Джуничиро Танидзаки
Татуировката

Портрет на Шункин

Шункин, по рождение Кото Модзуя, е била дъщеря на осакски търговец на лекарства от района Дошо-мачи. Починала е на 14 октомври 19-а година Мейджи^[1] и е погребана в будисткия храм на сектата Доджо^[2]. Храмът се намира в квартала Шитадера в Осака.

Неотдавна ми се отвори път натам и реших да се отбия на гроба на Шункин. Помолих пазача на храма да ме упъти. „Гробовете на господарите Модзуя са ей нататък“ — отвърна монахът и ме поведе към задния двор на централната част на храма. Тук, под сянката на камелиите, бяха погребани няколко поколения Модзуя, но сред тях не открих гроба на Шункин. Обясних на монаха за кого става дума. Той се позамисли и рече: „А може би е онзи хей там“, и ме поведе по каменистите стъпала нагоре по склона на стръмния баир от източната страна на храма. Известно е, че на изток от Шитадера, на самото възвишение, се издига шинтоисткият храм „Икутама“. Тясната пътечка ни отведе право до него. На върха хълмът бе обрасъл с дървета, нещо толкова необичайно за Осака, а гробът на Шункин се намираше на малка разчистена площадка досами ръба на стръмнината.

На лицевата страна на камъка бе изсечено посмъртното име^[3], а на задната — издълбан надпис: „Кото Модзуя, наречена още Шункин, починала на 14 октомври 19-а година Мейджи, на 58-годишна възраст“. Отстрани на камъка бе добавено: „Издигнат от нейния ученик Саске Нукуи“.

Макар и приживе Шункин да е носила фамилията на баща си — Модзуя, — тя и нейният ученик, известният музикант Саске Нукуи, са живели като мъж и жена. Може би тъкмо затова е погребана отделно от семейството си.

От пазача на храма разбрах, че родът Модзуя отдавна се е разорил и вече рядко идвал някой да посети семейните гробища, като при това изобщо не се отбивал на гроба на Шункин. Пазачът дори не знаеше, че между покойната и семейство Модзуя съществува някаква връзка. Но когато изказах мнението, че гробът е съвсем запуснат и изоставен, монахът решително възрази:

— Нищо подобно, господине. Един-два пъти в годината тук идва една седемдесетгодишна старица. Тя живее близо до чайния павилион „Хаги“. Старицата се грижи за гроба, пали свещи, слага цветя. А виждате ли ей онзи малък камък? — посочи той вляво от гроба на Шункин. — Старата жена слага и на него цветя, гори благовония и се моли. Тя плаща на храма да четем сутри и на двата гроба.

Аз се приближих до камъка. Той беше може би два пъти по-малък от онзи, който се издигаше на гроба на Шункин. На лицевата страна бе издълбано посмъртното име „Почтен праведник Киндай“, а на задната се четеше надпис: „Саске Нукуи, с псевдоним Киндай, ученик на Шункин Модзуя. Напуснал света на 14 октомври 40-а година Мейджи^[4], на 82 години“.

Ето, значи, къде почиваше слепият музикант. Гробът му бе старателно почистен и подреден — старицата от чайния павилион „Хаги“ се бе погрижила и за него. Но надгробният камък бе по-малък от този на Шункин, пък и самата дума „ученик“ говореше сякаш за желанието на предания Саске да продължи и в смъртта да служи смирено на любимата си учителка.

Изправен на склона до двата камъка, огрени от лъчите на залеза, аз се любувах на разпрострелия се пред погледа ми град. Веригата на хълмовете се точеше на запад чак към будисткия храм „Тенноджи“. Може би тя не се бе променила от времето на стария Нанива^[5]. Отровена от пушека, зеленината вече бе загубила свежестта си, исполинските дървета бяха обрулени и прашни и пейзажът навяваше чувство на печал. Навярно когато тези паметници са били поставени, тук е била дивна местност, но и сега тя е неповторима с тишината и с красивата гледка, която се открива. Тук, над най-големия индустриален град на Изтока с безбройните високи сгради, прорязващи вечерния здрач, почиват, унесени във вечен сън и свързани с необичайна съдба, учителка и ученик. Осака се е променила неузнаваемо и само двата надгробни камъка напомнят за вечно живата любов на Саске и Шункин.

Родът Нукуи принадлежал към последователите на будистката секта Ничирен^[6] и всички Нукуи, освен Саске, са погребани в родното им градче Хино в провинция Гошу. Воден от повелята на чувствата си, Саске се отказал от вярата на своите прадеди и встъпил в сектата Доджо, за да не се раздели и в смъртта с любимата си. Всичко, свързано с погребението на двамата — как да се разположат надгробните камъни, колко да са големи те и къде да се издълбаят имената, — било, казват, решено още преди кончината на Шункин. Камъкът на нейния гроб бе висок шест шаку^[7], а този на гроба на Саске — не повече от четири. Над гроба на Шункин бе разперила закрилнически клоните си голяма ела. А малко по-встрани, където клоните на елата едва достигаха, бе надгробният камък на Саске. Той приличаше на паднал на колене предан слуга.

Гледах двата гроба и си представях колко вярно е служил Саске на своята учителка. Изведнъж ми хрумна, че навярно и камъните имат душа. В тези двата може би се бяха вселили душите на влюбените и те и досега продължаваха да се радват на своето отдавна отлетяло земно щастие. Подвих колене пред гроба на Шункин и прочетох с благоговение молитва. После докоснах с ръка грапавата повърхност на камъка върху гроба на Саске. Поех нагоре. Погълнат от мисли, дълго бродих по хълма, докато слънцето не потъна зад големия град.

 

 

Неотдавна съвсем случайно ми попадна една книжка, озаглавена „Житието на Модзуя Кото“. Тя всъщност пробуди интереса ми към съдбата на Шункин. Книжката бе около трийсет страници, с едро написани йероглифи върху стара японска хартия. На третата година от смъртта на Шункин нейният ученик вероятно бе решил да издаде биографията й, за да я разпространи в тесен кръг приятели и близки. Книгата бе написана в стар стил и за Саске се говореше в трето лице, но нямаше съмнение, че той е събрал материала. Това даваше повод да се предполага, че Саске е и нейният автор.

Ето и откъс от книгата:

„Семейството на Шункин от поколения наред държеше аптека в района Дошо-мачи в Осака. На фирмата на магазина пишеше «Ясудзаемон Модзуя». Бащата на Шункин — Ясудзаемон, бе седмият търговец в рода. Майка ѝ Шиге произхождаше от фамилията Атобе от квартала Фуя-чо в Киото. Тя бе дарила Ясудзаемон с двама синове и четири дъщери. Шункин, родена на 24 май 12-а година Бунсей^[8], бе втората дъщеря в семейството.

Още като дете Шункин правеше впечатление с изключителната си интелигентност, изящна външност и изтънченост. На четиригодишна възраст тя започна да учи танци и без много труд постигна такава пластичност и грация, че надмина дори най-добрите танцьорки. Очарован, учителят ѝ казваше, че с външността си и с таланта си тя би могла да стане най-известната гейша в страната, ако не произхождаше от такова заможно и почтено семейство. Шункин се научи да чете и пише по-рано от другите деца в семейството и скоро надмина двамата си братя“.

Чувствата, които Саске е изпитвал към Шункин, ме навеждат на мисълта, че някои неща в тази история са доста преувеличени. Но съществуват и други доказателства за грациозността и изтънчеността на Шункин.

По онова време жените били ниски на ръст. Самата Шункин била около пет шаку, с фино личице, малки и много изящни китки и глезени. Запазена е една нейна снимка, направена, когато Шункин е била на трийсет и седем години. Лицето ѝ е овално, с класическа форма, а деликатният ѝ нос и прекрасните й, с великолепен разрез очи са сякаш изваяни с любов от пръстите на скулптор. В тази напукана и избеляла от времето като далечен спомен фотография не откриваме нищо повече от присъщото изящество на жена от заможно осакско семейство — красива, но лишена от индивидуалност. Шункин изглежда и на трийсет и седем, и на двайсет и седем години. Снимката е направена след почти две десетилетия, откакто е загубила зрението си. Но като я гледаш, не ти се вярва, че е сляпа, по-скоро ти се струва, че само е притворила очи.

Харуо Сато^[9] веднъж заявил, че глухите изглеждат глупаци, а слепите — мъдреци. В стремежа си да долови какво му говорят, глухият мръщи вежди, кокори очи, отваря уста, протяга шия и това го прави смешен и глупав. А слепецът седи спокойно, с леко наклонена глава, и погледнат отстрани, прилича на потънал в дълбок размисъл мъдрец. От друга страна, ние може би просто сме свикнали с притворените, излъчващи състрадание очи на Буда и будисатвите. Те ни карат да се изпълваме с преклонение пред милосърдието и благодетелността им. А и Шункин от снимката е толкова миловидна, че в притворените ѝ очи, като във взора на богинята на милосърдието Каннон, се долавя състрадание.

Доколкото ми е известно, това е единствената снимка на Шункин. В детството ѝ фотографията все още не е била позната в Япония, а и в същата година, когато е направена снимката, Шункин е била неочаквано сполетяна от такова нещастие, след което тя за нищо на света не е могла да разреши да я снимат. Как е изглеждала в действителност, можем да съдим само по тази избледняла вече от времето снимка. Читателят навярно ще добие твърде смътна и неточна представа за Шункин, но фотографията е по-неясна дори от описанието, което се постарах да направя.

Всъщност в годината, когато се е снимала, тоест когато Шункин е била на трийсет и седем години, Саске също ослепява. Може би сетният му спомен за нейния образ е бил близък до снимката. Но дали ликът на Шункин, който слепият музикант е пазил до гроб в паметта си, не е избледнял като фотографията? Дали въображението не е измествало постепенно отслабвалата памет, за да сътвори образ, съвършено различен от истинския лик на безкрайно скъпата нему жена?

А ето какво научаваме по-нататък от „Житието на Шункин“:

„Родителите на Шункин я пазеха като съкровище и я обграждаха с много повече нежност и внимание, отколкото другите пет деца. Тя бе на девет години, когато я сполетя нещастие — очна болест отне зрението й. Родителите ѝ бяха съкрушени от скръб. От жалост към чедото си майка ѝ като че ли загуби разсъдъка си и възненавидя целия свят. Шункин престана да взема уроци по танци и реши да се посвети изцяло на музиката — на изкуството на кото и шамисен^[10]“.

Неизвестна е болестта, отнела зрението на Шункин, а и в „Житието“ не се споменава нищо повече за това. Саске, казват, веднъж заявил: „На високото дърво и вятърът завижда. Заради красотата и таланта си моята учителка два пъти в живота си стана жертва на завист“. Ученикът, изглежда, загатвал за някаква тайна, причинила нещастието на неговата учителка.

При друг случай Саске споменал, че Шункин е жертва на инфекциозна очна болест. Макар и доста разглезена като дете, тя била по природа весела и общителна, отнасяла се добре с прислугата и всички много я обичали. Знае се обаче, че дойката на по-малката ѝ сестра я мразела заради явното пристрастие на родителите ѝ към нея. Болестта на Шункин е причинена от инфекция на слузестата мембрана на очите. Ето защо Саске не изключвал възможността тя да е била заразена нарочно от дойката. Не е ясно обаче дали Саске е имал достатъчно доказателства за подобно предположение.

След като ослепяла, Шункин станала много капризна и избухлива. Саске страдал и може би в мъката си бил склонен да подозира съвсем невинни хора. Нищо чудно обвиненията му по адрес на дойката да са само плод на раздразнена фантазия.

Във всеки случай причините остават неизвестни. Знае се само, че на девет години Шункин е загубила зрението си.

В „Житието“ пише, че Шункин престанала да взема уроци по танци и се посветила на музиката. С други думи, слепотата накарала момичето да потърси утеха в музиката. Шункин често казвала на Саске, че истинското ѝ призвание е танцът и онези, които се възхищават от изпълненията ѝ на кото и шамисен, изобщо нямат представа на какво е способна тя. Ако виждала, никога нямало да се заеме с музика. Нима не звучи малко нескромно твърдението й, че е постигнала толкова много дори в изкуство, към което не е изпитвала особено влечение? Или може би Саске преувеличава и в желанието си да ни убеди колко талантлива е неговата любима, придава твърде голямо значение на случайно изречени думи?

Името на старицата от чайния павилион „Хаги“, същата онази, която се грижеше за двата гроба, бе Теру Шигисава. Навремето тя учела в музикалното училище по кото към школата „Икута“ и била ученичка на Шункин и Саске Нукуи, а също и тяхна вярна прислужница до последните години от живота им. Според нея Шункин наистина се славела като голяма танцьорка. От пет-шестгодишна възраст тя започнала да учи кото и шамисен и до края на живота си не се отказала от музикалните си занимания. Посветила се била на това изкуство не заради слепотата си, а защото по онова време било прието момичетата от заможни семейства от малки да учат музика. На деветгодишна възраст Шункин запомнила по слух мелодията на песента „Лунен сърп“ и сама я аранжирала за шамисен. Нямало по-убедително доказателство за изключителното дарование на момичето. А след като ослепяла, тя с цялото си сърце и душа се посветила на музиката и други развлечения за нея не съществували. Може би старицата е права и Шункин наистина още в детството си се е проявила като талантлива музикантка. Аз обаче се съмнявам дали Кото Модзуя е била изкусна танцьорка.

Макар че влагала сърце и душа в своите изпълнения, отначало Шункин не мислела да си изкарва прехраната като музикантка. Не грижата за насъщния я накарала да открие своя музикална школа. Месечната издръжка, която получавала от дома на родителите си, макар и недостатъчна да покрие екстравагантните ѝ нужди, била по-голяма от припечеленото от уроците. Без да се измъчва от мисли за бъдещето, Шункин се занимавала упорито, със страст. И както пише в „Житието“: „… на петнайсетгодишна възраст постигна такъв успех, че никой от съучениците ѝ не можеше да се сравни с нея“.

 

 

Според Теру Шигисава Шункин обичала да се хвали колко внимателен и търпелив бил към нея известният със своята строгост и взискателност маестро Шуншо и как никога не ѝ се карал. Затова Шункин не страдала и не се бояла от него като другите ученици.

Но и най-взискателният учител не би посмял да се отнася толкова строго към момиче от богато семейство, както към децата на обикновените артисти и музиканти. Освен това Шуншо може би дълбоко съчувствал на малката си ученичка, родена в охолство, но загубила зрението си по волята на зла орис. Той, разбира се, се прекланял преди всичко пред таланта ѝ и се грижел за нея повече, отколкото за собствените си деца. Когато боледувала, Шуншо не пропускал да изпрати някого в дома ѝ в Дошо-мачи или лично отивал да я навести. Всички знаели, че Шункин е неговата гордост. Той винаги я давал за пример на учениците си. „Учете се от малката Модзуя!“ Позволявал си да я нарича така, защото давал уроци и на по-голямата ѝ сестра и изобщо се считал за близък на семейството. „Скоро ще бъдете принудени да си изкарвате хляба с този занаят, а вие не можете дори да се мерите с това малко същество, което се занимава заедно с вас само от любов към изкуството.“

Понякога прекаленото благоразположение на учителя към Шункин ставало причина за недоволството на учениците. Те се сърдели, а той ги укорявал: „Колкото по-взискателен е един учител, толкова по-добре за учениците му. Щях да съм истински добър към това дете, ако му се карах. Но Шункин е толкова талантлива, така бързо запомня, че и без да се занимавам с нея, тя пак ще се справи отлично. На всичко отгоре Шункин е от богато семейство и няма да изкарва прехраната си с музика. Вместо да ѝ отделям повече време, аз си хабя силите да направя прилични музиканти от такива празноглавци като бас. А вие се оплаквате“.

 

 

Училището на Шуншо се намирало в Уцубо, на около десет чо^[11] от дома на Модзуя. Всеки ден Шункин ходела на уроци. Водел я за ръка един от помощниците на баща ѝ — Саске. Оттогава започнала връзката ѝ с него.

Както вече споменах, Саске бил родом от Хино, провинция Гошу. Семейството му имало магазинче за лекарства. И баща му, и дядо му се били учили на занаят в аптеката на Модзуя в Осака, тъй че Саске бил принуден да продължи семейната традиция.

Саске бил четири години по-голям от Шункин. Започнал да работи при Модзуя на тринайсетгодишна възраст. Тогава Шункин била деветгодишна — възрастта, на която загубила зрението си. Когато Саске дошъл в дома на Модзуя, прекрасните очи на момичето били вече затворени завинаги. До края на живота си Саске бил щастлив, че нито веднъж не видял блясъка им. Ако я бил срещал, преди тя да ослепее, лицето ѝ може би нямало да му се стори толкова съвършено. От момента, в който за пръв път я зърнал, тя му се струвала божествено красива и той не откривал никакъв недостатък у нея.

В наше време заможните осакски семейства предпочитат да живеят извън града. Дъщерите им обичат да спортуват на слънце и въздух и хубостта на девойките, отгледани между четирите стени на дома, не е вече на мода. Но и до ден-днешен градските момичета са по-изящни и по-деликатни от селските. Те са по-нежни и по-болнави. Но това правило важи не само за Осака, а и за всички по-големи градове. В Едо^[12] жените се гордеят с мургавината си, а в старите търговски семейства в Осака и Киото особено ценят бялата кожа. Дори младежите от такива семейства са твърде хилави и женствени. Едва след като прехвърлят трийсетте, лицата им загрубяват, те бързо напълняват и скоро придобиват осанка, достойна за процъфтяващи търговци. А дотогава са бледи като девойки, а и облеклото им ги прави да изглеждат доста женствени. Колко ли прекрасна е била за селското момче Саске снежната белота и прозрачната чистота на кожата на Шункин — момиче от заможно градско семейство, отгледано в мрачните стаи на дома.

По това време по-голямата сестра на Шункин била дванайсетгодишна, а едната от по-малките сестри — шестгодишна. За току-що пристигналия от провинцията Саске и четирите дъщери на семейство Модзуя били удивително чаровни, но най-силно го поразила странната прелест на сляпата Шункин. Невиждащите ѝ очи му се стрували далеч по-прекрасни и светли от очите на нейните сестри. Той усещал, че лицето ѝ е самото съвършенство и че то просто не може да бъде друго.

Всички казвали, че Шункин е най-красивата от четирите сестри, но в това твърдение влагали, изглежда, известно съжаление. Саске дори се дразнел. И на преклонна възраст нищо не го обиждало така болезнено, както слуховете, че обичал Шункин от съчувствие.

„Каква нелепост! — с възмущение възкликвал той. — От съчувствие се нуждаят само онези, които разпространяват подобни слухове. Лицето на моята учителка не буди у мен ни най-малко съжаление. Такава красива и талантлива дама няма защо да бъде съжалявана. Тя е права да ме съжалява и да ме нарича «бедният ми Саске». Ние сме физически пълноценни, носът и устата ни са на мястото, но нима можем да се сравняваме с господарката! Не сме ли ние недъгавите?“

Така разсъждавал той много по-късно, а в началото не съзнавал своите чувства, макар пламъчето на любовта да се разгаряло все по-силно в сърцето му. Та нали Шункин не била просто невинно момиченце, а дъщеря на неговия господар. Нямало за Саске по-голямо щастие от това, че му разрешават да я съпровожда всеки ден до дома на учителя Шуншо. Хората недоумявали защо Модзуя рискуват да поверят своето съкровище на новото момче. Но всъщност Саске не бил единственият, комуто я поверявали. Понякога с Шункин излизала някоя от прислужниците, друг път до дома на учителя ѝ я отвеждал някой от по-старите помощници на баща й. Но един ден Шункин заявила, че ще излиза вече само със Саске, и да я съпровожда, станало негово ежедневно задължение. Той тъкмо навършил тринайсет години.

Сияещ от гордост, Саске водел за ръка Шункин към училището на Шуншо. След урока, отново хванати за ръце, двамата се връщали вкъщи. Шункин почти не разговаряла със Саске, а той я водел внимателно, без да смее да пророни дума. Когато веднъж я попитали защо точно него е избрала за придружител, тя отвърнала: „Защото се държи прилично и не ми досажда с приказки“.

Както вече споменах, като дете Шункин била весела и приветлива, но слепотата помрачила постепенно характера й, усмивката почти изчезнала от лицето й. Може би Саске ѝ харесвал именно защото изпълнявал задълженията си, без да я притеснява с присъствието си.

Казват, че Саске не обичал да гледа лицето на Шункин, когато тя се смеела. Усмивката ѝ му причинявала болка, защото в смеха на слепеца винаги се долавя някаква непълноценност.

 

 

Дали Шункин предпочитала Саске само защото той никога не ѝ досаждал? Или долавяла смътно чувствата му и изпитвала тайно задоволство? Трудно е да се повярва, че деветгодишно момиче е способно на подобно нещо. Не било ли това по-скоро плод на необичайната за възрастта ѝ съобразителност, на силно изостреното ѝ от слепотата шесто чувство?

Може би това е истината. По-късно, когато Шункин съзнавала напълно чувствата си към него, самолюбието не ѝ позволявало да излее душата си и тя дълго време забранявала на Саске да говори за това. Дори когато интимната им връзка станала всеизвестна, тя, изглежда, се отнасяла с него, сякаш той не съществува. Поне на младежа му се струвало така.

Когато излизали, Саске вдигал лявата си ръка до рамото й, а Шункин полагала дланта си върху неговата. За нея той не бил нищо повече от опора. Тя никога не му казвала какво желае — достатъчен бил само един неин жест, леко свиване на веждите или неясен шепот и Саске веднага разбирал. Ако той не забелязвал и не отгатвал мигом желанието ѝ, тя не скривала раздразнението си. Винаги нащрек, Саске следял всяко движение на тялото й, всеки израз на лицето ѝ. Така Шункин подлагала на проверка вниманието му. Разглезена от дете, с изострена чувствителност на слепец, тя не давала на Саске нито миг покой.

Веднъж в дома на Шуншо, докато чакали реда ѝ за урок, Шункин изчезнала незабелязано. Саске се изплашил и се втурнал да я търси. Видял я да излиза от тоалетната. Винаги, когато искала да отиде до тоалетната, Шункин ставала, без да каже дума, а Саске я следвал до вратата, изчаквал я да излезе и ѝ поливал да си измие ръцете. Ала този път от разсеяност не забелязал кога е напуснала мястото си. Когато Саске притичал, тя тъкмо протягала ръка към съда с вода. Той ѝ се извинил с треперещ глас. „Нищо, нищо“ — отвърнала Шункин и поклатила глава. Но той знаел какво означава това нейно „нищо“. Не му оставало друго, освен да вземе тасчето и да ѝ полее. Макар и късно, по-добре било да направи нещо, отколкото да се вайка.

Друг път, в един топъл летен следобед, когато изчаквали реда си за урок и Саске чинно седял зад господарката си, тя промърморила: „Ох, каква горещина!“ — а той се съгласил вежливо: „Да, наистина е горещо“. След кратко мълчание тя отново повторила: „Ох, каква горещина!“. Най-сетне той отгатнал желанието й, разтворил ветрилото си и започнал да ѝ вее. Едва тогава Шункин се успокоила. Но щом полъхът на ветрилото отслабнел, тя въздъхвала: „Горещо е!“. Ето в какво се изразявали капризите и своеволието на Шункин. Но така постъпвала тя само със Саске. С другите слуги била по-сдържана. Саске винаги изпълнявал безропотно желанията й. Може би затова Шункин се чувствала най-добре с него и го избрала за свой придружител. А за Саске било огромна радост да ѝ служи, да удовлетворява прищевките й, които приемал като жест на особено благоразположение.

 

 

Стаята, в която маестро Шуншо преподавал уроци, се намирала в дъното на коридора на втория етаж. Когато идвал редът на Шункин, Саске ѝ помагал да се изкачи по стълбата, настанявал я срещу учителя, поставял пред нея инструмента и слизал долу да я чака, докато свърши урокът. После отново се качвал, за да я посрещне. Целият нащрек, Саске се ослушвал кога ще приключат, готов да хукне нагоре. Така той постепенно запомнил някои от мелодиите, които свирела Шункин, и у него започвал да се пробужда интерес към музиката.

А за да се прочуе по-късно като знаменит музикант, навярно не му е липсвал и талант. Но разбира се, ако не бил слуга на Шункин и в пламенното си любовно увлечение не подражавал във всичко на господарката си, Саске щял до края на живота си да бъде един най-обикновен аптекар. Ала дори и в старостта си — вече сляп и известен като превъзходен музикант, той не позволявал да сравняват изкуството му с майсторството на неговата учителка и казвал, че дължи всичко само на нея. Думите му едва ли отговаряли на истината, защото Саске винаги прекалено подценявал себе си, а нея възхвалявал до небесата. Но, така или иначе, не можем да не се съгласим, че Шункин притежавала необикновен талант, а Саске бил изключително упорит и трудолюбив.

Когато вече карал четиринайсетата си година, Саске решил да си купи тайно шамисен и започнал да спестява малкото, което получавал от господаря си. Към него прибавял и дребните бакшиши. След половин година успял да си купи евтин шамисен, колкото да може да се упражнява. Без да го забележат, Саске отнесъл инструмента в таванската си стаичка и оттогава всяка нощ, след като всички заспивали, той се упражнявал. Отначало и през ум не му минавало да се посвети сериозно на музиката. Още повече че трябвало да продължи бащиния си занаят. И само неговата преданост към Шункин и любовта му към всичко, което ѝ се нравело, го принудили да направи музиката своя професия. Не че искал с това да спечели любовта й. Напротив, той криел тайната си дори от Шункин.

Саске живеел в тясната прихлупена таванска стаичка заедно с няколко аптекари и помощници. Бил се разбрал с тях, че няма да им пречи да спят, а те от своя страна му обещали да не го издават, че нощем свири. Съквартирантите на Саске били в такава възраст, че заспивали веднага щом сложели глава на възглавницата. Никой не се оплаквал, че Саске го смущава с музиката си. Но все пак той изчаквал търпеливо, докато те заспят дълбоко, после ставал, затварял се в килера, където държали дюшеците и юрганите, и свирел. И в таванската стая било задушно, а лете, затворен в килера, Саске едва издържал на жегата. Затова пък, уединен в мрака на таванското помещение, той не чувал нищо, дори хъркането на съквартирантите си, а и звънът на струните не смущавал нощния покой. Наистина Саске не можел да си позволи да свири с перце и трябвало съвсем леко да докосва с пръсти струните на шамисена. Но тъмнината в килера не му пречела, нещо повече — тя го въодушевявала. Представял си вечния мрак на слепотата, в който свирела и неговата любима. Саске изпитвал огромно блаженство, че може и той да се потопи в царството на мрака. И след като му разрешили да се упражнява свободно, по навик продължавал да свири със затворени очи, обзет единствено от желанието да сподели участта на своята любима, да изпита трудностите, с които се сблъскват слепите. Понякога той като че ли наистина им завиждал. Затова и слепотата му по-късно не учудила никого. Всички, изглежда, мислели, че Саске просто е осъществил заветната мечта на своето детство.

 

 

Не е лесно да се научиш да свириш, на който и да е музикален инструмент, а още по-трудно е на цигулка и на шамисен, защото те непрекъснато трябва да се настройват.

По времето, когато все още нямало ноти и самоучители, за да се научиш да свириш на кото дори с учител, били необходими три месеца, а на шамисен — три години. Саске нямал пари да си купи кото, а и не можел да внесе в къщата такъв обемист инструмент.

Не му оставало нищо друго, освен да избере шамисена. Още от самото начало Саске умеел без чужда помощ да подбира мелодиите, които свирел. Това говори и за музикалната му дарба, и за вниманието, с което се вслушвал в упражненията на учениците в дома на маестро Шуншо. Когато разучавал различните мелодии и се мъчел да овладее високите и ниските тонове, той разчитал само на слуха си.

За щастие, около половин година никой, освен съседите му по стая, не узнал неговата тайна. Но веднъж през зимата се случило нещо неочаквано. На разсъмване, към четири часа, когато навън било още съвсем тъмно, майката на Шункин излязла до тоалетната и изведнъж дочула тихите звуци на шамисена. В онези далечни времена музикантите правели така наречените „хладни упражнения“. Те ставали преди изгрев-слънце, излизали навън и свирели под напора на ледения вятър. Но по улиците на Дошо-мачи, с наредените едно до друго магазинчета, не се срещали музиканти или хора на изкуството като в увеселителните квартали на града и да чуеш музика, и то в такъв ранен утринен час, било наистина необичайно. А и музикантът не просто свирел, а едва докосвал струните, сякаш се стараел да не смути нощния покой. Той, изглежда, бил твърде прилежен, защото повтарял упорито едно и също място от песента.

Майката на Шункин се удивила, но си легнала, без да придава особено значение на това, което чула. Но и през други нощи, когато ѝ се налагало да става, тя чувала странните звуци. Чули ги и други в къщата. Всички се чудели откъде ли идват. Те звучали тайнствено, но не приличали на барабаненето на язовеца по търбуха си^[13].

Всичко щяло да бъде наред, ако Саске продължавал да се упражнява в килера, но тъй като му се струвало, че никой не му обръща внимание, той станал по-смел. Заради упражненията обаче Саске крадял от съня си, а и задухата в тесния килер много го изтощавала и той задрямвал над инструмента. Към края на есента започнал да свири вън на площадката на покрива, където сушели прането. Обикновено лягал да спи заедно с другите работници от аптеката в десет часа вечерта, а призори, около три, ставал, грабвал шамисена и излизал на площадката. Там Саске свирел, докато от изток небето не започнело да просветлява. По такова време го чула и майката на Шункин. Площадката била на покрива на аптеката, над таванските стаи за помощниците, а до семейните покои звуците на шамисена стигали през коридора, който свързвал дома с аптеката.

Най-сетне господарите подложили на разпит всички работници и тайната на Саске била разкрита. Извикали го при главния аптекар. Той го нахокал жестоко, предупредил го да не се занимава повече с такива работи и му отнел шамисена. Но ето че съвсем неочаквано Саске бил спасен — господарите заявили, че искат да го чуят как свири, и самата Шункин се застъпила за него.

Саске мислел, че тайното му увлечение ще оскърби Шункин. Та нали той бил само един обикновен помощник в аптеката на баща ѝ и освен със задълженията си не бивало да се занимава с нищо друго. И съжаление, и упрек от нейна страна щели да му бъдат еднакво неприятни. А когато тя му казала да изсвири нещо, Саске съвсем се смутил. Той, разбира се, щял да се почувства неимоверно щастлив, ако искрените му чувства трогнели сърцето на малката му господарка, но не смеел да се надява на подобно нещо. По-скоро му се струвало, че Шункин иска да се позабавлява с него и да го направи за смях. Освен това Саске се стеснявал да свири пред хора.

Но Шункин продължавала да настоява, към нея се присъединили и майка ѝ, и сестрите ѝ. Най-сетне Саске бил извикан в семейните покои и там, страшно развълнуван, изсвирил всичко, което бил научил сам. Това първо изпълнение пред публика му струвало много усилия. Той можел да свири доста добре пет-шест мелодии. Накарали го да изпълни всичко, което знаел. Саске събрал кураж и засвирил и запял така, сякаш от това зависела съдбата му. Разбира се, песните той бил разучил по слух. Знаел и лесната песничка „Черни коси“, и по-трудната — „Песен на берачките на чай“. Може би първоначално Модзуя наистина са искали да се подиграят със Саске, но като го изслушали и разбрали, че за съвсем малко време сам е успял да научи толкова много, всички се възхитили. Господарите били очаровани и от неговата техника на изпълнение, и от гласа му, и единодушно признали изключителните способности на момчето.

 

 

В „Житието на Шункин“ пише:

„Усърдието на Саске ѝ направи впечатление и Шункин реши да се заеме с неговото обучение, като му заяви: «Сега ти си длъжен да посветиш на упражнения цялото си свободно време». А когато и баща ѝ — Ясудзаемон — даде съгласието си, Саске не можеше да си намери място от радост. Всеки ден в определено време го освобождаваха от работа в аптеката и той отиваше на урок при Шункин. И така това единайсетгодишно момиче и този петнайсетгодишен юноша се оказаха свързани, освен като господарка и слуга и като учителка и ученик“.

Доста странно е защо своенравната Шункин изведнъж проявила симпатия към Саске. Някои твърдят, че околните ѝ внушили да го направи свой ученик. Макар и обградено от уют и грижи, сляпото момиче се чувствало доста самотно. Прислугата и родителите на Шункин непрекъснато се чудели как да я развличат и откъсват от самотата. А когато разбрали за увлечението на Саске, слугите, които често страдали от капризната си господарка, опитали да се отърват от задълженията си, като накарат Саске да бъде повече около нея. Може би именно те подклаждали суетата на Шункин, като я убеждавали колко чудесно би било, ако тя прояви благосклонност към момчето и стане негова учителка и че Саске, който и без това е истински талант, ще ѝ бъде безкрайно благодарен.

Знае се обаче, че Шункин ненавиждала ласкателствата и едва ли е обръщала внимание на уговорките на прислугата. Може би най-сетне тя престанала да презира Саске и дълбоко в душата ѝ се пробудил все още неосъзнат интерес към момчето, може би усетила смутните трепети на първата любов.

Но каквито и да са причините, и слугите, и нейните родители се зарадвали, когато Шункин заявила, че ще дава уроци на Саске. Никой не си задавал въпроса дали единайсетгодишното момиче, колкото и даровито и способно да било, щяло да се справи със задълженията си на учителка. По-важно било да разсеят скуката ѝ, а и те самите да отдъхнат от непосилните понякога грижи. Така започнала замислената от възрастните игра на учителка и ученик. Тя се играела заради Шункин, а не заради Саске, но полза имал не друг, а самият той.

В „Житието“ пише, че всеки ден в определен час Саске оставял работата си в аптеката и отивал на урок при Шункин. А като прибавим към това и часовете, които той прекарвал с нея, за да я придружава до дома на учителя Шуншо, за аптеката едва ли му оставало много време.

Изглежда, Ясудзаемон се чувствал виновен пред родителите на Саске, че вместо да направи сина им търговец на лекарства, го превръща в играчка на дъщеря си. Но настроението на момичето го тревожело много повече от бъдещето на някакъв си помощник, а и Саске нямал нищо против. Затова бащата на Шункин дал мълком благословията си.

Оттогава Саске започнал да нарича Шункин „госпожо“. Към него тя се обръщала само по име и се стараела във всичко да подражава на учителя Шуншо, който бил известен със своята строгост.

Ето как започнала замислената от възрастните игра на учителка и ученик. Шункин се забавлявала и забравяла самотата. Времето летяло, но двамата и не помисляли да се откажат от това развлечение, а след няколко години станало съвсем ясно, че детската игра вече не е нито детска, нито игра, а нещо много по-сериозно.

Всеки ден в два часа Шункин ходела на урок по музика при своя учител в Уцубо. Урокът траел около час. След това тя се връщала вкъщи и посвещавала останалата част от деня на упражнения. След вечеря, ако била в добро настроение, викала Саске на урок при себе си. Така започнали да се занимават ежедневно, понякога до девет-десет часа вечерта. Прислужниците на долния етаж чували често виковете ѝ. „Саске, какво ти обяснявах досега? Не, така не може да продължава! Ще свириш, ако трябва и цяла нощ, докато го научиш добре! — крещяла тя, ругаела го и го биела. — Глупак! Толкова ли ти е трудно да запомниш една мелодия?“

Както е известно, в онези стари времена физическото наказание в училище се считало за нещо съвсем естествено. Така например известният актьор от кукления театър „Джорури“ — Дайю Кошиджи Втори, имал голям белег между веждите си, спомен от удара с тояга, който му бил нанесъл неговият учител. Известен е и случаят с Тамаджиро Йошида от театър „Бунраку“. Веднъж на репетиция той асистирал на учителя си — прочутият актьор Тамадзо Йошида — и не успял да задвижи както трябва краката на една кукла самурай, и то в най-важната сцена от пиесата. Разярен, учителят изкрещял: „Глупак!“, замахнал със сабята на куклата и ударил ученика си по тила. Тамаджиро и досега има белег. А Тамадзо, също на младини, пострадал от своя учител, който хвърлил по него една кукла и му счупил главата. Куклата, разправят, се окървавила, а краката ѝ отхвръкнали. Тамадзо помолил учителя си да му разреши да вземе за спомен откъснатите крака на куклата. После ги увил в скъпа копринена кърпа и ги положил в дървена урна. От време на време ги вадел и им отслужвал молебен като на покойната си майка. Чували го да казва със сълзи на очи, че ако учителят не му бил счупил главата, той щял до края на живота си да остане един посредствен актьор.

Известен е и случаят с покойния музикант Дайю Осуми, който като ученик си спечелил прякора Дръвник, защото много трудно запомнял. Негов учител бил прочутият Дамбей Тойодзава, известен като Великия Дамбей. В една знойна лятна вечер Осуми бил на урок по шамисен при учителя си и разучавал песен от една пиеса. Но на едно място така се затруднил, че колкото и да го повтарял, нищо не излизало. Накрая Дамбей недоволно се оттеглил зад мрежата против комари. А Осуми продължил да повтаря упорито трудния пасаж, докато комарите не изсмукали кръвта му, а вън не започнало да се развиделява. Учителят Дамбей се бил унесъл в сладка дрямка. Упоритият Осуми не се отчайвал и повтарял ли повтарял. Най-сетне изпод мрежата се чул гласът на Дамбей: „Ето, изсвири го най-после както трябва“. Учителят не спял, а цяла нощ слушал внимателно.

В миналото такива истории не били рядкост. Случвало се и в кукления театър, и в школите по кото и шамисен. Само че мнозинството от учителите по музика били слепи и не им липсвали присъщите на физически недъгавите хора упоритост и твърд характер. Такъв бил и маестро Шуншо — учителят на Шункин, — известен с жестоките си методи на преподаване. Той често ругаел и биел учениците си, много от които също били незрящи. Няколко пъти се случвало сляпо дете, за да се предпази от удара, да падне по стълбата надолу, стискайки в ръце шамисена.

Впоследствие, когато Шункин открила школа по кото и шамисен и имала вече свои ученици, тя също се прочула с прекалената си строгост, причина, за която било може би желанието ѝ да подражава на маестро Шуншо. Но всичко това започнало от играта със Саске на учителка и ученик и едва по-късно грубостта ѝ станала навик. Много учители нанасяли побой на учениците си, но малко учителки си позволявали да удрят своите възпитаници, както правела Шункин. Склонен съм да мисля, че действията ѝ са били плод на садистични наклонности. Трудно е след толкова години да се разбере истината. Само едно е сигурно — в игрите децата винаги се мъчат да подражават на възрастните. А Шункин, макар че била любимката на стария музикант и той никога не я наказвал, знаела отлично как се отнася той към останалите ученици. С детското си сърце решила, че именно такъв трябва да бъде истинският учител, и в игрите си със Саске тя, естествено, започнала да подражава на Шуншо. Навикът да бъде груба укрепнал постепенно и станал нейна втора природа.

 

 

Може би Саске наистина е бил доста ревлив, защото, когато Шункин го удряла, започвал да плаче с цяло гърло. Щом го чуели да плаче, досещали се, че Шункин го е наказала.

Родителите на Шункин, отначало доволни, че детето им се забавлява, започнали да се безпокоят, че играта може да свърши зле. И без това звуците на кото и шамисен до късно през нощта смущавали околните, а когато към това се прибавяли крясъците на Шункин и риданията на Саске, ставало съвсем непоносимо. Понякога, изплашени от виковете и разтревожени за Саске, прислужниците се втурвали в стаята и се мъчели да прекратят урока, като упреквали Шункин, че е твърде строга с момчето, а това никак не подобава на една дама. Шункин отвръщала гневно: „Махайте се оттук! Какво разбирате вие! Това не е игра, аз го уча сериозно и правя всичко за негово добро. Дали ще го хокам и бия, си е моя работа! Разберете го най-после!“.

А ето какво четем в „Житието на Шункин“:

„Вие ме подценявате заради това, че съм млада и потъпквам святото в изкуството — крещеше Шункин. — Млад или стар, всеки, който е станал учител, трябва да се държи с необходимото достойнство. Уроците ми със Саске не са никаква игра. Ами че той е толкова способен, а няма възможност да учи при някой известен музикант. Искам да му помогна да осъществи желанието си и затова се старая да му заменя истинския учител. А вие не можете да разберете това. Махайте се веднага от стаята! — твърдо и гордо отсичаше Шункин и всички бързо излизаха“.

