Лоис Макмастър Бюджолд
Пенрик
Магьосникът от Шалион

Демонът на Пенрик

Утринната светлина се лееше по поляните, облъхваше в бледозелено преплетените клони на гората отвъд, заиграваше се със свенливите розови и бели цветове тук-там сред новия листак. Пролетният въздух тежеше от меки обещания. Преди да отиде до фургона заедно със сестрите му, за да хвърли последен поглед на приготовленията, майката на Пенрик бе вдигнала лице към хладните сини небеса и бе обявила деня съвършен за годеж — явно боговете най-после се били усмихнали на дом Джуралд! Пенрик не бе възразил, че боговете не контролират времето, поне според свещените, и бе възнаграден за синовното си въздържание с няколко остри майчини разпоредби — да побърза, да се облече най-после и да тръгва с нея! Точно сега ли бил намерил да се мотае!

Пенрик се взираше унило между помръдващите уши на коня си, с мисълта че денят е също толкова подходящ за риболов, ако не и повече. Риболовът не беше най-вълнуващият начин да убиеш времето, но май беше единственият начин да се отървеш от хорското словоблудство. Представи си, че калният лъкатушен път отива другаде, а не в познатия му Зелен геран. Сигурно отиваше всъщност, ако го следваш достатъчно дълго. Както бе направил по-големият му брат Дрово? Тази не беше от най-радостните мисли.

Изгледа намръщено кафявите ръкави на палтото си, обточени с оранжеви и златни нишки, чийто блясък отдавна бе потъмнял. Дори за днешното събитие беше облечен с чужди дрехи. Костюмът беше нов и хубав, когато тринайсетгодишният по онова време Дрово го облече за клетвата си на паж-посветен към войнствения орден на Сина — избор типичен както за пола, възрастта и сана му, така и за буйната му природа, мислеше си разсеяно Пенрик. А после костюмът му омаля толкова бързо, че Дрово така и не успя да го окъса. Извадили бяха вонящия на камфор тоалет от старата ракла и го бяха прекроили за деветнайсетгодишния Пенрик с минимални усилия — просто взеха малко плат от раменете, за да удължат крачолите на панталона. Можеше да е и по-зле, разбира се. Можеше да носи стари дрехи на сестрите си. Тази мисъл сигурно би го утешила поне малко, ако не подозираше, че ленената риза под палтото му, омекнала от носене, някога е била момичешка блуза.

Е, на Дрово повече нямаше да му омаляват дрехи.

Смъртта му миналата година в Адрия, от лагерна треска, покосила го преди да е дал своята дан за първото поражение на наемническия си отряд, беше второто нещастие, сполетяло семейството за последните четири години. Първото бе бързата кончина на баща им, отнесен от скоротечна инфекция на челюстта заради възпален зъб, на който не беше обърнал внимание. Веселият лорд на Джуралд им липсваше много, дотолкова, че почти бяха забравили за страстта му към пиенето и хазарта. Най-големият брат на Пенрик, лорд Ролш, бе поел управлението с твърда ръка — или така поне изглеждаше отначало. Уви, той имаше слабост към всеки благочестив просяк, който потропаше на портите, бил той облечен в дрипи или в храмови одежди. Това се отразяваше зле на семейните финанси, както и фактът, че местното селячество, от което се прехранваха лордовете на Джуралд, имаше отколешни традиции в бракониерството и укриването на данъци. Затова Дрово беше взел клетвените си пари от ордена, похарчил ги беше за снаряжение и беше заминал за неспокойните земи отвъд планините с бодрото обещание да се върне забогатял и да попълни с военна плячка фамилния бюджет.

Ако не друго, участта му беше отрезвила семейния клан, преди да са изпратили и Пенрик по същия път…

А и войниклъкът никога не беше изкушавал Пен. Един Дрово стигаше да съсипе детството му. Лагерен живот с цял отряд подобни нему побойници беше кошмарна перспектива. И то без да говорим за битките.

— Пришпори добичето, малки Пен — смъмри го Ганс, личният му коняр, както го правеше от най-ранното му детство. — Не ща да ми трият сол на главата, че сме закъснели.

— И аз не ща — въздъхна Пен и двамата пришпориха конете.

Не е толкова зле, каза си той в опит да внесе известен оптимизъм в мислите си и с надежда да се зарази поне малко от ведростта на слънчевия пролетен ден. Леглото на щерката на богат търговец сиренар безспорно беше по-добра арена, където да подобри съдбата си, от бойните полета на север. Прейта беше точно толкоз хубава и закръглена, колкото и кесията, с която вървеше. Дали девойката си даваше сметка, запита се Пен, каква празна откъм съдържание лордска титла й купува семейството й? Позволили им бяха да се видят цифром и словом три пъти, все в присъствието на други хора, и Прейта му се стори донякъде колеблива относно цялата тази история, затова пък май остана умерено доволна от външността му. Срамежлива ли беше, или пресметлива? Бракът беше уреден от снахата на Пен, лейди Джуралд, която се познаваше с майката на Прейта. Е, родителите на момичето сигурно разбираха какво си купуват. От Пен зависеше бъдещата му невяста да не съжали един ден за сключената сделка.

Колко трудно можеше да бъде? Да е съпруг? „Не пий, не залагай, не вкарвай ловни кучета в трапезарията. Не се плаши до смърт от зъболекари. Не заминавай войник. Не удряй момичета.“ Лесно щеше да спази тези забрани. Стига по-големите му сестри да не попадаха в графата „момичета“. Виж, ако последната забрана се променеше в: „Не удряй момичета пръв“…

Дали пък след като се оженеше за Прейта и се сдобиеше със зестрата й не би могъл да я убеди, че ще е добре да се преместят някъде по-нататък по пътя? Представи си малка къща на брега на езеро и прислуга, която е наел лично. Само че Прейта изглеждаше много близка с родителите си. А и нито тя, нито той щяха да получават щедра издръжка, докато Пен не навърши пълнолетие. Дотогава връзките на кесията щяха да са в ръцете на Ролш. Който едва ли би се съгласил да финансира къща на езерен бряг за малкото си братче, при положение че във фамилния дом има предостатъчно място за младата двойка. А и Прейта едва ли си представяше езерна вила като част от сделката. Пък и влагата край езеро сигурно би овоняла къщата на мухъл.

„Просто гледай да се постараеш“, каза си строго Пен, щом свърнаха по главния път за Зелен геран. Вдигна поглед и застина. „Това пък какво е?“

Край пътя беше спряла чудата група от коне и хора.

Мъж с кокарда на шапката — със сините и бели пера на ордена на Дъщерята — държеше юздите на четири неспокойни коня. На колана му висяха характерните оръжия на храмов охранител. Втори пазач и жена с хубави слугински дрехи бяха коленичили край човек, който лежеше неподвижен върху проснато на пътя наметало. Конят да е хвърлил ездача си?

— Някой пострадал ли е? — извика Пен. После видя, че човекът на земята е слабичка възрастна жена със сива коса, сиво лице и дреха със скучен цвят. — Имате ли нужда от помощ?

Вторият охранител се надигна и го погледна разтревожено.

— Млади господине! Знаете ли колко път има до следващия град и дали там има лечителки на Майката?

— Да. Зелен геран, на няма и пет мили по пътя — каза Пен и посочи. — Орденът на Майката има лечебница там.

Мъжът взе от колегата си юздите на три от конете и го плесна по рамото.

— Тръгвай, доведи помощ. Да вземат носилка… не, направо каруца.

Другият кимна, метна се на седлото, обърна коня и го пришпори. Животното хукна в галоп сред облак прах.

Пен се смъкна от седлото и връчи юздите на коня си на Ганс, който оглеждаше колебливо сцената. Жената на средна възраст, онази с хубавите слугински дрехи, измери с поглед спретнатия костюм на Пен и сякаш се успокои.

— Свещена Рухия внезапно се почувства зле — каза тя и посочи по-старата жена, която дишаше бързо и накъсано. — Почувства силна болка в гърдите и се свлече.

— О, още отпреди ми беше зле — успя да изхрипти старицата. — Твърде дълго се задържах в Дартака… Казах им на онези глупаци, че е време за церемонията.

Разкъсван между любопитство, загриженост и мисълта, че ако не беше закъснял, нямаше да се натъкне на тези хора, Пен коленичи край старата жена. Сложи предпазливо ръка на челото й, както правеше майка му до неотдавна. Кожата й не беше гореща, а влажна и лепкава. Представа си нямаше как би могъл да помогне на страдалката, но му се струваше нередно просто да яхне коня си и да отпраши, нищо че Ганс вече сумтеше през стиснати устни.

— Аз съм лорд Пенрик от Джуралд, бароните на тази долина — каза той и махна назад към пътя. Не знаеше какво друго да каже. Сред присъстващите жената видимо беше с най-висок ранг, но и най-малко способна да се разпорежда в момента, предвид състоянието си. На рамото й бяха прикачени храмовите ширити на свещена — не в зеленото и златното на Майката на лятото, както можеше да се очаква, нито дори в бялото и синьото на Дъщерята на пролетта, а в бялото, кремавото и сребърното на Копелето, петия бог, господаря на неочакваните нещастия, онези, за които няма сезон. Пен преглътна да скрие изненадата си.

Жената се засмя хрипливо, размърда се и вдигна костелива ръка към лицето му.

— Хубаво момче. По-добра последна гледка от намусената Марда. Дар от съдбата направо. Но тези цветове не ти отиват, да знаеш.

Пен вдигна глава към слугинята, която се беше дръпнала встрани.

— Бълнува ли?

Слугинята поклати глава.

— Знам ли? Откакто ме пратиха да яздя с нея, все такива ги плещи.

Устните на старицата се извиха в усмивка.

— Сериозно? — Май не се обръщаше към Марда. Нито към Пенрик. — Е, това вече със сигурност ще побърка глупаците. — Пое си с мъка дъх. — Бих искала да им видя физиономиите, да, макар че двете неща се изключват взаимно, предполагам.

Все по-уплашен и безпомощен, и с усещането, че изглежда като пълен глупак, Пен каза:

— Нека ви послужа в нуждата ви, просветена.

Жената впи очи в неговите и след още две измъчени дихания изхриптя:

— Приемам.

„Тя умира.“ Обляна беше в студена пот, нищо общо с треската и вонята на бащиния му смъртен одър, но бледността, която пълзеше по лицето й, не можеше да се сбърка с нищо. Пен би дал всичко да избяга, но ръката й се свлече върху неговата и я стисна едва-едва. Не беше достатъчно… страхлив, смел?… за да се дръпне. С периферното си зрение видя, че охранителят и слугинята отстъпват бързо назад. „Ама какво?“

— Господарю Копеле — прошепна жената. — Прагът ти боли. Да беше уредил нещо по-добро за слугите си…

Ако единственото, с което можеше да й помогне, бе да й държи ръката, реши в отчаянието си Пен, ами, щеше да го направи. Стисна по-здраво костеливите пръсти.

Стори му се, че в кафявите й очи грейва за миг дълбока виолетова светлина. После, между едно хрипливо дихание и… последвалата го тишина, очите й се изцъклиха неподвижни.

Вече никой не го гледаше оттам.

Пен чу врява от женски гласове, които плещеха на поне пет-шест езика, повечето непознати за него, гласове, които се извисиха в болка и ужас. Главата му започна да пулсира, напрежението в черепа му изведнъж се усили и след миг избухна в оплетена мрежа от светкавици, бяла от край до край.

А сетне всичко потъна в чернилка.

 

 

Чудати сънища се пръснаха като пилци и Пенрик се събуди с жестоко главоболие. Беше жаден и му се пикаеше отчаяно. Лежеше на легло в малка стая някъде високо под стрехите, ако се съдеше по наклона на варосания таван, само по риза и долни гащи. Размърда се с пъшкане и нечие непознато лице цъфна над него. Зелената туника на посветен към ордена на Майката, която носеше непознатият, не успокои особено Пен. Последва кратка борба, докато човекът му помагаше с гърнето, преди да го издърпа насила от прозореца, през който Пен се опитваше да подаде глава. Малкото, което видя от улицата и небето, му подсказа, че се намира в Зелен геран, вероятно в лечебницата на Майката. Още не беше станало обяд, значи може и да не беше закъснял фатално. Посветеният го натика обратно в леглото и му даде да пие вода, което утоли жаждата му. Останаха му само главоболието и дълбокото объркване.

— Как съм се озовал тук? Пътувах насам. Припаднал ли съм? Къде са ми дрехите? — Дано не беше изгубил или съсипал костюма. Да не споменаваме хубавите ботуши, които също не се виждаха никъде. — Имаше една болна старица… свещена…

— Ще доведа просветен Луренц — каза му посветеният. — Не мърдай!

И излезе с бърза крачка. Откъм коридора се чуха приглушени гласове, после отдалечаващи се стъпки. Пен видя костюма си, сгънат грижливо върху една ракла, ботушите му бяха оставени отстрани. Е, поне една тревога по-малко. Стисна силно очи, после ги отвори и се надигна да си налее още вода от каната. Тъкмо се чудеше дали ще има сили да стигне до раклата и да си вземе дрехите, когато чу стъпки отвън. Мушна се обратно под завивките и зачака.

Без да чука, в стаята влезе високият и кльощав просветен Луренц, главният свещен на градския храм. Познатата физиономия би успокоила Пен, ако не беше напрежението, което се излъчваше от възрастния мъж. Просветен Луренц се наведе над него и посегна да пипне челото му, но после дръпна рязко ръка и попита настоятелно:

— Кой си ти?

Пен взе да мига и да се чуди дали не е попаднал в приказката на някой бард.

— Просветен Луренц, та вие ме познавате! Пенрик кин Джуралд… преподавахте ми аритметика и география… редовно ме налагахте с показалката, че не внимавам. — И то доста силно. Това беше преди десетина години, преди да повишат свещения на настоящата му длъжност. Луренц още от младини беше посветен на Бащата на зимата, но сега, като главен свещен, отговаряше за всичките пет свещени дома. Градът растеше и се надяваше да стане седалище на архисвещенство, поне по думите на Ролш. Луренц сигурно си мечтаеше за ново повишение.

— А. — Луренц въздъхна с облекчение и се изправи. — Значи все пак не сме закъснели.

— Аз не трябва да закъснявам! Майка и Ролш ще откачат, гарантирам ви. А какво ще си помисли бедната Прейта, не знам. Къде е Ганс?

— Лорд Пенрик — каза просветен Луренц със строгия си даскалски глас, сякаш всеки миг щеше да накара Пен да изреди основните реки в Дартака. — Какво си спомняш от вчера?

Пен стисна силно очи, после ги отвори пак. Пулсиращата болка не изчезна.

— Вчера? Нищо особено не се случи вчера, ако не броим, че майка ми и сестрите ми се изнервиха заради прекрояването на глупавия костюм. И не ми позволиха да изляза на езда.

Двамата се гледаха с взаимно неразбиране, после Луренц промърмори нещо под нос и продължи с въпросите:

— На пътя, момко. Идвал си към града с Ганс и сте настигнали групата на просветена Рухия?… Била е болна?…

— О! Онази бедна старица, да. Тя наистина ли умря?

— Уви, да. — Луренц направи свещения знак, като докосна със събрани пръсти челото си, устните, пъпа и слабините, а после разпери за кратко ръка над сърцето си — Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата и Сина, поклон към петимата богове. — Пренесохме тялото й в градското сиропиталище на Копелето. Ще остане там, докато не оправим тази каша.

— Каква каша? — попита Пен. Сега и стомахът му се върза на възел, сякаш не му стигаше главоболието.

— Лорд Пен… — Умалителното обръщение го успокои някак, сякаш намекваше, че в каквито и неприятности да се е забъркало глупавото момче, възрастните ще оправят нещата. — Разкажи ми подробно какво си спомняш от срещата си с просветена Рухия и как си… хм, припаднал. Подробно. — Луренц придърпа една висока табуретка и седна до леглото му. Явно наистина искаше да чуе всичко в детайли.

Пен разказа какво се беше случило, включително и какво бяха казали всички замесени, дума по дума, доколкото си спомняше, а помнеше чудатия разговор добре, все пак се бе провел съвсем наскоро. Поколеба се, преди да спомене виолетовата светлина и плещещите гласове, от страх че свещеният ще го вземе за луд, но накрая все пак ги включи в разказа си.

— Чудя се какво е имала предвид с онова „приемам“ обаче? Не че човек трябва да говори смислено на смъртния си одър, но тя изглеждаше съвсем категорична. И такова… не ми е приятно да го казвам, обаче прислугата й не изглеждаше особено лоялна. Или… — порази го една нова и ужасна мисъл, — да не е било нещо заразно? — Пен изтри скришно в чаршафа ръката си, онази, с която бе държал нейната.

— Определено е заразно, макар да не е болест — въздъхна Луренц и поизправи гръб. Изгледа намръщено пациента си, от което Пен се притесни още повече. — Ти даде ли си сметка, че жената е храмова магьосница?

— Какво?! — Пен зяпна.

— И то старша, доколкото разбирам, приютила демон с голяма сила. Пътувала е към централната палата на своя орден в Мартенмост за някакъв доклад и да потърси помощ за… за грижите по своето създание, предвид болестта си. Или да го предаде нататък, в случай че умре. Хората на Копелето си имат ритуали, които контролират тази процедура, с които аз не съм, хм, запознат. Както знаеш, Копелето не е моят бог.

Възелът в стомаха на Пен се превръщаше в камък.

— Никога не бях виждал магьосник. — Пригади му се силно, после устата му избълва по своя воля: — Е, сега ти си магьосник, синеочко! — Накъсаната реч на умиращата свещена се промъкна в думите; после гаденето отмина, сякаш се бе изтощило от усилието. Пен затисна устата си с ръце и зяпна ужасено Луренц. — Това не го казах аз!

Луренц се беше отдръпнал инстинктивно и го гледаше ококорено.

— Дано не е някаква глупава шега, момче!

Пен поклати трескаво глава. Не смееше да говори.

Откъм коридора се чуха гласове, отначало тихи, после бързо набраха сила и яд. Вратата се отвори със замах и майката на Пен влетя в стаята, като издърпа в движение ръката си от хватката на един храмов охранител — Пен си даде сметка, че го познава, беше един от двамата, придружаващи онази странна старица. Лорд Ролш също влезе и спря охранителя с рязък жест, преди да е сграбчил отново майка им. Просветен Луренц стана и сложи край на разправията, като махна на пазача да излезе и му кимна многозначително.

— Буден си! Слава на боговете! — Старата лейди Джуралд се устреми към леглото на Пен, но, за негово облекчение, наби спирачки, преди да се е метнала отгоре му, и вместо това стисна просветен Луренц за ръкава на робата. — Какво е станало с него? Знаете ли?

Ролш я дръпна леко от свещения, но после спря разтревожен поглед върху Пен и на свой ред се обърна нетърпеливо към Луренц. Макар да бяха със същите красиви дрехи, предназначени за тазсутрешната церемония, и двамата изглеждаха променени по твърде неприятен начин. Лицето на лейди Джуралд беше подпухнало, очите й — зачервени, кичури коса стърчаха напосоки от плитките й. Ролш също изглеждаше изтощен и бе… брадясал!

„Вече не е същата сутрин — осъзна със закъснение Пен. — А утрешната… тоест днешната… богове!“ Цяло денонощие ли беше проспал?…

Луренц не беше човек, който бяга от неприятните задължения, така че хвана треперещите ръце на лейди Джуралд и изправи решително снага.

— Толкова съжалявам, лейди Джуралд — каза той, като кимна и към Ролш. — Страховете ни, уви, се оправдаха. Синът ви е обладан… или по-скоро се е сдобил… с демон на белия бог. Той току-що ми се разкри извън всяко съмнение.

Ролш потръпна; майката на Пен ахна задавено.

— Дамата на лятото да помага! Нищо ли не може да се направи?

Пен, облегнал гръб на таблата, сведе уплашен поглед към тялото си. Демон на Копелето да се е вселил вътре в него? Къде вътре?…

Луренц облиза устни.

— Можеше да е и по-зле. Демонът, изглежда, не е взел надмощие… не е придобил контрол върху тялото му. Чувал съм, че внезапното прехвърляне отслабва демоните за известно време, преди да свикнат с новото си обиталище. Ако лорд Пенрик прояви сила на волята и изпълнява стриктно всички, ъъ, всички свещени указания, може би все още има начин да го спасим.

— Щом влизат в хората — каза обнадеждено Ролш, — значи все има някакъв начин да излязат. — После подложи крак на несмелия си оптимизъм с думите: — Тоест, други начини освен смъртта на човека, разбира се.

Луренц кимна отново, твърде небрежно, ако питаха Пен.

— Като при бедната просветена Рухия. Точно така лорд Пенрик се е озовал в това тежко положение.

— О, Пен, защо си… — проплака майка му и се хвърли към него.

— Ама аз… нищо не… — Пен размаха ръце. — Реших, че старата дама е болна! — Което в известен смисъл си беше така. — Просто исках да помогна! — Млъкна и стисна зъби, но не усети странното нещо да се надига към гърлото му за хаплив коментар.

— О, Пен… — простена майка му, а Ролш завъртя очи, ядосан сякаш на целия свят.

Луренц сложи край на тези безсмислени обвинения:

— Така или иначе, белята е станала и с нищо не можем да помогнем тук, в Зелен геран. Обсъдих нещата с ескорта на просветена Рухия. Тялото на покойната свещена ще трябва по необходимост да погребем тук, но ескортът й е длъжен да отнесе вещите й в централната палата на ордена, където да се разпоредят с тях според завещанието й. Това според мен — от тона му стана ясно, че е изразил мнението си по този въпрос безпрекословно, — би трябвало да включва и най-голямото й съкровище, нейния демон.

Какво бе имал предвид Луренц, когато бе казал, че може би има начин да го спасят? Пен отвори уста да се възмути, че говорят за него, все едно го няма, когато осъзна накъде водят последните думи на свещения и наостри уши. Транспортирането на демона означаваше да транспортират и него… някъде другаде. Някъде далече? Чак до Фрайтен може би?

— Храмовите охранители се съгласиха да ескортират лорд Пенрик до централната палата на Копелето в Мартенмост, където, надявам се, има учени, които да… да решат какво е най-добре да се направи.

— О… — каза притеснено лейди Джуралд.

Ролш се намръщи.

— Кой ще плати за това пътуване? На мен ми се струва, че проблемът е от компетенцията на храма…

Луренц прие намека, макар и неохотно.

— Храмът ще прехвърли на лорд Пенрик остатъка от пътните, отпуснати на просветена Рухия, както и правото да ползва безплатно храмовите общежития и конски смени по пътя. След като стигне до Мартенмост… този въпрос ще трябва да се реши от ордена на Копелето.

— Хм — каза Ролш. Именно той миналата година беше попарил надеждите на Пен да учи в университета, открит наскоро във Фрайтен, с аргумента, че семейството не може да си го позволи, а после бе спрял възраженията му по най-добрия начин — разяснил му беше в умопомрачителни детайли счетоводните тефтери на баронството. Мартенмост не беше Фрайтен, но пък беше дори още по-далече от Зелен геран.

Пен се изкашля предпазливо. Изглежда, все още владееше еднолично гърлото си…

— Ами сватбата?

Мрачно мълчание посрещна въпроса му.

Накрая Ролш каза с тежък тон:

— Ами, вчера нямаше сватба.

Майка му вметна:

— Но семейството на Прейта бе така любезно да ни нагости, докато чакахме да видим дали… дали ще се събудиш. Така че поне храната не се похаби.

— Толкова много сирене… — измърмори Ролш.

Пен започваше да придобива представа какво се е случило, докато е лежал тук като неизстинал труп. Разбираше, че не ще да е било весело. Докарали го бяха в каруца заедно с трупа на мъртва жена, майка му и Ролш някак си бяха разбрали… е, от Ганс, естествено… тържеството се беше провалило, преди да е започнало, а разтревожените му роднини бяха будували цяла нощ…

— Прейта как… го приема?

— Доста се уплаши, като те видяхме — каза Ролш.

— Сега майка й се грижи за нея — добави лейди Джуралд.

— Пратете някой да й каже, че вече съм добре. — „Нещо в цялата тази история намирисва“, помисли си Пен.

Последвалата тишина се проточи твърде дълго.

Лейди Джуралд въздъхна. И тя не беше човек, който бяга от неприятните задължения, иначе не би изтърпяла толкова дълго баща им.

— Най-добре лично да отида при нея. Има много за обясняване. И за обсъждане.

На Пен му се искаше да попита дали, като стане магьосник, един мъж е по-желан или по-нежелан за съпруг, но май и сам се досещаше за неприятния отговор. Затова малодушно остави майка си да тръгне, без самият той да изпрати съобщение по нея за годеницата си. Лейди Джуралд очевидно предпочиташе да остане при сина си, но все пак тръгна, придружена от Ролш.

— Имаш ли нужда от нещо друго, лорд Пенрик? — попита го просветен Луренц, преди също да си тръгне.

— Много съм гладен — отвърна Пен. И нищо чудно, щом не беше ял нищо от закуската предния ден. — Може ли да сляза в столовата?

— Ще пратя някой посветен да ти донесе храна тук — каза свещеният.

— Ама… аз вече съм добре. — Пен раздвижи рамене и протегна крака. Тялото наистина вече го слушаше, все едно беше надвил лоша настинка. — Мога да се облека и да сляза. Няма нужда да ми носят храната тук.

— Не, по-добре да останеш в тази стая, лорд Пенрик — твърдо отвърна Луренц. — Поне засега.

След това излезе. Пен го видя как спира да поговори с един от храмовите охранители, преди да затвори вратата. Макар да се намираше на сигурно място в лечебницата на Майката, човекът още носеше всичките си оръжия. Срещу какво толкова трябваше да се пази тук?…

О!

Забравил временно за измъчващия го глад, Пен се сви на топка под завивките.

 

 

След като се нахрани и един посветен дойде да отнесе таблата, Пен събра смелост да надникне в коридора. Едрият храмов охранител от по-рано си беше тръгнал, заместен от още по-едър тип с униформата на градската стража. Не приличаше на кандидат за наемническите отряди, а по-скоро на ветеран, върнал се от войните, корав и мрачен.

— Къде отиде онзи човек, дето дойде със… — Пен не беше сигурен как да я нарече. „Мъртвата магьосница“ му се струваше непочтително, макар и съвсем точно като описание. — С покойната просветена Рухия?

— Мъртвата магьосница ли? — каза стражът. — И двамата отидоха на погребението й, а мен ме пратиха да поема поста им.

— Не трябва ли… не трябва ли и аз да отида?

— Казаха ми, че трябва да си стоите в стаята, лорд Пенрик. Моля ви. — Сведе поглед към Пен с несмела усмивка, която го шашна съвсем.

Пен отвърна безпомощно и насилено на усмивката.

— Разбира се — измърмори той и затвори вратата.

В малката стая нямаше други столове освен неудобната табуретка, затова Пен седна на леглото с колене до гърдите, твърдо решен да си спомни всичко, което беше чувал за магьосниците и техните демони. Не беше много.

Сигурен беше, че истинските демони не са като онези от детските приказки. Не измагьосваха замъци от нищото, за да приютят изгубени юнаци, нито караха принцеси да спят стогодишен сън или, или… Не беше сигурен дали истинските демони имат пръст в „отравянето на принцове“, но му се струваше малко вероятно да ползваш услугите на магьосник за нещо, което може да свърши и аптекар. Досега, уви, животът му беше възпостен откъм юнаци, принцеси и принцове.

Истината бе, че нямаше представа как си изкарват прехраната магьосниците, било онези, които се съобразяваха с храмовите правила, било другите, които работеха „на свободна практика“. Имаше една поговорка, че човек ставал магьосник, щом се сдобие с демон, точно както ставал ездач, щом се сдобиел с кон, като подтекстът беше, че лошият ездач рано или късно ще падне от седлото. Но как се ставаше добър ездач?

Демоните уж започваха съществуването си като безформени и безмозъчни стихийни създания, фрагменти, избягали или просмукали се в света от преизподнята на Копелето, място на хаос и разпад. Пен винаги си ги беше представял като топка бяла въ̀лна, която пръска искри. Речта, знанията и нрава си демоните получаваха от общуването със своите господари, макар че дали ги копираха или ги крадяха, не му беше ясно. Тази разлика не изглеждаше от голямо значение, защото демоните отнасяха „зестрата“ си чак след като господарят им умре, само дето… може и да не беше съвсем без значение, ако грабежът пречеше на душите да намерят пътя към своя бог. Започваше да съжалява, че е проспал голяма част от скучните уроци по теология в училище.

Чувал бе и други истории — непредназначени за деца, — според които демонът вземал връх над господаря си, овладявал тялото му и правел с него всякакви дивотии, докато умът на човека бил затворен в капан и той бил в ролята на безпомощен наблюдател. Демоните пет пари не даваха за наранявания, болести и смърт, защото лесно прескачаха от похабената си коруба в нова, така както куриер сменя изтощения си кон с нов. А продължителното съприкосновение с толкова неканализиран хаос разнищваше душата на магьосника.

Само дето Луренц и другите явно очакваха душата на просветена Рухия да отиде при своя бог по обичайния начин. Значи имаше и такъв вариант? Или това зависеше от загадъчните храмови ритуали и правила, за които бе споменал мимоходом свещеният? Пен си нямаше идея какво представляват. Защо никой не се сещаше да му обясни?

Дали в библиотеката на лечебницата нямаше някакви книги по темата и дали биха му позволили да ги прегледа? Само дето в дома на Майката по-вероятно съхраняваха книги по анатомия и медицина, а не за делата и демоничните любимци на втория й Син.

Привечер тревогите му се поразсеяха от появата на Ганс, който му донесе цял куп дрехи и други лични вещи, както и дисаги, в които да ги приберат. Дисагите се оказаха малки, макар в багажа да липсваха някои задължителни — според Пен — неща.

— Брат ми не ми е изпратил меч? — Оръжейницата на Джуралд със сигурност можеше да отдели един.

Застаряващият мъж — негов отколешен коняр, личен слуга и всичко останало — се изкашля многозначително.

— Даде го на мен. Наредено ми е да пътувам с теб до Мартенмост, да се грижа за теб и прочие. — Не изглеждаше особено доволен от предстоящото приключение. — Трябва да тръгнем утре призори.

— О! — стресна се Пен. — Толкова скоро?

— Колкото по-рано тръгнем, толкоз по-скоро ще се свърши — измърмори Ганс. Мислите му очевидно бяха насочени към „свършването“. Открай време беше човек на утвърдената рутина.

Пен го заразпитва за вчерашните събития с надеждата да ги види през неговите очи, но лаконичните отговори на Ганс не добавиха много към представата, която вече си беше създал, освен силното усещане, че е било крайно несправедливо от страна на Пен да си навлече такава беля, докато е бил поверен на неговите грижи. Ала новата му задача явно не беше наказание, просто храмовите охранители бяха настояли Ганс да ги придружи до Мартенмост и да свидетелства за трагичните събития.

— Изобщо не знам защо — изсумтя той. — Мен ако питаш, някой писар може да свърши същата работа върху половин страница, вместо аз да хващам пришки на задника от седлото.

Скоро след това Ганс си тръгна — настанили го бяха другаде в старото имение, дарено на ордена на Майката и преустроено в лечебница.

Стайчето на Пен сигурно беше било слугинска квартира навремето. След като остана сам, той се зае с дисагите. Някой у дома явно беше награбил всичките му дрехи, без да подбира. Кафявият костюм се озова на купчината с непрактични неща, които щяха да потеглят обратно към имението на следващата сутрин заедно с най-износените представители на омразните му дрехи втора ръка. Колко време щеше да отсъства? И къде точно отиваше? Какво щеше да му трябва там?

Чудеше се дали би било същото, ако си приготвяше багажа за университета. „Магьосник“ определено не присъстваше в доскорошния му списък с професионални амбиции, но същото важеше за „теолог“, „свещен“, „лекар“, „учител“, „адвокат“ или друга от специалностите, които се преподаваха там — тази липса беше другата основна причина за неохотата на Ролш във връзка с образователните напъни на братчето му. Орденът на Копелето сигурно си имаше своя семинария или друго учебно заведение?

Пен се изми в легена и си легна. Дълго лежа буден и се вслушва в тялото си за присъствието на чуждия, паразитиращ дух. Как се проявяваха демоните? Като болка в стомаха? Още се чудеше, когато най-после заспа.

 

 

Пенрик смъкна дисагите в преддверието рано сутринта на следващия ден и завари там неочаквани изпращачи — самата очарователно закръглена Прейта в компанията на намусените й брат и сестра.

— Прейта! — Пен тръгна към нея, но тя се дръпна назад. Е, поне се усмихна, макар и едва-едва.

— Здрасти, Пен. — Гледаха се смутено. — Чух, че заминаваш.

— Само до Мартенмост. Не е краят на света. — Той преглътна, после успя да попита: — Ще се венчаем ли?

Тя поклати глава със съжаление.

— Знаеш ли поне кога ще се върнеш?

— Ми… не. — Преди два дни знаеше всичко за бъдещето си. Днес не знаеше нищо. Тази промяна май не беше за добро.

— Значи… значи разбираш колко трудно би било това. За мен.

— Ъъ, да, така е.

Тя понечи да протегне ръце към него, но после бързо ги прибра зад гърба си.

— Толкова съжалявам. Но сигурно разбираш защо едно момиче се страхува да се венчае за мъж, който може да я подпали с една своя дума!

Мечтал си беше как я подпалва с целувки.

— Всеки мъж би могъл да подпали момиче с факла, стига да е луд!

Вместо да се засмее, Прейта само сви смутено рамене.

— Донесох ти нещо. За из път.

Даде знак на брат си и той връчи на Пен голяма чанта. С голяма пита кашкавал, видя Пен, щом надникна вътре.

— Благодаря — измърмори той, погледна издутите дисаги и безмилостно връчи чантата на Ганс, който пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Дръж. Намери му място. Някъде.

Ганс го стрелна с отровен поглед, но все пак взе чантата и излезе.

Прейта кимна отсечено, но не понечи да пристъпи към Пен. Явно и мека прегръдка за сбогом нямаше да има.

— Желая ти късмет, Пен. Ще се моля за теб.

— И аз за теб.

Двамата храмови охранители стояха отвън и държаха оседланите коне. Нещата на покойната магьосница бяха вързани за гърба на яко късокрако конче и Ганс се мъчеше да прикрепи към тях чантата с кашкавала.

Пен тръгна към тях, но го спря вик — явно предстоеше да изтърпи още едно мъчително сбогуване. Майка му и Ролш бързаха към него, докато Прейта и придружителите й бързаха да се отдалечат — двете групи се разминаха с неловки кимвания. Роднините на Пен изглеждаха по-добре от вчера, не толкова изтощени и отчаяни, но все още силно разтревожени.

— Пен — каза сериозно Ролш. — Петимата богове да те пазят по пътя ти. — И му подаде кесия с монети, която Пен взе изненадан.

— И да я носиш на врата си — заръча лейди Джуралд. — Чувала съм, че джебчиите в големите градове ще ти отрежат кесията от колана, без изобщо да усетиш.

Каишката беше удължена с тази нарочна цел. Пен се подчини, като надникна скришом в меката кожена кесийка, преди да я окачи на врата си. Имаше повече мед, отколкото сребро, и никакво злато, но поне нямаше да е съвсем просяк, разчитащ на храмовата милостиня.

Стегна се да изтърпи сълзливата майчина прегръдка, но лейди Джуралд, след като направи крачка към него, побърза да се дръпне, точно като Прейта. Вдигна ръка да му махне за довиждане, сякаш Пен вече се губеше от погледа й, а не стоеше на крачка от нея.

— И внимавай, Пен! — примоли му се тя с пресекващ глас.

— Да, мамо — въздъхна Пен.

Отиде при коня си. Ганс не предложи да му помогне, не че Пен имаше нужда от помощ да метне жилавото си тяло на седлото. Намести се на него и изведнъж осъзна, че откакто някой го е пренесъл до леглото по-предния ден, нито един човек не го е докосвал.

Старшият охранител даде знак за тръгване и потеглиха по калдъръмената главна улица под надвисналите стрехи на варосаните къщи. В дървените сандъчета по прозорците още нямаше цветя и нищо чудно — сутрините в началото на пролетта бяха много студени. Пен се обърна да помаха още веднъж, но майка му и Ролш вече влизаха в общежитието и не го видяха.

Пен се изкашля и попита старшия охранител — казваше се Тринкер:

— Добре ли мина погребението на просветена Рухия вчера? Не ми позволиха да дойда.

— О, да. Нейният бог я отнесе както си му е редът, с все белия гълъб и прочие.

— Разбирам. — Пен се поколеба. — Може ли да спрем за малко на гроба й? За минутка само?

Тринкер измърмори нещо, но не би могъл да отхвърли такава благочестива молба, затова кимна отсечено.

Гробището, където почиваха заклетите в храма, се намираше извън градските стени, край пътя. Завиха натам и Тринкер заведе Пен при една прясна могилка, все още без надгробна плоча, а Ганс и Уилром останаха да чакат на седлата.

Нямаше много за гледане. Пен се бе надявал да почувства нещо, но и това не се случи, въпреки старанието му. Накрая сведе глава и се помоли мълчаливо. Помнеше смътно правилната молитва от погребението на баща си, на братчето, което беше починало, когато той беше малък, и на няколко възрастни слуги. Гробът не му отвърна, но нещо в Пен се отпусна, сякаш омиротворено.

Яхна отново коня си и Тринкер ги поведе в тръс. Минаха по покрития дървен мост над реката и скоро градът остана зад тях.

От яркото слънце, топлило света през последните два дни като подранило лятно дихание, нямаше и помен. Заместила го бе обичайната за сезона влажна мъгла, която щеше да се превърне в студен дъждец още преди сутринта да се е изтърколила. Високите планини на север криеха белите си глави в облаците, натежали като сив капак върху просторната хълмиста земя. Пътят следваше речното русло към по-равнинната част на страната, където долините се разширяваха, а възвишенията се заравняваха. Пен се чудеше кога ли ще зърнат Гарванов гребен, другата скална бариера, която заграждаше платото и делеше Кантоните от великото кралство Лесовете на юг.

Храмовите охранители поддържаха добро темпо и групата се движеше в тръс нагоре и надолу по склоновете на хълмовете, ритъм, който изяждаше най-много мили за най-малко време. Не беше главоломната скорост на куриерите, но пак изискваше смяна на конете, услуга, от която групата им се възползва по пладне в една пътна станция на храма. Подминаваха фермерски каруци, товарни мулета, крави, овце и селяни в малки крайпътни селца. По някое време внимателно заобиколиха отряд пиконосци, новобранци на път за нечия чужда война. „Също като Дрово“, помисли си Пен. Запита се колцина от тях ще поемат по обратния път към дома. Струваше му се по-добре да изнасяш сирене или платове, а не войници, но знаеше, че покрай войнишкия занаят човек наистина може да забогатее. Не и войниците обаче, точно както сиренето не забогатява от търговията с млечни изделия.

По нанагорнище забавяха темпото и Пен използваше възможността да поразпита мълчаливите охранители. С изненада научи, че не са от личната свита на свещена Рухия, а са били прикрепени към нея в пограничния град Лиест, когато тя пристигнала там от Дартака на път за Мартенмост. Същото важало и за слугинята Марда. Ганс се възмути, като разбра, че на Марда е било позволено да даде показания под клетва и после да си тръгне. Тринкер и Уилром бяха доста притеснени как ще реагират началниците им при новината, че са загубили повереницата си, макар и не по своя вина. Задачата им беше да се справят с лоши хора, а не с болни сърца. Колкото до прехвърлянето на ценния й демон в по-малкия брат на дребен лорд от долината, когото са срещнали случайно на пътя… никой не гореше от желание да обяснява това злополучно събитие.

Привечер, оставили четиридесет кални мили зад гърба си, пътниците спряха в скромно градче с малка палата на Дъщерята, където се съгласиха да ги приемат за нощувка. Заведоха Пенрик в отделна стая и една усмихната посветена му донесе вечеря и гореща вода. Пен й се усмихна в отговор, но момичето побърза да излезе. Когато надникна в коридора пред стаята си, Пен видя там местен стражар на пост. Поздрави го колебливо и затвори вратата. Беше толкова уморен, че пет пари не даваше дали го пазят.

Стаята беше малка като онази в лечебницата, но по-добре обзаведена. Столове с бродирани възглавнички, маса с огледало и табуретка, изобщо мебелировка като за жени, каквито бяха повечето гости, отсядащи в палатите на Пролетната дама. Пен използва възможността да се среши — седна пред огледалото с гребен в ръка, разплете плитката си и се зае с нелеката задача да разплете и възлите. Тънката му светлоруса коса постоянно се оплиташе.

Вдигна поглед към огледалото и видя устата си да казва:

— Мда, я да те видим пак.

Пен застина. Демонът ли се беше събудил? Захлопна челюсти, гърлото му се стегна.

Как възприемаше околния свят проклетото нещо? През неговите очи ли гледаше, през ушите му ли чуваше? Мислите му споделяше ли? Редуваше ли се с него да гледа през очите му, както се редуваха двамата за гласа му, или беше с него през цялото време, като птичка, кацнала на рамото му?

Пое си дълбоко дъх, отпусна съзнателно мускулите си и каза:

— Искаш ли да говориш? — И зачака.

— Да погледам — каза демонът през устата му. — Искаме да видим какво сме си купили. — Речта му беше относително ясна, а акцентът звучеше като на образован лесовник от земите около Мартенмост, точно като на Рухия.

Пен не си падаше по огледала, откакто бе станал достатъчно голям и бърз да бяга от сестрите си и постоянните им напъни да го използват за голяма кукла. Сега собствените му черти в огледалото му се сториха чужди. Но не му причерня пред очите, значи двамата с демона ги използваха едновременно.

Казвали му бяха, че лицето му, също като тялото, имало добри кости. Харесваше носа си, който изглеждаше достатъчно сериозен да смекчи младежкото излъчване на светлата му кожа. Дълги мигли обточваха „езерносините“ му очи — определението беше на майка му. Ако питаха Пен, езерата обикновено бяха сиви, зелени или ослепително бели от снега, или като черно стъкло, ако са замръзнали в студена безветрена нощ. Но в горещ летен ден може и да бяха сини като очите му.

Хората рядко разговаряха с него наистина; никога не му казваха нищо интересно. Дали сега не пропускаше рядък шанс? Пен издиша, отпусна гърлото си, разкърши уморените си напрегнати рамене в опит да… да се отвори.

— Можеш ли да отговаряш на въпроси?

Сумтене.

— Стига да не са твърде глупави.

— Това не мога да го гарантирам.

Онзи пак изсумтя, през собственото му гърло, но сумтенето не прозвуча враждебно.

Пен започна с най-простичкия въпрос, за който се сети:

— Как се казваш?

Изненадана пауза.

— Моите ездачки ме наричат Демон.

— Това е като да наричаш коня си Кон или мен Момче. Или Мъж — побърза да се поправи той. — Дори конете получават имена.

— А ние как да получим име… Момче?

— Ами… повечето имена се дават. От родителите на децата. От собствениците на животните. Понякога се наследяват.

Последва дълга тишина. Създанието очевидно не беше очаквало разговорът да тръгне в тази посока.

Накрая устата му изрече колебливо.

— Значи бихме могли да сме Рухия.

И тогава се обади друг глас:

— А защо не Хелвия? Или Амберейн?

А после трети глас каза нещо на език, който Пен не знаеше, макар нещо в мелодиката да му звучеше смътно познато… гласът май настояваше името да е „Умелан“ или нещо такова. Още непознати думи се изляха от устата му, три гласа, четири… изгуби им бройката, а много скоро препирнята се разпадна в нечленоразделни крясъци и странен вой.

— Ама вие колко сте? — попита стреснато той. — Колко… поколения? — С колко ездачи е бил свързан този стар демон и от колко е копирал… или крал… живот?

— От нас ли очакваш да правим сметки?

Пен вдигна вежди и след кратък размисъл заяви:

— Ами, да.

— Ще има цена. Той не знае за цената. — Акцентът на този глас беше… дартакийски?

— Рухия плати наскоро — каза гласът на Рухия. — Този резерв ще стигне за дълго.

Кратка пауза.

— Дванайсет — каза някакъв глас.

— Само ако броим лъвицата и кобилата — промърмори друг. — Трябва ли да ги броим?

— Значи… ти сега една личност ли си, или дванайсет? — попита Пен.

— Да — каза гласът на Рухия. — И двете. Едновременно.

— Като във, хм, като градски съвет?

— Нещо такова. — Гласът не прозвуча впечатлен.

— И всички вие… дами ли сте… били?

— Така е прието — отвърна един глас, а друг добави:

— Тя не беше никаква дама!

Значи е прието, реши Пен, демонът да преминава към друг ездач от същия пол. Но явно не беше задължително, иначе той нямаше да се окаже в тази беда. „Богове пет. Нима съм се сдобил със сбирщина от дванайсет невидими по-големи сестри?“ Добре де, с десет, ако не се броеше кобилата и… лъвицата? Дали и те имаха имена на животинския си език, които да пробутат?

— Според мен е най-добре да имате едно име — каза Пен. — Макар че ако искам да говоря със… с определена част от вас, тази част може да вземе… да наследи… името на старата си ездачка. — „Дванайсет?“ Все щеше да се оправи някак.

— Хммм. — Пропит от съмнения глас с неизвестен произход.

— Аз имам две имена — каза Пен. — Пенрик, което е малкото ми име, и Джуралд, което е името на рода ми. Общото ви име може да е нещо като родово име за всички ви.

Надяваше се, че никой не слуша този странен разговор през стената — разговор, който се водеше все с неговия глас. Нищо чудно, че Марда бе смятала речта на магьосницата за несвързано бръщолевене. Което го подсети да попита:

— И с просветена Рухия ли говорехте по този начин?

— След време се научихме на мълчалив говор — каза гласът на Рухия.

„И колко време ви е отнело?“, зачуди се Пен. И ако се проточеше твърде дълго, нямаше ли опасност човек да изгуби реална представа за собствения си глас? Потръпна, но после се отърси от лошите предчувствия и се върна към настоящия проблем.

— Трябва ви име, когато искам да се обърна към всички ви като към една. И да не е Демон. И да е нещо по-хубаво от кучешко име, богове пет. Искате ли аз да ви избера? Един вид подарък.

Този път тишината се проточи толкова дълго, че Пен се запита дали създанието не е заспало, не се е скрило или каквото там правеше, когато той не усещаше присъствието му. Накрая създанието каза тихо:

— За дванайсет дълги живота никой никога не ни е предлагал подарък.

— Ами, то това не е… не е лесно. Тоест, нямате тяло, така че как да ви даде някой материален подарък? Но името е нещо от въздуха, от ума и от духа, значи можеш да го подариш на дух, нали така? — Усещаше, че има напредък. И понеже напоследък все за сватби мислеше, реши да рискува: — Ухажорски дар.

Изпита усещането за много силно сумтене, но от устата му така и не излезе звук. Възможно ли бе да е хвърлил в недоумение едно създание на хаоса? Съвсем справедливо, между другото, предвид това какво причиняваше демонът на него.

След миг гласът каза предпазливо:

— Ти какво предлагаш, Пенрик Джуралд?

Всъщност още не беше стигнал дотам. Паникьоса се. После се стегна. Потърси вдъхновение и го намери.

— Дездемона — каза уверено. — Имаше го в една саонийска книга, която четох като малък, и още тогава много ми хареса. Била е принцеса.

Усети леко поласкано издишане през носа си.

— Забавно — каза гласът на Рухия. Тя, изглежда, доминираше над останалите. Дали защото беше била последната? Или покойната свещена най-дълго е приютявала създанието? Или нещо друго?

Нова дълга пауза. Пен взе да се прозява от умора. Гласуваха ли, що ли? Дали не беше подпалил граждански конфликт в собствения си ум? Това би било много лошо. Тъкмо щеше да оттегли предложението си, когато гласът каза:

— Прието.

— Значи вече си Дездемона! — каза той с облекчение. Запита се дали няма да го съкратят до „Дез“, когато се поопознаят. Като „Пен“. Би било добре.

— Благодарим ти за твоя дар на духа. Пенрик. Хубавец си ти… — Гласът утихна до уморена въздишка и Пен реши, че наскоро изкорененото създание е стигнало края на силите си за тази нощ.

Същото важеше и за него и той се просна на леглото.

 

 

На следващата сутрин стигнаха рано-рано до Сврача река в подножието на Гарванов гребен и поеха надолу по главния път в посока изток-запад, който следваше течението на реката. Гарванов гребен, след като мъглата се вдигна и преди следобедните дъждове да го захлупят, беше по-зелен и не толкова висок колкото снежните върхове, в чиято сянка беше израснал Пен, но пак си беше страховита назъбена гледка. Пътят пресече пълноводната река на два пъти, веднъж по широк дървен мост без перила и веднъж по каменен с изящни арки, като и на двете места селата до мостовете събираха такси. Заради пролетното снеготопене Сврача река беше толкова пълноводна, че плаването срещу течението беше твърде опасно, но салове, трупи и натъпкан в каци товар все още се носеха по водите й. Пен се възхити на храбрите мъже, които насочваха саловете в студената река, и уби близо час в мечти как пътува по подобен начин.

Много хора имаше по пътя, и не само местни — търговски кервани, малки групи поклонници и затворени фургони се надпреварваха с обичайните селски каруци, крави, прасета и овце. На три пъти ги подминаваха препускащи куриери, било градски, било храмови, като вторите махаха жизнерадостно в отговор на неговите охранители. Куриер… виж, това беше достойна професия за един слабичък и лек младеж. Макар че в края на втория ден езда задникът на Пен възразяваше многословно срещу тази идея.

Вечерта ги настигна в градче близо до мястото, където река Линет се вливаше в Сврачата, на няма и петнайсет мили от крайната им спирка и в рамките на териториалните й владения. Едва ли имаше опасност да се загубят, ако продължат нагоре по течението на Линет до голямото езеро при Мартенмост, откъдето тръгваше реката, но Тринкер реши, че не е добра идея да пристигнат след затварянето на градските порти, затова им намери безплатен, макар и импровизиран подслон в местното училище на Дамата.

Училището на Дамата, посветено на Дъщерята на пролетта, не се различаваше особено от онова в Зелен геран, където Пен беше учил като малък — две стаи на приземния етаж на къщата, където живееха учителите. Не беше предназначено за поклонници като палатата на Дъщерята от предната нощ — там Пен бе успял да продаде на готвачите питата кашкавал и да увеличи значително джобните си пари, — но въпреки това му осигуриха отделна стая. Едва ли си бяха направили този труд, защото го смятаха за почетен гост.

Отнасяха се с него добре, но пак си оставаше затворник. Надникна през малкото прозорче на четири етажа над улицата. Ако охранителите му смятаха, че така ще го задържат в стаята, значи не бяха взели предвид тънката му снага, нито годините катерене, било по дървета, за да избяга от Дрово, било на лов в планината. За нула време можеше да им избяга, само че… къде щеше да иде?

И преди се беше чувствал така — преди години, докато чакаше лекаря да стегне в шина счупената му ръка. Не беше приятно, но с нищо не можеше да ускори събитията. Нямаше друг избор, освен да продължи към мистериите на Мартенмост.

Легна си и затвори очи, но много бързо разбра, че дели леглото с цяла фамилия бълхи. Почеса се и се обърна на другата страна. „Уф, по-скоро празник на бълхи.“ Цяла нощ ли щяха да празнуват? Изруга под нос, когато една го ухапа по прасеца и даде начало на угощението.

— Малко помощ искаш ли? — попита Дездемона с едва прикрит смях.

Пен затисна устата си с ръка и прошепна уплашено:

— По-тихо! Уилром спи пред вратата. Ще те чуе. — И ще си помисли… какво?

Дездемона послушно сниши глас.

— Можем да видим сметката на бълхите, ако искаш.

Не че не искаше.

— Позволено ли е?

— Не само е позволено, а се поощрява. През годините сигурно сме изтрепали цели армии бълхи. Паразитите не са теологически защитени дори от Копелето, комуто принадлежат. А и това е лесна долна магия, която се движи от ред към хаос.

— По-малко хаос в леглото ми, това е сигурно.

— Но голям хаос за бълхите — прошепна в отговор Дездемона. Устните на Пен се ухилиха не по негова воля. — Най-големият възможен разпад, от живот към смърт.

Последният коментар го смути, но бълхите го вбесяваха.

— Действай — прошепна Пен. Лежеше неподвижно, наострил сетива, с надежда да разбере какво ще последва.

Импулс от топлина и смътна светлина изригна от тялото му. Посоката на импулса беше неясна, но сякаш бе съсредоточена по-скоро към дюшека под него, отколкото нагоре към тавана.

— Двайсет и шест бълхи, два кърлежа, три бръмбара и девет въшки — доволно докладва Дездемона, като жена, която си е хапнала подсладена сметана. — Както и безчет яйца на молци във вълнения пълнеж.

Не беше най-зрелищната първа магия, която човек може да направи.

— Нали уж не обичахте сметките? — каза той.

— Ха. — Пен не можа да прецени дали сумтенето е знак за раздразнение или за доволство. — Нищо не минава покрай ушите ти, а?

— Ами, налага ми се понастоящем.

— Сериозно? — прошепна тя.

Леглото му може да беше разчистено от нежелан живот, но това още не означаваше, че е сам в него. Със закъснение му хрумна, че не знае дали демоните могат да лъжат. Винаги ли казваха истината на своите ездачи, или можеха да ги подхлъзват? Можеха ли да прекрояват истината така, че да пасне на целите им, като премълчават съществена информация, за да получат желания резултат? Не можеше да попита Дездемона… решил беше, за по-просто, да мисли за нея като за една личност. Тоест, можеше да я попита и тя сигурно щеше да му отговори, но това нямаше да му помогне особено.

Вместо това попита друго:

— Преди Рухия ти пак ли беше… ъъ, тоест със храмова магьосница?

— Хелвия беше хирург — каза гласът на Хелвия… добре де, по-добре беше да мисли за нея като за Хелвия, а не като за глас… с добре познатия му акцент на Лиест. — Високо в йерархията на Майчиния орден.

— А аз, Амберейн, бях преди нея, също лекарка — каза гласът с дартакийски акцент. — В храмовото училище в Саон.

— Нали уж лекарите лекуват, а демоните унищожават — каза Пен, отново озадачен. — Как може да си и двете?

— Можем да правим и такива магии, горни, от хаос към ред, но те са много скъпи — отвърна Дездемона.

— Някои изцеления се постигат чрез разрушаване — каза Амберейн. — Жлъчните камъни. Кисти и тумори. Ампутации. И много не толкова видими неща.

— Глисти — въздъхна Хелвия. — Няма да повярваш колко много хора имат глисти. Да не говорим за бълхите, въшките и другите паразити. — Пое си дъх и продължи: — Затова, когато времето на Хелвия изтече, не се прехвърлихме в младия лекар, който ни бяха приготвили, а в Рухия. Беше ни писнало от глисти. Ха!

Още преди Пен да е попитал с какво Рухия им се е сторила толкова привлекателна, друг глас каза нещо на език, който той не знаеше.

— Коя е тази?

— Аулия от Бражар — обясни Дездемона. — Добра жена от храма. Не знае лесовнишки, а само ибрийски, но с времето ще започнеш да я разбираш. Преди нея беше Умелан, рокнарийката.

— Рокнарийка!? — възкликна стреснато Пен. — Мислех, че еретиците квадрианци отхвърлят Копелето. Как Умелан се е сдобила с демон в Архипелага?

— Това е дълга история, която тя ще ти разкаже с досадни подробности веднага щом научиш езика й — успокои го Дездемона.

„Аз да й науча езика?“ Ако питаха него, рокнарийката вече беше „научила“ неговия език, предвид че го използваше на воля, както и в момента, впрочем — излая нещо с възмутен тон.

— А някаква кратка версия поне? — помоли Пен.

— Родена е в Архипелага, заробили я при един набег, после я купи Мира, известна куртизанка от Адрия, града в лагуната, която ни притежаваше по онова време. Мира беше необучена, но умна, най-добрият ни ездач дотогава. Когато Мира умря, прескочихме в Умелан, която избяга и се върна вкъщи, сякаш не знаеше какво ги чака магьосниците на онези острови.

Въображението на Пен, временно забуксувало при думата „куртизанка“, хукна да догони разказа.

— И какво ги чака? — Не че имаше намерение да ходи в онези земи.

— Понякога ги изгарят живи, но по-често ги хвърлят през борда на лодка, като им дават възглавница, която бавно се напоява с вода и потъва. Докато магьосницата се удави, лодката се е отдалечила достатъчно и демонът няма къде да прескочи, освен в някоя риба.

Стори му се, че и двамата потръпват при тази мисъл, и той, и Дездемона, макар и вероятно по различни причини.

От устата му се изляха няколко изречения на непознатия език. Пен не разбра думите, но страдалческият тон бе повече от ясен. Умелан изказваше мнението си по въпроса.

— След като екзекуторите й се отдалечиха с лодката, но преди Умелан да се удави, я видяха от една минаваща наблизо бражарска галера. Бражарците бяха абсолютни грубияни, но все пак стигнахме живи до брега и поради липса на друг избор отидохме в една палата на Копелето. Там беше… добре. — Кратка пауза, преди да добави: — Там за пръв път ни разбраха.

Пен преброи на пръсти. Още бяха далече от пълната бройка.

— А преди това, ъъ, преди Мира от Адрия?

— Рогаска, слугиня в двора на дука на Орбас. Той я подари на Мира. А преди това беше Васия от Патос в Седония, първата ни ездачка, която можеше да чете и пише — вдовица, а после нещо като куртизанка, според нравите в онзи град. Точно така се озова в двора на Орбас и умря там в лукс.

Пен примигна. Седония? За него това беше страна от приказките, място достатъчно далечно, за да ражда легенди, които никой не може да опровергае. Говореше се, че било топло там. Беше впечатлен. И завиждаше. Това създание беше виждало места и народи, за които Пен можеше само да мечтае.

— Преди нея беше Литикон, домакиня от седонийските северни провинции. Преди това Сюган, селянка от планините. Сюган уби престарялата лъвица, когато тя нападна козите й. Съвсем сама с едно ръждиво копие. Добра ездачка беше, въпреки невежеството си! Преди това една дива кобила от хълмистата земя, която лъвицата уби и изяде, а преди това… не знаем. Може би белият бог.

— А вие, такова… — Пен не знаеше как да зададе въпроса си. — Вие изпитахте ли всички онези смърти?

Гласът прозвуча сухо:

— В известна степен.

Но не и раждания, които да балансират сметката. Не че той помнеше своето раждане, разбира се.

Докато приютяваше това създание, осъзна Пен, никога нямаше да му липсват приказки преди сън. Виж, сън можеше и да му липсва.

Но не и тази нощ. Прозя се широко и се настани удобно в топлите и освободени от бълхи завивки. Унесе се, макар гласът му да шептеше думи на непознати езици като планински ручей.

 

 

Събуди се възбуден, обърна се сънено на другата страна и посегна към члена си. Стаята беше топла, тъмна, тиха и безопасна.

Ръката му едва бе докоснала целта си, когато устата му изкоментира:

— Охо, не го бях изпитвала от този ъгъл досега. Сигурно ще е интересно.

Ръката на Пен се вцепени.

— Не спирай заради нас — каза Дездемона. — Лекарки сме, нали не си забравил?

— Да, не ставай глупав. Виждала съм хиляди такива.

— Говори за себе си!

— Е, аз със сигурност съм ги повивала хиляда пъти.

Пен не разбра каква беше следващата реплика, сигурно защото бе изречена на непознат език, но определено звучеше нецензурно.

Скочи от леглото и се облече по най-бързия начин. Нямаше търпение да потегли отново на път.

 

 

Подхранена от пролетното снеготопене, Линет течеше зелена, бърза и изненадващо широка. Тук-там търговски лодки се бореха с течението. Пътят следваше руслото й, товарни кервани се движеха и в двете посоки. Ниски хълмове — поне според стандартите на Пен — ограждаха долината. Когато подминаха третото разрушено укрепление, зъбещо се от склоновете на тези скромни височини, Пен не се сдържа и попита:

— Какво е сполетяло тези крепости?

Уилром и Ганс само свиха рамене, но Тринкер каза:

— Доколкото знам, сполетял ги е Мартенмост. Някои местни лордове започнали да нападат търговците. Уж събирали „пътен данък“, но си било чиста проба грабеж. Градските гилдии се съюзили с войските на принцесата-архисвещена и разрушили крепостите им, така че пътят да е безопасен за всички от езерото до Сврача река. И сега всички пътни такси ги събира Мартенмост.

Уви, помисли си тъжно Пен, този вид приходи не би свършил работа на неговото семейство — по пътищата в малкото им баронство се движеха стада крави, а не богати кервани.

Села се гушеха край язове, мелници и едно дървено мостче. После, след един завой на долината, Мартенмост се ширна пред погледа им и Пен зяпна.

Градът беше поне десет пъти по-голям от Зелен геран. Реката го делеше на две части, през коритото й се протягаха два каменни моста и един дървен. По склоновете зад крепостната стена се редяха къщи, каменни и дървени. Тринкер се изправи на стремената и каза, че голямата сграда на билото на онзи хълм ей там вероятно е дворецът на прочутата принцеса-архисвещена и следователно сърцето на неговия орден по тези места. Голямото езеро се ширеше отвъд града, на север, обточено с чифлици, ниви и лозя по ниските склонове на хълмовете и тъмни гори по високите. Покрити търговски ладии и малки рибарски лодки тъмнееха по неспокойната водна повърхност. После още хълмове, а сетне, като сянка на далечния хоризонт, се протягаше познатата верига от бели върхове, показали глави в кратък поклон под пелената от облаци.

В Зелен геран човек не можеше да се загуби. След като влязоха през южната порта обаче, на всички им стана ясно, че това не важи за Мартенмост. Минаха по няколко калдъръмени улици, ту нагоре, ту надолу заради пресечения терен. Пен зяпаше високите къщи, добре облечените мъже и жени, пъстрите пазарчета, тежките търговци и забързаните слуги, красивите фонтани по площадите, налазени от перачки, изящните или хитроумни табелки от ковано желязо пред работилниците на занаятчии и палатите на гилдиите, прозорците с цветни стъкла, на които бяха изобразени картини. Тринкер, видимо объркан, погледна отново листа с указанията за посоките.

— Тук трябва да завием наляво — каза изведнъж Пен, когато Тринкер понечи да ги поведе надясно.

Нямаше представа откъде се е взела увереността в гласа му, но така или иначе всички го последваха.

— Насам — каза той, когато излязоха на следващата улица. — Нагоре — заяви при следващата пресечка. — Стигнахме.

Пен седеше на седлото и се взираше в каменната сграда. Макар и тясна, тя се издигаше на цели пет етажа, почти като палата на някоя от по-малките гилдии или нещо такова. Е, нямаше прозорци с цветни стъкла. Нито красива табела, а само дискретен дървен знак над вратата с две боядисани в бяло ръце, леко долепени, едната с палец нагоре, другата — надолу. Палецът беше знакът на Копелето, единственият пръст на ръката, който можеше да докосне всички останали. Като се изключеше скромната табелка, сградата изобщо не приличаше на храм. Тринкер стрелна Пен с притеснен поглед, после слезе от коня си и потропа на вратата.

Отвори им портиер. На туниката му беше пришита същата емблема като на табелата. Ако не се броеше това, дрехите му бяха обикновени. Човекът погледна шапката на Тринкер, и по-точно металната кокарда на Дъщерята в комплект със синьо-белите пера в цветовете на Нейния орден.

— Да, сър?

Тринкер се изкашля смутено.

— Ние сме ескортът на просветена Рухия, идваме от Лиест. Казано ни бе, че тук ще я чака някой. Трябва да се видим с него.

Портиерът огледа всички поред.

— Къде е свещената?

— Точно затова трябва да говорим с някого.

Портиерът сбърчи чело.

— Изчакайте тук. — И вратата се затвори отново.

Пен неохотно се възхити на Тринкер — стражът не трепна, стоеше с изправен гръб и изобщо не предложи да си плюят на петите. Една от причините Пен да не избяга през прозореца на стаята си предната нощ беше мисълта, че така ще скрои жесток номер на охранителите си, които просто си вършеха работата и не му бяха направили нищо лошо. Другата основна причина беше любопитството какво ще направи орденът на Копелето, за да го отърве от сполетялото го нещастие. Сигурно можеше да се направи нещо, иначе защо ще го пращат чак тук?

Зачуди се дали жестоката рокнарийска екзекуция с възглавницата би проработила тук, в езерото. Вероятно — да, при това бързо, предвид студената пролетна вода. Опита се да не мисли за това.

След няколко минути вратата се отвори и портиерът се появи с един притеснен мъж на средна възраст, със среден ръст и тегло, кестеняв, грижливо подрязаните му брада и коса — прошарени. Облечен беше с обикновени градски дрехи, пристегната с колан риза до коленете и панталони от някакъв тъмен плат. Неизбелената вълна на туниката му само загатваше кому се е клел, но ширитът на свещен в бяло, кремаво и сребърно, прикачен на рамото му, беше достатъчно красноречив. Емблема, която лесно можеше да свали и скрие в джоба си, ако реши да се движи инкогнито, помисли си Пен.

— Аз съм просветен Тигни — каза мъжът, докато ги оглеждаше. Ганс очевидно беше слуга, двамата храмови охранители също не представляваха загадка, но Пенрик вероятно повдигаше известни въпроси и погледът на мъжа се задържа малко по-дълго върху него, преди да се насочи отново към Тринкер, който чакаше с шапка в ръце. — Разбрах, че имате новини за просветена Рухия? Очаквахме я тази седмица.

Тринкер се изкашля.

— Носим новини, сър, но не са добри. Просветена Рухия получи сърдечен удар по пътя, на пет мили от град Зелен геран. Почина преди Уилром — Тринкер кимна към другаря си — да се е върнал с помощ. Храмът в Зелен геран се погрижи за погребението й с всички необходими ритуали, белият им гълъб излетя, в знак че душата й е приета от нейния бог и така нататък, както си му е редът. Понеже не знаехме какво друго да направим, а и бяхме преполовили пътя дотук, решихме да донесем багажа й при вас.

Тигни го стрелна с остър поглед.

— Не сте отваряли багажа й, надявам се?

— Не сме, сър — отвърна Тринкер. — Така де, тя беше магьосница. Не бихме посмели.

Облекчението на Тигни не трая дълго. Той се напрегна отново и попита:

— Да, но… какво стана с нейния демон? Отишъл е заедно с нея при бога?

— Ъъ, не — смотолеви Тринкер и кимна към Пен.

Тигни завъртя рязко глава. Пен се усмихна несмело и махна лекичко с ръка.

— Боя се, че е тук, сър.

— Кой?… — Тигни го изгледа продължително и остро. — Я по-добре влезте.

Нареди на портиера да отнесе багажа на Рухия в неговите стаи, което доведе до известна блъсканица, докато свалят сандъците от товарния кон и ги вкарат в коридора, после го прати, заедно с Ганс и Уилром, да отведат конете в близката конюшня, в която държали животните на храма.

— Насам. — Свещеният поведе Пенрик и Тринкер към горния етаж. Влязоха в малка светла стая с изглед към улицата. Стаята приличаше на кръстоска между кабинет и счетоводна кантора, масата беше отрупана с документи и мастилници, имаше няколко стола и претъпкани рафтове. Пен погледна рафтовете и се зачуди защо един свещен на Копелето държи в кабинета си двайсетина куриерски чанти.

Тигни потърка брадата си и им махна да седнат.

— И вие сте?… — обърна се той към Пен.

— Пенрик кин Джуралд от бароните Джуралд, близо до град Зелен геран, сър. — Не знаеше дали трябва да представи и Дездемона. — Големият ми брат Ролш е лорд на долината.

— И как стана така, че… не. Да започнем от началото, иначе кашата ще е пълна. — Обърна се към Тринкер и го разпита подробно за всичко случило се, от зачисляването му като ескорт на свещената в Лиест до нещастието на пътя за Зелен геран. Явно групичката им беше пътувала значително по-бавно, отколкото сега с Пен.

— Но защо изобщо сте се озовали на онзи път? — попита Тигни някак жално. — Това не е най-прекият маршрут от Лиест до Мартенмост.

Тринкер сви рамене.

— Знам, сър. Свещената ни каза да минем оттам.

— Защо?

— Каза, че била пътувала от Лиест до Мартенмост и обратно поне трийсет пъти и искала да смени пейзажа.

— А някакъв друг аргумент не изтъкна ли? За промяната в маршрута. Било е просто каприз, или… Да е намекнала нещо или да е направила странен коментар?

— Не, сър.

Тигни сви устни и се замисли. После издиша шумно и продължи:

— Имало е слугиня с вас, казвате? Но тогава защо не… къде е тя?

— Върна се в Лиест, сър. Свещеният в Зелен геран й сне показания под клетва и я освободи. На вас ли трябва да ги дам?

— Да. Наказание за греховете ми.

Тринкер извади документа и му го подаде. Тигни счупи печата и прочете показанията на слугинята, като въсеше все повече чело. После остави листа настрани с недоволна въздишка.

Пен се престраши да попита:

— Просветен Тигни, вие разбирате ли от тези неща? Магьосници, демони и… прочие?

Тигни понечи да отговори, но почукване на вратата отклони вниманието му.

Влязоха Уилром и Ганс. Сега, когато всички свидетели бяха налице, свещеният се върна към разказите им за смъртта на Рухия. Имаше дребни разлики в детайлите, но само толкова. Пен реши, че начинът, по който Ганс описа собствения му припадък — „пльосна се сив и безжизнен като мъртва змиорка“, — е незаслужено натуралистичен. Тигни остави разказа на Пен за последно и той не премълча нищо, описа в подробности последните думи на умиращата, виолетовия проблясък и странния хор от гласове. Всички го зяпнаха разтревожено, освен разпитващия, който явно смяташе тези неща за нещо нормално.

След това Тигни му зададе множество въпроси, които трябваше да изяснят дали Пен или друг член на семейството му се е засичал с Рухия преди случайната среща на пътя, или я е познавал по друг начин. Свещеният стисна силно устни и отново се обърна към Пен.

— След като се събудихте от дългия сън, да сте изпитвали нещо необичайно? Каквото и да било?

— Имах много силно главоболие, но докато стане време да тръгнем от Зелен геран, вече бях добре. — „Освен това никой не искаше да ме докосне, сватбата ми се провали и се отнасят с мен като със затворник, макар да не съм извършил никакво престъпление“. Но по-добре да не споменава за това. Тигни тъкмо се поотпусна, когато Пен добави: — Също така, по-предната вечер демонът се събуди и започна да ми говори.

Тигни застина.

— Как?

— Ми… през устата ми.

— Сигурен ли сте?

Пен не знаеше как да разбира този въпрос. Тигни подозираше, че може да е бил в делириум и да е получил халюцинации, така ли? Това често ли се случваше на прясно „демонизираните“?

— Знам, че не говорех аз. Не знам ибрийски. Нито рокнарийски, адрийски или седонийски. Тя се оказа доста приказлива, между другото. И обича да спори. — И нищо чудно, при десет жени, принудени да съжителстват натясно. Или техните духове, мисъл, от която го побиха тръпки. „Образи на духовете им“ не звучеше много по-добре.

Тигни го изслуша, после стана и отиде при вратата да извика на портиера, който бе останал долу във фоайето и очевидно се казваше Косо. Или „Косо!“.

— Заведи тези трима мъже да обядват — нареди той и избута Ганс и охранителите през вратата. — Намери място в къщата за слугата на лорд Пенрик, той ще пренощува тук. — На охранителите каза: — Вие ще отседнете при своя орден в дворцовия храм, но не напускайте града, преди отново да съм говорил с вас.

Затвори вратата след тях и се обърна да погледне Пен. Пен отвърна обнадеждено на погледа му. След малко свещеният сложи ръка на челото му и пропя със силен глас:

— Демоне, говори!

Мълчание. Мълчанието се проточи, докато Пен не се разшава неспокойно.

— Не аз я спирам — каза той. — Може би денем спи. Досега ми е говорила само вечер, преди да заспя. — Единственото време, когато оставаше сам?

Тигни се навъси и използва отново заповедния си глас:

— Говори!

— Дали да не опитам аз? — предложи бодро Пен. Истината бе, че започваше да се изнервя. Каза тихичко: — Дездемона, би ли отговорила на учен Тигни, за да не си помисли, че съм полудял или че го лъжа? Моля те?

След още един дълъг момент устата му каза нацупено:

— И защо да го правим? Страхлив унищожител на демони. Рухия го мислеше за усърден, но ние винаги сме го смятали за позьор и педант.

Ръцете на Пен се вдигнаха сякаш самички към изчервеното му лице, сякаш да спрат това неучтиво излияние. Той ги отпусна бавно и каза:

— Съжалявам, сър. Тя май държи на мнението си. Вие, ъъ, познавате ли се отпреди?

— Познавам… — той махна укоризнено с ръка, — запознах се с Рухия преди двайсетина години. Тогава вече се бе сдобила с демона си.

Пен каза колебливо:

— Моите съболезнования. Значи сте били приятели?

— По-скоро колеги. Обучаваше ме, когато се сдобих със своя демон.

— Значи и вие сте магьосник? — каза изненадано Пен.

— Бях. Вече не съм.

Пен преглътна.

— Явно връзката не се е прекратила чрез вашата смърт.

— Така е. Има и друг начин. — Свещеният изкриви лице в мрачна гримаса. — Прахоснически начин, но необходим понякога.

Пен искаше да му зададе още куп въпроси в тази връзка, но Тигни започна да го разпитва за детството и младостта му в Джуралд. Пен си даде сметка колко кратка и скучна изглежда биографията му.

— Защо спряхте на пътя? — попита накрая Тигни.

— Как можех да не спра? Дамата очевидно беше зле. — Възможно най-зле, както се оказа впоследствие. — Исках да помогна.

— Можели сте вие да отидете в града за помощ.

Пен примигна.

— Дори не ми хрумна. Всичко се случи толкова бързо. Докато аз сляза от коня да видя какво става, Уилром вече беше препуснал към Зелен геран.

Тигни потри с ръка челото си и промърмори:

— И сега всичко е надолу с главата. — Вдигна очи и добави: — Смятахме да настаним просветена Рухия в дворцовия храм, но засега вие ще останете тук. Така ще е най-добре. Ще ви намерим стая. — Стана отново да кресне на Косо и когато портиерът се качи, му даде съответните нареждания с господарски тон. Тигни ли беше най-старшият тук? Тази къща очевидно се занимаваше с прагматичните дела на храма, а не беше място за поклонничество и молитви.

— Вие с какво се занимавате в ордена на Копелето, сър?

Тигни вдигна високо вежди.

— Мислех, че знаете. Отговарям за всички храмови магьосници в този район. Кой идва и кой си отива, задачи и доклади, сметки. Аз съм нещо като главен надзирател на магьосниците, ако щете. А знаете как се отнасят всички с надзирателите… Неблагодарна задача. Но Копелето ми е свидетел, че сами не могат да се организират.

— Трябва ли да стоя в стаята си? — попита Пен, докато го извеждаха в коридора.

Тигни изсумтя.

— Щом демонът се е събудил, вероятно е безсмислено да ви държим там насила, но от сърце ви моля да не напускате къщата без мое позволение. Умолявам ви. — Последното сякаш му костваше усилие, но свещеният май наистина говореше сериозно.

Пен кимна.

— Да, сър. — Засега една къща от Мартенмост му стигаше. Едва ли щеше да се загуби тук.

— Благодаря ви — каза Тигни и се обърна към портиера: — Прати пак при мен двамата охранители на Дъщерята, после и слугата Ганс. И кажи на Клий, че ще ми трябва по-късно, да не изчезне някъде.

Пен тръгна след портиера.

 

 

Косо го заведе на последния етаж, където имаше малки стаи за прислугата или по-низшите посветени. Стайчето, в което го въведе, поне имаше прозорец с опряна в него очукана маса, на която имаше леген, кана, която не си пасваше с него, няколко дрипави пешкира, огледало за бръснене и нечий бръснарски комплект. Единични легла от двете страни на масата. Налице бяха и други признаци, че стаята вече си има обитател — дрехи висяха на забити в стената пирони, на пода до единия креват имаше сандък, до него ботуши, други вещи бяха натикани и под двете легла. Вторият креват беше оправен и дисагите на Пен бяха върху него. Преди да си тръгне, Косо го уведоми, че по здрач долу се сервира вечеря за гостите и обитателите на къщата. Пен се зарадва. Явно заточението му беше свършило, пък било то и поради липса на място. Надяваше се съквартирантът му да не се разсърди заради неканения гост. Поне нямаше да дели едно легло с непознат, което се случваше често в претъпканите странноприемници.

В каната беше останала малко вода, студена. Пен се поизми от прахоляка, извади от дисагите няколко неща, които да използва по-късно, и приседна на ръба на кревата с надежда да подреди мислите си.

— Дездемона? Тук ли си? — Глупав въпрос. Къде би отишла и как? — Будна ли си? — поправи се той.

Никакъв отговор. След още няколко минути, уморен, но не толкова, че да му се доспи, Пен започна да изпада в недоумение. Тигни беше намекнал, че може да се разхожда свободно из къщата, нали така? Явно никой нямаше да го разведе, значи трябваше да се оправя сам. Стана от кревата в настроение за експедиция.

На този етаж нямаше нищо интересно, само още малки стаи. На долния видя основно затворени врати, макар и по-малко на брой. Единствената отворена водеше към нечия спалня. Пен надникна, но нищо повече. На следващия етаж имаше повече отворени врати, на кабинети като този на свещения, макар че каква работа се вършеше вътре, Пен не можа да прецени. Мушна глава в голямата тиха стая, която се падаше над кабинета на Тигни, и застина.

Беше библиотека и Пен за пръв път виждаше толкова много книги и свитъци на едно място. Дори училището на Дъщерята в Зелен геран можеше да се похвали само с няколко рафта книги, които Пен беше изчел от кора до кора още през първите си две години там. В рода му нямаше учени — в имението на Джуралд се пазеха счетоводни тефтери, архиви на лова и реколтата, няколко книжки с приказки, които се бях окъсали от четене, и два тома по теология, които събираха прах. Пен пристъпи омагьосан в библиотеката.

Две дълги писалища клечаха перпендикулярно на двата прозореца с изглед към улицата и си деляха светлината възможно най-справедливо. Зад едното седеше младеж малко по-голям от Пен — това беше добър знак, нали? — свел глава над работата си с перо в ръка. Косата му беше подстригана по войнишки, сякаш да послужи за подплънка под шлем, макар да не личеше шлем да я е затискал някога. Ако се съдеше по купчината бели листи вляво от него, по-малката купчина изписани вдясно и книгата отпред, разтворена и подпряна на дървена стойка, младежът правеше препис.

Непознатият вдигна глава към Пен и се намръщи. Явно не му беше приятно, че го прекъсват. Пен пробва с усмивка и леко помахване, колкото да покаже, че е безобиден, дружелюбен и няма нищо против да се запознаят, но онзи само изсумтя и заби отново нос в страницата, която преписваше. Пен реши да не се засяга и насочи вниманието си към рафтовете.

Една от библиотечките с лавици от пода до тавана беше посветена на теологията, което можеше да се очаква. Друга беше пълна с исторически книги и пътеписи, основно за отколешни времена и чужди царства. Собствената му родина се славеше като производителка на сирене, а не на история, помисли си Пен. На отделно място се съхраняваха древни, крехки на вид свитъци, стегнати с копринени ширити и прикрепени към тях малки дървени табелки със заглавията. Тях Пен не посмя да докосне. Развълнува се при вида на колекция от книги с приказки — личеше си, че са четени често. Имаше и висока библиотечка с творби на дартакийски, език, който Пен владееше що-годе добре, както бяха признали с неохота учителите му. Две лавици с книги на непознатия за него ибрийски, както и цял рафт с произведения, написани с екзотичните букви на древния седонийски език.

Пен беше виждал само фрагменти от този тайнствен език, върху древни монети и сред руините на едно светилище над пътя за Зелен геран, самотно напомняне за древна империя, преди хиляда години простирала се от топлия седонийски полуостров до студеното дартакийско крайбрежие. Учените описваха възхода й като мимолетно великолепие, като падаща звезда, макар че на Пен тристата години господство не му звучаха никак мимолетно. Така или иначе, скоро след това империята се беше разпаднала, разкъсана на части от въстания и амбициозни генерали, точно както стотици години по-късно дартакийската империя на Одар Велики се беше разпаднала, съсипана от наследници, оказали се недостойни за делото на баща си.

Ръката на Пен се протегна към един том, подвързан с навосъчен плат — съвременен препис и следователно не толкова страховит, заглавието изписано на гръбчето със загадъчни красиви букви. Той отвори книгата, като се питаше кой ли я е преписал. Искаше просто да види калиграфията, прекрасна като бродерия и също толкова неразбираема.

Вместо това очите му се спряха на един параграф: „В шестата година от управлението на император Летус, наречен Инженера, защото като такъв бил служил на младини в армията на чичо си, подкопавайки вражеските фортификационни съоръжения, преди втората чума да го направи наследник на трона, той поръчал изграждането на първия акведукт в града, дълъг девет мили от изворите на Епалия, който да напоява градините на неговата императрица и да захранва новите фонтани из целия град за радост на неговите обитатели…“

Пен ахна и стисна очи. След няколко мига надникна предпазливо през ресници. Изящните чужди букви още бяха там. Но незнайно как се бяха превърнали в думи, чието значение се изливаше в ума му с лекотата на майчин език.

— Мога да прочета това! — прошепна той изумен.

— Браво — каза Дездемона. — Надявахме се, че учиш бързо.

— Но аз не мога да чета това!

— С времето — отвърна тя — ще усвоиш почти всичко, което знаем ние. — Кратка пауза. — Процесът е двупосочен.

Пен стисна решително уста и се опита да проумее новата информация. По всичко личеше, че той ще е печелившата страна в тази размяна.

Отегчен глас подхвърли някъде зад него:

— Библиотекарката скоро ще се върне, ако ти трябва помощ.

— Благодаря — смотолеви Пен, обърна се и се усмихна. — Просто, такова… говорех си сам. Лош навик. Не исках да ви преча.

Младежът сви рамене, но този път не заби веднага нос в работата си.

— Върху какво работите? — попита Пен и кимна към листата на писалището.

— Колекция приказки, нищо особено — каза той и бръсна презрително с пръсти по разтворената книга. — Пълни глупости. С важните книги се занимават старшите посветени.

— Е, и така сигурно научавате много. А занимавате ли се с дървените щампи, които служат за отпечатване на много копия? Чувал съм, че правят това в Мартенмост.

— Да ти приличам на резбар? — Младежът размаха оцапаната си с мастило ръка. — Не, и тази работа, както и платата за нея, отива при старшите.

— Значи сте посветен? — осмели се да попита Пенрик. Писарят не носеше нито ширит, нито емблема, дрехите му бяха най-обикновени, туника и панталон. — Мирянин или заклет в храма?

Младежът разкърши рамене и направи физиономия.

— Заклет. Скоро трябва да стана дякон, освен ако всички свободни места не отидат при онези, дето са донесли по-богата зестра на храма.

Говореше се, че един от начините да влезеш в ордена на Копелето е да си извънбрачно дете, чиито роднини са готови да платят за издръжката ти. Стига въпросните роднини да са достатъчно заможни. Бедните намереничета се озоваваха в сиропиталищата анонимно. От страх да не притесни писаря с още въпроси на тази тема, Пен каза:

— Е, поне имате покрив над главата. Не е като да си кравар или нещо такова.

Младежът се усмихна кисело.

— Защо, ти крави ли пасеш, селянче?

— Когато се налага — призна Пен. Ако се съдеше по тона му, писарят явно намираше това занимание за долно, а не за приятно прекарване на чист въздух, за каквото го имаше Пен. Но може би и той щеше да смята така, ако се налагаше да изкарва прехраната си по този начин седем дни в седмицата. — И сено съм събирал — добави той. — Когато дойде време да се коси, всички се включват, и селяните, и господарите.

Най-много обичаше лова в планината, разбира се. Справяше се завидно с дивите овце, случваше се да повали някоя с една-единствена стрела, да не говорим колко го биваше в свалянето на трупове от стръмни склонове и корнизи под съмнително щедрите аплодисменти на прислугата. Ловът беше единствената дейност, която го сближаваше с бога, естествено свързван с неговата възраст и пол. Войниклъкът, закрилян от Сина на есента, не го привличаше толкова, особено след случилото се с Дрово.

— Краварчета. Защо? — измърмори младият писар и топна отново перото си в мастилницата. Явно не го глождеше особено любопитство.

В стаята влезе възрастна жена, понесла купчина книги. На рамото й беше закачен дяконски ширит, дрехата й беше в светлите цветове на Копелето, а на панделка около врата й висяха очила със златна рамка. Мартенмост се славеше със стъкларството си. Нима и обикновените хора можеха да си позволят такава луксозна принадлежност тук? Явно това беше библиотекарката. Жената спря и се втренчи в Пен, по-скоро любопитно, отколкото враждебно.

— Ти пък кой си?

Той сведе глава в поклон.

— Пенрик кин Джуралд, мадам. Аз съм… гост. — Това звучеше по-добре от „затворник“. — Учен Тигни каза, че мога да се разходя из къщата.

Веждите й се вдигнаха изненадано, когато Пен спомена името на свещения.

— Сериозно?

Пен не можа да прецени по тона й дали смята това за добър или за лош знак, но продължи упорито:

— Чудех се дали имате някакви книги за магьосничество и демони. Не толкова теория, колкото… практически — побърза да добави от страх, че ще му дадат някой дебел том, написан на високопарен стил. Не виждаше как по тази тема може да се пише скучно, но беше чел… добре де, опитал се беше да прочете няколко теологически труда от лавиците на учен Луренц и се бе научил да не подценява умението на храмовите схолари да съсипят и най-интересната тема.

Жената отстъпи крачка назад и вдигна глава.

— Тези книги са с ограничено ползване. Позволени са само за свещени и нагоре. Боя се, млади човече, че още не си си спечелил необходимите за това ширити.

— Но имате такива книги, нали? — „Някъде“. Не беше видял нито една на лавиците в библиотеката.

Жената погледна към един висок шкаф в дъното на стаята.

— Заключени са. Иначе отдавна да са ги откраднали.

Пен се втренчи с интерес в шкафа, като се питаше колко ли книги има вътре.

— Ако свещеният позволи да им хвърля едно око, това ще стигне ли? — Дали Тигни би му дал такова разрешение и имаше ли право да го даде?

— Възможно е, но само при неотложна нужда. Твоята нужда каква е? — Погледна го с ироничната усмивка на жена, която от години отблъсква подмазването на младоци, хвърлили око на нещо забранено. Е, той открай време се справяше отлично с готвачките в семейното имение…

— Ами, наскоро се сдобих със свой собствен демон, който прескочи в мен от една умираща магьосница на пътя за Зелен геран. Стана случайно, но ако Дездемона ще се задържи в мен, ще е добре да науча за тези неща повече, отколкото знам в момента. А не знам почти нищо, затова всяко четиво, което ми предложите, ще е от полза.

Усмихна й се мило, с надеждата че прилича на малко слънчице. Благонадеждно слънчице също така; определено трябваше да внушава благонадеждност.

Явно не се получи, предвид че жената отстъпи още крачка назад и вдигна ръка към гърлото си. Навъси се и го измери с дълъг поглед.

— Ако това е някакъв майтап, млади човече, ще ти съдера кожичката и ще я използвам за обложки. Чакай тук.

Остави книгите на масата и излезе с бърза крачка.

Погледът на Пен се устреми отново към въжделения шкаф. Възможно ли беше заплахата на библиотекарката да е буквална? Все пак беше висша служителка на бога на демоните…

Перото беше спряло да дращи. Пен се обърна и видя писарят да го зяпа, сякаш на главата му внезапно са поникнали пипалца.

— Ти пък как се сдоби с демон? — попита изумено посветеният.

Натрупал практика, Пен му разказа краткия вариант, обобщавайки трагедията в няколко изречения. Надяваше се, че така историята не губи твърде много от смисъла си.

Писарят, допреди миг ококорен, присви очи.

— Нали знаеш, че само на свещени е разрешено да получат храмов демон и дар на неговата магия. Това се смята за рядко и висше постижение. Хората се надпреварват за място в списъка на кандидатите, учат, подготвят се и чакат с години.

Пен се почеса по главата.

— Е, все трябва да е имало и други случаи като моя. Така де, не може да се контролира кога и къде ще умре човек. — Е… Пен се сещаше за един възможен начин, но не беше чувал слухове храмът да прави такива неща.

Стиснал устни, писарят поклати глава.

Библиотекарката се върна с просветен Тигни. Пен се усмихна широко.

— О, сър! Ще разрешите ли да прочета книгите там? — И посочи заключения шкаф. — Не е като да не съм в нужда.

Тигни въздъхна.

— Лорд Пенрик, тъкмо започнах да преглеждам багажа на просветена Рухия. Представа си нямам какви нужди ще възникнат от тази каша. — Изгледа Пен, който му отвърна с най-добрия си „жаден за знания“ поглед. Изражението на свещения не се смекчи, затова пък стана пресметливо. — Но докато чакате решението ми, спокойно може да прегледате книгите от другите лавици, когато библиотеката е отворена. Това би трябвало да ви отвори работа за известно време.

И да го държи на едно място, добави наум Пенрик. Но пък Тигни не му беше отказал категорично и окончателно достъпа до забранените книги.

— Така е, сър. — Постара се да излъчи покорство и примирение, макар вече да обмисляше преиграването на двубоя. Осъзна, че още държи в ръка седонийската хроника. Показа книгата на Тигни и сниши глас:

— Отворих тази книга и се оказа, че мога да я чета. Това… нормално ли е?

Тигни се подсмихна.

— Да, ако си седониец.

Пен също успя да се усмихне. По-добре черно чувство за хумор, отколкото гняв или още забрани.

— Да, ама не съм. И не знаех и дума на седонийски преди… ами, преди сега.

Тигни заряза хумористичните реплики и му кимна утешително.

— Да, нормално е. Когато демон служи дълго на господаря си, усвоява майчиния му език. И го предава на свой ред. Рухия владееше няколко езика, придобити по този начин, при това ги владееше отлично. Бяха много полезни и за нея, и за храма.

— Значи е била велик учен?

Тигни се поколеба.

— Не точно — каза накрая и отново измери Пен с поглед. — Но вие усвоявате наистина много бързо. Обикновено минават няколко седмици или месеци, преди такова знание да… да се просмуче, така да се каже. Но пък демонът на Рухия беше необичайно стар и могъщ. — Пое си дълбоко дъх. — Ще ми трябва известно време да прегледам вещите й. Сигурно ще се наложи да разговарям директно с демона, като с най-прекия, ако не и най-благонадежден свидетел на делата й. Ще съм ви изключително благодарен, ако останете на разположение за тази задача.

— Разбира се, сър — каза Пен, решен да се възползва от половинчатата си победа, докато още може. — Макар че… всъщност нямам контрол върху нея, не мога да я накарам да говори или…

— Можете. Просто още не го знаете.

Пен стисна зъби, преди да се е примолил отново за достъп до забранения шкаф. И без това не би могъл да прочете толкова книги за един ден.

Тигни продължи:

— Или, по-скоро, със сигурност бихте разбрали, ако демонът контролираше вас. — Отклони мрачно поглед и Пен се сети за неговия демон, от който свещеният незнайно как се беше отървал.

Тигни се обърна към писаря, който ги подслушваше безсрамно и дори не се преструваше, че пише.

— Клий, като приключиш с тази страница, слез долу. Искам да направиш препис на няколко писма, преди да ги изпратя.

— Да, сър — каза писарят, махна послушно с перото и задращи усърдно по листа пред себе си.

Тигни даде знак на библиотекарката да го последва. Двамата излязоха в коридора и взеха да си шепнат нещо, като току поглеждаха към Пен, после свещеният си тръгна, а жената се върна в библиотеката. Кимна на Пен в движение и се зае с тайнствените си дела на едно бюро в ъгъла.

Пен се зачуди откъде да започне — трудно решение при толкова голям избор — и накрая тръгна към рафтовете с приказките, но така и не стигна дотам. Вместо това седна на второто писалище и отвори отново седонийската хроника, от страх че новопридобитото му умение може да изчезне също толкова внезапно, колкото се беше появило. А и тази историческа хроника много приличаше на приказка: императорските дворове по нищо не отстъпваха на човекоядските леговища. Освен това му се прииска да научи още за императора инженер, съградил фонтани за поданиците си. Доста нетипично за император занимание, като си помислиш. Императорите не трябваше ли да завладяват земи и да покоряват народи? Нали точно завоеванията ги правеха императори…

Писарят Клий довърши страницата, прибра нещата си на един рафт и излезе, като кимна намусено на Пен — не беше точно приятелски жест, но поне беше знак, че е забелязал присъствието му. Пен отвърна с усмивка и кимване, както и с чувството, че е подписал примирие след битка, в която е участвал, без да знае. Библиотекарката не си тръгна, докато дневната светлина не намаля съвсем и Пен не пое към столовата за вечеря. Чак тогава го последва и като излязоха, заключи грижливо вратата.

 

 

Вечеряха в едно варосано мазе с дълга маса. Храната беше обикновена, но изобилна. Оказа се, че не всички дякони и посветени, които работят в къщата, се хранят тук — някои живееха в квартири наблизо, други бяха семейни. Тигни не дойде, но Клий вече бе слязъл в столовата и помаха почти дружелюбно на Пен да седне на пейката до него. Представи го на сътрапезниците си като „гост“, без да навлиза в подробности. Пен, уморен и гладен, предпочиташе да слуша, отколкото да говори, а Клий умело избягваше всички въпроси, които касаеха истинската причина Пен да се появи в Мартенмост. Повечето посветени бяха младоци, които си разменяха клюки, обсъждаха работата си — предимно административна, — хранеха се бързо и един по един се изнизаха от столовата.

Дойде ред да се нахрани и прислугата и Пен се размина с Ганс на вратата. Ганс изглеждаше доволен, че няколко дни ще се размотава без работа и ще яде на корем, но въпреки това попита:

— Кога ще потеглим към къщи, лорд Пенрик?

— Още не знам — призна Пен. — Явно зависи от просветен Тигни, а той иска първо да прегледа вещите на просветена Рухия. — Колко трудоемка можеше да е тази задача? Все пак нещата на магьосницата, предимно дрехи, се бяха събрали в дисагите. „Добре де… ако не броим най-ценната й вещ, демона.“ — Предполагам, че той е изпълнител на завещанието й или нещо такова.

Ганс изсумтя недоволно, а Пен тръгна с Клий по стълбището. Оказа се, че дели стая именно с него. Не личеше писарят да е особено ядосан, че са му натресли съквартирант, поне не колкото очакваше Пен. Клий обясни, че в къщата всички си лягат рано и стават по първи зори, така че Пен също се приготви за лягане. И наистина, денят му се беше сторил страшно дълъг, сигурно заради множеството промени. Клий не побърза да духне свещта, а вместо това заразпитва Пен за семейството му, не толкова в частност, колкото за житието-битието им на провинциални лордове. Пен започваше да си дава сметка, че погледнато отстрани, семейното владение на малката планинска долина изглежда доста незначително.

— А ти оттук ли си? От града? — попита на свой ред Пен. Писарят изглеждаше достатъчно надут, за да е обикновен гражданин.

— Вече да — отвърна Клий. — Не съм роден тук, а в замък Мартенден, на десетина мили нагоре покрай езерото. Брат ми е тамошният барон.

— А, като Ролш — каза Пен, доволен, че е открил нещо общо помежду им. — Значи ти си лорд посветен Клий, така ли?

Клий направи гримаса.

— Той не ми е роден брат.

— Аа — каза Пен и след кратко неловко мълчание добави: — Аз също имам един не точно чичо, който има ферма близо до Зелен геран. Харесвам го. Жена му е много мила с мен. — Надяваше се подтекстът да е станал ясен, а именно — че такива неща се случват и не са проблем.

Клий изсумтя.

— Замък Мартенден не е някакъв си укрепен чифлик. Родът Мартенден са едри земевладелци по тези места от столетия.

Пен не би нарекъл Джуралд „укрепен чифлик“. Или, ако ще го наричат така, поне да прибавят отпред едно „много голям“.

— Брат ми е в постоянен конфликт с града, чиято управа ламти за земите, рентите и правата му — продължи Клий. — Градските първенци са го ударили през просото. Вече изкупиха именията на десетина дребни земевладелци заради дългове. Ако питаш мен, търговските гилдии са се сдушили и предлагат заеми на хората с единствената цел после да изкупят владенията им за петаци.

Пен си спомни руините, които беше видял по пътя насам, и реши, че разрастването на града вероятно се дължи не толкова на силови наказателни мерки, колкото на търговска хитрост. От друга страна, първо трябва да станеш богат и чак тогава да си купиш наемници. Мартенмост беше свободен кралски град и не дължеше подчинение никому, освен на Свещения крал на Лесовете. Явно градската управа поддържаше крехко равновесие между задълженията си към своя далечен суверен и отношенията си със съседните градове, които на свой ред имаха сложни отношения с този и онзи. Беше останал с впечатлението, че Мартенмост е много повече свободен, отколкото кралски. Сети се за шеговитата молитва, която един от дяконите беше казал на вечеря: „Петимата богове да пазят Свещения крал… далече от нас!“.

— Ами принцесата-архисвещена? — попита той. — Никога не съм виждал принцеса. Нито архисвещен де. Дано успея да я зърна, докато съм тук. Много ли е красива?

Клий се разсмя.

— Тя е на петдесет.

В приказките принцесите винаги бяха млади и красиви, сигурно защото поостарееха ли, ставаха кралици, помисли си Пен. Явно титлата на принцесата-архисвещена беше по-скоро политическа и нямаше нищо общо със семейното й положение.

— Е, предполагам, че дори принцесите от кралско потекло могат да имат интереси или призвание.

Клий сви рамене.

— Архисвещенството на Мартенмост от векове е бунище за нежелани кралски отрочета. На тази обаче трябва да се признае, че е адски умна. Освен че управлява храмовите владения, подпомогна местните производители на коприна, което насочи в ръцете й още пари, с които да изкупува земя. Никой не знае какво ще стане, когато на града и на принцесата им свърши фуражът. Ще трябва да се ядат един друг.

След тази странна реплика Клий духна свещта и се обърна към стената. Пен, чиито клепачи тежаха от изтощение, дори не направи опит да си поговори с Дездемона.

 

 

През следващите два дни Пен четеше в библиотеката, слизаше долу да яде и се усмихваше срамежливо на разни хора, които изглеждаха твърде заети и нямаха време да си приказват с него, освен Клий понякога, когато решеше да си почине за няколко минути от писарските си задължения. Заключеният шкаф все така глождеше любопитството на Пен.

Дори библиотекарките би трябвало от време на време да излизат от владенията си, до тоалетната поне, но тази никога не го правеше, освен ако в библиотеката няма и други хора — писари, заети с преписи, или по някой посветен или дякон, отбил се да почете или да си води бележки. Забранено беше ценните книги да се изнасят от библиотеката, освен от свещени с най-висок ранг, каквито в къщата имаше само трима или четирима, ако не се броеше Тигни, а дори и те получаваха неодобрителни погледи и строги предупреждения от библиотекарката заедно с книгите, които дръзваха да изнесат.

Пен дочете интересната седонийска хроника и започна друга историческа книга, този път на дартакийски. Установи, че сега чете много по-бързо и лесно на този език, не се налагаше да спира и да препрочита изреченията, за да схване смисъла, а и знаеше много повече думи, отколкото беше научил в училището на Зелен геран. Тънко книжле на родния му език го запозна с историята на Мартенмост. Малкото селище в края на продълговатото езеро се сдобило с името си, когато един от лордовете Мартенден построил там първия каменен мост. По-добрите пътища станали проводници на богатство. По-късно — и доста несправедливо, отсъди Пен — родът Мартенден загубил контрол над растящия град, когато семейството на суверена им останало без наследник и голяма част от територията преминала в ръцете на някакъв принц. Скоро след това градът си спечелил — било с преговори, с пари или с подкупи, по този въпрос хрониката не казваше нищо конкретно, освен че била заета голяма сума на подходящите лордове и техните гадни войски, — но така или иначе Мартенмост си спечелил първата кралска харта, прислонил се под плаща на принцесата-архисвещена и си останал там. Производители на стъкло и коприна се стекли от север през високопланинските проходи от Адрия и Саон, металурзи дошли от Карпагамо, привлечени от възможностите на новия свободен град. Търговски кервани пристигали от далечни страни, дори от остатъците на Седонийската империя. Еха! Пен се зачуди дали не би могъл да се срещне с такива пътешественици по пазарищата или в някоя обменна къща и да изпробва новопридобитите си познания по седониийски.

Хрониката твърдеше, че навремето Одар Велики отседнал тук, и разказваше легендата как кралят сключил сделка с една услужлива говореща мартенка, както наричаха по тези краища белките, след което благословил градчето и му дал името на животинката. Само че Пен беше чел същата легенда във връзка с два други града, пак с участието на Одар Велики, но не с белка, а със змия и ястреб съответно, което го накара да се усъмни в достоверността й. А частта с говорещите животни беше направо абсурдна. Макар да се носеха слухове за тайната група кралски шамани в двора на Свещения крал, които разбирали езика на родовите си животни, беше всеизвестно, че дартакиецът Одар е бил заклет враг на Старите Лесове и неговите горски магии, така че идеята да си е говорил с белка изглеждаше повече от нелепо.

На третия ден, макар умът на Пен все още да жадуваше за писменото богатство в библиотеката, очите му вече пареха, а кльощавият му задник възразяваше еднозначно срещу идеята за научна кариера, точно както беше възразил и срещу професията на конен куриер. Освен това за пръв път тази седмица дъждът беше спрял и слънцето се беше показало иззад облаците. И понеже краката го сърбяха да се поразтъпче, Пен слезе да се види с Тигни.

Вратата на кабинета на Тигни беше отворена. Пен погледна вътре, изкашля се и каза притеснено:

— Ъъ, как върви, сър? Мога ли да направя нещо? Да помогна? С каквото и да било?

— С каквото и да било?… — Тигни вдигна глава и го изгледа замислено. — Е, ти си планинец. Не си свикнал да стоиш по цял ден затворен вкъщи. Прав ли съм?

— Библиотеката е много хубава, но иначе — да, сър, прав сте. Дори зимно време ходехме на лов по ниските склонове на планината или обикаляхме капаните.

— Хм. — Тигни потропа с пръсти по надраскания плот на бюрото, после посочи купчинка дрехи, оставени на един стол. — Рухия нямаше кръвни наследници. В такива случаи вещите на храмовия магьосник обикновено се завещават на човека, който е приел демона му, само че Рухия не е оставила писмени указания в този смисъл. Не би могъл да носиш нейните дрехи, разбира се, но ако искаш да свършиш нещо, отнеси ги при търговеца на дрехи и изкарай малко пари за ордена. Дюкянът му е на Брястова улица.

Скромна задача, но пък беше шанс да се разходи из града. А ако се справеше добре, току-виж Тигни му възложил и други неща. Да е момче за поръчки в Мартенмост едва ли щеше да е по-неприятно от това да е момче за всичко в имението Джуралд. Досега не беше усещал в себе си желание да служи на боговете, но кой знае?

— Разбира се! Ще го направя с удоволствие.

Докато Тигни му обясняваше как да стигне до Брястова улица, Пен отиде при стола да овърже дрехите, за да му е по-удобно да ги носи. Но ръката му се поколеба.

— Тази по-добре не я продавайте, сър. — Красива пола със сложна бродерия. Пен я вдигна пред себе си, тръсна я и я изгледа озадачено. Беше си просто пола, макар и доста тежка. Защо беше казал това?

Веждите на Тигни се вдигнаха.

— Мислех, че съм проверил всичките й дрехи. Хм… това ти ли го каза всъщност?

— Не знам, сър. — Пен опипа подгъва и откри едно разшито място. Мушна пръсти в него и измъкна нагънато парче тънък плат. Разгъна го и то се оказа покрито със ситни символи, написани на език, който не знаеше. „Не е език, а шифър.“

Тигни протегна ръка и Пен побърза да му връчи полата и парчето плат с шифъра.

— А! — каза свещеният. — Плат, а не пергамент. Нищо чудно, че съм го пропуснал. Тази хитруша! — Изгледа остро Пен. — Има ли и други такива?

— Ами… не знам.

Пен имаше смътното усещане, че няма да открият други скрити съобщения, но Тигни въпреки това опипа всички подгъви и дипли по дрехите на Рухия. После седна зад писалището и изчете текста върху парчето плат, без да си помага с ключ за шифъра или нещо друго. Накрая се облегна назад с облекчена въздишка и каза:

— Е, не е било твърде трудно. Да благодарим на Белия бог. Хм…

Пен преглътна.

— Сър… учена Рухия шпионка ли е била? — Онази крехка старица?

Тигни размаха енергично ръка.

— Нищо подобно! Доверен агент на храма, да, способна да плава без проблем в някои доста бурни води, това й го признавам.

Пен се замисли над думите му. Уж отричаха заключението му, но всъщност го потвърждаваха, можеше да се закълне в това. Което означаваше, че самият Тигни е бил неин… началник в шпионството? Нито Рухия, нито Тигни се вместваха в представата му за шпиони. Усмихна се колебливо и си замълча.

Овърза наново дрехите и тъкмо тръгваше към вратата, когато Тигни добави любезно:

— Може да задържиш половината от парите, които им вземеш.

— Благодаря, сър! — Пен махна и побърза да излезе, преди Тигни да е променил решението си за поръчката или за наградата, както често правеха възрастните.

Докато вървеше по стръмната улица, Дездемона взе да мрънка:

— Половината! Този Тигни е стисльо. Би трябвало да си задържиш всичко.

„Значи е била будна през цялото време“, помисли си Пен.

— На мен пък ми се стори много щедро. Не беше длъжен да ми предлага нищо. Освен това — той се ухили доволно, — така и не каза кога да се върна.

— Хм — изхъмка Дездемона. Смешно ли й беше? — Е, забавно е да нарушаваш правилата.

Пен мина по дългия път до Брястова улица, надолу до реката и оттам по течението й покрай стария каменен мост. Стигна до пазар, който още не се беше разтурил, макар да преваляше пладне. Спря да послуша двама музиканти — единият беше с цигулка, другият с барабан, — които забавляваха минувачите с песни, някои глупави, други тъжни, и с подканяща шапка в краката си. Замисли се, че за разлика от другите търговци на пазара, тези двамата не можеха да си поискат обратно стоката, ако пазарлъкът не им хареса. Извади няколко медника и ги пусна в шапката, преди да продължи покрай кея.

Стигна до едно място, където стената на дигата беше ниска, остави овързаните дрехи и проточи врат над стената с надежда да види как реката се влива в езерото. Не се получи. Явно трябваше да намери някое по-високо място.

— Дездемона… музиката добър дар на духа ли е?

— О, да. Обичаме хубавите песни.

— Ами знанието? Книгите?

— И това е хубаво.

— Ти заедно с мен ли чете през последните дни? Над рамото ми един вид.

— Понякога.

— Искаш ли по-често да чета?

— За да ми угодиш тоест? — Май беше объркана.

— Ами… да, нещо такова.

Дълго мълчание, после:

— Всички тези неща са интересни, но ежедневният ти дар за мен е тялото, което споделяме и без което не бих могла да съществувам в този свят. Или в друг. Така че даровете на тялото са изключително приятни.

— Искаш да кажеш… говориш за моето тяло, така ли? Неща, която правя за своето тяло? — попита Пен в опит да се ориентира. Не че той би могъл да съществува в този свят без тялото си.

— Що, ти да не би да имаш друго тяло? Аз нямам.

— Засега. — Демонът беше споделял много други тела преди неговото. Дали щеше да споделя и други, след като?… Сети се за прекъснатите си сутрешни занимания в училището на Дамата отпреди няколко дни и лицето му пламна. Колкото и неудобно да се беше почувствал тогава, рано или късно тялото му щеше да вземе връх по въпроса, със или без приказливата публика. Не че не беше чакал с нетърпение да сподели това интимно преживяване с Прейта след сватбата им. Но не беше същото, нали?…

Дездемона въздъхна.

— Помисли си как добрият ездач се грижи за коня си. Храни го, тимари го, докато козината му лъсне. Проверява редовно подковите. Извежда го и двамата препускат заедно. Вплита панделки в гривата му, купува му хубаво седло и такъми с украса от сребърни капси и шарени мъниста. Кон, с който да се гордее.

„Чакай малко, нали уж аз бях ездачът?…“ Всички тези конски метафори започваха да го объркват.

— Накратко — каза делово Дездемона, — понеже досега не сме имали истински лорд, може ли поне да се обличаш подобаващо? Да опиташ поне?

Пен изсумтя и сведе поглед към ръкава на най-обикновеното си палто.

— За жалост точно така се обличат истинските лордове, когато кесиите им са празни като на рода Джуралд. — Демонът пак започваше да говори като сестрите му, което влизаше в твърде обезпокоителна комбинация с предмета, занимавал мислите му, преди Дездемона да се разприказва за коне.

— Иначе казано, което ти е приятно на теб, ни е приятно и на нас, поне в по-голямата си част.

Пен пак се стресна.

— Храна? Вино? — Други наслади на плътта?…

— Именно!

— Махмурлук?

На това тя отвърна самодоволно:

— Е, махмурлука го оставяме изцяло на теб.

— Значи не усещаш, когато мен ме боли или ми е зле? — Това водеше до някои странни заключения.

— Можем да се отстраним в известна степен, да.

— Да, но да се грижиш за демона си би трябвало да е по-трудно, отколкото да се грижиш за кон. — Не че конете бяха лесни, проклетниците. — Имам предвид храмовите правила и така нататък? — Всички говореха за тези храмови правила, но никой не си правеше труда да му обясни какво представляват.

— Трудностите ще дойдат и без да ги търсиш. — И след миг добави: — Макар че жална му майка на нещастния демон, който попадне на храмов аскет. Власеници, сериозно? Кому са нужни? — Остави у Пен впечатлението за драматично потръпване и той се усмихна въпреки всичко. После Дездемона добави натъртено: — А и само дълбоко объркан човек може да вярва, че собствените му несгоди носят полза другиму.

Пен примигна, понеже една стара загадка му се разкри изведнъж, като на длан. „Ами да. Точно така си е.“

Имаше нужда от малко време да осмисли последното, затова отново взе овързаните дрехи и каза:

— Хайде да намерим Брястова улица.

Инструкциите на Тигни за посоката отдавна не му вършеха работа, но Дездемона явно добре познаваше града. Стигнаха до крайната си цел, без да се объркат нито веднъж.

Дюкянът беше мрачен и миришеше доста странно. Пен сложи дрехите на тезгяха, продавачката ги прегледа набързо и каза цената.

— Пен — обади се Дездемона. — Остави на мен.

— Стига да не ме посрамиш — измърмори той под нос. Продавачката го изгледа изпод вежди, но после устата на Пен подхвана решителен, макар и приемливо любезен пазарлък, в резултат на който първоначалната сума се удвои.

— Браво — каза Дездемона. — Хайде сега да поразгледаме малко.

Отидоха при рафтовете и купчините дрехи. Пен послушно оглеждаше и отделяше.

— Виждаш ли изобщо какво правиш? — попита тихо той. — Тук е тъмно.

— О, да. Ти също би могъл, впрочем. Момент… хайде опитай сега.

Пен присви очи и сенките в мрачното магазинче сякаш се отдръпнаха. Видяното не му допадна особено, но незнайно как успя да измъкне от купчините дрехи втора ръка няколко добри екземпляра, макар и прокъсани или лекьосани. Е, елегантното палто от син брокат с десетинасантиметров разрез на предницата и засъхнали кафяви петна го смути донякъде.

— Можем да ги оправим — обеща Дездемона.

— На това ли викаш „горна“ магия?

— Само донякъде. Можеш ли да шиеш?

— Да шия? Не.

Кратко мълчание.

— Е, вече можеш, както ще установиш при нужда.

За нейно разочарование Пен отхвърли няколко неща, които му се сториха твърде ярки, но накрая все пак се сдоби с що-годе приемливи дрехи. Дездемона се кълнеше, че са мъжки, макар Пен да не беше виждал такива нито в имението Джуралд, нито в Зелен геран. При толкова копринари в града дори дрехите втора ръка бяха чудесни. Върнаха се при тезгяха за още един пазарлък и след няколко минути Пен излезе от магазинчето не само с обновен гардероб, но и с доста монети в кесията. Дори след като дадеше на Тигни неговата половина, щяха да му останат пари.

Някой ден, обеща си той, ще имам нови дрехи, ушити от истински шивач. Макар че нямаше никаква представа как ще стигне до този някой ден.

Мина покрай една обществена баня, спря и я огледа преценяващо.

— Телесни наслади, казваш? — „Чист и затоплен“ определено спадаше към тази категория. Да не говорим за „избръснат и подстриган“.

— Страхотна идея! — възкликна Дездемона. — Но не тук. Нагоре, близо до двореца, има по-хубава баня.

— Тази ми се струва достатъчно…

— Довери ми се.

Гласът на Мира от Адрия — вече се бе научил да ги разпознава — каза нещо, което той, уви, разбра въпреки нежеланието си. Нещо общо взето в този смисъл: „Ако го оставите на мен, ще му покажа как може да направи цяло състояние в някоя баня.“

Пен реши да не разпитва за подробности.

 

 

Банята близо до двореца се оказа заплашително голяма в сравнение с онази в Зелен геран — нея една местна жена беше пристроила зад къщата си, — но поне не беше претъпкана по това време на деня. Пен се остави в ръцете на бръснаря, после, обръснат и с подрязана коса, влезе в мъжката половина, натърка се целия с ароматен сапун, изплакна се с ведро топла вода, след което дълго се кисна в огромна дървена вана с медно дъно, достатъчно голяма да побере двама души. Малък огън под ваната поддържаше водата топла. Пен полежа във ваната с доволно притворени очи, докато кожата на пръстите му не се сбръчка, а после взе да се тревожи, че Тигни ще прати хора да го търсят. Освен това установи, че Дездемона, която се наслаждаваше на топлата вода не по-малко от него, заглежда двама симпатяги в голямата вана по начин, който сериозно го смути. Време беше да тръгва.

Облечен, с вчесана и просъхваща коса, Пен излезе на улицата и се загледа в големия храм на върха на хълма. Това беше най-величествената сграда в града, а историческата справка за Мартенмост, която бе чел вчера, не пестеше похвалите си за нея. На въпросната височина открай време имало храм, но предишният — дървен, каквито бяха повечето храмове в Лесовете, — изгорял при един от пожарите, които периодично застигали града. С общите усилия на храма и градската управа и в рамките на няколко десетилетия новото здание било издигнато от камък, по дартакийски. Това не беше свързано нито с политическа, нито с религиозна промяна, а с промяна в богатството, ако правилно беше разбрал Пен. Тласкан от любопитство, вместо да поеме надолу по улицата, той пое нагоре.

Обиколи целия храм, като се дивеше на размерите и великолепните му пропорции, после надникна през колоните на високия портик. Не личеше да се провежда някаква религиозна церемония, само отделни богомолци влизаха и излизаха, така че Пен събра смелост да влезе. И когато влезе, си даде сметка, че старият дървен храм в Зелен геран, въпреки богатата си дърворезба, прилича на прост коридор в сравнение с това тук. На коридор или на плевня.

Свещеният огън, пламтящ върху гранитния постамент в центъра, си имаше кръгла медна качулка и комин, украсени с деликатен релеф, които да отвеждат дима. Така хем очите на богомолците не се насълзяваха, хем таванът не почерняваше от пушека. Кръг от сводести прозорци току под купола пропускаше слънчевата светлина. Зданието имаше шест стени, една за широкия вход и по една за всеки от петимата богове, като последните се разширяваха в кръгли ниши с куполообразни тавани. Погледнат отвисоко, храмът сигурно приличаше на гигантско каменно цвете.

Нишата на Пролетната дама, чийто сезон властваше в момента, тънеше в приношения от свежи цветя. Неколцина сериозни на вид граждани се молеха в нишата на Бащата на зимата, бог, който властваше и над правосъдието, покрай другите работи. Съдии или адвокати може би? По-скоро тъжители или обвиняеми, реши Пен. Една бременна жена с огромен корем беше коленичила на възглавничка пред олтара на Лятната майка — сигурно се молеше за леко раждане или просто за сила някак да се изправи. Нишата на Копелето, между тези на Дъщерята и на Майката, в момента беше празна.

Пен по навик се отправи към нишата на Есенния син. Само двама богомолци го бяха изпреварили. По-младият, приличаше на войник, беше коленичил на една от възглавничките, с вдигнати ръце с дланите нагоре и разперени пръсти. За късмет ли се молеше? По-възрастният се беше проснал на едно от молитвените килимчета с разперени ръце и стиснати юмруци, позата на най-дълбоко смирение. Пен незнайно защо реши, че човекът е ветеран, който се моли за прошка. Нищо не подсказваше, че мъжът е такъв, но впечатлението упорито се задържа.

Пен си взе една възглавничка и коленичи зад двамата богомолци, без да е сигурен за какво точно се моли. Или за какво би трябвало да се моли. Нито дори на кого трябва да се моли. Затова отправи молитви за добруването на семейството си и на всички, които живееха на фамилната земя, както и за бедната изоставена пред олтара Прейта. За Рухия? За нея би трябвало да се моли на друг бог. Направи свещения знак, изправи се и отнесе възглавничката си в нишата на Копелето.

Докато коленичеше, си даде сметка, че е забравил да се помоли на Сина за себе си. Временно ли беше прехвърлянето му към този нов за него бог? Копелето беше господарят на нещастията и хората обикновено се молеха да избегнат Неговото внимание, точно както плащаш откуп на наемнически отряд да заобиколи града ти.

Дали щеше да е безопасно да се помоли за знание? Отчаяно се нуждаеше от повече знание, това поне беше сигурно. Само че белият бог си падаше по дребнавата и злостна ирония, ако можеше да се вярва древните истории, разказващи за Неговите дарове. Да се моли за душата на Рухия изглеждаше безпредметно, защото тя вече беше при Него, както бе показал погребалният й ритуал. Пен се надяваше покойната магьосница да е щастлива там, каквото и да се броеше за щастие в дълбоко промененото състояние след смъртта.

Изведнъж му хрумна да се помоли за Дездемона. Да, демоните по принцип бяха създания на белия бог, макар да не беше ясно дали са избягали затворници, или разбунтували се слуги. Или пък бяха и от двата вида, така както човек може да е или добър, или лош, или да се промени от едното в другото на даден етап от живота си. Осъзна, че Дездемона се е кротнала. Усещаше я в себе си като малка твърда топка.

Демоните, които нищо не можеше да убие и които, изглежда, не усещаха болка, не се бояха от нищо, освен от своя бог и от унищожението, което ги чакаше, ако се върнат при него. Пен реши, че и той би се страхувал, ако завръщането при бога вещае унищожение, а не запазване. Макар че как точно боговете запазваха душите, попаднали при тях? И как се решаваше при кой бог ще отиде душата ти?

Накрая стигна до извода, че ще е достатъчно да се помоли за безопасността и добруването на Рухия, защото и двете биха били невъзможни, ако съществуването й не е продължило по някакъв начин и след смъртта. Позната му молитва, която знаеше наизуст. Прошепна я на висок глас.

Никой не му отговори и това му донесе облекчение.

Изправи се, върна се при портика и спря да погледа езерото. Малък остров се открояваше във водата при левия бряг и Пен се зачуди дали това сивкаво петно, неясно поради разстоянието, не е родният замък на Клий — построен не на висока скала, както се строят замъците, а на малък остров, който да му осигури естествен крепостен ров.

Не знаеше по коя от спускащите се улици да поеме към палатата на ордена, затова каза тихичко:

— Дездемона?…

Тя не му отговори. Все още я усещаше заключена в себе си. Запита се дали присъствието на боговете не е по-концентрирано в храмовете, отколкото другаде, макар свещените да твърдяха, че Петимата присъстват еднакво навсякъде. И дали демоните знаят отговора на този въпрос. Стисна устни, после влезе в дюкяна на някакъв копринар близо до храма.

Повечето изложени стоки не му бяха по джоба, но той все пак избра два лакътя панделка, без оскъдният му запас от монети да пострада осезаемо. Застана пред огледалото, което помагаше на клиентите да преценят дали избраният плат ще отива на тена им, и вплете синята панделка в плитката си. Обърна глава и зачака.

— Хубавко е! — промърмори Дездемона.

Аха, една панделка явно беше достатъчна да я извади от ступора й! Непременно трябваше да запомни този номер за бъдеща употреба. Засега само й благодари с една дума и излезе на улицата, където да попита сам себе си за посоките. „Нищо чудно, че на магьосниците им се носи славата на чудаци.“ Онази безмълвна реч, ако изобщо й хванеше някога цаката, щеше да му е много полезна. Метна на рамо вързопа с новите си дрехи втора ръка и тръгна.

Две слугинчета взеха да се кискат и червят, докато се разминаваха с него, но Пен не им обърна внимание. Една мрачна перачка на средна възраст, която влачеше крака по нанагорнището, вдигна очи да го погледне и набръчканото й лице се разля в толкова неочаквана и сладка усмивка, че Пен неволно се усмихна в отговор и дори се поклони лекичко. Посещението при бръснаря и чистата коса явно действаха на всякакви жени. Което, предвид че Дездемона се вписваше в категорията на „всякаквите“ жени, беше… полезно.

Зави по стръмната улица към къщата на ордена и видя Клий да върви срещу него, придружен от висок мъж с черна брада и войнишка осанка, който водеше коня си за юздата. Пен най-после разбра откъде идва изразът „богато натъкмен“ — такъмите на този кон бяха наистина забележителни. Седлото и юздата бяха с релефна украса и сребърен обков, а чулът, макар и метнат върху практична подложка от овча кожа, беше от бродирана коприна. Сети се за лекцията, която Дездемона му беше изнесла на тема коне, и му стана смешно.

Зад Клий и брадатия яздеха двама охранители и един коняр. Брадатият носеше меч, в град, където малцина се разхождаха въоръжени с мечове. Кокардата му беше с украса от скъпоценни камъчета.

Роднинската връзка между двамата мъже си личеше кажи-речи само по еднаквия цвят на косата и еднаквата подстрижка. Клий беше кльощав, с тънки и оклепани с мастило ръце, облечен с обикновена туника до коленете и панталони със семпла кройка и от евтин плат. Придружителят му беше набит и мускулест, с ръце, създадени да въртят меч в битка, а кожените му дрехи за езда бяха тежки и с по-малко украса от конския чул. Личеше си, че правата му черна коса често е затискана от шлем. Мъж корав, солиден, сериозен.

Клий вдигна очи, видя Пенрик и видимо се изненада, после му махна да се приближи. Двамата с брадатия спряха да го изчакат.

— Пенрик! Запознай се с брат ми лорд Русилин кин Мартенден. Руси, това е нашият гост, лорд Пенрик кин Джуралд от долината на Зелен геран.

Лорд Русилин разпери длан върху сърцето си да поздрави Пен като другар от ордена на Сина и кимна резервирано. Пен се усмихна и отвърна на поздрава, макар че така и не събра смелост да докосне устните си в знака на Копелето.

— Петимата богове да закрилят деня ви, милорд.

Суровата уста положи усилие да се усмихне.

— Лорд Пенрик. Един от боговете ви подлага на изпитание, ако съдя по думите на брат си.

Клий беше клюкарствал за състоянието му? Е, състояние като неговото май не се срещаше често, значи беше и идеалният материал за клюки. Макар че на просветен Тигни това едва ли щеше да се хареса. От друга страна, малцина бяха така решително мълчаливи по всякакви интересни теми като Тигни. Пен смотолеви:

— Засега няма неприятни последици от инцидента. А и благодарение на него сега съм тук, в Мартенмост, на разноски на храма. Не мога да се оплача.

Усмивката се поразшири.

— Ако наистина искате да видите свят, трябва да се запишете в наемнически отряд.

Да не би Русилин да набираше кандидати? Това определено беше един от начините да финансира дейността си като поземлен лорд.

— Брат ми Дрово го направи — каза Пен.

— Браво на него!

Виждаше се, че непринудените любезности не са силната страна на този мъж, но поне се опитваше. Затова Пен реши да остане глух за последното. Опита се да си спомни колко е разказал за Дрово на Клий, но тъй като посветеният не реагира на последните разменени реплики, стигна до извода, че не му е споменавал за безсмислената кончина на брат си.

— Руси набира и командва отряд за графа на Вестрия — каза Клий, с което потвърди догадката на Пен.

— Наемнически отряд, където един магьосник би бил изключително полезен — подхвърли лорд Русилин, — макар че храмът рядко отпуска по някой от своите за такава цел. Такова начинание може да се окаже много доходоносно за магьосника.

Пен се изкашля.

— Аз не съм нито магьосник, нито съм заклет в храма, поне засега. Начинаещ съм. Сдобих се с демона си преди има-няма две седмици и вече знам, че прехвърлянето отслабва демоните за някакъв период. Освен това не съм получил никакво обучение, така че едва ли ще съм от полза за когото и да било.

— Хм. Срамота. — Русилин го изгледа топло, или пък беше със съжаление?

— Е — каза Пен с цел да се измъкне, преди братът на Клий да го е подхванал от друг ъгъл с военната си пропаганда, — аз трябва да докладвам на просветен Тигни. Сигурно вече се чуди къде се губя. За мен беше чест да се запознаем, лорд Русилин.

— И за мен да се запозная с вас, лорд Пенрик.

Пен усети погледа му върху гърба си, докато влизаше в къщата, а с периферното си зрение го видя как навежда глава да каже нещо на Клий. Не чу какво му каза, затова пък видя как посветеният изкриви устни. Допадна му, че двамата братя явно имат добри отношения въпреки разликите в имотното си състояние. Ако беше завистлив по природа, Клий определено би имал за какво да завижда на законородения си брат.

Зачуди се дали Дездемона се е заплеснала по силната снага на Русилин.

Качи се в кабинета на Тигни, който го смъмри строго за закъснението, а после настоя да чуе подробен доклад за делата и парите му.

— На Дездемона банята май й хареса — каза Пен. — Не знаех, че създанията на духа могат да се радват на телесните наслади така непосредствено.

Устните на Тигни се свиха сред храсталака на брадата му.

— И така опасно, ако демонът вземе връх. Случи ли се, стигат до крайности, без да ги е грижа за опасностите. Така, както човек може да язди откраднат кон до смърт.

Пен стисна устни, преди да е изцвилил, извини се, че трябва да прибере покупките си, и се върна на обичайното си вече място в библиотеката.

 

 

Следващия следобед Пен седеше в библиотеката, погълнат от една дартакийска хроника за Одар Велики, и едва не пропусна шанса си.

Библиотекарката беше излязла, но една писарка и двама дякони все още работеха в помещението. Тръгнаха си един след друг, докато Пен четеше описание на клането при Свето дърво, което се различаваше значително от друго описание, което беше прочел, излязло изпод перото на лесовнишки автор. Откъсна се от хрониката чак когато Дездемона с мъка накара устата му да каже:

— Хей!

— Какво?

— Сега ти е паднало. Към шкафа!

Пен остави томчето и хукна към заветната цел.

— Чакай. Заключен е — каза той. Нямаше намерение да го разбива. Бравата беше от здравите, дървените плоскости — също, и всеки опит за вмешателство щеше да остави следи.

— Сложи длан върху ключалката.

Пен го направи. Сякаш топла вълна се изля през дланта му… и нещо в недрата на металния механизъм изщрака.

— Това на всяка ключалка ли можеш да го направиш?

— Да, но не и в дните след прехвърлянето — отговори Дездемона, а Пен остана с усещането за оздравяващ човек, който се разхожда из стаята си, след като дълго е бил на легло, щастлив, че може отново да раздвижи омекналите си мускули.

— Но… Тигни трябва да знае за тази ти способност. Нима не е предупредил библиотекарката?

— О, предупредил я е, и точно затова никога не те оставяха сам тук. Тази грешка няма да трае дълго, така че побързай.

Пен не чака втора подкана.

Вратите на шкафа се отвориха със скърцане.

Съдържанието му беше донякъде разочароващо — само два рафта с книги, няма и четиридесет общо; другите два рафта бяха празни. Нищо не искреше, нито ръмжеше, нито по друг начин подсказваше, че трябва да бъде вързано на верига като зло куче. Ръцете на Пен се протегнаха нетърпеливо.

— Коя да взема?

— Не тази, не, не… онази там.

— Не е най-дебелата.

— Но е най-добрата. Три четвърти от книгите тук са пълен боклук. А сега затвори шкафа. Оная се връща.

Пен побърза да затвори вратите. Езичето щракна и той опря длан в ключалката.

— Ще го заключим, нали?

— Това не го можем.

— Чакай, защо?

— Заключването увеличава реда. Още не си готов за този вид магия.

Мисълта за безредието, което щеше да настане, ако библиотекарката се сетеше да провери заключен ли е шкафът, беше доста обезпокоителна за всеки, който не е демон с почти безкрайна издръжливост. Пен изтича до пейката си, мушна откраднатото томче в пазвата си и отвори напосоки дартакийската хроника. Думите танцуваха пред очите му, а томчето в пазвата му сякаш изгаряше кожата му. В коридора се чуха стъпки.

— Не си тръгвай веднага — промълви Дездемона. — И недей да приказваш излишно, нито да се обясняваш. Просто излез както обикновено.

За облекчение на Пен първа се върна писарката, кимна му сърдечно и хвана отново перото. Библиотекарката се появи след няколко минути, огледа доволно владенията си, седна зад писалището си и подхвана безконечните преписи, които вместваше между другите си задължения, горе-долу както жените вместват плетките си една в друга. Пен прочете още две страници, без да разбере и дума от написаното, после стана, отбеляза докъде е стигнал с парче пергамент със своето име и остави книгата на бюрото на библиотекарката с обичайното си „Благодаря“.

Тя кимна одобрително, след което Пен избяга.

Понеже не знаеше къде другаде би могъл да се скрие, се върна в стаята, която делеше с Клий. За негово облекчение посветеният беше излязъл. Пен затвори вратата и я подпря със стола, така че да забави всеки натрапник, после се тръсна на леглото си и отвори откраднатата книга. Заетата книга. Нямаше намерение да я изнася от сградата все пак. И определено щеше да я върне на мястото й. По възможност без да го хванат в крачка.

„Същност на магьосничеството и управление на демоните“, гласеше заглавието. „Дело на просветена Рухия от Мартенмост, старша свещена и магьосница от ордена на Копелето. Със съдействието на просветена Хелвия от Лиест и просветена Амберейн от Саон. Том първи“.

— Хей! — възкликна с възмущение Пен. — Това ти си го писала!

— Не бяхме ние — въздъхна Дездемона. — Написа си го Рухия. За такова нещо ние нямаме търпение. Да не ти разправям колко време й отне, голяма досада. Веднъж я заплашихме да я хвърлим от моста, ако не приключи най-после с това чудо.

Пен толкова се стресна от последното, че си забрави мисълта. Когато най-после успя да си разплете езика, попита:

— Можехте ли наистина да я хвърлите?

— Не — въздъхна Дездемона. — Нея — не. Нито от мост бихме могли да я хвърлим, нито от себе си да я изхвърлим. — След кратка пауза добави: — Беше най-добрият ни ездач.

— И не можеше ли просто да ми кажеш всичко това, вместо да крада книгата?

— Гласът ти ще прегракне и Тигни ще започне да се чуди. — Още една пауза. — Храмът предупреждава за опасностите, които крият демоните, и за някои от тези опасности е прав. На Рухия можеш да имаш доверие. А и така ще си спестиш куп ценно време, което иначе би отишло в спорове с нея.

Разбрал намека, Пен отвори на първата страница. Текстът беше писан на ръка, а не отпечатан от дървена плоча, което го правеше по-лесен за четене, но и пробуди у Пен нова тревога — колко ли копия съществуваха на тази безценна книга? Сигурно се брояха на пръсти. Постара се да обуздае силното си вълнение и да чете бавно, така че да не пропусне нещо в нетърпението си.

След известно време попита:

— Дездемона, какво е имала предвид Рухия под „усилени възприятия“?

— Хм. Можеш ли да жонглираш?

— С три топки горе-долу мога. Но с четири и повече ги изпускам. — Спомни си енергичните възражения на семейството, когато реши да пробва със запалени факли като жонгльора, когото беше видял на градския пазар.

— Намери три неща. Или четири.

В стаята нямаше топки, ябълки или друго подходящо и накрая Пен взе два чифта чорапи и ги сви на четири топки.

— Какво да правя сега?

— Жонглирай, какво друго.

Жонглирането с три топки му се получи, както обикновено. Когато добави четвърта обаче, след първоначалния краткотраен успех чорапите се озоваха под креватите и Пен трябваше да пропълзи в прахоляка, за да ги извади.

— А сега пробвай пак — каза Дездемона.

Чорапените топки полетяха… и забавиха движението си. Описваха обичайните траектории, но толкова бавно, че Пен сигурно би имал време да сръбне глътка бира, без това да се отрази на жонглирането му. Ръцете му обаче се движеха по-трудно, сякаш загребваше във вода.

— Това беше забавно — каза той, докато хващаше и последната топка.

— Не можем да го правим много дълго — каза Дездемона, — но върши работа.

— Да, ако реша да си изкарвам прехраната като жонгльор по пазарищата.

— Помага и когато трябва да избегнеш удар. Било то юмручен или с меч.

— О. — Пен се замисли над последното. — Мога ли да избягвам стрели?

— Стига да не са твърде много.

— Мога ли да хвана стрела във въздуха?…

— Ако си с дебели ръкавици.

— А мога ли да…

— Пен?

— Да?

— Чети.

— А. Да.

След известно време попита:

— Мога ли да изстрелвам огнени топки от пръстите си?

Дездемона въздъхна страдалчески.

— Не. Можеш да палиш миниатюрни пламъчета.

Пен придърпа полуразтопената свещ и опря показалеца си в черния фитил.

— Покажи ми как става. — След миг дръпна рязко ръка. — Ох! — Засмука опарения си пръст. Пламъчето се издигна, запуши, после се укроти.

— Е, явно ще ти е необходима известна практика — ведро каза Дездемона. На Пен му се стори, че проклетницата се подсмихва, но не беше сигурен. А после си спомни, че за разлика от него, тя не усеща болката от опареното.

— Откровено казано, не го намирам за по-удобно от кремъка и огнивото. Освен ако си нямаш кремък и огниво, разбира се.

— Можеш да го направиш от другия край на стаята. Или от другата страна на улицата. — След миг добави: — Нашият бог обича огъня. Нужно ти едно съвсем малко пламъче на подходящото място, а огънят ще свърши останалото. С еднаква лекота можеш да запалиш свещ… или да опожариш цял град.

Понеже нямаше желание да опожарява градове, Пен остави последното без коментар.

— Ще ми се да имах това умение преди, когато се мъчехме да запалим огън под дъжда в планината. Щях да съм най-популярният ловец в дружинката.

Дездемона помълча, после каза:

— Това е едно от многото умения, с които не е добре да се хвалиш. Защото разбере ли се, ще те винят за всеки пожар, възникнал в околността. И няма начин да докажеш невинността си.

— О.

— Всъщност повечето умения имат тази неприятна страна.

Пен се замисли. Дали това не беше една от причините храмовите магьосници да не парадират със способностите си?

Отгърна на следващата страница.

 

 

Чак следобед на следващия ден успя да си открадне малко време за книгата — направи се, че отива в стаята си да закърпи новите си дрехи втора ръка. След първите няколко глави, които звучаха съвсем практично, стилът на Рухия ставаше сложен, а обясненията й — неясни.

— Не разбирам докрай какво иска да каже с това „магическо триене“ — оплака се той на Дездемона, която мълчеше от толкова време, че май беше заспала.

— Хм. Вземи свещта, запали я и я духни. Направи го няколко пъти, възможно най-бързо.

Той изпълни инструкциите, силно заинтригуван. Все още му беше по-лесно да посочва, когато искаше да сътвори малко пламъче на избраното място, но внимаваше да не приближава твърде много ръката си. Досещаше се, че щом понатрупа опит, необходимостта да посочва ще изчезне. След като запали и духна свещта десетина пъти, тръсна ръка. Беше се загряла неприятно, макар да не беше докоснал пламъка нито веднъж. Разтърка длани.

— Усещаш го, нали?

— Да.

— Ако магьосник изисква твърде много магия от своя демон твърде бързо, тялото му ще се загрее толкова, че ще се самоунищожи.

Пен сбърчи чело.

— Да не казваш, че може просто да… избухне в пламъци?

— Мм, не. Тялото съдържа твърде много вода и не може да се подпали. По-скоро… а бе, избухва. Както наденицата се цепи, когато я печеш на жар.

Пен сведе поглед към тялото си.

— Отврат. И това често ли се случва? — Все щеше да е чувал, ако някой магьосник се е гътнал по толкова зрелищен начин.

— Не. Обикновено магьосникът губи съзнание, преди да се е стигнало до крайния етап. И после се чувства много зле, все едно е изкарал силна треска. Но на теория си е съвсем възможно.

Искаше му се идеята да не я ентусиазира толкова. Отвратен, но не и обезкуражен, той се върна към книгата.

Доста по-късно смръщи вежди и се върна на заглавната страница.

— А къде е втори том? И какво представлява? Трябва ли да го прочета? Има ли го в шкафа?

— Има втори том, но в момента не ти е по силите. Касае основно приложението на магията в медицината.

Пен сбърчи нос, загледан в страницата.

— Просветена Хелвия и просветена Амберейн помагаха ли на Рухия за втория том?

— О, да. За някои по-трудни неща Рухия се консултира и с лекари от ордена на Майката.

Пен се замисли за хронологията. И установи, че нещо не се връзва.

— Чакай. Хелвия и Амберейн са били още живи, докато Рухия е писалата книгата?

— Не точно. Живи, доколкото знанията им бяха оцелели така, както гласът на Рухия е оцелял върху тези страници. Но Рухия реши да ги включи като съавторки, да почете паметта им. Посвети страшно много време на втория том като един вид компенсация, задето орденът на Майката е загубил знанията на Хелвия и Амберейн покрай непланираното прехвърляне.

Пен се зачуди дали някъде няма един дълбоко разочарован млад лекар, останал — заради неговия крайпътен инцидент — без храмовия демон, който му е бил обещан.

— Ще мога ли да науча всичко това?

— Вероятно. Когато му дойде времето. Но преди да опиташ каквото и да било, добре ще е да минеш поне първоначално обучение в някоя болница на Майката. Въпросът е каква част от живота си искаш да посветиш на хорските глисти.

— Като оставим настрана глистите, лечителството ми се струва доста по-безопасна магия от някои други неща.

— Нищо подобно. Лечителството е най-опасното. И най-трудното. Може би е най-опасно, защото е най-трудно.

— Ами ако… ако нещо се обърка… можеш ли да убиеш човек с магия.

— Не — твърдо каза Дездемона, а после, след дълга пауза добави: — Да. Но само веднъж.

— Защо само веднъж?

— Смъртта отваря врата към боговете, през която те могат да се пресегнат директно в света, макар и само за миг. В този миг демонът остава гол и беззащитен пред нашия господар и Той може да го откъсне като ябълка още преди магьосникът дори да е мигнал. Оттам ще бъде запратен право в преизподнята на Копелето и ще бъде унищожен без следа.

— Дори ако не е убийство? А просто неуспешно лечение на пациент? Ако не е имал намерение да навреди, а да помогне?

— Именно затова медицината е толкова опасна и не е занимание за новак.

Пен се сви на топка върху завивките и притисна колене към гърдите си.

— Дездемона… какво се е случило с демона на Тигни? Знаеш ли?

Усещане за дълбоко смущение.

— Да, знам, защото Рухия присъстваше.

— И? Какво се е случило с него?

— След още четири глави има теоретично обяснение.

Значи в последната глава на книгата, пресметна Пен.

— Да, но аз искам да ми разкажеш. Поне кратката версия, ако не друго.

Дълго мълчание. Сърдеше ли се? Или се колебаеше? Или му нямаше доверие?…

Пен си пое дълбоко дъх и каза твърдо:

— Дездемона, кажи ми.

Принудена — значи можеше да й налага волята си, осъзна Пен, — тя отвърна неохотно:

— От самото начало беше ясно, че демонът му е твърде силен за него. През първите години всичко вървеше добре и Тигни се радваше на новите си сили. Но после демонът му взе връх и изчезна с тялото му. Избяга в Орбас. Мина година, преди храмът да го открие, да го озапти и да го върне.

— И? — подтикна я Пен, когато Дездемона млъкна отново.

— И го отведоха при светеца на Идау.

— Идау е малък град… Има си светец? Не бях чувал за това.

— Специален светец, посветен изцяло на Копелето. Чрез него богът изяжда демоните и ги изважда от света.

— А с магьосника какво става?

— Нищо особено, ако не броим скръбта по изгубените способности. Но пък тя се балансира от облекчението да си върнеш контрола над собственото тяло. Тигни — горчиво добави тя — се възстанови напълно.

— И ти си била там, присъствала си? На това… изяждане?

— О, да.

— И какво представляваше?

— Присъствал ли си на екзекуция?

— Веднъж, в Зелен геран. Обесиха един мъж за грабежи и убийства. Разбойник, който вилнееше по пътищата. Просветен Луренц ни заведе на екзекуцията му, защото така сме щели да научим каква е истинската цена на престъплението. Е, заведе само нас, момчетата.

— И ти взе ли си поука?

— Ами… да кажем, че оттогава разбойничеството не ми се струва толкова вълнуващо занятие.

— Да кажем, че и аз се почувствах по подобен начин. От демонска гледна точка.

— А. — Пен се умълча на свой ред.

Беше прочел още няколко страници, когато Дездемона каза:

— Но ако някога се опиташ да ни заведеш в Идау, ще се борим с теб. Със зъби и нокти.

Пен преглътна сухо.

— Ще го имам предвид.

 

 

Наближаваше края на същата глава, схванат от дългото седене, когато някой се опита да влезе в стаята. Пен пъхна книгата под възглавницата и грабна една наполовина закърпена дреха, която предвидливо беше подготвил за тази ситуация… но натрапникът се оказа Клий.

— А, тук си значи — каза посветеният. — Търсех те.

— Просветен Тигни има поръчка за мен? — „Най-после?“

— А, не. Брат ми Руси ни кани на вечеря в замък Мартенден. Днес.

Беше му неприятно, че са го прекъснали по средата на труден абзац, но любопитството му надви. Говореше се, че замък Мартенден никога не е превземан с оръжие, макар че това вероятно се дължеше на вражеските сили, опитвали се да го превземат през годините — не големи армии, а отряди на местни земевладелци в опит да уредят дребни спорове. Боричкания, които можеха да са също толкова фатални за участниците, колкото и широкомащабната война, разбира се.

— С удоволствие. Но… тази вечер? Дотам е много път.

Клий се усмихна.

— Руси е добър домакин. Пред градските порти ни чакат коне.

— Там ли ще останем да нощуваме?

— Луната ще е почти пълна тази нощ и ако не завали, ще се приберем. Но ако решим да останем. Руси ще ни осигури всичко необходимо.

Доволен от перспективата да се махне поне за вечер от тази къща, както и от мисълта, че ще види една толкова вълнуваща крепост, Пен се разбърза да избере нещо подходящо и използваемо от новия си гардероб. Уви, Клий не му даде възможност да скрие по-добре книгата на Рухия — изчака го учтиво да се приготви, после го подкара към коридора.

— Трябва да поискам разрешение от просветен Тигни — сети се със закъснение Пен, докато слизаха по стълбите.

— Няма нужда — каза Клий. — Вече говорих с него. Все пак не си затворник тук.

Но не беше и напълно свободен, щом Клий щеше да му бъде бавачка. Писарят се явяваше нещо като личен секретар на Тигни и свещеният му поверяваше кореспонденцията си, а явно и пленника си. Пен се зачуди дали Клий работи и с шифрите на свещения и дали би било безопасно да го попита за тях.

— Добре. — Пен излезе след Клий на улицата, решил да не дава на предпазливия свещен шанс да промени решението си.

Скоро стигнаха до реката. Нагоре и надолу по течението няколко воденични колела се въртяха със скърцане. Минаха по извития стар каменен мост и навлязоха в по-бедната част на града. Основното й предназначение беше да обслужва керваните, които се спускаха от северните планински проходи, и беше пълна със складове, кожарски работилници, седлари, ковачи и пансиони за онези пътници, които предпочитаха да останат близо до стоката си. След портата на пътя край езерото стигнаха до малка конюшня. Там ги чакаха два коня, готови и оседлани. Изглеждаха по-кротки от обичайните коне под наем.

Клий се метна на гърба на единия, а Пен попита:

— Тези коне на брат ти ли са?

Клий кимна.

Поеха на север. Известно време се движиха ходом, понеже имаше голямо движение — основно фермерски каруци, които се връщаха от пазара, и добичета, поели на последния си път към градските скотобойни.

— Учил ли си езда като малък? — попита Пен.

— Да, обучиха ме във всички характерни за един замък неща. Замък Мартенден е прекрасно място за деца. Дадоха ме за чирак в ордена чак когато навърших четиринайсет, както беше записано в завещанието на баща ни.

Обичайната възраст за начало на чиракуване.

— Старият лорд голямо семейство ли имаше?

— Не твърде голямо, за мой късмет. С Руси бяхме единствените момчета. По-голямата сестра на Руси отдавна е омъжена, а моята избра ордена на Дъщерята и сега преподава в едно училище на Дамата в долината Линет.

— Май добре сте си живели. — Пен се надяваше Клий да долови деликатния въпрос, замаскиран в това наблюдение, а ако не го доловеше, още по-добре.

Явно посветеният все пак го усети, защото устните му се извиха в усмивка.

— Майката на Руси винаги се отнасяше добре с нас. А Руси е с десет години по-голям от мен. Така че дори майка му да беше починала преди баща ни и той да се беше оженил за моята майка, което би било крайно невероятно поради липсата й на обществен статут и зестра, пак нямаше шанс аз да бъда наследникът. А и не съм създаден за такова нещо.

— И не завиждаш на Русилин за ранга му?

Клий го стрелна с кос поглед.

— Мислил съм за това, разбира се, иначе бих бил глупак. И още по-голям глупак, ако го бях взел присърце. Ти завиждаш ли на брат си Ролш?

— Не — даде си сметка Пен, както и че никога не се е замислял сериозно по въпроса. — Ролш ме тормозеше по всевъзможни начини, докато растях, макар и не колкото Дрово… разликата ни беше твърде голяма и това ми спести най-лошата част от братския тормоз. Това, както и фактът, че Ролш просто не е побойник. Но никога не съм искал неговото място. И сега не го искам.

— Значи имаш късмет.

Движението по пътя се разреди и Клий пришпори коня си, първо в тръс, после в лек галоп. Пен последва примера му, доволен, че е намерил още едно общо нещо със самоуверения посветен.

След като яздиха още час в късния пролетен следобед между искрящата отдясно езерна вода и издигащите се отляво хълмове, зад една извивка на езерото пред погледа им се възправи сивото туловище на замък Мартенден.

Кацнал бе на малък остров само на десетина крачки от брега, а стените му сякаш изникваха от скалната основа. Високи, солидни и застрашителни, крепостните зидове следваха естествените очертания на островчето, отклонявайки се от класическата правоъгълна форма, но не и от класическия брой на кулите — четири кръгли кули с конични плочести покриви по краищата на замъка и пета, за късмет, над подвижния мост.

Село Мартенден се виеше покрай пътя, по-скоро фермерска махала, макар че нивите и лозовите масиви по склоновете на хълмовете изглеждаха доста обширни. Ковачница, кръчма, кожарско ателие, дърводелница, малък хан за пътниците, които нощта е заварила на пътя. Клий проследи погледа на Пен и каза:

— По-ранните лордове имали големи надежди за това място, но всичките им въжделения били убити или по-скоро присвоени било от храма, било от градските търговци.

— Хм — каза Пен. — Видях големите воденици край реката. А и тя е логичната крайна точка на езерния трафик.

— Така е.

Клий го поведе към малък извит мост, свързан с подвижно мостче. Минаха по тях с тропот на конски копита и посветеният поздрави с усмивка войника, който стоеше на пост. Портите бяха отворени, решетката — вдигната в този спокоен и мирен ден. Дворът, с неправилна геометрична форма и настлан с каменни плочи, не изглеждаше толкова гол като стените. Сводести портици с каменни колони се точеха от двете му страни. Над тях се издигаха двуетажни дървени галерии и слънчевите лъчи се изливаха като в кладенец — хитро решение, което осигуряваше на обитателите достатъчно дневна светлина. Един коняр изтича да поеме конете им, а самият лорд Русилин се показа на един балкон и им махна. После слезе по едно стълбище в дъното на галерията. Ботушите му потропваха в енергичен ритъм по стъпалата.

— А, успял си доведеш нашия гост — каза с топла усмивка Русилин на брат си. — Някакви проблеми по пътя?

— Никакви — отвърна Клий.

Лордът се обърна към Пен и разпери длан върху сърцето си за поздрав.

— Лорд Пенрик. Добре дошли в замък Мартенден.

— Благодаря за поканата, лорд Русилин. Нямах търпение да видя замъка ви. — Пен вдигна поглед покрай галериите към бойниците. — И да погледна от него.

Русилин се усмихна.

— Вечерята е почти готова. Има време да се качим на стената.

Господарят на замъка ги поведе по стълбището, по което току-що беше слязъл, после по десетина каменни стъпала над галериите. Пен го следваше с нетърпение. Клий вървеше последен. Излязоха на пътечката покрай назъбения каменен парапет на крепостната стена. Пен се наведе над парапета да погледне към езерото. Представи си, че е на пост тук и следи за врагове. Или това, или за търговски лодки с богат товар, пристигащи от юг или от север… само дето не беше чувал да обвиняват замък Мартенден в езерно пиратство.

На десетина мили южно от замъка се мержелееха крепостните стени на града. Тук езерото се стесняваше, после северният бряг се разширяваше към по-малкото градче при изворите му, което си нямаше принцеса-архисвещена да му изгради статут и крепостни стени, но се справяше добре като отправна точка за езерната търговия. Отвъд завоя две малки зелени островчета красяха синята повърхност и приютяваха, както му обясни лордът, основно кози, овце и няколко оттеглили се от света религиозни мистици. Залязващото слънце къпеше всичко това в златисто сияние.

— Прекрасно — каза Пен, дълбоко впечатлен. — Някога обсаждали ли са замъка, лорд Русилин?

— Не и откакто аз съм тук — отвърна той. — Баща ми е отблъснал набег на графа на Вестрия, но сраженията са били по билата на хълмовете и по пътищата. Графът изобщо не стигнал до замъка. Нито до Мартенмост, нищо че градът е забравил тази малка подробност.

— И все пак сега работите за Вестрия?

Русилин се усмихна.

— Графът си научи урока. За него е много по-добре да ни привлече на своя страна, отколкото да се сражава с нас.

В сравнение с това имението на Джуралд наистина приличаше на селски чифлик, призна пред себе си Пен.

— А отдолу какво има? — попита той и се обърна назад да погледне към павирания вътрешен двор, който вече тънеше в привечерни сенки.

— Ще ви покажа долните нива след вечеря — обеща Русилин. — При централните складове има интересна водна врата. Изключително полезна за вкарване и изкарване на стоки.

— Е, замъкът ви никога няма да остане без вода при обсада — каза замислено Пен. — Още едно предимство пред класическото местоположение на някоя височина.

— Така е — потвърди Русилин и ги поведе назад към стълбите. Посочи пътьом на Пен още няколко полезни неща в случай на обсада. Явно беше горд с дома си като добра стопанка. Стига стопанките да си падаха по сраженията.

Ботушите им скърцаха по дъските на галерията. Влязоха не във величествена трапезария, както бе очаквал Пен, а в една относително малка стая. Два тесни прозореца с изглед към езерото от двете страни на вградената в каменния зид незапалена камина пропускаха слабата светлина по заник-слънце и Пен примижа, изкушен за миг да поиска от Дездемона онова странно зрение, което му позволяваше да вижда в тъмното, но очите му бързо се нагодиха. Потъмнял от времето бюфет крепеше покрити подноси с ястия и десетина хубави восъчни свещи, от които беше запалена само една. Клий се зае да запали останалите свещи на бюфета, както и тези на масата, сервирана за трима. Явно господарят на замъка бе решил да сподели вечерята си насаме със своя интересен гост. След любезна молба от страна на брат си Клий влезе в ролята на прислуга, с усмивка и без негодувание. Поднесе на Пен легенче да си измие ръцете.

Блюдата бяха богати на месо и, за щастие, бедни на сирене. Дивечово месо, телешки пържоли, агнешко и едно цяло пиле. Русилин ги наряза с бързината и сръчността на хирург. Яхния от задушени кореноплодни зеленчуци с прекрасен маслен сос, който успешно прикриваше факта, че основните съставки са съхранявани цял сезон в зимниците, и прясна салата от пролетни зелении добавиха допълнително разнообразие към гощавката. Виното беше бледожълто и сладко, от лозята на замъка. Двамата братя пиеха предпазливо и Пен се постара да последва примера им, нищо че Клий и Руси се редуваха да му доливат.

Явно информиран предварително от Клий, домакинът им се постара да разприказва Пен за младостта му в Джуралд. Пен реши да не разваля настроението, като спомене смъртта на Дрово, но на свой ред зададе куп въпроси за наемническия живот. Чудеше се дали брат му е имал време да се почувства на мястото си като член на наемнически отряд преди лагерната треска да сложи преждевременен край на кариерата и живота му. Когато говореше за отряда си, Русилин приличаше повече на Ролш, отколкото на Дрово: повече сметки, логистика и негодувание от неблагонадеждни доставчици, отколкото вълнуващи истории за героизъм. Според думите му гарнизонният живот бил доста скучен, но извън това отрядът му взел участие в два кръвопролитни сблъсъка за спорна долина по далечната граница на графските владения, както и в потушаването на селски бунт, породен, представете си, от опита на графа да избие глутниците подивели кучета, които тормозели района.

Русилин допълни отново чашата на Пен и вдигна поредния тост. Това подсети Пен, че Дрово се беше записал в наемническия отряд под въздействие на алкохола — по време на пиянско празненство с приятелчетата си, — макар че бе продължил да защитава енергично решението си дори след като беше изтрезнял. Наистина ли беше възможно да те напият толкова, че да се пишеш доброволец за наемническа служба? Говореше се, че именно по този начин кралят на Дартака попълвал екипажите на бойните си кораби. Е, много по-лесно би било да избягаш от наемнически отряд, отколкото от кораб в открито море. Пен облиза устни и се усмихна предпазливо на изобилните наздравици.

След това Русилин взе да го разпитва приятелски за случайността, която го бе сблъскала с Дездемона, и Пен разказа историята отново. След толкова повторения тя започваше да му звучи като спомен за спомен, а не като нещо, случило се наистина. Клий прояви голям интерес към припадъка му, разпитваше за подробности, но Пен не можа да му каже много по този въпрос. Стана му тъжно, сигурно заради виното, и той се разпростря върху темата за провалената си сватба.

— Хубавата Прейта ще ви чака ли? — попита Русилин.

— Съмнявам се — въздъхна Пен. — Боя се, че родителите й са обмисляли други подходящи женихи, докато аз още съм лежал в безсъзнание.

— Хм, колко тъжно.

Клий понечи да му допълни чашата в израз на съчувствие и се намръщи, когато установи, че тя все още е пълна догоре.

— А демонът в теб събуди ли се вече?

— Донякъде — призна Пен. Нямаше желание да им разказва за странните си преживявания с Дездемона, а със сигурност не би могъл да спомене за книгата на Рухия пред Клий, който беше доверен човек на Тигни.

— Значи е преживял без проблеми внезапното прехвърляне, така ли? — попита Русилин.

— Така излиза.

Клий му предложи още от месото, но Пен отказа любезно, защото вече беше преял.

— Трапезата е прекрасна и богата, милорд, но нямам място и за хапка повече — извини се той на Русилин.

— Поне това можех да направя за гост като вас. Но имам още нещо, което трябва да опитате.

Русилин стана и отиде при бюфета. Върна се с три чаши от бледозеленото стъкло, което се произвеждаше в района, и ги раздаде лично като някакъв върховен виночерпец. Оказаха се пълни с някакъв златист алкохол, който ухаеше на цветя. Пен винаги бе смятал, че такива силни питиета се поднасят в малки чашки, но господарят на Мартенден явно не се скъпеше за гостите на трапезата си.

— Опитайте това питие. Дестилира го една жена от нашето село. — Русилин вдигна чашата си за наздравица и отпи, същото направи и Клий.

Пен вдигна своята чаша да отвърне на наздравицата. Щом я доближи до устните си обаче един глас в главата му пропя: „Пенрик, Пенрик, Пен, пен, пенпенпен, Пен! Пен!“. Прозвуча като пъшкането на човек, който пробива тухлена стена с чук. Пен се ококори и побърза да се усмихне с надежда да прикрие смущението си.

„Дездемона?… Какво?“

„Отпий съвсем малко и го задръж в устата си. Не гълтай. Постарай се да го изплюеш незабелязано в салфетката си.“

Понеже не знаеше какво друго да направи, нито защо се налага да постъпва по този начин, Пен последва указанията й. Като цяло питието беше приятно, много сладко и ароматно, но с горчив привкус.

„Аха. Сироп от мак. Без други примеси. С това можем да се справим. Добре, можеш да пиеш, но много бавно. И гледай да не проличи, че знаеш.“

„Защо?“

„Защото искаме да видим какво ще стане.“

Пен си спомни, че Рухия е била шпионка. Доверен агент. Която плавала в бурни води, каквото и да означаваше това, освен че беше поредният пример за влудяващия навик на Тигни да загатва за разни неща, без да ги обяснява. Заля го усещането, че неволно е попаднал в странна буря сред непознати води.

Течността в устата му стана неприятна на вкус и Дездемона прошепна в главата му напук на онова, което му крещяха сетивата му: „Добре. Вече е безопасно. Може да преглътнеш.“

Пен преглътна, без да се задави, и успя да каже с известно усилие:

— Много интересно. Ухае на лайка.

— Да, и аз мисля, че лайката е една от съставките, макар че стопанката пази рецептата си дори и от мен. Казват, че лайката има силно успокояващо действие. — Русилин отпи от своята чаша с нескрита наслада и погледна добронамерено Пен. Когато не беше подправено със сироп от мак, питието явно бе значително по-приятно на вкус.

