Лий Чайлд
Без второ име

Твърде много време

Шейсет секунди в минута, шейсет минути в час, двайсет и четири часа в денонощие, седем дни в седмицата, петдесет и две седмици в годината. Ричър пресметна всичко това наум и стигна до извода, че всеки дванайсетмесечен период се състои от малко над трийсет милиона секунди. За това време в Съединените щати се извършват почти десет милиона престъпления. Горе-долу по едно на всеки три секунди. Доста често. Затова вероятността човек да стане свидетел на престъпление — и то да се случи не само пред очите му, а на крачка от него — не е никак малка. Разбира се, мястото играе важна роля. Там, където се събират повече хора, се случват повече престъпления. Шансовете са по-високи в центъра на града, отколкото насред някоя ливада.

Ричър бе пристигнал в едно западнало градче в Мейн. Далече от езерата. Далече от океана. Далече от омарите, с които бе прочут този щат. Но си личеше, че е било проспериращо. Това бе очевидно. Улиците бяха широки, а сградите тухлени. И те бяха пропити с духа на едно отдавна отминало благополучие. Някогашните елегантни бутици бяха превърнати в магазини, отрупани със стоки за по един долар. Въпреки това положението съвсем не бе отчайващо като на други места. Магазините за по един долар не можеха да се оплачат от липса на клиенти. Имаше и кафене. С масички, изнесени на тротоара. Улиците бяха доста оживени. Хубавото време също допринасяше за това. Беше първият ден на пролетта и слънцето грееше ярко.

Ричър свърна по улица, която бе толкова широка, че я бяха затворили за автомобили и я бяха нарекли „плаза“. Площад. Пред тухлените сгради от двете й страни имаше няколко кафенета, също изнесли масички навън, а между тях сновяха трийсетина души. В първия момент Ричър не се ориентира в ситуацията, попречиха му минувачите пред него. Впоследствие осъзна, че онези, които имаха значение в случая, се бяха подредили във формата на буквата Т. Той самият се намираше в основата й и гледаше напред, към напречната черта, разположена на четирийсетина метра от него. Там видя млада жена, която пресичаше улицата отдясно наляво, перпендикулярно на посоката му на движение. На рамото си носеше платнена чанта. Чантата изглеждаше средно голяма, бежова на цвят, по-светла от тъмната блуза на жената. Непознатата бе на двайсет. Или по-малко дори. Може би на осемнайсет. Вървеше бавно, повдигнала леко глава, и явно изпитваше наслада от слънчевите лъчи, които галеха лицето й.

От левия край на напречната черта на буквата Т изскочи някакво хлапе. То тичаше бързо и се бе устремило право към жената. Беше горе-долу на нейната възраст. Носеше черен суичър, тесен черен панталон и маратонки. Грабна чантата, дръпна я рязко и я смъкна от рамото на жената. Жертвата му изгуби равновесие и се просна на улицата. Остана с отворена уста в някакъв безмълвен вик. Хлапето с качулката пъхна чантата под мишница, все едно беше футболна топка, завъртя се надясно и хукна надолу към основата на буквата Т, където се намираше Ричър. Миг по-късно от десния край на напречната черта се появиха двама мъже в костюми, които вървяха в същата посока, която бе следвала и жената допреди броени секунди. Бяха на двайсетина метра зад нея. Реагираха по начина, по който това правят повечето хора. Застинаха на място за частица от секундата, след което се обърнаха, проследиха с поглед бягащото хлапе и вдигнаха ръце в красноречив, но безполезен жест. И извикаха нещо, което би могло да бъде „Хей!“.

Накрая хукнаха, все едно се намираха на лекоатлетическа писта и бяха чули стартовия изстрел. Тичаха с всички сили, оттласкваха се мощно, саката им се развяваха във въздуха. Ченгета, помисли си Ричър. Нямаше друга възможност. Действаха в безмълвен синхрон. Дори не се бяха спогледали. Кой друг би реагирал по този начин? През това време жената се изправи на крака и също хукна, но в противоположната посока. Полицаите продължаваха да тичат. Хлапето с черния суичър обаче имаше преднина от десетина метра, освен това изглеждаше доста по-бързо от тях. Нямаше да го настигнат. Беше изключено да го пипнат. Обстоятелствата не бяха на тяхна страна.

Сега хлапето се намираше на двайсетина метра от Ричър. Тичаше на зигзаг, ту наляво, ту надясно, за да избегне минувачите. След три секунди щеше да се озове срещу Ричър. Между тях нямаше никой. Две секунди. Ричър направи крачка вдясно. Една секунда. Още една крачка. Ричър протегна крак и спъна хлапето, което полетя напред и се претърколи на земята, размахало ръце и крака. Платнената чанта също полетя във въздуха и падна на две педи от краката на Ричър. Имаше цип, който бе плътно затворен. Ричър се наведе да я вземе, но размисли и се отказа. За предпочитане беше да не пипа уликите. Отстъпи крачка назад. Край него се струпаха зяпачи.

Ченгетата изправиха на крака замаяното хлапе, извиха ръцете му назад и му сложиха белезници. Единият полицай остана при него, а другият пристъпи и вдигна платнената чанта. Тя изглеждаше плоска, празна, лека… Сякаш в нея нямаше нищо, абсолютно нищо. Ченгето огледа лицата на събралите се хора и прикова поглед върху Ричър. После извади портфейла от джоба си и го отвори с добре отработено движение. Зад полупрозрачната преграда се виждаше служебна карта със снимка. Разследващ полицай Рамзи Арън, окръжно управление. Снимката бе негова, но на нея той бе по-млад и в по-добра форма.

— Много ви благодаря, че ни помагате с това — каза Арън.

— Няма нищо — отвърна Ричър.

— Видяхте ли какво се случи?

— Горе-долу.

— В такъв случай ще трябва да дадете показания като свидетел.

— Видяхте ли, че жертвата избяга?

— Не, не видях.

— Изглеждаше ми добре.

— Радвам се — отвърна Арън. — Но въпреки това ще трябва да дадете показания.

— Вие бяхте по-близо от мен — възрази Ричър, — всичко се случи пред очите ви. Можете сами да опишете случая.

— Честно казано, сър, показанията имат по-голяма стойност, когато са дадени от обикновен човек. От цивилен. Съдебните заседатели понякога се отнасят с недоверие към показанията на полицаи. В такова време живеем.

— И аз бях ченге някога — каза Ричър.

— Къде?

— В армията.

— Още по-добре.

— Не мога да остана за евентуален процес — обясни Ричър. — Просто минавам през града. Трябва да тръгвам.

— Няма да има процес — отвърна Арън. — След като имаме свидетел, който е ветеран от армията и на всичко отгоре има полицейски опит, защитата ще поиска споразумение. Въпрос на математика. Плюсове и минуси. Като кредитен рейтинг. Така работи системата.

Ричър не каза нищо.

— Десет минути от времето ви — настоя Арън. — Ще опишете какво сте видели. Нищо повече.

— Добре — съгласи се Ричър.

 

 

Разбира се, че не отне само десет минути. Първо чакаха да пристигне черно-белият патрулен автомобил, който да отведе хлапето в участъка. Колата се появи най-накрая, придружена от линейка от близката пожарна. Лекарите провериха жизнените показатели на хлапето и разрешиха да бъде отведено за разпит. Целта бе да се избегне необяснима смърт в ареста. В крайна сметка крадецът бе настанен на задната седалка на патрулката, двама униформени полицаи се качиха отпред и потеглиха. Зяпачите започнаха да се разотиват. На мястото останаха само Ричър и двете цивилни ченгета.

Вторият служител на реда се представи като Буш. Уточни, че няма никаква връзка с онези Буш от Кенъбънкпорт, Мейн, където се намираше лятната резиденция на бившата президентска фамилия. И той беше полицай от местното управление. Заяви, че колата им е паркирана зад ъгъла на пешеходната зона. И дори посочи мястото. Запътиха се към нея под лъчите на пролетното слънце. Полицаите следваха пътя, по който бяха дошли — първо по вертикалната колона на буквата Т, после по напречната. Ричър ги последва.

— Защо ли жертвата избяга? — запита се той на глас.

— Ще трябва да открием причината — отвърна Арън.

Колата им се оказа стар модел на „Форд“ — „Краун Виктория“, на доста километри, но не прекалено много. Доста чист, но не лъснат до блясък. Ричър седна отзад. Нямаше нищо против, тъй като колата бе най-обикновен седан, а не патрулка с бронирана преграда между предната и задната седалка. Освен това му предоставяше достатъчно място, за да протегне краката си. Затова се извърна странично и опря гръб на вратата. Сигурен бе, че колата няма да се разпадне от този лек натиск. Инженерите, които я бяха проектирали, би трябвало да са предвидили възможността някой да седне като него.

Пътуваха само няколко минути, преди да се озоват пред мрачна бетонна сграда в покрайнините на града. На покрива й се издигаха високи антени и сателитни чинии. На паркинга завариха три цивилни автомобила и една патрулка. Четирите коли бяха спрели една до друга, после следваха десетина празни места, а накрая — катастрофирал син джип, паркиран в далечния ъгъл. Полицай Буш спря на мястото, отбелязано с Д2. Тримата излязоха от колата. Слабото пролетно слънце продължаваше да грее над главите.

— Споменавам го, за да разбереш по-добре… — започна Арън. — Колкото по-малко пари влагаме в сгради, толкова повече пари ще можем да отделим, за да ловим престъпници.

— Говориш като кмет на града — отвърна Ричър.

— Право в десетката. Това са думи от речта на един общински съветник. Цитирах ти го дословно.

Влязоха вътре. Не беше толкова зле. Ричър влизаше и излизаше от какви ли не правителствени сгради, откакто се помнеше. Разбира се, не от елегантните мраморни дворци на Вашингтон, а от мрачни, овехтели кабинети, в които се вършеше същинската работа. Става ли въпрос за луксозни сгради, окръжните полицейски управления заемат средата на таблицата. Основният проблем в случая са ниските тавани. Лош късмет, нищо повече. Понякога дори архитектите на държавна служба плащат дан на модата и в годините, когато най-модерната дума е била атомен, всички определено си падали по груби постройки с дебели бетонни стени. Явно през петдесетте години смятали, че хората ще се чувстват по-спокойни, ако силите на реда са скрити в сгради, които очевидно биха устояли на ядрен удар. Каквато и да била причината за тази мода в архитектурата, бункерният манталитет нерядко прониквал през стените и превземал тесните задушни пространства.

Всъщност това бе единственият проблем на местното полицейско управление. Всичко друго в сградата си беше наред. Вярно, обзавеждането бе малко спартанско, но един умен полицай не би си пожелал почти нищо повече. Това си бе едно съвсем прилично място за работа.

Арън и Буш въведоха Ричър в една от стаите за разпит в коридора, успореден на този, в който се намираха кабинетите на разследващите.

— Няма ли да използваме вашето бюро? — попита Ричър.

— Като по телевизионните сериали ли? — отвърна Арън. — Не е позволено. Вече не. Забраниха го след Единайсети септември. Прекратиха достъпа на външни лица до зоните на оперативна дейност. Можеш да получиш достъп едва след като името ти се появи в документите по случая като свидетел, който оказва съдействие на полицията. Очевидно твоето име не се е появило там. Все още. А и така се застраховаме. Още един характерен белег на времето, в което живеем. Ако се подхлъзнеш и паднеш, предпочитаме това да стане в помещение, в което има камера. Така можем да докажем, че нямаме нищо общо с нараняванията ти.

— Ясно — каза Ричър.

Влязоха вътре. Стандартно помещение, може би малко по-мрачно и потискащо заради ниските тавани и хилядите тонове бетон наоколо. Стените не бяха измазани и бетонът не бе шпаклован, но бяха боядисвани толкова пъти, че бяха станали равни и гладки. Цветът бе онова бледозелено, което бе предпочитано от интериорните дизайнери на правителствените сгради. Енергоспестяващите крушки също не допринасяха за по-приветливия вид на това място. На срещуположната стена бе окачено голямо огледало. То несъмнено играеше ролята на прозорец, който позволяваше на наблюдателите в съседното помещение да следят какво се случва в стаята за разпити.

Ричър седна с лице към огледалото, на мястото, предназначено за престъпника, докато Арън и Буш се настаниха срещу него, въоръжени с химикалки и листове хартия. Преди да започнат, Арън предупреди Ричър, че колегите му правят и аудио-, и видеозапис. После го помоли за пълното му име, датата на раждане и социалноосигурителния номер, които Ричър му съобщи. Защо не? После Арън го попита за адреса му, което предизвика сериозен дебат.

— Нямам постоянен адрес — отвърна Ричър.

— Какво означава това? — учуди се Арън.

— Това, което казах. Че нямам постоянен адрес.

— Никъде ли не живееш?

— Живея на много места. За по една вечер.

— Като в каравана?

— Нямам каравана — обясни Ричър.

— С други думи, ти си бездомник — заключи Арън.

— Но доброволно съм станал такъв.

— Какво означава това?

— Пътувам от място на място. Прекарвам един ден тук, един ден там.

— Защо?

— Защото ми харесва.

— Пътуваш като турист?

— Предполагам.

— Къде е багажът ти?

— Нямам багаж.

— Нямаш багаж?

— Прочетох една книга, на която попаднах на летището. В нея се казваше, че трябва да се отървем от всичко, което не ни носи радост.

— И си изхвърлил всичките си вещи?

— По това време вече нямах никакви вещи. Стигнах до същия извод години преди това.

Арън се поколеба и впери поглед в празните листове пред себе си.

— Каква е най-подходящата дума в твоя случай? Скитник?

— Пътник. Странник. Митар…

— Заради някаква диагноза ли те освободиха от армията?

— Това ще се отрази ли на надеждността ми като свидетел?

— Казах ти, то е като определяне на кредитния рейтинг. Липсата на постоянен адрес е лошо нещо. Посттравматичният стрес е още по-лошо. Адвокатът на обвиняемия може да оспори показанията ти на тази база. Това ще намали надеждността ти с един-два пункта.

— Служих в Сто и десета специална част — отвърна Ричър. — И не се плаша от стрес. Стресът се плаши от мен.

— Какво представлява Сто и десета специална част?

— Елитно подразделение.

— Откога си цивилен?

— По-дълго, отколкото ми се иска.

— Добре — каза Арън, — но трябва да разбереш, че не зависи от мен. Много е просто. Всичко опира до статистически вероятности. Става въпрос за компютърни програми, които разиграват съдебни процеси. Специален софтуер. Десетки хиляди варианти. Определяне на тенденции. Прогнозиране на най-вероятния резултат. Няколко точки в едната или другата посока могат да се окажат решаващи. Липсата на постоянен адрес е сама по себе си достатъчно сериозен минус, без към него да се прибавят и други.

— Това е положението. Приемете го или не — отвърна Ричър.

И те го приеха, както бе очаквал Ричър. Полицаите винаги предпочитаха да се подсигурят с улики, показания и прочие. Това не означаваше, че впоследствие ще използват всичко, с което разполагат. Голяма част от работата им отиваше на вятъра дори когато успяваха да разкрият случая и да осъдят извършителя. Затова им разказа какво бе видял, внимателно, подробно, от началото до края, без да пропуска абсолютно нищо. Накрая тримата стигнаха единодушно до извода, че това е всичко. Арън изпрати Буш да разпечата стенограма на аудиозаписа, която Ричър трябваше да подпише.

— Благодаря още веднъж — каза Арън, когато Буш излезе от стаята.

— Няма защо — отвърна Ричър. — А сега ми кажи какво привлече интереса ви? Защо бяхте там?

— Сам видя. Всичко се случи пред очите ни.

— Това ми се струва особено интересно. Помисли само, какви са шансовете? Полицай Буш паркира на мястото, означено с „Де-две“. А това означава, че е номер две сред вас. Той обаче шофираше колата, а сега го изпращаш да ти носи разни работи. Което означава, че ти си номер едно. Какъв е шансът двамата най-високопоставени служители в най-елитния отдел на полицейското управление да се шляят безгрижно, когато на двайсет метра от тях обират момиче?

— Съвпадение — предположи Арън.

— Мисля, че сте го следили — възрази Ричър.

— И защо мислиш така?

— Защото изобщо не ви интересуваше какво ще се случи с нея след това. Вероятно защото добре сте знаели коя е. И знаете, че ще дойде сама и ще даде показания. Или знаете къде да я намерите. Защото я изнудвате. Или е двоен агент. А може да е ваша служителка, която работи под прикритие. Във всеки случай, очаквате сама да се погрижи за себе си. Не се интересувате от нея, интересувате се от чантата. Тя стана жертва на обир, но вие насочихте вниманието си към чантата, а не към нея. Възможно е чантата наистина да е по-важна, макар да не разбирам причината. На мен ми се стори празна.

— Забърка страшна конспирация — отбеляза Арън.

— Ти го каза — отвърна Ричър. — Благодарихте ми за помощта. За каква помощ става въпрос? За спонтанна реакция, отнела част от секундата? Не ми се струва логично да се изразиш по този начин. По-скоро би казал нещо от рода на: „Уха, страхотно беше!“. Или нещо от сорта. А може би да повдигнеш вежди. За да разчупиш леда или да установиш връзка помежду ни. След което да си побъбрим приятелски. Ти обаче ми благодари доста официално. Каза: „Много ви благодаря, че ни помагате с това“.

— Опитвах се да бъда вежлив — отвърна Арън.

— Подобна проява на вежливост изисква по-продължително обмисляне — отвърна Ричър. — А и каза: с това. Всичко стана за секунда. Но за да характеризираш случилото се като това, е необходима повече от секунда. Нужна е предварителна информация. Освен това използва сегашно време. Точните ти думи бяха: благодаря, че ни помагате. Което предполага по-продължителен процес. Началото му е поставено, преди онова хлапе да грабне чантата, и ще продължи, след като то вече бе заловено. И накрая, използва множествено число. Каза: „благодаря, че ни помагате“. На теб и на Буш. Захванали сте се с нещо, което току-що е излязло от релсите, но само временно и без да нанесе сериозни щети. Такъв вид помощ предполагаха думите ти. Очевидно бе, че изпитваш огромно облекчение. Вероятно нещата щяха да се объркат, ако хлапето бе успяло да избяга. Затова каза: „много благодаря“. Прозвуча твърде прочувствено за тривиална кражба на чанта. Явно отдавате голямо значение на случая.

— Просто проявих любезност.

— Мисля, че свидетелските ми показания са предназначени най-вече за началника на полицията или някоя важна клечка в кметството. За да им покажете, че случилото се не е по ваша вина. За да им покажете, че дори операцията да се е озовала на ръба на провала, вие двамата нямате нищо общо. Затова се нуждаете от случаен свидетел. Който и да е той. В противен случай ще трябва сами да пишете показания. Ти и Буш. А вие си пазите гърбовете.

— Просто се разхождахме.

— Дори не се спогледахте. Или замислихте. Веднага хукнахте след чантата. Мислили сте за нея цял ден. Или цяла седмица.

Арън не отговори. Всъщност не получи възможност да каже каквото и да било, тъй като в същия миг вратата се отвори и някакъв непознат надникна в стаята. Даде знак на Арън да излезе навън, за да му каже нещо. Полицаят излезе и вратата се затвори зад гърба му. Преди още Ричър да си зададе въпроса дали вратата е заключена или не, тя се отвори отново и на прага се появи Арън, който каза:

— Вземането на показания ще продължи с други разследващи.

Вратата се затвори.

И се отвори.

Онзи, който бе надзърнал преди малко, влезе пръв. Последван от друг полицай, който приличаше на него. Двамата бяха типични жители на Нова Англия, оживели сякаш от някоя стара черно-бяла фотография. Продукт на множество поколения упорит труд и сурово себеотрицание. И двамата бяха високи, слаби, жилави, целите възли и сухожилия. Носеха памучни панталони и карирани ризи под сините спортни сака. Бяха подстригани съвсем късо, по войнишки. Не робуваха на мода и стил, а залагаха на удобство и функционалност. Представиха се като служители на Агенцията за борба с наркотиците в Мейн. Щатското поделение на федералната структура. Заявиха, че разследванията на щатските власти имат приоритет пред разследванията на местната полиция. С това обясниха намесата си в процеса по вземане на показания. Искали да зададат въпроси относно онова, което Ричър е видял.

Настаниха се в столовете, които Арън и Буш бяха освободили току-що. Мъжът, който седна вляво, се представи като Кук, а другият като Дилейни. Явно той бе старшият в екипа им. И той поведе разговора. Отново попита Ричър какво точно е видял. И го увери, че не се интересува от нищо друго. Че нямало от какво да се тревожи.

В един момент обаче заяви:

— Трябва да изясним един момент. Мисля, че колегите от местното управление не са му обърнали нужното внимание. Пренебрегнали са го, така да се каже. Може би напълно разбираемо…

— Какво са пренебрегнали? — попита Ричър.

— Какви точно бяха намеренията ви, когато съборихте онова хлапе?

— Сериозно ли?

— Да, обяснете ни с ваши собствени думи.

— С колко думи?

— С колкото са ви необходими.

— Помагах на полицията.

— И нищо повече?

— Пред очите ми бе извършено престъпление. Извършителят хукна право към мен. Бягаше по-бързо от преследвачите. Нямах никакво съмнение във вината му. Затова го спрях. При това без да пострада сериозно.

— Как разбрахте, че двамата мъже са полицаи?

— От пръв поглед. Прав ли се оказах или не?

Дилейни замълча, после каза:

— Опишете ни какво видяхте.

— Сигурен съм, че сте слушали разговора ми с местните служители на реда.

— Така е — призна Дилейни. — А също и онова, което казахте на полицай Арън, след като полицай Буш излезе от стаята. Явно сте видели повече неща, отколкото сте изложили в свидетелските си показания. Споменахте нещо за дългосрочна операция.

— Това бяха спекулации, разсъждения, които не са подкрепени от факти. Те нямат място в свидетелските показания.

— Както моралните и етични принципи.

— Предполагам.

— И вие следвате своите принципи, господин Ричър?

— Доколкото мога.

— Сега обаче пред вас се открива възможност да разсъждавате на воля. Дадохте вече показания. Можете да разсъждавате колкото си искате. Какво видяхте?

— Защо ме питате?

— Може да имаме проблем. А вие да ни помогнете да го решим.

— Как мога да ви помогна?

— Били сте военен полицай. Знаете как стават тези неща. Интересува ни цялостната картина. Какво видяхте?

— Предполагам, че Арън и Буш са следили момичето с чантата — отговори Ричър. — Вероятно са провеждали операция по наблюдение. Наблюдение на чантата най-вече. Защото, когато хлапето я грабна, те не обърнаха никакво внимание на момичето. Предполагам, че момичето е трябвало да я предаде на неизвестно лице. На по-късен етап. На друго място. Доставка или плащане. Вероятно за Арън и Буш е било важно да проследят размяната със собствените си очи. Възможно е това неизвестно лице да е било последната брънка във веригата. Затова наблюдението се е осъществявало от двамата най-добри служители в местното управление. Но това няма значение. Важното е, че планът им се провали заради една случайност, появила се в лицето на дребен крадец на дамски чанти. Лош късмет, нищо повече. Случва се и на най-добрите. Но това не е фатално. Утре могат да продължат с наблюдението.

Дилейни поклати глава.

— Не е сигурно. Имаме си работа с хора, които, пропуснеш ли уговорена среща, мигом те отписват. За тях вече не съществуваш.

— Тогава съжалявам — каза Ричър. — Случват се такива неща. Най-доброто решение е да го преодолеят и да продължат напред.

— Лесно ви е да го кажете.

— Това не ме засяга по никакъв начин — отвърна Ричър. — Аз съм случаен минувач.

— Трябва да изясним и този момент. Как можем да се свържем с вас в случай на необходимост? Носите ли мобилен телефон?

— Не.

— А хората как се свързват с вас?

— Не се свързват.

— Дори приятелите и роднините?

— Нямам семейство.

— А приятели?

— Не и такива, които да ми звънят по телефона през пет минути.

— И кой знае къде се намирате?

— Аз — отвърна Ричър. — Това е достатъчно.

— Сигурен ли сте?

— Досега не се е налагало някой да ме спасява.

Дилейни кимна.

— Да се върнем на онова, което сте видели.

— На коя част по-точно?

— На целия инцидент. Възможно ли е да има друго обяснение?

— Всичко е възможно — каза Ричър.

— И какво по-точно е възможно?

— Навремето получавах заплата, за да разсъждавам върху подобни казуси.

— Можем ли да ви платим с чаша кафе?

— Става — съгласи се Ричър. — Черно, без захар.

Кук отиде за кафе и когато се върна, Ричър отпи от чашата си и каза:

— Благодаря. Все пак ми се струва, че всичко стана случайно.

— Използвайте въображението си — подкани го Дилейни.

— Използвайте вашето — отвърна Ричър.

— Добре. Да предположим, че Арън и Буш не са знаели отговорите на въпроси като къде, кога, кой или защо, но все пак са очаквали да проследят предаването на чантата.

— Да предположим — съгласи се Ричър.

— Възможно е да са видели тъкмо това. Само че то се е случило малко по-рано от очакваното.

— Всичко е възможно — повтори Ричър.

— Трябва да предположим, че лошите са взели всички мерки предаването на чантата да стане тайно. Възможно е дори да са планирали други срещи с цел отклоняване на вниманието или дори кражба на чантата. Така ще ни изненадат, ще внесат фактора непредвидимост. А това е най-добрият начин да неутрализират наблюдението. Нищо чудно дори да са разиграли инцидента предварително. Според вас момичето е отстъпило чантата твърде лесно. Паднало е по задник, след което е скочило и е избягало.

Ричър кимна.

— Според вашата логика хлапето с черния суичър е трябвало да внесе фактора изненада. То всъщност е трябвало да получи чантата.

Дилейни кимна.

— А ние го пипнахме, което означава, че операцията е преминала изключително успешно.

— Лесно ви е да го кажете. И много удобно.

Дилейни не отговори.

— Къде е хлапето сега? — попита Ричър.

Дилейни посочи вратата.

— През две стаи от тук. Скоро ще го отведем в Бангор.

— Започна ли да говори?

— Още не. Въобразява си, че е храбър малък войник.

— Освен ако не е никакъв войник.

— Убедени сме, че е именно такъв. Както и че ще проговори, когато осъзнае в пълна степен ситуацията, в която се е озовал.

— Имате още един сериозен проблем — продължи Ричър.

— Какъв?

— Чантата ми се стори празна. За каква доставка или плащане може да става въпрос в такъв случай? Празната чанта няма да ви осигури осъдителни присъди за замесените.

— Чантата не беше празна — възрази Дилейни. — Поне първоначално.

— И какво имаше в нея?

— Ще стигнем и до това. Но преди това ще трябва да се върнем към самото начало. За да бъдем напълно сигурни. Тоест към вашите намерения.

— Помагах на полицията.

— Така ли?

— Притеснявате се да не би адвокатите на хлапето да ви подведат под отговорност? Цивилен, който подпомага действията на полицията, се ползва със същия имунитет, с който разполагат и служителите на закона. Освен това хлапето не пострада. Едно-две охлузвания може би. Или ожулено коляно. Това не е проблем, освен ако съдиите тук не се различават от колегите си в останалата част от страната.

— Не се оплакваме от съдиите. Особено когато разбират контекста.

— Че какъв друг контекст може да има? Станах свидетел на престъпление. Забелязах очевидното желание на служители от местното полицейско управление да задържат извършителя. Подпомогнах усилията им. Да не би да имате проблем с това?

— Ще ни извините ли за момент? — отвърна Дилейни.

Ричър не отговори. Кук и Дилейни станаха, заобиколиха масата и излязоха. Вратата се затвори след тях. Този път Ричър не се съмняваше, че е заключена. Погледна в огледалото. Не видя нищо освен собственото си отражение, сиво, примесено със зелени нюанси.

Десет минути от времето ви. Нищо повече.

Нищо не се случи. Поне в първите три минути. После Кук и Дилейни се върнаха. Седнаха отново. Кук отляво, Дилейни отдясно.

— Твърдите, че сте оказвали помощ на представители на органите на реда — каза Дилейни.

— Точно така — отвърна Ричър.

— Искате ли да промените показанията си?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— А вие?

— Не — отвърна Дилейни.

— Защо?

— Защото мисля, че истината е съвсем различна.

— Така ли?

— Смятаме, че намеренията ви са били да вземете чантата от хлапето. Както то я е взело от момичето. Смятаме, че вие сте били вторият елемент на изненада и непредвидимост.

— Чантата падна на земята.

— Разполагаме със свидетели, които твърдят, че сте се навели да я вземете.

— Размислих. И я оставих на земята. Арън я взе.

Дилейни кимна.

— Тогава вече е била празна.

— Искате ли да преровите джобовете ми?

— Смятаме, че сте извадили съдържанието на чантата и сте го предали на някого в тълпата.

— Какво?

— Ако вие сте били вторият елемент на непредвидимост, защо да няма и трети?

— Глупости! — възкликна Ричър.

— Джак Ричър — каза Дилейни, — вие сте арестуван за участие в престъпна организация, занимаваща се с рекет. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, преди да продължим с разпита. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен защитник за сметка на данъкоплатците.

 

 

В стаята влязоха четирима местни полицаи, трима с извадени пистолети, а четвъртият с пушка, която държеше пред гърдите си. Кук и Дилейни, които седяха от другата страна на масата, просто разтвориха саката си, за да покажат пистолетите „Глок“ в презраменните си кобури. Ричър не помръдна. Шестима срещу един. Прекалено много. Шансовете не бяха на негова страна. Не биваше да забравя и напрегнатата атмосфера, пръстите на спусъците, напълно неизвестното ниво на професионално обучение и опит.

В подобни ситуации човек лесно може да направи грешка.

Ричър остана неподвижен.

— Искам служебен защитник — заяви той.

След което не изрече нито дума повече.

Извиха ръцете му зад гърба, сложиха му белезници и го поведоха по коридора. След кратко лъкатушене се озоваха пред заключена стоманена врата с бетонна рамка. Отвъд нея започваше арестът на полицейското управление, миниатюрно затворническо отделение с три празни килии в далечния край на тесния коридор. Едно от местните ченгета прибра пистолета в кобура си, мина зад Ричър и свали белезниците му. Той предаде паспорта, дебитната си карта, четката си за зъби, седемдесет долара в банкноти и седемдесет и пет цента на монети от по двайсет и пет, както и връзките на обувките си. В замяна на това получи побутване по гърба и се озова в първата килия. Вратата се затвори зад гърба му и ключалката изтрака тежко като каменарски чук върху стоманен клин. Ченгетата го изгледаха в продължение на секунда-две, като посетители в зоопарка, после се обърнаха един след друг, минаха покрай гишето, където регистрираха задържаните, и излязоха. Ричър чу как стоманената врата се затваря след последния полицай. А след това я заключиха.

Той зачака. Умееше да чака. Притежаваше нужното търпение. Не бързаше за никъде. Разполагаше с цялото време на света. Седна на леглото, което бе от лят бетон, също като малкото бюро и стола пред него. Върху стола имаше кръгла възглавничка, направена от същата покрита с винил пяна, както матракът върху леглото. Тоалетната бе от стомана, а капакът й бе вдлъбнат и можеше да служи за умивалник. Имаше само студена вода. Приличаше на най-гадната стая в най-гадния мотел в света, в която някой първо бе махнал всичко излишно, а после бе смалил габаритите й до едва поносимия минимум. Тук архитектите бяха използвали повече бетон, отколкото другаде. Сякаш затворниците, решили да избягат, можеха да приложат повече мощ от атомните бомби.

 

 

Ричър не губеше представа за времето, а отброяваше минутите наум. Изминаха два часа, започна третият, когато най-младият униформен полицай от местното управление дойде, за да провери как е. Надникна през решетките и попита:

— Как си?

— Добре — отговори Ричър. — Малко съм гладен. Минава обед.

— Имаме проблем в това отношение.

— Да не би главният готвач да се е разболял?

— Нямаме готвач. Поръчваме храната отвън. Има едно заведение на съседната пряка. Дневният лимит за обяд е четири долара. Но той се отнася за задържаните от местното управление. А ти си щатски затворник. Нямаме представа каква е разкладката при тях.

— Надявам се да е повече.

— Възможно е, но трябва да бъдем сигурни. В противен случай няма да ни признаят разходите.

— Дилейни няма ли представа? Или Кук?

— Тръгнаха си. Отведоха другия заподозрян в Бангор.

— Колко пари отделяте за вечеря?

— Шест и петдесет.

— А за закуска?

— Няма да си тук за закуска. Арестуван си от щатската полиция. Ще дойдат да те вземат още тази вечер.

Час по-късно младият полицай се върна със сандвич със сирене на грил и кока-кола в пластмасова чаша. Три долара и нещо. Полицай Арън бил казал, че ако щатът плати по-малко, той лично ще покрие разликата.

— Благодари му от мое име — каза Ричър. — И го предупреди да внимава. Услуга за услуга.

— За какво да внимава?

— Какво говори и какво прави.

— Какво означава това?

— Или ще разбере, или няма да разбере.

— Искаш да кажеш, че не си го направил?

Ричър се усмихна.

— Не се съмнявам, че си го чувал и преди.

Ченгето кимна.

