Луната, бледа и пълна се извисяваше царствено в пълното със светещи точки небе, огромното и жълто излъчване се виждаше ясно в мрака на нощта. Мъглата, която се носеше над земята беше рядка като дим от лула, прорязвана от лунните лъчи, които внасяха загадъчна атмосфера в гората. В средата на същата тази вековна гора, която за да се обходи пеша от човек, трябваше да изминат няколко години се намираше едноетажна и древна шестоъгълна гробница. Тя беше направена от черни гранитни скали, гладко изгладени и лъскави, блестящи под лунната светлина, Около нея витаеше някакво заклинание или проклятие, защото нито едно живо същество не дръзваше да се приближи. Дори храстите и плевелите избягваха да растат до гробницата.
Отворих очи и за момент си помислих, че съм ослепял. Но съзнанието ми се проясни от дългия сън много бързо и се сетих, че се намирам в дървения си ковчег от черно черешово дърво, балсамирано или по-скоро просмукало със селептиди, за да не се прояде от времето. Напънах мускули, стягайки, тялото си и бутнах навън капака. След това излязох.
Намирах се в древна гробница, сътворена преди хилядолетия от моите поклонници саритяните, за които бях нещо като Бог „макар и да нямах нищо общо с него“. Нарекох поклонниците си саритяни, което на моя отдавна мъртъв език ще рече братя.
Гробницата имаше шест стени, с по една ниша във всяка от тях. В нишите имаше древни магически предмети, които бях създал. В първата ниша бе положен златен бокал, във втората златен пръстен. Следваха златна обеца, две продълговати гривни и медальон. Шестата ниша обаче бе, празна и в момента не можех да се сетя какво трябваше да има в нея. Разбира се, не се притеснявах особено, защото знаех, че каквото и да е имало, то със сигурност не беше откраднато.
Лунни лъчи влизаха през малки отвори в тавана, осветявайки пластовете прах, както и руническите символи по стените, изобразяващи Саритянските митове, история и знания. Дори ковчега ми бе покрит с прашна пелена.
Раздвижих тялото си и то силно заизпуква. Когато сетивата ми възстановиха своята чувствителност, след горе-долу хилядолетния сън, долових че на една от стените има метална врата. Нямаше нито брава, нито ключалка. Опитах се да я отворя по всички известни ми начини, но тя не се помръдваше. Почувствах се леко замаян и се отпуснах до дървеното си легло. Паметта ми все още бе измъчвана от въпроси без отговор.
Съскащ шум привлече вниманието ми към ковчега.
— Здравей Мортег! — чу се от него. След малко се показа една малка змия. Тялото й беше покрито с безброй миниатюрни медни люспици, създаващи чувство за еднопластност.
— Здравей, ъ-ъ-ъ коя си ти? — попитах.
— Казвам се Айви Огнената, Аз съм твоята помощничка — изсъска влечугото и се уви около китката ми. — А, сега след като съм ти помощничка, нека преминем към проблемите, които глождят съзнанието ти. Приближи се до вратата и я отвори!
Послушах я и отново застанах пред портата.
— Но тя няма нито дръжка, нито резе! — казах аз. — Освен това вече се опитвах да я отворя. Безрезултатно.
— И според теб не може да се отвори, така ли? Нали ти сътвори плановете за тази гробница. Не си ли спомняш?
— Ами-и-и… — запелтечих аз, а трябва да знаете, че аз не пелтеча никога.
Но както гласеше поговорката „Никога не казвай никога“. Да си призная само веднъж съм заеквал, и то бе заради жена ми Ислена.
За нея почти нищо не си спомнях в момента.
Разбира са трябваше да призная, че Айви е голяма душица и може да ме постави на мястото ми винаги когато поиска. Е, естествено трябваше да съм си го заслужил.
— Глупако! — пресече ме Айви. — Нали направи вратата да се отваря под действието само на твоята магия. Сега ме слушай внимателно!
— Магия?
— О, Богове! Вековния сън май ти е размекнал мозъка. Или, за да бъда точна си спал хиляда и двеста години. Хайде, напъни си сивото вещество и ме слушай! — занарежда бързо змията. — Ти си Мортег и си един много гаден и стар демоничен вампир. Притежаваш архи-магия. Посветен си във Висшите Мистерии на Делинерия, а трябва да знаеш, че единствено на хора се дава това право. Какво ти говори това?
Заразвиках се на импулсите в мозъка си да се хванат на работа и те като, че ли ме послушаха. Айви се усмихна и ми показа много малки и остри бели зъбки. Явно ми намекваше какво ще ми се случи, ако не я послушам.
— Това ми говори, че трябва да съм адски умен и добър във всичко, което правя — опитах се да предположа аз, надявайки се малката ми змия да не усети, че все още се мъчех да проходя в новия си живот.
Тя се захихика и тупна на земята, превивайки и извивайки тялото си. Аз видимо се учудих от това нейно действие, а също така и от факта, че такъв хубав и мелодичен женски глас може да излезе от нейната уста. Затворих бързо моята и изгледах Айви под око. Тя ме видя, засмя се още веднъж и се върна отново на китката ми. Продължи вече сериозно.
— Правилно! А сега по-нататък. Ние двамата можем да разговаряме телепатично чрез мислите си и от толкова отдавна се познаваме, че дори сънищата ни са еднакви. Значи, познаваш света на пръсти. Е, поне го, познаваше преди да се отдадеш на този дълъг сън.
— Не мисля, че е лошо да спя толкова. Чувствам се отпочинал и зареден с енергия, която чака да се отприщи.
— Няма спор! — сряза ме змийчето, но този път едва доловимо.
— Само че мозъчните ти клетки са мухлясали. Но да продължа. Въпреки че знаеш много и се мислиш за много умен, като най-голям идиот се остави на Ислена, твоята бивша жена и любовница да те приспи. След като тя скъса с теб, ти се бе депресирал много и заедно със Саритяните, твоя нов народ на тази планета създаде тази гробница, в която да заспиш и забравиш мъката. Обви я с проклятия и заклинания. Обвърза и народа си с магия, така че когато неговата съдба бъде застрашена да се събудиш и да му помогнеш.
Докоснах вратата отново и усетих своята магия не само в нея, а и в самото място. Мъглата обвила мозъка ми започна леко да се вдига.
— Аха! — промърморих аз и затворих очи.
Раздвижих пръсти по гладката метална повърхност и започнах да нареждам заклинание на отдавна мъртвия си език. Казах наум само „отвори се!“ и вратата се заотваря. Знаех, че мога да я отворя и без заклинание, но си бях малко претенциозен. Докато вратата бавно потъваше в пода малки реки от пясък и пръст нахлуха в гробницата.
— Май съм се събудил след доста дълъг сън. О-о-о, има кърваво пълнолуние — произнесох аз и пристъпих навън. Посрещна ме силен ветрец, който носеше множество миризми и звуци. Той ме накара да усетя и глад както никога преди.
— Липсва ли ти усещането за живот, Мортег? — изсъска отново змията.
— Направо не съм знаел какво изпускам — признах си аз. — Но усещам, че ми липсват и други неща.
— Липсва ти Локрайд, твоя верен меч.
— Да, така е — въздъхнах аз тежко, сещайки се какво липсва в шестата ниша. — Случайно да знаеш при какви обстоятелства съм се разделил с него?
— Разбира се. Подари го на един просяк от твоя народ малко след като се скара с Ислена и малко преди да заспиш в гробницата. Някъде там.
Изпъшках.
— Това означава адски дълго търсене.
— М-да — съгласи се с половин уста Айви. — Но се сети, защо точно го даде на просяка. Впрочем, я по-добре аз да ти кажа, че докато се сетиш ще съмне.
Засмях се.
— Имаш рядката дарба да виждащ съдбата на някои хора — продължи Айви. — Когато даде меча си на просяка и аз останах много учудена, но ти каза, че в бъдеще той щял да му послужи повече отколкото на теб. Друго не си спомням.
— В такъв случай да тръгваме към… Дашар — произнесох аз леко озадачен. Някои неща все още ми се губеха.
— Не! — отсече Айви.
— Моля?
— Не тръгвам никъде, докато не се облечеш прилично!
Огледах се. Айви имаше право. Дрехите ми бяха леко прогнили и разпокъсани, цветовете избелели. Приличах на плашилата дето ги поставят по нивите.
Върнах се в гробницата. Малката змия слезе от мен. Съблякох се. Старите ми дрехи вдигнаха облаци прах, осветен от падащите под лек наклон от дупките в тавана лунни лъчи.
Отидох първо до шестата ниша. Там имаше черни гащета. Обух ги. След това сложих медальона, който имаше формата на петолъчка. Облякох черна блуза и черна риза със златни и алени ленти, които опасваха гърдите и раменете. Последваха двете гривни, златната обеца, панталони в комплект с блузата, както и черни ботуши и ръкавици. Побързах да сложа и последните си накити. Златния пръстен с червен рубинен камък имаше, сребърен, обков, но не можеше да ми навреди. Зачудих се за какво използвах бокала, който остана, последен. Айви разбира се не ме остави да се чудя. Естествено щом бях вампир използвах чашата за ритуали.
В бокала имаше и две торбички със златни монети от най-различен вид. Ето, че имах и пари. О, как щях да забравя и тънката здрава ризница от миниатюрни медни плочки, досущ като тези на Айви. Светът все пак си беше гадно място, особено за един вампир. Змията пропълзя нагоре по тялото ми и се настани на шията ми като колие и част от ризницата.