Можете да си представите колко се е горещяла Шункин. Въпреки че с грубостта си тя докарвала Саске до сълзи, щом чуел думите ѝ, сърцето му се изпълвало с безкрайна признателност. Той плачел не само от болка, а и от благодарност, че това момиченце, което било за него и господарка, и учителка, без да пести старание, го заставя да се занимава сериозно.

Колкото и тежко да му било, Саске търпеливо понасял наказанията и със сълзи на очи продължавал да свири упорито дотогава, докато малката учителка не му кажела: „Добре! Достатъчно!“.

Шункин всеки ден била в различно настроение — ту ведро, ту мрачно. Когато се карала, това означавало, че е в добро настроение. По-страшно било, когато, намръщена, дърпала яростно третата струна на шамисена или оставяла Саске да свири и го слушала застинала, без да му прави забележки. В такива моменти Саске се измъчвал най-много.

Една вечер, докато разучавали прелюдията на „Песен на берачите на чай“, той бил много разсеян и няколко пъти повторил една и съща грешка. Загубила търпение, Шункин положила шамисена на земята и удряйки нервно с дясната ръка по коляното си, запяла в такт с мелодията: „Чири-чири-ган, чири-ган“. После изведнъж млъкнала. Скован от страх, Саске не смеел да спре да свири и правел отчаяни усилия да продължи. Ала колкото повече се стараел, толкова повече грешки допускал. Облян в студена пот, той упорствал, но напразно.

Шункин продължавала да седи безмълвно със стиснати устни и свъсени вежди. Така минали повече от два часа, докато най-сетне майка ѝ, в нощно кимоно, влязла в стаята и помолила дъщеря си да прекрати урока. Бедната жена се опасявала, че подобни крайности могат да навредят на здравето на момичето.

На другия ден бащата и майката извикали Шункин при себе си и ето какво ѝ казали: „Това, че учиш Саске да свири, е похвално, но да хока и удря учениците, може само знаменит учител, а ти самата си все още ученичка. Ако от дете се държиш така, ще станеш може би прекалено самоуверена, а за човек на изкуството това е пагубно. Да не говорим, че не е красиво момиче от почтено семейство като теб да бие момче или да го нарича «глупак». Отсега нататък определи времето за уроци, за да свършвате в разумни часове. От плача на Саске никой в къщата не може да спи“.

Ясудзаемон и жена му, които никога не се карали на любимата си дъщеря, се опитали така спокойно и внимателно да я придумат, че дори тя — своенравната — ги изслушала, без да възрази. Но това било привидно, а в действителност от приказките им нямало никаква полза. Нещо повече, на следващия урок тя подхвърлила заядливо на Саске: „Колко си безхарактерен! Какъв мъж си, щом от най-малкото нещо се разплакваш и караш хората да ме упрекват, че съм груба с теб. Ако искаш да станеш музикант, стискай зъби и търпи колкото и да те боли. А ако не можеш, ще престана да те уча“. Оттогава Саске започнал да понася мълчаливо обидите и боя.

 

 

Модзуя били, изглежда, много силно озадачени от поведението на дъщеря си. Защото и без това тежкият ѝ характер станал съвсем непоносим, откакто започнала да дава уроци на Саске. Родителите на Шункин ненапразно се тревожели. Дружбата ѝ със Саске била за тях и добро, и зло. Саске откъсвал Шункин от самотата и скуката. От друга страна обаче, той изпълнявал всяко нейно желание, а това с течение на времето можело да се окаже пагубно за характера на момичето.

Когато навършил седемнайсет години, Саске с благословията на своя господар започнал да взема уроци при маестро Шуншо и двамата с Шункин престанали да се занимават заедно. Родителите на Шункин вероятно решили да сложат край на играта, която според тях можела да навреди на момичето, ако то продължи да подражава на своя учител. Това решение определило съдбата на Саске. Той бил освободен напълно от задълженията си в аптеката и посещавал дома на учителя Шуншо, но вече не като слуга на Шункин, а като неин съученик. Съкровеното желание на Саске най-после се сбъднало, а Ясудзаемон с невероятни усилия съумял да изкопчи съгласието на родителите на момчето. Да, наистина бил посъветвал Саске да се откаже от аптекарския занаят, но щял да се погрижи да му осигури бъдеще — увещавал ги той.

Може би и Ясудзаемон, и жена му гледали на Саске като на подходящ съпруг на дъщеря им. Трудно било за момиче с физически недъг да разчита на изгоден брак с младеж от благородно семейство, затова родителите на Шункин преценили, че Саске е единствената и най-добра партия за сляпата им дъщеря.

Когато Шункин навършила шестнайсет години, а Саске двайсет, родителите ѝ за първи път отворили дума за женитба. Но колко изненадани останали те, когато чули резкия и категоричен отказ на дъщеря си. „Аз изобщо нямам намерение да се омъжа, а за човек като Саске — и дума не може да става“ — отвърнала сърдито тя.

Изминала година след този разговор. Майката на Шункин започнала да забелязва необичайна промяна във фигурата и походката на дъщеря си. И макар да отпъждала съмненията, те се засилвали. Трябвало нещо да се направи, защото прислугата скоро щяла да започне да говори. Тайно от мъжа си тя решила да разпита дъщеря си. Но Шункин заявил, че не разбира за какво става дума. След месец-два състоянието ѝ било вече очебийно. Не ѝ оставало нищо друго, освен да признае на родителите си, че очаква дете. Но името на любовника си, с когото се били зарекли да пазят тайна, не пожелала да назове, а когато я попитали дали Саске има нещо общо със случилото се, Шункин възмутена отвърнала: „Какво? Този слуга! Как можете да помислите подобно нещо!“.

Естествено, съмненията падали преди всичко върху Саске. Но след категоричния отказ на Шункин преди година да се омъжи за него, родителите ѝ не вярвали да е той. Още повече че неопитни деца като Шункин и Саске трудно можели, според тях, да скрият от очите на домашните интимните си отношения. А и откакто Саске започнал да учи при маестро Шуншо, вече не се заседявал до късно вечер в стаята на Шункин. Наистина понякога Шункин му помагала да разучава мелодии, но както винаги се отнасяла към него с присъщата си високомерност. Никой от работниците в аптеката и прислугата не допускал, че между двамата могат да съществуват отношения, по-различни от тези между господарка и слуга. Дори напротив, Шункин и Саске като че ли подчертавали неравенството между себе си. Домашните се опитали да разберат нещо от самия Саске. Съпрузите Модзуя били сигурни, че виновникът е може би някой от учениците на Шуншо. Но и от Саске не успели да изтръгнат нито дума. В същото време, подложен на разпит, той се държал много странно: изглеждал гузен и неспокоен и поведението му будело подозрение. Колкото повече го разпитвали, толкова повече се обърквал, а накрая се разплакал и казал, че Шункин му е забранила да разкрива тайната. Опитвали се да го убедят, че няма никакъв смисъл да крие, защото ще стане още по-лошо, молели го да им назове името на момчето, но Саске упорито мълчал. Ясно било, че виновен е не друг, а самият той. На въпросите Саске отвръщал така, сякаш му се искало да удържи на думата си пред Шункин и в същото време да даде на всички да разберат, че виновникът за случилото се е той. Ясудзаемон и жена му най-после се примирили със състоянието на дъщеря си. Не можели само да проумеят защо преди година Шункин толкова категорично отказала да се омъжи за Саске.

Много трудно е наистина да проникнеш в душата на едно младо момиче. Сега, разбира се, най-разумно било да ги оженят двамата и да затворят хорските уста. Майката и бащата се опитали отново да убедят Шункин, но тя отказала категорично: „Не желая да слушам повече за това. Миналата година ви казах, че не мога да помисля за Саске. Благодарна съм за вашите грижи, но дори и сляпа, няма да падна толкова ниско, че да се омажа за своя слуга. Това ще бъде най-голямата обида за бащата на моето дете“. А когато я попитали кой все пак е бащата, тя отговорила, че все едно, няма намерение да се омъжи за него и затова не си струва да им казва името му.

А Саске бил гузен. Ясудзаемон и жена му не знаели вече на кого да вярват. Не можели да си представят, че Шункин има връзка с друг мъж. Допускали, че навярно ѝ е неудобно да признае истината. Все някога, надявали се те, тя щяла да каже и затова решили да не я разпитват повече. Изпратили я незабавно на минералните бани в Арима, за да роди далеч от хорските очи.

Дошъл месец май. Шункин навършила седемнайсет години. Заминала за Арима с две прислужнички, а Саске останал в Осака. През октомври Шункин родила момче. Детето било копие на Саске и нямало място за съмнение, че той е бащата. Въпреки това Шункин не желаела и да чуе за женитба с него и продължавала да отрича, че той е бащата на детето. Дори нахокала Саске пред родителите си, задето се държи подозрително и ѝ създава неприятности. Заповядала му да обясни всичко както трябва. Изплашен, Саске с умолителен тон започнал да мънка: „Нима мога да посегна на дъщерята на своя господар. Та нали от дете дължа всичко на Модзуя. Мога ли да бъда толкова неблагодарен.“ Така той се опитвал да изкупи вината си пред Шункин и да я подкрепи в словесния двубой с нейните родители. Ясно било, че няма да се стигне до някакъв разумен резултат.

„Нима не обичаш детето си? Как ще го отгледаме без баща? Ако не пожелаеш да се омъжиш, ще бъдем принудени да го дадем на някого за осиновяване“ — говорели ѝ родителите. Но Шункин не познавала чувствата на майчинството. „Дайте го на когото искате. Аз никога няма да се омъжа и детето ще ми бъде само в тежест“ — отговаряла тя хладно.

 

 

И така, бебето било дадено за осиновяване. Оттогава нищо не се знае за съдбата му. Шункин се освободила от нежеланото дете и си възвърнала своята самостоятелност. Както и преди тя ходела на уроци при маестро Шуншо, а Саске я съпровождал.

Отношенията им за никого вече не били тайна. Но когато се отворела дума за женитба, и двамата твърдо отричали, че помежду им може да съществува нещо, освен отношения между господарка и слуга. Родителите на Шункин познавали добре характера на дъщеря си и не било по силите им да ѝ повлияят. Затова не им оставало нищо друго, освен да се примирят с това положение. Изминали няколко години. Шункин тъкмо навършила двайсет години, когато маестро Шуншо починал. Оттогава тя самата започнала да преподава.

Шункин напуснала дома на родителите си и се преместила да живее в Йодоябаши. Верният Саске я последвал. Приживе старият ѝ учител много високо ценял нейните способности. Преди смъртта си той ѝ дал благословията си и псевдонима Шункин, чиято първа сричка заимствал от своето име. Маестро Шуншо правел всичко, което било по силите му, за да се прочуе тя — изнасял заедно с нея концерти, възлагал ѝ солови партии. Затова никой не се учудил, когато след смъртта му Шункин — неговата любима ученичка — открила своя самостоятелна школа. Склонен съм да мисля, че сляпата Шункин е била все пак твърде млада за самостоятелен живот. Може би връзката ѝ със Саске наложила да се отдели толкова рано от родителите си. Допускам, че след като отношенията им са станали публична тайна, Ясудзаемон и жена му решили, в името на семейния морал, да дадат съгласието си дъщеря им да живее отделно. А и Шункин едва ли е имала нещо против.

Заживяла Шункин заедно със Саске в новия си дом в Йодоябаши. Но всичко вървяло постарому. След смъртта на учителя Шуншо Саске отново започнал да учи при нея. Наричал я „госпожо“, а тя както преди му подвиквала грубо „Саске“. Шункин не допускала да я считат за негова жена. С присъщата ѝ настойчивост тя изисквала от Саске да се отнася към нея като към своя господарка и учителка. Грешките му не прощавала, налагала му жестоки наказания. Нейните ученици дори не подозирали, че между двамата съществува някаква интимност. Но слугите на Модзуя често си шушукали: „Как ли се държи господарката със Саске, когато са в леглото? Ох, да можеше човек да ги зърне!“.

С какво може да се обясни странното поведение на Шункин? Навярно с това, че осакци, за разлика от токийците, гледат много по-сериозно на семейните отношения, имуществото и положението в обществото. Осака е град, който се слави с гордите си търговски фамилии. А в онези феодални времена преди Мейджи момиче от заможно семейство като Шункин не можело да не презира момче като Саске, чието семейство поколения наред служело на нейното. А и с присъщото ѝ на слепец болезнено самолюбие тя не допускала да бъде уязвена в нещо. Да се омъжи за него, означавало да се унижи и да накърни честта на своето семейство, а да признае физическата си връзка със своя слуга, било за Шункин непоносим срам. Отношенията ѝ със Саске всъщност не били нищо повече от физиологична потребност. По друг начин не можем да си обясним тяхната връзка.

 

 

Ще се позова отново на „Житието на Шункин“.

„Шункин бе толкова чистоплътна и изрядна, че всеки ден сменяше бельото си и караше прислугата да почиства стаите и сутрин, и вечер. Преди да седне, тя обикновено плъзгаше ръка по възглавницата, за да се увери, че на нея няма и прашинка. Веднъж на урок при нея дойде ученик с неприятен дъх от устата. Когато момчето седна срещу нея, Шункин яростно дръпна третата струна на шамисена, постави инструмента на пода пред себе си и намусено млъкна. Обърканото момче я попита с какво я е разсърдило, а тя му отвърна грубо: Това, че съм сляпа, не означава, че носът ми не е в ред. Върви да си изплакнеш устата!“

Може би тъкмо слепотата е била причина за невероятната чистоплътност на Шункин. Не било лесно наистина да се грижиш за капризно същество като нея, и то сляпо. Да си неин придружител, означавало не само да я развеждаш насам-натам, а да следиш за всяка дреболия, докато тя се храни, къпе, ходи в тоалетната, ляга и става. Никой, освен Саске, който от дете се грижел за нея и добре познавал навиците и капризите ѝ, не можел да се справи с подобни задължения. Вероятно той ѝ е бил нужен повече като слуга, отколкото като любовник.

В дома на Модзуя в Дошо-мачи Шункин все пак се вслушвала в мнението на своите близки, но когато станала господарка сама на себе си, тираничният ѝ характер се проявил с пълна сила. Нейната мания за чистота излязла извън рамките на нормалното и тя изисквала от Саске невъзможното.

От Теру Шигисава узнах и други подробности, може би умишлено пропуснати в „Житието“. Тя ми разказва, че винаги Саске миел ръцете на Шункин, когато излизала от тоалетната, че той дори я къпел.

А Шункин, нали била знатна дама, не се срамувала от слугата си, който се грижел за тялото ѝ — от главата до петите. Наистина, като всеки слепец, тя се нуждаела от помощ. Но дотолкова злоупотребявала с това, че дори пръста си не помръдвала да направи нещо сама.

От Теру Шигисава научих също за невероятното самочувствие на сляпата музикантка, за нейната изключителна взискателност към външността й. Като всяка суетна жена, тя посвещавала много време, за да се облече, да направи прическата си, да се гримира. Вечно живият в съзнанието ѝ спомен за хубавото осемгодишно момиче, комплиментите, с които постоянно била обсипвана, като огледало отразявали хубостта на сляпата. Мажела се с помада от оризови посевки, птичи тор и сок от кратуна, кожата ѝ била мека и гладка като мрамор. Най-силно ненавиждала тя допира на груба кожа.

Обикновено музикантите, които свирят на струнни инструменти, като кото и шамисен, изрязват ниско ноктите на лявата си ръка, за да не им пречат да докосват струните. Веднъж на всеки три дни Шункин искала да изрязват и пилят ноктите на ръцете и краката ѝ, макар че за толкова кратко време те не можели, разбира се, да израснат. И за да се убеди, че са изпилени както трябва, тя опипвала с пръсти всеки нокът поотделно. Маникюрът също бил задължение на Саске, но не последното. Той вече помагал на Шункин в уроците. Понякога вместо нея преподавал на изоставащите ученици.

 

 

Физическото общуване между хората може да бъде най-различно. Саске например познавал тялото на своята любима до най-малките подробности. Отношенията им прехвърляли далеч познатите на всяка обикновена съпружеска и любовна двойка граници на интимност. Нищо чудно, че и след като ослепял, Саске продължавал да се грижи за тялото на любимата си, както и преди. Той доживял до осемдесет и три годишна възраст, без да познае друга жена, освен Шункин. Дори вече на преклонна възраст Саске с възторг и умиление разказвал за бялата ѝ кожа, за изящните ѝ крака и ръце. Понякога протягал ръка и възкликвал: „Малкото ѝ краче можеше да се побере в дланта ми!“. Или поглаждал бузата си и проронвал с нежност: „Дори петите ѝ бяха по-меки и по-гладки от моето лице“.

Шункин била дребна на ръст, но не толкова слаба, както изглеждала облечена. Тялото ѝ било пищно, а кожата ѝ съхранила младежката си свежест и блясък чак до старини. С изтънчения вкус, присъщ на дамите по онова време, Шункин предпочитала да яде леки храни — телешко и риба, а преди вечеря никога не пропускала да изпие няколко чашки саке.

Мъчително е да гледаш как се храни слепец, а още повече, когато това е млада и красива жена. Шункин го знаела и не допускала никого, освен Саске на своята трапеза. А когато била на гости, тя почти не се докосвала до храната. В действителност Шункин обичала да си похапва, макар да се хранела винаги умерено. Стигали ѝ две панички ориз и по мъничко от всяко сервирано на масата блюдо. Държала обаче ястията да бъдат разнообразни, а това създавало допълнителни грижи на Саске. Постепенно той се научил да чисти умело рибата, да вади месото на раците и скаридите, без да разваля формата им.

Гъста и мека като коприна била косата на Шункин, ръцете ѝ — малки и изящни, но със силни китки. Затова шамарите, които удряла на учениците, били доста болезнени. Шункин била особено чувствителна към студа и през цялата година спяла с дълга до петите нощница от дебел сатен или копринен креп. Дори през летните горещини не се изпотявала, а краката ѝ били винаги студени. Не използвала грейка с топла вода, за да не получи главоболие. Когато ѝ ставало много студено, Саске лягал до нея, притискал краката ѝ до гордите си и така я топлел. Но и това не помагало, а самият Саске замръзвал.

Когато Шункин се къпела, дори през зимата прозорците на банята били винаги отворени, за да не се събира пара. При продължително седене в топла вода тя получавала сърцебиене и затова не се задържала дълго във ваната, макар че водата била съвсем леко затоплена. А излезела ли, бързо се изплаквала.

Можем да си представим колко трудно било за Саске да обслужва безупречно своенравната си господарка. Възнаграждението за постоянните му грижи било нищожно. Тя му давала, или по-скоро подхвърляла, от време на време пари, които понякога не стигали дори за цигари. Два пъти в годината — на празника Бон^[14] и на Нова година, Саске по стар обичай получавал от господарката си комплект нови дрехи. На учениците и прислугата било наредено да се отнасят с него като с равен. А когато съпровождал Шункин до дома на някой ученик, Саске винаги оставал да я чака пред вратата като обикновен слуга.

Една сутрин Саске се събудил с нетърпим зъбобол. Отекла била дясната му буза. Привечер болката се засилила, но той не давал да се разбере, че страда. От време на време плакнел устата си и се стараел да не се доближава много до Шункин. Но преди да си легне, тя го накарала да масажира раменете и гърба ѝ, а след това да ѝ стопли краката. Саске послушно легнал и притиснал ледените ѝ стъпала до гърдите си. От непоносимата болка усещал, че лицето му гори. Накрая не издържал и допрял подпухналата си буза до крака на Шункин. Изведнъж тя го ритнала силно. Саске подскочил и изревал от болка.

„Казах ти да ме стоплиш, а не сам да се разхлаждаш — процедила през зъби тя. — Да мамиш когото и да е, бил той сляп, или не, е непочтено. Още сутринта разбрах, че те боли зъб, а с крака си усетих, че дясната ти буза е подута. Щом толкова те боли, защо не ми каза? Аз не съм тиранин, който няма милост към слугите си. Толкова ти е предаността, че дори имаш нахалството да ме използваш за облекчение. Не те е срам!“.

Саске постоянно бил обект на упреци и недоволство, дори на ревност, когато проявявал внимание към по-младите ученички. Колкото повече се стараела да прикрива ревността си, толкова по-жестока ставала кум него Шункин. В такива моменти Саске страдал най-много.

 

 

Когато една жена, и то сляпа, живее в самота, капризите ѝ имат някаква граница. Дори и да е свикнала да тъне в разкош, разноските ѝ не са големи. Но Шункин не се ограничавала в абсолютно нищо. Шест прислужници се грижели за сляпата музикантка и изпълнявали екстравагантните ѝ желания. Това струвало значителни разходи на домакинството.

Шункин например обичала птиците, особено славеите, а това било скъпо удоволствие. Днес един сладкопоен славей може да се купи за десет хиляди йени, а и тогава едва ли е струвал по-евтино. Разбира се, с времената са се променили и вкусовете на любителите на славеевите песни. В наши дни най-много се ценят славеи, които освен своето обикновено „хохокекю“ могат да извиват и така наречените трели „кеккьо-кеккьо“, и високите тонове „хокиибекакон“. Дивите славеи не умеят да издават подобни звуци. В най-добрия случай се получава само доста грубото „хокии-бека“, а сребристият финал „… кон“ е въпрос на дълга тренировка. Славеят трябва да се въведе в изкуството на сладкопеенето още преди да се е покрил с перушина. Той обикновено се учи от друг славей, който вече владее това изкуство. Но покрие ли се телцето му с перушина, вече е късно, защото славеят е успял да усвои немелодичното пеене на родителите си. Ето как се учат птици песнопойци. По-известните от тях имат и имена. А когато някой славей се прочуе с гласа си, идват откъде ли не собственици на птици, за да ги обучават при него. Обучението започва от ранни зори и продължава няколко дни без прекъсване. Понякога поставят на специално място клетката със славея учител, а около нея нареждат учениците просто като в истински хор. Естествено, не всяка птичка умее да пее и има усет към мелодията. Затова да намериш изкусен славей не е никак лесно, а за да обучиш своя птица при такъв учител, трябва да имаш много пари.

Своя най-добър славей Шункин нарекла Тенко. От сутрин до вечер тя се наслаждавала на песните му. Тенко имал прекрасен глас. Високите му тонове наподобявали някакъв чудноват музикален инструмент. Гласът му съчетавал в себе си и сила, и благозвучност. Шункин отделяла на Тенко много внимание, давала му най-отбрана храна. Славеите обикновено се хранят със смеска от соя, неолющен ориз и стрит на прах изсушен шаран или друга речна риба, полята със сок от листата на ряпа. Към това всеки ден се прибавят и няколко насекоми. Предпочитат онези, които живеят по дивата лоза, защото имат благотворно въздействие върху гласа на птиците. Шункин държала в своя дом половин дузина славеи, за които се грижели двама прислужници.

Славеите не пеят, когато ги наблюдават, затова поставят клетките им в специални къщички. По онова време къщичките се изработвали от дървото на павлония и били с красиво изрисувани шоджи^[15], през които едва прониквала светлина. Рамките на шоджи били направени от сандалово дърво и украсени с резба и перли. Някои от тези къщички се ценели като произведения на изкуството и стрували много скъпо. Тенко имал изящна къщичка с китайски шоджи с рамки от червено сандалово дърво, инкрустирани с нефрит. На тези шоджи били изрисувани пейзажи и красиви дворци. Шункин държала къщичката със славея в една ниша до прозореца на стаята си, за да се наслаждава непрекъснато на звънкия глас на Тенко. Песните му я разведрявали и слугите правели какво ли не само да го накарат да запее. Понякога дори го пръскали със студена вода. Тенко бил най-гласовит в слънчеви дни, а в лошо време се умълчавал. Тогава и Шункин помръквала. Усетел ли, че настъпва пролетта, Тенко запявал радостно, но през летните горещини гласът му все по-рядко се чувал. Унивала и Шункин.

Ако са гледани добре, славеите живеят дълго, но изискват постоянни грижи и внимание. Попаднат ли в ръцете на неопитен човек, те скоро умират. Тенко живял осем години. След смъртта му Шункин се заела да му намери достоен заместник. Няколко години ѝ били необходими, за да обучи великолепен славей. Дала му отново името Тенко и се гордеела с него така, както и с предшественика му.

Тенко Втори бил достоен да оглася с песните си рая. Шункин обожавала птичката и денонощно държала къщичката ѝ до себе си. Когато Тенко запеел, давала знак на учениците да замълчат. „Чуйте Тенко! — говорела им тя. — Той беше обикновена дива птичка. Доста време мина, докато се научи да пее, но сега няма друг славей, който да му съперничи. Някои хора казват, че гласът на питомния славей е изкуствен, че няма нищо по-дивно от песента на горския славей, кацнал до ручея на пролетната полянка. Аз не съм съгласна. Онова, което очарова човека, когато той броди из полето, е природата, а не гласовете на птиците. Но чуеш ли песента на Тенко, веднага си представяш и бълбукащо поточе, и снежнобелите цветове на вишните и мигом забравяш прашния град. Ето в това е тайната сила на музиката.“

Шункин неведнъж упреквала изоставащите ученици, че отстъпват дори на малките птички — сравнение, което никак не ласкаело Саске и останалите.

Шункин имала слабост както към славеите, така и към чучулигите. Обичала ги заради стремителния им полет към небесата, заради необуздаността им, която се проявява дори когато чучулигата е затворена в клетка. Обикновено техните клетки са тесни, но високи около четири-пет шаку^[16]. За да се насладиш истински на песента на чучулигата, трябва да я пуснеш да литне на воля, докато изчезне от погледа ти, да слушаш сладкопойния й глас, докато тя кръжи сред облаците. Затова казват, че „чучулигата пронизва облаците“. След половин час птицата се връща в клетката си. Колкото по-дълго се задържа във въздуха, толкова по-добра се счита тя. Устройват се и състезания. Клетките на птиците се нареждат в редица, вратичките се отварят едновременно и чучулигите излитат. Победителка е тази, която се върне последна. Понякога по-малките птички се объркват и влизат в чужда клетка, а най-неопитните се отклоняват на един-два чо^[17]. Чучулигите рядко правят подобни грешки, защото излитат вертикално нагоре, задържат се на едно място във въздуха и отново вертикално се спускат към клетките си. Това, че „чучулигите пронизват облаците“ е измама. Всъщност облаците се движат плавно около тях.

В хубави пролетни дни съседите често виждали сляпата музикантка да излиза на площадката на покрива и да пуска една от чучулигите си на свобода. До нея винаги стояли Саске и една прислужница, която се грижела за птицата. Шункин давала знак, прислужницата отваряла вратичката на клетката и пърхайки с крилца, чучулигата литвала стремително нагоре и чуруликала, докато се изгубела в облаците. С невиждащите си очи Шункин проследявала нейния път и с благоговение слушала песента й. Понякога и съседите пускали на свобода любимите си чучулиги и тогава всички се забавлявали, заслушани в надпяването на птичките. Някои от съседите излизали не толкова заради чучулигите, колкото заради хубавата музикантка. Макар че младежите от квартала всеки ден срещали Шункин, намирали се и нейни поклонници, които, щом чуели гласа на чучулигата й, изскачали бързо навън, за да зърнат стопанката на птичката. Очаровала ги навярно необичайната за слепец усмивка на Шункин. Когато слушала любимите си птици, Шункин винаги била оживена. Усмихвала се и весело разговаряла с околните. А на улицата, за ръка със Саске, обикновено била мрачна.

Освен славеите и чучулигите Шункин отглеждала и врабчета, папагали, белооки, червенушки — от всеки вид по около половин дузина, а това удоволствие струвало немалко пари.

Обикновено мрачна вкъщи, Шункин ставала неузнаваемо весела и мила в общество. Никой не можел да допусне, че тази изискана дама с очарователни маниери и привлекателна външност е способна да малтретира Саске, да ругае и бие учениците си.

Шункин обичала да прави добро впечатление. За празника Бон и по Нова година раздавала щедри подаръци, както подобавало на дъщеря на заможна фамилия като Модзуя. Удивително щедра била с прислугата в чайните, с носачите по паланкини и рикшите и винаги раздавала големи бакшиши. На пръв поглед доста разточителна, Шункин обаче си правела сметка. Жителите на Осака са прочути със своята пестеливост. За разлика от токийците, чиято екстравагантност няма мярка, осакците са пресметливи и умеят да пестят. Израснала в търговско семейство, в Дошо-мачи, и Шункин не правела изключение. Обичала разкоша, но в същото време била алчна и скъперница. Тя никому не отстъпвала по екстравагантност, но не обичала да харчи парите си безцелно и необмислено и винаги трезво и пресметливо разпределяла разноските си. Изисквала от учениците си да ѝ плащат не като на обикновена учителка, а като на маестро първи ранг. Нещо повече, никога не пропускала да напомни, че очаква от тях подаръци за празника Бон и Нова година и държи те да са скъпи. Такъв е случаят с един неин сляп ученик — момче от бедно семейство, което често закъснявало да плати месечната си такса. Момчето, естествено, не можело да си позволи да направи на своята учителка голям подарък и ето че на празника Бон през лятото то ѝ донесло кутия с оризови сладки, На Сиске му дожаляло за бедното момче и се опитал да го оправдае пред Шункин. Но тя позеленяла от яд и викнала: „Сигурно си мислиш, че съм алчна и затова искам да ми плащат скъпо и да ми носят големи подаръци? Лъжеш се! Парите не ме интересуват. Но отношенията между учител и ученик трябва да бъдат коректни. Това момче има наглостта да ми плаща винаги със закъснение, а ето че сега вместо достоен подарък ми носи някаква мизерна кутия с оризови сладки. Ами че той е просто непочтен към своята учителка. Никой не би могъл да ме убеди в противното. Колкото и да се старае, щом е толкова беден, не може да се надява на успех в изкуството. Разбирам, ако беше много талантлив — тогава щях да го уча безплатно. Но той все пак не е дете-чудо, за да сторя това за него. Ако си беден, а искаш да постигнеш успех в изкуството, не е достатъчно да си само упорит. Това момче е нахално и без заложби, но прекалено самоуверено. Вместо да създава неприятности на хората, по-добре е да се откаже от музиката. А ако толкова иска да учи, има и други учители в Осака, но при мен повече да не е посмяло да стъпи“. Шункин държала на думата си и нищо не могло да я откаже от намеренията ѝ. Тя наистина пропъдила момчето.

Когато обаче някой от учениците ѝ донесял скъп подарък, тя, обикновено толкова строга, омеквала. През целия ден му се усмихвала и го обсипвала с такива похвали, че на ученика му ставало просто неудобно. Шункин опипвала внимателно всеки подарък, отваряла и проверявала съдържанието и на най-малката кутия със сладки. Със същото внимание проверявала и месечните доходи и разходи по дома. Саске правел вместо нея сметките на сметалото. Шункин владеела до съвършенство аритметиката, а имала и завидна памет. Съвсем точно изчислявала колко е похарчено преди месеци и в магазина за ориз, и в магазина за саке.

Пристрастието на Шункин към лукса било егоистично. Парите, които харчела за свои нужди, компенсирала, като икономисвала от нуждите на слугите. В своя дом тя единствена живеела нашироко и си позволявала всичко. Саске и останалите били бедни като църковни мишки. Понякога не си дояждали и често шушукали зад гърба ѝ: „Господарката казва, че славеите и чучулигите са ѝ по-предани. Но какво чудно има в това. Нали за тях тя се грижи много повече, отколкото за нас“.

 

 

Бащата на Шункин — Ясудзаемон, бил щедър към дъщеря си и ѝ давал месечно толкова пари, колкото искала. Но след смъртта му грижата за семейството поел по-големият ѝ брат и нейната издръжка била намалена. В наше време разглезените дами не са рядкост, ала в миналото дори аристократите се въздържали от излишно разточителство. Старите аристократични фамилии живеели скромно в стремежа си да не падат до нивото на новоизпечени богаташи.

Модзуя много обичали сляпата си дъщеря и не жалели средства за нея. Щедростта била единственото, с което можели да облекчат злата участ на момичето, лишила го от много други земни радости. Но когато по-големият брат на Шункин оглавил семейството, недоволен от разточителството ѝ, той ѝ определил малка сума, колкото да преживява. Може би тъкмо това обяснява пресметливостта на Шункин. Но тя имала достатъчно средства за живот и можела да не се обременява с даване на уроци. Затова си позволявала какви ли не волности с малкото ученици, които я посещавали. Оставало ѝ много свободно време, за да се усамоти и посвети на птиците си.

Шункин имала самочувствието на една от най-добрите изпълнителки на кото и шамисен в Осака. Наистина никой не можел да отрече таланта й. А онези, които я ненавиждали заради арогантността ѝ, изпитвали тайна завист.

Мой приятел — стар музикант, е слушал в младостта си нейни изпълнения на шамисен. Макар че акомпанираше на шамисен в театъра „Джорури“ и специалността му беше по-различна от тази на Шункин, приятелят ми твърдеше, че на земята няма човек, който би могъл да се сравни с нея по чистота на изпълнението. От него узнах също, че когато веднъж Дамбей я чул, възкликнал: „Колко е жалко, че не е мъж! От нея би излязъл ненадминат виртуоз на големия шамисен!“. Навярно така той изразявал съжалението си, че Шункин като жена била лишена от силата да владее големия театрален шамисен, най-добрия от всички инструменти. Или по този начин е искал да похвали таланта й, като допускал, че сила и дълбочина на чувствата в музиката може да постигне само мъж, и безкрайно съжалявал, че Шункин се е родила жена. Моят приятел, старият музикант, казваше, че изпълненията на Шункин се отличавали с чистота и прецизност, присъща само на мъжете музиканти. „Но не само чистотата на звука и изразителността ѝ караше човек да се просълзи — разправяше ми той. — Понякога тя успяваше да изтръгне от инструмента звуци, които проникваха до дъното на сърцето.“ Изглежда, че за жена Шункин наистина е имала невероятен талант.

Талантът на Шункин щял да бъде всепризнат, стига да се отнасяла с повече тактичност и скромност към хората. Но израснала в разкош и заобиколена от непрестанни грижи и внимание, Шункин отблъсквала околните с егоизма си, а талантът ѝ печелел само врагове. Тя била осъдена да живее в пълна самота, но тази присъда била отплата за собствените ѝ грехове. Нейни ученици ставали само онези, които искрено се прекланяли пред дарованието ѝ, онези, които заради удоволствието да учат при нея, били готови безропотно да понасят обидите и боя. И все пак малко от тях издържали повече от месец. Защото грубостта ѝ стигала до садизъм, а в суетния си порив да утвърди славата си на велик учител Шункин все повече губела контрол над себе си.

 

 

А ето какво ми разказваше старицата Теру Шигисава: „Госпожата имаше малко ученици. Някои идваха на уроци при нея само заради хубостта й. Това бяха младежи, които нямаха сериозно отношение към музиката“.

Красива, неомъжена, при това дъщеря на състоятелни родители — нищо чудно, че привличала мъжете. Казват, че със студенината си отблъсквала нахалните обожатели. Но колкото и парадоксално да звучи, именно това съблазнявало младежите още повече. Склонен съм дори да допускам, че наказанията са доставяли на някои от най-прилежните ѝ ученици по-голямо удоволствие, отколкото похвалите. Възможно е дори някои от тях да са изпитвали чувства, подобни на тези, за които пише Жан-Жак Русо^[18].

И така идва ред да разкажа за второто нещастие, сполетяло Шункин. Жалко, че „Житието“ не разкрива ясно какъв е случаят. Не се споменават нито причините за него, нито името на виновника. Може само да се предполага, че Шункин е предизвикала омразата на някой от учениците и е станала жертва на отмъщение.

Един от възможните виновници е ученикът ѝ Ритаро — син на заможен търговец от Тосабори. Този младеж се гордеел не само с музикалните си способности, а и с богатството на баща си. Прословут бил със своята надменност. Шункин скрито ненавиждала горделивеца, но го търпяла заради щедрите подаръци, с които я обсипвал. И Ритаро се хвалел пред всички, че учителката не е равнодушна към него. Към Саске той се отнасял с подчертано презрение, като отказвал да учи при него, когато той замествал Шункин. Постепенно Ритаро станал толкова самонадеян и дързък, че Шункин едва понасяла присъствието му.

В един ден през ранна пролет Ритаро поканил Шункин на тържество за празника на цъфналите сливи. За случая избрал уединения чаен дом „Тенга“, построен по поръчка на баща му като павилион. Ритаро поканил на гуляя гейши и младежи — все негови приятели. Саске, както обикновено, придружавал господарката си.

Този ден Ритаро и компанията му непрекъснато поднасяли на Саске саке и вино. Саске почти не пиел. Позволявал си по малко саке само вечер, за компания на Шункин. А когато я придружавал на гости, не смеел дори да докосне с устни чашата без нейно разрешение. И този ден той само се преструвал, че пие. Ала това не убягнало от погледа на домакина и Ритаро започнал да моли Шункин: „Госпожо учителко, Саске не се осмелява да пие без ваше разрешение. Но днес е празник, дошли сме да се любуваме на цъфналите сливи и аз мисля, че и той може поне малко да пийне. А ако след това не е в състояние да ви придружи до дома, тук има и други младежи, които с удоволствие ще влязат в неговата роля“. Ритаро успял да убеди Шункин и тя склонила, но при условие че няма да го карат да пие много. Тогава от всички страни започнали да протягат към Саске чаши, пълни със саке. Той успявал да излива незабелязано повечето от тях във вазата до себе си.

Навярно сред събралите се в павилиона нямало човек, който да остане равнодушен към учителката, за чиито достойнства на красавица неведнъж били чували. Младежите имали възможност сами да се убедят, че слуховете за нейната хубост са самата истина. Обсипвали я с възторжени комплименти. Така искали да доставят удоволствие на домакина, но най-вече да поласкаят самата нея. Никой не можел да повярва, че Шункин е на трийсет и шест години. Стройната ѝ фигура, изящнатаѝ шия и рамене изпълвали с възторг всеки, който я погледнел. Тя седяла, положила нежните си ръце на коленете и леко наклонила глава. Незрящото ѝ лице със своята прелест приковавало в себе си възхитените погледи на присъстващите. В тази поза тя била самото съвършенство.

След пиршеството всички излезли в градината. Саске повел Шункин за ръка внимателно, като я предпазвал от натежалите клони. Те спирали пред всяка отрупана с цвят слива и той полагал ръцете ѝ върху ствола. Като всички слепи, и Шункин възприемала предметите само чрез допира си с тях. Така се наслаждавала на цветята и дърветата. Но точно когато гальовно се докоснала до грапавата кора на едно сливово дръвче, един от младежите се провикнал: „О, дръвце, как ти завиждам!“. Сякаш само чакал да чуе това, друг се хвърлил в краката на Шункин и извикал патетично: „О, пипни ме, и аз съм сливово дърво!“. Разнесъл се гръмък смях.

В шегата си младите хора не влагали нищо обидно, те по-скоро искали да изразят възхищението си от Шункин. Ала непривикнала със свободните младежки закачки, Шункин се засегнала. В желанието ѝ да чувства, че се отнасят с нея като с нормален, зрящ човек, всеки намек за физическия ѝ недъг дълбоко я разстройвал, да не говорим за шеги от този род.

Привечер компанията отново се върнала в павилиона и пиршеството продължило. Ритаро издебнал удобен момент и пошушнал на Саске: „Навярно си уморен, Саске. Защо не отидеш да си хапнеш и пийнеш в съседната стая, там вечерята е сервирана, а аз ще се погрижа тук за учителката“. Саске се съгласил и отишъл покорно в съседната стая. Поискал ориз, но една стара гейша започнала настойчиво да му предлага чашка след чашка саке. Така вечерята на Саске продължила по-дълго, отколкото се полагало, но и след като се нахранил, трябвало да изчака да го повикат. Тогава в съседната стая се случило нещо неприятно. Шункин станала и помолила да извикат Саске. Може би искала да отиде в тоалетната, но Ритаро ѝ препречил пътя и казал, че ако трябва да ѝ полее, за да си измие ръцете, и той ще свърши това. Шункин обаче се възпротивила: „Не, не! Саске или никой друг!“. Ритаро се опитал насила да я изведе от стаята, но тя рязко го блъснала и Саске изтичал при нейния вик. Заварил Шункин да стои настръхнала от ужас и бледа като платно.