— Всички все това повтарят. Никой никога не си признава. Не очакваме друго.

Полицаят си тръгна, а Ричър изяде сандвича си и продължи да чака.

 

 

Изминаха два часа, преди младото ченге да се върне за трети път и да заяви:

— Дойде служебният адвокат. В момента обсъжда случая с щатската полиция. Колегите още са в Бангор. Веднага след това ще дойде при теб.

— Как ти се стори? — попита Ричър.

— Тя е свястна. Преди време откраднаха колата ми и тя ми помогна да уредя въпроса със застрахователната компания. Беше в класа на сестра ми в гимназията.

— На колко години е сестра ти?

— С три години е по-голяма от мен.

— А ти на колко си?

— На двайсет и четири.

— Получи ли си парите за колата?

— Част от тях.

Младият полицай излезе в коридора и седна на бюрото, предназначено за охраната. Явно за да създаде у адвокатката впечатление, че тук се спазват всички необходими правила по отношение на задържаните. Ричър не помръдна от леглото и продължи да чака.

 

 

Трийсет минути по-късно се появи адвокатката. Поздрави ченгето в коридора съвсем приятелски, както човек постъпва със съучениците на по-малкия си брат или сестра. После каза още нещо, тихо и делово. Явно беше свързано с поверителното естество на разговорите между адвокат и обвиняем. Полицаят стана и напусна помещението. Затвори стоманената врата плътно след себе си. Арестът потъна в тишина. Адвокатката хвърли поглед към Ричър през решетките. Като посетител в зоопарка. Може би пред клетката на горилата. Жената беше средна на ръст и на тегло. Беше облечена в черен костюм с пола. Имаше къса кафява коса с по-светли кичури, кафяви очи и кръгло лице с леко извити надолу устни. Като усмивка, но в обратна посока. Сякаш животът й е бил изпълнен с разочарования. Носеше кожена чанта, прекалено издута, за да затвори ципа й. Върху папките в нея лежеше жълт бележник, изпъстрен с бележки.

Жената остави чантата на земята и измъкна стола иззад бюрото. Постави го пред клетката на Ричър и седна на него. Настани се удобно с плътно долепени колене и опря токчета на напречната пръчка на стола. Ситуацията приличаше на обикновена делова среща между адвокат и клиент, седнали от двете страни на бюрото или масата, с тази разлика, че в случая нямаше нито бюро, нито маса. Само стена от дебели стоманени пръчки, разположени доста нагъсто.

— Аз съм Кейти Кларк — представи се тя.

Ричър не каза нито дума.

— Съжалявам, че се забавих — продължи жената. — Трябваше да изповядаме една сделка.

— И с недвижими имоти ли се занимаваш? — попита Ричър.

— През по-голямата част от времето.

— Колко наказателни случая си поемала?

— Един-два.

— Има голяма процентна разлика между един и два. Колко точно?

— Един.

— Спечели ли го?

— Не.

Ричър замълча.

— Не можеш да избираш кой адвокат ще ти се падне. Такива са правилата. Има списък. Днес аз бях на първо място. Като на опашката за таксита пред летището.

— Защо не разговаряме в някоя конферентна зала?

Тя не отговори. Ричър остана с впечатлението, че решетките й допадат. Че харесва да я разделят от обвиняемия. Сякаш те я караха да се чувства в безопасност.

— Мислиш ли, че съм виновен?

— Няма значение какво мисля. Има значение какво правя.

— А то е?

— Да поговорим — каза Кларк. — Трябва да ми обясниш защо си бил там.

— Все някъде трябва да бъда. Полицаите трябва да обяснят защо съм решил да им предам предполагаемия си съучастник. Нали аз го залових и го предадох в ръцете им.

— Смятат, че си действал непохватно. Целта ти е била да вземеш чантата, но си го съборил погрешка. Според тях той е трябвало да продължи да тича и да избяга.

— Защо местни ченгета участваха в операция на щатската полиция?

— От бюджетни съображения — отвърна тя. — А и за да си поделят лаврите. Така всички са доволни.

— Не съм докосвал чантата — продължи Ричър.

— Разполагат с четирима свидетели, които твърдят, че си се навел.

Ричър замълча.

— Защо беше там? — попита адвокатката.

— На мястото имаше още поне трийсет души. Защо те са били там?

— Според показанията на свидетелите момчето е тичало право към тебе. А не към тях.

— Не беше така. Аз се изпречих на пътя му.

— Именно.

— Мислиш, че съм виновен.

— Няма значение какво мисля — повтори Кларк.

— Какво е имало в чантата според тях?

— Все още не казват.

— Това законно ли е? Не би ли трябвало да знам в какво ме обвиняват?

— Законно е, но само за момента.

— Така ли? Трябва да науча повече.

— Ако искаш друг адвокат, ще трябва да си платиш за услугите му.

— Хлапето със суичъра започна ли да говори?

— Твърди, че става въпрос за най-обикновен грабеж. Решило, че момичето използва чантата като портмоне. Надявало се да отмъкне парите и кредитните й карти. Може би дори и мобилния й телефон. Според полицията това е предварително подготвена версия в случай на провал.

— А защо според тях аз също не хукнах нанякъде? Защо останах на място?

— Поради същата причина — обясни Кларк. — Предварително подготвена легенда. Измислена история. В случай че нещо се обърка. Видял си, че залавят твоя човек, и си минал към план Б. Все едно той е крадец, а ти честен гражданин, който помага на полицията. Той ще получи ниска присъда, а ти — потупване по рамото. Полицията е очаквала да подготвите резервен вариант. Очевидно става въпрос за важна сделка.

Ричър кимна.

— Колко важна според теб? — попита той.

— Разследването се ползва с приоритет. Очевидно е започнало отдавна.

— И е погълнало сериозна сума?

— Предполагам.

— В момент, когато всички говорят за бюджетни съкращения.

— Бюджетът винаги е проблем.

— А също и егото, репутацията, отчетите за разкриваемост… Постави се на мястото на Дилейни и Кук. Опитай се да разсъждаваш като тях. Продължително разследване, погълнало доста пари, се проваля поради някаква случайност. Връщат се в изходна позиция. А може би ситуацията е още по-лоша. Няма връщане назад. Много хора ще се изложат. Какво правят хората, когато се озоват в това положение?

— Нямам представа.

— Следват човешката природа — обясни Ричър. — Първо крещят, ругаят, удрят по стената. После се задейства инстинктът им за оцеляване. Търсят начин да си покрият задника. Търсят начин да изкарат операцията успешна. Агент Дилейни каза именно това. Смятали са, че хлапето е част от някаква престъпна схема. Чули са разговора ми с Арън. Решили са, че съм скитник, както се изрази Арън. И тогава им е хрумнала по-добра идея. Да направят двоен удар. Така могат да заявят, че са окошарили двама типове, с което са разбили цялата престъпна мрежа. В резултат на което началството ще ги потупа по рамото и ще им връчи благодарствени писма.

— Искаш да кажеш, че целият случай е изфабрикуван.

— Не се съмнявам в това.

— Доста сериозно обвинение, което не е подкрепено с никакви доказателства.

— Провериха ме два пъти. За да са сигурни. Увериха се, че не нося мобилен телефон. Увериха се, че никой не знае къде съм. Увериха се, че съм идеалната жертва.

— Съгласил си се с теорията им, че хлапето е нещо повече от обикновен крадец.

— Приех я само като хипотетична възможност — отвърна Ричър. — При това без особен ентусиазъм. Като част от разговор между професионалисти. Направиха ми комплимент. Заявиха, че знаят как стават тези неща. Реших да не споря с тях. Видях, че си измислят разни глупости, за да си покрият задниците, и проявих любезност.

— Казал си, че е възможно.

— Защо ще го казвам, ако съм замесен?

— Предполагат, че става въпрос за двоен блъф.

— Не съм толкова умен — възрази Ричър.

— Те не смятат така. Служил си в елитна част на Военната полиция.

— Което не ме ли поставя на тяхна страна?

Адвокатката замълча. Не каза нито дума, но помръдна неловко на стола. Чувства се неудобно, помисли си Ричър. Не проявява съчувствие, а недоверие. Може би дори отвращение. Няма търпение да се махне от тук. Такава е човешката природа. Ричър отлично знаеше какво си мисли тази жена.

— Прослушай записа и обърни внимание на времето — продължи Ричър. — Чуха ме да казвам, че нямам постоянен адрес, и колелцата в главите им се завъртяха. Веднага след това щатските полицаи се намесиха и поеха разпита в свои ръце. По едно време излязоха заедно. Само за една минута. За да поговорят насаме. Трябваше да обсъдят дали това, с което разполагат, е достатъчно. Дали ще се получи. Решиха да действат. Върнаха се и ме арестуваха.

— Не мога да изложа подобна теза пред съда.

— А какво можеш да изложиш?

— Нищо — отвърна адвокатката. — В най-добрия случай мога да заявя, че се признаваш за виновен.

— Сериозно ли?

— Напълно. Ще те обвинят в извършването на много сериозно престъпление. Ще изложат пред съда убедителна теория, която ще подкрепят със свидетелските показания на обикновени граждани на Мейн, които в преносен или дори в буквален смисъл са приятели и съседи на съдебните заседатели. Докато ти си непознат, чийто начин на живот е напълно неразбираем за тях. Откъде си, между другото?

— Отникъде.

— Къде си роден?

— В Западен Берлин.

— Немец ли си?

— Не, баща ми беше морски пехотинец. Роден е в Ню Хампшър. А аз съм се родил, докато е служел в Западен Берлин.

— И цял живот си бил военен?

— Да.

— Това не е добре. Хората ти благодарят за службата, но дълбоко в себе си смятат, че си получил някаква травма и не си с всичкия си. Вероятността да те осъдят е значителна и ако това се случи, ще получиш ефективна присъда. По-добре да се признаеш за виновен и да получиш по-малък срок. Ще спестиш на съда доста време и пари. Това има значение. Може да означава разлика между пет и двайсет години. Не бих изпълнила дълга си на твой адвокат, ако не ти препоръчам да приемеш подобна сделка.

— Препоръчваш ми да лежа пет години за престъпление, което не съм извършил?

— Всички твърдят, че са невинни. Съдебните заседатели го знаят много добре.

— А адвокатите?

— Клиентите непрекъснато лъжат.

Ричър замълча.

— Възнамеряват да те прехвърлят в Уорън още тази вечер.

— Какво има в Уорън?

— Щатски затвор.

— Страхотно!

— Депозирах молба да те оставят тук още ден-два. По-удобно е за мен.

— И?

— Отказаха.

Ричър замълча.

Адвокатката продължи:

— Ще те върнат утре сутринта, за да се явиш пред съда. Той се помещава в тази сграда.

— Следователно ще пътувам до Уорън и обратно в рамките на по-малко от дванайсет часа? Не ми се струва оправдано. Би трябвало да остана тук.

— Попаднал си вече в системата. Така работи тя. Оттук нататък нищо няма да ти се струва логично, но трябва да свикнеш. Ще обсъдим показанията ти утре сутринта. Настойчиво те съветвам да помислиш върху възможността да се признаеш за виновен.

— Ами освобождаване под гаранция?

— Колко можеш да платиш?

— Седемдесет долара и малко отгоре.

— Съдът ще сметне подобно предложение за обида — отвърна Кларк. — По-добре изобщо да не пледираме за освобождаване под гаранция.

С тези думи тя стана от стола, взе издутата си чанта и излезе. Ричър чу стоманената врата да се затваря зад гърба й. Арестът отново потъна в тишина.

Десет минути от времето ви. Нищо повече.

 

 

Измина още час, преди младият полицай да се върне отново. Той заяви, че щатските власти отпускат същите шест долара и петдесет цента, които предвижда да похарчи и местната полиция. С тази сума Ричър можел да си поръча почти всичко от менюто. После изрецитира обширен списък с опции. Ричър се замисли за момент. Пай с пилешко. Или паста. А може би яйчена салата. Зачуди се на глас. Ченгето му препоръча пая и добави, че е много добър. Ричър реши да му се довери. Плюс кафе, разбира се. Много кафе, уточни Ричър, цял термос — голям при това, — за да го запази топло. С порцеланова чашка и чинийка. Без захар, без сметана. Полицаят си записа поръчката му върху лист хартия с помощта на молив с размерите на угарка.

— Как ви се стори адвокатката? — попита той.

— Симпатична жена — отвърна Ричър. — И умна. Смята, че всичко това е недоразумение. Предполага, че от време на време щатската полиция проявява излишно усърдие. За разлика от вас, местните полицаи, които притежавате повече здрав разум.

Младото ченге кимна.

— Да, предполагам, че понякога се случват такива неща.

— Обеща да изляза утре. Най-вероятно. Но ме посъветва да кротувам и да се доверя на системата.

— Обикновено това е най-правилната линия на поведение — съгласи се полицаят, прибра листчето в джоба на униформената си риза и излезе.

Ричър не помръдна от леглото. Зачака. Усещаше, че сградата на полицейското управление е по-тиха от обичайното, тъй като служителите от дневната смяна се прибираха по домовете си, а на тяхно място идваха колегите им от нощната. А тя бе по-малобройна. Въпрос на бюджет. Все пак ставаше въпрос за беден окръг в слабо населен район на щата. Не след дълго младото ченге се върна с храната. Явно това бе последната му задача за деня. Носеше поднос с порцеланова чиния с метален похлупак, бяла пластмасова кана, издута като войнишка манерка, чаша за кафе с чинийката отгоре, нож и вилица, увити в хартиена салфетка.

Най-важна бе пластмасовата кана. Тя играеше ключова роля. Беше прекалено голяма, за да мине през хоризонталния отвор в решетките. Хлапето не можеше да я сложи да легне настрани върху подноса, защото кафето щеше да се разлее върху пая. И не можеше да я пъхне изправена между решетките, защото те бяха разположени прекалено нагъсто за тумбестия й силует.

Полицаят спря. Не знаеше как да постъпи.

Беше двайсет и четири годишен. Новобранец. Виждаше в Ричър само един спокоен възрастен човек, който не помръдва от леглото си. Изглежда спокоен и отпуснат. Не повишава тон, не крещи. Не се оплаква. Не изпада в лошо настроение.

Доверява се на системата.

Такъв човек не представлява опасност.

Затова полицаят реши да балансира таблата на върховете на пръстите на едната си ръка, както правят сервитьорите. А с другата да откачи ключовете от колана си. После да отключи вратата и да я отвори с крак. Кобурът му бе празен. В него нямаше пистолет. Това е стандартна практика, наложила се по целия свят. Никой полицай не влиза в ареста въоръжен. Да се появи там със заредено оръжие означава сам да си търси белята. Ченгето щеше да влезе в килията. Да окачи обратно ключовете на колана си и да хване подноса с две ръце. Да се извърне и да тръгне към бетонното бюро.

А местоположението на въпросното бюро криеше различни възможности.

Ричър зачака.

Но не се получи.

Хлапето може да бе новобранец. Може да бе позволило да му откраднат колата, но не бе чак толкова глупаво. Остави таблата на пода пред килията, само временно, взе каната, чашката и чинийката и ги нареди отвъд, после вдигна таблата и я плъзна през отвора. Ричър я пое. Допиеше ли му се кафе, трябваше да протегне ръце през решетките и да си налее отвън. Чашата щеше да мине между железните пръчки. Вероятно без чинийката, но в края на краищата не се намираше в „Риц“.

— Заповядай — каза хлапето.

Да, определено не беше глупаво.

— Благодаря — отвърна Ричър. — Оценявам жеста.

— Приятна вечеря.

В интерес на истината паят беше ужасен, а кафето слабо.

 

 

Час по-късно се появи друг униформен полицай, за да вземе подноса и празните съдове.

Нощната смяна.

— Трябва да се видя с разследващ полицай Арън — каза Ричър.

— Не е на работа — отвърна новият униформен. — Прибра се вече.

— Повикайте го. Веднага. Много е важно.

Полицаят не отговори.

— Ако разбере, че съм ви помолил да му позвъните, но не сте го направили, ще се ядоса и ще ви срита задника — продължи Ричър. — Или ще ви вземе значката. Чух, че управлението има проблеми с бюджета. Съветът ми е да не давате поводи на шефовете.

— За какво става въпрос?

— Нещо важно.

— Ще си признаете?

— Възможно е.

— Вие сте задържан от щатската полиция. Ние сме от местните. Не ни пука какво сте направили.

— Въпреки това му се обадете.

Униформеният не отговори. Отнесе подноса и затвори стоманената врата, без да каже нито дума.

 

 

Явно полицаят все пак беше позвънил където трябва, защото Арън пристигна след час и половина. Беше късно вечерта. Арън бе облечен в същия костюм. Не изглеждаше нито нетърпелив, нито ядосан. По-скоро спокоен. Е, може би малко любопитен. Надзърна през решетките и попита:

— Какво искаш?

— Да поговорим за случая — отвърна Ричър.

— Той попада под юрисдикцията на щатските власти.

— Не и ако става въпрос за най-обикновена кражба на чанта.

— Но зад нея се крие нещо повече.

— Вярваш ли в това?

— Намирам го за изкусен начин да надхитриш евентуални преследвачи.

— Какво ще кажеш за ролята ми като брънка от плана?

— Добра идея.

— Чието осъществяване изисква невероятна координация. Не смяташ ли? Всеки от нас трябва да бъде на точното място в точното време.

— Може да си чакал там от часове.

— Но направил ли съм го? Какво казват свидетелите?

Арън не отговори.

— Прослушай онзи запис — посъветва го Ричър. — На който двамата с теб разговаряме. Обърни внимание на времето. На последователността. Дилейни ме нарочи заради нещо, което чу.

Арън кимна.

— Адвокатката ти вече го спомена. Взел те е за бездомник. Не ми прозвуча убедително тогава, не ми звучи убедително и сега.

— Не изпитваш ли някакви съмнения? — попита Ричър.

— Аз съм разследващ полицай. Оставям съмненията за съдебните заседатели.

— И нямаш нищо против един невинен човек да отиде в затвора?

— Оставям на съдебните заседатели да определят кой е виновен и кой не.

— Представи си, че ме оправдаят. Ще ти стане ли приятно, ако разследването ви се провали с гръм и трясък?

— Разследването не е мое, а на щатската полиция.

— Прослушай отново записа. И обърни внимание на времето — повтори Ричър.

— Не мога — отвърна Арън. — Няма запис.

— Нали каза, че има?

— Ние сме от местните. Не можем да записваме разпити, провеждани от щатската полиция. Това е извън юрисдикцията ни. В момента, в който с теб се заеха колегите, спряхме да записваме.

— Имам предвид първия разпит. Когато бяхме двамата с теб.

— Записът е прецакан. Файлът е изтрит, когато колегите са спрели да записват.

— Така ли?

— Случват се такива неща.

— И кой натисна бутона?

Арън не отговори.

— Кой беше? — настоя Ричър.

— Дилейни. Когато пое нещата от мен. Извини се. Каза, че не бил запознат с нашето оборудване.

— И ти повярва ли му?

— Защо да не му повярвам?

Ричър замълча.

— Случват се такива неща — повтори Арън.

— Смяташ ли, че е случайно? Сигурен ли си, че не са се опитвали да прикрият нещо?

Арън не отговори.

— Не си ли ставал свидетел на подобни неща?

— Какво очакваш да кажа? Той е колега.

— Аз също.

— Ти си бивш колега. Бил си полицай някога. А сега си най-обикновен човек, който минава през града ни.

— Някой ден и ти ще станеш бивш полицай. Ще ти бъде ли приятно, ако всичките години, които си прекарал на служба, изгубят своето значение?

Арън отново не отговори.

— В началото на нашия разговор ми каза, че съдебните заседатели не се доверяват особено на показанията на полицаи. Защо? Възможно ли е всички тези съдебни заседатели винаги да грешат?

Никакъв отговор.

— Не си ли спомняш за какво говорихме по време на онзи запис?

— Дори да помня, ще се озова в ситуация, в която залагам моята дума срещу тази на Дилейни. А тя не е никакво доказателство.

Ричър замълча. Арън го изгледа продължително през решетките и си тръгна.

 

 

Ричър остана да лежи на тясното легло с лакът, опрян в стената, и глава, положена върху свитата му длан. „Прослушай отново записа. И обърни внимание на времето“, бе казал той. Опита се да си припомни първия разговор с Арън. В стаята със зелените стени, която приличаше на бункер. Свидетелските показания. Началото. Име, дата на раждане, социалноосигурителен номер. После адресът. Без постоянен адрес и прочие. Представи си как Дилейни е слушал думите му. В съседното помещение със сигурност е имало колонки. „С други думи, ти си бездомник“, бе казал Арън. Дилейни го бе чул. Високо и ясно. Колко време му бе отнело, за да види възможността и да се възползва от нея?

Твърде много, помисли си Ричър.

После бяха говорили за синдрома на посттравматичен стрес и за 110-а специална част, Арън бе разсъждавал на глас дали показанията му ще помогнат, или ще навредят и накрая Ричър бе разказал каквото бе видял, внимателно, подробно, от началото до края, без да пропуска абсолютно нищо. После двамата бяха започнали да си говорят общи работи. След като Буш бе излязъл от стаята. Ричър бе направил семантичен анализ на думите на Арън. Много ви благодаря, че ни помагате с това. И прочие. Общо седем минути. Може би. Или осем. Или девет.

Или десет.

Твърде много време.

Дилейни бе реагирал на нещо друго.

На нещо, което бе чул по-късно.

 

 

Към десет часа — поне според часовника в главата на Ричър — по коридора, който водеше към стоманената врата, отекнаха тежки стъпки. Вратата се отвори и влязоха шестима души в различни униформи. На щатската полиция и службата за конвоиране. Коланите им бяха окичени с палки, флакони с лютив спрей и електрошокови пистолети. Както и с белезници за ръцете и окови и тънки метални вериги за краката. Знаеха си работата. Накараха Ричър да застане с гръб към решетките и да протегне ръце зад гърба си през отвора за храна. Надянаха му белезниците, а после оковаха и краката му, след което свързаха оковите и белезниците с верига. Едва тогава отключиха решетката. Ричър излезе със ситни стъпки. Спряха за кратко пред гишето, където регистрираха арестантите, и служителят извади вещите му от чекмеджето. Паспортът, дебитната му карта, четката за зъби, седемдесетте долара и седемдесет и петте цента, връзките за обувките му. Прибраха ги в един кафяв плик, който запечатаха. Тръгнаха по коридора — трима отпред, трима отзад. Завиха няколко пъти под ниските бетонни покриви и излязоха на паркинга. Там ги очакваше боядисан в сиво училищен автобус с решетки на прозорците, паркиран точно до онзи смачкан син джип в края на паркинга. Влязоха вътре и настаниха Ричър на последната седалка. Нямаше други пътници. Един от конвоиращите седна зад волана, останалите петима се пръснаха по предните седалки.

Пристигнаха в Уорън точно преди полунощ. Затворът се виждаше от два километра, тъй като ярките му прожектори прорязваха мъглата. Автобусът спря пред портала с включен двигател — дизел, който тракаше шумно, — прожекторите го осветиха, вратата се отвори и автобусът влезе вътре. Спря пред втора врата, изчака и след като я премина, паркира в ярко осветен двор, в непосредствена близост до желязна врата, на която пишеше: Прием на затворници. Въведоха Ричър през нея, тръгнаха по коридор, който се раздвояваше под формата на буквата Y, и продължиха по дясното разклонение. Така се озоваха пред отделението за неосъдени. Тук свалиха оковите и белезниците на Ричър, регистрираха вещите му от кафявия плик и му връчиха бял гащеризон и сини джапанки. Килията, която му отредиха, се оказа почти пълно копие на онази, която бе напуснал малко по-рано. Затвориха вратата зад гърба му и превъртяха ключа. Надзирателите излязоха и минута по-късно угасиха лампите. Цялото отделение потъна в размирен и креслив мрак.

 

 

Лампите светнаха чак в шест сутринта. Ричър чу появата на надзирателя в коридора, който започна да отключва врата след врата. Накрая се появи пред килията на Ричър. Беше трийсетинагодишен, със злобно изражение.

— Върви на закуска — нареди той.

Затворниците закусваха в просторно помещение с нисък таван, което миришеше на варена храна и дезинфектант. Ричър се нареди на опашка с дузина задържани. Хлапето с черния суичър не бе сред тях. Вероятно още беше в Бангор, предположи Ричър. Явно го бяха пратили в ареста на Агенцията за борба с наркотиците. Може би вече бе проговорило, а може би не. Редът на Ричър дойде и той получи черпак от яркожълта каша, която би могла да мине за бъркани яйца, сервирани върху нещо, което би могло да мине за хляб, и пластмасова чаша, пълна до половината с нещо, което би могло да мине за кафе. Или за вода, останала от миенето на съдовете предишната вечер. Ричър седна на една празна пейка пред една празна маса и започна да се храни. Задържаните около него бяха доста разнородна сбирщина, но всички се оглеждаха притеснено и плахо. Ричър извърши автоматична оценка на риска и установи, че няма от какво да се притеснява, освен ако кариесът не е заразен.

Когато закуската приключи, всички бяха изведени навън за задължителна половинчасова сутрешна разходка. Отделението, в което настаняваха арестуваните, бе доста по-малко от останалата част, предназначена за вече осъдените. Затова тук и дворът бе доста по-малък, горе-долу колкото баскетболно игрище. Дворът бе отделен от съседните блокове с висока телена ограда. В нея имаше врата с резе, но без ключалка. Надзирателят, който ги изведе, застана на пост пред нея. На хоризонта зад него се бе показало бледото утринно слънце.

По-голямата част от двора бе изпълнена с мъже в гащеризони в различни цветове. Сигурно бяха няколкостотин. Някои от тях бяха доста стряскащи. Един пък бе направо огромен. Сигурно бе висок над два метра и тежеше към сто и четирийсет килограма. Приличаше на карикатура на някогашните дървари от Мейн. Липсваха му само карирана вълнена поличка и двустранна брадва. Беше по-едър от Ричър, а това бе голяма рядкост от гледна точка на статистиката. Стоеше на пет-шест метра от него и гледаше през оградата. Право към Ричър. Ричър отвърна на погледа му. Нещо повече, погледна го право в очите. Мъжът пристъпи напред. Ричър продължи да го гледа. А това бе опасно, особено в затвора. Извърнеше ли поглед обаче, щеше да се натъкне на друга опасност. Останалите щяха да го приемат като проява на страх и подчинение. За Ричър бе най-добре да изясни въпросите със затворническата йерархия в самото начало. Такава бе човешката природа. Ричър знаеше как стават тези неща.

Огромният мъж пристъпи към оградата.

— Какво гледаш? — попита той.

Стандартно начало. Старо като самите затвори. От Ричър се очакваше да се стресне и да отвърне: „Нищо“. В резултат на което онзи щеше да попита: „Мен ли наричаш нищо?“. И ситуацията щеше да ескалира. Най-добре бе да избегне подобен развой на събитията.

Затова Ричър отговори:

— Тебе гледам, задник!

— Как ме нарече?

— Задник.

— Мъртъв си!

— Не още — възрази Ричър. — Последния път, като проверих, бях жив и здрав.

В този момент в срещуположния край на двора настана някаква суматоха. Впоследствие Ричър осъзна, че началото й е било поставено в нужния момент. Арестантите си бяха предали съответните кодови думи и сигнали. Чуха се ругатни и викове, започна бой. Лъчите на прожекторите от охранителните кули се насочиха право към далечния ъгъл на двора. Радиостанциите на надзирателите се включиха с пращене. Всички се втурнаха натам. Включително надзирателите. Включително надзирателят, който охраняваше вратата на малкия двор. Той й обърна гръб и изчезна в тълпата. Големият затворник направи точно обратното. Тръгна в срещуположната посока. Мина през неохраняваната врата. Влезе в малкия двор. Запъти се право към Ричър. Видът му бе доста страховит. Черни джапанки на босо и оранжев гащеризон, изпънат от мускули.

После стана още по-лошо.

Затворникът тръсна рязко ръка като камшик и в дланта му се появи оръжие. Изскочи от ръкава. Самоделен бръснач. Направен от прозрачна пластмаса. Вероятно от дръжка на четка за зъби, изпилена върху някой камък. Дължината му надхвърляше петнайсет сантиметра. Наподобяваше стилет. Една трета от него бе обвита в лейкопласт за по-удобно хващане. Лоша работа.

Ричър изрита джапанките си настрани.

Големият направи същото.

— През целия си живот съм спазвал едно правило — каза Ричър. — Извади ли ми някой нож, чупя му ръцете.

Противникът му не каза нито дума.

— Опасявам се, че не правя никакви изключения — продължи Ричър. — Това означава, че не мога да направя изключение за теб само защото си глупак.

Затворникът пристъпи към Ричър.

Останалите мъже в двора отстъпиха назад. Опряха гърбове в оградата, която изтрака. Ричър чуваше суматохата в далечината. Режисирана, изфабрикувана, затова и не особено енергична. Не можеше да продължи вечно. Лъчите на прожекторите щяха да сменят посоката. Надзирателите щяха да се прегрупират и да се върнат. Трябваше само да изчака.

Това обаче не бе в стила му.

— Последен шанс! — каза Ричър. — Пусни оръжието и легни на земята. Или ще пострадаш много тежко!

Използва онзи глас, който бе усъвършенствал като военен полицай, глас, който всяваше страх и ужас и внушаваше заплаха, която изваждаше противника му от равновесие. Ричър бе започнал да го използва още като хлапе, докато обикаляше тъмните улички на различни градове по света. Видя в погледа на огромния затворник да проблясва нещо. И бързо да угасва. Нямаше да се получи. Този тип щеше да се бие.

Това му достави удоволствие.

Защото изведнъж разбра.

Десет минути от времето ви. Ще опишете какво сте видели. Нищо повече.

Ричър не обичаше ножове.

— Хайде, дебелако! — каза той. — Покажи ми какво можеш.

Огромният затворник пристъпи напред, като се завъртя леко и размаха бръснача. Ричър се престори, че тръгва наляво, и острието последва посоката му, но той бързо отскочи вдясно, влезе в траекторията на бръснача и посегна към лявата китка на нападателя. Не успя да го улови точно там, където искаше, но все пак сграбчи ръката му и я дръпна рязко, в резултат на което му придаде допълнително ускорение. После нанесе три бързи удара с дясната ръка — фрас, фрас, фрас — в лицето му, а с лявата изви китката, която държеше бръснача. Мъжът отстъпи назад и потта по дланта на Ричър улесни измъкването му. В ръката на Ричър обаче остана бръсначът, който наистина се оказа пластмасов, но наточен само на върха. Ричър го хвана в двата края и го счупи с лекота.

Дотук добре. Към този момент — три секунди след началото на схватката — Ричър осъзна, че основният му проблем ще бъде как да изпълни обещанието си да счупи ръцете на нападателя. Те бяха огромни. По-дебели от бедрата на повече мъже. Мускулите по тях бяха изпъкнали като корабни въжета.

После ситуацията се влоши.

Носът и устата на затворника бяха целите в кръв, но получените удари като че ли му вляха допълнителни сили. Той се изправи и изрева като участник в онези състезания за най-силните мъже на света, на които Ричър бе попадал по кабелните телевизии в някои мотели. Сякаш бе надянал хомот и се канеше да тегли тир или да вдигне скала с размерите на фолксваген. Щеше да връхлети като бик. Възнамеряваше да събори Ричър и да го смаже на земята. Липсата на обувки се отразяваше неблагоприятно на Ричър. Ритниците с боси крака бяха за залите по аеробика и олимпийските игри. Гумените джапанки само влошаваха нещата. Вероятно затова караха затворниците да ги носят. Така че ритниците отпадаха от програмата. Неприятно ограничение. Но пък можеше да използва коленете и лактите си.

Затворникът го нападна, изрева и разпери ръце, сякаш се опитваше да сграбчи противника си в мечешка прегръдка. Ричър направи същото. Хвърли се напред. Нямаше друг избор. Сблъсъкът можеше да реши всичко в зависимост от това кой нанесеше първия удар. В случая това бе Ричър, който заби юмрук в горната устна на гиганта. Погледнато отстрани, стълкновението между двете тела наподобяваше катастрофа на магистралата. Челен удар между два камиона.

Затворническите сирени замлъкнаха.

Интересува ни цялостната картина. Какво видяхте?

Лъчите на прожекторите описаха полукръг. Суматохата утихна. Дворът потъна в тишина. Големият не можа да се сдържи. Такава е човешката природа. Поиска да види. Поиска да разбере. Обърна глава. Съвсем леко, едва-едва. Воден от инстинкт, който веднага овладя. Но за Ричър това бе достатъчно. Удари го по ухото. Сега вече разполагаше с цялото време на света. Имаше чувството, че удря боксова круша, окачена на клона на някое дърво. Никой няма мускули по ухото си. Освен това всички уши си приличат. Те крият най-миниатюрните костици в човешкото тяло. Плюс разните му там механизми за поддържане на равновесието. А наруши ли се равновесието, човек пада.

Огромният затворник също падна.

Лъчите на прожекторите достигнаха оградата.

Ричър го хвана за ръката. Отстрани изглеждаше, сякаш се опитва да му помогне. Но не такова бе намерението му. А може би искаше да го поздрави за достойната загуба. Не, намерението му не бе и такова.