Разговорът постепенно се забави. Пен отпиваше бавно, а двамата братя го наблюдаваха с неотклонното внимание, с което куче или котка, свикнали да получават по нещичко от трапезата, следят всяка хапка на господаря си, готови за скок. А когато Пен се прозя — не беше нужно да се преструва след обилната храна и виното, — двамата сякаш се поуспокоиха. Стана му топло, макар в стаята да се събираше хлад заедно с отслабващата светлина през тесните прозорци и сгъстяващите се вечерни сенки, и Пен разкопча горното копче на туниката си.

Допи чашата си и каза:

— Наистина успокоява много, милорд.

— Ще предам на стопанката колко ви е харесало питието й — обеща Русилин, после отнесе чашата при шкафа и я напълни отново, застанал с гръб към стаята.

„Непохватно — коментира Дездемона. — Явно отровителството не е неговата стихия. Макар че, като се има предвид кого си е набелязал, едва ли е нужно да се старае особено.“

Тя пък как беше станала такъв експерт? Не му се наложи да прибягва до артистичните си възможности, за да поеме с ококорени очи втората чаша, която Русилин му подаде. Горчивата жилка беше дори по-силна, отколкото в първата чаша.

„Явно не искат да рискуват, като гледам“ — разсъждаваше Дездемона, докато питието се превръщаше на помия в устата му.

„И какво да правя сега? — попита Пен. Започваше да се паникьосва. — Всеки момент ще повърна.“

„Играй им играта. Преструвай се, че си пиян и ти се спи. Сигурна съм, че знаеш как изглежда препил човек.“

Знаеше, при това от личен опит. Макар и само един. Препиването и махмурлукът, също като екзекуциите, бяха ценен урок, който беше усвоил на млада възраст.

— Това питие си е направо сънотворно, идеално преди лягане — отбеляза той, като се постара да заваля леко думите си.

— Прав си — каза Клий и отпи от своята чаша, която си стоеше все пълна.

Пен се прозина отново, още по-широко.

— Ше прошаваш, млорд — смотолеви той и отпусна глава върху ръцете си на масата. Възцари се тишина.

„На Копелето сълзите… — прошепна настоятелно той в главата си. — И сега какво?“

„Прави се, че спиш. Ако си мислят, че планът им е успял, няма да те вържат. — Замислена пауза. — Не че връзването би ни затруднило особено, обаче защо да си създаваме излишна работа?“

Най-накрая се чу гласът на Русилин:

— В безсъзнание ли е? Провери му очите.

Клий хвана Пен за косата, повдигна главата му, а после и единия му клепач. Пен се овладя, макар онова с косата да болеше, и се постара да подбели очи.

— По-скоро спи — изказа се посветеният, — но и това ще свърши работа. — Пое си дъх. — Готов ли си?

— Да. Да приключваме.

С общи усилия вдигнаха Пен от стола и прехвърлиха ръцете му през раменете си.

— Ха — изпухтя Клий. — Лорд Говедарчето не е толкова лек, колкото изглежда.

— Тия, жилавите, е трудно да ги прецениш — каза Русилин. — Вече си мислех, че никога няма да заспи.

Не изглеждаха много ентусиазирани като за съконспиратори, помисли си Пен. Нито дори особено развълнувани. Това го изпълни с известно негодувание. Явно само той изпитваше силни чувства във връзка със случващото се. Погледна през мигли.

Двамата го извлякоха с общи усилия на дългия балкон, вече потънал в дълбоки вечерни сенки, макар небето още да бледнееше и да бяха изгрели само няколко звезди. Смъкнаха го по някакво задно стълбище. Подминаха нивото на двора и продължиха надолу по някакви тъмни и тесни стълби. Стените бяха отчасти каменен зид, отчасти гола скала. Клий пое върху себе си тежестта на уж припадналия Пен, а Русилин откачи една халка с ключове от колана си и отключи една тежка дървена врата. Вмъкнаха Пен през прага, после Русилин се обърна и заключи вратата.

„Не трябва ли да направим нещо? Да избягаме?“ — попита притеснено Пен.

„Скоро. Двама са. Трябва да изчакаме подходящ момент, иначе усилията ни ще са напразни.“

И те бяха двама, помисли си Пен, или може би тринайсет, в зависимост как броиш лъвицата и кобилата, но мисълта за това странно числено превъзходство не му помогна особено. Дори само Русилин беше достатъчен, та Пен да се почувства в малцинство.

Не можеше да прецени дали са го довлекли в изба, склад, оръжейна или тъмница. Дългото помещение изглеждаше подходящо за всичко изброено. Високи каменни колони поддържаха тавана, достатъчно изящни за малък дартакийски храм. Високо на стената към езерото се редяха малки зарешетени прозорци с формата на полукръг, през които влизаше последната светлина по здрач. На две дървени поставки бяха подпрени снопове копия. Навсякъде имаше каци и сандъци, но до една от стените се мъдреше стар сламеник в добавка към няколко комплекта грозни окови, прикрепени към зида. Фактът, че оковите бяха ръждясали и понастоящем не оковаваха никого, не беше голяма утеха.

Братята завлякоха Пен в дъното на помещението и го оставиха на студения каменен под. Той се претърколи уж насън и зърна за миг водната врата. Погледната от тази страна, тя представляваше каменна рампа, спускаща се към широк нисък свод на нивото на езерото, чиито води се плискаха леко в основата му. Решетка, вдигната в момента, защитаваше този прокопан в дебелите стени отвор, имаше и тежки двойни врати, отворени. Една лодка беше изтеглена наполовина върху рампата, с прибрани весла. По сводестия таван танцуваха бледи отражения.

— Ще ни трябва повече светлина — каза Русилин и Клий извади кутийка с прахан от кесията на колана си и клекна до няколко лоени свещи, наредени покрай рампата и защитени от въздушното течение с шишета от евтино стъкло. Скоро свещите добавиха светлината си към сумрака… не че това помагаше на Пен. Помагаше по-скоро на похитителите му. Дали не беше изгубил още едно свое предимство, изчаквайки твърде дълго?

Когато Русилин му обърна гръб, за да потърси нещо сред сандъците, Пен завъртя леко глава, но единственото интересно нещо, което успя да види, беше стар вълнен дюшек на пода наблизо, с възглавница и одеяло в единия край. „Защо не ме оставиха там?“ А и защо дюшекът не беше близо до оковите, ако него използваха любезните похитители за постеля на жертвите си, преди да ги продадат на някой зъл търговец, идващ през водната порта от езерото?

Напомни си да лежи неподвижно и само да гледа предпазливо изпод мигли, когато братята надвиснаха над него в миг на размишление.

— Лесно беше — отбеляза Клий. — Точно както каза ти — нека сам дойде при нас. Като теле на пазара.

— Малко наивен ми се стори — каза Русилин.

— Малко глупав, мен ако питаш. Е, лорд Говедарче — каза Клий и побутна Пен с върха на ботуша си. — Съжалявам, но нуждата ни е голяма.

— Няма да усети болка. Е, ти или аз? — Русилин държеше боен нож с дълго острие. Явно го беше взел от рафтовете с оръжията. Острието лъщеше наточено.

— Това е по твоята част. А вероятно и наградата ще е твоя, ако демонът прескочи в теб.

— По-вероятно е да стане така, нали? Демоните винаги скачат в най-силния човек наоколо, сам го каза.

— Така твърди Тигни.

— Тогава защо не е скочил в някой от охранителите, които са придружавали магьосницата?

— Не знам. — Клий сви рамене. — Обаче Тигни каза, че този е най-силният демон, с който си е имал работа. Да се чуди човек защо е прескочил в свещената навремето.

— Е, смея да кажа, че ще хареса новия си дом — отбеляза спокойно Русилин.

„Не се опитват да отвлекат мен. Опитват се да отвлекат Дездемона!“

Значи Пен не беше стоката, от разбойническа гледна точка, а само каретата.

„Мислех, че демонът не може да убие и след това да оцелее.“

„Грешно си го разбрал — каза Дездемона. — Магьосникът не може да убие с магия и да запази демона си. Но със сигурност може да бъде убит и да го загуби. Ако демонът прескочи навреме.“

И какво, щяха за втори път да го оставят без годеница, а после и да го убият, така ли? Тази мисъл дълбоко го наскърби. Един демон със сигурност би предпочел силен капитан, който да му осигури хаоса на бойното поле, пред, пред… нескопосания лорд Говедарчо. От обидното прозвище го заболя.

„Не и ако направим нещо по въпроса — каза напрегнато Дездемона. — Сега, Пен!“

Русилин тъкмо посягаше към гърлото му с дебелите си пръсти, преди да забие ножа под треперливата светлина на свещите, когато Пен се превъртя настрани.

— На Копелето зъбите! — изруга Русилин. — Мислех, че е в безсъзнание. Дръж го, Клий!

Пен се надигна на колене, после скочи на крака, докато Клий замахваше някак твърде бавно към него. Лесно избегна посветения и погледна към вратата, но Русилин вече му беше преградил пътя. Лордът замахна с ножа си към корема на Пен, но той успя да се дръпне навреме и скочи зад една колона. Русилин мина от другата й страна, а Клий го сграбчи през раменете.

— Оф, движи се като змия! — викна Русилин и се хвърли към Пен.

Докато острието на ножа се приближаваше към корема му, по дължината му пробяга ръждива спирала. Острието продължи да се движи към целта си, бавно като през мед от гледна точка на Пен, но миг преди да я достигне се разсипа на хиляди оранжеви люспи, които се пръснаха във въздуха като пуха на глухарче — и също толкова опасни.

— Какво! — изгрухтяха Пен и Русилин в хор.

„Огънят — бодро каза Дездемона — има много форми.“

Клий все още го стискаше изотзад. Пен се изтръгна от хватката му. Русилин захвърли непотребната дръжка, грабна едно копие и го заразмахва между Пен и вратата.

— Демоне, предай се! — крещеше Клий. — Предлагаме ти по-добър господар! Тигни иска да те даде на светеца от Идау! Лично преписах писмото! Не ти трябва да помагаш на този глупак, дето го яздиш в момента!

Дездемона, развълнувана като ловджийско куче, хванало следа, сякаш се поколеба за миг и застина вътре в Пен.

Пен заотстъпва, като трескаво търсеше аргументи в своя полза.

— Но кой от двамата да стане неин господар? — избълва накрая. — Добре ли го обмислихте? Онзи, в когото демонът прескочи, ще падне в безсъзнание и другият лесно ще му пререже гърлото. — Дали не би могъл да обърне враговете си един срещу друг?

Русилин се ухили грозно и размаха отново копието.

— Не мисля. Ако прескочи в мен, няма смисъл Клий да ме убива, защото дори да съм мъртъв, нито земите ми, нито отрядът ми ще преминат в неговите ръце. Не би имало смисъл да рискува. А ако прескочи в него, какво пък — ще си спестя рисковете и ще имам верен магьосник на своя служба, когото да обсипя с дарове.

— Нали не мислиш, че сме толкова глупави да не уточним това предварително — засмя се Клий, също грабна копие и застана до Русилин. Двамата братя се опитаха да го изтласкат назад, мушкаха и постепенно го притискаха. Изглеждаха раздразнени, но не и гневни. Беше странно да те убият с такова безразличие. „Сигурно Русилин е също толкова хладнокръвно спокоен и в битка“, помисли си Пен.

Демонът на Копелето като нищо би предпочел един така силен войник за свой господар.

— Какво? — изкиска се Дездемона на висок глас. — И да виждаме твоето грозно лице в огледалото, докато намерим начин да те зарежем? Копелето да не дава!

— Дез, не ги дразни! — изписка с ужас Пен.

Клий примигна смутено, но не отстъпи и крачка. Силните ръце на Русилин изтеглиха копието назад за смъртоносен удар.

А Пен им подпали косите.

Клий изпусна копието си и запищя. Русилин, направен от по-държелив материал, довърши замаха си, преди също да се разпищи, и острието изстърга по каменния зид там, където допреди миг се намираше Пен.

Всички връзки, каишки и токи по дрехите на двамата братя се разхлабиха едновременно. Поредното нападение на Русилин не стигна далече, защото панталоните му се свлякоха на коленете и той изгуби равновесие. Пен можеше да се закълне, че Дездемона се изкиска. Докато двамата залитаха, удряха се по главите да угасят пламналите си коси и се препъваха в дрехите си, тя извика: „Към водната порта!“.

Пен хукна надолу по рампата, опита се да избута лодката, която, уви, не помръдна, после зърна Русилин да се придвижва вбесен и с подскоци към него и се хвърли към ниския сводест отвор. Водата се разплиска студена около глезените му, прасците, бедрата, чатала — аххх!

— Ама аз не мога да плувам, Дез! — викна той, когато при следващата стъпка кракът му не намери опора. Изведнъж пропадна във вода без дъно, така внезапно, че остана без дъх.

„Нищо — каза му самодоволно Дездемона. — Умелан може. Остави се на нея.“

Умелан много бързо даде да се разбере — чрез силен пристъп на отвращение, — че не е свикнала с толкова студени води, нито с тяло, което е толкова кльощаво и склонно да потъва, но така или иначе Пен стигна до повърхността и заплува кучешката в почти пълния мрак на нощта. Примигна да разкара водата от очите си и взе да върти глава в търсене на брега.

„Плувай към другия бряг — посъветва го Дездемона. — Русилин със сигурност ще прати хора да претърсят този.“

— Много е далече! Не мога да стигна дотам с плуване! — избълва задъхано Пен.

„Ако се отпуснеш и намалиш темпото, ще успееш.“

Пен продължи да движи ръце и крака. Постепенно замахът му стана по-дълъг, а краката му откриха удобен жабешки ритъм, който, дори да не го изтласкваше по най-ефективния начин, поне не му пречеше. Дишането му се поуспокои.

Поне докато не чу гласа на Клий, твърде близо зад себе си.

— Ето го! Виждам косата му във водата.

Пен се обърна и видя силуета на лодката, която тъкмо минаваше през водната порта. Сам не беше успял да я помръдне, но явно с общи усилия двамата братя я бяха избутали във водата. Веслата изскърцаха в гнездата си, когато Русилин напрегна мишци. Пен си представи как едрият мъж го удря с греблото по главата или го нанизва на копието си и го влачи обратно към замъка като голяма неповратлива риба.

„Това вече си е направо тъпо“ — промърмори доволно Дездемона. Въпреки студената вода Пен усети как го заливат топли вълни.

Клий, застанал прав на носа и стиснал копие в ръцете си като харпун, изпсува изненадано, когато стъпалото му пропадна през дъното на лодката. Изпусна копието и то потъна, повлечено от тежкото стоманено острие. Металните скоби на веслата се откопчаха, Русилин изпусна греблата и почна да ругае. Лодката загуби скорост и спря.

Някъде от високите стени на замъка се чу уплашен глас:

— Пожар!

— Пожар! — подеха тревогата още гласове. Русилин погледна в мрака към отдалечаващата се плячка, хвърли поглед през рамо към другото си застрашено съкровище, хвана с две ръце едното гребло като лопата и започна да обръща лодката, вече натежала от водата, която влизаше през пробойната при носа.

— Руси — каза разтревожено Клий, — и аз не мога да плувам!

— Тогава грабвай другото весло и се хващай на работа — озъби се Русилин. — Онзи глупак така или иначе скоро ще се удави в студената вода.

На този етап наистина беше напълно излишно греблото на лорда да се сцепи на две при поредното загребване.

Пен се обърна тихичко по гръб и заплува в обратната посока.

 

 

Когато Пен изпълзя на скалите и се пльосна в някаква гостоприемно мекичка кал, луната вече се издигаше над възвишенията на изток. Беше измръзнал до кости и уморен до смърт. Не искаше никога повече да помръдне и пръст дори.

След време любопитството надви умората и с цената на канско усилие Пен се превъртя на хълбок и погледна към другия бряг на езерото. Искрите и оранжевото сияние, които се бяха издигали над замъка като над подпален комин, най-после бяха угаснали. „Замъкът беше хубав — помисли тъжно той. — Жалко.“

„Сурова справедливост — промърмори Дездемона. Май беше изтощена почти колкото него. — Ако си падаш по милостивата справедливост, значи не бива да привличаш вниманието на белия бог.“

— Рухия правеше ли такива неща?

„Рядко. Беше корава жена и не позволяваше да я притиснат в ъгъла. — След кратко замисляне добави: — След първите няколко горчиви урока.“

След още няколко мига каза: „Ако не се размърдаш в най-скоро време, ще умреш от измръзване и всичките ми усилия тази нощ ще отидат на вятъра. А и не ща да се озова в някоя крава.“

Пен се понадигна и седна в калта.

— Можеше да прескочиш в Клий.

„Предпочитам кравата.“

— Или в лорд Русилин. — Да, защо не беше избрала Русилин?

„Ставай, Пен. Твоя работа е да ни изкараш оттук.“

Пен се надигна на колене, после се изправи някак. Заобиколи няколко скучаещи крави и излезе на пътя. Беше по-скоро фермерска пътека с издълбани коловози, но друг път нямаше тук, на стръмния източен бряг. Огледа се в двете посоки по протежение на езерото, първо на север, после на юг. Нямаше опасност да се изгуби.

„Бихме могли да тръгнем на север — подхвърли Дездемона. — Бихме могли да идем навсякъде. — Пауза. — Освен в Идау.“

— Никога не съм проявявал интерес към Идау и неговите забележителности. — Дори не се беше замислял за въпросното градче, обикновена точка на картата не по-голяма от Зелен геран, на петдесетина мили западно от Мартенмост, току отвъд границата с владенията на графа. — Но всичките ми неща са в Мартенмост. А така и не прочетох докрай книгата. Тигни сигурно вече се чуди къде съм изчезнал. Дали наистина е разрешил на Клий да ме доведе в замъка? — Дали Тигни не беше част от конспирацията на братята? Много неприятна мисъл.

„Ха. На теб Тигни може и да ти е дал разрешение да напуснеш града, но на нас не би го дал никога.“

— Значи си заподозряла нещо? Още тогава?

„Мм — измуча тя доста неясно. — Сигурни бяхме, че ще се случи нещо интересно. Но не знаехме какво. Не можехме да ти говорим на глас пред Клий, а по онова време тихата реч още не беше на разположение.“

— Всички демони ли са толкова любопитни? Или си взела това от Рухия?

„С Рухия бяхме… пасвахме си добре. И нищо чудно, защото сами я избрахме. — След тези думи Дездемона се прозина театрално. — Хайде тръгвай. Ние ще подремнем. Събуди ни, като пристигнем.“

Пен въздъхна и тръгна на юг. Тази нощ сякаш нямаше край.

 

 

Слънцето още не беше подгонило луната над източните хълмове, но небето вече сивееше с цвета на стомана, когато Пен най-после стигна до градските порти на Мартенмост. Каруци, натоварени със стоки за пазарищата, се редяха отпред въпреки ранния час. Стражарят при портата измери Пен с навъсен поглед и взе да му рецитира градската наредба срещу бездомниците и негодяите.

— Нося съобщение за просветен Тигни от ордена на Копелето — каза Пен, спирайки се на тази половинчата истина като начин да обясни както появата си, така и защо бърза да влезе в града. — Имах проблем с лодката. Вървях цяла нощ.

Името на Тигни и на ордена свършиха своето и докато Пен се влачеше по стръмната улица към високата къща, небето се разтопи до бронзово, преди да прелее в убито златисто.

Портиерът, на вид изненадващо бодър, отвори на тропането му и го зяпна изумено:

— Лорд Пенрик!

— Добро утро, Косо. Трябва да се вида с просветен Тигни. Веднага.

Имал бе много време за мислене, докато вървеше в мрака. Как можеха да се обяснят събитията от тази нощ? Защо един силен местен лорд се бе опитал да го убие? По някое време негодуванието беше отстъпило пред смущение, а репетираната гневна реч се бе изляла през пръстите му като вода.

— Мисля, че и той иска да ви види — каза портиерът. — Което не означава, че очаквахме да се появите. Последвайте ме.

Косо го заведе право в работния кабинет на Тигни, където свещите бяха почти догорели и притреперваха в поставките си.

— Просветени, лорд Пенрик дойде — каза Косо, отдръпна се и избута Пен пред себе си, после застана на пост пред вратата.

Тигни седеше зад писалището си и държеше перо. Пен се стресна, като видя книгата на Рухия отворена пред него, но още повече се стресна, като видя Клий да седи на стол пред бюрото. Свещеният и посветеният вдигнаха смаяни погледи към него.

Тигни беше облечен със… с вчерашните си дрехи. Клий беше скрил остатъците от косата си под плетена шапка. Очевидно бе положил усилия да се приведе в ред след опита за покушение и борбата с пожара в замъка, но десетте мили езда призори го бяха омачкали отново. Въпреки това изглеждаше по-добре от Пен. „Е, поне вече не оставям мокри следи навсякъде.“ Да види Клий би трябвало да го ядоса, но изтощението му пречеше да изпита силни емоции.

— Виж ти — каза Тигни, остави перото и събра пръсти пред брадичката си. — Обвинението вече е тук, а сега пристига и защитата?

На Пен не му беше до словесни престрелки, затова каза само:

— Добро утро, просветени. Вчера следобед Клий ми каза, че сте разрешили да приема покана от брат му за вечеря в замък Мартенден. Там ме упоиха, завлякоха ме в едно подземие и се опитаха да ме убият. Искаха да откраднат Дездемона. Избягах им, преплувах езерото и ето ме тук. — Примижа. Е, това май изчерпваше основното. — О, боя се, че може да сме подпалили замъка, но пък те искаха да ме набучат на копията си. — Стисна очи, после пак ги отвори. — Съжалявам и за лодката. Не много обаче.

Тигни го измери с предпазлив поглед.

— Според разказа на Клий твоят демон е взел връх, подмамил го е да те заведе в замъка, където ти си подпалил пожар, откраднал си лодка и или си избягал, или си се удавил. В първия случай вече би трябвало да си преполовил пътя до границата с Адрия.

Пен се замисли.

— Много е далече да го извървиш пеша.

— Думата на двама души срещу думата на един — каза Клий, преодолял първоначалната си парализа. — А и той е странник по тези места.

„Не просто странник, а по-странен, отколкото си представяш.“ Пен вдигна пръст.

— Двама срещу двама. Мен и Дездемона. Освен ако не броите нея като дванайсет души, в който случай мога да спретна състав от съдебни заседатели още тук и сега.

Тигни потърка челото си като човек с главоболие и ги изгледа поред, ядосано.

— Че единият от вас лъже, е очевидно. За щастие, аз имам още един свидетел. В известен смисъл. — Махна към портиера. — Косо, доведи, моля те, другия ни гост. Извини се, но му дай да разбере, че е спешно. А… и му кажи, че лорд Пенрик се е върнал.

Портиерът кимна и тръгна да изпълни заръката.

Клий избълва разгорещено:

— Просветени, нали не смятате да вземете показания от демона? Демоните са напълно неблагонадеждни!

Тигни го измери с неразгадаем поглед.

— Знам всичко необходимо за демоните, Клий.

Клий млъкна, било по стратегически причини, било защото временно бе останал без аргументи. Пен можеше да се обзаложи, че не такъв сценарий си е представял посветеният, докато е пришпорвал коня си насам. Ако наистина бе вярвал, че Пен се е удавил — един съвсем вероятен резултат от снощната схватка, — защо беше дошъл тук да отправя обвинения, вместо да се окопае при брат си? Дали пък Русилин не го беше изритал? Господарят на Мартенден със сигурност беше научил за появата на Пен в града и за особеното му положение от Клий. Кой от двамата братя пръв беше предложил да откраднат демона му?

Минутите минаваха. Пен седна на пода. Тигни понечи да каже нещо, но после махна с ръка и го остави да си седи.

Накрая откъм коридора долетя врява — портиерът говореше нещо на висок глас, чуваше се и още един, който звучеше гневливо. В стаята влезе нисък набит старец с петносана бяла роба и бастун. Тигни се разбърза да го настани на един тапициран стол. Косата на новодошлия беше побеляла и пооредяла, особено на челото, пристегната назад в тъничка плитка. Лицето му беше кръгло и набръчкано като ябълка, престояла цяла зима в мазето, но не толкова сладко. Приличаше на пенсионирал се хлебар с лошо храносмилане. Тръшна се с пъшкане на предложения му стол и подпря ръце на бастуна си.

Вътре в Пен Дездемона се разпищя. После зави сърцераздирателно: „А! А! Свършено е с нас! Това е светецът от Идау!“ Нагорещена вълна от отчаяние заля Пен, после демонът се сви на топка, толкова малка, че беше чудо как не се взриви навътре.

— Благословени Бройлин — каза Тигни и се поклони на стареца. После перна Клий по тила, докато и той не се поклони. Клий примижа, приведе се в кръста и заотстъпва назад, като правеше свещения знак и мърмореше почтително. Изглеждаше изненадан почти колкото Дездемона, макар и по-скоро застинал, отколкото трескав. Никой не можеше да се съревновава с Дездемона по трескаво отчаяние в момента.

Тигни изгледа ядосано седналия на пода Пен, изтощен и мокър, но после само поклати глава.

Беше ли това втората смъртоносна засада, в която Пенрик и Дездемона влизаха в рамките на няма и ден? А че е засада, беше очевидно, засада, замислена и осъществена от хитреца Тигни. Нищо чудно, че не бе пожелал да обучава Пен. Сигурно цяла седмица беше планирал удара си, иначе не би могъл да докара тук скърцащия старик от Идау, без никой да разбере. Как иначе да притисне в ъгъла и да задържи един толкова силен демон, освен като го хване неподготвен? А Пен беше вкарал Дездемона право в капана. Дали да не скочи и да не избяга? Само че можеше ли да скочи? И да бяга? „Трябваше да тръгнем на север. О, Дездемона, толкова съжалявам…“

— Е, благословени — каза Тигни и махна към Пен. — Взел ли е надмощие неговият демон, или не?

Старецът изгледа намръщено Пен, който на свой ред го изгледа, вече напълно объркан. След миг дядката каза:

— Не. Изобщо. Напразно си се притеснил, Тиг. А аз напразно се друсах в онази отвратителна каруца, за да дойда тук. Всичките кокали ме болят.

Сивите очи се спряха върху Пен и сякаш го всмукаха в себе си. Усещането беше като да гледаш през две дупчици към ослепително слънце, сякаш нещо гигантско, древно и реално дебнеше току отвъд ъгъла на възприятията му. Пен не беше в състояние да откъсне поглед. Всъщност май имаше желание да пропълзи на четири крака към нещото. Старото грозновато тяло изглеждаше износено като сценичен костюм, нематериално и измамно като тънък плащ върху… да, върху обикновен човек, но също и канал към нещо, което… не беше човек. Нещо, което Пен не беше вярвал, че ще срещне лице в лице приживе, пък било то и непряко.

Даде си сметка, че всяка молитва, която е изричал или измърморвал през прозявка в живота си, е била проформа, по навик. И че повече никога няма да се моли така.

— Можете ли да принудите демона му да говори? — попита Тигни.

— Сигурно, ако преди това го накарам да млъкне. Вие като бясно куче.

Клий, напук на здравия разум, попита:

— Да, но можете ли да го принудите да каже истината?

Старецът го измери с поглед.

— Не знам. Ти как мислиш? Мога ли?

Клий повехна. Но явно отчаянието му беше голямо, защото след миг продължи:

— Щом демонът не е взел връх, значи лорд Пенрик носи отговорност за поведението си, продиктувано било от лудост, било от престъпни наклонности. Сам поиска да ни дойде на гости и се отплати за гостоприемството с палеж и унищожение. Трябва да застане пред съдия за това.

— И как според теб местните съдии ще задържат магьосник против волята му? — изсумтя старецът.

Тигни се изкашля.

— Дори демонът да не е взел връх в момента, боя се, че е само въпрос на време. Демонът на просветена Рухия беше най-могъщият, с когото съм се срещал. Твърде силен за този необучен млад човек, без значение колко добри са намеренията му. Благословени, аз се отнасям много сериозно към задълженията си като заклет в храма и затова ви моля, като предпазна мярка, да спасите момчето и света от тази опасност.

Пен, който слушаше напрегнато и със свит стомах, се опита да изтъкне:

— Но аз не съм заклет в храма. Тук съм като гост.

Клий не пропусна възможността да го захапе:

— В твоя случай това едва ли е препоръка.

Тигни само поклати глава.

На Пен изведнъж му хрумна, че въпреки всичките приказки за обвинения и съдии в момента е нужно нещо друго, а не адвокатски пледоарии. Ако в стаята наистина се усещаше присъствието на бог, то трябваше да се говори по съвсем друг начин.

Той се надигна на колене и пропълзя да застане пред светеца. Вътре в него Дездемона плачеше като жена, която водят към бесилката. Тигни се опита да го спре с жест, но старецът го гледаше с любопитство и без страх.

Пен вдигна ръце с отворени длани, както би застанал пред олтара в храм. Хрумна му, че когато се молиш и когато се предаваш на бойното поле, позата е една и съща.

— Благословени, ако говоря, богът ще ме чуе ли?

Бухлатите вежди се вдигнаха.

— Боговете те чуват непрекъснато, без значение дали говориш, или мълчиш. Ти да чуеш бога обаче… това е по-рядко.

Пен реши да приеме това като типичното заобиколно „да“ на Копелето. Преглътна, замисли се дали да не сведе глава, но после реши да погледне нагоре… Към или през тези страшни сиви очи.

— Господарю бог Копеле, син на Майката, Пети и Бели. Моля те да пощадиш Дездемона. Тя е добър демон. — Замисли се над това прилагателно и множеството му значения… добра за какво?… и реши да не уточнява. — Тя няма друг живот, освен чрез мен, и ако ти позволиш, моля те… моля те, нека й служа в нейната нужда. — И тогава, тласнат от безспорно най-тъпия импулс в живота си, по-тъп дори от пиянската клетва на Дрово пред набирача на наемници, добави: — И на Теб.

Тигни поклати бавно глава.

Светецът на Идау вдигна ръка и я положи върху челото на Пен с очевидното намерение да каже нещо. Нещо твърде неприятно, види се, реши Пен. Устните му се отвориха. Останаха си така. За миг, по-скоро дълбок, отколкото дълъг, взорът му се отправи навътре. Дълбооко навътре. После веждите му се вдигнаха високо в израз на изненада.

— Ха! Това е нещо ново — каза той и дръпна ръката си.

— Какво? — попита Тигни, толкова притеснен, че чак му личеше. — Белият бог ще вземе демона, нали?

— Не. Не я иска. Засега поне.

Тигни примигна сащисан. Пен затаи дъх. „Какво, какво, какво?…“

Клий запротестира:

— Но вие трябва да…

Светецът го изгледа кисело.

— Ако искаш да спориш с бога, върви в храма, момче. И там няма да получиш друго, освен протрити колене, но поне ще пощадиш ушите ми. — С тези думи светецът от Идау се опря по-здраво на бастуна си с очевидното намерение да се изправи.

Пен извика:

— Чакайте, чакайте, чакайте… Благословени, какво означава това?

Старецът го изгледа мрачно.

— Означава — честито. Вече си магьосник. — Стисна устни, след което добави малко по-любезно: — Боговете не действат в подкрепа на нашите цели, а на своите. Следователно богът има наум нещо интересно за твоето бъдеще… за вашето бъдеще. Това не е непременно благословия. Желая ти късмет. Ще ти е нужен.

Тигни ахна и попита:

— Но ние какво да правим с него?

— Не зная — каза светецът. След кратка пауза добави: — Все пак, като за начало, гледайте да не го убият на прага ви.

Все още ококорен, Тигни каза:

— Ще трябва да го закълнем в ордена.

Устните на светеца се извиха в скептична усмивка.

— Ама ти слушаш ли изобщо? Момчето току-що го заклеха. — Сбърчи нос. — Макар и не точно в ордена, ако питаш мен… — Повлече се към вратата, като си мърмореше сърдито под нос: — Ох, господарю Копеле, гърбът ми…

На прага се обърна.

— А — каза и посочи Пенрик. — Този казва истината… — пръстът му се насочи към Клий, — а този лъже. Приятни ти занимания с кашата, Тиг. — После добави заядливо през рамо: — Аз се връщам в Идау.

 

 

Двама яки посветени отведоха Клий нанякъде. Пен не знаеше къде. С по-неохотна, но и по-искрена любезност от всякога, Тигни му предложи да си почине в стаята си. Пен, който едва се държеше на крака, не възрази. Не възрази и Дездемона, всъщност не каза нищо. Съвсем се беше умълчала.

Оскъдните вещи на Пен бяха пръснати върху леглото му, но освен книгата на Рухия май нищо не липсваше. Същата съдба бе сполетяла и вещите на Клий, което означаваше, че Тигни не е знаел нищо за заговора. Пен се зачуди какво ли си е помислил свещеният, когато по някое време снощи е установил, че и двамата са изчезнали. Сигурно би трябвало да му съчувства, обаче не се получи.

Разчисти безцеремонно леглото си, съблече влажните си дрехи, взе одеялата на Клий да ги добави към своите и се мушна под завивките. Толкова изтощен не се беше чувствал и след безуспешен лов в студен дъжд. Заспа и сънува кошмар за бездънни очи.

 

 

Събуди се в ранния следобед гладен като вълк и слезе в кухнята да си измоли нещо за хапване. Знаеше, че понякога, в зависимост от настроението си, готвачите проявяват милост към посветените и дяконите, пропуснали обяда. Проявиха и към него — под формата на сух хляб, халба хубава бира и щедри остатъци от обедното меню. „Гладът е най-добрата подправка“ — така гласеше една от любимите поговорки на майка му. Пен обикновено се дразнеше, като я чуе, но след има-няма десетина минути чинията му беше празна и облизана.

Една посветена го откри в кухнята да дреме над чинията си.

— Лорд Пенрик — каза тя, — просветен Тигни моли да се явите при него горе.

Заведе го не в работния кабинет на свещения, а в една по-голяма стая откъм задната страна на къщата. Пен се поколеба на прага, стреснат от страховитата компания, събрала се около дългата маса. Тигни беше там, разбира се, както и двама по-възрастни от него свещени в белите одежди на Копелето, но имаше и един с черната дреха и сивия ширит на Бащата, с тетрадка и перо пред себе си. До него седеше едър мъж — явно градски магистрат, ако се съдеше по служебната верига на врата му. Жена на средна възраст с хубава копринена рокля и елегантен дълг елек отгоре подреждаше пред себе си купчина документи и писмени принадлежности. Всички вдигнаха глави към Пен.

Колкото до светеца, той явно не беше тръгнал обратно към Идау, а само до някое легло в къщата, защото сега седеше на един тапициран стол в ъгъла, облечен в обикновени градски дрехи, и дремеше с притворени очи. За свое облекчение този път Пен не долови присъствието на бога в него. Исполинското отсъствие не оставяше след себе си празнина, а по-скоро готовност, освободена от празния шум на живота, която чакаше високият гост да се върне.

Тигни стана и посочи на Пен един стол в края на масата с лице към прозореца. От това място Пен можеше да вижда всички хора около масата, а те щяха да виждат него дори по-добре.

— Просветени, ваша чест, милейди. — Последното, ако се съдеше по почтителното кимване на Тигни, беше предназначено за жената с копринената рокля. — Представям ви лорд Пенрик кин Джуралд от долината на Зелен геран, както вече говорихме. — Не представи Дездемона. Пен смяташе, че тя вече се е събудила, макар че продължаваше упорито да мълчи. Усещаше я изтощена и предпазлива — режим, който явно не беше характерен за демоните… още ли се боеше от светеца?

Тигни седна отляво на Пен. Магистратът поизправи гръб и изгледа намръщено Пенрик.

— Тази комисия се събра да разследва неприятните събития от изминалата нощ — официално каза той. Ако беше учил за адвокат, помисли си Пен, сигурно щеше да се ориентира по-добре в ситуацията. Явно не ставаше въпрос за съдебен процес, може би… изслушване, това ли беше терминът? Магистратът продължи: — Вече взехме показанията под клетва на просветен Тигни, на благословен Бройлин от Идау, както и показанията и самопризнанието на посветен Клий.

— Клий престана ли най-после да лъже? — обърна се Пен към Тигни.

— Така изглежда — изръмжа Тигни.

Светецът изсумтя тихичко от ъгъла си, но не вдигна очи.

— Остават някои неизяснени детайли — продължи магистратът. „Ще останат, я, и още как“, помисли си Пен. — С цел да ги изясним окончателно бихме искали да положите клетва пред боговете да кажете истината и да ни разкажете подробно за случилото се, за да го запишем за нашите архиви.

Пен преглътна, но после, с малко помощ от свещения на Бащата, изрече клетвата с правилните думи. Нямаше нищо против да каже истината. Не се сещаше за нищо, което би искал да скрие. Може би все още бе твърде уморен.

Насочван от въпросите на магистрата, Пен повтори какво се е случило през изминалия ден, но доста по-подробно, отколкото при първия си лаконичен разказ в кабинета на Тигни. Перата дращеха трескаво. Другите членове на комисията също задаваха въпроси, някои умни, други неудобни, и Пен започна да си дава сметка какъв наивен идиот е бил. Нещата, които си спомняше като ужасни или вбесяващи, сега му звучаха неловко.

Е, поне не беше единственият, който се чувстваше смутен. Магистратът се обърна към Тигни:

— Защо решихте да настаните лорд Пенрик в стаята на посветен Клий? Нямаше ли други варианти?

Тигни се изкашля.

— Имаше, но аз смятах Клий за свой доверен помощник. Двамата са на една възраст. Реших, че Клий може да го държи под око, да го поразпита и да открие евентуални несъответствия в историята му. И да ми докладва.

Пен свъси вежди.

— Трябвало е да ме шпионира, така ли?

— Стори ми се разумно. Твоята история беше… необичайна. Както си установил от личен опит, някои хора са готови на укорими постъпки, за да се сдобият със способностите на магьосник.

Ако питаха Пен, убийството надхвърляше с доста „укоримите“ постъпки. Отвори уста да сподели мнението си по въпроса, но в същия миг свещеният от ордена на Бащата вдигна поглед от бележките си и попита Тигни:

— Смятате ли, че ако не е бил поставен толкова близо до изкушението, посветен Клий е щял да стигне до идеята за конспирацията?

Тигни се размърда неспокойно на стола си. След дълга пауза измърмори:

— Не зная. Може би — не.

Жената с копринената рокля стисна устни и спря да пише.

— Нещо от случилото се снощи, лорд Пенрик, подсказа ли ви кой от братята е авторът на плана? — попита тя.

— Аз… не съм сигурен — отвърна Пен. — Преди замъкът да се запали, двамата изглеждаха много задружни и верни един на друг. Когато избухна пожарът, лорд Русилин ми се стори по-склонен да зареже преследването, но пък той, изглежда, смяташе, че ще се удавя в езерото. В негова, ъъ… е, не в негова защита, но… така де, аз също мислех, че ще се удавя. — Пен примигна. — Има ли новини от замък Мартенден, между другото? Тоест, освен за Клий. Чудех се дали се е върнал в града, защото брат му го е изритал, или за да подготви почвата по негова заръка. — Ако беше второто, значи посветеният се беше провалил с гръм и трясък. Оцапал беше картинката непоправимо. Така поне се надяваше Пен.

— Това е още нещо, което тепърва трябва да изясним — измърмори жената и поднови бележките си. — Или пък не. — Лека и малко странна усмивка повдигна ъгълчетата на устните й. — Посветен Клий твърди, че идеята е хрумнала на брат му. По време на вечеря с много вино.

— Или просто се опитва да прехвърли вината другиму — отбеляза един от другите старши свещени. Ако се съдеше по физиономията й, жената не сметна това за особено полезно.

— Лорд Русилин ще бъде ли задържан? Като брат си?

— Все още обмисляме практическата страна на този въпрос — каза жената.

За разлика от Клий, лорд Русилин, на сигурно място зад стените на… каквото беше останало от замъка му, разполагаше с въоръжени мъже на свое подчинение, което несъмнено усложняваше задачата на градската стража. Само че не личеше това да притеснява особено жената, помисли си Пен.

Комисията скоро изчерпи въпросите си към него и го освободи. Пен имаше чувството, че са го прекарали през преса.

Тигни го изпрати в коридора.

— Имам да свърша много неща във връзка с това — каза той и махна с ръка напосоки, но и достатъчно красноречиво. — Ще ти бъда благодарен, ако останеш в стаята си още известно време, лорд Пенрик. Или поне в къщата.

— Какво ще стане с мен?

— Това е едно от нещата, с които трябва да се заема. — Тигни въздъхна и Пен се запита дали свещеният е успял да си открадне време за кратка дрямка тази сутрин. Едва ли. — Явно ти е писано да запазиш демона си. А вероятно ти е било писано и да се сдобиеш с него. — Тази мисъл май го тревожеше, и не без основание. — Благословен Бройлин или не може, или не иска да обясни.

Събрал смелост, Пен попита:

— Щом ще стоя затворен тук, може ли да ми върнете книгата на Рухия? И правото да посещавам библиотеката?

Тигни понечи да издаде обичайните си отрицателни звуци и Пен побърза да добави:

— Защото ако нямам какво да чета и не трябва да напускам къщата, не ми остава друг избор, освен да убивам времето, като експериментирам с новопридобитите си сили.

Тигни изкриви лице като човек, сдъвкал зелена кайсия, но скоро след това Пен се качи в стаята си с широка усмивка и книгата на Рухия в ръка.

 

 

На следващата сутрин, докато Пен четеше в библиотеката, Тигни дойде да го търси, лично този път.

— Лорд Пенрик. Ще те помоля да се облечеш… — свещеният го измери с поглед — възможно най-добре. Когато си готов, ще отидем на хълма. Повикаха ни.

— На хълма? — повтори Пен объркано. Това някакъв местен израз ли беше?

— В двореца — уточни Тигни, с което потвърди догадката му и в немалка степен го стресна.

Пен побърза да се измие в легена, среса косата си и я върза със синята панделка, после навлече най-запазените дрехи от скромния си гардероб. Скоро след това вече катереше стръмната улица по петите на Тигни. Верен на себе си, свещеният не каза почти нищо. Явно Пен щеше да научи за какво става въпрос лично, от първа ръка. Изскърца със зъби и призова сам себе си към търпение.

Дворецът се помещаваше в три здания от розов камък току зад храма. Не беше крепост като мрачния замък Мартенден. Ако градските стени бъдеха превзети, собственият му защитен зид не би задържал задълго една решителна атака. Горните етажи бяха с много прозорци.

Пен и Тигни влязоха през един страничен вход, където слуга в ливреята на принцесата-архисвещена ги заведе на третия етаж, но не в тронна зала, а в работен кабинет, който приличаше на кабинета на Тигни, само дето беше много по-голям. Четири високи остъклени врати с изглед към езерото пропускаха щедро дневната светлина и се отваряха към тесен балкон. Писалищата и столовете бяха разположени така, че да улавят най-добре светлината. Няколко писари, които се трудеха над задачите си, вдигнаха любопитно погледи при появата на гостите, после отново наведоха глави над перата.

Пен не се изненада особено, когато жената с копринената рокля от вчерашното изслушване стана да ги посрещне.

— Петимата богове да благословят деня ви, лорд Пенрик, просветени. Насам, ако обичате.

Най-напред накараха Пен да седне и да прочете протокол от вчерашните си показания под клетва, да го подпише, а после подписът му да бъде заверен с подписите на Тигни и на жената, която, както се оказа, беше личната секретарка на принцесата-архисвещена. Цялата процедура се повтори още два пъти — някой от дворцовите писари явно беше работил цялата нощ върху копията на показанията му. Написаното в протокола се стори на Пен в голяма степен точно и подробно, поне от определена гледна точка.

След това го заведоха в дъното на стаята, където друга жена, вече на възраст, седеше на писалище, отделено встрани от останалите, и четеше някакви документи. Сивата й коса беше прибрана в по-сложна прическа, а коприните й бяха по-хубави от тези на секретарката — макар по всичко да личеше, че тук коприната е като сиренето в Зелен геран, изобилна до степен на пресищане. Кожата на жената беше отпусната от възрастта, тялото й беше слабо, но всичко в нея излъчваше спокойна самоувереност и не беше нужно Тигни да го перва по тила, за да се сети и сам, че трябва да се поклони, когато го представят.

— Ваша милост — повтори той използваното от Тигни обръщение. Жената протегна ръка и двамата поред се наведоха да целунат пръстена й на архисвещена. Не беше облечена с храмовите одежди на поста си и Пен се зачуди как ли се ориентира от чие име говори във всеки даден момент — на принцесата или на архисвещената. Май беше почти като да притежаваш демон.

От три века принцесите-архисвещени на Мартенмост по традиция бяха дъщери на Свещения крал на Лесовете, назначавани от своя баща-самодържец да управляват еднолично това малко владение, макар че настоящата, по хронологични причини, се падаше леля на действащия крал. Когато не беше налице свободна или желаеща да заеме поста дъщеря, той се даваше на братовчедка или племенница, а понякога принцесата-архисвещена се избираше и от ордена на Дъщерята. Като всички неща човешки, жените, заемали този пост през годините, бяха ръководили владенията си с различен успех, едни по-добре, други по-зле, но ако се съдеше по реда в двореца, тази си разбираше от работата.

За разочарование на Пен днес принцесата не носеше корона, официална роба в цветовете на Дъщерята или други кралски или храмови неща, ако не се брояха изящните бижута. Власт без излишна показност. От друга страна, липсата на официалност му дойде добре, когато архисвещената даде знак на секретарката си и тя придърпа два стола за гостите.

Архисвещената ги изчака да седнат и каза:

— Е, значи това е проблемният ти младеж, Тигни. — Свещеният кимна жално. Принцесата насочи умния си сив поглед към Пен. — Сега демонът на просветена Рухия е в теб?

— Да, ваша милост. — Нима беше познавала Рухия?

Явно — да, защото жената въздъхна и каза:

— Навремето се надявах да стане моя придворна магьосница, но уменията й бяха нужни другаде. А и явно намираше моя малък двор за твърде скучен.

„Сигурно ме смята за недостоен заместник на Рухия“, помисли си Пен, но после усети как погледът на архисвещената се смекчава. Реши, че за момента разговаря с принцесата, а не с водачката на един от свещените ордени, и каза предпазливо:

— Съжалявам, че подпалих замъка ви, ваша милост.

Устните й се извиха почти доволно.

— О, Мартенден не е мой замък. В миналото кин Мартенден бяха подопечни на кин Шрайк, но този род отмря без наследник преди поколение и остави Мартенден сирак или… знам ли, ренегат може би. Свобода, от която бащата на настоящия лорд, като и самият Русилин, се възползват прекомерно. Вече четири пъти замъкът блокира трафика по пътя и през езерото в опит да ни извие ръцете по един или друг въпрос. Градският съвет от петнайсет години се опитва да изкупи титлата, но щом решим, че сме притиснали лорд Мартенден в ъгъла, той намира начин да излезе от затрудненото положение. Напоследък го постига благодарение на наемническия си отряд. Краде младите мъже на земята ни, което е по-жестоко от всеки данък, който плаща — или по-често не плаща — на хазната. Замък Мартенден от години е кървав трън в плътта на кралския свободен град.

— О — промълви Пен. Започваше да разбира как стоят нещата.

— В момента лорд Русилин е по-слаб от всякога и което е най-хубавото, сам си е виновен за това. Такава възможност не е за изпускане. С градския съвет имаме план, но ситуацията е сложна и изисква време и общи усилия. — Последното я накара да направи гримаса. — В тази връзка, добре ще е да те отдалечим от него. Русилин е много злопаметен.

— Ъ? — каза Пен, а Тигни въздъхна.

Принцесата кимна на Пен.

— Разбрах, че вчера си дал свещена клетва по доста необичаен начин. Ако си съгласен днес да я потвърдиш по обичайния, храмът на Мартенмост ще те изпрати на свои разноски в семинарията на белия бог в Розиндом. Там ще получиш обучението, което повечето храмови магьосници получават преди да поемат отговорността за съжителството с демон. Но по-добре късно, отколкото никога.

Пен ахна.

— Розиндом? Където е университетът? Онзи на триста години? Прочутият университет?

Тигни се изкашля.

— Семинарията, макар и свързана с университета, си има свой специализиран факултет, един от много малкото, които имат право да подготвят храмови магьосници. Но ще трябва да посещаваш лекции и в другите факултети. Понеже започваш нещата отзад напред. Боя се, че няма да е лесно. За всички замесени.

Принцесата… или пък архисвещената… се усмихна.

— Ако свещенослужителите на Копелето в Розиндом не могат да се справят с малко хаос, значи е трябвало да се закълнат на друг бог. Хем ще имат време да опознаят този млад човек и да го преценят справедливо. — Замисли се за миг, преди да добави: — Добре ще е да се помолиш на бога за наставление.

Пен не беше сигурен на какво се дължи тежестта в гърдите му — на неговото вълнение или на Дездемона. Преглътна сухо.

— Ваша милост. Просветен Тигни. Може ли да… трябва да говоря със… тези планове засягат не само мен. Разрешавате ли да се оттегля за минутка и да поговоря с Дездемона? — Не мислеше, че в момента са в състояние да си говорят безмълвно, а не искаше да се излага пред принцесата-архисвещена, като си говори сам. Даваше си сметка колко налудничаво изглежда това отстрани.

Принцесата вдигна грижливо оформените си вежди.

— Дездемона?

— Така е нарекъл своя демон — обясни й Тигни.

— Дал му е име? — Веждите си останаха вдигнати. — Колко необичайно. Но иначе — да, лорд Пенрик, щом смяташ, че има нужда. — Махна към балкончето. — Заповядай.

Пен излезе, затвори стъклената врата и видя как двамата с Тигни сбират глави.

Стисна здраво резбования дървен парапет на балкона и обходи с поглед града, реката, мостовете и водениците, продълговатото езеро. Бледата линия на планинските върхове по далечния хоризонт.

— Дездемона! — само дето не изписка той. — Розиндом! Университетът! Ще се изуча за свещен! Представяш ли си?

Тя отвърна сухо:

— Ами хубаво. Четири от ездачките ми са минали по този път, макар че при три от тях се е случило преди да се съберем. За щастие.

— Сега ще е дори по-добре! Все едно ще имам свой собствен частен учител, който живее в главата ми! Ще е лесно!

— Хм. Не знам доколко си приличат образователните системи на Бражар и Саон с тази в Розиндом. А трябва да се има предвид и изминалото време.

— Чувал съм, че студентите в Розиндом се ползват с голяма свобода в града.

— Да, ако си падаш по шумни пиянски вечери.

— А ти не си ли падаш?

Стори му се, че Дездемона се усмихна. Или че би го направила, ако имаше устни.

— Може би — призна тя.

— Доколкото знам, ще съм първият просветен в рода си. Дали мама ще се зарадва, как мислиш? — Добре де, въображението му бързаше да сложи каруцата пред коня. Но щеше да прати писмо у дома по Ганс, защото по всичко личеше, че храмът бърза да го прати в Розиндом без излишно бавене и отбивки.

— Мм… — каза Дездемона. — Майките по принцип обичат да се хвалят, когато децата им се издигнат в йерархията на храма, стига да не е в ордена на белия бог. Сещаш се, жените се боят, че това може да се отрази на репутацията им на верни съпруги… знаеш колко обичат да клюкарстват хората.

— О — каза стреснато Пен. — Но това е много несправедливо, като се има предвид, че не майка ми, а баща ми… както и да е.

— Майка ти ще се гордее с теб в сърцето си — увери го Дездемона. Макар че не би могла да го знае със сигурност, помисли си Пен, защото още не беше влязла в главата му, когато се беше сбогувал с майка си, и изобщо не я познаваше. Но явно имаше доброто желание да го разведри.

— Ти ще… — започна той и млъкна. „Може ли да отида“ звучеше абсурдно. „Ще дойдеш ли с мен“ — още повече. Вече не беше у дома и не се нуждаеше от позволението на Ролш или на майка си. „Навиците умират трудно.“ — Ще ти бъде ли приятно?

— Пен — каза тя с тих глас, какъвто не беше чувал от нея преди. Пен затаи дъх в очакване. — Ти погледна бог в очите и свидетелства в моя полза и това е единствената причина още да съм тук. — Пое си дълбоко дъх през устата му. — Ти погледна бог в очите. Изказа се в моя защита. Оттук насетне можеш да разчиташ на мен за всичко, стига да е по силите ми.

Той изслуша жадно думите й — с ушите си и със сърцето си. Преглътна. Кимна отсечено, втренчен невиждащо в далечните върхове.

След няколко минути, възвърнал самообладанието си, Пен влезе в големия кабинет, за да коленичи пред една принцеса и да направи най-голямата крачка в живота си.

Пенрик и шаманът

1.

Богове пет, колко големи изглеждаха лешоядите отблизо. Птицата кривна светлата си глава върху жилестия си врат и изгледа Инглис като късоглед старчок, сякаш не можеше да реши дали той е враг или… закуска, предвид изсветляващото влажно небе над тях. Взе да крачи насам-натам със смешните си качулати крака, после вдигна единия — увенчан с дълги и остри нокти, — докато обмисляше дилемата си. Закривеният жълт клюн сякаш се прицели. Инглис отвори пресъхналата си уста и издаде остро съскане като огън в ковашка пещ, когато натиснеш духалата. Птицата отскочи назад и разпери големите си кафяви криле като злодей в пиеса, който размахва плаща си миг преди да отправи предизвикателство към съдбата.

Съдбата, види се, беше хванала Инглис в плитчини. Изхвърлила го беше на брега. Той задраска по твърдата земя — кожената му ръкавица се беше втвърдила от студа, — но загреба единствено сняг. Още не беше достатъчно светло да прецени дали има много кръв по бялата покривка. Стръмната долчинка, която беше изкатерил снощи, беше част от залив на завет от ветровете, ледът и скалите приличаха на мозайка от бели и черни ивици, а чворестите дръвчета впиваха корени в негостоприемната земя като нокти на хищник. Главата го болеше зверски. Чувал бе, че когато замръзваш, студът притъпява усещанията, но приклещеният му крак продължаваше да пулсира. Напрегна се за последно, но не успя да го издърпа. Паднал беше под такъв ъгъл спрямо стръмнината, че нямаше сили да се надигне и да се оттласне като хората.

Лешоядът взе да подскача отново. Какво чакаше? Подкрепления? Двамата се наблюдаваха с подозрение известно време.

Чу се кучешки лай. Приближаваше се сякаш. Не обикновен лай, а дълбоки звуци, излизащи от гръд с размерите на буре. После към първия лай се присъедини втори, по-писклив, после и трети. Лешоядът плесна силно с криле и се издигна във въздуха. Уж се оттегли, но не съвсем — кацна на едно дърво с голи клони наблизо да наблюдава отвисоко кучетата. А те май бяха плод на халюцинация, реши Инглис, защото тук със сигурност не можеше да има Велик звяр… Само че кучето с дълбокия лай беше с размерите и формата на вълк, а и вълкът в кръвта на Инглис запя призивно. Животното потръпна в кучешки екстаз, близна го по лицето, търколи се в снега и размаха лапи във въздуха, после скочи пак да го близне, докато другите две обикаляха в кръгове около него, виеха и скимтяха.

„Мислиш ме за своя бог? Няма богове тук…“

Гласове.

— Какво е това?

— Нещо умряло май. Стрела, тъпо животно такова! Не се търкаляй в него, че ще увониш хижата, та знае ли се… и няма да ти е за пръв път…

— Чакай бе. Човек е.

— От нашите ли е?

Неясни силуети се движеха около него. Някой издърпа кучето настрани, но то изръмжа застрашително, освободи се и пак взе да души Инглис.

— Не. Пътник някакъв.

— И какво прави толкова далече от пътя през прохода?

— Знам ли. Глупак.

— Тръгнал е в това време и сам в тъмното? Явно е решил да се самоубие по трудния начин. Направо си е просел Копелето да го отнесе.

— Дали да не свалим трупа му в Уипуруил? Може да има награда или нещо такова.

Замислена пауза.

— Едва ли. Пък и какъв смисъл има? Да си вземем наградата сега и да си спестим труда. Дай да го съблечем, пък птиците ще му осигурят небесно погребение. За него ще е все едно.

— Ами да, крайно време е и ние да получим подарък за деня на бога.

„Аха, подкрепленията на лешояда пристигнаха.“

Задърпаха дрехите му.

— Хубав плат. Добри ботуши… помогни ми да вдигнем тези камъни, за да смъкнем и другия.

— Като гледам, май ще се наложи да отрежем смазания.

Кое, крака или ботуша? Не, нямаше да срежат ботуша, защото искаха да го вземат. Значи крака…

— Ботуши за езда. Къде е конят тогава? Сигурно е хвърлил ездача си и е избягал.

— Дали да не го потърсим? В дисагите сигурно има разни полезни неща.

— Не го е яздил по този стръмен склон, водил го е за юздата. Може да се е подхлъзнал… тъпа работа, да се катери с тези ботуши. — Пауза. — Не го виждам в ниското.

— Може и той да е умрял, ако… Махни се от него бе, Стрела, тъпо куче такова!

Ръце на колана му.

— Хей, намерих кесия!… Уф, мамка му. Няма много в нея.

— Виж колко е хубава дръжката на ножа. С камъчета. Дали са истински скъпоценни камъни?

Сумтене.

— По-скоро стъкло от Мартенмост.

Взеха да дърпат канията. Очите на Инглис се отвориха. Той посегна надълбоко, откри последните си резерви и запрати гласа си като копие:

— Не ми пипайте ножа.

Онези отскочиха ужасени.

— На Копелето зъбите, ама той е жив!

По-малките кучета полудяха, разлаяха се истерично и двамата мъже се видяха принудени да ги разритат, за да ги отдалечат от него. Голямото куче легна по корем, свило уши, скимтеше и ближеше лицето и врата му с коленопреклонна сервилност. Но ръцете, опитали се да извадят ножа му, не посегнаха да довършат кражбата. „Светотатството.“ Способностите му, горчиво си помисли той, явно не го бяха напуснали окончателно, плюс надеждата, вярата и куража.

— Бащата и Майката. И какво ще правим сега?

Съвсем същият въпрос го преследваше вече петстотин мили. Инглис остърга последната утайка от истина, останала в него, и успя да каже:

— Заведете ме у дома.

Стори му се, че плаче, но вече не го интересуваше кой ще го види. Може и сивкавата зора да беше лъжовна, защото светът наоколо отново потъмня.

2.

— Скучно ми е — проплака Дездемона. — Скучно, скучно, скучно!

Пенрик — веднага щом си върна контрола върху устните, ги изви в усмивка към страницата, по която се придвижваше перото му — каза:

— Убий някоя бълха.

— Убихме всички бълхи в двореца преди седмици. И всички въшки също.

— И всички тук без съмнение са ти благодарни — измърмори Пен. — Или биха били, ако знаеха, че го дължат на теб. — Още в началото на връзката си със своя демон, който му беше дал силите, но не и познанията на храмов магьосник, Пен се беше научил колко е важно да бъде дискретен относно приложението на магиите. Изписа следващите три думи на дартакийски, после вдигна поглед към лесовнишкия оригинал и си преведе наум следващия ред, но не го записа, преди да е проверил още веднъж дали това е точният ред, а не горният или долният. Съсипал беше не една и две страници поради невнимание.

Стисна решително устни да смълчи Дездемона, докато запише сложната медицинска фраза, после разкърши рамене и се протегна.

— Скоро ще дойде и твоята част — каза спокойно. — Още три реда и приключвам със страницата. Ще ти хареса.

— Първите стотина пъти беше що-годе интересно. После стана противно почти колкото глистите.

Навремето Дездемона бе съжителствала с една храмова лекарка-магьосница от ордена на Майката, която се бе занимавала основно с медицина и лечителски изкуства. Всъщност в дългия списък на ездачките й имаше две такива жени. Точно на тях дължеше отличните си познания по дартакийски език, които беше предала и на Пен, както и опита си в медицинското приложение на магията, област, в която Пенрик… напредваше бавно.

— Няма да те карам да лекуваш хората от глисти.

— Накара ни да убием гадинките, дето ядат лепилото на книгите.

Пенрик подреди още едно изречение в главата си и остана глух за брътвежите на Дездемона, докато не го записа черно на бяло. Е, тя всъщност не се опитваше да му пречи, защото вече бе научила от опит, че колкото и забавно да е това — от демонска гледна точка пораждаше хаос, следователно беше забавно, — резултатът само удължава агонията й, защото щом сгрешеше, Пен започваше страницата отначало.

Изчака го да вдигне глава и каза:

— Поне попитай принцесата-архисвещена дали няма друга куриерска работа за нас.

— Дез, вали сняг. — Пен погледна към прозореца на кабинета си — малко помещение, но поне не го делеше с никого, — на четвъртия етаж в двореца. Качественото стъкло пропускаше светлината, но не и отвратителното време. В не толкова далечната му младост в имението Джуралд, семейния му дом в подножието на великата планина, която граничеше с Кантоните на север, често го пращаха в снега навън, на лов или да провери капаните. Да седи вътре с одеяло на коленете и да не вдига нищо по-тежко от перо беше много по-приятно, нищо че малките мускулчета на очите и ръката му явно се уморяваха също като големите.

„Последен ред.“ Изправи гръб и прочете страницата внимателно два пъти, сравнявайки я с оригиналния текст. Дартакийският беше по-натруфен от лесовнишкия, пък макар и по-логичен от структурна гледна точка. После стана да вземе следващата дървена печатна плоча.

Измислил беше това улеснение, докато учеше в семинарията на Копелето към великия университет в Розиндом. Бедните студенти трябваше да вземат назаем и да споделят безобразно скъпите си учебници, което редовно водеше до караници, на два пъти до юмручни боеве и веднъж до нападение с нож. Свади, в които Пен никога не би се замесил, защото би било нечестно, а и след като се разчу, че е магьосник, пък макар и необучен, малцина от състудентите му дръзваха да го предизвикат…

— … втори път — довърши самодоволно Дез.

Напоследък тя все по-често и успешно четеше мислите му. „Въпрос на практика, предполагам.“ Процесът, уви, не беше реципрочен и това го дразнеше донякъде, макар че той пък, от своя страна, се беше научил да долавя настроенията й — „толкова много, много настроения…“, — а тихата реч беше овладял почти до съвършенство и почти без да полага усилия. Когато бяха сами, й позволяваше да приказва на воля през устата му, защото това, по някаква причина, се отразяваше благотворно на настроението й. Виж, когато не бяха сами, да си говорят по този начин беше лоша идея, защото всички реплики излизаха с неговия глас, което смущаваше слушателите, а предвид колко цапната в устата беше Дездемона, често се случваше някой да се засегне от думите й.

Изтегли следващата дървена плочка от купчината в края на работната си маса и внимателно нагласи новата страница върху нея, с лицето надолу. По навик, както когато сядаше да се храни, Пен благослови труда си със свещения знак на боговете — докосна челото си за Дъщерята на пролетта, устните — за Копелето, пъпа — за Майката на лятото, слабините — за Бащата на зимата, а накрая разпери ръка върху сърцето си за Сина на есента. А после почука два пъти с палец по устните си за късмет. Седна с изправен гръб и каза:

— Готова ли си, Дез?

— Вече не ти трябвам за това — изсумтя Дездемона, но все пак се настрои за задачата.

Пен прокара ръка над плочата. От нея се вдигна неприятна миризма на гниещо дърво и на изгоряло, заедно с дим и пара, смесени в едно. Ръката му се затопли, което се отрази благоприятно на схванатите му пръсти. Калиграфски изписаната страница потъмня и се превърна в пепел.

Пен взе четката да махне пепелта. Върху дървената повърхност на плочата имаше съвършен релефен отпечатък на страницата, готов за дворцовия печатар, който да отпечата с негова помощ колкото си иска копия — от няколко десетки до стотици. Обикновен резбар би се трудил над тази страница повече от седмица и никога не би постигнал такова съвършенство. Пен можеше да създаде десет плочи дневно. Процесът можеше да се съкрати допълнително, ако измислеше как да направи магията и с чужди ръкописи, а не само със своите, така че да не преписва предварително.

Номерът беше написаната на ръка страница да се унищожи, така че редът и безредието да се занулят. Горната магия, тази, която създаваше неща, беше скъпа; долната, която разрушаваше, беше евтина. Какво се случваше след това с плочата, щом попаднеше в ръцете на обикновени хора, не се отразяваше на тези демонични сметки. Пен можеше да прави това по цял ден.

Принцесата-архисвещена се беше зарадвала на новото му умение, когато Пен й го демонстрира за пръв път, и сега го използваше редовно за официалните си документи. Извън това му беше разрешено да се занимава със своята си задача, която беше взел присърце — да размножи двата тома на просветена Рухия върху магьосничеството и медицината в достатъчно копия, за да стигнат до библиотеките на ордена на Копелето в Лесовете и Кантоните, а после в Дартака и Ибра. (А защо не в Адрия и далечна Седония? При тази мисъл Дез проточи едно стенание.) Пен беше прибавил и кратък епилог, който описваше неговата нова техника. С гордост го беше нарекъл „Допълнение на просветен Пенрик от Мартенмост, магьосник“ и се надяваше така да ускори допълнително разпространението на двутомника. Дължеше на Рухия този жив мемориал, задето го беше дарила със своя демон в часа на смъртта си, пък макар и по-скоро по случайност.

Е, по случайност що се отнася до него, нея и нейния демон. Не беше толкова сигурен за намеренията на белия бог, комуто беше служила тя и комуто служеше и той в момента. Макар че поне засега богът не се бъркаше по никакъв начин в живота му.

Някой почука на вратата.

— Влез — извика Пен.

Момиче от дворцовите пажове в синята туника на посветена към ордена на Дъщерята открехна вратата и надникна предпазливо. После отскочи и взе да маха с ръка пред лицето си, сбърчила нос от зловонните пари, които придружаваха магическото гравиране.

— Просветен Пенрик, сър. Принцесата-архисвещена ви вика в личния си кабинет.

— Сега ли?

— Да, просветен Пенрик.

Пенрик й махна, че е разбрал.

— Добре. Идвам след мъничко.

Момичето побягна, а Пен стана и почна да подрежда нещата си.

„Урааа! — развика се Дез. — Нещо ново? Ще излезем навън? На въздух?…“

— По-скоро поредната досадна задача. — Пен излезе, затвори вратата и тръгна по коридора.

 

 

Принцесата-архисвещена на кралския свободен град Мартенмост по закон и отколешна традиция се назначаваше от далечния Свещен крал на Лесовете. Градската харта, подписана от самодържеца, и лоялността, която Мартенмост му дължеше, го правеха кралски; разстоянието го правеше свободен. Така поне си мислеше Пен. Ако не се брояха едно-две прекъсвания, които бяха своевременно поправени с помощта на стратегически женитби, подкупи и няколко въоръжени сблъсъка, върховният дом на кин Еленовшип беше държал трона през последните няколко поколения. Настоящата управителка на Мартенмост първоначално била дъщеря на Свещения крал, а после, с течение на времето, се бе оказала сестра на следващия и леля на по-следващия.

Принцеса-архисвещена Люен кин Еленовшип беше слабичка и умна жена на шейсетина години, която вече три десетилетия изпълняваше задълженията си към храма в това малко и на практика суверенно кралство с твърдата ръка на пестелива стопанка. Когато потропа на вратата на личния й кабинет, който се намираше един етаж под неговия и в съседство с дворцовите канцеларии, Пен я завари облечена с петоцветната свещена роба на високия й храмов ранг. Явно или отиваше, или се връщаше от някоя официална церемония. Както обикновено, при нея беше секретарката й, жена на същата възраст и със също толкова остър ум, облечена в коприните, финия лен и меката вълна, подходящи за дворцовия комплекс.

Имаше още един човек в кабинета — непознат мъж с не толкова изискано облекло. Над средния ръст, с широки плещи и в добра форма. Някъде на трийсетина години. Кестенява коса, сиви очи. Лицето и ръцете му бяха червени и със следи от измръзване. Беше се бръснал наскоро, но не се беше къпал, поне ако се съдеше по миризмата на мръсно. Ботуши за езда, чисти. Последното се стори странно на Пен. Сигурно би взел непознатия за куриер, ако не беше отличителното сиво палто с медните копчета, което надничаше изпод отметнатия черен плащ.

„Какво прави тук лесовнишка Сива сойка?“

Мъжът също го изгледа, после изгуби интерес. Пенрик се приближи да целуне пръстена на архисвещената, която протегна разсеяно ръка към изцапаните му с мастило пръсти, и попита:

— Как мога да ви услужа, ваша милост?

— Ще ти кажа. Седни, Пенрик — И кимна към стената, където имаше няколко столчета за онези гости и молители, на които принцесата гледаше с добро око. Останалите държеше прави. Сивата сойка вече беше получил столче, секретарката — също. Принцесата-архисвещена седеше в своя стол с богата дърворезба, който приличаше по-скоро на трон — приликата едва ли беше случайна, отдавна беше решил Пен, — и пак само на нея се полагаше възглавничка. Молителите не бяха насърчавани да се помайват излишно в личния й кабинет, не защото принцесата се беше възгордяла, а защото винаги имаше други молители, които си чакаха реда.

Люен продължи спокойно:

— Как върви последният ти превод?

— Добре, ваша милост. Още две седмици работа без прекъсвания… — Пенрик се постара да натърти на думата, при което Дездемона се изкиска безмълвно, — и би трябвало да потегли към света по стъпките на останалите. Вече обмислям изданието на ибрийски. Ще ми е полезно, ако има начин да осигурим съвременни медицински текстове на този език, за справки. Уточних терминологията на лесовнишки и дартакийски с помощта на Хелвия и Амберейн, но Аулия от Бражар не е била лекарка. А и знанията й по принцип са остарели.

Непознатият сви ръката си в юмрук върху коляното си. Явно започваше да губи търпение.

— Ваша милост… — откъсна се от устните му. Не каза друго обаче — и да имаше възражения, любезността му надделя, или пък още не беше получил исканото от принцесата-архисвещена и предпочиташе да не я дразни.

— А — каза тя. — Позволи ми да ти представя старши дознател Освил, агент от ордена на Бащата в Изтокдом. Твърди, че е дошъл тук по работа, мисията му включва преследване, което е било усложнено от някои много специфични фактори, и в тази връзка искрено моли да му осигуря помощта на магьосник.

Старши дознател беше средна позиция в йерархията на храмовите следователи. По-високо от обикновен въоръжен дознател и по-ниско от високия пост на следовател и от шеметно високия на старши следовател, който обикновено се заемаше от свещени. Макар че връзката му с палатата на Бащата в столичния Изтокдом, седалището на самия крал, добавяше известна тежест на иначе средната му позиция. Пенрик поизправи гръб заинтригуван и поздрави мъжа с приятелска усмивка и леко махване. Освил не се усмихна.

— А това е Пенрик, моят магьосник — продължи принцеса Люен.

Очите на Освил се разшириха. Без да крие изненадата си, която определено не беше от приятните, той каза:

— Това е придворният ви магьосник? Очаквах да е някой по-… ами, по-стар.

И по-добре облечен може би? Пенрик много си обичаше трудно спечелената бяла роба на посветен в ордена на Копелето и адски много се гордееше с ширитите на рамото, които го бележеха като свещен и магьосник, но бързо се научи да не ги облича, когато работи. Или поне когато работата му включва демон на хаоса с особено чувство за хумор. В резултат обикновено се разхождаше из двореца облечен като опърпан чиновник, за какъвто несъмнено го беше взел Освил. Придворните и служителите от администрацията го познаваха и дрехите му рядко представляваха проблем. Стига да го предупредяха навреме, можеше да се нагизди повече от достатъчно…

Сети се за недовършения превод, прогони напъпилото любопитство и предложи:

— Бихте могли да опитате с просветен Тигни от ордена на Копелето на Каменна улица. Той отговаря за всички храмови магьосници в тази епархия. — Не че това тайно братство имаше много членове. И не че Пенрик спадаше към тях, защото той дължеше лоялност директно на принцесата-архисвещена в замяна на образованието си.

— Вече бях при Тигни. Той ме изпрати тук — изръмжа Сивата сойка. Беше и объркан, и ядосан. — Обясних му, че ми трябва някой силен магьосник.

— Надявам се — тихо каза принцесата, — че не бързате да съдите по външния вид, когато провеждате своите разследвания, дознателю.

Освил застина, но преглътна евентуалния опит да отвърне на това наблюдение, понеже и утвърдителният, и отрицателният отговор биха били еднакво неуместни.

На Пен чак му дожаля за човека — самият той си беше патил един-два пъти от острия език на принцесата, съвсем заслужено, впрочем.

— И за какво ви трябва този силен магьосник, сър? — кротко попита той.

Принцесата махна с натежалата си от пръстени ръка.

— Разкажете отново историята, дознателю. Този път малко по-подробно, ако обичате. Ако наистина нещо толкова опасно се е появило на моя земя, трябва да знам всичко.

Освил си пое дълбоко дъх, като човек, който се кани да разкаже една и съща история за… май за трети път, пресметна Пенрик, в рамките на един ден. Е, поне вече вероятно я беше отрепетирал добре.

Дознателят се обърна директно към Пенрик.

— Какво знаете за лесовнишките кралски шамани?

Пен се стресна, но се постара да не му проличи.

— Не много. Не съм срещал такъв лично. Доколкото знам, тяхното общество се опитва да възстанови част от горската магия на Старите Лесове, смятана за изкоренена в периода на завоеванията на Одар Велики. Искат да възстановят изгубената традиция, но така, че да е съобразена с правилата и реда на храма.

Дартакийските завоевания в Лесовете датираха отпреди пет века и бяха останали в историята като ужасни години на тежки битки, продължили цели три поколения. Още три поколения по-късно империята на Одар се беше разпаднала заради вътрешни противоречия. Но когато дартакийският прилив се отлял, храмът останал, а старите горски племена, пръснати колкото от дартакийските оръжия, толкова и от изминалото време и променения свят, така и не се възстановили. Пенрик нямаше представа защо свещените крале на Лесовете, възобновили властта си, макар и дълбоко променени на свой ред, бяха одобрили и финансирали този опит за възраждане на древно знание, след като бяха разполагали със способни и верни храмови магьосници, и сега заинтригуваният учен в него за пореден път се запита — защо ли?

— Магията на шаманите е човешко дело или най-малкото е възникнала от света, а не идва от боговете, какъвто е случаят с демоните — продължи Пенрик. — Говори се, че в старите гори племенните шамани свързвали воините с духовете на свирепи животни, за да ги дарят със сила и жестокост в битките. Самите шамани също били създавани по подобен начин, но доста по-сложно. Духовете на животни били жертвани в други животни от същия вид и така поколение след поколение, натрупвали се, докато животното не се превръщало в нещо друго, във Велик звяр. Когато такъв дух бил прехвърлян в човек, той му давал сили и способности, не много по-различни от онези, които демоните на белия бог дават на магьосниците. — Изкашля се и добави: — Въпреки различния произход на тези дарове.

„Хмм“ — каза Дездемона, но не възрази.

Пенрик си пое дъх да продължи, но принцесата вдигна ръка.

— Пенрик обича да чете и с радост би ни споделил всичко, което знае по въпроса. Но може би не всичко наведнъж? Моля, продължете, дознателю.

Сивата сойка потърка с ръка челото си, сякаш го мъчеше главоболие, и се намръщи.

— Да. В столичния орден на Бащата за пръв път чухме за тази история след бъркотията на погребението, тоест твърде късно. Трябвало е да ни повикат още когато са намерили тялото. Както и да е. Изпратиха ме да разследвам съмнителна смърт в имението на един от по-незначителните клонове на рода Глиганскиброд, на десетина мили от Изтокдом. Графът не живее там, за щастие, макар че ако живееше, сигурно щяха да изпратят някой по-старши от мен. Оказа се, както показа разследването ми, че един от синовете в семейството, млад мъж с военни амбиции, Толин кин Глиганскиброд, купил диво прасе, уловено живо от някакви ловци. Глиган. Няколко седмици го държал в кочина в имението. По-големият му брат решил, че младежът готви глигана за някаква забава с приятелите си, защото не се опитвал да го опитоми, а правел точно обратното — тормозел го, за да го вбеси още повече. Макар че и в двата случая става въпрос за върховна глупост. Когато една сутрин открили Толин в кочината без риза и с разпран корем, а глигана — с нож в гърлото и с изтекла кръв, семейството и прислугата решили, че се касае за обикновена злополука. Дали месото на глигана на кучетата. Тялото на Толин било измито и подготвено за погребението в стария семеен храм на имението, а ритуалът бил извършен от местния свещен. И точно тогава всичко се объркало, защото никое от свещените животни не дало знак, че неговият бог е отнесъл душата на младежа, нито Синът на есента, както се очаквало, нито Копелето, нито някой от другите. Семейството решило, че по някаква неизвестна за тях причина душата му е останала да се скита безпризорна. И чак тогава свещеният поискал помощ от ордена.

„И са му пратили тази сойка“ — изписка Дездемона. Пенрик стисна решително устни.

— В кочината нямаше какво да се види, глиганът вече беше изяден, но аз убедих семейството да огледам тялото. Явно никой преди мен не беше забелязал, че освен голямата рана на корема има и малка рана от нож точно под лявата гръд на младежа. Което превърна злополуката в убийство.

— Ха — възкликна Пенрик.

— Огледах ножа и установих, че е твърде широк, за да е причинил раната в гърдите, както и твърде широк за канията, която Толин е носил на колана си. Изобщо не е бил негов. Претърсихме кочината, района около нея и на практика цялото имение, но така и не намерихме нож с подходящите размери. Явно онзи, който е пробол младежа в сърцето, е отнесъл оръжието със себе си.

„Ха“ — каза Дездемона. Не личеше да е особено впечатлена. Присвои си устата на Пен и попита с интонацията на просветена Рухия:

— Разбрахте ли кое нараняване е било нанесено първо — на гърдите или на корема?

„О, това вече е интересен въпрос“ — отбеляза Пен и реши да й прости за неразрешената намеса, не на последно място защото Освил ги погледна с уважение.

— Не. Не мисля, че бих могъл да определя това дори ако ме бяха повикали навреме, още когато са открили тялото. Разпитах приятелите на Толин. Никой от тях не разпозна ножа, но поне научих, че Толин е бил близък с кралски шаман, наскоро сдобил се със силите си. Един от по-малките синове на северния род Вълчаскала.

Принцесата кимна.

— Този клон на рода им е известен с кралските си шамани още откакто крал Биаст Добрия възкресил тази практика един век преди аз да се родя. Или поне се славеше с това, когато още живеех в кралския дворец в столицата.

Сивата сойка кимна и каза:

— Все още е така. Въпросният шаман, Инглис кин Вълчаскала, се опитвал да ухажва сестрата на Толин, но без особен успех. Потърсих го и разбрах, че е изчезнал от Изтокдом, без да се обади на никого в шаманското общество, ден след смъртта на Толин. Началниците му разпознаха оръжието като ритуален нож, но не откриха признаци да му е направена магия. Тогава убедих своите началници да издадат заповед за задържането на Инглис, както и да отпуснат средства за издирването му, което се оказа по-трудната задача. Описанието на Инглис — среден ръст, тъмна коса и тъмни очи, на двайсет и няколко, — не ми свърши никаква работа, защото такива като него, оказа се, има много по пътищата в този сезон и никой не го е запомнил. За щастие яздел хубава светла кобила, подарък от семейството по повод издигането му в шаман, която направила впечатление на всички лодкари и конярчета в крайпътните ханове от Долен Щърк до горното течение на Люр, чак до Сврача река. Точно там намерихме кобилата, окуцяла и продадена на един ханджия, който се надявал да я препродаде за разплод. Това беше последната следа, която открих.

Пенрик се изкашля.

— Предвид що за човек преследвате, защо началниците ви в Изтокдом не са ви дали магьосник от самото начало?

Освил стисна зъби.

— Дадоха ми. Магьосник, шестима кралски стражи и трима коняри. На пътя при Сврача река възникна… разгорещен спор накъде е тръгнал Инглис. Просветен Листер настояваше, че е поел към Дартака или Саон, на изток, за да се отърве от преследване, щом пресече границата и излезе от владенията на Лесовете. Аз смятах, че е поел на север, по същите причини, към планинските проходи, които водят към Адрия или Карпагамо.

Принцесата вдигна брадичка.

— Ако е така, значи е направил грешка. Сняг затрупа проходите още преди седмица. Отварят се чак през пролетта. Освен ако не мислите, че е надбягал нашите есенни бури?

Освил направи печална физиономия.

— Бурите в Гарванов гребен? Трябва да е летял, за да ги надбяга. Надявам се да го открия някъде над вашето езеро, притиснат от снеговете като окъснял търговец.

— И къде е сега вашият столичен магьосник? — попита Пенрик.

— Преполовил е пътя до Дартака, предполагам — изръмжа Освил. — Заедно с останалите, защото отказаха да се делят.

„Този не си поплюва — каза Пенрик на Дездемона. — Малцина биха продължили по своята следа, след като спътниците им ги изоставят.“

„Или е типичен представител на ордена на Бащата — отвърна тя, — всезнайко с бастун в задника и капаци на очите.“

„Кой сега съди прибързано?“

И наистина, този човек беше изминал, колко, четиристотин мили от Изтокдом до Мартенмост по разкаляни пътища в навечерието на зимата, пришпорвайки не само себе си, но и десетината си злополучни спътници. И бе изгубил надпреварата на косъм. Нищо чудно, че изглеждаше толкова ядосан.

Пенрик попита предпазливо:

— Какви точно са силите на този шаман, дознателю? Доколкото ви е известно на вас и на вашия орден в столицата? Добре е да знам, щом ще ви съдействам в ареста. — „Или ще го извърша вместо теб, както изглежда.“

Освил разпери почервенелите си ръце.

— Говори се, че шаманите притежават силата да убеждават и принуждават, а в най-силната си форма тази им способност може да хвърли върху човек заклинание за принуда, което да трае със седмици. Заповедния глас, така го наричат.

Пенрик се подсмихна.

— Свещеният крал май трябва да ги използва като кралски адвокати, а не като кралски воини.

Сойката го изгледа сърдито.

„Без шеги, значи. Добре де.“

— Чувал съм също, че този глас не действа на магьосници. Или по-скоро, не действа на демоните им.

„Това всъщност е вярно — промърмори Дездемона. — Напомни ми да ти разкажа за онзи шаман, дето Рухия го срещна при една от мисиите си в Изтокдом и който се опита да я съблазни.“

„Успя ли?“

„Да, но не с помощта на гласа си…“

С цената на известно усилие Пен отново насочи вниманието си към дознателя. „По-късно ще ми разкажеш.“ Току-виж открил в разказа й нещо полезно извън историята за съблазняването.

— Но не ми е ясно — продължи Освил и измери Пенрик с недоверчив поглед — какво става, ако заповедният глас не подейства на демона, но подейства на магьосника.

„Аз ще те спася, Пенрик! — обеща с драматичен тон Дездемона. — Освен ако и ти, като Рухия, поискаш да не бъдеш спасяван.“

Пен реши да не й обръща внимание.

— Какво друго? — попита той дознателя.

— Също като предците си, днешните шамани са страховити и безмилостни в близък бой.

Затова му бяха отпуснали шестимата кралски стражи, съобрази Пен. Които сега пътуваха към Дартака. Как щеше да се изправи той пред отчаян убиец, майстор на бойните изкуства и жаден за кръв маниак? Не че също не притежаваше известни умения — бързина, способност да изненадва противника и да му отвлича вниманието, но… Май щеше е добре да си вземе ловния лък. Онзи, големия, който стреляше надалече.

„Непременно го вземи — каза Дез. — Никак не ми се иска да те заменя със случайно преминаващ човек или животно, а точно това ще стане, ако не внимаваш.“

Когато човекът им умреше, демоните, освободени от смъртта му, принудително прескачаха в друго живо същество. Когато храмов магьосник легнеше на смъртния си одър, предварително одобреният му наследник чакаше наблизо, готов да приеме демона. Уви, не всички магьосници умираха по график и в леглото си… „Би ли могла да прескочиш в шамана?“

„Не. Той вече ще е пълен.“

„Ха. Значи ще ти остане само Сивата сойка…“

Дездемона потръпна деликатно.

Уверен, че демонът му ще направи всичко по силите си — а то не беше малко, — за да го опази жив, Пен призна пред себе си (и пред нас, вметна Дез), че тази зловеща история е събудила любопитството му в най-висша степен. Изправи гръб, готов да предложи доброволно услугите си, които така или иначе щяха да поискат от него. Но дознателят не беше приключил.

— Горските шамани са имали и друга задача. На тях се е падало да върнат от бойното поле душите на убитите воини — онези, които приютявали духовете на животни, — за да преминат определени пречистващи ритуали, без които боговете не можели да ги поемат. Иначе душите им били обречени да се скитат изгубени.

— Чел съм нещичко за това — каза Пенрик. — Става въпрос за знаменосците, нали? Знаем как духовете понякога остават свързани с някое конкретно място. На същия принцип шаманите ги свързвали към знамето и после ги връщали у дома. Значи наистина са го правели?

— Аз… Не знам. Може би. Въпросът е, че… — Освил се поколеба. — Както станало ясно на погребението на Толин, никой от боговете не е прибрал душата му. Възможно е той да ги е отблъснал от отчаяние, или пък те да не са го приели по някаква причина… но така ли иначе душата на младежа е останала тук. Обречена да избледнее и да се разпадне. Или още по-лошо, била е омърсена неволно от някакъв недовършен ритуал, който й пречи да се съедини със своя бог. — При мисълта за това светотатство Освил се намръщи.

Пен изпитваше същото. Да убиеш човек е престъпление. Съзнателно да отдалечиш душата му от боговете, да му отнемеш не живота, а онова тайнствено и вечно битие след смъртта, беше грях от най-тъмния и жесток вид, кражба с неимоверен мащаб и последици.

— Помолих за храмов усещащ, който да претърси имението за духа на Толин. Пратиха една жена, но тя не откри нищо. Е, не „нищо“. Каза, че е усетила присъствието на няколко тъжни, избледнели и много стари призрака, по на няколкостотин години. Но отчаяният и объркан дух на наскоро убит човек би трябвало да се вижда съвсем ясно, обясни усещащата. Душата на Толин не била там, и толкоз. — Освил си пое дълбоко дъх. — Когато избягал, Инглис не взел нищо, което да не е било негово, затова не е обвинен в кражба. Мисля, че за това… обвинението може и да греши.

Челюстта на Пенрик увисна.

— Мислите, че е откраднал призрак?

Или по-правилната дума би била „отвлякъл“? „Взел за заложник“? За това престъпление трябваше да се приеме отделен закон. Но пък свещените в ордена на Бащата обичаха правните спорове, нали така?

„Зарежи ордена на Бащата — измърмори разтревожено Дездемона. — Дъртаците в сиво няма да са нито единствените, нито най-страховитите, които ще проявят интерес към тази кражба…“

Принцесата-архисвещена също бе зяпнала дознателя с изумление. Явно не й беше споделил тази си тревога в първия им разговор. Стиснал устни, той се размърда неспокойно и махна отривисто, сякаш за да се дистанцира от собственото си умозаключение, но само миг по-късно ръката му се сви в юмрук.

— Началниците ми смятат, че греша. Но аз мисля… убеден съм, че съм прав.

3.

За облекчение на Освил, принцесата-архисвещена се отнесе към историята му достатъчно сериозно и му зае не само придворния си магьосник, но и малък отряд от дворцовата стража, местни мъже от ордена на Дъщерята, чиято задача беше да пазят храмовата собственост и поклонниците. Уви, всичко това отне твърде много време и групата им потегли чак на следващата сутрин.

Освил бе използвал времето според възможностите си — обиколил бе долния град на другия бряг на река Линет, където спираха търговци и кервани и където бяха странноприемниците, таверните, ковачниците, седларите, конюшните и другите занаятчии и предприемачи, обслужващи потока от пътници. Доковете и кейовете, които обслужваха езерния трафик, вече утихваха с идването на зимата, макар езерото още да не беше замръзнало. Ала никъде не откри надеждна информация за самотен пътник, който да отговаря на описанието на шамана.

Когато групата им най-после мина през градските порти и пое по главния път на север, който се точеше покрай западната дъга на езерото, окъснялото зимно слънце вече се издигаше сиво и златно. Снегът беше спрял и замръзналите коловози бяха покрити само с тънка бяла кора, отъпкана и мръсна. Градът остана зад тях, дългата долина на езерото се разшири и Освил впери свъсен поглед към далечния бряг, тъмен на фона на светлеещото небе. Там брегът беше стръмен, а черните фермерски пътища и пресеченият, обрасъл с ниски шубраци терен не бяха подходящи за беглец, който иска да се придвижи бързо. А ако бе решил да се скрие някъде? Районът изглеждаше малък на картата, но не и в действителност.

Не, най-добре беше да подходи към проблема логично — да започне с най-вероятното и ако не открие плячката си там, да премине към по-слабо вероятните възможности. Впери поглед между потрепващите уши на коня си, решен да не обръща внимание на умората.

Завъртя се да погледне през рамо към спътниците си, един сержант и четирима стражари, навлечени заради студа. После погледна настрани към новия си магьосник. Този поне умееше да язди, за разлика от предишния, който не само беше градско чедо, несвикнало с конско седло, а и възрастен и въздебел. Този Пенрик приличаше на юноша, слабичък, с руса коса, стегната на плитка, и ясни сини очи, които излъчваха жизнерадост — не толкова очарователна, колкото дразнеща, ако питаха Освил, предвид безбожно ранния час. Не беше за вярване, че младокът вече се кичи с титлите на просветен и свещен. Нито че притежава способностите на храмов магьосник.

На всичкото отгоре принцесата-архисвещена беше разделила парите, отпуснати за мисията им — за тях Освил й беше благодарен, — между сержанта и магьосника, което определено не беше повод за благодарност. Те бяха нейни доверени хора, вярно, но точно такова разделение на властта беше станало основната причина за ненужните и вбесяващи забавяния по пътя от Изтокдом. От друга страна, храмовите стоянки за подмяна на конете бяха истинска благословия и той отправи наум благодарствена молитва към Дъщерята на пролетта за даровете й, пък били те предоставени посредством заядливата й високопоставена служителка, принцесата. Освил рядко си бе имал вземане-даване с архисвещени, а с принцеси — никога. Комбинацията на двете в това женище, събудило спомените на Освил за най-строгата му леля, беше плашеща. Макар че придворният й магьосник май се чувстваше съвсем спокойно в нейно присъствие, сякаш наистина му беше леля.

След десетина мили наближиха красив замък, издигнат на малък остров близо до брега. Освил го следеше с поглед още от завоя насам и любопитството му растеше. Щом се изравниха със замъка, просветен Пенрик насочи коня си натам. Подвижното мостче беше продънено, гредите му — почернели. Онова, което се виждаше от двора, беше потънало в сенки, пусто и зловещо.

Пенрик се загледа замислено натам, после измърмори едно „ха“ и обърна коня си.

— Какво е това място? И какво го е сполетяло? — попита Освил. Последвал бе магьосника, но току се обръщаше да погледне през рамо.

— Замък Мартенден. Родът Мартенден доскоро имаше значително влияние в този район, за добро или за зло, но преди четири години и половина крепостта изгоря. Господарят на замъка беше обвинен във… ъъ, в опит за убийство, но успя да се изплъзне на градските власти и избяга на север през планините заедно с част от хората си. Чу се, че е събрал наемнически отряд в Карпагамо, но, за щастие, вместо да се върне тук и да създава проблеми, изглежда, се е включил във войните на ибрийския полуостров. Явно е сметнал, че там има по-голям шанс да възстанови изгубеното си състояние.

Безкрайните войни срещу рокнарийските еретици квадрианци в онези далечни земи привличаха като магнит безимотни мъже, както почтени, така и ренегати. Освил кимна, в знак че разбира.

— Но защо градските власти не са възстановили замъка? Местоположението му е идеално да защитава основните подстъпи към града.

— Защото се води съдебно дело. Лорд кин Мартенден съумя да се превърне в обвиняем както по гражданското дело за опита за убийство, където ищец е градският съвет, така и за, ъъ, определени неблагочестиви дела, където ищец е храмът. Сега и двамата ищци имат претенции за замъка, а съдебните зали на Мартенмост се превърнаха в бойни арени. Хората вече се хващат на бас за изхода от поредното обжалване.

Освил се замисли над казаното и сви устни.

— А знаете ли дали наистина е бил виновен за престъпленията, в които го обвиняват? Защото когато става въпрос за подобни съдебни спорове… интересите на този или онзи могат да имат неочакван ефект върху решението.

— О — рече Пенрик и се подсмихна. — Сигурен съм, че е бил виновен. Имаше благонадеждни свидетели. И самопризнания.

Магьосникът не продължи и насочи вниманието си към селцето от другата страна на пътя и по-точно към стария му хан, който можеха да използват като източник на греян сайдер и информация. Докато спътниците му се възползваха от първото, Освил се зае с второто. Да, каза ханджията, млад мъж с такова описание може и да бил минал оттук преди седмица, но пък много пътници се отбивали в хана и не се задържали дълго, а продължавали към по-големите градчета по брега на езерото. Не за пръв път Освил си пожела Инглис кин Вълчаскала да бе бил така добър или предвидлив да се роди с голямо родилно петно на лицето или с шест пръста на лявата ръка, или да беше пораснал до великански ръст, или да беше останал джудже, или поне да куцаше или да заекваше — изобщо, да се отличаваше с нещо запомнящо се, нещичко поне.

— Мислите ли, че ще познаете този проклетник, ако изобщо го доближим? — попита той Пенрик, след като яхнаха отново конете и поеха на север. Вече едва сдържаше яда си.

Младокът се замисли за миг-два, после каза:

— О, да. Ако е шаман, Дездемона със сигурност ще го познае.

— И коя — все така ядно продължи Освил — е тази проклета Дездемона, за която говорите постоянно? — Съпруга? Сестра? Любима? Не беше част от групата им във всеки случай.

Пенрик… просветен Пенрик… боговете да са им на помощ, примигна.

— О! Извинете. Съвсем забравих, че не съм ви запознал. Дездемона е моят демон. — И взе че му се ухили жизнерадостно.

— Дали сте име на демона си?

— Ами, да, беше наложително. Така й е по-лесно да не се отклонява. Тя е доста сложна персона.

В теологичните представи на Освил демоните не бяха никакви персони, а стихийни проявления на… е, не точно на природата. Неприродни стихийни сили. Идваха от боговете или поне от един от тях, но това не ги правеше свещени или благочестиви.

— Мислех, че демоните са проявления на фундаменталния хаос. И не са способни да бъдат каквото и да било друго.

— В началото са такива, вярно е. Не са никакви. Почти като новородените деца. Но също като децата, те се учат. Или може би подражават. Учат се от хората и от околния свят и пренасят голяма част от това знание, когато прескачат от един господар в следващия. Онова, което ние възприемаме като добро или зло в тях, всъщност идва от човешките им ездачи, а не от самите демони.

Освил се замисли върху тази нова концепция и свъси чело.

— Мислех, че са сили на унищожението и като цяло са изключително опасни.

— Е, такива са, но унищожението не е зло по определение. Зависи как се прилага. Докато е била с просветена Хелвия, храмова лекарка-магьосница, Дездемона е унищожавала камъни в жлъчката — чувал съм, че това заболяване е съпроводено с много силна болка, — а също брадавици и понякога дори тумори. — Сякаш се разсея за миг, а после добави: — Както и глисти. Знаете колко отслабват хората, които имат глисти. Макар че за глистите има и обикновени лекарства, които можеш да си купиш от аптекаря.

Магьосници се срещаха рядко, а лекари-магьосници — още по-рядко.

— Никога не съм срещал такъв лекар.

— Доколкото знам, орденът на Майката ги пази за специални задачи. — Млъкна отново за миг, преди да продължи: — Демоните възприемат и пола на ездачите си. Дездемона е била притежавана от десетина жени — плюс лъвицата и кобилата, — затова поведението й е като на жена. Тя е изключително стар демон. Не е възпитано да говориш за възрастта на една жена, Пенрик! — Магьосникът затисна устата си с ръка. — Ъъ, извинете. Това беше Дез.

— То… говори? През вашата уста? Но не е взело връх?

— Тя. Да, говори, и не, не е взела връх. Понякога стават много приказливи, нали са десет и прочие. Така че ако ме чуете да казвам нещо странно, ъъ… може и да не съм точно аз. Предполагам, че е редно да ви предупредя за това.

Смяташе се, че внезапната промяна в поведението и речта е признак, който да покаже на обикновения човек — храмовите усещащи си имаха друг начин, — че демонът е взел връх и е поел контрола над тялото на своя ездач. Но ако демонът постоянно дрънкаше през устата на ездача си, как да разбере човек, че е настъпило тревожното събитие? Освил отдалечи лекичко коня си от коня на магьосника.

Пенрик продължаваше да дърдори:

— Докато бях в семинарията, веднъж седнах с перо и хартия и се опитах да изчисля истинската й възраст, като събера годините на всичките й ездачки. Където беше възможно, използвах за ориентир събития с добре известна датировка, като управлението на даден крал или нещо друго.

Впечатлен въпреки скептицизма си, Освил попита:

— Как се оправяте с всички тях? И оправяте ли се изобщо?

Пенрик пусна юздите, вдигна ръце и размърда пръсти, сякаш доволен, че са на мястото си.

— Десет дами, десет пръста. Много удобно.

— Аа — изсумтя Освил.

— Храмът планирал да прехвърли звездния си демон в друга лекарка след смъртта на Хелвия, но вместо това той прескочил в една старша дяконка, Рухия, която била от Мартенмост по онова време. Аха, ясно… — Пенрик примигна разсеяно, — Хелвия била в Мартенмост по онова време. Винаги съм се чудил за това. Та значи тукашният орден на Копелето моментално се възползвал от шанса си, обявили Рухия за свой човек и набързо я издигнали в свещена. В замяна Рухия служила вярно и ъъ… разнообразно на ордена и на храма през следващите четиридесет години. Определено е пътувала много във връзка със задълженията си. И при едно такова пътуване, преди четири години, получи сърдечен удар на пътя за едно градче в Кантоните, Зелен геран. Аз се случих наблизо и… ето ни всички тук.

— На колко години бяхте тогава?

— На деветнайсет.

Значи сега беше на двайсет и три. А още изглеждаше на деветнайсет. Добре де, на двайсет, редактира преценката си Освил. На деветнайсет и половина.

— Сигурно още тогава сте имали научни интереси въпреки крехката си възраст?

— Ни най-малко. Обичах да чета, но в Зелен геран няма много книги.

— И все пак сте се изучили за просветен само за четири години? — Обикновено това отнемаше шест.

— За три. Върнах се да служа на принцесата-архисвещена миналата пролет. Работата е там, че… ние вече бяхме минали през обучението за свещен четири пъти. В известен смисъл. И два пъти бяхме учили медицина. Така че беше по-скоро… опресняване на знанията. Опитах се да убедя семинарията да ми даде пет степени на свещен едновременно, но те не се вързаха. Жалко.

— Предполагам, че… било е все едно си имате свой собствен, вътрешен учител? — Което намирисваше на измама, като си помислиш. Лесно му е било да преписва на изпитите.

Пенрик изкриви лице в гримаса.

— Нещо такова, да. Макар че Дездемона адски много се забавляваше на устните ми изпити, като не проронваше и дума. Би било мечешка услуга, Пенрик. — Веждите му се вдигнаха, устата му се захлопна. — Ха-ха.

Това последното от демона ли беше? Гласът беше същият, но с известна промяна в мелодиката и акцента спрямо обичайния тон на този жизнерадостен младеж.

— Това беше Рухия — потвърди догадката му Пенрик. — Дездемона често говори с нейния глас. Не знам на какво се дължи — може би на факта, че Рухия е последният и най-пресен, ъъ… отпечатък, или защото най-дълго са съжителствали, или просто защото Рухия е най-темпераментната от всичките. Подозирам, че времето има отношение. Почти невъзможно е да различиш първите три жени, може би защото родният им език е бил седонийският, но едва ли това е единствената причина. Сигурно с времето се претопяват една в друга. — Зарея поглед към езерото, стоманеносиво и надрано от леки вълнички под напора на студения вятър, който духаше откъм далечните захлупени с облаци планински върхове. — Като цяло, изчислих, че моят демон е на малко повече от двеста години. Забелязах също — добави той, — че всяко следващо „поколение“ става по-дълго. Което е добре. Понякога се чудя как ли ще изглежда моят… отпечатък за следващия човек, който наследи Дездемона.

— Главата ви май е доста, ъъ, пренаселена — каза Освил след проточилото се умърлушено мълчание.

— Доста, да — каза Пенрик и се отърси от унинието си. — Но поне никога не ми е скучно.

— Аз… такова. Та коя всъщност е Дездемона? — попита Освил и си даде сметка, че именно с този въпрос беше подхванал разговора. Стисна решително юздите.

— С това име ги наричам всичките, заедно. Като градски съвет от десет по-големи сестри, които излизат с общо решение. А и така не се налага да изреждам няколко имена, когато искам да й кажа нещо. Помня как татко крещеше по нас, децата.

— Аз… ясно. — Освил свъси вежди. — Магьосникът, с когото тръгнах от Изтокдом, не говореше за демона си. — Всъщност онзи темерут не говореше за нищо.

— Може би неговият демон е бил по-млад и не толкова развит. Или пък магьосникът не е имал толкова сърдечни отношения с него, особено ако предишните ездачи са били мрачни хора. — Устните му се извиха нагоре, а гласът му се промени едва доловимо, но издайнически: — Или пък ти така и не си го попитал… дознателю.

Освил изгърби рамене и пришпори коня си в тръс. Нямаше ли най-после да стигнат до следващото градче? „А аз залагам мисията си, вероятно и живота си, на този побъркан магьосник? Баща на зимата, в този Твой сезон, помагай!“

4.

Инглис се събуди в сумрак, а не в мрак. Светлият квадрат се оказа малък покрит с пергамент прозорец в стената на хижа. В другия край на стаята грубо иззидано от камък огнище светеше в червено, тук-там с жълти пламъчета, като очите на животно, прислонило се в малка пещера. Стените бяха от камък и дървени трупи, пукнатините запушени с кал и мъх. Лежеше в нещо като гнездо от миризливи кожи върху пръстен под, настлан със стъпкана орлова папрат. Голямото куче спеше на топка в краката му, лапите му — изпружени и отпуснати.

Ботушите и горните му дрехи ги нямаше, гърдите му бяха голи. Той посегна стреснато към кръста си, напипа дръжката на ножа и се отпусна. Още беше с панталоните и колана си. Не помнеше как се е озовал тук, но пък имаше смътен спомен как някой му дава да пие затоплена вода, как се носи буден в мрака, а после потъва отново. Колко ли време беше минало?…

„Запитай се дали не си изгубил някой пръст на ръцете и краката, глупако.“ Поне на този въпрос можеше да отговори. Надигна се с усилие в гнездото от кожи… мечешка, овча и разни други. Ръцете му бяха подути и трудно подвижни, но нямаше черни рани, нито зловещо побеляване по върховете на пръстите. Десният му крак беше син-червен от коляното до отеклия глезен. Не можа да прецени дали има счупена кост, но със сигурност го беше изкълчил, предвид ограничените движения на стъпалото. Три от пръстите на десния му крак бяха зле, като след изгаряне. Тези на левия му крак бяха на дереджето на ръцете му.

Колко време беше изгубил? Целия вчерашен ден? Примижа и преброи за пореден път червените белези от порязване по ръцете си. Двайсет и пет, дневникът на кошмарното му бягство. Толкова ли бяха при последното преброяване, двайсет и пет? „Да.“ Беше ли изгубил цял ден, пропуснал ли бе да окървави ножа, както мързелив фермер пропуска да нахрани прасето си, което стои гладно и затворено в кочината? Изгубил ли беше… всичко? Извади ножа от канията и го гушна, както се гушка дете. Протегна сетивата си — беше болезнено, точно колкото да протегне изтерзаното си тяло. О, смътната топлинка още жужеше, благословена да е… не беше сигурен дали трябва да благодари на някой бог за това. Нито дали някой от Тях би благодарил на него. Не се знаеше. Вече двайсет и пет дни не беше събрал смелост да се помоли.

„Освен сега, за това.“ Преброи отново порязванията с надежда да си спомни коя ръка е използвал последно. Редувал ги бе, за да даде време на плитките рани да зараснат. Винаги имаше риск от инфекция. Скоро трябваше да наточи ножа, беше по-лесно, когато е остър. В момента дясната му ръка трепереше по-малко… значи лявата. Успокои мислите си, доколкото му беше възможно, затвори очи и направи среза — плитък и под ъгъл. Изохка, зачака световъртежът да премине и гаденето да се слегне. Отвори очи. Нямаше много кръв, но ако стиснеше около раната да изцеди повече, може би щеше да изтече достатъчно, за да не се реже втори…

Вратата на хижата се отвори със замах и Инглис трепна по-силно, отколкото при порязването. Неясни силуети запречиха ярката планинска светлина отвън. Той примигна да разкара сълзите от сблъсъка с ярката светлина и силуетите се избистриха — единият беше на жена, загърната с наметка от овча кожа, която носеше малка платнена торба и медна кана, другият — на мъж с кожени дрехи и кожухче от овча кожа. Кучето се събуди и изръмжа, но бързо млъкна и започна да тупа с опашка по пода. Явно познаваше новодошлите.

Като го видя, че се е надигнал, жената каза:

— А, събудил си се. — Но после, щом се приближи, ахна: — Какво правиш бе?

Прииска му се да мушне ножа и ръцете си под кожите, но не смееше да прекъсне започнатото.

— Назад! — каза той, когато жената понечи да се спусне към него. — Назад. — Кучето се изправи и козината по гърба му настръхна. Жената спря на място, зяпаше го объркано. Ръката на мъжа застина върху дръжката на ножа, затъкнат в колана му.

Като шептеше под нос думи, които би трябвало да подпомогнат концентрацията му, но в момента не постигаха нищо, Инглис прокара ножа по ръката си, нагоре и надолу, докато цялото острие не се оцвети в лепкаво червено. Беше ли достатъчно да му откупи още ден? Смътното жужене сякаш се усили. „Да. Навярно.“ Една-единствена капка сигурно би свършила същата работа, но Инглис не смееше да рискува. Смъкна ножа в скута си да го скрие от ококорените погледи на двамата влезли. Щом кръвта изсъхнеше, отдала докрай живота си, и кафеникавите люспи започнеха да се ронят, чак тогава Инглис щеше да почисти ножа и да го върне в канията.

Жената каза с разтреперан глас:

— Донесох ти храна. И вода. — Протегна торбата и каната като един вид доказателство.

Мъжът се изстъпи намръщено пред нея.

— Я прибери тоя нож, приятел.

Мислеха, че ги заплашва ли? Едва ли беше в състояние да се изправи на крака, та какво остава да нападне някого. Вперил очи в каната, той повдигна кожата и скри ножа до дясното си бедро така, че да не се вижда. Облиза пресъхналите си устни и сложи и двете си ръце върху кожата, с отворени длани и неподвижни. Със сигурност не би искал да прогони тази милостива млада жена. Гласът на мъжа познат ли му беше? Един от онези, които беше чул на свлачището? Лешояд или спасител?

— Какво правеше с ножа? — попита с подозрение жената.

— Аз… той… той пие кръв. — Дали и на тях им прозвуча толкова откачено, колкото прозвуча в собствените му уши?

— Всички ножове пият кръв — отбеляза мъжът, без да сваля ръка от дръжката на своя.

„Но не като този.“

— Жаден съм — каза с надежда Инглис.

— Студът обезводнява — каза младата жена. — Хората си мислят, че понеже не им е горещо, значи не са жадни.

— Аз… Да, жаден съм.

Тя отиде при огнището, като заобиколи отдалече Инглис, взе една глинена чаша, която му беше смътно позната от изминалата нощ, и я напълни от каната. Протегна ръка да му я подаде. Той посегна да я вземе с една ръка, но тя трепереше толкова силно, че Инглис побърза да си помогне и с другата. Изгълта съдържанието — непрецедена ечемичена вода, подправена с мента. Селско питие, което нямаше нищо общо с благородния вкус на виното, но беше топло и засищащо, почти като храна. Той протегна чашата си за още.

— Моля…

Изпи още две пълни чаши, кажи-речи на един дъх, и кимна с благодарност.

— Кой си ти… пътнико? — попита мъжът.

— Аз, ъъ… Инглис к… — Спря, преди да е избълвал фамилното си име, познато надлъж и нашир. „О. Дали не трябва да си измисля друго?“

— Накъде беше тръгнал? — попита младата жена. — Към Мартенмост или към Карпагамо? И в двата случая си объркал пътя.

— Проходът от Карпагамо е затворен — каза мъжът. — Освен ако той не е бил последният, минал оттам преди снеговете.

Инглис поклати глава. Проследи заинтригувания поглед на кучето към платнената торба. Жената му я подаде предпазливо. Изтръпналите му пръсти откриха вътре буци меко сирене, овче или козе, между дебели порязаници ечемичено-овесен хляб и ивици сушено месо от неизвестен произход. Дивечово може би. След кратко колебание Инглис отхапа голяма хапка. Беше гладен като вълк.

Мъжът го изчака да преглътне, преди да попита:

— Къде ти е конят?

Инглис отхапа отново и отговори с пълна уста:

— Окуця на Сврачи път и го оставих. После продължих пеша.

— О. — Устата на мъжа се сви разочаровано.

Хрумна му, че младата жена сигурно сама е приготвила тази закуска за него, със собствените си ръце. Огледа я, без да спира да дъвче. Лицето й беше широко като на всички планинци, устните и страните й бяха порозовели от студа, а не от помади, снагата й беше тънка от физически труд; младостта й придаваше хубост, която щеше да се загуби с годините. Мъжът не беше много по-възрастен от нея. Ловец, овчар? И двете? Тук, в планините, мъжете се занимаваха с всякакви неща, според изискванията на сезона. Двамата бяха с характерните за района руса коса и сини очи, вероятно бяха брат и сестра или братовчеди.

— А вие кои сте? — попита на свой ред Инглис, след като преглътна поредната хапка. — Къде съм?

Жената се усмихна колебливо.

— Аз съм Берис, а това е брат ми Бърн.

Бърн добави с известна неохота:

— Това са летните кошари на Малък ручей, селото в долината. През зимата е ловна хижа.

Е, значи не се беше върнал назад във времето толкова, колкото подсказваше старата хижа. Не се беше озовал в света на Одар Велики, когато тези планински племена бяха дали успешен отпор на завоевателите, за разлика от горските племена на Лесовете. Или пък дартакийците бяха хвърлили един поглед на тази влажна и висока земя и бяха решили, че не я искат чак толкова. Навлизането на храма в тази земя, изместването на старите обичаи и заменянето им с нови, се беше случило бавно, повече като работлив стопанин, който изкоренява плевелите на ръка, вместо да подпали цялата нива. С малко късмет и надежда, ако не и с молитва, все нещо трябваше да е оцеляло…

„Да.“ Инглис изгледа голямото куче, което следеше с поглед всяка ивица сушено месо и мърдаше острите си уши. „Със сигурност нещо е оцеляло.“

— Това куче. Чие е?

— Стрела ли? На Саво е — каза Берис. — Тая есен го взе от вуйчо си Скуола.

Кучето се довлече по корем и мушна глава под лявата ръка на Инглис. Беше зряло животно — на средна възраст и със самочувствие. Инглис го почеса разсеяно зад ушите. То затупа с опашка по пода, изскимтя и близна покритата му със засъхваща кръв ръка.

— Май вече мисли, че е твое куче, като гледам — каза Бърн, присвил очи към Стрела. — Не се е отделяло от теб, откакто те донесохме. На какво се дължи това… пътнико?

— Саво с теб ли беше, когато ме намерихте?

— Да, излезли бяхме на лов. Не знам дали извадихме късмет с теб, защото нито можем да те одерем, нито да те изядем.

Сторили му се бяха готови да го одерат. Едва ли щяха да го изядат все пак. Но сред ловците със сигурност не бе имало шаман, иначе щяха да се усетят един-друг и този разговор щеше да протече по съвсем различен начин. Значи не Саво беше шаманът.

— Този твой нож — каза братът, Бърн, и го изгледа косо. — Това по дръжката му истински скъпоценни камъни ли са? Хванах се на бас с Чър, че не са.

Дори не му беше хрумвало, че може да са обикновени стъкълца. Инглис извади ножа от канията и го погледна. Тънкото двайсетсантиметрово острие завършваше с дръжка от моржова кост. Когато го държеше, Инглис усещаше ехото на стар живот. Красиво извитата дръжка се разширяваше до овал, а в края си имаше златна плочка с инкрустирани малки гранати, единият от които липсваше. Гранатите се редяха около гладко полиран червен камък, вероятно рубин. „Зъби и кръв, колко подходящо.“ Кръвта му върху стоманата вече беше изсъхнала и потъмняла, животът й бе изсмукан жадно, както самият той беше погълнал току-що хляба и сиренето. Изтри острието в крачола си.

— Сигурно са истински. Фамилна ценност е.

Мълчанието в стаята стана малко по-напрегнато. Инглис вдигна очи и видя обезпокоителна яхния от любопитство, алчност и страх да къкри по лицата на двамцата. Но… те все пак го бяха свалили от планината, дали му бяха храна и вода. Длъжен бе поне да ги предупреди.

— А защо му даде, на ножа… от кръвта си? — попита предпазливо Берис. — Той, такова, да не е вълшебен?

Инглис се замисли над невъзможно сложната истина, както и над необходимостта да охлади алчността им, преди да е създала проблеми… още проблеми. Накрая се спря на следното:

— Прокълнат е.

Бърн вдиша шумно през зъби, наполовина стреснат, наполовина изпълнен със съмнения.

Берис местеше поглед по белезите от порязване върху ръцете му.

— Не можеш ли да го храниш със… знам ли, с животинска кръв?

— Не. Трябва да е моята.

— Защо?

Устните му се извиха в бегло подобие на усмивка.

— Защото и аз съм прокълнат.

След което двамата бързо-бързо намериха повод да си тръгнат. Но оставиха храната и ечемичената вода. Стрела отказа да ги последва, макар да го изкушиха с отворена врата, подвиквания, подсвиркване, а накрая и със строга команда. Бърн пристъпи обратно в стаята с явното намерение да стисне кучето за врата и да го извлече навън, но когато Стрела настръхна и изръмжа, се отказа. Излезе и затвори вратата.

Като повечето хора, и тези двамата подцениха остротата на слуха му.

— Е, какво мислиш за него? — попита Берис на няколко крачки от вратата.

— Не знам. Говори като лесовник. Мисля, че му хлопат дъските.

— Не личеше да има треска. Дали не крои нещо? Опасен ли е?

— Ами, по-скоро — не, поне за нас, предвид че едва има сили да се надигне. Но за себе си — може би. Чър току-виж наследил все пак ножа, дето толкова му хареса, ако този тип вземе да си пререже гърлото, вместо да си реже ръцете.

— Защо човек ще направи такова нещо?

— Ами, защото е луд. — (Инглис буквално чу как Бърн вдигна рамене.)

— Гласът му беше много задължаващ, усети ли го? Направо тръпки ме побиха.

— Майката и Дъщерята, Берис, не бъди такова бебе. — Само дето подигравката вървеше ръка за ръка с безпокойство.

— Не съм бебе. — Замислена пауза. — Ако се усмихваше, щеше да е красавец.

— Само гледай Саво да не те чуе. Вече е достатъчно ядосан заради кучето си.

— Аз не съм кучето му.

Наистина бяха брат и сестра — той изджафка насреща й, тя го удари, после гласовете им се отдалечиха толкова, че дори Инглис спря да различава думите.

Примами кучето с ивица сушено месо. То се измъкна изпод ръката му, Инглис го гушна, взря се в ясните му кафяви очи, после затвори своите и се опита да усети. Духовната плътност на животното беше почти осезаема, на косъм от неговите осакатени понастоящем сетива. Колко поколения кучета бяха влети в това Куче? Пет? Десет? Повече от десет? Колко поколения хора бяха били необходими, за да се култивира такова животно? От такова куче можеше да се направи шаман; беше изключително ценно.

И кой беше този Скуола, че да подарява такова съкровище? Самоук шаман може би, който сам е създал Стрела? И е избрал племенника си Саво за свой чирак? Или изобщо не е имал представа с какво разполага? Самата мисъл за това беше ужасяваща.

Но криеше в себе си също толкова ужасяваща надежда, че може би е знаел какво прави.

— Веднага щом се изправя на крака — каза той на кучето и го потупа по гърба, — ще идем да намерим този твой неблагодарен господар, искаш ли?

Стрела се прозина широко и удостои Инглис с щедра доза кучешки дъх, в който нямаше нищо магично, после се просна до него.

5.

Рано привечер групата на Пенрик стигна до Уипуруил в края на езерото. Градчето беше два пъти по-малко от успешния си събрат Мартенмост и си личеше, че не харесва този факт, но пак беше пет пъти по-голямо от Зелен геран, където Пен беше отраснал. Дори нетърпеливият Сива сойка не настоя да продължат. В местната палата на Дъщерята, която беше под прякото управление на принцесата-архисвещена, намериха безплатен, пък макар и претъпкан подслон.

Освил най-после се възползва от войниците в групичката им, като ги разпрати по таверни и ханове да разпитват за шамана. Не включи бордеите в списъка, поне не гласно — може би дознателят не смяташе, че убиецът-беглец ще се възползва от услугите им, или просто уважаваше клетвите, които войниците бяха дали на Дъщерята. Търговията в града се беше свела до местния трафик сега, когато зимата беше затворила високопланинските пътища към северното крайбрежие.

Пенрик и Освил тъкмо бяха приключили с вечерята в една таверна. И тук, уви, никой не помнеше да е виждал тъмнокос и тъмноок лесовник, пътуващ на север сам, макар че всеки разумен човек, комуто се налага да премине проходите толкова късно през годината, би се присъединил към някоя група пътници, а кой би го забелязал тогава? Освил търкаше уморено очи, когато един от войниците, Баар, се върна.

— Май открих нещо, господа…

С нескрито облекчение и предпазлива надежда Освил тръгна с него по улиците. Пенрик ги следваше на крачка разстояние. Скоро войникът ги отведе в една малка странноприемница встрани от главния северен път. Ханът плачеше за ремонт и обслужваше най-вече местни хора.

— О, да — каза ханджията, след като Освил смаза езика му с халба от собствената му бира и кесията му с още три за новодошлите. — Не зная дали за него говорите, но определено беше строен младеж с тъмни коса и очи. Е, то това описва половината дартакийци по пътищата… — Освил кимна с разбиране, — но този говореше с лесовнишки акцент, при това не като селяк. Реших, че е учен, защото каза, че събирал народни приказки. Пишел книга, сборник, така рече.

Веждите на Освил се вдигнаха.

— Каква книга?

— Стари истории от планините, вълшебни приказки. Детски приказки, истории, дето се разказват край огъня, приказки за призраци. И легенди за светци, ама не толкова. Най-много се интересуваше от истории за магически зверове.

— И вие разказахте ли му някоя? — попита Пенрик.

— О, да, и не само аз! Имах много клиенти онази вечер. — Ханджията хвърли жален поглед към празната понастоящем странноприемница. — Почерпи ги и те се разприказваха. Като нищо може да е събрал достатъчно истории за половин книга.

— Прояви ли специален интерес към конкретни истории? Да е задавал допълнителни въпроси?

— Ами, май доста се зарадва на слуховете за свръхестествени животни, които се развъждат по високите долини в планината.

Пенрик наостри уши.

— Имате предвид, ъъ, скорошни слухове, а не просто стари легенди? За какво става въпрос?

— Ами, говори се, че нагоре по течението на Студен ручей имало някакъв тип, който развъждал особено умни кучета, за които местните ловци и овчари дават мило и драго. Ама то и аз съм виждал някои много умни планински кучета, така че може да са само хвалби и историйки, не знам.

— Той спомена ли, че смята да проследи тези слухове до източника им? — попита Пен.

— Не, не бих казал. Всъщност не каза почти нищо за себе си. Предпочиташе да слуша, сещате се.

— А задава ли въпроси за Карпагамо, за Адрия, за проходите? — попита Освил. — Как да стигне до северното крайбрежие?

— По това време на годината не е нужно да задава въпроси за проходите, щото хората почти само за това говорят, как се надявали първият сняг да се стопи и проходите да се отворят за последно. Но иначе — не, не помня да е питал. Стори ми се уморен. Легна си рано.

— А видяхте ли накъде тръгна на сутринта? — попита Освил.

— Не, сър, съжалявам. Сутрин имам много работа, да изпратя всички гости и прочие. Но помня, че тръгна пеша. Нямаше кон. Затова си помислих, че е беден учен въпреки богаташкия си говор.

Пенрик го изгледа.

— Имате добро ухо за говори.

— Ами, сър, оттук минават много пътници, поне лете, и всеки разказва историята си. Щеш не щеш, свикваш да различаваш говора им.

Освил се облегна назад и се намръщи, по-скоро на себе си, отколкото на някого от присъстващите.

— И преди колко дни беше това? Опитайте се да бъдете точен.

Ханджията свъси съсредоточено вежди и започна да брои на дебелите си пръсти.

— Преди шест вечери, сър. Запомнил съм го, щото същия ден беше конският пазар и много народ беше дошъл от селата.

Освил изсумтя доволно, допи халбата си и стана.

— Благодаря. Бащата на Зимата да пази дома ви сега, когато сезонът му наближава.

— С боговете напред, сър.

Макар и свещен, Пенрик не добави благословията на Копелето, първо, защото повечето хора я намираха за двусмислена, второ, защото пътуваше инкогнито, и трето, защото — откакто се бе срещнал лице в лице със самия бог, буквално на ръка разстояние, но не и готов да протегне ръка и да го докосне, — му беше някак неудобно да се обръща към Него за дреболии. Нямаше гаранция, че вниманието на Копелето ще донесе някому късмет.

Вървяха по обратния път към палатата на ордена, стражарят крачеше пред тях със запален фенер. Пенрик каза, колкото да наруши мълчанието:

— Май ще е добре да отидем в онази планинска долина и да поразпитаме.

Освил изсумтя.

— Поглеждали ли сте картата? Долината е почти задънена, няма свестен проход през планината на север. А и като нея има още десетина. Ще е като да влезем в гигантски лабиринт от камък.

— Не е много по-различно от родната ми земя, която е само на няколкостотин мили източно оттук.

Освил го изгледа колебливо.

— На главния път ще има повече хора.

— Да, но странниците изпъкват повече в долините. Хората ги забелязват. А и ако онзи ханджия е прав, значи сте съкратили с няколко дни преднината на Инглис след Сврача река.

— Време, което не искам да загубя в претърсване на задънени улици.

— Освен ако задънената улица не се окаже капан.

— Хм. — Освил спря и се загледа на север, където високите върхове грееха в нощния мрак, бледа стена напряко на света. — Бях прав, когато настоях на своето предния път. Бас ловя, че онзи дебел столичен магьосник вече е хванал пришки на задника и се лута с празни ръце някъде из Саон. — Тази представа, изглежда, му донесе известно задоволство. Разбираемо, предвид обстоятелствата. — Защо вашият съвет да е по-добър от неговия?

Странно, но Пенрик не остана с впечатлението, че въпросът е реторичен.

— Защото, за разлика от него, аз се чувствам тук като на родна земя. Това стига ли? И защото, ако онзи човек наистина е бил Инглис, не е ли логично да се възползва от информацията, която е събрал в хана с цената на толкова въпроси? Не би ли тръгнал към единственото познато му място, пък било то и от разкази втора ръка, вместо да се лута из един напълно непознат му район?

— Нямам време — процеди през зъби дознателят.

— Времето наистина ли е толкова важно? Инглис така или иначе е в капан — било в долината на Студен ручей, било заради затворените проходи. Не е като да оставя след себе си диря от трупове.

Освил явно остана изненадан, защото издаде звук, който почти наподобяваше смях, пък макар и мрачен. Пен си даде сметка, че още не го е чувал да се засмее.

— Дано не започне тепърва.

Маслена лампа висеше над портите на ордена, жълтата й светлина се отразяваше в снега, събрал се между паветата на улицата. Освил даде знак на Баар да влезе на топло, като го тупна по рамото и каза тихо:

— Браво на теб, човече.

Но самият той не побърза да влезе и Пенрик остана да го изчака.

— Като храмов магьосник, случвало ли се е да проверявате обвинения в самоуко магьосничество? — попита изведнъж Освил.

Пенрик, изненадан от този внезапен обрат в разговора, скръсти ръце на гърдите си с надежда да се постопли и отвърна:

— Три пъти, докато бях в семинарията в Розиндом. Взеха ме с образователна цел. Не заради самото умение, защото всеки магьосник разпознава друг от пръв поглед, така както мога да кажа, че вие например сте висок човек, а за да придобия представа за правната страна на въпроса, която може да се окаже много сложна. Първо, само защото обвиненият не е храмов магьосник, а обикновено за това става въпрос, още не значи, че не е извършено престъпление по друг начин или от други хора. Според мен фалшивото обвинение, ако обвинителят е излъгал съзнателно, е изключително долна постъпка.

Освил кимна навъсено.

— Откакто станах придворен магьосник, не са ме пращали по такива задачи — продължи Пен, — защото Тигни разполага с други хора, които да използва за такива дребни неща. Но Дездемона, след като е станала храмов демон, е ходила с ездачките си на стотици такива разследвания и е откривала истински магьосник, пък макар и самоук, само, колко…

„Два пъти.“

— Само два пъти.

— Като дознател съм виждал това от другата страна — каза Освил. — За десет години само един сигнал за незаконно магьосничество се оказа верен и горкият човечец, който смяташе, че полудява, се остави на милостта на храма и я получи. Но друг един път…

Колеба се толкова дълго, че Пенрик започна да губи търпение и отвори уста да попита какво има предвид, но Дездемона му изшътка мълчаливо и му каза да изчака.

Освил гледаше невиждащо улицата и след минутка най-после продължи:

— Окъсняхме на пътя. Времето беше лошо, реката беше отнесла моста и така нататък. Както и да е, пристигнахме в селото на следващия ден и разбрахме, че предната вечер жената, обвинена в магьосничество, е била изгорена жива от полуделите си съседи. Нямаше признак демон да е прескочил от кладата й. Почти със сигурност е била невинна. Ако бяхме пристигнали навреме, щяхме да установим, че обвиненията са фалшиви, и да отправим строго предупреждение на клеветниците. Вместо това бяхме изправени пред дилемата дали да обвиним цяло село в убийство, или да си затворим очите. Стана много неприятно и накрая… е, да кажем, че не беше въздадена справедливост, нито под погледа на Бащата, нито пред друг.

Докато Пенрик, смутен дълбоко от разказа, се чудеше какво да каже, без да прозвучи като глупак, Освил отвори вратата и понечи да влезе. Но преди да прекрачи прага изръмжа през рамо:

— Ето затова мразя да закъснявам.

Вратата се затръшна като точка в края на разговора.

След миг Пенрик въздъхна и посегна към дръжката.

„Това май няма да се окаже толкова лесно, а?“

„Случаите на Бащата рядко са лесни — отвърна Дездемона. — Иначе не биха имали нужда от Него.“

Потеглиха от Уипуруил много рано на следващата сутрин.

6.

„Двайсет и седем.“

Инглис стисна зъби да спре стенанието си и притисна внимателно ножа към плитката рана на дясното си бедро. Когато острието се покри с кръв, той пусна ножа и се заизвива в гнездото от кожи да си вдигне панталоните. Останалите му дрехи бяха оставени на куп край огнището; кесията му, естествено, липсваше. Ботушите му бяха там, но десният беше срязан чак до подметката. Щом онези селяци бяха успели да го събуят, значи той сигурно би могъл да го обуе… не. Инглис въздъхна и заряза и левия, и десния.

Успя да се надигне чак при третия опит. Стрела клекна и го загледа с интерес. Инглис закуцука към другия край на хижата; кучето стана и го последва. Той стисна внимателно кожата на тила му — би могъл да използва кучето за опора, но не беше достатъчно високо. Дървената врата, затворена само с преметнато въже, се отвори със скърцане. Той опря рамо на касата и се огледа.

Ранното слънце се отразяваше ослепително в омекналия сняг и очите му се насълзиха. Инглис примигна няколко пъти да разкара сълзите и видя, че наблизо има дървета. Надолу по склона боровете и тъмните ели оредяваха и речната долина се виждаше над върховете им. Близо до подножието долината се стесняваше и последните ферми се гушеха сгъчкани по назъбената й дължина. Над малката рекичка имаше дървен мост и нещо като село.

Още няколко паянтови хижи се катереха по стръмния склон близо до убежището му. Едната очевидно беше сушилня, ако се съдеше по ароматната омара, която се издигаше над нея. Коза със звънче на кожена каишка мина покрай него, без да му обърне внимание. Някъде наблизо се чуваха женски гласове.

Инглис сведе поглед към Стрела, който го погледна с обожание. Може би си струваше да опита… Погали кучето по главата и каза:

— Донеси ми пръчка.

Кучето издаде гърлен звук на доволство, твърде дълбок, за да е обикновено скимтене, и хукна. Докато Инглис си изчисти ножа, прибере го в канията и хвърли последен поглед в хижата за нещо забравено, Стрела се върна, повлякъл клон, дълъг и дебел колкото кол на ограда. Пусна го в краката на Инглис и вдигна глава да го погледне, разтеглил устни в горда усмивка и размахал енергично опашка.

Инглис неволно се разсмя. Звукът задра непривично в гърлото му.

— Казах пръчка, а не кол! — Макар че клонът определено ставаше за огрев. Въпреки това почеса кучето между ушите. — Донеси ми по-тънка пръчка.

Все така въодушевен, Стрела хукна да изпълни заръката. След минути се върна с по-тънък клон. Инглис отчупи страничните вейки и го изпробва. Щеше да свърши работа на първо време.

Снегът поне малко облекчи подутия му и пулсиращ десен крак. И вледени левия.

Той се зачуди дали не би могъл да изпроси някакви парцали, с които да увие стъпалата си. Тръгна към гласовете с бавно накуцване.

Под навес с три стени, обърнат към слънцето, видя три жени, наведени над една разпъната кожа. Едната беше момичето, Берис. Другите две бяха по-възрастни. Стържеха разпънатата кожа и си приказваха, но щом Инглис се появи, моментално спряха и го зяпнаха. Миг по-късно обаче, когато кучето се стрелна да си открадне парче остъргано месо и го отнесе настрани, едната жена, със сива плитка, му подвикна:

— Стрела, тъпо куче такова. Ще ти стане лошо.

Стрела размаха опашка без капка разкаяние.

— Станал си — каза Берис с широка, макар и предпазлива усмивка. — По-добре ли си?

„По-добре от какво?“

— Малко — каза накрая Инглис, после добави със закъснение: — Благодаря ти за помощта.

Третата жена каза:

— Имаш късмет, че са те намерили. Още няколко дни и всички щяхме да слезем в долината, дори момчетата. — Измери го с любопитен поглед. — Накъде беше тръгнал?

Инглис не знаеше дали би могъл да обясни нелогичните си действия дори на себе си, та какво остава да ги обясни на нея, нито колко пъти беше променял решението си накъде да тръгне — към Карпагамо или към Ручей. Накрая каза:

— Към долината, но явно съм сбъркал пътя в тъмното. — Показа им посинелия си крак. — Имате ли да ми дадете някакви парцали да го увия? Не мога да си обуя ботушите.

Жената измуча нещо и направи жест, който приятелките й изтълкуваха без затруднение, после се надигна и тръгна нанякъде. Внимателно и с надеждата, че ще успее отново да се изправи, Инглис седна на един от пъновете, които жените използваха вместо столове.

Дали да не опита пак версията с бедния учен, който събира народно творчество? Дотук му беше свършила добра работа. Стрела му спести необходимостта да завърже разговор, като се спусна към поредната изрезка. Жената със сивата плитка опита да го изкъшка, но кучето с лекота избегна ръката й.

— Това куче е изключително — каза Инглис. Дали някоя от тях си даваше сметка колко изключително е всъщност? Жените реагираха с празни погледи, макар и празни по различен начин. Берис му се стори искрена в реакцията си. По-възрастната жена може и да криеше нещо. Дали да не заложи на добрите маниери? Той се усмихна на жената и каза:

— Аз се казвам Инглис, между другото.

— И Берис така рече.

— А вие, майко?…

— Лаакса.

Инглис кимна, уж му пука. Нейните устни трепнаха, уж и на нея й пука.

— Разбрах, че един от мъжете, които са ме свалили от планината, е получил кучето като подарък от вуйчо си Скуола. Ще ми кажете ли къде да го намеря? Вуйчото имам предвид? Да си поговорим.

Лаакса изсумтя.

— Къде да го намериш, ще ти кажа. Колкото до говоренето, не вярвам да говори с тебе. — Посочи нагоре по склона. — Горкият старец умря преди няма и два месеца. Затисна го свлачище.

Смъртта на последната му крехка надежда го смаза и вледени като лавина.

— О. — Поседя мълчаливо близо минута, толкова отчаян, че дори не можеше да мисли. Накрая попита: — Той ли е развъждал кучета? Казаха ми, че в тази долина имало кучкар. Или е взел Стрела от другиго? — Да, може би имаше още една възможност…

— О, да, с това си изкарваше хляба. Ортакът му щеше да наследи занаята след него, ама и него го затрупа свлачището, били излезли заедно на лов, че то толкоз кучета трудно се изхранват. Неговото тяло даже не го намериха, кога отидоха да ги дирят. Кучетата се пръснаха, някои хора си взеха по едно. Така че ако искаш да си купиш куче, още имаш шанс.

— Вие, ъъ, добре ли познавахте Скуола?

— Само на здравей-здрасти. Не ми беше роднина. Беше саможив и рядко слизаше в долината.

Инглис пробва и с Берис:

— А Саво дали е бил близък с вуйчо си, как мислиш?

Тя поклати глава.

— Майката на Саво е много по-малка от Скуола. Не мисля, че са били близки, дори преди тя да се омъжи и да се премести във фермата на съпруга си.

„Случайно съседът ви да е бил самоук шаман?“

Не знаеше как да зададе този въпрос, без да ги подплаши и да сложи преждевременно край на разговора.

— А с кого е бил близък Скуола?

Лаакса вдигна рамене.

— От време на време пиеше с дякон Галин.

— Дякон Галин? — подкани я да продължи той.

— Той е нашият храмов дякон долу, в Малък ручей. — Лаакса махна към долината. И наистина, на такова малко село не се полагаше пълноправен свещен. Обикновено изпращаха дякон на такива места. — Отговаря за цялата горна долина на Студен ручей.

— Значи той е провел погребалния ритуал на Скуола, така ли?

— Ами то Галин погребва всички по нашите места.

Инглис обмисли добре следващия си въпрос, преди да го зададе:

— Да сте чули някакви странни слухове за погребението на Скуола?

Явно беше попаднал на нещо, защото и двете жени го изгледаха остро, преди да сведат очи.

— Аз не бях там — каза Лаакса. — Не знам. Ще трябва да питаш Галин.

Шаманите бяха като брънките на една обща верига — наполовина окови, наполовина спасително въже. Без шаман не можеше да се отгледа Велик звяр, нито да се извърши жертвоприношението му в нов кандидат, което бележеше началото на службата му. В края на този живот в служба отново беше необходим шаман, който да очисти душата на покойния си другар, да я освободи от тази земна връзка — някои го наричаха „омърсяване“, — за да премине тя към боговете. Сред причините за възраждането на кралските шамани в Лесовете беше желанието да се възстанови тази приемственост, така че никоя душа да не остане сиротна. А сред причините възкресените практики да останат дискретни и ограничени беше желанието да се намали същият този риск. Риск, който Инглис беше приел с безгрижна усмивка. Сега нито се чувстваше безгрижен, нито му беше до усмивки.

Ако Скуола наистина беше бил самоук шаман, а всичко сочеше в тази посока, значи онзи, който бе прехвърлил в него Великия му звяр, така наречената инвеститура, вероятно отдавна беше починал, подготвен за последното си пътуване — ако беше имал късмет — от самия Скуола. Така че кой беше очистил душата на Скуола, когато беше дошъл неговият ред? И дали този неизвестен човек би могъл да помогне на Инглис в несгодата му? „Проследи веригата.“

Говореше се, че в тези планински земи селските храмове си затваряли очите за старите обреди, стига практикуващите ги да признават авторитета и превъзходството на храма и да си плащат данъците. И стига служителите в дадения храм да не са твърде сурови в благочестието си. Така че стоеше въпросът дали този дякон Галин е враг на старите обичаи, или е от онези, които си затварят очите? И ако беше вярно второто, дали не бе помогнал без много шум на стария си приятел по чашка, осигурявайки друг самоук шаман, който да извърши погребалния му ритуал? Или най-малкото да знае къде, как и от кого е било извършено очистването.

В този случай следващата стъпка на Инглис, следващата брънка от веригата, беше да намери дякон Галин. Освен ако и тази нова надежда не се окажеше поредната илюзия, която да се стопи като предишните, миг преди Инглис да я е стиснал в ръка… Тази отчайваща мисъл го изпълни с желанието, не за пръв път, да забие прокълнатия нож в собствената си гръд и да сложи край на тази мъчителна история. „Още един опит.“

Макар че мантрата „мести единия крак пред другия“ вече не беше особено подходяща в неговия случай. Инглис се огледа. Къщите, малки като детски играчки, бяха само на две мили, кажи-речи на хвърлей камък. Само че това относително кратко разстояние щеше да е истинско предизвикателство за ранения му крак и общата му слабост.

Жената на средна възраст се върна и без да каже нищо, нахлузи на главата на Инглис кожена шапка. Той трепна, но не се изправи.

— Да не ти измръзнат ушите, момко.

Шапката се оказа истинска благословия — сякаш стопли не само ушите му, а цялото му тяло.

Беше донесла и нещо като ботуши от овча кожа, или може би чорапи, които нахлузи на краката му все едно Инглис беше малко дете. Върху тях нагласи още едни ботуши, стъкмени от преплетени ивици необработена кожа и върбови пръчки — странни приспособления, но иначе обещаващи на вид. Сигурно беше лесно да ходиш с тях по снега, предположи Инглис, макар че едва ли щяха да издържат на дълъг път. Както и самият той всъщност. Изохка, когато жената стегна вървите на десния му крак.

— Да, да, добре си се подредил, виждам.

Трите жени приключиха със стъргането, свалиха кожата и я сгънаха. Берис стана и я отнесе до една шейна в ъгъла на заслона. Явно така сваляха високопланинската си продукция до долината, реши Инглис. Обработката на цяла шейна такива кожи щеше да отвори работа на селяните за цялата зима. Дали шейната можеше да свали по нанадолнището и осакатен човек?

Едва ли искаха да се мотае още дълго тук и да им яде от храната. Късно беше да го зарежат в някоя скална цепнатина. С други думи, не биха имали нищо против да се отърват от него, като го прехвърлят на милостта на селския храм.

Инглис размърда пръсти в чорапите от овча кожа.

— Бих ви платил, но май някой ми е взел кесията.

Берис сякаш се изненада, жената на средна възраст направи разочарована физиономия, а Лаакса Сивата плитка видимо бе недоволна, но се ограничи само до едно хъмкане.

— Онзи сигурно я е прибрал някъде. — Спомените му бяха твърде неясни, за да разпознае крадеца само по гласа му, но пък другите двама участници в „спасителната“ операция го бяха видели да прибира кесията на Инглис в джоба си. Крадецът нямаше за какво да похарчи парите му тук, освен да ги заложи и да ги загуби на зарове с приятелите си. — Не ми бяха останали много пари, но все щяха да стигнат за едно пътуване до Ручей. — Вдигна ръка и посочи шейната.

Кратко мълчание, докато осмислят думите му.

Лаакса въздъхна издълбоко.

— Ама и тези момчета… Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, майко Лаакса.

Стрела, който междувременно си беше напълнил корема с остъргано от кожата месо, сега привлече вниманието на всички, като го повърна на тласъци.

— Отврат — каза Берис.

— Кучета — каза жената на средна възраст.

— Ще го вземеш ли това куче? — попита го Лаакса и вдигна сивите си вежди.

— Подозирам, че… това ще зависи от него — отвърна предпазливо Инглис.

Стрела душеше повърнатото с очевидна наслада. Берис скочи да го прогони и да покрие със сняг лепкавата локва, преди кучето да я е подхванало отново.

— Мда — каза Лаакса и прехапа устна. — И аз си помислих същото.

7.

Пътуването им през този ден се забави, защото спираха тук-там да разпитват за шамана, но все без резултат. Накрая стигнаха до селото, където пътят се разклоняваше към долината на Студен ручей. В тамошната кръчма Освил най-после извади късмет — кръчмарят потвърди, че мълчалив тъмнокос странник бил прекарал нощта там и продължил към хълмовете преди няма и четири дни. Имало обаче и две групи, поели за последен опит по главния път на север, и трета, която пътувала за градчето на границата.

След кратък спор със сержанта и магьосника Освил реши на сутринта да прати двама мъже по главния път с изрични указания, ако открият опасния беглец, да не го доближават, а единият да го последва отдалече, докато другият се върне да ги уведоми. Този компромис изобщо не му допадаше, но никой разумен човек не би продължил по пътя същия ден, защото следобедът преваляше, скоро щеше да се стъмни, а и конете имаха нужда от почивка. Освил стисна зъби и реши да оползотвори вечерта, като разпита местните по-подробно за околностите.

Малко по-късно откри своя магьосник в полето зад хана. Чудакът явно беше решил да използва последната дневна светлина не за друго, а да постреля с лък. Отрасъл в града, Освил нямаше опит в това умение и неохотно се възхити на Пенрик, който с лекота вкара десетина стрели в една далечна купа сено, а после прати момчето, което помагаше в странноприемницата, да ги донесе.

— Поръждясал съм — каза Пенрик, намръщи се на купата сено, която бе заприличала на игленик, и раздвижи пръсти.

— Всички стрели са в целта — отбеляза Освил.

— Естествено. Защото мишената е неподвижна. Ако това нашето ще се обръща на ловна хайка в планината, трябва да се стегна.

— Често ли ходите на лов?

— Ходех. На младини. — Каза го така, сякаш младините му са били преди половин век.

Момчето се върна със стрелите и Пенрик вдигна вежди към Освил и му предложи лъка си.

— А вие как сте с това оръжие?

Не беше достатъчно добър, че да се изложи пред този тип.

— Рядко съм имал случай да държа лък.

— Какво, баща ви никога не ви е водил на лов?

— Баща ми е адвокат в Изтокдом. Излиза от градските порти само в краен случай. — Нямаше причина да се оправдава пред този странен тип, но все пак добави: — Учил съм се да въртя къс меч.

— Ха. — Пенрик изглеждаше искрено учуден, сякаш самата идея за баща, който не търчи из горите да убива животни собственоръчно, е абсолютна новост за него. — Ние не ловувахме от любов към спорта, между другото. Дивечът отиваше право на трапезата ни.

Освил си позволи крива усмивка.

— Бракониерствали сте?

— О, не. Ловувахме на своя земя. Баща ми беше барон на Джуралд. Днешният кин Джуралд е най-големият ми брат.

— О. — Виж, това беше изненада. Представата, че всеки служител в ордена на Копелето по подразбиране е незаконородено дете или сираче, беше погрешна, разбира се. Но също толкова вярно беше, че обикновено нещата стояха точно така. Макар че този Пенрик като нищо можеше да е от признатите незаконородени деца, с които лордовете допринасяха за прираста на населението. Решил, че ще е грубо да задоволи любопитството си с още въпроси по темата, Освил попита друго: — Как така почетното „кин“ стои пред дартакийско име? — Светлата кожа и русата коса на магьосника го бележеха като типичен жител на тази планинска земя.

Пенрик вдигна рамене.

— Някаква последна от рода си наследничка с право да носи „кин“ пред името си срещнала по-малък син с оскъдни перспективи в Саон. Преди няколко поколения. Парите свършили бързо, но името и земята останали. — Магьосникът млъкна, колкото пак да изстреля десетината стрели към далечната мишена.

Освил се зачуди дали тази връзка с дребния нобилитет ще даде на магьосника друга, по-ясна гледна точка към поведението на техния беглец. Колкото по-навътре в провинцията навлизаха, толкова повече дворцовият чиновник отстъпваше пред… какво? Дали Пенрик не се смяташе за боец аристократ — или поне за наполовина такъв?

Изглежда, мислите на Пенрик бяха поели в подобна посока, защото щом момчето хукна да донесе стрелите, попита:

— Нашият убиец какъв опит има с провинцията? Или и той е от онези, дето не излизат от градските порти? — Присви очи към върховете, които улавяха и отразяваха последната дневна светлина, значително по-големи и по-наблизо сега, отколкото погледнати от Мартенмост.

Разумен въпрос. Великите лордове имаха градски къщи, както и далечни поземлени владения в провинцията. Често купуваха и земя близо до столицата, като имението на кин Глиганскиброд, където беше започнала цялата тази мрачна история.

— Мисля, че е отраснал някъде по южните склонове на Гарванов гребен, макар че през последните години е живял при свои роднини в Изтокдом.

— Хм. Аз пък се надявах да е градска мишка, която си няма представа от планини. Жалко. Градски вълк? Малко противоречиво ми идва. — Погледна Освил и добави: — Или пък не.

Освил не знаеше как да отвърне на това.

— Някога ходили ли сте на лов за вълци? — попита накрая.

— Няколко пъти, когато слизаха от планината, подгонени от глада.

— В зими като тази?

— Не точно. Зимата е трудна за тревопасните, отслабва ги, но именно това ги прави лесна плячка за вълците и другите месоядни.

— И успешен ли беше ловът? Убихте ли онези вълци?

— О, да. Направихме от кожите им постелки за пода.

При следващата стрелба Пенрик смени няколко пъти позата си — стреля коленичил, после през рамо, накрая в движение. Една от стрелите прелетя встрани от мишената и той изруга под нос.

— За тази щяха да ме пернат по ухото.

— В израз на бащина обич? — сухо попита Освил.

— Аха. Или баща ми, или старият Фен, главният му ловджия. Той е обучавал татко. Редуваха се да ме перват по ушите. И двамата държаха плячката да се убива още с първия изстрел. Отначало мислех, че е израз на милост към животинките на Сина, но после осъзнах, че никой не иска да преследва ранено животно. И бяха прави, както научих от горчив опит, след като на няколко пъти участвах в такова преследване.

Задъханото момче се довлече и връчи на Пенрик стрелите със зле прикрита въздишка. Пенрик изпъна отново тетивата.

Купата сено избухна в пламъци.

Момчето изписка уплашено. Освил отскочи назад.

Пенрик се ядоса.

— О, да му се не… Дез, не сме се разбирали за огън!

Свали лъка и изгледа ядно оранжевите пламъци, които грееха весело в сбиращия се здрач.

— Какво беше това? — успя да каже Освил с що-годе спокоен глас, макар и на косъм.

— Според Дездемона ловните ми умения не струват. Освен това й е скучно и иска да участва. — Въздъхна и прибра стрелата в колчана. Устата му се отвори и оттам излезе беззвучен смях. Магьосникът добави заядливо: — Направо не знам как Рухия те е търпяла, честно.

Извади кесията си, бръкна в нея и даде една монета на момчето, което вече подскачаше изнервено от крак на крак.

— Упражнението свърши. Хайде, изчезвай.

Момчето хукна веднага щом пръстите му се сключиха около монетата, като току поглеждаше уплашено през рамо на път към двора на странноприемницата.

Освил се зачуди на кой бог да се моли за успех в своето преследване. Не че някой бог бе отговарял на молбите му, нито когато се молеше на колене край леглото си като малък, нито когато се просваше ничком в храма като пораснал мъж. Загледа се мрачно в русата плитка на магьосника, още по-светла в сбиращите се сенки, докато той сваляше тетивата на лъка си и прибираше в колчана останалите стрели.

После тръгнаха заедно към хана.

 

 

Село Ручей се намираше високо в планинската си долина, от другата страна на бедни ферми — поне според лесовнишките представи на Освил, — които изкарваха прехраната си не от ниви с жито, а от каменисти пасища с голям наклон. Е, кравите изглеждаха добре охранени, плевните бяха големи и солидни, построени от камък и потъмнели от времето трупи, къщите бяха в същия стил, с покриви от гредоред и светли каменни плочи. Високите планини надвисваха над всичко тава, зимно побелели по върховете, за разлика от пътя към долината, който още тънеше в есенна кал под тънката замръзнала коричка. Реката — по-скоро голям поток, — която даваше името си на селото, течеше зелена и разпенена под дървеното си мостче.

Магьосникът настигна Освил и подкара коня си до неговия, щом стигнаха „предградието“, ако десетината къщи от тази страна на реката заслужаваха това величаво име.

— Е, какъв е планът ви? — попита Пенрик. Странен въпрос, предвид че идването им тук беше изцяло по негова идея. Играеше го дипломат, види се.

Освил вдигна рамене.

— Ще започнем с местния храмов свещен. По такива места свещените, като един вид пастири, обикновено познават отлично стадото си и знаят всички новини. — В това забутано село новините едва ли бяха много, помисли си Освил, но Пенрик беше прав, че тук странниците щяха да изпъкват много повече, отколкото по пътищата или в големите градове. Неколцината селяци, заети със задачи по дворовете си, спряха и проследиха групичката им с любопитни погледи. Сержантът ги поздрави учтиво.

Пенрик се изкашля.

— Добре ще е да не споменаваме, че съм магьосник, поне в началото. Нито храмовия ми ранг. Първото обикновено привлича твърде много внимание на места като това, почти като към панаирджийска мечка, а второто или взема страха на местните храмови служители, или е повод да излеят пред мен негодуванието си, задето началниците им ги пренебрегват от години, с надеждата да ме привлекат за свой посланик.

А нито едното, нито другото би се отразило добре на разследването им.

— Тогава за какъв да ви представя?

Пенрик кривна глава.

— За свой помощник, да речем. Или местен водач. Което няма да е далече от истината.

Странна сдържаност, помисли си Освил, от страна на млад човек, така очевидно горд със службата си в двореца на принцесата-архисвещена. И определено за предпочитане пред прекомерното самодоволство, което се срещаше често при наскоро повишените, особено при онези, чиито нови отговорности не са им по силите.

Минаха по мостчето и поеха по главната улица. Скоро видяха местния храм, построен по подобие на плевните и къщите — камък и потъмняло дърво, — само че по-висок и с шест страни. Малка тълпа се беше събрала под широкия навес по цялата ширина на фасадата. Освил дръпна рязко юздите, вдигна ръка да спре спътниците си и след кратък размисъл слезе от коня, за да покаже уважение. Пенрик последва примера му и застана до него.

Погребалната церемония тъкмо беше стигнала до най-деликатния си етап — очаквания знак от бога, приел душата на покойника. На украсена с вечнозелени клонки носилка лежеше увито в саван тяло. При главата му стоеше мъж на средна възраст с петоцветната роба на свещен… не, на дякон, ако се съдеше по единичния ширит на лявото му рамо. По негов знак близките на покойника се отдръпнаха от носилката и застанаха покрай стената, а свещените животни и техните гледачи пристъпиха напред.

Питомен гарван стоеше на рамото на млад мъж като представител на Бащата. Друг младеж, без съмнение близък роднина на първия, държеше на каишка медночервено куче с вчесана до блясък козина, очевидно представител на Сина. Дългокрако момиче стискаше юздата на дебело бяло пони, чиято проскубана заради сезона козина беше пригладена грижливо, превръщайки добичето в достоен представител на петия бог. Възрастна жена държеше в ръце спокойна котка със зелена панделка около врата, която я бележеше като животинка на Майката, а младо момиче стискаше непослушно коте, което се бореше със своята панделка, синя в цвета на Дъщерята.

Дяконът привика един по един гледачите да се приближат до носилката. Младият мъж протегна ръка, поднасяйки гарвана си към покойника, но птицата не прояви никакъв интерес и скочи обратно на рамото му. Котето продължи борбата си с панделката. Понито разшири ноздри за миг, при което наредените покрай стената роднини замръзнаха в тревога, но после се дръпна от носилката и наведе глава към туфа бурени, порасли между камъните. Червеното куче подуши покойника и размаха опашка, но с това ентусиазмът му се изчерпи. Котката скочи от ръцете на жената, сви се на кълбо върху гърдите на покойника — покойницата всъщност, жена на преклонна възраст, — и примигна с кротките си златни очи. Вълна на облекчение заля скърбящите, разколебана за миг, когато кучето повлече гледача си към носилката. Интересът му не беше привлечен от покойната баба обаче, а от котката, която бързо го обезкуражи със собственическо съскане и мълниеносен шамар.

В големите градски храмове знакът кой бог е поел душата на покойника имаше не само теологично, но и икономическо значение, защото орденът на проявилия се бог прибираше паричните приношения, които близките оставяха в храма като плата за заупокойните молитви. Тук, в дълбоката провинция, сигурно имаше само една олтарна маса, чиято цветна покривка се сменяше според сезона. Дяконът бе проявил усет към театралното, привиквайки Майчината животинка последна, вместо да съкрати церемонията, като започне с очевидния избор. Местните хора може да бяха бедни, но заслужаваха своето представление.

— Червеното куче… — прошепна Пенрик на Освил.

— Какво?

— Мисля, че сме дошли на правилното място.

— Защо?

Но магьосникът само му даде знак да изчака и продължи да се оглежда с нескрит интерес. Освил потисна раздразнението си.

Дяконът прочете кратка молитва, после направи знака на петимата богове. Шестима мъже от семейството вдигнаха носилката и я понесоха нагоре по стръмната улица, а гледачите подбраха животните си и ги поведоха и понесоха в обратната посока. Дяконът понечи да последва носилката, после забеляза групичката на Освил, поколеба се и спря. Жената, която беше прибрала котката си, преди носилката да потегли, застана до него.

— Да ви помогна, господа? — каза дяконът.

— Аз съм дознател Освил и съм тук във връзка с разследване, възложено ми в Изтокдом — започна Освил. Дяконът видимо се стресна и той побърза да добави: — Интересува ме дали знаете нещо за непознати, появили се наскоро в района ви, но можем да изчакаме, докато приключите със задълженията си, дякон, ъъ?…

— Галин — каза дяконът. Вече изглеждаше повече любопитен, отколкото разтревожен. — Ако искате, съпругата ми Госа може да ви настани удобно, докато аз се върна?

Не стана ясно кого точно пита, тях или съпругата си, но жената, която изглеждаше също толкова любопитна, свали панделката на котката, остави животинката на земята и я прогони с крак. После се сгъна в реверанс пред неочакваните гости.

— Добре дошли, господа. Последвайте ме, моля.

Младежите с другите свещени животни също бяха спрели и ги гледаха с интерес. Пенрик се усмихна топло на момичето с понито и докосна устните си с палец, знакът за благословия от белия бог, с което, уви, само стресна девойката. Госа сгълча домочадието си — младежите очевидно й бяха деца — и ги прати всичките по задачи. На момичето с котето се сопна да остави палавата животинка и да сложи чайника.

Стражарите поведоха конете след момичето с понито. Освил тръгна след тях да ги инструктира — задачата им бе, след като приберат добичетата в обора зад храма, да се пръснат из селото и да разпитат местните, както го бяха правили във всяко градче, село и махала дотук, — после побърза да настигне магьосника и съпругата на дякона. Съпругите и съпрузите на дяконите и свещените често служеха на боговете в не по-малка степен от половинките си, макар и не толкова пряко. С други думи, тази Госа със сигурност знаеше местните клюки не по-зле от съпруга си.

Къщата на дякона беше непосредствено до храма и не се различаваше от другите къщи на улицата, освен че прозорците й бяха с истинско стъкло, а не с пергамент. Беше възтясна за толкова хора, но пък някак весела, което говореше за повече деца, отколкото пари. Кухнята се намираше в дъното на къщата и беше свързана с нещо средно между салон и кабинет — помещението, където дяконът даваше духовни съвети на миряните и където Госа покани новодошлите. Наложи се Освил да изчака няколко минути, докато източникът му на информация в лицето на домакинята се развърти из кухнята, преди да се върне в салона и да отговори на въпросите му. Междувременно младото момиче се приближи към усмихнатия Пенрик да му покаже котето, което той веднага взе в скута си. Под ласката на дъгите му пръсти животинката се размърка като воденично колело. Освил се надяваше никой друг да не е забелязал дъждеца от мъртви бълхи, който се посипа от котето, когато магьосникът го върна на гордата му собственичка. Освил също пробва да се усмихне, но очевидно му липсваше магията на русия мъж, защото на него коте не предложиха.

След няколко минути Госа и щерка й, която временно беше оставила котето да се забавлява само, влязоха да предложат на гостите бира, чай и намазани с масло порязаници. Пенрик любезно направи свещения знак да благослови храната и си спечели усмивка от Госа. Уви, надеждите на Освил да се сдобие с полезна информация станаха на пух и прах. Едва бе успял да зададе няколко от редовните си въпроси, когато домакинята поклати глава със съжаление. Нито през последната седмица, нито дори от месец не била чувала странници да са пристигали в селото. Освил стрелна Пенрик с укоризнен поглед.

Пенрик изобщо не се впечатли.

— Онова червено куче, което водеше синът ви — обърна се той към Госа. — Откъде се е сдобил с него?

— А, красиво животно, нали? Но историята му е тъжна. Старецът, дето го отгледа, загина при скално свлачище преди няма и два месеца. Едвам успяхме да приберем кучетата, не искаха да се отделят от хижата му, толкова страдаха за господаря си. Невъзможно беше да го изровим, за да го погребем както трябва, затова съпругът ми извърши церемонията там, на свлачището. Само дето… — Жената се поколеба, а миг по-късно влезе Галин.

Съблече петоцветната си роба, доста поовехтяла, установи отблизо Освил, закачи я на един пирон на стената и седна уморен и признателен да изпие чаша горещ чай.

— Тези господа питат за непознати, които да са идвали в долината — уведоми го Госа, — но аз не съм чула нищо. Ти?

Дяконът поклати глава — жест до болка познат и обезкуражаващ.

— То тук по принцип рядко идват странници. Стоката сами си я караме в Уипуруил. Тамошни хора идват понякога лятос да купуват животни, кожи или сирене, но тях си ги познаваме.

— Тъкмо им разказвах за Скуола — вметна съпругата му.

Галин изправи гръб и остави чашата си. После попита с нетърпение:

— Да не би някой най-после да е получил писмата ми? Или да ги е прочел? Два пъти писах на началниците си в Уипуруил, но още нямам отговор. Писах и на свещените в съседните долини. Единият отвърна, че не може да помогне, а другият… дори и това не направи. — Поклати глава. — Молитвите ми също не се увенчаха с успех.

— Да ви помогнат за какво? — попита Освил.

— Имам проблем с един дух — простичко отговори Галин.