След случилото се Шункин била сигурна, че Ритаро няма да посмее да се покаже пред очите й. Но тя се лъжела. Този самолюбив младеж, известен като покорител на женските сърца, не можел да понесе такъв удар. На следващия ден дошъл на урок в дома на своята учителка като че ли нищо не се било случило. Тогава Шункин решила да смени тактиката си. „Щом е тъй, ще му дам да разбере какво се казва истинска дисциплина!“ — мислено се заканила тя.

Оттогава всеки ден Ритаро трябвало да свири, докато се облее в пот и не може да си поеме дъх. Той си въобразявал, че е виртуоз, и все очаквал похвали, но сега, когато го карали да повтаря по няколко пъти всяка музикална фраза, грешките му не оставали незабелязани. Постоянното недоволство на Шункин от неговото изпълнение лека-полека охлаждало желанието му да се занимава с музика и той нарочно започнал да свири все по-монотонно и безстрастно. Веднъж Шункин не издържала, нарекла го „глупак“ и го ударила по челото. Ритаро изревал от болка, а измежду веждите му бликнала кръв. Той изхвръкнал от стаята, като успял само да процеди през зъби: „Ти ще ми платиш за това!“ — и повече не се появил.

 

 

Съществува и версията, че Шункин е била обезобразена от бащата на една своя ученичка. Момичето се готвело да стане гейша и трябвало непременно да се научи да свири на шамисен, затова търпяло грубостите на Шункин. Но веднъж в пристъп на ярост тя ударила силно момичето по главата. То се разплакало и хукнало към къщи. Раната заздравяла, но останал белег. Страшно разгневен, бащата на момичето отишъл при Шункин и се нахвърлил върху нея: „Дисциплината си е дисциплина, но вие нямате право да измъчвате детето ми. Съдбата на това същество зависи от лицето му, а вие най-безсърдечно го наранихте. Това няма да ви се размине току-така!“. Но Шункин отвърнала троснато: „Хората идват да учат при мен, защото знаят, че съм взискателна. Изпратили сте дъщеря си тук, а се възмущавате!“. Бащата обаче не се предавал: „Учителят има право да се скара и бие учениците си, но когато той е сляп и не вижда какво прави, това вече е престъпление. Слепият трябва да се държи като сляп“.

Човекът минал всякакви граници. Обезпокоен, Саске се намесил и след дълги уговорки успял да го отпрати. Шункин седяла безмълвна и бледа, и цялата треперела.

Говори се, че бащата на това момиче наистина отмъстил. От удара по лицето на дъщеря му останал само едва забележим белег, някъде над челото или зад ушите. Но нима не е прекалено, макар и истински разстроен, един баща да отмъсти така жестоко за рожбата си. При това Шункин не можела да види лицето си и да посегне човек на красотата ѝ, не бил най-удачният начин да я накаже. Чудя се дали отмъстителят не е целял да причини мъка на Саске, с което навярно искал да направи още по-тежки страданията на Шункин. В такъв случай подозрението пада върху Ритаро.

Никой не знае колко силно е бил увлечен Ритаро по Шункин. Известно е обаче, че младите хора предпочитат зрелите жени повече, отколкото неопитните момичета. Обект на страстните желания на Ритаро, Шункин не само го измъчвала по време на уроците. Ударът, който му нанесла, наранил мъжкото му достойнство. Може би тъкмо това е подтикнало Ритаро към безпощадна мъст.

Много хора изпитвали ненавист към Шункин, едни повече, други по-малко. Дали нечия любовна страст е била причина за трагедията, това никому не е известно. Мотив за престъплението са могли да бъдат и парите. Защото не един и не двама бедни младежи били изхвърлени заради това, че не могат да си платят за уроците. Други, макар и не толкова силно увлечени като Ритаро, я ревнували от Саске. Не можело да убегне от хорските очи и уши това, че Саске бил за сляпата музикантка нещо повече от обикновен придружител и слуга. Всекиму била известна тяхната връзка, а влюбените в Шункин скрито завиждали на Саске, презирали го за робската всеотдайност, с която ѝ служел. Завиждали, защото той не бил нито неин законен съпруг, нито признат любовник, а един най-обикновен прислужник и помощник, допуснат да я обслужва във всичко — от банята до масажа. И затова още по-странна изглеждала на околните неговата смиреност. Някои даже подхвърляли шеговито: „Не бих имал нищо против да съм на негово място. И аз бих служил така предано“. Дали в завистта си някой от тези младежи не си е казал: „Как ли ще ѝ се наслаждава, ако красивото ѝ личице се превърне в пихтиеста маса! Може би ще му се отще да ѝ служи така предано. Ох, да можех тогава да му се полюбувам на този окаяник!“. Напълно възможно е тъкмо така да се е родила идеята за отмъщение.

Трудно е сред толкова много предположения да се избере най-вероятното. Някои дори са склонни да подозират, че Шункин е станала жертва не на свой ученик, а на професионален съперник. Шункин била арогантна и имала невероятно самочувствие, но публиката винаги я посрещала възторжено, а това не само засягало болезнено самолюбието на другите музиканти, а подронвало и авторитета им. Някои слепи музиканти били удостоени от двореца с титлата маестро и се ползвали с известни привилегии и публично признание, на което обикновените музиканти не можели да се надяват. Ето защо слуховете, че Шункин била много по-добра изпълнителка от тях, ги настройвали враждебно към нея. Нищо чудно тя да е станала жертва на заговор на свои съперници, които са искали да погубят нейното изкуство и талант. Не са малко случаите, когато от професионална ревност музиканти са отравяли с живак свои събратя.

Талантлива певица и музикантка, Шункин била надарена и с красота. И така, завистникът е можел да се ограничи само с това, да я обезобрази, за да не посмее тя никога повече да се появи пред публика. Ако злосторникът е бил не мъж, а някоя учителка по музика, то тя е извършила престъплението, подтиквана навярно от мнимата наслада да унищожи навеки за света хубостта на сляпата красавица.

В действителност много хора имали причини да ненавиждат Шункин, тъй че в известен смисъл нещастието е било неизбежно. Без сама да съзнава, тя сеела наоколо си семената на своята зла участ.

 

 

Това се случило месец и половина след описаното пиршество на празника на цъфналите сливи, а именно към края на април, в три часа през нощта. Саске се събудил от стоновете на Шункин, завтекъл се към стаята ѝ и запалил лампата. Капаците на вратата към градината зеели широко отворени. Дочул стъпките на Саске, злосторникът успял да се измъкне, без да открадне нищо. Като влязъл в стаята, Саске разбрал, че е късно да го гони. Преди да избяга обаче, крадецът, макар че се бил стреснал, сварил да грабне чайника и да го хвърли към Шункин, тъй че на прекрасното ѝ бяло лице пръснали няколко капки вряла вода. За щастие, белезите от изгарянето били едва забележими и хубостта ѝ не пострадала ни най-малко. Но оттогава Шункин винаги покривала лицето си с копринен воал. По цели дни седяла затворена между четирите стени на стаята си и не се показвала дори пред учениците и близките си. Никой не можел да я зърне, а това още повече разгаряло любопитството на околните и давало повод за приказки и слухове.

Ето как е описан случаят в „Житието на Шункин“:

„Белезите бяха едва забележими, но Шункин, която държеше прекалено много на своята външност, не искаше да излага лицето си на показ. С болезнената си чувствителност на слепец тя бе склонна да преувеличава и вероятно белезите ѝ се струваха грозни и позорни“.

По-нататък в „Житието на Шункин“ пише: „Колкото и да е странно, няколко седмици след този случай Саске заболя от катаракт и скоро ослепя и с двете очи. Когато зрението му отслабна дотолкова, че предметите започнаха да губят формата си, Саске с неуверени крачки се добра до стаята на Шункин и задъхан от вълнение, обяви: Госпожо, аз също ослепявам. И повече никога няма да видя белега на лицето ви. Какво щастие, че ослепях точно сега! Не е ли това волята на боговете!“

Не ще и дума, че желанието на Саске да скрие истината е достойно за възхищение, но нещо все пак ни кара да се съмняваме, че слепотата му е причинена от случайно заболяване. А Шункин, колкото и да била чувствителна към външността си, едва ли е щяла да забули завинаги лицето си и да се обрече на самота само заради един едва забележим белег. Лицето ѝ навярно е било жестоко обезобразено.

Както разказва старицата Теру Шигисава и някои други, злосторникът влязъл в кухнята, запалил огъня, сложил върху него чайника с вода, а след това се вмъкнал тихо в стаята на спящата Шункин и полял лицето ѝ с вряла вода. Съвсем очевидно е, че злосторникът не бил крадец.

Болката била толкова страшна и непоносима, че Шункин загубила съзнание. Едва призори дошла на себе си, но раните били толкова дълбоки, че трябвало да минат два месеца, докато изгорялата кожа се смени с нова. Разнесли се какви ли не слухове за страшния вид на Шункин. Говорело се дори, че част от косата ѝ опадала, че главата ѝ наполовина оплешивяла. Ослепелият Саске вече не можел да види обезобразеното лице на своята любима, но трудно е да си представи човек, че никой, дори учениците и близките ѝ, не е могъл поне да я зърне. Все някой, като Теру Шигисава например, е успял да я види. Но от уважение към чувствата на Саске старицата Теру бе готова да запази завинаги страшната тайна. Самият аз реших веднъж да я попитам, но тя само отвърна: „За Саске учителката завинаги си остана красавица. И за мен също“.

 

 

Минали повече от десет години от смъртта на Шункин и едва тогава Саске разкрил пред някои свои близки подробности за своята слепота.

През онази страшна нощ, когато Шункин била нападната и обезобразена, Саске, както обикновено, спял в съседната стая. Събудил се от едва доловимо стенание. Нощната лампа не била запалена и в стаята царял пълен мрак. Изплашен, Саске скочил и се втурнал към покоите на Шункин. Влязъл и мигом огледал стаята. После запалил лампата. Светлината ѝ се отразила върху златистия параван край постелята на неговата господарка. Всичко изглеждало непокътнато. Само чайникът, сложен до възглавницата на Шункин, не бил сякаш на мястото си. На Саске му се сторило, че Шункин се измъчва от кошмарен сън, и понечил да я събуди. Но когато се приближил до нея, за да я разтърси, извикал ужасен и закрил очите си с ръце.

— О, Саске, аз сигурно съм страшна! Не ме гледай повече! — изстенала Шункин и разкъсвана от болки, се опитала да скрие лицето си.

— Не се безпокойте, госпожо. Не ви гледам. Очите ми са затворени — едва намерил сили да отвърне Саске и отместил настрани лампата.

Шункин като че ли малко се успокоила, но продължила като насън:

— Не позволявай на никого да ме види, не казвай нито дума за това, моля те!

— Не се безпокойте, госпожо. Раните ще зараснат и няма да остане и следа от тях — опитвал се да я успокои Саске.

Но когато дошла на себе си, Шункин се разридала безутешно.

— О, вече никога няма да бъда красива както преди! Нима могат да останат без следи такива ужасни рани! Няма защо да ме успокояваш, Саске. Просто не гледай лицето ми!

А когато впоследствие лекарят идвал, за да сменя превръзките, в стаята не бил допускан никой, дори самият Саске.

В онази кошмарна нощ Саске успял само за миг да зърне зачервеното и разранено лице на Шункин. Но гледката била толкова чудовищна, че той инстинктивно закрил очи. А в съзнанието му останал блед, смътен спомен — нещо твърде неприличащо на човешки образ да се люлее сред мъждукащата светлина на лампата. После лицето на Шункин било обинтовано, виждали се само ноздрите и устните ѝ. Тръпнещ от ужас при мисълта, че може да зърне обезобразеното ѝ лице, Саске се доближавал до постелята ѝ със затворени очи или просто извръщал настрани глава.

Раните постепенно зараснали и денят, в който трябвало да бъдат свалени бинтовете, приближавал неумолимо. Веднъж Шункин издебнала удобен момент и със задавен от вълнение глас се обърнала неочаквано към Саске:

— Саске, кажи ми истината, ти видя ли лицето ми?

— Не, госпожо. Нима бих се осмелил да ви погледна, щом вие не желаете това! — отвърнал той смутено.

Тогава даже суровата Шункин не издържала и изчерпала цялата сила на несломимата си воля, прошепнала през сълзи:

— Скоро ще ми махнат бинтовете и лекарят повече няма да идва. Тогава ти, макар и единствен, ще трябва да ме гледаш. — И едвам изрекла тези думи, Шункин избухнала в ридания. Стичащите се по лицето ѝ сълзи попивали в бинтовете.

Сломен от мъка, Саске не издържал и също заплакал. Най-сетне се окопитил и с твърд глас, сякаш взел някакво категорично и окончателно решение, се обърнал към нея:

— Не се безпокойте, госпожо. Ще направя така, че повече никога да не видя лицето ви.

Изминали още няколко дни. Шункин вече ставала от леглото и се чувствала добре. Дошло време да се свалят превръзките. Тогава, рано една сутрин, Саске взел незабелязано от стаята на прислужниците огледало и игла. После седнал на леглото, поставил огледалото пред себе си и като втренчил поглед в него, забил иглата в зеницата на лявото си око. Саске не бил уверен, че ако прободе очите си, наистина ще ослепее, но предполагал, че това е най-лесният и безболезнен начин да се лиши от зрение. След няколко опита успял да вкара иглата на около осем милиметра навътре и тогава пред окото му започнала да се спуска мъгла. Разбрал, че губи зрението си, но не усещал никаква болка, а не потекла и капчица кръв. По същия начин той пробол и дясното си око. Наистина още десетина дни Саске различавал смътно очертанията на предметите, но скоро напълно ослепял. От нараняването на кристалната обвивка на лещите той получил катаракт на двете очи.

Същата сутрин, малко по-късно, когато Шункин се събудила, Саске пипнешком се добрал до стаята ѝ, склонил глава и изрекъл с тих и равен глас:

— Госпожо, аз ослепях. Сега вече никога, до края на дните си, няма да видя лицето ви.

— Наистина ли, Саске? — едва промълвила Шункин. После дълго мълчала, сякаш обмисляла нещо. Никога в живота си Саске не бил изпитвал такова щастие, както в тези минути на мълчание.

Знае се, че в древността самураят Кагекио, възхитен от величието и силата на своя враг Йоритомо, се отрекъл от мисълта за отмъщение и след като се заклел повече никога да не види Йоритомо, извадил двете си очи. Саске, разбира се, се лишил от зрение, воден от съвсем други подбуди, но постъпката му е не по-малко героична от тази на самурая.

Дали такава е била волята на самата Шункин? Наистина ли, обляна в сълзи, тя е искала да му внуши: „Сега, когато ме сполетя такова нещастие, искам и ти да ослепееш“. Не е ли потръпнало от радост сърцето ѝ, като разбрала, че и той вече е сляп? По-късно, когато двамата седели мълчаливо един срещу друг, шестото чувство, което притежават само слепите, подсказало на Саске, че постъпката му е посрещната с искрена и дълбока благодарност. Рухнала най-сетне преградата, която стояла помежду им дори в моменти на сладостно любовно опиянение. За пръв път Саске почувствал, че сърцата им пулсират като едно, че и двамата са свързани навеки с една съдба. В съзнанието му изплувал споменът за мрака в килера, където се упражнявал тайно нощем. Но сега усещането за мрак било съвсем различно, с нищо несравнимо.

Слепците обикновено разбират откъде идва светлината. В техния свят не цари непрогледен мрак, там също проблясва слаба, мержелееща се светлинка. Простил се завинаги със светлината на външния свят, Сас-ке обърнал очите си към една нова, най-после понятна и нему вселена — тази на неговата любима. Предметите наоколо загубили очертанията си и той едва долавял само плътно обинтованото лице на Шункин, но го съзирал снежнобяло, такова, каквото било преди два месеца. То плувало в мъглявината пред очите му като светлия образ на Буда, усмихващ се на смирен праведник.

— Много ли те боля, Саске? — попитала го Шункин.

— Какво говорите, госпожо? Нима моята болка е достойна да се сравнява с мъките, които понесохте вие. Аз никога не ще си простя, че спях дълбоко, когато злосторникът ви нападна. Мой дълг е да бъда в съседната стая и да ви пазя нощем, но ето какво се получи. Виновен за страданието ви съм аз и трябваше да понеса наказанието за това. Нямаше друго спасение за греха ми, освен да се моля на боговете и на мен да изпратят някакво нещастие. И когато тази сутрин се събудих, разбрах, че боговете са чули молбите ми и са се смилили над мен. О, госпожо, аз никога няма да видя лицето ви. Само в мислите си ще се наслаждавам на вашия красив образ, станал толкова скъп за мен през тези трийсет години. Нека и занапред ви служа. Не съм свикнал още със слепотата и няма да мога да се справям добре както преди, но моля ви, госпожо, нека да бъда този, който ще се грижи и в бъдеще за вас! — молел се Саске на господарката си, вперил с нежност невиждащите си очи в кръглото ѝ лице.

— Ти си толкова великодушен, Саске. Не знам кой ме е ненавиждал толкова силно, че да стори това злодеяние, но искам да ти призная, че не бих понесла да гледаш моето обезобразено лице. Най-много от това се боях. Толкова съм ти благодарна, че ме разбра.

— Едва ли със слепотата мога да заплатя за щастието да чуя тези думи, госпожо. Не зная кой така жестоко се подигра с нас, но ако е искал да отмъсти на мен, като отнеме красотата ви, то коварният му замисъл се провали. Сега, когато съм сляп, имам чувството, че нищо страшно не се е случило. Нима това е нещастие! Ами че аз никога досега не съм бил толкова щастлив. Душата ми ликува дори само като си помисля, че победих онова безсрамно нищожество, което посегна на вас.

— Саске! — възкликнала Шункин и потънала в обятията му.

Притиснати един до друг, слепите влюбени заплакали от щастие.

 

 

Старицата Теру Шигисава е единственият жив свидетел на живота на сляпата двойка. Теру е седемдесет и една годишна. В дома на Шункин тя влязла, когато била на дванайсет години. Приели я като ученичка и прислужница. Теру се учела да свири на шамисен при Саске и навсякъде съпровождала двамата слепи. Те наистина имали нужда от човек, който да им помага, защото Саске все още нямал навиците на слепец, а Шункин, макар и сляпа от дете, била привикнала към удобства и нищо не умеела да върши сама. Затова било решено да наемат някое малко момиче, което винаги да бъде около тях. Теру още от самото начало спечелила доверието им със своята честност и старание.

Тя им служила дълги години, а след смъртта на Шункин Саске я помолил да остане. Теру напуснала дома през 23-та година Мейджи^[19], когато Саске бил удостоен с титлата маестро.

През 7-ата година Мейджи^[20], когато Теру дошла в дома на своите господари, Шункин била вече в напреднала възраст — карала четирийсет и петата си година. Девет години били изминали от сполетялото я нещастие. На момичето обяснили, че госпожата не показва никому лицето си и че тя, Теру, също не бива да опитва да го види. Вън от своите покои Шункин се появявала само с покрито лице. Тя винаги носела сиво-синкав копринен воал, от който се подавал крайчецът на носа й.

Саске ослепял на четирийсет години. Трудно е човек да престане да вижда на такава възраст, а при това Саске трябвало да се грижи за Шункин. Той, както и преди, се стараел да отгатне всяко нейно желание, да ѝ спести и най-малкото неудобство. Шункин не допускала мисълта друг да се грижи за нейната особа. „Никой зрящ не би могъл да ми бъде по-полезен от Саске. Та той от дете е постоянно с мен!“ — казвала тя. И сега, както преди, Саске я обличал, къпел, масажирал, водел в тоалетната. А Теру всъщност помагала на Саске и почти не се доближавала до господарката си. Само когато се хранели, тя прислужвала на масата. За всичко останало се грижел Саске, а Теру му носела необходимите неща. Когато Шункин се къпела, Теру съпровождала двамата до банята и чакала пред вратата, докато Саске я извика, пляскайки с ръце. Тогава Теру влизала, но Шункин била вече облечена в леко кимоно, а главата ѝ покрита с неизменния воал. Колко ли трудно е било на Саске да се справя сам с тоалета ѝ. Може би той се докосвал до тялото ѝ също тъй нежно и внимателно, както Шункин един ден преди много години галела ствола на отрупаното с цвят сливово дърво.

Никой не проумявал откъде Саске черпи сили да ѝ служи така безупречно и защо тяхната дълголетна връзка с нищо не можела да бъде помрачена. Но Саске и Шункин сякаш се наслаждавали на трудностите и се опивали безмълвно от дълбокото чувство на взаимна любов. Нашето въображение не може да изгради представата за онова удоволствие, което изпитвали двамата, когато се докосвали. В противен случай едва ли някой ще се учуди на трогателната преданост на Саске, на това, че за Шункин нямало нищо по-приятно от неговите грижи и че двамата никога не се отегчавали един от друг.

В миналото само помощник на Шункин, Саске вече започнал да дава уроци, а през това време тя се уединявала в стаята си. От нея той получил псевдонима Киндай, а на табелката на вратата, редом с името ѝ, се появило изписано с по-дребни йероглифи и неговото — Киндай Нукуи.

Съседите обичали Саске заради предаността и благия му характер. При него идвали много повече ученици, отколкото при Шункин преди. Докато Саске работел с някой от своите ученици, Шункин, затворена в стаята си, се отдавала на насладата да слуша песните на любимите си славеи. Но ако се нуждаела от нещо, тя без стеснение го викала дори по средата на урока. Щом чуел гласа ѝ, Саске скачал и изтичвал веднага при нея. Той преподавал само вкъщи, за да бъде винаги до господарката си, която постоянно имала нужда от него.

По онова време домът на Модзуя в Дошо-мачи бил вече разорен и много често Шункин не получавала дори месечната си издръжка. Това била една от причините Саске да поеме върху себе си бремето да печели, като дава уроци. Но той използвал всяка минута да бъде до своята любима, а докато преподавал, изгарял от нетърпение по-скоро да свърши и да отиде при нея. Навярно Шункин също страдала и се чувствала самотна без него.

 

 

Саске не станал законен съпруг на Шункин дори и след като започнал да преподава уроци и поел върху себе си цялата отговорност за дома. Дали Шункин все още не успявала да надделее гордостта си? Според Теру, Саске споделял, че Шункин често падала духом. Това му причинявало неизразима мъка, защото той не желаел да се примири с мисълта, че тя се нуждае от съжаление като някоя обикновена жена. Саске навярно все още живеел със спомените за своя неизменен идеал, макар че Шункин вече не била същата. А Саске отчаяно се борел с мисълта, че неговият кумир може да рухне. Той искал винаги да усеща в нея предишната Шункин — гордата и високомерната, — за да бъде вечно жив в съзнанието му прекрасният ѝ образ.

Следователно не Шункин, а Саске бил този, който се противял на идеята за законен брак. В него живеел образът на Шункин от миналото и той продължавал да се отнася към нея като към своя господарка, служел ѝ с присъщата си робска всеотдайност, правел всичко, което било по силите му, за да я накара да забрави нещастието си и да възвърне отново самочувствието си. Както и преди, той се хранел скромно, обличал се бедно, а припечеленото давал на Шункин. Икономисвал от каквото може. Дори освободил част от прислугата и работел двойно повече отпреди. На Шункин не трябвало да ѝ липсва нищо.

Теру ми разказа, че учениците съчувствали на Саске заради жалкото му облекло. Някои дори го съветвали да обръща по-голямо внимание на външността си. Но Саске оставал глух за чуждите съвети, дори настоявал да го наричат просто „Саске“, а не „учителю“. Това така обърквало учениците, че те просто избягвали всякакво обръщение към него. Само Теру, като най-близка, винаги го наричала по име, а на Шункин викала „госпожо учителко“. След смъртта ѝ Теру била единствената жена, с която Саске общувал. Той не пожелал да се раздели с нея, защото тя му напомняла непрестанно за покойната.

Впоследствие, когато Саске бил удостоен с титлата маестро и всички ученици го наричали „господин учителю“, а в обществото станал известен като „учителя Киндай“, той изпитвал огромно удоволствие, когато Теру се обръщала към него по име.

Теру си спомня неговите думи: „Хората си въобразяват, че щом си сляп, е голямо нещастие. Но това съвсем не е така. Нещо повече — след като ослепях, светът се превърна за мен в рай. В него като Буда в цвета на лотоса съществувахме само ние двамата — моята господарка и аз. Може би не знаеш, че когато човек се лиши от зрение, той започва да вижда неща, които са невидими за зрящите. Ето че трябваше да ослепея, за да осъзная каква красота крие лицето на моята господарка, за да почувствам истински мекотата на тялото ѝ и блясъка на кожата ѝ, за да усетя омайната прелест на гласа ѝ. Защо, докато виждах, не можех да разбера красотата ѝ, а едва след като очите ми се затвориха, бях поразен от нейното същество? Винаги съм признавал, че талантът ѝ не може да се сравни с моите посредствени възможности, но едва сега оценявам напълно нейното превъзходство.

Трябваше да ослепея, за да се докосна и до неведомите тайни на нейния чар. Ако боговете ми предложат да ми върнат зрението, бих отказал. Защото слепотата дари двама ни с щастие, непонятно и недостъпно за вас, зрящите“.

Това признание на Саске може би отговаря на истината. Кой знае! Едно обаче е вярно: колкото и надарена да е била, Шункин едва ли би постигнала такова съвършенство без, по волята на съдбата, да вкуси от горчивините на живота. Оградена от дете от грижи и внимание, тя не познавала трудности и унижения, но била взискателна към другите и никой не се осмелявал да засегне самочувствието ѝ. Ала съдбата я подложила на жестоко изпитание и сломила безсърдечната ѝ гордост.

Нещастието, погубило красотата на Шункин, се превърнало за нея в благо: тя успяла да вкуси от еликсира на любовта и изкуството.

Теру разказва, че часове наред Шункин свирела на шамисен, а Саске седял с приведена глава до нея и унесено я слушал. Притаили дъх, учениците се мъчели да доловят всеки звук, който се разнасял от стаята ѝ. Струвало им се, че чуват някакъв незнаен вълшебен инструмент. По онова време Шункин не само свирела, но и сама съчинявала музика. Даже понякога и нощем в притихналата къща се разнасяли тихичко мелодиите на непознати, току-що сътворени от нея песни. Теру помнеше две от тях: „Пролетен славей“ и „Шест цветчета“. Помолих я да ми ги изсвири. Бяха толкова свежи и необикновени, че не оставяха никакво съмнение за таланта на композитора, който ги бе създал.

 

 

В началото на юни 19-а година Мейджи^[21] Шункин заболяла тежко. Само няколко дни преди това двамата със Саске отворили клетката на нейната любима чучулига и я пуснали да литне на воля към небесата. Теру гледала как, хванати за ръце, двамата слепи наблюдавали с невиждащи очи полета на чучулигата и слушали в унес отдалечаващата се песен, докато птичката не се изгубила в облаците. Повече от час се ослушвали те в очакване, но чучулигата вече не се върнала.

Оттогава Шункин съвсем паднала духом. После заболяла от бери-бери, а през есента състоянието ѝ станало безнадеждно. На 14 октомври тя починала от сърдечен удар. А най-сладкопойният от всичките ѝ славеи — Тенко Трети, и след смъртта ѝ продължил да оглася къщата. Саске го слушал просълзен. Горял с часове благовония пред олтара на Шункин и свирел на кото или шамисен мелодията „Пролетен славей“.

Тази песен започва с думите „Пеещият славей кацна на хълма“ и е може би шедьовърът на Шункин. В нея сляпата музикантка е вложила цялото си сърце. Макар и кратка, тя съдържа много трудни за изпълнение пасажи. Идеята да напише тази песен се родила у Шункин, докато се наслаждавала на гласа на Тенко. Мелодията наподобява чуруликането на птичка, прелитаща от клон на клон, от долина в долина. Звуците ѝ омайват и напомнят за пробуждащата се пролет — за топящия се по планинските склонове сняг, за бликналите поточета, за пукащите под напора на южния вятър елхови клонки, за аромата на сливовия цвят, за неузнаваемите в бялата си премяна вишни.

Когато Шункин изпълнявала тази песен, Тенко се присъединявал весело към нея и напрягал нежното си гласче, за да вземе връх над шамисена. Звуците събуждали в сърчицето му копнеж по слънцето и простора на родната долина. А какви ли спомени е събуждала песента у Саске, когото музиката за цял живот свързала с Шункин?

Покойните обитават сънищата ни, докато е жив споменът ни за тях. Но за Саске, който виждал любимата си — и докато била жива — само в своите мечти, може би не е съществувала ясна граница между живота и смъртта.

Освен детето, за което споменах в началото на своя разказ, Саске и Шункин са имали още две момчета и едно момиче. Момичето починало наскоро след раждането, а момчетата били осиновени от едно селско семейство в Ковачи. И след смъртта на Шункин Саске не почувствал никаква привързаност към децата си и не направил опит да ги вземе при себе си, а те също не пожелали да се върнат при слепия си баща.

Затова краят на живота си Саске прекарал в самота. Починал, заобиколен от учениците си, на 14 октомври 40-а година Мейджи^[22] на осемдесет и три години. Този ден съвпада с годишнината от смъртта на Шункин. През двете десетилетия, преживени в самота, Саске сътворил в спомените си една нова Шункин, съвсем различна от истинската, но още по-жива за него.

Когато преподобният монах Гадзан Ошо от храма „Тенрюджи“ узнал, че Саске сам се е ослепил от любов към Шункин, той го обявил за светец, който постигнал духа на Дзен, като превърнал в миг ужасното в прекрасно и променил съдбата си.

Не зная дали, драги читателю, ще се съгласиш с този монах.

Аз

Това е много стара история, още от времето, когато живеех в общежитието на Токийския университет.

С моите съквартиранти обикновено учехме до късно на свещи. И така, една вечер, след като изгасиха електрическото осветление, четиримата се впуснахме в разговор, подвили колене до мъждукащите свещи. Спомням си, че започнахме разгорещен спор за любовта — въпрос, който живо ни интересуваше тогава. После някак от само себе си разговорът премина към темата за престъпленията — убийства, измами, кражби.

— От всички престъпления хората са най-склонни към убийство — изказа мнението си Хигучи, син на известен професор. — Никога обаче не бих си представил, че мога да открадна. Това е наистина долно. Мога да бъда приятел с какъвто и да е човек, но не и с крадец. Крадецът не е нормално човешко същество.

На хубавото му лице се изписа отвращение, което го правеше още по-привлекателно.

— Чух, че в общежитието напоследък стават много кражби. — Това пък беше Хирата. — Нали? — обърна се той към нашия съквартирант Накамура.

— Да, казват, че не е работа на външен човек, а на някой от учениците.

— Защо? — попитах аз.

— Не знам подробности — понижи глас Накамура и продължи шепнешком: — Но вече толкова често стават кражби, че това трябва да е работа на някой от общежитието.

— А освен това — намеси се Хигучи — има и свидетел, който може да го потвърди. Онзиден едно момче от седма стая в северното крило тъкмо влизало в стаята си, когато някой отвътре стоварил ръка върху лицето му и побягнал по коридора. Момчето се завтекло да го хване, но докато стигне до края на стълбата, от оня вече нямало и следа. После момчето се върнало и видяло, че куфарът и етажерката с книгите му са в безпорядък, който не оставял никакво съмнение, че в стаята му е тършувал крадец.

— Не е ли успяло да види лицето му?

— Как да го види, като оня мигновено се изплъзнал. Момчето обаче казва, че ако се съди по облеклото и вида му, крадецът е от нашето общежитие. Оня летял като луд по коридора, а главата му била забулена с хаори^[23]. Момчето успяло само да забележи, че хаорито е със семеен герб — глициния.

— Глициния ли? Това още нищо не доказва — отсече Хирата.

Може би се заблуждавах, но ми се стори, че той ми хвърли подозрителен поглед. Почувствах инстинктивно, че лицето ми помръкна. Работата е там, че гербът на моя род е глициния. Просто по някаква случайност тази вечер хаорито не беше на гърба ми, но аз много често го носех в общежитието. Опитах се да преодолея объркването си:

— Ако крадецът е от общежитието, няма лесно да го хванат. На никого не му се ще да вярва, че сред нас има такъв човек.

— Ще видите, че ще го хванат след няколко дни — разгорещи се Хигучи и очите му засвяткаха. После добави дрезгаво: — Ще ви издам една тайна. Оня имал навика да краде в съблекалнята на банята и затова от няколко дни отговорниците по дисциплината го дебнат през една дупка на тавана.

— Така ли? Ами ти откъде знаеш? — попита Накамура.

— Каза ми един от отговорниците. Но да не сте посмели да се раздрънкате!

— Хм, щом ти знаеш толкова, значи и крадецът знае не по-малко от теб — подметна ехидно Хирата.

Трябва да призная, че отношенията ми с Хирата не бяха много добри, а в последно време ние едва се понасяхме. Казвам „ние“, но всъщност не бях виновен аз. Хирата се настрои зле към мен. Един приятел ми каза, че веднъж той подхвърлил с неприязън, че съвсем не съм бил такъв, за какъвто ме мислели хората, че той — Хирата — ме бил разгадал до дъното на душата ми. Разправял, че не може да ме търпи и нямал никакво желание да дружи с мен, но ако все пак го правел, то било само от съжаление. Това бяха приказки зад гърба ми, аз лично никога не ги бях чувал от устата му, обаче ми беше ясно, че ме мрази. Ала не е в характера ми да искам обяснения от хората.

„Ако съм крив за нещо, нека ми го каже. А щом не желае или не му се разправя с мен, тогава и аз ще престана да го считам за приятел“ — мислех си, но се чувствах някак самотен при мисълта за неговото враждебно отношение към мен, макар че то все пак не бе в състояние да ме разстрои особено.

Хирата беше добре сложен физически или, по-точно казано, „каяк“. Аз пък бях кльощав и блед. И в характерите ни имаше нещо поначало несъвместимо. Просто трябваше да се примиря с мисълта, че сме два съвсем различни типа. Нещо повече — Хирата бе състезател по джудо висша категория и така пъчеше мускулите си, сякаш искаше да каже: „Ако много знаеш, като нищо ще те просна на земята!“. Не съм убеден дали не изпитвах подла завист към него, но едно е сигурно — физическата му сила предизвикваше у мене страх. За щастие обаче, не се вълнувах от баналности като гордост и слава. Реших да не обръщам внимание на това, че някой си ме ненавижда, и да не се настройвам зле поне докато мога да вярвам на себе си. Така съумях да се приспособя със студена въздържаност към враждебността на Хирата. Дори подхвърлих на едно от момчетата: „Нищо не мога да направя, щом като той не желае да ме разбере, но не мога и да отрека добрите му качества“. Аз вярвам на думите си и никога не съм се смятал за подлец. Напротив, само човек с благороден характер може при всичко това да каже добри думи за Хирата.

Когато вечерта в занималнята споменаха за герба с глициния и Хирата ми хвърли подозрителен поглед, почувствах как целият настръхвам. Какво можеше да означава този поглед? Дали не погледна така, защото знаеше, че фамилният ми герб е глициния? Или бях просто мнителен? Ако Хирата наистина се бе усъмнил в мен, налагаше се да си изработя някаква тактика на поведение. Реших с невинна усмивка да кажа пред всички: „Ами че тогава аз съм вече заподозрян, защото и моят герб е глициния“. И ако останалите се засмеят, значи всичко е наред. Но ако само някой, Хирата например, запази мрачно мълчание, тогава какво ще правя? При тази мисъл дори не посмях да се обадя.

Може би безпокойството ми ви се струва глупаво, но какво ли не ми мина през ума тогава. „Всъщност в подобни ситуации едва ли има някаква разлика между невинния и истинския извършител“ — мислех си аз, обзет от тревогата, която изпитва само престъпник. Нима до днес не бях приятел на тези три момчета и един от елитната група на нашия университет. А ето че се оказах напълно изолиран. Не можех вече да се доверя на нито един от тримата си приятели. Пък и странното отношение на Хирата просто ме изкарваше от равновесие.

„Крадецът не е нормално човешко същество.“ Случайно казаните от Хигучи думи отекваха като злокобно ехо в съзнанието ми.

„Крадецът не е нормално човешко същество…“. Крадец! Какво отвратително прозвище! Мисля, че крадецът се отличава от останалите хора не толкова по престъпния акт, колкото по усилията му да потули с цената на всичко престъплението си, да избие от съзнанието си разяждащите го мисли и страхове, които е безсилен да признае дори пред самия себе си. И ето че аз затъвах все по-дълбоко в безизходицата на собствените си страхове. Стараех се да не вярвам, че ме подозират, и в същото време се измъчвах от ужас, който не бих посмял да споделя дори с най-близкия си приятел.

Разбира се, щом Хигучи разказа пред всички какво е чул от отговорника по дисциплината, значи имаше доверие и в мен. „Да не сте посмели да се раздрънкате!“ Предупреждението му направо ме зарадва. Но в същото време сърцето ми се сви. „Защо думите му ме радват? Не означават ли те, че той изобщо не ме подозира?“ — мислех си аз. Не мога да отрека обаче, че в държането на Хигучи имаше нещо, което ме караше да се чувствам неловко.

После ми дойде наум, че и най-добродетелните хора са склонни към престъпления. И аз навярно не съм единственият, който се измъчва от мисълта, че е крадец. Може би и тримата ми приятели изпитваха в този миг същите, терзаещи душата ми чувства на страх и задоволство едновременно. А пък Хигучи бе безкрайно горд, че отговорникът по дисциплината е споделил именно с него тайната. Единствен той от четирима ни се бе оказал достоен за такова голямо доверие. Не се съмняваха, че е „нормално човешко същество“. И ако това доверие се дължеше на приятната му външност, или защото е от богато семейство и е син на известен професор, наистина не можех да не му завиждам. Щом като социалното му положение беше гаранция и за моралните му добродетели, значи моят произход можеше само да ме компрометира. Аз бях обикновен стипендиант, син на беден селянин. Завистта ме измъчваше така, както и самата мисъл дали съм крадец, или не. Ясно бе, че с Хигучи сме хора от различни класи. А доверието му към мен само задълбочаваше пропастта помежду ни. Дружбата ни, шегите и смехът всъщност още повече ни отчуждаваха. В това нямаше никакво съмнение.

От тази вечер гербът глициния стана за мен повод за тревоги. Ако обличах своето хаори, сякаш нищо не се е случило, никой може би нямаше да се усъмни в мен. Но не бе изключено и да се намерят хора, които да си кажат: „Аха, ето кой имал такова хаори“. И едни да ме подозират, а други, напротив, да ме съжаляват, че съм набеден напразно. Още по-съмнително, струва ми се, бе да престана да нося хаорито, след като вече са го видели не само Хирата и Хигучи, а и почти всички в общежитието. Ужасяваше ме не толкова самата мисъл, че съм заподозрян, колкото лошите чувства на останалите към мен. Аз пръв се изпълних с недоверие към себе си, но съмненията на околните ставаха сериозна пречка в отношенията ми с моите най-добри приятели. Сама по себе си кражбата е нищо в сравнение с неприятното чувство, което пораждат подозренията. Момчетата нямаше и за миг дори да допуснат, че съм крадец, и докато истината не се докаже, щяха да продължават да се държат с мен като с истински приятел. В противен случай дружбата ни не струваше пукната пара. Да оскърбиш чувствата на приятел, е по-тежко престъпление, отколкото да откраднеш нещо от приятел. Тъй че дали съм крадец, или не, съвсем не бе чак толкова важно. Стигаше и това, че вече посях семената на недоверието в душите на всички в общежитието. Ако бях благоразумен крадец — впрочем едва ли може да се каже така, — ако бях крадец поне с малко съзнание и уважение към хората, нямаше да оскърбявам чувствата на своите приятели, щях да съм искрен и сърдечен с тях, без да е необходимо да се срамувам от каквото и да било, а в същото време да си практикувам тайно занаята. Това се нарича „изпечен крадец“. От гледна точка на крадеца подобно поведение е най-честното възможно. То се ръководи от правилото: „Кради, но цени приятелите си!“. Ето как разсъждава истинският крадец и точно затова не може да бъде причислен към „нормалните човешки същества“.

Така или иначе, щом започнах да мисля за това, пропастта, която ме отделяше от приятелите ми, постепенно започна да се задълбочава и се почувствах завършен крадец.

Един ден събрах кураж и излязох облечен в своето хаори. На двора срещнах Накамура и тръгнахме да се разхождаме.

— Слушай, разбрах, че още не са хванали крадеца — подхванах аз.

— Да, така е — отвърна Накамура и наведе глава.