Излязох от вече бившата ми спалня. Нямах търпение да пообиколя света и да оправя проблемите, които ми се стоварваха на главата и ме измъчваха. Изкачих се на покрива, кръстосах крака и заех поза лотос. Малко медитация нямаше да ми бъде излишна. Особено като се имаше предвид факта, че се чувствах като новородено, току-що появило се в опасния и зъл, подъл свят.
След половин час вече бях прояснил съзнанието си. Луната все още, ме огряваше и ми помагаше и аз започнах с припомнянето на бойните си умения, които владеех перфектно. Или поне, така беше преди да се преродя след дългия сън. Айви през цялото време ме напътстваше, тъй като нейната памет беше великолепна и незасегната от съня.
Когато привърших с всичко това, бяха изминали четири часа от събуждането ми. Беше дошло времето да тръгвам. Превърнах се на голям прилеп и се понесох през огромната гора. Летях тихо в нощта, бързайки преди денят да е настъпил. Тогава, щях да загубя прилепната си форма и да се придвижвам пеша. А това не ме устройваше.
Дашар! О, Дашар, ти място на странници!
Нощта тъкмо си отиваше и аз имах малко време, за да прелетя над града и да го огледам.
Дашар се беше променил доста, но само като архитектура и мода, които вървяха в синхрон с времето. Като атмосфера, съчетание от раси и езици си оставаше същия както го помнех.
Изминалото хилядолетие не бе променило стилът на мислене. А това означаваше, че светът не се бе променил много, макар че аз все още нямах представа за политиката на кралствата и страните, нито за битките, които са се водили в мое отсъствие.
Дашар все още представляваше сборище от невъобразими архитектурни стилова, високи кули с цветни и стъклени покриви, мраморни мостове, различни магазини и странноприемници, както и куп други неща, които не се виждаха от пръв поглед. Да си призная най-промененото нещо в него бе големината му.
Преди бе с размерите на среден имперски град. Сега представляваше нещо колосално и величествено. Малък град превърнал се в мегаполис. Замислих се и за другите градове, в които бях странствал. В какво ли се бяха превърнали мегаполисите? Може би в космогигаполиси. Айви се засмя от шията ми, но засега продължи да мълчи.
Ако не виждах с очите си средно голямата „Танцуваща река“ да разделя града на две, нямаше да го позная. Изпълващите реката многобройни, преди безлюдни островчета сега бяха отрупани с многобройни знатни постройки и малки бляскави палати. Множество белокаменни мостове свързваха бреговете й. Малки корабчета и лодки хвърляха мрежите си в нея, но водите и макар и сини бяха загубили част от яснотата си. На места бяха станали дори кафяво-черни. Последното беше резултат от изхвърляните от градската канализация отпадъци. С разрастването на града реката се бе превърнала в негов символ, минаваше точно през центъра му и го разделяше на Северна и Южна част.
Кацнах върху един от покривите в Северната част на града и бързо възвърнах облика си. После скочих долу на каменните павета и поех из улиците, търсейки бързо някой просяк. Бях жаден.
Но преди да измина и три крачки, от тъмния ъгъл на къщата, от която скочих ме нападна върколак. Човекът-вълк беше огромен, може би най-огромният, когото съм виждал. Нямаше обаче, как да го сравня с моя отдавна мъртъв приятел Луглер, но пък той не беше обикновен върколак.
Второто нещо, което забелязах бяха ноктите на човека-вълк.
Те бяха дълги и остри и вървяха в комплект със снежнобели здрави зъби. Върколакът, беше стар, лицето му белобрадо, обрамчено от побеляла грива. Ако можех правилно да преценя щеше да бъде много опасен противник.
Избягнах огромните куки, с които се опита да ме достигне, след което направих десен финт, за да се спася от челюстите. Те изтракаха на косъм от пазеният ми от металната Айви врат.
Упражненията, които бях направил на покрива на гробницата си казваха думата. Макар да бях гладен и да се чувствах малко странно след такъв дълъг сън, аз все пак бях демоничен вампир и маниакален убиец.
Приклекнах бързо, извих се зад гърба на върколака и нанесох удар с дланта си напред. Той прелетя няколкото метра до другата сграда и я нацели фронтално, чу се пукане на кост. Със сигурност не му завиждах. Усетих как под залязващите лунни лъчи, руните на обкования със сребро кървав пръстен заблестяват.
Върколакът се изправи, пренебрегвайки болката си и се хвърли отново срещу ми. Зърна смъртта си едва в последният момент и това ме накара да изпадна в екстаз.
Замахнах с ръка и го уцелих право в очите с пръстена. Той зави от болка. Засмях се. Среброто беше най-големият враг на върколаците, както дървеният кол би бил за мене, особено ако е забит в сърцето ми.
Магията ми започна да го парализира мигновено, започвайки от краката и продължавайки към главата. Приближих се до застаналия като истукан върколак и впих зъби в пулсиращата му вратна вена, която ми подейства като гола жена. Той зарева отчаяно, но не можа да помръдне.
Захвърлих трупът му отново в тъмният ъгъл откъдето бе изскочил, защото иначе много бързо щеше да тръгне вестта за наскоро дошъл в Дашар вампир. Или поне така си мислех.
Около час след изгрев слънце влязох в странноприемницата „Ловецът на вампири“. Въпреки името си тя по нищо не приличаше на място, където се събират най-върлите изтребители на моя род. Нямаше ги въоръжените до зъби воини, които носеха сребърни ризници и кинжали. Не се виждаха опасните дървени колове или съдове със светена вода. Най-много ме ядоса това, че дори липсваше увесен на гирлянди чесън.
Като цяло помещението беше добре обзаведено, но празно. При влизането ми ме посрещна единствено прозяващия се ханджия в компанията на тлъст, черен котарак. Животното ме гледаше с леко пренебрежение миейки изпънатият си преден ляв крак.
Собственика на „Ловецът на вампири“ ме изгледа малко странно и учудено, защото видът ми не отговаряше на днешната мода. Но пък аз винаги съм се обличал по свой стил, без да се интересувам какво мислят другите.
Ханджията не каза нищо за видът ми, явно свикнал да посреща какви ли не чудаци в този така странен град, изпълнен с живот и малко претъпкан за моите стари представи. Нямаше как, трябваше да свиквам с всичко ново.
— Закуска ли ще обича, господина? — осведоми се съдържателят учтиво.
— Не, благодаря! Вече хапнах — отвърнах аз още по-учтиво. Но в същият миг Айви се стегна около врата ми.
— Е, може, би ще хапна нещо. Все още съм малко гладен.
— Заповядайте!! Настанете се където пожелаете сър! — веселото лице на ханджията беше огряно от още по-широка усмивка. За момент се спогледахме и се разсмяхме.
Избрах си маса в един тъмен ъгъл за да не бия много на очи. През това време Айви се премести незабележимо по медната ми ризница към китката ми. Черният котарак обаче я беше забелязал и това като, че ли загложди любопитството му.
„Забелязал те е“ — казах мислено на Айви. Тя само изхъмка и се оформи като гривна на китката ми, подавайки глава срещу стоящият на няколко метра от нас котарак.
„Ще се справиш ли?“ — попитах аз.
„Да! Сега млъкни и не ме безпокой!“ — изстреля тя, концентрирайки се.
В този момент ханджията се приближи до масата ни с някакви листове, като прекъсна спектакъла, на който мислех да се насладя.
Айви бързо скри глава под опашката си, а котаракът се зае да оглежда ъглите на хана.
— Менюто Ви, сър! — подаде ми листовете съдържателя.
— Какво? — запитах учуден.
— Менюто с храните и напитките, сър! Това от което си избирате, какво да ядете. Или Вие, сигурно ще искате специалитета?
— Да, ъ… — позапънах се аз. — Донесете ми специалитета.
А също бих искал и менюто, да си избера.
Този отговор като, че ли задоволи ханджията, защото леко намръщеното му изражение се смени с усмивка.
— Веднага идва печеното прасе с хрупкава салата и кана вино, сър!
Кимнах му и промърморих на Айви да разгледаме двамата това меню.
„Това преди го нямаше в гостилниците“ — каза змийчето.
„Така е. Сигурно е някаква нова мода“ — отвърнах.
Погледнах първия лист. На него пишеше с огромни букви „МЕНЮ“. Под него имаше и куп други надписи: ястие, предястие, десерт. Съща така под всеки надпис имаше изброени във вертикален ред блокада и съответните цени. На другите страници имаше изредени купища храни и напитки, деликатеси, менюта за върколаци, джуджета, тролове, зомбита, хора, гноми, вампири дори.
„А-а-а!“ — учуди се. Айви, съскайки в мозъка ми. — „Сладки мишки, печени мишки, мишки с гарнитура, с винце, кетчуп и сокчета. Сладки мишленца!“
Усмихнах се.
— Избрахте ли си, сър? — попита ме ханджията отново като едновременно с това ми се представи. Казваше се Касин.
— Да, значи искам…
„Три мишлета“ — подсказа ми Айви.
— Три мишлета значи…
„Първото препечено, с гарнитура; второто сурово потопено във винце; третото на резенчета с лимоново сокче.“
Изпълних молбата на змийчето. Гостилничаря ме изгледа странно, но изпълни желанието ми, като донесе и поръчания специалитет заедно с още една кана с вино в добавка. Айви съскаше и мляскаше като една малка лакомница. Нямаше търпение да си хапне. Аз също. Печеното прасе ухаеше много приятно.
Започнахме да се храним, Касин оправяше масите, тъй като скоро щяха да се появят други хора или същества. В това време черният котарак се бе приближил до нас без да го усетим.
