глад.

Дните му бързо се превърнали в безкраен, безнадежден низ от еднообразни действия. Вечер напускал фабриката, скапан от умора и преследван от жестоките подмятания на съучениците си. Той обаче не позволявал на подигравките и на превратностите на съдбата да го сломят. Прибирал се в тесния дом, който делял с баща си по това време обикновено изпаднал в непробуден сън и четял до късно заети от библиотеката книги. Техните мълчаливи, но мъдри гласове му повтаряли, че често великите личности имат тежко детство, но въпреки или дори благодарение на него доказват на целия свят, че заслужават повече от отреденото им. Дали наистина, питал се малкият Август, Бог би го дарил с акъл и хъс, ако искал да прекара живота си в кибритена фабрика?

Годините се изнизвали една след друга, всяка по-бързешком от предната. Август пораснал, възмъжал и дори се влюбил. Когато баща му починал, той решил да рискува имал чанта, пълна със спестявания, и добри идеи, които по всяка вероятност щели да му донесат състояние. Единственото, от което се нуждаел, било малко късмет…

Август бързо разбрал, че скромните спестявания имат дори по-кратък живот от добрите идеи. Били минали само три месеца и половина от началото на авантюрата му, а той нямал друг избор, освен да хване обратно вечерния влак за Нови Смърч. Смуглата нощ вече се спускала над безкрайните иглолистни гори идилична гледка, която Август ненавиждал от дън душа. Живеел в съборетина, бил пропилял спестяванията си и не можел да си позволи дори годежен пръстен. Преди да замине, той бил казал на Милица, своята любима: „Ще се върна и ще нося толкова много пари, че чак ще ми се сецне кръстът!“. Милица му се заклела, че ще го чака и няма дори да погледне друг.

По-умна от всичките си връстнички, взети заедно, тя била и единствената все още неомъжена от тях. Август вярвал на думата й, но го тревожело нещо друго баща й го ненавиждал. Той бил строг мъж на висока партийна длъжност, който не би дал току-тъй единствената си щерка на някакъв непрокопсаник. Август знаел, че търпението на стария е на изчерпване и скоро ще застави Милица да се венчае за някоя мустаката, многообещаваща партийна надежда.

Улисан в такива мрачни мисли, Август гледал през прозореца и пушел цигара след цигара. Време било да погледне истината в очите и това, което откривал там, хич не му допадало. Животът му не се развивал като по книга бил роден под лоша звезда и липсвали изгледи за промяна. Трябвало да се откаже от илюзиите за слава и състояние и да го удари на молба: да се моли на шефа си да го вземе обратно във фабриката, да се моли на киселия старец за ръката на Милица…

Внезапно вратата на купето се отворила и един мъж с широкопола шапка се настанил срещу Август. „Добра вечер“, казал той с глас с вкус на тебешир, а Август само кимнал в отговор. Няколко минути се чувало само проскърцването на стария влак, преди новодошлият да проговори отново.

— Какво? — попитал Август, улисан в мислите си.

— Не е ли странно, казвам, как все на най-кадърните никак не им върви?

Август почувствал, че непознатият бърника право в мислите му, и хладно отвърнал:

— Може и така да е…

— Говоря за късмета, разбирате ли? За онова дребно, ала безценно късче късмет, което препъва царски каляски и отваря непревземаеми крепостни порти. Не би ли ви дошло съвсем на място сега едно късче късмет?

— Не знам за какво говорите — промърморил Август, вече доста стъписан.

Непознатият обаче продължил хладнокръвно като престарял хирург, поставящ диагноза:

— Само леко побутване друго не ви трябва. Ще поискате ръката на възлюбената, ще си вземете едно хубаво жилище на централната улица, а някогашните завистници ще ви поздравяват с уважителна усмивка.

Август се вгледал продължително в тъмния силует отсреща.

— Кой сте вие?

— Някой, който може да ви помогне.

— Наистина никому не би бил излишен малко късмет, но човек или го има, или не — не може изведнъж да му потръгне. Аз просто съм си роден под лоша звезда…

Гласът на непознатия изведнъж загубил деликатната си нотка.

— Така е — действително си роден под лоша звезда. Не зная защо отвъдните сили са ти отредили такава съдба — може да е кармичен урок или подигравка някаква — ала обстоятелствата все ще се подреждат в твой ущърб. Ще стигнеш до ръба на отчаянието и в крайна сметка сам ще пожелаеш да пристъпиш напред…

— Не е честно — проплакал Август, който отдавна бил стигнал до подобни изводи. — Някои хора имат всичко, а дори не са си мръднали пръста да го заслужат…

— Самосъжалението тук няма да помогне. Съществува един-единствен начин да се повлияе на провидението и за твой късмет аз го умея. Такава намеса си има своята цена, естествено.

— Нищо нямам — отвърнал обидено Август, — пари, имот… нищо!

Този отсреща отвърнал със задоволство:

— Трябва само да махна с длан, за да завалят златни монети и да напълнят вагона догоре. Трябва само да пристъпя прага на най-скъпата сграда в света и всички вътре ще ми се поклонят като покорни слуги…

На Август му се сторило, че небето през прозореца изведнъж помътняло, а първите звезди се смалили и съвсем избледнели. Целият свят утихнал, затова той трябвало да прошепне:

— Какво искаш тогава?

Непознатият се привел напред.

— Слушай внимателно, защото тия думи не са предназначени за ухото на смъртен. Тъй както на хората не им е дадено да опъват юздите на съдбата, и за мен има недостижими неща малко, ала ги има. Съгласиш ли се на тази сделка, късметът ще ти се усмихва от всеки ъгъл и никога няма да ти липсва нищо. А в замяна искам единствено твоето семе на живота…

— Моето… семе на живота? Имаш предвид…

Непознатият кимнал някак твърде делово.

— Точно така. Всеки път, щом изстреляш семето си, ще го събираш. Веднъж седмично ще изпълняваш строго определен ритуал — ще оставяш заделеното на кръстопът между гора и вода, огрян от лунна светлина. Това е всичко.

Август се вгледал внимателно в непознатия, опитал се да различи неуспешно покритите му от сянка черти.

— Каква е уловката?

Онзи свил рамене.

— Няма уловка. Знам каква слава ми се носи, но винаги играя по правилата в крайна сметка, аз съм просто един бизнесмен. Отричаш се от семето си в моя полза и всички зарове на света падат в твоя полза. Ако обаче дори една-единствена капка попадне другаде, изворът на късмета ти ще пресъхне.

Август премислил внимателно чутото. Бил чел достатъчно книги за подобни сделки, за да не се доверява на сляпо. Същевременно обаче тая замяна не звучала съвсем зле — безспорно била извратена, но не звучала зле. В действителност му хрумвала една-единствена причина да откаже.

— Това значи, че няма да имам деца, нали?

— Точно така.

Август си представил колко ще се разочарова Милица, щом й съобщи тази вест. Сетне си представил как я обсипва с бижута и й строи палат, достоен за княгиня. Не било леко решение, но при все това той се решил да го вземе с лекота.

— Не разбирам обаче — признал — каква полза можеш да имаш ти от… така де…?

В този миг главата му се замаяла. Той забил нокти в седалката и му се сторило, че влакът се движи с невъзможна скорост. Лампите угаснали и мракът се разлял навсякъде като прясна боя, дърветата навън изчезнали и купето замръзнало в някакво тихо, призрачно безвремие.

— На този свят — доверил му непознатият — се води безкрайна война, в която балансът на силите постоянно се мени. Това е война, в която всички средства са позволени. Не ти е отредено да чуеш повече, защото такова познание може да доведе смъртния до лудост. — Август понечил да каже нещо, но онзи го спрял с ръка. — Не ти се полагат въпроси или приемаш сделката, или не. Мога да те уверя, че винаги държа на думата си… както и че досега никой не е успявал да ме изиграе. Тъй че по-добре не опитвай.

Август поклатил глава.

— Не е възможно няма как да си този, за когото се представяш!

След мълчание, което му се сторило ужасяващо дълго, онзи попитал:

— Имаш ли огънче?

Август кимнал, запалил кибритена клечка и я доближил до цигарата му Тогава видял лицето отсреща — лице, което никога не посмял да опише другиму, но щяло да се настани задълго в кошмарите му.

— Е? Какво реши, дребно човече? — попитал онзи. — Ще подпишеш ли, или да си продължавам по пътя?

Август си поел дълбоко дъх и попитал с пресъхнала уста:

— Къде да подпиша?

Въпреки че купето било още тъмно, можел да се закълне, че в този миг другият се ухилил широко…

На следващата сутрин Август се събудил с най-силното главоболие в живота си. Лежал право върху дървения под на бараката, макар че не си спомнял как се е прибрал. Веднага решил, че срещата във влака е била само сън, но върху показалеца му зеел един дълбок, пресен прорез.

Изправил се и залитнал настрани дясната половина на тялото му сякаш била налята с олово. Разперил ръце в неуспешен опит да запази равновесие и кракът му се забил тъй рязко в пода, че счупил една изгнила дъска. Август изпсувал от все сърце и се върнал, доколкото му било възможно, в хоризонтално положение.

— И това ми било късмет… — промърморил.

В действителност обаче изпитал тайно облекчение, че снощната история била просто някаква нелепа шега. Нямало как да е другояче, нали? Август доизкъртил дъската, за да измъкне безболезнено крака си, и забелязал, че под пода има нещо. Сандък — съвсем прост, чамов сандък. Август обаче бил чел достатъчно приключенски романи, та да не се заблуди от вида му. На мига изкъртил околните дъски сандъкът бил тежък и той бая се припотил по редица причини. Отворил го, при което очите му се отворили двойно повече — или някой се шегувал жестоко с него, или сандъкът бил пълен с жълтици.

Август бързо забравил за главоболието си. Прекарал следващите десетина минути в оглеждане и захапване на жълтиците — не можел да повярва, че са истински. Сетне напълнил една стара, широка мешка със съдържанието на сандъка и потеглил към градската банка.

Следващите дни минали като насън. Благодарение на вехтия нотариален акт, останал от баща му, Август доказал, че бараката му принадлежи. Това не било достатъчно, за да му признаят собственост на съкровището, ала късметът бил на негова страна. Разменил златото за солидна банкова сметка, а малка част от него заровил обратно, за всеки случай. За нула време младежът имал повече пари, отколкото можел да си представи суми, зад които нулите се разтягали като акордеони. Купил си истински, луксозен дом на главната улица и скъпи, спретнати дрехи.

Цял Нови Смърч наблюдавал отстрани и не можел да повярва на късмета му. Август обаче не бил забравил за своята част от сделката в най-тъмната доба той се промъквал скришом в дълбоките смърчови гори и изпълнявал уречения ритуал. Въпреки увещанията на майка ми впоследствие той отказал да опише ритуала в детайли и само повтарял, че никой никога не бива да научава за него. Но нека не избързвам…

След три седмици, когато вече бил събрал кураж и слуховете за небивалия му успех се носели от уста на уста, Август облякъл най-хубавия си костюм и поел към дома на Милица. Баща й тъкмо си пиел сутрешното кафе и играел шах с един клет, разтреперан прислужник. Старият бил толкова добър играч, че безспорно щял да постигне професионални успехи, ако не вярвал, че истинските шахматисти странят от светската суета. Когато Август поискал ръката на Милица, той сякаш не го чул изиграл още няколко хода, вкарал противника си в шах и чак тогава отвърнал с гримаса, напомняща за пепелянка:

— Разбрах, че най-сетне слънцето е изгряло и на твоята улица. Нека това не ти дава напразни надежди, момче — няма значение дали ще дойдеш тук, облечен в дрипи или във фрак. Ти си един беден, примитивен дрисльо от крайния квартал и завинаги ще си останеш такъв. Няма да ти дам дъщеря си, ако ще да станеш и най-богатият човек в града.

Допреди три седмици тези думи биха сразили Август като шпага, прицелена право в гръдния кош. Във вените му обаче не течала вече някогашната рядка кръв, а чисто злато. Ето защо той изпъчил гърди и се усмихнал.

— Изслушах ти високопарните фрази, старче — сега е твой ред. Не съм дошъл да те моля, нито да говоря с теб като с равен…

— Така ли? А защо си дошъл тогава?

— Предлагам ти сделка, на която не можеш да устоиш. Ще изиграем една игра по твой избор. Ако спечеля аз, ще се оженя за Милица, ако загубя — ще напусна Нови Смърч завинаги…

При тези думи старецът също се усмихнал. Той нямал действителна причина да се съгласи на такъв детински облог, но го сторил. Избрал шах, разбира се искал не просто да победи Август, но и да го направи за посмешище. И сам не разбрал как изгубил. Впоследствие се помъчил да се отметне от споразумението, но не успял да се опълчи на задкулисните съдбовни сили така се случило, че се подхлъзнал по стълбището и си разбил главата.

Сватбата се състояла седмица след погребението му. Младото семейство наследило имотите му и Август Лефтеров, доскоро един от най-бедните жители на Нови Смърч, действително станал най-богатият. Нищо не можело да спре инерцията на колелото на късмета му. Печелел всяка игра, в която участвал; получавал капитал от всяко свое начинание, независимо колко нескопосано било. Отрупал Милица с ослепителни бижута и дизайнерски дрехи, развеждал я по екзотични пътешествия и й построил по една вила за всеки сезон. А съборетината, в която бил прекарал нещастното си детство, решил да запази и да превърне в бар. Кръстил го на късметлийския сандък, който бил променил живота му…

На това място в историята Атанас си позволи кратка драматична пауза. Слушателите му се огледаха наоколо със зинали уста нима наистина се намираха на същото място, където баща му бе отраснал? Някои понатиснаха дъските с крак само колкото да се уверят, че някоя няма да поддаде. Бай Бисер обаче само присви устни и наклони глава на една страна. Произходът на бара му беше добре известен, както и част от легендите, свързани с него. Атанас отпи от рома, запали нова цигара и отново избърса чело. Тепърва му предстоеше да спечели на своя страна бармана, затова продължи без повече протакане:

— Надали някой можел да си представи по-бляскав живот… Едно-единствено буреносно облаче помрачавало щастието на влюбените — всеки път, щом понечели да консумират чувствата си, Август приключвал сам в банята. Още преди сватбата той бил предупредил Милица, че няма да имат деца, ала тя си представяла по-скоро някакви медицински проблеми.

Милица била средностатистическо осемдесетарско момиче и не била правила секс преди сватбата. При все това се била натискала няколко пъти с Август и била категорична, че любимият й вдига мачта още на пристана, и то за далечно плаване. Не, тук се играела друга игра и по измъчената физиономия на Август тя можела да заключи, че правилата никак не му харесват. Често той се измъквал посред нощ от спалнята им и потеглял към гората, но тъй и не обелвал дума по темата. Освен това в банята имало едно шкафче, за което единствено Август притежавал ключ. Милица можела да преживее нескопосания секс, но не и мистерията, която го обгръщала отвъд тази територия — двамата нямали никакви тайни.

Темата за секса неминуемо водела до кавги. В началото тя била само неугледен прорез върху красивата семейна снимка, но постепенно се превърнала в пропаст, която разделила на две брачното щастие. Недодяланият пир на плътта, който неминуемо приключвал преди десерта, оставял твърде неприятен вкус в устите на влюбените. Първо спрели да правят секс, а сетне и изобщо да се докосват. Накрая в многобройните семейни имоти тихомълком се появила втора спалня.

Август не можел да каже, че мечтите му не са се сбъднали. Притежавал една четвърт от града и много от нивите, лозята и горите в околията. Хората по улицата, които преди му се присмивали, сега не просто го поздравявали — покланяли се леко и понякога дори си сваляли шапката. По ирония на съдбата обаче уважението на непознатите отдавна вече не му носело удоволствие. Парите и вещите го изпълвали с изтощителна досада. Дори мастурбацията, която трябвало да изпълнява минимум три пъти седмично заради договора, му била неприятна.

При все това Август не се бил самозабравил и продължавал да спазва стриктно клаузите на споразумението. Само веднъж, в пристъп на отчаяние, се опитал да ги наруши. Платил щедро на младо момиче, което искало да се отърве от бебето си, за да го осинови. Всичко това се случило извън града, посред нощ, защото Август се надявал да се измъкне някак от полезрението на благодетеля си. Надявал се също, че новороденото ще спаси брака му.

Първоначално планът проработил — Милица приела детенцето като свое и го обгрижвала с цялата си непокътната обич. След месец бебето просто се изпарило от кошарката си — никой не разбрал какво се случило. Прозорецът на стаята се бил отворил от само̀ себе си и през него се виждала тънката бледа луна.

Милица не можела да търпи повече — докато си събирала багажа, изкрещяла през сълзи:

— Каква глупост си сторил, нещастнико, в какво си се забъркал?! Тъй и не можа да си набиеш в тъпата кратуна, че никога не съм искала почивки по 5-звездни хотели и перлени огърлици — в противен случай щях да се оженя за някой от подлизурковците, които се мазнеха на баща ми! Но аз исках единствено теб…

Август не можел да повярва на ушите си, които били почервенели от ярост. Съпрузите първо се изпокарали, сетне се сбили, а накрая се напили до несвяст. Нищо не можело да разпали пламъка на страстта, тъй както лютата домашна дюлева ракия. Двамата се награбили като младоженци и за пръв път от десетилетие насам Август не еякулирал в бурканче в банята. Не че обърнал внимание бил толкова пиян и ошашавен от случилото се, че даже не разбрал кога е заспал. Последвалия сън обаче запомнил в детайли.

Видял мъгла, гъста като каймак, а от нея изплувал онзи от влака. Изглеждал твърде доволен. „Ето че най-сетне наруши сделката — заявил. — Казах ти, че не можеш да ме изиграеш, нали?“ Отнякъде изпищял локомотив, Август се претърколил настрани и паднал в дълбока дупка, от която измъкване нямало. Онзи го гледал отгоре и продължавал: „Сега ще загубиш всичко, което притежаваш. Лошият късмет, натрупал се през годините, ще те залее с все сила, ще удави всичко, което ти е скъпо…“. Август протегнал ръце, искал се да се покатери, но не успявал. „Ти не разбираш, моля те… това не се брои! — извикал. — Бях страшно пиян, дори не помня как…“ Другият се ухилил, разперил дългите си изящни нокти и скъсал надве договора, който Август бил подписал със собствената си кръв. „Голям наивник излезе… Да не мислиш, че съм създал алкохола просто за да ви носи удоволствие?“

 

 

„Нееее!“

Август изкрещял толкова силно, че устата му се разцепила и погълнала лицето му. Сетне сама се превърнала в черна дупка и смачкала със зъби целия свят. Той се събудил, твърде стреснат, за да обърне внимание на адския махмурлук и на сгушената в него гола Милица. Телефонът звънял на пожар — ще ме прощавате за нелепата игра на думи, все пак тъкмо бил избухнал големият пожар от 92-ра, който без съмнение много от вас помнят. Докато го потушат, пожарът вече бил изпепелил хиляда декара, както и една четвърт от града. Познайте коя четвърт…

 

 

Атанас млъкна, но никой не отчете шегата му. Слушателите вече бяха почнали да се отегчават. Един от мушиците беше заспал на бара, но си хъркаше съвсем тихо, а откъм верандата се носеше мирис на трева. Атанас отпи стабилна глътка от рома и реши да забърза темпото:

— Въпреки съкрушителния пожар баща ми не изгубил всичко в един ден. Явно благодетелят му бил предвидил по-бавно и болезнено падение. Август направил всичко по силите си, за да поднови сделката: мастурбирал като полудял и ходел до гората всяка нощ да оставя семето си, молел за помощ през сълзи… Веднъж дори хванал вечерния влак, залостил вратата на купето и не пускал никого да влезе, а накрая се развикал през прозореца: „Покажи се, мамицата ти гяволска, знам, че си тук… Ще направя, каквото поискаш!“.

Лумналият като пожар лош късмет не подминал майка ми. Застигнала я тежка бременност и лекарят й заръчал изобщо да не става от леглото. Август виждал с ужас как приказният живот се срива пред очите му. Хората спрели да се покланят, щом го срещнат, и отново го зяпали с онова безсрамно любопитство, което тъй добре помнел от детството си. Първо изчезнали имотите, сетне спестяванията, а накрая и чувството му за срам.

Една нощ, когато съвсем се бил отчаял, Август се върнал тук, в бар „Скритият сандък“. За разлика от многоетажните му луксозни сгради, бараката се била спасила от пожара, понеже се намирала чак в края на града. Вече не му принадлежала, но това не го спряло — изчакал да затворят, вмъкнал се вътре и изкъртил пода, за да вземе остатъка от съкровището. Заделил го бил за черни дни и ето че те настъпили и лекарят бил убеден, че Милица няма да преживее раждането.

Самата мисъл, че нелеката участ на майка му ще се повтори, и то по негова вина, подлудявала Август. Той не жалил средства използвал остатъка от съкровището, за да наеме международен екип от специалисти. В следващите месеци се наложило да се върне в проклетата кибритена фабрика, но той се трудел неуморно и игнорирал подигравките на колегите си. Вечер нямал търпение да се върне при Милица. Разказал й цялата история на своята злочеста сделка, обгрижвал я и майка ми най-сетне преоткрила човека, в когото някога се била влюбила…

За съжаление, не им било писано да се радват дълго на това новооткрито, смирено щастие настъпил рожденият ми ден. Усилията на баща ми били възнаградени и въпреки тежкото раждане лекарите спасили майка ми. Той не можел място да си намери от радост — благодарил на невидимия си благодетел и обещал в негова чест да ме кръсти Атанас. След това излязъл да почерпи колегите си от фабриката и един камион го блъснал на улицата. Умрял на място.

Майка ми твърди, че е очаквал нещо подобно. Последните му думи — поне доколкото ги помни — били заръка към мен: „Кажи му да разчита само на собствените си усилия и никога да не сключва съмнителни сделки. Кажи му, че щастието не се задържа в ръцете, а в сърцето. Кажи му, че ви обичам повече от всичко на света…“.

 

 

Атанас млъкна и прокара пръсти през косата си, за да изтрие скришом просълзените си очи. Досега не беше споделял никому за семейното проклятие, което беше прокудило него и майка му от Нови Смърч сякаш тежък камък му бе паднал от сърцето.

Имаше какво да се желае от реакцията на слушателите — половината вече се бяха оттеглили на верандата в очакване на спасителен повей на вятъра. Възрастната блондинка отново се беше зачела в книгата си, а едно от момичетата плачеше, докато пишеше чевръсто на телефона си. Дори мушиците се бяха разсеяли и гледаха да наваксат с пропуснатия алкохол. Колкото и да им бе любопитно да разберат историята на Август Лефтеров, чутото им звучеше като врели-некипели.

Наистина Нови Смърч дотолкова беше пълен със странни случки, че вече ги приемаха за ежедневие. Всички бяха виждали светлините, които понякога кръжаха над езерото, и знаеха, че след тях ще сънуват покойните си роднини. До пощата имаше една полуразрушена къща, за която се говореше, че изпълнява желания в замяна на коса и нокти. А на всеки петнайсети септември край училището забелязваха велосипеда на някакво дете, което отдавна било починало в катастрофа.

Смърчовите гори, които обграждаха градчето като дъхава черна стена, също бяха пословични в тях имаше дървета, меки като глина, и пещери, които уж водели до центъра на света. Понякога горите пееха нощем и замръкналите туристи, омаяни от особената мелодия, изчезваха безследно. Няколко дни по-късно на някоя пътека изникваха бележници, пълни с безсмислици. Твърдяха, че има и една кукумявка, която говори с човешки глас, и всеки незрящ, чул думите й, ще прогледне, а пък зрящият, напротив ще плаче кръв.