Ричър заби счупеното острие в дланта на затворника. Върхът му се показа от другата страна. После Ричър се отдалечи и се смеси с тълпата край вратата. Секунда по-късно лъчът на един от прожекторите освети проснатото на земята тяло. Звукът на сирените се промени. Новият сигнал означаваше, че всички трябва да се приберат по килиите си.

 

 

Ричър влезе в своята. Подозираше, че няма да се наложи да чака дълго. Той бе очевидният заподозрян. Останалите мъже в малкия двор бяха два пъти по-дребни от нападателя. Затова очакваше надзирателите да посетят първо него. Най-вероятно. Което можеше да му създаде проблем. Защото — поне формално погледнато — той бе извършил престъпление. Някои биха определили постъпката му именно по този начин. Други биха заявили, че нападението е най-добрата самозащита. Законът допуска правото на самозащита. Но въпреки това оставя широко поле за тълкуване.

Ричър трудно щеше да отстои позицията си.

Кое е най-лошото, което може да се случи?

Продължи да чака.

По коридора отекна тропот.

Двамата надзиратели се запътиха право към неговата килия. С палки, лютив спрей и електрошокови пистолети на коланите. Плюс белезници, окови и вериги.

Единият каза:

— Стани, обърни се и протегни ръце през отвора в решетката.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— Ще разбереш.

— Ще ви бъда благодарен, ако разбера по-рано, а не по-късно.

— Изгарям от желание да изпробвам палката си. Чие желание ще се изпълни? Моето или твоето?

— Предполагам, че нито едното, нито другото — отвърна Ричър.

— Съгласен съм. Затова да продължим в същия дух.

— Въпреки това бих искал да знам.

— Връщаш се там, откъдето си дошъл — отвърна надзирателят. — Трябва да се явиш пред съда. А преди това ще имаш половин час за разговор с адвоката. Така че ще трябва да се облечеш с цивилни дрехи. Нали си невинен до доказване на противното? И би трябвало да изглеждаш като невинен. Противното би нарушило Конституцията. Или нещо подобно. Казват, че затворническите униформи карат подсъдимия да изглежда, все едно е виновен. Мен ако питаш, това са предразсъдъци. Но все пак става въпрос за съдебната система.

Надзирателят изведе Ричър от килията и поведе колоната. Ричър ситнеше по средата, а другият надзирател вървеше най-отзад. В преддверието ги очакваше конвой от двама униформени полицаи. Първият екип предаде Ричър — а с това и отговорността, която носеше за задържания — на втория, след което полицаите го поведоха навън към сивия затворнически автобус, досущ като онзи, с който бе пристигнал тук. Побутнаха го по пътечката между седалките и го настаниха най-отзад. Единият полицай седна зад волана, а другият до него, като не пропусна да сложи пушката в скута си.

Върнаха се по същия маршрут, по който Ричър бе дошъл преди дванайсет часа. Двамата полицаи не спряха да говорят през целия път. Ричър чу част от разговора им. Всичко зависеше от оборотите на двигателя. Някои от думите се губеха. Въпреки това Ричър ги чу да говорят за гиганта, открит в безпомощно състояние в малкия двор. Никой не бил обвинен за инцидента. Защото никой не разбирал как е възможно това да се случи. На човека му оставал само един месец до изслушването, на което щяло да се реши дали да бъде освободен предсрочно или не. Защо му е било да се бие? А и кой би се осмелил да му отвърне? Кой би могъл да го пребие и да го завлече в малкия двор като трофей?

Двамата полицаи поклатиха глави.

Пътуването отне точно толкова време, колкото и предишния път — почти два часа. Нямаше никакво значение дали пътуват през деня или през нощта, защото скоростта им бе ограничена не от лоша видимост или натоварено движение, а от ниските обороти на двигателя и късите предавки на скоростната кутия. Тази комбинация бе подходяща за спиране и потегляне по градските улици, но не и за дълъг път. В крайна сметка пристигнаха на същия паркинг със смачкания син джип в ъгъла. Полицаите поведоха Ричър по пътечката между седалките, свалиха го от автобуса и го въведоха през същата врата, от която бе излязъл вчера. Озоваха се в същото преддверие, чиито врати в двата края се заключваха. Там го посрещнаха двама души.

Единият бе полицай Буш, а другият — служебният му защитник Кейти Кларк.

Двамата служители, които бяха довели Ричър, се завъртяха кръгом и си тръгнаха. Нямаха търпение да излязат навън. Заявиха, че ще се върнат по-късно. Не можели да оставят автобуса с работещ двигател. Създадоха впечатлението, че са затрупани с работа. Може и така да беше. А може би целта им бе дълга и спокойна обедна почивка. Нищо чудно вече да се бяха запътили към някое приятно заведение.

Ричър остана сам с Буш и адвокатката.

За броени секунди.

Ама че майтап, помисли си той.

Удари Буш в горната част на гърдите и изпрати вежливо предупреждение до слънчевия му сплит, достатъчно да предизвика безпомощно изтръпване и дори парализа на определени мускули, но не и същинска болка. После бръкна в джоба му и извади ключовете за колата. Пусна ги в своя джоб и блъсна полицая в гърдите, отново леко, премерено, колкото да го накара да се олюлее и да отстъпи крачка-две назад.

Изобщо не докосна адвокатката. Просто я подмина и излезе от фоайето. Прекоси коридора с ниския таван и се озова навън. Запъти се право към колата на Буш, която го очакваше на паркинга, на мястото, означено с Д2. Познатият му стар модел форд краун виктория, на доста километри, но не прекалено много. Доста чист, но не лъснат до блясък. Запали веднага. Двигателят бе още топъл. Полицаите, които го бяха докарали, бяха с гръб към него. Крачеха към своя автобус. Изобщо не се обърнаха да го погледнат.

Ричър потегли в мига, в който по вратите и прозорците на сградата се появиха първите смаяни лица. Зави първо надясно, после наляво и още веднъж наляво. Подбра улици, които водеха към центъра или поне към онова, което минаваше за център на града. Първата патрулка щеше да потегли след повече от две минути. Към този момент още не бе напуснала територията на полицейското управление. Срамота. Останалите полицейски екипи се представиха още по-зле. Днес определено не бе най-добрият ден на управлението.

Така и не успяха да открият Ричър.

 

 

Той позвъни по телефона малко преди обед. От обществен телефон, разбира се. В града бе пълно с такива, макар връзката да не беше добра. Ричър се снабди с монети от парите, оставени по масите на кафенетата на открито. Бяха достатъчни за провеждането на няколко градски разговора. Разполагаше с нужния номер, който бе видял на визитката, забодена на стената зад касовия апарат на един магазин за стоки от по пет и десет цента, който бе по-евтин дори от онези за един долар. Визитката бе една от многото, окачени на стената, които заедно образуваха нещо като щит. Тя принадлежеше на Рамзи Арън от местното полицейско управление. Имаше телефонен номер и имейл адрес. Дали не я бе оставил в магазина като част от някаква програма за връзка с гражданите? Днешната полиция прибягваше до подобни нововъведения.

Явно на визитката фигурираше служебният телефон на Арън. Той отговори още на първото позвъняване.

— Арън слуша — каза той.

— Обажда се Ричър.

— Защо ми звъниш?

— За да ти кажа две неща.

— Но защо на мен?

— Защото ти може да ме изслушаш.

— Къде си?

— Далече от града. Никога няма да ме видиш отново. Опасявам се, че полицията ви се изложи днес.

— Трябва да се предадеш.

— Това е първото, което искам да ти кажа — отвърна Ричър. — Няма да стане. Трябва да си наясно от самото начало. Или ще пропилеем напразно много енергия. Никога няма да ме намериш, затова не си прави труда. Приеми поражението с достойнство. Посвети времето си на второто, което искам да ти кажа.

— Замесен ли си в онази история в затвора? Със затворника, който очаква предсрочно освобождаване?

— Защо се бие човек, който очаква предсрочно освобождаване?

— Какво е второто, което искаш да ми кажеш?

— Трябва да откриеш кое е момичето с чантата и кое е хлапето със суичъра. С имена и биографии. И какво точно е имало в чантата.

— Защо?

— Защото, преди да ми отговориш на тези въпроси, ще ти кажа нещо. И когато се убедиш, че съм прав, ще започнеш да ми обръщаш повече внимание.

— Кои са те?

— Ще ти се обадя по-късно — каза Ричър.

 

 

Намираше се в ресторанта, близо до полицейското управление. Същият, от който бяха пристигнали обядът и вечерята му. Реши, че това е най-безопасното място, където да бъде на фона на паниката, която цареше в управлението. Никой не го бе виждал тук преди. И нито едно ченге нямаше да дойде да пие кафето си тук. Не и в този момент. Изключено. А полицейското управление бе окото на бурята, епицентърът на труса, което означаваше, че патрулните полицаи или ускоряваха рязко, за да се измъкнат от квартала и да полетят към някое далечно място, или набиваха спирачки, когато се връщаха, разочаровани и ядосани. В подобна ситуация не биха имали търпението да огледат внимателно най-близките преки около управлението.

Телефонът бе монтиран на стената в коридора в задната част на ресторанта. Вляво и вдясно от него се намираха тоалетните, а аварийният изход бе в дъното на коридора. Ричър окачи слушалката и се върна на масата си. Беше един от шестимата, седнали сами в сенките. Никой не му обръщаше внимание. Имаше чувството, че тук често се отбиват случайни клиенти, които никой не познава. По стените бяха окачени стари фотографии. Допълнени от старинни предмети. Градът бе процъфтявал някога благодарение на дърводобива. Някои хора бяха натрупали цели състояния. В продължение на стотина години непрекъснато бяха пристигали и заминавали работници, бяха мъкнали стоки, продавали инструменти и, разбира се, се бяха пазарили здраво.

Може би част от стария град не си бе отишла. Може би някоя близка дъскорезница още работеше. Може би продължаваха да пристигат и да си заминават хора. Не много, но достатъчно. Определено никой не гледаше към него в цялото заведение. Никой не се криеше зад вестника си и никой не набираше трескаво мобилния си телефон.

Ричър зачака.

 

 

Измина известно време след първия разговор, преди Ричър да позвъни отново. Прикри слушалката с длан, за да заглуши фоновия шум. Не искаше Арън да чуе едни и същи звуци при двете обаждания. Искаше да създаде впечатлението, че се намира в непрестанно движение. В противен случай ченгетата щяха да си зададат въпроса къде може да се е скрил, а Арън изглеждаше достатъчно умен, за да се досети. Можеше да дойде тук, да дръпне един стол и да седне срещу Ричър.

Рамзи вдигна още на първото позвъняване.

— Арън слуша.

— Трябва да си зададеш един въпрос, свързан с превоза ми до Уорън. Снощи до затвора ме отведоха шест души. А това е много. Шест души, които са останали на работа извънредно. Прекалено много за един задържан. Особено когато полицията е изправена пред проблеми с бюджета. Защо са го направили?

— Защото ти си бил неизвестна величина. Решили са да се подсигурят.

— А защо не изпратиха шестима тази сутрин? Не са ме опознали по-добре в сравнение с предишната вечер.

— Не се съмнявам, че ще ми кажеш защо — отвърна Арън.

— Има две възможности, които не си противоречат. Бих ги определил дори като взаимосвързани.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Много са искали да ме вкарат в затвора още снощи. За тях е било много важно да го направят без отлагане. Адвокатката ми е отправила съвсем логична и обоснована молба да ме оставят в града. Отказали са й. Уредили са напълно излишно пътуване в двете посоки, което си е чиста загуба на финансови и човешки ресурси. Изпратили са шестима, за да са сигурни, че ще пристигна в затвора.

— И?

— Не очакваха да го напусна днес. Затова не бяха уредили конвой. Наложи се да пратят двама полицаи, които си имат куп други задачи.

— В това няма никаква логика. Очакваха да излезеш от затвора, за да се явиш пред съда. Това е стандартна процедура. Всички го знаят.

— Защо тогава изпратиха само двама полицаи?

— Нямам представа.

— Защото не са очаквали да изляза от затвора.

— Много добре знаят, че трябва да го направиш.

— Не и ако лежа в кома в затворническата болница. Или мъртъв в моргата. Което би било изненадващо. Те обаче знаеха предварително. Затова не се бяха погрижили както трябва за превоза.

Арън замълча.

— Значи ти си бил в затвора — каза той след няколко секунди.

— Онзи тип дори не ме познаваше — продължи Ричър. — Никога не се бяхме срещали. Но се насочи право към мен. А в това време приятелчетата му инсценираха бой в другия край на двора. Става въпрос за затворник, който очаква предсрочно освобождаване. Предполагам, че Дилейни го е арестувал навремето. Прав ли съм?

— Да, възможно е.

— Сключили са сделка. Ако големият ме очисти, без никой да забележи, Дилейни ще каже някоя добра дума за него на членовете на комисията по освобождаване. Ще заяви например, че се е променил, станал е нов човек. Кой би могъл да прецени това по-добре от полицая, арестувал престъпника? Мнозина предполагат, че между тях двамата се създава някаква мистична връзка. Комисиите по предсрочно освобождаване обичат подобни истории. И онзи тип щеше да излезе на свобода. Само дето не успя да свърши работата. Подцени противника. Явно не е бил добре информиран.

— В момента признаваш, че си извършил побой и си нанесъл тежка телесна повреда.

— Никога няма да ме откриете. Утре може да съм в Калифорния.

— Кажи ми кое е било момичето — попита Арън. — И момчето със суичъра. Докажи ми, че знаеш какво говориш.

— Момчето и момичето са подставени лица. И двамата са били изнудени да се включат в тази история. Нищо чудно момичето да е било арестувано съвсем наскоро. Може би за втори път, а може би дори за първи. От Агенцията за борба с наркотиците. Лично от Дилейни. Създал е у нея впечатление, че се колебае дали да я пусне. Предложил й е сделка. От нея се искало само да носи някаква чанта. Предложил е аналогична сделка и на момчето. Казал му е, че може да си затвори очите пред дребното му провинение, което означава, че хлапето може да се върне в Йейл, Харвард, или откъдето е дошло, с чисто досие. Баща му никога няма да разбера. Не трябва да направи кой знае какво — само да потича малко и да грабне някаква чанта. Момчето и момичето не се познават. Арестувани са по различни случаи. Прав ли съм дотук?

— Какво е имало в чантата? — попита Арън.

— Сигурен съм, че според официалния доклад става въпрос за метамфетамин, оксиконтин или пари. Или е доставка, или плащане.

— Имало е пари — отвърна Арън. — Било е плащане.

— Колко?

— Трийсет хиляди долара.

— Само че в нея нямаше нито цент. Помисли върху следното. Какво ме поставя в една категория с момчето и момичето и какво ме прави различен от тях?

— Сигурен съм, че сам ще ми кажеш.

— Само трима души на този свят могат да свидетелстват, че чантата е била празна. Момичето и момчето, защото те са я носили и следователно знаят, че е била лека като перце. Третият съм аз, защото тя полетя във въздуха пред очите ми и видях, че в нея няма нищо. Това беше очевидно.

— А какво те прави различен от тях?

— Дилейни контролира момчето и момичето. Но не контролира мен. Аз съм неизвестен фактор, който заявява на всеослушание, че чантата е била празна. Ето какво е чул той. На записа. Никой не е трябвало да разбере, че чантата е празна. Това би могло да провали всичко. И той е унищожил записа, а после се опита да унищожи и мен.

— Предлагаш само една теория. Не разполагаш с никакви факти в нейна подкрепа.

— Затова ме попита как някой може да се свърже с мен. Разбра, че може да ме тикне зад решетките, без никой да разбере.

— Само предположения.

— Има един начин да доведе тази история до успешен край. Дилейни е откраднал трийсетте бона. Разбрал е за сделката, нали работи в Агенцията за борба с наркотиците. Решил е, че може да се измъкне, ако инсценира случайна кражба. Случват се такива неща, нали? Някой скрива парите във възглавниците на канапето, а впоследствие домът му изгаря при пожар. Нарича се оперативна загуба. Или грешка при закръгляването. Това е цената, която плащаш, когато правиш бизнес за тези типове. Те не вярват на никого, дори на собствените си майки, но знаят, че подобни инциденти са напълно възможни. Веднъж прочетох във вестника, че някакъв тип изгубил един милион долара. Изяли ги мишките в мазето му. Затова Дилейни е решил, че може да се измъкне. И то без да му счупят краката. Трябвало само да запази хладнокръвие и да се придържа към своята версия…

— Чакай, чакай — каза Арън. — Това е абсурдно!

— Освен…?

— Не може да бъде!

— Изречи го на глас и тогава ми кажи дали е абсурдно.

— В това няма никаква логика, защото… добре, Дилейни би могъл да научи за трийсетте бона, но как ще се добере до тях? Как ще определи кой какво да носи в чантата? Кога и къде и по какъв маршрут да мине?

— Освен…? — повтори Ричър.

— Не е възможно.

— Кажи го на глас.

— Освен ако Дилейни не върви от сенчестата страна на улицата.

— Не се прикривай зад разни евфемизми. Кажи го едно към едно.

— Освен ако самият Дилейни не е брънка от веригата.

— И това е евфемизъм.

— Освен ако Дилейни не съвместява работата като служител на Агенцията за борба с наркотиците с пласиране на наркотици.

— Трийсет бона ми се струват подходяща сума за дилър от неговата категория. Която определено не е висока. Но не е и ниска. Вероятно работи на средно ниво и обслужва относително възпитана и културна клиентела. Работата с нея е лесна. Самият той е добре позициониран от гледна точка на избягването на проблеми с правосъдието. Докарва си добри пари. Повече, отколкото ще получава като пенсионер. В един момент обаче е започнал да става алчен. Решил е да задържи всичките пари за себе си. Само се е престорил, че предава дължимата сума на шефа си. Чантата е била празна от самото начало. Но никой не би могъл да го знае. В полицейския доклад ще пише, че трийсетте хилядарки са изчезнали. А приказките на очевидците само ще потвърдят версията му за обир. Нищо чудно Дилейни да планира подобни удари веднъж годишно. И така да си докарва допълнителен доход.

— Пак няма логика — настоя Арън. — Защо чантата трябва да бъде празна? Може да използва фалшиви пачки от нарязани вестници, нали?

— Не мисля — възрази Ричър. — Представи си, че хлапето се издъни. Не свие чантата. Или просто се уплаши. Представи си, че момичето стигне до крайната точка на маршрута. Където чантата ще се озове в ръцете на онези, които трябва да получат парите. Дилейни няма да може да обясни вестниците в нея. А това би сложило край на партньорството им. Докато празната чанта може да се обясни много по-лесно. Тренировка на сухо, например с цел засичане на евентуално наблюдение. Проява на предпазливост. Лошите не биха могли да възразят. Възможно е дори да го очакват. Своеобразен конкурс за служител на месеца.

Арън замълча.

Ричър каза:

— Ще ти позвъня по-късно.

И затвори телефона.

 

 

Този път Ричър реши да смени заведението. Излезе през задната врата, свърна зад ъгъла и мина покрай помещение, което някога най-вероятно е било магазин за луксозни мебели. Забеляза обществен телефон на стената на сервиз за гуми. Навярно поставен там, за да може клиентът да си повика такси, ако случайно не открие нужните му гуми.

Застана във входа на една сграда и зачака. Полицейското управление се намираше на две преки. Още чуваше колите, които влизаха и излизаха от паркинга. Бързина и спешност. Ричър реши да изчака трийсет минути. След което се запъти към телефона на сервиза. Преди да стигне до него, от задната част на сградата се появи някакъв мъж. От мястото, където клиентите чакаха колите си до автомата за кафе. Мъжът имаше късо подстригана коса и носеше памучен панталон.

В ръката си държеше глок.

Който току-що бе извадил от кобура под мишницата си.

Дилейни.

Той насочи пистолета и каза:

— Стой на място.

Ричър замръзна.

— Не си толкова умен, колкото си мислиш — заяви Дилейни.

Ричър замълча.

— Беше в полицейското управление. Видя с какво елементарно оборудване разполагат и реши, че няма да успеят да проследят телефонния разговор. Затова говори толкова дълго.

— Сгреших ли?

— Местната полиция наистина не може да проследи обаждане от обществен телефон достатъчно бързо. Щатската обаче може. От самото начало знаех къде си. Ти допусна грешка.

— Винаги съществува подобна теоретична възможност.

— Всъщност допусна няколко грешки. Една след друга.

— Така ли? Я помисли малко. Постави се на мое място. Първо ти казвам къде съм, а после ти оставям достатъчно време да дойдеш. Мотая се тук с часове. Но това няма никакво значение. Защото ти дойде. Най-после. Може пък да се окажа толкова умен, колкото си мисля.

— Искал си да дойда тук?

— Срещата лице в лице винаги е за предпочитане.

— Знаеш, че ще те застрелям, нали?

— Не още. Първо трябва да разбереш какво съм казал на Арън. Защото аз отново поех риск. Предположих, че ще разбереш къде се намира телефонът, от който звъня, но няма да можеш да подслушаш разговора. Не можеш да реагираш толкова бързо с всеки телефон в щата. Не и без съответните заповеди и разрешения. Просто не разполагаш с такава власт. Все още. Затова си разбрал за обаждането, но не си подслушал разговора. И трябва да разбереш какви мерки за ограничаване на щетите ще се наложи да вземеш. Надяваш се да не се наложи. Защото от Арън ще се отървеш много по-трудно, отколкото от мен. Затова предпочиташ да не го правиш. Но все пак трябва да разбереш.

— И?

— Да поговорим за технологиите, с което разполага местното управление — каза Ричър. — Съвсем набързо. Бях в пълна безопасност, докато говорех по телефона. Местните ченгета може да разполагат с елементарни технологии, но все пак не живеят в каменната ера. С лекота могат да открият телефонния номер след края на разговора. И могат да разберат на чие име е регистриран. Може дори да го разпознаят още щом го видят. Не се съмнявам, че обядват там от време на време.

— И?

— Предполагам, че Арън бързо е разбрал къде се намирам. Той обаче е достатъчно умен. И се е сетил защо продължавам да дърдоря и дърдоря. Досетил се е за колко време може да се вземе разстоянието от Бангор до тук. Затова е решил да изчака час-два и да види кой ще се появи. Защо не? Какво ще изгуби? Кое е най-лошото, което може да му се случи? И изведнъж се появяваш ти. Откачената ми теория получава своето доказателство.

— Искаш да кажеш, че си довел подкрепление? Не виждам никого.

— Арън знаеше, че съм в ресторанта. Сега знае, че съм на една-две преки от него. Трябва само да потърси най-близките обществени телефони. Не се съмнявам, че вече е открил този, от който позвъних. Предполагам, че в момента ни наблюдава. И не е сам. Тук има доста хора, Дилейни. Не сме само ние двамата.

— Какви ги приказваш? На врачка ли ми се правиш?

— Както сам каза, поех риск. Арън е умно ченге. Можеше да ме арестува преди няколко часа. Но не го направи. Защото искаше да види какво ще стане. Наблюдава ме от часове. Наблюдава ме и в момента. А може би не. Може би не е толкова умен. Може да е глупак. На глупак ли ти приличаше? В това се крие рискът. Аз лично залагам, че Арън е умен. Затова те съветвам да си затвориш устата и да легнеш на земята. Пълно е със свидетели.

Дилейни погледна наляво към задната част на сервиза за гуми. После надясно към празния магазин за мебели. И накрая напред, към тясната уличка между двете сгради. Всички врати и прозорци бяха затворени. Не видя нищо освен сенки.

— Тук няма никой — каза той.

— Има само един начин да се убедиш — увери го Ричър.

— И кой е той?

— Да застанеш до произволно избран прозорец и да видиш дали някой няма да те сграбчи.

— Няма да го направя.

— Защо? Нали каза, че няма никой?

Дилейни не отговори.

— Време е да направиш своя залог — продължи Ричър. — Умен ли е Арън или не.

— Ще види как застрелвам избягал арестант. Няма значение дали е умен или глупав. Може дори да получа медал, стига да не сбърка името ми в доклада си.

— Не съм избягал. Той изпрати Буш и адвокатката да ме посрещнат. Това си беше покана. Никой не ме е преследвал. Арън искаше да избягам. Само така можеше да хвърли стръвта.

Дилейни замълча.

После погледна наляво. И надясно.

— Говориш глупости!

— Съществува и такава теоретична възможност.

Ричър не каза нито дума повече. Дилейни се огледа отново. Видя само стари тухлени зидове, почернели от сажди и започнали да се ронят от влагата. Врати. И прозорци. Стъклата на някои бяха цели, на други бяха изпочупени. А някъде целите прозорци бяха изтръгнати заедно с рамките и бяха оставили черни дупки в стените. Такава дупка имаше на партера на близкия магазин за мебели. Разположена бе на височината на гърдите на Ричър. На не повече от три метра от него. Малко зад дясното рамо на Дилейни. Отлична позиция. Никой пехотинец не би я пропуснал. Тя предоставяше отлична видимост към цялата пряка.

Дилейни погледна към нея.

Тръгна заднешком към дупката. Пистолетът му остана насочен към Ричър, но току поглеждаше назад през рамо към отвора в стената. Пристъпи към нея, измина по диагонал последните крачки и се опита да надзърне в помещението, без да изпуска Ричър от поглед.

Стигна прозореца. Остана с лице към Ричър. И с гръб към стената. Погледна първо през лявото рамо, после през дясното. Не видя нищо.

Обърна се. Хвърли бърз поглед във вътрешността на помещението. За секунда остана с лице към сградата. Надигна се на пръсти и опря длани на перваза, без да изпуска пистолета. Позицията му бе неудобна, но въпреки това се набра на ръце, повдигна се колкото можа и надзърна вътре, за да огледа по-добре.

В този миг от мрака се протегна една дълга ръка, която го сграбчи за врата и го дръпна вътре. Друга ръка стисна дланта, в която държеше пистолета. Трета ръка улови яката на сакото му и го притегли още по-навътре в тъмнината.

 

 

Ричър изчака в близкия ресторант за бързо хранене. Наслаждаваше се на пая и кафето, платени от местното полицейско управление. Два часа по-късно пристигна новобранецът от ареста. Бе пътувал до Уорън, за да вземе кафявия плик с вещите на Ричър. Паспортът, дебитната карта, четката за зъби, седемдесет долара в банкноти и седемдесет и пет цента на монети и връзките за обувки. Младият полицай му ги връчи и каза:

— Открили са трийсетте бона. Скрити във фризера в дома на Дилейни. Увити в алуминиево фолио, а на етикета пишело, че са пържоли.

Младежът си тръгна. Ричър наниза връзките на обувките си и ги завърза. Прибра нещата си по джобовете, изпи кафето си и стана. Канеше се да си тръгне.

В заведението влезе Арън.

— Заминаваш ли? — попита той.

Ричър кимна.

— Къде отиваш?

Ричър призна, че няма никаква представа.

— Ще подпишеш ли свидетелските показания?

Ричър заяви, че няма да го направи.

— Дори да те помоля най-любезно?

— Дори и в такъв случай.

— Какво щеше да правиш, ако не бях разположил хората си зад този прозорец? — попита Арън.

— Дилейни вече се бе изнервил — отвърна Ричър. — Щеше да направи грешка. Щеше да ми поднесе на готово някой удобен случай. Сигурен съм, че щях да измисля нещо.

— С други думи, не си разполагал с нищо. Заложил си всичко на надеждата, че ще се окажа добро ченге.

— Рискът не беше кой знае колко голям — каза Ричър. — Шансовете бяха петдесет на петдесет.

Той излезе навън и закрачи по улицата. Стигна края на града, където трябваше да направи избор и да тръгне наляво или надясно по шосето, на север или на юг, към Канада или Ню Хампшър. Избра Ню Хампшър и протегна ръка с вдигнат нагоре палец. Осем минути по-късно вече се возеше в едно субару и слушаше оплакванията на шофьора му. Човекът вземал някакви хапчета срещу болките в гърба, които изпитвал. Лекарството било страхотно. Най-доброто.

Вторият син

1

В едно горещо августовско утро на 1974 г. на един възрастен човек в Париж му се случи нещо, което не му се бе случвало никога до този момент: събуди се, но не стана от леглото. Просто не можа да стане. Името му бе Лоран Мутие. От десетина дни се чувстваше отпаднал, но през последната седмица състоянието му рязко се влоши. Ръцете и краката му отмаляха и не го слушаха, а гърдите му сякаш се бяха напълнили с бетон, който бавно се втвърдяваше. Старецът разбираше какво се случва. Цял живот бе работил като майстор дърводелец, реставратор на старинни мебели, и съзнаваше, че се е превърнал в онова, което клиентите му носеха понякога — прояден от дървояди стар стол или скрин, който не може да бъде спасен по никакъв начин. Възрастният мъж не страдаше от един-единствен определен проблем или болест. Целият му организъм отказваше да работи както трябва. И нищо не можеше да се направи. Краят бе неизбежен. Не бе в състояние да направи нищо, освен да остане в леглото, да хрипти тежко и да чака пристигането на икономката.

Тя се появи в десет часа и видът му не я изненада. Повечето й клиенти бяха възрастни хора, в резултат на което се появяваха в живота й и го напускаха в равномерен ритъм. Жената позвъни на лекаря, който в един момент явно попита за възрастта на пациента, тъй като Мутие я чу да казва: „Деветдесет“. Изрече възрастта му едновременно сдържано и доволно, по един толкова красноречив начин, че в тази дума би могъл да се побере цял абзац. Напомни му за самия него в годините, които бе прекарал сред прахта и миризмата на лепило и байц в работилницата. Тогава му се бе случвало да погледне някой разнебитен скрин или бюфет и да каже: „Добре, да видим в какво състояние е“, макар вече да нямаше търпение да се отърве от него.

Икономката уговори с лекаря домашно посещение за по-късно през деня, след което — сякаш за да потвърди неизречената диагноза — помоли Мутие за бележника му с телефоните. Искаше да се свърже с най-близките му роднини. Мутие имаше бележник, но не и близки роднини, с изключение на единствената си дъщеря Жозефин. Тя бе изпълнила почти целия бележник, тъй като пътуваше много и често сменяше адреса си. Страница след страница бяха изписани със задраскани вече пощенски кутии и телефонни номера в далечни страни. Икономката набра последния и чу пращенето и ехото, характерни за разговорите на големи разстояния. Малко по-късно прозвуча глас на английски, език, който тя изобщо не разбираше, затова побърза да затвори. Мутие забеляза колебанието й, след което — сякаш за да потвърди поставената преди малко диагноза — жената слезе два етажа по-долу, където живееше пенсиониран учител, любезен старец, когото Мутие смяташе за досаден глупак. От друга страна обаче, човек няма нужда от опитен лингвист, за да преведе ton père va mourir в баща ти ще умре.

Икономката се върна, придружена от учителя. И двамата се бяха зачервили от изкачването на стълбите. Съседът набра същия дълъг номер и помоли да говори с Жозефин Мутие.

— Не Мутие, а Ричър, глупако! — каза старецът с глас, който би трябвало да прокънти гръмогласно, но прозвуча като едва доловима задъхана молба. — По мъж е Ричър. Няма да се сетят коя е Жозефин Мутие.

Учителят се извини и се поправи. Потърси Жозефин Ричър. Изслуша отговора, прикри слушалката с ръка, погледна към Мутие и попита:

— Как се казва съпругът й? Вашият зет?

— Стан — отвърна Мутие. — Не Станли, а само Стан. Така е записан в кръщелното. Видях го с очите си. Капитан Стан Ричър от Корпуса на морската пехота на Съединените щати.

Учителят повтори тази информация и изслуша отговора. После затвори. Обърна се и каза:

— Заминали са съвсем скоро. Преди броени дни. Цялото семейство. Изпратили са капитан Ричър в друга военна база.

2

Пенсионираният учител в Париж разговаряше с дежурния лейтенант във военноморската база в Гуам в Тихия океан, където Стан Ричър бе изпратен за три месеца като офицер за свръзка. Но краят на това приятно назначение бе дошъл и той бе заминал за Окинава. Семейството му — съпругата Жозефин и синовете Джо на петнайсет и Джак на тринайсет — го бе последвало три дни по-късно с пътнически самолет през Манила. Жозефин Ричър бе красива, умна, енергична жена на четирийсет и четири години, която продължаваше да изпитва любопитство към света и да се наслаждава на пътешествията си. Продължаваше да търпи безкрайните местения и занемарените офицерски квартири. Джо Ричър бе едва на петнайсет, но вече можеше да се похвали с габаритите на истински мъж. Надхвърлил ръст от метър и осемдесет и тегло от деветдесет килограма, той изглеждаше същински великан редом до майка си, но бе тих и кротък. Приличаше повече на Кларк Кент, отколкото на Супермен. Тринайсетгодишният Джак Ричър наподобяваше набързо нахвърляна скица на по-голям и по-амбициозен проект, а едрата му кокалеста фигура приличаше на скеле, издигнато около мащабен строеж. Още десетина-петнайсет сантиметра и трийсет-четирийсет килограма щяха да довършат започнатото и по всичко изглеждаше, че няма да се забавят много. Джак имаше едри ръце и пронизващи очи. Беше тих като брат си, но не и кротък. Родителите му винаги се обръщаха към него на фамилно име. Никой не знаеше причината, но членовете на семейството бяха известни като Стан и Жози, Джо и Ричър. Така бе от самото начало. Стан посрещна съпругата си и синовете си на летището във Футенма, след което взе такси и ги отведе до новия им дом, разположен на по-малко от километър от брега. В къщата бе горещо, а въздухът бе застоял. Отпред минаваше тясна улица, покрита с бетон. От двете й страни имаше канавки. Улицата бе права като свещ, а малките нагъсто разположени къщи стигаха чак до океана. Към този момент семейство Ричър бе сменило поне четирийсет различни военни бази и местенето от квартира на квартира се бе превърнало в нещо като втора природа. Момчетата се настаниха в стаята си и трябваше сами да решат дали тя се нуждае от почистване или не. Обикновено Джо намираше някакви кусури, а Ричър я приемаше без забележки. Затова той остави Джо и тръгна към кухнята, за да пие вода. Там научи лошата новина.

