Кога е станало това, сам пресметни!
Край морето летяла една гладна врана. Чула тя, че по крайбрежната пътечка пращят клонки, кацнала на едно дърво и видяла, че откъм морето иде човек.
— Кой е този? — запитала тя кълвача.
— Чужденец — отвърнал кълвачът.
Враната литнала по следите на човека и го погледнала в гърба. Не приличал на юкагир.
Погледнала го и в лицето.
— Га-га! — грачела тя. — Дошъл е американският търговец. Пак е дошъл за кожи.
Враната решила да лети и да попоглежда.
И ето че американецът влязъл в юртата на един стар ловец. Старецът сварил еленово месо. Нагостил пътника с тлъсто парче, дал му вкусна мозъчна кост. Яли що яли и като се наяли, старецът хвърлил костта на улицата, а гостенинът я хвърлил в огъня.
Враната се разсърдила на гостенина, задето не хвърлил костта през прага. „Алчен човек е той — помислила си тя, — трябва да бъде наказан.“
Американецът прегледал всичките кожи, опипал ги и рекъл на стареца:
— Хайде сега в платноходката за стоката!
— Не аз купувам от тебе — отговорил ловецът, — а ти от мене. И ти трябва да донесеш стоката си при мен в юртата.
Тръгнал си американецът и почнал да ругае стареца. А старецът си помислил: „Дали ще се върне, или няма да се върне? Май че обидих богатия търговец.“ Но търговецът се върнал, само че намислил нещо лошо. Като вървял през тайгата, той наскубал мъх и го пъхнал между тютюна. На брега събрал нападали листа и ги смесил с чая. Но враната видяла всичко.
И ето какво се случило по-нататък.
— На ти стоката, старче! — рекъл американецът. — Само че ти донесох повече, отколкото трябваше. Прибави и ти кожички!
Старецът взел стоката в едната ръка, а кожичките сложил на другата. Американската стока излязла по-тежка.
— Ето ти още десет лисичи опашки — рекъл старецът.
Американецът сложил всичко в чувала, метнал го на гръб и си тръгнал весел и доволен. Вървял из тайгата и пеел. А досетливата врана кацнала върху чувала и попоглеждала напред. „Ще те проводя аз отвъд морето с празни ръце!“
Спрял се американецът, навярно се уморил. Враната кацнала на едно дърво. Американецът оставил чувала под един храст и отишъл да пие вода. Напил се и напълнил лулата си.
— Сега му е времето — пошепнала си враната.
Домъкнала мъх, развързала чувала, извадила от него всичките кожички, а вместо тях поставила мъха.
След това отнесла кожичките при дядовата юрта и ги сложила пред прага.
Старият ловец дълго спал, ала най-сетне се събудил. „Я да си напълня луличката!“ — помислил си той. Запушил тютюн, но той му замирисал на мъх, Опитал чая, ала в него имало шума.
— Ах, негоднико! Ах, ти, задморски лъжецо! — захванал да ругае старецът.
Изскочил от юртата по-сърдит от зъл дух. Гледа — пред прага лежат кожите.
„Животните навярно са оживели — рекъл си ловецът. — Усетили са, че искат да ги откарат в чужда земя и са избягали от чувала.“
Събрал кожичките си и ги внесъл пак в юртата.
А пък американецът в това време отишъл на брега. Седнал в лодката и захванал да се хвали на другарите си:
— Гледайте колко кожи взех, хем все от скъпи северни лисици!
— Покажи ни ги! — рекли те.
Американецът развързал чувала, но в него имало само мъх.
— Ай-ай-ай! — развикал се той. — В тая тайга живее страшен магьосник, само дано не превърне и нас на пух и прах.
А враната загракала от дървото:
— Га-га-га! Аз съм магьосникът! Друг път да не лъжеш юкагирите!
В една долчинка край голямата гора живеела стара свиня. Къщичката й била малка, дървена, ала подредена, прибрана, с чиста слама постлана.
Имала си свинята три мънички прасенца. Всеки ден ги миела, кърмила, а вечер ги слагала на сламата да спят. Така си живеели мирно и тихо.
Веднъж старата свиня отишла на реката за вода. За беда отнякъде се задал злият вълк. Щом забелязал свинята, спуснал се към нея и зачаткал със зъби:
— Отдавна те гледам и устата ми се пълни със слюнка. Но все сгода нямах. Ама сега, свиньо, ще те изям!
„Лоша работа! — помислила си свинята. — А вълкът, колкото е зъл, толкова е и глупав. Ще се опитам да го излъжа.“ И заприказвала:
— Моля ти се, Вълчо, не ме изяждай! Стара съм: месата ми са сухи като камъни, главата ми е корава като пън, нозете ми са жилави като коренища. Не си хаби зъбите за мене! Затова пък аз ще те нагостя с моите три прасенца. Те са такива тлъстички, крехкички, розовички като ябълки.
Вълкът помислил и рекъл:
— Право казваш! Ти си вече стара и жилава. По-добре е да си похапна крехки прасенца, отколкото да си троша зъбите с теб.
Свинята тайно се зарадвала, но изгрухтяла с нажален глас:
— Вълчо, ела тая вечер в нашата долчинка. Ама най-напред повикай най-голямото прасенце, после средното и най-после малкото. Изяж ги поред. Защото, ако излязнат и трите заедно, ще се разбягат на три страни и няма да можеш да хванеш нито едно.
— Съгласен съм! — изръмжал вълкът. — Но ми кажи как се казват твоите прасенца?
— Най-голямото се нарича Време, средното — Топло, а най-малкото — Здраво — казала му свинята.
— Виж ти какви чудни имена?
— Такива са!
— Добре! Каквито и да са на прасенцата имената, все ще ги изям. Значи ще дойда довечера, щом се стъмни — рекъл вълкът, подскочил от радост и се шмугнал в гъсталака.
А свинята си плюла на копитцата и беж да я няма. Върнала се в къщичката и здраво залостила вратата. Докато нахрани прасенцата, докато ги подреди за спане, свечерило се.
Прасенцата, изморени от лудуването през деня, бързо заспали. А майка им се изтегнала край тях и зачакала гостенина си.
Ето ти подир малко пристига вълкът, трака със зъби и тропа но вратата:
— Временце! Временце! Сладко прасенце! Излез да си поиграем на пълнолика месечника!
А свинята отвътре:
— Временцето ти, Вълчо, мина-замина. Късно е вече. Мама му е меко постлала и кротко го е приспала.
Разсърдил се вълкът. Пак чука: „Чук, чук, чук!“
— Топличко! Топличко! Прасенце сочничко! Излез да си поиграем на пълнолика месечинка!
А свинята отвътре:
— Навън, Вълчо, захладя, застудя. Мама го е топло покрила, топло го е завила.
Още повече се разсърдил вълкът и заблъскал вратата:
— Здравенце, Здравенце, крехко прасенце! Излез да си поиграем на пълнолика месечинка!
А отвътре свинята изгрухтяла силно-силно:
— Здраво мама вратата залости, не й трябват такива гости. Махай се, Вълчо, в гората, че като взема метлата…
Побягнал гладният вълк в гората и повече ни се чул, ни се видял.
Една росомаха и старият й мъж намислили да се пренесат на друго място и там да живеят.
Говорело се, че отвъд реката гората била по-гъста и там имало повече храна.
Решили те да пренесат отвъд реката цялата си покъщнина.
Но нямали лодка за превоз. Мъжът на росомахата отишъл в гората да обели някоя бреза, за да направи от кората й лодка. А старицата наслагала покъщнината си в торби и седнала на брега да го чака.
Гледа тя — по реката плава лодчица, а в нея — лисица. Лодчицата се приближила и лисицата скочила на брега.
— Здравей, бабке! — рекла тя на росомахата.
— Да си жива и здрава, Лисанке!
— Какво правиш тук? — попитала лисицата.
— Чакам стареца си. Отиде в гората да набели кори от бреза, за да направи лодка. Смятаме да се пренесем отвъд реката.
Лисицата се вторачила в големите торби с покъщнината, огледала се и рекла:
— Додето старецът ти обели бреза, хайде аз пък да пренеса покъщнината ви през реката.
Зарадвала се росомахата, взела торбите и ги помъкнала към лодката. Накамарила лодката догоре и се приготвила и тя да седне върху торбите.
— Почакай, бабке — рекла лисицата, — лодката е пълна, няма къде да седнеш. Така може и да потънем. Най-напред ще пренеса торбите, а сетне и тебе.
Лисицата отстранила с веслото лодката от брега и лодката заплувала по течението.
— Но къде отиваш? — извикала росомахата.
— Реката ме носи, бабке. Не мога да я задържа.
— Ей, Лисо, карай към оня бряг!
— Не бой се, бабке, ще доплаваме, където трябва.
Лисицата се засмяла и заплавала все по-далеко и по-далеко с бабината покъщнина. Тогава росомахата разбрала, че хитрата лисица я измамила. Седнала на един камък край водата и заплакала.
Прехвръкнал оттам кълвачът. Чул той, че росомахата плаче, и рекъл:
— Кой те наскърби, бабке?
— Лиса ме ограби! Отмъкна всичката ми покъщнина. Ще има да си патя от моя старец!
— Не плачи, бабке! — рекъл кълвачът. — Ние ще надхитрим лисицата.
