Карел Чапек
Разкази от единия и от другия джоб

Синята хризантема

— А сега ще ви разкажа — подхвана старият Фулинус — как се появи на тоя свят Клара. По това време аз поддържах княжеския Лихтенбергски парк в Лубенец, старият княз беше голям мераклия — цели дръвчета си изписваше от Вайч, английския градинар, а пък от Холандия само луковици беше изписал седемнадесет хиляди; това само между другото, за сведение. И така, вървя си аз една неделя по една улица в Лубенец, а насреща ми Клара; вие сигурно не я знаете, тя беше местният идиот, хем глухоняма, хем луда, скиташе се по улиците, ухилена най-блажено — не мога да разбера защо са толкова щастливи всички тия идиоти. И тъкмо се бях отдръпнал настрана, за да не връхлети да ме целува, когато забелязах, че тя стиска в ръчищата си букет; набрала копър и разни други буренаци, а между тях — какво мислите? Да ви кажа, на мене много нещо ми е минало през главата, но тогава като че ли гръм ме удари. Представете си, тая повлекана държеше в ръчищата си и една-единствена кичеста хризантема, и то синя! Можете ли да си представите, синя! На цвят подобна на Phlox Laphamii^[1], със съвсем лек нюанс на аспид, с атлазено розов кант, отвътре в средата като Campanula Turbinata^[2], гъста и кичеста, но това далеч не е всичко; цветът, представяте ли си, тоя цвят по това време (че и днес все още) беше съвършено непознат при многогодишната индийска хризантема! Преди години бях ходил у стария Вайч и тогава сър Джеймс ми се беше похвалил, че предишната година в градината му цъфнала, една хризантема, внесена чак от Китай, и цветът й биел малко на лилаво, но през зимата за съжаление цветето загинало. А ето че сега това грачещо плашило държеше в ръчищата си една синя хризантема, и то толкова синя, колкото само бихте могли да си пожелаете. Хубаво.

Като ме видя, Клара радостно измуча и ми тикна в ръцете букета. Дадох й една крона и като посочих хризантемата, я попитах:

— Откъде я взе ма, Кларо?

Клара възторжено закудкудяка и взе да се киска; какво можеш да разбереш от всичко това. Започнах да викам, да соча с ръце, но напразно; и през цялото време тя се сили да ме прегръща. Оставих я аз и тичам със скъпоценната хризантема право при княза.

— Ваше сиятелство, ей това нещо е, расте тука някъде наблизо; тръгвайте да го търсим!

Старият веднага заповяда да впрегнат конете и вика да вземем със себе си Клара. Но Клара през това време беше изчезнала някъде; какво не правихме, не можахме да я намерим. Стояхме така почти цял час край кабриолета и псувахме — той, князът, беше служил на времето в една драгунска част. Не бяхме изчерпали още всички псувни и ругатни, ето че Клара дофуча отнякъде, изплезила език, и тикна в ръцете ми цял букет от току-що откъснати сини хризантеми. Князът веднага й подаде сто крони, а тя, горката, като се разочарова, че като ревна да плаче, бедната, нали никога не беше виждала банкнота от сто крони. Трябваше да й дам монета от една крона, та да се успокои. Тя взе да танцува и да крещи, но ние я качихме на капрата, показахме й сините хризантеми и хайде, Кларо, води ни!

На капрата Клара се разпищя от радост; но нямате представа колко засегнат се почувствува негова милост кочияшът, че беше принуден да седи наред с нея. Освен това и конете непрекъснато се плашеха от нейното квичене и кукуригане, изобщо няма какво да ви разправям, то беше едно дяволско пътуване. След като препускахме така час и половина, аз рекох на княза:

— Ваше сиятелство, ние изминахме вече не по-малко от четиринайсет километра.

— Все едно — избоботи князът, — ако трябва, и сто ще изминем.

— Хубаво — отвърнах му аз, — но Клара се върна с втория букет след един час. Трябва, значи, да го е набрала някъде наблизо, на не повече от три километра от Лубенец.

— Кларо — подвикна и князът и й сочи сините хризантеми, — къде растат тия цветя? Къде ги намери?

Клара взе да блее нещо и да сочи все напред. Изглежда, че и доставяше удоволствие да се вози в кабриолета. А пък князът, право да ви кажа, малко остана да я убие; опасен беше тоя старец, като се ядосаше! От зъбалците на конете взе да капе пяна. Клара продължава да кряка като гъска, князът ругае, просто богохулствува, кочияшът — а-а да се разреве от срам и мъка, а пък аз си блъскам главата как да открием синята хризантема.

— Ваше сиятелство — казвам му аз, — нищо няма да излезе от тая работа. Я да оставим Клара и да търсим сами. Ще очертаем една окръжност на картата, на три километра разстояние от Лубенец, ще я разделим на сектори и ще започнем да търсим къща по къща.

— А бе човек — каза князът, — на три километра от Лубенец няма никакъв парк.

— Толкова по-добре — казвам му аз, — какво ли може да се намери в един култивиран парк; освен да търсите Ageratum^[3] или Canna^[4]. Я погледнете, тук долу по дръжките на цветята е останало малко пръст, това не е добре наторена паркова почва, ами най-обикновена глина, торена най-вероятно с човешки такова. Трябва да подирим някое място, където има много гълъби; вижте колко гълъбови курешки има по листата. Сигурен съм, че хризантемите растат край някой стобор от небелени чамови капаци, виждате ли тук в пазвата на листата една тресчица от борова кора. Това ще ни бъде най-верният пътеводител.

— Какъв пътеводител? — попита князът.

— Ами такъв — казвам му аз, — че ще трябва да търсим във всяка къща на разстояние три километра оттук; ще се разделим на четири групи: вие, аз, градинарят ви и моят помощник Венцъл, и това е.

Хубаво. Първото нещо, което се случи на следната сутрин, беше, че Клара отново ми донесе букет от сини хризантеми. След това аз се залових да претърсвам своя район — във всяка кръчма се спирах да пия топла бира, да ям мухлясало сирене и да разпитвам за сините хризантеми. Да знаете каква диария ме хвана от това сирене, не ви е работа; а пък беше една горещина, каквато в края на септември се случва понякога, и аз трябваше да влизам във всяка къща и да понасям какви ли не обиди и ругатни, защото хората си мислеха, че съм луд, агент или някакъв друг представител на властта. Вечерта обаче едно нещо можеше да се каже със сигурност; в моя район не растеше никаква синя хризантема. И в другите не се намери нищо. Само Клара пристигна с нов букет от изпокършени сини хризантеми.

Но князът, каквото и да се казва, си е голяма клечка, разполага с големи възможности; извика той полицаите, тикна на всеки от тях по една синя хризантема в ръката и обеща да им даде не знам какво, ако открият къде расте. А пък полицаите са хора образовани, четат вестници и тям подобни; освен това познават всяка тревичка в околността и имат огромно влияние. И представете си, тоя ден шест души полицаи, общинските стражари, кметовете на околните села, учениците заедно с учителите и една тайфа от цигани се втурнаха да претърсват всяка педя земя в този район с радиус от три километра и където само беше цъфнало някакво цвете, всичко обраха и го донесоха в замъка. Леле колко цветя бяха надонесли, също като на Цветница; но между тях, разбира се, нито една синя хризантема. Клара целия ден беше под надзор; през нощта тя избяга и след полунощ ми донесе цял наръч сини хризантеми. Веднага наредихме да я затворят в ареста, та да не обере всичките; но иначе ние се бяхме озовали в задънена улица. Честна дума, ама в цялата тая работа имаше сякаш някаква магия; та, представете си, тоя край беше равен като тепсия.

Вижте какво, човек има право да се държи невъзпитано, когато положението му е много тежко или когато претърпи несполука; това ми е известно; но след като князът, както се беше разфучал, ми каза, че не съм по-малък идиот от Клара, аз му отвърнах, че няма да позволя на такъв стар кретен да ме ругае и се запътих право към гарата; и от този момент не съм стъпил в Лубенец. Но след като седях вече в купето и влакът потегли, аз, няма да ми повярвате, се разревах като хлапак, задето никога вече нямаше да видя синята хризантема и че завинаги я напускам. И както се бях разкиснал и гледах през прозореца, изведнъж край самата линия ми се мярна нещо синьо. Повярвайте, господин Чапек, и аз сам не разбрах как стана, но някаква сила независимо от волята ми ме поде и изхвърли от мястото, а ръката ми дръпна внезапната спирачка; влакът се закова на място, и аз се строполих на отсрещната скамейка — и при това си счупих ей тоя пръст. Когато дотича кондукторът, аз запелтечих, че съм забравил нещо в Лубенец, и трябваше да платя глобата, още ме е яд за това. След като наругах всичко живо — куцук-куцук, — аз се затътрах назад покрай линията да гоня синьото. Ама че съм смахнат, говорех си аз, та това може да е най-обикновена богородичка или някакъв друг син бурен, а аз с всичкия си ум хвърлям толкова пари на вятъра! Изминах около петстотин метра; онова синичкото не беше толкова далече, помислих си аз, трябва да съм го отминал, преди малко само ми се е сторило. Но ето че на една височинка пред мене изникна кантон и през стобора на градинката му ме гледа онова синичкото. Това бяха два корена хризантеми.

И децата знаят какво отглеждат кантонерите в градинките си. Освен зеле и няколко корена дини по тях има обикновено слънчогледи, някой и друг корен рози, слез, Tropeolum^[5] и тук-таме по някоя гергина; тоя приятел нямаше дори и това, в градината му имаше само картофи, фасул — един бъзов храст и ей тук, в ъгъла, двете сини хризантеми.

— А бе, приятелю — викнах му през оградата, — откъде ги имаш тия цветя?

— Сините ли? — каза кантонерът. — Заварих ги тука, трябва да ги е садил покойният Чермак, дето беше кантонер преди мене. Ами ти защо вървиш по линията? Не виждаш ли какво пише на табелата: „Минаването по линията забранено!“ Хайде, нямаш работа тука.

— Добре де — казвам му аз, — а откъде се минава за вас?

— По линията — отвърна ми той, — но никой няма работа тук. Какво търсиш? Махай се, да те вземат мътните, но кракът ти да не е стъпил на линията.

— Е откъде да мина тогава?

— Какво ме интересува — викна ми кантонерът, — но по линията не може, и толкоз.

Сядам аз тогава на насипа и казвам:

— Слушай, дядка, я ми продай тия сините цветя.

— Не ги продавам — изръмжа кантонерът. — Хайде, обирай си крушите, тука е забранено да се сяда.

— Че защо пък — казвам му аз. — Къде пише, че е забранено да се седи. Забранено е минаването, а аз не минавам.

Кантонерът се стъписа и се задоволи само да ме ругае през оградата. Явно, че беше някакъв саможивец; след малко престана и да ругае и заговори сам на себе си. Половин час по-късно излезе да провери линията.

— Е, какво — спря се той при мене, — ще се махаш ли оттук, или не?

— Че как да си ида — казвам му аз, — нали минаването по линията е забранено, а друг път оттука не виждам.

Кантонерът се замисли.

— Знаеш ли какво? — каза той след малко. — Като се скрия зад оня завой, дигай си чуковете и изчезвай по линията; все едно, че не съм те видял.

Поблагодарих му сърдечно и когато се скри зад завоя, аз прескочих стобора на градинката и с неговия собствен бел изкопах двете сини хризантеми. Откраднах ги, разбирате ли? Аз съм честен човек, в живота си съм крал само седем пъти: и то винаги цветя.

След около час аз отново седях във влака и отнасях със себе си откраднатите сини хризантеми. Когато влакът мина покрай кантона, видях кантонера с флагче в ръка, намръщен като същински дявол. Помахах му с шапка, но струва ми се, че не ме позна.

Ето, виждате ли каква била работата: тъкмо заради тази табелка с надпис: „Минаването по линията забранено“, никой от нас — нито полицаите, нито циганите, нито децата, не се беше сетил да потърси сините хризантеми в кантона. Каква сила се крие в тия табели. В градинките край кантоните може би растат сини иглики, а може би и самото дърво на познанието, или пък златна папрат, но никой никога няма да ги открие, защото минаването по ж.п. линия е строго забранено, и това си е. Само лудата Клара беше се добрала дотам, защото беше идиот и не можеше да чете.

Ето защо и нарекох синята хризантема „Клара“. Вече петнайсет години се пипкам с нея. Но изглежда, че съм я изнежил с прекалените си грижи, редовното торене и поливане — оня простак кантонерът изобщо не я беше поливал, земята там беше спечена като тухла; с една дума, напролет хризантемата пуска листенца, които през лятото пожълтяват и през август окапват. Представяте ли си, аз единствен на света притежавам синята хризантема, а не мога на никого да я покажа. Какво представляват в сравнение с нея хризантемите „Британия“, „Анастасия“, те са съвсем леко лилави; но „Клара“ — разбирате ли, — когато един ден цъфне „Клара“, за нея ще говори целият свят.

Гледачката

Всеки, който поне малко познава широкия свят, ще се съгласи, че това не би могло да се случи у нас, нито във Франция, нито в Германия, защото в тия страни, както е известно, съдиите са длъжни да раздават правосъдие според буквата на закона и никога по разум и съвест. Тъй като в тази история действуващо лице е един съдия, който издава присъди, ръководейки се не от параграфите, а от здравия човешки разум, от това следва, че събитието, което ще опишем, не е могло да се случи никъде другаде, освен в Англия, и то в Лондон или, по-точно казано, в Кенсингтън, или чакайте, може би беше в Бромптън или Бейсуотър, с една дума, там някъде. Съдията, за когото става дума, беше магистърът по право Кели, а жената се наричаше просто Майерс — мисис Едит Майерс.

И така тази иначе достопочтена дама бе привлякла вниманието на полицейския комисар Мак Лири.

„Скъпа моя — обърна се една вечер господин Мак Лири към жена си, — не мога да се освободя от мисълта за тази Майерс. Интересно от какво живее тази жена. Представете си само, сега, през февруари, тя праща слугинята си за аспержи. Освен това установих, че всеки ден я посещават от 12 до 20 жени, като почнеш от бакалката, та до херцогинята. Зная, зная, миличка, вие ще кажете, че тя сигурно им гледа на карти. Съгласен съм, но зад това може да се крие и нещо друго, например сводничество или шпионаж. И това именно, знаете ли, бих искал да разбера.“

„Хубаво, Боб! — каза великолепната госпожа Мак Лири — оставете това на мене.“

И ето че на следващия ден госпожа Мак Лири, разбира се, без венчалната си халка, но затова пък облечена твърде младежки и гримирана като девойка, за която е крайно време да остави лекомислените лудории, позвъни със смутено личице на вратата на госпожа Майерс в Бейсуотър или Мерилебон. Наложи се да почака известно време, докато госпожа Майерс я приеме.

— Седнете, мило дете — каза старата дама, след като изгледа крайно внимателно плахата посетителка. — С какво мога да ви услужа?

— Аз — запъна се госпожа Мак Лири, — аз… аз много бих желала… аз навършвам утре двадесет години. Много ми се иска да узная бъдещето си.

— Но, госпожице… хм, как казахте — попита госпожа Майерс, като взе колода карти и енергично започна да ги разбърква.

— Джонс — отрони плахо госпожа Мак Лири.

— Скъпа госпожице Джонс — продължи госпожа Майерс, — вие грешите: аз не се занимавам с гледане на карти, освен, разбира се, от време на време, на приятелки, което прави всяка стара жена. Сечете с лявата ръка, разпределете картите на пет купчинки. Така. Понякога за развлечение и аз си гледам на карти. Но иначе — ето на — каза тя, като обърна първата купчинка — каро. Това означава пари. И асо каро — едно хубаво писмо.

— Ах — възкликна госпожа Мак Лири, — ами по-нататък?

— Момче каро — отвърна госпожа Майерс, като обърна втората купчинка. — Десетка купа, път ви чака. А тук — извика тя — виждам спатия. Спатиите означават винаги неприятности, но накрая има дама купа.

— А то какво означава — попита госпожа Мак Лири, като разтвори широко очи, подчертавайки любопитството си.

— Още веднъж каро — замислено каза госпожа Майерс, след като обърна третата купчинка. — Мило дете, очакват ви много пари, но все още не мога да разбера вас ли чака далечно пътуване или някой ваш близък.

— Ще ходя у леля си в Саутамптън — каза госпожа Мак Лири.

— Не, това ще бъде по-далечно пътуване — отвърна госпожа Майерс и обърна четвъртата купчинка.

— Някой ще се опита да ви попречи — някакъв възрастен мъж.

— Сигурно татко — извика госпожа Мак Лири.

— Ето виждате ли? — каза госпожа Майерс тържествено при петата купчинка. — Мила госпожице Джонс, това са най-хубавите карти, които са се падали досега. Няма да мине и година, и ще се омъжите: за вас ще се ожени един много, много богат млад човек, трябва да е милионер или търговец, защото все е на път, но преди да се съберете, ще трябва да преодолеете големи пречки, някакъв възрастен мъж ще се опита да ви пречи, но вие трябва да издържите докрай. След женитбата ще заминете далече оттука, най-вероятно зад океана. Следва да получа една гвинея в полза на християнските мисии сред бедните чернокожи.

— Толкова съм ви благодарна — каза госпожа Мак Лири и извади от чантичката си лира и един шилинг. — Нямате представа колко съм ви благодарна. А колко ще струва това без неприятностите, госпожа Майерс.

— Картите са неподкупни — заяви с достойнство старата дама. — Къде работи татко ви?

— В полицията — излъга с невинно лице младата посетителка. — В секретния отдел.

— Аха — каза старата дама и извади от купчинката три карти. — Лошо, много лошо. Кажете му, мило дете, че го заплашва голяма опасност. Не е зле да дойде при мене, за да научи подробности. При мене идват мнозина от Скотланд Ярд да им гледам на карти: и ми разказват всичко, което ги тревожи. Та нека дойде. В секретния отдел ли казахте? Мистър Джонс? Предайте му, че ще го чакам. Сбогом, госпожице Джонс. Следващият!

— Това не ми харесва — каза господин Мак Лири и замислено се почеса по тила. — Никак не ми харесва това, Кети. Тая жена проявява прекалено голям интерес към покойния ви баща. Освен това тя не се казва Майерс, а Майерхофер и е от Любек. Пустата му германка — измърмори господин Мак Лири, — как да й открие спатиите човек? Бас държа, че тя се мъчи да изкопчи от хората някои неща, които никак не я засягат. Но ето какво ще направя аз, ще съобщя горе за тази работа.

Господин Мак Лири наистина съобщи за това горе и, не щеш ли, горе не подцениха въпроса, така, че достопочтената госпожа Майерс бе призована да се яви при съдията Кели.

— Е, госпожа Майерс — обърна се към нея съдията, — каква е тая работа с вашето врачуване?

— Боже мой, господине — нали все с нещо трябва да си изкарва човек прехраната. Да не искате на моите години да танцувам в някое вариете?

— Хм — подвоуми се господин Кели. — Но ето че има оплакване срещу вас, че гледате на карти, а не познавате. Та това, любезна госпожо Майерс, е все едно вместо шоколад да продавате на хората блокчета от глина. Срещу една гвинея те имат право на свястно врачуване. Просто ви се учудвам защо сте се заловили за работа, от която не разбирате.

— Не всички се оплакват — опита да се защити старата дама. — Знаете ли, господине, аз им предсказвам неща, които им са приятни. И като им създам радост, си струва парите. А понякога се случва и да познае човек. „Госпожа Майерс — каза ми преди известно време една дама, — знаете ли, че никой досега не ми е познавал като вас и не ми е давал толкова добър съвет.“ Тя живее в Сент Джонс Ууд и сега се развежда с мъжа си.

— Момент, моля — прекъсна я съдията. — Ето една свидетелка против вас. Разкажете ни как стои работата, госпожа Мак Лири.

— Госпожа Майерс ми гледа на карти — с голяма готовност започна госпожа Мак Лири — и ми предсказа, че до една година ще се оженя, че ще взема много богат млад мъж и че ще заминем двамата отвъд океана.

— Защо пък точно отвъд океана? — попита господин съдията.

— Защото във втората купчинка имаше десетка купа, а това нали означава път — каза госпожа Майерс.

— Глупости — измърмори съдията. — Десетка купа значи надежда. Път ви се пада, когато ви излезе вале купа, а когато заедно с него ви се падне и седмица каро, това вече значи далечно пътуване с голяма придобивка. Мене не можете ме подведе, госпожо Майерс. Така значи, вие сте предсказали на свидетелката, че до една година ще се омъжи за богат младеж, но госпожа Мак Лири от три години вече е съпруга на отличния полицейски комисар Мак Лири. Как ще обясните този абсурд, госпожо?

— Но, боже мой — отвърна кротко старата дама, — случва се. Тази дамичка дойде при мене лекомислено облечена, но в същото време лявата й ръкавица беше скъпа; парите й значи не са в излишък — помислих си аз, хвърчи нависоко. Казва, че е на двадесет години, а всъщност е на двадесет и пет.

— Двадесет и четири — прекъсна я госпожа Мак Лири.

— Все едно; значи, мисля си аз, иска й се да се омъжи. — Нали ми се беше представила за госпожица. — Затова й предсказах женитба и богат съпруг; това ми се стори най-подходящо.

— Ами неприятностите, ами възрастният мъж и пътуването отвъд океана? — попита госпожа Мак Лири.

— За да не останете недоволна — отвърна просто госпожа Майерс, — нали за една гвинея човек трябва да ви наговори цял куп глупости.

— Достатъчно — каза съдията. — Няма как, госпожо Майерс, такова врачуване не е нищо друго освен мошеничество. Човек трябва да умее да гледа на карти. Съществуват наистина различни теории, но никога, запомнете добре това, никога десетка купа не означава път. Ще платите петдесет лири глоба, каквато се налага на тия, които продават развалени продукти и долнокачествена стока. Освен това, госпожо Майерс, има подозрение, че се занимавате и с шпионаж, но струва ми се, това вие няма да признаете.

— Бог ми е свидетел — извика госпожа Майерс, но господин Кели я прекъсна.

— Хайде, хайде оставете; вие сте чужденка без постоянна професия и политическите органи ще се възползуват от правото си да ви експулсират от страната. Сбогом, госпожо Майерс; благодаря ви, госпожо Мак Лири. Още веднъж ви казвам обаче, че да се гледа по такъв начин на карти е безподобен цинизъм и недобросъвестност.

— Какво да се прави — въздъхна старата дама, — тъкмо работата ми беше потръгнала.

След около една година съдията Кели срещна комисаря Мак Лири.

— Хубаво време — любезно отбеляза съдията. — Впрочем как е госпожа Мак Лири?

Господин Мак Лири направи кисела физиономия.

— Ами… знаете ли, господин Кели — каза той с известно колебание, — тя, госпожа Мак Лири… всъщност ние се разведохме.

— Я гледай — учуди се съдията, — такава хубава млада жена!

— Там е работата — измърмори господин Мак Лири, — един млад безделник най-неочаквано се заплесна по нея… Някакъв милионер или търговец от Мелбърн… Опитах се да я възпра, но… — господин Мак Лири безнадеждно махна с ръка. — Преди седмица заминаха заедно за Австралия.

Ясновидец

— Знаете ли, господин прокурор — бъбреше господин Яновиц, — мене не е лесно да ме излъже човек, нали съм си евреин. Но това, което върши тоя приятел, това, право да ви кажа, не се побира в главата ми. Това не е, да кажеш, обикновена графология, това е просто — и аз не знам какво. Представете си: давате му някакъв ръкопис в незапечатан плик, той дори не поглежда написаното, само пъхва пръстите си в плика и започва да ги движи по редовете; при това криви устата си ей така, като че ли го боли нещо. И ето че след малко започва да ви описва характера на автора на ръкописа, и то така, че да ви падне шапката. Така ще го изрисува, че и родната му майка не може да добави нещо повече. Аз му сложих в плика едно писмо на стария Вайнберг; всичко позна, дори и това, че страда от захарна болест и че ще фалира. Как ви се струва, а?

— Че какво пък — отговори сухо прокурорът, — може би познава стария Вайнберг.

— Но моля ви се, та той и не погледна написаното — вълнуваше се господин Яновиц. — Той казва, че всеки почерк си има свой особен флуид, който можел съвършено точно да се напипа. Той твърди, че се касае за чисто физическо явление, подобно на радиото. Господин прокурор, уверявам ви, тук няма никаква измама. Той, тоя принц Карадаг, даже не взема пари за това, произхождал, както ми каза един руснак, от една много стара фамилия в Баку. Но защо ли ви разправям, елате и вижте, тая вечер той ще бъде у нас. Елате, наистина.

— Вижте какво, господин Яновиц — каза прокурорът, — всичко това е хубаво, но по принцип на чужденци не вярвам, особено когато не зная с какво се препитават. Петдесет процента от това, което говорят, не е вярно, още по-малко вярвам на руснаците, а на тия факири най-малко; а щом като тоя на всичкото отгоре е и принц, на него пък вече съвсем не му вярвам. Къде, казахте, е учил тоя занаят? Аха, в Персия. Я оставете тая работа, господин Яновиц, целият ориент е една сбирщина от мошеници.

— Ех, пък вие, господин прокурор — възрази господин Яновиц, — та тоя младеж обяснява това по съвсем научен начин: никакви магии, никакви свръхестествени сили, а само, както ви казвам, прилагането на един екзактен научен метод.

— Толкова по-голямо е шарлатанството — каза с упрек прокурорът. — Аз наистина ви се чудя, господин Яновиц. През целия си живот сте могли да минете без каквито и да било екзактни научни методи, а ето че сега ми ги навирате в очите. Ако в тази работа имаше поне капка истина, това би трябвало да бъде отдавна известно. Съгласен ли сте?

— Добре де — отвърна малко разколебан господин Яновиц, — но нали със собствените си очи видях колко точно улучи характера на стария Вайнберг! Просто гениално беше. Знаете ли, господин прокурор, елате да видите. Ако има някаква измама, непременно ще я откриете. По тия работи вие сте специалист. Това е вън от всякакво съмнение. Кажете, господин прокурор, нима може някой да ви подхлъзне?

— Струва ми се, трудно — скромно възрази прокурорът. — Добре, ще дойда, господин Яновиц, но само за да му разкрия спатиите на това чудо. Срамно е просто колко лековерни са хората у нас. Но не бива да му казвате кой съм. Ще му донеса аз един ръкопис, нещо съвсем специално. Обзалагам се, че ще докажа шарлатанството му.

За яснота трябва да кажем, че господин прокурорът или, по-точно казано, върховният прокурор на държавата доктор Клапка на следващото заседание на съда щеше да поддържа обвинението в процеса срещу Хуго Мюлер, обвиняван в предумишлено убийство. Хуго Мюлер, фабрикант и милионер, се обвиняваше в това, че е застраховал срещу крупна сума по-малкия си брат Ото и след това го удавил в Доксанското езеро; освен това имаше съмнение, че преди години е премахнал любовницата си, но това, разбира се, не можеше да се докаже. С една дума, това беше един от големите процеси, на които господин прокурорът държеше да се представи в целия си ръст, и затова той се беше заловил да работи върху материалите по делото с цялото онова старание и проницателност, които му бяха донесли славата на най-опасния обвинител. Случаят не беше ясен; какво не би дал господин прокурорът за едно-единствено неопровержимо доказателство, но при създаденото положение, ако искаше да убеди съдебните заседатели, че Хуго Мюлер не заслужава нищо друго освен бесилка, той трябваше да разчита преди всичко на красноречието си. Трябва да се има предвид, че това за един прокурор е въпрос на чест.

Тая вечер господин Яновиц бе малко развълнуван.

— Принц Карадаг… Господин доктор Клапка — представи ги той с тих глас, — сега можем да започнем, нали?

Прокурорът изгледа изпитателно екзотичния екземпляр, това беше млад и строен човек с очила, с лице на тибетски монах и с фини ръце на крадец. „Мошеник от класа“ — характеризира го с две думи прокурорът.

— Господин Карадаг — чуруликаше Яновиц, — ей тук, на тази масичка. Минералната вода е сложена. Моля ви само, запалете настолната лампичка. Ще загасим полюлея, за да не ви пречи светлината. Така. А сега моля за тишина, господа. Господин, хм, ето, господин Клапка е донесъл някакъв ръкопис; ще бъдете ли така любезен, господин Карадаг.

Прокурорът леко се изкашля и седна така, че да може да наблюдава колкото се може по-добре ясновидеца.

— Ето ръкописа — каза той и извади от вътрешния си джоб един незапечатан плик. — Заповядайте.

— Благодаря — каза вяло ясновидецът, взе плика и със затворени очи го заобръща в ръцете си. Изведнъж той трепна и завъртя глава.

— Интересно — измънка той и отпи глътка вода. След това пъхна тънките си пръсти в плика и замря; лицето му, и бездруго жълтеникаво, като че ли пребледня още повече.

В стаята цареше такава тишина, че се чуваше шумното дишане на господин Яновиц, той имаше гуша.

Тънките устни на принц Карадаг трепкаха и се кривяха, като че ли ръцете му стискаха нагорещено желязо, по челото му изби пот.

— Не мога повече — просъска той, — извади пръстите си от плика, обърса ги с носната си кърпа и известно време ги движи по сукното на масата, като че ли точеше нож; след това той отново възбудено отпи глътка вода и предпазливо пое плика с пръстите си.

— Човекът, който е писал това — подхвана той сухо, — човекът, който го е писал… аз виждам тук голяма сила. Ама такава сила (тук той се спря, очевидно търсеше подходящата дума), която дебне. Това дебнене е страшно — извика той и пусна плика на масата. — Не бих искал да имам за враг този човек!

— Защо? — не се въздържа прокурорът. — Извършил ли е нещо?

— Не ме питайте — каза ясновидецът. — Всеки въпрос насочва. Аз зная само, че той би могъл да извърши каквото и да било — големи и страшни дела. Тук виждам страхотна жажда… за успех… за пари… този човек не би се спрял и пред убийството на ближния си. Не, това не е обикновен престъпник, тигърът също не е престъпник, тигърът е голям господар. Тоя човек не е способен на никаква мръсотия, но си въобразява, че има власт над живота на хората! Когато тръгне на лов, той вижда в хората само плячка. И тогава е в състояние да ги убие.

— Издигнат е над доброто и злото — измърмори с явно одобрение прокурорът.

— Това са само думи — каза принц Карадаг. — Никой не е поставен над доброто и злото. Този човек си има своите строги морални норми; не дължи никому нищо, не краде, не лъже; а когато убива, той върши това, сякаш играе шах и дава мат на противника си. Това е неговата игра и той е честен играч.

Ясновидецът от напрежение сбърчи чело.

— Не зная какво означава това. Виждам голямо езеро и на него моторница.

— А по-нататък? — изтръгна се от устата на стаилия дъх прокурор.

— По-нататък не се вижда нищо. Съвсем мъгляво е. Интересно, колко странна е тая мъглявост в сравнение с жестоката и безогледна воля да се постигне целта. Но тук липсва каквато и да била страст — има само хладен разум. Чисто логическа преценка на всяка подробност. Същото, което се наблюдава при решаването на някоя задача и технически проблем. Не, този човек никога не се самообвинява. Той е така самоуверен, така сигурен в себе си. Не се страхува от съвестта си. Прави впечатление на човек, който гледа на всичко отгоре; крайно надут и самолюбив е, чувствува се поласкан, когато хората се страхуват от него.

Ясновидецът отпи глътка вода.

— Но и той е комедиант. В основата си той е вулгарно пресметлив и непрекъснато позира. Иска му се да смае света със своите дела. Стига. Уморен съм. Не ми е симпатичен.

— А бе, Яновиц — започна развълнувано прокурорът. — Това е поразително. Вашият ясновидец наистина ми взе ума. Това, което каза, е точният портрет. Силен и безогледен човек, който гледа на хората само като на плячка; човек, който играе майсторски играта си, мозък, който по чисто умозрителен път подготвя делото си и никога не се самообвинява; джентълмен и наред с това комедиант. Господин Яновиц, тоя Карадаг ни даде съвършен портрет.

— Виждате ли? — каза поласкан господин Яновиц. — Казвах ли ви аз? Това беше писмо на Шлифен от Либерец, нали?

— Ами — извика прокурорът. — Господин Яновиц, това беше писмото на един убиец.

— Гледай ти, каква работа — учуди се господин Яновиц. — А пък аз мислех, че е текстилецът Шлифен. Знаете ли, тоя Шлифен е голям разбойник.

— Не. Писмото беше на Хуго Мюлер, оня, братоубиеца. Сигурно ви е направило впечатление, че ясновидецът спомена за някаква лодка и езеро. От тази лодка Мюлер е хвърлил брат си във водата.

— Гледай, гледай — смая се господин Яновиц, — виждате ли! Какъв изумителен талант, нали, господин прокурор!

— Безспорно — заяви прокурорът, — как само можа да схване характера на тоя Мюлер и мотивите на неговата постъпка, това, господин Яновиц, е просто, това е феноменално. Дори аз самият не бих могъл с такова съвършенство да обрисувам този Мюлер. А ясновидецът го позна слепешком, достатъчни му бяха само няколко реда с почерка на Мюлер. Господин Яновиц, тук има нещо. В човешкия почерк трябва да има някакъв особен флуид или нещо подобно.

— Какво ви казвах аз! — тържествуваше господин Яновиц. — Ще позволите ли, господин прокурор, аз никога досега не съм виждал почерка на убиец.

— С удоволствие — отвърна прокурорът и извади от джоба си плика. — Това впрочем е интересно писмо — добави той, като извади изписания лист от плика. Но изведнъж лицето му измени цвета си.

— Собствено… господин Яновиц — запъна се някак си смутено той, — това писмо принадлежи към материалите по делото, т.е.… аз нямам право да ви го показвам. Извинете ме, моля.

Малко след това прокурорът бързаше към къщи, без дори да забелязва дъжда, който валеше. „Ех, че съм магаре — мислеше си горчиво той, — какъв съм дурак и идиот. Как можа на мене да ми се случи това! Такъв идиот! Как съм могъл в бързината си вместо писмото на Мюлер да измъкна от папката бележките си по обвинението и да ги пъхна в плика! Дръвник с дръвник! Значи това е бил моят почерк! Покорно благодаря! Почакай, мошенико, ще ми паднеш ти в ръцете!“ „Впрочем, започна да се успокоява прокурорът, всичко това, което каза, не беше чак толкова лошо. Голяма сила, поразителна воля. Ето на, не съм способен на никаква мръсотия, имам си свои строги нравствени норми — това всъщност е твърде ласкателно. И никога не съм се самообвинявал? Слава богу, нямам и за какво: изпълнявам само дълга си. А колко се отнася до умозрителността и логическите преценки, това също е вярно. Но по въпроса за комедианта сбърка, все пак това е празна работа и шарлатанство.“

Изведнъж той се спря. „Ама, разбира се — каза си той, та това, което каза ясновидецът, подхожда и за всеки друг човек. Това са само общи приказки. Всеки човек е по малко комедиант и сметкаджия. Целият трик се състои в това: да се говори така, че всеки да може да познае себе си. Точно така“ — реши прокурорът и като разтвори чадъра си, тръгна към къщи с отмерената си и енергична крачка.

 

 

— Боже господи! — изпъшка председателят на съда, като събличаше съдийската си тога. Кога стана седем часът. Много се проточи това дело днес! И как иначе, когато прокурорът говори два часа — но в края на краищата спечели, колега; при толкова слаби улики успя да го прати на бесилката, това се казва успех. Е да, това са те, съдебните заседатели. Никога не знаеш какво можеш да очакваш от тях. Ама майсторски говори — каза председателят, като си миеше ръцете. — Преди всичко каква характеристика направи за този Мюлер, истински портрет; тоя чудовищен, нечовешки характер на убиеца — просто тръпки да те побият. Спомняте ли си, колега, как той каза: това не е обикновен престъпник. Не е способен на мръсотия; не лъже, не краде; но когато убие човек, той ще го направи така спокойно, като че ли дава мат при партия шах. Убийството за него не е страст, а хладно обмислена постъпка, каквато е решаването на математическа задача или технически проблем. Много хубаво казано, колега. И по-нататък: когато излезе на лов, той вижда в ближния си само плячката — знаете ли, това с тигъра беше може би малко театрално, но хареса на съдебните заседатели.

— Или пък — каза другият съдия, — когато заяви: този убиец никога не се самообвинява. Той е така самоуверен, така сигурен в себе си — никога не се страхува от съвестта си.

— А също така и психологическата характеристика — продължи председателят на съда, като бършеше ръцете си в кърпата, — че е комедиант и позьор, който иска да смае света с делата си.

— А бе, Клапка е това — каза другият съдия с чувство на възхищение. — Опасен противник.

— Хуго Мюлер бе признат единодушно за виновен. Дванадесет гласа за и нито един против — продължаваше да се учудва председателят на съда. Кой можеше да предположи. Постигна си целта този Клапка. За него това е все едно, като че ли играе шах или участвува в ловна хайка. Той така се вживява във всеки процес — аз не бих искал да го имам за противник, колега.

— На него му доставя удоволствие — каза другият съдия, — когато хората се страхуват от него.

— Не може да се отрече, че е малко самолюбив, — замислено каза уважаваният председател на съда. — Но пък притежава удивителна воля… И преди всичко жажда за успех. Голяма сила, колега, но… — Председателят на съда не можа да намери подходяща дума. — Е, хайде да вървим да вечеряме.

Тайната на почерка

— Рубнер — каза главният редактор, — идете вижте тоя графолог Йенсен, тая вечер ще направи демонстрация за представители на печата; казват, че бил нещо епохално тоя Йенсен. И след това напишете петнайсет реда.

— Добре — измърмори Рубнер с подобаващото служебно нежелание.

— Ама внимавайте да не е някоя мистификация — обърна му внимание шефът. — Проверете хубаво работата, по възможност лично. Именно затова изпращам такъв опитен човек като вас.

 

 

— … Това са значи, господа, основните принципи на научната, по-точно казано, на психометричната графология — така графологът Йенсен завърши тая вечер теоретичното си изложение за представителите на печата. — Както виждате, цялата система е изградена върху чисто експериментални закони; но практическото приложение на тези екзактни методи, естествено, е така безкрайно сложно, че не бих могъл да ви го демонстрирам на този единствен сеанс. Ще се огранича да ви демонстрирам на практика анализа на два или три ръкописа, без да се впускам в теоретични обяснения на отделни положения в хода на конкретната работа; за това днес за жалост не разполагаме с време. Моля, някой от господата да ми даде какъвто и да било ръкопис.

Рубнер, който само това чакаше, веднага подаде на великия Йенсен един изписан лист хартия. Йенсен сложи магическите си очила и хвърли поглед върху почерка.

— Аха, женска ръка — усмихна се той. — Мъжкият почерк обикновено е по-изразителен и по-интересен, но в края на краищата…

Като мърмореше нещо, той внимателно се вгледа в изписаната хартия.

— Хм, хм — откъсваше се от време на време от гърдите му и той завъртяваше глава. Владееше дълбока тишина.

— Да не би да го е писало… някое близко на вас лице? — попита по едно време графологът.

— Не, моля ви се — възрази веднага Рубнер.

— Толкова по-добре — каза великият Йенсен. — Слушайте тогава, тази жена лъже! Ето това именно е първото впечатление от почерка: лъжата, лъжата, по-правилно, лъжата като изява на природата й. Впрочем това е лице с твърде ниска култура, с нея един културен човек не би имал какво да поговори… Тя е ужасно чувствена; ето, почеркът й се отличава с едни такива просто месести форми. И е ужасно разхвърляна; представям си каква картина представлява жилището й — да! Това са примарните или първични черти, за които ви говорих преди малко, първото нещо, което бие на очи у даден човек, това са навиците му, с други думи, ония негови особености, които се проявяват сами по себе си и просто механически. Същинският психологически анализ започва едва от качествата и особености, които съответното лице се опитва да отрича или се старае да потисне у себе си, защото иначе би се изложило на всеобщо порицание. Ето например в нашия случай — каза той, като сложи пръст на върха на носа си — тази персона навярно не би признала на никого какво си мисли. Тя е повърхностна, но повърхностна в двояк смисъл, проявява се като повърхностна, има много дребни интереси, но с всичко това тя само прикрива онова, което мисли в действителност, а пък скритото й „аз“ е така страшно банално, аз бих казал, че то е порочност, подчинена на духовна личност. Ето вижте например: почеркът е чак неприятно чувствен — а това е белег на прахосничество, — при това той е така вулгарно благоразумен; това лице обича прекалено много удобството и спокойствието, за да търси любовни приключения; разбира се, когато й се удаде случай… но това вече не е наша работа. Необикновено мързелива и при това много бъбрива. Като извърши някаква работа, след това половин ден ще говори за нея, докато омръзне на хората. Прекалено много се занимава със собствената си особа, личи, че не обича никого; само за свое лично удобство се лепва за някого и се опитва да му внуши, че го обича и че кой знае колко се грижи за него. Това е една от тези жени, край които всеки мъж се превръща в нищожество; превръща се в нищожество просто от скука, от безкрайното и дрънкане, от цялото това унизително робуване на материалното. Забележете по какъв начин тя изписва началото на думите и особено на изреченията. Някак си особено, със замах и в същото време меко. Тази жена иска да командува и наистина командува; но това не означава енергия, тук има много позьорство, желание да се представи за важна и… многословие; евентуално и най-подла тирания, тиранията на сълзите. Интересно: след всяко подобно енергично начало личи едно такова очебийно, направо малодушно спадане, тази жена нещо я възпира, непрестанно се плаши от нещо — най-вероятно да не би да излезе наяве нещо, което да застраши материалното й благополучие, тука трябва да има нещо много неприятно, което тя грижливо крие, хм, не зная; навярно нещо от миналото й. Едва след тази реакция тя събира отново сила или по-скоро идва й на помощ жизненият опит, за да допише думата по един конвенционален начин — разбира се, със самолюбивата и разтеглена опашчица на края; в нея отново нараства самочувствието. И тук анализът потвърждава отново първото впечатление за голямата й лъжливост. В същото време вие виждате, господа, как подробният анализ в края на краищата трябва да потвърди първото, общо, до известна степен интуитивно впечатление. Това съвпадение на изводите аз наричам методическа верификация. — Аз говорих вече за ниското й духовно равнище, но това равнище не се обуславя от примитивност, а от дисхармония; в почерка личи притворство, желание той да бъде представен за по-хубав, отколкото е, но всичко това само в дреболиите. В дребните неща тази жена спазва известна коректност: грижливо поставя точките над „и“, но в големите неща е небрежна, липсва й дисциплина, липсва й морал, тука тя е просто повлекана. Най-страшно впечатление правят ударенията, почеркът има нормален наклон надясно, но ударенията са наклонени в обратна посока. Това оставя у нас едно особено впечатление, впечатление за удар с нож в гърба. Има в това нещо лукаво и вероломно. Фигуративно аз бих се изразил така: тази жена е в състояние да ви забие ножа в гърба, но тя няма да го направи заради спокойствието си и поради това, че не й достига фантазия. Мисля, че това е достатъчно. Някой от вас има ли друг, по-интересен ръкопис?

 

 

Тая вечер Рубнер се върна вкъщи навъсен като облак.

— Добре че се сети да се прибереш — каза жена му. — Вечерял ли си?

Рубнер я погледна мрачно.

— Пак ли започваш? — измърмори той заплашително.

Жена му вдигна учудено вежди.

— Какво значи това, пак ли започваш? Питам те само искаш ли да вечеряш?

— Ето на — с отвращение каза Рубнер. — За друго ти, разбира се, не умееш да говориш освен за лапане. Това са те, нищожните ти интереси. Това е много унизително, вечното ти бърборене, тая ти привързаност към материалното, тая скука…

Рубнер въздъхна и безнадеждно махна с ръка. — Ясно, така мъжете се превръщат в хапльовци.

Жена му остави ръкоделието в скута си и го загледа внимателно.

— Франц — каза тя загрижено, — да не ти се е случило нещо неприятно?

— Аха! — язвително я сряза Рубнер. — Ето че пак си се загрижила за мене, а? Само, моля ти се, не си въобразявай, че ще ме баламосаш! Така е, мила моя, на човек все един ден му се отварят очите; все някога ще разбере, че си се лепнала за него само за свое удобство и поради ниската си чувственост. Пфю — изрева Рубнер, — каква гадост!

Жена му завъртя глава и поиска да каже нещо, но предпочете да стисне устни и се залови усърдно за ръкоделието си; настана тишина.

— На какво е заприличало само у нас — изсъска след малко Рубнер и с мъка се огледа наоколо. — Безпорядък и разхвърляност. — Колкото се отнася до дреболиите, разбира се, тук личи ред и изправност, но в големите и важни неща — какво търсят тук тия парцали?

— Кърпя ти ризите — откъсна се с мъка от свитото гърло на жена му.

— Кърпи ми ризите — подигра се Рубнер, — виждате ли, тя ми кърпи ризите! И, разбира се, за това трябва да научи целият свят, нали? Сега половин ден ще се говори само за това, че някой е седнал да кърпи ризи! Ще се вдигне шум, като че ли се е случило кой знае какво световно събитие! Но ти да не мислиш, че само заради това ще ме командуваш? Охо, мила моя, отсега нататък край на тия работи!

— Франц — възкликна жена му смаяна, — какво съм ти направила?

— Че отде да знам аз — сопна се Рубнер. — Аз не зная какво си правила, аз не зная какво мислиш и какво кроиш; аз не зная за тебе нищо, съвсем нищо, защото ти ловко си криеш спатиите! Не познавам дори и миналото ти!

— Ама ти какво си позволяваш — кипна жена му, — това вече е прекалено! Ако кажеш още нещо… — с върховно усилие на волята си тя се овладя.

— А бе, ти — каза тя ужасена, — какво става с тебе?

— Аха — победоносно заяви Рубнер, — виждате ли! От какво се уплаши толкова! Може би да не излезе наяве нещо, което да застраши жалкото ти благополучие. А? Знаем ги ние тия; въпреки цялата ти привързаност към удобството и спокойствието все понякога се отдава случай и за някоя авантюра, а?

Жена му седеше като гръмната.

— Виж какво — едва успя да каже тя, като преглъщаше сълзите си, — ако имаш нещо против мене, тогава, моля те, за бога, кажи го направо!

— Съвсем нищо — провъзгласи Рубнер с унищожаваща ирония, — моля ти се, как може, съвсем нищо нямам против тебе! Та нима това е нещо, жена ти да е недисциплинирана, безнравствена, лъжлива, вулгарна, повлекана, мързелива, прахосница и ужасно чувствена! А на всичко отгоре и толкова ограничена.

Жена му изхълца и стана. Ризата се свлече на земята.

— Престани, моля ти се — викна с презрение Рубнер, — това е най-подлата тирания, тая тирания на сълзите!

Но жена му не можа да чуе последните думи, не можеше да си поеме дъх от хълцане, тя се втурна в спалнята.

Рубнер трагично се изкикоти и надникна в спалнята.

— Да забиеш нож в гърба на човек — извика той, — на това си способна; но и затова си прекалено ленива!

 

 

На следващата вечер Рубнер се отби, както обикновено, в пивницата.

— Тъкмо чета във вашия вестник — посрещна го господин Плечка, поглеждайки над очилата си — големите похвали по адрес на графолога Йенсен. Има ли нещо вярно в тая работа, господин редакторе.

— Има, и то много — каза Рубнер. — Господин Янчик, я ми дайте един бифтек, ама да не е корав. Слушайте да ви кажа, тоя Йенсен е истински феномен; видях го със собствените си очи вчера. И ще знаете, че той прави истински научен анализ на почерка.

— Значи цялата работа е мижи да те лажем — заяви господин Плечка. — На всичко съм готов да повярвам, само не и на науката. Така беше с витамините; докато нямаше витамини, човек поне знаеше какво да яде; а сега просто не знаете, сега в бифтека ви има разни неизвестни фактори на живота. Пфю, да ти се отще просто! — с отвращение възкликна господин Плечка.

— Това е нещо друго — заяви Рубнер. — С две думи, не бих могъл да ви обясня какво нещо е това психометрията, автоматизмът, първичните и вторични белези и тям подобни. Но ви казвам, че тоя човек разгадава почерка, като че ли чете книга. И така сполучливо ви обрисува човека, почерка на когото анализира, че той се възправя като жив пред вас; казва ви какъв е, какво му е миналото, за какво мисли, какво таи, с една дума, всичко! Със собствените си очи се убедих в това.

— Невероятно — измърмори скептично господин Плечка.

— Ще ви приведа един пример — подхвана Рубнер. — Един мъж, аз няма да го назова, но много известен човек — даде на Йенсен лист, изписан от жена му. И Йенсен, представете си, щом погледна почерка, веднага започна: „Тая жена е лъжлива като циганка, голяма повлекана, страшно чувствена и повърхностна. Мързелива, прахосница, бъбрица, командува вкъщи, миналото й лошо и на всичкото отгоре иска да убие мъжа си!“ — Представете си, тоя човек пребледня като платно, защото всичко това се оказало чиста истина. Помислете си, цели двадесет години живял щастливо с нея и не забелязал съвсем нищо! За двадесет години съпружески живот не могъл да разбере дори и една десета част от това, което Йенсен видя от пръв поглед! И това ако не е успех, здраве му кажи! Това трябва да убеди и вас, господин Плечка!

— Че как е могъл — учуди се господин Плечка — тоя хапльо, мъжът де, да не я разбере за двайсет години.

— Ама моля ви се, — побърза Рубнер, — как да я познае, когато жена му така майсторски се е преструвала, а пък той, мъжът, бил иначе съвсем щастлив с нея. Щастието заслепява, нали знаете. А освен това, знаете ли, той не разполагал с тези научни, екзактни методи. Така е, господин Плечка, това, което с просто око ми изглежда бяло, погледнато научно, се състои от всички цветове на спектъра. Какво значение има личният опит: съвременният човек признава само екзактните методи. Така че не се учудвайте, че въпросният мъж не е имал и понятие какво чудовище държи вкъщи; просто не е имал научен подход към нея, там е цялата работа.

— А сега значи ще се разведе? — намеси се в разговора съдържателят на пивницата Янчик.

— Отде да го знам — отговори небрежно Рубнер. — Такива глупости не ме занимават. В случая ме интересува само това как е възможно да се разгадае по почерка това, което иначе никой изобщо не може да познае. Че помислете си, познавате някого от много години като добър и порядъчен човек и изведнъж — гръм от ясно небе! — установявате от почерка му, че е крадец и непоправим негодник. Оставете тая работа, човек никога не бива да се лъже само по външния вид на хората. Само един такъв анализ може да покаже какво се крие в хората.

— Брей — зачуди се господин Плечка смутен, — че то човек да го е страх да пише на някого.

— Точно така — потвърди Рубнер. — Представете си какво значение ще има тази научна графология, да кажем, за криминалистиката. Представяте ли си, а? В такъв случай ще могат да затворят човека, преди да е откраднал нещо. Откриват в почерка на този субект вторични белези на крадец и хайде, тикват го в Панкрац! Това има огромно бъдеще. Повтарям ви, това е истинска наука, в това не може да има и най-малко съмнение.

Господин Рубнер погледна часовника си.

— Я гледай, че то станало вече десет. Аз да си тръгвам.

— Защо толкова рано днес? — измърмори господин Плечка.

— А бе, знаете ли — каза благо Рубнер, — на жената може да й е неприятно, че я оставям все така самичка.

Абсолютно доказателство

— Знаеш ли, Тоник — обърна се съдия-следователят Матес към най-близкия си приятел. — Всичко е въпрос на опит. Мене лично не могат да ме убедят никакви обяснения, никакво алиби и никакви тути кванти: аз не вярвам нито на обвиняемия, нито на свидетелите. Човек лъже дори и тогава, когато не иска. Вземи например който и да било свидетел, ще ти се закълне, че не изпитва никакви враждебни чувства към обвиняемия, а в същото време дори сам не знае, че дълбоко в душата си, знаеш, в подсъзнанието си, го ненавижда поради някаква потисната завист или ревност. Всички показания, които дава обвиняемият, са предварително обмислени и нагласени. А във всичките си показания свидетелят, от друга страна, може да се ръководи от съзнателното или несъзнателно намерение да помогне или влоши положението на обвиняемия. А бе, знам ги аз тия работи. Човекът от край до край е един лъжлив гад.

Ще попиташ на какво вярвам тогава? На случайността, Тоник! На ония несъзнателни, неволни или, как да го кажа, неподдаващи се на контрол импулси или постъпки, или думи, които от време на време се изплъзват неволно на човека. Всичко може да се фалшифицира или нагласи, във всичко има притворство или сметка, само в случайността не; зовът личи от пръв поглед. Аз си имам ето такъв метод: седя си и оставям хората да си приказват, каквото са си наумили предварително; преструвам се, че им вярвам и дори ги улеснявам, та да се разприказват още повече и само дебна кога ще се изпуснат да кажат някоя неволна, необмислена дума; знаеш ли, за това е необходимо човек да е психолог. Някои съдии следователи са възприели тактиката да объркват обвиняемия и затова непрекъснато го прекъсват и го сащисват до такава степен, че той, съвършено шашнат накрая, може да признае дори и това, че е убил императрица Елисавета. А пък аз обичам абсолютната сигурност, затова търпеливо и с постоянство изчаквам момента, когато в тая система от лъжи и увъртания, която на специален език се нарича показания на обвиняемия, проблесне неволно частица от истината. Знаеш ли, чистата истина в тая долина на въздишките се среща само по погрешка! Само когато божието творение се изпусне или направи погрешен ход.

Слушай, Тоник, от тебе аз нямам никакви тайни. Нали сме приятели още от деца — помниш ли как те напердашиха, когато счупих прозореца. Това, което ще ти кажа сега, не бих го казал никому, но толкова ми е съвестно, така се срамувам от постъпката си, че трябва да го открия на някого. Няма какво да се прави, човек има нужда да се изповяда. Ще ти разкажа колко резултатен се оказа моят метод сега напоследък в моя… моя личен живот — с една дума, в семейството ми. И след това ми кажи, моля ти се, че съм бил идиот и грубиян. Напълно ще го заслужа.

Знаеш ли, аз… е аз се съмнявах в жена си Мартичка; с една дума, ревнувах я като луд. Бях си втълпил, че има нещо между нея и тоя… оня де младия… ще го наричам Артур, струва ми се, че ти изобщо не го познаваш. Не, не бързай, аз не съм турчин; ако бях сигурен, че го обича, щях да кажа: да се разделим, Мартичке. Но най-лошото е това, че аз съвсем не бях сигурен. Нямаш представа, Тоник, каква мъка е това. Ужасна година изкарах, дявол да го вземе! Представяш ли си на какви щуротии е способен ревнивият съпруг! Следи, дебне, пита, разпитва слугините, прави сцени… И на всичко отгоре, като имаш предвид, че случайно съм и съдия-следовател; така че семейният ми живот през последната година представляваше един непрекъснат кръстосан разпит от сутрин чак до… докато си легнем.

Обвиняемата, Мартичка де, се държеше блестящо; и когато плачеше, и когато мълчеше обидено, и когато даваше показания къде е била през деня и какво е правила през цялото това време, аз напразно чаках да се изпусне нещо и да се издаде по някакъв начин. Е, то се знае, лъжеше ме често, всъщност тя ме лъжеше винаги, но това си е вече свойствено на жените; коя жена ще ти признае като хората — все ще измисли нещо: я че била на зъболекар, я на гробищата на гроба на майка си. Колкото повече я тормозех — а ревнивецът, Тоник, е нещо по-лошо и от бясно куче, — колкото повече я шпионирах, толкова по-несигурен ставах. Аз обръщах по няколко пъти и правех разбор на всяка нейна дума, на всеки неин опит за усукване; но не можех да открия нищо друго освен баналните полуистини и полулъжи, от които се състоят нормалните човешки отношения и особено бракът, нали така. Аз си знам какво ми беше през цялото време; но като си помисля какви страдания е изпитала бедната ми Мартичка, идва ми, знаеш ли, просто да се напляскам.

През това лято Мартичка замина във Франтишкови Лазне — отиде да лекува някакви там женски болести, знам ли аз какво й беше, но трябва да кажа, че изглеждаше ужасно. Аз, разбира се, пратих да я следят — платих за тая работа на един долен тип, той впрочем през цялото време обикаляше кръчмите… Интересно, знаеш, достатъчно е само в едно отношение да ти куца нещо, за да се обърне целият ти живот наопаки; едно-единствено петно е достатъчно, за да се омърсиш целият; Мартичка ми пишеше, наистина… но в писмата й имаше някаква особена неувереност и плахост… сякаш не й беше ясно за какво да ми пише; то се знае, аз се взирах между редовете и просто с увеличително стъкло търсех да открия нещо… И ето че един ден получих от нея писмо, адресирано, както си му е редът „Франтишек Матес, съдия-следовател“ и така нататък; но като разпечатах плика и извадих писмото, какво да видя: най-отгоре се мъдри обръщението „Скъпи Артур“! Подкосиха ми се краката. Прималя ми. Ето значи каква ще бъде развръзката. Случва се наистина, когато човек пише повече писма, да ги размени и изпрати на различни адреси. Каква глупава случайност, Мартичке, а? Дори ми дожаля за нея, че така глупаво се беше издала.