Освил се облегна назад; Пенрик се наведе напред.

— Проблем с дух? — насърчи той домакина им.

На Освил също му стана любопитно, но този страничен въпрос нямаше нищо общо с неговото проточило се разследване. Не му оставаше друго, освен да откъсне спътниците си от лапите на местното гостоприемство по най-бързия начин, така че да се върнат на главния път, преди да е паднала нощта. Само че дякон Галин се хвана за подканата на магьосника като удавник за сламка.

— Онзи беден старец… Отначало не бях сигурен, да ви кажа, въпреки поведението на кучетата му. Не на всички, само на двамата му любимци — Стрела, едно прекрасно и доста едро куче, и Кръв, него го видяхте на церемонията. След като свлачището премазало господаря им, Стрела хукнал към най-близката ферма и започнал да лае като луд, докато не го прогонили с камъни. Кръв останал при свлачището, на пост, един вид, лаел и скимтял. А после онова голямото куче дойде в селото и право при мен. Виеше на умряло, не млъкваше горкото. И понеже рядко се отделяше от Скуола, не беше нужно да си седонийски мъдрец, за да се сетиш, че се е случило нещо лошо. Оседлах коня си и последвах Стрела по пътя, после по ловджийската пътека, после до… Какво да ви кажа. Голямо свлачище. С все дърветата. По-рано същата сутрин бях чул трясък, ехо, дето стигна чак до долината, но никой не вдигна тревога и съвсем бях забравил за него. Бързо открих чирака на Скуола, мъртъв, той, както и едно от другите кучета. Гръбнакът на животинката беше пречупен, но от пръв поглед ставаше ясно, че никой не би могъл да им помогне, нито на единия, нито на другия. По-късно същия следобед мъже от селото претърсиха района на свлачището, но и те не откриха Скуола, само още едно куче. И двете животни погребахме както си му е редът, без да им одираме кожите и прочие. Аз настоях за това, в знак на уважение. — Кимна сам на себе си. Изоставен от храмовите си началници в тази далечна долина, Галин явно бе поел върху плещите си отговорността за всички решения. Освил се опита да остане безразличен към несгодите му.

След като вдиша през носа си продължително и замислено, Пенрик измъдри следното:

— И откога знаете, че този ваш старец Скуола е самоук шаман?

Решил да поеме контрол над разговора, като изкаже необходимите съболезнования, благодари за гостоприемството и подбере хората си за обратния път, Освил преглътна думите си толкова бързо, че се закашля. „Какво?“

Галин прецени с поглед младия мъж.

— Служа в тази долина вече повече от двайсет години. Бързо разбрах какъв е Скуола, но не толкова бързо, че да не го опозная преди това, него, близките му и познатите му. Знаех, че не е опасен за никого. Вярвам, че дългът ми към душите на хората идва преди дълга ми към закона. И че трябва не само да образовам паството си, но и да се уча на свой ред, иначе за какво са ни поставили боговете на този свят?

— Така е. — Пенрик направи свещения знак и понеже идваше от пълноправен храмов свещен (макар въпросният свещен да беше оставил ширитите си в конските дисаги), знакът се стори на Освил натоварен с доста по-голяма тежест от обикновен жест на съгласие.

Насърчен от тази реакция, Галин продължи:

— Доверието ми беше възнаградено многократно през годините. Скуола беше благочестив човек като всички останали, че и по-благочестив от мнозина, а и помагаше с кучетата си на всички ни при нужда, с негова помощ намирахме изгубени и ранени хора, съдействаше при пожари, наводнения и глад, както и в множество други, по-дребни неща. С времето започнах да го възприемам като безценната си лява ръка тук, в долината, без която дясната не би била и наполовина толкова сръчна.

Госа, която кимаше в знак на съгласие през цялото време, вметна:

— Точно затова не разбираме онова, дето се случи на погребението му. — И даде знак на съпруга си да продължи.

Очите на Пенрик се присвиха.

— Съпругата ви спомена, че сте провели ритуала при свлачището?

— Да. Нямаше начин да свалим тялото му в селото. В началото се надявахме кучетата да го намерят, а по-късно — че самите ние ще се ориентираме по миризмата на леш, но явно беше заровен много надълбоко под камънаците, а колкото до кучетата… те така и не стигнаха до съгласие по въпроса, бяха страшно разстроени и неспокойни. Така или иначе, никой бог не даде знак, че е приел душата му, макар да извършихме ритуала пет пъти, докато свещените животни не се изнервиха до крайност, а и вече се стъмваше.

— Възможно ли е да се е спасил някак от свлачището? — попита Освил, заинтригуван, въпреки всичко, от историята. — И да е избягал по някаква причина? — Подозрителният му ум на дознател намираше смъртта на чирака за интересна подробност.

Галин изпухтя.

— По някое време и аз започнах да се питам същото. Но тази версия не се връзваше с поведението на кучетата.

В предишни свои разследвания Освил неведнъж бе попадал на неми неща, чиито показания говореха с висок и ясен глас. Май трябваше да добави и кучетата в този списък. Поне началниците нямаше да го гълчат, че не ги е заклел да говорят истината.

— Значи духът му е останал безпризорен.

Госа сви пръсти в предпазния знак и го изгледа намръщено, досущ като някоя от лелите му миг преди да поправи грешка в правната му реторика.

Галин поклати глава и продължи:

— Да, по всичко личеше, че духът му е останал сиротен, а в това нямаше никакъв смисъл. Със сигурност зная, че Скуола не би отблъснал боговете. А ако Синът на есента, когото той бе почитал през целия си живот, го е сметнал по някаква причина за недостоен, поне Копелето би трябвало да го приеме. Но къде беше Той? Къде бяха всички Те?

Въпрос без отговор, с който Освил се беше сблъсквал многократно в кариерата си. Дознателят прехапа устни.

— Работата е там — вметна Госа, — че сега всички смятат свлачището за обитавано от духове и не припарват там.

Пенрик взе да кърши пръсти, после, изглежда, стигна до някакво решение.

— Значи този самоук шаман, който е работел с кучета като обект и среда на своето изкуство, е умрял неочистен от Великия звяр, комуто е дължал способностите си. И сега душата му е изгубена между световете, осиротяване, нежелано и от боговете, и от хората.

— Много знаете за тези неща, младежо — отбеляза Галин.

— Ами… аз съм нещо като храмов усещащ. — Усмивката му беше застинала. — Още щом видях червеното куче, разбрах, че някъде в тази история има шаман. Животното е почти готово да бъде превърнато във Велик звяр, това знаехте ли го?

Галин се изкашля.

— Кръв е много умно куче. Добре възпитано. Децата в селото го обожават. Много бързо свикна с ролята си на свещено животно.

— Нищо чудно.

— Значи… не сте дошли тук в отговор на моите писма?… — Дяконът явно се беше вкопчил в тази надежда.

— Да, не сме тук заради писмата ви. — Пенрик оголи зъби в кратка иронична гримаса, остра реакция, каквато Освил виждаше за пръв път при него.

Галин призна:

— Мислех си да намеря друг шаман за Скуола, някъде в планината, който да извърши последния таен ритуал на тяхното общество. Понеже моите молитви явно не вършеха работа за бедния старец. Скуола е получил своя Велик звяр от предишния шаман по нашите места, отдавна, бил съм младеж тогава, и е извършил очистващия ритуал за учителя си, когато му дошло времето. Обучаваше свой чирак, но доколкото знам, още не бяха стигнали до етапа на вселяването. Е, всъщност знам, защото в деня след трагедията, на погребението на Уен, свещените животни показаха, че душата му е приета от Сина.

Госа кимна.

— Знакът беше еднозначен. За огромно облекчение на семейството и малка утеха в скръбта им.

— Нека кажа още нещо за беглеца, когото преследваме — започна Освил, но Пенрик вдигна ръка да го прекъсне.

— Ще ви помоля да изчакате малко с това, дознателю, ако нямате нищо против.

Е, Освил определено имаше против, но Пенрик вече се обръщаше към Галин:

— Далече ли е това уж обитавано от духове свлачище?

— На пет-шест мили нагоре по източния път. Един час бърза езда. — Галин изгледа Пенрик с присвити очи. — Казвате, че сте храмов усещащ. Долавяте ли присъствието на духове?

— Ъъ… да, с малко специализирана помощ.

— А можете ли да получите тази помощ?

— Нося я със себе си.

Галин се изпълни с вълнение.

— Дали не бихте… съгласен ли сте да отидем при свлачището? Може да усетите нещо там. Това би означавало много за душевния ми покой. — Замисли се и добави: — Поне ще знам какво е станало, ако не друго.

Това отклонение щеше да им коства много време, прецени Освил. Тръгнеха ли, щяха волю-неволю да останат в селото за през нощта.

— Време — изсъска под нос той.

Пенрик го погледна рязко и прошепна:

— Бихте могли да продължите без мен.

— Не. Не бих могъл.

— Ваша работа. — Обърна се към дякона. — Добре, ще отидем. Но не обещавам нищо.

Галин плесна с ръце от облекчение.

— Само да оседлаят конете и тръгваме.

— Добре ще е да вземем и червеното куче — добави Пенрик.

Галин застина.

— А. Да.

Стана, готов да потегли, забави се само колкото да стисне ръцете на госпожата си за довиждане. Колкото до нея, сега тя ги гледаше много по-благосклонно отпреди.

8.

Пенрик гледаше червеното куче, което припкаше след коня на дякона. Не беше не-куче, нито анти-куче, нито изглеждаше адски свръхестествено. Беше просто… по-куче, с висока кучешка плътност.

„Можеш ли да ми покажеш повече?“ — попита той Дездемона.

„Виждаш горе-долу същото като мен — отвърна тя. — Сега разбираш как се чувствам аз през повечето време.“

„Хм.“

Освил подкара коня си до неговия по нарязания от коловози каруцарски път и попита тихо:

— Наистина ли виждате духове?

— Дездемона ги вижда. Когато поискам изрично, ми дава и аз да ги видя. И добре че не е постоянно, иначе е голяма досада, особено на стари места, където много хора са починали през годините. — Когато това умение се пробуди у него, няколко месеца след като Дез се нанесе, Пен постоянно се спъваше в стремежа си да заобиколи неща, които никой друг не вижда. Разни хора решиха, че получава припадъци, толкова чудато беше поведението му. Обяснението за какво всъщност става въпрос не подобри нещата. Дездемона намираше това за особено забавно, докато Пен не я принуди да изключи умението.

— Всички магьосници ли го могат?

— Предполагам, че варира. Онези, чиито демони са по-млади и неопитни, вероятно не могат.

— Чудя се защо моят орден не използва по-често хора с такива умения. Възможността да разпиташ мъртвите… би била изключително полезна в случай на убийство.

— Мм, не толкова, колкото изглежда. Повечето души преминават към своя бог веднага щом се отделят от тялото. На погребението присъства богът, а не покойникът. Нещо като представител или куриер със съобщение. — Не го беше поглеждал под този ъгъл и му се стори странно, че толкова велико Присъствие би се нагърбило с толкова дребна задача.

Освил се намръщи отново, физиономия, която Пен се бе научил да свързва с пристъпите му на професионално разочарование. Не че дознателят не се мръщеше и по десетина други причини.

— Във всеки случай — побърза да го успокои той — би било трудно за усещащите да разтълкуват и докладват видяното. Дори пресен дух, който все още пази формата на тялото си, не може да говори. А безпризорните духове са силно объркани, като старец, който е изгубил и ума си заедно със зъбите. Способността им да отидат при бога не надживява способността им да откажат това единение. И точно това ги прави безпризорни, предполагам. — Безразлични, отвъд обичта и болката, изтъняващи до бледи петна, а накрая… накрая просто изчезваха. Не мислеше, че би могъл да обясни колко болезнено е да видиш такъв избледняващ дух. Не плашещо, а просто… болезнено. Добре де, първия път си беше доста плашещо.

„Ти се разпищя от страх“ — каза Дез.

„Не е вярно — отвърна й Пен. — Онова беше тих вик на изненада.“ Беше се уплашил, че халюцинира или полудява. Духовете, щом веднъж разбереш какво представляват, не бяха и наполовина толкова страшни, колкото самия страх, че губиш разсъдъка си. Което не означаваше, че се чувства удобно в тяхно присъствие.

Галин подкара коня си по пътечка, която се отделяше от коларския път, толкова тясна, че Пен и Освил подкараха конете си един зад друг. Известно време яздиха ходом през влажния лес, после Кръв хукна напред със скимтене и гората внезапно отстъпи пред стръмно скално свлачище.

Скално свлачище — меко казано, осъзна Пен. Площта му надхвърляше сто крачки на ширина и три пъти по толкова на височина, ветрило от отломки, включително канари с размерите на каруци, кал, изкоренени и прекършени дървета. При широката му основа в ниското потокът се беше отдръпнал да заобиколи свлачището, а при по-тесния му край горе една голяма прясна рана в скалната гръд бележеше мястото, откъдето се беше отчупила първата канара, преди да повлече със себе си целия отслабен склон. Пен си представи какво е да те настигне ревът на лавина от камъни, да не знаеш дали да тичаш напред, или назад, земята да се тресе под краката ти, дървета да препречват погледа ти… и твърде късно да разбереш, че всеки опит за бягство е бил предварително обречен.

Тримата конници спряха в края на свлачището, но Кръв продължи със скокове напред, драпаше по неравния терен, душеше и скимтеше жално. В първия момент Пенрик не видя какво търси кучето, но после Дездемона му го показа.

„О!“

Старецът седеше на една скала близо до центъра на свлачището, малко под пътеката, която каменната лавина беше отнесла. Облечен беше с типичните за този район работни дрехи, ботуши, панталони, грубо тъкана риза и кожухче. Шапка с тясна периферия и няколко птичи пера под панделката се беше плъзнала ниско на тила му. Пенрик не различи цвета на перата, нито на дрехите, нито на мъжа, който ги носеше, защото всичко се беше сляло и избеляло до безцветна прозирност.

След няколко погрешни завоя Кръв намери пътя до стареца и взе да обикаля в кръгове около него, лаеше и скимтеше като куче, надушило дупка на язовец, твърде малка, за да влезе вътре. Мъжът се усмихна едва доловимо и посегна да погали кучето по главата. Животното се успокои и клекна, копринената му опашка се вееше като сигнално флагче. Пен слезе от коня и връчи юздите на Освил.

— Задръжте коня ми, моля.

— Виждате ли нещо? — попита нетърпеливо Галин.

— О, да. — Пен се обърна и тръгна предпазливо през камънаците.

— Внимавайте! — извика след него дяконът. — Сигурно е нестабилно!

Пен махна, че е разбрал.

Отвеян като старец на пейка край пътя, мъжът го гледаше как се приближава. Ако не беше с ръкавици, Пен здравата щеше да си ожули ръцете, докато лазеше на четири крака по стръмнината — приел бе, че всеки камък и захват по пътя към стареца само чака да се търколи под тежестта му. Съвсем беше останал без дъх, когато се добра до големия камък и стъпи на малко по-стабилен терен. Сведе поглед към призрака, който вдигна глава да го погледне на свой ред, преди отново да насочи вниманието си към неспокойното куче.

— Учителю Скуола — пробва Пен. — Господин шаман… сър.

Не личеше старецът да го е чул. Но го беше видял, а и извън всяко съмнение си общуваше с кучето. Безпризорна душа, отделена от тялото преди… колко, два месеца?… би трябвало да е изгубила плътността си в много по-голяма степен. Да е много по-недостижима.

„Духът му е като на човек, мъртъв най-много от няколко дни“ — съгласи се Дез.

„Виждала ли такова нещо преди?“

Дез поклати главата му.

„Единственият шаман, когото познавам, си беше съвсем жив.“

„Можеш ли да стигнеш до него по по-пряк път?“

„Повече от това ли? Не.“

С пълното съзнание колко грубиянска е постъпката му Пен прокара предпазливо ръката си през главата на стареца. И да имаше неестествена студенина, тя се сливаше с мразовития планински въздух. Мъжът вдигна лице, сякаш усетил повей на вятър, после погледна отново към кучето, заето с напразни опити да се отърка в краката му.

Дез се беше умълчала. Пен направи крачка назад и се замисли. Мислите му бяха от крайно притеснително естество. Най-притеснителната беше, че тази ситуация изисква намесата колкото на магьосник, толкова и на свещен. Направи петорния свещен знак и положи усилие да настрои ума си за молитва. Да се обърне с молба за знак към своя бог — или към който и да било от боговете — беше изключително опасно, а вероятността да го получи — минимална. В проточилото се мълчание Пен зарея поглед към Галин, разсъждавайки върху обезпокоителната мисъл, че ролята на молител не е била отредена на него, а на добрия дякон. А на Пен е отредено да бъде отговорът.

„Да, но старият Скуола има нужда от шаман, а не от магьосник.“ И макар дознател Освил да преследваше своя избягал шаман от седмици, засега оставаше с празни ръце.

От друга страна, щом покойникът се беше задържал на свлачището два месеца, едва ли щеше да иде другаде през идните дни. Макар че времето определено не му беше приятел. Пен извика Кръв, който не му обърна никакво внимание, и пое с препъване и хлъзгане обратно към конете.

— Доловихте ли нещо? — попита дякон Галин.

— О, да. Там е, и още как. Общува си с кучето, но на мен не обърна внимание.

Освил примигна насреща му и погледна към Кръв, който ближеше въздуха близо до празната — в очите на дознателя — скала. Всъщност ближеше призрачната ръка на Скуола и езикът му пропадаше изнервено през студените й очертания.

Галин направи свещения знак. Изглеждаше отчаян.

— Значи духът му е осиротял.

— Ъъ… — смотолеви Пен. — Не е задължително.

— Казвате, че още има надежда?…

— Не твърдя, че разбирам какво се случва. Ако трябва да гадая, може би шаманските сили му помагат да се храни от света, макар да е отделен от тялото си. Но е минало много време. Старецът ми се стори… трудно е да се обясни… уморен. Отпада, да, но по-бавно от обичайното.

— Значи още има шанс да го спасим? Ако намерим шаман?

— Ако намерим шаман, поне ще опитаме.

Галин изпухтя шумно и се загледа в кучето, което все така клечеше до стария си приятел.

— Ако другаде в тези планини се крие човек с необходимите способности — каза той, — все някой щеше да отговори на писмата ми и да ми съобщи за това.

„Не на писмата ти е отговорено. А на молитвите.“ Точно това обаче Пенрик не би изрекъл на глас.

Лицето на Освил се разкривяваше в съвсем нов вид гримаса, докато дознателят нареждаше в главата си парченцата, които Пенрик вече бе наредил в своята. Или това, или най-малкото бе забелязал необичайното струпване на съвпадения. Като дознател, Освил със сигурност не обичаше съвпаденията. Като свещен, Пенрик също не ги обичаше, макар и по различна причина. Сети се за умните сиви очи на светеца от Идау и за белия бог, който го беше погледнал през тях. „Погледна към нас.“ Спомнила си заедно с него, Дездемона потръпна.

— Така или иначе, тук не можем да направим нищо повече. — Пен взе юздите на коня си от Освил и се метна на седлото.

Галин повика кучето, но то не помръдна, докато Скуола не му махна с ръка да върви. После дяконът им предложи гостоприемството на храма — село Ручей си нямаше странноприемница, но Галин каза, че лесно ще им намери легла по къщите, за да не спят в обора. Хвърли поглед през рамо, когато поеха обратно по пътеката, и прошепна колебливо:

— Значи не е съвсем безнадеждно?

Пенрик не беше сигурен, че въпросът е насочен към него, но все пак отговори:

— Не съм сигурен. Дознателю, може би е време да разкажем по-подробно на дякона за човека, когото търсим.

Освил кимна в знак на съгласие, но изчака да стигнат до коларския път, така че да язди рамо до рамо с Галин. Пенрик изостана на няколко крачки зад тях, наострил уши. Чу как дяконът възкликва на всички очаквани места, докато Освил, наближаващ края на разказа си, не изпусна едно „просветен Пенрик“.

Галин се завъртя в седлото и го зяпна невярващо. Пенрик му отвърна с уморена усмивка и помаха с пръсти. Не се изненада, че след края на разказа дяконът изостана да се изравни с него. Не се изненада и на въпросителния му поглед. Стана му неловко обаче, че човек с двойно по-голям жизнен опит очаква отговори от него, особено отговори, с каквито той не разполагаше.

— Наистина ли сте магьосник? И пълноправен свещен?

Пен се изкашля смутено.

— Дълга история. Както знаете, всички храмови магьосници трябва да преминат обучение за свещен и да положат клетвите. Но рядко се нагърбваме със задълженията на редовите свещени.

Галин се замисли, после го стрелна с кос поглед.

— Вашият орден има ли редови задължения?

Пен се засмя.

— Добър въпрос. Да го кажем така — отиваме там, където сме необходими.

— И въпреки това твърдите, че не са ви изпратили при мен? — попита Галин тъкмо когато Освил също изостана и подкара коня си от другата страна на Пенрик, превръщайки го в център на общото им внимание. Дяконът погледна към него покрай Пен. — И двамата?

Освил поклати глава.

Пенрик каза бавно:

— Мисля, че ловът ни се превърна в нещо друго. В залагане на капан. Ако онзи ханджия е казал истината, значи Инглис кин Вълчаскала търси друг шаман. Ако ние намерим такъв, той сам ще дойде при нас. Ще дойде, ще бъде доведен или принуден да се яви… — Пенрик започваше да подозира, че точно този дивеч не би могъл да избегне капана, щом в лова участват такива Викачи.

— Но защо му е на шаман да търси друг шаман? — попита Галин. — Какво би могъл да иска един кралски шаман, пък макар и изпаднал в немилост, от някакъв самоук селски шаман?

„Още един добър въпрос.“ Бяха стигнали дотук с презумпцията, че Инглис търси точно такъв човек. Може би Пен бе трябвало да се замисли по-рано за следващия си ход?… Дез изсумтя.

Освил явно разсъждаваше върху същия въпрос, от своя гледна точка, защото след миг каза предпазливо:

— Иска да се скрие при човек, който ще е склонен да му предложи убежище?

Пенрик добави:

— Или планира да се самоубие, но не иска да остане безпризорен като бедния Скуола. — Мда, самоубийството беше проблем за такива хора. Някои самоубийци се стремяха към окончателния край между световете, но повечето се надяваха да получат подслон под крилото на своя бог. Храмът полагаше сериозни усилия да обезкуражи този подход към божественото.

Освил мълчеше, докато предъвкваше последното, и по всичко личеше, че вкусът не му допада особено.

— Това е извън моите прерогативи — каза накрая той.

„Но не е извън моите… по принцип.“ Още една обезпокоителна мисъл. Днес тези мисли изобилстваха.

Тропот на копита го изтръгна от мислите му и Пен вдигна глава. Някакъв конник препускаше към тях. След миг позна един от стражарите, Хейве.

— Господа! — извика той и дръпна юздите на коня си. — Слава на Дъщерята, че ви намерих. Госпожа Госа и сержантът молят да се върнете по най-бързия начин. В селото се появи странник, който може да е човекът, когото издирваме. Тъмна коса и лесовнишки акцент, макар че е облечен странно и не можах да преценя възрастта му.

— Видял си го? — възкликна Освил и се изправи на стремената от вълнение. — Не сте се опитвали да говорите с него, нали?

— Не сме, сър — побърза да отговори Хейве. — Дойде в къщата на дякона да го търси. Госпожа Госа му каза, че дяконът е излязъл, и го прати да изчака в храма, а мен прати да ви намеря. Сержантът и Баар наблюдават сградата от разстояние. Докато да тръгна, онзи не беше излязъл.

— По-добре да побързаме — каза Галин със задавен от тревога глас и смуши коня си. Освил го последва по петите, Пенрик и Хейве яздеха след тях, Кръв тичаше последен. Добре че беше взел лъка със себе си, помисли си Пен, вместо да го остави при дисагите в храмовата конюшня.

С риск да изморят конете почти до смърт, тримата стигнаха за рекордно време до селото и завариха улицата празна. Спряха на няколко къщи от храма. Сержантът им махна иззад една градинска вратница и посочи към вратата на светилището.

— Още е там — каза тихо и бавно, за да прочетат по устните му.

Освил му махна мълчаливо в отговор. Слязоха от конете.

Кръв, задъхан и кален, хукна към вратите на храма. Галин успя да го хване за козината на врата и го задърпа към своята къща. Госа надничаше през прозореца и му махаше енергично. Пен отвърза лъка си от седлото, сложи му тетивата и метна колчана на гърба си. Другите двама стражари дойдоха при тях. Въоръжената им групичка тръгна бавно към входа на храма.

Освил махна на Пенрик да мине напред и прошепна:

— Хайде, магьоснико. Действай.

„Чакай, какво, сам ли?“

— Няма ли да е по-добре, ако всички го нападнем едновременно?

Ако се съдеше по израженията им, четиримата не бяха съгласни с него.

— Ако не е нашият човек — каза Освил, — единствен ти сред нас можеш да разбереш това от пръв поглед.

Галин и Госа излязоха от къщата и застанаха на прага, хванали се за ръце и вперили разтревожени погледи в Пен. Пен преглътна, запъна стрела в лъка си и влезе в сумрачната вътрешност на храма.

„Светлина, Дез“ — помисли си той и в същия миг сенките се разбягаха и погледът му се проясни.

Мъжът лежеше ничком на дървения под отсам постамента с незапаления огън, разперил ръце в поза на най-дълбоко смирение, само дето главата му не сочеше към нито една от молитвените ниши. Пенрик не можа да реши дали мъжът е легнал на пода, за да се моли, или е паднал от изтощение. Беше небръснат и със странно облекло — градски дрехи в комплект със селски ботуши от плетени върбови пръчки и планинарска шапка от овча кожа. Едната му ръка стискаше дълга сопа. До него лежеше грамадно куче с козина в черно и кафяво, положило глава върху предните си лапи в израз на върховно кучешко отегчение. Кучето вдигна глава, усетило Пенрик, и триъгълните му уши щръкнаха. Опашката му тупкаше разсеяно по пода в контраст с предупредителното ръмжене, което излезе от гърлото му. Може би и кучето, като Пенрик, беше смутено и объркано?

Ако Кръв беше по-куче, за този пес това важеше в още по-голяма степен: плътността на присъствието му се усещаше като юмрук между очите. „Това е Велик звяр. Нали така, Дез?“

„Впечатляващо“ — съгласи се тя.

— Седни — каза Пен на непознатия с надежда да е докарал достатъчно авторитетен глас. — Но не ставай.

Мъжът се надигна рязко на четири крака и посегна към сопата да се подпре. Ръкавът му се смъкна и разкри грозни следи от порязване. Ножът на колана му грееше с някаква странна енергия, разноцветно, преливащо сияние, видимо не за зрението на Пен, а за това на Дездемона. Мъжът го зяпна трескаво, пое си внезапно дъх, устата му остана отворена. Кучето се изправи и изръмжа с много по-авторитетен тон от онзи, който Пен беше докарал преди малко.

— Инглис кин Вълчаскала — каза Пен. Вече знаеше кого има насреща си. Само дето не знаеше какво да каже по-нататък. Сцената нямаше нищо общо с предварителната му представа за шамана, дотолкова, че дори да беше репетирал някакви реплики, те щяха да се окажат безполезни. Понеже нито човекът, нито кучето се хвърлиха към гърлото му, Пен свали лъка, но без да го пуска. — Търсехме те.

9.

Инглис се изправи в пълния си ръст с помощта на сопата, макар че десният му крак, изтормозен от планинския преход сутринта, беше на път да откаже окончателно. Мъжът пред него приличаше на русо привидение.

— Върви си — пробва Инглис.

Натрапникът само кривна глава.

— Добър опит, вълчо. Макар и адресиран погрешно. А и дали „Дай ми коня си“ не би било по̀ на място?

Откъде знаеше!… А после, макар и с осакатени способности, Инглис най-после разбра какво представлява човекът насреща му. И то какъв, петима богове… или трябваше да избере друга ругатня? „На Копелето зъбите“ например? Плътността на духа му беше забележителна.

— Магьосник. — Беше като обездвижен от надежда и страх. А също от болка, мъка и изтощение след това дълго и безуспешно бягство. — Храмов или самоук? — Или, петимата богове да помагат, ездач или язден? Толкова силен демон със сигурност трябваше да е взел връх, нали така? Дали Инглис не би могъл да го убеди да…

— Храмов. И изненадата ми не отстъпва на твоята. — Погледна Стрела, който се беше преместил отдясно на Инглис. — Как си се сдобил с едно от кучетата на Скуола?

— То ме намери. Горе в планината. Бях се изгубил в опит да прекося напряко към пътя за Карпагамо. Оттогава ме следва неотлъчно. — Чакай, този откъде знаеше за Скуола?

— А. Хм. — Устните на русия се извиха в усмивка, която изразяваше… смут и страх? — Дали то те е довело тук, как мислиш?

— Аз… не зная. — То ли го беше довело? Инглис сведе поглед към голямото куче, което му правеше компания от дни. Сметнал бе, че се е лепнало за него, защото е усетило, че е шаман, и го е сбъркало някак с предишния си господар. „Създател.“ — Дойдох да търся… — Вече не знаеше какво.

— Разбрах, че си дошъл да търсиш дякон Галин. Защо?

— Една възрастна жена в летните кошари ми каза, че е познавал Скуола. Реших, че дяконът може да знае… нещо.

— А ти знаеш ли, че Скуола е загинал под скално свлачище преди два месеца?

— Казаха ми, да.

— А казаха ли ти, че е бил самоук шаман?

— Не. За това се досетих сам. По кучето.

— Хм. — Магьосникът, изглежда, стигна до някакво решение.

— Отвън чака старши дознател, който те преследва чак от Изтокдом. Предаваш ли се? Без повече шамански трикове и опити за бягство?

Какво можеше да направи този тип, ако Инглис му откажеше?

— Никъде няма да избягам — каза Инглис и смръщи чело. — Нараних си лошо крака в планината.

— А. Разбирам. Да, в планината често се случват такива неща.

Инглис се опря тежко на тоягата си. Наистина се чувстваше зле.

— В Изтокдом ме търсят за убийство, така ли?

— Дознател Освил държи на прецизността. Ако питаш него, ще каже, че те търси като заподозрян в убийство. С други думи, никой няма да те обеси тук и сега, не и преди разните му там правни дивотии, на които орденът му толкова държи. Всички трябва да са облечени подобаващо и прочие. А и в твоя случай може да възникнат и някои сериозни теологични усложнения. — После добави: — Но на първо време ще е добре да ми дадеш ножа си.

— НЕ.

Онзи си продължи обаче преспокойно, че и ухилен даже:

— В него е духът на Толин кин Глиганскиброд, нали? Значи Освил е бил прав. По-късно непременно трябва да ми обясниш как го правиш това. Говоря като професионалист. От името и на двете си професии всъщност.

— Няма да намушкам никого с него — каза Инглис с предрезгавял глас. — Никого другиго.

— Да, само че моите колеги едва ли ще ти повярват. След като нещата се поуспокоят, ще се опитам да ти върна ножа. Досега си му бил верен, нали? Извървял си дълъг път с него. — Гласът му беше станал тих и мек, убедителен. Разумен. — Защо?

— Търсех шаман.

— Ти си шаман.

Инглис се изсмя горчиво.

— Вече не.

Русият го изгледа. Не просто преценяващо, а… проникващо?

— О, определено си шаман.

— Опитах се. Не мога. Не мога да изпадна в транс — Гласът му набра сила за миг, после излиня отново. — Мисля, че е наказание. От боговете навярно.

Магьосникът вдигна вежди.

— Тогава защо не сподели проблема си със своите шамански началници в Изтокдом? Бая път щеше да си спестиш.

— Аз убих Толин — каза той през зъби. — Не можех да се върна в столицата и да ги погледна в очите.

Магьосникът хвърли бърз поглед през рамо. Да, някакви хора се мотаеха от другата страна на вратата. Единствената врата. „Попаднал съм в капан? Как се случи това?“

— О? Аз пък разбрах, че е бил изкормен от диво прасе. Ти кога го намушка, преди или след това?

— След. Беше… беше проява на милост. — Инглис потръпна под напора на спомените. Отново усети ножа в ръката си, съпротивлението на плътта, откат в дръжката, и всичко това смесено със собствените му видения, докато се спускаше от плоскостта на символичното действие, развълнуван, задето е извършил първата си инвеститура, първото посвещение, задето е създал истински свиреп душевоин. Агонизиращото лице на Толин… — Той пищеше. — „Беше непоносимо. Трябваше да го накарам да млъкне.“

— Раните от глигана са били фатални?

— Да. Боговете са ми свидетели, да.

— Защо не потърси помощ?

— Всичко беше много объркано. Явно Толин е забил ножа си в шията на глигана, докато той е разпарял корема му. Улових духа на животното и го прехвърлих в Толин, преди да… преди да се върна във… в кочината. При кръвта… — Вълкът вътре в него се беше превъзбудил почти до лудост от мириса на кръв. Правдоподобно оправдание, което Инглис беше обмислял неведнъж по време на дългото си бягство — че в онзи момент е изгубил контрол над силите си. „Но не стана така. Не стана.“

„Това се случи по-късно.“

— Върнал си се? Имаш предвид от транса си?

— Да.

— Целта ти е била да обвържеш духа му към ножа?

— Не! Да… Не зная. Дори не зная как съм го направил. — Е, знаеше какво е направил. Учили го бяха за знаменосците, свещени старолесовнишки воини, натоварени със задачата да отнесат от бойното поле душите на своите паднали в боя другари. И душите на онези, които още не били мъртви, но умирали. Сред смъртноранените сигурно е имало роднини, приятели, учители. Дали онези прояви на последна милост, които отделяли душата от тялото, за да я свържат към знамето, са изпълвали и тях с ужаса, който бе преживял той? „Така трябва да е било.“

— Тази инвеститура чия идея беше? Твоя или на Толин?

— Негова. Тормозеше ме от седмици. Но всичко това нямаше да се случи, ако не се бях съгласил да извърша ритуала. Исках да изпробвам способностите си. А и… а и мислех за Тола.

— Сестра му? Освил спомена нещо за нея. Явно си я ухажвал, но без особен резултат. Защо не приложи върху нея заповедния си глас?

Инглис го изгледа с възмущение. Стрела изръмжа.

— Аха, ясно. — Магьосникът махна с ръка. — Ти си романтик по сърце, разбирам. — Инглис продължи да се блещи насреща му и той добави: — Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, между другото. Храмов свещен от ордена на Копелето, понастоящем на служба в двора на принцесата-архисвещена, която ми възложи да съдействам на Сивата сойка отвън… — И кимна с глава към изхода.

Този младок да е храмов свещен? Е, да, иначе не биха му поверили демоничния пътник. Инглис видя над рамото му някакъв тип да влиза в храма. Трима други мъже се бяха скупчили зад него, двама въоръжени с къси мечове, третият — с кавалерийски арбалет, а зад тях пристъпяше още един — на средна възраст, с по-обикновени дрехи и видимо разтревожен.

— Защо се забави толкова? — Въпросът на Пенрик беше отправен към мъжа начело, макар самият той да не се обърна. Държеше Инглис под око, макар собственият му ловджийски лък да висеше забравен в ръката му. Младият свещен върна стрелата в колчана на рамото си.

— Не исках да ви прекъсвам — отговори мъжът начело. — Справяш се доста добре с разпита. — Говореше като столичанин. Под плаща му се виждаше сив плат и лъскави копчета. „Дознателят.“ Тримата въоръжени мъже бяха храмови войници, предположи Инглис, разнообразили синята си униформа с местни вълнени плетива.

Пенрик най-после погледна към входа.

— Ето го и дякон Галин, пастир на тази долина — продължи той и кимна към по-възрастния мъж, който зяпаше Инглис с необяснимо вълнение. — Него си търсил. Е, намери го. Сега какво?

— Исках да го питам кой шаман е очистил душата на Скуола — каза Инглис и преглътна с усилие. — И дали не би освободил Толин. Да го очисти, така че да отиде при своя бог. Направихме голяма глупост, но Толин не заслужава да остане сиротен.

Галин пристъпи напред ококорен.

— Молих се за шаман. И ето те теб, тук!

Пенрик, явно забелязал неразбиращия поглед на Инглис, побърза да обясни:

— Скуола не е бил очистен, защото не са намерили друг шаман. Но за него още има надежда. Не съм сигурен какво го поддържа, но… Предполагам, че черпи някаква духовна храна от кучетата си.

Инглис се изсмя горчиво.

— Изглежда, че молитвите ви са били чути от Копелето, дякон Галин. Защо иначе ще ви водят шаман, който не може да упражнява занаята си!…

Магьосникът-свещен стисна устни, сякаш се питаше дали в черния хумор на Инглис няма нещо вярно.

— Може и да си прав. Копелето наистина е богът на убийците и отхвърлените, покрай другите неща. — И добави под нос: — Гадните шегички. Мръсните песни.

— Не мога да очистя никого. — Омърсен непоправимо от собственото си престъпление?…

— Не и в момента, очевидно — каза магьосникът. Говореше с усмивка, дружелюбно. Глух ли беше, или тъп? — Мисля, че…

Всички в храма затаиха дъх да чуят какво ще каже.

— Мисля, че всички трябва да хапнем. Да вечеряме, а после да се наспим добре. Да.

Освил и стражарите го зяпнаха шашардисани, сякаш току-що е предложил да си отгледат криле и да отлетят до Карпагамо или нещо също толкова шантаво.

— Това звучи разумно — каза Галин, но нещо в треперещия му глас противоречеше на думите му. — Слънцето вече залезе.

— Няма ли да го омагьосате? — попита сержантът и кимна притеснено към Инглис. Не стана ясно дали държи да присъства на „омагьосването“, или да е някъде далече от него.

— Мисля, че няма да се наложи. Нали? — Усмихнат, Пенрик подаде ръка на Инглис с дланта нагоре. Подканяше го да му даде ножа си, което би означавало да се предаде окончателно. — Между другото, как пазиш Толин от избледняването?

Инглис вдигна мълчаливо ръце, така че ръкавите му да се смъкнат.

— О — възкликна тихичко Пенрик.

— Кръвта поддържа живота дори след като е напуснала тялото — каза Инглис и усети, че гласът му неволно имитира мелодиката на неговите учители. Добави с гласа на собственото си отчаяние: — За кратко.

— Мм, да, разбирам защо дартакийските ти предци са се бояли от горските магове — промърмори Пенрик. — Писано е, че старите шамани умеели да работят с кръв и постигали странни неща. Но има голяма разлика дали използваш чужда кръв или своята собствена, предполагам. От теологична гледна точка. — Усмивката му не трепна и за миг.

За разлика от уморената воля на Инглис. Той посегна слепешком към колана си, развърза ивиците необработена кожа, които държаха канията там, и подаде ножа си на магьосника. Пенрик докосна челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери ръка върху сърцето, свещения знак на петимата богове в традиционния ред — Дъщерята-Копелето-Майката-Бащата-Сина, — преди да го вземе. Може и да беше магьосник със страховити способности, но в този момент свещеният в него беше взел връх. Държеше ножа не като оръжие, а като реликва.

„Той вижда.“

Освободил се от смъртоносния си товар, Инглис усети как главата му олеква, а краката му се подгъват. Падна на колене и зарови лицето си в гъстата козина на Стрела. Дишаше бързо с надежда да спре сълзите. Кучето изскимтя и се опита да го близне.

Женски глас извика откъм улицата:

— Кръв, глупак неден! Върни се веднага!

Червеникаво куче с кални лапи влетя в храма. Инглис едва не падна, когато Стрела се изтръгна от ръцете му. В първия миг се уплаши, че кучетата ще се сбият, но двете животни се поздравиха с радостен лай; обикаляха се в кръг и се душеха по съответните части. Явно бяха стари приятели.

И червеното куче ли беше оцеляло при свлачището? Духовната му плътност беше голяма, макар и не колкото на Стрела. Преполовило пътя към Велик звяр, обречено да го принесат в жертва в края на живота му, за да премине в някое кутре и да добави нови пластове към способностите си. Дали Скуола е щял да се грижи добре за червеното куче, дали е щял да му осигури дълъг и щастлив живот? Дружелюбният характер на двете кучета говореше много за стопанина им.

Двете животни насочиха вниманието си към Инглис, душеха го, ближеха го и едва не го събориха на пода в ентусиазма си. Кръв толкова упорито се буташе да го близне по лицето, че Инглис неволно се засмя.

Някаква жена дотича в храма и спря до Галин. На средна възраст, похабена от грижи, вероятно съпруга и помощница на дякона.

— Изскочи щом отворих вратата — каза тя задъхано.

Просветен Пенрик, загледан в нетърпеливите за ласка кучета, потърка устни и каза тихо:

— Забелязваше ли поведението на кучетата, дознателю?

Освил поклати глава с раздразнение.

— Този трижди проклет случай е най-странното нещо, с което съм си имал работа. Даваш ли си сметка, че като се прибера, ще трябва да докладвам подробно?

Просветен Пенрик се ухили широко и сините му очи се присвиха.

— Е, значи ще е добре да помолиш боговете за красноречие.

10.

Освил и преди бе разчитал на помощ от местните храмове по време на разследванията си, но съдействието им обикновено се изчерпваше с безплатна постеля и храна в палатата на някой от ордените или в прилежащото й общежитие за поклонници, или — в най-лошия случай — да му препоръчат добра странноприемница. Село Ручей не можеше да се похвали с нито едно от гореспоменатите, освен това нямаше затвор, нито подходящо за арест място в прилежащите на храма сгради, нито дори окови в мазето на укрепена сграда. С други думи, по необходимост затворникът им се превърна в денонощна отговорност на магьосника. В резултат на това цялата им група се натресе на Галин, Госа и тяхното гостоприемство. Е, предимно на Госа, както се оказа.

На Освил му беше крайно неудобно да вкара в дома им един заподозрян в убийство маг, но дяконът и съпругата му не се впечатлиха особено. Галин и синовете му набързо спретнаха за шестимата гости допълнителна маса от рендосани дъски върху дървени магарета. Госа впрегна експедитивно на работа децата си и слугинчето, което Освил помнеше от погребалната церемония като гледачката на бялото пони. Личеше си, че стопанката на дома неведнъж е приютявала по спешност бежанци, подгонени от едно или друго бедствие. Много скоро впрегна на работа и стражарите, което облекчи донякъде гузната съвест на Освил. Разни ястия взеха да се появяват от само себе си почти като в приказка за омагьосан замък, а всъщност бяха тави и купи с храна, изпращани от добронамерени комшии.

Целият този хаос се преобрази в ред за нула време, трапезата се оказа наредена за дванайсет души, плюс двете кучета, които дебнеха под масата, било за да са близо до Инглис, било с надежда да се облажат с огризки. Просветен Пенрик се смути сякаш, когато дяконът го помоли да благослови храната, но все пак изрецитира правилните фрази с точките и запетайките, сякаш четеше от учебник в семинарията, което много се хареса на домакините. Супата беше гъста и вкусна.

Сред тази жизнерадостна компания Инглис беше като петно от мълчаливо униние. Вероятно усетил контраста, той полагаше усилия да се държи любезно, нищо че видът му беше на крайпътен разбойник. Явно знаеше как да се държи на маса. Освил забеляза, че Галин също наблюдава зорко шамана. Нещо в мрачното униние на Инглис стряскаше сътрапезниците и никой не се опита да го въвлече в разговора — за облекчение на Освил. Вероятно за да компенсира това, Пенрик, който седеше от другата страна на Освил, разказа няколко историйки, особено след като жените разбраха, че служи в двора на принцесата-архисвещена в Мартенмост, който те очевидно смятаха за място далечно, екзотично и романтично. Женорята се дивяха на магьосника колкото и на убиеца, което изтика Освил на трето място. Не беше свикнал дознателската му тежест да бъде така затъмнена.

Когато приключиха с вечерята и след кратка консултация с Освил дяконът и съпругата му пратиха децата да спят при комшиите, така че групата на дознателя да не се дели, Госа се сблъска със социална дилема — на просветен Пенрик безспорно се полагаше най-хубавата спалня, само дето Инглис по принуда трябваше също да спи в нея. Освил пък искаше да държи под око и двамата, а отгоре на всичко кучетата отказваха да се отделят от затворника. Госа беше склонна да изгони кучетата с ритници, но Пенрик я разубеди с чаровна усмивка и с обещанието, че няма да напълнят чаршафите й с бълхи.

На стълбите към горния етаж Освил дръпна Пенрик настрани.

— Мислиш ли, че Инглис може да контролира кучетата? Те могат да се превърнат в оръжие по-лошо и от ножа.

— Подозирам, че кучетата си имат свой план. Или на някой друг… — отвърна Пенрик, също снишил глас. По-рано беше вързал вървите на канията около врата си, а ножа беше скрил под ризата си. Сега се докосна леко по гърдите. — Колкото до ножа, Госа има по-големи в кухнята си. Този тук е заложник, а не оръжие.

— Дали Инглис ще се опита да избяга? Твърди, че е загубил шаманските си способности, но дали не лъже?

— Или греши — промърмори Пенрик. — Или е подходил погрешно към силите си. Бих заложил на последното, но… рано или късно ще се разбере кое е. А и с този ранен крак няма да избяга далече.

— Освен ако не открадне кон.

Странна усмивчица изкриви устните на Пенрик.

— Мисля, че подобна езда не би му донесла нищо добро. Успокой се, Освил. Подозирам, че Инглис ще е най-добре охраняваният затворник, който си имал.

Ако питаха Освил, магьосникът се отнасяше твърде небрежно към този въпрос, но пък тримата храмови стражари щяха да легнат в спални чували на различни места между тяхната стая и входната врата. А и шаманът очевидно беше изтощен. Реалната опасност би могла да възникне по-късно, след като се наспи и възвърне силите си. Освил поклати глава и последва Пенрик по стълбите.

Спалнята, в която ги заведе Госа, беше чиста и приветлива, но и малка, като всички стаи в къщата. А сега, когато освен умивалник, гардероб и легло вътре имаше походно легло, спален чувал, трима мъже и две големи кучета, изглеждаше още по-малка. Госа връчи на Освил свещта, посочи му свещника на умивалника, пожела им лека нощ, излезе и затвори вратата. Освил подобри осветлението, като запали останалите свещи, но не и миризмата, защото свещите бяха лоени.

Пенрик любезно отстъпи умивалника най-напред на Освил. Затворникът се изми трети. Магьосникът, който се движеше като котка в сенките, изпревари Освил в разпределянето на леглата, като се изопна на походното, а кучетата решиха окончателно въпроса, като избутаха Инглис към спалния чувал, преди да се настанят собственически от двете му страни. Инглис се настани с мъка на пода, като пъшкаше от болка. Ако зависеше от Освил, би пратил магьосника със спалния чувал пред вратата, а затворника — на походното помежду им.

— Е, Инглис — подхвана Пенрик. — Аз съм нещо като лекар, макар още да не съм положил клетвите. Мисля, че ще мога да направя нещичко за крака ти, ако ми дадеш да го погледна.

— Разумно ли е? — попита стреснато Освил. В неговите очи нараняването на Инглис беше равносилно на окови.

— О, да — бодро рече Пенрик. — Убихме достатъчно бълхи в този дом, за да балансираме цяла седмица лечение. — Погледна към Инглис, махна с ръка и добави: — Въшки също.

Инглис май се засегна и каза:

— Спах в няколко евтини странноприемници. А и от цял месец не съм се къпал като хората.

„Добре де, той ще спи на пода“ — преосмисли плана си Освил. А после се запита дали Пенрик нарочно се е направил, че не разбира подтекста на въпроса му.

Инглис прокара пръсти през рошавата си коса, после отвори уста да изпсува. Освил не видя дъждеца от мъртви гадинки — светлината беше лоша, — но чу шумоленето им, докато падаха на пода.

Пенрик се намести преспокойно с кръстосани крака вдясно от Инглис, като избута безцеремонно Кръв. Инглис го изгледа колебливо, но не възрази, а само примижа, когато магьосникът нави крачола му. Кракът отдолу беше син-червен и отекъл. Магьосникът взе да напява нещо без мелодия под нос и да мести ръце над ранения крак. Инглис видимо се отпусна.

— О — промълви той, без да крие изненадата си. Пенрик се беше навел над работата си, но Освил видя как устните му се извиха нагоре.

— Има малка пукнатина в едната кост, но не се е влошила, макар да си натоварил крака. Останалото са разтеглени мускули и няколко почти скъсани сухожилия. При други обстоятелства бих те посъветвал да си държиш крака нависоко и да не стъпваш на него три седмици.

Инглис изсумтя. Освил се намръщи.

— Мдааа. По пътя ще погледна отново крака ти и ще се опитам да ускоря оздравяването — добави Пенрик и изправи гръб. В крака нямаше видима промяна, ако питаха Освил, но когато Инглис се намърда в спалния си чувал, това незнайно защо го подсети за детските приказки, в които героят вади трън от лапата на вълк и така печели доверието му. Дали Пенрик и Инглис знаеха тези приказки? Май да, ако се съдеше по замисления поглед, с който шаманът стрелна магьосника.

Пенрик добави небрежно:

— Дали шаманите от Старите Лесове са разбирали от лечителство, знаеш ли?

— Да, поне според легендите. — Инглис сви рамене. — Но и тези им умения са се изгубили като повечето неща. Учението на шаманите е било устна традиция, предавало се от учител на ученик и е умряло заедно с тях. Малкото писмени документи са били изгорени от дартакийците. Каквото е оцеляло скрито, е станало жертва на влагата, насекомите и липсата на хора, които да разбират написаното. Една от задачите, които си поставя обществото на кралските шамани, е да възстанови поне в някаква степен тези умения.

— И имат ли успех?

— Ами, изглежда, че лечителството се е практикувало основно от жени. Те или са оставили по-малко писмени паметници, или писанията им са били преписвани по-рядко, защото повечето оцелели оригинали и преписи от онова време разказват за душевоини, бойната магия и ритуалите, свързани със свещения крал.

Пенрик… или беше Дездемона?… изсумтя презрително.

— Защо ли не се учудвам.

— Малкото, което знаем, е от случайни бележки в полетата на текстове, посветени на други неща. Неколцина кралски шамани се опитват да възстановят уменията, като разчитат повече на нови практики, отколкото на стари документи. В крайна сметка тези умения са се появили по същия начин — чрез проба и грешка. Само дето грешките… представляват за столичния шаман проблем, с какъвто старите горски племена не са се сблъсквали. — Инглис се бе оживил, сякаш забравил за тегобите си. — Двама от старшите шамани експериментират с лечението на животни, за да избегнат въпросните проблеми. И последните им резултати са много обнадеждаващи.

На Освил изведнъж му хрумна, че причината Инглис да се представя така убедително за беден учен в хановете по пътя има съвсем просто обяснение — той наистина беше такъв. Е, не беден може би. А Пенрик си беше учен най-официално. „Стават двама. Богове пет, помагайте.“

— Орденът на Майката проявява ли интерес към работата им? — попита Пенрик.

— В известен смисъл.

— Тоест… интересът им е услужлив или враждебен?

Устните на Инглис трепнаха с разбиране и ирония.

— По малко и от двете, но откакто обществото реши да работи с животни, отношението към експериментите им стана по-добронамерено.

— А самият ти проявяваш ли интерес към тази страна на шаманското изкуство?

Инглис се усмихна отново.

— Какво значение има? Вече не мога да го практикувам.

— А когато още можеше? — настоя Пенрик, пренебрегвайки този изблик на отчаяние. — Какъв е подходът? Как изобщо изпадате в шаманския си транс? С медитация, дрога, дим, звънчета, миризми?… Песни, молитви, въртите се като алтави?…

От устните на Инглис се откъсна нещо подобно на смях.

— Всичко изброено или нищо от изброеното. Моите учители казваха, че това са патерици, които помагат да се създаде полезен навик, и в този смисъл не са задължителни. Трансът не може да се предизвика насила. Нито възниква безотказно. Опитните шамани почти не използват такива трикове. Влизат и излизат от плоскостта на символичното действие тихо като риба във вода и понякога също толкова лесно, без видимо усилие. — Въздишката му прозвуча като израз на завист. Или на загуба може би.

— И как ви обучават? С подробности, моля. Интересът ми е професионален.

Освил нямаше представа какво цели Пенрик с този разпит — свещеният се оказваше по-хитър от очакваното, — но Инглис май не намираше във въпросите му нищо подозрително. Което говореше доста за самия него.

— Всеки урок започваме с кратка молитва — започна шаманът.

— Като зов към боговете или за да успокоите колебанията на храма?

Инглис го погледна замислено.

— Като зов? Едва ли.

— Мда, всички говорят на боговете, но никой не очаква отговор от тях… Почти никой. И после какво?

— Пробвахме различни неща и накрая се спряхме на напев, който ми отваря вратата. Патерица, която винаги носиш със себе си, не можеш да я загубиш, нито да я забуташ някъде, както се случва с отключващите предмети например. Учителят Фъртуит най-напред ме научи на диалога — като двама поети, които се редуват в рецитацията на дълго стихотворение. Само дето моето беше късо, само четиристишие. Сядахме един срещу друг със запалена свещ между нас. Взирах се в пламъка и повтарях четиристишието отново и отново. Отново и отново, и отново, докато умът ми не се прочистеше или пък не се отегчеше до смърт, не знам. Случваше се да изгорим цяла кутия скъпи восъчни свещи. Истинско прахосничество. Не знам как издържаше Фъртуит. След няколко дни с тези упражнения, помня, че беше следобед, толкова дълго бяхме повтаряли стихчето, че вече ме болеше гърлото, изведнъж… пробих. Озовах се на плоскостта, макар и само за няколко мига. Но беше такова откровение… Знаех, че именно към това сме се стремили, аз и моят вътрешен вълк, през цялото време. Бяха ми го описвали с думи и тези описание не бяха… не бяха погрешни, но и не ми бяха дали дори наполовина реална представа за усещането. Нищо чудно, че трансът така дълго ми убягваше. След това ми стана по-лесно. Вече не ми беше нужен пламъкът на свещта. Пробивах все по-бързо, скоро стана достатъчно да рецитирам четиристишието сам, без диалога с учителя. Упражнявах се да го казвам наум, когато… — Инглис изведнъж млъкна и след миг добави смутено: — Учителят ми твърдеше, че се справям много добре.

— И какво е усещането? Да си в онова духовно пространство?

Устните на Инглис се отвориха, затвориха се, стиснаха се на черта. Той протегна ръце с дланите нагоре.

— Мога да ти го опиша с думи, но те ще са безсилни да те научат, както бяха безсилни за мен. Не знам как би могъл да го разбереш.

— Инглис. — Казано с мек тон, но и безапелационно в същото време. — След най-странния миг в живота ми край един път преди четири години деля ума си с двестагодишен демон, който се състои от дванайсет личности, говорещи на шест езика, и изпитва трудно удържим стремеж да унищожава всичко по пътя си. И по всичко личи, че ще съм на този хал до края на живота си. Слушам те.

Инглис видимо се стресна. А Освил се запита кога точно и как така Пенрик е започнал да му се струва нормален.

Магьосникът въздъхна и пробва от друг ъгъл:

— Това състояние на транс… приятно ли е?

— То е място на чудеса — каза Инглис и след кратко колебание добави: — Някои го намират за плашещо.

— А ти?

— Аз бях в екстаз. Може би прекалено. — Смръщи вежди. — Не губех от поглед материалния свят, но го губех от фокус, сякаш другото полягаше върху него и го избутваше настрани. Нематериалните неща изглеждат материални, символи на самите себе си, но не като обикновени халюцинации, защото във вълчата си форма… там аз съм вълк или понякога хибрид между вълк и човек… защото във вълчата си форма аз мога да ги докосна. Да им въздействам. Да ги подчинявам на волята си. И промените се проявяват в материалния свят. Не си представяй, че това е като да въздействаш на материята в истинския смисъл на думата, така, както го правят демоните на хаоса. Не, въздействието е само върху неща от ума и духа, ала умът и духът имат силно въздействие върху тялото, което ги носи. Умът, който движи материята, той е обект на въздействието. Шаманът може да накара човек да направи едно или друго, или да свърже умовете на двама в едно, така че единият да знае къде е другият. Би могъл да убеди тялото, че се възстановява по-бързо от болест или рана. Да прати видения на друг шаман, да споделя мисли. А пълноправният шаман може да прехвърли духа на жертвено животно в друго тяло и да го свърже с него така, че тялото да храни новия дух. Прехвърлят се животно в животно, за да се създаде постепенно Велик звяр, а после прехвърляш него в човек, за да се сдобие той със свирепата му сила… — Поколеба се за миг. — Смята се, че създаването на душевоин е най-трудният от всички ритуали, ако не броим прехвърлянето на свещения кралски дух, и понастоящем е забранено.

Значи не само орденът на Бащата щеше да потърси сметка на този млад човек, когато Освил го върнеше в столицата. Явно и собствените му хора щяха да се наредят на опашката.

— В онази кочина за пръв път успях да вляза, напявайки четиристишието си наум. Толкова се развълнувах, че едва не загубих пътя си. И понеже приемам вълча форма, обикновено възприемам нещата… символично, по вълчи. Духовете на жертвения глиган и на кин Глиганскиброд вече се бяха харесали. Подгоних ги както вълк гони плячката си, докато Толин се опитваше да убие глигана, а после те се приплъзнаха един върху друг и се сляха в едно. А когато излязох от транса и видях… о, богове… — Инглис скри лице в шепи. Стрела изскимтя и го близна, а Кръв се претърколи и положи скръбно глава на коляното му. Инглис посегна несъзнателно да погали копринената козина.

— Хайде стига толкова — твърдо каза Пенрик. Инглис преглътна и вдигна поглед. Пенрик обхвана с ръце коленете си и изгледа шамана с присвити очи. — Мисля, че трябва…

Инглис и Освил го изгледаха с еднакво объркване.

— Трябва да лягаме да спим — довърши Пенрик. — О, да. Определено. Лягай си, Пенрик.

Магьосникът стана и отиде до походното легло, като духна пътьом миризливите свещи.

„Това беше Рухия“, помисли си Освил. Разпозна енергичния й стил, а после се ужаси от факта, че е успял. Но пък съветът й беше разумен, нали?

— Трябва да поговорим — прошепна той на Пенрик, който вече лягаше на ниското походно легло до неговото в мрака.

— Да, но не сега. Утре сутрин. Трябва да помисля. — Пенрик придърпа завивките си. — И с помощта на белия бог, да измисля поема. Само Мира от Адрия е била поетеса, но не е знаела лесовнишки, ако не броим няколко нецензурни стихчета, които е научила от клиентите си. Била е прочута куртизанка, това споменах ли го? Приказки преди заспиване да искаш… Макар и неподходящи за детска стая. Добре де, все ще измислим нещо. — Обърна се на другата страна и Освил не видя дали е затворил очи.

Е, Инглис не би могъл да излезе от стаята, без да се спъне в някое куче, реши след кратък размисъл дознателят. После тъмнината му натежа като топло одеяло и той се унесе в сън.

11.

В сивкавата светлина на зазоряване Инглис се надигна умърлушено в спалния си чувал и се примоли на Пенрик:

— Позволи ми да накървавя ножа си.

Пен го изгледа колебливо.

— Правил си го всеки ден? Откакто бягаш?

— Да.

Това необходимо ли беше? Призракът на Толин все още беше тук, макар и под странна форма, увит около ножа като въ̀лна около хурка. И не по-избледнял от призрака на Скуола, приседнал тъжно на камъка насред свлачището. „Наистина не по-малко избледнял.“ Пенрик нямаше търпение да види отблизо този шамански ритуал. „Да кажеш нещо, Дез?“

„Не съм в свои води тук. Шаманът на Рухия ни показа само заповедния си глас, не че това му помогна особено. Другите му умения в «заклинателството» бяха изцяло човешки. Пък макар и подсилени, може би, от свръхчовешки възприятия…“

Пен я прекъсна, преди да се е отнесла в подробни и неприлични спомени. Явно трябваше да прецени сам.

— Добре, действай.

Освил, който се бръснеше пред умивалника, изведнъж се обърна, сгъна бръснача и го прибра в джоба на панталоните си. После грабна късия си меч, който кротуваше подпрян на таблата на леглото, стисна Пен за ръката и като заобиколи едното куче, го измъкна в тесния коридор и затвори решително вратата. Дръпна го към стълбите и му прошепна гневно:

— Ти откачи ли? Искаш да му дадеш оръжие, това оръжие? Което, освен всичко друго, е важно доказателство, ако позволиш да ти припомня.

— Важно е, но не само като доказателство. Той не лъже за ножа. Оръжието наистина служи като котва за духа на Толин. — Освен това да държи почти отхвърления призрак на младежа толкова близо до гърдите си причиняваше на сетивата му доста неприятен сърбеж. — Искам да видя как го прави, защото така ще науча повече.

Гневът в очите на Освил лумна.

— Учени! — изсъска той с омраза. — Бихте си пъхнали ръката във ведро с пепелянки, за да проверите дали наистина хапят.

Пен понечи да се ухили, но успя да отвърне сериозно:

— Видя ли как го прави, ще знам дали наистина е необходимо да го прави всеки ден, за да поддържа духа на Толин. Ако е така, значи ще трябва да се примириш с тази процедура всяка сутрин по пътя до Изтокдом, така както ще го търпиш да си мие лицето или да се бръсне.

— Абсурд да му дам бръснач в ръцете.

Пен кимна сериозно.

— Тук съм съгласен с теб. За всеки случай бъди нащрек, става ли?

— Става. Ако съм разбрал правилно, дори магьосниците не са защитени от стоманата.

— Всъщност Дез има един много як номер за такива случаи, макар че още не разбирам как приравнява стоманата към дърво. — А и точно този нож Пен не би й позволил да превърне в облаче ръжда. — Мисля обаче, че ако ще наранява някого, ще е самия себе си. — И понеже Освил продължи да се мръщи, добави: — Едва ли ще ти е по-приятно да обясняваш защо затворникът ти се е самоубил, отколкото защо е избягал.

— Доста по-неприятно би било всъщност.

— Има и друго. Ако изгубим Инглис, било чрез бягство, било чрез бягство в смъртта, ще изгубим също и Толин, както и всяка надежда да помогнем на Скуола. А и душата на Инглис също ще бъде под въпрос. Представи си ги като трима планинари, които се катерят по ледник и висят на едно и също въже. Ако Инглис не може да удържи другите двама, всички ще паднат в пропастта.

Освил се замисли над казаното, докато пяната по половината му лице се спичаше на коричка.

— Не виждам как Инглис ще спаси когото и да било, ако няма достъп до силите си.

— И той не вижда, но аз имам една-две идейки по този въпрос.

— Богове пет, искаш да възстановиш способностите му?! Не! — повиши глас Освил. — Това ще е по-лошо, отколкото да му връчим едновременно ножа, бръснач и кучетата. Като си започнал, да му дадем оседлан кон и кесия злато, а?

— Нямам кесия злато — спокойно отвърна Пенрик и бе възнаграден с ясна гледка към оголените зъби на полуобръснатия дознател. — А и в земя, така изобилна откъм пропасти, човек няма нужда от специални инструменти, за да сложи край на несгодите си. — Ако се съдеше по изражението на Освил, тази представа също не се нареждаше в списъка с любимите му. — Колкото до кучетата… не спирам да мисля за тези кучета.

Освил тръгна след него към спалнята, все така настръхнал от възмущение.

— Така — каза Пен и седна с кръстосани крака на спалния чувал срещу Инглис. Посегна зад главата си да развърже вървите, заплели се през нощта в плитката му. Намръщи се, когато се наложи да откъсне от корен няколко упорити косъма, после извади канията изпод дрехата си, остави я в скута си и изтегли ножа. Беше истинско произведение на оръжейното изкуство, смъртоносни извивки, разкрасени със старо злато и кървавочервени скъпоценни камъчета. Протегна го с дръжката напред към Инглис. — Направи каквото трябва.

Инглис взе предпазливо ножа, сякаш се боеше, че Пен ще го дръпне в последния момент като някое жестоко дете. Кучетата се довлякоха по корем и се настаниха от двете му страни като космати възглавнички. Ръката му се сви спазматично около костената дръжка, а Освил, надвиснал над тях с оголен меч, трепна. Но Инглис само нави ръкави да огледа ръцете си.

Пен не можеше да откъсне поглед от тях. Почти не беше останала здрава кожа, плътта беше подпухнала и нарязана от червени белези, кафеникави корички и подлютени резки. Още толкова порязвания по обратния път към столицата и резултатът щеше да е трагичен. Инглис избра едно място и вдигна ножа, а Пенрик помисли: „Дез, дай ми да видя.“

Треперещото острие сряза кожата, която се раздели червена, и Пен стисна зъби до болка от съчувствие. Видяното с помощта на Дез не се различаваше особено от онова, което би възприел със собственото си зрение, само дето сбиращата се в раната кръв имаше странен сребрист отблясък, като лунна светлина по вълча козина. Инглис плъзна плоската страна на ножа напред и назад по раната, от двете страни, докато острието не се покри изцяло с кръв. Закотвеният дух се движеше заедно с ножа и точеше опашка от дим, която възви и се слегна върху кръвта. Пен побърза да прогони аналогията с мухи, които се спускат връз парче леш. Само че духът сякаш наистина се хранеше, уплътняваше се, докато кръвта изсъхваше и сребристото й сияние угасваше.

„Даа — промърмори Дез, — боя се, че нашата кръв не би могла да послужи за същото.“ Пръстите на Инглис върху дръжката на ножа побеляха. Пен се наведе към него и хвана ръката му.

— А сега ми го дай. Аз ще ти го пазя.

След кратък миг Инглис отпусна хватката си и Пен откопчи дръжката от пръстите му. Освил все така стоеше нащрек с меча си.

Инглис каза задавено:

— Не го прибирай в канията преди кръвта да е изсъхнала напълно. Бързо става. И изтъркай острието със суха кърпа.

— Добре — каза Пен и зачака. Опашката от дим се оттегли в ядрото на закотвения дух. Лепкавата кръв изсъхна и започна да се рони. Пенрик я изтри в панталоните си и прибра лъскавата стомана на сигурно място. Дез оттегли помощта си, видението на Толиновия дух изчезна и Пен си отдъхна с облекчение.

 

 

Закуската премина по-кротко, защото децата още бяха при съседите, само слугинчето се беше върнало. Нагостиха шестимата гости, или по-скоро петимата гости и техния затворник, с овесена каша, подправена с масло, сирене, ечемичен хляб и миналогодишни ябълки. Кучетата се мотаеха при вратите, безразлични към безмесните ястия. Разговорите бяха от практическо естество. Галин и Госа обаче току хвърляха погледи към Инглис, но не както се гледа престъпник.

Пенрик също смяташе, че Инглис се справя много зле като престъпник. Не му идваше отвътре изобщо. Каквито и представи за героично залавяне да бе хранил Пен по пътя насам, реалността го беше разочаровала. „Е, ако си се надявал на глупава паника, той е твоят човек“ — промърмори Дез.

„Аз едва ли бих се справил по-добре, ако неволно съм убил най-добрия си приятел с новопридобитите си способности“ — отвърна Пен.

„Аз не бих ти позволила. Нищо такова не се е случвало на мой ездач… — Дез сякаш се поколеба, после добави: — От много, много време.“

„Аргументът ти сам си захапа опашката май, а?“

„Хм“ — изхъмка Дездемона и се кротна отново.

Сержантът се обърна към Освил.

— Да се готвим ли вече за път, сър? Ще ни трябва още един кон.

Освил остави лъжицата си и каза:

— Ако няма какво повече да направим тук, значи е време да тръгваме, да.

— Добре дошли сте да останете още — вметна дякон Галин. — Още ден-два едва ли ще са от значение.

— Благодаря, дяконе, но не мога да се съглася с вас. С всеки ден забавяне опасността снеговете да ни хванат в капан нараства.

Пен не беше съгласен и с двамата. Възможно бе още ден-два тук да са от огромно значение… за някои.

Галин прехапа устна.

— Просветен Пенрик, бих искал да поговорим насаме. За храмови въпроси, които ме тревожат.

Като Сива сойка, Освил беше точно толкова служител на храма, колкото Пенрик или Галин, но не възрази, а само хвърли сух поглед на магьосника, когато двамата с дякона станаха от масата. Стражите сякаш се притесниха, че остават лишени от магическата защита, която Пен уж им осигуряваше с присъствието си, но дори Инглис да… боговете знаят какво… да ги приспи със заповедния си глас и да изкуцука нанякъде, Пен щеше да го настигне преди да е стигнал до обора дори.

Галин отведе Пен в салона-кабинет до кухнята и затвори вратата. Седнаха и дяконът каза без предисловия:

— Молих се за помощ. Вие ли сте тази помощ?

Пен въздъхна и каза смутено.

— И да е така, никой не ме е уведомил. Не ме спохождат пророчески сънища. — Би добавил „слава на боговете“, но това попадаше в категорията, която майка му наричаше „да си търсиш белята“.

— Да, но нали казват, че боговете са пестеливи.

— Струва ми се, че разбирам какво ви мъчи. Сива сойка, която мрази да закъснява, се появява тук и води мен, за да заловим шаман беглец. Всеки би си помислил, че това не е случайно и че от нас се очаква да направим нещо. — Ако Инглис владееше способностите си, ролята му щеше да е очевидна, но от друга страна, ако ги владееше, щеше да е очистил душата на Толин още там, в кланицата край Изтокдом, и сега щеше да е… е, това само боговете го знаеха. Колкото до собствената му роля, Пен я оприличаваше на онези търговски охранители, чиято задача не беше да се бият с крайпътните разбойници, а да ги респектират с присъствието си и така да предотвратят нападението. Което, ако питаха него, беше най-добрият начин да се използва една въоръжена сила.

— Инглис наистина ли е загубил силите си?

Пенрик се поколеба.

— На мен силите му ми се струват непокътнати. Но дълбокото объркване и чувството за вина му пречат да стигне до тях.

— А вие можете ли да му помогнете? С магията си?

— Естествената склонност на моите способности е да развалят, а не да поправят. Освен това действат върху неща, а не върху умове. В общия случай. — А силите на Инглис действаха върху умове, а не върху неща. Интересна реципрочност, като си помислиш.

Галин се начумери.

— Значи не способностите ви на магьосник са нужни тук, а уменията ви на свещен. Може би от вас се очаква да му дадете духовна утеха, съвет?

Пенрик се стресна.

— Това… това не беше сред уменията, на които посвещавах времето си в семинарията. Нищо не разбирам от духовни съвети. Да ги очаквате от мен звучи като лоша шега.

Галин се засмя.

— Което не е доказателство, че заръката не идва от вашия бог. По-скоро обратното.

Ето как фукнята, че е бил петорно посветен в свещенство, която така лекомислено беше хвърлил в лицето на Освил, сега се връщаше да го ухапе. Когато бе потеглил на този лов със Сивата сойка, знаеше, че тръгва в качеството си на магьосник или най-много на умел стрелец с лък, но и за миг не му беше хрумнало, че ще опре до уменията си на съветник по душевните въпроси.

„Е — обади се Дез, — вече ни е ясно защо с такава готовност прибра ширитите си в дисагите.“

„Не беше така!“ — понечи да възрази той, но се спря. Погледна отново Галин в очите.

— Вие сте служили тук много години. Познавали сте Скуола като приятел и като шаман. Нима не сте подходящ за тази задача повече от мен?

Галин поклати глава.

— Като приятел — да, познавах го добре. Но така и не разбрах какво прави с онези свои кучета, освен че в делата му нямаше нищо зловредно. Но вие и Инглис кин Вълчаскала, вие сте братя в свръхестественото. Виждате неща, които са скрити за мен. Може би ще видите и начин да решим тази главоблъсканица?

Пенрик се изкашля смутено.

— Да, хрумнаха ми едно-две неща, признавам. Само че те са неща от практическо естество, експерименти, ако щете. А не някаква мъдрост. А и Освил категорично отказа да участва в такива върховни глупости.

— Дознател Освил иска да тръгвате, доколкото разбирам. Не можете ли да го спрете?

— Принцесата-архисвещена прикрепи мен към него, а не обратното. Задачата си е била негова от самото начало, преди да стане… — Пен се поколеба — преди да се усложни толкова.

— Дознателят може ли да удържи Инглис без вашата помощ?

— Ами… — Пенрик се замисли за възможностите на заповедния глас, ако бъде приложен без ограничения. Да не говорим за другите шамански умения на Инглис. — Не.

— Значи вие сте ключът към успешната му мисия. Ако решите да останете, той няма как да тръгне със затворника.

— Това… описва ситуацията доста точно, да.

— Тогава ви моля да останете. Да пробвате идеите си. Или да опитате с духовни съвети. Или с мъдрост, глупост или както там го наречете. — Галин си пое шумно дъх. — Трябва поне да опитате.

Пен си представи как отправя молитва… или жално скимтене. И двете биха свършили еднаква работа за пред белия бог. „Ако не Ти харесва това, дай ми нещо по-добро.“

Уви, мълчанието в главата му беше бездънно. Дори Дез беше спряла да мрънка.

Пенрик кимна бавно и неохотно. С надеждата, че е прикрил колебанията си добре, се върна на масата и подкара Инглис и двете кучета към стаята, в която бяха прекарали нощта.

 

 

Седнаха един срещу друг на спалния чувал. Кръв се просна при вратата и въздъхна издълбоко; Стрела седна до Инглис с очевидното намерение да проследи разговора им в подробности.

— Така — каза Пен и си пое дъх. — Нека направим следното. Ще ти дам нов напев, който да ти отвори портата към твоето духовно пространство.

Инглис го изгледа с изненада и негодувание.

— И защо си мислиш, че имаш някакъв шанс? Магьоснико.

— Ами, само аз съм тук, а понастоящем това ми се струва достатъчно красноречиво. — И без да обръща внимание на пренебрежителния поглед на Инглис, Пен продължи: — Ето какво измислих. Аз ще казвам: „Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий“. А твоят отговор ще е: „Благослови туй дело и нека спася другиго тук“.

— И това ти е благословията?

— Не, това е твоят отговор. Реших да комбинирам двете и да спестя време.

Инглис отвърна на широката му усмивка с мрачен поглед.

— Стихчето е тъпо.

— Аз съм магьосник, а не поет.

— Това се вижда от пръв поглед. И дори не е четиристишие.

— Като го повторим, ще стане четиристишие.

Инглис изглеждаше готов да се разбунтува. Или поне да откаже съдействие. А Пен нямаше представа какво би правил тогава.

Дез си присвои за кратко устата му и каза сладко-сладко:

— А би могъл да използваш следната молитва: „Другий, Майко, Татко, Братко, Сестро, по главата ме цапнете и бастуна от задника ми извадете“. — След което се оттегли, а Пен не успя да скрие съвсем усмивката си.

След дълго навъсено мълчание Инглис каза:

— Ще използваме първото.

— Добре — каза Пен, а към Дез отправи строго предупреждение да не го прекъсва повече. Тя се оттегли с престорена скромност. — Аз ще започна. Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…

Започнаха да повтарят призива и отговора, така както вероятно го беше правил Инглис със своя учител преди… е, не преди много време. Простичката („или просташката“ — вметна Дез) молитва наистина стана скучна и досадна след първите двайсетина повторения. Скоро след това сричките загубиха значението си и връзката помежду си и се превърнаха в монотонно и успокоително каканижене на два гласа. Пен издържа, докато и двамата не започнаха да плетат езици, после обяви почивка.

Нищо не се получаваше. Не че го беше и очаквал, каза си Пен. Добре де, очаквал го беше в някаква степен. Хранил бе надежда.

— Колко често провеждахте тези занимания с твоя учител? — попита Пен.

— Различно, според неговите и моите задължения. Понякога по един-два пъти дневно. Друг път и по десет пъти.

— А колко продължаваше всяко занимание?

— Колкото сега горе-долу. Докато езиците ни не се уморяха толкова, че да се оплетат. Но и това варираше.

— Хм. — Пенрик се плесна по коленете и стана. — Дай почивка на езика си тогава. И на крака си.

Срещу това Инглис не възрази.

Пен излезе и завари един от стражите да стои на пост при стълбището.

— Къде е Освил?

— Мисля, че отиде до храма, сър.

— Благодаря.

Пенрик мина през къщата и излезе на улицата. Храмът изглеждаше точно толкова тих и тъмен като предния ден, когато бяха изненадали шамана вътре. И пак като преди в залата имаше само един богомолец. Освил беше коленичил пред олтара на Бащата при отделената за него една пета част от дървените стени. Чу стъпките на Пенрик и обърна глава.

— О. Ти ли си?

— Не искам да те прекъсвам — каза Пен, а после, победен от любопитството, добави: — За какво се молиш?

— За напътствие.

— О? Аз пък си мислех, че всичко, с което се сблъскахме тук, крещи до небесата коя е правилната посока. Или просто се надяваш да получиш различен отговор?

Освил отново се обърна към олтара. Вдървеният му гръб красноречиво говореше, че повече няма да се занимава с глупостите на Пенрик.

Пен отиде в другия край на залата и плъзна поглед по нишата на своя бог. Всички олтари бяха с богата дърворезба, характерна за селските храмове в тази част на страната. Върху хоризонталната греда резбарят беше изобразил ято гарвани в полет, а в долния ъгъл — плъхове със сериозни физиономии. Олтарът на Дъщерята вдясно от Пенрик беше разкрасен с дървени цветя и малки животинки, всички оцветени в реалните си цветове, пъстро сияние в сумрака. Човек се моли пред олтара, като бяха повтаряли до изнемога учителите на Пен, а не на него. Той се смъкна на колене. И да искаше, не би могъл да опразни ума си, а и нямаше нужда да тормози боговете с проблемите си. Затова просто зачака.

След малко гласът на Освил се чу през залата:

— Докъде стигна с частния си ученик?

Пен отговори, без да се обръща:

— Засега — доникъде.

Отвърна му само сумтене.

След минутка Пен каза:

— Нали ти е ясно, че Инглис не е убиец.

Пауза, после:

— Моята работа е да изправя беглеца пред правосъдието. А не да го съдя.

— И все пак трябва да използваш преценката си. Както си го направил на Сврачи път.

Замислено мълчание.

— Имам нещо наум — продължи Пенрик. — Искам да заведа Инглис при свлачището, да погледне стария Скуола. — И Скуола да го погледне?

Отвърна му дълбока въздишка и нищо повече. Какво, да не би Освил най-после да беше вдигнал ръце от него? После му хрумна, че може би дознателят не е чак такъв буквояден сухар, какъвто изглеждаше заради суровите си гримаси. Така де, човек не се моли за напътствие, ако не изпитва съмнения. Надяваше се Освил да получи своя отговор от Бащата на зимата. Каза, все така обърнат към своята част от стената:

— Днес Инглис е по-добре. Не го боли толкова и е по-спокоен, макар и не по-ведър. Мисля да вземем и Галин. И кучетата. Ще ни трябва някой от конете на стражите. Искаш ли да дойдеш с нас? Предвид че нямаш усет за свръхестественото.

Освил отвърна с глас глух и далечен:

— Предвид че пропилях толкова време и стигнах толкова далеч, докато го намеря, нямам намерение да го губя отново от поглед.

— Хубаво.

Пенрик сведе глава и направи свещения знак. После двамата станаха почти едновременно.

12.

За свой ужас Инглис не успя да се качи сам на коня. Наложи се да стъпи на един пън при вратата на обора и двама от стражите да го повдигнат. Сопата му също се оказа проблем. Накрая той я подпря изправена върху пръстите на крака си — наложи се един от стражите да нагласи крака му в стремето — и я хвана като прът на знаме. Трябваше да държи и юздите някак. Магьосникът се метна на седлото си като с магия, макар че сръчността му сигурно се дължеше на тънката снага и ездаческите му умения, а не на някакви свръхестествени способности. Виж, дякон Галин също се възползва от пъна. Макар че, предвид възрастта му, това едва ли можеше да се брои за утеха. Дознател Освил се мръщеше от висотата на своето седло към Стрела и Кръв, които се мотаеха превъзбудено около коня на Инглис, който явно не се впечатляваше особено от това.

Галин ги поведе покрай храма. Щом излязоха на улицата, учен Пенрик вдигна ръка да ги спре.

— Нека първо тръгнем към моста — каза той на дякона. — Искам да видя нещо от другата му страна.

Галин вдигна рамене и свърна наляво вместо надясно. Кучетата, които бяха хукнали напред в обратната посока, спряха и взеха да скимтят объркано. Когато конниците продължиха към моста, без да им обърнат внимание, те излаяха няколко пъти и хукнаха след тях.

Пенрик поведе групата през моста и това явно не се хареса на кучетата. Те минаха на бегом по дървените дъски, спряха от другата страна, обърнаха се и започнаха да лаят неистово. Конете почнаха да се дърпат.

— Успокой ги — каза Пенрик на Инглис.

— Тихо! — опита Инглис. — Седни! — Кръв и Стрела, видимо побеснели, продължиха да лаят; препречваха пътя на конниците. — Тихо! — опита отново Инглис. — Седни!

Двете кучета се свиха, сякаш обрулени от бурен вятър, но после отново залаяха, напрегнати и настръхнали.

— Достатъчно! — извика Пенрик и неясно защо се засмя, а после даде знак да обръщат. Галин, който местеше поглед между него и кучетата, дръпна юздите на коня си и ги поведе обратно към долината. Тук-там разтревожени от врявата селяни стояха при вратниците на дворовете си. Кимаха на дякона, поглеждаха безразлично гостите му и се връщаха към своите си неща.

Двамата стражари се изравниха с Инглис, единият — отляво, другият — отдясно, но не твърде близо, и току му хвърляха боязливи погледи. Освил смуши коня си към магьосника и попита:

— Ти ли направи нещо при моста?

— Не — ведро отвърна той. — Нищо. Специално внимавах да не направя съвсем нищо.

— Тогава защо изобщо отидохме там?

— Имах три теории какво ръководи кучетата. Сега едната отпадна. Остават още две. — Кимна доволно и пришпори коня си в тръс след Галин.

Освил бе озадачен от думите му, както и Инглис, поне ако се съдеше по физиономията му.

След малко Пенрик изравни коня си с този на Инглис, като изкъшка един от стражите, който побърза да се дръпне — явно нямаше нищо против да отстъпи поста си другиму.

— Е — каза жизнерадостно Пенрик, — дали да не използваме ездата за още едно занимание с нашите неща?

— Не! — възкликна Инглис, ужасѐн от тази перспектива. И ако не знаеше, че „Не!“ не действа на магьосника, би прибягнал и до него. — Искаш и двамата да изглеждаме като последните глупаци?

— Нима това все още има значение за теб на този етап от кариерата ти? — попита Пенрик. Доста саркастично. — Е, вярно е, от друга страна, че при мен този вид тревога беше изкоренена много бързо и издъно, както се случва с посветените в моя бог. — Сарказмът се преля в още по-вбесяващ израз на съпричастие.

— Не знам какво планираш, но няма да се получи.

— Щом не знаеш първото, как би могъл да знаеш второто? — отвърна Пенрик. — Макар че „планиране“ ми идва твърде грандиозно като термин. Експеримент по-скоро. Като онова при моста.

Инглис изгърби рамене. Пенрик го гледа още миг, после, за огромно негово облекчение, се отказа от идеята си.

Денят сивееше, въздухът беше влажен, планините — прибулени, но поне вятърът беше слаб и не ги обстрелваше с дъжд. Инглис плъзна бавен поглед по долината, докато яздеха по дясното разклонение на Студен ручей. Високите върхове отпред и на изток водеха към още върхове в далечината. За да стигнеш до пътека на запад, към високопланинските проходи и главния път за Карпагамо, трябваше да заобиколиш и да се върнеш назад поне няколко мили. И още половин ден езда надолу по реката, преди да завиеш на юг към пътя, по който Инглис беше дошъл тук. Предвид катастрофалния му опит да изкатери стените на долината това май беше най-безопасният маршрут. Стига да имаш бърз кон и достатъчна преднина. Уви, мисълта да се върне по стъпките си чак до Сврача река и оттам да поеме на изток към Саон, докато зимата се превръща от заплаха в реалност, беше ужасяваща.

Галин отби от пътя и продължи през гората, което принуди конниците да се разтеглят в колона по един. Магьосникът яздеше непосредствено зад Инглис като трън в гърба, а един от стражарите мина пред него и току поглеждаше през рамо. Гората беше гъста, но не и непроходима. Селяните от векове събираха дърва за огрев тук, по относително достъпните ниски склонове на планината, и това беше поразредило леса, макар че обраслите стръмни дерета и стърчащите тук-там гранитни канари превръщаха района в истински лабиринт.

Накрая пътеката ги изведе до страховито свлачище, много по-голямо, отколкото си го беше представял Инглис, и групичката им спря. Двете кучета хукнаха напред.

Пенрик се взря след тях и попита Инглис:

— Какво виждаш?

— Когато не съм в транс, виждам каквото и ти. Ъъ, каквото виждат обикновените хора. — В момента това не беше съвсем вярно обаче, осъзна той. Усещаше някакъв натиск в главата си, все едно се е гмурнал дълбоко под водата. И тръпки по гръбнака — духът на Толин, увит около ножа под ризата на магьосника, беше така превъзбуден, че Инглис го усещаше въпреки разстоянието. — А ти какво виждаш?

— Когато Дез ми заеме зрението си, виждам духовете така, както ги виждат светците. Материя и дух едно връз друго, все едно гледаш двете страни на монета едновременно. Скуола е като безцветен образ, като отражение в стъкло. Преместил се е, между другото. Сега седи на друга скала. Явно може да се движи в някаква степен. И май е малко по-прозрачен от вчера. Или пък аз си го въобразявам, защото се боя, че губи опората си в материалния свят… — Пенрик гледаше към скалата, която Кръв и Стрела обикаляха със скимтене. — Гледа към нас. Към теб май. Явно ни усеща на някакво ниво. Ако можеше да… когато си можел да изпадаш в транс, виждаше ли духове? И те говореха ли ти, или оставаха безмълвни?

— Не съм срещал много духове. Старите винаги мълчат. А с нов не съм си имал работа.

— Толин.

Инглис примижа.

— Толин е вързан към ножа и не говори. Поне на мен не говори, когато съм в нормалното си състояние. Не знам дали… — Млъкна смутено. Ако беше в състояние да се издигне до духовната плоскост, дали биха могли да си говорят въпреки обвързването? Не знаеше дали би се ядосал на Толин заради нещастието, което беше предизвикал, или би го молил за прошка, или нещо друго. Дали щеше да открие, че е загубил приятеля си окончателно, или двамата биха могли да постигнат някакъв мир помежду си в този така късен час? Дали Толин го мразеше?…

Пенрик, Освил и един от стражарите слязоха от конете и последният пое юздите на трите животни. Галин не сваляше очи от кучетата. Вторият стражар извади краката си от стремената, вероятно с мисълта да помогне на Инглис. Лъкът на магьосника беше вързан за седлото, със свалена тетива, до колчана. За пръв път от седмици тежестта на ножа беше свалена от раменете на Инглис.

„Ако ще си пробвам късмета, трябва да е сега, в този момент.“

Инглис отметна глава и нададе ВОЙ.

Всички коне се изправиха на задните си крака в паника и хукнаха накъдето им видят очите, неговият включително. Инглис захвърли сопата си, стисна здраво юздите и успя да насочи уплашеното животно нагоре по стръмнината през рядката гора. Зад него се чуваха проклятия, някой тупна на земята, друг, все още на конски гръб и редящ затихващи псувни, се отдалечаваше в галоп по пътеката. През първата минута всички усилия на Инглис бяха насочени към една задача — да стиска юздите и да се задържи на гърба на полудялото животно. Приведе се да избегне клоните, които се опитваха да го обезглавят или най-малкото да го катурнат на земята.

Целта му беше да се придвижи нагоре и наляво, да заобиколи свлачището от горната страна и да продължи през гората надолу, после да намери някакъв изход от капана на долината… откраднатият кон беше ключов за плана му, беше патерицата за изкълчения му глезен и за нищо на света не биваше да пострада… при тази скорост животното бързо щеше да се умори и тогава Инглис щеше да си върне контрола над него…

Само дето не беше включил в сметките си кучетата. Те го подгониха, лаеха и скимтяха по петите му и се придвижваха между дърветата по-бързо от коня. Много скоро Инглис зърна червеникава козина с периферното си зрение, миг по-късно и пред себе си чу дълбокия лай на Стрела. Кучетата насочваха коня му през стръмния лес, както се насочва сърна по време на лов, и умореното животно се сгърчи в нов пристъп на ужас — по вина на Инглис, който беше напълнил глупавия му мозък с образи на вълци, намерили сега своето отражение в кучетата. За разлика от сърните обаче конят не беше създаден за толкова пресечен терен.

Вляво от Инглис гората внезапно просветля, конят рязко спря, копитата му се хлъзнаха във влажната почва и животното едва не полетя през скалата при върха на свлачището. После запъна крака, намерило опора.

Инглис обаче продължи напред, изхвърлен от седлото. Светът се завъртя диво около него. За миг натрошените скали долу го приканиха като мека постеля, където да намери покой след този невъзможно дълъг ден. Клон забърса ръката му и Инглис го стисна инстинктивно. Дървесна кора и човешка кожа се остъргаха взаимно като под натиска на ковашка пила. Клонът се счупи, Инглис се превъртя във въздуха, размаха отчаяно ръце, хвана се за нещо, после то се изплъзна от пръстите му, още половин превъртане и накрая той падна тежко на една страна. Болката в гърдите беше ужасна, причерня му… а после най-сетне успя да вдиша.

Дишаше жадно въпреки болката. След малко успя да надигне глава и да се огледа. Току пред него имаше откъртена скала, която пречеше на погледа му. Обърна се на другата страна и плъзна поглед по долината. Паднал беше на нещо като корниз кажи-речи по средата на пропада в горния край на свлачището. Корнизът беше тесен и дълъг само няколко крачки, а под него зееше празен въздух.

Нямаше как да се изкатери нагоре. Надолу… е, надолу имаше само един път. Той огледа натрошените камъни на двайсетина метра под корниза и се зачуди дали скачането върху тях ще го убие. Сигурната смърт си имаше своите плюсове. Несигурната — не толкова. И сега го болеше достатъчно.

Дланите му бяха ожулени, едното рамо — почти извадено, а изкълченият му глезен… още си беше изкълчен. Със сигурност щеше да се сдобие с безброй синини и отоци. Не беше за вярване, но вратът, гърбът и кокалите му изглеждаха относително непокътнати.

На петдесетина стъпки над него се чуваше жален вой. Лай също, макар и не ожесточен като преди, а по-скоро… по-скоро като смутено скимтене. Сякаш казваше: „Какви ги вършиш там долу?“.

„И аз не знам, честно. Вече не знам нищо за нищо.“

Лежеше на корниза, съсредоточен върху дишането си, и това му се струваше постижение само по себе си.

След известно време долови някакво движение долу. Надигна се и погледна през ръба. Спомни си как с Толин пълзяха по покрива на столичното имение на кин Глиганскиброд, пет етажа над павираната улица, след като Толин го бе предизвикал. И видя магьосника — бе вдигнал бледото си лице към него. Явно се беше задъхал, но иначе изглеждаше относително спокоен.

— Богове пет, Инглис, ти имаш талант за катастрофи, кълна се… А това не е добър талант, имай предвид. От друга стана, подозирах, че получаваш помощ, и вече го знам със сигурност.

Инглис не можеше да тръгне нито нагоре, нито надолу, наляво или надясно. Чувстваше се открит като вълча кожа, закована за вратата на обор, и също толкова празен. Не се сещаше какво да отговори — не че магьосникът очакваше отговор.

На стотина крачки от другата страна на свлачището, там, където свлеклият се камънак беше прекъснал пътеката, Галин сви шепи около устата си и извика:

— Баар хвана един кон! Отиваме за въжета!

Просветен Пенрик махна разсеяно с ръка, че е чул. Като цяло изглеждаше много по-спокоен, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата.

— Това ще отнеме известно време — каза той сякаш на себе си. Неестествено острият слух, който Инглис беше получил заедно с вътрешния си вълк, явно още работеше. Пенрик смъкна тежкото си палто, нави ръкавите на ленената си риза, раздвижи рамене, протегна ръце, стисна пръсти в юмрук, после ги тръсна. — Тъй — измърмори. — Понеже не ща да крещя духовни съвети от дъното на кладенец, по-добре да се хващам на работа.

И започна да се катери, като намираше опипом почти невидими захвати и неравности в нацепения камък.

Устата му се отвори и оттам излезе глас с остра и напрегната мелодика, каквато Инглис не беше чувал:

— Пенрик! Мога разни неща, но не и да летя!

Пенрик се ухили, напрегнат до откат.

— Тогава по-добре мълчи и не ме прекъсвай следващите няколко минути, става ли?

Погледнат от разстояние, приличаше на паяк, който лази по скалата. Скоро илюзията се развали — беше си човек, при това по-висок и по-едър, отколкото внушаваше ухилената му дружелюбност. Жилите по ръцете му изпъкваха релефни от напрежението. Мърмореше си под нос с дълги паузи:

— Признавам… минало е… доста време…

Най-после стигна до ръба на корниза и се прехвърли през него с последни сили и свирещи дробове — нищо общо с показната лекота, с която яхаше коня си.

— Благодаря, Дрово — изпъшка той, надигна се на колене и тръсна отново ръце.

Бавно и предпазливо Инглис се надигна, седна и се отдръпна назад, докато гърбът му не опря в камъка. Протегнатите му стъпала висяха над бездната. Задъханият Пенрик се настани до него и също провеси крака. Приличаха на момчета, седнали едно до друго на дънер над поток. Същата мисъл явно бе споходила и Пенрик, защото той взе едно камъче и го метна през ръба, после кривна глава, заслушан. Мина доста време преди да чуят тихия звук от срещата на камъчето с дъното.

Закопчани накриво високо вляво върху елечето на магьосника, скрити доскоро под палтото, се мъдреха ширитите, обозначаващи ранга му на храмов свещен — три клупа от преплетени бели, кремави и сребърни нишки със сребърни мъниста в краищата. Бяха твърди и чисти, сякаш Пенрик рядко ги е носил след полагането на клетвата. Което едва ли беше било много отдавна, вероятно по времето, когато Инглис беше посветен за шаман. Само дето церемонията на Пенрик едва ли беше била толкова кървава.

От друга страна, предвид как се сдобиваха хората с демони, инвеститурата на Пенрик едва ли бе включвала по-малко смърт и по-нисше жертвоприношение. „Хм.“

Гласът на Освил прозвуча откъм камънака в ниското:

— Той добре ли е? Или си познал за пропастите?

Пенрик легна по корем и подаде глава през ръба, действие, от което Инглис потръпна зиморничаво. Самият той проточи врат и успя да зърне дознателя, който гледаше към корниза така, както Пенрик беше гледал преди малко.

Пенрик му махна.

— Не е пострадал много. Е, поуплашил се е, но това можеше да се очаква.

— Глупци и откачалки — измърмори Освил, после седна на един голям камък и въздъхна уморено. По-едър от Пенрик, дознателят явно нямаше намерение да поеме пълзешком по стръмната скала след свещения. Магьосника. Какъвто беше там. Освил вдигна отново глава и извика: — Помниш ли какво ти казах за идеята да му дадем кон?

Пенрик се ухили и извика в отговор:

— А помниш ли какво казах аз по въпроса? Че няма да стигне далеч?

— Ха. — Освил изкриви лице като човек, надигнал шише с оцет. — Да, да, говори си, учени човече…

— Точно това смятам да направя. Нима всеки храмов свещен не копнее за жадна публика?

— Само не забравяй, че като приключиш с уроците си, аз ще трябва да го отведа.

— Е, тогава моли се за нас.

Жестът, с който Освил отговори на това, не беше никак благоприличен. Пенрик, все така ухилен, се настани на предишното си място, а гърбът на Инглис се залепи отново за скалата.

Усмивката на магьосника отстъпи на замислена физиономия.

— Скуола е тук — тихо каза той.

— Затова ли… — Инглис притисна с пръсти слепоочията си, — затова ли усещам такова напрежение в главата?

— Удари ли я като падна? — Загриженост от медицинско естество се изписа на лицето му, после Пенрик се наведе към него и сложи длан на челото му. Инглис се дръпна инстинктивно.

— Не много — отвърна Инглис, а Пенрик измърмори едновременно с него:

— Не…

Магьосникът дръпна ръката си и отново вбеси Инглис, този път с гатанка:

— Значи трябва да е от другия ти гост.

Инглис потисна яда си и попита:

— Как изглежда Скуола? В твоите очи?

Пенрик погледна към празното пространство помежду им.

— Обикновен планинец, възрастен, с елече от овча кожа, прекъснат по най-грубия начин, докато ловувал, за да осигури храна на животинките си. Много далече от представата ми за човек с велика душа, любимец на боговете. Полезен урок.

— Велика душа? Мислех, че това се отнася до крале и… и генерали.

— Не, те са просто велики хора. — Пенрик продължаваше да се взира в нищото. — Много е търпелив. Е, така и трябва, като си помислиш, щом изкуството ти изисква повече от един живот… Другият, който чака тук, май не е толкова търпелив обаче. — Тъпа пулсираща болка се добави към напрежението в главата на Инглис; Пенрик направи свещения знак и добави: — Нека се помолим.

— Да се молим? Ти сериозно ли?

Пенрик разпери ръце.

— Това ми е работата. Другата ми работа, както ми напомниха неотдавна. Още от времето на първата ми клетва, три години преди да ми окачат тези — каза той и посочи ширитите на рамото си.

— И за какво да се молим? За въжета, за макара?

— Тези материални неща са от хората, не от боговете. — Вдигна ръка и разпери пръсти. — Учиха ни, че петте теологични предназначения на молитвата са служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Тук, горе, лесно можем да се възползваме и от петте едновременно. — Отпусна ръка в скута си и се загледа в долината с лека усмивка. Мрачната гледка едва ли заслужаваше такова въодушевление.

— А ти за какво се молиш? — попита Инглис, за да му го върне. Започваше да му писва от този недоизречен… хумор, ако изобщо беше хумор. Шегата, без съмнение, беше за негова сметка. В момента се чувстваше напълно изоставен.

— Опитвам се да не досаждам на боговете, освен в най-краен случай — отвърна преспокойно Пенрик. — Веднъж получих отговор. Преживяването беше… от онези, които те правят предпазлив.

— И то много — изръмжа Инглис.

Облегна глава на камъка и изрецитира:

— Другий, Майко, Татко, Братко, Сестро…

Пенрик изви устни.

— Чувстваш ли се… ами, пребит?

— По-пребит от това — тури му пепел. — Инглис въздъхна. — Давай, свещени, кажи си скъперническата молитва.

— А защо да не упражним твоята? Давай ти.

— Смяташ, че така ще е по-безопасно?

— Знам, че няма да е. Хайде, аз ще започна. Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…

Неохотно, но и някак по навик, Инглис отвърна:

— Благослови туй дело и нека спася другиго тук. — Погледна към празното пространство между себе си и Пенрик. Възможно ли беше думите на молитвата да не са чак толкова глупави, колкото си мислеше?

— А сега продължи сам.

— Татко, Майко, Сестро, Братко, Другий…

Беше глупаво. Той беше глупак. Пенрик — също. Всички те бяха пълни тъпаци. По-добре да се откаже, и толкоз. Да се примири. Другият вариант водеше към камънаците, които вече бяха убили един шаман, идеален завършек за живот, изтъкан от глупост. Боговете приемаха ли и глупави души, или само велики? Не, не биха могли, защото глупаците бягаха от тях. Богове пет, така уморен беше да бяга.

След петото повторение внезапно проби. Неочаквано и удивително като при първия си пробив, Инглис просто се озова там. Но този път, вместо да се плъзне назад, се задържа с лекота, като сокол, чиито разперени криле улавят въздушното течение и го понасят напред и нагоре без усилие.

Корнизът, скалната стена отзад и долината отпред, материалният свят… още бяха тук, но някак незначителни, изместени от великото неопределено пространство, което се отвори около него. Неопределено, ала кипящо от потенциал. Пространство, в което Инглис не беше сам.

До него седеше стар планинец с кожухче и килната назад шапка с пера. Но не беше отражение в стъкло, а цветен и много по-плътен от смътната сивкава долина около него. Духовната му плътност беше съвсем доловима, непрозрачна. Красивото Велико куче, което носеше в себе си, живееше там толкова отдавна, че двамата се бяха превърнали в плетеница, в едно. Старецът се усмихна дружелюбно на Инглис, с чиста доброта, незагрозена от ирония или негодувание. В очите му нямаше дори намек, че Инглис твърде много се е забавил, макар това да беше чистата истина.

Пенрик седеше от другата му страна, килнал глава настрани, и гледаше с тревога тялото на Инглис. Беше посивял и изгубил доста от плътността си като всичко друго в материалния свят, но Инглис за пръв път успя да надникне под жизнерадостната му външност. Отвътре магьосникът беше страховит, страшен, сложен, пластовете му се протягаха назад във времето като пещера, която се спуска надълбоко в земята и чернее от тайни. Демонът му. „И той живее с това? Ден след ден?“

А после Инглис погледна покрай него, нататък.

Висок човек се беше облегнал небрежно на скалата зад Пенрик. Млад ловец сякаш, облечен като местните селяни, досущ като онези, които бяха пренесли Инглис в хижата онази първа сутрин, или като Скуола. Конусовидна шапка от овча кожа захлупваше лъскавите му къдрици, медни на цвят като козината на Кръв. Лицето му беше светлина, която не можеш да погледнеш направо, и Инглис засенчи духовните си очи с духовната си ръка, а после покри с тях лицето си. Всичко друго изчезна, но не и ослепителната светлина. Той отпусна ръце. Беше се задъхал като след дълго тичане.

Стори му се, че мъжът се усмихва, като слънце през хладния въздух на планински склон, усмивка топла, доброжелателна. И много, много по-страшна от демона.

Фигурата махна небрежно с ръка.

Действай.

— Как, господарю?

Повикай го, за да излезе от него. Теб ще те послуша. Беше много добро куче.

Наистина ли беше толкова просто? Възможно ли беше? „Тук — да. Това е простичко място.“ Дори не беше сигурен чия е последната мисъл.

Вдиша дълбоко да поеме въздух, който не беше въздух, протегна ръка, както се протяга на непознато куче да я подуши, и извика:

— Ела, мънък. — И веднага се почувства глупаво заради обръщението. Кучето със сигурност беше много по-старо от него…

Престани — каза меко гласът на фигурата, като човек, който мъмри домашния си любимец. — Сега е времето за моята присъда, не за твоята.

Откликът дойде бавно, така, както старо куче или стар човек се изправя бавно, на части. Вдървено, но послушно, формата се изля от Скуола. Изсипа се през пръстите на Инглис като шепот от козина. Кучето се измъкна от хватката му… и изчезна. Къде? Не се беше стопило напълно и окончателно, нали?

— То добре ли ще е? — попита плахо Инглис.

Всичко ще бъде добре в ръцете ми. Но сега ти разбираш защо всеки лов, дори най-вълнуващият, трябва да свърши с уважение към плячката. Това, в крайна сметка, е и твоята надежда.

Инглис нямаше представа как да отвърне. От страх, че фигурата ще изчезне, сякаш е… не, не би могъл да я оприличи на призрак, когото призоваваш и освобождаваш по своя воля… но все пак избълва:

— Господарю, има още един.

Не съм забравил. Но сега това е твоя задача.

По някое време Пенрик беше извадил ножа от канията и сега той лежеше в скута му. Взираше се примижал в тялото на Инглис, облегнато на скалата — твърде неподвижно, за да е сън, твърде напрегнато, за да е смърт. С цената на гигантско усилие Инглис протегна ръка и Пенрик сложи внимателно ножа в нея. Пръстите на Инглис се свиха конвулсивно около костената дръжка, а Пенрик бавно премести ръката с ножа в скута му.

Инглис изведнъж осъзна, че за пръв път е влязъл в плоскостта с човешката си форма — не като вълк и дори не като човек с вълча глава. Сигурно беше добър знак. Изтормозеният дух на глигана, макар и все така свиреп, беше и силно уплашен. Инглис го повика тихо, нежно. Мразил го бе заради това, което бе направил на Толин, а чрез Толин и на него самия, но глиганът си беше просто глиган, едно от безбройните създания на Сина. Предаде го на чакащия бог, сведе глава в уважение и разпери ръка върху сърцето си в Неговия знак.

Толин, увит допреди миг около ножа, сега се разгъна, объркан и замаян. Цветовете му бяха по-избелели от тези на Скуола, който седеше и наблюдаваше доволно като човек, който слуша любима приказка около лагерен огън. Като видя Инглис, Толин отвори уста, но звук не излезе, после погледът му се вдигна към фигурата до скалната стена и лицето му се изопна в изумление.

За миг и за ужас на Инглис Толин сякаш се стресна. Вина, скръб? Страх, че не е достатъчно добър, достатъчно силен… така де, едва ли беше настоявал толкова упорито за духа на глигана, воден единствено от младежка арогантност. Смес от съмнителни мотиви, които се струваха сега на Инглис толкова, толкова разбираеми. Толин стоеше и мълчеше засрамено.

Синът на есента протегна ръката си към Толин, но без да го докосва. Толин извърна лице, изкривено от най-дълбоко нещастие, но ръката му помръдна — веднъж, два пъти. На втория път Богът я хвана и в същия миг тревогите се отляха от лицето на младежа, защото страхопочитанието и удивлението не оставиха място за тях.

А после той изчезна.

Ловецът се обърна, наведе се и протегна ръка към Скуола. Който, за изненада на Инглис, проговори, и то с радостния глас на човек, който се обръща към свой отколешен приятел:

— Ще има ли хубава бира?

Гласът на Ловеца му отвърна със същото чувство:

— Ако има бира, ще е от най-добрата. А ако няма, то ще е защото ще има нещо по-добро. Точно този облог не можеш да загубиш. Хайде, старче.

Докато Ловеца му помагаше да стане, старецът каза:

— Доста време ти отне да дойдеш.

— Направих всичко по силите си предвид наличните ресурси — отвърна му богът.

— Тъй ще да е. — Скуола сведе топъл поглед към Инглис. — Грижи се добре за кучетата ми, момко.

Инглис кимна, останал без дъх.

— Ще го направя.

Скуола кимна доволно.

— Е, сега вече мога да тръгна.

— Време беше — измърмори с усмивка неговият Приятел. — Кой се мотае сега?

Инглис осъзна, че е коленичил с вдигнати ръце и разперени пръсти. Не знаеше какво иска да каже. „Това ли беше, изпълних ли своето?“ Вместо това от устата му излезе друго:

— Ще се видим ли пак?

Ловеца се усмихна.

Поне веднъж — със сигурност.

А после Инглис се пусна и дълго пропада към света, смееше се толкова силно, че плачеше, или плачеше толкова горко, че се давеше от смях, или нещо друго, някаква друга емоция, която бе твърде голяма за крехкото човешко тяло.

За щастие просветен Пенрик го хвана, преди да се е търкулнал през ръба на корниза, за който беше забравил напълно.

— Спокойно, спокойно, всичко е наред… — Пенрик го прегърна в опит да овладее треперенето му, тупаше го лекичко по гърба, все едно успокоява истерично дете, и го придърпваше към стената, по-далече от ръба. — Видял си някой от боговете, знам, знам — каза с утешителен глас. — Дни наред ще си като пиян. А Освил несъмнено ще е много сърдит, което само по себе си е забавно…

Останал без дъх, Инглис се превъртя в скута му и го стисна за яката.

— Ти какво, какво видя? Преди малко?

Пенрик откопчи нежно пръстите му от яката си.

— Видях как изпадна в транс. Беше страшничко, да ти кажа. Приличаше на човек, който получава удар. Добре ще е да предупреждаваш спътниците си за в бъдеще. Потече ти кръв от носа. Видях Толин да се отделя от ножа и след това да изчезва. Както и Скуола. Друго не видях, защото Дез се скри. И понеже няма къде другаде да иде, освен навътре, обикновено се свива на малка и напълно безполезна топка. — В края на изречението гласът му се извиси, но не заради Инглис, очевидно, защото след миг добави като един вид обяснение: — Демоните се ужасяват от боговете. Те са единствената сила, която може да ги унищожи. Разбираемо е. — Инглис нямаше представа кой какво трябва да разбере. Пенрик се колеба дълго. После вдигна ръка и разпери пръсти все едно ги е опрял в стъкло, само дето това напомни на Инглис за петте вида молитви, които се учеха в семинарията. „Смирение“ — помисли си той. Иначе… иначе беше като да стоиш пред прозорец отвън в дъжда, да гледаш как вътре хора празнуват на топло и да знаеш, че не си поканен.

— О — каза Инглис глуповато. А после в главата му отекна споменът за едно „Престани“ и той се ухили широко въпреки всичко. Потри горната си устна — кръв полепна по пръстите му, но вече не течеше.

Пенрик отметна косата му и се взря в лицето му с любопитство… медицинско? Теологическо? Магическо? Или просто с научен интерес? Някъде отдолу долетяха гласове и еклив лай. Пенрик проточи врат.

— Така. Виждам Галин и цял куп развълнувани мъже с въжета. Дано са донесли достатъчно. Стрела и Кръв тичат да ги посрещнат или да ги пришпорят може би. Или да ги изпохапят, с кучетата никога не се знае. Ти планираш ли да ни създадеш още неприятности?

— В ръцете ви съм — каза Инглис смутено. И честно. И благодарно.

Спасение. „Спасен съм.“ От всички хора, губили се в тези планини, той сигурно беше най-изгубеният и най-спасеният. Скуола се беше занимавал със спасяването на хора, нали? Той и храбрите му кучета. Последното спасение на шамана и спасеният шаман, ръка за ръка, за ръка, в дълга, дълга верига от взаимопомощ, когато всяка надежда е изгубена. Колко назад във времето стигаше тази верига?… И колко напред?

13.

Мина повече от час, докато ги свалят от скалния корниз. Също като ранения шаман, магьосникът изчака да го смъкнат с въжената мрежа; за разлика от шамана обаче излезе от мрежата със самочувствието на принц, който слиза по стъпалата на дворец. Когато Освил го притисна, Пенрик се оправда, че било много по-трудно да слезеш, отколкото да се изкатериш, защото на слизане не виждаш къде стъпваш. Понеже не беше планинец, Освил бе принуден да му повярва. А и това беше най-малкото от нещата, които се наложи да приеме на доверие, предвид купищата свръхестествени дивотии, които магьосникът-свещен му бе разказал в качеството си на свидетел. Дякон Галин изгълта жадно безумната им история, нетърпелив като прегладнял човек, когото са поканили на богата трапеза, и си поиска допълнително. Войниците и хората от долината слушаха ококорени. Така или иначе, поеха назад към Ручей по здрач.

Инглис определено приличаше на човек, претърпял сериозна промяна, освен ако не си беше ударил лошо главата при падането и в резултат не беше загубил разсъдъка си. Повече отпреди тоест. След като се измиха и се преоблякоха Пенрик в третото си качество — на лечител — огледа новите синини на затворника, после всички слязоха на вечеря, където Галин и Госа ги посрещнаха с многословни благодарности, отправени… към Инглис, моля ви се. Госа се опита да го натъпче с храна, както се тъпче гъска за празнична трапеза, а кучетата му да нахрани като хора. Останал временно встрани от всеобщото внимание, Пенрик се зае да обясни с подробности на слугинчето — което се оказа щерка на местната дойка — какви възможности предлага за една енергична млада жена копринената промишленост в Мартенмост, процъфтяваща под строгия надзор на принцесата-архисвещена.

Накрая Освил разтури вечерята, като обяви, че на следващия ден трябва да потеглят рано. Докато се качваха по стълбите, каза на Инглис:

— Ти още си мой затворник. Още си арестуван. И се връщаме в Изтокдом.

— О, да — каза замислено Инглис. — Всичко вече е добре. А ако не е, значи ще има нещо още по-добро.

Ако питаха Освил, зората щеше да донесе снежна буря.

 

 

В най-черния час на нощта Освил сънува сън.

Дълбок и бавен глас, разтърсващ сякаш света из основи, каза спокойно:

— Не закъсня твърде много. Добре се справи, дете. — И след замислена пауза добави с по-лековат тон: — Утре няма да има сняг. Но до три дни ще е добре да сте далече оттук.

Освил се събуди с вик и скочи в леглото. Не знаеше дали викът му е породен от ужас или от радост, но със сигурност беше силен.

Кучетата се разскимтяха, завивки се отметнаха, а Пенрик извика от сенките:

— Дез, светлина, светлина! — После писна уплашено: — Той ще ми изгори очите! — И отвърна сам на себе си: — Ти нямаш очи. Аз имам и са си съвсем наред. Или щяха да са, ако имаше светлина в стаята. Благодаря ти — добави, щом двете лоени свещи на умивалника се запалиха самички.

Освил, стиснал до болка одеялото си, избълва:

— Той… Той…

— Добре ли си? — попита го загрижено Пенрик. — Гласът ти е като на туберкулозен кон.

— Нищо. Нищо — успя да промълви Освил, останал без дъх. — Извинявай.

— Ако се съди по реакцията на Дез, не ще да е било „нищо“. — После добави: — Излизай, хайде. Мисля, че вече е приключило. — Обърна се към Инглис, който оправяше сънено спалния си чувал и мамеше Кръв да легне до него в ролята на възглавница. — Ти усети ли нещо?

— Не… май не е било за мен. — Гушна кучето, което бързо се успокои и отпусна глава на предните си лапи. Стрела прескочи тромаво походното легло на Пенрик, който се възмути с едно: „Охх, какъв си грамадан! Прегази ме!“, протегна влажния си черен нос към Освил и почна да го души любопитно.

— Просто сън — каза той. — Или нещо като халюцинация може би. Денят беше дълъг. — Поредният дълъг ден от едно дълго и странно преследване.

— Кошмар?

Освил не знаеше какво да отговори, само дето ъгълчетата на устните му упорито се кривваха нагоре, несвикнали и не по негова воля.

— Как се разбира дали… Как да различиш истински глас от обикновен сън?

— Щом трябва да питаш, значи е било само сън. Другото се случва рядко, но, хм… не толкова рядко, колкото си мислят хората. Чувал съм, че през деня умовете ни са твърде пълни със самите себе си и затова не могат да пуснат Тях. Е, моят е твърде пълен непрекъснато. Нощем портите ни се открехват понякога, и това е достатъчно.

Освил свъси вежди.

— Това… не помага особено.

— Ти какво послание чу?

Добре де, не се чувстваше неловко. Не точно. Но…

— Предпочитам да не казвам. Ще прозвучи нелепо.

Пенрик, подпрян на лакът, го изгледа замислено. После каза:

— Ще ти дам един безплатен теологически съвет. Не отказвай на боговете. И те няма да ти откажат. — Освил го изгледа сърдито и магьосникът добави: — Опасен навик, между другото. Пуснеш ли ги веднъж през пролуката, стават по-нахални и от мишки. Няма отърване.

Вече напълно объркан, Освил повиши глас:

— Защо говориш толкова непочтително за боговете? Точно ти, който си свещен, с ширитите и всичко?

Пенрик вдигна рамене в знак че съжалява, но не особено.

— Извинявай. Семинарска шега. Имаме ги стотици. Вършат работа, когато си под стрес. Един от учителите ми често казваше, че щом имаме безрезервна вяра в боговете, значи е безопасно да вярваме в способността им да различат добронамерената шега от богохулството.

— Не съм толкова сигурен за твоя бог — чу се гласът на Инглис откъм спалния чувал.

— Да бе. То понеже твоят е по-добър. Бог, чиято реколта от души включва всички, чиито последни думи са били, цитирам: „Еха, пичове! Дръжте ми бирата и гледайте какво ще направя!“… Семинарска шега — добави той настрани към Освил, който и сам се беше сетил.

Инглис се изкиска в козината на кучето, после каза замислено:

— Щеше да е по-смешно, ако не беше толкова вярно.

— Ако не беше вярно, изобщо нямаше да е смешно.

Двамата млади учени изглеждаха готови да дебатират теологията на хумора или хумора на теологията до зори, така че Освил каза:

— Вече можеш да угасиш свещите. Добре съм.

Пенрик се усмихна, присвил очи.

— Щом казваш.

— Искаш ли куче? — предложи Инглис. — Действат много успокояващо.

— В леглото при мен? Не, благодаря.

Стрела, който душеше съсредоточено одеялото на Освил, изведнъж въздъхна с нескрито разочарование, сякаш някаква интригуваща миризма внезапно е изчезнала.

— Какво толкова — каза Пенрик. — Нямат бълхи… не е нужно да ми благодарите, не се претрепвайте… а и Госа накара децата да им измият лапите.

— Вземи го ти тогава, отстъпвам ти го — каза Освил и избута кучето към походното легло. — Ти, иди да седнеш върху господаря си.

После, вдигнал ръце, се надигна от леглото си и отиде сам да угаси свещите.

 

 

Тежкият снеговалеж ги настигна в сигурното и топло убежище на Мартенмост чак след три дни.

14.

На вратата на кабинета се почука и Пен вдигна поглед от ръкописа и каза:

— Влез.

Вратата се отвори предпазливо и на прага застана момиче от дворцовата прислуга.

— Храмовият куриер донесе писма за вас, просветен Пенрик.

Пен остави перото, махна на момичето да влезе и взе писмата.

Момичето хвърли един последен любопитен поглед на стаята и си тръгна.

Пенрик прегледа набързо пощата си. По-тънкото писмо носеше храмовия печат на столичния орден на Бащата; по-големият пакет, увит в стар плат и покрит с восък срещу влагата, идваше от канцеларията на лесовнишкия кралски двор. Той отвори първо него. Вътре имаше писмо и книга без корици. Книгата беше съвсем нов препис, още миришеше на мастило. И двете бяха от Инглис. Ха!

Минал бе повече от месец, откакто Освил и затворникът му, заедно с енергичните домашни любимци на последния, бяха потеглили за Изтокдом. Пенрик си беше спестил пътуването благодарение на седмицата, през която бяха останали в Мартенмост под снежна обсада, дала му време да напише подробни показания под клетва относно събитията в долината на Студен ручей, показания изцяло в полза на Инглис. Обикновено не би устоял на едно пътуване до столицата на Лесовете на разноски на храма, но не и в разгара на зимата, въпреки приказките на Освил какъв страхотен фестивал организирали властите за Деня на Бащата по слънцестоене. „Зимата не е моят сезон.“

„И моят не е — въздъхна Дез. — Разказвала ли съм ти как танцуват слънчевите лъчи по повърхността на морето край бреговете на Седония?“

„Сто пъти.“ Самият той никога не беше виждал море, нито студено, нито топло. Възможно ли беше демонът му да страда от носталгия, запита се Пенрик и счупи печата на писмото от Инглис.

Шаманът му благодареше за показанията под клетва, които явно бяха свършили своето — Инглис очевидно не беше писал писмото си от затворническа килия. „Прав беше, че опиянението от срещата с бога отминава — пишеше Инглис, — защото бях съвсем трезв, когато стигнахме Изтокдом. Кралското общество ме порица строго и сега съм на изпитателен срок, каквото и да означава това, но не ми отнеха способностите. Всъщност нямам представа дали това е възможно, най-малкото не са открити текстове, които да разказват за подобна практика в древни времена. Има данни, че увесвали надолу с главата провинилите се шамани, докато не им изтече кръвта, но това началниците ми не го предложиха даже като експеримент. След дълги дискусии съдиите на Бащата се разпоредиха да платя кръвнина на семейството на Толин, според старите традиции. Наложи се родителите ми да вземат заем от нашия кин, което не се хареса особено на никого, но сигурно щеше да им хареса още по-малко, ако началството ме беше провесило с главата надолу и с прерязано гърло. Освил казва, че трябва да се откажа от надеждите си за Тола и да забравя за нея, но аз не съм толкова сигурен. Тя изслуша с внимание разказа ми, впечатли се от белезите ми освен това. Втората церемония при гроба на Толин донесе утеха на семейството му, макар да беше съвсем излишно, поне според мен, защото аз съвсем ясно видях кой бог отнесе душата му и им го казах. Май не ми повярваха, докато свещените животни от местния им храм не потвърдиха думите ми, като посочиха Сина на есента. Платих да направят копие на една книга върху шаманските практики, доколкото Кралското общество ги разбира на този етап. Знам, че ще ти е интересно да я прочетеш. Надявам се до няколко години да издадем и втори том. Не е достатъчно като благодарност, но само това мога да направя. Изпращам ти я заедно с писмото.“

Подписал се беше със замах като Инглис кин Вълчаскала, член на Кралското общество на шаманите (в изпитателен срок). На края на страницата беше добавил сгъчкан послепис: „Кучетата са добре, свикват с новия си дом. Тук имаме нещо като менажерия и те са най-новата ни придобивка. Харесват Тола.“

Пен нямаше търпение да разгърне книгата, но вместо това отвори по-тънкото писмо. Както и очакваше, то беше от Освил.

„Сигурно ще ти е приятно да научиш, че показанията ти под клетва бяха приети от съда, макар че непосредствено след това някакви теолози ги изискаха и ги отнесоха. От правна гледна точка, явно никой не държи да се явиш в столицата лично. За другата гледна точка не мога да кажа нищо. Инглис се отърва леко, но у мен не остана горчивият вкус за невъздадена справедливост.

Предишният ми магьосник и хората му се върнаха в Изтокдом две седмици след нас, измръзнали, с подбити крака и празни ръце. За щастие така и не подадоха официално оплакване от мен — така де, мисията ми все пак се увенча с успех. Колкото до личното им негодувание, с него не мисля да занимавам ума си.

Направих приношение в храма на олтара на твоя бог.“

Подписът му беше четлив, с красиво изписани букви: „Освил, старши дознател към ордена на Бащата в Изтокдом“.

И той като Инглис беше добавил сгъчкан послепис: „Не знам какво мислят демоните за благословиите, така че просто предай много поздрави от мен на Дездемона.“

Дез така се шашна, че мълча цяла минута.

Пенрик се усмихна и посегна към новата си книга.

Лисицата на Пенрик

— Не, не можеш да създадеш Велик червей! — каза Инглис възмутено. Е, явно не беше толкова възмутен, че да се надигне от покрития с мъх речен бряг, където лежеше, подпрян на лакът, закрепил въдицата на босите си крака.

— Е, току-що го направих. Виж какво мъжле! — Пенрик му показа калното розово създание, което се гърчеше в шепата му. — Не е ли сладък?

— Не — отвърна намусено Инглис.

Дори гримасите на шамана не можеха да подплашат прекрасното утро, помисли си Пенрик. Няколко чудесни часа, в които да избяга от задълженията си и да се прави на рибар. Тихият вир сред хълмовете над Изтокдом напълно бе оправдал, че и надхвърлил ентусиазираните хвалби на Инглис — хладен, на сянка под дърветата, позлатен от слънцето. Е, май нямаше много риба във водите му, но утринната мъглица скоро щеше да се вдигне, след още час-два слънцето щеше да напече… изобщо, идеални условия да се топнеш във вира и да поплуваш на воля, размишляваше мързеливо Пен. Определено.

— Освен това — добави Инглис и проточи врат да погледне червея в шепата му, — откъде знаеш, че е „мъжле“? Може да е женски.

Пенрик сбърчи нос.

— Чувал съм, че червеите са едновременно мъжки и женски. Мъжко и женско в едно тяло.

— А, значи точно като теб — подсмихна се Инглис.

„Добре е да се знае, че момченцето ни не е загубило способността да се заяжда“ — коментира Дездемона. Явно го намираше за забавно. Храмовият демон, който живееше в Пенрик и беше източник на магьосническите му способности, определено беше женски, което все по-често му даваше повод да се майтапи с новия си приятел Инглис. „Инглис кин Вълчаскала, член на Кралското общество на шаманите (в изпитателен срок)“, както подписваше писмата си с надеждата скоро да се отърве от злополучното пояснение в скобите.

Пен се постара да отвърне подобаващо, но светлината на утрото бе прекалено блага за саркастични подхилквания и той просто се усмихна.

Инглис поклати глава.

— Не е за вярване, че си овладял техниката само с гледане. Присъства на едно жертвоприношение в двора на менажерията вчера и вече създаваш Велики зверове.

— Е, прочетох и книгата, която ми изпрати, писмата ти също, освен това от две седмици си говоря с теб и колегите ти от кралското общество, а прегледах и още няколко труда по темата, от които половината не ставаха за нищо, между другото. Това е често срещан проблем при писмените източници. Разказват много повече за човека, който ги е написал, отколкото за проблема, който би трябвало да разглеждат.

— Уж и двамата сме учени, обаче ти си истински книжен плъх в сравнение с мен — каза Инглис. — Струва ми се несправедливо, че… няма значение. Добре де, вижда се, че това нещо е тръгнало по пътя към Велик червей… — Побутна гнусливо с пръст създанието. — Две души в едно тяло, ако изобщо може да се говори за душа при червеите, но… какъв е смисълът? Никой човек не би пожелал да приеме в себе си духа на червей, а и защо да го прави? Какви сили би получил в замяна? Да убеди бълха да скочи в козината на куче?

— Би било добро упражнение за студентите, които се подготвят за шамани — разгорещи се Пен. — Или за бъдещите магьосници поне. Доколкото знам, червеите са теологически неутрални създания. Утре ще се пробвам с мишки, стига мъничките им душици да не се окажат твърде тежки за мен. Те са вредители под крилото на Копелето, а като негов заклет свещен аз имам правото да се разпореждам с тях свободно. Поне на теория.

— Да не дава Братът — въздъхна Инглис. — Пък и такива „упражнения“ не са нещо ново. Трябва да имаш повече свободно време, отколкото здрав разум, за да се занимаваш с това. Низшите създания, за които говориш, не могат да издържат товара на повече от няколко души. После умират.

— Сериозно? — възкликна Пенрик. — Трябва да го тествам това.

— Че как иначе — измърмори Инглис и поклати пораженчески глава. Обаче остави въдицата настрани и се надигна да види.

Пен извади пет-шест червея от кофата със стръв и се опита да ги подреди в права линия върху един плосък камък. Те, естествено, не харесаха плана му и взеха да се гърчат безредно — тактика, която богът на Пен вероятно би одобрил, — но с цената на малко горна магия той ги строи временно в редица. Подхвана експеримента си от края на редицата и с известни угризения на съвестта жертва първия червей, за да прехвърли душата му във втория, като се опита да убеди сам себе си, че такава смърт е за предпочитане, ако си червей и предстои да те нанижат на кукичка и да те удавят в дълбока вода. Четири червея по-нататък теорията на Инглис се потвърди — нещастното създание се пръсна под натиска на акумулираната жизнена магия.

— О — тъжно каза Пен. — Жалко.

Инглис завъртя очи.

Пенрик заряза първия си недотам успешен експеримент в шаманското изкуство, един чисто теоретичен напън, предвид че обитаващият го демон на хаоса би блокирал всеки опит Велик звяр да бъде жертван в полза на Пен и така да му даде силите на истински шаман. Вдигна въдицата си и примижа към кукичката, която се люлееше празна. Подсмръкна и изправи рязко въдицата, за да залюлее влакното към себе си, после сложи на кукичката нова стръв — един от току-що жертваните червеи, — като се утеши с мисълта, че така смъртта им, причинена от неговите аматьорски занимания, няма да е съвсем нахалост. Заметна въдицата и плувката цопна близо до плувката на Инглис.

След няколко минути подметна:

— И двамата сме храмови магове, макар и от различен вид. Защо ловим риба по толкова неефективен начин?

— Защото ако използваме магия, ще сме приключили преди виното да се е изстудило — каза Инглис и кимна към гледжосаните стомни, оставени в една плитчина наблизо.

— Добър аргумент — съгласи се Пенрик.

— Да си налеем още?

Пен застопори въдицата си между два камъка и стана да вземе отпочнатата стомна. Напълни чашите догоре, като изтръска последните капки в тази на домакина си, после разрови кошницата за още от прекрасния хляб, който си носеха за мезе. Така де, целта на риболова не се изчерпва с улова на риба.

Местното вино галеше небцата им томително като разтопено злато. След като помълчаха известно време, без да са уловили нищо, Инглис подхвърли замислено:

— Тези ограничения важат ли и за демоните? Има ли горна граница на броя животи… или души, които един демон може да пренесе със себе си, когато се прехвърля от ездач в ездач?

Пенрик примигна.

— Добър въпрос. Само че демоните не събират точно душите на своите магьосници. Освен ако прехвърлянето не се обърка драматично и не откъсне душата на умиращия ездач. Но това се случва много рядко. В общия случай душата на магьосника отива при неговия бог, както личи по погребалните ритуали. Не е по-различно, отколкото при обикновените хора. Иначе, ако душите на магьосниците оставаха отхвърлени от бога и безпризорни, създаването на храмови магьосници би било равносилно на най-черно богохулство. Предпочитам да мисля за личностите на своя демон като за образи на моите предшественички, един вид отпечатани страници, които отлепваш внимателно от намастилената плоча и подвързваш в сборник, само дето е по-сложно, разбира се. В противен случай главата ми щеше да е свърталище на духове.

Инглис се обърна да го погледне, изкашля се и взе, че каза:

— Дездемона, ти знаеш ли?

Инглис рядко дръзваше да говори с Дез пряко, като със самостоятелна личност. Пен се усмихна одобрително. Имаше надежда да обучи шамана. Предаде контрола над гласа си на своята постоянна пътничка, на свой ред любопитен как ще отговори Дез на въпроса на Инглис.

Тя мълча дълго, но накрая все пак отговори, тъкмо когато Пен започваше да губи търпение, и по необходимост през неговата уста:

— Вие, деца, задавате много странни въпроси. Бройката на демоните в материалния свят се контролира по различни начини — когато са млади и неоформени стихийни създания, обикновено ги прогонват с помощта на специфични храмови ритуали. Ако са по-стари и по-силни обаче, и особено ако са взели връх над своя магьосник и са започнали да вилнеят безконтролно, задачата е значително по-трудна и храмът прибягва до помощта на светец. За повече от двеста години аз съм споделила дванайсет живота със своите ездачки, десет от тях — човешки…

— Дванайсет половинки от живот — поясни Пенрик, — защото никога не си прескачала в пеленаче или дете.

— Да прескочиш в пеленаче би било сигурна катастрофа — каза Дез. — Демонът моментално ще вземе надмощие, защото ревливото създание още не е развило необходимата воля и няма нужните знания да контролира демон. Много лош избор за приемник. Та, както се канех да кажа, преди да ме прекъснеш…

— Прощавай.

Дез кимна с главата на Пен.

— От много време не съм срещала демон, който да е по-стар от мен.

— В това има логика — каза Инглис, сбърчил чело в размисъл. — Колкото по-стар ставаш, толкова повече хора са по-млади от теб и толкова по-малко са по-стари. — Намръщи се още повече. — Сигурно е странно да си най-старият, да си надживял всичките си връстници. Но все някой някъде по света е такъв в момента. Във всеки момент има по един най-стар, нали така? Мислиш ли, че ти си най-старата сред демоните, Дездемона?

— Как ли пък не! — сопна се тя, но Пен долови неизреченото й колебание.

— И какво става с най-старите демони? — продължи да разпитва Инглис. — Идва ли момент, когато ничия глава не може да ги побере и при поредния скок те просто… ъъ… — Той не довърши и вместо това посочи разкъсания червей.

— Ужас! — възкликнаха Пенрик и Дездемона едновременно. — Спри се бе, вълче недорасло! — каза Дез, а Пен добави: — Ако имаше такава опасност, храмът би трябвало да знае за това и да го включи в обучението на студентите. А не са ни го споменавали в семинарията.

— Сигурно си прав — каза Инглис, отказвайки се с видима неохота от ужасната си хипотеза. Отпи от виното и размърда въдицата си.

„Бих се хванала на бас — измърмори Дездемона — кой от вас пръв ще се предаде и ще подмами рибата с магия, но няма с кого да се обзаложа.“

„Защо, нали сте цяло сестринство там? — отвърна Пенрик. — Започни да събираш залози.“

„Тази идея никак не е лоша…“ — започна тя, но после погледна към Инглис и млъкна. Шаманът се беше надигнал и се ослушваше напрегнато, кривнал глава. Пенрик не чу нищо особено, само приятните летни звуци на гората и потока, но знаеше, че благодарение на своя Велик вълк Инглис има неестествено остър слух. И наистина, скоро откъм черния път, където бяха оставили взетата под наем каруца, долетя тропот на конски копита. Тропотът спря, нечий нисък глас успокои коня, после по пътечката към вира тръгнаха бързи стъпки.

— А. Ето къде сте. — Гласът на дознател Освил беше напрегнат. — Слава на петимата богове.

— Здравей, Освил! — поздрави Инглис дознателя, така неочаквано превърнал се в приятел. — Значи успя все пак!

Старши дознателят от ордена на Бащата беше третият поканен на риболов тази сутрин, но в последния момент беше изпратил бележка, че са му възложили спешна задача и да не го чакат. Облечен беше със сивата куртка с лъскави пиринчени копчета, заради която столичните дознатели бяха получили прякора Сивите сойки, но сега тя висеше разкопчана над влажната му от пот риза. Приключил ли беше със задачите си за деня, или просто се беше предал пред жегата?

— Приключил си толкова бързо? — попита с усмивка Пенрик.

Освил спря на брега, сложи юмруци на кръста си и въздъхна.

— Уви, не. Тъкмо обратното. Спешно ми трябва храмов усещащ или още по-добре магьосник, а вие двамата сте ми най-близо. Съжалявам, обаче се налага да ви мобилизирам.

— Даже за чаша вино ли нямаш време? — попита Пен и погледна със съжаление втората стомна, която се охлаждаше във водата.

— Нямам време за нищо. Тръснаха ми мъртва магьосница, на пет-шест мили оттук. Убита, струва ми се. По някое време вчера, късно вечерта или през нощта.

Пен се стресна и побърза да стане.

— Това — бавно каза той — никак не е лесно, да убиеш магьосник. Говоря ти от личен опит.

— Е, някой го е направил. Една стрела може да е злополука по време на лов. Две — едва ли. А и не мисля, че сама се е простреляла в гърба, със или без магия.

— А. — Пенрик преглътна и се обърна към Инглис. — Да впрегна коня в каруцата, докато ти събираш нещата?

Инглис кимна и посегна към въдиците. Това разпределение на труда беше добро, защото макар и опитен ездач, Инглис, или по-скоро вълкът в него, изнервяше дори плужеци като крантата от градската конюшня.

Освил, настръхнал от нетърпение, тръгна с Пен към тесния планински път, където запотеният му кон беше вързан за една фиданка.

— Поне местопрестъплението е чисто, ако не друго. Обикновено се обръщат за помощ към ордена на Бащата с дни закъснение, след като местните власти са изпотъпкали всичко. Така ще ви е по-лесно да доловите нещо полезно, нали?

Пен и представа си нямаше. Но докато отвързваше техния кон и го впрягаше в каруцата, най-тревожният въпрос в главата му не беше кой е убил магьосницата, нито как, нито дори защо, а къде, богове пет, е демонът й!

 

 

Шестте мили по права линия, за които бе споменал Освил, се превърнаха в девет, докато тримата се върнат донякъде с каруцата, минат напряко по фермерски коловози и открият по-свестен път, изкачващ се към някакво планинско селце. Свърнаха преди да са стигнали до селцето, после се принудиха да зарежат каруцата, защото страничният път през гората се стесни в пътека. Но само след няколкостотин крачки стръмната пътека ги изведе задъхани на една поляна.

Доста приятна поляна, потънала в шарената сянка на дърветата под златните лъчи на следобедното слънце. Не толкова приятна гледка беше проснатото в другия й край тяло и рояците мухи, които една изнервена младши дознателка се опитваше да прогони с помощта на дълга клонка, която размахваше над трупа с максимално протегната ръка и извито назад тяло. Не ще да е заради вонята на разложение, рано беше за това, помисли си Пен, докато вървяха натам. По-вероятно момичето се беше уплашило от тройния ширит в бяло, кремаво и сребърно на рамото на мъртвата жена, емблемата на магьосниците.

— Помощничката ми, младши дознател Тала — представи Освил момичето и го попита: — Да е станало нещо, след като тръгнах?

— Не, сър — отвърна тя и се отдръпна с облекчение от трупа. Беше значително по-млада от Освил с неговите трийсет и няколко години, лицето й беше по-младежко и от това на Пен.

— А посветеният къде изчезна?

— Отиде да донесе нещо за ядене. Сигурно ще се върне всеки момент.

— Тялото е било открито рано тази сутрин от посветен мирянин към храма в село Язово — обясни през рамо Освил на Пен и Инглис, — когото пратили в гората да провери примките. Тази местност е собственост на кин Шипвир, местния барон, доколкото разбрах, но храмът има право да събира дърва за огрев и да лови дребен дивеч.

Пенрик приклекна на мястото, което младата дознателка с такава готовност му беше отстъпила, и огледа трупа.

Жената лежеше на една страна, като да беше заспала. Кестенявата й коса, до неотдавна прибрана на плитки около главата, сега висеше безредно, а обшитата с мъниста платнена шапчица се беше смъкнала, оплетена в кичурите. Нито дебела, нито кльощава, нито висока, нито ниска, нито хубава, нито грозна… някъде между четирийсет и четирийсет и пет. Какъвто и ум да бе озарявал лицето й приживе — а ширитите на свещена бяха гаранция за интелигентност, — сега го нямаше и без него чертите й бяха празни, восъчни, застинали. Загадъчни.

Не беше облечена с официалната дреха на сана си, а с обикновена рокля и тънко синьо палто отгоре, към което бяха закачени ширитите й. Дрехите й бяха пропити със засъхнала кръв. Приблизително еднакво количество беше изтекло от корема й, където се подаваше върхът на стрела, и при оперените краища на двете стрели, които стърчаха от гърба й. Ако се съдеше по кървавата следа, жената беше паднала само на няколко крачки от мястото, където я бяха простреляли. „Бърза смърт. И това е нещо“ — каза си Пен в опит да въведе някакъв ред в обърканите си мисли. Не личеше жената да е била изнасилена или поругана по друг начин.

Инглис надничаше над рамото на Пен. Ноздрите му бяха разширени, вероятно заради миризмата на кръв. Дори Пен я долавяше ясно, а за вътрешния вълк на Инглис сигурно беше всепроникваща, поне ако се съдеше по изопнатото лице на шамана.

Освил се изкашля многозначително. Пен се изправи, огледа се и си помисли: „Дез, зрение, ако обичаш.“

Донякъде се надяваше призракът на жената още да витае на поляната, достатъчно нов да е запазил вида си отпреди смъртта — внезапната и насилствена смърт често имаше този ефект. Повечето призраци не можеха да говорят, но при наличие на достатъчно силен стрес след неочакваната раздяла с поддържащото го тяло духът на покойника понякога успяваше да покаже, повече с жестове, отколкото с думи, какво се е случило, стига да имаше на разположение храмов усещащ, способен да „види“ пантомимата. Това беше много опасно гранично състояние заради риска душата да се подхлъзне извън обсега на очакващия я бог, резултат, нежелан и от двете страни. Именно затова Пен също толкова силно се надяваше да не види призрака на покойницата, заради самата нея. Обикновено душата и богът се намираха веднага, а единствената функция на погребалния ритуал беше да потвърди това единение.

Живите души на поляната грееха в наситени цветове и в неразривна връзка със съответното си тяло. Тази на Инглис съдържаше допълнителната душевна плътност на неговия Велик вълк, смущаваща гледка, ако човек не знае на какво се дължи. А дори и да знае всъщност. Пенрик се завъртя бавно, оглеждайки поляната с обикновеното и с второто си зрение, но не видя жестикулиращи призраци. Изгубените души обикновено се прикрепяха към някое място, по-рядко към телата си. Чудатата шаманска практика да се привързва призракът на убит душевоин към свещен предмет не беше приложима тук. Нямаше следа и от безпризорния демон, което не изненада Пенрик. В крайна сметка демоните не можеха да прескочат в дърво, а дърветата бяха единствените живи неща тук. Явно демонът бе отнесен някъде от новия си гостоприемник. Което само по себе си повдигаше куп неотложни въпроси.

Пен направи свещения знак, върна второто зрение на Дез и се обърна към Освил.

— Няма призрак. Няма демон. Не мога да ти помогна. Съжалявам.

Освил изпъшка като човек, който отдавна се е примирил с лошия си късмет.

— Струваше си да опитаме.

— Определено.

— Нещо друго можеш ли да ми кажеш?

Инглис проследи с ръка мислената линия от стрелите в гърба на покойната към гората в опит да прецени откъде е стрелял убиецът, но после поклати глава.

— Не знаем дали и колко се е завъртяла при падането.

Пен скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед към жената.

— Няколко неща. Първо, млада е.

Освил вдигна вежди.

— Не бих казал. На средна възраст е.

— Млада за храмова магьосница. По правило орденът на Копелето не вселява демони в жени, които все още могат да имат деца. Или трябва да се прехвърлили детеродната възраст, или да са абсолютно сигурни, че не искат да имат поколение. Хаосът, който се просмуква от демоните… — Пен направи пауза, докато избере по-деликатен термин, — затруднява зачеването.

Веждите на Освил се покатериха още по-високо.

— Някои жени биха сметнали това за допълнителна полза.

— Така е. Но една магьосница трябва да е изключително умна, внимателна и опитна, за да износи бременност до термина й. Случвало се е, но не се препоръчва. С други думи, смятам, че тази жена носи демона си отскоро.

— Не виждам други стрели — вметна Инглис. — Два изстрела, две попадения. Убиецът е бил отличен стрелец.

— Или убийцата — измърмори младшата дознателка.

— Или ги е прибрал — каза Освил.

— Мм.

Пен се загледа в раните.

— Или е стрелял отблизо, или е имал лък с наистина тежък опън. Ако е второто, значи вероятно е бил мъж. Колкото до първото… не мисля, че е стрелял отблизо. — И кимна на дознателката в знак на извинение.

— И защо не? — попита Освил, не скептично, а напрегнато.

— Сещам се за една причина да убиеш магьосник — каза Пен и се изкашля. — За да откраднеш демона му.

Инглис завъртя рязко глава да го погледне.

— Хората сериозно ли правят това?

— Да — въздъхна Пен.

— С Велик звяр това не би могло да стане!

— Значи шаманите са късметлии. Но за да открадне демона, убиецът трябва да бъде възможно най-близо до жертвата си, иначе няма гаранция къде ще прескочи демонът при смъртта й. Логично би било да предпочете нож, а не лък. Щом е избрал лък, значи е искал да бъде възможно най-далече. Кажи-речи единственият начин да си по-далече от издъхващ магьосник е онзи рокнарийски трик, при който изхвърлят магьосника в морето с подобие на спасителен пояс, който изпуска въздух, и се отдалечават с лодката по най-бързия начин и на възможно най-голямо разстояние, преди нещастникът да се е удавил. Лъкът означава, че убиецът не е искал демонът на жертвата му да прескочи в него.

Освил се намръщи.

— На какво разстояние може да прескочи демонът?

— На… — започна Пен, а после си даде сметка, че не е нужно да предполага. — Дездемона, би ли отговорила ти?

— Зависи от силата на демона — каза Дез, — но изстрел с лък отдалече определено варира около максималната граница.

Освил присви очи. Местеше поглед между тялото и гората наоколо.

— Или са били двама. Един, който е стрелял от разстояние, и друг, който е бил близо до жертвата. — Тази мисъл очевидно не му допадаше.

Възможен сценарий, помисли си Пен, а и обясняваше къде е изчезнал демонът.

— Трябва да е станало преди мръкване вчера — каза Инглис, — за да уцели толкова точно при такова разстояние, че и два пъти.

— Освен ако жената не е носела фенер — каза Освил. Всички взеха да се оглеждат. Не видяха фенер да се търкаля на земята, но пък извършителят може да го беше отнесъл, също като неулучилите стрели, ако бе имало такива.

— Магьосниците виждат в тъмното — изтъкна Пен. — Не й е трябвал фенер.

— Да, ама стрелците не виждат в тъмното — каза Инглис, решен да пробута теорията си.

— Освен ако и стрелецът не е бил магьосник — възрази Пен. — Макар че в този случай не би имало нужда да действа от разстояние.

Освил изпъшка.

— Нещо друго можеш ли да ми кажеш?

— Много е трудно да убиеш магьосник — започна Пен, напук на доказателството, което лежеше пред него.

— Много е трудно да убиеш магьосник, който носи опитен демон — поправи го Дездемона, — и то ако демонът иска да го защити. Един млад демон може и да няма нужния опит. А ако демонът, млад или стар, иска да се отърве от нежелан ездач, лесно ще го направи.

Тримата го гледаха втренчено. Пенрик повиши глас:

— Канех се да кажа, че магьосницата най-вероятно е била простреляна от засада, че нападението е било изненадващо и за нея, и за демона й.

Освил взе да рие в прахта с върха на ботуша си. Изражението му беше отнесено, сякаш дознателят разиграваше наум предложения от Пен сценарий.

— Или убиецът е бил някой, на когото тя е имала доверие. Или убийците. Уф.

Пенрик се намръщи при мисълта как жената бива примамена тук и предадена по този най-долен начин.

— Може и така да е станало.

Освил огледа отново тялото.

— Сигурни ли сме, че наистина е била магьосница? Така де, всеки може да наметне палто с ширити. Или да закачи ширити на нечия дреха.

Жената определено бе носила палтото, когато я бяха простреляли, ако се съдеше по кървавите петна. Пенрик клекна до трупа и опипа ширита, който беше твърд и чист в сравнение с неговия след няма и година употреба. „Дез?…“

„О, да. Има… има празнота в тази коруба. Трудно е да се опише с думи, но определено се усеща. Мястото, обитавано от душата, е по-голямо от обичайното, разтегнато, ако щеш.“

„Ха!“ На глас Пен каза:

— Да, била е. Което означава, че в столичната палата на Копелето трябва да има старши магьосник, който е отговарял за нея, нещо като настойник. Той ще може да я разпознае и да отговори на много от въпросите ни.

Посегна към ръката й да прецени трупното вкочаняване, нещо, което Освил със сигурност беше направил и с което имаше повече опит от него. Вкочаняването сякаш намаляваше, но пък денят беше топъл, така че… „Амберейн? Хелвия? — повика той двете лекарки магьосници, фигуриращи в списъка с предишни ездачки на Дездемона. — Нещо да добавите?“

Отговори му Хелвия: „Не мисля. Твърде много променливи. По някое време вчера вечерта, по-точно не може.“

Пен издиша шумно и се изправи.

— Чудя се защо са я оставили тук. Убиецът лесно е можел да зарови трупа и така да отложи откриването му, а дори и да го скрие завинаги. Имал е време, изглежда. А ако не е имал, какво го е накарало да се разбърза?

— Добави и тези въпроси към списъка — каза Освил. — Гарантирам, че няма да са последните. А междувременно нека се разпръснем и огледаме поляната. Понякога немите предмети дават по-ценна информация от говорещите свидетели. А после ще отнесем тази бедна женица.

Пен тръгна да огледа поляната, Дез гледаше заедно с него. Откри едно голямо нищо. Нямаше фенер, нито стъпки, нито изпуснати предмети. Нито демон. Идеята на Освил за двамата убийци изглеждаше все по-правдоподобна.

— Или — каза той високо, така че Освил да го чуе, — може да са били един убиец, мъж или жена, и един наемник с лък. Някои наемници са толкова обръгнали и безпарични, че биха убили и за дребни монети.

Освил изсумтя.

— Мразя случаите с наемници. Нямат никаква връзка с убития и са на практика неоткриваеми.

Пен стигна отново до тялото и каза замислено:

— А може да е станало и другояче… Опитният ловец може да изстреля две стрели почти едновременно, преди да осъзнае, че силуетът, в който се цели, е на човек, а не на елен. А после, ужасѐн от стореното, е избягал. Това би обяснило всичко. — „Освен демона.“

— Колко вероятно е това?

Освил беше градско чедо и не стреляше с лък, спомни си Пен. Имаше много полезни умения, но това не беше сред тях.

— Аз бих могъл, по времето, когато стрелях често. Имам предвид бързата стрелба, а не да сбъркам жена с елен.

— Тази опростена хипотеза е много изкушаваща — каза Освил, макар изобщо да не приличаше на изкушен. Приличаше на човек, който току-що е отхапал нещо гадно. И не за пръв път.

— Засега ще включа и нея в списъка, но трябва да се провери. Всичко трябва да се провери.

Посветеният от селото се върна; носеше кошница и водеше някаква възрастна жена. Жената, оказа се, беше свещената от храма в Язово, която така бързо се беше свързала с ордена на Бащата веднага щом младежът дотичал задъхан да й разкаже за находката си. Младшата дознателка взе кошницата с благодарност и веднага нападна храната, като набута част от нея в ръцете на Освил. Той дъвчеше прав. „Сигурно още не е ял днес“, помисли си Пен. Би било съвсем в негов стил.

Местната свещена огледа тържествено мъртвата жена и потвърди думите на посветения, че не я познават, че не е от селското паство, нито от близките ферми. „Непозната от Изтокдом ще да е“, заключи тя с тон, който подсказваше, че седалището на Свещените крале е опасно място, греховен и хедонистичен мегаполис, където убийци и прочие сган дебнат зад всеки ъгъл. Дез се изкиска, естествено. „Можеш да сместиш пет Изтокдома в столицата на Дартака и десет в имперския Тасалон. Бедната няма представа какво е хедонистичен мегаполис. Иначе градът не е лош, признавам.“

Инглис, който беше разширил периметъра на претърсване в опит да открие къде е стоял стрелецът, се върна със стрела в ръце. Трета стрела. Тала го следеше с любопитен поглед.

— Мда, същото оперение — измърмори Инглис, сравнявайки находката си със стрелите в гърба на група. — Беше забита в земята ей там. — Посочи към дърветата, там, където теренът се спускаше плавно към далечен поток. — Това се беше закачило за нея.

И им показа снопче твърда червеникава козина. Пен взе снопчето и го подуши.

— Лисица.

— И аз така реших — каза Инглис.

Всички се взираха в козината и несъмнено се опитваха да я наместят в някой от множеството сценарии, които бяха измислили дотук. Накрая Освил тръсна глава и взе стрелата, а Инглис прибра снопчето козина в джоба си. После с общи усилия пренесоха тялото на жената до каруцата. Свещената каза няколко думи и направи тъжно свещения знак, докато те се опитваха да нагласят трупа в тясното пространство, като запазят поне донякъде достойнството на покойницата.

Пен обърна каруцата, после се метна на капрата, а Инглис хвана юздите и поведе уморения кон. Двамата дознатели яхнаха своите коне и поеха след каруцата като чудат почетен ескорт.

Пен се надяваше скоро да научат името на жената. Беше му неприятно да мисли за нея като за „трупа“, не че всички нямаше рано или късно да заслужат това определение. Стигнаха до по-широк път и впрегатният кон, вероятно познал маршрута към дома, показа известен ентусиазъм. Освил изравни коня си с капрата.

— Наистина трябва да намерим демона — каза му Пен.

Освил сви рамене.

— Това е работа на твоя орден и аз с радост ти я отстъпвам. Въздаването на справедливост за убийството на тази бедна жена ми е много по-важно от съдбата на създание, което е по природа безсмъртно.

— Е, погледни го така. Демонът е най-непосредственият свидетел на убийството.

Веждите на Освил хвръкнаха високо.

— Демоните са благонадеждни свидетели? Как, за боговете, ще призовеш демон да даде показания под клетва?

— Това зависи от демона. Дездемона би могла да го направи.

Освил дълго се взира сащисан в нищото, после тръсна глава и измърмори:

— Магически кучета. Демони. Кълна се в Бащата, преди работата ми не беше и наполовина толкова странна.

И сякаш да се отстрани поне временно от цялата тази главоблъсканица, дознателят пришпори коня си напред.

 

 

Изтокдом, ширнал се по бреговете на река Щърк, вече бе надраснал градските стени, построени наново само преди едно поколение. Импровизираната катафалка и ескортът й заобиколиха през предградията до южната порта, която беше най-близо до височините, известни под името Храмовград, надвиснали над червените покриви на централната част в ниското, където се намираше дворцовият комплекс. Пенрик и Инглис слязоха от каруцата, за да облекчат уморения кон по нанагорнището, а и за да го водят на юзда през пълните улици. Минувачите обръщаха глави след тях, загледани в мъртвото тяло, така неадекватно покрито с одеяло за пикник, после поглеждаха двете Сиви сойки, които яздеха след каруцата, преглъщаха любопитството си и правеха свещения знак.

Палатата на Копелето беше на две улици зад каменното туловище на главния храм, главен както за града, така и за цялото кралство. Старата дървена къща, подарена от благодарен търговец, беше изгоряла в пожар пред двайсет години и бе заменена с хубава нова сграда, много по-подходяща за целта и иззидана от дялания жълт камък, характерен за района. Като главна палата на ордена в страната и в непосредствено съревнование с посестримите си от другите четири ордена, архитектурата й залагаше на височината, баланса и строгостта, нищо общо с импровизираните провинциални палати, с които Пен беше свикнал. Откровено казано, масивното здание го караше да се чувства като провинциалист.

Тала отиде да потропа на вратата и да извика портиера. Въпреки жегата на късния следобед… е, по-скоро ранна вечер, но пък денят беше толкова дълъг в разгара на лятото… Освил се дръпна настрани да си поопъне ризата и да си закопчае куртката догоре и чак след това се втурна да помогне на Пен и Инглис, които се опитваха да свалят трупа от каруцата. Портиерът се появи изпънат като струна в колосания си табард с бродираната емблема с двете бели ръце — със свити пръсти и изправен палец, единият сочещ нагоре, другият надолу. Отвори уста да попита по каква работа идат и си остана така, зяпнал при вида на товара им.

— О, не — простена той. Несъмнено беше познал жената от пръв поглед. Явно я бяха донесли на правилното място.

— Първо да я махнем от улицата, може ли? — каза му Освил.

— Да, сър. — Портиерът се дръпна да им направи път и тримата влязоха в просторен коридор, където оставиха тъжния си товар на облицования с плочи под.

— По ширитите й разбрахме, че е от вашите хора, както и каква е била по ранг и призвание — каза Освил, — но само толкова. Ще ни кажеш ли името й?

— Да, сър. Това е просветена Магал. Няма я от сутринта, леглото й не беше разтурено, но ние решихме, че просто е отишла да види някое от децата си и е останала да нощува там.

— Знаеш ли кога е излязла от палатата последно? Или, най-малкото, кога ти си я видял за последно да излиза.

— Вчера няколко пъти влиза и излиза. Не мога да си спомня дали… дали за последно я видях да влиза, или да излиза. Нощният портиер може да знае нещо повече. Той ще дойде след час.

Освил кимна.

— Доколкото разбирам, просветена Магал е имала нещо като настойник тук, старши магьосник. Предполагам, че трябва да уведомим първо него.

— Това трябва да е просветен Хамо. Веднага ще ида да го повикам, дознателю — отвърна портиерът, макар че не можеше да откъсне поглед от тялото в краката им. — Къде я намерихте?

— В една гора сред хълмовете на десетина мили от Изтокдом — каза Освил, като наблюдаваше лицето на портиера.

Което се сбръчка в недоумение.

— Какво е правила там?

— Значи не е ходила често по онези места, така ли?

— Доколкото знам, не, сър. Отивам да доведа просветения. — Потресеният портиер хукна нагоре по стълбището.

Скоро се появи отново, следван от мъж с прошарена коса и ежедневна дреха на свещен. Пен разбра какъв е и без сребърните нишки в ширита на лявото му рамо. Достатъчно бе, че Дездемона потръпна и после се сви.

„Ще се справиш ли толкова близо до друг демон?“ — попита я с тревога Пен.

„Да бе. Нали уж и двамата сме питомни храмови демони. Представи си го като съпругите на двама мъже, които не могат да се дишат една друга, но се държат любезно заради половинките си.“

Хамо стреснато се втренчи в трупа.

— Не е грешка, значи.

— Дознателите я донесоха, сър, и… ъъ, тези господа също. — Последното сигурно трябваше да е израз на учтивост, предвид туристическото облекло на Пенрик и Инглис, но портиерът, явно решил да остави уточняването на подробностите другиму, замълча и отстъпи назад. Не твърде назад обаче.

Хамо коленичи да докосне лицето на жената, после направи свещения знак, докато мълвеше без глас някаква молитва. Стисна зъби при вида на кръвта и стрелите. Изправи се и се обърна към Освил. Бръчките по лицето му сякаш се бяха вдълбали изведнъж.

— Какво е станало?

— Тялото й е било открито от посветен мирянин към селския храм във… — Освил обобщи накратко събитията от сутринта, как му възложили разследването и какво заварил на местопрестъплението. — Веднага разбрах, че ми трябва храмов усещащ, а знаех, че шаман Инглис и просветен Пенрик са отишли на риболов наблизо, затова ги помолих за помощ.

Облекчение се разля по лицето на Хамо при това логично обяснение за особеното усещане, което без съмнение го беше обзело при срещата с двамата непознати. Може и да не познаваше Инглис лично, но явно бе добре запознат със своите колеги и съперници в магията от Кралското общество в другия край на града, защото само кимна и каза:

— Шаман Инглис. Носите Велик вълк, доколкото ми е известно?

— Да, просветени — отвърна Инглис.

— Шаман Инглис и преди е участвал в мои разследвания — добави Освил. Не поясни, разбира се, от коя страна на разследването е бил. Инглис почти успя да не примижи.

— А, просветен Пенрик?… — На лицето на Хамо се изписа обичайното колебание, породено от несъответствието между заявената титла и младоликото лице на Пен.

— Просветен Пенрик от Мартенмост — каза той и се поклони, — придворен магьосник на принцесата-архисвещена Люен на Мартенмост. Дойдох в столицата като част от свитата й за празненствата по повод именния ден на един неин внук, както и по други храмови дела, които архисвещената планира да отхвърли, докато е в Изтокдом. — Предвид че Люен беше леля на Свещения крал, а врещящият именник беше неговият новороден наследник, Пен на свой ред остави Хамо сам да си вади изводите.

— А! — Хамо изглеждаше по-скоро доволен, че е наместил парченцата от мозайката, отколкото смутен. — Сега се сещам, че съм чувал за вас. — Присви очи. — Вие наследихте демона на просветена Рухия, нали? Помислих си аз, че тази необичайна плътност ми е позната отнякъде.

— Познавали сте Рухия? — попита Пен заинтригувано. Макар че не му беше сега времето да разпитва за подробности.

— Срещали сме се един-два пъти — каза Хамо, после махна с ръка, явно стигнал до същото заключение като Пен. Имаха по-спешни въпроси за уточняване. — Били сте на местопрестъплението? Душата на Магал не е била… — магьосникът преглътна — изгубена, нали?