Кълвачът литнал направо през гората. Пресякъл големия завой и кацнал на едно храстче — зачакал лисицата да стигне при него.
Видял, че в далечината се показала лодка. В лодката имало торби, а лисицата седяла върху торбите. Лодката се изравнила с храстчето и кълвачът се помолил:
— Лисанке, Лисанке, вземи ме в лодката!
— А ти отде идеш и накъде си тръгнал? — запитала лисицата.
— Летях в тайгата, крилото си ходих да лекувам. Сега бързам да се върна, но мъчно се лети с болно крило. Закарай ме!
— Но в лодката ми няма място — рекла лисицата. — Къде да те дяна?
— Аз ще се настаня ей тука в ъгълчето. Мъничък съм, не ми трябва много място.
И кълвачът се свил между торбите.
Заплували те по-нататък. Лиса седяла отзад, държала веслото и карала лодката между камъните. А кълвачът забил клюн в дъното на лодката и тихичко се заловил да го дълбае:
„Чук, чук! Чук, чук!“
Пробил тънката брезова кора. В лодката почнала да навлиза вода.
— Какво е това, да не би лодката да тече? — запитала уплашено лисицата.
— Наистина тече — отвърнал кълвачът.
— Трябва да спрем на брега и да я поправим — рекла лисицата.
Свърнала към брега.
Изскочила лисицата и рекла на кълвача:
— Ти изнеси торбите от лодката, а сетне довлечи и нея на брега. Трябва да я обърнем с дъното нагоре и да намерим дупчицата. А през това време аз ще отида в гората да потърся борова смола. Ще запушим дупката и ще продължим.
Щом лисицата се скрила в гората, кълвачът откъртил от един храст пръчица, запушил с нея дупката в брезовата кора, седнал в лодката и заплавал назад към росомахата.
Дотърчала Лиса от гората, донесла смола. А лодката вече плавала далеко по реката.
Лисицата си глътнала езика.
— Кълвачо! Негоднико! Връщай се веднага! Чуваш ли?
— Не, Лисо, няма да се върна — отговорил кълвачът.
— Ами, че ти ще потънеш! В лодката има дупка!
— Аз я запуших с пръчица.
— Връщай се назад, разбойнико!
Но кълвачът се смеел и плавал по-нататък.
Стигнал до мястото, където живеела росомахата. Чул, че дядото хока бабата и плаче заедно с нея.
Кълвачът изскочил от лодката и отишъл при старците.
— Не плачи, бабке! Не плачи, деденце! Аз ви докарах цялата покъщнина, взех на всичко отгоре и лодката.
Зарадвали се старците, едва не почнали да подскачат.
— Е — рекъл дядото, — с какво да наградим този добър кълвач?
Тогава бабата ушила на кълвача къса кожена дрешчица, нашарила я с хубави шарки, а на главата му сложила пъстра шапчица.
Кълвачът станал пременен, хубавец.
А дядото бил добър ковач. Той изковал на кълвача здрав стоманен клюн и му наточил ноктите.
Оттогава кълвачът носи шарена премяна.
А със стоманения си клюн може да пробие и най-здравото дърво.
Дядо Иван имаше двама сина. Когато поотраснаха, бащата им рече:
— Момчета, вече е време да се заловите за някоя полезна работа! Кой от вас ще започне пръв?
Но дядовите Иванови синове мълчаха, защото не знаеха за каква полезна работа да се заловят.
— Хайде да тръгнем между хората и да погледаме кой какво се е заловил да върши. Тогава ще решим и ние какво да правим. Съгласни ли сте?
— Съгласни! — отвърнаха синовете. Стегнаха се и тръгнаха и тримата на път.
Най-напред влязоха в едно село. Минаха край една ковачница. Там завариха стария ковач, който тъкмо беше приготвил лемежа за клепане. По-големият дядо Иванов син се наведе, хвана лемежа с десницата си и започна да го клепи. Разгорещи се, защото работата в ковачницата му се понрави много. Тръгнаха по-нататък, озърнаха се и видяха, че там няма никаква ковачница.
— Ех, защо и тук няма ковачница! — каза с въздишка големият син.
— Защо? — попита бащата.
— Защото ковашката работа много ми хареса.
Бащата се зарадва на тези думи и рече:
— Хубаво ще бъде, ако ти станеш ковач на туй село!
И той се залови, построи една хубава ковачница и в нея остави големия си син. Синът започна с усърдие да върши всичката ковашка работа на селяните. Те му се радваха, хвалеха го и сам той беше много доволен от работата си.
Дядо Иван тръгна по-нататък с по-малкия свой син. Дълго ходиха насам-натам.
По едно време минаха край една ливада, в която пасеше вол. Селото беше някъде далеко, а наблизо не се виждаше жива душа. Младият човек беше много гладен и рече на баща си:
— Защо, тате, наместо да търся друг полезен занаят, не се заловя с кражба на волове. Всеки ден ще имаме месо за ядене, а работата е много лека. Да откраднеш, някое добиче — нищо и никаква работа!
— Защо не — отвърна бащата, — стига да не се боиш, когато посегнеш. Опитай се да откраднеш хей този вол! — рече бащата и показа към добичето, което кротко пасеше в ливадата; докато ти откраднеш вола, аз ще отида на гости при един мой познайник. Може ли?
— Бива — рече синът. — През туй време аз ще си свърша работата и ще откарам откраднатия вол!
Синът прибра вола от ливадата и го подкара към къщи. Той шибаше бързо добичето и все се озърташе като вълк — гледаше дали някой не тича подире му да го настигне. Прилоша му и краката му се подкосиха, додето излезе от гората. Най-сетне дядо Иван се показа и двамата тръгнаха към тяхното село.
Като се прибраха в къщи, заклаха вола и му одраха кожата. Част от месото сложиха в една голяма тенджера и я отнесоха на огнището. В туй време дядо Иван се обърна към сина си с такива думи:
— Хайде, синко, да си премерим шиите, за да проверим кой от двамата ще напълнее след изяждането на вола и кой ще отслабне.
С една връвчица дядо Иван премери своята шия и завърза едно възелче. Премери и шията на сина си и завърза друго възелче. Тогава двамата се разположиха край масата пред сварения вол. Бащата започна да яде спокойно, а синът час по час се обръщаше към вратата и гледаше дали някой не е дошъл за откраднатия вол. Обади ли се глас на куче или някой мине край къщата, синът грабваше месото и се скриваше в килера.
Тъй преминаха няколко дни, докато най-сетне месото от крадения вол беше изядено. Тогава дядо Иван рече:
— Хайде сега отново да си премерим шиите, за да проверим кой от двамата е напълнял и кой отслабнал.
Премериха си шиите. Дядо Ивановата шия беше станала два пъти по-дебела, а шията на сина му — съвсем изтъняла.
Синът запита учудено:
— Защо, бе тате, ти си напълнял, а пък аз съм отслабнал? Нали заедно изядохме вола, който докарахме?
— Заедно го изядохме — отвърна дядо Иван, — но додето аз ядех спокойно, ти се боеше и трепереше от страх да не пристигне стопанинът и ти върже ръцете като на крадец.
— А ти, тате, как можа да ядеш спокойно от крадения вол?
— Волът не беше краден. Аз го купих от моя приятел и му го заплатих, когато се отбих при него. И през цялото време, додето ти боязливо се озърташе, аз спокойно си ядех, защото знаех, че няма никаква кражба и че никой не ме търси за стореното зло. А ти трепереше от страх. Нека треперенето ти служи за поука, за да не посягаш никога на чужд имот! Запомни, че краденото нещо не насища.
Живеели някога двамина братя: единият бил последен сиромах, а другият — богат. Веднъж богатият повикал бедния у дома си и му рекъл:
— Аз имам обор, пълен с добитък. И коне съм развъдил, и крави колкото щеш, а овчото стадо не се събира в кошарата. Като те гледам как се измъчваш и не можеш да свържеш двата края, сърцето ме боли. Какво ще кажат хората: изоставил брата си да умира от глад, а той живее като някой княз! Затуй съм решил да ти подаря една от моите крави. Тя е старичка, единият й рог се счупи, ала дава бяло мляко. Ако ти проработи късметът, може и теленце да ти отели. Прибери я у дома си. Твоя да бъде!
Бедният брат се просълзил и целунал десницата на богатия. Отвел кравата и казал на жена си:
— Хубаво се грижи за тази крава, защото тя може да ни роди теленце. Тогава и ние ще станем хора.
Сиромахкинята се разшетала. Почистила обора, донесла млада тревица на кравата, напоила я с бистра водица. Прашинка не давала да падне върху добичето.
Подир два-три дни двете етърви — съпругата на богатия и сиромахкинята — отишли към гората да берат гъби. Сиромахкинята набързо си напълнила кошницата и си тръгнала, а богатата се потривала и търсела узрели ягоди.
— Къде, бързаш и защо ме оставяш сама? — провикнала се богатата.
— Бързам, защото трябва да нахраня кравата и водичка да й занеса, нали само в нея ни е късметът.
— Голямо чудо станало — подиграла й се богатата. — Една подарена крава имате и тя със счупен рог!
Прибрали се двете жени в къщите си. Богатата тръшнала вратата и влязла при мъжа си сърдита.
— Какво ми се пери твоята братова жена! — извикала тя. — Не ме дочака в гората да си напълня кошничката. Пази боже, сиромах човек да прогледне! Хей, мъжо, още утре да прибереш подарената крава, защото у тези хора няма никаква благодарност!