Знаеш ли, Тоник, първата мисъл, която ми мина през ума, беше да изпратя обратно на Мартичка непрочетено писмото, изпратено до тоя… Артур; и сигурно щях да го направя, но ревността е мръсна страст и истинска свинщина; аз, братко, прочетох писмото и ще ти го покажа, нося го във вътрешния си джоб. Ето виж какво има в него:

Скъпи Артур,

Не се сърдете, че не съм ви отговорила досега; но бях много разтревожена, че Франци — с други думи, моя милост, разбираш — не ми беше писал продължително време; зная, че е отрупан с работа, но когато човек остане дълго време без писмо от мъжа си, заприличава на муха без глава. Просто не е на себе си; но вие, Артур, не можете да разберете това. Идния месец Франци ще дойде тук и тогава бихте могли и вие да дойдете. Той ми пише, че работи сега върху един извънредно интересен случай, но не ми е съобщил кой точно, струва ми се, че се касае за убиеца Хугон Мюлер; горя от нетърпение да науча нещо за тая история. Много съжалявам, че напоследък вие с Франци рядко се виждате, но то се дължи само на това, че той е много зает; а то иначе вие бихте могли да го изведете, та да разбере и той малко от живота си, или да го вземете с колата си на екскурзия. Вие винаги сте били така добър към нас, а и сега дори не ни забравяте, но бихте могли и по-често да се сещате за нас; той, Франци, си е такъв, нервен и особен. Не ми пишете какво прави момичето ви. И Франци се оплаква, че в Прага е ужасно горещо; най-добре е да дойде тук и да почине известно време, но той вместо това седи по цели нощи в службата си. Кога заминавате на море? Сигурно ще вземете и девойката си; нямате представа какво значи за нас жените да сме разделени от близките си.

Много сърдечни поздрави

ваша Марта Матасова

Е, какво ще кажеш, Тоник? На мене ми е много ясно, че не е кой знае какво писмо; в стилово отношение и откъм съдържание то е съвсем слаба работа; но разбираш ли каква светлина хвърля върху Мартичка и отношението й към този нещастник Артур! Каквото и да ми беше говорила в друг случай, никога не бих й повярвал, но сега аз имах в ръцете си един документ, изникнал съвсем случайно, независимо от волята й… Както виждаш, истината, безспорната и неопровержима истина, може да се разкрие пред нас само в резултат на недоглеждане.

Идеше ми да се разрева от радост — и едновременно от срам, загдето я бях ревнувал така идиотски.

Какво направих след това? Ами — завързах с канап материалите по делото Хугон Мюлер, заключих ги в чекмеджето си и още на следния ден бях във Франтишкови Лазне. Когато ме видя, Мартичка се изчерви и започна да се запъва като момиченце; имаше вид, като че ли е извършила нещо ужасно. А аз си мълча.

— Франци — казва ми след малко Мартичка, — получи ли писмото ми?

— Какво писмо — учудвам се аз. — Ти дяволски рядко ми пишеше напоследък.

Мартичка ме гледа смаяна и въздъхва с облекчение.

— Сигурно съм забравила да ти го изпратя — каза тя тогава и започна да рови в чантичката си, докато най-сетне измъкна едно доста измачкано писмо. Започваше с думите: „Скъпи Франци!“ Вътре в себе си аз се засмях. Артур изглежда беше върнал вече с обратна поща това, което всъщност не беше адресирано до него.

И с това се свърши. Започнах да й разказвам за аферата Хугон Мюлер, която толкова много я интересуваше. Струва ми се, че така си и остана, с убеждението, че изобщо не съм получавал онова писмо. И това е всичко; от тоя момент ми е мирна главата. Кажи, не съм ли бил голям идиот, дето съм я ревнувал така просташки? Е, разбира се, сега аз се старая да изкупя греха си; едва от писмото й разбрах колко е загрижена за мене, бедничката. Е, както виждаш, разтоварих съвестта си; човек повече го е срам заради идиотщината му, отколкото заради греховете.

Но все пак случилото се е класически пример за това колко голяма е доказателствената сила на чистата случайност, нали?

 

 

Приблизително по същото време младият човек, когото нарекохме Артур, се обърна към госпожа Мартичка:

— Е, какво, момичето ми, помогна ли?

— Кое, мили?

— Писмото, което му изпрати по недоглеждане.

— Помогна — каза госпожа Мартичка и се замисли. — Знаеш ли, моето момче, просто ми е съвестно, като гледам колко ми вярва сега Франци. Оттогава той е толкова мил към мене… И винаги носи писмото във вътрешния джоб до сърцето си. — Госпожа Мартичка потръпна — всъщност не е ли страшно, че го… че го мамя така, как мислиш?

Но господин Артур не мислеше за това; твърдеше, че това никак не е страшно.

Експериментът на професор Роус

Сред присъствуващите личаха: министърът на вътрешните работи, министърът на правосъдието, директорът на полицията, редица депутати от парламента, неколцина висши чиновници, видни юристи, изтъкнати учени, а, разбира се, и представители на печата; нали без тях никога нищо не може да стане.

— Господа — започна професорът от Харвардския университет С. Г. Роус, известният ни сънародник, американец от чешки произход, — експеримент, който аз иска да ви покаже, се основава на по-стари трудове, на редица мои учени колеги и сътрудници; indeed в цялата тая работа няма вече нищо ново и към, really, това е… това е, така да се каже, брадат виц — каза той след известно запъване и лицето му грейна от задоволство, че е попаднал на подходящ израз. — Всъщност само методът на употреба и хъм, и практическата приложимост на някои experiences бяха абджект на моя труд. Аз моля особено господа криминалистите да преценят работа в светлината на своята practice. Well.

И така, работата се състои в следното: аз ще ви казва една дума, а вие трябва веднага да отвърне с друга, която в момента ви хрумне, па макар да е nonsens, хъм глупост, искам да кажа безсмислица. И накрая на основание на ваши думи, аз ще ви кажа какво имате наум, за какво мислите и хъм — какво криете. Разбирате ли вие това? Аз няма да ви изложи това theoretically; това са асоциации, потискани представи, малко суджесция и тям подобни. Аз ще бъда твърде кратък: трябва вие — хъм, well да изключи воля и разсъждения, по такъв начин ще се освободи подсъзнателните connexions и аз от това познае какво, какво — прочутият професор търсеше подходяща дума.

— Какво има на дъното на душата ви — подсказа някой от аудиторията.

— Точно така — каза С. Г. Роус доволен. — Вие само трябва да казва automatically това, което ви дойде на ум, без всякакъв контрол и резерва. Мой бизнес след това ще бъде да анализирва ваши представи. That’s all. Аз иска да ви демонстрира това на един креминален кейз, хъм случай, а след това и върху някой от аудитори, кой пожелае. Well, господин директор от полис, ще ни казва какъв е това за кейз с този човек. Моля ви!

Директорът на полицията стана и каза:

— Господа, човекът, когото ще видите след малко, е Ченек Суханек, шлосер, който има къща в Забехлице. От една седмица той е арестуван, тъй като е заподозрян в убийството на Йозеф Чепелка, шофьор на такси, изчезнал преди две седмици. Основанията за подозрението са следните: колата на изчезналия Чепелка бе намерена под сайванта на арестувания Суханек; на волана и под седалката на шофьора има следи от човешка кръв. Арестуваният, разбира се, отрича всичко от край до край. Твърди, че е купил колата на Чепелка за шест хиляди, защото самият той иска да стане шофьор на такси. Ние установихме, че изчезналият Йозеф Чепелка наистина е говорил, че иска да зареже всичко, да продаде старата си кола и да постъпи някъде като шофьор на заплата. Повече данни обаче за него липсват. И тъй като друг материал няма, арестуваният Суханек от утре ще бъде преместен в Панкрац, за да се проведе следствието. Аз издействувах разрешение да бъде представен той на именития ни сънародник С. Г. Роус, който да извърши с него своя експеримент; моля, господин професоре…

— Well — каза професорът, който усърдно си взимаше бележки. — Вие остави го моля да дойде тук.

По даден знак от директора на полицията един стражар въведе Ченек Суханек. Това бе един намръщен субект, изразът на лицето на когото обещаваше: „Ще ме хванете за…“ А доколкото зависеше от него, личеше твърдото му решение да не се даде.

— Елате насам вие — обърна се строго към него С. Г. Роус, — аз няма да пита вас нищо, аз само ще казва думи, а вие трябва веднага да казва първа дума, която се сети, разбира вие? Хайде, внимание: Чаша.

— Л… о! — каза троснато Суханек.

— Слушайте, Суханек — намеси се веднага директорът на полицията. — Ако не отговаряте, както трябва, ще ви отведат незабавно на разпит, разбирате ли? И ще ви държат там цяла нощ. Внимавайте! Хайде сега още веднъж!

— Чаша — повтори професор Роус.

— Бира — изръмжа Суханек.

— Вижда вие — каза именитият професор — така много добре.

Суханек го погледна недоверчиво. Дали не го баламосват нещо?

— Улица — каза професорът.

— Коли — последва неохотният отговор.

— Вие трябва по-бързо. Селска къща!

— Нива.

— Струг!

— Месинг.

— Много добре.

Изглежда, че Суханек нямаше вече възражения против играта.

— Майка!

— Леля.

— Куче!

— Колибка.

— Войник!

— Артилерист.

И така играта продължи нататък: въпрос — отговор, въпрос — отговор, все по-бързо и по-бързо; изглежда, че това започна да забавлява Суханек. То му напомняше цакане на карти. И какво ли не му минаваше през ума в това време.

— Път! — подхвърли му С. Г. Роус с неотслабващо темпо.

— Шосе.

— Прага!

— Бероун.

— Скрия!

— Заровя.

— Почистя!

— Петна.

— Парцел!

— Чувал.

— Мотика!

— Градина.

— Дупка!

— Ограда.

— Труп!

— Нищо.

— Труп — повтори настойчиво професорът. — Значи вие го заровихте край оградата, нали?

— Аз нищо не съм казал — избухна Суханек.

— Вие сте го заровили във вашата градина край оградата — повтори твърдо С. Г. Роус. — Убили сте го по пътя за Бероун. Избърсали сте кръвта в колата с чувал. Какво направихте чувала?

— Това не е вярно — извика Суханек, — аз купих колата от господин Чепелка. Да не съм ви тука някаква… та да си играете с мене…

— Чакайте вие — каза Роус. — Сега аз моли полисмен иде там и види всичко. Това вече не е мой бизнес. Нека този човек излиза навън. Моля, господа, това продължи седемнадесет минути. — Това много бързо. Много прост кейз. Най-много често това продължава час. А сега аз моли някои от господа дойде и аз задава думи. Това трае много дълго, защото аз не знае у този господин какъв секрет — или как се казва още това?

— Тайна — подсказва някой от аудиторията.

— Тайна — зарадва се нашият именит сънародник. — Аз знае, това е една опера. Това ще ни заеме много време, докато този господин ни открие характера си, своето минало и своите най-много скрити айдии.

— Идеи — подсказа глас от публиката.

— Well. Моля, господа, който ще се подложи на анализа.

Настана тишина: някой от присъствуващите се изкикоти, но никой не се помръдна.

— Моля — повтори С. Г. Роус. — Това никак не боли.

— Идете вие, колега — прошепна министърът на вътрешните работи на министъра на правосъдието.

— Излез като представител на своята партия — с тези думи се подканяха един друг.

— Заповядайте, господин началник — подтикваше един висш чиновник своя колега от друго министерство.

Атмосферата ставаше все по-неприятна; никой от присъствуващите не се решаваше да стане.

— Но моля, господа — за трети път подкани американският учен. — Може би вие се страхува да не се издаде случайно.

В този момент министърът на вътрешните работи се обърна назад и изсъска:

— Е, хайде да излезе някой, господа!

В дъното на аудиторията един човек скромно се изкашля и стана: това беше съсухрено, облечено в изтрити дрехи старче, чиято адамова ябълка развълнувано се движеше надолу-нагоре.

— Аз… такова — каза плахо той, — щом като никой, тогава аз ще си позволя, така да се каже…

— Елате тук — прекъсна го властно американецът, — седнете тук. Вие трябва да казва първото нещо, което идва на вас на ум. Вие не трябва да мисли, вие трябва да изтърси mechanically дори сам да не знае какво. Разбирате вие?

— Моля — отзова се с готовност подложилият се на експеримента, смутен малко от толкова подбраната аудитория, след което се изкашля и страхливо запримига като зрелостник на изпит.

— Дърво — изстреля срещу него ученият.

— Величествено — прошепна старчето.

— Как, моля? — попита ученият недоумявайки.

— Горски исполин — стеснително поясни мъжът.

— А, да.

— Улица!

— Улица… Тържествено украсена улица.

— Какво имате предвид?

— Ами празненство или погребение.

— So. Значи вие трябва да казва само празненство, доколкото е възможно само една дума.

— Да, моля.

— Продължаваме. Търговия.

— Процъфтяваща. Кризата в нашата търговия. Политически гешефт.

— Хъм. Орган.

— Какъв, моля?

— Все едно. Кажете някаква дума, по-скоро!

— Ако благоволите, не е ли по-добре да се каже може би органи…

— Well. Органи!

— Съответните — възкликна радостно човечето.

— Чук!

— Наковалня. Между чука и наковалнята. Разби му главата с чук.

— Courious — измърмори ученият. — Кръв!

— Окървавени ръце. Невинно пролята кръв. История, написана с кръв.

— Огън!

— С огън и меч! Самоотвержена борба с огнената стихия. Пламенна реч.

— Хъм, интересен кейз — озадачен каза професорът. — Но да продължим. Вие, вие разбира, вие трябва да казва само първата представа, нали? Само това, което automatically появява се във ваше съзнание, когато вие чува думата. Go on. Ръка!

— Братска. Подадена за помощ ръка. Твърда ръка. Със свити юмруци. Нечисти ръце. Бият през пръстите.

— Очи!

— Бдителният поглед на обществеността. Трън в окото. Има перде на очите. Затваря си очите пред истината. Очевидец. Прах в очите. Невинни детски очи. Пази като зеницата на окото си.

— Не толкова много! Бира!

— Отлежало пиво. Бичът на алкохола.

— Музика!

— Химн на бъдещето. Първокласен оркестър. Музикална нация. Омайни звуци. Концертът на великите сили. Химни на мира. Национални химни.

— Бутилка!

— Сярна киселина. Нещастна любов. В страшни мъки почина в болницата.

— Отрова!

— С жлъч и отрова. Хвърляне на отрова във водохранилищата.

С. Г. Роус се почеса по тила.

— Never heard that. Хайде. Вие продължава, моля! Искам да ви обърна внимание, господа, че винаги се започва от хъм, от такива plain, обикновени неща, за да се намерят главните интереси и професията на съответния човек. Но да продължим: Сметка!

— Равносметка на историята. Да си разчистим сметките с враговете. За сметка на нашите противници.

— Хъм. Хартия!

— Дори и хартията се изчерви от срам — енергично заяви човечето. Ценни книжа. На книга всичко може.

— Bless non — не се въздържа ученият — Камък!

— Казана дума, хвърлен камък. Надгробна плоча. Вечная памят — топло отрони обектът на експеримента.

— Кола!

— Триумфална колесница. Колелото на съдбата. Бърза помощ. Богато украсена платформа с жива картина.

— Аха — възкликна С. Г. Роус, — that’s it! Хоризонт!

— Мрачни хоризонти — отвърна старчето с нескривано удоволствие. Буреносни облаци на политическия хоризонт. Ограничен кръгозор. Откривам нови хоризонти.

— Оръжие!

— Негодно оръжие. Въоръжен до зъби. Развяващи се знамена. Забивам нож в гърба. Стрелата на омразата — бълваше с ентусиазъм експериментираният.

— Стихии!

— Разбушувалите се стихии. Стихийна съпротива. Стихията на бунта. Живили юнаци — живио!

— Стига, стига толкова — спря го С. Г. Роус. — Вие сте журналист, нали?

— Да, да, моля — с усърдие отговори подложилият се на експеримент. — Вече тридесет години. Казвам се Вашатко.

— Благодаря ви — сухо се поклони именитият ни американски сънародник. — Finished, gentleman. Чрез анализа на представите на този човек ние бихме — хъм, ние бихме установили, че той е един журналист. Аз мисли, че е излишно да продължава този експеримент. It would only waist our time. Съжалявам, експериментът излезе неуспешен.

 

 

— Я гледай — възкликна същата вечер в редакцията господин Вашатко, разглеждайки редакционните материали. — Има съобщение от полицията, че трупът на Йозеф Чепелка е намерен заровен край оградата в градината на Суханек, а под него намерили окървавен чувал. Интересно, тоя Роус позна! Просто да не повярвате, колега, нито дума не споменах за вестник, а той съвсем определено позна, че съм журналист. Господа, каза той, пред вас е един заслужил, един виден журналист… Ето какво пиша в информацията си за неговата лекция: „В кръговете на нашите специалисти изводите на нашия прославен сънародник бяха високо оценени.“ Чакайте, това нещо не ми харесва, трябва да се оглади в стилово, отношение. „В много добре осведомените кръгове на нашите специалисти интересните изводи на нашия прославен сънародник напълно заслужено получиха висока оценка“. Ето така стана добре.

Изгубеното писмо

— Боженке — обърна се господин министърът към съпругата си, правейки усилия в същото време да поеме с вилицата си порядъчна порция салата. — Днес след обяд получих много интересно писмо. Ще трябва да го внеса в Министерския съвет. Ако стане публично достояние, една от политическите партии здравата ще се компрометира. На, прочети го — каза министърът, като бръкна най-напред в левия си вътрешен джоб, а после в десния.

— Тюх да му се не види, къде съм го… — измърмори министърът, като бръкна още веднъж в левия вътрешен джоб. След това той остави вилицата и с двете см ръце започна да тършува по всички останали джобове. Внимателният наблюдател можеше да установи, че министрите имат изненадващо голям брой джобове по всички части и страни на тялото си, също като и всички други истински мъже; че в тях има ключове, моливи, бележници, вестници, портмонета, служебни книжа, часовници, клечки за зъби, ножче, гребен, стари писма, носна кърпичка, кибрит, стари билети за кино, автоматична писалка и многобройни други предмети от ежедневна употреба; че и министърът, бъркайки се по джобовете, мърмори „къде съм го сложил“, „ех, че съм идиот“, „чакай, чакай“, също както би направило това всяко човешко същество, когато търси нещо по собствените си джобове. Но жената на министъра не обърна много внимание на постъпката на мъжа си, а както би направила това всяка друга съпруга, каза само:

— Я, моля ти се, яж по-добре, че ще изстине.

— Хайде, добре — каза министърът, като започна да прибира цялото съдържание на джобовете си обратно по съответните места — трябва да съм го оставил на бюрото в кабинета; там четох писмото. Представи си сега започна той живо и сложи в устата си голям къс печено, — представи си, някой взел и ми изпратил оригинала на писмото на — момент — каза той неспокойно и стана от масата. — Ще погледна само в кабинета. Сигурно съм го оставил на бюрото. — И излезе от трапезарията.

Когато и след десет минути той не се върна, госпожа Божена отиде да види какво прави в кабинета. Министърът седеше на пода сред стаята и проверяваше лист по лист книжата и писмата, които беше взел от бюрото.

— Да кажа ли да ти стоплят вечерята? — попита малко строго госпожа Божена.

— Ей сега, още малко — разсеяно отвърна министърът. — Изглежда, че съм го пъхнал между книжата си. Само това остава сега, да не го намеря… — но това е невъзможно, писмото трябва да е тук някъде.

— Нахрани се най-напред — посъветва го жена му и тогава го търси.

— Сега, сега — отговори министърът раздразнено, — само да го намеря. В един такъв жълт плик беше — хъ, нищо не мога да разбера — мърмореше той, като прелистваше нова купчина книжа — ей тук, на бюрото го четох и не съм мърдал оттук, преди да ме повикат на вечеря — къде е могло да се дене?

— Ще кажа да ти донесат вечерята тук — реши госпожата и остави министъра да седи на пода сред книжата. Настана тишина. През това време вън дърветата шумяха и падаха звезди. Беше почти полунощ, когато госпожа Божена започна да се прозява и предпазливо надникна в кабинета на мъжа си.

Министърът, по риза, раздразнен и изпотен, стоеше посред обърнатия наопаки кабинет; навсякъде по пода имаше купища хартия, мебелите бяха отдръпнати от стените, килимите бяха струпани на купчина в ъгъла; на бюрото вечерята си стоеше непокътната.

— Боже мой, ама ти какво правиш тук? — възкликна госпожа Божена.

— За бога, остави ме на мира — избухна министърът. — Минат не минат пет минути, и хоп, довтасаш! Не виждаш ли, че ми пречиш.

Разбира се, той веднага съзна, че е несправедлив и каза по-кротко:

— Трябва да се прегледа всичко системно, разбираш ли? Парче по парче. Тук някъде трябва да е, защото никой друг освен мене не е влизал. Не мога да разбера само за какъв дявол са ми всички тия книжа, дето съм ги натрупал тук!

— Ще ти помогна, искаш ли? — предложи състрадателно госпожа Божена.

— Не, не, ти само ще ми объркаш работата — отказа министърът, като ръкомахаше сред невъобразимия безпорядък — иди, иди си легни, аз ей сегичка.

В три часа сутринта, като въздишаше тежко, министърът реши да си легне. Това е просто невъзможно, казваше си той; в пет часа раздавачът ми донесе писмото в жълт плик; четох го на бюрото си, където работих до осем часа; в осем отидох да вечерям и след около пет минути се върнах в кабинета, за да го потърся. Та през време на тези пет минути никой не е идвал.

В този миг министърът скочи от леглото си и се втурна в кабинета. Разбира се, прозорците бяха отворени; но жилището беше на първия етаж и при това гледаше към улицата — едва ли е възможно, разсъждаваше министърът, някой да влезе през прозореца! Но сутринта, реши той, ще трябва да се провери и това.

Министърът отново просна обемистото си тяло в леглото. Чакай, сети се той по едно време, някога бях чел, че човек често не забелязва неща, които му се навират в очите! Ех, да му се не види, как не се сетих веднага! Той отново изтича в кабинета, за да види кои именно неща биха могли от пръв поглед да му се наврат в очите; и той видя купищата книжа, извадените чекмеджета, безкрайното и отчайващо безредие, резултат от неговото претърсване. Като проклинаше и въздишаше, министърът отново легна в леглото си, за да не може да заспи.

Така той издържа само до шест часа; в шест той вече крещеше в слушалката на телефона, като настояваше да събудят министъра на вътрешните работи „по един важен въпрос, чувате ли?“ И когато най-после получи връзка, той започна трескаво:

— Ало, колега, моля ви, изпратете ми веднага, ама веднага, трима или четирима души от най-способните си хора… е да, детективи… разбира се, най-надеждните. Изчезна ми един много важен документ… Колега, това е просто загадъчен случай… Да, ще ги чакам. Да оставя всичко така, както си е? Смятате ли, че е необходимо. Хубаво. Кражба ли? Не зная. Разбира се, в пълна тайна. Не казвайте на никого за това. Е, благодаря ви и извинявайте, че… Всичко хубаво, колега!

Към осем часа стана ясно, че най-способните и най-надеждните детективи не са трима-четирима, а дори седем; защото седем мъже с бомбета се явиха в жилището на министъра.

— Ето в какво се състои работата, господа — осведомяваше министърът седемте най-надеждни мъже, като ги въвеждаше в кабинета си. Тук в това помещение аз вчера оставих едно… хм, едно много важно писмо… в жълт плик… адресът беше написан с виолетово мастило…

Единият от най-способните мъже подсвирна многозначително:

— Ама здравата е поработил — каза той с възхищението на познавач, — обърнал е всичко наопаки, свинята му със свиня.

— Как, кой? — попита министърът недоумяващ.

— Крадецът — отвърна детективът, като гледаше критично безпорядъка в кабинета.

Господин министърът леко се изчерви.

— А бе, то — побърза да каже той. — Тук аз такова, аз поразхвърлих, като търсех писмото; работата е, господа, че аз… хм, аз съвсем не мога да изключа, че писмото е някъде тук… пъхнато или забутано някъде… Да бъда по-точен: то не може да бъде другаде, освен в тази стая. Мисля, че… да, аз мога да твърдя, че тая стая би трябвало да се претърси основно. Но това вече е ваша работа, господа, да предприемете всичко… което е по силите на човека.

Много неща са по силите на човека; ето защо трима от най-способните мъже се затвориха в кабинета, за да го претърсят основно, двама се заловиха да разпитват прислужницата, готвачката, портиера и шофьора; а последните двама, без да уточняват своята цел, се отправиха към града, за да предприемат, както казаха, необходимите разследвания.

Същия ден вечерта първите трима души от най-способните заявиха, че е напълно изключено изгубеното писмо да бъде в кабинета на министъра, тъй като те бяха извадили и картините от рамките им, бяха разглобили мебелите и бяха номерирали всеки лист хартия. Другите двама бяха установили, че в кабинета на министъра е влизала само слугинята, която по нареждане на госпожа Божена беше занесла там вечерята, докато министърът по това време седеше на пода сред разхвърляните вещи; тъй като не беше изключено да е изнесла през това време някакъв документ, бяха предприети дирения, за да се установи кой е любовникът й — той работеше в телефоните и беше поставен под наблюдение. Последните двама извършиха дирения някъде в неизвестността.

През тази нощ министърът, колкото и да се мъчеше, не можа да заспи; той непрекъснато си повтаряше: в пет часа се получи писмото в жълтия плик, четох го на бюрото си и до вечерята не съм ставал оттам; ergo, писмото трябва да си е останало на мястото, а ето че го няма. Беше му неприятно и досадно от тая противна и изобщо абсурдна мистерия, ето защо той взе приспивателно и спа като пън до сутринта.

На сутринта той установи, че около къщата му, неизвестно защо, се шляе един от седемте най-способни; останалите най-вероятно бяха предприели дирения из цялата република.

— Работата напредва — обади му се по телефона министърът на вътрешните работи. — Надявам се, че скоро ще ми докладват: според това, което ми казахте за съдържанието на писмото, колега, ние можем да кажем кой трябва да е бил заинтересован от него… Ако можехме да направим проверка в секретариата на една от партиите или в една определена редакция, ние бихме научили нещо повече; но както ви казвам, въпросът се движи.

Министърът вяло му благодари: беше съвсем без настроение и страшно му се спеше. И наистина вечерта измърмори нещо с половин уста и отиде да си легне.

Към един часа — беше ясна лунна нощ — госпожа Божена чу стъпки в библиотеката. Тя се въоръжи с всичката храброст на една забележителна жена и на пръсти се отправи към библиотеката. Вратата зееше разтворена, един от шкафовете на библиотеката беше отворен, а пред него, по нощница, стоеше господин министърът и като си мъркаше нещо, прелистваше със сериозно лице един дебел том.

— Боже мой — прошепна госпожа Божена, — какво правиш тук?

— А бе, искам само да проверя нещо — неопределено каза министърът.

— На тъмно ли? — учуди се госпожа Божена.

— Аз виждам — убеди я министърът и върна книгата на мястото й. — Лека нощ — каза той полугласно и бавно тръгна към спалнята си.

Госпожа Божена поклати глава. Горкият — каза си тя, — не може да спи заради това проклето писмо.

На следната сутрин господин министърът стана от сън с румено лице и почти доволен.

— А бе, моля ти се — попита го госпожата, — какво търсеше през нощта в библиотеката?

Министърът остави лъжичката и опули очи:

— Аз? От къде на къде? Аз не съм ходил в библиотеката. Тая нощ спах като къпан.

— Ама, Владя, нали говорихме там с тебе! Ти беше разтворил някаква книга и каза, че уж проверяваш нещо!

— Глупости — каза недоверчиво министърът. — Сигурно си сънувала. Аз изобщо не съм се будил тая нощ.

— Застанал беше пред средния шкаф — твърдеше госпожата, — а на всичкото отгоре и лампата не беше запалил. Прелистваше книгата на тъмно и дори твърдеше, че виждаш.

Министърът се хвана за главата.

— А бе жена, — възкликна той смутено, — да не би да съм лунатик? Хайде остави, моля ти се — мъчеше се той да се успокои. — Трябва да ти се е присънило. Че аз не съм сомнамбул!

— В един часа беше — държеше на своето госпожа Божена и добави малко раздразнено, — да не би да искаш да ме изкараш луда?

Министърът замислено разбъркваше чая с лъжичката.

— Моля ти се — каза той изведнъж, — покажи ми къде беше това.

Госпожа Божена го заведе в библиотеката.

— Ти стоеше ей тук, пред този шкаф, и сложи книгата ей тук, на тази полица.

Министърът смутено въртеше глава; на полицата бяха наредени всички годишници на Държавен вестник.

— Нищо не мога да разбера — измърмори той, като се чешеше по тила, и почти механично извади единия от томовете, който беше сложен наопаки. Книгата се разтвори в ръката му: в нея беше сложен жълт плик с виолетов надпис.

— Знаеш ли, Боженке — учудваше се министърът, — аз бях готов да се закълна, че нито за минутка не съм излизал от кабинета си; но едва сега се досещам смътно, че след като прочетох писмото, си казах: чакай да проверя тоя закон от 1923 година, след това трябва да съм донесъл тук Държавния вестник с намерение да направя извадка, но понеже книгата не можеше да стои разтворена, изглежда, че несъзнателно съм сложил там писмото, а след това най-вероятно съм затворил тома и механически съм го сложил на мястото му. Но защо именно насън, несъзнателно съм ходил да проверявам за книгата, това хм… знаеш ли, по-добре не споменавай пред никого за това. Хората може да си помислят — те тия работи не правят добро впечатление, тия загадъчни психологически явления.

След малко министърът с пораснало вече самочувствие говореше по телефона на министъра на вътрешните работи.

— Ало, колега, значи изгубеното писмо. Ами, ами, не може да бъде да сте по следите му. То е в ръцете ми!… Какво, как се намери ли? Това не мога да ви кажа, колега. Знаете ли, има такива методи, които все още са непознати във Вашето министерство. Но моля ви се, аз зная, че вашите хора направиха всичко възможно; те не са виновни за това, че методите им са остарели… Не, по-добре да не говорим за това… Моля, моля… Сервус, колега!

Откраднатият документ №139/VII отд. С.

Беше три часът сутринта, когато в гарнизонното комендантство телефонът иззвъня.

— На телефона полковник Хампъл от генералния щаб. Изпратете ми веднага двама души от военната полиция и предайте на подполковник Вързал, ама, разбира се, че от разузнавателния отдел, това не е ваша работа, да дойде веднага при мене. Да, сега, през нощта! Да, нека вземе кола. Е хайде, дявол да го вземе!

И толкова.

След един час подполковник Вързал се намираше на уговореното място в една вилна зона някъде на майната си. Посрещна го един човек вече на години, с ужасно загрижено лице и в цивилно облекло, т.е. само по риза и панталони.

— Подполковник, случи ми се една мръсна работа. Седни де. Безобразна работа, гадна, мизерна, идиотска. Просто отвратително. Представи си: завчера началникът на генералния щаб ми даде една папка документи и ми казва: „Хампъл, обработи ги вкъщи; колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре — в службата нито дума; а сега марш, все едно че си в отпуска, стой вкъщи и работи, но внимавай!“. Хубавооо.

— Какви бяха документите? — попита подполковник Вързал.

Полковник Хампъл се поколеба.

— Е добре — рече той, — ще ти кажа: документите бяха от отд. С.

— Охо — възкликна подполковник Вързал и лицето му придоби извънредно загрижен вид. — По-нататък.

— Гледай сега — продължи сломен полковникът. — Вчера цял ден работих върху документите. Но какво да ги правя през нощта, дявол да го вземе. Да ги сложа в чекмеджето, не върви; каса нямам; а само да знае някой, че са у мене, свършено. Да ти кажа, първата нощ ги скрих в леглото си под дюшека, до сутринта успях да ги направя на баница.

— Мога да си представя — каза подполковник Вързал.

— Какво да правя — въздъхна полковникът, — жена ми е още по-дебела от мене. Както и да е, на следващата вечер тя ми даде такъв съвет: „Знаеш ли какво, казва, ще ги сложим в тенекиената кутия, дето държа макароните, и ще ги скрием през нощта в килера. Нощем аз заключвам килера и вземам ключа със себе си. «Слугинята, знаеш, е една страшно дебела и всичко изяда.» Никой няма да се сети да ги потърси там, нали?“ — Хубаво, това ми хареса.

— Какъв е прозорецът в килера, двоен или единичен? — прекъсна го подполковник Вързал.

— Тюх да му се не види! — възкликна полковникът. — Как не ми мина през ума! Единичен, разбира се! През цялото време все сазавският случай се върти в главата ми и други подобни дивотии, а за прозореца не се и сетих! Безобразна и идиотска история, разбираш!

— По-нататък — подкани го подполковникът.

— Че какво по-нататък. В два часа през нощта жената чува слугинята да пищи долу. Отиде тя да види какво става, а Мария пищи: „В килера има крадец!“ Жена ми тича да вземе ключа и да ме извика, аз с пистолет в ръка се втурвам в килера и, безобразие, знаеш, истинска мръсотия, прозорецът в килера изтакован, изкъртен, а кутията с документите я няма. Крадеца също. Това е — въздъхна полковникът.

Подполковник Вързал барабани с пръсти по масата.

— А знаеше ли някой, господин полковник, че документите са у дома ви?

Нещастният полковник разпери ръце.

— Не зная. Тия гадове, шпионите, приятелю, подушват всичко. — В този момент той се сети за службата на подполковник Вързал и се смути. — Тоест, всъщност те са твърде умни хора — опита се той вяло да се поправи. — Но аз не съм казвал никому, честна дума. Само че — добави той тържествуващо — нали никой не е могъл да знае, че съм ги сложил в кутията за макарони.

— Ами къде се намирахте, когато ги слагахте в кутията? — попита между другото подполковникът.

— Тука, на тази маса.

— Къде беше кутията?

— Чакай да видим — помъчи се да си спомни полковникът. — Аз седях ей тука, а кутията беше пред мене.

Подполковникът се облегна на масата и сънливо се загледа в прозореца. В росния утринен полумрак отсреща се очертаваха две вили — една сива и една червена.

— Кой живее там? — попита той вяло.

Полковникът стовари юмрука си на масата.

— Дявол да го вземе, как можах да забравя! Чакай, там живее някакъв евреин, банков директор или нещо подобно. Проклета история, сега вече ми става ясно! Вързал, струва ми се, че сме попаднали на следа.

— Иска ми се да огледам килера — уклончиво каза подполковникът.

— Ела, ела хайде! Оттук, оттук — поведе го веднага полковникът с усърдие. — Ето това е. Там, на най-високата полица беше кутията. Мария — изрева полковникът. — Какво си зяпнала! Махни се, иди на тавана или в мазето!

Подполковникът нахлузи ръкавици и се покачи до прозореца, който беше доста висок.

— С длето е изкъртен — каза той, като разглеждаше прозореца. — Рамката, разбира се, е чамова; всеки хлапак може да изкърти такъв прозорец, господин полковник.

— Безобразие — изненада се полковникът. — Безобразни хора, как могат да правят такива загубени прозорци.

Отвън пред решетката на оградата стояха двама войника.

— Аха, военната полиция е вече налице значи — каза подполковник Вързал. — Много добре. Ще изляза да огледам и отвън. Господин полковник, длъжен съм да ви посъветвам да не напускате къщата, преди да получите съответното нареждане.

— Разбира се — съгласи се полковникът. — Но защо собствено?

— За да бъдете на разположение, в случай на… Двамата войници, разбира се, ще останат тука.

Полковникът изсумтя и преглътна.

— Разбирам. Няма ли да пиеш едно кафе? Жената ей сега ще го свари.

— Сега няма време — отговори сухо подполковникът. — За откраднатите документи, разбира се, засега не казвайте никому; освен само ако ви повикат. И още нещо: кажете на слугинята, че крадецът е откраднал само някакви си консерви, нищо повече.

— Слушай — извика полковникът отчаян, — ама ти нали ще намериш документите, а?

— Ще гледам — отговори подполковникът и служебно удари токове.

Тая сутрин полковник Хампъл остана да чака с вида на човек, комуто са потънали гемиите. По едно време си представи как двама офицери са дошли да го арестуват; след това се помъчи да си представи какво ли прави сега подполковник Вързал и как ли раздвижва целия оня голям и скрит апарат на военната информационна служба. Представяше си тревогата в генералния щаб и мъчително изпъшкваше.

— Карлоуш — каза му за дванадесети път вече неговата жена (от предпазливост тя отдавна вече беше скрила пистолета му в куфара на слугинята), — не искаш ли да похапнеш нещо?

— Остави ме на мира, дявол да го вземе — сопна й се полковникът. — Изглежда, че снощи ни е видял евреинът отсреща.

Жена му само въздъхна и отиде да плаче в кухнята.

В този момент на вратата се позвъни. Полковникът стана и се изпъчи, за да посрещне с необходимата строгост, както подобава на военен, офицерите, които идваха да го арестуват. „Кои ли ще бъдат те? — мислеше си той разсеян.“ Но вместо офицерите влезе едно рижо човече с бомбе в ръка и откри срещу полковника катеричите си зъби.

— Извинявам се! Пищора от полицейския участък.

— Какво искате? — попита го полковникът и незабелязано промени стоежа си от мирно в свободно.

— Обрали ви килера — озъби се Пищора с особена интимност. — И ето аз съм тук.

— Вас какво ви интересува? — лавна полковникът.

— Моля ви се — светна лицето на Пищора, — та това нали е наш район. Тя вашата слугиня тая сутрин разправяла в хлебарницата, че ви обрали килера, а аз веднага казвам на началството: господин комисар, да се отбия да видя каква е работата, а?

— Не си струва трудът — изръмжа отрицателно полковникът. — Откраднали са само… само кутията с макароните. Оставете, моля ви се, не се занимавайте с тая работа.

— Интересно, че не са замъкнали повече — каза Пищора.

— Да, много интересно — отговори горчиво полковникът, — но това няма какво да ви интересува.

— Някой трябва да ги е обезпокоил — засия Пищора, зарадван от внезапното си хрумване.

— Е хайде, довиждане — отряза го полковникът.

— Извинете — каза Пищора с недоверчива усмивка, — но аз би трябвало да видя килера.

Полковникът поиска да избухне, но се сдържа и се подчини на нещастната си съдба.

— Е хайде елате — каза той без желание и поведе човечето към килера.

Пищора самодоволно заоглежда тесния килер.

— Е да — каза той удовлетворен, — прозорецът е изкъртен с длето; това е само Пепек или Андерлик.

— Какво, моля? — попита остро полковникът.

— Това е работа на Пепек или Андерлик; но Пепек, май че е арестуван. Ако беше счупено стъклото, можеше да бъде Дундър, Лойза, Новак, Хусичка или Климент. Това ще е работа само на Андерлик.

— Да не сбъркате — изръмжа полковникът.

— Да се е явил някой нов по килерите? — замисли се сериозно Пищора. — Надали. То всъщност и Мертъл изкъртва прозорците с длето, но той не се занимава с килери; той влиза през клозетите и задига само бельо.

Пищора се ухили и откри катеричите си зъби.

— Ще намина аз към Андерлик.

— Кажете му много здраве от мене — изръмжа полковникът.

Просто невероятно, мина му през ума, когато отново се отдаде на мислите си, колко некадърна е тази полиция. Поне да потърсят отпечатъци от пръсти или стъпки — в това поне би проличал метод на специалист, а то такъв идиотски подход. — Моля ви се, може ли да се очаква от полицията да се справи с акция на международния шпионаж! Много се интересувам какво прави Вързал.

Полковникът не можа да устои на изкушението и по телефона повика подполковник Вързал. След половинчасови усилия, които го накараха да изразходва много псувни, той най-после получи връзка.

— Ало — извика той с меден глас, — тука Хампъл. А бе, моля ти се, докъде. — Знам, че нищо не можеш да кажеш, но аз само. — Знам, но бъди така добър да ми кажеш дали вече. — Боже мой, все още ли нищо? Знам, знам, че това е тежък случай, но един момент. Вързал, моля те. Дойде ми една идея, разбираш ли, ще дам десет хиляди на този, който хване крадеца. Нямам повече, но нали знаеш, за такава услуга — знам аз, че не е: но аз ей така, чисто частно. — Е да, то ще си бъде моя частна работа; служебно не може. — А може би сумата да се разпредели между цивилните агенти, а? — Ама, разбира се, ти все едно че не знаеш; но ако можеш да им загатнеш някак, на тия хора, че полковник Хампъл е обещал десет хиляди. — Е добре, тогава нека го каже твоят фелдфебел. Моля ти се, приятелю! Извинявай значи. Благодаря ти.

След това щедро решение на полковник Хампъл му олекна донякъде; имаше самочувствието, че сега поне и самият той взема някакво участие в преследването на проклетия крадец-шпионин. Той легна на кушетката, уморен от цялата дандания, и си представи как сто, двеста, триста мъже (всички те бяха червенокоси и имаха катеричи зъби като господин Пищора) проверяват влакове, спират леки коли, полетели към границата, дебнат плячката си иззад някой ъгъл на улицата и изведнъж се появяват с думите: „В името на закона. Хайде с мене и си затваряй устата!“ След това му се присъни, че държи изпит по балистика във Военната академия и започна тежко да пъшка, докато най-сетне се събуди плувнал в пот. Някой звънеше.

Полковник Хампъл скочи от кушетката и се опита да подреди мислите си. На вратата се появиха катеричите зъби на господин Пищора.

— Ето ме значи пак тук — казаха катеричите зъби. — Аз нали ви казвах, той е свършил тая работа.

— Кой? — мъчеше се да разбере полковникът.

— Ами Андерлик — учуди се Пищора до такава степен, че престана да се зъби. — Че кои друг можеше да бъде? Нали Пепек е в Панкрац.

— Ама какво ви е прихванало все с тоя Андерлик? — сопна му се нетърпеливо полковникът.

Пищора ококори безцветните си очички.

— Ами че той откраднал макароните от килера ви, нали ви казвам — натърти агентът. — Него го дигнаха вече и го закараха в участъка. Всичко е наред значи, но аз дойдох да попитам едно нещо. Той, Андерлик, каза, че в кутията нямало макарони, а само някакви книжа. Та идвам да попитам един вид дали е вярно.

— Какво казвате — извика полковникът изумен, — къде са тия книжа?

— В джоба ми са — озъби се Пищора. — Къде ли съм ги — каза той, като започна да се бърка по джобовете на лекичкото си сако, — аха. Това ваше ли е?

Полковникът дръпна от ръката му скъпоценните, изпомачкани документи, номер 139/VII отд. С. Очите му се наляха със сълзи на облекчение.

— Вие сте златен човек — отдъхна си той, — аз бих ви дал за това не знам какво. Жена — изрева той, — ела тук. Това е господин инспекторът, хъм.

— Агентът Пищора — каза човечето, като откри предоволно зъбите си.

— Знаеш ли, той намери откраднатите документи — разбъбри се полковникът. — Иди, жена, донеси чашки и коняк. Господин Пищора, аз бих… вие не знаете дори колко… всъщност вие трябва да знаете… Пийте, господин Пищора.

— Дребна работа — озъби се Пищора. — Ох, че сгрява! Да, а кутията, госпожо, е в участъка.

— По дяволите кутията — избоботи блажено полковникът. — Но, скъпи ми господин Пищора, как можахте така бърже да намерите документите. Наздраве, господин Пищора!

— Наздраве да е — каза почтително Пищора. — Боже мой, та то е дребна работа. Като се случи обир на килер чрез взлом през прозорец, ние веднага потърсваме Андерлик или Пепек, но Пепек сега от два месеца се е заседял в Панкрац. Ако пък се случи обир на таван, ние дирим Писецки, Тондера Куцавия, Канера, Зима и Хоуска.

— Я гледай, я гледай — учуди се полковникът. — Слушайте, ами как постъпвате в случай, да кажем, на шпионаж? Наздраве, господин Пищора!

— Благодаря. Виж това, шпионаж, досега не ни се е случвало. Но по месинговите брави са Ченек и Пинкус, по бакърените жици сега е само един, някой си Тойшек, ако пък изчезне някъде бирена сонда, това не може да бъде друг освен Ханоусек, Бухта или Шлезингер. Да, да, знаем си ги ние и право при тях отиваме. А пък касоразбивачите ги знаем до един в цялата република. Те са — гаврът! — Сега те са двайсет и седем души, но шестима от тях са в затвора.

— Пада им се — заяви кръвожадно полковникът. — Пийте, господин Пищора!

— Благодаря, благодаря — каза Пищора, — но аз не пия много. Е хайде наздраве да е. Те тия — гаврът! — Тия серсеми не са никак ентелегентни; всеки си има по един номер и него си кара, докато не го хванат отново. Вземете тоя Андерлик например. Щом само ме видя, и ми вика, господин Пищора идва заради килера. Не си струва, господин Пищора, грабнал съм в бързината само една кутия с някакви си книжа. Нали трябваше да духна да не ме пипнат — така и не успях да сбарам нищо по-съществено. Е хайде, казвам му аз, върви с мене, дръвнико с дръвник, ще ти друснат за тая работа най-малко една година.

— Една година затвор? — произнесе със съчувствие полковник Хампъл. — Не е ли малко много?

— А не, това си е кражба чрез взлом — озъби се Пищора. — Е, хайде много благодаря, господине: аз имам още една витрина, то ще бъде Клечка или Рудъл. А ако ви потрябва нещо, търсете ме в участъка. Достатъчно е да кажете: господин Пищора.

— Моля ви, господине — каза полковникът, — ако обичате — хъм — за услугата. Тоест книжата са… тоест… не са някак особено, но… аз не бих желал да ги загубя, нали знаете? Та значи, ако обичате да приемете за услугата — побърза да каже той и пъхна в ръката на Пищора петдесет крони.

Изненадан и трогнат, Пищора стана съвсем сериозен.

— Нямаше нужда, моля ви се — каза той и побърза да мушне в джоба си ръката с банкнотата. — За такава дребна работа. Е значи, много благодаря, а ако някога стане нужда пак…

— Дадох му, знаеш, петдесет крони — великодушно каза полковник Хампъл на жена си. — Те и двайсет крони му стигат на тоя хахо, но… — Полковникът великодушно махна с ръка. — Важното е, че тия проклети документи се намериха.

Поет

Това беше едно обикновено произшествие: в 4 часа сутринта на ул. „Житна“ неизвестна кола прегази една пияна старица и изчезна с бясна скорост зад първия завой. И сега пред младия полицейски инспектор д-р Мейзлик стоеше задачата да установи коя беше тази кола. Младите полицейски чиновници се отнасят много сериозно към такива работи.

— Хм — каза Мейзлик на полицай №141. — Значи вие забелязахте на триста крачки от вас бясно префучаваща кола и простряно на земята тяло? И какво направихте тогава?

— Най-напред изтичах до пострадалата — докладва полицаят, — за да й дам първа помощ.

— Най-напред трябваше да запишете номера на колата — припомни му сърдито Мейзлик — и после да се грижите за бабичката. Впрочем — прибави той, като се почесваше с молив по главата — навярно и аз щях да постъпя по същия начин. Значи не забелязахте номера на колата? А някои подробности?

— Струва ми се — неуверено започна полицай №141, — че беше тъмна на цвят. Или синя, или червена. Димът от ауспуха пречеше да се види добре.

— Ама че работа! — нервираше се Мейзлик. — Иди, разбери след всичко това коя е колата. Остава ми само да тръгна от шофьор на шофьор и да питам: „Извинявайте, не сте ли прегазили случайно една стара баба?“ Така де, кажете ми сега какво да правя!

Полицаят вдигна безпомощно рамене, както го изискваше уставът.

— Разрешете да доложа — изпъна се той. — Записал съм един свидетел, но и той нищо не знае. Чака отвън.

— Да влезе — неохотно каза Мейзлик, като напразно търсеше да се улови за нещо в мизерния протокол. — Име и местожителство? — механично запита той, без дори да погледне към новодошлия.

— Ян Кралик, студент по машинно инженерство — храбро произнесе свидетелят.

— Вие сте видели с очите си как днес в четири часа сутринта неизвестна кола е прегазила Божена Махачкова, нали така?

— Да, господин инспекторе. И трябва да кажа, че шофьорът беше виновен. Улицата беше съвсем пуста и ако той беше намалил на пресечката…

— Далече ли бяхте от местопроизшествието? — прекъсна го Мейзлик.

— На десетина крачки. Аз изпращах приятеля си от… кафенето… И когато тръгнахме по „Житна“…

— Кой е вашият приятел? — отново го прекъсна Мейзлик. — Не фигурира при мен.

— Поетът Ярослав Нерад — не без гордост отвърна свидетелят. — Но от него едва ли ще научите нещо.

— Защо? — намръщи се Мейзлик, като се държеше и за сламката.

— Защото… ами защото е поет, мечтателна душа… Когато стана това нещастие, той се разплака като малко дете и побягна към къщи… Тъкмо излизахме на „Житна“, отзад изскочи лека кола и префуча край нас с бясна скорост…

— Номерът й?

— Не знам, не съм забелязал. Направи ми впечатление само бясната скорост и дори си помислих: „Ей сега…“

— Каква беше колата? — прекъсна го Мейзлик.

— Четиритактова, с вътрешно горене — вещо отговори студентът по машинно инженерство. — Но от автомобилни марки аз не разбирам много-много.

— Каква беше на цвят? Кой седеше вътре? Открита ли беше или закрита?

— Не знам — объркано отвърна свидетелят. — Като че ли беше черна. Не можах добре да я разгледам, защото точно бе станало нещастието и аз извиках на Нерад: „Виждаш ли, викам, какви негодници? Прегазиха човека и офейкаха!“

— Хм — недоволно забеляза Мейзлик. — Съвсем естествена и морална реакция, но аз щях да бъда много по-доволен, ако бяхте забелязали номера на колата. Не, просто ужасно е, господине, колко ненаблюдателни са хората! Вие, разбира се, твърдите, че шофьорът е виновен. Вие, разбира се, правилно разсъждавате, че тези хора са негодници, но запишете тогава номера. Да разсъждава всеки може, но малко по-сериозно, по-делово да огледа нещата… Благодаря ви, господин Кралик. Няма да ви задържам повече.

Един час по-късно полицай №141 звънеше вече у хазайката на поета Ярослав Нерад. „О, да, разбира се, господинът си е вкъщи, само че спи още“ — отговори любезната хазайка.

Застанал в отвора на вратата, поетът уплашено въртеше мъничките си очички към полицая. Не можеше да си припомни някак какво точно е направил. Накрая все пак успя да разбере защо го викат в полицията.

— Толкова ли е належащо? — недоверчиво се осведоми той. — И без това нищо не мога да си спомня… Снощи бях малко…

— … фирнал — смигна разбиращо полицаят. — Знам ги аз поетите, господине. Ще се бавите ли с обличането? Мога да почакам.

По пътя поетът и полицаят завързаха разговор за нощните заведения и за живота изобщо, за небесните знамения и за какви ли не други неща. Само политиката им беше еднакво чужда. Така в приятелска и поучителна беседа поетът не усети как стигнаха в полицията.

— Вие сте поетът Ярослав Нерад? — посрещна го Мейзлик. — Господине, вие сте видели как неизвестна кола е прегазила Божена Махачкова?

— Да — въздъхна поетът.

— Можете ли да ми кажете каква беше тази кола? Открита, закрита, цвета й, кой седеше в нея, номера?

Поетът усилено размишляваше.

— Не знам — каза той. — Не съм забелязал.

— Не си ли спомняте някоя подробност? — настояваше Мейзлик.

— Изключено! — искрено се удиви поетът. — Аз изобщо не забелязвам подробностите.

— Но какво „изобщо“ забелязвате тогава? — иронично се осведоми Мейзлик.

— Атмосферата — неопределено отговори поетът. — Представете си тази улица… Такава дълга… Безлюдна… Малко преди разсъмване… И тази женска фигура на паважа… Момент! — изведнъж подскочи той. — Аз написах стихотворение по този повод, когато се прибрах вкъщи. — Поетът затършува из джобовете си, като изваждаше оттам всевъзможни пликове, бележки и други такива боклуци. „Това не е… И това не е… Аха, това трябва да е“ — промърмори той и се зачете в написаното върху гърба на един плик.

— Може ли да видя — снизходително попита Мейзлик.

— Не е кой знае какво — опита се да скромничи поетът. — Но ако искате, ще ви го прочета.

И като вдигна вдъхновено очи, провлачено задекламира:

Дом подир дом под строй в нощта върви.

Денят настройва свойта мандолина.

Една девойка плахо се черви.

Лети към Сингапур

блестяща лимузина.

Ах, спрете!… Край. Прекрасният ми блян

лежи в прахта… Угасва любовта ми…

О, лебедова шия,

гръд

и барабан!

И две чинели, тъжни като участта ми!

— Това е цялото — съобщи поетът.

— М-да — каза Мейзлик. — А сега ми обяснете, ако обичате, за какво става дума тук?

— Как за какво! За произшествието с колата — учуди се поетът. — Мисля, че това е ясно.

— Не съвсем — скептично забеляза Мейзлик. — Някак си на мен ми е трудно да установя от вашето стихотворение, че на петнадесети юли в четири часа сутринта на улица „Житна“ неизвестна кола е прегазила шестдесетгодишната пияна просякиня Божена Махачкова и че пострадалата е била откарана в болницата в много тежко състояние. За всички тези факти в произведението ви, доколкото можах да разбера, и думичка не се споменава.

— Но това е суровата действителност — възрази поетът, като търкаше с пръст носа си. — А поезията е вътрешна действителност. Поезията е съвкупност от свободни сюрреалистични образи, които действителността поражда в подсъзнанието на поета. Нали ме разбирате? Това са такива едни зрителни и звукови асоциации. И читателят трябва да проникне в тях, за да разбере всичко — назидателно завърши той.

— Но разберете! — избухна Мейзлик. — Или не, подайте ми по-добре вашия „опус“. Благодаря. Така. Ето тук имаме… Хм: „Дом подир дом под строй в нощта върви…“ А защо под строй? Можете ли да ми обясните?

— Улица „Житна“ — безметежно заяви поетът. — Две редици къщи. Нали се досещате?

— А защо да не бъде, да речем, „Народния булевард“? — критично забеляза Мейзлик.

— Защото не е толкова равен — гласеше убедителният отговор.

— А, значи затова. По-нататък: „Денят настройва свойта мандолина…“. Хм, да допуснем. „Една девойка плахо се черви…“ Простете любопитството ми — откъде пък се взе тука тази девойка?

— Зората — лаконично обясни поетът.

— Аха, прощавайте… „Лети към Сингапур блестяща лимузина…“ Ами това?

— Така трябва да съм възприел появяването на колата — отговори поетът.

— Тя наистина ли беше лимузина?

— Не мога да кажа. Това означава само, че е карала много бързо. Сякаш е искала да отиде накрай света.

— Аха, ясно. До Сингапур например… Но, боже мой, защо именно до Сингапур?

Поетът вдигна рамене:

— Не знам. Може би защото там живеят малайците.

— Но какво общо може да има тази кола с малайците?

Поетът се въртеше неспокойно.

— Ами… може да е била жълта — замислено произнесе той.

— Вижте какво — каза Мейзлик. — Досега тази кола беше само синя, червена и черна. Сега се прибавя още един цвят. Кой от тях да избера?

— Жълтия естествено — посъветва го поетът. — Много приятен цвят.

— „Прекрасният ми блян лежи в прахта… Угасва любовта ми…“ — продължи разбора Мейзлик. — „Прекрасният ми блян“ навярно е пияната просякиня?

— Не мога аз така да виждам нещата — докачи се поетът. — За мене тя е преди всичко жена, нежно създание.

— Аха. Ами това какво означава: „О, лебедова шия, гръд и барабан! И две чинели, тъжни като участта ми.“ Навярно свободни асоциации, нали?

— Дайте да видя — каза поетът, като се навеждаше над хартията. — „О, лебедова шия, гръд и барабан! И две чинели…“ Какво ли можеше да означава това?

