Патриша Хайсмит
Моля, не стреляйте по дърветата

Анотация

Патриша Хайсмит е родена във Форт Уърт, щата Тексас, през 1921 година. Родителите й се преместват да живеят в Ню Йорк, когато тя е шестгодишна. Патриша Хайсмит завършва Барнард колидж. Редактира вестника на колежа, тъй като още шестнайсетгодишна решава да стане писателка. Първият й роман, „Непознати във влака“, е филмиран от Алфред Хичкок, а третият — „Талантливият мистър Рипли“, получава специалната награда на Клуба на американските писатели на криминална литература. Авторката споделя, че се интересува от влиянието на чувството за вина върху героите й. Патриша Хайсмит обича в свободното си време да се занимава с градинарство, живопис и скулптура, някои от творбите й са показани на изложби. Понастоящем живее във Франция.

В предговора към нейния сборник с разкази, озаглавен „Единайсет“, Греъм Грийн пише: „Тя е писателка, която създава някакъв собствен нереален свят, който предизвиква чувство на клаустрофобия и в който всеки път навлизаме колебливо, с чувството, че ни грози опасност, защото ни очакват жестоки преживявания… Затворени сме в омагьосан кръг, обречени да останем там до края на разказа заедно с някой от преследваните й герои“.

Моля, не стреляйте по дърветата

— По принцип трябваше да разгледаме въпроса за запазване на водата през лятото — изкрещя някой. — Само по принцип.

— Изобщо не стана дума за рибата — обади се нечий още по-пронизителен глас.

— Кой е председател днес?

— Ами дърветата… — Този глас беше заглушен.

Елзи Клифърд се усмихна и въздъхна, но любопитството й я накара да се надигне от мястото си и да се обърне назад, за да види кои са размирниците. Днес й се искаше само да слуша, нямаше да занимава събранието с някакъв специален проблем.

— Вървете по дяволите!

Аудиторията се разсмя — какъв страхотен глас! Елзи също се засмя — имаше какво да разказва довечера на Джек, въпреки че той смяташе „Граждани в защита на околната среда“ за безполезна организация. Както повечето присъстващи на събранието, Елзи и Джек живееха в зоната „Рейнбоу“, която се намираше южно от Лос Анджелис и беше достатъчно отдалечена от него, за да не бъде засегната от смога. Всъщност Лос Анджелис беше напуснат от местните хора и от индустриалните предприятия, само бедняците още живееха там. „Богаташите“ се съпротивляваха с всички сили и изместваха защитените си зони далеч от клоаките на градове като Лос Анджелис, Детройт и Филаделфия. Сега непривилегированите и бедните се тъпчеха още по-нагъсто там, само защото нямаше къде другаде да отидат. Всичко бе прекрасно уредено, но вече не остана място нито за палатка, нито за фургон, а в гората нямаше къде да легнеш.

— Какво става с дърветата? — провикна се същият глас, но отново беше заглушен.

Какъв бе този слух за дърветата? Елзи се наведе към жената вляво, познаваше я бегло, но не можеше да си спомни името й.

— Какво става с дърветата?

Гласът й заглъхна. Отзад вратата се отвори с трясък. Някой извика:

— Ето онези от „Четирийсет и девета“!

Един от присъстващите се разсмяха, други изстенаха, дочуха се дори дюдюкания.

— Изхвърлете ги!

Но няколко жени изръкопляскаха одобрително.

Елзи отново се усмихна — само те липсваха. Групата „Четирийсет и девета“ се състоеше предимно от младежи (Елзи си спомни, че средната им възраст бе около деветнайсет години), емблемата им беше покрит фургон. Те се стремяха да превърнат Запада, или по-точно Калифорния и Голдън Гейт, в чиста, райска земя, каквато се предполагаше, че е била през хиляда осемстотин четирийсет и девета година, по време на треската за злато. Джек им се подиграваше и казваше, че хората от тази епоха всъщност са били доста нечисти, освен това не пътували с покрити фургони, а пристигали в Калифорния на кон, с дилижанса или пеш. Но тъй като сега бе две хиляди четирийсет и девета година, хлапетата смятаха съвпадението на датите за особено оригинално.

Младежите нахлуха по централната пътека, размахваха опънат на два пръта триметров плакат, на който се виждаше кафяв фургон с надпис: „Нека Западът си остане златен“.

— Спрете опитите с ядрено оръжие! Спрете атомните реактори! Хора, вие можете да ги спрете!

— Много от вас са съпруги на създателите на оръжията, които разтърсват основите на собствените ви домове — откроиха се гласовете на няколко момичета.

Групата се състоеше от около двеста души, които винаги си знаеха добре урока и бяха един вид самозван елит.

— Заплашва ни земетресение! Заплашва ни земетресение — монотонно пригласяха младежите.

Някои от най-видните гражданки скръстиха ръце в знак на примирение и снизходително се подсмихваха. И без това събранието бе провалено, едва ли щяха да продължат по предвидения дневен ред. Младежките демонстрации винаги продължаваха от пет до седем минути, след което групата напускаше. Но днес повечето хора бързаха да се приберат по домовете си или да се върнат на работа (сега се работеше на много смени), тъй че събранието едва ли щеше да продължи.

— … да се забранят ядрените оръжия!

Елзи се замисли какво ли би казал Джек, ако беше тук. Съпругът й беше физик и смяташе откриването на ядрената енергия за най-големия дар, който учените са поднесли на човечеството. Джек положително щеше да напомни на хлапетата, че не друг, а учените от „Рейнбоу“ потушиха с подръчни средства страшния пожар, който заплашваше да разтопи земното ядро. Елзи забеляза, че повечето жени си тръгваха, тя също стана да си върви.

— Ама че кречетала! — обади се Джейн Нюкъм, русокоса жена на годините на Елзи, която живееше до тях.

Усмивката на Елзи се разтегна.

— Но намеренията им са похвални — отвърна тя с престорена толерантност… — Да те закарам ли до вас, Джейн?

— Благодаря ти, днес и аз съм с хеликоптер. Как сте у дома?

— О, прекрасно, всичко е наред.

Елзи се качи в своя захранван от батерии хеликоптер и плавно набра височина, после бавно пое на юг. Машината заплува безшумно към „Рейнбоу“. От двете й страни, подобно на лениви пеперуди, се носеха зелените и червени светлинки на други хеликоптери, отправени към заводите, лабораториите или към домовете си. Вдясно, на запад, се простираха тъмните води на Тихия океан. Бреговата линия се очертаваше от тясна ивица светлинки, които указваха мястото на радарните станции, всяка от които беше въоръжена с лазерно оръдие. От тази височина светлинните приличаха на небрежно захвърлена диамантена огърлица или на естествено продължение на бреговата линия. Виждаше се огромната арка от пурпурни и оранжеви светлини, която бележеше източната граница на „Рейнбоу“ и се простираше почти до брега. Двете светлинни дъги бяха лазерните устройства, те можеха да разсекат метален корпус с всякаква дебелина, насочил се към „Рейнбоу“ с вражески намерения.

Елзи започна да се спуска, наближаваше дома си. Както повечето частни хеликоптери, и нейният се движеше с максимална скорост сто километра в час. Използването им (детските вдигаха най-много осемдесет километра) се смяташе за патриотично и икономично, тъй като изразходваха минимум електроенергия и бяха почти безшумни. На Елзи й вършеха добра работа, но Джек се оплакваше, че са ужасно бавни. Тя се насочи към хангара, на чийто покрив бе монтиран скенер. Върху долната част на машината й бе изписан номер — покривът се отвори автоматично. Тя спусна хеликоптера, радарът пое контрола и го приземи. Джек още не се беше прибрал, но децата бяха вкъщи — хеликоптерите им стояха на обичайните си места. Днес момчетата имаха спортен полуден и бяха останали в училище до пет следобед.

Вече минаваше седем, затова Елзи реши да използва автомата за готова храна, наречен „Избери си сам“. Нейният автомат предлагаше трийсет и шест вида ястия, но в момента беше полупразен. Обикновено поръчваха цял контейнер, в който замразената храна бе изложена зад стъклени витринки, с отделно електронно устройство за затопляне на желаната вечеря. Предлагаха се контейнери с ястия от европейската обредна кухня, вегетарианска, за диабетици и нискокалорична храна. Семейство Клифърд предпочитаха смесените контейнери, които съдържаха по четири китайски, мексикански, гръцки, италиански и други ястия.

Когато Джек се прибра, Елзи веднага го попита наистина ли се очаква земетресение.

Съпругът й отвърна с усмивка:

— Не, разбира се. Има свличане на земните маси в Сан Андреас, това е всичко.

Елзи му разказа как събранието било прекъснато от нахлуването на младежката група.

При споменаването на тази група десетгодишният им син Ричард стана от масата и след малко се върна с жълт самолет, направен от хартия.

— Днес пускаха много такива самолетчета — съобщи той.

— О, да — намеси се по-малкият му брат Чарлс. — Пускаха ги от хеликоптери, бяха много.

Елзи разгърна хартиеното самолетче и прочете:

ПОСЛАНИЕ ОТ ГРУПАТА „ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА“:

Очаква се земетресение, въпреки че властите го премълчават! Искате ли да го предотвратите? Борете се за забрана на атомните оръжия и на подземните ядрени експлозии! ВАШАТА земя се разтърсва! Дървесните корени съхнат. Дърветата страдат от странни болести, те умират. Ако милеете за природата, елате с нас следващата събота, когато ще демонстрираме пред сградата на Конгреса на щата Голдън Гейт. Сборен пункт: 11:00 ч. пред градския съвет. Дарения се приемат на адрес: П. К. 435, бел. „Електрон“, Сан Франциско-юг.

Участвайте в демонстрацията и в даренията.

Джек също прочете написаното.

— Бас държа, че им е за подаянията. Родителите трябва да залостят вкъщи тези хлапета. Сборен пункт Сан Франциско-юг — този вертеп!

Елзи си спомни, че в края на трийсетте Джек и тя също участваха в демонстрации и протестираха срещу… срещу какво? Ето защо съчувстваше на младежите, дори и на групата „Четирийсет и девета“, която й се струваше по-агресивна и по-добре организирана от онези, в които бяха членували двамата с Джек.

— Какви са тези слухове за земетресение? Навярно са лъжливи? — запита тя.

Джек остави настрана пластмасовите пръчици за хранене — този път вечерята беше китайска — и отвърна:

— Първо, наистина са слухове, защото не предвиждаме никакво земетресение в близките години. Второ, ако това се случи, ще бъдем предупредени и ще го спрем чрез подземни контравзривове, които ще премахнат напрежението. Мисля, че съм ти го обяснявал и друг път.

Елзи си спомни, че наистина й бе говорил по този въпрос. Погледна двамата си сина. Те слушаха с безразлично, леко насмешливо изражение, което бе започнала да ненавижда. Усмивките им сякаш казваха: „Хич не ни пука, защото сме неуязвими“.

Същите усмивки виждаше на лицата им и когато гледаха най-страшните филми по телевизията. Усмихваха се така и когато преди години им съобщиха за смъртта на родителите на Елзи, загинали при катастрофа с хеликоптери над Санта Фе. По-късно се установи, че радарната система на другия хеликоптер била повредена, иначе нещастието би било невъзможно, дори ако някой хеликоптер нарочно се опита да се удари в друг. Всезнаещите и безразлични усмивки сякаш служеха на Ричард и Чарлс като преграда срещу заобикалящата действителност. Преди четири-пет години родителите се сблъскаха с обичайното за възрастта им нежелание на момчетата да четат, както и с липсата на сериозни интереси у тях. Психиатърът нарече поведението им „семиавтистично“, но спомена и думата „апатично“, която Елзи предпочиташе, защото намираше, че най-вярно отразява душевното състояние на синовете й. Милият старогръцки език! Елзи успя да изкара едногодишен курс в университета през последния семестър, когато още преподаваха този език в Америка.

Тя нервно тръсна глава, откъсна очи от момчетата и разсеяно се заслуша в Джек, който продължаваше да говори.

— Скъпа, ако ти е безинтересно…

— Но аз те слушам, Джек.

— Ние успяхме да освободим Голдън Гейт и Америка, дори целия свят от земетресенията. Ако гадовете от другата половина на земното полукълбо — например Италия и Япония — притежаваха нашата апаратура…

„Прав си“ — понечи да каже Елзи, но замълча. Спомни си, че когато бяха млади, двамата с Джек не мислеха така. Тогава все още бяха изпълнени с надежди, все още искаха да разделят всички блага с ближните си. Подобни идеи се споделяха от повечето хора, не само от „бунсганите“, към които принадлежаха двамата с Джек. Думата „бунсган“ бе получена от комбинирането на „бунтовен“ и „сган“. Днес Америка беше разделена на четири щата и Голдън Гейт беше най-богатият — обхващаше цяла Калифорния, чак до Канада — и никой не възнамеряваше да поделя каквото и да е с ближния си. Големите градове се бяха превърнали в гета за бедните и чернокожите, а хората избягваха да споменават Ню Йорк и Сан Франциско, както бяха избягвали да споменават Детройт и Филаделфия по времето на Елзината баба.

— Ами дърветата, Джек? Нима не си чул за странните им болести? За тях говорят и други, не само онези от „Четирийсет и девета“.

— От Министерството на горите не съобщават за нищо тревожно, скъпа. Знаеш, че хлапетата непрекъснато дрънкат за замърсяване на околната среда и подобни глупости. Времената не са се променили. Ако нашите атомни централи или ядрените опити представляваха някаква заплаха, щяхме ги спрем, нали? Освен това разполагаме с резервни акумулиращи батерии.

Джек беше олицетворение на спокойствието. Румените му бузи свидетелстваха за отлично здраве. Той и колегите му играеха тенис или плуваха три пъти седмично в големия гимнастически комплекс към лабораторията.

Елзи се поуспокои. Освен физика Джек беше завършил сеизмология и океанография. Самата тя беше изучавала хуманитарни науки и все й се струваше, че в сравнение с неговата, дипломата й се равняваше на свидетелство за завършен курс по плетиво.

 

 

На другата сутрин — беше прекрасен октомврийски ден — Елзи реши да прескочи до библиотеката, на двайсетина километра от дома й. Точно когато сядаше в хеликоптера, от небето се спуснаха нови жълтеникави листчета. Тя слезе и вдигна едно от покритата с чакъл алея.

По дърветата се появяват циреи поради изтичане на соковете им. Интересува ли ви това? Защитете вашите дървета! Защитете себе си! Да се забранят атомните централи и опитите с ядрено оръжие!

Следваше съобщението за времето и мястото на следващото събрание на групата. Изтичащи сокове? Какво ли означаваше това? Както обикновено, текстът бе зле отпечатан.

Елзи се качи обратно в хеликоптера. Всъщност отиването й до библиотеката не беше наложително — можеше да поръча по телефона аудио-видеокниги, които се доставяха с хеликоптер. Всеки дом в „Рейнбоу“ притежаваше специална кула за приемане на доставките, която се контролираше и заключваше автоматично от радара. Но Елзи обичаше да чете големия светлинен бюлетин, където изреждаха новопостъпилите заглавия, обичаше да се среща с приятелки и да си бъбри с тях на чаша кафе в сладкарницата до библиотеката. Последната представляваше огромно бледолилаво здание във формата на буквите R и L но така съединени, че приличаха на старовремско клеймо за жигосване на добитък и ясно личаха от височина.

Елзи върна няколко диска и избра нови три: съвременен роман, пълно събрание на съчиненията на Т. С. Елиът, включващо есетата му (истинска находка) и нови китайски и руски стихотворения. Обичаше да слуша, докато домакинстваше или работеше в градината. Дискът съдържаше осемчасова програма. Ако се свържеше с телевизора, на екрана се появяваше четецът, заедно с някои допълващи текста сцени. Елзи предпочиташе дисковете, защото винаги съдържаха пълния текст на оригинала, въпреки че днес повечето хора ги намираха мудни и старомодни.

— Благодаря, Гуин — обърна се тя към служителката зад бюрото, въпреки че бе получила дисковете чрез натискане на бутон. — Днес е доста безлюдно.

Не видя нито една приятелка или поне познат, достатъчно близък, за да го покани на кафе.

— Вярно е — отвърна Гуин, която, въпреки че наближаваше четирийсетте, бе маниачка на тема здраве и отлична спортистка. Лицето й бе необичайно сериозно, затова Елзи попита:

— Случило ли се е нещо?

Библиотекарката се смути за миг, сетне поклати глава и отвърна:

— О, не. Всичко е наред.

Елзи си помисли, че може би някой от семейството на Гуин е починал — навярно родител, защото библиотекарката не беше омъжена.

Тя тръгна към хеликоптера си. Преди да се качи, погледът й попадна върху едно петно на съседното дърво. Навярно бе някаква странна гъба — изпъкнал бял мехур със светлорозово петно в средата. „Прилича на женска гърда“ — помисли си тя и едва се въздържа да не се изсмее. Огледа се и видя още по-голям кръг върху стъблото на друго, по-високо дърво. Дърветата бяха нападнати от плесен — ето защо младежите биеха тревога. Все пак положението не изглеждаше толкова страшно — до този момент жителите на „Рейнбоу“ успешно се бяха справяли с различните плесени, въпреки растящото им многообразие.

Но Елзи все пак се разтревожи. Щом се прибра вкъщи, включи телевизора и се заслуша в новините, докато подреждаше библиотечните дискове. Както обикновено, вестите бяха подчертано успокояващи. Елзи се канеше да поръча по телефона нов запас от контейнери с готова храна, когато говорителят широко се усмихна и каза:

— А сега чуйте нашето специално съобщение. Умоляваме ви в никакъв случай да не се допирате до дърветата до второ нареждане. Смешните израстъци не са опасни, но може би са заразни. Децата стрелят по тях с въздушни пушки или ги мушкат с пръчки. Министерството на горите вече взема мерки срещу тях, тъй че не се безпокойте — служителите ще посетят дома ви в рамките на четирийсет и осем часа. Не допускайте децата в близост до дърветата. Нали обещавате, приятели? — На лицето му отново цъфна патентованата усмивка.

Тонът на излъченото съобщение не се понрави на Елзи. Тя се обади на Джек, въпреки че обикновено избягваше да го търси в лабораторията.

— Не се притеснявай, скъпа. Телевизията е за това — да измисля сензации — както винаги гласът му звучеше спокойно.

Елзи се залови да прегледа контейнерите с храна и забеляза, че хладилникът автоматично бе превключил от атомна енергия на батерии — следователно имаше авария. Тя незабавно позвъни на Джейн Нюкъм.

— Нима не си чула? — възкликна Джейн. — Джек навярно е длъжен да го пази в тайна, защото работата му е секретна. Дърветата изстрелват запалителна течност, подобна на фосфор или напалм. Сещаш ли се какво представлява напалмът?

Елзи се сещаше много добре.

— Да не би да искаш да кажеш, че наистина стрелят?

— Гъбоподобните израстъци направо избухват. Всъщност съвсем не приличат на плесени, а на злокачествени образувания. Боже мой, та всеки знае за тях поне от… рано тази сутрин. Предупреди момчетата да не ги пипат.

— Но нали става дума за някакво заболяване по дърветата?

— Не зная, пък и няма смисъл да гадаем. Както обичаш да казваш, това не оправя нещата. — Джейн се опита да се засмее. — Не се приближавай, ако забележиш израстъци по вашите дървета, защото стрелят.

— Приличат на пистолети, а?

— Нямам време да ти обяснявам. Току-що Томи се прибра и трябва да разбера дали знае всички указания.

Елзи остави слушалката, отвори задната врата, мина през покрития коридор към гаража и излезе на алеята. Тя обичаше своите тополи, младия дъб, двете ананасови дървета, редовно подрязваше розите и се грижеше за градината. Джек нямаше слабост към градинарството. Елзи прекоси широката, застлана с чакъл алея, изправи се до желязната врата и впери поглед в хълмистата местност, в жълтеникавата, но плодородна почва, в дърветата, обагрени в различни оттенъци на зеленото, в мъглявото оранжево петно в далечината — навярно портокалова градина.

— Колко е красиво — помисли си тя. — И здравословно, поне на пръв поглед.

Тръгна обратно към къщата. Внезапно забеляза малък белезникав кръг върху стройното стъбло на дъба. Усети странна болка, сякаш бе наранено собственото й дете. Бялата окръжност беше точно пред очите й и сякаш мълчаливо я обвиняваше. Едва ли имаше повече от шест сантиметра в диаметър и бе по-малка от онези, които бе видяла в градината на библиотеката, но несъмнено имаше същия произход — ясно се различаваше розовото петно в центъра.

Дочу се изстрел от пушка или пистолет, който накара Елзи да подскочи, сандалите й изтрополиха върху чакъла и внезапно осъзна колко е нервна. Най-близките им съседи — семейство Осбърн — често стреляха по мишена, защото ловът беше забранен в „Рейнбоу“. Изсвистяха два нови изстрела — бяха по-отчетливи и идваха от противоположната посока.

Телефонът звънеше. Елзи нетърпеливо сграбчи слушалката.

— Обажда се Хелън Лъдлоу от училището в „Рейнбоу“ — съобщи учтив женски глас. — Мисис Клифърд, трябва да ви съобщя, че Ричард претърпя лека злополука. Уверявам ви, че не е нищо сериозно, ще го доведем у вас, но може би ще закъснее, защото го лекуваме. Ще докараме и хеликоптера му. Чарлс е добре.

Елзи се канеше да запита дали злополуката има нещо общо с дърветата, но отсреща затвориха телефона. Доколкото си спомняше, мис Лъдлоу преподаваше история.

Разнесоха се нови изстрели, някои по-слаби, сякаш идваха отдалеч. Елзи отново излезе на алеята и разгледа петното върху дъба — стори й се, че през последните пет минути се е увеличило. Краищата му бяха спаружени като прогизнала плът, сякаш се готвеше да се разплуе. Може би си въобразяваше, но й се стори, че израстъкът потръпна при приближаването й. Реши да позвъни в Министерството на горите, но телефонът непрекъснато даваше заето. Дали да се обади в болницата? Сигурно щеше да получи уклончив отговор. Да позвъни в полицията? Оттам навярно щяха да отговорят, че по този въпрос трябва да се обърне към Министерството на горите. Елзи включи телевизора: предаваха опера от Моцарт, по другия канал излъчваха урок по испански, по третия — упражнения по аеробика, после — урок по готварство… тя продължи да превърта бутона, докато най-сетне се сети и натисна копчето за трийсети канал, който предаваше новини денонощно. Говорителят съобщаваше за сърдечния прием, оказан на президента в столицата на някаква държава в Далечния изток — нима някой се интересуваше от това?

Елзи усети нарастваща паника, грабна якето си и скочи в хеликоптера. Непременно трябваше да разбере какво става. Тук-таме продължаваха да отекват изстрели.

Пое по сутрешния си маршрут към центъра на „Рейнбоу“, наречен „Форум“, където бяха разположени библиотеката, болницата, общината и концертната зала. По шосетата се движеха необичайно много коли, всички пътуваха на изток. От тази височина приличаха на калинки — някои наистина имаха изрисувани точки на покривите. Макар и малки, автомобилите бяха за предпочитане пред хеликоптерите, особено когато хората се преселваха. Всяка захранвана от батерии кола превозваше двама пътници, но в багажника имаше достатъчно място за куфари, сандъци и други вещи.

Елзи наближи някаква горичка и сниши хеликоптера. Видя въоръжени мъже, някои се смееха и сочеха назад, но тя не можеше да чуе думите им.

— Хей, не се приближавайте — извика един от тях и размаха ръце.

— Излъчването е опасно! Пазете се! — изкрещя друг.

— Я млъкни! — нареди първият.

В продължение на десет секунди пред очите на Елзи се сгърчиха и сгромолясаха на земята две дървета, после трето. Хората се разпръснаха и побягнаха.

Дочуха се нови изстрели.

Две бели линейки профучаха по пътя към горичката — въпреки че и те се захранваха от батерии, се движеха по-бързо от останалите. Елзи изключи предния двигател и закръжи във въздуха. Сега се намираше над друга част на парка, над дърветата, които обграждаха концертната зала.

— Отдръпнете се, излъчването е опасно! — извика мъж на средна възраст, облечен в тъмнозелената униформа на лесничей, който размахваше тояга.

Внезапно отнякъде бликна белезникава струя и обля лицето му. Той притисна с ръце очите си, изкрещя и се свлече на земята.

Без да се замисля, Елзи веднага приземи хеликоптера на широката алея, където лежеше лесничеят. Изскочи навън и пробяга късото разстояние до човека. Вече чуваше стенанията му.

— Ранен ли сте? — и млъкна ужасена. Лицето на лесничея гореше, от него се вдигаше пара и тя усети миризмата на овъглена плът, примесена с друга, на горящ каучук. Елзи инстинктивно издърпа ръцете от лицето му, но видя, че и дланите му горяха.

— Ще успеете ли да стигнете до хеликоптера?

Тя трескаво се огледа за помощ, тъй като човекът не даваше никакви признаци на живот. Съмнително бе дали ще успее да го качи сама в хеликоптера и да го закара в болницата на около километър разстояние от парка. Нима Ричард бе сполетян от същата участ?

Елзи хвана човека под мишниците и го повлече към хеликоптера, но изведнъж осъзна, че беше припаднал. Не, всъщност бе мъртъв. Облещените му очи стояха извърнати нагоре — розово-бели топчета, прорязани от сиви полумесеци. Нима наистина бе умрял? Тя се наведе и опипа пулса му.