3

Родителите на Ричър стояха един до друг на барплота в кухнята и четяха писмото, което майка му бе донесла от Гуам. Ричър бе виждал плика. Ставаше въпрос за нещо, свързано с образователната система. Майка му заяви:

— Двамата с Джо трябва да положите изпит, преди да започнете училище тук.

— Защо? — попита Ричър.

— За да определят нивото ви — отвърна баща му. — Трябва да знаят колко добре сте се справили с материала.

— Кажете им, че се справяме добре. Кажете, че им благодарим, но няма да полагаме изпит.

— Какво имаш предвид?

— Щастлив съм с това, което имам. Не искам да прескачам класове. Сигурен съм, че и Джо е на същото мнение.

— Смяташ, че става въпрос за прескачане на класове?

— Че за какво друго?

— Не — отвърна баща му, — точно обратното. Изпитът ще покаже дали не трябва да повтаряте.

— Защо да повтаряме?

— Въвели са нова политика — обясни майка му. — Решили са, че образованието, което сте получили, е доста… фрагментарно. Искат да се уверят, че сте готови да продължите напред.

— Досега никога не са го правили.

— Затова се нарича нова политика. За разлика от старата политика.

— И искат Джо да положи изпит? За да ги убеди, че може да премине в по-горен клас? Той ще откачи.

— Ще се справи. Винаги е вземал изпитите без проблем.

— Не е в това работата, мамо. Знаеш го какъв е. Ще го приеме като обида. Ще иска да изкара теста със сто точки от сто възможни. Или със сто и десет. Което ще го побърка.

— Никой не може да изкара сто и десет точки. Това е невъзможно.

— Именно. Главата му ще се пръсне.

— Ами ти?

— Аз ли? Ще се справя.

— Ще положиш ли усилия?

— Колко трябва да изкарам, за да продължа?

— Вероятно петдесет точки.

— Тогава ще изкарам петдесет и една. Не виждам смисъл да си хабя силите. За кога са насрочили изпита?

— За след три дни. Преди началото на срока.

— Чудесно — отвърна Ричър. — Каква е тази образователна система, която не знае значението на думата ваканция?

4

Ричър излезе на бетонната улица и зарея поглед към океана в далечината. Всъщност това не бе Тихият океан, а Източнокитайско море. Океанът бе в другата посока. Окинава бе част от архипелага Рюкю, който разделяше двете водни повърхности.

Поне четирийсет къщи, наредени от лявата страна на улицата, разделяха Ричър от брега. И още четирийсет от дясната. Той предположи, че в домовете, разположени по-близо до него и по-далече от морето, са настанени семействата на американски морски пехотинци, докато домовете, разположени по-далече от него и по-близо до морето, принадлежат на японски семейства, които живеят тук постоянно. Можеше да си представи думите, с които агентите на недвижими имоти са рекламирали тези къщи. На няколко крачки от океана. Хората се надпреварваха да ги наемат, но военните обикновено оставяха най-добрите именно на местните. Министерството на отбраната винаги си даваше сметка за напрежението, което можеше да възникне. Особено на Окинава. Военновъздушната база се намираше насред Гинован, а това не бе малък град. При всяко излитане на транспортен самолет училищата замираха за минута-две заради шума.

Ричър обърна гръб на Източнокитайско море и закрачи към вътрешността на острова. Подмина редицата от напълно идентични малки къщи и излезе на кръстовище, отвъд което се простираха нови квартали, застроени със същите еднотипни малки къщи. Бяха изградени набързо, с евтини материали, но си личеше, че са добре поддържани. На верандите на някои от тях зърна дребнички японки, които приличаха на кукли. Не видя обаче нито едно дете. Може би децата бяха на училище. Може би техният срок вече бе започнал. Той тръгна в посоката, от която бе дошъл, и след трийсетина метра видя, че Джо е излязъл на улицата и се оглежда за него.

— Казаха ли ти за изпита? — попита Джо.

Ричър кимна.

— Нищо особено.

— Ще трябва да го издържим.

— Разбира се, че ще го издържим.

— Не трябва просто да го издържим, а да ги разбием на пух и прах.

— Защо?

— Защото се опитват да ни унизят, Ричър.

— Така ли? Та те дори не ни познават!

— Опитват се да унизят хората като нас. А ние сме хиляди. Трябва да им го върнем тъпкано. Трябва да се засрамят, че изобщо им е хрумнала подобна идея. Трябва да разпердушиним тъпия им тест!

— Не се съмнявам, че ще го направим. Едва ли ще ни затрудни.

— Това е някаква нова политика — продължи Джо. — Може и тестът да е нов. Може да са измислили някакви нови въпроси.

— Например?

— Нямам представа. Може да е… какво ли не.

— Знам, че преди десет години бейзболистът Мики Мантъл от „Ню Йорк Янкис“ е постигнал среден резултат при батиране от 0,303. Преди петнайсет години резултатът му е бил 0,285, а преди двайсет — 0,300. Средноаритметичното е 0,296, което е удивително близо до средната стойност за цялата му кариера от 0,298.

— Никой няма да ни пита за Мики Мантъл.

— За какво ще ни питат?

— Трябва да разберем — отвърна Джо. — Имаме право да разберем. Трябва да отидем до училището и да ги попитаме какво ще представлява този изпит, какво ще има в теста.

— Не можем да го направим — възрази Ричър. — Това е идеята на тестовете, да не знаеш какви въпроси има в тях.

— Но имаме право да знаем какъв материал ще покрие изпитът.

— Четене, писане, събиране и изваждане. Може и малко деление, ако извадим късмет. Знаеш какво представляват тези тестове. Не се притеснявай.

— Самият факт, че искат да ни изпитват, ме обижда.

Ричър не отговори.

5

Братята Ричър продължиха заедно, пресякоха кръстовището и излязоха на дългата бетонна улица. Новият им дом се намираше напред и наляво. В далечината морето искреше в лазурно и сребристо, озарено от ярките лъчи на слънцето. Виждаше се дори белият пясък по брега. И върховете на няколко палми. Някакви деца стояха на улицата между дома им и морето. Все момчета. Американци, бели и черни, поне две дузини. Синове на морски пехотинци. Съседи. Бяха наизлезли пред домовете си в по-евтиния край на улицата, който се намираше по-далече от брега, на триста-четиристотин метра от пясъка.

— Да отидем да погледнем Източнокитайско море — предложи Ричър.

— Виждал съм го и преди — отвърна Джо. — Ти също.

— Може да прекараме цялата зима в Корея, където да мръзнем от студ.

— Нали дойдохме от Гуам. Там беше пълно с плажове. Не ти ли омръзнаха?

— Никога няма да ми омръзнат.

— След три дни имаме изпит.

— Именно. Затова не се налага днес да се тревожим за него.

Джо въздъхна и двамата продължиха по улицата, подминаха дома си и се насочиха към сребристата водна ивица в далечината. Хлапетата пред тях забелязаха приближаването им, слязоха от тротоарите и се скупчиха по средата на улицата. Образуваха нещо като клин, обърнаха се с лице към тях и скръстиха ръце на гърдите си. Бяха повече от двайсет, някои на десетина години, други с година-две по-големи от Джо.

Добре дошли в квартала.

Начело на групичката стоеше шестнайсетгодишно момче с дебел врат и лице на боксьор. По-едро от Джо, но по-дребно от Ричър. Беше облечено с тениска с емблемата на морската пехота и скъсан панталон в цвят каки. Имаше едри длани с хлътнали, а не изпъкнали кокалчета. Стоеше на четири-пет метра от Джо и Ричър и чакаше.

— Прекалено много са — каза тихо Джо.

Ричър не отвърна нищо.

— Не започвай нищо — предупреди го Джо. — Говоря сериозно. Ще се справим с това по-късно, ако се налага.

Ричър се усмихна.

— Имаш предвид след изпита?

— Трябва да се отнесеш по-сериозно към него.

Продължиха напред. Бяха живели на четирийсет различни места по света. Бяха ги посрещали в четирийсет различни квартала. Градовете и кварталите бяха различни, но не и посрещанията. Те бяха напълно еднакви. Момчешки банди, тестостерон, улична йерархия, животински инстинкти… Изпити, но от съвсем различно естество.

Джо и Ричър спряха на два метра от боксьора и зачакаха. Хлапето имаше цирей на врата. И миришеше лошо.

— Вие сте новите — заяви то.

— Как разбра? — попита го Джо.

— Вчера не бяхте тук.

— Изключителна прозорливост! Замислял ли си се да постъпиш във ФБР?

Хлапето не отвърна, а Ричър се усмихна. Представи си как стоварва ляво кроше точно върху цирея. И как причинява ужасна болка на този побойник.

— На плажа ли отивате? — продължи боксьорът.

— Че има ли плаж? — учуди се Джо.

— Много добре знаете, че има.

— А вие много добре знаете къде отиваме.

— Има пътна такса.

— Какво? — възкликна Джо.

— Чу ме. Трябва да си платите.

— И каква е таксата?

— Още не съм решил. Първо ще видя какво имате, а после ще реша какво да взема.

Джо не отговори.

— Разбрахте ли ме? — попита побойникът.

— Нито дума — отвърна Джо.

— Това е, защото сте умствено изостанали. Вие сте две бавноразвиващи се хлапета. Чухме за вас. Накарали са ви да положи изпита за умствено изостанали, защото сте умствено изостанали.

— Джо, това вече е обида — обади се Ричър.

— Дребният малоумник също можел да говори, така ли? — попита едрото хлапе.

— Виждал ли си онази статуя на площада в Лусон? — попита Джо.

— Какво за нея?

— Последният, който се сби с брат ми, е погребан под основата й.

Побойникът погледна Ричър и се ухили.

— Това не прозвуча много любезно. Ти да не си бавноразвиващ се психар?

— Какво е това? — поинтересува се Ричър.

— Нещо като психопат.

— Искаш да кажеш, че смятам, че мога да правя каквото си искам, без да изпитвам угризения след това?

— Нещо такова.

— В такъв случай, да, аз съм психопат, и то какъв!

Настъпи тишина, нарушавана единствено от боботенето на мотоциклет в далечината. След миг към него се присъедини още един. А после и трети. Моторите бяха далече, но приближаваха. Едрото хлапе погледна към кръстовището в другия край на улицата. Момчетата зад гърба му започнаха да се разотиват. Качиха се обратно на тротоара, прибраха се по дворовете на своите домове. Първият мотор свърна по улицата и премина бавно покрай тях. Управляваше го морски пехотинец в бойна униформа. Без каска. Сержант, чието дежурство бе приключило току-що. Последваха го още два мотора, единият от които бе огромен „Харли“. Дисциплинирани бащи, които се прибираха у дома веднага след края на дежурството.

Едрото момче с цирея сви рамене.

— Ще довършим това някой друг път.

— Внимавай какво си пожелаваш — отвърна Джо.

Ричър не каза нито дума.

6

Стан Ричър бе мълчалив по рождение, но на четвъртата сутрин след пристигането си на острова той бе по-мълчалив от обикновено. Новото му назначение може би нямаше да се окаже толкова лесно, колкото бе очаквал. В Щатите президентът бе напуснал поста си малко преждевременно и Съветът на началник-щабовете бързаше да запознае новия главнокомандващ с международното положение. Това бе обичайна практика. Всяка администрация започваше мандата си по един и същ начин. Генералите отдавна бяха разработили планове за действие във всяка възможна ситуация и сега просто ги изтупваха от прахта. Войната във Виетнам на практика бе приключила, положението в Корея бе патово, Япония бе съюзник, при Съветския съюз нямаше нищо ново, затова пък Китай започваше да привлича все повече внимание. Медиите и обществеността говореха за разведряване, но Пентагонът продължаваше да разработва военни планове. Генералите не се съмняваха, че рано или късно ще им се наложи да дадат урок на Китай, и Стан Ричър щеше да вземе участие в тази операция. Бяха му заявили това още на втората сутрин след пристигането му тук.

Бе получил командването на четири роти стрелци в комплект със строго секретен документ, който описваше задачата им. Хората му трябваше да изиграят ролята на острие на огромно копие, което да прониже сушата, северно от Ханджоу, да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да отреже Шанхай от останалата част на страната. Трудна задача. Оценките за загубите в жива сила бяха ужасяващи. Но в крайна сметка бяха прекалено песимистични, поне според Стан. Вече се бе запознал с хората си и бе останал впечатлен от уменията им. На Окинава не можеше да избегне сравненията с онези морски пехотинци, които бяха служили тук преди трийсет години, но трябваше да признае, че наследниците им са добри. Много добри. Всичките му хора изповядваха принципа, изложен в онази стара поговорка, която казваше, че „целта на войната не е да умреш за твоята страна, а да направиш така, че врагът ти да умре за своята“. При пехотинците сметката бе съвсем проста. Ако на всяка твоя жертва врагът дава по две, значи водиш в резултата. Ако на всяка твоя жертва врагът дава по пет, непременно ще спечелиш. При съотношение едно към осем или десет врагът ще капитулира много бързо. И Стан смяташе, че хората му са в състояние да постигнат именно такова съотношение.

Населението на Китай обаче бе огромно. И фанатично. Нямаше да отстъпи. Всички мъже щяха да грабнат оръжие. Щяха да ги последват момчетата. А най-вероятно и жените. Момчета на възрастта на синовете му. Жени като собствената му съпруга. Наблюдаваше ги как се хранят и си мислеше за бащите и съпрузите, които правят същото, макар и на хиляди километри от тук. Китайската армия не би се поколебала да мобилизира хлапе на възрастта на Джо. Дори на възрастта на Ричър предвид едрия му ръст. После щеше да мобилизира жените. И накрая момичетата. Не че Стан би имал проблем с това. Той бе готов да пусне куршум в главата на всеки противник, след което да заспи като младенец. Но съзнаваше, че живее в необикновено време. Не можеше да има никакво съмнение. Вече имаше собствени деца и това го караше да се замисля върху бъдещето. За морските пехотинци обаче бъдещето бе възможност, а не даденост.

Стан Ричър не кроеше конкретни планове за синовете си. Не беше такъв родител. Предполагаше, че ще изберат армията. Та те не бяха видели нищо друго. В такъв случай умът на Джо щеше да го опази от неприятности. Не че на фронтовата линия нямаше достатъчно умни глави. От Джо обаче нямаше да излезе истински боец. Той беше като пушка без ударник. Всичко му бе на мястото, но в главата му липсваше игличката на ударника. Приличаше по-скоро на пулт за изстрелване на ядрени ракети с всички онези копчета, ключове и алгоритми, които трябва да се следват. Мислеше прекалено много. Вярно, мислеше бързо, но особено в началото на бойните действия всяко забавяне или колебание може да бъде фатално. Дори да става въпрос за частица от секундата. Затова Стан предполагаше, че Джо ще се ориентира към разузнаването. Както и че ще се справи добре там.

Вторият му син бе съвсем друго нещо. Хлапето щеше да порасне огромно. Щеше да тежи сто и двайсет, сто и трийсет кила, и то само мускули. Подобна перспектива плашеше Стан. Хлапето се бе прибирало у дома насинено и окървавено повече пъти, отколкото Стан можеше да преброи, но доколкото знаеше, Ричър не бе губил бой от петгодишна възраст. Нищо чудно никога да не бе губил бой. И неговата пушка бе повредена, макар и по различен начин от брат му. Ако за Джо можеше да се каже, че няма ударник или че предпазителят му е винаги спуснат, то при Ричър оръжието бе винаги заредено — с патрон в цевта, — и то на автоматична стрелба. Пораснеше ли, щеше да стане неудържим. Същинска природна стихия. И кошмар за някого. В интерес на истината, Ричър никога не започваше пръв. Майка му го бе научила. Жози бе умна и разбираше от тези неща. Отрано бе предвидила опасността. Затова му бе втълпила никога, ама никога да не започва пръв. Но ако някой друг направеше това, Ричър имаше пълното право да отвърне и да се защити. А развихреше ли се, предлагаше невероятно зрелище. Казват, че умният носи пистолет, когато отива на бой с ножове. Ричър носеше водородна бомба.

Което не означаваше, че Ричър не може да мисли. Вярно, не разполагаше с академичния подход на Джо, а бе надарен с практичен ум. Коефициентът му на интелигентност вероятно бе същият като на брат му, но за него бе по-важно да свърши работата бързо и лесно, отколкото да се впуска в дълбокомислени разсъждения заради самите разсъждения. Ричър обичаше информацията, обичаше фактите, но не и теорията. Стан нямаше представа какво бъдеще очаква по-малкия му син. Никаква представа. Знаеше само, че Ричър ще стане прекалено едър, за да се побере в танк или самолет. Явно щеше да се ориентира към нещо друго.

Стан обаче не се съмняваше, че Ричър има бъдеще. Това се отнасяше и за двамата му синове. Дотогава обаче имаше много време. Още бяха деца. Неговите малки деца. Знаеше, че грижите на Джо не се простират по-далече от началото на учебния срок, а тези на Ричър — от четвъртата чаша кафе на закуска. Която стана да си налее току-що. В същия момент Джо заяви:

— Ще отида до училището и ще ги попитам за този изпит.

— Забранявам — отвърна Стан.

— Защо?

— Никога не показвайте, че нещо ви притеснява или тревожи. Второ, очаквам доставка.

— На какво?

— На телефон.

— Мама ще бъде тук.

— Не, няма — отвърна Жози. — Имам работа.

— Цял ден?

— Най-вероятно. Трябва да открия достатъчно евтин магазин, за да можем да си позволим четирите килограма протеини, от които се нуждаете на всяко хранене. После ще отида на обяд със съпругите на останалите офицери във Военния клуб. Предполагам, че това ще погълне по-голямата част от следобеда, ако нещата в Окинава не са се променили от последното ни идване тук. А аз предполагам, че не са.

— Ричър може да остане у дома — възрази Джо. — Той не се нуждае от бавачка.

— Не подлежи на обсъждане — отвърна Стан. — Иди да плуваш, иди да играеш бейзбол, излез с някое момиче, но не питай никого за изпита.

7

По същото време в Париж вече бе късна вечер и пенсионираният учител отново разговаряше с военноморската база в Гуам. Икономката на Лоран Мутие му бе прошепнала, че непременно трябва да се свърже с дъщерята на стареца. Учителят обаче не можеше да се похвали с успех. Дежурният лейтенант в Гуам нямаше представа за плановете на Пентагона относно Китай, но знаеше, че новото местоназначение на Стан Ричър е строго секретно, а това означаваше, че не може да го разкрие пред гражданин на чужда държава. Не, сър. Невъзможно е. Не, сър.

Мутие, който още не бе станал от леглото си, чу половината реплики. Разбираше малко английски. Предостатъчно, за да се оправи, и достатъчно, за да чете между редовете. Много добре знаеше как процедират военните. И той, като всеки друг европеец, живял през XX в., бе служил в армията. Бе навършил трийсет, когато избухна Първата световна война, но веднага се записа доброволец и изкара на фронта четири години. Оцеля в битките при Вердюн и Сома и се прибра у дома с куп медали и нито един белег, по-дълъг от средния му пръст. От гледна точка на статистиката се бе върнал напълно невредим. В деня, в който се демобилизира, мрачен и опечален бригаден генерал с една ръка и едно око му пожела успех, след което добави:

— Помни ми думите, Мутие, голямата война оставя страната с три армии: армия от сакати, армия от опечалени и армия от крадци.

Мутие се убеди в правотата на думите му веднага щом се върна в Париж. Опечалените бяха навсякъде. Майки, съпруги, годеници, сестри, старци… Някои казваха, че ако отпечатат по един некролог от една страница за всеки загинал войник, една-единствена страница, която да побере всичките му надежди и мечти, ще се получи купчина, по-висока от Айфеловата кула.

Крадците също бяха навсякъде. Някои действаха самостоятелно, други се бяха събрали в банди, едни действаха по чисто криминални подбуди, при други имаше политическа окраска. Що се отнася до сакатите, Мутие ги срещаше на всяка крачка, не само на улицата, но и в дърводелската си работилница, тъй като бе получил толкова голяма държавна поръчка за изработването на дървени крака, че щеше да се труди върху нея през следващите десет години. И Мутие се захвана да я изпълнява благодарение на дървените маси, които купуваше от фалирали ресторанти и разглобяваше на парчета. Нищо чудно и в Париж още да имаше ветерани от Първата световна, които куцукаха с крак, изработен от маса, на която бяха обядвали някога.

Десетгодишният договор с правителството изтече седмица преди Големия крах на Уолстрийт и следващите десет години се оказаха много, много трудни. Именно в този период обаче Мутие срещна жената, която бързо стана негова съпруга. Тя бе много красива и достатъчно глупава, за да се влюби в четирийсет и пет годишна развалина като него. Година по-късно се роди единственото им дете, момиченце с немирни прави коси, което нарекоха Жозефин. Момиченцето порасна и се омъжи за морски пехотинец от Ню Хампшър, Америка. Затова в момента никой не можеше да се свърже с него въпреки многобройните технологични нововъведения, нахлули в обществото пред очите на Мутие.

8

Стан Ричър нахлупи кепето си ниско и отиде на работа. Минута по-късно Жозефин излезе на пазар с голяма чанта и отъняло портмоне. Ричър седна на тротоара и зачака хлапето с цирея. Надяваше се да мине оттук и двамата да си поиграят. Джо остана вътре, но не задълго. След трийсетина минути излезе навън със сресана коса и яке.

— Отивам на разходка — заяви той.

— До училището ли? — попита Ричър.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Никой не иска да те унизи. Ти сам се унижаваш. Какво удовлетворение ще ти донесат стоте точки на изпита, ако си знаел въпросите предварително?

— Въпросът е принципен.

— Не споделям този принцип — отвърна Ричър. — Моят гласи, че подобни изпити се организират по начин, който да позволи на обикновените хора да ги издържат, а това означава, че шансът да се справя, без да се подмокря от страх, е достатъчно голям.

— Искаш хората да те смятат за обикновен ли?

— Пет пари не давам за какъв ме смятат.

— Знаеш, че трябва да изчакаш доставката, нали?

— Ще бъда тук — обеща Ричър. — Освен ако онзи миризлив дебелак не се появи с приятелчетата си и не ме прати в болница.

— Никой няма да дойде. Отидоха на мач. Заминаха сутринта с автобуса. Видях ги. Няма да се върнат цял ден.

9

Доставката пристигна, докато Ричър обядваше. Беше си приготвил сандвич със сирене и цяла кана кафе. Тъкмо ги преполовяваше, когато на вратата се почука. Куриерът разопакова лично пратката и подаде телефона на Ричър. Заяви, че ще задържи кутията. Явно на острова имаше недостиг на кутии.

Самият апарат бе доста странен на вид. Не приличаше на телефоните, които Ричър бе виждал. Остави го на барплота до сандвича и го огледа от всички страни. Несъмнено бе произведен в чужбина преди трийсетина години. Нищо чудно да бе изваден от военновременните резерви на някоя съсипана от войни страна. От някой склад, в който имаше планини от вещи. Сто хиляди пишещи машини тук, сто хиляди бинокъла там. Сто хиляди телефона, добре поддържани, с подменено окабеляване. Превръщането на хиляди палатки и бараки в масивни постройки от тухла и камък поставя твърде много хора под огромно напрежение. Защо да чакат някой доставчик на телефони като „Бел“ или „Дженерал Електрик“, след като могат просто да изпратят камион до някой склад във Франкфурт?

Ричър откри розетката на стената в кухнята, свърза апарата и провери сигнала. Всичко беше наред. Затова остави телефона на барплота и се запъти към плажа.

10

Плажът се оказа страхотен. По-добър от всеки плаж, който Ричър бе виждал някога. Той свали дрехите и обувките си, плува дълго в топлите сини води, а накрая излезе, затвори очи и лежа под слънцето, докато кожата му изсъхна. Отвори очи и не видя нищо освен ярко бяло петно. Примигна няколко пъти, извърна глава и забеляза, че не е сам. На три-четири метра от него едно момиче лежеше върху плажната си кърпа. Беше на тринайсет или четиринайсет. Облечено в цял бански костюм. Не беше още девойка, но не беше и малко момиче. Кожата й бе осеяна с капчици морска вода, а косата й бе мокра и тежка.

Ричър се изправи, покрит целият с пясък. Нямаше кърпа. Използва ризата си, за да избърше песъчинките, после я изтърси и се облече. Момичето извърна глава и попита:

— Къде живееш?

Ричър посочи с ръка.

— Нагоре по улицата.

— Може ли да си тръгна с теб?

— Разбира се. Защо?

— В случай че онези момчета са там.

— Няма ги. Ще отсъстват цял ден.

— Може да се върнат по-рано.

— И на теб ли се опитаха да пробутат онези глупости с пътната такса?

Момичето кимна.

— Отказах да им платя.

— Какво поискаха?

— Не искам да ти казвам.

Ричър кимна безмълвно.

— Как се казваш? — попита момичето.

— Ричър.

— Аз съм Хелън.

— Приятно ми е да се запознаем, Хелън.

— Откога си тук?

— От вчера — отвърна Ричър. — А ти?

— От една седмица.

— Дълго ли ще останеш?

— Така изглежда. А ти?

— Не съм сигурен — призна Ричър.

Момичето се изправи и изтръска кърпата. Беше стройно и слабо, дребничко, но с дълги крака. С лакирани нокти. Прекосиха заедно пясъка и излязоха на дългата бетонна улица. Не се виждаха никакви хора по нея.

— Къде е домът ти? — попита Ричър.

— От лявата страна накрая — обясни Хелън.

— Моят е отдясно. Почти сме съседи.

Ричър я изпрати до дома й, но майка й се бе прибрала вече и Хелън не го покани. Усмихна му се мило и му благодари, след което Ричър пресече и се прибра у дома, където го очакваха застоял топъл въздух и празен дом. Той седна на стъпалата пред входа и зачака. Два часа по-късно се появиха същите трима морски пехотинци на мотоциклети, последвани от още два мотора и два автомобила. Половин час след тях пристигна жълт училищен автобус, досущ като в Щатите, и от него слязоха куп хлапета от квартала. Прибраха се по домовете си, като не пропуснаха да изгледат заканително Ричър.

Той издържа на погледите им, но не помръдна от мястото си. Една от причините бе, че все още не виждаше целта си. А това бе странно. Ричър се огледа веднъж, втори път и когато облаците дизелови изпарения се разсеяха, бе напълно сигурен, че дебелото миризливо хлапе с цирея не е слязло от автобуса.

11

Джо се прибра най-сетне у дома, мълчалив, угрижен, необщителен. Не сподели къде е бил. Не каза нито дума. Влезе в кухнята, изми си ръцете, провери дали новият телефон работи, след което си взе душ, което обикновено не правеше по това време на денонощието. След него, за всеобща изненада, се прибра баща им, също потънал в мисли и грижи. Изпи чаша вода, провери дали телефонът работи и влезе в дневната. Последна си дойде майка им, превита под тежестта на покупките. Носеше и букет цветя, който съпругите на другите офицери й бяха поднесли на обяд. Ричър пое торбите с покупките и ги отнесе в кухнята. Жозефин видя телефона и се усмихна. Не се чувстваше спокойна при тези безкрайни премествания, докато не се свържеше с баща си и не му оставеше актуалните си координати. Франция бе седем часа назад, което означаваше, че там сега е сутрин, подходящо време да позвъни, затова тя набра дългия номер и се заслуша.

Свърза се с икономката, разбира се, и минута по-късно в горещата малка къща в Окинава настана луда суматоха.

12

Стан Ричър взе новия телефон и се свърза с ротната канцелария, откъдето се свързаха с друга канцелария, оттам с трета и прочие, следвайки принципа на доминото. В резултат на това трийсет минути по-късно Жози получи място на последния граждански полет до Токио същата вечер. Само след четирийсетминутен престой в японската столица щеше да се прехвърли на самолета за Париж.

— Искаш ли някой да дойде с теб? — попита Ричър.

— Разбира се, че искам — отвърна майка му. — Сигурна съм, че дядо ти ще се зарадва да те види отново. Но може да остана там две седмици или повече. А ти трябва да положиш изпит, след което да започнеш училище.

— Надявам се да проявят разбиране. Нямам нищо против да пропусна две седмици. И да положа изпита, когато се върна. А в училище може дори да забравят за него.

— Майка ти иска да каже, че не можем да си го позволим, синко — обади се баща му. — Самолетните билети са много скъпи.

Същото се отнасяше и за такситата, но два ча̀са по-късно повикаха такси, което да отведе Жозефин до летището. Появи се възрастен японец с голям четвъртит датсун. Стан седна отпред, а Жози и момчетата се натъпкаха на задната седалка. Жози носеше малка чанта. Джо бе излязъл току-що от банята, но косата му вече не бе сресана. Беше приела обичайното си хаотично състояние. Ричър все още бе покрит със солени петна и песъчинки от плажа. Никой не каза почти нищо.

Ричър добре си спомняше дядо си. Беше го виждал три пъти. Старецът имаше цял килер, пълен с изкуствени крайници. Оказа се, че наследниците на покойните ветерани са длъжни да върнат протезите на производителя за ремонт и евентуална повторна употреба. Това било едно от условията на първоначалната сделка, сключена в годините след войната. Дядо Мутие разказваше, че всяка година някой звънял на вратата му. Понякога дори два-три пъти годишно. Част от протезите бяха изработени от крака на маси.

Пристигнаха на летището. Беше тъмно и започваше да захладнява. Жози прегърна Стан и го целуна, прегърна Джо и го целуна, прегърна Ричър и го целуна, после го дръпна настрани и прошепна нещо в ухото му. Дълги тревожни думи, изречени набързо. После отиде да се чекира сама.

Стан и момчетата се изкачиха по дългата външна стълба и излязоха на панорамната тераса. На пистата стоеше самолет на японските авиолинии, осветен от прожектори и заобиколен от сервизни машини. До предната му врата бе долепена стълба, а витлата му се въртяха бавно. Отвъд пистата се разкриваше нощна гледка към цялата южна половина на острова. Тяхната дълга бетонна улица не се виждаше в мрака, тъй като се намираше на много километри на югозапад. В града горяха хиляди малки огньове, запалени в задните дворове на къщите. Пламъците проблясваха ярко и изпращаха кълба дим високо в небето.

— Нощта на боклука — каза Стан.

Ричър кимна. Всеки остров, на който бяха живели, се сблъскваше с този проблем. Жителите му нямаше къде да изхвърлят отпадъците. Изгарянето им в определен ден от седмицата бе обичайното решение за всичко — включително за останалата храна. Подобна традиция съществуваше във всяка култура. Английската дума за клада или голям огън — bonfire, произлиза от жертвените огньове в древността, в които са били изгаряни и кости. Затова старото им название е bone fire. Ричър бе забелязал металния кош за изгаряне на отпадъци в задния двор на горещата малка къща.

— Изпуснахме я тази седмица — отбеляза Стан. — Съжалявам, че не разбрах навреме.

— Няма проблем — отвърна Джо. — И бездруго не сме събрали много боклук.

Тримата зачакаха, приведени напред, опрели лакти на парапета. Не след дълго Жози излезе на пистата в компанията на трийсетина пътници.

Прекоси разстоянието, което я отделяше от самолета, обърна се в подножието на подвижната стълба и им помаха. После се качи в самолета и се скри от погледите им.

13

Стан и момчетата проследиха излитането на самолета. Видяха го как набира височина и малките му светлини се стопяват в мрака, изчакаха оглушителният шум от двигателите му да заглъхне и заслизаха по дългата стълба. Тримата вървяха един до друг. Прибраха се пеша у дома, както Стан обичаше да прави, когато Жози не бе с тях. Разстоянието бе не повече от дванайсет километра, или два часа бърз преход. Нищо работа за един морски пехотинец.

Освен това ходенето бе безплатно за разлика от пътуването с автобуса. Стан беше дете на Голямата депресия, не че пословично пестеливите му родители, родени и израснали в Нова Англия, биха го възпитали по друг начин, дори над тях да се бе излял рогът на изобилието. Не хвърляй нищо, не искай нищо, измайсторявай и поправяй сам, не парадирай с това, което имаш… Баща му бе спрял да си купува нови дрехи на четирийсетгодишна възраст, тъй като бе решил, че тези, които вече притежава, ще го надживеят и купуването на нови е чисто прахосничество.