— И аз се питам същото — язвително подхвърли полицейският инспектор.

— Почакайте — размишляваше поетът. — Нещо трябва да ми е подсказало тези образи. Кажете, не ви ли е хрумвало понякога, че цифрата 2 прилича на лебедова шия? Погледнете — каза той и написа 2 с молива си.

— Аха — не без интерес възкликна Мейзлик. — Ами тази „гръд?“

— Е, това вече е 3, две дъгички и готово.

— Остават още барабанът и чинелите — развълнувано изрече полицейският инспектор.

— Барабанът и чинелите… — размишляваше на глас поетът. — Барабанът и чинелите… Ами да, това е 5. Ето вижте — и той написа цифрата 5, коремчето е като барабан, а отгоре са чинелите.

— Един момент — каза Мейзлик, като записваше на листче числото 235. — Сигурен ли сте, че номерът на колата е бил 235?

— Никакъв номер не съм забелязвал — решително възрази поетът. — Но сигурно е имало нещо такова. Иначе откъде щеше да се вземе — каза той, като се взираше в творбата си. — Според мен, това е най-сполучливото място в стихотворението.

 

 

Два дена по-късно д-р Мейзлик се отправи към квартирата на поета. Поетът този път не спеше, защото имаше някаква гостенка и напразно се опитваше да намери свободен стол за полицейския чиновник.

— Аз за малко — каза Мейзлик. — Дойдох само да ви кажа, че номерът на колата наистина е 235.

— Каква кола? — уплаши се поетът.

— „О, лебедова шия, гръд и барабан!“ плюс двете чинели — пропя на един дъх Мейзлик. — И Сингапур естествено. Колата се оказа жълта.

— Аха — досети се поетът. — Това е то вътрешната действителност. Да ви прочета ли няколко нови стихотворения? Сега вече ще можете да ги разберете.

— Друг път — побърза да отговори полицейският чиновник. — При следващото произшествие.

Историите на господин Яник

Тоя господин Яник не е нито д-р Яник от министерството, нито оня Яник, който застреля земевладелеца Ирса, нито пък фамозният Яник, за когото разправят, че направил серия от триста двайсет и шест карамбола, а господин Яник, шефът на фирмата „Яник и Холечек, търговия на едро с хартия и целулоза“; той е един приличен и възнисък господин, който на времето ухажваше госпожица Северова и след това от отчаяние не се ожени; с една дума, за да няма място за недоразумение, това беше оня, когото наричаха книжаря Яник.

Тоя господин Яник значи се забърка в тия истории съвсем случайно, и то някъде на Сазава, където летуваше обикновено; това се случи по времето, когато диреха трупа на Ружена Регнерова, убита от годеника й Индржих Башта, който беше залял покойната с газ, запалил я беше я беше заровил в гората. Башта беше уличен наистина, че беше убил Ружена, но тялото или поне костите й не можаха да бъдат открити; девет дни вече се скитаха полицаите из горите, водени от Башта, който сочеше, че я заровил ту тук, ту там, ровеха, копаеха, но никъде нищо не намираха. Очевидно беше, че намерилият се натясно Башта се опитва да ги отклони от истинската следа или пък иска да спечели време. Тоя Индржих Башта беше младеж от добро и заможно семейство, но изглежда, преди да дойде на бял свят, докторът му беше попритиснал главата с клещите, с една дума, нещо не беше в ред човекът; един такъв извратен и странен човек беше. Девет дни значи той води полицаите из горите, бледен като привидение, с очи, които не се застояваха на едно място от нистагъма на ужаса, просто мъчително беше да се гледа. Полицаите бродеха заедно с него из боровинака и тресавищата, вбесени вече до такава степен, че бяха готови да хапят, и си мислеха: ще капнеш ти накрая, животно такова, и ще ни покажеш мястото! Башта, който от изтощение едва влачеше крака, се отпускаше от време на време на земята и изхриптяваше:

— Тука, тука я зарових!

— Стани, Башта — изреваваше му полицаят. — Не е тука! Върви!

Башта с усилие се вдигаше на крака и залитайки, продължаваше да върви, докато не се строполяваше отново от умора. Ето значи такава процесия се движеше из горите край Сазава: четири души полицаи, няколко горски и няколко чичовци с кирки и лопати; и конвулсивно придвижващите се, посинели останки от човек — Индржих Башта.

Господин Яник се познаваше с полицаите от кръчмата; благодарение на това той имаше право да се движи из горите заедно с трагичната процесия, без да се излага на опасността, че някой ще го нахока и ще му се сопне, че няма какво да прави с тях. Освен това той носеше със себе си няколко кутии със сардели, салам, коняк и други подобни неща, които бяха приемани добре в компанията на господата от процесията. На деветия ден вече положението стана нетърпимо, толкова нетърпимо, че господин Яник реши: няма вече да се мъкна с тях. Полицаите едва ли не лаеха от раздразнение, горските заявяваха, че им е дошло до гуша вече и че си имат друга по-важна работа, чичовците с кирките и лопатите мърмореха, че за тая трудова двайсет крони дневно нищо не са, а Индржих Башта, рухнал на земята, се разтрисаше в пристъп на конвулсии, не отговаряйки вече на виковете и заплахите на полицаите. В тоя момент на абсолютна безпомощност господин Яник направи нещо, което някак си не беше предвидено в програмата: клекна до Башта, тикна му в ръката един сандвич и състрадателно каза:

— Господин Башта — е хайде, господин Башта, чувате ли ме?

Башта зави и избухна в плач.

— Аз ще го намеря… ще го намеря, господине — ридаеше той и се опитваше да стане; веднага към него се приближи един от тайните и почти нежно го подкрепи да се изправи.

— Подпрете се, господин Башта — убеждаваше го той, — господин Яник ще ви прихване от другата страна, ха така. Е хайде, господин Башта, покажете сега на господин Яник къде беше тая работа, хайде.

Подир час Индржих Башта, запушил цигара, стоеше над една плитка яма, от която се подаваше една бедрена кост.

— Това ли е трупът на Ружена Регнерова? — със свито гърло попита старшията Трънка.

— Да — отговори спокойно Индржих Башта изтърси с пръст пепелта от цигарата в разкритата яма. — Господата желаят ли още нещо?

— Знаете ли — говореше вечерта в кръчмата старшията Трънка на господин Яник, — вие сте психолог, в това няма никакво съмнение. Наздраве! Достатъчно беше да му кажете „Господин Башта“ и тоя тип омекна. Виж ти как му подействува културната обноска! А пък ние, ние какво ли не го правихме. Как познахте, моля ви се, че вежливостта ще му подействува?

— Ами — каза героят на деня, изчервявайки се скромно — как да ви кажа, ей така на, не съм и мислил за това, разбирате ли? Аз, знаете ли, на всекиго казвам „господине“. Всъщност на мене ми дожаля за тоя Башта и рекох да му дам един сандвич.

— Инстинкт — заяви старшията Трънка. — Това аз наричам нюх и психология. Наздраве, господин Яник! Жалко за вас, би трябвало да дойдете при нас, роден сте за полицай.

 

 

След известно време господин Яник пътуваше с нощния влак за Братислава; там щеше да се състои годишно-отчетното събрание на акционерите на една словашка хартиена фабрика и тъй като господин Яник притежаваше доста акции, искаше да присъствува.

— Трябва да ме събудите преди Братислава — опита се той да внуши на кондуктора, — за да не ме закарате чак на границата.

След това той си легна в спалния вагон, доволен, че е сам в купето, просна се на леглото като труп, известно време мисли по различни търговски въпроси и заспа. По-късно той дори не можеше да си спомни в колко часа кондукторът отвори купето на някакъв господин, който се съблече и се покатери на горното легло. В полусън господин Яник видя още чифт крачоли на пижама и клатушкащи се необикновено космати крака, чу пъшкане на човек, който се завива с одеяло, след това електрическият ключ щракна и отново се възстанови тътнещата тъмнина. Господин Яник сънува едно след друго и особено това, че го преследват някакви космати крака, и по едно време се събуди от продължителната тишина и от това, че вън някой извика: „Довиждане в Жилина!“ Той скочи от леглото и погледна през прозореца; видя, че се зазорява, че влакът се намира на Братиславската гара и че кондукторът е забравил да го събуди. От изненада той дори не изруга и с трескава бързина започна да навлича върху пижамата си панталоните и останалите си дрехи, набута в джобовете си всичко останало и изскочи на перона тъкмо в момента, когато началник-гарата даваше знак, че влакът може да потегли.

— Уф — изпъшка господин Яник и плю настрана, размаха заплашително юмрука си подир заминаващия експрес и се отправи към тоалетната, за да се дооблече. Накрая, когато започна да прережда съдържанието на джобовете си, той изтръпна от ужас: във вътрешния си джоб вместо един портфейл с пари той откри два. В по-дебелия, който не беше негов, имаше шестдесет нови чехословашки банкноти по петстотин крони. Това беше очевидно портфейлът на нощния му спътник; но как е попаднал в джоба му, това все още съненият Яник никак не можеше да разбере. Сега какво да направи, разбира се, той най-първо потърси някой в полицията, за да предаде чуждия портфейл. В полицията го оставиха известно време да умира от глад и през това време телефонираха в Галанта да съобщят там на пътника от легло №14, че портфейлът с парите му се намира в Братиславската полиция. След това господин Яник трябваше да съобщи някои данни от паспорта си и едва тогава отиде да закуси. По-късно го намери някакъв човек от полицията и го попита да не би да е сбъркал нещо, защото човекът от легло №14 заявил, че не е загубил никакъв портфейл. Господин Яник трябваше отново да отиде в полицията и за втори път да разкаже по какъв начин е попаднал портфейлът у него. През това време двама цивилни господа занесоха някъде шестдесетте банкноти, господин Яник трябваше да чака половин час в компанията на двама детективи, след което го заведоха при някакъв полицейски големец.

— Господине — каза голямата птица, — в момента тъкмо изпращаме телеграма в Паркан-Нан да задържат пътника от легло №14. Можете ли да ни дадете точното му описание?

Господин Яник не можа да каже нещо повече освен това, че пътникът имал поразително космати крака. Полицейският големец не остана особено доволен от това.

— Имайте предвид, че банкнотите са фалшиви — каза той внезапно. — Ще трябва да останете тук, докато не направим очна ставка с вашия спътник.

Господин Яник мислено проклинаше кондуктора, който не го беше събудил навреме и по този начин беше станал причина в бързината Яник да сложи в джоба си и злополучния портфейл. След около един час от Паркан-Нан бе получена телеграма, че пътникът от легло №14 слязъл от влака още в Нове Замки; къде е отишъл или заминал след това, засега не беше известно.

— Господин Яник — каза най-сетне високият полицейски сановник, — засега няма да ви задържаме; ще предадем въпроса в Прага на инспектора Хрушка, който е специалист по фалшивите банкноти; но още сега мога да ви кажа, че вероятно се касае за твърде сериозна афера. Върнете се по възможност по-скоро в Прага и там ще ви потърсят. Засега ви благодаря, че имахте щастието да попаднете на тия фалшификати. Имате щастлива ръка, господине, няма какво да се каже.

Господин Яник току-що се беше върнал в Прага и веднага го повикаха в президиума на полицията; там го прие един грамаден и пълен господин, когото всички наричаха господин президент, и един жълт и изпосталял човек, който беше инспекторът Хрушка.

— Седнете, господин Яник — каза пълният господин и разчупи печатите върху едно малко пакетче. — Това ли е портфейлът, който сте… хъм, който сте намерили в джоба си на Братиславската гара?

— Да, това е — отговори господин Яник.

Пълният господин преброи новите банкноти, които се намираха в портфейла.

— Шестдесет парчета каза той. — Всичките са серия 27.451. За този номер ни сигнализираха вече от Хеб.

Пусталият човек взе едната банкнота, затвори очи и я заопипва с пръсти, след което я подуши.

— Значи тия са от Грац — каза той. — Женевските не лепнат толкова.

— Грац — повтори пълният замислено, — там работят банкнотите за Будапеща, нали?

Мършавият само примигна.

— Да взема да замина за Виена — каза той. — Но виенската полиция няма да ни го предаде тоя тип.

— Хм — измърмори пълният. — Тогава гледайте да наредите работата другояче. Ако не върви нещо, кажете им, че ще им дадем срещу него Леберхард. На добър час, Хрушка. А вие, господине — каза той, като се обърна към Яник, — аз дори не зная как да ви благодаря. Вие сте този, който беше намерил момичето на Индржих Башта, нали?

Господин Яник се изчерви.

— Това беше чиста случайност — побърза да каже той. — Аз наистина… иначе аз нямах никакво намерение…

— Вие имате щастлива ръка — каза с признание пълният господин. — Това е дарба от бога, господин Яник, няма какво да се прави. Има хора, цял живот нищо няма да открият, а други току се препъват о най-интересните случаи. Я елате при нас на работа, господин Яник.

— Това не може да стане — премина в отбрана Яник. — Аз… разбирате ли, аз имам търговско предприятие… разработено, известно… стара фирма още от дядо ми…

— Както искате — въздъхна едрият човек, — но трябва да се съжалява за вас. Рядко се случват хора с такова дяволско щастие. Ние не се виждаме за последен път, господин Яник.

 

 

Няколко месеца по-късно господин Яник вечеряше с един свой приятел, търговец от Лайпциг. Разбира се, една такава търговска вечеря си струва парите; и преди всичко особено добър беше конякът; с една дума, на господин Яник никак не му се искаше да се прибере вкъщи пеша, затова той махна с ръка на келнера и нареди:

— Кола!

Когато излезе от хотела, той видя, че колата го чакаше вече на входа; той се качи в нея, затръшна вратата и, както беше в настроение, просто забрави да каже адреса си на шофьора. Независимо от това колата потегли и господин Яник, удобно разположен в ъгъла, заспа.

Колко време са пътували, той не знаеше; събуди се в момента, когато колата спря и шофьорът му отвори вратата, като каза:

— Пристигнахме, господине. Горе ви чакат, господине.

Господин Яник се учуди твърде много наистина къде се намира всъщност, но понеже от коняка всичко му беше станало безразлично, той се изкачи по някакви стълби нагоре и отвори една врата, зад която чу шумен говор. Там имаше около двайсетина души, които с нетърпение се обърнаха към вратата. Изведнъж настъпи странна тишина; един от господата стана и отиде при господин Яник:

— Какво търсите тук? Кой сте вие?

Господин Яник учудено се оглеждаше наоколо; той позна пет-шест души от присъствуващите — това бяха богати хора, за които се мълвеше, че имат особени политически интереси; но господин Яник не се бъркаше в политиката.

— Здраве желаем — каза той по приятелски. — Ехе, гледай ти, и господин Коубек бил тук, и господин Хелер. Здрасти, Фери! Я дайте да пийна нещо, бе момчета, че съм ожаднял.

— Откъде се взе тоя тип? — кипна един от присъствуващите. — Той да не би да е от нашите?

Двама господа изблъскаха господин Яник в коридора.

— Какво търсите тук? — каза му един от тях остро. — Канил ли ви е някой?

Тоя не твърде дружелюбен глас накара господин Яник да изтрезнее.

— Къде се намирам аз? — каза той ядосан. — Къде сте ме докарали, дявол да го вземе?

Един от господата изтича по стълбата долу и се нахвърли върху шофьора:

— А бе идиот с идиот — изрева му той, — откъде взе тоя човек?

— Ами от хотела — защити се шофьорът. — Следобед ми казаха вечерта в десет часа пред хотела да чакам някакъв господин и да го докарам тук. Тоя господин в десет часа влезе в колата и нищо не ми каза; и аз го докарах право тук.

— Тюх да му се не види макар — развика се господинът долу, — та това е някой друг! Хубава каша ни забърка и ти!

Господин Яник се предаде в ръцете на съдбата и седна на стълбището.

— Аха — каза той успокоен, — това е някакво тайно събрание, нали? И сега ще трябва да ме удушите и заровите някъде. Чаша вода!

— Господине — каза един от двамата. — Вие сте сбъркали. Там горе не са нито господин Коубек, нито господин Хелер, разбирате ли? Вие грешите. Шофьорът ще ви закара в Прага; извинете за недоразумението.

— Няма нищо, моля ви се — великодушно каза господин Яник. — Аз зная, че шофьорът ще ме застреля по пътя и ще ме зарови в гората. Сега вече е все едно. Какъв съм кретен, забравил съм да му кажа адреса си. Кой ми е крив. Така ми се пада.

— Вие сте пиян, нали? — попита непознатият господин с известно облекчение.

— Отчасти — съгласи се господин Яник. — Знаете ли, аз вечерях с Майер от Дрезден. Яник, ангросист, търговия с хартия и целулоза — представи се той, както си седеше на стъпалото. — Стара фирма, дядо ми я е основал.

— Идете да се наспите — посъветва го непознатият господин. — Като се наспите, няма и да си спомните, че — хъм, че сме ви обезпокоили така.

— Съвършено вярно — прецени господин Яник с достойнство. — Идете да спите, господине. Къде ми е леглото?

— Вкъщи — каза чуждият господин. — Шофьорът ще ви закара вкъщи. Позволете, ще ви помогна да станете.

— Няма нужда — възпротиви се господин Яник. — Не съм чак толкова натаралянкан като вас. Идете да се наспите. Шофьор, Бубенеч!

Колата потегли по обратния път; а господин Яник, като примигаше хитро, внимателно следеше къде го карат.

 

 

На следната сутрин той съобщи по телефона в президиума на полицията за своето нощно приключение.

— Господин Яник — отговори му след известно мълчание гласът от президиума, — за нас това е много интересно. Моля ви настоятелно веднага да дойдете при нас.

Когато господин Яник се яви в президиума, там вече го чакаха четирима души начело с едрия, пълен господин. Господин Яник отново трябваше да разкаже за случилото се и кого е видял там.

— Кола номер NXX 705 — подхвърли пълният господин. — Частна кола. От шестте души, които е познал господин Яник, тримата са нови за мене. Господа, аз ще ви оставя сега. Господин Яник, елате при мене.

Яник седеше притихнал в големия кабинет на пълния господин, който се разхождаше замислен.

— Господин Яник — каза той най-сетне, — преди всичко трябва да ви помоля: никому нито дума за това. Държавни съображения, разбирате, нали?

Яник мълчаливо кимна. „За бога, мислеше си той, в каква каша се забърках пак!“

— Господин Яник — внезапно каза пълният човек, — не искам да ви лаская, но вие сте ни необходим. На вас така ви върви. — Казват, че бил необходим метод наистина; но детектив, който няма най-обикновен късмет, пет пари не струва. На нас ни са необходими хора, на които им върви. Ум и самите ние си имаме достатъчно; но ние бихме искали да си купим щастливия случай. Знаете ли какво? Постъпете при нас.

— Ами търговията ми? — прошепна съкрушен господин Яник.

— Ще я води вашият съдружник; вие с вашата дарба не бива да се прахосвате за такива работи. Е как?

— Аз… аз трябва да си помисля — изпелтечи нещастният господин Яник. — До една седмица ще ви се обадя; но ако наистина трябва… и ако наистина имам такава дарба… не знам; ще дойда.

— Добре — каза пълният човек, като му стисна силно ръката. — Недейте се съмнява в себе си. Довиждане.

 

 

Не беше изминала седмицата и господин Яник отново се яви.

— Ето ме значи отново при вас — звънна той със сияещо лице.

— Решен? — попита пълният господин.

— Слава богу — отдъхна си господин Яник. — Аз собствено идвам да ви кажа, че това не може да стане и че не ме бива за тая работа.

— Хайде де! Че защо пък?

— Представете си — каза триумфално господин Яник, — моят прокурист ме е крал цели пет години и аз не съм могъл да разбера това! Какъв идиот съм бил! Е, кажете сам вие, какъв детектив ще бъда аз? Слава богу! Пет години да работя с тоя мошеник и да не разбера! Виждате ли, че не ме бива за нищо! Аз така се бях уплашил! Господи, не знаете колко съм доволен, че от това нищо няма да излезе! Така, отървах се от тая работа, нали? Много ви благодаря!

Гибелта на дворянския род Вотицки

Един ден в кабинета на полицейския чиновник д-р Мейзлик влезе един възнисък човек с очила в златни рамки и загрижено лице.

— Дивишек — архивен работник — смотолеви той. — Господин докторе, аз идвам да се консултирам с вас. Вие… нали така, като виден криминалист… на мене ми казаха, че вие… така да се каже… особено колкото се касае до по-сложните случаи. А случаят, по който искам да говоря с вас, е особено загадъчен — заяви той внушително.

— Моля, кажете за какво се касае — каза д-р Мейзлик, като взе молива и бележника си.

— Би трябвало да се изясни — мина направо на въпроса архивният работник Дивишек — кой е убил господин Петър Берковец, по какъв начин е умрял брат му Индржих и какво е станало с жена му Катержина.

— Берковец Петър — помъчи се да си спомни д-р Мейзлик, — доколкото ми е известно, ние нямаме съобщение за смъртта му. Вие това именно искате да направите, нали?

— А не, моля ви се — каза господин архиварят. — Аз всъщност се обръщам към вас само за съвет, разбирате ли? Трябва да се е случило нещо ужасно.

— Кога е било това? — опита се да му помогне д-р Мейзлик. — Най-първо ми кажете датата, моля.

— Ами че това е известно: хиляда четиристотин шестдесет и пета година — каза господин Дивишек, като погледна с упрек през очилата си полицейския чиновник. — Не може да не ви е известно: през време на царуването на благочестивия Иржи Подебрадски.

— Аха — каза д-р Мейзлик и остави настрана бележника и молива си. — Уважаеми господине — каза той с подчертана любезност, — този случай е по-скоро от компетенцията на д-р Кноблох. Той е нашият полицейски лекар. Да ви го извикам, нали?

Архивният работник помръкна.

— Жалко — каза той, — на мене толкова ми препоръчваха вас. Знаете ли, аз подготвям исторически труд за Иржи Подебрадски и в процеса на работата се препънах, да, спъна ме тоя въпрос и просто не зная как да го разреша.

„Безопасен“ — реши д-р Мейзлик.

— Уважаеми господине — каза той веднага, — опасявам се, че няма да ви бъда много полезен. Трябва да ви призная, че съм много слаб по история.

— Това не е хубаво — присъди строго господин Дивишек. — Историята трябва да се познава. Но дори и съответният исторически материал да не ви е познат, аз ще ви приведа всички установени обстоятелства; за жалост те са твърде малко. Преди всичко това е писмото на господин Ладислав Пхач от Олешна до господин Ян Боршовски от Черчани. Това писмо, разбира се, ви е познато.

— Не, не е — призна си д-р Мейзлик, съкрушен като слаб ученик.

— Ама как може — избухна господин Дивишек възмутен, — та това писмо бе публикувано още преди петнадесет години от историка Шебек в неговите Извлечения, поне това можехте да знаете! Само че — добави той, като оправи очилата си, — нито Шебек, нито Пекарж, нито Новотни не отдадоха необходимото внимание на това писмо. А тъкмо то, което, разбира се, вие би трябвало да познавате, ме насочи по следата на тоя случай.

— Аха — каза д-р Мейзлик. — Продължавайте.

— И така, преди всичко писмото — каза архивният работник. — Аз за съжаление не нося със себе си текста, но в него само едно място е във връзка с нашия случай; пан Ладислав Пхач пише на пан Боршовски, че неговият вуйчо, тоест вуйчото на пан Ян, пан Йешек Скалицки от Скалице през лето господне 1465 не е желан при кралския двор в Прага, тъй като „след недостойните деяния във Вотице Веленов“, както казва кореспондентът, негова милост кралят с писмо, написано собственоръчно от него, наредил на пан Йешек занапред да не се явява в кралския двор, да се покае пред бога заради сприхавостта си и да чака божието правосъдие. Разбирате ли — продължаваше архивният работник, — днес ние бихме казали, че негова милост кралят е интернирал пан Йешек или, с други думи, че е ограничил местопребиваването му върху собственото му имение. Не ви ли прави впечатление нещо?

— Засега все още не — каза д-р Мейзлик, като чертаеше при това на хартията една странна спирала.

— Аха — извика победоносно господин Дивишек. — Виждате ли, Шебек също не е обърнал внимание. Трябва да ви кажа, господине, че е твърде странно обстоятелството, дето негова милост кралят не призовава Йешек на редовен светски съд — каквито и да са вече недостойните деяния, за които става дума, — ами го предоставя на божието правосъдие. С това негова милост очевидно дава да се разбере — каза архивният работник с видимо уважение, — че недостойните деяния са от такъв характер, че сам владетелят ги изключва от компетенцията на светското правосъдие. Ако познавахте по-добре негова милост, господине, щяхте да разберете, че това е съвършено изключителен случай; о бозе почившият крал Иржи е държал извънредно много за редовното и строго раздаване на правосъдието.

— Може би се е страхувал от пан Йешек — изказа мнение д-р Мейзлик. — Нищо чудно, в ония времена…

Архивният работник Дивишек скочи възмутен.

— Господине — заекна той, — какво говорите? Крал Иржи да се страхува от някого. И при това от човек, който е имал обикновения дворянски чин рицар?

— Тогава трябва да е имало някакво ходатайство — каза д-р Мейзлик. — Нали знаете как е у нас.

— Никакво ходатайство — извика господин Дивишек, целият почервенял. — През царуването на крал Владислав може би бихте имали право да говорите за ходатайства, но при крал Иржи — не, господине, не, не, пред него никакви ходатайства не са минавали! Никой не би се осмелил да ходатайствува пред него! Ха се опитал — ха са го изгонили от кралския двор! — Архивният работник се поуспокои. — Изключено е да е имало ходатайство. Тук очевидно трябва да е имало нещо особено в тия недостойни деяния, та негова милост кралят е предоставил работата на божието правосъдие.

— И какви са били тия деяния? — въздъхна д-р Мейзлик.

Архивният работник Дивишек се изненада.

— Та нали това именно трябва да откриете вие? — каза той смаян. — Нали затова сте криминалист? Затова именно съм дошъл при вас!

— Но за бога, вие какво… — опита се да се защити д-р Мейзлик, но архивният работник не го остави да се доизкаже.

— Най-напред трябва да се запознаете с фактите — каза той наставнически. — След като значи ми направи впечатление този неясен намек, аз се залових да открия какви са тия недостойни деяния във Вотице Веленов. За съжаление не се е запазил никакъв писмен паметник; затова пък в черквата във Вотице Веленов намерих надгробната плоча на пан Петър Берковец и тази плоча, представяте ли си, е тъкмо от 1465 година! А пан Петър Берковец, трябва да знаете, е бил зет на пан Йешек Скалицки; водил е дъщеря му Катержина. Ето ви снимката на надгробната плоча — така, не забелязвате ли нещо особено?

— Не — каза д-р Мейзлик, като разглеждаше от двете страни снимката на надгробната плоча, на която беше изсечен релефът на рицар със скръстени на гърдите ръце, а около него имаше надпис в готически стил. — Чакайте, тук в ъгъла има отпечатък на пръст.

— Това трябва да е от моя пръст — каза архивният работник — но обърнете внимание на надписа!

— Анно Домини MCCCCLXV — с известно затруднение прочете д-р Мейзлик. — Лето господне 1465. Това е годината на смъртта на пана, нали?

— Точно така, но не виждате ли нищо? Някои от буквите са явно по-големи от другите, вижте! — и той бързо написа с молив „_{ANNO D}O_{MINI M}C_CC_CLXV“ — каменоделецът нарочно е изсякъл буквите О, С и С по-големи; това е криптограма, разбирате ли? Напишете сега буквите ОСС — е, не ви ли напомнят нещо?

— ОСС, ОСС — мърмореше д-р Мейзлик, — това би могло да бъде, аха, да, съкращение на occisus, нали? Това значи „убит“!

— Да — извика тържествено архивният работник. — Така каменоделецът е оставил знак за потомството, че благородният пан Петър Берковец де Вотице Веленова е бил предумишлено убит. Ето това е!

— И го е убил тъстът му, онзи Йешек Скалицки — заяви д-р Мейзлик във внезапно просветление на историческия си гений.

— Нищо подобно — каза господин Дивишек с презрение. — Ако пан Йешек беше убил пан Берковец, негова милост кралят щеше да го подведе под углавна отговорност. Но това не е всичко, господине; непосредствено до тази надгробна плоча има втора, под която почива Хенрикус Берковец де Вотице Веленова, братът на пан Петър; на тази надгробна плоча е изсечена същата година 1465, само че без криптограма! А пан Индржих, изобразен на плочата, държи в ръката си меч; ваятелят е искал очевидно да посочи, че е загинал с чест в някакъв бой. И сега ми кажете, за бога, каква е връзката между тези две смърти!

— Може би това е само случайност — неуверено подхвърли д-р Мейзлик, — това, дето Индржих е загинал в същата година.

— Случайност — изрева раздразнен архивният работник. — На вас известно ли ви е, че ние, историците, не признаваме никакви случайности! Къде щяхме да стигнем, ако допуснехме, че нещо може да стане случайно? Тук трябва да има някаква причинна връзка! Но това все още не е всичко. Една година по-късно, 1466, предава богу дух пан Йешек Скалицки; и забележете, именията му Скалице и Храдек по наследство се падат на сестриника му, споменатия вече пан Йешек Боршовски от Черчани. Знаете ли какво значи това? Това означава, че дъщеря му Катержина, за която, както е известно на всяко дете, се оженва през 1464 година същият пан Петър Берковец, също така не е била между живите вече! А надгробна плоча с името на тая пани Катуша — обърнете внимание върху това — няма никъде! Позволете сега, и това ли е случайност, че пани Катуша изчезва безследно веднага след смъртта на своя съпруг? А? И това, вие, господине, наричате случайност? И защо не е налице надгробната й плоча? Случайно ли е това? Или се касае именно за ония недостойни деяния, заради които негова милост кралят е предоставил пан Йешек на божието правосъдие?

— Това е много вероятно — предположи д-р Мейзлик с малко по-голям интерес.

— Това е съвсем сигурно — заяви господин Дивишек, не оставяйки място за съмнение. — И сега, разбирате ли, въпросът е кой кого е убил и каква точно е връзката между всичко това. Смъртта на пан Йешек не ни интересува, защото той е бил свидетел на „недостойните деяния“, за които става дума; иначе крал Иржи не би му възложил да се покае пред бога. Ние трябва да установим кой е убил пан Петър, как е загинал пан Индржих, къде е изчезнала пани Катержина и какво общо има с всичко това пан Йешек Скалицки.

— Чакайте — каза д-р Мейзлик, — нека запишем поред имената:

1. Петър Берковец — убит.

2. Индржих Берковец — загинал в бой, нали?

3. Катуша — изчезнала безследно.

4. Йешек Скалицки — представен на божието правосъдие. Така ли е?

— Така е — каза архивният работник, примигвайки съсредоточено. — Но по-добре би било да казвате пан Петър Берковец, пан Йешек и така нататък. Сега да продължим.

— При това вие изключвате възможността — разсъждаваше д-р Мейзлик — тоя Йешек да е убил зет си Петър Берковец, защото в такъв случай би бил изправен пред съдебните заседатели, за да отговаря за деянието си.

— Пред кралския съд — поправи го архивният работник. — Иначе сте прав.

— Чакайте тогава: в такъв случай остава само братът на Петър Индржих. Най-вероятното е Индржих да е убил своя брат.

— Това е изключено — измърмори архивният работник. — Ако беше убил брат си, нямаше да му сложат надгробна плоча в черквата — в никакъв случай поне непосредствено до него.

— Хм. Тогава Индржих само е наел убиеца на своя брат, а след това е загинал в някакъв бой, а?

— Защо тогава кралят ще мъмри пан Йешек заради сприхавостта му? — възрази архивният работник, като се въртеше недоволен на стола си. — И къде остава Катержина?

— Вярно — измърмори д-р Мейзлик. — Ей че сложен случай. Но да предположим, че Петър е заварил Катержина ин флагранти с Индржих и я е убил. За това научава баща й и в гнева си убива зетя.

— И това не върви — противопостави се господин Дивишек. — Ако пан Петър беше убил Катержина заради изневяра, то в такъв случай баща й само би одобрил това. Нямате представа колко са били строги в това отношение старите чехи.

— Чакайте тогава — потърси друга възможност д-р Мейзлик. — Да предположим, че я е убил само ей така; може да са се скарали нещо?

— В такъв случай все пак са щели да й поставят надгробна плоча — завъртя глава архивният работник. — Тц. Ето виждате ли, аз вече цяла година си блъскам главата с тая работа и нищо не излиза.

— Хм — каза д-р Мейзлик, като гледаше малкия списък на лицата. — Гледай ти заплетена работа. Може би тук липсва някой пети човек.

— Защо ли ви е притрябвал пети? — погледна го укорително господин Дивишек. — Не виждате ли, че и с четиримата не можете да се справите!

— Тогава този, който е убил Берковец, трябва да е бил един от двамата: или тъстът му, или брат му. — Но дявол да го вземе — извика той изведнъж, — слушайте, че това тя го е направила, Катержина!

— Господи — възкликна смутено архивният работник, — за това не исках и да помисля! Боже мой, нима тя го е направила? Интересно какво се е случило с нея след това?

Ушите на д-р Мейзлик се зачервиха от напрежение.

— Почакайте малко — каза той и скочи, за да се разходи възбудено из стаята.

— Аха, аха — извика той. — Ето че започвам да го проумявам! Брей да му се не види, бива си го тоя случай! Да, всичко се съгласува. Пан Йешек играе главна роля! Аха, кръгът се затваря! И затова той, Иржи — сега ми става ясно! Ама слушайте, умна глава е бил тоя крал Иржи!

— Разбира се — благоговейно каза господин Дивишек. — Мъдър владетел е бил той!

— Гледайте сега — засили се д-р Мейзлик, като седна върху собствената си мастилница на бюрото, — най-вероятно е да допуснем следното; готов съм да ми отрежат главата, ако не е било така! Преди всичко значи хипотезата, която ще приемем, ще трябва да вземе предвид всички факти; нито едно, дори и най-незначителното обстоятелство не бива да й противоречи. Второ, хипотезата трябва да свърже всички обстоятелства в една-единствена свързана нишка на действието; колкото развитието на действието е по-просто, по-компактно и по-взаимно обусловено, толкова по-голяма е вероятността работите да са протекли така, а не иначе. Това ние наричаме реконструкция на обстановката, разбирате ли? Хипотезата, която е в състояние да включи всички установени факти в една по възможност по-свързана и прегледна последователност на събитията, за нас е безусловно правилната, разбирате ли? — каза д-р Мейзлик, като гледаше архивния работник. — Така повелява нашият метод.

— Да — послушно каза архивният работник.

— Значи, фактите, които трябва да се вземат под внимание, се намират в следния предполагаем ред:

1. Петър Берковец се оженва за Катержина.

2. Той бива убит.

3. Катержина изчезва, без надгробна плоча.

4. Индржих пада сразен в някаква битка.

5. Кралят укорява Йешек Скалицки заради неговата сприхавост.

6. Но не го предава на съд; следователно Йешек Скалицки в известен смисъл трябва да е бил прав. Това всички известни факти ли са? Всички. Тогава по-нататък: от съпоставянето на тези факти следва, че Петър не е бил убит нито от Индржих, нито от Йешек; кой тогава е могъл да го убие? Изглежда, Катержина. Това предложение се подкрепя и от обстоятелството, че не е налице никаква надгробна плоча с името на Катержина; тя най-вероятно е била заровена някъде като куче. Но защо изобщо не е била предадена на редовен съд? Изглежда, че някой невъздържан отмъстител я е убил едва ли не на място. Кой е бил той? Индржих ли? Очевидно не; ако Индржих беше наказал Катержина със смърт, старият Йешек навярно би одобрил това; но защо ще го мъмри и наказва след това кралят заради неговата сприхавост. Не можем да приемем друго освен това, че Катержина е била убита от собствения си баща в припадък на гняв. А сега въпросът е кой е убил в единоборство Индржих. Кой е могъл да направи това, как мислите?

— Не зная — въздъхна поразен архивният работник.

— Ами Йешек — извика д-р Мейзлик. — Няма кой друг, защото само той остава! И едва с това кръгът се затваря, разбирате ли? Вижте значи: в Катержина, жената на Петър Берковец, хм, както се казва, пламнала грешна любов към по-малкия му брат Индржих.

— Разполагате ли с документи за това? — попита господин Дивишек с много голям интерес.

— Това следва от логиката на събитията — уверено каза д-р Мейзлик. — Слушайте, в такива случаи или се касае за пари, или за жена; това е добре известно. Доколко Индржих й е отвърнал с взаимност, това не мога да кажа; но тук трябва да се търси мотивът Катуша да убие мъжа си; и аз ви го казвам открито в очите — заяви д-р Мейзлик с мощен глас, — тя го е направила!

— Аз предполагах това — въздъхна мрачно архивният работник.

— И сега на сцената се появява бащата, Йешек Скалицки, като семеен отмъстител. Убива дъщеря си, защото не иска да я предаде в ръцете на палача; след това предизвиква на двубой Индржих, защото нещастният младеж в известен смисъл е виновен за престъплението и гибелта на единствената му дъщеря. В това единоборство Индржих пада с меч в ръка. Разбира се, тук има и друга възможност: Индржих защищава Катержина със собственото си тяло от разсвирепелия й баща и пада убит в схватката. Но първият вариант е по-вероятен. Това са те недостойните деяния. А крал Иржи, чувствувайки колко малко е призван човешкият съд да съди една такава дива, но справедлива постъпка, с присъщата си мъдрост предоставя тоя страшен баща, тоя сприхав отмъстител на божия съд. Всеки свестен съдебен заседател би постъпил също така. След това в течение на година същият Йешек умира от мъка и самотност; най-вероятно от сърдечен удар.

— Амин — каза архивният работник Дивишек и молитвено събра ръце. — Точно така е станало. Крал Иржи, доколкото го познавам, не е могъл да постъпи иначе. Ама този Йешек е великолепна и сурова фигура, какво ще кажете? Сега случаят е пределно ясен; човек просто вижда с очите си как е станало всичко. Колко логично е това — възкликна учуден архивният работник. — Господине, вие оказахте ценна услуга на историческата наука; това хвърля толкова драматична светлина върху тогавашните хора и изобщо. — Господин Дивишек махна с ръка, обзет от силно вълнение. — Когато излезе моят труд за крал Иржи Подебрадски, ще си позволя да ви го изпратя, ще видите каква научна разработка ще дам на тоя случай!

След време д-р Мейзлик наистина получи дебел том „История на епохата на крал Иржи Подебрадски“. Надписан топло от автора, архивния работник Дивишек. Прочете цялата книга от кора до кора, защото — трябва да признаем — беше твърде горд, че е взел участие в подготовката на този научен труд; но никъде не намери нищо, едва на страница 471, в библиографските бележки, прочете следното:

„Шебек Дрослав, «Извлечения из документи от XIV и XV в., стр. 213, писмо на пан Ладислав Пхач от Олешна до пан Ян Боршовски от Черчани. Интересната, не получила досега научна обработка бележка за Йешек Скалицки от Скалице заслужава особено внимание.»“

Рекорд

— Господин съдия — обърна се полицаят Хейда към мировия съдия Тучек, — ще ви докладвам за един случай на тежка телесна повреда. Тюх, че горещина, мама му стара!

— Я сядай, разполагай се — посъветва го съдията.

Хейда подпря пушката си в ъгъла, хвърли каската си на земята, свали си колана и разкопча куртката си.

— Уф — каза той. — Дявол да го вземе тоя дръвник! Господин съдия, такова нещо не ми се е случвало досега. Гледайте какво ще ви покажа.

След тези думи той вдигна нещо тежко, завързано в синя носна кърпа, което преди това беше оставил до вратата, развърза възлите на кърпата и в ръката му се оказа камък на големина колкото човешка глава.

— Виждате ли, виждате ли — повтори той настойчиво.

— Че какво има толкова за гледане? — попита съдията, като докосна камъка с молив. — Кремък ли е, какво е?

— Кремък е, ама какво парче, а? — потвърди Хейда. — Та да ви докладвам сега, господин съдия, вземете си бележка! Вацлав Лисицки, тухларски работник, деветнайсетгодишен, живущ в тухларната — записахте ли? — цапардоса или собствено удари с приложения тук камък, на тегло пет килограма деветстотин четиридесет и девет грама, Франтишек Пудил, чифликчия от Долни Уезд, дом номер четиринадесет — отбелязахте ли си? — в лявото рамо, от което същият получил счупване на става, фрактура на раменната кост и ключицата, разкъсана рана в раменния мускул, скъсване на сухожилията и разкъсване на мускулната обвивка, записахте ли?

— Да — каза съдията. — Е, и какво толкова особено има в това?

— Гледайте си работата, тепърва има да се чудите — подчерта Хейда. — Чакайте да захвана от началото. Значи преди три дни Пудил изпраща да ме викат. Вие нали го знаете, господин съдия?

— Знам го — каза съдията, — веднъж се разправяхме с него заради някакви лихви, а втория път — хъм…

— Втория път е било заради комар. Значи същият е. Той има черешова градина покрай реката; точно там Сазава прави завой и затова е по-широка, отколкото на други места. Та значи тоя Пудил прати сутринта да ме викат, защото му се случило нещо. Отивам аз и го намирам в леглото, пъшка и псува. Отишъл бил предишната вечер в градината да нагледа вишните и там спипал на едно от дръвчетата някакво момче, което си пълнело джобовете с череши. Пудил пада малко побойник и взема, та си сваля колана, смъква за крака момчето от черешата и почва да го налага с ремъка. В това време някой от отвъдния бряг му викнал: „Пудил, остави момчето!“ Тоя Пудил нещо недовижда, мисля, че е от пиенето; забелязал само, че някой стои на оттатъшния бряг и гледа към него. За всеки случай той извикал: „Гледай си там работата, бе простак!“ — и продължил още повече да налага момчето. „А бе Пудил — изревал човекът от другия бряг, — пусни момчето, ти казвам, разбираш ли?“ „Че какво ли пък може да ми направи“, си помислил Пудил и затова само подвикнал: „Карай си колата, бе келеш! Можеш ли ме хвана за…“ Едва издумал това, и тупнал на земята като зряла круша, със страшна болка в лявото рамо; а човекът от другия бряг казал: „Ще те науча аз тебе, твойта мама чифликчийска!“ Пудил трябвало да го занесат вкъщи, защото не можел да се изправи на крака; а до него намерили ей тоя камък. Още същата нощ пратили за доктор; докторът настоявал да закарат Пудил в болницата, защото костите на рамото му били съвсем раздробени; щял да остане сакат с лявата ръка. Само че на Пудил сега посред жътва не му се ходи в болницата. Та сутринта пратиха да ме викат, ще трябва, кай, да арестувате тоя мръсен келеш, това говедо. Хубаво.

Като ми показаха камъка, аз просто занемях; това е камък с примес на пирит, така че е по-тежък, отколкото изглежда. Опитайте: без да го тегля, дадох му шест кила — и наистина липсват само петдесет и един грам. Да хвърлиш такъв камък, не е лека работа. След това отидох да видя градината и реката. Там, където е лежал Пудил, тревата беше утъпкана; от това място до реката имаше два метра; а реката, като я погледнеш, няма по-малко от четиридесет метра широчина, защото тъкмо на това място прави завой. Аз, господин съдия, просто се сащисах и казвам: донесете ми веднага осемнадесет метра канап! След това забих едно колче на мястото, където паднал Пудил, завързах за него връвта, съблякох се и като захапах другия край на връвта, заплувах към отвъдния бряг. Как ви се струва, господин съдия, връвта стигна точно до другия бряг; самият бряг е стръмен, подзидан и едва горе е пътечката. Мерих го тъкмо три пъти, от колчето до пътечката има точно деветнадесет метра и двадесет и седем сантиметра.

— Хайде, бе — каза съдията, — възможно ли е, да не бъркаш нещо; представяш ли си колко е това деветнадесет метра; слушай, да не би да е стоял посред реката, а?

— И на мене отначало ми мина такова нещо през ума — каза Хейда. — Но там е работата, господин съдия, че дълбочината на реката от единия бряг до другия е навсякъде повече от два метра, защото тъкмо там е завоят. А пък и на брега все още си личеше дупката от камъка. Тоя бряг отсреща е укрепен с камъни, та да не го подмива водата. Човекът е извадил камъка оттам и е могъл да го хвърли само отгоре от пътечката, защото водата е дълбока, а брегът е стръмен и хлъзгав. А това значи, че е хвърлил камъка на разстояние деветнадесет метра и двадесет и седем сантиметра. Имате ли представа какво е това?

— Може да е имал прашка — каза не много уверено съдията.

Хайда го погледна с упрек.

— Господин съдия, изглежда, че вие никога не сте хвърляли камъни с прашка, нали. Я опитайте да хвърлите с прашка шесткилограмов камък. За това ще ви трябва не прашка, а катапулта. Лично аз цели два дена се мъчих с него. И какво ли не го правих; опитах да направя клуп и като го завъртя, да го метна, както се хвърля чук. Вятър работа, никакъв клуп не може да удържи такъв един камък. Камъкът е бил хвърлен, както се тласка гюле. А вие знаете ли? — възкликна той възбудено. — Знаете ли какво е това? Това е световен рекорд. Това си е.

— Хайде, бе! Нима е възможно! — смая се съдията.

— Световен рекорд — повтори тържествено полицаят Хейда. — То, гюлето, е по-тежко, разбира се, тежи седем кила; а тазгодишният рекорд е шестнадесет метра без няколко сантиметра. Цели деветнайсет години рекордът беше петнадесет метра и половина. Едва тази година един американец, как се казваше, Кук ли беше или Хиршфелд, не си спомням точно, метна гюлето почти на шестнадесет метра. При шесткилограмово гюле това би представлявало осемнадесет или деветнадесет метра. А ние тук имаме двадесет и седем сантиметра повече. Господин съдия, тоя, нашият, като нищо ще хвърли състезателното гюле на шестнадесет метра и четвърт, и то без тренинг! Ей, мама му стара, шестнадесет метра и четвърт! Аз, господин съдия, едно време колко съм тласкал гюле; едно време в Сибир момчетата винаги ми казваха, хайде, Хейда, хвърляй — ставаше дума за ръчната граната. А пък във Владивосток се състезавах с американските моряци. Аз тласках гюлето на четиринадесет метра, а техният корабен свещеник ме биеше с четири точки. Ама тласкане падна тогава в Сибир! А тоя камък го хвърлих само на петнадесет метра и половина; колкото и да се силих, не можах повече. Деветнадесет метра! Да пукна, ако не намеря тоя хлапак, зарекох се аз; той ще ни постави нов рекорд. Представяте ли си, а, да бием американците.

— Ами с Пудил какво стана? — попита съдията.

— Да върви по дяволите — извика Хейда. — Господин съдия, аз взех мерки за издирването на неизвестния световен шампион; та това е от национален интерес, не е ли право? И затова първото нещо, което направих, беше да разглася, че няма да му се търси отговорност заради Пудил.

— Я гледай ти! — запротестира съдията.

— Чакайте: аз разгласих вече, че няма да му търсим отговорност, ако наистина успее да хвърли шесткилограмов камък през Сазава. На кметовете в околността обясних колко значително постижение е това и че за него сигурно ще се пише в цял свят. И казах още, че този негодник ще спечели от тая работа сума ти хилядарки. Леле, господин съдия, от тоя момент всички ергенаши от цялата околност зарязаха жътвата и се затекоха към реката да хвърлят камъни от единия на другия бряг. От подзиданото на брега нищо не остана; сега са започнали да вадят граничните камъни по синорите и да разтурят дуварите, та да има какво да хвърлят. А пък момчетията, тая пасмина недна, хвърлят камъни из цялото село; да знаете само колко кокошки са изпотрепали вече. А пък аз стоя на брега на реката и наблюдавам; разбира се, никой от тях не може да хвърли повече, отколкото докъм средата на реката — руслото й трябва да е наполовина запълнено вече. Снощи значи, привечер беше, ми доведоха един младеж, същия уж, дето осакатил Пудил. Ей сегичка ще го видите тоя дангалак, господин съдия, чака отвън.

— Слушай, Лисицки — казвам му аз, — ти значи си хвърлил тоя камък по Пудил?

— А-а — вика той, — Пудил ме напсува и аз се ядосах, а пък друг камък нямаше наблизо.

— Ето ти значи друг такъв камък — казвам му аз, — хайде сега хвърли го на отсрещния бряг; ама ако не го хвърлиш, тарикат с тарикат, не те чака нищо хубаво, така да си знаеш!

Взе той значи камъка — ръчищата му като лопати, застана горе на брега и се приготви да хвърля; гледам го, нито има техника някаква, нито стил, нито с краката работи, нито с трупа и — хоп! — хвърли камъка във водата на около четиринадесет метра; това, разбира се, е доста, но — както и да е, аз взех да му показвам:

— Какъв си кьопав, мама му стара, трябва да застанеш ей така ѐ, с дясното рамо назад, а като хвърляш, едновременно с това трябва да изтласкваш напред и рамото си, разбираш ли?

— Аа — вика той, изкриви се целият, също като свети Ян Напомуцки и — хоп! — хвърли камъка на десет метра.

Истински ме доядя, знаете ли.

— Келеш с келеш — развиках се аз, — ти си ударил Пудил, а? Лъжеш, твойта мамка!

— Господин вахмистър — вика той, — бог ми е свидетел, че го улучих; нека Пудил застане там още веднъж и пак ще го улуча това куче краставо.

Аз тичам значи при Пудил и го моля:

— Господин Пудил, вижте какво, в случая се касае за световен рекорд, елате, моля ви се, да го изпсувате още веднъж от градината, оня тухлар ще хвърли и по вас още един камък.

И няма да повярвате, господин съдия: Пудил не, та не, за нищо на света нямало да отиде. Знаете ли, в тия хора няма капчица идеализъм.

Тогава аз се върнах пак при Вашек, оня, тухларина.

— Мошеник с мошеник — развиках се аз, — кого ще лъжеш, че си ударил Пудил. Пудил казва, че е бил друг.

— Лъже — вика Лисицки, — аз го ударих.

— Докажи го, като си ти — казвам му аз, — да видим ще хвърлиш ли камъка на другия бряг!

А Вашек се чеше по главата и се смее:

— Господин вахмистър — вика, — ей така нахалост не иде някак си; а колкото до Пудил, него винаги ще го ударя, него аз му имам зъб.

— Вашек — опитвам аз с добро, — ако хвърлиш камъка на оня бряг, ще те пусна; ако не, ще лежиш в дранголника за тежка телесна повреда, задето си осакатил Пудил; а бе, ти не разбираш ли, че ще ти друснат половин година за това, хаймана такава.

— Хубаво, ще си го излежа през зимата — вика Вашек.

И аз тогава го арестувах в името на закона.

Сега той чака отвън в коридора; господин съдия, да можехте да разберете дали наистина е хвърлил камъка или се фука само! Аз мисля, че ще се уплаши и ще си признае, че не е той; но след това му турнете един месец на тоя келеш, задето лъже и мами властите; в спорта лъжата не се търпи, господин съдия, трябва здравата да се накаже за това. Ей сега ще ви го доведа.

— Значи вие сте тоя Вацлав Лисицки — каза околийският съдия, като изгледа строго русолявия нарушител. — Вие признавате, че сте хвърлили тоя камък по Франтишек Пудил с намерение да му причините зло и че сте го наранили тежко. Така ли е?

— Господин съдия — подхвана провинилият се, — работата беше такава: той, тоя Пудил, биеше там едно момче и аз му извиках от отсамния бряг да го остави, а той започна да ме псува.

— Вие хвърлихте ли камъка или не? — прекъсна го остро съдията.

— Ами, хвърлих го — каза нарушителят съкрушен; — ама той ме псуваше и затова аз грабнах камъка.

— Дяволите да ви вземат — кресна му съдията. — Защо лъжете вие, бе? Не знаете ли, че има голямо наказание за тия, които се опитват да измамят властите? На нас ни е известно, че вие не сте хвърлили камъка!

— Хвърлих го, моля ви се — запелтечи младият тухлар, — ама той Пудил ми каза да го хвана за…

Съдията погледна въпросително полицая Хейда, който безпомощно сви рамене.

— Хайде съблечете се — безцеремонно нареди съдията на съкрушения виновник. — По-скоро, по-скоро — и гащите! Още ли не сте готов!

Сега младият исполин стоеше пред тях, какъвто го беше майка родила, и трепереше; страхуваше се, както изглежда, че ще го мъчат, тъй като смяташе, че това е в реда на нещата.

— Погледнете, Хейда, какъв делтоидеус — каза съдията Тучек. — Ами бицепсът — какво ще кажете?

— Ами той как да е, бива го — отговори Хейда с тон на специалист. — Но коремните му мускули не са достатъчно разработени. Господин съдия, при тласкането на гюле много важни са коремните мускули, нали знаете, при извъртането на трупа. Да ви покажа аз моите коремни мускули, та да видите!

— Хейда, остави, моля ти се — измърмори съдията, — какво му намираш на тоя корем, я виж какъв е възлест; ами гръдният кош, майко моя — каза той, като бодна с пръст в златистия мъх на Вашековите гърди. — Но краката са слаби; тия селяни изобщо имат слаби крака.

— Защото не ги свиват в коляното критично прецени Хейда. — Та това крака ли са; ехе, тласкачът на гюле какви крака трябва да има!

— Обърнете се — лавна отново съдията на младия тухлар. — Ами гърба, какво ще кажеш.

— В раменете е добър — прецени Хейда, — но долу е слаба работа, на тоя приятел му липсва гъвкавост в кръста. Господин съдия, аз мисля, че той не е хвърлил камъка.

— Хайде облечете се — сопна се съдията на тухларя. — Слушайте, за последен път ви питам: вие ли хвърлихте камъка или не?

— Аз го хвърлих — измърмори Вацлав Лисицки с магарешки инат.

— Ех, какво сте муле и вие — избухна съдията, — ако сте хвърлили камъка, това означава тежка телесна повреда и случаят ще трябва да бъде разгледан от окръжния съд и вие ще получите няколко месеца затвор, ясно ли ви е? Оставете това перчене и си признайте, че сте я измислили тая история с камъка; ще ви наложа само три дни арест за измама на властите и след това сте свободен. Е, ударихте ли Пудил с камъка или не?

— Ударих го — каза упорито Вацлав Лисицки. — Той ме псуваше от градината си.

— Изведи го — изрева околийският съдия. — Мошеник с мошеник!

След малко полицаят Хейда още веднъж подаде гласа на вратата.

— Господин съдия — каза той отмъстително, — не е зле да го съдите и за повреда на чуждо имущество; нали той измъкна камъка от зида, с който беше укрепен брегът на реката, сега от него и помен не е останало.

Делото Селвин

— Хм, най-големият ми успех, тоест успехът, който ми донесе най-голяма радост… — отдаваше се на спомени старият майстор Леонард Унден, големият поет, лауреатът на Нобелова награда и така нататък. — Млади приятели, когато човек е на моята възраст, вече не му правят впечатление лаврите, овациите, любовниците и разни други подобни глупости, особено след като отдавна ги няма. Докато човек е млад, радва го всичко и той би бил магаре, ако не върши това, което му доставя удоволствие; само че докато е млад, той няма пари за това. Всъщност животът би трябвало да се развива в обратна посока; най-първо човек би трябвало да бъде стар и да върши пълноценна и общополезна работа, защото тогава за нищо друго не е годен; едва накрая би трябвало да стигне до своята младост, за да се наслаждава на плодовете на своя дълъг живот. Ето на, виждате ли го стареца, пак се раздрънка. За какво исках да ви разкажа? А да, за най-големия успех в моя живот. Да не мислите, че това е била някоя от моите драми или някоя от моите книги — макар че беше време, когато моите книги наистина се четяха; моят най-голям успех беше делото Селвин.

Е да, разбира се, вие едва ли знаете вече в какво се състоеше на времето работата; та оттогава са изминали двадесет и шест, не, двадесет и девет години. Преди двайсет и девет години значи при мене дойде една беловласа дребничка женица, облечена в черни дрехи; и преди да мога да я попитам по своя твърде високо ценен на времето любезен начин какво собствено иска, тя се хвърли в краката ми и се разплака; не знам, но аз не мога да гледам жена да плаче.

— Господине — каза тая майка, след като я поуспокоих, — вие сте поет; в името на вашата любов към човека ви моля, спасете сина ми! Навярно сте чели във вестника за делото Франк Селвин.