— Защо? Не можаха ли да го спипат в съблекалнята?

— Не, защото повече не се е появявал там. Но продължава да краде на други места. Отговорниците по дисциплината онзиден извикали Хигучи и го наругали здравата, задето издал плана им.

— Какво, Хигучи? — Почувствах, че лицето ми побеля като платно.

— Да… Хигучи… Хигучи… — тежко въздъхна той и една сълза се търкулна по бузата му. — Прощавай, че досега криех от теб, но мисля, че трябва да знаеш истината. Ще ти е неприятно да я чуеш, но отговорниците подозират именно теб. Никак не ми се иска да ти го кажа, защото никога не съм се съмнявал в теб дори за минутка. И сега ти вярвам. Но тъкмо защото ти вярвам, мисля, че не бива да мълча. Разбираш ме, нали?

— Благодаря ти, че ми каза! Наистина ти благодаря — отговорих, едва сдържайки сълзите си, и си мислех: „Ето че ми го казаха“. Колкото и да се страхувах, бях подготвен за този момент.

— Хайде да не говорим повече за това. Олекна ми, че ти казах — рече Накамура, сякаш искаше да ме утеши.

— Да, но само защото разговорът е неприятен и на двама ни, не е причина да го оставяме, нали? Разбирам добрите ти намерения, ала ето че съм опозорен не само аз, а и ти като мой приятел. Сега всички ме подозират и вече нямам право да се нарека приятел на трима ви. Така или иначе, позорът ми е неизличим. Нима можеш да го отречеш? Скоро и ти ще ми обърнеш гръб.

— Кълна ти се, че никога няма да го направя. И изобщо не мисля, че си ме посрамил — рече Накамура, стреснат от обзелата ме силна възбуда. — Нито пък Хигучи ще го направи. Разправят, че геройски те защитавал пред отговорниците. Дори заявил: „По-скоро бих се усъмнил в себе си, отколкото в най-близкия си приятел“.

— И все пак отговорниците ме подозират, нали? Не отричай. Не ми спестявай нищо, ами по-добре ми кажи цялата истина. Така и аз ще си отдъхна.

Накамура се поколеба, но рече:

— Всъщност на отговорниците им донасят тайно какви ли не сведения. Намират се хора за тая работа. Но след като онази вечер Хигучи взе, че ни разказа всичко, кражбите в съблекалнята престанали. Ето защо те подозират.

„Е да, но аз не бях единственият, на когото го разказа“ — ми мина веднага през ума, ала замълчах. Само се почувствах още по-самотен и нещастен.

— А как са разбрали, че Хигучи ни е разказал всичко? Нали същата вечер в стаята бяхме само четиримата и никой друг не би могъл да чуе. Ако ти и Хигучи наистина ми вярвате…

— Добре де, оставям на теб да решиш! — отвърна Накамура. В очите му прочетох искрена молба. — Зная точно кой те е натопил. Този човек, разбира се, се заблуждава, но аз не желая името му да излезе от моята уста.

„Аха, сигурно е Хирата“ — помислих аз и усетих, че ме побиха тръпки. Имах чувство, че Хирата е вперил поглед в мен.

— А ти не разговаря ли с този човек?

— Да, разговарях, разбира се, но не ми беше лесно, защото и той ми е приятел, както и ти. Снощи Хигучи и аз дълго спорихме с него, но без полза. Той заяви, че днес ще напусне общежитието. Много ми е тежко, че губя един приятел за сметка на друг.

— Ах, колко съм благодарен и на теб, и на Хигучи! Вие сте истински приятели. — Грабнах ръката на Накамура и я стиснах силно. От очите ми се лееха сълзи. Накамура също плачеше. За пръв път в живота си почувствах истинската топлота на човешкото съчувствие, което ми липсваше, докато се терзаех безпомощно, затворен в кръга на тревожните си мисли. Дори и наистина да бях крадец, аз, струва ми се, за нищо на света не бих откраднал нищичко от Накамура. След малко добавих: — Едва ли заслужавам да се безпокоите чак толкова за мен. Не мога да остана безучастен и спокойно да гледам как вие двамата губите един истински приятел заради човек като мен. Онзи може да ме подозира, че съм крадец, но аз го уважавам, защото той е далеч по-положителен. Щом се е стигнало дотам да иска да напусне общежитието, по-добре ще е да го направя аз. Така вие тримата ще останете да живеете като приятели, пък и аз, признавам, ще се чувствам по-добре сам.

— Глупости! Как така ще напуснеш — прекъсна ме дълбоко развълнуван Накамура. — Аз не отричам, че той е много положителен, но в случая ти си потърпевшият. Би било несправедливо да застана на негова страна. Ако напуснеш, всички ще бъдем принудени да те последваме. Ти знаеш колко упорит е той — науми ли си нещо, не можеш да го разубедиш. Решил ли е да напусне, непременно ще го стори. Няма смисъл да му говорим. Нека изчакаме сам да разбере грешката си и да дойде да се извини. И това скоро ще стане.

— Тъкмо защото е упорит, той никога няма да ми поиска прошка. И вечно ще ме мрази.

— Не е така — отсече Накамура, сякаш усетил дълбоката ми неприязън към Хирата. — Ще се инати, докато му омръзне; упоритостта е неговият чар. Но щом осъзнае, че не е бил прав, сам ще дойде да се извини.

— Добре е да стане така, но… — рекох замислено. — При вас двамата може и да дойде, но имам чувството, че с мене никога няма да се сдобри. А какъв прекрасен човек е той! И колко ми се иска да ме счита за свой приятел!

Така ние дълго, дълго се разхождахме с Накамура. Той бе положил закрилнически ръка на рамото ми и двамата един през друг се застъпвахме за своя скъп приятел. Над двора на общежитието бавно се спускаше вечерният мрак. Сякаш всичко наоколо потъваше в някакво странно стоманеносиво море. Разминахме се с няколко момчета от общежитието, които, забелязах, ме изгледаха с любопитство. „И те вече знаят. Всички ме презират!“ — помислих си и неизразима печал притисна като огромна тежест гърдите ми.

Хирата, изглежда, бе размислил и променил решението си. Вечерта с нищо не показваше, че се кани да напуска, но и не разговаряше с никого — дори с Хигучи и Накамура. При това положение наистина бе по-добре да си събера багажа и да се махна от общежитието. Но се страхувах да не обидя чувствата на двамата си приятели, които и бездруго прекалено много се измъчваха заради мен. А и се опасявах, че постъпката ми може само да потвърди съмненията на всички в общежитието. Затова реших да изчакам още малко.

— Не се безпокой! Хванат ли крадеца, нещата сами ще се изяснят — не преставаха да ме успокояват двамата ми приятели.

Измина още една седмица, но крадецът си живееше на свобода, а обирите зачестиха много повече от преди. Дори на Накамура и Хигучи им изчезнаха пари и няколко книги.

— Е, най-после и вие се подредихте. Сигурен съм обаче, че другите двама от нашата стая няма да пострадат — подхвърли заядливо Хирата и лицето му се изкриви в насмешка.

Винаги след вечеря Накамура и Хигучи отиваха да учат в библиотеката. Ние с Хирата оставахме сами. Беше непоносимо и аз все гледах да си намеря работа навън. Учех в библиотеката или се разхождах. Само и само да не съм в стаята. Една вечер към девет и половина се върнах от разходка. Влязох в занималнята, но Хирата, кой знае защо, не беше там, а и другите още не се бяха върнали. Помислих, че може да са в спалнята, и се качих на втория етаж. Надникнах вътре, но и там не открих никого. Върнах се в занималнята и се приближих до бюрото на Хирата. Внимателно издърпах чекмеджето и извадих отвътре препоръчаното писмо, което беше получил преди няколко дни от къщи. В плика имаше три чека за по десет йени. Спокойно взех единия и го пъхнах в пазвата си. После затворих чекмеджето и се измъкнах в коридора. Излязох на двора, пресякох тенис корта и се запътих към буренясалото място, където обикновено криех откраднатите вещи. И точно в този момент някой изкрещя: „Крадец!“ — хвърли се върху ми изотзад и ме повали на земята. Беше Хирата.

— Дай да видя какво напъха в пазвата си!

— Добре де, добре, няма нужда да крещиш — отвърнах спокойно усмихнат аз. — Откраднах чека ти. Ако искаш, ще ти го върна. Ще отида с теб, където кажеш. Разбираш ме, нали? Тогава всичко е наред.

Хирата като че ли за миг се поколеба, но после ожесточено заудря с юмруци лицето ми. Болеше ме, но ми бе приятно. Имах чувството, че изведнъж от плещите ми се свлече тежък товар.

— Какво толкова се горещиш. Не виждаш ли, че попаднах в твоя капан. Грешката ми е, че си мислех: „Защо, по дяволите, да не мога да открадна нещо от него!“. Но вече съм в ръцете ти. Разберем ли се сега, после ще има да си разказваме и да се смеем двамата — говорех му аз, като напразно се опитвах да стисна приятелски ръката му. Но той ме хвана за яката и ме повлече към общежитието. Това бе единственият път, когато Хирата ми се стори кръгъл глупак.

— Момчета, хванах крадеца! Вече, струва ми се, няма за какво да се извинявам, нали?

Хирата нахлу в стаята и ме бутна в краката на двамата ми приятели, които вече се бяха прибрали. Привлечени от врявата, пред вратата тутакси се струпаха момчетата от общежитието.

— Хирата е прав. Аз съм крадецът — рекох, докато се опитвах да се изправя на крака. Мъчех се да говоря с обичайния си небрежен тон, но усещах, че лицето ми все повече пребледнява. — Сигурно ме ненавиждате или се страхувате от мен — продължих, обръщайки се към двамата. — Вие сте честни, но сами сте си виновни. Колко пети ви казвах истината. Мъчех се да ви внуша, че не съм такъв, за какъвто ме мислите, и че на Хирата наистина трябва да се вярва. Той беше прав и не ми дължеше никакво извинение. Но вие двамата не искахте да разберете това. Разправях ви също, че дори и да се помирите с Хирата, той никога няма да се сдружи с мен отново. Нали ви казах: „Аз знам по-добре от когото и да било колко свястно момче е Хирата“. Не ви лъжех, нали? Може би ще ме попитате защо тогава не съм ви признал всичко докрай? И навярно си мислите, че съм ви залъгвал. Но я се опитайте да се поставите на мое място. Разбирам, че е долно, но не можех да престана да крада. От друга страна, не можех и да ви мамя. Затова ви казвах истината по заобиколен път. По-искрен от това не можех да бъда. Вие сами сте си виновни, че не разбирахте намеците ми. Съвсем сериозно ви говоря, не мислете, че извъртам. Сигурно се питате защо не престанах да крада, щом като претендирам, че съм чак толкова честен. Ето какво ще ви кажа, макар че не съм длъжен да отговарям на подобен въпрос. Аз съм крадец по рождение. Въпреки това се мъчех да бъда искрен с вас. Това бе единственото, което можех да направя. И точно защото изпитвах угризения на съвестта, настоявах да напусна аз, а не Хирата. Вярвайте ми, не съм се опитвал да ви заблуждавам, исках да го сторя заради вас. Е, наистина откраднах по нещичко и от вас. Но е истина също така, че съм ваш приятел. И сега ви моля като приятели да разберете, че и крадецът има чувства!

Накамура и Хигучи мигаха, занемели от почуда.

— Знам, че ме мислите за прекалено самоуверен, но вие просто не ме разбирате. Всъщност вече нищо не може да се направи — аз не съм нормално човешко същество. — Усмихнах се, за да прикрия болката си, и добавих; — Като приятел ще ви предупредя обаче, че подобно нещо може да ви се случи и занапред. Внимавайте! Вие двамата сте наивни и затова се сприятелихте с крадец. Ще има да патите в живота. Може и да сте по-силни по успех от Хирата, но той е по-умен от вас. Него не можеш го излъга. Герой е той!

При тези мои думи Хирата се намръщи и погледна встрани. Чувстваше се неловко.

Много години минаха оттогава. Аз станах професионален крадец. Неведнъж попадах зад решетките. Но тези спомени, особено мисълта за Хирата, са винаги живи в съзнанието ми. И винаги когато пристъпвам към поредното си злодеяние, аз виждам лицето му. Представям си наперената му походка и подозрителния му поглед. Да, той беше момче с характер. Но животът е пълен с изненади. Предсказанието ми, че наивният Хигучи ще си изпати, не се сбъдна. Той направи блестяща кариера с помощта, разбира се, на влиятелния си баща — пътувания в чужбина, докторска титла, а понастоящем — началник на отдел или управление в Министерството на железниците. А какво излезе от Хирата — никой не знае. Още едно доказателство, че човешката съдба не може да се предскаже.

Уверявам те, читателю, че всичко дотук е самата истина. Няма нито една невярна дума. И на теб, както на Хигучи и Накамура, ще кажа: „На крадеца не са чужди деликатните колебания на човешката душа, повярвай ми!“.

Едва ли ще ми повярваш. Освен ако, извинявай за израза, и ти си от моя бранш.

Татуировката

Било по времето, когато хората почитали лекомислието като добродетел, а светът все още не познавал сътресенията на днешния ден; време на спокойствие и безгрижие, когато съдържателите на чайни и комедиантите преуспявали в търговията с веселието, за да не помръкват доволните лица на заможните господа и богаташките синчета, за да не заглъхва смехът на придворните дами и гейшите. Женствената красота на Садакуро, Джирая и Наруками^[24] и от илюстрациите в романите била олицетворение на силата, а грозотата отъждествявали със слабостта. На какво ли не били готови хората в името на красотата. Някои стигали дотам, че разкрасявали телата си с рисунки. Великолепни, ярки цветове и фигури се преплитали в игриви движения върху човешката плът.

Посетителите на увеселителните домове избирали за носачи на паланкините мъже с най-чудновати татуировки по телата. Мъже с разкошни татуировки пленявали сърцата на куртизанките от Йошивара и Тацуми^[25]. Телата си татуирали гуляйджии и пожарникари, търговци и самураи. Уреждали се често и изложби на татуировки. Участниците излагали на показ изрисуваните си тела и майсторството на художниците ставало обект на похвали или нападки.

Живял по онова време един млад татуировчик на име Сейкичи. С даровитостта си той съперничел и на такива майстори като Чарибун от Асакуса, Яцухей от Мацушима-чо и Конконджиро. Десетки се подлагали на изкусната му четка, под която човешката кожа се превръщала в коприна. Повечето от татуировките, получили най-висока оценка на изложбите, били дело на неговата ръка. Докато татуировчикът Дарума Кин станал известен като майстор на ретуша, а Каракуса Гонта на татуировката с цинобър, Сейкичи се прочул в чувствените си композиции, с изящността на линиите.

Отначало Сейкичи бил художник на укийо-е^[26] от школата на Тойокуни и Кунисада. Но и след като от живописец станал татуировчик, той съхранил своята артистичност и верния си усет на творец. Само онези, чиято кожа и телосложение му допадали, можели да разчитат на благоволението му. Той определял рисунъка и цената на татуировката, а клиентите били принудени да ги приемат безпрекословно и по месец — два да търпят мъчителните болки от острите му игли.

Дълбоко в душата си младият татуировчик таял неподозирани страсти и копнежи. Когато плътта под иглата му подпухвала и се обагряла с алена кръв, когато неговите клиенти надавали болезнени стенания, той се изпълвал с необикновена наслада и колкото по-силни били мъченическите стонове, толкова по-голямо било опиянението му. Особено удоволствие изпитвал Сейкичи, когато нанасял цинобъра и ретуширал — най-болезнените операции при татуирането.

Понякога след пет-шестстотин убождания на ден и след гореща баня, от която цветовете изпъквали още по-ярко, клиентите падали полумъртви в краката на Сейкичи, а той ги наблюдавал хладнокръвно, усмихвал се доволно и заявявал: „Е, какво? Май здравата боли?“. А ако под иглата му попаднел по-мекушав човек, който треперел, тракал зъби и крещял като в предсмъртна агония, Сейкичи му говорел: „Нали си кореняк от Едо? Я се дръж както подобава! Моите игли са остри и само търпението ще те спаси“. И продължавал невъзмутимо работата си, като от време на време стрелвал с очи обляното в сълзи лице на жертвата. Попаднел ли обаче на издръжлив клиент, който стискал зъби и понасял болката, без дори да трепне, Сейкичи му казвал: „Ти си бил по-корав, отколкото изглеждаш! Но почакай! Така ще се затресеш от болка, че няма да можеш да се опомниш“. И белите му зъби лъсвали в широка усмивка.

Години наред Сейкичи живеел с една мечта — да сътвори върху ослепително бялата кожа на някоя красавица шедьовър, в който да вложи цялата си душа. Тази жена трябвало да бъде надарена не само с очарователно лице и прелестна кожа, но и с душевна красота. Но в нито една известна красавица от увеселителните квартали на Едо той не откривал своя идеал. Минали няколко години в безплодно търсене, а образът на съвършената жена не преставал да вълнува въображението на Сейкичи, надеждата не го напускала.

Една лятна вечер на четвъртата година от своите търсения Сейкичи тъкмо минавал край ресторанта „Хирасей“ във Фукагава, когато погледът му бил привлечен от ослепително бял женски крак, подаващ се изпод завеската на спрелия пред входа паланкин. За проницателното око на Сейкичи един крак бил не по-малко изразителен от едно лице, а онова, което успял да зърне, било самото съвършенство. Изящно оформени пръсти и нокти като седефените миди по крайбрежието на Еношима^[27], закръглена като перла пета, блестяща кожа, измита сякаш във водите на бистър планински поток — женски крак, предназначен да терзае мъжките души и да тъпче мъжките тела. Сейкичи проумял, че зад завеската седи онази, за която копнеел години наред. Едва сдържайки вълнението си, той забързал след паланкина с надежда да зърне лицето на непознатата. Но уви — след няколко улички паланкинът неочаквано се изгубил от погледа му. Оттогава мечтата на Сейкичи се превърнала в бушуваща страст.

Година по-късно, една сутрин в края на пролетта, Сейкичи, с четка за зъби в уста, се любувал на лилиите в саксиите по бамбуковата веранда в дома си във Фукагава. Внезапно задната портичка в двора изскърцала и пред татуировчика се появило момиче, облечено в украсено с дракони и змейове хаори. По дрехата му той разбрал, че е изпратено от негова позната гейша.

— Господине, моята настойница заръча да ви предам това и да ви помоля да изрисувате подплатата му.

Девойката развързала яркожълтото си вързопче и извадила от него писмо и едно женско копринено хаори, загърнато в хартия с лика на Тоджаку Иваи^[28]. В писмото гейшата молела Сейкичи да украси подплатата на дрехата. Съобщавала му също, че под нейно покровителство приносителката на писмото щяла скоро да започне кариерата си на гейша, и молела татуировчика в името на дългогодишната им дружба да се застъпи за момичето.

— Не съм те виждал досега. Може би не си идвала при мен? — попитал Сейкичи и започнал да разглежда внимателно девойката.

Тя била на около шестнайсет-седемнайсет години, но лицето ѝ било необикновено зряло — лице на жена, живяла дълго в кварталите на веселието и прелъстила десетки мъже. В прелестния ѝ образ се отразявали копнежите и идеалите на поколения красавици и снажни мъже, живели и умирали в тази огромна столица, в която се събирали пороците и добродетелите на цялата страна.

Сейкичи поканил девойката да седне на верандата и започнал да се любува на изящните ѝ крака в леки сламени сандали.

— Ти ли бе тази, която си тръгна с паланкин от ресторант „Хирасей“ през юни миналата година? — запитал я той.

— Да, сигурно съм била аз. Баща ми бе още жив и често ме бодеше в „Хирасей“ — отвърнало момичето и се усмихнало на странния му въпрос.

— Чаках те цели пет години. Лицето ти виждам за пръв път, но те познах по краката. Бих желал да ти покажа нещо. Нека се качим горе за малко.

Момичето вече се канело да си върви, но Сейкичи го хванал за ръка и го повел към една стая на втория етаж, откъдето се откривала гледка към голямата река. Там той извадил два свитъка и разгърнал единия пред девойката.

На него била изобразена китайска принцеса — любимка на император Чжой от династия Шан. Тя седяла, облегната на балюстрадата, а полите на пищната ѝ брокатена мантия се разстилали по стъпалата надолу. Крехката фигура на принцесата сякаш едва издържала тежестта на инкрустираната с лазурит и корал корона от злато. Красавицата държала в ръка огромна чаша с вино и наблюдавала приготовленията в двора за екзекуцията на един осъден. Ръцете и краката на този нещастник били приковани с железни вериги към медния стълб и той очаквал сетния си миг с отпусната глава и затворени очи. Изражението на лицето му било предадено от художника с изумително майсторство.

Известно време девойката разглеждала внимателно странната картина. Неусетно очите ѝ заблестели, устните ѝ започнали да потрепват, а лицето ѝ заприличало поразително на лика на принцесата. В картината тя откривала самата себе си.

— Душата ти е отразена в тази картина — рекъл Сейкичи с доволна усмивка.

— Защо ми показвате това страшно нещо? — попитала пребледняла девойката.

— Жената на картината — това си ти. Нейната кръв тече в твоите вени — казал Сейкичи и разгърнал втория свитък — композиция с название „Тленни останки“.

В центъра била нарисувана млада жена. Подпряла снага на стъблото на вишнево дърво, тя гледала към купчина мъжки трупове в краката си. Край нея летели и чуруликали птички, а в очите ѝ искрял блясък на гордост и радост. Невъзможно било да се отгатне дали картината изобразява бойно поле, или цъфтяща пролет, но девойката усетила как пред нея се откриват потайностите на собствената ѝ душа.

— Тази картина символизира твоето бъдеще. Мъжете, рухнали в краката ти, са твоите жертви — казал Сейкичи и посочил лицето на жената, чийто лик поразително наподобявал чертите на неговата гостенка.

— Да, зная. И затова ви моля веднага да я махнете от очите ми.

И сякаш за да отпъди някакво страшно видение, момичето отвърнало очи от картината и се проснало върху сламените рогозки. Тялото му се разтърсвало от конвулсии.

— Това е моята скрита същност. Затова ви моля да махнете картината оттук!

— Не се бой. Разгледай я по-внимателно и скоро няма да остане и следа от твоя страх — отвърнал Сейкичи с обичайната си злорада усмивка.

Но момичето продължавало да крие лицето в ръкава на кимоното си. То лежало на пода и все повтаряло:

— Смилете се над мен, пуснете ме! Страх ме е тук при вас!

— Почакай малко! Имай търпение и аз ще те превърна в истинска красавица, само потърпи — прошепнал Сейкичи. Той се приближил бавно към момичето и измъкнал от пазвата на кимоното си шишенце с упойка, което имал от един холандски лекар.

 

 

Яркото слънце се оглеждало във водите на реката и ателието — голямо осем татами^[29] — било сякаш обхванато от пламъци. Отразени от водата, слънчевите лъчи изписвали златни шарки по лицето на дълбоко Заспалата девойка и по хартиените шоджи. Сейкичи затворил плътно вратата и взел своите принадлежности, но в този миг се вцепенил като омагьосан.

Татуировчикът за пръв път осъзнал истинската прелест на жената. Чувствал, че може да седи така десетки, стотици години и да съзерцава в захлас неподвижното лице пред себе си. Както хората от древния Мемфис украсявали с пирамиди и сфинксове прекрасната египетска земя, така и Сейкичи искал да разкраси с любовта си чистата кожа на момичето.

Но скоро той се пробудил от вцепенението, стиснал перото в лявата си ръка и зашарил с него по гърба на потъналата в дълбок сън девойка, а иглата, която държал в дясната, започнал да забива в блестящата кожа. Душата на младия татуировчик се разтваряла в гъстата боя и потъвала заедно с нея в девичата плът. Всяка капка цинобър, смесена със спирт, като капка от собствената му кръв, прониквала в тялото на девойката.

Превалило пладне. Тихият пролетен ден клонял към своя край. Ръката на Сейкичи се движела неуморно, а момичето спяло непробудно. Привечер гейшата изпратила човек да търси закъснялото момиче, но Сейкичи го върнал с думите: „То отдавна си отиде“.

Луната се издигнала над покривите на къщите на отсрещния бряг и ги огряла с вълшебните си лъчи, но татуировката не била и наполовина готова. Сейкичи продължил да работи на свещи.

Впръскването на цветовете в човешката кожа не е лека работа. При всяко забиване на иглата от гърдите на Сейкичи се отронвала дълбока въздишка, сякаш острието ѝ пробождало собственото му сърце. Постепенно следите от иглата очертали тялото на огромен паяк. На разсъмване чудовищното създание най-сетне разпростряло осемте си пипала върху гърба на момичето. В пробуждащата се пролетна утрин се разнасял плясъкът на греблата на лодките, които се плъзгали по реката, а сутрешната мъгла се разсейвала над издутите им от ранния ветрец бели платна. Скоро и покривите на къщите в Накадзу, Хакодзаки и на островчето Рьоган блеснали, окъпани от дневната светлина. Сейкичи оставил перото и започнал да се любува на татуирания върху гърба на девойката женски паяк. Той бил вложил цялото си същество в татуировката и сега, след като я завършил, душата му опустяла.

Известно време татуировчикът и момичето не помръдвали. После четирите стени на стаята се сепнали от ниския хриплив глас на Сейкичи:

— За да те направя истинска красавица, аз излях в татуировката цялата си душа. В Япония няма да се намери по-съвършена жена от теб. От досегашния ти страх не е останал и помен, а мъжете, всички до един, ще бъдат твои жертви.

В отговор от устните на девойката се отронил слаб стон. Тя идвала постепенно на себе си. При всяко нейно мъчително дихание паякът размърдвал пипалата си.

— Навярно страдаш? Паякът те държи здраво в обятията си.

Девойката отворила очи, без да съзнава къде е. Но лека-полека зениците ѝ се напълнили с живот и засияли по лицето на татуировчика с блясъка на грейнала луна.

— Художнико, покажете ми татуировката. Щом сте излели в нея душата си, сигурно наистина съм станала красива.

Тя говорела като насън, но в тона ѝ се долавяли нотки на увереност.

— Добре, ала най-напред трябва да се потопиш във ваната, за да изпъкнат по-ярко цветовете. Ще те боли, но потърпи — прошепнал ѝ загрижено Сейкичи.

— Готова съм да изтърпя всичко за красотата — отвърнала с огромно усилие девойката и се усмихнала.

 

 

— Ох, как пари и боли! Художнико, оставете ме сама! Идете и ме почакайте горе! Не желая никой мъж да види, че страдам.

Като излязла от водата, тя нямала сили дори да се избърше, но отблъснала ръката на Сейкичи, свлякла се, разкъсвана от болки, на пода и застенала като обезумяла. Косите ѝ се пилеели в безпорядък по лицето, а в огледалото зад гърба ѝ се оглеждали искрящо белите ѝ пети.

Колко по-различна била тя от вчера! Поразен, Сейкичи се подчинил на думите ѝ и се качил сам в ателието си.

След около половин час девойката влязла при него. Чистите ѝ коси падали свободно по раменете, по кимоното ѝ нямало и гънчица, а в извивката на тънките ѝ вежди не била останала и следа от болка. Тя се облегнала на верандата и зареяла поглед в сумрачното небе.

— Заедно с татуировката ти подарявам и тези два свитъка. Вземи ги и си върви! — И Сейкичи сложил пред младата жена картините.

— Художнико, не ме измъчват вече предишните страхове. Избавих се завинаги от тях. И ти ще бъдеш първата ми жертва.

Очите ѝ блеснали като острие на сабя, а в ушите ѝ отекнали мощните звуци на победен химн.

— Преди да си отидеш, покажи ми още веднъж татуировката си — помолил я Сейкичи.

Жената кимнала и смъкнала мълчаливо кимоното от раменете си. Озарен от лъчите на утринното слънце, гърбът ѝ лумнал в пламъци.

Комедиантът

Беше средата на април 1907 година. Портсмутският договор сложи край на Руско-японската война, държала в тревога света от пролетта на 1904 до есента на 1905 година. В името на благоденствието на отечеството едно след друго израстваха промишлени предприятия, надигаха глава аристократите и новоизпечените богаташи, в чиито ръце се ковеше златото. Навред цареше атмосфера на празнично обновление.

Сакурите по насипа Мукоджима бяха в пълния си разцвет. В ясната неделна утрин препълнените влакове и параходчета откарваха пътниците си към Асакуса^[30], а под моста Адзумабаши сновяха мравуняци от народ. Отвъд моста, от Яхомацу до кея Кототои, се стелеше мараня, а на отсрещния бряг, обгърнати от синкава мъглявина, дремеха дворецът на принц Комацу и уличките на Хашиба, Имадо и Ханакавадо. Още по-нататък, в спареното синкаво небе, се очертаваше силуетът на дванайсететажна пагода.

Сумидагава^[31] черпи дълбоките си води от Сенджю, опасва остров Комацуджима и се превръща в пълноводна река. Опиянена от пролетта, тя лениво се носи надолу под моста Адзумабаши и сияе на слънчевите лъчи. Натоварени с пътници, тръгнали да се любуват на цъфналите вишни, лодките и параходчетата се поклащат в щедрите обятия на ефирните вълни и като че ли потъват в мек футон^[32]. От време на време от устието на канала Саниабори се откъсват корабчета, пресичат веригите от сновящи нагоре-надолу лодки и отвеждат към хълма Мукоджима многобройните пътници, запълнили палубите.

Беше около десет часът сутринта. До устието на Кандагава^[33] от сянката на крайбрежното ресторантче „Камесейро“ се отдели една украсена с платно на червени и бели райета лодка и се понесе към средата на голямата река. В лодката пътуваше компания от мъже, смешници и гейши, а сред тях седеше новоизпеченият богаташ Сакакибара, чието име бе известно всекиму в Кабуточо^[34]. Той раздаваше благосклонни погледи на всички страни и обръщаше една подир друга чашките саке, а пълното му лице червенееше от алкохола. Когато лодката се изравни с оградата на имението „Фуджидохаку“, изпод платненото ѝ покривало се разнесоха бодри песни в съпровод на струнни инструменти. Закачливите звуци разлюляха речните води и огласиха брега. Пешеходците по моста Рьококубаши и по крайбрежните улици на Асакуса обръщаха любопитно глави към необичайната гледка. От брега всичко на лодката се виждаше като на длан. От време на време плъзгащият се по водата лек ветрец довяваше игриви женски гласове.

Щом лодката докосна брега на Йокоами, на борда ѝ се появи мъж с маска на странно чудовище с дълга шия. Под акомпанимента на шамисена той заподскача в някакъв ужасно смешен танц. На главата си мъжът бе надянал дълга шия от книжен плик, в края на която се развяваше огромен балон с нарисувано на него женско лице. Своето лице мъжът бе скрил в плика. Облечен бе в крещящо копринено женско кимоно, с бели таби^[35] на краката. Когато подскачаше и размахваше ръце, изпод алените му ръкави се подаваха мускулести китки с подпухнали, загрубели пръсти. Балонът с женското лице се поклащаше закачливо на вятъра, поглеждаше надолу към стрехите на близките крайбрежни къщи и — аха! — да закачи мачтите на насрещните корабчета. Хората наблюдаваха с интерес това забавно зрелище, пляскаха с ръце и избухваха в смях при всяко полюшване на балона.

Неусетно лодката стигна до моста Умаябаши. Той бе почернял от народ. Притиснатите едно до друго жълтеникави лица зяпаха с любопитство приближаващата се лодка. Главата на страшилището се очертаваше все по-ясно на фона на небето и разсмиваше зрителите с глуповатия си израз — ни плачлив, ни засмян, ни сънлив. Тя се издигна високо над водата и се заби в перилата на моста с лице към зяпачите, но след миг, повлечена от лодката, отново се понесе плавно напред в синия простор.

Минувачите по моста Адзумабаши отдалеч забелязаха приближаващата се към Камагато лодка, а хората в нея виждаха възбудената от нетърпеливо очакване тълпа. Сякаш се готвеха да посрещат войници от фронта. И там, както на моста Умаябаши, при появата ѝ избухнаха викове и смях.

Най-сетне лодката доплува до насипа Мукоджима. Шамисенът зазвуча още по-силно и тласкана от игривата мелодия, лодката запори стремително речните води като колесница с цветя, теглена от пъргави волове. И пътниците, които отиваха да се любуват на цъфналите вишни, и учениците, които с весели подвиквания размахваха червени и сини флагчета, и тълпите по двата бряга — всички бяха устремили поглед в необикновената лодка. Танцът на плашилото ставаше все по-плавен, а балонът с женското лице ту се поклащаше на речния бриз, ту чезнеше в белия дим на параходчетата или се издигаше нагоре — по-високо и от хълма Мацучияма. Станала обект на всеобщо внимание, главата лудуваше и кокетничеше със зрителите.

Недалеч от кея Кототои лодката се приближи до насипа, но не спря, а продължи надолу по течението. Хората, които се разхождаха около вила „Окура“, вече бяха забелязали чудовищната глава и като се питаха в недоумение: „Какво ли ще да е това?“, я изпроводиха учудени.

А лодката, предизвикала такова оживление на насипа, спря до кея Ханацукикадан и пътниците се изсипаха вкупом на поляната.

— Моите почитания! Моите почитания, господа! — кланяше се маскираният мъж на спътниците си и гейшите. После, под бурните аплодисменти на околните, смъкна плика и изпод алената му качулка се показа приветливо мъжко лице с гола глава.

На брега компанията започна бурна веселба. Мъжете и жените се пръснаха по поляната и се спуснаха да танцуват, като пляскаха с ръце и подвикваха закачливо. Без да сваля женското кимоно, мъжът нахлузи върху белите си таби сламени сандали с червени връзки и подгони гейшите. Той залиташе като пиян след тях, но и те не му оставаха длъжни и го погваха, а той хукваше подплашен да се крие. Околните се превиваха от смях. Алените поли на кимоното му се отмятаха и оголваха косматите му колене.

— Чакай да те хвана аз теб, Кий-чан, чакай! — заканваше се изразително като актьор мъжът и ту се прикриваше с ръкавите на женското си кимоно, ту удряше глава в някое дърво и се въртеше тромаво като в омагьосан кръг, без да може да хване някого. Всички наоколо се смееха от сърце. Притаила дъх, една от гейшите се промъкна на пръсти зад него и извика закачливо в ухото му:

— Хей, скъпи, виж ме, тук съм! — Сетне го тупна по гърба и побягна.

— Ей ти, какво правиш тук? — сгълча го един от гуляйджиите, хвана го за ухото и го повлече след себе си.

— Ох, пусни ме, боли! — захленчи смешникът, като свиваше вежди и правеше страдалчески гримаси. В израза му имаше нещо хем смешно, хем миловидно и на околните им се искаше да го подразнят — да го чукнат по главата или да му дръпнат носа.

Една около шестнайсетгодишна гейша го издебна, хвана го за двата крака и го прекатури на земята. Разнесоха се гръмки смехове, мъжът се изправи тромаво, но някой бързо закри очите му. Смешникът зина.

— Кой смее да ме обижда мен, стареца? — кресна той и с маниера на Юраноске^[36] разпери широко ръце и закрачи разгневен.

Този човек беше комедиантът Сампей — бивш борсаджия от Кабуточо. Още на младини той обичаше шегите и веселието, а на четирийсет и пет годишна възраст започна да учи при известния комик Янагибаши. Много скоро дотолкова се прочу с таланта си, че никой от комиците не можеше да му съперничи.

„Колко безгрижен е този Сакураи, просто да му завиди човек! (Сакураи беше фамилията на Сампей.) Роден си е за клоун, а не за борсаджия. Да не говорим, че е толкова доволен, сякаш всичко му е наред“ — казваха често по негов адрес старите му познати.

По време на Японо-китайската война Сампей отвори прилична канторка, нае четирима-петима души и завърза познанство със Сакакибара и други преуспяващи борсаджии. С друго обаче се прочу Сампей. За него обичаха да казват: „Само с този човек можеш да се повеселиш истински“. Сампей бе душата на всички компании, без него пиршествата бяха обречени на провал. Пееше хубаво, бе сладкодумен и нито за миг не се замайваше от популярността си. Нещо повече — без да обръща внимание на солидното си положение като борсов посредник и на мъжката си репутация, той съвсем по детски се радваше на похвалите и закачките на приятелите си и гейшите. Когато пийнеше, лицето му лъсваше под силната светлина на лампата, той започваше да подвиква весело и да сипе шеги, а очите му искряха от радост. Веселбите и развлеченията бяха в кръвта му, гуляйджийството — негово призвание. За Сампей всички хора бяха еднакви. Беше любезен дори с гейшите и не пропускаше, преди да поведе разговор, да се осведоми най-напред за здравето на всяка. Онези, които го срещаха за пръв път, отначало се дразнеха от присъствието му и го ругаеха наум. Но опознаеха ли го по-добре, ядът им минаваше и те с охота общуваха с него. Това ласкаеше Сампей. Контактите с хората бяха най-голямото му удоволствие. Но макар че бе известен, никой не се увърташе наоколо му, нито една жена не се увлече по него заради парите или заради популярността му. Не се обръщаха към него почтително. Викаха му просто „Сакураи-сан“. Постепенно всички свикнаха с това обръщение и никому не минаваше през ум, че не е твърде любезно. А и Сампей не очакваше от хората уважение или проява на нежни чувства. Поведението му караше околните да изпитват нещо средно между презрение, съчувствие и умиление.

Дори на бедняците не им идваше наум да му се поклонят при среща. Хорската снизходителност не само че не го засягаше, нещо повече — той я приемаше за нещо нормално.

Щом се сдобиеше с пари, Сампей веднага събираше компания и устройваше щедра почерпка. А поканеха ли го на банкет или на пийване с приятели, моментално зарязваше работата, забравяше всичко на света изхвръкваше от къщи. Още на прага компанията го посрещаше снизходително с думите:

— О, добре си дошъл! Благодарим ти за труда!

Сампей се покланяше дълбоко и напълно сериозно им отвръщаше:

— Дай боже и вие да ме почетете така!

После започваха шегите. Някоя от гейшите му подвикваше, като имитираше мъжки глас:

— Ей ти, я ми донеси онова там! — И му подхвърляше смачкано късче хартия.

— Хиляди благодарности! — покланяше се няколко пъти Сампей, полагаше късчето хартия на ветрилото си и угоднически й го подаваше. После с глас на уличен фокусник се провикваше: — О, благодаря ви! Хвърляйте, господа и дами, по-смело, хвърляйте! Услугата ще ви струва само два сена^[37]. Смилете се над нас бедните. Лишете силния, за да помогнете на слабия, господа токийци!

Не си мислете само, че този безгрижен човек не знаеше що е любов. И той като другите мъже водеше от време на време в къщата си момичета, но не стигна до женитба. Влюбеше ли се, готов бе на всичко, за да спечели благоволението на любимата си. Изпълняваше желанията й без капчица мъжко достойнство, съгласяваше се покорно с всяка нейна прищявка. Случваше се дори някоя пийнала нахалница да го нарече „глупак“ и да го удари по главата. Когато заведеше жена вкъщи, Сампей преставаше да посещава чайните. Всяка вечер събираше приятели и борсаджии на втория етаж на своя дом и под звуците на шамисена, в изпълнение на новата му любима, се лееше саке, гърмяха весели песни.

Веднъж един негов приятел му отне под носа поредната любима. Сампей понасяше тежко раздялата. Как ли не се мъчеше да открие причината за изневярата. Стигна дотам, че започна да купува подаръци за новия любовник, да води двамата на театър, да ги кани често у дома си, където ги настаняваше на почетно място, демонстрираше им щедрото си гостоприемство и с огромно удоволствие ги развличаше.

Намираха се и жени, които гледаха само да отмъкнат някоя пара от Сампей. Те се възползваха от мекушавия му характер, от това, че не бе ревнив, и изобщо спекулираха с безобидния му нрав. Сампей се влюбваше от пръв поглед до полуда, но както бързо се разпалваше, така бързо и угасваше страстта му. Затова често сменяше обекта на своята любов. Ала нито една не го обикна истински. Изстискваха го до последната йена, а после го зарязваха. Сампей нямаше авторитет и сред служителите в кантората си. Затова работата му не вървеше, докато накрая се разори. Той не се отчая — опита късмета си и като борсов посредник, и като агент, а на всеки срещнат се мъчеше да втълпи, че не след дълго отново ще забогатее.