— Здравейте — измяука той. Касин все още бършеше масите и явно или не чуваше котарака, или пък беше свикнал с това, че говори. Направих се на глух. Но…
— Аз съм Нинджа. Вие кои сте? — продължи животното, гледайки ни със сапфирените си, искрящи очи.
— Ти си нинджа! — учуди се Айви и започна да се смее. — Ти да си нинджа, не може да бъде!
— Така ми е името змийче — изсъска котаракът. Айви му отвърна също със съскане.
— Не съм змийче, разгонен котарак такъв. Казвам се Айви Бляскавата и се дръж учтиво — сряза го тя.
— А, аз съм Черния Нинджа. Много ми е приятно да се запозная с теб, Айви Огнената. А името на твоя господар какво е?
— Казвам се Мортег и съм демоничен вампир — отговорих аз и продължих да си хапвам, като не изпусках котаракът от очи, Айви все още беше с отворена уста, мъчейки се да каже нещо. Изпреварих я, за да и дам време да се успокои.
— Откъде знаеш името на приятелката ми, Черни Нинджа? — попитах котаракът.
— Ами, аз Ви познавам и Вас, господарю — котката направи нещо като поклон и този път изуми и мен и Айви. — Сега ще Ви разкажа — допълни учтиво и под мустак Черния Нинджа.
— Преди много време, най-вероятно хилядолетие, най-безмилостният войн Мортег, господаря на Саритяните дал на просяка Илд своя меч.
Казал му, че му дава меча си като знак на приятелство, и че двамата ще имат нужда от него. Но засега мечът наречен Локрайд, както се казва и моето братство трябвало да остане в просяка. Така Илд създал Черното Братство Локрайд, място където хората се обучават на древни умения. На тези умения, които Илд, придобил, когато започнал да използва мечът ти.
Така, че мисля, че съдбата ме е определила да ви открия, защото е дошло времето за връщането на Свещения Локрайд. Между другото съм вълшебна котка надарена с разум и всичко дължа на Вас.
— Как стана това? — попитах, все още осмисляйки чутото.
— Интересно! — изсъска в това време Айви.
— Докоснах се до Локрайд — каза простичко котаракът.
— Ясно, така си и мислех — промърмори Айви.
— Нека да направим така — казах аз, подготвяйки плана за деня в главата си. — Ще си взема стая в хана, а след това ти ще ни заведеш до Братството. Става ли?
— Ммм — измяука Нинджа. — Трудно ще е второто. Има хора от Братството като Белия Сърп, Падащия Диск и Ветрени нокти, които ще се противопоставят на това, че искате да вземете меча. Но аз ще се опитам да ви помогна. Ще ви разведа из града, и ще ви запозная с приятелката си Ауклена Бясната. Е, тя не ми е приятелка в този смисъл, който искам, но ще ви помоля да ми помогнете да я сваля. А между другото съм я водил да докосне меча — завърши с покруса в гласа Черния Нинджа.
Замислих се и започнахме да си изпращаме импулси с Айви, за да решим дали да го послушаме.
Останах в „Ловеца на вампири“ почти цял ден. През това време Нинджа непрекъснато беше край мен и ми разказваше за Дашар и за събитията, които се бяха случили по света през време на дългия ми сън. Те не бяха кой знае колко значителни и необикновени като изключим появата и процъфтяването на Черното Братство. Именно благодарение на него Дашар толкова бързо се бе развил.
Щом вечерните сенки взеха да се сгъстяват повиках Касин и му платих за богатата гощавка. Предплатих и за една ъглова стая за цяла седмица напред. После напуснах странноприемницата. Време беше да видя що за котка е тази Ауклена Бясната. Нинджа ме последва крадешком. Той беше умен котарак и никак не искаше да се лишава от благоволението на ханджията.
Нощният Дашар беше изпълнен с живот и веселие. Всички улици в централните му части и по-добрите квартали бяха осветявани от големи стъклени фенери. Граждани облечени в различни носии и от различни раси се разхождаха по покритите с едри павета булеварди, от пивниците долитаха песни, силна музика и смехове. Домове за удоволствия примамваха клиентите с ярки светлини и предизвикателно застанали край входовете им млади девойки. Реката беше изпълнена с увеселителни корабчета и гондоли с влюбени. Под прозорците на много блестящи домове ухажори изнасяха серенади на своите дами.
Улични музиканти, акробати, жонгльори и мимове изпълваха площадите. Бардове пееха своите древни саги, побелели разказвачи на приказки пренасяха слушателите си във вълшебни светове. Отделенията на градските стражи патрулираха в стегнати редици из улиците. Израженията им бяха сериозни, доспехите блестящи.
Носилки на богати търговци и скъпи куртизанки, карети на благородници, хусари от личната гвардия на градоначалника, наемни войници от близките села, просяци, граждани, всичко това се смесваше в огромни потоци от хора и животни. Носеше се най-разнообразна реч, въздухът беше изпълнен с хиляди миризми и звуци.
— Чак сега си давам сметка колко ми е липсвало всичко това — казах аз. — Забързаното ежедневие и красотата на големите градове, ето кое винаги ме е привличало в тях.
— Аз пък винаги съм обичала тихите и спокойни местенца с много мишки — изкоментира Айви.
— Аз също — съгласи се със змийчето Черния Нинджа.
Засмяхме се дружно и продължихме към Рибния пазар — там където според котаракът щяхме, да намерим Ауклена Бясната.
Рибния пазар беше разположен край един от завоите на Танцуващата река. Представляваше просторен площад осеян с паянтови бараки и прокъсани платнени навеси. От източната му страна имаше дървен, скърцащ пристан. Миризмата на риба, водорасли и рибешки вътрешности беше попила навсякъде.
Рибари с дълги лули и покрити с татуировки тела предлагаха улова си със силни викове. Амбулантни търговци продаваха евтино вино и печена на клечка дребна сладководна риба. Жени бърбореха шумно, ехтяха крясъците на пазарящите се.
Освен неизменните чайки, на рибния пазар много силно присъстваха и котките. Те се мотаеха из краката на минувачите, лежаха лениво или си играеха. От време на време хвърляха по някой привидно безразличен поглед към навесите. Почти до всеки рибарски щанд освен собственика беше застанало и по едно хлапе с дълга пръчка.
Когато пристигнахме на рибния пазар, рибарите тъкмо бяха извадили дневния си улов и разпродажбата му течеше с пълна сила.
Нинджа ни поведе към една голяма, изоставена барака в края на пазара. Пътьом купих няколко големи сочни пъстърви. Добрите подаръци често пъти отключваха и най-здравите врати. И тъй като Ауклена беше котка, която харесваше страшно много пъстървата „Нинджа ми беше намекнал, това съвсем деликатно“, то се бях постарал да осигуря необходимото.
Пред входа на склада спряхме за малко. Нинджа отиде да провери как стоят нещата и да съобщи за нашето посещение. След малко се върна с увиснали мустаци и ни каза, че Ауклена била съгласна да ни приеме, но че разговорът щял да бъде труден. Бясната вече си била хапнала обилно прясна пъстърва.
Аз се усмихнах лукаво и последвах Нинджа. В джоба си имах нещо, което би накарало всяка уважаваща себе си котка да затанцува от радост. По-точна казано това беше едно малко бурканче с черен хайвер. Него го бях взел от Касин малко преди да напусна странноприемницата.
Вътрешността на бараката беше покрита с прах, изтърбушени бурета и счупени мебели. През пролуките нахлуваха слаби лунни лъчи.
За мен обаче мракът не беше проблем. Зрението ми беше стотици пъти по-силно от зрението на който и да било човек.
Много котки седяха или лежаха върху буретата. Върху едно от тях, в малко плетено кошче се беше настанила котка със снежнобял, дълъг косъм. Сребърно герданче със смарагди украсяваше вратлето й. Множеството валящи се по пода рибешки люспи и кости показваха, че в склада е имало голямо пиршество.
Щом видяха пъстървите, които носех котките се надигаха и замяукаха. Бялата котка обаче не помръдна, а най-невъзмутимо продължи да ме гледа. От лъскавите и зелени очи прозираше висок интелект.
— Поднасям приветствията си на Ауклена, най-красивата котка, която някога съм виждал — произнесох аз и сложих пъстървите пред кошчета. Чувствах се глупаво.
— Благодаря! — отвърна кратко бялата котка. — Но нито комплиментите, нито пък дара ти ще ме накарат да ти помогна, мъртвецо.
— Мъртвец?! — неразбиращо повторих аз.
— М-да! — махна с лапичка животинчето. — Моята господарка Вихрени Нокти и приятелите и Белия Сърп и Падащия Диск, са решили да вземат главата ти, Мортег.
— Нищо ново под слънцето — въздъхнах аз и седнах на едно здраво буре. — Но в момента, никой от споменатите трима не ме интересува.
— А би трябвало. Те са много силни и опасни!
— Може би. Но все пак те са придобили силата си от докосването до моя меч. И като стана дума затова, искам да те попитам нещо — ще ме заведеш ли при Локрайд?
— Не!
— Хм-м-м! Много неприятно. И няма никакъв шанс да променя мнението ти…
— Категорично не!
— Е, добра значи ще си изям това сам — с престорено небрежен жест извадих бурканчето с хайвера. Всички котки, включително и Ауклена измяукаха силно.
— Това е истински, първокачествен хайвер от Чунтер — допълних аз. — Бих могъл да ти доставя още от него, ако промениш мнението си.
— Колко много? — проблеснаха лукаво очите на Ауклена.