В крайна сметка обаче, едно бяха градските легенди и светлините над езерото, а съвсем друго — среща със самия Дявол. Някои от присъстващите в бара дори под сурдинка намекнаха, че разказвачът изобщо не е син на Август Лефтеров и нещо не му е наред с главата. Сега те се кискаха доволно и чакаха бай Бисер да му сервира брендито, без да поиска и стотинка по-малко.

Барманът обаче изобщо не бързаше. Усили звука на уредбата, запали цигара и отиде да измете шепа разсипани фъстъци от пода. Когато се върна, бавно грабна преполовената бутилка от стената и отвинти капачката. Хорските разговори отново поутихнаха и всички насочиха поглед към бара. Вън някаква птица огласяше с пронизителното си грачене полето.

Бай Бисер постави чашата пред Атанас и му каза:

— Заповядай. Нищо не ми дължиш.

Младежът зяпна и погледна към чашата, после към бармана, после отново към чашата… Всички в бара ахнаха едновременно, а отзад някой си изпусна халбата. Не, това не беше възможно — нима наистина бай Бисер беше повярвал на историята на момчето? Нима наистина се беше случило немислимото и легендарното безплатно бренди най-сетне беше сервирано?

Атанас Лефтеров взе чашата, кимна и смотолеви нещо дори сам не разбра какво. Изправи се, обърна гръб на бара и пристъпи бавно, почти като насън. Толкова дълго беше жадувал да се върне в прокълнатото градче, което беше развалило семейството и детството му, и да разкаже историята си може би дори да оневини донейде баща си, ако това изобщо бе възможно… Отпи от брендито беше силно и сладко, но в устата си усещаше друг вкус, вкуса на неочакваната, невъзможна победа.

Наздравиците заваляха една след друга, макар че първите бяха някак неуверени. Мушиците поздравяваха младежа за постижението, макар и с лека завист; девойките го снимаха с телефоните си; Петра Пития го прегърна и му предложи нещо неясно, но мръснишко. Изведнъж бай Бисер се провикна:

— Ей, момче!

Атанас се обърна към бармана, който изобщо не беше помръднал от мястото си.

— Да?

— Да не помислиш, че аз те черпя — за нейна сметка е.

По изпитото, уморено лице на Атанас се изписа объркване.

— Моля?

Всички погледнаха към масата, която бай Бисер сочеше масата, на която допреди малко седеше Възрастната блондинка. Сега там имаше само празна чаша, пълен пепелник и една салфетка със следи от червило.

— За нейна сметка е. Каза, че всичко е точно тъй, както си го разказал, с едно малко изключение. — При тези думи на устните на бай Бисер изгря една от тъй редките му усмивки. — Оная съдбовна вечер баща ти действително е срещнал непознат във влака и е сключил сделка. Само че непознатият не е бил мъж, а жена…

Александър Драганов
Меч за Дагон

— Вие май не сте тукашен.

Гласът дойде изпод качулката на гърбавия човек, запречил тесния, криволичещ, крайморски път заедно с другарите си, трима потресаващо уродливи мъже, въоръжени със селскостопански приспособления коса, вила и мотика. Студеният ноемврийски дъжд плющеше немилостиво разкривените им тела, но това ни най-малко не ги смущаваше напротив, грозните селяни, които приличаха на шарани в лицата и дори шиите си, изглеждаха щастливи от това, че са във вода, сякаш тя е естественото им обиталище, а на суша са излезли единствено по принуда.

— Не мисля — отвърна конникът, спрял животното си пред тях, рицар с чудати доспехи и странна метална маска, изкована така, че да напомня на човешко лице, красиво, но със студено и немилостиво изражение.

— Пътят води до Хобс Енд, не е ли така? — попита конникът.

Дъждът барабанеше по доспехите му и се просмукваше в дългия му червен плащ, а конят под него изпръхтя нервно.

— Наистина води до Хобс Енд — отвърна закачуленият, — но това е свободен край, който не се прекланя пред краля, рицарю. Вървете си по пътя, да не вземете да паднете от кончето си. По тия места се случват и злополуки, а другоселците не са добре дошли.

— Изненадан съм да го чуя — отвърна рицарят с металната маска, — изглежда, времената са се променили от последния път, когато посетих Хобс Енд. Тогава не отпъждахте странниците.

Рицарят се приведе напред.

— Кажете ми — каза той, — нима гладът на Дагон вече се е утолил, та не му принасяте пътници в жертва? Или предпочитате да нападате самотни жени и търговци, които не могат да се защитят?

Закачуленият рязко си пое дъх, а после изсъска на подчинените си:

— Сбъркайте го.

Тримата селяни започнаха да реват като зверове и нападнаха рицаря с изненадващо сръчни движения. Маскираният обаче вдигна коня си на задните му крака и предните му копита разбиха главата на мъжа с мотиката, който падна назад. В същото време рицарят се оттласна от животното и направи салто във въздуха, а мокрият плащ изплющя като криле зад гърба му. Докато падаше на земята, той измъкна меча от ножницата си. Оръжието имаше странно острие, тънко и изострено, което никак не приличаше на мечовете, които се ковяха по британските острови. Острието се насочи като змия към селянина с вилата, сряза дръжката на сечивото му и го разполови на две. Мъжът рухна в две различни посоки, а от разлетите му в кръв вътрешности се разнесе непоносимата смрад на риба.

— Копеле! — излая селянинът с косата и замахна към приземилия се рицар, който обаче само се отдръпна от удара и изправи разбеснелия се селянин пред задницата на коня, който удари с мощен къч гърдите му и разби костите и вътрешностите му.

Мъжът се задави със собствената си кръв и рухна на земята, където продължи да се гърчи още няколко секунди, а после замря.

Качулатият не помръдна по времето на тази размяна на удари.

— Мислиш, че това трябва да ме впечатли — каза накрая той, — много си наивен. Тези бяха още много мънички, попови лъжички. Аз съм стар и силен. Радвам се обаче, че мина насам, рицарю. Не вярвах да срещна толкова интересно предизвикателство на сушата.

С тези думи мъжът измъкна иззад гърба си огромна котва със заострени краища и нападна маскирания с грозен кикот. Рицарят се отдръпна назад, избягвайки ударите. Мечът стоеше отпуснат в ръката му, а иззад стоманената маска с надменно изражение се чу подигравателен смях.

— Не е трябвало да излизаш на брега отново. Мяташ се като риба на сухо.

— Ах, ти… — изхриптя качулатият и скочи напред, вдигнал котвата си, за да смачка рицаря под себе си.

Странното острие обаче посрещна оръжието му и го преряза, все едно е тръстиково, после върхът захвана качулката и я вдигна във въздуха заедно с наметалото, за да разкрие съществото под него — разкривен урод, напомнящ повече на жабок, отколкото на човек.

Чудовището изквака шумно и отвори уста, като изстреля от нея дълъг език, който се уви около ръката на рицаря, държаща меча му. Маскираният не се стресна, а дръпна силно, което принуди жабешкият човек да залитне напред. В същото време китката на рицаря изви меча му в хоризонтално положение. Изродът се наниза на острието, което влезе през устата му и излезе през тила. Съществото потръпна, а после се отпусна. Езикът му увисна безжизнен, а рицарят изтегли меча си и остави трупа на врага му да падне на земята.

Конят зад него изпръхтя, разтревожен, уплашен от странната смрад, която излизаше от кръвта на убитите. Маскираният се обърна към него и го тупна по задницата.

— Бягай, вихрогонче — каза той, — рибарската мрежа, в която влизам, не е за теб.

Конят изцвили и избяга назад по пътя, от който бе дошъл рицарят. А той продължи напред, към края на пътя.

Към Хобс Енд.

 

 

Хобс Енд не бе селище, в което да замръкнеш. Разположен край морето, то бе пълно с порутени колиби, повечето от които бяха със зазидани врати и прозорци, иззад които се чуваха тътрене и странни ревове. Улиците бяха пълни със селяни, които стояха в зловещо вцепенение под плющящите капки дъжд, като че изпитваха изключително наслаждение от това, че се мокрят. Всичките до един бяха извънредно грозни, сякаш в тоя край върлува някаква болест, причиняваща изключително телесно уродство. Жителите на Хобс Енд имаха твърде огромни глави, мазни гуши с пореста плът и големи немигащи очи, някои от които покрити със странни ципи. Всички те гледаха неприветливо към странния маскиран рицар, крачещ по улиците, ала забелязваха оголения му меч и не смееха да застанат на пътя му. Макар стоманената маска, покриваща лицето му, да бе безизразна в студената си надменност, те усещаха как от тоя човек се излъчва присмех, който ги разубеждаваше от идеята да предприемат враждебни действия.

Накрая маскираният се спря до единствената кръчма и влезе вътре. От упор го посрещнаха дузина погледи, идващи от немигащи очи, разположени над разкривени лица с дебели устни като на щука. Рицарят прибра меча си в ножницата и каза с престорено небрежен глас:

— Ще се намери ли стая за един замръкнал в непознат край странник?

Кръчмарят, потресаващо тлъст мъж, който създаваше впечатлението за огромен гол охлюв, плю на пода и каза:

— Върви си, страннико. Градът има празник тая нощ, не ни е до натрапници.

— Но с какво мога да попреча аз на вашия празник? — попита маскираният подигравателно. — Имам нужда само от покрив, под който да затворя очи за през нощта. На сутринта си тръгвам и няма да ме видите повече.

Кръчмарят понечи да каже нещо, но в този момент в кръчмата влезе нов урод, длъгнест човек с издължено лице, който поразително приличаше на минога. Той дотича до него и му прошепна на ухото.

Кръчмарят се смръщи, после изсъска нещо нечленоразделно в отговор и махна с ръка. Длъгнестият кимна и изтича обратно навън в дъжда.

— Всъщност прав си, страннико — каза кръчмарят, — ще се намери място и за теб.

След това извади ръждясал ключ и го подаде на рицаря, който го взе в ръката си, покрита с черна кожена ръкавица.

— Стаята ви е втората вляво на горния етаж — рече кръчмарят, а после белезникавото му лице се изкриви от злорада усмивка, — спокойна нощ!

— Весел празник — отвърна рицарят, без да трепне.

Той се качи по стълбите, зави наляво и влезе в стаята си, изпратен от неприязнените погледи на местните. После затвори вратата зад себе си и заключи два пъти.

 

 

Длъгнестият мъж с лице като на минога приближи черквата, посветена на Тайния орден на Дагон, и влезе във вътрешността й, като при всяка крачка правеше нисък поклон. Вътрешността на храма бе забулена в сумрак и изпълнена с непоносим смърдеж на риба, ала това не правеше впечатление на свещенослужителите, най-висшестоящият от които стоеше, облегнат на трон, направен така, че изглеждаше непоносимо неудобен за нормално човешко същество. Разбира се, първожрецът отдавна не можеше да бъде наречен така, за което свидетелстваше лъскавото лице на херинга, което излизаше сякаш направо от раменете му, без да се издига от шия. Върху плешивата му глава бе разположена корона, повече приличаща на игленик.

Човекът с лице на минога започна да ломоти нещо на език, който за англичанин би останал неразбираем. Първожрецът го изслуша внимателно, а после щракна с пръсти. Свещенослужителите около него разбраха задачата си без повече пояснения и се насочиха към килиите си в храма, където пазеха доспехите, които ги издаваха, че са тамплиери на Дагон.

 

 

Маскираният не бе мигнал, откакто се бе настанил в стаята на странноприемницата на Хобс Енд, но въпреки това бе намерил начин да си почине, седнал с кръстосани крака на пода и потънал в медитация. Мечът стоеше изваден пред него и готов за бой, какъвто, той бе сигурен, тепърва предстоеше.

Другоселците, замръкнали по тия краища, не доживяваха до заранта.

Когато на вратата се похлопа, маскираният отвори очи и излезе от медитацията без изненада.

— Сър рицарю — долетя от другата страна на вратата. — Моля, отворете. Само искаме да поговорим.

Маскираният хвана дръжката на меча си точно когато вратата внезапно бе откъртена от пантите си и през нея влезе мъж с тежки стоманени доспехи и противен шлем, оформен като оплезена рибешка глава. Той нямаше отвори за очите и устата, тъй че не бе ясно как носителят му вижда и диша, но нямаше време и за разговори, тъй като дървените стени от двете страни на стаята бяха разбити от още двама, бронирани в същите доспехи.

— Трима на един не е много рицарско — промърмори маскираният, когато първият натрапник нападна, вдигнал огромния си боздуган.

Пришълецът се гмурна под удара му, а тънкото му чуждоземно острие мина през процепа на тежката броня, след което се вдигна, за да пресрещне тежкия меч на втория нападател, докато третият дебнеше сгоден момент да нанесе удар с брадвата си.

— Не си достоен да се биеш с тамплиерите на Дагон, отрепко — процеди нападателят с меч.

— Затова ли първият ви другар вече е на оня свят — отвърна присмехулно маскираният, докато първият тамплиер се свличаше на пода.

Кръвта му имаше отвратителния рибешки мирис, който издаваше и тази на селяните от Хобс Енд.

— Умри! — намеси се в този момент воинът с брадвата и замахна с тежкото си оръжие.

Като по сигнал тамплиерът с меча завъртя тежкото му острие към маскирания. Новодошлият воин обаче премина като сянка между двете оръжия и двамата нападатели се посякоха взаимно и се свлякоха на пода.

— Това беше разочароващо — въздъхна маскираният, но в този момент прозорецът и стената, гледаща към улицата, също бяха разбити и нещо се блъсна с исполинска сила в нагръдника на бронята му. Маскираният бе отблъснат назад и вдигна стреснат меча си, изправен срещу омерзително същество, смътно напомнящо кон, но покрито с рибешки люспи. Гривата му бе от перки, а устата пълна с три реда зъби като на акула.

— Не си ли виждал келпи — попита ездачът му, още един от бронираните воини, въоръжен с огромна ланция, която току-що бе ударила маскирания с такава сила, че ако не бе бронята му, щеше да го промуши като шиш.

— Това ще е последната гледка в живота ти — изсмя се тамплиерът, който не показа да е особено разстроен от смъртта на другарите си.

Той дръпна юздите на рибешкия кон, който се изправи на задните си лапи и нанесе удар с предните, завършващи с остри нокти. Маскираният прокле и отстъпи назад, след което се засили и направи мощно предно. Плащът му отново изплющя като криле зад гърба му, а тънкото чуждоземно острие се стрелна към шлема на тамплиера…, за да отскочи от здравата стомана. Маскираният се приземи на ръба на стаята, до мястото, където допреди малко се бе издигала стената с прозорец към улицата, а ездачът обърна келпито си към него и отново вдигна ланцията.

— Много си нагъл, за да идваш тук — каза той, — но ще разбереш защо ни се носи славата на негостоприемни хора.

С тези думи тамплиерът пришпори келпито и то се стрелна напред. Маскираният изненада противника си, като се стрелна напред, хвана се за върха на ланцията и се оттласна нагоре точно преди зъбатата муцуна на водния кон да се опита да го захапе за гърлото. Маскираният прелетя във въздуха, излезе през разбитата стена и стигна нивото на покрива. После се хвана с една ръка за него и се издърпа нагоре, като със същото движение се обърна надолу да види противника си.

Изненадано съскане излезе иззад маската му, когато видя, че келпито лази като муха по стената, а тамплиерът се смее оглушително върху гърба му. Маскираният прокле, направи салто назад, хукна и се засили към покрива на една от съседните къщи. В това време келпито се покатери върху кръчмата, а тамплиерът се обади:

— Късно е вече да бягаш, трябваше да сториш това, когато още имаше време.

Маскираният хукна, като въпреки бронята си скачаше от покрив на покрив, но не можеше да се откъсне от преследвача си, чието ездитно животно с хриптене го преследваше, правейки огромни скокове с мощните си ноктести лапи. Чуваше как ноктите къртят дъски от къщите на местните селяни, но понеже знаеше природата им, не изпитваше съчувствие към похабеното им имущество.

— Не можеш да се измъкнеш! — изхриптя тамплиерът, когато келпито настигна новодошлия на широкия покрив на къща, гледаща към отблъскващ храм, иззад чиито прозорци светеха неописуеми светлини, а от вътрешността му се чуваха ревове, които само много объркан мозък би нарекъл песнопения.

— Кой е казал, че бягам? — отвърна маскираният и внезапно се завъртя във въздуха, след което се плъзна под озъбената морда на келпито и между разперилите нокти лапи, за да вдигне меча си към мекия му рибешки стомах.

Вътрешностите на изчадието плиснаха отгоре му, а тамплиерът над него прокле. Ланцията му се наведе и се заби в покрива, след което бронираният воин отхвръкна, прелетя във въздуха и падна на земята пред храма върху главата си. Чу се гнусно хрущене и тамплиерът остана да лежи неподвижен, а главата му бе изкривена под странен ъгъл.

Маскираният се изправи, изтръска меча си от кръвта на водния кон, след което направи салто и скочи на площада пред храма, като пристъпи с уверена крачка към разтворените му порти.

 

 

Първожрецът на Дагон бе престанал да изпитва истинско вълнение преди много хиляди години, затова на физиономията му се изписа само лека изненада, когато пришълецът с метална маска влезе в храма му с оголен меч. Богомолците му, изкривени от магията на неговия господар селяци, разбира се, нямаха същия самоконтрол. Все пак докосването на Дагон при тях бе едва от няколко години и човешкото в тях все още бе силно. Те се отдръпнаха от пътя на непознатия и започнаха да си шепнат разтревожено.

Но първожрецът знаеше тайната на ритуала, който му предстоеше да извърши. Дагон винаги искаше жертвоприношения, а когато се готвеше да вдъхне божественост на някой от слугите си, жертвата трябваше да е по-специална. Първожрецът бе очаквал в лапите на неговото паство да попадне млада девица или дори принцеса, но после си даде сметка, че в замяна на услугата, за която се моли, Дагон не би поискал нещо толкова елементарно. Пращаше му се изпитание, на което той трябваше да отговори.

Първожрецът вдигна ръце и изрече думи на език, който никое човешко гърло не можеше да възпроизведе, а от пръстите му, свързани с ципа, излязоха разкривени черни светкавици, които се насочиха към натрапника, дръзнал да нахлуе в храма му.

Мъжът, носещ маска на надменно лице, вдигна меча си и извитото острие отби магията настрани. Светкавиците рикошираха към събралите се селяни, които запищяха и клекнаха по ъглите, молейки за милост.

— Катана — каза първожрецът и свали ръцете си, — откъде си я намерил? Не мисля, че се срещат по тези места.

— Прекосих земите до края на света, за да намеря най-великите майстори на меча — отвърна маскираният, — онези, които могат да ми дадат силата да победя някой като теб.

— И за какво бе това голямо усилие? — попита първожрецът. — Какво зло съм ти сторил? Познаваме ли се?

Мъжът вдигна ръка и свали металната маска от лицето си. Нямаше драматично разкритие. Човекът не бе белязан, уродлив или обгорен. Имаше най-обикновено лице, малко по-бледо от обикновеното.

— Сега позна ли ме? — попита той, а гласът му трепереше от емоция.

— Не мога да кажа, че си те спомням — отвърна първожрецът.

— Преди петнайсет години! — извика внезапно мъжът. — Момичето с руси коси и сини очи, със зъби като бисери и усмивка като зората! Вие я отвлякохте, отвратителни, скверни изроди такива! Ти лично ръководеше отвличането й!

— А, да — внезапно си спомни първожрецът, — помня те. Тогава ти беше съвсем младо момче, нали така. Помня, че избяга, когато ни видя.

— Да, така е — отвърна мъжът, — избягах посрамен, стъписан от уродството ви, изгубил ума и дума при вида на нечестивото зло, което обладавате. После исках да отмъстя, обиколих рицарите на цяла Британия, но никой не смееше да се изправи срещу магьосника от Хобс Енд и неговия култ. Само един сарацин ми каза, че в земи, далеч на изток от неговата родина, живеят рицари с голяма сила, които могат да победят дори някой като теб. Прекосих света и стигнах дотам, но вместо да ми дойдат на помощ, те ме подложиха на изпитания, за да докажа, че съм достоен лично да отмъстя. Направиха ме мъж и ми дадоха умението и меча, с които да отнема живота ти. Kanna.

— Да, с това име сме известни на самураите — кимна първожрецът. — Голяма жертва си направил, човеко, да отдадеш живота си на отмъщението, вместо да си намериш друга изгора и да изживееш кратките дни, които са отсъдени на твоя вид. За жалост, японците са те измамили. Те нямат силата да победят някой като мен. Ти също я нямаш.

С тези думи първожрецът измъкна черен меч изпод расото си, острие, върху което бяха изписани непознати символи, от които лъхаше хлад.

— Мнозина воини през вековете са правели това, което ти стори днес, нападали са нашите леговища, избивали са наши воини, смятали са, че ще останат в историята — продължи първожрецът, — но днес дори имената на държавите, от които идват, не са запомнени, защото те са само едни клети смъртни, а ние, децата на Дагон, сме вечни. Аз обърнах много от вашия вид във вярата към него и Великите древни, но работата ми с вас е почти приключена. Когато пролея кръвта ти, моят господар ще ме възнагради с божественост и аз ще напусна границите на тленната ви вселена, за да съществувам във вечността сред чудеса и величие. Аз, Каркад-Алхм, ще стана безсмъртен бог, а за теб ще забравят дори близките ти. Но все пак, ако това е утеха, аз ще те помня. Кажи си името, рицарю.

Новодошлият отново постави маската си и отговори:

— Кръстен съм Дженлинс, но учителят ми ме нарече Каташи, решителният, защото бях готов да прекося света на два пъти само за да си отмъстя.

— Е, решителни — отвърна първожрецът, — знай, че кръвта ти ще бъде пролята от стигийски древен меч, взел душата на далеч по-велики герои от теб.

С тези думи съществото с рибешко лице слезе и надигна злокобното си оръжие. Дженлинс изпъна ръце със своята катана. Двамата останаха, загледани един в друг за безкраен миг, а после се втурнаха. Остриетата им се срещнаха във въздуха един път, два пъти, три пъти. Чуха се трясък и съсък. После двамата бойци се отдръпнаха един от друг.

По острието на катаната се бяха появили тънки пукнатини.

— Японците са най-добрите ковачи на мечове на това време — каза първожрецът, — но дори техните катани не могат да се мерят с остриетата на древна Стигия, наследила магията на прокълнатия Ахерон. Следващият удар ще е последният, Дженлинс.

Маскираният не отговори, а само стисна меча си по-здраво.

— Умри! — извика първожрецът и се втурна напред.

Дженлинс отвърна на устрема му и вдигна катаната си. Черният меч мина през острието на противника и разсече гърдите му, а Каркад-Алхм извика тържествуващо. Мъжът, наречен от учителя си Каташи, обаче продължи напред със счупеното парче на своята катана и го заби до дръжката в гърдите на сквернил жрец, там, където трябваше да бие мерзкото му сърце.

Рибешката уста на Каркад-Алхм зяпна и от нея блъвна мръсна кръв. Първожрецът изтърва меча си и падна на колене, докато противникът му остана изправен.

— Как — изхриптя съществото, — каква сила може да победи древната и черна премъдрост на господаря Дагон?

— Омразата — отвърна Дженлинс, докато ненавистният му противник падаше по очи, издишайки в кръв последните глътки от живота си.

Около него започнаха да се давят и уродите от селото на дявола Хобс Енд. Лишени от защитната му магия, те не можеха да оцелеят на сушата в хибридното си състояние и бяха обречени на мъчителна смърт.