Понякога го приемаха добре и му даваха работа, колкото да припечели нещо. Но Сампей отново попадаше в плен на някоя жена и така по цяла година едва свързваше двата края. Когато затъна до гуша в дългове, той отиде в кантората на стария си приятел Сакакибара и му се примоли:

— Не би ли могъл да ми дадеш някаква работа?

Така Сампей стигна до положението на обикновен закупчик. Ала не можеше да забрави сладостта на волния живот с гейшите. Веселието бе в кръвта му и дори в кантората си тананикаше шеговити песнички. Понякога му се причуваха нежни женски гласчета и леки звуци на шамисен и мислите му литваха недалеч. Накрая, изгубил напълно търпение, той пускаше в ход цялото си красноречие, откопчаваше някоя и друга йена назаем, залъгваше криво-ляво господаря и хукваше да се весели.

„Абе той не е лош човек“ — мислеха си някои и му даваха пари назаем. Но в крайна сметка започваха да се дразнят, че постоянно им досажда, и го ругаех наум: „Ама че нахалник се оказа този Сакураи! На такъв пройдоха хич да не вярва човек. По-рано не изглеждаше толкова лош. Само да ми падне пак с неговите молби, ще му дам да разбере!“. Но Сампей така се умилкваше, че никой не намираше сили да го наругае.

— Непременно ще ти ги върна следващия път. Само не ми отказвай сега! — преследваше той познатите си. — Хайде, моля те, дай ми малко пари назаем! Хващам се на бас, че веднага ще ти ги върна. Заклевам ти се в бога! — Така додяваше с упорството си и принуждаваше хората да му отстъпват.

На Сакакибара това му омръзна и един ден рече на Сампей:

— Слушай, какво ще кажеш, ако те вземам от време на време със себе си в чайните. Стига си додявал на хората! — Оттогава Сакакибара го водеше понякога в чайните като свой придружител. Така Сампей започна да се проявява на новото си поприще. Разтревожеше ли се Сакакибара от несполуките в търговията, нищо не му действаше така успокоително, както безгрижното лице на Сампей на чашка саке. Затова господарят все по-често го водеше със себе си. Накрая Сампей усвои новия занаят по-добре от работата си в кантората. Мотаеше се от сутрин до вечер безгрижно и подхвърляше на всеки срещнат:

— Да ви се представя, моля. Аз съм гейшата на кантората „Сакакибара“.

Жената на Сакакибара произхождаше от почтена фамилия. Имаха няколко деца, най-голямото от които беше момиче на около шестнайсет години. Всички — от господарката до прислужниците, обичаха Сампей.

— Сакураи-сан, ела тук да те почерпим! Ела в кухнята да си пийнеш една чашка, хайде! — привикваха го те често с надежда да ги поразвесели с пикантните си историйки.

А стопанката на дома обичаше да му казва:

— Ох, защо не съм безгрижна като теб! Тогава нищо не би ми дотягало, дори и недоимъкът. Какво по-голямо щастие от това да живее човек весело.

— Ами че така си е! От кое време не помня да съм се ядосвал. Ще попитате защо — защото винаги съм живял весело — повтаряше доволно Сампей.

Понякога си тананикаше с прегракнал глас. Какво ли не пееше — и народни песни, и балади, и мелодии от приказки. Слушаха го с удоволствие, защото пееше от сърце и гласът му звучеше по най-различен начин, дори наподобяваше звуците на шамисен. Излезеше ли на мода някоя песничка, Сампей пръв я научаваше и бързаше веднага да се похвали на господарката си:

— Чуйте само каква чудесна песничка съм научил! Когато в театъра „Кабуки“ поставяха нова комедия, Сампей ходеше по няколко пъти да я гледа. Стараеше се да запомни до най-малка подробност песните и да усвои всяка тънкост на изпълнението на Шикан и Яодзо^[38]. Нищо не можеше да го смути. Понякога даже в тоалетната или насред улицата се ококорваше, отмяташе глава и запяваше с всичка сила. А когато се чудеше какво да прави, започваше да си тананика или да имитира някой актьор. С една дума, и сам да останеше, място не можеше да си намери, ако не пее.

Сампей от дете се увличаше по музиката и хумора. Родом бе от Атаго в района Шиба. Дете с необикновени способности и силна памет, още като ученик в началното училище той си спечели славата на вундеркинд. Точно тогава започна да се увлича по шегите, затова, макар че беше отличник, съучениците му го гледаха с пренебрежение. Сампей хич не се трогваше от това. Най-много обичаше да събере публика и да разказва смешни истории. Докато разбере човек, той вече се е качил на висок стол и след няколко поклона започва да разказва увлекателно:

— Благодаря за вниманието, с което ме удостоявате, господа! Ето какво ще ви разкажа сега. Имало един господин, който обичал виното и жените. Колкото до жените, те му действали много по-силно от виното. Нали от времето на Аматерасу^[39] у нас казват: „Там, където няма жени, цари вечен мрак…“.

Речта на малкия разказвач се лееше плавно и внушаваше по детски искрена любов и уважение. След всяка негова дума и фраза публиката прихваше да се смее, а разказвачът й отвръщаше с поглед, пълен с обич и топлота — поглед на човек, който изпитва истинска наслада от общуването с хората. Когато в такт със звуците на шамисена отекнеше чаровният му глас в игрив народен припев, дори детската кръв закипяваше, усетила изкушенията на развихрилото се веселие.

На път за училище Сампей имаше навик да се спира под прозореца на учителя по музика и да слуша урока в захлас. Дори посред нощ, когато се заседяваше над книгите, чуеше ли музика, той мигом затваряше учебника и се унасяше.

Сампей бе двайсетгодишен, когато за пръв път попадна в компанията на гейши. Заобиколен от жени, с чаша в ръка, с пълни със сълзи очи, той потръпваше от вълнение под омайните звуци на шамисена. Без съмнение този младеж имаше природна дарба и обичаше изкуството.

Сампей стана комедиант преди всичко благодарение на господин Сакакибара. Веднъж Сакакибара му каза:

— Виж какво, от твоето размотаване тук няма никаква полза. Ако питаш мен, най-добре е да тръгнеш да развличаш хората, стига, разбира се, да имаш желание за това. Хем ще пиеш без пари в чайните, хем ще ти дават бакшиши. Какво по-хубаво от този занаят за лентяй като теб.

Сампей сякаш само това и чакаше и с помощта на господаря си се зае да изучава комичното изкуство при Янагибаши. Тогава учителят му даде псевдонима Сампей.

„Разбрахте ли, че Сакураи ще става шут. Брей, на какво ли не е способен човек!“ — разнасяха мълвата познатите му от Кабуточо. А Сампей, макар и новак, се справяше чудесно с изкуството да развлича хората и още преди да се прочуе като професионален комик, способностите му станаха добре известни на всички.

Веднъж господин Сакакибара събра няколко гейши на втория етаж на една чайна и обяви, че е решил да ги посвети в изкуството на хипнозата. Започна да ги приспива една след друга, ала само една по-младичка се поддаде отчасти на хипнозата. Какво ли не опита Сакакибара, но останалите гейши продължаваха да бодърстват. Тогава Сампей изведнъж се ококори уплашено и рече:

— Олеле, господине, тая хипноза хич не ми харесва. Като гледам как се унасят тези жени, струва ми се, че направо ще откача.

Истината беше, че и самият Сампей се изкушаваше да опита.

— Я гледай ти каква била работата! Дай да те хипнотизирам аз теб. Ето на, приспивам те и ти постепенно се унасяш… — говореше господинът, забил поглед в Сампей.

— А не, за нищо на света! Само това не! — развика се побледнял Сампей и хукна да бяга. Но Сакакибара се втурна след него, догони го и като го галеше по лицето, започна да му внушава:

— Ето на, хипнозата ти подейства. И да бягаш, и да не бягаш, нищо няма да те спаси.

Но още не беше изрекъл тези думи, когато Сампей отпусна глава и се свлече на пода.

Сампей изпълняваше всичко, което полу на шега, полусериозно го караха да върши. Кажеха ли му, че изглежда тъжен, той тутакси поглеждаше жално и избухваше в ридания. Попитаха ли го защо е сърдит, лицето му моментално почервеняваше от гняв. Преструваха се, че му предлагат саке, а вместо това му подаваха чиста вода, но той я приемаше с благодарност. Залъгваха го, че му подават шамисен, а той протягаше ръце и прегръщаше въображаемия инструмент. При всяка подобна шега се разнасяше пискливият кикот на гейшите. Накрая като похлупак на всички задевки Сакакибара вдигна полите на кимоното си точно под носа на смешника. Тогава някой подвикна:

— Ей, Сампей, приятно ли ухае, а?

— О, какъв прекрасен аромат! От този мирис сърцето ми се разтуптява още по-силно! — отвърна Сампей и благоговейно подсмъркваше.

— Хайде, стига толкова! — плесна накрая с ръце господинът право в ушите на Сампей, а той се ококори и завъртя глупаво очи.

— Олеле, май дойдох на себе си! Ама че страхотия е таз хипноза! Дали не съм извършил някакви щуротии, докато бях в несвяст, а? — тюхкаше се Сампей, сякаш наистина сега идваше на себе си.

В този момент заядливата гейша Умекичи се промъкна напред и се провикна:

Колко му е да го хипнотизирам този Сампей! Ето, виждате ли, дрямката вече го наляга. Хайде, хайде, унасяй се, какво чакаш! — После прокара ръка по лицето му и продължи да му внушава: — Ето, ти вече си безсилен, вече си хипнотизиран…

Неочаквано Сампей със зейнала уста се свлече и увисна на рамото й. После Умекичи започна да се преструва, че е богинята Каннон^[40], караше го да й се моли или го плашеше с голямо земетресение. Всеки път на лицето на Сампей се изписваха най-невероятни физиономии. Почувстваше ли обаче погледите на Сакакибара и Умекичи, моментално се свличаше и потъваше в лоното на съня.

Една вечер на път за Дома Умекичи срещна Сампей на моста и като го погледна втрещено, извика:

— Е, Сампей, хайде де!

Сампей избоботи нещо несвързано и падна по гръб точно насред пътя.

Този човек беше способен на всичко, за да разсмива и весели хората. Шегите му понякога бяха толкова непринудени, че околните ги приемаха съвсем сериозно.

Някой пусна слух, че Сампей се увлякъл по Умекичи и затова се поддавал така лесно на хипнозата й. Сампей наистина харесваше такива вироглавки като Умекичи, за които мъжете са нищо. Той така хлътна по нея, че при всеки удобен случай се опитваше да й намекне за чувствата си. Тя обаче продължаваше да го разиграва и изобщо не благоволяваше да го ощастливи с взаимност. Издебнеше ли момент, когато Умекичи бе в добро разположение на духа, Сампей се опитваше да я умилостиви, но тя ококорваше по детски очи и му отправяше заплахи от рода на:

— Ако отново те чуя да ми говориш за това, ще те хипнотизирам!

Сампей се вцепеняваше от погледа й и тутакси се отказваше от сериозните си намерения да й се обясни в любов. В края на краищата той не се стърпя и реши да се изповяда на господин Сакакибара:

— Извини ме, че те отвличам от търговските ти дела. Да си призная, не ми достига кураж и затова се обръщам с молба към теб. Ти имаш авторитет, склони я да ми подари поне една нощ!

— Разбрано. Можеш да разчиташ на думата ми — отсече господинът и воден от едничкото желание да си направи шега със Сампей, веднага се зае да урежда работата.

Още същата вечер Сакакибара повика Умекичи в една чайна, която често посещаваха, и й откри горещата молба на Сампей. Започнаха да се уговарят.

— Слушай, може и да е грях, но още тази вечер ще го привикаш тук. Ще го хипнотизираш хубавичко, ще го съблечеш чисто гол и прави с него каквото си поискаш. А аз ще се скрия някъде да ви се полюбувам — увещаваше я Сакакибара.

— Ох, някак си ми е жал за него… — рече колебливо Умекичи, но после реши, че няма да е зле да си направят шега. Нали Сампей не бе от онези, дето се обиждат.

По-късно същата вечер Умекичи изпрати по един рикша писмо до Сампей. „Тази вечер съм сама. Непременно ела да ме навестиш!“ — пишеше му тя. Като прочете писмото, Сампей се разтрепери от радост. Нямаше съмнение, че господинът бе казал добра дума за него. Натъкми се с необичайно старание и наконтен като франт, се отправи към Дома.

— О, ти ли си, заповядай! Не се стеснявай, влизай! Сампей-сан, тази вечер съм съвсем сама. Отпусни се де, чувствай се като у дома си! — подкани го любезно Умекичи и го въведе в стаята. Подложи му възглавница, наля му саке и се засуети угодливо около него. Сампей бе пообъркан от това необикновено внимание, но под действието на алкохола постепенно се успокои.

— Ох как обичам такива мъжки момичета като теб, Умекичи! — започна да я обсипва той с комплименти, без да подозира, че господарят му заедно с няколко гейши наблюдават от втория етаж през решетката на отвърстието за смет. Умекичи, едва сдържайки смеха си, се умилкваше около Сампей и му говореше:

— Сампей, ама ако наистина ме обичаш, докажи го!

— Ох, как да ти докажа! Трудно ми е! Ще ми се да си разсека гърдите и да ти покажа как изгаря сърцето ми по теб.

— Ами тогава ще те хипнотизирам и ще ти помогна да разкриеш душата си истински. Хайде, миличък, заради мене, унеси се! — изкомандва го Умекичи.

— Моля те, само това не! — Сампей бе решил твърдо да й се обясни тази вечер в любов. Нямаше смисъл да се лъжат повече. Готов беше да й разкрие напълно чувствата си. „Всъщност аз се поддавах на хипнозата, защото те обичам“ — мислеше да й признае той. Но тъкмо в този решителен момент се разнесе примамливият глас на Умекичи:

— Спокойно, спокойно, миличък! Ти си вече в обятията на съня.

Ясният й поглед му повеляваше да се подчини и той постепенно започна да се унася и да бълнува насън: „За милата ми Умекичи и живота си ще дам. Само да ми каже тя: «Умри!», ще умра начаса“.

Сакакибара и гейшите решиха, че Сампей вече е изпаднал напълно в състояние на хипноза, и спокойно се вмъкнаха в стаята. Наобиколиха спящия и прехапали устни, за да не прихнат, наблюдаваха с интерес как Умекичи се забавлява с него и я дърпаха за ръкавите. Сампей усети, че си правят шега, но не се издаде, а продължи да се преструва на хипнотизиран. Да се подчини на волята на любимата си, бе за него безкрайно удоволствие, затова, забравил срам, той изпълняваше капризите й.

— Тук сме само двамата. Не се стеснявай де! Хайде, събличай хаорито си!

При тези думи Сампей бързо свали коприненото си хаори с подплата, изпъстрена с вечерни сакури. Умекичи развърза тъмносиния му атлазен пояс на цветя, смъкна аленото му празнично кимоно и той остана по долно бяло копринено кимоно, на чийто гръб бе извезан богът на гръмотевиците сред преплитащи се огненочервени мълнии. Постепенно Умекичи го разсъблече напълно. Сампей стоеше гол от глава до пети, замаян от примамливите й слова. След като се повесели на воля и му се насити, гейшата го остави да спи и се измъкна навън с цялата компания.

На следващата утрин Сампей отвори очи и отправи към Умекичи влюбен поглед. Тя седеше до главата му по нощница, а наоколо нарочно, за да заблуди бедния Сампей, бе разхвърляла възглавници и дрехите си.

— Аз току-що станах и измих лицето си. А ти, миличък, така здраво спиш. Затова ще живееш дълго. — Тя му говореше, като че ли нищо не се е случило.

— Колко си мила, Умекичи! Дано е така, както казваш. Важното е, че сега няма по-щастлив човек от мен на света. Мечтата ми най-после се сбъдна.

Сампей въздъхна и направи няколко дълбоки поклона. После, като се суетеше, надяна кимоното си и рече:

— Извинявай, но ще си тръгна по-рано, че види ли ме някой, кой знае какви клюки ще плъзнат. Моите почитания, скъпа! Ама че кавалер съм бил! — Той се удари по главата и изскочи навън.

След няколко дни господин Сакакибара го попита:

— Сампей, абе какво става с тебе тези дни?

— О, хиляди благодарности! Всичко дължа само на теб. Но да ти кажа право, оказва се, че в крайна сметка жената си е жена, колкото и да изглежда отракана. Смятам, че ти е ясно, какво да ти разправям повече — отвърна Сампей.

— Абе по всичко личи, че си станал изпечен кавалер — отбеляза ехидно господинът.

— Е-хе-хе… — разнесе се звучният обигран смях на Сампей и той се плесна с ветрилото по челото.

Ключът

 

 

4 януари

Днес се случи нещо необикновено. Цели три дни не бях чистила, тъй че следобед, когато мъжът ми отиде на разходка, влязох да разтребя в кабинета. На пода, точно пред етажерката с книгите, върху която бях поставила ваза с нарциси, видях ключа. На пръв поглед — нищо особено. И все пак не мога да повярвам, че мъжът ми го е изтървал случайно, просто по невнимание. Не и този ключ. Невъзможна постъпка за моя съпруг — той е толкова внимателен и предпазлив. През всичките тези години, откакто си води дневник, никога не се е случвало да изтърве ключа… Разбира се, открай време знам, че има дневник, че го държи заключен в чекмеджето на писмената масичка, а ключа крие кога между книгите на етажерката, кога под килима. Ала съм наясно кое е редно и кое не е редно да знам, тъй че това, което знам, е къде е дневникът и къде е скрит ключът. И през ум не ми е минавало да се докосна някога до този дневник. Но, за съжаление, мъжът ми е толкова подозрителен по природа, че изглежда, не може да се успокои, ако не го заключи и не скрие ключа… Защо тогава днес е изтървал тъкмо този ключ и тъкмо на такова място? Дали пък нещо не е променило душевната му нагласа и не го е принудило да ме подтикне да прочета дневника? И понеже предполага, че ако ми го предложи открито, най-вероятно е да откажа, по този начин цели да ми внуши: „Ако проявяваш желание, прочети го тайно, оставям ти ключа“. От друга страна, се чудя възможно ли е да не му е хрумвало, че аз открай време знам къде държи ключа. Съмнявам се. Сигурно иска да каже: „Съгласен съм от днес нататък да четеш тайно дневника ми, но ще се преструвам, че дори не подозирам“.

Всъщност — все едно. Дори да е така, никога и за нищо на света не бих прочела дневника му. Не желая да се прокрадвам в душата му отвъд забранените граници, които сама съм си определила. Мразя да се ровят в душата ми, тъй че ненавиждам да надничам в чуждите. А и щом толкова настоява да отворя дневника му, навярно вътре е пълно с измислици. Не допускам, че ще ми достави кой знае какво удоволствие, ако наистина го прочета. Мъжът ми е свободен да си пише и мисли каквото иска. Както и аз на свой ред. От тази година също започвам да си водя дневник. Хора като мен, които не разтварят душата си пред другите, изпитват необходимост да разговарят поне със себе си. Само че аз няма да допусна грешката да му разкрия намерението си. Ще го изчаквам да излезе и едва тогава ще се залавям с писане, а тетрадката ще крия на място, за което никога не би му дошло наум. Всъщност една от причините за решението ми да си водя дневник е, че аз зная къде е скрит неговият, докато той няма дори да разбере за моя. Това изпълва душата ми с блаженото чувство за превъзходство…

Преди две нощи извършихме новогодишния ритуал… Ооо, какъв позор, че излагам върху хартия такива интимни подробности! Моят покоен баща все ме поучаваше с думите: „Не изневерявай на съвестта си“. Ако знаеше какво пиша в дневника си, колко ли би се измъчвал заради моето падение!… Както обикновено мъжът ми като че достигна сублимния миг, но аз, също както обикновено, останах неудовлетворена. А после се чувствах отвратително. Мъжът ми се срамува, че вече не е издръжлив както преди, и все се извинява, а от друга страна, ме упреква, че съм прекалено студена.

Под „студена“ разбира, казано в неговия стил, че съм твърде „традиционна“, твърде „затормозена“, с една дума, глупава и неоригинална. В същото време твърди, че съм „свръхсексуална“, ненормално полово активна и само по отношение на секса правя изключение от своята иначе вродена пасивност и резервираност. Вече двайсет години все се оплаква, че никога не проявявам ни най-малко желание да се отклоня от обичайния начин, от обичайната поза. Въпреки това обаче мълчаливите ми провокации никога не му убягват — той е невероятно чувствителен и откликва на най-незабележимия намек от моя страна и мигом разбира какво искам. Може би защото е вече наплашен от непрестанната борба и вечното съперничество с прекалено честите ми желания.

Смята, че съм твърде делова и лишена от романтика. Твърди, че не го обичам и наполовина толкова, колкото той мен. „За теб съм просто необходимост. И то некачествена. Ако наистина ме обичаше, би трябвало да си по-страстна. И да приемаш всичко, което искам от теб.“ Според него и аз имам отчасти вина, че не е в състояние да ме удовлетвори напълно. Ако бих се постарала малко повече да го възбудя, той не би бил чак толкова безпомощен. Упреква ме, че не полагам никакво усилие и макар да съм безкрайно лакома, само си седя със скръстени ръце и чакам да ми се поднесе всичко наготово. Нарича ме „студенокръвно животно, злобна жена“.

Предполагам, че има донякъде основание да ме смята за такава. Но добропорядъчните ми родители са ме възпитали да вярвам, че независимо от ситуацията, в която се намира, жената трябва да е смирена и да не проявява никаква активност към мъжете. Не че ми липсва страст, но у жена с моя темперамент страстта е прекалено надълбоко, за да изригне и да се разсее в атмосферата. Насиля ли се да я изкарам на повърхността, тя мигом увяхва. Мъжът ми, изглежда, не разбира, че огънят на моята страст е синкав и потаен, а не от онези, които пламтят буйно и заслепяват… Болезнената мисъл, която напоследък кара съзнанието ми да се гърчи, е, че нашият брак е може би ужасна грешка. Сигурно някъде по света за мен има по-подходящ партньор. Както и за мъжа ми къде-къде по-подходяща жена. Сексуалните ни вкусове изобщо не съвпадат — ние прекалено силно се отблъскваме. Омъжих се послушно за него, защото такава бе волята на родителите ми, и през всичките преживени заедно години смятах, че бракът трябва да е такъв. Вече съм сигурна обаче, че съм се събрала с мъж, който изобщо не ми подхожда физически. Принудена съм да го търпя, тъй като е моят законен съпруг. Но понякога, само като го погледна, кой знае защо, ми се повдига. Да, и това усещане не е отскоро, а още от първата брачна нощ, когато легнах в една постеля с него. Още си спомням съвсем ясно как изтръпнах при вида на лицето му, когато той си свали очилата с ужасно дебели стъкла. Хората, които носят очила, винаги изглеждат малко странно без тях, но колкото до лицето на мъжа ми, то внезапно стана пепеляво като на мъртвец. После той се приведе ниско-ниско над мен и аз усетих, че погледът му прониква надълбоко в душата ми. На свой ред също се втренчих в него, но при вида на кожата му — гладка и лъскава, сякаш бе от алуминий — отново потръпнах. Не бях забелязала това през деня, но сега видях около устните и под носа му наболите косъмчета брада — той има остра брада — и от това също леко ми се догади. Може би защото за пръв път виждах толкова отблизо мъжко лице. Така или иначе, оттогава до ден-днешен наблюдавам ли по-дълго лицето на мъжа си на ярка светлина, винаги изтръпвам както през онази първа брачна нощ. Загасвам лампата до леглото си, за да не го гледам, но тъкмо тогава той особено държи да е светло. И започва да разглежда тялото ми, като се взира във всяка пора, във всяка гънка. (Мъча се да се съпротивлявам на желанието му, но той така ми досажда с настойчивостта си да разглежда краката ми, че съм принудена да отстъпвам.) Не познавам друг мъж, но се чудя дали и останалите са толкова досадни. Дали тези лакоми, лепкави, лигави ласки са типични за всички мъже?

 

 

8 януари

Снощи се напих, но мъжът ми бе по-зле и от мен. И не преставаше да настоява да го целувам по клепачите, за което напоследък не ме беше молил. Чувствах се омекнала, безволева, може би затова склоних. Всичко щеше да е наред, ако случайно не видях онова, което не биваше да виждам — лицето му без очила. Когато го целувам по клепачите, също затварям очи, но снощи неволно ги отворих към края. Лъщящото му алуминиево лице изникна пред погледа ми като кадър в едър план. Изтръпнах. В следващия миг усетих, че пребледнявам. За щастие, той почти веднага си сложи пак очилата. За да се залови както обикновено да разглежда като под лупа ръцете и краката ми… Без да кажа дума, загасих нощната лампа до главата си. Той понечи да я запали, но аз я избутах далеч встрани. „Моля те! Нека още веднъж да те погледна!…“ — повтаряше той, търсейки лампата в мрака, но най-сетне разбра, че няма смисъл, и се отказа… Отдавна не се бяхме любили толкова дълго…

Неистово го мразя и също толкова неистово го обичам. Отвращава ме физически, но въпреки това не мога да се отдам на друг. Не съм в състояние да изневеря на моралните принципи, с които съм възпитана. Перверзните му ласки ме объркват и смущават, но поне разбирам, че все още ме обича безумно, а това на свой ред ме задължава да му се отблагодарявам някак.

Ех, ако бе запазил някогашната си жизненост!… Защо силите му пресъхнаха така?… Според него вината, разбира се, е у мен — била съм прекалено ненаситна, с което съм го извеждала напълно от релсите. Жените били издръжливи в това отношение, но мъжете работели с интелекта си, тъй че рано или късно това се отразявало зле на физиката им. Подобни натяквания ме карат да се срамувам, но и той вероятно си дава сметка, че не бива да бъда упреквана за нещо, независещо от мен — просто такава ме е създала природата. Ако наистина ме обича, длъжен е да се научи как да ме задоволява. Но пак ще повторя, че не мога да понасям отвратителните му навици в леглото. Те не само не ме възбуждат, а дори съсипват настроението ми. Може да е старомодно, но предпочитам да се любя на тъмно, скрита под завивките, и то — със затворени очи, за да не виждам нито лицето му, нито каквото и да било друго. Нещастие е вкусовете на съпрузите да се разминават толкова драстично. Няма ли някаква възможност да постигнем компромис?

 

 

20 януари

Цял ден ме боли глава. Не като след препиване, но снощи май наистина прекалих… Господин Кимура се безпокои, че съм започнала доста да пия. Напоследък отказва да ми налива повече от две чашки. Все се опитва да ме спре с думите: „Не мислите ли, че ви стига?“, А мъжът ми, напротив, гледа да ми сипва все повече. Знае, че не мога да откажа, когато ме канят, и вероятно е решил да ми налива, докато провери колко нося на пиене. Но вече съм наближила границата. Досега успявах да пия с мъжа си и господин Кимура, без да ми личи колко съм пияна. Не изпитвам удоволствие от алкохола, а и внимавам да не прекаля, защото сетне страдам от последствията. Занапред трябва да съм наистина по-внимателна…

 

 

29 януари

От случилото се снощи помня, че препих, почувствах се зле и отидох в тоалетната. Смътно си спомням също, че после влязох в банята и там припаднах. Останалото ми се губи напълно. А когато на разсъмване отворих очи, видях, че съм си в леглото — значи някой ме бе пренесъл. През целия ден главата ми беше като оловна и нямах сили да стана. Прекарах деня в полудрямка — ту отварях очи, ту отново започвах да сънувам. Сега, привечер, ми е малко по-добре и пиша това в дневника си. Щом свърша, веднага пак ще си легна.

 

 

30 януари

Оттогава все още не съм ставала от леглото. Вече е девет и половина сутринта. Понеделник е и мъжът ми излезе преди около половин час. На тръгване се промъкна на пръсти в спалнята, но аз се престорих на заспала. Той се вслушва известно време в дишането ми, целуна още веднъж краката ми и излезе. След него се появи старата прислужница да се осведоми как съм. Накарах я да ми донесе гореща хавлиена кърпа, плиснах си набързо очите на мивката в стаята и ѝ заръчах да донесе прясно мляко и рохко яйце. Попитах я за Тошико. Била си в стаята. Но така и не влезе при мен. Вече се чувствах достатъчно добре, за да стана, но реших да полежа и да си пиша дневника. Чудесен шанс да обмисля случилото се. Защо ли се напих така? Мисля, че отчасти е виновно физическото ми състояние, а освен това не пихме обичайния коняк „три звезди“. Мъжът ми бе донесъл „Курвоазие“ — „коняка на Наполеон“. Толкова ми хареса, че не усетих как прекалих. Не обичам да ме виждат пияна, тъй че, когато препия и се почувствам зле, имам навика да се затварям в тоалетната. И онази вечер направих същото. Колко ли минути съм седяла затворена там? Може би дори не минути? Какви ти минути? Вероятно час или даже два. Всъщност не ми беше чак толкова зле. Бях по-скоро в особено приповдигнато настроение.

Главата ми се бе размътила, но все още помнех, макар и откъслечно, отделни подробности. Спомням си, че от дългото клечане в тоалетната кръстът и краката така ме заболяха, че неволно се облегнах с длани на пода. Главата ми все повече се отпускаше и накрая също допря пода. Спомням си го, макар и смътно. После усетих, че цялото ми тяло се е просмукало от острата и противна миризма, и водена от желанието си да се очистя от нея или пък от нежеланието си да се върна при останалите в този вид — залитайки и клатушкайки се, — съм отишла направо в банята и съм се разсъблякла. Това ми се мержелее като далечен сън. Оттам насетне не помня нищо. (Вероятно са викали доктор Кодама, защото над лакътя на дясната ми ръка има лейкопласт, което ще рече, че са ми сложили инжекция.)

Когато дойдох на себе си, бях вече в леглото, а ранното утринно слънце леко осветяваше спалнята. Трябва да беше около шест часът. Но и след това съзнанието ми не се избистри. Целия вчерашен ден ме мъчеше нетърпимо главоболие, а тялото ми сякаш се сгромолясваше в непрогледна пропаст — все по-надолу и по-надолу. Безброй пъти ту се събуждах, ту отново заспивах или по-скоро се реех между съня и действителността, без нито да се събудя напълно, нито да заспя дълбоко. Имах чувството, че навремени се потапям в някакъв друг свят, който ми помага да забравя непоносимото главоболие.

Това, разбира се, бе сън. Но може ли сънят да е толкова жив, толкова истински? Най-напред внезапно се усетих на върха на болезнено остър екстаз, на такова физическо удовлетворение, надминаващо всичко, което бих могла да очаквам от мъжа си. Но миг след това разбрах, че върху мен лежи не той, а господин Кимура. Дали бе останал да пренощува, за да помогне в грижите около мен? Къде се бе дянал мъжът ми? Биваше ли наистина да върша нещо толкова безнравствено?… Но удоволствието бе тъй неописуемо, че нямах време да разсъждавам за дреболии. Никога за повече от двайсет години брачен живот мъжът ми не ме е правил дори за миг толкова щастлива. Вече повече от двайсет години той ме „угощава“ с нещо съвсем блудкаво, не напомнящо дори бегло удоволствието от онази нощ, нещо възтопло и недоварено, след което в устата остава ужасно противен вкус. Едва сега си давам сметка, че никога до онзи миг не съм се любила истински. Научих го благодарение на господин Кимура.

От друга страна, разбирам, че е било само насън. Мъжът, с когото се любех, изглеждаше като да е господин Кимура — поне така го чувствах в съня си, но всъщност бе мъжът ми. Лежах, притисната в обятията на мъжа ми, а си представях, че се любя с господин Кимура…

Онази нощ мъжът ми сигурно ме е пренесъл от банята в леглото и възползвайки се от състоянието ми, се е забавлявал както и колкото си иска с тялото ми… За миг дойдох на себе си, когато зацелува неистово подмишницата ми — така се беше увлякъл, че очилата му паднаха, тупнаха на хълбока ми и аз се събудих от ледения им допир. Бях разсъблечена и лежах по гръб, чисто гола, осветена от две ярки лампи — лампиона и още една, луминесцентна. Кой знае, може би тъкмо режещият блясък на луминесцентната лампа ме бе събудил. Така или иначе, лежах с помътено съзнание. Той вдигна припряно очилата, сложи си ги и като се отказа от подмишниците, започна да смуче тялото ми от кръста надолу. Инстинктивно се сгърчих и понечих, помня, да се добера до одеяло, за да се прикрия. Мъжът ми забеляза, че не спя, и ме зави с юрган и одеяло, а после загаси луминесцентната лампа до възглавницата и покри абажура на лампиона…

Не държим в спалнята луминесцентна лампа. Трябва да бе донесъл своята от кабинета. Като си помисля, че под ослепително ярката ѝ светлина е разглеждал с наслада всяка подробност от тялото ми, че е изучавал едно по едно места, които аз самата не познавам добре, пламвам от срам. Предполагам, че дълго ме е държал гола. Доказва го фактът, че за да не се простудя, а и за да не се събудя, бе разпалил печката до червено, тъй че в спалнята бе непоносимо горещо. Сковавам се от срам и ненавист, като си представя как си е играл с мен, но тогава най-много ме измъчваше страшното главоболие. Той сдъвка някакви таблетки — квадронокс ли, луминал ли, исомитал ли, — очевидно приспивателно, и с глътка вода ми го изля в устата от своята уста. Не се възпротивих, защото исках да се отърва от главоболието. След малко пак започнах да губя съзнание и се залюшках между съня и действителността.

Сетне ме връхлетя илюзията, че сякаш държа в обятията си господин Кимура. Илюзия ли? Илюзията е призрачно видение, което може всеки миг да се стопи, да изчезне във въздуха, а онова, което аз виждах и чувствах, не бе чак толкова безплътно и неуловимо. Казах „илюзията, че сякаш държа в обятията си…“, но това „сякаш“ е излишно, защото кожата на ръцете и на бедрата ми все още тръпне от сладостна нега. Толкова различно от обятията на мъжа ми! С тези две ръце аз се вкопчих в силните млади рамене на господин Кимура и той ме сломи под своето яко и гъвкаво тяло. Спомням си, че кожата му бе изключително бяла, сякаш не бе на японец… Срам ме е да призная, макар че мъжът ми вероятно не подозира за съществуването на този дневник, поради което няма как да прочете написаното в него, но… ако и той можеше поне веднъж да ме накара да изпитам същото! О, защо и той не е такъв!… Колкото и да е странно, макар да твърдя, че е сън или е сън, преплетен с реалност, през цялото време някак знаех, че всъщност мъжът ми е този, който така властно ме обладава, а аз си представям, че е господин Кимура. И все пак не можех никак да свържа с мъжа си онова неописуемо чувство на удоволствие и на тръпнеща наслада, което не познавах отпреди.

Ако благодарение на същия коняк — „Курвоазие“, бих могла отново да се напия и да изпитам блажената илюзия, бих искала да пия от него още много пъти. Трябва да съм благодарна на мъжа си. Чудя се дали истинският Кимура прилича на онзи от съня ми и защо ми се яви в такъв вид, макар наяве да съм го виждала само облечен? Дали истинският е различен от онзи в съня ми? Бих искала поне веднъж, не само във въображението си, да видя голото тяло на господин Кимура…

 

 

9 февруари

Днес Тошико помоли за разрешение да живее отделно от нас. Причината според твърдението ѝ е, че се нуждае от спокойно място, за да учи пълноценно. За щастие, имало такова място, тъй че неочаквано ѝ хрумнала идеята да се премести там. Ставаше дума за дома на поостарялата вече мадам Окада — някогашната ѝ учителка по френски в колежа „Дошиша“, която все още ѝ дава частни уроци. Съпругът ѝ е японец. Парализиран е, тъй че мадам Окада го изхранва със заплатата си от колежа и с частните си уроци, но откакто мъжът ѝ е прикован на легло, ходи по домовете на частните си ученици, а у дома си приема само Тошико. Къщата им е голяма, но те нямат деца и, както обясни Тошико, не използват пристройката — някога кабинет на съпруга. Тъй че, ако тя „проявяла добрината“ да се настани там, мадам щяла по-спокойно да излиза и да не се притеснява, че оставя сам парализирания си съпруг. Имали и телефон, и баня с газов бойлер.

Изглежда, двамата съпрузи наистина ще са безкрайно щастливи, ако Тошико им стане квартирантка. Готови били да ѝ осигурят и телефон, а стига да пожелаела да пренесе и пианото си, подът на пристройката можел да се подсили с тухли. За банята и тоалетната се минавало през стаята на болния — наистина неудобно, но без всякакви проблеми и особени разходи можело да се прокара пряк коридор. В отсъствие на мадам рядко някой им се обаждал по телефона, но и да ги потърсели, болният почти никога не отговарял. С други думи, двамата съпрузи били готови да правят всичко, само и само Тошико да е напълно спокойна и никой да не я притеснява, като предлагали и много нисък наем. Ето защо Тошико искала да се възползва за известно време от тази възможност.

Сигурно вече е съвсем разочарована от това, което става вкъщи. През три-четири дни господин Кимура е у дома и още с влизането му сядаме да пием — вече сме изпразнили втора бутилка „Курвоазие“. А след всяко пиене аз неизменно припадам в банята. Не ще и дума, с изненада е забелязала, че от полунощ нататък спалнята на родителите ѝ често сияе от ярката светлина на луминесцентната лампа. Не знам обаче дали това е единствената причина да иска да се отдели от нас, дали няма и друга, за която не иска да ни каже. Отговорих ѝ, че сама трябва да попита баща си дали е съгласен. Ако той не възразява, и аз няма да съм против.

 

 

16 февруари

Преди малко… минаваше четири и половина, се случи нещо обезпокоително. Крия дневника си в чекмеджето на шкафа в нишата на дневната. (Никой, освен мен не отваря — дори не докосва — това чекмедже.) Дневникът ми е на дъното под купчина стари книжа — лични документи, писма от родителите ми и други такива. Обикновено изчаквам мъжът ми да не е вкъщи и тогава сядам да пиша, но понякога нарушавам това правило, било за да запиша нещо, преди да съм го забравила, или пък защото толкова силно ми се приисква да пиша, че нямам търпение да изчакам да остана сама. В такива случаи го издебвам да се затвори в кабинета си. Той е точно над дневната и макар оттам да не долита нито звук, някак разбирам какво прави мъжът ми горе — дали чете, или пише нещо; дали е извадил собствения си дневник, или просто седи, унесен в мисли. Умея, струва ми се, доста точно да определям кога какво прави, но вероятно и с него е същото. В кабинета е винаги съвършено тихо, но от време на време той като че затаява дъх и насочва цялото си внимание към дневната. Тогава горе настъпва, или поне така си въобразявам, някакво невероятно затишие. Това обикновено става, когато, заслушана в мълчанието горе, седя в дневната и пиша тайно в дневника си. Едва ли е само плод на въображението ми.

За да не вдигам шум, не използвам писалка и европейска хартия, а пиша съвсем ситно с четка и туш върху листове мека оризова хартия, която съм прегънала на две като японска тетрадка. Днес следобед обаче така се унесох в писането, че за миг забравих за околния свят. Точно тогава (случайно или нарочно) мъжът ми слезе безшумно по стълбата, тръгна към тоалетната и мина покрай дневната, но не влезе. Сетне пак се върна в кабинета си. Казвам „безшумно“, защото така поне ми се стори. Може би наистина е имал нужда да отиде до тоалетната, може би не се е прокрадвал безшумно, а е слязъл както обикновено и съм щяла да го чуя, ако не се бях вглъбила в писането. Така или иначе, чух стъпките му едва когато бе вече слязъл от втория етаж. Пишех, облегната на масата, но моментално скрих под себе си тетрадката и кутийката с четката. (Не използвам класическия камък за разтъркване на туша, а специална кутийка, която е като преносима мастилница. Спомен ми е от татко, много ценна китайска антика от рядък вид дърво.)

За щастие, не успя да ме залови на местопрестъплението, но когато мушнах тетрадката под възглавничката, върху която седях, измачках няколко от тънките и фини листове. Интересно дали чу шума — тази хартия издава специфично шумолене. Сигурно чу. И безспорно разпозна шума. И се досети за какво използвам точно такава хартия. Отсега нататък трябва да съм много внимателна. Какво да направя, ако наистина е разбрал, че си водя дневник? Дори да потърся ново скривалище, в тази тясна стая няма безопасно място. Единственият начин да не го открие, е за нищо на света да не отсъствам, когато той си е вкъщи. Напоследък дни наред имам ужасно главоболие и не излизам толкова често, колкото преди. Пазаруването съм поверила най-вече на Тошико и на старата прислужница. Само че господин Кимура ме покани да гледаме в кинотеатър „Асахи“ филма „Червено и черно“. Много искам да отида, но дотогава трябва непременно да измисля какво да правя с дневника.