— Колко искаш? — отвърнах на въпроса с въпрос. Това коте започваше да ми харесва…
— Една бъчонка?
— Имаш я веднага.
След миг буренцето се материализира пред Ауклена. Тя невярващо се приближи до него и изгледа етикета. Галантно махнах капака. Котето протегна лапичка и гребна малко от деликатеса.
— Истински е — каза тя след като го изяде с удоволствие. — Ще ти помогна.
— Чудесно!
— Имам обаче още едно условие.
— Не стана, ли малко капризна, скъпа? — изсъска Айви.
Ауклена изфуча и се дръпна рязко назад, в мига, в който клиновидната главица на Бляскавата се залюля пред муцуната й.
— Спокойно! — побързах да успокоя котето. — Няма да те ухапе!
Мислено се обърнах и към Айви:
„Кротувай! И на мен не ми е приятен този пазарлък, но няма как. Локрайд ми е нужен. А пък Ауклена може да ме заведе до него без да ми се налага да се бия на всяка крачка.“
Айви притихна.
— Та какво беше условието? — попитах аз отново.
— Ами-и, — някак колебливо започна Ауклена — искам в случай, че ти се наложи да се биеш с Ветрени Нокти да не я убиваш. Тя е много добра господарка и страшно готин човек. Ще ми бъде много мъчно, ако загине. Освен това, ти намекна, че си много по-силен от нея.
— Така да бъде — отвърнах аз след кратък размисъл. — Ще се постарая да оставя Ветрени Нокти жива. А сега ми кажи кога ще можеш да ме заведеш при Локрайд.
— Утре, по това време. Ще дойда в хана, където си отседнал.
— Добре, ще те чакам.
Излязох. Не бях изминал и две крачки, когато в бараката избухна изненадано мяукане. Засмях се. Котетата щяха да си попируват тази вечер.
— Откъде, докара онази бъчонка с хайвер? — запита ме следващия ме по петите Нинджа.
— По-добре да не знаеш — прихнах аз. — Впрочем, защо не се върнеш в бараката. Наличието на толкова много хайвер може да направи Ауклена малко по-сговорчива.
Нинджа изчезна с главоломна скорост.
— Ти си голям подлец, Мортег — разнесе се в главата ми съскащият глас на Айви.
— Знам — отвърнах аз самодоволно.
На излизане от пазара чухме един търговец от Чунтер люто да проклина. Някой му беше отмъкнал цели десет бъчонки с хайвер.
Храмът-крепост на Черното Братство Локрайд беше разположен в центъра на града, на билото на висок, потънал в зеленина хълм. Беше огромно здание от сив гранит, с непристъпни, назъбени стени и високи осмоъгълни кули. Дълбок ров с вода го опасваше отвред, масивни стоманени порти защитаваха входа му.
Фасада на храма беше гола, лишена от каквито и да било фрески, статуи или свещени писмена. Украсяваха я единствено знамената със символа на братството — пламтящ меч на черен фон.
Но, ако външно храмът беше суров и неприветлив, то вътре нещата изглеждаха по-коренно различен начин. Просторният му двор бе изпъстрен с многобройни леки павилиони, с разкошни градини с екзотични растения и фонтани, с широки тренировъчни площадки. Бляскави покрити с фина мозайка алеи отвеждаха до централното здание.
То беше изградено цялото от черен мрамор, прозорците му бяха от тъмно, опушено стъкло. Вътрешността му бе запълнена от аскетични килии за послушниците, библиотеки и ритуални зали. В самото му сърце, дълбоко под земята се намираше Стаята на Посветените.
Посветените бяха онези от Братството, които бяха придобили способността да се възползват от силите на могъщия меч Локрайд. Това беше велика чест, защото от Локрайд можеше да се научи наистина много.
Уви, не всеки член на Братството имаше тази привилегия. Макар че при постъпването си в храма, всеки послушник бе завеждан в Стаята на Посветените, за да докосне меча, то малцина биваха избрани да усвоят тайните му.
За хиляда години все още никой не бе разбрал как Локрайд избираше учениците си. Може би това се дължеше на някаква дарба или пък беше просто каприз на вълшебното оръжие. Единственото, което се знаеше със сигурност бе, че всеки докоснал се до меча бързо откриваше своето призвание. И което бе по-важно бързо се развиваше и усъвършенстваше до невиждани висоти.
Затова и Черното Братство на Локрайд се беше превърнало в една от най-силните светски и духовни власти в империята. Неговите бойци и магьосници, книжовници и политици бяха онези, които явно или тайно дърпаха конците, определяйки съдбините на милиони най-различни същества. Агентите на Братството непрекъснато сновяха напред-назад, търсейки хора с различни дарби.
Свещите пукаха тихо, изпълвайки подземната зала с мека, призрачна светлина. Насядали в поставените в полукръг столове, около тридесет мъже и жени на различна възраст се взираха мълчаливо в голямата ниша. Там, положен върху възглавница от червено кадифе лежеше Локрайд.
Вълшебният меч беше дълъг и лек. Острието му беше направено от червеникаво-черен странен метал и изпъстрено с непознати древни руни. Дръжката му беше обсипана с огненочервени рубини и искрящи смарагди. Предпазителят му бе тънък, с два шипа отстрани. Това беше оръжие за майстор правено от майстор. Мечът пламтеше. Но това не беше обичайното му златно-сребристо сияние. Светлината му сега бе пурпурна.
Един от мъжете, достолепен на вид старец, с бяла коса и брада се изправи.
— Господарят на Локрайд се е завърнал — произнесе той тежко. — Ние трябва да изпълним Завета на Илд и да го приветстваме като наш Върховен Господар.
— Никога не ще стане това! — прогърмя могъщ глас.
Старецът и останалите присъстващи в залата погледнаха към вратата. Там бяха застанали трима души — двама мъже и една жена.
Първият мъж беше исполин с мургава кожа и разбъркана червена коса. Очите му бяха сини и студени, тялото му изтъкано от здрави като стоманени въжета мускули. Облеклото му се състоеше от меки гамаши, набедрена препаска и къс елек без ръкави. В десницата си държеше странно оръжие. То имаше дълга около четири лакти ясенова дръжка и на върха завършваше с широк стоманен полумесец. Дрехите и оръжието на исполина бяха чисто бели.
Другият мъж беше значително по-нисък, жилав със закривен като човка нос. Косата му беше къса, тъмнокафява, очите зелени и присвити. Носеше черен ленен костюм и конусовидна оризова шапка. В пояса му беше втъкнат закривен нож, кожени осеяни с дискове предпазители защитаваха ръцете му.
Жената беше красива и младолика, с очи с цвят на тъмен махагон. Имаше леко бронзова кожа и черна, лъскава коса, която бе прибрана на конска опашка. Формите на тялото и не бяха много пищни, но излъчваха съблазън и стаената грация на хищник.
Жената беше облечена в плътно прилепнали сребристи одежди. Дългите ръкавици от леки стоманени пластини, които защитаваха ръцете й криеха в долната си част тънки, прилични на котешки нокти остриета. Те бяха напоени със смъртоносна отрова и бяха много опасно оръжие. Жената беше въоръжена още и с дълъг кожен бич.
— Белия Сърп! Падащия Диск! Ветрени Нокти! Значи най-накрая си спомнихте, че сте част от Съвета на Посветените — каза мрачно старецът.
— Да, старейшино Баллад! — отвърна исполинът. — Спомнихме си и дойдохме тъкмо навреме, за да спрем една лудост.
Баллад се смръщи, но не каза нищо.
— Ние, никога не бихме позволили Свещения Локрайд да попадне отново в ръцете на онзи ужасен вампир! — продължи гигантът. — Той ще донесе ужас и разруха в цялата Империя. Той ще унищожи Братството. Той ще…
— Не се самозабравяй, Бял Сърп! — не можа да се сдържи повече старейшината Баллад. — Ако преди хиляда години Мортег не бе дал мечът си на Илд, то днес нямаше да има Братство. Нито пък ние щяхме да бъдем тук.
Белия Сърп смутено разкърши рамене.
— Няма спор, така е мъдри Баллад — притече се на помощ на исполина мъжът с гърбавия нос. — Всички ние трябва да сме благодарни на господаря на Локрайд, задето подтикван от кой знае какви неведоми сили е дал мечът си на Илд. Така ние, хората сме получили силно оръжие, оръжие което ни позволява да се борим с шестващите по света нечестиви сили. И тъй като самият Мортег е част от злото, ние не бива да му връщаме меча. Напротив, трябва да сторим всичко възможно, за да унищожим господарят на Локрайд.
— Падащ Диск, ти си глупак! — извика с почервеняло лица Баллад. — Нима си мислиш, че може просто така да бъде убит господаря на Локрайд. Нима, смяташ, че притежаваш силата на меча?! Онова, до което са се докосвали най-добрите от нас е едва половината му мощ. Запитвал ли си се изобщо някога, каква сила притежава същество като Мортег. Защото именно той, със собствената си ръка е изковал меча във вълшебната планина Чантарх.
— Точно затова Мортег трябва да бъде унищожен, а Локрайд да остане в Братството — разнесе се мелодичния тих глас на жената в сребристите одежди.
Баллад поклати мрачно глава.
— Мислех си, че ти ще се окажеш достатъчно разумна, за да ми помогнат да променя мнението на тази глупаци, Ветрени Нокти. За съжаление приятелството ти с тях, те е накарало да слушаш сърцето си, а не разума.
— Грешиш, Баллад! — младата жена се усмихна мило. — Винаги обмислям добре нещата. И сега — погледът й се задържа за миг върху пламтящия меч, — смятам ча господарят на Локрайд трябва да умре!