Дженлинс пусна дръжката на счупеното си острие и излезе бавно от храма, а после продължи да върви, докато не излезе от селото и не го остави далеч зад гърба си. Тогава, когато стигна мястото, където някога бе отвлечена неговата любима, той падна на колене и позволи на тренираното си от индийски факир тяло да изпусне кръвта от раната, която досега бе сдържал. Докато животът изтичаше от него, той се помоли душата му да отиде или в Рая на Христос и ангелите, или в някое от селенията на чудноватите езически богове, в които вярваха хората от далечните земи на Изтока.

Където и да е. Само не и в подводните владения на Дагон, бога риба, отнел радостта на живота му.

Бранимир Събев
Цар Гарван

Живял някога в топлия и слънчев юг млад принц. Неговото име било Армандо. Още от най-ранна възраст баща му, старият граф, се постарал единственото му дете да бъде образовано подобаващо, за да израсне като добър и справедлив владетел, на когото спокойно да завещае графството един ден, щом го прибере Господ. Затова не жалил средства, за да доведе във фамилния замък най-добрите учители от цяла Кастилия.

Ала Армандо бил буйно и непокорно дете, което предпочитало да тича, да играе и да прави пакости, нежели да седне и да залегне над книгите. Обичал единствено музиката, да я слуша и да пее с прекрасния си глас. История и география научил криво-ляво, колкото да има обща представа, а в религиозно отношение търпял местния абат, който го въвеждал в католицизма, понеже нямал друг избор. Неща като литература и математика презирал, а на учителите по рисуване и астрономия открито се подигравал. Въпреки че се опитвал да бъде строг, графът бил стар, Армандо бил единственото му дете, което дошло късно на бял свят, а съпругата му и майка на Армандо се споминала, преди да навърши и годинка. Не било чудно, че принцът се разглезил от малък.

Така Армандо израснал красив и горделив мъж. Обичал ездата и лова, да стреля с лък и всеки ден се упражнявал във фехтовка. Обичал хубавата музика и доброто старо вино, а най-голямата му страст били дамите. Те също не били безразлични към него млад, хубав, стегнат и строен, щедър и богат, с чувство за хумор и удивителен глас, който докосвал душите им. Били запленени от дългите му, тежки черни къдри, топлите му кафяви очи и плътните му, чувствени устни. Денем го мислели, а вечер, сами в леглото, си представяли как дългите му загорели пръсти обхождат телата им. А щом го видели с любимото му облекло: червените бричове за езда, високите черни кожени ботуши и снежнобялата му риза с жабо и дантелени маншети, изгубвали ума и сърцето си по него. Някои завинаги.

Принцът обаче не се влюбил никога, в никоя. Много дами минали през леглото му, ала през сърцето му ни една. Някои били съвсем млади, още ненапъпили, а други вече повехнали, достатъчно стари, за да му бъдат майки. Някои отнели сами живота си, неспособни да живеят без него и да го виждат в чужди обятия, други се обърнали към Бога и отишли в манастир, отчаяно молейки се всеки ден на Светата Дева да изтръгне греха от тях и да ги дари със спокойствие. Това не го трогвало никак на този свят той обичал преди всичко и най-много себе си. Немалко братя и съпрузи на обезчестени и захвърлени дами били гневни на Армандо, ала баща му се ползвал с уважение и под дългогодишното му управление областта процъфтявала. Тези, които въпреки всичко се изправяли срещу принца на дуел, неизменно намирали смъртта си от върха на рапирата му, изкована от толедска стомана. Във фехтовката Армандо нямал равен.

Това продължило до 22-рия рожден ден на Армандо, когато нервите на баща му, стария граф, вече не издържали. Омръзнало му да гледа как единственият му син пилее времето си и парите на рода, как се занимава само с лов, езда, дуелиране и прекарва цели нощи в кръчмите в компанията на вино, жени и песни. Започнал да му се кара, да му държи речи, да го заплашва с лишаване от наследство всеки ден, по цял ден. В един момент бащините приказки омръзнали на принца и той решил да се махне от слънчева Кастилия. И без това тук вече му било скучно, знаел всичко и бил ходил навсякъде. Отдавна жадувал да тръгне да си дири късмета по широкия свят, да усети вкуса на приключенията, соления аромат на морето, уханието на чуждоземните подправки, задморските вина и парфюма на тамошните жени. Така принцът облякъл любимите си дрехи, стегнал малко багаж, взел торбичка с пари и вярната си рапира и се метнал на първия кораб.

Три години обикалял Армандо по света, ходил къде ли не. Бил се в жежките пясъци на пустинята с арабите, пътувал толкова далеч на юг, че попаднал в земите на хората с черна кожа. Преплавал с кораб до земите на китайците, народ на изобретатели, с култура и изкуство, ала жестоки, яздил из степите с мълчаливите мустакати монголци. Отишъл чак при затворените изолирани японци и бил възхитен от хладните им оръжия. Но все нещо го дърпало назад, към любимата Европа, към цивилизацията. Накрая се върнал, изморен и изтощен, ала с пълна душа и пълни очи, бил видял толкова много, научил какво ли не.

Почти бил стъпил на родния континент, когато започнал да чува край лагерните огньове край Киев и Новгород едно име. Име, прошепвано само веднъж на вечер, от което едрите и здрави мъже се разтрепервали и се увивали плътно в одеялата си. Име, което карало жените да се кръстят, децата да се крият под леглата, а старците да плюят през рамо. Име, след което настъпвала за дълго време тишина, тежка и мъчителна. Заинтригуван, той започнал да подпитва за това име в различните страни, ала не всички го били чували, а който го чувал бягал. Накрая стигнал до малка антикварна книгопродавница в Унгария, чийто собственик бил Петер: престарял дребен човечец, с живи очи, без съмнение, попил големи количества мъдрост и знание от книгите за целия си дълъг живот. Изправил се в цял ръст принцът насред магазинчето така, че Петер да не може да избяга, и властно произнесъл името: Варгорот.

Огледал се бързо във всички посоки старецът като плъх, хванат в зърното, ала видял, че няма накъде да бяга, и неохотно заразказвал:

— Чувал ли си някога за най-могъщия и тайнствен демон в цяла Европа, благородни принце? А, Европа, сигурно в целия свят… Някъде далеч, далеч на север, сред ледове и заснежени скали, на планински връх се издига замъкът Свартеборг, обиталището на демона Варгорот, известен още като Цар Гарван. Ала не мисли, че това е демон, дошъл от всеизгарящите пламъци на преизподнята. Според тайно предание нейде тук, в Унгария, през старо бойно поле минават четири пътя: пътищата на мрака, студа, стоманата и забравата. Тези пътища се пресичат в прокълнат кръстопът, до който се извисява изсъхнало дърво, по чиито здрави клони са били избесени безчет престъпници. На този кръстопът една нощ се срещнали мъж и жена… и се харесали. Но не били като нормалните хора тези мъж и жена. Това били Гладът и Чумата. Привлечени един от друг, те решили да си направят дете. Бръкнал в гърдите си Гладът и извадил къс студен гранит, който поднесъл с поклон, а Чумата нежно го поела в дланите си и го обвила в черни пера. Така се родил синът им. Нарекли го Варгорот, а впоследствие станал известен още като Цар Гарван.

После започнали слуховете, че Цар Гарван е отговорен за бедите и проблемите на всички. Че той предизвиква войни и носи глад и болести на хората, за да храни собствените си деца черните птици. Че е отговорен за женското безплодие и мъжката ярост, че всеки богаташ и аристократ има негов идол в ревниво пазена стаичка и му се моли всяка вечер, дори му принася жертви. Ала аз имам досег до знание, недостъпно за простолюдието, и знам, че това въобще не е вярно. Варгорот имал една-единствена страст и това били рицарските турнири, в които не пропускал да вземе участие.

Няма турнир, в който Варгорот да е участвал и да не е станал шампион. Няма рицар, изправил се срещу него в честен двубой, и да не е бил победен. С копие на кон или спешѐн с оръжие в ръка, Варгорот неизменно побеждавал. Всички се страхували от слабия рицар, висок сажен и половина, опакован изцяло в черна стомана и с шлем във формата на гарванова глава. Шушукали по адрес на тъмното му наметало, направено от пера, което много приличало на криле, обсъждали огромния му кон, факта, че ходел на турнир съвсем сам, без оръженосци. Накрая спрели да го допускат до турнири, където и да било. Оттогава Варгорот се оттеглил в своя замък Свартеборг, разположен някъде далеч, далеч на север, и никой не го е виждал от много отдавна. Не знам какво си чул или какво тепърва ще чуеш, принце, но искам да знаеш, че Цар Гарван е преди всичко много, много самотен.

— Разбирам защо го мразят и се страхуват от него, но защо чак искат да го убият?

— Мисленето на простолюдието, благородни Армандо. Носи се поверие, че когато Варгорот умре, по земята вече няма да има глад, войни и болести. Някои дори смятат, че отиде ли си, с него ще си отиде и бедността. Парите по света ще се разпределят поравно между всички и всеки ще живее нормално. Представяш ли си?

Кимнал в отговор Армандо, благодарил на стария Петер и въпреки протеста му оставил една хубава голяма монета на тезгяха. Излязъл замислен от книгопродавницата и тръгнал безцелно по калдъръма.

Интересът на принца растял и той започнал да обикаля навред, за да събере информация, ала никой не знаел повече от стария Петер. Разпитвал хората в Моравия, които, щом чуели за Цар Гарван, бягали, търсел информация в Бохемия, където директно отказвали да говорят по темата. Отчаян, Армандо се прибрал в родната Кастилия, ала не го свъртало и все ходел до крайбрежните градове, където подпитвал на пристанищата хората от пристигащите кораби. Това продължило, докато един ден грубоват английски моряк със счупен нос прямо му казал да не се занимава с глупости.

— Върви си по пътя, момче. Млад си и хубав, а като ти гледам дрехите, и богат. Прибери се вкъщи, намерѝ си жена и си живей живота. Оставѝ демоните да тънат в забвение сами там, на север, впримчени в студа, където им е мястото.

Тогава принцът взел решение, че каквото и да му струва, ще намери и ще победи най-могъщия демон: Варгорот, Цар Гарван. Не помогнали молбите и увещанията на баща му, че трябва да остане тук, че те имат задължения към крал Алфонсо Кастилски, че трябва да помогнат на кралство Арагон в започващия Албигойски кръстоносен поход, че такава е волята на Папа Инокентий III, самия Божи наместник на земята… Тези неща не интересували принца ни най-малко, не го трогвали по никакъв начин.

Армандо се облякъл в най-хубавите си доспехи и взел най-добрите си оръжия: щит, тежко копие и дълъг меч. Облечен целият в стомана, той се метнал на любимата си сива кобила Сомбра и тръгнал на път. Напуснал Толедо, минал през цяла Кастилия и Арагон и навлязъл в Аквитания. Ходил, бродил къде ли не, разпитвал, отговорът навсякъде бил недвусмислен.

Щом толкова си изгубил разума си, че да търсиш Цар Гарван, върви на север.

И така, Армандо вървял все на север. Минал през земите на франките, Фландрия, Свещената римска империя, докато стигнал чак до Дания, в град Олбор. Там отседнал за вечерта в странноприемница „Златният елен“ и попитал съдържателя може ли да го упъти. Възрастният датчанин мълчаливо кимнал.

— Изглеждаш ми твърдо убеден, младежо, затова няма да се мъча да те разубеждавам. Варгорот живее още на север, в Гренландия. Там трябва да отидеш и да изкачиш връх Гунбьорн. На самия връх стърчи замъкът Свартеборг, обиталището на Цар Гарван. Ала не ще победиш демона ти, жалко за целия ти плам и красивата младост, които ще бъдат погребани.

Засмял се щастливо принцът, поръчал си обилна вечеря и хубаво вино, пък почерпил по едно всички в „Златният елен“. Имал повод да празнува, вече знаел къде се намира демонското чудовище, адското изчадие Варгорот. На сутринта напуснал кръчмата с първите лъчи на изгрева и се качил на кораб за Гренландия заедно с вярната си кобила Сомбра.

Морето било спокойно, ала мрачно. Не след дълго Армандо стъпил на Гренландския бряг, а моряците му помахали, убедени, че няма да го видят никога повече. И той им отвърнал, и се упътил към планината. Тепърва осъзнал с какво точно се е захванал. Било студено, толкова студено! Тези скали и камъни, снегове и ледове така мразовити, така бели… Като смърт. Не били свикнали и буйното му сърце, и горещата му южняшка кръв на такива температури, ала стиснал зъби и продължил. Напред, все напред.

Ето го пред него и връх Гунбьорн. Закатерил се стръвно нагоре принцът, изстисквайки от душата си цялата мътилка на омразата и вливайки я във вените си: най-могъщото гориво на света. Клетата му кобила обаче не издържала накрая рухнала в снега и изцвилила тъжно веднъж-дваж, преди да пририта предсмъртно и душата й да напусне изнуреното тяло. Принцът се подкрепил за последно с оскъдните си провизии и зарязал вещите си до трупа на коня, продължавайки пътя само с доспехите на гърба и оръжията в ръцете си. Нейде далеч прокобно зазвучал вълчи вой.

Накрая, задъхан и изморен, ала с несломен дух Армандо стигнал почти до върха, където съзрял да се извисяват сивите стени на страховита цитадела. Замъкът бил нереално висок, а на кулите му плющели черни знамена. Изглеждал непоклатим, непристъпен, непревземаем. А и коя ли армия би стигнала дотук? Над замъка се виели десетки гарвани, чието грачене сякаш отеквало във всемира. Приближил се принцът до портите, високи три човешки боя, и потропал три пъти с бронирания си юмрук.

Не успяла ръката му да изтръгне звук от дебелото обковано дърво, ала не това било изненадващото. Дверите на Свартеборг не били заключени двете крила бавно се разтворили като по команда, сякаш присмехулно приветствали Армандо. Той не чакал втора покана и пристъпил вътре.

Озовал се в огромна зала, чийто таван във формата на купол бил изпъстрен с десетки малки, кръгли отвори като бойници и от тях надничало бледото зимно небе. Напомняла му катедрала. От тавана висял на дебели вериги чудовищен незапален полилей, направен от кости и човешки черепи, голям като къща. Вътре не било по-топло от навън и през отворите падала по някоя снежинка. Някъде напред, в сумрака, принцът различил колосален трон, на който седяла неподвижно едра фигура. Армандо свалил от гърба си щита с родовия герб и насочил копието си напред.

— Ти! Жалък демоне! Обитателю на този забравен от Бога замък! Пристъпи напред, към светлината!

От трона се чул звук, наполовина съскане, наполовина изсумтяване, концентрирал в себе си солидна доза презрение. След това Цар Гарван изпълнил нареждането.

Варгорот изглеждал повече от страховито. Бил по-висок и от най-високия мъж, който някога Армандо бил виждал. Кожата му била тъмна, плътно покрита с катраненочерни пера, а главата му гарванска. Ръцете дълги и тънки, ала здрави костени клечки, завършващи с пръсти, които хем наподобявали пера, хем нокти. На гърба му растели големи черни крила, придавайки му вид на ангел от преизподнята; краката му били птичи. На хлътналите си гърди носел нагръдник от черна стомана, изписан с непознати руни, а около кръста му били завързани седем парчета здрав плат с цвят на старо вино, напомнящи шалове. Краищата им били обточени с метал и висели почти до земята. При всяко движение на Цар Гарван те подрънквали тихичко, извикващи в съзнанието алюзията за звука от тъжен цимбал. Въпреки студа Армандо усетил как се поти под доспехите.

Варгорот проговорил, а гласът му бил рязък и изненадващо чист. Всяка дума, която произнасял, звучала като кристална чаша, разбита в студения камък.

— Кой си ти, нещастен младежо, и какво искаш? Нима животът ти е омръзнал толкова рано, та си стигнал чак дотук, при мен?

Поел си дъх кастилецът и стиснал здраво копието, да си вдъхне кураж.

— Аз съм принц Армандо де Алкала Родригес Ечевария Сантяго Веракрус, син на Фернандо Калдерон, граф на Кастилия и верен поданик на негово величество Алфонсо VIII. Ала не съм тук в качеството си на аристократ, а като проводник на Божията воля и тази на земния му наместник, Папа Инокентий III.

— Нима? — присмехулно намигнал Варгорот. — Позволи ми силно да се усъмня в това. Но да приемем, че казваш истината, макар да не е така. Каква е волята на папата и Господ Бог?

— Време е да престанеш да мърсиш земята и да се върнеш обратно в родната преизподня, демоне!

— Жалък глупак — поклатил глава демонът. — Аз, чиито родители са Гладът и Чумата и бях заченат от шепа пера и парче камък, не смея да говоря от Божието име, а ти, създаденият от кал и вода, не просто говориш, а и лъжеш. Ти си тук, воден от стремежа да се прославиш чрез моята смърт. От години не се бе появявал такъв като теб, даже вече мислех, че идиотите са се свършили на земята. Имаш хубава броня, ще стои чудесно в колекцията ми.

След тези думи Варгорот плеснал с ръце и на стените започнали да се отварят бойници, подобни на отворите на тавана. Зимният вятър нахлул в двореца, а заедно с него и светлината, която досега се процеждала само отгоре. Армандо вече можел да огледа всичко и се вцепенил от страх.

По стените висели стотици брони, принадлежали някога на смели юнаци, решили да си пробват късмета срещу демона и загубили своя живот. Имало брони на тевтонци, тамплиери и йоанити. Брони на викинги, на рицари от Светия Гроб Господен и нагръдници на араби неверници. Имало даже брони на воини от Далечния изток, на неизвестни дори на Армандо бойци, та чак такива на римски легионери. Ужасяваща колекция, събирана в продължение на векове.

— Откакто съм на този свят, та чак досега, смелчаците не спират — въздъхнал Цар Гарван. — Заради произхода ми, заради това, което съм, заради това, което мога да сторя, а не съм правил никога постоянно имаше такива, които драпаха към мен. Виждаш ли, принце, когато си на върха, се превръщаш в удобна мишена за всички долу, понеже се забелязваш отдалече. Накрая престанах да се скитам, престанах да се крия в пещери и затънтени места и дойдох тук. Съградих свой дом, замъка Свартеборг, а те продължиха да идват, ала все по-малко и все по-рядко…

— Удивително е всичко това, демоне — изскърцал със зъби Армандо, мъчейки се гласът му да не трепери. — Не знам дали говориш истината, ала трябва да си платиш за смъртта на всички тези благородни мъже.

Варгорот поклатил глава и обърнал гръб на рицаря. После тръгнал към трона си.

— Върви си, кастилецо. Аз стоя тук, сам, в замъка си вече цели столетия, достатъчно далеч от всички, и не правя нищо лошо никому. Не нападам, не изпращам мор, не съм събрал вертеп от убийци, които да безчинстват по суша или вода, не върша никакво зло, макар да мога. Единствено наказвам тези, които са достатъчно инатливи, че да ме обезпокоят в дома ми. Бронята ти ще дойде чудесно за колекцията ми, понеже нямам такава, ала не я искам. Вземи си доспехите, оръжията и горделивото сърце и се върни обратно в слънчевата си топла страна.

— Достатъчно! — изревал принцът и запратил копието към незащитения врат на Цар Гарван.

Демонът светкавично се обърнал и уловил пиката във въздуха. После стиснал юмрук. Дървото се строшило като съчка в ръката му, а тъмните очи на Варгорот потъмнели още повече.

— Добре — изрекъл бавно той. — Така да бъде.

Бръкнал зад трона и извадил оттам боздуган и щит с нарисуван гарван на него. Сетне надал пронизващ костите писък и налетял на Армандо.

Дуелът бил страховит, но кратък. Армандо бил изкусен фехтовач, ала не можел да се мери с демона: огромен, изненадващо бърз и обладаващ чутовна сила, придобил невероятни бойни умения за всичките спечелени единоборства през целите тези векове, ако не и хилядолетия. Цар Гарван изкусно избил меча и щита от ръцете на принца, сетне го праснал със собствения си щит така силно, че принцът отхвърчал назад и се ударил лошо в стената. Свлякъл се Армандо на пода, зашеметен от болката, а Варгорот го довършил със замах от горе на долу и заглобил боздугана си в нагръдника му, вдлъбвайки стоманата навътре.

Клекнал до главата на полумъртвия принц Цар Гарван, а около тях бавно се разливала локва кръв.

— Ти си първият, на когото предоставих избор, на когото дадох шанс да оживее и да се прибере, и ти го пропиля. Но не се тревожи, измислил съм ти наказание. Толкова десетилетия стоя тук, самичък в замъка си, само от време на време някой героичен глупак като теб се появява да разнообрази скуката ми. Много съм самотен и имам нужда от приятел. Ти ми изглеждаш подходящ интелигентен, възпитан, образован аристократ. Ще ми е приятно да бъдем заедно, да си говорим, да споделяме знания и тайни… И да наблюдавам как гордостта ти се рони през вековете.

Демонът наредил около умиращия Армандо тринайсет черни свещи, щракнал с пръсти и те се запалили. Сетне надал крясък към тавана и след малко от отворите долетял едър гарван, който носел в ноктите си жив прилеп. Варгорот положил едната си ръка върху прилепа, а другата върху гърдите на принца и запял нечестива песен. От сатанинския ритуал залата се изпълнила с валма дим. А над замъка гарваните се виели бясно, били стотици, хиляди, грачели с всичка сила и сипели пера, които валели над Свартеборг като черен сняг… И така, докато Армандо отново се въздигнал.

Така принцът станал ни мъртъв, ни жив. Кожата му избледняла, очите му изсветлели, зъбите и ноктите му се удължили. Изглеждал вечно тъжен, ала станал още по-красив отпреди: вече бил неподвластен на старостта и времето. И не се стремял към плътта на красивите дами, а към кръвта им. Това било наказанието за неговата гордост и суета, за самолюбието му и жаждата за слава. Прокълнат навеки, той отвърнал очи от човешкия род, обречен да преброжда света в мрак до края на дните.

Марин Трошанов
Ритуалът

Тази нощ отново сънува баща си с угрижено лице, чорлава брада и пепелява кожа сякаш току-що изпълзял от своя пресен гроб, за да го предупреди за нещо зло.

„Ритуалът — сети се Дарън и сърцето му изтръпна от спомена за най-опасния му сблъсък с Нищото. Първата година на брат му като пазител изтичаше днес. — Моргиал ще умре — реши той, изпълнен с хладна увереност. — Затова татко ми се яви насън… искал е да ме подготви… да ми каже, че ще го прибере… да страдам по-малко…“

Не му стана по-леко, че кошмарът се е разсеял. Слънцето бе разпорило търбуха на нощта и през раната течеше водопад от лепкави мъгли. Мътна светлина лениво се прокрадваше в спалните през зацапаните стъкла. Всички прозорци гледаха на юг към вечния мрак и необятните селения на Нищото. Сякаш строителите се бяха погрижили дори самата казарма безсловесно да крещи, че път назад няма. Защо ли трябваше да им се натяква? Всеки от пазителите ясно съзнаваше, че ежедневно флиртува със смъртта. Малцина изкарваха двайсетте години служба, за да се порадват на почестите и щедрата, доживотна пенсия. Преди седмица един паяк, голям, колкото каруца, се покатери по стената и изсмука вътрешностите на стария Дерек по време на последния му наряд. Вярно, направиха го на игленик от стрели и скверната твар се изтъркаля долу, но каква полза? Дерек лежеше като гнила череша под лятно слънце със зейнала кървава уста и кухо сгърчено тяло.