— Отдръпнете се, това място е опасно! — извика разгневено висок младеж в зелена униформа и ботуши, който държеше в ръката си пушка.

— Какво става?

— Обстрелваме дърветата и не се знае как ще реагират. Излитайте, госпожо.

Елзи се огледа, видя как няколко дървета клюмнаха и се сгърчиха, дочу нови изстрели и побягна към хеликоптера. Усети, че земята под краката й се люлее, но веднага отхвърли тази мисъл. Само преди миг пред очите й беше умрял човек, а сега си въобразяваше, че има земетресение. Включи мотора и видя някакъв човек, който стреля към дървото и моментално се приведе, сякаш се прикриваше от живо същество. От дънера изригна нещо подобно на белезникав сок, сякаш от спукан цирей, само че съвсем не беше цирей. По-скоро напомняше мощна струя от градински маркуч, като че дървото беше живо и си отмъщаваше.

Хеликоптерът се извиси и Елзи се втренчи в гледката под нея. Над горичката се извиваха струйки дим, подгонени от лекия ветрец. В главата й се мярна мисълта, че пожарите могат да се разпространят. Съзря въоръжен лесничей, който се прокрадваше между сгърчените, димящи дървета и търсеше нова жертва. Белезникава струя го улучи в гърдите и го повали. Елзи забеляза как трескаво задърпа куртката си — униформата му гореше. Тя се съсредоточи върху управлението на хеликоптера и го насочи с пълна скорост обратно към дома си.

Повърхността на плувния басейн беше леко набраздена, сякаш по нея пробягваха подгонени от вятъра вълни, но всъщност времето беше съвсем тихо. Елзи реши незабавно да телефонира на Джек, но изведнъж осъзна, че избира номера на Джейн Нюкъм.

Телефонът иззвъня десетина пъти, но никой не вдигна слушалката. Може би Джейн беше отишла на пазар, но Елзи имаше чувството, че къщата е опустяла. Навярно четирите им коли бяха между онези, които тази сутрин напускаха „Рейнбоу“.

Тъкмо се канеше отново да включи трийсети канал, когато дочу мелодичен звън. Това означаваше, че хеликоптера иска разрешение за кацане. Сигналът се задействаше чрез бутон в хеликоптера и означаваше, че посетителят не е неприятел. Навярно Ричард и Чарлс се прибираха. От големия болничен хеликоптер изскочи нервен, облечен в бяла престилка младеж. Двете машини на момчетата се прибираха в хангара. Младежът водеше Ричард, чиято глава беше превързана, но иначе се движеше съвсем нормално.

— Не се безпокойте, мисис Клифърд. Получил е само леко обгаряне. Бинтовахме го за дезинфекция. Утре можете да свалите превръзката — може би е по-добре раната да бъде открита.

— Какво се е случило? — извика тя подир младежа, който вече бързаше към хеликоптера, придружен от колегата си, който изскочи от хангара.

— Много сме заети, госпожо. Синът ви ще се оправи.

На лицата на момчетата бяха изписани обичайните усмивки. Елзи се съвзе и каза:

— За бога, не стойте вън. Какво се случи, Ричард?

— Пъхна бухалката за бейзбол в мехура на дървото — отвърна Чарлз. — През междучасието. Никой не ни беше предупредил, че не бива да пипаме дърветата. — Той спокойно се усмихваше, сякаш тайничко се забавляваше.

— Успях да се наведа, но момчето зад мен… — Ричард довърши изречението си с изразителен жест. — Струята го улучи право в лицето. Умря. Честна дума, също като по телевизията.

Говореше разпалено, както в редките случаи, когато коментираше любимо телевизионно предаване.

— Кой пострада? — запита Елзи.

— Всички училища се затварят — прекъсна я Чарлс. — Дърветата сякаш бълват запален петрол. Само да ги бе видяла, мамо!

Ричард продължаваше да се усмихва.

— Боли ли те? — попита Елзи.

— Сигурно щеше да ме боли, но в болницата ме намазаха с никакъв мехлем.

— Дърветата разлюляват земята — съобщи Чарлс. — Соковете им разклащат корените. Някакъв човек каза, че ще има невиждано земетресение.

След този необичаен изблик на енергия върху лицето на Чарлс отново цъфна безразличната усмивка, безизразните му очи сънливо се притвориха.

Елзи се питаше дали децата не са измислили всичко.

— Откъде знаеш?

— Погледни картината! — извика Ричард и се засмя.

Най-голямата картина в хола се бе наклонила под необичаен ъгъл. В този миг в кухнята се счупи някакво стъкло и Елзи отиде да провери какво става. Фруктиерата с ябълки и портокали бе паднала от шкафа и се бе разбила върху покрития с плочки под. Чашите едва се задържаха на ръба на полицата, люлееха се, удряха се една в друга и подрънкваха като фалшиво пиано. Тя ги бутна обратно, макар да съзнаваше колко безполезни и абсурдни са действията й.

— Татко се върна! — извика Чарлс.

Джек влезе в хола. Лицето му бе пребледняло, но на него стоеше неизменната или почти неизменна усмивка.

— Джек — понечи да каже Елзи, но той я прекъсна:

— Специалистите наричат това явление дислокация на соковете в корените на дърветата. — Плътният му глас звучеше спокойно. — Опитваме се да приложим контрамерки, няма място за паника.

— Известно ли ти е, че от сутринта сме на акумулатори? — запита Елзи, но точно в този миг отнякъде се разнесе глух тътен и къщата потрепери. Навярно бяха подземните експлозии. Зад нея се дочу зловещо скърцане: голямата картина се свлече от стената с изкъртена кука.

— Зная — отвърна Джек. — Сметнах за излишно да ти го казвам. Просто задължителни предохранителни мерки. Разполагахме само с една седмица за проучване на странния синдром при дърветата. Не искахме да го разгласяваме, за да не всяваме паника сред населението.

— Значи за теб аз съм „население“!

— Скъпа, вярвай ми, че правим всичко необходимо. Довери се на учените. Сан Андреас още не се е разбунтувал, само дърветата се държат странно. Поведението им е необичайно — ето защо е трудно да им противодействаме. Но не губим надежда!

Джек впери очи в синовете си, сякаш едва сега ги забеляза и раздразнено попита:

— Хей, Ричи, какво се е…

— Опитал се да пробие мехура на едно дърво — отвърна Елзи и изведнъж осъзна, че Джек е в шоково състояние, почти в транс. До този момент не бе забелязал превързаната глава на Ричард, а сега се взираше в сина си с безразличие, подобно на това на момчетата.

— Да бягаме, Джек! Всички съседи заминаха.

Думите й не успяха да го изтръгнат от унеса. Той продължаваше да нарежда машинално: сега бомбардират по периферията, за да намалят напрежението, а защо не пийнат по чаша нескафе или шоколадово мляко, вместо да стърчат насред хола? От кухнята се дочу нов трясък, но Елзи не му обърна внимание, тя поглъщаше всяка дума на съпруга си с надеждата да научи нещо обнадеждаващо.

— Какво ще стане, ако бомбардировката ускори дислокацията на соковете и активизира Сан Андреас?

Момчетата подскачаха и опипваха вибриращите мебели, които се пързаляха по пода.

— Обстрелваме ги, дърветата се спаружват и умират — продължаваше Джек. — Хората ни са облечени в азбестови костюми като този. — Той нахлузи шлема и се взря в Елзи през прозорчето. — Време е да тръгвам, мястото ми е навън, при другите. Прибрах се само да проверя как сте. Първо трябва да свалим всичко чупливо от горния етаж. Няма да изоставим хубавата си къща, нали?

Цялото семейство се качи на горния етаж. Всички картини се бяха килнали или паднали, а в банята се бе спукала тръба и във ваната шуртеше вряла вода. Къщата се разтресе и Елзи се олюля.

Тряаас!

Всички погледнаха нагоре, остри пластмасови отломки посипаха лицата им. През тавана на коридора минаваше пукнатина, широка почти четири сантиметра, и се губеше над вратата на спалнята.

— Няма да смогнат да унищожат всички дървета за половин час! — извика Елзи. — Ако е вярно, че само дърветата предизвикват земетресението, то…

— Дребна работа. — Джек махна пренебрежително с ръка, върху която междувременно беше надянал азбестова ръкавица.

От банята се дочу нов трясък — умивалникът се бе срутил на земята.

— Джек, сигурно ти е наредено да пазиш тайна, но…

Надяваше се поне сега да научи истината. А може би му бяха дали някакъв опиат?

Телефонът иззвъня — странно, че още работеше. Елзи се втурна надолу по стълбата.

— Ало, Елзи — това бе гласът на Джейн. — Още ли сте там? Няма ли да заминавате?

Връзката бе временно прекъсната от силно пращене.

— Откъде се обаждаш?

— От източната граница на Голдън Гейт. Всички напускат града. Радвам се, че успях да се свържа с теб, повечето линии са прекъснати. Ще има земетресение и Джек сигурно го знае. Къде е той?

— Тук е. Казва, че се опитват да го предотвратят чрез взривове.

— Скъпа Елзи, Голдън Гейт е…

Бъззз!

Този път връзката окончателно прекъсна. Какво ли искаше да каже Джейн за Голдън Гейт? Изчезнал? Изравнен? Струваше й се, че всеки миг къщата ще се разлюлее за последен път и ще ги погребе под развалините си.

— Джек! — изкрещя Елзи.

Навярно съпругът й продължаваше да сваля застрашените от падане предмети. Елзи чу гласовете на момчетата, които отлично се забавляваха. Ядоса се, струваше й се, че ще полудее, затова включи телевизора. На трийсети канал нямаше образ, чуваше се само възбуден глас:

— … Не се опитвайте да атакувате дърветата. Повтарям важното съобщение: наредено е всички да напуснат Голдън Гейт — по възможност с хеликоптери, и то незабавно. Шосетата са задръстени… — Гласът на говорителя се задъхваше от ужас. — Предполага се, че всеки миг ще стане невиждано по мащабите си земетресение. Повтарям: всички…

Гласът му беше прекъснат от зловещо пращене и писъци, сякаш гигантска ръка натисна бутоните в студиото, или сграбчи за гърлото самия говорител. От тъмния екран се разнесе приглушен тътен, после настъпи страшна тишина.

Елзи се обърна и видя, че Джек стои на прага на хола — явно бе чул съобщението. Бе свалил шлема си и лицето му беше още по-бледо. От двете му страни стояха момчетата, едното с превързана глава. Усмихваха се равнодушно, въпреки че обутите им с гуменки крака едва успяваха да запазят равновесие върху люлеещия се под.

— Да тръгваме! — извика Джек. — Качвайте се в хеликоптерите, нямаме време да си събираме багажа. Потегляме на изток, чуваш ли, Елзи? Право на изток, въпреки че там е пустинята. Хората ни ще набавят отнякъде храна и всичко необходимо.

— Но защо не ми каза по-рано? — извика Елзи. — Убедена съм, че си знаел.

— Хайде, скъпа, нямаме време за спорове. Качвайте се, момчета! Карайте на изток, не се опитвайте да ни намерите, просто кацнете където видите хора, ние ще дойдем при вас. Да вървим, Елзи.

Джек изтича по петите на момчетата.

Част от къщата се срути и затрупа телевизора и канапето. За последен път Елзи прекрачи прага на своя дом. Бръмченето на хеликоптерите на момчетата беше заглушено от далечния вой на сирени от експлозиите, но тя видя, че се издигнаха и се насочиха на изток.

Хеликоптерът на Джек стоеше на пистата.

— Побързай, скъпа. Моторът вече работи. — Джек я чакаше, поставил крак на стъпалото.

Една от тополите изстреля смъртоносния си сок. Бялата струя обля главата на Джек и го повали на земята. Той изкрещя, Елзи се спусна към него, забеляза, че друг белезникав мехур започна да потреперва, затова внимателно пристъпи напред и моментално се приведе. Нима дърветата я следяха чрез някакъв свой радар?

Джек се опитваше да каже нещо, но половината му лице бе вече обгорено. Умираше, а тя беше безпомощна. Умът й остана парализиран за няколко секунди, сетне Елзи стисна зъби и погледна към небето, сякаш очакваше избавление от Всевишния. Видя само няколко хеликоптера, които летяха необичайно високо и се отправяха на изток.

— Какво ви е, госпожо? Имате ли хеликоптер? — извика някой.

Елзи стреснато се обърна и видя нисколетящ хеликоптер с емблемата на групата „Четирийсет и девета“. От него висеше въжена стълба, а на пилотското място седеше младеж и я наблюдаваше загрижено.

— Всичко е наред, тъкмо се канех да тръгвам — отвърна тя.

— Ще можете ли да го качите? — извика момчето.

— Той умря.

— Побързайте, госпожо. — Младежът кимна и отлетя.

От север се разнесе боботене, сякаш на ураган, последвано от грохот, който се чуваше все по-близо. Подземни експлозии или земетресение? Елзи се огледа и видя как огромните гори и овощните градини се килнаха наляво. Пристъпи до вратата на своята градина и забеляза широка пукнатина, която пълзеше към нея подобно на живо същество. Пред краката й се разтвори пропаст, дълбока близо трийсет метра, виждаше се прясната жълтеникава пръст, а пропастта стремително се приближаваше към нея. Зловещата пукнатина се стрелна покрай Елзи и тя си помисли, че все още може да изтича до хеликоптера — оставаха й броени секунди. Но не искаше да бяга — онова, което ставаше пред очите й, беше героично и справедливо. За миг си спомни за Джек. Излъга и мен, сякаш бях само…

Тя погледна дъба, своя любим млад дъб, който потрепери и обърна към нея набръчканата си бяла кора, като че събираше сили за последен смъртоносен изстрел. Елзи не снемаше очи от розовото петно в центъра му. Изминаха няколко секунди, но дървото остана неподвижно.

Сега оглушителният тътен наподобяваше прибой и Елзи изведнъж осъзна, че Голдън Гейт пропада с грохот в Тихия океан. Домът й щеше да бъде пометен заедно с него. Тя се вкопчи в своята желязна врата, която също се бе наклонила. Дъбът изстреля запалителната си течност и сред храстите вляво лумна пламък. Елзи усети задоволство, че дъбът бе изпълнил мисията си, преди да загине.

Струваше й се справедливо да умре така — победена от дърветата и от природата. Помисли си, че младежите от „Четирийсет и девета“ всеотдайно помагаха на жителите на „Рейнбоу“, въпреки че последните работеха предимно в атомните заводи. Железните пръчки потрепериха и разкървавиха дланите й.

Вятърът свистеше в ушите й, тялото й стремително падаше. Огромна земна маса (голяма колкото цял континент) започна да се свлича бавно, въпреки че на Елзи й се струваше прекалено бързо, към тъмносините води.

Необикновено самоубийство

Доктор Стивън Макалоу седеше сам в първокласното купе на експреса „Париж-Женева“. Прелистваше някакво медицинско списание, което беше купил в Щатите, но все не успяваше да се съсредоточи. В главата му назряваше идеята за убийство. Беше взел влак, вместо самолет, за да има повече време за размисъл.

Докторът беше сериозен четирийсет и пет годишен мъж, леко оплешивял, с изпъкнал широк нос, кестеняви мустаци и очила с рогови рамки. Веждите му винаги бяха повдигнати от някакво вътрешно напрежение, което пациентите погрешно тълкуваха като загриженост за здравето им. Всъщност истината беше съвсем друга — докторът не се разбираше с жена си. Въпреки че не й противоречеше — това би означавало неизбежен скандал — отношенията им винаги бяха изострени. Ето, дори вчера в Париж успяха да се скарат за нещо съвсем незначително. Дълго спориха кой да върне в магазина на Рю Роял вечерната чанта, която не се харесваше на Лилиан. Той се ядоса не за това, че трябва да върне чантата, а защото петнайсет минути преди това в момент на слабост се съгласи да посети Роджър Фейн в Женева.

— Защо не отидеш? — каза Лилиан. — И без това ще бъдеш близо до Женева. Помисли си какво удоволствие ще доставиш на Роджър.

Защо пък точно удоволствие? Все пак доктор Макалоу позвъни на Роджър в американското посолство. Роджър бе много любезен, дори прекалено, и настоя Стивън да му погостува, тъй като разполагал с голям апартамент. Докторът се съгласи да остане една нощ, а после да отлети за Рим при Лилиан.

Стивън ненавиждаше Роджър Фейн. Силната му омраза не стихваше с течение на времето. Преди седемнайсет години Роджър му отне любимата и се ожени за нея, след като й съобщи, че докторът имал тайна връзка с друго момиче. Това бе абсолютна лъжа, но преди Стивън да успее да докаже обратното, Маргарет се омъжи за Роджър. Противно на очакванията на доктора, бракът им се оказа сполучлив. Стивън се ожени за Лилиан, която имаше далечна прилика с Маргарет, но приликата бе само външна. През тези седемнайсет години докторът бе видял Маргарет и Роджър само три пъти, когато отсядаха за кратко в Ню Йорк. Преди година Маргарет загина при автомобилна злополука на някакво планинско шосе и Стивън не бе виждал съпруга й оттогава.

Влакът стремително препускаше край френските селца, а доктор Макалоу си представяше какво удоволствие би изпитал от смъртта на Роджър Фейн, който според него бе самодоволен, надут и средно интелигентен човек. Никога преди не бе мислил да го убива, но вчера вечерта, докато се къпеше след разговора с Роджър, внезапно му хрумна какво бе типично за повечето престъпления: обикновено убийците оставяха веществени доказателства, въпреки усилията им да заличат всички следи. Докторът реши, че престъпниците сякаш искат да бъдат заловени и неволно допускат грешки, които насочваха полицията към тях. Така бе и в прочутия случай с Леополд и Лоб — единият бе изпуснал очилата си на местопрестъплението. Но какво ще се случи, ако убиецът нарочно остави десетки следи, дори визитната си картичка? Докторът смяташе, че толкова очебийни доказателства автоматично ще отклонят подозрението, особено ако заподозряното лице е човек като него, известен с уравновесения си характер. Освен това нямаше никакъв мотив, никога не бе споменавал на Лилиан, че е бил влюбен в съпругата на Роджър Фейн.

Представи си апартамента на Роджър: мрачни стаи с педантично подредени мебели, навярно имаше и прислужник, който спеше там и непрекъснато слухтеше пред вратите. Това усложняваше нещата. Но да допусне, че няма прислужник и двамата пийнат по чашка в хола или в кабинета на домакина. Преди да се раздели с него, докторът ще сграбчи тежкото преспапие или голяма ваза и… сетне съвсем спокойно ще си отиде. Естествено, леглото трябва да изглежда така, сякаш е спал в него, за да се докаже, че е прекарал нощта там. А може би е най-добре да извърши престъплението на другата сутрин. Най-важното е да си тръгне в определен час. Докторът се отказа да мисли за подробностите.

Улицата, на която живееше доктор Фейн, бе тясна и криволичеща — точно каквато си я бе представял. Редуваха се търговски сгради и стари частни жилища. Таксито спря пред дома на Роджър в девет вечерта. Докторът забеляза, че уличката бе оскъдно осветена, но предположи, че в миролюбива Швейцария тъмните улици едва ли криеха опасности. Входният автомат избръмча в отговор на позвъняването му и той отвори масивната като на банков сейф врата.

— Здравей — прозвуча някъде отгоре бодрия глас на Роджър. — Качвай се. На третия етаж съм, по вашему — на четвъртия.

— Пристигам — отвърна му доктор Макалоу. Страхуваше се да повиши глас при вида на затворените врати от двете страни на коридора. Преди няколко минути бе телефонирал от гарата, защото Роджър не дойде да го посрещне. Беше се извинил с някакво съвещание в службата и му бе предложил да вземе такси. Доктор Макалоу предполагаше, че не е имало никакво съвещание — просто Роджър бе проявил неуважение.

— Здравей, Стив — извика Роджър, докато стискаше ръката му. — Радвам се да те видя отново. Заповядай, дай ми багажа си.

Роджър посегна към куфара, но докторът успя пръв да го вдигне.

— Не е тежък. Аз също се радвам да те видя.

Влезе в апартамента и се огледа. Навсякъде бяха постлани персийски килими, богато изрисуваните лампи пропускаха мъжделива светлина — обстановката беше дори по-пищна, отколкото бе предполагал. Роджър беше отслабнал. Бе по-нисък от доктора, с пооредяла руса коса. На слабоволевото му лице цъфтеше постоянна усмивка. Двамата бяха вечеряли, затова седнаха да изпият по едно уиски в хола.

— Значи утре заминаваш при Лилиан в Рим — каза Роджър. — Жалко, че не можеш да останеш повече. Смятах утре вечер да те заведа в провинцията при един познат. От женски пол… — усмихнато добави Роджър.

— Съжалявам, но утре тръгвам със самолета в един следобед. Имам резервация от Париж.

Доктор Макалоу установи, че говори машинално. Странно — чувстваше се леко замаян, въпреки че беше отпил само няколко глътки от уискито. Навярно причината бе в неестествената ситуация, създадена от присъствието му тук, от престореното му приятелско отношение, от любезността му. Усмивката на Роджър го дразнеше — толкова безгрижна и същевременно изкуствена, Роджър изобщо не спомена името на Маргарет, въпреки че не се бяха виждали след смъртта й, а докторът не му изказа съболезнованията си. По всичко личеше, че мистър Фейн си е намерил нова приятелка. Беше малко над четирийсетте, с остър поглед и стегнато тяло. Маргарет, този бисер между жените, случайно бе попаднала на пътя му, бе останала за малко и бе изчезнала. Роджър изобщо не приличаше на безутешен съпруг.

Докторът усети предишната ненавист, но за миг присъствието на Роджър го накара да изпита страх. Ако го убие, ще трябва да го докосне, или да усети съпротивлението на плътта му с предмета, с който ще го удари. А къде беше прислужникът? Роджър сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Момичето идва да чисти всяка сутрин в десет и си отива в дванайсет. Спокойно можеш да я накараш да ти изпере или изглади ризата. Казва се Ивон и е много сръчна, когато пожелае.

Телефонът иззвъня. Роджър говореше на френски. Лицето му леко се помрачи — явно се съгласи да изпълни нарежданията. Постави обратно слушалката и се обърна към доктора:

— Много неприятно! Трябва да отлетя за Париж в седем сутринта — поканили са на закуска някаква важна клечка. И тъй, старче, навярно утре няма да се видим.

— Така ли? — злорадо се усмихна докторът. — Лекарите са свикнали да стават рано. Непременно ще стана да те изпратя.

Роджър се усмихна малко по-сърдечно.

— Е, лесна работа. В никакъв случай няма да те събуждам само за това. Разположи се удобно, а аз ще оставя бележка на Ивон да ти приготви кафе и кифли. Или може би предпочиташ да хапнеш по-солидно към единайсет?

Доктор Макалоу изобщо не го слушаше, защото внезапно забеляза четириъгълна мраморна поставка за моливи върху бюрото, където стоеше телефонът. Той се втренчи във високото розово чело на Роджър.

— Закуска ли? — разсеяно промълви докторът. — О, не, за бога, в самолета поднасят достатъчно храна.

Спомни си за Лилиан и за вчерашната им свада. В гърдите му припламна затаената омраза. Питаше се дали Роджър се бе карал с Маргарет. Докторът не можеше да си представи, че Маргарет е била несправедлива и зла. Ненапразно съпругът й изглеждаше толкова спокоен и безгрижен.

— Какво си се замислил? — попита Роджър, и отново напълни чашата си. Стивън още не бе изпил своята.

— Навярно съм уморен — отвърна докторът и разтърка челото си. Вдигна очи и върху шкафа вдясно зърна снимка на Маргарет. Бе двайсетгодишна — точно когато се омъжи за Роджър, точно докато докторът беше лудо влюбен в нея. Внезапно осъзна присъствието на Роджър и усети нов прилив на омраза, който сякаш изсмука силите му.

— Май че е по-добре да си легна — промълви той, изправи се и постави чашата на малката масичка пред себе си. Роджър предварително му бе показал стаята.

— Няма ли да пийнеш глътка бренди? — попита Роджър и се изпъчи, на устните му заигра подигравателна усмивка. — Изглеждаш доста зле.

Докторът усети нов пристъп на ярост. Сграбчи мраморната плоча и преди Роджър да успее да отстъпи назад, я стовари върху челото му. Знаеше, че този удар е смъртоносен. Приятелят му се свлече на пода, тялото му дори не потръпна, а остана неподвижно и безжизнено. Докторът върна мраморната плоча на предишното й място, вдигна разпилените моливи и ги постави в съответните им жлебове, после ги изтри с носната си кърпа. Заличи следите и от мраморната поставка, хвана още топлата китка на Роджър, но не можа да напипа пулса му. Сетне отиде в стаята си.

На другата сутрин се събуди в 8:15 — беше спал доста неспокойно. Изкъпа се в банята, намираща се между неговата стая и тази на Роджър, облече се и напусна апартамента в 9:15. За да стигне до входната врата, трябваше да мине по коридора покрай кухнята, не бе необходимо да влиза в хола, но дори да надникнеше през открехнатата врата, тялото на Роджър щеше да остане скрито от погледа му. Но докторът не надникна.

Пристигна в Рим в 17:30, взе такси от аерогарата и се отправи към хотел „Маджестик“, където би трябвало да го чака Лилиан. Жена му я нямаше. Докторът си поръча кафе и реши да полегне и да прочете медицинските си списания. Едва тогава забеляза, че куфарчето му го няма. Спомни си, че предишната вечер го остави в хола, но изобщо не се разтревожи — ако се бе сетил, щеше да постъпи точно така. Името му и адресът му в Ню Йорк се четяха на етикети на куфарчето, а Роджър сигурно бе записал фамилията и часа на пристигането му в някой бележник.