— Точно така? Смърт за вампира! Локрайд да остане в Братството! — завикаха някои от Посветените.
— Господарят на Локрайд трябва да получи оръжието си! Той е нашият Върховен Повелител! — отвърнаха им други.
Имаше и такива, които продължиха да стоят безмълвно, загледани като хипнотизирани в оръжието.
— Тишина! — ревна изведнъж Баллад с несвойствен за старческото му тяло могъщ бас. Крясъците мигом стихнаха.
— Държанието Ви а недостойно за посветени! — поде с пламнали от гняв очи старейшината. — Затова разпускам Съвета до началото на следващата седмица. Тогава ще се съберем отново, за да решим окончателно въпроса за Локрайд. Смирете Духа си и прекарайте времето в съзерцание!
Старейшината излезе. Един по един го последваха останалите Посветени. Последни напуснаха залата Белия Сърп, Падащия Диск и Ветрени Нокти.
— Какво ще правим? — запита исполинът, нарамвайки оръжието си като огромна коса.
— Ами-и-и, Баллад не уточни — с измамна мекота отвърна Падащия Диск.
— Аз предлагам малко да половуваме — с рязко свиване Ветрени Нокти накара остриетата на дясната й ръкавица да изскочат. Тримата приятели се засмяха.
Усетих чуждото присъствие още преди да докосна дръжката на вратата. Отключих. После вихрено влетях в стаята, описвайки красиво кълбо. Веднага след това се изправих, заемайки бойна стойка.
— Добра демонстрация! — изкоментира настанилият се в люлеещият се стол Нинджа. Отпуснах се.
— Винаги ли влизаш неканен в хорските стаи?
— Да!
— А да ти е хрумвало, че някой път може да пострадаш?
— Много пъти. Но докосването до меча ти ме надари с някои способности.
Нинджа полетя напред и след няколко ефектни салта тупна меко върху рамото ми.
— Виждам — промърморих аз. — Кажи сега, какво стана с Ауклена?
— О, ами всичко мина много добре. Хайверът наистина я направи сговорчива. И си прекарахме чудесно. Утре дори ще ходим да ловим мишки заедно.
— Чудесно!
— Аз също мисля така. А, ти какво прави? Когато се прибрах тази сутрин те нямаше.
Засмях се.
— Вампирите имат и други нужди освен жаждата за кръв. Затова прескочих до онова уютно заведение с червени фенери отсреща. Мисля, че се казваше „При мадам Фей“.
— Бил си там цяла нощ и цял ден?! — в гласа на Нинджа се смесваха уважение и неверие.
— Горе-долу. Момичетата бяха много мили. Имаха приятно остри зъбки.
— Хей, вие двамата, докога ще обсъждате любовните си авантюри? — изникна на прозореца Ауклена. — Време е да тръгваме за храма на Черното Братство.
— Както кажеш, коте.
Затворих вратата. Сетне се превърнах в прилеп и грабвайки Ауклена и Черния Нинджа излетях през широко отворения прозорец на стаята си. После бързо се понесох към храма. Преди да отида при мадам Фей се бях позавъртял малко покрай него.
Прелетях безпроблемно над стените и се приземих в една от близките до централната сграда градини. Бързо възвърнах нормалният си облик и още по-бързо се сдобих с плащ с качулка от един заблеян послушник.
Поех из коридорите. Навсякъде ме посрещаше гробна тишина. Настанилите се върху раменете ми котки ми казваха по кой път да поема за да избягна храмовите стражи и послушниците.
Няколко минути по-късно прекрачих прага на залата, в която беше Локрайд, Мечът ми ме очакваше положен върху кадифена възглавница. Хвърлих му един поглед и преместих очи към приближаващите към мен трима воини.
Този отдясно беше истински великан, с оръжие прилично на голяма коса и бяла мантия. Боецът отляво също беше мъж, с черни дрехи и конусовидна шапка. По средата пристъпваше красива жена в сребристи одежди. В ръката си стискаше дълъг бич, увенчан с остри шипове.
— Това трябва да е комитета по посрещането — саркастично подхвърлих аз. Котките скочиха от раменете ми и застанаха до прага.
— Ние сме смъртта ти, Мортег! — произнесе мъжът с бялата мантия.
— Много мило. Знаете името ми и със сигурност вече сте надписали надгробната ми плоча. С няколко много прочувствени думи, надявам се — продължих да се заяждам аз. — Но дали все пак няма да благоволите да ми кажете имената си. Бих се обидил, ако екзекуторите ми са някои безименни и неизвестни никому нещастници.
— Аз съм Белия Сърп! — представи се воина с белите одежди и разтърси глава като разгневен бик.
— Аз съм Падащия Диск — насмешливо се поклони боеца с черните дрехи.
— А, аз съм Ветрени Нокти! — жената съпроводи думите си с изискан реверанс. Богове, наистина беше красива.
Раздвижих рамене и плаща се изхлузи от тялото ми, смъквайки се бавно на пода. След това заех разкрачена стойка срещу тримата си противници, прибирайки ръцете си в бойна поза.
— Много ми е драго да се запознаем господа, И дама! — поклоних са на Ветрени Нокти. — Тъй като, вие сте хората, които ще бъдат вписани в митологиите. — Засмях се отново. — Виждам съдбите ви като на карта.
Айви стоеше стегната на китката ми, готова да излети по моя команда и да впие отровните си зъби във врага.
Белият Сърп изрева и се спусна в атака, вдигайки пред себе си сребърната си коса. Фината му бяла мантия по никакъв начин не затрудняваше движенията му. В този момент Ветрени Нокти полетя във въздуха, свивайки тялото си. Аз обаче нямах време да предвидя къде ще завърши скокът й, тъй като Падащия Диск се понесе с бързи скокове от лявата ми страна, хвърляйки един от черните си дискове. Метателното оръжие се приближаваше бързо към главата ми.
Извих глава назад и вдигайки разкрачените си и леко присвити крака направих скок назад, много приличащ на задно салто. Дискът мина между краката ми, направи нещо като полукръг и се върна към Падащия Диск. Но, още, преди да се приземя към мен се бе устремил втори диск.
Белия Сърп беше на два метра от мен и замахваше към гърдите ми. Не знаех къде е Ветрени Нокти и това малко ме плашеше. Но нямах време да предполагам. Затова се доверих на инстинкта си, който бе изпреварен от долавящата мислите ми Айви.
Промуших лявата си ръка под сребърното острие и се извих наляво и напред, където маневрата ми щеше да ме изведе зад гърба на Сърпа. Направих го. Успях да се спася отново от свистящото кръгче и от сребърната коса, но бичът на дамата ме ужили по рамото, разкъсвайки част от ризницата. Ако не ме бе улучил в движение можеше доста да ми навреди.
Пренебрегнах болката в рамото си и хванах за врата Белия Сърп. Айви се стрелна от китката ми с наточени зъби. Отдръпнах се от Белия Сърп, оставяйки я да си свърши работата и го отписах за момента.
Падащия Диск летеше към мен, засипвайки ме с канонада от дискове. Умението му беше много добро, но просто не му достигаше въображение, за да знае какви можех да ги върша. Ветрени Нокти отново се опитваше да ми влезе в гръб. И това наистина ми лазеше по нервите, тоест имах предвид, че успяваше да ме затрудни.
Изпарих се в облак от гъст дим, който оставяше малки линии от пушек на всички страни. Появих се на два метра зад Падащия Диск и му изръкоплясках. Част от хвърлените дискове се забиха в стената, но другите описаха елипси и се насочиха към господаря си. Усмивка се появи на лицето ми, защото без да дочака дисковете си, той се обърна и хвърли един по мен. Кръстосах ръце пред себе си, така че вълшебните ми златни гривни да се докоснат. Пред мен се появи голям кръгъл прозрачен щит, който ме прикриваше целия.
Видях как Падащия Диск се изуми, тъй като дисковете му се забиха на сантиметри от тялото ми във въздуха. В следващия момент три черни диска минаха през тялото на противника ми. Първият излезе вертикално през гърдите му, вторият и третият влетяха едновременно, разсичайки главата и единият му крак.
С периферното си зрение видях как Черния Нинджа се прокрадва от дясната ми страна, но той беше, приятел. Аз трябваше да мисля за единственият си враг, прекрасната Ветрени Нокти.
Да знам, че сега на трябваше, да мисля за красотата на лицето й, за фините й сочни червени устни, да на говорим за съблазнителното й тяло.
Нинджа беше изчезнал от полезрението ми както и Ветрени Нокти. Проблемът се състоеше в това, че не виждах и трупът на Белия Сърп. Айви крещеше нещо в главата ми. Не можех да разбера какво, но осъзнах, че вика от доста време.
Нечий вик смесен с мяукане ме накара да се обърна. И точно в този момент усетих как сребърната коса минава през гърдите ми. Пареща болка ме прониза, но поне това, което видях ме накара да изпитам лека наслада и смях.
Айви все още висеше от врата на мъжа в бялата мантия, която на места бе разкъсана. Нинджа бе скочил върху лицето му, което бе обагрено в кръв и изподраскано от острите му нокти. От време на време котаракът тупваше на пода, но веднага се стрелваше отново срещу Белия Сърп.
Паднах назад и всичко бе забравено. Смехът ми се носеше из огромната зала примесен с леко мяукане. Исках преди да умра да си мисля за нещо хубаво. За това си припомних отново Ветрени Нокти, без да се замислям къде е тя в момента. В съзнанието си чувах продължаващите викове, на моята най-добра приятелка, както и някакъв друг глас, който сякаш се бореше с нещо. Причерня ми. Отнасях се в дебрите на моята майка тъмнината, знаейки, че баща ми ме изоставя.