Поискал на другия ден богатият брат кравата си, но бедният поклатил глава и рекъл:
— Не я давам, защото тя ще ми донесе късмет!
— Тогава ще те изправя пред хана и той ще те осъди! Тръгвай подире ми!
Вдигнали се двамата братя, отишли в ханския дворец и разказали ца хана какъв спор имат.
— Кравата със счупения рог ще дам на онзи от вас, който ми отгатне три гатанки. — Кое нещо на света е най-тлъстото? — Тази е първата. — Кое пък е най-мекото? — Тази е втората гатанка. — Кое е най-сладкото? — Тази пък е третата. Помислете сега и двамата. Давам ви срок до утре заран. Който отгатне най-добре, той ще получи кравата!
Отишли и двамата в къщите си. Богатият се нахранил хубаво и легнал да спи, а сиромахът се търкулнал гладен и цяла нощ се въртял в леглото. Той мислел, кое на света е най-тлъстото? „Как да отговоря, когато през живота си не съм опитвал никакви тлъстини?“ Главата му не можала да отгатне и втората гатанка: кое пък е най-мекото? „Цял живот — рекъл си той — съм спал на кораво легло. И за най-сладкото не мога да кажа нищо, защото винаги съм подслаждал живота си с горчивини.“
Сиромашкият брат имал една дъщеричка, която била навършила осемнадесет години. Като се пробудила заранта, девойката погледнала баща си и го попитала: защо е толкова измъчен и посърнал?
Бащата й разказал всичко — за подарената крава и за гатанките на хана, които са го измъчвали през цялата нощ.
— Не се кахъри, татко! Отговорите на гатанките са много лесни.
— Как тъй лесни? — попитал бащата.
— Щом отговори моят чичо и ханът дигне очи към небето, ти му кажи тъй: най-тлъстото нещо на света е земята, защото тя ражда всяка година и не се изтощава. Няма нищо по-меко от тялото на детенцето, което обичаш, а отговорът на третата гатанка е: най-сладкото нещо за хората е сънят!
Щом изгряло слънцето, двамата братя се упътили към ханския дворец. Пръв се изправил пред владетеля богатият брат.
Ханът го погледнал и рекъл:
— Отговаряй!
— Няма по-тлъсто нещо — рекъл самодоволният богаташ — от овчото месо; нищо не е по-меко от вълната и най-сладък е медът от пчелите! Всичките деца го знаят.
— А ти — обърнал се ханът към сиромаха — как ще изтълкуваш моите три гатанки?
— Най-тлъста, господарю, е земята, която всяка година ражда плодове и никога не се изморява. Най-меко е детското тяло, а най-сладък е сънят на човека, когато легне да спи след тежък труд.
Като чул този отговор, ханът скочил на крака и викнал:
— Този е истинският отговор на моите гатанки. Кой те научи тъй да отговаряш?
— Сам ги отгатнах — отвърнал сиромахът.
— Щом като можеш да отгатнеш такава мъчна гатанка, ще ти задам още една! Давам ти една кошница със сто яйца. Сложи ги под квачката. Тая нощ искам тя да ги измъти и утре след изгрев-слънце трябва да ми донесеш сто живи пиленца! Смогнеш ли да разрешиш тази задача, кравата със счупения рог ще бъде твоя. Не измътиш ли яйцата — утре ще ти отрежа главата!
Върнал се сиромахът в къщи още по-кахърен.
— Какво стана? — попитала го дъщерята.
— Всичко пропадна! — отговорил бащата. — И кравата загубих, и главата ми отиде. Как мога само за една нощ да сложа под квачката сто яйца и утре да се появят сто пиленца? Ханът ги иска живички в двореца.
— Не е голяма беда! — рекла дъщерята. — Сядай, татко, да вечеряш!
И тя на бърза ръка начупила всичките яйца в една тава, сложила я върху железния триножник, наклала огъня и в къщи се понесла миризма на пържени яйца. Седнали да вечерят тримата: бащата, майката и дъщерята. Изяли всичките яйца. Най-сетне бащата се досетил за последната гатанка и се хванал за главата.
— Какво направихме, дъще? — викнал той. — Ние изядохме яйцата!
Дъщерята се засмяла:
— Лягай да спиш — рекла тя, — а утре, като идеш при хана и той те запита къде са пилетата ти, му отговори тъй:
— Пиленцата са готови, но чакат храна. Ти, хане, заповядай веднага да засеят една нива с просо и до вечерта то да порасне, да узрее и жетварите да го пожънат и овършеят. Додето притъмнее, просото да донесат у дома, защото без храна всичките пиленца ще измрат от глад. Ако ханът отвори уста и рече:
— Дума да не става, къде се е видяло и чуло за един ден да посееш просо и да събереш жетвата от нивата, ти му кажи:
— А нима е възможно за един ден квачка да измъти сто яйца?…
На другия ден сиромахът отново се изправил пред хана и поискал просо за гладните пиленца.
— Само че просото — рекъл той — трябва да бъде за един ден посято, пожънато и овършано. Инак пиленцата няма да оживеят.
— Ти нямаш ум в главата си! — извикал ханът. — Къде си чувал просо да поникне и да бъде пожънато и овършано само за един ден!
— А ти, хане — рекъл сиромахът, — къде си чувал яйца да се измътват само за една нощ и да станат пиленца?
Замислил се ханът и поклатил глава.
— Тази работа — рекъл той — не е чиста. Някой ти подсказва отговорите. Кажи ми кой те учи да отговаряш толкова остроумно?
— Моята дъщеричка ме учи на ум и на разум.
— Подир два-три дни ще пристигна у вас на гости — искам да я видя тази твоя щерка! — викнал ханът. — А сега, прощавай!
Прибрал се сиромахът у дома си. Подир два-три дни самият хан заедно с везирите си пристигнал в бедняшкия дом. Бащата го нямало. Дъщеричката тъкмо замесвала тесто и се гласяла да изпече хляб. Щом гостите се изправили на прага, девойката се пообъркала и проговорила:
— Пустият наш дом е останал без уши!
Гостите се спогледали, но нищо не казали, само попитали къде да привържат конете си. Девойката им отговорила:
— Където обичате. Може и в планината, може и в равнината.
Ханът и неговите везири се спогледали повторно, защото нищо не разбирали от думите на домакинята, и си тръгнали.
— Къде ще мъкнем конете си — на планината или в равнината! — промърморили те и отминали.
На другия ден ханът изпратил човек да повика сиромаха и го попитал:
— Какво искаше да каже дъщеря ти вчера с думите, че вашият дом е останал без уши и защо ни изпращаше да си вържем конете в планината или в равнината.
Сиромахът нищо не могъл да разгадае, но когато в къщи попитал дъщеря си защо е посрещнала гостите с такива неясни думи, тя се усмихнала и отвърнала:
— Аз казах, че нашият дом е останал без уши. С тези думи исках да се извиня на гостите, че нямаме куче да лавне и да ме предупреди за идването на чужди хора. А думите ми, че могат да си вържат конете, където обичат — в равнината или в планината, означават, че имаме навън до височината едно криво дърво, имаме и на равното място друго дърво.
Като узнал какво е отговорила умната девойка, ханът се зарадвал до немай-къде и викнал:
— Стягайте се за сватба, защото искам да се оженя час по-скоро за това умно момиче!
Още на другия ден след сватбата ханът направил своята млада жена първа съветничка и никакво решение не вземал без нея. Тогава големците, които се въртели в двореца, захванали да клатят глави:
— Защо си въртите главите? — попитал ги ханът.
— Навсякъде в страната хората приказват — отвърнали големците, — че държавата се управлява от твоята жена. Тази работа няма да доведе до нищо добро.
Като чул тези думи, ханът подскочил гневно и забранил на жена си да се меси в държавните работи. И тя млъкнала, но случило се тъй, че веднъж нарушила забраната. Една сутрин пристигнали при хана двама души да искат правосъдие. Те водели подире си: единият — вол, а другият — кобила, и носели едно току-що ожребено конче. Сложили кончето пред владетеля и му казали, че се е родило през нощта и го намерили в двора, където оставили вечерта вола и кобилата.
Единият викнал:
— Кончето е мое, защото го е родила кобилата!
А другият го пресякъл:
— Кончето е родено през нощта от моя вол и трябва да го прибера аз!
Ханът се слисал и не знаел как да им отговори; но през отворения прозорец се обадила жена му, която чула спора на двамата чужденци. Тя се провикнала:
— Гледайте, гледайте, морето гори!
— Как може морето да гори? — прекъснал я стопанинът на вола.
— А ти, хитрецо, кого искаш да излъжеш, като казваш, че твоят вол се е ожребил през нощта и е родил конче?
Притиснатият до стената пътник си признал, че не е прав, навел засрамено глава и си повел вола.
Но ханът избухнал и кряснал на жена си:
— Ти наруши моята заповед и се намеси в държавните работи без мое позволение. Затуй решавам да се разделя с тебе и да те върна пак при баща ти. Махай се от моя дворец! Избери си онова, което най-много ти се нрави и да не те виждат повече очите ми! Утре в зори да те няма!