Дарън сбърчи нос, подразнен от миризмата на потни мъжки тела. Краката на дебелия Хънтър Морели воняха като саламурено сирене, а Колин бълнуваше и както винаги тихо пърдеше под завивките. Дарън отново впери поглед към прозорците. Ориентираше се по играта на светлосенките по-лесно, отколкото с часовник. Оставаше по-малко от час, преди да ги призоват за Ритуала. Той нахлузи мазната кожена туника, затегна колана с препасания меч, почиващ в ножницата, и побърза да излезе навън, за да вдиша на щедри глътки резливия въздух.

Разкърши тяло, подритна няколко камъчета и накрая се взря в Нищото с немигащи очи. Все пак гледката, която би ужасила мнозина, за него бе стара познайница като грохналата вещица, обитаваща съборетината, в която двамата с Моргиал тайничко надничаха като деца. Непрогледният мрак бе изял целия свят на юг от укрепленията извисяваше се като непреодолима тръпнеща бариера, от която лъхаше мъртвешки хлад. Сякаш в зората на времето незнайно божество бе разсякло самата тъкан на мирозданието и раната никога нямаше да зарасне. Валмата непроницаема чернота потрепваха като нещо живо, а Дарън добре знаеше, че сред тях все пак бушува живот неестествен, уродлив и чудовищен вечната неведома заплаха, която гарнизонът трябваше да възпира с цената на живота си.

Крепостната стена, опасана с дълбок изкоп, се издигаше по дължината на целия Вдовишки полуостров, който свършваше в гладната паст на Нищото. Монолитните кули и яките зъбери приличаха на кубчета за детска игра пред тази всеобхватна, безмилостна тъма, която се спускаше като черна завеса над земя и море. Разузнавателните фрегати денонощно патрулираха край нея, а бушуващите вълни извираха от недрата й, отровени от нейното зло влияние, още преди да се разбият в назъбените брегове.

Никой не се бе върнал от дълбините на Нищото, за да разкаже за света отвъд. Естествено, имаше и безброй самозабравили се глупаци — промъкваха се или опитваха да подкупят стражата, за да ги пусне до ледената прегръдка на мрака и всичко дебнещо в него. Какви ли не бяха самоубийци, останали без любов или имане, фанатици и жреци, копнеещи за духовно пречистване, луди изследователи, вярващи, че ще направят зашеметяващи разкрития. Презираше ги безумно.

— Батко!

Дарън стреснато се обърна. Погълнат от мисли, не бе чул как Моргиал се е приближил. Малкият му брат беше в пълно бойно снаряжение и начумерената утрин се оглеждаше с мътен блясък в грижливо излъсканата му ризница. Дори ниско нахлупеният островърх шлем не успяваше изцяло да скрие буйната му рижа коса. Луничавото лице бе сериозно, а очите искряха като огрени от слънцето сини кристали преливащи от енергия и решимост. Дарън го улови в прегръдката си и спонтанно го целуна по челото. И двамата знаеха, че до днес не бе показвал своята привързаност. Това обърка Моргиал…

— Ти си преживял Ритуала — каза той и гласът му леко потрепери. — Повечето успяват. Казват, че така се става мъж.

— Просто бъди внимателен, както говорихме. Стой около границата без резки движения, за да не привлечеш нещо, което не искаш. Задържай дъха си, ако можеш. Всичко там е зло… дори въздухът…

Час по-късно подготовката бе приключила. Петдесетина воини се бяха събрали в подножието на стената, а още толкова наблюдаваха иззад бойниците горе. Дарън стоеше до брат си, а Нищото се извисяваше пред тях тъй близо, че обхващаше целия свят. Мразовитият му дъх пронизваше до кост. Наслоените валма чернота се гънеха, извиваха и сплитаха на хиляди невидими нишки. Някъде в дълбините на тази безбрежна, тръпнеща материя изригваха и умираха многоцветни светлини като светкавици, лумнали в разразила се буря. Долитаха звуци — сподавени крясъци, ридания и вопли на загадъчни същества. Над всички тях отекваше вибриращ тътен.

Както винаги дебелото въже бе омотано около стърчащата под остър ъгъл базалтова колона, чийто връх бе тъй нащърбен, сякаш изгризан от великан. Според легендите колоната бе поломен остатък от огромен дворцов комплекс, който Нищото погълнало преди няколко хилядолетия.

— Някаква птица прелетя над стената снощи — шепнешком обясняваше брадатият Карил Евънс на малка група слушатели. — Страхотия, казвам ви. Клюнът й беше, колкото ръката ми. Петима конници начело с Родерик препуснаха след нея. Открили я кацнала на камбанарията в града и я пронизали с огнени стрели.

— В туй време Артур е патрулирал на източната фрегата — обади се някой. — Каза, че от Нищото излетели десетина светещи призрака. Пет минути се въртели около върха на главната мачта и виели като луди псета. После ей тъй — щракна с пръсти — се разтворили във въздуха.

— Не е на добре — поклати глава Карил. — Имало е цели месеци спокойствие, а напоследък… Уффф…

— Не ги слушай! — каза Дарън, докато затягаше въжето около кръста на брат си. — Концентрирай се!

Моргиал кимна отсечено и преглътна. Адамовата му ябълка подскочи в гърлото. Лорд Марад Зиал излезе напред висок и достолепен. Течението бе подхванало плаща му във вихрен пурпурен танц. Той поглади прошарената си брада, прокашля се и рече:

— Моргиал Талад, мина една година. Вече си разбрал, че постът на границата с Нищото възпитава в доблест и носи слава, но е тежка отговорност и непрестанна игра със смъртта. Ще ти се даде един шанс или да сключиш договор с крал Орин Трети, за да прослужиш достойно двайсет години в полза на кралството и цялото човечество, възнаградени с щедра доживотна пенсия и всички полагащи се почести, или да се откажеш тук и сега…

Зиал размаха жълтеникавия пергамент с кралския печат.

— Продължавам! — извика Моргиал и пазителите го обсипаха с окуражителни викове.

— Тогава, следвайки традицията на древния Ритуал, остава да видим дали наистина си достоен да се изправиш срещу мрака на Нищото.

Наоколо се възцари тишина. Ритуалът имаше ясни правила. Моргиал трябваше да оцелее пет минути в Нищото, омотал около кръста си края на конопеното въже, за да го изтеглят, ако се наложи. С оголен меч в ръка, младият мъж бавно пристъпи напред и чернотата го погълна.

Дарън изглеждаше невъзмутим, ала сърцето му биеше стремително в затвора на вледенилите се от страх гърди. Той мислеше за собствената си среща с Нищото четири години по-рано как хладните пръсти на тъмата го опипваха като похотлива любовница. Дарън изтръгна арбалета от ръцете на Хънтър Морели. Приклекна на коляно и го насочи към мястото, където въжето потъваше в хищния мрак.

Минутите се нижеха като охлюви, пълзящи по сух пясък. Въжето потрепваше равномерно, без да се чуе отчаян писък или болезнен стон. „Може би съм се опасявал напразно — помисли той с надежда. — Татко, моля те, закриляй го!“

Тъкмо в този миг лорд Зиал даде знак и острият сигнал на медна тръба проехтя в тишината. Въжето леко се размърда и след няколко секунди Моргиал излезе от хватката на Нищото. Посрещна го вълна от радушни викове и той се спря, замаян, с глуповата усмивка от ухо до ухо. Погледна брат си с гордост. На Дарън му се искаше да изкрещи „Ела при мен, дръпни се оттам“, ала преди да го стори, от Нищото изплува огромна сива ръка с нокти като криви остриета. Тя се впи в Моргиал, почти откъсна дясното му рамо и го издърпа обратно в мрака като парцалена кукла. Момчето дори не успя да извика. Дарън пусна стрела, която безсмислено полетя подире им. Сетне захвърли арбалета и се спусна напред с вик. Здрави ръце го уловиха, преди да стигне развълнуваната черна маса.

— Недей! И ти ще погинеш!

Той се отскубна и падна на колене. Нададе безсилен вой сред възцарилото се гробно мълчание. Накрая зарида, заровил лице в студените си длани.

Оставаха още шестнайсет мъчителни години.

Елена Павлова
Епос за Кръволоците: Пробуждането на Мрака

Няколко думи от автора:

„Епос за кръволоците: Сърцето на Скиталеца отвъд“ се появи през 2003/2004 г. като издание на ИК „Квазар“ и с помощта на Светлозар Янков и Деси Брендьорфер. Малцина знаят обаче, че вторият том беше написан и редактиран, и дори страниран… и така и не видя бял свят цели петнайсет години. Чака да се Пробуди…

Първа глава

СМЪРТТА НА ЕДИН ГРАВЬОР. ИЗПИТАНИЕТО НА ЕДИН МЕЧ.

КУОД ТРЯБВАТ ДЕМОНς. ШЛИФОВАН С ХИЛЯДИ ПЛОСКОСТИ КРИСТАЛ. ВАРЛЕТААР РАЗДАВА СПРАВЕДЛИВОСТ И СЕ ИЗМЪКВА. ПОСЛЕДНА МИЛОСТ СЕ ВЪЗХИЩАВА НА ГОСПОДАРЯ. НЕОПИСУЕМИ СА МЪКИТЕ МУ И ОЩЕ ПО-СТРАШНИ СТАВАТ.

Наричаха го Син кварц, беше чодраг, ковач и роб… но няколкото секунди до сутрешния гонг му трябваха само, за да си го спомни. Смъкна се замаян от нара, навлече панталоните си и дори бе обул единия сандал, когато решетката се вдигна.

Не закъсня, много мнозина други страдаха от същите кошмари и обърквания, които мъчеха и неговото съзнание. Беше може би двайсети на опашката за закуска, а миризмата на риба и чокотес го подлудяваше.

Сънуваше дракони. Сънуваше полет и палежи, и безумен кипящ гняв, който налива вените му с олово. Бяха минали почти два месеца от началото на тези видения, преди да иде при Надзирателите, убеден, че полудява; че Мечът е успял да прокара хищните си пръсти в съзнанието му и наясно, че бракуват ли го като негоден за работа в Ковачницата, много бързо ще намери края си. Не искаше да умира. Ежедневието може да беше по-страшно от смъртта, но въпреки това не му се разделяше с живота.

Получи порцията си риба, положена върху пет питки чокотес, още горещи от пекарския камък, и побърза да се отдръпне. Беше голямо облекчение за него да научи, че тези видения, които бе взел за начало на лудостта, са естествени; просто бунт на Гантарион, предусещащ завършването на мъчителния им многовековен труд. Драконът започвал да се държи така преди завършването на всеки един Меч. Да, беше облекчение, но не успокои Син кварц. Защото нощ след нощ сънищата набираха сила и мощ, а той се събуждаше по-уморен дори отколкото когато е потърсил забравата в нишата си, и прекарваше дните си като насън, изпълнен с ужас пред онова, което му предстоеше да изживее през нощта.

Захапа лакомо рибата сочна, с топящо се като сняг месо, само че топло и натъпка половин питка в устата си в мъчително усилие да залъже едновременно глада на тялото си, който го изяждаше като топка киселина в корема, и глада на дракона от съня си, заседнал като ледена буца в главата му. Гантарион… не го разбираше. Как би могъл да сънува небе и да копнее за полет и изпепеляване, когато е бил доведен в Ковачницата още прекалено малък, за да го държат крилете? Как би могъл да изпитва този неутолим глад и стръвта за кървава плячка, когато бе окован в камък още преди да е преглътнал жълтъка на яйцето, от което се е излюпил? И откъде идваха гневът и яростта?!

Син кварц погълна последното парче риба; стомахът му приятно тежеше и в мускулите му вече започваше да се разлива животворна енергия, но съзнанието му още беше мътно. Надигна се безкрайната опашка роби вече бе преполовила пътя си през залата и закрачи към вратата за работилницата. Застаналото на входа хлапе му подаде колана с окачени на него тръстикови тръбички с пестил. Не бяха толкова далечни времената, когато самият той бе стоял на пост и бе раздавал допълнителните дажби за работната смяна… а още десетина години по-рано с несръчните си бебешки пръстчета бе тъпкал лепкавия, пълен с бучки пестил в тръбичките, докато е още топъл, за да застине в подходящата форма. В промеждутъците му се бе случвало да кърти кварц в подземните тунели оттам идваше и името му и да тегли рудната количка, да изхвърля шлаката от леярните и дори да помага да ваят глината, да събират тръстиката, да ловят риба и да колят животните… Бе изпробван за най-различна работа, преди да започне да се развива и да го пратят чирак на ковачите.

На входа на Ковачницата друго хлапе му връчи дебелата кожена престилка и ръкавиците. Син кварц се препаса и секунда-две постоя на горната площадка, пълнейки дробовете си със застоялия, но прохладен въздух в катакомбите. След това тръгна надолу по стъпалата.

В долния си край тунелът излизаше кажи-речи под тавана на огромната зала. Цялата Ковачница се виждаше като на длан… Ако човек се задържи да я погледа по-дълго, можеше да види и гигантските огнища с топилните, и стоманолеярните котли, и пещите, и оръжейните жлебове, и дори гравьорната в ъгъла. Само дето, застоиш ли се повече от няколко секунди горе, нагретият като в пещ въздух ти изгаряше дробовете, а непоносимата смрад на силен огън, химични смеси, стопен метал и гравьорски киселини можеше да ти стопи очите като едното нищо. Син кварц бързо се спусна надолу по стълбите до ниво, на което въздухът що-годе ставаше за дишане, макар и да бе все тъй горещ и смрадлив.

Тук прекарваше всяка секунда от дните си вече четвърта година.

Стиснал ръкавиците в ръка, бавно се насочи към своето място на трета наковалня. Вечерната смяна лека-полека напускаше местата си; онези, които работеха по самостоятелни проекти, вече си бяха тръгнали, а ковачите, чийто процес не биваше да бъде прекъсван, грижливо предаваха чуковете и инструментите си в ръцете на свежата смяна и едва тогава се оттегляха за вечеря.

Син кварц не знаеше кой споделя нишата му през часовете, докато той е на работа в Ковачницата. Понякога намираше каменното си ложе още леко топло от спалия на него събрат, понякога от отходната дупка се разнасяше остра миризма. Не беше сигурен дори дали през последните години дели килията си с един и същи човек пък и нямаше значение.

От два месеца насам работеше в бригада, чиято задача беше да използва нова сплав, изработена на база на сместа за Меча, но без някои съставки, за които се смяташе, че придават живот. Бяха трима магьосници и седмина ковачи самостоятелен проект, който не изискваше денонощни усилия без прекъсване, тъй че на трета наковалня бригадата тепърва се събираше и Син кварц имаше възможност да се поогледа.

Орлякът магьосници около оръжейния жлеб при гравьорите неизменно привличаше вниманието на ковача. Преди малко повече от две години беше имал шанс да работи близо седмица по Меча тогава довършваха края на острието от едната страна и сглобките за ефеса от другата, и макар че досегът с оръжието бързо го разболя и отпрати за доста време на по-лека работа в мините, преди да го върнат в Ковачницата, и досега изпитваше почти болезнен интерес към повелителя на съдбата си. Надяваше се този път Мечът, който завършваха, да се окаже истински.

Облегнат на чука, Син кварц наблюдаваше суетнята на магьосниците. Трима-четирима точилари току се пъхаха между разветите им роби, за да прокарат точилните си камъни по ръбовете на острието. Неколцина гравьори се бяха склонили над рунния надпис, двама от тях дори спореха. Бяха издълбали вече дванайсет от осемнайсетте главни руни — поне толкова знаеше ковачът и почти всички второ степенни надписи по Меча. Оставаха им броени дни, докато оръжието бъде завършено, дръжката му монтирана… и трудът им приключен.

Син кварц, разбира се, не си правеше илюзии, че след завършването на оръжието Ковачницата ще остане без работа, макар главната й задача да беше именно изработката на Господаря им. Вършеха много други полезни неща, от изработка на дреболии за битови нужди и гвоздеи, та чак до рала и брани, и най-разнообразно оръжие. А ако сегашната мисия с променената сплав успееше, щяха да направят мечовете на армията почти нечупливи и нечовешки гъвкави.

— Хайде, да се размърдаме! — подвикна Главният ковач и сръга дружески Син кварц. — Какво си се зазяпал, синко?

В този миг един от гравьорите на оръжейния жлеб изпищя. Магьосници и точилари трескаво се пръснаха като орляк уплашени кокошки. От мястото на Син кварц случката се виждаше чудесно: гравьорът, доста възрастен, вероятно изтощен от годините усилен труд и замаян от виденията на дракона, с които лягаше и ставаше, просто не бе внимавал достатъчно. Дали бе уловил инструмент с гола ръка, бе допрял незащитеното си бедро до острието или може би просто киселината му бе изиграла някакъв номер, но тъй или иначе, стоеше прикован до Меча, с неестествено извит гръбнак и отметната глава, на лицето му се четеше безподобен ужас, цялото му тяло трепереше и писъкът му не секваше и за миг, сякаш Мечът възнамерява да изтласка всичкия въздух от гърдите му и да не му даде да си поеме дъх.

Някой от надзирателите в онзи край на Син кварц винаги му бяха изглеждали еднакви, заплашително огромни чистокръвни чодраги в сиви роби и със закачулени муцуни се развика гръмко:

— Казаха ли ви да не го пипате? Знаете ли, че само още няколко живота му трябват да се съживи и какво ще стане, ако не е съвършен? Питам ви, какво ще стане? Нали знаете, че за този провал ще платите със смъртта си!

Син кварц поклати глава. Досега в Ковачницата бяха изработени седем меча и още поне половин дузина не бяха стигнали до оформянето си. Всичките седем бяха несъвършени. При първите сплавта не беше в добра пропорция, но последните три носеха всички следи на майсторската изработка безбройните поколения Ковачи се усъвършенстваха неотклонно. И трите Меча обаче се бяха събудили, преди остриетата им да бъдат изковани напълно или гравирани докрай, или оплетени в нужните магии. По време на самата си изработка оръжията използваха всяка възможност да се доберат до човешки живот и да го погълнат, а натрупаха ли нужната енергия…

Намираха се горе в оръжейната — поне толкова знаеше Син кварц — охранявани надлежно и под внимателната опека на принцовете, несъвършени копия на онова, което майсторите тук долу се стремяха да получат. Този път победата беше толкова близка, че дори него самия го заболя, като си помисли, че рамката на времето за изработка се скъсява с още един живот.

Пострадалият гравьор пририта за последен път, присви го яростен гърч и той падна в подножието на жлеба. Положеното отгоре оръжие проблесна за кратко в главозамайващи индигови искри и угасна. Притичаха неколцина чирачета, които да издърпат трупа и да го изнесат. Малко по-късно гравьорите се върнаха към работата си, точиларите отново закръжиха като трудолюбиви пчели, а магьосниците подеха заклинанията си. Син кварц измъкна една от тръбичките на колана си и замислен отхапа половината. Пестилът беше твърд и сладък до болка. Броени дни оставаха до завършването на Меча.

Наричаха го Непочтителния меч по името на Меча, чийто пазител беше. Несъвършен, но все пак Меч. Подопечният му го събуди много рано, още преди първите слънчеви лъчи да са огрели прозорците на покоите му.

Непочтителния меч беше свикнал с вечното мрънкане на оръжието и непрестанните му смени на настроение. Отговаряше за Меча вече пета година откакто премина изпитанията и след като стана и основен пазител, детинското бърборене просто бе до такава степен част от дните и нощите му, че почти го възприемаше като свои собствени мисли.

Поседя две-три минути, успокоявайки наум Меча — причина за вълнението беше днешното изпитание, Непочтителния предчувствал, че в групата ще има поне едно-две подходящи деца, колко ли неподходящи щяло да има обаче… и мимолетно се зачуди дали същото е да бъдеш обладан и от Господар. Жреците на Огъня казваха, че Господарският меч обладавал изцяло, отнемал душата и изпивал разума. Но дали… дали не оставаше поне частица от теб самия, която да наблюдава през очите на оръжието? Дали не се превръщаш в подобен мрънкащ глас, който да досажда на Господаря?

Напоследък сънищата на Непочтителния меч бяха ужасни и неговите собствени, и тези на подопечния му. Новият Меч наближаваше завършването си и ако се окажеше истински, то…

Така ли си се вълнувал и при предишните завършвания? – полюбопитства Непочтителния.

Само двама бяха след мен – отвърна несъвършения Меч. И никога не стигнаха до толкова късно.

И не сънувахме. Металът не сънуваше. А ще те отнеме от мен и тогава какво ще правя аз? Горкият аз, нещастният, прикован на стената…

Защо ли?! – грубо му отвърна пазителят. — Освен това, ако Господарят изобщо избере мен, ще ти останат поне две дузини по-нисши пазители, между които да избираш. Разбира се, ако не избиваше така безразборно хората си, щеше да имаш повече като брат ти, Твърдоръкия!

Без да обръща повече внимание на бръщолевенето на оръжието, той се изправи, облече церемониалната си униформа и препаса празната кания, знак на положението и отговорността му. Понякога Мечовете влизаха в каниите си: по празници, за церемонии… През повечето време оставаха на безопасно място в оръжейната, инак какво друго, освен смърт и разруха щяха да сеят?

Дори когато закусваше обаче чокотес и каша с парченца месо мисълта за Господаря не му излизаше от главата. Доскоро, допреди началото на сънищата, не беше придавал на кръвната си линия такова значение. Беше чодраг, но далечното роднинство не му позволяваше да се възползва особено от привилегиите на смесения си произход. Повече сила, по-остри сетива, но не и драстичните преобразявания, нито пък издръжливостта на драконовия си прародител. Явяваше се обаче почти идеална смес от седем основни линии, три от които чодрагски, и жреците твърдяха, че кръвта му е особено чиста. Навремето това му позволи да премине с лекота изпитанието и дори да усвои някои магии, а впоследствие да стане основен пазител на Непочтения меч и да се научи как да се възползва от предимствата на оръжието. Едва в последните месеци обаче си беше дал сметка, че същата тази чиста кръв го прави и един от основните претенденти за носител на Господаря, ако Ковачите успееха да го завършат. Знаеше, че ако бъде избран, това ще е голяма чест, но… откакто сънуваше сънищата на Меча, вече не беше сигурен дали искрено я желае.

Закъсняваше и усърдно си наложи да не тича по коридорите, макар мрънкането на оръжието да го подлудяваше. Мечът правеше несигурни, но болезнени опити да овладее тялото му и да го подтикне да ускори ход, Непочтителния яростно се пребори да запази контрол и да крачи достопочтено, както се полага на пазител. Беше задъхан и окъпан в пот, когато стигна до оръжейната.

Децата вече бяха там, придружавани от двама гледачи и намусен чодраг надзирател, който кимна сухо на Непочтителния меч.

— Общо седемнайсет — докладва. — Две не се явиха поради болест, едно е починало тази нощ.

Пазителят кимна. Не беше редно да пита за причината за смъртта, макар вероятно да беше самоубийство… или родителите не са издържали.

Особено ако детето се е провалило на предишно изпитание с някой от другите Мечове, да му спестят мъките, щеше да е по-добро решение, отколкото да загине този път.

Той извади връзката си ключове, пъхна нужния в ключалката и го превъртя. Вратата сама се отвори навътре, добре смазаните панти не издадоха нито звук. Смълчани и трескави, децата колебливо пристъпиха в оръжейната.

Веднага можеше да се определи колко от тях са минавали изпитание и колко са просто уплашени от разказите на другарчетата си или предупрежденията на родители и Гледачи. По-опитните хлапета пристъпваха направо към Меча или пък се гушеха в най-задната редица, неспособни да размърдат краката си. Онези, които идваха за пръв път, се озъртаха, ококорени и смаяни.