— Не долових такива признаци.

Раменете на Хамо се отпуснаха от облекчение.

— И това е нещо — промълви той и потупа два пъти устни с палец в кратка благодарствена молитва към общия им бог.

След това посветиха известно време на задачи от прагматично и неотложно естество — пренесоха тялото на магьосницата до нещо като лечебница в дъното на сградата, където да изчака погребалната си церемония в покой; Хамо, по препоръка на Освил, прати да повикат една лекарка, която често поемала злощастните (това Пен го разчете като „кървави“) разследвания, провеждани от ордена на Бащата; накрая пратиха един посветен да отведе животните на дознателите в обора им, а впрегатния кон — в градската конюшня. Младши дознателка Тала грейна доволно, че не са възложили на нея тази скучна задача, а са й позволили да остане с началника си.

Накрая всички отидоха в работния кабинет на Хамо на третия етаж — множество претъпкани с книги лавици, отрупано с документи писалище и недостатъчно столове, пропуск, който Хамо отстрани, като донесе един от съседната стая.

Веднага щом се настаниха — „удобно“ не беше подходящото определение, помисли си Пен, защото общото настроение в стаята клонеше повече към неудобството, — Освил откри дискусията по обичайния за такива разговори начин:

— Приемете съболезнованията ми за загубата на своята колежка… и приятелка?

— И двете, надявам се — отвърна Хамо.

— Давам си сметка колко е болезнено това за вас, но се налага да ви задам няколко въпроса.

— Ще се опитам да отговоря на въпросите ви — каза Хамо и въздъхна. — Това е… това е ужасно. Магс лежи долу, а негодникът, който я е убил, се разхожда на свобода… Питайте, дознателю.

И без второто си зрение Пен ясно долови искреността в тона му. Тала извади малка тетрадка и оловно писало от джоба на куртката си, готова да запише всичко.

— Първо, какво е семейното положение на просветена Магал? Портиерът спомена нещо за деца.

— Да, две. Син и дъщеря. Дъщеря й наскоро се омъжи за един бижутер, а синът й чиракува при майстор на инструменти. И двамата са тук, в Изтокдом. О, богове, трябва да пратя някого при тях или… не, по-добре лично да отида и да им…

— Аз ще се заема с това, просветени. Влиза в задълженията ми, а и най-близките роднини не бива да научават за загубата от втора ръка.

Хамо с нескрито облекчение му даде имената и адресите на двамата и помощничката на Освил ги записа усърдно в тетрадката си.

— А съпруг? — попита Освил. Предвид че Магал беше заклета в ордена на Копелето, наличието на деца не предполагаше непременно съпруг, а само баща.

Хамо поклати глава.

— Магс овдовя преди няколко години. На младини служеше като свещена в храма във Волски… — голямо градче на половин ден езда от Изтокдом, сети се Пен, — а съпругът й ръководеше храмовия хор там. Чудесна двойка, доколкото зная, силно отдадени един на друг. Но след като той почина, вдовството беше едно от многото качества, които превърнаха Магал в добър кандидат за приемник.

— Вдовицата имаше ли някакви ухажори? Или… ще прощавате, но трябва да попитам… любовници?

Хамо примигна. Вероятно чак сега си даваше сметка, че Освил се опитва да състави списък със заподозрени.

— Не знам за такова нещо. Не личеше да проявява интерес към нова връзка.

— А вие бихте ли разбрали? — попита Освил. Посредством магически средства, досети се Пен за подтекста на въпроса.

— Да — каза Хамо, по-уверено този път. Освил хвърли поглед на Пен и той кимна мълчаливо.

После зададе въпрос, за който Освил може би нямаше да се сети:

— Кога просветена Магал се сдоби с демона си? Преди колко време?

— Скоро беше. Само преди три месеца. Бързо свикнаха един с друг. — Потърка чело, после избълва ожесточено: — В това няма никакъв смисъл! Магал беше уравновесена, опитна, разбираше се с всички… дългогодишната работа като свещена, общуването с всякакви хора, това разкрива характера на човек. Сигурни ли сте, че не е било някаква ужасна злополука или грешка?

— Още не съм изключил нито един вариант. Дори и този — отговори Освил, макар че Пенрик ясно долови неизреченото продължение: „Обаче просто не се връзва.“ Миналата зима дознателят си беше спечелил уважението му, ала едва сега Пен си даваше сметка за незавидните аспекти на работата му. И какъв късмет има самият той, че подобни задължения не влизат в неговата служебна характеристика.

Освил продължи:

— Други роднини? По сватовство?

— В столицата — не. Магс няма… нямаше живи роднини, а тези на съпруга й живеят във Волски.

— Приятели и колеги тук, в Изтокдом?

— Много. Както казах, тя се разбираше с всички.

— Някой, когото си струва да разпитаме?

Хамо изреди няколко имена, които Тала записа усърдно.

— Някой от тези колеги да се е състезавал с нея за демон?

Освил за професионална завист ли намекваше? Е, явно трябваше да покрие всички възможности, реши Пен.

— Ами, просветен Басум също чака, но не бих го нарекъл неин съперник.

— Защо?

Пен обясни:

— Храмовите демони по правило се прехвърлят в ездачи от същия пол. — И добави, когато Освил го стрелна с въпросителен поглед: — Моят случай беше необичаен, защото просветена Рухия получи фаталния си сърдечен удар неочаквано, на пътя за Зелен геран, и аз случайно се оказах наблизо. По план демонът й е трябвало да бъде насочен към лекарка, която да бди край смъртния й одър.

— Това е другото — избухна отново Хамо. — Надявах се Магс да ме наследи на поста след няколко години, а в края на живота си да предаде своя опитомен демон на някоя лекарка. Загубата й е… непрежалима, огромна. На много нива. — Хамо определено приличаше на човек, който има спешна нужда да се скрие някъде и да се наплаче, да даде воля на гнева си, или и двете. Мисълта за загубата, както лична, така и професионална, явно му идваше в повече.

Освил, чийто списък с хора за разпит продължаваше да расте, изглеждаше склонен да му даде почивка, но Хамо имаше свои въпроси. Обърна се към Пенрик.

— И казвате, че не сте открили никаква следа къде е отишъл демонът й?

Съдбата на изчезналия демон беше част от задълженията на Хамо в не по-малка степен от тази на магьосниците, за които отговаряше. По свой си начин демонът също имаше храмова кариера. Пен не беше сигурен дали Освил си дава сметка за това. Виж, Инглис, който отлично знаеше колко време е необходимо да се отгледа един Велик звяр, определено беше наясно. Шаманът не беше обелил и дума по време на разпита, вероятно смутен от мисълта какво е причинил на началниците си и на Освил със собственото си злополучно бягство миналата зима.

— Никаква следа, сър — отговори Пен. — Много обезпокоително.

— Едва ли е стигнал далеч, ако не се е вселил в някое материално създание, което да го поддържа — каза Хамо.

— Да. В човек, било случайно, било по план, или в някое животно, случило се наблизо…

— Ако е животно — започна Хамо и продължи след кратко колебание, — значи ще плати висока цена. Говорим за високоразвит демон.

— Да, сър, давам си сметка за това. Или третата възможност.

И двамата се намръщиха.

— Която е? — подкани ги Освил.

Отговори му Хамо:

— Ако наоколо няма създание, способно да поеме демона след смъртта на ездача му, пък било то и птичка дори, тогава демонът… един вид се разпада. Връща се към стихийния си хаос и губи цялото натрупано знание. Губи дори способността си да започне цикъла отново, като се всели в нещо живо след време. Просто… изчезва.

— Прилича на онова, което се случва с безпризорните души — каза Освил, присвил очи в опит да осмисли казаното.

— Почти същото е — каза Пен, — но се случва много по-бързо. — Вътре в него Дездемона потръпна.

Хамо го погледна напрегнато.

— Доловихте ли нещо такова на онази поляна?

Пен се поколеба.

— Трудно ми е да кажа, без да имам предишен опит. Никога не съм се сблъсквал с такава ситуация. — „И аз — потвърди Дез. — Поради самото си естество, с такава ситуация не можеш да се сблъскаш.“

— Важно е да намерим изгубения демон възможно най-бързо, а аз не мога да тръгна по горите да го търся, защото трябва да се погрижа за погребението на Магс — каза Хамо и прокара нервно ръка през косата си. — Подчинените ми са… някои са далече, другите са неподходящи за задачата. — Погледна Освил, който вдигна отбранително ръце. Как се казваше онзи столичен магьосник, зачуди се Пен, с когото Освил се беше сблъскал челно миналата зима? Със сигурност и той беше от подопечните на Хамо… В този момент свещеният спря погледа си върху Пенрик. — Просветен Пенрик…

Схванал намека, Пен кимна.

— Ще се радвам да ви помогна с този проблем, стига принцесата-архисвещена да няма нищо против. — Едва ли щеше да има. Инглис се размърда на стола си, но не каза нищо. Засега.

Освил определено изглеждаше облекчен.

— Помощта ти ще е добре дошла — каза той и погледна малко по-колебливо Инглис. — А ти, шамане?…

— Бих искал да огледам още веднъж онази поляна — бавно каза Инглис. — Преди да е заваляло. Имаше там… просто ми трябва още време да разширя търсенето. — Не уточни какво ще търси, но Пен си спомни за тайнствената трета стрела и снопчето лисича козина, закачило се за нея. И се зачуди какви ли умения на следотърсач може да вземе назаем Инглис от своя вътрешен вълк, умения, които със сигурност надхвърляха ловджийските трикове, усвоени от Пен на младини в родните му планини.

— Където и да е демонът на Магал сега — каза той, — поляната е била началната му точка. Ще идем заедно там. Утре сутрин.

— Рано — уточни Инглис, а Освил кимна одобрително, преди да се обърне отново към Хамо.

— Просветена Магал тук ли живееше, в палатата?

— Тук, да.

— Ще трябва да огледам нещата й. Важно е никой да не влиза в стаята й, преди да съм се върнал. Утре сутрин, най-вероятно. Тази вечер трябва да се отбием при роднините й. — И добави с известно неудоволствие: — А после трябва да докладвам на началниците си.

Понеже всички присъстващи имаха неотложни задачи, Освил изказа още веднъж съболезнованията си на Хамо, увери го, че тази трагедия ще бъде разследвана най-щателно, и подкара групичката си навън.

 

 

Докато стигне до храмовата къща за гости, където беше отседнала принцесата-архисвещена със свитата си, измие се набързо, навлече най-хубавата си и най-чиста бяла роба и хукне към вътрешния двор, Пен вече бе закъснял, въпреки галопа си. Добре де, не галопираше, а подтичваше тромаво, в опит хем да се държи на положение, както подобава на един свещен, хем да спечели някоя минутка. Но когато изскочи запъхтян на двора, началничката му още се настаняваше в стола-носилка.

— А, Пенрик — поздрави го тя. — И Дездемона, разбира се. — Усмивката на старите й устни беше суха, но не издаваше особено раздразнение. — Най-после. Вече се канех да те пратя в леглото без вечеря, ако не се появиш. — Тази вечер Люен кин Еленовшип беше нагиздена като принцеса и кралска леля, а не като служителка на храма, макар роклята й да се бе възползвала обилно от тъканите в Мартенмост коприни, едно от печелившите търговски начинания на ордена на Дъщерята.

— Извинявам се за закъснението, ваша милост — отвърна той и се наведе да целуне пръстена й на архисвещена, който тя му поднесе опрощаващо. После ръката с пръстена махна на носачите, които вдигнаха стола и го понесоха с все товара му по нанадолнището към дворцовия комплекс.

— Върви до мен — каза ведро тя — и ми разкажи как мина свободният ти ден. Като гледам, риболовът или е бил твърде успешен, или крайно неуспешен.

— Нито едното, нито другото, както се оказа. Рано сутринта дознател Освил го пратили да поеме по спешност едно разследване и…

— О, колко жалко. Знам, че нямаше търпение да се видите. Много приятен човек, ако питаш мен, макар престоят му в Мартенмост миналата зима да беше кратък. А другият ти приятел, шаманът, беше… интересен. — Замисли се, после добави: — Добре че не го обесиха.

— Безспорно. Би било огромна загуба. В много отношения. Но така или иначе прекарахме деня с Освил, защото той се появи неочаквано и помоли да му помогнем с разследването. За късмет на рибите.

Тя го стрелна с остър поглед.

— Сериозно? Защо ми се струва, че това не е краят на историята?

— Права сте, ваша милост, но не е история, която да разказвам по улиците. — Носачите, натоварени с честта да я транспортират, всичките яки посветени в синьото и бялото на общата им богиня, не бяха единствените, които можеха да ги чуят.

Люен притвори очи в знак, че разбира.

— По-късно, тогава. Твърде стара съм да стоя до края на тържеството, дори заради царствените си роднини.

— Аз пък поех ангажимент да стана рано утре, така че ще си тръгна заедно с вас.

— Хм. — Принцесата се замисли, но явно реши да запази любопитството си за десерт. — Обаче тази вечер ще ми угодиш и ще се представиш като просветен лорд Пенрик кин Джуралд от Мартенмост, вместо с обичайната си лаконичност.

— Много е дълго, ваша милост. Обижда предпочитанията ми към словесна пестеливост.

Тя изсумтя.

— Има места, където благочестивата скромност е похвална. Но кралският дворец не е от тях. Ти си моят магьосник и статутът ти се отразява на моя.

Той кимна в знак на съгласие, но все пак се начумери.

— Имението Джуралд е кажи-речи укрепен чифлик в далечна планинска долина, а аз съм безимотният по-малък син, както и двамата знаем.

— Ние — да, но другите — не, а ти изобщо не си длъжен да ги информираш за тези подробности. Светът не е толкова дружелюбно място, че да се лишаваш сам от предимствата си в името на някаква безпредметна скромност.

— Просто предпочитам титлата, която съм заслужил с труд, пред онази, която съм наследил наготово.

— Аха, значи не е скромност, а зле прикрита горделивост? Ценя високо научните ти постижения, Пенрик, но се боя, че дворцовите маниери не са сред нещата, които си научил в семинарията.

— Предвид спомените ми от студентската столова, най-вероятно сте права — съгласи се той.

— Просто погледни на приема като на възможност да научиш нещо ново. Друг ден ще поднесе на масата ти ястие, което по̀ ще ти е по вкуса, но това не значи да се мусиш на храната, която е пред тебе днес.

— Да, ваша милост — каза примирено той.

Разговорът им прекъсна, когато охранителите и носачите — нейните и на втория стол-носилка, на който беше вездесъщата й секретарка — поеха по дългата серпантина от стъпала към долината. Пен изостана в най-тесния участък, после отново настигна носилката на Люен, щом стигнаха до широката улица пред имението на кралските роднини, където щеше да се проведе приемът. Когато носилката спря пред входа, на Пен се падна честта да помогне на шефката си — първо да се измъкне с все роклята си от превозното средство, после да се облегне на ръката му с все така самодоволната си усмивка.

Официалната церемония по кръщението на малкото човече, уж принц, беше протекла гладко, слава на боговете, преди три дни. Така че най-лошото би трябвало да е минало вече, успокояваше се Пен. Понеже церемонията беше проведена от архисвещения на Изтокдом, Пенрик не беше сигурен каква е била ролята на собствената му храмова началничка, освен да добави блясъка си към общото великолепие на процесията. Добрата фея, може би? Собствената му функция май не включваше друго, освен да виси, да краси и да варди безуспешно бялата си роба от мръсотията на големия град. По всичко личеше, че тази вечер го чака повторение на същото с дребни вариации.

Мярна няколко познати му вече лица в залата на имението, собственост на престарелия лорд, женен за по-голямата и също престаряла сестра на Люен принцеса Левана. Люен се пусна за кратко от ръката на Пен колкото да прегърне сестра си. Всъщност банкетът май не се различаваше особено от празненствата в чест на един или друг от боговете, които Люен организираше в Мартенмост. Е, тук имаше повече лордове и по-малко търговци. И доста по-малко хора от храма, като си помислиш, осъзна Пен, докато се оглеждаше за характерните им дрехи. И повече аристократични роднини, макар че притокът на благородници към столицата вече намаляваше. Повече скъпи дрехи и бижута. Посланици от далечни страни, а не от близки… добре де, това беше интригуваща новост, призна той. Току-виж успял да поупражни чуждоезиковите си умения тази вечер. Като цяло, залата беше пълна с хора, чиито грешки можеха да убиват по-бързо и по-мащабно, но извън това и все пак — просто хора.

Огряната от свещи банкетна зала беше задушна и гореща в лятната вечер. Пен седеше отляво на Люен и любезничеше усърдно с малцината, които се обръщаха към него, а не към нея, усмихваше се, но без да прекалява — преди време Люен го беше смъмрила за тази му склонност. Дали „дворцови маниери“ не беше по-лицеприятен начин да се каже, че си крайно отегчен и крайно преял?

Чак когато изнесоха масите да отворят място за танци — безспорно бавни и кротки, предвид количеството на погълнатите вино и храна, — Пен забеляза възможен обект на интерес, тоест друг човек на възраст под петдесет. Въпросният младеж беше по-кльощав и от него, толкова, че приличаше повече на добре облечено бостанско плашило, отколкото на лорд. Най-впечатляващи в него бяха очилата — с най-дебелите стъкла, които Пен беше виждал на човешко лице.

Озоваха се един до друг край една тапицирана с позлатена кожа стена.

— Ще сбъркам ли, ако предположа, че очилата ви са изработени в Мартенмост? — попита Пенрик. Имаше чувството, че неочаквано е налетял на стар познат от родното си селище.

— А! — Младежът вдигна ръка към въпросното приспособление. — Познавате изработката?

— Да, дори се досещам кой е майсторът. Ателието му е на Долна липова, нали? Чувал съм по-възрастни свои колеги да благославят ръцете му.

Младежът изду гърди до пръсване.

— Значи разбирате! — После се взря въпросително в Пен. — Разбирате, нали?

— Предвид че не мога да си представя по-страшен кошмар от този да изгубя зрението си и оттам способността си да чета, да.

Очилатото лордче се усмихна с благодарност.

— Аз се научих да чета чак на четиринайсет. Дотогава всички ме смятаха за тромав глупак.

— Колко неприятно.

Младежът кимна.

— Виждах форми, цветове, светлина и движение, затова не осъзнавах, че съм сляп, нито че другите хора виждат много повече неща от мен. На тях също не им хрумна, че проблемът може да е в зрението ми. Пръв го забеляза един храмов свещен, който идваше да ме обучава у дома. Сигурно защото самият той носеше очила. Заведе ме в Мартенмост да ми направят и когато ги сложих за пръв път… беше истинско откровение. Дърветата имаха листа. А буквите не бяха някакви срамежливи космати създания, които се крият едно зад друго. Не съм бил глупав, просто не съм виждал. — Изля всичко това на един дъх. Явно рядко случваше на съпричастен слушател. — Когато завърших Розиндом втори по успех, това беше най-щастливият ден в живота ми и никой не разбра защо плаках толкова много. Освен Ивайна. — Кимна отривисто при името на тази мистериозна персона.

— Аз учих в семинарията на белия бог в Розиндом — включи се Пен. Радваше се искрено на чудото, отворило очите на друг запален читател. — Дали не сме се засекли там? — Едва ли всъщност. Пен със сигурност щеше да запомни очилата, ако не и невзрачния им собственик. От друга страна, всяка година великият университет в Розиндом приютяваше по пет-шест хиляди студенти. — Положих клетвите и получих ширитите си преди малко повече от година.

— Аз завърших преди четири — каза младежът. — Значи може и да сме се засекли.

— Мм, не. Разминали сме се за малко.

Очилатият сбра вежди. Сметката не излизаше — обучението за свещен обикновено траеше шест години, а не три, — но накрая сви леко рамене и не задълба.

— Каква специалност бяхте? — попита Пен.

— Математика основно. Надявах се да започна работа в ордена на Бащата и да се издигна до старши ревизор, което би ми позволило, чисто финансово, да се оженя. Дори започнах там работа като посветен мирянин. Но, ами… случиха се други неща.

Млада жена се приближи към тях, кльощава почти колкото очилаткото, ако не се броеше издутият й от напреднала бременност корем, щръкнал като слива на клечка. Пен завистливо беше решил, че Дез е заспала, но ето че тя вметна неочаквано: „Думата, която така безуспешно търсиш, Пен, е «стройна». Епитет много по-безопасен от «кльощава», повярвай ми.“

Дрехите й бяха хубави и скъпи, но й стояха ужасно, висяха като на закачалка миг преди да се свлекат на пода, обаче, като я видя, младият лорд грейна, все едно слънцето е изгряло иззад дебелите лещи на очилата му.

— А. Позволете да ви представя съпругата си. Баронеса Ивайна кин Шипвир. А вие, ъъ… просветен?…

Шипвир не беше от големите благороднически домове в кралството, иначе Люен отдавна щеше да го е включила в обучението на Пен. Е, вероятно не беше и толкова забутан и незначителен като неговия. Пен се поклони.

— Лорд Пенрик кин Джуралд, понастоящем от Мартенмост.

— А, затова значи седяхте до принцеса Люен на високата маса. Като придружител, при това доста страховит, ако позволите да отбележа.

Въздебелите вежди на Ивайна се свъсиха.

— Това не е ли дартакийско име?

— Саонийско, благодарение на един по-малък син с бързо стопила се зестра и последна от рода си наследница на поземлени владения в Кантоните. Значи вие сте барон?…

Младият мъже разпери смутено ръце.

— Уеджи кин Шипвир. Лорд съм само от две години. Изобщо не очаквах, че ще получа наследството.

Фамилното му име може и да не беше от големите родове, но пък се помнеше лесно.

— Случайно владенията ви да включват една гориста местност сред хълмовете на десетина мили източно оттук?

Уеджи примигна от изненада.

— Там е било родовото имение навремето. Онази ужасна рушаща се крепост. Вече става само за ловна хижа. Аз, уви, не проявявам дори бегъл интерес към лова. — Посочи извинително лицето си. — Още едно умение, което не успяха да ми набият в главата като малък.

Беше реагирал на въпроса като човек, който няма представа какво са открили в гората му същата сутрин. Вероятно никой не го беше уведомил. И нищо чудно — покрай роднините и колегите на Магал, които трябваше да разпита, Освил едва ли щеше да намери време за поземления лорд в близките дни. Пен реши да не си присвоява задълженията на дознателя и се ограничи до неутралното:

— Прекрасно горско кътче.

Уеджи сви рамене.

— Сигурно звучи като предателство към предците ми горяни, но истината е, че ние предпочитаме градската къща.

Ивайна се усмихна и го потупа утешително по ръката.

Как да ги попита къде са били снощи, без да издаде истинската цел на въпроса?

— Бяхте ли много заети покрай цялата тази история? — попита накрая и обхвана с жест залата, намеквайки за двуседмичните празненства покрай кръщението на малкия принц.

Уеджи поклати глава.

— Кажи-речи само на процесиите. Но майка ми настоя да дойдем на този прием. Подозирам, че тя се радва на наследството ми повече от мен.

— Ами, майки, какво да ги правиш — въздъхна Пен съпричастно. Двамата му слушатели кимнаха като по команда.

Точно тогава се появи секретарката на принцесата-архисвещена и уведоми Пен, че нейна милост е готова да тръгва.

Пен се видя в чудо, докато ги представи един на друг според изискванията на етикета и се сбогува с новите си познати, всичко това на един дъх. После остави на секретарката да го преведе през плитчините на сбогуването с високопоставените домакини, съпроводено с точната доза благодарности и поклони, и когато най-после се озоваха по живо по здраво навън, зае мястото си до стола-носилка. По обратния път нагоре предимно мълчаха — едно, че на Пен не му стигаше дъх хем да катери стъпалата, хем да клюкарства, и второ, че имаше твърде много слухтящи уши. Затова разказа на жените за разследването чак когато Люен го покани в покоите си и го накара да седне между двете под светлината на свещите. Въпреки насъбралата се умора Пен се постара да направи разказа си възможно най-интересен.

Явно беше успял, защото накрая началничката му каза кротко:

— Имах други планове за теб утре.

„Имах“, а не „имам“, ура.

— И аз, ваша милост — каза той. Макар че неговите други планове едва ли съвпадаха с нейните. — Но ми се ще да помогна според силите си на Освил да открие убиеца на онази бедна магьосница. А и няма кой друг да се погрижи за изгубения демон. От моя гледна точка, той също е жертва на това престъпление.

Тя размаха отрупаната си с пръстени ръка в знак, че разбира.

— Добре. Но утре вечер ще ми разкажеш с подробности.

Планът да събуди любопитството й беше проработил, добре. Облекчен, Пен направи свещения знак, успя да не се прозине в лицето на шефката си и тръгна към стаята си.

 

 

Пенрик и Инглис тръгнаха от Изтокдом призори, но докато стигнат до планинското селце, оставят конете си в храмовия обор, убедят посветения-мирянин, че няма нужда да идва с тях, и се дотътрят пешком до поляната, слънцето вече се беше издигнало в небето. Но поне светлината беше добра.

Пен започна от локвата засъхнала кръв, където се мотаеха няколко зелени мухи, и тръгна в бавна спирала, отворил всичките си сетива. И днес, като вчера, на поляната нямаше призраци и накрая той се видя принуден да признае пред себе си, че и да долавя някакъв хлад или безпокойство, те са плод единствено на въображението му.

Инглис беше отишъл да потърси издайнически конски фъшкии или следи от каруца. Търсенето му даде известен резултат, но предвид колко хора и животни бяха минали през поляната вчера, уликите не бяха еднозначни. Със същия половинчат успех се увенча и опитът му да открие къде е стоял стрелецът. Върна се в центъра на поляната, протегна ръка към потока и примижа.

— Бил е някъде в онзи участък на гората, когато е стрелял по магьосницата. Но е бил тук, близо до тялото, когато е стрелял по лисицата.

— Стига тялото да е било тук тогава. Иначе за изстрела сигурно си прав.

Инглис сви рамене и изброи четиридесет и няколко крачки през шубрака до мястото, където беше намерил третата стрела. Още личеше къде се е забила в земята, макар и едвам. Нямаше следи от кръв или конвулсии на умиращо животно.

— Можеш ли да, ъъ… да подушиш някаква следа? — попита Пен.

— Не точно. Обонянието ми не е по-остро от нормалното. Просто миризмите ми говорят повече.

Понеже второто зрение на Пенрик не даваше никаква полезна информация, той се задоволи да последва „обикновеното“ обоняние на Инглис. Тръгнаха бавно към скрития в ниското поток, като не отделяха поглед от земята. Шаманът също бе ловувал често на младини — Гарванов гребен, откъдето произхождаше родът му, не можеше да се похвали с умопомрачителните върхове на Кантоните, но пак си беше планина. Затова Пен не се изненада, когато Инглис спря при брега на потока, посочи и възкликна доволно.

Калта бе запазила няколко отпечатъка от лисичи лапи. По-интересни бяха двете човешки стъпки. Едната припокриваше отчасти отпечатъка от лисичата лапа, имаше и дълбока кръгла следа като от върха на тояга.

— Някой е гонил животинчето. Или го е проследил — каза Инглис.

Пен застана на крачка встрани от човешките отпечатъци, после се дръпна да сравни резултата. Следите, оставени от непознатия, бяха малко по-дълги от неговите, доста по-широки и по-дълбоки.

— Или е дългокрак, или е тичал. И е по-тежък от мен.

— Което важи за повечето мъже — каза Инглис, но после застана на свой ред от другата страна на отпечатъците, огледа резултата и кимна. — И от мен е по-тежък.

— Стрелата беше в отлично състояние, но той не е спрял да я прибере — отбеляза Пен.

— Може да е било тъмно.

— Не ще да е било толкова тъмно, щом е стрелял от голямо разстояние по бягаща лисица. И почти я е уцелил.

— Хм.

Откриха следите от другата страна на потока. Бързо изгубиха лисичите, а малко по-нататък и човешките. Продължиха, като се оглеждаха за пречупени вейки и разбутани листа по земята. След като се бъхтиха още две мили по стръмния обрасъл с храсталаци терен, Инглис се тръшна задъхан на едно паднало дърво и каза:

— Аз съм дотук.

Пенрик седна до него. Оглеждаше се измъчено, докато чакаше дишането му да се успокои. Участъкът беше с приблизителна дължина на страната от шест или седем мили, което правеше около четиридесет-петдесет квадратни мили стръмен обрасъл с дървета и храсталаци терен. Безумно беше да обикалят напосоки. Трябваше им по-добър план.

Инглис се почеса по брадичката. Беше плувнал в пот.

— Значи, какво? Смяташ, че изчезналият демон може да се е вселил в лисицата?

Пенрик разпери колебливо ръце.

— Не е невъзможно. Макар че демонът при всички случаи би предпочел човек, дори да е най-неподходящият, пред животно. Но пък лисицата е за предпочитане пред птица или катерица, да речем.

— Казвал си ми, че демоните винаги се опитват да прескочат в нещо по-висше. В по-голямо или по-силно животно. Или в по-силен човек.

— Стига да има такъв наблизо.

— А ако няма? Демонът ще прескочи в нещо по-низше, така ли? Поради липса на избор?

Пенрик въздъхна.

— Какво, мислиш, би се случило с теб, ако някой се опита да напъха тялото ти в наполовина по-малък от него сандък?

Инглис вдигна високо вежди.

— Нищо приятно, опасявам се. Ще бъда смазан. Вероятно с отрязани части.

— Е, представи си нещо подобно, но не спрямо тялото, а спрямо ума ти.

— Но демонът не е материално създание. Не трябва ли да е по-… по-гъвкав?

— „Духът не може да излезе на света без материя, която да го поддържа“ — цитира Пенрик. — Може би сравнението ми не беше добро… Представи си, че трябва да караш с половината вода, храна и въздух, които са ти необходими. Или че пресаждаш храст, но преди да го сложиш на новото място, си отрязал девет десети от корените му. Или… и аз вече не знам какъв пример да използвам. Но този демон, ако правилно съм разбрал Хамо, е събрал отпечатъци от умовете и животите на трима души, като броим и тези на Магал, заедно с всички евентуални животни преди това. Тоест не е малък.

— Значи… някъде тук има една много умна лисица? — После побърза да коригира изказването си: — Ако приемем, че се е вселил в лисицата.

— Умна, умствено осакатена и налудничава. Или нещо още по-лошо.

— Чакай. Казваш, че убитата жена също е в лисицата? — Инглис свъси замислено вежди. — Значи спокойно можеш да добавиш към списъка и „гневна“.

— Гневна, объркана, ужасена и само Копелето знае още какво. — Е, Той най-вероятно наистина знаеше. Пен се надяваше душата на Магал да е намерила заслужен покой под крилото му. Колкото до отпечатъка й… за него трябваше да се погрижи някой друг. И Пен имаше смразяващото усещане, че знае кого е избрал богът за тази задача.

„Дошло е време да си заслужиш издръжката, така ли, о, просветени? — подсмихна се Дез. — Ако си спомням правилно, преди време светецът от Идау ни предупреди, че ще стане така.“

„Мм — въздъхна умърлушено Пен. — Някакви предложения, Дез?“

Остана с впечатлението, че демонът му е свил несъществуващите си рамене.

„Нищо не разбирам от мъжки развлечения като лова на лисици. Е, Аулия е ловувала със соколи като момиче в Бражар, Сюган е залагала примки, макар че любимото й оръжие по-късно беше едно ръждиво копие. Рогаска е убила повече кокошки от всяка лисица, но не се е налагало да ги гони извън двора на бащината си ферма. И все пак… — Дез обърна главата на Пен. — Пробвай натам.“

— Да хвърлим един поглед горе — каза той и посочи. Инглис сви рамене, стана и тръгна след него.

Придвижваха се по стръмнината от дръвче към дръвче, докато не стигнаха до по-равен и чист участък. Пен се опитваше да сложи на пауза мислите си и да се остави поне за миг на течението.

— О… — възкликна Инглис и забърза. След още няколко крачки Пен също чу приглушения вой.

До един стар дъб намериха яма — капан, в който се беше хванало нещо. Инглис коленичи да махне разбутаните клонки и двамата надникнаха в дупката. Посрещна ги остра миризма на развалена риба, гранясала свинска мас и лисица. Животното се сви и изръмжа насреща им с оголени зъби.

— Лисица — каза Пен. — Но не е нашата.

— Това и аз го усещам. Хм.

Ямата не изглеждаше прясно изкопана, но пък беше поддържана и наскоро заредена със стръв. При това стръв, която не беше отровна.

— Защо ще залагаш капан, за да хванеш жива лисица? — изсумтя Пен.

— За да не се повреди козината?

— Козината им е най-хубава през есента и зимата, а не посред лято.

— Ако питаш фермерите, всеки сезон е добър за войната им с тези вредители — изтъкна Инглис.

— Тогава защо не са използвали примка или железен капан?

Двамата се изправиха, отстъпиха крачка назад и свъсиха вежди пред тази нова загадка.

— Хей! Вие там! — извика грубо някой.

Пен се обърна и видя мъж с кожени ловджийски дрехи да се приближава към тях със запъната в лъка стрела. Гледаше ги по-ядосано и от лисицата. Но сякаш се поколеба, когато заподозрените в бракониерство не хукнаха да бягат.

Ала след краткото колебание се навъси отново и викна решително:

— Нямате работа в земите на Шипвир! Да ви няма!

Пенрик, вперил поглед в лъка и оперението на запънатата стрела, преодоля празнотата в главата си и измисли следното, повечето в движение:

— А, вие трябва да сте горският на барон кин Шипвир! Запознах се с Уеджи и неговата стройна съпруга снощи, на банкета у принцеса Левана. Той ми препоръча тази гора. Позволете да ви се представя. — Успя да кимне кратко, но любезно, като аристократ към слуга. — Лорд Пенрик кин Джуралд. — И сръга Инглис с лакът.

— Инглис кин Вълчаскала — угоди му шаманът, макар да го стрелна изпод вдигнатата си вежда. Поне неговото фамилно име, принадлежащо към каймака на аристокрацията, би трябвало да е познато на всеки лесовник. Пен не добави подробности, с надеждата че намекът за някаква лордска покана ще е достатъчен да обясни присъствието им.

— Аха… — Лъкът, слава на боговете, се сведе, но подозрителният поглед остана. Стрелите не бяха заплаха за един магьосник, стига да ги видеше навреме, но Пен реши да не разкрива засега занятието си. — Аз съм горският.

— О, чудесно! — каза Пенрик. Дано усмивката му да не беше излязла твърде широка. — Значи ще ни разкажете за този капан.

Мъжът го изгледа.

— Ами… капан. Както ще види всеки глу… човек.

— Виждам… е, подушвам, че сте заложили стръв за лисици. И вече се е хванала една, браво.

— И?…

— Лисиците сериозен проблем ли са по тези места?

— Тия проклетници винаги са проблем. — С бавни движения мъжът отпусна тетивата и прибра стрелата в колчана си. — От време на време гледаме да прочистим гората.

Пенрик се усмихна и се почеса по тила.

— Колко ли лисици живеят в тази гора, как мислиш, Инглис?

Шаманът явно не схващаше накъде бие Пенрик с въпроса си, но все пак вдигна рамене.

— Ами… обикновено има по две-три лисици на квадратна миля. Или повече по това време на годината, защото малките вече са поотраснали.

— Значи, за цялата гора, колко… от петдесет до няколкостотин? Божке. Това са много лисици — възкликна Пенрик в опит да докара ентусиазма на градско конте. Горският примижа, но дали заради тона на Пенрик, или заради аритметиката му, не стана ясно. — Нямах представа, честно. Работата ви май никак не е лесна, а? И как, казахте, ви беше името?

Мъжът отговори с неохота:

— Трюх.

Пенрик отстъпи още крачка от ямата и махна, сякаш канеше мъжа да си вземе нещо от масата със закуска.

— Е, ние да не ви пречим. Вършете си работата, Трюх!

Пътьом Пен успя да огледа по-отблизо перата, които стърчаха от колчана на горския. Приличаха на стрелите от вчера, но сякаш не бяха съвсем същите. Което правеше наблюдението му безполезно.

„Да ми кажеш нещо за този тип, Дез?“

„Струва ми се доста напрегнат. И нищо чудно, ако е видял във вас бракониери, които го превъзхождат и по численост, и по младост.“

Трюх можеше да е на трийсет и пет, на четирийсет и пет, или на което и да било число помежду. Животът на горския не беше лесен. На ръст и тегло беше близо до Инглис, но с по-лоша стойка. Но след като нахлузи дебели кожени ръкавици, мъжът скочи в дупката със завидна лекота, сръчно стисна животинчето между коленете си, стегна с няколко бързи движения муцуната му с ремък, после му върза краката и го извади от ямата. Инглис се наведе да му помогне, без никой да го е молил. Лисицата, която допреди миг се зъбеше на ловеца, утихна уплашено пред шамана и почна да скимти.

Трюх изгрухтя едно „благодарско“, докато се измъкваше от ямата. Заложи нова стръв в капана — парче месо, което извади от раницата си, — после нареди отгоре клони. Метна на рамо гърчещата се лисица и се обърна да погледне неканените гости.

— Вие по-добре си вървете и си гледайте в краката. Щото съм заложил и примки. В Язово има една Дора, жената на кръчмаря, дето вари хубаво пиво. Ако тръгнете към селото, бързо ще си утолите жаждата.

— Добър съвет — каза Пен. — Дали да не тръгнем право към тази Дора, Инглис?

— Може — каза Инглис.

— Успешен лов — извика през рамо Пен и поведе шамана в посока противоположна на ловеца и неговата овързана лисица.

Повървяха още малко, докато не спряха да чуват стъпките на Трюх, после спряха едновременно.

— Искаш да го проследим, нали? — тихо попита Инглис.

— О, да, категорично.

Обърнаха се и тръгнаха дебнешком назад.

Трюх пресече напряко през гората, после излезе на една пътека и ускори крачка. Пенрик и Инглис го следваха на известно разстояние, така, че да не го губят от поглед. Едва не стана беля, когато горският свърна встрани да провери една примка. Двамата клекнаха и го изчакаха да се върне на пътеката. След още две мили горският стигна до разчистен от дървета участък. Пен и Инглис спряха в края на поляната, скрити в един гъсталак.

Стара каменна сграда, наполовина замък, наполовина чифлик, се издигаше висока и кафява в другия край на голямата поляна. В подножието й се гушеха няколко паянтови запуснати къщурки със сламени покриви, както и обор от две постройки под прав ъгъл със свой собствен вътрешен двор. Зад дървено заграждение пасяха два вола и няколко коня. Ограда в по-добро състояние се нижеше покрай голяма зеленчукова градина.

Горският изчезна зад обора, после се върна, без лисицата. Тръгна към каменната къща, отвори една тежка дъбова врата и влезе.

Дворът потъна в тишина.

Монотонното лице на господарската къща беше почти сляпо — прозорците бяха малко и на брой, и на размер, хлътнали дълбоко в дебелите зидове, и доколкото се виждаше от разстояние, много мръсни.

— Долавяш ли други хора? — попита Пен.

Инглис кимна към комина на една от паянтовите къщурки, от който излизаше дим.

— Там сигурно има някого.

— Хм. Който и да е вътре, сигурно е зает със свои неща. Да видим какво е направил Трюх с лисицата.

Инглис вдигна рамене, но все пак тръгна след Пен. Изглежда, и при него любопитството беше по-силно от здравия разум.

Оборът явно бе строен за повече коне, ако се съдеше по броя и размера на отделенията. Всичките му обитатели понастоящем бяха на паша, вратичките на отделенията зееха притворени. Само на едно отделение вратата беше затворена и залостена — и горната, и долната й половина.

Внимателно, за да не изскърцат пантите, Пен вдигна резето на горната половина и я отвори. Примигна да нагоди очите си към сумрака, но бързо се отказа и помоли Дез за светлина.

Шест, не, седем умърлушени лисици бяха затворени в отделението. Някои лежаха без сили в сламата и дишаха тежко, други се бяха свили възможно най-далече от посестримите си и ръмжаха. Явно се бяха били, защото имаха кървящи рани. Враждебна атмосфера, помисли си Пен, каквато би се породила, ако затвориш седмина магьосници и техните демони на тясно.

— Това — промърмори Инглис — е много странно.

— Да. Онзи тип явно ни излъга. Ако наистина се опитва да намали популацията на вредителите в гората, всички тези лисици отдавна трябваше да са мъртви, а кожите им да висят опънати на стената на обора, докато слугините намерят време да ги остържат.

— И сега какво ще правим? Позволи ми да ти напомня, че съм на изпитателен срок, и положението ми няма да се подобри, ако ме арестуват за навлизане в чужда собственост или защото съм се сбил, за да избегна въпросното арестуване.

— Да, но… хм. Имаш право. Ще трябва да доведем Освил, за да разследваме по-нататък.

— Да разследваме какво? Не е незаконно да ловиш лисици. Особено ако си горски и ги ловиш в земята на господаря си.

— Добре де. Разбирам какво имаш предвид. — Трябваше да убедят неотстъпчивия Освил, че… какво? Дори Пен не беше сигурен как да продължи това изречение.

Инглис изсумтя под нос.

— От друга страна, ако съм разбрал правилно, ти сякаш се гласеше да направиш преброяване на местните лисици, нали? Е, по всичко личи, че някой вече го прави вместо теб. Да изчакаме и да видим какво ще стане?

— Да де, само че някъде в гората има лисица, която предпочитам да уловя лично.

— Чудя се дали друг освен теб изобщо би могъл да я улови.

— Хм. — Което водеше пряко до неприятния въпрос за душевното състояние на изгубения демон, уловен в капана на животинче, което не може да го поддържа. Току-виж се получила една наистина много умна лисица (ако се беше вселил в лисица, разбира се, което още не беше потвърдено). Или нещастният и объркан демон бе изпаднал в черно отчаяние. Обикновените хора лесно биха решили, че такава лисица е болна, което само по себе си можеше да доведе до куп други опасности.

— Ще ми се да разберем какво ново е научил Освил днес — каза Инглис, — преди да…

Не довърши мисълта си, но казаното дотук звучеше насърчително, намек, че ако Пен наистина е склонен да върши глупости, може би няма да е сам в това. Пен прехапа замислено устна. По план трябваше да се срещнат с Освил на вечеря в града и да споделят напредъка си по случая. Междувременно денят беше напреднал и докато с Инглис се върнеха в Язово, вземеха конете си и поемеха към столицата, като нищо щяха да пристигнат точно навреме за вечеря.

— Мисля — бавно каза Пен, — че трябва да спрем дотук за днес и да се махнем, преди някой да ни е хванал, че душим. А утре ще се върнем с подкрепления.

Инглис кимна и двамата се обърнаха към изхода. В последния момент Пен направи крачка назад, вдигна резето на долната вратичка и я открехна. Инглис вдигна вежди, но не каза нищо, преди да са стигнали до убежището на гъсталака. Спряха да погледнат назад и видяха дребен ръждив силует да се стрелва иззад ъгъла на обора към гората, после още един.

— Двеста лисици — измърмори Инглис. — Мислиш ли, че твоят бог има пръст в това?

— О, несъмнено — въздъхна Пен, направи свещения знак и се потупа два пъти по устните.

 

 

Таверната, където щяха да вечерят, беше скромно заведение на тясна уличка недалече от голямата палата на Бащата в Храмовград. Освил и помощничката му току-що бяха дошли и ги чакаха в малка стая на втория етаж, компромис между евтино и усамотено. Но бирата, която донесе слугата, беше прилична, супникът с яхния съдържаше месо от неясен произход, хлябът и маслото бяха в щедри количества, пък и Пен беше огладнял като вълк. Присъствието на слугата им даде повод да се заемат първо с вечерята, а разговорите да оставят за по-късно.

Макар и по градски чист, Освил изглеждаше по-уморен и от Пен, който цял ден беше обикалял горите. Двамата с Тала, която му беше хем помощничка, хем нещо като чирачка или стажантка, бяха с парадните си сиви униформи. Връщаха се от погребението на просветена Магал — в разгара на лятото погребенията се извършваха без излишно бавене — и Пенрик с искрено облекчение научи, че душата й е била приета от белия бог, както показали еднозначно свещените животни по време на церемонията.

— Много хора имаше на погребението — каза Тала, след като слугата най-после излезе. — Който и да я е убил, или не е знаел, или не е давал пет пари, че цялата столична палата на Копелето ще се юрне по петите му с колове и вили в ръце.

— Да — кимна Освил. — Говорих с много от колегите й и основната им реакция, освен гнева, беше пълното недоумение. При роднините й — също. При повечето разследвания още на втория ден вече имам някаква посока, нещо странно, което да ми даде представа за… някаква неприятна миризма, ако щете. А тук — нищо. Магал явно е била най-обичаната жена, която човек може да си представи. Дори бих се върнал към хипотезата за ловна злополука, само дето никой няма представа защо Магал е отишла в онази гора. Или не е казала на никого за това, или поне един от хората, с които говорих, ме е излъгал. — И въздъхна, сякаш последното е неизлечима човешка характеристика.

— Научихме какво е правила завчера — каза Тала, — в подробности. Като се започне с това какво е закусвала. Но около три следобед е излязла от палатата и повече не се е върнала.

— Пеша ли е тръгнала? — попита Инглис. — Трудно ще стигнеш до онази гора преди мръкнало, ако си тръгнал в три следобед и си вървял пешком. Градските конюшни?…

— Проверяваме ги — каза Освил. — Ще разпитаме във всички, но засега нямаме успех.

— Защо ще убиваш магьосница? — каза замислено Пен. — Защо ще убиваш когото и да било, в този ред на мисли? — Усетил се със закъснение, успя да не погледне към Инглис. — Предумишлено, имам предвид.

Освил преглътна хапка хляб с глътка бира и се облегна назад.

— Причини — разни, но някои се срещат по-често.

— Пари? — подсказа Инглис. — Наследство?…

— Пари — да, със сигурност, но наследството много рядко е причина да убиеш. До убийство обикновено се стига по време на обир. Втората най-често срещана причина е сбиване или нападение след хазартна игра, а третата — дългове.

— Кесията си беше на колана й — отбеляза Тала, — макар че вътре нямаше много пари. Малките й перлени обици също бяха недокоснати. Никой обикновен крадец не би ги оставил, нито кесията, нито обиците. За откраднатите демони — не знам.

Освил й кимна одобрително като доволен учител.

— Родителите на Магал са починали отдавна, тя не е залагала на хазартни игри, нито е дължала пари някому. Нито друг й е дължал. Всичко това го проверихме — каза той. — Не е имала недвижимо имущество. Наследството от съпруга си е вложила в зестрата на дъщеря си и в чиракуването на сина си.

— Храмовите свещени рядко са богати — вметна Пенрик.

— Ако ги слушаш как се оплакват — да, но иначе не знам да гладуват — каза Освил. Пенрик се сети за снощния прием и реши да си замълчи. Освил добави: — Но иначе — да, аз… Да речем, че много ще се изненадам, ако парите се окажат в основата на това престъпление. Колкото до другите причини за убийство… Ревност. При това не само между съперниците за нечии ласки, с всичките разновидности на такъв любовен триъгълник. Ревност между братя и сестри. Завист между колеги и състуденти. Завист към човек, когото смяташ за галеник на съдбата. Или защото е по-умен и по-способен от теб. Такива ситуации пораждат разрушителни чувства понякога. Само дето не открих нищо такова около просветена Магал. Засега. — Отпи отново и се намръщи.

— Друга, особена разновидност на ревността и завистта, е отмъщението. То трудно се открива като мотив, защото хората, при това не само глупавите, могат да сметнат дори най-абсурдната дреболия за непростима обида. И то не непременно като разплата за някаква лоша постъпка, а дори и за добра такава, както ние от ордена на Бащата знаем от собствения си горчив опит. — Намръщи се при някакъв спомен. — Не всички, които получават справедливост, я оценяват по достойнство.

— Това звучи приложимо към нашия случай — каза Пенрик.

— Един магьосник може да настъпи някого по мазола неволно, докато изпълнява служебните си задължения. Просветен Хамо би трябвало да знае, ако някой й е имал зъб в този смисъл.

— Ако е било очевидно, щеше и сам да ни го каже. — Освил поклати глава. — Но, да, струва си да го попитаме. — Отопи чинията си с парче хляб. — Е, това изчерпва нашите усилия в града. — Точно толкова изтощителни, колкото и безпредметни, явно. — А вие? Какво открихте в гората?

Пенрик и Инглис разказаха за своя ден. Освил ги слушаше внимателно и с обичайно свъсени вежди, докато Пенрик не стигна до теорията си за двестата лисици. Тогава изражението му стана болезнено.

Инглис гризеше кокалчето на палеца си.

— Във връзка с лисичия въпрос, Пен — каза накрая. — Мисля, че ще мога да ни осигуря помощ в това.

— Как? Обикновените хора могат да претърсят гората, но не могат да различат една лисица от друга.

— Не ти говоря за обикновени хора. Но нека първо поразпитам, за да не давам празни обещания. Още тази вечер.

Пенрик дори не би се сетил да поиска помощ за въпрос от компетенцията на храма, както заради неприязънта на демоните към компанията на себеподобните си, така и защото магьосниците се брояха на пръсти. Не знаеше дали да приеме на сериозно казаното от Инглис, но при всички случаи беше рано да се топи от облекчение.

— А — каза той. — Да не забравя. Снощи се запознах с барон кин Шипвир. Със съпругата му бяха на приема в градското имение на принцеса Левана.

Освил вдигна вежди.

— Отбрана компания.

Пенрик, който не би преценил компанията като особено отбрана, само сви рамене.

— Останах с впечатление, че баронът не знае за убийството, станало на негова земя, и реших да не му казвам нищо по въпроса. Той присъства ли в списъка ти с хора за разпит?

— Определено. Мислех да говоря с него още днес, но погребението се проточи. На теб той как ти се стори?

„Като за заподозрян ли?“, запита се Пенрик.

— Млад. Образован. Което само по себе си го прави интересен в моите очи.

— Повечето мъже с неговия статут владеят лъка отлично.

— Да, но за него това не важи. Слабо зрение. Още от малък, както изглежда. Ако питаш дали той е стрелял по Магал, отговорът е „не“. — Не че кин Шипвир не би могъл да плати на наемник, особено ако кесията му наистина бе толкова дълбока, колкото изглеждаше. Защо да го прави обаче?

Тала вметна с пълна уста:

— Тази сутрин разговарях набързо с една от слугините на кин Шипвир. Тя каза, че завчера лордът си бил у дома през целия ден, а за вечеря имали гости, които останали до късно. — Избърса замислено устата си. — Останах с впечатлението, че е относително добър господар, поне за онези от прислугата, които могат да преглътнат странностите му. Например че най-редовно кани на гости свои безпарични приятели от студентските години.

Компания, която и Пен би предпочел пред снощната.

— Би било много странно — каза Инглис — извършителят на предумишлено убийство да остави трупа на собствената си земя. — Поколеба се, после добави: — Освен ако някой не е искал да насочи подозренията на властите към кин Шипвир.

— Според мен — каза Освил — убиецът е възнамерявал да скрие трупа, но не е успял да се върне навреме.

— Защото изведнъж е хукнал да гони лисица? В онази гъста и стръмна гора, по тъмно? Цяла нощ? — каза Пенрик. — Или убиецът лесно се разсейва, или… Или лисицата е много важна.

— Смяташ, че демонът на Магал е прескочил в лисицата, така ли? И убиецът й го е разбрал? — попита Освил. — Но дори да е така, защо да я гони? Ако съдя по собствените ти думи, демонът би бил осакатен, безсилен. И неспособен, очевидно, да посочи убиеца с пръст.

— Което отново ме връща към въпроса защо горският на кин Шипвир беше излязъл на лов за лисици днес? — каза Пенрик. — И защо си прави труда да ги залавя живи. Това не е обичайният подход спрямо лисиците.

Освил въздъхна.

— Е, значи ще добавя и горския на кин Шипвир в списъка си. Веднага след барона.

— Да, моля те — каза Пенрик. — Вероятно е достатъчно добър стрелец. Макар че остава отворен въпросът с мотива.

Освил потропа с пръсти по масата и се намръщи. И още.

— Кин Шипвир не за пръв път привличат вниманието на столичното правораздаване, между другото. Но не виждам връзката.

— О? — каза Пенрик. Опитваше се да си представи, безуспешно, как Уеджи и неговата стройна съпруга са влезли в полезрението на властите. — Какво, хванали са го да краде книги?

Освил примигна, после каза:

— Не. Не сегашният барон. Предшественикът му. Негов чичо. Обвинен беше, че е бутнал съпругата си по стълбите по време на семеен скандал. Жената си счупила врата и починала на място. Преди две-три години. Така и не се стигна до присъда, защото обвиняемият избяга в чужбина. С известно закъснение съдът все пак реши титлата и имуществото да му бъдат отнети в полза на племенника му. Явно не са искали да оставят собствеността без управление. Май чух, че старият барон междувременно починал, но може и да бъркам. Всичко това е от втора ръка, между другото. Не съм работил по онзи случай. Никога не биха ми го възложили, предвид статута на замесените.

— Чичото, явно вече на възраст, едва ли е бил в добро здраве и добър стрелец, как мислиш?

— Не знам. Но фактът, че е на хиляда мили оттук, или мъртъв, и че не е известно да е имал каквито и да било взаимоотношения с просветена Магал, ме кара да приемам тази хипотеза без особено вълнение.

— На теория е възможно да се е върнал от чужбина — подхвърли Инглис. — Не и ако е мъртъв, разбира се.

— Мм. — Освил погледна Пенрик. — Би ли дошъл с мен при кин Шипвир тази вечер? Ще ми се да се възползвам от титлата ти.

— Коя? — попита той. — Просветен? Свещен? Магьосник?

— И от тези също, но имах предвид лордската ти титла. Тоест… — Освил се изкашля смутено. — Споменавал си, че баща ти е бил барон, Пенрик, но не и дали майка ти е била баронска съпруга.

Хората редовно свързваха принадлежността към ордена на Копелето с извънбрачен произход и много често бяха прави в предположенията си, така че Пенрик не се засегна от въпроса на Освил.

— О, определено, макар че в момента е баронска вдовица. Седем деца сме, три сестри, трима братя, и накрая аз — изтърсакът.

Освил кимна.

— Ще стигне да влезем през вратата. При това не през слугинския вход. Лордовете понякога са, хм, неотзивчиви, освен към най-старшите храмови следователи, които на свой ред са с аристократичен произход.

— Аз пък си мислех, че като служител на храма, ти е отворена всяка врата.

— Уви, не. — Освил замълча и присви очи. — Защо, на теб навсякъде ли ти отварят?

За това Пенрик никога не се беше замислял.

— Аз… още не съм пробвал всички врати.

Освил изсумтя и стана.

— Е, да видим дали тази ще ти се опре.

 

 

Градската къща на кин Шипвир се намираше доста встрани от кралския дворец, по-далече от снощното имение и на една по-тясна улица. Сградите тук бяха по-скромни, макар и по-нови, от същия дялан камък, който масово бе заменил голяма част от по-ранните дървени постройки в столицата, изгорели при пожар или съборени и построени наново от собствениците си. Младият барон явно бе достатъчно гостоприемен, ако се съдеше по двата светилника при входа, запалени в ранната вечер, и портиера, който стоеше между тях.

— Просветен лорд Пенрик кин Джуралд от Мартенмост идва при барон кин Шипвир по спешен храмов въпрос — каза Пенрик на въпросния служител, спомнил си наставленията на принцесата-архисвещена. — И колеги. — Уви, не беше останало време да се отбие в стаята си и да се преоблече в белите дрехи с ширитите на рамото, които служеха вместо визитна картичка. Но портиерът, след като прецени с поглед омачканите му цивилни дрехи и много по-спретнатите одежди на Сивите сойки, бе така любезен да ги въведе в коридора, вместо да ги остави на стъпалата отпред, и отиде да провери дали господарят му е у дома за тази странни посетители. Хлътна през една врата в централния коридор и много скоро се върна.

— Насам, просветени… — започна той, а щом ги въведе през прага, добави: — Просветен лорд Пенрик, милорд. И колегите му.

Влязоха в приятна библиотека с голямо писалище, отрупано с документи и счетоводни тефтери, зад което седеше техният домакин и обект на разпит. Маслени лампи и стенни свещници прогонваха вечерните сенки и стопляха стаята дори без огън в камината. Очите на Уеджи, уголемени от лещите на очилата, се разшириха допълнително при вида на „колегите“.

— А, да. Всичко е наред, Йонс. — Стана от стола си и заобиколи бюрото да посрещне Пенрик прав, като равен равен.

Пен ги представи подобаващо. Уеджи реагира с любопитство и известно недоумение, но нищо повече. Покани ги да седнат на две тапицирани пейки една срещу друга пред студената камина. Портиерът пренесе стола на господаря си от писалището и Уеджи също седна. Пенрик любезно отклони поканата да пийнат нещо освежително, след което портиерът излезе. Пенрик и Освил, седнали един срещу друг, се спогледаха. Освил мълчеше и Пенрик го подкани с жест. Дознателят си пое дълбоко дъх, сякаш ще се хвърля в дълбоко езеро.

— Вчера сутринта, докато проверявал примките във вашата гора недалече от село Язово, един посветен мирянин от храма намерил трупа на жена — започна Освил. — Свещената веднага пратила вест до ордена на Бащата. Възложиха ми да огледам местопрестъплението, а малко по-късно към мен се присъединиха просветен Пенрик и шаман Инглис.

— Богове пет! — възкликна Уеджи и направи несъзнателно свещения знак. — Коя е жената? Какво е станало с нея?

Освил следеше внимателно реакцията на барона, но явно не откри нищо интересно — Пен не можа да прецени дали дознателят е разочарован от този факт, или не, — защото обобщи случилото се почти със същите думи, с които го беше разказал и на просветен Хамо.

— Жената се оказа храмова магьосница от Изтокдом. Просветена Магал. Познавате ли я? Да сте я виждали някога?

Ококореният Уеджи поклати глава.

— Напоследък насочвам приношенията и молитвите си към Бащата. С ордена на белия бог не съм си имал вземане-даване никога. Неговите хора винаги са ми се стрували чудати и някак потайни. Хм. — За миг изглеждаше, че съжалява за последното изречение, предвид присъстващите, но беше твърде късно да направи нещо по въпроса, затова продължи: — Дори не си бях говорил с магьосник, преди да се заприказваме с просветен лорд Пенрик снощи. Чакайте. — Примигна и завъртя глава към Пенрик. — Вие знаехте ли за жената тогава? Затова ли ме заговорихте?

Пен не виждаше смисъл да лъже.

— „Да“ и на двата въпроса.

— Но защо не казахте нищо?

— На приема на принцеса Левана? — парира Пен, избягвайки умело въпроса.

Уеджи сякаш прие аргумента му.

— О, разбира се. — Прокара пръсти през косата си, все така ококорен. Или беше заради очилата? — Защо някой би направил нещо толкова отвратително?

— Точно тази загадка трябва да разреша — каза Освил, — а срещам затруднения. Как е била убита е ясно. Все още не знаем защо. Не е било с цел кражба. Не е носила нищо ценно у себе си, освен ако не броим храмовия й демон, който, изглежда, е… изчезнал. Може би ти трябва да кажеш две думи по този въпрос, Пенрик?

Пен се изкашля.

— Към момента смятаме, че при смъртта на Магал нейният демон е прескочил в лисица, която се е оказала наблизо и която след това е избягала във вашата гора. Убиецът, изглежда, се е опитал да я хване, но без успех. Просветен Хамо, храмовият настойник на Магал, ми възложи да открия изгубения демон, който по всяка вероятност все още е на ваша земя.

— О — отрони Уеджи. — Искате разрешение да претърсите гората? За това ли сте дошли? Разбира се, търсете колкото е нужно.

— Благодаря — каза Пенрик и се зачуди дали моментът не е подходящ да направи признание. „Ако ще си признаваш, направи го сега“ — изказа мнението си Дез. А, значи и тя слушаше, добре. — Всъщност с шаман Инглис вече си позволихме да хвърлим един поглед по-рано днес.

— И открихте ли нещо? — попита Уеджи. Явно любопитството му беше по-силно от негодуванието, че някой е обикалял без разрешение гора, в която самият той не стъпваше. А би могъл да вдигне голяма врява.

— За съжаление не открихме търсеното животно. Но пък се запознахме с вашия горски, Трюх, който проверяваше капаните за лисици. Явно полага доста усилия в тази посока. Вече е уловил седем, живи. Бих казал, че варди усърдно гората ви, предвид категоричния начин, по който ни подкани да си вървим.

— Трюх? — Уеджи се намръщи. — Беше ме страх от него като малък. Помня как ме влачеха в онази проклета гора за поредния обречен на провал опит да усвоя стрелбата с лък и другите подходящи за благородник занимания на открито. По онова време бях само резервен вариант за наследник на чичо ми, защото още се надяваха бедната му съпруга да роди, така че пълната ми некадърност бързо уби ентусиазма им. За щастие.

— Вече можете да го уволните, щом не го харесвате — подхвърли Пен.

— О, не мога да направя такова нещо! Та той работи за кин Шипвир от десетилетия. Не познава друг живот.

— Но сигурно разбирате — каза Освил — защо се надявам да получа официалното ви разрешение да разпитам вашите хора.

— О — каза отново Уеджи, този път по-замислено. — Смятате, че Трюх може да е замесен? Тоест, той е донякъде неприятен, но едва ли… Е, мога да си представя как убива някого в пиянско сбиване, само дето Трюх не се бие. Нито пие чак толкова.

— И да не е замесен пряко, възможно е да знае нещо за убийството — подхвърли Освил.

Пен отново се сети за теорията как жената е станала жертва на ловен инцидент, защото някой я е взел за елен в тъмното.

— Ако Трюх простреля някого случайно, защото го е взел за животно или за бракониер, дали ще избяга, или ще докладва, как мислите?

— Вероятно би докладвал по-скоро, макар че… Да разбереш, че си убил храмова магьосница, може да стресне всекиго. — След миг повтори: — Всекиго, наистина.

— А дали е достатъчно добър стрелец? Да уцели толкова точно с две стрели от такова разстояние? — попита Освил.

— Ами, да, но… — Уеджи вдигна умърлушено рамене. — Много мъже притежават нужното умение. Покойният ми чичо например.

Или самият Пен, в този ред на мисли. Но да го можеш още не означава, че си готов да го направиш, помисли си той. „Необходимо, но недостатъчно условие“, биха казали преподавателите му от семинарията.

Уеджи продължи:

— Чичо Халбер беше страстен ловец и владееше до съвършенство всички мъжки спортове. Езда, борба, каквото се сетите.

— Какво точно се случи с него? — попита Освил.

Уеджи се изненада.

— Не знаете ли? Мислех, че всички знаят.

— Само в най-общи линии. Не съм работил по неговия случай, а колегите, натоварени с разследването, са били длъжни да запазят поверителност.

„Обаче са клюкарствали на воля, бас ловя — измърмори Дез. — По коридорите на палатата си. Дори служителите на Бащата не са толкова сдържани.“

„Шшш“ — помисли си в отговор Пен, но иначе беше съгласен с нея.

— То и аз не знам всички подробности — каза Уеджи. — По онова време работех като посветен мирянин към ордена на Бащата в Плиткоброд и научавах за случващото се само от писмата на майка ми и сестра ми. Е, и от адвокатите по-късно. Докато съдът не излезе с решение и не ме повикаха да се върна. Майка ми следеше нещата от столицата. Може да попитате нея. Много неприятна история. Макар че, като си помисля, и там беше набъркана храмова магьосница.

— Коя? — попитаха Освил и Пенрик в един глас.

— Не Магал. Как й беше името… — Удари се с кокалчета по челото. — Сверда. Или Сведра. Нещо такова.

Пен, затаил дъх, си позволи да издиша.

— Дознател Освил има поне бегла представа за случилото се, за разлика от мен. Бихте ли започнали от началото?

— Да, доколкото и аз съм наясно. Намерили стринка ми пред централното стълбище в старото имение и решили, че е злополука. Че е паднала и си е счупила врата. Не е имало свидетели. Сигурно никой не би обърнал особено внимание на тази семейна трагедия, само че на погребението й никое от свещените животни не дало знак, че душата й е преминала. По настояване на майка ми изпратили храмов усещащ, които да потърси призрака й, преди душата й да се е изгубила безвъзвратно. Та значи това била онази просветена, ъъ, Сведра. Според нея сянката на стринка ми още била там, на стълбището, и многократно показала с действията си какво се е случило в действителност. Била блъсната от съпруга си по време на поредния им скандал… трябва да призная, че тя беше забележително опърничава жена…

— Което не е углавно престъпление само по себе си — измърмори тихичко Тала, забила нос в тефтера си, където усърдно записваше всяка дума.

— Макар че всяка, омъжена за чичо ми… както и да е. А после той слязъл и й счупил врата за всеки случай. Може да е започнало като злополука, но после се е превърнало в убийство и точно такова обвинение му повдигнаха в крайна сметка. Арестували чичо Халбер по подозрение, отначало той протестирал, но по някое време започнал да се оправдава. Което си е един вид признание, предполагам. Признание без покаяние.

— А със стринка ви какво стана? — попита Пенрик. — Душата й безпризорна ли остана?

— В крайна сметка — не. Молитвените ритуали на стълбището дълго не успявали да я тласнат в правилната посока, но накрая, след като арестували съпруга й, тя все пак се съгласила да отиде при своята богиня. При втората погребална церемония станало ясно, че душата й е намерила покой при Дъщерята. Дано наистина е намерила покой. Животът й не беше от спокойните.

Тала вдигна поглед от тефтера си и попита с любопитство:

— Призраците могат ли да лъжат?

Освил кимна одобрително на въпроса й.

— Никога не бих приел такива свидетелски показания за окончателни сами по себе си. Трябва да има и други доказателства, които ги подкрепят. В най-добрия случай са улика, още една следа, която да проучиш.

„Добър въпрос, Дез — помисли си Пен. — Могат ли призраците да лъжат?“

„Ами, не са по-умни, отколкото са били приживе… Случва се да грешат обаче, или да реагират емоционално, защото още са в плен на страстите, които им пречат да отидат при своя бог. Твоят приятел Освил е прав да не ги приема на доверие. С напредването на времето, разбира се, безпризорната душа избледнява, а с нея и спомените й за случилото се.“

— В процеса се включиха куп следователи, свещени, адвокати и съдии — продължи разказа си Уеджи. — Заради високия социален статут на чичо. Едва ли са оставили и един камък необърнат. Чудо е, че нещо от собствеността му оцеля след всичките пари, които се похарчиха за защитата му.

Освил кимна, че разбира.

— А как е успял да избяга? — попита Пен.

— Не са го охранявали достатъчно строго, предполагам. Държали са го в ареста, а не в градския затвор, докато е течал процесът. Сигурно му е помогнал някой, осигурил му е кон и прочие.

— Откъде знаете, че е мъртъв? — попита Освил.

— Получихме писмо от някакъв наемнически капитан в Ибра, адресирано до кин Шипвир в Изтокдом, без по-конкретен получател. Предполагам, че наемническите капитани имат голям опит с уведомленията от този сорт.

Новината, че Дрово, братът на Пенрик, е починал в наемнически лагер в Адрия, също беше изпратена от такъв капитан, спомни си той.

— Възможно ли е писмото да е било фалшифицирано? — попита Освил.

— Нямам представа, наистина. — Уеджи замълча замислено. — Дано не е. Дадохме го на семейния адвокат да го приложи към другите документи. Би трябвало още да е при него, ако искате да го погледнете.

— Може би по-късно — каза Освил. — И то ако преценим, че има отношение към нашето разследване. Засега имаме по-неотложни задачи. Може ли утре да огледаме гората?

— Да, разбира се. Искате ли и аз да дойда? За да улесня нещата? Местните хора не обичат непознатите, особено ако са от града, а и отдавна не съм се вясвал там. От мен се очаква да наглеждам редовно имотите си. Адвокатите бяха изрични по този пункт. — Бутна очилата си нагоре и въздъхна. — Старото имение произвежда малко и харчи малко. Прилежащите му земи не са подходящи за отглеждане на земеделски култури, гората е трудно проходима и не става за добив на дървен материал, няма и минерални залежи. Ловният резерват май е единствената възможност.

— Присъствието ви наистина би ни улеснило — каза Освил.

Уговориха се къде да се чакат рано сутринта. Уеджи лично изпрати гостите си до входа, съвсем по студентски. Пенрик се зачуди дали младият барон още не е схванал, или просто не приема доста по-сдържаните публични маниери на хората с неговия социален статут. (Относно личните маниери на бароните Пенрик не хранеше никакви илюзии.) Освил май не можеше да реши дали да остане впечатлен от тази необичайна любезност, или да я приеме с подозрителност, но понеже второто беше обичайната му реакция към всички и всичко, Пен си отбеляза първото. Дългият летен сумрак междувременно се беше предал пред непрогледна тъмнина и портиерът им даде фенер, който да върнат утре.

Докато вървяха по тъмните улици на дворцовия квартал, Освил каза:

— Мина много по-лесно от обичайните ми срещи с лордове. Трябва редовно да те водя с мен, Пенрик.

— Мм, мисля, че заслугата не е изцяло моя. Уеджи ми прилича на човек, който би предпочел да се върне към студентския си живот. Е, без безпаричието, разбира се. Никой не изпитва носталгия по безпаричието. А и едва ли би се отказал от брака си, за да се шляе из университета.

— Разбираемо.

Докато се изкачваха по стълбите към Храмовград, Пенрик се възползва от отсъствието на Инглис, за да попита:

— Какво стана с изгората на Инглис, Тола кин Глиганскиброд? Той спря да я споменава в писмата си, а откакто съм тук, не е казал и една дума за нея.

Тала трепна, сякаш да извади тефтера си, но фенерът беше у нея, затова тя продължи да изкачва стълбите пред Освил, вперила решително поглед напред.

Освил изкриви устни в нещо средно между гримаса и усмивка.

— Сгоди се за друг. Оттогава твоят шаман е вечно намусен.

— Той винаги е намусен — отбеляза Пен.

Освил се засмя.

— Добре де, по-намусен от обикновено. Ако питаш мен, нищо не е загубил. Не виждах как могат да се получат нещата в дългосрочен план след нещастието с брат й. Инглис трябваше да се задоволи с прошката й, а той определено заслужи да му простят, и да зареже другото.

— Ти каза ли му го това?

— Не, разбира се.

Пенрик се подсмихна и не каза нищо повече. Катеренето по безкрайните стълби беше уморително и без да хабиш дъх за приказки.

Когато най-после се добраха до Храмовград, най-напред се отбиха в пансиона за неомъжени посветени към ордена на Бащата, където Освил изчака Тала да се прибере. След това двамата мъже се разделиха, како всеки тръгна към леглото си.

Пен нямаше търпение да си легне. Дали обаче не трябваше да се отбие при принцесата-архисвещена още сега, преди да се е изкъпал, за да ускори малко нещата? А и иначе рискуваше да потропа на вратата й твърде късно, след като шефката му се е оттеглила за сън. От друга страна, днес не бяха научили нищо интересно, само късчета несвързана информация и твърде много лисици.

Дез си присвои устата му и прекъсна разсеяните му размисли.

— Пен.

— Какво?

— Попитай просветен Хамо коя магьосница е държала демона на Магал преди нея.

Пен наби спирачки насред улицата. Умореният му мозък май изведнъж се беше завъртял около съвсем нова ос. Примигна веднъж-дваж, после измуча:

— Хъ.

— Защото на онази поляна жертвите са били две, а Освил разпитва за житието-битието само на едната.

— Човек трябва да е луд, за да…

— Някои хора са луди.

— Това е голям скок, Дез. И без никакви доказателства. Освил само ще се изсмее. Ще каже, че съм фантазьор.

— Значи, толкова по-добре, че си от ордена на белия бог, а не на сивия. Нима фантазьорството не е от Неговите дарби?

— Да, както и умението да съчиняваш вулгарни стихчета.

— Попитай, Пен — повтори тя нетърпеливо. — Достатъчно е да получим отговор. За аргументите ще мислим по-нататък.

— Мда.

Пен смени посоката и тръгна към палатата на Копелето, като се опитваше да прецени кога си лягат разни хора и как ще се отрази това на гостоприемството им към един мърляв и превъзбуден магьосник. Ускори ход, после се затича. Дори не знаеше дали Хамо живее в палатата. Е, ако живееше другаде, портиерът щеше да знае адреса. Ако имаше друг освен Пенрик и Освил, който да губи съня си заради убийството на Магал, това беше Хамо.

Спря задъхан пред палатата под втренчения поглед на нощния портиер. Бяха го разпитали набързо вчера, затова човекът го позна и го пусна да влезе без излишни въпроси. Опита се да го остави в коридора с каменните плочи, докато се качи и попита Хамо дали ще го приеме, но Пен тръгна по петите му и портиерът не събра смелост да настоява повече. Изпод вратата на Хамо се лееше жълтеникава светлина на свещи, което изобщо не изненада Пен.

Хамо, седнал зад писалището си, вдигна глава и примижа, а перото му застина във въздуха. Още беше с официалната си бяла туника от погребението, макар робата и ширитите му да висяха на един пирон.

— А. Просветен Пенрик. Какво ви води при мен в този…

Пен избълва:

— Магьосницата, която е държала демона на просветена Магал преди нея. Да не е била просветена Сверда?

Сивите вежди на Хамо подскочиха от изненада.

— Сведра. Но иначе — да. Защо питате?

Пен облегна гръб на касата на вратата. Името беше като камък, хвърлен в разкалян вир — създаваше вълнение, но не и яснота.

— По-рано тази вечер името й се спомена във връзка с разследване, в което е участвала като храмов усещащ.

— Често я викаха за това — каза Хамо. — Защо не седнете? Изглеждате малко, ъъ…

Не довърши, но нямаше и нужда. Хамо махна на притеснения, но и любопитен портиер да се връща на поста си. Лишен от шанса да подслуша, той си тръгна разочаровано.

Пен се тръшна на един стол. И изведнъж си даде сметка, че не знае какво да попита. Мислите му се бяха объркали по съвсем нов начин.

— Казахте, че името на Сведра е било споменато? Защо? — подсказа му Хамо, остави перото и избута настрани документите, върху които работеше.

— Не знам дали е редно да говоря за това. Всичко е толкова… Засега е само догадка.

Хамо присви очи.

— Нищо, кажете да чуем.

— Какво, ако… — започна Пенрик и спря, спомнил си думите на Освил как свидетелите не бива да се подвеждат. — Помните ли някой от случаите й да е бил особено труден?

Хамо се облегна назад и събра пръстите на ръцете си.

— Не бих казал, но и не познавам всичките й случаи. Бях неин настойник само пет години, преди тя да получи удар преди няколко месеца и да почине. Сведра и демонът й бяха заедно повече от три десетилетия. Бях неин старши по служба, да, но иначе тя беше много над мен и по възраст, и по опит. Истината е, че сама си избираше задачите. Което често се случва при магьосници с нейния опит. И още по-често когато въпросният магьосник е жена. — Примижа при някакъв спомен, но не го сподели с Пен.

Така нямаше да стигнат доникъде… или щяха да дрънкат празни приказки цяла нощ, докато разговорът тръгне в правилната посока, затова Пен, волю-неволю, реши да подведе своя свидетел.

— Преди приблизително три години е била повикана да вземе участие като експерт в разследване на убийство, свързано с барон Халбер кин Шипвир. Спомняте ли си този случай?

Вниманието на Хамо се изостри рязко.

— Доста неприятен тип, ако може да се съди по нейните думи. Да, помня, че положи доста усилия по този случай. Ходи няколко пъти в провинцията, постоянно висеше в ордена на Бащата, в градския съд и даже в кралския двор. Имаше спор за юрисдикцията, в който не искахме да се замесваме. Боговете не признават такива граници. — Поколеба се. — Мислех, че баронът е починал. И казусът му е преминал в Техните ръце.

— Получило се е писмо в този смисъл. Но никой не е видял тяло, нито има очевидци, които да потвърдят смъртта му.

— Мм?…

— Представете си… — Когато си на тънък лед, движи се бързо — този урок Пен беше научил още като момче в планините на родните кантони. Беше ли приложим и към настоящата ситуация? — Представете си горд, суров мъж, който е изгубил всичко, бил е унизен в най-висша степен и най-вероятно го е чакала смъртна присъда. Сам си е бил виновен, но е винял други. — „Ами да, няма гаранция, че жена му е била яловата“ — вметна Дез. — Успял да избяга от правосъдието, обрекъл се на изгнание в чужда страна, но после, по някаква причина… — Да, защо? Трудно му беше да измисли причина защо баронът би се изложил на такъв риск, след като веднъж е отървал кожата. „Не можеш, защото не разсъждаваш като него — каза Дез. — И слава на боговете за това.“ — Нали разбирате, че това е чиста спекулация?

— Слушам ви, просветен Пенрик — каза Хамо, беше напрегнат.

— Да предположим, че се е върнал да отмъсти на онези, които е обвинявал за нещастието си. Уви, магьосницата, която го е унищожила с показанията си, вече била мъртва и недостижима за него. Храмовият й демон обаче… все още бил на разположение. — Пен си пое дълбоко дъх. — Магал не представлявала интерес за него сама по себе си, но била препятствие, което да премахне, за да стигне до истинската си цел.

Хамо стисна ръба на писалището, наведе глава и изпсува. Кратка и ужасна ругатня, от сърце.

А. Идеята да сподели теорията си с Хамо на толкова ранен етап май беше лоша. Пен трепна. Самият той се беше смутил дълбоко от насилствената смърт на магьосницата, но пък, нека си признаем, интригуващата загадка около убийството й беше смекчила донякъде тревогата му. За Хамо обаче това беше нещо много по-лично.

„Още повече — изтъкна Дез, — че вероятно обвинява себе си, защото я е избрал за демона на Сведра и така неволно я е поставил в опасност.“

„Опа“ — помисли си Пен и чак изтръпна. Преглътна с надежда да успокои стомаха си.

Хамо вдигна лице, посивяло от напрежение.

— Това е нелепо.

— Нелепо е. Но би обяснило защо жена, която всички са харесвали…

— Да — прекъсна го Хамо, после си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Дръпна ръце от ръба на бюрото и ги стисна в скута си, вероятно да скрие треперенето им. След миг каза:

— Наистина ли мислите, че барон Халбер кин Шипвир още е жив? Защо?

— Ами… Такива неща са се случвали и преди. Помня един такъв случай от Зелен геран, когато бях още малък. Мъж се върна от война и завари жена си омъжена повторно. Голям скандал стана. Или друг, който уж се бил удавил в морето, а години по-късно се появява жив и здрав.

— А колко са случаите, когато никой не се е завърнал от мъртвите? Когато вестта за кончината им е била вярна и не е станала повод за приказки? Сто към едно? Петстотин към едно? Изключенията винаги привличат огромно внимание. Не знам дали не прибързвате с тази хипотеза.

— Вероятно сте прав — искрено отговори Пен. — Но едва ли бих се сетил изобщо за този вариант, ако не бяха специфичните обстоятелства около историята на Халбер. — Дез се изкашля многозначително — беше само усещане за многозначително изкашляне, разбира се — и Пен побърза да се поправи: — Ние нямаше да се сетим. — С което само накара Хамо да примижи насреща му.

— Какво мисли дознател Освил за тази ваша теория?

— Още не съм я споделил с него. Едва ли ще му хареса. Той предпочита по-неоспорими доказателства.

— Днес не ходихте ли да търсите такива?

— О. — Пен му разказа накратко как с Инглис са обиколили гората, как са попаднали на Трюх и как после тайно са освободили лисиците. Не личеше разказът му да е успокоил Хамо. Свещеният поклати глава и изтъкна:

— Като заподозрян или най-малкото като човек, замесен в подозрителни действия, този Трюх поне има предимството, че е неоспоримо жив и тясно свързан с мястото на престъплението.

— Така е. Според барон Уеджи горският не е способен на предумишлено убийство, но кой знае? Може би… — Пен се поколеба. — Дали не бихте могли да прегледате архивите на палатата? Може там да има нещо полезно за случаите на просветена Сведра, нещо, знам ли, подозрително? Което да ни даде други идеи?

Хамо се намръщи.

— Утре. На дневна светлина. Ще имам грижата.

— Утре — каза Пен — пак ще идем да огледаме гората и старото имение на кин Шипвир. Ако демонът наистина се е вселил в лисица и успеем да я намерим, може би… може би той ще ни каже нещо полезно. — Как щеше да стане това, нямаше представа.

— Ако намерите онази лисица… или демона на Магал, без значение в какво се е вселил… искам да ми го доведете непокътнат.

— Ще се опитам, сър. — Пен се поколеба отново. — Какво ще правите с него?

Хамо притисна очите си с ръце. След миг погледна Пен, като мигаше уморено.

— Не знам. Засега. — И добави под нос: — А си мислех, че тази нощ най-после ще успея да поспя…

Пенрик се протегна на стола си. Умората от деня го беше настигнала, болеше го всичко, а и мускулите му се бяха схванали допълнително от дългото седене. Понеже Хамо не добави нищо друго, Пен се надигна.

— Е, аз да си вървя. Утре ще тръгнем рано-рано.

Хамо кимна и махна с ръка.

— Да. Благодаря ви.

— Ако открием нещо по-конкретно, ще ви уведомя без бавене.

— Ще ви бъда признателен.

Пенрик вече посягаше да отвори вратата, когато Хамо се обади отново:

— Пенрик…

— Сър?

— Ако онзи откачен убиец, който и да е той, все още търси обладаната от демона лисица, а ти на свой ред търсиш същата лисица… Ами, просто внимавай в гората, нали?

— А. — „За това и сам трябваше да се сетя.“ — Непременно, просветени.

Пен докосна с палец устните си за довиждане и излезе.

 

 

Пенрик, Освил и Тала се срещнаха с барон Уеджи и неговия портиер и коняр Йонс на улицата пред градската къща на барона рано сутринта, докато влагата на росата още се усещаше във въздуха. Подкараха конете през дворцовия квартал към северната порта и оттам към централната палата на Кралското шаманско общество. Навремето палатата била чифлик извън градските стени, но междувременно градът се разраснал около нея, а първоначалните паянтови постройки били заменени с по-стабилни сгради. Комплексът беше защитен с висока ограда, която да скрива тайните на шаманското общество от любопитни погледи.

Влязоха през портата и продължиха към менажерията, бивши кралски конюшни. Пенрик беше идвал тук преди няколко дни по покана на Инглис във връзка с жертвоприношението на един престарял питомен рис, церемония, която бе прехвърлила духа му в тялото на младо животно като част от създаването на Велик звяр, далеч по-полезен от червеите на Пен. Младият шаман, който бе извършил ритуала под зорките погледи на своите началници, изглеждаше силно притеснен, затова пък животното се бе сторило на Пен неочаквано спокойно, ведро дори. Чувал бе за хора на смъртен одър, които с радост се предавали на своя бог, и старият рис го подсети за тези истории. Макар че тяхната кончина едва ли е била придружена с толкова много кръв, разбира се.

Тази сутрин не се извършваха кървави ритуали, но и последните паяжини от оскъдния сън се стопиха в главата на Пен при вида на групата, която ги очакваше. Не само Инглис, а още трима други… да, и тримата бяха шамани… седяха на блокчетата за качване, държаха юздите на конете си и си приказваха. Всички бяха облечени като за езда в провинцията, също като Пен и неговите спътници — удобни панталони и здрави ботуши, тънки ризи или туники без ръкави в очакване на предстоящата жега.

Инглис вдигна поглед, махна, стана и се зае да ги представи един на друг.

— Това са мои приятели. Нат… — Едър мъж на годините на Освил. — Крейл… — Енергичният младеж, когото Инглис посочи, се усмихна широко. — И Люнет. — Млада жена с рижава коса и лунички по острите скули. — Пожелаха да се включат в лова на твоята обладана лисица, Пенрик.

Пен се усмихна изненадано. Нямаше нищо против да работи сам, но сега завидя на Инглис за съдействието, което получаваше от колегите си.

— А, значи това си имал предвид снощи. Страхотна идея. Благодаря! — И на свой ред представи Сивите сойки и Уеджи. Шаманите, които се ползваха щедро от кралското благоволение, изобщо не се впечатлиха от лордството на Уеджи; той обаче не скри интереса си към тях. И не беше единственият, макар че Тала се опитваше да не ги зяпа толкова открито. Люнет я оглеждаше с не по-малък интерес.

Поеха по пътя към хълмовете, впечатляваща кавалкада от деветима ездачи. Самотен убиец, дори най-опасният, би се стреснал от численото им превъзходство, нали така? Дано, мислеше си Пенрик. Надвит, както обикновено, от любопитството си, той хвърли поглед през рамо и прати обичайното: „Зрение, Дез.“

Вълка на Инглис вече познаваше. Вълк, който беше много повече от вълк. Едрият тъмнокос Нат определено носеше мечка, измамно кротка на вид. Ако ухиленият Крейл не носеше в себе си Велико куче, превъзбудено от мисълта за дългата разходка, Пен щеше да остане много изненадан. От всички само рижата Люнет вдигна брадичка и впери очи в него, несъмнено усетила магьосническия оглед. Велика лисица, без съмнение. Това можеше да се окаже полезно.

Пен се зачуди дали Великите им зверове са били подбрани така, че да паснат на вродения им нрав, или младите шамани са придобили по нещо от спътниците си впоследствие. Инглис беше споменал, че кандидат-шаманите работят известно време в менажерията, преди да приемат в себе си Велик звяр. Може би това време им позволяваше да се опознаят взаимно, да разберат дали са съвместими, да се открият един друг. Точно като при човек и неговия бог.

„Или неговия демон“ — подметна Дез.

„И какво говори това за мен?“

„Че си невиждан късметлия като своя бог?“

„Да бе.“ А после се запита дали този път късметът няма да му изневери.

Люнет продължаваше да му мята любопитни погледи, сякаш и тя се питаше това-онова за него.

Известно време двете жени яздиха една до друга и си говореха тихо. Свърнаха по един по-широк път и Тала каза:

— Е, имаме и от двата вида. Да ги попитаме. — След което навря коня си между конете на Пенрик и Инглис. Инглис метна поглед през рамо на лисичата си колежка, после се обърна към младата дознателка.

— Любопитна съм — каза тя на въздуха между двамата, като жена, която дели торта на две половини. — Кои са били първи, магьосниците или шаманите?

— Трябва да са били магьосниците — каза Пенрик.

Инглис сви устни, но не каза нищо.

Люнет извика иззад тях:

— Откъде знаеш? Традицията на шаманите от старите горски племена датира от стотици години, може би дори хиляди, и се е изгубила в мъглата на времето. Магьосничеството едва ли се е зародило толкова отдавна.

— Няколко хиляди години ти се струват дълго време? — попита Пенрик. — Ако питаш мен, от гледна точка на боговете това е само миг.

— Значи никой не може да каже със сигурност кои са се появили първи, така ли? — настоя на своето Тала.

— Твърдението ми не се основава на исторически документи, реални или изчезнали. Основава се на логиката — каза Пен.

Освил беше заел мястото на Тала до Люнет и шаманката го оглеждаше с подновен интерес.

— Логика, казваш? — подхвърли дознателят с усмивка. — Мислех, че логиката е запазена територия на моя орден.

— Може да е територия, но не е запазена само за вас. Помислете малко. Шаманите създават други шамани с помощта на Велики зверове, чието отглеждане изисква доста време. Но кой е създал първия шаман? Или първия душевоин, в този ред на мисли, защото по-простото създаване трябва да е дошло първо, а по-сложното — след него, вероятно на принципа на пробата и грешката. — Пен се замисли над собствените си думи. Нямаше гаранция, че е прав в разсъжденията си. Причинно-следствената връзка можеше да се интерпретира по различни начини. — А грешките трябва да са били особено неприятни. Така или иначе, боговете и техните дарове със сигурност са се появили преди хората. — Поколеба се. Защо всяко изказано твърдение му звучеше недоказуемо? Само че не му беше сега времето да навлизат в дебати за произхода на боговете, теологичен въпрос от най-висша сложност. И такъв, който обикновено свършваше с разгорещени крясъци. — А понеже магьосниците се създават с помощта на демон, който принадлежи на Копелето, и това може да се счита за дар, значи са се появили преди шаманите.

— Според древните горски легенди — каза Инглис — първият шаман е бил благословия от Сина на есента. Не е бил необходим магьосник. Шаманските практики, които магьосниците могат да наподобят, а трябва да призная, че ти се справяш забележително добре… — „Ще признаеш, я“, помисли си Пен, спомнил си своя Велик червей, ако не с гордост, то поне със задоволство, — вероятно са били усвоени от първоизточника им, тоест от шаман. — „Точно като при теб“, каза закачливият блясък в очите му.

— А и Копелето е бил последният от боговете, нали така? — вметна Освил, макар че Пенрик не виждаше какво общо има това с изказаните дотук аргументи.

Тала се намръщи.

— На мен всичко това започва да ми звучи като косвени доказателства — каза тя и Освил реагира на думите й със задавен звук, вероятно смях. Момичето не се обърна да провери.

— Добре дошла в историческата наука — ведро каза Пенрик.

— И теологията?

Тримата мъже се смълчаха.

— Може би… в по-малка степен — каза накрая Пенрик. Макар че това убеждение не беше резултат от обучението му за свещен в семинарията. „Нито е плод на косвено доказателство.“ — Но няма спор, че хората могат да тълкуват теологията погрешно.

— Хората могат да тълкуват погрешно кажи-речи всичко — въздъхна Освил. — Теологията едва ли прави изключение.

— Мм — изсумтя неутрално Пенрик.

При следващия завой пътят се стесни и колоната им се разтегли. Ранното лятно слънце вече се катереше бавно по синьото небе, но сенките им все още се точеха дълги по нивите край пътя, а краката на конете се събираха и разделяха като ножици. Току-що издоени крави излизаха на паша край чифлиците с пеещи звънци, далечни гласове долитаха откъм обори, кокошарници и плевни.

Пенрик изостана да се изравни с Освил — Люнет му отстъпи мястото си, но все още бе достатъчно близо да ги чува, — и му изложи новата си теория, плод на снощното вдъхновение. Добре де, снощното вдъхновение на Дез. Не беше сигурен дали ако разкрие източника си, това ще придаде повече тежест на думите му, или напротив. Както беше предполагал, хипотезата му, че истинската цел на престъплението е бил демонът, а Магал — само косвена жертва, предизвика много мръщене у дознателя и никакви усмивки.

— Какво мисли просветен Хамо за тази… идея? — попита той. Последната дума прозвуча нарочно неутрална, заменила в последния момент нещо много по-остро, но поне беше знак, че Освил обмисля казаното, вместо да го отхвърли категорично.

— Не го смята за невъзможно. Тоест, по отношение на двете магьосници и техния демон. Самоличността на убиеца е друг въпрос.

Освил мълчеше замислено. Конете чаткаха с копита по все по-стръмния път.

— От моя гледна точка, това не променя особено нещата. Престъпникът ще се изправи в съда за убийството на Магал. Когато го открием. Тепърва ни чака много работа.

— Да, но може да скъси списъка ти със заподозрени. Или поне да го пренасочи.

— Сериозно? Ако питаш мен, само го удължава. — След кратка пауза добави: — Дори не съм сигурен, че е престъпление да нараниш или убиеш демон. Тоест, нали една от рутинните задачи на собствения ти орден е да отървава света от тях?

— Технически ние само връщаме демоните в ръцете на белия бог, откъдето са дошли. Той се отървава от тях. — „Или не, понякога“, напомни му Дез. Недоволството й от този обрат в разговора се долавяше ясно. — И е точно толкова рутинно, колкото обесването на престъпник, след като правосъдната машина е свършила своето. Душата на престъпника също отива при боговете или остава безпризорна, според случая. Следствие, върху което екзекуторът няма контрол, и толкова по-добре, иначе би било светотатство.

Беше ред на Освил да изсумти, макар че неговото „мм“ не беше толкова неутрално.

След малко Пенрик попита:

— Освил… случвало ли ти се е да си сигурен в заключенията си преди разследването да е приключило?

— Ъ? Ами, да, определено.

— И какво правиш тогава?

— Нищо по-различно.

— Защо?

— Защото понякога се оказва, че съм грешал.

Пен се замисли, после кимна.

— Е, няма лошо човек да сгреши.

Освил го стрелна с кос поглед, после се втренчи между ушите на коня си и каза:

— Не и ако обесят обвинения преди това.

Пен отвори уста да го попита дали говори от личен опит, но се опомни в последния момент и не каза нищо. Умълчаха се.

Не. Определено не завиждаше на Освил за професията му. Добре си му беше при белия бог, благодаря.

„За всеобщ късмет“ — измърмори Дез. Може да му се присмиваше; или да беше сериозна. По-скоро и двете едновременно, реши Пен.

Приведе се към врата на коня да го улесни — тук пътят беше още по-стръмен и с много завои. Скоро се озоваха под зелените сенки на дърветата в края на гората. Пен помоли отново Дез за второто зрение и заопипва за лисици или по-скоро за конкретна лисица с неканен гост. Гората около тях беше великолепна, вълшебна почти, цветовете станаха по-ярки, навсякъде имаше живот и движение, едновременно бързо и недоловимо, но не и лисици, само птички и по някой язовец. Шаманите в групата им също се напрегнаха и Пен се зачуди дали възприемат гората като него или по съвсем различен начин. Така или иначе, никой не вдигна тревога и скоро групата им свърна по надран от коловози черен път, водещ към старата господарска къща на кин Шипвир.

Отпред укрепеното здание изглеждаше точно толкова кафяво и скучно, колкото и погледнато отзад. Заобиколиха го на път към конюшните, без да срещнат никого.

Докато слизаха от конете, един старец излезе от къщата с изопнато от тревога лице, което се изглади, щом човекът позна Уеджи и Йонс.

— О — възкликна той. Ако не беше плешив, сигурно щеше да приглади косата си, реши Пен. — Млади господарю. — Тонът му беше достатъчно почтителен, но… аха. „Млади господарю“, а не „милорд“. Явно старецът беше отколешен служител, когото Уеджи бе наследил, като всичко тук, от предишния барон.

— А, Лосно — каза Уеджи вместо поздрав и се усмихна. — Ще останем тук днес. Мисля да пуснем конете на пасището.

— Ще ида да доведа момчето. — Старецът повлече крака и скоро се върна с конярчето или помощник-градинаря, или просто младеж от близкото село, нает като общ работник — дългурестото момче май съвместяваше всички тези постове. Заедно с Йонс и шаманите старецът и конярчето се заеха да свалят седлата, да ги подредят върху оградата и да пуснат конете в заграждението. Настоящите обитатели посрещнаха конете натрапници със същата подозрителност, с която Лосно и селянчето бяха посрещнали ездачите им, макар че вторите поне не хапеха, не цвилеха и не хвърляха къчове.

— Лосно е градинар и пазач — обясни Уеджи на Пенрик и Сивите сойки, — а жена му се грижи за къщата. Кажи-речи това е прислугата. След малко ще ги събера всичките, за да ги разпитате.

— Благодаря — каза Освил.

Пен с потрес видя още пет нови лисичи кожи, закачени на стената на обора. Напечени от слънцето, кожите воняха. Пен влезе в обора да провери отделението и го завари празно… или опразнено. Инглис и Люнет го последваха.

— Долавяте ли нещо, като гледате кожите? — попита ги разтревожено Пен.

— Не бих казал — отвърна Инглис. — Струват ми се еднакви, ако това ти помага.

„Ако някой междувременно е убил издирваната лисица, значи се е сдобил с демона й“, разсъждаваше Пен с растяща тревога. Което би създало проблем от съвсем ново естество. Е, поне градинарят и неговият помощник можеха да бъдат изключени от този списък със заподозрени. Както и — когато излязоха от къщата след няколко минути — съпругата на Лосно и кухненската помощница, младо момиче, което можеше да е сестра на конярчето. Или братовчедка. Или и двете, предвид нравите в малките селца.

Освил ги подкани да седнат на една пейка до задната врата и започна да ги разпитва, възползвайки се от допълнителния авторитет, придаван му от присъствието на Уеджи. Пенрик остана да чуе разпита, макар и отстрани, анонимен като облеклото си. Е, все пак носеше ширитите си, прибрани във вътрешния джоб на елека.

Разпитът протече по обичайния начин. Новината за мъртвата магьосница, открита в гората на Шипвир, предизвика шок и изненада у четиримата слуги, които побързаха да уверят всички присъстващи, че за пръв път чуват за това. Пен не можа да прецени, дори с второто си зрение, дали някой от тях не лъже, долавяше само притеснение, както и известна доза болно любопитство при момчето, което би било видно и без помощта на магия. Питаше се дали Освил не би бил по-точен от него в преценката си, предвид големия си професионален опит.

Не, не били виждали непознати да се навъртат около имението през последните няколко дни. Нито в гората, но за това по-добре да питали Трюх. Той излязъл рано сутринта да провери капаните за лисици. Не е ли необичайно това? Ми, не особено. Ако е заради кожите, не трябва ли лисиците да се ловят през зимата? Ами, да. Трюх също ли живее в къщата? А, не, горският си имал своя къщурка на двестатина крачки, в края на гората, ей там. Пен би я определил по-скоро като колиба, но всъщност не беше по-паянтова от другите стари постройки, пръснати наоколо. Не, Трюх нямал жена и деца, никога не се бил женил. Не умеел да ухажва жените на младини, ама, ако питаш него, момичетата били капризни и избирачки, изсумтя икономката. Освил, вместо да сложи край на това отклонение, ги остави да поклюкарстват малко за горския, макар че каква полза от това, Пен нямаше представа.

Странно, но охотата им да клюкарстват секна рязко, когато дознателят ги попита за убийството на баронесата преди три години. Двамата младежи още не работели тук по онова време, за разлика от възрастната двойка, която била разпитвана многократно във връзка с престъплението. Така или иначе, градинарят и икономката не добавиха нищо ново към известните им вече факти. Жената изглеждаше признателна на храмовите усещащи, задето прогонили призрака от имението. Каза го така, сякаш са ги отървали от някакъв особено неприятен вредител. Уеджи стисна устни — сигурно защото помнеше стринка си като свястна жена.

Четиримата слуги бяха изнервени до крайност и Освил най-после ги пусна да си вървят. Икономката не остана особено доволна, когато дознателят прати Тала да огледа къщата, а самият той тръгна да обиколи двора и постройките. Пенрик се върна при обора, където Инглис организираше шаманите си за претърсването на гората.

— Сигурен ли се, че е добра идея да се разделяте? — попита той, след като чу плана.

— Така ще покрием повече терен за по-малко време — каза Нат с басовия си глас.

— А ако изненадате опасен убиец? — възрази Пен. — Може още да се навърта в гората. — Все трябваше да има някакво обяснение за внезапния порив на Трюх да лови лисици извън обичайния за това сезон. Нещо го беше подтикнало. Или някой? Дори Освил още не беше изключил възможността убиецът да е имал помощник или съучастник.

— Пенрик — каза търпеливо Инглис, — ние сме шамани. Ти самият би ли сметнал, че си в опасност?

— Ами… ако очаквам нещо да се случи, не, предполагам. Но аз притежавам известни физически сили, които вие нямате.

— А ние имаме известни умствени сили, които ти не притежаваш.

На Пенрик все повече му се искаше да направи нещо във връзка с тази липса, преди престоят му в столицата да е приключил. Но за тази цел трябваше да проведе трудни преговори с принцесата-архисвещена, което беше задача за друг ден.

— Е… отваряйте си очите все пак. Ако видите непознат в гората, стойте на разстояние. Не го заговаряйте, преди да сте се върнали за подкрепления, става ли?

Отвърна му всеобщо сумтене, което изобщо не го успокои.

— О. И ако видите горския, пратете го тук. Кажете му, че баронът иска да говори с него, но не споменавайте за Сивите сойки.

Решиха да започнат търсенето северно и западно от къщата, в посоката на Язово, и да се върнат след три часа, за да хапнат и да планират следващия етап на операцията. Освен ако някой не намереше демона, в който случай трябваше да уведомят Пенрик по най-бързия възможен начин. После всички се разпръснаха във ветрило и хлътнаха в зелените сенки на гъсталака.

 

 

Вече два часа Пен обикаляше възложения му участък от гората, безуспешно, ако не се броеше един железен капан със стръв от свинска мас и две примки, които намери, всичките празни. Възможно ли беше обладаната от демон лисица да има свръхестествен усет за тези опасности? Дано, помисли си Пен.

Да обикаля из гората и да попива всичко наоколо през второто си зрение беше приключение само по себе си. Би му било от полза по време на ловните експедиции от младежките му години, само дето беше така… всепоглъщащо. Не беше като да се промъкваш с лъка и да се оглеждаш за набелязаната цел, като пренебрегваш всичко останало; беше тъкмо обратното всъщност. Цялостният гоблен на горския живот го захлупваше безмилостно, с всичките си миниатюрни бодове в безброй цветове, и след време самото възприятие ставаше изтощително. Обхватът му беше малък, само петдесетина крачки, и толкова по-добре, иначе това божествено зрение би било прекалено богоподобно. Що за Ум беше в състояние да възприема целия свят по този начин, едновременно и постоянно? Можеха ли боговете да затварят от време на време очи, за да си починат поне мъничко? И какво щеше да стане, ако го направеха?

И друго — ако се случеше, да не дават боговете, Пен по някаква причина да ослепее, можеше ли второто му зрение да замени първото? Дано никога не го научеше.

Колкото до Дез, тя преяде с комари и други хапещи насекоми и скоро се отегчи дотолкова, че взриви една земеровка, преди Пен да я е спрял. Той погнусен сведе поглед към парчетата от мишеподобното животинче, полепнали по ботушите му.

— Сериозно, Дез. Ти какво си, двестагодишна жена…

— Жени — поправи го мило тя.

— … или скучаещо селянче? Дори аз никога не съм късал крилцата на мухи.

— Защо ли това не ме учудва, скъпи Пен?

Което за пореден път му напомни, че под двестагодишните натрупвания от човешки опит и знания, които Дез така щедро споделяше с него, тя все пак си беше демон на хаоса. Това на свой ред го подсети за другия демон на хаоса, върнат внезапно и насилствено към гостоприемник от нисш вид.

Потен и гладен, Пен пое назад към имението на Шипвир. Откри вчерашната пътека и ускори крачка. Може пък някой от другите да беше попаднал на следа. Може би вече го чакаха с нетърпение.

Завари Освил и Тала на пейката при задната врата, без следа от нетърпение. Инглис и Крейл седяха на земята до пейката, пиеха вода от едно ведро и хапваха от храната, която си бяха донесли. Инглис изглеждаше умърлушен, а Освил — мрачен, но това бяха обичайните им физиономии, следователно не носеха никаква полезна информация.

При появата на Пен всички вдигнаха погледи.

— А — каза Освил. — Намери ли нещо интересно, просветени?

Пен въздъхна, седна до другите двама на земята и с благодарност взе предложената му чаша.

— Не. А вие?

Инглис и Крейл поклатиха глави, но Освил явно имаше с какво да се похвали.

— Огледах колибата на Трюх и по всичко личи, че е имал гост. С преспиване. Намерих спален чувал и твърде много мръсни чаши и чинии като за сам човек.

Тала вметна:

— Според икономката напоследък му се бил отворил голям апетит. Не можела да се оплаче, защото той все пак осигурявал дивеч за цялата прислуга. Всъщност оплака се, надълго и нашироко. — Устните й се разтеглиха в рядка за нея усмивка: момичето май попиваше от ментора си не само занаята, а и сдържаното поведение. — По принцип Трюх бил самотник и вечно намусен. Не била забелязала промяна в това отношение.

— Хм — каза Пен. — Той още ли не се е появил?

— Да, никакъв го няма — отвърна Крейл.

Не биха могли да обвинят Трюх, че е излъгал за необичайни срещи и гости напоследък, защото още не го бяха питали. Не беше странно човек да има гости. Но беше странно да пазиш гостите си в тайна.

— Дали не е била гостенка? В колибата?

— Ако се съди по дрехите и безпорядъка, по-скоро не — каза Освил.

— Това е много интересно.

— Склонен съм да се съглася с преценката ти — каза Освил. А от неговата уста това беше като голям сигнален флаг. Не че би си го признал на глас, разбира се. Но Пен можеше да се хване на бас, че дознателят ще държи под око колибата на горския.

— Уеджи къде изчезна?

— Преглежда сметките на домакинството и прочие — каза Тала. — Явно смята, че така трябва. Не съм сигурна, че прислугата оценява по достойнство тази негова добросъвестност.

Инглис се изкиска и посегна за нов комат хляб и бучка сирене. Пенрик остави празната си чаша и протегна ръка към Тала, която му отчупи от хляба и му даде и сирене.

Освил рязко се обърна. Пен проследи погледа му и видя Люнет да се приближава тичешком. Очите й грееха весело, а страните й бяха поруменели под луничките. Пен затаи дъх в очакване.

Младата жена спря пред тях и се залюля на пети и пръсти, очевидно много доволна от себе си.

— Намерих ви лисицата — заяви тя.

Дори Освил се изненада толкова, че се усмихна.

— А! — Пен сигурно щеше да скочи, ако не го боляха краката.

— Значи наистина се е вселил в лисица, прави сме били! Къде?

Тала подаде на Люнет чаша вода и шаманката я изгълта на един дъх и млясна с устни.

— Благодаря. Леговището й е почти в центъра на онзи участък, дълбоко в гората. На един стръмен склон, обрасъл гъсто с дървета и шубраци. Има проблем обаче. Твоят демон явно се е вселил в женска лисица, която има малки.

Пен се стресна не на шега. Незнайно защо през цялото време си беше представял мъжка лисица, енергичен млад лисугер, готов да побегне, макар че, като се замислиш, шансът демонът да е попаднал на мъжка и на женска лисица беше еднакъв.

— Животното ми се стори много уплашено — добави Люнет. — Макар че е трудно да се каже дали страхът идваше от демона, от лисицата, или и от двамата. Не се приближих. Сметнах, че ще е по-добре първо да ви кажа.

— А тя видя ли те? Усети ли те?

Люнет кимна.

— Погледна ме с ужас, после отърси малките от бозките си и хукна нанякъде, сигурно на лов. Лисиците не ловуват по това време на деня, но на тази определено й се налагаше. Шест лисичета. И, Майко и Братко, какви са сладурчета! Малки космати топчици, катереха се едно върху друго и се хапеха по ушите и опашките. Майката им се скара, нали знаете какви странни звуци издават лисиците, като лай, и те се скриха в леговището. Оставих два заека пред дупката като предложение за мир и хукнах насам.

Пен се запита какви ли преки пътища са достъпни за шаманите при лов — с голи ръце! — и дали приличат на унищожението, което самият той можеше да предизвика с лекота, ако решеше.

— Трябва да идем там бързо — продължи Люнет. — Иначе току-виж преместила котилото.

Пен се замисли за това неочаквано развитие на нещата. И преди му беше трудно да си представи емоционалното състояние на осакатения демон, а сега… още повече. Лисицата си имаше свои грижи в момента, а демонът пазеше спомените поне на една магьосница, която е имала деца. Как се спогаждаха двете майки в мозъчето на животно? Възможно ли беше да са постигнали някакъв странен вид сътрудничество? Жените го умееха това…

„Понякога“ — съгласи се Дез. Изглеждаше очарована от загадката не по-малко от него. От дванайсетте й предишни ездачки, напомни си той, шест бяха раждали, макар и преди да приемат демона в себе си. Дез бе споделила с него две столетия спомени, опит и някои крайно смущаващи фрагменти от сънища, за които Пен не говореше с никого, и от тях интимността на раждането беше начело на списъка.

„Осем — измърмори Дез, — ако броиш лъвицата и кобилата.“

„А. Да. Права си.“ Дали пък някоя от тях не беше изпадала в подобна ситуация? „Дез, помагай, ако обичаш.“

Дълга пауза, после, много бавно, сякаш на свой ред търсеше пътя опипом, Дез каза: „Може би ще е най-добре да попитаме самата лисица.“

— Ха — каза Пен на глас, после, колкото към обикновените си спътници, толкова и към Дез, добави: — Не можем да я оставим без някаква охрана. Предвид необяснимото масово изтребление на лисици.

Всички измърмориха по нещо в знак на съгласие и се разбързаха да приключат с обяда си.

Докато Пен дояждаше хляба и сиренето, дойде Нат, последният от издирвателната им дружинка, и попита:

— Трюх още ли не е дошъл?

— Защо, ти видя ли го? — Освил се напрегна.

— Да, в гората. Залагаше примки. Попита кой съм. Отговорих, че съм дошъл заедно с господаря му, който е заръчал веднага да се върне в къщата. Той каза, че първо трябвало да си довърши работата. Отдалечих се малко, изчаках да тръгне, обезвредих примката и го последвах.

— Тогава той би трябвало да се е появил тук преди теб — каза Освил.

— Трюх заподозря ли те? — попита Инглис. — Да те е обвинил в бракониерство или нещо такова?

— Не, разменихме само няколко думи. Относително любезно. После той закуцука през гората.

— Закуцука? — попита Пенрик. — Вчера не куцаше. Дали нараняването е било прясно, как мислиш? Видя ли превръзка?

Нат махна с ръка.

— По-скоро старо. Носеше бастун. Едър мъж с прошарена брада. Говореше като образован човек, макар да каза само няколко думи.

Инглис и Пенрик се спогледаха.

— На колко години ти се стори? — обърна се Пенрик към Нат.

— Петдесетина. Там някъде.

— А не… около четирийсет, тъмнокос, слаб, висок горе-долу колкото Инглис? — попита Пен.

— Не, на ръст беше колкото мен по-скоро. И на ръст, и на ширина — каза Нат и размърда яките си плещи.

— Не е бил Трюх — каза Инглис. — Или поне… не е бил същият човек, който вчера ни се представи за Трюх.

— Обърна се на Трюх, когато му извиках — каза Нат.

— Какво точно му извика? — попита Освил.

— „Ей, ти ли си Трюх, горският на барон кин Шипвир?“, а той каза… ами, ако трябва да съм точен, каза: „Защо питаш?“.

— Може да е бил тайнственият посетител на Трюх — каза Освил.

— Или някой бракониер — добави Крейл, който беше наострил любопитно уши.

„Леле — измърмори Дез. — Като го гледам този младок, направо ми иде да хвърля пръчка и да видя какво ще стане.“ Пен не й обърна внимание. Описанието, дадено от Нат, го тревожеше, макар че можеше да има куп обяснения за появата и поведението на мъжа, особено ако ги търсиш.

— Каква стръв използва за примката? — попита Инглис.

— Една вмирисана риба.

— Значи не се цели в зайци — каза Пен — Или в друг дивеч, който да става за ядене.

— Определено — каза Нат.

Освил затропа с пръсти по пейката, но, типично в негов стил, не добави нищо повече.

Решиха Крейл да остане със Сивите сойки в имението, в случай че Трюх или тайнственият мъж се появят, да помогне при нужда на дознателите или да служи за свръзка между двете групи. След като се погрижеха за обладаната от демона лисица, Пен искаше да се погрижат и за брадатия странник, стига уморените шамани да се навиеха за второ претърсване на гората. Определено имаше въпроси към онзи тип. Странният разговор на Нат с брадатия би могъл да се обясни лесно, ако „Трюх“ се окажеше умен бракониер с бърза реакция. Ако пък беше честен човек, вероятно щеше да се върне при къщата, както му бе заръчано, и тогава преценката оставаше на Освил. А той, извън всяко съмнение, беше предпазлив със заключенията.

Пен, Инглис и Нат тръгнаха след Люнет към гората.

 

 

На три и повече мили от пътеката влязоха в някаква клисура и Люнет вдигна пръст пред устните си и забави крачка. После посочи купчина сухи клони, обрасли с дива лоза, на отсрещния склон на клисурата. Пен разгъна второто си зрение. Лисичето семейство си беше у дома, ако се съдеше по топлата мърдаща купчинка живот, която се усещаше под зеления параван.

Там беше и майка им, предвид хаотичната плътност на демона, която не можеше да се сбърка с нищо. Хаос и плътност, които се сгъстиха и сгърчиха допълнително — второто зрение обикновено позволяваше на Пен да шпионира незабелязано, но истината бе, че понякога, като сега, умението беше двупосочно.

Хората бяха естествен враг на лисиците, а и демонът имаше всички основания да смята, че появилият се от нищото храмов магьосник е дошъл да го арестува и да го отнесе при някой светец за екзекуция, а не да го спаси. С Дез и преди бяха изпълнявали такива задачи. Плътността на Дез вземаше страха на по-низшите демони, а и фактът, че не е взела надмощие над ездача си, едва ли беше утеха от тяхна гледна точка. Само че този път Пен не виждаше как би могъл да притъпи естествения страх на демона, като хвърли невинни заклинания на гостоприемника му.

Беше ли взел връх демонът? Изглеждаше логично, но все пак… „Дез, как ти се струва тя?… Те?“

„Мда — бавно каза тя, сякаш не бързаше със заключенията. — Демонът е взел връх, но… грижата е някак обърната. Благодарение на Магал може би?“

В първия миг Пен не разбра за какво му говори Дез.

„Демонът се опитва да се грижи за лисицата? Като… все едно тя му е домашен любимец?“

„Или дете. Което е горе-долу същото, защото хората често приемат домашните си любимци като свои отрочета. — Насочи вниманието си към малките лисичета и добави: — Деца.“

— Люнет — прошепна Пен. — Хайде с теб да се приближим бавничко. Дано не подплашим лисицата. Хукне ли да бяга, върви я гони. Вие двамата — той погледна Инглис и Нат — засега останете тук.

— Тя вече е уплашена — прошепна Люнет и махна от потното си чело непокорен кичур коса. — Обаче няма да избяга, освен в най-краен случай. Заради малките.

— Права си.

Като се стараеха да стъпват безшумно, двамата се спуснаха до дъното на клисурата и поеха под ъгъл нагоре. Спряха на няколко крачки от леговището. Люнет посочи към земята, Пен кимна и двамата бавно приседнаха върху плътната покривка от листа, той — с кръстосани крака, тя — на колене. Мълчаха. В леговището под паравана от диви лози също цареше тишина. Блясъкът на уплашени очички и смътното очертание на космата муцунка биха се сливали до неузнаваемост със светлосенките за всеки друг, но не и за Пен. Не и за второто му зрение.

„Демонът-лисица дали все още разбира човешка реч? — помисли Пен към Дез. — Ти си била кобила някога. И лъвица. Помниш ли как е било при теб?“

„Минаха двеста години оттогава, Пен! Но при всички случаи отговорът е «не». По онова време още не бях съжителствала с човешки ездачи и нямаше откъде да придобия това умение. При обратен преход, от човек към животно… това не ми се е случвало. И слава на боговете.“

Можеше ли изобщо лисичият мозък да възприеме и да обработи сложната структура на човешкия език, за да го предаде на своя демон? Пен, който вече владееше шест езика, знаеше от личен опит колко трудно е усвояването на нов. Самите звуци сигурно нямаше да са проблем — лисиците имаха остър слух, — но дали осакатеният демон беше запазил способността си да проумее чутото? „Никой дух не може да съществува дълго в света на материята без материално създание, което да го поддържа“ — така гласеше едно от основните храмови правила. Възможно ли беше някакви откъслечни умения на духа да оцелеят? Поне за известно време?

Изглежда, имаше само един начин да разбере.

Беше забелязал, че Освил винаги праща Тала да разпитва жените. Това сигурно беше още една причина хитрецът да цени толкова високо помощничката си. Дали лисичата шаманка не би била подходящ посланик в конкретния случай?

— Виждал съм Инглис да използва заповедния си глас — прошепна й той. — Върху кучета. И върху хора също. Обаче не действа на демони. Ще можеш ли да въздействаш на лисицата по този начин? Да я извадиш от дупката?

Люнет се намръщи и отвърна шепнешком:

— Гласът е по-близо до командата, отколкото до убеждаването. А и кучетата разбират това-онова от човешката реч. От друга страна, има и песни.

„Едва ли има предвид храмовите химни“, помисли си Пен. Трябваше да поразпита за това. По-късно.

— Чувал съм, че има и по-силни заклинания, нещо като принуда.

Тя кимна.

— Да, но те държат само докато шаманът налива живот в тях. Или паразитират върху някакъв източник на живот, обикновено върху самия обект на заклинанието. Но са по-сложни и костват повече усилия.

— Мм. — По принцип всички видове принуда не надживяваха прякото си приложение. Убеждаването траеше по-дълго. — Опитай се първо да поговориш с нея. Спокойно и нежно. И нека посланието е съвсем простичко.

— Какво послание?

Всяка заплаха да отнесат лисицата в ордена на Копелето, както искаше Хамо, щеше да ужаси демона. И с основателна причина.

— Предложи й да я отнесете, нея и малките й, в Кралското общество. Имате условия да се грижите добре за нея в менажерията си, нали така?

— Разбира се. — Люнет се усмихна. — Добра идея. — Примъкна се на колене до потъналия в сенки отвор на леговището и клекна. — Хей, миличка. Нищо лошо няма да ти направим. Тук, в гората, има много ловци, затова ще те заведем на по-сигурно място. В леговището на моите шамани. Теб и децата ти. Искаш ли?

Пен не за пръв път чуваше заповедния глас, но косъмчетата по ръцете му въпреки това настръхнаха. Лисицата припълзя към отвора, долепила корем до земята, с оголени бели зъби и потрепващи уши. Задъхваше се от тревога. Люнет се приведе напред и сложи ръка между черните предни лапки на животното, като си тананикаше нещо. Монотонна мелодия, тиха и зловеща, непозната за Пен.

Лисицата бавно сниши муцуната си и опря нос в шепата на Люнет.

Явно шаманката успяваше да общува по някакъв начин със… с лисицата, с демона или и с двамата. Пен се сети за собственото си гигантско объркване през първите дни от съжителството си с Дез. Не би могъл да заеме на лисицата някое тънко книжле за магията, където бедното създание да прочете това-онова за неканения си гост, въпреки необичайния за животно интелект, който грееше в кехлибарените очички.

— Май ще е най-добре — промърмори той — първо да ги отведем в имението. Уеджи сигурно ще ни даде каруца, с която да ги откараме в града. — Или от онези двойни плетени кошници, които се премятат като дисаги през конски гръб. Или нещо друго. Ако се бяха сетили, можеха да си донесат нещо подходящо от града. — Шест лисичета. Ще могат ли да изминат толкова дълго разстояние? И ще последват ли майка си?

Люнет определено се сближаваше с лисицата — тананикането й се бе преляло в песен без думи, а животното се отпускаше в ръцете й. Шаманката го галеше по главата, чешеше го зад ушите, прокарваше тънките си пръсти през червеникавата козина. Наполовина шаманско убеждаване, помисли си Пен, и наполовина простичко, искрено удоволствие от общуването, което беше убедително само по себе си.

Очарован, Пен се примъкна напред и протегна ръка. Лисицата го погледна, оголи зъби и изръмжа. Люнет го стрелна с ядосан поглед и Пен се отдръпна, странно разочарован, задето са го изключили от това така приятно наглед общуване. „Просто искаш и ти да я погалиш“ — изкиска се Дез. Странният безсловесен разговор продължи още няколко минути, после Люнет пропълзя в леговището и след миг се върна, следвана от шестте сънени и объркани лисичета, които наистина се оказаха „сладурчета“. Примигнаха няколко пъти с големите си очи, после се втурнаха вкупом към цицките на майка си, но тя, явно заета с друго, ги избута безцеремонно. Без да се замисля, Пен ги отърва — чрез Дез — от бълхите и кърлежите, което му спечели остър поглед от лисицата — или от демона й, — но внезапният пристъп на тревога бързо отмина, когато стана ясно, че лисичетата не са пострадали от действията му.

Което повдигаше въпроса каква част от силите на Магал, или контролът върху тези сили, е преминала към лисицата? Унищожаването на паразити беше една от най-лесните долни магии, първата, която Дез му беше показала, след като Пен се сдоби с нея по случайност. Това определено показваше, че демонът в лисицата може и да не е толкова опасен, колкото се боеше Пен.

„Може да е проста магия — отбеляза Дез, — обаче изисква отличен контрол.“

„Да, но Магал със сигурност е можела да го прави. Както и Сведра.“

„Без съмнение. Имах предвид, че по-слабият контрол не е непременно по-малко опасен.“

„Хм.“

— Хайде да ги отнесем в имението — каза Пен. Ако не друго, това щеше да му даде известно време за размисъл. — А после и в менажерията. — Още повече време за размисъл. А тази загадка определено трябваше да се обмисли обстойно. Защото перспективата да спечели доверието на лисицата и демона и след това да го предаде — по някой от многото начини, свързани със задълженията му към храма, — все по-малко му харесваше.

Махна на Инглис и Нат и те се приближиха, без да крият любопитството си. Пен им обясни новия план и групичката им се преподреди за предстоящия преход. Люнет тръгна напред, следвана по петите от лисицата. Малките хукнаха след майка си точно толкова организирано, колкото можеше да се очаква от шест съвсем мънички лисичета, тоест никак. Инглис и Пенрик вървяха по фланговете със задачата да връщат малките си повереници в колоната, а Нат пое ариергарда. Беше се ухилил до уши, но след като му хвърлиха един поглед, лисичетата ускориха крачка, очевидно стреснати от мечешката му аура. Е, това поне гарантираше, че никое няма да изостане.

„Заложници“ — помисли си неволно Пен, загледан в щуращите се космати топчици. По всичко личеше, че е взел заложници. Би трябвало да е горд със себе си заради успеха на мисията, обаче…

„Чувстваш се виновен, задето си излъгал лисица? — попита Дез развеселено. — Това само ти го можеш, Пен.“

„Или задето съм излъгал демон.“ Или и двете. Това тепърва щеше да се види. Събитията можеха да се развият по много начини.

„А. Да. Още едно поредно напомняне защо те харесвам“ — каза тя и в думите й прозвуча собственическо усещане за самодоволство.

На това Пен не знаеше какво да отговори, но определено му стана приятно.

Лисичетата вече плетяха крака и скимтяха, очевидно недоволни от дългия преход. Пен неволно се усмихна. Не беше трудно да си преведе мрънкането им: „Още много ли има, мамо?“.

Странната им процесия най-сетне стигна до по-равен терен и пое към главната пътека. До имението оставаше по-малко от миля.

Стрелата се появи от нищото, твърде бързо за Пен и почти твърде бързо за Дез. Тя успя да я извърти, така че само да забърше хълбока на лисицата, вместо да се забие. Животното нададе вой и се обърна. Докато втората стрела полети, Дез самоволно бе ускорила възприятията на Пен до бързината на своите. Той разтроши дървената част на стрелата и се завъртя още преди железният й връх да е паднал на земята, оглеждайки се за стрелеца.

Когато Дез превключеше на този отбранителен режим, от гледна точка на Пен светът наоколо се забавяше. Люнет се обръщаше, Инглис вдигаше ръка, Нат поглеждаше нагоре, всичко това мудно и бавно като мънисто, което пропада в мед. Лисичетата, уплашени от писъка на майка си, реагираха по-бързо от хората — някои се прилепиха към земята, други хукнаха да бягат накъдето им видят очите. Пен оглеждаше трескаво гората за стрелеца… ето там, скрит зад онова голямо коренище. Запази достатъчно присъствие на духа да скъса тетивата на лъка му, преди да е хукнал презглава към убиеца, така че третата стрела не полетя към него, а в широка дъга, отплесната от скъсаната жила, чиито краища ужилиха лицето на стрелеца до кръв.

Пен прескочи едно повалено дърво и разсеяно си отбеляза напрежението от прекомерната сила, изпомпана твърде бързо в краката му. Инглис извика: „Погрижете се за лисиците!“ и хукна след него.

А Пен стигна до целта си. Беше замаян, сякаш свръхестествената скорост бе издухала мозъка му. Награби мъжа за предницата на кожената дреха, издърпа го на крака и го блъсна в най-близкото дърво. Лъкът падна на земята.

Беше Трюх, осъзна той, когато Дез върна света към нормална скорост. Едвам си поемаше дъх, но така стояха нещата, когато вземаш назаем от собствените си физически резерви. Дълг, който винаги и без изключения се плаща. Трюх явно нямаше намерение да му съдейства. Провря ръце между ръцете на Пен, освободи се от хватката и го избута назад. Пен залитна, после се хвърли отново към противника си.

„Мога да скъсам сухожилията му, както скъсах тетивата“ — предложи Дез. Което не беше съвсем същото като убийство чрез магия, акт теологично недопустим и категорично забранен от храмовия кодекс, но веднъж скъсани, сухожилията никога нямаше да заздравеят, а такова трайно осакатяване не му беше по вкуса. Тази мисъл поохлади гнева му точно когато Инглис, за щастие, стигна до тях.

— Вие! — изхъхри Трюх, после извади ловджийския си нож и го заразмахва пред себе си.

Пен превърна острието в ръжда и то се пръсна в облак оранжеви снежинки.

— Спри! — изрева Инглис и дръжката на ножа, която тъкмо минаваше на косъм от корема на Пен, падна от безжизнените пръсти на горския. Той зяпна озадачено, а после и уплашено, когато срещна погледа на Пен.

— Какво?…

Тримата се дебнеха задъхани и стиснали юмруци. Пен се възползва от този кратък миг на затишие да превърне сблъсъка в разговор. Биваше го с думите, а и с разговор не можеше да сбърка. Защото, както несъмнено би казала Тала, стрелбата по лисици не е углавно престъпление.

„О, и да сбъркаш, аз ще оправя грешката ти, така че дишай спокойно“ — измърка Дез, после се оттегли разочаровано, когато стана ясно, че поне засега повече хаос няма да има.

Пен измъкна ширитите си от вътрешния си джоб и ги размаха пред лицето на горския.

— Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, храмов магьосник.

Пое си дъх да каже още нещо, но изведнъж се оказа, че не знае какво.

Защото реакцията на Трюх беше прекомерна. Едва ли би се уплашил толкова дори ако Пен беше бутнал в лицето му жива пепелянка, а не ширит от оплетени трицветни нишки.

— Задържам те… — В името на какво? От законова гледна точка, Пен можеше да се разпорежда единствено с демона, при това с власт, отстъпена му временно от Хамо. Прескочи този неизяснен момент с юрисдикцията и продължи от друг ъгъл: — Задържам те по подозрение за съучастие в убийство.

Трюх отстъпи назад. Явно се чудеше дали да се бие, или да бяга, макар че участта, застигнала лъка и ножа му, би трябвало да го откаже от първото.

— Предай се — изръмжа Инглис.

Е, горският не се предаде, по-скоро застина, уловен между диаметрално противоположните импулси на силния си страх и шаманската принуда.

— Не съм я застрелял аз! — почти изписка той.

Пен примигна и застина на свой ред.

— Не съм казвал кой е убит. Нито как.

Трюх замръзна в лапите на нов вид страх, зяпна като риба на сухо.

— Освил би искал да чуе това — каза Инглис.

— А, и аз бих искал да чуя подробностите — каза Пен и присви очи, втренчил поглед в горския. Инглис го погледна притеснено.

Прекъсна ги ниското ръмжене на лисица. Тяхната лисица. Животното се приближи със скована походка, настръхнала козина и прилепени към черепа уши. Не сваляше поглед от Трюх. Изглеждаше бясна, но пък не беше от големите хищници, така че… не, не лисицата беше истинската заплаха тук.

— Май току-що ти прочетоха обвинителния акт — сухо подхвърли Инглис.

Ужасът на Трюх отстъпи пред пристъп на тотално изумление.

Паниката му се прехвърли върху Пен. Той побърза да застане пред лисицата, между нея и горския, и извика:

— Не, не го прави!

Животното… не, демонът… се сви пред завихрената плътност на Дез и хаосът, който вбесеното създание събираше за удар срещу Трюх, постепенно се разсипа. „Слава на Копелето!“ Пен не беше сигурен дали такъв удар от неоформен хаос би убил горския на място, но беше съвсем сигурен какви ще са последствията, ако това се случи.

— Още не знам дали мога да те спася, но знам, че няма да мога, ако направиш това!

Дали го разбраха — демонът или лисицата? Да, в кехлибарените очи се долавяше непостижима за животно интелигентност, но това още не правеше лисицата човек.

Уплашените писъци на лисичетата, които Люнет и Нат се опитваха да съберат, отвлякоха вниманието на лисичата част от това странно двуполюсно създание. Лисицата се обърна назад, после напред, подлудена от противоречиви импулси.

— Трябва да ги разделим — каза Пен на Инглис и махна към Трюх, който внезапно се беше превърнал в най-малкия му проблем. Повиши глас: — Нат! Ела тук!

Нат забърза към тях, награбил няколко протестиращи лисичета в мечешката си прегръдка.

— Да, просветени?

— С Инглис заведете Трюх в имението — каза Пен. — Аз и Люнет ще доведем лисицата и малките. — И демона, разбира се, макар да не спомена за това на глас. Имаше ли изобщо представа Трюх от какво се е спасил на косъм?

„Този тип се опита да те изкорми, Пен — сухо отбеляза Дез. — Ако беше успял, нищо нямаше да го спаси.“

И нямаше предвид демона в лисицата… Пен предпочете да не мисли за това, макар стомахът му да се сви със закъснение. Усети, че още стиска храмовите ширити в потната си ръка, и побърза да ги прибере в джоба на елека си. Не спираше да се удивлява на факта, че колкото повече власт и отговорности ти възлагат, толкова по-малко свобода ти дава това. Нищо общо с детската му представа за възрастните, които му се струваха така всесилни навремето. А когато Нат се наведе да остави лисичетата и те се втурнаха към притеснената си майка, Пен стигна до извода, че тази заблуда е дори по-универсална, отколкото е предполагал.

— Ти — обърна се Пен към Трюх. — Барон Шипвир нареди незабавно да се явиш при него в имението. — Да, по-добре да не споменава още за Сивите сойки. Ако този тип успееше да избяга, трудно щяха да го намерят в гората. Все едно да търсиш лисица.

Трюх се стресна.

— Какво? — После: — О. Младият господар очилатко.

Пен кимна.

— Той ни доведе тук за лова на лисици. — Погледна навъсения Трюх. Мда, заблуденият глупак определено бе знаел какво животно преследва, макар че едва ли беше разбирал възможните последствия. Пен смяташе по най-бързия начин да попълни тази празнина в знанията му, дори ако трябваше да се нареди на опашката след Освил. Махна на Инглис и Нат. — Тръгвайте, бързо!

За щастие двамата шамани се въздържаха от излишни въпроси, а хванаха горския за ръцете и го поведоха. Предвид физическата сила на Нат и свръхестествените способности и на двамата арестантът едва ли щеше да се измъкне, преди да са го предали на Сивите сойки. Трюх хвърли уплашен поглед през рамо към Пен, явно в неведение, че този страховит магьосник по всяка вероятност му е спасил живота. На два пъти. Какво беше това — доброто му дело за деня или съжаление за пропуснатата възможност?

Пен махна на Люнет и двамата повторно се заеха с трудната задача да успокоят лисицата и да съберат отрочетата й. Пен знаеше цели шест езика, но това сега се оказваше най-непосилното общуване в живота му. Тъкмо бяха излезли на отъпканата пътека, когато Люнет измърмори нещо с раздразнение, остави на земята своето лисиче трио, извади кърпичка от джоба на панталоните си и я притисна към носа си. Платът веднага почервеня.

— Какво ти е? — попита разтревожено Пен.

Тя дръпна напоената с кръв кърпа, колкото да каже:

— Цената за шаманската магия е кръв. Не знаеш ли?

— Знам. Но не съм наясно с подробностите.

Тя вдигна рамене.

— Малка магия, малка цена. По-голяма магия, по-голяма цена. Но си е цена.

Пен се сети за грозните белези по ръцете на Инглис, от китките до лактите, които вероятно бяха причината шаманът да носи дълги ръкави дори през лятото и да не ги навива, освен в компанията на най-близките си приятели.

Люнет свали кърпичката от носа си, погледна я намръщено, после я сгъна и я пъхна в джоба си. Наведе се да приласкае обратно лисичетата, които се втурнаха охотно към нея, после всички поеха отново през гората. Малките протягаха вратлета да близнат кръвта по лицето й, а тя приемаше ласките им с усмивка. Пен почти успя да преглътне погнусеното си сумтене.

— Има и по-неприятни начини да ти тече кръв, повярвай ми — подхвърли му тя с усмивка.

Какви ли, зачуди се Пен. И чак пък толкова различни начини да има…

Дез, с тон на човек, който се смилява над нечия неграмотност, го осведоми: „Говори за месечните си неразположения. Предполагам, че това причинява допълнително неудобство за шаманките.“

Пен продължи да гледа втренчено пред себе си. Надяваше се, че зачервеното му от жегата лице ще прикрие новата червенина. Отдъхна си, когато носът на Люнет спря да кърви и вече не се налагаше лисичетата да играят ролята на носни кърпички.

„Трябва да науча повече за това.“

„Че как иначе“ — повтори тя думите на Инглис отпреди… наистина ли бяха минали само два дни оттогава? Е, нейният тон беше значително по-топъл.

 

 

Вървяха с бърза крачка по отъпканата пътека. Трите лисичета тежаха топли, космати и очарователни в ръцете на Пен — и го хапеха на поразия. Люнет, незнайно как и противно на логиката, не пострада от зъбките им нито веднъж. По всичко личеше, че лисицата все още има доверие на шаманката, а демонът й никак не си пада по Дез, но каквото и вътрешно примирие да бяха сключили двамата, лисицата вървеше послушно с тях. Пен се чудеше къде да ги настани, щом стигнат в имението. Вероятно в някое от отделенията на конюшнята. Долната вратичка щеше да остави затворена, за да не се разбягат малките, а горната — отворена, за да не се чувства майка им затворничка. Щеше да хвърли вътре два заека, да остави леген с вода и с малко късмет това щеше да свърши работа, докато дойде време да потеглят към столицата. Дали Освил щеше да арестува Трюх?

„Не съм я застрелял аз“, беше извикал Трюх. Тогава кой?

„Дез, ти долови ли дали онзи казва истината?“

Пауза. „Не съм сигурна. Той беше уплашен, а аз бях заета с друго.“

Е, очевидно беше, че Трюх знае нещо… твърде много дори… за смъртта на Магал. Освил сигурно си имаше свои, доказани с времето начини да развърже хорските езици.

„На бас, че и ние ще измислим начини да го разприказваме, ако Освил не успее“ — подхвърли многозначително Дез.

И Пен можеше да се хване на същия бас, само че Освил имаше нужда не просто от информация, а от достатъчно доказателства, които да превърнат подозрението в обвинение. Обвинение, което да издържи в съда. Така работеха в ордена на Бащата.

— Нека първо ни помолят, пък после ще видим — каза той на глас и Люнет го стрелна с въпросителен поглед.

Пътеката ги изведе до поляната зад голямата къща. Изглежда, всички бяха влезли вътре… в къщата или другаде. Заобиколиха към конюшнята и Люнет убеди с песен лисицата да влезе в едно от отделенията. Пен си отдъхна с облекчение, когато най-после се отърва от товара си и затвори долната вратичка.

— Май ще е по-добре да останеш при тях, докато разбера къде са отвели Трюх — каза Пен и тръсна нахапаните си ръце. Дали и тези рани се брояха за шаманска валута? — За да е спокойна лисицата. И за да ги защитиш, ако се наложи. — Пен изгледа с известно колебание слабичката Люнет, но… младата жена беше могъща шаманка все пак, напомни си той. Ако противниците й направеха грешката да я подценят, толкова по-добре. От личен опит знаеше колко полезно е да те подценяват. — Както и… ъъ, да защитиш всички останали от лисицата. Гледай никой да не се приближава.

Люнет кимна, а Пен излезе от конюшнята и тръгна към къщата.

Някакво движение в края на поляната привлече вниманието му… О, Уеджи. Зает вероятно с инспекцията, която провеждаше така усърдно от сутринта. Вървеше след градинаря-пазач Лосно, който тъкмо му сочеше към… да, в самия край на поляната, под сянката на първите дървета се гушеше колибата на Трюх.

Пен не чу какво си казаха двамата, но после Лосно се обърна и тръгна назад, а баронът продължи към колибата. Чакай, нямаше начин Трюх вече да се е прибрал, нали? Със сигурност го бяха завели при Освил преди има-няма петнайсетина минути.

„Вътре има някого — каза Дез. — Не е Трюх, не. Някой друг, нов. Някой… ядосан.“

Нали уж Сивите сойки бяха разпитали всички членове на прислугата? Пен се поколеба, разкъсван на две от любопитството си — разпита на Трюх ли да избере, или тази нова загадка? Направи по една крачка и в двете посоки, после спря.

„Нещо много странно става в онази колиба, нещо лошо“ — каза внезапно Дез и Пен тръгна натам с идеята да пресрещне Лосно и да го пита какво става. Градинарят го видя и ускори крачка. Изглеждаше уплашен.

„Пен. Тичай!“

Той хукна, без да пита защо. Този път Дездемона не го превключи на скоростен режим, значи опасността не беше смъртоносна… нали?

„Все още“ — мрачно отвърна тя.

Пен ускори по своя воля, тревата удряше краката му като зелени пръсти, които се опитват да го спънат.

Откъм колибата се чуха удари. Пен скочи на верандата, отвори вратата и се озова пред плътен сумрак. Сумрак, в който се движеха силуети. „Дез, светлина!“ Пред очите му просветна и той видя малка маса, преобърната, и Уеджи — проснат на дъсчения под и вдигнал ръце пред лицето си, цялото в кръв. Очилата му бяха отлетели настрани. Едър възрастен мъж с бастун в ръката се засили и стовари с всичка сила ботуша си — очилата се счупиха с грозно хрущене, а Уеджи извика, сякаш самият той е бил осакатен безвъзвратно.

— Ъ? — Брадатото лице на непознатия се завъртя рязко към отворената врата и нескопосаната поява на Пен.

Това същият фалшив горски ли беше, когото Нат бе срещнал в гората преди няколко часа? Е, явно щяха да си спестят преследването. Извадили бяха късмет, така ли? Пен едва бе отворил уста да поиска някакво обяснение или да каже… боговете знаят какво, когато онзи се хвърли към него и замахна с бастуна към главата му. „А. Късметът на Копелето.“

Пен приклекна и избегна удара само благодарение на демонската скорост. Ако не беше на този режим, бастунът щеше да му пръсне черепа. Ала пропускът не обезкуражи нападателя му — едрият мъж промени светкавично захвата си и другият край на бастуна се стрелна в последващ удар. Ако Дез беше успяла да го счупи на две преди, а не миг след като бастунът се стовари върху ръката на Пен, щеше да е от голяма полза. Уви, не стана така и Пен отскочи с вик назад. Ръката му пулсираше от болка. Цяло чудо беше, че не е счупена.

„Бой с тояги.“ Непознатият очевидно го владееше до съвършенство. Беше опасен и най-вероятно полудял от гняв, защото дори не трепна, когато остана с половин оръжие. Просто го хвана по друг начин, с острия назъбен връх напред, и така се сдоби, благодарение на Пен, с късо копие, което се стрелна кръвожадно към плячката. Бойни рефлекси? Пен изкрещя и взриви цялото нещо на пламтящи стърготини в ръцете на мъжа.

Това вече стресна противника му — или поне го озадачи. Но не го спря — той продължи да напира, протегнал ръце през облака от дим и искри да стисне Пен за гушата. Съвсем на място, предвид че Пен така невъзпитано беше прекъснал опита му да довърши младия барон. Уеджи изскимтя, надигна се тромаво и взе да се оглежда слепешката за някакво оръжие. „Дано намери нещо“, каза си Пен. Дотогава обаче можеше да разчита само на себе си.

„Не точно“ — каза Дез, пресегна се и скърши костите в ръцете на техния нападател. Приглушеният звук, така близо до ушите на Пен, беше отвратителен. Справедлива разплата за очилата на Уеджи?

Задушаващата хватка се охлаби, сетне и последният опит на брадатия да му извие врата се провали с гръм и трясък, а вероятно и с умопомрачителна болка, надяваше се Пен през собствената си умопомрачителна болка. Отстъпи назад, като се давеше, в опит да увеличи максимално разстоянието между себе си и този умопобъркан убиец. Защото дори магьосниците имаха нужда от малко време да планират атаката или отбраната си.

За разлика от този тип. Откакто Пен му се беше натресъл, всяко движение на брадатия беше светкавично. Въпрос на опит? Защото в разгара на такава схватка няма време за мислене. Може би и Пен бе трябвало да тренира рефлексите си по този начин. Всъщност — не. Един натоварен с отговорността за демон храмов свещен е длъжен да мисли, преди да действа. Сигурен беше, че това е упоменато някъде в храмовите му клетви, ако не изрично, то по подразбиране.

— Това е чичо Халбер! — изпищя Уеджи.

— И сам се сетих! — изхъхри в отговор Пен.

— Спри да се биеш, глупак такъв! — извика Уеджи. О… репликата явно не беше насочена към Пен, предвид добавката: — Той е магьосник!

Халбер или още не си бе дал сметка за това, или съвсем беше откачил от гняв, но така или иначе думите на Уеджи не постигнаха планирания резултат. Старият барон се нахвърли върху Пен с подновена ярост, очите му мятаха искри. Пен се размина на косъм със страшен ритник. После Халбер се опита да извади ножа си от канията на колана, макар счупените му ръце вече да отичаха. И успя, на Копелето сълзите!

Понеже този път му останаха няколко секунди, докато лудият го гонеше из малката стая, Пен разнообрази отбраната си и реши да загрее дръжката на ножа. „Пен — сгълча го Дездемона. — Не му е сега времето да се перчиш.“ Дръжката се нагря до червено преди Халбер най-после да я пусне с вой от болка. Ножът изтропа върху дъските.

„Трябва да сложим край на това — помисли си Пен. — Преди аз да умра, а ти да се озовеш в Уеджи.“

„Мм…“ — изтананика си Дез.

Демонът на Халбер, реши Пен, беше не толкова смел, колкото свиреп. „Ти да не би да си играеш с него, Дез?“ Само свръхестествената му скорост го спаси от следващите няколко ритника.

Уеджи най-после беше открил оръжие под формата на железен тиган. Успя да фрасне с него чичо си, не достатъчно силно, уви, преди онзи да го извади от картинката с юмрук. Тиганът отлетя с дрънчене. Фактът, че Халбер се преви от болка над ръцете си, не беше голяма утеха.

„Опитай се да сложиш ръка на гърба му, ниско долу — каза Дез. — Ще трябва да действам прецизно.“

„На Копелето сълзите! Добре, обаче ми дай още скорост, максималната възможна.“

За пръв път през последните минути Пен премина в нападение или поне в нещо, което смътно напомняше нападение. Завъртя се с лице към Халбер, който и без това го настигаше, засилил се за поредния страховит ритник. „Ляво, дясно, отдолу, отгоре?“ Светът се забави още и Пен, след като потупа с палец устата си за късмет, приклекна, сложи ръка върху рамото на Халбер за опора и се оттласна от пода. Озова се във въздуха, свил колене, за да не удари стъпалата си в ниските тавански греди. Пресегна се надолу с другата си ръка, още изтръпнала от удара на бастуна, и притисна длан към кръста на противника си. Леко и нежно.

Този път хрущенето на кост беше внезапно, влажно и окончателно.

Краката на Халбер се подгънаха под тежестта му и той се пльосна като вол в кланица.

— Ъ?

Стъпалата на Пен целунаха дъсчения под и той сви колене да омекоти удара. Изправи се и залитна няколко крачки, преди да възстанови равновесието си. Тялото му се беше сгорещило опасно, до точката на кипене сякаш, след толкова много магия за толкова кратко време. Светът се върна към нормалната си скорост, а той стоеше задъхан. Пот се стичаше по челото му, събираше се във веждите, капеше от брадичката му. Пен се наведе да събуе обувките и чорапите си, съблече по най-бързия начин елека и ризата си, всичко това в отчаян опит да се охлади поне малко.

Халбер редеше мръсни псувни и страшни заплахи и се мъчеше да стане. Напразно, защото от кръста надолу тялото му беше омекнало като крем карамел.

Уеджи беше взел тигана и го държеше като щит пред себе си с едната си ръка, а с другата опипваше пътя. Стигна някак до Пен, целият разтреперан, и каза задавено:

— Той каза, че ще ме убие. Тоест, винаги съм знаел, че ме презира, но не подозирах, че ме мрази толкова много!

— … и онази кучка майка ти… — поднови тирадата си Халбер. Неспособен да даде физически израз на жаждата си за насилие, явно се опитваше да й намери словесен отдушник. Крещеше. Плюеше. Задъхваше се от ярост. Мишените на мръсния му език бяха многобройни, сред тях — Уеджи, майката на Уеджи, Пенрик — не по име, но определението „хилав рус тъпанар“ явно се отнасяше до него, — всички храмови магьосници, обладаната от демон лисица и столичните съдии. Също и собствените му съпруга и брат, отдавна мъртви.

Пенрик насочи Уеджи към вратата.

— Тичай в къщата. Намери Освил. Или друг някой. Доведи помощ.

Уеджи явно срещаше затруднения да определи кое кафеникаво петно в далечината съвпада с къщата на имението, но след като Пенрик завъртя главата му в правилната посока, тръгна натам с относително стабилна крачка.

Пенрик се върна в колибата, като се опитваше да реши какво, в името на петимата богове, се беше случило току-що. Барон Халбер, лишен от цялото си имущество, явно се беше върнал да търси отмъщение, което доказваше теорията на Пен по един крайно ужасяващ начин.

Останал без публика, Халбер се беше умълчал. Изглежда, наистина се беше включил в наемнически отряд след бягството си от Изтокдом преди три години. Дали и братът на Пен Дрово щеше да се превърне в такъв звяр, ако беше преживял лагерната треска? Пен потръпна зиморничаво.

Счупените ръце на Халбер сигурно го боляха жестоко, предвид как се беше свил около тях, но едва ли чувстваше болка, или друго, в долната половина на тялото си. „Така ли е, Хелвия?“ — предпазливо попита Пен. Защото идеите какви наранявания да бъдат причинени и как Дез несъмнено черпеше или от нея, или от Амберейн.

„Повече или по-малко.“ Явно не беше щастлива. Но и не беше чак толкова нещастна като Пен. Той за пръв път използваше магията си да причини такова нараняване, така внезапно и пресметнато.

„Но и контролирано — вметна Дез. — Не забравяй това.“

Синини и отоци се подуваха по ръцете и шията на Пен. Разтегнати мускули се бунтуваха недоволно по цялото му тяло. Той се наведе да вземе ризата си и я навлече. За другите части от облеклото си още не беше готов, но извади храмовите ширити от джоба на елека и ги закачи криво-ляво на рамото си. Сигурно беше най-окаяният свещен за всички времена — окървавен, потен и разчорлен, ако се съдеше по русите кичури, които висяха пред очите му, вместо да са прибрани спретнато на опашка. Приглади косата си и я върза отново, докато се опитваше да събере мислите си, свел смутен поглед към жертвата си, която го гледаше с ненавист.

Пен се изкашля и попита:

— Често ли се опитваш да убиеш хора, които виждаш за пръв път? — Макар че войниците правеха точно това, като си помислиш.

Още псувни, макар и с по-тих глас.

Пен започваше сериозно да се притеснява. Ако този тип умреше от раните си, можеха ли да обвинят Пен в причиняване на смърт чрез демонична магия? Имаше ли риск да загуби Дез? Да му я отнемат по силата на специфичното правосъдие, налагано от ордена на Копелето, което нямаше нищо общо с процедурите на човешките съдилища?

Нима Дез се беше жертвала заради него с действията си от последните минути или най-малкото беше рискувала да я застигне тази ужасна съдба?

„Не бих се тревожила на твое място — каза преспокойно тя. — Този със сигурност ще го обесят преди да е умрял от раните си.“

А дано.

Пен определено трябваше да изчака Освил, а и Тала с нейната тетрадка, преди да разпитва заподозрени, но не можа да се сдържи.

— Ти ли простреля просветена Магал в гората преди три дни?

Халбер го изгледа злобно и с омраза.

— Онази глупачка от храма ли? Нямаше друг начин да извадя от нея демона на оная вещица Сведра, за да го унищожа. Ако проклетникът не беше скочил в тъпата лисица, щях да съм си свършил работата наполовина.

— Наполовина?…

— Щяха да ми останат само оная кучка, жената на брат ми, и кутрето й Уеджи. За всичко беше виновна тя, от самото начало. Направи и невъзможното да ми отнеме всичко и да го даде на оня плужек.

— Е… едва ли си смятал, че като убиеш всички тези хора, ще си върнеш загубеното. Титлата, имуществото, мястото в обществото…

Халбер изсумтя презрително.

— Щом аз няма да ги имам, значи никой няма да ги има. Най-малко те. — Обърна глава, изплю се и добави: — Не ми оставаше много време. Плужекът се размножава.

Пен примигна.

— Такова… не трябваше ли да се тревожиш повече за друго, как ще представиш душата си пред своя бог например? — Макар че кой би бил неговият бог оставаше неясно. Бащата на справедливостта отпадаше по подразбиране. Майката и Дъщерята — също. Копелето, който иначе приемаше всякаква безпризорна пасмина, едва ли щеше да му се зарадва след стореното на Магал, макар че с Него никога не се знаеше. Братът беше безкрайно милостив, вярно, но…

— Проклети да са боговете. Проклет да е светът. Проклети да са… всички.

„Изчерпателен е“ — измърмори Дез.

— Значи… всички тези усилия, цялата безсмислена жестокост… само за да се почувстваш по-добре?

Отвърна му безсловесно ръмжене.

— И получава ли се? — подхвърли Пен. В гласа му нямаше и капка подигравка.

Халбер размаха ръце в поредния пристъп на ярост, макар че не би могъл да стигне до Пен. Въпреки това се опитваше до последно.

Пен излезе на верандата и седна на дървените стъпала. Късният следобед още беше слънчев. Идеалното време да отидеш на пикник или за риба. След страховития сблъсък с Халбер мракът на нощта би бил по-подходящ — мрак и дъжд.

Болеше го цялото тяло. И душата.

— Е. Грозна работа.

— Която ти предвиди — каза Дез. Да го успокои ли се опитваше? Или да го полее със студен душ?

— Едно е да предвидиш. И друго да видиш. Така излиза.

Тя бе така добра да замълчи.

Пен вдигна поглед и видя Освил да тича през поляната, следван от цяла тълпа. Тала с тетрадката си, полуслепият барон Уеджи, воден за ръка от слугата си Йонс, Нат и Крейл, приклещили Трюх помежду си. Инглис. Пен си отдъхна, като го видя. Трябваха им силни мъже да отнесат парализирания Халбер в къщата.

Щом наближи, Освил стрелна Пен с въпросителен поглед.

— Арестантът ти — каза Пен и посочи през рамо — е задържан. Твой е.

— Барон кин Шипвир каза, че си му спасил живота.

— Мм, май да. Побърканият му чичо се опитваше да го пребие до смърт, когато се намесих.

— Ще влезеш ли?

— Не. Стига ми засега.

— Хм. — Освил се намръщи, но все пак влезе в колибата начело на многобройната си група.

Остави вратата отворена обаче и Пен, волю-неволю, се оказа в ролята на безсрамен подслушвач.

Явно помогнаха на Халбер да седне, ако се съдеше по звуците, после Освил подхвана разпита по познатия вече начин, без да среща съдействие от навъсения си обект. Скоро обаче успя да настрои Халбер и Трюх един срещу друг, което обясняваше защо беше довлякъл и горския в колибата. Размяната на взаимни обвинения беше по-полезна от всяко самопризнание, което разпитвач може да изтръгне, със или без нажежени железа. Освил само ги побутваше леко от време на време, щом загубеха темпо.

— Не бях виновен аз бе! — повтаряше Трюх. — Той изобщо не ми каза защо иска да доведа онази просветена!

Халбер изсумтя с презрение. Писалката на Тала дращеше енергично.

— Рече да й кажа, че има един пор, дето май е обладан от стихийно създание. Да дойдела да го погледне, и ако е така, да го отнесе в ордена си.

Съвсем рутинна задача за един храмов магьосник, макар и важна. Умна лъжа. Дори да бе знаел съвсем малко за магьосничеството преди първия си арест, впоследствие Халбер явно се беше ограмотил.

И точно затова беше накарал Трюх да предаде съобщението. Боял се беше, че ако отиде лично, демонът на Сведра може да го познае. И вероятно точно така би станало.

— Дори не бях там, когато я е убил! Той само ми рече да я доведа и да си тръгна после, уж за да проверя дали порът още е в дупката си. Нищо не видях! — А после добави, съсипвайки страстната си защита: — Трябвало е да я скрие, а не да гони сам лисицата. Аз нищо не съм направил!

— Това ще го решат съдиите — въздъхна Освил.

След като Тала събра подписи от свидетелите на разпита, мъжете вдигнаха Халбер, за да го отнесат до къщата. Щяха да го качат на каруца за Изтокдом веднага щом впрегнат коня. Трюх вдигна ужасна врява, когато разбра, че ще отведат и него, натоварен и вързан за ритлите. Освил изобщо не се трогна от възраженията му. До довечера двамата щяха да са чужд проблем, макар че старшият дознател със сигурност щеше тепърва да пише доклади.

Докато Нат и Йонс сваляха носилката с Халбер по стъпалата, Освил излезе на верандата. Трюх тръгна след тях към къщата със скръбната физиономия на опечален, който върви след ковчег към гробището. Тала го следваше по петите. Крейл водеше Уеджи за ръка като вярно куче. Освил поостана малко, свел странен поглед към Пен.

— Задържан, казваш? Гръбнакът му е счупен. Знаеше ли?

— О — въздъхна Пен. — Да.

— Как се случи?

— В схватката — отговори Пен, макар че Освил едва ли питаше точно за това. — Уеджи беше свидетел. — Колко беше видял обаче въпросният свидетел оставаше въпрос с неясен отговор.

— Хм, да. Разказът му беше интересен, макар и доста несвързан. Явно ти е дълбоко благодарен.

— Не мисля, че сам би се отървал. Халбер беше… ужа̀сен.

— Сигурно, но ето че ти си на крака, а той… не е.

„И повече никога няма да се изправи.“

— Седнал съм — изтъкна Пен.

Освил издаде пръхтящ звук, който само бегло напомняше на смях.

— Барон Уеджи ще дойде с нас да даде показания под клетва и да отправи официално обвинение. Ами ти?

Пен кимна към Инглис, който се беше облегнал на един от подпорните стълбове на верандата, по-унил от всякога.

— С шаманите ще отнесем лисиците в менажерията на Кралското общество. Най-добре да тръгнем отделно от Халбер и Трюх. Не знам дали ще успея да удържа демона в лисицата, ако ги види.

— А. — Освил смръщи чело. — Е, ти знаеш най-добре, предполагам. Но рано или късно ще трябва да дадеш показания под клетва.

— Лесно ще ме намериш. Или в менажерията, или при принцесата-архисвещена. Или при Хамо. Обещах довечера да намина при него. Не подозирах, че ще имам толкова много новини. — Сигурно щеше да трябва да се извини на свещения, че го е накарал напразно да се рови из архивите.

— О. Да. Добре ще е и аз да говоря с него. Макар че първо ще трябва да навестя роднините на Магал. Кажи му, че ще се отбия утре. Дано остане доволен от успеха ни.

— Хм. — Не беше докрай сигурен дали да изкаже мислите си на глас. — Добре ще е да държим и Хамо далече от Халбер и Трюх. Поне за няколко дни, докато гневът му поутихне.

Освил вдигна вежди.

— Сериозно?

— Хамо е умен човек. Подозирам, че тази бездънна глупост с отмъщението и безсмислената смърт на Магал ще го ядосат извънмерно.

— Колко извънмерно?

— Той носи тежки отговорности. — „И демон на хаоса.“ — Просто не го… изкушавай.

Освил се замисли над думите му и след миг каза:

— Ще се съобразя със съвета ти.

— Благодаря.

Дознателят кривна глава и попита:

— А колко изкушен беше ти?

— По-малко, отколкото би бил Хамо на мое място. Но имаше и трудни моменти.

Освил погледна към отдалечаващата се носилка.

— Бих искал да чуя повече за това. Когато остане време. Но, Пенрик…

— Да?

— Задържането на престъпник, който се съпротивява яростно, винаги крие риск. За всички замесени. Понякога нещата се случват твърде бързо и излизат от контрол. Ние, в ордена на Бащата, знаем това.

— Някои видове риск… — Пен почеса разсеяно засъхващата по ръцете му кръв, опипа пулсиращия посиняващ оток, — са по-различни. — Погледна Освил в очите. — Всичките ти случаи ли са толкова ужасни?

— Не. Е, някои са — отговори той колебливо и го погледна по начин, в който Пен не откри търсената утеха. — Ще говорим по-късно — каза Освил и тръгна след поверените му арестанти.

— Е — каза Пен и погледна към Инглис. — Да се заемаме с нашия демон.

— Добре.

Понякога мрачната лаконичност на Инглис беше като балсам за душата. Двамата тръгнаха заедно към конюшнята.

 

 

Натовариха лисичето семейство в два чифта кошници-дисаги, единия преметнат зад седлото на Пен, другия — на Люнет. Невръстните пътници протестираха известно време под затворените капаци, после заспаха. Лисицата се возеше отделно в една от кошниците при Люнет, с отворен капак. Пен се опита да убеди сам себе си, че циничното изражение на странната пътничка е обичайно за лисиците по принцип. Почти се беше стъмнило, когато най-после стигнаха с пухкавите си повереници до менажерията на Кралското общество.

Приготвиха набързо едно празно отделение и настаниха животните без инциденти, ако не се броеше скимтенето на малките. Пен обеща на лисицата да се върне на сутринта, макар да не знаеше дали тя е разбрала обещанието му, нито дали самият той ще успее да го спази. Уморените шамани, на които Пен благодари многократно, най-после можеха да се оттеглят за почивка по леглата си.

Колкото до Пен, той яхна коня си отново — този път с помощта на блокчето за качване — и пое през дворцовия квартал към Храмовград и палатата на Копелето с мисълта за трудния разговор, който му предстоеше.

 

 

Нощният портиер го позна и го пусна да влезе без излишни въпроси въпреки неугледния му вид. Пен се качи в кабинета на Хамо. Както и преди, свещите горяха въпреки късния час, но свещеният беше оставил перото си настрана и седеше, подпрял лакти на писалището и отпуснал лице в шепите си. Стресна се, когато Пен почука по касата на вратата, примигна със зачервени очи и каза завалено:

— А. Добре. Върна се най-после.

Него ли беше чакал? Пен седна, а Хамо го огледа и каза:

— Богове пет. Да не те е влачил кон?

— Не точно, но усещането е същото — призна Пен и прокара ръка по мръсното си лице. „Ужас.“ — Нека чуем първо вашата история.