— Добре! — отвърнала младата жена и почакала, додето ханът заспи; сетне тихо повикала двама слуги и им поръчала да нарамят леглото, в което спял нейният съпруг, и да го отнесат в къщата на баща й.
Ханът нищо не усетил. Сутринта, като се пробудил, той си отворил очите и захванал да се чуди — що ще в тази сиромашка къща и каква е тази крава, която ходи по двора със счупен рог?
Но щом видял своята жена и нейния баща, скочил на крака и попитал:
— Как съм дошъл тук и каква е тази шега?
— Стопанино — отвърнала младата жена, — ти снощи ме изгони от двореца и заповяда да взема оттам онова, което ми е най-свидно. Аз размислих и реших, че нямам друго, което да ми е по-скъпо от моя мъж. Затуй поръчах да те пренесат тук заедно с леглото!
Тогава ханът разбрал колко е мъдра тази сиромашка дъщеря и решил пак да я отведе в двореца. Никога вече двамата не се разделили.
Живял преди години беден селянин. Целият му имот бил една мъничка нива. Ден и нощ не подгъвал крак — трудел се над земята си, но едва смогвал да се прехрани.
Една пролет излязнал на полето да оре. По някое време вдигнал глава да избърше потта от челото си и гледа: по небето хвърчи щъркел. Когато долетяла над орача, птицата закрещяла и като камък паднала в нозете му. Навел се селянинът и видял, че крилото й е счупено. Взел я на ръце и я понесъл към къщи. „Трябва да помогна на щъркела, че и аз немалко съм препатил в моя живот“ — си мислел по пътя човекът и щом пристигнал в дома си, превързал счупеното крило.
Започнал да лекува щъркела с разни мехлеми; грижел се, докато птицата оздравяла и отлетяла.
Погледнал подире й селянинът и изрекъл:
— Нека волно си живее много години и никога вече беда да не я сполети!
На другата пролет сиромахът пак изорал нивата си и вече се готвел за сеитба. Нечакано долетял същият оня щъркел, извил кръг над главата му и пуснал на земята три динени семки.
Селянинът ги посял. Скоро от браздата се подали крехки стъбълца. Развили се зелени листа, цъфнали едри цветове.
Човекът не си жалел труда: навреме плевил, навреме поливал. И ето че дините се налели, наедрели — никой по тия места не бил виждал толкова големи дини.
Като узрели, той откъснал три и ги отнесъл дома си: „Не бива сам да изям тези дини“ — рекъл си той и поканил роднини и приятели да дойдат и да опитат дините.
Събрали се роднините и приятелите — все такива голтаци като него. Домакинът донесъл дините и гостите ахнали от почуда. Понечил той да среже първата, ала ножът му не можал да пробие кората. Опитал се да среже втората — пак не успял. С третата — същото, само че ножът се нащърбил и изкривил.
— Брей, какви корави дини! — чудел се домакинът, чудели се и гостите.
Мнозина си опитали ножовете, но напразно — само ги изхабили.
Тогава селянинът донесъл брадвата. Замахнал, та ударил: прас! — динята се разделила надве и… на рогозката със звън се изсипали куп жълтици. Вместо със семки динята била пълна с жълтици, които светели като едри звезди. Разчупил селянинът и другите — и те били пълни със злато.
Зарадвал се сиромахът до немай-къде. Раздал на гостите си по една шепа злато и те си разотишли доволни и предоволни, макар че не могли да хапнат от чудните дини.
А на всеки от трите корена били израснали по десет такива дини. Откъснал ги селянинът и извадил от тях цяла камара жълтици. Избягала сиромашията от бедната му стряха.
В същото село имало един богаташ — лихварин. Усетил той, че бедният селянин забогатял — не идва вече да моли за пари. Поискал да разбере как е станала тая работа. Отишъл в дома на щастливеца и започнал да го разпитва:
— Кажи ми, съседе, какво стори, та от сетен сиромах изведнъж толкова забогатя? Казват, че имаш повече жълтици и от мене? Да не би да си намерил имане, или пък дяволът ти помага?
Селянинът му разправил всичко, както си било.
Тръгнал си богаташът и си мислел: „Ех да може щъркелът и на мене да даде такива семки, моите жълтици ще станат повече от тия на селянина!…“ И отишъл да дири щедрата птица.
Още отдалеч видял щъркела да се разхожда спокойно из ливадата. Приближил се на пръсти, издебнал го и го ударил с бастуна си по крака.
Закрещяла горката птица, паднала на земята с пречупен крак. Спуснал се лихварят, сграбчил я и я отнесъл в богатата си къща. Превързал крака на щъркела с клечица и почнал да го лекува. Подир няколко седмици щъркелът оздравял и отлетял:
— Хей, пък да не забравиш благодетеля си, дявол да те вземе! — викнал подире му богаташът.
Дошла пролетта. Всеки ден жадният лихварин излизал на полето, взирал се в небето: дали няма да дойде щъркелът и да спусне от ония чудни динени семки. Ала той все не идвал…
Зарязал богаташът имота си — от ранна сутрин до късна вечер бродел из нивята, ругаел птицата, проклинал я, загдето го е забравила.
Най-сетне щъркелът долетял и хвърлил на богаташа три динени семки.
Без да се бави, оня посадил в градината динените семки и викнал майстори да вдигнат висок зид — никой да не може да надзърне, нито да прескочи. Заповядал на слугите си да му постелят близо до мястото, където посадил драгоценните семки. Там ядел, там спял, дъждове до кости го мокрили, жегата го пекла. А той нито за миг не се отлъчвал, да не би да дойде крадец и да му отмъкне богатството.
След някое време семките поникнали. От тях израснали големи дини.
Лихваринът ги гледал и от нетърпение сърцето му щяло да се пукне. Едва дочакал дините да узреят.
Тогава поканил своите роднини и приятели. Не че искал да дели с тях щъркеловото имане. Не, такова нещо той не можел и да си помисли! Искал само да се похвали с богатството си, да види как очите им ще заблещукат от завист.
Дошли гостите, зачакали да видят чудото. Домакинът донесъл остър меч и с всичка сила ударил първата диня. Тя се презполовила и из нея излетял цял рояк стършели — все големи, колкото орехи. Разхвърчали се на всички страни, почнали сърдито да бръмчат и да жилят богаташа и гостите му. На решето ги направили. Всички се разбягали с писъци и ругатни…
Така понякога се заплаща човешката завист и ненаситност!
Живели си някога сговорно дядо, баба и щерка. Щерката пораснала мома за женене, а на бой останала колкото вретено. Макар такава малка, тя била умна и паметлива, весела и работлива. Затова старците я обичали. Не се харесвало това на йома — злата вещица. Тя дошла в колибата и рекла:
— Имате си щерка, колкото вретено на бой. Аз пък имам синче, голямо горе-долу като нея. Хайде да ги задомим. Ако не се съгласите, ще ви разсипя живота: ще запуша комина, ще залостя портата, та да не можете да излезнете навън и ще се задушите от лютия дим.
Изплашили се старците. Що да сторят? Рекли на йома:
— Ще ти дадем дъщеря си за снаха.
Стиснала злата йома девойката за ръка, повлякла я към тъмната гора. Срещнала ги по пътя една бабичка. Погледнала ги и поклатила жалостиво глава.
Йомата довлякла девойката в своята къщурка. А там, разбира се, нямало никакъв син. Душевадката искала да погуби момичето — ей тъй, от лошотия.
Още не отдъхнали от пътя, тя му рекла:
— Искам да ти оплета шарени чорапи, ала нямам вълна. Иди на горската поляна. Там пасат моите овце. Острижи ги и ми донеси вълната!
Тръгнала девойката, колкото вретено голяма, към горската поляна. А насред пътя я причакала същата онази бабичка и я попитала:
— Мило момиченце, хубаво птиченце, къде отиваш?
— Йома ме прати в гората да острижа овцете й.
— Ох, клетото ти! — заклатила глава бабата. — Злата йома те праща на смърт. Ами че нейните овце са сивите вълци. Почакай! Аз ще ти кажа какво да направиш, за да се избавиш.
Бабата я научила да отиде на горската поляна, да се качи на една елха и да запее:
„Овчици сиви йомини,
бърже при мен се сберете,
сами се острижете
и вълната ми оставете!“
Тозчас от разни страни надошли сиви вълци. Започнали един друг да се дерат с нокти. Поляната се покрила с вълча козина. След това зверовете се разбягали, кой откъдето бил дошъл.
Девойката събрала козината и я отнесла на йома. Вещицата се учудила:
— Гледай ти! Как стана тъй, че сивите ми овчици ти дадоха вълна, а не те изядоха? Хайде сега изтичай в горската долчинка. Там пасат моите крави. Издой ги и донеси млякото!
Тръгнала девойката към горската долчинка. А насред пътя пак я причакала старата бабичка и я попитала:
— Мило момиченце, хубаво птиченце, къде отиваш?
— Да издоя йомините крави.
— Знаеш ли какви са нейните крави? Мечки-стръвници. Ама слушай добре! Ще те науча какво да правиш, та да се избавиш.
И старата баба пак й дала съвет. Умната девойка отишла в горската долчинка, качила се на една елха и запяла:
„Кравички кротки йомини,
бърже при мен се сберете,
сами се издоете
и млякото си оставете!“
Тозчас от всички страни надошли мечки-стръвници. Стълпили се под елхата, издоили се една друга, налели млякото в брезовото ведро и се разбягали.