Когато пристигнаха на своята улица, огньовете бяха почти угаснали. Въздухът бе натежал от дим, а миризмата на пепел и изгоряло месо бе проникнала навсякъде, дори в горещата малка къща. Легнаха си веднага и само десет минути по-късно домът им потъна в тишина.

14

Ричър спа лошо. Първо сънува дядо си, суров възрастен французин, но без ръце и крака. На мястото им стърчаха четири крака от маси. Старецът се движеше като някаква фантасмагорична самоходна мебел. Рано призори го събуди някакъв шум в задния двор, вероятно котка, плъх или друго дребно животно. Задряма, но се събуди отново, когато телефонът иззвъня два пъти. Твърде рано, за да е пристигнала майка му в Париж, и твърде късно, за да им съобщят, че със самолета за Токио се е случило нещастие. Явно ставаше въпрос за нещо друго, затова Ричър не си направи труда да помръдне от леглото. Джо стана по някое време и Ричър реши да се възползва от предоставеното му уединение, обърна се на другата страна и спа до девет, което бе необичайно късно за него.

Завари баща си и брат си в кухнята. И двамата мълчаха и изглеждаха напрегнати до такава степен, че му се стори прекалено.

Дядо Мутие несъмнено бе голям симпатяга, но в края на краищата бе навършил деветдесет и логиката показваше, че не му остава още много. Смъртта му не биваше да изненада никого. Трябваше да гушне букета рано или късно. Никой не живее вечно. Да не говорим, че дядо Мутие бе надживял почти всичките си съученици, приятели, колеги. За бога, та той е бил на двайсет, когато братя Райт са полетели за пръв път със своя самолет!

Ричър си приготви сам кафе, защото го предпочиташе по-силно. Направи си сандвич, сипа си мюсли, изяде и едното, и друго, изпи кафето си и за цялото това време баща му и брат му не казаха нито дума. Накрая реши да ги попита:

— Какво има?

Погледът на баща му пробяга бързо по кухнята като артилерийски снаряд и се заби в покривката на масата на две педи от чинията на Ричър.

— Телефонът тази сутрин — каза баща му.

— Не става въпрос за мама, нали?

— Не, не е това.

— А какво?

— Загазили сме.

— Всички ли?

— Аз и Джо.

— Защо? Какво се е случило? — попита Ричър.

В този момент на вратата се позвъни, затова никой не отговори на въпроса му. Баща му и брат му не помръднаха. Ричър стана и тръгна към коридора. На прага стоеше същият куриер, който бе донесъл телефона вчера. Двамата повториха същия ритуал. Куриерът отвори кашона, след което си го прибра обратно, а на Ричър връчи тежка макара с електрически кабел. Сигурно имаше сто метра. Самата макара пък бе с размерите на автомобилна гума. Кабелът бе твърд и тежък, предназначен за битови нужди. Към макарата бе окачена верижка с клещи за рязане на тел.

Ричър остави макарата на пода в коридора и се върна в кухнята.

— За какво ни е толкова жица? — попита той.

— Не ни трябва никаква жица — отвърна баща му. — Поръчах обувки.

— Е, явно няма да получиш обувки, но вместо това ще имаш жица.

Баща му изсумтя раздразнено.

— Явно някой е объркал нещо.

Джо продължаваше да мълчи, което бе необичайно. В подобна ситуация обикновено предлагаше куп отвлечени анализи, обсъждаше естеството и формата на буквените кодове за поръчки, разсъждаваше на глас как са подредени буквите на пишещата машина и как някоя непохватна машинописка може да сбърка „пушка“ с „мушка“ или „доставка“ с „поставка“ например. Така бе устроен мозъкът му. Непременно трябваше да намери обяснение. Този път обаче Джо не каза нищо. Само седеше и мълчеше.

— Какво има? — наруши тишината Ричър.

— Няма за какво да се притесняваш — отвърна баща му.

— Как да няма, като ви гледам такива унили. Положението е сериозно, ако съдя по израженията ви.

— Изгубих кодова книга — обясни Стан.

— Кодова книга за какво?

— За военна операция, която може да се наложи да проведа.

— В Китай?

— Откъде знаеш?

— Че къде другаде?

— За момента възможността е чисто теоретична — отвърна баща му. — Но командването е разработило съответните планове, разбира се. И ще бъде крайно неприятно, ако изтече информация за тях. Предполага се, че в момента поддържаме добри отношения с Китай.

— Тази кодова книга съдържа ли достатъчно информация, че цивилен да разбере за какво става въпрос?

— Без проблем. В нея са записани истинските имена на два града, както и номерата на съответните подразделения. Един умен анализатор лесно ще се досети какво се каним да направим, как ще го направим, колко войници ще изпратим…

— Колко голяма е тази книга?

— Колкото бележник с три метални халки вместо спирала.

— У кого е била последно? — попита Ричър.

— У един специалист по военно планиране, но отговорността е моя — каза баща му.

— Кога разбра, че липсва?

— Снощи. Сутринта ми звъннаха, за да ми съобщят, че не са я открили.

— Лоша работа — отвърна Ричър. — А какво общо има Джо?

— Нищо. Неговият проблем е съвсем друг. И второто обаждане бе свързано именно с него. Няма да повярваш, но отново става въпрос за наръчник с размерите на бележник с три метални халки вместо спирала. Изчезнали са отговорите на изпита. От училището. А Джо е ходил там вчера.

— Дори не съм виждал този наръчник — каза Джо. — И не съм го вземал.

— Какво прави там? — попита Ричър.

— Нищо в крайна сметка. Отидох в кабинета на директора и казах на секретарката, че искам да поговорим за този изпит. После размислих и си тръгнах.

— Къде са били отговорите?

— Очевидно на бюрото на директора. Но аз изобщо не съм влизал в кабинета му.

— Забави се доста.

— Вървях пеша.

— От тук до училището?

— А също и на други места.

— Беше ли в сградата през обедната почивка?

Джо кимна.

— Това е проблемът — обясни той. — Смятат, че тогава съм откраднал отговорите.

— Какво ще последва?

— Очевидно става въпрос за сериозно нарушение. Могат да ме изключат за срока. За цялата година дори. Да ме върнат в по-долен клас и така да изгубя още една година. Двамата с тебе дори можем да се окажем в един клас.

— Тогава ще ми пишеш домашните — каза Ричър.

— Не е смешно.

— Не се притеснявай. И бездруго ще заминем до края на срока.

— Не е сигурно — каза баща им. — Не и ако ме пратят зад решетките или ме разжалват до редник. Може да ме накарат да боядисвам бордюри до края на службата си. Може никога да не напуснем Окинава.

В този момент телефонът иззвъня отново. Баща им вдигна. Обаждаше се майка им от Париж, Франция. Баща им отвърна с престорена бодрост, размени няколко думи с нея, изслуша я и накрая затвори. Обясни на синовете си, че лекарите не очакват дядо Мутие да изкара повече от два-три дни, което е натъжило дълбоко майка им.

— Ще отида на плажа — каза Ричър.

15

Ричър излезе навън и погледна към морето. Улицата пустееше. Не се виждаха никакви деца. Той взе мигновено решение, пресече улицата и почука на вратата на Хелън. Момичето, с което се бе запознал предишния ден. Тя отвори вратата, видя кой е, покани го вътре и побърза да затвори, сякаш искаше да запази присъствието му в тайна. Сякаш се притесняваше от него. Сложи пръст на устните си и каза шепнешком:

— Баща ми спи. Дано не го събудим. Работи цяла нощ. Заспа едва преди час.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Ричър.

Момичето хвърли поглед към улицата, видя, че е празна, и отвърна:

— Разбира се. Дай ми пет минути, става ли?

После изчезна някъде в къщата, а Ричър се обърна и зарея поглед към улицата. Част от него се надяваше хлапето с цирея да се появи навън, но друга част се надяваше да не го направи. Побойникът не се виждаше никакъв.

След малко Хелън се върна, облякла бански костюм под лятната си рокля. Беше взела и кърпа. Тръгнаха заедно по улицата, вървяха един до друг, но на крачка разстояние и разговаряха за местата, на които бяха живели и които бяха видели. Тя също се бе местила много пъти, но не колкото Ричър. Баща й бе тиловак, а не морски пехотинец, затова и назначенията му бяха по-продължителни.

Сутрин водата бе по-студена в сравнение със следобеда, затова двамата излязоха на брега след десетина минути. Хелън позволи на Ричър да използва кърпата й, след което двамата се излегнаха на слънце, този път на няколко сантиметра един от друг.

— Целувал ли си някога момиче? — попита го тя.

— Да — отвърна Ричър. — Два пъти.

— Едно момиче два пъти или две момичета по веднъж?

— Две момичета, всяко повече от веднъж.

— Много ли?

— Може би четири пъти всяко.

— Къде?

— По устата.

— Не, къде? На кино или на друго място?

— Едното в киното, другото в парка.

— С език?

— Да.

— Добър ли си? — попита Хелън.

— Не знам.

— Ще ми покажеш ли? Никога не съм го правила.

Ричър се опря на лакът и я целуна по устата. Устните й бяха малки и меки, а езикът й хладен и влажен. Не се отлепиха един от друг в продължение на петнайсет-двайсет секунди.

— Хареса ли ти? — попита Ричър накрая.

— Да — отвърна Хелън.

— Добре ли се справих?

— Нямам представа. Нямам с кого да те сравня.

— Е, ти беше по-добра от другите две момичета, с които съм се целувал — заяви Ричър.

— Благодаря — отвърна Хелън.

Той не знаеше защо му благодари. Заради комплимента или заради преживяването.

16

Ричър и Хелън си тръгнаха заедно и за малко да успеят да се приберат необезпокоявани. Намираха се на двайсетина метра от крайната си цел, когато хлапето с цирея излезе от двора си и застана по средата на улицата. Носеше същата тениска на морската пехота и същия скъсан панталон. Този път беше само.

Ричър усети как Хелън притихва зад гърба му. Спря на място, което принуди и Ричър да направи същото. Едрото хлапе стоеше на два метра пред тях. Тримата образуваха триъгълник с много тясна основа.

— Не мърдай от тук, Хелън — каза Ричър. — Знам, че и сама можеш да му сриташ задника, но не виждам причина и двамата да се излагаме на това зловоние.

Едрото хлапе се усмихна.

— Ходили сте на плаж — каза то.

— Та ти си по-умен от Айнщайн! — възкликна Ричър.

— Опитваш се да ме ядосаш ли?

Ричър правеше точно това. От самото раждане бе прекалено едър за възрастта си. Майка му твърдеше, че е бил най-едрото бебе, което е виждала някога, но всички знаеха, че е склонна да преувеличава, затова Ричър не обръщаше внимание на тези й думи. Въпреки това — независимо колко едър бе — той винаги се биеше с момчета, с две-три години по-големи от него. Понякога и с повече. В резултат на това в деветдесет и девет процента от двубоите той бе по-дребният. Затова се бе научил да се бие като по-дребен. При равни други показатели размерът обикновено печели. Но невинаги, в противен случай световните шампиони по бокс щяха да се определят не на ринга, а на кантара. Понякога, ако по-дребното момче е по-бързо и по-умно, може да победи. Един от начините да постигнеш превъзходство в това отношение е да накараш другия да изгуби ума си. Например като го ядосаш. Гневът на противника е най-добрият приятел на умния боец. Затова Ричър се опитваше да ядоса миризливото хлапе.

То обаче не се връзваше на номерата му. Стоеше си на улицата, напрегнато, но без да губи контрол. Краката му бяха заели правилна стойка, раменете му бяха леко приведени, юмруците му — готови за действие. Ричър пристъпи напред и попадна в зловонен облак от лош дъх и пот. Правило номер едно, когато си изправен срещу подобен противник, гласи: не се оставяй да те ухапе. Може да те зарази. Правило номер две: следи очите му. Погледне ли нагоре, ще те удари с юмрук, погледне ли надолу, ще те изрита.

Хлапето гледаше право в Ричър.

— Тук има момиче — каза то. — Ще ти сритам задника пред момиче. После ще те е срам да излезеш на улицата. Ще се превърнеш в малоумния пъзльо на квартала. Може да реша да ти вземам такса при всяко излизане навън. Може да разширя зоната така, че да покрие целия остров. Може дори да ти наложа двойна такса. На теб и на малоумния ти брат.

Правило номер три: осуети плановете му. Не чакай, не отстъпвай, не го предизвиквай, не заставай в неизгодна позиция, не мисли дефанзивно.

С други думи: удари го пръв.

Но не използвай предвидим удар като леко ляво кроше например.

Защото правило номер пет гласи: на улиците на Окинава няма правила.

Затова Ричър нанесе силен удар в лицето на едрото момче, който се стовари право върху едната му скула.

Това привлече вниманието му.

Хлапето се олюля, разтърси глава и се опита да нанесе прав десен, който Ричър очакваше и съответно се бе подготвил за него. Наведе се вляво и огромният юмрук на противника му профуча покрай ухото му. По-умен и по-бърз. Дебелото хлапе изгуби равновесие и не можеше да направи нищо, освен да отстъпи крачка назад и да опита отначало. Това и стори.

Тогава прозвуча боботенето на мотор. Ефектът бе като на звънец върху кучето на Павлов. Дебелакът се поколеба за една фатална частица от секундата.

Ричър също се поколеба. Но неговото колебание продължи много по-кратко. Въпрос на геометрия. Той стоеше с лице към кръстовището. Присви очи и видя, че моторът се движи от север на юг и пресича улицата, без да завие по нея. Мозъкът му обработи информацията още преди мотоциклетът да се скрие в далечината. Погледът му се насочи обратно към противника.

Който не разполагаше със същото геометрично предимство. Едрото хлапе гледаше надолу по улицата, към морето. Не можеше да види мотора, а само да го чуе. Звукът бе силен, гръмогласен, достигна всяко кътче на квартала. Не можеше да се определи откъде идва и накъде отива. Хлапето чу само тежък грохот. И подобно на всяко друго животно, което разполага с по-добро зрение, отколкото слух, то се подчини на първичния си инстинкт. Понечи да завърти глава и да погледне какво се случва зад гърба му. Този инстинкт се оказа по-силен от всичко останало. Частица от секундата по-късно хлапето определи съвсем ясно характера на звука, направи си съответните изводи и започна да завърта глава обратно.

Вече бе прекалено късно. Левият юмрук на Ричър бе преполовил разстоянието между двамата. Ръката му летеше бързо и силно, всеки мускул, всяко сухожилие в нея се движеха в перфектна координация, устремени към една-единствена цел — да стовари големия ляв юмрук на Ричър върху врата на миризливото хлапе.

Намерението му се увенча с пълен успех. Юмрукът връхлетя цирея, пръсна го, разкъса кожата под него, притисна силно костта и събори хлапето на земята, сякаш то бе тичало и се бе спънало във въже. Краката му се подгънаха и то се просна хоризонтално на улицата. Просна се по задник като комик от някой ням филм.

Логичният следващ ход на Ричър бе да изрита миризливеца в главата, но той устоя на изкушението, тъй като единственият зрител се отличаваше с женска чувствителност. Затова остави врага си да вдигне глава и да изхленчи:

— Това беше гаден удар.

Ричър кимна.

— Така е, но нали си чувал какво казват: само гаднярите получават гадни удари.

— Ще продължим…

Ричър го погледна и отвърна:

— Мисля, че приключихме.

— Мечтай си, дребен боклук такъв!

— Брой до осем — каза Ричър. — Ей сега се връщам!

17

Ричър изпрати Хелън до дома, след което изтича до своята къща. Връхлетя вътре, изтича в кухнята и завари баща си да седи сам в нея.

— Къде е Джо? — попита Ричър.

— Излезе на дълга разходка — отвърна Стан.

Ричър отиде в задния двор. Той представляваше квадрат, покрит с бетон, напълно празен с изключение на една маса, четири стола и металния кош за изгаряне на отпадъци. Кошът бе с размерите на цилиндрична кофа за боклук. Беше направен от метална мрежа с диагонална шарка. Стоеше на малки къси крака. Беше посивял от стара пепел, но все пак бе почистен след последното използване. Целият двор блестеше от чистота. Такива бяха семействата на морските пехотинци. Чисти и подредени.

Ричър се върна в коридора. Размота около два метра кабел и го отряза с клещите.

— Какво правиш? — попита баща му.

— Знаеш какво правя, татко — отвърна Ричър. — Това, което очакваш. Не си поръчвал никакви обувки. Поръчал си точно това, което пристигна. Снощи, след изчезването на книгата с кодовете. Било ти е ясно, че ще се разчуе и двамата с Джо ще загазим. И тъй като не можеш да ни дадеш тактически ножове или метални боксове, поръчваш най-достъпната им алтернатива.

Ричър започна да навива кабела около юмрука си, както боксьор навива бинтовете си. Когато приключи, натисна кабела така, че да приеме формата на дланта му.

— Значи вече се е разчуло? — попита баща му.

— Не, това е стара история.

Баща му надникна навън и огледа улицата.

— Можеш ли да се справиш с този тип?

— Земята върти ли се около Слънцето?

— Довел си е приятел.

— Колкото повече, толкова по-весело.

— Събрали са се и други деца, за да гледат.

— Винаги има зяпачи — отвърна Ричър и започва да намотава кабела около другата си ръка.

— Запази спокойствие, синко — посъветва го баща му. — Не го бий много. Не искам и тримата да загазим.

— Той няма да се оплаче.

— Знам. Имам предвид да не го убиеш.

— Не се притеснявай, татко — успокои го Ричър. — Няма да стигна чак дотам.

— Разчитам на теб.

— Но се боя, че ще стигна малко по-далече от обикновено.

— Какво имаш предвид, синко?

— Опасявам се, че този път ще счупя някоя кост.

— Защо?

— Мама ми каза. Е, не точно с тези думи.

— Какво?

— На летището — обясни Ричър. — Тя ме дръпна настрани, помниш ли? Страхува се, че това място ще подлуди и теб, и Джо. Каза да ви наглеждам и двамата. Каза, че разчита на мен.

— Така ли каза майка ти? Ние можем сами да се грижим за себе си.

— Така ли? И докъде я докарахте?

— Но това хлапе няма нищо общо със случилото се!

— Мисля, че има — възрази Ричър.

— Откога? Каза ли ти нещо?

— Не, но притежавам и други сетива освен слух. Обоняние например.

Ричър прибра в джобовете издутите си от кабела юмруци и отново излезе на улицата.

18

Трийсет метра по-надолу се бяха събрали десетина деца, наредени в полукръг. Зяпачите. Пристъпваха от крак на крак и тръпнеха в очакване. На няколко метра пред тях стоеше миризливото хлапе и чакаше. Вляво от него бе заел позиция негов помагач. Второто хлапе бе колкото Ричър на височина, но доста по-широко в гърдите и раменете. Приличаше на боксьор, докато лицето му бе плоско, сурово и злобно като на престъпник от онези плакати, разлепвани някога из Дивия запад. Именно на раменете и лицето се падаха деветдесет процента от арсенала на момчето, предположи Ричър. То плашеше околните само с вида си, което означаваше, че няма голям опит. Нищо чудно да си бе повярвало, че е непобедимо. И да не бе кой знае какъв побойник.

Имаше само един начин да провери това.

Ричър пристъпи бързо напред, но без да вади ръце от джобовете. Избраната от него траектория описваше дъга, насочена към приятеля на миризливото хлапе. Изобщо не намали скорост, дори в последните няколко крачки. Движеше се като политик, който крачи сред ликуващата тълпа, или като проповедник, запътил се към някой мирянин, сякаш единствената цел в живота му е да го посрещне възторжено и да разтърси енергично ръката му. Езикът на тялото му обърка втория побойник. Възпитанието му също взе своя дан. Ръката му започна да се вдига нагоре, искаше да я протегне, за да се здрависа с Ричър.

А Ричър — без изобщо да забави крачка — заби главата си в лицето му. Последваха нови удари с глава. Ляво, дясно, бам, бам. Отлична оценка — направо десетка! — за стил, сила, прецизност. Побойникът полетя назад и преди да е изминал и една четвърт от разстоянието до земята, Ричър вече се обръщаше към миризливото хлапе и вадеше ръце от джобовете си.

Режисьорите, които заснемат подобни сцени в киното, карат актьорите да застанат един срещу друг, да се измерят с продължителни напрегнати погледи, да промърморят някоя и друга заплаха, да се завъртят в кръг, да присвият очи… Така засилват напрежението. Ричър обаче не участваше във филм. Това бе истинският живот. Без изобщо да забави скорост, той заби левия си юмрук отстрани в тялото на миризливеца, изпълнен със сила и гняв нисък удар, вторият от бързата ритмична поредица, започнала с удара в главата на другото момче. По това време юмрукът му сигурно тежеше повече от три килограма и Ричър вложи в него цялата си мощ. Каквото и да измислеше оттук насетне врагът му, щеше да му се наложи да го направи с три счупени ребра, което го поставяше в крайно неизгодно положение, тъй като счупените ребра болят ужасно и всяко физическо усилие само засилва тази болка. Някои хора със счупени ребра не смеят дори да си издухат носа.

В крайна сметка миризливото хлапе не успя да направи нищо. Краката му се подгънаха като на ранен бивол и то се преви на две. Ричър съкрати разстоянието между тях, заби десния си юмрук ниско в торса му и счупи още няколко ребра от другата страна. Лесна работа. Тежкият кабел, намотан около дланта му, бе превърнал юмруците му в същински гюлета. Единственият проблем бе, че хората със счупени ребра рядко отиват в болница. Особено ако са израснали в семейства на морски пехотинци. Обикновено се омотават в бинт и преглъщат болката. А Ричър искаше да изпрати миризливото хлапе в болница, искаше разтревоженото му семейство да се събере край болничното му легло. Поне за една вечер. Затова сграбчи лявата ръка на своя противник, дръпна я рязко, изви я — вярно, малко непохватно заради намотания кабел — на сто и осемдесет градуса, така че дланта да се окаже отгоре, а лакътят отдолу, и стовари десния си юмрук върху ставата. Хлапето започна първо да вие от болка, после да пищи, след което падна на колене. Ричър сложи край на неговите мъки с ъперкът в брадичката му.

Край на играта.

Ричър огледа отляво надясно мълчаливия полукръг от зяпачи и попита:

— Кой е следващият?

Никой не помръдна.

— Няма ли желаещи? — попита отново Ричър.

Никой не помръдна.

— Добре — заяви Ричър. — Искам да сме наясно. Това е положението оттук нататък.

След което се обърна и се прибра у дома.

19

Бащата на Ричър го очакваше в коридора, леко пребледнял. Ричър започна да размотава кабела от ръцете си.

— С кого работеше по издирването на онази кодова книга? — попита той.

— С един офицер от разузнаването и двама военни полицаи — отвърна Стан.

— Можеш ли да им позвъниш и да ги помолиш да дойдат?

— Защо?

— Това е част от плана. Правя това, за което мама ме помоли.

— И трябва да дойдат тук?

— Да.

— Кога?

— Сега.

Ричър забеляза, че върху кокалчетата му се е отпечатала думата Джорджия. Сигурно там е бил произведен този кабел. Буквите бяха отпечатани релефно върху изолацията. Никога не бе ходил в Джорджия.

Баща му се свърза с базата, докато Ричър наблюдаваше улицата през прозореца. Нуждаеше се от съвсем малка доза късмет, за да осъществи плана си. Всичко протече горе-долу според очакванията му. Двайсет минути по-късно пред дома им спря военен автомобил, от който слязоха трима униформени. По същото време пристигна и линейката, подмина паркирания автомобил и продължи към къщата на миризливото хлапе. Лекарите го сложиха на носилката, а майката и едно момче, което най-вероятно бе по-малкият брат на пострадалия, също се качиха в линейката. Ричър предположи, че бащата най-вероятно ще отиде направо в болницата, когато свърши дежурството му. А може би по-рано, зависи какво щяха да кажат лекарите.

Служителят на военното разузнаване беше майор, а военните полицаи бяха старшини. И тримата бяха в бойни униформи. И тримата стояха мирно в коридора. И тримата се питаха едно и също: Защо сме тук?

— Видяхте ли хлапето, което откараха току-що? — попита Ричър. — Трябва да претърсите дома му. Който в момента е празен, между другото. Чака само вас.

Тримата се спогледаха. Ричър наблюдаваше лицата им. Очевидно никой от тях не изпитваше желание да обвини добър морски пехотинец като Стан Ричър за изчезването на кодовата книга. Очевидно желаеха нещата да се оправят. Бяха готови да се хванат като удавници за сламка дори това да означаваше да се вслушат в съветите на едно тринайсетгодишно момче.

— Какво търсим? — попита единият полицай.

— Ще разберете, когато го видите — отвърна Ричър. — Предметът е сив на цвят, дълъг почти трийсет сантиметра и широк не повече от три.

Тримата излязоха на улицата, а Ричър и баща му седнаха на стъпалата пред дома си и зачакаха.

20

Както бе предположил Ричър, не се наложи да чакат дълго. Оказа се, че миризливото хлапе притежава животинска хитрост, но не и престъпен ум. В това не можеше да има никакво съмнение. Майорът и военните полицаи се върнаха след десетина минути с метален предмет, който несъмнено бе горял в огън. В резултат на това бе добил цвят на пепел. Някога ярката метална сплав бе дълга трийсет и широка три сантиметра. На нея бяха закрепени три метални халки. Нямаше нито корици, нито страници, само парче потъмнял от огъня метал.

— Къде го открихте? — попита Ричър.

— В стаята на момчето — отвърна един от военните полицаи.

Да, определено не притежава престъпен ум.

— Това кодовата книга ли е? — попита майорът от военното разузнаване.

Ричър поклати глава.

— Не — каза той. — Това са отговорите на онзи изпит в училище.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Защо ни повика тогава?

— Защото това е проблем, който трябва да бъде решен от морската пехота, а не от училищните власти. Трябва да отидете в болницата и да разговаряте едновременно с бащата и момчето. Трябва да получите признанията му. И да съобщите в училището. Какво ще правите с момчето след това, си е ваша работа. Предполагам, че ще се отърве с предупреждение. И няма да ни създава повече проблеми.

— Какво всъщност се е случило тук?

— Брат ми е виновен — обясни Ричър. — В известен смисъл. Хлапето се опита да ни тормози, но Джо му се опъна. Справи се отлично. Говореше бързо и умно. Освен това Джо е доста едър, направо огромен. Кротък е като агънце, но хлапето очевидно не знаеше това. Затова е решило да избегне физически сблъсък и да си отмъсти по друг начин. Разбрало е, че Джо се притеснява за теста. Може да ни е чуло да го обсъждаме. Във всеки случай, проследило е Джо до училището и е откраднало отговорите. За да го дискредитира.

— Можеш ли да го докажеш?

— Само с косвени улики — отвърна Ричър. — Хлапето пропусна вчерашния мач. Не се качи в автобуса. Това означава, че е прекарало целия ден в града. А Джо си изми ръцете и си взе душ, когато се прибра у дома. Което е много необичайно за него, особено следобед. Явно се е почувствал мръсен. Предполагам, че се е почувствал мръсен, защото вонята на онова хлапе го е следвала през целия ден.

— Твърде косвени улики — отбеляза майорът.

— Попитайте хлапето — настоя Ричър. — Притиснете го в присъствието на баща му.

— Какво се е случило след това?

— Идеята му е била да внуши на всички, че Джо е запаметил отговорите, след което ги е изгорил. Напълно приемливо обяснение, ако човек иска да вземе изпита с измама. Тогава бе нощта, определена за изгаряне на боклука. Намерението на онзи глупак е било да изгори книгата с въпросите и отговорите в собствения си заден двор, след което да се промъкне през нощта и да хвърли остатъците в пепелта от нашия огън, за да намерят доказателството тук. Ние обаче нямахме пепел. Пропуснахме паленето на боклука, защото бяхме на летището. Това го е принудило да промени плана си. Промъкна се в двора ни, но не успя да направи нищо. Усетих го да се прокрадва рано сутринта, но реших, че е котка или плъх.

— Някакви следи от присъствието му?

— Предполагам, че ще откриете отпечатъци от обувките му — отвърна Ричър. — Дворът е метен наскоро, но винаги се събира прах. Особено след нощта, в която всички изгарят боклука.

Военните полицаи излязоха, огледаха двора и се върнаха с изражения, които издаваха, че са озадачени. Сякаш искаха да кажат: това момче може да се окаже право.

Изражението на майора от разузнаването разкриваше нещо съвсем друго: не мога да повярвам, че ще задам този въпрос на едно тринайсетгодишно момче, но въпреки това попита:

— Имаш ли представа къде е кодовата книга?

— Не — отвърна Ричър. — Не съм напълно сигурен. Но мога да направя логично предположение.

— Къде е?

— Помогнете на брат ми да уреди този проблем с училището и ще поговорим.

21

Тримата морски пехотинци се върнаха час и половина по-късно. Един от военните полицаи отбеляза:

— Здравата си го ступал, а?

— Ще оживее — отвърна Ричър.

Другият военен полицай каза:

— Хлапето си призна. Всичко е било така, както ни го описа. Как се досети?

— Въпрос на логика — обясни Ричър. — Знаех, че Джо не би могъл да го направи, а това означаваше, че виновният е някой друг. Трябваше само да разбера кой. А също защо и как.

Майорът от разузнаването каза:

— Уредихме нещата с училището. Брат ти е оневинен. — После се усмихна и продължи: — Има един малък проблем.

— Какъв?

— Не разполагат с отговорите, затова са решили да отменят изпита.

— Много жалко.

— Всяко зло за добро.

— Видяхте ли въпросите?

Майорът кимна.

— Четене, писане, събиране, изваждане… нищо необичайно.

— Обща култура?

— Не.

— Бейзбол?

— Нито дума.

— Статистика?

— Възможно е в раздела за математика да е имало някоя задача за проценти. Нещо свързано с теорията на вероятностите.

— Това е важно — заяви Ричър. — Каква е вероятността офицер от морската пехота да изгуби кодова книга?

— Малка.

— А каква е вероятността добър офицер от морската пехота като баща ми да изгуби кодова книга?

— Още по-малка.

— В такъв случай книгата може да не е изгубена. Може да има друго обяснение. Прахосали сте си времето в търсене на нещо, което не е изчезнало. Ако бяхте погледнали на друго място, може би щяхте да постигнете повече.

— На кое друго място?

— Кога президентът Никсън предаде властта на президента Форд?

— Преди десет дни.

— Явно тогава генералите от Обединеното командване са изтупали от прахта всички тези планове. Предполагам, че единствената реалистична опция е била свързана с Китай. Затова именно прехвърлиха тук морската пехота. Тя обаче се дислоцира непосредствено преди началото на бойните действия. Това означава, че специалистите по военно планиране са пристигнали по-рано. Седмица или десет дни. Предполагам, че са получили заповед да ревизират плановете. А това е много работа, нали?

— Така е.

— Какво изисква последната фаза от тяхната работа?

— Да се уверят, че кодовите книги съответстват на променените планове.

— Кога е крайният срок?

— На теория би трябвало да сме готови тази вечер в полунощ. Стига президентът да издаде съответната заповед, разбира се.

— В такъв случай човекът, който отговаря за кодовете, трябва да е работил цяла нощ. И той е тиловак който е пристигнал тук преди седмица.

— Така е. Това е първото нещо, за което се сетихме. И проверихме из цялата база.

— Може да е работил у дома си.

— Това е нарушение на правилата.

— Но въпреки това се случва.

— Така е. Но в този случай нашият човек би трябвало да се е върнал отдавна в базата и да е сложил книгата в сейфа.

— Представете си, че се е преуморил и е заспал? Представете си, че още не се е събудил? Представете си, че кодовата книга лежи на кухненската му маса?

— Къде?

— Отсреща — отвърна Ричър. — Почукайте на вратата и попитайте за Хелън.

22

Час по-късно, когато Джо се върна от продължителната си разходка, Стан и синовете му отидоха на плажа да поплуват. Водата бе топла, пясъкът бял, а листата на палмите се поклащаха лениво на морския бриз. Тримата се излежаваха на брега, докато слънцето не започна да се спуска зад хоризонта. Тогава се прибраха в горещата малка къща в горната част на бетонната улица.

Час по-късно телефонът иззвъня и Жози им съобщи, че баща й е починал. Старият Лоран Мутие си бе отишъл на деветдесетгодишна възраст. Бе отнесъл със себе си безброй мечти, страхове и спомени и бе оставил след себе си — подобно на повечето хора — бледа следа под формата на живи наследници. Никога не бе имал представа какво ще се случи с красивата му дъщеря и с двамата му внуци, всъщност никога не бе искал деца, но като всеки европеец, живял през XX в., той бе мечтал те да живеят в мир и охолство, макар да бе съзнавал, че това едва ли ще се случи. Бе се надявал да понесат житейското си бреме с достойнство и чувство за хумор.

В последните му мигове утеха му бе донесла именно увереността, че до момента Жози и децата й бяха правили именно това и най-вероятно щяха да продължат да го правят и в бъдеще.

Гореща нощ

Мъжът, който според Ричър бе прехвърлил трийсетте, беше висок, едър и очевидно много ядосан. Беше се изпотил и потта бе избила през костюма му. Жената пред него вероятно бе по-млада, но само с една-две години. Тя също бе ядосана. И уплашена. Или най-малкото напрегната. Виждаше се съвсем ясно. Мъжът стоеше прекалено близо до нея, а това не й допадаше. Наближаваше осем и половина вечерта, започваше да се стъмва, но не и да захладнява. Температурата гонеше четирийсет градуса. Гореща вълна бе заляла Ню Йорк тази сряда, 13 юли 1977 г. Ричър никога нямаше да забрави датата. Беше едва второто му самостоятелно посещение в града.