Хамо стисна устни, но не възрази, а бутна купчинка листа към Пен.

— Открих четири доклада на Сведра, които ми се сториха обещаващи. С възрастта е ставала все по-лаконична, което би трябвало да е предимство, но не е, защото се наложи да засичам писанията й с други доклади от архива. Подбрах най-трудните й случаи от последните пет години, които може да са ядосали някого. Някой, който не е починал междувременно. Мога да се поровя и по-назад, ако се налага.

Пен взе листата и ги прегледа набързо. Отдъхна си с облекчение, като видя, че докладът за Халбер е там, втори поред.

— Дознател Освил би искал също да ги види. Да ги свери със събраните досега доказателства, ако не друго. Каза, че утре ще се отбие при вас. — Хвърли по един поглед и на другите три доклада, чисто проформа, но после ги остави на бюрото, дал си сметка, че Освил ще може да ги прецени по-добре от него, а самият той просто отлага неизбежното. — Истината е, че той вече задържа бившия барон Халбер кин Шипвир и получи самопризнанията му.

Хамо застина на стола си. Пен усети как демонът на събеседника му се размърда неспокойно. Тъмен вихър с червени проблясъци.

— Халбер се е крил в старото горско имение. Там го намерихме. И понеже не е човек, който оставя работата недовършена, се опита да убие и племенника си Уеджи. Може и да го е планирал предварително, не знам, но истината е, че Уеджи сам му се сервира на тепсия. Хванахме го в крачка, така да се каже, за късмет на Уеджи и на обвинението. Опита се да убие и мен. Но не мисля да повдигам обвинения. И така има достатъчно доказателства да го осъдят.

Хамо стисна юмруци.

— Той ли е застрелял Магс?

— Да. Накарал свой стар служител да я подмами в гората, уж някакъв пор бил обладан от стихийно създание. А той чакал в засада. Целта му е била да унищожи демона й. Магал просто е била… на пътя му. Така каза.

Кратко мълчание, после Хамо изръмжа:

— Къде е той?

— Не знам — каза Пен, доволен, че може да отговори отрицателно на този въпрос, без да лъже. — Вероятно където Сивите сойки водят опасни арестанти. — Не че Хамо не би могъл да разбере къде го държат, но всяко забавяне щеше да е от полза. Свещеният стискаше устни до побеляване, а мълчанието му се насищаше с все повече заплаха, затова Пен побърза да продължи: — Никъде няма да ходи. Не може. Гръбнакът му е счупен, както и двете ръце. Ако в сърцето си му желаете болка, то тя вече е налице, уверявам ви. А ако искате смъртта му, то столичните магистрати ще свършат тази работа вместо вас. Предполагам, че съдът ще реши да приведе в действие постановената вече смъртна присъда, тази за убийството на съпругата му, което ще спести на семейството и приятелите на Магал изпитанията на един съдебен процес. Машината на правосъдието ще отърве света от него, при това скоро. — Поколеба се, после добави: — Няма нужда вие да… да се компрометирате.

Хамо го погледна и като че ли чак сега забеляза множеството наранявания на Пен през мъглата от гняв и жажда за мъст, които без съмнение притъпяваха сетивата му. Попита с прегракнал глас:

— А ти компрометира ли се, Пенрик?

— Мм… — Пен сви рамене. — Може би малко. Според Освил не би трябвало да ми търсят отговорност, защото съм наранил Халбер, докато той се е съпротивлявал по време на арест. Фактът, че нараняванията са нанесени… с помощта не нещо повече от физическа сила… може и да ми докара неприятности, стигне ли се до следствие. Не бях правил такова нещо досега. Е, освен онзи път с двамата братя кин Мартенден, но тях само ги подпалих… няма значение. — Пен млъкна преди голямата му уста да го е вкарала в още неприятности.

Хамо поотпусна стиснатите си челюсти.

— Ако някой пита — каза той и гласът му този път прозвуча тихо, меко почти, но някак не по-малко заплашително, — кажи, че си действал по мои заповеди, просветен Пенрик.

— Благодаря — каза Пен. Смяташе, че влиянието на принцесата-архисвещена ще е достатъчно да го защити, но още подкрепа никога не е излишна, а и така Хамо щеше да се почувства поне мъничко полезен. „Полезен за нас, ако не за другиго“ — измърмори Дез с известна ирония. Време беше да изиграе основния си коз, който да отклони вниманието на Хамо в безопасна посока: — Освен това, с неоценимата помощ на няколко шамани, които Инглис доведе от Кралското общество, успяхме да открием демона на Магал. Оказа се, че наистина се е вселил в лисица.

Хамо изправи гръб и напрежението му се разсея като тежки облаци, раздухани от вятър. Дез, която следеше бдително демона му, също се поотпусна.

— О! Заловили сте лисицата жива? Тук ли е? В какво състояние…

— Демонът е прескочил в лисица с шест малки, което е довело до някои неочаквани последствия.

— Демонът е взел връх, без съмнение.

— Е, да, но по странен начин. Той сякаш… не знам как точно да се изразя… сякаш се грижи за лисицата. И за лисичетата.

Хамо се сащиса, но след миг се овладя.

— Това трябва да е работа на Магал. Да, тя би направила такова нещо. Сведра беше сурова жена, малко като вашата Рухия. Много… решителна.

Пен се зачуди какво ли по-нелицеприятно определение беше преглътнал Хамо. Дез му се изкиска, на него, а може би и на двамата.

— Имам няколко идеи какво може да се направи с нея — каза Пен. — С лисицата имам предвид. Ъъ, както и с демона. — Или щеше да има, след като наспи и възстанови силите си. Хамо би могъл да му отнеме тази грижа с една своя дума, а и Пен беше толкова уморен, че сигурно не би имал нищо против, само дето… — Вчера споменахте, че мислите по въпроса?

Хамо прокара пръсти през косата си и се намръщи.

— Има само две възможности. Първата е светецът от Изтокдом да предаде осакатения демон на бога.

Естествено, че орденът на Копелето в кралската столица нямаше как да няма свой светец подръка. Е, може би не точно на постоянно разположение, доколкото показваше личният опит на Пен със светците. Тези пряко докоснати от бога мъже и жени си имаха друг пряк началник, а лоялността им към храма идваше на второ място. Дез потръпна.

— Или — продължи Хамо, — вторият вариант е да жертваме лисицата и да прехвърлим каквото е останало от демона в нов храмов магьосник. Да спасим… нещо.

— Наистина ли мислите, че ще е различно от класическото първо прехвърляне на стихийно създание от животно в човек?

— Сигурен съм, че ще е различно. Само не знам колко опасно би било за магьосника да приеме един толкова увреден партньор.

Пен отвори уста да възрази, че Хамо не би говорил за „жертване“, ако демонът беше прескочил не в лисицата, а в случаен човек. Само дето, ако беше прескочил в човек, тогава и двамата — и човекът, и демонът — щяха да имат думата по въпроса. За разлика от безсловесното животинче. Богове, толкова беше уморен, че не мислеше ясно.

— Има и трети вариант. Да оставим за известно време лисицата при шаманите. Да я опитомят.

Хамо видимо се стресна.

— Защо да го правят? Не могат да използват духа й като основа за създаването на Велик звяр, заради демона. Двата вида магия са несъвместими. А изчакаме ли прекалено дълго, има голям риск състоянието на демона да се влоши още. И да изгубим още от Магс и Сведра.

— Едва ли. Загубата вече е налице. Това е като да налееш вода в чаша, докато се напълни и започне да прелива. Чашата така или иначе си остава пълна, след като се е напълнила веднъж. Идеята ми е, че имаме шанс да проучим един много рядък феномен, поне за известно време. Така или иначе лисицата няма да ходи никъде, докато малките още сучат, поне още няколко седмици. — Освен ако взелият надмощие демон не се почувстваше пряко застрашен от унищожение. Тогава със сигурност щеше да направи опит да се спаси, а те щяха да се сдобият с истински проблем. Добре де… с още един истински проблем.

Хамо се колебаеше.

— Долови ли нещо, което да потвърждава теорията ти?

— Не прекарах много време с лисицата. Ще трябва да я наблюдавам по-дълго, за да усетя евентуалните промени. — „Промени“, а не „влошаване“. Не че Хамо нямаше да се сети какво има предвид, въпреки предпазливия му избор на думи.

— Би било приемливо, ако лисицата е стабилна. И опасно, ако не е.

Пен кимна неохотно.

— Смятам, че трябва да дойдете в менажерията и да я видите лично, преди да вземете някакво необратимо решение.

Хамо изви устни в усмивка и каза:

— Пенрик… да не би да се опитваш да спасиш живота на лисица?

— Демонът на Магал явно прави точно това — обоснова се Пен. Аргументът му, уви, май не беше особено силен.

Хамо разтърка очи и изпухтя.

— Не мога да… Хайде да подновим този разговор в менажерията. Утре.

— Добра идея, сър. — Поне не беше отхвърлил категорично предложението му. Време беше за тактическо отстъпление, реши Пен, преди да е паднал от стола върху този прекрасен мамещ го килим.

Хамо стана да го изпрати, което също беше обнадеждаващ знак. Вече при вратата свещеният наведе глава и каза под нос:

— Аз никога не бих рискувал да компрометирам демона си, между другото… Бих използвал нож. Или голите си ръце дори.

Пен не би могъл успешно да се престори на ужасѐн, след като сам беше премислял същото.

— Е, вече няма нужда от това. — Успя да се усмихне възможно най-съпричастно, направи свещения знак и потупа два пъти устни с палец за довиждане.

 

 

Когато Пенрик най-после се довлече до храмовата къща за гости, наближаваше полунощ. Опитваше се да съчини текста на бележка, която да мушне под вратата на принцесата-архисвещена и с която да извини отсъствието си с напредналия час, но откри друга бележка, закачена на собствената му врата. Беше написана с хубавия почерк на секретарката и му нареждаше да се яви пред архисвещената, преди да си легне, без значение колко е часът.

Пен тръгна по коридорите към нейната стая, почука предпазливо, изчака, после почука отново. Беше на път да се откаже, когато вратата се отвори широко и секретарката му махна да влезе в дневната.

— А, просветен Пенрик, най-после. Изчакай тук.

Той остана прав, мръсен и окървавен, усещаше всяка болежка, всеки разтеглен мускул. Накрая Люен се появи през една вътрешна врата, наметната с брокатен халат. Сивата й коса беше сплетена на обикновена плитка. Не я беше виждал в този вид досега.

Тя го измери с поглед.

— Леле, леле, леле.

Три лелета тази нощ. Обикновено се класираше само за две. Какво ли трябваше да направи, зачуди се той, за да спечели четири?

— Моля да ме извините, архисвещена, че ви събудих в този късен час. Денят беше дълъг.

— На моята възраст никога не спя по това време — каза тя и махна с ръка, че извинението е излишно. Секретарката й помогна да седне на едно кресло и посочи друго на Пен.

Копринена тапицерия на тънко синьо-бяло райе. Пен погледна смутено лъскавото кресло, прецени собствената си воня и седна с кръстосани крака на пода пред господарката си. Тя го погледна отвисоко и вдигна сивите си вежди.

— Е, как мина излетът ти в провинцията този път?

Добре, че вече го беше разказвал. Така не се налагаше да мисли повече от крайно необходимото. Тя вдига на няколко пъти пръсти към устните си, но не го прекъсна, освен с няколко умни и неприятно уточняващи въпроса.

— Надявах се… надявах се да получа някакво духовно напътствие от просветен Хамо, понеже и двамата споделяме теглото и дара на демон, но стана по-скоро обратното — въздъхна Пен. — Е, не ми се вярва да хукне посред нощ да отмъщава за убийството на просветена Магал.

— Имало е такава опасност?

— Ами… и да е имало, вече няма.

Тя помълча, после каза:

— Значи си му дал добър съвет.

Той разпери ръце с жална усмивка. Основното му желание в момента беше да положи глава върху копринените й пантофки като уморено куче.

— Да, но кой ще посъветва мен?

— Собствената ти храмова началничка, разбира се. Това й е работата.

— А. — Главата му клюмна и той откри, че я е положил на коляното й. Люен го погали по косата. Куче, че и отгоре.

— Всеки, който реши да разпита личния ми дворцов магьосник за действията му от изминалия ден, ще трябва първо да мине през мен — заяви тя. „Пък да видим дали ще извадят късмет“, остана неизречено, но подразбиращо се, реши той. Окуражително, но…

— Това сигурно ще реши въпроса с кралството и закона. Но с моя бог? И с моя демон? Пред този съд душата ми е оголена. Изглежда, че с времето и практиката човек придобива вкус към насилието. Поне ако се съди по Халбер. Виждал съм го и при някои наемни войници, когато се връщаха съсипани в Кантоните. Вълчата яма на занаята им. Не искам да се превърне във вълчата яма и на моя. А… а усещам, че не е изключено. Че е много, много лесно. Хамо беше на крачка да се подхлъзне тази вечер, а има много по-голям опит от мен.

— И затова търсиш моя съвет?

— Да, архисвещена.

Ръката, която галеше бавно косата му, постепенно застина. Люен поизправи гръб, потънала в мисли, и накрая въздъхна.

— Добре. Моят съвет към теб тази нощ, като твоя храмова началничка, мое високопросветено и натоварено с демон момче, е да слезеш долу в банята, да събудиш теляка, да се изкъпеш — и непременно си измий косата… — Пен я усети как потърква пръсти един в друг с лека погнуса, — да хапнеш нещо и да си лягаш. — След миг добави: — На Дездемона това също ще й хареса.

Пен се облещи на пантофките й.

— Това не го казва храмовата ми началничка, а майка ми.

— Явно и двете са на едно и също мнение — остро каза тя и го избута от коляното си. — Къш.

— Това ли е?

— Можеш да си измиеш и зъбите. Макар че обикновено го правиш и без да те подсещат. Душата ти ще издържи още една нощ, уверявам те, а утре тялото и умът ти ще са в по-добра форма.

Този път двамата с Дез изсумтяха в хор — той на Люен, тя на него.

— Уффф.

Протегна се, после успя да се надигне някак, първо на ръце и колене, чак след това на крака. Дез си беше мълчала по време на последния разговор. Демонът му уважаваше много малко хора, но принцеса-архисвещена Люен кин Еленовшип беше на едно от челните места в този кратък списък. Явно чувствата бяха взаимни.

Каза през рамо на път към вратата:

— Вие също си лягайте, ваша милост.

Тя му се усмихна малко накриво.

— О, сега вече ще мога да заспя.

 

 

На следващата сутрин Пен се надигна от леглото с мисълта, че принцесата-архисвещена е надценила възстановителните способности на една нощ сън. Замисли се за разходката през целия град до шаманското общество, да не споменаваме, че обратният път беше все по нанагорнище, и поръча да му докарат кон от храмовата конюшня. Оказа се поредният плужек, което пасваше идеално на настроението му. Покатери се на гърба му и клюма през половината път. Докато стигне до високата ограда на шаманската менажерия, вече се беше събудил с помощта на хладния влажен вятър, който забърсваше долината на река Щърк и обещаваше дъжд.

Остави коня си на един услужлив коняр и тръгна към отделението на лисичето семейство в по-малката конюшня, която гледаше към двора на менажерията. Люнет го беше изпреварила, доволно установи той — седеше на столче под широката стреха без следа от вчерашната умора. Поздрави го с широка усмивка.

— Как е семейството след принудителното преместване? — попита Пен.

— Много добре, виж сам.

Наведоха се да погледнат в настланото със слама отделение. Лисицата лежеше спокойно на една страна и кърмеше две от лисичетата, три други спяха на космата купчинка, а последното си търсеше белята, като хапеше братчетата и сестричетата си където свари. Лисицата вдигна бдително глава към Пен, но после я отпусна отново с уморена майчинска въздишка. Виж, шаманката явно изобщо не я притесняваше.

— Малките явно се чувстват отлично, много са палави — уведоми го Люнет. — Ще трябва да ги изведем на двора да потичат, след като преценим, че ъъ… майка им е привикнала към новата обстановка.

За лисицата ли говореше, или за демона? Демонът беше взел връх, без никакво съмнение, беше се превърнал от язден в ездач, нищо че позволяваше на лисицата да се грижи за домочадието си. Но не животното определяше отношенията, засега неочаквано гладки, със заловилите го хора.

„Дез — помисли си Пен, — долавяш ли някаква промяна у демона? В сравнение с вчера?“

Лисицата… не, демонът вдигна главата на лисицата отново, усетил свръхестествения оглед от страна на другия демон в съседство, но изтърпя инспекцията. Поне нещичко от питомните му храмови навици беше оцеляло, изглежда. Насърчителен знак?

„Няма нова загуба в плътността й — докладва Дездемона. — По-спокойна е, което е добре.“

Вероятно беше твърде рано да се каже. На Пен му се искаше да обяви демона за стабилизиран… или трябваше да каже „стабилизирана“, защото създанието в лисицата беше придобило половата характеристика на ездачките си, а и Дез говореше за него в женски род… но искаше също така да е напълно сигурен в преценката си.

„Хамо и неговото хлапе ще стигнат до същия извод, стига да не избързат с преценката.“

Неговото хлапе? О, говореше за демона на Хамо.

„По-млад е от теб, така ли?“

„Като повечето демони. Хамо е едва вторият му човешки ездач. Преди това е бил стихийно създание. — И добави с известна неохота: — Хамо му влияе добре. Развил се е забележително. След още един добре подбран живот може би ще е готов да се обучава за лекар.“

Което беше голямата награда в магьосничеството, така както един Велик звяр, готов да бъде жертван в шаман, беше крайната цел на множеството внимателно проведени ритуални жертвоприношения. Което, от своя страна, можеше да се превърне в кариера за малките лисичета. Шаманите предпочитаха животни с дълъг живот, време, в което да натрупат духовна сила и мъдрост. Тук, в менажерията, лисичетата щяха да се чувстват много по-добре, отколкото в гората, където половината котило нямаше да оцелее след първата си година.

Гласове долетяха през влажния въздух и изтръгнаха Пен от мислите му. Той се обърна и видя просветен Хамо да се появява иззад ъгъла, следван не от друг, а от Освил и неговата сянка Тала. Явно Освил се беше отбил в палатата на ордена рано сутринта и бе решил да последва свещения в менажерията. Воден от любопитство, а не по задължение, реши Пен.

Освил кимна на Люнет, която му махна с обичайната си дружелюбност, след това я представи, с все титлите и всичко, на старшия магьосник.

— Благодаря ви за вчера. Разбрах, че сте свършили отлична работа — каза й Хамо в опит да поддържа любезния разговор, макар че не можеше да откъсне поглед от отделението. — Мога ли да… може ли да вляза?

Люнет нацупи устнички.

— Разбира се, просветени, макар че се опитваме да не безпокоим прекомерно майката. — Намек, че Хамо трябва да се оттегли незабавно, ако лисицата покаже признаци на тревога. Той кимна с разбиране, след което Люнет отвори долната вратичка и я затвори след него.

Лисицата вдигна рязко глава, после стана и се отърси от малките, които се разскимтяха и побързаха да се дръпнат далече от човека. Но нищо в стойката й не говореше за страх. Хамо се смъкна на колене пред нея, после седна с кръстосани крака на сламата. Лисицата се приближи към него по своя воля. Чак сега Пен си даде сметка, че свещеният е първият човек, когото демонът в лисицата би могъл да познае.

Гледаха се дълго. Без думи, но не и без разбиране, защото Хамо опря длан в пода и прошепна:

— Много съжалявам за загубата ти.

О. Разбира се. Естествено. Защото просветена Магал беше изгубила демона си, но демонът също беше изгубил своята Магс. Демоните скърбяха ли?

„О, да — прошепна Дез. — Не познаваме скръбта, когато идваме в света като стихийни създания. Но се учим. Учим се по трудния начин.“

Стомахът на Пен се сви в пристъп на безформена, неясна скръб. Която не беше негова. Наложи се да вдиша и издиша, бавно и предпазливо.

Лисицата сложи черна лапка върху ръката на Хамо. Този език Пен можеше да разбере и без специалните си умения. „Аз също съжалявам за загубата ти.“

Хамо обърна глава към тях и каза тихо:

— Тя още е там. Нещо от нея определено е там. — После насочи цялото си внимание към лисицата.

Люнет вирна брадичка и прошепна:

— Всичко е наред, като гледам. Хайде да ги оставим сами за малко. — Явно и тя, като него, се беше почувствала натрапник в чужди, лични дела, помисли си Пен.

Под сивкавата утринна светлина четиримата отидоха при блокчетата за качване, където Пен беше видял за пръв път шаманите… едва вчера? Той седна на едно от блокчетата и изпъшка с облекчение.

Освил погледна към стиснатите му между коленете ръце и попита:

— Дали я е обичал, как мислиш? За Хамо и Магал питам.

Пен издърпа едната си ръка, колкото да махне.

— Очевидно, но ако питаш дали са били любовници — едва ли. Почти невиждано е двама магьосници да споделят физическа интимност. Но има и други видове любов, които са също толкова дълбоки. Гордост от постиженията на протежето ти, надежди за светлото му бъдеще и така нататък. И за бъдещето на демона й. Представи си го като двама художници, които хем си съперничат, хем се възхищават взаимно на работата си. И оцелелият скърби не само за изгубеното минало, а и за неосъщественото бъдеще.

— Хм.

Тала ги слушаше замислено, но този път като никога не си водеше бележки.

— Ами вие? — попита Пен. — Как мина снощи? Предадохте ли Халбер на съдбата му? — Вече двойно заслужена и вероятно двойно по-неприятна. Редно ли бе да се надява на такова нещо?

Освил кимна.

— В затвора е, в сигурни ръце. Този път няма да избяга на бърз кон.

— Гладко ли мина докладът ти пред началниците? — попита Пен, както мислеше за собствените си затруднения от изминалата нощ.

Освил взе, че се ухили. Малко самодоволно, но все пак… Пен вдигна въпросително вежди.

— Нямаха търпение да ме уведомят, че случаят ще ми бъде отнет и предаден на друг дознател, много по-високо в йерархията, заради връзката на убийството с кин Шипвир. Аз на свой ред ги уведомих, че са закъснели.

— Уви — измърмори Тала с тон, който в най-висша степен противоречеше на казаното. После се ухили самодоволно, досущ като шефа си.

Пен беше натрупал достатъчно опит с бюрократичните йерархии, за да разбере недоизказаното.

— Поздравления.

— Благодаря — каза Освил. — Задължен съм ти. Не на последно място, че не се наложи да разследвам убийството на бедния барон Уеджи. Тази новина би се харесала на началниците ми много по-малко. — Явно представил си този евентуален разговор, Освил свъси вежди. — Той иска да се видите, между другото.

Пен кимна.

— Сигурен съм, че ще намеря време, преди да си тръгнем от Изтокдом.

Тала попита… въздуха наоколо, най-общо:

— Е, и шаманите ли са като магьосниците? Предпочитат да работят сами, встрани от колегите си?

— Нищо подобно — отговори Люнет. — Ние постоянно работим заедно. Даже днес следобед имам групово занятие по пеене.

Тала сякаш не се впечатли особено, но все пак попита:

— Нещо като храмов хор?

Усмивката на Люнет стана досущ като на лисичка.

— Не точно.

Комбинираха и хармонираха заповедните си гласове? „Леле“, както би казала принцесата-архисвещена. Или даже „леле, леле, леле“. О, това Пен непременно трябваше да го види.

Люнет зарея поглед над рамото на Освил и добави:

— Макар че и шаманите се сблъскват с някои проблеми, с които, предполагам, се сблъскват магьосниците. Обикновените хора се страхуват от нас, боят се от силата ни, защото не я разбират. Мислят си, че като сме приели в себе си звяр, самите ние сме станали зверове.

— Това звучи… глупаво — каза предпазливо Освил. — Ако не разбираш нещо, просто се опитай да научиш повече за него, това е.

Сивите очи на Люнет го стрелнаха с интерес изпод рижите ресници. Пен не беше съвсем сигурен как да тълкува изражението й, макар Дез да измърмори: „Ха. Това момче май не е чак толкова закостеняло. Има надежда.“

Тала погледна с любопитство към Пен и каза:

— Излиза, че магьосниците са двойно самотни. Щом обикновените хора се страхуват от тях, а другите магьосници ги избягват.

Това момиче виждаше много и говореше малко, но пък когато си отвореше устата… ох.

— Е, демоните ни винаги са с нас — каза той. Помисли си, че ако можеше, Дез щеше да го потупа одобрително по главата.

— А, ето ви и вас! — чу се гласът на Инглис и Пен се обърна с известно облекчение да махне на приятеля си.

Шаманът се приближи и ги огледа с нещо подобно на усмивка.

— Всичко наред ли е с нашите нови лисици? — обърна се той към Люнет.

— Да. Просветен Хамо дойде да ги види. Сега е при тях — каза шаманката и махна към отделението. — Личен разговор.

Инглис помълча малко, вероятно пресегнал се с някакво свое шаманско сетиво, после кимна.

— Добре. — Погледна Пен. — Какви са изгледите?

Завидно изчерпателен въпрос, въздъхна вътрешно Пен.

— Скоро ще знам.

Инглис потупа с пръсти ръба на панталона си и кимна отново на Сивите сойки. Не, на Тала.

— Искаш ли да те разведа из менажерията, докато чакаме? Ще ти покажа вълците.

— Би било много интересно — каза Тала, скочи на крака и му върна свое подобие на усмивка.

Люнет присви развеселено очи при тази сценка. После се наведе към Освил и прошепна:

— Аз мога да ти покажа другите ни лисици.

— О! Аа, имате и други?

— И рисовете. Много са красиви.

Освил успя да наподоби усмивка и също стана, най-внезапно нетърпелив да угоди. Веждите на Пен само дето не излетяха.

Вместо да тръгнат в група, двамата шамани повлякоха съответната си Сива сойка в противоположни посоки, макар че Люнет спря и попита през рамо, любезно, но крайно ненастоятелно:

— Ами ти, просветен Пенрик?

Той й махна да вървят.

— Инглис ме разведе онзиден. Ще остана да чакам Хамо.

— О, добре.

„Колко тактично от твоя страна, Пен.“

Вече завиваха зад ъгъла, когато Пен чу Освил да пита с недотам убедителна симулация на обичайния си дознателски стил:

— А вие от колко време сте член на Кралското общество, шаман Люнет? И как се зароди интересът ви към това занятие?

„Ха — измърмори Дез. — Шаманите май наистина работят в екип.“

Пен ги проследи с поглед, докато не се скриха зад ъгъла, после въздъхна.

— Не мислете за мен. Аз ще си седя тука и ще си говоря самичък.

„Хайде, хайде.“

Пен се усмихна вяло.

Но дори и тази усмивка се стопи, когато погледът му се спря на притихналото отделение. Сигурно такова е усещането, когато чакаш съдия да се върне с присъдата. Дали да не помоли Дез за второто зрение? Не, сигурно щяха да го приемат като вмешателство и със сигурност щяха да го усетят. А да отиде там и да проточи врат над затворената врата би било още по-зле — три демона в непосредствена близост… ужас.

Накрая търпението му бе възнаградено — Хамо най-после излезе, изтупа няколко сламки от панталоните си и затвори вратата на отделението. Огледа се отнесено, после тръгна към Пен и седна на най-отдалеченото от него блокче.

— Е? — тихо попита Пен. — Какво мислите?

— Стабилна е — бавно отвърна Хамо, — като за взел надмощие демон. Влиянието на Магал и Сведра се е запазило в някаква степен. За момента няма непосредствен риск. Важно е да помня обаче, че тази лисица не е новоизлюпено стихийно създание, което не знае как да използва силите си. Същите осакатени отпечатъци, които я правят относително питомна, я правят и опасна. Трябва да бъде под постоянно наблюдение.

Пен разри чакъла с върха на ботуша си.

— Мислех си как понякога орденът събира обучен кандидат с възрастен магьосник, така че демонът да опознае предварително следващия се ездач. — Тъжно бдение, спестено на Пен покрай неочакваната крайпътна кончина на Рухия, или ако не докрай спестено, поне съкратено до броени минути вместо обичайните седмици или месеци. — Ами ако… след като лисицата отбие малките си… ако я предадем на грижите на такава кандидат-магьосница? Това би улеснило прехвърлянето. А и кандидатката ще е с нея през цялото време, ще я обгрижва, ще я наблюдава.

Хамо помисли, после каза:

— От лисицата ще излезе изключителен домашен любимец.

Пен не просто си го представяше, а завиждаше. Лисицата и нейната млада кандидат-магьосница, заедно денем и нощем, ходят на разходки. Ако вече си нямаше демон…

„Просто си мислиш, че ще е адски яко да си имаш умна лисичка за домашен любимец“ — подигра му се Дез. Пен не го отрече.

— Ще трябва внимателно да подберем евентуалната кандидатка така, че двете да си паснат — каза Хамо.

Този човек, напомни си Пен, създаваше магьосници за храма.

— Сигурен съм, че ще се справите.

— Може би — каза Хамо и присви очи, обмисляйки каквито там допълнителни фактори влизаха в уравнението. — Може би. Толкова ми се иска да спася нещо от… Трябва да помисля коя би била… хм. Хм.

Тонът на хъмканията допадна на Пен. Звучаха много обнадеждаващо. Докато стане време да се отбият лисичетата, Хамо щеше да е имал няколко седмици да прерови… ами, цялото кралство, реално погледнато, за подходяща жена сред всички кандидат-магьосници по всички краища на страната. И щеше да се справи с тази задача по най-добрия начин. Някъде имаше кандидат-магьосница с изключително добър късмет.

„Да не би да съжаляваш за внезапния и хаотичен начин, по който ние с теб се събрахме?“ Въпросът на Дез беше тих, с едва доловим намек за обида. Не че нещо можеше да се направи по въпроса сега. Ако не се брояха няколко стрели в гърба му и друга злополука от подобно естество.

Пен отвърна жално: „О, от известно време подозирам, че ние сме имали по-добър Сватовник от Хамо, не че той не е добър. Тази мисъл… би била по-ласкателна, ако беше по-утешителна. Мда.“

И въздъхна.

 

 

Кралските съдии в Изтокдом потвърдиха смъртната присъда на Халбер кин Шипвир и той беше обесен седмица след като Сивите сойки го предадоха на властите.

Пенрик не присъства на екзекуцията. За разлика от Хамо.

 

 

Три дни преди да потеглят обратно към Мартенмост Пенрик отправи официално искане за аудиенция при принцесата-архисвещена.

Тя го прие в частните си покои и изкъшка слугините, които се опитваха да опаковат целия й багаж — онзи, който си беше донесла от Мартенмост, плюс всичко, което беше накупила в столицата — за дългия път към дома. Хълмовете на Изтокдом не бяха лоши, но не бяха и суровите снежни върхове на хоризонта, с които Пен беше свикнал. Макар че планините, без съмнение, щяха да го чакат с безкрайното търпение на камък. Нетърпението беше запазена марка на хората, в неговия случай — придружено с голяма доза нервност.

Той изпробва най-хубавата си усмивка и седна върху синьо-бялата коприна. Този път нямаше опасност да я изцапа, не и с изпраните бели дрехи на своя орден.

— Имам предложение за вас, ваша милост. Искам да усъвършенствам способностите си като ваш придворен магьосник.

— Колко директно. Някоя и друга любезност преди това няма ли?

— О. Ами, вие искате ли? Мога да…

— Не особено. — Тя вдигна вежда, в знак че е заинтригувана, но още не е склонна да дава обещания. — Слушам те.

— Говорих с моя приятел шаман Инглис. И с неговия началник в Кралското общество майстор Лиман. Той отговаря за обучението на младите шамани. Понеже обществото е отчасти училище, отчасти ферма, отчасти научно средище, а напоследък и хоспис за ранени или болни създания.

— Явно прекрасно място — каза тя.

Пенрик кимна енергично.

— Та майстор Лиман е съгласен, че за мен ще е безкрайно полезно да се обучавам известно време с кралските шамани. Да понауча нещо от тяхната магия.

— А какво ще спечелят от това шаманите на моя племенник?

— Ами, ще получат възможността да изучат мен на свой ред, предполагам.

— И колко време ще продължи това обучение?

— Трудно е да се каже. Тоест, един шаман може да посвети и целия си живот, за да усъвършенства призванието си, но аз вече си имам свое призвание и то, такова, си ме зове. Но обществото има богата библиотека, която се обновява постоянно. Позволиха ми да я разгледам. — Инглис изрично му беше забранил да точи лиги върху безценните томове.

— И колко време ще ти трябва, за да прочетеш всички книги в библиотеката? Месец?

— О, повече! — Поколеба се. — Година?

— Значи нещо като втора специалност. — Люен кривна замислено глава с все сложната й прическа. — И как ще ме компенсираш за това свое така дълго отсъствие?

— Когато се върна, ще мога да правя повече неща.

— Какви неща?

— Ако вече знаех… ако някой изобщо знаеше… нямаше да се налага да оставам за обучението, нали така?

— Това… този аргумент всъщност не е толкова лишен от смисъл, колкото изглежда на пръв поглед.

Кимнаха си като двама мечоносци, които се поздравяват преди схватка.

Тя затропа с пръсти по коляното си през пластовете коприна.

— Канех се да ти кажа, щом се върнем у дома… Майстор Ридел от ордена на Майката в Мартенмост е останал много впечатлен от последното ти издание на сборника с проучванията на просветена Рухия върху приложението на магия в изкуството на медицината. Предлага ти възможност да проведеш свои проучвания в тяхната болница. Не на пълен работен ден, разбира се, предвид другите ти задължения.

— О… — Пен не беше предполагал, че прясно отпечатаните книжлета, които беше подарил на болничната библиотека, и няколкото вечери на трапезата на Люен в компанията на майстор Ридел са дали такъв чудесен плод. — О, да, много бих искал да правя това! И това.

— А не вместо?

— Да. И едното, и другото — каза той, вече по-уверено. — Макар че няма как да ги правя едновременно, признавам. Дори с помощта на магия.

— Е, значи имаш загадка за разрешаване — заключи тя и се облегна назад с доволна усмивка. Искаше да го види как си блъска главата над загадката, така ли? Все едно да гледаш как някой се опитва да погълне цяло печено прасенце…

— Две от предишните ездачки на Дез — бавно каза той — са били лекарки.

— Майстор Ридел знае това и смята, че то много ще ти помогне в ученето.

Пен кимна.

— Опитът ми досега показва, че знанията на Дез не ми се дават наготово. Не е като да се пресегна и… Трябва да създам необходимите условия, да го предизвикам един вид. Като, знам ли, като да прокопаеш канавка от напоителен канал до източник на вода. Чак тогава водата започва да тече свободно. Е, понякога е като да я вадиш от кладенец с малко ведро, но… Така стана с езиците. Но на някакъв по-късен етап онова, на което ще ме научи майстор Ридел, ще ми позволи да знам всичко, което знае Дез.

Изобщо нямаше да пита Дез какво мисли по въпроса. Тя си беше имала своите причини да прескочи в младата Рухия навремето, вместо в лекарката, която храмът й е бил избрал. Освен това, след като беше преписал дума по дума медицинските текстове на Рухия, докато ги подготвяше за отпечатване, да не говорим, че вече ги беше превел на два и половина езика, Пен беше придобил доста ясна представа за много неща.

— Работата е там — бавно каза той, като мислеше в движение, — че ако най-напред изуча шаманската магия, ще мога да допринеса с нещо ново, нещо, което да обогати класическата медицина. А не просто да уча неща, които вече са широко известни.

Люен сви устни.

— Това звучи съвсем логично. — Поколеба се, после попита: — И как смяташ да се издържаш, докато си в творчески отпуск?

— Аз, такова, надявах се вие да ми отпуснете стипендия.

— Значи, трябва да плащам, задето ще бъда лишена от услугите ти за неопределен период?

— Ами… — Реши да направи пробно крачка назад. — Макар да съм относително сигурен, че Уеджи и Ивайна кин Шипвир ще ме хранят от време на време. Вече бях на няколко много интересни вечери у тях.

— Слагат богата трапеза, така ли?

— Не помня какво ядохме. Но Ивайна има една страхотна идея, само дано успея да навия просветен Хамо. Предложи да инвестира в печатарска преса, която да работи с плочи като онези, които аз правя с магия. Е, идеята беше моя всъщност и явно се е зародила, докато ръждясвах ножа на Трюх, когато той посегна да ме изкорми, обаче им разказах за това на вечерята и изведнъж ми се проясни, че аз, а и всеки магьосник, може да създава и стоманени плочи, не само дървени. Които да издържат хиляди копия, а не само десетки или стотици. И студентите повече няма да се бият за скъпи текстове. А после тя ме попита дали не мога да правя дърворезба или обков по същия начин и аз казах, че не мога, изобщо не съм се замислял, защото не мога да рисувам, но после тя рече, че други магьосници може и да могат. А аз казах, о, ами да, разбира се. Ще говоря с Хамо, пък дано той се съгласи да покажа тази техника на неговите хора. А после…

Люен вдигна ръка да го спре.

— Напомни ми да пратя секретарката си при теб да ти обясни що е то обезщетение за пропуснати ползи. Скоро. По възможност тази вечер.

— Ъъ, да, архисвещена — смотолеви Пен.

— И определено преди да си се разбеснял из Изтокдом с идеите си за бърза печалба.

Пен се обнадежди. И каза, вече със съвсем различен тон:

— Да, архисвещена.

— Ха. — Люен потърка хубавата си брадичка и го изгледа замислено. — Сещам се за един стих от поема. Вече не помня откъде е, но така става, като остарееш… Мислиш ли, че с пресата на баронеса кин Шипвир някога ще отпечатват и поезия?

Пен се шашна, после се подпали.

— Аз си мислех за научни текстове, но — да, защо не? Или пък книжки с приказки… Всякакви неща. — Замълча с мисълта да я попита отново за стипендията, но любопитството му надделя. — Какъв е онзи стих, за който споменахте?

— Съвсем кратък фрагмент всъщност. От онези песни, където един пита, друг отговаря, сещаш се. Та значи поетът разказва за един странстващ учен и казва: „С радост учеше, с радост преподаваше“. И по-нататък обяснява как човечецът бродел целият в дрипи, което винаги ми се е струвало несправедливо.

— Сигурно е похарчил всичките си пари за писари. Човек все пак трябва да избира, нали така.

Тя изпръхтя деликатно. Но после попита:

— А какво мисли Дездемона за всичко това?

Пен понечи да отвори уста, после каза: „Дез?“, и й отстъпи контрола над речта си.

— Аз съм за шаманите — каза Дез без колебание. — Ще е нещо ново. Пък и Рухия пази много приятни спомени за един шаман.

Пен побърза да затвори уста, преди Дез да се е впуснала в неприлични подробности. А после се запита в какви ли (вероятно ужасяващи) разговори биха се впуснали Дез и Люен, ако той не беше тук да ги подслушва.

„Ами що не пробваш?“ — подкачи го Дез и Пен стисна зъби.

Люен го потупа по ръката.

— Просто гледай да ми го върнеш, Дездемона.

— Както наредите, архисвещена — отвърна демонът.

Мисията на Пенрик

1.

— Дездемона! — ахна със страхопочитание Пенрик. — Виж само тази светлина!

Наведе се през парапета на адрийския товарен кораб, който акостираше бавно през стесняващия се Патоски залив, и зяпна ококорен скалистите брегове на Седония. Сухият, чист като сълза въздух придаваше на далечните гранитни планини ясните очертания на обработен кристал. Издигащото се утринно слънце беше с цвета на пчелен мед. Пенрик вдигна поглед към изумително синьото небе, така дълбоко, че причиняваше световъртеж. Синева, в която да се гмурнеш и никога да не се удавиш в бездънната й шир.

Точно така би трябвало да изглеждат вълшебствата, помисли си той, в някой мит или легенда за стихиите. „Човекът, който се влюби в небето.“ А после си напомни, че в тези приказки простосмъртните рядко печелят.

— Да, обаче до обяд слънцето ще е опекло бледната ти учена кожа като на шиш, че и мехури ще ти излязат. Покрий се бе. Ще трябва да ти намерим отнякъде свястна шапка — отвърна демонът през собствените му устни със заповедния тон на ужасната по-голяма сестра, за каквато му напомняше толкова често. И все пак му се стори, че и Дез не е безразлична към гледката, видяна през неговите очи, към окъпаната във вълшебна светлина земя на… би ли могло да се каже „на своето рождение“?… Добре де, земята, която беше напуснала преди, колко, стотина години?

— Повече — въздъхна тя.

Пен притисна пръст към устните си като предупреждение към Дездемона да се въздържа от коментари на глас, когато не са сами, и тръгна към носа, като заобикаляше моряците, заети с платна и въжета. Неколцина пътници се бяха събрали там да видят града, дал името си на залива. Корабът зави и пое към брега, издул платна от слаб попътен вятър.

Загладен от свлачище склон се дръпна като театрална завеса и разкри жадуваната гледка. Полегнал връз широкия амфитеатър на залива, Патос сякаш бе построен от костите на тази земя — каменни къщи с покриви от червени плочи, каменни улици, арки и колонади, а също и познатият петоъгълник на каменен храм, кацнал високо на едно възвишение. Голяма каменна крепост охраняваше каменни кейове, щръкнали в прозрачната синя вода и приютили десетина търговски кораба, които вече изпразваха трюмовете си.

Горичката от кранове и мачти компенсираше донякъде липсата на дървета, която обясняваше защо дървеният материал, с който бяха пълни трюмовете на техния кораб, щеше да се посрещне толкова добре тук. Неповратлив, бавен и скучен беше този кораб, подходящ за обикновени пътници с обикновени кесии. Точно като млад адвокатски писар, който носи куп неподписани търговски споразумения и чернова на брачен договор. Документи до един фалшиви. Пен нагласи кожената каишка на рамото си и сложи ръка върху малката кожена чанта, където бяха прибрани те, както и вторият набор документи, много по-интересен и зашит в подплатата й.

Велка махна на Пен и той отиде при него на предната палуба. Човекът беше седонийски търговски агент, с когото Пенрик се беше сприятелил, или поне сближил в някаква степен, по време на спокойното тридневно плаване от адрийския град Лоди и с когото можеше да упражнява седонийския си. Велка каза с усмивка:

— Още ли се вълнуваш от първото си идване в Седония?

— Да — призна Пенрик и се ухили в отговор, все така опиянен от сутрешната светлина. Изобщо не го интересуваше, че прилича на глупак. На един млад писар му е позволено да се прехласва.

— Много изненади те чакат, да знаеш.

— Надявам се да е така.

Дез не каза нищо, дори на тихата реч, но Пен имаше чувството, че и тя наблюдава пристанището със същия нетърпелив интерес като него.

Двама гребци с туниките на седонийската митница потеглиха с боядисана в зелено лодка от кея и спряха при кораба на Пен. Той взе куфара си и тръгна с Велка и първата група пътници, прехвърли се без инциденти през борда и се спусна по въжената стълба. След като се отървеше от човешкия си товар, корабът щеше да се премести на друг кей, близо до имперската военноморска корабостроителница, където да разтовари дървения материал от трюмовете си. Пенрик се замисли разсеяно върху здравия смисъл, какъвто самият той не откриваше, в това една страна да продава на друга необходимите суровини за строеж на кораби, при положение че въпросните страни биха могли в близко бъдеще да се окажат във война или най-малкото в коловоза на хронични морски сблъсъци. Е, тази загадка не беше сред прерогативите на неговата мисия.

Имперската митница се помещаваше под дълъг дървен навес, приютил маси, неколцина митнически агенти с униформени туники, няколко отегчени войници и скучна бюрократична атмосфера като цяло. Пътниците се наредиха на опашка и всеки показваше багажа си, когато му дойдеше редът. Митническият агент, при когото се падна Пенрик, прегледа фалшивите му документи и записа фалшивото му име, фалшивата възраст и фалшивата причина за посещение в страната, всичко това с минимален интерес. После изсипа куфара на масата и разрови съдържанието му в търсене на… Пен нямаше представа на какво.

Във всеки случай неговата най-тайна и опасна контрабанда, неговият демон на хаоса, комуто дължеше свръхестествените си сили, мина проверката напълно незабелязан.

Велка, който се беше забавил да говори с някакъв служител на пристанището, махна на Пенрик. Той излезе отново под яркото слънце и побърза да се отдалечи, защото предпочиташе на този етап да не се натоварва с компания. Зачуди се кое да направи по-напред — да намери човека, с когото бе дошъл да се пазари толкова отдалече, или да се настани някъде. Може би първо да намери човека, а после да си избере квартира или хан на място, което ще е удобно за него. Би могъл да разпита за адреса му продавачите на пристанищния пазар, но това би оставило следа. Сигурно имаше някакъв по-дискретен начин.

„Прав си — одобри Дездемона. — Най-добре пробвай в двореца на губернатора или в някоя кръчма близо до армейските казарми, където се събират войници.“

Пен имаше чувството, че познава града, поне в най-общи линии, макар да идваше за пръв път. Това странно усещане дължеше на Дездемона — една от предишните й ездачки беше живяла тук няколко години. Макар и преди цяло столетие, напомни си Пен. Нещата се бяха променили със сигурност, но вероятно можеше да разчита на спомените й за основните сгради и улици, предвид че всичко тук изглеждаше изградено от камък.

Пазарището, истинско село от сергии и навеси, миришеше на риба, въжета, катран и подправки. Предлагаха се също дрехи на старо, медна и керамична посуда и екзотична за Пен храна — портокали и лимони, сушени фурми, ядки и странни зеленчуци с ярки цветове, също маслини и маслото, което се правеше от тях. Продавачите и клиентите също бяха пъстра смесица от мъже и жени, както и много деца, които търчаха като опуснати и добавяха своите пискливи нотки към всеобщата врява. Дрехите на мъжете се състояха от широки ленени туники и панталони, а жените бяха облечени скромно, с високи деколтета. Имаше хора с различен цвят на кожата, от почти рокнарийско бронзово до маслинено или тъмнокафяво с червеникав оттенък на онези, които прекарваха дните си на открито.

Косите също варираха, от къдрави до прави, изсветлял от слънцето бронз, тъмна мед и кестеняво, но най-често — черно. Зарадва се, че е приел дадения му съвет и е боядисал своята тъмна за пътуването. Русата му до бяло коса правеше впечатление дори в родината му, а тук би лъщяла на слънцето като сигнален фар. За очите си не можеше да направи нищо, освен да мижи постоянно. Постара се да сгърби рамене в приведената стойка на класически писар.

Нагледал се на пазарището, Пен тръгна по една стръмна улица към хълма, където се издигаше губернаторският дворец. Врявата откъм пристанището — крясъци на морски птици, викове на докери и продавачи, скърцане на товарните кранове, тропот на копита и трясък на каруци по калдъръма — скри отмерения звук на бързите стъпки, които го застигаха. Когато Пен най-после се обърна, шестима войници бяха само на крачки от него.

— Хей, ти, чакай! — извика сержантът им.

Пенрик се напрегна, но се подчини, примигваше и се усмихваше, даже помаха със свободната си ръка да покаже, че е празна и не държи оръжие.

— Здравейте — отвърна той дружелюбно. — Какво има? — Чак тогава видя Велка, който тичаше след войниците и сочеше към него.

— Това е шпионинът! Арестувайте го!

Първият му импулс, да се спаси от неприятната ситуация със сладки приказки, отпадна, когато си даде сметка, че едно по-детайлно претърсване на кожения калъф с документите несъмнено ще разкрие тайното отделение с тайните писма на дука, а тогава никакво красноречие няма да му помогне. Натъпканата с монети кесия висеше на връв около врата му под ризата, а кожената чантичка с документите беше преметната през гърдите му и трудно щяха да му я вземат.

Сержантът вече вадеше късия си меч от ножницата, когато Пен си помисли: „Дез, ускори ни!“.

От неговата гледна точка, нападателите се забавиха. Пен метна куфара си по сержанта, човекът падна бавно по задник и блъсна меча на друг от войниците. Както обикновено, Пен усещаше собствените си движения бавни и усилни, все едно крачи по мокър пясък, но все пак се обърна и хукна да бяга. Къде щеше да го отведе спринтът му беше въпрос, с който да се занимае по-късно.

Към настоящия момент имаше по-неотложен проблем, както се оказа, а именно другата половина от взвода, която беше заобиколила да го пресрещне и сега се спускаше по улицата към него с вдигнати палки.

Пен избегна с лекота и изящество първите четири удара. Отдръпна се успешно от петия и инерцията фрасна главата му в шестата палка с много повече сила, отколкото вероятно бе вложил в замаха си войникът, който я държеше.

Светът избухна в звезди и снежинки, после Пен се строполи със стон, не успя да се подпре и си фрасна главата отново, този път в каменните плочи, с които беше настлана улицата. Гадене и черни облаци превзеха света му, но той така и не загуби напълно съзнание.

Ако беше припаднал, щеше да си спести болката и унижението, които последваха. Множество силни ръце обединиха усилията си да го вдигнат и да го понесат надолу по улицата и през портите на крайбрежната крепост. Сенки примигнаха над него; после — камък. Светът почерня и Пен реши, че най-после е припаднал окончателно, въпреки пулсиращата болка в главата, но уви — просто го носеха под земята… някой мина покрай него със запалена факла… тунелът се стесни, разшири се и отново се стесни. И пак се разшири.

Натиснаха го на пода и бързо му отнеха калъфа с документите, ботушите, кесията, колана и канията с ножа, както и горните му дрехи. Някой го стисна за косата и изръмжа: „Как е истинското ти име?“. Пен не успя дори да простене в отговор, макар да се опита, а после изведнъж стомахът му се надигна и той оповръща разпитвача си. Слаба отбрана, но поне накара гадняра да отскочи назад с ругатни.

— Боско, много силно си го ударил бе. Не може да говори!

— Извинявай, сержант! Не бях аз! Той сам налетя на палката ми!

— Няма значение — чу се гласът на Велка. — Смея да кажа, че това ще отговори на всички въпроси вместо него. — Мда, Велка явно се беше добрал до кожения калъф, предвид доволната усмивка, която накъдри устните му. Пен съжали, че не беше позволил на Дез да го обере на зарове, докато бяха на кораба.

— Май няма да може сам да слезе по стълбата, а? — каза един от войниците.

— Може просто да го метнем.

— Да, ако искаш да си счупи и двата крака.

— Ще ви трябва ли за още нещо? Освен за екзекуцията си, тоест? — попита сержантът. Въпросът му най-вероятно беше отправен към Велка, реши Пен.

— Рано е да се каже. Може и да потрябва за нещо.

След кратък професионален дебат между войниците Пен, само по риза и панталон, бе спуснат в мрака с въже, стегнато болезнено през гърдите му и насочвано от войник, който се спускаше по усукваща се въжена стълба. Първо босите му стъпала, после коленете, а накрая и останалата част от него се срещнаха със студена скала. Въжето, войникът и стълбата изчезнаха обратно нагоре. Тежък камък изстърга над главата на Пен и отряза като с нож както гласовете, така и последните отблясъци на факлата. Пълна тишина. Пълен мрак.

Пълна изолация.

Е… не и за него.

— Дез — изпъшка той. — Още ли си с мен?

Кратка пауза, после:

— Ще трябва да ти пръснат мозъка по цялата улица, за да съм другаде.

Въпреки пулсиращата болка Пен не устоя на любопитството си и попита:

— В кого би прескочила?

Остана с усещането, че Дездемона се нацупи.

— Във Велка.

Когато ездачът умреше внезапно и демонът му бъдеше принуден да прескочи другаде, обикновено отиваше при най-силния човек в съседство.

— Сериозно?

— Той не би оцелял дълго. — Пауза. — Би умирал бавно и в най-страшната агония, която мога да му уредя.

Пен се запита дали това е начинът на един демон да ти каже, че те обича.

„Повече или по-малко — отвърна Дез на тихата им реч, защото му ставаше все по-трудно да движи устните си. — Пен, съсредоточи се. Трябва да останеш буден. Черепът ти е пукнат и кървиш навътре. Можем да затворим с изгаряне кръвоносния съд, но трябва да отворим дупка и да извадим съсирека, преди налягането да те убие.“

„Искаш сам да си направя трепанация?“

„Аз ще го направя, но трябва да останеш в съзнание. Не мога да работя, ако ти… ако ти…“

„Разбрах.“

Деструктивна медицина. Понякога спасяваше живот.

Друг път — не…

Главата го болеше зверски и избиването на отвор колкото върха на пръста му не промени забележимо нещата. Не изтече много кръв, но част от чувствителността в изтръпналите му устни се завърна. „Да, точно така“ — каза някой от тях двамата.

„Може ли вече да припадна? Боли…“

„Не. Стой буден. Трябва да извадим съсирека.“

Правилно. И познато. И много неприятно като перспектива. Дали Дез изпитваше същата болка като него? Може би не, но ако умът и тялото му откажеха, тя също щеше да пострада. „Предполагам, че и за теб не е голяма забава.“

„Позна.“

След малко Пен попита:

„Дез, можеш ли да дадеш светлина на очите ми, докато работиш?“

„Да…“

След миг мракът се отдръпна. Понеже нямаше никаква светлина, която Дез да подсили, се получи особен, безцветен ефект, но поне му даде представа за пространството наоколо. Намираха се в кръгла камера, изсечена в скалата, около четиринайсет стъпки висока и седем широка, като стените се извиваха навътре към малкия отвор в тавана, понастоящем затиснат с тежък камък.

Пенрик оглеждаше обратния наклон на стените. Като младеж се беше катерил доста из родните планини. „Не, тази стена няма как да изкатеря.“ Дори да беше в най-добрата си форма, а не беше… По пътя към Седония си беше мислил, че никаква заключена врата не може да го задържи. „Това място да не е създадено специално за магьосници?“ Възможно ли беше Велка да е разкрил и тази негова тайна?

„Това е стандартна седонийска бутилкова килия. Говори се, че тук хвърлят затворниците, за които искат да забравят.“

„Била ли си преди в такава?“ И по-важният, неизречен въпрос: „Измъквала ли си се от такъв затвор?“. Освен по трудния начин, тоест, без ездача си.

„Не.“

След малко Пен пропълзя до стената и се надигна колкото да облегне рамене на нея. Там измъкнаха последните остатъци от съсирека и Пен плъзна внимателно пръсти зад ухото си, където нещо мокро попиваше в боядисаната му кестенява плитка. Кръвозагубата не беше голяма, нямаше да го убие. Не и от външната страна на черепа му.

Настани се по-удобно и се съсредоточи върху дишането си. Не беше най-амбициозното начинание на света, особено в сравнение с плановете му от тази сутрин, но засега беше предизвикателство само по себе си.

 

 

След време Пен започна да се пита как се е издал пред Велка, дали е казал нещо, което не е трябвало да казва, или просто се е изложил като актьор — не че ролята му беше особено трудна. Не се сещаше за нищо. Велка не беше магьосник като него. Нито шаман, нито, със сигурност, светец. Не беше разкрил тайните на Пен с помощта на свръхестествени средства.

И в този ред на мисли, кой всъщност беше Велка? Патриотично настроеният седонийски търговец, за който се представяше? Или агент от съвсем друг вид?

„Аз също не виждам къде сме сгрешили“ каза Дез.

Мило от нейна страна, че поемаше част от вината, за да не се чувства Пен като последен глупак. Тази негова първа тайна дипломатическа мисия трябваше да е лесна и при успех обещаваше още възможности за пътешествия до нови места по поръчка както на дука, така и на архисвещения. Уви, бутилковата килия не фигурираше в списъка му с туристически забележителности.

След още време Пен започна да се пита дали ще умре, а после, изтерзан от безформеното безвремие, как ще умре. Ще го екзекутират по някакъв ужасен начин? Или просто ще го оставят тук да излинее в мрака? Който не беше мрак за него. Нито щеше да умре сам — Дез беше приятелка, която не можеше да надживее. „И това е някаква утеха все пак“, реши той.

„Но много ми се иска пак да видя онова небе.“

Мина още много време, преди най-после да се запита укоризнено: „Какво ще стане с човека, с когото трябваше да се срещна?“. Истинската цена на провала му започна да се очертава пред силното му и добре снаряжено въображение и той прокле наум десетките истории, които беше чел и които обясняваха в детайли какво точно ще се случи. Кървави детайли. „Богове пет. Какво ще стане с генерал Арисайдия?“ Не само Пен щеше да плати с живота си за това фиаско.

„Но не и Дез. Поне тази утеха ми остава.“

И още една, мъничка.

— Няма да ми излязат мехури от слънцето! — викна той и се изкиска. Но устата му беше толкова суха, че само се задави.

„Пен — каза разтревожено Дез. — Погледнато оттук, започваш да се разпадаш. Ако не се държиш, няма да задържиш и мен. Дръж се!“

„Как?“ Отпусна ранената си глава на коленете и разбра защо хората, попаднали в капана на непоносима болка, търсят смъртта от собствените си ръце.

Накрая Дез каза неохотно: „Моли се на своя бог. Освен нас двамата само той е тук.“

Пен се замисли над думите й. Мисли дълго. Сетне прошепна:

— Господарю Копеле, Пети и Бели… — И млъкна разколебан. Протегна ръце в чернотата, разперил пръсти в смирена молба. — Господарю на всички нещастия извън сезона си. — Колко подходящо. — Полагам този ден като приношение на твоя олтар. Ако ти харесва, вземи го.

Тази не беше сред молитвите, на които го бяха учили в семинарията преди почти десет години, но му се стори на място.

И сигурно бе чута, защото той скоро заспа.

 

 

Сякаш години след като го бяха метнали в дупката камъкът горе изстърга отново, видя се треперливата светлина на факла и някой спусна през отвора покрита кофа, закачена на кука. Следвайки сърдитите указания на пазача, Пен се претърколи и освободи куката, която, за разлика от него, се издигна нагоре. Капакът на кофата представляваше простичък дървен поднос, на който имаше малък самун хляб, не твърде изсъхнал, лепкаво блокче сушени подове, основно фурми, както и някакъв светъл квадрат, който, според уверенията на Дез, беше пресована сушена риба. Пен повдигна подноса. За негова изненада кофата не беше предназначена за заместител на нощно гърне, а съдържаше прясна вода и една дървена чаша. Пен пи жадно в началото, после намали темпото, като се питаше кога ли ще му донесат друго ведро.

„Предполагам, че това е дневната ти дажба — изказа мнението си Дез. — Но ти пий, пий. Водата ти е нужна, за да оздравееш.“

Той успя да изяде част от хляба и няколко парченца плод, но след първата хапка заряза решително рибата, нищо че Дез го гълчеше с тревогата на притеснена майка и настояваше, че храната била проста и питателна. Обаче вонеше. И имаше кости, макар и тънки като косми. И, и… разни други парченца.

И така, напоен, нахранен и оставен сам, Пен се почувства относително добре — през идните два-три дни друго не му трябваше. Килията беше достатъчно широка да се опъне на пода в целия си ръст, макар и твърде широка за стария планинарски трик, при който се изкачваш по цепнатина, като запъваш гърба и стъпалата си на противоположните стени.

На четвъртия ден Пен седна на пода и се зае по-подробно с раните си. Дез можеше да ускори заздравяването на пукнатия му и трепаниран череп, както и да предотврати инфекция, но всичко това изискваше горна магия, която създаваше ред, и демонът имаше нужда да изхвърли някъде хаоса. Обикновено наоколо се намираха достатъчно дребни вредители, които да послужат за тази цел, но след като унищожи паяците и другите гадинки с твърде много крака, които припкаха по стените, Дездемона остана без жертви. На петия ден нещата се оправиха рязко, когато един заблуден плъх дотича по отточния канал в центъра на килията, който служеше и за нощно гърне на Пенрик. Дез направо му скочи. Пен се притесни, че ще трябва да дели тъмницата си с вонята на разлагащ се плъх, но Дез, тласната от обстоятелствата към нетипична за нея икономичност, не само обра каймака на малката смърт, но в рамките на има-няма един час сведе трупчето до купчинка прах, а Пен използва остатъка от дневната си порция вода да го отмие в канала.

Понеже нямаше как другояче да убива времето, Пен свикна да клечи край отточния канал с надеждата за още плъхове, досущ като рибарите през зимата в родния му край, които клечаха с часове край дупката, изсечена в леда на замръзналото езеро. Мечтаеше си за манерка топлещо винце, което да му прави компания, или приятели, с които да се надлъгва, но поне си имаше Дез. Гледаше съсредоточено канала, не по-широк от дланта му, прокопан в твърдата скала. Може би още не беше чак толкова отчаян…

— Забрави — изсумтя Дез. — Дори ти не си толкова кльощав, че да се провреш през тая дупка. А и каналът едва ли се разширява нататък.

— Предполагам, че се излива в морето. — Миризмата, която долиташе от канала, навяваше мисли за солена вода, а не за клоака. Но не, каналът наистина нямаше да свърши работа. Да го разшири достатъчно с помощта на магия би му отнело месец усилна и отегчителна работа, все едно да копае тунел с лъжица. Нагоре също не ставаше. Би могъл да разхлаби камъка около дупката с риск някое голямо парче да му падне на главата и да вдигне по тревога пазачите, но пак не би могъл да се изкачи дотам. Засега, поне докато раните му не заздравееха, беше най-добре да изчака похитителите му сами да го извадят за разпит. Ускореното заздравяване повишаваше опасно температурата му, която маскираше симптомите на евентуална затворническа треска.

Когато тъмничарите дръпваха камъка за ежедневния му порцион, Пен крещеше към тях въпроси, но те нито веднъж не му отговориха.

Три плъха по-късно черепът вече не го болеше толкова. Още беше чувствителен на пипане, но поне желанието на Пен сам да си отреже главата беше останало в миналото. Този път успя да преглътне послушно отвратителната риба, без да я повърне веднага. Дез му помагаше да убие времето, като му разказваше истории от многото си предишни животи с предишните си ездачи, всичките жени, или по-точно десет жени, една лъвица и една дива кобила. Именно в кобилата демонът за пръв път беше избягал на белия свят от преизподнята на Копелето или хранилището на хаос, или каквото там беше. В семинарията често бяха водили теологични спорове относно природата на онова място и Пен смяташе, че Дез най-добре би могла да сложи край веднъж и завинаги на тези препирни, но тя твърдеше, че не помни нищо, защото хаосът сам по себе си не позволявал формирането на спомени. Беше се сдобила с личността си, тоест с всичките си личности, по-късно, под силното влияние на вездесъщата материя.

Историите й бяха добри, но на това лишено от светлина и звук място започнаха да наподобяват халюцинации. Обикновено Пен ги възприемаше като думи в главата си, дори прибавяше неволно към тях енергични жестове като на панаирджийски разказвач. Сега за пръв път виждаше примигващи образи наяве, а не само насън, както когато се случеше да сънува нейните сънища вместо своите.

Ставаше му все по-трудно да различи деня от нощта и сънищата от реалността.

2.

Среднощните сенки в градския съд, където по съвместителство се помещаваше и затворът, изнервяха Найкис до крайност. Тя се уви още по-плътно с тъмнозеления си плащ и ускори тихи крачки след тъмничаря, когото беше подкупила, за да я пусне при брат й. Тъмничарят щеше да направи повече… или да види по-малко… ако планът й се увенчаеше с успех.

Мъжът я поведе нагоре по каменна стълба и оттам по галерията на третия етаж с изглед към вътрешния двор. В нощната тишина проскърцващите под стъпките им дъски звучаха като писъци, а не като мише цвъртене. На това ниво нямаше влажни и тъмни затворнически килии, а само редица малки стаи, които спокойно можеха да минат за канцеларии, ако не бяха тежките заключени врати с тесни зарешетени прозорчета.

Найкис се опита да прецени какъв е политическият контекст на този вид задържане — по-строго от домашния арест, но и много по-леко от онези зандани в старата пристанищна крепост. Може би беше продиктувано от предпазливост. Ако се бяха опитали да задържат младия генерал близо до казармите или в крайбрежната крепост, той отдавна щеше да е получил помощ. Макар да беше поел командването на тукашния гарнизон едва преди половин година, брат й започваше да печели сърцата на хората си, ако не заради друго, то защото държеше да им се плаща редовно.

Макар че по време на стълкновенията по югозападната граница войниците го бяха следвали и за много по-малко. Както беше казал веднъж Аделис, победата е най-доброто заплащане, което един офицер може да даде на хората си. И обратното.

Забележителна военна кампания с хитри маневри и неочаквани атаки, така я описваха хората, тактика, която беше отблъснала русилийския набег въпреки почти двойното числено превъзходство на противника. Тактика на ум и дрисък (или както я наричаше Аделис, дизентерия, пратена им директно от Копелето). В един по-справедлив свят, във всяка друга страна, усилията му щяха да бъдат възнаградени с повишение. А не с продиктувано от политически страхове полуизгнание в малък провинциален гарнизон. Въпросните политически страхове безспорно бяха подсилени от кръвната му връзка с императорското семейство по майчина линия, нищо че не един и двама успешни армейски генерали преди него бяха направили политическа кариера, без да имат такива връзки. Не бе доловила у Аделис и намек за такива амбиции, а го познаваше от деня на раждането им.

Тъмничарят надникна през прозорчето на вратата. Не почука в среднощната тишина, а само повика тихичко:

— Генерал Арисайдия? Имате посетител.

После подаде на Найкис засенчения фенер, отключи вратата и й направи път да влезе, но не си тръгна, а остана на пост в галерията.

Аделис, само по широка риза и стегнат с върви панталон, седеше на нара, присвил очи от внезапната светлина. Когато Найкис остави фенера на една масичка и отметна качулката си, той скочи на босите си крака да я прегърне. Силата, с която я стисна, беше мълчаливо признание за тревогата му. Тя го стисна на свой ред, после го отблъсна на ръка разстояние да огледа лицето и ръцете му за белези от изтезания. Имаше синини, да, но не като от мъчения, а като онези, които човек получава при упражнения с меч.

Явно събрал мислите си след първоначалното вълнение, Аделис я отблъсна на свой ред, но без да сваля ръце от раменете й, и каза през зъби:

— Какво правиш тук по това време? И защо изобщо си тук? Богове пет, Найкис! Молих се да проявиш здрав разум и да не се забъркваш във всичко това!

— „Всичко това“ ми се натресе само. В деня на ареста ти губернаторът прати хора да претърсят къщата ми. Взеха всичките ти писма до мен, както и старите писма от Каймис, само боговете знаят защо са им… направо побеснях.

Той стисна зъби.

— Нараниха ли те?

Найкис поклати глава.

— Само ме изблъскаха, когато възразих.

Въпреки всичко ъгълчетата на устните му се кривнаха нагоре.

— А ти нарани ли ги?

— Боговете са ми свидетели, че опитах — въздъхна тя. — Набиха слугите и преобърнаха къщата. Изкъртиха подовите дъски и ламперията, съсипаха мебелите, особено в твоята стая. Извадиха дрехите от раклите и зарязаха всичко на пода. Явно търсеха нещо, не знам какво, но поне не откраднаха нищо ценно и не изнасилиха никого. Е, впоследствие установихме, че липсват няколко дреболии, но това можеше да се очаква. — Спря да си поеме дъх. — Аделис, как се стигна дотук? Открих единствено, че те обвиняват в заговор за държавна измяна с Адрия, което е пълна глупост.

Той поклати глава.

— Кълна се, че не знам. Казаха, че са конфискували кореспонденцията ми с дука на Адрия и са задържали агента му, но аз никога не съм имал контакти в Адрия. Не ми позволиха да видя доказателствата, казаха, че са изпратени по куриер към Тасалон преди дни и че заповедта за ареста ми била резултат от това. И да е имало писма, не е задължително да са истински.

— Смяташ, че са ги изфабрикували, за да ти заложат капан?

— Възможно е.

Тя вдигна решително ръка.

— По-късно. Ще говорим по-късно. Облечи се и си събери нещата. Трябва да те измъкнем оттук без бавене.

— Какво? — Вместо да я послуша, той направи крачка назад и я зяпна невярващо. — Найкис, това да не е някакъв малоумен план за бягство?

— Да — каза тя троснато. Нямаше да губи време в спорове за недоизречената обида. — Побързай!

Но той само поклати глава.

— Това е лоша идея.

— Да останеш тук е още по-лоша.

— Не е приятно, да, но не мога да избягам като някой дребен крадец. Това само ще потвърди вината ми в очите на обвинителите… в очите на императора.

— Защо, вярваш, че още не са те осъдили, така ли?

— Не е имало процес, нито изслушване.

— Кога си станал толкова наивен?

Той се усмихна тъжно.

— Не избягах от четири хиляди крещящи русилийски диваци, няма да избягам и от това.

— Те те атакуваха фронтално. Това сега е засада в гръб. И в тъмното.

— О, русилийците и това опитаха.

Тя се намръщи, гневна и безпомощна.

— Какъв тогава е планът ти?

— Да отстоявам своето. Да свидетелствам в съда. Да кажа истината, както винаги.

— А ако това вече е без значение?

— Не съм извършил държавна измяна, нито преди, нито ще го направя някога. В съда имам не само врагове, а и приятели.

— Защити се, добре, но от някое по-безопасно място!

— Няма по-безопасно място, поне в рамките на империята. А ако избягам, фалшивото обвинение ще изглежда истинско.

Тя облегна глава на рамото му; беше толкова ядосана, че й идеше да захапе ризата му.

— Аделис. Трябва да го направим сега, тази нощ. Втори шанс няма да имаме. Похарчих всичките си пари за подкупи, за да стигна дотук. И да купя коне. Подкупните служители не връщат взетите пари.

Брат й седна на леглото, досущ скала — твърд и неподвижен. Инат. Предаваше се в семейството. Ако беше довела със себе си четирима яки мъже, беше го фраснала по главата и го бяха изнесли в чувал, можеше и да се получи. Но когато брат й направеше тази физиономия, нищо по-малко от горното не можеше да го помръдне. При други обстоятелства се беше възхищавала на тази му черта, но не и когато работеше срещу нейните планове.

— Трябва да си тръгнеш — каза той. — И да стоиш настрана. Със сигурност те наблюдават, но не си достатъчна заплаха сама по себе си, за да ти вдигнат мерника без провокация. В името на всички богове и богини, заради мен, моля те да не им даваш повод.

— И какво, да не правя нищо, така ли? Да се свия като заек, над който кръжи орел?

— Би било добре като за начало, да. — Той прокара пръсти през тъмната си рошава коса, после ги стисна в юмруци на коленете си. — Моля те да не се забъркваш в неща, които не са ти по силите. Като това сега. Нали не искаме враговете ми да осъзнаят, че могат да ме манипулират чрез теб?

Сълзи се стичаха по страните й, омразни сълзи на безсилие.

— Проклети да са всички мъже и тяхната гордост, и алчността им, и завистта им, и… и идиотизмът им. — „И страхът им.“

Той се ухили насреща й, кафявите му очи се присвиха.

— А, това вече е моята Найкис.

Не би могла да се разпищи. Не би могла дори да се развика. Още десетина минути разгорещен спор на нисък глас не постигнаха нищо. Трябвало беше да специализира обсадни стратегии, помисли си тя.

Боговете знаеха докога щяха да спорят, ако уплашеният тъмничар не ги беше прекъснал. Открехна вратата и изсъска:

— Стига толкова. Мадам Катаи, излизайте вече. Повече не мога да стоя отпред.

Аделис я буташе, тъмничарят я теглеше и накрая Найкис отново се озова в мрака навън.

Тъмничарят я поведе обратно по стълбите. През страничната колонада към задния вход.

Където ги чакаха шестима стражари и един старши капитан.

Не я беше предал тъмничарят — и той се разтрепери, когато го задържаха. Свалиха капака на още един фенер и мракът отстъпи.

— Къде е той? — попита един от стражите, явно смутен.

Капитанът пристъпи напред. Притисната до стената, Найкис свали качулката си и вдигна брадичка. Възражения, увъртания и откровени лъжи се надпреварваха да излязат от устата й, всичките смълчани от страха. „Чакай. Не казвай нищо.“

— Мадам Катаи — каза капитанът. — Каква среща в този късен час!

Странно, но иронията му й помогна да се овладее. Този тип явно предпочиташе да говори, а не да раздава юмруци. Или поне да говори, преди да започне с юмруците.

— Ако някой тук бе проявил обикновената човешка любезност да ме пусне при брат ми денем, щях да се възползвам. Не ми беше оставен друг избор.

Капитанът стрелна с поглед тъмничаря и той се сви като попарен.

— Виждам.

— Не го винете. Разплаках се и той ме съжали. — Което си беше вярно, макар и непълно. Подозираше, че капитанът не е от мъжете, които се трогват от женските сълзи, но ако решеше, че е било просто посещение на загрижена сестра, а не опит за бягство, тъмничарят можеше да се отърве с по-леко наказание.

— И къде е брат ви?

— Където са го заключили вашите хора. Несправедливо. — Устните й се извиха в нещо, което едва ли можеше да мине за усмивка. — Той вярва, че Бащата на зимата ще му помогне да докаже невинността си.

Капитанът изсумтя, но все пак се дръпна настрани, каза нещо на двама от хората си и те тръгнаха на бегом. След няколко минути се върнаха да докладват:

— Генералът е в килията си, сър.

Капитанът я погледна с известно смущение. Дали не бе очаквал да я хване в крачка? После каза:

— Заловихме слугата ви с конете, между другото. Доста багаж за вечерна разходка в града, не мислите ли?

Не беше като да ги е оставила пред портите на затвора. Значи я бяха шпионирали… тоест шпионирали я бяха по-ефективно от очакваното. Макар че никой, който познаваше отблизо генерала и неговата овдовяла сестра, не би останал твърде изненадан от поведението й, само че колцина в Патос ги познаваха добре? Тя се беше оттеглила от обществения живот по свой избор и рядко посещаваше брат си в лагера, а той, от своя страна, уважаваше уединението й.

Значи беше предадена от самото начало — или отпреди началото дори.

Мълчанието й явно не беше част от разговора, който капитанът си беше представял, и той се отказа от опитите си да измъкне нещо с приказки. Смени тежката ирония със строгост.

— Усилията ви да помогнете на брат си са разбираеми, мадам, но безсмислени. Ако се върнете тук утре по обед, ще ви предадем генерала доброволно, без никакви пречки. Всъщност… — Той я измери с поглед, присвил очи. — Всъщност дори ще ви изпратим до дома ви и ще ви охраняваме през остатъка от нощта. А утре ще ви придружим до затвора. Просто за всеки случай. — След миг добави: — Ще задържим конете обаче.

— Ще го пуснат, значи? — Вълнението, опиянило я в първия миг, увехна в гърдите й. Не се съмняваше, че Аделис е невинен, поне за онова, в което го обвиняваха. Но думите на капитана можеха да означават и друго — че брат й ще бъде екзекутиран тази нощ или на сутринта и че в знак на милост императорът е наредил тялото му да бъде върнато на семейството, тоест на нея, и да бъде погребано както му е редът, вместо да го увесят на градските порти като нагледен урок на други кандидат-предатели. Капитанът очевидно знаеше какво предстои. И жалостта по лицето му я изплаши много повече от строгостта.

Той не отговори на въпроса, а само даде знак на хората си да я обградят. Поеха в група по лъкатушните улици на Патос.

Значи и двамата бяха били прави, и тя, и Аделис. Жалкият й план за бягство се бе оказал обречен на провал. А неговият отказ да избяга беше ужасна, ужасна грешка.

 

 

По обед на следващия ден войниците дойдоха, както беше обещал капитанът, и я ескортираха по обратния път до същия заден вход на градския затвор.

Капитанът излезе, видя ги и се намръщи.

— Подранили сте. Нека изчака тук. Вие, тримата, елате с мен. — Обърна се с една кратка дума към Найкис: — Изчакайте.

И те зачакаха, като пристъпваха от крак на крак. Никой не говореше с нея, не говореха и помежду си, никакви празни приказки, казармени шеги или мърморене. Нито я обиждаха, нито я окуражаваха. Неестественото мълчание се проточи. Тя усещаше как главата й пулсира, сякаш са я увесили за краката и всичката й кръв се е стекла надолу.

Един от войниците се върна. Водеше оседлан кон, от онези, които Найкис беше наела и които вече смяташе за изгубени след събитията снощи. Новодошлият също зачака, безмълвен като коня, който само пръхтеше и гонеше мухите по хълбоците си с опашка.

Тишината внезапно бе нарушена от ужасен, нечовешки вик, най-страшния, който Найкис беше чувала. Макар и заглушен донякъде от стените, той се издигна пронизително, после изведнъж секна, после започна отново. Накрая спря отведнъж, сякаш разраненото гърло, от което излизаше, е било смазано или прерязано. Конят тръсна глава и заудря с копито по земята.

Не можеше да е гласът на Аделис… нали? Дори когато падна от понито и си счупи ръката, едва десетгодишен, той само изохка, и толкова. Сигурно бе крещял някой крадец с пета присъда, комуто са отрязали ръката. Понякога тези наказания се изпълняваха тук, помисли си тя. „Моля, моля, нека е някой крадец…“

Войниците вече не я поглеждаха, не се стрелкаха взаимно с погледи, не се правеха на разсеяни. Вместо това до един си гледаха в краката. Страх ли ги беше? Кой не би се уплашил от онзи ужасен вик? Самата тя бе ужасена, цялото й тяло трепереше като под напора на зимен вятър, макар да беше плувнала в пот.

Не. Не е страх, осъзна тя, друго е. „Срамуват се.“

След време някакви силуети препречиха светлината под колонадата към вътрешния двор — двама мъже водеха трети, който се препъваше между тях. „Аделис?“ Не беше труп на носилка, да, но облекчението й се стопи за секунди. Фигурата й беше позната, но не и сгърбената, смалена стойка. Мъжът залиташе приведен, като да беше пиян.

Едва когато се приближиха Найкис видя светлата превръзка около главата му и разбра защо властите са решили да оставят гениалния генерал на грижите на сестра му, вместо да го държат под ключ.

„О, богове, о, богове, о, богове, богове… Ослепили са го!“

3.

По сметките на Пенрик бяха минали десетина дни, когато камъкът горе се отмести, но през дупката не провисна въже с кука, което да прибере празното ведро. Вместо това през отвора бе избутан кожен маркуч, твърде къс, та Пенрик да го стигне. Пазачите бяха като мълчаливи сенки на фона на трептящата светлина от факлата, чийто нищожен блясък сряза като слънце очите на Пен след толкова време в пълен мрак.

— И сега какво? — извика им той, без да очаква отговор.

— Милост за лудия — изръмжа някой отгоре.

— Не съм луд. — „Луд — не, вбесен до лудост — да.“

— Непрекъснато си говориш сам.

— Не си говоря сам. — „А с гласа в главата си. С всичките десет.“ Което, както знаеше от горчив опит, беше по-добре да не споменава.

Някой горе изсумтя, после два крака в сандали… или бяха четири?… се отдалечиха с тътрузене.

След още няколко минути маркучът се изду, сгърчи се, после взе да плюе някаква течност. „Дано да е вода“, помисли си Пен. Пробва я с ръка под струята. Да, морска вода, а не, да речем, дъждовна или от канала. Странно…

— Да не би някой да е решил, че е време за пролетно почистване? Нашият малък дом определено има нужда от вода и парцал.

Гърлото му се сви някак странно, когато Дез отвърна:

— Не. Не е това.

Водата се лееше по-бързо, отколкото каналът можеше да я поеме. Дали не го бяха запушили от долния край? Пен погледна неуверено към босите си крака и събиращата се локва.

Дез продължи:

— Целта е да ни удавят. Като мишка, уловена в кофа. Така могат да се отърват от затворник, без да оставят следи от насилие по тялото му.

„Че защо им е да си правят толкова труд? И…“

— Не знаят ли, че можем да плуваме?

— Колко дълго?

— Часове? Дни?

— Разполагат с дни.

— Ако дните не са от значение, можеха да ни спрат храната и да чакат. — Случващото се означаваше, че… какво? „Нещо навън се е променило.“

След още няколко минути, когато водата стигна до глезените му, Пен възропта:

— Ама те дори не ме разпитаха. — Това беше основната му надежда да се измъкне. Само да го изкараха от тази каменна бутилка и щеше да се изхлузи от крепостта като яйце от кокошка, без значение какви окови, изтезания или охрана са му подготвили. Е, по план щеше да изтърпи първите няколко въпроса, колкото да получи представа за ситуацията. — Много вода ще трябва, за да напълнят тази килия.

— Морето е голямо.

Крепостта беше над морското равнище, макар и с малко, както и килията му, иначе приливът щеше по два пъти на ден да пълни канала. Водата от маркуча се лееше равномерно, а не на пресекулки като при корабна помпа. Явно идваше от някакъв предварително напълнен резервоар, а не я носеха с кофи, било с помощта на мускулести мъжаги, било с животинска тяга. Умът му се плъзна по допирателна и взе да изчислява разсеяно обема на килията и вероятния дебит на водата. А колко пот беше пролял над геометрията… „Благодаря ти, просветен Луренц.“ Не беше подозирал, че някога ще си спомни с благодарност силните удари с показалката по разсеяната си момчешка глава.

— Шест часа може би? Осем?

— Няма да я напълнят догоре, а само до над главата ти. Съсредоточи се, Пен! Дали да не сцепя маркуча?

Това със сигурност би забавило нещата, макар че едно от тези неща май беше „неизбежното“. Тъкмо щеше да кимне утвърдително, когато се сети за нещо друго.

Беше си обикновена салонна магия. След като прекоси за пръв път планините преди година, заедно с шест мулета, натоварени с книги, и две с дрехи, за да поеме поста си при новия архисвещен, Пен бързо откри, че жегата във влажните крайбрежни равнини на Адрия не му понася. Да пали пожари от разстояние беше първата деструктивна магия, която беше научил, и най-лесната. Да обърне процеса беше много по-сложно предизвикателство. Но с доста упражнения и за сметка на част от вредителите, обитаващи двореца на архисвещения в Лоди, Пен измисли един номер — изтегляше вода от въздуха и правеше с нея голямо зърно град, на практика кубче лед, с което да охлажда блудкавите напитки. Не се беше похвалил с новото си умение, иначе щяха да го обърнат в магическа машина за лед, която да обслужва множеството благородни гости, които началникът му канеше непрекъснато.

Е, това не попречи на дука, братовчеда на архисвещения, да го използва въпреки това, когато му дотрябва таен пратеник, славещ се с остър ум и отлично владеене на седонийски, за мисия, която да… да доведе до пълна катастрофа, види се.

„Не мисли за това сега. Нямаш време.“

Дез ли го каза, или си говореше сам? Във всеки случай, да, нямаше време. Най-много няколко часа.

— Според теб кога ще се върнат да проверят дали мишката се е удавила?

— Нямам представа.

Ако очакваха да изпадне в дива паника, сигурно нямаше да се забавят много. Е, над това контрол нямаше. Пен опря рамене на извитата стена и се призова към търпение. Имаше план да обмисля.

„Планът ти е да умрем от измръзване, преди да се удавим, така ли?“ — жално попита Дез.

Пен се усмихна за пръв път от дни.

— Никога ли не си виждала как планинските дървари излизат напролет да освободят отсечените през зимата дървета от леда на реката и да ги подготвят за пътуването им по течението? — Както Рухия, предишната ездачка на демона, така и Хелвия преди нея бяха родени в Кантоните, точно като Пен. — Прилича на танц, вярвай ми.

— Танц със смъртта, да!… Ти самият правил ли си го?

— Няколко пъти, на младини. Помагах на секачите в долината на Зелен геран. — Пен се върна към спомените си за онова време. — Но не казвай на майка ми.

„Ха!“ След малко, когато водата взе да се плиска на нивото на коленете му, Дез добави мрачно:

— Това ще ни излезе доста скъпо.

— Знам. Но помисли за алтернативата.

Когато морската вода стигна до бедрата му, Пен се зачуди на глас:

— Дали знаят, че съм магьосник?

Дез се поколеба.

— Не е категорично доказателство, но ако знаеха какъв си, горе щеше да има вързана коза, овца или нещо друго такова.

Пен кривна глава озадачено, но после се сети за какво говори Дез. „О!“

— За да прескочиш в нея и да останеш там на безопасно за тях място, докато решат как да се отърват от теб?

— Това е стар номер при екзекуция на магьосник.

— Но не би ти харесало.

— Да. Така че бъди така добър и остани жив, Пенрик.

Когато водата стигна до раменете му, той реши, че е чакал достатъчно, и започна с тънък пласт лед в средата на килията. Избутваше се с ръка от стената и обикаляше бавно по периметъра, за да движи водата по края и ледът да си остане в центъра. Тялото му се загря от магията, което като никога беше добре дошло, защото седонийската морска вода, макар и съвсем поносима според неговите стандарти, все пак беше много по-студена от човешката кръв и бавно бе изсмуквала силите му. Гладът и жаждата също щяха да вземат своята дан, ако не побързаше.

Колкото до Дездемона, тя ставаше… не беше сигурен с каква дума да го назове. По-развълнувана, може би, на този ранен етап. Още бяха далече от неподатливото на контрол маниашко поведение, което демонът проявяваше всеки път, когато се опитваха да приложат твърде много горна магия твърде бързо. Струваше му се нередно да я подлага на ненужен стрес.

„И опасно също така.“

Дез измърмори някаква псувня в знак на съгласие, което само по себе си беше симптом.

— Нали си даваш сметка — каза тя в пристъп на внезапна радост, докато той газеше през водата, чието ниво наближаваше гърлото му, — че с това умение никога няма да умреш от жажда в пустинята.

Пен се засмя и веднага се разкашля, понеже глътна солена вода.

— Не е най-голямата ми грижа в момента, Дез…

Леденият диск ставаше по-плътен, като се удебеляваше надолу и в центъра. Пен се стараеше горната му повърхност да е относително равна. Колко лед трябваше да създаде… вероятно доста повече от собственото си телесно тегло, реши той. Когато водата стигна до брадичката му, той се покатери върху ледения блок.

Изправи се…

Краят на маркуча висеше току над протегнатите му ръце. Босите му крака върху ледената платформа замръзваха и още по-лошо — топяха леда. Опита се да подскочи, не уцели, подхлъзна се и падна във водата. Ожули си лакътя на стената, а наклонилата се ледена плоча го притисна в нея. От солената вода очите и носът му смъдяха болезнено, вкусът й беше горчив и металически. Хвана се, като плюеше енергично, за ръба на плочата и се покатери върху нея.

Този път изчака малко, докато се озове директно под течащата вода. Пробва равновесието си, като се наклони леко наляво и надясно. Разтвори крака за по-добра опора. Протегна се. Приклекна. И скочи…

Едната му ръка се сключи около хлъзгавата кожа, после и другата. Силната струя го удари за миг в лицето, но после пресекна, когато тежестта му притисна маркуча към ръба на отвора. Местеше ръце една над друга и си повтаряше — не се пускай, не падай… Преметна едната си ръка през ръба на кръглия отвор. После изтегли тялото си и се пльосна върху каменния под на тъмницата. Остана да лежи така, докато си поеме дъх.

Претърколи се да погледне за последно към пълния с вода смъртоносен кладенец.

— Нали си даваш сметка — изломоти задъхано, — че щом ледът се стопи, — а той вече се топеше, и то бързо, — има да се чудят и да се маят как сме се измъкнали.

Дездемона зае устата му за кратък и много зловещ смях, който отекна демонично. Пен затисна с ръка устата си, но също се ухили.

Лежеше мокър, бос и пълен до козирката с горещ хаос, който тепърва трябваше да излее някак, на пода на зандан в охранявана крепост. Сам, в непозната страна. Дори не знаеше ден ли е, нощ ли е. „Още не е дошъл моментът да планираме празненство в чест на победата, мда.“

Три бутилкови килии се редяха в тесния коридор: другите две си нямаха обитатели, за щастие. Означаваше ли това, че е бил специален затворник? В края на коридора имаше заключена врата, вероятно към стаичката на пазачите. С ключалката щеше да се справи лесно, с пазачите — не толкова. Пен тръгна по маркуча и стигна до малък прозорец, чиято решетка беше свалена, та маркучът да се прокара навън.

— Ще можем ли да се проврем през това?

— Може би. Пак е по-добре от канала. Стената е дебела две стъпки, после дупката се разширява, а след това има… не знам, не го усещам.

Пен пъхна ръце в отвора, вкара и главата си и запълзя. След доста лишено от всякакво достойнство гърчене най-после стигна до разширението и успя да приседне, без да си счупи гръбнака. Дългите му крака едва не провалиха упражнението, но с цената на няколко натъртвания успя да се завърти и да ги изкара навън, без да си счупи нито една кост. Стъпи на нещо и се изправи.

Стигнал беше до голям балкон с изглед към морето. Каменен резервоар се издигаше на броени крачки от него, свързан с помпа. Никой не го наглеждаше в този час — в този нощен час, слава на петимата богове. Боял се бе, че внезапната слънчева светлина ще го заслепи не по-малко ефективно от мрака долу.

Нещо изприпка по ръба на балкона, после избухна с пукот.

Досега не беше виждал плъх да си заминава така. „По-тихо, Дез!“

„Боли бе — оплака се тя. — Аз колко пъти съм седяла в кенефа, докато ти повръщаш, защото си…“

Минало беше цяло десетилетие, а все още успяваше да го засрами.

„Все едно. Как ще се измъкнем оттук?“

„Това вече е твоя задача.“

Очевидният начин беше да се прехвърли през стената, да стигне с плуване до пристанището и да се изкатери по някой от кейовете.

Двамата погледнаха към черното разлюляно море и гледката не им хареса.

— Не виждам какво друго може да се направи — каза накрая Дез. — Освен ако не искаш да се върнеш в бутилковата килия. Действай.

Пенрик въздъхна и се топна в разпенената вода.

 

 

След час, изтощен и с разранени крака, Пенрик седеше в каменно корито за пране, в което се отливаше водата от скромен мраморен фонтан на площад пред храм със среден размер. Пил бе до насита от чистата сладка вода, а сега трябваше да се заеме с другата си задача. Опита се да не мисли за няколкото пристанищни плъха и нещастната сънена чайка, които бяха пожертвали пътьом. Дез, вече по-спокойна, се беше върнала към обичайния си режим, тоест раздаваше хаос на по-незначителни в теологично отношение насекоми. Не би могло да се нарече точно некромантия, нали така…

„Легни назад — каза Дез със строгия тон на Рухия — и ще махна боята от косата ти“.

— Наистина?

„Ще търсят кестеняв беглец. А и русите ти корени вече се показват. Ще е по-лесно да махна цялата боя, вместо да ти оцветявам корените в същия цвят.“

Той реши да приеме думите й на доверие, а и топлата вода в коритото си беше почти като баня. Би предпочел да изгори до последната нишка дрехите си, които още воняха на затвор, но докато не намереше други, това импровизирано пране щеше да свърши работа.

И така, след като едва не задряма в коритото, Пен най-после се изправи, изстиска косата си и я остави да падне на гърба му — панделката за плитката му отдавна беше изгубена. Скоро щеше да се зазори и хората щяха да излязат по улиците.

Тръгна към портала на храма, като оставяше след себе си диря от мокри стъпки. Обикновените ключалки не представляваха никаква трудност и той отвори високата врата и се вмъкна в храма. След това беше като да идеш на пазар. Така де.

Вътрешното разположение беше същото като у дома, с олтарни ниши покрай стените и централен постамент за свещения огън, от който беше останала само жаравата. Дървените храмове в Кантоните имаха богата дърворезба, а тук варосаните стени бяха украсени с фрески, чийто сюжет не се виждаше добре в полумрака, а подът беше покрит с цветна мозайка. Явно беше квартален храм, прецени той, който обслужваше хората от околните улици, нито толкова голям, нито така добре охраняван като централните храмове на всяка провинция, обикновено издигнати на някой по-висок хълм. И не толкова богат, уви. Намери нишата на Копелето, направи набързо свещения знак и провери олтарната маса за приношения. Бяха я разчистили за през нощта. Лошо.

От друга страна, храмът беше от онези, които залагаха на предпазливостта, и във всяка ниша имаше заключена кутия за приношения. Пен отключи кутията пред себе си и надникна вътре. Ако и нея бяха изпразнили…

Няколко монети и разни дреболии. Дъгите му пръсти събраха набързо монетите, а другите неща от не толкова практично естество — като нечий кичур коса например — остави недокоснати.

Замисли се за скромната си плячка.

— Явно белият бог не е долюбван особено тук. Нито се боят от него.

— Ами, като не хареса предложенията ми за други мишени из града…

— Да крадеш от бедните е неефективно, а от богатите — опасно. Пък и това не е кражба. Просто… прибирам платата си по-директно от обичайното.

Дез се изкиска.

— Не знаех, че храмовете в Седония и Адрия имат такова търговско споразумение.

— Богът е един и същ. — От самото начало Пен знаеше, че служи най-напред на своя бог и чак след това на храма. Досега те рядко бяха влизали в противоречие и Пен се надяваше тази тенденция да се запази.

Обиколи бавно помещението. Посегна към кутията при олтара на Лятната майка, но после продължи нататък. Сигурен беше, че няма да й се досвиди малък заем за свещенослужител на втория й Син, но, от друга страна, в Мартенмост беше отказал да даде клетвата си на Нея и му се струваше невъзпитано да я моли за помощ сега. Отдавна беше зарязал службата си при Сина на есента, а Дъщерята на пролетта не беше неговата богиня. Накрая спря пред олтара на Бащата.

— Пен — каза притеснено Дездемона. — Никой не краде от бога на справедливостта.

— Не крада, а вземам назаем — поправи я той. — Кредитът ми тук би следвало да е добър. Ако не друго, дознател Освил може да ми стане гарант. — Спомни си с усмивка своя приятел в Изтокдом, най-отдадения служител на Бащата, когото познаваше. Отвори кутията и вдигна вежди. — Леле-мале.

— Някой май е силно притеснен за изхода на съдебното си дело — подметна Дез.

— Вероятно и двете страни по делото. Макар че опитът да подкупиш бога на справедливостта ми се струва лишен от смисъл. — Макар че имаше и други варианти — може би някой беден човечец, е, не толкова беден, види се… добре де, някой отчаян човек се молеше на бога за дете или да облекчи мъките на умиращия си баща. За всеки случай направи свещения знак и сведе глава. „Ще се постарая да използвам тези пари добре, господарю.“

Върна се да вземе покривката от олтара на Копелето, за да върже в нея плячката си, заключи кутиите и излезе от храма, като затвори тихо вратата. Небето и морето бяха придобили интересен сив оттенък, чист и прозирен. Отнякъде долиташе тропот на магарешки копита и скърцане на каруца, а от отворените прозорци, пожълтели от светлината на газени лампи, се чуваха звуците на разбудени хора и дрънчене на нощни гърнета.

Да намери магазинче за дрехи втора ръка, да намери евтин хан, да намери закуска, която не включва сушена риба, а след това…

След това всичко щеше да стане по-трудно. Неприятна мисъл.

 

 

Пенрик обикаляше улиците на Патос близо до армейските казарми и парадния плац и се чудеше как да подходи. Не можеше просто да застане пред портата и да почука. Едва сега си даваше сметка колко зле подготвен е бил за задачата си.

Чудеше се дали вече са разбрали, че е избягал от бутилковата си килия. За щастие беше намерил сергия за дрехи и храна от уличен продавач, преди да се сблъска с леглото в един малък хан, където се беше строполил като отсечен върху застлания с ленени чаршафи и натъпкан с вълна дюшек и беше потънал в дълбокия сън на пълното изтощение. Събуди се късно следобед и с облекчение осъзна, че не е проспал твърде много време. У дома хората използваха следобеда да свършат каквото има да се върши, преди да е станало тъмно и студено, а тук гражданите на Патос избягваха горещите часове, като се криеха в домовете си, и изпълзяваха от дупките си чак сега.

Пен размърда пръсти в странните кожени сандали. Избрал беше най-обикновени дрехи, които да не го отличават — туника без ръкави и панталон, който не покриваше глезените на дългите му крака, но това май беше в съгласие с модата. Прибрал беше косата си на възел на тила — пак беше руса, но поне не се развяваше като сигнален флаг. Селска сламена шапка хвърляше сянка на очите му. Акцентът му, произхождащ от далечните северни планини на Седония, го бележеше като провинциалист, който не познава града, но без да го прави чужденец.

„Преди да се разприказваш и речникът ти на образован човек не те издаде — отбеляза Дез. — Предвид селския ти акцент ще е все едно магаре си отваря устата и почва да рецитира поезия.“

„Ще се опитам да съм кратък“ — въздъхна Пен.

Проклятие, все трябваше да започне отнякъде. Видя един войник — обикновен войник, а не офицер, — да излиза от двора на казармите и тръгна да го пресрещне, преди да е изчезнал в тесните криви улички.

— Простете. Знаете ли къде мога да намеря генерал Арисайдия? Трябва да му предам едно… — „На Копелето сълзите, не казвай писмо.“ — Помолиха ме да му предам пакет фурми.

Войникът спря и го зяпна.

— Не си ли чул? Арестуваха го. Стражите на губернатора, преди четири дни. По заповед на императора. Не знам къде са го отвели, но със сигурност не е тук. — И показа с палец през рамо към казармите, които внезапно бяха отпаднали като цел от списъка на Пенрик.

Пен преглътна сухо. Някъде седмица след неговия арест… Ако двете неща бяха свързани, защо се бяха забавили толкова? Дали бяха търсили други доказателства?

— По какво обвинение? — успя да попита.

Войникът вдигна рамене.

— Държавна измяна, предполагам. То това може да се лепне на всичко. Според мен е пълна глупост. — Поколеба се, сякаш изведнъж му се прииска да върне назад необмислените си думи. — А бе не ме питай. — След което продължи решително и навъсено по пътя си. Притеснен.

Седем дни. Достатъчно време бърз куриер да стигне до имперската столица, ден-два за дебати, убеждаване… заговори?… и още два, докато дойде заповед за арест от достатъчно високо място? От много високо, както изглеждаше. Офицери от ранга на Арисайдия можеха да бъдат местени като фигурки върху игрална дъска само от най-влиятелните ръце.

Така или иначе, видно бе, че слуховете бързо се разпространяваха сред войската. Ако искаше да получи отговори, без да привлича внимание, трябваше да намери място, където войниците си говореха свободно. Видя, че няколко кръчми, обслужващи казармите, са пуснали корени в близките улички, надникна в две-три, докато не откри една по-пълна, където дрехите му нямаше да изпъкват, и влезе.

Държеше халба отвратително горчива бира и се мотаеше из помещението, наострил уши за ключови думи и най-вече за името на генерала. Чу го откъм една маса, на която седяха неколцина младши офицери, двама капитани и техните лейтенанти. Приседна на високо столче до стената и смъкна още малко шапката над очите си, досущ уморен работник, който дреме над пивото си. Е, не дремеше, но иначе наистина беше уморен.

— Не може да е било за присвояване, не и той — изсумтя един.

— За това не бях чувал — каза друг. — На мен ми казаха, че било за заговор с дука на Орбас. Или с дука на Адрия. Или на Тригони. Във всеки случай с някой гаден чуждестранен дук.

Всички се навъсиха като по команда.

— Или пък не е имало никакъв дук — изръмжа един прошарен капитан. — Сигурно е фалшиво обвинение, изфабрикувано от онези евнуси в двора, ако питате мен.

Друг от сътрапезниците разказа виц за евнусите, който другарите му не намериха за особено смешен.

— Да, но какво толкова е имал Арисайдия, че да привлече вниманието на тези крадливи бюрократи?

Прошареният капитан сви рамене.

— Лоялността на Западната армия, като за начало. Достатъчно високопоставени бюрократи, които имат във войската роднини, които не биха имали нищо против да получат повишение по втория начин, щом не могат да го заслужат без връзки.

— Но императорът със сигурност… — започна друг, но капитанът вдигна предупредително ръка. — Със сигурност онези тасалонски царедворци не заслужават доверие…

Мъже от техния ранг едва ли знаеха повече от Пенрик, но приказките им бяха повод за тревога.

„Не — въздъхна Дез. — Просто военнослужещи ругаят цивилното правителство, нищо необичайно. Същото беше и преди сто години.“

„Хм.“

Разговорът се беше насочил към други поводи за недоволство, когато нов човек се присъедини към компанията и Пен едва не скочи от стола. Млад мъж, широкоплещест и як, и потъмнял до керемидено от слънцето като повечето мъже тук, само дето лицето му беше изопнато и пожълтяло, като да е видял призрак. Останал без дъх и ококорен, той се тръшна на пейката между другарите си, които се сгъстиха да му направят място, и каза:

— Богове пет, дайте да пийна нещо. — Не изчака да му поръчат, а грабна халбата на един от мъжете, който му се намуси. — Току-що чух… — Надигна халбата. Челюстите му се движеха, но гърлото му явно се беше затъкнало. След миг-два все пак успя да преглътне. — Арисайдия — каза задавено той. — Вчера по обяд, тайно, в градския затвор. По заповед на императора.

— Пуснали са го? — каза обнадеждено един от офицерите.

— Екзекутиран? — изръмжа прошареният капитан с глас твърд като желязо.

Новодошлият поклати глава.

— Ослепили са го с врял оцет.

Смаяно мълчание. Прехапани устни.

Пен се сви на стола си и преглътна с усилие жлъчния сок, надигнал, се в гърлото му.

„Да не си посмял — каза Дез. — Не се издавай.“

— Като да е принц — подхвърли капитанът с прошарената коса през зъби и със саркастичен тон, който можеше да прикрива гняв, скръб или преглътнати псувни. — Мислех, че нас, армейските мулета, ни ослепяват с нажежено желязо.

— То пък голямата разлика — измърмори друг.

Вторият капитан се облегна назад и въздъхна.

— Е, това е краят на кариерата му. Каква загуба, каква ужасна загуба.

— Още ли е в затвора?

Новодошлият поклати глава.

— Не. Предали са го на близначката му, как й беше името. Така чух.

„Е, как й е името?!…“

Мъжете мълчаха, осмисляйки новата информация, въсеха се, но явно не бяха достатъчно възмутени да наскачат и да поведат метеж. Някой донесе на новодошлия пълна халба и той я надигна жадно. Други бутнаха храната настрана, но продължиха да стискат чашите си.

— Дано сестра му да умее да се грижи за болни хора — каза накрая един лейтенант.

— Или да събере куража да му даде остър нож — каза друг. — Или едното, или другото.

Пен се задъхваше от ужас, скрит зад широката периферия на сламената си шапка.

— Наистина ли са близнаци?

— Де да знам? Чувал съм, че той е син на благородната съпруга на стария генерал Арисайдия, а тя е дъщеря на наложницата му, но са се родили в един и същи ден. Освен ако акушерката тайно не ги е сменила, за да даде на стареца наследник.

— Този слух е стар.

— Странно, но плъзна из града чак когато го повишиха в генерал, въпреки младостта му…

— Е, сега е нещастен слепец. И няма никакво значение дали родителите му са били венчани.

Настроението около масата се вгорчи съвсем и мъжете взеха да си тръгват: повечето довършиха набързо вечерята си и излязоха, а двама останаха с явното намерение да се напият. Щом прецени, че ще може да стане, без да му се подгънат коленете, Пенрик излезе от кръчмата под косите лъчи на залязващото слънце и опря рамене на стената.

„Богове, Дез, сега какво?“

„Ами, потегляме обратно за Адрия, предполагам. Но по възможност не от пристанището на Патос.“

Горчив жлъчен сок се надигна отново в гърлото му при мисълта за такова безславно отстъпление. Не, беше нещо много по-лошо от безславно отстъпление.

В това нямаше смисъл. Дукът на Адрия се беше надявал да наеме разжалвания и вероятно лишен от собственост генерал като главнокомандващ на своята войска в безкрайните си стълкновения със съседно Карпагамо. Личното писмо, което беше получил от Арисайдия, сдържаше намеци в този смисъл и дукът беше харесал идеята… Налапал беше въдицата?

Но това не беше държавна измяна, така както не беше измяна решението на Пенрик да напусне службата си при новата принцеса-архисвещена на Мартенмост и да се глави при архисвещения на Адрия от другата страна на границата. Дукът не възнамеряваше да използва Арисайдия срещу Седония в края на краищата. Беше просто… малко деликатно.

Не би трябвало да се стига дотук, освен ако, освен ако… какво?

Освен ако Велка не беше знаел какво ще стане, нали?

Но, на Копелето сълзите и на Майката кръвта… ослепяване? Виждал беше тежки изгаряния, докато чиракуваше в болницата към ордена на Майката в Мартенмост. Виждал ги беше отблизо. Нямаше нужда да си представя каквото и да било.

— Трябва да направя нещо.

„Богове пет, Пен, какво? Не можеш да му върнеш зрението. Трябва просто да изчезваме оттук.“

— Още не знам какво. — А после, след има-няма три секунди, вече знаеше.

Трябваше да събере информация за сестрата, как се казва и къде живее, а после да намери магазин за по-добри дрехи втора ръка. Както и по-добра обществена баня, която предлага услугите на бръснар и маникюрист. И аптека също. Ножарска работилница, която извършва специализирани услуги. И още. Случайно ли беше, че Бащата на зимата е напълнил кесията му?…

Чакаше го много работа тази вечер.

— Хайде да разберем.

4.

Найкис седеше в градината на наетата вила и се опитваше да преглътне… закуската си. Закуска трябваше да е, предвид че беше сутрин. Сутрин. Коя?

Минали бяха, колко, два дни? Два дни, откакто беше довела Аделис тук, вкопчил ръце в седлото си. Не плачеше, но затрудненото му накъсано дишане беше почти толкова страшно, ако не и повече. Половината й прислуга беше избягала след визитата на губернаторските стражи и поради липса на друг избор, Найкис помоли охраняващите ги войници да качат брат й до спалнята му на втория етаж и да го сложат в леглото. Противно й беше, че се налага да го докосват. Изгонила ги беше от вилата при първа възможност, без да им благодари, но един още стоеше на пост при предния вход, а друг — при стената отзад.

След това беше започнал кошмарът. Тя изми с гъба брат си, облече го в чиста ленена дреха, придума го да хапне нещо, накара го да пие. Той не й съдействаше особено. Неведнъж го беше виждала в лошо настроение, изтощен, объркан или гневен, много по-често заради нещо в армията или в императорския двор, отколкото заради нея. Но никога не го беше виждала прекършен.

Градината беше прекрасна сега, рано сутрин. Вода ромолеше като песен през хитроумните каменни канали, захранвани от малкия поток, който я беше накарал да се влюби в старата къща преди половин година, когато Аделис я помоли да го последва в Патос на новото му назначение. Перголата, която засенчваше малката маса и столовете, беше полазена от лози, чиито листа се множаха сякаш ежечасно, а зелените реси на бъдещи гроздове надничаха срамежливо между тях. Пчели жужаха сред цветята. В другия край, където подправките растяха като пощурели, една окъпана от роса паяжина грееше като наниз перли, изпуснат пътьом от някое привидение. Цялата градина излъчваше вълшебство, ведрост, покой, неподвластни на човешките проблеми.

Тази сутрин обаче лъжовната й красота жилеше Найкис като обида.

Тя изяде и втората половинка от свареното яйце, като го прокара насила с хапка хляб, а хляба прокара с глътка студен чай. След закуската трябваше да се върне в стаята на Аделис и да се опита за пореден път да отлепи превръзката от лицето му. Той надаваше писък, щом Найкис я докоснеше, а последния път дори замахна… слепешката, разбира се, и я удари с цялата си сила, нещо, което не беше правил от детството им. Само че тогава цялата му сила не можеше да се сравнява със сегашната. Найкис потърка внимателно синината на бузата си, после скри лице в шепи.

Не можеше да плаче. Нито да спи. Нито да се храни. Нито да диша…

„Овладей се. Време е да идеш при него.“

Вдигна очи и видя насреща й да седи привидение.

Толкова се изненада, че дори не се стресна, а само го зяпна с отворена уста.

Първата й мисъл беше, че не е нито мъж, нито жена, а нещо… ефирно. Очи сини като лятно море. Удивително светла коса, прибрана на възел отзад, само дето тънки кичурчета се измъкваха непокорно, улавяха слънчевите лъчи и се превръщаха в рехав ореол. А и никой човек не би трябвало да има такава кожа, бяла като мляко.

Найкис тръсна глава да прогони фантазиите. Определено беше мъж. Погледът й се плъзна по дългото му тяло. Жилести ръце с дълги пръсти, твърде големи и силни, за да са женски, с изрязани и педантично чисти нокти. Стъпалата му в сандалите също бяха твърде дълги, за да са на жена, гърдите — твърде плоски, ханшът — твърде тесен. Вдигна отново поглед към лицето и откри там необяснимо радостна усмивка и здрави бели зъби.

Облечен беше с туника от небоядисан лен без ръкави, дълга до коленете и стегната с колан на тънкия кръст, а отгоре й — елек в тъмнозелено, който напомняше облеклото на дякон към ордена на Майката.

С тих и дружелюбен глас привидението попита:

— Мадам Катаи, нали?

Тя преглътна и откри с известно затруднение гласа си, сдобил се с острите нотки на тревога:

— Как влезе тук? Има стражи. — Не толкова да спират онези, които влизат и излизат, колкото да следят и докладват кой го прави.

— Сигурно са били в почивка. Защото не видях нито един.

— Слугите ми е трябвало да те спрат.

— Слуги също не видях — каза той, сякаш се извиняваше за нещо.

Виж, това можеше да го повярва, помисли си тя укоризнено.

— Простете, че ви стреснах — каза той със същия тон.

„Че ме шашна.“

— Аз съм майстор Пенрик. Лекар съм.

Тя го изгледа.

— Чирак Пенрик — може би. Едва ли си на повече от двайсет и една. Или по-малко.

— На трийсет съм, мадам, уверявам ви.

Значи бяха на еднаква възраст, само дето тя се чувстваше на сто тази сутрин.

— Давам ти най-много двайсет и пет.

Той махна с ръка.

— Нека са двайсет и пет тогава, щом предпочитате.

— А онова за „майстора“?

— Остава ми само последната клетва — каза той и усмивката му стана жална.

— Хм.

— Като оставим настрана квалификацията ми, неколцина от другарите на брат ви събраха пари и ме наеха да се погрижа за него. По причини, които вероятно ще разберете по-добре от мен, те изрично пожелаха да останат анонимни. — Той вдигна русите си вежди, а тя се намръщи. Естествено, че ще искат да останат анонимни. — Така или иначе, таксата ми е платена и ето ме тук.

— За колко време?

Той вдигна рамене.

— За колкото е необходимо. — Махна към голямата чанта в краката си. — Нося си нещата и един кат дрехи. — След миг призна: — Може и да не съм известен лечител. Но май само аз можех да дойда… И разбирам от изгаряния.

Последното наклони везните в негова полза, понеже я тласна към опасните плитчини на крехката надежда. Погледът й се спря на чистите му пръсти с изрязани нокти. Сигурно би могла да се довери на тези ръце, но можеше ли да се довери на него? Нямаше вяра на този внезапно появил се непознат, нямаше вяра на никого, но беше толкова зверски уморена…

Младежът, изглежда, прочете нещо по лицето й или в приведените рамене, защото продължи:

— Трябва да прегледам генерала възможно най-скоро. Много съжалявам, че не можах да дойда по-рано.

— Ела с мен. — Тя се надигна с усилие и го поведе към къщата. — Но вече не е генерал. — Започнала бе да мрази самия звук на тази предателска… предадена… военна титла, която брат й ценеше толкова високо.

— Как да го наричам тогава?

— Арисайдия. Предполагам. — Не предложи на този Пенрик да нарича брат й Аделис.

Докато мъкнеше чантата си по стълбите след нея, той попита:

— Говори ли?

— Малко.

— И какво казва?

Найкис спря пред вратата на брат си и изгледа намръщено лекаря.

— „Моля те, позволи ми да умра“.

Той се поколеба, после каза тихо:

— Разбирам.

Когато тя отвори вратата, младежът си пое дълбоко дъх, раздвижи рамене, при което Найкис отново смъкна предполагаемата му възраст, и влезе след нея.

Аделис не беше помръднал — лежеше както Найкис го беше оставила преди закуска. Тя погледна кухненския прислужник, когото беше оставила при него, и попита:

— Някаква промяна?

Момчето поклати глава.

— Не, госпожо.

— Връщай се в кухнята.

Русият лекар вдигна ръка.

— Като отидеш там, сложи тенджера с вода да заври, после я остави настрана да поизстине. И после още една, по същия начин. Ще ни трябва много.

— Водата, която остана от чая ми, би трябвало вече да е изстинала — каза Найкис.

— Добре. Донеси я. — Майстор Пенрик кимна и момчето излезе, като хвърли любопитен поглед през рамо.

Найкис отиде при леглото и хвана ръката на Аделис. Напрежението в нея й подсказа, че брат й не спи.

— Аделис. Водя ти лекар. Майстор Пенрик. — Младежът сам се беше довел, но Аделис едва ли щеше да приеме добре тази новина.

Под парцала, увит около главата му в онзи ужасен първи ден, Аделис раздвижи устни и изръмжа:

— Не го искам. Да се маха.

Найкис трепна, но само толкова. Задържа за миг ръка над мръсната импровизирана превръзка.

— Сигурна съм, че трябва да махнем това нещо, но се е залепило за кожата му. Камериерката ми твърди, че трябва да го дръпнем силно, но аз не й позволих.

Аделис се сгърчи в леглото и размаха юмрук.

— Онази дъртофела с двете леви ръце! Тук ли е? Разкарай я!

— Шш, шш. Не е тук. Повече няма да я пусна при теб, обещавам.

— Гледай да си изпълниш обещанието — изсъска той и утихна.

Пенрик мина от другата страна на леглото, плъзна ръце над превръзката и се изкашля тихо.

— В защита на жената ще кажа, че има една процедура, свързана с премахването на мъртва тъкан, която включва… нещо подобно. Вероятно е виждала да се прави, но не е доразбрала. За нашия случай не е подходяща обаче. — Гласът му стана заядлив. — Ако онази глупачка го беше направила, щеше да му изтръгне клепачите.

Найкис и Пенрик едновременно си затиснаха устите с ръце, тя — за да не повърне закуската си, той — сякаш да върне назад грубите си думи. Аделис се размърда и изпъшка. Пенрик се намръщи с раздразнение, което не му отиваше, и побърза да добави:

— Съжалявам! Простете! — И хвърли извинителен поглед на Найкис. — Изгарянията са нещо много неприятно, няма да лъжа. Мразя ги.

Тихо сумтене откъм леглото.

Пенрик плъзна поглед по едрия мъж под завивките.

— Какво му давате?

— Маков сироп. Но е на свършване. — Аделис мразеше опиата, но този път се беше съгласил да го вземе. Явно не успокояваше болката достатъчно, за да заспи, но поне го укротяваше — лежеше в угнетено мълчание, вместо да крещи и да се дърпа. Укротяваше го поне достатъчно, за да не стане от леглото и да си навреди сам.

— Аз имам. Добре ще е да му дадем малко, преди да започна.

Лекарят разчисти място на умивалника, отвори чантата си, постла една покривка и подреди отгоре й нещата си като по конец, което само по себе си поуспокои малко Найкис. Най-напред отмери сироп в малка съдинка с чучурче, после повдигна главата на Аделис и изля течността в устата му, като погали гърлото му с пръст, за да предизвика преглъщане. Движенията му бяха нежни, но твърди и уверени, като на човек, който знае какво прави. Внимателен беше, но без грам колебание.

Момчето от кухнята донесе водата. Пенрик подложи пешкир под главата на Аделис и започна да омокря превръзката.

— Ще мине известно време, докато омекне — каза той, — след това ще е лесно. И обещавам, че кожата му няма да пострада.

По-тихо сумтене.

Звучеше някак твърде оптимистично, но Найкис копнееше да повярва на думите му, затова не каза нищо. Седна, като не изпускаше от поглед младежа, който не изпускаше от поглед брат й. След миг-два главата й клюмна, тя се стресна и я вдигна рязко. Не толкова от любопитство, колкото за да не заспи, попита:

— От северния полуостров ли си? Говорът ти е малко особен.

Той се поколеба, после се усмихна.

— Майка ми беше оттам. Баща ми беше лесовник, от страната отвъд другата планина, на югоизток оттук.

— Виждала съм мъже като теб в императорската гвардия в Тасалон. Уж били от островите в замръзналото южно море. Свирепи воини, така съм чувала, но с лоши маниери на трапезата. — Е, не точно като него, защото той изобщо не приличаше на свиреп воин. Но някои от онези гиганти бяха светли като странния младеж, макар и не чак толкова… толкова… такива.

— Моите маниери са съвсем приемливи, уверявам ви.

— Къде си учил медицина?

— В Розиндом. В Лесовете.

Тя вдигна вежди.

— Чувала съм за него! Прочут университет, нали? — Крехката й надежда надигна главица, въпреки песимизма й.

Той я погледна с изненада.

— Не подозирах, че седонийците знаят много за родината на баща ми.

— Живяла съм в столицата и на морски пристанища. Виждала съм хора от други страни. Като теб.

Усмивката му стана някак напрегната.

— Щом казвате.

Накрая, след като приключи с водата и маслата, младежът извади от куфара си остри ножици и сряза превръзката при слепоочията на Аделис, и от двете страни на лицето му. Махна задната част на превръзката, сложи я настрани и положи главата на Аделис обратно върху покритата с пешкир възглавница. Аделис простена от страх.

— Не е нужно да гледате — каза й Пенрик през рамо.

— Ще остана.

— Хванете му ръцете тогава.

Тя застана от другата страна на леглото.

— За утеха?

Младежът вдигна ръка и бръсна с пръст синината на бузата й.

— За да не ме удари.

Тя се усмихна несмело и хвана ръцете на брат си. Той стисна нейните трескаво.

Пенрик си пое дъх, хвана превръзката от двете страни и внимателно я повдигна. Мръсното парче плат се отдели от лицето на Аделис с лекота, като сухо листо, без да откъсне нищо. Съвсем нищо.

При вида на раните отдолу Найкис преглътна шумно.

Големи мехури от тънка като мембрана кожа, пълни с течност, покриваха горната половина от лицето и се гърчеха. Клепачите бяха най-зле — стърчаха от очните ямки като кръгли мехури. Бяло и подуто се редуваше с червено и розово. За разлика от Найкис, която се дръпна инстинктивно, Пенрик се наведе напред, забил поглед в унищожените очи на пациента, сякаш можеше да види вътре в черепа му. Но не каза нищо, само изсумтя.

Хвана ръцете на Аделис, който посягаше да пипне лицето си, и ги дръпна силно надолу — първият рязък жест, който Найкис го виждаше да прави.

— Не. Не пипай. Лежи по гръб. Тази кожа е тънка като сапунен мехур. Трябва да съхраним мехурите възможно най-дълго. Може да не ти се вярва, но те те защитават.

Аделис изохка, но се подчини.

Яркосините очи на лекаря й се сториха отнесени, сякаш в главата му се блъскаха разнопосочни мисли.

— Ако питате мен, мадам Катаи, най-неотложното в момента е да си починете. Аз ще остана при брат ви. Вие ще ме смените довечера. — И я дари със слънчева усмивка.

— По-късно ще ви донеса храна, и на двамата. Или ще пратя слуга да я донесе.

— Би било чудесно. — Той си затананика тихо, сякаш обмисляше нещо, после каза: — Явно ще остана тук няколко дни и ще е добре да помислим как да обясним присъствието ми на прислугата. Предлагам да им кажете, че сте ме наели за камериер на брат си. Това ще ми даде голяма свобода на действие, а и не е много далече от истината.

Найкис не смяташе, че дори политическите врагове на брат й биха възразили Аделис да получи медицински грижи, без значение колко неочаквано и странно се е появил лекарят, но после си спомни, че сред предишната й прислуга е имало поне един шпионин, така че кимна и каза:

— Добре.

Излезе да се разпореди в кухнята. Трябваше да приготвят и малката допълнителна спалня. Не мислеше, че ще може да заспи, но щом стигна до стаята си от другата страна на атриума и седна на леглото, изведнъж се почувства олекнала, сякаш цяла волска каруца, с все вола, е била свалена от плещите й.

Още плачеше от облекчение, когато сънят я надви.

 

 

Върна се в стаята на брат си по залез. Когато открехна вратата, майстор Пенрик скочи с пръст на устните и се хвърли към прага да я пресрещне. Стисна я за ръцете и ги разтърси като отдавна изгубен роднина. Пръстите му пареха като от треска. Широката му усмивка беше почти налудничава.

— Заспа, истинско чудо. Като се събуди, нека пие вода. И да не си пипа лицето. Ще се върна да отмеря следващата доза маков сироп.

Миг по-късно Найкис се зачуди дали и той не е опитал от сиропа, защото младежът хукна по стълбите и извика през рамо:

— Простете, ама сега трябва спешно да убия няколко плъха.

— Какво?

— Мишки? И мишките стават, ама трябва да са повечко. — Хукна не към предната врата, а към задния вход, и гласът му утихна: — Все трябва да има нещо безполезно, дето обикаля квартала. Улично куче би било идеално в момента, пръстите да си оближеш. Сладки господарю боже господи Копеле, дай ни нещо…

Тя примигна, затвори уста, поклати глава и влезе в стаята.

Докато седеше сред сгъстяващите се сенки и гледаше как гърдите на Аделис се повдигат и спадат бавно под завивките, реши, че изобщо не я интересува колко странен е русият младеж, щом може да направи така, че брат й да спи спокойно.

5.

Пенрик прецени в мрака разстоянието от съседския покрив до зида на градината, скочи и приклекна върху стената да помисли. Сънените стражи явно бяха инструктирани да вардят входа на вилата и портата в задната стена и точно това правеха. Онзи отзад се беше свил на топка с гръб към определения му вход и похъркваше.

Прилеп се мярна на фона на звездите, но Пен го остави на мира, защото тялото му вече се бе охладило. В този квартал извън градските стени не се намираха големите и агресивни плъхове, които обикаляха пристанището на стада, но точно тази нощ Пен нямаше желание да се връща там. Дез беше оставила диря от унищожение сред по-дребните вредители в обсега си, но при толкова хаос, от който да се отърве, насекомите не си заслужаваха вниманието. Бунищата по дворовете им бяха осигурили известно количество топлокръвна плячка, включително няколко дребни градски плъха и нещо като таралеж. На Пен му стана съвестно за краставата пълна с глисти улична котка, но в онзи момент бяха прегрели опасно, а и някой трябваше да отърве бедното животинче от мъките му.

— Очи — промърмори Пен. — Толкова са малки. Защо това трябва да поражда повече хаос, отколкото да създадем ледена платформа няколко пъти по-тежка от собственото ми тегло?

Демонът му не можеше да сумти, така че вероятно беше изсумтял той, преди Дез да отвърне:

— Това вероятно е най-сложната горна магия, която си опитвал досега. Ледът беше голям, но прост. А откаченото нещо, което ни накара да направим, е сложно.

Първоначалният му план, продиктуван най-вече от егоистични подбуди, беше простичък — да направи необходимото, та Арисайдия да оцелее след ослепяването, и така да спести на съвестта си тежестта на още една нежелана смърт. Едва когато прегледа пациента, фокусирал в максимална степен всички възприятия на Дез, Пен установи, че дъната на очите му, с цялата си умопомрачителна деликатност, са непокътнати. И така най-неочаквано безнадеждното се беше превърнало в нещо много, много сложно.

Първата му задача беше да премахне началните адхезии — наранените клепачи на Арисайдия се опитваха да прораснат в попарените очни ябълки. После отстрани част от отока, като подпомогна уменията си с тинктура от беладона. Вля максималното възможно количество горна магия в тялото на бившия генерал, включвайки я към собствените му способности за възстановяване, но този канал беше тесен и външната помощ трябваше да се дозира внимателно, иначе можеше да доведе до обратния ефект. Беше като да спасяваш умиращ от жажда човек, като му даваш да пие вода с чаена лъжичка, и така цял ден.

Оцеляването на Арисайдия вече не беше под въпрос, а вероятно и никога не беше било. Пациентът му беше над средния ръст, атлетичен и в чудесна форма, и очевидно в добро здраве преди да го сполети това нещастие. Лицето, ръцете и краката му бяха с привлекателния тухлено-червеникав цвят на повечето мъже по тези ширни, макар онези части от тялото му, които рядко виждаха слънце, да бяха с по-светлия цвят на сестра му. Острите му черти, като грубо изсечен гранит, при нея отекваха в изящно огладен мрамор; и двамата бяха със среднощно черни коси, неговата — подстригана късо, нейната — прибрана назад и къдреща се по раменете. Какъв ли цвят бяха били очите му? Би могъл да попита мадам Катаи, но не искаше да я стресира допълнително.

В тази връзка…

— Сдържай се в присъствието на сестра му, Дез, моля те. Вече е достатъчно разстроена.

Дез изсумтя.

„Ти си достатъчно деликатен за всички ни. Твърде деликатен, както съм имала повод да изтъкна и преди.“

„Ти пък си кръвожаден демон на хаоса“ — върна й го Пен.

Остана с впечатлението за доволно мъркане.

„Знаеш ли, че понякога се чудя как изобщо си оцелял, преди да се съберем.“

„Аз, от своя страна, често се чудя как оцелявам след това.“

Погледна към сенките под перголата, където за пръв път беше видял мадам Катаи рано сутринта, почти от същото място, където клечеше сега. В нея имаше нещо от атлетичното здраве на брат й, макар и приятно закръглено по женски, но извън това всичко в нея, и лицето, и стойката дори, излъчваха най-дълбоко отчаяние. „Сигурно е много хубава, когато се усмихва.“

Дез отвърна сардонично: „А когато не се усмихва каква е?“.

Пенрик се замисли над гатанката.

— Сърцераздирателна. Струва ми се.

Дез наистина ли се стресна?

„О, Пен, недей. Това не е нито времето, нито мястото за поредното ти безплодно влюбване. Изобщо не би трябвало да сме тук. А на път за Адрия.“

— Знам… — въздъхна Пен. Помисли си за мъжа в леглото на втория етаж, чийто живот неволно беше съсипал, защото не бе успял да опази поверените му писма. Не… поправи се той, загледан в перголата. Явно беше съсипал два живота.

„Не можеш да виниш само себе си за Арисайдия. И други ти помогнаха, експертно.“

„За това си права.“ Растящото подозрение, че са го използвали, не му даваше мира. Но кой и къде, в тази каша от обстоятелства?

— Кого бих могъл да попитам за враговете на Арисайдия? Кой би могъл да знае? — И отговори сам на въпроса си, изпреварвайки Дез: — Самият той, разбира се. Стига да започне да говори, вместо само да стене. — Вече беше сигурен, че и това ще стане, че въпросът е „кога“, а не „дали“. Все пак пациентите вярваха сляпо на своите лекари.

Дез мълчеше и ако имаше устни, щеше да ги е стиснала. След малко все пак подхвърли: „Знам, че нямаш заповеди от храма за тази работа. Не усещам и божествена намеса. С други думи, сам си, Пен. Замисли се колко голяма е крачката от независим агент до ренегат.“

Или, по-скоро, колко на брой малки хлъзгави крачки. А Дез не можеше да го спре, не би се опитала, макар че не се свенеше да му задава неудобни въпроси.

— Дали да не се помоля на своя бог за напътствие?

Умълчаха се; всеки мислеше за петия бог от своя си ъгъл.

„Какво ще правиш, ако получиш напътствие и то не ти хареса?“

— Май ще е по-добре да изчакам той сам да се свърже с мен.

Дез потръпна. „Сигурно си мислиш, че това е смешна шега.“

Устните му се разтеглиха в нещо като истинска усмивка, после Пен скочи от стената.

6.

През следващите няколко дни домакинството на Найкис претърпя промени. Безопасността им се крепеше на ръба на нож, между упоритото безразличие на губернатора и каквато там столична клика — а Найкис се досещаше кои са вероятните заговорници — беше подхлъзнала брат й толкова жестоко. Сигурно чакаха с нетърпение вести за смъртта му, било от шок, било от инфекция или отчаяние. Нямаше да им се получи. Макар че едно дълго и мълчаливо възстановяване, последвано от отшелнически живот в някое религиозно или светско убежище, вероятно би послужило на целите им в не по-малка степен. Оттук нататък Аделис щеше да носи затвора със себе си, при това без да струва и пукната пара на империята.

Не се опита да наеме нови слуги на мястото на онези, които се бяха пръснали след ареста. Питаше се кога другите ще си дадат сметка колко малко пари са й останали и също ще си тръгнат. Е, с изключение на камериерката, градинаря-портиер и момчето от кухнята, които беше получила заедно с вилата като част от мебелировката и които щяха да останат дори след като настоящите обитатели си тръгнат. Което щеше да стане… кога? Аделис беше предплатил наема за половин година, срок, който изтичаше след няколко седмици. Сигурно това беше и единствената причина хазаинът още да не е изгонил политически опасните си наематели — те така или иначе щяха да напуснат имота му скоро.

Не че която и да било жена би могла да прави планове за домакинството си, когато няма абсолютно никаква представа с какви ресурси ще разполага в непосредствено бъдеще. Е, би могла да предположи. Без съмнение офицерската заплата на Аделис вече беше спряна, а цялото му имущество, наследено от майка му и общия им баща, щеше да бъде конфискувано. Дали тасалонската имперска бюрокрация щеше да му отнеме всичко, или щеше да му остави някаква жалка издръжка? Щяха ли да конфискуват остатъка от нейната зестра и да спрат вдовишката й пенсия, която армията й плащаше като бивш работодател на Каймис? Би било като ястреб да се върне за мишчица, след като е отнесъл в гнездото си тлъст заек.

Фактът, че никой не идваше да ги посети, беше красноречив сам по себе си. Някои от старите колеги на Аделис от Западната армия сигурно биха събрали куража да дойдат, но бяха останали далече след последното му назначение. Колкото до новите… е, сигурно не биваше да ги съди толкова строго, все пак бяха изпратили този изключителен (пък било то и изключително странен) лекар да се погрижи за бившия им началник.

Двамата с майстор Пенрик бързо си бяха разпределили работата около брат й. Лекарят спеше на дюшек на пода, точно като камериер, и пазеше Аделис нощем. Найкис го отменяше два пъти на ден — следобед, когато той си почиваше в градината или излизаше да попълни медицинските си запаси, и след вечеря, когато младежът изчезваше по тайнствени, но явно неотложни задачи. Найкис можеше да се закълне, че веднъж го бе видяла да се връща през прозореца на Аделис, но в това нямаше никакъв смисъл, затова просто реши, че е сгрешила и няма смисъл да се товари и с това. Питаше се какви ли други професионални задължения е зарязал майстор Пенрик, за да стои така неотлъчно до пациента си.

Понеже готвачката беше сред дезертьорите, а камериерката се оказа толкова несръчна в кухнята, колкото и край леглото на болния, Найкис сама се зае с готвенето, не на последно място защото не искаше да повери другиму храната на Аделис. Петимата богове й бяха свидетели, че беше натрупала богат опит в приготвянето на такава храна за Каймис през онази последна и наистина тежка година. Накрая успя да изкара лекаря за обяд под любимата си пергола, с надеждата да измъкне от него искрени сведения за състоянието на Аделис на място, където брат й няма да го чува.

След като донесоха таблите и каните, Найкис освободи кухненския помощник и седна с уморена въздишка, като се взираше унило в чинията си: имаше чувството, че е забравила как да се храни. Майстор Пенрик й наля разредено вино и остави каната с усмивка, която не отстъпваше на слънчевите лъчи, които си играеха с косата му.

Докато Найкис обмисляше първия си въпрос, той каза:

— Забелязах зеленото ви наметало, окачено в атриума, мадам Катаи. Наскоро ли сте овдовели? — Изглеждаше готов да й изкаже съболезнованията си.

Тъмнозелено като за вдовица, да, и това беше единственото, което я свързваше с Майката на лятото. За жалост.

— Не бих казала. Каймис почина преди четири години. — Понеже любопитството в погледа му не угасна, Найкис добави: — Той беше колега на брат ми, нещо като негов ментор, когато Аделис беше млад офицер. Аделис смяташе, че му дължи много.

Русите му вежди се вдигнаха.

— И вие сте платили дълга му?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Майките ни вече бяха овдовели и имаха финансови затруднения, затова Аделис сметна, че ще е добре да ме представи на свестен мъж, комуто вярва. Преди десет години всички ние бяхме по-млади и бързахме да вземем максимума от живота. Ще ми се да бях… — Поколеба се. Но да разговаря с този кротък хубав мъж й беше така лесно, а и той все пак беше лекар, нали? По всичко личеше, че наистина е такъв, нищо че не беше положил, според собствените му думи, последната клетва. — Ще ми се да бях родила деца на Каймис. И досега не знам дали е било заради здравословен проблем, при мен или при него, или защото често го пращаха на границата. Аделис направи и невъзможното да го върне при мен, когато го раниха и осакатиха, сякаш можех да оправя някак онова, което войната беше унищожила. Опитах се да спася живота му, но това само удължи смъртта му. Към края си ме проклинаше. Разбирах, че е прав, но не можех да се откажа.

За пръв път говореше толкова откровено за ужасната последна година на Каймис — със сигурност не би могла да признае нещо такова пред брат си, — но Пенрик само кимна и каза:

— Разбирам.

Едно простичко „разбирам“. Само толкова. Не е нещо, заради което да се разревеш на масата. Тя преглътна с усилие. И добави смутено:

— Предполагам, че като лекар… — недозавършил, но все пак, — си виждал и други такива случаи. Безуспешните, обречени опити да запазиш живота на любим човек.

Прибулването в светлите му очи може да беше отражение на шарената сянка, но не и трепването на раменете, което той побърза да прелее в друг, по-неутрален жест. Найкис прокле езика си… или ума си, или деня. Или живота си. След миг усмивката се върна на лицето му и толкова много приличаше на предишните, че тя се запита дали обичайната му ухилена физиономия не е маска. Но после той каза нещо, което беше отговор на страховете й, а не на думите й… откъде се беше досетил?

— Аделис ще живее. Днес планирам да го вдигна от леглото. Отначало няма ми благодари, имайте предвид.

— Наистина? — ахна Найкис.

— Наистина. Той е силен и здрав. Би стигнал дотук и без чужда помощ. Не толкова бързо, може би, но иначе…

„Дотук“ в сравнение с какво? Но младежът размаха вилицата си и добави:

— Хапнете, мадам. — И последва собствения си съвет. Хранеше се с нескрито удоволствие. Въпреки слабата си снага имаше завиден апетит, от онзи апетит, който намекваше, че още помни гладните студентски години.

— Имате добра готвачка. Жалко ще е, ако пренебрегнете изкуството й.

Найкис отвори уста да обясни, че тя е готвачката, после осъзна, че почти-майстор Пенрик със сигурност е забелязал това. Усмихна се за миг напук на всичко и последва примера му. След няколко хапки и глътка от разреденото вино каза:

— Точно затова Аделис ме накара да дойда в Патос. Да ме запознае с подходящ мъж, друг офицер, този път по-възрастен и по-богат. Хубаво ми беше тук, но нямах сърце да му кажа, че усилията му са напразни, че повече никога няма да се омъжа за военен. Снощи си говорихме и той, идиотът му с идиот, ми се извини. Явно смята, че ако се е бил постарал повече да ми намери съпруг, новото ми семейство е щяло да ме защити от… — тя махна с ръка, — от всичко това. Без значение как би се почувствал хипотетичният ми съпруг, когато се разбере, че зет му е обвинен в държавна измяна. Или какво би станало, ако откажеше да пусне в дома си Аделис, когато го доведа на прага му ослепен. Това не бих могла да го кажа на Аделис, но фактът, че втората женитба ми се размина, е като… Сещам се как самият той описва чувството да се разминеш на косъм с арбалетна стрела — не знаеш от какво си се отървал, докато не приключи.

Пенрик се почеса по главата и се усмихна.

— Това мога да го разбера. И вие ли?

— Какво?

Той се изкашля.

— Нищо.

Настроението й се помрачи.

— Цялата тази лудост ми е омразна. Но все си мисля какво би било за Аделис, ако си нямаше никого тук, в този далечен пристанищен град. — Щяха ли мъчителите му да го зарежат ослепен на улицата? Случвало се беше с други предатели. — Непрекъснато ме е страх, но и не бих искала да съм никъде другаде.

— Страх ви е? — Веждите му се вдигнаха. — Най-лошото вече отмина, уверявам ви.

Беше неин ред да вдигне мълчаливо рамене под тежестта на опасенията си.

— Да умреш е лесно. Да оцелееш е трудно. Това го научих покрай Каймис. — И нищо чудно, че се сещаше толкова често за покойния си съпруг напоследък, като рана, която се е отворила отново. — Какво ще правим след това?

— Този въпрос… — Пенрик се облегна назад, без усмивка. — Този въпрос е много добър, мадам Катаи. — А после измърмори под нос: — Крайно време беше някой да го зададе, Пен. — Тръсна глава, сякаш да я прочисти, и продължи: — Което ми напомня… Ако успеем да вдигнем Арисайдия от леглото, ще е добре да измислим някаква защитна маска за горната половина на лицето му, която лесно да слагаме и сваляме. От вътрешната й страна трябва да прикрепим марля, която да напоявам редовно с билкови масла… марлята също трябва да се сменя лесно.

— Може и да имам нещо, което ще свърши работа. Ще го потърся и ще ви го донеса.

Той кимна.

Неусетно, докато си говореха, Найкис беше опразнила чинията си. Допи виното си и се загледа в младия лекар. И изведнъж стигна до решението, че е редно да го предупреди.

— Възможно е в домакинството ми да има шпионин.

Той се задави с виното, изкашля се и изтри устни със салфетката.

— О? — изкряка, после се изкашля още веднъж и каза с нормален глас: — Какво ви навежда на тази мисъл?

— В нощта преди да ослепят Аделис бях организирала бягството му. Купих коне и ги скрих заедно с един слуга близо до затвора. Оказа се напразно, защото Аделис отказа да тръгне с мен. С което не постигна нищо, както вече знаем, но, така или иначе, конете и слугата ми бяха разкрити още преди аз да изляза от килията, а на изхода на затвора чакаха войници. Дори не си направиха труда да ме арестуват. Но някой е разбрал за плана ми и ме е издал. Не е бил тъмничарят, когото подкупих. Оттогава не съм виждала слугата, комуто бях поверила конете, значи може да е бил той или някой от другите, които се разбягаха. Или някой от онези, които останаха. Не знам.

— Разбирам. Сигурно е много неприятно за вас.

— Влудяващо е, но в началото имах други, много по-неотложни тревоги. — Изгледа го намръщено. — Не знам дали всичко това няма да се отрази и на вас, майстор Пенрик. Може би и вие, като мен, сте твърде малка мишка за апетитите им. Но не искам да пострадате, задето сте ни помогнали. Така че, знам ли… да бъдете по-внимателен?

— Още преди да дойда знаех в какво се забърквам — каза любезно той. — Повече или по-малко.

— И все пак.

Пенрик махна с ръка.

— Права сте. Обещавам да се държа като една много кротка и незабележима мишчица.

„Точно това няма как да стане“ — помисли си тя. Но поне беше опитала.

7.

Не беше лесно да изкарат Арисайдия от леглото. Той явно си даваше сметка, че това е първата хлъзгава крачка към решението да остане жив, вместо да се държи за смъртта — несъмнено желана, — както гладно дете стиска комат хляб. Но световъртежът му, след като все пак се изправи, не беше по-лош от този на всеки, останал седмица на легло, а когато вдиша и разкърши рамене, стана ясно, че естествената сила на тялото му не се е повлияла много от преживяното. Все още изпитваше болка, но Пен бе успял да намали дозата на опиата му по-бързо от очакваното и доскоро заваленият и накъсан говор на Арисайдия отстъпваше пред по-членоразделна и смислена реч. Пък макар тя да се ограничаваше предимно до ругатни.

Пен го изведе в галерията на втория етаж около двата атриума, предния и централния, благодарение на които вилата се къпеше в щедра светлина и чист въздух, за разлика от къщите в далечните планински кантони, където дори прозорците имаха капаци. Тук падаше ли изобщо сняг?

Арисайдия вървеше опипом покрай стената, Пен предвидливо бе застанал откъм парапета на галерията. Почти беше сигурен, че пациентът му няма да се хвърли през парапета в опит да довърши делото на своите врагове. Почти. Едно на ръка, това би съсипало прекрасния мозаечен под на къщата, и второ — височината не беше голяма и резултатът можеше да се окаже разочароващ за кандидат-самоубиеца. И така, двамата вървяха под ръка като приятели, излезли на следобедна разходка.

За да отвлече Арисайдия от мрачните мисли, Пенрик се хвана за първото, което му дойде наум:

— Вярно ли е, че със сестра ти сте близнаци?

Получи се — Арисайдия почти се засмя.

— Често се шегувахме с това, ние двамата и майките ни, когато пораснахме достатъчно, за да разберем, че случаят ни е необикновен. Ако беше възможно жена да роди деца от двама различни бащи в един и същи ден, никой не би се поколебал да ги нарече близнаци. Защо да не е същото при деца от две майки и общ баща?

Стигнаха до ъгъл, където стената свършваше. Свободната ръка на Арисайдия се поколеба, после се сви в юмрук и той бавно я смъкна покрай тялото си. Единствено лекият натиск върху ръката на Пен издаде страха, който бившият генерал се опитваше да скрие.

— Съпругата и наложницата често са яростни врагове в домакинството на един мъж, но нашите майки бяха повече като бойни другари. Баща ни беше притиснат по фланговете от противник с числено превъзходство, но пък имаше здравия разум да се предаде без бой. След смъртта му те продължиха да живеят заедно, като си деляха поравно храната, скръбта и задачите.

„Дали не са споделяли и едно легло, питам се аз“ — вметна жизнерадостно Дез. Пен стисна решително устни, от страх че демонът му ще продължи да плещи на същата тема, и бързо попита:

— А бяха ли близки по възраст или по кръв, или нещо друго от този род?

— Ни най-малко. Майката на Найкис беше с двайсет години по-млада от моята. Майка ми и баща ми явно дълго са правили опити да имат дете… разбрах за помятанията й години след като татко почина. Били готови на всичко за детенце. А после, сякаш боговете си направили майтап с тях, изведнъж се появили две едновременно. Така и не разбрахме кого следва да обвиняваме — Майката или Копелето.

Найкис излезе в централния атриум, носеше нещо. Вдигна поглед, чула гласовете им. Устните й се разтвориха и силно вълнение огря лицето й, като ги видя да вървят. Пен беше предположил правилно — ставаше много хубава, когато се усмихнеше. При мисълта, че усмивката е резултат от неговите усилия, усети приятно пърхане в стомаха си. А после същият този стомах се върза на възел — как ли щеше да изглежда лицето й, когато научеше цялата история за участието на Пен в братовото й нещастие? Поведе Арисайдия обратно към стаята му под съпровода на бързите й стъпки по стълбата.

Докато помагаше на нетърпеливия си пациент да седне в леглото — с видимо по-изправен гръб отпреди, — Пен се вгледа в лицето му. Мехурите се бяха свили значително, сбръчкани като балони с изпуснат въздух, а спукалите се заздравяваха чисто от ръбовете навътре. По краищата си клепачите му бяха сребристи от влага… богове, колко плъхове бяха умрели, преди тези слъзни канали да се отворят отново! Уви, все още не беше ясно дали деликатните ириси ще се възстановят. Колкото до лещите, те най-вероятно щяха да образуват пердета и така да сменят един вид слепота с друг. Чувал бе за страховита операция, която правели експериментално в Дартака — изрязвали повредените от перде лещи и заменяли функцията им с помощта на стъклени очила, — но не знаеше каква е успеваемостта на процедурата, а и, на Копелето сълзите, как би могъл човек да легне на операционната маса и доброволно да подложи очите си на ножа? Което го наведе на мисълта как ли са държали или вързали Арисайдия, за да излеят врящия оцет в очите му… след което положи сериозни усилия да спре да мисли.

Клепачите на пациента все още бяха твърде отекли, за да се отворят, но скоро и това щеше да стане. Скоро Пен щеше да научи какъв е резултатът от работата му. И което беше по-важно — щеше да го научи и Арисайдия. Пенрик нямаше представа как ще реагира бившият генерал. Едва ли щеше да е кротко обаче.

Найкис влезе и протегна ръка.

— Това дали ще свърши работа? Стара маскарадна маска. Лесно ще свалим клюна, струва ми се. Аделис се беше предрешил на гарван. Току-що върнал се от бойното поле, така каза, което навремето ми се стори проява на твърде черен, дори нездрав хумор. — Замисли се за миг — Или е било стрела, насочена от армията към бюрократите. Ако е така, значи намекът им е убягнал.

— И толкова по-добре, предполагам — каза Арисайдия, като обърна глава по посока на гласа й, явно спомнил си маската, за която говореше сестра му. — Но тогава бях млад и гневен.

Пенрик взе маската и я обърна, за да я огледа от вътрешната страна. Направена беше да покрива горната половина на лицето и формата й до голяма степен съвпадаше с изгорената площ. Лесно щяха да й прикачат подплата от марля, която да се сменя ежедневно, било суха, било напоена с вода или масла, според конкретните нужди. От гледна точка на Арисайдия, маската щеше да скрива обезобразеното му лице от враждебни очи, но още по-важно, от гледна точка на Пен, щеше да попречи на самия пациент да открие преждевременно, преди процесът да е приключил, какво прави Пенрик с лицето му.

Какво ще правим след това, беше попитала Найкис. Пен все още не знаеше как да отговори на този въпрос, но проблемът скоро щеше да застигне и тримата, проблем, за който Найкис дори не подозираше.

Обърна маската. Отпред беше от черна кожа, скроена и съшита елегантно, със залепени тук-там черни пера, малко оръфани и чупливи от дългия престой в някоя ракла за багаж.

— А вие с какъв костюм бяхте? — обърна се той към Найкис. — На лебед? — Бяло в контраст с драматичното черно на брат си?

Тя се засмя.

— Аз ли? Не! Дори по онова време имах достатъчно здрав разум. Бях сова. Една доста по-закръглена птица. — Махна с ръка към тялото си, което наистина напомняше по-скоро за сова, отколкото за лебед. Ако питаха Пен, снагата й изглеждаше възхитително мека, не че би посмял да го каже на глас.

— Птицата на мъдростта — подхвърли Арисайдия. Сянка на усмивка разтегли устните му. — Помня. Сигурно съм те съсипал от майтапи.

— О, да.

— Глупав гарван.

Обзет от любопитство, Пен вдигна маската пред лицето на Арисайдия. И примигна.

— Леле-мале — каза Дез. Пен бързо затвори уста, преди демонът да е добавил още нещо.

Сега, когато маската скриваше от погледа грозните белези и позволяваше на въображението да възстанови вида му отпреди, мъжът изглеждаше… не точно красив, но впечатляващ и силен. Пен и преди беше срещал такива хора, рядко. Излъчване, което и най-добрият скулптор не би могъл да улови, защото не идваше от линиите и формите. Но когато видиш такова огряно от душата лице, то задържа погледа ти като магнит. Гарвановата маска само подсилваше ефекта.

„А, не! Да не си посмял да отместиш поглед! — настоя Дез. — От дни те търпим да заглеждаш скришом закръгления задник на сестра му, така че сега бъди така добър да ни угодиш. Той няма да възрази.“

Този спор го бяха водили и преди, най-вече в обществените бани, където Пен ходеше да се изкъпе. Седем дванайсети от Дездемона намираха тези места за очарователни по друга, по-неприлична причина, макар че към тях, много интересно, не спадаше отпечатъкът на куртизанката Мира. Тя знаеше за не толкова практичните предназначения на общите бани неща, за които Пенрик би могъл единствено да гадае, освен когато тя внезапно не решеше да му ги сподели, без да го пита иска ли да знае, или не. Похотта не й въздействаше, по професионални причини. Част от сестринството в главата на Пен беше склонна да се кокори — той можеше да се закълне, че Рухия е най-запалената зяпачка, — което, понеже използваха за целта очите на Пен, на няколко пъти го беше поставяло в крайно неприятни ситуации — било бой, било неприлични предложения от други мъже в банята. А веднъж и двете едновременно.

„Неприличните предложения щеше да ги получаваш и без нас — възрази Дездемона. — За това не носим вина.“

Пенрик остави маската настрани, решително.

— Ще свърши работа — каза той на Найкис, като я гледаше само в лицето. — Благодаря.

Жената го възнагради с още една мимолетна усмивка, като луна, пробила облаците за миг.

Малко по-късно Найкис слезе в кухнята да се погрижи за следващото ядене, а Пен се зае да пригоди карнавалната маска за нуждите си. Решил, че приятният разговор за семейното минало е обезоръжил Арисайдия достатъчно, той събра кураж да му зададе някои по-щекотливи въпроси. Трябваше да ги зададе сега, преди възстановеното зрение на пациента да го лиши от убеждението, че тайните му вече нямат значение. „А обвиняваш мен, че съм безжалостна“ — изсумтя Дез. Вече бяха казали на Арисайдия за анонимните му доброжелатели от армията, чиито имена Пен категорично беше отказал да разкрие поради простичката причина че въпросните доброжелатели не съществуваха. Сдържаност, която имаше допълнителния плюс, че го представя като честен човек с висок морал. Пен реши да прибегне още веднъж до същия номер.

— Твоите приятели, онези, които ме наеха да ти помогна, изглеждаха много разстроени от слуховете за ареста ти — подхвана той. — Някои от тези слухове ги вбесяваха, други по-скоро ги тревожеха. Чудех се какво мислиш ти за обвиненията, дали си усетил, че ти кроят шапката, или всичко е дошло изневиделица. — Определено беше бил изненадан, иначе щеше да избяга или да предприеме други контрамерки.

— Не беше… изневиделица — бавно каза Арисайдия. Протегна ръка с дланта нагоре, сякаш отмерваше някаква невидима заплаха. — Обвиненията и контраобвиненията, слуховете и клеветите са запазена марка на тасалонския двор, където хората се боричкат за всяко предимство и се домогват всячески до императора. Смятах, че тук, в Патос, най-после съм се измъкнал от онази отровна атмосфера.

— Знаеш ли кои са враговете ти?

В смеха на Арисайдия нямаше веселие.

— Цял списък мога да направя. Макар че в този случай най-голямата опасност навярно са били приятелите ми.

— Ъъ… не разбирам? — каза Пен и този път нямаше нужда да се преструва на несведущ.

— При последната си кампания Западната армия не получи очакваното съдействие от Тасалон. Трябваше да се молим за продоволствие и подкрепления, заплатите на войниците закъсняваха… При офанзивните кампании армията сама си осигурява заплащането от военната плячка на вражеска територия. Но ние бяхме в отбрана и на своя земя. На грабежите се гледаше с лошо око, пострадалите засипваха правителството с жалби. Провинилите се биваха наказвани, което само по себе си пораждаше напрежение. При някои от сблъсъците организацията ни не беше по-добра от тази на диваците, с които се сражавахме, и това водеше до поражения. Като цяло, победата ни беше плод на отчаяние. Армията винаги се оплаква, че не получава достатъчна компенсация за усилията си, но този път оплакванията имаха реално основание, мърморенето в палатките и казармите се подхранваше само и придоби грозни отсенки. В армията винаги има хора, които са убедени, че успеят ли да заменят човека на императорския трон със свой, това ще реши всичките им проблеми.

— И е имало такива опити, ако се съди по историческите хроники, които съм чел. — А Пен беше чел доста такива, повече, отколкото би признал. Не че можеше да се има голямо доверие на авторите им. — И понякога са се увенчавали с успех.

Арисайдия се намръщи.

— Преди десетина години и дори преди пет щях да повярвам с цялото си сърце, че е достатъчно на трона да седне подходящият човек и това ще поправи всички несправедливости. Но както и ти каза, това вече е правено и не е довело до никакви съществени промени. Познавам императорския двор от първа ръка и знам срещу какво сме изправени. Проблемът не е само в корупцията сред царедворците, макар че такава си имаме в изобилие. Данъчната система е истинска каша. Епидемиите, които избухват спорадично, са отворили дупки в тъканта на страната. Недостигът на средства понякога се компенсира от успешни завоевателни кампании, но като теглиш чертата, всяко следващо поколение губи повече територия, отколкото завоюва. Реформите срещат решителната съпротива на всички, които смятат, че промените ще се случат за тяхна сметка. Включително и в армията, между другото. Да изправиш един човек, без значение колко честен е той и колко добри са намеренията му, срещу всичко това… и после да го критикуваш заради неминуемия му провал… — Бившият генерал поклати глава. — Петимата богове да не дават аз да се озова в тази роля, само дето, уви, сред моите офицери имаше такива, които бяха на друго мнение. И не се задоволиха само да мърморят. Явно изтеклата половин година и преместването ми в Патос са се оказали недостатъчно разстояние да ме спасят от възхищението им. И от реакцията, която то породи.

Арисайдия също не споменаваше имена, забеляза Пен, макар и по различни причини от неговите. В настоящото му състояние това едва ли беше плод на пресметливост, а по-скоро на навик. Интересен навик, като си помислиш.

— И не си писал на дука на Адрия, за да… за да увеличиш това разстояние? Имаше и такъв слух. — Пенрик беше държал писмото в ръка, в кабинета на дука, и го беше прочел с очите си. Канцлерството на Адрия беше майстор на фалшификатите, както в разкриването, така и в създаването им, но онова писмо беше написано от писар и подписано лично от Арисайдия. Дукът беше споделил с Пен притесненията си относно различните възможности и по тази причина му беше възложил най-напред да разпита дискретно генерала. И ако се окаже, че Арисайдия няма нищо общо с изложената в писмото идея, да му я внуши въпреки това.

— Адрия!? Абсурд. Защо ми е да преговарям с Адрия? Техните морски търговци са си чиста проба пирати. Плъхове с кораби, които гризат бреговете ни. — Арисайдия стисна зъби. От това клепачите му се опънаха и той изохка от болка. Въздъхна и се сгуши под завивките. Умората явно го надвиваше.

Е, това не вещаеше нищо добро за резервния план на Пенрик. Започнал бе да се пита дали ако успее да възстанови зрението на Арисайдия, той не би се съгласил все пак да избяга на изток. Не че идеята дукът да насъска Арисайдия срещу Карпагамо, страна, която никога не беше сторила на Пен нищо лошо, можеше да мине за богоугодна мисия, но политиката по принцип не беше такава, което не пречеше на храма да се бърка в нея. Ако си беше останал в Мартенмост, Пен нямаше да се забърка в политиката. Уви, в даден момент си беше дал сметка, че не може да остане в Мартенмост, без да рискува здравия си разум, а архисвещеният на Адрия му беше предложил пост, който не включваше задължения към ордена на Майката.

„Ала ето че отново практикувам медицина срещу волята си. Колко ли се смее Копелето?“

Оставаше и въпросът кой в Седония беше фалшифицирал онова писмо — дукът беше напълно убеден, че писмото идва оттук. Класически капан, види се. Зловреден и в намерението си, и в резултатите. Може би Велка го беше донесъл… или най-малкото лично беше ескортирал отговора, отговор от плът и кръв, и го беше доставил директно в правилните грешни ръце, които явно го бяха очаквали в готовност.

Хм, не би имал нищо против да прекара известно време насаме с този тип. Беше му теологически забранено да убива с магията си, но съществуваха други възможности. Многобройни. Вече определено разбираше защо лекарите-магьосници са най-строго контролираните представители на храмовото магьосничество.

Дездемона не можеше да оближе своите устни, но можеше да оближе неговите. Което го извади рязко от кръвожадните мисли. Нетърпеливото й вълнение премина и тя каза с въздишка: „Не ме изкушавай“. Пен нямаше представа коя от всичките го е прошепнала.

8.

Докато двамата с лекаря разхождаха Аделис из градината само два дни след като той за пръв път бе станал от леглото, Найкис с радост забеляза колко по-уверена е станала походката на брат й. Виждаше се, че непоносимата болка от изгарянето, прицелено така прецизно и жестоко, болка, която почти го беше докарала до лудост, вече е много по-слаба. Аделис се възстановяваше с удивителна бързина.

Найкис нямаше представа какви тайнствени лесовнишки техники използва лекарят с наполовина чуждестранен произход, но уважението й към знанията му растеше с всеки ден. Въпреки странностите му. Първо, говореше си сам, когато мислеше, че никой не го чува, вероятно на бащиния си език, а понякога и на дартакийски. И сам си отговаряше, сякаш води разгорещен вътрешен спор. Усмихваше се постоянно, но светлите му очи бяха неспокойни и напрегнати, сякаш мислите му бяха заети с друго.

Докато завиваха покрай стената, Аделис пусна ръката на майстор Пенрик, но не и нейната, и посегна да пипне бузата си под черната маска. Когато я носеше, изглеждаше силен и опасен, а не крехък инвалид. Всъщност изглеждаше като себе си, особено в моментите си на сардонични настроения. Гласът му обаче прозвуча плахо:

— Лицето ми прилича ли на кози задник?

Сърцето й се сви, но тя се насили да отвърне със смях:

— Винаги съм смятала, че лицето ти прилича на кози задник, скъпи братко. Така че за мен разлика няма.

Пенрик се наведе напред да я погледне покрай Аделис и вдигна притеснено вежди. Но Аделис само разтегли устни в усмивка, която изглеждаше язвителна под маската, стисна я лекичко за ръката и влезе в тона й:

— Скъпата ми сестричка. Моят верен компас. — После гласът му се сниши и стана тих и сериозен: — И в най-тъмните места.

Тя преглътна и също стисна ръката му.

— Мехурите ти изглеждат много по-добре тази сутрин — вметна Пенрик. — Почти са изчезнали вече.

— Значи си познавач на мехури, майстор Пенрик? — каза Аделис.

— Е, това е част от занаята ми. А твоите бяха от най-добрите.

— Такъв си е Аделис — каза Найкис. — Държи на високото качество.

Тих смях.

— Последният мехлем успокои сърбежа, слава на боговете.

— Браво. Не трябва да се чешеш.

Завиха отново покрай стената и тръгнаха към перголата и Найкис попита:

— Да направим още една обиколка? Или искаш да си починеш?

— Още една обиколка — твърдо каза Аделис.

Найкис се усмихна.

Но преди да продължат на входната врата се почука и те спряха, наострили слух. Градинарят-портиер отвори и пусна госта. Гостите, явно, защото се чуваха два гласа освен неговия. Ако беше приятелска визита, щеше да е първата, откакто се бяха оказали в капана на тази политическа карантина. А ако не беше…

Остро вдишване откъм майстор Пенрик привлече вниманието на Найкис.

— Познавам този глас. Единия. Трябва да… той не бива да ме вижда! — Гласовете приближаваха, възрастният градинар влачеше бавно крака, другите скъсяваха нетърпеливо крачката си, за да не го изпреварят. Пенрик се огледа трескаво — нямаше как да се шмугне в къщата, без новодошлите да го видят.

— Няма време.