Усетих странен допир до кожата си, грапав и влажен, допълнен от прилив на сили. Отворих очи и това, което видях отново ме учуди.
А както знаете, аз не би трябвало да се учудвам толкова много.
Белия Сърп бе проснат на пода, неподвижен и червен. Лицето му лежеше в локва кръв, близо до падналото му оръжие.
Ауклена Бясната и Черния Нинджа стояха върху ми, ближейки димящата ми рана, която, о невероятен свят, зарастваше. Айви пълзеше към мен, питайки ме добре ли съм. Отговорих и „да“. Ветрени Нокти беше с Локрайд в ръцете си, на четири метра от мен и сякаш се бореше с невидим враг.
Станах и тръгнах към нея. Айви, Ауклена и Нинджа застанаха един до друг, очаквайки да направя нещо. „Какво?“ си казах.
Ветрени Нокти се обърна към мен. О, Господи, колко красива беше, направо не можех да посегна на нея. Усетих все още леката болка в рамото си и тогава разбрах, че няма да я убивам.
Лицето й беше потно и намръщено, опитващо се да се противопостави на нещо. Тялото и трепереше, гърдите и се вдигаха и спускаха. Локрайд звънтеше с постоянен ритъм, хипнотизирайки слушателите си.
Сега разбрах, защо красивата и буреносна дама, не ме бе нападнала. Отишла да вземе меча, за да ме убие и хоп в капана. Мечът ми както знаете е вълшебен, притежава собствено съзнание и сам избира на кого да даде силата си. След като аз му бях баща, той нямаше да ме предаде. Особено след като знаеше, че не го изоставям в ръцете на просяка, а само го предавам временно на съхранение.
Вихрени Нокти се опита да вдигне меча и да ме посече, но Локрайд я накара да замръзне като жива статуя. Приближих се до нея и хванах меча, тялото й се успокои и отпусна. Красивите й очи ме гледаха проницателно и очакваха присъдата ми.
— Сега ще реша съдбата ти, сребърна принцесо! — произнесох аз, Мислено проектирах ножница и черен змийски колан и ги материализирах. След което прибрах веднага Локрайд, защото щеше да ме накара да направя някоя глупост.
За да не дам на жената, някакви надежди за победа я награбих в ръцете си, притискайки телата ни гърди в гърди, след което залепих устните си о нейните. Тя беше принудена да обвие ръце около врата ми. Моите сапфирени очи срещнаха нейните махатонени. След като спряхме за миг, колкото да си поемем въздух, облизах малкия белег на брадичката й, прошепвайки:
— Присъдата ти е вечен живот с мен, принцесо!
— Приемам — бързо отвърна тя и продължи да ме целува. Малки капчици покапаха от очите й. Побързах да ги попия с устните си и да утоля леката си жажда. Зад нас се чуваха силни съскания, мяукания, дори долових някакви опити за пляскания. Но засега котките и змията решиха да не ни прекъсват.
* * *
По-късно в странноприемницата, около четири и половина сутринта станах и се облякох. Най-накрая препасах и моят меч. Опитвах се да пазя тишина, но Ветрени Нокти ме усети.
— Закъде си се забързал, Мортег? — произнесе тя лениво, но очите и ме следяха зорко.
Седнах до нея и започнах да й обяснявам, че имам малко работа на север, тъй ката трябваше да помогна на моите саритяни. Тя пожела да тръгне с мен, но аз възразих, защото сам щях да свърша по-добре работата и нямаше да се притеснявам за нея. Моята нова любима се съгласи, но аз трябваше да обещая, че до две седмици трябва да бъда в Града на Влюбените и че съм щял да ям бой, ако само дори си помисля да закъснея. Излязох като пътьом взех Айви от масичката. Змийчето каза „доскоро“ на любимата ми, която за мое нещастие ме спря на вратата. Ветрени Нокти се хвърли отгоре ми и ме целуна като отново се бе разплакала. Ядосах се, че не се изнизах по-бързо не издържах на сърцераздирателните сцени.
— Дай ми нещо, което да ми напомня за теб, — заповяда ми тя.
Издърпах пръстена си и го сложих на изящния показалец на лявата й ръка. Направих поклон и целунах ръката й, като след това направо побягнах по стълбите.
Излязох в мрака на отиващата си нощ, вървейки по пътя и мъчейки да овладея дишането си. Усетих нечий разум зад себе си и се обърнах. Пред вратата на хана стояха Черния Нинджа и Ауклена — едно черно и едно бяло цвете между нощта и деня.
— Тръгваме с теб — каза Ауклена.
— Вече няма, защо да стоим в Дашар — допълни котаракът, смигайки ми.
— Добре, съгласен съм, но при едно условие. Нинджа идва с мен, а ти Ауклена, ще останеш с господарката си. Не се притеснявай, след две седмици ще се видим в Градът на Влюбените, тогава ще се съберем. Но засега ти оставаш с Ветрени Нокти. Трябва да я пазиш.
— Добре — отвърна Ауклена.
Последва още едно тежко, изпълнено с тъга сбогуване между двете котки. Айви за пръв път плачеше, увита около врата ми.
Продължихме тримата напред — аз, Нинджа и Айви. Трима гледащи, виещи, съскащи и мяучащи срещу луната странници. Бяхме радостни от живота и от това, което ни предоставяше новият ден.
24 април, 2002 г.
Намирахме се в храма-училище на комплекс „Звездоплан“, бяхме трима — Аз, Луцифер и Нострадамус. Вървяхме към залата с илюзорните платна. Луцифер, крилатият демон, отново бе забравил да си вземе преносимия компютър, но Нострадамус, който се считаше за най-умния от нас, може би защото беше най-голям, едва на деветнадесет години, носеше два лаптопа за всеки случай.
Погледнах го, а той ми се усмихна. Очите му бяха зелени като тревата, косата късо подстригана и кестенява на цвят, а лицето му ястребово.
Бяхме се запътили в час по история, който се провеждаше в храма, в стаята с платната. Монасите, които ни бяха учители в този свят, се покланяха на техния смешен бог „Майкрософт“. Аз, разбира се, знаех какво представлява техният бог, един гигантски компютър, но това не значеше, че съм негов поклонник. Бях поклонник на самия себе си в този създаден от мен налудничав свят.
В този момент в коридора, по който вървяхме, започнаха да мигат червени светлинки.
— Ха — рече Нострадамус — разбрали са, че сме закъснели за час.
Лицето му не изразяваше нищо, освен леко раздразнение. Това на Луцифер бе насмешливо, в тъмните му черни очи заиграха малки и весели пламъчета. Косата му беше оранжева и по нея играеше лек ветрец. Опитах се да си придам сериозно изражение, но стомахът ми се бе свил.
Луцифер се засмя и каза:
— Това е то, ако не бяхме отишли да пушим, сега нямаше да закъснеем — каза го така, че сякаш той не бе виновникът, а ние.
Нострадамус само му се усмихна, а на мен ми идеше да му стоваря някой юмрук в демоничното му лице. Един от монасите-учители ни чакаше пред залата с илюзорните платна, лицето му изразяваше обида и гняв от това, че не спазваме правилата в храма. Сега сигурно щеше да ни дръпне за ушите и да ни заведе при главния монах-директор.
Луцифер и Нострадамус си придадоха виновни изражения, нещо, което не бях очаквал точно от тях. Аз също побързах да направя същото. Учителят се усмихна за миг и ни прати с груба ругатня в час. Другите ученици вече бяха заели местата си и гледаха през ултрасензорните три-Д очила, исторически филми за празниците на „Вси Светии“ и за създаването на първия компютър от Джон Атанасов.
Седнахме и извадихме своите преносими лаптопи, които заместваха съвременните тетрадки. Нострадамус даде единия на Луцифер, последният му благодари и ми смигна. Вътрешно се усмихнах. „Пак ще направи някоя щуротия“ си казах. Сложих сензорните очила и се потопих в четирийсетте години на двайсети век. Разказваше се за някакъв смахнат тип — Хитлер. Тези филми бяха забранени, но пред Луцифер, който винаги гледаше да пренебрегва правилата, това не бе проблем, и на всичкото отгоре винаги оставаше ненаказан. Усмихнах се, ето какво бе намислил той. Часът свърши, учителите не разбраха какво бе направил Луцифер и ние тримата се прибрахме в своите дупки (така наричаха монасите нашите жилища).
Вчера имахме час по Метафизика, като за домашно ни бяха дали да направим някакъв проект, който трябваше и да обясним. Не знам какво бяха намислили човекът Нострадамус и демонът Луцифер, но това, което щях да направя, щеше да изуми всички. Разбира се, чакаха ме две седмици усилена работа.
Има едно правило, което забравих да ви спомена. В комплекса, в който се намирахме, ни бе забранено, най-строго забранено едно нещо и то бе, че нямахме право да напускаме комплекса докато не станехме монаси-учители, което означаваше да чакаме цели 40 години.
Това, което се готвех да направя, не само че щеше да изуми всички, а и трябваше да ме освободи от тази забрана. Щях да напусна този ужасен храм-училище в много скоро време, само трябваше да се подготвя.
След две седмици вече бях готов с плана си и се запътих към, площадката на затвореното междузвездно летище, където се провеждаха опитите.
Учителите бяха строили учениците в три колони, Луцифер и Нострадамус ги нямаше, заех последното място в трета колона, защото трябваше да бъда последен, за да осъществя плана си.