Мъжът опря длан върху гърдите на жената и притисна влажната памучна блуза към кожата й. Палецът му се плъзна в деколтето й. Жестът му не бе особено любезен. Но не можеше да се нарече и агресивен. По-скоро неутрален, като на лекар. Жената не отстъпи назад. Замръзна на място и се огледа. Не видя нищо особено. Ню Йорк, осем и половина вечерта, но улицата беше пуста. Беше прекалено горещо. Всичко се случваше на „Уейвърли Плейс“, тясна уличка в Манхатън между Шесто авеню и Уошингтън Скуеър. Хората щяха да излязат от домовете си по-късно… ако изобщо излезеха.

Мъжът свали ръка от гърдите на жената. Посегна надолу, сякаш искаше да махне муха от бедрото й, но замахна в обратната посока и описа широк полукръг. Удари я силно по лицето, достатъчно силно да счупи някоя кост, но ръката му и лицето й бяха прекалено влажни, за да може дланта му да изплющи като пистолетен изстрел. Резултатът бе плесница и затова се чу пляс. Главата на жената се завъртя рязко назад. Звукът отекна от нагорещените плочки по тротоара.

— Хей! — извика Ричър.

Мъжът се обърна. Беше чернокос и черноок, висок почти метър и осемдесет, тежък почти деветдесет килограма. Ризата му бе станала прозрачна от пот.

— Разкарай се, хлапе! — каза той.

Ричър щеше да навърши седемнайсет години след три месеца и шестнайсет дни, но бе напълно развит във физическо отношение. Нямаше да стане по-висок, а никой не би могъл да го нарече кльощав. Беше висок метър и деветдесет и три и тежеше почти сто килограма. Имаше фигурата на зрял мъж. Но узрял наскоро. Зъбите му бяха бели и равни, очите му бяха с цвета на морето, косата му бе гъста и чуплива, а кожата — гладка и чиста. Още не се бяха появили белезите, бръчките и мазолите.

— Веднага, хлапе! — настоя мъжът.

— Госпожо, бихте ли отстъпили крачка встрани от този господин — каза Ричър.

Жената направи крачка назад, после още една и излезе от обхвата на плесниците.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита мъжът.

— Какво значение има? — учуди се Ричър.

— Заяждаш се с грешните хора.

— Хора ли? Това е множествено число. Да не би да не си сам?

— Ще разбереш.

Ричър се огледа. Улицата бе все така пуста.

— Кога ще разбера? — попита той. — Явно няма да е сега.

— За голям умник ли се имаш?

— Госпожо — обърна се Ричър към жената, — мога да остана тук, докато вие си тръгнете.

Жената не помръдна. Ричър я погледна.

— Да не би да греша?

— Изчезвай, хлапе! — извика мъжът.

— Не биваше да се забъркваш — обади се жената.

— Не се забърквам в нищо — обясни Ричър. — Просто си стоя на улицата.

— Иди да стоиш на някоя друга улица — посъветва го мъжът.

Ричър се обърна към него, изгледа го от главата до петите и попита:

— Да не би кметът да е умрял и да са те назначили на неговото място?

— Внимавай какво говориш, хлапе! Не знаеш какви ги вършиш! Ще съжаляваш!

— Когато другите хора дойдат тук ли? Това ли имаш предвид? Защото в момента тук сме само аз и ти. Не мисля, че ще съжалявам, освен ако нямаш никакви пари.

— Пари ли?

— Които да взема.

— Какво, да не би да си въобразяваш, че ще ме обереш?

— Не бих го нарекъл обир — обясни Ричър. — По-скоро историческа традиция. Стар принцип от едно време. Който губи войната, плаща контрибуции.

— Да не би да съм във война с теб? Защото в такъв случай ще загубиш, хлапе. Не ме интересува колко голям си пораснал от тази царевица, с която са те хранили. Ще ти сритам задника. И то лошо, много лошо.

Жената продължаваше да стои на два метра встрани. И не помръдваше. Ричър я погледна отново и каза:

— Госпожо, омъжена ли сте за този господин? Свързана ли сте по някакъв начин — личен или професионален — с него?

— Не искам да се забъркваш — отвърна тя.

Да, определено беше по-млада от мъжа. Но не много. Вероятно бе на двайсет и девет или там някъде. Блондинка със съвсем светла коса. Беше красива, като се изключи червеният отпечатък от плесницата върху лицето й, но изглеждаше по-възрастна за годините си. И беше слаба и нервна. Вероятно бе изложена на силен стрес. Носеше свободна лятна рокля с дължина точно над коляното и дамска чанта през рамото.

— Поне ми кажете в какво не искате да се забърквам — отвърна Ричър. — За случаен минувач, който ви досажда, ли става въпрос или не?

— Какво друго може да бъде?

— Семеен скандал например. Чух за един тип, който напердашил домашен насилник, но после жената се ядосала на него, че наранил съпруга й.

— Не съм омъжена за този човек.

— Проявявате ли някакъв интерес към него?

— Към какво? Към неговото благосъстояние ли?

— Нещо против да си тръгнем заедно?

— На колко години си, между другото?

— На достатъчно — отвърна Ричър, — за да се разходим из града.

— Не искам да поемам подобна отговорност. Ти си просто хлапе. Невинен свидетел.

— Този тип опасен ли е?

— Много.

— Не ми се вярва, като го гледам.

— Понякога външният вид заблуждава.

— Въоръжен ли е?

— Не и в града. Не може да си го позволи.

— Какво ще ми направи тогава? Ще ми прати въздушна целувка?

Това свърши работа. Мъжът побесня. Ядоса го най-вече обстоятелството, че Ричър и жената разговарят, все едно той не е там. Разбира се, репликата за целувката също го ядоса. Затова се втурна към Ричър. Сакото му се развяваше, вратовръзката също, а ризата му залепна за тялото. Ричър се отдръпна леко встрани, протегна крак и нападателят се спъна и падна. Изправи се доста бързо, но Ричър бе готов и за това. Отстъпи назад и се завъртя в очакване на следващата атака. А тя бе точно копие на първата с тази разлика, че сега Ричър не спъна непознатия, а заби лакътя си в тила му. Ударът бе нанесен изключително прецизно. Почти седемнайсетгодишният Ричър наподобяваше чисто нова машина, току-що излязла от завода, добре смазана и лъсната до блясък. Машина, разработена от НАСА и „Ай Би Ем“ по поръчка на Пентагона.

Мъжът остана на колене по-дълго от първия път. Горещината си казваше думата. Ричър предположи, че онези трийсет и осем градуса, за които бе чул по радиото, са били измерени някъде на открито. В Сентрал Парк може би. От някоя малка метеорологична станция. Тук, в тесните тухлени каньони на Манхатън, на тротоарите, покрити с големи каменни плочи, температурата сигурно бе не трийсет и осем, а четирийсет и осем градуса. Към горещината трябваше да се прибави и високата влажност. Ричър бе облечен със синя тениска и стар панталон в цвят каки, но дрехите му изглеждаха така, сякаш бе паднал в реката.

Мъжът се изправи с усилие. Олюля се на крака. Дишаше тежко. Опря ръце на коленете си.

— По-добре си върви, старче — посъветва го Ричър. — Намери си друга жертва, която да удариш.

Не получи отговор. Мъжът явно водеше тежка вътрешна борба. И то продължителна. Сигурно обмисляше съвета му. „За“ и „против“, плюсове и минуси, приходи и разходи… такива неща. Накрая попита:

— Можеш ли да броиш до три и половина?

— Предполагам — отвърна Ричър.

— Разполагаш с три часа и половина да напуснеш града. Останеш ли след полунощ, вече си мъртъв. И дори по-рано, ако те видя отново.

Мъжът се изправи, обърна му гръб и тръгна към Шесто авеню. Крачеше уверено като човек, взел някакво решение. Стъпките му отекваха по нагорещения тротоар. Крачеше усърдно като куриер, който бърза да достави някаква пратка. Ричър го проследи с поглед, докато мъжът не се скри зад ъгъла. После се обърна към жената и попита:

— Накъде се бяхте запътили?

Тя посочи в обратната посока, към Уошингтън Скуеър.

— В такъв случай мисля, че ще се справите сама.

— Разполагаш с три часа и половина да напуснеш града.

— Не мисля, че говореше сериозно. Това бяха по-скоро празни закани, опити да спаси репутацията си.

— Повярвай ми, беше напълно сериозен. Ти го удари по главата. О, господи!

— Кой е той?

— А ти кой си?

— Случаен минувач.

— И откъде идваш?

— От Поханг.

— Къде е това, по дяволите?

— Южна Корея. Кемп Мюджук. Корпус на морската пехота.

— Морски пехотинец ли си?

— Син на морски пехотинец. Отиваме там, където ни изпратят. Учебната година свърши, затова пътешествам.

— Сам? На колко години си?

— Есента навършвам седемнайсет. Не се тревожете за мен. Не аз ям шамари по улиците.

Жената замълча.

— Кой беше този тип? — попита Ричър.

— Как се озова тук?

— С автобус до Сеул, после самолет до Токио, самолет до Хаваите, самолет до Лос Анджелис, самолет до летище „Кенеди“ и автобус до Ню Йорк. После тръгнах пеша.

Отборът на „Ню Йорк Янкис“ гостуваше този кръг. Играеше в Бостън и това се бе оказало голямо разочарование за Ричър. Имаше чувството, че този шампионат любимците му могат да постигнат нещо голямо. Голямата им звезда Реджи Джаксън нямаше равен на бейзболното игрище. Той може би щеше да сложи край на дългата суша на „Янкис“ без нито един трофей. Но, уви, Ричър нямаше късмет. Стадионът бе потънал в мрак. Резервният вариант бяха „Ню Йорк Метс“, които играеха на Шей Стейдиъм. По принцип Ричър нямаше нищо против играта на „Метс“, но в крайна сметка притегателната сила на музиката в центъра на Манхатън бе надделяла. Бе решил да прекоси Уошингтън Скуеър и да мине през летния лагер на момичетата от Нюйоркския университет. Може би някое от тях щеше да се съгласи да излезе с него. А може би нямаше. Въпреки това си струваше да се отбие. Беше оптимист и нямаше нищо против да промени плановете си в движение.

— Колко време ще пътешестваш? — попита жената.

— На теория съм свободен до септември.

— Къде си отседнал?

— Току-що пристигнах. Още не съм се настанил никъде.

— И родителите ти нямат нищо против?

— Майка ми се притеснява. Прочете във вестниците за онзи сериен убиец, когото наричат Сина на Сам.

— Нормално е да се притеснява. Убил е толкова хора.

— Но предимно двойки, които изненадал в колите им. Така поне пишат вестниците. От гледна точка на статистиката вероятността да нападне мен е много малка. Нямам кола, а за момента нямам и приятелка.

— Този град има куп други проблеми.

— Знам. Трябва да отида при брат ми.

— В Ню Йорк ли е?

— Извън града е, ще се върне след два часа.

— Трябва да тръгнеш още сега.

Ричър кимна.

— Мисля да взема късния автобус.

— Преди полунощ?

— Кой беше този тип?

Жената не отговори. Над града продължаваше да тегне ужасна жега. Въздухът бе натежал от влага. Наближаваше буря. Ричър я усещаше. Тя идваше от северозапад и не след дълго щеше да обсипе с гръмотевици долината на река Хъдсън, да разпени иначе спокойните води и да се разфучи между високите скали по бреговете й, както бе чел в книгите. Слънцето помръкваше, златистите му лъчи се обагряха в пурпурно, сякаш небесното светило също се подготвяше за връхлитащата буря.

— Иди се виж с брат си — каза жената. — Благодаря за помощта.

Червеният отпечатък върху лицето й започваше да избледнява.

— Ще се оправите ли? — попита Ричър.

— Всичко ще бъде наред.

— Как се казвате?

— Джил.

— Джил коя?

— Хемингуей.

— Някаква връзка?

— С кого?

— С Ърнест Хемингуей. Писателят.

— Не мисля.

— Свободна ли сте тази вечер?

— Не.

— Аз съм Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Той протегна ръка и двамата се здрависаха. Дланта й бе гореща и влажна, сякаш имаше треска. Но нямаше. Просто температурата надвишаваше четирийсет градуса. И нямаше вятър. Лято в града. Далече на север небето проблесна. Светкавица без гръм. И без дъжд.

— Откога работите за ФБР? — попита Ричър.

— Кой е казал, че работя за ФБР?

— Този тип беше мафиот, нали? При всички случаи е свързан с организираната престъпност. За това говорят всички тези приказки за неговите хора, за напускането на града, всички тези заплахи… А вие имахте среща с него и той проверяваше да не носите микрофон. Затова сложи ръката си на гърдите ви. Предполагам, че го е напипал.

— Ти си умно хлапе.

— Къде е подкреплението? Наблизо би трябвало да има микробус с подслушвателна апаратура и хора, които да записват разговора ви.

— Операцията ни разполага с ограничен бюджет.

— Не ви вярвам. Градът може да изпитва недостиг на средства, но не и федералните. Те винаги имат пари.

— Върви при брат си. Това не е твоя работа.

— Защо носите микрофон, след като няма кой да слуша?

Жената протегна ръце зад гърба си и плъзна пръсти по извивката на кръста си, сякаш търсеше там нещо, което се бе закачило за ластика на бельото й. Изпод роклята й се плъзна черна пластмасова кутийка. Миниатюрен касетофон, увиснал на кабела на микрофона на нивото на коленете й. Джил притисна роклята с едната си ръка, а с другата издърпа касетофона измежду краката си. Той падна на тротоара, последван от тънък черен кабел, който завършваше с миниатюрен микрофон.

— Лентата слушаше — каза Джил.

Малката черна кутийка бе хлъзгава от потта по гърба й.

— Да не би да прецаках нещо? — попита Ричър.

— Нямам представа как щяха да се развият нещата.

— Той нападна федерален агент, а това е престъпление. Мога да свидетелствам.

Жената не отвърна нищо. Взе касетофона и нави кабела около него. Свали дамската си чанта от рамо и прибра касетофона в нея. Ричър имаше чувството, че става все по-горещо и по-влажно, сякаш някой бе метнал гореща мокра кърпа върху устата и носа му. Далече на север проблеснаха нови светкавици. Те припламнаха ниско над хоризонта, но душният влажен въздух сякаш замъгли сиянието им. Явно нямаше да има дъжд. Нямаше да има спасение от горещината.

— Ще го оставите да се измъкне ей така? — попита Ричър.

— Не е твоя работа — отвърна жената.

— Нямам нищо против да разкажа какво съм видял.

— До процес може да се стигне най-рано след една година. Тогава ще трябва да изминеш отново целия този път до тук. Ще трябва да смениш четири самолета и два автобуса заради една плесница.

— След една година може да съм на друго място. И то да е по-близо до Ню Йорк.

— Или по-далече.

— Касетофонът може да е записал звука от плесницата.

— Трябва ми нещо повече от една плесница. Адвокатите му ще ми се изсмеят.

Ричър сви рамене. Беше прекалено горещо, за да спори.

— Добре — отстъпи той. — В такъв случай ви пожелавам приятна вечер, госпожо.

— Къде ще отидеш сега? — попита тя.

— Мисля си за Блийкър стрийт. Улицата с най-прочутите нощни клубове в Гринич Вилидж.

— Не бива. Това е негова територия.

— Може да отида и някъде по-наблизо. „Бауъри“ например. Чувал съм, че там всяка вечер има жива музика.

— Същата работа. И това е негова територия.

— Кой е той?

— Казва се Кросели. Контролира всичко на север от „Хюстън“ и на юг от Четиринайсета улица. А ти го удари по главата.

— Той е сам. Няма да ме намери.

— Науми ли си нещо, го постига. Разполага с достатъчно горили.

— Колко?

— Може би дузина.

— Не стигат. Районът е твърде голям.

— Ще разпрати описанието ти на всички клубове и барове.

— Наистина ли? И хората му ще разберат, че се е уплашил от едно шестнайсетгодишно хлапе? Не ми се вярва.

— Не е нужно да им обяснява каквото и да било. Има хора, които ще направят всичко, за да му угодят, да получат червена точка, да му се докарат. Няма да издържиш и пет минути. Иди при брат си. Говоря сериозно.

— Това е свободна страна — отвърна Ричър. — Вие самата работите в името на този принцип, нали така? Ще отида където искам. Пътувах много, за да стигна до тук.

Жената се замисли в продължение на няколко секунди, след което каза:

— Е, добре, предупредих те. Не мога да направя нищо повече.

С тези думи тя му обърна гръб и тръгна към Уошингтън Скуеър. Ричър остана сам на „Уейвърли“, погледна в едната посока, после в другата в търсене на поне малко ветрец и накрая последва Джил. Следваше я на дистанция от около две минути. Видя я да се качва в кола, паркирана на забранено място. Тъмносин форд гранада, модел 1975 г., с винилов покрив на купето и голяма хромирана решетка на радиатора. Автомобилът зави зад ъгъла като голяма сухопътна яхта и се скри от погледа му.

 

 

Ричър завари Уошингтън Скуеър по-празен, отколкото бе очаквал. Очевидно заради жегата. Видя само двама чернокожи — вероятно наркодилъри — да се мотаят наоколо. Никой не играеше шах по пейките, никой не разхождаше кучето си. В източния край на площада обаче Ричър зърна три момичета, които влязоха в едно кафене. Със сигурност бяха студентки, вероятно с две-три години по-големи от него. Бяха високи, стройни, гъвкави, с дълги коси и слънчев загар. Той тръгна към тях, като пътьом се огледа за обществен телефон. Едва на четвъртия опит откри работещ апарат. Извади от джоба си гореща влажна монета и набра централата на „Уест Пойнт“. Знаеше номера наизуст.

Мелодичен мъжки глас каза:

— Военна академия на Съединените щати. С кого да ви свържа?

— Кадет Джо Ричър, ако обичате.

— Задръжте линията — каза гласът.

Напълно уместно, помисли си Ричър. Това бе основната задача на „Уест Пойнт“ — да подготвя хора, които да удържат фронтовата линия сред всякакви заплахи, включително външни и вътрешни врагове, а понякога дори срещу прогреса. „Уест Пойнт“ подготвяше офицери за сухопътните войски, което бе необичаен избор за първородния син на морски пехотинец, но Джо от малък бе решил да постъпи именно в тази военна академия. Твърдеше, че до момента всичко в нея му харесва. Самият Ричър нямаше представа къде ще кандидатства. Вероятно в Нюйоркския университет, където имаше много момичета. Трите, които влязоха в кафенето, му се сториха достатъчно красиви. В интерес на истината, той не кроеше никакви планове. Животът в семейството на офицер от морската пехота го бе научил на това.

В слушалката се чуваха пращене и прещракване, сякаш разговорът биваше прехвърлян от една на друга телефонна централа. Ричър извади още една гореща и влажна монета от джоба си и се приготви да я пусне в апарата. Беше девет без петнайсет, започваше да се стъмва и да става по-горещо, ако това изобщо бе възможно. Пето авеню наподобяваше дълъг и тесен каньон, простиращ се на север от мястото, на което бе застанал Ричър. Светкавици раздираха небето някъде много, много далече, ниско над хоризонта.

Друг глас, различен от първия, каза:

— В момента не мога да ви свържа с кадет Ричър. Желаете ли да оставите съобщение?

— Моля, кажете му, че брат му ще закъснее с двайсет и четири часа. Ще прекарам нощта в града. Ще се видим утре вечер.

— Разбрано — отвърна новият глас, без да проявява никакъв интерес към съобщението, и прекъсна.

Ричър прибра втората монета в джоба си, окачи слушалката и тръгна към кафенето в източния край на площада.

 

 

Климатикът над входната врата работеше на пълна мощност, което бе съпроводено с такива усилия от негова страна, че целият се тресеше и дрънчеше. Въпреки това работата му не оказваше почти никакво влияние върху температурата в помещението. Момичетата се бяха настанили в сепаре за четирима, а пред тях стояха високи чаши с кока-кола и топки топящ се сладолед. Две бяха блондинки, а една брюнетка. Всичките имаха дълги стройни крака и безупречни бели зъби. Брюнетката носеше къси панталонки и лятна блуза без ръкави, с няколко копчета отпред. Блондинките бяха с къси летни рокли. И трите момичета изглеждаха интелигентни, жизнени, пълни с енергия. Типични млади американки, излезли сякаш от страниците на някое списание. Ричър бе виждал момичета като тях в омазаните и оръфани от прелистване стари броеве на „Тайм“, „Лайф“ и „Нюзуик“, а също и в Мюджук и във всяка друга военна база, в която бе живял. Статиите в списанията твърдяха, че бъдещето е тяхно. И Ричър им се бе възхищавал отдалече.

Сега той стоеше на прага под тресящия се климатик и им се възхищаваше отблизо. Но нямаше никаква представа какво да направи. Животът във военна база може да научи едно хлапе на много неща, но не и как да преодолее четири-петметровото разстояние от входа на едно нюйоркско кафене до сепаре с красиви момичета. Малобройните му любовни завоевания до момента не бяха всъщност никакви завоевания, а по-скоро взаимни експерименти с дъщери на военни, също толкова отчаяни и самотни като него и също толкова податливи и ентусиазирани. Единственият проблем бяха бащите им, все отлично обучени убийци с консервативни възгледи. Трите студентки пред него бяха съвсем друго нещо. Ситуацията изглеждаше много по-благоприятна от гледна точка на евентуални проблеми с родителите, но почти невъзможна във всяко друго отношение.

Ричър се замисли.

Който не рискува, не печели.

Той пристъпи напред, преодоля четирите или петте метра, които го разделяха от масата им, и попита:

— Мога ли да седна при вас?

И трите момичета вдигнаха погледи. И трите изглеждаха изненадани. И трите бяха прекалено възпитани, за да му кажат да се разкара. И трите бяха прекалено умни, за да го поканят да седне при тях. Все пак това бе Ню Йорк през лятото на 1977 г. Бронкс гореше. Всеки ден пламваха по няколко изоставени сгради. В града ставаха стотици убийства. Сина на Сам вилнееше. Всички бяха обзети от ирационална паника.

— Това е първият ми ден в града — продължи Ричър. — Чудех се дали можете да ме посъветвате къде да отида, ако искам да послушам хубава музика.

Никакъв отговор. Два чифта сини очи и един чифт кафяви се взираха в него отдолу нагоре.

— Ще ходите ли някъде тази вечер? — попита той.

Брюнетката отговори първа.

— Възможно е — каза тя.

— Къде?

— Още не знаем.

Появи се сервитьорка, съвсем малко по-възрастна от трите момичета, и Ричър застана така, че приближаването й да не му остави друга възможност, освен да седне. Сякаш сервитьорката го бе избутала. Брюнетката се отмести и остави два-три сантиметра разстояние между своето бедро и неговото. Виниловата тапицерия бе влажна и лепкава от жегата. Ричър си поръча кока-кола. Беше прекалено горещо за кафе.

Настъпи неловко мълчание. Сервитьорката донесе колата на Ричър и той отпи. Блондинката срещу него го попита:

— В Нюйоркския университет ли учиш?

— Още не съм завършил гимназия.

Изражението й омекна малко, сякаш бе попаднала на рядък екзотичен екземпляр.

— И къде се намира тя?

— В Южна Корея. Баща ми е военен.

— Фашист! — извика момичето. — Я се разкарай!

— А твоят баща какво работи?

— Адвокат е.

— Ти се разкарай!

Брюнетката се засмя. Беше с два пръста по-ниска от другите момичета и кожата й бе с един нюанс по-тъмна. Беше стройна и слаба. Почти като елф. Ричър бе чувал това сравнение, но то не означаваше почти нищо за него. Никога не бе виждал елф.

— В „Си Би Джи Би“ може би ще свирят „Рамоунс“ — каза тя. — Или Блонди.

— Ще отида да ги слушам, ако и ти бъдеш там — каза Ричър.

— Кварталът е опасен.

— В сравнение с какво? Иво Джима?

— Къде е това?

— Един остров в Тихия океан.

— Звучи екзотично. Има ли плажове?

— Колкото искаш. Как се казваш?

— Криси.

— Приятно ми е, Криси. Аз съм Ричър.

— Това малкото ти име ли е или фамилното?

— Единственото.

— Имаш само едно име?

— Това е името, което всички използват.

— Значи, ако дойда в „Си Би Джи Би“ с теб, обещаваш ли да ми правиш компания?

Отговорът, според Ричър, се разбираше от само себе си. Нямаше да се отдели от нея.

— Разбира се, можеше да разчиташ на мен — отвърна той.

Блондинките, които седяха срещу него, се размърдаха неловко на местата си и езикът на телата им му подсказа, че те няма да дойдат. Ричър нямаше нищо против. Поведението им бе равносилно на зелен светофар. Голям зелен светофар. Току-що си бе осигурил еднодневна екскурзия. Почти като истинска среща. Девет часът вечерта. Сряда, 13 юли. Ню Йорк. Бе на крачка от първото си… цивилно завоевание. Усещаше близостта му. Усещаше как го връхлита като бърз влак или мощно земетресение. Зачуди се къде ли се намира общежитието на Криси. Сигурно е някъде наблизо, предположи Ричър. Отпи от колата си, но момичето го подкани:

— Да вървим, Ричър.

 

 

Той остави пари за четирите коли, тъй като предположи, че така би постъпил един кавалер. Последва Криси навън и нощната жега се стовари върху него като чук. Върху Криси също. Тя отметна косата от раменете си и Ричър видя капчиците пот, избили по врата й.

— Къде се намира този клуб? — попита тя.

— Никога ли не си ходила там? — отвърна Ричър.

— Кварталът е лош.

— Мисля, че трябва да тръгнем на изток и да минем пет преки. Когато Бродуей и „Лафайет“ останат зад нас, трябва да свием по „Бауъри“. После три преки на юг и стигаме ъгъла с „Блийкър“.

— Много е горещо.

— И още как!

— Дали да не вземем колата? Заради климатика.

— Имаш кола?

— Разбира се.

— Тук, в града?

— Ей там.

Криси посочи малък хечбек, паркиран на петнайсетина метра от тях. Шевролет шевет, каза си Ричър, вероятно на една година, вероятно светлосин, макар да му бе трудно да определи цвета заради жълтите улични лампи.

— Не е ли скъпо да караш кола в града? — попита той.

— След шест часа паркирането е безплатно — отвърна Криси.

— А какво правиш с колата през деня?

Тя замълча, сякаш обмисляше въпроса му, после каза:

— Не живея тук.

— Предположих, че си от Ню Йорк. Грешката е моя. Реших, че следваш в Нюйоркския университет.

Криси наклони леко глава и каза:

— „Сара Лорънс“.

— Коя е тя?

— Това е колеж. Там отиваме. Намира се в Йонкърс, на север от тук. Но понякога идваме в Ню Йорк, за да се поразходим. В това кафене често се отбиват момчета от Нюйоркския университет.

— Значи и двамата не сме местни.

— Не и тази вечер — отвърна Криси.

— А какво ще правят приятелките ти?

— В какъв смисъл?

— Как ще се приберат?

— Аз ще ги закарам — отвърна Криси. — Както винаги.

Ричър не каза нищо.

— Но те ще ме изчакат — поясни момичето. — Това е част от сделката.

 

 

Климатикът в шевролета се справяше също така неумело със задачата си да охлади въздуха като онзи в кафенето, но все пак бе по-добре от нищо. Минувачите по Бродуей се брояха на пръсти и се движеха бавно, лениво, досущ като призраци в призрачен град. По „Лафайет“ срещнаха още по-малко хора, които се движеха още по-бавно, а по „Бауъри“ видяха опашки от бездомници, които очакваха приютите да отворят врати. Криси паркира на две преки северно от клуба, на Грейт Джоунс стрийт, между кола със счупено предно стъкло и кола със счупено задно стъкло. Но пък мястото бе разположено точно под светеща улична лампа, което бе добро решение, при положение че не разполагаш с въоръжена охрана или кучета пазачи, или и двете. Освен това тук не беше по-опасно, отколкото на Уошингтън Скуеър. Затова Ричър и Криси излязоха навън, в жегата и тръгнаха по улицата, обгърнати от въздух, който им се стори толкова плътен, сякаш можеше да се реже с нож. Небето бе нагорещено като ламаринен покрив по пладне, а на север продължаваха да проблясват светкавици и да освобождават огромни количества енергия, която обещаваше много, но не правеше нищо.

Пред вратата на клуба нямаше опашка, което Криси прие за добър знак, тъй като означаваше, че ще намерят по-предни места, в случай че „Рамоунс“ или Блонди наистина пеят тази вечер. Платиха кувертите си и се насочиха към епицентъра на шума, горещината и тъмнината. Барът заемаше продълговата ниска ниша, оскъдно осветена, с влажни стени отзад и високи червени столове отпред. По тях бяха накацали трийсетина души, двайсет и осем от които не надхвърляха възрастта на Криси, плюс един човек, когото Ричър вече познаваше, и още един, с когото не се съмняваше, че ще се запознае, съвсем скоро при това. Човекът, когото познаваше, бе Джил Хемингуей, все така слаба, стройна, русокоса и… неспокойна, все така облечена с късата си лятна рокля. Човекът, с когото не се съмняваше, че ще се запознае, много приличаше на Кросели. Братовчед най-вероятно. Бе същият на ръст, тегло и възраст и бе облечен по същия начин: с подгизнал от пот костюм и риза, залепнала за влажния му космат корем.

Джил Хемингуей първа видя Ричър. Но изпревари мъжа само с част от секундата. Слезе от стола си и тръгна към него, а през това време онзи тип с костюма щракна с пръсти и посочи телефона. Барманът го постави пред него и мъжът започна да върти шайбата. Хемингуей си проправи път през рехавата тълпа, застана пред Ричър и възкликна:

— Глупак!

— Джил, това е приятелката ми Криси — заяви той. — Криси, това е Джил, с която се запознах днес. Тя е агент на ФБР.

Криси, която стоеше до него, каза:

— Здравейте, Джил.

Това като че ли обърка Хемингуей, която отвърна:

— Здрасти, Криси.

— Заради музиката ли си тук? — попита Ричър.

— Тук съм, защото това е едно от малкото заведения, които не оказват пълно съдействие на Кросели — отвърна Хемингуей. — Следователно е едно от малкото заведения, където ще трябва да изпрати свой човек. Дойдох тук, за да се уверя, че няма да ти се случи нищо.

— Как разбра, че ще дойда точно тук?

— Живял си в Южна Корея. Едва ли си чувал имената на другите заведения.

— Ще ми обясните ли за какво става въпрос? — попита Криси.

Човекът на Кросели продължаваше да говори по телефона.

— Хайде да седнем — предложи Ричър.

— Идеята не е добра — възрази Хемингуей. — Трябва да напуснеш колкото се може по-бързо.

— Какво, по дяволите, става? — попита Криси.

В близост до празната все още сцена бяха наредени малки маси. Ричър си проправи път през тълпата, ту с едното рамо, ту с другото, и накрая седна на масата в ъгъла с гръб към стената. От тук можеше да наблюдава по-голямата част от помещението. Криси седна неуверено до него, докато Хемингуей се замисли за секунда, но реши да отстъпи и се присъедини към тях.

— Плашите ме, хора — каза Криси. — Ще ми обясните ли, моля, какво става?

— Както си вървях по улицата, изведнъж видях един тип да удря шамар на агент Хемингуей.

— И?

— Намесих се с надеждата да го откажа от намерението му да го направи отново. Той взе, че се обиди. Оказа се някакъв мафиот. Джил смята, че вече ми взема мярка за циментови обувки.

— Но ти не смяташ така.

— Струва ми се прекалено.

— Ричър, има толкова филми за тези неща!

— Права е — обади се Хемингуей. — Трябва да я послушаш. Ти не познаваш тези хора. Не разбираш тяхната култура. Няма да позволят на външен човек да прояви неуважение към тях. Това е въпрос на гордост. Няма да се успокоят, докато не решат проблема.

— С други думи, те по нищо не се отличават от морските пехотинци. Знам как да се справям с такива хора. Така е през целия ми живот.

— И как възнамеряваш да се справиш с тях?

— Като вдигна прекомерно цената. А тя и бездруго е достатъчно висока. Не могат да свършат нищо тук, защото ще бъдат арестувани или от теб, или от местните ченгета. Което прави цената прекалено висока, защото води след себе си адвокати, подкупи, услуги и прочие… Не си заслужава да се охарчват заради мен. Аз съм никой. Кросели ще го преживее.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ.

— Той вече се опита да ми даде урок на улицата и не постигна нищо.

— Само след десет минути отвън ще те чакат шест горили.

— Тогава ще изляза отзад.

— Там ще те чакат още шестима.

— Спомняш ли си, че помолих да ми правиш компания? — попита Криси.

— Разбира се — отвърна Ричър.

— Забрави го, става ли?

— Това е лудост! — възкликна Ричър.