По-трудно можеше да се определи кои от тях чуват Меча и кои не. Оръжието бе започнало да напява тихо още когато пазителят отключи вратата — мяукащо мърморене, дори не точно песен, а стенание. Жреците на Огъня твърдяха, че песента на истинския Господар била неустоима и пленителна. Не и тази, макар да привличаше вниманието и да го приковаваше. Приличаше по-скоро на досадно жужене, което болезнено отеква в тила.

Пазителят избърза към стената, където беше окачено оръжието, протегна ръка и положи длан на дръжката му. Пръстите му незабавно изтръпнаха от алчното желание на Меча както да установи контакт с децата, тъй и да изпие силите им до капка.

— Това съм аз — каза с висок, звучен глас, а песента, която пулсираше като тъпо главоболие в основата на врата му, се усили рязко. — Това съм аз, Господарят Меч! Призовавам ви, чуйте ме…

След това, с титанично усилие, което буквално разкъсваше мозъка, Непочтителния меч овладя тялото на пазителя си и изтласка съзнанието му дълбоко в бездната на мрака.

 

 

Наричаха го Малкия. Прякорът му беше останал още отпреди да започне да расте. Сега, на девет, беше по-едър от повечето си връстници и чодрагската му кръв бе избила на люспи по раменете и гърдите му. Майка му твърдеше, че баща му бил не Ковачът, на когото я пратили, ами истински чодраг надзирател, който се възползвал малко след това. Може и тъй да беше, макар че Малкия се беше научил да не се връзва много-много на лъжите й.

За кръвта обаче не го беше излъгала пък и нямаше как, защото и жреците следяха родословните дървета. Когато, преди почти година го заведоха при Дълбокорезеца, той чу песента на Меча. Тъй се закле на жреците, че я е чул… макар сам да не си вярваше съвсем, че този неистински звук, жужене на разгневен кошер, което бе замъглило съзнанието му, можеше да представлява зов на Меч. Предпочиташе сам себе си да залъгва, че яките мускули и чодрагските люспи са го спасили от печалната участ на нечуващите песента.

Малкия искаше да стане жрец и остана дълбоко разочарован, когато вместо това му назначиха второ изпитание. Сега, докато пазителят отключваше вратата, той разблъска останалите деца и застана най-отпред, нетърпелив да влезе в оръжейната и поне да зърне Мечовете и най-сетне да си отговори лъжа ли е било, или истина, че е чул призива.

Вратата се отвори и Малкия тръгна решително напред. Не се спря да позяпа, макар в залата да имаше какво да се види остриета от най-различен вид и размер бяха окачени по стените и натрупани на спретнати купчини, вързани на наръчи, стрели и копия бяха подредени по протежение на стените, големи брадви и по-малки ханджари и сатъри стояха на полиците… Истински рай за момче като него, което обожаваше оръжията. Той обаче смело продължи към насрещната стена, където Несъвършените мечове лежаха в захватите си от стомана и сребро. Погледът му първо пробяга по Дълбокорезеца, но този път Мечът не се обади. Точно до него стоеше Твърдоръкия, за когото се твърдеше, че бил мил към преминаващите изпитанието и при него оцелявали мнозина от пазителите му. И най-сетне, мъничко преди старшият пазител да стигне до Непочтителния, Малкия прокара поглед по днешния си мъчител.

Дръжката му беше завършена напълно, със сложен ефес и красиво гравирани руни и магически символи. В метала бяха инкрустирани плоски опали и късчета обсидиан. Острието беше от тъмна сплав, не черна, а по-скоро индигово синкава. Непочтителния, Дълбокорезеца и Остроръбия бяха завършени последни и се изработваха от същата смес, с която ковяха последния Господар долу в подземията. Рунният надпис криволичеше по оръжието, вплетен в люспите на изкусно гравирана гърчеща се змия, чиято глава би трябвало да се намира на върха, а опашката обвиваше ефеса и преминаваше в дръжката. Само че краят на надписа, както и зиналата паст на змията липсваха: Непочтителния се бе събудил тъкмо преди да стигнат до тях.

— Това съм аз… изрече пазителят и положи длан на дръжката.

Внезапно Малкия отвори широко очи. Още сутринта се бе надигнал замаян след тежките сънища на Гантарион, а главоболието пулсираше в тила му като прогнил зъб. Тук, на прага на оръжейната, пулсациите бяха преминали чак в слепоочията му и всеки удар на сърцето пронизваше главата му като с нажежена игла… но едва сега, когато песента на оръжието отекна в черепа му със смазваща мощ, той осъзна, че всичко това не е било болест… Непочтителния меч го зовеше, беше го избрал, искаше го за свой слуга!

Малкия копнееше да стане жрец и изборът на Меча го разочарова, но същевременно с това призивът го опияняваше. Ококорен, проследи как пазителят откача оръжието от захватите, песента вече гърмеше и трещеше в главата му, а болката беше непоносима. Докато се озърташе трескаво, момченцето изобщо не забеляза как от носа му руква струйка кръв и потича по устната му. Раздвоеният му език се стрелна и вкуси от топлата течност, докато ръката сама посягаше към струпаните ниско до пода лъскави ханджари. Блясъкът им го заслепяваше. Плъзна пръсти по остриетата, без изобщо да забелязва, че се е порязал до кост. Напипа една дръжка, сграбчи я и триумфално завъртя оръжието си точно в мига, когато друго дете му скочи изотзад.

Пазителят на Непочтителния крещеше и въртеше Меча над главата си, а песента избиваше искри зад очите на Малкия. Той скочи върху нападателя си с кръвожаден писък, замахна и заби ханджара в рамото му с все сила, сякаш с касапски нож сечеше мъртво прасе в кухнята. Изпука кост, бликна кръв, жертвата се разврещя и в призива на Меча се вплетоха удовлетворителни нотки. Пазителят побърза да довърши започнатото от Малкия дело, индиговото острие мазно се плъзна в гърдите на момченцето и безглавата змия впи недорисуваните си зъби в душата на първия провалил се на изпита.

Малкия се озърна и набеляза две-три дечица, които се бяха свили в ъгъла на залата и се гушеха едно в друго с оцъклени от ужас очи, сякаш близостта им би могла по някакъв начин да ги спаси. През главоболието и омаята той си спомни как при първото си изпитание с Дълбокорезеца, щом бе видял някои от другите да награбват оръжия, той също си взе, избра си удобна позиция и се отбраняваше докрай. Сега всичко се повтаряше… само дето липсваха студеното хладнокръвие и пресметливостта от предишния път, защото Мечът го обладаваше и водеше, него и още неколцина от децата. Замахна и разпори от корема до слабините друго хлапе, което му се изпречи на пътя, с няколко бързи крачки претича до беззащитните жертви в ъгъла и с рязък удар обезглави момиченцето, което се намираше отдясно. Силната струя кръв блъвна право в лицето му, триумфалният рев на Меча се смеси с гневния крясък на второто дете, което скочи срещу заслепения Малък и кинжалът в ръката му изсвистя.

Само колко болеше!

Малкия отскочи назад, докато неуспешно се опитваше да изтрие кръвта от очите си с ръката, в чийто бицепс бе заседнал кинжалът на нападателя му, а с другата сляпо въртеше ханджара с надеждата да отрази нечия друга атака, ако му посегнат. Най-сетне успя да разлепи клепачите си навреме да види вбесеното момченце да му налита с дълго копие, което едва удържаше в крехките си ръчички.

„Има ли шест годинки, или просто е дребосък?“ — почуди се Малкия, развъртя здравата ханджара, вече напълно забравил за болката в другата си ръка, плъзна умело острието вляво от копието, измести се и сряза китката на хлапето. Гневът, песента на Меча и жаждата за кръв го носеха тъй високо, че сякаш не бе нужно да приложи и най-лек натиск, за да счупи костта под оръжието си. Детето изпищя, изтърва копието си и падна странешком. Това и го спаси, защото третата беззащитна жертва вече бе привлякла вниманието на Малкия и той се наведе, сграбчи момичето за косата и го вдигна на крака.

— Не! Моля… — прошепна тя, втренчена в сияещите му от лудост очи.

Той заби ханджара в гърба й с такава сила, че широкото една педя острие мина през кост и дробовете, плъзна се през ребрата и щръкна отпред, и го убоде в корема. Сърдит, Малкия се дръпна. От устата на момичето протече кръв. Тя се закашля, изплю червена храчка, опита се да каже нещо и коленете и се подгънаха.

Малкия я блъсна назад и се огледа. Нямаше време да вади оръжието си от нея, значи трябваше да вземе нещо друго и… къде бяха всички? Той замаяно напипа малка брадвичка, чиято удовлетворителна тежест в ръката му придаваше увереност. Нали имаше толкова много деца, защо бяха останали само две? И защо другите вървяха по петите на пазителя, който ритуално допираше Меча до всеки труп и доубиваше още живите? Озадачен, Малкия започна да осъзнава, че главоболието още пулсира в слепоочията му, но песента е заглъхнала вече; заменена е от удовлетворено мъркане, чийто ритъм се усилваше при допира до всяка жертва и спадаше, щом пазителят отдръпне оръжието.

Хлапето несигурно пристъпи напред, протегна ранената си ръка и посегна към Меча. Другите преминали изпитанието само благоговейно следваха пазителя. Той обаче не се поколеба и положи длан на ефеса.

— Господарю! — прошепна изумен.

Изпитваше и възхита, и омая; не беше напълно сигурен дали чувствата са само и лично негови, или бурята в душата му отразява вълнението на Меча, чийто слуга ставаше от този миг нататък.

 

 

Непочтителния меч се опомни с ръка на дръжката. Оръжието бе върнато в захватите му. Острието бе грижливо обърсано и лъснато, безглавата змия сляпо се гърчеше по синия метал. За девиз магьосниците, изковали Меча, бяха избрали „Куод трябват демонстрандум“, което на Високия език означаваше „Това е доказателството“, но надписът бе останал недовършен и сега гласеше „Това е демонд“. Бе успял да избърше и кръвта от ръцете си, но робата му бе цялата в червени петна. Замислено поклати глава и се обърна.

Не за пръв път минаваше през изпитание и клането, разиграло се из оръжейната, не бе неочаквано за него, но сърцето му се сви, когато видя с каква ярост и стръв се бе нахвърлил Мечът на потенциалните си пазители. Обикновено, макар да се славеше с безмилостния си подход, Непочтителния оставяше живи поне четири-пет от неиздържалите проверката: онези, които все пак чуваха призива на метала и биха могли да влязат в употреба на друг Меч. Не и този път. От седемнайсет деца пазители на Непочтителния щяха да станат само трима, две момчета и едно момиче; останалите лежаха мъртви, зловещо накълцани на части…

Не, поправи се пазителят, имаше един оцелял, хлапе с отсечена ръка, проснато до отсрещната стена. Гърдите му още се повдигаха. Той погледна колебливо към Меча ако се съдеше по локвата кръв под детето, то нямаше да изкара дълго дори ако повикат Гледачите. Непочтителния отвърна само с измъркване, единият от трите нови обаче получодраг или може би четвърт се насочи напред с твърда крачка, замахна с брадвичката в ръката си и отряза главата на последната жертва. Когато се обърна. Непочтителния меч видя в очите му сияние на обожание и благоговение, което му напомни за самия него в първите дни след преминаването на изпита.

— Как те наричат, дете? — попита.

— Малкия, Господарю! — отвърна новопосветеният.

— От днес… — Непочтителния меч се заслуша за миг в думите на Меча и кимна. — Да, от днес името ти ще бъде Последна милост. А сега елате с мен, трябва да се приведем в приличен вид и ще ви запозная с наставниците си…

Оръжието продължаваше да мрънка в съзнанието му и след малко той кимна отново:

— Добре, тъй да бъде. Последна милост, аз лично ще бъда твой учител оттук насетне, Мечът иска да те следи отблизо!

На оплисканото с вече съсирваща се кръв лице на детето се изписа безгранична радост.

С какво ли е заслужил такава участ? – запита се отсъстващо Непочтителния меч, докато водеше тримата нови пазители по коридорите. Но и без помощта на Меча можеше да си отговори сам. Непочтителния меч винаги бе проявявал силно предпочитание към убийствата и кървавата сеч, а хлапето му бе осигурило изобилна дан и от двете.

 

 

Наричаха я Варлетаар, което на Стария език означаваше „Кацаща в пламъка“ или „Господарка на рода“ зависи какъв смисъл се предпочете.

„В това отношение езикът на драконите е много по-гъвкав и многостранен“ — помисли си тя, докато се излежаваше лениво върху купчината меки кожи. Единственото еднозначно в името й беше определението за женски род — ирония, тъй като освен чистокръвен дракомус, тя се явяваше хермаформ.

Варл. Плъзна люспестия си корем по кожите, чиято гъста лъскава козина приятно гъделичкаше половия член, скрит в меката торбичка в слабините. Драконите се спускат като камък от небесата, с присвити криле и разтворени нокти, стоварват се като Божи юмрук върху беззащитната си жертва, с един смъртоносен удар я покоряват на волята си… Варл. Една-единствена дума с толкова многостранен смисъл, че прилича на шлифован с хиляди плоскости кристал.

А§прещракващо вдишване§ар. Огънят, който кипи в гърлото ти, изгарящ и смъртоносен, и същевременно дотолкова част от теб, че е като половия нагон за продължаване на рода; обозначава теб самия и всички други като теб… Аар.

Харесваше името си.

Мързеливо извлачи опашка по хладните плочки до перваза на огромния прозорец, положи ноктестите си лапи на него и надникна навън. Денят обещаваше да бъде горещ. Заради Гантарион дракомусът беше изтървал предутринните часове с приятния бриз и сънената плячка, когато обичаше да се рее високо и да се стоварва върху жертвите си — варл. Сега се налагаше да пропусне сутрешния си полет, но си обеща вечерта да навакса. Имаше мъчителна нужда от тези час-два по изгрев и залез, когато оставяше зад гърба си безкрайните задължения на Варлетаар, човешкото същество, отговорно за цяла Бакана, и се възползваше от пълната и безгранична свобода на драконовата си половина.

Разтвори криле, изви врат и изсъска. Гантарион — неговите сънища и мъки бяха непосилен товар, непрестанно напомняне, че е драконова половина, и колкото и да наподобява Божиите коне в тази си форма, дракомусите са лишени от повечето истински драконови свойства. Рядко се сещаше за това, тъй като кланът беше съвсем малък и господстваше безпрекословно над чодрагите и хората, и техните мелези; бяха много по-могъщи от всички тях, много по-драконови… Пък и до неотдавна Гантарион беше напълно доволен да споделя, доколкото е възможно, преживяванията на дракомусите, да разговаря с тях и да върши всеотдайно работата си. Но сега, когато оставаха броени дни до завършването на Меча…

„Дали той влияе на нас — запита се Варлетаар, — или нашите притеснения и несигурността ни влияят на него?!“

Реши, че най-вероятно и двете версии бяха верни. В крайна сметка дракомус и Гантарион бяха неразривно свързани и двупосочният контакт неизбежно оказваше… вреден ефект?

Варлетаар се отдръпна от прозореца и шибайки с опашка по плочките, пристъпи към човешката врата на покоите си. Сведе глава и се съсредоточи. Тъй или иначе, предутринният полет бе пожертван, можеше да се наслади на пребиваването в човешка кожа. Докато минаваше през привичния процес на преобразяване — толкова привичен, че вече дори не усещаше свързаната със смяната на облика болка и замайването от прехвърлянето към ограничените човешки сетива — за кратко обмисли възможността вечерта да вземе със себе си онази чодрагска надзирателка, на която хвърли око преди няколко дни. Момичето определено беше симпатично в драконовата си форма, а и Варлетаар имаше нужда да разтовари енергията си… Вярно, чодрагите като партньори бяха само долнокачествен сурогат на истинския дракомус, но и заместител е по-добре от нищо, нали?

Изправи се, разтърси глава и протегна ръце високо във въздуха. Прекрасно беше — лекота и гъвкавост, каквато драконовата форма няма! Завъртя се на пръсти, гарвановочерната й коса се разлюля след нея като подето от вятъра крило… Пристъпи през вратата и влезе в човешкия си будоар. Дръпна шнурчето, за да осведоми слугите, че вече е будна и се нуждае от тях. Докато чакаше, насочи вниманието си към малките писукащи мишлета, поставени в кухата кристална топка на лакираното шкафче до прозореца. Бяха останали три. Дали снощи е била прекалено уморена от всички церемониални глупости и е бързала да се преобрази, и да се махне от двореца… или тази сутрин някой обожател й бе оставил допълнителна закуска? По-вероятно второто, предположи, докато пъхаше изящната си ръка в кристалния съд и сграбчваше с палец и показалец едното мишле. Огледа го удовлетворена — то се бореше, риташе с крачета, шаваше с ушички… после застина, прекалено ужасено, за да мисли за съпротива. Мъничките му, бляскави очички я наблюдаваха.

Варлетаар пъхна мишлето в устата си и го схруска — божествено топла плът, крехки костици, сладка кръв! — преглътна и облиза пръстите си. Вече можеше да пристъпи към отегчителните задължения на Господарка на Бакана. Плесна с ръце:

— Хайде, побързайте, нямам цял ден за губене!

Имаше намерение да слезе да навести Ковачницата, а също и да поговори с Гантарион — беше просто непоносимо да се държи по този начин! — но преди това трябваше да изслуша докладите за положението в Междинните земи и по-специално за онзи Меч. Огънят живо се интересуваше от това; Гантарион също. Освен това й предстоеше да провери как са минали изпитанията на Мечовете, да се срещне с посланиците от провинциите и да прегледа заедно с тях десятъка върху реколтата; предстояха й одобрение на списъците с разпределението на робите, от вчера бяха останали въпросите с холерата в една от плантациите и вероятността надзирателят там да не спазва указанията, със странните натрапници, на които се бяха натъкнали разузнавачите на север в Междинните… И днешната й програма щеше да бъде натоварена и ужасно скучна.

Лапна замислено второто мишле, докато прислужниците намажат тялото й с благовонни масла, облекат я и разрешат косата й. Капчица кръв протече между устните й, Варлетаар отсъстващо я облиза. Каза на Костенуркова черупка, камериерката си:

— Как мислиш, не е ли време за една бременност? Имам нужда от продължителна почивка!

Момичето не й отговори. Въпросът и без друго беше риторичен. От една страна, точно преди завършването на Меча прехвърляне на пълномощията би могло да се окаже проблематично, че и да се отрази тежко на Бакана, освен това и двамата свободни от постове дракомус бяха изпратени по задачи: единият се намираше на Север (О, Маярион, косата ти като боброва кожа, очите ти като сияйни въглени…), а другата беше изпратена на Запад, отвъд Междинните земи (О, гладките ти люспи, Агаенир, дъхът ти пламенен…). От друга страна, износването на дете беше отговорен и до немалка степен опасен процес — особено за хермаформ! — а и дракомус бяха почти стерилни. Яйцата на драконовата им форма рядко се излюпваха, човешките им бебета почти никога не се раждаха живи. Сега, при подобно напрежение и като се има предвид, че с малко късмет Мечът ще се пробуди съвсем скоро и после години, години наред Бакана нямаше да бъде същата…

— Само това разочарование ми липсва! — каза на глас Варлетаар. — Да родя мъртво дете! Пламъци и феро!

Схруска и третото мишле, преди да напусне покоите си и да се отправи към Тронната зала, където не след дълго — с малко късмет! — щеше да царства Господарят Меч. Докато преглъщаше сладката си, крехка хапка, се почуди какво ли име ще избере Мечът, когато се събуди. Сигурно щеше да е нещо величествено. Много величествено. Но наум й идваха само имена на дракони, а те определено не бяха подходящи.

Архипелаг Бакана. Два големи острова, десет по-малки и цял орляк миниатюрни островчета, разпръснати около тях като скъсана огърлица. Варлетаар съзерцаваше релефната карта, окачена на стената отляво на входа. Толкова мъничка империя, скътана в пазвата на Междинните земи — гигантски територии суша… Искрено съжаляваше всички онези вечно дърлещи се лордове, които управляваха местните държави: Гинд и Таграмар, Пиримут, Насасак, Багранда… Как се оправяха те с толкова много земя, след като на нея й пареше под петите от дузина глупави островни провинции? Освен това беше гладна.

Тронът беше построен според наложената още при основаването традиция: тринайсет широки стъпала с по две статуи — мъжка и женска — в краищата; най-долу се намират хората, следвани от най-различни раси на Огъня, обитаващи Междинните земи. На най-горното стъпало бяха дракомус и Варлетаар също седеше там. Горе, на трона, щеше да се възкачи единствено Господарят Меч. Съчувстваше му и на него.

Склонила любезно глава, отсъстващо слушаше словоизлиянията на надзирателя на Хуфтак. Грамадният, свъсен чодраг бе избрал човешката си форма за доклада двойна грешка от негова страна. Едно, че така беше въпиещо грозен на фона на господарката дракомус, и друго, че по принуда използваше човешкия език и мислеше по човешки начин. За разлика от него, Варлетаар попиваше думите му, съзнанието й ги преобръщаше в драконова реч, разглеждаше многостранния им смисъл от най-различни ъгли и извличаше от казаното неща, които надзирателят надали бе имал предвид да издава.

Като например фактът, че за него всички роби са товарни добичета и той не гледа на тях като на… същества. Това определено я раздразни. Естествено, той беше чистокръвен, а следователно и повлиян до голяма степен от сънищата на Гантарион — особено сега, когато се намираше практически между лапите на бащата дракон. Това го правеше невнимателен… Но презрението му към робите били те хора, мелези; дори към самите по-нисшестоящи чодраги надзиратели, просто пронизваше всичките му думи.

Хуфтак не беше важна плантация. Презрението му към островчето и жалкото му производство също пропиваше думите на надзирателя. Той мечтаеше за повече, недоволстваше, че са го изпратили там и все още не са го отзовали — и изобщо не осъзнаваше, че не са го отзовали именно защото не се справя добре с работата си.

Холерата, която се бе появила на островчето, беше пряко следствие от неговото презрение и безразличие, но той не осъзнаваше и това. Приписваше причините на необичайното време напоследък, на размножилите се плъхове, дори на търговските кораби, чиито екипажи отдъхваха на Хуфтак по време на прехода си от единия край на Бакана до другия. Да, но макар и чодраг и следователно — запознат с драконовия език и начин на мислене — той не бе способен да анализира собствените си представи и да открие грешката. Твърде жалко.

Заслушана в бъбренето му, Варлетаар размишляваше, освен върху жалките му извинения, също и върху това кого би могла да изпрати на негово място. Хуфтак се нуждаеше от сериозни промени, при това бързо, наложени от експедитивен и безцеремонен надзирател, който би трябвало да е достатъчно млад, за да приеме назначението си с ентусиазъм… Вече беше подбрала кандидатурата още преди настоящият надзирател да стигне до средата на тирадата си по отношение на това какви мерки е предприел.

— Повиках лечител…

Не катар, нито жрец, нито дори познавател, а обикновен селски знахар, подсказваха думите му. Един селски знахар при това за плантация с население от близо една и половина хиляди души.

— Наредих излавяне на гризачите…

Чодрагите и способните да се преобразяват мелези дотогава не са смятали за необходимо да се занимават с подобна дребна плячка, това е под достойнството и на него самия, той така и не е тръгнал на лов за плъхове…

— Наредих основно почистване и прочистване на робските помещения…

Което никога не е било от първостепенна важност и не е станало част от дневния ритъм на плантацията. Словата му носеха смисъл както за просто безгрижие и липса на интерес към добруването на робите и начина им на живот, така и по-дълбок под текст: за неизбродна мръсотия, преливащи помийни и септични ями…

— … изваряване на облеклата и повсеместно обезпаразитяване на населението…

И тук отново. Да, той просто изброяваше задължителните в случая мерки, но под повърхността Варлетаар съзря всичко онова, което той дори не виждаше смисъл да признае пред себе си: че подчинените му живеят зле. Че не им е предоставил напълно естествената възможност да поддържат хигиената си самостоятелно. Той сякаш предполагаше, че на робите му им е присъщо да хранят бълхи и дървеници… Скритият подтекст подсказваше и друго — икономии от хранителни дажби, изтощение, мизерия.