 

 

19 февруари

Не мога да разбера какво таи в ума и в сърцето си Тошико. Тя като че обича майка си и в същото време сякаш я мрази. Едно е сигурно обаче — ненавижда баща си. По всичко личи, че тълкува погрешно съпружеските ни отношения и е убедена, че не аз, а той е извратен по природа. Както и че баща ѝ ме кара насила да задоволявам сексуалните му желания, макар да съм твърде слаба, за да издържам на подобно напрежение. И на всичко отгоре е пристрастен към перверзни удоволствия, в които ме въвлича против волята ми. (Трябва да призная, че тъкмо аз се опитах да ѝ създам такова впечатление.) Когато вчера дойде за последните си останали вещи и се отби в спалнята да ми се обади, единственото, което каза, бе мрачно предупреждение:

— В крайна сметка татко ще те унищожи, така да знаеш.

Съвсем необичайно за човек като нея — тя е сдържана и резервирана и в това отношение прилича на мен. Предполагам, че макар да не признава, се тревожи това да не влоши болестта ми и затова мрази баща си. И все пак тонът, с който изрече предупреждението си, прозвуча някак особено подигравателно, недоброжелателно и злобно. Не мога да повярвам, че го каза с топлото чувство на загрижена за майка си дъщеря. Дали пак дълбоко в себе си това момиче не страда от комплекс, че външно не е чак толкова очарователна като майка си, макар да е с цели двайсет години по-млада? Открай време твърди, че не понася господин Кимура. Може би защото ѝ напомня любимия ми Джеймс Стюард? Или умишлено крие истинските си чувства и се преструва, че го мрази? Чудя се дали тайно не е настроена враждебно към мен?

Правя всичко възможно да не излизам от къщи, но рано или късно все пак ще ми се наложи. Както и не е изключено някой ден мъжът ми да се прибере неочаквано точно когато би трябвало да има часове. Блъскам си главата какво да правя с този свой дневник. Ако бездруго няма смисъл да го крия, то поне бих искала да знам дали го чете тайно, дали очите му препускат по тези страници. Хрумна ми да използвам някакъв знак, по който да разбера отварял ли е дневника; знак, известен само на мен и незабележим за него… От друга страна, няма ли да е по-добре, ако го забележи? Кой знае, ако разбере, че знам как чете тайно дневника, може би ще е по-предпазлив. При всички случаи никак не е лесно да се намери подходящ знак. И да успея веднъж, едва ли ще повторя благополучно опита си. Нищо чудно рано или късно той да ме надхитри. Мога например да сложа някъде между страниците клечка за зъби — тя ще падне, щом тетрадката се отвори. Първия път опитът сигурно ще е успешен, но после той ще запомни между кои две страници е клечката и ще я постави пак на същото място. (Него доста го бива за подобни коварства.) И все пак е почти невъзможно всеки път да измислям нещо различно.

След дълги размисли реших да опитам с прозрачна целофанова лента (широка пет сантиметра и три милиметра), с която да залепя една за друга предната и задната корица на дневника. (На осем сантиметра и два милиметра от горния и на седем сантиметра и пет милиметра от долния край.) Трябва обаче всеки следващ път да променям дължината ѝ, както и мястото на залепването. По този начин, за да чете дневника, ще бъде принуден да отлепва лентата. Нищо не му пречи, разбира се, да отреже ново, също толкова дълго парче и да го постави точно на мястото на старото, но това е твърде досадна и сложна операция. А и при отлепването, колкото и да внимава, не е възможно да не нарани корицата. За щастие, дневникът ми е подвързан с много деликатна плътна бяла хартия хошо, която е и добре гланцирана, тъй че няколко милиметра от нея при всички случаи ще останат по отлепената лента. Едва ли ще може да чете дневника ми, без да оставя следи.

 

 

27 февруари

Неделя е, но господин Кимура дойде в девет и половина сутринта и попита не искам ли да гледам „Червено и черно“. Сега неделите били единствените му свободни дни, защото кандидат-студентите се готвели трескаво за приемните изпити и той, като всички учители от горните класове, бил изключително зает. През март щял да разполага с много повече свободно време, но този месец бил принуден няколко дни седмично да се задържа до късно след часовете, за да провежда извънредни занятия. И след като се приберял в квартирата си, често го посещавали ученици от други училища с молба да им дава частни уроци. Защото — по собствените му думи — се славел със силната си интуиция и винаги познавал какво ще се падне на изпитите. Мисля, че разбирам защо го смятат за човек със силна интуиция. Не зная що за учен е, но колкото до интуицията, мъжът ми не може изобщо да се сравнява с него…

Само че в неделя моят съпруг си е цял ден вкъщи, тъй че не е много уместно да излизам. На път към нас господин Кимура се бе отбил при Тошико и не след дълго дойде и тя. На лицето ѝ бе изписано: „На мен лично никак не ми се ходи, но сигурно ще ви е неудобно да излезете двамата сами, затова съм готова да направя тази жертва за теб“. Господин Кимура обясни, че в неделя трябва да се отиде рано, иначе рискуваме да не си намерим места. Мъжът ми също започна да ме уговаря: Толкова пъти съм му била повтаряла, че искам да гледам този филм, тъй че щяло да е глупаво да изпусна сега възможността. А и той бездруго щял цял ден да си остане вкъщи, така че не бивало да се колебая. Знаех защо толкова енергично ме насърчава, но се бях подготвила за такъв случай и отидох на кино. Влязохме в салона в десет и половина и излязохме малко след един часа. Поканих Тошико и господин Кимура да обядват у дома, но те отказаха и се прибраха в квартирите си. Макар мъжът ми да бе казал, че цял ден ще си е вкъщи, двамата с него буквално се разминахме на вратата — той излезе към три на разходка и се върна чак привечер. Щом останах сама, веднага измъкнах дневника си и го разгледах внимателно. Прозрачната целофанова лента си беше като че на мястото, там, където я бях залепила. На пръв поглед и по повърхността на обложката не личаха следи. Но когато я огледах с лупа, на две-три места открих следи от отлепване, които едва се забелязваха (очевидно бе действал с изключително внимание). За по-голяма сигурност, освен лентата бях пъхнала в дневника и клечка за зъби — на определена страница, която, разбира се, запомних. Намерих клечката на съвсем друго място.

Вече няма ни най-малко съмнение, че той е чел тайно дневника ми. Какво да правя сега — да продължа ли да го водя, или да се откажа? Започнах го с едничкото намерение да разговарям сама със себе си, защото не желая да разкривам душата си пред никого. Но сега, когато вече е ясно, че наистина друг човек го чете, мисля, че е редно да се откажа. И все пак този човек е собственият ми съпруг, а двамата сме сключили негласно споразумение да се държим тъй, сякаш никой от нас не подозира за тайните на другия. Затова може би е по-нормално да продължа да пиша. Ще мога да му казвам неща, които иначе би ме било срам да му призная открито. Но дори да го чете и занапред, бих искала никога да не се издава. Всъщност той не е от тези, които ще се издадат, тъй че едва ли е необходимо да споменавам това.

От друга страна, независимо какво мисли, държа да знае, че аз наистина не чета дневника му. Би трябвало по-добре от всеки да е наясно, че съм старомодна и прекалено добре възпитана, за да си позволя да надникна скришом в нечии интимни записки. Знам къде държи тетрадката, пипала съм я, случвало се е дори да я отворя и да я разлистя, но никога не съм прочитала нито дума. Това е самата истина…

 

 

7 март

И днес (за втори път тази година) ключът се въргаляше пред етажерката с книги. Предишният път бе на четвърти януари сутринта. Бях влязла да почистя кабинета, когато мъжа ми го нямаше, и бях съзряла ключа пред вазата с нарциси. А тази сутрин ми се стори, че китайските сливи са повехнали, тъй че отидох да ги сменя с камелии, и тогава отново видях ключа на същото място. Помислих си, че не е случайно, отворих чекмеджето, извадих дневника му и ахнах — и той като мен го бе залепил с прозрачна целофанова лента. Привидно, за да не го чета, а всъщност за да ме накара да го отворя, и то на всяка цена.

Дневникът му е в обикновена ученическа тетрадка с корици от гладък дебел картон — от него лентата се отлепва по-лесно и без усилие. Искаше ми се — просто от любопитство — да разбера дали наистина ще успея и се помъчих да го отворя много внимателно. Положих цялото си старание и внимание, но въпреки това останаха, макар и едва видими, драскотини. Не можах да ги избегна, макар хартията да е твърда и гладка. Нямаше да е чак толкова страшно, ако бяха останали следи само там, където е била залепена лентата, но за беда пострада и повърхността наоколо — драскотините сякаш се разбягаха встрани и беше невъзможно да се скрие, че някой е отварял тетрадката. Залепих на мястото на старата друга лента, но той, естествено, ще забележи и ще си помисли, че съм чела дневника му. Само че, както вече безброй пъти повторих, кълна се във всички богове: не съм прочела нито дума. Мъжът ми знае, че не понасям непристойните приказки, и вероятно намира за необходимо да разговаря с мен по този начин. Точно затова ми е още по-неприятно, дори противно, да чета какво е писал.

Отворих бързо и рязко дневника и погледнах колко е изписал. Разбира се, от чисто любопитство. Обикновено хвърлям светкавичен поглед на дребния му нервен почерк върху някоя страница — редовете се точат като върволица от мравки — и веднага я затварям. Днес обаче открих, че тук-там са залепени някакви неприлични снимки. Затворих омерзена очи и запрелиствах по-бързо от друг път страниците. Какво ли е това? Откъде е взел тези снимки и защо ги е залепил в дневника си? Дали за да ги видя? Изведнъж в главата ми се прокрадна ужасяваща мисъл. Напоследък нощем насън ме връхлита усещането, че навремени в стаята внезапно лумва ослепителна светлина. Като че някой ме снима със светкавица. Струва ми се, че този „някой“ е хем мъжът ми, хем господин Кимура. Сега обаче си давам сметка, че не е било нито сън, нито халюцинация. Най-вероятно мъжът ми (това не би могъл да е господин Кимура) ме е снимал много пъти. Спомням си, че веднъж каза: „Дори не подозираш колко красиво и съвършено е тялото ти. Искам някога да те снимам и да ти го покажа“. Ами, разбира се, снимките са мои, няма съмнение…

Често, докато спя, зашеметена от алкохола, усещам в просъница, че ме събличат чисто гола. До днес се чудех дали това не е поредната ми халюцинация, но ако снимките са наистина мои, значи се е случило в действителност. Будна и напълно трезва не бих му разрешила да ме снима в този вид, но нямам нищо против да го прави, когато не съм на себе си. Разбирам, че е перверзно, но щом му доставя такова огромно удоволствие да ме съзерцава гола, може би като предана съпруга съм длъжна да търпя и да му позволявам да се забавлява, като ме разсъблича. Стига да не знам за това. В миналото добродетелната съпруга просто се е подчинявала, охотно или принудително, на заповедите на мъжа си, независимо колко са непристойни и противни. А и моят случай е по-особен. Щом мъжът ми не може да се възбужда без подобни налудничави удоволствия, и то за да задоволява не друга, а мен, имам още по-голямо основание да му позволявам подобни волности. Така ще изпълня не само съпружеския си дълг. Като възнаграждение за моята покорност и преданост ще бъде задоволена и ненаситната ми сексуална жажда.

И все пак не му ли е достатъчно да ме разсъблича чисто гола? Защо му е да ме снима в тези пози, а после да налепва снимките из дневника си? Най-вероятно за да ги видя? Нали той най-добре от всеки друг знае, че у мен съжителстват похотлива развратница и целомъдрена съпруга?

Интересно кого ли е помолил да промие снимките? Защо е било нужно да стига дотам, че да кара чужд човек да гледа подобно нещо? Дали постъпката му не е някаква отвратителна шега с мен, или смисълът ѝ е по-друг? Дали той, който винаги ме подиграва за моята „изтънченост“, не е намислил да ме накара да се избавя от глупавата си стеснителност?…

 

 

14 март

Тази сутрин Тошико дойде, когато баща ѝ бе вече излязъл. Заяви, че иска да поговорим. Изглеждаше сериозна и мрачна. На въпроса ми за какво става дума, отсече, че вчера в квартирата на господин Кимура видяла онези снимки. Гледаше ме право в очите. Не я разбрах и я помолих да ми обясни по-ясно. Отговорът ѝ бе, че каквото и да става, тя е на моя страна. Затова настоява да чуе от мен цялата истина.

Господин Кимура обещал да ѝ даде някаква френска книга и вчера, минавайки покрай квартирата му, се отбила да я вземе. Той не си бил вкъщи, но тя все пак влязла, свалила въпросната книга от полицата и в нея открила снимките. Искаше да разбере какво значи това. Отвърнах, че все още не ми е ясно за какво говори, а тя ме обвини в опит да я излъжа. Хрумна ми, че снимките, които е видяла, са може би като онези долни фотографии, на които неотдавна се натъкнах в дневника на мъжа си — тоест аз, снимана в най-отвратителни пози. Не ми идваше наум никакво обяснение. Имах чувството, че в главата и душата на Тошико всичко това изглежда много по-сериозно, по-страшно, дори чудовищно, отколкото е в действителност. Сигурно си бе втълпила, че снимките са неоспоримо доказателство за безнравствената връзка между мен и господин Кимура. Тъкмо заради това, заради господин Кимура, заради мъжа си, а и заради самата себе си трябваше да се опитам да ѝ обясня ситуацията, и то веднага. Но дори да ѝ кажа истината, кой знае дали ще ми повярва. Поколебах се известно време и започнах:

— Сигурно няма да ми повярваш, но преди да го чуя току-що от теб, изобщо не предполагах, че тези срамни снимки може да се мотаят на чуждо място.

Но щом твърдиш, че си ги видяла, значи баща ти ме е снимал, докато съм спяла дълбоко, а господин Кимура само ги е проявил по негова молба. Друго между нас с господин Кимура няма, кълна ти се. А колкото до това защо баща ти ме е довел до съответното състояние, а после ме е снимал или защо не е проявил сам снимките, а е помолил господин Кимура, оставям обяснението на твоето въображение. Вярно, че си ми дъщеря, но повече от това не мога да понеса да ти кажа. Не ме разпитвай, стига. Искам само да повярваш, че се подчинявам безпрекословно на баща ти, и тъй като смятам, че жената е длъжна да служи предано на своя съпруг, винаги съм вършила и ще върша, дори пряко волята си, онова, което той иска от мен. Сигурно ти е трудно да го проумееш, но аз съм възпитана според старите норми и не мога да не се подчинявам. Щом снимките на голото ми тяло чак толкова го радват, готова съм да преглътна срама и да застана пред обектива — още повече че не чужд човек, а той, родният ти баща, ме снима.

Тошико бе дълбоко поразена.

— Наистина ли мислиш така? — попита ме.

Отвърнах утвърдително. И тогава тя изкрещя гневно, че ме презира. Всъщност ми беше забавно да я поразсърдя и малко пресилих нещата.

— Смяташ, че си образец на целомъдрие и преданост! — изсъска тя с ледена ирония.

Изглежда, не можеше да разбере мотивите на баща си да даде снимките за проявяване на господин Кимура. Виждаше ѝ се направо непростимо и отвратително. Така според нея той е унизил мен и е измъчил господин Кимура. Заявих, че не желая да се бърка в тези работи.

— Казваш, че баща ти ме е унизил, но сигурна ли си, че непременно си права? Аз лично не го приемам така. Той и сега ме обича страстно. Предполагам, искал е да убеди сам себе си, че изглеждам млада и хубава за възрастта си. Затова е почувствал необходимост да ме покаже на друг мъж. Не съвсем естествено желание може би, но аз го разбирам.

Щеше ми се да защитя мъжа си и затова съумях толкова умно и удачно да изразя нещо, което иначе за нищо на света не бих могла да облека в думи. Добре ще бъде той, който, не се съмнявам, чете тайно дневника ми, непременно да прочете точно тези страници и да оцени героичния ми опит да го защитя.

— Интересно дали това е всичко. Татко отлично знае отношението на господин Кимура към теб, тъй че постъпката му е чист садизъм.

Премълчах. Според Тошико никак не беше за вярване, че снимките са се оказали току-тъй, уж по невнимание, между страниците на френската книга, само защото е „напълно в стила на господин Кимура“. Беше убедена, че в това има умисъл, най-вероятно знак, че от нея се очаква да изпълни някаква роля. И в потвърждение на предположенията си ми сподели някои свои наблюдения и впечатления от господин Кимура, но заради мъжа ми е по-добре да не ги споменавам тук.

 

 

19 март

Искам да опиша подробно всичко, което си спомням от снощи. Разбрах, че мъжът ми ще се прибере късно, и го предупредих, че и аз може да изляза — на кино с Тошико и господин Кимура. Господин Кимура дойде към четири и половина, но Тошико се забави. Беше към пет, когато най-сетне се появи. Подметнах ѝ, че ни е накарала да я чакаме. Тя се извини и предложи първо да хапнем, а после да отидем на кино.

— Мамо, защо не дойдеш на гости в Секиденчо? Нито веднъж досега не си ми гостувала истински. Купила съм достатъчно пилешко…

Носеше и огромна торба с какви ли не зеленчуци, тофу и други продукти. Поведе ни с господин Кимура към квартирата си, но пътем грабна от къщи почти пълна бутилка „Курвоазие“ с думите:

— А това го вземам като подарък от теб.

Казах ѝ, че не е редно да изпиваме бутилката без баща ѝ, но тя отвърна, че без коняка вечерята ѝ нямало да е завършена. Опитах се да я вразумя, да я разубедя да не се бавим с дълго и солидно ядене. Идеята ми бе да хапнем набързо нещо леко и да отидем на кино. Само че Тошико настоя, че нямало по-просто и бързо нещо от печеното месо.

Поставихме пред пианото две масички една до друга, взехме назаем от хазяите малък газов котлон (а също и тенджера) и веднага се заехме с готвенето. Бях смаяна, че Тошико е купила толкова много и толкова разнообразни продукти — лук, фиде и тофу, китайско зеле, бобена паста, соя и други. При това не ги сложи всичките да се варят едновременно, а чакаше да изядем готовите и от време на време добавяше нови в тенджерата върху газта. Месото също сякаш нямаше свършване. Някак като че съвсем в реда на нещата все не посягахме към ориза, а продължихме с коняка.

— Каква рядкост е за дъщеря ви сама да ни налива чашите? — подметна господин Кимура. Стори ми се, че пие повече от друг път.

Тошико изчака момента и обяви, че вече сме закъснели и за последната прожекция. Беше ми обаче все едно, защото усещах, че съм доста пийнала, за да ходя на кино, макар да не се чувствах чак толкова пияна. С мен винаги е така — пия до определен момент, за да потисна ефекта от алкохола, а после внезапно загубвам контрол. Тази вечер възнамерявах да съм нащрек, защото подозирах, че Тошико се кани да ме напие. Но не мога да отрека, че донякъде го очаквах или се надявах. Може би двамата го бяха замислили предварително, кой знае. И да ги попитам, все едно, нямаше да си признаят, тъй че изобщо не се опитах да изяснявам каквото и да било.

По едно време обаче господин Кимура се осведоми:

— Мислите ли, че е редно да пиете толкова в отсъствието на мъжа си?

Самият той с всеки изминал ден пие все повече и все по-умело, тъй че двамата продължихме да си пълним чашите. Не съм, разбира се, сигурна как би реагирал мъжът ми, но аз нямам нищо против да пия в негово отсъствие с господин Кимура. Защото вече знам, че ревността го прави щастлив. С което в никакъв случай не искам да кажа, че единствената ми цел е да го възбуждам. Просто тази мисъл дава особен покой на душата ми. Ето защо продължих с леко сърце и неусетно престанах да пресмятам броя на чашите.

Има нещо, което днес непременно искам да напиша ясно и категорично в дневника си. Не бих стигнала дотам да заявя, че обичам господин Кимура, но той наистина ми харесва. Ако опитам, бих могла, струва ми се, да го обикна. Така е, разбира се, защото се оставих да бъда съблазнена, за да накарам мъжа ми да ме ревнува. Просто трябваше да го направя. Но пък, от друга страна, щях ли да се оставя да бъда съблазнена, ако господин Кимура не ми харесваше? Бях прокарала черта и досега внимавах да не я престъпя. Но вече имам чувството, че никак не е изключено да прегреша. Бих искала мъжът ми да не разчита прекалено на моята вярност и целомъдрие. Изтърпях какви ли не изпитания, за да изпълня капризите и желанията му, но започвам да губя увереност в себе си…

Защото винаги, когато спя, винаги, когато съм в онова особено състояние на границата между съня и действителността, си мисля за голото тяло на господин Кимура: решавам, че е той, но се оказва, че е мъжът ми, струва ми се, че е мъжът ми, а всъщност е господин Кимура. Не мога да отрека, че изгарям от любопитство някога, веднъж поне, без намесата на съпруга ми, с очите си да видя голото тяло, което постоянно ми се явява насън.

Изведнъж се почувствах много пияна и се скрих в тоалетната, но Тошико се провикна отвън, че банята е готова, и взе да настоява да се изкъпя. В едно ъгълче на размътеното ми съзнание крееше мисълта, че ако отида там и припадна, не Тошико, а господин Кимура ще дойде да ме извади и пренесе в стаята. Спомням си смътно, че Тошико настоя още един-два пъти. След малко сама се добрах до банята, отворих стъклената врата и се съблякох. Оттам нататък нищо не помня. Загубила съм съзнание.

 

 

26 март

За трети път се срещнах с господин Кимура в отсъствие на мъжа ми. Снощи в декоративната ниша открихме чисто нова, още неначената бутилка „Курвоазие“. Попитах Тошико тя ли я е донесла, но дъщеря ми отрече и обясни, че няма представа как бутилката е попаднала там. Вчера, като се прибрала, я видяла и решила, че е на господин Кимура. Но самият господин Кимура също нищо не знаеше и предположи, че това е работа на мъжа ми.

— Сигурен съм, че е той. Доста ексцентрично се шегува с нас.

— Но ако наистина е той, то постъпката му е абсолютна ирония, не мислите ли?

Слушах коментарите им и си представях как мъжът ми се промъква незабелязано в квартирата на Тошико и оставя бутилката, макар да не бях съвсем сигурна. Не беше изключено да я е купил и някой от тях двамата — Тошико или господин Кимура.

В сряда и петък мадам Окада има уроци в Осака и не се прибира по-рано от единайсет вечерта. Онази вечер, още щом започнахме да пием, Тошико се измъкна и отиде при хазяите. (За пръв път споменавам това. Боях се, че мъжът ми няма да го разбере правилно, но по всичко изглежда, че вече не е необходимо да крия истината.) Снощи дъщеря ми пак изчезна рано, а след като мадам Окада се прибра, остана при нея да си поприказват. Много се забави, а междувременно аз припаднах и нямам представа какво е станало после. Но колкото и пияна да бях, успях, мисля, да се удържа да не престъпя най-последната черта, границата на въздържанието. Все още нямам смелост да я престъпя, а и господин Кимура се чувства, вярвам, по същия начин. Ето какво ми каза той:

— Аз дадох на съпруга ви онзи фотоапарат — полароида. Защото знаех за слабостта му да ви напива, а после да ви разглежда гола. Само че полароидът не го удовлетвори и той започна да ви снима със своя цайс-икон. Предполагам, че го прави с желанието да разгледа всяка поричка на тялото ви, но повече от това иска според мен да ме накара да страдам. Прави му удоволствие да ме товари с проявяването на снимките, за да ме възбужда до крайност, да ме принуждава да се боря с чудовищната съблазън. Нещо повече, тръпне от радост при мисълта, че чувствата ми се предават и на вас и вие страдате точно толкова, колкото и аз. Жестоко е от негова страна да ни причинява такива терзания, но аз нито го мразя, нито изпитвам желание да го измамя. Виждам как страдате и искам да страдам с вас, искам да страдам още по-силно и по-дълбоко.

А аз му отвърнах:

— Тошико намерила тези снимки между страниците на онази ваша френска книга. Заяви, че това едва ли е случайно, че има някаква особена причина за решението ви да ги сложите в книгата. Защо наистина го направихте?

— Надявах се, че ако ги види, тя непременно ще предприеме нещо. Не че исках да ѝ внушавам кой знае какво, не. Познавам я добре и знам, че в душата ѝ се таи един Яго. Дори очаквах онова, което се случи вечерта на осемнайсети и на двайсет и трети, а и тази вечер. Обикновено дъщеря ви поема инициативата, а аз само се оставям да ме води.

Подех:

— За пръв път тази вечер разговарям с вас за нашите отношения. Нещо повече, никога с никого, дори с мъжа си, не съм говорила досега за двама ни. Той като че отбягва да пита и споменава за нас. Може би защото се бои. А и защото все още му се ще да вярва, че съм му предана и не му изневерявам. И аз искам да вярвам в своята преданост и целомъдрие. Но само вие единствен на света можете да кажете дали наистина имам право да твърдя, че съм целомъдрена жена.

А той:

— Разбира се, скъпа госпожо. Бъдете напълно сигурна в това. Докосвал съм се до всяка частица от тялото ви. С изключение на едно, на най-съкровеното място. Мъжът ви направи всичко възможно да ни приближи на рисковано малко разстояние. Подчиних се на желанието му. И сега съм безкрайно близко, почти до вас, без обаче да нарушавам „правилата на играта“.

— О, как се радвам да чуя това! — възкликнах. — Не можете да си представите колко съм ви благодарна, че ми дадохте гаранции за моето целомъдрие. Вие, господин Кимура, твърдите, че мразя съпруга си, но истината е, че от една страна, го мразя, а от друга, го обичам. Той поставя някой като вас помежду ни и го тормози, защото иначе страстта му не може да се разгори. Само като си помисля, че целта му всъщност е да ми достави удоволствие, не мога да му обърна гръб. Не бихте ли погледнали на всичко това с моите очи? Мъжът ми и вие сте едно цяло, вие сте част от него, вие двамата сте едно…

 

 

30 март

Днес следобед Тошико дойде да ме покани на разходка в планината. Щели сме да се срещнем с господин Кимура на спирката в Омия, а оттам да вземем трамвая за Арашияма. Предложението било нейно, побърза да уточни тя. Добре го беше измислила и аз ѝ бях благодарна. Господин Кимура е във ваканция.

Разходихме се по брега на реката, повозихме се с лодка до Ранкьокан, отдъхнахме край моста Тогецукьо и отидохме да разгледаме градината на храма „Тенрюджи“. За пръв път от много време насам дишах свеж и здравословен въздух. Бих искала и занапред понякога да излизаме сред природата. Жалко, че откакто го познавам, мъжът ми все се затваря в кабинета си, само чете ли чете и почти никога не ме извежда на такива места.

Привечер си тръгнахме обратно. Слязохме от трамвая в Хякумамбен и се разделихме. Бях прекарала деня толкова приятно, че вечерта не ми се пиеше.

 

 

31 март

Снощи си легнахме, без да пийнем нито капка. Около полунощ (луминесцентната лампа пак светеше ослепително) подадох изпод одеялото пръстите на левия си крак, така че той да види. Мъжът ми веднага, разбира се, забеляза това и тутакси се мушна в постелята ми. Сетне, потопени в ярката светлина и съвсем трезви, се любихме. Изненадващ успех! Мъжът ми пламтеше от страст.

И мадам Окада, и мъжът ми са си от сутрин до вечер вкъщи — сега е ваканция. Той, естествено, излиза на разходка — по час-два из квартала наоколо. И веднага се прибира. Обича своите разходки, но мисля, че излиза и за да ми даде време и възможност да чета тайно дневника му. Подвикне ли: „Излизам за малко“, имам чувството, че ми казва: „Непременно виж дневника ми“. А това само засилва упорството ми да не го докосвам. Може би на свой ред трябва да направя всичко възможно да му създам условия и той да чете моя…

 

 

1 април

Днес Тошико доведе една жена — госпожица Каваи. Тя преподава шев и кройка и едновременно с това изпълнява поръчки. Не плаща данък, тъй че цените ù са с двайсет-трийсет процента по-ниски от на другите. Тошико си шие все при нея. През ученическите години, естествено, носех униформа, но оттогава не съм обличала европейски дрехи. Старомодна съм, а и кимоното подхожда по-добре на фигурата ми. Нямам намерение сега, на тези години, да изневерявам на вкуса си и да си променям стила, но Тошико толкова настояваше, че се оставих да ме склони да си ушия поне една европейска дреха. Знам, че не мога да запазя подобно нещо в тайна, и все пак ми е малко неудобно и дори неприятно, затова помолих госпожица Каваи да дойде днес следобед, докато мъжът ми не си бе вкъщи. Оставих на нея и Тошико да изберат плата и модела. Помолих госпожицата да ми отпусне полата по-дълга — поне пет-шест сантиметра под коляното, защото краката ми са леко криви. Госпожица Каваи ме увери, че не могат в никакъв случай да се нарекат криви — дори краката на европейките често имали такава форма.

Двете с Тошико ми показаха какви ли не платове и ми посочиха модел в Modes et travaux — костюм от туид в сиво и керемидено. И двете бяха на мнение, че точно това ще ми подхожда, и в крайна сметка склоних. Ще ми излезе под десет хиляди ѝени, но към костюма трябва да си купя и обувки, а също и разни аксесоари.

 

 

2 април

Следобед излязох. Прибрах се привечер.

 

 

3 април

В десет сутринта излязох. Купих си обувки от един магазин в Каварамачи. Прибрах се привечер.

 

 

4 април

Следобед излязох. Прибрах се привечер.

 

 

5 април

Следобед излязох. Прибрах се привечер.

 

 

6 април

Следобед излязох. Прибрах се привечер… Напоследък излизам всеки ден. Когато тръгвам, мъжът ми обикновено си е вкъщи. Седи пред бюрото в кабинета и се прави, че е съсредоточен в работата си — пред него винаги има разтворена книга, но се съмнявам, че чете. Вероятно цялото му съзнание е погълнато от мисълта къде съм и как прекарвам часовете извън къщи. Едва ли му остават време и сили да мисли за друго. Нито за миг не се съмнявам, че докато ме няма, той слиза в дневната, изважда дневника ми от чекмеджето на шкафа и го чете. Но за огромно свое съжаление открива, че в него няма нито дума за това, което най-много го интересува. Нарочно не пиша нищо по-конкретно от мъглявото: „Следобед излязох. Прибрах се привечер“.

Преди да тръгна, се качвам в кабинета, отварям съвсем леко, само на няколко сантиметра, плъзгащата се врата и предупреждавам, че „излизам за малко“. После слизам тихо, на пръсти, сякаш бягам, често се провиквам просто от стълбата. Той на свой ред никога не се обръща да ме погледне и или кимва, или промърморва едно „добре“, или пък изобщо не обелва дума.

Само че аз не излизам, за да му дам време и възможност да чете дневника ми. Срещам се с господин Кимура на едно място. Защо избирам такъв начин ли? Защото исках да галя голото му тяло — някъде, потопена в здравословната светлина на слънцето, и то когато съзнанието ми не е размътено от алкохола. Вярно, че съм оставала насаме с него в Секиденчо, без Тошико и без мъжа ми, но в съкровения момент, в онзи миг, когато телата ни се докосваха, все бях почти мъртвопияна. На трийсети януари писах в дневника си, че се чудя „дали истинският Кимура прилича на видението от съня ми“, а на деветнайсети март: „че изгарям от любопитство някога, веднъж поне, без намесата на съпруга ми, с очите си да видя голото тяло, което постоянно ми се явява насън“.

Все още неудовлетворени, тези чувства се спотайват в сърцето ми. Исках с цената на всичко да съзерцавам дълго и до насита, напълно трезва и на ярка светлина, мъжа, онзи, истинския, живия господин Кимура, а не фантома, явяващ се в тежките ми припадъци при светлината на луминесцентната лампа и в присъствието на мъжа ми…

С радост и изненада открих, че господин Кимура, истинският, от плът и кръв, е същият като онзи, с когото безброй пъти от Нова година насам сънувах, че се любя. Веднъж писах, че съм сънувала как се вкопчвам в яките му млади ръце, как силната му гръд притиска моята и колко съм потресена от ослепителната белота на кожата му, твърде бяла за японец, а когато наистина го видях за първи път, той се оказа точно такъв. Най-сетне сянката на съмнението и предположението се разсея и аз се вкопчих страстно в яките млади ръце, притиснах силно гърди до твърдото му тяло, усетих топлия коприненонежен допир на белоснежната му кожа. Колко удивително, колко странно, че илюзиите ми се оказаха съвършено копие на действителността!

Трудно ми е да приема за чиста случайност абсолютното съвпадение на образа на господин Кимура от моите сънища с истинския. Имам чувството, че съм го носила в съзнанието си още в предишния си живот. Или той притежава свръхестествени способности да се пренася в сънищата ми и да ги обсебва напълно…

Сега, когато видението се материализира, вече мога да отделя категорично съпруга си от него. Веднъж и завинаги тук зачерквам думите „мъжът ми и вие сте едно цяло, вие сте част от него, вие двамата сте едно“. Мъжът ми прилича донякъде на господин Кимура, защото също е слаб и висок. Но с това приликите се изчерпват — думата „прилики“ е просто неуместна. Вярно, че господин Кимура е слаб, но гол е съвършено различен, неузнаваем. Раменете му са широки и силни, цялото му тяло прелива от енергия и здраве. Няма нищо общо между него и моя хилав костелив мъж със сивкава, отпусната и провиснала кожа. Под бялата кожа на господин Кимура се провижда сияйна розовина и свежест, а при мъжа ми е точно обратното — плътта е възтъмна, оловносивкава, болнава и сякаш мъртва, а восъчната ѝ гладкост ме отвращава до смърт. Досега чувствата ми към него се люшкаха между любов и омраза, но напоследък везните се накланят все повече към омразата. Безброй пъти на ден от душата ми се откъртват тежки въздишки. Само като си помисля, че съм се омъжила за човек, който не ми подхожда физически, за човек, противен и омразен, и…

Ех, ако на негово място бе господин Кимура!…

Но въпреки това, въпреки че отидох толкова далеч, все още не съм престъпила онази последна черта — интересно дали мъжът ми ще повярва? Безразлично ми е, защото, така или иначе, това е самата истина. „Последната черта“ в най-тесния смисъл на думата, естествено. Имам предвид най-крайната точка, предела. Може би е редно да подчертая, че вече съм направила всичко, освен едно — да я престъпя. Възпитана съм от строги родители във феодален морал и не мога да избягам от вечно тегнещото над съзнанието ми традиционно мислене. При всички случаи, независимо какво правя, докато не извърша онова, което мъжът ми има навика да нарича „ортодоксално“ полово сношение, няма да съм му изневерила. С една дума, аз съм му вярна, но не се спирам пред нищо, което излиза извън рамките на това строго определение. Бих се затруднила обаче, ако ме попитат какво точно имам предвид.

 

 

10 април

Интересно дали в дневника си мъжът ми намеква за състоянието си? И доколко се тревожи за здравето си? Не чета дневника му, тъй че наистина нямам никаква представа, но от месец-два забелязвам, че с него става нещо нередно. Той поначало няма здрав цвят на лицето, но напоследък кожата му е бледа или по-точно землиста. А и често залита, когато се качва и слиза по стълбата. Винаги е имал блестяща памет, но сега започва ужасно да забравя, често, докато говори по телефона, забравя името на човека отсреща и страшно се обърква. Или пък ходи из къщи и изведнъж замръзва на едно място, затваря очи и се вкопчва в най-близката дървена колона.

Въпреки че винаги пише официалните си писма на изящна хартия с четка и туш, почеркът му е вече невероятно, неузнаваемо грозен. (Обикновено е обратното: с възрастта човек се доближава до съвършенството в калиграфското изкуство.) А често прави и грешки. Съдя само по написаното върху пликовете — почти не се случва да няма някаква грешка. При това грешките са доста странни — вместо март пише октомври, а номерът на къщата ни в адреса на подателя е някаква произволно избрана цифра; бърка дори името на вуйчо си.

Веднъж април бе станал на юни, а после той го бе поправил много старателно на юли. Датите и адресите поправям скришом, преди писмото да замине, но в случая с името на вуйчо му не знаех какво да правя и му обърнах внимание. Стараех се да прозвучи съвсем естествено. Той явно се обърка, но се престори на спокоен и като измърмори само: „А, така ли?“, сложи писмото на бюрото си, без да бърза да поправи грешката.

С пликовете е лесно, защото винаги ги оглеждам внимателно, но си представям колко грешки има в самите писма.

Предполагам, че приятелите и познатите му вече са забелязали необичайното му поведение. Нямах с кого другиго да се посъветвам, затова преди няколко дни отидох при доктор Кодама и го помолих да склони мъжа ми да се прегледа. На свой ред той веднага отвърна, че отдавна се канел да поговори с мен по този въпрос. Според него мъжът ми също бил доста разтревожен от състоянието си, защото бил ходил при професор Сома, а сетне, сериозно изплашен от чутото, дотичал и при него.

Доктор Кодама обясни, че не е специалист и затова не може да се произнесе категорично, но е наистина потресен от високото кръвно на мъжа ми. На моя въпрос колко високо е, той се поколеба за момент и поде:

— Не знам редно ли е да ви го казвам, но когато се опитах да го премеря, апаратът щеше да се повреди. Живакът стигна до върха на скалата и продължи да се изкачва. Бях принуден да спра, тъй че не съм в състояние да ви дам точните резултати.

Попитах дали мъжът ми знае.

— Професор Сома го е предупреждавал многократно, но очевидно не спазва режим. Казах му съвсем откровено, че състоянието му е опасно.

(Пиша това, защото не мисля, че е от значение дали мъжът ми ще го прочете, след като вече е разбрал всичко от доктор Кодама.)

И аз, струва ми се, съм доста виновна за състоянието му. Ако не бях толкова ненаситна сексуално, той нямаше да се впусне в такъв активен полов живот. (Когато отворих дума за това пред доктор Кодама, пламнах от срам. За щастие, той и не подозира истината за интимните ни отношения. Изглежда, мисли, че съм пасивната страна, а мъжът ми сам си е виновен за неумението да контролира страстите си.) Попитам ли мъжа ми, навярно ще заяви, че целта му е да ме ощастливи. Нямам намерение да отричам, но колкото до мен, правила съм всичко възможно да изпълня достойно задълженията си към него и съм изтърпявала доста непоносими неща. Тошико би ме нарекла „идеална съпруга“. Мисля, че в известен смисъл това отговаря на истината…

Сега обаче е безсмислено да изясняваме кой е виновен. И той, и аз се насъсквахме, съблазнявахме взаимно, сражавахме се ожесточено, отчаяно, безмилостно и ето че в крайна сметка, тласкани от непреодолима сила, стигнахме, без сами да усетим, дотук.

Не знам редно ли е изобщо да споменавам това и какъв ще е резултатът, ако мъжът ми го прочете, но истината е, че не само неговото здравословно състояние е трагично. Почувствах го малко след Нова година. Всъщност и по-рано, когато Тошико беше на десет години, два-три пъти изхрачих кръв и лекарите ме предупредиха, че това са симптоми на туберкулоза. Оказа се обаче, че съм съвсем лек случай — всичко се оправи от само себе си, — та реших, че и сега ще е същото. Бях пренебрегнала предупрежденията на лекарите и изобщо не се погрижих за здравето си. Не че не се боях от смъртта, но ненаситното ми тяло си искаше своето и не ме оставяше да се замисля сериозно за болестта. Затварях очи пред ужаса от смъртта и се отдавах сляпо на сексуалното желание. Мъжът ми бе, разбира се, шокиран от непредвидимите последици, но в крайна сметка се подчини на волята ми. Може би щях така да си отида от този свят, но кой знае защо и как, въпреки почти самоубийствената ми невъздържаност преодолях болестта…

Така или иначе, тази година в края на януари почувствах отново симптомите на болестта; започнах да усещам затопляне и нещо като сърбеж в гърдите. Особено усещане. А веднъж през февруари, точно както и предния път, ведно с храчката изхвърлих алена пяна, примесена с кръв. Не беше много, но се повтори и потрети. Сега като че временно спря, но кой знае кога ще започне пак. Сигурна съм, че вдигам температура — чувствам се отпаднала, а лицето и дланите ми горят, но нямам намерение да я меря. (Веднъж все пак го направих и се оказа, че имам трийсет и седем градуса и шест десети. Оттогава обаче не съм я мерила.) Реших също така да не ходя на лекар. При все че нощем започнах да се потя.