Лилиан се прибра в отлично настроение — беше накупила много неща от магазините на Виа Кондоти. Вечеряха, после се разходиха с файтон от Вила Боргезе до Пиаца ди Спаня и Пиаца дел Пополо. Докторът не знаеше дали вестниците съобщават за смъртта на Роджър — купуваше само парижкия „Херълд Трибюн“, който излизаше сутрин.

Прочете новината на следващия ден, докато закусваха с Лилиан в „Донай“ на Виа Венето. На първата страница на „Херълд Трибюн“ бе поместена снимка на Роджър Фейн в официален костюм с колосана яка.

— Боже мой! — възкликна Лилиан. — Но той е бил убит точно когато си бил там!

Доктор Макалоу надникна през рамото й и се престори на изненадан:

— Смъртта е настъпила между полунощ и три часа сутринта — прочете на глас той, после продължи: — Мисля, че се разделихме към единайсет, когато си легнах.

— Нима не чу нищо?

— Не, вратата беше затворена, а стаята ми беше в края на коридора.

— А вчера сутринта? Не погледна ли…

— Вече ти казах, че Роджър трябваше да вземе самолета в седем. Предположих, че вече е излязъл. Аз си тръгнах към девет.

— И през цялото време той е лежал в хола! — ахна Лилиан. — Стив, но това е ужасно!

Докторът се питаше дали наистина беше ужасена — гласът й не издаваше особена загриженост. Той се втренчи право в широко отворените й очи и отвърна:

— Наистина е потресаващо, но бог ми е свидетел, че не съм виновен. Не се безпокой, Лилиан.

Когато се върнаха в хотела, там вече ги очакваха двама полицаи. Бяха цивилни и говореха английски. Разпитаха го, седнали на една ъглова маса във фоайето. По настояване на съпруга си Лилиан се качи в стаята. Докторът се питаше защо полицаите не го бяха потърсили по-рано — много лесно бе да проверят списъците на пътниците от Женева — но скоро разбра причината. Прислужницата Ивон не бе дошла на работа вчера сутринта, бяха открили тялото на Роджър едва в шест следобед. Колегите му се обезпокоили от отсъствието му и изпратили човек до жилището.

— Мисля, че това е вашето куфарче — усмихнато каза слабият рус полицай и отвори големия кафяв плик, който носеше под мишница.

— Много ви благодаря. Едва днес забелязах, че съм го забравил.

Докторът взе куфарчето и го постави на коленете си.

Двамата полицаи внимателно го наблюдаваха.

— Потресен съм — каза докторът. — Трудно ми е да го повярвам.

Нетърпеливо чакаше да го обвинят — ако изобщо възнамеряваха да го сторят — и да го накарат да се върне заедно с тях в Женева. Но личността му сякаш респектираше полицаите.

— Бяхте ли близък с мистър Фейн? — запита другият цивилен.

— Не особено. Познаваме се отдавна, но никога не сме били интимни приятели. Не се бяхме виждали от пет години.

Докторът говореше спокойно, с обичайния си професионален глас.

— Мистър Фейн беше облечен, значи не си е лягал. Сигурен ли сте, че не сте чул някакъв шум през нощта?

— Напълно — повтори докторът.

Полицаите замълчаха.

— Не открихте ли някакви улики, които биха могли да ви насочат към самоличността на убиеца?

— Естествено — делово отговори русият полицай. — Подозираме брата на прислужницата Ивон. През онази нощ е бил пиян и няма алиби за времето, когато е извършено престъплението. Той живее при сестра си, но тази нощ изчезнал, като задигнал всичките й ключове заедно с тези от апартамента на мистър Фейн. Прибрал се едва вчера по обед. Ивон била много разтревожена и не отишла на работа, още повече че не можела да влезе в апартамента без ключовете. Обадила се в осем и половина да предупреди мистър Фейн, но никой не вдигнал слушалката. Разпитахме Антон — така се казва братът. Типичен негодник.

Полицаят сви рамене.

Доктор Макалоу си спомни, че наистина бе чул звъненето на телефона.

— Но… защо го е направил?

— Навярно му е имал зъб или е искал да го обере, но не е бил достатъчно трезвен, за да го направи. Трябва да го затворят в психиатрията или в изтрезвителното. Мистър Фейн го е познал и навярно го е пуснал в апартамента, или престъпникът е влязъл сам с откраднатите ключове. Ивон каза, че години наред господарят й я убеждавал да заживее отделно. Антон я биел и взимал парите й, мистър Фейн няколко пъти се карал с него. В нашите протоколи е записано, че веднъж потърсил съдействието на полицията, за да изгони Антон, който дошъл под предлог, че търси сестра си, въпреки че добре знаел, че тя не може да бъде там в девет вечерта.

Доктор Макалоу се изкашля и попита:

— Антон признава ли се за виновен?

— Все едно че е признал. Горкият, според мен той изобщо не е с всичкия си. За щастие в Швейцария няма смъртно наказание. В затвора ще има достатъчно време да се откаже от пиенето.

Той погледна колегата си и двамата се изправиха.

— Много ви благодарим, доктор Макалоу.

— Няма защо. Аз трябва да ви благодаря за куфарчето.

Докторът се качи в стаята си.

— Какво ти казаха — нетърпеливо попита Лилиан, щом го видя.

— Подозират брата на прислужницата — отвърна Стивън. — Бил някакъв некадърник и алкохолик и, изглежда, имал зъб на Роджър.

Докторът се намръщи и отиде да измие ръцете си в банята. Внезапно усети отвращение към себе си, вбеси го дълбоката, радостна въздишка на облекчение на Лилиан.

— Слава богу! — възкликна тя. — Представяш ли си какво щеше да стане, ако обвиняваха теб? — тихичко промълви тя, сякаш и стените имаха уши. Сетне се приближи до вратата на банята.

Докторът усети как кръвта му гневно забушува.

— Щеше да ми бъде адски трудно да докажа невинността си, след като съм бил там през цялата нощ.

— Точно така — нямаш никакви доказателства. Слава богу, че се появи този непознат Антон.

Дребното й личице сияеше, очите й блестяха.

— Некадърник ли? Ха! За нас се оказа много кадърен.

Тя се изсмя пискливо и направи пирует.

— Не разбирам защо злорадстваш — рече съпругът й, докато грижливо изтриваше ръцете си. — Общо взето, доста печална история.

— Щеше да е още по-печална, ако обвиняваха теб. Не се прави на алтруист, скъпи. По-добре помисли какво щяха да говорят за нас: съпругът убива съперника си след — чакай да пресметна — седемнайсет години, нали така? И след единайсет години брак с друга жена. Зная, че още я обичаш. Или може би смяташ, че това ми се нрави?

— Лилиан, изобщо не съзнаваш какво говориш. — Той се намръщи и излезе от банята.

— За сметка на това ти прекрасно разбираш за какво става дума. Нима си въобразяваш, че не зная за любовта ти към Маргарет и за това, че все още я обичаш? Зная и това, че ти си убил Роджър.

Сивите й очи се втренчиха в него с лудешко предизвикателство. Бе свела глава и държеше ръцете си на кръста.

Докторът онемя, усети как цялото му тяло се парализира. Няколко секунди безмълвно се взираше в нея, докато мислено залиташе през ръба на бездната, раззинала се пред него след думите на Лилиан. Никога не бе подозирал, че жена му си спомня за Маргарет, въпреки че знаеше цялата история. Но защо се бе прикривала през всичките тези години? Навярно неговото мълчание я бе подтикнало към това. Сега бъдещето му беше поставено на карта: Лилиан държеше в ръцете си мощно оръжие, с което щеше да го заплашва, да го направи свой роб за цял живот.

— Грешиш, скъпа.

Но Лилиан отметна глава, обърна се и излезе.

През целия ден не споменаха нито дума по този въпрос. Обядваха и обикаляха залите на Ватиканския музей, но на доктора не му беше до Микеланджело. Реши да замине за Женева и да си признае всичко, но не от желание да постъпи честно или от угризения на съвестта. Причината беше в поведението на Лилиан, което бе още по-нетърпимо от излежаването на присъдата. В пет часа успя да позвъни на летището. Самолетът за Женева излиташе в 19:20. Докторът се измъкна от хотела и взе такси до летище „Чиампино“. Не носеше багаж, бе взел само паспорта си и чековата си книжка.

Стивън Макалоу пристигна в Женева късно вечерта и се обади в полицията. Отначало отказаха да му съобщят къде е задържан обвиняемият, но докторът каза името си и заяви, че притежава ценна информация относно убийството на Роджър Фейн. Едва тогава швейцарските полицаи го насочиха към затвора, където лежеше Антон Карпо. Таксито го отведе в предградията на Женева и спря пред нова бяла сграда, която изобщо не приличаше на затвор.

Посрещна го един от цивилните полицаи, които го бяха разпитвали в Рим.

— Казали сте, че притежавате ценни сведения, но се страхувам, че сте закъснял.

— Така ли? Защо?

— Преди малко Антон Карпо се е самоубил. Разбил главата си в стената на килията. — Полицаят отчаяно сви рамене.

— Боже мой! — прошепна докторът.

— Какво трябваше да ни съобщите?

Доктор Макалоу се поколеба, усети, че не може да изрече нито дума. Изведнъж осъзна, че страхът и срамът сковават езика му. Никога не се бе чувствал толкова недостоен — разбра, че е паднал по-ниско от пияния негодник, който бе сложил край на живота си.

— При тези обстоятелства предпочитам да го запазя в тайна. И без това всичко е свършено, нали? Разполагах с доказателства за вината на Антон, но сега… няма смисъл, най-лошото вече е станало.

Гласът му пресекна.

— Навярно сте прав — отвърна полицаят.

— Е, пожелавам ви приятна вечер.

— Лека нощ, доктор Макалоу.

Докторът се залута безцелно в нощта. В душата му цареше странна пустота, каквато не бе изпитвал никога досега. Планът му се осъществи, но последствията бяха трагични. Антон Карпо! И Лилиан! По някакъв странен начин бе успял да унищожи не само Роджър Фейн, но и себе си. Сега беше само един жив мъртвец.

След половин час се озова на някакъв мост. Наведе се и се загледа в мрачните води на езерото Леман. Остана там дълго, представяше си как тялото му полита надолу, почти безшумно се врязва във водата и потъва. Докторът напрегнато се взираше в мрачината, която изглеждаше плътна, но всъщност бе податлива и като че жадуваше да го погълне и да го задуши. Но той все още не беше толкова смел или толкова отчаян, че да се самоубие. Уверен бе, че някога ще го направи: някой ден смелостта ще надделее над страха и тогава щеше да изненада не само себе си, но и всички, които претендираха, че го познават. Отпусна вкопчените си в каменните перила ръце и с уморени крачки продължи пътя си. Трябваше да потърси хотел, а утре щеше да се завърне в Рим.

Записки на една почтена хлебарка от мъжки пол

Преместих се.

Доскоро живеех в хотел „Дюк“, на ъгъла на Уошингтън Скуеър. Семейството ми е обитавало този хотел в продължение на цели поколения и като казвам поколения, имам предвид най-малко двеста или триста. На мен обаче ми писна. Хотелът запада. Слушал съм моята прапрапра- (върнете се назад колкото ви е угодно) — баба да разказва за доброто старо време, когато гостите пристигнали с файтони и ухаещи на кожа куфари. Закусвали в леглата и пускали по някоя троха на килима и за нас — не нарочно, разбира се, защото по онова време хлебарките също си знаели мястото, криели се по ъглите на баните или долу в кухнята. Сега обаче имаме възможност безнаказано да се разхождаме навред по килимите, защото гостите на хотел „Дюк“ са толкова дрогирани, че не ни виждат, а ако случайно ни забележат, нямат сили да ни настъпят, а само се смеят.

Над входа на хотела, чак до края на тротоара, е опънат съдран сенник от зелено платно — толкова разкъсан, че не може да ви предпази от дъжда. Изкачвате четири бетонни стъпала и се озовавате в мръсно, слабо осветено фоайе, където вони на марихуана и прокиснало уиски. Сегашните посетители не изгарят от желание да общуват с другите гости на хотела. Олюляват се на нестабилните си крака и връхлитат един върху друг — прекрасна възможност за запознанство, която в повечето случаи води единствено до размяна на нецензурни реплики. Вляво се намира още по-мрачно, прилично на дупка помещение, напечено „дансингът на доктор Тумъч“. Входната такса е два долара, които ви взимат на вратата откъм фоайето. Шлагерна музика и помиярските й почитатели. Пфу!

Хотелът е шестетажен и обикновено се придвижвам с подемника, или асансьора, както го наричат напоследък по подражание на англичаните. Защо да се катеря по мръсните вентилационни шахти или да пълзя стъпало след стъпало, когато мога да прескоча нищожното разстояние от половин педя между пода и асансьора и да се промуша незабелязано в ъгъла при момчето до контролното табло? Разпознавам всеки етаж по миризмата му. Вече цяла година на петия вони на дезинфекционно средство, тъй като там стана престрелка и точно пред асансьора се мъдреше някаква засъхнала гадост. На втория се кипри износен килим — лъха на прах с лек примес на урина, на третия смърди на кисело зеле (навярно някой е изпуснал буркан — тук подът е застлан с плочки). И тъй я карам чак до долу. Например, ако искам да сляза на третия и асансьорът не спре там, просто изчаквам следващия курс и рано или късно успявам да се добера до целта си.

Вече живеех в хотел „Дюк“, когато през хиляда деветстотин и седемдесета година се извърши щатското преброяване на населението. Голям майтап падна! Всички бяха задължени да попълнят статистически листове и умираха от смях. Повечето от тукашните обитатели никога не са имали собствен дом, а във формуляра имаше въпроси от рода на: „От колко стаи е апартаментът?“, „Колко бани имате?“, или „Колко деца?“ и т.н. „На колко години е жена ви?“

Хората смятат, че хлебарките не знаят английски или който и да е говорим език в техния район. Мислят, че ние разбираме само от внезапно светната лампа, което означава: „Изчезвай!“. Ако си живял тук колкото нас (много преди пристигането на „Мейфлауър“[1]), лесно можеш да усвоиш говоримия език. Тъй че имах възможност да се наслаждавам на много коментари по повод преброяването. Нито един от отрепките в хотел „Дюк“ не си направи труда да попълни формулярите. Беше ми забавно да си представям как аз бих сторил това — и защо пък не? По наследствена линия имам много по-голямо право да се смятам за кореняк, в сравнение със зверовете в човешки образ, които живеят в хотела. Не съм предрешен Франц Кафка, а обикновена хлебарка и не зная колко годишна е жена ми или всъщност колко съпруги имам. Миналата седмица бяха примерно седем, но колко ли от тях са били настъпени и смазани? Що се отнася до децата ми, те са безчет — чувал съм някои от двуногите ми съседи да се хвалят със същото.

Но щом ще се преброяваме (според мен колкото сме повече, толкова е по-весело), то се обзалагам, че държа първенството. Спомням си, че само през миналата седмица две от съпругите ми се канеха да снасят яйцата си на третия (умирисан на кисело зеле) етаж. Мили боже, самият аз много бързах, защото — изчервявам се, като си помисля — бях надушил храна на приблизително девет метра разстояние. Мисълта ми беше завладяна от пържените картофи със сирене. Не ми се искаше прибързано да отмина съпругите си, но необходимостта от задоволяване на потребностите ми навярно е била много голяма, както и тяхната — пък и какво би станало с тях или с цялата ни раса, ако не поддържаме силите си? Само след миг видях груб ботуш да смазва трета моя съпруга (тукашните хипита си падат по каубойската премяна, въпреки че са от Бруклин). За щастие тя не снасяше, а забързано пъплеше в противоположна на моята посока. Здравей и сбогом! Уви, сигурен съм, че тя дори не ме забеляза. Възможно е никога вече да не видя онези две мои съпруги родилки, въпреки че, преди да напусна хотел „Дюк“, навярно съм срещнал някои от нашите отрочета.

Като гледам част от тукашните обитатели, изпитвам гордост от факта, че съм хлебарка. Поне съм много по-чист от тях и имам скромен принос за разчистване на боклука. Последното ме довежда до същността на въпроса. Едно време се намираха много трохи и даже парченце пържен хляб, останало след увеселение с шампанско в някоя стая. Сегашните обитатели на хотел „Дюк“ изобщо не се хранят. Те се тъпчат с наркотици или се наливат с алкохол. Единствено разказите на моите прапрабаби и дядовци напомнят за доброто старо време и аз съм склонен да им вярвам. Например разправяха, че можело да скочиш в някоя оставена пред вратата обувка и камериерът да те внесе в стаята заедно с подноса в осем часа сутринта, като по този начин си осигуриш закуската с трохите от кифлите. Времето, когато лъскаха обувките, безвъзвратно е отминало: ако днес някой ги остави пред вратата, те не само няма да бъдат лъснати, а направо ще изчезнат. Остава ми единствено да се надявам, че тези брадати чудовища, издокарани в окичени с ресни кожени дрехи и техните приятелки с прозрачни блузки, ще благоволят някога да се изкъпят и да ми оставят няколко капки вода във ваната. При моята напреднала възраст е опасно да пия от тоалетните и обикновено избягвам да го правя.

Сега обаче искам да разкажа как отново ми проработи късметът. Миналата седмица вече ми бе дошло до гуша: една от младите ми съпруги бе смазана пред очите ми от някакъв залитащ крак (явно се беше отклонила от обичайното си трасе), а след това станах свидетел как голи момичета и момчета, под безумния предлог, че уж нямали ръце, се опитваха да изядат сандвичите като кучета и ги пръснаха по целия под, а после се съвкупяваха сред колбаси, туршия и майонеза. Този път не можех да се оплача от липса на храна, но се страхувах да се промъкна сред въргалящите се тела — те бяха още по-опасни от дебнещите ме отвсякъде крака. Забележителното в случая беше наличието на сандвичи. В хотел „Дюк“ вече няма ресторант, но половината от стаите се наритат „апартаменти“, което означава, че са обзаведени с хладилници и с малки печки. Единствената храна, консумирана от гостите на хотела, е консервиран доматен сок за приготвяне на коктейли „Блъди Мери“. Никой не се опитва да изпържи дори едно яйце. Хотелът не осигурява тенджери, тигани, отварачки за консерви или прибори — те веднага ще бъдат задигнати. А нито един от очарователните обитатели не си прави труд да си купи поне съдинка за подгряване на супа. Тъй че, както се казва, плячката е бедна. И това далеч не е най-лошата страна на тукашното обслужване.

Повечето прозорци не се затварят, леглата напомнят провиснали хамаци, дюшеците са на бучки, столовете се разпадат на съставните си части, а така наречените кресла (по едно в стая) могат да причинят сериозно нараняване, ако някоя от пружините им се забие в деликатните части на тялото. Умивалниците често са запушени, казанчетата в тоалетните не работят или шуртят като побъркани. Ами кражбите! Видях как камериерката даде резервния ключ, а крадецът се промъкна в стаята, след което офейка със съдържанието на куфар. Крадените вещи се пъхат под мишница, крият се в джобовете или в калъфка от възглавница, като минават за мръсно пране.

Но ето че преди седмица, когато се спотайвах в една временно освободена стая и се опитвах да намеря някоя троха или глътка вода, вътре нахълта чернокожо пиколо. Носеше куфар от истинска кожа и бе последван от джентълмен, от когото лъхаше на одеколон и естествено, на тютюн. Джентълменът разопакова багажа си, постави някакви книжа на бюрото, опита кранчето за топлата вода и промърмори нещо, дръпна верижката на шуртящото казанче, пусна душа, който изпръска целия под на банята, сетне позвъни на рецепцията. Успях да разбера повечето от думите му. В общи линии казваше, че при тази цена очаквал по-добро обслужване, или може би ще сменят стаята му?

Спотайвах се в моето ъгълче — жаден, гладен, но заинтересован. Знаех, че появя ли се на килима, веднага ще бъда стъпкан от джентълмена и прибавен към оплакванията му. Старият френски прозорец се разтвори с трясък (времето беше ветровито) и книжата на джентълмена се разпиляха във всички посоки.

— Уошингтън Скуеър! Хенри Джеймс би се преобърнал в гроба!

Помня, че произнесе тези думи и се плесна по челото, сякаш да убие досаден комар.

След малко се появи тъпканото с наркотици пиколо и безуспешно се опита да се справи с прозореца. През отвора проникваше хладен въздух, рамката се блъскаше с ужасен шум и всички вещи, дори пакетът цигари, трябваше да се притиснат с нещо, защото в противен случай щяха да бъдат пометени от масата или където и да се намираха. Пиколото успя да се намокри до кости, докато се опитваше да поправи душа, след което заяви, че ще изпрати „техник“. В хотел „Дюк“ тази дума е обект на много шеги и тук не е мястото да се впускам в много обяснения. И тъй като техникът изобщо не се появи, а външният вид на пиколото спомогна за окончателното оформяне на лошото впечатление, джентълменът вдигна слушалката и нареди:

— Изпратете някого, но по възможност трезвен, да свали куфара ми. О, задръжте парите, просто напускам! И ако обичате, поръчайте ми такси.

В този миг взех съдбовно решение. Докато джентълменът събираше багажа си, мислено целунах за сбогом всички свои жени, братя, сестри, братовчедки, деца, внуци и правнуци и се покатерих върху лъхащия на кожа чудесен куфар. Пропълзях в джоба на капака и се сгуших в гънките на найлонов плик, който ухаеше на сапун за бръснене и одеколон и където щях да бъда в безопасност дори след затваряне на куфара.

След половин час се озовах в значително по-топла стая, застлана с дебел килим, който не миришеше на прах.

Всяка сутрин в седем и половина поднасят в леглото закуската на джентълмена. В коридора се намират най-различни лакомства от оставените пред вратите подноси — остатъци от бъркани яйца и, разбира се, обилно намазани с масло и мармалад кифлички. Вчера се отървах на косъм, след като облечен в бяло сако келнер дълго ме преследва по коридора, като тъпчеше и с двата си крака, но все пак и животът в хотел „Дюк“ ме е научил на много неща.

Вече успях да огледам кухнята — естествено отидох и се върнах с асансьора. Там плячката е много богата, но за съжаление веднъж седмично дезинфекцират чрез опушване. Срещнах и четири потенциални съпруги — всички те имаха болнав вид от дима, но бяха твърдо решени да останат в кухнята. Там не ми се нрави — предпочитам горните етажи, където няма никаква конкуренция, подносите със закуски са в изобилие, а понякога попадам и на някое мощно пиршество. Може да съм стар ерген, но ако се появи перспективна съпруга, все още мога да покажа на какво съм способен. Впрочем убеден съм, че стоя много по-горе от онези двукраки в хотел „Дюк“ — виждал съм ги да консумират гадости, които ме е гнус да спомена, камо ли да докосна. Правят го заради някакви глупави облози. Облози! Та нали целият ни живот е хазарт! Защо тогава трябва да се обзалагаме?

Повик за обич

Хети дръпна късия шнур на нощната лампа, притегли завивката около раменете си и застина в очакване да стихнат подсмърчанията и кашлицата на Алис.

— Алис? — прошепна тя.

Отговор не последва — беше заспала въпреки твърденията й, че никога не затваря очи, преди часовникът да удари единайсет.

Хети се примъкна до ръба на леглото и предпазливо протегна обутия си в бял чорап крак. Обърна се и погледна към Алис, от която се виждаше единствено заостреният нос, стърчащ между къдричките на нощната й шапчица и чаршафа, придърпан над устата й — спеше непробудно.

Хети тихичко се измъкна от леглото, от вълнение дъхът й излизаше на пресекулки. В полумрака съзря изкуствените зъби, поставени в две чаши с вода на масата. Изкикоти се нервно.

Плъзна се безшумно из стаята подобно на бял призрак, мина покрай канапето от викторианската епоха и спря пред масичката за шев. Вдигна сгъваемия капак и започна да рови между макарите и кройките, докато напипа ножицата. Стисна я здраво и отново прекоси стаята. От вечерта бе оставила вратата на гардероба леко открехната и сега успя безшумно да я отвори. Хети протегна тръпнещата си ръка в мрака, докосна две вълнени палта, няколко рокли. Най-сетне напипа нещо пухкаво и извади закачалката. Ножицата се изплъзна от пръстите й и издрънча на пода. Хети приглушено се изкикоти и надникна над вратата на гардероба — Алис спеше дълбоко, а и без това не чуваше добре.

Хети запристъпва на пръсти към осветения от луната шезлонг до прозореца и се отпусна в него, като постави в скута си ножицата и жилетката от ангорска вълна. Озарено от лунните лъчи, беззъбото й лице се усмихваше сатанински. Огледа жилетката с вид на човек, който оглежда пържолата, преди да реши откъде да си отреже. Жилетката наистина беше хубава. Едва преди седмица Алис я бе получила от своята племенница за рождения си ден — самата тя никога не би си позволила подобен лукс. Радваше й се като дете и я носеше всеки ден.

Ножицата се вряза с тихо шумолене в пухкавите ръкави, точно между маншета и рамото. Хети огледа работата си и се поколеба. Естествено, трябваше да разреже и гърба, но само няколко сантиметра, за да не си проличи веднага.

След няколко секунди вече бе прибрала ножицата, беше окачила жилетката в гардероба и се бе пъхнала под завивките. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Представи си разрязаните ръкави и изражението на Алис на другата сутрин. Жилетката беше напълно унищожена и Хети се почувства безкрайно доволна от себе си.