Девойчето отнесло млякото. Злата йома не повярвала на очите си:
— Че как тъй моите кравички ти разрешиха да ги издоиш? Я сега да идеш при по-старата ми сестра! Тя живее през гората, отвъд планината. Поискай й да ти даде брезовата си кошничка да наберем гъби.
А пък на ума си казала: „Аз не можах да се отърва от това омразно момиче, ама сестра ми е по-умна от мене, тя ще го погуби“.
Послушната девойка се затичала към йомината сестра. А насред пътя пак я причакала добрата бабичка:
— Мило момиченце, хубаво птиченце, къде отиваш?
Девойката й разправила къде я праща вещицата. Бабичката заклатила бялата си глава:
— Ох, чедо! Не те праща на добро място тази йома. Ами че нейната сестра е също такава зла вещица. Тя ще иска да те убие и изяде. Ала слушай добре. Ще ти кажа как да се избавиш!
И бабичката й дала бучка масълце, шепа булгурец, дървено гребенче, един брус и кошничка със смола. Дала й всичко това и пак повторила — така и така ще сториш, нищо да не забравиш, та дано се избавиш.
Момичето поблагодарило на бабичката и се затичало през гората. Щом прехвърлило планинския връх, видяло в долината къщата на йомината сестра. Почукало на пътната врата.
На прага излязла рошавата йома: носът й като клюн, зъбите — тесли. Запитала:
— Какво те води при мене, девойко?
— Лельо йома, лельо йома! — изчуруликало момичето. — Праща ме сестра ти. Дай ми твоята брезова кошничка да набера гъби за кашичка.
Старата йома веднага се досетила защо сестра й праща момичето. Рекла:
— А, брезовата кошничка ли? Ще я дам. Ти влез, почини си, пък аз ще отида в килера да я донеса.
Отишла старата йома в килера, взела да си точи зъбите на точилото. Девойката разбрала, какво я чака и си рекла: „Бежте, крачета, да бягаме, от тая беда да се спасим!“
Спуснала се към вратата. Дърпа, блъска — тя се не отваря. Спомнило си момичето думите на бабата: пантите с масълце намазала и вратата сама се отворила. Но щом се показало на двора, върху него връхлетели йомините черни птици. Загракали грозно, зашибали с криле момичето по главата, още малко ще му изкълват очите. То им подхвърлило шепата булгурец, както бабата го била научила. Птиците се спуснали да кълват и го оставили на мира.
А старата вещица вече си наточила зъбите; те станали като ножове резливи, като игли бодливи. Излязла от килера и извикала:
— Ей сега ще те изям!
Погледнала тук-там — няма я девойката. Спуснала се към вратата и заудряла с юмрук:
— Ах, ти! Защо пусна девойката да излезе?
Вратата отвърнала:
— Защо да я задържа? Четиридесет години вече ти служа, а ти дори не ме погледна. Пък момичето ми намаза пантите с масълце и така ми олекна, че мога и да запея.
Йомата изтичала на двора и започнала да хвърля камъни по черните птици:
— Ах, вие! Защо оставихте девойката да избяга? Защо не й изкълвахте очите?
Черните птици отвърнали:
— Защо да я кълвем? Ето вече четиридесет години ти служим, а не можахме дори трошичка от трапезата ти да клъвнем. Пък момичето ни даде булгурец.
Без повече да се мае, злата йома седнала в чутурата, шибнала я с черяслото и се втурнала да догони момичето.
Чутур-бутур, чутур-бутур — загърмяла чутурата по камънака и ето йомата почти настигнала момичето. Тогава то се сетило за думите на добрата бабичка, метнала през лявото рамо гребенчето и рекло:
— Гребенче, мило гребенче,
посади гора висока,
висока и неизбродна
зад мене, мило гребенче,
пред йома, мило гребенче,
та да ни, мило, разделиш,
и да ме, мило, ти спасиш!
И мигом зад гърба на момичето и пред носа на злата йома се извишила до облаците неизбродна, гъста гора. Йомата се залутала из драките. Търсила тук, търсила там — никъде не намерила пътечка, само си издрала лицето и си скъсала дрехите. Върнала се в къщи, взела своята брадва-самосечка и хайде назад! Пуснала брадвата да сече гората и да проправя пътека.
Брадвата-самосечка проправила пътека.
А вещицата какво да прави с тая тежка брадва? Да я мъкне със себе си, няма да може да стигне момичето. Пъхнала я в една хралупа и понечила да се качи в чутурата, но горските птици закрещели:
— Не я крий! Не я крий!
Брадвата видяхме ний.
Няма да се спрем —
ще те издадем!
Върнала се вещицата и оставила у дома си брадвата, па яхнала пак чутурата и препуснала по пътечката: чутур-бутур, чутур-бутур!…
Минала вече гората и а-ха да настигне момичето. А то метнало през рамо бруса и рекло:
— Брусенце, мило брусенце,
вдигни планина висока,
каменна и непристъпна
зад мене, мило брусенце,
пред йома, мило брусенце, —
та да ни, мило, разделиш,
та да ме, мило, ти спасиш!
И мигом зад гърба на момичето и пред носа на злата вещица се вдигнала каменна и непристъпна планина, както то поискало. Задраскала йомата скалите — ноктите си изпочупила. Видяла, че не може да мине през планината. За трети път се върнала и взела своя чук-самочук. Яхнала чутурата: чутур-бутур, чутур-бутур — дошла до каменната планина, пуснала чука.
Чук-трах, чук-прах! — полетели на всички страни камъни. Вдигнал се прах до небето. Чукът-самочук проправил път. А какво да стори вещицата с него? Да го мъкне — няма да може да настигне момичето. Скрила го в една пещера. Тъкмо се качила на чутурата, горските птички пак закрещели:
— Не го крий! Не го крий!
Чука ти видяхме ний.
Няма да се спрем —
ще те издадем!
За четвърти път се върнала вещицата. Оставила чука и пак препуснала с чутурата. Доближила се до момичето и а-ха — да го хване за плитките. Но то метнало през глава кошничката със смола и рекло:
— Кошничке, мила кошничке,
разлей смолата, кошничке,
като река широка,
широка и дълбока,
пред мене, мила кошничке,
зад йома, мила кошничке…
Девойката объркала магическите думи. И ето че двете се намерили насред една широка река, в която вместо вода течала смола. Залепили се в смолата и не могли да мръднат ни напред, ни назад.
Стояли така, стояли, по едно време над тях се завъртяла една врана. Момичето й се примолило:
— Вранко мила, чернокрила,
бързо литвай у дома
кажи на тате и мама,
че затънах във смола.
Да пристигнат начаса
с огън и железен прът
и от смърт да ме спасят!
Тая вранка-чернокрила имала добро сърце. Смилила се над момичето и тозчас отлетяла при старците. Кацнала на прозорчето и загракала:
— Га-га-га!
Щерка ви е във беда
сред реката от смола
заедно със йома зла.
С огън и железен прът
бързо-бързо там идете,
от беда я избавете!
Вранката изрекла това и отлетяла. Ала старците били възглухи — не чули думите й.
Чакала дълго девойката помощ от баща си и майка си. По едно време над главата й зашумял голям гарван. Тя му се помолила:
— Гарванко черноперичък,
бързо литвай към дома,
кажи на тате и на мама,
че до гуша съм в смола!
Тук да дойдат начаса
с огън и железен прът
и от смърт да ме спасят!
На гарвана му домиляло за момичето. И той имал добро сърце, но бил по-умен от враната. Отлетял и кацнал на прозорчето. Чукал с клюна, чукал, дордето старците го чули и отворили прозорчето. Тогава високо той изгракал:
— Гра-гра-гра!
Щерка ви е във беда —
сред реката от смола.
Гонеше я йома зла,
но и йомата затъна.
Щерка ви сега ви моли
с огън и железен прът
към реката да вървите
и от смърт да я спасите!
Без да се бавят, старците грабнали железен прът и огън и изтичали навън. Гарванът ги завел при реката от смола. Щом ги съзряла, лукавата йома завикала:
— Мили мои! Бяхме се наканили с вашата щерка да ви дойдем на гости, ала за беда затънахме в смолата. Моля ви да ни спасите живота.
— Не й вярвайте! Не й вярвайте! — завикало момичето. — Тази лоша йома искаше да ме погуби.
Бащата заудрял йомата с железния прът по главата. Удрял, удрял, докато тя цялата потънала в смолата и там си останала. А майката запалила голям огън, разтопила смолата и така измъкнала мъничката си дъщеря.
Тримата се върнали радостни в къщи и заживели мирно и сговорно, както преди.
Това се случило отдавна. Там, където някога са текли реки, днес се вишат високи планини, където са лежали камъни, днес растат непроходими гори. По онова време край брега на една река имало голям стан. В стана живеели мирно и сговорно нанайците.
Но в една тъмна нощ злият господар на тайгата нападнал заспалите хора. Съборил колибите. Оковал във вериги старейшината и жена му, а жителите взел в плен.
Запустял станът — жива душа не се мяркала. Останала да стърчи само голямата колиба на старейшината — кой знае защо злодеят не я разрушил. А в нея, зад пъна с образа на добрия дух, била скрита люлка, в която спял синът на старейшината — още съвсем мъничко дете. То се казвало Мерген. Момченцето останало само в разрушения стан — без баща, без майка, без другарчета. И така преживяло много години. На мястото, където някога се издигал към небето димът на мирния стан, пораснали високи дървета, върбалак оградил брега на реката. Колибата на Мерген съвсем се загубила сред гъсталака.