— Ти удари мафиот по главата. Какво не ти е ясно? Такива неща просто не се случват тук. Време е да се осъзнаеш, хлапе. Точно в момента се намираш в едно помещение с една от горилите му. И този тип току-що приключи да говори по телефона.

— Но в същото време седя до агент на ФБР.

Хемингуей не отговори. Ричър се замисли. Нюйоркският университет. „Сара Лорънс“. Хемингуей не бе потвърдила предположението му. Той бе попитал: Откога работите за ФБР? А тя бе отговорила: Кой е казал, че работя за ФБР?

— Федерален агент ли си или не? — попита Ричър.

Тя продължи да мълчи.

— Не е толкова трудно. Отговорът е съвсем лесен. Да или не?

— Не — отвърна Хемингуей, — не е толкова лесен.

— Какво означава това?

— И да, и не. А не само да или не.

Ричър се замисли за миг.

— Какво, да не би да провеждаш собствено неофициално разследване? — попита той. — За това ли става въпрос? Този случай не е твой. И затова не разполагаш с подкрепление. Затова използваш касетофона на по-малката си сестра.

— Касетофонът си е мой. Аз просто съм отстранена от разследването.

— На какви основания?

— Здравословни. Винаги използват такива основания. Но това означава, че значката ми е отнета до второ нареждане. Изчакват решението…

— Какво решение?

— Както сам каза, претеглят плюсовете и минусите. Адвокатите, подкупите, услугите… И аз сама срещу всичко това.

— Кросели ли е причината?

Хемингуей кимна.

— В момента е недосегаем. Разследването срещу него приключи. Реших, че мога да го провокирам да изтърве някоя дума, да се похвали… и да го запиша. Исках да използвам записа, за да ги накарам да ме върнат на работа.

— Защо Кросели не смее да ходи въоръжен в града?

— Това е част от сделката. Може да прави каквото си иска, но без да извършва убийства. Полицейското управление не иска да влошава статистиката. Така всички печелят.

— Кросели знае ли, че си отстранена?

— Разбира се, че знае. Нали той ги е накарал да го направят.

— Следователно онзи тип на бара също го знае, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш? Знае, че не можеш да покажеш значка. Или да извадиш пистолет. Знае, че не разполагаш с никаква власт. Не можеш да го арестуваш. Знае, че показанията ти срещу Кросели не струват пукната пара.

— Казах ти да отидеш при брат ти.

— Не се оправдавай. Не те обвинявам за нищо. Просто трябва да съставя нов план, това е всичко. Трябва да си изясня параметрите…

— Изобщо не е трябвало да се замесваш — обади се Криси.

— Защо?

— В „Сара Лорънс“ биха казали, че това е нелепа демонстрация на полово обусловено поведение. Патриархална проява, която свидетелства за патерналистичните настроения на съвременното общество.

— А знаеш ли какво биха казали в морската пехота?

— Какво?

— Биха изтъкнали, че ти ме помоли да дойда с теб, защото смяташ „Бауъри“ за опасен квартал.

— Той наистина е опасен. Всеки момент ще се появят дванайсет души, за да ти сритат задника.

Ричър кимна.

— В такъв случай май трябва да тръгваме.

— Не можеш да си тръгнеш — каза Хемингуей. — Онзи тип от бара няма да те пусне. Ще те задържи, докато пристигнат останалите.

— Въоръжен ли е?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Сто процента.

— Съгласни ли сме, че един противник е за предпочитане пред дванайсет?

— Какво имаш предвид?

— Изчакайте ме тук — нареди Ричър.

 

 

Той прекоси мрачното помещение с грацията на огромна хрътка и цялото глуповато самочувствие, което ръстът от метър и деветдесет и три и теглото от сто килограма могат да дадат на един шестнайсетгодишен младеж. Подмина бара и се запъти към коридора с тоалетните. В живота си дотук бе посетил твърде малко барове, но знаеше, че те предлагат богат арсенал от импровизирани оръжия. Някои имаха билярдни щеки наредени върху дървени стойки, други чаши за мартини от тънко, чупливо стъкло, но със столчета, които лесно се превръщаха в стилет, трети разполагаха с бутилки за шампанско, тежки като бейзболни бухалки. В този бар обаче нямаше билярдна зала, а клиентите му очевидно не проявяваха интерес към мартини или шампанско. Най-достъпни му се сториха бутилките за бира с издължено гърло, затова Ричър грабна една. С крайчеца на окото си видя човека на Кросели да се надига от мястото си и да тръгва след него. Явно се опасяваше, че Ричър може да се измъкне през задната врата или прозорците в тоалетната. Наистина имаше заден вход, разположен в самия край на коридора, но Ричър не се интересуваше от него. Той влезе в мъжката тоалетна и се озова на най-странното място, на което бе попадал някога. С изключение на военните бази, разбира се. Стените бяха от голи тухли, покрити с гъста плетеница от графити. Имаше три писоара и една-единствена тоалетна чиния, разположена на подиум и изложена на показ от всички страни досущ като трон. Прозорци нямаше.

Ричър напълни бутилката с вода от чешмата, за да увеличи тежестта й, и избърса дланта си в тениската, но нито ръката му стана по-суха от това, нито платът по-влажен. Той стисна здраво гърлото на бутилката, отпусна ръка покрай бедрото си и зачака. Човекът на Кросели се появи след броени секунди. Огледа се първо, изумен от декора, но липсата на прозорци явно го успокои. Това подсказа на Ричър всичко, което искаше да узнае, но тъй като бе на шестнайсет, реши да играе по правилата и попита:

— Има ли някакъв проблем между нас?

— Очакваме господин Кросели — отвърна мъжът. — Той ще дойде всеки момент. За мен няма да има проблем, но това не се отнася и за теб.

В този момент Ричър замахна с бутилката — центробежните сили удържаха водата в нея — и я стовари върху скулата на мафиота. Ударът го отхвърли назад, а Ричър стовари бутилката върху най-близкия писоар. Разхвърчаха се парчета стъкло и капки вода, след което Ричър заби счупената бутилка в бедрото на мъжа, за да го накара да свали ръце, а после я заби отново, този път в лицето му. Завъртя бутилката и разкъса плътта му. От лицето му рукна кръв. Ричър пусна бутилката и блъсна мафиота в гърдите толкова силно, че онзи се удари в стената и отскочи от нея. За финал Ричър заби главата си в носа му. Всичко приключи в този момент, а усилията на Ричър бяха подпомогнати от факта, че главата на мъжа се удари в писоара, преди тялото му да се свлече на пода. Това бе третата рана, която мафиотът получи, и така Ричър отбеляза своеобразен хеттрик. Човекът на Кросели изгуби съзнание и Ричър му пожела „лека нощ и късмет“.

Ричър успокои дишането си и хвърли един поглед в огледалото над мивката. По челото му имаше пръски кръв. Изми ги с хладка вода, разтърси глава като куче и се върна в салона. Джил Хемингуей и Криси стояха прави насред дансинга. Той им кимна към изхода. Двете тръгнаха към него, а той ги изчака на място.

— Къде е онзи тип? — попита Хемингуей.

— Претърпя злощастен инцидент — отвърна Ричър.

— Божичко!

Минаха покрай бара и закрачиха енергично по коридора, който водеше към изхода.

Прекалено късно.

Намираха се на три метра от вратата, когато тя се отвори и в рамката й се появиха четирима едри мъжаги в анцузи. Последва ги самият Кросели. Петимата спряха. Спря и Ричър, а зад него и Криси и Джил Хемингуей. Осмината застинаха на място в тесния коридор, по чиито голи тухлени стени бяха избили влажни петна.

— Ето че пак се срещаме, хлапе — ухили се Кросели който стоеше най-отзад.

В този момент лампите угаснаха.

 

 

Ричър не можеше да прецени дали очите му са отворени или затворени. Мракът бе толкова непрогледен, сякаш бе попаднал в отвъдното. Нещо повече, мракът бе съпроводен от пълна тишина. Тя бе толкова първична и абсолютна, защото всички шумове и звуци, характерни за съвременната действителност, бяха замлъкнали в един миг и бяха оставили след себе си сляпо шумолене и призрачен шепот, дошли като че ли от земните недра. За частица от секундата всички се озоваха от XX век в каменната ера.

Ричър чу Криси да прошепва зад гърба му:

— Ричър?

— Не мърдай — отвърна той.

— Добре.

— Сега се обърни.

— Добре.

Ричър чу влачене на крака по пода. Опита се да си спомни къде бе стоял първият човек на Кросели, преди да угаснат лампите. По средата на коридора, с лице към мен, на не повече от метър и половина. Той пренесе тежестта си върху левия крак и ритна с десния, силно, без конкретна цел, но с надеждата да уцели слабините на мъжа. Кракът на Ричър установи контакт с тялото на противника му частица от секундата по-рано от очакваното. Освен това не попадна в слабините, а по-надолу. В капачката на коляното най-вероятно. Което бе чудесно. При всички положения противникът щеше да се свлече на земята, а останалите трима да се препънат в него.

Ричър се извърна, намери опипом гърба на Криси, обгърна раменете й с дясната си ръка, а с лявата откри Хемингуей. След което ги побутна, или по-скоро задърпа, обратно към бара. Там се бяха включили съвсем слаби аварийни светлини, захранвани от батерии. Което означаваше, че не става въпрос за случайно натискане на ключа. Цялата сграда бе останала без електричество.

Ричър откри коридора към тоалетните и блъсна Криси напред, а Хемингуей задърпа след себе си към задната врата. Тримата излязоха през нея и се озоваха на улицата.

Която също бе потънала в мрак.

Продължиха с бърза крачка. Не можеха да избягат от горещината, но здравият разум и мускулната памет им подсказваха да се отдалечат колкото се може повече от задната врата и да се скрият в сенките. Сенките обаче бяха навсякъде около тях. По „Бауъри“ бе тъмно като в рог, от двете страни на улицата се издигаха потънали в мрак и тишина сгради, по-черни дори от нощното небе. Силуетите на небостъргачите, които се издигаха на четирийсет преки на север и на юг, се бяха слели почти напълно с хоризонта. Единствено обстоятелството, че закриваха звездите, помагаше на Ричър да определи местоположението им.

— Целият град е останал без ток — отбеляза Хемингуей.

— Чуйте! — каза Ричър.

— Какво?

— Именно. Милиарди електромотори са спрели да се въртят. Милиарди електрически вериги са прекъснати.

— Това е невероятно — каза Криси.

— Сега ще започнат проблемите — притесни се Хемингуей. — До един час ще станем свидетели на улични вълнения, палежи, грабежи… Вие двамата трябва да тръгнете на север час по-скоро. И по-бързо. Не тръгвайте на запад или на изток. Не използвайте тунелите. Не спирайте, докато не се озовете северно от Четирийсет и първа улица.

— А ти какво ще правиш? — попита Ричър.

— Ще се върна на работа.

— Но нали си отстранена?

— Не мога да стоя със скръстени ръце. А ти трябва да върнеш приятелката си там, където си я намерил. Мисля, че това е най-важното ти задължение.

Хемингуей се затича на юг и след броени секунди се скри от погледите им.

 

 

Уличните лампи по Грейт Джоунс стрийт не светеха, но Ричър и Криси завариха синия шевролет на мястото му. Вярно, изглеждаше сив и безформен, но никой не го бе докосвал. Криси отвори, двамата седнаха отпред, тя запали двигателя и включи на скорост. Не посегна към копчето за фаровете, което според Ричър бе напълно разбираемо. Подобен опит да прогони вездесъщия мрак изглеждаше неуместен. Или дори невъзможен. Големият град бе сякаш парализиран. Огромното му туловище изглеждаше неумолимо безразлично към миниатюрните човешки същества, които се щураха нагоре-надолу по него. А броят им растеше непрекъснато. Някъде се отваряха прозорци, а хората от по-долните етажи вече се спускаха по стълбите, излизаха навън, заставаха пред входовете на жилищата си и се оглеждаха с изумление. Горещината не отслабваше. Не се долавяха никакви признаци на захлаждане. Температурата наближаваше четирийсет градуса, а може би дори ги нахвърляше. И ако допреди малко живачният стълб се бе устремил надолу, сега вече нищо — нито вентилатори, нито климатици, нито каквито и да било други човешки изобретения — не му пречеше да поеме отново нагоре.

Грейт Джоунс стрийт се намираше на запад, затова Ричър и Криси прекосиха „Лафайет“ и Бродуей, след което продължиха по Източна трета улица. Криси караше бавно и внимателно, колата се движеше със скоростта на пешеходец. Тъмен силует на автомобил в мрака, един от малкото, които се срещаха по улиците. Може шофьорите да бяха решили да спрат и да изключат двигателите като част от всеобщата парализа. Светофарите също не работеха. Всяка нова пряка ги посрещаше по причудлив и дори фантасмагоричен начин, безмълвна и безучастна, пуста и сива, напълно неосветена, без една светлина наоколо. Завиха на север по „Ла Гуардия Плейс“, навлязоха в кръговото движение на Уошингтън Скуеър и се насочиха към кафенето, в което се бяха запознали.

Криси паркира на старото място и двамата с Ричър излязоха навън. Задухът и тишината мигом ги обгърнаха.

Кафенето бе потънало в мрак. Не успяха да видят абсолютно нищо през прашните тъмни витрини. Климатикът над вратата мълчеше. А вратата беше заключена. Ричър и Криси събраха шепи, опряха ги върху стъклото и се опитаха да надзърнат вътре, но не видяха нищо освен неясни силуети в мрака. Но вътре нямаше жива душа. Нито персонал, нито клиенти. Нищо чудно това да бе изискване, наложено от местните здравни власти. След като хладилниците не работеха, заведението не можеше да остане отворено.

— Къде биха могли да отидат приятелките ти? — попита Ричър.

— Нямам представа — отвърна Криси.

— Нали каза, че имате план?

— Ако на някоя от нас й излезе късметът, се чакаме тук в полунощ.

— Съжалявам, че не извади по-голям късмет.

— Всичко е наред.

— Все още сме на юг от Четирийсет и първа улица.

— Онези типове няма да те намерят в тъмнината.

— А ние ще намерим ли твоите приятелки?

— Защо да ги търсим? Ще дойдат тук в полунощ. А дотогава можем да се разходим и да се насладим на всичко това. Не мислиш ли? На мен ми се струва удивително!

Случващото се наистина бе удивително. И огромно като мащаб. Не просто една стая, една сграда, една улица или един квартал, а целият град бе потънал в мрак и летаргия. Имаха чувството, че е бездиханен и безжизнен, изкопаемо от някоя отдавна отминала епоха. Нищо чудно мракът да се бе разпрострял далече извън пределите на Ню Йорк. Нито една светлина не се виждаше на хоризонта. Нито на отсрещния бряг на реката, нито на юг, нито на север. Нищо чудно целият Североизток да бе останал без електричество. Дори цяла Америка. Или целият свят. Хората обичаха да говорят за разни секретни оръжия. Ами ако някой бе натиснал копчето?

— Да погледнем Емпайър Стейт Билдинг, искаш ли? — предложи Криси. — Може никога да не я видим без прожекторите.

— Добре — съгласи се Ричър.

— С колата.

— Добре.

Подминаха сградата на Нюйоркския университет, свиха по Девета улица и излязоха на Шесто авеню, където продължиха на север. Шесто авеню се бе превърнало в дълъг мрачен каньон, който завършваше с миниатюрно късче нощно небе на мястото, където започваше Сентрал Парк. Тук колите бяха още по-малко и всичките се движеха много бавно. Повечето бяха с изключени фарове. Като техния шевролет. Вероятно шофьорите им се поддаваха на някакъв инстинкт. Общо предположение. Стаден принцип. Неочаквано в съзнанието на Ричър пропълзя страх. Скрий се в тъмното. Не се показвай. Не бива да те видят.

На Хералд Скуеър, на мястото, където Бродуей пресича Трийсет и четвърта улица, вече имаше хора. Повечето се бяха събрали по средата на триъгълния площад, далече от сградите, и се опитваха да видят небето. Някои образуваха движещи се групички от превъзбудени, изпълнени с енергия хора и наподобяваха футболни и бейзболни фенове, напускащи стадиона след победа на любимия отбор. Витрините на „Мейсис“, най-големия магазин в света, стояха непокътнати. Засега.

Ричър и Криси продължиха към Западна трийсет и осма улица. Пропълзяваха бавно-бавно на всяко кръстовище, под всеки светофар, тъй като не знаеха дали да спрат, или да продължат. Оказа, че няма никаква опасност от катастрофа или какъвто и да било инцидент, защото всички се движеха бавно и внимателно, всички бяха твърде любезни: не, моля ви, след вас, само след вас. Очевидно цареше дух на разбирателство и взаимопомощ. По улиците поне. Ричър се запита колко ли дълго ще продължи това.

Свиха на изток по Трийсет и осма и излязоха на Пето авеню на четири преки северно от Емпайър Стейт Билдинг. Нямаше какво толкова да видят. Потънала в мрак основа, която по нищо не се различаваше от основите на околните сгради, а нагоре… нищо. Само мрак, непрогледен мрак. Паркираха на Пето авеню, на една пряка северно от Трийсет и четвърта улица, и излязоха от колата, за да разгледат по-отблизо прочутия небостъргач и да се ориентират в ситуацията. Трийсет и четвърта бе достатъчно широка и предоставяше панорамен изглед на изток и запад. Улицата бе потънала в мрак и в двете посоки, с изключение на оранжевото сияние на югоизток, където би трябвало да се намира Бруклин. Там горяха огньове.

— Започва се — отбеляза Ричър.

От север по Медисън авеню се появи полицейски автомобил, който пресече шестте ленти на Трийсет и четвърта улица. Светлините му сияеха необичайно ярко. Патрулката се скри от погледите им и край тях отново се възцариха тъмнина и тишина.

— Защо ли спря токът? — попита Криси.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Или мрежата се е претоварила, или мълния е ударила някоя подстанция. Или пък става въпрос за електромагнитен импулс в резултат на ядрена експлозия. А може някой да не си е платил сметката за тока.

— Ядрена експлозия?

— Това е обичаен и широко известен страничен ефект. Но не мисля, че става въпрос за ядрена експлозия. Щяхме да видим отблясъка. И ако бомбата беше избухнала по-наблизо, щеше да ни овъгли.

— Какъв точно военен си ти?

— Никакъв. Баща ми е морски пехотинец, а брат ми учи за офицер, но това са си те, а не аз.

— А ти какъв ще станеш?

— Нямам представа. Но си мисля, че от мен няма да излезе адвокат.

— Смяташ ли, че приятелката ти от ФБР беше права за уличните вълнения и грабежите?

— Едва ли ще се случи в Манхатън. Не и в същата степен, както в останалите квартали.

— Всичко наред ли ще бъде с нас?

— Всичко ще бъде наред — обеща Ричър. — Ако нещо се обърка, ще постъпим, както са правили хората едно време — ще изчакаме до сутринта.

 

 

Завиха по Трийсет и четвърта с намерението да се приближат максимално до Ийст Ривър. Спряха на осеян с боклуци триъгълник от тревни площи под магистралата „Франклин Д. Рузвелт“ и погледнаха към потъналата в мрак суша отвъд водната повърхност. Точно пред тях се простираше Куинс, Бруклин бе надясно, а Бронкс наляво. Пожарите в Бруклин се бяха разраснали. Куинс също гореше, както и Бронкс, но доколкото знаеше Ричър, в Бронкс винаги гореше нещо. Зад гърба им, в Манхатън, не се виждаше и едно пламъче. Засега. Но пък се чуваше вой на сирени. Гняв започваше да изпълва мрака. Може би заради горещината. Ричър се зачуди в какво ли състояние се намират в момента витрините на „Мейсис“.

Криси остави двигателя включен заради климатика. Резервоарът бе наполовина пълен. Блузата й скриваше напълно късите й панталонки. Сякаш не носеше нищо друго. Само блуза. Което беше страхотно, защото Криси бе много красива.

— На колко години си? — попита Ричър.

— Деветнайсет.

— Откъде си?

— От Калифорния.

— Харесва ли ти тук?

— Засега да. Тук все пак има сезони. Понякога е горещо, друг път студено.

— Най-вече горещо.

— А ти на колко години си? — попита тя.

— Не съм малолетен — отвърна Ричър. — Друго не ти трябва да знаеш.

— Така ли?

— Надявам се.

Криси се усмихна и изключи двигателя. Заключи вратата си, пресегна се и заключи и неговата. Ухаеше на чисто.

— Ще стане малко горещо тук — отбеляза тя.

— Надявам се — отвърна Ричър.

Той я прегърна през раменете, притегли я към себе си и я целуна. Знаеше как да го направи. Разполагаше с тригодишна практика в това отношение. Постави свободната си ръка върху извивката на бедрото й. Криси се целуваше страхотно. Устните й бяха топли и влажни, а езикът й неуморен. Целуваше се със затворени очи. Тя плъзна ръка под тениската му, прокара длан по гърдите му и я спусна към кръста. Върховете на пръстите й си проправиха път под колана на панталона му, което Ричър прие за окуражаващ знак.

Откъснаха се един от друг за миг, колкото да си поемат въздух, и продължиха. Ричър постави свободната си ръка върху коляното й и я плъзна по гладката кожа. Пръстите му — с изключение на палеца — продължиха от външната страна на бедрото, докато достигнаха бикините й, след което се плъзнаха надолу и се прехвърлиха върху другото коляно, което бе също толкова гладко и чувствено. Този път пръстите му бяха от вътрешната страна, а палецът от външната. През цялото това време Ричър се опитваше да си представи какво може да бъде по-приятно от топлата кожа на красиво момиче, но не успя. Този път стигна по-далече, докато пръстите му опряха в дебелия твърд шев между крачолите й в основата на ципа. Криси се притисна силно към ръката му, което Ричър прие в първия момент за предупреждение да не продължава по-нататък, но после осъзна, че Криси има съвсем друго предвид. Затова остави ръката си на място и дори я притисна още по-силно, докато Криси се търкаше в нея и едва не я повдигна от мястото й. Не след дълго тя ахна, остана без дъх и тялото й омекна. Докато Криси си поемаше въздух, Ричър започна да разкопчава блузата й — едно копче, второ, трето и така до последното.

Целунаха се отново и поставиха началото на нов маратон, при което свободната му длан се насочи към друго място. Първо се плъзна върху копринения й сутиен, а после и под него, за да го повдигне нагоре. Така малките й влажни гърди бяха изцяло негови. Устните му се насочиха към врата й, а после към зърната й. Ръката му се върна на предишното място и Криси започна отново да се търка в нея, бавно и продължително, бавно и продължително. Задиша с усилие и за втори път ахна, омекна и се отпусна върху Ричър, сякаш в тялото й не остана дори една здрава костица.

После постави ръка на гърдите му и го побутна назад, докато гърбът му не опря в прозореца. Ричър отново прие жеста й за упрек, но тя се усмихна загадъчно, сякаш знаеше някаква тайна, за която той дори не подозираше, и започна да разкопчава панталона му. Слабите й мургави пръсти се погрижиха за ципа му точно в мига, в който Ричър за пръв път осъзна напълно значението на израза „помислих, че съм умрял и съм попаднал в рая“. Главата й се наведе над скута му и Ричър почувства хладните й устни и език. Затвори очи, но мигом ги отвори отново с твърдото намерение да запомни и най-малката подробност от случващото се, къде, кога, как, кой, защо… най-вече защо, тъй като съзнанието му не откриваше абсолютно никаква логическа връзка между пристигането му на автогарата в Порт Оторити и попадането му в това омагьосано кралство. Ню Йорк, Ню Йорк, чудесен град, както се пееше в онзи стар мюзикъл на Ленард Бърнстейн. В това не можеше да има и капчица съмнение. Затова Ричър продължи да се озърта, за да запомни абсолютно всичко — реката, безформените силуети на сградите в далечината, огньовете на хоризонта, телените огради, бетонните колони на магистралата, която минаваше над главите им…

На трийсетина метра от тях, спотаен в мрака, стоеше някакъв мъж. Лунната светлина, отразена във водата, озаряваше тялото му. Вероятно двайсет и пет годишен, среден на ръст, с широки рамене и странна прическа, която се дължеше на непокорната му коса. Всъщност би трябвало да носи подобна коса много по-късо подстригана, но все пак годината бе 1977-а. В дясната си ръка държеше нещо.

Криси бе все така заета. Несъмнено бе най-добрата. Никоя не можеше да се сравни с нея. Абсолютно никоя. Ричър се зачуди дали „Сара Лорънс“ не е само девически, а смесен колеж. Можеше да се запише там. Сигурно не отстъпваше на Нюйоркския университет. Не че двамата с Криси щяха да се оженят или нещо подобно. Но вероятно момичето имаше приятелки. Или сестра. Всъщност сигурен бе, че има приятелки. Нали бе видял онези две блондинки. Те ще ме изчакат. Това е част от сделката. До полунощ оставаха два часа, които изведнъж му се сториха ужасно малко.

Непознатият се размърда в мрака. Заобиколи колоната. Върху обувките му падаше оскъдна светлина, но лицето му остана в сенките. Погледна сляпото място на деветдесет градуса, погледна в другата посока и пристъпи напред — бързо и уверено — към следващата колона.

Към шевролета.

Заобиколи втората колона само за да огледа новото сляпо място, след което отстъпи крачка назад и се сля с бетона. Отново стана почти невидим, но положи специални усилия да скрие онова, което държеше в ръката си, сякаш то бе твърде ценно или чупливо.

Криси действаше усърдно. И се справяше отлично. Да, сравнението с рая може би не беше достатъчно силно и красноречиво, за да опише онова, което Ричър изпитваше. Това бе сериозно подценяване на ситуацията. Огромно. Непростимо дори. Грешка, която можеше да предизвика дипломатически скандал.

Непознатият тръгна отново. Повтори същия ритуал. Погледна в едната посока, после в другата, притича до следващия стълб, който се намираше още по-близо до шевролета. Отново се сля със сенките и отпусна дясната си ръка, като внимаваше онова, което държи в нея, да не се допре до бетона.

В този миг обаче отражението на лунната светлина от водата го озари за миг.

И Ричър разбра какво е то.

На показалеца на дясната ръка на непознатия висеше револвер. Пръстът играеше ролята на закачалка за спусковата скоба. Оръжието изглеждаше леко издуто, разширено в горната си част като своя собственик. Ръкохватката му бе закръглена, а седемсантиметровата цев бе гладка. Вероятно бе модел „Булдог“ на „Чартър Армс“ с пет патрона в барабана. Най-честият избор на муниции бе .44 „Спешъл“ на „Смит & Уесън“ с бездимен барут. Механизмът бе с двойно действие, или самовзводен, както също го наричаха. Обслужването му бе много лесно. Този револвер не можеше да се похвали с кой знае каква точност, но отблизо не пропускаше.

Криси продължаваше да се труди усърдно. А онзи мъж излезе отново от сенките. Продължи да съкращава разстоянието до шевролета. Не откъсваше поглед от колата. Преди Ричър да се качи на автобуса в Поханг, майка му го бе накарала да прочете вестниците. Да прочете всичко за Ню Йорк. За поредицата от убийства. За Сина на Сам, наречен така заради откачените си писма, които бе подписвал с това име. Преди това обаче той бе известен с друго прозвище. Медиите го наричаха 44-калибровия убиец. Защото патроните, които използваше, бяха именно четирийсет и четвърти калибър. И то за револвер. „Булдог“, както бяха уточнили от полицейското управление на Ню Йорк.

Криси оставаше наведена над скута на Ричър. Крайно неподходящ момент да прекрати това, което бе започнала. Всъщност беше невъзможно. Нито физически, нито психически, нито в което и да било друго отношение. Не, изключено! Не и в този живот. Не и в който и да било живот. Непознатият впери поглед в тях. Ричър му отвърна. Той убива хора. Предимно двойки, които е изненадал в колите им. Прекрасен начин да умра, помисли си Ричър. Хайде, стреляй! Ще си отида щастлив. Възможно най-щастлив. Почивай в мир, Джак Ричър. Ти умря млад, но с усмивка на лицето.

Мъжът не помръдна. Стоеше на едно място и продължаваше да гледа.

Ричър също не отместваше поглед.

Мъжът не помръдна.

Двойки, които е изненадал в колите им.

Но тук не се виждаше двойка. Поне от мястото, на което бе застанал мъжът. Главата на Криси бе в скута на Ричър. Погледнато отвън, той бе сам в колата. Самотен шофьор, чиято кола се е повредила, отбива от пътя и се премества на другата седалка, защото там има повече място за краката му. Мъжът продължи да гледа. И Ричър продължи да гледа. Криси не спираше. Мъжът продължи към следващата колона. Към по-следващата. Не след дълго потъна в нощта.

В този момент Криси приключи с онова, което вършеше.

 

 

Двамата се опитаха да заличат щетите, доколкото бе възможно. Копчета, ципове, прически…

— По-добре ли беше от Блонди? — попита Криси.

— Откъде да знам? — отвърна Ричър.

— По-добре ли беше, отколкото да слушаш Блонди на живо на сцената в „Си Би Джи Би“?

— Много по-добре. И дума не става за сравнение.

— Харесваш Блонди, нали?

— Тя е най-добрата! Е, всъщност е в топ пет… или десет.

— Я, стига!

Криси запали двигателя и включи климатика на максимална мощност. Облегна се на седалката си и вдигна блузата си така, че струите по-хладен въздух да изсушат кожата й.

— Видях някого — каза Ричър.

— Кога?

— Току-що.

— Какво правеше?

— Надничаше в колата.

— Кой?

— Някакъв тип.

— Наистина ли? Побиват ме тръпки.

— Знам, че звучи зловещо — отвърна Ричър. — Много съжалявам, но трябва да намеря Джил Хемингуей. Трябва да кажа първо на нея. Тя има нужда от помощта ми.

— Какво трябва да й кажеш?

— Какво видях.

— А какво видя всъщност?

— Нещо, което тя трябва да узнае.

— Някой от хората на Кросели?

— Не.

— Защо е толкова важно?

— Защото тази информация може да й бъде от полза.

— Къде е сега тя?

— Нямам представа. Остави ме на Уошингтън Скуеър и ще продължа пеша. Обзалагам се, че е някъде северно от „Хюстън“.

— Ще се върнеш там, откъдето избягахме заради онези типове?

— Да го наречем разузнаване.

— Какво ще правиш?

— Най-лесният начин да открия Хемингуей е да намеря Кросели.

— Няма да ти позволя!

— И как ще ме спреш?

— Няма да ти позволя. Аз съм твоя приятелка. Поне до полунощ.

— На това ли ви учат в „Сара Лорънс“?

— И още как!

— Устройва ме — отвърна Ричър. — Ще се поразходим малко, ще видим какво ще излезе. Може и да я открием.

— Наистина ли?

— Сериозно.

— Защо?

— Такива са законите на физиката. Обстоятелството, че две тела се намират в движение, не увеличава вероятността те да се срещнат.

— Добре, но къде…?

— Да речем, на ъгъла на „Блийкър“ и Бродуей. Това може да увеличи вероятността от среща.

— Доста е далече от тук.

— Само на една пряка от „Хюстън“. Можем да тръгнем на юг, ако се наложи.

— Ние?

— Нали искаше да не се отделям от теб?

— Но това е лудост!

Ричър кимна.

— Разбирам — каза той. — Наистина разбирам. Ти решаваш. Можеш да ме оставиш на Уошингтън Скуеър. Нямам нищо против. Не мисля, че ще те забравя някога.

— Наистина ли?

— Ако приключа преди полунощ, ще дойда да се сбогуваме.

— Наистина ли няма да ме забравиш? Това е много мило.

— И освен това е самата истина. Ще те помня, докато съм жив.

— Разкажи ми повече за онзи тип, когото видя — помоли Криси.

— Мисля, че беше Сина на Сам.

— Ти си луд!

— Говоря напълно сериозно.

— И ти не направи нищо?

— Това беше най-разумното.

— На какво разстояние дойде?

— Шест-седем метра. Огледа добре колата и си тръгна.

— Сина на Сам е бил на шест метра от мен?

— Изобщо не те видя. Мисля, че затова ни подмина.

Криси се огледа в мрака и включи на скорост. След което каза:

— Издирването на Сина на Сам е работа на полицията, а не на ФБР.

— Но който съобщи полезна информация на ченгетата, ще получи червена точка — обясни Ричър. — Предполагам, че така стоят нещата.

— За каква информация става въпрос?

— Накъде тръгна той.

Зад тях прозвучаха сирени. Първо авеню, Второ авеню, наляво, надясно, напред, назад, полицаите бяха навсякъде. Ситуацията се обръщаше. Ричър долавяше промяната във въздуха.

— Ще дойда с теб — заяви Криси. — Заради преживяването. Това са големи събития, които винаги ще помним.

 

 

Излязоха отново на Трийсет и четвърта улица и поеха към центъра на Манхатън, към сърцето на мрака. В града бе все така тъмно като в рог, а самият той приличаше на огромно мъртво създание, рухнало по гръб. Вече се виждаха счупени витрини. По улиците сновяха групички и мъкнеха всевъзможни вещи. Профучаваха полицейски коли и пожарни автомобили с включени светлини и сирени, но светлините им не озаряваха мрака, а сирените им не стряскаха минувачите. Те просто се криеха по входовете, докато отминат патрулките и пожарните. Хората, които Ричър срещаше по улиците, му напомняха за нощни организми, които пълзят по труп, проникват през кожата, изследват тялото, започват да го разкъсват, да се хранят с него, да се възползват от хранителните му вещества, да рециклират материята, от която е съставено. Както мъртвият кит, полегнал на морското дъно, който осигурява прехрана на милиони морски създания.