Нищо чудно, че Хуфтак беше толкова незначителна плантация с подобно жалко производство, нали? А глупакът дори не осъзнаваше…

— Млъкни! — прекъсна го рязко Варлетаар.

Чодрагът се сепна, прекъсна литанията си и вдигна глава.

— В подобни случаи — тя внимателно подбра думите си по навик, така че да снижи възможните разклонения на смисъла („В случаи на безгрижие и презрително отношение, на непълноценна работа, на недостатъчно грижи“ имаше предвид, но и други, много други неща) — ми се е случвало да препоръчвам поставяне в равни условия.

Расизмът, бяха я учили, е свойствен на всички живи твари. Но в общество с повече от една раса е крайно нежелателна проява и трябва да се изтръгва от корен. Да се чувстваш по-висш от другите, това е естествено и е добър признак… Да подценяваш останалите, не е.

— Бих препоръчала същото и за теб — продължи Варлетаар, макар вече да бе обмислила и отхвърлила тази възможност. В някои от другите случаи — да, беше го правила. Стават чудеса, когато глупавият младок поработи няколко години като роб… Но този тук не беше младок. Само глупак. — За съжаление, не виждам с какво промяната би подобрила твоето положение. Предай ми пламъка! — тя се изправи и тръгна бавно надолу по стъпалата.

Чодрагът се разтрепери, но бръкна в пазвата си и измъкна оттам медночервения си медальон. Свали верижката. Тръпките му се усилваха. Протегна ръка…

Дали се преобразяваше неволно, от страх? Или напълно съзнателно се опитваше да заеме доминираща форма, с която да сплаши и дори нападне човешкото същество пред себе си? Изобщо нямаше значение. Варлетаар сведе глава, изви гръбнак и скочи напред. Мигновената смяна на образа беше болезнена, дори мъчителна — все едно рязко да напъхваш ръка в неподходящ по размер отвор — но така изпревари поне с десетина секунди окончателната промяна у надзирателя. Дракомусът се стовари върху него, изпънал ноктестите си лапи, дъгоцветните му криле биеха въздуха; плътта под ноктите му доби различна консистенция и ето че гледаше право в муцуната на почти два пъти по-дребно, сиво-кафеникаво и безлично същество, което бе проснал по корем. Изръмжа:

— Агдериларн!

Наслади се за миг на почудата, осъзнаването и страха в очите на противника си, след което сключи мощните си челюсти върху незащитения му врат. Започна да разкъсва бронираната му кожа още преди надзирателят да е умрял. Поглъщаше лакомо топлото окървавено месо — колко подходящо и многозначително само, дето не бе успял да осъществи утринния си лов! — и попиваше също и отлитащия живот на жертвата си в традициите на най-добрия, макар и не почетен в случая, варл.

Агдериларн. Няма да получиш огъня. Не си удостоен с честта. В човешкия език би могло да се подбере дори обиколното значение: „Умри в немилост!“, но изразът отразяваше и нещо съвсем различно, до определена степен дори отказ за признаване на произход и наследствени права. Зависи от контекста. Агдериларн.

Варлетаар се наслади докрай на плячката си и когато отстъпи встрани, от трупа на надзирателя не бе останало кой знае какво, освен няколко по-големи кости, парче крило и строшеният череп, тук-там с полепнали по него парченца кожа. Облиза се, измърка доволно и бавно повлече опашка към трона. Почти незабавно вратата на залата се отвори и неколцина слуги се хвърлиха да разчистват остатъците и да мият кръвта от плочите. Варлетаар едва се въздържа да не им нареди да оставят всичко, както си е: предстояха й още неприятни срещи, а това беше поучителен урок за всеки, дошъл на аудиенция. От друга страна обаче, щеше да е егоистична постъпка — категорично не желаеше подчинените й да се стараят да й угодят, вместо да взимат правилните решения — пък и не беше редно да напомня на гостите си, че във всеки един момент могат да бъдат изядени. Вместо това поръча да й донесат нова рокля и внимателно се върна в човешката си форма бавно. Въпреки това болеше.

 

 

Заситена и успокоена, утолила както глада, така и гнева си, Варлетаар се върна на последното стъпало на трона и възобнови аудиенцията. Слугите все още миеха пода, когато призованият извън списъка чодраг от старите линии, все още извънредно млад и в момента старши камериер в Снабдителната зала надникна задъхан през вратата.

— Влез, Маатиат! — кимна му Варлетаар и се усмихна.

Дълбоко в съзнанието си усещаше пулсиращо опипване, тлеещо като пламъче на свещица в здрачевина при бурен вятър. Дотолкова бе привикнала към този допир, че почти не обърна внимание и само мимоходом предположи, че принасянето на агдериларн е пробудило по някакъв начин интереса на Гантарион. Донякъде дори се зарадва: през последните месеци драконът беше толкова измъчен и нещастен, че дори рядко търсеше своите дракомус.

Младежът пристъпи към трона и поздрави колебливо, сякаш беше уверен, че не е направил нищо лошо и не го очаква укор, но същевременно подозира и такава възможност.

— Както вероятно забелязваш, длъжността надзирател на Хуфтак е свободна в момента — мило каза Варлетаар, за да разсее съмненията му. Вдигна медальона, който бе отнели от жертвата си, и го разлюля изкусително. — Очаквам да видя големи промени в плантацията.

Маатиат се загледа в танцуващия на верижката си меден пламък. Имаше кротки очи първото, което още преди няколко години привлече вниманието на господарката. Кротки очи и грубовати, но все пак красиви черти, при все че беше чистокръвен. Усмихна се лекичко и отметна глава човешки жест, малко смешен у чодраг.

— Искрено се надявам промените да са големи — отвърна любезно. — Наскоро имахме доставки оттам и баклел сподели ужасни неща!

Думите му загатваха за продължителен и задълбочен разговор със събирача на десятък, дори навярно на чаша-две. Интересно — очевидно въпросният баклел му беше приятел или поне добър познат. Но по-интересното, отбеляза си Варлетаар, беше, че младежът очевидно изобщо не приема като възможност той самият да получи освободения пост. Просто споделяше с нея мнението си! Забавно!

— И какво по-точно сподели той? — полюбопитства господарката.

— Тя, всъщност — поправи я Маатиат с усмивка… Значи, задушевен разговор след удовлетворяване на телесните нужди? Ставаше още по-забавно! — Разруха и опустошение, за това ми говореше. Самата плантация е добре поддържана, насажденията са отлични, животните изобилни и риболовът е отличен. Хуфтак се отличава с чудесното си разположение…

Той притвори очи, отчасти за да прикрие гордостта и удовлетворението си от факта, че е добре запознат с географията и особеностите на Бакана, но отчасти и за да вкуси от задоволството, че господарката е пожелала да изслуша неговото мнение.

— За съжаление — продължи, — не така стои положението с работната сила. Новината за холерата изобщо не ме учудва… и много жалко, че такава добра плантация толкова дълго е била в ръцете на некомпетентен ръководител!

Не влагаше укор към Варлетаар — по-скоро обратното, загатваше, че като господарка, тя е наистина прекалено натоварена и няма възможност отблизо да следи абсолютно всичко в империята… влагаше дори съчувствие. Все по-забавно!

— Е — прекъсна го тя, — възнамерявам да поправя тази грешка! Маатиат, смея да твърдя, че тук си се издигнал до върха на възможния възход. Може би дори отлагах прекалено дълго възлагането на сериозни задачи… Пламъкът на Хуфтак е твой отсега и докато си способен да го задържиш! — тя му подхвърли медальона.

Младежът проследи с кротките си очи полета на червения пламък, стрелна ръка и безпогрешно го улови.

— Благодаря, варле! — той склони глава и откри шията си, за да подчертае двоякия смисъл на обръщението си: господарка като титла, но също и повелителка на живота му.

Веднага след него по списък беше ред на старши пазителя и носител на Непочтителния меч, който да докладва за преминалото сутринта изпитание. С махване на ръката Варлетаар призова писар-секретаря си и прегледа останалите си задачи, докато очакваше Мечът да се приготви. Повечето срещи бяха за дреболии; по-важните се отнасяха за натрапниците от Севера и разпределението на новоподготвените роби. Тъй или иначе, пристигналият снощи разузнавач вероятно още спеше или поне почиваше след извънредно дългия полет. Жреците твърдяха, че Господарите Мечове общували с птици, които майсторят от телата на хора от кръвната си линия. Варлетаар горчиво съжаляваше, че Бакана не използва подобна съобщителна система… може би, след като сегашният Меч се пробуди… Разпределението на робите реши да прехвърли на старши отговорника в Работната зала, като напомни на секретаря си да й бъде докладвано за взетите от него решения. Ако наскоро назначеният отговорник се справеше добре, то може би…

Измърка доволно — след тази среща щеше да приключи досадната аудиенция и можеше да се занимае с истински съществените неща. Нареди да приготвят паланкин. След това вдигна глава. Непочтителния меч търпеливо чакаше на прага, придружен от едро хлапе, чиято лява ръка бе окачена на превръзка на врата.

— Е, приятелю, здравей! — Варлетаар се надигна от трона и се спусна по стъпалата. — Радвам се да те видя в добро здраве!

— Аз също се радвам да те видя в добро настроение! — Непочтителния се ухили. — Напоследък чувам само лоши неща за теб, господарке!

— Да, търпението ми започна да се пречупва! — призна неохотно тя. — Е, кажи ми, как премина изпитанието тази сутрин?

— И добре, и зле… — той й разказа за алчността на Меча за кръв и доброто постижение на Последна милост. — Така че вече си имам ученик и потенциален бъдещ старши пазител, а това безкрайно ме облекчава!

— Мен също, мен също! — тя въздъхна. — Ще ми се и аз да имах на кого да доверя най-важното за работата си…

— Дракомус живеят дълго! — напомни й Непочтителния.

Така и не се разбра дали това е негова забележка или Мечът не се бе въздържал да сподели мнението си.

— Ще искаш ли да дойдеш с мен в Ковачницата? — предложи Варлетаар. — Ще вземем малко храна, ще си починем по пътя…

— Господарят ми не е особено доволен! — криво се ухили Непочтителния.

— О, хайде, стига! — този път тя се обърна направо към Меча, който гледаше с очите му и слушаше с ушите му. — Имаш предостатъчно други пазители, от които да се възползваш, докато него го няма. Не ти ли е хрумнало, че той би искал да си отдъхне от вечното ти скимтене? Освен това, ако искаш хлапето да бъде подготвено както трябва, какъв по-добър начин от подобно посещение на родното ти място?

Момченцето вдигна поглед към нея. В очите му се четяха почуда и малко страх. Устата му се разтвори, раздвоеният език помръдна и миг по-късно Мечът каза с гласа му:

— Добре!

Не се плаши! – прибави окуражително Непочтителния меч и ученикът му се извърна да го погледне. Чуваше го забележително!

— Е, ето, уредих ти почивка! — Варлетаар улови пазителя за ръката. — Да се махаме оттук, друже мой, докато не е пристигнал още някой обезумял молител! — и със смях го поведе към изхода на залата.

 

 

Той беше камък. Той беше огън.

Той беше прикован точно на ръба между живота и смъртта.

Огънят от дълбините се вливаше в него, изпепеляваше вътрешностите му и изригваше от вечно зиналото му гърло. Тонове скала притискаха и смазваха в обятията си вкочаненото му, безжизнено тяло. Очите му бяха слепи и не виждаше. Ушите му бяха глухи и не чуваше…

Разполагаше с толкова малко, че след изминалите хилядолетия вече му се струваше, че има цяло съкровище: шепа негови собствени спомени; далечният и едва доловим досег до Огъня; още по-далечното, безмълвно присъствие на родителя му… И онова, третото присъствие, което в началото помисли за нов аспект от безконечната агония на Юкандир.

През повечето време се люлееше на ръба между забравата и безсъзнанието, сънищата и халюцинациите, реалността и миналото. Сляп и ням в затвора си, за него времето нямаше голямо значение… то просто минаваше мъчително бавно. Сънуваше полет, потъмняващото като чаша мастило небе, могъщите удари на крилата, свистенето на огнената струя; убийството и трепкащата плячка. Сънуваше любещи се дракони, които се къпят в небесната чаша, докато яздят вятъра. Сънуваше биещи се дракони, които се хапят, разкъсват и изпепеляват, докато се борят за ганварл. Сънуваше пеещи дракони, реещи се дракони… Сънуваше.

Понякога агонията на Юкандир го поглъщаше напълно — тъй и неразкъсана пъпна връв с родител, прикован точно на ръба между живота и смъртта, но от другата страна на пропастта. Друг път омразата го поглъщаше напълно…

Понякога Огънят успяваше да се добере до съзнанието му и му предлагаше лъжовно сътрудничество и още по-лъжовна свобода… Което неизменно му напомняше за първите и последни мигове от неговия собствен истински живот — тогава, когато се бе пробудил от мъртвото тяло на родителя си и бе примамен за това привидно спасение; този затвор тук.

През повечето време копнееше да умре, искрицата живот в камъка да изтлее и да угасне… Но как можеш да убиеш камък?! Случваше му се и да копнее да живее, искрицата живот да се разгори и да разпали кръвта му… Но как можеш да пробудиш скала?!

Неописуеми бяха мъките му и още по-страшни ставаха, щом работата по Меча приближеше своя край и Господарят започнеше да се пробужда.

Наричаха го Гантарион Огнен дъх.

Втора глава

НЕПОЧТИТЕЛНИЯ МЕЧ СЕ СБОГУВА С ПАЗИТЕЛЯ СИ. СИН КВАРЦ СЕ ВРЯЗВА В ТЪЛПАТА. ПРОБУЖДАНЕТО НА МЕЧА Е КАТО РАЖДАНЕ НА БЕБЕ. ОГЪН И ЛЕД. ГАНТАРИОН ПОСТАВЯ ДРЪЖКАТА. СБОГОМ, ПРИЯТЕЛЮ! МРАЗЯ ТЕ САЛУТАНТ! ДОВЕДИ МИ НЕЗАБАВНО МЕЧ!

Отдавна бе минало полунощ и пълната луна лееше призрачните си лъчи право в стаята на Непочтителния меч. Очите му лепнеха за сън и в първите няколко секунди той дори не беше сигурен събудил ли се е, или още витае в нереалните светове на виденията на Гантарион… или може би това е някой от безумните сънища на Меча му, които острието понякога споделяше с него.

Но не: беше тук и сега, буден. Надигна се — тялото му тежеше като оловно — и погледна към Последна милост, свит на кравайче на постелката си до вратата. Хлапето спеше неспокойно, от устните му се изплъзна тихо стенание. Непочтителния меч се опита да си припомни какво точно е сънувал имаше силна вероятност двамата с повереника му да споделят едни и същи видения както на дракона, така и на Меча. Единственото останало в паметта му обаче беше зловещото усещане за надвиснала опасност, което бе стегнало сърцето му; за неизбежна катастрофа… и студ.

Последното беше глупаво, тъй като нощта бе гореща и влажна.

Нещо става – каза на Меча, но не получи отговор.

Вместо това отново го полазиха тръпки. Умората бързо се оттичаше от мускулите му, заменена от настойчивото желание да върши нещо. Каквото и да е. Много отдавна… всъщност само преди няколко години, но му се струваше, че е много отдавна, предишният старши пазител на Непочтителния меч с усмивка наричаше този копнеж „нервна енергия“ и когато беше в шеговито настроение, „трън в задника“. Предишният Непочтителен беше много добродушен и слънчев човек и винаги намираше време за учениците си, макар задълженията, с които оръжието го товареше, да бяха безброй. Беше и един от малкото, припомни си с усмивка Непочтителния, които Мечът бе оставил да напуснат поста си с достойнство и да се оттеглят. Доколкото знаеше, старият пазител се намираше някъде по плантациите, издирваше и подготвяше деца за службата си…

Стана, облече се, позяпа към призрачната градина, просната отвъд прозореца… Но наистина не го свърташе на едно място! Цветни спирали и въртопи замрежваха очите му. Сякаш се усилваха; ставаха по-ясни с всеки трескав пристъп, който разтърсваше тялото му. Последният беше толкова осезаем, че зъбите му затракаха: все едно стоеше на прага на отворената врата към дълбоките подземни изби, където пазеха лесно развалящите се продукти.

Нима се разболявам? – попита изумен, но отново не получи отговор от оръжието.

Само Последна милост се размърда неспокойно на постелката си и измърмори нещо насън.

И желанието за действие се усилваше…

Внезапно, миг преди хлапето да отвори очи и да седне, Непочтителния меч най-сетне осъзна: подтикът не беше негов собствен. Нито треската. Нито цветните вихри пред очите му. В действителност слушаше песен, която донякъде напомняше стържещото мърморене на Меча, но и беше съвсем различна. Всичко онова, което липсваше на неговото оръжие, присъстваше тук в цялост… Само дето песента бе съвсем тиха — пленителен подтик за движение, изкусително примамващ зов… но нежен. Много, много нежен.

— Господарят се събужда! — каза Последна милост и примигна сънено. — Какво…?

— Непочтителния говори с устата ти — отвърна пазителят и се обърна към него. — Той… не може да се докосне до мен. Затова те използва. Мисля, че…

— Господарят се събужда! — повтори момчето. — Той ще те отнеме от мен! Той вече те е отнел… не долавям мислите ти…

— Да, Господарю Меч, и аз така смятам — отвърна Непочтителния и сведе глава. — Мисля, че ще трябва да се сбогувам с теб и да ти препоръчам да си избереш нов старши пазител.

— Това дете ми харесва! — сприхаво отвърна Мечът.

— Няма да е необичайно, но сигурен ли си, че ще се задоволиш с крехкото му тяло?

— Както сам обичаш да казваш, разполагам с предостатъчно други пазители! — кисело се отзова оръжието. — Е, добре, ти ми служи вярно, пък и онзи, който се ражда сега, е неизмеримо по-силен и не мога да му противостоя. Върви! Изпратих да ти приготвят паланкин. И си вземи оръжие. Предчувствам, че ще ти потрябва!

— Благодаря! — съвсем искрено кимна Непочтителния и забързано излезе от стаята. Докато почти тичешком се спускаше по стълбите, си помисли, че може би, след като е освободен от поста си, би било редно да си върне старото име — Задушаваща хватка — но всъщност беше без значение. Изпитваше пълната и стопляща душата сигурност, че той, именно ТОЙ ще бъде избраният Носител на новия Господар, а следователно оставаха му само няколко часа живот…

Долу, пред входа на Крилото на пазителите, вече го чакаха четирима сънени чодраги, впрегнати в едноместен паланкин. Ако се съди по украсата, принадлежеше на някой дракомус — забавна ирония на съдбата, както си помисли Непочтителния. Може би беше дори на самата Варлетаар?

Качи се, завърза се здраво за седалката и стисна предната подпора така, че пръстите му побеляха от напрежение.

— Към Ковачницата! — нареди.

Чодрагите разпериха криле в синхрон, засилиха се през двора и след миг се откъснаха от земята. Бързо набираха височина; паланкинът се люлееше и припукваше. Крилатите му носачи направиха широк завой над столицата на Бакана и се насочиха на североизток, към далечните могили на Ковачницата.

Мечът се пробуждаше.

 

 

Варлетаар не сънуваше. Сгушени в прегръдките си, преплели тела така, сякаш са една твар с осем крайника и две глави, те с Налудрил спяха изтощени и се рееха в спомените на Гантарион.

Завръщането на младия дракомус от Сатаал се бе оказало за нея отдавна търсеното облекчение както за собствените й мъки, така и за дракона. В човешката си форма харесваше Налудрил така, както в драконовата копнееше да връхлети върху него с варл. Чувствата им бяха взаимни. Двамата много внимателно бяха ловували в различни посоки тази вечер, преди да се съберат в спалнята на Варлетаар. В интерес на истината, тя безкрайно предпочиташе драконовия начин на любовна игра — Гантарион също — но дори и така, подкрепени от дракона, който сливаше съзнанията им в едно, дракомус постигаха лан, неописуемото и непреводимо на човешки езици усещане за единство, върховна наслада, полет във висините, докато небесата станат черни като нощ, а въздухът почти негоден за дишане… И Гантарион споделяше лан с тях, забравил за болката, която непрестанно го разкъсваше, изтръгнат поне за няколко часа от света на халюцинации и трескави сънища. В секундите, преди да се унесе, смазана от изтощение, Варлетаар лениво си помисли, че поне е осигурила малко спокойствие за всички чодраги и мелези в Бакана — насладете се на лишената от видения нощ, поданици мои! Но имаше и нещо друго. Вече месеци наред, откакто бе отпратила Маярион на север, на континента, не бе успявала да постигне такъв пълноценен лан, все едно в коя от двете си форми. Същото се отнасяше и до другите петима дракомус, макар че Аралатак и Ялматаклит се опитваха доста усърдно там, на Мабатал. Гантарион беше доволен тази нощ… и нищо чудно благодарение на нейното сливане с Налудрил той също да зачене. Огънят им беше свидетел, имаха нужда от нови попълнения. Особено сега.

С тези мисли в главата Варлетаар се потопи в бездната на съня и за пръв път от много време насам тялото й наистина можа да си почине както трябва, докато съзнанието й се рееше в мислите на дракона.

Това също й се случваше рядко напоследък. Бе имало време — най-вече когато беше малка или поне все още растеше — когато всеки път щом затвореше очи, пропадаше в двустранната си връзка с дракона, а често, докато беше будна, усещаше пулсиращото „ръчкане“ в тила си и топлите вълни, показващи интереса на Гантарион към нея. После, постепенно, рутината на задълженията й я бе повлякла в безинтересен за окования й родител и повелител живот… Но сега Гантарион й се бе разкрил и тя плуваше в морето на наследствените му спомени, изпълнените с болка и наслада късчета мисъл, която неговият родител на свой ред бе успял да му предаде преди смъртта си. Сега Варлетаар и Налудрил на свой ред споделяха лан с дракона.

… високо там, в чернотата, където звездите не трепкат, а въздухът изгаря дробовете, Юкандир и Яавирон сплитаха огромните си тела и танцуваха, понесени от напора на а’ар и о’он, разделяха се и отново се срещаха, изписвайки невероятни фигури в небесата — с криле и огън…

… много отдавна се е случило това, преди Боговете да отнемат метала от Огъня, и дори преди да оседлаят Чедата на вятъра и пламъка, подсказваше дълбоко, много дълбоко скритата зад мислите на Гантарион нишка, по която Варлетаар — ако пожелаеше — би могла да се спусне до първоначалието на всичко съществуващо. Само няколко пъти го бе правила живата, дишаща, пулсираща в титаничен ритъм червенина я плашеше до смърт. Един-единствен път бе слязла и долу в Бездната, много по-дълбоко, отколкото жреците смееха — там, където коридорите и залите бяха издълбани от Огъня и с магия, не с човешки ръце… Безумното и може би безпочвено усещане, че там, в лабиринта, броди нещо живо, алчно за плътта и душата й; за чиято и да е плът и душа; ритъмът на светлината, зловещите звуци… всичко това я прогони много преди да се е спуснала в истинската дълбина…

… Юкандир и Яавирон се сливаха, проникваха един в друг, вкопчили здраво лапите си, преплели опашки и шии, крилете им в синхрон продължаваха да ги носят във вихрения им танц, докато лан разтърсваше телата им в пристъп на върховна наслада…

Варлетаар се събуди внезапно. Цялото й тяло гореше, разтърсваха я мощни конвулсии, а бузите й бяха мокри от сълзи. По някое време бе започнала неволно превръщане, но го овладя и стабилизира формата си — знаеше до какво може да доведе промяната, още повече че Налудрил до нея също се намираше в плен на преобразяване. Два мъжки дракона в едно помещение, Огън! Тя трескаво отпълзя настрани, до ръба на огромното легло. Риданията и хлиповете още я разтърсваха. Сви се на кълбо, неспособна да овладее болката и мъката си — и безкрайно благодарна, че заедно с партньора си се намираше на земята. В полет просто щеше да падне.