Мерген възмъжал, станал силен юнак и ловък стрелец. Никога от лов не се връщал с празни ръце. Убивал самури и златки, сърни и глигани — нищо не можело да убегне от бързата му стрела.
Една заран, тъкмо се стягал за лов, из гъсталака излезнал стар ловец. Приближил се и запитал:
— Къде живееш, юначе?
— Тук, в гората, но откакто съм се родил, жив човек не съм виждал. Ти си първият, който идва в моя дом. Влез да се сгрееш и нахраниш!
Ловецът влезнал, поклонил се до земята на добрия дух, изобразен на пъна, и подвил нозе край огъня. Мерген му дал печено месо и студена вода да се наяде и напие. Двамата повели разговор:
— В тоя пущинак бродят само зверове — рекъл Мерген. — Навярно никога хора не са живели тъдява.
Ловецът отговорил:
— Как да не са живели? Добре помня, че тук имаше голям стан. Само че господарят на тайгата една нощ го разруши. Зароби нанайците, отвлече добитъка, а твоите родители окова във вериги.
Като чул това, Мерген скочил на нозе и извикал:
— Не бива нито миг да стоя със скръстени ръце. Ще ида да накажа злодея и да освободя пленниците.
А любопитните птици разнесли нашир и длъж вестта: Мерген отива при господаря на тайгата, за да го убие!
Младият Мерген, без да се мае, препасал бащиния си меч, метнал през рамо лъка и колчана, грабнал в ръка тежката си тояга и тръгнал.
Пътя му пресичали всякакви зверове — и лисици, и мечки, и вълци. Ала юнакът не ги закачал — друга, по-важна работа имал. Привечер стигнал до един хълм, на който имало колиба. Зарадван, Мерген рекъл: „Тук ще мога да пренощувам“. Ала неочаквано изскочили пет вълка и се спуснали върху него.
Но Мерген не се уплашил. Разритал ги с нозе и те се разбягали.
Приближил до колибата. А наоколо разхвърляни човешки кости. „Невярно място! Ама няма да се връщам. Нищо не може да ме уплаши.“ — казал си Мерген, стиснал по-здраво тоягата и влезнал в колибата.
А вътре край огъня седяла старица — сбръчкана, грохнала, само кожа и кости.
Като видяла госта, бабичката се зарадвала и си рекла на ума: „Виж ти! Прясно месо на крака ми иде!“ Сетне се обърнала към юнака.
— Слънцето се скри, синко. Навярно си уморен. Полегни си край огъня. Сега ще донеса нещо да се нахраниш.
Мерген отвърнал:
— Благодаря ти. Не искам да ям. Ще спя, че съм уморен от дългия път.
А на себе си казал: „Тая нощ трябва да бъда нащрек. Бабичката е намислила нещо лошо“.
Мерген легнал в единия кът, а в другия — старицата. Юнакът сложил край себе си оръжието — да му е под ръка за всеки случай. Подир малко затворил очи и високо захъркал — уж спи, а се услушва и дебне да види какво ще направи бабичката. И тя се преструвала, че спи.
По едно време старицата тихичко се запримъквала към момъка. Дошла до него и протегнала ръка към оръжието му. Мерген надигнал глава и попитал:
— Защо пипаш оръжието ми?
Бабата бързо се дръпнала и измърморила:
— Ей тъй, без да искам, съм протегнала ръка. Спи, синко!
И се върнала на мястото си. Така минало много време. Мерген захъркал още по-високо. Преструвал се, че спи. Бабата пак крадешком се приближила. Стиснал я юнакът за ръката. А в бабината ръка — остър нож.
— Защо си дошла над мене с тоя нож? Ей сега ще те убия.
— Не ме убивай, синко! Аз тъй в съня си съм взела ножа. Спи!
Легнала си пак бабичката, замислила се:
„Как да затрия този момък?“
Мислила, мислила цяла нощ. На заранта казала на Мерген:
— Ти ме пожали, затова аз ще ти помогна. Зная закъде си тръгнал — искаш да убиеш господаря на тайгата. Той е много силен, може да ти надвие. Затова ще направя тялото ти кораво като желязо.
Мерген не повярвал на лъжовните й думи, но се престорил, че е съгласен.
— Направи ме! — рекъл.
Разшетала се бабичката, запалила голям огън; над него провесила котел, пълен с вода. Когато водата кипнала, тя извадила от сандъка си гърненце със синя отвара. Изляла отварата в котела и рекла:
— Хайде, синко, скочи във водата! Ще поседиш вътре мъничко, ще станеш сетне як като желязо. Лесно ще надвиеш господаря на тайгата.
— Ще скоча в котела. Само че първом ще се вържа през кръста с едно въже. Ти ще държиш края му, та да не потъна и се удавя в котела. Още по-добре е, ако въжето вържеш за кръста си, че ръцете ти са слаби и току-виж си ме изпуснала.
Бабата се съгласила. Мерген я вързал през кръста и затичал към котела. Засилил се той. Прескочил го, а бабата — бух! — във врящата вода. Лумнали пламъци. Мерген бързо поставил похлупака.
„Получи си това, което искаше да стори с мене — казал си момъкът. — Сега вече не ще може да яде хора!“
Нямало какво повече да прави на това място. Взел една запалена главня, излезнал навън и тикнал главнята в камъшения покрив. Пламнала проклетата колиба, черен дим до небето се вдигнал. Вятърът грабнал пепелта и я развял на всички страни — и помен да не остане от тая стара людоедка.
След това Мерген слезнал при реката. Там намерил бабината лодка. Седнал в нея и течението го понесло надолу.
Дълго плавал по реката. По едно време дочул викове и плач. Гледа: страшен великан повлякъл младо момиче. То се дърпа, крещи.
Опънал Мерген верния си лък. Великанът изпуснал момата, люшнал се и паднал по очи на земята.
Девойката се усмихнала:
— Ти ме избави от този злодей. Аз ще ти бъда вярна робиня, безстрашни Мерген!
— Не робиня, а жена искам да ми станеш, девойко — казал й юнакът. — Ала сега по друга работа съм тръгнал и не ми е до женитба. Ще те изпратя при майка ти — тя навярно тъгува за тебе. Седни на стрелата ми и за миг ще те пренесе във вашата колиба. Там остани и ме чакай да дойда!
Рекъл той и турил стрелата на лъка. Девойката седнала върху нея. Мерген опънал тетивата. Звъннала стрелата и отнесла девойката далеч — зад гори и планини.
Юнакът продължил пътя си. По пладне дошъл до една стара колибка, правена от камъш. Наблизо била просната да съхне рибарска мрежа.
Влезнал Мерген в колибката. На пода седели старец и момче и кърпели рибарска мрежа. И двамата били облечени в дрипи. В колибата нямало нищо друго освен купчина гнила слама.
Старецът поканил госта. Попитал го:
— Откъде идеш и накъде отиваш?
Мерген отговорил:
— Доплувах по реката с лодка. Мерген ме казват. Отивам при господаря на тайгата — да се бия с него, да го надвия; баща си, майка си и всички нанайци от нашия стан да отърва от робска неволя. Научи ме къде да намеря господаря на тайгата!
— Близко си вече. Ала ще можеш ли да го победиш? За да го надвиеш, първом трябва да намериш смъртта му. А неговата смърт е скрита някъде далеч, отвъд морето.
— Нямам време да диря смъртта му — отвърнал Мерген. — Нашите хора се мъчат в робство. Аз и тъй ще го надвия. От нищо не се боя.
Старият рибар го погледнал и рекъл:
— Ако ти наистина си Мерген, синът на старейшината, то знай, че и аз съм родом от ония места, откъдето идеш. Насила ме довлече тук господарят на тайгата. Всеки ден ме кара да му ловя по една мрежа риба. И другите му слугуват. А твоят баща злодеят прикова към една канара и я спусна на дъното на морето. Ако навлезеш в морето, ще чуеш звъна на неговите окови. Но господарят на тайгата не позволява никой да се приближи до това място — ден и нощ там пазят дванайсет лодки с негови верни слуги.
— А жива ли е майка ми?
— Господарят на тайгата я скри дълбоко под земята. Дали е още жива — не знам.
Мерген легнал да поени и да събере сили. Още не затворил очи, през открехнатата врата на колибата долетели две диви патици. Кацнали на пода, обърнали глави наляво, надясно и мигом се превърнали в две жени. Това били девойката, която Мерген избавил от лапите на великана, и майката й. Майката рекла:
— Ти спаси дъщеря ми. Знам, че си тръгнал да се биеш с господаря на тайгата. Искаме да ти помогнем.
Момъкът се разсмял и отговорил:
— Та как ще ми помогнете? Вие сте две слаби жени.
Майката отвърнала:
— Ще литнем да намерим къде е скрита смъртта на злодея. Докато се биеш с него, поглеждай към небето. Щом видиш две диви патици да кръжат над главата ти, знай — това сме ние. Ще ти хвърлим отгоре неговата смърт, пък ти прави, каквото си знаеш.
Като изрекла тия думи, майката обърнала глава надясно, наляво, девойката — също. И мигом двете се превърнали пак на диви патици, разперили криле и отлетели.