Тогава трябва да съм имал вид на брадато пеленаче; аз четях вестници наистина, но къде ще ти обърна внимание на някакво си дело Франк Селвин. Доколкото значи можах да я разбера, както скимтеше и ридаеше, работата се състоеше в следното: единственият й син, двадесет и две годишният Франк Селвин, току-що бил осъден на доживотен строг тъмничен затвор, защото убил леля си София с цел да я ограби; факта, че не се признал за виновен, съдебните заседатели сметнали за отегчаващо вината обстоятелство.

— Та той е невинен, господине — стенеше майката, — кълна ви се, че е невинен! Оная злополучна вечер той ми каза: „Мамо, боли ме главата, ще отида да се поразходя извън града“. И затова, господине, не може да докаже своето алиби! Че кой ще обърне внимание през нощта на някакво младо момче, ако приемем вече, че може да го срещне някой? Моят Франтик беше малко лекомислено момче; но и вие сте били млад; помислете, господине, че той е само на двадесет и две години! Нима може да се опропасти така целият живот на един млад човек? — И така нататък.

Ако бихте видели тая сломена беловласа майка, бихте могли да разберете и вие това, което почувствувах аз тогава: че една от най-страшните мъки е безсилното състрадание. Но какво ще ви разправям повече: накрая аз се заклех, че ще положа всички усилия и няма да скръстя ръце, докато не се изясни този случай; заклех й се, че вярвам в невинността на нейния син. За тези думи тя поиска да ми целуне ръцете. И когато бедничката взе да ме благославя, малко остана аз сам да коленича пред нея. Нали знаете колко глупаво е лицето на човек, когато някой му благодари като на самия бог.

Добре, от този момент значи делото Франк Селвин се превърна в моя собствена кауза. Най-първо аз проучих материалите по процеса. Ама слушайте, така небрежно воден процес не бях срещал в живота си; това беше просто юридически скандал. Случаят всъщност беше съвсем прост: Една нощ слугинята на споменатата леля София, някоя си Ана Соларова, малоумна, петдесетгодишна, чула стъпки в стаята на госпожицата, т.е. леля София. Отишла тя да види защо не спи госпожицата и когато влязла в спалнята, видяла, че прозорецът бил отворен и че през него в градината скочил някакъв мъж. Тогава жената надала страшен вик; а когато дошли съседите и запалили лампата, намерили госпожица София на земята, удушена със собствения й пешкир: скринът, където криела парите си, бил отворен и част от бельото измъкнато и захвърлено на пода. Парите останали на мястото си — очевидно в последния момент слугинята попречила на убиеца да ги задигне. Такава беше значи materia facti.

На следния ден бил арестуван Франк Селвин. Слугинята казала пред следователя, че познала младия господин, като скачал през прозореца. Установило се, че по това време той не бил вкъщи: прибрал се близо половин час по-късно и веднага си легнал. По-нататък станало известно, че това глупаво момче имало някакви дългове. По-нататък се намерила една клюкарка, която многозначително разказала на следователя, че един ден преди убийството леля София й доверила нещо; уж бил идвал при нея племенникът й Франк да я моли да му даде назаем няколко стотарки; след като му отказала — а тя била страшна циция — Франк уж казал: „Лельо, внимавай, да не съжаляваш после.“ — Значи колкото се отнася до, Франк това беше всичко.

А сега да видим как беше воден процесът: продължил беше всичко на всичко половин ден. Пред съда Франк Селвин просто твърдял, че е невинен, че бил на разходка, след това се върнал право вкъщи и легнал да спи. Никой от свидетелите не бил подложен на кръстосан разпит. Адвокатът на Франк — служебен, разбира се, защото госпожа Селвинова нямала пари за по-добър адвокат — бил стар добряк и идиот, който се задоволил с това да обърне внимание върху младостта на своя неразумен клиент и със сълзи на очи да моли великодушните съдебни заседатели за снизхождение. Прокурорът също не си дал много труд: гръмогласно укорил съдебните заседатели, че непосредствено преди процеса произнесли две оправдателни присъди; патетично ги попитал докъде ще стигне човешкото общество, ако всяко престъпление намери покровителство от страна на безразличната благосклонност и мекушавост на съдебните заседатели. По всичко личи, че съдебните заседатели приели тоя аргумент и решили да докажат, че не бива да се злоупотребява с тяхната благосклонност и доброта и просто решили с единадесет гласа, че Франк Селвин е виновен за убийството на старата жена. Така — и това е целият случай.

Слушайте сега, когато установявах всички тия неща, аз просто се бях отчаял; в мене всичко кипеше, въпреки че не съм юрист, а може би тъкмо затова, защото не съм юрист. Представете си само: коронният свидетел е малоумен, освен това е почти на петдесет години и следователно съвсем очевидно е в климактериум, а което, разбира се, е от естество да намали достоверността на показанията й. Човека на прозореца тя видяла през нощта; както можах да установя по-късно, нощта този ден била топла, но много тъмна; жената следователно не е могла да познае тоя човек дори и с приблизителност. На тъмно вие не можете да различите точно дори ръста на човека; този факт аз най-добросъвестно го проверих сам върху себе си. И на всичкото отгоре тая жена просто истерично мразела младия човек, защото й се бил подигравал; наричал я бил белолакта Хебея, което въпросната Ана Соларова поради неизвестна причина смятала за смъртна обида.

Друго нещо: Леля София мразела сестра си, госпожа Селвинова, и двете всъщност не си говорели; старата госпожица дори не произнасяла никога името на Франковата майка. И ако леля София е казала, че Франк я е заплашвал, това нещо великолепно можеше да се нареди между многобройните злъчни подмятания на старата госпожица, които тя си измисляла, за да унижи сестра си. Колкото се отнася до Франк, той бил средно интелигентно момче; писар бил в някаква канцелария, имал си момиче, на което пишел сантиментални писма и лоши стихове, и бил задлъжнял, както се казва, не по собствена вина, или с други думи, затова защото се напивал от сантименталност. Майка му беше съвършена и нещастна жена, разяждана от рак, бедност и мъка. Така значи изглеждаха работите, погледнати отблизо.

Вие не знаете какъв бях аз тогава, на млади години, когато бях в стихията си, аз не се спирах пред нищо. Тогава аз публикувах във вестниците серия от статии под надслов Делото Франк Селвин; точка по точка аз сочех в тях недостоверността на свидетелските показания и главно на коронната свидетелка; анализирах противоречията в показанията, както и пристрастието на някои от тях; доказах абсурдността на предположението, че коронната свидетелка е могла да познае престъпника; демонстрирах съвършената некадърност на председателя на съда и грубата демагогия в пледоариите на прокурора. Но това не ме задоволи; след като се бях хванал веднъж на хорото, аз предприех атака, срещу цялото правосъдие, срещу наказателния кодекс, срещу института на съдебните заседатели, срещу целия равнодушен и егоистичен обществен строй. Не е нужно да питате каква суматоха настана; по това време аз се ползувах вече с известно име, младият свят застана зад мене, една вечер дори се проведе демонстрация пред сградата на съда. Тогава именно при мене дойде адвокатът на младия Селвин и като се хвана за главата, започна да се чуди защо съм бил направил това; той бил обжалвал решението на съда и присъдата на Селвин сигурно щяла да бъде намалена до няколко години затвор; но сега при създалото се положение по-горната инстанция нямало да може да отстъпи пред терора на улицата и затова щяла да отхвърли всичките му съображения. Аз казах на достопочтения юрист, че, според мене, вече не се касае само за делото Селвин; че в случая се касае за нещо по-важно: за възтържествуването на правдата и справедливостта.

Адвокатът имаше право; обжалването бе оставено без последствие, но председателят на съда бе пенсиониран. И знаете ли, аз едва тогава се заех здравата за тая работа; и днес все още бих казал, че това беше една свещена борба за справедливост. Оттогава много неща са се подобрили; признайте, стари приятели, че и аз имам част от заслугата за това. Делото Селвин бе подето от световния печат; аз държах речи пред работници в кръчмите и пред делегати от цял свят по международните конгреси. „Да се ревизира делото Селвин“ — този възглас на времето се беше превърнал в международен лозунг, също както например „Разоръжавайте се“ или „Votes for women“. Колкото до мене, това беше борба на отделната личност против държавата; но зад мене беше младостта. Когато почина майката на Селвин, след ковчега на тая съсухрена и дребничка женица вървяха седемнайсет хиляди души, а аз говорих пред открития гроб, както не съм говорил никога през живота си; наистина, приятели, страшно и странно нещо е вдъхновението.

Седем години водих тая борба; и борбата изгради мене. Не книгите, а делото Селвин ми спечели световно име. Известно ми е, че ме наричат Гласът на Съвестта, Рицарят на правдата и не знам как още; нещо от това ще остане и за надгробната ми плоча. Сигурно и петнайсетина години след моята смърт в школските читанки ще се пише как поетът Леонард Унден се е борил за правдата; после и това ще се забрави.

На седмата година умря и коронната свидетелка Ана Соларова: преди смъртта си тя се изповяда и разплакана призна, че я бори съвестта, задето на времето лъжесвидетелствувала пред съда; призна си, че не може да каже с положителност дали убиецът, когото забелязала на прозореца, е бил Франк Селвин. Добрякът свещеник тогава дойде специално при мене да ми съобщи това; по това време аз вече бях поумнял, имах по-друг поглед върху хода на световните работи и затова не отидох в редакцията на най-големия ежедневник, но изпратих свещеника в съда. В течение на една седмица процесът Франк Селвин беше възобновен. Подир месец Франк Селвин отново бе изправен пред съдебните заседатели; най-добрият адвокат безвъзмездно разби обвинението на пух и прах; след това на трибуната се изправи прокурорът и препоръча на съдебните заседатели да освободят Франк Селвин. И заседателите с дванайсет гласа решиха, че Франк Селвин е невинен.

Да, това значи беше най-големият триумф в моя живот. Никой мой успех не беше ми доставял такова чисто удовлетворение и същевременно някакво особено чувство на пустота; да си призная, аз започнах да чувствувам липсата на делото Селвин — на неговото място беше останала някаква празнина, това беше на следния ден след процеса. Същия ден по едно време при мене дойде прислужничката и каза, че някакъв човек искал да говори с мен.

— Аз съм Франк Селвин — каза човекът и остана да стои на вратата; а мене ми беше — не знам как да го изразя; почувствувах някакво разочарование, че този мой Селвин прилича… е, да кажем, на продавач на лотарийни билети: възпълен и бледен, с очертаваща се плешивина, леко изпотен и безкрайно банален; освен това миришеше на бира.

— Достопочтени маестро — запелтечи Франк Селвин (представете си, той каза „достопочтени маестро“, идеше ми да го ритна за това), — аз ида да ви благодаря… като на своя най-голям благодетел. (Струваше ми се, че предварително е научил всичко наизуст.) Вам дължа благодарност за своя живот. Всички думи на признателност не са в състояние…

— Но моля ви се — побързах да кажа аз, — това беше мой дълг; след като се бях убедил, че сте невинно осъден…

Франк Селвин поклати глава.

— Маестро — каза той скръбно, — не бих искал да заблуждавам благодетеля си; аз наистина убих оная баба.

— Тогава по дяволите — избухнах аз, — защо не го казахте пред съда?

Франк Селвин ме погледна с укор в очите.

— Маестро — каза той, — нали това е мое право; обвиняемият винаги има право да отрича, не е ли така?

Ще ви призная, аз бях смазан.

— Какво искате тогава от мене? — сопнах се аз.

— Маестро, аз дойдох само за да ви благодаря за вашето благородство — говореше Селвин със скръбен глас, като очевидно искаше да се представи за трогнат. — И на бедната ми майка помогнахте. Да ви благослови бог, благородни певецо!

— Махайте се — изревах аз вън от себе си; и нахалникът полетя презглава надолу по стълбите.

След три седмици той ме спря на улицата; беше пийнал. Не можах да се откача от него; дълго време не можах да разбера какво иска, докато най-сетне той не ми обясни, като през това време ме държеше за копчето. Аз съм бил развалил цялата работа; ако не съм бил писал в печата за неговия случай, апелационният съд щял да ревизира присъдата му в резултат от обжалването, направено от адвоката му, и той, Селвин, нямало да лежи невинно години наред в затвора; опитваше се да ми внуши да взема предвид затрудненото му материално положение, което съм бил предизвикал с намеренията си в нормалния ход на процеса. — С една дума, аз бях принуден да му тикна в ръката някоя и друга стотарка.

— Да ви благослови бог, благодетелю — каза накрая Селвин с просълзени очи.

Втория път той се яви при мене и се държа по-заплашително. Аз съм бил облагодетелствуван от неговия случай; спечелил съм бил славата си само благодарение на това, че съм го защищавал, а той сега, видите ли, нямал никаква полза от цялата работа! Каквото и да правих, не можах да го убедя, че нещо като комисионна не му дължа в никакъв случай; просто принуден бях отново да се бъркам в джоба.

От този момент той започна редовно да ме спохожда през сравнително кратки интервали; сядаше на кушетката и въздишаше, че страда от угризения на съвестта, задето пратил бабата при свети Петър.

— Отивам да се предам, маестро — казваше той мрачно, — но за вас това ще бъде световно опозоряване. И аз не знам как да намеря успокоение.

Слушайте, ама това, угризенията на съвестта, било страшно нещо, ако съдя по това колко пари трябваше да дам на тоя тип, за да може да ги понася и занапред. Накрая му купих билет за Америка; не зная дали там е намерил спокойствие.

Та това беше най-големият успех в живота ми; млади приятели, когато се наложи да пишете некролог за Леонард Унден, пишете, че с делото Селвин той записа името си със златни букви и така нататък; човечеството вечно ще му бъде признателно.

Касовата бележка

Тази топла августовска вечер на Стрелецкия остров беше пълно с народ; затова на Минка и нейния Пепа не им оставаше нищо друго, освен да седнат на една маса, където вече седеше някакъв господин с дебели и тъжни мустаци.

— Може ли — каза Пепа; мъжът само кимна с глава. (Този пък тип, помисли си Минка, откъде се намери да седне на нашата маса!) Първото нещо, което направи тя, бе да седне с жест на истинска херцогиня на стола, който Пепа предварително избърса с носната си кърпичка. Второто, което последва веднага, бе да извади пудриерата си и леко да напудри носа си, току-виж, лъснал в тая горещина. И както си вадеше пудриерата, от чантичката й изпадна някакво измачкано листче. Господинът с мустаците се наведе и вдигна листчето.

— Приберете си това, госпожице — мрачно каза той.

Минка се изчерви най-напред за това, че я заговори непознат мъж, после, защото се ядоса, задето беше се изчервила.

— Благодаря — каза тя и се обърна към Пепа: „Това е касовата бележка от магазина, където си купувах чорапи“.

— Точно така — каза меланхолично мъжът. — Вие, госпожице, дори и не подозирате за какво може да ви послужи това.

Пепа сметна за свой кавалерски дълг да се намеси.

— Не разбирам защо трябва да се събират такива глупави хартийки — каза той, без да погледне мъжа. — Само ни пълнят джобовете.

— Няма значение — забеляза мъжът с мустаците. — Понякога това струва много повече от… от не знам какво.

Минкиното лице придоби хладно изражение. (Този тип сега ще има да ни се меси в разговора; боже, защо не седнахме на друго място!) Пепа реши да сложи край на всичко това.

— Повече от какво? — каза враждебно той и смръщи вежди. (Колко му прилича, помисли си Минка.)

— Ами… искам да кажа, че тези дреболии са много ценни като следа — изръмжа полицаят и добави вместо формално представяне: „Впрочем аз съм Соучек от полицията, ако сте чували? Тъкмо имахме подобен случай — каза той и махна с ръка. — Човек дори не знае какво носи в джоба си.“

— Какъв случай? — не можа да се сдържи Пепа. (Минка улови погледа на младежа от съседната маса. „Чакай, Пепа, ще видиш ти как се говори с други хора!“)

— Ами с жената, дето я намерихме в Розтили — каза мъжът с мустаците и се приготви да замълчи.

В Минка пламна неочаквано любопитство най-вече заради това, че ставаше дума за жена.

— С каква жена? — попита тя.

— Ами с тази, дето я намериха неотдавна — промърмори уклончиво господин Соучек от полицията и някак стеснително изрови от джоба си една цигара. И тук се случи нещо просто неочаквано. Пепа бръкна бързо в джоба си, щракна своята запалка и я поднесе към господина.

— Благодаря ви — каза господин Соучек, видимо трогнат и поласкан. — Ами жетвари бяха намерили женски труп в ръжта между Розтили и Кърч — обясни той, показвайки по тоя начин своето благоразположение.

— Аз нищо не знам за това — каза Минка, като изблещи очи. — Пепа, помниш ли, като бяхме в Кърч? — И какво й се е случило на тая жена?

— Удушена — сухо отговори господин Соучек. — Въжето още беше на шията й. Аз няма да разправям пред госпожицата как изглеждаше; можете да си представите — през юли — и след като е лежала там почти два месеца. — Господин Соучек изхвърли с отвращение дима. — Нямате представа как ужасно изглежда човек в такъв вид. Къде ти, и майка му не би го познала. Пък и тези мухи — господин Соучек завъртя меланхолично глава. — Госпожице, махне ли се веднъж кожата на човека — край на красотата. Но да му установиш самоличността, това е истинска мъка, разбирате ли? Докато има нос и очи, все ще може да се познае, но след като тялото е лежало повече от месец на слънце…

— Все пак трябва да е имало някакви инициали по облеклото — забеляза компетентно Пепа.

— Какви ти инициали — промърмори господин Соучек. — Господине, неомъжените момичета не слагат никакви инициали на бельото си, защото си казват, какво пък, нали скоро ще се оженя. Тази жена нямаше никакви инициали, м-да!

— А каква беше на възраст? — интересуваше се Минка съчувствено.

— Около двадесет и пет годишна — каза докторът. — Нали знаете, това личи по зъбите и други там работи. А според дрехите, можеше да бъде работничка или слугиня, но по-скоро слугиня, защото ризата й приличаше на селска. И после, ако беше работничка, все щяха да я потърсят, работничките обикновено се задържат дълго на едно място или в една квартира. Но такава една слугиня смени ли веднъж мястото, вече никой не се интересува за нея. Тя, слугинската, е една много объркана работа, нали? Затова и ние си казахме, сигурно е слугиня, щом като два месеца никой не я е потърсил. Но най-важното беше бележката.

— Каква бележка? — попита живо Пепа, който чувствуваше, че е роден за детектив, канадски трапер, корабен капитан или нещо от тоя род. И лицето му придоби съсредоточен и енергичен израз, като че ли беше станал вече такъв.

— Ето каква е работата — каза Соучек, като поглеждаше замислено към земята. — У нея не се намери абсолютно нищо. Този, който бе извършил престъплението, беше задигнал всичко, което можеше да има някаква цена. Само в лявата си ръка тя още държеше откъснатата дръжка на чантичката си, а самата чантичка без дръжката се намери малко по-нататък в ръжта. Той е искал, разбира се, да й издърпа чантичката, но като се е откъснала дръжката, за него вече тя е нямала никаква цена и той я е захвърлил в ръжта. Но преди това извадил всичко от нея, нали разбирате? Само в една от гънките останало трамвайно билетче от седмицата и касова бележка от някакъв магазин за порцеланови изделия, за петдесет и пет крони. Нищо повече не намерихме в нея.

— А въжето на шията й — каза Пепа. — От него трябваше да тръгнете!

Господин Соучек тръсна глава.

— Това беше някакво парче от въже за пране, все едно нищо. Ние нямахме почти нищо освен трамвайното билетче и бележката. Разбира се, дадохме съобщение във вестниците, че е намерен женски труп, на възраст около двадесет и пет години, сива пола и раирана блуза и молехме, ако някоя слугиня е отсъствувала около два месеца, да се съобщи за това в полицията. Получихме над сто донесения, нали знаете през май слугините най-много сменят местата си, никой не знае защо. После се оказа, че това са напълно ненужни данни. Но колко работа отваря едно такова разследване — каза господин Соучек меланхолично. — Ако една такава патка, която е работила в Дейвице, се открие после във Вършовице или в Коширже, господине, това значи човек да си изгуби цял ден в тичане. А накрая всичко излиза напразно. Глупавата дрънкалка се оказва жива, че отгоре на това се и подиграва с теб… Слушайте какво хубаво парче свирят сега — забеляза той с удоволствие в този миг, като поклащаше глава в такта на Вагнеровите Валкюри, в които оркестърът на острова влагаше всичката си сила. — Каква е тъжна, а? Аз обичам тъжната музика. Затова не изпускам голямо погребение, освен това аз съм и по джебчиите.

— Но убиецът все трябва да е оставил някакви следи — забеляза Пепа.

— Виждате ли ей там онова конте? — рече господин Соучек с оживление. — Той е по касичките в черквите. Много ми се ще да знам какво търси тук. Не, убиецът не беше оставил никакви следи. Слушайте, когато се намери убито момиче, главата си давам, че това го е направил любовникът му. Така става обикновено — каза замислено той. — Вие не обръщайте внимание, госпожице. Ние лесно ще намерим кой я е утрепал, но преди това трябва да разберем коя е тя. В това беше и цялата мъчнотия, я.

— Да си дойдем на думата — каза неуверено Пепа, — все пак полицията нали си има различни методи?

— Разбира се — унило се съгласи господин Соучек. — Такива методи например, като да търсиш зрънце булгур в чувал с леща. Знаете ли какво търпение е нужно в тая работа, господине? Вижте, аз обичам да чета детективски романи, дето са пълни с всевъзможни микроскопи и други такива работи. Но какво ще ти помогне в случая микроскопът? Освен ако искаш да погледаш семейното щастие на някой тлъст червей как отива на разходка с малките си червейчета. Извинявайте, госпожице. Мен винаги ме хваща яд, когато чуя да се говори за методи. Знаете ли, тази работа не е като да четеш роман и предварително да знаеш какво може да се случи. Това повече ми прилича на такова нещо: пъхнат ти един роман в ръцете и ти кажат: „Хайде, господин Соучек, прочетете това дума по дума и където откриете думата «макар», отбележете страницата.“ Ето такова нещо е и нашата работа. Тук вече няма да ти помогнат никакви методи, никаква находчивост. Трябва да четеш и да четеш, докато разбереш накрая, че в книгата няма нито едно „макар“. Или, което е все едно, да хукнеш по цяла Прага, да установяваш местожителството на цял билюк Андулки или Марженки, за да откриеш по детективски, че нито една от тях не е убита. Ей за това би трябвало да се напише нещо — забеляза недоволно той, — а не за откраднатия гердан на Савската царица. Защото това, господине, си струва трудът.

— Е, а как постъпихте в края на краищата? — попита Пепа, предварително убеден, че той би постъпил иначе.

— Как постъпихме ли? — повтори господин Соучек замислено. — Все трябваше да се започне отнякъде, нали така? Първо, ние разполагахме с трамвайното билетче от седмицата. Сега да допуснем, че това момиче — ако наистина е било слугиня — е служело някъде наблизо край тази линия. Това може и да не е така, възможно е тя да е пътувала по тази линия случайно. Но нещо все трябва да се приеме за начало, за да може изобщо да се почне, нали така? Само че седмицата върви почти през цяла Прага, от Бржевнов през Мала страна и Нове Место чак до Жижков. Но това си е така, няма как. После налице беше касовата бележка. От нея можеше да се установи само това, че преди известно време момичето е купило някои неща от един магазин за порцеланови изделия.

— И там си спомниха за нея, нали? — почти извика Минка.

— Какво ви прихваща, госпожице — промърмори господин Соучек. — От къде на къде ще я помнят. Но доктор Мейзлик, нашият инспектор, ходи да пита там какво може да се купи за петдесет и пет крони. „Различни неща — отговорили му, — зависи от броя на покупките. Но точно за петдесет и пет крони може да се купи една английска каничка за чай за един човек“. „Дайте ми една — казал нашият доктор, — но да е някоя бракувана, та да не струва толкова.“

Повика ме след това господин инспекторът и казва:

— Погледнете, Соучек, тук има нещо за вас. Да допуснем, че момичето е било слугиня. Слугините непрекъснато чупят разни работи. И когато се случи за трети път да счупи някой предмет, тогава вече госпожата казва: „Ти, глупачке, ще отидеш сега да го купиш и ще си го платиш“. В такъв случай именно момичето отива и купува само един предмет, и то тъкмо онзи, който е счупила. А за петдесет и пет крони не може да се купи нещо друго освен кана за чай за един човек. „Ама това е безобразно скъпо“ — викам му аз. А той: „Така е, драги. Първо, с това се обяснява защо слугинята е запазила бележката. За нея това са били много пари и вероятно тя се е надявала, че все някога госпожата ще й ги върне. Второ, погледнете добре: това е кана за чай само за един човек. Следователно нашето момиче е слугувало у някой самотен човек или пък господарката му е имала такъв квартирант самотник, който си е носел в тази кана закуската. А това ще е била някоя госпожица, един мъж едва ли би си дал парите за такава скъпа и хубава кана, нали така. Мъжете обикновено не забелязват от какво ядат. А най-вероятно е това да е била някоя самотна госпожица, те, тия кокони, когато са на квартира, страшно много обичат да си имат нещо свое, затова си и купуват такива ненужно скъпи вещи.“

— Това е истина — възкликна Минка. — И аз си имам такава хубава ваза, Пепа.

— Виждате ли — каза господин Соучек. — Но касовата бележка едва ли я пазите. След това господин инспекторът ми казва: „Сега, Соучек, да погадаем нататък. Всичко е много съмнително, но все трябва да се започне отнякъде. Разсъдете сам — едно лице, което хвърля петдесет и пет крони за една кана за чай, не може да живее на Жижков. (Тук господин докторът имаше предвид линията на седмицата, т.е. трамвайния билет.) Във вътрешността на Прага наемателите са малко, а в Мала Страна живеят само такива, дето пият кафе. Аз се ориентирах към частта, която се намира между Храдчани и Дейвице, още повече че седмицата минава там. Бих казал дори — добави той, — че госпожица, която пие чай от такава английска каничка, не може да живее на друго място освен в някоя къща с градинка. Знаете ли, Соучек, това е такава една английска мода!“ — Разбирате ли, на нашия доктор Мейзлик понякога му идват такива едни смахнати идеи. — „Хайде, Соучек — казва той, — вземете каничката и поразпитайте из тая част на града дали някъде не живее под наем някоя такава префърцунена госпожица. Ако се окаже, че тя има точно такава каничка, попитайте я дали хазайката й не е имала слугиня, която да е напуснала през май. По дяволите, това е твърде несигурна следа, но може да се опита. Хайде вървете, старче, това вече е ваш случай!“

Да ви кажа правото, аз не обичам такива гатанки. Все пак свестният детектив не е нито гадател по звездите, нито ясновидец. Детективът не бива да философствува много. Понякога случайно ще попадне на истинската следа, но случайността не е чиста работа. Виж, трамвайният билет и каничката за чай поне са нещо, което се вижда. А всичко останало е само… плод на въображението — каза господин Соучек, срамувайки се сякаш да употреби такава умна дума. — Подкарах аз работата, както си знам. Отидох на мястото и от къща на къща започнах да показвам каничката и да разпитвам имат ли си и те такава. И представете си: когато стигнах до 47 номер, слугинята там ми казва: „Ой, същата каничка я има госпожицата, дето живее у нашата госпожа!“ Отидох да разпитам госпожата. Тя беше някаква генералша вдовица и даваше две стаи под наем на някакви госпожици. Едната от тях, някоя си госпожица Якоубкова, учителка по английски, имаше буквално същата каничка. „Госпожа — казвам, — да сте имали слугиня, която да си е отишла от вас през месец май?“ — „Имах — казва тя, — викахме и Маржка, но как й беше второто име, вече не помня.“ — „А да е счупила тя някаква каничка на квартирантката ви?“ — „Счупи веднъж — казва госпожата — и трябваше да й купи нова. Но, за бога, откъде знаете това?“ — „Ние, госпожо, всичко знаем.“

Сега вече всичко тръгна леко; най-напред открих слугинята, с която Маржка е другарувала — всяка слугиня си има една приятелка, на която казва всичко. От нея разбрах, че момичето се наричало Мария Паржизкова от Држевич. Мене, разбира се, най-много ме интересуваше с кого тази Маржка е ходела. Ходела била с някой си Франта. Що за птица е този Франта, приятелката й не знаеше, но си спомни, че веднъж била с тях двамата в „Едем“, а там друг един лъскач извикал на Франта: „Здрасти, Ферда!“ — Ферда значи се падна на колегата Фриба. Той е голям специалист по прякорите и веднага каза: „Франта, сиреч Ферда, е само Кроутил от Коширже, но той в действителност се казва Пастиржик. Да отида да го прибера, господин инспектор, но трябва да бъдем двама.“ — Отидох и аз, макар че това не беше моя работа. Спипахме го у приятелката му. Поиска да стреля, негодникът. С него се зае инспекторът Матичка. Какво прави, какво струва той, никой не знае, но след шестнадесет часа тоя Франта или, с други думи, Пастиржик, си призна всичко: как удушил в ръжта Мария Паржизкова и задигнал няколкото стотарки, които представлявали слугинската й заплата. Лъгал я, че щял да се ожени за нея. „Ама това всички го правят“ — мрачно добави той.

Минка се затресе:

— Пепа — въздъхна тя. — Това е страшно!

— Вече не е — сериозно произнесе господин Соучек от полицията. — Страшното беше тогава, когато стояхме над нея в онази нива и не намерихме нищо друго освен касовата бележка и трамвайното билетче. Такива нищо и никакви хартийки — но ето че отмъстихме за нещастната девойка. Та, казвам, господине, човек нищо, нищо не бива да хвърля. И най-незначителното нещо може да се окаже следа или да послужи за доказателство. Така е, господине, човек дори не знае кое в джоба му е по-важно.

Минка гледаше смаяно, с насълзени очи. И ето, очите й се обръщат всеотдайно към Пепа, а от влажната й длан изпада омачканата касова бележка, която през цялото време беше стискала нервно. Пепа не видя това, понеже се беше зазяпал в звездите, но господин Соучек от полицията видя, всичко забеляза и се усмихна тъжно и разбиращо.

Престъпление в едно селско семейство

— Станете, обвиняемият — каза председателят на съда. — Съгласно обвинителния акт вие сте убили тъста си Франтишек Лебеда; през време на следствието сте признали, че сте го ударили три пъти по главата с брадва, с намерение да го убиете. Признавате ли се за виновен?

Изнемощелият селянин трепна и преглътна.

— Не — каза той с усилие.

— Вие убихте ли го?

— Да.

— Значи, се признавате за виновен?

— Не.

Председателят на съда се отличаваше с ангелско търпение.

— Вижте какво, Вондрачек — каза той, — установено е също така, че сте правили опит вече и да го отровите; слагали сте му в кафето отрова за плъхове. Вярно ли е?

— Да.

— От това се вижда, че вие отдавна вече сте се канели да му отнемете живота. Разбрахте ли ме?

Селянинът подсмъркна и безпомощно сви рамене.

— Това беше заради детелината — запелтечи той. — Той продаде детелината, а аз му виках преди това: Тате, остави детелината, не я продавай, аз ще купя зайци…

— Чакайте — прекъсна го председателят на съда. — Детелината негова ли беше или ваша?

— Е па негова — измънка обвиняемият. — Ама защо му е на него детелина? Аз му рекох: Тате, дай ми барем нивата с люцерната. А той вика: Като умра, тя ще остане на Маржка, моята жена де, че тогава прави с нея, каквото щеш, голтако неден.

— Затова ли поискахте да го отровите?

— Е па.

— Задето ви наруга ли?

— Не. Това беше заради нивата. Той рече, че ще продаде нивата.

— А бе, човек — не се сдържа председателят, — та нали нивата е била негова? Защо да не може да я продаде?

Обвиняемият Вондрачек погледна с упрек председателя на съда.

— Ами че аз имам край нея една ивичка земя, с картофи съм я засадил — обясни той. — Купих го аз това парче земя, та един ден да го събера с нивата, а той вика, какво ме интересува твойто парче, аз ще я продам на Йоудал.

— Значи, вие не се разбирахте с него и се карахте — помогна му председателят.

— Е па — отвърна мрачно Вондрачек. — Това беше заради козата.

— Заради каква коза?

— Той ми издои козата. Аз му думах, тате, остави козата или ни дай за нея ливадата край реката. А той взе, че даде ливадата под наем.

— Какво ги правеше парите? — попита един от заседателите.

— К’во ще ги прави? — каза обвиняемият навъсен. — В сандъка ги държеше. Като умра — казваше, — ще ги вземете. Ама не умира, пущината. А беше прехвърлил седемдесетте.

— Значи, вие казвате, че виновен за разправиите между вас е бил тъстът ви?

— Е па — колебливо отговори Вондрачек. — Стиснал се беше и нищо не дава. Докато съм жив — казваше, — аз съм сайбията тука и те това си е. Аз му викам, тате купи крава, пък аз ще изора нивата, защо да я продаваме, ама той слуша ли, като умра, вика, купи си, ако щеш, две крави, а аз тая нива ще я продам на Йоудал.

— Я слушайте, Вондрачек — каза строго председателят на съда, — вие да не сте го убили заради парите в сандъка?

— Те бяха за кравата — каза упорито Вондрачек. — Правехме сметка, като умре, да купим крава с тях. Селска къща без крава може ли, а? Отде да взема гюбре?

— Обвиняемият — намеси се прокурорът, — става дума не за кравата, а за човешкия живот. Защо убихте тъста си?

— Заради нивата.

— Това не е никакъв отговор!

— Той искаше да продаде нивата…

— Но нали парите след неговата смърт, така или иначе, щяха да останат за вас!

— Да, ама нали не умира, пущината му — каза сърдито Вондрачек. — Ваша милост, да си беше умрял по добром. Та аз никога нищо лошо не съм му сторил. Цялото село ми е свидетел, аз го имах като баща, не е ли така? — каза той, като се обърна към публиката. Аудиторията, в която се беше стекло половината село, зашумя одобрително.

— Да — сериозно се обърна към него председателят. — И затова поискахте да го отровите, нали?

— Да го отровя — измърмори обвиняемият. — А защо продаде детелината? Детелината трябва да си остане в къщата, ваша милост, това всеки го знае. Селска къща без детелина, това на к’во прилича, а?

Аудиторията одобрително зашумя.

— Обръщайте се към мене, обвиняемият — извика председателят. — Или ще наредя да изведат съселяните ви. Разкажете ни как стана убийството.

— Ами — започна колебливо Вондрачек, — него ден беше неделя и той пак се беше спрял да говори с Йоудал. Тате, думам му аз, да не вземеш да продадеш нивата. А той ми вика: Тебе ще те питам аз, дрипльо с дрипльо. Тая работа вече не се трае, рекох си аз, така де. И отидох да цепя дърва.

— Тая брадвичка ли беше?

— Тая.

— Продължете!

— Вечерта думам на жената, иди и заведи децата у леля. Тя веднага се разрева. Недей рева, думам й, аз ще говоря още веднъж с него. След това той дойде под сайванта и вика, тая брадвичка е моя, дай я насам! А аз го питам, ти защо ми издои козата, кажи де. Той посегна да грабне брадвичката. И аз го ударих.

— Защо?

— Ами заради нивата.

— А защо го ударихте три пъти?

Вондрачек сви рамене.

— Ами така. По нас хората са свикнали с тежкия труд, ваша милост.

— А след това?

— След това си легнах.

— Спахте ли?

— Не. Правих сметка колко ще струва кравата и как ще разменя ливадата за онова парче край пътя. Ще събера така всичко на едно място.

— А съвестта не ви ли измъчваше?

— Не. Мене ме измъчваше това, че нивите не са събрани на едно. После, викам си аз, ще трябва да се поправи оборът за кравата и там ще хвръкнат няколко стотарки. Та той, дядото, беше останал вече и без кола. Аз му казвах, тате, бог да ти прости греховете, ама това не е селска къща, това на нищо не прилича. Тия двете ниви искат да се съберат, няма ли да се смилиш?

— А вие смилихте ли се над стария човек? — гръмогласно се провикна председателят.

— Ама като искаше да го продаде това парче на Йоудал — запелтечи обвиняемият.

— Значи, вие сте го убили от алчност.

— Не е вярно — развълнувано се защищаваше Вондрачек. — Това беше заради нивата! Ако бяха се събрали тия две ниви…

— Признавате ли се за виновен?

— Не.

— Убийството на един стар човек, това за вас нищо ли не е?

— Ама нали ви казвам, че това беше заради нивата — избухна Вондрачек почти разплакан. — Какво убийство е това! Боже господи, как не можахте да разберете! Та това си е наша семейна работа, ваша милост! Чужд човек да беше, нямаше да го направи! Аз никога дори и една игла не съм откраднал… попитайте кой е Вондрачек… а те ме арестуваха като крадец — стенеше Вондрачек, задушавайки се от мъка.

— Не като крадец, а като отцеубиец — тъжно каза председателят. — Вие знаете ли, Вондрачек, че за това се полага смъртно наказание?

Вондрачек се секнеше и подсмърчаше.

— Това беше заради нивата — каза той покорно.

Съдебното следствие продължи мудно по-нататък: свидетели, пледоарии…

 

 

Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание и докато те разискваха върху вината на обвиняемия Вондрачек, председателят на съда, замислен, зяпаше през прозореца на залата.

— Скучна работа — измърмори колегата му. — И речта на прокурора беше вяла, пък и защитникът не каза нищо особено… Ясен случай, какво има да се приказва.

Председателят на съда изпъшка.

— Ясен случай — каза той и махна с ръка. — Вижте какво, драги колега, тоя човек се смята толкова невинен, колкото и вие, колкото и самият аз. Имам чувството, като че ли трябва да осъдя някой касапин за това, че е заклал крава, или пък някоя къртица за това, че прави къртичини. По едно време ми се струваше, че това изобщо не е наша работа, разбирате ли, че това изобщо не е въпрос на право или закон. Пфю — отдъхна си той и съблече тогата. — Трябва да си почина малко. Умори ме това нещо. Знаете ли, аз мисля, че заседателите ще го оправдаят; това е глупаво, но може би ще го оправдаят, защото… Знаете ли какво ще ви кажа: аз съм селско чедо; и когато тоя човек казваше, че двете ниви искат да се съберат, аз… аз си представих тия две ивици земя и почувствувах, ако трябва да съдим… разбирате ли, по някакъв божи закон… че би трябвало да съдим тия две ниви. Знаете ли какво ми се искаше да направя? Искаше ми се да стана, да сваля баретата и да кажа: Обвиняеми Вондрачек, пролятата кръв вопие към небето и затова в името на бога ще засееш двете ниви с бленика; с бленика и глог, и докато си жив, тая угар на омразата ще те боде в очите… Интересно какво би казал във връзка с това прокурорът. Да, колега, понякога сам бог е необходимо да съди хората; само той е в състояние да налага такива страшни и велики наказания. Да съдим в името на бога; това не е по нашите сили. Какво, заседателите вече са се разбрали, а? — Като изпъшка от досада, председателят на съда облече тогата си. — Хайде да вървим! Да влязат заседателите!

Изчезването на артиста Бенда

На втори септември изчезна безследно артистът Бенда, маестро Ян Бенда, както го наричаха от времето, когато с един скок той достигна върховете на театралната слава. Впрочем на втори септември не беше се случило нищо особено. Прислужницата, която дойде в девет часа сутринта да почисти квартирата на Бенда, намери леглото овъргаляно и цялата оная кочина, сред която живееше Бенда, но артистът не беше вкъщи. И понеже това никак не я учуди, тя разтреби стаята и си тръгна. Хубаво. Но от тоя ден Бенда потъна сякаш в дън земя.

Леля Марешова (така се наричаше прислужницата) не се изненада много и от това. Те артистите са като циганите. Кой го знае де се е запилял по театрите сега, а може и да гуляе някъде. На десети септември обаче Бенда трябваше да се яви в театъра, където започваха репетициите на „Крал Лир“. И затова хукнаха да го търсят под дърво и камък. Когато Бенда не дойде и на третата репетиция, в театъра силно се обезпокоиха и веднага позвъниха на приятеля му д-р Голдберг дали не знае какво се е случило с него.

Д-р Голдберг беше хирург и печелеше луди пари от операции на апендицит (евреите знаят в какво да се специализират). Той беше дебел човек, с дебели стъкла на златните си очила и дебело златно сърце. Беше запален поклонник на изкуството, жилището му от пода до тавана беше украсено с картини и той предано обичаше Бенда, който му отвръщаше с приятелско пренебрежение и снизходително го оставяше да плаща вместо него сметките, което, между нас казано, не беше дребна работа. Трагичната маска на Бенда и сияещата физиономия на д-р Голдберг (който пиеше само вода) бяха неотделими една от друга и при най-необузданите оргии и диви буйства, което впрочем съставляваше другата страна от голямата известност на артиста.

И така позвъниха на д-р Голдберг дали не знае какво се е случило с Бенда. Той им отговори, че няма и понятие, но обеща да го потърси. Не им каза обаче, че ето цяла седмица как сам той го търси с растящо безпокойство из нощните заведения и крайградските хотели. Гнетеше го предчувствие, че с Бенда се е случило нещо лошо. Работата стоеше така: той, д-р Голдберг, доколкото можа да установи, беше последният човек, който бе виждал Бенда. Някъде към края на август те бяха предприели с него триумфален обход на нощните заведения в Прага. Но след това Бенда не дойде на нито една от обичайните им срещи. Може да е болен — каза си накрая д-р Голдберг и се упъти една вечер към квартирата на Бенда. Това беше точно на първи септември. Позвъни. Никой не дойде да му отвори, но отвътре се чуваше шум. Докторът звъня в продължение на пет минути. Най-после се чуха стъпки и в рамката на вратата застана Бенда, увит в халат и толкова страшен, че д-р Голдберг се стъписа. Големият артист бе сякаш подивял — мръсен, отпаднал, с разчорлени коси и брада, небръсната цяла седмица.

— А, това сте вие! — нелюбезно каза той. — Какво искате?

— За бога, какво ви се е случило? — смаяно извика д-р Голдберг.

— Нищо! — троснато отвърна Бенда. — Никъде няма да дойда, ясно ли ви е? Оставете ме на мира!

И хлопна вратата под носа му.

На другия ден изчезна.

Доктор Голдберг угрижено се взираше през дебелите стъкла на очилата си. Нещо тук не беше в ред. От портиера на дома, където живееше Бенда, докторът научи малко: една вечер — трябва да е било на втори септември — в три часа след полунощ пред къщата спряла лека кола. Никой не слязъл от нея, но клаксонът продължително изсвирил, сякаш давал сигнал на някого от къщата. След малко се чули стъпки, някой излязъл и хлопнал вратата зад себе си. Колата заминала. А каква е била тая кола, портиерът не можеше да каже. В три часа сутринта трудно ще вдигнеш някого от постелята. Но клаксонът така настойчиво свирел, сякаш ония в колата много бързали и нямали никакво време за губене.

Прислужницата разправяше, че артистът цяла седмица не бил излизал от квартирата си (или ако е излизал, то е било нощем), не се бръснел, не се и миел дори, а пък какъв вид имал само — не било за разправяне. Яденето му носели вкъщи, непрекъснато се наливал с коняк и се въргалял по дивана. И туй май било всичко.

Сега, когато и други хора започнаха да се безпокоят от изчезването на Бенда, д-р Голдберг отново потърси старата жена.

— Слушай, лельо — каза той, — не знаеш ли поне с какво е бил облечен, когато е излязъл от квартирата си?

— А че с нищо — каза старата жена. — Ей на, туй не ми харесва мене, господине. Нищо не е облякъл. Аз му знам дрехите — всичко си стои на мястото — нито едни гащи не липсват.

— Ама как, да не би да е излязъл по долни дрехи? — озадачено забеляза докторът.

— И по долни дрехи не е — заяви старицата. — Че и без обуща на всичкото отгоре. Това ми е чудно на мене, господине. Аз всичко му бях записала, та знам, нали му нося бельото на пералня. Донесох му го аз изпрано. Наредих го в скрина и всичко преброих. Ризите му — осемнайсет — всичките са си там. Нищичко не липсва, поне една носна кърпа да липсваше. А то нищо, ама нищичко. Само куфарчето му го няма — дето все със себе си го носеше. Ако е излязъл, ей богу, гол-голеничък трябва да е тръгнал…

Доктор Голдберг приличаше на човек, който се готви да извърши нещо лошо.

— Лельо — каза той, — когато отиде да му разтребиш на втори септември, не забеляза ли някакъв особен безпорядък? Да речем, нещо катурнато или вратата разбита…

— А че безпорядък, ако питате — отвърна старицата, — безпорядък имаше, както всеки път. Той, господин Бенда, беше много немарлив човек. Ама някакъв особен безпорядък да съм забелязала, не съм… Но къде ли може да се е дянал без парцал на гърба си?

Доктор Голдберг, разбира се, също си задаваше този въпрос и затова с най-черни мисли се запъти към полицията.

— Добре — каза полицаят, след като го изслуша, — ще предприемем издирване. Но ако се съди по това, което казвате, че той цяла седмица е стоял заключен в стаята си небръснат и немит, че се е търкалял по дивана и се е наливал с коняк, за да изчезне изведнъж гол, както майка му го е родила… всичко това, господине, хъм, ми намирисва на някакво…

— Умопомрачение — довърши мисълта му доктор Голдберг.

— Да — каза полицаят. — Самоубийство в момент на умопомрачение. В случая това никак не би ме изненадало.

— Но тогава поне трупът му щеше да се намери — неуверено забеляза докторът. — И после, къде може да отиде човек гол? И защо в такъв случай ще вземе куфар със себе си? А и тази кола, какво е чакала пред квартирата му?… Не, това ми прилича повече на някакво бягство.

— Ами — досети се полицаят — да е имал дългове?

— Не — категорично отговори доктор Голдберг, макар че в действителност Бенда беше задлъжнял до гуша (той никога не гледаше трагично на тези неща).

— Или, да речем, някаква лична трагедия… Нещастна любов или сифилис, или нещо от тоя род, което може да разтърси човека?

— Доколкото ми е известно, нищо — неуверено отвърна д-р Голдберг, припомняйки си един или два случая, които впрочем едва ли биха могли да имат някакво отношение към загадъчното изчезване на артиста.

След като го увериха, че „полицията ще направи възможното“, д-р Голдберг си тръгна и по пътя прехвърли в ума си всичко, което знаеше за Бенда. А то не беше много.

Първо — някъде зад границата Бенда имаше законна жена, за която, естествено, никак не го беше грижа.

Второ — издържаше някакво момиче в Холешовице.

Трето — имаше интимна връзка с мадам Грета, жената на крупния фабрикант Корбел.

Тази мадам Грета живееше с манията да стане прочута артистка, затова мъжът й беше финансирал няколко филма, в които тя, разбира се, играе главните роли. Знаеше се, че Бенда е любовник на мадам Грета и че тя го посещава, без да я е грижа много дали я виждат или не.

Впрочем Бенда никога не говореше за тези неща. Той презираше всичко и в това отношение проявяваше, от една страна, някакво грандоманско себелюбие, а, от друга, един цинизъм, от който д-р Голдберг просто тръпки го побиваха.

— Не — рече си д-р Голдберг безнадеждно, — в интимните работи на Бенда и дяволът не може се оправи. Да пукна, ако не се е забъркал в някоя мръсна история. Но това е работа на полицията.

 

 

Д-р Голдберг, разбира се, не знаеше какво предприема полицията и какви са нейните пътища. Само с растящо безпокойство чакаше известия. Но вече мина цял месец от изчезването на артиста и за Ян Бенда започна да се говори в минало време.

Една привечер д-р Голдберг срещна стария артист Лебдушка; заприказваха се и от дума на дума стигнаха и до Бенда.

— Господи, какъв актьор беше той! — припомняше си старият Лебдушка. — Помня го още когато беше на двадесет и пет години. Как само играеше Освалд този проклетник! В театъра тогава идваха студенти-медици да гледат как изглежда парализиран човек! Тогава за пръв път игра и Крал Лир. Аз дори и не мога да кажа как е играл, защото погледът ми през цялото време не се откъсваше от ръцете му. Това бяха ръце на осемдесетгодишен старец — мършави, сбръчкани, жалки. И досега не мога да разбера как беше направил той тези ръце! И аз също умея да се гримирам, но с Бенда, докторе, никой не можеше да се мери. Само един актьор може да оцени това.

Д-р Голдберг с тъжно удовлетворение слушаше този професионален некролог за Ян Бенда.

— Взискателен актьор беше той — въздъхна Лебдушка. — Как само тормозеше шивача на театъра: „Аз — казва — няма да ти играя крал с тия просташки дрехи!“ Когато играеше, той не можеше да търпи никакви театрални измишльотини по себе си. Спомням си, когато се готвеше да играе Отело. Тогава той обиколи всички антикварни магазини, докато не намери старинен пръстен от онази епоха. И докато игра тази роля, не го свали от ръката си. „Аз — обичаше да казва той — играя по-добре, когато имам нещо истинско на себе си.“ Не, това не беше игра, това беше просто… превъплъщение! — неуверено произнесе тази дума Лебдушка, сякаш се съмняваше в точността и. — А в антрактите беше груб като фелдфебел, заключваше се в гримьорната си, за да не го изтръгнат от вдъхновението му. При това от прекалено пиене беше станал много раздразнителен — забеляза Лебдушка замислено. — Аз отивам на кино, докторе — каза той на сбогуване.

— Ще дойда с вас — предложи д-р Голдберг, който се чудеше как да си убие времето тая вечер.

Даваха някакъв моряшки филм, но доктор Голдберг почти не гледаше към екрана, а със сълзи на очи слушаше бъбренето на Лебдушка за Ян Бенда.

— Това не беше актьор — разправяше Лебдушка, — това беше същински дявол! Малко му беше един живот на него, там е работата. Живееше той скотски, докторе, но на сцената беше истински крал или истински скитник. Ех, как величествено умееше той да махне с ръка, сякаш цял живот е заповядвал. А всъщност баща му е бил уличен точилар… Х-м, погледнете този корабокрушенец на екрана. Колко е изискан само! Уж живее на пуст остров, пък ноктите му изрязани… Ама че идиот! А брадата му? Веднага ще познаеш, че е залепена. Виж, ако Бенда играеше тази роля, той непременно щеше да си пусне истинска брада, а под ноктите му щеше да има кал… Докторе, какво ви стана изведнъж?

— Извинявайте — смотолеви д-р Голдберг и стана. — Спомних си нещо. Благодаря ви — и хукна навън.

„Бенда щеше да си пусне истинска брада…“ — повтаряше той на себе си. „Щеше да си пусне истинска брада…“ Как не можах да се досетя по-рано!

— В полицейския участък! — извика той и се хвърли в първото такси.

Едва влязъл при дежурния полицай, д-р Голдберг шумно го замоли, веднага, ама в същия момент, незабавно да го осведомят не е ли бил откриван на втори септември или по-късно някъде — независимо къде — трупът на неизвестен скитник.

Противно на всички очаквания дежурният полицай отиде някъде да провери или да попита. Направи го не толкова от старателност или любопитство, колкото от скука.

В това време д-р Голдберг чакаше и се потеше, осенен от някаква страшна догадка.

— Ето — каза върналият се полицай, — на втори септември сутринта горският е открил в кривоклатските гори трупа на неизвестен скитник, около четиридесетгодишен. На трети септември от Елба край Литомержице е бил изваден трупът на около тридесетгодишен непознат мъж, престоял във водата не по-малко от две седмици. На десети септември в Немецки брод е бил открит трупът на един обесен — шейсетгодишен…

— Има ли някакви по-точни данни за скитника от гората? — със затаен дъх запита д-р Голдберг.

— Убийство — каза полицаят, като се взираше внимателно в разтревоженото лице на доктора. — Съгласно рапорта на полицейския пост, черепът му е бил разбит с тъп предмет. Данните от аутопсията: алкохолик, смъртта е настъпила вследствие мозъчно сътресение. Ето снимката — каза полицаят и добави с тон на познавач: „Здравата са го цапардосали!“

На снимката се виждаше мъжко тяло, заснето до кръста, облечено в дрипи, с разкопчана дочена риза. На мястото на челото и очите се чернееше някакво страшно валмо от сплъстени косми и нещо, което трябваше да бъде кожа или кости. Само в избуялата като стърнище брада и в полуотворената уста още личеше нещо човешко. Д-р Голдберг трепереше като лист. Това ли е… Възможно ли е това да бъде Бенда?

— Нямаше… Нямаше ли някакви особени белези? — с усилие запита той.

Полицаят се зачете в някаква папка.

— Х-м, ръст сто седемдесет и шест сантиметра, коси прошарени, зъби силно разядени…

Д-р Голдберг въздъхна с облекчение:

— Слава богу, не е той! Бенда имаше зъби като на хищник. Не е той! Прощавайте за безпокойството — бъбреше зарадван докторът, — това не може да бъде той. Изключено!

„Изключено!“ — повтаряше си облекчено той, като се прибираше към къщи. — „Може би Бенда е жив. Господи, може би вече седи в кафене «Олимпия» или в «Черната патица»“…

Тази вечер, както някога, д-р Голдберг отново предприе обиколка на нощните заведения в Прага. Във всеки локал, където едно време се подвизаваше Бенда, той поръчваше неизменната си чаша вода и златните му очила хвърляха отблясъци към най-отдалечените ъгли, но Бенда го нямаше никъде. Призори д-р Голдберг изведнъж пребледня, каза си на глас, че е идиот, и хукна към гаража си.

На сутринта той вече стоеше пред къщата на началника на едно околийско управление недалеч от Прага и не се поколеба да го събуди. За щастие началникът се оказа бивш негов пациент — преди време д-р Голдберг собственоръчно му беше изрязал апендикса и му го беше подарил за спомен в стъкленица със спирт. Благодарение на това не съвсем повърхностно познанство д-р Голдберг твърде лесно си издействува разрешение за ексхумация и след два часа той и неспособният да скрие недоволството си околийски лекар наблюдаваха как изкопават трупа на неизвестния скитник.

— Нали ви казвам, колега — мърмореше околийският лекар, — за него вече се интересуваха от пражката полиция. Абсолютно невъзможно е този мръсен дрипльо да е Бенда…

— Имаше ли въшки? — запита с интерес д-р Голдберг.

— Не знам — с отвращение отвърна лекарят. — Мислите ли, че може да бъде познат сега, след като е престоял цял месец в земята?

Когато гробът беше разкопан, наложи се д-р Голдберг да прати някого за ракия, иначе за нищо на света не би накарал гробарите да извадят и пренесат до моргата онова неописуемо нещо, което лежеше на дъното, зашито в чувал.

— Идете го вижте сам — измъкна се околийският лекар, като стоеше на чист въздух пред моргата и пушеше силна цигара.

След миг от моргата, олюлявайки се, изскочи д-р Голберг, пребледнял до смърт.

— Елате — извика пресипнало той и се върна обратно. Като посочи мястото, което някога е било глава, докторът премахна с пинсета остатъците от устните и двамата лекари видяха силно разядени зъби, по-скоро жълтеникави остатъци от зъби с проблясващ емайл върху тях.

— Гледайте внимателно — въздъхна Голдберг, като пъхна пинсетата между зъбите и откърти част от черния слой, който ги покриваше. Откриха се два блестящи, съвършено здрави резци. Д-р Голдберг не можа да издържи повече и хукна навън, като се държеше за главата.

След минута той се върна при колегата си бледен и безкрайно тъжен.

— Ето ви едни „силно разядени зъби“ — тихо произнесе той. — Та това е само черна смола, с която артистите покриват зъбите си, когато играят старци или скитници. Този „мръсен дрипльо“ беше артист, колега… Голям артист! — добави той и махна безнадеждно с ръка.

 

 

Същия ден д-р Голдберг посети фабриканта Корбел, едър и як мъж с долна челюст като галош и тяло като дъб.

— Господине — каза д-р Голдберг, като се взираше напрегнато през дебелите си очила. — Идвам при вас… във връзка със случая Бенда.

— Как! — отзова се фабрикантът, като сложи ръцете си на тила. — Откриха ли го вече?

— Не съвсем — отвърна д-р Голдберг. — Аз мисля, че това не е безинтересно за вас… Най-вече заради филма, който възнамерявахте да снимате с Бенда… Или по-точно да финансирате?

— Какъв филм? — равнодушно запита грамадният мъж. — Аз не знам нищо.

— Имам предвид филма — настойчиво продължаваше д-р Голдберг, — в който Бенда щеше да играе скитник, а… госпожа Грета — главната женска роля. Впрочем всичко това се правеше най-вече заради госпожа Грета — невинно добави той.

— А вас какво ви засяга? — изръмжа Корбел. — Най-много Бенда да ви е надрънкал това-онова… Прибързани приказки! Имаше такъв проект… Бенда ли ви разказа това?