Прислужницата ги събуди в осем и половина. Този ритуал неизменно се повтаряше всеки ден: кокалестите й пръсти почукваха три пъти на вратата, после извикваше с глас, в който се прокрадваха подигравателни нотки:

— Часът е осем и половина. Закуската е готова.

Хети, която винаги се събуждаше първа, побутваше Алис по рамото. Те машинално сядаха от двете страни на леглото и без да продумат, събличаха нощниците си, под които се откриваше чисто бяло бельо. След седем години съвместен живот разговорите им бяха сведени до минимум.

Но тази сутрин Хети мислеше само за жилетката. Чувстваше се неловко, но не знаеше какво да каже или да направи, за да успокои изопнатите си нерви, затова отдели повече време за косата си. Плитката й беше дълга повече от шейсет сантиметра. Носеше я навита около главата.

Всяка сутрин я разплиташе и разчесваше косата си сто пъти. Това беше единствената й слабост.

Най-сетне свърши и се засуети, преструваше се, че закопчава роклята си. Алис сякаш се забави цяла вечност пред умивалника — правеше обичайната гаргара с разтворена в хладка вода сол. Упорито се придържаше към този разтвор, въпреки че Хети бе поставила на полицата примамливо шишенце с червеникава вода.

— Защо се хилиш? — Алис се обърна, лицето й беше мокро, на устните й играеше лека усмивка.

Хети не можа да отговори, погледна към поставените в чаша зъби и отново се изкикоти.

— Вземи си протезите. — Тя несръчно протегна чашата към приятелката си. — Хрумна ми, че ще забравиш да си ги сложиш.

— Кога си ме виждала да излизам без зъби, Хети?

Алис продължаваше да се усмихва, представяше си как щяха да се забавляват с мисис Кръм и сестра й, които бяха прекарали двата почивни дни извън пансиона, а вечерта щяха да играят на карти. Алис отиде по чорапи до гардероба. Хети наблюдаваше как извади светлосинята рокля, която най-добре подхождаше и на бежовата ангорска жилетка, и закопча всички копченца отпред. После свали жилетката от закачалката и понечи да я облече.

— Ах! — Дъхът й сякаш секна от болка, тя присви очи като обидено дете, по бузите й се затъркаляха сълзи. — Ххети, как можа!

Хети се подсмиваше, чувстваше се неловко, но същевременно се забавляваше отлично.

— Кой ли би могъл да ти скрои такъв номер? — възкликна тя, тръшна се на леглото и се запревива от смях.

— Само ти си го направила — заяви Алис, гласът й трепереше, тя притискаше жилетката до гърдите си. — Хети, колко си гадна!

Хети се изтегна напряко на леглото и продължи да се смее истерично.

— Не съм аз, Алис… Ха-ха-ха! Защо мислиш, че аз… — Гласът й мина в невъздържан смях.

Хети полежа няколко минути, за да се успокои напълно, после слезе да закуси. Когато излизаше от стаята, видя, че Алис седеше на стола до прозореца и хлипаше, заровила лице в жилетката.

Алис излезе от стаята чак на обяд. На масата бъбреше с мисис Кръм и сестра й, без да обръща внимание на Хети, която неспокойно се въртеше на стола. Самата Хети изобщо не съжаляваше за стореното — беше готова да понесе безразличието на Алис, без да изпитва никакви угризения.

Времето бе чудесно. Прекараха следобеда в Грамърси парк заедно с мисис Кръм, сестра й и собственицата на пансиона. Алис се преструваше, че е погълната от четивото си — беше взела от библиотеката на пансиона криминален роман от любимия си автор. Мисис Кръм и сестра й не спираха да говорят — двудневното им пътуване осигуряваше тема за разговор поне за няколко дни. Подробно описваха дори поднесените им ястия. Монотонните гласове и топлото слънце подействаха приспивателно на Алис, буквите се замъглиха пред очите й.

 

 

Тази сутрин бе решила да се държи с Хети хладно и резервирано. Това съвсем не бе първата безобразна постъпка на приятелката й. Спомни си как преди няколко месеца върху дантелената й покривка се появи мастилено петно — и то точно в деня, когато се канеше да я подари на племенницата си. Ами подвързаното с марокен томче със стиховете на Тенисън, което изчезна безследно? Сигурна бе, че Хети го е скрила. Ето защо реши хладнокръвно да събере багажа си, да остави на Хети кратка, но язвителна бележка и да се премести в някой съседен пансион. Щеше да съобщи адреса на мисис Кръм и да очаква с наслада извинението на Хети. Но всъщност изобщо не беше убедена, че Хети ще й се извини, и тази възможност я накара да се откаже от подобна рискована постъпка. Нима можеше да живее сама? Много по-лесно бе да остане тук, да прекарва приятни следобеди в игра на карти и да си отмъщава постепенно. Утешаваше се с мисълта, че такова поведение бе много по-подобаващо за една истинска дама. Не се стараеше да обмисли бъдещите си постъпки, които щяха да наскърбят Хети — възможностите щяха да й се предоставят сами.

Мисис Холанд я смушка с лакът:

— Ще изядем по един сладолед, а след това се връщаме в пансиона да играем на карти.

— Бях стигнала до най-интересното място — промърмори Алис, но все пак тръгна с останалите, демонстрирайки отлично настроение по пътя към сладкарницата.

Вечерта спечели на карти и остана доволна от себе си. През целия ден Хети тайничко я наблюдаваше и изпита огромно облекчение, когато Алис благоволи да й проговори. Но мисълта за разрязаната жилетка не напускаше Алис, терзаеше я явната несправедливост, тя се срамуваше от себе си, защото прекалено леко бе отминала простъпката. Това означаваше победа за Хети. Ето защо й се искаше да се надъха с омраза към злосторницата.

В девет часа се качиха в стаята и се наведоха над книгите си. Престореното смущение и разкаяние на Хети се бяха изпарили, тя дори се осмели да отбележи:

— Прекарахме приятно, нали?

— Да — кимна Алис, без да откъсва очи от книгата си.

— Време е да си лягам. — Хети произнесе неизбежната фраза, последвана от неизбежната прозявка.

След няколко минути вече седяха в леглото, облегнати на възглавниците — Хети преглеждаше вестника, Алис бе забила нос в криминалния си роман. Настъпи мълчание. После Хети оправи възглавницата си и се приготви за сън.

— Лека нощ, Алис.

— Лека нощ.

Алис угаси лампата и в стаята се възцари пълна тишина, нарушавана само от тихото тиктакане на часовника и от моторите на минаващите отвън коли. Часовникът на камината избръмча и започна да отброява до десет. Алис лежеше с отворени очи. През целия ден едва успяваше да сдържи сълзите си — чак сега се разплака. Чувстваше, че това не бяха детинските сълзи на раздразнение, пролети тази сутрин. Избърса носа си с чаршафа и се повдигна на лакът. Шията и раменете на Хети се очертаваха от сплетената й тъмна коса на фона на белите чаршафи. Внезапно Алис усети прилив на сили, би убила Хети със собствените си ръце, но тази мисъл я напусна така бързо, както се бе появила. Трябваше да си отмъсти така, че Хети да страда повече, а самата тя да изпита удовлетворение. Внезапно й хрумна нещо. Стана и с решителни стъпки се отправи към масичката за шев, също както Хети предишната нощ. След миг се озова обратно до леглото, наведе се над приятелката си и през сълзи се вторачи в спокойното й лице. Беше решила да отреже плитката до дъно, но в последния момент нагласи ножицата по-надолу, стисна я с две ръце, остриетата се врязаха в косата.

Хети се събуди от докосването на студения метал до шията й.

Щрак — и Алис бе готова.

— Какво става? — промълви Хети.

Отрязаната плитка лежеше като тъмносива змия върху завивката.

— Алис! — изплака Хети, опипа главата си, пръстите й докоснаха щръкналите кичури.

Алис се взираше в приятелката си. Внезапно я напуши смях. Изкиска се, очите й се наляха със сълзи.

— И ти стори същото с мен — възкликна тя. — Наряза жилетката ми.

Не бе нужно да се оправдава — Хети бе напълно смазана и зашеметена. Тя понечи да стане от леглото и да се огледа, но се отказа и отново опипа отвратителния израстък, който се мъдреше на мястото на прекрасната й плитка. Сетне се отпусна в леглото и зарови глава във възглавницата, от гърдите й се изтръгнаха неудържими стенания.

Алис се настани в креслото: усети необичаен прилив на енергия, изобщо не й се спеше. Призори, когато Хети най-сетне задряма, Алис също се промъкна в леглото.

На другата сутрин Хети не й говореше, дори не я погледна. Приятелката й прибра плитката си в чекмеджето, върза кърпа на главата си и слезе да закуси. В трапезарията се настани на друга маса. Алис забеляза, че Хети разговаря с мисис Холанд. Собственицата на пансиона се приближи до Алис, която четеше в единия ъгъл на салона.

— Струва ми се — тихо каза мисис Холанд, — че вие и приятелката ви ще бъдете по-щастливи, ако известно време живеете в различни стаи.

Алис се изненада, въпреки че очакваше нещо по-лошо. Предварително подготвената реч за мастиленото петно, за изчезналото томче на Тенисън и за разрязаната жилетка застина на устните й и тя побърза да каже:

— Съгласна съм, мисис Холанд. Ще се подчиня на всяко желание на Хети.

Алис предложи да напусне стаята, но всъщност Хети стори това. Тя се премести в по-малка стая на същия стаж.

Тази нощ Алис не можа да заспи, не че мислеше за Хети или изпитваше угризение от постъпката си — напротив, изобщо не съжаляваше, но вещите, стаята, тиктакането на часовника и дори тъмнината бяха различни, защото беше сама. Няколко пъти дочу стъпки пред вратата и си помисли, че Хети се връща, но това бяха само обитатели на пансиона, които отиваха до тоалетната в дъното на коридора. Хрумна й да почука на вратата на Хети и да се извини, но се отказа.

На другата сутрин огледа под око Хети — по лицето на приятелката й личеше, че и тя е прекарала безсънна нощ. През целия ден не си проговориха и избягваха погледите си. По време на традиционната игра на карти и на чая в четири и половина успяха да седнат на различни маси. Алис спа неспокойно и следващата нощ, но реши, че това се дължи на задушеното агнешко, което бе трудно смилаемо. Навярно Хети се е чувствала още по-зле, защото страдаше от лошо храносмилане.

Изминаха три дни и нощи и по лицата на двете приятелки ясно проличаха следите от безсънните часове. Мисис Холанд им предложи приспивателно, но Алис учтиво отказа. Все пак имаше достойнство и не искаше да покаже, че е разстроена от отсъствието на Хети. Освен това смяташе употребата на приспивателни за проява на слабост, въпреки че Хети навярно щеше да се поддаде на изкушението.

На петия ден, в три часа следобед, Хети почука на вратата на Алис. На главата си беше завързала един от трите шала, които притежаваше, и то онзи, подарен й от Алис за миналата Коледа.

— Алис, искам да ти се извиня, но и ти трябва да сториш същото — промълви Хети, устните й се гърчеха, сякаш едва сдържаше сълзите си.

Този момент беше, или по-точно, трябваше да бъде победоносен за Алис. По принцип беше така, въпреки че тя имаше странното усещане, че нещо — не можеше да определи точно какво — помрачава победата й.

— Ще се извиня за плитката, ако ти се извиниш за жилетката — отвърна Алис.

— Извинявай — прошепна Хети.

— И за мастиленото петно на покривката, и за — всъщност къде е томчето с поемите на Тенисън?

— Не е у мен — отвърна Хети през сълзи.

— Така ли?

— Точно така — решително заяви Хети.

В този миг Алис разбра какво се бе случило: Хети бе унищожила книгата, тъй че твърдението й бе до известна степен вярно. Разбра, че не трябва да настоява, а да прости и да забрави всички злини, въпреки че разумът и чувствата й диктуваха да стори обратното. Ето защо импулсивно каза:

— Добре, Хети. Ако желаеш, можеш да се върнеш при мен.

Хети пренесе багажа си обратно, но в четири и половина седнаха да играят карти на различни маси.

След като се унизи да почука на вратата на Алис и да й се извини, Хети възвърна здравия си сън в познатата обстановка, но в душата й се спотайваше чувството, че е ощетена. Стихосбирката и жилетката можеха да се купят, но кой щеше да върне косата й? Отмъщението на Алис беше прекалено жестоко — изобщо не можеше да се каже, че са наравно.

Измина няколко дни, отношенията между двете приятелки се нормализираха: почти не разговаряха, но привидно бяха учтиви една към друга, хранеха се и играеха карти заедно. Мисис Холанд се успокои.

Алис реши да купи на Хети скъп тоник за коса, какъвто бе видяла на някаква витрина на Медисън авеню по време на разходката с мисис Холанд и другите пансионерки, но не го направи. Не купи и „специалния препарат за коса“, рекламиран на последната страница на едно списание, който гарантираше бързото израстване и сгъстяване на косата. Все пак внимателно прочете всяка дума от рекламата.

Междувременно Хети мълчаливо се бореше с жалкия остатък от плитката, разчесваше косата си както преди, но само когато Алис се къпеше или не беше в стаята. Нито една вещ на Алис не й се струваше достоен обект за отмъщение. Наближаваха коледните празници. Хети реши търпеливо да изчака новите подаръци, които щеше да получи Алис.

Човекът, който пишеше книги наум

Е. Тейлър Чийвър пишеше книги наум, а не върху хартия. До шейсет и втората си годишнина, когато почина, бе успял да напише четиринайсет романа и да сътвори сто двайсет и седем герои, всеки един от които беше ясно запечатан поне в неговото съзнание.

Всичко започна така: когато беше двайсет и три годишен, Чийвър написа роман, озаглавен „Вечното предизвикателство“, който беше отхвърлен от четирима лондонски издатели. По онова време той работеше като заместник-редактор в един брайтънски вестник. Показа ръкописа на неколцина журналисти и на свои приятели — литературни критици, но всички до един го разкритикуваха най-безцеремонно. Думите им напомниха на Чийвър рецензиите на лондонските издатели:

— Образите не са се получили… диалогът е изкуствен, темата — неясна. Откровено казано, романът не става за публикуване дори и да го преработиш. По-добре го зарежи и напиши друг.

В продължение на две години Чийвър бе посветил цялото си свободно време за написване на въпросния роман и едва не загуби Луиз Уелдън — момичето, за което възнамеряваше да се ожени — защото почти не й обръщаше внимание. Все пак се ожени за нея след пороя от отрицателни рецензии. Това далеч не бе очакваният триумф, с който възнамеряваше да покори сърцето на младоженката и да се впусне в брачния живот.

Чийвър имаше малка рента, Луиз също, дори по-голяма, ето защо не му се налагаше да работи. Години наред си бе представял как ще напусне службата си във вестника (понесен на крилете на славата след публикуването на първия му роман) и ще се посвети на писане на други произведения и рецензии. А защо да не открие специална рубрика в брайтънския вестник? След време положително щяха да го поканят за дописник на „Тайм“ и „Гардиън“. Междувременно се опита да постъпи като литературен критик в брайтънския „Бийкън“, но от редакцията отказаха да го назначат на постоянно място. Освен това Луиз искаше да живеят в Лондон.

Купиха къща на „Чейни Уок“ и я обзаведоха с мебели и килими, подарени от родителите им. Междувременно Чийвър реши да започне нов роман, но този път възнамеряваше да го обмисли добре. Забули се с такава тайнственост, че отказа да съобщи заглавието и темата на Луиз, дори не обсъди образите с нея, въпреки че ги виждаше съвсем ясно във въображението си: представяше си техния произход, мотивите им, вкусовете и външния им вид, чак до цвета на очите. Следващата му книга щеше да има ясно очертана фабула, образите щяха да бъдат от плът и кръв, а диалозите — пестеливи, но съдържателни.

Чийвър прекарваше дълги часове в кабинета: оттегляше се след закуската и оставаше там чак до следобед, после отново се залавяше за работа и напускаше бюрото си едва когато станеше време за чая или за вечерята, подобно на всеки погълнат от работата си писател. Странното бе, че докато седеше пред бюрото, не пишеше нищо, с изключение на някое и друго число: „1877+53“, или „1939-83“, за да определи възрастта или рождената дата на героите си. Имаше навика да си тананика тихичко, докато размишлява.

Изминаха четиринайсет месеца, докато успя да измисли и да напише наум новата си книга (никой освен него не знаеше заглавието й). По това време се роди и синът му Евърет. Чийвър прекрасно знаеше какво ще напише, дори си представяше цялата първа страница, сякаш я виждаше отпечатана в съзнанието си. Знаеше, че книгата ще съдържа дванайсет глави, и познаваше съдържанието им. Знаеше наизуст голяма част от диалозите и можеше да ги възпроизведе когато пожелае. Чийвър смяташе да напечата книгата за по-малко от месец. Имаше нова пишеща машина, подарък от Луиз за последния му рожден ден.

— Най-сетне свърших — рече той една сутрин, а на лицето му беше изписано непривично ведро изражение.

— Каква приятна вест, скъпи — отвърна Луиз, която тактично никога не го разпитваше за работата му, тъй като усещаше, че това не му се нрави.

Преди да се залови за работа, Чийвър прегледа „Тайм“ и натъпка лулата си, а Луиз отряза три жълти рози, постави ги във ваза и ги отнесе в кабинета му, след което мълчаливо се оттегли.

Кабинетът гледаше към градината и беше обзаведен красиво и уютно. Чийвър разполагаше с огромно бюро, върху което бяха подредени справочници и речници, осветлението беше подходящо, имаше и тапицирано със зелена кожа канапе, на което можеше да си подремне. Той забеляза розите на подвижната масичка до бюрото и се усмихна признателно.

Глава първа, страница първа — помисли си Чийвър. Книгата щеше да бъде посветена на Луиз — щеше да напише на първата страница само четири думички: „На съпругата ми Луиз“. В главата му се оформи първото изречение: „В едно мрачно декемврийско утро Ленърд…“.

Замисли се и отново запали лулата си. Беше поставил лист в машината, но заглавната страница си оставаше празна. В десет и петнайсет внезапно усети, че го обзема потискаща и парализираща сетивата му досада. Знаеше съдържанието на книгата, всеки ред беше запечатан в съзнанието му, защо трябваше да я пише? Ужасяваше го мисълта, че през следващите няколко седмици ще трябва да блъска по клавишите, за да напечата добре известните му думи върху двеста деветдесет и две страници (изчислил ги бе предварително). Отпусна се на зеленото канапе и спа до единайсет часа. Събуди се освежен и взе ново решение: в края на краищата тази книга беше завършена, дори редактирана. Защо да не се заеме с друга?

От известно време в главата му назряваше идеята за роман, пресъздаващ съдбата на сираче, което търси родителите си. Реши да се залови с него. Прекара целия ден на бюрото, тананикаше си и се взираше в листчетата хартия, повечето от които бяха празни, като почукваше с гумичката на жълтия си молив. В главата му се зараждаше нова творба.

Докато съчиняваше и редактираше дългия роман за сирачето, синът му успя да навърши пет години.

— Мога да напечатам книгите си по-късно — обясни Чийвър на Луиз. — По-важно е да ги съчиня.

Луиз успя да прикрие разочарованието си.

— Баща ти е писател — съобщи тя на малкия Евърет. — Той не ходи на работа както другите хора, а твори у дома.

Малчуганът ходеше на детска градина и децата го разпитваха за професията на баща му. Еверет осъзна истинското положение едва когато навърши дванайсет години. Всичко това му се стори много забавно, особено обяснението на Луиз, която му съобщи, че баща му е написал шест книги. Невидими книги! Точно тогава Луиз промени отношението си към Чийвър — престана да бъде пасивна и толерантна и започна да изпитва към него истинско уважение и възхита. Направи го напълно съзнателно, главно за да даде пример на Евърет. Подчинението на условностите я караше да вярва, че ако синът престане да уважава баща си, това ще повлияе зле не само върху оформянето на характера МУ, а и върху цялото семейство.

Когато стана петнайсетгодишен, Евърет вече не се присмиваше на професията на баща си, а се срамуваше от него и се чувстваше неловко пред приятелите си.

— Значи баща ти пише романи? Интересни ли са? — запита неговият съученик Рони Фелпс, който беше полубог в очите на Евърет. Той бе склонил Рони да му гостува за коледните празнини, което само по себе си представляваше удивително постижение. Евърет изгаряше от желание всичко да мине гладко.

— Странно, че никога не съм чувал за него, след като е написал цели седем романа. Кой е издателят му?

Евърет беше толкова притеснен, че Рони също се почувства неудобно и още на третия ден отпътува при родителите си в Кент. Евърет отказа да се храни и прекарваше с часове в стаята си, където майка му на два пъти го свари да плаче.

Чийвър живееше в неведение, Луиз го щадеше от неприятностите — трепереше да не секне творческият му процес. Но ваканцията щеше да продължи повече от месец, затова тя тактично предложи да заминат някъде, примерно на Канарските острови.

Отначало Чийвър се ужаси от това предложение. Често казваше, че не обича да почива и няма нужда от отпуска, но след двайсет и четири часа внезапно реши, че идеята е добра.

— Смятам, че пътуването няма да попречи на работата ми — заяви той.

Чийвър седеше по цели часове в шезлонга си на палубата и с молив в ръка работеше върху осмия си роман, но в продължение на дванайсет дни не написа нищо, въпреки че пръстите му стискаха молива. Луиз седеше до него и по доволната въздишка и по притворените му очи познаваше кога съпругът й си отдъхваше. Често към залез-слънце Чийвър сякаш държеше и прелистваше някаква книга и жена му разбираше, че той препрочита творбата си, която знаеше наизуст.

— Ха-ха — изкискваше се тихичко той, когато някой пасаж му се стореше особено забавен. Обръщаше друга страница, сякаш прочиташе нещо, и промърморваше: — Хмм. Не е лошо, никак не е лошо.

Самодоволните възклицания на Чийвър караха Евърет, който обикновено седеше до майка си, да скача гневно и да се отдалечава с тежки крачки. Пътуването не оказа очаквания ефект върху него, тъй като на кораба нямаше негови връстници, с изключение на някакво момиче. Той заяви на родителите си и на любезния стюард, че няма никакво желание да се запознава с въпросната девойка.

Нещата потръгнаха едва когато Евърет постъпи в Оксфорд. Сега намираше поведението на баща си за забавно, дори сподели с Луиз:

— Не всеки има баща, който е жива хумореска. Да ти разкажа ли вица за…

— Млъкни, Евърет — отвърна майка му със студенина, която моментално изличи усмивката от лицето му.

Когато прехвърли петдесетте, у Чийвър се появиха признаци на сърдечното заболяване, което по-късно го отнесе. Както обикновено, той усърдно продължаваше да пише наум, но лекарят го посъветва да намали работното си време и да спи по два часа през деня. Луиз се посъветва със специалист по сърдечни заболявания, на когото обясни естеството на работата на Чийвър:

— Съпругът ми измисля романи, а това е така уморително, както и написването на истинска книга.

— Разбира се — съгласи се лекарят.

Когато настъпи краят, Евърет беше трийсет и осем годишен и работеше като зоолог, а двете му деца бяха навлезли в юношеска възраст.

Майката, синът и неколцина роднини се събраха в болничната стая, където Чийвър лежеше под кислородната палатка. Той мърмореше тихичко, Луиз се приведе и се заслуша.

— Прах в прахта — мълвеше Чийвър. — Отдръпнете се! Снимките са забранени… До Тенисън ли?

А после с тих възвишен тон:

— Паметник на човешкото въображение.

Евърет също се заслуша. Сега баща му сякаш произнасяше предварително подготвена реч. „Хвалебствено слово!“ — помисли си той.

— … скромно местенце; тачен от признателните люде… Трак… Внимателно!

Внезапно Евърет се запревива от смях:

— Та той погребва самия себе си в Уестминстърското абатство!

— Евърет! — прошепна майка му. — Млъкни!

— Ха-ха-ха — притеснението на Евърет се изрази в пристъп на луд кикот. Олюлявайки се, той изскочи от стаята и се строполи на пейката в коридора, като стискаше устни с напразното усилие да се овладее. Още по-забавно му се струваше това, че останалите, с изключение на майка му, не осъзнаваха комичността на положението. Всички знаеха, че баща му пише книги наум, но изобщо не можеха да оценят „номера“ с Гробището на поетите.

След няколко минути успя да придобие сериозно изражение и се върна в стаята. Баща му си тананикаше, както му бе обичай, докато работеше. Нима продължаваше да твори? Евърет видя как майка му се наведе и се заслуша. Може би грешеше, но му се стори, че долови изпод кислородната палатка звуците на химна „Земя на надежда и слава“.

После настъпи краят. Докато се изнизваха един по един от стаята, на Евърет му хрумна, че е редно да отидат у майка му да похапнат нещичко за „Бог да прости“, но изведнъж осъзна, че баща му още не беше погребан — Чийвър наистина притежаваше удивителна сила на внушението.

Осем години по-късно Луиз легна на смъртно легло след тежък грип, последван от пневмония. Евърет седеше до нея. Тя все говореше за баща му, тюхкаше се, че през целия си живот не бе получил заслужената слава и уважение.

— Оцениха го едва след смъртта му — промълви тя. — Да не забравяме, че е погребан в Гробището на поетите.

— Разбира се — прочувствено отвърна Евърет и дори й повярва за миг.

— Естествено, там няма място за съпругите им, иначе щяха да ме положат до него — прошепна Луиз.