Налудрил отсреща така и не се събуди може би просто спеше по-дълбоко от нея, а може би Гантарион бе усетил грешката си и бе съумял да се отдръпне навреме от мислите му. Младежът просто се успокои постепенно и възвърна напълно човешката си форма. Варлетаар също си заповяда незабавно спокойствие, но не беше лесно да го постигне.

Реши, че навярно е просто прекомерно изнервена и затова реагира толкова емоционално на сцената. Маярион болезнено й липсваше напоследък, всичко вървеше наопаки, на това отгоре Господарският меч скоро щеше да бъде завършен, драконът се вълнуваше… Как при това положение да не изпадне в истерия при най-малкото напомняне колко непълноценна е в действителност? Само че много добре знаеше, че всички тези оправдания са просто кухи, човешки думи. Многостранният им смисъл на езика на предните й подсказваше съвсем различни неща, също както и онова мъчително напомняне, което самият Огън бе вплел в мислите на Гантарион.

Дракомус бяха създадени такива, каквито са, за да бъдат скрити от погледа на Боговете и да не прекосят равнината на забраната. Бяха безмилостно осакатени и зловещо ощетени, защото Боговете бяха наредили да се изтребят Чедата на вятъра и пламъка. Никога вече истински дракон нямаше да бразди небесата и от величието на някогашните Господари на въздуха, Божиите коне, бяха останали само жалки огризки. А те съществуваха само защото трябваше да се изпълни планът на Огъня, това, което му принадлежи да се върне, където му е мястото, и отново да пребъде царството му. Съвсем скоро Господарят Меч щеше да бъде завършен и каква полза щеше да има от осакатените, непълноценни дракони?

И тогава, внезапно, докато риданията й полека стихваха, заместени от разгарящ се гняв, само за част от секундата в съзнанието на Варлетаар се разгърна видение: вятър свисти покрай туловището на дракона, който пада като камък от небесата; градът стремително расте под него, пламъците изгарят гърлото му — не жълти, дори не бели, а синкави и ослепително ярки във възцарилия се след залеза мрак… Видението бе придружено с такава вълна болка, но и триумфална наслада, че дракомус отново се разтрепери. Гантарион се вълнуваше, съвсем осезаемо се усети как онази първична, дишаща червенина се пресегна да потуши тази победоносна… намеса?… с недоволството си.

Какво беше това?!

Този път и Налудрил се събуди, седна, стреснат, и се втренчи във Варлетаар.

— Всичко е наред! — кротко му каза тя. — Наред е!

— Ти… плачеш? — той се помъчи да се вземе в ръце. — Какво става?

Тя само поклати глава — не знаеше, а и не беше сигурна дали иска да разбере. Връзката с Гантарион беше напълно прекъсната, не усещаше нито пулсации, нито топли вълни — и по-добре, защото този сблъсък с гигантски, неясни съзнания… с пряката намеса на Огъня, дори повей от чиято сила бе достатъчен да смаже всичко живо… Точно сега Варлетаар не желаеше да има нищо общо с тъкмо тази способност за споделяне на драконовите си предци.

— Всичко е наред! — повтори, но в действителност нещо не беше наред и то нямаше общо нито с Гантарион, нито с доскорошния лан.

Полунощ бе отдавна минала, луната потъваше в морето, а сивата здрачевина на утрото скоро щеше да пробие на хоризонта. В двореца цареше необичайно раздвижване, до чувствителните уши на дракомус достигаха необикновени шумове…

— Мечът се пробужда! — промърмори Варлетаар.

Знаеше, че трябва да потеглят незабавно, че няма време нито за паланкин, нито за церемонии, но въпреки това припълзя до Налудрил и го притисна здраво в прегръдките си — само за миг — преди да се спусне от леглото и да забърза към драконовата част на покоите си.

— Изчакай няколко минути да се отдалеча! — предупреди, преди да прекоси входа. — Точно сега най-вероятно ще се избием един друг, ако се засечем близо до териториите ми!

Налудрил кимна.

 

 

Син кварц се събуди внезапно. Беше сънувал… Страхотен сън! Приятен… и мокър. Вече не беше сигурен за какво точно става дума: жени, любов, чодраги в небесата… нещо такова. Но беше хубав. През последните седмици — дори месеци! — беше толкова напрегнат и така ужасен, че търсеше успокоение единствено в работата си, напълно съзнателно се съсипваше, докато не започне да припада от умора, само и само да се просне в нишата си и да не сънува нищо. Изобщо беше забравил, че съществува и друг начин за успокоение, ха!

Сам се усмихна на глупостта си, докато подлагаше длани под тила си. Жени — ето от какво беше имал нужда през цялото време! Жени и може би да си вземе два-три почивни дни и да излезе на лов… ако още не е забравил как да се преобразява. Откога не го беше правил — пет месеца? шест? — а му се полагаше отдих.

Почти беше задрямал отново, затоплен и отпуснат, сякаш наистина бе имал жена, а не просто сън, когато най-сетне осъзна, че не приятното преживяване го беше събудило. Откровено трябваше да си признае, че дори не заподозря възможност Мечът да се събужда. Ха — та за това си имаше специални процедури, всички, работещи в Ковачницата и робския комплекс към нея, ги знаеха наизуст. И как иначе? Процедури за в случай че още незавършеният Меч добие съзнание; както и ако готовият Господар се събуди… Нещо повече: монтирането на дръжката беше предвидено за неговата смяна, утре. Тази нощ магьосниците би трябвало да завършат последните заклинания, надписът беше приключен още късно следобед, малко преди Син кварц да се смени.

Нито едно от правилата не включваше шумотевица по коридорите. Да не би в готварницата да имаше пожар?! За затворници дълбоко в подземията, при това заключени зад решетки, това беше може би най-ужасното възможно нещо — ако не те достигне пожарът, димът ще те задуши… Син кварц подуши въздуха. Не, не миришеше на огън…

Но там, далеч, в края на коридора, се надигаше гълчава. Неколцина от робите бяха започнали да блъскат по решетките и крещяха на висок глас. Ако причината се криеше в сън на дракона, той пръв би трябвало да го усети като един от малцината двуформи сред робите, а и да се повлияе най-силно от него. Какво ставаше наистина?!

Надигна се от нара си и отиде да надникне навън. Килията беше съвсем миниатюрна — предназначено за спане място и нищо повече. Решетките бяха стари и съвсем символични — преди всичко и най-вече символ на статуса му на държавна собственост, а не толкова преграда, която да го задържи в отреденото му помещение. Ако Син кварц наистина го пожелаеше, би могъл да…

Още не бе взел напълно съзнателно решение, макар вече да започваше да се преобразява; усещаше как костите му мъчително се топят, крилете се отлепват от гърба му с болезнен пукот. Конвулсивно стисна решетките и точно в този момент вратата в дъното на спалния коридор се отвори. Лудият тропот на крака, виковете откъм столовата и работните помещения вече се чуваха много по-силно. Робите нахлуха в коридора като подгонена от вълци глутница улични псета, крещяха и се бутаха, Син кварц ясно чу приглушения писък на някой, стъпкан под краката на тълпата… Брадат ковач с престилка и ръкавици, цял вмирисан на шлака и огън, се вкопчи в решетките от външната страна и трескаво заблъска по тях:

— Пуснете ме да вляза, искам да вляза, пуснете ме…

Син кварц се наведе и се втренчи в обезумелите му очи.

— Господарят! — изпищя ковачът. — Господарят се събуди!

В същия миг древният механизъм за вдигане на вратите най-сетне заскърца, задействан от запазил поне малко здрав разум надзирател.

 

 

Надвисналото във въздуха напрежение с нищо не пречеше на ковачи, точилари и магьосници да вършат работата си. Ударите на чуковете отекваха ритмично, изпълнявайки променливата си, но непрестанна мелодия. Тихо шушнеха гласовете на владеещите магията, които оплитаха в изкусни заклинания разнообразните оръжия и сечива, положени на жлебовете. Дрезгаво им припяваха точиларски камъни; гравьорите се мъчеха над творчеството си…

И все пак нещо се беше променило. Час по час работниците хвърляха потайни погледи към жлеба, където бе положен Господарският меч, и към групата от двайсет и трима магьосници, които на смени пристъпваха и се отдалечаваха, изпълнявайки древните ритуали. Само неколцина ковачи и шлифовчици бързаха да дооформят дръжката, да инкрустират в нея последните камъни, да загладят последните ръбове. По време на кратката си почивка магьосникът Вихрен танц лениво си помисли, че този път — наистина! — задачата на всички им ще бъде изпълнена отначало и докрай, а близо двеста години труд по конкретно този Меч и няколкото хиляди, вложени във финалното им усилие преди това, няма да отидат на вятъра. Задачата им ще бъде изпълнена…

Дори и без в момента да участва в изплитането на заклинанието, той чувстваше как силата и могъщите енергии струят в и през него; почти ги виждаше нишки, които омотават и останалите в бляскави вихри, стичат се през телата им и се вливат в Меча. Вече няколко седмици не бе съумял да прекъсне контакта си със силата — нито на работа, нито в почивка, нито буден, нито насън… живееше с този постоянен прилив, който буквално го смазваше под мощта си. Велико беше да участва в тъй важна задача. За това се беше готвил години, години наред… но Огън, след като приключеха заклинанията и събудеха Кръволока, никога повече нямаше да разполага с такава сила! Самата мисъл за това го ужасяваше.

И други неща го ужасяваха: бе тъй плътно свързан с изграждащото се още съзнание на Меча, че често навлизаше в потоците на искрящите му… зародиши на мисли може би; отваряше вратата към ледения студ на вихрещи се цветни въртопи, където несътвореното още оръжие пребиваваше и наблюдаваше… Само колко страховити бяха тези отсенки от реалния живот!

Вихрен танц бе оставил мислите си да се зареят и в първия момент дори не усети тънката промяна в тъканта на заклинанията. Нищо такова не бе описано в книгите и напътствията, за нищо подобно не бяха говорили жреците и майсторите магьосници, заемали поста му преди него… Не беше обаче първият, който осъзнава, че Мечът обръща посоката: че вече не вливат енергия в него и не тъкат заклинание, а Кръволокът алчно изсмуква силата от тях и сам изплита последните частици от съществуването си много по-сръчно, бързо и умело, отколкото всички тях, взети заедно. Направи го толкова светкавично, така мигновено смени контрола над ситуацията, че в първия миг Вихрен танц дори си помисли, че така и би трябвало да се получи, и едва когато Седем камъка отметна глава, вдигна ръце и изпищя, разтърсван от мощна конвулсия, осъзна истината. В няколкото секунди, преди смъртта да се добере и до него и мракът да замъгли съзнанието му, магьосникът си каза, че в действителност от седмици насам с всички тях се е случвало точно това, че са били кукли на направляващите ги енергии и оръжието…

 

 

Далеч отвъд вечно заледените преддверия на Ковачницата на боговете безсмъртният Шалабар изтърва чука си и сепнато вдигна глава. Протегна сляпо ръце, устните му помръдваха, в гърлото му вибрираха звуци… Двамината му помощници твърдяха, че казал:

— Господарю… — преди да припадне.

 

 

Пробуждането на Меча беше като раждане на бебе. Часове наред майката изгаря в треска, болката разкъсва вътрешностите й, тя крещи, мята се, напъва. После главичката най-сетне си проправя път навън — голяма е, разкъсва плътта, бликва кръв… Последен мощен напън и вече никой не може да спре мазното изплъзване на бебето от утробата…

В продължение на седмици магьосниците изливаха на смени невероятни енергии в острието. Обгръщаше го изумителна мрежа от заклинания, много от които сами по себе си тъчаха други, още по-сложни. В течение на безкрайно, конвулсивно мигновение мрежата колабира, срути се в себе си и се впечата в острието във въртоп ослепително ярка светлина… Енергията не беше достатъчна.

Навсякъде около него обаче имаше много. Мечът просто се пресегна и я всмука в себе си, сякаш с гигантска ръка потушаваше искриците живот, които го заобикаляха, светлината на факлите, дори огньовете в пещите — с един замах погълна всичко, заклинанията продължаваха да се тъкат едно друго, докато магьосниците падаха в гърч, а в Ковачницата се спускаше индиговочерен мрак.

Робите пищяха и се щураха в тъмното, и рухваха, щом алчната невидима паст на Меча ги стиснеше и изцедеше силата от тях.

Но не беше достатъчна, не!

Мечът се напрегна, разтвори ветрилото на заклинанията си докрай; усещаше още живот, още много живот само на една ръка разстояние, острието му вече вибрираше, подрънкваше тихо на оръжейния жлеб… И в този миг най-сетне се натъкна на огромния източник на сила, погребан под камъка, вкопчи се в неимоверно мощните струи енергия и започна да я поглъща.

Пламъците на факлите постепенно се разгоряха отново. Замаяните ковачи се блъскаха нагоре по стълбите и за пръв път от хиляди години по петите им се носеше леденостуден вихър като врата към нищото; като снежна буря, която в миг превръщаше всяка капчица влага в лед и дори втечняваше самия въздух. Паниката се разпространяваше неудържимо, първите оцелели се измъкнаха през тунела на ковачницата, блъскаха се, падаха и се тъпчеха един друг в усилието си да избягат от всепомитащата вихрушка на Меча.

Окован в камък, Гантарион нададе агонизиращ вой, докато оръжието алчно поглъщаше всяка капчица Огън, минаваща през вътрешностите на дракона и искаше още, много още, и с безразличието на небрежен великан се опита да потуши и искрицата живот, тлееща в звяра на ръба между живота и смъртта, а Огънят се надигна насреща, по-горещ и по-силен от всякога, изгаряйки на свой ред дракона по пътя си към Меча. Всички, които можеха да чуват Гантарион, агонизираха заедно с него.

И после внезапно и последното заклинание достигна ключовата си точка.

Мечът запя: силно и гневно. Зовеше майсторите си да дойдат и да го довършат. Пееше и за носителите си — да дойдат да го вземат.

А драконът пищеше в безмълвна болка, опитвайки се да овладее внезапно освободените струи на Огъня, които кипяха в него. В пещите пламъците се надигнаха високо, топлината и студът на ледения вихър се сплетоха и кипна пара, която с мощта на ударна вълна се понесе по единствения изход от ковачницата — тунела — и се закълби по многобройните коридори, изгаряйки каквито мъртви тела попаднат на пътя й, сварявайки живи оцелелите…

Мечът пееше. И драконът му отвърна.

 

 

Задънените спални коридори бяха капан. Син кварц бе успял да запази поне толкова здрав разум. Полуделите от ужас роби се тъпчеха в тях, но нямаше накъде да продължат, така че той направи единственото възможно: насочи се към изхода. Проправяше си път с нокти, зъби и криле, приел драконовата си форма. Почти бе достигнал разпределителната зала, когато Гантарион внезапно разтвори бездната на агонията си в съзнанието му. Огън, как само болеше!

Син кварц загуби посоката. Заслепен, размахваше лапи и разкъсваше плът и кости така, сякаш изкормва възглавница с вила. Челюстите му конвулсивно се сключиха върху нечие гърло, той стисна, завъртя глава и премаза трупа под краката си, целият оплискан с кръв. Лявата му лапа се заплете в нечии черва, той дръпна, освободи я, направи още крачка-две; олюляваше се, пищеше и виеше в синхрон с мъките на дракона, а тълпата продължаваше да връхлита върху него и да попада в кървавата мелница…

Не знаеше колко време е продължило. Опомни се — за кратко — на пасажа между столовата и работните помещения. Тук вече нямаше хора, нямаше върху какво да излива гнева и болката си, но пътят му бе осеян с трупове и залят с кръв. Горещият въздух със свистене нахлуваше в дробовете му и ги изгаряше, наситен с пара, от която в гърдите му се надигаше кашлица, с непоносима смрад на смесени киселини и дим; беше почти негоден за дишане…

Син кварц се озърна недоумяващо и тромаво се олюля в търсене на изхода. Болката все още кипеше в него — отчасти агонията на самия дракон, отчасти собствено жестоко изживяване; имаше поне пет-шест кървящи рани, макар да не помнеше къде и кога ги е получил. И беше не просто уморен, а смазан от умора, сякаш някой е изсмукал до капка огромните сили на драконовата му форма.

Изходът, напомни си. Трябваше да стигне до изхода от подземния комплекс. Само че краката не го слушаха. Подгъваха се и поддаваха, и му се наложи да потърси опора върху една от оцелелите пейки… и в този миг драконът се пресегна и го сграбчи като парцалена кукла. Обърна го и го насочи по коридорите навътре. Син кварц изобщо не бе в състояние да не му се подчини.

Олюлявайки се като зле управлявана кукла, той прекоси добре познатия му коридор и спря на прага на Ковачницата. Все още беше непоносимо горещо тук горе, на върха на стълбището; самите каменни стени на залата лъхаха адска жега. Помещението тънеше в полумрак, осветяваха го само нажежените пламъци в пещите… и сиянието на Меча.

Едно стъпало, второ, трето… още докато слизаше, Син кварц усети неизбежния напор на промените в тялото си; единствено волята на Гантарион го удържа на крака, докато се преобразяваше. Стъпи долу като човек.

ХАЙДЕ, МРАВЧИЦЕ, ДОВЪРШИ ТРУДА НА СЪБРАТЯТА СИ! — прикани го драконът, едновременно меко и успокоително, но и с желязна твърдост. — СТОРЍ ОНОВА, КОЕТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО!

Син кварц пристъпи напред — колеблива крачка, после още една. Ръката му сама посегна към инструментите. Разтреперан, приближи оръжейния жлеб, подмина го, взе дръжката от масата, където майсторите я бяха довършвали с любов, поднесе я към острието… вече чуваше приканващата и омайваща песен на Меча, а диханието и агонията на дракона гаснеха в съзнанието му, отдалечаваха се…

В последния миг, преди Син кварц — чодраг, ковач и роб да потъне в небитието, той триумфално си помисли, че за него ще пеят като за онзи, довършил Господаря меч.

След това индиговият мрак го погълна.

 

 

Вече бяха близо до Ковачницата и кръжаха полека над ниските хребети, когато Непочтителния нареди на чодрагите:

— Кацайте! Незабавно!

Ако не беше пазител на меч, вероятно нямаше да му се подчинят — достатъчно неприятно им беше, че се налага да возят мелез в паланкина… но все пак той Носеше Непочтителния меч, така че четиримата просто свиха криле и стремително се понесоха надолу.

Какво точно бе доловил в пронизващата съзнанието му песен на Меча, и самият Непочтителен не знаеше. Възможно беше да го е предупредил и старият му Господар, макар че на такова разстояние връзката помежду им практически не съществуваше… Тъй или иначе, той напрегнато стисна опорното перило и подкани „конете“ си:

— По-бързо, по-бързо!

На няколко метра от земята те разтвориха с трясък криле в идеален синхрон, създаден след многобройни тренировки. Почти бяха кацнали, когато агонията на дракона започна и се стовари в мислите на Непочтителния като удар с чук.

Огън, само колко болеше!

Чодрагите загубиха управление и паланкинът падна на земята. Сблъсъкът беше толкова силен, че Непочтителния се изтърколи и болезнено се приземи в храстите, но изобщо не беше способен да забележи какво се е случило, нито пък че крилатите му носачи вият и стенат; крилете на единия бяха счупени, другият трескаво се опитваше да разкопчае хамутите си, третият просто се гърчеше в агония…

Огън, само колко болеше!

И същевременно песента на Меча прегаряше съзнанието на Непочтителния, пулсирайки в синхрон с вихрещите се енергии, които причиняваха такива мъки на дракона. Почти загубил свяст, той се надигна, стъпи на крака, отърси се, разбута бодливия къпинак, където се беше приземил, и тръгна напред, към едва видимите хребети на Ковачницата право насреща.

Не подбираше пътя си — просто се влачеше, притеглян от неустоимата песен на Оръжието и отблъскван от разкъсващата го болка на дракона. Крачка, втора, трета…

Беше преполовил пътя може би, когато — постепенно — Гантарион затихна за миг и сетне с нова сила разпали пожарище в тялото на Непочтителния. Този път избликът беше краткотраен и отмина, а пазителят на Меча се опомни внезапно на склона на някакъв овраг, където дращеше в калта в опит да се покатери на отсрещната стена. Все още усещаше сблъсъка на съзнания в главата си — Мечът пееше, но нотката на призива му се бе променила, не беше чак толкова настоятелна и жестока и сякаш бе насочил вниманието си в друга посока. А драконът… драконът му помагаше?

Непочтителния се озърна, все още обладан от всепоглъщащата нужда да стигне до оръжието. На няколко метра встрани в оврага от мрака стърчаха оголените корени на грамадно дърво. С тяхна помощ той успя да се изкачи горе и продължи нататък през гората. Между стволовете и листака не виждаше хребетите, но се надяваше, че върви в правилната посока… пък и Мечът щеше да го поправи, ако се отдалечава, вместо да го приближи, нали?

Страхуваше се до смърт, че просто ще се загуби в гората; че ще върви между дърветата вечно; че някой друг ще го изпревари и ще вземе Меча… но след по-малко от половин час излезе на утъпкана пътека, която на свой ред бързо го изведе извън на открито. Криволичеше между малки ниви и се вливаше в търговския път към Ковачницата.

А по пътя се стичаха бежанци. Сюрреалистична картина на фона на мъждивия предутринен здрач.

Непочтителния никога не се бе интересувал от занаятчийските поселища, които заобикаляха сърцевината на Бакана — имаше само смътна представа, че за да бъдат една от най-големите самостоятелно управлявани плантации, робите и жителите бяха поне няколко хиляди. Имаше чувството обаче, че безкрайната тълпа по пътя е от няколко милиона, най-малкото. Приличаха на река, която с възгласи и стонове се носеше напред, вълнуваше се неспокойно, тук-там от основното течение се отбиваха хора, прекалено изтощени или изплашени да вървят с останалите; не се виждаше нито един надзирател, който да вкарва ред в отстъплението.

Навярно, каза си Непочтителния, докато съзерцаваше невярващо тази гледка, агонията на Гантарион е ужасила и подлудила чодрагите много повече, отколкото обикновените мелези и хората… Вдигна глава и успя да различи няколко черни точици в тъмното небе. Но защо бягаха всички? Та нали пробуждането на Господаря беше благословия, отдавна очаквано благодатно събитие? Дори безумните вълни на болка, които драконът бе плиснал върху свързаните с него раси…

Неспособен да си отговори на тези въпроси, Непочтителния тръгна направо през нивичките, далеч встрани от пътя: нямаше смисъл да се опитва да се пребори с течението. А Мечът го викаше, зовеше го и с всяка изминала минута силата на песента му нарастваше.