— Има си хас! Та нали вие му наредихте да мълчи. Всичко се държеше в пълна тайна. Но работата е там, че Бенда през последната седмица от своя живот си пусна брада и мустаци, за да прилича на истински скитник. Той беше много взискателен към такива детайли, нали?

— Отде да знам! — сърдито отсече фабрикантът. — Желаете ли още нещо?

— Този филм трябваше да се снима на втори септември сутринта, нали така? Първите кадри бяха определени за кривоклатските гори, на разсъмване. Скитникът се пробужда в дъното на поляната… в утринната мъгла… отупва се от листата и игличките, полепнали по дрипите му… Представям си само колко майсторски щеше да го изиграе Бенда… Сигурен съм, че е облякъл най-невъзможните вехтории, от които имаше цял сандък на тавана си. Затова след неговото… изчезване не липсваше нищо от дрехите и от бельото му… Чудно как никой не обърна внимание на това! Трябваше да се очаква, че той ще изпипа костюма си на скитник до последната кръпка на ръкава си, включително и връвта вместо колан. Той много държеше на тези детайли. Костюмите бяха негова страст!

— По-нататък? — попита грамадният мъж, като се отдръпваше в сянката. — Впрочем аз не разбирам защо ми разправяте всичко това?

— Защото на втори септември към три часа сутринта — упорито продължаваше д-р Голдберг — вие сте дошли да го вземете с кола. Разбира се, не с вашата, а с някоя наета, но във всеки случай закрита кола. Аз мисля, че е шофирал вашият брат, понеже е спортист и не обича да говори много. Щом сте наближили квартирата му, както е било уговорено с Бенда, вие не сте се качили при него, а само сте му дали сигнал с клаксона… След малко идва Бенда… По-точно, един мръсен и брадясал скитник. „Да побързаме — подканили сте го вие, — операторът замина преди нас.“ И сте се отправили към кривоклатските гори.

— Номера на колата не знаете ли случайно? — иронично подхвърли мъжът в сянката.

— Ако го знаех, вие щяхте да бъдете вече зад решетката — натъртено произнесе д-р Голдберг. — На разсъмване сте били на определеното място. Там декорът е повече от великолепен — горска поляна, вековни дъбове! Аз мисля, че брат ви е останал при колата, уж да поправя нещо, а вие сте повели Бенда встрани от шосето. След четиристотин крачки сте казали: „Тук е мястото“. — „Но къде е операторът?“ — попитал Бенда. — В този миг сте му нанесли първия удар.

— С какво? — обади се човекът в сянката.

— С оловен бокс — отговори д-р Голдберг. — Защото французкият ключ би бил твърде лек за череп като на Бенда. Пък и нали е било нужно да го накълцате до неузнаваемост. Щом сте го довършили, вие сте се върнали при колата. „Готово ли е?“ — попитал брат ви, но вие нищо не сте отговорили, защото да убиеш човек не е малка работа.

— Вие сте луд — изкрещя мъжът в сянката.

— Не съм. Аз просто ви припомням как е станало всичко. Вие сте искали да премахнете Бенда заради скандала с госпожа Грета. Госпожа Грета беше почнала вече да го демонстрира открито…

— Мръсен евреин! — процеди през зъби мъжът в сянката. — Как си позволявате?

— Не ме е страх от вас — каза д-р Голдберг, като си наместваше очилата, за да изглежда по-строг. — На мен, господине, такива не ми минават, ако ще да сте и най-големият богаташ. С какво можете да ми навредите? Да ме лишите от възможността да ви изрежа апендикса? Пък аз и не ви съветвам много да ме търсите за тая работа!

Човекът в сянката започна тихо да се смее.

— Слушайте, драги — каза той с някаква странна веселост в гласа. — Ако вие знаехте със сигурност поне една десета част от това, което ми надрънкахте, сега нямаше да бъдете тук, а в полицията, така ли е?

— Точно така — бавно и сериозно отвърна д-р Голдберг. — Ако аз наистина можех да докажа поне една десета част, аз нямаше да бъда тук. Боя се, че всичко това никога няма да се докаже. Както не може да се докаже, че оня разложен скитник е бил Бенда. Точно затова съм и дошъл при вас.

— Да заплашвате? — подхвърли мъжът в сянката и посегна към звънеца.

— Не да плаша. Вашата съвест не е от чувствителните, господине. Твърде богат сте, за да е така. Но мисълта, че някой друг знае за целия този ужас, че някой друг знае, че вие сте убиец, че брат ви е убиец, че вие — двама фабриканти — сте убили сина на уличен точилар, тази мисъл завинаги ще наруши аристократичното ви равновесие. Докато съм жив аз, вие двамата ще се простите със спокойствието си. Аз бих искал да ви видя на бесилката! Но щом това е невъзможно, докато съм жив, ще тровя живота ви… Бенда беше зъл звяр, господине. Аз най-добре знам колко зъл беше той, колко надменен и циничен, безсрамен, ако щете. Но той беше човек на изкуството! Всичките ви милиони не струват пукнат грош пред този пияница и комедиант! При всичките ви милиони вие пак сте неспособен да направите оня кралски жест на ръката му. Това измамно и все пак голямо величие на човека. — Доктор Голдберг плесна отчаяно с ръце. — Как можахте да направите това! Вие никога няма да имате спокойствие, никога! Аз няма да ви дам да забравите за престъплението! До гроб ще ви напомням за него. Ще ви повтарям непрекъснато: „Спомняте ли си Бенда? Маестро Ян Бенда? Чувате ли, той беше човек на изкуството!“

Опит за убийство

Тая вечер съветникът Томса се беше разположил удобно у дома си със слушалки на ушите и приятно усмихнат, слушаше по радиото Славянските танци на Дворжак — ето това наричам аз музика, казваше си той доволен, когато изведнъж навън два пъти се изгърмя и от прозореца над главата му със звънтене се посипаха стъкла; стаята, където седеше господин Томса, се намираше в партера.

Тогава той постъпи така, както би постъпил навярно всеки от нас: най-първо изчака малко, за да види какво ще последва, след това свали слушалките и почти строго започна да изследва станалото, едва тогава той се уплаши; защото видя, че някой беше прострелял на две места стъклото на прозореца, край който седеше; а ей там отсреща се виждаше една отцепена треска на вратата и под нея забит куршум. Първото нещо, което му дойде на ум, беше да изтича на улицата и с голи ръце да сграбчи за шията тоя негодник; но след като човек вече е влязъл в години и държи на достойнството си, той изпуска обикновено първия импулс и отдава предпочитание на втория; ето защо господин Томса се втурна към телефона и позвъни в полицейския участък:

— Ало, изпратете веднага някого; току-що направиха опит да ме убият.

— Къде е това? — обади се сънен и равнодушен глас.

— В дома ми — нервираше се господин Томса, като че ли полицията беше крива нещо в цялата работа. — Това е истински скандал, как може да се стреля така изневиделица по мирните граждани, които си седят вкъщи! Тая работа трябва да се разследва най-строго. И таз хубава, къде ще му иде краят, ако…

— Добре — прекъсна го сънливият глас. — Ще ви изпратя някого.

Господин съветникът не можеше да си намери място от нетърпение; струваше му се, че вече цяла вечност чака да се домъкне оня някой от полицията; но в действителност не минаха и двайсет минути и при него се озова един такъв спокоен полицейски инспектор и с интерес се залови да разглежда простреляния прозорец.

— Някой е стрелял — каза той делово.

— И сам зная това — избухна господин Томса. — Нали седях тук до прозореца!

— Калибър седем милиметра — каза инспекторът, като извади с ножчето си куршума от вратата. — Изглежда, че е от стар военен револвер. Ето виждате ли, тоя тип трябва да е бил застанал на оградата; ако беше стоял на тротоара, куршумът щеше да се забие по-високо. Това значи, че е стрелял по вас, господине.

— Интересно — горчиво се отзова господин Томса, — а пък аз едва ли не си помислих, че е искал да улучи само вратата.

— А кой стреля? — попита инспекторът невъзмутимо.

— Извинете — каза съветникът, — но не мога да ви дам адреса му; аз не можах да видя тоя господин и забравих да го поканя да влезе вътре.

— Да, трудна работа — каза кротко инспекторът. — Съмнявате ли се в някого?

Търпението на господин Томса беше на изчерпване.

— Какво има да се съмнявам — реагира раздразнено той. — Не разбирате ли, че аз не съм го и видял тоя мръсник; а и да беше проявил любезността да ме почака да му изпратя целувка през прозореца, пак нямаше да го позная в тая тъмнина. Ако знаех кой е, щях ли да ви разкарвам дотук, как мислите?

— Е да — отговори примирително инспекторът. — Но може би ще си спомните за някого, когото вашата смърт би облагодетелствувала или който е искал да ви отмъсти за нещо… Разбирате ли, това не е опит за кражба; никой крадец не стреля, преди да е бил принуден да направи това. Но може би някой ви мрази. Ето какво трябва да ни кажете вие, а пък ние ще разследваме работата.

Господин Томса се смути: за тая страна на работата той не беше мислил.

— Нямам представа — каза той колебливо, като обгледа в един миг целия си тих живот на чиновник и стар ерген. — Кой би могъл да ме мрази чак пък толкова? — каза той учуден. — Искрено ви казвам, не зная да имам един-единствен враг! Това е напълно изключено — заяви той, като завъртя глава. — Та аз с никого нямам вземане-даване; живея си сам за себе си, никъде не ходя, в нищо не се бъркам… За какво ще вземе някой да ми отмъщава?

Инспекторът сви рамене:

— Не знам, господине; но може би ще се сетите до утре. Няма ли да се страхувате сега тук?

— Няма — каза замислено господин Томса.

— Интересно, говореше си той смутен, след като остана сам, защо, да, защо му е притрябвало на някой да стреля по мене? Та аз съм едва ли не саможивец; свърша си работата в учреждението и се прибирам вкъщи и с никого нямам вземане-даване! Защо тогава ще искат да ме застрелят? — не можеше да се начуди той с нарастваща горчивина за тази неблагодарност; постепенно му домъчня заради самия себе си. — Човек се бъхти като кираджийски кон, казваше си той, и книжа носи вкъщи за доработване, нищо не харчи, не познава никакви удоволствия, живее като охлюв в черупката си и изведнъж — бум! — някой дойде да те гръмне. Боже, откъде се взема тая злоба у хората, мислеше си господин съветникът ужасен и потиснат. Нима съм сторил някому нещо? Защо ли ме мрази така ужасно и така безумно този някой?

Но тук трябва да има някаква грешка, успокояваше се той седнал на леглото с едната изута обувка в ръката си. Разбира се, това е просто припознаване! Тоя човек просто ме е смятал за някого другиго, на когото е имал зъб! Наистина, каза си той успокоен, та защо, защо някой ще мрази именно мене?

Обувката изпадна от ръката на господин съветника. Е да, сети се той в тоя миг малко неловко, оня ден забърках една каша, съвсем несъзнателно се изпуснах; разговаряхме с приятеля Роубал и аз съвсем неочаквано се изпуснах и направих един такъв неуместен намек за жена му, просто ми е неприятно, като си помисля. Цял свят знае, че тая жена го мами де с кого свърне, и той самият знае, но с нищо не дава да се разбере. А аз, мулето му с муле, взех, та изтърсих тая глупост… Съветникът си спомни как Роубал само преглътна и заби нокти в дланите си. Господи, каза си той ужасен, как можах да го нараня така! Та той я обича като безумен! Аз, разбира се, веднага се помъчих да загладя впечатлението, но как само си хапеше устните тоя човек! Той сигурно има защо да ме мрази, мислеше си господин съветникът огорчен. Аз зная, че той не е стрелял по мене, това е изключено; но не бих се и учудил…

Съветникът Томса озадачен гледаше към земята. Или пък оня, шивачът, припомни си той изпълнен с досада. Петнадесет години си шиех дрехите при него и след това ми казаха, че е тежко болен от туберкулоза. Каквото и да казвате, човекът си е човек и се страхува да носи дрехи, над които е кашлял туберкулозно болен; и аз го оставих, престанах да си шия дрехите при него… Преди известно време той дойде да ме моли: седя, казва, и нямам никаква работа. А жена му болна, децата пък имат нужда да ги прати на село; моли ме да го почета пак с доверието си. Господи боже, колко бледен беше тоя човек и как болезнено се потеше! „Господин Колински — казах му аз, — няма да може, на мене ми е нужен по-добър шивач; не съм доволен от вас.“ „Ще се постарая да останете доволен, господине“ — пелтечеше тоя човек и се потеше от страх и смущение, малко оставаше да се разплаче. А аз, припомняше си господин съветникът, аз, разбира се, го изпратих да си върви с едно „Ще видим“, което тия клетници така добре познават. И тоя човек може да ме мрази, ужаси се господин съветникът; та това е страшно, да идеш да молиш някого за малко живот и да ти откажат така бездушно! Но какво можех да направя? Аз знам, че той не е могъл да го стори, но…

На господин съветника му беше все по-тежко на душата. Страшно неприятно беше, продължи той да си припомня, и оня ден, когато наругах разсилния. Като не можах да намеря един документ, повиках разсилния и се развиках срещу него, сякаш беше някакъв хлапак, и то пред хората! „Що за безобразие е това, бе кретен с кретен, това безредие на нищо не прилича, и защо ли не взема да те уволня.“ — След това намерих документа в собственото си чекмедже! А старецът зъб не беше обелил, само трепереше целият и току примигаше. На господин съветника му стана мъчително горещо. Та кой се извинява на подчинените си, каза си той недоволно, даже и да ги е обидил малко. Но как ли ненавиждат подчинените своите началници! Трябва да му дам на тоя дядка някой стар костюм от моите; но всъщност и това е унизително.

Господин съветникът не можеше повече да лежи в леглото си; юрганът го задушаваше. Той седна на леглото и като обхвана коленете си, загледа се в тъмнината. Или да вземем случая с оня младия Моравек от учреждението, изникна в ума му друг неприятен спомен. Та той е възпитан човек и пише стихове. Но преди известно време, когато му бях възложил да изготви един документ и той не беше се справил добре със задачата, аз му казах: „Поправете го, колега“ — и понечих да хвърля документа на бюрото му; черновата обаче падна в краката му и той целият изчервен и с почервенели уши се наведе да я вдигне — идеше ми да се напляскам, мърмореше господин съветникът. Та на мен това момче ми е дори симпатично, и да взема така да го унизя, макар и неволно.

В паметта на господин съветника изплува друго лице: бледият и подпухнал образ на колегата Ванкъл. Горкият човек, каза си той, искаше да получи началническото място, което всъщност взех аз; за него това щеше да означава няколко стотарки годишно повече, а той има шест деца — искал да запише най-голямата си дъщеря в консерваторията, но няма пари; и аз го прередих, защото той е един такъв тромав мухльо, това му е, дето опъва като кон… Жена му е една зла, ужасно мършава и зла от непрестанните икономии; на обяд той ще изяде една суха кифла и това му е цялото ядене. Господин съветникът се натъжи. Горкият Ванкъл, как ли му е и на него, като ме гледа мене ергенина да получавам повече от него; но какво съм крив аз за това? Става ми неловко и ми е почти страшно, когато този човек ме гледа така тежко и с упрек в очите…

Господин съветникът потърка челото си, по което от притеснение беше избила пот. Да, каза си той, а оня ден келнерът ми надписа няколко крони; аз повиках собственика и той незабавно го изгони. „Разбойник такъв — съскаше той срещу него, — ще видиш ти вече работа в Прага! Аз ще се погрижа никой да не те приеме на работа в заведението си!“ Човекът не каза нито дума и си тръгна… а лопатките му се подаваха едни остри, остри изпод сакото му.

Господин съветникът не можа да издържи повече и стана; отиде и седна при радиото; сложи си слушалките; но радиото беше нямо, беше няма нощ, немите часове на нощта; господин съветникът подпря глава на дланите си и се замисли за хората, които беше срещал, за ония странни и незначителни хора, с които той никак не се разбираше и за които никога досега не беше мислил.

На сутринта той се отби в участъка; беше леко пребледнял и смутен.

— Е, какво — попита го полицейският инспектор, — сетихте ли се за някого, който може да ви мрази?

Господин съветникът поклати глава.

— Какво да ви кажа — каза той неуверено. — Всъщност тези, които биха могли да ме мразят, са толкова, че… — И той махна безпомощно с ръка. — Вижте, човек дори сам не знае на колко хора е сторил зло. Ясно е, че няма да се сяда вече до прозореца. Но аз дойдох при вас да ви помоля да не се занимавате повече с тая работа.

Освободеният

— Е, какво, разбрахте ли, Заруба? — попита директорът на затвора, дочитайки почти тържествено решението на Министерството на правосъдието. — Това означава, че вие, осъденият на доживотен затвор, вече сте свободен, но условно. Излежахте дванайсет и половина години и през цялото време се държахте… с една дума, добре. Даваме ви хубава атестация и… х-м… с една дума, свободен сте да си вървите у дома, нали? Но не забравяйте, Заруба, че вие сте осъден на доживотен затвор заради убийството на жена си Мария, така че, ако пак направите нещо, веднага ще ви приберем и тогава вече и господ не може да ви помогне. Така че внимавайте, Заруба. Ако стане нещо, тук ще си изгниете. Ние, Заруба, ви обикнахме, но не бих искал да ви видя отново тук. Е, хайде със здраве, а сега касиерът ще ви изплати парите. Свободен сте.

Заруба, почти двуметров дългун, пристъпваше от крак на крак и мънкаше нещо. Толкова беше щастлив, че го болеше чак и дълбоко в него се надигаше някакво стенание.

— Е, хайде, хайде — мърмореше директорът. — Да не се разревете сега. Приготвили сме ви някакви дрехи, а предприемачът Малек обеща да ви вземе на работа… Или по-напред искате да се отбиете вкъщи? Аха, на гроба на жена си. Е, много хубаво от ваша страна. Хайде, на добър път, господин Заруба — каза бързо директорът и му подаде ръка. — И си отваряйте очите, за бога, не забравяйте, че сте пуснат условно!

— Такъв добър човек — каза директорът, щом вратата се затвори зад Заруба. — Казвам ви, Форманек, това убийците са много свестни хора. Най-калпави са държавните крадци, от всичко се оплакват. Жалко за Заруба!

Когато желязната врата и дворът на Панкрацкия затвор останаха зад гърба му, на Заруба все още му се струваше, че всичко е лъжа и очакваше първият надзирател да го задържи и върне обратно. И за да не си помислят, че бяга, той едва-едва пристъпяше. Когато излезе на улицата, главата му се завъртя, толкова много хора, ей там се гонят деца, двама шофьори се карат, боже, колко хора, и жени, жени, не ме ли следи някой? Не, ама колко много коли! Заруба закрачи надолу към Прага, бързаше по-скоро да се махне оттук. Замириса му на колбасарница, но сега не, сега още не; после му замириса на нещо още по-силно: на строеж. Зидарят Заруба се спря и жадно пое мириса на хоросан и на греди. Зазяпа се в мъжа, който бъркаше вар, искаше му се да заговори, но нещо му пречеше, от гърлото му не излизаше никакъв глас, в килията човек отвиква да говори. С широки крачки Заруба се спусна към Прага. Какво е това чудо, господи, какви са тия строежи. Навсякъде вече всичко се строи с бетон, преди дванайсет години не беше така, не беше, по мое време не беше така, мислеше си Заруба, че няма ли да се катурнат, глей какви са тънки като пилони! „Ти сляп ли си, бе!“ За малко да го прегази кола, за малко да се намери под колелата на раздрънчалия се трамвай. Дявол да го вземе, за дванайсет години човек отвиква да върви по улиците. Иска му се да запита някого какъв е оня там големият строеж; иска му се да запита как се отива на Северозападната гара; край него реве камион с желязо и Заруба отваря уста, за да види може ли да говори, иска му се да каже: „Моля ви се, как се отива на Северозападната гара?“ Тц, нищо не излиза; глас ли няма в него, какво ли; човек там горе може да си ръждяса, да онемее; първите две-три години пак ще подпита това-онова, после и от туй се отказва. „Моля ви се, как се отива…“ — нещо забоботи в гърлото му, но това не беше човешки глас.

Заруба бърза с големи крачки по улиците. Сякаш е пиян или върви като насън. Всичко е някак си по-иначе, не като преди дванайсет години, по-голямо, по-шумно, по-объркано. И хора, хора! На Заруба чак му става тъжно от това, струва му се като да е в някоя чужда страна и с никого не може да се разбере. Само веднъж да стигне на гарата, че да потегли към дома, към дома… Брат му там има къщурка и деца… „Моля ви се, как се отива на…“ — опитва се да каже Заруба, но само безгласно мърда устни. Ех, нищо, у дома ще мине, езикът ще се развърже, само да стигна веднъж на тая пуста гара!

Изведнъж някой викна зад него и той се просна на тротоара. „Няма ли тротоари за вас!“ — кара се някакъв шофьор. На Заруба му се иска да отговори, но не може; само изломотва нещо и продължава пътя си. „Тротоар ли, мисли си той, мене тротоарът не ми стига; а бе хора, не виждате ли колко бързам, искам да съм си у дома, моля ви се, не знаете ли как се отива на Северозападната гара? Май оттука ще да е, реши той, по тая, най-оживената улица, дето минават цяла върволица трамваи. Отде ли се взема тоя народ? Брей, каква навалица и всичко се юрнало в една посока, сигурно на гарата отиват, затова бързат така, да не изпуснат влака.“ Дългият Заруба ускорява крачка, за да не изостане. Май и на тия хора не им стигат тротоарите, като река са плъпнали по средата на улицата, гъста и бучаща тълпа; все нови и нови хора се присъединяват, тичат, крещят нещо; и в миг всичко се слива в един непрекъснат и широк рев.

На Заруба му се завива свят, виковете го опияняват. Мама му стара, колко е хубаво, толкова хора! Там напред запяха нещо в крак. Заруба изравнява крачка и ликуващо върви, гледай ти, сега пък всички около него пеят, нещо в гърдите му се топи, напира към гърлото, мъчи го, иска да избие навън, песен е това, раз-два, раз-два. Заруба пее песен без думи, боботи в него дълбок бас, каква пък ще е тая песен? Все едно, нали се връщам у дома, у дома! Заруба крачи вече в първата редица и пее, това не са думи, но толкова е хубаво, раз-два, раз-два, с издигната ръка Заруба тръби като слон, цялото му същество сякаш звънти, коремът му трепти като барабан, гръдният кош звънко бумти и в гърлото му е хубаво, хубаво, като че ли пие или плаче. Хилядната тълпа крещи: „Позор! Позор на правителството!“ Но той не може да схване какво викат и протръбява своето победно: „А-а! А-а!“ Размахал дълга ръка, Заруба върви пред всички, дави се във вик и крещи, пее, а гласът му бушува, барабани с юмруци по гръдния си кош и надава могъщ вик, който се извисява над главите на всички като плющящо знаме: „Уава, уава!“ — тръби Заруба с пълно гърло, с пълни дробове, с пълно сърце, като затваря при това очи като кукуригащ петел. „Уава! А-а-а! Ура-а!“ Изведнъж тълпата се спира, дръпва се назад като объркана вълна, пухти и се наежва с безброй тревожни крясъци. „Уава! Ура-а!“ Заруба със затворени очи се отдава на този могъщ и освободен глас, който се надига от недрата му. Изведнъж някакви ръце го сграбчват и един запъхтян глас изхриптява в ухото му: „В името на закона ви арестувам!“

Заруба изблещва очи; на едната му ръка виси стражар и се сили да го изтръгне от навалицата, която конвулсивно се мята насам-натам; той изхълцва от ужас и се мъчи да издърпа ръката си от стражаря, който иска да му я извие. Заруба изревава от болка и с другата си ръка като с дървен чук прасва стражаря по главата. Стражарят почервенява и го пуска. В този миг една палка изсвистява и се стоварва върху главата му, и още веднъж, и още веднъж! Две огромни ръце се завъртяват като вятърна мелница и падат върху нечия глава. В тоя миг двама души с каски се вкопчват като булдози в него. Заеквайки от ужас, Заруба се мъчи да ги отърси от себе си, рита наляво, рита надясно, мята се като обезумял; вече го мъкнат нанякъде, вече го блъскат; двама стражари, извили ръцете му, го теглят по опустялата улица, раз-два, раз-два. Заруба върви като овца, моля ви се, как се отива на Северозападната гара, у дома си отивам.

Двамата стражари почти го запокитиха в полицейския участък.

— Как се казвате? — посрещна го зъл и студен глас.

Заруба иска да отговори, но само мърда устни.

— Вас питам, как се казвате? — кресна злият глас.

— Антонин Заруба — пресипнало прошепна той.

— Къде живеете?

Заруба безпомощно повдигна рамене.

— В Панкрац — с усилие промълви той. — В отделна килия.

 

 

Такова нещо не бива да се случва, но ето че се случи: трима юристи, председателят на съда, прокурорът и служебният защитник, се съвещаваха как да измъкнат Заруба от тая каша.

— Че нека отрече всичко — забеляза прокурорът.

— Няма как — промърмори председателят на съда. — Той вече е признал на предварителния разпит, че се е бил с полицаите. Глупак, кой го е бил по главата да признава…

— Ами ако стражарите кажат — предложи служебният защитник, — че не могат да го познаят със сигурност, че това може и да не е бил Заруба, а някой друг…

— Но моля ви се — запротестира прокурорът, — само това липсва, да учим полицаите да лъжат! Щом са го арестували… Аз съм по-скоро за едно евентуално умопомрачение. Предложете да го подложат на медицински изследвания, колега. Аз ще ви подкрепя.

— Да предложа, защо не — каза адвокатът. — Но какво ще правим, ако докторите не го признаят за луд?

— Аз ще поговоря с тях — съгласи се председателят на съда. — То, това не е много редно, но… Дявол да го вземе, хич не ми се иска заради тая глупост Заруба да гние цял живот в затвора. Аз бих се дянал не знам къде. Бога ми, аз бих му дал шест месеца и окото ми няма да мигне. Но да излежи остатъка от живота си в затвора, как да ви кажа, страшно не ми се иска.

— Ако не излезе нищо с побъркването — разсъждаваше прокурорът, — тя става мътна и кървава. Ще трябва да го таксувам като престъпление. Какво друго мога да измисля? Поне в кръчма да беше се скрил тоя тъпак! Щяхме да скроим някаква невменяемост…

— Моля ви, господа — настояваше председателят на съда, — направете там нещо, та да го пусна. Аз съм стар човек и не искам да ми тежи на съвестта… е, вие знаете какво.

— Тежък случай — въздъхна прокурорът. — Е, ще видим някак. Поне ще поотложим с тия психиатри. Иначе утре се гледа делото, нали?

 

 

Но до гледане на делото не се стигна. Същата нощ Антонин Заруба се обеси от страх пред наказанието. Понеже беше много дълъг, той висеше някак особено, сякаш бе седнал на земята.

— Ама че неприятна история — мърмореше прокурорът, — дявол да го вземе, наистина глупава работа. Но поне ние не сме виновни.

Престъпление в пощата

— Хе, правосъдието — подхвана старшията Брейха. — Не мога да разбера защо го представят по картините като жена с превръзка на очите и с везни, като че ли продава чер пипер. Според мене правосъдието прилича на полицай. Да знаете ние, полицаите, колко неща решаваме без съдии, без везни и без подобни церемонии. В по-незначителните случаи е достатъчен един в зъбите, при по-сериозните сваляме каиша; това е то правосъдието в деветдесет на сто от случаите. И ще ви кажа, че аз самият веднъж уличих двама души в убийство, сам им наложих справедлива присъда и я изпълних и никому не съм докладвал нито дума за това. Но нека ви разкажа, за да се уверите.

Ами да, вие не може да не помните оная госпожица, дето работеше тук в селската поща преди две години. Точно така, Хеленка я казваха. Добро и мило момиче, хубаво като картинка. Как няма да я помните? Та тая Хеленка миналата година през лятото се удави; скочила в езерото и вървяла около петдесет метра навътре, докато стигне до дълбокото. Едва след два дни изплува. И знаете ли защо го направи? В същия ден, когато се удави, пристигна внезапно ревизор от Прага и намери, че в касата на Хеленка липсват двеста крони. Някакви си мизерни двеста крони, разбирате ли? Оня дръвник, ревизорът, тогава каза, че трябвало да го докладва по-горе и че работата щяла да се таксува като злоупотреба. И същата вечер Хеленка се удави, защото не можеше да понесе тоя позор.

Като я измъкнаха на брега, оставиха ме да я пазя, докато дойде комисията. По нея, бедната, не беше останало вече нищо хубаво, но аз я виждах все така усмихната, каквато беше на гишето на пощата — какво да се прави, всички ходехме да й се радваме там; всички го обичаха момичето. Дявол да го вземе, викам си аз, това момиче не може да е откраднало двестате крони; преди всичко, защото не мога да го повярвам, а освен това и защото тя нямаше нужда да краде; татко й беше мелничар ей там на отвъдната страна и тя беше дошла да работи в пощата само от някакво женско честолюбие, да покаже, че може и сама да се прехранва. Аз познавах добре татко й; а той, знаете ли, беше един набожен, все библията четеше, а освен това беше и протестантин, а ще ви кажа, че тия, протестантите и спиритистите по нашия край, никога няма да откраднат нещо. Щом липсват двеста крони в касата на пощата, трябва да ги е откраднал някой друг. И тогава, знаете ли, аз се зарекох пред мъртвото момиче там на брега, че няма да оставя така тая работа.

Хубаво, значи, в пощата ни изпратиха от Прага временно един ергенин, Филипек го казваха; един такъв чевръст и оперен млад човек. Взех да ходя често при тоя Филипек в пощата, за да разбера как е станала работата. Нали знаете, нашата поща е като всички други малки пощи, срещу прозорчето на гишето има маса, в чекмеджето на масата са парите и марките. Зад гърба на служителя има една поличка с разни тарифи и други формуляри, там стои и теглилката за мерене на колетите и подобни неща.

— Господин Филипек — казвам му аз, — я вижте в тарифата колко струва, да кажем, една телеграма за Буенос Айрес.

— Три крони на дума — отговори ми Филипек, без да се замисли.

— А колко ще струва експресна телеграма за Хонконг? — питам го аз отново.

— Трябва да видя — каза Филипек, стана и се обърна към поличката. И докато той прелистваше справочника, обърнат гърбом към масата, аз проврях раменете си през прозорчето, досегнах с ръка чекмеджето с парите и го отворих; това стана съвсем лесно и тихо.

— Хайде, благодаря ви, това ми стига — казах му аз, — така трябва да е станала кражбата. Хеленка се е обърнала да потърси нещо на поличката и през това време някой е могъл да свие двете банкноти по сто крони от чекмеджето. Господин Филипек, я да видим кой е телеграфирал тия дни или пък е изпращал нещо по пощата.

Филипек се почеса по главата и каза:

— Господин старши, тая няма да стане. Нали знаете, има нещо като тайна на кореспонденцията — освен да потърсите служебно; в името на закона; но в такъв случай ще трябва да докладвам горе, че сте правили проверка.

— Чакайте — казвам му аз. — Засега не ми се иска да правим такива неща. Глейте какво, господин Филипек… ами ако вие ей така… от скука или ей тъй… понадзърнете в тефтерите и видите кой е изпращал тия дни нещо, което да накара Хеленка да се обърне с гръб към масата.

— Господин старши — каза ми Филипек, — бланките с телеграмите си остават тук, разбира се; малко по-друга е работата обаче с препоръчаните писма и колетите, ние тук записваме само адресите, на които се изпращат, но не и името на подателя. Аз, значи, ще ви извадя всички имена, които намеря; те тия работи са забранени наистина, но щом е за вас, дадено. Ако питате мене, това нищо няма да ви помогне.

И знаете ли, че излезе прав тоя Филипек; даде ми около трийсетина имена — селска поща е това, кой ти праща тук телеграми, препоръчани писма, само от време на време се случи някой да изпрати колет на момчето си в казармата — нищо не можах да разбера от тях. И вярвате ли, където и да отидех, все за това си мислех; просто ми беше съвестно, че няма да мога да изпълня обещанието, което бях дал на мъртвото момиче.

Един ден, трябва да беше след около една седмица, аз пак се отбих в пощата. Филипек се ухилил насреща ми и ми дума:

— От тая работа, дето я мислехме с кеглите, господин старши, нищо няма да излезе, аз заминавам. Утре ви пристига една нова госпожица, от пощата в Пардубице.

— Охо — отвърнах му аз. — Дисциплинарно, изглежда, а, иначе защо ще я местят госпожицата от града в тая загубена селска поща?

— Не познахте — каза Филипек и ме гледа някак особено. — Госпожицата я местят тук по собствено желание, господин старши.

— Хайде бе — казвам аз, — да не ги зная жените какви са, да повярвам.

— Така е — повтаря Филипек и ме гледа все така особено, — а по-интересното е, че анонимният сигнал, който предизвика внезапната ревизия в тукашната поща, се получи също така от Пардубице.

Аз свирнах с уста и, струва ми се, погледнах Филипек също така многозначително, както ме гледаше и той. В този момент се обади раздавачът Ухер, който тъкмо подреждаше дневната поща.

— Да, от Пардубице — там почти всеки ден изпраща писма адюнктът от чифлика на някаква госпожица в пощата. Симпатия трябва да му е.

— Ами я слушай, байчо — каза Филипек, — не знаеш ли как се казва оная госпожица?

— Как беше, нещо като Юлие Тоуф — Тоуфар.

— Тауферова — каза Филипек. — Тя е, същата, която идва тук.

— То и господин Хоудек, адюнктът, искам да кажа — продължи раздавачът, — получава писъмца от Пардубице почти всеки ден. „Господин адюнкт, казвам му аз, ето ви пак писмо от годеницата.“ Той, господин Хоудек де, винаги излиза да ме причака на пътя. Гледай ти, днес пък има сандъче за него, ама тоя път е от Прага. Глей ти, връщат колета. Получателят неизвестен. Трябва да е сбъркал адреса адюнктът. Ще му го върна, значи.

— Дай да видя — каза Филипек. — Адресирал го е до някой си Новак, Прага, улица „Спалена“. Два килограма масло. Подпечатано на четиринайсети юли.

— По това време госпожица Хеленка беше още тук — каза раздавачът.

— Я дайте да видя — казах аз на Филипек и помирисах сандъчето. — Господин Филипек — казвам му аз, — много интересно, маслото е пътувало десет деня и не мирише. Байчо, остави сандъчето тука и тичай да разнесеш писмата.

Едва излезе раздавачът, и Филипек ми каза:

— Господин старши, то е забранено, разбира се, но ето ви длетото. — И излезе, все едно ни лук ял, ни лук мирисал. А аз разковах сандъчето; в него имаше два килограма пръст. Отидох тогава при Филипек и му казвам:

— За тая работа никому нито дума, разбирате ли? Аз самият имам грижата.

Вдигам се аз, разбира се, и отивам при адюнкта Хоудек в чифлика. Намерих го, седнал на едни трупи, да зяпа в земята.

— Господин адюнкт — казвам му аз, — станало е някакво недоразумение в пощата; не си ли спомняте на какъв адрес сте изпращали едно сандъче преди десетина-дванайсет дена?

Хоудек пребледня и отвърна:

— Няма значение вече; и аз не помня до кого беше.

— Господин адюнкт — казах аз, — ами какво беше маслото вътре?

Хоудек, значи, скочи на крака, пребледнял като тебешир.

— Какво означава това? — извика той. — Защо ме занимавате с подобни неща?

— Господин адюнкт — казвам му аз. — Работата е такава: вие сте убили Хеленка от пощата. Занесли сте на пощата сандъчето с измислен адрес, за да бъде принудена тя да го премери на теглилката. Докато го е теглила, вие сте се навели през прозорчето и сте откраднали от чекмеджето и двеста крони. Заради тия двеста крони Хеленка се удави. Такава е работата.

Хоудек се разтрепери като лист.

— Това е лъжа — развика се той, — защо ми е дотрябвало да крада двеста крони?

— Защото сте искали да настаните в тукашната поща госпожица Тауферова, годеницата си. Вашата госпожица е направила анонимно донесение, че в касата на Хеленка липсват пари. Вие двамата насочихте Хеленка към езерото. Вие двамата я убихте. На вашата съвест тежи престъпление, господин Хоудек.

Хоудек се отпусна върху трупите и скри лице в дланите си; през живота си не съм виждал мъж да плаче така.

— Боже мой — ридаеше той, — откъде да зная, че ще се удави! Аз мислех само, че ще я уволнят… та тя нямаше нужда да работи, можеше да си стои в къщи! Господин старши, аз исках само да се оженим с Юлча; но ако се бяхме събрали, един от нас трябваше да се откаже от работата си… а една заплата нямаше да ни стига… Ето защо толкова ми се искаше Юлча да дойде на работа в тукашната поща! Пет години вече чакаме! Господин старши, това е една ужасна любов!

Няма да ви разказвам по-нататък; стъмнило се беше вече, оня беше коленичил пред мене, а пък аз се бях разциврил като стара брантия; за Хеленка и за всичко останало.

— Хайде стига — казах му аз накрая, — до гуша ми дойде вече. Дайте двестата крони. Тъй. А сега внимавайте: ако ви хрумне да потърсите госпожица Тауферова, преди да съм уредил въпроса, ще направя за вас донесение за кражба, ясно ли е? А пък ако се застреляте или пък направите нещо подобно, ще съобщя защо сте го направили. И край.

Тая нощ, знаете ли, седях дълго под звездите и съдих ония двамата; питах бога как да ги накажа и тогава разбрах цялата горчивина и цялата радост, която се крие в правосъдието. Ако ги бях предал на властта, Хоудек щеше да получи условно няколко седмици затвор; и на всичкото отгоре нямаше лесно да се докаже. Хоудек беше убил момичето; но той не беше вулгарен убиец. За него всяко наказание щеше да бъде твърде тежко и твърде леко. Ето защо аз ги съдих и наказах сам.

На сутринта след тази нощ отидох на пощата. Там на гишето седи бледа и висока госпожица с едни такива трескави очи.

— Госпожица Тауферова — казвам й аз, — искам да изпратя едно препоръчано писмо. — И й подадох писмо с адрес „Дирекция на пощите и телеграфите — Прага“.

Тя ме погледна и залепи етикетче за препоръчано писмо.

— Един момент, госпожице — казах аз. — С това писмо аз съобщавам кой е откраднал двестата крони от вашата предшественица. Каква ще е таксата?

Знаете ли, в тая жена имаше ужасна сила; но въпреки това тя пребледня, посивя и като че ли се вкамени.

— Три крони и петдесет — промълви.

Преброих три крони и петдесет халера и й казвам:

— Ето, госпожице. Но ако се намерят двестата крони — казвам й аз и слагам на масата и откраднатите двеста крони, — ако се намерят забутани или паднали някъде тук, разбирате ли? — за да стане ясно, че покойната Хеленка не е била крадла, госпожице — тогава аз ще си взема обратно писмото. Е, как мислите?

Тя не каза нито дума; само трескаво и втренчено гледаше бог знае къде.

— След пет минути ще дойде раздавачът, госпожице — казвам й аз. — Как мислите, да си взема ли писмото обратно?

Тя бързо кимна с глава. Взех си аз, значи, писмото и започнах да се разхождам пред пощата. Знаете ли, никога не съм тъпкал на едно място с такова напрежение. След двайсет минути отвътре изтича старият раздавач Ухер и извика:

— Господин старши, господин старши, намериха се ония двеста крони, които липсваха на госпожица Хеленка! Новата госпожица ги намери пъхнати в един тарифен справочник! Каква случайност!

— Байчо — казах му аз, — бягай сега, значи, разказвай навсякъде, че двестата крони са се намерили. Нали, да разбере всеки, че покойната Хеленка не е крадла. Слава богу!

Това, значи, беше първото нещо, което направих. Второто беше, че отидох при чифликчията. Вие сигурно не го познавате; той е граф, малко е налудничав и е много добър човек.

— Господин графе — казвам му аз, — не ме питайте за нищо! Но става въпрос за една работа, по която всички хора трябва да бъдем на едно мнение. Повикайте адюнкта Хоудек и му кажете, че още днес трябва да замине за вашето имение в Моравия; кажете му, че ако не иска, начаса ще го уволните.

Старият граф вдигна веждите си и известно време ме гледа; знаете ли, нямаше никаква нужда да си придавам важност, аз и без това бях много сериозен.

— Е добре — каза графът, — аз няма да ви питам нищо.

И повика Хоудек.

Хоудек дойде и когато ме видя с графа, пребледня, но остана да стои прав като свещ.

— Хоудек — каза графът, — наредете да впрегнат кабриолета и ще заминете за гарата; тая вечер ще постъпите на работа в имението ми при Хулин. Ще телеграфирам да ви чакат. Разбрахте ли?

— Да — каза тихо Хоудек и втренчи очите си в мене; едни такива очи, знаете ли, като на грешник, осъден на вечни мъки в ада.

— Имате ли някакви възражения? — попита графът.

— Не — каза прегракнало Хоудек, без да сваля погледа си от мене. Знаете ли, стана ми страшно от тези очи.

— Хайде вървете — приключи графът и това беше всичко. След малко видях кабриолета, който откарваше Хоудек към гарата; Хоудек седеше като дървена кукла.

Това е цялата история. Като се отбиете в пощата, обърнете внимание на бледата госпожица. Тя е зла, зла е към всички и по лицето й са взели да се появяват зли старчески бръчки. Не знам дали ще се събере някога със своя адюнкт; от време на време може би му ходи на гости, но се връща оттам още по-зла и с още по-трескави очи. А пък аз я гледам и си казвам: справедливост трябва да има.

Аз съм обикновен полицай, господине, но едно нещо мога да ви кажа от собствен опит: дали има някакъв всезнаещ и всемогъщ бог, аз не знам; дори и да има, няма никаква полза от него; но ще ви кажа, че трябва да има някой, който да е всесправедлив и всемилостив. Без това не би могло наистина. Ние можем само да наказваме, но трябва да има някой, който да прощава. И ще ви кажа, че истинската и висша справедливост е нещо също така странно, както любовта.

Изчезването на господин Хирш

— Това, което ви разказа писателят Яндера — каза господин Таусиг, — не беше лоша история, но има една много голяма слабост: не е станало в Прага. Знаете ли, дори и в криминалните работи човек трябва да държи на родното. Какво ни интересува, моля ви се, някаква история, която се е случила в Палермо или не знам къде си, по дяволите? Какво ни ползува нас тая работа? Но когато се удаде някое по-сполучливо престъпление в Прага, господа, то това просто ме ласкае; тогава аз си казвам: Сега за нас се говори по целия свят и на човек просто му е драго някак си. А освен това близо до ума е, че на такова място, което ще се прочуе с някой свестен криминален случай, може да се върти и добра търговия; това говори, че там хората живеят на широка нога, нали така, и изобщо буди доверие. Престъпникът, разбира се, трябва да бъде хванат.

Не знам дали си спомняте случая със стария Хирш на Длоуха тршида; той имаше там кожарски магазин, но от време на време се занимаваше и с продажба на персийски килими и други ориенталски предмети; той, знаете ли, дълги години беше имал някакво търговско предприятие в Цариград — но там закъса нещо и с черния си дроб; затова беше мършав като умряла котка и кафяв, сякаш го бяха извадили от дъбилно каче, а пък търговците на килими от Армения или от Смирна го търсеха, защото той им знаеше табиетите и можеха да намерят с него общ мошенически език. Големи разбойници са тия арменци; и евреите слагат в джоба си. Та тоя, Хирш, значи, държеше кожите си в партера, откъдето по една виеща се стълбичка се отиваше в кантората му; зад кантората беше жилището му и там седеше госпожа Хиршова; тя беше толкова дебела, че изобщо не можеше да ходи.

Веднъж към обяд един от продавачите му се качил горе в кантората да пита господин Хирш дали да изпратят кожи на кредит на някой си Вайл в Бърно; но Хирш го нямало в кантората. Това било странно наистина, нали, но продавачът си казал, господин Хирш трябва да е влязъл нещо при госпожа Хиршова в съседната стая. След малко обаче отгоре слязла слугинята да вика господин Хирш за обяд.

— Как така за обяд — казал продавачът, — нали господин Хирш си е в къщи.

— Ами, в къщи — рекла слугинята, — госпожа Хиршова седи цял ден в стаята до кантората и не го е виждала от сутринта.

— Че и ние — казал продавачът — не сме го виждали, нали, Вацлав? — обърнал се той към слугата. — В десет часа му занесох пощата — продължил продавачът — и господин Хирш ме нахока, задето не сме изпратили напомнително писмо на Лембергер заради телешките кожи; и оттогава не си е подавал носа от кантората.

— Божкее — възкликнала слугинята, — ам’ че него го няма в кантората; да не е отишъл нейде в града?

— Оттука през магазина не е минавал — казал продавачът, — не може да не сме го видели, нали, Вацлав; да не е излязъл отзад през апартамента.

— Как ще е минал оттам — казала слугинята, — нали госпожата щеше да го забележи?

— Чакайте, чакайте — рекъл продавачът, — когато го видях, беше с халата си и по чехли; идете вижте дали е обул обувки, галоши и дали е облякъл балтона си.

Това се беше случило през ноември, когато непрекъснато валяха дъждове.

— Ако се е облякъл — каза продавачът, — значи, е отишъл някъде в града; а ако не, трябва да си е в къщи някъде.

Слугинята, значи, хвръкнала нагоре, но след малко се връща цялата ужасена.

— Господи боже мой — обръща се тя към продавача, — господин Хуго, та той, господин Хирш, нито се е обувал, нито се е обличал; а госпожа Хиршова казва, че не е могъл да мине през апартамента, нали е щял да мине през стаята й?

— През магазина също не е минавал — казал продавачът; — днес той изобщо не е влизал в магазина, само ме повика в кантората заради пощата. Вацлав, елате да го търсим!

Най-първо, значи, изтичали в кантората; там всичко си било в ред, само в ъгъла стояли няколко килима, навити на роло, а върху бюрото му било поставено недописаното писмо до Лембергер; над масата пък горяла газовата лампа.

— Е, сега вече е сигурно — казал Хуго, — че господин Хирш не е излизал — ако беше излязъл, щеше да загаси лампата, нали така. Трябва да е някъде в апартамента.

И те взели, та претърсили целия апартамент, но не намерили и следа от него. Госпожа Хиршова, която седяла във фотьойла си, се разплакала горчиво; по-късно Хуго разправяше, че му се струвало, че пред очите му се тресе цяла грамада застинала пача.

Госпожа Хиршова — казал Хуго (интересно как поумняват тия млади евреи, когато е нужно), — госпожа Хиршова, не плачете; господин Хирш не може да е избягал, нали кожите вървят на пазара, а освен това не е инкасирал вземанията си, нали; той, шефът, не може да не бъде някъде. Ако не се намери до вечерта, ще съобщим в полицията, но не по-рано; нали знаете, госпожа Хиршова, това може да напакости на фирмата.

Чакали, значи, те до вечерта и през цялото време търсили, но от господин Хирш нямало и помен, След като затворил магазина в определения час, господин Хуго отишъл в Дирекция на полицията да съобщи, Че господин Хирш се е изгубил. От полицията изпратили детективи; и нали знаете как стават тия работи, те преровили всичко в магазина и жилището, но не открили и най-малката следа; и кръв дирели да открият по пода, но никъде нищо не се намерило; и затова временно запечатали кантората. След това подложили на разпит госпожа Хиршова и останалия персонал, искали да научат какво е станало тая сутрин в магазина. Но никой за нищо особено не можел да се сети; само Хуго си припомнил, че след десет часа при господин Хирш идвал господин Лебеда, търговски пътник, и разговарял с господин Хирш десетина минути. Потърсили господин Лебеда и, разбира се, го намерили в кафене „Бристол“ да играе рамшъл. Лебеда се опитал веднага да скрие банката, но детективът му казал:

— Господин Лебеда, днес идваме не заради картите, а заради господин Хирш, господин Хирш е изчезнал и вие сте последният, който го е видял.

Хубаво, ама и господин Лебеда не можел да им каже нищо: идвал бил при господин Хирш заради някакви трансмисионни ремъци и не забелязал нищо особено; само Хирш му се сторил по-мършав от друг път.

— Много сте отслабнали напоследък, господин Хирш — казал му той.

— Дрън-дрън — прекъснал го комисарят, — и на кука да беше станал, пак не би могъл да се изпари във въздуха, все някоя кост или косъм щяха да останат от него, нали. В чантата си също не бихте могли да го изнесете.

Сега слушайте какво става по-нататък, той, тоя случай, си има още един край. Нали знаете гардеробите по гарите, дето пътниците си оставят куфарите и разни други неща. Та два дена след изчезването на господин Хирш служителката в гардероба на гарата казва на прислужника, че й бил оставен на гардероб един куфар, който никак не й харесвал.

— Не знам защо — казала тя, — ама просто ме е страх от тоя куфар.

Прислужникът, значи, отишъл, помирисал куфара и й казва:

— Знаете ли какво, госпожа, я по-добре съобщете за него в полицията.

Дошли полицаите и довели едно полицейско куче, а то, като подушило куфара, започнало да ръмжи и се наежило. Това вече им се сторило подозрително и затова отворили куфара: а в него намерили натъпкан трупа на господин Хирш, облечен в халат и с чехли на краката. И тъй като страдал от черен дроб, бил се вече вмирисал, бедният. А в шията му пък се било впило едно яко въженце: удушен бил. Но най-чудното било как е могъл заедно с халата и чехлите си да напусне кантората и да попадне в куфара на гарата.

Тоя случай, значи, го бяха възложили на инспектора Мейзлик. А той, щом погледнал трупа, веднага забелязал, че по лицето и ръцете му имало едни такива зелени, сини и червени петна; това толкова повече се хвърляло в очи, защото, нали ви казах, господин Хирш беше с едно такова кафеникаво лице. Интересни признаци на разложение, казал си господин Мейзлик и опитал да разтрие едно от петната с носната си кърпичка; оказало се, че петното се изтрива.

— Я слушайте — казал той на останалите, — тая работа ми прилича на някаква анилинова боя. Трябва да надзърна още веднъж в кантората.

В кантората той най-първо се заел да търси някакви бои, но не се оказало нищо от тоя род; изведнъж погледът му се спрял върху навитите на роло персийски килими. Той развил един от тях и като наслюнчил носната си кърпичка, взел да трие една от сините шарки по килима; кърпата посиняла.

— Ей, че боклук са тия килими — казал комисарят и продължил да търси.

На бюрото на господин Хирш в капачката на мастилницата открил две или три угарки от турски цигари.

— Да имате пред вид за друг път — обърнал се той към един от детективите, — когато се продават персийски килими, винаги се пуши цигара след цигара; това е един такъв ориенталски обичай.

След това повикал Хуго.

Господин Хуго — казал му той, — след господин Лебеда тук е идвал още някой, нали?

— Идва — казал господин Хуго, — но господин Хирш никога не обичаше да говорим за това. „Вие си гледайте кожите, казваше ни той, от килимите няма какво да се интересувате; това си е моя работа.“

— Разбира се — казал господин Мейзлик, — защото килимите са контрабандирани; погледнете, на нито един от тях няма металическа пломба. Ако господин Хирш не беше вече на оня свят, щеше да си има неприятности на улица „Хибернска“ и щеше да плати такава глоба, че шапката му щеше да хвръкне. Хайде, казвай по-скоро кой е идвал тук!

— Ами — отзовал се Хуго — към десет и половина в открита кола пристигна един арменски или не знам какъв евреин, възпълен такъв, с жълтеникаво лице, и на турски език — турски ли беше, какъв беше, не знам — попита за господин Хирш. Аз му посочих пътя нагоре към кантората. А подир него вървеше един дългуч, слугата му, сух като кука и черен като черна котка, и носеше на рамо пет големи навити на роло килима; даже ние с Вацлав се учудихме как може да го носи всичко това. Двамата, значи, влязоха в кантората и стояха там петнайсетина минути; не че ни беше грижа за тях, но непрекъснато чувахме гласа на оня мошеник, който говореше с господин Хирш. След това слугата се появи горе на стълбището и тоя път на рамото му имаше само четири рола; аха, рекох си аз, господин Хирш пак е купил едно парче. Да, а пък арменецът, като беше на вратата, се обърна и каза още нещо на господин Хирш в кантората, но какво, не можах да разбера. Е, след това дългучът метна килимите в автомобила и си заминаха. Аз не ви казах, защото във всичко това нямаше нищо особено, нали така — каза Хуго. — Колко такива търговци на килими са идвали у нас и всички до един са еднакви разбойници.

— За ваше сведение, господин Хуго — обърнал се Мейзлик към него, — в това посещение все пак е имало нещо особено: оня дългуч в единия от навитите на роло килими е изнесъл трупа на господин Хирш, разбирате ли? Дявол да го вземе, та вие не може да не сте забелязали, че тоя тип е слизал по стълбите с по-голяма мъка, отколкото ги е изкачил преди това!

— Вярно — казал Хуго и пребледнял, — той наистина се беше прегърбил целият. Ама, господин комисар, това не е възможно; оня, дебелият арменец, вървеше след него и на вратата все още говореше с господин Хирш!

— Е да — казал доктор Мейзлик, — разговарял е с празната кантора. А и преди това, докато дългучът е душил господин Хирш, господарят му също така през цялото време е дрънкал врели-некипели, нали. Господин Хуго, тоя арменски евреин е май по-хитър от вас. След това в навития на роло килим те закарали трупа на господин Хирш в хотела, но тъй като валяло дъжд, долнокачественият, боядисан с анилинови бои килим си е пуснал боята върху господин Хирш. Това е ясно като зел Кольо, дал Кольо, нали. В хотела те поставили тленните останки на господин Хирш в куфара, а куфара изпратили на гарата; такава е, значи, цялата работа, господин Хуго!

Докато господин Мейзлик се занимавал с тези работи, тайните открили вече следите на арменеца. На куфара, знаете ли, имало етикета на един берлински хотел — от това се виждало, че арменецът давал солидни бакшиши; трябва да знаете, че хотелските портиери чрез тези етикети сигнализират по цял свят колко пари струва клиентът, дали е циция или пък има щедра ръка. И понеже арменецът давал богати бакшиши, берлинският портиер добре го запомнил: името му било Шмекерян и пътувал по всяка вероятност през Прага за Виена; но го хванаха след това чак в Букурещ; там се и обесил в предварителния арест. Защо убил господин Хирш, това никой не можа да разбере, най-вероятно е да са имали някакъв търговски спор още от времето, когато господин Хирш е бил в Цариград.

От тоя случай се вижда — завърши господин Таусиг замислен, — че в търговията главно нещо е солидността. Ако арменецът беше търгувал със свестни килими, а не с такива, които са боядисани с евтини анилинови бои, работата не е щяла да се разкрие така скоро, нали? Така е, да продаваш боклук, не се рентира.

Чинтамани с птици

— Хм — каза доктор Витасек, — и аз разбирам малко от персийски килими; но ще се съглася с вас Таусиг, днес положението вече не е, както едно време. Днес тия мошеници от Ориента не си дават труд да багрят вълната с коженила, с индиго, шафран, камилска пикоч, шикалки и други подобни благородни органически багрила; а и вълната не е, каквато беше едно време, а ако става дума за шарките, просто ми иде да заплача. Пиши го изчезнало това изкуство — тъкането на персийски килими. И затова само старите екземпляри, които са произведени преди хиляда осемстотин и седемнадесета година, имат известна стойност; но такива може да ви се случи да купите само когато някоя стара фамилия реши „по семейни причини“, както се наричат в по-добрите семейства дълговете, да продаде някои антики, останали още от дядото. Знаете ли, преди известно време в замъка Рожъмберк аз видях истински Седмиградец — две малки молитвени килимчета, които турците произвеждали през седемнадесетото столетие, когато се разпореждали в Седмоградско; там в тоя замък туристите ги газят с подкованите си обувки и никой не подозира каква цена имат — на човек просто му иде да се разплаче. А един от най-скъпите килими в света се намира у нас в Прага и никой не знае за това.