Евърет не й каза, че тя наистина ще легне до съпруга си в семейната гробница в Брайтън. Не може да бъде! Може би щеше да се намери някое местенце в Гробището на поетите.

— Брайтън ли? — промълви Евърет, за миг в главата му всичко се обърка, сетне се опомни и каза: — Не съм сигурен. Може би ще уредим нещо, мамичко.

Луиз склопи очи и устните й застинаха в блажена усмивка, подобна на усмивката, която се бе появила върху лицето на Чийвър в последния му час.

Кошмарни утрини

Еди бе разгневен, но лицето му изглеждаше безизразно, сякаш мисълта му бе далеч оттук. Взираше се в двегодишната си дъщеря Франси — малката се добра с несигурни стъпки до двойното легло, удари се в него, строполи се на пода и запищя оглушително.

— Твой ред е да я усмириш — каза Лора, без да пуска прахосмукачката от ръцете си. — И без това съм заета.

— За бога, нали ти я удари, оправяй се сама.

Еди се бръснеше на умивалника в кухнята.

Лора заряза работата си, пристъпи към Франси, чиято буза кървеше, отказа се от намеренията си, върна се, измъкна шнура на прахосмукачката и започна да го навива. Хич не я беше грижа — тази вечер апартаментът можеше да остане непочистен.

Другите деца, Джорджи, близо на шест години, Хелън — на четири, и Стиви — на три, се блещеха, олигавените им усти се усмихваха нерешително.

— По дяволите, здравата се е ударила. — Еди притисна пешкира към бузата на малката. — Погледни, сигурно ще трябва да се шие. Как успя да го направиш?

Лора мълчеше, нямаше никакво намерение да му отговаря, беше капнала от умора. Момчетата — така Еди наричаше приятелите си — щяха да дойдат довечера в девет, за да играят покер. Лора трябваше да приготви най-малко двайсет сандвича с пастет и шунка за обичайната им среднощна вечеря. Еди бе спал през целия ден и сега тепърва се обличаше.

— Ще благоволиш ли да я заведеш в болницата? — изръмжа той, едната му буза беше покрита с крем за бръснене.

— Ако отида пак аз, онези ще си помислят, че само ти я удряш, пък и честно казано, така си е.

— Не ми излизай с този номер, особено сега — отвърна Еди. — По дяволите, кои са „онези“? Майната им!

След двайсет минути Лора влезе в чакалнята на болницата „Сейнт Винсънт“ на „Уест стрийт“ №11. Отпусна се на твърдата скамейка и притвори очи. Преди нея имаше седем души и сестрата я предупреди, че трябва да почака около половин час, като обеща да побърза — бузата на малката кървеше слабо. Лора бе успяла да измисли правдоподобно обяснение: Франси паднала върху прахосмукачката и се наранила от плъзгача на свързващата тръба. Предполагаше, че ще й повярват, защото бе ударила детето точно с тази тръба, докато малката я дърпаше от ръцете й.

Водеше за трети път Франси в болницата, която се намираше на четири преки от дома им. Първия път носът на бебето беше счупен (от лакътя на Еди), после имаше слаб кръвоизлив в ухото, който упорито отказваше да спре, третия път ръката на Франси беше счупена, но родителите й не разбраха. Пък и откъде можеха да знаят — счупената кост не се виждаше. Но точно тогава окото на малката беше посиняло и в живота им се появи служителката от Социални грижи. Навярно ги бе наклеветила някоя съседка и Лора беше сигурна, че това бе работа на проклетата мисис Ковини от партера.

Мисис Ковини беше от онези трътлести, облечени в черно италиански мамички с железни нерви, които през целия си живот са заобиколени от деца и непрекъснато ги мляскат, сякаш са рядък и безценен дар божи. Лора беше забелязала, че тези жени не ходят на работа. Самата тя работеше пет вечери седмично в закусвалня в центъра на града. Работата й, съчетана с усилието да става всяка сутрин в шест, за да изпържи бекон с яйца на Еди, да приготви кутията с обяда му, да нахрани децата, които вече бяха станали, и да се занимава с тях по цял ден, беше достатъчна да умори дори вол.

Шпионската дейност на мисис Ковини им навлече близо двуметровото чудовище с напълно подхождащото й име мисис Краби[2].

— Навярно ви е трудно с четирите деца, мисис Ригън… Използвате ли противозачатъчни средства?

О, по дяволите! Лора раздвижи главата си върху облегалката на скамейката и тежко въздъхна — Чувстваше се също като в гимназията, когато й се налагаше да решава някоя безкрайно скучна алгебрична задача. Двамата с Еди бяха католици. Самата тя може би щеше да взима противозачатъчни таблетки, но Еди не даваше да се издума за тях, тъй че въпросът беше приключен. Самата тя — каква ирония — ако беше сама, нямаше да има нужда от хапчета. Все пак този аргумент успя да затвори устата на дъртата Краби и Лора дори изпита известно удовлетворение. Поне двамата с Еди имаха известни права, нали?

— Следващият — покани усмихнатата сестра.

Младият лекар подсвирна.

— Какво се е случило?

— Малката падна върху прахосмукачката.

Лора усети познатата миризма на дезинфекционно средство. Лекарят взе хирургическата игла. Франси бе задрямала в чакалнята, но когато й сложиха упойката, се събуди и непрекъснато пищя по време на операцията. Лекарят й даде слабо приспивателно, измърмори нещо на сестрата и се обърна към Лора:

— Какви са тези синини по ръцете й?

— Ами… ударила се е, докато играела вкъщи — кожата й е много нежна.

Лора се питаше дали не бе попаднала на същия лекар, при когото бе идвала преди три-четири месеца.

— Почакайте малко.

Сестрата се върна и заедно с лекаря прегледаха картона, който беше донесла, сетне каза:

— Тук е отбелязано, че ви посещава служителка от Социални грижи.

— Вярно е.

— Имате ли определен ден за посещения?

— Да, записала съм го — излъга Лора.

 

 

Мисис Краби връхлетя без предупреждение в понеделник вечерта. Еди току-що се беше прибрал и бе отворил кутия бира. Той беше строител и работеше извънредно през лятото, когато дните бяха по-дълги. Щом се прибереше вкъщи. Еди неизменно се отправяше към умивалника, изтриваше се с пешкир, отваряше кутия бира и се настаняваше на покритата с мушама кухненска маса.

Мисис Краби пристигна точно в момента, когато Лора беше нахранила децата и се канеше да ги изпрати да спят. Еди изпсува, като видя служителката на вратата.

— Надявам се, че не ви преча…

„Как ли пък не!“ — помисли си Лора.

— Как я карате?

Лицето на Франси беше бинтовано и превръзката бе влажна и изцапана с жълтък — от болницата бяха предупредили да не я свалят. Еди, съпругата му и мисис Краби седнаха в кухнята и натрапницата им изнесе цяла лекция:

— Трябва да разберете, че и двамата използвате малката Франсиз за отдушник на лошото си настроение. Някои блъскат по стената или се карат помежду си, а вие сте свикнали да биете детето, нали?

Тя се усмихна уж дружелюбно и впери поглед в тях.

Еди се намръщи и смачка кибритената кутия в шепата си. Лора неспокойно се въртеше на стола, но мълчеше — знаеше, че жената е права. Преди да се роди Франси, най-често шамарите изяждаше Стиви, дори прекалено често. Ясно бе едно — изобщо не бяха искали трето дете, или поне не, докато живееха в този малък апартамент. А Франси беше четвъртото.

Мисис Краби продължаваше да говори:

— Но и двамата трябва да разберете, че Франси съществува.

Лора се успокои, щом разбра, че натрапницата очевидно не възнамерява отново да подхване въпроса за противозачатъчните таблетки. Забеляза, че Еди беше готов да избухне — пиеше бирата си така, сякаш се срамува, че са го заварили с кутията в ръка, но с маниера на човек, който е пълен господар в дома си.

— Може би се нуждаете от по-голям апартамент, с повече стаи? Това доста ще облекчи опънатите ви нерви.

Еди се почувства задължен да изясни материалното им положение.

— Печеля добре, защото съм добър оксиженист, но и разходите ни са големи. Точно сега не ми се ще да търся по-голямо жилище.

Мисис Краби огледа стаята. Черната й, грижливо фризирана коса приличаше на перука.

— Имате хубав телевизор. Ваш ли е?

— Да, но все още го изплащаме, пък и той е само част от разходите.

Лора изтръпна: изплащаха още сто и петдесет долара за ръчния часовник на Еди. За щастие той не го носеше в момента — ходеше на работа с евтиния.

— Струва ми се, че и мебелите също са нови. И тях ли сте купили?

— Да — отвърна Еди, облегна се назад и обгърна с крака пречката на стола си. — Жилището беше мебелирано, но да бяхте видели… — Той презрително махна с ръка към канапето.

Лора се намеси в негова подкрепа:

— Бяха поставили някаква пластмасова вехтория, покрита с червен дунапрен, върху която изобщо не можеше да се седи.

Искаше й се да добави, че при това имаше опасност да ти насини задника.

— Ще си купим мебели, когато се преместим в ново жилище — каза Еди и кимна по посока на канапето и креслата, тапицирани с бежово кадифе на розови и сини цветя. Бяха взели мебелите преди по-малко от три месеца, но вече биха изцапани с шоколадово мляко и портокалов сок. Лора не успяваше да ги опази от децата, въпреки че непрекъснато им крещеше да играят на пода.

Всъщност мисис Краби намекваше, че мебелите още не са изплатени, не че бе загрижена за удобството им или за обзавеждането на жилището.

— Последната вноска е следващия месец — каза Еди.

Естествено, лъжеше. Трябваше да плащат още четири-пет месеца, защото бяха пропуснали две вноски и продавачът от магазина на Четиринайсета улица заплашваше да си прибере мебелите.

Дъртата кранта изнесе цяла лекция против покупките на кредит: „Винаги внасяйте цялата сума. Разберете, че щом не можете да платите в брой, значи не можете да си го позволите“.

Лора едва успяваше да сдържи гнева си, въпреки че бе ядосана не по-малко от Еди. Беше разбрала, че най-ефикасният начин да се отървеш от натрапниците е привидно да се съгласяваш с всяка тяхна дума — след време те преставаха да идват.

— … Ако продължавате да се държите така с малката Франсис, ще потърся съдействието на закона — убедена съм, че това няма да ви хареса, защото означава малката да бъде отведена на друго място.

Подобна идея се стори изключително привлекателна за Лора.

— Къде ще я водите? — изписука Джорджи, който се беше промъкнал под масата, облечен само с панталоните на пижамата.

Мисис Краби не му обърна внимание, готвеше се да тръгва.

След излизането й Еди отново изпсува и отиде да си вземе още една бира.

— Гадно вмешателство в личния ми живот. — Той затвори с ритник вратата на хладилника.

Лора прихна да се смее:

— Господи, спомняш ли си онова старо канапе?

— Жалко, че вече го няма, здравата щеше да й насини задника.

Същата вечер около полунощ Лора вдигна тежкия поднос с четирите огромни сандвича и чашите кафе и внезапно си спомни онова, което съзнателно се опитваше да забрави през последните пет дни. Невероятно, но не бе мислила по този въпрос цели пет дни. Сега беше почти сигурна. Еди щеше да побеснее.

На другата сутрин, точно в десет, Лора позвъни от будката за вестници на доктор Уиблър. Каза му, че бърза, и той й определи час за единайсет и петнайсет. На излизане Лора срещна в коридора мисис Ковини, която миеше белите плочки пред своята врата. Хрумна й, че това е лошо предзнаменование — двете не си говореха.

— Не е толкова лесно да ви направя аборт. — Доктор Уиблър сви рамене и се усмихна престорено, сякаш искаше да каже: „Всичко зависи от самата вас, аз съм мъж, и при това лекар“.

Докторът промърмори:

— Нежеланата бременност може да се избегне и тогава няма да са необходими аборти.

Лора започна да се вбесява, но успя да запази учтиво и любезно изражение.

— Докторе, вече ви казах, че строго спазваме правилата на католическата вяра, или поне съпругът ми ги спазва — разбирате, че подобни неща са неизбежни. Имайте милост — вече съм родила четири деца.

— Откога католичките започнаха да правят аборти? Аз отказвам да го сторя, мисис Ригън, но мога да ви изпратя при друг лекар.

Кой казваше, че напоследък било много лесно да направиш аборт?

— Може би ще успея да събера пари… Колко ще струва?

Доктор Уиблър вземаше евтино, затова се лекуваха при него.

— Не става въпрос за пари. — Лекарят губеше търпение, чакаха го други пациенти.

Лора се опита да блъфира:

— Нали правите аборти на други жени, защо не и на мен?

— Щях да го направя, ако здравето ви беше в опасност.

Лора разбра, че няма да успее да го убеди — разходката й струваше седем долара и петдесет цента. Единствената полза бе, че успя да получи нова рецепта за приспивателно. Същата вечер съобщи новината на Еди. По-добре да му каже веднага, вместо да отлага, защото от опит знаеше, че всяко отлагане беше истинско мъчение — проклетата мисъл непрекъснато я терзаеше.

— О, господи! — простена Еди и се тръсна на канапето върху ръката на Стиви, която малкият беше протегнал точно в момента, когато баща му се строполи върху нея.

Стиви изпищя.

— Я млъквай! Не съм те убил — изръмжа Еди. — Ами сега? Какво ще правим сега?

„Ами сега?“ Лора напразно се опитваше да отговори на този въпрос. По дяволите, какво можеше да направи, освен да се надява на спонтанен аборт, което бе практически невъзможно. Можеше да падне по стълбите или нещо подобно, но поне досега не бе имала смелостта да го направи. Писъците на Стиви звучаха като ужасен музикален съпровод, също като във филмите на ужаса.

— Млъквай, Стиви!

Франси също започна да реве — Лора още не я беше нахранила.

— Ще ми се да се напия — заяви Еди. — Предполагам, че нямаме нищо за къркане.

Знаеше прекрасно, че няма. Алкохолът никога не се задържаше у тях.

Еди се приготви да излезе.

— Няма ли да хапнеш нещо? — попита Лора.

— Не. — Той навлече пуловера си. — Искам поне за малко да забравя цялата тази гадост.

Лора натъпка Франси с картофено пюре от шише с биберон — така беше по-лесно, отколкото с лъжичка. Остави на другите деца кутия смокини и десет минути по-късно последва примера на съпруга си, само че отиде в някакъв бар в другата част на града, който той не посещаваше. Имаше късмет — днес не беше на работа. Изпи две уискита с лимон, последвани от бутилка бяло вино, после някакъв много симпатичен мъж я заговори и я почерпи още две уискита. След четвъртата чаша се почувства великолепно — въобразяваше си, че е почтена и важна дама, кипреше се на високото столче и се оглеждаше крадешком в огледалото зад бутилките. Какво ли ще стане, ако започне живота си отново? Никакъв брак, никакъв Еди, никакви деца, да започне от самото начало, да обърне нова страница.

— Питах те дали си омъжена?

— Не — излъга Лора.

Но с изключение на този въпрос кавалерът й говореше само за футбол — същия ден беше спечелил някакъв облог. Лора витаеше в облаците: някога е била омъжена и обичана от съпруга си… Предварително й беше известно, че никога няма да бъдат богати, но заплатата му щеше да им стига да живеят прилично. Бог й беше свидетел, че не е капризна жена — къде отиваха всичките им пари? За децата — ето къде. Жалко, че Еди беше католик, а щом се омъжиш за такъв…

— Хей, ти не ме слушаш!

Лора не позволи на гласа да я изтръгне от фантастичния свят на мечтите. Та нали и тя някога копнееше за обич и за щастие, искаше да създаде прекрасен дом за Еди. Сега натрапниците не я оставяха на мира дори в собствената й къща. Нима мисис Краби знаеше какво е да бъдеш събуден в пет сутринта от плача на дете, или да бъдеш ощипан от Стиви или от Джорджи, след като си спала само няколко часа и цялото ти същество жадува за сън? Точно тогава децата ги дразнеха най-много, през тези кошмарни утрини двамата с Еди ги биеха. Лора усети, че ще се разплаче, затова се заслуша в думите на непознатия, който продължаваше да говори за футбол.

Той предложи да я изпрати и Лора се съгласи — беше толкова замаяна, че трябваше да се облегне на ръката му. Пред вратата му каза, че живее с майка си и не може да го покани. Той започна да настоява, но тя го отблъсна и тръшна вратата, която автоматично се затвори. Преди да стигне до третия етаж, чу стъпки зад себе си и си помисли, че непознатият е успял да се промъкне, но се оказа, че е Еди.

— Ей, малката, как си? — измърмори съпругът й, забравил неволите си.

Децата бяха влезли в хладилника — правеха го поне веднъж месечно. Еди изблъска Джорджи и затвори хладилника, подхлъзна се върху разпиляния по пода зелен фасул и едва не падна.

— За бога, пуснали са газта! — извика той.

Всички кранчета бяха отворени, навсякъде миришеше на газ. Еди завъртя крановете и отвори широко прозореца.

Джорджи ревна, последваха го и другите.

— Млъквайте! — изкрещя Еди. — По дяволите, какво им става? Да не би да са гладни? Нахрани ли ги?

— Разбира се — отвърна Лора.

Еди се блъсна в рамката на вратата, кракът му бавно се огъна и той се сгромоляса на пода. Четиригодишната Хелън се засмя и плесна с ръчички. Стиви се хилеше. Еди прокле цялото семейство и запрати пуловера си към канапето, но не го улучи. Лора запали цигара, още беше в прекрасно настроение благодарение на изпитото уиски.

В банята се счупи някакво стъкло, но тя само повдигна вежди и дръпна от цигарата си. Хрумна й, че трябва да завърже Франси в кошчето, и с нежелание се запъти към нея. Бебето седеше в ъгъла като мръсна парцалена кукла. Кошчето стоеше в спалнята, както и двойното легло, на което спяха останалите три деца. Лора си помисли, че проклетата спалня напълно отговаряше на предназначението си — беше пълна с легла[3]. Дръпна Франси за лигавчето, но в този миг бебето се оригна и повърна върху ръката й пихтиеста пресечена маса.

— Уф! — Лора изпусна детето и с отвращение почисти ръката си.

Главата на Франси се удари в пода и тя изпищя. Лора изплакна ръката си, като изблъска Еди, който вече се бе съблякъл гол до кръста и се бръснеше пред умивалника.

— Къркана си — заяви Еди.

— Голяма работа.

Лора се върна при Франси и я разтърси, за да я накара да млъкне.

— Престани, за бога! Ти пък за какво ревеш?

— Дай й аспирин, и ти си вземи — нареди Еди.

Лора го напсува. Само да посмее да я докосне тази вечер — тя щеше да се върне в бара. Точно така — заведението работеше до три сутринта. Осъзна, че притиска възглавницата към лицето на бебето, за да го накара да замълчи поне за миг. Спомни си думите на мисис Краби: „Франси се е превърнала във ваша жертва“. Жертва ли? По-скоро в отдушник за двамата. Наистина, биеха бебето повече от другите деца, но то ревеше повече. Лора приложи на дело мислите си и удари силен шамар на Франси. Нали точно така се постъпва с изпаднали в истерия хора? Зашеметено, бебето наистина млъкна, но само за няколко секунди, след което заплака още по-силно.

Съседите от долния етаж започнаха да чукат по тавана. Лора си представи как блъскаха с дългата дръжка на метлата и в знак на протест три пъти тропна с крак по пода.

— Слушай, ако не накараш това дете да млъкне… — заплашително промърмори Еди.

Лора се събличаше пред отворения гардероб. Облече нощницата си и пъхна крака в стари кафяви мокасини, които й служеха вместо домашни пантофи. Еди беше счупил стъклената етажерка в банята, върху която поставяха четките за зъби. Лора изблъска с крак парчетата — тази вечер нямаше сили да ги измете. За какво беше дошла? Да, за аспирин. Взе някакво флаконче, но то се изплъзна от пръстите й още преди да развинти капачката. Тряс — таблетките се разпиляха по целия под. Жълти таблетки — приспивателното. Колко жалко! Ще ги измете утре. Лора взе два аспирина.

Еди крещеше и размахвайки ръце, се опитваше да подкара децата към другото двойно легло. Това бе задължение на Лора и тя знаеше, че съпругът й го правеше само защото не искаше децата да останат будни през цялата нощ и да му пречат.

— Ще ви напляскам всички, ако не се заковете в леглото!

„Бум-бум-бум“ — от долния етаж.

Лора се строполи в леглото и се събуди едва от звъна на будилника. Еди изстена и неохотно се измъкна от завивките. Лора полежа още няколко блажени секунди, преди да чуе звука, който означаваше, че Еди е сложил чайника. Останалото беше нейно задължение: трябваше да приготви нескафе, портокалов сок, бекон и яйца, гореща овесена каша за децата. Припомни си предишната вечер. Колко уискита с лимон бе изпила? Може би пет, плюс една бира. Благодарение на аспирините не се чувстваше зле.

— Хей, какво му е на Джорджи? — извика Еди. — По дяволите, какво е това в клозета?

Лора си спомни за счупеното шишенце и изпълзя от леглото.

— Сега ще помета.

Еди се бе надвесил над Джорджи, който лежеше пред вратата на тоалетната.

— Сигурно са приспивателни. Навярно Джорджи е глътнал някое хапче. Виж и Хелън!

Момиченцето лежеше на пода в банята под душа. Еди го разтърси, като се опита да го събуди.

— Господи, изглежда, че са в кома.

Той хвана за ръката Хелън и я издърпа навън. Вдигна Джорджи, взе го под мишница като чувал с брашно, понесе го към умивалника, намокри кърпата за чинии и избърса с нея лицето на детето.

— Трябва ли да повикаме лекар? За бога, размърдай се, подай ми Хелън.

Лора се подчини, после машинално навлече някаква рокля, без да събува мокасините. Трябваше да телефонира на доктор Уиблър. Не, болницата беше по-близо.

— Помниш ли номера на „Сейнт Винсънт“?

— Не — отвърна Еди. — Какво да дам на децата, за да повърнат? Какво изобщо се дава за повръщане? Май че горчица.

— Да, така мисля.

Лора затвори вратата след себе си. Главата й все още беше замаяна и едва не се препъна по стълбите.

— Ех, ако имах късмет! — помисли си тя, защото си спомни, че е бременна, но падането нямаше да й помогне, освен ако не бе в последния месец.

Беше забравила да вземе монета за телефона, но собственикът на будката за вестници й зае пет цента. Беше много рано, той току-що беше отворил. Лора откри номера на болницата в указателя, но когато влезе в кабината, установи, че е забравила половината цифри. Налагаше се пак да погледне в указателя. Продавачът я наблюдаваше, беше му казала, че се е случило нещастие и трябва спешно да позвъни в болницата. Лора взе слушалката и набра номера, доколкото си го спомняше, сетне натисна вилката с показалеца на дясната си ръка, за да не я види продавачът — сигурна бе, че е избрала погрешен номер. Знаеше, че я наблюдават, затова се престори, че говори. Монетата се върна в улея, но тя не я прибра.

— Моля, спешен случай. — Лора продиктува името си и адреса. — Отравяне с приспивателно, ще е необходима стомашна помпа… Благодаря, дочуване.

После се върна у дома.

— Още са в безсъзнание — съобщи Еди. — Колко таблетки смяташ, че са изпили?

Стиви пищеше — явно беше гладен, а Франси плачеше, защото все още беше завързана в кошчето. Лора огледа пода в банята, но не можа да прецени колко таблетки липсват. Десет, а може би петнайсет? Покритите със захар хапчета явно се бяха усладили на децата. Почувства се объркана, изплашена и смазана. Еди беше стоплил вода в чайника и двамата изпиха по чаша нескафе. Еди каза, че не е намерил горчица (Лора си спомни, че бе употребила последната за сандвичите с шунка), сетне се опита да налее по малко кафе в гърлата на децата. Те не можаха да го погълнат и то се разля върху гърдите им.

— Измети боклука, иначе и Стиви ще се нагълта. — Еди кимна с глава към тоалетната. — Кога ще дойде Бърза помощ? Трябва да тръгвам. Бригадирът е мръсник, мрази закъсненията.

Той взе кутията за храна, установи, че е празна, изпсува и я запрати в умивалника.

Лора успя някак си да нахрани Франси, въпреки че главата й все още бе замаяна (бебето имаше нова синина — откъде, по дяволите, се бе появила!). Сетне се залови да храни Стиви с пуканки и мляко (той отказваше да яде горещата каша), остави го да довърши закуската сам, в резултат на което детето преобърна купата върху покритата с мушама маса. Джорджи и Хелън все още бяха проснати неподвижно върху двойното легло, където ги бе оставил Еди.

Нали все пак повиках Бърза помощ! — помисли си Лора. Защо се бавят? Тя пусна малкия транзистор и намери някаква станция, която предаваше забавна музика. После преоблече Франси — явно бебето плачеше, защото пелената беше мокра. Тази сутрин дори обичайният рев на Франси не успяваше да я раздразни. Стиви се приближи с несигурни стъпки до Джорджи и Хелън и започна да ги побутва, като се опитваше да ги събуди.

Лора изхвърли и изми гърнето на децата, помете счупените стъкла и таблетките, отдели последните и ги постави върху празната поличка в аптеката.

В десет часа слезе до будката за вестници, върна парите на собственика и отново потърси в указателя номера на болницата. Този път го набра, съобщи за случилото се и запита защо все още не идват.

— Казвате, че сте се обаждали в седем? Странно, аз бях на смяна. Веднага ще изпратим Бърза помощ.