Изведнъж се чу пронизителен екот, настана тъмнина и облак искри се показа зад първата колона, от тях се появи Луцифер, широкото ми младежко лице изразяваше усмивка, лукавия му вид издаваше, че той също нямаше да се примири да остане тук.
Нострадамус се появи целият окъпан в бледа светлина, сериозен прям, без да си дава важен вид. Учителите ахнаха. Той също се усмихна и ас вече се чудех дали ще успее плана ми. Минаха час-два, докато не дойде редът на трима ни. Първи бе Луцифер, крилатият демон на тъмнината, поклони се на всички и каза:
— Това, което ще видите, е измама на очите ви. Това, което ще чуете, е измама на ушите ви, а ако ви замирише на сяра, знайте, че носът ви е запушен…
След, което се засмя. Един от учителите-монаси тръгна към него, явно разбрал какво ще последва от добрия малък Луцифер. Демонът не завърши прелюдията си, тялото му се завъртя в своя танц и пламна.
В този миг огнена мълния раздра небесата и се стовари пред него, облак прах и пръст се вдигна във въздуха. Появи се черна дупка в земята и доскорошният ми съученик потъна в нея със смях. Изведнъж се появи втора мълния, запратена със светкавична скорост към Нострадамус, който бясно натискаше някакви копчета върху гривната на китката си. Синьо-зелен купол обгърна Нострадамус като щит, мълнията рикошира и се насочи към мен.
В този миг щях да действам. Сигурно сте разбрали, че първата мълния бе запратена от мен, за да освободя моя стар приятел Луцифер, е втората също беше моя рожба, защото аз бях ученик на светлината, на земята и небесата, аз нямах име, но хората ме наричаха Бог.
Мълнията ме докосна и в този момент настъпи мрак, по-гъст от сажди, по-гъст от желе. От мен заструи ярка светлина. Почувствах как се издигам в небесата, вятърът бе моите криле, светлината моите ръце, а очите ми бяха звездите.
Знаех, че повече няма да се завърна в този храм, освен ако не решах да се поява пред молитвата на някой монах. Сега Аз бях Бог, съществото, на което щяха да се кланят всички хора. В този миг Нострадамус ставаше най-младия монах-учител в историята на този свят, а Луцифер се завърна в своята влажна и тъмна утроба на ада, замисляйки какви щуротии да направи на старите си учители от своята дупка.
Октомври, 2000 г.
Зелена мълния проблясва в беззвездната нощ, догонва я червена, а след нея пада жълта в долината на планината. Една синя и една бяла се сблъскват над гората.
Огряна от божествената светлина великата гора пее химна на победата.
Дали това е предзнаменование?
Дали е сън или реалност?
Събудих се целия плувнал в пот. Станах и отидох до прозореца, небето изсветляваше скоро щеше да изгрее слънцето.
Днес в селото имахме празник, магьосника Рамзес III — последния от рода Рамзес, трябваше да избере едно момче за свой чирак „младши третиран магьосник“.
Изкъпах се и си облякох чисти дрехи, оправих си косата, ноктите и прочее. Майка ми тъкмо беше станала. Тя дори се учуди, че вече съм се подготвил за празника.
След половин час продавахме плодове на пазара.
Почти всички деца бяха на пазара очакващи да станат чираци на магьосника. Видях дори Ейпъл най-непослушното момче в селото, винаги ходеше мръсно и рошаво, а пък сега си бе изрязал ноктите и се бе сресал.
Магът се появи на пазара целия окъпан в бледа светлина.
В този миг си спомних за знамението нощес. Реших да попитам момчетата до мен, но никой не ми обърна внимание всички бяха завладени от гледката, която се развиваше пред тях.
Вълшебникът започна да минава покрай сергиите като се спираше да огледа плодовете. След това ги оставяше и произнасяше: „Хм, добра реколта“ или пък „Хубави круши имате“.
Вече се бе насочил към нас, тези които подминаваше забиваха поглед в земята разочаровани, а някои дори плачеха.
Магът се приближи до майка ми и започна да говори с нея, тупна жезълът си един-два пъти и вдигна праха от земята.
Той се закашля и се приближи до мен. Майка ми изглеждаше малко притеснена, сигурно магьосникът бе взел своето решение.
— Е, синко — обърна се той към мен. — Искаш ли да ми станеш чирак?
Сините му очи ме гледаха проницателно и очакваха моя отговор.
— Д-д-аа… сър — му отвърнах притеснен да не объркам нещо.
Майка ми въртеше очи ту към него ту към мене. Май наистина щях да чиракувам.
— Добре, млади момко, можеш да се сбогуваш с майка си.
Доста се учудих да вземе точно мен. Несъзнателно заплаках и прегърнах майка си, нейните очи също бяха насълзени. Долепи устни до челото ми и каза:
— Бъди послушен, Мики, и слушай много мистър Рамзес.
Магът вдигна своя жезъл, небето засия с различни светлини. В този миг се надигна радостна глъчка и хората запяха химна на победата.
Февруари, 1998
Далечните звезди създаваха безкрая на тъмния космос. Тъмен овален кораб се носеше между галактиките във вселената, насочен към една малка галактика — Млечния път, с координати К-М, Слънчевата система.
На третата планета имаше атмосфера и се зараждаше живот. Мощен компютър притежаващ интелект, бе натоварен със задачата да открие такава планета и да акостира огромния космически кораб на нея.
На борда се намираха точно пет милиарда същества, спящи своя зимен сън в стерилните камери, поддържащи телата им. Две от съзнания бродеха из кораба като пазеха и превозваха своите създатели.
— Дали да не ги събудим? — каза металното създание, наименувано робот.
Стоманеното му тяло, макар и облечено в плът, затрептя в лек спазъм и раздвижи някой схванали се системи в тялото му, издавайки мелодичен струнен звук.
Металически боботещ глас се извиси от стените и се понесе из целия кораб по коридорите като разперен ястреб.
— Изчакай още малко — отговори той. Гласът беше на изкуствения интелект с компютърна програма, която управляваше космическото насекомо.
— Вече няколко хиляди години чакам — отвърна Барт роботът, крачейки по платинения под на командната зала.
— Какво ще ти стане да почакаш още няколко Барт — се засмя ИИ-то.
Стоманеният човек не отговори. Припомни си старите отминали времена, когато служеше на двуръките и двукраки създатели. Изпадна в меланхолия. Изкуствения интелект почувства това и реши да не го безпокой за сега.
На земята, третата планета от Слънчевата система, еукариотните клетки еволюираха, превръщаха се в четирикраки създания наречени животни. По-късно животните започнаха да вървят на два крака и да създават митове за боговете.
След няколко хиляди години корабът още пътуваше в междузвездното пространство и като огромно насекомо пореше вакуума, навлизайки в млечния път.
— Не стана ли вече време — попита стоманения човек ИИ-то.
— Не — заключи интелекта. — Имай търпение — завърши.
— Липсват ми — продължи Барт.
— Знам — троснато отвърна ИИ-то и с това приключи разговора.
На планетата земя хората се множаха и създаваха християнството. Млад мъж, около тридесетте, вървеше по водата на река Йордан, някъде в югоизточното полукълбо. Наричаха го Исус. Друг човек, доста по-възрастен, наблюдаваше звездите, броеше ги и чертаеше схеми на вселената. Наричаха го звездоброеца, който с помощта на увеличителни стъкла сам създаде телескопа и науката астрономия.
Минаха още няколко хиляди години, насекомоподобния кораб наближаваше Слънчевата система.
— Минаха няколко хиляди години — каза роботът.
— И ще минат още няколко — отвърна му ИИ-то.
Един астероиден пояс премина покрай кораба като ято врани, заедно с една опашата звезда напомняща за орел гонещ плячката си.
— Ще натиска копчето за разхерметизация — уверено рече Барт.
— Не му е сега времето. Ще настане бъркотия и ще ме изключат — викна ИИ-то.
— Добре — съгласи се отново Барт.
На земята в Ню-Уорк, множество автомобили бръмчаха по магистралата.
— Ей, идиот, внимавай къде караш! — се провикна Алберт Айнщайн от кафявия си форд. Друга кола профуча край него като една не блъсна младата дама пресичаща платното.
След още няколко хиляди години космическото насекомо го очакваше голяма изненада.
— Сканирам наличие на изкуствен интелект и множество спътници около третата планета от системата.
— Виждам ги — каза Барт.
— Един от тях приближава към нас — заключи ИИ-то. — Прехвърлям системите на бойна готовност за всеки случай.
Червени светлинки засвяткаха и изпълниха помещенията на кораба, аларменият звънец огласи бойна тревога.
В командната зала роботът се бе замислил.
— Искат да се свържат с нас — каза ИИ-то.
— Добре — отвърна Барт и погледна към екрана на стената. Показа се едно човешко лице. Мъжът, на когото принадлежеше, имаше кестенява коса и ястребови черти подобни на Барт. Очите също бяха метисто зелени като неговите. Езикът, на който говореше, не се разбираше от Барт и Изкуствения Интелект, но компютърът се сети да пусне превеждащата програма.
— Добре дошли в нашата Слънчева система на галактика М — говореше човекът. — Радвам се, че сте решили да посетите нашия комплекс „Роботроникс“. Подменяме компютърни системи, а и правим роболюбимци. Цените не са големи, може да платите и в платинени кредити.
ИИ-то реши да сканира електронните схеми на новия кораб и да провери информацията, заложена в компютърните файлове на системата.
— Благодарим ви за поканата — рече усмихнато Барт, радваше се, че отново вижда своите двукраки и едноръки създатели.