На заранта Мерген без страх заплавал към стана на господаря на тайгата. Девет дни плавал. Най-сетне зад един завой на реката видял палат. Там живеел господарят на тайгата. Замахал още по-чевръсто веслата момъкът и скоро стигнал до малък залив, където край брега били събрани всички лодки на господаря на тайгата. Той ги навързал една за друга и ги повлякъл към палата на злодея. Струпал ги пред него и ги подпалил. Това било знак, че го вика на бой.
В това време злият разбойник си стоял в палата и си пушел лулата. Видял огъня, разбрал, че някой го зове на бой, но го мързяло да се вдигне, та изпратил един от слугите си да иде вместо него.
Битката не траяла дълго: юнакът с един замах отсякъл главата на слугата.
Разлютил се господарят на тайгата. Навлякъл бойните си доспехи и излезнал из палата. Щом видял Мерген, забързал насреща му и гръмко завикал:
— Нещастнико, защо си дошъл да се биеш с мене? Не знаеш ли, че сред нанайците няма по-силен от мене? Ще те убия и ще те хвърля на кучетата.
Юнакът не се изплашил. Полетял към злодея.
Били се дълго — никой другия не могъл да надвие.
В това време над морето се извили две диви патици. Едната носела с клюна си гърненце. Там била скрита смъртта на злия разбойник — господаря на тайгата.
Още отдалеч дочули те шума от битката. Още по-бързо размахали криле, забравили умората… Нито Мерген можел да повали господаря на тайгата, нито господарят на тайгата успявал да победи Мерген. Строшел ли се боздуганът на злодея, слугите мигом дотичвали и друг му давали; счупел ли се мечът му — друг му донасяли. А на Мерген никой не помагал. Отдавна вече и боздуганът, и мечът му станали на парчета; сега само на двете си яки ръце се надявал. Ала трудно е да се биеш с две голи ръце.
Неочаквано чул над главата си крясък. Вдигнал очи и що да види — две диви патици кръжат над него. Едната пуснала гърненцето право в ръцете му. Ударил го Мерген о камък и го строшил. От него излязло едно малко изродче — на човече прилича, ама такава грозотия никой никога не бил виждал. Това била смъртта на господаря на тайгата — грозна като злата му душа.
Повдигнал Мерген човечето с два пръста и рекъл на разбойника:
— Погледни какво намерих в тревата! Ти си по-стар от мене, повече знаеш. Кажи, това за добро ли е, или за зло?
Господарят на тайгата изпуснал боздугана, като видял смъртта си в ръцете на своя враг. Рекъл бързо:
— За зло е! Захвърли го! Ако го оставиш при себе си, ще се разболееш от тежка болест, в страшни мъки ще умреш.
Ако ти е мил животът, дай ми това човече и нищо лошо няма да ти се случи.
Мерген се престорил, че му вярва. Стиснал изродчето силно. То заврякало, заритало. Усмихнал се юнакът и рекъл:
— Защо да жаля живота си? Ако не умра от страшна болест, ти ще ме убиеш. И тъй смърт, и инак смърт! Я по-добре да убия тая грозотия, та да се отърве светът от нея.
Разтреперял се господарят на тайгата. Коленичил пред юнака и се замолил:
— О, Мерген, юнако безстрашен! Дай ми това, що стискаш в ръка, и ще ти дам всичко, що имам. Вземи всичките ми богатства, само ми го дай!
— Не, злосторнико! Няма да ти го дам — изрекъл на един дъх храбрият момък. — Ти окова баща ми в окови, затвори майка ми в тъмница, зароби нанайците. Сам знаеш какво наказание заслужаваш.
Заревал като ранен тигър злият господар на тайгата. Скочил на нозе и грабнал тежкия си боздуган. Ала Мерген бил по-бърз от него: ударил в земята грозното човече и то потънало в пръстта.
В същия миг господарят на тайгата изтървал боздугана си и паднал мъртъв на земята.
Без да се бави, Мерген се втурнал в палата. Насреща му излязла дебела старица — жената на злодея. Тя намислила да убие Мерген и стискала зад гърба си желязна бухалка. Престорено се усмихнала и рекла:
— Ела, момко! Приближи се! Не ти се сърдя, че погуби господаря на тайгата — за всичко сам си е виновен. Тъй му се пада!
Пристъпил Мерген към лукавата баба. Тя бързо замахнала с бухалката, но той я уловил за ръката. На една страна метнал бухалката, на друга — старицата.
Огледал се и видял на стената окачена брадвичка — мъничка, колкото зъб на катеричка. С нея той строшил големия катинар, който висял на входа на подземната тъмница. Отворил вратата, взел една запалена главня и затичал надолу — майка си да дири. Открил я. От глад и мъки клетата едва дишала. Синът я взел на ръце, изнесъл я на двора и заповядал на слугите на злодея да я нахранят. А сам повел заробените хора към брега на морето.
По пладне дошли до онова място, където стоели на стража дванайсетте лодки със слугите на господаря на тайгата. Пазачите били облечени в железни доспехи, всеки в ръцете си стискал лък и стрела.
— Ей, вие! — провикнал се Мерген. — Господарят ви вече не е жив. С добро ви думам: вървете си в стана, пък аз ще освободя баща си!
— Лъжец и самохвалко си ти! — отвърнал началникът на пазачите. — Никой не може да убие нашия господар. Той има безсмъртна душа. Ще освободиш баща си, само когато успееш да ни победиш. Опитай се, де!
— Дръжте се! — извикал Мерген и скочил във водата.
Заплувал по-бързо от риба. Стигнал до най-голямата лодка. В нея го чакал с меч в ръка началникът на стражата. Духнал Мерген и лодката се обърнала като тресчица. Всички потънали — тежките ризници ги повлекли към дъното.
Мерген се втурнал към другите лодки. Пазачите, като видели това, което току-що се случило, не посмели да се бият — захвърлили лъкове и стрели и бързо започнали да гребат към брега.
Мерген настигнал последната лодка и се качил в нея. Заповядал на пазачите да гребат към онова място, където лежал окован баща му.
Отвели го.
Мерген извадил от пазвата си костената брадвичка и се гмурнал в морските глъбини. На дъното видял баща си, прикован към голяма канара. С брадвичката строшил оковите, взел на ръце стареца и изплувал на повърхността. Положил баща си в лодката и слугите загребали към брега.
Там вече се били събрали всички роби на злодея-разбойник. Между тях била и майката на Мерген; там била и годеницата на Мерген. Всички посрещнали с радостни викове храбрия момък.
Сетне седнали на дълга трапеза. Три дни яли, пили и се веселили. На четвъртия ден се запътили към родното си място. Щом пристигнали, веднага се заловили за работа.
Разчистили храстите, построили колиби, запалили огньове. И заживели нанайците, както преди — мирно и сговорно.
Това се случило отдавна. Много време е минало оттогава, много случки са се забравили. Ала за Мерген нанайците още си спомнят и приказки разказват за юначеството му.
Близо до Киев се появил един змей. Той събирал от народа тежък данък: от всяка къща по една хубава девойка. Вземал девойката и я изяждал.
Дошъл ред и на царската дъщеря да иде при змея. Змеят сграбчил княгинята и я повлякъл към бърлогата си, но не я изял. Тя била хубавица и той я взел за жена. Когато змеят отивал по работа, затрупвал княгинята с дървета, за да не избяга. А княгинята имала кученце, то се навъртало край нея. Щом напише княгинята записка до баща си и майка си и я върже за шията му, то дотърчавало, където трябва — дори и отговор донасяло.
Веднъж царят и царицата писали на княгинята: „Узнай кой е по-силен от змея?“ Княгинята станала по-любезна със своя змей, почнала да го подпитва кой е по-силен от него. Той дълго мълчал, но веднъж се излъгал и рекъл, че в град Киев живее Никита Кожемяка — той бил по-силен от него. Като чула това, княгинята писала на баща си: „Намерете в град Киев Никита Кожемяка и го проводете да ме освободи от робията“.
Царят получил тая вест, издирил Никита Кожемяка и сам отишъл да го помоли да освободи земята му от лютия змей и да отърве княгинята. В това време Никита обработвал кожи, в ръцете си държал дванадесет парчета. Като видял, че при него е дошъл самият цар, той изтръпнал от страх, ръцете му се разтреперали и накъсали дванадесетте кожи. Но колкото царят и царицата да молели Кожемяка, той не искал да иде срещу змея. Тогава намислили да съберат пет хиляди невръстни деца и да ги накарат те да се помолят на Кожемяка. Невръстните дечица отишли при Никита и захванали да го молят със сълзи на очи да отиде срещу змея. Като слушал молбите им и Никита Кожемяка се просълзил. Взел триста пуда кълчища, насмолил ги със смола, целият се омотал, за да не го изяде змеят, и тръгнал срещу него.
Приближил се до бърлогата на змея, а змеят се затворил и не посмял да излезе срещу Никита.
— Или излез на широкото поле, или ще направя бърлогата ти на пух и прах! — казал Кожемяка и почнал да троши вратата.
Като видял, че няма да се отърве, змеят излязъл срещу него на широкото поле. Бил се, що се бил Никита Кожемяка със змея и го повалил. Тогава змеят почнал да го моли:
— Не ме убивай, Никита Кожемяка! На тоя свят няма по-силни от нас двамата. Хайде да си разделим цялата земя, целия свят по равно: ти ще живееш в едната половина, а пък аз — в другата.