Лора купи от гастронома четири литра прясно мляко и храна за децата и се върна вкъщи. Главата й се бе прояснила, но все още й се спеше. Дали Джорджи и Хелън дишаха? Нямаше абсолютно никакво желание да провери. Довършваше третата чаша кафе, когато линейката пристигна.

Лора хвърли поглед към огледалото, но нямаше сили дори да се огледа. Може би ще е по-добре, ако изглежда разтревожена… Двама мъже с бели престилки и със стетоскопи влязоха и веднага се отправиха към децата. Наведоха се над тях, промърмориха нещо и нетърпеливо възкликнаха. Единият се обърна и попита:

— Какво са глътнали?

— Приспивателно. Докопали са нембутала.

— Не забелязахте ли, че момченцето е вече студено?

Той сочеше Джорджи. Единият лекар уви децата с одеяла, другият приготви спринцовката и ги инжектира.

— Няма смисъл да ни се обаждате до два-три часа — каза единият, другият добави:

— Остави я, тя е в шоково състояние. Госпожо, съветвам ви да пийнете горещ чай и да си легнете.

Те побързаха да излязат, шофьорът пусна сирената и линейката се понесе към болницата.

Воят на сирената беше подет от Франси, която стоеше с разкрачени дебели крачета, докато урината се процеждаше от събраната на топка пелена между тях. Всички гумирани гащички бяха мръсни и стояха в легена под умивалника — трябваше да бъдат изпрани още предишната вечер. Лора зашлеви бебето само за да го накара да млъкне поне за миг. Франси падна, а Лора я ритна в корема — не го беше правила досега. Малката остана да лежи на пода и за пръв път не издаде нито звук.

Стиви се блещеше, сякаш не знаеше дали да се смее, или да плаче. Лора захвърли обувките си и отиде да потърси кутия бира. Естествено, хладилникът беше празен. Среса косата си и отиде до гастронома. Когато се върна, намери Франси да седи и да плаче на същото място. Лора си отвори една бира, отпи малко, сетне смени пелената само за да си намери работа. Взе бирата със себе си, напълни умивалника със сапунена вода и накисна шестте чифта гумирани гащички, както и няколко изстискани, но мръсни пелени.

Точно по обяд на вратата се позвъни. Беше проклетата мисис Краби — нейното и на ченгетата присъствие бе еднакво нежелано.

Този път Лора се държа безочливо и прекъсваше старата кранта на всяка дума. Мисис Краби питаше как децата са се добрали до приспивателното и кога са го изпили.

— Не разбирам защо което и да е човешко същество трябва да понася подобно натрапничество! — изкрещя Лора.

— Осъзнавате ли, че синът ви е мъртъв? Получил е многобройни вътрешни кръвоизливи от стъклата.

Лора пусна една от любимите псувни на Еди.

Старата кранта си отиде и Лора изпи три кутии бира, защото беше жадна. Отново се позвъни, тя реши да не отваря, но скоро започнаха да блъскат по вратата. След няколко минути й писна и отиде да отключи. Този път старата Краби беше придружена от двама мъже с бели престилки, единият носеше чанта. Лора се опита да се съпротивлява, но й надянаха усмирителна риза. Не я закараха в „Сейнт Винсънт“, а в друга болница. Двама души я държаха, докато трети й сложи инжекция, която почти я зашемети.

Ето как месец по-късно тя успя да направи аборт — най-хубавото нещо, което й се бе случило напоследък. Наложи й се да остане в „Белвю“ цял месец. Психиатрите, изглежда, й вярваха и я разбираха, когато казваше, че брачният живот й е омръзнал, но все пак признаваха, че лечението цели запазването на този брак. Трите деца (Хелън бе оживяла) бяха настанени в нещо като безплатна детска градина. Еди дойде на свиждане, но тя не пожела да го види и за щастие лекарите не я принудиха да го стори. Лора искаше развод, но знаеше, че Еди няма да се съгласи — според него хората изобщо не се развеждаха. Тя искаше да бъде свободна, независима и да остане сама, нямаше никакво желание да види децата си.

— Иска ми се да започна нов живот — сподели Лора с психиатъра, който й бе досадил почти колкото мисис Краби.

Разбираше, че най-сигурният начин да се измъкне от болницата е да заблуди специалистите. Ето защо постепенно започна да се нагажда. Казаха й, че ще я изпишат само при условие че се върне при Еди, но тя успя да изкопчи от лекаря предписание — настояваше да бъде в писмена форма — според което не трябваше да ражда повече деца. На практика това означаваше, че има право да използва противозачатъчни средства.

Лекарското предписание изобщо не се понрави на Еди.

— Това не е истински брак — мърмореше той.

Докато Лора беше в „Белвю“, съпругът й си намери приятелка и понякога не се прибираше вкъщи, а отиваше на работа направо от дома й. Лора нае детектив и само за един ден откри името и адреса на съперницата си. Сетне подаде молба за развод, като се позоваваше на изневярата на Еди, и обяви, че не желае издръжка — истинска съвременна жена. Нямаше нищо против децата да живеят при Еди — и без това той ги обичаше повече.

Лора започна работа на редовна смяна в универсален магазин. Отначало й се стори трудно да стои на крак по цял ден, но общо взето, работата й беше много по-лека от предишната. Та нали беше само двайсет и пет годишна и доста привлекателна, стига да имаше време да се гримира и да се облече добре. При това новата служба й даваше възможност да се издигне.

— Сега съм спокойна — каза Лора на новата си приятелка, с която бе споделила миналото си. — Чувствам се странно, сякаш съм на сто години, а всъщност още съм млада. Да се омъжа отново? Не, за нищо на света.

 

 

Изведнъж се събуди и осъзна, че всичко е било само сън. Не, не всичко. Замайването й постепенно се разсейваше, усещаше нещо по-различно от внезапното сепване, съпровождащо пробуждането и сблъскването с действителността. Лекарите й бяха предписали два вида таблетки. Едва сега осъзна, че е била измамена — лекарствата трябваше да я накарат да гледа оптимистично на живота, да я разведряват, но единствената цел на лекарите е била да я вкарат обратно в капана на семейния живот — също като замаяна овца. Внезапно осъзна, че стои с пешкир в ръка пред умивалника в дома си на Хъдсън стрийт. Беше сутрин, часовникът до леглото показваше 10:22. Но нали беше лежала в „Белвю“? Джорджи явно беше умрял, защото бяха останали само Стиви, Хелън и Франси. От датата на вестника върху кухненската маса разбра, че е вече септември. Къде беше документът с подписа на лекаря? Навярно в портмонето й. Веднага провери, но не го намери. Отвори джоба на ръчната си чанта, но и той бе празен. Сигурна бе, че притежава такъв документ. Уплаши се, че е още бременна, но тялото й не беше променено. Сетне, сякаш водена от хипнотична сила, тръгна към издрасканата кафява кожена кутия, където пазеше герданите и гривните си. Вътре откри стара табакера от потъмняло сребро, която побираше само четири цигари — отвори и намери сгъната и смачкана бяла хартийка. Е, поне документът наистина съществуваше.

Отиде в банята и погледна в аптечката. Как ли изглеждаха таблетките? Намери някакви хапчета, наречени „Оврал“. Съдейки по названието навярно бяха противозачатъчни. Явно ги пиеше защото шишенцето беше полупразно, и внезапно си спомни, че Еди беше бесен. Е, ще трябва да се примири.

Но Лора не бе проследила приятелката му с помощта на детектив, не бе работила в универсален магазин. Странно, ясно си спомняше как продава пъстри шалчета и трикотаж, как се гримира и е красива, как си е намерила нови приятели. Може би Еди наистина имаше любовница? Изобщо не беше сигурна. Все пак той бе принуден да се примири с противозачатъчните таблетки — малко утешение за нея. Но това не можеше да компенсира всичко онова, което бе изтърпяла. Франси плачеше — навярно трябваше да я нахрани.

Лора стоеше насред кухнята и, прехапала долната си устна, размишляваше с какво да нахрани Франси, за да я накара да млъкне. Сега, когато отново бе в съзнание, трябваше да се опита да мисли. Боже мой, та нали животът не можеше да продължава по същия начин? Навярно бе загубила работата си в закусвалнята и се налагаше да си потърси нова, защото не можеха да живеят само от заплатата на Еди. Трябва да нахрани Франси.

На вратата се позвъни. Лора се поколеба за миг, сетне натисна бутона за външната врата. Кой ли е?

Франси изпищя.

— Добре де! — троснато извика Лора и се отправи към хладилника.

Някой почука на вратата.

Лора отвори — беше мисис Краби.

Бавно, бавно по вятъра

Едуард (Скип) Скипъртън прекара почти целия си живот в безумна ярост. Такава му бе природата. Още от малък бе своенравен, а когато порасна, не понасяше хорската глупост, мързел или забавени реакции. Сега Скипъртън беше петдесет и две годишен. Жена му го напусна преди две години, защото не можеше да издържа капризите му. Запозна се с някакъв професор от Бостънския университет с много по-благ характер от Скипъртън. Разведе се поради несъвместимост на характерите и се омъжи за професора. Скипъртън обаче реши да се бори за попечителството над дъщеря им Маргарет, която тогава беше на петнайсет години. Постигна целта си с помощта на опитни адвокати и под предлог, че жена му го е изоставила заради друг мъж. Няколко месеца след развода Скипъртън получи инсулт и частична парализа, от която се възстанови по чудо след шест месеца, но лекарите го предупредиха:

— Скип, сам ще прецениш дали да живееш, или да умреш. Престани да пиеш и да пушиш, и то незабавно, в противен случай няма да дочакаш следващия си рожден ден.

Това бяха думите на кардиолога.

— Имаш задължения към Маргарет — посъветва го домашният лекар. — Трябва да се пенсионираш, Скип. Богат си, пък и професията ти е неподходяща за човек с твоя характер. Не отричам, че направи блестяща кариера, но много по-важно е как ще прекараш остатъка от живота си. Защо не станеш фермер?

Скипъртън беше съветник по въпросите на управлението и бе добре познат зад кулисите на големия бизнес. Работеше самостоятелно. Изправените пред фалит компании го търсеха да реорганизира, обновява, уволнява — препоръките му се изпълняваха безпрекословно.

„Просто отивам и ги изритвам“ — грубовато описваше работата си Скип, когато го интервюираха. Това се случваше рядко, защото предпочиташе анонимността.

Скипъртън купи фермата „Колдстрийм Хайс“ в щата Мейн, която се простираше върху площ от седем акра. Къщата към стопанството бе модерно обзаведена. Нае един от местните жители, на име Анди Хъмбърт, който щеше да живее и да работи във фермата. Скипъртън купи и част от селскостопанската техника, която бившият собственик бе принуден да продаде, но не цялата, защото нямаше никакво намерение да заангажира свободното си време със земеделие. Лекарите му бяха препоръчали да прави леки упражнения и да избягва преумората. Известно им бе, че Скип не би могъл, пък и не би желал да прекъсне отведнъж всичките си връзки в света на бизнеса, където толкова го ценяха. Навярно от време на време щеше да пътува до Чикаго или до Далас, но официално Скип бе излязъл в пенсия.

Маргарет напусна частното училище в Ню Йорк и се премести в швейцарски пансион. Скипъртън познаваше и харесваше Швейцария и влагаше парите си в тамошните банки.

Той действително престана да пие и да пуши. Лекарите бяха изумени от силната му воля, но постъпката беше типична за Скип — да се откаже от раз, също като войник. Сега дъвчеше мундщуците на лулите си и всяка седмица унищожаваше по една. Успя да си счупи и два долни зъба, но в Бангор му поставиха железни коронки. Скипъртън и Анди гледаха няколко овци, колкото да не се зяносва тревата, и една свиня, която бе родила дванайсет прасенца. Маргарет пишеше изпълнени със силна привързаност писма, твърдеше, че харесва Швейцария и че е научила отлично френски. Сега Скипъртън носеше фланелени ризи без вратовръзка, ниски боти с връзки и яке. Апетитът му се подобри и бе принуден да признае, че се чувства по-добре.

Единственият трън в очите му — а Скип трябваше да има дразнител, за да се усеща нормално — беше собственикът на съседното стопанство, някой си Питър Фросби, който отказваше да му продаде къс земя, въпреки че Скип бе готов да му плати три пъти повече от реалната й цена. Въпросният парцел се спускаше към една рекичка, наречена Колдстрийм, която служеше за северна граница между двете стопанства. Скипъртън не се интересуваше от цялата река, а само от онази част, която течеше под прозорците на „Колдстрийм Хайс“. Искаше му се понякога да полови риба и да се хвали, че притежава земята край реката. Но агентите съобщиха на Скипъртън, че старият Фросби не желае никой да лови риба в поточето му, въпреки че домът му се намираше в горната част на реката, далеч от погледа на Скип.

Още същата седмица след отказа на Фросби Скипъртън покани последния на гости по телефона: „Просто да се опознаем като съседи“. Скип бе живял вече четири месеца в „Колдстрийм Хайс“.

Извадя от най-хубавото си уиски и бренди, пури и цигари — всичко онова, от което самият той бе принуден да се лишава — за да посрещне Фросби, който пристигна с прашен, но нов кадилак и с младеж, когото представи като сина си Питър.

— Нашето семейство не продава собствеността си — съобщи старецът на Скип. — Притежаваме земите почти от триста години и рекичката винаги е била наша.

Фросби беше мършав здравеняк със студени сиви очи.

Бавно изпускаше колелца дим от пурата си и вися повече от десет минути на първото уиски.

— Не мога да разбера за какво ти е притрябвала рекичката.

— Малко риболов — отвърна Скип и надяна на лицето си любезна усмивка. — Рекичката се вижда от прозорците ми. Просто ми се ще да погазя през лятото.

Скипъртън погледна към Питър младши, който стоеше със скръстени ръце зад баща си. Скип имаше подкрепата на тромавия Анди, който го биваше за всичко, но не му беше роднина. Той би дал какво ли не (освен живота си), за да държи чаша чисто уиски в едната си ръка и хубава пура — в другата.

— Е, съжалявам — най-сетне рече той. — Все пак трябва да се съгласите, че цената, която ви предлагам, съвсем не е лоша — двайсет хиляди в брой за около двеста метра земя. Съмнявам се, че докато сте жив, ще получите подобно предложение.

— Докато съм жив, цената не ме интересува — отвърна Фросби и леко се усмихна. — Имам син.

Синът беше хубаво тъмнокосо момче с яки плещи, по-високо от баща си. Ръцете му все още бяха скръстени, сякаш за да подчертаят неприязненото отношение на бащата. Отпуснал ги бе само за момент, за да запали цигара, която скоро угаси. Все пак на сбогуване Питър младши се усмихна и каза:

— Хубава работа сте свършили тук, мистър Скипъртън. Къщата изглежда по-добре от преди.

— Благодаря — отвърна поласкан Скип. Беше доставил хубави, тапицирани с кожа мебели, на прозорците висяха завеси до пода, а пиростията и машите до камината бяха от мед.

— Приятен старомоден стил — отбеляза Фросби с тон, който прозвуча на Скипъртън едновременно като комплимент и подигравка. — Не сме виждали наоколо плашило от — май още отпреди да се родя.

— Обичам старомодните неща. Като риболова например — отвърна Скипъртън. — Ей там се опитвам да засадя царевица, казаха ми, че почвата е подходяща. Там му е мястото и на плашилото, нали?

Стараеше се да се държи любезно, но кръвта му кипеше. Упорит като муле беше този Фросби от Мейн, разположил се върху няколкостотин акра земя, спечелена от по-енергичните му прадеди.

Фросби младши се взираше в поставената в сребърна рамка снимка на Меги, която стоеше на масата в хола. Снимката беше направена, когато момичето бе едва тринайсет- или четиринайсетгодишно, но деликатното, обрамчено от дълга тъмна коса лице показваше изящния нос и челото, неуловимата усмивка, които говореха, че след време ще стане красавица. Сега Меги бе почти осемнайсетгодишна и очакванията на Скип се сбъдваха.

— Хубаво момиче — обърна се към него Фросби младши, сетне погледна баща си, защото все още стояха в хола.

Скипъртън не му отвърна. Преговорите се оказаха безуспешни, а той не бе свикнал да губи. Вгледа се в зеленикавосивите очи на Фросби и каза:

— Хрумна ми още нещо. Да предположим, че наема земята до края на живота си, след което тя отново ще стане ваша собственост — или на сина ви. Ще ви плащам пет хиляди годишно. Може би ще обмислите предложението ми?

Фросби отново се усмихна хладно.

— Не, мистър Скипъртън. Все пак благодаря.

— Не бързам, посъветвайте се с адвоката си.

Сега Фросби се ухили самодоволно.

— Местните хора познават законите не по-зле от всеки адвокат. Във всеки случай добре знаем докъде се разпростират земите ни. Приятно ми бе да се запознаем, мистър Скипъртън. Благодаря за почерпката и довиждане.

Никой не протегна ръка за сбогом. Кадилакът потегли.

— Да върви по дяволите, проклетник такъв — промърмори Скипъртън на Анди, но на лицето му заигра лека усмивка. Все пак животът е само игра — понякога печелиш, понякога губиш.

Беше началото на май. Настъпи сезонът на царевицата. Скипъртън бе забелязал три-четири зелени кълна, които се подаваха от светлокафявата, добре разорана почва. Това му достави удоволствие, накара го да мисли за индианците и за древните маи. Царевица! А сред полето стърчеше класическото плашило, което двамата с Анди бяха сковали преди няколко седмици. Навлякоха старо сако върху хоризонталните летви и кафяви панталони на прикованите към основата пръчки. Скип откри тези вехтории на тавана. Тоалетът на плашилото се допълваше от сламена шапка, нанизана на върха и прикована с пирон.

Скип замина за пет дни в Сан Франциско. Трябваше да спасява някаква авиационна фирма, чиято дейност бе парализирана от съдебни дела, а управата й бе изплашена до смърт от профсъюзите и прекратяването на договорите. Скип уволни трима вицепрезиденти и допълнително число работници, в резултат на което фирмата успя да се стабилизира, а той получи петдесет хиляди.

За да ознаменува последното си постижение и наближаването на лятото, когато очакваше завръщането на Меги, Скип застреля едно от ловджийските кучета на Фросби, което бе преплувало потока и излязло на негова територия да потърси улучена от ловците птица. Настани се в спалнята си на горния етаж и търпеливо зачака, защото по изстрелите беше разбрал, че в съседното стопанство ловуваха. Беше се въоръжил с бинокъл и с пушка с далечен обсег. Само да посмее да се оплаче Фросби! Простъпката си е простъпка.

Скип изпита огромно удовлетворение, когато Фросби заведе дело за убийството на кучето. Анди погреба животното по заповед на Скип, но последният с готовност призна, че го е застрелял. Съдията реши делото в негова полза.

Фросби пребледня от гняв.

— Навярно законът е такъв, но постъпката не е нито човешка, нито честна.

Старецът можеше да си дрънка колкото ще — без никакъв резултат.

Царевицата на Скипъртън достигна до кръста на плашилото и продължи да се извисява. Той прекарваше повечето време в спалнята си с бинокъл и заредена пушка, в случай че друго животно от стопанството на Фросби се появеше на негова територия.

— Внимавайте да не ме улучите — предупреди го Анди с неспокойна усмивка. — Обстрелвате периферията на царевичната нива, а знаете, че от време на време поливам там.

— Да не мислиш, че съм зле със зрението? — отвърна Скип.

След няколко дни той доказа, че притежава отлично зрение, като застреля някаква сива котка, която дебнеше птица или мишка във високата трева до потока. Скип я повали с първия изстрел, въпреки че не бе сигурен дали котката принадлежи на Фросби. На следващия ден Фросби младши се яви лично във връзка с убитото животно.

— Само един въпрос, мистър Скипъртън. Вчера чухме изстрел, а снощи една от котките ни не се върна, няма я и тази сутрин. Знаете ли нещо?

Младежът бе отказал предложения му стол.

— Аз застрелях котката. Беше навлязла в моята собственост — спокойно отвърна Скип.

— Но каква пакост може да стори тя? — Младежът се втренчи в Скип.

— Законът си е закон. Собствеността си е собственост.

Младият Фросби поклати глава.

— Жесток човек сте, мистър Скипъртън.

И си отиде.

Питър Фросби отново подаде жалба и същият съдия постанови, че съгласно старите американски и английски закони котката е по природа скитник и движенията й не могат да бъдат ограничавани, както на кучето. Той наложи на Скипъртън малката глоба от сто долара и го предупреди в бъдеще по-рядко да посяга към пушката.

Присъдата смути Скипъртън, въпреки че глобата беше толкова нищожна, че предизвика усмивката му. Ех, ако можеше да измисли нещо по-приятно, нещо наистина ефикасно — старият Фросби навярно щеше да склони да му даде под наем поне част от потока.

Но когато Маргарет пристигна, той забрави враждата. Скип посрещна дъщеря си на летището в Ню Йорк, откъдето отпътуваха с кола за Мейн. Стори му се, че е пораснала. Беше по-закръглена, а бузите й руменееха. Истинска красавица.

— Подготвил съм ти изненада — каза Скип.

— Хмм — може би кон? Нали ти казах, че тази година се научих да прескачам препятствия?

Нима му бе казала? Скип отвърна:

— Да. Не, не е кон.

Изненадата беше червена тойота с подвижен покрив. Поне си бе спомнил, че в училището се бе научила да кара кола. Меги много се зарадва и се хвърли в прегръдките на Скип.

— Колко си мил, татенце! Знаеш ли, изглеждаш чудесно!

Маргарет бе прекарала по Великден две седмици в „Колдстрийм Хайс“, но сега къщата изглеждаше много по-приветлива. Пристигнаха около полунощ, но Анди все още не си беше легнал — гледаше телевизия в малката си къщичка. Меги настоя да отиде и да го поздрави. Скип остана безкрайно доволен, като видя как очите на Анди се разшириха при вида на Маргарет.

Следващия ден изпробваха новата кола. Отидоха до един съседен град на около двайсет мили и обядваха там. Следобед Меги попита баща си дали може да лови риба в потока, но Скип бе принуден да й забрани. Обясни й цялото положение, като каза, че дори се опитал да наеме част от потока.

— Фросби е истински кучи син — заяви Скип. — Не отстъпва, и толкоз.

— Е, няма значение, татенце. Имам достатъчно други занимания.

Меги беше от онези момичета, които обичат да се разхождат, да четат или да се разтакава из къщата и да пререждат вещите. Занимаваше се с това, докато Скип водеше безкрайните си телефонни разговори с Далас или Детройт.

Скипъртън беше изненадан, когато един ден Меги се прибра с колата си около седем вечерта, а в ръката й се полюшваха три пъстърви. Беше боса, а маншетите на дочените й панталони бяха мокри.

— Къде улови рибата? — попита Скип. Първата му мисъл бе, че е взела някоя от пръчките и въпреки забраната му е ловила в потока.

— Запознах се с момчето, което живее там — отвърна Меги. — Двамата наливахме бензин и той се представи — каза, че видял снимката ми у нас. После пихме кафе в ресторантчето до бензиностанцията.

— Синът на Фросби?

— Да. Много е симпатичен. Може би само бащата е неприятен. Та Пит каза: „Ела да половим риба следобед“ и аз отидох. Баща му развъждал риба в горната част на реката.

— Не искам… Откровено казано, не ми се иска да дружиш със семейство Фросби.

— Ами те са само двама. — Меги беше озадачена. — Почти не познавам бащата. Къщата им е много хубава, татко.

— Нали ти казах, че си имах неприятности със стария Фросби. Не иде да се сприятеляваш със сина. Това е единственото, което искам от теб през ваканцията, чуваш ли, кукло? — така я наричаше винаги, когато искаше да я придума.

Още на следващия ден Меги изчезна за повече от три часа и Скип забеляза отсъствието й. Беше казала, че отива в селото да си купи гуменки, и наистина носеше един чифт, когато се прибра, но Скип не можеше да си обясни защо са й били необходими три часа за краткото пътуване до селото. С огромно усилие на волята се въздържа да не я разпита. В събота сутринта Меги заяви, че отива на танци в Кийнспорт.

— Подозирам с кого ще отидеш — каза Скип и сърцето му затуптя по-силно от прилива на адреналин.

— Кълна ти се, татенце, отивам сама. В днешно време момичетата нямат нужда от придружител. Не ми се иска да обличам дънки, ще си обуя белите панталони.

Скипъртън съзнаваше, че не може да й забрани да танцува, но прекрасно знаеше, че младият Фросби ще бъде там и вероятно ще посрещне Меги на входа.

— Ще се радвам, когато се върнеш в Швейцария.

Скип знаеше какво ще се случи, то бе съвсем очевидно. Младият Фросби бе „завъртял главата“ на дъщеря му. Оставаше само надеждата, че тя ще преодолее увлечението, че няма да се случи нищо, докато Меги се върне в пансиона (още цял месец), защото не му се искаше да я държи затворена вкъщи. Не искаше да се наложи със сила, за да не изглежда абсурден в собствените си очи, нито в очите на простоватия Анди.

Тази нощ Меги се прибра много късно и толкова тихичко, че Скип не я усети, въпреки че стоя буден до два след полунощ и се ослушваше за стъпките й. За негова голяма изненада сутринта лицето на Меги бе свежо и лъчезарно.

— Предполагам, че снощи младият Фросби е бил на забавата.

Меги съсредоточено поглъщаше бекона с яйца, но все пак отговори:

— Не разбирам защо си против него, татенце — само защото баща му не е пожелал да продаде земята, която цяла вечност е била тяхна семейна собственост.