За нейно удивление младежът се покатери по ъгловия стълб на перголата като котка, която се катери по дърво, за да избяга от куче. Наведе се, колкото да каже:

— Този не ви е приятел. Внимавайте. — А после хукна с леки стъпки по перголата, раздвижвайки лозовите листа. Аделис, отворил уста за незададен въпрос, обърна глава към тропота и шумоленето.

Пенрик стигна балкона на втория етаж, който гледаше към задната градина, прехвърли се през парапета и се сля с пода. Найкис различи едно синьо око да наднича между решетките на парапета.

Видяла се в чудо какво да прави, тя поведе Аделис към масата и му помогна да седне. Портиерът и гостите се появиха, двама мъже в цивилно облекло, следвани от представител на областната стража. Пенрик бе познал един от гласовете, а Найкис позна един от мъжете — беше главният секретар на провинциалния губернатор, майстор Пригос. Доскоро смяташе, че не е нито приятел, нито враг, а просто педантичен функционер, чиито амбиции не се простират извън канцеларията му. Прошареният кисел бюрократ се поклони леко, повече от празна любезност, отколкото в знак на истинско уважение, предвид че Аделис не можеше да го види. Пригос представи набързо другия мъж като писар Тепелен от службата му. Тепелен беше по-млад и с умно лице, все още неомекнал и неизбледнял от скуката на канцеларския си занаят, за разлика от своя началник.

— Възложено ми е да ви връча копие от протокола по конфискация на имуществото ви — обърна се официално Пригос към Аделис. После кимна на Тепелен, който бръкна в калъфа с документи, който носеше, и извади оттам наръч листа, явно съдържащи списък на цялата собственост, която Аделис вече не притежаваше. Тепелен ги подаде на Пригос, който се обърна да ги подаде на Аделис, после изведнъж спря и каза само: — Ъ.

Воден от някакви свои причини, Пенрик беше покрил отворите за очите на маската с два ката черна коприна и сега те обезпокоително приличаха на лъскави птичи очи. Светлината затанцува върху коприната, когато Аделис кимна към Найкис.

— Дайте ги на мадам Катаи, моля — тихо каза той. — Сега тя ми е писар.

— А. Да.

Найкис взе листовете, хвърли един поглед на дребния калиграфски шрифт и сложния юридически език, типични за правителствените документи, и ги стисна под мишница.

Аделис се обърна към Пригос:

— Имам ли нещо, от което да преживявам, или да си търся просешка паница и място на пазара?

Пригос се изкашля.

— Пенсията на мадам Катаи не е засегната от конфискацията, както и собствеността на майка й, която тя е получила като наследство от вашата майка. Семейството ви няма да остане без дом.

— Дребна милост — каза Аделис.

— Ще стигне — тихо вметна Найкис. Щяха да живеят бедно и натясно в старата къща на майка й в малкия островен град. Предадени. Победени. „Но живи. А щом има живот, има и надежда.“ Или, както би се изразил Аделис, отстъпление за прегрупиране.

Пригос вдигна ръка, после я отпусна. Погледна писаря си, който го стрелна с намръщена физиономия. Старшият секретар се изкашля отново и каза:

— Моля да ме извините, но ми беше възложено да проверя и докладвам за нараняванията и възстановяването на генерал Арисайдия. — Военният чин на Аделис беше неволна грешка, помисли си Найкис, странна за един толкова прецизен човек като Пригос. — Ъъ, мадам Катаи, бихте ли му помогнали да свали маската?

Аделис стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци върху масата. Найкис посегна да стисне леко едната му ръка, въпросително. Той поклати едва доловимо глава и промълви:

— Щом унижението ще е основна част от живота ми, ще е добре да свиквам с вкуса му.

Тя въздъхна, изправи се със свито сърце и мина зад него да развърже панделките на маската. Протегна се покрай главата му да свали подплатената маска бавно и нежно, както го правеше майстор Пенрик. Усети лека съпротива заради гъстия мехлем, но бързо си отдъхна — днес кожата под маската изглеждаше доста по-плътна и здрава отпреди. Аделис дори не трепна, превключил на войнишки стоицизъм.

А после ахна.

Найкис едва не се спъна от бързане да го заобиколи.

— О, богове, заболя ли те?

Червеникав блясък я стрелна уплашено изпод поспадналите отоци на клепачите му, когато той обърна глава към нея, преди да затвори отново очи. Пръстите му се стегнаха около ръба на масата до побеляване. Зъбите му скръцнаха, цялото му тяло се разтрепери.

— Мъничко — успя да каже той.

Найкис се отпусна като подкосена на стола си и остави маската на масата. Пригос преглътна шумно и отклони поглед. За разлика от него, Тепелен изруга под нос. Наведе се напред и втренчи поглед в обезобразеното лице.

— Извинете ни за минутка, моля — каза той и стана от стола си. Сложи тежка ръка върху рамото на Пригос и го стисна в знак да го последва. Пригос го погледна с изненада, но въпреки това се подчини… което беше доста странно, като си помислиш. Тепелен даде знак на стражаря, който се бе облегнал на перголата и явно скучаеше.

— Ти остани. Да не мърдат.

Двамата мъже тръгнаха през къщата към предния вход. Найкис наостри уши, но те ни си казаха и дума, преди да излязат и да затворят вратата.

— Найкис — каза Аделис с напрегнат глас, — поуморих се вече. Ще ме заведеш ли в стаята ми?

— Разбира се.

Стражарят обаче ги спря решително.

— Моля да останете по местата си, генерале.

Аделис вдигна ръце и ги размаха леко, докато не откри Найкис, после намери опипом пътя си до главата й. Обърна лицето й към своето и го придърпа по-близо. Клепачите му се открехнаха отново. Склерата беше почти изцяло червена от кръвоизливи, ирисите му бяха със странен кехлибарен цвят, ала малките черни точки на зениците му определено я погледнаха.

— Скъпа Найкис — каза той. — В такъв случай защо не донесеш нещо освежително за мен и за гостите. Нека камериерът ми ти помогне. — Клепачите се затвориха отново, за да скрият… едно истинско чудо. И също толкова истинска опасност.

Найкис се чувстваше на ръба на припадъка, но все пак намери сили да кимне и да се изправи. Стражарят се намръщи, но после явно реши, че сестрата на важната особа, превърнала се в обикновена болногледачка, не представлява заплаха.

Тя тръгна бързо към къщата, без да поглежда назад. Не свърна към кухнята, макар мислено да преценяваше колко им е останало от евтиното вино, което ставаше само за слуги, следователно беше твърде добро за натрапниците, както и наличностите от готови за употреба отрови, с каквито, за жалост, не разполагаше. Изкачи с нормална скорост, без да тича — „Не тичай!“ — стъпалата към галерията. Майстор Пенрик вече не лежеше по корем на балкона, затова пък откъм стаята на Аделис се чуваше тих шум.

Найкис влезе и го завари да прибира трескаво медицинските си пособия. Нахлузил беше панталони под туниката си. Вдигна глава и я стрелна с най-измислената си усмивка досега.

От десетките тревожни сигнали, които звучаха един през друг в главата й, един пръв си намери изход:

— Той вижда!

— Да.

— Откога?

— От вчера. Но ако питаш откога аз знам, че мога да възстановя зрението му, отговорът е почти от самото начало, иначе отдавна да си бях тръгнал.

Тя го зяпна объркано.

— Сега тръгваш ли си?

— Не… не зная. Не съм приключил. — Намръщи се. — И което е по-важно, Велка разбра. Как можа да се появи точно сега, проклет да е, в най-лошия възможен момент!

— Кой?

— Тепелен. Писарят, който не е писар. Не знам кое му е истинското име. Може би нито едно от двете. Той е агент от високо ниво, член на столичната клика, която е скроила шапката на брат ти. Е, не знам колко високо му е нивото, но не е глупав и не губи време. — Огледа се. — Ние трябва да направим същото, впрочем. Има ли някакви пари в тази стая? Или друго, с което да подпомогнете бягството си от града?

Би викнала „Какво бягство бе?“, само дето беше пределно ясно какво има предвид Пенрик и защо се налага да вдигат гълъбите.

— Нямаме достатъчно пари да платим и на перачката. Утре жената ще дойде и вече се чудех какво да й предложа в замяна на услугите.

— Можеш ли да яздиш?

— Да. Но нямам кон.

Той издаде нечленоразделен звук, изправи гръб и потупа устните си с пръст.

— А така ми се искаше да запазя тази тайна… Май ще се окаже невъзможно, уви. — И двамата замръзнаха, когато чуха входната врата да се затръшва, последвана от тропота на твърде много тежки стъпки откъм атриума. — На Копелето преизподнята, лошо. Върни се при брат си и стой до него. Аз ще съм наблизо. Не се паникьосвай.

Ако погледът й можеше да го възпламени, досега да беше станал на пепел, помисли си Найкис. Тя се обърна и хукна към стълбището.

Стигна до масата под перголата миг преди новите натрапници. Пригос и неговият странен писар водеха четирима стражи — двамата, които стояха на пост около вилата от самото начало, и двама други. Онзи, когото бяха оставили да варди в двора, застана мирно и погледна не към старшия секретар, а към Тепелен. Или Велка. Или който беше в действителност този ужасен човек.

Тепелен посочи Аделис и нареди:

— Вържете го.

Аделис скочи и столът се катурна с трясък зад него. Този път явно не смяташе да се предаде кротко. Найкис със закъснение осъзна, че е трябвало да мине през кухнята за някой и друг нож. Грабна своя стол и нападна с него един от стражите. Той политна назад, сепнат от неочакваното нападение, и падна, но успя да улови краката на стола. Найкис едва не падна отгоре му. Задържа се права, но когато понечи да го настъпи, онзи я хвана за глезена и я събори. Тя падна, причерня й, а онзи я сграбчи за косата.

Аделис, като всеки опитен войник, беше по-умел от нея в ръкопашния бой и по-свиреп, ала другите четирима стражи и Тепелен се съюзиха срещу него. И макар да беше ясно, че брат й вижда нещо, също толкова ясно бе, че зрението му е замъглено, и когато един от мъжете успя да го удари по лицето, Аделис изстена и залитна, а противниците му само това чакаха.

Найкис и Аделис се бореха като за последно, но последното дойде много бързо, щом се изтеглиха мечове. Вързаха ги здраво за два срещуположни стълба на перголата, задъхани, насинени и отчаяни. И къде беше майстор Пенрик с обещанията си за помощ? Не че слабичкият лекар би бил от голяма полза в схватката, но можеше да ангажира поне един от противниците на Аделис и така да улесни задачата му.

Тепелен, останал без дъх, изправи рамене и приглади дрехите си. Пригос, който беше стоял настрани от боя, вкаменен от напълно разбираем страх, сега застана до него и двамата тръгнаха към вързания Аделис. Бившият генерал дръпна рязко глава, когато Пригос посегна да докосне изгореното му лице.

— Бил си прав — каза Пригос на Тепелен. — Онзи, който го е ослепил с оцета, явно си е свършил работата през пръсти. Някой ще трябва да го разпита.

— На мен ми се стори усърден — каза през зъби Аделис. Устата му кървеше, както и устата на Найкис, впрочем. Тя облиза кръвта от отичащите си устни. Имаше неприятен металически вкус. — Но иначе, да, разпитайте го. Най-подробно и щателно.

— Достатъчно — каза Тепелен. — Нека отстраним този пропуск още сега. Няма смисъл да проточваме нещата излишно. Съдебното представление приключи преди седмица. — Махна на един от стражите. — Ти… не, вие двамата… дръжте му главата да не мърда.

Двамата стражари застанаха зад Аделис и хванаха главата му. Жилите по врата на Аделис изпъкнаха от усилието да се измъкне, дъхът съскаше през стиснатите му зъби. Пригос отстъпи доста назад, като кимаше в знак на съгласие, макар да беше прежълтял от ужас. Тепелен се намръщи, извади ножа от канията на колана си и го вдигна към очите на Аделис.

Найкис изпищя.

— О, стига — чу се тих глас някъде отгоре. — Това вече не мога да го позволя.

По някаква неведома за Найкис причина Тепелен изсъска и пусна ножа си, като да го беше опарил. После стисна ръката си, завъртя се и отстъпи няколко крачки да погледне нагоре.

Майстор Пенрик стоеше в края на перголата току над Аделис, с една ръка на кръста и видимо ядосан.

Тепелен зяпна комично.

— Ти! Нали те удавиха!

— Сериозно? — Пенрик кривна глава замислено. — Май така беше.

Ужас разкриви лицето на Тепелен, бързо изместен от нарастващ гняв. Устата му се затвори с трясък, после се отвори отново и той кресна на сащисаните стражари:

— Хванете го!

Чули заповед, която им е по силите, те се втурнаха вкупом да я изпълнят. Лицето на Пенрик се изопна съсредоточено, после едната му ръка взе да маха ритмично, като на човек, който дирижира музиканти. Един по един петимата стражари изпопадаха с изпружени крака, явно неспособни да се изправят, досущ като новородени жребчета. Тепелен залитна и също се пльосна на земята.

Пригос писна и хукна да бяга.

Пенрик се наведе да го погледне.

— Опа. Тебе те забравих. — Махна отново с ръка и секретарят се спъна и падна. Явно не можеше да се изправи, затова пък дращеше по земята в напразни опити да се изтегли с ръце към изхода, като току хвърляше ужасени погледи през рамо.

Пенрик въздъхна и се спусна по перголата. Нещо в лицето му се промени, от устата му изскочи странен, почти безмълвен смях.

— Много добре опази тайната, Пенрик. — Той тръгна между стражарите, които се мятаха като риби на сухо, и разрита мечовете им. Пътьом докосваше всеки по гърлото, при което виковете им утихваха до скимтене. Понечи да докосне и Тепелен, който единствен не викаше, но после дръпна ръка и каза: — Не, с теб още не съм приключил.

Врявата утихна. Ушите на Найкис звъннаха от тишината. Пенрик се изправи. Направи физиономия, после махна отново и въжетата, които пристягаха Найкис и Аделис към стълбовете, се охлабиха и паднаха в краката им.

Найкис се строполи на колене. Аделис залитна напред, сграбчи Пенрик за ризата и го притисна към друг от стълбовете на перголата. Лицето му беше разкривено, при това не само заради мижащите яркочервени очи. Блъсна Пенрик в стълба и ревна с цяло гърло:

— Кой си ти?!

— Хайде, хайде. — Пенрик го удостои с най-слънчевата си усмивка. — На подарен кон зъбите не се гледат.

— Това не е отговор! — Аделис разтърси лекаря, който не оказа никаква съпротива и се петлееше в ръцете му като парцалена кукла. Найкис подозираше, че ако поиска, може да се възпротиви по много ефективен начин.

Цялата разтреперана, тя се изправи и избърса разкървавената си устна.

— Защо не ни освободи по-рано? — Защо не беше направил нещо по-рано, каквото и да било?

— Помислих за това, но сметнах, че така само ще добавя още един случаен елемент към и без това сложната ситуация. Нашето внимание не е безкрайно. Беше по-безопасно да ви оставя където сте, временно.

Аделис изруга и го пусна, а младият лекар бръсна с ръка спретнатия си зелен елек и се протегна като котка. Устата му се усмихваше неуморно, но усмивката не стигаше до очите му, които обхождаха притеснено сцената на странното безкръвно кръвопролитие.

Аделис явно беше решил да поправи това противоречие — наведе се и грабна един меч.

Пенрик сложи решително ръка върху неговата.

— Не, не може да ги убиеш. Те са безпомощни в момента.

— И аз бях безпомощен!

Пенрик кимна в знак на разбиране, но каза:

— Сега имаш по-неотложна задача. Трябва да заведеш сестра си на безопасно място.

Найкис, която междувременно трескаво се чудеше как да заведе Аделис на безопасно място, се почувства засегната от думите му, но те свършиха своето — брат й обърна рязко глава към нея. „Аха, спомни си, че съществувам, така ли?“ Този Пенрик определено умееше да отклонява вниманието на хората. Аделис, все още с меча в ръка, се приближи с бърза крачка да я прегърне.

— Добре ли си, Найкис?

— Е, поступаха ме малко.

Той присви очи към стражарите, сякаш още не се беше отказал от идеята си да ги довърши. Но само ги срита пътьом. Пенрик поведе двамата към атриума и сниши глас.

— Отвън са вързани два коня. Мадам Катаи, ако имате панталони за езда, обуйте ги. Вземете каквито пари имате, също дрехи и бижута, които да се съберат в една чанта, и се върнете тук по най-бързия начин, все едно къщата гори.

— Къщата не гори. — Имаше чувството обаче, че гори животът й.

— Засега.

Пришпорена от заразната му лудост, Найкис хукна. Пътьом видя, че купчинка дрехи и чантата с медицинските му пособия вече чакат край стълбището.

Когато се върна, завари Пенрик да стяга колана на една от по-дългите й рокли около кръста на Аделис, който протестираше разгорещено. После свали вдовишкото й зелено наметало от закачалката, нагласи го на раменете на брат й и вдигна качулката на главата му.

— Готово. Вълшебната ти мантия невидимка. Дръж си главата наведена.

Пенрик надникна през предната врата, после ги поведе към тихата улица, която дремеше под жаркото следобедно слънце. Помогна й да се качи на по-едрия от двата коня. Животните бяха жигосани с емблемата на провинциалната стража и имаха военни седла. Забавиха се, докато Пенрик и Аделис спореха шепнешком дали е редно новопроизведената вдовица да стиска меч. Накрая се споразумяха да пъхнат оръжието в ножницата на седлото, което доведе до нов спор, когато Пенрик настоя Аделис да се качи зад Найкис на нейния кон.

— Конете са два — каза Аделис. — По един за всеки от нас.

— Мислиш си, че си в състояние да яздиш, но не е така, както ще установиш веднага щом възбудата от схватката премине. Освен това сме трима. Вторият кон ще ми трябва, за да ви настигна.

— Идваш с нас? — попита Найкис. Не би могла да опише реакцията си. Знаеше само, че не съжалява за решението му.

Русият кимна.

— Още не съм приключил, както вече казах. От вас искам да напуснете града с бавна крачка, без да привличате внимание… да не говорим, че трябва да щадите бедното добиче… и тръгнете по южния път. Трябва да поразчистя тук, после ще ви настигна.

— Как ще ни намериш?

— Мога да ви намеря.

— Ти и кой друг? — започна с раздразнение Аделис.

Остатъкът от възраженията му остана неизречен, защото Пенрик отстъпи назад и плесна коня по задницата. Найкис успя да хване юздите и… двамата с Аделис вече бяха тръгнали в тръс.

Мълчаха известно време. Яркият спомен за преживения ужас бавно се слягаше в гърдите на Найкис. Дори не можеше да си представи как се чувства Аделис, след като току-що го бяха предали за втори път. Е, имаше някаква представа — усети как напрежението се отлива от него, усещаше и тежестта му върху гърба си.

Минали бяха по три улици и вече яздеха бавно по главния път, когато Найкис най-после каза:

— Дали наистина ще подпали вилата, как мислиш?

След кратък размисъл Аделис отвърна:

— Под наем е.

— Въпреки това ще е жалко. — А после: — Той какво направи там, в градината? Богове…

— Нещо свръхестествено — отговори Аделис.

— Самоук магьосник? За това ли си мислиш? Ти беше по-близо до него.

— Това би обяснило много неща. И не само от днес.

Но защо би дошъл при тях подобен човек? Историята му, че бил нает от анонимни доброжелатели, изведнъж й се стори неадекватна, но нямаше с какво да я замести. А и онези първи странни реплики, които си беше разменил с Тепелен, също висяха без обяснение.

— Дали наистина ще ни настигне?

— Не мисля. Не е толкова глупав. Много по-умно ще е да избяга някъде далече от нас, на безопасно място.

Найкис се замисли какво ли значи безопасността за човек, който може да прави такива неща.

И в този ред на мисли — какво ли значеше глупостта за него.

9.

Пенрик се втурна обратно в къщата, като мислеше трескаво за всички неща, които трябваше да овладее. „Твърде много са.“ В добавка към натрапниците, които лежаха под перголата, и старшия секретар, който продължаваше да скимти, камериерката и портиерът се бяха скрили в една стая на втория етаж, а кухненският помощник беше изчезнал. Е, първо най-спешните неща, за другите — ако остане време, после — дим да го няма.

Събра всички оръжия, като не забрави и ножа на секретаря, при когото се позабави, колкото да му опразни кесията. След това поднови натиска върху подбраните нерви на пленниците, така че да си лежат безсловесни още известно време. Едва ли някой би оценил по достойнство колко деликатно и умно се беше справил, жертвите му — най-малко от всички, но той определено се гордееше със себе си. „Добра работа.“

„Щеше да ми е много по-лесно да разкъсам всички онези нерви — оплака се Дез — и тогава нямаше да се тревожим, че ще станат и ще тръгнат след нас.“

Което си беше вярно, но под теологична възбрана. Пенрик изхвърли наръча наточена стомана в дупката на нужника в дъното на градината и се върна при перголата. Войниците лежаха сгърчени и стенеха. Един смелчак посегна несръчно към глезена му, докато Пен го прескачаше, но не уцели. Пен сграбчи за туниката Велка-Тепелен-Някой-си — реши, че ще го нарича за себе си Велка — и го повлече към къщата. Твърде много хора бяха видели изпълненията му дотук. Следващият разговор трябваше да се проведе на четири очи.

При предния атриум имаше нещо като просторен килер, достатъчно далече от градината, за да не ги чува никой. Пенрик остави Велка по гръб на пода, седна на корема му и докосна с палец устните си — това беше молитвата му за късмет. Неговият бог, спомни си той, отговаряше и за добрия късмет, и за лошия. Наведе се напред между сгънатите си в коленете крака, усмихна се и каза:

— Удавен, викаш.

Дез изръмжа на глас, спомнила си преживяното.

— Тъмничарите докладваха, че си се удавил в килията и са изхвърлили трупа ти в морето — каза Велка през зъби. — Черепът ти беше счупен. Трябва да си мъртъв. Двойно!

— А Арисайдия трябва да е сляп, мда. Колко много загадки.

— Никаква загадка няма. Ти си избягал, а онези глупаци са излъгали, за да прикрият провала си и да избегнат наказание.

— Е, това е едно възможно обяснение. Но няма ли да е по-интересно, ако са казали истината?

Велка го изгледа яростно. Явно нямаше да се разприказва от страх, уви. Нито по друга причина.

— Толкова много неща мога да ти направя — размечта се Пен. — Да ти отнема слуха, както направихте вие с мен в онази ужасна килия… — Наведе се напред и сложи ръце върху ушите на Велка, после ги премести върху очите му. — Или зрението, както вие ме хвърлихте в мрак. — Седна отново с длани върху коленете си. — Кой ти е господарят?

— А твоят кой е? — попита на свой ред Велка. — Дукът на Адрия?

— Не бих казал. Той само ме е взел назаем, един вид. А когато заемеш от приятел ценна книга, не е редно да я захвърлиш с лека ръка в кенефа. Но стига за това. — Хрумна му, че ако от Адрия са отправили запитване за изчезването му, вероятно са получили в отговор официалната версия и докато не се върне лично да я опровергае, ще го смятат за мъртъв. „На Копелето сълзите, какво ще стане с книгите ми?“

„Пен, той научава от този разговор повече от теб — оплака се Дез. — Съсредоточи се!“

— Така че кое да е? Ушите? — Пен ги плесна, но без да причини нараняване. Опита се да наподоби отегчено-отвратената физиономия на Велка, когато негодникът бе вдигнал нож да ослепи повторно Арисайдия, като едновременно с това се съсредоточаваше за деликатната задача да притисне най-изящните нерви в тялото, без да го повреди необратимо. Подозираше, че погледнат отстрани, прилича на човек със запек. — Или… — прокара ръка над лявото око на Велка и се прицели внимателно в невидимата си мишена… щрак, — … и другото ти око?

Писъкът на Велка прозвуча съвсем искрено. Въпреки болката, която блокираше движенията му, той почна да се мята под Пен и да върти глава, което подсети Пен за Арисайдия и врящия оцет. Надяваше се и Велка да мисли за същото. Наведе се отново и изсъска:

— Кой ти дава заповеди?

— Министър Метани — изломоти Велка.

Метани беше сред най-приближените на императора и произхождаше от високопоставено и богато семейство, спомни си Пен от прочетеното и чутото в Адрия. Не се сещаше обаче дали и Метани, като други, доброволно или не чак толкова доброволно се е подложил на кастрация, за да спечели доверието на императора.

— И защо му е да съсипва най-добрия генерал на своя император? На мен това ми прилича на държавна измяна. Да не говорим, че е непростимо прахосничество на талант.

— Арисайдия беше опасен за всички ни — изхриптя Велка. — Прекалено независим. Прекалено харизматичен. Превърна се в притегателен център на военни конспирации. Не можахме да проникнем в заговорите, които целяха да го издигнат, затова създадохме своя конспирация, която да постигне същия резултат.

Което, като си помислиш… Пен вече беше чул от Арисайдия. Представлението му буксуваше на място. Дали онова, дето генералът бил прекалено „независим“, не означаваше, че е отказал да им играе по свирката?

— А не ви ли хрумна, че не откривате връзка между него и конспираторите, защото няма такава? Че не унищожавате един нелоялен човек, а създавате такъв?

— И да не е бил предател, скоро щеше да стане — озъби се Велка. — И тогава щяхме да го спрем още по-трудно и на по-висока цена.

Е, този тип поне вярваше искрено в мисията си, реши Пен. Не беше цинично оръдие на своя циничен господар, поне не съвсем.

„Но е достатъчно циничен — каза Дез. — Шпионите са такива по необходимост.“

„Ти би трябвало да го знаеш, предполагам. Рухия.“

„Туше.“ Дез му се изплези и утихна.

— Освен това — добави с яд Пен, — ако не се отнасяхте толкова зле с войниците си, те нямаше да се оглеждат за някой нещастник, когото да набучат на байрак и да тръгнат след него, за да отвоюват с оръжие своето. Проблемът е бая дълбок и не мисля, че Арисайдия има нещо общо с него. Просто, просто… въпрос на лошо управление от ваша страна. Което се обръща да ви захапе за задника. Ако бяхте положили и наполовина толкова усилия да решите истинските проблеми, щяхте да се справите с недоволните генерали по най-лесния начин, като предотвратите недоволството им, вместо да ги ослепявате един по един и напосоки. Вие сте не просто зли. Нещо по-лошо, вие сте неефективни.

Велка го зяпаше с едното си виждащо око, шашнат дотам, че даже забрави да мрънка.

— Тебе защо те изпратиха в Седония, наистина?

— И аз започвам да се чудя — призна намусено Пен. Ако го бяха пратили да го играе духовен наставник на Велка, значи Някой си правеше адски безвкусна шега. Което не правеше подобен сценарий по-малко вероятен.

Сети се и за неочакваното съкровище, което беше намерил в кутията за приношения на Бащата в онзи квартален храм. „Дали пък дукът на Адрия не е единственият, който ме е взел назаем?“ Това подозрение беше едновременно насърчително и ужасяващо.

Бащата не беше богът на Пенрик, но дали не беше на Велка?

— Деца имаш ли? — попита той, после, когато Велка трепна, побърза да добави: — Не, не ми казвай. Не искам да знам.

Отмъщението изкушаваше, но не беше в неговите правомощия.

„Не разбирам защо не — каза Дез. — Арисайдия беше готов да ги избие всичките и да не остави свидетели.“ Думите й бяха придружени с усещане за неохотно възхищение. Не твърде неохотно всъщност.

„Знаеш, че ние не можем така.“

„Аз не мога да го направя с магията ни. Ти би могъл, с дясната си ръка, само че изхвърли всички мечове в кенефа.“

Пенрик реши да не й обръща внимание. Поизправи рамене и се замисли за едночленното си паство.

— Времето ми е кратко, такава ще е и проповедта ми — каза накрая. — Когато човек стане свидетел на божествено чудо, не се чуди как да го развали. — Посегна с дълъг пръст и почука Велка между очите. Той се дръпна инстинктивно. Всъщност прищипването на очния му нерв беше резултат от трудна, опасна и натрупваща неизразходен хаос горна магия, но това Велка нямаше нужда да го знае. Макар че, предвид произхода на Дездемона, онова с божественото чудо си беше отчасти вярно. — Затова ме приеми като пратеник не на дука, а на една по-висша сила, и запомни от мене едно. Да използваш машината на правосъдието, за да извършиш несправедливост, е най-голямата обида към Бащата на зимата.

Притисна палец към челото на Велка, в центъра. Както знаеше от личен опит в планините на детството си, измръзването изгаряше не по-малко от огъня. Сегашната му задача беше много по-фина от онова с ледения блок в килията, но не можеше да се сравнява по сложност с нещата, които правеше вече цяла седмица. Вдигна палеца си и отдолу останаха тънички замръзнали линии във формата на стилизирана снежинка сред червения оток на измръзнала плът. С времето отокът щеше да спадне, но дамгата върху челото на Велка щеше да остане — първо червена, после бяла.

Не можеше да се сравнява с белезите, които Арисайдия щеше да носи до края на живота си. Но сигурно щеше да свърши работа като красноречиво напомняне.

Пен се изправи, взе кесията на Велка да прави компания на онази, която беше конфискувал от старшия секретар на провинцията, и изведнъж се почувства много уморен. Време беше да тръгва.

„Крайно време“ — съгласи се Дез.

Докато вървеше към вратата, Велка се сгърчи на пода и извика:

— Самоук магьоснико! Ти си луд!

„Хубавата ти проповед май беше нахалост, просветен Пенрик“ — каза Дез, без да крие колко й е забавно.

Пен направи още две стъпки с мисълта да вземе лекарската си чанта и да продължи към коня, който чакаше вързан на улицата, но после изведнъж се завъртя. Подаде глава през прага на килера и викна:

— Не съм самоук магьосник. А вашата правителствена политика е тъпа!

Още беснееше вътрешно, когато излезе на улицата. С периферното си зрение видя момчето от кухнята — връщаше се на бегом, следвано от задъхана потеря стражари. Което отговори на въпроса кой беше шпионинът сред слугите на мадам Катаи, реши Пен, твърде късно, за да има някаква реална полза. Пришпори коня си в бърз тръс и сви зад ъгъла, преди да са го видели.

10.

— Трябва да се яздим по-бързо — каза Аделис, макар че предвид начина, по който бе отпуснал брадичка върху рамото на Найкис, умората го надвиваше така, както надвиваше и двойно натоварения им кон. Отдалечили се бяха на десетина мили от Патос.

Движението тук беше много по-рехаво, отколкото в околностите на града, където си бяха пробивали път между волски каруци със строителни материали, натоварени със зеленчуци за пазарите магарета, животни, които стопаните им водеха при касапина, носилки и файтони, чиито кочияши крещяха „варда!“ и нагло разбутваха всички. Минаха покрай бригада, която поправяше пътя, и нецензурните подвиквания на мъжете към двете самотни пътнички едва не разбиха самообладанието на Аделис, който взе да ръмжи и да посяга към меча си, а скоро след това се разминаха с войнишки взвод, което го накара да сгърби рамене и да сведе глава, като мижеше косо изпод качулката в опит да различи емблемата на полка им и нашивките на офицера.

Тук, далече от града, виждаха само от време на време някоя и друга талига или свинар с поверениците му. Слънцето биеше косо над провинциалния пейзаж и обливаше с мека светлина малките чифлици и големите вили покрай речните брегове, лозята и трептящото сиво-зелено на маслиновите горички по склоновете, а скалистите планини бавно отстъпваха пред шубраци, кози и овце.

— Движим се по-бързо от твоята армия.

— Всичко се движи по-бързо от която да било армия — отвърна той. Старото негодувание раздвижи кръвта във вените му и той най-после се поизправи.

— Как е там, отзад? — попита Найкис, после добави след кратко колебание: — Как са очите ти, виждаш ли?

— Ами… размазано е. Различавам цветовете. Но светлината ме дразни и очите ми сълзят. А това твое наметало е много дебело.

— Да, знам. — Радваше се, че не го носи тя. Преди време бе вярвала, че вдовишкото зелено ще я предпази от нежелано внимание, но явно имаше и такива мъже, които смятаха, че цветът я бележи като лесна мишена. Найкис бързо се научи да отблъсква без излишна любезност предложенията им и да брани личното си пространство. Е, тогава можеше да разчита на ранга и репутацията на Аделис в ролята на мълчалив отбранителен гарнизон. Вече не. — Закъде бързаме всъщност? — добави тя.

— Мисля по въпроса.

Тя каза предпазливо:

— Чудех се дали да не тръгнем към къщата на мама. — А пътят, по който се движеха, не водеше натам.

— Богове пет, не.

Найкис погледна през рамо и видя очакваната гримаса.

— Най-напред там ще ни потърсят, а ако майка ти ни приюти, само ще си навлече неприятности. — След малко добави: — Но ти би могла да отидеш при нея и да ти се размине, ако си сама.

Найкис отговори на последното с дългото и намусено мълчание, което то заслужаваше. Аделис явно усети подтекста, защото изсумтя тихо и не каза нищо повече.

Вече часове наред той ту криеше лице в гърба й със затворени очи, за да им даде почивка, ту се оглеждаше, за да изпробва възроденото си зрение, сякаш се боеше да не изчезне отново. Тя прекъсна този цикъл с въпрос:

— Ти подозираше ли, че майстор Пенрик има свръхестествени способности? Тоест, преди онова, което той направи в градината?

— Ами… изглеждаше ми съвсем нормален, като за лекар. Често ми правеше масаж на главата, уж да облекчи главоболието ми, и имаше ефект. Не знам. — Замълча, потънал в мисли. — Може да е излъгал. За успеха на лечението имам предвид. Може би не съм бил чак толкова зле.

— Не. Видях лицето ти, когато Пенрик свали първата превръзка, онази от затвора. Много беше зле, повярвай ми. — „Зле, че и отгоре.“

Аделис добави без очевидна връзка с досегашния им разговор:

— Не очаквах, че изглежда така. Мислех, че е по-възрастен, а не такова сукалче. — Огледа се отново и Найкис усети как застива зад гърба й.

— Преследвачи? — попита тя. Дали можеха да отбият от пътя и да се скрият някъде?

— В известен смисъл.

Тя се изправи на стремената да погледне и бързо се отпусна при вида на самотния ездач, чийто кон вдигаше светла пушилка от прах по пътя, който се точеше успоредно на павираното армейско шосе. След още няколко минути майстор Пенрик ги настигна, потен и задъхан като коня си. Лицето му беше порозовяло под селската сламена шапка.

— О, добре. Настигнах ви.

— Щом е било толкова лесно за теб — каза Аделис, — значи ще е лесно и за тях.

— А, едва ли. Ще мине време, докато се ориентират какво е станало. А и аз знаех по кой път да поема. — Усмихна се весело, но в замяна получи само изпълнени с подозрение погледи. — Но вече знаят с какво си имат работа в мое лице, което е, хм… неприятно. Следващия път ще дойдат подготвени.

— Не си ги убил — каза Аделис. Не беше въпрос. — Оставил си свидетели.

— Е, противното би било проблем. Или би предпочел да бях убил камериерката и портиера, плюс стражарите? А кухненският помощник? Перачката? Хлапето на касапина? А аптекарят? За него какво ще кажеш?

Аделис се навъси и отклони смутено поглед.

— Спокойно — каза Пенрик. — Да няма никакви свидетели е добре, но и многото свидетели също вършат работа, защото винаги си противоречат. Или това, или стигат до консенсус, който обслужва собствените им нужди и рядко има нещо общо с видяното.

— Подпали ли вилата? — попита Найкис: мислеше си за прекрасния си стан, който беше останал във вилата заедно с много други съставни части на живота й.

— Какво? О. Не.

— Е, онзи как се казва, последно? Велка или Тепелен?

— Ха, забравих да го попитам. Но беше същият, който… — Пенрик млъкна, усмихна се и махна с ръка все едно прогонва досадно насекомо.

— Който какво? — попита Аделис.

— Няма значение. Но ми каза, че работи за някой си министър Метани. Това име говори ли ти нещо?

Аделис сви рамене.

— Метани? Да, изглежда логично.

Пенрик май се разочарова от тази кротка реакция.

— Явно не си изненадан.

— Не особено. Неведнъж сме били на противоположни позиции в двора през последните две години.

— А да си го настъпвал по мазола? В личен смисъл тоест. Да си злословил срещу майка му, да си му крал пантофите, да си озлочестил козата му?

Аделис се изкашля.

— Може и да съм казвал някои необмислени неща. От време на време.

Найкис изсумтя, после погледна косо странния рус мъж.

— Значи наистина си магьосник? — И беше ли наистина лекар всъщност? — Защо ни последва?

Той вдигна ръка и я разклати.

— По няколко причини. Най-вече защото не съм довършил лечението на брат ти. Дразнещо е да си на крачка от планираното и да те прекъснат толкова грубо.

Аделис се изсмя, кратко и сардонично.

Пенрик се обърна да го погледне и добави:

— Освен това обещах на Дез, че ще се опитам да възстановя веждите ти. Тя настоя.

— Дез? — попита Аделис, като изпревари Найкис, която отвори уста да зададе същия въпрос.

— Дездемона, моят демон. Май е крайно време да ви запозная, предвид че тя вече от седмица живее с вас, чрез мен. — Погледна ги с надежда. — Нали знаете, че човек става магьосник, когато се сдобие с демон на хаоса?

Найкис вярваше, че е прикрила реакцията си добре, но явно не беше, защото конят им не би се дръпнал от коня на Пенрик по своя воля. Аделис попита напрегнато:

— Той… демонът… взел ли е връх? Чувал съм, че това е голям риск при самоуките магьосници.

— Не, категорично. Тоест, да, има такава опасност, но не и в нашия случай.

— Откъде знаеш? — попита Аделис. — Така де… ние откъде да знаем? Личи ли си по нещо?

— Магьосник или магьосница, чийто демон е взел връх, се държи много по-хаотично… Непоследователно.

Дълго мълчание. И два еднакви вперени погледа.

Пенрик сякаш се засегна.

— Е, стига де! Знам, че Дез пробива от време на време. И двамата сте я чували да говори. С моя глас, разбира се. Би било много грубо да я държа под ключ постоянно.

Аделис каза бавно:

— И ти… споделяш тялото си със… с това неестествено създание?

— Двамата си споделяме всичко, да. Връзката е много интимна.

Аделис изглеждаше отвратен, а Пен определено се обиди от реакцията му. Найкис побърза да вметне:

— А на мен ми се струва съвсем естествено. Като между майка и нероденото й дете. И ние с теб, Аделис, сме споделяли чуждо тяло и кръв, преди да се родим.

— Явно за мъжете е по-трудно да разберат — промърмори Аделис.

Пенрик допря палец до устните си и се поклони лекичко, както си седеше на коня.

— Има си и добрите страни. Както… сам видя. — И подчерта играта на думи с усмивка.

Найкис се опита да намали напрежението:

— Офицерите на Аделис знаеха ли, че си магьосник, когато те наеха да го лекуваш?

— Мм, не точно. Между другото, знаете ли дали сме близо до по-голям град? В село или малко градче ще привличаме внимание. А и ми се иска да намерим някой тих и чист хан, за да подновя довечера лечението на очите ти, Аделис.

— Доара е на седем-осем мили — каза Найкис. — До залез трябва да сме там.

— Идеално. Хем ще се отървем от тези уличаващи ни коне.

— Имаш план за това? — попита с недоверие Аделис.

— О, да.

 

 

Вече се стъмваше и наближаваха Доара. Майстор Пенрик ги накара да свърнат от пътя към прикритието на една рехава горичка и да слязат от конете.

— Мисля, че ако искаме да объркаме преследвачите си, е най-добре да пратим конете в конюшнята им, вместо да ги натирим и някой да ги намери тук.

Докато Аделис смъкваше прикрепената към седлото ножница, Пенрик свали юздата на своя кон и почна да го чеше по челото и да му нашепва нещо на незнаен език. После върза юздата за седлото и каза:

— Преди време прекарах година в Изтокдом, столицата на Лесовете, и учих шаманска магия в Кралското общество на шаманите. Изкуството на убеждаването е чуждо на демоните, но все пак се научихме да го имитираме. Истински шаман може да наложи принуда, която да трае със седмици или месеци. Аз го мога най-много за няколко часа. Е, това все пак е само кон и принудата съвпада със собственото му желание, така че би трябвало да се получи.

Повтори тайнственото си изпълнение и с другия кон, после ги натири с дружеско плясване по хълбоците.

— Хайде, изчезвайте. — Конете се поколебаха за миг, после хукнаха в тръс обратно по пътя. — А. — Пенрик се преви в кръста и впери очи в земята. Големи червени капки паднаха от носа му върху сухата пръст.

— Тече ти кръв — каза притеснено Найкис, като се чудеше дали да не извади някакъв парцал от торбата с багажа си. Не носеше парцали обаче, значи трябваше да жертва някоя от малкото си дрехи.

— Да — каза задавено той. — Не се плаши. След малко ще спре. Магьосниците плащат за магията, когато е горна, чрез увеличен хаос. Шаманите плащат с кръв. Чието изтичане, ако питате мен, също е форма на хаос. С шаман Инглис се опитахме да стигнем до някакво заключение по въпроса… — Вдигна очи да провери реакцията им. Найкис се наведе напред с протегната ръка, макар че нямаше представа как би могла да помогне. Аделис се беше отдръпнал до едно дърво и стискаше юмруци. — А, разбъбрих се. Ще прощавате. Със същия успех можех да ви говоря и на лесовнишки. Няма значение.

Кървенето намаля и спря. Пенрик вдигна ръка да изтрие горната си устна, изправи гръб и се усмихна по-скоро по навик.

— Хайде да намерим странноприемница. Поуморих се, а сигурно и вие.

 

 

Майстор Пенрик се спазари за две съседни стаи в един хан на малка уличка в Доара, докато Аделис стоеше настрани с наведена глава и се преструваше на едра неразговорлива вдовица. Скритият под наметалото меч добавяше старческа гърбица към изпълнението му. Веднага щом вратата след тях се затвори, той захвърли наметалото и съблече роклята на Найкис, като псуваше под нос. Найкис събра от пода наруганите си дрехи и се въздържа от коментар. Под претекст, че овдовялата майка на работодателката му е болна, Пенрик беше помолил да им донесат вечерята в стаите. Вечерята пристигна след малко и тримата се нахраниха почти без да проронят дума.

След като раздигаха малката маса, Пенрик извади медицинските пособия от лекарската си чанта и се обърна със сериозна физиономия към Аделис. Най-напред изчисти внимателно мръсотията, полепнала по лицето на пациента — мазилото, потта и прахта от пътя се бяха спекли като маска. Аделис току потръпваше, и едва ли само от болка, помисли си Найкис.

Пенрик явно бе стигнал до същото заключение, защото каза с усмивка:

— О, стига. Вече седмица ти помагам с нощното гърне. Имаше ми доверие в мрака, значи можеш да ми вярваш и на светло.

Аделис изсумтя, но повече не трепна, докато магьосникът обработваше лицето му. По някое време каза:

— Ти си самоук магьосник.

— Нещо такова.

— С талант да лекуваш.

— Нещо такова — повтори Пенрик с още по-сух глас.

— Изобщо не си лекар.

— Вече обясних, че не съм положил клетвите. Малко е… сложно. И няма отношение към настоящата ми задача.

Найкис, която ги наблюдаваше с интерес, каза:

— Бих искала да разбера.

Пенрик се поколеба, после сви рамене.

— Две от предишните ездачки на демона ми… притежателки ако щете… са били храмови лекарки. Знанията им преминаха към мен така, както и майчиният им език. А и аз понаучих нещо, след като се сдобих с Дездемона. Новопридобито знание, което тя на свой ред ще предаде на следващия си ездач, когато аз умра, което си е странна мисъл, признавам. Но пък е по-полезно от това да си дух, защото низвергнатите души за нищо не стават. Повечето дори не говорят.

При последните му думи, добавени без реална връзка с темата на разговора, Найкис примигна. Аделис отвори подпухналите си клепачи.

— Опитвал си се да говориш с духове? — не се сдържа Найкис.

— Няколко пъти. На пръв поглед би трябвало да са полезни източници на информация, да дадат отговори на много въпроси, като се започне с „Кой те уби?“, само че много рядко го правят. — Застанал зад Аделис, Пенрик разпери пръсти над главата му и замълча, но не и преди да стрелне Найкис с бегла усмивка, която явно трябваше да я успокои.

— Защо наричаш това… защо говориш за това създание на хаоса като за жена?

— И десетте предишни ездачки на Дездемона са били жени. Дори лъвицата и кобилата са били женски, тях все се чудя дали да ги броя, но все едно. Лъвицата и кобилата са й били първите и се е случило точно тук, между другото, в Седония. С времето, а говорим за двеста години, всичко това се е сляло в нещо като конгломерат, съставна личност, която аз нарекох Дездемона. — Погледът му се отнесе. — Първият ти подарък за мен, Пенрик. Но не и последният.

Найкис, уловила леката промяна в мелодиката на гласа му, се разкъсваше между страх и болезнено любопитство. Май Пенрик не за пръв път говореше от чуждо име.

— Мога ли… възможно ли е да говоря с нея? Директно?

Пенрик я зяпна с изненада над главата на брат й.

— Рядко са ни отправяли такава молба. — Кривна устни. — Защо не всъщност?

Найкис преглътна, погледна го в очите и пробва:

— Здравей… Дездемона.

Усмивката на Пенрик се разшири.

— Здрасти, Найкис.

— Значи… значи ти наистина живееш в майстор Пенрик? Като… затворничка?

— По-точно като дванайсет затворнички. Такава ни е природата.

— И от колко време си, ъъ… там? — Беше абсурдно, все едно пита нова съседка кога се е нанесла в съседната къща.

— Откакто той спря да помогне на предишната ми господарка, просветена Рухия, която се почувства зле на един път в Кантоните и почина. Тогава той беше на деветнайсет. Рухия го прие като последната благословия на Копелето. А ние… ние решихме, че трябва да научим още за болните сърца.

— Тоест от колко време сте заедно?

— Единайсет, дванайсет години? — Майстор Пенрик… или демонът?… махна с ръка, сякаш да каже, че няма значение.

За да е сигурна, че младежът не си прави майтап за нейна сметка, Найкис трябваше да зададе въпрос, на който само демонът знае отговора, обаче не се сещаше за нищо. „Харесва ли ти да си демон? Пенрик добър господар ли е? Какво е да живееш двеста години?“ Да не споменаваме друг интересен въпрос — какво е да си била жена, а после да станеш мъж? И мислеха ли изобщо демоните по този начин? Пробва с нещо, чийто отговор изглеждаше по-лесен:

— Защо майстор Пенрик… защо Пенрик не е истински лекар?

Физиономията му се изопна като от кратка вътрешна борба, после той… или тя?… отвърна:

— Добър въпрос, дете, но нямам право да ти отговоря. А ако някога Пен реши да ти отговори, ще знаеш, че си спечелила доверието му. — Гласът му стана по-остър: — Мисля, че това е достатъчно, Дез.

Аделис, който все така седеше с вдървен гръб, завъртя очи, доколкото му беше възможно, сякаш да каже, че дълбоко се съмнява в това театро и че сестра му е глупачка да се връзва. Найкис се загледа в дългите пръсти, които масажираха леко скалпа на Аделис, и се запита дали не става свидетел на някаква деликатна магия, случваща се в момента. Ако се съдеше по вглъбения поглед на Пенрик, нищо чудно.

Оказа се, че Аделис също има въпрос към магьосника:

— Можеш ли да убиваш с магията на демона?

Пенрик се намръщи… да, Пенрик беше, а не Дездемона. Щеше ли да се научи да ги различава, както свикваш да различаваш еднояйчни близнаци?

— Не.

— Да се биеш?

— Донякъде, с ограничения. Да не мислиш, че всичките стражари, които се опитаха да те арестуват тази сутрин, са се спънали в собствените си крака?

— А ако противниците ти са повече, отколкото можеш да надвиеш?

— Бягството винаги е първият ми избор. Вторият е да ги обезоръжа и тогава да си плюя на петите. Както стана днес.

— А ако си в капан и не можеш да избягаш? Ако трябва да убиеш, за да се спасиш?

Пенрик свъси вежди.

— Ти си убивал в битка, нали?

Аделис кимна рязко.

— А иначе? Убивал ли си беззащитен човек?

Аделис вдигна рамене.

— Случва се на бойното поле, след сражението. Проява на милост към тежко ранен войник. Не е точно убийство. Грозно е и няма нищо общо с героизма, но понякога се налага.

Пенрик се замисли, после кимна и каза:

— Сигурно си прав. Но всяка смърт, без значение как е настъпила, отваря врата към боговете. Ако аз умра, душата ми ще отиде при моя бог, стига Той да ме приеме, разбира се. Но ако Дездемона убие, било по моя заповед или защото е взела връх, нейният свещен Господар ще я откъсне от мен през вратата, отворила се със смъртта на жертвата, и двестата години живот и натрупани знания за миг ще се разсипят в безформен хаос. Което е по-лошо от това да опожариш велика библиотека. Затова моите сметки никога не включват само „аз или той“. А аз или той, или тя. Разбираш ли?

— Не.

— Добре, представи си… знам ли, представи си, че Найкис е твоят демон. И ако убиеш, на практика ще убиеш и нея. Сега разбираш ли?

Аделис кимна неохотно.

— Може би. Разбирам, че ще загубиш способностите си.

— Да, и затова бягам.

Аделис, изтощен до смърт, изпухтя недоверчиво, но повече не възрази.

Живна за малко, когато Пенрик се опита да му сложи маската, подплатена с чиста напоена с мехлем марля за през нощта.

— Ако искаш клепачите ти да оздравеят, ще ме слушаш — каза строго Пенрик и нагласи маската на лицето му. Този път успя да наложи волята си над Аделис, но Найкис не мислеше, че това ще продължи още дълго. Младежът разчисти, прибра нещата си в чантата, обърна се и добави: — Излизам за малко.

— Защо? И в Патос излизаше всяка вечер и вече се питах…

— А. — Той спря на прага. — Не е голяма загадка, ако помниш какво ти казах за цената на горната магия. Лечението създава ред, а той поражда същото количество уравновесяващ хаос в мен и трябва да го излея някъде. Колкото по-ефективно се освобождавам от него, толкова повече горна магия мога да приложа, без да пострадам.

— Чакай. Значи това… лечението, което провеждаш, е опасно за самия теб?

— Не непременно — каза ведро той, излезе и почти затръшна вратата.

— Не непременно — повтори тя, едновременно объркана и ядосана. — Що за отговор е това!

— Ако още не си забелязала, че този тип е хлъзгав като риба — подхвърли сухо Аделис от леглото си, — значи е крайно време да си отвориш очите. Освен това е луд за връзване.

— Рибите — отвърна Найкис с вирната брадичка — не можеш да ги вържеш. — Не беше особено остроумно, нито затапващо, но се оказа добра последна реплика, преди да си отиде в стаята.

11.

На следващата сутрин очите на Арисайдия изглеждаха по-добре, а явно и виждаха по-добре, прецени Пенрик. По-добре и по-критично, макар че последното нямаше нищо общо с очите му. За пръв път Аделис отказа категорично да изпие сиропа от мак, дори в малка доза, и настоя не Пенрик, а сестра му да го избръсне. Значи още не беше проумял с войнишкия си мозък, че един магьосник с медицински познания не се нуждае от оръжие, за да му навреди, но това заключение Пенрик запази за себе си.

Докато плъзгаше внимателно бръснача около заздравяващите изгаряния, Найкис попита:

— Кафявото ще се върне ли? — Ирисите на Арисайдия още бяха с онзи особен кехлибарен цвят, макар склерите да бяха изсветлели до неприятен винен оттенък на червеното.

— Не знам. За пръв път провеждам толкова деликатно лечение. — Не беше чувал и друг да го е правил.

Това накара Арисайдия да поиска огледало и Найкис слезе да помоли жената на ханджията. Огледалото беше малко, но пък от добро посребрено стъкло и отразяваше ясно лицето на брат й, макар и не цялото, а само по половина наведнъж.

— Ха — каза Арисайдия, като местеше огледалцето насам-натам, но иначе реагира много по-спокойно от очакванията на Пенрик. Явно беше виждал много по-страшни и обезобразяващи рани на бойното поле. — Не е зле.

Без направеното от Пен горната половина на лицето му щеше да бъде само жълта възлеста тъкан, но пък ако не беше направеното от Пен Арисайдия не би могъл да види обезобразеното си лице. Сега белезите щяха да се загладят и да избледнеят, с червенееща здрава плът между тях, пъстри като перата на сова. Щеше да изглежда чудато, да, но не толкова, че децата да се разбягват с писъци, а жените, които биха реагирали с погнуса на този му вид, не биха били достатъчно корави за Арисайдия по принцип. Найкис запази самообладание — всъщност тя беше огледалото, от което бившият генерал да почерпи повече увереност, отколкото от това в ръката си.

Арисайдия категорично отказа да сложи ослепяващата го маска, така че Пен нагласи превръзки от марля под и над очите му, които светеха като въглени. Утре дори тези леки превръзки сигурно щяха да са излишни. Предната вечер Пен беше положил сериозни усилия, но резултатите вече се виждаха и с просто око.

Друго предимство на сравнително големия град беше обществената конюшня, която Пен беше открил предната вечер, докато обикаляше улиците и избиваше плъхове по пътя си. Арисайдия не възрази на предложението му да наемат частна карета, с която да продължат на юг, което наведе Пен на мисълта, че генералът има свои планове, свързани с тази посока, планове, които премълчава. Каретата щеше да ги прикове към пътя, което беше опасно, но пък щеше да компенсира риска с по-високата си скорост.

Пен изкорми кесията на Пригос и с помощта на съдържанието й нае най-малката и лека карета в обществената конюшня, теглена от четири коня и карана от кочияш, който да язди едно от двете водещи животни във впряга, така че да не чува какво си говорят пътниците отзад. На брата и сестрата обясни, че така ще може да продължи лечението в движение, но решителното предимство на каретата беше уединението, необходимо му за следващия етап на преговорите. Който щеше да е не просто деликатен, а труден и дори опасен.

Защото преди да са стигнали Скирос, на още сто и осемдесет мили по пътя, Пен трябваше да убеди някак Арисайдия и Найкис да завият с него на изток към морския бряг. Оттам да намерят кораб, с който да стигнат до остров Корфара, а оттам — до Лоди в Адрия. А ако не успееше… „И да не успееш, с теб пак ще трябва да поемем на изток“ — каза Дез.

 

 

Арисайдия отказа да облече роклята на сестра си, но поне се съгласи, не без мърморене, да се увие в зеленото й наметало, докато минат през странноприемницата и се качат в каретата. Веднага щом потеглиха свали наметалото, смачка го на топка и го тикна в ръцете на Найкис, която седеше до него.

— Да не си споменала някога за това!

Тя отвърна със сумтене, което не обещаваше нищо, а Пенрик видя колко вълшебно става кръглото й лице, когато усмивката й е достатъчно широка да вдълбае в него трапчинки. Арисайдия насочи гневния си поглед към Пенрик. Явно не му беше трудно да гледа него с яд.

Пенрик седеше на седалката срещу тях заедно с малкото им багаж. Настъпил здраво ножницата с меча, оставена на пода на каретата, той се зачуди как да подхване разговора. Разговор, неизбежно свързан с признание. Арисайдия неочаквано реши проблема му.

— Какво имаше предвид писарят на Пригос, Тепелен, Велка или който е там, когато каза, че е трябвало да си се удавил? Той те познаваше. Както и ти — него.

Пенрик се изкашля.

— А. Да. Точно по този въпрос мислех да поговорим. Отлагах го заради лечението ти. Исках да съм сигурен, че ще прогледнеш. Сега моментът дойде.

Арисайдия махна нетърпеливо с ръка, приканвайки Пен да съкрати въведението.

Пенрик направи свещения знак, потупа два пъти с палец устните си за късмет и се поклони лекичко.

— Нека ви се представя като хората. Аз съм просветен Пенрик от Мартенмост, до неотдавна придворен магьосник на покойната принцеса-архисвещена на този кантон. От година служа при архисвещения на Адрия. Който, поради факта че знам седонийски, както и заради други мои специфични умения, ме зае на своя братовчед дука в ролята на пратеник, който да отнесе в Седония отговора му на твоето писмо, с което го молиш за високо военно назначение в неговата администрация.

Найкис се ококори, а Арисайдия викна:

— Не съм писал такова писмо!

— Било е фалшификат, да. Велка го потвърди. От самото начало е било заговор. Велка, който пътува на същия кораб като мен от Лоди, ми отне съвсем автентичния отговор на дука веднага щом слязох в Патос. Знаеше, че аз съм пратеникът, но не и истинското ми име, нито, види се, истинското ми занятие. Макар че едва ли биха се отнесли различно с мен, ако ги знаеха. Пукнаха ми черепа и ме хвърлиха в бутилкова килия в крайбрежната крепост. В нощта след като са ослепили теб, мен се опитаха да ме удавят в килията. За да прикрият следите си, предполагам.

Найкис ахна.

— Как избяга?

Докато скучаеше край леглото на пациента си в Патос, Пенрик беше съчинил цяла научна статия, описваща новия метод, и сега едва не отвори уста да ги залее с подробности, но осъзна, че не са му задали този въпрос.

— С магия.

Арисайдия го изгледа гневно.

— Ами! Сигурно са го пуснали. Или защото е техен шпионин, или като невинен инструмент да ме държат под око.

Пен се засегна и отвърна троснато:

— Щом толкова искаш да знаеш, изчаках водата да напъни килията наполовина, превърнах част от нея в лед и се покатерих на него, за да стигна до дупката в тавана.

— Не го вярвам това! — изсмя му се Арисайдия. Найкис не изглеждаше толкова категорична.

Пенрик въздъхна.

— Минутка само… — Вдигна ръка пред себе си и събра пръсти. С облекчение установи, че Дез е била права за водата в пустинята, или поне в Седония, когато миниатюрното количество студ постепенно се втвърди в малко зърно лед. Пен се наведе напред, хвана ръката на Арисайдия и пусна леденото парченце в шепата му. Арисайдия побърза да тръсне ръка. За всеки случай Пенрик направи по-голямо зърно лед и за Найкис, която бе така добра да реагира със страхопочитание… а после изведнъж се наведе и го близна.

— Не!… — викна брат й, но тя схруска зрънцето и се усмихна.

— Наистина е лед! В тасалонския двор понякога имаше лед — обясни тя на Пенрик, — носят го от планините през зимата и го съхраняват под земята. — Присви очи. — Ако наистина си храмов магьосник, значи си положил клетва към ордена на Копелето, права ли съм?

— Той е моят избран бог, да. — Или богът, който го беше избрал. Този въпрос все още си оставаше загадка за Пен. — Учил съм в семинарията на белия бог в Розиндом, която е част от тамошния университет.

— Но не и в медицинския факултет на университета? — „Излъгал си?“, питаха очите й.

Пенрик махна с ръка.

— По онова време бях прекалено зает с теологичните предмети, защото учех отзад напред и по ускорена програма. Обикновено първо се обучаваш за свещен и чак след това ти се дава демон. Но успях да наваксам някак.

Найкис кривна глава и стисна устни. Явно и тя имаше съмнения, макар и различни от тези на брат си.

— Явно е, че не си нито знахар, нито шарлатанин. Уменията ти, дори и свръхестествени, не може да са се породили от нищото, без подготовка.

По тази тема Пен не искаше да говори.

— Придобити са с тежък труд, макар и не единствено от мен. Но всичко това са подробности. Изпратиха ме тук като посредник, а не като лекар. Дукът на Адрия наистина иска да работиш за него, генерал Арисайдия, и ще се зарадва, ако те заведа. Теб и сестра ти. Сега бягате от Патос, да, но това не е достатъчно. Трябва да бягате към нещо. Ако при Скирос завием към морето, мисля, че ще успеем да хванем кораб за Адрия.

— Корабните капитани не вземат магьосници на борда — подхвърли Арисайдия, вероятно за да печели време. — Носело лош късмет.

„Не толкова лош, колкото ако ги хванат да помагат на беглец от имперските власти“, помисли си Пен.

— Ъъ, самоуки магьосници — да. Обучените в храма знаят достатъчно, за да не изливат хаос в такелажа, и което е по-важно, знаят как да не го правят.

— Моряците знаят ли разликата?

— Рядко, и това е една от причините да пътувам инкогнито.

Найкис местеше поглед между двамата, явно смутена от това ново предложение за бъдещето й, което мъжете обсъждаха, без да я питат за мнение.

— Не знам адрийски. Само малко дартакийски.

Пен я погледна с мила усмивка.

— Аз ще помагам. Ще ти превеждам. Ще те науча.

Май не постигаше голям напредък, помисли си Пен, ако се съдеше по навъсените им погледи. Постара се да върне разговора към основния въпрос.

— Дукът наистина те иска. Вярва, че с уменията и опита си ти ще размажеш войските на Карпагамо, и аз съм съгласен с него. Макар че дори и ти може да се озориш с планинските им наемници. Освен ако дукът не наеме кантонски планинци и за теб, макар че това може да не е най-умното. И със сигурност ще е лошо за моите бедни кантони. — И добави: — Адрия и Карпагамо си причиняват ужасни неща от години, но поне ослепяването не е официална политика по онези места, това ти го гарантирам.

Найкис явно го слушаше внимателно, по-внимателно от брат си, защото изведнъж каза:

— Не си наполовина седониец, нали? И това е било лъжа.

— А, не. Роден съм в долината на Зелен геран, в планините на стотина мили източно от Мартенмост. Градчето едва ли фигурира на седонийските карти. — Както и на повечето други, в интерес на истината.

— Кантоните държава ли са изобщо? — каза не особено любезно Арисайдия.

— Ами, по-скоро шарена черга от… е, градове-държави звучи твърде грандиозно. Да речем, градчета-държавици. Различни завоеватели, от древната седонийска империя до Одар Велики от Дартака, а също Саон и Лесовете, са се опитвали да установят властта си над този или онзи кантон, но с половинчат и краткотраен успех. Нашите хора не търпят чуждо иго. — Носталгична усмивка кривна устните на Пенрик. — А и завоевателите нямат голяма полза от земята ни. Богатите мини се броят на пръсти, а обработваемата земя е малко. Освен ако не си падаш по кози и говеда. Основният ни износ са сиренето и наемниците. И двете са с високо качество, между другото — добави той в пристъп на патриотизъм. — Вали много сняг. Когато не вали дъжд. Сигурно затова толкова ме бива с леда. — Богове, колко беше уморен.

— Трижди луд за връзване — измърмори Арисайдия, боговете знаят защо.

— Адрия ще ти плати добре — каза Пен.

Арисайдия изкриви уста с отвращение.

— Не се и съмнявам. — Вдигна брадичка, кехлибарените му очи блеснаха. — Никога не съм писал на дука на Адрия. Пишех си с дука на Орбас.

Пен се ококори, а Дез прошепна: „Аха! Пъзелът започва да се нарежда…“

— Не стигнах дотам да го пратя на майната му, макар че и това щеше да стане. Пак добре, че не успях да напиша следващото писмо. Когато пристигнем в Скирос, ти можеш да продължиш към своята Адрия и много ти здраве. Ние с Найкис ще поемем на юг към Орбас.

Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. Найкис отвори уста и вдигна ръка, но после я отпусна в скута си, а думите й останаха неизречени.

Арисайдия добави:

— А ако се опиташ да ми направиш заклинание за принуда като на конете, ще те намушкам.

Пен скришом прехвърли още малко от тежестта си върху ножницата на пода.

— За мен това ще е по-трудно, отколкото изглежда. И по-трудно за теб, отколкото си мислиш.

Арисайдия изсумтя, затвори очи и се изолира от… всичко. Виж, това Пен можеше да го разбере.

12.

Напрегнато и уморено мълчание тегнеше в каретата, подчертано от подвикванията на конярите, тропота и цвиленето, докато сменяха конете след първите петнайсет мили. Слуга им продаде халби разредена бира, която Найкис изпи поради липса на по-добро питие, после се отбиха поред в клозета на конюшнята. Тя издебна момент, когато лекарят… магьосникът… просветен и заклет в храма свещен Пенрик (богове!) не можеше да ги чуе и дръпна Аделис под едно дърво, което хвърляше сянка над двора.

— Отхвърли предложението на Адрия, това го разбирам, но случайно да си забелязал, че от нас единствен Пенрик има пари?

— Мислех, че ти имаш. — Самият той беше изхвърчал от вилата само със сестрините си дрехи на гърба.

— Колкото за една нощувка в хан и храна за няколко дни. Не толкова, че да ни стигнат до Орбас. И ако наистина отиваме там, Пенрик трябва да е извънмерно щедър, за да ни плати пътуването до Скирос. — Щяха да продължат и през нощта, за да увеличат преднината си пред преследвачите, което би опразнило допълнително кесията му.

— Плаща го с парите на секретар Пригос, но иначе — да. Няма да е лесно да вземем кесията на магьосника.

— И да се отплатим за щедростта му, като го ограбим? — сопна се Найкис. — А и той може да бъде полезен по други начини. — Фактът, че е служил на принцеси, архисвещени и дукове, говореше за висока социална позиция, с която Пенрик явно предпочиташе да не се хвали. — Категоричен си, че не искаш да работиш за Адрия…

Смехът му беше кратък и горчив.

— Знам само няколко думи на адрийски, става ми лошо на кораб, а и не искам тези морски плъхове да ме използват срещу Седония, както несъмнено ще се опитат рано или късно, нищо че уж имали сметки за уреждане с Карпагамо. — И добави с по-тих глас, сякаш засрамен от надеждата: — Ако отида в Орбас, след време може да се помиря с Тасалон и да се върна. Отида ли в Адрия, изгарям всички мостове след себе си.

Найкис се замисли над думите му.

— Нещо много неприятно трябва да се случи на министър Метани и кликата му, за да се върнеш в Седония.

Зъбите на Аделис блеснаха хищнически под съсипаната горна половина на лицето му.

— Вероятно.

Найкис си пое дълбоко дъх.

— А какво ще кажеш да обърнем нещата? Да убедим Пенрик да дойде в Орбас? Да премине на служба при тамошния дук? — „При нас?“

— Аз още се чудя как да се отървем от него. Вече отказах да работя за неговия дук и той като нищо може да ни предаде.

— Това е точно толкова вероятно, колкото художник да подпали шедьовъра си. Може да не го казва на глас, но явно много се гордее с постигнатото. За очите ти говоря. — И се гордееше с право. Ако не знаеше, че е дело на магия, Найкис би го нарекла чудо.

— Найкис, той е адрийски шпионин. Сам го призна!

— Пенрик е много повече обикновен шпионин.

— Ти сигурна ли си, че го искаш за Орбас? — изсумтя Аделис.

Тя се намръщи. Дано поне не се беше изчервила.

— Започнах да го харесвам, вярно е. Той просто е… различен. Чудат, но и мил.

— Ама аз само се пошегувах. — Аделис присви очи, явно застигнат от ново подозрение. — Той да не те е притеснил нещо? Нали не се е опитвал да… да те съблазни с магия или нещо такова?

Найкис се разсмя.

— Едва ли ще му е необходима магия за това, но иначе — не. — Сигурно би могла да добави и едно „уви“.

Само че Аделис се досети и без да му го казва.

— От всички…! Запознах те с куп почтени офицери, а ти точиш лиги по някакъв чужденец, някакъв малък, дребен…

— По-висок е от теб — изтъкна Найкис, докато брат й търсеше дума, с която да довърши описанието на Пенрик. Е, една дума определено нямаше да е достатъчна за тази цел. Необходими бяха много думи.

— Добре де, кльощав тогава, и постоянно се хили, лъже… носи демон на хаоса в себе си! Ти би ли разбрала, ако ти е направил нещо? Аз не бих!

— Значи вероятно не ми прави нищо. Не ми е направил нищо. Нито преди, нито сега. — В тази тревога ли се коренеше антипатията на Аделис? Или антипатията прикриваше тревогата му? Найкис си пое дъх да овладее яда си. — Мисля, че и двамата виждаме съвсем определено какво направи Пенрик за теб. Това все би трябвало да означава нещо. — Трябваше да признае, че магията на Пенрик, поради факта че е невидима, наистина може да притесни човек. Как да се защитиш срещу атака, която не виждаш? Но Аделис рядко се инатеше като магаре на мост пред очевидното, стига да му го посочиш. — Поправи ме, ако греша, но мисля, че Тасалон съвсем неотдавна ти даде нагледен урок до какво водят въображаемите заплахи.

Последното сякаш наистина стигна до него и той отстъпи с една своя си, малка аделиска педя, която при друг би се равнявала на цял аршин.

— Просто смятам, че този тип може да бъде опасен. За теб.

Найкис скръсти ръце и кривна глава при това откровено двуличие.

— Значи не е трябвало да ме учиш да не се страхувам от опасни мъже, нали?

Аделис беше достатъчно умен да не нагази в тези плаващи пясъци, но после се набута в други по своя воля и с думите:

— Мислех, че ще завиждаш на мъж, който е по-хубав от тебе.

— Защо, ти завиждаш ли? Сериозно, Аделис! — А после мярна въпросния мъж да заобикаля покрай обора и неохотно си призна, че в думите на брат й има известна истина. Не за завистта, разбира се, защото тя би била безсмислена като да завиждаш на слънцето. — Шш, тихо, идва.

Качиха се отново в каретата и потеглиха в стабилен, разумен тръс, който щеше да им спечели преднина, без да преумори конете.

Няколко мили по-нататък ги изпревари галопиращ куриер с униформа на провинциалната администрация. Пенрик надникна през прозореца и се намръщи. Минути по-късно конят се върна в бърз тръс, като току подритваше, уплашен от свляклото се на корема му седло, следван на разстояние от задъхания и ругаещ куриер. Аделис проточи врат да погледне след тях, когато се разминаха за втори път.

— Това твое дело ли е? — попита той Пенрик.

— Да — въздъхна той. — Макар че едва ли ще е от голяма полза.

Аделис потропа с пръсти по рамката на прозорчето.

— Не ми харесва да съм в капана на пътя.

Пенрик вдигна рамене.

— Мисля, че имаме поне един ден сигурна преднина. Гарантирам, че Велка още не е в състояние да язди. А дори след като дойде на себе си и ако иска да преследва мен, ще трябва да помоли патоския храм за магьосник. Ако храмовете в Седония са като онези, които познавам, значи няма да си строшат краката от бързане, за да му угодят. Макар че ако ме сметнат за самоук магьосник, може и да се отнесат сериозно към молбата на Велка. Контролът на този вид магьосничество е тяхно задължение, което няма нищо общо с политиката.

— Щом ние можахме да намерим карета, същото ще направи и Велка — каза Аделис. — Със или без магьосник.

— Хм.

— Значи не си го осакатил необратимо. — Явно смяташе, че Пенрик е трябвало да направи поне това, щом статутът му на храмов свещен забранява убийството чрез магия.

— Да.

— И защо не?

— Най-простичкият отговор би бил… за да избегна натрупването на теологична вина върху самите нас — каза Пенрик и се намръщи. — Разбирам накъде биеш с въпросите си, Арисайдия. Всяка армия се опитва да издои храма за магьосници, без значение колко малобройни сме ние. Няма да кажа, че началниците ни никога не отстъпват пред молбите на военните, но истината е, че накрая винаги някой съжалява. Обикновено магьосникът. Това е добре позната опасност.

Аделис изхъмка на свой ред. У Найкис се оформяше впечатлението, че зад всяко решение на магьосника се крие дисциплина и строг кодекс, скрити правила, които на нея й убягваха. Дотам, че започваше да се пита дали не е по-възрастен от трийсетте години, които си приписваше.

От друга страна, не биваше да забравя за Дездемона, която беше на повече от двеста. Беше измамно лесно, но и погрешно, да не включва в сметката постоянния спътник на Пенрик. А после се запита как ли изглежда всичко това от гледната точка на демона.

При третата спирка за смяна на конете хапнаха топло ядене в кръчмата към конюшнята, после пак се наместиха в каретата за поредния преход. Напрежението от сутринта постепенно се отля, първо защото Найкис не желаеше да има нищо общо, и второ, защото Пенрик седеше отпуснат като чувал и само се усмихваше дружески. Когато магьосникът предложи да убият времето с лечебна процедура, Аделис се поколеба.

— Ами ако се закълна, че ще работя само върху веждите ти? — попита Пенрик.

— А аз откъде да знам какво правиш изобщо, на Копелето преизподнята? — възрази Аделис, макар неохотата му да се топеше.

— Какво е усещането? — попита го Найкис, обзета от любопитство.

Аделис вдигна рамене и призна:

— Успокоително по странен начин. В повечето случаи.

— Има много време до следващата спирка — изтъкна Найкис и Аделис се остави да го убедят. Смениха си местата и двамата мъже, след няколко несръчни опита, успяха да се нагласят така, че ръцете на Пенрик да имат достъп до главата на Аделис. В резултат дългите крака на магьосника бяха сякаш навсякъде, а стъпалата му се озоваха почти в скута на Найкис.

След известно време очите на Аделис се притвориха.

— Той заспа ли? — прошепна Найкис.

— Не — изръмжа Аделис, а Пенрик се подсмихна. Значи не беше смъкнал гарда си чак толкова. Само дето много скоро Аделис заприлича на отпуснат чувал, а Пенрик се напрегна и по челото му изби пот.

Щом спряха за поредната смяна, Пенрик каза:

— Налага се да пообиколя обора. Няма да се бавя. И да не тръгнете без мен.

Найкис изчака мъничко, после слезе и тръгна след него.

В обора беше хладно и тъмно, и някак приятно с всичките тези коне, които отмаряха в отделенията си. Найкис мярна тънкия силует на Пенрик да се изнизва през вратата в дъното.

Последва го и се озова при голяма купчина конска тор. Острата миризма насищаше въздуха заедно с жуженето на хиляди мухи, което… което внезапно изчезна. С все мухите. Пенрик стоеше облегнат на стената със скръстени ръце, намръщен.

— Какво правиш?

— Хаосът, който се поражда при лечението, трябва да отиде някъде, а смъртта е най-ефикасното средство. Убиването на мухи, бълхи или други паразити, които са подопечни на Копелето, се смята за теологически приемлива жертва. Повечето топлокръвни животни са подопечни на Сина, но има няколко изключения. Плъхове, мишки и други създания, които са се превърнали във вредители. По-големият Брат на моя бог май ми дължи една-две услуги, но знае ли се. Затова — мухи. Досадно е, но пък винаги ги има в изобилие.

Това вероятно беше най-странният разговор, който беше водила в живота си, но… не я изплаши. Найкис се облегна на стената до него и също скръсти ръце в мълчаливо предложение да му прави компания. Той я погледна и се усмихна.

— Но никога хора. — Тази мисъл й действаше успокояващо.

Усмивката му се стопи.

— Е…

Тя го погледна с неизречен въпрос в очите.

— Не съвсем никога. Защото Копелето е богът на изключенията все пак, както и син на Майка си. На най-високите си нива медицинското магьосничество допуска изключения. Не от вида „той или аз“, за които говореше брат ти, така че не му казвай. Ще се развълнува и ще търси под вола теле. Когато трябва да избираш между два живота или един срещу нито един… — Замълча, без да довърши.

Найкис остави мълчанието си отворено, готово да бъде запълнено с думи по негов избор. Или с друго мълчание. За нищо на света не би го притиснала. Би било като да притиснеш твърде силно стъкло.

— А след това лекарят цяла нощ лежи проснат в храма, моли се за знак и получава мълчание. Точно тази молитва не бих я пожелал никому.

— Аз… — Наистина ли можеше да каже „разбирам“? Промени го на: — Съжалявам.

Дворът тънеше в мъртвешка тишина.

Той си пое дълбоко дъх.

— Аз също.

После се оттласна от стената с дежурната си усмивка и двамата хлътнаха обратно в обора.

И какво по-точно знаеше този така разсеян на вид и така младолик човек за „най-високите нива на медицинското магьосничество“?

Започваше да подозира, че отговорът вероятно е „всичко“.

Което влачеше след себе си като лодка мрежа друг въпрос. „Как?“

 

 

В късния следобед равнините на провинция Патос постепенно отстъпиха пред нанагорнищата на хълмиста земя и това веднага се отрази на скоростта им. Найкис се успокояваше с мисълта, че неравният терен ще забави в не по-малка степен и преследвачите им. Принудиха се да платят прескъпо за трети чифт коне към впряга, за да прехвърлят най-високия проход.

Магьосникът, явно притеснен, че скоро ще се раздели с пациента си, редуваше лечебни процедури с разходки при всяка спирка — плетеше крака и изчезваше зад някоя постройка да се отърве от хаоса по своя си начин. Покрай тясната карета и честите процедури Найкис започна да си дава сметка, че лечението има ефект не само върху Аделис, но и върху Пенрик. „То буквално го изцежда.“

Най-после свободен да говори за занятието си, Пенрик не спираше да го прави. Не приличаше толкова на шпионин, колкото на притеснен учен с любима тема и запленена публика. Найкис се зачуди дали не е от онези хора, които говорят повече, а не по-малко, когато са уморени. Дори Аделис, въпреки всичките си резерви, отстъпи пред растящото си любопитство, макар че неговите въпроси към магьосника упорито се въртяха около военните приложения на изкуството му.

Не, никой не можел да събере взвод от магьосници. Демоните не се търпели един друг и точно затова магьосниците били единаци. Не, магьосниците не се различавали значително по силата си, защото всички били ограничени от количеството хаос, което човешкото тяло можело да понесе, без да пострада, и да изхвърли наведнъж. Разликите в уменията се дължали най-вече на хитростта и ефикасността, които нараствали с годините и опита. Неефективната употреба на магията пораждала, покрай другите неща, и топлина, а несръчният магьосник можел да припадне от прегряване или (крива усмивка) дори да се пръсне като препечена наденица, кой знае? Найкис не беше сигурна дали вярва на последното, а ако се съдеше по физиономията на Аделис, същото важеше и за него. Ако онова с наденицата било вярно, побърза да добави Пенрик, значи никой не бил оцелял да го докладва, така че нямало доказателства по разбираеми причини.

Не (жална въздишка), никой магьосник не можел да изстрелва огнени топки от пръстите си. И двамата мъже изглеждаха еднакво разочаровани от тази неспособност.

— Макар че аз съм доста добър в изстрелването на горящи стрели — добави Пенрик. — Но това е лъкометство, а не магия.

Не, не и не — така започваше отговорът на всеки следващ въпрос, зададен от Аделис и неизменно свързан с бойните приложения на магията по принцип и в лицето на този магьосник в частност.

Накрая Найкис започна да се чуди как тези категорични отрицания се връзват с бога на изключенията. Хлъзгав като риба, наистина.

Нейните въпроси като че ли даваха повече плод. Да, магьосници-лекари се срещали рядко. Само най-кротките и опитомени храмови демони, култивирани в продължение на няколко свои живота — добре де, не „свои“ животи, а на просветените си ездачи, — бивали прехвърляни в лекар с медицинско образование и голям опит. Да, двеста години била необичайна възраст за демон. Повечето нови стихийни създания не оцелявали дълго в материалния свят, прогонвани по бързата процедура от нарочен светец към ордена на Копелето или в резултат на някаква злополука. Колкото по-дълго оцелеел един демон, толкова по-вероятно било да вземе надмощие над ездача си и да овладее тялото му, а без сдържащата дисциплина на магьосника естественият за демона хаос излизал на сцената и сеел разрушение. Да, демоните възприемали личностните характеристики на своите ездачи, за добро или за лошо. Предвид какви били някои хора, това можело да свърши много зле и било изключително несправедливо, че не ездачът, а демонът бивал обречен на пълно унищожение, озове ли се в ръцете на своя бог.

Найкис не беше сигурна дали последното, изречено с такова ожесточение, идва от Пенрик или от Дездемона.

Когато нощта ги настигна в друсащата карета, дори приказливият Пенрик потъна в изтощено мълчание. Аделис си надяна стоическата физиономия на войник в поход. Найкис клюмаше уморено.

С Аделис се редуваха да служат за възглавница на другия и дремваха на пресекулки. Пенрик се сгъваше на седалката си ту насам, ту натам, и всяка позиция изглеждаше по-неудобна от предишната. Накрая вдигна крака и ги подпря на тавана, за да изпъне горната половина на тялото си.

Найкис сигурно би могла да осигури някакви елементарни удобства, одеяла, възглавнички и други такива неща, ако бягството им беше планирано и тайно, а не тази импровизирана каша с потеря по петите. „Ако желанията бяха коне, всички щяхме да яздим.“ Така гласеше старата поговорка, а конете за смяна щяха да са друго неизпълнимо желание щом стигнеха в Скирос.

Където щяха да са на края на силите си, на парите си, на времето… на всичко.

 

 

Стигнаха Скирос по здрач на следващия ден. Найкис слезе схваната от каретата и се зачуди дали и Пенрик се е чувствал така, когато се е измъкнал от бутилковата килия. В старата странноприемница беше останала само една свободна стая, но пък имаше вода да се измият и легло, макар и твърдо, в което да се строполят. Ханджията довлече тънък натъпкан с вълна дюшек и го остави на пода. Пенрик се намръщи и набързо отстрани проблема с пълзящото му и хапещо население, а за всеки случай прокара ръка и над леглото, което Найкис и Аделис си поделиха. Пенрик легна на дюшека. Сините очи на Пенрик бяха помътнели от умора, а стоицизмът на Аделис сдаваше багажа. Опасно беше да се бавят, да, но повече не можеха да отлагат почивката. Имаха нужда от сън.

Късно през нощта Найкис се събуди и видя Пенрик да намята горната си дреха — и тримата си бяха легнали облечени — и да се измъква на пръсти в сенките. Аделис хъркаше. Дали магьосникът не беше решил да тръгне за Адрия посред нощ? Възможно ли бе да планира някакво закъсняло предателство? Силно разтревожена, Найкис нахлузи обувките си, наметна плаща си и го последва.

Той излезе тихо през вратата на странноприемницата. Найкис изчака мъничко и също излезе, притисна гръб към стената и се огледа къде е. Зърна го под слабата светлина на луната, вдигна качулката си и тръгна след него.

Пенрик пресече един павиран площад и изчезна под колонадата на храма отсреща. Найкис изчака да чуе второто изскърцване на тежката врата, после се затича да го настигне. Какво търсеше той в храма?

Беше оставил вратата открехната. Найкис я отвори без звук и хлътна в сенките. Луната, почти пълна, изливаше светлика си право в свещения атриум и скъсяваше синята сянка на огнения амвон. Няколко червени въглена още светеха в пепелта. Очите й се нагодиха и Найкис видя Пенрик да обикаля от олтар на олтар. Правеше свещения знак, отваряше кутиите с приношения, които би трябвало да са заключени, и прехвърляше монетите в кесията си. Което обясняваше как е финансирал начинанията си след бягството от бутилковата килия, ако не се броеше преджобването на провинциални бюрократи. Пропусна кутията за приношения на Майката, макар да направи свещения знак и да сведе глава като пред другите олтари.

При кутията на Копелето промърмори под нос:

— Хм. Тук явно те обичат повече. — Взе парите, но вместо само да се поклони, падна на колене пред олтара с бялата покривка. Вдигна ръце с длани нагоре в молитва, а минутка по-късно се просна на плочките с разперени ръце в знак на най-дълбоко смирение. Или в резултат от смъртна умора.

Възцари се пълна тишина. Но не за дълго, оказа се, защото след малко Найкис го чу да мърмори:

— Кого заблуждавам, мой най-любезни или най-жестоки господарю. Ти никога не ми отговаряш. — Гласът му стана кисел. — Само глупак може да привлича вниманието му. Хич не ни трябва. Сериозно.

Найкис не би искала да прекъсва молитва, но това звучеше повече като спор. Приближи се и седна с кръстосани крака до… лекаря, магьосника, свещения? В кое от многобройните си качества се беше проснал в такова безнадеждно смирение?

Той се претърколи по гръб и я стрелна с усмивка. Не изглеждаше изненадан.

— Здрасти, Найкис. Дошла си да се помолиш?

— Може би.

Пенрик кимна към олтара с бялата покривка.

— Той е и твой бог, нали? Май те чух да казваш нещо такова, докато още бяхме в Патос.

— Понеже никой от другите не отговаря на молитвите ми, да.

— Моите съболезнования.

Не беше сигурна как да разбира това.

— Исках да говоря с теб. Хрумна ми друга идея, докато пътувахме.

— О?

— Вместо Аделис да идва с теб в Адрия, което той няма да направи, защо ти не дойдеш с нас в Орбас?

Пенрик издаде тих звук, който не й подсказа какво мисли за предложението й — беше по-скоро като охкането на човек, когото са ударили с юмрук в корема. После магьосникът свъси вежди.

— Арисайдия одобрява ли тази твоя идея?

— Сигурна съм, че ще мога да го убедя — каза Найкис, без да е докрай убедена в думите си. — Щом се установим там, Аделис ще ти помогне да си намериш добра служба. Може би дори като придворен магьосник.

— Дукът сигурно си има придворен магьосник. Точно така изгубих последната си служба. Когато принцесата-архисвещена Люен внезапно почина, заместницата й си доведе свой доверен магьосник от Изтокдом. Предложих да остана, без да се бъркам в делата им, като безмълвна мишчица сред книгите си… даже не бях завършил последния си превод… но явно никой не вярваше, че в двореца има място за два демона на хаоса. Дори и самите демони.

Чакай, последното не беше ли изречено с другия му глас? Пенрик продължи да разказва спомените си, вперил поглед в нощното небе, ограничено от отвора над вечния огън.

— Постараха се всячески да ме прехвърлят към ордена на Майката в Мартенмост, който, за разлика от двореца, даваше мило и драго да ме получи. Идеално, нали? Всички са доволни, без мен. Никой не бива да погребва две майки за една година.

Найкис едва не си изкълчи врата, толкова бързо се обърна да го погледне.

— Какво?

Той махна с ръка да пропъди боговете знаеха какво.

— Принцеса Люен ми беше като втора майка. Истинската ми майка почина малко след нея, у дома, в Джуралд. Не бях нито при едната, нито при другата, когато умряха. Не знам дали това е благословия, или проклятие.

— Съжалявам. — Почувства се като последната глупачка заради тъпата дума, но той отново махна с ръка, този път в знак, че разбира и приема. Найкис направи опит да върне разговора към първоначалната му тема: — Ако не придворен магьосник, дукът на Орбас със сигурност ще се радва да те направи придворен лекар. — Щеше да му се моли, научеше ли какво е направил за Аделис.

Спокойно и бавно Пенрик каза:

— По-скоро бих умрял. — Усмивката му стана някак особена.

Найкис поизправи гръб и събра кураж.

— Питах се защо човек с твоите очевидни… изключителни умения не се препитава като лекар. Мисля, че знам защо.

— Сериозно? Кажи ми. — В тона му звънтеше ирония, но не от злобните. Нищо злобно нямаше в него.

— Изгубил си пациент. Някой важен за теб може би. — Дали не е била онази негова принцеса? Майка му? — Дал си всичко от себе си да помогнеш, но не си успял и това е разбило сърцето ти. Затова не искаш да продължиш. — Опита се да прецени реакцията му. Прекалила ли беше? Дали нямаше да се разгневи на любопитството й, да се засегне?

Най-малко бе очаквала силния му смях, който избухна и след миг секна. „Луд за връзване“, беше казал Аделис. Дали нямаше да се окаже прав?

— Де да беше това. — Пенрик се протегна на твърдия под, вдигна ръце и ги подложи под главата си, примижал към луната, която обливаше светлото му лице с меката си топлина и го превръщаше в статуя от сняг. — Пробвай по три на седмица. Понякога и по повече.

— Какво?

— Е, това е място за изповеди, нали? А и след утре едва ли ще се видим повече, така че… защо не? Като да сцепиш цирей… и също толкова грозно и очарователно като онова, дето излиза от него, дааа. Току-виж ми се отразило добре.

„Луд за оковаване?“ Найкис прехапа устни.

— Всичко започна добре. Щастлив бях с научните си занимания в двора на принцесата-архисвещена. Но бях превел записките на просветена Рухия върху приложението на магията в медицината и така орденът на Майката в Мартенмост разбра, че две от предишните ездачки на Дездемона са били лекарки. Принцесата държеше да се развивам, аз също, затова се зарадвах, когато тя ме прати в болницата да стажувам. Да се уча, да чиракувам, ако щеш. Само дето знанията на просветена Амберейн и просветена Хелвия изведнъж се пробудиха в мен и аз започнах колкото да уча, толкова и да преподавам. Не че всеки нов пациент не е урок за лекаря си и така цял живот. Приятно ми беше да преподавам анатомия. Излекувах няколко трудни случая. Работата е там, че всичко зависи от терена, върху който работиш. Ако бяха ослепили брат ти с нажежено желязо, нямаше да остане много, върху което да въздействам с уменията си. Но погледнато отвън, за никого не беше ясно защо понякога успявах, а друг път — не. Болницата все повече разчиташе на мен, защото, в крайна сметка, понякога се получаваше. Защо да не опитаме, един вид. Бях много натоварен, но все още се справях, а после принцесата почина и аз изгубих защитник, без дори да съм подозирал, че имам такъв. Работата е там, че орденът ме „щадеше“ само за най-тежките случаи. Не ми възлагаха да церя възпален нокът или глисти. Не ми отпускаха едничка лесна победа. Само най-тежките наранявания и болести, отново и отново, всеки божи ден. Някои оздравяваха, но повечето умираха. Когато усетих, че съм започнал, всяка сутрин на път към болницата, да мисля как най-ефективно… е, това вече няма значение.

— За мен има — осмели се да каже Найкис.

Посребрените му от луната вежди се вдигнаха.

— Защо? Добре де. Обещах да се изповядам докрай, нали така. Тук, на колене… е, проснат на пода пред своя бог. Не че Той вече не знае всичко. — Снежна усмивка, призрачна почти. — Та когато осъзнах, че всеки ден на път към болницата обмислям начини, по които един магьосник би могъл да се самоубие — което не е лесно, между другото, ако демонът му не е съгласен, — та тогава стигнах до извода, че е време да се откажа. Подадох молба към архисвещения на Адрия да ме назначи като преводач или за друга научна работа към храма и сложих край на кариерата си като лекар в Мартенмост. Пътят на север през планините беше много приятен. Имах чувството, че съм се измъкнал на косъм.

Найкис пробва с приятелско мълчание. Алтернативата беше да се разплаче от ужас или да възрази разгорещено, а това със сигурност нямаше да помогне. Колко далеч беше стигнало това „обмисляне“? „На бас, че Дездемона би могла да ми каже.“

Пенрик продължи:

— И така разбрах каква е разликата между умение и призвание. Да имаш призвание без умение е трагедия, която всеки може да разбере. Обратното… е по-трудно за разбиране.

— О. Аз… да. — Пое си дъх и го предизвика: — Много бих искала да чуя версията на Дездемона, между другото.

Явно го стресна. Очите му се разшириха и след миг той каза колебливо:

— Сигурно… бихме могли да го уредим.

Вече познаваше кога вътрешният му близнак изплува на повърхността — нещо в лицето му се променяше.

Демонът каза:

— Ха. Ако питаш нас, за всичко са виновни началниците му. Амберейн и Хелвия са се учили в най-великите центрове на медицинското изкуство в Саон и Дартака за времето си, където уменията и ограниченията им са били преценени и приети и никой не е злоупотребявал с тях. Изостаналият Мартенмост разбра, че е извадил невиждан късмет с Пенрик, потри ръце и се опита да го издои почти до смърт. Също като алчен жокей, който изкарва първокласно жребче на пистата твърде рано и го съсипва. А моят глупак се товареше ли, товареше, вместо да им откаже или да си плюе на петите, докато не се озовахме на един хълм по зазоряване, състезавайки се дали аз ще мога да затворя вените му по-бързо, отколкото той може да ги реже, което определено не е моята представа за начина, по който всеки от нас да си хване пътя.

— Не беше наистина — възрази той с нещо като възмущение. — Наблизо имаше пропаст, ако си спомняш. А както си изтъквала неведнъж, дори ти не можеш да летиш.

— За щастие, той припадна, преди да е спечелил състезанието. За останалото платиха малко свлачище и един нещастен елен, а когато Пенрик се събуди, двамата си поговорихме.

Разказът на Пенрик може и да приличаше на смирена изповед, но този на Дездемона тежеше от гняв.

— И понеже не може да отказва, се озовахме в бутилкова килия в Патос, вместо да си седим в приятен кабинет в Лоди с изглед към канала. Едно му трябва на него — строг началник, който да отказва на него. — Гласът му захитря, а очите му се извърнаха към Найкис. — Жена, която има опит с глупави мъже, дето си търсят белята, също може да свърши работа.

— Дез! — Шашнат, Пенрик се надигна и седна.

— Какво, не аз зяпам скришом задника й от цели две седмици. Направи нещо по въпроса.

Заради светлината не стана ясно дали се е изчервил, но страните му сякаш поруменяха.

Найкис преглътна. Разбираше накъде бие демонът. Не беше първото неприлично предложение, което получаваше, но определено беше най-странното. И най-малко обидното, впрочем.

— Опит имам — тихо каза тя. — Но не мога да се похваля с особен успех.

— Струваше си да опитам — беше отговорът. Неясно чий.

— Наистина си струваше. — Сега вече гласът беше неговият. Той се обърна да я погледне, очите му — сребърни в сенките и неразгадаеми.

— Имам контрапредложение. Защо не дойдеш в Адрия с мен? Нека Аделис продължи сам към Орбас. Смятам, че вече може да се справи.

Тя се отдръпна.

— Не бих могла да го направя. Не мога да го зарежа…

— Той те е зарязвал, за да води войните си, колко пъти? Да пътува сам може да е по-безопасно и със сигурност ще е по-бързо.

— Твоят дук не иска мен. — Сърцето й се разтупка.

— Не съм казвал, че те иска дукът. — Думите му прозвучаха задъхано.

— Така ще се превърна в заложница, която да използват срещу брат ми.

Гласът му утихна.

— Не това имах предвид.

— Но ще се случи. Неизбежно е. Така стоят нещата.

— О. — Той се отпусна отново на пода, вперил поглед в луната. — Бих могъл да те защитя…

— Вече видяхме колко непостижима е защитата, когато собственият ти суверен се обърне срещу теб.

— Сигурно си права.

Предложението му беше най-милото и най-жестокото, което бе получавала — като да дадеш ръкавици на безрък крадец или цветя на гладуваща жена. Тя му го върна:

— Можем да отидем в Орбас.

Той обърна рязко лице, сякаш да избегне стрела.

— Всичките ми книги са в Адрия. Така поне се надявам.

— Непрежалими заложници?

— В известен смисъл. Което говори нещо за мен, боя се. Нещо тъжно.

Тя се замисли над странния му аргумент.

— И в Орбас има книги. Казват, че дукът имал хубава библиотека. Книги, които не си чел. Може би дори такива, за които не си чувал. — Осъзна, че не е отхвърлил предложението й за Орбас, поне не толкова категорично, колкото Аделис беше отхвърлил Адрия. Дори хлъзгавите риби понякога падат в мрежите…

Той се подсмихна.

— Птицата на мъдростта. Мадам Сова. Прав беше брат ти.

Да, и в тази връзка — какво щеше да стане, ако Аделис се събуди преди да са се върнали?

— Трябва да се връщаме. Ако си приключил тук.

Той се огледа замислено.

— Понеже никой не говори, освен нас, явно съм приключил.

Изправи се пъргаво и й подаде ръка да й помогне да стане.

13.

Пенрик хвана под ръка Найкис… мадам Катаи, докато вървяха в мрака към странноприемницата. Потръпна при мисълта, че го е проследила до храма сам-самичка посред нощ в непознат град.

„Разстоянието не е голямо“ — отбеляза Дез.

„Дез, просто… не ме излагай пред тази жена, става ли?“

„Защо, предпочиташ сам да се излагаш? — Пен остана с впечатлението, че е изсумтяла. — Щом аз мога да те слушам как вехнеш по нея, значи и тя може. Пък току-виж дало плод.“

Сякаш не беше достатъчно зле, че си беше излял душата пред Найкис.

„Има пречки. Като се започне с храмовата ми клетва пред архисвещения на Адрия.“

„Богът ти е еднакъв навсякъде — в Адрия, в Седония… че и в Орбас.“

„Ако не си забелязала, моят бог току-що отвърна с мълчание на молбата ми за напътствие. Както винаги. И навсякъде. Което в известен смисъл потвърждава тезата ти, предполагам.“

„Да бе. Молиш се за напътствие и миг по-късно това прекрасно дете идва и сяда на пода до теб. Реших, че ще те потупа по главата. Макар че един удар с талпа би свършил по-добра работа, не че някой ме пита. Ти какво очакваш от Него, писмо с подпис и печат по нарочен куриер? Парад с тромпети?“

Пенрик каза колебливо:

„Значи я харесваш? Рядко харесваш жените, с които се, ъъ, срещам.“

„Защото те не ме харесват. Но тази ми изглежда готова да се учи. Виж, за брат й не съм толкова сигурна.“

„Мислех, че е радост за очите ти.“

„Да, докато не си отвори устата. Много е груб.“

„Срещали сме и по-груби. Според мен може да се научи. Дай му време.“

„Време, с което по план не разполагаш? Противоречиш си, Пен.“

Той се усмихна невесело.

„Ако искаш последователност, значи е трябвало да дам клетва на друг бог.“

Влязоха в странноприемницата и стълбите заскърцаха под стъпките им. Под прага на стаята им се лееше слаба оранжева светлина. Влязоха и завариха Арисайдия седнал на единствения стол в стаята да ги гледа гневно, очите му бяха като червени искри на слабата светлина от лоената свещ. Държеше на коленете си оголен меч.

И каза тихо и заплашително:

— Къде бяхте?

Сигурно се беше разтревожил, като се беше събудил сам в стаята. Заради сестра си, макар че нейната липса Пен не беше планирал. Добре поне че не беше хукнал да ги търси из града.

— В храма — отговори той, също толкова тихо.

— По това време на нощта?

— Боговете чуват молитвите ни по всяко време.

— Всъщност — каза Найкис, докато сваляше наметалото си и го окачваше на един пирон на стената, — го заварих да опразва кутиите за приношения.

Арисайдия го прикова с гневния си поглед.

— Утре искаш да наемем коне, нали? — каза Пен.

— Боях се, че ще трябва да откраднем коне като войска на вражеска територия — призна неохотно бившият генерал. — По-добре ще е да ги купим, разбира се — добави саркастично, — понеже така няма да оставим свидетели.

— Мислел си да ги откраднем? — каза Найкис и вдигна вежди. Хвърли кос поглед на Пенрик. — Трудно ми е да си представя Седония като вражеска територия.

— Тук няма да намерим коне за продан посред нощ. — Арисайдия въздъхна, после стана. — Хайде да лягаме.

Прибра меча в ножницата, но не пропусна да стрелне Пенрик с гневен поглед, преди да духне свещта и да си легне.

Пен се изопна на дюшека и се замисли възможностите си.

Не че бяха много. Един път се отклоняваше на изток от Скирос към морето, друг водеше на запад и се свързваше с мрежата пътища около столицата Тасалон. Тесен местен път се провираше на юг между възвишенията и се разклоняваше в черни пътища и пътеки през скалистите проходи към съседната провинция. Оттам карета не можеше да мине, нито друго возило. Следваха още стотина мили през съседната провинция до следващата планинска верига. Отвъд нея се простираше Орбас, чиито съседски отношения със Седония варираха през вековете от търговска и политическа зависимост през съюзничество до спорадични войни, а понастоящем дукът се опитваше да води политика на неутралитет. Тасалон с радост би превърнал съседа си в своя провинция, която да пълни хазната му с данъци, ако императорът нямаше по-належащи проблеми другаде — Адрия на изток, Рокнарийските княжества по северното крайбрежие и русилийците на югозапад.

За Пен най-прекият път към дома беше на изток през морето до Адрия. По суша пътуването щеше да е по-дълго, на юг покрай крайбрежието през Орбас и Тригони. Макар че стигнеше ли в Орбас, поне нямаше да бяга и да се крие като издирван престъпник: би могъл дори да потърси съдействие от местната палата на Копелето. С други думи, евентуално решение да тръгне на юг с Арисайдия и сестра му… добре де, с Найкис и брат й… би подлежало на преразглеждане. Друг вариант беше да намерят кораб, който да ги откара до някое от малобройните пристанища на Орбас, макар че Арисайдия едва ли би се навил на транспорт, който нито може да контролира, нито да зареже при нужда.

Найкис без съмнение щеше да последва брат си. А не някакъв потенциално откачен непознат, за чието съществуване не е и подозирала допреди две седмици. Арисайдия с право, ако не и правилно, приемаше това за факт. Даваше ли си сметка, че изобщо не се съобразява със сестра си?

Не че свръхпросветеният Пенрик можеше да й предложи нещо по-добро всъщност. Опасно бягство, макар и в друга посока, и също толкова несигурно посрещане.

„Пен — каза с раздразнение Дездемона, — има едно нещо, което можеш да направиш. Спри да се тормозиш и заспивай най-после, иначе утре всички ще сме безполезни, а ни чака работа.“

Права беше, разбира се. Той изсумтя и затвори очи.

 

 

Закусиха рано в общото помещение на странноприемницата, възможно най-встрани от другите клиенти и мълчаливо. Закуската се състоеше от дежурната попара с добавка от сушени фурми и кайсии, бучка сирене и болезнено познатите му парчета сушена риба, които Найкис и Арисайдия изядоха без коментар, както и изключително щедра паница със съсухрени черни маслини, които Пенрик пробва колебливо, а сетне решително бутна към сътрапезниците си. После се върнаха в стаята да преброят парите си и да решат какво ще правят.

— Ако тръгнем към брега — каза Пен — и после се качим на някое местно корабче, плаването до Орбас или до остров Корфара би отнело горе-долу еднакво време. И ще е много по-щадящо за мадам Катаи от бягство по сушата през планините. — Плюс това щеше да осигури на Пен още няколко дни да пробута Адрия на генерала, стига да измислеше достатъчно силен, направо неопровержим аргумент, който да тласне Арисайдия в тази посока. Найкис навъси чело в знак, че тази завоалирана обида към издръжливостта й не е останала незабелязана, но ако Пен се беше позовал на братовото й здраве, реакцията щеше да е много по-бурна.

Арисайдия сякаш се вслуша в аргумента за плаването, поне ако се съдеше по веждите му, сключени по-скоро замислено, а не с обичайния къкрещ гняв. Хвърли преценяващ поглед към сестра си и каза:

— С тези пари можем да купим един свестен кон. Но не и три. Дай кесията на Найкис и двамата с нея ще пообиколим за коне под наем. Ти купи храна за два дни. Ще се чакаме тук и тогава ще решим накъде да тръгнем.

Не беше „да“, но не беше и обичайното категорично „не“. Пенрик реши да не го притиска повече на този етап и тръгна да търси пазара. И да обмисли следващите си аргументи.

Върна се с торба с храна, включително пликче от твърдите маслини. Седна на една пейка във вътрешния двор на странноприемницата, смъкна сламената шапка над очите си и зачака близнаците да се върнат с конете.

Чака — и чака.

Писна му и се качи в стаята. Нямаше бележка. Арисайдия и Найкис бяха отнесли малкото си багаж да го приберат в дисагите на конете, а чантата на Пен чакаше готова до вратата. Арисайдия не обичаше да губи време.

„Че как иначе.“

Усети в стомаха си внезапна тежест, която нямаше нищо общо с попарата и маслините. Хукна обратно по стълбите и оттам към главната улица, където се намираха конюшнята и големият хан, обслужващи армейския път. Бързото допитване сред конярчетата не даде резултат — мъж и жена не се бяха опитали да наемат три коня през последния час, нито дори два, съжалявам, сър. Има ли друга конюшня в градчето? О, да, сър, има, встрани от западния път, но там обслужват предимно местни хора и не предлага такива хубави впрягове, дето могат да глътнат дванайсет мили в час по равното! С мисълта, че тази част от страната не предлага изобилие от „равно“, Пенрик забърза към западния път.

Конюшнята беше малка, но спретната и чиста. О, да, сър, един мъж и госпожата му взеха два коня, както и полагащия им се водач, и потеглиха преди два часа. Накъде ли? По южния път. На гости при роднини в някакво село в другия край на долината.

„Арисайдия, мръсник такъв“ — изруга наум Пенрик. За пред собственика успя да докара усмивка.

Тръгна по пътя и когато се отдалечи достатъчно, за да не го чуват от конюшнята, се разпсува на глас. Това не му помогна особено. Трижди проклетият генерал не беше печелил войни, като си е седял кротко на задника и е чакал битката да дойде при него. Факт, за който Пен беше трябвало да се сети по-рано.

„Голям хитрец — съгласи се Дез, с което само наля масло в огъня. — Каза да дадеш кесията на Найкис. Ако сам ти я беше поискал, сигурно щеше да се замислиш, преди да му я дадеш в ръчичките.“

Пен само изръмжа.

Найкис съгласила ли се беше, или беше възразила и бе изгубила спора? Последвала беше брат си безропотно или неохотно? Не че имаше значение всъщност за бедното му разбито сърце.

Върна се в странноприемницата, взе чантата и торбата си от стаята, за която вече не можеше да плаща, и се опита да измисли нещо. Да тръгне пешком след тях с надежда да ги настигне беше нелепо. Кражбата на кон, дори с намерението по-късно да го върне някак, щеше да е трудна. „Но не и невъзможна.“ Ако се спреше на този вариант, трябваше да действа бързо.

Налагаше се да изчака нощта, за да повтори визитата си в храма за поредния „кредит“, а и набегът срещу едно и също място в две поредни нощи носеше своите рискове. Ако свещенослужителите бяха забелязали внезапния недостиг в кутиите за приношения, като нищо щяха да оставят пазач. Е, винаги можеше да се откаже и да поеме към морето пеша. Износените му седонийски сандали не отговаряха на представата му за походни обувки, но все щеше да намери нещо по-подходящо в следващото градче по пътя. Там щеше да има друг храм, макар и по-беден вероятно. Извади от торбата една сушена кайсия и я задъвка ядосано.

След като прецени осъществимостта на плана си, Пен помъкна чантата и торбата към първата конюшня. Там имаше по-голям избор на коне, но и повече хора. Да измъкне кон посред бял ден щеше да е предизвикателство дори за магьосник. Но да чака падането на нощта щеше да е безсмислено, ако целта му беше да настигне Арисайдия и Найкис. А ако тръгнеше на изток пеша, беше по-добре да е веднага.

На улицата се появиха две карети, трополящи и прашни, с впрягове по шест запенени коня. Спряха и от тях се изсипаха десетима войници, един сержант и един мъж с широката бяла дреха на седонийския орден на Копелето — до болка познатият на Пен Велка.

Пен се изкатери по калкана на къщата, като ожули до кръв пръстите си по каменния зид и первазите, и се просна по корем на плоския покрив. От мястото си виждаше улицата и част от двора на хана. Естествено, че щяха да използват карети. Ако Велка беше вдигнал войска да гони Арисайдия, едва ли щяха да са изминали повече от четиридесет мили.

След като отскочиха до клозета и гаврътнаха по една бира, войниците се събраха отново, сержантът ги преброи и ги разпрати по двойки из градчето.

— Знаете какви въпроси да задавате — извика след тях той.

И Пен знаеше какви въпроси ще задават. „На Копелето зъбите!“

Велка, с превръзка на челото, накуцваше. Може да беше остатъчен ефект от сблъсъка му с Пен във вилата преди три дни. Но сивобрадият мъж с омачканата бяла дреха се движеше кажи-речи също толкова вдървено, така че може да беше и от дългото пътуване с каретата. Среброто в ширита на рамото би било достатъчен белег за службата на сивобрадия дори ако Дез не беше настръхнала така.

„Е, Пен. Имаме си колега.“

„Можеш ли да ми кажеш някакви подробности, без да се разкриеш?“

„Засега — не.“

Велка взе да разпитва конярчетата и слугите, които отговаряха с готовност и сочеха насам-натам. Няколко монети намалиха броя на посоките. На Пен му идеше да се срита отзад — собствените му въпроси към конярчетата отпреди час-два сега щяха да насочат Велка към другата конюшня много по-бързо, отколкото би я открил сам. Макар че рано или късно щеше да стигне и до нея. Арисайдия и Найкис едва ли бяха изминали повече от десетина мили. А може би имаше много разклонения и странични черни пътища? Пенрик се надяваше да са десетки.

Щеше да мине известно време, докато Велка събере информация, реши накъде да тръгне и наеме или конфискува тринайсет коня. Макар че сержантът вече поръчваше бърз обяд за хората си, а междувременно конете можеше да бъдат осигурени и оседлани. И конюшнята щеше да се изпразни, ако не се брояха изтощените коне от впряговете, които не вършеха никаква работа на Пен. Храмовият магьосник влезе в хана, вероятно да обядва на спокойствие.

Велка скоро щеше да научи, че тримата издирвани бегълци вече не пътуват заедно. Пен би могъл да се покаже, така че да подгонят него вместо Найкис и Арисайдия. Бързо щяха да го хванат, разбира се, макар че щяха да си платят за това. Само че Велка разполагаше с достатъчно войници, за да преследва и тримата. За Пен щяха да му трябват само магьосникът и двама от мъжете. Останалите можеха да пришпорят конете си на юг.

Арисайдия щеше да се бие до смърт, в това Пен не се съмняваше. И какво щеше да стане тогава с Найкис? Оставена на произвола на оцелелите след битката войници, бесни и жадни за мъст? Освен ако близнаците не решаха да поемат заедно и по този последен път. И в двата случая изходът беше кошмарен.

Пен преглътна, слезе от покрива, взе си багажа и притича към следващата улица — не че в Скирос имаше богат избор на улици. Хукна на запад, успоредно на армейския път, но без да се вижда от него. Промъкна се през нечия рехава маслинова горичка срещу малката конюшня и видя двама от войниците на Велка да се връщат оттам на бегом с добрите новини.

Изпсува под нос, изчака да се махнат и претича през пътя към конюшнята.

Конярчето се изправи рязко, твърде рязко като за пред потенциален клиент. Пен му даде знак да мълчи, но момчето се врътна, развика се и понечи да хукне. Останал без избор, Пенрик прекъсна временно нервите на краката му, а после и тези на гърлото. Момчето се сви в ужас, след като Пен го изтърколи встрани от пътеката между отделенията за конете и му прошепна:

— Съжалявам… извинявай! Скоро ще ти мине.

Надяваше се да му мине. За разлика от предния път, във вилата, сега беше действал по спешност и кажи-речи на сляпо.

Останал беше само един кон, дългокрак кафяв скопец, който тъпчеше неспокойно в отделението си.

„Добре изглежда — каза Дез. — Краката му са по-дълги и от твоите.“

Освен това имаше гръбнак като острието на трион — десет минути без седло и ездачът му щеше да прокълне и майчиното си мляко. Пен се разтърси за седло, юзди и дисаги, в които да прибере нещата си. Намери всичко, слава на боговете. Върна се при коня и разбра защо е останал само той. Защото хапеше. И риташе. И като цяло не беше склонен да съдейства. При втория опит да захапе Пен с жълтите си зъби конят получи силно перване по носа от Дез, което явно го озадачи, защото човекът, когото се опитваше да разкара, не беше посегнал да го удари; и още едно перване при третия опит. Повече опити не последваха.

Докато пъхаше юздечката в устата му, Пен едва не плати с безценните си магьоснически пръсти. Провери внимателно подпръга, воден от подозрението, че злото добиче обича и да хвърля, и яхна коня още в конюшнята. Остави на Дез да отвори вратата и се съсредоточи върху главата на коня и своята — неговата държеше изправена на къса юзда, а своята приведе, за да не я фрасне в горния праг, когато животното се юрна към светлината на следобеда.

С мъка изведе пощръклялото добиче на пътя, където то, ако не друго, премина от вертикални движения към хоризонтални. Бегла илюзия за вълци, частична принуда, която Пен беше научил от приятеля си шаман, накара коня да свърне по пътя… добре де, подплаши го натам. После на Пен му остана да се приведе над врата му и да стиска здраво юздите, понеже конят препускаше като бесен.

И така пет мили. Пен, останал без дъх, беше впечатлен. „Копелето ли те изпрати при мен, приятел?“

Галопът премина в тръс, който беше също толкова неприятен за задните му части, после в бърз ход. Пътят следваше извивките на долината и се изкачваше към проходите. Малки чифлици се редяха на интервали покрай потока сред иначе гористия терен. В един от чифлиците жена работеше в зеленчуковата градина и Пен събра смелост да я помоли за чаша вода. Попита за други конници преди него. Жената отначало се навъси подплашено, но после, като го огледа по-добре, се усмихна. Донесе му голяма чаша вода, но за конници не знаеше, защото току-що била излязла в градината. Пен я благослови, при което стопанката примигна изненадано, но после му махна за сбогом.

Напои коня на едно място, където поток пресичаше пътя, но не и преди двамата да поспорят дали е разумно добичето да клекне във водата и да отъркаля ездача си в камъните. Пен съжаляваше, че не може да го даде на Арисайдия. Двамата си бяха лика-прилика.

14.

Ако Аделис беше кон, помисли си Найкис, щеше да препуска много по-енергично от мързеливите им коне. През пет минути настояваше водачът да увеличи скоростта, но без особен успех. Човекът явно щадеше добичетата на работодателя си, и толкоз. Е, може би това не беше единствената причина, ревизира Найкис мнението си след няколко часа, когато стигнаха точно навреме до един чифлик — на негов братовчед, оказа се, — където им предложиха обяд срещу заплащане. Аделис прошепна ожесточено и не съвсем на шега, че ще е по-бързо да фраснат нещастника по главата и да откраднат конете, но накрая отстъпи. Явно беше огладнял, а храна не си носеха заради онзи лекар… просветен… какъвто там беше Пенрик, когото бяха зарязали в Скирос.

Едрият ухилен братовчед им сервира обяд на маса под сянка край потока, приятна почивка на идилично място при други обстоятелства. При техните това даде на Найкис възможност да поднови спора, който двамата бяха започнали в конюшнята.

— Убедена съм, че не трябваше да се отделяме от просветен Пенрик. Ако не от тактическа гледна точка, макар че и това го има, то от морална. Ами ако пострада?

Аделис изсумтя:

— Той е магьосник. И шпионин. Ще си падне на краката като котка.

— Това не винаги е вярно за котките. — Или за магьосниците? — Последния път е паднал в бутилкова килия.

— Ако е вярно, че са го хвърлили в такава, значи е вярно, че е избягал. Което е… да кажем, че е нечувано. Без нас ще стигне до Адрия по-бързо и по-безопасно. А че е адрийски шпионин, е единствената част от смахнатите му истории, на която вярвам.

Найкис отпи от разреденото вино и потропа с пръсти по дъсчения плот на масата.

— Наблюдавах го и разговарях с него в онези първи дни, когато ти не беше на себе си заради болката и маковия сироп. И мога да ти гарантирам, че вземаше лечението ти присърце.

— Което означава единствено, че има съвест, което аз не оспорвам, и че се е чувствал виновен. Или защото ни е излъгал, или защото пази някакви други тайни, не знам и не искам да гадая. Фактът, че до последно се опитваше да ме убеди за Адрия, след всичко, което преживяхме, и че положи такива геройски усилия да ме изцери, говори едно — дукът непременно държи да ме привлече на служба при себе си, с цената на всичко едва ли не, и това ме кара да се питам защо. Найкис, имаме само неговата дума за тази смахната история. Че е храмов магьосник и прочие. Може да е излъгал.

— И онова, което направи за нас, не е достатъчно доказателство, така ли?

Аделис поклати глава.

— Приемаш на доверие всичко, което излиза от устата му, гълташ, без да дъвчеш, като последната патка, само защото… какво… харесваш сините му очи?

— Самият ти не отричаш, че е магьосник, не можеш да отречеш, че е изключителен лекар… а онова, дето Пенрик ми го каза в храма снощи…

— Той ти го е казал — прекъсна я Аделис. — Отново.

Тя махна с ръка.

— Е, това ми го сподели като при изповед, така че няма да го обсъждам с теб. Но за другото… той вижда доброто в хората дори когато не го заслужават. Което го излага на опасност. Поведението му е на свещен, а не на шпионин. Мисли различно.

— Да, той и невидимият му демон с дванайсет глави. Как няма да е различно — каза Аделис и се намръщи.

Найкис потръпна за пореден път при мисълта какво ли се случва в пренаселената глава на просветен Пенрик. Непрекъснато. Е, поне явно никога не скучаеше. Чудо беше, че не е полудял.

— Пък и сега можем да се движим по-бързо — каза Аделис.

— Да бе, много бързо, като гледам.

— Хм. — Аделис натъпка последния хляб в устата си и стана, преди да го е сдъвкал. — Отивам да сръчкам коняря. И да поискам вода. И нещо за ядене. Път ни чака. Ще ни трябват. — И тръгна към каменната фермерска къща.

Найкис си помисли, че на нея ще й потрябва друго, не храна и вода. Най-голямата й нужда беше от друг характер, едновременно човешки и демоничен. Щеше ли да види отново странния магьосник? И щеше ли той да се справи без тях, самичък, както твърдеше брат й? Последния път, когато се бе озовал на седонийска земя сам — първия му път всъщност, ако беше разбрала правилно, — Пенрик се беше сблъскал с неочаквани и ужасяващи препятствия. Не се беше чувствала така разтревожена и безпомощна от… ами, от случилото се с Каймис насам. А после и покрай Аделис, преди Пенрик да се появи. А сега и заради Пенрик. Поредицата мъже, които караха сърцето й да кърви, ставаше по-дълга, но не и по-малко мъчителна.

И щеше ли изобщо да разбере дали се е прибрал у дома жив и здрав? Не познаваше никого в Лоди, ако не се брояха няколкото адрийски търговци, с които бе разменяла по някоя и друга дума. Някой от тях сигурно би могъл да отнесе писмо, но до кого?

Чакай, просветен Пенрик беше човек на храма. Ако наистина беше такъв, за какъвто се представяше, значи едно запитване до архисвещения на Адрия би могло да стигне до него. Напоследък писмата до и от Адрия май рядко стигаха до получателите си, но ако двамата с Аделис стигнеха до Орбас, Найкис щеше да си опита късмета, да.

Ето, вече имаше план. По-добре, отколкото да рони сълзи под някое дърво. Когато Аделис се появи откъм къщата, повлякъл коняря след себе си, Найкис изтри очи и тръгна с бърза крачка към конете.

15.

Свечеряваше се. Горите оредяха в шубрак, чифлиците отстъпиха на кошари, а пътят се стесни в лъкатушна камениста пътека. При един завой Пен налетя на ездач, който водеше два оседлани коня в обратната посока.

Ездачът спря и го зяпна.

— Богове пет, човече, някой ти е дал Свинчо? И ти още си на седлото?

Явно насреща му се кокореше не друг, а конярят от малката конюшня, който вероятно съвместяваше и длъжността на водач през проходите, реши Пен.

— Така ли се казва? Отива му. Имахме няколко спора по пътя, но засега аз побеждавам. Я ми кажи, да не си придружавал току-що един мъж и съпругата му? Накъде отидоха?

— Ами, да. Рекох им, че няма начин да минат през проходите преди мръкнало и че ще е по-добре да пренощуват под някой заслон и да продължат на сутринта, ама не чуват. Тъй че, каквото си намерят, тяхно си е и заслужено. Продължихме докъдето може да се стигне на кон, после те ме пратиха да си ходя.

Пен си отдъхна. Беше на правилния път, слава на боговете.

— Далече ли са? Трябва да ги настигна.

— Ами, миля някъде.

Пен кимна в знак на благодарност и облекчение.

— А, да не забравя… Зад мен идват войници, които конфискуват коне за армията. Ако не искаш да се прибираш пешком, по-добре скрий конете си някъде встрани от пътя и изчакай да те подминат.

— О! — Мъжът се хвана на въдицата. — Благодарско!

— Такова… — каза Пен, сръган от чувствителната си съвест. Щом така или иначе скоро щеше да трябва да продължи пеша… — Искаш ли и този, да го върнеш в конюшнята?

Конярят се ухили.

— А, не. Нека армията му се порадва.

След което всеки продължи в своята посока.

И наистина, след още миля по хлъзгавия сипей, който подхождаше повече на магаре, отколкото на уморен и нервен кон, пътеката стигна до изсечени в скалата стъпала, които се стесняваха до обрасло с храсти дефиле. Пен с облекчение различи движение на високото — две фигури, едната със зелено наметало.

Обърна се да погледне назад и облекчението му се преля в тревога. В долината долу, в колона по един, се придвижваха войници на коне. Преброи ги… да, всичките тринайсет. Бялото петънце показваше, че Велка е помъкнал и магьосника си. Пен вдиша през зъби. Конят, провесил глава от изтощение, направи последен и не особено сърцат опит да го захапе, докато Пен вадеше багажа си от дисагите, преди да му свали юздата и да го натири.

Взе чантата и торбата и пое по нанагорнището. След няколко минути Найкис погледна назад, видя го и дръпна брат си за ръкава. След кратък спор двамата седнаха на камъните да го изчакат. Изглеждаха на края на силите си, но решени да продължат. Арисайдия, естествено, носеше меча си.

Пенрик се довлече до тях, разклати торбата и изхриптя:

— Забравихте манджата. И разни други неща.

Арисайдия изръмжа, но Найкис изглеждаше предпазливо доволна.

— След като Аделис… — започна тя, после се поправи в движение: — След като те оставихме в Скирос, мислехме, че ще продължиш към Адрия. Решил си да тръгнеш след нас?

Усмивката й, заключи Пен, компенсираше злия кон, а донякъде дори и брат й. Нямаше смисъл да пита чия е била идеята да го зарежат.

— Не точно. Само че няма и час след като изчезнахте Велка и взвод войници пристигнаха в градчето. С карети, точно както предположи ти — добави Пен и кимна на Арисайдия, който продължаваше да му се блещи. — На няколко мили след нас са.

Найкис си пое рязко дъх. Брат й се намръщи още повече.

По взаимно и мълчаливо съгласие тримата оставиха различията си за по-късно. Арисайдия плъзна поглед по терена и го спря за дълго върху стесняващото се дефиле.

— Значи продължаваме нагоре. Може да има пещера.

— В която да се скрием? Велка си води магьосник. Така че идеята е лоша — предупреди го Пен.

— Хм. — Поне предупреждението Арисайдия прие, без да спори. — Предпочитам да не влизам в капан, от който няма излизане.

— И аз — каза Пен.

— Да тръгваме тогава.

Тръгнаха. Бързо останаха без дъх, но не и преди Арисайдия да го е разпитал за броя на преследвачите и да е изразил в детайли яда си, че Пен не е огледал по-подробно въоръжението им.

— Във вилата ти видя сметката на колко… седмина? Значи за мен остават шест. Май ще е по-добре да им се опънем тук, отколкото да ни настигнат по-късно, на тясно, когато ще сме още по-уморени и ще е тъмно.

Пен пет пари не даваше за аритметиката му. Ако беше сам, сигурно би могъл да се изкатери набързо, да свърне по някоя пътечка и да изчезне. Да избяга. „Но не и тримата. Значи трябва да разчитаме на тактика. В известен смисъл.“ Не му беше приятно да признае, че Арисайдия вероятно е прав. Каза с възможно по-спокоен глас:

— Ще трябва да се справя с магьосника на Велка, щом той се приближи, и това ще ангажира голяма част от вниманието ми. Битката няма да е каквато си я представяш.

Кървясалите очи на Арисайдия се присвиха.

— Ще можеш ли да го надвиеш?

— Аз… няма да знам, докато не го видя отблизо. А и целта не е да се убием един друг. Защото ще възникне сериозният проблем с прескачащия демон. — Това, плюс други съображения от теологическо естество. „На Копелето зъбите, каква каша!“

След малко Арисайдия спря, огледа се и каза:

— Тук. По-добро място няма да намерим.

Пен също се огледа. Най-стръмната част беше останала зад тях, което им даваше предимството на по-високата позиция. Обраслите с ниски храсти склонове от двете страни не предлагаха прикритие при евентуална атака по фланговете. Дефилето отпред не беше най-доброто място, в което да те натикат, но все пак предлагаше някакво последно отстъпление и не беше твърде далеч.

Арисайдия, досущ като съобразителния сержант в Скирос, ги накара да седнат за кратка почивка, да хапнат от храната, която Пен носеше в торбата си, и да пийнат вода от малкия мях, с който се беше сдобил отнякъде. Арисайдия хвърли поглед към чантата на Пен.

— Мъкнал си я по целия път?

— Съдържанието й е скъпо и трудно се намира. Игли, ножици и скалпели от качествена стомана. Чиста марля и каквото е останало от мехлемите ми… трудно се намират, както казах.

Найкис задържа поглед върху чантата, после и върху него.

— Всеки друг с радост би се отървал от допълнителната тежест.

„Да, не, не знам, може по-късно да съжалявам…“

— Пестеливостта е упорит навик.

Найкис започна да събира на купчина камъни, подходящи за хвърляне. Аделис примигна и стана да й помогне. Пенрик се сети укоризнено за прекрасния си лък, който събираше прах в Адрия, и също се присъедини към тях.

Спря, когато първите от групата на Велка се показаха с все пръхтящите си и уплашени коне иззад последния завой на пътеката преди стръмните каменни стъпала, погледнаха нагоре и ги видяха. Настана врява и вълнение, докато десетимата войници и сержантът им слязат от конете, вържат ги и се строят. Четирима бяха с лъкове и колчаните им бяха пълни със стрели.

— Това ще се окаже проблем — каза Арисайдия.

— Не непременно — измърмори Пен под нос. Найкис го стрелна с кос поглед, взе един камък от купчината и го претегли в ръка. Май и тя чакаше заповеди.

— Съжалявам, че те въвлякохме в неприятностите си — каза тя тихичко.

— Не бяхте вие. А колкото до съжалението, смятам да внуша това чувство на колкото се може повече от присъстващите.

Усмивката й му напомни за самонадеяната агресия на брат й.

— Добре.

Макар и с малко, бяха извън обсега на стрелците. Те обаче също бяха извън обсега на неговата магия, особено на деликатния й вариант, който Пен се надяваше да използва. Е, винаги можеше да пробва със свлачище, макар че тук нямаше достатъчно дребен камънак на правилните места.

Велка, магьосникът и сержантът си говореха и нещо ръкомахаха. После мъжът с бялата дреха се обърна, разкърши рамене и започна да се катери по неравната пътечка с помощта на здрав кривак.

Беше истинско въплъщение на храмов магьосник и просветен свещенослужител. Висок, строг, зрял, могъщ, брадата му подстригана спретнато, макар че би могъл да продължи с ножицата и към веждите. Черните му очи се кокореха нагоре изпод бухлатите си заслони. Арисайдия и Найкис го гледаха с мълчалива тревога.

— Това е по моята част, предполагам — въздъхна Пен. — „Дез, готови ли сме?“

„Оооо — изгука тя. — Какво сладко малко демонче!“

„Моля?“

„Момъкът с брадата също е сладък, но демонът му е направо бебе. Имал е само две животни преди това и брадаткото е първият му човешки ездач. Ще знае само каквото знае магьосникът.“

— Слава на Копелето — отдъхна си Пен и потупа два пъти устните си с палец. А после още два пъти, защото всички тук щяха да имат нужда от Неговия късмет, за да оцелеят през следващите няколко минути. Дръпна се няколко крачки встрани от спътниците си и остави магьосника да скъси разстоянието помежду им за сметка на собствения си дъх. Замисли се как ли изглежда той в очите на съперника си. Уморен, кльощав, изгорял от слънцето младок с прибрана на възел коса, част от която се беше измъкнала и стърчеше около главата му — издуха един кичур от устата си, — облечен с дрехи втора ръка, мокра от пот туника, зелен елек и провиснали панталони за езда, целите в конски косми. Големите му стъпала негодуваха от дългия преход в разпадащите се сандали… определено трябваше да намери свестни ботуши отнякъде, и то скоро.

— Самоук магьоснико! — ревна към него брадатият. — Аз съм просветен Кайрато от ордена на Копелето в Патос и в името на бога ти нареждам да се предадеш. Слез мирно и тихо и нищо лошо няма да ти се случи!

— Да бе! Има неоспорими доказателства за противното — ревна на свой ред Пенрик. — Питай Велка какво ми направи в бутилковата килия!

Мъжът погледна назад в краткотраен пристъп на объркване, от което се отърси бързо.

— За втори път, настоявам да се предадеш! Или животът ти ще бъде прокуден от убежището на храма!

Пенрик обясни за онези зад гърба си:

— Длъжен е да изпълни този ритуал. Няма смисъл да го прекъсвам, преди да е стигнал до края му.

Кайрато повтори предупреждението си още три пъти, всеки път с все по-силни думи. Арисайдия изтегли меча си, а съмненията му, изглежда, достигнаха нови висоти. Тъмните вежди на Найкис се събраха в израз на тревожно любопитство.

— Съжалявам — каза тържествено Кайрато и разпери ръце, сякаш се канеше да подпали дрехите и косата на Пен.

Пен пресече със студ пристигащия импулс. Кайрато залитна леко и пробва отново, със същия резултат. После още веднъж.

„А конят си научи урока още след втория опит да те захапе“ — отбеляза Дез, видимо развеселена.

Магьосникът впери озадачен поглед в ръката си, после се опита да подпали Найкис и Арисайдия. Пен парира тези опити още по-бързо, а хаоса остави да се излее напосоки. Няколко камъка край тях се разхлабиха и поеха по нанадолнището. Кайрато се стресна и сви глава между раменете си. Дез напираше като опъната тетива: „Дай на мен, дай на мен, дай на мен…“

— Какво си ти бе? — викна Кайрато, най-после изплашен сериозно, ако можеше да се съди по разширените му очи.

— Вече обясних на Велка, че не съм самоук магьосник — отвърна Пен. — Той не ти ли каза? Колко нечестно спрямо теб. Кълна се, че този тип изобщо не слуша какво му говорят хората.

Зачуди се колко ли необяснима изглежда тази надпревара за външните наблюдатели. Двама идиоти, които стоят нависоко, правят гримаси и размахват ръце…

Велка ревна от ниското:

— Арисайдия! Предай се или ще умреш!

Арисайдия промърмори:

— Сбърка съюза. Имаше предвид „и“. — Стискаше дръжката на меча си с нетърпението на Дез.

Патоският магьосник викна:

— Предай се и ще пощадим сестра ти. Лично ще се погрижа за нея. — И сигурно си вярваше.

— О, сега аз пък ще се погрижа за теб — изръмжа Найкис и метна първия си камък. Беше се прицелила добре, но камъкът се пръсна на парченца, преди да е стигнал целта си. Последва го друг, но той се отклони рязко във въздуха.

— Защо не го удрят?

Пен не можа да реши дали въпросът й съдържа повече разочарование или възмущение. „И двете всъщност.“

Арисайдия сложи ръка на рамото й да я спре, преди да е хвърлила за трети път.

— Безсмислено е…

— Не, не, нека хвърля. Камъните му отвличат вниманието. — Пен я стрелна със слънчева усмивка през рамо. — Давай. Нека се загрее.

По погледа й личеше, че е разбрала. Е, значи поне един от двамата го беше слушал внимателно и беше запомнил.

Третият камък изсвистя над главата на магьосника. Арисайдия се размърда и също посегна към купчината. Неговите камъни цепеха въздуха с повече сила.

Сержантът не беше зяпал безучастно. Стрелците му, в две двойки, бяха заобиколили отстрани по нанагорнището, за да влязат в обхват, и сега най-после пуснаха стрелите си.

„Приятно прекарване, Дез.“

Първите стрели избухнаха в сини пламъци и стигнаха целта си под формата на безобидна пепел, вторите изпопадаха с тракане по камънака. Третите бяха застигнати от същата съдба.

„Защо се мотае толкова? Още не му е хванал цаката ли, какво ли?“ — попита Пен, пришпорил сетивата си успоредно с тези на Дез.

„Здраво контролира демона си. Могат да правят само по едно нещо наведнъж. Тъжна работа, да ти кажа.“

„Помни, че той е колега свещен, а не играчка, с която да се забавляваш.“

„Да не те беше заплашвал, тогава.“

Стрелците почти бяха навлезли в обсега му, но засега само хабяха стрелите си и не заслужаваха вниманието му. Приближаха ли още малко, лесно щеше да им скъса както тетивите, така и сухожилията. Предполагаше, че Кайрато не е толкова беззащитен, колкото изглежда, но понеже Пен още не го беше нападнал, онзи нямаше срещу какво да демонстрира отбранителните си умения. Пен беше станал нещо като експерт в блокирането на седалищни нерви, отлична тактика, ако искаш противника си обездвижен от кръста надолу, но не особено подходяща в момента. От друга страна, ямката под мишницата предлагаше добри възможности да отвлечеш нечие внимание…

Магьосникът размърда прашния сипей под краката на Пен с очевидното намерение да го повали по задник, но Пен отскочи настрани към един голям камък. Безформени халюцинации запърхаха пред взора му… интересен вроден талант, който подсказваше, че един ден и след много упражнения човекът би могъл да стане майстор на виденията. Не и днес обаче. Пен ги пренебрегна и без помощта на Дез. Магьосникът се разсея за миг, зает с едно от бързите хвърляния на Арисайдия, и в същия миг последният камък, хвърлен от Найкис във висока дъга, се стовари върху главата му със задоволително хрущене. Камъкът не беше малък, явно Найкис го беше метнала с две ръце. Брадатият се строполи изумен и се хързулна по задник надолу, като драпаше отчаяно към кривака си. А после нададе гневен вик и вдигна ръце към Пен.

Болка разцъфна в гърдите му, сякаш бедното му сърце само искаше да се разкъса. Пен падна назад като блъснат от пръч. Дез се разтревожи и се уви около сърцето му. Следващите стрели долетяха необезпокоявано и ги пропуснаха само като по чудо.

От ниското се вдигна врява, войниците викаха един през друг, а после хукнаха напред, приели падането на Пен като знак за атака.

Пен се надигна на колене. Гърдите му напразно се пънеха да поемат въздух, устата му зееше в изумление. Този удар беше предназначен да убива.

Кайрато също беше на колене и с провиснала челюст, неговата — от смут, страх и триумф едновременно. Може и да не беше планирал съзнателно онова ужасно и забранено нещо, реши Пен, но и не личеше да съжалява особено. Вместо това се оглеждаше в опит да прецени къде ще прескочи демонът на Пенрик, след като той си поеме дъх за последно.

Хаос изригна от Дездемона.

Склонът сякаш отърси рамене и пое с гръм надолу.

Кайрато се хързулна няколко метра заедно със свлачището, наполовина заровен в камънак. Потен и зачервен, той си пое рязко въздух, сгърчи се, после пребледня внезапно и… припадна.

„Топлинен удар“, постави диагноза Пен или по-скоро някаква почти непозната, дистанцирана част от ума му, запазила ясно съзнание, неприятно и неканено усещане, което му напомни за бутилковата килия. Гърдите го боляха зверски. Останалото не беше много по-добре, като се изключеше приятният миг, когато нечии трескави ръце го положиха в мек и топъл скут.

Ботушите на Арисайдия го подминаха; изстъргване и трясък на метал звъннаха дисхармонично над пулсиращото ехо от скалното свлачище.

— Не убивай магьосника! — извика предупредително Пен.

Силно сумтене, провлачени стъпки.

— Помня — долетя до него гласът на Арисайдия, пълен с раздразнение. — За разлика от онзи тъпанар.

— О, кръвта на Майката, Пен, добре ли си? — възкликна Найкис над него. Капки намокриха лицето му, макар небето на ранната вечер да се ширеше кротко над него, дълбоко, синьо и безоблачно. Можеха ли и сълзите да са благословия? Богове, небето в тази страна беше възхитително.

— Ще бъда. — „Дано.“ — Не трябва ли да хвърляш камъни?

— Ти току-що ги хвърли всичките. Мисля, че Аделис държи нещата под контрол… останалите избягаха. Тоест онези, които могат. Сержантът им крещи да се върнат, но и той тича с всички сили.

— Ха. Добре. — А какво ставаше с Дез?

„… Дез?…“

„Шт. Заета съм.“ А после, след миг-два, каза с възмущение: „Кайрато беше готов да пожертва своя демон, за да те убие. Богът да го прибере заедно с твоята душа, а самият той да оцелее.“

„Мда. Военновременна магия. Точно затуй не ща да имам нищо общо с войната.“

16.

Найкис стискаше здраво Пенрик, чийто брътвеж беше прелял в членоразделно, но безсмислено мърморене, и гледаше как Аделис се движи методично надолу по склона. Слънцето се беше оттеглило зад възвишенията, но небето още пазеше спомена за светлината му и само тук-там звезди подаваха главици, а сухата земя тънеше в синьо без сенки. Аделис беше прогонил двамата мечоносци, единствените, запазили достатъчно самообладание след свлачището. Но и техният кураж се изчерпи бързо-бързо след няколко срещи с меча му и двамцата побягнаха благоразумно след другарите си. Найкис си отдъхна.

Аделис спря при някакъв неясен силует в края на свлачището. Приглушени гласове, уплашен вик, звук от влажно съприкосновение. Тишина. Найкис потръпна, вдиша и отклони поглед.

Пенрик се сгърчи в скута й.

— Какво беше това? Не убива ранените, нали? Трябва да го спра…

— Не. Само един, струва ми се. Не мърдай. Много ли е зле сърцето ти?

Той се отпусна.

— Не твърде зле, мисля. — Гласът на вътрешния му близнак го прекъсна задъхано: — Едва не го убиха. Щеше да е мъртъв, ако не бях аз. Дез! — последното дойде от Пен, който затръшна решително челюсти.

Получаваше по-ясен отговор от демон на хаоса, отколкото от мъж? „Нищо ново под слънцето, уви.“

— Дездемона, какво става? Кажи ми истината!

Пенрик стисна зъби, но после отстъпи, и в преносния, и в буквалния смисъл.

— Онзи трижди проклет свещен на Копелето се опита да разкъса сърцето му със забранена магия. Овладях нещата на първо време, но Пен трябва да лежи поне седмица. На легло.

Найкис плъзна поглед по здрачните възвишения, където легла категорично липсваха, и въздъхна.

— Онова, онази магия… това нормално ли е?

— Не — каза Дездемона или по-скоро двамата едновременно, после едната му ръка се вдигна несмело да докосне лицето й. — Никой не може да разбива сърцето ми освен теб, совичке.

Тя затаи дъх, но преди да се продължили с тази обещаваща размяна на реплики, Аделис тръгна нагоре. Спря малко под тях да погледне припадналия и наполовина заровен в камънака магьосник, после се наведе да избърше меча си в широкия ръкав на бялата му дреха и го прибра в ножницата. Стигна до Найкис и остави на земята два лъка и колчан със стрели. Изпухтя уморено, седна до тях и обхвана с поглед странното бойно поле.

Пенрик се надигна на лакът.

— Какво стана? Става?…

— Сержантът, двама стрелци и двама от другите избягаха. Двамата ранени — също. Останалите са затрупани. Един-двама може и да се измъкнат без чужда помощ и после да изровят другите. Предполагам, че рано или късно другарите им ще се върнат да им помогнат. Конете скъсаха поводите си и избягаха, подплашени от свлачището, което, предполагам, е било твое дело. Един си е счупил врата при падането. И по-добре. Ако си беше счупил краката, щеше да отвори работа някому. Не на нас обаче. Ние трябва да продължим.

Пенрик свъси вежди.

— А Велка?

Аделис сви рамене.

— Два пъти се опита да ме убие. Три пъти, ако каквото казваш е вярно. Реших да не му давам шанс за четвърти опит.

— О. — Пенрик се отпусна и направи свещения знак. — Съжалявам, че… че не намерих начин да му помогна.

— Е, сега е проблем на своя бог. А ти не се разпростирай извън чергата си, ако обичаш.

— Това всъщност е един много разумен теологически довод.

— Върши работа и в армията.

— А. — Пенрик се поколеба. — Разбра ли как е истинското му име?

— Не попитах. Хич не ме интересуваше, да ти кажа.

— Вижда ми се странно да убиеш човек, без дори да му знаеш името.

— А на мен ми се вижда в реда на нещата. — Аделис разкърши рамене. — Макар че в неговия случай може и да разберем по-нататък. Важното е, че сега, когато отсякохме главата, тялото ще се гърчи в конвулсии. Ще минат няколко дни, докато се изровят и слязат в ниското за помощ. Там ще трябва да отговарят на въпроси и прочие. Освен ако този — той кимна надолу към белеещото се тяло на патоския магьосник — не дойде на себе си по-рано от очакваното. Което сигурно е възможно, предвид че си има демон.

Пенрик, който се беше отпуснал в гостоприемния скут на Найкис, се надигна отново.

— Трябва да помогна на ранените…

— Не, не трябва — каза Найкис и го бутна обратно.

— Права е. А и аз няма да помогна — вметна Дездемона. — В момента имам други приоритети. Ако приятелите им се върнат да ги изровят, никой няма да умре.

— Съгласен съм с демона — каза Аделис, което беше неочаквано в много отношения, не на последно място защото беше познал чии са думите, излезли от устата на Пенрик. — Кълна се, че това нещо има повече здрав разум от теб. Може да си учен и прочие, ама иначе си глупак.

Значеше ли това, че Аделис вече не отхвърля така категорично историята, която Пен им беше разказал? Малка стъпка към доверието, но все пак стъпка. Найкис наведе глава и се усмихна.

— За двеста години всяко създание ще научи много — отстъпи с треперлив глас Пенрик.

Аделис взе единия лък и го опъна за проба.

— Каза, че можеш да изстрелваш горящи стрели, магьоснико. А обикновени можеш ли?

— Обикновено — да. Не и в момента обаче.

Аделис подаде лъка на Найкис.

— Пробвай да опънеш тетивата.

Седнала на земята, тя пое несръчно лъка, изви се, опъна тетивата и се намръщи.

— Трудно е, но за една-две стрели може и да успея. — Протегна се и остави лъка при другия.

— Тогава ще вземем и двата. — Аделис се обърна да погледне нагоре. — Не знам още колко остава по стръмното, но ако минем през теснината преди да се мръкне съвсем, ще можем да си починем там, докато чакаме луната да изгрее.

Найкис прехапа устна. Как се връзваше това с препоръката на Дездемона за пълната почивка, необходима на Пен? Май никак.

Купчината светли дрехи в ниското се размърда и простена.

Този път Пенрик се надигна решително.

— Помогнете ми. Трябва да занесем вода на този, иначе няма да изкара до сутринта. Важно е, повярвайте ми.

— Проблемът с прескачащия демон? — попита Аделис, твърде уморен да се заяжда.

— И това също. Макар че този тип не заслужава да задържи своя.

Найкис помогна на Пен да се изправи. Хързулнаха се няколко метра надолу и клекнаха до затрупания с камъни магьосник.

Пенрик отпуши малкия мях, изля малко вода върху главата на мъжа и я втри в косата му.

— Ще трябва да го охладя по трудния начин. Изглежда ми твърде замаян, за да се отърве сам от хаоса… Хайде, просветен Кайрато. — И плесна магьосника по брадатата буза. — Събуди се. Трябва да пиеш вода. — И наведе меха към устата му.

Кайрато преглътна, задави се, изплю половината и дойде на себе си. Понечи да се надигне, но без успех.

— Спри да се дърпаш — каза Пенрик и сложи твърда ръка на рамото му. — Само ще се сгорещиш още. Нямам много време…

Гласът на Кайрато изтъня от страх.

— Нищо няма да ти кажа!

— Това е добре, защото искам от теб само да слушаш — каза Пенрик.

— Безопасно ли е? — попита разтревожено Найкис. — Ами ако се опита да те убие?

— Нащрек съм, така че няма страшно… Така де. Но ти по-добре се дръпни.

Найкис се отдръпна малко и се огледа за някой по-голям камък, готова да фрасне още веднъж Кайрато по главата при първото внезапно движение. Макар че не онези движения, които тя можеше да види, а другите, невидимите, криеха истинската опасност. За тях трябваше да разчита на Пенрик и Дездемона. Което се оказа… неочаквано лесно.

Кайрато премести поглед от нея към Пенрик.

— Битката свърши — уведоми го Пенрик. — Вие загубихте. Смятай, че си се предал.

Кайрато каза завалено:

— Не, не съм. — Събра кураж и продължи: — Този път ти се размина, но орденът на Копелето ще те намери.

— Което никак няма да е трудно, защото работя за въпросния орден. И за белия бог.

Кайрато успя да се подсмихне самодоволно.

— Кой си ти да говориш за белия бог? Да не би да си го виждал?

— Веднъж, преди десетина години. Единайсет. Такова нещо човек не забравя. — Сви рамене. — Нито демон. Можеш да ми викаш просветен… Инкогнито засега, макар че ако пак се срещнем при по-нормални обстоятелства, обещавам да ти се представя както му е редът.

Кайрато очевидно не вярваше и на една негова дума. Или по-скоро… предпочиташе да не вярва, защото отричането не беше толкова страшно. Много интересно. Найкис ги гледаше занемяла.

— Нямам много време — повтори Пенрик, — но трябва да си поговорим за твоя демон и как се държиш с него. Поведението ти е теологически неправилно… а също грубо и жестоко — последното дойде от другия източник, реши Найкис, — освен това е христоматиен пример за лошо управление, честно. Демонът ти е подарък от бога и от храма, безценна възможност за взаимен растеж, а не зверче, което да потискаш и заробиш. За него ти си образец и ментор, единственият родител, което стихийно създание като демона може да има. Като стопанин на храмов демон ти си длъжен да го предадеш нататък в края на живота си по-добър, отколкото си го получил, а не съсипан от собствения ти егоизъм и пренебрежение, нито, както стана преди малко, от страх, лоша преценка и паника. — Пенрик махна с ръка. — Макар да признавам, че са те подвели.

Уплашеният поглед на Кайрато бавно преливаше в пълно недоумение. „О, това е добре — помисли си Найкис. — Значи не съм само аз.“ Явно и обучените в храма намираха Пенрик за загадка.

— Не знам как ще оправиш нещата със своя демон и дали въобще ще успееш — продължи той, — но може да опиташ с разкаяние, молитва и медитация, като за начало. Прошката едва ли ще му е по силите, докато не стане по твоите сили, а за опрощение ще трябва да се обърнеш към по-висша инстанция. Предлагам ти обаче, като един вид първа стъпка, която ще е полезна и за по-нататъшните ви отношения, да му дадеш хубаво име. — Пенрик поизправи гръб и се усмихна бодро на заровения свещен. В отговор Кайрато направи пореден опит да се измъкне от каменния си затвор, отново без успех. Не, не да се измъкне от затвора, а да се отдалечи от Пенрик.

— Ти си луд — изграчи брадатият свещен.

— Брат ми казва, че е луд за връзване по три — вметна дружески Найкис от мястото си. — Но също е просветен свещен, от най-умните, и има много мъдър демон. По-добре се вслушай в думите му.

Кайрато изграчи:

— Демонът е взел връх! — После се вгледа в Пенрик и очите му се кръстосаха. — Не… но е чудовищно плътен. Реших, че е взел надмощие. — Гласът му изтъня отново: — Защо не е взел връх?

— Точно това се опитвам да ти обясня — каза търпеливо Пенрик. — Така, а сега за името. Сещаш ли се за някое, което ти харесва? — Погледна обнадеждено магьосника, който започваше да хъхри. Пенрик свъси вежди и го накара да изпие още глътка вода.

После изражението му се вглъби.

— Дез, някакви идеи как да кръстим този млад демон? — Пауза. — Това е нелепо. — Още една пауза. — А това е неприлично. — И още една. — Не, няма да го кръстим на мен. — Въздъхна и се обърна към Найкис. — Мадам Катаи? Кажи някое хубаво седонийско име.

„Найкис, когато ти го произнасяш.“

— Ресийн? Куна? Саранде?

— Дез — каза Пенрик, — демонът на просветен Кайрато има ли предпочитания? Не? — Изгледа намръщено Кайрато. — Сериозно, от колко време си заедно с това бедно създание? От вчера? Та то дори име не може да си избере!

После се замисли, но не задълго, и изправи отново гръб.

— Добре. — Направи свещения знак и посегна да сложи ръка върху челото на другия магьосник. Успя на втория път, защото онзи се дърпаше. — В името на белия бог те благославям и те кръщавам Куна. Доста импровизирано като за кръщене — добави той към Найкис, — но двете с Дез сте пълнолетни и ставате за свидетели, така че трябва да свърши работа.

Понеже Кайрато вече не се дърпаше, нито правеше друго, освен да лежи, замаян от топлинния удар и не по-малко от голямата доза Пенрик, Найкис остави магьосниците да си говорят, тоест единият да чете конско, а другият да слуша сащисано, и тръгна нагоре по склона. Аделис тъкмо беше приключил с багажа им.

— Той млъква ли някога изобщо? — мрачно, но не твърде, попита Аделис.

— Мисля, че когато е уморен, говори повече. Но пък тогава е склонен да бръщолеви несвързано. — Събра няколко здрави стрели, паднали наоколо, и ги прибра при другите в колчана.

Пенрик най-после приключи с лекцията си, направи свещения знак над затрупания наполовина магьосник, потупа два пъти с палец устните си и се изкатери… е, допълзя при тях и се просна по гръб на земята, задъхан. Аделис се загледа в гърдите му, които се повдигаха и спадаха твърде бързо, и поклати глава.

— Мда. Виждам къде е проблемът.

— Да го прихванем от двете страни? — предложи Найкис.

— Не, по-добре ти вземи храната, водата, лъковете и… да, меча ми.

— А чантата му?

— Както прецениш. Аз ще нося твоя рус глупак. Нека това е закъснелият ти подарък за Деня на Копелето, сестричке.

— А, да, последния път пропусна подаръка, нали?

— По онова време бях зает с война, което твоят бог без съмнение ще разбере. Насмалко да посветя битката на Него.

Пенрик се опита да спори, но загуби с три срещу един гласа и накрая склони Аделис да го носи на гръб. Коленете на Аделис се подгънаха малко в първия момент и той изсумтя:

— По-тежък е, отколкото изглежда!

— Сигурен съм, че ще мога и… — започна Пенрик, на което Найкис и Аделис отвърнаха в хор:

— Млъкни, Пенрик.

Найкис си помисли, че ако можеше, Дездемона би казала същото.

Сенките в дефилето тъмнееха виолетови. Неравният терен би бил труден за катерене дори без багаж. Найкис и Аделис мълчаха задъхано, за разлика от Пен, който дрънкаше нещо на лесовнишки — млъкна чак когато Аделис заплаши, че ще го метне обратно по нанадолнището. Магьосникът отпусна глава на рамото му и настана тишина, пропита с шумовете на настъпващата нощ — насекоми, един гласовит славей, хрущенето на камънак под краката им, тихото пърхане на някой и друг прилеп. Към края на лъкатушното дефиле една сова прелетя на десетина стъпки над главите им, разперила криле в тишината, и Найкис зърна бялата усмивка, с която Пенрик я изпрати.

Хрумна й един въпрос. За щастие имаше кой да й отговори.

— Дездемона — каза тя, — ако Пенрик беше загинал… — каква ужасна мисъл — и ти беше принудена да скочиш, къде щеше да отидеш? Ако е вярно, че демоните винаги избират най-силния човек, значи щеше да избереш Аделис, нали?

Аделис се спъна, после спря да нагласи по-удобно Пен и продължи напред. Беше твърде тъмно Найкис да види изражението му, но лесно можеше да си го представи — физиономия на най-дълбок смут.

— Не, дете — отвърна Дездемона. — Щях да избера теб.

При тези думи Аделис спря рязко. Найкис направи същото.

— Мен! Защо?

— С Пенрик сме заедно вече от единайсет години и личността му е оставила дълбок отпечатък. Не бихме могли да изберем друг.

Пенрик издиша шумно и сапфирените му очи се разшириха, но като никога не каза нищо.

След още миг продължиха нагоре.

Не се чуваха звуци на потеря.

Според мнозина всяка молитва към Копелето беше покана за беля, но ако питаха Найкис, една благодарствена молитва за даровете му би била съвсем на място в момента. Излезли бяха на по-равна пътечка и тя намери сили да затананика стар хвалебствен химн.

— Може ли по-високо? — помоли я Пенрик от гърба на Аделис. — Не съм го чувал на седонийски.

Тя погледна нагоре и установи, че нанагорнището е свършило. Теренът пред тях се спускаше в кадифен мрак. На стотина мили по-нататък се издигаше отново като черно одеяло, метнато на хоризонта в обещание за Орбас.

— Стига толкова — изпухтя Аделис и положи товара си на земята. Намериха си удобни за сядане камъни под звездното небе. Найкис им даде меха да пийнат вода.

После поизправи гръб и запя древните думи, за които я беше помолил магьосникът. Аделис се включи с басовия си глас. Не го беше правил от години, от детството им, когато пееха в храмовия хор, преди… преди всичко. Пенрик пригласяше доволно, а после, по настоятелна молба на Найкис, изпя химн на родния си лесовнишки, със задъхан, но иначе изненадващо кадифен баритон.

Думите му галеха слуха й странно и сладко и така, обменяйки мистерии, те посрещнаха луната с песен.

Последният танц на Мира

1.

Найкис се тревожеше за магьосника.

Стигнали бяха до този малък планински чифлик преди два дни, представяйки опърпаното си трио като мъж със съпругата си и техния приятел, който си е изкълчил глезена по каменистите пътечки в мрака. Подозираше, че парите им са били по-убедителни от измислената история. Малката на пръв поглед сума им беше осигурила приличен подслон — фермерът и жена му им отстъпиха спалнята си и се качиха на тавана, а дечурлигата им се пренесоха в обора. Това гостоприемство, мислеше си с тревога Найкис, можеше да донесе на домакините им и много по-големи неприятности от твърдата постеля, ако имперската потеря потропаше на прага им. Бутна със задник вратата на спалнята и внесе подноса.

Просветен Пенрик лежеше послушно в леглото, както му бе наредено, но не спеше. Надигна се на лакът, примигна насреща й със сините си очи и я дари с една от странните си сладки усмивки. Сякаш не беше бил на прага на смъртта преди три нощи, когато едва не бе загинал, защитавайки нея и брат й.

— А. Станало е време за ядене? Пак ли?

— Трябва да ядеш. Ако не ти, то Дездемона, определено. — Пенрик може и да беше от онези ужасни дългучи, които ядяха като коне и нищо не им се лепеше, но неговият демон на хаоса, който пребиваваше в тялото му като втора личност — една много сложна втора личност, — разчиташе изцяло на него за прехраната си. Така поне предполагаше Найкис. — Трябва ли да ядеш за двама?

— Мм, има нещо такова. Чакай, нека стана…

— Лягай! — наредиха едновременно Найкис и Дездемона. Понеже Дез говореше през устата на Пенрик, ефектът беше единствен по рода си, но Найкис започваше да свиква. — Слушай демоничния си лекар, ако обичаш — каза Найкис, а Дез добави: — Да, слушай и сладката си медицинска сестра. Знае тя как се гледа болен.

— Вие кога се съюзихте? — измърмори Пенрик. Найкис остави таблата на умивалника, дръпна го към леглото, разбухна възглавниците на Пен и му помогна да се надигне. — Стига, не е нужно да ме храниш с лъжица — възрази той.

— Не е супа, така че не бих могла, дори да исках. — Найкис седна до него, размаза козе сирене върху кръглите филийки селски хляб, добави счукан чесън, сгъна филийките и ги остави на таблата пред него. Каната с разредено вино държеше в ръка. Пенрик се опита да й вземе каната, но ръката му се разтрепери от тежестта и той побърза да я прихване с другата. Хвърли смутен поглед на Найкис изпод неприлично дългите си мигли.

Не за пръв път Найкис се запита какво точно означаваше, че другият магьосник, онзи, когото Пен беше надвил в странната битка по здрачаване, се е опитал да разкъса сърцето му, и колко ли магически усилия полага Дездемона оттогава, за да поддържа работата на този жизненоважен орган. Баща им, нейният и на Аделис, беше оцелял в няколко кървави военни кампании и накрая беше умрял от внезапен сърдечен пристъп. Този последен, фатален удар не беше оставил следа по тялото му. Болните сърца я плашеха.

Найкис успешно накара пациента си да изяде храната до последната трошичка. Нищожно усилие, от което Пен се задъха, факт, който противоречеше на хрипливите му уверения, че вече е по-добре. Найкис провери превръзката на десния му глезен, която имаше за цел да му напомня кой крак уж си е изкълчил, и я затегна малко.

Русата му коса, прибрана на тила, се беше разчорлила ужасно.

— Имам гребен — каза Найкис и бръкна в джоба на престилката, която беше взела назаем от стопанката на дома. — Дай да те среша. Косата ти е цялата на възли. — От седмици си търсеше извинение да докосне тази удивителна коса, още откакто Пенрик се беше появил като вълшебен дух пазител в градината на вилата й с предложение да излекува несправедливо ослепения й брат.

Той понечи да възрази с негодувание, но спря, смъмрен било от здравия си разум, било от демона си. Преглътна каквито там мъжествени декларации за самостоятелност напираха на езика му и ги замени с обнадеждена усмивка.

— Би било чудесно.

Тя го накара да седне на ръба на леглото и коленичи зад него. Опънатата на рамката въжена мрежа, която поддържаше дюшека, потъна под тежестта му и тесният му ханш се озова кажи-речи между коленете й. Найкис започна от края на дългата опашка. Разресваше възлите, както се разчесва фина вълна. Докато бяха в патоската й вила, Пенрик поддържаше хигиената си с ентусиазма на котка, както се полага на един лекар, но вече от седмица бяха на път и това се отразяваше на всички. Би ли се съгласил Найкис да му измие косата? Сигурно, ако се съдеше по тихите доволни звуци, почти като котешко мъркане, които раненият магьосник започна да издава, когато гребенът стигна до тила му и по-нагоре, спускайки се в бавни, равномерни разресвания.

С помощта на гребена и доволните си пръсти Найкис понечи да раздели меката коса на три кичура за плитка и установи, че не е останало достатъчно място за тази задача между неговия костелив гръб и нейния… нейната некостелива предница. Изкашля се смутено и се дръпна мъничко назад, а той сякаш се разбуди внезапно, трепна и изправи гръб, досущ благочестив храмов свещен. Макар и свещен, дал клетва пред Копелето, петия бог, чийто емблематичен бял цвят често биваше многозначително зацапан в истинския живот. Понякога Найкис се питаше дали това не е представата на белия бог за теологически хумор. Перачките определено трябваше да са в предните редици на паството му, защото му служеха на колене по-често от свещените. Просветен Пенрик също се изкашля и Найкис зърна покрай ухото му леката червенина, плъзнала по иначе млечната му кожа.