Ето каква е работата: аз познавам всички търговци на килими в града и от време на време ги обикалям, за да видя каква стока имат на склад; знаете ли, рядко наистина, но все пак от време на време агентите им в Анадола и Персия успяват да пипнат по някое старо парче, откраднато от някоя джамия или не знам откъде, и го пробутват заедно с останалата стока на едро: след това цялата бала, каквото и да има в нея, се продава на килограм. Та аз често си мисля дали пък не са пробутали тоя път някой Ладик или Бергамо! И затова ще споходя от време на време някой от килимарите и като седна върху натрупаните един върху друг килими, пуша цигара и гледам как продават на тонковците разните там Бухари, Саръци и Тебризи; от време на време само ще кажа: Ами какво е онова ей там отдолу, оня жълтият килим? И какво се оказва, истински Хамадан. От време на време се отбивах при една госпожа, някоя си Северинова — дюкянчето й е в един двор ей там отсреща в Старе место и понякога у нея се случват хубави Карамани и Килими. Тя е една такава топчеста и весела жена, устата й не спира и има един пудел, кучка, ама толкова дебела, че на човек му прилошава, като я погледне. Тия затлъстели кучета са такива едни неразположени и просто астматично и страшно раздразнено лаят; не мога да ги търпя. Слушайте, виждал ли е някой от вас млад пудел? Аз не съм; и си мисля, че всички пудели, също както всички инспектори, ревизори и данъчни агенти, са стари: това навярно си върви с породата. Но понеже исках да поддържам добри отношения с госпожа Северинова, аз сядах винаги в ъгъла, където хъркаше и пухтеше кучката Амина върху един сгънат на четири килим, и я чешех по гърба; Амина много обичаше това.

— Госпожа Северинова — казвам й аз веднъж, — нещо не върви търговията; тоя килим, дето съм седнал на него, от три години го гледам все тука.

— Тоя е от още по-отдавна — каза госпожа Северинова, — има-няма десет години стои вече там в ъгъла; но той не е мой.

— Аха — казвам аз, — той е на Амина.

— Ами — засмя се госпожа Северинова, — той е собственост на една госпожа; нямала място за него вкъщи, та го остави тука на склад. На мене доста ми пречи тук, но поне Амина си спи върху него, нали, Амина?

Аз се наведох и обърнах единия край на килима, въпреки че Амина започна да ръмжи като бясна.

— Ама това изглежда е някакъв стар килим — казвам — мога ли да го видя?

— Защо не — каза госпожа Северинова и пое на ръце Амина — Ела, Амина, господинът само ще погледне за малко и след това пак ще ти постеле. Пст, Амина, престани да ръмжиш! Ей че си глупава!

През това време аз успях да разгъна килима и изведнъж сърцето ми така се разтупа, просто ще изскочи. Това беше анадолец от седемнайстото столетие, на места съвсем протрит, и то знаете ли, от ония, дето са известни под името „птичи килими“, с шарката Чинтамани и с птици; тая шарка минава за божествена и е забранена. Казвам ви, извънредно рядък екземпляр; приблизително пет на шест метра, ако не и по-голям, чисто бял, с тюркоазено синьо и черешово розово… Аз застанах при прозореца, та да не ме гледа госпожа Северинова в лицето, и казвам: „Бива си го и тоя парцал, я какъв се е протрил, а както сте го оставили тука, с кучето отгоре, съвсем ще се развали. Я кажете на тая госпожа, че искам да го купя, щом като няма къде да го държи.“

— Малко мъчничко ще стане тая работа — каза госпожа Северинова. — Килимът не е оставен за продаване, а пък госпожата през цялото време е в чужбина, кога в Мерано, кога в Ница; човек не може да разбере през кое време е вкъщи. Но аз ще опитам да узная нещо.

— Хайде, бъдете така добра — казах аз колкото е възможно по-безразлично и си тръгнах. Трябва да знаете, че за един колекционер е въпрос на чест да купи някой рядък екземпляр на безценица. Познавам един много голям и богат човек, който колекционира книги; на него окото му не мига да даде за някой стар боклук няколко хиляди, но когато му се удаде да купи от някой букинист първото издание на стиховете на Йозеф Красослав Хмеленски за две крони, той е в състояние да се разскача от радост. Това вече е спорт, все едно да гониш диви кози из балкана. Та аз си наумих да купя този килим евтино и да го подаря след това на музея, защото на такъв екземпляр само там му е мястото. Ех, разбира се, ще трябва да сложат малка табелка с надпис: „Подарено от доктор Витасек“. В края на краищата всеки си има някаква слабост, нали? Но трябва да ви призная, запалила ми се беше главата от тая работа.

Струваше ми немалко усилия да се въздържа и още на следния ден да не цъфна пак при Северинова заради екземпляра с Чинтамани и с птиците; не можех и да помисля за нещо друго. Трябва да потърпя още един ден, казвах си аз всяка сутрин; правех го напук на себе си. Така на човек понякога му прави удоволствие да се самоизмъчва. Но след около две седмици ми мина през ума, че някой друг може да открие птичия килим и аз веднага полетях към госпожа Северинова.

— Е какво — изтърсих аз още от вратата.

— Как какво? — попита ме учудена жената и тогава аз се опомних.

— Ами — казвам й аз — минавам по улицата и случайно се сетих за оня белия килим; продава ли го госпожата?

Госпожа Северинова поклати глава.

— Тя ли — каза жената, — сега тя е в Биариц и никой не знае кога ще се върне.

Аз погледнах поне дали килимът е още там; друго не можеше и да се предполага, върху него лежеше Амина, още по-дебела и по-противна от друг път, и чакаше да я почеша по гърба.

Няколко дена по-късно ми се наложи да замина за Лондон. Там аз се отбих при господин Кийт — сър Дъглас Кийт днес е най-големият капацитет по ориенталските килими.

— Сър — казвам му аз, — кажете ми, моля ви се, каква цена може да има днес чисто бял анадолски килим с шарката Чинтамани и птици, с размери повече от пет на шест метра.

Сър Дъглас ме погледна през очилата си и ми се сопна едва ли не побеснял:

— Никаква!

— Как така никаква — попитах аз смутен. — Защо да няма никаква цена?

— Защото в тоя размер тоя килим не съществува изобщо — развика се сър Дъглас. — Вие би трябвало да знаете, че най-големият килим с Чинтамани и птици е три на пет ярда, даже по-малък!

Знаете ли, аз се изчервих от удоволствие.

— Но все пак да предположим — казах аз, — че съществува екземпляр с тези размери; каква цена би могъл да има?

— Нали ви казвам, никаква — продължи да ме хока сър Кийт. — В такъв случай това би бил уникат, а как искате да се определи цената на униката? Щом нещо представлява уникат, то може да струва и хиляда лири, и десет хиляди лири; отде ще зная аз? Впрочем такъв килим не съществува, господине. Гуд бай, сър!

Можете да си представите в какво състояние на духа се завърнах у дома. Майко моя, пресвета Богородице, аз на всяка цена трябва да стана собственик на тоя птичи килим! Какъв експонат за музея! Но сега поставете се в мойто положение, не зная дали можете да си представите, но намеренията ми в никакъв случай не трябваше да събудят подозрение, при това явно беше, че госпожа Северинова нямаше някакъв особен интерес да се продаде старият парцал, на който се търкаляше нейната Амина; а оная проклетница, собственичката на килима, си правеше разходки от Мерано в Остенде и от Баден във Виши — тая жена трябва да имаше вкъщи някакъв медицински лексикон, та си беше измислила толкова болести; та тя прекарваше цялото си време по бани. И така веднъж на двете седмици аз се отбивах у госпожа Северинова да надзърна дали килимът с всичките му птици си е на мястото в ъгъла, почесвах отвратителната Амина и тя започваше да скимти от удоволствие и за да не ставам подозрителен, купувах всеки път по някой килим; знаете ли колко килими ми се събраха у дома, разните му там ширази, ширвани, мосули, кабристани и друга такава евтина стока, цели купища, но между тях имаше и един класически дервент, не е лесно да се познае от пръв поглед, и един стар син хорасан. Какво преживях през тия две години, това може да разбере само един колекционер. Къде остават мъките на любовта, те бледнеят в сравнение с мъките на колекционера, но интересното при това е, че никой колекционер досега не е посегнал на живота си, а, напротив, обикновено колекционерите доживяват дълбоки старини; както изглежда, това е една здрава страст.

Един ден неочаквано госпожа Северинова ми казва:

— Знаете ли, че идва госпожа Цанели, собственицата на килима; аз й казах, че може да се намери купувач за белия й килим и че е по-хубаво да го продаде, защото тук само ще се развали; но тя ми каза, че той, килимът, бил семейна реликва, тя нямала никаква нужда да го продава, нека си стои, казва, там в ъгъла.

Както можете да си представите, аз тогава се втурнах сам да намеря госпожа Цанели. Аз си мислех кой знае каква монденка ще видя, а тя се оказа една уродлива баба с морав нос, перука и такъв един особен тик, че устата й непрекъснато сновеше по лявата й страна до ухото.

— Милостива госпожо — казвам й аз и при това съм принуден да гледам как устата й танцува по лявата страна на лицето й, — аз бих искал да купя белия ви килим; то килимчето е доста протритичко вече наистина, но на мене ще ми свърши работа… в антрето, разбирате ли? — И както чакам отговора й, чувствувам, че моята уста взе да се криви и да се дърпа към лявото ми ухо; дали беше заразителен тоя неин тик или беше от възбуда, не знам, но не можех да го спра.

— Какво си позволявате вие? — кресна ми тая ужасна жена с пискливия си глас. — Излезте веднага, моля ви се, веднага, веднага — пищеше тя. — Това е семейна реликва от гроспапа! Ако не излезете, ще повикам полицай. Аз не продавам никакви килими, аз съм фон Цанели, господине! Мери, нека излезе този човек!

И вярвате ли, аз полетях надолу по стълбите като момче; идеше ми да се разплача и от яд и мъка, но какво можех да направя? Още една година продължих да посещавам госпожа Северинова; през това време Амина започна да грухти, толкова беше надебеляла, а и козината й почти съвсем излиня. След една година госпожа Цанели отново се върна: тоя път обаче аз не пожелах да рискувам и направих нещо, от което, като колекционер, би трябвало да се срамувам до самата си смърт: изпратих при нея приятеля си, адвоката Бимбал — той е един такъв фин човек и носи брада, която му осигурява неограничено доверие сред жените — изпратих го да предложи на достопочтената дама каквато и да била разумна цена за птичия килим. Останах да чакам долу, вълнуващ се като кандидат за женитба, който чака отговор на предложението си. След три часа Бимбал излезе от къщата, като се олюляваше и бършеше потта от челото си.

— Ще те удуша, ей дръвник с дръвник! — обърна се прегракнал той към мене. — Хубаво ме насади ти мене! От къде на къде ще слушам аз вместо тебе цели три часа историята на фамилията Цанели? Запиши си сега на ухото — кресна ми той с глас, в който се долавяше силна жажда за мъст, — килимчето няма да го получиш; седемнайсет представители на рода Цанели ще се обърнат в гроба си на Олшани, ако тая семейна реликва попадне в музея. Ах, хубаво ме нареди ти! — И той ме остави да стоя с пръст в устата.

Но вие знаете, когато мъжът намисли нещо, не се отказва така лесно от намерението си; а когато при това е и колекционер, тогава той е готов дори и на убийство; колекционерството наистина е една героична дейност, уверявам ви. Аз реших значи просто да открадна килима с Чинтамани и с птиците. Най-напред се запознах с обстановката; дюкянчето на госпожа Северинова е в един вътрешен двор, но пасажът, който води към него, се заключва в девет часа вечерта; а пък аз не исках да си служа с шперц, защото не умея да боравя с него. От пасажа едни стълби водят към мазето и там човек би могъл да се скрие, докато заключат къщата. В двора има и една барака; ако бих се покачил на покрива й, лесно бих могъл да се прехвърля в съседния двор, който спада към някаква пивница, а от пивницата човек всякак може да се измъкне. Работата значи беше доста проста, въпросът беше само как да се отвори прозорецът на дюкянчето. За тая цел аз си купих стъкларски елмаз и вкъщи на собствените си прозорци се упражнявах да изрязвам стъкла.

То не било лесна работа да се краде; много е по-трудно, отколкото да оперирате простатната жлеза на някого или да му изрежете бъбрека. Преди всичко трудното е да не види някой. Освен това тук има маса чакане и други неудобства. И на трето място всичкото е страшно несигурно; човек не знае на какво може да се натъкне. Уверявам ви, това е тежка и много зле платена професия. Ако ми се случи да заваря крадец в жилището си, ще го хвана за ръка и деликатно ще му кажа: А бе човече божи, що ли ти е дотрябвало да се бъхташ така; не може ли да се измисли нещо, та да обираш хората по друг, по-удобен за тебе начин?

Аз, разбира се, не зная как крадат другите; но моят собствен опит не е много насърчителен. През тая критична вечер аз се промъкнах във въпросната къща и се скрих на стълбището, което води към мазето. По такъв начин това би било предадено в един полицейски рапорт; в действителност работата изглеждаше малко другояче: половин час аз киснах на дъжда пред вратата, с което трябва да съм привлякъл вниманието на мнозина. Най-сетне аз взех отчаяно решение, също както човек взема решение да си извади зъб, и влязох в пасажа и както можеше да се очаква, сблъсках се веднага с някаква слугиня, която отиваше в съседната пивница за бира. За да я успокоя, аз измънках някакъв комплимент, нарекох я розова пъпчица или котенце или нещо подобно; това така я уплаши, че тя хукна да бяга. Тогава аз се скрих на стълбището, което водеше към мазето; тия свини, които живееха в къщата, бяха струпали там кофи за смет и други боклуци, по-голямата част от които при моето така наречено промъкване се събориха със страшен шум. След малко се завърна слугинята с бирата и разтревожена съобщи на портиера, че в къщата бил влязъл някакъв непознат тип, но портиерът, този знаменит човек, не си наруши спокойствието и заяви, че трябва да е бил някой пияница, който е сбъркал пътя за кръчмата. Четвърт час по-късно, като се прозяваше и храчеше, той заключи вратата и настана тишина. Само някъде горе високо и самотно хлъцна слугинята — интересно, винаги ми е правило впечатление колко мощно хълцат тия слугини, това е както изглежда от копнеж и самотност. Стана ми студено, а освен това тук вонеше на плесен и нещо кисело; опитах се да опипам обстановката, но всичко, до което се допрях, се оказа мокро и слузгаво. Ах, да знаете колко отпечатъци от пръсти трябва да е оставил там доктор Витасек, нашият известен специалист уролог! Когато помислих, че е вече полунощ, беше едва десет часът. Аз бях намислил да предприема акцията чрез взлом в полунощ, но в единайсет часа вече не можах да издържа и тръгнах да крада. Не може да си представите какъв шум вдига човек, когато реши да се промъкне някъде нощно време по тъмно; но къщата спеше непробуден благословен сън. Най-после аз се намерих пред прозореца на дюкянчето и с ужасно скърцане започнах да режа стъклото. Вътре глухо се излая, боже мой, Амина била тук!

— Амина — зашепнах аз, — чудовище недно, стой тихо; аз ида да те почеша по гърба.

Но в тъмното, знаете ли, е ужасно трудно да се наложи елмазът на нареза, който сте направили вече; ето защо аз шарих с диаманта насам-натам по стъклото, докато на края при едно по-силно притискане цялото стъкло се надроби на късчета и със звънтене се изсипа в краката ми. Ето сега ще се стекат хора, казах си аз, и се озъртам да се скрия някъде; но не се чува нищо. След това вече с някакво извратено спокойствие аз изрязах и останалите стъкла и отворих прозореца; отвътре Амина само от време на време излайваше ей тъй, само с половин уста, проформа, колкото да се каже, че изпълнява обязаностите си. Аз значи се вмъкнах през прозореца и се хвърлих най-първо към отвратителната кучка.

— Аминке — зашепнах й аз пламенно, — къде ти е гърбът? А така де, ние нали сме приятели — харесва ти, — гадина такава?

От удоволствие Амина се заизвива под ръката ми, доколкото, разбира се, пълният човек може да се извива, а аз приятелски и казвам:

— Ха така, а сега дай да свършим работа! — и поисках да измъкна изпод нея скъпоценния птичи килим.

В тоя момент Амина изглежда си въобрази, че посягат на нейна собственост и започна да реве; това не беше лаене, това беше истински рев.

— Какво правиш, Амина — взех да я успокоявам, мирувай, че не знам какво ще те направя! Чакай, ще ти постеля нещо по хубаво! И с едно дръпване смъкнах от стената отвратителния лъскав кирман, който госпожа Северинова смяташе за най-скъпия килим в магазина си. — Ето на, Амина — шепна й аз, — виж колко хубаво ще си нанкаш!

Амина ме гледаше с интерес; но щом само протегнах отново ръка към нейния килим, тя отново кански зарева; трябва да се е чувало чак в Кобилиси. Тогава аз отново приведох в екстаз това чудовище с едно особено страстно почесваме и я вдигнах в прегръдките си; но щом посегнах към белия уникат с Чинтамани и с птиците, тя захърка астматично и започна да протестира.

— Дявол да те вземе, животно такова — казах аз отчаян, — ще трябва да те убия!

И представете си какво стана, аз сам не мога да го проумея; аз гледах тоя гнусен, затлъстял и подъл пес с най-дивата омраза, която съм изпитвал някога, но не можех да убия това чудовище. Имах много хубав нож, а имах и колан на панталоните; можех да я заколя и удуша, но не ми даваше сърце. Седях аз на тоя божествен килим и я чешех между ушите. Какъв си страхливец, шепнех си аз, достатъчни са едно или най-много две движения и всичко ще бъде свършено; малко ли хора си оперирал досега и си ги виждал да умират с ужас в очите в най-страшни мъки; защо да не можеш да убиеш едно куче? Скърцах със зъби, за да се окуража, но не можех; и тогава аз се разплаках — струва ми се, че беше от срам. А Амина изскимтя и ме близна по лицето.

— Ах, ти, мърша недна, мизерна, свинска и нищожна — измърморих аз, потупах я по излинелия й гръб и се заизмъквах през прозореца на двора; това вече беше поражение и отстъпление. След това поисках да се покатеря на бараката, по покрива и да се прехвърля в другия двор и през пивницата да се измъкна навън, но в мен не беше останала капка сила, покривът се оказа по-висок, отколкото бях преценил; с една дума, не можах да се кача горе. Не ми оставаше нищо друго, освен да сляза отново на стълбището към мазето и да чакам там до сутринта, полумъртъв от умора. Можех, разбира се, да се наспя върху килимите, но какъвто съм си идиот, това не ми и мина през ума. На сутринта чух, че портиерът отвори вратата. Почаках малко и след това тръгнах право навън. На вратата стоеше портиерът и остана така учуден, като видя непознат човек да излиза отвътре, че забрави да вдигне аларма.

След няколко дена отидох да навестя госпожа Северинова. На прозореца беше сложена решетка, а върху свещените шарки Чинтамани се търкаляше оная мръсна, крастава жаба с кучешко подобие; като ме забеляза, тя радостно завъртя дебелия салам, който у други кучета се нарича опашка.

— Ах, господине — просия погледът на госпожа Северинова, — вие не знаете какво съкровище е нашата златна Амина, какво скъпоценно кученце; оня ден в магазина се вмъкнал крадец през прозореца и Амина го прогонила! За нищо на света не бих се разделила с нея — заяви гордо тя. — Но вас ви обича; знае тя кой е честен човек и кой не, нали, Амина?

И това е всичко. Уникалният птичи килим си е там и до днес — един от най-скъпите килими в света, струва ми се; и до днес върху него грухти от удоволствие отвратителната, крастава и воняща Амина. Аз си мисля, че един ден тя ще се задуши от тлъстина и тогава може би ще опитам още веднъж щастието си; но преди това ще трябва да се науча да изпилявам железни решетки.

Разказ за един касоразбивач и за един подпалвач

— Точно така е — каза господин Илек, — ако не умееш, по-добре не се залавяй да крадеш. Това го казваше и Балабан, касоразбивачът, последната проява на когото беше разбиването на касата на фирмата „Шоле и компания“. Тоя Балабан значи беше един културен и благоразумен крадец; той беше и по-възрастен, а няма съмнение, че опитът има голямо значение. У младия човек преобладава хазартът, то вярно, че с кураж се постига много нещо, но когато човек влезе в години и започне да разсъждава, тогава обикновено куражът се изпарява и той се залавя на работа само след зряло обмисляне. Това важи и в политиката, и изобщо във всичко.

Та Балабан казваше, че всяка работа си има своите правила; а колкото се отнася до неразбиваемите каси, то касоразбивачът трябвало да работи винаги сам, защото не можел да се осланя на никого. Освен това никога не трябвало да се застоява продължително на едно място, защото свойственият му начин на работа в края на краищата щял да го издаде; най-сетне той трябвало да върви в крак с времето и да овладява всяка новост в специалността; наред с това обаче той трябвало да се придържа о традицията и да не изпъква много над средното равнище, защото колкото повече хора работят по един определен начин, толкова повече се затруднявала работата на полицията. Ето защо Балабан си служеше с лост, въпреки че имаше електрическа бормашина, а умееше да борави и с термит. Той казваше, че няма смисъл човек да проявява излишно тщеславие и честолюбие и да се залавя с модерните бронирани сейфове; той предпочитал да работи със старите и солидни фирми, които имат стари стоманени каси и в тях истински пари, а не някакви си чекове. Да, той беше човек със стабилен характер и солидни убеждения. Освен това той търгуваше със стари месингови предмети, занимаваше се с посредничество при покупко-продажби на недвижими имоти, препродаваше коне и изобщо в материално отношение не беше зле. Та тоя Балабан значи казваше, че ще се залови само с още една каса, но че това щяла да бъде работа по мерак, младите щели да зяпнат. Главното, според него, не било да се задигнат много пари; главното, както казваше Балабан, било да не те хванат.

Последната каса значи, която си избра тоя Балабан, беше на фирмата „Шоле и компания“, нали знаете оная фабрика в Бубни. Но работата, която свърши там, беше наистина мераклийска; на мене ми разказа за нея един полицейски агент, някой си Пищора. Балабан влязъл откъм двора, както доктор Витасек, но трябвало да снеме решетката; истинско удоволствие било да се види чистата му работа — казваше Пищора, извадил решетката, без да разкърти, без да напраши, просто майсторска работа. А пък колкото се отнася до касата, там, където започнал, там я и отворил, без да я пробива на различни места; нямало по нея нито една излишна дупка или резка, нито драскотина и боята на касата никъде не била олющена. Виждало се, казваше Пищора, с каква любов си е вършил работата този човек. То затова и касата сега се намира в музея по криминалистика, заради майсторската работа на Балабан. След това Балабан извадил парите, около шестдесет хиляди, изял парчето сланинка и къшея хляб, които носел със себе си, и си отишъл пак през прозореца; Балабан обичал да казва, че военачалникът и касоразбивачът трябвало да се погрижат предварително преди всичко за отстъплението. След това занесъл парите на братовчедката си, инструментите скрил у някой си Лизнер, прибрал се вкъщи, почистил си дрехите и обувките, измил се и си легнал да спи като всеки порядъчен човек.

На сутринта, нямало още осем часа, някой чука на вратата и вика:

— Господин Балабан, отворете!

Балабан се учудил кой може да бъде това, но със спокойна съвест отишъл да отвори; нахълтали двама полицаи и с тях агентът Пищора. Не зная вие познавате ли го — той е един такъв възнисък човечец, зъбите му като на катерица, така че лицето му постоянно е ухилено. Той бил на времето си погребален факлоносец, но си загубил хляба, защото по погребенията всички хора се смеели неудържимо, като го гледали как пристъпя важно-важно пред ковчега и така шегаджийски се зъби. Аз съм забелязал, че мнозина се хилят само от смущение, просто не знаят какво да правят устата си, както други не знаят какво и къде да дяват ръцете си. Затова хората се и усмихват така старателно, когато говорят с някой големец, например с държавен владетел или с президента; то не е толкова от радост, колкото по-скоро от смущение. Но ето че се отплеснах.

Когато видял двамата стражари и Пищора, Балабан се развикал в справедливо негодувание:

— Какво ште ше домъкнали? Никак не ште ми дотрябвали. — И сам се учудил как фъфли.

— Няма нищо, господин Балабан — ухилил се Пищора, — та ние идем само да ви видим зъбите — и се насочил право към едно шарено канче, в което Балабан слагал нощно време изкуствените си челюсти — веднъж, когато трябвало да скочи от един прозорец, той си изкъртил почти всички зъби. — Нали така, а, господин Балабан — казал му с насмешка Пищора, — много загубена работа са тия, изкуствените зъби; докато сте пробивали касата, изкуствените челюсти са се мърдали в устата ви и за да не ви пречат, вие сте ги извадили и сте ги сложили на бюрото; хубаво, ама то е било прашно — та вие би трябвало да знаете колко прах има по тия канцеларии. И затова няма защо да се сърдите на нас, господин Балабан, не можем да не дойдем да ви потърсим, след като сме открили такава следа от изкуствени челюсти. Трябвало е да избършете предварително прахта.

— Тюх да му ше не види — учудил се Балабан. — Но знаете ли, Пищора, казват, че една грешка може да направи и най-изпеченият мошеник, не е ли така?

— Само че вие направихте две — озъбил му се Пищора. — Ехе, достатъчно беше да хвърлим само един поглед и веднага си рекохме, че това сте вие, и знаете ли защо? Всеки свестен крадец ще се изтакова, с извинение, на мястото на кражбата, за да не го хванат: има такова поверие. Само че неверниците и дървените философи като вас не вярват в тия работи; вие си мислите, че за всичко е достатъчен умът. И ето ви последиците. Да, господин Балабан, който не умее да краде, по-добре да не се залавя.

— Има някои хора, каквото похванат, с всичко се справят — замислено каза господин Мали, — просто ей така, удава им се. Едно време бях чел за един подобен случай, може да сте чули, в Щирия. Там имало един майстор-сарач, на име Антон, а по презиме Хубер ли беше, Фогт ли, или Майер, не знам вече, ама немско име беше. Та тоя сарач имал имен ден, тъкмо били седнали на празничната трапеза — ама то празничната им трапеза да не мислите, че е кой знае какво, то в Щирия не е като у нас. Аз поне съм чувал, че там ядат и конските кестени. Седи си значи сарачът, след като се наобядвал, заобиколен от семейството си, а по едно време някой чука на прозореца:

„А бе съседе, какво правиш ти, бе, покривът ти се е запалил над главата, бягайте, живи ще изгорите!“

Сарачът изхвръква навън и какво да види, покривът наистина в пламъци. То се знае, децата започват да пищят, жената, разплакана, грабва и изнася навън часовника — трябва да ви кажа, че съм виждал досега маса пожари и интересното е, че хората в такива моменти се объркват и започват да изнасят съвсем излишни неща, грабнат я будилника, я мелничката за кафе, я кафеза с канарчето; и едва когато е станало късно, ще се сетят, че са оставили вътре старата баба, дрехите и маса други нужни неща. Но слушайте какво става по-нататък. Събират се хора и започват да си пречат един на други в гасенето; след това идват пожарникарите — а те, преди да се заловят на работа, трябва да се преоблекат; докато се приготвят, пламнала и съседната къща и до вечерта изгорели съвсем петнайсет къщи. Ако искате да видите истински пожар, трябва да идете на село или в някое малко градче; в големия град пожарът не е пожар, там по-интересни са фокусите на пожарникарите, отколкото самата стихия. Най-хубаво е, когато ви се случи сам да участвувате в гасенето, а още по-приятно е, ако можете да давате съвети на другите как да гасят. Да гасиш, това е истинско удоволствие, гледаш как всичко съска и пращи, просто кеф и половина; виж, да носиш вода от реката, това вече е друга работа, не е приятно. А бе, той, човекът, е интересно същество, като му се случи да наблюдава някое бедствие, като че ли го обзема желание бедствието да бъде по-голямо. Стихийното бедствие, стихийният пожар и стихийното наводнение като че ли довеждат човека в екзалтация; просто той има чувството, ако може да се каже така, че е изтеглил големия късмет. Или пък може би това е някакво езическо благоговение пред стихията, де да знам.

На следния ден, какво ще ви разправям, гледката — истинско пожарище: пожарът е красиво нещо, но пожарището, пепелището след това е ужасно; също е и с любовта. Човек стои безпомощен, гледа и си мисли, че никога вече няма да може да се съвземе. Случил се там един млад полицай, дошъл бил да проучи каква е причината за пожара.

— Господин старши — обръща се към него сарачът Антон, — бас държа, че това е работа на някой злосторник; как можа да се случи, та точно на имения ми ден, и то тъкмо когато обядваме? Ама не мога да разбера защо, защо ще ми отмъщава някой, та аз никому нищо лошо не съм сторил, а пък колкото до политиката, стоя си настрана, не се занимавам с такива работи. Та искам да ви кажа, не мога да си представя кой може толкова да ме мрази, че да направи това нещо.

Било пладне и слънцето припичало; стражарят ходи из пожарището и си мисли; иди сега и разбери как е пламнало всичко.

— Господин Антон — казва той по едно време, — какво е онова там, дето блести на гредата?

— Там имаше капандура — казал сарачът, — трябва да е някой гвоздей.

— Не ми се вижда да е гвоздей — отвръща полицаят, — изглежда на огледалце.

— Отде ще се вземе там огледалце — казва сарачът, — та там на тавана имаше само слама.

— Огледалце е, ще видите — казва полицаят, — ей сега ще ви го покажа.

Подпрял той една стълба на обгорялата греда, изкачил се по нея и казва:

— А бе господин Антон, то не било нито гвоздей, нито огледалце, ами едно кръгло стъкълце, завинтено за гредата. За какво ви е тая работа?

— Че знам ли аз — отговорил сарачът, — децата трябва да са си играли.

Но изведнъж полицаят, както разглеждал стъкълцето, изревал:

— Ох, мамата му, че то пари, бе! Какво е това? — И заопипвал носа си.

— Гледай ти, пущината му с пущина — изревал той за втори път, — сега пък ме опари по ръката. Я подайте насам някаква книга, господин Антон!

Сарачът му подал един лист от бележника си и полицаят го сложил под стъкълцето на известно разстояние.

— Така значи — казва той след малко, — сега ми е ясна работата, господин Антон. — И слиза от стълбата и тика листа пред очите на сарача: в средата на листа прогорена дупчица, още дими.

— Ясно ли ви е, господин Антон — казва полицаят, — това стъкълце е двойно изпъкнала леща или, с други думи, лупа; интересно само кой я е завинтил за гредата точно над купчината слама; да не съм човек, господин Антон, ама който го е направил, няма да му се размине само така.

— Гледай ти завързана работа — казва сарачът, — че ние вкъщи никога не сме имали увеличително стъкло, чакай — извикал той изведнъж. — Чакайте, имах един чирак, Сеп го викаха, и все с такива работи си играеше! Затова го и изгоних, че не го биваше за сериозна работа, главата му беше пълна с глупости и разни фокуси! Дали пък не е тоя проклетник? Ама не може да бъде, господин старши. Та аз го изгоних, беше началото на февруари; бог го знае къде е сега, оттогава не се е мяркал насам.

— Ще видим, ще разберем дали е негова лещата — казва полицаят. — Господин Антон, бийте една телеграма до града да изпратят още двама полицаи; лещата да не се пипа от никого. Най-напред да намерим момчето!

Разбира се, намерили го; той бил чирак сега при един майстор на кожени чанти в друго селище; и щом само полицаят влязъл в работилницата, момчето цялото се разтреперило.

— Сеп — викнал му полицаят, — на тринайсти юни къде беше?

— Тука, къде ще бъда — изпелтечило момчето, — аз съм тук от петнайсти февруари и не съм мърдал оттук, питайте, когото искате.

— Вярно е — казал майсторът му, — аз съм му свидетел, защото той живее у мене и ми гледа най-малкото дете.

— Хай, мама му стара — казва полицаят, — значи не може да бъде той.

— А за какво го търсите? — попитал кожарят.

— Ами — казва полицаят — бяхме го заподозрели, че на тринайсти юни ей там на майната си е запалил къщата на сарача Антон, покрай която изгоря половината село.

— На тринайсти юни, казвате? — погледнал го майсторът изненадан. — Интересна работа, на тринайсти юни момчето ме попита: „Коя дата сме днес? Тринайсти юни? Антонов ден, нали? Аз ви казвам, че днес някъде ще се случи нещо.“

В същия момент момчето Сеп скочило и се опитало да си плюе на петите; но полицаят вече го бил хванал за яката. След това по пътя момчето си признало: яд го било на майстор Антон, задето сарачът го биел като псе заради неговите опити; искал да му отмъсти и затова изчислил къде ще стои слънцето точно на обяд на тринайсти юни, имения ден на майстор Антон, и нагласил лещата така, че да запали сламата, докато той самият в този момент щял да бъде кой знае къде; всичко това той нагласил още през февруари и след това напуснал сарача.

И знаете ли, след това повикали един астроном чак от Виена, за да види лещата, и той ахнал, като видял колко точно била нагласена тъкмо за слънчевата кулминация на тринайсти юни. Казал, че това петнайсетгодишно момче проявило изумителна сръчност, като се има предвид, че не е разполагало с никакви астрономически уреди за измерване на ъгли. Не зная какво е станало по-нататък с тоя Сеп; но си мисля какъв астроном или физик би могъл да стане тоя уличник. Та той би могъл да бъде втори Нютон, тоя проклетник, или… Но в живота пропадат толкова изобретателни хора, такива прекрасни дарования. Знаете ли, хората имат търпение да търсят елмази в пясъка или перли в морето; но да потърсят в хората редките и особени дарове от бога, за да не се затрият, това и през ума не им минава. И колко жалко!

Откраднатото убийство

— Това ми напомня за един друг случай — каза господин Хоудек, — който също така беше добре обмислен и подготвен; но, струва ми се, че няма да ви хареса, защото няма край и развръзка. Ако ви доскучае, кажете и аз ще престана.

Както може би знаете, аз живея на улица „Круцембурска“ във Винохради. Това е една от късите напречни улици, на които няма нито пивница, нито дори гладачница или склад за въглища, и където хората в десет часа си лягат да спят с изключение, разбира се, на ония безпътни люде, които слушат у дома радио и в резултат на това си лягат в единадесет часа. Колкото се отнася до обитателите на тази улица, повечето от нас са тихи данъкоплатци или чиновници до седма категория, има няколко акваристи, които развъждат рибки в аквариум, един изпълнител на цитра, двама филателисти, един вегетарианец, един спиритист и един търговски пътник, който, разбира се, е теософ; иначе има много хазайки, у които живеят споменатите лица в чисти, елегантно обзаведени стаи, както обикновено се пише по обявленията. Веднъж в седмицата теософът се прибираше вкъщи чак в полунощ, защото имаше духовни упражнения; във вторник се връщаха към полунощ двамата от акваристите, понеже имаха събрание в дружеството „Аквариум“, и застанали под уличната лампа, продължаваха да спорят за разните видове декоративни рибки. Преди три години по улицата мина един пиян; но съществува мнение, че бил от Коширже и че само се заблудил. Затова пък всеки ден в единадесет и четвърт оттук минаваше, прибирайки се вкъщи, един руснак на име Коваленко или Копитенко, неголям човек, с една особена рядка брада, който живееше на номер седем у госпожа Янска. От какво се прехранваше тоя руснак, не е известно; но чак до пет часа следобед той се излежаваше вкъщи, след това с чанта в ръка отиваше до най-близката трамвайна спирка и слизаше към града; точно в единадесет и четвърт слизаше от трамвая на същата спирка и свиваше в улица „Круцембурска“. По-късно някой твърдеше, че от пет часа следобед руснакът седял в едно кафене и спорел с други руснаци. Други пък казваха, че той не можел да бъде руснак, защото руснаците никога не се прибирали толкова рано.

Веднъж, това беше тази година през февруари, бях задрямал вече, когато изведнъж се чуха пет изстрела. Отначало ми се присъни, че съм малко момче и плющя с камшик у дома на двора, много се радвах, че камшикът плющи така силно, но след това изведнъж се събудих и разбрах, че някой вън на улицата е стрелял с револвер. Спускам се аз към прозореца, отварям и виждам, че долу на тротоара тъкмо пред номер седем лежи ничком върху тротоара един човек с чанта в ръка. В този момент вече се зачу тропот и иззад ъгъла се появи полицай, втурна се към човека на тротоара и се опита да го попривдигне; след това го пусна, каза: „Дявол да го вземе!“, и изсвири. Сега вече иззад другия ъгъл се появи втори полицай и се затече към първия.

Разбира се, аз веднага нахлузих чехлите си, намъкнах балтона и полетях долу. От останалите къщи изтичаха вегетарианецът, музикантът, който свиреше на цитра, един от акваристите, двама портиери и единият филателист; останалите гледаха от прозорците, тракаха със зъби и си казваха: „Дявол знае какво става там, я по-добре да не си пъхам гагата, където не ми е работа“. През това време двамата полицаи бяха обърнали вече човека на гръб.

— Та това е руснакът, оня Копитенко или Коваленко, който живее тук у госпожа Янска — казвам аз и зъбите ми тракат. — Умрял ли е?

— Не знам — безпомощно каза единият полицай. — Трябва да повикаме лекар!

— Нима ще го оставите да лежи тука? — възмутено изтрака със зъби оня, който свиреше на цитра. — Трябва да го закарате в болницата!

Бяхме се стекли вече около дванайсетина души и всички треперехме от студ и от уплаха, докато през това време полицаите бяха коленичили до застреляния и по някакви съображения му разкопчаваха яката. В това време на ъгъла на главната улица спря такси и шофьорът се запъти към нас, да види какво става; надяваше се, както изглежда, че това е някой пиян, когото ще закара вкъщи.

— Какво става тука, бе момчета? — попита ни той фамилиарно.

— З-з-застреляха човек — изтрака със зъби вегетарианецът. — Вижте какво, качете го в-в-във колата и го закарайте в Бърза помощ! Може да е жив още!

— Хай дявол да го вземе — каза шофьорът, — хич не ги обичам такива клиенти. Е добре, чакайте, ще докарам колата. — И той бавно отиде при колата си и я докара при нас. — Хайде, качете го — каза той.

Двамата полицаи вдигнаха руснака и с доста големи усилия го вкараха в таксито; той беше въздребен човек наистина, но с трупове трудно се манипулира.

— Хайде, колега — каза първият полицай на втория. — Идете вие с него, пък аз ще запиша свидетелите. Шофьора, карай в Бърза помощ, ама малко по-бърже.

— Аха, по-бърже — измърмори шофьорът, — като не ми работят спирачките. — И замина.

Първият полицай извади значи бележника си от вътрешния джоб и каза:

— Ще трябва да ми съобщите имената си, господа; заради следствието.

След това той отчаяно бавно ни записа един по един в бележника си; може би му бяха премръзнали пръстите, но ние през това време измръзнахме здравата, просто се вкочанихме. Когато се прибрах в стаята си, беше единадесет и двайсет и пет минути; цялата церемония беше продължила само десет минути.

Аз зная, господин Таусиг си мисли, че няма нищо изключително в тоя случай; но господин Таусиг, подобен случай в такава порядъчна улица е голямо събитие. Съседните улици ламтят поне за частица от такава слава и казват, че случката станала ей тук, зад ъгъла; улиците, които са малко по-нататък, вече се правят на безразлични, но трябва да знаете, че това е само от злоба и завист, задето това не е станало у тях. Зад втория ъгъл вече хората махват с ръка и казват: „А бе пречукали, казват там, някого, ама кой знае колко е вярно“. Една такава долна злоба, разбирате ли?

Можете да си представите как на следния ден всички ние от улицата се нахвърлихме върху вечерните вестници; хем искахме да прочетем нещо ново за нашето убийство, хем ни беше драго изобщо, че ще пишат за нашата улица и нашия случай. Общоизвестно е, че хората най-много обичат да четат във вестника за онези неща, които сами са видели, на които са били, както се казва, очевидци; да вземем например такъв случай, на улица „Уезд“ паднал кон и вследствие на това движението било спряно за десет минути. И когато във вестниците няма нито ред за това, тогава хората се сърдят на съответното печатно издание и захвърлят вестника на масата, като казват, че няма нищо свястно в него. Те се смятат почти лично засегнати, че вестникът не е сметнал за важно събитието, на което те са в известен смисъл съпритежатели. Аз си мисля, че тая рубрика „Разни съобщения“ я поддържат във вестниците именно само заради очевидците, за да не престанат от яд да ги купуват изобщо.

След като никой от вечерните вестници не съобщи нито с една думица за нашето убийство, ние останахме като попарени. За разни там афери и за тая пуста политика пишат, мърморехме ние, пишат дори и за това, че еди-кой си трамвай се сблъскал с една ръчна количка, а за такова убийство нито ред; и на какво приличат изобщо тия вестници, та това е чиста корупция! Но след това филателистът подхвърли, че в интерес на следствието може би полицията е наредила вестниците да не пишат по въпроса. Това значи ни успокои и в същото време ни хвърли в още по-голямо напрежение; ние бяхме горди, че живеем на такава важна улица и че може би дори ще ни повикат като свидетели по един такъв очевидно заплетен въпрос. Но на следния ден във вестниците пак нямаше нищо, а и от полицията никой не дойде да ни разпитва; и което ни се видя най-странно, никой не беше идвал дори и при госпожа Янска, за да претърси или поне да запечата стаята на руснака. Това вече започна да ни плаши; оня, който свиреше на цитра, казваше, че полицията може би иска да потули работата, кой знаел за какво се касаело в случая. А когато и на третия ден във вестниците нямаше и най-малкото споменаване за нашето убийство, нашата улица започна да се бунтува, говореше се, че няма да оставим така тая работа, че руснакът е бил един от нас и че ние ще се постараем обществеността да научи за убийството му; че и без това нашата улица е безобразно пренебрегвана, че паважът на нищо не приличал, а осветлението било още по-лошо и как другояче би изглеждало всичко, ако тук живееше някой депутат или журналист; но това си е то, за порядъчната улица никой няма да се застъпи. С една дума, избухна стихийно недоволство и съседите се обърнаха към мене като към по-възрастен и независим човек да ида в полицейския участък и да обърна внимание върху това безобразие с убийството.

Отидох аз значи при инспектора Бартошек; познавам го малко, той е един мрачен човек, казват, че бил такъв поради някаква нещастна любов; и само от мъка бил постъпил в полицията.

— Господин инспектор — казвам му аз, — идвам да ви попитам как стои работата с убийството на улица „Круцембурска“; създава се впечатление, че тая работа се държи под похлупак.

— Какво убийство? — попита инспекторът. — Тук не е имало никакво убийство; това е наш район и аз поне щях да зная.

— Ами това, дето убиха оня, руснака Копитенко или Коваленко? — обяснявам му аз. — Нали там имаше двама полицаи, единият ни писа свидетели, а другият откара руснака в Бърза помощ?

— Невъзможно — каза инспекторът, — за нищо такова не е съобщено. Трябва да е някаква грешка.

— Ама, господин инспектор — започнах аз да се нервирам, — че нали присъствуваха поне петдесет души и всички ще потвърдим това! Господине, ние сме порядъчни граждани; да ни бяхте казали да не си отваряме устата по това убийство, ние бихме запазили мълчание, дори и да не знаем защо. Но така да оставите да застрелят човека, това някак си не върви; и ви казвам открито, ние ще съобщим за това в пресата.

— Чакайте — каза господин Бартошек и придоби толкова сериозен вид, че чак се уплаших. — Аз ви моля, господине, да ми разкажете всичко по реда си, така, както е станало.

Разказах му аз всичко поред, а той стана просто морав в лицето, личеше си, че кипи вътрешно: но когато стигнах до онова място, когато първият полицай беше казал на втория: „Колега, идете вие с него, а аз през това време ще запиша свидетелите“ — когато казах това значи, той си отдъхна шумно и извика:

— Слава богу, това не са били наши хора! Дявол да го вземе, господине, защо не сте повикали полиция за тия полицаи? Как може да не знаете, че униформени полицаи никога не се наричат помежду си колеги! Цивилните може и да си казват така, но униформените никога. Ех, колега, колега, какви сте ми хапльовци и вие цивилните, трябвало е да повикате полиция да ги арестуват.

— Ама защо, моля ви се? — пелтечех аз смаян.

— Защото те са застреляли руснака — избухна инспекторът. — Или поне са били съучастници! Откога живеете на улица „Круцембурска“?

— Има девет години вече — казах аз.

— В такъв случай бихте могли да знаете, че в единайсет часа и четвърт най-близкият полицейски патрул се намира чак при халите, вторият е на ъгъла на улица „Силезийска“ и „Перунова“, третият се движи със служебна крачка покрай №1388 и нататък. Разбирате ли, иззад ъгъла, откъдето се е появил вашият полицай, нашият може да изтича или в десет часа и четиридесет и осем минути или след това чак в дванадесет часа и двадесет и три минути, и по никое друго време, защото го няма там! Гледай ти история, та това е известно на всеки крадец, а кореняците не го знаят. Да не би да си мислите, че има по един полицай на всеки ъгъл, а? Вие знаете ли, че ако в определения час, както казвате, иззад този ваш проклет ъгъл би излязъл наш униформен служител, това би било ужасно нещо, преди всичко затова, защото по това време той следва да се движи около Халите, и второ затова, защото не ни е съобщил за убийството. Това, разбира се, би било много сериозна работа.

— За бога — казах аз, — каква е тогава тая работа с това убийство?

Инспекторът очевидно се беше успокоил и каза:

— Това ще бъде нещо друго, това ще бъде някакъв много тежък случай, господин Хоудек; в тая работа е замесен някой голям хитрец и изобщо това ми се вижда да е някаква голяма афера. Гледай ги ти проклетниците, добре са го измислили! Преди всичко те са знаели кога се прибира вкъщи руснакът, освен това са знаели маршрута, по който се движат нашите хора, и на трето място, необходими са им били поне два дни, за да не научи полицията за убийството — най-вероятно е, че са искали своевременно да се измъкнат или да заличат следите. Разбирате ли вече?

— Не съвсем — казвам аз.

— Вижте каква е работата — започна да ми обяснява търпеливо инспекторът. — Те са преоблекли двама свои хора като полицаи, които именно са чакали зад ъгъла да очистят руснака или пък е трябвало да се явят на сцената, след като го гръмне някое трето лице. Вие, разбира се, сте се успокоили, след като сте видели колко скоро се е явила на местопроизшествието нашата образцова полиция. Слушайте — сети се той по едно време за нещо, — как прозвуча изсвирването на първия полицай?

— Слабо някак си — казах аз, — но аз си помислих, че на полицая му се е свило нещо гърлото.

— Аха — каза инспекторът задоволен. — С една дума, те са искали да ви попречат да съобщите за убийството в полицията; с това са спечелили време, за да изчезнат зад границата, разбирате ли? А шофьорът сигурно също е бил техен човек; не си ли спомняте случайно номера на колата?

— Ние не обърнахме внимание на това — отговорих засрамен.

— Все едно — каза инспекторът, — и без това е бил фалшив; но по такъв начин те са успели да отстранят и трупа на руснака. Впрочем той не е никакъв руснак, а македонец на име Протасов. Е, благодаря ви, господине; но сега наистина ще ви помоля да запазите мълчание по въпроса; разбирате ли, това е в интереса на следствието. Бездруго това е някаква политическа афера; но тук трябва да е участвувал някой извънредно хитър човек, защото обикновено тия политически атентати ги правят идиотски гламаво. Политиката — това дори не е едно свястно престъпление, това е просто една най-вулгарна юмручна разправа — каза инспекторът с отвращение.

След време нещата се поизясниха; защо е било извършено убийството, не се знае, но имената на убийците станаха известни, само че те отдавна вече бяха зад граница. Така се случи, че нашата улица беше просто ограбена, лишена от своето убийство; все едно че някой беше откъснал най-славната страница от историята й. Когато тук случайно попадне някой чужденец, примерно от булевард „Маршал Фош“ или понякога чак от „Вършовице“, той си мисли: „Ех, че скучна улица, брей!“. И никой не ни и вярва вече, когато поискаме да се похвалим, че на улицата ни е станало такова тайнствено престъпление. Това е то, другите улици просто ни завиждат.

Случка с дете

— Като стана дума за инспектора Бартошек — каза господин Кратохвил, — та си спомних за един случай, който също така не получи публична гласност, това е случаят с детето. Веднъж значи идва в полицейския участък при тоя Бартошек една млада жена, съпруга на съветника от управлението на държавните стопанства, някой си Ланда, страшно разплакана, едва дъха си поема. Въпреки че от продължително плакане носът й бил подпухнал, а лицето й било станало цялото на червени петна, на Бартошек му дожаляло за нея и той започнал да я успокоява, доколкото може да направи това един стар ергенин и при това полицай.

— Хайде, хайде, млада госпожа — казал й той, — успокойте се, оставете, че той няма да ви убие я, ще се наспи и утре всичко ще му мине; а пък ако вдига па̀ра, нека ви придружи ей тука колегата Хохман, той ще му свие някоя в зъбите; но вие, мадам, не бива да давате повод на мъжа си да ви ревнува, е хайде.

Имайте предвид, че по тоя начин в полицията уреждат повечето от семейните трагедии.

Но госпожата само клатела глава и хълцала така, че просто страшно било да се гледа.

— Ох, дявол да го вземе — опитал сега Бартошек друго, — така кажете, че е избягал, нали! Ама слушайте, та той ще се върне, негодникът му с негодник; и заслужава ли го, кажете, тоя калпазанин да правите тия истории заради него!

— Ама, го-господине — заявила младата жена, — на улицата ми откраднаха детето!

— Как е възможно — казал инспекторът недоверчиво, — че за какво ще им е вашето дете? То трябва да се е загубило някъде.

— Как ще се е загубило — продължава да скимти нещастната майка, — та Руженка е едва на три месеца!

— Аха — казал господин Бартошек, който нямал и представа кога прохожда едно такова дете. — Че как, моля ви се, са могли да ви го откраднат.

Най-сетне, след като й се клел предварително с всички възможни клетви, че положително ще намери детето, той успял да поуспокои майката и малко по малко разбрал какво е станало. Работата била такава: господин Ланда в момента бил на служебна командировка из държавните стопанства и госпожа Ландова поискала да избродира на Руженка едно хубаво лигавниче; и докато избирала в галантерийния магазин копринени конци за лигавничето, оставила количката с Руженка навън; като излязла от магазина след покупката, Руженка заедно с количката била изчезнала. Това било всичко, което Бартошек могъл да изкопчи от разплаканата майка в течение на половин час.

— Е хайде, госпожа Ландова — казал най-сетне инспекторът Бартошек, — не е толкова страшна работата; разбирате ли, кой ще вземе да краде дете? Виж, да подхвърлят копелето си, това се случва от време на време, имах един такъв случай вече. На мене ми се струва, че такъв пискун няма никаква цена, в повечето случаи то не може да се продаде; виж, количката вече е друго, тя има цена, и юрганчето — имаше и юрганче, нали? — има също цена; такава вещ вече си струва да се открадне. Аз мисля, че някой е откраднал само количката и юрганчето; и бих казал, че това е била някоя жена, защото един мъж с количка повече се хвърля в очи. Бъдете спокойна, тя, тая жена, ще го подхвърли детето някъде — казал Бартошек утешително, — че какво, моля ви се, би могла да го направи? Ще видите, че ще ви донесем бебчето още днес, все ще го намерим някъде.

— Ох, боже мой, ами Руженка страшно ще огладнее — продължила да се вайка младата майка. — Та аз точно сега трябваше да я кърмя!

— Ние ще я накърмим — обещал инспекторът, — вървете си само вкъщи — и повикал един цивилен полицай да заведе вкъщи клетата жена.

Следобед сам инспекторът позвънил на вратата на младата майка.

— Е, госпожа Ландова — заявил той, — количката вече е налице, сега остава само детето. Количката я намерихме в преддверието на една къща, дето няма никакви деца. При портиерката се отбила някаква жена, уж само да накърми детето си; и след това си отишла. Дяволска работа — казал той, като въртял глава, — значи все пак тази жена е искала да открадне не друго, а бебчето. Но знаете ли, госпожа, след като тази жена толкова държи на детето, аз мисля, че няма да му стори нищо, още по-малко пък да го изяде; с една дума, можете да бъдете спокойна и това е.

— Но аз си искам Руженка — извикала отчаяно госпожа Ландова.

— Е в такъв случай, госпожа, ще трябва да ни дадете снимка или описание на детето — казал официално инспекторът.

— Ох, господин инспекторе — изплакала младата майка, — нали знаете, че децата до три месеца не бива да се снимат! Не било хубаво, децата след това не пораствали.

— Хъм — казал инспекторът, — поне ни го опишете точно тоя дребосък.

Майката започнала описанието твърде обширно: Руженка, според нея, имала едни такива ху-у-убави косички и носленце, и такива красиви очички, на тегло била четири хиляди четиристотин и деветдесет грама, а пък какво красиво дупенце имала и какви гънчици на крачетата.

— Какви гънчици? — попитал инспекторът.

— Ами такива, да ги разцелуваш просто — плачела майката, — и такива едни сладки пръстчета, а пък как се смееше на мама.

— Ама моля ви се, госпожа — повишил глас господин Бартошек, — по това едва ли ще можем да я познаем! Няма ли някакъв особен белег?

— Има розови панделчици на шапчицата — изхълцала младата госпожа. — Нима не знаете, че всяко момиченце има розови панделчици! За бога, господине, намерете ми моята Руженка!

— Ами какви й са зъбите? — попитал господин Бартошек.

— Няма зъби, нали е едва на три месеца! Ах, да знаете само как ми се смееше! — Госпожа Ландова паднала на колене: — Господин инспекторе, кажете, че ще ми я намерите!

— Ами ще гледаме — измънкал господин Бартошек смутен. — Моля ви, станете! Вижте какво, въпросът сега е защо я е откраднала тая жена. Можете ли да ми кажете за какво може да й послужи такова кърмаче?

Госпожа Ландова облещила очи.

— Та това е най-хубавото нещо на света — опитала се да обясни тя. — Господине, нима във вас няма капка майчинско чувство?

Господин Бартошек не искал да си признае този недостатък и побързал да каже:

— Аз мисля, че такъв пискун може да бъде откраднат само от майка, която е загубила собствената си рожба и иска да има друга. Все едно че някой в кръчмата ви вземе шапката: вие си избирате друга и излизате. Същото е. Този въпрос може да се смята за уреден: наредих да ми се докладва къде и на кого в Прага е умряло тримесечно отроче; и нашите хора ще отидат да проверят на място, разбирате ли? Но моля ви се, по вашето описание ние няма да можем да я познаем.

— Но аз ще я позная — хленчела госпожа Ландова.

Инспекторът свил рамене.

— Въпреки това обаче — казал той замислен — аз съм готов да се обзаложа, че тая жена е откраднала пеленачето заради някаква материална облага. Драга госпожа, кражбата от любов е твърде рядко нещо; в повечето случаи това се прави за пари. Ама дявол да го вземе, престанете да плачете вече! Ние ще направим всичко, което е по силите ни.

Когато господин Бартошек се върнал в участъка, той казал на хората си:

— Слушайте, кой от вас има дете на три месеца? Донесете го тук.

Жената на един от стражарите му донесла най-малкото си; комисарят й казал да го разповие и гласно се замислил:

— Че то било мокро. Гледай ти, и косми има на главата си, и гънчици си има — това трябва да е носът му, нали? А зъби също няма. Моля ви се, госпожа, по какво ще познаете, че кърмачето е ваше собствено?

Жената притиснала рожбата си към гърдите.

— Та това е моята Маничка — казала гордо, — не виждате ли, господин инспекторе, че е одрала кожата на баща си.

Инспекторът не много уверено погледнал стражаря Хохман с щръкналите му мустаци и набърчения му патладжан, който се хилел на наследника си и с дебелия си пръст му правел „гъдел-гъдел-гъдел“ и казвал „бау-бау-бау“.

— Ами де да знам — измърморил инспекторът, — носът ми се струва малко по-друг, но може би ще порасне. Знаете ли какво ще направя, ще взема да ида в парка, за да видя как изглеждат пеленачетата. Така е то, разни джебчии и скитници веднага ни правят впечатление, а тия мъничета в пеленките не ги и забелязваме, но какво ли общо имат те с нас.

След един час Бартошек се върнал съкрушен:

— А бе Хохман — казал, — това е ужасно, всички деца си приличат! Как да направим описанието? Търси се тримесечно бебче от женски пол, с косичка, носле, очички и гънчици на дупенцето: особен белег: тежи четири хиляди четиристотин и деветдесет грама. Достатъчно ли е?

— Господин инспекторе — казал Хохман сериозно, — грамовете няма смисъл да се споменават; то теглото на тия кърмачета е непостоянно нещо, кога по-голямо, кога по-малко, зависи от това как ходят по нужда.

— Леле майко — изплакал инспекторът, — че отде да знам аз всичко това? И по тая част ли сме ние! Но я слушайте — казал той изведнъж с облекчение, — какво ще кажете, да я джиросаме тая на някой друг, защо да не го прехвърлим на Защита на майките и кърмачетата!