— Не искам да се влюбваш в някакъв селяндур! Изпратих те в добро училище, имаш чудесни възможности, поне аз възнамерявам да ти ги създам.

— Известно ли ти е, че Пит е изкарал три години в Харвард, а сега учи задочно за електронен инженер.

— Така ли? Предполагам, че изучава компютърно програмиране? Много по-лесно е от стенография!

Меги се изправи.

— След месец навършвам осемнайсет години, татко. Не искам да ми се заповядва с кого мога и с кого не мога да излизам.

Скип също скочи от стола си и кресна:

— Те не са хора от нашата черга!

Меги напусна стаята.

През следващите дни Скип продължи да беснее и унищожи две-три лули. Анди забеляза тревогата му, но не обелваше нито дума. Той прекарваше сам свободното си време и с часове гледаше безсмислиците по телевизията. Скип крачеше из имението и репетираше речта, която щеше да произнесе пред Меги. Взираше се в свинята и в прасенцата, в подредената зеленчукова градинка на Анди, но всъщност не ги забелязваше. Опитваше се да намери нещо като лост, като оръжието, с което си служеше в бизнеса и което му помагаше да обърне нещата в своя полза. Не можеше да изпрати Меги обратно в Швейцария, въпреки че пансионът работеше и през лятото заради момичетата, чиито домове бяха прекалено далече, за да си ходят през ваканцията. Страхуваше се, че Меги дори ще се зарадва, ако й забрани да се върне в училището. Скипъртън имаше апартамент в Ню Йорк, който се поддържаше от двама прислужници, но знаеше, че дъщеря му няма да се съгласи да живее там, пък и на него не му се искаше да отиде в големия град. Предпочиташе да остане тук, където предчувстваше предстоящата битка.

Седмица след забавата в Кийнспорт не бе измислил нищо и се усещаше изчерпан. В събота Меги съобщи, че отива на гости у някой си Уилмърс, с когото се запознали на забавата. Скип я попита за адреса и тя го надраска набързо в бележника до телефона. Оказа се, че ненапразно го е поискал, защото в неделя сутринта Меги я нямаше. Скип беше на крак още в седем, изчака на тръни до девет, по което време вече беше вън от себе си. Не му беше удобно да телефонира по-рано, въпреки че чакането му струваше извънредно много.

Някакъв младеж вдигна слушалката и съобщи, че Меги била там, но си тръгнала доста рано.

— Сама ли беше?

— Не, с Пит Фросби.

— Само това исках да узная — каза Скип и почувства как кръвта нахлува в главата му, сякаш щеше да получи удар. — Хей, почакай! Знаеш ли къде отидоха?

— Не.

— Дъщеря ми взе ли си колата?

— Не, заминаха с колата на Пит. Тойотата е още тук.

Скип благодари на момчето и с разтреперана ръка затвори телефона. Тялото му се разтърсваше от прилив на енергия, която нахлуваше във всеки мускул и нерв. Взе отново слушалката и избра номера на Фросби. Обади се бащата. Скипъртън каза името си и попита дали случайно дъщеря му не е там.

— Не, няма я, мистър Скипъртън.

— А синът ви вкъщи ли е? Бих искал…

— Няма го в момента.

— Какво искате да кажете? Може би е бил вкъщи и е излязъл?

— Мистър Скипъртън, синът ми е самостоятелен — има собствена стая, собствен ключ и собствен живот. Нямам намерение да…

Скипъртън рязко затвори телефона. Носът му кървеше обилно, кръвта капеше върху ръба на масата и той изтича да вземе пешкир.

Меги не се прибра нито в неделя вечерта, нито в понеделник. Скипъртън едва се въздържа да не уведоми полицията, но се ужасяваше от мисълта, че името на дъщеря му ще бъде свързано с това на семейство Фросби, ако я откриеха някъде заедно със сина. Скип узна истината едва във вторник сутринта, когато получи писмо от Меги, изпратено от Бостън. Пишеше, че избягала, за да се омъжи за Пит и за да избегне „неприятни сцени“.

Въпреки че според теб може да е неочаквано, ние се обичаме и сме сигурни в чувствата си. Никак не ми се връщаше в училището, татенце. Ще ти се обадя след около седмица. Моля те, не се опитвай да ме намериш. Обадих се на мама, но не сме при нея. Мъчно ми беше да изоставя новата си кола — сигурна съм, че няма да й се случи нищо.

Винаги любяща те:

Меги

Цели два дни Скип не напусна къщата и почти не сложи залък в устата си. Чувстваше се полумъртъв. Анди много се безпокоеше за него и най-сетне успя да го склони да отидат заедно до селото, за да напазаруват. Скипъртън се подчини, но през цялото време седеше безмълвно до Анди като изправен труп.

Селянинът отиде в дрогерията и в месарницата, а Скип остана в колата с безжизнен поглед, потънал в размисъл. Внезапно съзря приближаваща се по тротоара фигура. Старият Фросби! Стори му се, че старецът върви доста пъргаво за възрастта си. Облечен бе в нов костюм от туид, на главата му беше нахлупена черна филцова шапка, в ръката си размахваше пура. Скипъртън напразно се надяваше, че Фросби няма да го забележи.

Старецът не забави крачка, но тънките му устни се изкривиха в типичната за него неприятна усмивка. Той леко кимна, сякаш искаше да каже…

Скип знаеше какво се върти в главата на Фросби, или по-точно какво означаваше гадната му усмивка. Кръвта му забушува и изведнъж се почувства оздравял.

Анди го завари застанал разкрачен на тротоара, пъхнал ръце в джобовете си.

— Какво ще вечеряме, Анди? Гладен съм като вълк.

Същата вечер Скипъртън убеди Анди да си вземе по-дълга отпуска.

— Ще ти дам някоя и друга стотачка да се повеселиш, момчето ми. Заслужил си го.

Сетне тикна три стодоларови банкноти в ръката на селянина.

— Ако искаш, почини си и в понеделник, аз ще се оправя.

В събота вечерта Анди замина с пикапа за Бангор, а Скип телефонира на стария Фросби.

— Мистър Фросби, не мислите ли, че при създалите се обстоятелства е крайно време да сключим примирие?

Фросби изглеждаше изненадан, но се съгласи да дойде в неделя сутринта около единайсет, за да поговорят.

Старецът пристигна сам, със същия кадилак. Скипъртън не изгуби нито минута. Остави Фросби да почука, отвори му вратата и щом старецът влезе, го удари по главата с приклада на пушката. После завлече Фросби в коридора, за да се убеди, че е мъртъв: коридорът не беше застлан, а Скип не искаше да остави следи от кръв по килимите. Отмъщението му се услади и едва сдържаше усмивката си. Съблече дрехите на Фросби и уви тялото в предварително приготвените чували от зебло. После изгори дрехите в камината, където вече пращеше слаб огън. Часовника, портфейла и двата пръстена на жертвата скри в едно чекмедже — по-късно щеше да се занимае и с тях.

Предварително бе решил да изпълни плана си посред бял ден, а не през нощта, когато светлината на фенерчето можеше да привлече вниманието на някого. Скип прегърна тялото на Фросби и го повлече през полето към плашилото. Така измина повече от половин миля. В задните си джобове носеше въжета и нож. Той свали плашилото, преряза вървите, които прикрепяха дрехите към кръстосаните летви, облече Фросби в старите панталони и сако, нахлузи чувал върху главата и му нахлупи шапката. Тя не искаше да се задържи, това Скип я завърза, като проби с джобното си ножче дупки в периферията. Сетне вдигна чувалите и се запъти обратно по хълма, като непрекъснато се обръщаше, за да се наслади на произведението си. Всеки път на лицето му се появяваше доволна усмивка. Плашилото изглеждаше почти непроменено. Беше разрешил проблема, който обикновено затрудняваше престъпниците — къде да скрие трупа. Нещо повече, щеше да му се наслаждава, като го наблюдава от горния етаж с бинокъла.

Скип изгори чувалите в камината и се убеди, че дори подметките на обувките са се превърнали в мека пепел. Щеше да потърси копчетата и токата на колана, след като пепелта изстине.

Взе вила, отиде зад свинарника и зарови на около три пръста дълбочина портфейла (чието съдържание бе изгорил предварително), часовника и пръстените. Мястото бе обраснало с жилава трева, която служеше само за паша на овцете — едва ли някому би хрумнало да копае тук.

Скип изми лицето и ръцете си, изяде дебело парче говеждо печено и започна да размишлява къде да скрие колата. Минаваше пладне. Не знаеше дали Фросби има прислужник, който да го чака за обяд, но по-безопасно бе да предвиди съществуването на такъв. Омразата към съседа го бе възпряла да научи от Меги подробности за домакинството на Фросби. Скип пъхна в задния си джоб кухненски пешкир, за да изтрие отпечатъците от пръсти, качи се в кадилака и го подкара към гората, която познаваше добре, защото често минаваше през нея. Към гората водеше черен път, който се отклоняваше от шосето. Там Скип обърна колата. За щастие наоколо нямаше жива душа — никакви ловци или туристи. Спря колата, излезе и избърса волана, дори ключовете и вратата, после се отправи обратно към шосето.

Измина повече от час, докато се прибере вкъщи. По пътя намери дълга пръчка, подобна на тоягите, които според него са използвали някогашните пътници. Скип пристъпваше бавно, с вид на любител на природата и на птиците, за да не привлече вниманието на хората в отминаващите коли. Самият той не поглеждаше встрани. Времето на неделния обяд още не бе отминало.

От местната полиция позвъниха същата вечер около седем, с молба да го посетят. Скипъртън с готовност се съгласи.

Беше извадил копчетата и токата от пепелта в камината. Около един и половина му се обади някаква жена, която каза, че се обажда от дома на Фросби (Скип предположи, че е от прислугата), за да запита дали мистър Фросби е там. Скипъртън я осведоми, че мистър Фросби си тръгнал малко след пладне.

— Как смятате, дали Фросби възнамеряваше да се прибере веднага? — запита пълният полицай.

Скипъртън предполагаше, че е нещо като сержант. Придружаваше го по-млад полицай.

— Изобщо не спомена къде отива — отвърна Скип. — А пък аз дори не забелязах в каква посока потегли с колата.

Полицаят кимна, но Скип усети, че изгаряше от желание да запита нещо от сорта на: „Разбрах от икономиката на мистър Фросби, че двамата не сте били в много добри отношения“. Но полицаят не продума, само огледа всекидневната и хвърли озадачен поглед към градината в задния двор, след което двамата блюстители на реда си тръгнаха.

Около полунощ Скип бе събуден от звъненето на телефона до леглото му, Меги се обаждаше от Бостън. Бяха научили за изчезването на бащата на Пит.

— Татко, казват, че те посетил същата сутрин. Какво се случи?

— Нищо особено. Поканих го на приятелски разговор и наистина се държахме приятелски. Нали все пак сега сме сватове… Миличка, откъде да знам къде е отишъл?

Скипъртън с изненада установи, че му е много лесно да лъже. Беше обмислил и преценил положението, подчинявайки се на най-примитивните си чувства, и всичко му подсказваше, че е прав, че си е отмъстил справедливо. Старият Фросби трябваше да упражни повече контрол над сина см, но не го бе сторил. Това струваше на Скип дъщеря му — или поне така той преценяваше положението. Беше загубил Меги. Виждаше я в ролята на провинциална домакиня, майка на ограничени деца, в които несъмнено щеше да се прояви наследеното от Фросби тесногръдие.

Анди се завърна в понеделник сутринта. Каза, че научил в селото за изчезването на Фросби и че полицията открила колата му в близката гора. Скип се престори на изненадан, когато чу за колата. Анди не го запита нищо. Ами ако открие плашилото? Скип предполагаше, че с известна сума може да го накара да държи езика зад зъбите си. Царевицата беше обрана, в полето стърчаха само няколко стръка, предназначени за прасетата. Скипъртън ги обра в понеделник следобед, докато Анди хранеше животните.

Сега най-голямо удоволствие му доставяше да наблюдава нивата с мощния си бинокъл, застанал на прозореца на спалнята. Обичаше да гледа как вятърът разпилява царевичака около трупа на стария Фросби и да си представя как тялото се смалява и изсушава като мумия. Да се гърчи бавно на вятъра, както обичаше да се изразява един от сподвижниците на Никсън за враговете на президента. Фросби не се гърчеше, а висеше пред очите му. Не се появиха лешояди. Скип се страхуваше единствено от тях. Уплаши се само когато един следобед видя някакви ученици, които се движеха по отсрещния път (под който течеше Колдстрийм) и сочеха плашилото. Скип се подпря на касата на прозореца и притисна здраво лакти към тялото си, за да задържи по-стабилно бинокъла. Видя неколцина момчета, които се смееха и едното като че се държеше за носа. Не може да бъде! Бяха близо на миля разстояние от плашилото. Все пак децата спряха, едно от момчетата тропна с крак, другото поклати глава и се засмя.

Скип би дал мило и драго, за да чуе какво си говореха. Бяха изминали десет дни от смъртта на Фросби. Ширеха се слухове, че старецът бил убит с цел грабеж от непознат, когото качил в колата си, че бил отвлечен и все още се очаква писмо с искания за откуп. Ами ако някой от учениците каже на баща си — или на когото и да било — че трупът на Фросби е скрит в плашилото? Точно това би хрумнало на Скип, ако беше малчуган. Ето защо той се страхуваше повече от учениците, отколкото от полицията.

А полицаите отново го посетиха, придружени от цивилен детектив. Те огледаха къщата и земята наоколо — навярно търсеха прясно изкопана дупка, но не откриха нищо. Разгледаха двете му пушки и си записаха калибъра и номерата им.

— Такъв е редът, мистър Скипъртън — обясни детективът.

— Разбирам — отвърна Скип.

Същата вечер позвъни Меги и му съобщи, че се намира в дома на Фросби, като го запита удобно ли е да дойде да го види.

— Защо не? Това е и твой дом — каза Скип.

— Никога не съм сигурна в какво настроение ще те заваря — каза Меги, когато пристигна.

— Струва ми се, че днес съм в отлично настроение. И… каквото било, било, надявам се, че ще бъдеш щастлива, Меги.

Меги носеше сини панталони, гуменки и стар пуловер. Трудно му бе да повярва, че е омъжена. Тя седеше със скръстени ръце и се взираше в пода. Сетне го погледна и промълви:

— Пит е много разтревожен. Нямаше да останем цяла седмица в Бостън, ако той не бе уверен, че тук полицията прави всичко възможно да открие баща му. Как изглеждаше мистър Фросби? Беше ли… потиснат? Пит е изпълнен със съмнения.

Скип се засмя.

— Напротив, беше в отлично настроение, доволен от вашия брак и прочие. — Той поизчака, но момичето продължаваше да мълчи. — Навярно ще живееш у тях?

— Да. — Меги се изправи. — Ще си взема някои неща, татко. Донесох куфар.

Студенината и скръбта на дъщеря му огорчиха Скип. Тя спомена, че ще идва често, но не го покани да ги посети. Не че Скип щеше да отиде!

 

 

— Знам какво има в онова плашило — заяви един ден Анди.

Скип се обърна с бинокъла в ръка и го видя застанал на прага на спалнята.

— Така ли? И какво смяташ да направиш? — запита Скипъртън, като изпъчи гърди, готов на всичко.

— Нищо. Нищо — отвърна с усмивка Анди.

Скип не знаеше как да тълкува думите му.

— Навярно искаш някой долар, Анди? Мъничък подарък, за да си държиш езика зад зъбите?

— Не, сър — тихо отвърна селянинът и поклати глава. На обгорялото му лице се появи лека усмивка. — Не съм от тез хора.

Какво означаваха думите му? Скип беше свикнал с хора, които обичаха парите и искаха все повече и повече. Наистина, Анди беше по-различен. Е, толкова по-добре, щом не иска пари, помисли си Скип. Дори ще му излезе по-евтино. Колкото и да е странно, усещаше, че може да му се довери.

Листата взеха да падат. Наближаваше Вси светии. Анди предварително махна портата на входната алея, направо я измъкна от пантите и обясни на Скип, че в противен случай децата ще я откраднат. Той познаваше местните обичаи. Децата не правеха много бели, но все пак обикаляха къщите, за да събират лакомства. Скип и Анди приготвиха дребни монети, царевичен сладкиш, пръчки от лакрица и дори поставиха на прозорците тикви с изрязани очи и уста, за да убедят посетителите, че са в празнично настроение. Но в нощта срещу празника никой не потропа на вратата на Скип. Той знаеше, че у семейство Фросби танцуват, защото вятърът донасяше до слуха му музиката. Представи си Меги, която навярно танцуваше и се забавляваше. Може би гостите носеха маски и бяха костюмирани. Сигурно ще ядат сладкиш с тиква и разбита сметана, а сетне ще играят на различни игри, може би ще устроят търсене на „скритото съкровище“. За първи път в живота си Скип се почувства самотен. Самотен. Ужасно му се искаше да изпие едно уиски, но реши да не нарушава даденото пред самия себе си обещание и веднага след това се запита: защо? Облегна се на тоалетката и се взря в лицето си, отразено в огледалото. Видя дълбоките бразди, които се спускаха от носа покрай устата, бръчките под очите. Скип се извърна от огледалото.

В този миг погледът му бе привлечен от светлина в нивата. Изглежда, някаква процесия — от осем или десет души — се изкачваше нагоре с фенерчета или с факли. Скип открехна прозореца. Беше вцепенен от ярост и страх. Бяха на неговата земя! Нямаха право! Изведнъж разбра, че са деца. Дори в мрака виждаше, че осветените от факли фигури бяха по-ниски, отколкото на възрастни.

Скип светкавично се извърна, готов да повика Анди, но веднага се отказа. Изтича долу и сграбчи мощното си фенерче. Не си направи труда да вземе палтото от закачалката, въпреки че нощта беше мразовита.

— Хей — извика той и се втурна навътре в нивата. — Махайте се от земята ми! Нямате право да се разхождате там!

Децата пееха фалшиво и пронизително някаква лудешка песен или по-скоро креслив припев. Скип разпозна думата „плашило“. „Да изгорим плашилото…“ или нещо подобно.

— Хей, вие! Махайте се оттам! — Скип падна, удари коляното си, но побърза да се изправи. Беше абсолютно сигурен, че децата са го чули, но явно нямаха намерение да спират. Досега никой не беше дръзнал да му се противопостави с изключение на Меги, разбира се. — Махайте се от земята ми!

Децата напредваха подобно на черна гъсеница с оранжеви очи. Тук-там в тялото й проблясваха други светлинни. Последните деца сигурно го бяха чули, защото се обърнаха, но после изтичаха да догонят останалите. Скип престана да тича. Гъсеничната верига беше по-близо до плашилото и той не можеше да изпревари децата.

Още докато си го помисли, дочу пронизителен вик. Писък! Друг писък, в който се примесваха ужас и удоволствие, прекъсна монотонния припев. Децата бяха обхванати от истерия. От гърлото на някакво малко момченце се изтръгна наподобяващ пищялка вик. Скип си представи как ръцете им докосват трупа, напипват костите.

Той тръгна обратно към дома си с насочено към земята фенерче. Чувстваше се по-зле, отколкото ако беше разкрит от полицията. Всяко дете щеше да разкаже на родителите си какво бяха намерили. Скип съзнаваше, че животът му е свършен. Бе виждал бизнесмени, изправени пред прага на смъртта. Познаваше хора, които скачаха от прозорците или вземаха голяма доза приспивателно.

Скипъртън веднага се отправи към пушката си, която стоеше във всекидневната на долния етаж. Постави дулото в устата си и дръпна спусъка. Когато след миг децата се втурнаха през полето към шосето, Скип вече бе мъртъв. Хлапетата чуха изстрела, но си помислиха, че някой се опитва да ги убие.

Анди също го чу. Беше видял виещата се сред полето процесия и бе чул виковете на Скипъртън. Веднага разбра какво се е случило. Изгаси телевизора и бавно се отправи към къщата. Редно беше да извика полицията. Той реши да отрича, ако го попитаха знае ли нещо за трупа, облечен в дрехите на плашилото. И без друго по това време бе отсъствал от къщи.

Героинята

Момичето бе толкова сигурно, че ще получи работата, че най-безсрамно бе пристигнала в Уечестър с куфара си. Седеше в удобното кресло в хола на семейство Кристиансен и отговаряше на въпросите им. Морскосиньото й палто и баретата я правеха да изглежда по-млада от двайсет в една години.

— Работила ли сте преди като гувернантка? — запита мистър Кристиансен. Той седеше до жена си на дивана, опрял лакти върху коленете, със сплетени пръсти. — Искам да кажа, имате ли препоръчителни писма?

— През последните седем месеца бях камериерка в дома на мисис Дуайт Хауъл в Ню Йорк. — Лусил го погледна, сивите й очи внезапно се разшириха. — Ако желаете, мога да взема препоръчително писмо… Но когато тази сутрин видях обявата ви, просто не се стърпях… Винаги съм мечтала да работя с деца.

Мисис Кристиансен тайно се усмихна от ентусиазма на момичето. Взе сребърна кутийка от малката масичка, стана и предложи цигара на Лусил.

— Благодаря, не пуша.

— Е — каза мисис Кристиансен и си запали, — естествено, мога да им се обадя за препоръка, но ние със съпруга ми съдим повече по външността, отколкото по препоръчителните писма… Какво ще кажеш, Роналд? Споменаваше, че търсиш някой, който наистина обича децата.

Петнайсет минути по-късно Лусил Смит стоеше в стаята си в дома за прислугата зад голямата къща и връзваше колана на новата си бяла униформа. Начерви леко устните си.

— Започваш отново, Лусил — обърна се тя към лицето си в огледалото. — Отсега нататък ще водиш щастлив и ползотворен живот и ще забравиш миналото.

Но очите й отново се разшириха, сякаш в опровержение на думите й. Когато правеше така, очите й бяха също като очите на майка й, а майка й бе част от миналото, което искаше, което трябваше да забрави. Непременно трябва да се отучи от навика да се блещи — изглеждаше изненадана и несигурна и едва ли щеше да вдъхне доверие на децата. Остави червилото, ръката й трепереше. Постара се да си придаде спокойно изражение и приглади колосаната си униформа. Просто трябваше да се откаже от някои навици: да не изгаря хартийки в пепелниците и никога да не забравя колко е часът. Глупави, типични за много хора навици, но недопустими за нея. С известно усилие на волята щеше да постигне всичко автоматично. Защото не се различаваше от обикновените хора (психиатрите го бяха потвърдили), а те изобщо не се замисляха върху навиците си.

Тя прекоси стаята, седна в нишата до прозореца и впери поглед към градината и моравата, която се простираше между помещенията за прислугата и големия дом. Дворът бе правоъгълен, в центъра му имаше кръгъл фонтан, в тревата се пресичаха две павирани алеи. Тук-таме се виждаха скамейки — под дърветата, или под арка, сякаш направена от бяла дантела. Какъв прелестен двор!

А къщата бе домът на мечтите й. Бяла двуетажна къща с тъмночервени щори, дъбови врати, медни чукчета и брави, които се отварят с натискане… широки алеи и тополи, толкова гъсти и високи, че сякаш изолират околния свят… Лусил си помисли, че прогизналата от дъжда къща на семейство Хауъл в Ню Йорк, украсена с гранитни колони и тежки орнаменти, приличаше на баята сватбена торта.

Тя рязко се изправи. Домът на Кристиансенови бе приветлив, оживен. В него имаше деца, слава богу, че ги имаше! Но все още не ги бе видяла.

Побърза да слезе, пресече двора, като мина по пътечката, която започваше от вратата, поспря за секунда да погледа пълничкия фавн, който издухваше водата през свирката си в езерцето с покритото с камъчета дъно. Каква заплата бе уговорила с работодателите си? Не помнеше, пък и не я интересуваше. Би работила и без пари, само за да живее в такъв дом.

Мисис Кристиансен я заведе в детската стая на горния етаж. Отвори вратата на помещение, чиито стени бяха украсени със селски мотиви, танцуващи двойки и животни, разклонени цъфнали дръвчета. Двойното легло бе дъбово, а подът бе застлан с безупречно чист жълт линолеум. Двете деца лежаха на земята в единия ъгъл сред разпръснати цветни моливи и книжки с картинки.

— Деца, това е новата ви гувернантка — съобщи майката. — Казва се Лусил.

Момченцето се изправи и каза:

— Здравейте — и сериозно протегна изцапаната си от моливите ръка.

— А това е Хелоиз — рече мисис Кристиансен, като поведе по-малкото дете към Лусил. Хелоиз вдигна поглед към облечената в бяло фигура и прошепна:

— Здравейте.

— Ники е деветгодишен, а Хелоиз е на шест — каза майката.

— Да — отвърна Лусил.

Забеляза, че русите коси на двете деца имаха червеникав оттенък, също като на бащата. Бяха облечени с гащеризони, без блузи, под презрамките се виждаха почернелите им от слънцето рамене и гърбове. Лусил не можеше да откъсне поглед от тях. Бяха идеалните деца от идеалната й къща… Гледаха я открито, без следа от недоверие или враждебност. В погледите им се четеше само обич и типичното детско любопитство.

— Повечето хора предпочитат да живеят сред природата — продължаваше да говори мисис Кристиансен.

— О, да… да, госпожо. Тук е много по-хубаво, отколкото в града.

Майката галеше косата на момиченцето с нежност, която смая Лусил.

— Време е за обяд. Ще се храниш тук, Лусил. Какво предпочиташ: кафе или мляко?