Сплете плитката и я върза с бяла ивица плат, която беше отрязала от своя рокля, една от малкото дрехи, които бе успяла да грабне, преди да избягат от войниците в Патос. Враг, който все още ги гонеше. Споменът съсипа приятното усещане. И толкова по-добре, защото едва бе успяла да се дръпне от леглото и да бутне Пен обратно в него, когато тежките стъпки на брат й изскърцаха по дъските в коридорчето.

— А, тук си.

Аделис вече наистина приличаше на себе си, поне от устата надолу. Висок, строен, атлетичен. Трийсетте години изобщо не тежаха връз плещите на младия генерал Арисайдия. Младият бивш генерал Арисайдия. Едва когато свали широкополата си селска шапка се видяха ужасните белези от изгаряне по горната половина на лицето му. Незаздравяла шарка от червени и розови отоци ограждаше като отровно цвете очите му, макар Пенрик да се кълнеше, че с времето белезите ще избледнеят. Тъмнокафявите му преди ириси бяха възкръснали в друг цвят след изгарянето с киселина — кехлибареночервен. Но благодарение на Пенрик и неговото магическо лечение Аделис виждаше отново — факт, който според Найкис беше нещо повече от магия, беше чудо.

Аделис прокара пръсти през черната си коса, доскоро подстригана късо по войнишки, а сега попораснала, и попита, загледан в някаква неопределена точка между сестра си и мъжа в леглото.

— Как е той?

— Добре — отговори Пенрик.

— Не го слушай. Не е толкова добре — поправи го Найкис. — Дездемона казва, че не трябва да се уморява изобщо, да не вдига тежко и прочие, за да не напряга излишно сърцето си, преди да е оздравяло.

— Хм — каза Аделис. Насочи погледа си към Пенрик. — Утре дали ще можеш да яздиш? Бавно?

— Не и онова бедно магаре в двора. Краката ми ще се влачат — каза Пенрик.

Аделис вдигна рамене неохотно.

— Има едно съседче с муле. До Орбас не може да ни заведе, но обеща да стигнем до чифлика на негов братовчед в долината. Така ще се отдалечим от прохода. Знаят, че сме минали оттам, и не е безопасно да стоим дълго във фермата.

Пенрик кимна, Найкис се намръщи.

— Добре ще е да сменим мястото — каза Пен. — Дез вече изби всички дребни вредители в околността. Ще ни трябват нови, за да се отърве от хаоса.

Доколкото Найкис разбираше процеса, демонът натрупваше хаос като страничен резултат от лечебните процедури и трябваше да го излее някъде в света. Най-безопасният начин, според Пенрик, било избиването на теологически разрешени вредители. Другите начини не били толкова ефикасни. Или разрешени. Найкис се замисли над опасната разлика между „неразрешени“ и „невъзможни“. Знаеше ли Пенрик къде минава истинската граница? Дано да знаеше.

— Добре, значи ще тръгнем призори — каза Аделис.

 

 

Е, не тръгнаха призори, а съвсем по светло — натовариха задъхания Пенрик и малкото си вещи на високото и кротко муле. Мечът, лъкът и стрелите на Аделис, всичките крадени, щяха да пътуват увити в плат, дискретност, която не му се нравеше особено. Найкис беше доволна обаче. Сигурна беше, че брат й би предпочел да се бие до смърт, отколкото да го заловят отново, но й се струваше безсмислено да пращат преждевременно душите на непознати войници при съответните им богове, щом това нямаше да промени крайния резултат. Сладкодумният език на Пенрик като нищо можеше да се окаже по-добра защита от дясната ръка на Аделис. Или магията му, в този ред на мисли, макар Дездемона да се беше умълчала. Явно беше заета с проточилото се лечение, поне ако се съдеше по мухите, жужащи над животинските изпражнения по пътя — падаха мъртви по петите им. Найкис се надяваше мулетарчето да не забележи.

Момчето водеше мулето и заради него трябваше да си мерят приказките по дългия път, който, ако не друго, рядко поемаше по нанагорнище. По някое време пътеката се разшири покрай руслото на лъкатушен поток. Още не беше станало време за обедна почивка, а Найкис вече се чувстваше мръсна и потна под жежкото слънце, стъпалата й се бяха подбили и я боляха. Най-после мулетарчето ги заведе на малка полянка под сянката на стари дъбове, явно любимо място за спирка. По очевидни причини, помисли си Найкис. Оттук се откриваше гледка отвисоко към просторната долина, която превръщаше тази провинция в безценна и упорито отбранявана житница за Седонийската империя.

Мулетарчето отведе животното настрани и го върза да пасе. Аделис застана до ръба на урвата в края на полянката, бутна шапката си назад и се взря с присвити очи. Найкис и Пенрик отидоха при него.

— Всичко се вижда като на длан — подхвърли Пенрик, проследил погледа му. — Какво гледаме?

Аделис посочи с брадичка.

— Укрепеното градче на онази височина над реката е Соси. Не е столицата на провинцията, тя е надолу при устието и има пристанище. Но в Соси има гарнизон, който охранява края на долината. — Посочи четвъртитото петно в далечината, което приличаше на казарми. — Имперска войска, не на провинцията. Част от Четиринайсета пехота.

— Май ще е по-добре да не им се изпречваме пред погледа — каза Пенрик. — Дали някой от тях ще те познае?

Аделис докосна предпазливо нараненото си лице.

— И аз се чудя.

— Ако описанията ни са разпратени, лесно ще ни познаят — изтъкна умърлушено Найкис. Дори да не пътуваха заедно, белезите на Аделис, а и Пенрик със своя ръст и чуждоземен вид, щяха да изпъкват навсякъде. Само Найкис би могла да мине незабелязана.

— Така е, но пък в Соси има голям храм — каза Аделис. Каменният силует на сградата се виждаше на един хълм зад градските стени. — Дали не би могъл да, хм, поосвежиш кесията си там? — И стрелна Пенрик с кос поглед.

Физиономията на Пенрик приличаше повече на гримаса, отколкото на усмивка.

— Ще ми се кражбата от кутии за приношение да не се превръща в навик. Макар че пак е по-добре, отколкото да крадеш директно от хората. Вече са дали тези пари, значи няма да им липсват. — Замисли се, но дали размислите му бяха в посока за или против предложението, Найкис можеше само да гадае. — Затруднява местните храмове обаче. Няма да повярвате какви разходи имат.

— Да, но пак ще можем да наемем коне или дори карета — не се сдържа да отбележи Найкис. Говореха подбитите й крака, без съмнение, но каретата щеше да облекчи и недоизлекувания магьосник.

— И накъде ще тръгнем? — попита Пенрик.

— Имаме само две възможности — каза Аделис. — Е, три. Може да се спуснем по долината към крайбрежния път или дори до пристанище, където да се качим на някое корабче и да продължим на юг.

— Точно това предложих и аз в предната долина — изтъкна суховато Пенрик. — Щяхме да си спестим едно-друго.

Аделис продължи, явно решен да не му обръща внимание:

— И крайбрежният път, и пристанището ще са добре охранявани. Освен това описанието ни ще бъде разпратено най-напред до пристанищата и пограничните постове, това ви го гарантирам. Другата възможност е да намерим път през планината към Орбас.

Пенрик погледна към далечните върхове и ги гледа дълго, преди да каже:

— Освен ако не се дегизираме.

— Аз повече не обличам дрехите на Найкис — отсече навъсено Аделис.

Пенрик се ухили предизвикателно.

— Така е, онова с вдовицата не ти се получи добре.

— Аз съм офицер, не съм актьор — сопна се Аделис, но после стисна зъби. Явно си беше спомнил, че сега не е нито едно от двете.

— Така или иначе — побърза да ги успокои Найкис, — пътищата ни вървят заедно до Вилнок в Орбас. Пенрик може да хване кораб за Адрия оттам. — „Или не…“

— Или всички можем да се качим на въпросния кораб — подхвърли Пенрик. За пореден път.

— С Найкис отиваме в Орбас — каза Аделис. — Ти върви където щеш.

Пенрик плъзна поглед по суровото му лице и въздъхна.

А щом нито един от двамата — единият упорит като магаре, другият хлъзгав като риба — не искаше или не можеше да промени решението си, какво вещаеше това за Найкис? „Нищо добро.“

Хапнаха и продължиха по черния път надолу. Не след дълго Пенрик, явно забравил за изкълчения си крак, предложи на Найкис да се разменят — тя да яхне мулето, а той да върви пешком. Заради мулетарчето Найкис го попита как е нараненият му глезен, без да споменава на глас истинския му здравословен проблем, при което Пенрик сведе поглед и се умърлуши, преглътнал кавалерския си напън. И точно тогава мулетарчето рече, че можели и двамата да се качат на мулето. Набързо качиха Найкис зад Пенрик. Нито мулето, нито Аделис останаха особено доволни от тази промяна, но се въздържаха от коментар. Найкис плъзна ръце около кръста на Пенрик, за да не падне, а той се облегна леко назад по някакви свои си причини. Уморена от топлия следобед, Найкис облегна глава на рамото му и скоро се унесе в дрямка, забравила за кратко тревожните си мисли.

 

 

Рано вечерта стигнаха до следващия чифлик и се спазариха за подслон срещу кажи-речи последните си монети. Олекналата им кесия и многобройната челяд на фермера превърнаха таванското помещение над обора в единствената спалня, където можеха да се настанят. Аделис и Пенрик взеха да се тюхкат, но Найкис беше твърде уморена да намира кусури, пък и по принцип не беше някоя придирчива кокона. Тук земята беше плодородна и богатата реколта от пшеница гарантираше щедра популация на мишки и плъхове в складовете за зърно. Дездемона остана много доволна. Пенрик, размахал кривака си, на който уж трябваше да се подпира заради изкълчения глезен, изчезна на лов в мрака като прегладняла котка.

Аделис закачи фенера на един пирон далече от сеното и многозначително разстла одеялата им така, че неговото да е по средата. Найкис се подсмихна и каза:

— Не съм слагала цветя на олтара на Пролетната дама… — която, покрай другите си прерогативи, беше и богиня на девството, — вече повече от десет години.

— Не ти личи, да ти кажа. Цял следобед се натискаше на магьосника като влюбено момиченце.

— В интерес на истината, нямаш право да казваш на трийсетгодишната си овдовяла сестра с кого да се гушка. — В случай че изобщо й се прииска да гушка някого, което не се беше случвало от много дълго и много сиво време.

Аделис се изтегна с пъшкане на сеното, умърлушен. Като цяло, реши Найкис, май предпочиташе брат си в нацупения му вариант, защото лесно би могла да му отвърне със същото.

— Само помисли — каза той. — Отлично знам, че този тип направи чудеса за нас и съм му благодарен за това. Но той е адрийски шпионин, богове пет. Изпратен тук да ме вербува, само дето планът му се дъни на всяка крачка. И продължава да ми досажда, макар да знае, че съм решил да приема предложението на дук Джарго от Орбас. Да предположим, че стигнем до Вилнок живи и здрави. Тогава Пенрик няма да има друг избор, освен да потегли към дома с празни ръце. Просто недей да… просто не се увличай, за това те моля. Нали не искаш и ти да свършиш с празни ръце, ако не броим някое синеоко хлапе, което да ти напомня за него?

Найкис не беше съвсем сигурна, че би възразила срещу такъв вариант, но все пак изсумтя:

— Шест години бях женена за Каймис и от него дори това не ми остана. И не поради липса на опити, повярвай ми. Не мисля, че това е най-непосредствената опасност. — Макар че честите и продължителни отсъствия на съпруга й не бяха помогнали. — Пък и просветен Пенрик едва ли е в състояние да съблазни когото и да било в момента.

Аделис се ухили доволно.

— Така е. Не бихме искали бедният човечец да получи апоплектичен удар между краката ти.

— Аделис! — Възпираща представа, наистина.

— Истина е, не си измислям! Чувал съм. Макар че обикновено се случва на по-възрастни мъже.

Тя го замери със стиска сено. Той й отвърна. Преди да са се превърнали отново в петгодишни хлапета, Найкис чу вратата долу да изскърцва. Обектът на разговора им се връщаше. Тя преглътна напиращия на езика й цинизъм, но успя да добави:

— Във всеки случай, добре ще е Пенрик да остане с теб, поне докато не получиш служба при дук Джарго. Ще си в много по-добра позиция да преговаряш, ако Джарго знае или поне си мисли, че има и друго предложение. Така няма да си молител, а… а…

— Търговец? — сухо каза той. — Едновременно продавач и кон?

— Само помисли — замери го тя със собствените му думи и той вдигна ръка в знак, че се предава.

 

 

Останаха в чифлика два дни. Аделис стоеше в сеновала над обора, скучаеше и губеше търпение. Пенрик слизаше да се отърве от натрупания хаос само след като стопаните си легнеха, но пък явно се справяше добре с тази си задача. Добрата новина беше, че изглеждаше все по-силен, лошата — че покрай усилията на Дездемона оборът и околността му се развоняха на мърша.

Седнал със свити крака на одеялото си в топлия следобед, Пенрик подсмръкна и сбърчи нос, когато ветрецът довя миризмата към тях.

— Ха. Обикновено не оставям такава очевидна следа за делата си. Боя се, че хората ще забележат.

— И ще са благодарни — каза Найкис. Е, по-добре щеше да е хората да не разберат, че Пенрик е магьосник, защото преследвачите им със сигурност търсеха такъв.

— Не бъди толкова сигурна. Веднъж, още бях студент, отървах един тип от бълхите му, без да го питам. Той едва не откачи. Явно ги е смятал за нещо като домашни любимци. Убеден беше, че внезапната им липса вещае някаква страшна болест, така както плъховете напускат потъващ кораб. Мястото не беше подходящо да обяснявам какъв съм, затова се измъкнах на пръсти.

— И защо не беше подходящо? — попита Найкис.

— Играехме хазарт. Не мамех, но трудно щях да го докажа.

— Най-вероятно са щели да те спукат от бой — изсумтя Аделис.

Найкис кривна глава. Опитваше се да си представи младия Пенрик, притиснат в ъгъла.

— Щеше ли да им го позволиш? Да те набият?

Той вдигна рамене.

— На карта беше заложена само играта, нищо и никакво развлечение за една вечер. Нямаше нужда да се правя на герой. Затова се изнизах на пръсти. Същото ще се наложи да направим и ние, между другото, при това скоро.

Този път оставиха на Найкис да го уреди. Тя поразпита жените в чифлика и разбра, че един съсед щял да кара зърно към Соси. Призори на следващия ден тримата се натовариха на каруцата срещу последните си монети и обещанието Аделис да даде едно рамо, ако колелетата затънат. Пътуваха цял ден с бавното темпо на волския впряг, но все пак минаха през градските порти преди мръкване. Лесно убедиха стражарите при портата, че са селски работници. Слязоха от каруцата близо до храма и махнаха за довиждане на коларя.

Пенрик беше обещал да ги вкара в храма и да нощуват в атриума му. Найкис чакаше с нетърпение сигурността на това убежище, ако не и постелята, която то щеше да им предложи. Удобствата ставаха все по-незадоволителни с всяка следваща спирка на проточилото се бягство; силите им, физически и психически, бързо отпадаха. А Орбас, вече толкова близо, все още им убягваше по най-вбесяващия начин.

2.

Когато Пенрик тръгна по тесните улички към храмовия площад, повел своето двучленно стадо, вече се смрачаваше. Не че Арисайдия и сестра му приличаха на кротки агнета.

На площада имаше малък фонтан и няколко каменни скамейки, подарък от благочестив доброжелател, както показваха надписите, гравирани върху тях с изящните букви на старата седонийска азбука. Пенрик избра една пейка в дъното, под клоните на голямо дърво, и ги прикани да седнат, за да изчакат да се стъмни.

Найкис извади последния хляб от чифлика и го раздели между тримата. Аделис повдигна леко периферията на шапката си и огледа критично площада, без да спира да дъвче.

— Градската стража едва ли ще ни остави да седим тук след вечерния час — отбеляза той. — Ако Соси е като другите гарнизонни градове, значи стражарите са в постоянна война с младите войничета от казармите и ще обикалят улиците, вместо да дремят някъде на завет.

— Значи ще са заети другаде и няма да се занимават с нас — предположи обнадеждено Найкис.

Пенрик си представи как изглеждат тримцата отстрани. Седнали на пейка в тъмното като дебнещи пройдохи, които само чакат да оберат някоя къща. Което, като си помислиш, беше самата истина. Ако ги арестуваха, щяха да нощуват безплатно в затвора, но по-късно щяха да платят за краткотрайното удобство по друг, крайно неприятен начин.

Рехава навалица от местни хора се беше събрала под колонадата при входа на храма. Дръпнаха се да направят място на двама дякони, които излязоха, отвориха широко вратите и запалиха лампи високо от двете страни на входа. Скоро след това по една от страничните улички се появи погребална процесия — двама слуги в ливреи носеха фенери на дълги прътове, шестима мъже с мрачни лица превиваха рамене под носилката с покойника, а след тях прииждаше шумна група роднини в импровизирани траурни одежди. Вместо да влязат в атриума на храма, всички спряха при входа. Слабото сияние на свещения огън се разгоря и светлината му се разля през вратите. След още няколко минути друга процесия се появи от друга улица. Тяхната носилка беше отрупана с гирлянди от цветя. Двете процесии се събраха пред входа, нащрек, след което подравниха носилките и ги вкараха рамо до рамо в храма.

Появи се и взвод от градската стража. Половината влязоха вътре, другите застанаха на пост пред затворените врати. Откъм свещения атриум се чу погребална песен, изпълнена от пет гласа, и отекна зловещо в каменните стени. Песните, спомни си Пенрик, се считаха за особено подходящо приношение към боговете, понеже бяха дар на чист дух. Навалицата под колонадата не се пръсна. Хората сякаш се подготвяха за дълго чакане. Пенрик не можеше да реши дали това е добре, понеже им позволяваше да се смесят с тълпата, или зле, заради допълнителните стражи, които нямаха друга работа, освен да оглеждат площада и да стигнат до логичния извод, че странниците на скамейката нямат място тук.

След дълго напрегнато мълчание Найкис най-после каза:

— Ще ида да разбера какво става.

Загърна се с вдовишкото си наметало и тръгна към колонадата. Аделис и Пенрик се напрегнаха едновременно, но хората пред входа на храма изглеждаха кротки, а от тях тримата Найкис най-малко се набиваше на очи. Найкис се заприказва с някакви жени по края на навалицата. Твърде дълго си приказваха, скоро реши Пен. Накрая Найкис все пак тръгна обратно към тях, дискретна тъмна фигура на фона на поръбените със светлина сенки при входа. Махна им да й направят място и седна помежду им с въздишка.

— Ще продължи цялата нощ. — Двойно погребение след двойно самоубийство. Истинска трагедия. Младеж и девойка от два враждуващи рода се влюбили и понеже не им разрешили да бъдат заедно в живота, решили да се съберат в смъртта.

— Голяма глупост — каза Аделис. Пен стисна устни, за да не му напомни, че едва преди десетина дни самият той беше склонен да потърси този изход от тегобите си.

Найкис вдигна рамене.

— Явно са били много млади. Така или иначе, магистратите и свещените в Соси наредили на двете семейства да се молят цяла нощ за душите им. Както и за прошка, задето са ги подтикнали към самоубийство с глупавата си вражда. Хората, изглежда, смятат, че до сутринта роднините на двамата покойници или ще са се помирили, или окървавеният храм ще е пълен с трупове. Останах с впечатлението, че на магистратите не им пука особено кое от двете ще се случи.

— Е. — Аделис се почеса по тила. — Явно ние няма да спим в храма. — Свъси вежди. — А не искам Найкис да спи на улицата.

С това Пенрик беше съгласен. Самият той предпочиташе да намерят убежище някъде нависоко. Благодарение на Дездемона виждаше в тъмното и търсенето нямаше да го затрудни, но виж, да накара другите двама да тръгнат с него, при това без да вдигат издайнически шум, нямаше да е лесно. Нощта беше безлунна и в по-голямата си част тесните улички тънеха в непрогледен мрак. Всички почтени граждани вече бяха по домовете си, значи по улиците бродеха само граждани от другия вид. Вярно, всеки негодник, проявил глупостта да посегне на обучен в храма магьосник, го чакаше ужасна изненада, а и Аделис едва ли щеше да се даде лесно. Но щеше да е много по-добре, ако престоят им в Соси мине без произшествия.

„Благодаря ти“ — измърмори Дездемона.

„Мда.“ Седония беше красива страна, помисли си Пен, но упорито се опитваше да го убие. На някакъв етап Дез можеше да се окаже безсилна пред поредното предизвикателство и тогава те… не, тя щеше да загази сериозно. Колкото до неговите проблеми, те най-вероятно щяха да са останали в миналото.

Но към настоящия момент си бяха съвсем реални. Пен поведе спътниците си към лъкатушните улички. На повечето места паветата бяха сухи, но на други бяха влажни и хлъзгави. Той държеше Найкис за ръка, а тя — Аделис, така че Пен да ги превежда покрай най-опасните препятствия. Къщите бяха в характерния седонийски стил с високи слепи стени около вътрешни дворове, а малкото прозорци и балкончета по фасадите бяха на горните етажи. Колкото и да се оглеждаше, Пен не видя нито стълби, нито дори асми, по които да се изкатери човек.

„И без това не си достатъчно силен да се катериш — измърмори неодобрително Дез. — Току-виж пак ти прилошало. И без да тичаш, моля.“

„Вече съм по-добре. Гърдите не ме болят. Свършила си страхотна работа.“

„Ласкателството няма да ти помогне“ — отвърна тя не съвсем откровено, но поне се поуспокои.

Оранжево сияние се лееше иззад следващия ъгъл. Пенрик надникна предпазливо. Светлината идваше от два източника — обикновен фенер със свещ, закачен на скоба над една врата, и доста по-ярка маслена лампа в ръката на един от двамата войници, които стояха пред вратата. Младши офицери, прецени Пен по униформата и поведението им, капитани или лейтенанти. Аделис би разпознал чина им от половин поглед. Вторият войник взе да хлопа нетърпеливо по вратата.

— Ей! Отвори, Зире! Не дръж най-добрите си клиенти на улицата!

Последва още тропане. Накрая вратата се открехна със скърцане и някаква жена подаде глава през прага.

— Затворено е, господа. Елате утре вечер.

— О, все пак ще ни пуснеш да влезем, нали? — настоя офицерът. Явно беше подпийнал.

— Затворено е, защото перем. Освен ако не искате да търкате спално бельо, изчезвайте.

— Толкоз много гореща пара не е за изпускане — рече пияният офицер и понечи да награби жената и да я целуне. Тя му избяга без усилие и без видимо да се засегне.

— Да, може да си натопиш главата в мръсната вода и да я държиш там, пък дано станеш малко по-умен — отвърна жената. — Или по-чист. Което се случи първо. — Другарят му избухна в гръмогласен смях. — Та, както казах, освен ако не сте перачките — тя подаде глава и огледа улицата, — тази вечер вратата ми е затворена за вас.

Офицерите се примолиха още малко без успех, след което най-после си тръгнаха. Гласовете им долетяха отново откъм следващия ъгъл — цинична шега и остър отговор. Жена на средна възраст, повела две по-млади, които мъкнеха големи торби, отблъсна на бърза ръка пиянските задевки на офицерчетата и продължи към къщата с фенера, под чиято светлина стопанката бе спряла да ги изчака.

— А, добре. — Жената на входа им махна да побързат. — Най-после.

Перачката вдигна ръка да спре придружителките си.

— Да, тук сме, в този безбожен час. Но ще ти кажа направо, Зире, че или ще ни платиш двойно, или изобщо няма да влезем. Пък нека твоите момичета сами си попарват оплесканите чаршафи. — И потръпна театрално.

Зире въздъхна.

— Да, да, колкото кажеш. Няма как да си въртим занаята, докато не решим проблема с тази изпратена от Копелето напаст. — Потупа с палец устните си в бърза извинителна молитва, сякаш имаше вероятност богът да е чул думите й и да се е засегнал от пренебрежението й към двусмислените му дарове.

Пенрик, схванал ситуацията, се ухили. „Слава на Копелето, наистина!“ Прошепна на Найкис и Аделис:

— Изчакайте тук. Може би има начин да ни осигуря подслон за тази нощ.

После вирна брадичка и свърна зад ъгъла, без да обръща внимание на прошепнатите им възражения: „Какво?“ от Найкис и „Не можем да вкараме Найкис там!“ от Аделис.

— Мадам Зире? — подвикна той с най-сладкия си глас, докато тя затваряше вратата след намусените перачки.

— Съжалявам, затворено е — отвърна тя, а Пенрик пристъпи в светлината на фенера. Жената вдигна очи да го погледне и се ококори. — Много съжалявам, наистина!

Той й отвърна с топла усмивка. Така де, проститутките бяха от подопечните на Копелето. Както и пиратите, помисли си Пен, макар че с тях едва ли би се справил толкова лесно, нищо че беше заклет в ордена свещен.

— Не идвам да се възползвам от услугите ви, а да предложа своите. Може ли да вляза и да поговорим?

Тя примигна.

— Досега не сме имали младежи, но нищо не пречи да пробваме. Имаш ли опит? Не че е задължително да имаш всъщност. Бих могла да те обуча. — И му се усмихна дори.

Пенрик се изкашля, за да заглуши кискането на Дездемона.

— Аа… не този вид услуги. Разбрах, че сте изправени пред злощастна епидемия от лични паразити. И преди съм помагал с отстраняването им в къщи като вашата. Аз съм храмов магьосник, просветен… Джуралд. — Направи свещения знак, чело, устни, пъп, слабини, сърце, по една точка за всеки от боговете, и потупа още веднъж устните си за Копелето.

В очите й припламна интерес. Беше много красива жена на средна възраст, осъзна Пен сега, когато я гледаше отблизо. Роклята й не беше провокативна, ако не се броеше широкият зелен колан с пришити перли, който стягаше кръста й и подчертаваше приятно бюста.

— Твърде хубав си за просветен — възрази тя.

— Бих могъл да поспоря, привеждайки научни аргументи, но ще е по-бързо, ако просто ви демонстрирам уменията си. А вие ще прецените сама. — Озари я отново със слънчевата си усмивка. — Ако не се справя задоволително, няма да ми дължите нищо.

— А какво ще ти дължа, ако се справиш?

— Нищо особено, просто подслон за мен и двамата ми… — направи бърза сметка наум — слуги. Само за тази нощ. Замръкнахме в Соси без, ъъ, ресурсите, които се надявахме да получим тук, и се налага да импровизираме.

Жената присви очи.

— И защо не отидете в храма, о, просветен свещенослужителю?

Не му беше трудно да си представи какво вижда жената — рошав мръсен мъж, облечен като селяк и вероятно смърдящ подобаващо. Нищо общо с представата й за свещен.

— Дълга история. — Която трябваше да измисли по най-бързия начин. — Имаше корабокрушение, а после… — И тогава си даде сметка, че разполага с по-добра. — Както сигурно знаете, храмът има друга спешна работа тази нощ покрай кръвната вражда между два местни рода.

— О — каза тя. — Да. Млади и глупави. Макар че старите глупаци са за бой. — Изсумтя. — Няма да кажа, че са си получили заслуженото, защото никой не заслужава да загуби детето си, но дано си научат урока сега, от боговете, след като отказаха да се вслушат в хората. Целият град е вдигнал ръце от простотиите им. — Отстъпи назад и отвори вратата.

Пенрик й благодари и отиде да доведе Найкис и Аделис.

— Аз съм пътуващ магьосник-свещен, вие сте ми слуги и наскоро сме претърпели корабокрушение… някъде — прошепна той на скороговорка. — Затова нямаме нито багаж, нито пари. Разбрахме се да отърва къщата й от, ъъ, насекоми в замяна на подслон за през нощта.

— Какви насекоми? — попита Найкис.

— Дървеници — натъртено каза Аделис.

— О? Аз пък, от разговора й с перачката, реших, че са срамни въшки.

Пенрик преглътна кикота на Дездемона, докато Найкис минаваше наперено покрай него.

— Може да са и двете, но аз съм бич божи и за едните, и за другите. И помнете, че сте слуги. Уморени кротки слуги. Охранител и слугиня. Които не приказват много.

— За първото си прав — изръмжа Аделис и тръгна след сестра си. — Корабокрушение? Нали знаеш, че сме на осемдесет мили от най-близкия бряг?

— Ходили сме дълго — сопна му се Пенрик. Аделис явно мразеше актьорските превъплъщения, но ролята на охранител все щеше да му пасне повече от тази на вдовица. Стига да положеше поне малко усилие.

На прага Пенрик направи отново свещения знак и промърмори:

— Петимата богове да благословят и пазят този дом. — „Както и нас.“ Грижливо оскубаните вежди на стопанката литнаха нагоре. Дали пък не започваше да вярва поне малко на историята му?

Жената се обърна, взе един прът с кука от скобата му на стената, откачи с негова помощ фенера, затвори решително вратата и я залости.

— Вече няма нужда от фенер — измърмори тя. — Това обикновено го върши портиерът ни, но в момента е зает да носи вода. — И даде знак на гостите да я последват.

Къщата сигурно беше принадлежала на богато семейство, преди да се преквалифицира в бардак. Широки коридори и големи стаи. Архитектурата й беше типичната за тази страна — каменен градеж, малък атриум при входа с мозаечен под и по-голям атриум с галерия на втория етаж, която водеше към редица стаи. Малка оградена със зид градина приютяваше кухнята, пералното и банята в отделна постройка. Градината си имаше собствен кладенец и в момента около него се въртяха хора, вадеха вода и я носеха към кухнята да заври под строгите нареждания на перачките. Общата атмосфера беше напрегната и изнервена. Сърбяща някак. Доста по-различна от обичайните вечерни сбирки, провеждащи се в тази градина, предположи Пен.

Диагностикът в него попита:

— Кога точно се появи настоящият ви проблем?

Зире вдигна рамене.

— Преди месец някъде. Подозирам една група търговци. Или са били те, или новите войничета от казармите. Във втория случай момчетата без съмнение ще ни върнат подаръка.

Аделис примижа — явно си представяше казармената страна на проблема. Пенрик се зачуди дали да не сподели с домакинята им няколко идеи как дипломатично да обезпаразитява клиентите си — трикове, които беше научил в Мартенмост, когато го повикаха да се справи с проблем от подобно естество в един тамошен бардак. Това бе положило началото на едно изумително обучение, каквото не би могъл да си представи дори в планинските кантони на своето детство. Завързал бе много и интересни приятелства. И бе опознал доста по-добре куртизанката Мира от Адрия, отдавна мъртвата пета ездачка на неговия демон, която обитаваше главата му заедно с останалите представителки на странното си сестринство. Подозираше, че много скоро отново ще търси съвет от нея.

Външните паразити не изискваха деликатния подход, необходим при отстраняването на вътрешните. През годините двамата с Дез бяха натрупали толкова опит, че вероятно биха се справили само с разходка из къщата, но Пенрик реши да добави щипка зрелищност за пред съдържателката на дома, колкото да проличи, че наистина е направил нещо. Което беше в противоречие с обичайния му стремеж към максимална дискретност. Но имаха нужда жената да повярва, че му е задължена. В този ред на мисли, един ден, когато му останеше време, трябваше да измисли как да направи магиите си видими за обикновения наблюдател… някакво светлинно шоу, да речем. Може би уличните жонгльори знаеха номера, които да вземе назаем.

„Пенрик — прошепна Дездемона. — Виж.“

Вътрешното му зрение се наложи върху външното и той се огледа, решил, че Дез е видяла безпризорен дух. Тези тъжни отломки от изгубени души се срещаха често и Дез се беше научила да не отвлича вниманието му с тях, иначе хората наоколо започваха да се чудят защо Пен постоянно отскача пред невидими препятствия. Но напрегнеше ли вътрешния си взор, Пен виждаше и душите на живите вътре в телата им като зловещо завихрен нимб от светлина и живот. Винаги бе смятал, че едно така интимно божествено зрение не би трябвало да се дава на обикновен човек, но се беше научил да го използва по времето, когато беше практикуващ лекар. Твърде много практика, която, уви, не го беше направила безгрешен в професията. Както можеше да се очаква, Аделис грееше в тъмночервено, цветът на потиснатия гняв. Пен се беше научил да цени тази негова недвусмисленост, колкото и дразнеща да беше понякога. Стрелна със срамежлив поглед Найкис и я видя синя от изтощение с тъмнозелена нишка на тревога — като бодлива тел, която Пен с радост би премахнал, ако знаеше как, но не знаеше.

„Не — каза Дез. — Погледни мадам Зире. Лявата гърда.“

Жената грееше в нормалната цветна смесица, биеща към синьото и зеленото, но Пен веднага видя черното петно хаос на посоченото място. Това познато му смъртоносно яйце… „О!“. Преглътна. „О, Дез, защо трябваше да ми го показваш…“ Това беше другата причина да мрази вътрешното си зрение. Цялата тази непоносима болка, която се изливаше от хората около него… Как понасяха това знание боговете и светците?

„Туморът още е капсулиран. Има надежда — каза Дез и за негово облекчение накара смущаващия образ да избледнее. — Иначе не бих ти го показала. Може по-късно да я прегледаш.“

„Може.“ Пен вдиша дълбоко и с мъка насочи вниманието си към външния свят. Мадам Зире вървеше след спътниците му и ги гледаше с навъсено подозрение — Найкис носеше торбата с малкото им вещи и медицинската чанта на Пен, а Аделис беше смъкнал шапката ниско над очите си и стискаше под мишница навито на руло одеяло, което отвсякъде приличаше на наръч скрити оръжия.

— Дали първо да не заведем слугите ми в стаята, където ще ни настаните? — предложи Пен. — Много са уморени.

— Ами… добре — каза замислено Зире. Взе свещ от една маса до стълбището, запали я от друга и ги поведе към малка галерия над входния атриум. Влязоха в една от стаите и стопанката запали още две свещи на една полица, както и две стенни лампи с огледала, които усилваха светлината, после изгледа косо Пенрик. — Тази става ли?

Стаята изглеждаше мръсна и Дез побърза да докладва: „Доста оживено е тук. Умницата те изпитва.“

— Ъъ… чисто ли е? — попита Найкис и спря на прага.

Пенрик махна с ръка и познатата топлинка се разля приятно по тялото му, както ставаше всеки път, когато Дез изхвърляше порция хаос.

— Вече е.

— А. Благодаря ви, просветен Джуралд. — Явно поне Найкис нямаше нищо против да влезе в роля. Усмихна се и прекрачи уверено в стаята, а Аделис я последва.

Ако се съдеше по кривата й усмивка, Зире бе по-впечатлена от реакцията на Найкис, отколкото от театрото на Пенрик.

Найкис остави чантата и протегна ръка с торбата. Повечето дрехи вътре бяха мръсни.

— Може ли да се присъединя към перачките ви, мадам? Малкото дрехи, които спасихме при корабокрушението, отдавна имат нужда от пране.

— Разбира се. Слез, когато си готова.

Женски глас извика Зире някъде отдолу и тя се намръщи.

— Идваме след минутка — каза й Пен и тя кимна и излезе с бърза крачка към поредната домашна криза.

Пен затвори вратата след нея. На умивалника имаше леген и кана и той се възползва от възможността да наплиска лицето си и да си измие ръцете, като същевременно каза на спътниците си:

— Аделис по-добре да стои в стаята. И трябва да уточним историята си. Къде е потънал корабът ни?

— Гарванов нос е най-логичното място — предложи Аделис.

— Добре. Значи аз съм потеглил от Тригони с идеята да заобиколя до… — Пенрик си представи картата на крайбрежието, — до Тасалон. След злополуката не съм искал да се кача отново на кораб, а и никой капитан не би ме взел заради суеверието, че магьосник на борда носи лош късмет.

— Което се е доказало на практика — измърмори Аделис.

Пенрик не му обърна внимание и продължи:

— И затова сме поели по суша. Вие двамата сте с мен от скоро. Което ще ви позволи да отговаряте с „не знам“ на повечето въпроси, свързани с моя милост.

— Наел си ни в Тригони — предложи услужливо Найкис. — Искали сме да се приберем в Седония, затова сме се съгласили да ти слугуваме почти без пари. Пак ли ще сме съпрузи?

— От доста време се представяте за такива. Добре ще е да го променим. Брат и сестра?

Найкис, коленичила на пода да сортира мръсните дрехи, кимна.

Аделис скръсти ръце и го изгледа скептично.

— А ти защо пътуваш?

— По работа на храма — бързо отвърна Пенрик. — Която, естествено, не съм обсъждал с вас. Вие смятате, че съм…

— Шпионин? — подхвърли с широка усмивка Найкис.

— Идиот? — предложи Аделис.

— Лекар — попари полета на въображението им Пенрик. — Повикали са ме да лекувам някаква важна персона. Е, относително важна, да речем. Макар че обикновено е достатъчно да кажеш „по работа на храма“ и да погледнеш любопиткото отвисоко.

— Което само потвърждава някои мои отколешни подозрения относно храмовите служители — изсумтя Аделис.

Пенрик махна с ръка и се наведе да помогне на Найкис с дрехите.

— Не — каза тя и го плесна през ръцете. — Дез каза да не вдигаш тежко.

— Вече съм много по-добре — възрази Пенрик, но се изправи с празни ръце. — Е, аз да се хващам на работа. Колкото по-скоро започна, толкова по-бързо ще приключа. Вече едва се държа на крака. Не буквално — побърза да добави, когато Найкис го погледна разтревожено.

Аделис й помогна да стане и да прихване купчините дрехи под мишници, после отвори вратата.

— Ще гледам да донеса някаква храна — каза Найкис.

— И да не се спънеш по стълбите — подметна след тях Аделис. — Или в езика на Пенрик.

 

 

Пенрик накара мадам Зире да го заведе във всички стаи на долния етаж. В къщата имаше удивително малко дървеници, но Пен накара Дез да унищожи пътьом всички бълхи, мухи, молци и яйцата им във всяко кьоше, шкаф, ракла и дреха, в добавка към основната им въшлива мишена. Почти всички обитатели на дома се бяха събрали в градината и пералното да помагат с прането, което позволи на Пен, застанал в тъмното отстрани, да ги освободи от неприятните им спътници повече или по-малко едновременно. „Направо да ти се стопли сърцето“ — припя щастливо Дез на път към съвършения баланс. Пен, завладян от нова идея, отхвърли любезно предложението на мадам Зире да го представи на клиентите и се дръпна още по-назад в сенките.

Подпрян със скръстени ръце на една колона в края на атриума, той подхвърли:

— Вие, за щастие, нямате паразити.

— Наистина ли можеш да видиш това? — Явно още хранеше съмнения. Като всеки предприемач, и тя без съмнение се беше сблъсквала с измамници и шарлатани и сега само чакаше Пен да се издаде.

Той кимна.

— Да поговорим някъде? Насаме?

Устните й се дръпнаха в закачлива усмивка и тя поизправи рамене, готова за втората част от очакваната измама.

— Ела.

Заведе го в спалня на втория етаж, богато обзаведена и очевидно нейна, после отключи вратата на малък частен кабинет. Писалище, пера и мастилница, рафтове със счетоводни тефтери за сметките и данъчните справки, каса със здрава ключалка… явно това беше личното й пространство. Зире запали няколко свещи и махна на Пен да се настани на една табуретка, завряна до стената, а самата тя обърна стола на писалището и седна срещу него.

Пенрик сложи ръце между коленете си. Никак не му беше приятно да влиза отново в ролята на лечител…

— Мадам Зире. Знаете ли какво има в лявата ви гърда?

Тя ахна и ръката й се вдигна инстинктивно към точното място. „Мда, знае“ — промърмори Дез.

Зире преглътна, вдигна брадичка и каза с тъжен глас:

— Смъртта ми. Рано или късно. Същото проклятие уби по-голямата ми сестра… накрая.

Пенрик отлично знаеше за какво говори. Кимна.

— Натрупах опит с тези неща, докато се обучавах за лекар във, ъъ, в родната си страна. Туморите са различни. Онези, които вече са се разпрострели като дървесни корени, се оказаха свръх силите ми, но има и други, капсулирани като яйце, и тях понякога… успявах да ги премахна. — Уви, така и не бе успял да убеди колегите си лекари, нито пациентите, които те му водеха твърде късно, в значимостта на тази критична разлика, видима само за неговите очи.

— Как… да ги премахнеш?

— С помощта на слаби и многократни приложения на топлина… или горене, ако щете, вътре в засегнатата плът. Макар напоследък да си мисля, че изгарянето със студ би било по-щадящо за пациента.

— Изгаряне със студ? — Тя го зяпна. — Това е откачено.

— А, Седония е топла страна, все забравям. Да, възможно е да изгориш нещо със студ. — Изправи гръб, протегна пръсти и се съсредоточи. Мъничко зрънце град се образува във въздуха пред него. Пен го остави да порасне до размерите на яйце и го подаде на мадам Зире.

Тя взе ледената бучка и устните й се разтвориха изненадано. Това беше първата видима горна магия, която Пен правеше пред нея. Когато жената вдигна глава да го погледне, изражението й беше напрегнато до скъсване — шок, страх и надежда се бореха за надмощие, както и съмнения от съвсем нов вид.

— О — прошепна тя. — Значи наистина си магьосник. А изглеждаш толкова млад.

Той кимна. Нямаше смисъл да се прави на обиден, още повече че не беше.

— На трийсет съм, но няма значение. Искате ли да ви помогна? Да опитам?

Зире присви очи и стисна устни отново, явно сметнала, че най-после е засякла уловката.

— Колко ще ми струва?

— Това — нищо. Не на последно място защото… и е важно да разберете това… не мога да ви дам никаква гаранция, че ще оздравеете или че туморът няма да се върне. Понякога и това се случва. — И често се връщаха по-лоши отпреди, унищожаваха фалшивата надежда безмилостно като пожар. — Въпреки това предложението ми остава. Но щом питате, наистина имам нужда от нещо. Налага се да напусна Соси под чужда самоличност, така, че никой да не ме познае. Аз, както и слугите ми.

Тя се умълча, после попита:

— И защо е тази потайност?

— Работа на храма. — Не беше докрай лъжа. Архисвещеният на Адрия го беше прехвърлил за тази задача към дука, а той му беше възложил да доведе генерал Арисайдия и всичко бе произлязло оттам… и излязло от контрол. Докато не се бе озовал тук, пришпорван от обстоятелства, които не беше планирал. Нито той, нито друг простосмъртен човек, поправи се неохотно той.

„Да знаеш, че като свещен, заклел се пред бога на лъжите, стремежът ти да се придържаш към истината е странен“ — подхвърли Дез.

„Това е заради учения в мен. Млъкни.“

Въпреки демонстрираната досега подозрителност обаче мадам Зире прие последното му твърдение с лекота и дори кимна с уважение.

— Е… и какво правиш със заболяване като моето? — И махна отново към гърдата си.

— Както вероятно сте забелязали, най-дълбоките магии не се виждат с просто око. Ще ми е по-лесно да въздействам на тумора, ако позволите да ви докосна.

— Сега ли? — Изглежда, бе очаквала някаква подготовка. Някаква церемония или нещо подобно.

Пен бе твърде уморен, за да изнася представление.

— Колкото по-бързо започнем… — „Толкова по-бързо ще приключим.“ Вдигна ръка към нея с разперени пръсти. — Ще боли, да знаете.

— Е, болката поне ще докаже, че нещо се случва, нали? — Зире смъкна горната част на корсажа си с почти лекарска липса на свенливост, което очертаваше интересен паралел между съответните им занятия, и се наведе към него.

„Дез, зрението, моля.“

Вътрешното зрение се включи веднага. Пен постави пръстите си върху меката кожа, намери тъмното петно и накара центъра му да засмуче студ, точно както го беше направил с леденото зърно преди малко. Зире затаи дъх, но изтърпя стоически усилващия се студ, само стисна силно полата на коленете си. От опит Пен знаеше, че някои жени са способни да понесат силна болка в пълно мълчание, и сега се запита дали и Найкис не е от тях. Когато ледът стигна до външните граници на петното, Пен прекрати процедурата и се облегна назад.

Зире вдиша рязко и чак тогава си позволи да изстене.

— Това ли беше?

— Първата процедура. Утре ще я повторим, за да съм сигурен. Доколкото това е възможно. А по-късно ще трябва да направя разрез и да отстраня мъртвата тъкан, за да се избегне некроза и инфекция. — И да натъпче участъка с толкова горна магия, колкото плътта можеше да поеме, но тази част щеше да остане невидима за пациентката.

Тя кимна и си оправи дрехата. Пен с облекчение забеляза, че дишането й постепенно се нормализира.

— Усещам го — каза Зире. — Това е добре, нали?

— Най-вероятно ще се подуе и болката ще се усили през нощта. Важно е да ми казвате какво усещате. Това ще ми помогне… — „Да се ориентирам какво съм направил“ едва ли беше най-подходящият начин да завърши изречението.

— Е… имаш ли някаква идея как да се преобразите до степен никой да не ви познае и как бих могла да ви помогна аз? Магията няма ли да свърши работа?

— Уви, това го има само в приказките. Добре би било, ако можех да се превърна в птица и да отлетя. Дори мантия-невидимка не мога да сътворя, но открих, че друг вид наметала могат да свършат горе-долу същата работа. — Пое си дъх. — Най-добре ще е да започнем от простичките неща. Дали случайно не ви се намира от онова женско бельо, което навремето наричаха „подплънка за дупе“?

— О! — Тя го измери с поглед и лицето й грейна с чиста радост за пръв път, откакто се бяха видели. — О, да. Разбирам какво имаш предвид… О, обожавам маскарадите.

3.

Когато врявата покрай среднощното пране и къпане утихна и почти всички чаршафи и дрехи увиснаха на простори в градината да чакат слънцето, Найкис успя да се изкъпе, преди да се върне в стаята им. Завари Пенрик на балкона — беше се облегнал умислено на парапета, но щом я видя, се изправи с усмивка.

— Аделис заспа — каза й той. — Още не се е възстановил напълно, нищо, че не му се вярва.

Найкис се запита дали това не се отнася в пълна мяра и за самия него. Изглеждаше изтощен. Влезе тихо в стаята, като се чудеше как ще поделят леглото този път. Оказа се, че мадам Зире е пратила да донесат два дюшека за слугите на пътуващия свещен. Аделис спеше на единия.

— Леглото е за теб — каза Пенрик.

— Не, по-добре ти легни там — каза също толкова тихо и тя. — Ами ако някой влезе? Ще има да се чудят защо си го отстъпил на слугинята си.

Той отвори уста да възрази, но Найкис вдигна пръст пред устните му и поклати глава. Пен погледна към Аделис и се въздържа от по-нататъшен спор. Пък и дюшекът беше с класи над купчината сено. Все още ги грозеше опасност, да, но тихото хъркане на Аделис от едната й страна и поскърцването на пружините под тежестта на Пен от другата й внушиха усещане за сигурност, което приспа тревогите й, а скоро и самата нея.

Тази къща не се събуждаше със зората, за разлика от вилата в Патос, където цареше строг ред и която толкова много й липсваше. Но малко след зазоряване на вратата се почука и една слугиня донесе вода за миене и закуска. Найкис ги взе от момичето и му даде нощното гърне. Изгълтаха с благодарност горещия чай, хляба и плодовете. Почука се отново и за изненада на Найкис този път не беше слугинчето, а самата господарка на дома.

— Просветен Джуралд. Банята е празна. Моментът е подходящ да се заемем със задачата, която обсъждахме снощи.

— С радост ще се включа, мадам — отвърна Пенрик.

— Нека и слугинята ти дойде. Не искам да си омажа ръцете с къна.

Всички тръгнаха след нея към малката баня през гората от простряно пране, което започваше да съхне в очакване на дневната жега. Аделис се съгласи да донесе вода срещу обещанието, че той ще е следващият. Изгледа ги намусено през рамо, когато го отпратиха да чака, докато му дойде редът.

Пенрик съблече ризата, с която беше спал, и започна да развързва панталоните си, но после спря.

— О, не исках да обиждам скромността ти, мадам Катаи, прощавай. Четири години преподавах анатомия на младоците и май приемам за облечен всеки, който има кожа на гърба.

Дори Зире вдигна вежди при това тъжно изявление.

Найкис се замисли над думите му. „Уф!“ Забеляза също, че магьосникът не се тревожи за скромността на другата жена.

— Просветени — въздъхна тя, — просто влизайте във ваната.

— Добре.

Изплакнаха го — Найкис се качи на пейката, за да излива ведрото отвисоко, — после Пенрик се натърка със сапун, после пак го изплакнаха и той се намести в дървената вана. Слабичък беше, но по-скоро строен и жилав, а не кльощав, доволно отбеляза тя. А кожата му беше млечнобяла навсякъде.

А после й се удаде възможност да осъществи фантазията си, която не би признала дори пред заплаха от изтезания, а именно да измие тази негова удивителна коса. След това намазаха косата му с къна, което едва не разби сърцето на Найкис. Но пък измиха къната почти веднага и вълшебното сребристорусо се превърна в почти толкова вълшебно меднорусо, а не в червено, както се случваше понякога с къната. Зире изчака Пен да се подсуши добре с пешкирите, после му подаде тънък халат, а Найкис го накара да стисне сините си очи и внимателно боядиса веждите му. Собствените й ръце се оцветиха в грозноват оттенък на оранжевото.

Зире се усмихна доволно.

— А, да. Цветът изглежда съвсем естествен. Така си и мислех.

— По-добре е от кафявата боя, с която се бях дегизирал в началото на това пътуване. Май ще е най-добре да не прекаляваме с нищо.

— Става за начало. Тая четина ще трябва да я махнем. Имаш ли си бръснач, или да използваме някой от нашите?

Чак сега Найкис съобрази, че го е виждала много пъти да бръсне Аделис, особено в началото, но не и себе си, макар от седмици да живееха кажи-речи неразделно.

— Имам си свой номер за това. Малко масло и някаква кърпа ще свършат работа.

Натри масло в брадата си, после я изтърка с пешкира и наболата четина като по чудо се прехвърли върху него. Това горна магия ли беше, или долна? Напрегна се, когато Зире прокара ръка по гладката кожа на лицето му.

— Леле. Това наистина върши работа. — Махна към гърдите му, покрити с фин златен мъх. — А сега и останалото.

— Ъъ. Всъщност смятах да скрия другото под дрехите. — Размаха ръка. — Дълги ръкави. Висока яка. И така нататък. Един вид скъпарска скромност.

— Ще видим за дрехите. Нямам много в този стил. Поне горната част на гърдите обаче.

Той се намръщи, но се подчини. И чак тогава Найкис осъзна, че дегизировката му няма да се ограничи до цвета на косата.

— Планирате да дадете на брат ми урок по актьорско майсторство, просветени?

— Нещо такова. Ще видим дали ще се получи.

Понеже беше с гръб към нея в момента, Найкис потупа с палец усмихнатите си устни в искрена благодарствена молитва към Копелето. А когато Зире прикани Пен да продължат насаме в стаята й, Найкис изприпка след тях като усърдна слугиня.

Пътьом събра от простора бельото на Пенрик — окъсаните му ленени гащи почти бяха изсъхнали, — а когато вратата на стаята се затвори след тях, му ги подаде мълчаливо. Той се усмихна и ги нахлузи без бавене.

Стаята — нещо средно между кабинет и ателие, реши Найкис — беше красиво мебелирана, необходима привидност, която да поддържа цените високи. Найкис имаше нелоша представа колко струва поддръжката на домакинство с десетина служители и още толкова слуги, плюс харчовете по клиентите с преспиване. Чистотата и приятната мебелировка без съмнение имаха възпиращ ефект върху по-буйните клиенти, но без да вземат страха на по-стеснителните. Мебелите бяха семпли, основно ракли и необичайно голямо легло. Единственият по-личен щрих беше колекцията от пъстри маскарадни маски, закачени на една от стените.

На леглото бяха проснати женски дрехи и бельо. Зире накара Пен да стои прав, докато тя вдигаше една след друга роклите пред дългото му тяло и си мърмореше под нос — не, не… да, не… — и запращаше роклята на съответната купчина. Накрая взе от леглото две подплънки — нещо като дълги възглавнички с плътен пълнеж. Пенрик без колебание посочи по-тънката.

— Хм, да. Реших, че тесният ти ханш ще понесе повече, но май си прав.

Зире стегна връзките около кръста му, така че възглавничката да падне върху задника му и да го обгърне. Друга ивица плат нагласиха около гърдите му под мишниците и взеха да спорят колко точно да я подпълнят. И този път се спряха на малък размер.

— Ще трябва да поработим върху ръцете и краката ти. Подробностите са важни.

— Така е, мадам. — И с послушна усмивка Пенрик седна на пейката пред тоалетката с чекмеджета и огледало.

Зире се разрови в чекмеджетата и извади няколко лакирани кутии, пълни с повече грим и инструменти за разкрасяване, отколкото Найкис беше виждала на едно място в живота си. Зире й нареди да се заеме с краката му, а самата тя се съсредоточи върху ръцете. Найкис отдавна не беше правила педикюр на друг човек, още от моминството си, когато с другите момичета си лакираха едно на друго ноктите, подражавайки сред много смях и закачки на майките и каките си. Е, беше се опитала да реже ноктите на Каймис, след като състоянието му се влоши, но онова беше много различно и не бе придружено от смях. Ако се съдеше по леката усмивка, разтеглила лицето на Зире, май и тя пазеше топли спомени за момичешки лудории.

Краката на Пенрик бяха загрубели от ходене, но Найкис бързо си припомни как се използват пемзата и маслата, а където се колебаеше, Зире й помагаше с практични съвети. Довърши работата си с яркочервен лак по избор на Зире и се дръпна доволно назад. Вдигна очи и видя Пенрик да я гледа с нещо като усмивка. Нямаше ни най-малка представа какво си мисли той — той и Дездемона всъщност — за всичко това.

— Косата изсъхна — каза Зире и я разбухна. Беше се накъдрила повече от обичайното, сигурно заради къната. — Какво ще кажеш? Назад? Нагоре? — Уви медната коприна около пръстите си и я вдигна високо на тила му.

— Пусната — каза Пенрик и изви очи нагоре в напразен опит да види какво прави фризьорката му. — За да ми скрива врата.

— Не знам, тези скули просто си плачат да ги подчертаеш. — Няколко гребенчета и щипки в умелите ръце на Зире постигнаха компромис и скоро прическата на Пенрик беше готова, няколко закачливи кичура се завиваха на челото му, косата отстрани беше прибрана на кокче, а тази отдолу се спускаше в меден водопад по гърба.

— Така… — Зире зарови ръце в кутията с гримовете. Оцвети миглите му в кафяво, убедиха я да не прекалява с черното по клепачите, накрая сложи малко руж по страните и устните. Чак сега Пенрик се обърна да провери резултата в огледалото и къносаните му вежди се сгърчиха.

— Стани. — Зире му махна нетърпеливо и Пенрик побърза да се изправи. Жената взе от леглото една широка рокля от синьо-зелен лен и я нахлузи през главата му, като внимаваше с косата. Помогна му да мушне ръцете си в ръкавите и приглади диплите на полата. Ръкавите бяха срязани в горния край и светлата кожа се виждаше през прорезите, а скромното деколте на роклята с цвят на море скриваше ключиците му. Отзад деколтето беше по-дълбоко, но там косата служеше за прикритие.

Подгъвът, уви, стигаше едва до средата на прасците му. Найкис го посочи мълчаливо.

— Да, досетих се, че това ще се окаже проблем. Хайде, момиче, помогни ми. — Зире грабна от леглото друга пола, по-тъмносиня и с воланчета по подгъва. С общи усилия двете я пришиха към подплънката около ханша на Пен и това удължи роклята до глезените му. Коланче от медни брънки около кръста завърши тоалета. Зире отстъпи крачка назад да огледа делото си и нацупи устни. Пенрик примигна дружески в отговор.

— Богове пет — промърмори Найкис. — Изобщо не е честно.

— Именно — съгласи се Зире и въздъхна издълбоко.

— Какво? — попита Пенрик, когато съзерцателното мълчание се проточи.

— Няма значение, просветени. — Зире се обърна и отвори друга ракла. Извади отвътре сабо с по-дебела подметка при петата, отколкото при пръстите. — Пробвай ги.

Той седна колебливо.

— Сандали с равна подметка няма ли да са по-подходящи? И така съм си доста висок.

— На богините е разрешено да се извисяват — отвърна Зире и потупа с пръст бузата му. — И което е по-важно, токчетата ще променят походката ти. Няма смисъл да те разкрасяваме така, ако тялото под дрехите и прическата крачи като мъж.

След кратко колебание Пенрик кимна и Найкис коленичи пред него да нагласи кожените каишки, като внимаваше да не обели лака на ноктите му. Пенрик се изправи и тръгна предпазливо из стаята. Измърмори нещо на адрийски.

— Какво казахте, просветени? — попита Найкис.

— Мира казва, че е рискувала живота си на три пъти по-високи токчета по калдъръмени улици с дълбоки канали отстрани, които само чакат да стъпиш накриво, и да не съм се държал като бебе. — При втората обиколка на стаята Пен вече не залиташе толкова, а при третата ходеше нормално и Найкис се зачуди какви ли бързи уроци му преподава в момента неговият многопластов демон.

— И какви са името и историята на тази висока и елегантна червенокоса дама, просветени? — попита Найкис. — Както и тези на прислугата й? — Толкова често меняха самоличността си напоследък, че започваше да им губи дирята.

— А. Добър въпрос.

Пен тръгна към пейката и Зире побърза да каже:

— Не се пльосвай. Разстели внимателно полите.

Той се поколеба, после изпълни инструкцията относително успешно.

— Май ще е най-добре да се казвам Мира. Така ще го запомня лесно. Колкото до историята… хм. Дори не знам колко време ще продължи този маскарад.

Чак до границата с Орбас вероятно, помисли си Найкис. Колко дни? А и оставаше проблемът с парите и тяхната липса.

След кратък размисъл Пенрик продължи:

— Аз съм Мира от Адрия и съм… бивша куртизанка, понастоящем оттеглила се от активна практика. Пътувам по частни дела. На младини със Зире сме били приятелки… не, имали сме обща приятелка. Виждаме се за пръв път. Заради тази обща приятелка съм почукала на вратата ви, когато неочаквано сме замръкнали в Соси. Защото, хм… този път защо сме си загубили багажа?

— Изпратили сте го с каруца — предложи Зире, — но тя още не е пристигнала. Може и въобще да не пристигне.

— О, много добре.

— Случва се — въздъхна тя. — Уж са изгубили багажа при речен брод, но ако питате мен, откраднали са го. — Найкис не разбра дали това е измислена добавка към историята, или истинска случка. Със сигурност звучеше много по-правдоподобно от корабокрушение и много по-безинтересно, тоест без нужда от допълнителни подробности.

— А слугите ви? — подсети го Найкис.

— С мен са отскоро, но пътуваме в една посока.

— А на брат ми?… — добави тя и докосна леко горната половина на лицето си. Пенрик вдигна едва доловимо рамене, в знак че разбира проблема. Всяко що-годе адекватно описание на бегълците със сигурност споменаваше белезите от изгаряне на Аделис, уникални и уличаващи. Старата маскарадна маска, която бяха използвали в Патос да придържа превръзките му, не беше решение — беше твърде очевидна дегизировка и щеше да привлича вниманието не по-малко от самите белези. Погледът й попадна върху колекцията красиви маски върху стената и в главата й се зароди идея. „По-късно.“

Пенрик — Мира — потупа устните си с палец и погледна изпод клепки мадам Зире.

— А сега бих искал да повторим снощната процедура. Как се чувствате тази сутрин?

— Болезнено и подуто, точно както каза ти — отвърна тя и сви рамене. — Но не е… непоносимо. Време ли е вече?

Той кимна.

— Трябва да има точен баланс между унищожението и лечението. Унищожението е от мен, но лечението идва от собственото ви тяло. Предимно. — Веселото настроение изведнъж се беше смрачило и Найкис свъси вежди.

За нейно изумление Зире коленичи пред Пенрик и преспокойно смъкна корсажа си. Пенрик се намръщи и допря два пръста до едно място на лявата й гърда, което наистина беше подуто и зачервено, а после лицето му се изопна в онази характерна физиономия на вглъбена концентрация, която Найкис помнеше от лечението на брат си. Прехапа устни. Не трябваше ли Пенрик да щади силите на Дездемона, за да довърши тя работата си по собственото му сърце? По-късно щяха да си поговорят по въпроса.

Зире затаи дъх и застина, докато Пенрик не отдръпна ръка след минутка-две.

— Търпи ли се? — попита нежно.

Зире кимна, изправи се и го погледна с онова тревожно удивление, което Пенрик толкова често пораждаше у хората.

— По-късно ще дойда да направим дренирането и тогава ще видим какво сме постигнали — каза той и тя кимна отново. — Не ми се иска да злоупотребяваме с гостоприемството ви по-дълго от крайно необходимото — добави Пенрик.

Зире махна с ръка.

— Тази сутрин се забавлявах толкова, че няколко бани, нощувки и храна са нищо в замяна, просветен Джуралд. Или… лейди Мира? Мадам Мира?

— Сора Мира, ако ще се придържаме към адрийския стил — отвърна той и се замисли. — Трябва да поработя върху акцента си. Нейния акцент. Мира е говорела съвсем малко седонийски. Но пък дартакийският й е бил отличен. Как е гласът ми, между другото? — И повтори по-пискливо: — Как е гласът ми?

— Не се престаравай — отсече Зире. — Високата Мира може да говори гърлено. Или дрезгаво. Но нека е тихо, иначе си личи.

— Разбрах. — Той понечи да стане, спря се и след миг се изправи грациозно. — Е. Да направим един тест. — Усмихна се на Найкис. — Дали да не представим сора Мира на брат ти?

Найкис потисна усмивката си и кимна раболепно.

— О, да, моля ви, просветени.

Мадам Зире им махна за довиждане и се зае да върне инструментите на занаята си в кутиите, а Найкис и Пенрик излязоха на галерията.

— Да се поразходим малко — прошепна Пенрик. — Трябва да упражня походката.

Найкис кимна и той я хвана под ръка. Тръгнаха заедно и след миг Найкис попита:

— Какво направи на мадам Зире преди малко? С ръката си?

— Лечебна процедура. Дано помогне.

— Каква? Горна или долна магия?

— По малко и от двете. Има тумор. И то не от кроткия вид, за съжаление.

— О? Можеш да лекуваш тумори?

— Понякога. Понякога не мога. — Въздъхна. — Трябва да мине време, преди да се разбере дали лечението е било успешно, а ние скоро ще си тръгнем.

— Много ли ти коства? Магически?

Той махна с ръка, избягвайки директния отговор, което само засили подозренията й, но после каза тихо:

— Не ми струва толкова, колкото би струвало на мадам Зире, ако се разбере, че приютява бегълци, пък било то и несъзнателно. В случай че нещата се влошат.

— Е — каза Найкис и си пое дълбоко дъх. — Тогава да не позволяваме да се влошат.

— Да. — Гласът му стана още по-тих. — Положих много усилия да проумея принципа на тези неща, докато бях в Мартенмост. На туморите и техните подобни образувания. Определено има елемент на хаос в цялата тази работа, това го усещам пряко. Но въпреки всичките си молитви към своя бог така и не получих прозрение. Въпреки факта, че първите пет човешки ездачки на моя демон са починали от злокачествени заболявания. Включително и Мира, между другото.

— Съжалявам — каза Дездемона по-тихо и от него. — Тогава не разбирах какво се случва.

Той кимна съчувствено.

— Вината не е била твоя. Преди Умелан… това е шестата ездачка на Дез — добави той към Найкис, — да се озове в ордена на Копелето в Бражар, не си знаела, че е възможно да балансираш хаоса си, а не да го изливаш несъзнателно навътре. — Погледна отново Найкис. — Това е още една причина храмът да издирва самоуки магьосници и да ги подлага на сериозно обучение. Или да вади демоните от тях, ако другото се окаже непостижимо. За тази причина се говори рядко, хората не знаят и не разбират.

Дездемона изръмжа тихичко, когато Пенрик спомена за насилственото разделяне на демона от ездача му, но не тръгна да спори. Найкис стисна лекичко пръстите на Пенрик, без да е сигурна кого от обитателите на тази сложна глава се опитва да успокои. Имаше ли риск и Пенрик да развие злокачествено заболяване? Той, изглежда, не смяташе така.

Стигнаха до вратата на стаята си.

— Чудя се, между другото — подхвърли отнесено той, — защо мъжете, преоблечени като жени, са по-комични от жените, преоблечени като мъже.

Найкис поклати глава.

— Не знам. Но не изглежда честно, нали? — Ръчна с пръст добре подплатения му корсаж. — Самата аз не бих се подложила на този експеримент. Не би имало смисъл. Откакто навърших дванайсет. Колкото и да ги стягам.

— Да. Определено не си струва труда. Така си си съвършена. — Бегла усмивка раздвижи начервените му устни. — Обаче Дез харесва роклята. Не знам как един безтелесен демон може да развие вкус към хубавите дрехи, но тя определено има мнение по въпроса. От години се опитвам да й угодя в рамките на професията и кесията си, но явно роклите са й липсвали. — Замълча. Явно се опитваше да влезе в ролята на Мира. Накрая махна на Найкис да мине пред него.

Аделис явно междувременно се беше възползвал от банята и сега седеше бос на стола, облечен с най-малко вмирисаните си риза и панталони. Найкис си напомни да прибере от простора изпраните им дрехи. Веднага щом Пенрик влезе с изящна походка в стаята, Аделис се стресна, грабна шапката, нахлупи я ниско над очите си и скочи, като стрелна Найкис с разтревожен поглед.

— Извинете, това вашата стая ли е? — успя да изграчи той. — Мадам Зире я даде на… на господаря ми.

— О, няма проблем — изгука Мира и го стрелна с ослепителна усмивка. — Ще си я поделим.

— Запознахме се преди малко — бодро каза Найкис. — Това е Мира.

Аделис се навъси.

— Не бива да се сприятеляваш с непознати тук. Просветен… Джуралд ни каза да сме дискретни.

— Седнете, моля — каза гърлено Мира и размаха ръка. — Не искам да прекъсвам работата ви.

Аделис, който нямаше никаква работа в момента, трескаво се огледа за нещо, което да наподобява задача, не откри нищо и се тръшна обратно на стола си. Мира се плъзна към леглото и приседна съблазнително, като се подпря с ръце назад, изпъчила бюст. Кривна глава и накара сините си очи да грейнат като слънце по морски вълни.

— Запознах се със сестра ви в пералното. Толкова обичам разкази за пътешествия. — Изрита воланчетата по подгъва на полата с възголемия си крак с лакирани нокти.

— И какво друго си й разказала? — обърна се Аделис към Найкис, уж небрежно, но тревогата му прозираше. Май не беше най-доброто опитно свинче за експеримента им, помисли си Найкис — шапката висеше толкова ниско над очите му, че едва ли виждаше много от Мира.

— Толкова сте силен, личи си, че сте охранител — измърка Мира. — Така каза сестра ви. Реших, че преувеличава, но сега виждам, че не е така, даже напротив. Е, сестри, какво да ги правиш. Как се казваш?

— А… Адо — импровизира Аделис. Очите му под ръба на шапката се бяха разширили, а по страните му пълзеше руменина.

Мира плесна с ръце.

— Адрийско име! Бил ли си в Адрия? Прекрасна, богата страна, ако не броим маларията. — Нацупи устнички. — Непременно трябва да идеш там някой ден.

Аделис стрелна Мира с поглед, после пак и пак. Накрая явно най-после се усети, защото свали с ядно движение шапката си я запрати на пода.

— Това — каза със съвсем различен глас — е отвратително.

— Грубиян! — Мира изправи гръб и размаха ръка пред нацупените си устни. Пенрик обърна глава към Найкис и каза с нормалния си глас: — Не е лошо да намерим ветрило, между другото. Мира владее отлично езика на ветрилата, макар че познанията й сигурно са остарели. Както и диалектният й адрийски. Преводачът в мен надига глава, прощавай. Чудя се дали Зире няма ветрило в някоя от вълшебните си ракли…

— Сигурно. И ще се радва да ти услужи — каза Найкис. Седна на леглото до него. До нея. Добре де, до тях. Обърна се към Аделис. — Успя да те заблуди за цели пет минути. Дали ще заблуди и взвод граничари за четвърт час, как мислиш?

— Освен ако не са започнали да събличат пътниците до голо, да. — След миг добави: — А може би дори и тогава. Ако единствената му цел е да мине за нещо друго, а не за просветен Пенрик, храмов магьосник. — Още една кратка пауза, после: — Никога не съм се съмнявал, че той може да избяга от страната по един или друг начин. Или дори вие двамата, заедно. Не в това е… основният проблем. — Ръката му се вдигна бавно към грозните белези.

Найкис се наведе напред.

— Хрумна ми нещо в тази връзка. — Погледна настрани към Пенрик. — Дали Мира не е от онези жени, които обличат слугите си в еднакви ливреи?

— О, да.

— И с еднакви маски?

— Хм…

— Един слуга с маска привлича внимание към себе си. Двама слуги с маски привличат внимание към… знам ли, към Мира?

— Мира обожава да е център на внимание — призна Пенрик. — Поне в професионално отношение. Но и в лично, като се замисля.

Което беше твърде далеч от предпочитанията на просветен Пенрик, помисли си Найкис, но пък той вече беше доказал, че не се бои от предизвикателства.

Аделис току местеше поглед между Найкис и Пенрик. Или между Найкис и Мира може би. Пенрик улови погледа му, вирна брадичка и взе да суче една медна къдрица около пръста си. Аделис стисна устни и извърна поруменялото си лице.

— Добре тогава — каза решително Найкис. — Аз ще се хвана за иглата, стига да намеря подходящи материали.

— Може да ти помогна — предложи Пенрик. — Много ме бива с бодовете — и върху плат, и върху кожа.

Тя го погледна с усмивка. „Сигурна съм, че е така.“ Онова, дето била съвършена, Найкис скъта за по-нататъшен размисъл, като дете, което крие бонбон от страх че някой лош възрастен ще му го вземе. „Вече от толкова време играя ролята на собствения си настойник…“

4.

Пенрик бе впечатлен от изобретателността на Найкис, докато тя събираше материали за следващия маскировъчен проект. Посветиха остатъка от следобеда на ръчен труд. Зире им беше дала две еднакви черни маски тип домино, скромно украсени с пайети. Найкис прекрои две възшироки стари черни поли и ги превърна в табарди. Навлякоха ги над дрехите си — черни риза и панталони за Аделис и черна рокля за нея — и резултатът се оказа неочаквано добър. След като изтърпя да му вземат мерки и да стеснят или отпуснат тук и там новата дреха, и след като почисти всички налични сандали и наточи меча си, Аделис седна да гледа.

— Редно е табардите да имат еднаква бродерия и повече декорация — помърмори Найкис, наведена над взетата назаем игла, — но нямаме време. Този ширит по краищата ще трябва да свърши работа.

— Ще минат за ежедневни ливреи, струва ми се — успокои я Пенрик, докато се опитваше да не изостава от темпото й, свел глава над собственото си ръкоделие. — Сигурен съм, че Мира е имала в багажа си по-хубави дрешки за екзотичните вечери, но и те са били изгубени поради крадливите каруцари.

Найкис се усмихна, без да вдига глава. Пенрик я наблюдаваше тайничко. Приведена над ръкоделието си, тя явно нямаше представа колко е привлекателна. Несъмнено бе създадена да се превърне във ведрия солиден център на… нещо. „На моя живот.“ Неканена мисъл, която Пенрик побърза да прогони. Защото тя щеше да остане в Орбас с брат си, а той щеше да отплава към Адрия, нали така? Съсредоточи се върху иглата в ръката си.

Но тази неразрешима ситуация не му даваше мира. Сърбеше го като зарастваща раничка.

— Знам какви са плановете на Аделис, щом стигнем във Вилнок — каза накрая той. — А твоите?

Найкис вдигна изненадано очи.

— Какво?

— Не си ли мислила за собственото си бъдеще?

— Докато аз съм добре — вметна Аделис, — на Найкис нищо няма да й липсва.

Пенрик се въздържа да отбележи, че понастоящем Аделис може да предложи на сестра си само малко ръчен багаж и риска на ожесточено преследване. Които делеше поравно с нея.

— Разбирам, но… — опита отново Пенрик. — Ти какво би искала за себе си? Ако имаше избор.

Стана му болно да я гледа как се опитва да осмисли непривичната представа за избор. Или как не успява да я осмисли.

— Каква е ползата от такива въпроси? — попита на свой ред тя. — Каквото и да ме чака на пътя, ще му мисля, когато се случи. — Жестът й подсети Пен за скърбяща жена, която хвърля първата шепа пръст върху ковчег. Вече три пъти животът й се бе преобръщал заради мъжете, от които беше зависела — първо внезапната кончина на баща й, после бавната смърт на съпруга й, а сега неприятностите на Аделис. Найкис стрелна с поглед брат си, но иглата в ръката й не трепна. — Много обичах вилата в Патос. Дори се преструвах, че е моя. По-добре, че не беше, като си помислиш.

„Мечтае за своя къща?“ Така ли трябваше да тълкува думите й?

„Повечето жени — отвърна Дез — рано или късно се размечтават за свой дом. Ако питаш мен, нещата нарочно са направени така, че да не могат да постигнат мечтата си, без да се обвържат с мъж.“

Две малки стаи в чуждо имение с изглед към канал можеха ли да минат за дом? На него му бяха предостатъчни, но сега изведнъж му се сториха твърде незадоволителна зестра.

— Няма да сме толкова бедни задълго — каза решително Аделис. Сляп оптимизъм или опит да вдъхне увереност на сестра си? По-скоро второто, реши Пенрик. Аделис също беше изгубил много покрай тази катастрофа, за малко да изгуби и зрението си. Е, поне беше прогледнал отново. Дали това не променяше начина, по който гледаше и на другите си проблеми?

Найкис вдигна рамене.

— Безопасността няма нищо общо с това колко си богат. Или беден. Или добър, или лош. Дори най-благочестивият човек може да загуби двореца си в миг, когато земята се разтресе или избухне пожар. — Изгледа намръщено ръкоделието си. — Може би истинската безопасност не е в корените, а в краката. Или в крилете. — Стрелна Пенрик с неразгадаем поглед.

Пенрик се сети онези птици, при които мъжките привличат женските, като правят красиви гнезда.

„Има и друг вид, при който мъжките висят надолу с главата от някой клон, пляскат диво с криле и пищят пронизително — услужливо добави Дез. — Може да опиташ това.“

„Не съм чак толкова отчаян. Все още.“ Макар че дори вила под наем не беше по джоба на храмов свещен.

„Но не и отвъд възможностите ти на магьосник, стига да не раздаваше услугите ни на безценица.“

„Способностите ни са дар от бога. Не е редно да богатея от тях.“

„Ами тогава отвори лекарска практика.“

Доброто настроение на Пенрик се стопи.

„Не.“

След кратка пауза Дез промърмори: „Извинявай. Не трябваше да те подкачам на тази тема“.

„Да.“ Пенрик вдиша бавно, за да се успокои. „Няма нищо.“

Стигна до края на ширита и стегна конеца на възел, като несъзнателно го направи с една ръка, техника, която му беше показал един колега хирург. Найкис го погледна с вдигнати вежди, после поклати глава и се върна към ръкоделието.

„А какво бих искал аз, ако имах избор?“ — запита се Пен. Имаше един очевиден отговор и той седеше пред него. Но изборът негов ли беше?

„Имаш много възможности — намеси се Дездемона. — Истинският въпрос е от какво би се отказал заради тях.“

 

 

Докато се занимаваше с дренажа на мадам Зире, Пенрик удължи уговорката си с нея — осигури още една нощувка за себе си и близнаците в добавка към дрехите и маските, като се съгласи в замяна да седне вечерта в галерията над атриума при входа и дискретно да обезпаразити онези пристигащи клиенти, които имаха нужда от това. Оказа се, че близо една трета от тях попадаха във въпросната категория. Влязла в новата си роля на лична камериерка, спретната в черния табард и с маската на лице, Найкис придружи сора Мира на това бдение в една ниша, запазена обикновено за слугинята, обслужваща горния етаж. Пенрик не беше сигурен кой кого пази от нежелано внимание, но клиентите на Зире бяха ангажирани с друго. Не на последно място с почесване.

Беше си изцяло долна магия и следователно евтина, несравнима с усилията, които Дездемона влагаше в собственото му недовършено лечение и процедурите на мадам Зире. Може би по-късно трябваше да се преоблече, реши Пенрик, и да се поразходи по покривите в търсене на по-едра плячка, върху която да излее натрупалия се хаос. Да не говорим, че трябваше да отскочи и до храма за попълване на бюджета. Къщата на Зире се превръщаше в съблазнително убежище, но не биваше да се задържат дълго тук.

По някое време притокът на клиенти намаля и Пенрик реши да напусне поста си и да слезе в градината, където Зире предлагаше храна и напитки за гостите си, а също музика и разговори. Беше като импровизиран салон под звездите, макар че особите и политиката на този провинциален град едва ли можеха да се мерят с аристократизма на вечерните соарета в Лоди, където Мира бе плувала в свои води.

„Не бяха и наполовина толкова аристократични, колкото си въобразяваха някои“ — уведоми го през смях Мира.

Така или иначе, беше добро и безопасно място, където Пен да поразходи новата си самоличност, преди да я изправи пред потенциално смъртоносната публика на някой пограничен пост. Освен това започваше да огладнява.

Следван по петите от Найкис, той скъси крачката си до нещо по-дамско и успя да слезе по стълбите, без да си изкълчи краката. „Не знам дали можеш да си представиш — въздъхна Мира — какви чудеса бих могла да сътворя навремето с великолепен ръст като твоя!“ В градината имаше десетина мъже и пет-шест жени и Пен се стресна сериозно, когато всички се обърнаха при появата му. Не един и двама останаха зяпнали. Пен се усмихна мило и се отправи към една тапицирана пейка под закачен на стълб фенер. „Добър избор — промърмори Мира. — Светлината ще подчертава отлично косата ни.“

Пен посегна несъзнателно да разбухне въпросната коса, после уви една къдрица на пръста си. Найкис, благословена да е, побутна една слугиня към него и той си взе от подноса й няколко малки сандвича, лозови сарми с кайма и няколко парченца сирене.

— Ти не си ли гладна? — прошепна на Найкис.

— Слугиня съм, забрави ли? — прошепна в отговор тя. — Ще трябва да ме уволниш, ако дръзна да ям пред гостите.

— Мира, за щастие, е ексцентрична. — Тупна я строго с пръст по брадичката, после пъхна една лозова сарма в устата й и Найкис волю-неволю се усмихна. Лоша идея, види се, защото част от втренчените в Мира мъжки погледи се преместиха върху слугинята й.

Трима взеха да го наобикалят, като единият заряза партньорката си за неин потрес. Двамата по-млади се оттеглиха бързо-бързо под облещения поглед на третия, едър широкоплещест мъж с военна подстрижка и вече прошарена коса. Колкото до лицето му, то сякаш бе създадено да се блещи, истински требушет за мятане на страшни погледи. Голям клюн, голяма брадичка, големи уши; смугла кожа със стари белези от шарка. Приличаше на износен ботуш, от онези с кабарите. От забележителната грозота го спасяваха само умните кафяви очи и мрачната усмивка, която почти разцепи лицето му, докато се настаняваше на пейката до Пенрик. Между другото, не беше от въшливите гости, които Пен неотдавна беше обезпаразитил тайно. Найкис се оттегли на крачка зад тях както подобава на истинска камериерка.

Нахалникът хвана ръката на Мира.

— Здравей. Нова си, а?

Пенрик му позволи да допре устни до кокалчетата на Мира и реши да не рискува с глуповата усмивка.

— А вие не сте, правилно ли разбирам?

Той се изкиска.

— Нищо ново няма в мен. Аз съм Чадро. А вие, госпожице?

— Мира. Уви, и аз не съм нова. Гостувам на мадам Зире за ден-два, после ще продължа по пътя си.

Тежките му вежди се вдигнаха разочаровано.

— Значи не работите тук, Мира?

Пен поклати глава.

— Жалко. — Чадро остави ръката на Пен върху бедрото му и я потупа. — Откъде познавате Зире?

— Не се познавахме лично до вчера, но имаме обща приятелка и това ми даде куража да й се натрапя неканена. Много е гостоприемна.

— А вие… — започна той, после млъкна разколебано. — Възможно ли е тази обща приятелка, както и вие, впрочем, да сте в същия занаят като Зире?

— Преди — да, но вече се преориентирах към… частни услуги, да речем. Това е и причината за пътуването ми.

— Сериозно? — Усмивката пропълзя обратно. Ръката му — също. — Но още практикувате?

— Изкушавате ме, сър, но вече съм поела ангажимент.

— Лъжете умело, мила Мира. Трудно ми е да си представя, че това мое лице ви изкушава особено.

— Лицето не прави мъжа, нито е мярка за мъжеството му.

— Ха. — Ставаше му все по-забавно, види се. — Повечето философи, които познавам, не са хубави като вас.

Мира се усмихна.

— Точно тази летва не е трудна за прескачане.

— Вярно, не е. Ако все пак… — Ала следващият напад в този възтромав флирт така и не дойде, прекъснат от врява в атриума, която бързо се преля и в градината.

Двама зачервени млади мъже с извадени кинжали взеха да се обикалят в кръг. Хората в градината се разбягаха с разтревожени викове към стените да им направят място. Двамата младежи бяха облечени по местната мода, с грижливо оформени прически, знак, че не принадлежат към войнишкия занаят, за разлика от повечето клиенти на дома. Две слугини захвърлиха подносите си и хукнаха да повикат на помощ портиера и Зире.

— Бератски боклук! — извика единият младеж. — Шарка да тръшне и теб, и цялата ти рода!

— Паргско псе! Ще отрежа лъжливия ти език!

Хвърлиха се един към друг и се сблъскаха под съпровода на пронизителното стържене на кинжалите.

— О, богове — изпъшка Чадро. — Кой е пуснал тук тези идиоти по едно и също време?

И за разлика от по-благоразумните свидетели на свадата стана от пейката и тръгна не назад, а напред.

Пенрик последва примера му. Само това им липсваше — кавгата да се превърне в кървав бой и къщата да се напълни със стражари, които да подложат на разпит всички присъстващи, включително случайните пътници. Като чужденци, тримата неизбежно щяха да привлекат внимание, а тогава все някой щеше да свърже слугата с обгореното лице със заповедта за ареста на Аделис, която сигурно вече циркулираше из цялата страна. На това трябваше да се сложи край овреме и Пенрик разполагаше със средствата да го направи. Въпросът беше как да го направи дискретно, без да разкрива способностите си…

„Дез, ускори ме.“

Хлъзгав като змия, Пенрик се мушна между двамата противници и успя да извие една от стискащите кинжал ръце. Наведе се да избегне удар отзад и вторият кинжал закачи само косата му. Пен прещипа нерва под кожата, пръстите се отвориха и оръжието падна. Той подложи крак зад коленете на младежа, за да прикрие магическото въздействие върху нервите там, и той се срина подкосен на земята. Междувременно Чадро беше приклещил втория младеж с хватка под мишниците. Вдигна го и го разтърси, както куче размята плъх, при което вторият кинжал издрънча на каменните плочи.

— Стига! — викна Чадро с глас дълбок, силен и нетърпящ възражения, глас за войнишки плац. — Ще ви охладя главите в герана, ако не спрете!

Пенрик не се усъмни и за миг, че Чадро би привел заканата си в действие, без да му мисли много, и явно не беше единственият. Наведе се да прибере двата кинжала, както и по-малка кама, скрита под дрехата на единия, също и друга, пъхната в ботуша на втория. Стиснал ги в ръце, Пен се отдръпна с танцова стъпка, ухилен до уши и задъхан. Двама млади мъже с войнишка подстрижка пристъпиха със закъснение да помогнат на Чадро, а едрият портиер най-после се появи, едновременно разтревожен и раздразнен. Онзи, когото Пен беше повалил, още седеше на земята и стискаше парализираната си дясна ръка с лявата. Е, до няколко минути парализата щеше да отмине. Вероятно.

Чадро се наведе, взе нещо от плочите и се обърна към Пен.

— Мадам — каза сериозно, — не биваше да се намесвате. Тези диваци едва не ви намушкаха. — Протегна ръка и му показа лъскавата къдрица, която бе паднала жертва на удара отзад.

Пен тъкмо щеше да възрази, че си е бил съвсем добре, благодаря, когато Дездемона, или по-скоро Мира като част от нея, го прекъсна: „Остави това на мен, о, дълбоко просветени, или ще сговниш всичко.“ Смутен, Пенрик й отстъпи контрола.

— Ох, леле! — ахна тя, докато Чадро слагаше къдрицата в ръката й. — Не съм усетила кога е станало. Добре, че сте го спрели.

— Какво ви прихвана, та да се хвърлите така между тях?

Едно подробно обяснение какво го е „прихванало“ би отнело цялата нощ, помисли си Пен.

— Ами, реших, че мадам Зире не заслужава да й съсипят вечерта.

— За това сте права — каза Чадро и я изгледа, свъсил вежди. — Какво направихте на онзи, когото повалихте? Бяхте много бърза.

— О. — Мира разбухна косата си. — Научиха ме на няколко хватки в началото на кариерата ми, за да обезсърчавам по-буйните клиенти. — Хвана голямата лапа на Чадро и притисна къдрицата в шепата му. — Запазете си я, ако искате. Не мога да я върна на мястото й.

Пръстите му се затвориха около медночервения кичур и той се усмихна.

— Права сте.

Пенрик се огледа за Найкис, която съвсем благоразумно, слава на общия им бог, беше останала зад пейката. С разширени от страх тъмни очи тя тръгна с бърза крачка към него и го стисна силно над лакътя.

— Сора Мира! Добре ли сте? — Не добави „проклет глупак такъв“, но нещо в стиснатата й челюст подсказваше добавката.

— Съвсем добре съм си, благодарение на този господин — измърка Мира и Найкис я стрелна… него… тях… с още по-отровен поглед, който побърза да скрие, като наведе глава. Преглътна и овладя лицето си до степен, която подхождаше на разтревожена камериерка.

В този момент се появи мадам Зире, доста разрошена, и бързо пое контрол над нещата, а Пен се възползва от възможността да се слее с фона. Оказа се, че кавгата започнала, когато двамата младежи си харесали една и съща дама за вечерта, не за друго, а за да прецакат другия. Със строгия тон на майка, която праща непослушни деца по леглата без вечеря, Зире заяви, че никой от двамата няма да получи момичето и или ще се задоволят с дамите, които тя им посочи, или ще си тръгнат, без да им бъдат върнати парите.

— Ножовете ми! — възрази неразумно единият.

Ако им върнеха оръжията, дори на излизане, това означаваше идиотите да подновят боя на улицата.

— Мадам Зире — каза Пенрик, — ако позволите да предложа… Пратете слуга да отнесе оръжията на родителите им и да обясни защо се е наложило да им бъдат отнети. На сутринта младежите ще могат да поискат собствеността си, всеки от своя баща.

Двамцата пребледняха. Онзи, който стоеше прав, стрелна Пен с омраза, а седналият го изгледа с неприязън и страх едновременно. Чадро се ухили. Зире кимна одобрително и връчи ножовете на един слуга с указания да ги отнесе. Ядосани, но и стреснати, младежите тръгнаха към срещуположните стълбища на галерията, побутвани от момичетата, които Зире им беше избрала — повече заради здравия им разум, види се, и по-малко заради хубостта им.

— Надявам се после да ги изведете от къщата по различно време — прошепна й той.

— О, да — кимна разсеяно Зире. — Благодаря за съдействието, про… сора Мира. — Обърна се и добави: — И на вас, генерал Чадро. Ако не беше бързата ви реакция, това можеше да свърши много зле.

Пенрик примигна. „Е, това обяснява някои неща…“ При този чин, при това видимо не от запаса, Чадро трябваше да е командирът на която там имперска пехота, по думите на Аделис, беше разквартирувана в местния гарнизон. Четиринайсета май. Богове… възможно ли беше с Аделис да се познават?

— Престоят ви тази вечер ще е за наша сметка, сър — добави Зире и се усмихна на генерала.

— Хм — каза той, — искам да… — Усмихна се на Мира и дръпна Зире към атриума. Пенрик наостри уши, но така и не чу тихия им разговор, само ги видя да хвърлят по някой поглед назад към градината. Зире на няколко пъти разпери безпомощно ръце и вдигна рамене. Чадро правеше недоволни физиономии. След още минутка приключиха тихия си спор и се върнаха. Зире изглеждаше притеснена, а Чадро — разочарован.

Генералът седна на пейката до Мира и смръщената му физиономия се смени с усмивка.

— Зире твърди, че сама сте си господарка, и ако искам да ви съблазня, ще трябва да го направя без нейна помощ.

— Така е. Трудно извоювах независимостта си и много държа на нея.

— Което е жестоко, от моя гледна точка. Трябва да разчитам само на чара си, а този ресурс при мен е в недостиг. Ако умеех да съблазнявам жени, нямаше да съм от най-доходоносните клиенти на Зире.

— Не си го слагайте на сърцето, сър. В Соси едва ли има мъж, който да задържи вниманието ми.

Чадро я изгледа косо и каза:

— Бих могъл да опитам все пак.

Тя се усмихна и го погали по бузата. Пенрик, решил да сложи край на този проточил се флирт, наведе глава към генерала и му пошушна конспиративно на ушенце:

— Няма смисъл. По това време на месеца съм принудена да си взема няколко дни почивка. — Така, това трябваше да реши проблема, без да засегне чувствата на генерала. Той тъкмо се отдръпваше доволен, когато Мира добави: — Макар че знам няколко приятни начина да заобиколя това затруднение. Стига мъжът да се остави изцяло в ръцете ми.

„Мира!…“

— Не се сещам за по-приятна участ — промърмори Чадро — от тази да се оставя на вашата милост, сора Мира. — И вдигна отново ръката на Мира към устните си за нежна целувка и на Пен изведнъж му хрумна, че уж ниското самочувствие на генерала е добре отрепетирано представление също като неговото. А и човек с неговата външност със сигурност имаше силна мотивация да усъвършенства чара си.

— Ако сте искрен — каза Мира, — значи бихте могли да ме забавлявате не по-зле, отколкото аз бих могла да забавлявам вас. И така да компенсирате евентуалните липси в договорката ни.

— О — прошепна Чадро, — искрен съм, уверявам ви.

— Тогава се разберете с мадам Зире да ни даде стаята си и обещавам да ви покажа лодийски тайни, които са превръщали дукове в роби.

Чадро скочи и тръгна с бърза крачка към Зире, която разговаряше с една слугиня при вратата на кухнята.

„Мира, какви ги вършиш? — попита паникьосано Пенрик. — Полудя ли?“

„Хайде, хайде, Пенрик — отвърна тя. Звучеше почти като Рухия, отривисто и прагматично, макар да предлагаше откачени неща. — Изтърпяхме куп твои креватни лудории през годините. Сега ти ще търпиш. Справедливо е, не мислиш ли? — След миг добави: — А и хем ще научиш нови неща. Ученият в теб би трябвало да е доволен.“

„Не можем да останем затворени в една стая с него!“

„Напротив, смятам да го затворя в една стая със себе си. Взех му мярката още през първите пет минути, Пенрик. Довери ми се. Ти няма да свалиш и една дреха, той ще е щастлив, а малкият ни проблем с финансирането на следващия етап от пътуването ще се разреши от само себе си.“

Аргументът, че смята да обере храма за тази цел, едва ли щеше да прозвучи убедително, предвид че нямаше гаранция какво ще открие в кутиите за приношения. А и му липсваше морална висота.

Найкис се наведе над рамото му и прошепна разтревожено:

— Пенрик, какви ги вършиш?

— Мира има план — прошепна той. От опит знаеше, че Мира често има планове и идеи, някои от тях откровено скандални. — Все пак тя е експертът по тази част…

Зачуди се дали да не предизвика гласуване сред десетте личности, които съставляваха неговия демон на хаоса, но по креватните въпроси гласуването често се израждаше в какофония. Просветена Рухия обикновено подкрепяше Мира в подобни дебати, Васия от Патос — също. Двете лекарки, Амберейн и Хелвия, неизменно вземаха Пенрик на подбив. Просветена Аулия от Бражар винаги гласуваше въздържала се, макар че май нямаше нищо против положителния резултат. Рокнарийката Умелан мразеше мъжете по принцип и не без основание. Рогаска не проявяваше интерес. Седонийките Литикон и Сюган, първите човешки ездачки на Дездемона, бяха станали почти неразличими след две столетия, макар Пен да подозираше, че Сюган е харесвала жени. „И аз харесвам жени, проклети да сте!“ Лъвицата и кобилата, слава на боговете, никога не се включваха в спора — като разгонващи се създания, те явно не разбираха сложния танц на човешките сексуални отношения. Откровено казано, той понякога им завиждаше, сега включително.

Чадро се върна със Зире, която подтичваше след него ококорена.

— Сора Мира — каза тя колебливо, — сигурна ли сте? Уверявам ви, че гостоприемството ми не зависи от услуги, които… не са ви по сърце.

Мира я удостои с най-слънчевата усмивка на Пенрик. Зире отстъпи и вдигна ръка към гърлото си, а разтревоженият Чадро издаде звук като човек, когото са ударили с юмрук в корема.

— Уверявам ви — каза Мира и Пен предположи, че множественото число включва всички присъстващи, — че всичко ще бъде наред.

Зире вдигна немощно ръце, сякаш да каже „ти си знаеш“, и ги поведе към стълбището. Найкис изприпка по петите им. Когато Зире отвори вратата на своята спалня, Мира попита:

— Зире, случайно да имаш копринени шалове или нещо подобно? За предпочитане подобно — коприната прави лоши възли.

— Най-отгоре в онази зелена ракла. Има и, ъъ, други неща, които може да се окажат по-удачни.

— Отлично. — Мира влезе в стаята като кралица в тронна зала. Чадро я последва с обнадеждено любопитство, досущ верният генерал на кралицата, заклел се да й служи вечно.

„Мира, това е лудост“ — оплака се Пенрик, на крачка от откровения ужас. Онези части от него, които не бяха толкова ужасени, май се канеха да наблюдават развоя на събитията като публика на състезание по стрелба с лък.

„Ни най-малко — ведро каза Мира. — Към края на кариерата си в Лоди превърнах възрастните господа в своя специалност. Наричаха ме Възкресителката. Очаквах, че доходите ми ще спаднат с напредването на собствената ми възраст, а те се увеличиха. Много задоволително.“

„Чадро не е стар!“

„Толкова по-добре“ — подсмихна се Мира.

„Като го гледам, сигурно може да ме прекърши с голи ръце. Ако разбере кой съм, ще ме убие!“

„Ако разбере ние кои сме, вероятно ще ни убие всичките. Заради заповедите си, ако не заради друго. Така че за нас рискът си остава същият.“

Богове, това направо вонеше на Рухия и нейните аргументи — оплетени като въже и също толкова подходящи Пен да увисне на тях. Често се бе питал дали Рухия е усвоила това по време на храмовото си обучение, но подозираше, че просто си е била такава. Дали това не беше знак, че демонът му се кани да вземе надмощие?

„Можеш да си върнеш контрола по всяко време — каза Дездемона, като цяло, — но не те съветвам. Така де, нали не би блъснал лакътя на опитен акробат, който жонглира с огън.“

— Сора Мира — рече задавено сащисаната Найкис. — Аз ще остана пред вратата. Повикайте ми, ако ви потрябва нещо, каквото и да е. — Тоест, ако му потрябваше някой да го спасява.

„Идеята е лоша — обади се Мира. — Този Чадро може да е от шумните. Току-виж момичето разтълкувало виковете му погрешно. Знам, че я харесваш, но наистина ли вярваш, че е способна да се намеси, без да прецака всичко?“

За това Пен не знаеше. Знаеше обаче, че иска да държи Найкис възможно най-далеч от тази зараждаща се катастрофа. В друга страна, да речем. Което, като си помислиш, беше и крайната им цел. Не биваше да забравя това и за миг. Ако събитията се развиеха катастрофално в ръцете на Мира, Пен вероятно би могъл да се спаси въпреки силните мишци на Чадро. Това би означавало да разкрие тайната на занятието си, но…

— Не — каза той. — Иди при брат си в нашата стая и остани там. — Не беше сигурен как да й внуши, че трябва да са готови за бягство по спешност, а и Чадро вече затваряше вратата пред двете изтръпнали от тревога придружителки.

Генералът врътна ключа в ключалката и се обърна към Мира с усмивка.

— Сора Мира, мога да се закълна, че камериерката ви е влюбена във вас. И нищо чудно.

Пенрик се изкашля.

— Няма такова нещо. — Или най-малкото нямаше да продължи още дълго.

— Определено ме гледаше на кръв. Готова да ме ухапе. Май ще е за предпочитане да ви върна при нея непокътната до последното косъмче.

Дездемона се обади в главата му, наполовина ухилена, наполовина съвсем сериозна: „Ако Найкис не гледаше, скъпи ми Пен, щеше ли да се притесниш толкова? Или щеше да сметнеш това за поредното си чудато приключение в нашата компания?“

Пен успя само да измърмори нещо наум.

„Защото, ако ще се хваща с теб, Найкис ще трябва да се хване и с всички нас. Или си въобразяваш, че години наред ще можеш да криеш от най-интимния си партньор какъв си в действителност?“ — Какъв е, какъв е станал, в какво се превръща… — „Защото това винаги свършва зле.“

Говореше му двестагодишен опит, натрупан през десет различни живота, така ли? Дванайсет, ако се брояха лъвицата и кобилата. Пенрик се умълча, преминал във временно отстъпление, и остави Мира да се разрови в зелената ракла.

5.

Найкис се прибра неохотно в стаята им. Аделис, когото за последно бе видяла да дреме на дюшека, сега крачеше нервно от стена до стена. Цял ден се бе крил в стаята и принудителното забавяне го влудяваше.

— Най-после! — каза й той. — Каква става навън? Къде е Пенрик? Още ли се разхожда с онази ужасна рокля?

— Представа си нямам какви ги върши. Аделис, познаваш ли генерал Чадро?

Аделис рязко спря.

— Егин Чадро?

— Не знам как му е малкото име. Изглежда, командва Четиринайсета пехота тук, в Соси.

— Тук ли е? В къщата?

— Да. Дали ще те познае, как мислиш?

— Не бих се учудил.

— Колко добре го познаваш?

— Служихме заедно преди няколко години. Много способен офицер, но семейството му не е нито богато, нито влиятелно, и кариерата му страда от това. Ако наистина са го повишили до командир на Четиринайсета, значи някой най-после е забелязал качествата му.

— Избухлив ли е?

— Не търпи глупости, това мога да кажа. Защо питаш?

— Много си падна по Мира.

Аделис изръмжа нещо нечленоразделно. После добави с крайна неохота:

— Пенрик беше много убедителен.

— А мисля, че и Мира си падна по него. Заведе го в спалнята на Зире. Не мога да си представя какво ще правят двамата там. — Е, можеше да си представи доста неща, но повечето свършваха с кръвопролитие.

— Той да не е откачил? — изсъска Аделис и Найкис не се съмняваше кого има предвид брат й.

Замисли се над въпроса му. Според стандартите на обикновените хора, които не бяха храмови магьосници, Пен минаваше ли за луд? Или правилният въпрос би бил дали е луд според магьосническите стандарти? Започваше да размишлява за магьосниците по начини, които не й бяха хрумвали преди, по времето, когато тези чудаци бяха само далечен слух или бяла роба, зърната случайно.

— Генерал Чадро едва ли си пада по момчета, нали? — попита тя с несмела надежда. — Знаеш ли нещо?

— Не съм чувал да се говори. Но мога да ти кажа, че никак няма да се зарадва, ако разбере, че го разиграват.

— О.

Аделис я измери с поглед.

— Дай да си събираме багажа. Вероятно ще се наложи да си плюем на петите по спешност.

Тя кимна. Прималя й.

— Колко можем да изчакаме?

— Не знам. Макар че Чадро няма да реагира спокойно, ако игричката не му хареса. Гарантирам ти, че ще чуем реакцията му и оттук.

— През цялата къща? — Спалнята на Зире беше от другата страна на атриума.

— Може би. На Копелето зъбите да ни размажат всичките. — Ругатня съвсем подходяща за случая, помисли си Найкис. — Ако Пенрик го разкрият и задържат, ще трябва да го оставим да се оправя сам.

„Той никога не ни е изоставял. Нито веднъж.“ Възражението се сборичка за надмощие с друга мисъл, която се мяташе трескаво в главата й — „Къде му е умът на този откачен дългуч?“, — и хваната в капан между негодуванието и страха си, Найкис замълча.

Събраха набързо вещите си на две купчини. Малкото дрехи на Пенрик Найкис сгъна на леглото. Лекарската му чанта остави настрани, след като подреди грижливо съдържанието й. Приключиха бързо и след това им остана единствено да чакат, седнали един до друг на леглото и заслушани в гласовете и стъпките, които се чуваха спорадично откъм галерията, все по-тихи и редки с напредването на нощта. Найкис стана, открехна вратата и подаде глава, но не чу нищо особено. Накрая Аделис се изтегна на дюшека напълно облечен и с меча на пода отстрани. Бързо задряма, а Найкис седна на леглото, вместо да крачи нервно напред-назад. Седеше и нервничеше на място.

Сигурно бяха минали два часа, когато Найкис най-после чу стъпки да наближават по галерията. Стъпки на боси крака, а не трополенето на сабо. Откога можеше да познае тези стъпки, без да види притежателя им? Скочи на крака. Вратата се отвори широко и Пенрик застана на прага, все още Мира от медните къдрици до лакираните нокти на краката. Сабото държеше в ръка. Роклята му не изглеждаше раздърпана. Кръв не се виждаше. Той затвори вратата и се облегна на нея с уморено пъшкане. Очите му тъмнееха и се стрелкаха насам-натам, напомняйки й, боговете знаят защо, за една глупава котка, която бяха извадили преди години от един кладенец.

— Е — каза той и гласът му спадна от високите тонове на Мира през нормалния му регистър до нещо, което е прекарало известно време в кладенец. — И това ако не беше интересно преживяване…

Аделис скочи на крака.

— Къде е Чадро?

— Оставих го да спи като заклан. Не знам дали Зире ще го остави в леглото си до сутринта, или ще го събуди и ще го изрита.

— Какво му направи? — попита Найкис. — Някаква магия? — Магия, илюзия… това определено му беше по силите. Може би не се беше наложило да прави нищо… истинско. Погледна към наполовина заздравелите белези по лицето на Аделис и напълно оздравелите му очи. „Само дето магията е истинска.“

Пенрик помълча дълго, после каза:

— Мира не клюкарства за клиентите си. Много строго правило, така казва. Най-добрите лодийски куртизанки го спазват неотклонно и тъкмо това е едно от нещата, които ги правят най-добри.

Аделис го гледаше със стиснати устни, но така и не попита за подробности. Може би щеше да го попита по-късно, когато Найкис излезеше. Проклети мъже.

— Но не си пострадал нали? — попита тя разтревожено. — Не си… бил принуден да…

— О, не — отвърна Пенрик. — Всичко е наред, Найкис. Останах си с дрехите през цялото време, а ръцете ми не се озоваха на места, където да не са били и преди в качеството ми на лекар. С единствената разлика, че това тяло беше живо, което е за предпочитане, разбира се. Не случайно изучаваме анатомия през зимата. И пак, като тогава, си измих грижливо ръцете преди и след това.

Понеже, като специалист по анатомия, Пенрик беше разрязвал тела, Найкис не намери особена утеха в думите му. Май наистина започваше да го опознава, щом толкова лесно разбираше кога се опитва да заобиколи отговора на зададен въпрос.

— Друго е важно в момента — прекъсна ги Аделис. — Смяташ ли, че Чадро е разбрал за маскировката ти?

Пенрик сякаш се замисли сериозно над въпроса, а после отговори едносрично:

— Не. — Облегна глава на вратата, протегна врат и разкърши рамене. — Богове, колко съм уморен. Е, нищо не може да се направи по този въпрос. Найкис, помогни ми да се измъкна от Мира и да облека моите си дрехи. Но внимавай, защото на сутринта тя пак ще ни потрябва.

Направи две крачки напред, спря и плесна ядно с ръце по бедрата си.

— Ох, мамка му!

Понеже Пенрик никога не ругаеше, Найкис се стресна не на шега.

— Какво?

— Забравих да му поискам пари. Мира забрави, представете си. Помислих си аз, че е превъзбудена. Толкова усилия, а… мамка му, мамка му, мамка му. — Пое си дълбоко дъх и след малко добави: — Е. Може би сега ще успея да се вмъкна в храма. А и скъпият ми избелен бог знае, че трябва да се отърва от малко хаос по пътя. Трупам го вече цял ден. Като вода в язовир. Насекомите не стигат за толкова много хаос, а и тук не останаха никакви.

И да беше забелязал събрания им багаж, не каза нищо. Найкис му помогна да съблече дрехите на Мира. Никога не беше смятала, че дрехите правят мъжа, но липсата им определено постигаше същото. Олекна й, като видя как нейният Пенрик се появява изпод маскировката… а защо не и изпод контрола на демона си? Защото беше стигнала до извода, че Мира не е само лъскаво лустро. Не е само роля.

Значи… значи тази нощ Пенрик очевидно беше правил неща, които тя не би направила за нищо на света. Мъжете бяха такива. Мушкаха хора с мечове например, или плячкосваха градове. Ала въпреки аргументите на здравия разум Найкис откри, че се отдръпва от него. Дали щеше да й е по-леко, ако той изглеждаше по-разстроен от стореното? Такава реакция поне би могла да разбере.

Накрая попита друго:

— Как ще се измъкнеш от къщата, без да те видят?

— Има слугинска вратичка в задната стена на пералното. Не ми трябва фенер, така че лесно ще се измъкна.

„А ако е заключена?“ — понечи да попита тя, но си даде сметка колко глупав би бил този въпрос. Виждала бе как Пен се справя с ключалки. Явно имаше препятствия, непреодолими дори за магьосниците, но обикновените ключалки не спадаха в тази категория.

А после той излезе, измъкна се тихо като котка. Ала този път Найкис си помисли за големите диви котки в северните планини, онези, които отмъкваха агнета и пеленачета в нощта. Примирила се бе, че Пенрик е странен, но досега явно беше живяла със заблудата, че странностите му не крият опасност.

Какво, както не криеха опасност Аделис или Каймис, или Чадро? Пенрик говореше тихо, усмихваше се кротко, играеше го безобиден, но Найкис започваше да си дава сметка, че вероятно е най-опасният мъж, когото познава. Или, ако не друго, най-малко предсказуемият… може би това беше в корена на всичко. Повечето мъже се придържаха към определената си роля в живота. Ако знаеш каква е ролята, лесно ще предскажеш поведението им. Но Найкис не знаеше каква е служебната характеристика на един обладан от демон магьосник.

Същото важеше и за Аделис, между другото. Пенрик владееше сили, които брат й нито можеше да види, нито да парира с войнишките си умения. Разбираше ли Пен, че грубото отношение на Аделис към него се корени в добре прикрит страх? И разбираше ли го Аделис, в този ред на мисли?

Мина още час в нервно очакване, макар че този път изтощението надви Найкис и тя се просна на дюшека си до Аделис. Той заспа, тя — не. Накрая Пенрик се върна като призрак, но без придружаващото сияние на свещ в мрака. Онази на умивалника, която с мъка спасяваше стаята от пълния мрак, вече догаряше и пламъкът й се гърчеше неприятно.

Аделис се надигна заедно с Найкис и попита:

— Някакви проблеми?

Пенрик махна с ръка.

— И да, и не. Никой не ме видя. Но в храма явно опразват кутиите всяка вечер, преди да заключат. Не намерих и една монета.

Аделис смръщи вежди.

— А някакви ценни предмети поне? Хубави свещници, посуда…

— Имаше, но опитаме ли се да ги заложим в Соси, ще ги познаят. — Гласът му стана необичайно остър. — А понеже целта на упражнението е да се измъкнем от града, подобно действие би било лишено от смисъл. Не че същата идея не хрумна и на мен, повярвай ми. — Млъкна, колкото да съблече набързо палтото и панталоните си и да се метне в леглото по риза и долни гащи. — О, богове. — След миг добави: — Но поне успях да се отърва от натрупания през деня хаос. Видях едно болно улично куче. Бедната животинка.

Което подсети Найкис за друг въпрос:

— А как се спасяваше от натрупания хаос, докато си работил за ордена на Майката в Мартенмост?

Тихо пръхтене откъм леглото.

— Сключих сделка с един от градските касапи. Лекувал бях дъщеря му и в замяна той ми позволи да убивам вместо него. Всички имаха полза — аз редовно се справях с огромно количество хаос, а добичетата умираха без болка и страх. Явно е било и теологически приемливо, предвид че никой бог не се яви да ме мъмри. За щастие. Началниците ми също бяха доволни от договорката, защото тя им позволяваше да ме използват до границата на възможностите ми.

И отвъд нея, докато не се е прекършил, ако беше разбрала правилно другата му нощна изповед, онази в храма в Скирос. На която Аделис не беше присъствал, нито тя му беше преразказала, напомни си Найкис. Нямаше желание да му обяснява и сега.

— Получаваше се добре — продължи със спомените Пенрик. — Макар че за известно време спрях да ям месо. Което е странно. Не бях имал този проблем с дивеча, който убивахме по време на лов, нито с животните, които колехме у дома. — Отпусна тежко глава на възглавницата и направи свещения знак. Гласът му сякаш идваше изпод леглото. — Утре ще трябва да измислим нов план. Този стана твърде сложен.

— Мислиш ли? — изръмжа саркастично Аделис.

Пенрик не си направи труда да отговори.

 

 

На следващата сутрин — още спяха дълбоко след тежката нощ — на вратата се почука. Найкис отвори очи, стана и тръгна към вратата, като наметна ролята си на камериерка като омачкан пеньоар. На вратата беше мадам Зире, сама. Найкис я пусна да влезе и побърза да затвори вратата след нея, защото Пенрик, надигнал се сънено в леглото, беше в оригиналния си вид, с плоски гърди и набола брада.

Зире застана до леглото и сложи ръце на кръста си, вперила поглед в магьосника.

— Какво си направил на бедния генерал Чадро снощи, просветени?

Пенрик потърка лице и видимо преглътна импулса да се възмути, че не е направил нищо. Твърдение, което със сигурност би било далече от истината.

— Защо питате? Да не би да се е оплакал? — А после застина и преглътна сухо. — Разбрал ли е какъв съм?

— Че то и аз нямам представа какъв си — повиши глас Зире. — Но иначе — не, не се е оплакал. Току-що изпрати това, по специален куриер. — И му подаде малка кесия.

— О! — възкликна изненадано Пенрик. — Честен човек, петимата богове да излеят благословията си върху грозната му глава! — Взе кесията и я претегли в ръка. — Ако е сребро, а не мед, което би било донякъде обидно, може би все пак ще успеем да наемем карета. — Заглади одеялото върху скута си и изсипа отгоре съдържанието на кесията. Зире, Найкис и Аделис, който отново беше нахлупил шапката си, макар от това разстояние периферията да не скриваше нищо, се наведоха да погледнат.

Звънлив поток от метал с естествения цвят на Пенриковата коса се изля на малка купчинка.

Всички потънаха в дълго мълчание, вперили погледи в лъскавото злато.

— Това — каза с треперещ глас Найкис — може да ни купи карета.

— И впряг — добави Аделис. — От най-добрите.

— Е — каза Пенрик и си пое дъх, — Мира определено е предпочитала да пътува по този начин.

— Само дето би било прахосничество — каза Найкис малко сопнато.

Пенрик се усмихна, макар че с какво думите й го бяха развеселили, Найкис нямаше представа.

 

 

Просветен Пенрик категорично отказа да повери кесията на Аделис — или на Найкис, която би могла да му я даде — и Аделис се изчерви при този откровен намек за номера, който беше скроил на Пенрик в Скирос. Докато закусят и нагласят Пенрик като Мира, а Найкис и брат й, предвидливо придружени от слуга на Зире, наемат карета от една градска конюшня, стана почти обяд. Слънцето се беше изкатерило до зенита, когато най-после напуснаха Соси през градските порти. Кочияшът подкара на изток по крайречния път в благоразумен тръс.

Отпътуването им се бе забавило допълнително заради Пенрик, който се усамоти със Зире да смени компреса на гърдата й и да направи една последна процедура. Накрая, без да изпада в подробности, я предупреди да не разказва никому истинската история на гостите си, доколкото тя й беше известна. Но на Найкис й се стори, че жената и без подробности приема предупреждението му съвсем сериозно. Сбогува се с тях любезно, но и нащрек. Все пак подхвърли, че ако някога храмът прогони просветен Джуралд, за него винаги ще се намери работа в нейната къща. Поне не поиска да й платят дадените назаем дрехи.

При един завой на пътя Найкис погледна назад към кацналия на възвишението град.

— Дали някога пак ще се върнеш тук, Пенрик? Да провериш дали лечението на мадам Зире се е оказало успешно?

Пенрик облегна глава на износената кожена тапицерия и затвори очи.

— Не.

Въпреки роклята, косата и грима в този момент той не приличаше на Мира и Найкис се зачуди на какво се дължи тази промяна, както и на лекотата, с която самата тя я беше доловила. Поколеба се.

— Защо?

— Ако се е получило, не е нужно да го знам, а ако не — не бих искал да знам. — Обърна глава и се престори, че дреме. Не му се получи.

Аделис потропваше с пръсти по коленете си и гледаше към реката. Соси охраняваше стесняващото се русло и само лодки можеха да стигнат до града по вода.

— Можехме още завчера да откраднем някоя лодка — промърмори замислено той. — Или да си заработим возенето, както направихме с каруцата. Вече щяхме да наближаваме морето.

Без да се изложат на ужасните рискове, произлезли от престоя им в Соси, гласеше подтекстът. Все така със затворени очи, Пенрик направи физиономия. Казаното от Аделис може и да беше вярно. Но също така обезценяваше всичко сторено от Пенрик за тях през последните два дни с цената на върховни усилия.

„Богове пет, нямам търпение това пътуване да приключи.“

6.

Тъмнината ги настигна на три четвърти от пътя до границата. След кратък спор Пенрик реши да спрат в следващия хан, да вечерят и да пренощуват под покрив, вместо да плащат допълнително за нощен пробег. Мира щяла да е омачкана и непривлекателна при срещата си с граничарите, ако прекарала нощта в каретата, пътуването по тъмна доба било рядкост и щяло да повдигне излишни въпроси, а и по-добре било Аделис да представи молбата си за убежище в двора на Орбас по светло. Аделис никак не хареса идеята за това ново забавяне. За това Пенрик не можеше да го вини.

Ханът се оказа скромен и чист, но Мира се цупеше и остави Пен сам да играе ролята. За щастие представлението не трая дълго — златните монети на пътуващата куртизанка говореха вместо нея и бързо им осигуриха нощувка и вечеря в стаята им. Дездемона все още му говореше, но май нямаше много за казване.

Найкис също се бе умълчала, очевидно отвратена от снощното му изпълнение, което се бе оказало изненадващо успешно. Е, изпълнението си беше на Мира, но каква би била ползата да го изтъква постоянно? Най-много да остави впечатлението, че демонът му се кани да вземе надмощие, а това едва ли би помогнало. Явно трябваше да се задоволи с първоначалната си задача, а именно да преведе Найкис и брат й през границата. Всичко друго, включително признателността, си беше бонус, който не зависеше от него, нали така? Даже беше по-добре, че му е сърдита. Така раздялата нямаше да е толкова трудна. Нали?

Мисълта, че престоят им в Соси вероятно е бил божествен отговор на чужди молитви, също не помагаше. След като духнаха свещите и се настаниха в леглата, Пенрик насочи мислите си към въпроси от по-прагматично естество.

Във Вилнок можеше най-после да докладва в местната палата на своя орден и да опровергае слуховете за екзекуцията си в бутилковата килия в Патос. Или да потвърди слуха, че е избягал. Новините за съдбата на пратеника им би трябвало да са стигнали вече до Лоди, до дука и архисвещения, но Пен нямаше представа какво гласят въпросните новини, още по-малко дали в Лоди са им повярвали. Като нищо можеше да го мислят за мъртъв. Което подсети Пен за книгите му — как беше постъпил архисвещеният с тях? Беше ли ги поискал за себе си, или беше предал цялата колекция на дука, или, да не дават боговете, ги беше разпродал на парче?

И ако безценната му библиотека е била разпарчетосана непоправимо, за какво му беше изобщо да се връща в Лоди? Замисли се за съблазнителната идея да си остане мъртъв. Би било умен и чист начин да избяга от дадените клетви и ограничаващите правила. Само дето май не му се искаше. Сърце не му даваше да зареже репутацията си на учен, която беше градил десет години, а пък нали всеки учен има нужда от богат меценат. Обикновените хора нито разбираха, нито биха платили за услуги като неговите, не и без да видят непосредствена полза за самите себе си.

„Ами, имай го предвид за в бъдеще“ — измърмори Дез, принудена да търпи безпокойството му. Сякаш имаше друг избор, освен да се примири с него, така както той се примиряваше с нея.

„Дез!“

Само дето не успя да го докара възмутен.

 

 

На следващата сутрин потеглиха сравнително рано, въпреки забавянето, докато приведат Мира в най-добрия й вид, което окончателно изнерви Аделис. Накрая, следвана от слугите си с еднакви табарди и маски, Мира се качи в каретата и потеглиха отново на път. Оставаха им само двайсет и пет мили. Още една смяна на конете щеше да е достатъчна, ако не се броеше онази в пограничното село, където трябваше да освободят седонийската карета и да наемат орбийски транспорт. Без съмнение на висока цена, но пък услугата беше гарантирана. Местните, и от двете страни на границата, бяха превърнали съдирането на три кожи от пътниците в щастлива традиция.

Вече бяха сменили конете и им оставаха още десетина мили до границата, когато Аделис, напрегнат като струна, обърна глава.

— Коне. Галопират след нас.

— Сложи си маската, преди да надничаш през прозореца, мамка му! — повиши глас Пен. Аделис го изгледа ядно, но се подчини. Найкис стрелна Пен с поглед, стресната от тази нетипична за него ругатня, и подаде глава през другия прозорец.

— Кавалеристи. Шестима — докладва тя.

Аделис изпсува.

— На Копелето зъбите и на Майката кръвта. Това е Егин Чадро. Дошъл е да ти отмъсти, Пенрик!

— Каретата ще може ли да ги надбяга до границата? Ако предложиш още пари на кочияша? — попита Найкис.

— Абсурд — каза Аделис. — Много сме далече от границата. След още миля ще ни настигнат. Ще трябва да се бием. — Откопча канията на ножа си, а меча остави на седалката. Извади лъка от вързопа, сложи му тетивата и подготви оскъдния им запас от стрели. После погледна навъсено Пенрик. — И преди сме се справяли с толкова противници, с общи усилия. Ще направиш ли пак някоя магийка, Пенрик? Ти ли ще вземеш лъка, или да го дам на Найкис? Или те е страх да не си изцапаш рокличката?

Пенрик пропусна обидата покрай ушите си. Искаше му се да мисли бързо, но в главата му изникваше единствено носталгичният образ на тихия кабинет над канала в Лоди.

— Достатъчно е един да оцелее, за да предупреди граничарите. Те ще повикат подкрепления и ще ни сгащят за нула време.

Аделис стисна зъби.

— Значи ще се постараем да няма оцелели.

Пенрик се замисли за потенциалния хаос. Това дар от неговия бог ли беше? „Ако е така, да знаеш, че не го искам, господарю.“

— По този път има много хора. Някой случаен очевидец също би могъл да предупреди граничния пост. Или цяла карета с очевидци. Едва ли можем да разчитаме, че такава кървава битка ще остане тайна. — Плъзна се към Найкис и също погледна през прозорчето. Конниците бяха скъсили разстоянието и през тропота на копитата, дрънченето на сбруите и скърцането на каретата се чу силен вик. — Чакай.

— Какво? — викна Аделис вбесено. — Ти побърка ли се? — Стисна устни. — Или най-после си решил да ни предадеш? За какво толкова си говорихте с Чадро часове наред снощи?

— Не за това, уверявам те — повиши на свой ред глас Пенрик. — Чуй.

Виковете се превърнаха в думи:

— Сора Мира! Спри! Моля те!

— Не мислиш ли — бавно продължи Пенрик, — че ако беше разбрал за дегизировката, щеше да крещи нещо друго, например: „Спри, за да ти резна гърлото, Джуралд, лъжливо копеле такова“?

Найкис вдигна вежди.

— Мислиш ли?

— … освен ако не хитрува. Толкова ли е хитър генералът, Аделис?

— Може би. — Аделис посегна към дръжката на меча. — Може би.

— Защото ако още вярва, че съм Мира, сигурно ще успея да ни измъкна със сладки приказки от тази ситуация. — Каквато и да беше ситуацията. — Да му върна останалото злато или нещо такова. — „Нали така, Мира? Нали?“

Отговори му тежко и красноречиво мълчание.

Пен се опита да я умилостиви. „Прекрасна Мира, истината е, че не оцених по достойнство усилията ти, за което се извинявам и обещавам да ти се отплатя по-късно… стига да има по-късно. А и ако ни убият тук, на този път, къде ще прескочите? Тоест, знам, че Чадро ти харесва, но едва ли по този начин!“

Дездемона изсумтя. „Възхитителен мъж, но не притежава бърз и гъвкав ум. Не е като теб, младежо.“

— Можем да се бием, ако от разговора не излезе нищо — каза Найкис и преглътна, — но не можем да говорим, ако първо сме се сбили. Нека Пенрик си опита късмета.

Аделис изскърца със зъби, но все пак кимна неохотно.

— Права си.

Пен също кимна и каза:

— Ти остани в каретата, Аделис, и седни в ъгъла да не те виждат. Маската може да заблуди човек, който не те познава, но не и такъв, с който си седял на една маса. Ако нещата тръгнат зле, ще се опитам да пратя два коня към вас. Или да срежа каишите на водещите коне в нашия впряг, или нещо друго от сорта. Стигне ли се дотам, бягайте и не поглеждайте назад.

— Няма нужда да ми даваш професионални съвети, Пенрик — изръмжа Аделис, — нито ти на мен, нито аз на теб.

Ухилените конници ги обградиха, единият посегна към стреснатия кочияш, друг улови юздите на впряга. Виковете им да спрат звучаха бодро, а не заканително. Каретата намали, кочияшът протестираше на висок глас, но не оказа съпротива. Чадро се появи в галоп и обърна запенения си кон така, че да блокира вратичката. Ноздрите на бедното животно бяха зачервени и издути. Чадро не изглеждаше много по-добре от коня си, но пък излъчваше екстаза на победител в състезание по надбягване. Дишаше тежко, а грозното му лице лъщеше от пот.

Пен направи свещения знак, потупа пет пъти устните си с палец, пое си дълбоко дъх, усмихна се и се наведе през прозореца.

— Скъпи Егин! — извика с надеждата че звучи изненадан. — Какво правиш тук?

— Мислех, че ще те заваря да си почиваш при Зире. Не очаквах да потеглиш толкова бързо. Снощи идвах да говоря с теб, но ти вече беше тръгнала.

— Както споменах, поела съм ангажимент, а вече се забавих твърде много.

Чадро се смъкна от коня, подаде юздите на един от войниците и вдигна поглед към нея.

— Мира, би ли се поразходила с мен? Имам да ти казвам нещо, но то е само за твоите уши.

Пен се поколеба, но точно тогава Мира най-после се обади: „О, да му се не види. Тази пиеска съм я играла и преди, толкоз често, че съм им загубила бройката. Дръпни се, просветен глупако. Не мога да гледам как се дъниш.“

Пен с облекчение й отстъпи кормилото, макар че остана нащрек, готов да си го върне при нужда. Тя слезе от каретата право в услужливите ръце на Чадро, много по-изящно, отколкото би могъл да го направи Пенрик. Усмивката й беше признателна и топла. Прегръдката на Чадро беше разбираемо гореща и Пен побърза да хване ръцете му, преди да са се насочили към някоя от подплънките. Тук нямаше удобни шалчета, каиши и креватни табли, които да озаптят генерала, а костюмът на Мира беше замислен да заблуди окото, но не и ръцете.

Мира хвана Чадро под ръка и го поведе настрани, далече от наострените уши и любопитните погледи на останалите. Близо до пътя имаше стар чинар и Чадро спря под шарената му сянка. Сухи листа прошумоляха под краката им. Генералът се обърна към Мира и хвана ръцете й. Пен сведе поглед към сериозното му грозно лице — беше поне с половин глава по-висок от него дори без сабото. Чадро вдигна поглед като човек, коленичил пред олтар.

— Какво трябва да направя, за да останеш с мен, Мира?

— Не мога да остана. Обясних ти, че пътувам, и защо.

— Да, зная, че беше напълно откровена с мен…

„Опа… ох!“

— Но пътуваш, за да отидеш при мъж — продължи той. — Защо, вместо това, не останеш при друг?

— Вече съм решила.

Той сведе глава.

— Предполагам, че онзи щастливец ще ти даде само част от богатството си. — Пое си дълбоко дъх. — Ами ако аз предложа нещо повече? Омъжи се за мен и всичко мое ще бъде твое.

— О, Егин — въздъхна Мира. — Мислиш ли, че и преди не съм получавала такива предложения, от други велики мъже?

„Лъжеш и мажеш с голямата баданарка, нали?“ — помисли си Пен.

„Не. Казвам чистата истина.“

Мира потупа с пръст Чадро по големия крив нос, приятелски, но и дистанциращо. После каза:

— Когато стигна до Орбас, ще трябва да избирам между двама дукове.

Което, осъзна Пен, беше самата истина. Макар че дукът на Адрия не беше показал никакви признаци, че го иска в леглото си. И толкова по-добре.

Чадро преглътна, смутен. Но не за дълго, защото явно не беше човек, който лесно се предава, иначе не би се издигнал до настоящия си чин.

— Но едва ли някой от тях ти предлага женитба.

— Да. И в това е предимството им.

— Не е нужно да плаваш сама в бурните води. Аз мога да бъда твоето пристанище. Твоята скала.

— Ти си войник, Егин. Служиш на императора, не на мен. Лош късмет в някоя битка и скалата ми ще се превърне в прах. Или в пръстта на пресен гроб.

— Вдовицата на един седонийски генерал получава щедра пенсия.

— И да заменя булчинската рокля за вдовишка дреха? Харесвам те много, но перспективата не ми допада.

„Ама този тип наистина не знае как да ухажва жена“ — подхвърли развеселено Пенрик.

„Млъкни — смъмри го Мира. — Много е сладък.“

Пен се вгледа в грозното лице и се опита да види онова, което явно виждаше Мира. И за свой ужас успя.

— За какво си мечтаеш дълбоко в сърцето си, Мира? Мога да ти дам много и съм готов да го положа в краката ти.

Тъжно и нежно, Мира се усмихна.

— Искам свободата си.

Чадро мълча дълго, обмисляйки думите й. Накрая кимна едва доловимо.

— Аз държа на думата си. Искаш ли поне да те изпратя до границата?

— Това би било чудесно.

Чадро й предложи ръката си и двамата тръгнаха заедно към каретата.

— Ако онзи твой дук се окаже недостоен, ще ме потърсиш ли?

— Да.

— Още си млада, на колко — двайсет, двайсет и три? Може да си промениш мнението след време. Имаш много време пред себе си.

„Представа си нямаш колко — помисли си Мира. — Аз си нямах представа колко.“ Беше царувала в Лоди преди повече от век все пак.

— Ще ме искаш ли, когато стана на трийсет? На четирийсет? — Усмихна се сухо. — На двеста?

— Да — простичко отговори Чадро.

— Жестоко е да ти давам празни надежди.

— Жестоко е да не ми дадеш никакви.

— Не бих казала.

„Това е мъчително“ — изпъшка Пен.

„Мда. Миличките постоянно си въобразяваха, че са влюбени в мен. Повечето бяха влюбени само в пишките си.“

„Но не всички?“

Тя въздъхна мълчаливо.

„Да, не всички. Сигурно щях да отстъпя пред един, но туморът в матката ме изпревари. Умрях, преди да навърша четирийсет и пет. — После изведнъж живна. — Приятно е да знам, че още мога да ги закача на въдицата си.“

„Да, Мира, а сега откачи този и го върни във водата, ако обичаш.“

„Опитвам се — нацупи се тя. — Но той е така очарователно упорит.“

— Двама дукове, а? — каза Чадро и изпъшка пораженчески.

— Човек трябва да се възползва от всяка възможност.

— Някои възможности май идват твърде късно. Или твърде рано. — Той спря и я обърна към себе си. — Онази вечер правихме много неща, но целувка така и не получих.

Пен едва успя да мушне ръка помежду им и да разпери пръсти върху гърдите на генерала, преди Чадро да притегли Мира към себе си, да се повдигне на пръсти и да притисне устни към нейните. Пен остави Мира да му отвърне с нежност, но и непорочно, нищо общо със страховитата й изобретателност в спалнята през нощта. Нищо чудно, че бе въртяла мъжете на малкия си пръст. Добре че беше избрал малките подплънки, които се криеха под щедрите дипли на синьо-зелената рокля. Войниците взеха да дюдюкат и да свиркат. Пен лесно си представи ококорените погледи зад маските в каретата.

— Свободата също може да се превърне на прах — прошепна Чадро.

— Знам — отвърна Мира.

— Твърде млада си за толкова мъдрост.

— А ти си твърде стар за толкова глупост. Но си мил, а това е съкровище, по-ценно от злато. Дано жената, която дариш с добротата си, бъде достойна за нея. — С тези думи Мира се измъкна от прегръдката и Пен забърза към каретата, ужасѐн от мисълта, че някоя уличаваща част от подплънките му може да се изхлузи, размекната от жегата. Чадро го последва с тъжна усмивка и помогна на Мира да се качи по стълбичката, после стисна за сбогом пръстите й и затвори вратата на каретата.

Пен се тръшна на седалката срещу Найкис и Аделис, като едва си поемаше дъх. Отвън долетяха приглушени команди и когато потегли отново, каретата имаше ескорт от шестима въоръжени кавалеристи.

Аделис изглеждаше готов да се метне отгоре му и да го удуши.

— Какво стана?!

— Генерал Чадро любезно предложи на сора Мира да я придружи до границата, за да бъде тя в пълна безопасност.

— Какво? — ахна Найкис. — Ти как го извъртя това?

Аделис се обърна рязко да погледне през прозореца, сякаш да е сигурен, че все още се движат в правилната посока.

— Заслугата е изцяло на Мира, уверявам те.

Найкис се взря в него с тревога, която дори обшитата с пайети маска не можеше да скрие.

— Къде свършва Мира и къде започва Пенрик под това твое хубаво лице?

Пен се сети за Сюган и Литикон, които почти се бяха слели след толкова години, както и Васия, впрочем, и поклати глава.

— Ако живея достатъчно дълго, кой знае. Границата може и да се заличи. — Все още задъхан, той облегна глава назад и зачака сърцето му да се успокои. Това чудо се беше оказало по-лошо и от спринтирането. — Ако преди това демонът ми не ме убие с шантавите си изпълнения. Макар че тогава проблемът няма да е мой. Утешителна мисъл.

Найкис се напрегна и понечи да се дръпне, но в теснотията на каретата това не беше лесно.

Пенрик затвори очи и си помисли: „Кълна се в своя бог, Дездемона, че ако някога пак се наложи да бъда жена, ще се превъплътя в просветена Аулия.“

„Неблагодарник!“ — викна Мира, но май не беше ядосана, а по-скоро развеселена. Намираше него за забавен, без съмнение.

Аулия се обади с тих глас: „Не знам дали да го приема като комплимент. Да не би да казваш, че съм скучна?“.

Пенрик им изпрати образ на себе си как размахва извинително ръце и се предава, при което Дез се изкиска самодоволно, преди да каже: „Ако си искал скучен живот, Пенрик, значи си избрал грешния демон на онзи път към Зелен геран“.

„Ха. Кой кого избра, ако мога да попитам?“ И как да различиш грешния демон от правилния? Всички демони бяха еднакви в началото, безформени топки хаос, промушили се в света от Преизподнята на Копелето или както там се наричаше хранилището им. Ставаха различни един от друг благодарение на ездачите си и колкото повече ездачи сменяха, толкова повече растеше разликата. Теологическият довод на Дез, че храмът не е прав да вини демоните заради влиянието на ездачите им, беше част от отколешен спор, който със сигурност нямаше да решат в карета на пътя.

Въпросната карета подскачаше и се люлееше. След няколко минути Пенрик отвори очи и събра мислите си колкото да предупреди Найкис и Аделис:

— Да не сте споменали на никого за тази случка.

— Защо, срам ли те е, просветени? — изсумтя Аделис. — Види ми се малко късно да щадиш гордостта си.

— Нито дума — каза раздразнено Пен. — Ако враговете ти в императорския двор научат, че Чадро те е придружил с почетен ескорт до границата, ще го обесят вместо теб, Аделис. А той не го заслужава. — После добави с щипка жестокост: — Или ще го ослепят с врял оцет.

Това явно уязви Аделис, защото той трепна и сведе очи. Може и да не се беше засрамил, но поне млъкна. Не за дълго, уви.

— Ако един ден се окажем от противниковите страни на бойното поле, сигурно ще съжалявам, че не са го обесили.

Последните пет мили до границата минаха в мрачно мълчание.

Генералският им ескорт ги прекара през граничния пост от седонийска страна бързо, с поклони и без въпроси. Изминаха с каретата още няколкостотин метра до потока, който бележеше държавната граница, и нагоре към поста на орбийските граничари. Там кочияшът ги остави, взе си платата и обърна конете.

Орбийците, видели впечатляващата им поява от другата страна на границата, не можаха да сдържат любопитството си. Тримата се придържаха стриктно към ролите си. Рано беше да се разкриват. Двамата маскирани слуги вървяха кротко след умопомрачителната си господарка, която даде на граничарите да разберат, без да споменава имена, че пътува с протекцията на висш орбийски лорд, който с нетърпение чака безпрепятственото й пристигане.

Единствената неприятност ги сполетя малко по-късно, след като минаха през граничния пост и бяха атакувани от трима конкуриращи се собственици на карети. Аделис, в ролята си на охранител, ги навика набързо и избра онзи, чийто впряг изглеждаше най-отпочинал и бърз. Чак след като се качиха в новата карета Чадро, който ги наблюдаваше от другата страна на долчинката, махна на Мира за сбогом. Тя му помаха в отговор и му прати въздушна целувка, а генералът обърна коня си и потегли, смъкнал безутешно рамене.

Бяха на миля от пограничното селце, пътят се виеше напред, а зад тях всичко беше спокойно, когато Аделис най-после хвърли широкополата шапка и карнавалната маска на пода на каретата, преви се на две и скри лицето си в шепи. Раменете му се разтресоха, но дали защото плачеше, или защото се канеше да повърне, Пенрик така и не разбра. По малко и от двете, вероятно. От тримата Аделис беше поел най-големия риск по време на бягството и маската, която ги гледаше от пода с празни очи, едва ли беше единствената, която е носил.

Найкис стисна мълчаливо ръката му. Явно усещаше, че е по-добре да не казва нищо. Пенрик благоразумно последва примера й.

7.

След като смениха конете на крайбрежния път, просветен Пенрик съблече труфилата на Мира и навлече своите, трудна задача в теснотията на каретата. Е… не точно „своите“, поправи се Найкис, а някакви що-годе подходящи дрипи, които бил купил от търговец на употребявани дрехи в Патос след бягството си от бутилковата килия и преди да се натресе на Найкис в градината на вилата й. Сякаш бяха минали сто години от онази слънчева сутрин. Туника и панталони от небагрен лен и зелен елек, който бе подхлъзнал уморения ум на Найкис да го приеме за лекар от ордена на Майката (незаклет). Дрехите, лъжите, както и самите те изглеждаха смачкани и износени след дългото бягство.

— Когато стигнеш до двореца на дука, Аделис — каза Пенрик и вдигна ръце да развали елегантната прическа на Мира, — със сигурност ще има много въпроси за слепотата ти. Бих те помолил… настоятелно… — Спря да преподреди думите си. — Ще е много по-лесно за самия теб, ако кажеш, че палачът не си е свършил добре работата с врелия оцет и зрението ти се възстановило от само себе си. А за отока се е погрижила сестра ти.

Аделис го измери с поглед.

— И не искаш да се знае, че е твое дело? Твое постижение?

— В този случай — не.

— И каква ще е твоята роля в пиеската? Този път? — Очевидно бе, че Аделис се е уморил до смърт от актьорски превъплъщения.

— Едва ли ще се наложи да говоря. Щом стигнем във Вилнок, ще намеря главния храм и ще докладвам в палатата на Копелето. Щом си върна самоличността, все ще намеря начин да се прибера в Адрия. — Стрелна с поглед Найкис, предпазлив поглед и неразгадаемо лице. Разреса с пръсти косата си и започна да я плете на обикновена плитка. — От друга страна, може би ще е добре да дойдете с мен и да използвате палатата на ордена като плацдарм към двореца. Да се измиете, да хапнете, да вземете назаем някакви по-свестни дрехи. И да изпратите някого да съобщи за пристигането ви, някой дякон или свещен, комуто ще обърнат внимание. Вместо да изненадате домакина си. Това не е военна кампания все пак.

— Да — бавно каза Аделис, — добре ще е да не изглеждаме като просяци пред портите на дук Джарго.

Макар да бяха точно такива. Или не? Аделис имаше какво да предложи, истинско съкровище от военни умения и опит, безценни за всеки заобиколен от врагове държавник. Пенрик беше прав, брат й не биваше да изглежда като отчаян молител, не биваше сам да смъква цената си. А понеже тя се явяваше единствената му свита, същото важеше и за нея. Найкис смъкна слугинския си табард и го остави настрани. Аделис вече бе съблякъл своя.

Пенрик жертва последната вода в меха да намокри една мръсна риза и да изтърка с нея ружа и чернилото на клепачите си. В резултат заприлича на мъж, когото са ступали в кръчмарско сбиване и после не е спал три дни. Найкис дръпна нетърпеливо ризата от ръцете му и доизчисти грима. Той й благодари със сумтене. А тя, вместо да го замери ядно с ризата, само я тикна в ръцете му.

Пристанищният град Вилнок се ширна пред погледите им след поредния завой на изкачващия се път и Найкис подаде глава през левия прозорец с надежда да открие някакъв ориентир в преобърнатия си наопаки свят. Зървала бе от време на време морето през последните няколко мили, но сега брегът се разтвори пред погледа й. Вилнок беше обкрачил тинестото устие на река Оар, плавателна за по-големи лодки само в началото си, преди коритото й да се стесни сред възвишенията на тази планинска земя и водите й да станат твърде бурни. Градът се беше спускал по течението на реката през годините и бе завзел крайбрежието с укрепленията си, превръщайки се в едно от малкото добри пристанища на Орбас по насечената крайбрежна линия. Което беше сред причините дукът да превърне града в своя лятна столица, макар че за седонийското око на Найкис Вилнок не изглеждаше много по-голям от Патос.

Конюшнята беше пред градските стени. Тримата слязоха от каретата и се разплатиха с кочияша. Едно конярче ги упъти към местната палата на Копелето, долепена до главния храм, който се виждаше от двора на странноприемницата като неясен силует, кацнал на високото. Като никога, тримата дадоха истинските си имена на стражата при градските порти, макар и без титли и други уточнения — Пенрик кин Джуралд, Аделис Арисайдия, Найкис Арисайдия Катаи. Пенрик явно не беше проявил особена изобретателност или предпазливост, помисли си Найкис, когато се бе представил под псевдоним в Соси… стига Джуралд да беше истинската му фамилия.

Лесно намериха местната палата на белия бог — сграда с по-скоро административни, отколкото религиозни функции, настанила се в старо градско имение на една уличка край храмовия площад. Пенрик ги вкара покрай портиера без много обяснения, а после ги остави да чакат във вестибюла, докато той си пробие с приказки път през йерархията. Върна се точно навреме. Ако се беше забавил още пет минути, нямаше да завари изнервения до крайност Аделис. Придружаваше го побеляла жена с бялата дреха на свещена и с медальон на шията, който сигурно обозначаваше висок ранг. Това се потвърди и от поведението на портиера и посветения, които бяха останали да ги пазят и които изпъчиха уважително гърди при появата й. Жената се обърна към Аделис с „генерале“, към Найкис с „мадам Катаи“, а към Пенрик с „уважаеми просветени“. Последното накара портиера и посветения да примигнат, а негодяя с медната коса да ги удостои с широка усмивка.

След това една усмихната млада жена поведе Найкис към женската спалня, като не спираше да я разпитва за приключенията им. Найкис отговаряше едносрично. Но беше такова облекчение отново да е в женска компания, пък макар и само за час-два. Приказливите жени, които я наобиколиха да й помогнат с банята и дрехите, й напомниха за грижите, които Зире бе положила за Мира, макар резултатите да бяха по-малко зрелищни и далеч по-прилични. С други думи, Найкис заприлича на охранена сива яребица и се зачуди дали не би изглеждала по-малко скучна, ако можеше да облече роклята на Мира. Без удължението при подгъва.

Докато я къпеха и обличаха, Найкис си мислеше за всички неща, които Пенрик беше направил за тях — без никаква полза за себе си, ако Аделис не избереше Адрия. Или ако дук Джарго не избереше Аделис? На това ли се надяваше Пенрик, затова ли продължаваше да им помага? Нямаше никаква гаранция, че дукът на Орбас ще ги приеме с отворени обятия.

Найкис не искаше да се мести в Адрия. Не бе искала да напуска и Седония, в този ред на мисли, макар да не съжаляваше и за миг, че е помогнала на брат си. Просяците нямат право на избор, нали така. Значи, ако искаш да имаш избор, не трябва да просиш? Имаше нещо сбъркано в тази мисъл, предвид че много скоро Аделис щеше да се яви пред дука в ролята на молител.

Онова, което Найкис искаше в действителност… е, не можеше да го получи, нали така? Значи правото й на избор се превръщаше в правото да се примири с избор между наличните възможности. Които далеч не бяха еднозначни, а смесица от неща, които искаше отчаяно, и други, с които не искаше да има нищо общо.

„Иска ми се поне за кратко животът ми да не е поредица от рискове и бягство.“ Богове. Беше толкова уморена, че очите й пулсираха. Но още нямаше право да се отпусне. Тепърва предстоеше да се явят в двореца. И тя трябваше да се държи достойно, без да направи нито една грешка, заради брат си.

А ако дукът наистина приемеше Аделис под крилото си и му обещаеше всичко желано? Аделис щеше моментално да хукне по задачи, да обикаля гарнизоните на новата си армия, а сестра му щеше да остане сам-самичка в чужда страна. Е, щяха да я настанят някъде, несъмнено на сигурно място, но пак щеше да е сама сред непознати. Преди четири години се бе върнала в къщата на овдовялата си майка, след като самата тя бе овдовяла, но сега не можеше да го направи, защото и онази къща, и майка й бяха в Седония. „Дано да е добре и нищо да не я заплашва“, помоли се мълчаливо Найкис. Враговете на Аделис едва ли биха предположили, че любовницата на баща му е била като майка за законородения му син, не по-малко от благородната дама, която го беше родила. Само най-близките му приятели знаеха това.

На сигурно място в Седония… тази мисъл вече не я блазнеше като преди, казваше си Найкис, когато една задъхана девойка влетя в спалното. Време било Найкис да слезе във вестибюла, защото бил пристигнал паж от двореца, а генералът вече чакал мадам сестра си.

Завари Аделис да я чака в преддверието, облечен в чисти дрехи, тъмни панталони и туника, които му бяха по мярка. Без излишна украса, повече по войнишки, отколкото аристократично, но и някак съвсем на място. Дук Джарго със сигурност предпочиташе да умножи подчинените си, а не да се сдобие с нов съперник. Някой беше подрязал косата му според офицерските стандарти. Разперените като птичи криле червени белези около кехлибарените му очи сигурно изглеждаха страшничко за всеки, който не е свикнал с гледката. В друго време Найкис сигурно би нарекла ефекта „демоничен“, но вече имаше доста по-точна идея какво представляват демоните в действителност.

Той й кимна одобрително.

— Е, изглеждаме що-годе добре, предвид обстоятелствата.

Найкис си преведе това от аделиски и се усмихна на недоизречения комплимент.

Той пристъпи към нея и прошепна:

— Надявам се, че залитането ти по магьосника вече е минало. Предвид изпълненията му в Соси.

Усмихната й повехна и Найкис се замисли върху абсурдността на онова, което беше видяла. Дори да оставеше настрана срамните въшки и влюбените генерали… „Видях го да изтегля смърт от женска гърда както се изтегля въ̀лна от къделя. А после да изхвърля хаоса в света навън като сянка в сенките на нощта. Той вижда в тъмното.“ Поклати глава.

— Вече не знам какво да мисля за него.

Аделис кимна, сякаш думите й го бяха успокоили. Утеха, каквато самата тя не изпитваше.

„Та, като говорим за демона…“ Бързи стъпки по стълбището оповестиха появата на Пенрик. Найкис осъзна, че е зяпнала ококорено, точно като при първата им среща в патоската й вила.

Незнайно как се беше сдобил с белите дрехи на ордена си по адрийската мода — прилепнала ленена туника с дълги ръкави и висока кръгла яка, закопчана догоре, но разкроена около бедрата и дълга до коленете. Прави ленени панталони. Светли излъскани обувки. И най-впечатляващото — тройният ширит с посребрени краища на лявото му рамо, емблемата на висш храмов свещен, като обичайните бели и кремави нишки се преплитаха със сребърната, която го бележеше като магьосник. Или предупреждаваше околните, че е такъв…

Крайно нечестно, но официалното облекло го правеше още по-висок.

Лакът по ноктите му беше изчезнал. Косата му още червенееше от къната, но в по-светъл нюанс, прибрана назад в стегнат възел на тила. Сините му очи грееха и Найкис си даде сметка, че за пръв път го вижда в истинския му вид, без лъжи и маскировка.

Движение привлече погледа й към друг човек във вестибюла, нервно момче на дванайсетина години в ливреята на Орбас. Пажът на дука, за когото беше споменала девойката. Момчето пристъпи напред и допря ръка до челото си за поздрав.

— Ако всички вече сте тук, просветени, генерале, мадам, трябва да дойдете с мен при секретаря на дук Джарго майстор Стобрек, който ще ви заведе при дука.

Тръгнаха след момчето по улиците на Вилнок. Смекчената от морето светлина се скосяваше към залез. Аделис прошепна на Пенрик:

— Мислех, че си приключил тук.

— И аз, но ми казаха, че съм поканен. Което, когато поканата идва от дука, означава, че не е покана, а заповед. Имам известна репутация като храмов учен, а дукът, изглежда, колекционира такива хора. Учени, писатели, теолози, художници, музиканти. По-евтин начин да украси двора си, отколкото ако плаща на зидари, предполагам.

Найкис беше виждала великолепните сгради и приказните храмове на Тасалон, някои толкова скъпи, че едва не бяха разорили империята. За това Пенрик беше прав.

— Менажерия един вид? — сухо попита Аделис.

Пенрик се подсмихна.

— Понеже дукът нито ги язди, нито ги яде, нито ги впряга да му орат нивите, вероятно си прав, да.

Завиха на два пъти, преди да стигнат до широк булевард, който се спускаше почти до пристанището. Домът на дука не беше нито замък, нито дворец, а три стари имения, обединени в едно. От едната страна беше издигнато скеле, чуваха се удари на чукове, стържене на триони и подвиквания. Пажът ги въведе през една врата, без да дава обяснения на двамата постови, които само му кимнаха приятелски. Не зяпнаха лицето на Аделис, затова пък хвърлиха скришни погледи към рамото на Пенрик.

Найкис едва се бе ориентирала в настлания с мрамор вестибюл, когато един радостен глас извика:

— О, наистина е той! Какъв късмет!

— Майстор Стобрек, секретарят на дука — каза услужливо пажът, когато мъжът тръгна към тях с разперени за поздрав ръце. Надипленият му тоалет беше с една класа над обичайното за дворцовите чиновници облекло, а на златна верижка около врата му висеше служебен медальон.

Аделис си пое дъх и изправи гръб, но мъжът го подмина и сграбчи Пенрик за раменете.

— Просветен Пенрик от Мартенмост! За нас е чест, че сте тук!

Пенрик се усмихна смутено, че и паникьосано чак, но позволи на секретаря да разтърси ръцете му.

— Просветен Пенрик от Адрия през последната година — обясни той. — Вече съм при тамошния архисвещен. Познаваме ли се, ъъ?…

— Да, запознахме се на онзи изключителен храмов конклав в Карпагамо. Минаха пет години оттогава, нормално е да не ме помните. По онова време бях само чиновник от свитата на нашия архисвещен, а вашите таланти още не бяха придобили настоящата си известност. Но аз определено ви помня! Много ще се радваме, и аз, и дукът, да ни удостоите с присъствието си на вечеря.

Стобрек се обърна и след красноречива пауза добави:

— Вие също, генерал Арисайдия.

Усмивката, с която отвърна Аделис, беше като маска. Като дървена маска всъщност.

— Благодаря, майстор Стобрек. — Завъртя въпросително очи към Пенрик, но той само разпери пръсти и вдигна рамене.

Найкис прехапа устна. Силно. Макар че сигурно единствена сред присъстващите би могла да се смее на Аделис без последствия. И макар съмненията и в Пенрик да бяха все така дълбоки. Е, поне можеше да отхвърли онези за самоличността му. Пенрик очевидно беше Пенрик. „Както и ред други неща. Но това вече го знаех.“

И след още по-голяма пауза Стобрек добави:

— Както и вие, мадам Катаи.

Тя му отправи най-сладката си усмивка и измърка:

— Благодарете на дука, че е включил и мен, майстор Стобрек. — Беше почти сигурна, че само Пенрик е доловил иронията й, ако се съдеше по лекото притваряне на клепачите му.

Появи се някаква жена… не, дама, поправи се Найкис след бърз оглед на роклята и дискретните й бижута. Стобрек вдигна глава и каза доволно:

— А. Позволете да ви представя мадам Дасия. Първата придворна дама на нейна милост дукесата.

Жената му кимна и забърса с поглед двамата мъже, като ахна едва доловимо при вида на белезите върху лицето на Аделис, преди да се обърне към Найкис:

— Дукесата на Орбас би искала да се запознае с вас, мадам Катаи. Последвайте ме, моля.

И тръгна към мраморното стълбище, водещо към незнайния лабиринт от дворове и галерии на този импровизиран дворец.

Майстор Стобрек добави:

— А дукът очаква вас, генерале, и вас, просветен Пенрик. Елате с мен. — Двамата тръгнаха след него към един свод на приземния етаж и се скриха от погледа на Найкис.

Вече изглеждаше очевидно, че двамата с Аделис най-после са стигнали до безопасно пристанище. Постоянният страх от опасностите на непосредственото бъдеще беше останал зад гърба й. Нима това не беше достатъчно?

8.

Трапезата на дук Джарго не отстъпваше с нищо на адрийската, макар че Пенрик бе седял на последната достатъчно често и не се впечатляваше от дукското великолепие. То, уви, означаваше, че вечерята продължава дълго и бива последвана от задължителните музиканти, затова мина много време, докато му се удаде възможност да поговори с Найкис насаме. Наложи се да я пресрещне на връщане от дамската тоалетна… а не на отиване и не беше нужно Дез да го предупреждава за това, благодаря. Помоли я с жест, добре де, побутна я към една галерия с изглед към малък вътрешен двор срещуположно на онзи, където дукът вечеряше с гостите си. Този тук се отличаваше предимно със строително скеле, сенки и както се надяваше Пен — възможност за известно усамотение.

Облегнаха се рамо до рамо на парапета и впериха погледи в сенките.

— Е, Аделис получи своя пост — започна Пенрик. Поне това беше приключило бързо. Най-голямата дъщеря на Джарго наскоро се беше омъжила за „върховния обан“ — каква странна титла — на града-държава западно от Орбас и далечната граница на зетя беше подложена на русилийски набези. Джарго държеше да получи експертното съдействие на генерал Арисайдия срещу този враг. Вече мобилизираше войска, която да потегли на запад в помощ на новия му зет.

— Да, Аделис изглежда много… е, доволен едва ли е най-подходящата дума, защото не е чак толкова кръвожаден, че да се радва на предстоящите битки. Но определено прие задачата си сериозно. И толкова скоро. Но пък той е човек на действието. — Найкис се завъртя, опря лакът на парапета и погледна Пен. От стаите зад тях се просмукваше разсеяна светлина. — Ами ти? Дукът предложи ли ти отделение в менажерията си?

— Хм, намекна нещо в този смисъл. Би могъл да ми предложи, но само толкова. А и да исках, не бих могъл да се съглася просто така. По-сложно е. Тукашният архисвещен ще трябва да преговаря с архисвещения на Адрия. Който ме получи от принцесата-архисвещена на Мартенмост едва преди година срещу солидна сума и вероятно ще сметне, че още не си е избил вложението. — Пенрик потърка чело. — Определено не се справих добре с първата си мисия в Седония. — Вдигна поглед. — И преди ти зададох този въпрос, ще те попитам и сега. Мислила ли си за себе си? Защото дори Аделис не е толкова глупав да те помъкне със себе си към някой военен лагер.

— Да, за щастие. Мадам Дасия намекна, че може да се намери място за мен като придворна дама в домакинството на дука. Не на самата дукеса, а на една от дъщерите й.

— Хм… Това изглежда… добре. Почетна позиция и безопасна.

— Да, Аделис също остана много доволен. Макар че предвид крехката възраст на въпросната дъщеря — момичето е на седем, — ще съм по-скоро бавачка или гувернантка, пак с дрехи втора ръка, но по-хубави. Слугинският табард може да е невидим… — тя очерта правоъгълник пред тялото си, — но пак ще го нося. Много по-важно е спокойствието, което ще получа, облекчението да не се оглеждам постоянно за поредната заплаха.

При което на Пенрик му хрумна една възможна такава.

— Придворните дами не са ли заплашени от притворни господа?

— Ако са на двайсет, може би. Аз съм на трийсет. Откакто овдовях и без чужда помощ защитавам успешно добродетелта си. — И изкриви лице в трудна за разгадаване гримаса. — Оказа се по-лесно, отколкото очаквах.

— О. — Той вдиша дълбоко, събра смелост и хвана ръката й. — Найкис, имам ли някаква надежда, с теб?

Ала тя върна обезсърчително топката в неговото поле:

— Ще трябва да си по-конкретен, ако очакваш да ти отговоря. Надежда за какво?

— Чувал съм, че е лоша стратегия да заложиш всичко от първия път, но въпреки това ще го направя. Женитба?

Думите му бяха посрещнати с дълго и тягостно мълчание. Притеснен, Пенрик призова нощното си зрение с надежда да разчете лицето й. Всички познати му линии и извивки бяха все така обичливи, но не излъчваха обич. Не излъчваха и омраза или неприязън, нито друга силна емоция. Беше лице на жена, която е изправена пред чудовищен куп неприятни задачи, с които няма силите да се заеме.

„Ами да, как иначе“ — вметна Дез неканена. Макар че Пен изрично я беше помолил да се въздържа от коментар.

„Диалогът е разговор между двама. Не между трима. Нито между четиринайсет, Дез.“

„Пенрик, бедната жена е изтощена. Усетът ти към правилния момент е по-лош и от този на Чадро, кълна се.“

„Чадро не би могъл да улучи по-добър момент, защото такъв не съществува дори теоретично“ — възрази той.

„Напротив. Човекът просто закъсня с един век“ — измърмори Мира, а Пен се направи, че не я е чул.

— Заради демона ли? — попита той направо. Случвало се бе и преди. Жените, привлечени от хубавото му лице и сбърканите си представи за охолния и интересен живот на магьосниците, бързо стигаха до извода, че Пен е ходещо бедствие, и хукваха да се спасяват като паникьосани кончета, нагазили в плаващите пясъци на тресавище.

След кратка пауза Найкис каза:

— Не… точно. — Сякаш сама остана озадачена от отговора си. — В един момент започнах да мисля за Дездемона така, както майка ми възприемаше първата съпруга на баща ми. Пристигнала е преди нея и е пуснала корени дълбоко, на теория трябва да е най-върлата й съперничка, а се превръща в най-надеждната й съюзничка. Но може и да не е същото.

— Напротив, същото е! — каза Пен. Дез мъркаше развеселено и не му помагаше въобще.

— Но не само Дездемона е в главата ти, нали? Там е и Мира, а нея аз не очаквах. — Ако се съдеше по физиономията й, явно още се опитваше да превъзмогне Мира. Или пък не. — А после си дадох сметка, че… има и други. Е, имам бегла представа за двете лекарки. А и за Рухия… ти неведнъж спомена, че е била опитна шпионка. Каква част от успеха на бягството си дължим на нея? И това е което съм видяла. А което не съм? Не една първа съпруга, а десет? А дори не искам да си мисля как участват във всичко това лъвицата и кобилата.

— На практика не участват — възрази Пен. — Те са много стари и неми.

— Чиста лудост е — прекъсна го тя — да се влюбя в мъж, който има повече личности, отколкото мога да преброя на пръсти. — И разпери ръце за демонстрация.

„Е. Тя каза «е». А не «би било».“ Смееше ли да се надява, че Найкис е пунктуална в граматиката колкото него?

„Едва ли“ — измърмори Дез.

— Освен това не искам да ходя в Адрия — добави Найкис.

Пен, стреснат от тази рязка промяна в посоката на разговора, направи опит да изсумти окуражително. Всичко се беше объркало, да, но ако Найкис продължеше да говори…

Тя въздъхна.

— Не че имам нещо против Адрия, макар че мисълта да не зная езика ме плаши. Трябва да разбереш. Цял живот се влача след един или друг мъж — след баща си, след съпруга си, след брат си — от назначение на назначение и от един военен лагер в друг. Има си причина някои офицерски съпруги да се лепват като осили към дома си, когато най-после им бъде позволено да се установят някъде. Чувствам се като растение, което постоянно изкореняват и пресаждат, което няма време да се приспособи и да порасне, да пусне нови корени на новото място, да разцъфти и да даде плод. Растение, което бавно вехне, лишено от естеството си.

— Някои хора обичат да пътуват — каза Пен. — Младежки приключения и прочие.

— Аз съм на трийсет — каза Найкис. — Естественото желание да избягаш от родния дом, където винаги ще те смятат за дете, не е същото като да те влачат с твое съгласие из цяла Седония. Твърде стара съм и за едното, и за другото. — Изгледа го замислено с присвити очи. — Ти, от друга страна, си птица. Равните пътища не са ти по вкуса.