— Само че то се води при нас като кражба — възразил един полицай.

— Вярно — измърморил инспекторът. — Поне да беше откраднал часовник или друга някоя свястна вещ, да се справи човек, ами като нямам и понятие как се търсят откраднати деца!

В този миг се отваря вратата и един полицай въвел разплаканата госпожа Ландова.

— Господин инспекторе — рапортувал той, — тая жена се опита на улицата да грабне кърмачето от ръцете на една госпожа, и не стига това, ами направи голям скандал, вдигна патърдия до бога. Затова я и арестувах.

— Господи, госпожа Ландова — хванал се инспекторът за главата, — какво ви е прихванало?

— Но това беше моята Руженка — хленчела младата госпожа.

— Никаква Руженка — казал полицаят. — Госпожата беше госпожа Роубалова, живуща на улица „Будечска“, а детето — тримесечното й момченце.

— Виждате ли, нещастнице — повишил глас господин Бартошек. — Ако продължите да ни се бъркате в работата, ще вдигнем ръце, търсете си я сама после, разбирате ли? Чакайте — сетил се той изведнъж, — на кое име реагира вашето дете?

— Ние й казваме Руженка — хълцала майката, — Мацка, Мацинка, душичка, кукла, куклана, ангелче, татковата, мамината, акана, беба, сладурче, буболечка, пиленце, златна…

— И на всичко това тя реагира? — попитал инспекторът ужасен.

— Тя всичко разбира — уверявала го майката през сълзи. — И да знаете как се смее, когато й казваме бау-бау-бау, бубубу, титити или гъдел-гъдел.

— Това малко ще ни помогне — преценил инспекторът. — За съжаление аз трябва да ви кажа, госпожа Ландова, че претърпяхме неуспех. В семействата, за които имахме сведения, че им е умряло дете, вашата Руженка не можа да бъде намерена, нашите хора ги обходиха всичките.

Госпожа Ландова гледала втренчено пред себе си.

— Господин инспектор — възкликнала тя в неочакван проблясък на надежда, — аз ще дам десет хиляди на този, който ми намери Руженка. Обявете, че който ви насочи по следите на детето ми, ще получи десет хиляди.

— Аз не бих постъпил така, драга госпожа — казал скептично господин Бартошек.

— Вие сте безчувствен — избухнала младата госпожа. — Аз бих дала целия свят за моята Руженка!

— Е както искате — измърморил кисело господин Бартошек. — Аз ще обявя това, само, моля ви се, не ни се бъркайте, за бога, повече в работата!

— Тежък случай — въздъхнал той, след като се затворила вратата след нея. — Мога да си представя какво ще стане сега.

И то наистина станало, на следния ден трима тайни агенти му донесли всеки по едно ревливо момиченце на три месеца, а друг, известният ни вече Пищора, подал само главата си на вратата и се озъбил:

— Господин инспекторе, не може ли да бъде момченце? Имам едно, и то евтино!

— И всичкото само заради наградата — ругаел господин Бартошек. — Скоро тук ще заприлича на ясли за подхвърлени деца. Да му опустее и работата!

— Да му опустее и работата — повтарял той ядосан, когато се прибрал в ергенската си квартира. — Много ме интересува как ще намерим сега тоя пискун.

Когато се върнал вкъщи, заварил там прислужницата си, един устат бабушкер, ухилена до ушите от щастие.

— Ела, господин инспекторе — обърнала се тя към него вместо поздрав, — да видиш твоята Барина!

Трябва да ви кажа, че комисарят Бартошек беше получил от господин Юстиц една чистокръвна кучка боксер, Барина, която се беше сдушила някъде с един пес вълча порода. Знаете ли, на мене ми е чудно понякога как тия най-различни породи се признават помежду си за кучета; аз не мога да разбера по какво една хрътка познава, че и пуделът е куче. А пък ние, хората, дето се различаваме само по език или вяра, ще се изядем едни други. Та Барина родила от тоя пес девет кутрета и сега лежала до тях и блажено се усмихвала.

— Погледни я само — чуруликала прислужницата — колко се гордее тя с кутретата си, как се перчи с тях, кучката недна! Тъй е то, майка нали е!

Господин Бартошек се замислил и казал:

— Вярно ли е, ма, лельо? Майките така ли правят?

— Амче така, ами — заявила прислужницата. — Я опитай да похвалиш на някоя майка детето й и ще видиш!

— Интересно — измърморил господин Бартошек. — Ще трябва да опитам.

На следния ден всички майки в района на Голяма Прага се намерили на седмото небе. Щом само излезли навън с детето си в количка или на ръце, ето че отнякъде се появявал униформен полицай или пък господин с бомбе, усмихвал се на прелестното им детенце и го гъделичкал с пръст под брадичката.

— Ах, какво хубаво детенце имате, госпожа — казвали те приветливо, — на колко месеца е?

С една дума, за всички майки това бил ден на радост и майчина гордост.

И още в единадесет часа сутринта един от тайните довел при инспектора Бартошек една бледа и разтреперана жена.

— Ето ви я значи, господин инспекторе — рапортувал той служебно. — Срещнах я, както водеше детето с количката, и щом само казах: „Ах, какво прелестно детенце, на колко месеца е?“ — тя ме изгледа зверски и веднага спусна перденцата, да не гледам детето. Аз й казах тогава: „Хайде, вървете с мене, госпожа, и по-кротко!“

— Я изтичайте за госпожа Ландова — казал инспекторът. — А вие, нещастнице, ми кажете защо, дявол да го вземе, сте откраднали детето!

Жената дори не отричала дълго, веднага се объркала. Тя била госпожица и имала дете от един господин. Детето през последните дни било нещо болнаво, коремчето изглежда го боляло, та две нощи плакало непрекъснато. На третата нощ жената му дала гърдата си в леглото и докато го кърмела, заспала; когато се събудила на сутринта, детето било посиняло и мъртво. Не зная как е възможно това — каза господин Кратохвил с известно съмнение.

— Възможно е — намеси се в разговора доктор Витасек. — Майката преди всичко не си е била доспала; освен това детето навярно е имало катар и няколко дни е отказвало да суче. Ето защо гърдата й е била натежала и когато майката заспала, смъкнала се върху нослето и то се удушило. Това в края на краищата може да се случи. А по-нататък?

— Може и наистина така да е било — продължи господин Кратохвил. — На сутринта, когато видяла, че детето и е умряло, жената тръгнала да заяви за смъртта му; но по пътя видяла количката на госпожа Ландова и й минало през ума, че ако си намери друго дете, ще продължи да получава издръжката за него. Освен това казвала — измънка господин Кратохвил смутен и се изчерви, — казвала, че ужасно я болели гърдите от млякото.

Доктор Витасек кимна утвърдително.

— И това е вярно — каза той.

— Нали знаете — извини се господин Кратохвил, — по тия работи хич ме няма. Та затова значи откраднала детето с количката, а пък след това оставила количката в преддверието на една чужда къща; и си отнесла вкъщи Руженка вместо своята Зденичка. Но все пак тя трябва да е била налудничава или някаква особена жена, защото сложила детето си през това време в хладилника; искала била през нощта да го зарови или да го остави някъде, но не намерила смелост.

През това време дошла госпожа Ландова.

— Хайде, млада майко — казал й господин Бартошек, — ето ви го и вашия пискун.

Госпожа Ландова се разплакала.

— Но това не е мойта Руженка — възкликнала тя. — Руженка имаше друга шапчица!

— Дявол да го вземе — извикал инспекторът, — разповийте го!

А когато пеленачето било поставено на бюрото му, той го хванал за краченцата и казал:

— Я вижте какви гънчици има само на дупенцето!

Но госпожа Ландова била коленичила вече на земята и целувала ръчичките и крачката на рожбата си.

— Руженка — викала тя през сълзи, — пиленце мое! Кукличка на мама, ах, ти акана, рожбо златна мамина…

— Моля ви се, госпожа — казал господин Бартошек разстроен, — престанете вече или ще взема да се оженя, казвам ви. А десетте хиляди дайте за самотните майки, разбирате ли?

— Господин инспекторе — казала тържествено госпожа Ландова, — погребете детето й и го благословете!

— Така ли трябва? — измърморил господин Бартошек. — Така ли е прието? Аха. Но я го погледнете, ще се разплаче! Хайде вземете си го по-скоро!

Но това е вече краят на случката с детето.

Историята на диригента Калина

— Натъртеното или контузено място — каза господин Добеш — понякога боли повече и от счупено; когато е на кокал, разбира се. Знам ги аз тия работи, нали съм стар футболист, чупили са ми и ребро, и ключица, и палец; днес вече не се играе с такава страст, както по мое време. Лани рекох да си припомня как се риташе топка; ние, ветераните, искахме да покажем на днешните младоци каква тактика прилагахме едно време. Аз пак играх защитник, както преди петнайсет или май преди двайсет години беше; и тъкмо когато исках да посрещна топката с корема си, нашият собствен вратар ме ритна в — хъм, — в опашката или, както го казват на научен език, кауда еквина. Както се бях разгорещил, изпсувах го на бърза ръка и след това забравих; едва през нощта почувствувах болки и на сутринта не можех да се помръдна. Ама една болка, не можете да си представите, нито мога ръката си да раздвижа, нито да кихна, изобщо не мога да се помръдна — интересно как е свързано всичко в човешкото тяло. Лежа аз така по гръб като умряла буболечка, не мога нито да се обърна на хълбок, нито палеца на крака си да свия, ама съвсем нищо не мога да направя; само пъшкам и охкам от болки.

В това състояние прекарах цял ден и една нощ; една секунда не съм мигнал. Чудно, колко ти се струва дълго времето, когато не можеш да се помръднеш; страшно мъчително трябва да е да лежиш някъде затрупан. И какво ли не правих през тази нощ, броих и вдигах на квадрат различни числа, четох молитви, дори и няколко стихотворения си припомних от ученическите години, за да убия с нещо времето, а нощта и хабер си няма, все такава непрогледна. По едно време, трябва да беше към два часа след полунощ, чувам как някой бяга с всички сили долу по улицата; а след него препуска цяла тълпа, шест гласа долових: ще ти дам да разбереш, ще те изкормя, мизерник такъв с мизерник, копеле мръсно и подобни неща. Настигнаха го тъкмо под моя прозорец и като го хванаха, че като започнаха — чуваше се само тропотът на около шест чифта крака, пляскания от удари по лицето, някакви тъпи удари, като че го удряха с тояга по главата, сумтене, скимтене и никакъв вик. То бива, бива, ама това на нищо не прилича, шест души срещу един човек и го пухат като брашнен чувал; поисках да стана и да им кажа, че не бива така, но само изревах от болка; не мога да се помръдна, представяте ли си какво положение! Съвършено безпомощен, просто ужасно: и само скърцам със зъби от яд и муча като животно. Но изведнъж нещо пропука в мене, аз скочих от леглото, грабнах бастуна си и полетях по стълбището надолу. Когато изхвръкнах на улицата, бях ослепял от ярост: налетях на някакъв мъж и започнах да го налагам с бастуна: останалите се разбягаха във всички посоки, но аз продължих да го налагам, в живота си не съм бил никого, както тоя дангалак. Едва по-късно си припомних, че през цялото време от очите ми се лееха сълзи от болка; след това цял час пъплих по стълбището, докато се изкача горе и си легна отново в леглото, но на сутринта проходих: и до днес не мога да разбера как стана, просто чудо. И друго не мога да разбера — добави господин Лобеш замислен, — кого бих тогава; дали беше някой от преследвачите или пък беше преследваният. Във всеки случай бяхме един срещу един и това поне беше съвсем почтено.

— Безпомощността е страшно нещо — каза диригентът и композиторът Калина, като поклати глава. — И на мене веднъж ми се случи една такава история, в Ливерпул беше; поканили ме бяха да им дирижирам един концерт с техния оркестър. Аз не зная нито дума английски: но ние, музикантите, се разбираме без много приказки, особено когато палката е в ръката ни: човек почука с палката по пулта, опули очи, жестикулира с ръце и след това карай отново, повтаряй още веднъж. По такъв начин могат да се изразят и най-нежните чувства; например когато направя така с ръцете си, човек не може да не разбере, че това означава мистичен полет на душата и изкупление от цялото бреме и цялата болка на живота. Та когато пристигнах в Ливерпул, англичаните ме чакаха на гарата и ме закараха в хотела, за да си почина; след като се изкъпах, аз излязох съвсем сам да се поразходя из града и да го разгледам и се загубих.

Като попадна в някой чужд град, аз най-напред се отправям към реката; край реката човек има възможност, така да се каже, да разбере и почувствува оркестрацията на града. От едната страна, глъчката и тътенът на улицата, барабаните и тимпаните, тромпетите, хорните и чинелите, изобщо медните инструменти, от другата страна, реката, струнните инструменти, онова пианисимо на цигулките и арфите; там човек чува града в неговата цялост. А в Ливерпул реката, не знам как се казва, но е една такава жълта и страшна; и тая река, знаете ли, бучи и тътне, реве, мучи и дрънчи, грохоти и тръби, осеяна с параходи, ремаркета, шлепове, складове, корабостроителници и кранове; аз безкрайно много обичам параходите, па били те тантурестите и черни влекачи или червено боядисаните товарни кораби, или пък белите презокеански параходи. И тогава аз си казах, боже мой, та тук някъде съвсем наблизо трябва да е океанът, трябва да ида да го видя; и се спуснах покрай реката надолу. Аз вървях два часа, все покрай складове, бараки и докове; само на места виждах по някой кораб, висок като катедрала, или три дебели и наклонени комина; смърдеше на риба, на запотени коне, на юта, на смет, на пшеница, на въглища, на желязо — наистина, когато пред вас има голяма грамада желязо, то има съвсем определена миризма на желязо. Аз бях изпаднал в някаква екзалтация; след това обаче падна нощ и аз стигнах до някакъв пясъчен бряг, отсреща светеше фар и тук-таме в тъмното плуваше по някоя светлинка — може би това беше океанът; там аз седнах на една грамада талпи и се почувствувах така хубаво, самичък и загубен, слушах как океанът плиска и широко шуми и ми идваше да завия от тъга. По-късно тук дойдоха двама души, мъж и жена, но не ме видяха; бяха седнали гърбом към мене и тихо приказваха — ако разбирах английски, щях да се изкашлям, за да разберат, че някой ги слуша; но понеже не знаех нито една английска дума освен думите „хотел“ и „шилинг“, аз запазих тишина.

Отначало те приказваха съвсем стакато; след това мъжът започна бавно и тихо да говори нещо, което с мъка излизаше от устата му; а накрая той забърза и изтърси всичко изведнъж. Жената извика нещо с ужас и развълнувано му заговори; но той стисна ръката й така силно, че тя изохка, и през зъби започна да я убеждава. Слушайте, това не беше любовен разговор, един музикант не може да не долови това; любовното увещаване има съвсем друга интонация и не звучи така някак си сподавено, със свито гърло. Любовното беседване е дълбоко чело, а това беше почти висок контрабас, издържан в престо рубато, все на една височина, като че ли човекът непрекъснато повтаряше едно и също нещо. Това започна да ме плаши малко; тоя човек казваше нещо лошо. Жената тихо заплака и на няколко пъти извика сякаш от отвращение, като че ли искаше да го възпре; гласът й напомняше кларнет, дървенист глас, който не звучеше много младо; но мъжкият глас говореше все по-съскащо, като че ли заповядваше нещо, сякаш заплашваше. Женският глас отчаяно започна да моли и да се прекъсва от ужас, както секва гласът на човек, когато му сложите леденостуден компрес; чуваше се как тракат зъбите й. Тогава мъжкият глас заръмжа много дълбоко, чисто басово и почти влюбено; женският плач премина в ситно и пасивно хълцане; това означаваше, че съпротивата е сломена. Но след това влюбеният бас отново се повиши и с прекъсвания, обмислено, категорично започна да произнася изречение след изречение; женският глас само от време на време безпомощно изскимтяваше или изхълцваше, но това вече не беше съпротива, а само безумен страх, не страх от мъжа, а отчаяния, визионерен ужас от нещо предстоящо. И тогава мъжкият глас отново се сниши до едно успокояващо жужене и тихи заплахи; хълцането на жената премина в затъпели и беззащитни въздишки; и мъжът със студен шепот зададе още няколко въпроса, на които му бе отговорено, както изглежда, с кимване на глава; защото престана да настоява.

След това двамата станаха и всеки от тях се отдалечи в различна посока.

Слушайте, аз не вярвам в предчувствията, но вярвам в музиката; когато слушах тоя разговор през оная нощ, аз бях почти сигурен, че контрабасът се опитваше да склони кларнета на нещо ужасно. Знаех, че кларнетът се е прибрал вкъщи със сломена воля и че ще извърши всичко, което беше му наредил контрабасът. Аз чух това, а да чуеш, това означава повече, отколкото да разбереш думите. Аз знаех, че се подготвя някакво престъпление; и аз знаех какво. Аз познах това по ужаса, който лъхаше от двата гласа; то беше в тембъра на гласовете, в интонацията им, в темпото, в интервалите, цезурите — трябва да знаете, музиката е точна, по-точна от речта. Кларнетът беше прекалено семпъл, за да може сам да извърши нещо; той само ще помага, ще даде ключа или ще отвори вратата, а грубият и дълбок контрабас ще извърши всичко, докато през това време кларнетът ще се задъхва от ужас. Аз препуснах към града със съзнанието, че предстои да се случи нещо и че аз трябва да сторя нещо, за да го предотвратя; ужасно е да имате чувството, че ще закъснеете и че закъснението ви ще бъде фатално.

Най-сетне на един ъгъл видях полицай и се затичах към него, целият потен и задъхан.

— Господине — извиках аз, — тук в града се подготвя някакво убийство.

Полицаят сви рамене и ми каза нещо, което не разбрах.

Господи, сетих се аз тогава, та той нищо не разбира!

— Убийство — завиках аз, като че ли беше глух, — разбирате ли? Някаква самотна жена искат да убият! Слугинята й, икономката, ще помогне на убиеца — ама дявол да го вземе — изревах аз, — направете нещо, бе човек!

Полицаят само тръсна глава и каза нещо като „юрвей“.

— Господине — започнах да му обяснявам огорчен, но през това време гласът ми трепереше от яд и от ужас, — тая нещастна жена ще отвори на любовника си, в това можете да бъдете сигурен! Не бива да стоите така! Потърсете я! — В този миг аз разбрах, че не зная дори как изглеждаше жената, но и да знаех, все едно, не бих могъл да го кажа.

— Господи — извиках аз, — та това е съвсем нечовешко да се остави всичко така?

Английският полицай ме гледаше внимателно и се опитваше някак си да ме успокои. Аз се хванах за главата.

— Идиот с идиот — изкрещях извън себе си от отчаяние, — ще ги намеря сам тогава!

Сега зная, че това е било голямо безумие, но виждате ли, човек трябва да направи нещо, когато се касае за живота на някого; и цяла нощ аз тичах из Ливерпул, като си мислех, че може да забележа как някой се промъква в някоя къща. Странен град е това, така ужасно мъртъв нощем… Призори седнах на бордюра на един тротоар и се разплаках от умора; там ме намери един полицай, каза ми „юрвей“ и ме заведе в хотела.

Не зная как съм дирижирал тая сутрин на репетицията; но когато запратих най-сетне палката на земята и изтичах на улицата, вестникопродавците шумно предлагаха вечерните вестници. Купих си един — в него имаше голямо заглавие мърдър, а под него беше поставена снимката на някаква белокоса жена. Доколкото зная, мърдър означава убийство.

Смъртта на барон Гандара

— Хванали са го — намеси се господин Меншик, — полицията в Ливерпул сигурно е открила тоя убиец; това е било професионално убийство, а тях обикновено ги разкриват. В такива случаи прибират всички нехранимайковци, които им са известни и които не са в затвора, и хайде сега докажете алибито си. Щом нямаш алиби, значи ти си. Тя, полицията, не обича да работи с неизвестни фактори или величини; и, така да се каже, гледа да ги сведе до известни или, с други думи, банални величини. Като пипнат веднъж някого в ръцете си, премерват го, вземат му отпечатъци от пръстите и след това вече той е техен човек; от тоя миг те се обръщат към него с доверие винаги, когато се случи нещо; търсят го като стар познат, както човек се бръсне при един определен бръснар или пък си купува цигари само от една будка. По-лошото е, когато престъплението бива извършено от някой любител или новак, примерно от вас или от мене; тогава вече за полицията е по-трудно да му хване следите.

В дирекцията на полицията аз имам един роднина, викат го съветника Питър, чичо е на жена ми. Та тоя чичо Питър казва, че когато се касае за кражба, сигурно я е извършил някой зарегистриран специалист; а ако се касае за убийство, най-вероятно убиецът да е някой от семейството. Има си човекът стабилни възгледи, така например чичо Питър твърди, че човек рядко ще се случи да убие чужд човек, защото това не било лесна работа; между познатите по̀ се намирал сгоден случай, а в собственото ви семейство работата била още по-лесна. Като му се падне някое убийство, той веднага гледа да се осведоми кой е могъл да го извърши с най-малко рискове и тръгва по тая следа.

— Знаеш ли, Меншик — казва ми той, — аз нямам — ама капка фантазия нямам, а да кажеш, пипе — пипе също нямам; всеки ще ти каже, че съм най-големият мухльо в дирекцията. Знаеш ли, аз съм еднакво примитивен като убиеца; и каквото ми хрумне, то е също толкова банално, обикновено и глупаво, колкото са били и неговите собствени мотиви, планът му и самата му постъпка; но ще ти кажа, че именно поради това в повечето случаи аз си постигам целта.

Не знам някой от вас дали помни убийството на оня чужденец барон Гандара. Той беше един такъв загадъчен авантюрист, косата му като врано крило и беше красив като Люцифер; живееше в една от вилите при Гребовка, а там от време на време ставаха такива неща, които просто не могат да се опишат. Един ден призори край вилата се разнесли два изстрела от пистолет, вдигнали тревога и намерили барона убит в градината на вилата. Портфейлът му бил изчезнал, но иначе никаква друга следа нямало, за която да се хване човек; с една дума, първостепенна загадка. И това убийство го дават на чичо Питър, защото в момента нямал друга задача; шефът му предварително между другото му подхвърлил, колега, казва, тоя случай наистина не е във вашия стил, но постарайте се да покажете, че все още не сте узрял за пенсия. Чичо Питър измърморил, че ще се постарае, и отишъл на местопрестъплението. Там не намерил нищо, разбира се, наругал детективите и се върнал в службата, да изпуши една лула на бюрото си. Всеки, който би го видял така потънал в облаци от смрадлив дим, би си помислил, че чичо Питър промишлява върху възложения му случай, но би сгрешил: чичо Питър не мислел нищо, защото по принцип отхвърляше мисленето. „Убиецът също не мисли — казваше той, — на него или ще му хрумне да извърши убийството, или няма да му хрумне.“

Останалите му колеги от дирекцията съжалявали чичо Питър; това не е случай за него; казали те, жалко за тоя интересен казус; на Питър му дайте някоя стара баба, убита от собствения й племенник или от симпатията на слугинята й. И затова един от колегите му, инспекторът Мейзлик, се отбил уж случайно при чичо Питър, седнал на бюрото му и му казал:

— Е как, господин съветник, има ли нещо ново по случая Гандара?

— Още нищо не може да се каже, но може да има някой братовчед, който да е свършил тая работа — отвърнал му чичо Питър.

— Господин съветник — казал доктор Мейзлик с желание да му помогне, — този случай ще е малко по-друг. Трябва да имате предвид, че барон Гандара беше голям международен шпионин; кой знае за какво ли се касае в случая — не мога да се освободя просто от мисълта за изчезналия му портфейл. На ваше място бих се постарал да се осведомя…

Чичо Питър поклатил глава.

— Колега — казал той, — всеки си има метод; преди всичко трябва да се разбере няма ли тук някакви роднини, които да очакват наследство от него.

— Освен това — продължил доктор Мейзлик — известно ни е, че барон Гандара беше голям комарджия; вие не се движите в обществото, господин съветник, вие играете само домино у Меншикови и нямате връзки; ако искате, аз мога да поразпитам кой е играл през последните дни с него — знаете ли, в случая може да се касае за така наречения дълг на честта…

Чичо Питър се навъсил.

— Слушайте — казал той, — това не са за мене работи; аз никога не съм работил в тия висши кръгове на обществото, а нямам и намерение да се залавям на стари години. Оставете ме на мира с тоя дълг на честта, такъв случай, откак се помня, не съм имал. Ако не е семейно убийство, то ще бъде убийство за грабеж; и ще го е извършил, разбира се, някой вътрешен човек. Може готвачката да има някой племенник.

— А може да е и шофьорът на Гандара — казал Мейзлик, за да ядоса чичо Питър.

Чичо Питър завъртял глава.

— Шофьорът ли — казал, — не ми се е случвало още; не си спомням изобщо шофьор да е извършил убийство за грабеж. Шофьорите пият и крадат бензин; но шофьор убиец не съм срещал още. Така е, Мейзлик, така е, мойто момче, аз вярвам на собствения си опит. Като остареете и вие като мене…

Доктор Мейзлик стоял като на тръни.

— Господин съветник — побързал да каже той, — съществува още една възможност. Барон Гандара имаше връзка с една омъжена дама; най-красивата жена в Прага. Може да е убийство от ревност.

— Това се случва — съгласил се чичо Питър. — Имал съм пет такива случаи. А какво работи мъжът на тая дамичка?

— Крупен търговец е — казал господин Мейзлик. — Много голяма и известна фирма.

Чичо Питър се замислил.

— И това няма да е — казал той. — Не ми се е случвало още едър търговец да застреля някого. Мошеничествата, да, те са по тяхната част; но убийствата от ревност, те остават в малко по-други среди. И дума да не става, колега!

— А знаете ли — продължил доктор Мейзлик — от какво живееше тоя барон Гандара, господин съветник? От изнудване. Той знаеше ужасни неща за — е, за цял ред много богати хора. Заслужава да се помисли кой би могъл да има интерес от — хм, — от премахването му.

— Виждате ли — отговорил му чичо Питър, — имах вече един подобен случай, но не можахме да го докажем; изложихме се само. Не ми трябва, няма да си горя втори път пръстите с такава работа. Мене ме задоволява и обикновеното убийство за грабеж; не обичам тия сензации и загадъчни афери. Когато бях на вашите години, също си мислех, че ще ми се удаде някога да разплета някаква голяма криминална афера; всеки си има честолюбие. Но с годините всичко минава, мойто момче; накрая човек вижда, че престъпленията са от най-банален характер…

— Барон Гандара не е банален случай — възразил инспекторът Мейзлик. — Аз го познавах много добре: мошеник от класа, черен като циганин — най-красивия негодник, какъвто съм виждал някога. Загадъчен тип. Демон. Непочтен картоиграч. Самозван барон. Как мислите, такъв човек не може да умре от обикновена смърт, нито пък да бъде убит ей така. Тук се касае за нещо много повече. За много загадъчни неща.

— Защо го възлагат на мене тогава — измърморил недоволен чичо Питър. — В моята глава загадъчните неща не се побират. Плюя аз на загадъчните неща. Аз обичам обикновените и ясни убийства, каквото е например убийството на някоя будкаджийка. Какво си представяте вие, няма да седна сега да се уча на нови методи. Като са го възложили на мене, ще си го работя посвоему и ще излезе обикновено убийство за грабеж. Ако го бяха възложили на вас, щеше да излезе криминална сензация, любовен роман или политическо престъпление. Вие, Мейзлик, имате романтичен вкус; от тоя материал вие ще изфабрикувате фантастичен случай. Жалко, че не го възложиха на вас.

— Вижте какво — нетърпеливо продължил доктор Мейзлик, — бихте ли възразявали, ако аз… съвсем частно… се позанимая с този въпрос? Знаете ли, аз имам толкова познати, които знаят най-различни работи за тоя Гандара. Естествено сведенията, които събера, ще ги предоставя на ваше разположение — побързал да добави Мейзлик. — Случаят си остава пак ваш, нали така — какво ще кажете, а?

Чичо Питър раздразнено изсумтял.

— Много благодаря — казал, — но няма да я бъде. Колега, вие имате друг стил, не е като моя; вие ще изкарате от тоя случай нещо съвършено различно, не това, което аз бих изкарал. Тези неща не могат да се смесват. За какво ще ми са на мене вашите шпиони, картоиграчи, дамички и целият тоя хайлайф? Не е за мене тая работа, приятелю. Щом аз трябва да се занимавам с това, тогава цялата работа ще излезе най-банален и мръсен случай, както обикновено става при мене… Всеки работи, както знае.

В този момент на вратата се почукало и в стаята влязъл един детектив.

— Господин съветник — доложил той, — установи се, че портиерът във вилата на Гандара има племенник. Двайсетгодишен хлапак, безработен, живее във Вършовице, номер 1451. Често е посещавал портиера. Слугинята пък има любовник войник; но той сега е на маневри.

— Хубаво — казал чичо Питър. — Намерете племенника на портиера, направете проверка в жилището му и го доведете тук.

След два часа чичо Питър държал в ръката си портфейла на Гандара, който намерили под дюшека на младежа; през нощта хванали хлапака, както гуляел, а на сутринта той признал, че застрелял Гандара, за да открадне портфейла му; в него имало над петдесет хиляди крони.

— Виждаш ли, Меншик — каза ми след това чичо Питър, — това е абсолютно същият случай, както с оная баба на улица „Кршеменцова“; и нея я беше убил племенникът на портиера. Представи си ти сега, че бяха възложили работата на Мейзлик, какво щеше да изкара той от тоя случай, а! Но аз нямам фантазия за тия неща, там е работата.

Похожденията на брачния изнудвач

— Това наистина е така — каза детективът Холуб и скромно се изкашля. — Ние в полицията не обичаме разните там небивалици и извънредни случаи; ние не обичаме и новите хора. Един стар, изпитан престъпник винаги е за предпочитане; преди всичко веднага ни е ясно, че престъплението е извършено от него, защото е от неговата специалност; освен това знаем къде да го търсим и най-сетне той не ни прави никакви въртели и не прави дори опит да отрича, защото знае вече, че това нищо няма да му помогне. Ехе, да работиш с такъв опитен човек е цяло удоволствие. И ще ви кажа, че и в затвора професионалните се радват на особено внимание и се ползуват с доверие; тия, новаците и случайните нарушители, са все опак хора, най-големите твърдоглавци, никога от нищо не са доволни; а виж, старият престъпник е нещо съвсем друго, той знае, че арестът е рискована работа и затова без нужда не отегчава нито своето, нито положението на другите. Но това вече е друг въпрос.

На времето, преди пет години, ние започнахме да получаваме съобщения от всички страни и кътчета на Чехия, че в провинцията върлува някакъв неизвестен брачен изнудвач. Според описанието, касаеше се за някакъв човек, не от най-младите вече, възпълен, плешив, с пет златни зъба ей тук в устата; представял се като Мюлер, Прохазка, Шимек, Шебек, Шиндерка, Билек, Хромадка, Пивода, Вергър, Бейчек, Сточес и не знам още как. Лошото беше, че това описание не подхождаше на никой от известните ни брачни изнудвачи, това ще е някой нов, мислехме си ние. И тогава ме извика съветникът и ми каза:

— Холуб, вие нали сте по влаковете — внимавайте, моля ви се, дали няма да се натъкнете през време на дежурството си на някой екземпляр с пет златни зъба.

Добре, взех аз да гледам зъбите на хората, дето пътуваха по влаковете, и за две седмици спипах трима души, всеки от тях с по пет златни зъба в устата; накарах ги да се легитимират и какво се оказа, единият от тях училищен инспектор, а единият излезе дори депутат и можете да си представите значи как ме кастриха самите пострадали, как ме ругаха и в службата заради тях. На мен ми кипна тогава и аз си наумих да го пипна на всяка цена тоя тарикат. Вярно, че случаят не беше мой, но аз се зарекох да си отмъстя.

Какво направих. Взех, че обиколих частно всичките измамени сирачета и вдовици, от които златозъбият шмекер беше изкопчил пари срещу обещание за женитба. Нямате представа колко приказки са в състояние да изприказват и колко сълзи да пролеят тия онеправдани сирачета и вдовици. Всички бяха единодушни, че той бил интелигентен и солиден господин със златни зъби, който така хубаво и сериозно говорел за семейния живот; никоя от тях обаче не беше се сетила да му вземе отпечатък на палеца — ужасно лековерни са тия жени, брей. Единадесетата жертва — това беше в Каменице — със сълзи на очи ми разказа, че господинът бил при нея три пъти; идвал винаги с влака в десет и половина преди обяд, а последния път, когато си отивал с парите й в джоба си, погледнал номера на къщицата и казал изненадан:

— Ето, гледайте, госпожице Марженке, това не е ли божа поличба да се вземем; номерът на къщата ви е шестстотин и осемнайсет, а моят влак потегля за вас винаги в шест часа и осемнайсет минути; не е ли това добър знак?

Като чух това, казвам й:

— Госпожице, това наистина е добър знак, знаете ли?

Веднага извадих разписанието на влаковете и гледам от кои гари влаковете потеглят в шест часа и осемнайсет минути и кой от тях има връзка с влака, който пристига в Каменице в десет часа и трийсет минути. След като сравних и нагласих всичко, аз видях, че най-вероятно е това да е влакът, който тръгва от гара Бистршице-Нововес. Ние, влаковите агенти, се справяме с тия работи.

Разбира се, през първия си свободен ден аз заминах за гара Бистршице-Нововес и на гарата попитах дали не пътува оттук често един пълен господин със златна уста.

— Разбира се, че пътува — казва ми началникът на гарата, — той е господин Лацина, търговски пътник, който живее ей там в долната улица; тъкмо снощи се завърна отнякъде.

Тръгнах аз да търся тоя господин Лацина; в антрето на дома му ме среща една такава дребничка, чистичка женица и аз я питам:

— Живее ли тук господин Лацина?

— Той е мъжът ми — каза тя, — но той сега следобед спи.

— Няма значение — казвам й аз и влизам вътре.

— На кушетката лежи човек без сако и казва:

— Я гледай, че това бил господин Холуб, майко, дай му стол да седне.

В същия миг ядът ми се изпари; та това беше старият мошеник Плихта, един известен специалист по лотарийните билети; тоя Плихта беше лежал при нас вече най-малко десет пъти.

— Здрасти, Винцек — казвам му аз, — ти остави ли лотарията, бе?

— Оставих я — каза Плихта и седна на кушетката. — Тя тая работа иска много тичане, господин Холуб, а пък аз вече не съм в първа младост. Човек на петдесет и две години предпочита да поседи някъде; да ходиш от къща на къща, това вече не е за мене работа.

— И затова се залови за женитбите, а, мошеник с мошеник — казвам му аз.

Плихта само въздъхна.

— Господин Холуб — каза той, — нали човек все нещо трябва да прави. Нали знаете, кога лежах за последен път в затвора, тогава ми се развалиха зъбите; мисля, че е от лещата. Като излязох, трябваше да ги поправя; и няма да повярвате, господин Холуб, какъв кредит спечелва човек с тия златни зъби. Те, знаете ли, събуждат някак си доверие към човека, а и човек започва по-добре да се храни и напълнява. Какво да се прави, човек като мене трябва да работи с това, с което разполага.

— А къде ти са парите? — казвам му аз. — Записал съм си тук в бележника единадесет изнудвания, това прави чисти двеста и шестнадесет хиляди крони. Къде са?

— А бе господин Холуб — каза Плихта, — нали знаете, тук всичко е собственост на моята жена. Търговията си е търговия. Аз не притежавам нищо повече от това, което нося в себе си; тоест шестстотин и петдесет крони, един златен часовник и златните зъби. Майко, аз заминавам с господин Холуб в Прага. Господин Холуб, за зъбите имам да давам триста крони; ще ги оставя на жената.

— А сто и петдесет крони имаш да даваш на шивача — припомни жена му.

— Вярно — каза Плихта. — Господин Холуб, аз държа на отчетността. Няма нищо по-хубаво от това да имаш ред във всичко, нали. Тогава редът си личи и по физиономията на човека. Като имаш дългове, с какво лице ще погледнеш човека в очите. Това си върви с търговийката, господин Холуб. Майко, изчеткай ми малко балтона, да не те излагам в Прага. Така, а сега можем да тръгваме, господин Холуб.

Тогава Плихта получи пет месеца; повечето от изнудените от него жени заявиха пред съдебните заседатели, че са му дали парите доброволно и че му прощават. Само едната женска се заяде, една богата вдовица беше, но от нея той беше взел само пет хиляди.

Половин година след това чух за някакви нови две изнудвания. Това трябва да е Плихта, казах си аз и повече не се интересувах от този въпрос. По това време имах работа в Пардубице на гарата, където действуваше един куфарджия, нали знаете, от ония, дето крадат куфари по пероните. И защото бях изпратил семейството си на летуване в едно село на около час от Пардубице, бях взел в едно куфарче кренвирши и разни други колбаси; нали знаете, по селата тия работи са рядкост. И както пътувам, разбира се, по стар навик, минавам от вагон във вагон; в едно от купетата, гледам, седи Плихта с някаква дама на средна възраст и й разправя нещо за днешния свят, колко бил развален и подобни.

— Винцек — казвам му аз, — пак ли обещаваш на някого женитба?

Плихта се изчерви и веднага се извини на дамата, че имал да говори нещо с господина, с други думи, с мене, по търговски въпроси; а след като излязохме на коридора, той ме упрекна:

— Защо така, бе господин Холуб, бива ли така пред чужди хора; достатъчно е да ми смигнете и веднага ще ви последвам. За какво ме търсите?

— Имаме пак две оплаквания, Плихта — казвам му аз. — Но днес аз имам друга работа, ще те предам на колегите в Пардубице.

— Сакън, господин Холуб, недейте така; аз вече свикнах с вас, а и вие ме познавате, по-добре да вървя с вас. Така де, господин Холуб, нали сме стари познати.

— Няма да може — казвам, — аз най-първо отивам при семейството си, а това е цял час път. Какво да те правя през това време?

— Ще ви придружа, господин Холуб — предложи Плихта. — Поне няма да усетите как ще мине времето.

Е добре, Плихта значи тръгна с мене; а когато излязохме извън града, казва:

— Дайте, господин Холуб, дайте да ви нося куфарчето. Вижте какво, господин Холуб, аз съм вече възрастен човек; и когато вие ми говорите на ти пред хората, не се получава хубаво, никак хубаво не се получава.

Представих го на жена си и на балдъзата като стар свой приятел, господин Плихта. Знаете ли, балдъзата ми е доста хубаво момиче и е на двайсет и пет години, но Плихта говори така хубаво и солидно, а даде и бонбони на децата — с една дума, след като изпихме кафето, господин Плихта предложи да излязат с госпожицата и дечицата на разходка и ми смигна незабелязано, един вид, ние, мъжете, се разбираме, останете тука да си поприказвате със старата. Такъв благороден човек беше. А след един час, когато се върнаха, децата го бяха хванали за ръцете, балдъзата беше поруменяла като божур, а когато се сбогуваше с него, дълго му стиска ръката.

— Слушай, Плихта — казвам му аз след това, — какво те прихванаха, та взе да се занасяш с нашата Маничка?

— По стар навик, господин Холуб — каза Плихта почти натъжен, — пък не съм и аз крив толкова, в зъбите е цялата работа. А аз имам само неприятности от това, нали. С жените аз никога не говоря за любов, не ми отива на възрастта; а видите ли, тъкмо това им прави впечатление и те кълват ли, кълват. И си казвам понякога, че те не ме и обичат заради мене самия, ами ей така от сметка, като си мислят, че имам солидно положение.

Когато се намерихме отново в Пардубице на гарата, аз му казвам:

— Няма какво, Плихта, ще трябва да те предам на колегите, имам да правя проверка по една кражба.

— Господин Холуб — удари го Плихта на молба, — оставете ме през това време ей тук в ресторанта; ще взема един чай и ще си прочета вестника — ето ви парите ми, четиринайсет хиляди и нещо са; а без парите няма да избягам, нали няма с какво да си платя консумацията.

Оставих го аз в бюфета на гарата и отидох да си гледам работата. Подир час надзърнах през прозореца; седеше на същото място, със златното пенсне на носа и четеше вестник. След около половин час свърших работата си и отивам да го взема. Сега той седеше вече на съседната маса с една особено засукана руса госпожа и с достойнство правеше бележка в момента на келнера, че имало каймак в кафето й. Като ме видя, поклони се на дамичката и тръгна към мене.

— Господин Холуб — казва, — не може ли някак си да ме задържите подир седмица? Тъкмо сега ми се отваря една работа.

— Много ли е богата? — питам го аз.

Плихта само махна с ръка.

— Господин Холуб — прошепна той, — тя притежава фабрика и има голяма нужда от опитен човек, който да я съветва от време на време. Тъкмо сега отива да плаща за някакви нови машини.

— Аха — казвам, — ела тогава, ще те представя. — И отивам при дамичката. — Здрасти, Лойзичке — казвам, — все още ли хвърляш въдици на господа като този?

Русокосата се изчерви до лопатките си и каза:

— Боже мой, господин Холуб, аз не знаех, че този господин ви е приятел!

— Хайде гледай да изчезваш тогава — казвам й аз. — Иначе съветникът Дундър ще пожелае да разговаря с тебе; нали знаеш, че тия работи той ги нарича изнудване.

Плихта остана поразен.

— Господин Холуб — каза ми той, — да ме убиеш, ама никога нямаше да предположа, че тая дамичка е също измамница!

— Ъхъ — казвам му аз, — и при това лека жена; представи си, че взема пари от разни възрастни господа, като им обещава да се омъжи за тях.

Плихта просто пребледня.

— Пфю — плю той настрана, — иди след това, че вярвай на тия жени! Господин Холуб, ама това вече на нищо не прилича!

— Хайде, почакай тука — казах, — аз ще ти купя билет до Прага. Втора или трета?

— Господин Холуб — възрази Плихта, — жалко за парите. Като арестуван, имам право да пътувам безплатно, нали. Щом е така, карайте ме на държавни разноски. Човек като мене трябва да прави сметка за всяка стотинка.

Из целия път до Прага Плихта руга Лойзичка; това беше най-дълбокото нравствено възмущение, което съм виждал някога. Когато слязохме в Прага, Плихта ми каза:

— Господин Холуб, аз си знам, че сега ще ми сложат седем месеца; а пък на мене арестантската храна нещо не ми понася. Да ви кажа, много ми се иска да се нахраня за последен път като хората, хууубавичката да се набамкам. Четиринайсетте хиляди, дето ви ги дадох, това е всичко, което съм спечелил тоя път — поне една вечеря да си поръчам от тях: пък ми се иска и да се реванширам пред вас заради кафето.

Отидохме значи в един по-добър ресторант; Плихта си поръча бифтек и изпи пет бири, а аз платих от неговия портфейл, след като той предварително три пъти провери сметката, за да не ни излъже келнерът.

— Така, а сега в дирекцията — казвам аз.

— Един момент, господин Холуб — каза Плихта. — Във връзка с последния случай аз имах големи разноски. Четири пътувания натам и обратно, това прави триста и осемдесет и четири крони. — Той си сложи пенснето и започна да прави сметка на едно парче хартия. — Освен това командировъчните, да кажем по трийсет крони на ден — аз не мога да се храня как да е, господин Холуб, това си върви със занаята. Което прави още сто и двайсет крони. След това поднесох букет на госпожицата за трийсет и пет крони, едно такова малко внимание, нали знаете. Венчалният пръстен струваше двеста и четирсет — беше само позлатен, господин Холуб, ако не бях честен човек, щях да ви кажа, че е златен, и бих ви го смятал за шест стотарки, нали. После й купих торта за трийсет крони; след това имаме пет писма по една крона, а обявлението, в резултат на което дойде запознанството ни, струваше осемнайсет крони. Всичко прави осемстотин трийсет и две крони, господин Холуб. Моля ви да ги приспаднете от тия пари, дето са у вас; и аз временно ще ви ги оставя да ми ги пазите. Аз обичам реда, господин Холуб; поне разноските да си покрия. Така, и сега можем да вървим.

А когато бяхме вече в коридора на дирекцията на полицията, Плихта изведнъж се сети още за нещо:

— Господин Холуб, че аз подарих на госпожицата и едно шишенце одеколон; значи още двайсет крони ще ми приспаднете.

След това той се изсекна културно и успокоен се остави да го водя.

Крадецът поет

— А бе, тя — работата понякога, може да се погледне и от опаката й страна — обади се след продължително мълчание господин Зах, журналист. — Често пъти човек не знае наистина дали се касае за угризения на съвестта или по-скоро за едно особено самохвалство и напереност; особено тия професионалните престъпници — ще се пукнат просто, ако не им се удаде от време на време да се поперчат с това, което са извършили. Убеден съм, че много от престъпниците биха измрели, ако обществото започнеше да ги игнорира, на злосторника по специалност просто му е приятно общественото внимание, което му се оказва. Не искам да кажа, че хората крадат и грабят само заради славата; те правят това за пари, понякога и от лекомислие или пък под влияние на лоши приятели, но щом само помиришат веднъж тая аура популарис, в тях се събужда една такава, някаква си грандомания — в това отношение те по нищо не се различават от политиканите и изобщо от най-различните му там общественици.

Знаете ли, преди много години аз редактирах нашия отличен провинциален седмичник „Източен куриер“. Аз съм роден наистина на запад, но няма да повярвате с какъв пламък воювах за местните интереси на Източна Чехия. Това е една леко нагъната възвишеност, сякаш я е изписал някой голям художник, със сливови алеи покрай пътищата и с тихи поточета; но аз всяка седмица будех съзнанието на „нашия корав планински народ, водещ упорита борба за своя залък хляб със суровата природа и враждебното правителство“ — това беше една много симпатична работа и главното е, че я вършех със сърце; само две години действувах там, но за тия две години успях да внуша на тамошното население, че те са корави планинци, че животът им е героичен и суров, че техният край е беден наистина, но меланхолно красив и планински — струва ми се, че един журналист не може да направи повече, освен да създаде илюзията, че Чаславско е едва ли не Норвегия. От това се вижда какви големи задачи може да изпълнява печатът.

То се знае, че провинциалният редактор трябва да държи сметка преди всичко за местните събития. И така веднъж ме спира тамошният полицейски инспектор и ми казва:

— Днеска значи, през нощта, някакъв мръсник е ограбил дюкяна на господин Ва̀шата, бакалина; и няма да повярвате, господин редакторе, тоя гад взел, че написал там едно стихотворение и го оставил на тезгяха; и това ако не е нахалство, здраве му кажи!

— Дайте да го видя това стихотворение — казах му аз заинтригуван, — тъкмо за нашия вестник работа; ще видите, че с помощта на печата ще хванем тоя кокошкар. Освен това представяте ли си каква сензация ще бъде това за града и за целия окръг!

С една дума, след дълги преговори аз получих стихотворението и го отпечатах в „Източен куриер“. Ще ви го кажа, доколкото си го спомням още; то гласеше приблизително така:

Едно, две, три, четири, пет, шест,

седем, осем, девет, десет,

единайс, дванайс —

на крадците час.

Когато изкъртвах вратата,

по улицата си влачеше някой краката,

не ме е страх, аз съм крадец,

а стъпките се чуваха все по-далеч и по-далеч,

когато човек в тъмнината слухти,

чува как сърцето тупти,

като мене е сърцето сираче,

мама да знае, жив ще ме оплаче,

на някои в живота не им върви,

така съм самотен, само мишката шумоли,

двама крадци — аз и мишка,

надробих й хлебец на една хартишка,

но тя не иска да се покаже къде е,

злодея го е страх дори и от злодея.

И в тоя дух стихотворението продължаваше нататък, накрая се мъдреше двустишието:

Бих могъл да напиша и още в нощта,

но ето че вече догаря свещта.

Отпечатах значи стихотворението с обширен психологически и естетически анализ; изтъкнах баладичните му черти и красноречиво разкрих нежните струни в душата на престъпника. Стихотворението се превърна в своего рода сензация; печатът на другите партии и другите провинциални градове твърдеше, че в случая се касае за нелепа и долна фалшификация; други противници на Източна Чехия пък заявяваха, че стихотворението е плагиат, нескопосан превод от английски и не знам още какво. Но когато полемиката, която водех в защита на нашия местен крадец поет, беше в най-големия си разгар, идва при мене полицейският инспектор и ми казва:

— Е, господин редакторе, не е ли време да приключим историята с тоя ваш проклетник крадеца; тая седмица той е обрал още две квартири и един дюкян и не е пропуснал да остави на местопрестъплението по едно дълго стихотворение!

— Много добре — казвам аз, — ще ги отпечатаме!

— Охо, само това оставаше! — изръмжа инспекторът. — Не ви ли е ясно, че това значи ние да насърчаваме престъпността! Та тоя тип краде сега само от литературно честолюбие! Вие сега трябва да му понатриете носа, разбирате ли? Пишете, че стихотворенията не струват, че им липсва форма или настроение, или каквото искате; аз мисля, че подир туй това говедо ще се откаже да краде.

— Хм — казвам аз, — ние не можем да пишеме това, след като сме го хвалили веднъж; но знаете ли какво, няма да му печатаме повече стихотворенията туйто.

Добре. През следващите две седмици станаха пет нови кражби със съответните стихотворения, но „Източен куриер“ запази пълно и дълбоко мълчание. Опасявах се само да не би нашият крадец поради накърнено авторско честолюбие да се премести в Турновско или Таборско и да даде материал на тамошния местен печат; представяте ли си как ще вземат да се пъчат ония там какавани! Мълчанието ни посмути нашия крадец; около три седмици той ни остави на мира, но след това кражбите започнаха отново с тази разлика само, че съответните стихотворения се изпращаха по пощата направо в редакцията на „Източен куриер“. Но „Източен куриер“ се оказа упорит; от една страна, той не искаше да си разтури добрите отношения с местните власти, от друга страна, стихотворенията ставаха все по-слаби и по-слаби; авторът започна да се повтаря и да съчинява едни такива романтични натруфени и претрупани измишльотини; с една дума, започна да се държи като истински писател.

Една нощ аз се прибирах от кръчмата, свируках си като същински кос и драснах една клечка, за да запаля газената лампа. В тоя миг някой иззад гърба ми духна и загаси клечката.

— Недей пали — каза един глух глас, — това съм аз.

— Аха — казах аз, — и какво обичате?

— Идвам да ви попитам — каза глухият глас — какво става със стихотворенията.

— А бе, вие луд ли сте — казвам аз и все още не ми беше ясно каква е работата, — аз нямам приемен час сега. Елате утре в единадесет в редакцията.

— И вие ще съобщите да ме арестуват — каза гласът горчиво. — Няма да я бъде тая. Защо не печатате вече стихотворенията ми?

Едва сега се сетих, че това е нашият крадец.

— Не е лесно да се обясни — казах му аз. — Седнете, млади момко. Но щом искате да знаете, ние не печатаме стихотворенията ви, защото не струват. Това е.

— А пък аз мислех — каза гласът с болка, — че… че не са по-лоши от първото.

— Първото как да е — казах аз строго. — В него имаше поне искрено чувство, разбирате ли? Имаше в него и интуитивна свежест, и една такава непосредственост и сила на преживяването, имаше настроение, имаше всичко; но следващите, драги, не струват пукната пара.

— Но нали — изплака гласът, — нали аз съм ги писал по същия начин, както и първото!

— Там е работата — казах аз твърдо. — Вие само се повтаряхте в тях. В тях вие пак твърдите, че чувате стъпки навън…

— Та аз ги чувах — защищаваше се гласът. — Господин редакторе, когато някой краде, той трябва да си наостри хубаво ушите, за да чува кой минава отвън!

— И пак споменавате за мишката — продължавах аз.

— За мишката — безпомощно каза гласът. — Какво да правя, когато винаги има по някоя мишка! Но аз съм писал за нея само в три стихотворения…

— С една дума — прекъснах го аз, — вашите стихове се превърнаха в празен литературен шаблон. Без оригиналност, без вдъхновение, без подновяване на чувството. Тая работа не става така, драги. Поетът не бива да се повтаря.

Гласът замълча.

— Господин редакторе — обади се той след малко, — какво да правя, когато всичко е така еднообразно! Направете опит да крадете, и ще видите, кражбите са си кражби, всички си приличат. Какво точно да се направи?

— Трудно е — казах аз. — Но е нужен прелом.

— Може би… да обера някоя църква — предложи гласът. — Или гробището.

Енергично поклатих глава.

— Това няма да помогне — казвам. — Разбирате ли, не зависи толкова от материала, колкото от преживяването. В стиховете ви липсва конфликт. Те са само едно външно описание на най-обикновена кражба. Вие ще трябва да откриете някаква по̀ такава подбуда. Например съвестта.

Гласът се замисли.

— Угризенията на съвестта ли имате предвид? — каза той колебливо. — Смятате ли, че след това ще станат по-добри?

— Разбира се — извиках аз. — Едва това, драги, ще им даде психологическа дълбочина и ще внесе в тях истински живец!

— Ще опитам — каза гласът замислено. — Не знам само дали след това ще мога да крада. Така човек губи увереност, разбирате ли? А като не е сигурен в себе си, толкова по-лесно ще го пипнат.

— Че какво от това! — извиках аз. — Драги приятелю, какво от това, че ще ви хванат! Нима не можете да си представите какви стихотворения бихте написали ин карцере ет катенис? Аз бих ви показал едно стихотворение, писано в затвора, умът ви ще се вземе!

— Печатано ли е във вестник? — жадно попита гласът.

— Хе — казвам аз, — това е едно от най-известните стихотворения в света. Запалете да ви го прочета.

Моят гост драсна клечка кибрит и запали лампата. Оказа се, че той е бледен, малко пъпчив младеж, каквито биват крадците и поетите.

— Почакайте малко — казвам, — ей сега ще го намеря. — И измъкнах превода на Баладата от затвора в Ридинг от Уайлд. Тогава беше на мода.

В живота си не съм декламирал с такова чувство, както тогава тая балада, стиховете: „Всеки убива така, както знае…“ Посетителят ми не снемаше поглед от мене; а когато стигнах до онова място как човекът отива на бесилото, той скри лицето си в длани и захълца.

Когато дочетох, настана тишина. Не исках да нарушавам величието на тоя миг. Отворих прозореца и казах:

— Най-късият път е ей там през оградата. Лека нощ. — И загасих лампата.

— Лека нощ — изрече развълнуваният глас в тъмнината, — ще направя опит, ще видим. Благодаря ви много. — И изчезна тихо като прилеп; все пак той беше ловък крадец.

След два дни го хванаха в един магазин, в който беше влязъл с взлом. Седял на тезгяха наведен над един лист хартия и хапел единия край на молива. На хартията било написано само следното:

Всеки краде, както си знае…

и нищо повече: най-вероятно това е трябвало да бъде вариация на Баладата от затвора в Ридинг.

За редицата грабежи крадецът беше осъден на година и половина затвор. След няколко месеца ми донесоха от него цяла тетрадка стихотворения. Беше ужасно: влажни подземни килии, карцери, железни решетки, дрънкащи затворнически вериги, плесенясал хляб, път към бесилото и какво ли не още; аз се ужасих, като си представих ужасните условия в тоя зандан. За журналиста няма, разбира се, нищо невъзможно; и аз си издействувах от директора на затвора разрешение да посетя ръководеното от него заведение. Оказа се, че то е един съвсем приличен, хуманен и почти новичък затвор; а моя познайник, крадеца, го заварих тъкмо в момента, когато лакомо нагрибаше леща от канчето си.

— Е — казвам му аз, — къде са тия дрънкащи вериги, за които пишете?

Нашият крадец се изчерви и безпомощно погледна директора.

— Ами, господин редакторе — запелтечи той, — та именно затова тук не могат да се пишат никакви стихове! Трудно е, какво да се прави.

— А не се ли оплаквате от нещо? — питам го аз.

— Какво ще се оплаквам — измърмори той смутен. — Лошото е, че няма за какво да се пише.

Оттогава не съм чувал за него. Нито в колонката „От съдебната зала“, нито в поезията.