На ИИ-то му трябваха само няколко секунди, за да привърши със сканирането.
— Барт — каза свръх интелигентния компютър.
Съществото ги гледаше любопитно и също ги сканираше чрез електронната си мрежа, защото пред него не стоеше човешко същество, а механичен робот, който работеше за търговската компания Роботроникс.
— Да — отговори Барт и се усмихна. Усмивката му бе някак не на място, истината бе, че няколко хиляди години не се бе усмихвал и нервните му клетки в изкуствената плът бяха закърнели.
— Отвори си логовете, за да прехвърля информацията от кораба.
— Добре — отвърна стоманения. — Прехвърляй.
Лицето му помрачня, огромните импулси предаваха огромно количество информация, трупала се от хората живели на планетата Земя, която показваше прогресът, войните и внезапното изчезване на човечеството от планетата. Годината 2381 била фатална, четвъртата световна война унищожила планетата, като я направила радиоактивна и негодна за живот. Хората, които останали по чудо живи, дължащи живота си на факта, че по това време се намирали в космоса, не били малко, пет милиарда. Създали огромен насекомоподобен кораб с изкуствен интелект, който да намери планета, на която да се заселят.
Странни вихри се зародиха в мозъка на робота. Той разбра, че съществото пред него също е робот, оставен в услуга на света. Мислите му се забързаха. Компютърен вирус бе объркал файловете с информация на интелекта, зададена от хората, което бе накарало огромното насекомо да се завърне отново след хиляди години.
„Няколко хиляди години бяха минали, докато търсеха нов дом за създателите си“ — си помисли робота. Изскочиха искри от зелените му очи, отиде до контролното табло и натисна червеното копче отдясно на пулта. Множество сини лампички засвяткаха.
— Не трябваше да го правиш — каза ИИ-то.
— Трябваше — отвърна Барт. — Щом ние не можем да помогнем на създателите, кой тогава, а и ми липсват гласовете и смехът им! — завърши.
Стилизираните камери в целия кораб се разхерметизираха, множество двуръки и двукраки същества започнаха да излизат от тях.
Една опашата комета прелетя покрай кораба, като след малко се смали. След триста години отново щеше да се завърне, като по график.
Октомври, 1999 г.
Един младеж влезе в кафенето. Косата му беше дълга, кестенява на цвят и спусната зад раменете. Очите му имаха искреността на диамант със синкав оттенък. Висок бе около метър и деветдесет, целият облечен в черно. На кръста му се поклащаше един доста дълъг меч, наречен Лауринггъм, а на ревера му имаше закачена сребърна фигурка на стрелец. Мъжът се казваше Даинолу, принц на седемте кралства и първи майстор на меча.
Сега бе тръгнал да пътешества в далечни земи, тъй като обичаше авантюристичния живот. Разбира се той не знаеше, че скоро ще тръгне по съвсем друга пътека.
Сега се бе отбил в едно интересно заведение наречено „Смелият Еднорог“.
Когато влезе, се насочи към най-отдалечената маса, седна и си поръча чаша топло кафе и един вкусен и пресен сандвич.
Докато чакаше бармана да донесе поръчката, който, да уточня, беше много услужлив, една прашинка влезе в окото му. Той се наведе и я изпъди, когато вдигна погледа си очите му се насочиха към входа на заведението.
Младата дама, която се появи, носеше зелена туника в комплект с панталон и кафяв колан със затъкната сребърна кама в него, косата й бе зелена, дълга и на кичури. Беше стройна, с дълги крака и зашеметяващо красиво лице. Очите й искряха с цвета на развълнуван бриз. Видя, че повечето маси бяха заети, и се насочи към ъгъла на заведението, където седеше принцът. Погледна го и се настани до него.
Барманът дойде с поръчката и Дану (както му викаха), поръча от същото за младата дама, след това се загледа в очите й, които сякаш го поглъщаха. Тя като че ли се изчерви и той премести за малко погледа си. „Господи“ си каза той. Изглежда се бе влюбил.
— Добра среща — опита се да започне разговора принца, усмихвайки се.
— Добра среща — отвърна му тя.
В този момент дойде барманът и донесе поръчката, като прекъсна за миг разговора им.
И двамата се засмяха. Гласът й нежен и отпускащ, като митична балада, написана от талантлив бард, се всмукваше като ехо в съзнанието му, отново и отново. Разговаряха може би пет-шест часа, за различни и дребни неща, почти не говореха за самите себе си и за потеклото си. Жената се казваше Линулаин и както тя обясни за себе си, беше авантюристка, която искаше да опита от всичко в света, за да натрупа повече опит.
Малко по малко се умълчаха, потъвайки в успокояващия покой на присъствието на другия.
В това време принцът си мислеше: „Ех, колко е красива и интелигентна, дали ще имам шанс?“, а принцесата от кралство Тераел, което по територия беше поне седем пъти по-малко от това на Даинолу, имаше почти идентични мисли: „Колко е сладък, красив, интелигентен и забавен, ех да беше принц!“.
Съдбата като че ли винаги се намесваше в хорските дела и сплотяваше хората, за който после се пишеха легенди.
Тогава…
Трима измършавели и застрашителни типове влязоха в заведението. От тях се носеше силна миризма на сяра, а също и на нещо черно, мръсно. Огледаха се. В ръцете си държаха закривени мечове, които им придаваха хищнически вид. Насочиха се направо към тяхната маса, тогава единият каза:
— Това е принцесата, хванете я! — Другите двама изсъскаха озверяло и тръгнаха да изпълнят заповедта на водача си.
Принцът стана недоумявайки какво точно искат тези гадове от нея, извади своя меч Лауринггъм и зае позиция. Дългата му кестенява коса се развя, разкривайки благородните черти по лицето му, от които се плашеха всички приказни същества(или поне тези, който имаха наличие на ум в главите си) и каза:
— Аз съм принц Даинолу, първи майстор на меча и принц на Седемте кралства. Не доближавайте благородната дама!
Принцесата, като чу това, ахна. Тогава тримата хулигани нападнаха принца и той както се подразбира им разказа играта.
Принцесата загуби за момент съзнание и се понесе към прашните дъски на пода(това беше малко пресилено от нейна страна, но какво толкова да искаме, нали е принцеса), но принц Дану успя да я подхване, преди да падне и нежно я целуна по устните. Тя отвори очи и каза:
— О, принце мой, на моите мечти, ще ме приемеш ли за своя кралица?
Не знам какво точно е казал принцът, но когато посещавах вече Осемте кралства, случайно дочух, че Даинолу станал техен крал и освен това бил женен за една много красива зеленокоса дама, която приличаше на принцесата от кафенето Смелият Еднорог.
Февруари, 2000 г.
Някъде в селото се чуваше отгласа на тъпани, вероятно в някой храм се извършваше пъкленото жертвоприношение на някой жрец.
Конан отвори очи, мигновено извади дългия меч от ножницата и зачака. Винаги се доверяваше на варварския си инстинкт и знаеше, че той няма да го излъже.
Луната грееше през отворения прозорец, улиците пустееха по това време на нощта, а минувачите се бяха изпокрили. Не се знаеше какво може да те грабне в някой тъмен ъгъл на запустяла уличка.
Черна сянка кацна на прозореца и закри луната.
Създанието бе крилато, с огромни зеленикави лапи завършващи с грозни остри нокти. Конан се ужаси, съществото не приличаше на нищо земно.
— Кром! — извика той. — Ще те пратя в ада, там откъдето си дошло, гнусно изчадие — завърши.
Съществото се отдръпна, а лунните лъчи паднаха косо върху лицето му. Имаше дълги челюсти с огромни зъби, очите му бяха червени и святкаха като рубини. Кожата му, зелена и суха бе покрита с множество кристалчета. То сякаш се усмихна. Вълна на разложена плът заля кимериеца, искаше му се да повърне. Знаеше, че трябва да нападне, пръв, изненадата бе едно от големите му оръжия. Засили се и замахна, последва дълъг разсичащ удар към шията на демона, който стоеше пред варварина като замръзнала статуя.
Чу се звън като от камбана, острието на меча се счупи. Мускулестият младеж изпсува, в този миг затършува за сребърната си кама. Чудовището разпери ръцете си към врата на Конан, на който му призля от зловонния мирис. Огромните пръсти се затегнаха като менгемета, нищо не би могло да има такава сила, освен същество дошло от пъкъла.
Тягата, беше здрава, демона направи крачка напред и за момент разхлабя хватката си. Варваринът се възползва от това, измъкна дясната си ръка, а която държеше камата и я тласна в посока към сърцето на врага. Камата прониза плътта и намери целта си. Изчадието се свлече на пода и започна да изчезва в огнени пламъци породени от допира на среброто с космическото тяло.
Конан наметна бронята и шлема си и се запъти да събуди другарите си.
— Барачо, Трисеро! — кресна им той. — Събирайте хората!
Разказа им набързо за битката с демона и не се учуди от физиономиите им, които изразяваха уплаха и възхищение.
След това огромния кимериец стегна хората си и се запъти към границата на Кот, където щеше да се присъедини към армиите на Кот и Аргос, възправяйки се срещу шемитските пълчища, опитващи се да си присвоят повече територии, като разширят кралството си на север.
Лошото му предчувствие се изпари. Сега, след като унищожи демона пратен от шемитските магьосници, той знаеше, че няма да претърпи загуба.
Понесен към победата с варварска бързина, Конан пееше някаква стара кимерийска песен, съчинена вероятно преди хилядолетия.
Октомври, 1998 г.