— Бива — рекъл Никита, — но трябва да се прокара межда.
Никита направил едно рало, триста пуда тежко. Впрегнал в него змея и изорал бразда от Киев до Каспийско море.
— Така — рекъл змеят, — сега разделихме цялата земя.
— Земята разделихме — продумал Никита, — сега пък хайде да разделим морето, иначе може да кажеш, че вземам твоята вода.
Змеят отишъл по средата на морето. Тогава Никита Кожемяка го блъснал и удавил.
Браздата и сега се вижда. Тя е висока два човешки боя. До нея орат, но не я докосват. А който не знае каква е тая бразда, нарича я вал.
Като извършил това свято дело, Никита Кожемяка не взел за труда си нищо и отишъл отново да обработва кожи.
Това било отдавна — толкова отдавна, че всички тогавашни хора вече са станали на прах; не са живи и онези, които са се родили по-късно.
Тогава живяла Голямата хала — колкото силна, толкова и зла: огън изригвала, всичко изгаряла, с опашката си планини събаряла, с ноктите си пропасти риела. Когато завиела, от воя й през трийсет и девет земи шумата окапвала, реките пресъхвали. Всичко живо се бояло от нея.
Разсърдила се веднъж Голямата хала. Ревнала, изправила се в цял ръст, небето достигнала. Слънцето и месеца оттам откъснала. Слънцето в лявото си ухо скрила, месеца — в дясното.
Начаса притъмняло на земята. И в мрака Голямата хала се втурнала срещу хора и зверове — всичко живо изловила и изгълтала.
Земята опустяла. Ала не съвсем. В тъмнината Голямата хала не видяла, че в гъстата степна трева се било скрило малко момченце с врано жребче; в голямата гора под вековен дъб друго момченце с бяло жребче се било притулило; а горе, в планината, в една пещера се било спотаило трето момченце със сиво жребче.
Момченцата видели всичко. И щом Голямата хала отлетяла към своята далечна страна, те започнали да растат. Раснали, пораснали, станали смели юнаци. Онзи в степта се нарекъл Земя-юнак; другият в гората — Гора-юнак; а третият в планината — Скала-юнак.
Земя-юнак си изковал такъв меч, какъвто сто юнаци да се напънат не могат да повдигнат. Той го метнал на рамо като някаква тояжка.
Яхнал своя жребец, огледал степта. Навред била непрогледна тъмнина.
— Къде е светлината? — запитал Земя-юнак, но никой не му отвърнал. Той потупал жребеца по шията. — Да идем, Вранчо, слънцето и месеца да дирим, че без светлина не се живее!
А жребецът в отговор започнал да рови с копито земята, да тъпче тревите.
Земя-юнак го смушкал и препуснал през степта като вятър. Летял в мрака без път и посока. Излезнал край голямата гора. Гледа: Гора-юнак върти столетен дъб, прехвърля го от ръка в ръка, като с пръчица си играе, а наблизо пасе белият му жребец.
Гора-юнак съзрял в мрака конника на вран кон. Провикнал се:
— Накъде си се запътил, бате?
— Слънцето и месеца да диря.
— Вземи ме за дружина! Кривакът ми е як. Може да ти помогна.
— Тръгвай, братко! Сам юнак не е юнак — рекъл му Земя-юнак.
Гора-юнак яхнал белия си жребец и тръгнал с брат си. Много ли, малко ли вървели — в тъмата гледат нещо се мержелее: това било третият, най-младият им брат. Седи Скала-юнак и премята голяма канара от ръка в ръка — играе си. А край него пръхти сивият му жребец.
— Добра среща, братя! Накъде така? — извикал им Скала-юнак.
— Тръгнали сме да дирим слънцето и месеца.
— Вземете ме със себе си! Корав камък за оръжие имам. Може да ви помогна.
— Тръгвай, братко! Вярна дружина — яка твърдина — поканили го двамата.
Скала-юнак яхнал своя сив жребец и тримата тръгнали на път. Преминали високи планини, преплували дълбоки реки и излезли на широко поле. Пред тях блеснала Бяла река. През нея минавал сребърен мост, а на отвъдния бряг се виждал сребърен дворец.
Юнаците слезли от конете и влезли в двореца. А вътре — хубост невиждана! Греели сребърни звезди, подът бил постлан с шарени губери. На трапезата било наредено сладко ядене.
Наоколо не се мяркал жив човек.
Братята похапнали и легнали да подремнат. Заспали дълбок сън, но среднощ белият жребец неспокойно зацвилил. Дочул го Гора-юнак, станал, взел си кривака и бързо излязъл навън.
А навън гърмяла и трещяла Бяла река. Една подир друга пристигнали девет вълни. Деветата носела сребърен престол. А на престола седяла хала с девет глави — всяка глава била увенчана със сребърна корона.
Ревнала халата:
— Аз съм малката щерка на Голямата хала. Диря вас тримата. На девет къса ще ви разкъсам, с огън ще ви изпепеля!
— Чакай, дъще на злото! — отвърнал й Гора-юнак и стиснал дъбовия си кривак. — Рано е още да се хвалиш.
Рекъл това и размахал кривака наляво-надясно. Три пъти замахнал — деветте страшни глави откъснал. Обезглавена, халата се търкулила в степната трева.
Гора-юнак изтрил потта си от челото, върнал се в двореца и събудил братята си:
— Ставайте, братя, че дълъг път ни чака.
Метнали се тримата юнаци на жребците и препуснали през полето. Много ли, малко ли вървели, гледат — пътя им прегражда Черна река. Над нея минава златен мост, а на отсрещния бряг се издига златен дворец.
Юнаците слезли от конете и влезли в двореца. А вътре — хубост невиждана: на тавана горят златни звезди, по пода постлани златни губери. Тежката трапеза отрупана с ястия, а домакините никакви ги няма.
Тримата братя похапнали и легнали да си починат. Сред нощта зацвилил сивият жребец, затропал с копита. Скала-юнак скочил, грабнал канарата и излезнал навън.
А по Черна река заревали дванайсет мътни талази — един от друг по-високи и по-буйни. На дванайсетия талаз се люлеел златен престол, а на престола — дванайсетоглава хала; всяка глава увенчана със златна корона.
Халата ревнала силно:
— Аз съм по-голямата щерка на Голямата хала! Ида да отмъстя за сестра си. На дванайсет къса ще ви разкъсам, с огън ще ви изпепеля.
— Чакай, дъще на злото! Не бързай да се хвалиш — отвърнал Скала-юнак.
Запратил тежката канара към халата. Премазал я. Страшилището издъхнало начаса. Търкулили се дванайсетте златни корони на тревата.
Изтрил потта от челото си Скала-юнак, върнал се в двореца и събудил братята си:
— Ставайте, братя-юнаци! Тръгвайте по-скоро да намерим слънцето и месеца.
Отново тръгнали тримата братя през тъмната степ. Вихром полетели жребците. Дълго ли, кратко ли препускали, колко ли път извървели — никой там не е бил и никой не може да каже.
Задъхали се конете, покрили се с пяна. И конниците се изморили. Легнали да поспят и да съберат сили.
Заспали братята дълбок сън. И ето из мрака излязла Голямата хала — едната й глава, колкото планина, а колко глави има — в тъмното не се вижда. Опашката й до небето стига. Завила се на обръч, оградила спящите юнаци, съска и се подсмихва:
— Не ще ми убегнете този път. Ще ви отмъстя за моите щерки!
Жребците трепнали, в един глас тревожно изцвилили. Скочили тримата братя и мигом се метнали върху седлата. Поискали да прескочат страшилището, но то засъскало, извило опашка и в още по-тесен обръч ги свило.
Сивият жребец се препънал в железните люспи на Халата и заедно със Скала-юнак политнал право в едно от гърлата й. Халата го глътнала цял-целеничък.
Подскочил белият жребец, но не успял да прескочи Халата и полетял ведно с Гора-юнак в друго от гърлата й. И него Халата глътнала цял-целеничък.
Останал най-старият брат да се бие с Халата.
Преди да се втурне, враният му жребец издумал:
— Не ме жали, юначе, удари ме до кръв!
Юнакът шибнал с все сила верния си кон. Закръжил като вихър жребецът, а юнакът завъртял своя меч — една след друга главите на Халата свалил. Улучил сгода, порнал търбуха на страшилището.
Тозчас изскочили на воля Гора-юнак и Скала-юнак. Не побягнали, а се втурнали на стария си брат да помагат.
Дълго траяла борбата. Накрай страшилището било победено.
Из разсечения му търбух наизлезли хора и добитък, зверове и птици — всичко, което Голямата хала била погълнала.
Бръкнал Земя-юнак в лявото ухо на Халата и извадил слънцето; бръкнал в дясното — извадил месеца. Запокитил слънцето и го закачил високо на небето. Тръгнало то от изток към запад, огряло земята, затоплило я. А щом залязло, хвърлил юнакът и месеца — закачил го на небето между звездите. Заплувал той по небето, засипал сребърни лъчи. Сега и нощта не била тъй тъмна и страшна.
Олекнало на людете, прибрали се по домовете си и спокойно заспали…
А тримата юнаци тръгнали по света да правят нови добрини.