Ако съдя по случилото се предишния път, мисля, че състоянието ми не е чак толкова сериозно, но все пак не бива да се подценява. За щастие, стомахът ми, както казаха лекарите и навремето, е съвсем здрав. Тогава те все се чудеха, че макар туберкулозните обикновено да слабеят, аз не губя апетит. За разлика от преди обаче сега гърдите често ме болят, и то доста силно, а следобед винаги се чувствам много изтощена. (За да превъзмогна това изтощение, все по-редовно се срещам с господин Кимура. Той ми е крайно необходим тъкмо за да забравя следобедната си апатия.) Преди болката в гърдите като че беше по-слаба, а и не се усещах чак толкова отпаднала. Може би болестта ми се влошава с всеки изминал ден и е все по-трудно, дори невъзможно, да оздравея. Във всеки случай тази болка едва ли е за пренебрегване. Да не говорим, че постоянно руша здравето си. Казват, че пиенето е пагубно за туберкулозата, тъй че в този смисъл би било чудо да не умра. Струва ми се, че се оставях така често да ме напиват до безпаметност тъкмо поради бездънното ми отчаяние, че и без не ми остава много да живея.

 

 

16 април

Предобед отидох на пазар в района Нишики. От седмици съм изоставила навика и задължението да пазарувам — стоварила съм всичко на старата ни прислужница. Само че е някак неудобно пред мъжа ми, неприлично е да изоставям задълженията си на съпруга и стопанка на този дом. Затова днес излязох на покупки. (Вярно, все пак бях заета с много по-важни неща от пазаруването — да доставям удоволствие на мъжа си. И не ми беше до разходки из пазара Нишики.)

В магазина за зеленчуци, който обикновено посещавам, купих градински грах, бакла, бамбукови филизи и други пресни зеленчуци. Бамбуковите филизи ми напомниха, че сезонът на цъфтящите вишни отмина, отлетя, без дори да забележа как и кога. Миналата година двете с Тошико ходихме да се любуваме на вишневия цвят — разходихме се покрай канала от „Сребърния павилион“ към храма „Хонен“. Цветовете там сигурно вече са се оронили. Наистина колко неспокойна, тревожна, бих казала, е тазгодишната пролет. Последните два-три месеца отлетяха като миг, като сън…

Върнах се в единайсет и се качих в кабинета, за да сменя цветята. Днес натопих мимозите, които мадам Окада ми изпрати от градината си. Мъжът ми като че току-що бе станал от сън и излезе точно когато слагах цветята във вазата. Обикновено е ранобуден, но напоследък все по-често се успива.

— Сега ли ставаш? — попитах го.

Той пък попита дали днес е събота, а после добави:

— Сигурно утре ще излезеш още от сутринта. — Гласът му звучеше съвсем сънено, сякаш не се бе събудил напълно. (Всъщност не беше сънен, а разтревожен.) Не казах нито „да“, нито „не“ — промърморих нещо неясно.

Към два чух, че някой дойде, и заварих в антрето непознат мъж. Представи се за масажист от клиниката „Ишидзука“. Изключено бе някой от нас да го е извикал, но тъкмо да отворя уста, за да попитам по чия молба е тук, излезе прислужницата и каза, че тя го е извикала по заръка на мъжа ми. Смаях се. Той открай време мрази да го масажират и изобщо да го опипват непознати и досега не е допускал до себе си масажист. Прислужницата захвана да обяснява как напоследък все ѝ се оплаквал, че раменете му са толкова схванати, та не може да си върти свободно главата. Веднъж му споменала за лечител масажист, който правел чудеса, и го попитала дали не би опитал един-два масажа, за да се убеди сам в изключителните му способности. Така щял бързо да забрави болките си, сякаш никога не ги е имало. Изглежда, доста се е измъчвал, щом в крайна сметка е склонил да се подложи на лечение и я е накарал да го повика.

Масажистът бе около петдесетте, с доста неприятна физиономия, слаб и с черни очила. Помислих го за слепец, но не беше. Обърнах се неволно към него с „господин лечителю“, но прислужницата побърза да ме поправи, много притеснена:

— Ще се разсърди, ако го наричате така. Викайте му „докторе“.

Още с влизането в спалнята „докторът“ накара мъжа ми да легне, покатери се на леглото при него и се зае за работа. Носеше чиста бяла престилка, но изглеждаше някак възмръсен. Не ми беше особено приятно да се мята по леглото. Мисля, че разбрах защо мъжът ми винаги е мразил масажистите. А този повтаряше ли повтаряше:

— Много, ама много сте се схванали. Потрайте и само след броени минути ще ви отпусне и ще ви стане по-добре.

Самомнението му беше комично.

Започна в два и продължи докъм четири, тоест близо два часа се бори със схванатото тяло на мъжа ми. На тръгване каза:

— Още един-два сеанса, и ще ви олекне. Утре ще дойда пак.

— Как се чувстваш? — попитах мъжа си.

— Като че малко по-добре, но беше такова изпитание, че цялото тяло ме боли от мачкането и от стискането.

Напомних му обещанието на „доктора“ да дойде пак.

— Ами ще опитам още веднъж-два пъти.

Май наистина доста се е схванал. Сутринта ми беше подхвърлил: „Сигурно утре ще излезеш от сутринта“, тъй че ми беше трудно да изрека: „Аз ще изляза“. Ала нямаше как да не го кажа. Просто се налагаше.

Към четири и половина си облякох новия костюм, сложих си обиците и влязох решително в спалнята.

— Излизам — подхвърлих небрежно и за да скрия смущението си, попитах: — Ще отидеш ли на разходка?

— Ами да, и аз ще изляза.

Все още не се беше надигнал от леглото, напълно изтощен от „лечението“.

 

 

17 април

Този ден се оказа съдбоносен за мъжа ми, а така също и за мен. Сигурно до края на живота си няма да мога да забравя това, което описвам сега в дневника си. Затова бих искала да разкажа всичко, което се случи, до най-малката подробност, без да крия каквото и да било.

Но може би е по-разумно да не прибързвам и да не се впускам в подробности къде и как прекарах времето си от сутринта до вечерта.

Така или иначе, плановете ми за неделния ден бяха отдавна готови и аз ги изпълних стриктно. Както обикновено отидох на среща с Кимура в Осака и както обикновено прекарах няколко щастливи часа с него. Може би дори бяхме по-щастливи от друг път, бяхме направо луди от щастие. Любихме се по всеки мислим начин. Правех всичко, какво то той желаеше, отдавах му се напълно, докрай. Извивах тялото си накъдето и както той казваше — фантастични, невероятни пози, като сложни акробатични упражнения, немислими и непостижими с мъжа ми. (Чудя се кога съм постигнала такова умение, такава свобода на движенията на всяка част на тялото си, макар да си давам сметка, че всичко дължа на Кимура.)

Обикновено в нашето интимно кътче се отдаваме изцяло на любовта и от мига, в който се хвърляме в обятията си, до мига, когато трябва да се разделим, всяка секунда ни е скъпа — жал ни е и за най-кратката пауза, не губим нито миг за празни приказки. Но този ден Кимура внезапно ме погледна изпитателно и попита:

— За какво мислиш, Икуко? (Нарича ме по име от известно време насам.)

— За нищо — отвърнах, но точно тогава изведнъж лицето на мъжа ми легна като сянка пред погледа ми. Не можех да си обясня защо в такъв момент лицето му изникна пред очите ми. Бях поразена.

Мъчех се с все сили да прогоня видението, когато Кимура попадна право в целта.

— За мъжа си, нали? Кой знае защо, и на мен той не ми излиза от главата.

После обясни колко му е неудобно вече да идва вкъщи, при все че било крайно време да ни посети. Писал бил на родителите си да ни изпратят от онзи сушен хайвер и се чудел дали не сме го получили.

Това бе целият ни разговор, а сетне отново се потопихме във върховното блаженство. Сега обаче се питам дали не беше някакво предчувствие…

Когато в пет се прибрах вкъщи, мъжът ми беше излязъл. От прислужницата разбрах, че масажистът пак е идвал и от два докъм четири и трийсет — половин час повече от вчера, се е занимавал с пациента си. Казал му, че причината раменете му да са толкова схванати е във високото кръвно. Докторите и медицината обаче не можели да му помогнат, както и нито едно от прословутите им прехвалени лекарства. По-добре било да се остави в ръцете му. Той не бил просто масажист терапевт, а правел също и акупунктура, както и мокса. Не помогнел ли масажът, щял да го лекува с игли. Във всеки случай, ако се доверял на умението му, само за ден виенето на свят щяло да изчезне напълно. А за високото кръвно нямало защо да се притеснява толкова и да го мери час по час. Колкото повече го мерел, толкова повече се повишавало. Сума ти хора се чувствали прекрасно с двеста, че и с двеста и четирийсет, двеста и петдесет кръвно, без да вземат специални мерки. Важното било да не се притеснява. Умереното пушене и пиене изобщо нямало да му навреди. Щял да преодолее високото кръвно, защото не било злокачествено и със сигурност нямало да умре от него.

Според прислужницата мъжът ми бил направо влюбен в „доктора“ и заявил, че престава да ходи по лекари, и помолил масажиста известно време да идва всеки ден.

В шест и половина се върна от разходка и в седем вечеряхме заедно. Прислужницата приготви продуктите, които бях купила на пазара Нишики — граха, баклата и бамбуковите филизи. От тях направи супа. Освен това имахме около триста грама хубаво телешко. (Мъжът ми не бива да яде месо, но за да не остане по-назад от мен, всеки ден си хапва телешко. Кога сготвено, кога печено на скара или пържено, но най го обича алангле — от месото просто трябва да капе кръв. Не само го обича, а чувства необходимост и когато на трапезата липсва месо, нервничи.) Обикновено аз приготвям любимото му алангле (когато съм си вкъщи, разбира се), защото не е никак лесно — трябва умение, за да знаеш кога точно да го свалиш от огъня.

Видях, че сушеният хайвер е пристигнал — прислужницата беше сложила и от него на масата. След малко мъжът ми предложи да пийнем и донесе бутилката „Курвоазие“. Не пихме много. Онзи ден, когато в мое отсъствие двамата с Тошико се бяха скарали, той бе почти изпразнил бутилката, та допихме малкото останало в нея. Имаше за по чашка.

След вечеря мъжът ми пак се качи на втория етаж. В десет и половина му извиках, че банята е готова. След него и аз се изкъпах. (За втори път този ден. Бях се изкъпала в Осака, но все пак за пред мъжа ми влязох в банята. Случвало се е вече и преди.)

Когато отидох в спалнята, той беше в леглото. Щом ме видя, веднага запали лампиона. (Напоследък, освен когато се любим, не обича спалнята да е ярко осветена. Втвърдяването на артериите, изглежда, засяга зрението, защото вече не понася ярка светлина и вижда предметите наоколо двойни и тройни. Понякога това така го мъчи, че сякаш му е трудно да си отвори очите. Сега запалва луминесцентната лампа само в особените случаи. Крушката ѝ вече е по-силна, тъй че свети много ярко.)

И така, той запали лампиона и запримигва от ярката светлина. След банята си бях сложила обиците. Легнах и се обърнах с гръб така, че да вижда обратната страна на меката част на ушите ми, захапана от клипсовете. Подобна бегла закачка, нещо дребно, но ново, нещо, което използвам или демонстрирам за първи път, е в състояние да го възбуди до полуда. (Нарича ме „сексуална маниачка“, но според мен едва ли има друг като него, толкова ненаситен на ласки. От сутрин до вечер, по всяко време на денонощието, единствено за това мисли и е готов да скочи при най-нищожния намек от моя страна. Съзре ли възможност, мигом се възползва от нея.)

Само след минута вече беше в леглото ми, прегръщаше ме и обсипваше с целувки ушите ми. Лежах с плътно затворени очи, готова да му позволя да прави с мен каквото пожелае. При това усещането от ласките и целувките на „съпруга“, за когото не бих казала, че все още обичам, не беше съвсем непоносимо. Дори когато си мислех колко непохватни в сравнение с Кимура са нежностите му, с изненада открих, че особеният, приятно дразнещ допир на езика му не беше отблъскващ. Всъщност може би беше, но имаше и нещо възбуждащо в него, на което можех и да се наслаждавам. Истината е, че ненавиждам мъжа си, но само при мисълта на какво е способен в името на безумната си любов към мен, мигом ми се приисква да го влудя от удоволствие. Умея да държа любовта и страстта отделени една от друга. От една страна, го отбягвам — той ме отвращава, гади ми се от него; от друга — изпитвам толкова силно желание да го прелъстя, че неусетно самата аз се оказвам прелъстена. Отначало съм ледено спокойна и разсъдлива, погълната от мисли как да го възбудя още повече. Ехидно и отмъстително го наблюдавам как, обезумял, се задъхва и се опиянявам от съвършенството на любовната си игра, но междувременно също започвам да се задъхвам и не след дълго съм точно толкова възбудена, колкото и той.

Тази нощ повторих с него едно подир друго всичко, което бях правила с Кимура следобед. Беше ми интересно да усетя и да разбера в какво и доколко се различават. В сравнение с Кимура мъжът ми бе невероятно непохватен, но кой знае защо, докато подобни мисли блуждаеха в главата ми, успях да се възбудя както в обятията на Кимура. И със същата сила, с която през деня бях прегръщала другия, притиснах мъжа си до своите гърди и се вкопчих в шията му. (Вероятно би заявил, че това доказва каква сексуална маниачка съм.) Отново и отново го притисках като обезумяла, докато не се приближих до върха на екстаза. Но след тези няколко мига блаженство тялото му изведнъж се разтресе силно, а после сякаш се вдърви и се отпусна тежко отгоре ми.

Веднага разбрах, че се случи нещо много сериозно. Извиках му, понечих да го заговоря, но той само изломоти нещо неразбираемо, а по бузата ми се стече лепкава топлина — устата му беше отворена и от нея се процеждаше слюнка…

 

 

18 април

Веднага си спомних какво ми беше казал да правя при спешни случаи доктор Кодама. Мъчително бавно и внимателно се измъкнах изпод тялото на мъжа си. (Отпуснат, той тежеше неимоверно. Лежеше неподвижен, сякаш смазан от страхотна тежест. Освободих си главата, като се стараех да не го помръдвам. Преди това обаче свалих очилата му, защото ми пречеха. Лицето му — съвсем безизразно, с полуотворени очи и отпуснати мускули — ми се стори по-отвратително от всякога.) Станах от леглото и много внимателно го обърнах по гръб. После повдигнах главата му, като подпъхнах възглавници. Беше чисто гол, с изключение на очилата допреди малко. (Както и аз, като се изключат обиците.) Реших, че в неговото положение най-важното е да бъде неподвижен, и затова само метнах отгоре му нощното кимоно. Цялата лява половина на тялото му беше парализирана. Погледнах часовника, за да засека времето — един часът и три минути след полунощ. Сетих се да загася луминесцентната лампа, а за да намаля светлината на лампиона, метнах върху абажура парче плат. Позвъних на Тошико и на доктор Кодама и ги помолих да дойдат веднага. На Тошико поръчах на идване да събуди продавача на лед и да донесе осем килограма. (Опитвах се да бъда напълно спокойна, но все пак ръката, с която държах слушалката, трепереше.)

След около четирийсет минути Тошико дойде. Бях в кухнята и тъкмо търсех възглавницата за лед. Тя влезе, остави леда в мивката, стрелна ме с остър поглед, за да види изражението ми, а сетне се извърна равнодушно и се зае да разбива леда. Описах накратко състоянието на баща ѝ. Не показа ни най-малко вълнение, а само от време на време кимаше, сякаш да даде да се разбере, че не е нужно да изпадаме в паника. После двете отидохме в спалнята и поставихме леда върху здравата, не парализирана половина на тялото. Не си разменихме нито една излишна дума. Стараехме се да не се поглеждаме и криехме лицата си…

В два дойде доктор Кодама. Оставих Тошико край леглото на болния и пресрещнах доктора в коридора, пред вратата на спалнята. Разказах му набързо как и кога мъжът ми е получил удара, като добавих и онова, което не бях споменала на Тошико. И пак се изчервих.

Прегледът на доктор Кодама бе много прецизен и обстоен. Помоли за джобно фенерче и провери със светлината му рефлекса на очите. После поиска нещо от рода на клечица за хранене. Тошико му донесе от кухнята.

— А сега осветете по-ярко стаята — разпореди се той и ни накара да запалим луминесцентната лампа.

Прокара бавно върха на клечицата по ходилата на болния, от петите към пръстите. Повтори това няколко пъти. (За да провери рефлекса на Бабински, както ми обясни по-късно. Ако кракът реагира с разгъване на пръстите, значи в противоположната половина на мозъка има кръвоизлив. В случая с мъжа ми се оказа, че е засегнато дясното полукълбо.)

Сетне доктор Кодама отметна леко одеялото, с което бях завила мъжа си, и събра нагоре към корема нощното кимоно. (Едва сега двамата с Тошико разбраха, че е чисто гол. И потръпнаха при вида на долната половина на тялото му, изложена на ярката светлина на луминесцентната лампа. На мен ми беше много по-неприятно. Просто не ми се вярваше, че само преди час това тяло бе лежало върху ми. Колко пъти той ме бе гледал гола! Десетки пъти ме бе снимал дори, но аз никога досега не го бях разглеждала подробно. Бих могла, разбира се, ако пожелаех, но тъкмо това се бях опитвала с все сили да избегна. И винаги, когато той беше гол, аз се долепвах плътно до него, така че да не го виждам. Той беше успял вероятно да изследва всеки сантиметър от тялото ми, всяка пора, но аз нито познавах неговото толкова добре, колкото тялото на Кимура, нито някога бях изпитвала подобен интерес. Защото предчувствах, че ще го намразя още повече. Да, чувствах се странно при мисълта, че съм спала с това хилаво и окаяно създание. Той твърдеше, че съм кривокрака, но сега, като го гледах да лежи, проснат безпомощно на леглото, за сетен път се убедих, че дори в това отношение го превъзхождам.)

Доктор Кодама разтвори леко краката му, така че да се покажат тестисите. След това, както направи преди малко с ходилата, прекара върха на пръчицата първо по единия, след това по другия. (После ми обясни, че е проверявал рефлексите на кремастерните мускули.) Направи го по няколко пъти с всеки.

Десният тестис помръдна леко нагоре-надолу като раздразнен морски охлюв, но левият като че изобщо не реагира. (Двете с Тошико се стараехме да не гледаме, а накрая тя не издържа и напусна спалнята.) След това доктор Кодама премери температурата и кръвното налягане. Температурата бе нормална. Кръвното налягане — над сто и деветдесет. Беше поспаднало в резултат на кръвоизлива.

Повече от час и половина докторът остана на стола край леглото на мъжа ми, за да наблюдава състоянието му. Междувременно изтегли от вената сто грама кръв и му сложи инжекция неопирин, витамин В1 витамин К и петдесетпроцентов разтвор глюкоза.

— Ще дойда пак следобед, но би било добре да помолите и професор Сома да го прегледа — препоръча, но аз и без това бях вече решила да се обадя на професора.

Попитах го дали да известя роднините на мъжа ми.

— Мисля, че можем да си позволим да изчакаме.

Доктор Кодама си отиде чак към четири сутринта. На сбогуване го помолих да ни изпрати медицинска сестра. По възможност по-бързо.

В седем дойде прислужницата, а Тошико се прибра в квартирата си в Секиденчо. Каза, че пак ще дойде подиробед.

Изчаках я да си тръгне и позвъних на Кимура. Разказах му какво се е случило с мъжа ми и добавих, че засега е по-добре да не идва да го навестява. Той доста се разстрои и настоя да се отбие да го види поне за минутка. Обясних му, че това може да развълнува болния, защото, макар да е наполовина парализиран и да не може да говори, като че не си е изгубил напълно разсъдъка.

Но Кимура продължаваше да настоява. Искаше да дойде поне до външната врата и да не влиза в спалнята.

Към девет мъжът ми започна да хърка. Стар навик му е да хърка, но днес беше по-различно и много ужасяващо. Сякаш изпадна в кома. Позвъних отново на Кимура, за да му съобщя, че ако болният остане още известно време в това състояние, би могъл да се отбие да го види, без с това да му навреди особено.

В единайсет позвъни доктор Кодама. Свързал се бил с професор Сома. Щял да дойде да види мъжа ми в два и доктор Кодама се канел да го придружи.

В дванайсет и половина пристигна Кимура — беше се измъкнал за малко между часовете. Влезе в спалнята и постоя край леглото трийсетина минути.

И аз останах с него. Кимура седеше на стола, а аз на леглото на мъжа ми, защото той беше настанен в моето. Разменихме си само няколко откъслечни реплики, но изведнъж хъркането на болния се засили и закънтя като гръмотевица. (По едно време се усъмних дали не се преструва. Кимура прочете опасенията по лицето ми, а и той, изглежда, си помисли същото, но никой от нас не каза нито дума.) В един той си тръгна. Пристигна медицинската сестра — симпатична и мила жена на двайсет и четири — двайсет и пет години. Казваше се Коике. Дойде и Тошико. Най-сетне бях свободна и отидох в кухнята да хапна. За пръв пот от снощи досега.

В два дойде професор Сома, придружен от доктор Кодама. Промяната у болния от сутринта се изразяваше в това, че бе изпаднал в подобно на кома състояние и имаше температура — трийсет и осем градуса и две десети. Мнението на професора като че до голяма степен съвпадаше с това на доктор Кодама. И той провери рефлекса на Бабински, но не и другия с тестисите (който се наричаше тест за кремастерния рефлекс, сиреч за рефлекса на торбичките на тестикулите). Произнесе се, че не е редно да се прекалява с кръвопускането, но това бе, изглежда, негово лично мнение. После на професионален жаргон даде на доктор Кодама подробни наставления. След като двамата си тръгнаха, дойде въпросният „доктор“ — масажистът. Тошико го отпрати със саркастичната забележка колко много лечението му е помогнало на болния. Беше чула доктор Кодама да казва, че по всяка вероятност инсултът е следствие от продължителния масаж. (Предполагам, че макар да знаеше истинската причина, се бе опитал поне малко да ме успокои, прехвърляйки вината върху масажа.)

Прислужницата не преставаше да се упреква и да се извинява — ако не била извикала този човек, нищо такова нямало да се случи.

Към три и нещо Тошико ме накара да полегна поне за малко и аз реших, че наистина ще е по-добре да поспя. Само че спалнята бе превърната в болнична стая и Тошико и сестрата седяха край болния, а през дневната постоянно минаваше някой. Вярно, че стаята на Тошико бе свободна, но тя не обича да я ползва друг, дори в нейно отсъствие, и държи заключено всичко — шкафът, плъзгащата се врата и чекмеджетата. Самата аз рядко влизам там. В крайна сметка се качих в кабинета на втория етаж, разстлах си постелята върху дъсчения под и легнах. Предполагам, че известно време медицинската сестра и аз ще спим тук на смени. Легнах, но никак не ми се спеше, тъй че се отказах. Искаше ми се да запиша в дневника си случилото се от снощи насам. (С това намерение го бях взела със себе си, като внимавах Тошико да не забележи.) За около час и половина успях да запиша какво се случи от сутринта на седемнайсети досега. После скрих дневника зад етажерката и слязох долу, сякаш току-що съм се събудила.

Болният очевидно бе излязъл от комата. От време на време отваряше очи и се оглеждаше. Казаха, че го правел вече от двайсет минути. Излиза, че беше прекарал в дълбок сън от девет сутринта досега, тоест цели седем часа. Сестра Коике обясни, че ако комата продължи над двайсет и четири часа, е наистина много опасно. Тъй че, за щастие, мъжът ми бе преодолял кризата. Само че лявата половина на тялото му бе все така неподвижна.

Към пет и половина започна да мънка. Очевидно искаше да каже нещо. Не му се разбираше, макар да звучеше малко по-ясно от мига непосредствено след удара. Помръдна леко с дясната си ръка и посочи долната част на корема си. Предположих, че му се ходи по малка нужда, и му сложих подлогата. Но нищо не излезе. Изглеждаше ужасно раздразнен. На въпроса ми дали му се ходи по малка нужда, кимна, затова опитах отново с подлогата — и отново никакъв резултат. Отдавна не се бе облекчавал, коремът му се бе издул и сигурно му причиняваше страдание. Предположих, че пикочният мехур се е парализирал. Телефонирах на доктор Кодама, за да питам какво да правя, а сетне купихме катетър, с който сестра Коике източи урината. С очите си видях колко много се бе събрало.

В седем и половина му дадохме малко мляко и плодов сок. Използвахме тръбичка.

В десет и половина прислужницата си отиде. Не можеше да остане за през нощта поради някакви семейни проблеми. Тошико попита дали ще ми е необходима. Разбрах за какво намеква: че не възразява да остане, но може би присъствието ѝ ще ми причини някакво неудобство. Казах ѝ сама да реши. Нямаше основание за тревога, защото болният бе спокоен. Обещах да ѝ позвъня веднага, ако настъпи драматична промяна в състоянието му.

— Е, добре тогава — рече тя и си тръгна за Секиденчо. Беше единайсет.

Болният не спеше дълбоко, а дремеше.

 

 

19 април

Полунощ. Двете с медицинската сестра Коике седяхме безмълвни до леглото на болния. Бяхме отместили нощната лампа встрани от лицето му, за да не му блести, и убивахме бремето с четене на вестници и списания. Няколко пъти ѝ предлагах да дремне в кабинета, но тя все отказваше. Около пет, когато започна да се развиделява, най-сетне се качи на втория етаж.

Слънчевата светлина се запроцежда през процепите на капаците и сънят на болния стана още по-неспокоен. Изведнъж забелязах, че е отворил очи и гледа унесено към мен. Погледът му сякаш ме търсеше. Седях на стола до леглото му, тъй че се усъмних дали наистина не ме вижда, или се преструва. Опитваше се да ми каже нещо. Всичко, което разбрах — или поне ми се стори, че разбрах, — бе една-единствена дума. Може би си въобразявах, но той като че казваше:

— Ки… му… ра…

Останалото бяха непонятни, клокочещи звуци, но мисля, че за думата не грешах. Сигурна съм, че чух „Ки… му… ра“. При желание вероятно би могъл да изрече по-отчетливо и другото, но с неясното бръщолевене прикриваше смущението си. След като го повтори няколко пъти, отново млъкна и затвори очи.

В седем пристигна прислужницата, а малко след нея и Тошико. В осем се събуди сестра Коике.

В осем и половина му дадохме закуската — купичка рядка оризова каша, жълтък и ябълков сок. Нахраних го с лъжичка. Той като че предпочиташе не медицинската сестра, а аз да се грижа за него.

Малко след десет пак пожела да се облекчи. Опитах да използвам подлогата, но нищо не излезе. Когато сестра Коике понечи да източи урината с катетъра, той се противопостави и направи жест, сякаш искаше да каже да махнем от очите му това нещо. Оставаше ни само да му сложим пак подлогата. След десет минути все още нямаше резултат. Болният изглеждаше ужасно раздразнен. Сестрата измъкна отново катетъра и започна да го уговаря като дете:

— Може би ви е неприятно, но веднага след това ще се почувствате много добре. Хайде, позволете ми да го поставя. Веднага ще ви олекне.

Той се опитваше да ни каже нещо, отново и отново, мъчеше се да ни го посочи с ръка. И трите — сестрата, Тошико и аз — се напрягахме да разберем и го питахме по всевъзможни начини. Накрая съобразихме, че всъщност говори на мен и иска да каже нещо като: „Щом ще е с катетър, ти го направи. Нека сестрата и Тошико излязат“. С много мъка двете с Тошико успяхме да го убедим, че само сестрата знае как точно се борави с катетъра.

На обяд отново го нахранихме. Почти същото меню като сутринта, а апетитът му бе направо учудващ.

В дванайсет и половина дойде Кимура. Поговорихме само на външната врата. Обясних му, че мъжът ми е излязъл от комата, че както личи, постепенно се оправя и че е изрекъл нещо, което ми е прозвучало като „Кимура“.

Един часът. Визитация на доктор Кодама. Каза, че макар опасността да не е преминала, болният има голямо подобрение. Трябва да продължаваме да сме нащрек, но ако възстановяването продължи с такова темпо, скоро ще можем да се поздравим с успех. Измери му кръвното — горна граница сто шейсет и пет, долна — сто и десет. Температурата бе спаднала на трийсет и седем и две десети. Днес също му направи тест за рефлекса на Бабински, както и за кремастерния рефлекс. (Безпокоях се с каква ли физиономия ще понесе последния. Но той се справи отлично — просто се остави в ръцете на доктора, докато мътният му поглед се рееше някъде в пространството.) Доктор Кодама му сложи венозно глюкоза, неопирин и витамини.

Исках колкото е възможно по-дълго да запазя в тайна случилото се с мъжа ми, но новината вече се бе разнесла сред колегите му. Следобед доста хора се обадиха, други дойдоха с намерението да го видят, Започнаха откъде ли не да пристигат кошници с плодове, букети цветя и други подобни подаръци. Дойде и мадам Окада — като разбрала, че и моят мъж като нейния е получил удар, се преизпълнила със съчувствие към мен. Остави ни люляк от своята градина. Тошико го натопи във ваза, отнесе го в стаята на болния и го сложи край леглото му така, че да го вижда.

— Татко, този люляк е от градината на мадам Окада. Тя специално го донесе.

В кошницата с плодове имаше и любимия му сорт портокали. Изстисках ги и му дадох сока.

В три оставих болния на грижите на сестрата и Тошико, качих се на втория етаж и след като попълних дневника си, легнах да поспя. Бях толкова изморена, че съм спала дълбоко почти три часа.

Тази вечер Тошико си тръгна в осем, веднага след вечеря. Прислужницата си отиде към девет и половина.

 

 

20 април

В един през нощта сестра Коике се качи в кабинета да поспи. Останах сама при болния. Той дремеше още от вечерта, но десетина минути след като сестрата излезе от спалнята, започна да ми се струва, че всъщност е буден. Лежеше в сянка и не бях съвсем сигурна, но имах чувството, че леко помръдва и едва чуто мърмори. Надникнах предпазливо и видях, че не се лъжа — лежеше с отворени очи. Погледът му бе насочен някъде в пространството зад мен. Проследих го и разбрах, че гледа люляка — люляка, който Тошико бе донесла в стаята. Лампата е винаги покрита така, че да осветява съвсем малка част от помещението, колкото с мъка да може да се чете вестник, но съвсем в края на това езерце от светлина смътно белееше люлякът. Впил очи в тази бяла сянка, болният сякаш бе потънал в дълбок размисъл. Изтръпнах от безпокойство. Когато през деня, внасяйки го, Тошико му обясни, че люлякът е от градината на мадам Окада, ми мина през ума (дори не мога да обясня какво я накара да го направи), че едва ли избра най-подходящия момент да му го каже. Кой знае дали я беше чул. Но и да не беше, люлякът сигурно му бе напомнил храста в градината в Секиденчо. Сетне навярно се бе замислил за квартирата на Тошико в пристройката и за вечерите в нея. Може и да си въобразявах, но когато надникнах в очите му, стори ми се, че в дъното на пустите му зеници са спотаени точно такива налудничави фантазии. Придърпах лампата настрани от цветята.

В седем сутринта изнесох вазата с люляка от спалнята и на нейно място поставих стъклена купа с рози.

В един следобед доктор Кодама дойде на визитация. Температурата беше спаднала на трийсет и шест и осем. Кръвното обаче пак се покачваше. Горната граница беше сто осемдесет и пет, а долната — сто и четирийсет. Докторът му сложи неопирин. Сетне провери отново кремастерния му рефлекс. Изпратих доктор Кодама до външната врата, за да поговорим. Казах му, че парализата на пикочния мехур продължава и тази сутрин сестра Коике е използвала катетъра, обаче при всяка подобна процедура болният ужасно нервничи. Допълних, че и най-малката дреболия му действа на нервите, но особено се дразни от това, че ръцете, краката и устата не го слушат. Доктор Кодама обеща да му даде луминал, за да го успокои и за да е сигурен, че ще спи достатъчно.

Този ден Тошико не дойде предобед, а чак след пет вечерта. Към десет болният захърка, но не като в онази нощ, а както обикновено, когато спи спокойно. Явно инжекцията луминал, която му сложи сестрата малко след вечеря, бе подействала. Тошико се приведе над лицето му и отбеляза, че по всяка вероятност спи дълбок спокоен сън. Скоро след това си тръгна. Почти едновременно с нея си отиде и прислужницата. Изпратих сестра Коике в кабинета да си легне.

Малко преди единайсет телефонът иззвъня. Беше Кимура.

— Съжалявам, че се обаждам толкова късно — започна. (Дали Тошико му бе съобщила, че по това време ще съм сама?) — Исках да разбера как е болният.

Описах му подробностите и добавих, че тази вечер спи спокойно, защото му е сложена инжекция с приспивателно.

— Може ли да се отбия да ви видя? — попита той.

Кого да види, зачудих се.

— Да, ако дойдете, чакайте в градината. Ще изляза през задната врата. Чакайте, докато се появя. В никакъв случай не звънете на вратата. Ако не изляза, значи съм възпрепятствана. Забавя ли се много, тръгвайте си — изрекох едва ли не шепнешком в слушалката.

След около петнайсет минути в градината се разнесе лек шум — нечии предпазливи стъпки. Мъжът ми продължи да хърка спокойно и шумно. Въведох Кимура през задния вход и близо трийсет минути двамата разговаряхме в стаята на прислужницата.

Когато се върнах при болния, той продължаваше да хърка.

 

 

21 април

В един часа следобед — визитата на доктор Кодама. Кръвно налягане: систолично — сто и осемдесет, диастолично — сто и трийсет и шест. Поспаднало е в сравнение с вчера, но опасността още не е отминала, поне докато горната граница не остане в рамките на сто и седемдесет, а разликата между двете не се задържи на петдесет. Затова пък температурата му е най-сетне нормална — трийсет и шест и пет. Тази сутрин, макар и с много мъка, успя да уринира в подлогата. Апетитът му е отличен и изяжда всичко, което му давам. Но засега е все още на лека и течна храна.

В два помолих сестра Коике да се грижи за болния и се качих на втория етаж. Попълних дневника си и спах до пет. Когато слязох, заварих при болния Тошико. В пет и половина, трийсет минути преди да вечеря, сестрата му сложи луминал. Доктор Кодама бе препоръчал да се бие по това време, защото инжекцията започва да действа едва след четири-пет часа, тоест през нощта. Но бе предупредил медицинската сестра да не казва на болния, че инжекцията е приспивателно. Трябва да мисли, че е лекарство за сваляне на кръвното.

В шест, още щом зърна на нощното шкафче подноса с вечерята, болният размърда устни, като че искаше да каже нещо. Нищо не разбрах, макар да го повтори два-три пъти. Загребах с лъжицата от кашата и понечих да му я дам, но той направи опит да спре ръката ми и пак се помъчи да ми каже нещо. Помислих, че не иска аз да го храня, и отстъпих мястото си на Тошико, а сетне и на сестра Коике, но като че не беше това. Междувременно започнах постепенно да схващам какво иска да каже. „Бии-иф-тек. Бии-иф-тек.“ Налудничаво наистина, но точно за това настояваше. „Бифтек… Бифтек.“ Изричайки го, ме гледаше така, сякаш молеше, сетне отново затвори очи. Досещах се какво му е на ума, но сестра Коике и Тошико — едва ли. Дискретно, за да не забележат, поклатих отрицателно глава, исках да му намекна, че сега не е време да мисли за такива работи, а трябва да потърпи, да почака. Интересно дали ме разбра? Във всеки случай замълча и послушно отвори уста, за да преглътне кашата.

В осем Тошико си тръгна. В девет си отиде и прислужницата. В десет болният заспа дълбоко и захърка. Изпратих сестрата на втория етаж да си легне.

В единайсет чух стъпки в градината. Въведох го през задния вход в слугинската стая. В дванайсет той си отиде. Хъркането продължаваше.

 

 

22 април

Никаква особена промяна в състоянието на болния. В сравнение с вчера кръвното му днес е малко по-високо. Нощем спи доста добре благодарение на приспивателното, но денем някакви мрачни мисли се въртят, изглежда, в главата му, защото от най-дребните неща се дразни болезнено. Доктор Кодама твърди, че болният се нуждае от поне дванайсет часа здрав сън, но едва ли му се събират повече от шест-седем. През останалото време като че е в унес, ала не е ясно дали спи, или не. (От дългогодишен опит знам, че не спи дълбоко, освен когато хърка. Напоследък обаче дори когато хърка, нещо ме кара да се съмнявам, че наистина спи.) От утре с разрешение на доктор Кодама започваме да му слагаме два пъти дневно луминал — сутрин и следобед.

Тошико и прислужницата си тръгнаха в обичайното време. В девет болният захърка. В единайсет чух стъпки в градината…

 

 

23 април

Днес става седмица, откакто мъжът ми получи удар. В девет сутринта, когато, след като го нахранихме и сестра Коике отнесе подноса с мръсните съдове и прибори в кухнята, болният видя, че сме сами, и размърда устни:

— Дне… ник, дне… ник — опитваше се да каже.

В сравнение с вчерашното „бифтек“ днес звучеше много по-ясно. Отново и отново повтори „дне… ник“.

— Искаш си дневника, за да запишеш нещо в него ли? — попитах го. — Но това е все още невъзможно.

Той поклати отрицателно глава.

— Не? Значи не твоя дневник, така ли?

— Твоя… дневник… — отвърна.

— Моя ли?

Той кимна утвърдително и подхвана:

— Ти… ти… какво правиш… с дневника си?

— Никога не съм водила дневник и ти прекрасно го знаеш — казах, като се престорих на ядосана, за да го заблудя.

Тогава в крайчеца на устата му се появи слаба усмивка. Кимна, сякаш казваше: „О, да, разбира се. Ясно, ясно“. За пръв път от удара насам, макар и слабо, се усмихваше, но тази усмивка бе съвършено непонятна, загадъчна.

След като отнесе в кухнята подноса с приборите на болния и сама закуси в дневната, сестра Коике се върна към десет в спалнята. После, без да каже дума, започна да приготвя инжекцията луминал.

— Какво е това? — попита подозрително болният. За пръв път му слагаха инжекция по това време на деня.

— Кръвното ви е все още малко високо — обясни му сестрата. — Тъй че сега ще ви сложа инжекция, за да го свалим.

В един следобед доктор Кодама дойде на визитация.

В два и половина, след като се уверих по хъркането, че болният спи, се качих на втория етаж, а когато в пет пак слязох при него, той вече не хъркаше. От сестрата разбрах, че е спал дълбоко по-малко от час, а след това като че само придремвал. Изглежда, въпреки приспивателното все още не спи добре през деня. След вечеря сестрата му сложи втората инжекция.

Точно в единайсет чух стъпки в градината.

 

 

24 април

Днес е вторият неделен ден, откакто мъжът ми получи удара. Сутринта дойдоха двама-трима души да го навестят, но аз не ги пуснах при него… Този ден доктор Кодама не дойде на визитация. Особена промяна в състоянието на болния няма.

Тошико пристигна в два. Напоследък обикновено идва чак привечер и прекарва два-три часа край леглото на баща си, но днес, кой знае защо, подрани. Както си седеше край леглото на болния, който спеше, неочаквано каза:

— Мислех си, че като е неделя, ще дойдат доста хора. — При това не сваляше втренчен поглед от лицето ми. Не отвърнах нищо и тя продължи: — Сигурно имаш да правиш доста покупки, а, мамо?… Защо не поизлезеш да глътнеш малко свеж въздух? Неделя е все пак.

Нейна ли беше тази идея? Или той я беше помолил?… Ако идеята беше негова, предната вечер щеше поне да ми намекне, но изобщо не стана и дума за това… Или му е било неудобно да ми го каже направо и е накарал Тошико да го стори вместо него? А може би тя действаше на своя глава?… Изведнъж си представих как в този миг ме чака нетърпеливо в онзи хотел в Осака… Ами ако наистина е така, ако наистина ме чака, изгарящ от нетърпение?… Успях обаче да се овладея. Изглеждаше абсолютно невероятно, за да има и частица истина. Но колкото и упорито да разпъждах тези мисли, те отново и отново нахлуваха в главата ми. Така или иначе, днес просто нямах време да отида чак дотам — не можех толкова дълго да отсъствам от къщи. Поне не до следващата неделя, да речем…

Освен това имах друго наум. Ето защо казах на Тошико, че ще отскоча до пазара Нишики за някои най-необходими покупки и ще се върна най-късно след час. Минаваше три, когато излязох.