— Кафе, ако обичате.

— Добре, Лизбет ще донесе обяда след няколко минути. — Тя спря на прага. — Нали не се притесняваш, Лусил?

— О, не, госпожо.

— Е, не трябва. — Майката сякаш се канеше да добави нещо, но се усмихна и излезе.

Лусил продължи да се взира след нея, като се питаше какво ли искаше да каже новата й господарка.

— Много по-хубава си от Катрин — отбеляза Ники.

Лусил се обърна.

— Коя е Катрин?

Настани се в шезлонга и посвети цялото си внимание на децата, които продължаваха да я оглеждат. Усети, че скованите й от напрягане рамене се отпуснаха.

— Катрин е бившата ни гувернантка. Върна се в Шотландия… Радваме се, че ти си с нас. Не обичахме Катрин.

Хелоиз стоеше с ръце зад гърба и се клатушкаше напред-назад, докато продължаваше да изучава Лусил.

— Не — потвърди тя, — не обичахме Катрин.

Ники се втренчи в сестра си.

— Не бива да повтаряш думите ми.

Лусил се разсмя и обгърна с ръце коленете си. Децата също се засмяха. Цветнокожа прислужница внесе поднос, от който се вдигаше пара, и го сложи върху масата от бяло дърво в средата на стаята. Беше стройна и на неопределена възраст.

— Аз съм Лизбет Дженкинс, мис — срамежливо промълви тя, докато поставяше хартиени салфетки на трите места.

— Казвам се Лусил Смит — рече момичето.

— Оставям ви да свършите обяда, мис. Повикайте ме, ако се нуждаете от нещо.

Тя излезе, стройните й бедра изглеждаха набити под синята униформа.

Тримата седнаха на масата и Лусил повдигна похлупака на голямото блюдо. Видя три украсени с магданоз омлета, които изглеждаха яркожълти под слънчевия лъч, осветил масата. Но първо трябваше да сипе доматената супа и да подаде на децата препечен хляб с масло. Кафето й беше в сребърна кана, а за децата имаше две големи чаши мляко. Масата беше ниска за Лусил, но това не я притесняваше. Чувстваше се прекрасно. Стигаше й само да седи тук, докато слънчевите лъчи блестяха ярко и весело върху жълтия линолеум, върху масата и червендалестото личице на седналата срещу нея Хелоиз. Колко приятно бе да е далеч от дома на семейство Хауъл, където винаги се бе чувствала неловко. Но тук нямаше да е фатално, ако изпусне капака на някой съд или ако лъжицата от соса падне в скута й. Децата само щяха да се засмеят.

Лусил отпи от кафето.

— Няма ли да ядеш? — попита Хелоиз с пълна уста.

Чашата се изплъзна от пръстите на Лусил и половината кафе се изля върху покривката. Не, за щастие не беше покривка, а мушама. Щеше да го попие с хартиена салфетка и Лизбет изобщо нямаше да забележи.

— Свинче! — засмя се Хелоиз.

— Хелоиз! — укори я Ники и отиде да вземе хартиени пешкири от банята. Заедно попиха разлятото кафе.

— Татко винаги ни дава от кафето си — отбеляза Ники, докато отново сядаше на мястото си.

Лусил се питаше дали децата ще споменат за случилото се пред майка си. Усети, че Ники иска да я подкупи.

— Вярно ли?

— Налива ни в млякото — продължи Ники, — но само толкова, че да се оцвети.

— Така ли? — Лусил наля по малко от елегантния сребърен кафеник във всяка чаша.

— Да — възторжено възкликнаха децата.

— Мама не ни разрешава да пием кафе — обясни момчето. — Но зад гърба й татко ни сипва по-мъничко, както теб. Казва, че не му върви без утринното кафе, и аз съм забелязал същото. Хм, Катрин никога не ни даваше кафе, нали, Хелоиз?

— Вярно е. — Хелоиз отпи с огромно удоволствие от чашата си, която държеше с две ръце.

Лусил усети вътрешна топлина. И тя озари лицето й. Несъмнено децата я харесваха. Спомни си колко често бе ходила в градските паркове през трите години, докато работеше като камериерка (тогава си мислеше, че е годна само за камериерка), обичаше да седи на пейката и да наблюдава децата. Но обикновено тези деца бяха мръсни или невъзпитани, а самата тя винаги се чувстваше изолирана. Веднъж видя как майка зашлеви собственото си дете. Спомни си, че бе избягала от болка и ужас.

— Защо имаш толкова големи очи? — попита Хелоиз.

Лусил се отърси от вцепенението си.

— Майка ми също имаше големи очи — прошепна тя, сякаш споделяше тайна.

— О, така ли — въздъхна доволна от обяснението Хелоиз.

Лусил опита от омлета, въпреки че изобщо не беше гладна. Майка й умря преди три седмици. Само три седмици, но й се струваше, че са много, много повече. Навярно защото забравям, помисли си тя; опитваше се да забрави пълната безнадеждност на последните три години, когато все още вярваше, че майка й ще оздравее. Да оздравее, но от какво? Болестта бе нещо съвсем отделно и в края на краищата причини смъртта й. Безсмислено беше да се надява майка й да стане напълно нормална, защото никога не е била такава — дори лекарите го признаваха. Но окуражаваха Лусил, казваха, че прилича на баща си. Девойката се вгледа в милото личице на Хелоиз и отново изпита предишното топло чувство. Да, тази идеална, изолирана от света къща щеше да й помогне да забрави и да започне нов живот.

— Готови ли сме за десерта? — попита тя.

Ники посочи чинията й:

— Не си свършила…

— Не съм гладна.

Лусил им раздели своя десерт.

— А сега да отидем на пясъчната площадка — предложи Ники. — Обикновено играем там само сутрин, но искам да видиш нашия замък.

Пясъчната площадка се намираше зад къщата, в ъгъл, образуван от пристроения навес. Лусил седна на ръба на дървената рамка, обграждаща площадката, а децата се заловиха да трупат и да оформят пясъка като малки гномове.

— Аз ще бъда пленената принцеса! — извика Хелоиз.

— Ще я освободя, Лусил, ще видиш.

Замъкът от влажен пясък растеше бързо. Децата направиха кулички, върху които забиха ламаринени знаменца, издълбаха отбранителен ров и спуснаха подвижен мост от покрит с пясък капак на кутия от пури. Очарована, Лусил ги наблюдаваше. Добре си спомняше историята на Брайън де Боа Гилбер и Ребека. Бе прочела „Айвънхоу“ на един дъх, загубила представа за времето и мястото, точно както сега.

Когато замъкът беше готов, Ники пусна вътре, зад подвижния мост, шест топчета.

— Това са пленените добри войници — съобщи той. После сложи пред тях друг капак от кутия и струпа бариера от пясък. Когато извади капака, пясъчната врата заприлича на навес.

Междувременно Хелоиз събра от земята амуниции от камъчета.

— Ще разбием вратата и добрите войници ще се спуснат от хълма по подвижния мост. Тогава ще бъда спасена.

— Не й казвай, сама ще види!

Ники задълбочено започна да изстрелва с пръст камъчетата от ръба на площадката към вратата на замъка. От отсрещната страна Хелоиз протегна ръка, за да намали разрушенията, защото освен пленена принцеса бе и отбранителна армия.

Изведнъж Ники преустанови дейността си и погледна Лусил.

— Татко умее да стреля с пръчка. Слага камък в единия край й удря другия. Това се нарича „балиска“.

— Балиста — поправи го Лусил.

— Хей, откъде знаеш?

— Прочетох го в някаква книга за замъци.

— Страшна си!

Ники продължи да стреля, смутен, че е произнесъл неправилно думата.

— Трябва бързо да спасим пленените войници. Щом ги освободим, ще се съюзим и ще превземем замъка.

— И ще спасим принцесата! — намеси се Хелоиз.

Докато ги гледаше, Лусил усети непреодолимо желание да стане някаква истинска злополука; Хелоиз ще бъде заплашена от страшна опасност, а тя се хвърля между детето и нападателя и ще докаже своята смелост и привързаност… Лусил ще бъде сериозно ранена, навярно улучена от куршум или прободена с нож, но ще успее да победи врага. Тогава Кристиансенови ще я обикнат и ще я оставят завинаги у тях. Ако сега внезапно ги нападне някой луд с провиснали бърни и кървясали очи, тя изобщо няма да се уплаши.

Видя как пясъчният замък рухна, първият добър войник се измъкна и накуцвайки, слезе по хълма. Ники и Хелоиз изкрещяха победоносно. Цялата стена рухна и двама, трима, четирима войници последваха първия, шарките им весело се търкаляха по пясъка. Замъкът представляваше дома на семейство Хауъл в града, а Ники и Хелоиз я бяха освободили, за да върши добри дела. Ех, де да можеше сега да се случи нещо…

— Ооох! — Хелоиз изстена от болка. Ники бе притиснал пръста й до дървената рамка, докато се опитваха да вземат едно и също топче.

Лусил сграбчи ръчичката на детето, сърцето й затупка при вида на кръвта, която изби през издраната кожа.

— Хелоиз, много ли те боли?

— Така й се пада, не трябваше изобщо да пипа топчетата. — Ники начумерено седна в пясъка.

Лусил превърза пръста с носната си кърпичка и понесе детето към къщата, жадувайки да бъде забелязана от Лизбет или от мисис Кристиансен. Заведе Хелоиз в банята и намери в аптечката риванол и марля. Внимателно проми пръста. Драскотината не беше дълбока и Хелоиз престана да плаче, щом видя колко е незначителна.

— Виж, само е одраскано — каза Лусил, за да успокои детето. За нея не беше леко одраскване. Колко неприятно, че се бе случило още първия й работен ден — истинска катастрофа, която не бе успяла да предотврати. Прииска й се от все сърце да бъде наранена собствената й ръка.

Докато я превързваше, Хелоиз се усмихваше.

— Не наказвай Ники, не го направи нарочно. Просто играе нечестно.

Но Лусил изобщо нямаше намерение да наказва Ники. Единственото й желание бе да накаже себе си, да сграбчи пръчка и да я забие в собствената си длан.

— Защо скърцаш със зъби?

— Стори ми се, че те боли.

— Вече не — подскачайки, Хелоиз излезе от банята. Скочи върху леглото си и се изтегна на бежовата кувертюра, която висеше чак до пода. Бинтованият пръст изглеждаше поразително бял на фона на почернялата й ръка.

— А сега е време за сън — съобщи тя и затвори очи. — Довиждане.

— Довиждане — отвърна Лусил и се опита да се усмихне.

После слезе да прибере Ники. Когато се върнаха, завариха мисис Кристиансен на вратата на детската стая. Лусил пребледня.

— Не е нищо страшно, госпожо. Само… драскотина.

— Пръстът на Хелоиз? О, не се притеснявай, скъпа. Децата непрекъснато се нараняват, но поне им служи за урок — кара ги да бъдат по-внимателни.

Мисис Кристиансен влезе и седна на ръба на леглото на Ники.

— Миличък, научи се да внимаваш. Виж колко си изплашил Лусил! — Тя се засмя и разроши косата му.

Лусил ги наблюдаваше, застанала на прага. Отново се почувства изолирана, този път поради неопитността си. Колко различна бе сцената от онези, които бе наблюдавала в парковете!

На излизане мисис Кристиансен потупа Лусил по рамото.

— До довечера всичко ще им мине.

— Довечера — прошепна момичето, като се върна в стаята. — Каква прекрасна дума!

Докато децата спяха, Лусил прегледа илюстровано издание на „Пинокио“. Обичаше да чете всякакви разкази, но предпочиташе приключенските романи и приказките. А полицата до нея беше пълна с книги. Трябваше й поне година, за да ги прочете. Няма значение, че бяха детски. Всъщност, последните й се нравеха повече, защото имаха илюстрации, изобразяващи облечени животни, летящи маси и къщи и какви ли не още чудесии. Сега с удоволствие прелистваше „Пинокио“, чувстваше се толкова щастлива, че дори не можеше да се задълбочи в прочетеното. Спомни си, че лекарят й бе препоръчал да чете и да ходи на кино.

— Заживей сред нормални хора и забрави проблемите на майка си.

(Проблеми ги би нарекъл той, но обикновено говореше за умствено увреждане. Увреждане, което се предаваше от поколение на поколение, дори и на нея.) Спомни си лицето на психиатъра, който говореше с леко наклонена глава, стиснал очилата в ръката си — струваше й се, че така трябва да изглежда всеки психиатър.

— Мисля, че няма причини да не си нормална като баща си, независимо от това, че майка ти бе психично болна. Ти си умно момиче, Лусил… Намери си работа вън от града… отпусни се… забавлявай се. Искам да забравиш дори къщата, в която сте живели… След година, прекарана в провинцията…

Разговорът се бе състоял преди три седмици, непосредствено след смъртта на майка й. Лекарят се оказа прав. В този дом, където царуваха мир и любов, красотата и децата, тя усещаше как мръсотията на големия град се смъква от тялото й подобно на стара змийска кожа. И то само за половин ден, прекаран тук! След седмица навярно щеше да забрави завинаги лицето на майка си.

Изпаднала в екстаз, Лусил възкликна радостно, обърна се към полицата и извади напосоки шест-седем големи, ярко оцветени книги. Постави една отворена, обърната надолу, в скута си, друга разтвори и притисна към гърдите си. С притворени очи притисна лице към страниците на „Пинокио“, после бавно започна да се полюшва на стола, забравила всичко освен щастието и благодарността си. Часовникът на долния етаж удари три пъти, но тя не го чу.

— Какво правиш? — учтиво, но любопитно запита Ники.

Лусил отдръпна книгата от лицето си. Когато значението на думите му стигнаха до съзнанието й, тя се изчерви и се усмихна като щастливо, но виновно дете.

— Чета!

Ники също се усмихна.

— Не е хубаво да се чете толкова отблизо.

— Вярно — промълви Хелоиз и седна в леглото си.

Ники се приближи и разгледа книгите в скута й.

— Ставаме от сън в три. Ще ни почетеш ли? Катрин винаги ни четеше, докато стане време за вечеря.

— Искате ли от „Пинокио“? — предложи Лусил, благодарна, че може да сподели с тях обзелото я щастие, когато прочете първите страници от книгата. Седна на пода, за да гледат заедно картинките.

Ники и Хелоиз нетърпеливо се навеждаха над илюстрациите и понякога й пречеха да вижда текста. Девойката не съзнаваше, че чете с напрегнат интерес, който се предаваше на децата — ето защо им харесваше книгата. Чете им в продължение на два часа, но й се струваше, че са минали само две минути.

Точно в пет Лизбет донесе подноса с вечерята им, а след като се нахраниха, Ники и Хелоиз поискаха да продължат с четенето, докато стане време за лягане. Лусил с удоволствие отвори друга книга, но Лизбет се върна за подноса и й каза, че децата трябва да се изкъпят, а след малко мисис Кристиансен ще се качи да им пожелае лека нощ.

Домакинята се появи в седем и завари току-що изкъпаните деца, загърнати в халатчета, седнали на пода до Лусил и погълнати от друга приказка.

— Знаеш ли — обърна се Ники към майка си, — чели сме същите книги с Катрин, но сега с Лусил всички ни изглеждат нови и непознати!

Лусил се изчерви от удоволствие. След като сложи децата да си легнат, тя излезе заедно с мисис Кристиансен.

— Всичко ли е наред, Лусил? Може би искаш да ме попиташ за задълженията си?

— Не, госпожо, освен… мога ли да идвам през нощта, за да проверя дали децата нямат нужда от нещо?

— О, в никакъв случай не искам да нарушавам съня ти. Много мило от твоя страна, но не смятам, че е необходимо.

Лусил разочаровано мълчеше.

— Боя се, че вечерите тук ще ти се сторят дълги и досадни. Ако искаш да отидеш на кино, Алфред, нашият шофьор, ще те закара с удоволствие в града.

— Благодаря, госпожо.

— Е, лека нощ, Лусил.

— Лека нощ, госпожо.

Лусил се върна по обратния път през градината, където фонтанът продължаваше да блика. Сложила ръка на дръжката на стаята си, пожела това да е вратата на детската стая, да е осем сутринта, да започва нов ден.

Все пак бе уморена, но това бе приятна умора. Запали лампата и си помисли колко хубаво е да усеща умора вечер (въпреки че бе само девет часът), вместо да е изпълнена с енергия и да не може да заспи, защото мисли за майка си или се тревожи за себе си. Спомни си, че неотдавна в продължение на петнайсет минути не можа да си спомни името си. Обзета от панически страх, бе изтичала при лекаря…

Но всичко това бе минало! Дали да помоли Алфред да й купи от града цигари — лукс, от който се бе отказала в продължение на много месеци.

Застана на прозореца и хвърли последен поглед към къщата. От време на време завесите в детската стая се развяваха от вятъра, който полюшваше приведените върхове на тополите и приятелски й нашепваше… стори й се, че чува високи, дори пронизителни детски гласове.

Вторият ден досущ приличаше на първия, но този път всичко мина гладко, без издраскани ръце. Последваха го трети, четвърти… Нормални и еднакви като оловните войничета на Ники, строени върху масата в детската стая. Променили се бяха само чувствата на Лусил към семейството и към децата: бе започнала да изпитва сляпа и страстна преданост, която сякаш растеше с всеки изминал ден. Забелязваше и обичаше много подробности: как Хелоиз пие млякото си на малки глътки; как русият мъх по гърбовете им се съединява с косите на тила им. Когато ги къпеше, изпитваше ужас от болезнената крехкост на телцата им.

В събота вечерта намери в пощенската си кутия плик. Вътре, увити в хартия, имаше няколко двайсетдоларови банкноти. Лусил опипа твърдите им краища. Стойността им нямаше значение. За да ги похарчи, ще трябва да посети магазините, където имаше други хора. За какво й са пари, щом никога няма да напусне дома на Кристиансенови? Просто ще ги събира, четирийсет долара седмично. След година ще притежава хиляда и осемдесет долара, а след две — двойно повече. След време може да натрупа колкото господарите си и това няма да бъде справедливо.

Дали ще им се стори странно, ако ги помоли да работи безплатно? Или за десет долара?

Налагаше се да говори с мисис Кристиансен и Лусил побърза да го стори още на следващата сутрин. Не бе избрала подходящ момент — домакинята съставяше менюто за вечеря.

— Какво има? — попита мисис Кристиансен с приятния си глас.

Лусил наблюдаваше как жълтият молив в ръката й се движи бързо и уверено върху хартията.

— Заплатата ми е прекалено голяма, госпожо.

Мисис Кристиансен едва не изпусна молива от изненада, устните й леко се разтвориха.

— Толкова си забавна, Лусил!

— Какво искате да кажете?

— Ами, първо искаш да бъдеш денонощно с децата; никога не използваш почивния си ден и непрекъснато говориш, че ще направиш нещо „особено“ за нас, въпреки че не мога да си представя какво би могло да бъде… Сега пък заплатата ти била голяма! Уверявам те, никога не сме имали момиче кат теб, ти си различна — засмя се домакинята. Усмивката й беше спокойна и уверена и контрастираше с напрегнатото изражение на застаналото пред нея момиче.

— Защо да съм различна, госпожо? — настояваше Лусил.

— Току-що ти обясних, скъпа. Освен това отказвам да намаля заплатата ти, защото ще бъде чиста експлоатация. Но ако размислиш и поискаш повишение…

— О, не, госпожо… просто ми се иска да направя нещо повече за вас, за всички вас.

— Лусил! Та нали работиш! Грижиш се за децата ни — това е най-важното.

— Имам предвид нещо по-важно, по-…

— Глупости, Лусил — прекъсна я мисис Кристиансен. — Това, че хората, при които си работила преди, не са били любезни, не означава че трябва да се претрепваш за нас. — Очакваше, че момичето ще си тръгне, но то продължаваше да стои пред бюрото й с озадачено изражение. — Двамата с мистър Кристиансен сме много доволни от теб, Лусил.

— Благодаря, госпожо.

Девойката се върна в детската стая, където малките си играеха. Не бе успяла да накара господарката си да я разбере. Ех, ако имаше смелост да отиде и да й обясни чувствата си, да разкаже за майка си и за това колко се страхува за себе си, че изобщо не смее да пие, нито да запали цигара… и как животът й в този прекрасен дом я бе излекувал… Ако разкажеше всичко, щеше да изпита облекчение. Запъти се към вратата, но се поколеба при мисълта, че ще обезпокои или отегчи мисис Кристиансен. През целия ден неизказаната благодарност сякаш тегнеше в гърдите й.

Същата нощ не изгаси светлината до полунощ. Беше се снабдила с цигари и изпушваше по три всяка вечер, но дори те бяха достатъчни, за да разиграят кръвта й, да я накарат да се отпусне и да мечтае за подвизи. Главата й се замайваше и тя бързаше да скрие цигарите в чекмеджето, за да не я изкушават.

Тази вечер, точно когато затваряше чекмеджето, забеляза върху кутията за носни кърпички двете двайсетдоларови банкноти. Взе ги и отново се настани на стола.

Извади клечка кибрит, запали я и я наведе към пепелника с горящия край надолу. Бавно палеше една след друга клечките и ги подреждаше така, че да подклаждат малкия блещукащ огън. Когато кибритът свърши, тя накъса картонената кутийка и я хвърли в пламъците. Накрая взе банкнотите и с известно усилие успя да откъсне парченца със същата големина, предназначени за огъня.

Ако сега мисис Кристиансен видеше това, щеше да разбере колко е била права Лусил. Всъщност това не бе достатъчно, както и обикновената вярна служба. Всеки би го правил срещу заплащане. Тя бе различна, самата мисис Кристиансен й го бе казала. Спомни си последните й думи: „Двамата с мистър Кристиансен сме много доволни от теб, Лусил“.

Споменът за думите й я накара да се изправи, на устните й трептеше замаяна усмивка. Чувстваше се безкрайно силна и уверена в разума си и в положението си в този дом. Двамата с мистър Кристиансен сме много доволни от теб, Лусил. Все пак щастието й не беше пълно. Трябва да докаже способностите си по време на някакво произшествие. Ако се появеше чума, подобна на онази в Библията… „Господ ще изпрати върху ти мор, докле те изтреби от земята…“ — така се казваше в Библията. Представи си как започва наводнение и вълните навлизат в детската стая. Щеше да спаси децата и да ги пренесе на безопасно място, където и да е то.

Закрачи неспокойно из стаята.

Ами ако стане земетресение? Ще се втурне сред падащите стени и ще измъкне малките. Може би ще се върне за някаква дреболия, като оловните войничета на Ники или кутията с боички на Хелоиз, и ще намери смъртта си под развалините. Едва тогава Кристиансенови ще разберат колко е била предана.

Какво, ако стане пожар? Можеше да се случи на всекиго и за предизвикването му не бе необходимо гневното вмешателство на боговете. Щеше да стане прекрасен пожар — разполагаше с кибрит и с бензина в гаража.

Лусил слезе и мина през задната врата, която водеше към гаража. Варелът бе висок около метър и пълен догоре. Едва ли би могла да го пренесе през гаража и къщата за прислугата, ако не бе добила свръхестествена сила, вдъхновена от идеята… Претъркаля варела през двора, както бе видяла да търкалят каци с бира и кофи за смет. Варелът се движеше безшумно по тревата, само веднъж подскочи и избумтя върху каменната пътека, но шумът заглъхна в нощта.

Всички прозорци бяха тъмни, но дори и да светеха, не бяха в състояние да спрат Лусил. Нямаше да се поколебае дори ако видеше до фонтана самия мистър Кристиансен, пък и едва ли щеше да го забележи. Даже и тогава нямаше да спре, защото се канеше да извърши благородно дело. Виждаше само къщата и личицата на децата.

Отвъртя капака и изля бензин в ъгъла на къщата, претъркаля варела по каменната пътека и продължи да излива бензин, докато стигна срещуположния ъгъл. Драсна кибритената клечка и се върна по обратния път, като подпалваше предварително намокрените места. Без да се обръща назад, тя застана на вратата на дома за прислугата и се приготви да наблюдава.

Отначало пламъците бяха бледи, сетне станаха жълти, с червеникав оттенък. Лусил наблюдаваше огъня и почувства как я напуска цялото й телесно и умствено напрежение, как мускулите и мозъкът й се мобилизират като на застанал на старта атлет. Ще остави пламъците да се извисят чак до прозореца на детската стая, за да се втурне на помощ, когато опасността е най-голяма. На устните й затрептя усмивката на светица; окъпаното й от светлината лице изглеждаше красиво.

Беше подпалила огъня от пет места. Пламъците пълзяха към къщата като пръсти — топли, блещукащи, нежни. Лусил се усмихна, но се овладя. Внезапно нагрятият варел с бензин избухна и за миг освети цялата сцена.

Лусил уверено се втурна напред, сякаш това бе очакваният сигнал.

Допълнителна информация

$id = 10940

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Моля, не стреляйте по дърветата

Преводач: Весела Прошкова

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: английски

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: разкази

Печатница: ДП „В. Александров“ — Враца

Излязла от печат: м. август 1990 г.

Редактор: Иглика Василева

Редактор на издателството: Красимир Мирчев

Художествен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Марияна Тенева

Художник: Николай Алексиев

Коректор: Светла Митева; Мария Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14881

Бележки

[1] Корабът, с който пристигнали първите заселници в Америка. — Бел.пр. ↑

[2] Свадлив, неразбран (англ.). — Бел.пр. ↑

[3] Bedkooh — буквално, стая с легла. — Бел.пр. ↑