Когато силите му се изчерпаха, вече почти беше стигнал до подстъпите на занаятчийските поселища, а Ковачницата се издигаше пред него като стена на хоризонта: огромна пирамидална могила със стени от гранит, прояден от времето и обрасъл с лишеи и мъх. Коленете на Непочтителния се подгънаха насред крачка и той се строполи по лице в прахта. Лежа няколко секунди, обзет от странно, мъртвешко спокойствие. Съзнанието му… просто се рееше, както му се случваше понякога след изпитание с Меча или след церемония. В течение на няколко блажени секунди не изпитваше желание нито да помръдне, нито дори да диша. Не го измъчваха нито новият Господар, нито Гантарион… Потокът бежанци продължаваше да се точи край него, макар че колоната вече оредяваше. Неотдавна бе подминал стъпкана до смърт жена, а точно пред входа към поселищата лежеше намушкан и изкормен труп. Не му бе обърна внимание, но му се стори, че раните са прекалено жестоки, за да са нанесени с нож… може би чодраг се бе преборил за правото си да излезе пръв извън града?

После гърдите му конвулсивно се надигнаха, той налапа пръст, плю трескаво и се надигна на лакти. Могилата срещу него се очертаваше кристално ясно на фона на розовеещия утринен хоризонт; мракът се бе разсеял, изгревът наближаваше. Колко ли време бе скитал сляпо из горите? Смътно си спомняше, че се е събудил доста след полунощ… нима беше възможно да е вървял само половин-един час?!

Придърпа колене под себе си и полека приседна. Тялото му тежеше като оловно, слабостта го люлееше и му се виеше свят. В течение на още няколко секунди просто стоя, замаян, а пред очите му като ярки проблясъци минаваха спомени от миналото: малката им къща, детските спални, училището, изпитанието с Непочтителния, избора му за старши пазител, вчерашното изпитание и Последна милост, обърнал към него огромните си тъмни очи… Знаеше, че всъщност умира. За последно вдигна глава нагоре и се взря в изсветляващото индигово над себе си. Стори му се, че съзира многоцветния блясък на дракомус, който се рее във висините. Понечи да вдигне ръка и да махне за сбогом, но в този миг песента на Меча избухна отново, с пълна сила примамлива, настоятелна, могъща и абсолютно всепоглъщаща.

Непочтителния меч, наричан някога Задушаващата хватка, се изправи на крака, стисна здраво късия меч, който по чудо бе оцелял на колана му, и се потътри несигурно напред, покрай последните бежанци, през портата и по настланите с каменни плочи улици на занаятчийските поселища. Вече не чуваше и не осъзнаваше нищо. Не забеляза дори, че и неколцина други също тъй несигурно пристъпват към Ковачницата. Пък и нямаше значение.

Задушаващата хватка, доскорошен старши пазител на Непочтителния меч, вече беше мъртъв.

 

 

Варлетаар имаше късмета да е изживявала достатъчно често и в най-необичайни моменти мъките на Гантарион. Колкото и болезнен и ужасяващ да беше връхлетелият пристъп, той все пак успя да запази донякъде самообладание, колкото да пикира, заслепен, да овладее падането си и тромаво да се приземи на скалите на хребета, над който минаваше в момента. Вкопчи здраво нокти в камъка, сви глава между крилете си и с яростно усилие на волята се опита да се пребори с непоносимите страдания, които изливаха разтопен метал във вътрешностите му. Блъвна дълга струя огън, която едва успя да овладее беше невероятно горещ, нажежен почти до синьо; по-страховит от всичко, което бе изригвал по време на яростни изблици и борби, но не му донесе никакво облекчение. Просто… просто трябваше да стисне зъби и да го остави да отмине… но, Огън, щеше ли изобщо да свърши някога това мъчение?

Различи в далечината бляскава искрица — Налудрил — да се върти и да пада, и да изчезва зад короните на дърветата. Надяваше се и той да успее да се приземи безопасно.

Още известно време се опита да се съпротивлява на връзката с дракона, но в крайна сметка се предаде. Опитваше се да отнеме част от болката му, да го успокои по някакъв, неясен и за самия него, начин, да му вдъхне увереност. В крайна сметка, нали затова дракон поддържаше огъня в Ковачницата, защото никой друг не би могъл да даде на Господаря силата, която му трябва, и връзката с Изначалното, откъдето произлиза? Но болеше. Болеше ужасно много!

Най-сетне, след безкрайно много време, Гантарион се усмири и преклони воля пред Огъня и Меча. Варлетаар усети как търси сред многобройните си служители/потомци възможно най-подходящия за условието на оръжието; намира го, подчинява го и го насочва към изпълнение на последната задача, преди Господарят да бъде завършен.

Добре, много добре – каза му Варлетаар, макар да се съмняваше, че Гантарион ще я чуе или ще й обърне внимание. Още близо десет минути обаче не посмя да излети от мястото си. Търпеливо очакваше и последните пристъпи на болка да отминат, мускулите му да се отпуснат и отново да овладее собственото си тяло.

Най-сетне разтвори криле, скочи във въздуха и с няколко мощни замаха набра височина, обладан напълно от порива си да стигне по-бързо Ковачницата, да се притече на помощ… кому ли? Дали на Гантарион, или на Меча, или може би на всички бедни нещастници там, които бяха мрели като мухи по време на битката на титаничните сили?

НАВРЕМЕ ЗА ИЗБОРА НА НОСИТЕЛ – обади се дълбоко в главата му Гантарион, необикновено тихо и умислено.

Не го изненада плътната колона с бежанци, които бързаха да напуснат Ковачницата и занаятчийските поселища: ако бяха изживели и частица от онова, което се стовари върху него, постъпваха напълно разумно… Въпреки това се раздразни от факта, че се разбягват като плъхове и няма нито един надзирател, който да се погрижи за стройно и смислено отстъпление. Набеляза си наум, че едно от най-важните задължения след пробуждането на Господаря щеше да е осигуряването на подслон и храна за всички тези полудели нещастници… и връщането им на работа, разбира се. Вероятно загубите в жива сила бяха големи.

Докато кръжеше по спирала над могилата на Ковачницата, зърна за миг Непочтителния меч, коленичил насред полето.

„Какво ли прави тук?“ — запита се, преди да се сети, че приятелят му е сред най-чистата кръв и навярно го е повела песента на Меча… Непочтителния вдигна ръка и му махна, преди да се изправи на крака и да продължи пътя си.

Сбогом, приятелю! – каза му Варлетаар, макар да беше сигурен, че пазителят няма да го чуе.

Забави спускането си още за миг, колкото да се огледа за Налудрил, но не го забеляза никъде. Само двама чодраги се рееха, близо един до друг, високо над могилата на Ковачницата. Просто се носеха в кръг, без да си мръднат крилото да помогнат с нещо на бежанците.

— Страхливци! — измърмори Варлетаар и се насочи към плоския равен връх на могилата.

От отдушниците по протежение на ръба му лъхаха силни струи горещ въздух. Насоченото нагоре термално течение го пое още когато дракомусът приближаваше и се приготвяше за кацане; в първия миг се стресна, после разпъна по навик криле и се остави вихърът да го изкачи петдесетина метра нагоре. Явно чодрагите горе се въртяха на същия полъх и докато пикираше надолу, той мислено поправи мнението си: каквото и да бе ставало вътре в Ковачницата, беше горещо. Очевидно по топлината двамата горе съдеха доколко се е охладила залата и така изчакваха безопасен момент да слязат и да проверят какво се е случило. Може би дори ги бе изпратил драконът, кой знае!

Въздухът обаче не беше нетърпимо горещ и Варлетаар предпочете да жертва малко от предпазливостта си. Спусна се на покрива, сви криле и сбърчи нос от неприятната, кисела смрад, която лъхаше от отдушниците. Бавно пристъпи към плочата, която трябваше да отвори, за да слезе в комплекса. Поколеба се още секунда-две — чудеше се в коя от двете си форми е по-разумно да влезе. И в двете се явяваше представител на Гантарион и изпълнителната власт, която трябваше да се подчини на Господаря. В крайна сметка, предпочете да си остане дракон… страхуваше се до смърт — трябваше да си го признае. Чодрагите, дори мъжките, нямаше да му се пречкат, но ако се натъкнеше на друг дракомус, можеше просто да го нападне — без дори да го желае в действителност. Само че като човек — като жена! — не можеше да се възползва от силата, размерите и внушителния си външен вид, а се страхуваше дори като дракон!

Сигурно можеше да остане на покрива още доста време, двоумейки се между формите, но усети в тила си пулсиращото „ръчкане“ на контакта с Гантарион. Решително блъсна плочата с опашка и тръгна надолу по безконечните стъпала. Чувстваше се почти така, както когато навремето слезе в Бездната, а може би и по-зле, защото този път нямаше начин да се откаже и да избяга от нещото, което живееше на дъното. Този път трябваше да му предаде властта.

Бяха идвали в Ковачницата само преди два дни — Не, три, поправи се Варлетаар, вече е сутрин — а и от малка обичаше това място. Тук, толкова близко до Гантарион, колкото изобщо бе възможно да се отиде, се чувстваше по-пълноценно… същество… отколкото дори в тронната зала. Като възрастна задълженията рядко й позволяваха да се измъква, но въпреки това се стараеше да навестява Гантарион и поселищата, където бе играла така свободно в детството си… и толкова по-ужасна му се стори разрухата, която завари сега. Слизаше надолу — етаж след етаж — и се натъкваше на все по-многобройни трупове. След сблъсъка на енергии от повечето не беше останало кой знае какво, но — въпреки това — да види любимите си територии безжизнени и съсипани, беше почти все едно да завари друг мъжки дракомус в собствената си спалня. Страхът постепенно отстъпи пред гняв. Всички те от хиляди години влагаха неимоверни усилия за изковаването на господарски Меч. Не беше редно със самото си пробуждане оръжието да нанесе такива щети, нали?

Опашката му вече нервно биеше насам-натам, когато се спусна по последните стъпала и излезе на тясната площадка, надвиснала под покрива на ковашката зала. Не беше предназначена за хора, нито пък имаше начин оттук да се стигне до друго място пешком. Варлетаар изсъска тихичко и надникна надолу.

Стиснал здраво завършения Меч, едър и напълно гол мъж стоеше със сведена глава до оръжейния жлеб. От толкова голямо разстояние дракомусът трудно различаваше кой е той — пък и не познаваше всички роби в ковачницата. Предположи, че все пак е чодраг, подвластен на Гантарион, който е работил известно време по Меча, преди да го отстранят, и оръжието е имало възможност да го опознае. Надали щеше да издържи дълго, но…

Времето ще бъде достатъчно – обади се тихичко драконът в главата на Варлетаар и чодрагът с Меча помръдна; не, Мечът помръдна, сякаш бе чул предназначените за дракомуса думи. И това не беше: погледът му се устреми нагоре, но не и към самата площадка под тавана. Гледаше към входния тунел, откъдето по стълбите започнаха да слизат един след друг кандидати.

Спомняше си как, още тринайсетгодишна, присъства на едно от изпитанията на несъвършените мечове: Дълбокорезеца. Изведоха я високо под тавана, на мъничката наблюдателна тераса в оръжейната. Децата вървяха по същия начин — почти заслепени и замаяни… но не и до такава степен под чужда воля.

Пети по ред вървеше Непочтителния меч и Варлетаар, макар и в драконовата си форма, потрепери, а опашката му нервно шибна стената.

Ковачът с Меча — просто не можеше да се насили да го нарече Господарят Кръволок — подозрително сведе глава и се извърна към новодошлите. Варлетаар не се съмняваше, че отвсякъде по островите насам са тръгнали кандидати, които чуват песента. През последните седмици се бяха старали да държат наблизо двете дузини души, които дракомус смятаха за подходящи по кръвна линия, но все пак церемонията беше назначена за утре… за днес по обяд… Пак тръсна глава. Все пак четиринайсет от двайсет и четири не беше лош резултат.

Ковачът бавно вдигна оръжието. Беше успял да довърши дръжката. Кръволокът беше съвършен и дракомусът доволно изсъска. Острието беше синкавочерно, бляскаво; руните, страничните надписи и гравираната шарка сияеха в ослепително бяло. Мечът беше завършен, пък дори и това да не бе станало по предписания от традицията начин. Докато кандидатите полека избираха позиции, Варлетаар лениво се зачуди дали в действителност има някакво значение Мечът сам ли се е пробудил, или са го завършили магьосниците.

Ковачът пак завъртя оръжието. За миг сиянието на руните освети лицето му: жестока смес от целеустременост и изключителна подозрителност. След това един от кандидатите — войник от гарнизона в двореца, припомни си Варлетаар; как ли се беше озовал тук толкова бързо? — пристъпи напред, вдигнал бойния си меч.

Непочтителния сякаш започваше да се отърсва от транса си. Врътна глава в търсене на подходяща жертва и се спря на жена мелез, която с очевидна несигурност стискаше лека бойна брадва. Нападна я със свиреп вик в същия миг, когато и войникът се втурна срещу ковача… и изпитанието започна.

Втренчен в безмилостно посечените трупове на първите сред кандидатите, Варлетаар се запита защо ли бе очаквал изборът на Меча да бъде… по-съвършен.

Много пролята кръв по-късно, Непочтителния леко отпусна върха на поаленялото си оръжие и оценително огледа младежа срещу себе си. Момчето едва се задържаше на крака. От дългата напречна рана на хълбока му шуртеше кръв, лявата му ръка беше обездвижена, а тежкото острие почти безсилно висеше в дясната. Парче отпорена от скалпа му кожа се бе свлякло над ухото.

Непочтителния замахна от долу нагоре и отстъпи встрани. Стичащата се в очите кръв му пречеше, но той нямаше тежки рани, пък и беше мелез с невероятна издръжливост. Момчето парира несигурно, водено по-скоро от силата и волята на Господаря в ръката си. Непочтителния се възползва от възможността да изнесе острието още по-нагоре и с внезапно озарено от лукава усмивка лице използва сечащата хватка, заради която повереният му Меч навремето бе спечелил прозвището си. С ясно доловим въпреки бученето на пещите пукот раменната кост на момчето се счупи, а острието се плъзна надолу по ребрата. Танцова стъпка, натиск: Варлетаар си спомни, че противниците на Непочтителния винаги оставаха изумени от случващото им се дори когато са пазители, командвани от друг Меч, и със сигурност техният Господар е провеждал схватки със същия изход… Пронизано в корема като пеперуда, момчето потръпна в агония, от устата му бликна кръв и то умря. Пръстите му се разтвориха и Господарят с дрънчене падна на пода.

Варлетаар изпъна глава докрай. Раздвоеният му език се стрелна и се прибра.

Непочтителния няколко секунди остана неподвижен, загледан сякаш невярващо в нанизаното на острието му хлапе. Не беше на повече от осемнайсет или деветнайсет и всъщност представляваше отхвърлен кандидат за пазител, който почти беше преминал изпитанието… почти. Гледаше го… после тласна оръжието си напред и пусна дръжката. Трупът политна назад и с глухо тупване падна върху някое от другите тела (по-скоро върху останките им, поправи се Варлетаар). Непочтителния бавно се наведе. Протегна ръка.

Сбогом, приятелю! — каза му дракомусът за последен път. — Хубави мигове сме споделяли… и се радвам, че те изведох на онази разходка преди няколко дни!

Непочтителния сякаш го чу, защото вдигна глава, погледна право към него и се усмихна лекичко. Сключи пръсти върху Господаря.

Варлетаар се раздвижи — не толкова, защото изгаряше от нетърпение да се представи пред Меча, а по-скоро защото в коридора зад гърба си чуваше потракване на нокти. Не изпитваше никакво желание да се изправя срещу Налудрил в такова тясно пространство, и то заднешком. Така че се оттласна от терасата, разтвори криле и плавно се спусна недалеч от Непочтителния… от Господаря Меч.

Докато се гледаха втренчено, си даде сметка, че се страхува от няколко неща едновременно и просто няма как да облече това в словата от драконовия език. Бяха прекалено противоположни… Каква ирония на съдбата, а? Боеше се, че е възможно да види разпознаване на лицето на Непочтителния и сега, след края на кървавото изпитание да открие, че той е станал просто носител на по-силен, но все още несъвършен меч. Но се боеше също и че Господарят ще вдигне острието си и ще замахне, а индиговият му мрак ще проникне с лекота през бронираните люспи и плътта на дракомуса… А също и че сега, когато Бакана си има Меч, той просто ще отхвърли многовековния ред и ще отрече самата цел на съществуването им, и…

— Аз съм Варлетаар — представи се колебливо. — Досегашен наместник на Бакана.

Загатваше много повече с думите си: не само че предава властта, както и трябва да бъде, но и че прекланя глава пред Кръволока заедно с цялата страна.

— Мрака те салутант! — отвърна Непочтителния с глас, по-глух и по-дълбок от обичайното.

Не, не Непочтителния, Мечът! — поправи се Варлетаар.

— Аз съм Мрака — додаде мъжът пред него и лекичко се усмихна. — Значи… ти си тази, която трябва да нареди някому да разчистят тук?

— Не — дракомусът все още се чудеше дали да приеме думите на Господаря като шега, или бяха казани насериозно. — Налудрил ей там горе ще се заеме с проблема.

— Добре би било! И без друго доста работа се съсипа! — Мрака небрежно се озърна. — А, ето я и ножницата ми. Какво ще кажеш, Варл, хубаво тяло, нали?

Налудрил се спусна от площадката и зае мястото си до Варлетаар.

— Работата в ковачницата трябва да се възобнови до час — нареди му Мечът и прибра индиговото си острие в ножницата. — Да вървим, наместничке… наместник! Има доста за вършене, като гледам!

— До час? — повтори Налудрил, невярващо.

— Неправилно ли се изразявам? — Мрака присви очи и го погледна. На лицето на Непочтителния никога не се бе изписвало подобно изражение. — Според мен би трябвало да говоря езика добре. Във всеки случай тялото го е владяло отлично.

— Да, безспорно — съгласи се Варлетаар. Непочтителния беше добре образован и…

— Което ми напомня още нещо! — Мечът се завъртя и дракомусът беше готов да се закълне, че не просто очите му са ледени: от него лъхаше вледеняващ студ. — Онези… мечове. Те вече не са необходими.

— Но…

Налудрил трескаво се огледа. Връхчето на опашката му потрепваше.

— Ти си имаш задача! — сряза го Мрака. — Хайде, Варл, наведи се! Време е да тръгваме!

Варлетаар беше прекадено вцепенен, за да възрази, преди Мечът да се метне на гърба му с почти нечовешки плавно движение. След това просто беше късно.

 

 

Слънчев отблясък спря за миг в края на скалите, сякаш се притесняваше да не смути спокойствието на Варлетаар.

— Ела, приближи се! — махна му тя. — Винаги съм се питала защо са те нарекли така.

— Отблясък ли? — чодрагът разузнавач се ухили и раздвоеният му език се стрелна навън. — Обичах да правя слънчеви зайчета, но подобно име е недостойно за воин на Бакана.

Беше неин ред да се усмихне.

— Май Господарят не е това, което всички сме очаквали — додаде Слънчев отблясък и се приближи към нея.

Пясъкът скърцаше под кожените му сандали.

— Да — съгласи се Варлетаар. — На теб поне мога да го кажа, без да се опасявам, че…

— Ще бъдеш погрешно разбрана ли? — той положи длан на рамото й. — Твърде много сме преминали заедно, за да не знам как е устроено мисленето ти.

— И двамата сме дракони.

— Не сме — поправи я Слънчев отблясък. — И ти, и аз, нашите народи, ние сме несъвършени аспекти на едно и съща драконова същност. А Господарят… той е просто новороден и неопитен.

— Не съм си и помисляла, че ще се безпокоя от това, но си прав — тя го прегърна през кръста и се притисна към него. Грапавата му люспеста кожа беше суха и ухаеше приятно. — От онова, което ми докладва, другите Господари не ми се струват толкова… безцеремонни.

— Имали са доста време да се приспособят към света! — разузнавачът сви рамене. — Дай на нашия Мрака време. Най-важното сега е, че и ние си имаме Господар и епохата за криене свърши.

— Да, така е — този път усмивката й беше доста скептична. — И първото нещо, което той прави, е да тръгне на война. Прощавай, приятелю, но това не ми харесва! Има прекалено много варл в него.

— Знам притчата! — кимна Слънчев отблясък. — Какво обаче може да сторим?

— Размишлявах по въпроса — Варлетаар отпусна длани и отстъпи назад, за да го погледне в лицето. — Мислиш ли, че можем да изпълним целта му и същевременно да му помогнем?

Раздвоеният език на чодрага отново се стрелна навън и се прибра.

— Онзи Меч, за който ми докладва. Мрака е възхитен от мисълта, че в Междинните земи, които смята да превърне в своя империя, има цели двама Господари. Не мисля, че сте способни да причините нещо на истинския Господар, но онзи Скиталец… — тя подъвка устната си. — Искам да ми го доведеш Незабавно!

— Според мен наистина трябва да му дадеш време — възрази Слънчев отблясък. — Той никога досега не е виждал реалния свят. Нека поведе война; нека покори Междинните земи — честно да ти кажа, за мен това ще бъде голямо облекчение, да не се налага повече да се притаяваме в храсталаците като диви животни… Нека се изправи пред реални врагове. Това би трябвало да го промени. Никой не се ражда научен.

— Освен драконите. — Варлетаар отново се усмихна. — Виж, знам! Готови сме за тази война, отдавна трябваше да я започнем и да сме я спечелили… Ако в Междинните земи има Господари обаче, това означава, че нещо драстично се е променило извън познатата ни мъничка част от света, и може би просто нямаме време да чакаме нашия Господар да осъзнае, че поданиците му не са фигурки за игра на Отсенки. Просто иди и ми доведи Скиталеца, ясна ли съм?

— Понякога и ти се държиш така, сякаш сме фигурки на дъска за игра!

— А не сме ли? — тя въздъхна. — Просто ми доведи този Скиталец с неговия Господар, това е достатъчно.

Слънчев отблясък кимна и се оттегли.

Сама на плажа, Варлетаар пристъпи към водата и остави вълните да ближат краката й.

Господарят я плашеше. Всеки път, щом погледнеше в лицето на Мрака — в лицето на Непочтителния! — я побиваха тръпки… особено след като се бе появила пред него в човешкия си облик. Непрестанно трябваше да си напомня, че това не е приятелят й от детинство и тя дори не говори с него, а с острието, което се таеше в ножницата на хълбока му. Но Огън, той беше по-страховит и от дракомус! Не заповядваше на хората, а изискваше от тях и ако срещнеше неподчинение или сметнеше, че не се справят добре, не се колебаеше да използва магия върху тях, за да ги накаже бързо и сурово. И един ден не беше минал още, а Мечът вече се… разпореждаше с Бакана.

Да, разбира се — беше нов и не осъзнаваше, че светът не е само видимата си част. Което в главата на Варлетаар веднага добавяше нови измерения, свързани с безразличие към околните, дори презрение към всички тях; безчувственост и студенокръвие, и ум, насочен само към преследване на собствените цели.

Да, разбира се — само допреди броени часове Господарят бе пребивавал в онзи безплътен свят на отсенките, където е отразена реалността, а там дори не е загатнато за хората от плът и кръв. Бе съществувал, свързан единствено с виденията на Гантарион и Огъня, а те и двамата бяха луди.

И все пак… Варлетаар раздразнено изсъска. Всичко, което Мрака искаше, можеше да бъде постигнато по друг, по-човешки и по-разумен начин. Просто трябваше да го научат така, както малките дракомус се учеха да потискат кървавите копнежи на душата си.

Надяваше се само Слънчев отблясък да се справи със задачата си, и то по-бързо, защото наистина нямаха време.

Допълнителна информация

$id = 11636

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Сказанията на Стрикса

Издание: първо

Издател: Издателство „ИвиПет“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: Отпечатано в България

Редактор: Нина Джумалийска

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 2603–3429

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20220