Делото на господин Хавлена

— Като стана дума за вестниците — обади се господин Беран, — нека разкажа и аз нещо: повечето от читателите търсят във вестниците преди всичко колонката „От съдебната зала“. И никой не може да каже дали четат така усърдно тези съобщения поради скрити престъпни наклонности или за задоволяване на чувството си за нравственост и справедливост: така или иначе, факт е, че всички са страстни читатели на тая рубрика. Ето защо всеки вестник трябва да осигурява ежедневно по някоя новина от съдебната зала. Но представете си, че е ваканционен период; съдилищата не работят, обаче рубриката „От съдебната зала“ не бива да липсва в нито един брой на вестника. Или пък се случи така, че в съдилищата няма нито един интересен случай, а съдебният репортьор трябва да намери на всяка цена някое интересно дело. В такива случаи значи на съдебния репортьор не му остава нищо друго, освен да си изсмуче делото от пръстите. Репортьорите организират помежду си борса за такива измислени случаи и ги купуват, продават, заемат си ги или пък си ги разменят срещу кутия цигари и прочие. Аз съм запознат добре с тия неща, защото у хазайката ми живееше един такъв репортьор; той беше един къркач, а и голям лентяй беше, което си е право, но иначе беше даровит и зле платен ергенин.

По едно време значи в кафенето, където се събираха съдебните репортьори, се появил един такъв странен, овехтял, мръсен и подпухнал тип, той се казвал Хавлена и бил юрист с незавършено образование, едно съвсем загубено съществование; никой, дори и самият той, не знаел от какво живее. Та тоя Хавлена, тоя безделник, имал особен престъпен или юридически талант; когато някой от репортьорите му давал една виржинка и му поръчвал бира, той си затварял очите, пускал няколко кълба дим и започвал да разказва най-хубавия и най-странния криминален случай, какъвто изобщо би могъл да бъде измислен; след това набелязвал основните точки на защитата, подхвърлял подходяща реплика от страна на прокурора, след което от името на републиката произнасял присъдата. После отварял очи, сякаш се събуждал от сън, и измърморвал:

— Дайте ми назаем пет крони.

Веднъж направили такъв опит: на един сеанс той измислил двайсет и един наказателни случая кой от кой по-интересни; едва при двайсет и първия се сепнал и казал:

— Чакайте, тоя случай не е нито за мировия, нито за окръжния съд, той би трябвало да се гледа от съдебните заседатели; аз не съм по тая част.

По принцип той бил против института на съдебните заседатели. Но което си е право, право е, присъдите му били строги наистина, но винаги образцови в юридическо отношение; на юридическата страна той държал особено много.

След като журналистите открили това чудо Хавлена и видели, че казусите, които той им доставя, не са така банални и жалки като тия, които в действителност се разигравали на Карлака, те основали картел: за всеки измислен казус Хавлена получавал така наречената съдебна такса, с други думи, десет крони и виржинка, а освен това за всеки месец наказание, което налагал, по две крони в повече; то си е така, колкото по-голямо е наказанието, толкова по-тежък е казусът. Читателите на вестниците никога досега не били чели с такъв интерес колонката „От съдебната зала“: откакто Хавлена започнал да доставя фиктивните си казуси, това станало за тях истинско удоволствие. Днешните вестници какво представляват, и сравнение не може да става с едновремешните; днес освен политика и съобщения за заведени дела срещу различни вестници заради публикуването на съобщения, неблагоприятни за властта, в тях нищо друго няма — кой да чете тоя брътвеж.

Един път значи Хавлена си измислил следния казус — той бил измислял и далеч по-добри, но никой от тях нямал някакви особени последици, а при този работата завършила с провал. Казусът вкратце бил следният: някакъв стар ерген се скарва с една почтена вдовица, която живее в същия двор отсреща; и той взема, че си доставя отнякъде един папагал, научава го, колчем вдовицата се покаже на балкона, да крещи с всичка сила: „Ей ти, курва с курва недна!“ Вдовицата подава жалба за обида срещу съответния господин. Околийският съд признава, че обвиняемият с помощта на своя папагал е изложил на публична обида тъжителката и в името на републиката осъжда условно стария ерген на две седмици затвор и да заплати разноските по делото. — Следва да получа десет крони и една виржинка — с това Хавлена приключил делото.

Този казус на Хавлена излязъл в около шест вестника, в различна литературна обработка, разбира се. В единия вестник заглавието било: „В тихия дом“. В друг ежедневник казусът носел надслов: „Хазаинът и бедната вдовица“. Трето издание нарекло казуса: „Обвиняемият папагал“. И така нататък. Но неочаквано в редакциите на всички тези вестници се получило писмо от Министерството на правосъдието: подписаното министерство настоявало да му се съобщи в кой околийски съд се е гледало делото за лична обида, информация, за което била поместена в еди-кой си брой на вестника; решението на съда за виновността на обвиняемия, както и присъдата, били неправомерни и незаконни, тъй като инкриминираната фраза не е била произнесена от обвиняемия, ами от папагала; не можело да се смята за доказано, че фразата, повтаряна от споменатия папагал, несъмнено се е отнасяла до тъжителката; и следователно споменатата фраза не можела да се смята за лична обида, а най-много за груба непристойност и нарушение на обществения ред, срещу което следвало да бъдат взети административно полицейски мерки: бележка, глоба или нареждане да се отстрани поменатата птица. Ето защо министерството на правосъдието настоявало да му се съобщи кой околийски съд се е занимавал с въпросното дело, за да направи съответното разследване и така нататък; с една дума, бюрократична афера.

— Хубаво ни наредихте вие, господин Хавлена — нахвърлили се след това съдебните репортьори върху своя доставчик. — Я гледайте тука, вашата присъда по делото с папагала била неправомерна и незаконна.

Оня ми ти Хавлена пребледнял като платно.

— Какво — викнал той, — Моята присъда незаконна? Дявол да го вземе, на мене ли ще ги разправя тия министерството? На мене, Хавлена?

Журналистите никога не били виждали толкова обиден и възмутен човек — така разправяха те след това.

— Ще ги науча аз — развикал се Хавлена вън от себе си. — Ще им покажа аз законна ли е моята присъда или не е! Няма да го оставя това аз така. Ще имат да вземат!

От мъка и от яд той се насвяткал здравата; след което взел листове за заявление и написал до министерството на правосъдието обширно писмо с всестранен юридически разбор в защита на произнесената присъда; изтъкнал, че когато въпросният господин учел папагала си да ругае съседката му, с това той давал израз на явното си намерение да я обиди и оскърби; вината тук била очевидна; освен това папагалът не бил субект, а само оръдие на въпросното престъпление и така нататък; с една дума, това бил най-блестящият и тънък юридически анализ, какъвто били срещали журналистите. Накрая той се подписал: Вацлав Хавлена, юрист — полувисшист, безработен — и го изпратил в Министерството на правосъдието.

— Така — казал той — и докато не се уреди тоя въпрос, никакви дела не чакайте от мене; аз трябва да получа удовлетворение.

Както може да се очаква, министерството на правосъдието изобщо не реагирало на писмото на Хавлена; през това време обаче Хавлена ходел като отровен, съвсем огорчен, запуснал се още повече и дори отслабнал. Когато разбрал, че няма да дочака отговор от министерството, той станал мрачен, мълчаливо плюел наляво и надясно или пък водел противодържавни разговори, отправял нападки против министерството и официалните власти, а накрая заявил:

— Почакайте, ще видят те кой крив, кой прав!

Два месеца никой не го видял; след това се появил сияещ и ухилен:

— Жалбата значи против мене е вече подадена! Ама и тая баба, пуста опустяла, голям зор видях, докато я кандърдисам! Как се случи пък такава миролюбива, просто да не очакваш такова нещо от стара жена; трябваше да й подпиша документ, че какъвто и да бъде изходът от делото, ще й заплатя разноските. Та така, момчета, сега тая работа ще се разгледа в съда.

— Ама за какво става дума? — попитали журналистите.

— Ами за делото с папагала — казал Хавлена. — Нали ви казах, че няма да я оставя така тая работа. Ето, купих си папагал и го научих да казва: „Курва с курва недна! Бабище безсрамно!“ Леле какъв зор видях! Месец и половина не съм си показал носа от къщи и не съм проговарял, нито пък съм чувал човешка дума. „Курва с курва недна!“ През цялото време това ни беше разговорът. Сега вече папагалът го изговаря много хубаво; само че, гадината му мръсна, повтаря това непрекъснато от сутрин до вечер; не може да свикне да го изкрещи само на съседката от отсрещната сграда. Тя е една бабка, учителка по музика, от културно семейство, много добър човек; но тъй като не се намери друга по-подходяща, трябваше да избера нея за обект на престъплението. Ей, лесно е да се измисли такова престъпление, но да го извършиш, дявол да го вземе, това е малко по-друга работа. Не можах да го науча тоя папагал да ругае само нея. Кара наред де кого свари. Струва ми се, че го прави от келешлък, гадината му недна.

След това Хавлена пил продължително и продължил:

— Но аз иначе нагласих работата; щом се покажеше старата госпожа на прозореца или на улицата, аз веднага отварях прозореца, за да изкрещи папагалът само на нея „Курва с курва недна! Бабище безсрамно!“ И можете ли да си представите: бабката започна да се смее и ми вика: „Гледай каква мила птичка сте имали, господин Хавлена!“ Пустата му баба — мърмореше господин Хавлена. — Цели две седмици трябваше да я навивам да подаде жалба против мене; добре че поне свидетели има достатъчно в къщата. Та така, сега вече работата ще се реши по съдебен ред — доволно потриваше ръце господин Хавлена. — Ха да видим сега могат ли да не ме осъдят за лична обида! Ще им натрия носа аз на тия службаши от министерството!

До самия ден на делото господин Хавлена пи като смок, тръпен и нетърпелив. Пред съда се държал със смайващо достойнство; произнесъл сам против себе си остра обвинителна реч, позовал се на всички обитатели на къщата, като доказвал, че обидата била възмутителна и публична, и предложил най-строгото наказание. Съдията, един спокоен стар съветник, се почесал по брадата и заявил, че би искал да чуе папагала, и отложил делото, за да може обвиняемият идния път да донесе поменатата птица в качеството на веществено доказателство, евентуално в качеството на свидетел.

На следващото заседание господин Хавлена донесъл кафеза с птицата. Папагалът втренчил очи в уплашената секретарка и се разкрещял: „Курва с курва недна! Бабище безсрамно!“

— Е, това е достатъчно — казал съветникът. — От показанията на папагала Лори е видно, че изказването му не се е отнасяло по един пряк и безспорен начин към тъжителката.

Папагалът го погледнал и изкрещял: „Курва с курва недна!“

— Видно е също така — продължил съдията, — че с поменатата фраза папагалът си служил по отношение на всички лица без разлика на пол. Преднамерено нанасяне на лична обида тук не е налице, господин Хавлена.

Хавлена подскочил като ужилен.

— Господин съветник — запротестирал той високо, — преднамереността на деянието тук може да се види в това, че аз отварях прозореца, когато се появеше тъжителката, с единственото намерение папагалът да я обругае!

— Трудно е да се каже — възразил господин съветникът. — В отварянето на прозореца може да се види наистина някаква вина, но само по себе си това не е обидно деяние. Аз не мога да ви осъдя за това, че от време на време сте отваряли прозореца. Вие не можете да докажете, че папагалът ви е имал предвид тъжителката с ругатните си.

— Но аз я имах предвид — защищаваше се Хавлена.

— Нямаме никакви свидетели за това — възразил съдията. — От вас никой не е чул инкриминирания израз. Няма какво да се прави, господин Хавлена, принуден съм да ви оправдая. — След това той си сложил баретата и произнесъл оправдателна присъда.

— Аз протестирам против оправдателната присъда и ще я обжалвам — избухнал Хавлена, грабнал кафеза с птицата и хукнал навън толкова разярен, че едва не се разплакал.

След това го срещали от време на време пиян и обезверен.

— Кажете, господине — хленчел той, — справедливост ли е това? И има ли на тоя свят още някакво право? Но аз няма да я оставя така тая работа. Ще се отнеса до най-висшата инстанция! Каква неправда! Аз трябва да бъда реабилитиран! Та дори и да бъда принуден до края на живота си да водя това дело… Аз не воювам за лична кауза, аз се боря за каузата на справедливостта!

Как са се развили нещата в по-горната инстанция, не ми е известно, зная само, че съответният съдебен институт просто отхвърлил жалбата на господин Хавлена против оправдателната присъда. Оттогава Хавлена изчезнал, като че ли в земята потънал; казват, че някои го виждали да се мъкне като сянка по улиците и да си мърмори нещо; чувах също така, че и до ден-днешен в министерството няколко пъти в годината се получават обширни и пламенни протести по въпроса: обида, нанесена от папагал. Но казуси господин Хавлена окончателно престана да доставя на съдебните репортьори най-вероятно затова защото бе разколебана вярата му в справедливостта и правовия ред.

Иглата

— Аз не съм имал наистина вземане-даване със съдилищата — каза господин Костелецки, — но ще ви кажа, че много ми допадат при тях оная изключителна акуратност и ония сложни процедури и формалности, с които често пъти се отличава съдопроизводството, макар и да се касае за нищо и никаква работа. Всичко това буди особено доверие към правосъдието. Ако правосъдието е взело в едната си ръка везните, то нека бъдат те поне аптекарски, щом с другата ръка държи меча, то нека поне е остър като бръснач. Това ми припомня една случка, която стана на нашата улица.

 

 

Портиерката на един от съпритежателските домове, някоя си госпожа Машкова, купила кифлички един ден в бакалията, нахапала едната и както взела да дъвче, изведнъж нещо я уболо в небцето; бръкнала с пръсти в устата и извадила игла, която се била забола в небцето. Отначало се учудила, но след малко изтръпнала: Боже господи, та аз можех да глътна тая игла и тя щеше да ми пробие стомаха! Можех да си отида за едното чудо! Това не бива да се остави така! Трябва да се разбере кой е тоя хубостник, който е нагласил иглата в кифлата. Речено-сторено, занесла тя иглата и недоядената кифличка в полицията.

Но какво можела да направи полицията, повикали бакалина и пекаря, който пекъл кифличките, изслушали единия и другия, разбира се, никой от тях не признал, че иглата е негова. След това полицията предала работата в съда, защото, ако искате да знаете — в случая се касаело за лека телесна повреда. Съдия-следователят, един добросъвестен и педантичен службаш, отново разпитал бакалина и пекаря; и двамата се кълнели и напълно изключвали възможността иглата да е попаднала в кифличката у тях. Съдия-следователят направил оглед в бакалницата и установил, че там няма никакви игли. След това посетил и пекаря, за да види как се пекат кифличките; стоял цяла нощ в пекарницата и наблюдавал как се замесва тестото, как го оставят да втаса, как се напалва пещта, как се изплитат кифличките и се слагат в пещта, докато придобият златист цвят. По този начин той установил, че при печенето на кифличките наистина не се употребяват никакви игли. Между другото, няма да повярвате колко хубава работа е това печенето на кифлички и особено печенето на хляб. Дядо ми, бог да го прости, имаше пекарница, аз оттогава помня. Трябва да знаете, че при печенето на хляба има две или три големи и, кажи го, почти свещени тайнства. Първото тайнство е начинът, по който се забърква квасецът; оставя се да стои в специални плитки нощви и там под капака се извършва скрита промяна, трябва да дочакаш, докато брашното и водата се превърнат в жива мая. След това се разбърква тестото и се размесва с бъркалката; това действие вече напомня някакъв религиозен танц или нещо от този род. После тестото се покрива с един чаршаф и се оставя да втаса; това е второто тайнствено превращение, тестото тържествено и величествено се надига и бъбне, а ти, колкото и да си любопитен, не смееш да повдигнеш чаршафа и да надзърнеш — и ще ви кажа, това е толкова красиво и чудно, колкото и бременността. Аз винаги съм имал впечатлението, че нощвите крият в себе си нещо женствено. А третото тайнство е самото печене, онова, което става с мекото и бледо тесто в пещта; боже мой, та когато извадите златния и кафявочервен самун хляб от пещта и той ухае така, че дори и пухкавото бебче не може да бъде по-дъхаво, това е същинско чудо — и аз мисля, че през време на тези превращения в пекарните би трябвало да бие камбана, както в църквите през време на приношението на светите дарове.

Но да си дойда на думата, съдия-следователят се озовал в задънена улица; да не помислите обаче, че дигнал ръце, не, не бил той от тия. Взел иглата и я изпратил в химическия институт, за да установят там дали иглата е попаднала в кифлата преди печенето или след него; той, съдията, си бил такъв, имал особена слабост към научните експертизи. По това време в химическия институт имало някой си професор Ухер, един много учен господин с голяма брада. Като получил иглата, страшно се разфучал и започнал да ругае съдилищата, задето не знаели какво искат от него; преди известно време му били изпратили толкова развалени вътрешности, че дори и просекторът не можел да изтрае; и какво общо можел да има институтът с някаква си игла? Но след това размислил, не знам какво му бръмнало в главата, работата взела да го интересува, разбирате ли, от научна гледна точка. А бе то, рекъл си той, може би иглата наистина претърпява някакви промени, когато попадне в тестото, а може би се изменя през време на печенето; докато втаса, в тестото се образуват някакви там киселини и тям подобни, а пък през време на печенето повърхността на иглата може да се накърни или, с други думи, да корозира; това, разбира се, би могло да се установи с микроскопа. И той се заловил за работа.

Най-първо закупил няколкостотин игли, и то съвсем чисти, както и ръждясали в по-малка или по-голяма степен, и започнал да пече кифли в института. При първия експеримент той поставил иглите още в маята, за да установи как им действува процесът на квасенето. При втория опит ги сложил в току-що замесеното тесто. При третия във втасващото тесто. При четвъртия във втасалото вече тесто. След това ги сложил в тестото непосредствено преди печенето. После през време на печенето. След което вкарал иглите в още топлите кифлички; и накрая вече в готовите, изстинали продукти. След това повторил цялата серия от опити още веднъж, за проверка. С една дума, цели две седмици в химическия институт не се занимавали с нищо друго освен с печенето на кифлички с игли; професорът, доцентът, четиримата асистенти и прислужникът всекидневно замесвали тесто, пекли, изпичали кифлички, след което правели микроскопични изследвания и сравнявали съответните игли. Всичко това наложило още една седмица упорит труд; но накрая се установило с положителност, че въпросната игла била забодена в опечена вече кифличка, защото микроскопично тя представлявала същата картина, която и опитните игли, които били забодени в изпечените вече готови кифлички.

Въз основа на експертизата съдия-следователят решил, че иглата е попаднала в кифличката или в самата бакалница, или през време на пренасянето на кифличките от пекарницата в бакалницата. Едва тогава пекарят се плеснал по челото: „Хей, дявол да го вземе, та аз тъкмо тоя ден изгоних чирачето, което разнасяше кифличките с един кош!“ Призовали момчето и то признало, че заболо иглата в кифличката, защото искало да отмъсти на майстора. Момчето поради непълнолетие получило само мъмрене, но майсторът-пекар бил осъден условно да плати петдесет крони глоба, защото отговарял за персонала си. Ето ви, значи, един прекрасен пример за това, колко прецизно и солидно е правосъдието.

Работата обаче има и друга страна. Знаете ли, ние, мъжете, притежаваме едно особено честолюбие или твърдоглавост, или не знам как да го нарека; с една дума, след като в химическия институт започнали да правят опитите с кифличките, ония, химиците де, решили, че ако ще пекат кифлички, ще трябва да ги правят хубави. Отначало, разбира се, те не били за пред хората: и недостатъчно втасали били, и недостатъчно угледни на вид; но колкото по-нататък се отивало, толкова по-хубави ставали. След това вече започнали да ги посипват с мак, със сол и ким и така хубаво ги изплитали, че да ти е драго да ги гледаш. Накрая тия учени взели да се хвалят, че такива прекрасни, крехки и чудно изпечени кифлички, каквито правели те в химическия институт, нямало никъде в Прага.

 

 

— Вие наричате това твърдоглавост, господин Костелецки — добави господин Лелек, — но аз бих казал, че то е нещо като спорт; една особена страст, знаете ли, да се даде възможно най-доброто постижение. Истинският мъж не прави това заради резултата, често пъти той не си струва труда; но защото това е особен род игра, едно такова самоволно предизвикано напрежение на силите. Аз бих илюстрирал твърдението си с един пример; но може би вие ще кажете, че това е глупост и не подхожда за случая.

Става дума за следното: на времето, когато все още работех в счетоводството и изготвях баланса в края на полугодията, случваше ми се понякога сметката да не излезе: така например веднъж ми липсваха в касата тъкмо три халера. Разбира се, нищо не ми струваше да извадя от джоба си трите халера и да ги сложа в касата, но в такъв случай играта нямаше да бъде чиста; знаете, от счетоводна гледна точка това би било неспортменско; в такъв случай трябва да се намери в кое точно от някакви си там четиринайсет хиляди пера е направена грешката. И ще ви кажа откровено, че преди баланса аз винаги се радвах при мисълта, че ще се случи подобна грешка.

В такъв случай аз оставах в счетоводството дори и цяла нощ, натрупвах пред себе си цяла грамада счетоводни книги и започвах да търся. И много интересно, аз не възприемах колоните от цифри като обикновени номера, а като предмети. В някои моменти си представях, че се катеря по тези цифри нагоре, като че ли това беше стръмна скала; или пък че се спускам по тях като по стълба в някаква шахта. Имаше моменти, когато се чувствувах като ловец, който се промъква през гъсталак от цифри, за да изненада някакво рядко и плахо животно; това бяха трите халера. Или пък имах чувството, че съм детектив и дебна в тъмнината зад някой ъгъл; хиляди фигури минават покрай мене, но аз чакам търпеливо, за да хвана за яката тоя мошеник, тоя злосторник, тая счетоводна грешчица. Друг път пък ми се струваше, че седя на брега на някаква река с въдица в ръката и чакам да клъвне риба; изведнъж дръпвам въдицата, хванах ли те най-после, женке, а! Но най-често ми се струваше, че съм ловец и че се скитам нагоре-надолу из росния боровинак; такова удоволствие от движението и собствената си сила изпитвах, такава една особена свобода, особено напрежение, като че ли изживявах някакво приключение. Можех да издържа по цели нощи да преследвам трите халера и когато най-сетне ги откривах, аз вече дори и не забелязвах, че това са само някакви си мизерни три халера; за мене те бяха истински трофей и аз си отивах да спя като победител, опиянен от възторг, търкулвах се в леглото си едва ли не с обувките. И това е всичко.

Една телеграма

— Това са дреболии, така казват обикновените хора — подхвърли господин Долежал. — Но аз съм забелязал, че хората се държат естествено и искрено само когато се касае именно за дребните, банални неща; щом се озоват обаче в някаква изключителна и патетична обстановка, тогава те като че ли съвсем се преобразяват; започват да говорят с друг, така да се каже, драматичен глас и си служат с други думи, с други аргументи, дори изпитват и други чувства, отколкото обикновено; преди всичко в тях внезапно се появява храброст, чувство за престиж, жертвоготовност и други такива героични и характерни особености. Струва ти се, че са поели в белите си дробове големи количества озон, така че просто са принудени да правят големи жестове; или пък в това се крие някакво тайно задоволство, че са се озовали в изключителна и катастрофална ситуация и поради това те някак си се пъчат и любуват сами на себе си; с една дума, започват да се държат като герои на сцена. След като отмине драматичната ситуация, отново възстановяват нормалните си размери; но те понасят това малко мъчително, като някакво разочарование и изтрезняване.

Аз имам един братовчед на име Калоус, един порядъчен и достопочтен чиновник, гражданин и глава на семейство, малко хапльо и малко педант, каквито ние зрелите мъже биваме често. Госпожа Калоусова е добра жена, домошарка, образцова семейна квачка, покорна съпруга, нещо като домашна отрепка и така нататък. След това дъщерята, хубаво момиче на име Вера, която по време на събитието, което ще ви разкажа, беше във Франция, за да учи френски език и да получи диплома за в случай че не се омъжи. Най-сетне синът, дангалак и гимназист, известен под името Тонда, добър нападател във футбола, но много слаб в учението. С една дума, това е едно типично обикновено добро семейство от така наречения горен слой на средното съсловие.

Веднъж семейство Калоусови тъкмо обядваше, когато някой позвъни; госпожа Калоусова, която отиде да види кой е, се появи след малко на вратата, като бършеше ръцете си с престилката и изчервила се от вълнение, каза:

— Татенце, боже мой, получи се някаква телеграма.

Нали знаете колко се изплашват жените, когато се получи телеграма; това вече спада, както изглежда, към техните вътрешни функции — те постоянно очакват да ги сполети някакъв удар на съдбата.

— Е, хайде, хайде, маменце — изръмжа господин Калоус, мъчейки се да запази достойно спокойствие, — че кой ли може такова, да…

Ръката му обаче трепереше, когато разпечатваше телеграмата. Всички, дори и слугинята на вратата, гледаха със стаен дъх главата на семейството.

— От Вера е — каза най-сетне Калоус с неприсъщ нему глас. — Ама да ме убиеш, ако мога да разбера поне една дума.

— Дай да видя — нетърпеливо възкликна госпожа Калоусова.

— Чакай — строго я пресече Калоус. — Всичко е съвсем объркано. Ето какво пише: Gadete un nejarc penige bellevue grenoble vera.

— Какво означава това? — попита със свито гърло госпожа Калоусова.

— Хайде на, виж го — язвително рече Калоус, — щом мислиш, че ще разбереш повече от мене! Е, какво, ти сигурно вече знаеш за какво става дума?

Очите на госпожа Калоусова плувнаха в сълзи, както държеше злополучната телеграма.

— Нещо се е случило с Вера — прошепна тя. — Иначе тя нямаше да изпрати телеграма!

— Това и аз го знам — извика Калоус и заоблича сакото си; изглежда сериозността на положението не допускаше той да остане по риза. — Идете в кухнята, Андула — обърна се той към слугинята; след това трагично заяви: — телеграмата е от Гренобл. Струва ми се, че Вера е избягала с някого.

— С кого? — ужаси се госпожа Калоусова.

— Че знам ли аз? — прогърмя господин Калоус. — С някое нищожество сигурно или с някой артист! Това е то женската еманципация! Аз очаквах такова нещо! И никак не ми се искаше да я пусна в тоя пусти Париж! Ама ти, нали ти непрекъснато й ходатайствуваше…

— Аз ли съм била виновната? — кипна госпожа Калоусова. — Не беше ли ти, който непрестанно проповядваше, че трябва да научи нещо, та да можела сама да си изкарва прехраната! — В този момент тя изхълца и рухна на стола: — Исусе Христе, боже мой, горката Вера! Може да й се е случило нещо. Може да лежи болна…

Господин Калоус започна да се разхожда нервно из стаята.

— Болна — извика той, — защо да е болна? Само да не е някакъв опит за самоубийство! Тоя тип може да я е отвлякъл — а след това да я е зарязал…

Госпожа Калоусова започна да отвързва престилката си.

— Аз ще замина да си я прибера — заяви тя, хълцайки. — Няма да я оставя там — аз…

— Никъде няма да заминаваш — кресна Калоус.

Госпожа Калоусова се изправи; никога досега не бяха я виждали с такова чувство за собствено достойнство.

— Аз съм майка, Калоус — каза тя. — Аз зная какъв е моят дълг. — След което тя се отдалечи с особено достолепие.

Двамата мъже, именно бащата Калоус и Тонда, момчето, останаха сами.

— Трябва да бъдем готови за най-лошото — каза Калоус мрачно. — Може би Вера е била отвлечена някъде. Не казвай нищо на майка си. Аз сам ще замина за Гренобл.

— Татко мой — каза Тонда с най-дълбок глас, друг път той казваше само тате, — нека аз; аз да замина; аз знам малко френски…

— Да знаеш колко ще се уплашат там от едно такова момче — отряза го бащата Калоус. — Аз ще спася детето си! Ще замина с първия влак. — Само дано не е много късно вече!

— С влак — подигра го Тонда. — Пак добре че не си намислил да идеш пеша! Ако трябваше да отида аз, щях да замина със самолет до Страсбург.

— А аз няма да взема самолет, така ли мислиш? — извика бащата Калоус. — Аз ще отида със самолет, така да знаеш! И тоя нехранимайко — заяви той войнствено, като развяваше юмруци — аз ще го смач-кам! Бедното дете!

Тонда сложи ръка на рамото му; удивително как възмъжа тоя хлапак само за един миг.

— Татко мой — каза той успокояващо, — това не е за тебе; ти си стар за тая работа. Облегни се на мене; нали знаеш, че ще направя за сестра си всичко, на каквото е способен човек.

До тоя миг, разбира се, като по-малък брат изобщо, той беше изпитвал към сестра си само искрено и момчешко презрение.

Бащата Калоус тръсна глава.

— Не — каза той свъсен, — това е моя работа. Детето не може да разчита на никого толкова, колкото на баща си. Аз заминавам, Тонда. А ти трябва да бъдеш тук опора за майка си. Нали знаеш, те, жените…

В този миг влезе госпожа Калоусова, облечена за излизане; и странно, никак нямаше вид на човек, който се нуждае от опора.

— Ти какво, къде отиваш? — изуми се Калоус.

— В банката — каза отчуждено храбрата жена. — Ще изтегля парите си. За да замина при дъщеря си в чужбина.

— Глупости — избухна Калоус.

— Никакви глупости — отговори студено госпожа Калоусова. — Аз знам какво правя. И знам защо го правя.

— Жена — каза решително Калоуе, — да ти е ясно значи, аз сам ще замина при Вера.

— Ти ли? — каза госпожа Калоусова с известно презрение. — Че каква полза ще има от тебе там? И защо ще си нарушаваш спокойствието — добави тя унищожително.

Бащата Калоус се изпъна и почервеня.

— За това не бери грижа — каза той остро, — все ще има някаква полза. Аз добре съм преценил вече какво трябва да направя. Готов съм на всичко. Кажи на прислужницата да ми приготви куфарчето, хайде, моля ти се.

— Знам те аз — каза госпожа Калоусова. — Като не ти разреши шефът, и никъде няма да заминеш.

— Плюя аз на шефа! — кресна Калоус. — Плюл съм и на учреждението! Нека ме уволни! Все някак ще си изкарвам прехраната! Цял живот съм се жертвувал за семейството си и сега ще пожертвувам всичко, разбираш ли?

Госпожа Калоусова се свлече на стола.

— Ох, боже — каза тя със свито гърло. — Как не можеш да разбереш за какво става въпрос! Та аз заминавам, за да я гледам! Имам предчувствие, че Вера се намира на границата между живота и смъртта! Аз трябва да бъда при нея.

— А пък аз имам предчувствие — отвърна й Калоус с апломб, — че тя е попаднала в ръцете на някакъв мръсник. Поне да знаехме какво означава тая телеграма, та да можем да се подготвим…

— … за най-лошото — изплака госпожа Калоусова.

— Може би — каза мрачно Калоус. — Аз вече се страхувам и да помисля какво ли може да съдържа тази телеграма.

— Я слушай — обади се несигурно госпожа Калоусова, — какво ще кажеш — да попитаме за това господин Хорват.

— За какво собствено? — недоумяваше Калоус.

— За съдържанието на телеграмата. Нали господин Хорват е по шифъра.

— Вярно — отдъхна си Калоус. — Той може би ще я разчете! Андула — изрева той, — изтичайте до петия етаж при господин Хорват и му кажете, че много го молиме да дойде у нас!

За ваше сведение господин Хорват играе някаква роля в нашата разузнавателна служба и се занимава главно с дешифриране на различни кодове. Гениален човек бил; нужно било да му се даде достатъчно време на разположение, и той можел да разгадае всеки шифър; но това било страшно пипкава работа и всеки, който се занимавал с нея, откачал по малко.

Та тоя господин Хорват значи дойде подир малко у Калоусови; той е едно такова дребничко и нервозно човече и страшно мирише на емфие.

— Господин Хорват — каза Калоус, — току-що получихме една неразбираема телеграма; та рекохме, ако бъдете така любезен…

— Дайте да я видя — каза господин Хорват, прочете телеграмата и остана да седи с притворени клепачи. Настана гробна тишина.

— Ам’ да — обади се след малко господин Хорват, — от кого е телеграмата?

— От дъщеря ни Вера — обясни му Калоус. — Тя следва във Франция.

— Аха — каза господин Хорват и стана. — Преведете и по телеграфа около двеста франка в хотел „Белвю“ в Гренобл и работата е наред.

— Ама вие разчетохте ли телеграмата? — възкликна Калоус.

— Ами — измънка господин Хорват. — Та това не е никакъв шифър, само буквите са се поразбъркали нещо. Моля ви се, какво може да телеграфира такова младо момиче? Сигурно е загубила чантичката си с парите и това е. Често се случва.

— Ами дали… дали телеграмата не съдържа нещо по-лошо? — неуверено попита Калоус.

— Защо пък да съдържа тъкмо нещо по-лошо! — възрази господин Хорват с учудване. — Вижте какво ще ви кажа, в такива случаи обикновено по-вероятно е да се касае за нещо банално. Тия, дамските чантички, за нищо не ги бива.

— Е благодарим ви, господине — каза ледено Калоус.

— Няма за какво — измънка господин Хорват и си отиде.

За известно време у Калоусови настана тишина.

— Слушай — обади се Калоус смутен, — на мене тоя Хорват нещо не ми харесва; той е… хъм, един такъв грубиянин.

Госпожа Калоусова започна да разкопчава празничния си костюм.

— Неприятен човек — каза тя. — Ти ще пратиш ли на Вера парите?

— Ще й ги пратя, бе — измърмори Калоус раздразнен. — Как е могла тая патка да си загуби чантичката! Та аз да не й ги копая парите? Заслужава да я…

— Аз пестя като луда — добави горчиво госпожа Калоусова, — а тя, госпожицата, си загубила чантичката! Това са то децата.

— А пък ти недей зяпа и върви да четеш, такъв мързел като твоя не съм виждал — сопна се Калоус на Тонда и се помъкна към пощата. Никога не бил толкова ядосан — казваше по-късно, — както тогава. А пък тоя Хорват Калоус от тоя момент го смяташе за човек някак си неделикатен, циничен и почти невъзпитан, като че ли го беше обидил нещо.

Човекът, който не можел да спи

— След като господин Долежал подхвана разговор за дешифрирането — намеси се господин Кавка, — аз също бих искал да ви разкажа за една работа, която скроих на времето на колегата Мусил. Той, Мусил, е необикновено възпитан и деликатен човек, но е тип на интелектуалец; във всичко вижда проблеми и търси да установи отношението си към тях. Той например има свое особено отношение и към собствената си жена и живее не в брак с нея, а в проблема за брака; освен това той признава социалния проблем, половия въпрос, проблема за подсъзнанието, проблема за възпитанието, кризата на днешната култура и цяла редица други проблеми. Хората, които във всяко нещо откриват проблеми, са еднакво непоносими, както и онези, които си имат принципи за всичко. Аз не обичам проблемите, за мене яйцето си е яйце и ако някой започне да говори с мене за проблемата на яйцето, аз ще се уплаша, че яйцето може да е развалено. Казвам ви това само за да знаете какъв човек е този Мусил.

Един път преди Коледа той си науми да отиде на ски в Кърконошите; и понеже трябваше да се снабди още с едно-друго, излезе на покупки, като заяви, че ще се сбогува с нас по-късно. Малко след това го потърси доктор Мандел, вие го знаете, известният публицист, също така един рядък екземпляр, и каза, че трябва на всяка цена да говори с господин Мусил.

— Мусил го няма — казвам му аз, — но предполагам, че ще се отбие, преди да замине; почакайте го тук.

Доктор Мандел се навъси.

— Не мога да го чакам — каза той, — но ще му оставя бележка. — И той седна на бюрото да пише.

Не зная дали някой от вас е виждал по-нечетлив почерк от почерка на доктор Мандел. Прилича на сеизмограма — една такава дълга, начупена водоравна линия, която на места затрептява и остро подскача нагоре. Аз познавах добре почерка му и сега с любопитство гледах как ръката му се движи по хартията. Внезапно доктор Мандел се намръщи, смачка нервно листа, на който пишеше, захвърли го в коша и стана.

— Тя е една дълга и широка — измърмори той и хукна навън.

Нали знаете, един ден преди Коледа на човек не му се залавя за сериозна работа; затова, като седнах на бюрото, аз започнах да чертая по един лист хартия линии във вид на сеизмограми: едни дълги разтреперани черти, които от време на време подскачат нагоре и надолу, чертаех ги както ми дойдеше. Известно време се забавлявах с това, а след това оставих надраскания лист на бюрото на Мусил. В този момент в помещението нахлу самият той, екипиран за планината, със ските и щеките на рамо.

— Е хайде, заминавам — изчурулика той радостно на вратата.

— Идва някакъв господин и ви търси — казах аз почти безразлично. — Остави за вас писмо, каза, че било важно.

— Дайте да го видя — каза той бодро. — А — сепна се той малко, като видя моето произведение. — От доктор Мандел; какво иска?

— Не знам — измънках нелюбезно, — бързаше много, а пък почеркът му е един, не бих се наел да го разчитам.

— Аз разчитам драскулиците му — лекомислено заяви Мусил, подпря ските и щеките на стената и седна на бюрото. — Хъм — изтърва той след малко и стана извънредно сериозен. Измина половин час гробна тишина. — Мога да кажа, значи, че разгадах първите две думи — отдъхна си най-сетне Мусил, като стана — те са „драги господине“. Но сега вече трябва да бързам за гарата. Ще взема писмото със себе си и сам дяволът трябва да се крие в тая история, ако не го разчета цялото през време на пътуването.

След Нова година той се върна от излета си в планината.

— Е, как прекарахте? — питам го аз. — Сега в планината трябва да е чудно, а, Мусил?

Мусил само махна с ръка.

— Че кой знае — каза той. — Да ви призная, през цялото време стоях в хотела, кракът ми не е излизал от стаята; но хората казват, че било прекрасно.

— Какво има — проявих аз загриженост, — да не би да сте били болен?

— А не — каза Мусил с престорена скромност, — но през цялото време разчитах писмото на Мандел; и го разчетох, ако искате да знаете — заяви той триумфално. — Само две-три думи останаха неразчетени. По цели нощи не съм спал — но аз бях решил, че ще го разчета, и го направих.

Аз нямах смелостта да му кажа, че писмото са най-обикновени драскулици, начертани от мене.

— И толкова важно ли беше писмото? — попитах с любопитство. — Струваше ли си поне труда?

— Това не е важно — отговори гордо Мусил. — Мене то ме интересуваше по-скоро като графоложка проблема. Доктор Мандел ме моли в него в срок от две седмици да напиша статия за списанието му — само че на каква тема, тъкмо това не мога да разчета още; а освен това ми честити празниците и ми пожелава приятно прекарване в планината. Общо взето, нищо особено; но разчитането, разбирате ли, това беше една съвършена методическа задача — с нищо друго човек не може да упражни така ума си. Това вече си струва тия няколко дни и нощи.

— Не е трябвало да му скроявате тоя номер — каза укорително господин Паулус; — по дяволите загубените дни, но за безсънните нощи наистина трябва да се съжалява. Сънят, знаете ли, това не е само почивка на тялото; сънят е нещо като прочистване и опрощение на миналия ден. Сънят е особена милост, която ни се оказва: през първите минути след добър сън всяка душа е чиста и невинна като душата на младенец.

Аз много добре зная това, защото по едно време бях загубил съня си. Може би то беше вследствие на нередовен живот или пък нещо в мене не беше в ред, не знам; но щом само легнех в кревата и почувствувах в клепачите си първия сърбеж на сънливостта, нещо в мене като че ли трепваше и след това оставах да лежа буден с часове и се взирах в тъмнината, докато се съмнеше. И това продължи цяла година. Една година без сън.

Когато човек не може да заспи, той гледа най-първо да не мисли за нищо; затова започва да брои или да чете молитви. Но внезапно се сеща: Господи боже, та аз вчера забравих да направя това и това! След това му хрумва, че може би са го излъгали в магазина при плащането. После пък си спомни странния начин, по който му е отговорила онзи ден жена му или приятелят му. След малко пропука някой от мебелите и човек си помисли, че е крадец, и се изпоти от страх и от срам. А след като е бил вече овладян от страха, той започва да изследва телесното си състояние, плувнал в пот и ужас, и си дава сметка какво знае за нефрита или рака. Най-неочаквано в съзнанието му изплува споменът за крайно неприятната магария, която е извършил преди двайсет години, и дори и сега се изчервява от срам. Стъпка подир стъпка човек влиза в контакт с едно твърде странно, натрапчиво и неизкупено „аз“; със своята слабост, със собствените си груби и отвратителни постъпки, с недъзите си и изтърпените неправди, с всички идиотщини, излагания и отдавна преживени страдания. Връща се всичко мъчително и болезнено, и унизително, което е преживял някога; от нищо не бива пощаден този, който не може да спи. Целият ти свят се изкривява и придобива мъчителна перспектива; постъпките, за които вече си забравил, ти се кривят, като че ли ти казват: Ах, как само се държа ти тогава, говедо такова; а помниш ли как първата ти любов, тогава, когато беше на четиринадесет години, не дойде на срещата? Да знаеш, тя тогава се целуваше с друг, с твоя приятел Войта, и двамата ти се подиграваха! Каква си ти шушумига, шушумига, шушумига! И човек се мята в парещото си легло и се опитва да си внушава: Дявол да го вземе, че какво ли ме засягат всички тия неща! Каквото е било, било е и край! Но да знаете, че това не е вярно. Всичко, което е било, съществува. Пролължава да съществува дори и това, за което вече не си спомняш. А аз мисля, че паметта продължава да съществува и след смъртта.

Приятели мои, вие ме познавате доста добре; знаете, че не съм нито някакъв темерутин, нито бурсук, нито хипохондрик, нито пък мърморко, черногледец, сърдитко, нито пък съм прекалено деликатен и обидчив, не съм и някой лигльо, противен човек или песимист. Обичам живота и хората и самия себе си, с каквото и да се заловя, работя го като луд, обичам да се боря с трудностите; с една дума, аз съм достатъчно груб и земен човек, какъвто подобава да бъде всеки мъж. Дори и тогава, когато бях загубил съня си, през деня аз бях неуморим, не скръствах ръце и отхвърлях задача подир задача; нали знаете, че се ползувам с името на пословично деен човек. Но вечер, щом си легнех и започнех безсънната си нощ, животът ми се раздвояваше. Там оставаше животът на дейния, жънещия успехи, самолюбив и здрав мъжага, на когото всичко се удава благодарение на неговата енергия, съобразителност и на безсрамното му щастие. Тук, в леглото, лежеше умореният и задъхан човек, който с ужас си даваше сметка за несполуките, позора, нечистоплътността и унизителността на целия си живот. Аз преживявах два живота, които почти не се досягаха и страшно не приличаха един на друг: единият, дневният, състоящ се от успехи, деятелност, човешки отношения и доверие, забавни препятствия и едни такива нормални импулси; животът, в който аз бях по своему щастлив и доволен от себе си. Но през нощта се развиваше вторият ми живот, изтъкан от страдание и смут; животът на човек, който в нищо не беше сполучил; човек, който беше изоставен от всички и сам се беше отнесъл зле, малодушно и глупаво към всички; човек, онеправдан във всяко отношение, трагичен неудачник, когото всеки мрази и лъже, слабак, който е загубил играта и който се влачи като пребит от един позор към друг позор. Всеки от двата живота сам по себе си беше последователен, свързан и цялостен; когато живеех единия от тях, струваше ми се, че другият принадлежи на някой друг, че няма никакво отношение към мене или че е само привиден; че е самоизмама и болезнена илюзия. През деня обичах; през нощта се съмнявах и ненавиждах. През деня живеех нашия човешки живот, живота на хората: през нощта живеех сам себе си. Който мисли за себе си, губи света.

И така, струва ми се, че сънят прилича на тъмна и дълбока река. Тя отнася със себе си всичко, за което не знаем и за което не бива да знаем. Странната мътилка, която се е утаила в нас, бива подета и оттича в безсъзнанието, което няма брегове. Лошите ни постъпки и нашите подлости, всичките ни банални и мъчителни грехове, унизителните ни магарии и несполуки, секундата лъжа и отсъствие на любов в очите на ония, които обичаме, онова, с което сме се провинили ние, и онова, с което други са се провинили по отношение на нас, всичко това тихичко отплува някъде отвъд пределите на съзнанието. Сънят е безкрайно милосърден, прощава на нас и на нашите длъжници.

И аз ще ви кажа следното: Това, което наричаме наш живот, това не е всичко, което сме преживели; това е само подбор. Това, което преживяваме, е прекалено много, повече, отколкото може да обхване умът ни. Ето защо ние си подбираме едно-друго, онова, което ни изнася, и така някак си успяваме да изплетем едно такова опростено действие; и този продукт ние наричаме наш живот. Но колко отпадъци оставяме при това, колко странни и страшни неща отминаваме без внимание, боже господи! Ако можеше човек да осъзнае всичко това! Но ние можем да живеем само един прост живот. Не би било по силите ни да преживеем повече. Не бихме имали сили да носим живота, ако не изпогубвахме из пътя по-голямата част от него.

Колекция от марки

— Та това значи е светата истина — каза старият господин Карас. — Ако се порови човек в миналото си, ще види, че в живота му е имало много пътища. Веднъж… било по погрешка, било по собствено желание… той е тръгнал по един от тях и ще го върви до края. Но най-лошото е, че ония, другите възможни пътища в живота му, не са съвсем изчезнали от паметта му. И понякога така те заболи за тях, както боли мястото на отрязан крак.

Бях десетгодишен хлапак, когато почнах да си правя колекция от марки. Баща ми не искаше и да чуе за това, но аз си имах един приятел, Лойзик Чепелка, с когото се запалихме от филателна страст. Син на латернаджия, тоя Лойзик беше едно такова рошаво и луничаво момче, опърпано като врабче, но аз го обичах така, както само децата могат да обичат приятеля си. Слушайте, аз съм вече стар човек, имах жена и деца, но ще ви кажа, че по-хубаво чувство от приятелството няма. Но то е присъщо само на младостта; по-късно човек закоравява и се затваря в черупката си. Едно такова приятелство просто прелива от възторг и удивление, от жизненост и излишък на чувства. То е толкова голямо, че трябва да го делиш с някого. Баща ми беше нотариус, глава на тукашните първенци, невероятно почтен и строг човек. А аз разтворих сърцето си за Лойзик, чийто баща беше един вечно пиян латернаджия, а майка му — съсипана от труд перачка, и го обожавах, защото беше по-отракан от мен, по-самостоятелен и дързък като плъх, защото имаше лунички на носа и можеше да мята камъни с лявата си ръка — сам не зная кое повече ми харесваше у него. Но със сигурност това беше най-голямата обич в живота ми.

Та Лойзик ми стана доверено лице, когато почнах да си правя колекцията от марки. Тук някой каза, че само мъжете били способни да правят колекции. Това е вярно. Аз дори мисля, че това е инстинкт от ония времена, когато мъжете са си правели колекции от главите на своите неприятели, от заграбени оръжия, мечешки кожи, еленови рога и изобщо от всичко, което са можели да плячкосат. Но една такава колекция от марки не е просто собственост, а и едно вечно приключение: развълнуван, човек сякаш вижда пред себе си далечни земи, да речем, Бутан, Боливия или нос Добра надежда, и изведнъж тези чужди страни му стават някак близки и познати. Освен това в една такава страст към марките има и нещо от вечната жажда за пътешествия и морски приключения и изобщо нещо от мъжествения световен авантюризъм. Както при кръстоносните походи.

Вече споменах, че баща ми не гледаше с добро око на тая работа. Бащите обикновено не обичат да виждат синовете си да правят нещо по-различно от тях. Господа, и аз се отнасях така към синовете си. Бащинското чувство, право да си кажем, се преплита и с други чувства; то крие голяма обич, но и известно предубеждение, недоверие, враждебност, просто не зная как да го нарека. Колкото повече обича човек децата си, толкова по-силно е у него онова, второто чувство. И тъй, аз трябваше да крия колекцията си от марки на тавана, за да не ме спипа баща ми; там имаше един стар сандък за брашно, в който ние с Лойзик се завирахме като две мишки и си показвахме марките един на друг: „Виж, тая е от Холандия, тая — от Египет, а пък тая е от Sverige, от Швеция.“ А в това, че трябваше да крием така съкровищата си, имаше нещо дяволски хубаво. Самото набавяне на марките беше за мен друго приключение; аз обикалях познати и непознати семейства и изпросвах позволение да отлепя марките от старите им писма. Тук-там по таваните или в писалищата им имаше чекмеджета, пълни със стари книжа. И най-щастливите ми часове бяха тия, когато, седнал на пода, се ровех в тези прашни купища хартии и търсех някаква марка, каквато нямах досега — аз, магарето, не вземах марки, които ми се повтаряха. А когато ми се случеше да намеря марка от старата Ломбардия или не знам от коя от немските държавици и свободни градове, аз изпитвах някаква мъчителна радост — впрочем от всяко неизмеримо щастие ни боли така. А в същото време отвън ме чакаше Лойзик и когато най-после излизах, прошепвах му още от вратата: „Лойза, Лойзик, там имаше една от Хановер!“ — „Взе ли я?“ — „Да!“ — и вече летяхме с плячката си към нашия сандък.

По онова време в нашия край имаше текстилни фабрики за всевъзможни боклуци — за юта, за док, за басми, за памучни евтинии; та от тези отпадъци у нас тъчаха екстра платове за цветнокожото население по цялата земя. Там ми бяха позволили да търся марки в кошчетата за хартия; това бяха най-богатите ми залежи; там можеше да се открият марки от Сиам и Южна Африка, от Китай, Либерия, Афганистан, Борнео, Бразилия, Нова Зеландия, Индия, Конго — аз не знам звучат ли ви на вас сега тези имена така тайнствено и примамливо. Господи, каква радост беше, когато намирах марка, да речем, от Straits Settlements или от Корея! Непал! Нова Гвинея! Сиера-Леоне! Мадагаскар! Знаете ли: тая страст може да я разбере само някой ловец или иманяр, или археолог, който прави разкопки. Да търсиш и да намериш — това е най-голямото напрежение и задоволство, което животът може да предложи на човека. Всеки би трябвало да търси нещо: ако не марки, то истината, или четирилистна детелина, или дори каменни стрели и урни.

Това бяха най-хубавите години в живота ми — приятелството с Лойзик и събирането на марки. Един ден се разболях от скарлатина и Лойзик не го пускаха при мен, но той често заставаше отвън в коридора и ми свирваше, за да го чуя. Веднъж ме бяха оставили сам или нещо такова — с една дума, скочих от леглото и беж на тавана да погледна марките си. Бях толкова отслабнал, че с мъка вдигнах капака на сандъка. Но сандъкът беше празен; кутията с марките липсваше.

Не мога да ви опиша болката и ужаса, които ме обзеха. Струваше ми се, че стоях там като окаменял и нещо така ме беше стиснало за гърлото, че не можех дори да заплача. Наистина, беше ужасно, че марките, най-голямата ми радост, липсваха. Но още по-ужасно беше това, че сигурно ги беше откраднал Лойзик, единственият ми приятел, докато съм бил болен. Бях отвратен до мозъка на костите си, бях отчаян, разочарован, смазан. Ужасно е да се помисли само какво може да изживее едно дете. Сам не зная как съм слязъл от тавана, но след това отново легнах с висока температура и в миговете на прояснение отчаяно размишлявах. На татко и леля не казах нищо — майка вече нямах; знаех, че изобщо няма да ме разберат и затова някак се отчуждих от тях; оттогава вече не остана нищо от детската ми привързаност към тях. Предателството на Лойзик ми подействува като някакъв смъртоносен удар. Това беше първото ми и най-голямо разочарование от човека. Просяк, виках си аз, Лойзик е просяк, затова краде; така ми се пада, като другарувам с просяци. Това ме ожесточи; от тоя ден започнах да правя разлика между хората — загубих социалната си невинност; но в оня миг още не бях разбрал колко дълбоко ме беше потресло това, с каква сила се беше скъсало нещо в мен.

С оздравяването ми от треската мина и болката ми по изгубената колекция от марки. Само нещо ме бодна в сърцето, когато видях, че през това време Лойзик си беше намерил нови приятели. Но когато, някак смутен след толкова дълга раздяла, той дотича при мен, аз му казах сухо и с тон на възрастен: „Махай се, аз не говоря с теб!“ Лойзик пламна и след миг каза: „Добре тогава“. И от тоя ден ме намрази с всичката упоритост на пролетарската си душа.

И така, това беше събитието, което решително повлия на целия ми живот, или на избрания начин на живот, както би се изразил тук господин Паулус. Моят свят беше осквернен, така да се каже. Аз загубих доверието си в хората; научих се да мразя и да презирам. Вече не си намерих приятел. Растях и се стремях да бъда сам, от никого да нямам нужда, на никого нищо да не давам. Често забелязвах, че и никой не ме обича; обяснявах си го с това, че и аз самият презирах любовта и плюех на всякакви чувства. И така, аз станах надменен и честолюбив, себичен и педантичен, изобщо коректен човек; бях лош и груб към подчинените си; ожених се без любов; възпитавах децата си строго, да се страхуват от мене, и с усърдие и съзнателност спечелих немалки заслуги. Такъв беше животът ми, целият ми живот. Не се трогвах от нищо, което не влизаше в задълженията ми. Когато предам богу дух, във вестниците ще пише, че съм бил образцов служител и пример за подражание. Но де да знаеха хората колко самотност и недоверие, колко коравосърдечност се криеше зад всичко това…

Преди три години се помина жена ми. Нито пред себе си, нито пред другите признах колко мъчно ми беше тогава. От скръб се порових в различни семейни спомени от баща ми и майка ми: снимки, писма, стари мои ученически тетрадки; нещо ме стисна за гърлото, като видях как строгият ми баща грижливо е събирал и скътвал всичко. Мисля, че все пак ме е обичал. На тавана имаше цял шкаф с такива неща, а в дъното на едно от чекмеджетата беше скрита кутия, запечатана с татковия печат. Когато я отворих, видях колекцията си от марки, която бях събирал преди петдесет години.

Няма да крия от вас: от очите ми рукнаха неудържимо сълзи и аз отнесох в стаята си тая кутия като безценно съкровище. Значи така е било всичко тогава, проумях аз изведнъж, докато съм боледувал, някой тук е намерил моята колекция и баща ми я е скрил, за да не изоставя уроците си заради нея. Не е трябвало да прави това, но и тук аз виждам нещо от строгата му грижовност и обич. Не знам, но ми стана мъчно и за него, и за мен самия…

И изведнъж си спомних: значи Лойзик не ми беше откраднал марките! Господи, колко несправедлив съм бил към него!… Отново видях пред себе си тоя луничав и дрипав уличник — един бог знае какво е станало с него и дали е още жив! Нямате представа каква мъка и срам ме обзеха, докато се ровех във всичко това. Само заради едно несправедливо подозрение аз загубих единствения си приятел, загубих детството си; започнах да презирам беднотията, държах се надменно, към никого вече не се привързах, цял живот не можех да погледна пощенска марка без погнуса и отвращение; нито веднъж не написах писмо на годеницата си; като се оправдавах с това, че съм се издигнал над сантименталните излияния; а жена ми се е измъчвала. Заради това, само заради това направих такава кариера и толкова старателно изпълнявах задълженията си…

И отново видях целия си живот; изведнъж той ми се стори празен и безсмислен. Та аз съм могъл да живея съвсем иначе, помислих си. Ако не беше ми се случило това — аз бях пълен с въодушевление и страст към приключения, с обич и благородство, с фантазия и доверчивост, с такива чудни и необуздани неща — боже мой, та аз съм могъл да бъда съвсем друг, пътешественик или артист, или войник! Могъл съм да обичам хората, да си пийвам с тях, да ги разбирам и какво ли не още! Сякаш някакви ледове се топяха в гърдите ми. Разглеждах марките една след друга; там имаше всякакви — от Ломбардия, Куба, Сиам, Хановер, Никарагуа, Филипините, от всички ония места, където исках да отида и които никога вече няма да видя. Всяка от тези марки пазеше нещо, което можеше да се случи, но не беше се случило. Аз останах над тях цяла нощ и съдех живота си. Видях, че това беше някакъв чужд, изкуствен и безличен живот и че изобщо не съм живял истински. — Господин Карас махна с ръка. — Като си помисля само какъв съм могъл да бъда — и колко несправедлив съм бил тогава с Лойзик…

Отец Вовес, като слушаше тези думи, се начумери и разчувствува; може би си беше спомнил нещо подобно от своя живот.

— Господин Карас — каза той развълнуван, — не мислете за това, няма смисъл, нищо вече не може да се поправи, не може да се започне отначало…

— Не може — въздъхна господин Карас и леко се изчерви. — Но знаете ли, аз отново почнах да събирам марки!

Допълнителна информация

$id = 10969

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Карел Чапек

Заглавие: Разкази от единия и от другия джоб

Преводач: Светомир Иванчев, Григор Ленков

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: разкази

Националност: чешка

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.V.1966

Редактор: Вера Филипова

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Иван Кирков

Коректор: Емилия Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16379