Веднага взех такси. Първо, за да оправдая излизането си, купих на Нишики всевъзможни продукти и зеленчуци. После тръгнах пеша по Терамачи до Санджо и се отбих в магазина за писмени принадлежности — купих десет листа от специалната плътна хартия, от която си бях направила дневника, и картон за обложка. Помолих да ми ги разрежат с големината на дневника и да ги увият внимателно, за да не ги смачкам в пазарската си чанта. Мушнах пакета на дъното под зеленчуците. После на Каварамачи пак взех такси… Не бива да пропусна, че от магазина за зеленчуци му позвъних.

— Не, никъде не съм излизал. Цял ден си бях вкъщи — каза ми. В гласа му звучеше колебание, сякаш очакваше да предложа да се видим. Поговорихме само минута-две.

Върнах се малко след четири. (забавих се повече от час.) Скрих пакета с хартията зад стойката за чадъри в антрето, а продуктите отнесох в кухнята на прислужницата… Болният като че продължаваше да спи, макар да не хъркаше.

Това, което не ми даваше мира, бе вчерашният му въпрос за моя дневник. Защо го каза, какво означаваше този въпрос? Защо тъкмо той, който би трябвало да се преструва, че не знае за дневника ми, най-неочаквано изтърси такова нещо? Дали съзнанието му не се беше размътило напълно и бе забравил, че е нещо, за което се предполага, че не знае? Да не би пък да искаше да каже, че не вижда повече смисъл да се преструва, че не знае? Дали загадъчната усмивка, с която реагира на обърканите ми обяснения, че никога не съм си водила дневник, не означаваше: стига си се правила на наивна?!

Във всеки случай очевидно иска да разбере дали след случилото се с него не изоставям дневника си. А после ще пожелае и да го прочете. Но тъй като вече не е в състояние да го прави скришом, явно се кани да ми поиска разрешение. Трябва да съм готова за момента, в който открито ще ме помоли за това.

Що се отнася до записките ми от Нова година до шестнайсети април, ако ме помоли, веднага съм готова да му ги покажа. Но от седемнайсети април насам — за нищо на света! Той просто не бива да знае за съществуването на тези страници. Ще му кажа: „Ти открай време четеш тайно дневника ми, тъй че няма смисъл да продължавам да го крия. Гледай го, щом искаш, но можеш и сам да се увериш, че свършва на шестнайсети. Откакто легна болен, съм толкова заета с грижи за теб, че нито ми е до дневник, нито има какво да пиша“.

За да го накарам да ми повярва, трябва от шестнайсети нататък страниците да са празни. С купената днес специална оризова хартия ще направя две тетрадки — ще сменя страниците от седемнайсети нататък с празни, а извадените изписани ще подвържа във втора тетрадка…

Бях пропуснала следобедния си сън заради излизането, затова от пет до шест се качих горе да отдъхна. Когато в шест отново слязох, свалих дневника и го сложих в чекмеджето на шкафа в дневната.

Тошико си тръгна след вечеря в осем.

В десет отпратих сестра Коике да си легне.

В единайсет чух стъпки в градината.

 

 

25 април

В полунощ го изпратих и залостих задната врата. После около час седях край болния и се вслушвах напрегнато в хъркането му. Уверих се, че спи дълбоко, отидох в дневната и се заех с прекрояването на дневника. Когато свърших, прибрах в чекмеджето тетрадката със записаното до шестнайсети април, а другата отнесох горе в кабинета и я скрих зад етажерката. Работата ми отне цял час. Минаваше два, когато се върнах при болния. Той продължаваше да спи.

В един следобед дойде доктор Кодама. Промяна в състоянието на болния няма. Но кръвното е отново над сто и осемдесет и не помръдва надолу. Доктор Кодама е разтревожен. Каза, че би му се искало да се понижи поне малко. Както обикновено болният като че не може да спи добре през деня…

В единайсет — стъпки в градината…

 

 

28 април

В единайсет — стъпки в градината…

 

 

29 април

В единайсет — стъпки в градината…

 

 

30 април

В един — визитация на доктор Кодама… Каза, че би било добре да помолим професор Сома пак да прегледа болния следващата седмица.

В единайсет — стъпки в градината…

 

 

1 май

Днес е третият неделен ден, откакто мъжът ми получи удар… Както и предишната неделя, Тошико подрани. Очаквах го. Тя се вслуша в дишането на баща си и след като се увери, че спи, каза тихо:

— Иди на пазар и използвай времето да се поразходиш.

— Ох, не знам все пак — поколебах се, но тя настоя:

— Няма защо да се притесняваш за татко. Тъкмо спи дълбоко. Излез, мамо. И се отбий в квартирата ми в Секиденчо. Банята е запалена.

Подозрях, че зад това се крие нещо, но склоних да изляза, както казах, за час-два. В три грабнах пазарската си чанта и тръгнах.

Отидох направо в Секиденчо. Мадам Окада не беше вкъщи, а в пристройката заварих Кимура. Сам. Тошико му се била обадила да поседи в квартирата ѝ два-три часа, защото мадам била заминала за Вакаяма, а тя самата трябвало да отиде при болния си баща. Налагало се някой да я замести в Секиденчо, защото била обещала да наглежда къщата в отсъствието на мадам. Щяла да се прибере привечер.

За пръв път от няколко седмици имахме на разположение няколко спокойни часа. Но и той, и аз нервничехме, не можехме да се отпуснем…

В пет го оставих в квартирата на Тошико и хукнах да пазарувам. Нямах никакво време — притеснявах се болният да не се събуди, тъй че купих каквото ми падне от пазара до нас и се прибрах.

— Много бързо се върна — подхвърли Тошико.

— А баща ти?

— Днес спи удивително добре. Вече три часа. Наистина хъркаше гръмогласно.

— Дъщеря ви бе така добра да остане при болния, тъй че аз отскочих до кварталната баня да се изкъпя — каза сестра Коике. Лицето ѝ розовееше и сияеше от чистота.

Значи така, сестрата беше ходила на баня. Изтръпнах. Никой не можеше да ме убеди, че Тошико не бе скроила всичко. Откакто мъжът ми е на легло, сме загрявали банята вкъщи само няколко пъти. Тъй че трите — сестра Коике, аз и прислужницата — се редуваме през два-три дни да се къпем в близката обществена баня. Обикновено през деня. Днес бе ред на сестрата, затова нямаше нищо странно, че бе отишла на баня. Но Тошико сигурно е знаела и за да остане сама с болния, ме бе отпратила. А на мен изобщо не ми мина през ума, че зад това е възможно да се крие нещо. Обикновено не ми убягват подобни уловки (да не говорим, че не биваше да забравям колко дълго, почти час, се къпе сестра Коике), но като чух, че банята в Секиденчо е запалена, сърцето ми така подскочи, че направо си загубих ума.

С тягостната мисъл, че съм се провалила, оставих двете при болния и се качих горе, за да „дремна“ както винаги следобед. Веднага измъкнах иззад етажерката с книгите дневника и за всеки случай го огледах внимателно. Може би трябваше да му залепя прозрачна лента, но как можеше да ми дойде наум, че се налага да съм чак дотам предпазлива. Така или иначе, не бе възможно да открия доказателства, че е отварян и четен в мое отсъствие. Казах си, че съм станала прекалено мнителна и се оставям съмненията и мрачните опасения да ме отведат твърде далеч. В крайна сметка кой можеше да знае чак такива подробности: че съм разделила дневника на две части и съм скрила тази, втората, зад етажерката.

Само че в осем вечерта, когато Тошико си тръгна за Секиденчо, пак се разтревожих. Отидох в кухнята и попитах прислужницата дали в мое отсъствие някой се е качвал в кабинета. Отговорът ѝ ме смая. Оказа се, че Тошико се е качвала. От думите на прислужницата се изясни, че петнайсет минути след като съм излязла, сестра Коике отишла на баня, а малко подир това Тошико се качила в кабинета. Слязла обаче почти веднага и се върнала при болния.

— Двамата с господина като че си говореха нещо.

— Мислех, че е спал през цялото време — промълвих смазана.

— Не, хъркането изведнъж спря — каза тя и поясни, че след като поговорили, Тошико отново се качила в кабинета, но пак така бързо слязла. А сетне и сестра Коике се върнала от баня.

Започнах да си давам сметка, че подозренията ми не са чак толкова безпочвени, колкото се опитвах да си внуша. И все пак имаше нещо, което не можех да разбера. За да ми се изясни, трябваше да се опитам да подредя в строга последователност евентуалните действия на Тошико през този ден. Първо, в три намира благовиден предлог да ме отпрати по-далеч от къщи. После изпраща сестра Коике да се изкъпе. Сетне болният се събужда — сам или с „помощта“ на дъщеря си, и тя научава, че дневникът ми е в чекмеджето на шкафа в дневната. Намира го и му го донася. Болният ѝ казва, че записките са до шестнайсети април, че някъде непременно има друг дневник, от седемнайсети нататък, и тъкмо него му се иска да прочете. Моли я да го намери. Тогава тя се качва на втория етаж, претърсва кабинета, намира тетрадката, отнася я долу и я показва на баща си. Може би дори му я чете. После пак връща тетрадката на мястото ѝ. Идва си от баня сестра Коике. Болният се преструва, че спи дълбоко. Малко след пет се връщам и аз… Оформяше се приблизително такава картина.

И все пак как би могла Тошико да извърши всичко това само за два-три часа, докато отсъствах от къщи. Никак не ми се вярваше, че е възможно. После се сетих, че и предишната неделя (на двайсет и четвърти април) излязох пак по нейно настояване. Значеше ли това, че се бе захванала с тази работа още тогава? Не е изключено! Още в събота, на двайсет и трети, когато останахме сами, болният заповтаря: „Дне… ник, дне… ник“, тоест даде да се разбере, че иска да види дневника ми. В такъв случай защо да не предположим, че докато ме е нямало на двайсет и четвърти следобед, болният е повторил молбата си пред Тошико и сестра Коике (а може би сестрата пак е ходила на баня, макар прислужницата да не си спомняше със сигурност)? Бях пренебрегнала желанието му и затова се е обърнал към Тошико. Изглежда съвсем правдоподобно. Не си спомням да съм казвала някога на Тошико, че си водя дневник. Но е успяла някак да се досети било чрез Кимура, било сама, тъй че, когато е чула брътвежите на болния, веднага е съобразила за какво става дума. Той, да допуснем, е изрекъл „шкаф“ и е посочил мястото. Тошико е отишла в дневната, претърсила е шкафа, но тъй като не е намерила продължението на дневника, се е сетила, че трябва да е на втория етаж. Така си представях нещата. Накратко казано, предишната неделя са разбрали, че си водя дневник и от седемнайсети април насам. А днес са установили, че за заблуждение съм разделила тетрадката на две и едната част съм скрила на втория етаж, а другата — в дневната. Да, никак не е изключено.

Но ако подозренията ми са верни, трябва да реша как да опазя дневника си отсега нататък. Не мога да го изоставя само защото съм се натъкнала на препятствие. Но се налага, доколкото е възможно, да предотвратя всякакво по-нататъшно ровене в него. От днес преставам да го попълвам, както обикновено правех досега — по време на следобедната си почивка в кабинета на втория етаж. Ще изчаквам нощем болният и сестра Коике да заспят и след като опиша събитията през деня, ще скривам тетрадката на едно наистина безопасно място.

 

 

9 юни

От доста време не съм отваряла дневника си. Последните ми записки са от първи миналия месец, тоест от деня, преди мъжът ми да получи втория удар. Оттогава, цели трийсет и осем дни, не съм написала нито ред. Отчасти поради неочакваната му смърт, която ме изправи пред страшно много проблеми — бях наистина невероятно заета; отчасти и защото сега, когато него вече го няма, като че загубих интерес, може би по-точно стимул, да продължавам да пиша. Стимулът — непрестанната борба между мен и мъжа ми, продължава да ми липсва и днес. Затова занапред едва ли ще си водя дневник. Във всеки случай все още не съм взела решение.

Струва ми се, че дневникът, който съм водила непрекъснато и много старателно цели сто и двайсет и един дни — от самото начало на годината, не бива да бъде прекъснат така внезапно, а следва да бъде завършен. По-добре ще е и за самия текст — да си е с начало и край. Но има и друго — заслужава си според мен сега, след смъртта на мъжа ми, да обърна още веднъж поглед назад към проблемите в нашия сексуален живот. И да се опитам да си припомня най-съществените моменти от него. Ако съпоставя своите записки с неговия дневник — имам предвид написаното от първи януари, ще разбера какво всъщност се случи. А има и доста неща, за които се притеснявах да пиша, докато той беше жив, и бих искала най-сетне да ги добавя като своеобразен послепис, за да сложа точка на стария си дневник.

Както вече написах, болният почина внезапно. По-късно ще обясня защо не знам кога точно е настъпила смъртта. Беше обаче на втори май, най-вероятно около три след полунощ. По това време медицинската сестра спеше на втория етаж, Тошико и прислужницата си бяха отишли, а аз седях сам-самичка край леглото на мъжа ми. В два часа, след като се убедих, че спи дълбоко, защото както обикновено хъркаше, се измъкнах от спалнята и отидох в дневната да запиша случилото се от вечерта на трийсети април до първи май. Дотогава, тоест от деня, в който мъжът ми получи удар, до трийсети април, ежедневно се затварях в кабинета, крадейки от времето за следобеден сън, и описвах съвестно събитията от следобеда на предишния до следобеда на съответния ден. Ала в неделя на първи май най-неочаквано ме обзе подозрението, че Тошико и баща ѝ може би са открили и дори са чели онази част от дневника ми, която държах в строга тайна, тъй че реших да изневеря на навика си и вместо в обичайното време да пиша само нощем. Както и да намеря ново и надеждно скривалище. (Колкото до скривалището, не можах веднага да измисля подходящо място, затова първоначално прибрах дневника на старото място в кабинета. Същата нощ, след като изчаках Тошико и прислужницата да си тръгнат, се качих да го взема малко преди сестра Коике да си легне. Мушнах го в пазвата си и веднага се върнах. Скоро след това сестра Коике отиде да спи. Все още не бях измислила надеждно скривалище и се измъчвах. Имах, разбира се, цяла нощ на разположение, за да разреша този проблем. Ако не измислех друго, можех да разместя дъските на тавана над нишата в дневната и да го скрия над тях.)

И така, в два след полунощ на втори май отидох в дневната, измъкнах тетрадката от пазвата си и се заех за работа — да разкажа за събитията от трийсети април насам. Както си пишех, изведнъж се сепнах, че хъркането на болния — толкова силно допреди малко, не се чува. Стената между дневната и спалнята е съвсем тънка, но аз толкова се бях унесла в заниманията си, че не обърнах веднага внимание на необичайната тишина. Усетих я точно когато свърших фразата: „От днес преставам да го попълвам, както обикновено правех досега — по време на следобедната почивка в кабинета на втория етаж Ще изчаквам нощем болният и сестра Коике да заспят и след като опиша събитията от деня, ще скривам тетрадката на едно наистина безопасно място“.

Оставих четката и известно време се вслушвах напрегнато в тишината оттатък. Но колкото и да се напрягах — нищо. Скочих и без дори да прибера тетрадката и писмените принадлежности, отидох в спалнята да видя какво става. Болният лежеше в обичайната си поза и като че спеше. (В нощта, когато получи инсулт, му свалих очилата и повече не му ги сложихме.

Обикновено спеше по гръб, с лице към тавана, тъй че неговото „лице без очила“ — сивкаво и отблъскващо, рядко ми убягваше от погледа.) Казвам „като че спеше“, защото бяхме покрили нощната лампа, за да не му блести в очите, и не видях веднага лицето му.

Седнах на стола до леглото, поех си дъх и се вгледах напрегнато в полумрака. Мъжът ми бе някак необикновено притихнал и спокоен, толкова притихнал и спокоен, че свалих покривалото от абажура на лампата и го осветих. Очите му бяха полуотворени, втренчени някъде встрани, в тавана над ръба на леглото. И не помръдваха. Не трепваха дори. Умрял е, помислих си, наведох се и докоснах ръката му. Беше студена. Часовникът до леглото показваше три часа и седем минути. Ето защо единственото, в което съм сигурна, е, че е починал в интервала между два и нещо и три часа и седем минути след полунощ на втори май. Вероятно в съня си, без да се мъчи. В продължение на няколко минути разглеждах това „лице без очила“, като човек, който преодолява ужаса си и наднича в бездънна бездна. В паметта ми нахлуха спомените от първата нощ на сватбеното ни пътешествие… После пак метнах припряно покривалото върху абажура на нощната лампа.

На другия ден и доктор Кодама, и професор Сома заявиха, че не са очаквали да получи втори удар толкова скоро. В миналото, тоест допреди десетина години, повечето пациенти получавали втори мозъчен кръвоизлив най-рано след две-три, дори след седем-осем години, като вторият обикновено бил фатален. Напоследък обаче, благодарение на успехите на медицината, това вече не било правило. Някои болни се възстановявали след един-два инсулта; други оцелявали дори след три-четири. При мъжа ми обаче действително съществувала опасност от скорошен масиран кръвоизлив, защото, за разлика от мнозинството образовани и интелигентни хора, пренебрегвал предупрежденията на лекуващите го лекари. Въпреки това не били очаквали да се случи толкова скоро. Тъй като бил под шейсетте, след възстановяването, колкото и да е бавно, можел да поживее активно още десетина години… И двамата бяха изненадани.

Не съм сигурна, разбира се, доколко искрени бяха с мен, но приемам, че не ме лъжеха. В крайна сметка лекарите също не са в състояние да предвидят колко дълго ще живее човек, честно казано, лично аз очаквах да се случи точно така и точно по това време, тъй че смъртта на мъжа ми не дойде изневиделица за мен. Вярно е, че интуицията понякога подвежда, дори в повечето случаи е така, но предчувствието за мъжа ми се оказа вярно. Мисля, че и дъщеря ни усещаше какво ще стане.

Сега бих искала да препрочета успоредно нашите дневници, за да проследя стъпка по стъпка процеса на нашето отчуждаване един от друг. Навремето ми беше споменавал, че води дневник от дълги години, още отпреди брака ни, тъй че навярно би трябвало да започна от първите изписани от ръката му страници, за да изследвам издъно нашите отношения. Не съм способна обаче на такава огромна и изнурителна работа. В кабинета му на най-високите рафтове на етажерката, докъдето мога да стигна само със стълба, има купища покрити с дебел слой прах тетрадки-дневници, но нямам търпение и воля да се ровя в тях. А и той самият пише, че до тази година е внимавал да не направи дори намек за сексуалните ни отношения. И едва от първи януари започва да разказва открито за тях, това дори е целта на последния му дневник, който на свой ред стана и повод за моя. Като съпоставям споделеното в двата дневника от началото на годината и попълвам пропуснатото, ще се опитам да изясня какво стана — как се обичахме, как се отдавахме на страстите си, как се мамехме и си залагахме капани, докато единият от нас не рухна съкрушен. Не мисля, че ще е нужно да се връщам назад, към някогашните му дневници.

На първи януари той пише: „По характер е прикрита и обича тайните. Обикновено се преструва, че нищо не знае и не се издава какво ѝ е на душата“. Точно така е, не отричам. Общо взето, той беше много по-честен от мен, следователно трябва да призная, че в дневника му почти няма лъжи и измислици. Почти, но не и никак. Например той пише: „Не се съмнявам, че и тя знае в кое чекмедже слагам тази тетрадка“, но „Изглежда абсурдно да чете дневника на съпруга си“; а после: „Имам обаче причини да предполагам, че не е напълно изключено“, макар да е заявил вече: „Отсега нататък няма да се съобразявам с опасенията си“. Веднага разкрих какви са всъщност истинските му намерения, споделени в следващия абзац: „Може би дълбоко в себе си съм приел и дори се надявам, че го чете“.

Фактът, че сутринта на четвърти януари нарочно бе сложил ключа на чекмеджето пред вазата с нарциси, доказва колко силно е желаел да прочета дневника му. Не беше нужно да си прави труда, защото ще призная, че всъщност отдавна го четях. На четвърти януари съм записала в своя: „… никога и за нищо на света не бих прочела дневника му. Не желая да се прокрадвам в душата му отвъд забранените граници, които сама съм си определила. Мразя да ми се ровят в душата, тъй че ненавиждам да надничам в чуждите“. Това обаче е лъжа, защото, макар да „мразя да ми се ровят в душата…“, обичам „… да надничам в чуждите“. Веднага след сватбата, едва ли не от следващия ден, ми стана навик да чета с разтуптяно сърце дневника му. Тайно, разбира се. Затова съм написала, че „открай време знам, че има дневник, че го държи заключен в чекмеджето на писмената масичка, а ключа крие кога между книгите на етажерката, кога под килима“. Колкото до твърдението, че „и през ум не ми е минавало да се докосна някога до този дневник“, то не отговаря на истината.

Просто до тази година рядко отварях тетрадките му, защото бяха пълни с безинтересни и сухи научни проблеми и нямаше почти нищо за интимните ни отношения. От време на време ги прелиствах заради удоволствието да прочета тайно написаното от мъжа ми, но откакто от първи януари тази година реши, че „няма да се съобразя с опасенията си“, дневникът му, естествено, започна да ме привлича като магнит. Още на втори януари следобед, докато той беше на разходка, открих промяната в написаното. Но криех старателно от мъжа си, че тайно чета, не само защото обичам тайните и „се преструвам, че нищо не знам“, а и защото бях убедена, че точно това се иска от мен — да се държа така, сякаш изобщо не подозирам за съществуването на дневника.

Мисля, че е бил съвършено искрен, когато е писал: „Скъпа моя, обична Икуко! Обичам я от рялото си сърце… и това е самата истина“. Нито за миг не съм се съмнявала в любовта му към мен. Но искам да заявя, че в началото и аз го обичах горещо. Вярно е, че още от първата брачна нощ „изтръпнах от вида на лицето му, когато той си свали очилата с ужасно дебели стъкла“, вярно е и признанието ми, че „съм се събрала с мъж, който изобщо не ми подхожда физически“, не отричам, че понякога от вида му без очилата започваше безпричинно да ми се гади. Но това не означава, че не съм го обичала. Тъй като съм родена в „традиционно киотоско семейство“ и съм възпитана „според феодалните норми“, аз „се омъжих за него, защото такава бе волята на родителите ми“, и смятах, че „бракът трябва да е точно такъв“ и че трябва да го обичам, независимо дали ми харесва. Нещо повече, аз наистина „се гордея“ със старомодните си морални принципи. Винаги, когато усещах, че ми призлява от мъжа ми, се засрамвах от себе си — струваше ми се непростимо и по отношение на покойните ми родители, и спрямо него; колкото повече ме отвращаваше, толкова по-съвестно се насилвах да го обичам. И успявах. Защото при моята сексуална ненаситност нямах друг избор.

По онова време единственото ми недоволство от него бе, че не ме задоволява напълно. Но вместо да го упреквам във физическа немощ, аз се срамувах от ненаситната си плът. Съжалявах го, че енергията му гасне, и не само не го винях, а се опитвах да съм още по-предана. От януари той ме накара да се видя в нова светлина. Все още не мога да си обясня решението му: „От тази година ще записвам в дневника си и такива неща, които досега старателно съм отбягвал“. Твърди, че пише, защото му е трудно да се бори с неудовлетворението си, че все няма възможност да разговаря открито с мен за нашите сексуални проблеми; уверява, че пречката е моята „сдържаност и потайност“, „преднамерената изисканост“, „лицемерната женственост“, „така наречената скромност…“, и обобщава, че тъкмо тези черти от моя характер са го довели до решението да започне новия си дневник, с който цели да се пребори с тях, да ги надмогне, да ги заличи. Но дали това е единствената причина? Мисля, че има и друга, много по-важна, но колкото и да е странно, в дневника си не я изяснява нито веднъж Може би той самият не си е давал сметка за истинските мотиви.

Така или иначе, за пръв път научих, че притежавам „качество, с което твърде малко жени могат да се похвалят“, и че ако са ме продали на някой „елитен публичен дом в някогашния квартал на удоволствията Шимабара“, съм щяла да бъда „сензационно известна“, а „похотливите сладострастници“ щели „постоянно да се увъртат“ около мен. Но веднага бърза да заяви: „Може би не бива да ѝ отварям очите. Разбере ли силата си, бих могъл да изпадна в неизгодно положение“. Защо тогава все пак се е решил да поеме риска? От една страна, признава следното: „Побърквам се от ревност, като си помисля за този неин природен дар. Какво ли ще стане, ако някой друг случайно узнае за него“, а от друга — пише за това в дневника си твърде преднамерено. И тогава, а и сега мисля, че се е надявал да го прочета тайно, да схвана намека му и да го накарам да ревнува. Потвърждават го думите: „… не е ли истина, че тайно ѝ се наслаждавам. Поначало ревността възбужда еротичните ми желания. Тъй че в известен смисъл ми е и нужна, и приятна“ (тринайсети януари) и така нататък, но във всеки случай аз се досетих за намеренията му още от написаното на първи януари.

 

 

10 юни

На осми януари моят дневник гласи: „Неистово го мразя и също толкова неистово го обичам. Отвращава ме физически, но въпреки това не мога да се отдам на друг. Не съм в състояние да изневеря на моралните принципи, с които съм възпитана“. Написала съм също и че: „Перверзните му ласки ме объркват и смущават, но поне разбирам, че все още ме обича безумно“. В продължение на двайсет години спазвах старите морални принципи и умишлено потисках недоволството си от моя мъж и тъкмо това ми дава право да си позволя да пиша неприятни неща за него, независимо от строгото възпитание в конфуциански дух, дадено ми от покойните ми родители. Постепенно започнах да разбирам, че всъщност ревността го прави щастлив и като го карам да ме ревнува, изпълнявам дълга си на „идеална съпруга“. И все пак в началото на януари все още казвам само, че „неистово го мразя“, че той ме „отвращава физически“, но веднага бързам да добавя малодушно, че „не мога да се отдам на друг“, че „не съм в състояние да изневеря на моралните принципи“. Може би съм била вече влюбена в Кимура, но все още не съм си давала сметка. Единственото, което правех пряко волята си, за да разпалвам ревността му, бе плахо и със заобикалки да изтървавам отделни думи. Но когато прочетох, че на трийсети януари е написал: „Онази нощ я използвах пълноценно (ревността към Кимура) и успях да удовлетворя Икуко… Нека ме накара да обезумея от ревност!“, „Нека да наближи критичната точка! Колкото повече риск, толкова по-добре!“, чувствата ми към Кимура се промениха коренно. Дневникът му от седми януари гласи следното: „Макар по всяка вероятност Икуко да не си дава сметка за това и да е убедена, че в името на благоприличието просто придружава двамата млади, според мен тя е влюбена в Кимура“. Тогава тези думи ме отвратиха и засилиха и без това безкрайното ми упорство, каквото и да приказва, да не изневеря на моралните си принципи Само че след предизвикателството: „Колкото повече риск, толкова по-добре“, в душата ми настъпи поврат. Не ми е ясно дали го е казал, защото, преди изобщо да си дам сметка, че харесвам Кимура, той вече го е знаел, или пък тъкмо думите му събудиха интереса ми към него. Но и след като осъзнах, че Кимура твърде силно дразни любопитството ми, известно време продължих да се самозаблуждавам, че общувам с него пряко волята си — само и единствено заради мъжа ми. Казах „любопитство“, но тогава си внушавах, че се насилвам да проявявам любопитство към друг мъж, за да зарадвам своя собствен.

От първата нощ, когато припаднах (двайсет и осми януари), престанах да разбирам дали го правя заради мъжа си, или заради себе си и всъщност се опитвах чрез самоизмама да прикрия терзанията си. Спах през цялото време до трийсети сутринта. Той пише: „Изведнъж ми се стори, че всъщност не спи, а се преструва“, но аз не се преструвах, макар да ми е трудно да твърдя, че през цялото време бях в безсъзнание. Той всъщност е прав, като пише, че съм била полубудна-полузаспала. А колкото до: „… от устата ѝ се отрони една-единствена дума — «Кимура». Като че бълнуваше“, необходимо е известно пояснение. Защото на въпроса „… дали наистина бълнуваше, или го направи нарочно“, бих отговорила, че истината е по-скоро някъде по средата. Той правилно допуска, че сънувах как се любя с Кимура и точно тогава усетих смътно — някъде в дълбините на размътеното си съзнание, че съм произнесла името му. Изрекох го, упреквайки се, че съм безсрамница. От една страна, се срамувах, че мъжът ми ме е чул да изричам тази „една-единствена дума“, а от друга — си казвах, че така дори е по-добре.

На четиринайсети февруари Кимура казал на мъжа ми за фотоапарата полароид. „Откъде и как Кимура можеше да предположи, че ще се зарадвам да науча за съществуването на подобен апарат?“, чуди се мъжът ми, но аз още тогава много се изненадах. Дори не предполагах, че иска да ме снима гола, а и да бях предположила, не бих могла да го кажа на Кимура. По онова време почти всяка нощ се напивах до безразсъдство и Кимура ме пренасяше на ръце в леглото, но никога не бях разговаряла насаме с него, а камо ли да му разкривам тайни от нашия съпружески живот. Истината е, че освен да ме пренася от банята до спалнята, други отношения между нас нямаше — не смятах за възможно да поговоря с него зад гърба на мъжа ми. В душата си подозирах, че Тошико му е намекнала това-онова. Само тя би могла да направи такова нещо.

На девети февруари дъщеря ми помоли за разрешение да излезе на квартира в Секиденчо, защото ѝ трябвало спокойно и тихо място да учи. Не беше трудно да се досетя, че „спокойно и тихо място“ означава някъде по-далеч от спалнята на родителите ѝ, където нощ след нощ лумваше ослепителната светлина на луминесцентната лампа. Не се и съмнявам, че постоянно бе надничала през процепите на плъзгащите се стени и врати в помещението, където се разиграваше бляскав спектакъл. Бумтенето на печката очевидно ни е пречело да чуем тихите ѝ стъпки. Наблюдавала е, предполагам, с какво удоволствие мъжът ми ме е разсъбличал и се е забавлявал да върши с мен всевъзможни непристойни неща. Предполагам също, че е казала за това на Кимура. Впоследствие подозренията ми до голяма степен се потвърдиха, но аз и без това вече имах известна представа от всичко, което мъжът ми бе записал в дневника си на четиринайсети.

С други думи, Тошико е знаела още преди мен как нощем се забавляват с тялото ми и бе съобщила подробностите на Кимура.

И все пак защо Кимура каза на мъжа ми за този необикновен фотоапарат така, че да му подскаже идеята да ме снима гола? Все още не съм го попитала, но предполагам, че е искал да му се подмаже, а от друга страна, вероятно се е надявал да види някога снимките. Навярно тази е основната причина. Не мога да твърдя със сигурност, но предполагам, че е очаквал мъжът ми да се разочарова от полароида, да се сети да използва домашния цайс-икон, а после да го помоли той да промие филмите.

(На деветнайсети февруари съм написала: „Не мога да разбера какво таи в ума и в сърцето си Тошико“, но всъщност донякъде разбирах какво. Както споменах, бях вече сигурна, че е издала на Кимура случващото се нощем в съпружеската ни спалня. Разбирах също, че дълбоко в душата си го обича и тъкмо затова „е настроена враждебно към мен“. Вярно, че се безпокоеше за мен, защото „съм твърде слаба, за да издържам“ на напрежението „да задоволявам сексуалните желания“ на баща ѝ, и го мразеше, задето „против волята ми ме въвлича в перверзните си удоволствия“. Но когато проумя, че по силата на странните си приумици баща ѝ направи всичко възможно да ни сближи и нито Кимура, нито аз се възпротивихме на това, намрази и мен. Усетих го доста отдавна. Но тя, която е по-потайна и от мен, си дава сметка, че „външно не е чак толкова очарователна като майка си, въпреки че е с цели двайсет години по-млада“, и че Кимура обича повече мен. Затова реши да действа най-напред като наш посредник, а сетне на спокойствие да измисли свой план. Не се съмнявах в това. Но дори сега не знам доколко съгласувано действаха двамата с Кимура, докато постигнат целта си. Не мисля например че тя излезе на квартира в Секиденчо само за да е по-надалеч от ярко осветената с луминесцентна лампа спалня на родителите си — решението ѝ би трябвало да има нещо общо с обстоятелството, че Кимура живее недалеч оттам. Дали идеята е била негова? Или нейна? Той сам ми каза, че винаги тя поема инициативата („аз само се оставям да ме води“), но кой знае дали е така. Боя се, че и сега му нямам доверие.

Тошико ме ревнуваше, но и аз я ревнувах ужасно. Правех обаче всичко възможно никой да не забележи, да не се издам в дневника си. Отчасти поради вродената си потайност, а най-вече защото съм много по-честолюбива от нея и не исках да се самонаранявам. Освен това умирах от ужас да не би мъжът ми да си помисли, че имам причини да ревнувам Тошико, тоест да подозирам, че Кимура може би обича и нея. Мъжът ми се пита: „Коя всъщност харесва — Икуко или Тошико? Ако вместо него трябва да отговоря коя от двете е по-привлекателна, без всякакво колебание, независимо от възрастта, бих избрал майката. Но той — кой знае. Може би крайната му цел е да спечели Тошико… и се опитва да спечели първо благоразположението на майката, а сетне чрез нея да разпали чувствата на дъщерята“, което ще рече, че навремени се е съмнявал в предпочитанията на Кимура. Тъкмо това ми бе най-неприятно. Исках да вярва, че Кимура обича само мен и е готов на всякакви жертви, за да ме спечели. Иначе ревността му към Кимура не би била толкова яростна.

 

 

11 юни

На двайсет и седми февруари мъжът ми пише: „Да, предположенията ми се оказаха верни. Жена ми си води дневник… преди няколко дни се усъмних…“ Сигурна съм обаче, че е знаел много преди това и го е четял тайно от мен. На свой ред написах: „Само че аз няма да направя грешката да му разкрия намерението си (че също започвам да си водя дневник)“, защото „хора като мен, които не отварят душите си пред другите, изпитват необходимост да разговарят поне със себе си“. Но бе чиста лъжа. Исках той да го чете. Вярно е, че „изпитвах необходимост да разговарям със себе си“, но целта ми беше той да го чете. Що се отнася до специалната оризова хартия, лентата за залепване и останалите уловки, прибягвах до тях само защото обичам да съм потайна. Той беше същият, макар да ми се присмива. И двамата знаехме, че тайно си четем дневниците, но независимо от това си поставяхме всевъзможни бариери, създавахме си пречки, за да го направим колкото е възможно по-трудно и несигурно. Преструвахме се, че се съмняваме, че се губим в догадки, защото ни бе приятно да си играем на криеница. Затова и не ми беше досадно да се занимавам с лентата за залепване и с останалото — стараех се да доставя удоволствие не само на себе си, а и на мъжа си.

На десети април за пръв път споменавам за разклатеното му здраве. И пиша: „Интересно дали в дневника си мъжът ми намеква за състоянието си… Не чета дневника му, тъй че наистина нямам никаква представа, но от месец-два забелязвам, че с него става нещо нередно“. Всъщност той започва да пише за това още на десети март, но според мен го забелязах преди него, обаче отначало нарочно (имах си причина) се преструвах, че нищо не знам. Боях се да не го разтревожа, а още повече се опасявах, че би могъл да изостави сексуалните си задължения. Не че не се притеснявах за здравето му, но необходимостта да задоволява желанията ми изглеждаше далеч по-важна и наложителна. Направих всичко възможно да го накарам да забрави страха от смъртта, като използвах „стимулатора Кимура“, за да разпалвам ревността му. Но през април намеренията и чувствата ми започнаха постепенно да се променят. През целия март пиша, че все още се съпротивлявам да прекрача последната черта, защото исках на всяка цена да го убедя в своето целомъдрие. Но истината е, че тънката като лист хартия преграда между мен и Кимура рухна на двайсет и пети март. На двайсет и шести цитирам измислен, нищо незначещ разговор между мен и моя възлюбен само и единствено за заблуда. Мисля, че взех важното решение някъде в началото на април — четвърти, пети или шести. Подмамена от мъжа си, стъпка по стъпка аз потъвах все по-надълбоко в бездната, но дотогава се заблуждавах, че е само защото не мога да устоявам на желанията му. Казвах си, че се държа като предана съпруга дори от старомодна морална гледна точка. Но после свалих маската и честно признах, че обичам Кимура, а не него.

На десети април съм написала: „… истината е, че не само неговото здравословно състояние е трагично. Почувствах го малко след Нова година“, но това не беше вярно. Излъгах, защото имах друго наум. Наистина „и по-рано, когато Тошико беше на десет години, два-три пъти изхрачих кръв и лекарите ме предупредиха, че това са симптоми на туберкулоза“, но все пак „пренебрегнах предупрежденията на лекарите и изобщо не се грижех за здравето си“. За щастие, „оказа се, че съм съвсем лек случай — всичко се оправи от само себе си“ и симптомите повече не се повториха. Следователно изявленията ми, че „веднъж през февруари, точно както и предния път, ведно с храчката изхвърлих алена пяна, примесена с кръв“, че „за разлика от някога… сега гърдите ме болят често, и то доста силно, а следобед винаги се чувствам много изтощена“; че „може би болестта ми се влошава с всеки изминал ден и е все по-трудно, дори невъзможно да оздравея“ и че „във всеки случай болката в гърдите ми едва ли е за пренебрегване“, са пълна измислица, с която целях час по-скоро да подмамя мъжа си в царството на смъртта. Исках да мисли, че рискувам живота си и той трябва да направи същото.

Оттам насетне подчиних изцяло дневника си на тази цел и не само пишех, а според случая дори разигравах спектакъл, че наистина не съм добре и страдам от симптомите на болестта. Правех всичко възможно да го възбуждам, да вдигам кръвното му все повече и повече. (Дори след първия удар, който го прикова на легло, не се отказах от малките си трикове, само и само да го карам да ме ревнува.) Всъщност много преди това Кимура предрече, че не е далеч моментът, когато мъжът ми ще рухне физически. За мен, а без съмнение и за Тошико мнението му на човек със силна интуиция бе по-меродавно от заключенията на лекарите.

Защо, освен че във вените ми тече кръвта на развратница, имам и коварна душа, способна да замисли убийството на мъжа си? Кога и как се появи тя на бял свят? Дали отговорът е, че всяка душа, независимо колко е чиста и светла, би се пречупила, ако попадне в безмилостната психологическа преса на такъв извратен, отвратителен и зъл човек като покойния ми мъж? Или напротив, макар благодарение на възпитанието на своите родители и на средата, в която израснах, да изглеждам съвсем постарому благовъзпитана и смирена, у мен се таи чудовище? Трябва да поразсъждавам, за да открия отговорите на тези въпроси. Същевременно съм убедена, че бях безкрайно предана и всеотдайна съпруга. Не може да се отрече, че мъжът ми живя щастливо, съгласно собствените му представи за щастие, разбира се.

Все още имам и доста съмнения относно Тошико и Кимура. Тя намери онзи хотел в Осака с помощта на своя „много опитна в това отношение приятелка“, и то защото Кимура се притеснявал, че в Киото двамата можем лесно да бъдем забелязани, и я попитал „дали е възможно да се намери нещо недалеч оттук“. Това ли е цялата истина обаче? Може би самата тя бе използвала с някого въпросното убежище? Може би и сега го използва?

Плановете на Кимура са да изчака (подходящ момент) да мине траурът, да се ожени формално за Тошико, а всъщност да живеем тук тримата заедно. Тошико е готова на тази жертва заради майка си, но…

Допълнителна информация

$id = 10780

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джуничиро Танидзаки

Заглавие: Татуировката

Преводач: Вера Вутова-Стефанова; Дора Барова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: Апостроф

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: разкази; новели

Националност: японска

Печатница: „РОПРИНТ“ ЕАД

Излязла от печат: 2016

Редактор: Христина Мираз

Художник: Анна Георгиева-Андра

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-2962-42-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2934