— Казваш го заради начина, по който се запознахме. Не си ме виждала у дома, при книгите ми — възрази Пен. — Аз всъщност съм домошар. Единственото птиче нещо у мен е перото, с което дращя по страниците. Седмици наред рискувам единствено да се порежа на хартия.

— А другите седмици?

„Ти току-що видя от първа ръка какви са другите ми седмици“ едва ли беше най-добрият отговор.

— Различно е и зависи от началниците ми. От проблемите, които се опитват да прехвърлят на мен.

— Сега, на трийсет — бавно каза Найкис, — знам нещо, което не знаех на двайсет. Когато жена се омъжи за някого, тя се жени за живота му. И е добре този живот да й допада. Твоят живот ми се струва твърде… неустановен. Твърде… — Така и не успя да намери следващата дума. — Пък и вече съм в безопасност. Повече не ми е нужно покровителството ти. Ти доведе задачата си до успешен край, Пенрик. Може би ще намериш друга жена, която да спасиш.

— А може би ще имаш нужда от моето… нещо друго — избълва отчаяно Пенрик. — От остроумието ми. От обезпаразитяващите ми умения. От целувките ми? — Посегна несмело да докосне с пръст устните й, но тя се дръпна. — Човек има нужда от различни неща, не по-маловажни от спасяването.

Тя поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Желая ти прекрасен полет. Но аз искам да пусна корени в земята.

— Ти не си растение. Аз не съм птица. И двамата сме човешки същества.

Устните й трепнаха безпомощно.

— Е… поне единият от нас е такъв.

Приятен глас се обади зад тях:

— А, ето къде сте, мадам Катаи. Брат ви ви търси.

Мадам Дасия пристъпи към тях и удостои Пенрик с любезната и отровна усмивка на жена, натоварена да защитава добродетелта на друга.

— Нека слезем долу да си вземете довиждане с дук Джарго, а после ще ви покажа новата ви стая. Тук цари малък хаос заради ремонтите, но извън това мястото е голямо, една от най-просторните резиденции на дука. — Хвана Найкис под ръка и почти я повлече.

— Нали виждаш — каза Найкис през рамо. — Тук ще се грижат добре за мен, просветени.

— Приятно ми беше да се видим пак, просветен Пенрик — добави мадам Дасия. Начинът, по който му кимна, слагаше категорична точка на разговора.

Пенрик им махна унило и не понечи да спори. Слезе да се сбогува с дука, после напусна двореца и тръгна към палатата на ордена.

„Тя не каза «не», Пен“ — подхвърли Дез, за да наруши унилото мълчание.

„На мен ми прозвуча като «не». А и със сигурност не каза «да»!“

„Значи ти се събраха две неуспешни предложения за брак в един ден. Горкичкият Пенрик!“

Пен се направи, че не е чул последното.

Звездите се бяха разсипали по небе, запазило смътен спомен за цвят, виолетово-синьо така дълбоко, че си нямаше име. Явно Орбас споделяше красотата на небето си със Седония, макар и да не споделяше друго. Пенрик все така обичаше това безкрайно небе, обичаше го във всичките му настроения. Нищо, че никога не би могъл да го докосне. Да го сграбчи. Да го напъха в торба и да го отнесе вкъщи. Тук имаше толкова много великолепни неща, които не би могъл да отнесе вкъщи.

Още не беше написал писмото до Адрия, в което да уведоми началниците си, че е жив. Изчакал бе да мине срещата на Аделис с дука, за да включи и резултата от нея в писмото си. Или такова поне беше извинението му да отложи тази задача. Дали не се беше надявал, че един последен разговор с Найкис ще му покаже какво иска самият той в действителност?

Трябваше да напише нещо още тази нощ, та писмото да замине по първия храмов куриер на сутринта. Или би могъл да си тръгне утре заран и лично да отнесе лошите новини. Да пише с молба за инструкции, които бяха очевидни, само щеше да му спечели малко време, без да промени крайния резултат. Пример за дипломатическо протакане. Или, по-простичко казано, размотаване.

В малката единична спалня, дадена му от палатата, Пен съблече внимателно взетите назаем бели дрехи, запали свещника на малкото писалище, подреди на плота листове хартия, мастилница и пера и седна. В стаята беше горещо и задушно. Усещаше перото непривично в ръката си след толкова седмици без него.

Дълго седя. Да пише или да отплава? Като никога Дез се въздържа от мнение.

Накрая Пен прокле от името на Копелето всички злочести мъже, които оглупяват заради жена, наведе се, топна перото в мастилницата и започна да пише.

Затворничката на Лимнос

1.

Библиотеката на дукския дворец във Вилнок беше чудесна. Просторен осмоъгълник с остъклен таван и безброй рафтове, пълни със свитъци и книги. Изобилие от светлина се изливаше върху масата в центъра. Тишината ухаеше на мастило и хартия, на време и мисли. Пенрик седеше на централната маса и гледаше невиждащо ценния свитък, разтворен пред него.

Въздъхна и извади писмото от вътрешния джоб на бялата си туника, разгъна го и го прочете за пореден път. Връчено му бе същата сутрин от висшия свещен на ордена на Копелето във Вилнок. Какво, надяваше се, че съдържанието му се е променило междувременно? Редовете, написани собственоръчно от господаря му, архисвещения на Адрия, се брояха на пръсти. Изреченията — кратки и сопнати. Нареждащи му, за трети път, предвид че мисията му да доведе генерал Арисайдия в Адрия очевидно се е провалила, да спре да се мотае в Орбас и да потегли незабавно за Лоди и храмовите си задължения там.

Пенрик беше написал до този висш свещенослужител цели три писма, в които намекваше за възможни причини, които да удължат престоя му във Вилнок, и дори за дипломатическа мисия, която е готов да изпълнява в двора на Орбас за неопределен срок. Напразно. Не беше споменал и дума, разбира се, за истинската причина да отлага заминаването си, защото тя, без съмнение, щеше да се посрещне още по-зле.

„Найкис.“

Или, по-точно, овдовялата мадам Катаи, сестрата на младия генерал и отскоро придворна дама на дукската щерка. Позиция, която не й оставяла време, според собствените й думи, за празни приказки. Нито за празни флиртове. Или не с него поне.

Боговете знаеха дали някой друг царедворец не е привлякъл вече вниманието й. И дали тя не е привлякла нечие внимание. Да, по-скоро второто. В момента вдовицата нямаше друга зестра освен закръглената си красота, която я превръщаше в мишена на празни флиртове, а не на сериозно ухажване, макар че и двете представи го влудяваха еднакво. А дори и съмнителната защита на бедността нямаше да продължи дълго. Братът и сестрата се бяха появили в двора на дука само с дрехите на гърба си, но генералът, когото дукът вече бе изпратил по задачи в новото му качество на пълководец, нямаше да остане задълго безпаричен.

„О, тя още проявява интерес към теб“ — обади се Дездемона в противовес на мрачните му мисли.

„Така твърдиш ти — отвърна той. — Но аз не го виждам.“

Двестагодишният храмов демон, който живееше в Пенрик и го превръщаше в магьосник, беше силно повлиян от характера и преживяванията на десетте жени, които го бяха носили преди него. Доскоро Пен смяташе, че това му дава скрито предимство в отношенията му с противоположния пол, но този път явно удряше на камък.

„Много си нетърпелив“ — смъмри го Дез.

„А ти си много стара“ — заяде се той. Не беше най-благоразумната мисъл, но и да искаше, не би могъл да скрие нищо от Дез. „Забравила си какво е.“

„Помня много повече от теб, повярвай ми — не остана длъжна тя. — Е, вярно е, че досега не бяхме виждали този танц от гледната точка на мъжа. Макар че, да ти кажа, все е нелепо, откъдето и да го погледнеш.“

Търпелив, нетърпелив, обнадежден или безнадежден, и със сигурност нелеп, копнежът му едва ли щеше да има значение, ако се наложеше да го овърже като куп мръсни дрехи наред с всичко останало и още утре да го хвърли през борда на някой отплаващ кораб. Или направо сам да скочи в морето и да се приключи веднъж и завинаги.

„Ставаш мелодраматичен.“

„Я марш. Остави ме да страдам на спокойствие.“ Направи поредното усилие да се съсредоточи върху древния седонийски текст пред себе си.

Би трябвало вече да си събира багажа, вместо да виси тук. Лесна работа, предвид че и той беше пристигнал в Орбас само с дрехите на гърба си, ако не се броеше лекарската чанта и костюмът на меднокосата куртизанка Мира. Сора Мира, чийто остър ум и професионални умения ги бяха измъкнали с лекота от последното препятствие по пътя им към границата. Мира беше петата, притежавала демона му, преди един век. Вдигна ръка към косата си. Къната се беше измила почти напълно от бледорусите му кичури, но Найкис още не беше превъзмогнала Мира.

Още? Или никога?

Дездемона, с цялата си сложност, щеше да е част от него до деня на смъртта му. Като храмов свещен, той беше длъжен да се грижи за своя демон на хаоса. Лекторите в семинарията бяха дали ясно да се разбере, че всички постъпки на демоните са в крайна сметка отговорност на техните ездачи. А покрай Дездемона Пен беше наследил двестагодишен опит, натрупан по време на десет съвсем различни живота. (Дванайсет, ако се брояха лъвицата и кобилата.) Да отрече това беше като да отрече себе си.

Което не означаваше, че не трябва да държи на къса юзда най-скандалните части от наследството си. Всеки мъж си има тайни в края на краищата.

„Уф!“ Той изскърца със зъби и нагласи без нужда тежестите, които държаха свитъка отворен.

Чу се тихо трополене на сандали и леко почукване. Пенрик вдигна поглед от ръкописа. Сякаш призована от собствените му мисли, като привидение, макар че магията правеше това само в детските приказки, Найкис стоеше на входа към задната стаичка. Пенрик овладя с усилие ахването си.

Облечена беше със скромна лятна рокля по седонийската мода, свободна ленена дреха, стегната с колан в кръста, широките ръкави — събрани на китките. Тъмнозелена по вдовишки в началото, сега роклята беше избеляла от носене и пране до неутралния цвят на морска вода. Дрехите на Найкис бяха сбрани набързо от раклите на другите придворни дами, точно както бялата туника и панталони на Пенрик бяха взети назаем от палатата на Копелето, където му бяха отпуснали и стая, докато трае престоят му.

Черните къдрици на Найкис бяха вдигнати нагоре с бродирани панделки. Тъмните й очи бяха невероятни. Стискаше някакъв лист.

— Просветен Пенрик.

Официалната титла, с която Найкис се обръщаше към него, откакто бяха пристигнали в Орбас, бе заменила предишното „Пен“ от бягството им през Седония и той всеки път я усещаше като плесница. Изправи се любезно и отвърна в нейния тон:

— Мадам Катаи. Какво има?

Тя го стрелна с притеснен поглед, сякаш въпросът му не беше риторична любезност, а някаква неразрешима загадка. Сърцето му ускори хода си от любопитство.

— Току-що получих това писмо. — Размаха листа и тръгна с бърза крачка към него. — Адресирано е до Аделис, но преди да тръгне, той ме направи изпълнител на делата си.

Това задължение Найкис беше поемала и преди за своя брат. Предвид рисковете на професията му тази й роля лесно можеше да се превърне в изпълнител на завещание и беше знак за доверието помежду им.

— Но засяга и мен — продължи тя, — макар да е очевидно, че той е истинската мишена. — Прехапа устни и тикна листа в ръката му. Явно искаше Пен да го прочете. Писмото беше чисто и неомачкано, значи беше пристигнало в плик, помисли си той.

Взе го и без особени усилия пренебрегна угризението, че не е редно да чете личната кореспонденция на генерал Арисайдия. Както и официалната му кореспонденция, в този ред на мисли.

Почеркът беше дребен, но четлив, нямаше подпис, нито адресат, ако не се броеше обръщението. „На онзи с жълтите рози“ вероятно говореше нещо на Найкис, но не и на Пен. Той зачете нататък:

„Редно е да знаете, че във втората нощ от пълната луна… — значи преди няма и седмица, пресметна Пен, — дамата на вашето приятелче по люлка бе докарана при извора в Лимнос от ордена на онзи, който ви сервира туршията. Там я пазят слугите му. Понеже целта е повече от ясна, дано това стигне до вас преди други неприятни изненади, ако слуховете за местоположението ви се окажат верни.

Ще се опитаме да научим още. Искрено ваши в нужда и в надежда.“

— Така — каза Пен. — Значи шест езика, но това ще трябва да ми го преведеш.

Тя кимна.

— Познавам почерка. Писал го е майстор Боша, секретарят евнух на лейди Танар.

— А тези двама са?…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Преди две години Аделис се опитваше да ухажва лейди Танар, докато бяхме в Тасалон и преди да го пратят на границата заради русилийските набези. След това го прехвърлиха в гарнизона в Патос, а после… е, знаеш какво нещастие ни сполетя там. Аделис ме помоли да се сприятеля с лейди Танар и двете си гостувахме няколко пъти.

— Значи жълтите рози са свързани с ухажването? Някакъв подарък от Аделис?

Тя кимна енергично и къдриците на тила й подскочиха.

— Сигурно е добър знак, че помни за розите след две години, но какво означава останалото? — попита Пен.

— „Онзи, който ви сервира туршията“ явно се отнася за министър Метани, който е наредил Аделис да бъде ослепен с врял оцет. Лимнос е остров близо до Тасалон. Там орденът на Дъщерята има нещо като манастир за благородни девойки, които искат да се оттеглят от света и да й посветят девството си. Пак там се оттеглят и възрастни жени, които са служили цял живот на ордена.

— Отново от благородно потекло, предполагам?

— Не винаги. По-скоро жени, които са се издигнали високо в йерархията на ордена. Използват манастира и за друго… — Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Като дискретен затвор за благороднички, които императорът е отвлякъл като залог срещу техни бунтовни роднини. Ако може да се вярва на писмото, държат там майка ми.

— О — промълви Пен.

— Богове, вярвах, че нашите неприятности няма да я засегнат. Все пак не е майка на Аделис, нито е от благородно потекло. Повечето хора не знаят колко близки бяха двамата. Някой се е разприказвал и това е стигнало до императорския двор.

— Освен ако онзи Метани не се хваща за сламки.

— Възможно е, но вече едва ли има значение.

Найкис и Аделис настояваха, че са близнаци, родени в един и същи ден от две различни майки и един баща, с аргумента, че ако са имали двама бащи и една майка, всички биха ги смятали за близнаци. Първият брак на стария генерал Арисайдия за благородничка с връзки в императорския двор дълги години останал бездетен, докато той не си взел втора съпруга или наложница — Пен не беше наясно с тази част от седонийските нрави, — и по каприз на съдбата, или странна проява на хумор от страна на Майката и Копелето, не се сдобил с две новородени наведнъж. Обикновено жените в такова домакинство си съперничат ожесточено, но майките на Найкис и Аделис явно се бяха харесали и бяха продължили да живеят заедно дори след смъртта на съпруга си, когато децата били почти пълнолетни. По думите на Найкис, когато първата жена на стария генерал починала преди две години, майка й скърбяла повече за нея, отколкото за общия им съпруг.

С други думи, враговете на Аделис в императорския двор не бяха имали голям избор на заложници, с които да го притиснат.

— И какво мислят дукесата и дукът по този въпрос?

— Не знам. Дойдох първо при теб.

Пен се почувства повече разтревожен, отколкото поласкан.

— И защо?

Тя впи очи в неговите.

— Ти си магьосник. Измъкна ни с Аделис от Седония. Избягал си от бутилкова килия, а това никой никога не го е правил. Вярвам, че можеш да спасиш и майка ми.

Пенрик преглътна първия си импулс да възрази, че изброените от Найкис подвизи са били плод на чист късмет и не могат да бъдат повторени.

— Трябва да занесем писмото на дук Джарго. Една заплаха срещу лоялността на новия му генерал определено го касае.

— Да. — Тя стисна ръце до побеляване. — Ние нямаме никакви възможности, но той би могъл да помогне, ако реши.

За какви възможности говореше Найкис, запита се Пен и изтръпна. Може би Джарго щеше да я вразуми? Остави свитъка на масата, а собственото си писмо от тази сутрин сгъна и прибра в джоба си.

— Това какво е? — попита Найкис и посочи писмото.

— О — отвърна Пен, — нищо важно. Хайде да идем при дука.

Излязоха заедно от библиотеката и по-късите стъпки на Найкис за пръв път изпревариха дългата крачка на Пен.

2.

Дукът не беше в кабинета си, а в източния край на двореца, където бе отишъл да провери как върви ремонтът на крилото. Началникът на строителната бригада стрелна Найкис с признателен поглед, когато тя поведе дука към един по-тих вътрешен двор наблизо.

Джарго беше симпатично грозноват и обикновено дружелюбен мъж в началото на четиридесетте, дук от петнайсетина години и стабилен на поста си, доколкото е възможно това при толкова проблеми по границите на владението му. И умен — иначе нямаше да е толкова стабилен на трона си. Найкис вярваше, че ако успее да представи нуждите си като негови, има шанс да получи подкрепата му. В противен случай, ако дукът сметнеше, че нуждите им се разминават, ситуацията щеше да се влоши неимоверно.

Джарго седна на една скамейка под сянката на една колонада да прочете писмото. Найкис стоеше напрегната пред него и се опитваше да подреди мислите си. Трудна задача, защото главата й бучеше от напрежение, по-страшно и от онова, когато бяха арестували Аделис в Патос. Наложително бе да потисне поне за кратко представите на какво ли подлагат майка й в същия този момент. Е, затворничките рядко биваха ослепявани. Кастрацията беше неприложима. Отрязването на гърдите, което не само подлагаше жената на агония, но и обричаше детето й на гладна смърт, рядко заплашваше по-възрастните затворнички. А манастирите на Дъщерята нямаха зандани.

„Колко ли е уплашена? Зле ли се отнасят с нея?“

Пенрик, облегнат на един стълб, изслуша мрачно второто обяснение на странното писмо.

Джарго почука с пръст по листа и попита:

— Приемате го за чиста монета, така ли? Доколко може да се вярва на изпращача?

— Познавам добре почерка на майстор Боша от други писма на лейди Танар. Дори да оставим розите настрана, в текста има и други неща от личен характер, които Аделис би разпознал веднага, също като мен.

— Няма много подробности. Кратичко е.

— При такива писма, колкото по-кратки, толкова по-добре — вметна Пенрик. — Всяко излишно изречение може да насочи враговете към автора, ако писмото попадне в ръцете им.

Джарго кимна с разбиране.

— Възможно ли е изпращачът да е бил подкупен или убеден да сътрудничи? Или принуден?

— Лейди Танар Ксаре е богата, а майстор Боша й е изключително верен — каза Найкис. — Така че за първите две и дума не може да става. А не мога да си представя с каква заплаха биха принудили майстор Боша да напише нещо такова против волята на господарката си.

Пенрик вдигна рамене.

— Щом е писар, дори заплахата да му счупят пръстите би била достатъчна. Или да го ослепят. — Изречено беше с гласа на Пенрик, но небрежният тон по една толкова неприятна тема препращаше репликата към Дездемона.

Всъщност Найкис рядко си беше говорила със Суракос Боша, нищо че той вървеше по петите на Танар постоянно, винаги нащрек и неизменно ироничен. Убедена бе, че евнухът никога не би предал доверието на младата си господарка, но не разполагаше с нищо съществено, което да подкрепи думите й. Въпреки това каза без колебание:

— Не. — После добави неохотно: — Макар че ако някой заплаши да счупи пръстите на Танар, тогава не знам. — Е, този някой едва ли щеше да живее дълго, но точно това Найкис не би могла да изрече на глас. — Само че това ми се струва крайно невероятно. Танар живее в имението на майка си, а то се охранява добре. — Не на последно място от самия Боша, поне с такова впечатление беше останала Найкис навремето.

— Заплахата може да е била празна — каза Пенрик. — Колкото да уплаши лейди Танар, а после секретарят й е написал писмото под нейна диктовка.

Найкис разпери умърлушено ръце.

— Да, но с каква цел? — Надяваше се никой друг да не си мисли за очевидния отговор. „За да заложат капан.“

Дукът изгледа Найкис с умния си поглед.

— Ако това писмо беше стигнало до генерал Арисайдия, какъвто очевидно е бил планът, как би реагирал той?

Найкис се поколеба.

Джарго й подсказа:

— Би напуснал поста си, за да я спаси?

— Не.

— Би повел войската си самоволно към Лимнос?

— Абсурд.

— Доколко тази ситуация би се отразила на задълженията му?

— Никак — каза Найкис, както защото вярваше в това, така и за да затвърди доверието на дука в новия му генерал. — Аделис просто не е такъв. Но би бил разтревожен и разсеян като всеки друг на негово място.

— Значи нищо добро няма да излезе, ако го уведомим за писмото.

— Само дето може да научи за отвличането от друг източник и в още по-неизгоден момент. А похитителите ще се постараят да го уведомят, иначе какъв е смисълът да вземаш заложник?

— Хм.

— Освен… — Найкис си пое дъх. — Освен ако майка ми не бъде освободена междувременно.

— Не мога да ангажирам свои войски за това, не и срещу Седония.

— Зная. Имам план, който не е нито толкова скъп, нито толкова рискован. — Е, по-малко скъп и рискован за Джарго поне. — Позволете на мен и просветен Пенрик да прекосим тайно границата и да я освободим.

Дукът стрелна с поглед Пенрик и мрачно стиснатите му устни и не изсумтя пренебрежително.

— А дали така няма да им поднесем на тепсия още един заложник, когото да използват срещу Аделис?

Найкис поклати глава.

— Отвличането на майка ми е голям удар за него… за нас… и добавянето на втори заложник едва ли ще промени нещата съществено.

— Този риск може да се избегне — каза Пенрик, — ако изпратите само мен.

Найкис поклати решително глава.

— Ти не познаваш нито страната, нито хората там. И което е по-важно, те не те познават. Не биха се доверили за нещо толкова опасно на непознат, на странник. — А от странниците Пенрик би бил най-странният. Макар че можеше да е много убедителен при нужда. Това Найкис го беше изпитала на собствения си гръб в Патос.

За нейно огромно облекчение нито дукът, нито Пенрик оспориха аргумента й.

— И какъв е планът? — попита Джарго, като местеше поглед между двамата.

— Нямах много време да го обмисля, но… — почна Найкис. — С просветен Пенрик бихме могли да пътуваме като преди, инкогнито, и да стигнем до имението на лейди Тенар край Тасалон. Да се приютим там и да потърсим съвет за следващия етап, а именно как да стигнем до острова и после да се махнем оттам заедно с майка ми. И да се върнем тук.

— Добре ще е този път да разполагаме с повече средства — вметна Пенрик. — Включително достатъчно пари за подкупи. Което пак ще е значително по-евтино от изпращането на войска.

— Изпращането на войска — сряза го Джарго — просто не е възможно. Ще изложите на голям риск приятелите си в Тасалон, много по-голям от изпращането на писмо с приятелско предупреждение. — И размаха писмото за потвърждение на думите си.

— И да, и не — каза Найкис. — Особено ако Танар все още гледа на майка ми като на потенциална свекърва.

— Ухажването се е увенчало с успех?

— Така изглеждаше. Преди неочаквания му край.

— Хм, да. Само че препятствията между генерала и въпросната дама вече изглеждат непреодолими — каза Джарго и вдигна пръст към слепоочието си. Намекваше за обезобразеното лице на Аделис, а не само за промяната в политическата му принадлежност, така ли?

— За момента — несъмнено. Но кой знае какво ще донесе бъдещето?

Джарго не отговори, а предвид всички катастрофални възможности, съдържащи се в неопределеното бъдеще, тази посока на мисли май не беше от най-добрите. Дукът се извъртя на скамейката и погледна Пенрик.

— Значи ти си готов да участваш доброволно, така ли, магьоснико? Мислех, че вече си стягаш багажа за Адрия.

— Определено ще трябва да уведомя своите началници — отговори Пен и погледна към небето, сякаш въпросните началници се намираха там. — Веднага щом се върна от Тасалон.

Джарго се подсмихна.

— Ясно. А аз си помислих, че имате да ми съобщите добра новина. Че Пенрик най-после е намерил начин да остане в Орбас, при това с одобрението на храма. — За никого не беше тайна, че Джарго се опитва да привлече просветен Пенрик в дукската си менажерия от учени, писатели и художници, прочутите живи орнаменти на неговия двор.

— Това решение не е в моите ръце — каза Пенрик и погледна тъжно Найкис. Намекваше, че е в нейните?

Джарго потропа с дебелите си пръсти по коляното си.

— И колко скоро смятате да тръгнете?

— Веднага щом се приготвим — каза Найкис. — Ако съм научила нещо от брат си покрай военното му занятие, то е, че бързината винаги се отплаща. — Вярно само по себе си, а и полезно напомняне колко ценен е Аделис като военачалник.

Джарго потърка устни. Найкис стоеше на тръни под жаркото слънце и гледаше как решението се оформя в главата му, без да знае какво ще е то.

— Добре — каза Джарго накрая. — Обърнете се към секретаря ми Стобрек да ви отпусне кесията, за която говорихме.

— Благодаря ви, милорд — каза Найкис. Беше готова да падне на колене и да целуне с огромна признателност пръстена му, само че дукът вече се изправяше с пъшкане и очевидно мислеше за нещо друго.

А после погледът му се фокусира върху Пенрик.

— Наистина ли мислиш, че планът е осъществим?

— Аз… — Пенрик затръшна зъби, сякаш да възпре напиращия отговор.

— Нека перифразирам — каза дукът. — Дездемона мисли ли, че планът е осъществим?

Смущението на Пенрик се стопи.

— Да, милорд. Или поне Рухия смята така.

— Рухия? Коя от всичките е тя?

— Храмовата свещена, притежавала Дездемона преди мен. Била е изключителен учен. Както и… хм, агентка на моя орден, изпълнила успешно множество разнообразни задачи през четирийсетгодишната си кариера на магьосница. — И сякаш без никаква връзка Пен добави: — О, просто си го кажи, Пен. Рухия беше шпионка, при това отлична. — Това вече, без съмнение, беше Дездемона.

Дори Джарго усети разликата, ако се съдеше по кривата му усмивка.

— Да се надяваме, че е права.

3.

По обед на следващия ден Пенрик и Найкис се качиха на малка карета, за да потеглят на запад. Тук разстоянието между двата бряга на полуострова беше под триста мили по права линия, но дори старите седонийски военни пътища от времето, когато Орбас е бил провинция на империята, не бяха нито прави, нито равни. Скоро впрягът премина от бърз тръс към усилно теглене по нанагорнищата и също толкова предпазливо спускане, ако не и по-предпазливо, по стръмните нанадолнища, където дървените спирачки на каретата скърцаха жално от триенето. И все пак беше много по-бързо, отколкото пеша, и много по-удобно, отколкото с мулета. Колкото маларията е по-добра от шарката, мислеше си Пен, докато каретата се тресеше и подскачаше под тях.

Пен бутна с крак лекарската си чанта, която се беше хързулнала по пода. Беше я заредил добре с всичко необходимо, макар че нямаше никакво желание да упражнява медицинските си познания.

„О, отдавна няма нужда да се упражняваш в това, момче“ — измърмори Дез окуражително, но и както винаги язвително, и Пен както винаги се подсмихна.

Найкис още се чувстваше напрегната в компанията на Пен, смущение, допълнително влошено от необходимостта да прибегне до помощта му. Не я беше виждал толкова отчаяна от първата им среща в градината на патоската вила, когато Найкис се бореше с възмущението от несправедливото наказание, наложено на брат й. Сега очевидно използваше трополенето на каретата като извинение да не подхване разговор. Явно не беше мигнала предната нощ, защото се сгуши на своята седалка след първата смяна на конете и задряма въпреки шума и друсането.

Вратът й беше извит под ужасен ъгъл и след като я гледа минута-две, Пен се премести до нея в ролята на човешка възглавница. Найкис се размърда, после се сви с глава върху бедрото му и измърмори нещо, което Пен разтълкува като благодарност. Плъзна ръка на кръста й, за да я крепи, и скоро усети, че тя потъва в дълбок сън. Местеше поглед от костеливия пейзаж през прозореца към некостеливата жена в скута си. Найкис беше безгранично вярна на онези, които смяташе за свои — брат си, майка си. Пен нямаше представа как би могъл да се намърда в този така кратък списък. С усилие, което никога нямаше да бъде оценено, той се сдържа да не зарови пръсти в разрошените й черни и лъскави къдрици.

Когато каретата спря за нова смяна и острите гласове на конярчетата отекнаха отвън, Найкис най-после се размърда, протегна се доволно и издаде очарователен мъркащ звук. Полежа още миг така, стиснала бедрото на Пен като истинска възглавница, после, уви, реалността я настигна с гръм и трясък. Тя скочи с вик, фрасна пътьом с глава Пен по брадичката и се сви в другия край на седалката.

— Ох — оплака се тихо той и разтърка брадичката си. Найкис го гледаше ококорено и Пен побърза да обясни: — Заспа. Стори ми се, че ти е неудобно, и…

— О — каза тя, възвърнала донякъде самообладанието си, и също потърка главата си. — Извинявай. Сънувах нещо.

— Няма проблем.

Слязоха за дежурното посещение в клозета на крайпътния хан, разтъпкаха се из двора и изпиха по чаша вино. Когато отново се качиха в каретата, Найкис изглеждаше спокойна и освежена.

— Така и не уточнихме ролите си. Като какви ще се представяме този път? — попита тя, докато се настаняваха за следващия етап от пътуването. — Трудно ще минем за брат и сестра. — Погледна със съмнение светлата му кожа и руса коса, които нямаха нищо общо с нейните топли теракотени седонийски цветове, после опъна една избягала от кока й черна къдрица и я погледна многозначително, преди да я пусне. — Дори и за братовчеди не ставаме. А предпочитам да не сме съпруг и съпруга.

— Да — сухо отбеляза Пен. — Това вече ми го каза веднъж.

Тя прехапа устна и се изчерви.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам — въздъхна той. Да дразни Найкис беше забавно, но сега определено не беше моментът. — Нещо простичко? Най-простичкото е да не даваме обяснения. Хората сами ще си ги измислят.

— Точно от това се боя — каза тя.

— Ако ти не се притесняваш, и те няма да се чудят. Просто минаваме пътьом. Да съм ти съпруг би ми дало неоспоримо право да те защитавам, но и охранител би свършило работа в повечето случаи. — Поколеба се. — Както винаги, най-добре да не споменаваме занятието ми. На никого. Дори и на приятелите ти в Тасалон, освен в краен случай. — Ширитите му на храмов магьосник бяха скрити на дъното на лекарската чанта, а бели дрехи изобщо не носеше. Ако се стигнеше до претърсване на багажа им, претърсващият най-вероятно щеше да се сблъска със способностите на Пен по по-пряк начин.

Замисли се за неизвестните по пътя им. Беше прегледал картите на дука с намерението да планира сегашния им маршрут много по-внимателно от предишния, но как да планира неизвестните човешки величини?

— Този майстор Боша, за когото говориш — каза той. — Секретарят кастрат. Той роб ли е? — И евнусите, и робството бяха седонийски традиции, непознати в родината на Пен, планинска земя на дребни земевладелци, които с пот си изкарваха прехраната от почва почти толкова камениста, макар и по-влажна и по-студена от седонийската.

— Нищо подобно! — отвърна Найкис, явно изненадана от въпроса му. — Макар че служи на семейство Ксаре от много време. Откакто Танар е била на шест, така ми каза веднъж тя, а сега е на двайсет, значи поне от четиринайсет години.

Пен направи няколко исторически сметки наум.

— Значи горе-долу от времето, когато сегашният император е завзел властта. — С кръвопролитие, но пък това беше друга седонийска традиция. — Има ли някаква връзка между двете неща?

— Не знам нищо за семейството на Суракос Боша. Помня, че онази година в столицата цареше голям хаос. — Найкис смръщи замислено вежди. — Не мисля, че е от ниско потекло. Личи си, че е получил добро образование. Може да е бил от онези млади мъже, които приемат кастрацията доброволно, за да подобрят шансовете си за кариера в имперската бюрокрация, не знам.

Пен положи усилия да не си опипа чатала.

— Чак такова отдаване на кариерата не мога да разбера. Макар че в лодийския храм има певци, които също са избрали кастрацията доброволно в името на своето изкуство и своя бог. Мъжки сопрана. На два пъти съм ги чувал да пеят. Незабравимо. Виж, тяхното призвание не бих оспорил. — Защото песента, като дар от чист дух, се считаше за най-подходящото приношение към боговете.

Найкис кимна.

— Някои правят това и в Тасалон. Но не и Боша. Той не е сопрано. — Впери неразгадаем поглед в Пен. — Мислех го за най-странния мъж на света, докато не срещнах теб.

Пен се изкашля и се въздържа от повече въпроси по тази тема.

Уви, Найкис продължи и без негова помощ:

— Но все още е най-светлият човек, когото познавам, дори в сравнение с теб. Истински албинос. Като бял заек или бял кон.

„Бял скопец по-скоро — измърмори Дез, самата невинност по бели гащи. — Чудя се кой ли го язди.“

„Каква проява на лош вкус, Дез. — Или беше Мира? — Млъкни, трябва да чуя това.“

— Косата му е чисто бяла. Нощем кожата му изглежда избелена като луната, макар че денем е по-скоро розова. Горкият гледа да не стои на слънце, защото изгаря по-лошо и от теб. — Изгледа го замислено. — Дали хората в твоята родина не са отчасти албиноси?

— Доколкото знам, не — каза Пен. — Появяват се истински албиноси от време на време, но се считат за рядкост, точно като тук. Макар че опасността да изгорят от слънцето е значително по-малка.

Опита се да си представи мъж, доволен от синекурния пост на личен секретар на млада дама. Сигурно е дебел… чувал бе, че кастратите напълняват с възрастта… боязлив, нервак. Странен. Е, щеше да му вземе мярката, щом се запознаеха.

— Какво друго можеш да ми кажеш за лейди Танар? — продължи с въпросите той. Защото предстоеше да заложат не само мисията си, а и живота си на нейното доброжелателство и способността й да им помогне. — Ще се обърне ли към майка си за съвет и съдействие? Лейди Ксаре одобряваше ли ухажването на Аделис? Или ще побърза да сложи край на щеркиното си милосърдие, ако разбере в какво се опитваме да я замесим? — Защото мисията им не беше момичешка лудория, а нещо опасно, което граничеше с държавна измяна. С всичките жестоки седонийски наказания, приложими към такова обвинение.

Найкис стисна разтревожено устни.

— Това решение ще трябва да го вземе Танар. Срещала съм се с майка й само веднъж. Отдавна е вдовица и живее уединено, рядко напуска имението си. Стои настрана от императорския двор, макар че той й се полага по ранг и потекло. Ако съм разбрала правилно, управлява активно финансовите си дела с помощта на цял куп доверени служители. Обучава и Танар, защото тя е единствената й наследничка, което ми се струва много по-смислено, отколкото да я учи на бродерия. — Замълча, сякаш обмисляше последните си думи. — Танар е на същото мнение, между другото.

— А Аделис?

— Не мисля, че Аделис се е замислял за това, нали никога не е бил войнишка съпруга. — За разлика от овдовялата Найкис? — Но Танар би се справила отлично с управлението на собственото му немалко имущество. — Свъси вежди. — Преди да му отнемат всичко. — След още една кратка пауза добави: — Другата ни майка, майката на Аделис, правеше същото за баща ни.

Понеже Пенрик можеше да натовари всичките си земни притежания на гърба на шест мулета — както вече се бе случвало, впрочем, — този вид управленски умения му бяха непознати. Сигурно приличаха на задълженията, поети от по-големия му брат Ролш в имението Джуралд, но умножени по пет. Или по петдесет по-скоро.

Започваше да се пита дали не е по-добре да заобиколят отдалече тези непроверени съюзници и да се отправят директно към острова. Някак.

„Помощта на местните никога не е излишна — промърмори Дез, а може би и самата Рухия. — Което не значи, че трябва да я приемаш на доверие.“

Всичко това в случай че майката на Найкис наистина беше на Лимнос и цялата тази история не беше капан от самото начало.

„Ако е капан — ведро каза Дез, — значи е бил заложен за Аделис. Не за нас.“

Изглежда, Дез, за разлика от него, не изпитваше страх от мисълта да се върнат в Седония. Е, един демон не може да бъде убит все пак, не точно. „Казваш, че аз ще бъда нещо като изненада?“

„О, Пен. Ти си изненада винаги.“

4.

Ко̀сата светлина на късната лятна вечер сложи край на първия ден от пътуването им твърде скоро, мислеше си Найкис. Според Пенрик да продължат след залез-слънце по трудните планински пътища на Орбас не си струвало усилията, а и по-добре да не били капнали от умора, когато стигнели до последния, най-труден етап в пограничните планини. Крайпътните ханове в Орбас бяха много по-мръсни и малки от онези в Седония и за Пенрик, в ролята на неин придружител, се оказа трудно да й осигури отделна стая. Не че на Найкис й пукаше особено. Би спала и в обор, ако се наложи. Рано призори на следващата сутрин поеха отново на път.

Дори Пенрик се разсъни трудно в този ранен час, но скоро се лепна за прозореца на каретата като чуждестранен турист и засипа Найкис с въпроси за околността, на които тя рядко можеше да отговори. Но след като се настаниха отново в каретата след първата смяна на конете, бездънното му любопитство взе връх.

— И двете ви майки ли са се наричали мадам Арисайдия? Това би било объркващо според мен. — После добави, заради втренчения й поглед. — В моята страна мъжете имат само по една съпруга. Поне официално. Макар че майка ми и снаха ми носеха една и съща фамилия, преди майка да почине, и вечно трябваше да поясняваш коя от двете имаш предвид.

— Не — каза Найкис. — Майката на Аделис беше лейди Арисайдия, или лейди Флорина, а татко я наричаше Флори. Наложниците запазват фамилията си по баща. Така че мама беше Идрене Гардики. — „И още е“, поправи се Найкис. — Макар че моята фамилия беше Арисайдия, разбира се, преди да се омъжа. — Обърна смръщен поглед към прозореца и дразнещо еднообразния пейзаж от скалисти възвишения. — Другият ми брат е бил Гардики за кратко, преди да го осинови семейството на баба му, след което е приел тяхната фамилия, Родоа. Икос Родоа. — Дано поне той да беше останал встрани от тази каша, мислеше си Найкис. Ако беше извадил късмет, сигурно още работеше някъде на далечния северен полуостров и дори не беше чул за задържането на майка им. Икос не притежаваше нито ресурсите, нито позицията да се замесва в нещо толкова опасно.

След кратко сащисано мълчание Пен каза:

— Кой? Какво? Мислех, че с Аделис сте единствените деца на стария генерал.

— Така е. — Найкис обърна глава и го погледна. Опитваше се да реши дали изражението му съдържа и смут освен изненада. — Честно казано, самата аз не знаех за съществуването му, докато Икос не се появи на погребението на баща ми. Мама никога не говореше за него. Приела раздялата много тежко и се надявала сам да я потърси, щом навърши пълнолетие. Което и стана. Идва няколко пъти и след това, когато пътуванията му го водеха близо до нас. Той е експерт по строеж на мостове и работи из цяла Седония. Обикновено го наемат общинските власти на малки градчета.

— Ъъ… по-голям брат? Със сигурност не е по-малък от теб. И твоята майка ли е овдовяла без време?

Найкис се усмихна.

— Не точно. Съдбата явно е имала други планове за нея. Мама е била дъщеря на един от старшите офицери под командването на баща ми. Влюбила се в младши офицер. Знаеш как е. — Опита се да си спомни дали и тя е губила ума си по някое сладко офицерче на младини. Е, не чак в такава степен. Решително не погледна към високото и русо изящество на Пенрик, което категорично нямаше нищо общо с войнишкото занятие. — Решили да се оженят, или така поне твърдеше мама. И сигурно наистина щели да се оженят, макар нейното семейство да смятало, че е твърде млада, само че него внезапно го пратили във… богове, дори не помня кое е било сражението, но така или иначе той загинал в битката. Бил единственият син на семейство Родоа… единственото им дете, ако не греша… затова, когато се разбрало, че майка ми е бременна, те я прибрали при себе си. Само че макар бабата отчаяно да искала детето, не била толкова привързана към майка ми… дори не предложили да я направят призрачна булка.

— Не знам какво е това. — Кратко колебание. — О, благодаря ти, Дез. Наистина ли го правят? — Обърна се към Найкис. — Женят хора за мъртъвци?

— Рядко. То е нещо като осиновяване. Ако са били извършили церемонията — обикновено се прави при гроба на покойника, но по-често с паметна плочка, — майка ми е щяла да стане снаха в семейството. С право на издръжка, наследство и така нататък. Без церемонията била повече като безплатна слугиня. Онзи период е бил много тежък за нея, ако съм разбрала правилно. Затова, след като отбила Икос, а баща ми изпратил лейди Флорина да предаде предложението му… е, тяхното предложение всъщност… майка ми се оставила да я убедят, макар това да означавало, че ще изостави първородното си дете. Бабата подкрепила идеята с две ръце, както можеш да се сетиш.

Лицето на Пенрик се изопна, докато умът му се опитваше да осмисли тази чудновата, от негова гледна точка, семейна история.

— Доста е сложно.

Найкис сви рамене.

— Да. Но именно Икос е бил причината баща ми и лейди Флорина да проявят интерес към майка ми. Бил доказателство, че е плодовита, а те това искали. Накрая всички поучили желаното. Получила съм се и аз, очевидно.

Той се усмихна криво и кимна.

— Отличен резултат.

Найкис се опита да пренебрегне топлината от комплимента. Напомни си, че само използва този мъж, този магьосник. Беше ли му предложила, в хаоса на последните два дни, някакво заплащане или компенсация, че рискува живота си в това опасно начинание? Не помнеше. Дори на войниците се плащаше… и те винаги настояваха да си получат дължимото, ако ведомостите на армията закъснееха, както се случваше често.

Смълча безмилостно съвестта си. Готова беше да използва всичко и всички, за да спаси майка си.

И в този ред на мисли, с какво право се цупеше на Пенрик, че е използвал така неприлично Мира — или на Мира, че е използвала така неприлично Пенрик, — за да ги прекара през границата предния път?

Куртизанката не беше просто костюм или измама. Беше в някакъв смисъл все още жива, някъде в пренаселената му глава. И винаги щеше да е там, заедно с останалите представителки на чудатото си сестринство. И ето че само едно писмо се бе оказало достатъчно да превърне опасенията на Найкис, че съквартирантките на Пенрик знаят твърде много, в надеждата, че знаят достатъчно.

Въздъхна. Искаше й се конете да тичат по-бързо.

 

 

При западния край на главния път от Вилнок обслужването на каретите приключваше в забутаното гарнизонно градче, охраняващо тройната граница между Орбас, Седония и Грабиат на югозапад. Аделис беше минал оттук само преди няколко седмици с войската на Джарго, за да окаже помощ на съюзника му в съседната страна. Найкис не посмя да разпита за него. Двамата с Пенрик намериха началника на гарнизона и му връчиха писмото на дука, което нареждаше да им бъде оказано нужното съдействие, което в случая прие формата на един сержант, един мулетар и четири мулета.

Тръгнаха призори и до залез стигнаха до назъбения гръбнак на последния рид между Орбас и Седония, където останаха да нощуват. Нито сержантът, нито помощникът му задаваха въпроси. Сигурно често им възлагаха да превеждат шпиони през границата.

— Май редовно го правят това — каза Пенрик. — Човек започва да се пита дали и империята използва същия маршрут да прекарва шпионите си, или си имат друга предпочитана задна вратичка за тази цел.

Аделис сигурно би знаел отговора на този въпрос.

Найкис скоро разбра защо са изчакали новия ден за начало на следващия етап от пътуването — пешеходен преход, както се оказа, защото на места се налагаше да слизат от мулетата и да ги водят за юздите, и мълчалив, за да си пестят дъха. Не биха могли да минат по този маршрут преди три месеца, когато Пенрик още се възстановяваше от проблема си със сърцето. Което беше още една точка в полза на Мира, неохотно призна пред себе си Найкис.

Късно следобед спряха да си починат за кратко от тежкото спускане, докато сержантът и мулетарят разузнаят напред — армейският път редовно се обхождал от имперски патрули. Е, армейският път се оказа нищо и никаква пътека.

Нощта ги застигна в едно село, където успяха да наемат коне от местен човек, който прояви интерес единствено към парите им. Сигурно беше пенсиониран войник, реши Найкис, макар че от коя армия, само боговете знаеха. Сержантът спазари малко зърно, без да дава излишни обяснения кои са и накъде пътуват, после двамата с мулетаря поведоха добичетата по обратния път и бързо се стопиха в мрака. Нямаше смисъл да удължават престоя си в селцето и да рискуват да бъдат видени и докладвани от нечии не толкова безразлични очи. Този път Найкис и Пенрик наистина спаха в обор и бяха благодарни за това.

След още един дълъг ден езда по нанадолнище стигнаха до първия свестен път северно от границата, който водеше на запад към Тасалон. Освободиха водача си и конете му с двойна плата — половината за услугата, половината за мълчанието му. Откриха свястна странноприемница в едно по-голямо градче и успяха да наемат две съседни стаи, където да се измият и да навлекат следващия си кат дрехи и самоличности.

След късната вечеря Пенрик пожела на Найкис лека нощ и я остави да заключи вратата, която свързваше стаите им. Найкис седя известно време, втренчила поглед във вратата, уморена до смърт след трите дни тежка езда. Даде си сметка, че сега за пръв и вероятно за последен път остава сама с магьосника. С мъжа. Най-пропиляната възможност…

Кочияшът, чиято карета наеха на следващата сутрин, се интересуваше само от парите им, а благодарение на щедрата кесия, отпусната им от Джарго, пари имаха. Кочияшът обеща да стигнат Тасалон по залез-слънце. Явно държеше да ги откара до крайната им цел възможно най-бързо и с най-голяма печалба за себе си. Засега присъствието им в Седония оставаше незабелязано.

Този път не се налагаше Пенрик да финансира пътуването им с кражби от местните храмове и това определено улесняваше мисията им, но Найкис подозираше, че обратният път няма да протече толкова гладко.

5.

В сенките на безлунната нощ Пенрик местеше поглед по дългата стена, ограждаща имението на Ксаре на няколко мили източно от Тасалон. Дано Найкис да не бъркаше — на него всички стени наоколо му изглеждаха еднакви. Бяха освободили каретата преди няколко мили, за да не издадат крайната си цел пред любопитния кочияш, а останалото разстояние изминаха пеша, уморени и изнервени в сгъстяващия се мрак.

Пен протегна ръка към ключалката на задната вратичка и повика наум Дез.

Ключалката щракна и се отключи. Тази магия можеше да я прави и насън. Той отвори вратата и Найкис взе багажа им и влезе. Пен я последва, затвори вратата и прошепна:

— Виждаш ли достатъчно, за да не се спъваш?

— Не бих казала — прошепна в отговор Найкис. Той я хвана за ръка и я поведе по лъкатушните алеи, които не бяха тъмни за него.

Беше го предупредила, че сигурно има охрана, макар и по-скоро слуги, а не войници, както и кучета, които пускали през нощта. Охрана не видяха, но след малко дотърчаха две ръмжащи кучета. Едно бързо усукване на определени нерви прекрати предупредителния им лай, последвано от слаба доза шаманска принуда, която да убеди четирикраките пазачи, че неканените гости са най-добри приятели. Което не подобри особено нещата, защото кучетата пак се спуснаха към тях било то и с други подбуди. Обикаляха в кръгове, опашките им се размахваха като тояги и удряха Пен през бедрата. Няколко парчета телешко сигурно биха свършили по-добра работа, помисли си Пен, стига да разполагаха с такива.

— Това не са кучета, а магарета, да им се не знае — възмути се Пен в опит да запази равновесие.

— Мастифи — каза Найкис. — Ужас. Престани да ме ближеш, грамадо такава!

Пен напразно се бранеше срещу езици колкото парцали за под, щедро количество слюнка и зловонен кучешки дъх. Придружени от тази нежелана, но поне мълчалива почетна стража, двамата стигнаха до задната стена на господарската къща. Както бе обичайно в Седония, къщата бе построена около вътрешен двор и почти нямаше прозорци към външния свят, но поне не беше безбожно голяма и се издигаше само на три етажа. От тази страна на приземния етаж нямаше прозорци и врати, било то отключени или заключени, но на втория и третия имаше дървени балкончета. През изящната дърворезба на решетките се просмукваше златиста светлина от свещи.

Найкис огледа стената и преброи балконите.

— Онзи там — прошепна тя и посочи една от осветените решетки. — На втория етаж.

Стената беше съвсем гола.

— Нали знаеш, че не мога да летя?

— Но имаш опит с планинското катерене. Поне така каза преди време. — Погледът й беше прекалено обнадежден.

— Бях по-млад. И по-пъргав. И по-глупав. — Въпреки това пристъпи към стената и огледа внимателно всички пукнатини и неравности по мазилката. „Може и да стане.“ Сигурно биха могли да привлекат внимание, като хвърлят камъче по капаците, но нямаше гаранция, че вниманието ще е от желания вид. По-добре беше да играят на сигурно.

— Ако стъпиш на раменете ми? Не си чак толкова тежък…

Това не му харесваше, но май нямаше друг начин. Накара я да се подпре на стената и прецени скока си така, че Найкис да поеме тежестта му само за миг. Вдиша дълбоко, засили се и скочи… усети как Найкис поддава под тежестта му… и успя да се хване с една ръка за ръба на балкона. После и с другата. Оттласна се с крак от стената и парче от старата мазилка се отрони. После се набра на ръце и се прехвърли през парапета.

Надигна се, пристъпи към вратата и надникна през декоративната решетка. Видя красиво мебелирана гостна, усети лъх на скъпи свещи от пчелен восък, но хора не видя.

Почука предпазливо по решетката.

Единствено благодарение на Дез успя да се дръпне навреме — миг преди тънкото острие на нож да щръкне през решетката.

Извика, и после още веднъж, когато вратата се отвори рязко и го фрасна по носа. Бърз силует, шумолене на дреха, сетне нещо го завъртя около оста му. Нападателят изви едната му ръка зад гърба и опря върха на ножа в гърлото му.

Острието се впи в кожата му, но без да я среже, и застина. Пен усети горещ дъх в ухото си.

„Не мърдай! — предупреди го без нужда Дез. — Острието е намазано с отрова!“

Беше репетирал грижливо как ще се представи, но всичко това отлетя безславно в мрака и той успя да избълва само:

— А съм с Найкис!

Долови колебание, слава на Копелето, макар че ножът не намали натиска си.

— На колене — чу се изнервен глас, тенор, който звучеше остро и опасно като ножа, опрян в гърлото на Пен. — С лице към светлината.

Пен се подчини моментално, даже вдигна свободната си ръка, в знак че се предава. Или в жест на молитва, все едно. Желязната хватка отпусна извитата му ръка, заобиколиха го бързи стъпки и Пен вдигна поглед покрай хубави ленени панталони и халат от бродирана коприна към безбрадо намръщено лице, бледо като липсващата луна. Гъста бяла коса, прибрана назад в опашка или плитка.

Откъм стаята се чу женски глас:

— Како става, Сура?

— Крадец вероятно.

— Гост, уверявам ви! — възрази Пенрик.

— Значи си избрал необичаен начин да се представиш.

— Защото задачата ни е необичайна.

Другата половина от решетката се отвори.

— Стойте вътре, лейди Танар! — нареди мъжът.

„А — каза Дез, — поне сме на правилното място, ако не друго. Добре.“

Глуха за думите му, жената излезе на балкона. Слабичка и малко по-ниска от Найкис, облечена в богата роба, разхлабена в топлата нощ на късното лято. Избегна с лекота несръчния опит на мъжа да я избута обратно в стаята и вместо това се наведе през парапета на балкона и се взря в сенките.

— Найкис?

— Танар?

— Мислех, че си в Орбас!

— Там бяхме. Получихме писмото ти до Аделис и дойдохме по най-бързия начин. Ще слезеш ли да ми отвориш, преди кучетата ти да са ме удавили в лигите си? По-добре да не ни виждат, преди да сме си поговорили.

— Ох. Стой там, слизам веднага.

Лейди Танар влезе в стаята. Белокосият мъж понечи да възрази, а може би дори да тръгне след нея, но после се обърна към пленника си. Явно беше решил, че той, като неизвестната величина в уравнението, заслужава вниманието му в по-голяма степен. Познал беше гласа на Найкис, види се. Пен се опита да намери някаква утеха в това и попита кротко:

— Може ли вече да стана?

Мъжът се замисли за миг, после кимна.

— Да. Бавно.

Пен се подчини и онзи му махна да влезе в стаята. Ножът изчезна нейде в диплите на халата, после мъжът разкърши рамене и заплашителната му стойка се стопи.

„Крие четири ножа — докладва Дез. — И всичките са с отрова. — Замисли се и добави: — Е, може и да не е точно отрова, но са намазани с нещо. И всеки е намазан с нещо различно.“

На по-добрата светлина от стенните свещници Пен видя, че ирисите на мъжа са алени, без цветът да е наситен; на дневна светлина сигурно изглеждаха розови. Веждите му бяха снежнобели като косата. Лицето — с правилни черти и фини кости, загрозени в момента от напрежение. Стар белег повдигаше лявата страна на устата му, сякаш човекът се подсмихваше постоянно, макар дясната страна да сочеше в противоположната посока, надолу. Бялата опашка, вързана с цветна копринена панделка, стигаше почти до кръста му.

„Мама му стара — възкликна Дез. — Този е хубав почти колкото теб, Пен.“

Пен не й обърна внимание, но махна за сбогом на предварителната си представа за дебелия кротък кастрат. Представа, която нямаше нищо общо с тази добре облечена бяла змия, която стоеше пред него, готова да го нападне.

— Майстор Боша, предполагам?

Кратко кимване.

— А ти кой си?

— Казвам се Пенрик. Водач съм на мадам Катаи за това пътуване.

— А знаеш ли каква е целта на пътуването?

— Да.

Алените очи се присвиха.

— Ясно. — Албиносът бръкна в халата си, за ужас на Пен, но добре поддържаната му ръка извади оттам кърпичка от качествен памук. Изгладена и напарфюмирана. Мъжът я подаде на Пен. — Да не оцапаш килима.

— А. Благодаря. — Пен изтри горната си устна, влажна от кръв. Това беше цената за шаманската принуда върху кучетата, но по-добре Боша да си мисли, че му е разбил носа, когато го е фраснал с вратата. Току-виж се почувствал виновен дори. А може и вратата да беше помогнала малко, защото кърпичката се напои, преди кървенето най-после да спре. Вратата на стаята към галерията най-после се отвори и лейди Танар влезе, следвана от Найкис.

Щом Танар затвори вратата и я заключи, Найкис вдигна ръка към гърдите си и въздъхна облекчено, сякаш най-после са стигнали до сигурно убежище. Пен не беше толкова сигурен.

Танар се извъртя към Найкис.

— Как е Аделис? Къде е? Чухме, че са го ослепили в Патос, а после, че се е появил някак в Орбас, пълна лудост.

Найкис отвори уста да отговори, но после погледна умолително Пенрик.

Той успя да съчини отговор в движение:

— Явно врелият оцет е бил приложен неправилно. Благодарение на сестрините си грижи генералът възвърна зрението си. После двамата потеглиха тайно към Орбас, преди агентите на императора да разберат за този неочакван развой и да повторят опита си. — Официалната версия. Фактът, че Пенрик беше възстановил зрението на младия генерал с цената на най-деликатната и трудна горна магия, която бе прилагал някога в медицинската си практика, беше нещо, което предпочиташе да не споделя. Нито тук, нито където и да било.

Найкис стисна устни в мълчаливо неодобрение на тази му скромност, но все пак се съобрази с версията му.

— Дук Джарго веднага нае Аделис и му възложи военната кампания срещу русилийските набези в Грабиат. Както знаем, Аделис вече надви веднъж русилийците, не че императорът му благодари за това. Мога само да се надявам, че Джарго ще оцени усилията му по достойнство. Не че би могъл да надмине императора по неблагодарност.

Кривата уста на Боша се изви в нещо като истинска усмивка. Горчива усмивка по повод благодарността на властимащите? Стоеше със скръстени ръце, без да сваля очи от Пенрик.

— Аделис отдавна беше заминал, когато писмото ти стигна до мен — продължи Найкис. — Дукът предпочете да не го безпокои излишно и вместо това финансира пътуването ни с Пенрик. Надяваме се да измъкнем майка ми от Седония и да я приберем в Орбас. Някак. — Местеше поглед между Танар и Боша. — Не знам какво съдействие можете да ни окажете, без сами да се изложите на опасност, но и най-малката помощ би била от полза.

— Естествено, че ще ти помогнем! — извика Танар. Боша не каза нищо. — Бедничката. Изминали сте целия път от Орбас и толкова бързо? Сигурно си капнала, хайде, ела да седнеш. Трябва ти питие. — Погледна колебливо към Пен. — Вие също, майстор Пенрик. — Любезно и достатъчно неспецифично обръщение, ласкателно, ако беше обикновен слуга. Макар че тя едва ли го мислеше за обикновен слуга, каза си той. Тръгна след Найкис към масата до стената, малка и кръгла, подходяща за двама души, решили да се подкрепят с лека закуска. Боша придърпа мълчаливо още два стола, донесе от бюфета гарафа със сладко червено вино и кана вода, после наля на всички в стъклени чаши.

„Не е отровено, нали, Дез?“ — попита Пен притеснено.

„Засега не е — отвърна мрачно тя. — Ще бъда нащрек.“

Танар вдигна ръка към устните си и попита, снишила глас:

— Изгарянията тежки ли бяха?

Пен гледаше как Найкис се бори със себе си да премълчи грозната истина.

— Доста. Много го болеше в началото. Но белезите заздравяват добре, ограничени са до горната половина на лицето му, а червенината би трябвало да избледнее с времето. Очите му не възстановиха кафявия си цвят обаче. Сега са по-скоро кехлибарени с червен оттенък. Хората се стряскат, но Аделис казва, че това е добре, предвид професията му.

Танар стрелна Боша с кратък поглед.

— Нищо. Винаги съм смятала, че червеното е прекрасен цвят за очи.

Боша разпери длан върху сърцето си и се поклони иронично, а тя се усмихна в отговор.

— Щом вече е поел задълженията на военачалник, значи наистина се е възстановил бързо — каза тя с облекчение и поизправи гръб.

— Лично аз бих нарекла възстановяването му чудодейно — твърдо каза Найкис.

„Ти нищо ли няма да кажеш, Пен?“ — измърмори Дез. Ако беше паун, щеше да разпери горделиво опашка.

„Тихо.“

Найкис впери напрегнат поглед в младата жена.

— Какво можеш да ми кажеш за майка ми? Тя знае ли за Аделис и мен? Още ли е на Лимнос? Зле ли се държат с нея?

— И как научихте за отвличането й? — вметна Пен.

Танар погледна към Боша така, както Найкис беше погледнала преди малко към Пен — сякаш търсеше разрешение. Значи двамата си споделяха тайните, така ли?

Боша отпи замислено от виното си и отговори най-напред на Пен:

— По-голямата ми сестра е дяконка към ордена на Дъщерята на Лимнос. Посещавам я от време на време. Споделял съм й за интереса на лейди Танар към генерал Арисайдия, затова, когато довели мадам Гардики при тях, тя ми прати писмо.

— Мислех, че манастирите на ордена са забранени за мъже — каза Пенрик.

Боша го измери с кос поглед и каза сухо:

— Да, така е.

Пен преглътна напиращото извинение със смътната представа, че изрече ли го, само ще влоши нещата. „И още как“ — промърмори Дез. Пен усети как страните му се сгорещяват. Само дето Боша изглеждаше по-скоро развеселен заради смущението му, отколкото засегнат от необмислените му думи. Обърна се към Найкис и каза:

— Майка ви още е в манастира. И не е пострадала, доколкото ни е известно. Вярно е, че не сме разпитвали повече, защото всяко писмо с такова съдържание би изложило лейди Танар на риск, ако попадне в чужди ръце.

Пен се запита чии ли са тези ръце и какви ли оръжия държат. Е, рано или късно щеше да разбере. За предпочитане не от първа ръка.

Боша се обърна към празното пространство между Найкис и Пенрик:

— И какъв е вашият план да я измъкнете оттам?

Найкис прокара пръсти през къдриците си, разрошени от дългия път.

— Досега мислех само как да стигнем дотук. Не знам… да се доберем до острова и да я освободим някак. Пенрик смята, че трябва да се върнем в Орбас по море, щом така или иначе ще сме на остров.

— По възможност не със седонийски кораб — вметна Пен. — С адрийски, ако имаме късмет… — Найкис го стрелна с остър поглед, — но най-важното е да намерим кораб бързо.

— Дали това ще е най-безопасният начин? — попита със съмнение Танар. — Имам предвид… бури. Пирати.

— За бурите не мога да направя нищо — призна Пенрик. — Пиратите не са проблем. — Поне след като се приближат достатъчно. Отприщването на демон сред такелажа на противников кораб би трябвало да доведе до забележителни резултати.

„О, да“ — промълви с нетърпение Дез. Май щеше да е разочарована, ако не се появяха пирати.

Найкис кимна разсеяно и без никаква изненада. Танар и Боша го гледаха стреснато.

След миг Боша продължи:

— Значи, пристигате на острова, тръгвате си от острова, а помежду — какво? Случва се чудо? Планът ви има голяма дупка в средата.

— За пръв път съм в Тасалон — каза Пен, пропускайки уточнението „Вие сте в средата на плана ни“. Подозираше, че Боша и сам се е досетил. — Разчитам на Найкис и на местна помощ за тази част, макар че съм готов да съдействам всячески за останалото.

— Пенрик успя да ни изведе с Аделис от Седония — каза Найкис, — макар да не познава страната. Не му липсват умения. — Без уточнение какви са въпросните умения твърдението й, разбира се, увисна във въздуха.

Танар кимна, приела думите й на доверие. Същото очевидно не важеше за Боша.

Танар потърка тънкото си вратле. Момичешката й фигура не можеше да се състезава с женствените извивки на Найкис, но лъскавата й коса, вдигната на сложна плитка и украсена с перли, грееше под светлика на свещите с червеникав оттенък, който на дневна светлина би омекнал до топло кестеняво, а очите й бяха с ясен лешников цвят и златни отблясъци. Хубава кожа, здрави зъби. Явно не само парите на младата жена бяха привлекли вниманието на Аделис, а и богатството им е било съизмеримо по време на недовършеното ухажване. Виж, с какво младият генерал е привлякъл интереса на Танар, беше друг въпрос с не толкова очевиден отговор.

„О, стига, Пен — изсумтя насмешливо Дез. — Аделис е много привлекателен мъж. Изключително дразнещ на моменти, да, но когато не се държи като магаре, а трябва да признаеш, че напоследък никак не му беше лесно, дамите със сигурност го намират за хубавец.“

„Дори сега ли? С обезобразеното лице и конфискуваното имущество?“

„Разбира се. Сериозно, от единайсет години сме заедно, а ти още не знаеш нищо за жените. Срамота.“

Така или иначе, по всичко личеше, че лейди Танар още държи на своя млад генерал, а това можеше единствено да им помогне.

„По-интересното е, че за две години нито един друг ухажор не е успял да й завърти главата — изтъкна Дез. — И не ще да е от липса на опити, предвид богатството й.“

Танар удари леко, но решително по масата с мъничкия си юмрук.

— Ясно е, че тази нощ повече нищо не можем да направим. Най-добре ще е да останете при нас, Найкис. Никой не знае, че сте тук. Ти може да спиш при мен. Сура ще намери място за твоя, ъъ, спътник. — Стрелна Пенрик с все така колеблив поглед, а после попита: — Само с това ли сте дошли?

Пен си помисли за монетите на дука, зашити в подгъви и на други скришни места по дрехите им, но каза само:

— Оставихме багажа си във външната градина.

— Няма ли прислуга в къщата? — попита Найкис. — И може ли да се вярва на хората ти?

— Сура ще се погрижи — каза Танар и кимна уверено. — И без това държи прислугата на къса каишка.

— Засега е по-добре слугите да не разбират, че сте тук — каза Боша. — Сам ще прибера багажа ви. Покажете ми къде сте го оставили, майстор Пенрик.

— Разбира се, майстор Боша.

Боша запали свещта в малък стъклен фенер, взе го и поведе Пен към тъмната галерия. Стъпваше безшумно по дъските и Пен се опита да имитира тихата му стъпка. Стигнаха до стълбището в края на галерията, после минаха през тесен проход и стигнаха до една врата, затворена и залостена за през нощта. Дали ако Найкис ги беше превела оттук, запита се Пенрик, той нямаше да избегне близкото си запознанство с ножа на евнуха? Загледа се в дългата бяла опашка на Боша, докато вървеше след него в мрака, който не беше препятствие за Дез, и бързо стигна до извода, че въпросното запознанство е щяло да се случи така или иначе.

Стигнаха до разцъфналия храст, където Пен беше скрил багажа им. Той взе лекарската си чанта и торбата със своите вещи, а куфара на Найкис остави на Боша. Боша го вдигна и се огледа замислено.

— Как минахте през външната стена?

— Найкис знаеше една задна вратичка.

— Би трябвало да е заключена.

— Бива ме с ключалките.

— Хм.

Тъкмо потегляха обратно, когато кучетата дотичаха в галоп. Все още безгласни, за щастие, макар че успяха да изръмжат на Боша, който им отвърна подобаващо. Принудата явно още държеше, предвид как се заумилкваха на Пен.

— По принцип кучетата ни не са толкова милички — каза Боша.

— Животните ме харесват. А и май познаха Найкис — предложи като обяснение Пенрик.

Докато вървяха към главната сграда, Боша добави с хладен тон:

— Справил си се с ключалката, а не би трябвало да ти е по силите. След това си минал покрай кучетата, което също е странно. След като си излъгал кучетата — той обърна глава, — си успял някак да се качиш на балкона, което би трябвало да е невъзможно. На балкона избегна ножа ми, а не би трябвало. И все пак някак си успял да направиш всички тези неща, майстор Пенрик.

— Мадам Катаи не ме е избрала случайно за свой водач.

— Хм. — След миг Боша добави: — Никак не ми е приятно да съм последното препятствие между лейди Танар и външните опасности. На слугините им е писнало да търкат кръвта от дъските на пода.

Това шега ли беше? Пен се изкашля.

— Имението е богато. Често ли ви навестяват крадци?

Боша вдигна рамене.

— Обикновените крадци са грижа на пазачите. Задачите, възложени ми от лейди Ксаре, са от по-висше естество.

— Нещо конкретно ли заплашва дъщеря й Танар?

— Не толкова конкретно, колкото безспирно. Миналата година един отхвърлен, но упорит ухажор се опита да я отвлече. Защо е решил, че ще му се размине, не мога да си представя. Или че хората, които беше наел да му свършат мръсната работа, ще си държат устите затворени. Оставихме труповете пред входната му врата. Вярвам, че е схванал намека.

„Не е шега, значи“ — промърмори Дез. Не беше нужно да го каже толкова доволно, възнегодува мислено Пен.

— Разбирам — каза той на глас, като се чудеше що за намек се очаква да схване на свой ред.

„О, мисля, че е пределно ясно — каза Дез. — Този тип започва да ми харесва. Направо е роден за нашия орден. Започвам да се чудя какво е потеклото му.“

„Няма да питаме, Дез, забрави.“

Върнаха се в дневната и Боша почука на една врата, явно на спалнята на младата дама. Танар я отвори с усмивка, взе куфара на Найкис и им пожела лека нощ. Докато вратата се затваряше, Пен чу тихите гласове на двете жени. Боша го поведе към друга спалня.

Запали един свещник, докато Пенрик се оглеждаше — писалище с богата дърворезба, претъпкани с книги рафтове, гардероб и ракли покрай стените, умивалник и тясно легло, отрупано със сгънати дрехи. Боша премести дрехите върху две от раклите и посочи.

— Можеш да спиш в моето легло.

— А вие къде ще спите?

— Където спя обикновено. — Взе нощна риза от гардероба, излезе и затвори вратата.

Озадачен, но и уморен до смърт, Пен се уми, после си облече нощната риза. Претърси набързо стаята. Боша, изглежда, имаше доста повече дрехи от средностатистическия слуга и с много по-високо качество. Книгите и книжата бяха твърде много, за да ги разглежда подробно, но повечето бяха от прагматично естество — явно евнухът наистина беше секретар на младата дама. Покрай другите си, по-нетрадиционни задължения към нея. Голяма част от чекмеджетата и раклите бяха заключени, което не би забавило Пен, ако сметнеше, че трябва да претърси и тях.

Любопитен и притеснен — след като евнухът се беше поставил между него и Танар, което си беше съвсем приемливо, но също така между него и Найкис, — Пен открехна вратата към дневната и надникна. Боша, по нощна риза от фин ленен плат, тъкмо разстилаше дюшек пред вратата на лейди Танар. До касата беше подпрян гол меч с назъбено острие.

„И това острие ли е намазано с отрова, Дез?“

„Май да. Много бих искала да го попитам какво използва и как го смесва. Би трябвало и ти да проявиш професионално любопитство по този въпрос.“

„Мислиш, че сам си вари и бърка отровите?“ Заключените ракли изведнъж му станаха интересни.

„А ти мислиш, че не го прави, така ли?“

Приглушени женски гласове долитаха откъм другата спалня. Пен можеше да се хване на бас, че Боша не се свени да подслушва.

„Също като теб, Пен, но удобната за целта позиция вече е заета.“

Беше твърде изтощен, за да се тревожи повече. Решил, че двамата с евнуха са постигнали възможното предвид обстоятелствата съгласие, тоест понасят се колкото две непознати котки, той кимна учтиво на Боша и затвори вратата.

6.

Докато чакаха мъжете да се върнат с багажа, Танар седна пред тоалетката и се зае, доста несръчно, да развали прическата си.

— Да ти помогна? — попита Найкис и застана зад нея.

— О, би ли го направила? Обикновено ми помага Сура, но сега ти си тук и той едва ли ще влезе.

— С удоволствие. — Найкис започна да вади от косата й перлените фиби и да ги пуска в една покрита с красив емайл купичка, която Танар придърпа към нея. Младата жена наклони огледалото на дървената му рамка, за да вижда Найкис в него, и поизправи рамене.

— Радвам се да видя, че си добре. Жалко, че трябваше да се случи нещо толкова ужасно, за да се върнеш тук. Аделис единствен сред ухажорите ми се оказа достатъчно умен да ми предложи сестра.

Найкис се усмихна поласкана. След като се бяха запознали покрай Аделис, Танар бързо бе свикнал да се допитва до нея — по-голяма с цяло десетилетие и омъжена, макар и овдовяла впоследствие — по всички въпроси, свързани с мъжете и жените в спалнята. След време Найкис стигна до извода, че любопитството на Танар не е предизвикано от липса на информация по тази интимна тема. Младата жена просто събираше данни от всички възможни източници, подготвяйки се за пътуването си през живота, така както Пенрик беше изучил картите на дук Джарго, преди да напуснат Вилнок. Найкис бе отговаряла на въпросите й откровено и подробно, както би предпочела да отговорят на нея, и девойката бе оценила високо съдействието й.

— Аделис… — подхвана отново Танар, предпазливо. — Знаеш ли дали той още държи на мен? Писах му няколко пъти, след като замина на война, но не получих отговор.

— Аделис си и е такъв — успокои я Найкис, докато разплиташе кестенявите плитки. — Не пише и на мен, докато е на бойното поле, но знам, че пази писмата ми. — Които се бяха изгубили сега, заедно с всичко останало. — Изпратиха го в Патос веднага след русилийската кампания, дори не го върнаха в столицата, за да отпразнува победата си. А после новите му задължения го погълнаха. Мисля, че още тогава е усетил нещо нередно. А ако е подозирал, че го чакат неприятности, не би допуснал да въвлече и теб.

Танар се намръщи.

— Боя се, че може да съм се въвлякла в това и без негова помощ. Работата е там, че племенникът на министър Метани, лорд Бордан, също ме ухажваше, при това доста настойчиво.

Аделис смяташе, че именно предвожданата от Метани клика от заговорници в непосредствена близост до императора е уредила падението му чрез наполовина фалшифицираната му кореспонденция с дука на Адрия. Наполовина, защото писмото на Аделис до Адрия беше фалшиво, но отговорът, стигнал до алчните ръце на враговете му, беше уличаващо истински.

— Ужасна мисъл — продължи Танар, — но признавам, че щом чух какво е сполетяло Аделис в Патос, започнах да се чудя дали не е заговор, който цели да го разкара от пътя на лорд Бордан. — Вдигна питащ поглед към Найкис в огледалото.

Найкис се замисли над думите й. Страх и вина пробягаха по лицето на девойката.

— Може и това да е било фактор — каза накрая колебливо, — но със сигурност не е бил единственият. Аделис и Метани отдавна имаха търкания в императорския двор, а последната победа срещу русилийците направи Аделис изключително популярен сред военните. Според мен именно това е станало причина за заговора. Не познавам лорд Бордан, но ти гарантирам, че Метани го е страх повече от потенциални узурпатори, прицелили се в императорския трон, отколкото от съперниците в любовния живот на племенника му. — Въображаем узурпатор, проклет да е. Преживели бяха целия този ужас заради клевети и безпочвен страх. — Второто може да е било най-много допълнителен бонус, от тяхна гледна точка. — Метани несъмнено би се поблазнил от перспективата богатството на Танар да се влее в семейството му.

Танар се замисли, после кимна бавно. Намерила бе повече облекчение в искрения отговор, отколкото в някакво утешително, но празно отрицание. Нищо чудно, че Найкис я харесваше. Дали и Аделис беше оценил по достойнство характера на Танар, а не само красотата й?

— Този лорд Бордан още ли ти досажда? — Найкис взе една четка от тоалетката и почна да реши Танар.

Танар нацупи устни.

— И не е единственият. Доскоро мама успяваше да ги държи настрана в ролята си на моя настойница, но тази година навърших пълнолетие и досадниците знаят, че решението зависи от мен. Няма да повярваш какви номера въртят, за да ме хванат насаме и да ми се обяснят в любов. Сура направо не може да ги понася. — Презрителното й пухтене премина в доволно мъркане, когато Найкис, разчесала възлите в косата й, започна да я реши с бавни движения. — О, правиш го почти като Сура.

Не беше голяма рядкост кастрираният секретар на една дама да поема част от задълженията на личната й камериерка. Доста по-странен беше сутрешният навик на Танар да реши и сплита неговата коса — Найкис ги беше видяла да го правят при последното си гостуване с нощувка в имението. Вероятно тази традиция беше отломка от времето, когато шестгодишната тиранична принцеска е възприемала новия си възпитател едновременно като другарче в игрите, голяма кукла и търпелив роб. Другите невинни интимности сигурно бяха отпаднали една по една с годините, за което Боша, според Найкис, съжаляваше мълчаливо.

— Нима никой от другите ти ухажори не те изкушава?

Танар сви рамене.

— Признавам, че брат ти беше първият мъж, който ми въздейства по този начин.

— Е, нещата се промениха драматично и в твърде неприятна посока — каза Найкис неохотно, но и честно. — Ще мине много време, докато Аделис възстанови богатството си, ако изобщо успее. Ти си вързана за Седония заради своите имоти, а той дори границата не може да прекоси.

— Политиката се променя — възрази Танар и стисна инатливо устни. — Мога да си позволя да чакам.

— А искаш ли той да чака? Да му кажа ли? — Найкис се поколеба, ръцете й разресваха механично косата на девойката. — Толкова много ли го обичаш?

След миг Танар отвърна с искреност на искреността й:

— Не съм сигурна. Ако оставим настрана хубавата поезия като празни приказки за романтични момичета, истината е, че не знам какво е любовта. Искам Аделис да е добре. Мисълта, че може да го ранят или убият, ме плаши. Когато научихме за ослепяването му… — Потръпна. — Когато научихме, плаках толкова, че чак Сура се притесни. Е, проявих достатъчно здрав разум да не показвам тревогата си пред външни хора, естествено. — Тръсна глава при този неприятен спомен.

След още няколко движения на четката добави тихо:

— За известно време, преди Патос, се изкушавах да използвам Аделис като тояга, с която да разгонвам другите ухажори. Понеже го „чакам“, разбираш ме. Но после реших, че е рисковано, че мога да му навлека неприятности. Защото наемните убийци минават границите много по-лесно от войска.

Найкис въздъхна. Не можеше да възрази на казаното, но все пак изтъкна:

— Предвид рисковете на професията му това не би трябвало да е основната ти тревога. — А после, след кратко замисляне, каза: — Силната любов май не е препоръчителна за войнишките съпруги.

Танар потърси погледа й в огледалото и попита направо:

— Още ли ти липсва Каймис?

Найкис си пое дъх. Толкова много спомени, и добри, и лоши. По някаква причина добрите й причиняваха повече болка от лошите, затова предпочиташе да заключи всичко в една и съща кутия.

— Вече не толкова. Настоящето измества миналото с мъничко всеки ден.

На вратата се почука. Танар стана да вземе куфара на Найкис от ръцете на своя секретар и му пожела с усмивка лека нощ. Двете жени използваха поред умивалника, после облякоха нощниците си. Голямото легло на Танар зовеше Найкис непреодолимо след усилния път и тя се тръшна на мекия дюшек, докато Танар гасеше свещите.

Танар каза в мрака:

— Този твой водач, Пенрик… Дъщерята да ме благослови, наистина привлекателен млад мъж. Не бях виждала коса и очи като неговите, освен сред императорските гвардейци от южния остров, но той е много по-красив от тях.

— Не е толкова млад — каза Найкис. — На трийсет е. — „И е благословен не от Дъщерята, а от Копелето. Теологически казано. Може би това обяснява всичко…“

— Сериозно? Значи сте връстници? — попита Танар и се замисли. После я подкачи шепнешком: — Ти харесваш ли го?

Найкис само изхъмка.

— Защото си вдовица, а това те прави свободна — добави Танар. — А и едва ли има непреодолима социална бариера между вас. — Завистлива въздишка. — Мисля, че той те харесва. И че можеш да го имаш, ако поискаш — продължи да я тормози младата жена през смях. — Знаеш ли достатъчно за миналото му?

— Едно-друго.

Танар я смушка с лакът.

— Разказвай, хайде.

— Не е редно. Историята си е негова. — История, която започваше със: „Той е шпионинът, донесъл фаталното писмо от дука на Адрия“, минаваше през: „Освен това е храмов магьосник, в чиято глава живеят десет жени“ и стигаше до: „Може да повали цял взвод само с поглед“, информация, която майстор Боша никак нямаше да хареса. Освен това беше лекар с почти чудодейни способности, но изгубил желанието си да практикува; учен, знаещ цял куп езици и достатъчно уважаван, за да привлече вниманието на дук Джарго. И мъж далече, далече от дома. — Сложно е.

Танар изсумтя разочаровано, но не настоя повече. След малко обаче каза:

— Жалко, че така и не успях да се запозная с мадам Гардики. Аделис искаше да я покани в Тасалон, за да се запознаем, но после го изпратиха да се бие с русилийците. А след това… знаеш.

— Е. Не знам да е имал такива планове за друга жена. Мисля, че мама би те харесала.

Танар изсумтя доволно.

— Дали ще можем да я измъкнем, как мислиш? — продължи Найкис. Толкова много неизвестни имаше по пътя им, толкова неща можеха да се объркат. Боша беше уцелил проблема право в десетката. „А после се случва чудо.“

„Не.“ Щяха да съберат информация и да намерят начин. Някак. Стъпка по стъпка. Найкис не можеше да прави чудеса, но знаеше, че може да направи необходимото.

Изглежда, Танар също се колебаеше между утешителните думи и искреността. Найкис така и не разбра кое от двете е избрала девойката, но думите й прозвучаха уверено:

— Сура ще знае как.

Найкис остави казаното без коментар. Напоследък поставяше надеждата пред здравия разум, иначе как би стигнала толкова далеч? Лежеше в мрака. Накрая каза, било като надежда, било като молитва:

— И аз винаги съм искала да имам сестра.

— Ами нека направим нещо по въпроса — тихичко отговори Танар.

7.

Ранноутринната светлина, процеждаща се през кепенците, и тихите гласове откъм дневната събудиха Пен. Той скочи от леглото и отиде да надникне през свързващата врата. Боша, бос и без риза, тъкмо затваряше врата към галерията. Крепеше голям поднос, взет от някоя слугиня, и го носеше към кръглата маса.

По диагонал през гърба му имаше дълъг стар белег, допълнително загрозен от нечий несръчен шев. Получил го бе едновременно с онзи на лицето си? Дори не се наложи да подсеща Дез за специалното дълбоко зрение. Раните бяха нанесени с меч. Евнухът се обърна и вдигна рязко лице към Пен. По ръцете му имаше белези със същата давност. „Защитни рани, Дез?“

„О, да.“

Макар и обръгнал от дългогодишните си занимания с човешката анатомия, Пен се посвени да сведе поглед под кръста му. Дез, уви, нямаше такива предразсъдъци, а и панталонът на евнуха не беше пречка за специалното й зрение. Големият белег там изглеждаше по-стар и хирургически чист. Не личеше да е резултат от рана, получена на бойното поле, както се случваше понякога. Извън процедурата върху тестисите Боша беше непокътнат, което не винаги се случваше — пълната кастрация водеше до изпускане и пораждаше онези грозни шеги за смрадливите дворцови евнуси. За което Дез, отчасти чрез Мира, но основно чрез Васия, една от нейните стари седонийски ездачки, знаеше много. „Не искам да слушам за това, Дез.“

„Като щеш — намуси се тя. — Но рано или късно ще научиш всичко, което знаем ние.“

„Не и докато се налага да гледам този тип в лицето.“ По-ясно от това не можеше да й го каже.

Боша, в неведение за този оглед, кимна за поздрав на Пен, който му отвърна по същия начин. Евнухът нахлузи ленена риза с дълги широки ръкави, събрани на дипли при китките, и заръча, докато измъкваше разрошената си от съня глава през горния й край:

— Кажи на дамите, че чаят е готов. Връщам се веднага. Не отваряй вратата. — И излезе бос, с вглъбено в размисъл лице.

Пен се върна в стаята на Боша, която той очевидно не използваше за спалня, облече се набързо, после се върна в гостната и почука на другата врата. Танар подаде глава, благодари, че чаят е готов, и затвори. Последваха тихи гласове и загадъчни шумове, после двете жени излязоха. Найкис изглеждаше чудесно въпреки ранния час. Умората и напрежението от последните дни почти си бяха отишли. Добре.

Найкис беше с обикновена ежедневна рокля, а Танар носеше нещо розово и пърхащо, което Пен, или по-скоро Дез, разшифрова като пеньоар, а не някаква натруфена бална рокля. Освен чайника, кошничката и покритите блюда на подноса имаше само две чаши и Пен деликатно отказа да седне на масата, за да спести на лейди Танар неудобството. Младата жена сигурно би се почувствала длъжна да предложи своята чаша на втория си гост.

Тази социална дилема намери своето разрешение след няколко минути, когато Боша се върна с допълнителни чаши, прихванал ги за дръжките с пръстите на едната си ръка, и с по-голям чайник в другата. Три чаши, забеляза Пен, а не две. Чиниите и кошничката се оказаха пълни с току-що опечени кифлички, нарязано сирене, варени яйца, маслини, грозде, при това в достатъчно количество, за да стигне за всички. Имаше и от онази ужасна сушена риба, която Пен не погледна втори път, за разлика от сътрапезниците си, които очевидно я смятаха за храна. За известно време апетитът измести разговорите около масата.

На вратата се почука и Боша стана да отвори. Не изглеждаше изненадан, за разлика от Танар, която подскочи на стола си. Евнухът открехна вратата само колкото новодошлият да влезе. Новодошлата. Боша я поздрави с онзи свой лек поклон с ръка на сърцето — Пен още не можеше да реши дали жестът е ироничен, или е израз на искрено уважение, — и затвори вратата след нея. Найкис и Танар побързаха да се изправят, а Пен последва примера им.

Лейди Ксаре, без съмнение. От Найкис Пен знаеше, че Танар се е родила късно, така както Аделис се бе появил късно в живота на лейди Флорина. Бракът на лейди Ксаре със съпруга й бил втори и за двамата, а той починал, когато Танар била на пет или шест. Било брак по любов, поне според Найкис. Не беше споменала за починали по-големи деца.

Очаквал бе стара жена и въпреки това се изненада. Лейди Ксаре беше прекрасно облечена, слабичка и доста възрастна наистина, посивялата й коса — прибрана на плитки с красиви шноли. Резбованият дървен бастун, на който се подпираше, не беше аксесоар, а необходимост, прецени Пен, когато Боша прихвана жената за другата й ръка и й помогна да стигне до стола.

Бързият оглед на Дез потвърди диагнозата му: „Тазобедрените стави са сдали багажа.“ Докато се обучаваше и практикуваше в Мартенмост, Пен бе отбелязал известен успех в лечението на тези дегенеративни заболявания, убеждавайки ставите сами да възстановят изгубеното с помощта на малки дози горна магия, прилагани в продължение на седмици и дори месеци. Нямаше да остане толкова време тук, така че нямаше смисъл да го обмисля, нали така? Изви устни в предпазлива усмивка, когато жената вдигна поглед първо към него, после и към Найкис, която бе седнала отново по подкана на Танар.

— Милейди — каза Боша. — Познавате мадам Катаи. Позволете да ви представя нейния водач, майстор Пенрик.

— Лейди Ксаре. — Пен се поклони.

— Майстор Пенрик.

Боша й наля чай и се оттегли до стената със скръстени ръце. Пен беше виждал слуги, които буквално се сливаха с мебелировката по този начин. Боша не беше от тях.

— Суракос ми каза, че имаме неочаквани гости — каза лейди Ксаре.

Найкис вдигна брадичка.

— Неканени, боя се. Поднасям извиненията си за това, но предвид обстоятелствата не бих могла искрено да кажа, че се разкайвам за натрапничеството.

— Не съвсем неканени, струва ми се — каза лейди Ксаре и погледна многозначително Танар, която се размърда на стола си, с което отговори на въпроса дали писмото й до Найкис е било изпратено със или без знанието и разрешението й. — Но не и нежелани, уверявам ви. — Трудно беше да се прецени дали и доколко е искрена за последното. — Предвид обстоятелствата. Но наистина не знаем достатъчно за случилото се в Патос, имам предвид новини от първа ръка. — Виж, това беше искрено извън всякакво съмнение. — Знаете как е с дворцовите слухове. Което не е откровена лъжа, е толкова оплетено и неясно, че често е по-лошо и от лъжата.

Найкис кимна. Пое си дълбоко дъх и разказа накратко за сполетялото ги нещастие, като започна с ареста на Аделис и завърши с връщането му в нейната вила, ослепен и с обгорено лице. Не спомена нищо за гневните крясъци и самоубийствените мисли. Пен реши, че лейди Ксаре и Боша могат и сами да запълнят празнините.

— А каква е вашата роля в тази история, майстор Пенрик? — попита лейди Ксаре.

Найкис прехапа устна, в капан между обещанието си към Пен и нежеланието да лъже жената, приела я в дома си. Пен побърза да се притече на помощ:

— Мадам Катаи ме нае за камериер на ранения си брат. Помагах й да се грижи за него, докато генералът беше на легло, а по-късно, когато зрението му се върна, ги придружих в бягството им към Орбас. — Нищо от изречено не можеше да се нарече лъжа всъщност.

— Пътуването трябва да е било много трудно — отбеляза възрастната дама.

— Да — каза Найкис. Пен остана малко разочарован, когато Найкис не добави колко безценна е била помощта му, но пък нали точно той я беше помолил да не привлича излишно вниманието върху него. Сам си беше виновен.

При този едносричен отговор лейди Ксаре сви устни и не настоя за подробности. Вместо това се обърна към Пенрик.

— За Орбас — ясно. Но защо решихте да дойдете тук, в Тасалон, майстор Пенрик?

Пен се замисли за невъобразимия хаос, в който се беше превърнал животът му, откакто бе стъпил на седонийска земя, и реши да опита с една по-кратка истина.

— Ухажвам мадам Катаи.

Прииска му се Найкис да бе реагирала на изявлението му поне с наполовина толкова широка усмивка като на Танар. Лейди Ксаре също се усмихна, доста сухо обаче. Колкото до Боша, Пенрик не можа да прецени дали евнухът се подсмихва подигравателно, или впечатлението се дължи на обезобразената му устна.

— Отдавна ли се познавате? — попита възрастната дама.

Найкис го изпревари с отговора:

— Не. Запознахме се в Патос.

С все така любезно спокоен глас лейди Ксаре попита:

— Имаш ли му доверие?

Найкис стисна очи, после ги отвори и каза решително:

— Бих му поверила живота си. Колкото до бъдещето си… още не съм решила.

Лейди Ксаре се засмя.

— Умно момиче. — Допи чая си и Боша пристъпи да й налее още. Старата дама се облегна назад и каза: — Трябва да призная, че и аз ще се радвам мадам Гардики да се прибере по живо, по здраво при децата си в Орбас. Стига да имаше начин да стигне някак дотам. С магия, може би?

Пен трепна. Найкис се закашля и посегна към чая си.

— От Суракос разбрах, че в плана ви има някои неясноти.

Пен подозираше, че Суракос е бил доста по-критичен в преценката си.

— Всъщност се надявахме майстор Боша да ни услужи с познанията си, защото, за разлика от мен и мадам Катаи, той е ходил на Лимнос. Като за начало, трябва да знаем подробности както за релефа на острова, така и за отбраната му. Манастирът не ще да е непревземаем като затвор или крепост, щом приема гости и поклонници. Да не говорим, че трябва да снабдяват с храна и други провизии своите обитатели… които са… колко?

Лейди Ксаре даде знак на Боша и той отговори послушно:

— Около триста заклети в храма свещени, дякони и посветени и още толкова посветени миряни, които ги обслужват. На територията на манастира всички са жени. Сградният комплекс се намира на вдаден в морето нос. Отсам подвижния мост има една стара вила за посветени на богинята мъже и за пазачите. Никой мъж не минава отвъд моста.

Явно бе доста по-населено, отколкото си го беше представял Пенрик.

— А някой опитвал ли се е? Мъж имам предвид? Знаете какви са хората. Дегизиран, да речем?

Този път Боша наистина се подсмихна.

— Понеже знаем какви са хората, орденът има цяла глутница свещени кучета, които обикалят двора при моста и са обучени да надушват мъжете. До едно са кучки.

И в двата смисъла на думата, предположи Пенрик.

— И това наистина ли дава резултат?

— Отличен, доколкото ми е известно.

Танар вдигна поглед към него.

— А на теб как реагират, миличък Сура?

— Признавам, че веднъж си направих забавен експеримент, като си сложих от твоя парфюм, но мен така или иначе ме познават там.

— И парфюмът свърши ли работа? — попита напрегнато Пен.

— Не можах да преценя. — Розовите очи го стрелнаха изпод полупритворени клепачи. — Но за вас няма да свърши.

„Обаче аз си имам други начини да контролирам лоши кучета.“

— Имате ли представа къде в комплекса държат мадам Гардики?

Боша сви рамене.

— Вероятно й позволяват да се движи свободно в рамките на манастира и да общува с другите жени. Позволявали са го на други дългогодишни затворнички в миналото, ако ги сметнат за достатъчно кротки. От друга страна, понеже е нова и не я познават достатъчно, може би я държат под ключ. Вероятно в стая с изглед към морето. Манастирът се охранява най-вече от своята, ами, геология. Също от водата, вятъра и теченията. Островът е дълъг само пет мили.

Пен го разпита подробно за архитектурата на комплекса и ежедневието на обитателите му. Боша явно бе изключително наблюдателен човек, което все по-малко изненадваше Пенрик.

— А какво мислят прелатите на Дъщерята за това, че домът на тяхната богиня се използва като имперски затвор?

Боша кривна глава.

— Интересен въпрос. Предвид че императорският двор е един от основните източници на средства за издръжката на манастира, едва ли могат да откажат тази услуга.

— А гостенките, които влизат и излизат… някой брои ли ги?

— Да. Има книга за гости, която се попълва стриктно. Включително по залез, когато вдигат моста за през нощта. Дамите държат на усамотението си.

Пен се облегна назад. „Дез, някакви идеи?“

„Не забравяй с кого говориш, момче. — А това, без съмнение, беше презрителният глас на просветена Рухия. — На първо четене ми хрумват шест идеи, но нека започнем с най-неопасната. Онази, която не включва пожар в манастира, освен в най-краен случай.“

„Никакви пожари!“ — Пен потръпна при мисълта за тази хипотетична обида срещу Дамата на пролетта.

„Нека задам няколко въпроса на Найкис.“

Пен й отстъпи контрола над устата си и се обърна.

— Найкис, как изглежда майка ти? Висока, ниска, дебела, слаба? Цвят на кожата, очите и косата?

— Малко по-висока е от мен и не толкова… закръглена. Кожата, очите и косата й са като моите.

— Склонна ли е да запазва самообладание при извънредни ситуации?

— Ами, успя да отгледа двама ни с Аделис. — Вълшебната й усмивка, така рядка напоследък, огря за миг лицето й. — И в добавка, придружаваше баща ми по време на кампании. Била съм много малка и не помня как са нападнали обоза, с който сме пътували тогава, но са ми разказвали. От двете ни майки Дрема винаги е била практичната. Флорма беше по-плашлива. — Така бяха наричали с Аделис Идрене и лейди Флорина, когато били малки. — Предполагам, че майка ми не е имала нищо против понякога и тя да е безпомощната в семейството, но тази роля вече беше заета. Така че през повечето време беше заета да успокоява някого, децата, Флорма или всички ни накуп.

— Ясно. — Пен погледна бастуна на лейди Ксаре, подпрян на стола й. — А в каква форма е, физически? Може ли да ходи, да тича, да се катери, да язди?

— В доста добра форма. Още е на петдесет все пак. Може да прави всички тези неща, макар и не като млад мъж, разбира се. — Замисли се и добави: — Е, чак да се катери едва ли, като имам предвид за какво питаш. Дори като млада. Мен също не ме брой. Но с качването по стълби ще се справим.

— Като гледам, измъкването чрез подмяна може и да се получи — изсумтя Дез.

— Моля? — Найкис вдигна вежди.

— Две поклоннички влизат в манастира да се помолят. Жена и нейната племенница. Мм, братовчедка. Добре де, приятелка. Намираме мадам Гардики и си сменяме дрехите и каквото там друго се наложи. По-късно две жени се отписват в книгата за гости и тръгват към гемията, с която са пристигнали. Само дето жената в килията вече не е мадам Гардики. Аз ще се измъкна в удобен момент и ще ви настигна. — Пен не беше сигурен чий е гласът, който излиза от устата му.

— Какво? — възкликна Найкис. — Ти изобщо не приличаш на майка ми!

— Е, няма как да оставим теб в килията. Ще е като да заменим една златна монета за друга златна монета.

Танар предложи тихичко:

— А аз дали ще свърша работа?

Лейди Ксаре и Боша реагираха в хор:

— Не!

Танар вирна брадичка.

— Бих искала и аз да помогна. В крайна сметка вероятно съм единствената тук, която има право да пие от извора на богинята, нали така?

— Не — повтори Боша. — Нищо не бива да свързва това бягство със семейство Ксаре. Или със сестра ми Хекат, в този ред на мисли. Достатъчно неприятно ми е, че я излагам на риск, пък бил той и минимален. — Изгледа намръщено Танар, после и Пен. — И ако възнамерявате да замесите самия мен в това, извън информацията, която мога да ви дам от разстояние, нека ви напомня, че съм нишка, която води право към семейството.

— Да, а и правите впечатление с външността си — каза Пен. Боша очевидно беше безмилостен и опитен бодигард, безценни качества, които нямаше да свършат работа на тях обаче.

— Същото важи и за теб — изтъкна Найкис.

— Външността може да се промени. Както моята, така и на майка ти. Аз може да си боядисам косата и лицето или пък да вземем руса перука за нея. Може да взема сабото на Мира в багажа си и майка ти да го обуе на излизане, за да изглежда по-висока. Колкото до очите… е, очите никой не ги гледа.

— Твоите очи ли? — каза Найкис. — Тях всички ги забелязват.

Пен се смути, когато всички около масата кимнаха в съгласие.

— Може би аз имам решение за този проблем — каза Боша, отиде в спалнята си и се върна с малка кутийка. Отвори я и им показа очила с тънки пиринчени рамки и тъмнозелени стъкла.

— О! — възкликна Пен и се наведе да погледне. — Много умно! Познавам един стъклар в Мартенмост, който би проявил голям интерес. Не че слънцето е голям проблем в Кантоните, освен когато се отразява в снега и буквално те заслепява.

— Имате едновременно слънце и сняг? — учуди се Найкис. — Идваш от много странно място, Пен.

Той трепна, чул галеното си име от нея. Неволна грешка, без съмнение, но все пак му стана приятно.

— Подарък са ми от лейди Ксаре — обясни Боша. — Когато постъпих на работа тук. Очите ми сълзяха и пареха от силната светлина по обед. През двайсет и шестте години преди това никой не се беше сетил да ми предложи такова нещо. Никак не ми се иска да се разделям с тях, но ще го направя, ако така ще си тръгнете по-бързо оттук.

— Ще ти вземем други, скъпи Суракос — тихо каза лейди Ксаре.

Мълчаливо кимване с ръка върху сърцето. Без следа от ирония този път.

Пен извади внимателно очилата от кутията и ги нагласи на носа си. Стъклата бяха плоски, за щастие, и не изкривяваха образа. Пен примигна, обхождайки с поглед зеленикавата си публика.

— Ако целта е да останеш незабелязан — каза Найкис, — това няма да свърши работа.

— Толкова по-добре. Хората ще запомнят очилата, а не лицето зад тях.

— Може би… Значи пак ще се правиш на Мира?

Другите трима в стаята го гледаха с нескрито любопитство, но точно тази история, Копелето да помага, Пен не смяташе да разказва тук. Или където и да било. Макар че белият му бог вероятно би се смял до сълзи.

— Не и Мира, да не дават боговете. Точно в ордена на Дъщерята — не. Просветена Рухия. Тя ще знае какво да прави.

Найкис кимна доволно. Всички останали продължаваха да го зяпат.

— Бои — каза Танар след мъничко. — Поне с тях мога да помогна!

8.

Найкис и преди беше влизала в специалния килер на Танар. За разлика от Пенрик, който вдигна изненадано вежди, когато го въведоха през вратата до тази на Боша и пред погледа му се разкриха работната маса, претъпканите с надписани бурканчета и тетрадки рафтове, скриновете с десетки чекмедженца и богатата колекция инструменти. В стаята имаше дори малка пещ и въздухоотвод през стената. Танар отвори кепенците да влезе светлина. Тук нямаше балкон, а само прозорец.

— Това място е заредено като аптека — каза Пен. Местеше доволно поглед от един рафт на друг. В неговата уста това не беше празен комплимент, помисли си Найкис.

— Да — весело каза Танар. — Това изкуство ми стана интересно, след като накарах Сура да ми покаже как забърква своите, хм, лекарства. А после извадих душата на Караджи, докато не ми показа как прави боите за преждите и платовете, които обработват в имението. А после мама разреши да вземам уроци от истински аптекар, една жена, която идваше веднъж седмично в продължение на, ами, почти три години. Научих се да приготвям всички необходими за домакинството лекарства и вече съм по-добра в това дори от Сура.

Евнухът кимна лекичко с вдигнати вежди — физиономия на горд учител? — и девойката тръсна доволно глава.

Усмивката на Пен беше застинала странно.

— А да готвите можете ли?

— О, да. Мама е съгласна с мен, че трябва да усвоя възможно най-много умения. Няма как да наглеждаш добре прислугата, ако не разбираш какво прави. А и никога не се знае какво може да дойде до главата на една офицерска съпруга.

— Една генералска съпруга — поправи я решително Боша, сякаш в продължение на някакъв отдавнашен и безрезултатен спор, — със сигурност ще разполага с подготвена прислуга, която да се грижи за нея.

Найкис се засмя.

— Така си мислят хората. Според мен Танар има по-ясен поглед върху ситуацията.

— С мама сключихме сделка — обясни Танар. — Тя ще плаща за частни учители по мой избор, а аз ще усвоя скучното счетоводство, на което тя толкова държи. Получи се чудесно. Освен с подковаването, признавам.

— Подковаване? — каза Найкис. Не беше чувала тази история. Боша, който очевидно я знаеше от първа ръка, скри устата си в шепа.

— Имахме един много търпелив кон и един много търпелив стар ковач. Уви, търпението и на двамата бързо се изчерпи. Знам, че не мога да направя подкова, но падне ли, ще успея да я закова на мястото й, без да осакатя коня си. И това е нещо. — Огледа се. — Но тази стая ми е любимата.

Найкис каза на Пен да запали пещта, а двете с Танар сложиха престилки и започнаха да бъркат микстури за проба. После накараха Пен да седне на едно високо столче и пробваха различни цветове върху кожата му, докато не докараха нюанс, близък до този на Найкис. Докато Танар приготвяше още помада, Найкис, за втори път, боядиса косата му, но не в червено като преди, а в черно.

— Колко жалко — подхвърли през рамо Танар, загледана в това затъмнение.

— Толкова пъти си боядисвах косата, откакто съм в Седония, че е чудо как още не е окапала — въздъхна Пенрик. — Даже се изкушавам да я обръсна като един вид отбранителна тактика.

— Да не си посмял — каза Найкис и дръпна силно една къдрица, съвсем забравила, че не би трябвало да й пука. Реакцията й не остана незабелязана, ядоса се тя, предвид широката усмивка, която Пен, този плъх, се опита да скрие.

— Използвам специален фиксатор — каза Танар — и боята би трябвало да издържи няколко измивания. Помадата за кожата — също. Но може да оставят следа, ако се отъркаш силно в нещо.

След като се убедиха, че боядисването на кожата върви добре, Танар и Боша излязоха. Найкис нанесе помадата по лицето, врата, ръцете и раменете на Пен, а после се зае с краката, от стъпалата към коленете. Опитваше се да не мисли какво удоволствие й доставя тази задача.

Пен преглътна. Найкис се напрегна да посрещне следващите му думи, каквито и да бяха те — и какво го беше прихванало да обявява на всеослушание, че я ухажвал? — но той успя да я изненада с въпроса си:

— Ти знаеше ли, че ножовете на Боша са намазани с отрова?

— Знаех, че ходи въоръжен. Така де, налага се. Но за отровата не знаех. — Макар че звучеше логично. Евнухът не би могъл да се надява на милост, ако изгуби битка, а Танар разчита на него и той би я защитил с цената на всичко.

— Дали Танар забърква отровите му, как мислиш?

Найкис кривна замислено глава.

— Не бих се учудила. Сигурно държи да му помага с нещо в замяна на всичко, което той прави за нея.

— И това не те притеснява?

— Струва ми се много полезно умение за жена, която, покрай женитбата си или по друга злополучна причина, се озове за дълго в императорския двор на Тасалон. Което е най-отровното място, където съм била, дори и без съдействието на аптекари.

— Да, но въпросното умение може да се обърне срещу един незадоволителен съпруг. Не се ли притесняваш за Аделис?

— Не. Аделис не е от мъжете, които жените биха поискали да отровят. По-скоро ще го фраснат с нещо тежко по главата.

Пенрик изсумтя. Явно беше съгласен с нея.

— И това от устата на любящата му сестра. Ти удряла ли си го с нещо тежко по главата?

— След като навършихме дванайсет — не. — След миг добави: — Той се издължи и не можех да замахна като хората.

— Ще го имам предвид.

— Теб нищо не те заплашва. По-висок си и от него.

Тих смях. А после той взе, че стана от столчето, макар задачата да не беше завършена и от пръстите на Найкис да капеше боя. Тръгна покрай скриновете. Кратка пауза, после се чу познато изщракване. Пенрик отвори една от вратичките и мушна глава да погледне.

— Хей! Едва ли е била заключена случайно!

— О — прошепна той, — изобщо не е било случайно, повярвай ми. — Стори й се обезпокоително доволен. — Какво мислиш, Дез?… Сериозно?… Ха.

— Престани да душиш — каза Найкис уж с възмущение, а после добави тихо: — Някой може да влезе.

След дълъг оглед той най-после затвори вратичката и бе така добър да я заключи отново.

— Трябва да довършим — смъмри го Найкис. — Ела тук.

Той се върна послушно на столчето и й протегна крака си.

— Интересно.

И толкоз. Докато Найкис не се предаде:

— Добре де, какво? Очевидно те сърби да ми кажеш.

— Според Дез основно бързодействащи паралитици. Дозата прави отровата, както се казва. Дори да се размаже равномерно по назъбено острие, няма да причини смърт, ако е в малка доза. Умно копеле.

Найкис се замисли.

— Да. Достатъчно е Боша да пореже противника си, за да го забави. А после, ако се наложи, ще го довърши с ножа. И никой няма да се сети да разпитва за отрова. А ако му отнемат ножа по време на борбата, няма как да го убият с него. С отровата поне.

Пенрик, който тъкмо бе отворил уста, каза жално:

— Точно това щях да кажа.

— Няма нужда. Слушал ли си как банда пияни войничета се хвалят с подвизите си? Човек научава доста. — При това без мъжете да разберат.

— Откакто се отървах на доста ранна възраст от брат си Дрово, бъдещия наемник, рядко съм попадал в такава компания.

— Късметлия си ти.

Докато Пен седеше и чакаше да изсъхне, а Найкис му вееше, за да ускори процеса, Танар и Боша се върнаха с купчини дрехи, скромни рокли в тъмни цветове. Обясниха, че ги взели назаем от няколко по-възрастни слугини. Основният фактор при подбора, след като Найкис и Танар увих в кърпа влажната коса на Пен и го накараха да пробва дрехите, се оказа дължината, но извън това други промени не се наложиха. Пен влезе в кожата на просветена Рухия много по-лесно, отколкото предния път, когато се опитваше да наподоби външността, а вероятно и вътрешността на куртизанката Мира. Дали просто се учеше бързо… е, в това Найкис не се съмняваше… или Рухия му беше по-близка? И в тази връзка — всичките му съквартирантки ли му бяха еднакво близки?

Още пробваха различни варианти, когато Боша, който успешно държеше присмеха си под контрол, макар Пен със сигурност да забелязваше беззвучните му подхилквания, кимна лекичко и излезе. След кратък спор тримата се спряха на окончателния вариант, с което трансформацията на Пен приключи. Той направи няколко врътки из малката стая, колкото да свикне с новото си облекло. Женствената му походка беше забележително убедителна.

— Вече наистина вярвам, че ще влезеш необезпокоявано в манастира — каза Танар, оглеждайки доволно творението си. — Но как ще излезеш? Сам?

В този момент Боша се върна, навреме да чуе последното, и се облегна на касата на вратата.

— О, ще излезе. Както изтъкна мадам Катаи, той притежава умения. — Найкис вдигна глава и го видя да върти храмовите ширити на Пен около дългия си показалец. — И вече знаем какви са те.

Пен застина, а също и Найкис, чиято кръв се смрази при мисълта колко опасно е да дразниш Пен. Много опасно. Но той само облиза устни и каза спокойно:

— Дай ми ги.

— Разбира се. — Боша му ги подаде с протегната ръка. На разстояние две протегнати ръце, ако броим и тази на Пен.

Танар попита ококорено.

— Това ширити на магьосник ли са?

— Да — отговори Пен едносрично.

— Истински ли са? — Логичен въпрос, предвид заниманията им допреди миг.

— Да.

— Е, това обяснява много — промърмори Боша, скръсти ръце и отново се облегна на касата.

— Богове мили! — възкликна Танар. — Никога не си бях говорила с магьосник. Найкис, ти знаеше ли? Естествено, че си знаела. — Танар изглеждаше силно развълнувана. Боша — не.

— Нормална практика ли е за теб да ровиш в багажа на гостите? — попита Пен.

— А за теб нормална практика ли е да палиш огън без помощта на свещ или подпалка? — попита на свой ред Боша.

Пен не каза нищо.

— Да, прави го постоянно — каза Найкис. И кога самата тя беше свикнала с това простичко удобство дотолкова, че редовно и без да се замисля молеше Пен да го направи, а той й угаждаше с готовност? — О, Пен, съжалявам. Не помислих.

— Няма нищо — каза той, макар и малко сърдито. — И аз не помислих. Или пък не съм видял, че той ме гледа.

— Това отговаря на много въпроси — каза Боша, — но и повдига поне още толкова. Предвид какво друго намерих в багажа ти освен ширитите. Не само магьосник, но и храмов лекар?

— Не… точно.

— Само последната клетва не е положил — обясни Найкис от негово име.

— Доколкото знам, този вид лекари са най-опитните храмови магьосници.

— Правилно си разбрал — каза Пен. Устните му се стиснаха на тънка черта. Само Найкис знаеше колко дълбок е този негов белег. Боша щеше да продължи с въпросите напосоки, но никога нямаше да разбере защо разговорът е станал толкова неприятен. И то много преди да са стигнали до неизбежната катастрофа, която щеше да се разрази, ако Боша научеше, че Пен е пристигнал в Патос като агент на адрийския дук. Не че катастрофата не можеше да настъпи и по друг повод.

Найкис се намеси рязко, грубо дори:

— Въпросите ти ще получат подробен отговор, ако се срещнем отново за сватбата на Танар и Аделис. Сега обаче е по-добре да не знаеш.

Боша само кимна бавно и прие думите й, без да спори.

 

 

Найкис се сбогува с Танар в спалнята й. Двете се прегърнаха.

— Пази се — каза Танар, след като най-сетне я пусна. — Сега съм по-спокойна, след като разбрах за водача ти. Храмов магьосник, сериозно? Че и лекар на всичкото отгоре?

— Той изцери очите на Аделис — каза Найкис. — Палачът си беше свършил работата добре. Очите му направо бяха сварени.

Танар ахна.

— Дори не мога да ти опиша пораженията — продължи Найкис. — Пен на практика съгради наново очите му с помощта на магията си. — Стана й необяснимо приятно, че най-после може да каже на някого. Защото отдаваше дължимото на Пен? Или защото можеше да се похвали с него? Трудно й бе да прецени.

— И сега очите му са добре?

— Вижда идеално. Само изглежда различно отпреди.

Танар кимна. Явно приемаше казаното като здравомислеща жена.

— А този твой симпатичен лекар… предложи ли ти вече?

Найкис се върна мислено към онзи труден разговор, който с Пен бяха провели набързо след пристигането си в Орбас.

— Така предполагам.

— Предполагаш? Или ти е предложил, или не! Как може да не знаеш?

— Добре де, знам. Да.

— И ти какво, още не си го сграбчила с две ръце? Магьосник, лекар, а и тази удивителна коса с цвят на слънце? И толкова висок. А очите му. Вярно ли е, че магьосниците правят удивителни неща в леглото?

— Аз… не знам. Вероятно. — Не добави, разбира се, че генерал Чадро очевидно смяташе така.

— Чудно ми е, че не те гризе любопитство. — Танар изпухтя разочаровано.

— Като теб ли? — Найкис преглътна напушилия я смях, а Танар се усмихна смутено. — Само че Пенрик никога не е сам. Идва в комплект. Неговият демон на хаоса не е просто стихийна сила, а личност, жена. Дори й е дал име. Дездемона.

Танар вдигна ръка към устните си и се изкиска.

— Умно!

— Да, но в главата му живеят двама души вместо само един. Постоянно. — Е, дванайсет… тринайсет, но сега не му беше времето, нито мястото, да се впуска в подробности. — Тя е третият ви гост, Танар, таен гост, когото Пенрик води със себе си навсякъде.

Танар кривна глава.

— Но не е тайна за теб.

— Да, не е.

— И очевидно не е толкова опасна, иначе щеше да ни предупредиш. — Танар вдигна лице и вежди, уж въпросително, но не съвсем.

— Добър довод — призна Найкис, уж в отговор, но не съвсем. — Но ако приема предложението му, няма да се омъжа само за него. Ще се венчая и за нея. За демон на хаоса. Сега разбираш ли?

— Аз… ох. — Последното може и да не стресна достатъчно Танар, но поне охлади ентусиазма й. — Е, ти си умна жена, а боговете са свидетели, че изстрада много. Предполагам, че знаеш какво правиш. — Ако се съдеше по тона й, Танар имаше известни съмнения във връзка с последното.

Найкис сви рамене в неохотно съгласие с тази неизречена добавка. Никой не може да предвиди бъдещите съжаления. Бракът й с Каймис изглеждаше добър и се оказа добър, докато не стигна до ужасния си край. Да отвориш сърцето си за живо същество, дори за нищо и никаква котка, означава да приемеш риска на загубата. Което я върна към една по-стара мисъл:

— Е, искаш ли да предам нещо на Аделис?

Танар прехапа устни и сведе поглед.

— Кажи му… — Вдигна глава и я погледна в очите. — Кажи му, че ще го чакам.

— Сигурна ли си? Може да мине много време. Или никога да не настъпи подходящ момент. Повечето млади жени нямат търпение да избягат от майчиния си дом и да свият свое гнездо.

— Без значение за какво трябва да се омъжат? — подхвърли с усмивка Танар. — Това не е за мен. За което благодаря от сърце и на Дъщерята, и на Майката. Къщата е голяма и с майка ми не си се пречкаме. А и тя угажда на всичките ми капризи. Или поне оценява успехите ми и не казва нищо за провалите. Които никак не са малко и понякога са доста засрамващи, но тя твърди, че човек се учи даже от неуспехите.

Найкис улови размаханите й ръце.

— Ще предам съобщението ти при първа възможност, Танар.

Взе куфара си и излезе след Танар в дневната, където ги чакаха Боша и Пенрик, нагласен от глава до пети като Рухия. За да избегнат прислугата, бяха решили Боша, като придружител на двете поклоннички, да ги откара лично до крайбрежното село, където да хванат кораб до Лимнос. Найкис се надяваше, че богът на Пенрик, който беше и неин, а вероятно и на Боша — така и не беше събрала смелост да попита за това, — ще оцени по достойнство иронията и ще ги пази по пътя им дори само заради едното забавление, ако не за друго. И тримата щяха да се качат на ферибота, но Боша щеше да пътува уж отделно от тях, дискретно, както охраняваше Танар вече петнайсет години.

Боша беше сменил красивите си дрехи с по-обикновено облекло — тъмни панталони и туника върху ленена риза с дълъг ръкав въпреки жегата. Скромното облекло подчертаваше още повече необичайния му вид. Явно и Танар си мислеше същото, защото махна въображаема прашинка от туниката му и каза:

— Много си хубав така.

Той сложи ръце на раменете й.

— Пази се, докато ме няма. Спи в стаята на лейди Ксаре. И я слушай.

— Винаги я слушам.

— Напротив.

— Този път ще я слушам. Заради теб, Квачке. — Чукна го с пръст по носа. — Ти също се пази. Да не ми се върнеш пак окървавен. И категорично ти забранявам да умираш. Това е заповед!

Той се поклони с ръка на сърцето, по своя си начин. Но когато Танар се обърна, самодоволното му подхилкване се преобрази в усмивка толкова нежна, че Найкис затаи дъх.

Усмивката се стопи след миг, сменена от обичайната саркастична маска. Найкис сигурно би го отдала на собственото си въображение, само дето едва ли щеше да забрави някога видяното. „О!

Май ще трябва да помисля върху това.“

А после стана време да се промъкнат през градината към задната вратичка и оттам на тясната улица.

— Изчакайте тук — каза Боша. — Ще ида да докарам каруцата. — И с тези думи заключи решително вратата след тях.

Пенрик остави лекарската си чанта и торбата, заметна шала върху прибраната си черна коса и се облегна на зида. Найкис направи същото. След малко опря глава на затопления от слънцето каменен зид и въздъхна.

— По-обречена надежда не бях виждала.

— Хм? — погледна я Пенрик.

— Боша и Танар. Мисля, че той е влюбен в нея. И го знае.

Пен изсумтя. Не изглеждаше изненадан.

— Богата млада благородничка и кастрираният й два пъти по-възрастен от нея слуга. Обречена, че и оттатък. Той със сигурност знае и това.

— Да — кимна Найкис, после продължи замислено: — Но не съм толкова сигурна дали тя знае, че е влюбена в него.

Пен подхвърли предпазливо:

— Прави впечатление, че все неговото име е в устата й. Много по-често от името на Аделис. Това притеснява ли те?

— Донякъде. Ще трябва да измисля как да обясня на брат си, че двамата вървят в комплект. — След миг добави: — Почти като теб и Дез.

Той възрази възмутено:

— Боша и Танар изобщо не са като мен и Дез!

Тя вдигна вежда.

— А Дез какво мисли по въпроса?

Кратко мълчание.

— Дез казва, че си много умно момиче и те харесва. — Още една кратка пауза. — И да съм престанел да ти зяпам… Дез, това беше грубо! Не съм толкова повърхностен. Напротив, такъв е. — Пен стисна ядно зъби.

Найкис остави последното без коментар, макар устните й да се извиха нагоре в крайчетата.

Той се изкашля и продължи:

— Нека не бързаме със заключенията. Боша явно е верен и на лейди Ксаре. Забеляза ли, че тази сутрин отиде при нея, без дори да предупреди Танар?

— Което влиза в задълженията му, а се оказа и далновидно. От полза за всички ни. Не мислиш ли?

— Така е. Но по-добре да не се бъркаме в неща, за които не знаем достатъчно — каза Пен. Найкис така и не разбра кой каза следващото, той или Дез: — Иначе най-добре да избягат някъде двамцата и да си отворят аптека. Ще печелят добре.

— И ще живеят в две стайчета?

— Мм. Танар ще бърка отвари, а Боша… знам ли, той ще убива клиентите. Ще са щастливи като гургулици.

Найкис вдигна ръка към устата си да улови смеха, който не успя да преглътне навреме.

А после каруцата зави по уличката и чуждите проблеми отстъпиха пред нейните собствени. Последният етап на тази опасна щафета.

Може би.

9.

Каруцата трополеше по уличките на Гуза, малкото пристанищно село на седонийския бряг току срещу Лимнос. Улиците тънеха във вечерни сенки, но не и морето. То още грееше с отразена светлина, а на четири мили навътре островът надигаше снага като тайнствен силует на хоризонта.

Основното препитание на Гуза беше свързано с Лимнос, с неговия манастир и постоянния поток от поклонници, отправили се към свещения му извор. Най-много поклонници се стичаха през пролетта, но ясното небе и спокойните води на лятото привличаха нова вълна посетители. По думите на Боша силните ветрове през зимата обезкуражавали поклонниците.

Общежитието на Дъщерята в Гуза предлагаше подслон на благочестивите пътници и се славеше като най-чистото, най-евтиното и най-безопасното място за нощувка в селцето. Пен обаче предпочиташе да не подлага на изпитание дегизировката си в теснотията на обща женска спалня, където богинята нямаше да е единствената възмутена, ако станеше беля. Затова Боша ги остави пред една странноприемница, която рядко се посещаваше от моряци, и отиде да намери конюшня за коня и каруцата на лейди Ксаре.

Пен се беше надявал да наеме три отделни стаи, но бързо откри, че ще има късмет, ако намери и една. Стаичката в таванското помещение побираше креват и сламеник на пода, и кажи-речи нищо друго. Рухия го посъветва да вечерят със сандвичи в стаята, вместо да рискуват с топла храна в общото помещение долу, и Найкис се съгласи без възражения. Когато Боша се върна, тримата си спретнаха нещо като пикник. Пен подозираше, че евнухът е свикнал на богатото меню в имението и често се храни на една маса с господарките си, но сега не каза и дума по повод простичката храна.

А после се стигна до проблема с леглата, което подсети Пен за бягството им към Орбас в компанията на Аделис. Найкис, свикнала с този вид спорове и отегчена до смърт от тях, бързо реши въпроса, като легна на сламеника, а двамата мъже прати на кревата.

— И хич не ме гледайте като петгодишни дечурлига, които не искат да си изядат зеленчуците — добави троснато, преди да са възразили. За щастие Боша явно бе свикнал да приема заповеди от ядосани жени. Това сигурно щеше да се превърне в най-странната нощувка в живота му, но Пен беше толкова уморен, че заспа като пън броени минути след като се пъхна под чаршафите.

На сутринта не можа да прецени дали Боша е успял да поспи. Очите му винаги си бяха червени.

 

 

Лодките, които прекарваха пътници до острова, напуснаха кейовете на Гуза рано-рано, веднага щом се събраха достатъчно желаещи. Капитаните и екипажите на част от плавателните съдове бяха жени, което очевидно се харесваше на поклонничките. Боша избра една от тези лодки, не защото познавал екипажа, а защото не го познавал, значи и те не го познавали. Веднага щом лодката потегли, той се покатери на сандъците и каците, седна под сянката на платното и придърпа надолу широката периферия на шапката си.

Малката флотилия потегляше към острова рано сутрин и се връщаше привечер, така че пътничките да останат на Лимнос възможно най-дълго. Някои поклоннички оставаха да пренощуват на острова, било в рибарското селце, което обслужваше ордена, било в другото край подвижния мост, а една шепа биваха допускани на територията на манастира, предимно храмови служителки. Пен се кокореше ненаситно през зелените си очила да поеме още и още от вълшебната светлина на морето, докато Найкис не се появи със сламена шапка, взета боговете знаят откъде, и не я нахлупи на главата му, с думите, че щял да се изпържи като яйце, а после го подкара към Боша на сянка.

Бяха се снабдили с тънките поклоннически шалове в синия цвят на Пролетната дама, които се продаваха на една сергия при кейовете на Гуза. Боша беше увил с шала главата си под шапката и сега надигна тънката материя да изгледа намръщено Пен, преди да я спусне отново пред лицето си. С тъмните си дрехи, че и с ръкавици на ръцете, евнухът видимо страдаше от жегата и се чувстваше крайно неудобно.

— Искаш ли си очилата за малко? — предложи тихо Пен.

— Не — измърмори Боша. — Не излизай от образ, иначе ще провалиш пиесата.

„За това е прав“ — каза Дез.

— Не си бях дал сметка какво изпитание ще е за теб това пътуване. — Яркото утринно слънце се отразяваше във водната повърхност и би изгорило жестоко кожата на евнуха, ако не бяха дрехите. Пен не знаеше доколко помадата на Танар ще защити собствената му светла кожа.

— Рожденият ден на сестра ми е късно през есента. Тогава слънцето е по-поносимо за мен.

Найкис седна от другата страна на Пен. Беше напрегната и сякаш ставаше все по-напрегната с всяка следваща миля. Пен я сръчка леко с лакът като един вид мълчалива утеха и тя се усмихна бегло и само за миг.

Капитанката излая няколко заповеди и лодката пристана. Платното се завъртя като параван и им показа за пръв път островния манастир на Дъщерята.

Пен вдигна поглед. И още. И още. Долната му челюст увисна.

— Петимата богове да ме пазят — прошепна той.

Погледната от морето, скалната стена се издигаше толкова нависоко, че сивите каменни сгради на върха й, покрити с избелели синкави плочи, приличаха на архитектурен макет, кацнал върху колоната на исполински храм.

— Сигурно е високо поне хиляда стъпки — възкликна той.

— Горе-долу толкова — каза Боша и повдигна отново воала си да погледне.

— Как стигат хората дотам?

— В скалата са изсечени стъпала, серпантини. Оттук не се виждат, защото още сме далече. Повече от две хиляди стъпала и всяко едно е молитва.

— Да бе, молитва. Последните със сигурност провокират проклятия! — възкликна Пен.

Боша го остави още миг-два да се гърчи в ужас, преди да добави небрежно:

— А може и да платиш на някой магаретар да те преведе по пътя от селото.

Пен го изгледа с искрено възмущение.

Отвърна му вече познатата му саркастична усмивка на Боша.

— Чувал съм, че макар и рядко, някои търсещи опрощение поклоннички изкачват стъпалата. На ръце и колене. Което е продиктувано не толкова от смирение, колкото от силен страх, защото няма перила. На места стъпалата са толкова тесни, че двама души не могат да се разминат, без да пропълзят един връз друг.

— Ще заложим на магаретата — отсече Найкис.

— Добро решение.

— Не виждам как такива безсмислени подвизи могат да впечатлят боговете — каза замислено Пен, вперил поглед нагоре. — Та те са навсякъде по всяко време все пак. В семинарията ни учеха, че ползата е повече за молителя, отколкото за божествената му публика. Въпросът е дали определено действие изпълва човек, или го изпразва, отваряйки място за бога. Същият ефект може да се постигне, ако седиш в тиха стая. А може да изкатериш две хиляди стъпала на четири крака и да пееш химни, без да постигнеш нищо.

Боша го изгледа с любопитство.

— А на теб може ли да се случи? Понеже си свещен и прочие.

— Не. Магьосниците по правило са пълни догоре. — Пен въздъхна. — Това създава сериозно неудобство, между другото, и за мен, и за моя бог. Търсенето на околни пътища може да е влудяващо.

Дърветата по върха на скалите приличаха на стръкчета магданоз. Човек трябваше да се вгледа и да преброи катовете прозорци и дървени балкончета, за да осъзнае колко големи са самите сгради на комплекса, цели седем-осем етажа над каменната основа.

— Изненадан съм, че не са превърнали комплекса в императорска крепост — каза Пен.

— Преди време е бил крепост — каза Боша. — Не седонийска обаче. Един от враговете на империята го превърнал в такава. Преди двеста години. В манастира има голям гоблен, който разказва историята. Всички поклонници се тълпят да го видят.

— И каква е историята? — попита Пен.

— А. Метнали стълби през клисурата и подложили свещенослужителките на обичайните изнасилвания, клане и робия. Само седмица по-късно целият гарнизон се натръшкал от чума. От хилядата мъже оцелели само тринайсет. Смятат го за чудо на Дъщерята, отмъщение за нанесената й обида. Оттогава манастирът не е щурмуван.

Найкис каза тихо:

— Или някоя много гневна жена е отровила свещения извор.

Загрозените от белег устни се разтеглиха.

— Не бих се учудил.

— Или и двете — каза замислено Пен. — Две в едно. Казват, че боговете нямат други ръце освен нашите. — Протегна ръце и раздвижи пръсти.

— На моите да не разчитат — изръмжа Боша и спусна синия воал пред лицето си.

10.

Когато лодката им пристана и пътниците прецапаха последните метри до брега, Найкис не знаеше кое я измъчва повече — морската болест, сърдечните бодежи или носталгията по дома. Или всичко това накуп. Раменете й така се бяха вдървили от напрежение, че се чувстваше като гипсова статуя, чиято глава може да се отдели от най-лекото почукване. Когато стъпалата й най-после усетиха чакълестия бряг, си пое въздух издълбоко.

Пенрик в ролята на Рухия посегна и стисна ръката й.

— Всичко ще е наред.

Нямаше нито една разумна причина да вярват в това. Доколкото й беше известно, магьосниците не бяха ясновидци. Но Найкис все пак раздвижи леко врат, без главата й да се катурне.

Боша изчака малко, преди да слезе от лодката, но така или иначе всички тръгнаха през селото към обора с магаретата. Найкис и Пен свърнаха зад последната варосана къща, където изчакаха Боша и му връчиха багажа си, освен една торба със сабото на Мира, туниката и панталоните на Пен и плик с обяд най-отгоре, както за прикритие, така и с по-практично предназначение.

— Къде ще ни чакаш? — попита Найкис. — Видях само една кръчма в селото.

— Няма да е тук — отвърна той. — Пренаселено е. Малко по-нагоре има една пътечка и дълбоки пукнатини в стената. Ще изгоня змиите и ще ви чакам там, на сянка и хлад. Няма как да слезете по пътя, без да ви видя.

— Тук има змии? — попита изнервено Найкис. Би го приела като поредната проява на странното му чувство за хумор, само че от тримата единствено Боша беше с ботуши.

— На пътя няма — каза той и се подсмихна. Май. Трудно беше да се каже. — Твоят магьосник все ще може да те защити. Нали животните го харесват…

Пен дръпна Найкис да продължат, решил да остане глух за поредното заяждане.

— Но кой ще защити него? — попита разтревожено Найкис и хвърли поглед през рамо. Боша вече не се виждаше.

— От змиите ли? Те сигурно ще го приветстват като любимия си братовчед. Предвид богатия инвентар от отровни остриета, които носи.

— Намазал е с отрова ножа на кръста си?

— О, той е чист. Но има един на корда около врата, друг на гърба, трети в ботуша, а кесията на колана му е пълна с гадни малки шишове.

Найкис се замисли и кимна.

— Добре.

„Оборът“ се оказа просто няколко магарета, вързани на сянка под няколко маслинови дървета в компанията на шумни момчетии и една възрастна двойка, която прибираше парите на поклонниците и разпределяше добичетата. По-бедните или по-здрави пътници поемаха пешком по лъкатушния път, а за престарелите и болните имаше каруца. Забавиха се малко, докато стопаните намерят дългокрако магаре за необичайно високата жена със слабото зрение, но така или иначе скоро Найкис и Пен се настаниха на чудатите странични седла, които приличаха на малки дървени седалки, нагласиха полите си и потеглиха след момчето, което водеше животните им за юздите.

Пътят свръщаше наляво и надясно през голите хълмове и в резултат измина две мили по права линия и хиляда стъпки по вертикала. Гледката през протока към континентална Седония беше великолепна, небето и морето бяха сини като очите на Пен, а земята грееше с бяла светлина. Сякаш мина цял век, преди да вземат последния завой и да стигнат до селцето пред стените на манастира.

Найкис се огледа за пазачи, които да заобиколят на излизане. Разни въоръжени мъже със сините туники на ордена се мотаеха из селото, а под един чинар четирима отегчени войници с имперски униформи играеха на зарове. Прекъснаха играта си, колкото да хвърлят един поглед на новодошлите, но интересът им изглеждаше повече похотлив, отколкото бдителен.

И наистина, дори да беше достатъчно луд за целта, Аделис не би могъл да се придвижи толкова бързо с войска до острова. Войска или поне отряд, които войниците щяха да забележат отдалече — оттук пътят се виждаше като на длан.

„Само дето Аделис не би тръгнал нагоре посред бял ден. Ще дебаркира с войската си от другата страна на острова през нощта и ще се придвижи изненадващо.“ Така че войниците може би имаха основание да не се престарават.

Дългият подвижен мост се протягаше над дълбоката пропаст, хладна, зелена и потънала в сенки. Найкис хвана Пен за лакътя, уж помага на приятелката си, докато чакаха един облечен в синьо мъж да избута количка с голямо буре по моста и да я предаде на жената, която стоеше от другата страна. Размениха си не само товара, а и бърз поздрав — докосване по челото в чест на Дъщерята. Найкис и Пен влязоха през портала след жената с количката.

Предният двор се припичаше на слънце, павиран с плочи в синьо, бяло и жълто. В другия му край имаше подиум с маса и стол, както и с една заметната със син шарф дяконка, която посрещаше усмихнато посетителките и им помагаше да впишат имената си в голям тефтер, прословутата книга за гости. Единствената реална заплаха беше глутницата от десетина кучета пазачи.

Найкис си беше представяла зверове като мастифите на Ксаре, огромни и страшни, но тези кучета се оказаха дребни животинки със сресана до блясък дълга козина, умни черни очички и розови езичета. Все едно те връхлита банда от бели бърсалки за под.

Пен издаде тихичък звук на неприязън, после лицето му се вглъби. Първоначалната подозрителност на кучетата премина в енергична радост, те се скупчиха около него, душеха го и мятаха опашки. Две се опитаха да го близнат по глезените. Пенрик изписка съвсем по женски, сякаш не докрай престорено, тръсна поли и се опита да ги избута внимателно с крак. Голям крак, обут в сандал. Което не би било проблем, ако по езичетата на двете ентусиазирани бърсалки не беше останала кафеникава боя. Изприщена от ужас, Найкис се наведе и размаха ръце в опит да ги прогони.

— Чиба! Чиба! — подвикна тя, а кучетата се опитаха да я близнат по пръстите.

За огромно облекчение на Найкис в този момент откъм моста се появи жена, повела четири момичета, които се разпискаха развълнувано при вида на кучешката комисия по посрещането. Момичета и кучета се устремиха едни към други с еднаква радост, размениха милувки и гукане срещу близвания и отърквания, а Пен се спаси.

Както се бяха уговорили, Найкис вписа имената и на двамата — фалшиви, разбира се, — за да няма разлика в почерка, когато стане време да се отпишат. Ако някой изобщо сравняваше тези неща. „Със сигурност ще го направят по-късно, когато открият, че майка ми я няма.“

— За какво ще се помолите на нашата Дама? — с усмивка ги попита дяконката.

— О, нищо за себе си — отвърна Найкис. — Приятелката ми Рухия има слаби очи и се надява на помощ. Аз дойдох да й правя компания.

Пен кимна дружески и съумя да се въздържи от добавки, което не беше типично за него, значи най-вероятно се беше намесила Дез. Измъкна кърпичка от ръкава си и я притисна към носа си да попие издайническата кръв.

— О, скъпа, добре ли си? — притесни се дяконката. — Искаш ли да седнеш?

Пен поклати глава и измуча:

— Ей сегишка ше спре.

Дяконката ги пусна с известна неохота към първия етап на поклонническата обиколка — галерията с гоблена. Найкис бръкна в кесията си и извади няколко монети, като обърна ръка така, че дяконката да зърне блясъка на златото, преди да ги пусне в кутията за приношения до подиума. Жената се разтопи в усмивки и ги отпрати по пътя им, като прикани високото момиче да се върне, ако се почувства зле, и някой щял да го упъти към лечебницата.

Прочутият гоблен заемаше стената срещу редица сводести прозорци, които го къпеха в разсеяна светлина, без слънцето да го пече пряко. Пенрик му посвети доста време — вървеше бавно покрай десетте метра бродиран разказ и мърмореше коментари под нос. Найкис не можа да прецени дали се е вживял в ролята си на поклонничка, или любопитството му на учен е взело връх.

Имаше сцена как войниците дебаркират в заливчето и разграбват селце досущ като сегашното. Обсадни стълби и дим. Пищящи жени в лапите на побеснели мъже. Имаше го и свещения извор, и богинята, която ронеше сълзи над него. Лицето й беше изобразено съвсем бегло, дотолкова, че приличаше на размазано петно — в Седония дебатът за нематериалното изражение на божественото беше стигнал до крайности, — но нещо в стойката й успяваше да предаде дълбока емоция. Към края на гоблена множество изобразени с подробности мъжки фигури се гърчеха в агония и повръщаха червено. Доста червени конци бяха отишли за тази сцена.

— Не подозирах, че една бродерия може да изразява толкова враждебност — промърмори Пен. — Но пък посланието е повече от ясно. — Облиза нервно устни.

Последната сцена отново показваше богинята, този път усмихната доволно при вида на димящите клади и повторното съграждане на манастира. Пен дълго се взира в изображението. Накрая направи свещения знак, като задържа длан върху челото си за Дъщерята, после докосна устни за Копелето, пъпа за Майката, слабините за Бащата и сърцето за Сина, поклони се и докосна още веднъж челото си.

А после потупа два пъти с палец устните си да измоли късмет от своя бог, макар че късметът на Копелето можеше да бъде в еднаква степен и добър, и лош. Пенрик явно никога не забравяше, за разлика от мнозина, че е получил силите си назаем от белия бог, комуто рано или късно ще трябва да се отчете.

Това прозрение й дойде неочаквано и Найкис стрелна с кос поглед спътника си. Отначало го беше мислила за лекар, после разбра, че е магьосник, а той, оказа се, беше в същата степен и свещен. Изглежда, не беше отчела достатъчно тази трета колона на сложната му природа.

Галерията ги отведе до стълбище от синкав гранит и оттам до вътрешния двор със свещения извор, който бяха видели на гоблена и който се оказа много по-впечатляващ в действителност. Двамата с Пен набиха спирачки и зяпнаха.

От центъра на бял мраморен басейн с диаметър седем-осем стъпки извираше вода, прозрачна и светла. С огромен дебит. Изливаше се от пет големи чучура, изпълваше басейна, а канали я отвеждаха в различни посоки към сградите на комплекса. Сигурно оттук се захранваха с вода баните и пералните помещения на манастира. Единият чучур изливаше вода в нещо като умивалник със закачени сребърни черпаци. Оттам водата продължаваше към мраморно корито с красиви релефни изображения на богинята, където поклонничките, търсещи цялостно изцеление, да се потопят.

Песента на водата беше единственият звук в притихналия двор, ако не се броеше далечното чуруликане на птички. Беше някак странно, че едно така светло, така напечено от слънцето място може да се усеща свещено като потънал в сенки храм, но ефектът беше наистина умопомрачителен.

— Как стига всичката тази вода тук, горе? — прошепна Пен.

Една дяконка, явно натоварена да стои на пост край извора, стана от каменна скамейка под един портал и тръгна с усмивка към тях.

— Вярваме, че е чудо на Дамата. Допреди четиристотин години това място е било суха и тъжна скала насред нищото. Изворът се появил след земетресение. Жителите на Лимнос забелязали нов водопад и дошли да видят какво става. Оттогава празнуваме тук благословията на Дъщерята. — Подкани ги с приятелски жест. — Отпийте, ако сте дошли с добра воля, и се помолете с Нейната пречистваща вода на устните си. — Ръката й посочи към редица красиви молитвени килимчета от другата страна на извора. Възрастна жена със синьо шалче на врата тъкмо се изправяше след молитва с ведро изражение.

Найкис взе протегнатия й черпак и се поколеба. Дяконката я подкани с тих глас и усмивка:

— След лодките и дългото изкачване повечето гости ожадняват. Можете да пиете до насита.

Найкис се усмихна благодарно и направи точно това. Пенрик я наблюдаваше предпазливо. Водена от импулс, Найкис загреба от водата и му подаде черпака. Той кимна признателно и изпи водата на един дъх.

Изтриха устни, после тръгнаха към молитвените килимчета под погледа на дяконката. Пенрик спря колебливо за миг, после се сгъна и не просто коленичи, а се просна по корем с разперени ръце в поза на най-смирена молитва. Найкис коленичи с лице към чистия фонтан и протегна ръце с разперени пръсти.

Покрай всичките си тревоги така и не се беше замислила каква молитва да отправи към богинята. Главата й беше празна. Не беше редно да се преструва, точно сега, когато водата на свещения извор още студенееше по устните й. Не беше задължително да си девица, за да се молиш тук, достатъчно бе някога да си била девица. „Защото боговете са пестеливи.“

„А понякога и милостиви.“

Дали да не се извини на богинята за това богохулно нахлуване? Дали Тя нямаше да погледне снизходително на простъпката им, щом целта им беше да развалят една много по-тежка обида, да освободят жена, държана против волята си в свещената обител на Пролетната дама?

„Не!“ Това беше богинята, а не дук Джарго. Тук Найкис не би могла да се пазари, нито да моли за услуга. Дворът със свещения извор не беше пазарище. Нямаше начин да сложи цена на онова, към което се стремеше.

„И няма нужда, дете.“

Найкис трепна, защото не беше сигурна чия е последната мисъл.

„Щерко на пролетта. Нямам грях към Теб и не за прошка се моля днес. Дойдох да направя онова, което би направила всяка дъщеря за майка си. Полагам действията си като приношение в краката ти, защото е редно да даваме на боговете най-доброто от себе си. Постъпката ми не е оскърбление към Теб.“

И разбра, че това е самата истина.

Пенрик въздъхна, надигна се да седне, после лицето му изведнъж се изопна.

— Защо плачеш? — прошепна той.

— Плача ли? — каза Найкис. Вдигна ръка към страните си и усети, че са мокри. „Връщам водите на Щерката?“ Главата й, сърцето й преливаха, едно различно усещане за пълнота я топлеше отвътре. — Добре съм.

— Мога да…

Тя посегна да стисне лекичко ръката му, после сложи пръст на устните му да ги смълчи.

— Не. Добре съм, наистина. Вече можем да тръгваме. — А после повтори собствените му думи: — Всичко ще е наред.

Този път се изправи преди него и му подаде ръка да стане.

11.

Дез също плачеше. Пен беше обкръжен, отвътре и отвън, от ревящи жени. Ужас.

Реакцията на Дездемона поне му беше позната и в този смисъл очаквана, покрай предишни косвени срещи с нещо такова. „Или с Някой такъв.“ Демоните се ужасяваха от боговете, единствената сила, която можеше да ги унищожи. Хлиповете на Дез бяха проява на обикновен страх. Или на не чак толкова обикновен страх. Интересното беше, че този път Дездемона не се криеше свита на топка в гърдите му. Ако имаше свое тяло извън неговото, сигурно щеше да лежи ничком на земята, просната по очи с разперени ръце и извърната глава в поза на пълна капитулация.

Найкис… при нея беше различно. Пен не знаеше точно какво е, но не включваше и сянка на страх. Което беше плашещо само по себе си.

Тя не хлипаше, не подсмърчаше, не ревеше с глас, просто от ъгълчетата на очите й се стичаха чисти сълзи. Пен побърза да я дръпне към една пейка под колонадата, възможно най-далече от извора и неговата надзирателка. Жената ги гледаше с тревога и любопитство, но после насочи вниманието си към жената с четирите дъщери, които нахлуха шумно в двора, развълнувани от срещата си с кучетата.

Пен прегърна Найкис през раменете, почти без да я докосва, готов да я утеши. А тя явно имаше нужда от утеха, защото зарови глава в рамото му и стисна конвулсивно полите на тъмната му рокля. Не беше жест на влюбена жена, а на удавник.

— За какво се помоли на богинята? — прошепна Пен.

— За нищо. — Тя поклати леко глава. — Направих й приношение. Май.

Петте аспекта на молитвата, според официалната теологична наука, бяха служба, смирение, благодарност, пророчество и изкупление. Хората най-често се стремяха към смирение и пророчество, но тези молитви най-рядко получаваха отговор. Изкуплението ставаше все по-важно, колкото повече път изминаваше човек в живота си. Оставаха службата или благодарността. Кое от двете беше предложила Найкис на богинята?

— Какво почувства?

— Не мога да кажа.

— Защото не може да се опише с думи? Или защото е твърде лично?

— И двете. — Тя отклони поглед — Не знам какво стана. Може би нищо. Може би просто ме е напекло слънцето.

Пен пипна челото й, после и своето. И двете бяха еднакво горещи в този слънчев ден. „Дано Боша си е намерил дълбока цепнатина в онези скали“, помисли си разсеяно той.

— Веднъж казах на един човек, попаднал в подобна ситуация, да не отхвърля боговете. За да не го отхвърлят те.

Тя вдигна лице, изненада разтвори устните й.

— Значи ми вярваш?

— Не е нужно да ти вярвам. Знам го. Или по-точно, Дез е видяла. Направо е в паника милата. Ще се оправи де. Винаги се оправя.

Найкис се сепна.

— Казваш, че и преди си срещал нещо такова?

— Три пъти. Такова нещо не се забравя.

Тя отново зарови глава в рамото му и прошепна:

— Май само ме докосна с подгъва на плаща си.

— Мм, сигурно, обаче плащът й е много голям. Покрива целия свят. — Въздъхна. — Така поне си го представям аз. Щастливка си, Найкис. Аз съм получавал най-много лъх от заметнат пътьом подгъв. — Като сега?

Тя вдигна глава, очите й горяха в треска.

— Значи го разбираш?

— Да го разбирам? — изсумтя Пен. — Със същия успех бих могъл да изпия морето. — Дали й завиждаше?… Може би.

Тя преглътна и попита:

— А ти за какво се помоли?

— Покайвах се. Предимно. И най-унизително. Онзи гоблен си е чиста проба заплаха.

Найкис се опита да преглътне смеха си и в резултат само изпръхтя през нос.

— Недей да… не ме карай да…

— Напротив. Радостта е страничен ефект от срещата с Тях. Известно време ще се излива през теб, искаш или не.

— О… — Тя вдиша дълбоко, изправи се и приглади дрехата си. — И ти живееш с това постоянно?

— Не постоянно, белият бог да не дава. Много рядко. Иначе не бих оцелял.

— Как изобщо си запазил разсъдъка си? — Сви устни, после се усмихна. — О. Май току-що отговорих на собствения си въпрос.

— Стига, стига. Бъди добро момиче. — Не успя да сдържи усмивката си. Нейната бе наистина заразителна. Посегна и изтри нежно последната сълза от бузата й. Не избърса ръка в полите си. Чувстваше се като алчно дете, което е откраднало парче сладкиш от чинията на сестра си.

„Добре де, може би не чак алчно. Може би само гладно.“

Погледнаха към двора. Вместо да плуват в кръглия басейн като делфините, които го красяха — за което не бяха получили разрешение, — сега четирите момичета цапаха в коритото с вдигнати поли и весели писъци. Бяха вир-вода. Изути сандали се търкаляха навсякъде. Майка им и дяконката ги гледаха и се смееха.

— Измислила бях сложен предлог да попитаме накъде е гардеробното — каза Найкис, — но май няма да се наложи. Да тръгваме, а?

— Хайде.

Тя хвана под ръка високата си приятелка — направи го естествено, без да се замисли, отбеляза си Пен, — и двамата хлътнаха тихичко в сенките на следващата сграда.

— Откъде да започнем? — каза Пен.

— Мен ли питаш? Богинята не ми даде карта.

— О, Те никога не дават — въздъхна Пен. — И това е друг знак, че са те докоснали.

Найкис най-сетне събра смелост да го изрече на глас, макар и много тихо:

— Мисля, че Тя ме благослови.

— Това е чудесно.

Найкис се умисли, после кимна кротко и попита:

— Е, имаш ли някакъв план?

Той сбърчи колебливо нос. Стигнали бяха до друг вътрешен двор, стояха и се оглеждаха.

— Според Боша вероятно държат майка ти в някоя стая откъм морето, където достъпът отвън е най-труден. Горните четири-пет етажа имат балкони, което би улеснило влизането. Или излизането. Значи едва ли я държат там. Мисля да започнем от приземния етаж в източния край. Ще надзърнем тук-там и току-виж сме намерили нещо интересно.

— А ако ни спрат?

Основателен въпрос. Мястото не беше безлюдно, жени вървяха по коридорите и пресичаха вътрешните дворове, но до една бързаха по делата си и почти не поглеждаха към двете поклоннички, възприемайки ги като част от пейзажа.

— Онази твоя история с гардеробната може и да влезе в работа. Един вид резервен план.

Стигнаха до по-сумрачните вътрешни коридори и Пен вдигна зелените очила на главата си под шала.

— С радост ще се отърва от това нещо. Върни ги на Боша, ако можеш. Но не преди да сте стигнали лодката.

— Разбира се. Дано всичко при него да е наред.

След два безуспешни опита в ориентирането стигнаха до обещаващо стълбище и поеха надолу. Пен разбра, че се движат в правилната посока, когато качествената тухлена зидария отстъпи на изсечени в скалата стени. В края на стълбите имаше дълъг коридор.

Вдясно синкава дневна светлина огряваше коридора през дълбоки прозоречни ниши между редица почти еднакви врати. Отляво имаше стаи без прозорци, някои с врати, други — без, явно използвани като килери. Стенните лампи не бяха запалени.

— Как ще намерим правилната врата? — прошепна Найкис.

— Нейната ще е заключена и в стаята ще има само един човек. Ако вратата не е заключена или в стаята няма никого, значи не е нейната. — Така поне се надяваше. „Дез, трябваш ми. Изгрей, слънчице, ако обичаш.“

Дездемона надигна неохотно глава, все още намусена след силния уплах. „Подмазвач“ — измърмори тя, но все пак му зае силите си.

Първата стая вдясно беше заключена и празна и Пен се възползва от възможността да я огледа.

Отключи. Както и очакваше, стаята беше малка спалня за посветени към храма мирянки. Две тесни легла, простичка мебелировка, стоящ стан край едната стена с недовършено молитвено килимче в ярки цветове. Малък прозорец в дебелата скална стена се отваряше към прекрасна морска гледка и пропускаше полъх на свеж въздух. Свеж, прохладен, ведър. Не така приятен през зимата, без съмнение. Нямаше печка или други готварски принадлежности.

— Явно храната за посветените се приготвя в някаква обща кухня — каза той на Найкис. — Което означава, че носят храна на майка ти отвън.

Заключи вратата, после огледа набързо останалите врати, общо петнайсет.

— Три от стаите са заключени и не са празни — каза тихо и ги посочи. — Жените вътре може да са… знам ли, болни или просто си почиват преди нощно дежурство. Ти избери.

— Аз?

— Да.

Тя притеснено тръгна към една от посочените врати, поколеба се и продължи към следващата.

— Опитай тази.

Не я попита дали е сигурна. Найкис имаше не по-лош шанс от него да налучка, а вероятно и по-добър. Отключи вратата, отвори я и побутна Найкис пред себе си, готов да извика: „Въх, леле, туй не е гардеробното, прощавайте!“, и двамата да се изнижат по най-бързия начин.

Стигна само до „Въх!…“, преди Найкис да се отскубне от ръката му и да се хвърли напред.

Пен влезе след нея и затвори вратата.

— Говорете тихо — предупреди ги той.

На койката лежеше жена. Обърна се да ги погледне. Лицето й бе уморено, но разцъфна в екстаз миг преди жената да скочи на крака и да улови точно навреме засилилата се Найкис.

— О, богове, Найкис! И теб ли са затворили? Мислех, че си на сигурно място в Орбас! О, богове, не… — Прегръдката притежаваше сила извън физическата близост и Пен притеснено сведе очи. Сладка среща след дълга раздяла, каквато никога повече нямаше да се случи на него. Собствената му майка вече от три години лежеше в студената земя в страна, която той отдавна не чувстваше като свой дом. Сълзи напълниха очите на Найкис, отново, но различни отпреди. Или не толкова различни, колкото си мислеше той.

— Не, не, не съм затворена тук — прошепна Найкис в ухото на майка си. Двете не смееха да се пуснат, сякаш им бе нужно още време, докато всяка повярва, че другата е жива, здрава и не е загубила надежда. — Дойдохме да те измъкнем.

— Какво? — Идрене се дръпна назад, но не пусна раменете на дъщеря си.

Пенрик пристъпи към тях с усмивка и със смътната мисъл, че един мъж би могъл да каже всякакви подходящи неща на евентуалната си бъдеща тъща при първата им среща, но „Бързо, събличайте се!“ определено не е сред тях.

— Радвам се да се запознаем, мадам Гардики. Аз съм… — заряза без много мислене титлите си, едновременно объркващи и без значение в момента, — аз съм Пенрик, с Найкис сме приятели.

Найкис го погледна и каза:

— Да. Да, така е.

Мадам Гардики го изгледа с усмивка на пълно недоумение, което го подсети за фалшивата сърдечност на мастифите в имението Ксаре, недоумение, което достигна нови висоти, когато Пен остави очилата си на умивалника, метна торбата на леглото, развърза синьото шалче и почна да се съблича.

— Планът е с вас да си разменим дрехите. Вие ще тръгнете с Найкис. Две поклоннички са влезли, две ще излязат. Аз ще остана в стаята ви и ще се преструвам на вас възможно най-дълго.

— Но как ще се измъкнете?

— Имам план.

„Не, нямаш — изсумтя Дез. — Оттук нататък всичко е импровизация.“

— Той ще се справи, майко — каза Найкис. „Дано насърчителната й увереност да не е престорена“, помисли си Пен.

— Той?… О!

Жената отстъпи крачка назад, а Пен продължи да се съблича, свали колана и изхлузи роклята през главата си. Този път не си бяха направили труда да му слагат подплънки, които щяха да се загубят под възшироките и скромни дрехи на Рухия. Останал бе по дълги долни гащи, когато си даде сметка каква чудата гледа представлява. Небесносини очи на фона на смугло лице, събрана на тила черна коса, златисти косми по гърдите и ръцете — боядисани в кафеникаво, а бедрата и торсът — млечнобели.

Найкис, слава на боговете, се нагърби със задачата да измъкне майка си от дрехите й.

— Не се притеснявай, мамо. Пен е лекар.

— Да, а аз съм войнишка съпруга, но такова нещо не бях виждала. — Явно бе схванала плана за бягство веднага, но вместо да се включи, зяпаше Пенрик. — Лекар, казваш? Сериозно? Много е млад.

— Почти на трийсет и една съм — каза й Пен, готов да си разменят дрехите. Торсът му беше по-тесен и по-дълъг от нейния, но седонийската мода щеше да скрие тази разлика. Найкис помогна на майка си да остане по долна риза, метна роклята й към Пен и взе тази на Рухия.

Дори на петдесет Идрене Гардики беше хубава жена, значи на двайсет трябваше да е била красавица, помисли Пен. Нищо чудно, че старият генерал се беше изкушил. Да не говорим за младия офицер Родоа преди него. В черната й коса имаше съвсем малко сиво, но Пен не беше свалял качулката си по пътя насам, така че разликата би трябвало да остане незабелязана. Косата й беше пусната, но лесно щяха да я вдигнат на кок. Поне цвета на кожата бяха уцелили. Чертите й бяха по-остри от тези на Найкис, макар и не колкото на Пен, но зелените очила бяха добро прикритие. Корсажът на Рухия щеше да е значително по-добре подпълнен, но не толкова, че да прави впечатление. Дори със сабото на мадам Гардики пак нямаше да й достигат пет сантиметра височина, но ако не налетяха челно на двете дяконки и не попаднеха на същото магаретарче за пътя надолу, Идрене лесно щеше да мине за него. А и Пен се беше постарал да не говори много на идване. „Дотук добре. Забравям ли нещо?…“

— Разкажете ми как минават дните ви тук, мадам Гардики. За да знам какво да очаквам.

— Предимно в страх и скука. Тук съм от три седмици… отбелязвах дните на стената зад леглото. Богове пет, Найкис, как се озова тук толкова бързо?

— С помощта на приятели. Скоро ще се запознаеш с един от тях. Останалото ще ти разкажа по-късно.

— Храната ви я носят в стаята, предполагам? — попита Пен. — Кой?

— Да, по три пъти на ден — отвърна Идрене. — Не ме държат гладна, освен за новини. Току-що бях научила, у дома, че са арестували Аделис в Патос и… Майко милостива, наистина ли са го ослепили? Защото онези, дето дойдоха да ме арестуват, казаха, че бил избягал в Орбас, а за теб нямах никакви новини и… и… всичко беше такава каша! — Найкис й помогна да нахлузи роклята на Рухия през главата си. — Миличка, ще се спъвам в това нещо. Много е дълго.

— Не, носим обувки. Побързай.

Идрене мушна ръце в широките ръкави и продължи:

— Една посветена ми носи храната на табла, но с нея винаги има две много едри жени, които не са от ордена. Мълчат като риби, макар посветената да изглежда любопитна.

— И винаги идват едни и същи жени? — попита Пен.

— Обикновено — да.

— Значи ще разберат, че не сте вие, ако ме видят отблизо?

— Да, най-вероятно… — Измери го с поглед, докато той нагласяваше колана й на кръста си. — Да, ще разберат. Макар че определено минавате за жена.

— Имам известен опит — каза Пен. — Кога ще дойдат пак?

— По залез.

— Дотогава вие би трябвало да сте стигнали в Гуза. С малко късмет, току-виж съм ги излъгал за едно ядене. Или за повече дори.

— Как ще ни настигнеш? И къде? — попита Найкис с нескрита тревога.

— В Акилаксио, надявам се. — Едно по-голямо седонийско пристанище над Гуза. — Но ако Боша успее да ви намери кораб, с който да потеглите безопасно на север, не ме чакайте. Възможно е да се видим чак в Орбас.

— Отиваме в Орбас? — тихо попита Идрене.

— Да, Аделис сега работи за дук Джарго — каза Найкис.

— Значи е по-добре? Но какво… — Найкис събра набързо косата й и Идрене така и не довърши въпроса си.

— Зрението му се възстанови, но има белези по лицето — отговори Найкис.

— Това ми се струва невъзможно.

— Магия.

— Да, но…

— Не, имам предвид буквално с магия. Пен е и магьосник, освен че е лекар. — И добави, когато Пен отвори уста да възрази: — Е, не е положил последната клетва.

Идрене погледна Пен.

— Къде го намери?

— Той ни намери. Дълга история, която ще ти разкажа по-късно. — Приключила с прическата, Найкис накара майка си да седне на леглото и коленичи да й помогне с обувките.

— О, да не забравите това — каза Пен и измъкна през главата си връвта на кесията. Пристъпи към мадам Гардики, прекара внимателно връвта около кока й и отстъпи отново назад. Жената претегли в шепа тежката кесия и вдигна изненадан поглед към него. — Ако, да не дават боговете, нещо ви раздели по пътя, поне няма да сте без средства.

— Ами вие?

— Имам пари около кръста. — Тесният платнен колан пазеше част от щедростта на дук Джарго. — Найкис също. Дойдохме подготвени. — И това ги бе улеснило значително, макар че така и не се бе наложило да харчат пари за подкупи. Засега. — Добре ще е да скриете връвта под шала. Аз така направих. — Подаде й синия шал и тя го уви около врата си, а кесията пъхна в корсажа си.

С това двойната трансформация приключи. Найкис направи едно кръгче около майка си и каза:

— Никак не е зле всъщност. — После изгледа намръщено Пен. — Тя може да мине за теб от разстояние. Не съм толкова сигурна в обратното обаче.

— Не мисли за това. Имаш си достатъчно грижи. Твоята задача е да стигнете до Орбас бързо, по възможност преди Метани да е разбрал, че мадам Гардики е изчезнала.

— О, мислите, че зад това стои Метани? — каза Идрене и присви очи зад зелените очила. — Всъщност не бих се учудила.

Пен ги подтикна към вратата.

— Мадам Гардики, много ми беше приятно да се запознаем. Вярвам, че скоро ще се видим пак.

Тя понечи да възрази, после вдигна ръце и измърмори:

— „През стената, момчета, след мен.“ За пореден път. — Пен нямаше представа кого цитира. Надяваше се по-късно да чуе историята от нея.

Найкис спря пред Пен и вдигна очи да го погледне. Гневно. Прехапа устна. Пое си дъх.

— Категорично ти забранявам да умираш, ясно?

Така ли казваше една жена „обичам те“, без да казва „обичам те“? „Май така ще да е“, помисли си Пен.

Ухили се и разпери ръка върху сърцето си, като ехо на нейното ехо. А после потупа два пъти устните й с палец, с надежда да измоли нещичко от своя бог.

— Нека нашият бог ви пази по пътя ви. Вас и всички свои.

Когато затвори и заключи вратата след тях, килията изведнъж му се стори много тиха и много празна.