Завиха на юг по Пето авеню при Емпайър Стейт Билдинг и продължиха бавно по средната лента. Минаха покрай няколко души, които вървяха по уличното платно. Двама носеха навит на руло килим, а трима товареха някакви кашони в багажника на голяма очукана кола. Когато стигнаха Двайсет и трета улица, свърнаха вляво по Бродуей, подминаха призрачния силует на небостъргача „Флетайрън“ и продължиха на юг. Прекосиха Четиринайсета улица и се озоваха на вражеска територия. Колкото по на юг отиваха, толкова по-тежко ставаше положението. Бродуей се стесняваше и наподобяваше черен ров през черно поле. Имаше счупени витрини и много хора, които се движеха на групи бързо и потайно, почти не се забелязваха. Издаваха ги единствено пламъчетата на цигарите им. Пресякоха Четвърта, а после и Трета улица, когато Криси започна да намалява скоростта, а Ричър каза:

— Промяна в плана. Мисля, че е по-добре да отидем на „Блийкър“ и Шесто авеню.

— Защо? — попита Криси.

— За какво според теб Кросели се притеснява най-много в момента?

— За това, което се притесняват и всички останали. Да не би някой да му открадне стоката. Ако изобщо държи някаква стока у себе си.

— Мисля, че държи. Как иначе ще изкарва някакви пари между „Хюстън“ и Четиринайсета? Вероятно рекетира търговци, като им предлага закрила, и държи проститутки, но със сигурност пласира и дрога. Трябва да я е скрил някъде. Но къде? Не и в дома на баба си и дядо си в „Малката Италия“, защото тя се намира южно от „Хюстън“.

— Доста добре познаваш града.

— Проучих го от разстояние. Кросели тръгна на запад от „Уейвърли“. След онзи инцидент, когато зашлеви Хемингуей. Насочи се към Шесто авеню. Явно възнамеряваше да проведе няколко телефонни разговора. Посветени на мен. Затова смятам, че офисът и складът му се намират някъде там.

— И според теб Хемингуей знае точния му адрес?

— Не се съмнявам. Не се съмнявам и че го наблюдава в момента. Предполагам, че никой не й е възложил някоя по-сериозна задача тази вечер, защото все пак е отстранена от служба. Предполагам, че наблюдава мястото на своя глава. Сигурно се надява някой да се опита да ограби офиса на Кросели, за да може да се намеси. Може дори да завари Кросели да се защитава срещу обирджиите. Така би се издънил, защото това не е влизало в сделката, която е сключил. Има неща, пред които полицията не може да си затвори очите.

— Няма да му е трудно да се защити. Нали разполага с дванайсет души.

— Вече са десет — уточни Ричър. — Двама са в болница. Или се опитват да стигнат там. Ние обаче не се интересуваме от тях. Нашата цел е Хемингуей.

— Не е лесна работа да откриеш конкретна жена в този мрак.

— Но можем да опитаме.

Продължиха напред към „Хюстън“, подминаха големия магазин за автомобилни аудиоуредби, чиито витрини бяха изпочупени, а рафтовете — опразнени. Завиха надясно и продължиха на запад към пустите, потънали в мрак улици на „Сохо“. Отляво, една след друга, се нижеха „Мърсър“ и „Грийн“, „Устър“ и „Томпсън“, „Съливан“ и „Макдугъл“… Завиха надясно по Шесто авеню и се насочиха на север към мястото, където се пресичаха „Блийкър“, „Даунинг“ и „Минета“ и образуваха кръстовище с шест лъча. Магазините в квартала бяха толкова малобройни и западнали, че дори мародерстващите банди не бяха обърнали внимание на някои от тях. Вратите на други зееха разбити, а рафтовете им пустееха. Ричър погледна на север, Шесто авеню бе същият дълъг черен тунел, както и по-рано, и завършваше със същия малък, тесен правоъгълник нощно небе.

— Да спра ли тук? — попита Криси.

— Нека минем още няколко преки — отвърна Ричър.

— Нали каза, че ще се помотаем наоколо и тя сама ще ни намери.

— Промяна в плановете. Рискове на професията.

— Разбирам всичко, все пак следвам английска филология.

— Дай ми само пет минути, става ли?

— Добре — отстъпи Криси.

Петте минути се оказаха излишни. Справиха се за по-малко от шейсет секунди. Завиха наляво по „Даунинг“, после надясно по „Бедфорд“ и отново надясно по „Кармайн“ и Ричър зърна на десния тротоар светла кожа и руса коса. Посочи мястото и Криси наби рязко спирачките. Джил Хемингуей излезе от сенките и се наведе над прозореца на Ричър като сеулска проститутка, която предлага услугите си на американски войник.

 

 

Ричър очакваше Хемингуей да се ядоса на повторната му поява, но това не се случи. Явно се е почувствала уязвима, предположи той. Или е попаднала в плен на собствената си фикс идея. Това като че ли бе по-близо до истината.

— Офисът му тук ли е? — попита Ричър.

Тя посочи две големи тъмни врати от другата страна на улицата. Те бяха високи и широки, приличаха на порти, през които някога са минавали конски фургони или файтони. На дневна светлина цветът им вероятно бе тъмнозелен. В дясната порта бе вградена малка врата, достатъчно голяма през нея да мине човек. Вероятно това са били вратите, които някога са водели към вътрешния двор. Самата сграда бе двуетажна. Офисите най-вероятно се намираха на втория етаж. Или пък там бяха складовете. Зад тази сграда се издигаше друга, по-висока и масивна, но потънала в мрак. Тухлена църква или нещо подобно.

— А той тук ли е? — попита Ричър.

Хемингуей кимна.

— Колко души има с него?

— Сам е.

— Наистина ли?

— Той се занимава с рекет и закрила. Освен с всичко останало. Ситуацията изисква да се погрижи за интересите на своите клиенти. Затова всичките му хора са навън и охраняват техните магазини, ресторанти и прочие.

— Не знаех, че и това е част от бизнеса. Мислех, че е чиста проба изнудване.

— Така е, общо взето, но все пак Кросели трябва да се грижи и за реномето си. Само така ще продължи да дои жертвите си. Погромите вече започнаха. Много магазини и заведения ще бъдат разграбени. А това означава, че няма да получи пари от собствениците им. Един умен човек на негово място би се погрижил най-напред за сигурността на паричния поток.

Ричър се обърна и погледна към вратите.

— И ти се надяваш някой да ги разбие и да влезе вътре?

— Нямам представа защо се забавиха толкова много. Това е проблемът с уличните отрепки и наркоманите. Не може да се разчита на тях.

— Какво държи там?

— По малко от всичко. Не държи големи наличности, защото при необходимост бързо получава доставки по магистралата „Търнпайк“ и тунела „Холанд“. Нали на това ги учат днес в колежите по бизнес администрация, да управляват складовите си наличности. Все пак се обзалагам, че вътре има запаси за една седмица.

— Пречим ли ти тук? Искаш ли да паркираме на друго място?

— Трябва да се приберете у дома. Това не е ваша работа.

— Искам да говоря с теб.

— За какво?

— За Сина на Сам.

— Кросели не ти ли стига?

— Видях го!

— Кого?

— Видях мъж с револвер „Булдог“ в ръката да наднича в паркирани коли.

— Къде?

— На брега на Ийст Ривър при Трийсет и четвърта улица.

— А ти разбираш от оръжия, нали? — отвърна Хемингуей. — Понеже си морски пехотинец и прочие…

— Баща ми е морски пехотинец — уточни Ричър. — Револверът беше същият модел, за който полицията съобщи.

— Но е било тъмно като в рог.

— Луната и звездите светеха и се отразяваха във водата.

Хемингуей се наведе още няколко сантиметра и погледна към Криси.

— И ти ли го видя?

— Не — отвърна момичето.

— Как е възможно?

— Не гледах в тази посока.

— Не знам какво да правя — призна Хемингуей. — Да речем, че наистина си го видял, но какво от това? И бездруго знаем, че Сина на Сам е в Ню Йорк. Нали тук издебва жертвите си? Фактът, че си го видял, не ни дава никаква нова информация. Трябва ни нещо повече. Трябва да разберем кой е той. Ти имаш ли представа кой е той?

— Не — отвърна Ричър, — но имам представа кой е бил.

 

 

Паркираха на „Блийкър“ с намерението да се върнат пеша и да се присъединят към Хемингуей, която остана в скривалището си от другата страна на улицата. Изведнъж обаче „Блийкър“ се изпълни с хора. Едни вървяха на групи, други по двойки, а някои носеха твърде тежки предмети и се оглеждаха за други начини да се придвижат по-нататък. За някой малък автомобил например, идеален за пренасянето на голям телевизор. Ричър и Криси стояха на метър от шевролета, чиито врати бяха затворили, но не и заключили, когато част от минувачите се загледаха в тях. Двама младежи превиваха гърбове под огромен кашон, върху който пишеше „Сони“. Не откъсваха очи от колата, но Ричър ги подкани:

— Продължавайте, момчета.

Прегърбената сумтяща сянка в мрака отляво попита:

— Ами ако не продължим?

— Тогава ще ви сритам задниците и ще ви взема телевизора.

— Няма ли поне да ни откараш донякъде?

— Продължавайте да вървите — повтори Ричър.

Те обаче не го послушаха. Оставиха внимателно кашона на земята и се изправиха. Две тъмни фигури в мрака, които дишаха тежко-тежко. Дори от такова близко разстояние — не повече от два метра — Ричър трудно можеше да ги разгледа добре, но все пак виждаше, че ръцете им не посягат към джобовете, което беше добре. Защото означаваше, че схватката ще се проведе с голи ръце, което го устройваше. Той бе израснал в среда, изпълнена с насилие. Не можеше да опише по друг начин Корпуса на морската пехота. На съвсем ранна възраст бе научил уроците си в това отношение, в резултат на което не бе губил бой повече от десет години, и то срещу деца на други морски пехотинци, както и срещу местни хлапета от всички краища на света, които смятаха, че децата на американските военни не са нещо повече от тях, и се опитваха да го докажат на практика. Обикновено безуспешно. Две отрепки на потънала в мрак нюйоркска улица едва ли щяха да представляват сериозен проблем, освен ако не носеха ножове или пистолети, което Ричър нямаше как да разбере на този етап.

Младежът отдясно каза:

— Може да вземем момичето с нас. И да се позабавляваме.

— Дай ни ключовете и никой няма да пострада — добави онзи отляво.

Това бе ключовият момент. Факторът изненада винаги се отразяваше добре. А закъснението винаги се отразяваше фатално. Онези, които оставяха ситуацията да следва естествения си ход, сами си просеха неприятностите. Ричър пристъпи към младежа отляво, направи две бързи крачки като защитник, който атакува търкалящата се по земята топка в бейзбола. С тази разлика, че не намали скоростта. Вдигна ръка, сви я в лакътя, насочи я напред и буквално прегази своя противник. Лакътят му се заби в лицето на мъжа отсреща и носът му разцъфна в червено. Ричър се завъртя и се насочи към втория противник, който обаче се уплаши и му обърна гръб с намерението да побегне. Ричър го удари с всичка сила по гърба и младежът полетя във въздуха като блъснат от камион. Падна на земята. Ричър го изрита в главата и онзи не помръдна повече.

Ричър провери джобовете им. Нямаха нито ножове, нито пистолети, което не бе изненадващо. Сами си бяха виновни. Трябваше да отминат. Ричър довлачи едното тяло до другото и положи двамата крадци рамо до рамо, след което вдигна тежкия кашон като борец в цирка, направи две крачки и го пусна върху главите им от височината на кръста си.

— Защо го направи? — попита Криси.

— Такива са правилата — обясни й Ричър. — Не е достатъчно да победиш. Другият трябва да разбере ясно и категорично, че е загубил.

— На това ли ви учат в морската пехота?

— Общо взето.

— Ще потрошат колата, когато дойдат на себе си.

— Няма. Ще им прилошее, ще повърнат и ще запълзят по улицата. А ти отдавна ще си напуснала квартала.

Затова Криси заключи колата и те се върнаха на „Кармайн“, на мястото, където ги очакваше Хемингуей.

— Нещо ново? — попита Ричър.

— Засега нищо — отвърна тя.

— Може би трябва да наемем някого. По „Блийкър“ има достатъчно хора.

— Така бихме подпомогнали извършването на престъпление.

— Целта оправдава средствата.

— Разкажи ми повече за онзи тип с револвера.

— Ще ти бъде ли от полза?

— Зависи какво си видял.

— Беше тъмно — започна Ричър. — Естествено…

— Но?

— На възраст беше около двайсет и пет. Бих го описал като средно висок с широки рамене и гърди, блед, с чуплива, непокорна коса.

— И с четирийсет и четири калибров „Булдог“ в ръката.

— Повечето револвери от този модел са именно четирийсет и четвърти калибър. Но, уви, не притежавам рентгеново зрение.

— На какво разстояние стоеше от теб?

— В един момент дойде на не повече от шест метра.

— Колко дълго го наблюдаваше?

— Двайсет секунди може би.

— Двайсет секунди от шест метра… — замисли се Хемингуей. — В непрогледен мрак? Не знам дали ще свърши работа. Тази нощ ще получим хиляди сигнали. Хората буквално превъртат от страх в тъмното.

— Беше преминал военно обучение — продължи Ричър.

— Какво обучение?

— Придвижваше се, като използваше прикритията, които му предоставя заобикалящата го среда. Той е бивш военен. Служил е в пехотата.

— Много мъже са служили в пехотата. Чувал ли си за Виетнам?

— Прекалено млад е. Навършил е пълнолетие преди шест-седем години, а по това време броят на мобилизираните вече намаляваше. Човек трябваше да е голям карък, за да го вземат в армията. Освен това не мисля, че е участвал в бойни действия. Виждал съм доста хора, върнали се от Виетнам. Те се държат по различен начин. А този тип знаеше нещата само на теория. И беше получил съответното обучение, разбира се. Притежава талант, движи се ловко, но животът му никога не е зависил от това. Убеден съм. Не мисля, че е бил морски пехотинец. Те не се промъкват така. Затова смятам, че е служил в армията. И най-вероятно е бил в Корея. Тази страна оставя характерен отпечатък. Мисля, че е преминал основното си обучение в пехотата, след което е специализирал бойни действия в градска обстановка. Подозирам, че е бил дислоциран в Сеул. Получава се необикновена комбинация, но съм я виждал прекалено често, за да я сбъркам с нещо друго. Била ли си някога там? Сеул те учи да се движиш по определен начин. Той обаче е напуснал армията преди най-малко две години — носи косата си дълга, наддал е няколко килограма… Мисля, че се е записал доброволец на осемнайсет-деветнайсет, след което е служил в продължение на три години. Това е мое предположение, разбира се.

— Много подробно предположение.

— Може да послужи като отправна точка… като филтър. Нека проверят дали някой от заподозрените не отговаря на тези условия.

— И си разбрал всичко това за някакви си двайсет секунди в непрогледен мрак?

— С какво друго разполага полицията?

— Може би ще успея да ги убедя да се вслушат в думите ти.

— Да предположим, че им помогнем. Да предположим, че пипнат този тип. Това ще ти се отрази ли благоприятно?

— Разбира се.

— А най-лошото, което може да ти се случи?

— Да решат, че се хващам като удавник за сламка.

— Ти решаваш.

— Трябва да опитате — намеси се Криси. — Някой трябва да спре този тип.

Хемингуей замълча.

 

 

Тримата продължиха да чакат, застанали един до друг в тесния вход на сградата срещу офиса на Кросели. Абсолютно нищо не се случваше. Чуваха сирени, откъслечни фрази от разговорите на минувачите по „Блийкър“, които им звучаха като новинарски заглавия. Температурата бе спаднала до трийсет и два-три градуса. Осветлението на Шей Стейдиъм също бе угаснало в края на шестия ининг на мача между „Метс“ и „Къбс“ при резултат два на един. Пътниците в метрото бяха прекарали няколко кошмарни часа в капана на подземните тунели, но малко по малко бяха успели да се доберат до повърхността. Обирджиите използваха вериги и въжета, които завързваха за колите си, за да откъртят решетките на магазините. Бяха ограбили дори „Брукс Брадърс“ на Медисън авеню. Квартали като „Краун Хайтс“ и „Брънзуик“ вече горяха. Хиляди вандали бяха арестувани, но имаше и пострадали полицаи.

Когато покрай тях мина и последният минувач и „Кармайн“ отново потъна в тишина, часовникът в главата на Ричър започна да отмерва последните минути до полунощ.

— Ще те изпратя до колата — прошепна той на Криси. — Приятелките ти те чакат.

— Тук ли ще останеш? — попита тя.

— Най-вероятно. Вече изпуснах автобуса.

— Смяташ ли, че пътищата са отворени?

— И още как! Властите предпочитат хората да напуснат града.

— Защо?

— Така ще трябва да хранят по-малко гърла.

— Има логика — призна Криси.

Тръгнаха заедно към ъгъла и свиха по пряката, където шевролетът ги очакваше непокътнат. Двамата младежи с телевизора лежаха на улицата, все така затиснати от кашона. Като герои от анимационен филм. Още дишаха.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Ричър.

— Не — отвърна Криси. — Разбрахме се да се върнем сами. Това също е част от сделката.

— Знаеш ли как да напуснеш града?

— Нагоре по Шесто авеню, после по Четвърта улица.

— Ясно.

— Обещаваш ли да се грижиш за себе?

— Обещавам — отвърна Ричър. — Ти също. Никога няма да те забравя.

— Ще ме забравиш.

— Да се видим след една години и да проверим?

— Става. Да видим кой ще си спомни. Същата вечер на същото място. Съгласен?

— Ще бъда там — обеща Ричър.

Криси се качи в колата и се отдалечи от плетеницата от ръце и крака зад нея. Зави по Шесто авеню и му махна през прозореца. После изчезна.

 

 

— Ще я включа директно в системата — каза Хемингуей. — Твоята информация, имам предвид. Това е най-правилното решение. Ченгетата, разбира се, няма да й обърнат внимание, но тя ще бъде там. И след това ще мога да им натрия носовете, да им натякна: казах ли ви? Ще спечеля някоя и друга червена точка. А може би дори нещо повече. На човек винаги му става приятно, когато разбере, че е бил прав. Макар и със закъснение.

— Това е добре — каза Ричър. — Ще стесни кръга на заподозрените.

— Въпреки това трябва да пипна Кросели.

— Сина на Сам няма ли да ти реши проблемите?

— Трябва ми Кросели.

— Защо?

— Мисълта за него ме изгаря отвътре.

— Чела ли си една книга — „Моби Дик“?

— Да… Разбрах какво имаш предвид. Да, признавам, че Кросели е моят голям бял кит. Да, той се е превърнал в нещо като фикс идея. Но какво мога да направя? Какво може да направи който и да било човек, когато китът го е натиснал с опашка по главата?

— Така ли се чувстваш? Сякаш китът те е натиснал по главата?

— Точно така се чувствам.

— Да се спазарим за нещо — предложи Ричър.

— Какво?

— Трябва ми някакъв транспорт, за да напусна града.

— Кога?

— Колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че брат ми вече се притеснява за мен. Искам да го избавя от мъките му.

— Не съм диспечер в таксиметрова компания.

— Но имаш кола.

— Не съм шофьор под наем.

— Но можеш да ми я дадеш назаем.

— И как ще ми я върнеш?

— Не знам.

— Имаш ли изобщо шофьорска книжка?

— Не съвсем.

— В такъв случай не мога да ти дам колата.

— Добре — каза Ричър.

— А ти какво щеше да направиш за мен?

— Представи си, че в сградата на Кросели проникне неидентифициран заподозрян. Това ти дава възможност да влезеш вътре. А после въпросният заподозрян успява да избяга, тъй като ти си прекалено заета с опазването на намерените веществени доказателства.

— Чакам вече два часа да се случи тъкмо това. Но, уви, не се получава.

— Аз мога да го направя.

— Но ти си едва на шестнайсет!

— Какво значение има?

— Предложението ти може да се класифицира като провокиране на престъпление с цел неговото разкриване. Което е много лошо. Още по-лошо е, когато е замесен непълнолетен.

— Кой ще разбере? Освен теб и мен, имам предвид.

— Няма да мога да те изведа от града.

Ричър се замисли, после каза:

— Може би трябва да внесем някои промени в плана.

— Какъв план? — възкликна Хемингуей. — Ние нямаме никакъв план.

— Като че ли ще бъде най-добре друг, а не ти да открие нещата в склада на Кросели. Намесата ти може да накара адвокатите му да развият тезата за лично отмъщение от твоя страна. Може би е най-добре изобщо да не замесваме Бюрото. По-добре да използваме местната полиция. Не смяташ ли? В случая можем да разглеждаме полицейското управление на Ню Йорк като независим играч, който няма зъб на Кросели. И никой няма да възрази, ако ченгетата попаднат на наркодилър и стоката му. Никой няма да отрече. Кросели и адвокатите му ще трябва да приемат нещата такива, каквито са. Твоите хора ще потулят сделката, която са сключили, и ще признаят, че си била права през цялото време. А ти на свой ред ще получиш медал вместо отстраняване.

— Местната полиция си има достатъчно работа тази вечер.

— Но те имат и отдел за борба с наркотиците, нали? Свържи се с тях. Разбери колко време ще им трябва да реагират на сигнала и ще се опитаме да се съобразим. Аз ще вляза пръв, ти ще ме последваш и ще държиш ситуацията под око, докато се появят ченгетата. После двамата с теб ще се измъкнем и ще ме откараш на север. През това време нюйоркската полиция ще работи по случая — изцяло в твоя полза, между другото — и когато се върнеш в града, шефовете ти ще те извикат на червения килим.

— Колко на север искаш да отидеш?

— „Уест Пойнт“. Малко по-нагоре по реката.

— Знам къде е.

— Имаме ли сделка?

Хемингуей не отговори.

 

 

Трийсетина минути по-късно, когато стрелките на часовника наближаваха един през нощта, Хемингуей все пак отстъпи. Планът им обаче бе изложен на опасност от провал още в самото начало. Първо не успяха да открият работещ уличен телефон. Провериха по „Кармайн“ първо в едната, после в другата посока, излязоха на ъгъла със Седмо авеню, после на „Блийкър“ и на Шесто, но нито един обществен телефон не работеше. Нямаха представа дали това се дължи на спирането на тока или на немарливостта на местните власти. Хемингуей не пожела да обикаля повече квартала, тъй като се притесняваше, че в нейно отсъствие може да се случи нещо важно в офисите на Кросели. Затова се върна на наблюдателния си пункт на „Кармайн“, а Ричър продължи сам. Прекоси Шесто авеню и откри работещ телефон на ъгъла на Минета стрийт и Минета Лейн.

Беше прекалено тъмно да различи цифрите, затова набра нула, за да се свърже с централата, и изчака дълго, преди да се чуе гласът на оператора. Помоли да го прехвърлят към Шести полицейски участък и зачака отново, този път по-дълго дори, преди някой да излае в слушалката:

— Да?

— Искам да съобщя за незаконно притежание на наркотици в Уест Вилидж.

— Какво? — възкликна гласът.

— Току-що разбиха цял склад с дрога на „Кармайн“.

— Има ли жертви?

— Не.

— Някой изложен ли е на опасност?

— Не.

— Има ли пожар?

— Не.

— Тогава не ми губи времето — каза гласът и затвори.

Ричър остави слушалката и се върна обратно. Беше един през нощта, а температурата надхвърляше трийсет градуса. Предаде новината на Хемингуей, която кимна в мрака и отвърна:

— Трябваше да го предвидим. Предполагам, че не разполагат със свободни полицаи.

— Може да се наложи да използваме твоите хора.

— Забрави. Дори няма да отговорят на обаждането ми.

— Онзи касетофон на сестра ти още ли е у теб? — попита Ричър.

— Не е на сестра ми, мой си е.

— Още ли е у теб?

— Защо?

— Може би ще успея да го запиша как се хвали.

— Ти?

— Теб те изключваме, за да не изглежда случилото се като лична вендета.

— Не мога да ти позволя. Вие двамата, лице в лице? Имам съвест все пак.

— Какво може да ми направи?

— Да те пребие до смърт.

— Той е важен мафиот — отвърна Ричър. — Има си горили за тази работа. Което означава, че не се занимава с подобни неща. Което означава, че е изгубил форма. Може да си приказва колкото иска, но не може да ми направи нищо. Нали го видях на „Уейвърли“. Всяко дванайсетгодишно хлапе от Филипините може да му отмъкне обяда необезпокоявано.

— На това ли ви учат в морската пехота?

— Аз не съм морски пехотинец.

— Как ще влезеш?

— Предполагам, че църквата отзад е заключена?

— Тази нощ със сигурност. Ако не и всяка нощ.

— Ще измисля нещо.

— Как би постъпил един военен?

— От морската пехота или от армията?

— От армията.

— Би поискал артилерийска поддръжка. Или въздушен удар.

— А от морската пехота?

— Би подпалил огън. Това обикновено изкарва противника от укритието му доста бързо.

— Не можеш да го направиш.

— Аз не съм от морската пехота — повтори Ричър.

Той погледна към отсрещния тротоар. Прозорците на втория етаж бяха потънали в мрак. Което означаваше, че Кросели може да е там и да оглежда улицата. Но да не вижда почти нищо. Човек, застанал в тъмна стая, има предимство, когато оглежда окъпана в светлина улица. Човек, застанал в тъмна стая, може да не си прави труда да оглежда потънала в мрак улица.

Ричър прекоси „Кармайн“ и се озова пред двойната порта. Прокара длан по дървото, което се оказа грапаво като шкурка. Петдесетгодишен слой боя плюс петдесетгодишен слой прах, дим, мръсотия. Почука първо с нокти, после с кокалчета. Дървото бе старо, дебело, солидно, вероятно докарано преди сто години от някоя вековна гора на запад. Потърси пантите, но не успя да ги открие. Намери бравата и прокара палец по нея. Беше малка и кръгла, направена от силно износен месинг, а патронът бе „Йейл“. Нищо чудно ключалката да бе на възрастта на боята.

Ричър се върна при Хемингуей и каза:

— Портата е дебела седем-осем сантиметра, а малката врата е направена от цяла дъска. Дървесината изглежда качествена и нищо чудно вече да е твърда като камък.

— В такъв случай армейският подход ми се струва единственото решение.

— Не мисля. Малката врата се отваря навътре. Патронът е стар модел на „Йейл“ отпреди петдесет години. Дървото е толкова твърдо, че едва ли са си направили труда да пробият нова дупка в него. Не и толкова отдавна. По онова време хората не са обръщали много внимание на сигурността. Обзалагам се, че ключалката не е вкопана, а е монтирана направо върху дървото от другата страна на вратата. Като в старите къщи. Езикът се намира в малка желязна кутийка, която се държи на два винта.

— Ще има още една врата. Когато прекосиш двора и се опиташ да влезеш в сградата. И там бравата може да е по-нова.

— Ще почукам и ще разчитам на вродения си чар.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Това е най-малкото, с което мога да ти се реванширам. Нали те издъних по-рано. Тогава можеше да постигнеш нещо. Щеше да приемеш плесницата и да го оставиш да говори.

— Той вече бе открил микрофона.

— Но пък е доста арогантен. Има огромно его. Може би щеше да продължи да говори независимо от всичко.

— На това се надявах.

— В такъв случай позволи ми да оправя нещата.

 

 

Ричър се завъртя, повдигна тениската си и оголи гръб. Миг по-късно почувства топлите пръсти на Хемингуей да се плъзгат под колана на панталона му, да улавят ластика на гащетата му и да пъхат там малкия касетофон. После дланите й се плъзнаха към лопатките и раменете му в нещо като прегръдка. Ричър почувства дъха й на врата си. Хемингуей го завъртя с лице към себе си и едната й ръка повдигна тениската му и улови микрофона, за да го прикрепи на мястото му. Тя го постави на гърдите му и задържа ръката си там. Между дланта й и кожата му нямаше нищо освен миниатюрно късче технология.

— Бях го скрила в сутиена си — обясни тя. — Ти обаче нямаш сутиен.

— Каква изненада — възкликна Ричър.

— И няма какво да държи микрофона.

Ричър почувства капчиците пот, избили между гърдите му и ръката й.

— Имаш ли лейкопласт в чантата? — попита той.

— Умно хлапе — отвърна Хемингуей.

Тя притисна чантата си с лакът и затършува в нея с една ръка. При това протегна врат, за да огледа съдържанието й по-добре, в резултат на което челото й докосна устните му, съвсем за кратко, като целувка. Косата й бе влажна, но ухаеше на ягоди.

Хемингуей метна чантата си през рамо. В ръката си държеше нещо, което шумолеше леко. Лейкопласт, предположи Ричър, все още в стерилната си опаковка. Взе го от ръката й и го разтвори в тясното пространство между лицата им. После тя закрепи с негова помощ микрофона във вдлъбнатината между гръдните му мускули. Притисна адхезивната лента, веднъж, втори път, после извади ръцете си изпод тениската му и я приглади.

Накрая Хемингуей опря пръсти върху гърдите му, както Кросели бе постъпил с нея, и натисна силно върху влажния памучен плат.

— Ще го намери — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърна Ричър. — Докосне ли ме, ще го смажа от бой.

Хемингуей замълча.

— Така правят морските пехотинци — обясни Ричър.

* * *

Мракът не бе на негова страна. Ни най-малко. Ричър застана на срещуположния тротоар като спринтьор на пистата, който обаче не може да види финалната права. Налагаше се да коригира курса в движение. Затича се бавно и тромаво — от една страна, заради тъмнината, а от друга, защото бе слаб спринтьор — и след три крачки видя голямата порта, а след още две по-малката врата, вградена в нея. Последна крачка и Ричър видя ключалката. Изрита я, като стовари върху нея всичката мощ на стоте си килограма, умножена от ускорението на крака му и от факта, че цялото му тяло се движеше, ако не бързо, то поне енергично.

Това се оказа достатъчно. Малката врата отскочи навътре без никакво усилие — или така поне му се стори — и Ричър премина през зейналата черна рамка. Озова се в толкова тъмен вътрешен двор, че не успя да различи абсолютно нищо в него.

Почувства паветата под краката си и вкисналия мирис на боклук. Отляво, отдясно и пред него се издигаха високи черни стени.

Той тръгна пипнешком покрай стената отдясно, докато не се озова в задната част на двора, където откри врата. Гофрирано стъкло в горната част, талашитен или пластмасов панел в долната, гладка стоманена дръжка и брава, която изглеждаше доста по-нова от онази на входа. Стъклото вероятно бе закалено и подсилено с телена мрежа. Ключалката бе вкопана във вратата, а езикът влизаше в рамката. Съвсем друга история.

Ричър изчака, за да види дали Кросели ще слезе и ще му отвори сам. Което бе напълно възможно. Сигурно бе чул разбиването на малката врата. Но въпреки това не бе слязъл. Ричър изчака три минути. Дишаше усилено, оглеждаше се с широко отворени очи. Много му се искаше да започне да различава предметите в мрака.

Пристъпи към вратата и започна да я опипва с ръце. Панелът под стъклото можеше да се окаже слабото й място. Вероятно бе от талашит, дебел не повече от сантиметър, закрепен за рамката с помощта на полукръгли профили. Ричър носеше обувките, които бе купил на летището в Лондон преди време, солидни, с кантове и метални бомбета отпред. Тази нощ ги бе използвал, за да разбива глави и колене. Талашитът нямаше да ги спре. Направи крачка назад и натисна леко с крак, за да запомни мястото, където да ритне. В следващия миг започна — бам, бам — да рита в ъглите на шперплатовия панел, яростно и шумно, докато дървото не се разцепи, а профилите не изскочиха от местата си.

После спря и се ослуша.

От вътрешността на сградата не долиташе нито звук.

Което беше лошо. Ричър предпочиташе да се срещне лице в лице с Кросели още на партера. Не искаше да се качва по стълби, а на върха да го чака застанал нащрек противник.

Изчака още малко.

Нито звук.

Ричър приклекна, опря гръб на рамката и натисна панела с лакът, докато той не подаде и не се отвори навътре като миниатюрна врата, окачена не на панти, а на няколко оцелели пирона. Завъртя се, промуши през отвора едната си ръка и рамото, пресегна се и потърси пипнешком дръжката на бравата. Намери я доста лесно. Имаше ръце на горила. На всички снимки от детството му китките му стърчаха поне десет сантиметра от ръкавите.

Вратата се отвори. Ричър се изправи и отстъпи крачка назад към двора. За всеки случай. Отвътре обаче не долетя нито звук. Кросели не се показа. Ричър не виждаше нищо. Само мрак. Въздухът в сградата бе горещ и застоял.

Ричър пристъпи вътре и се озова в тясно помещение, наподобяващо фоайе. Подът му бе покрит с плочки. Ричър пристъпи с единия крак, после с другия и напипа най-долното стъпало. Вляво имаше парапет. Отсрещната стена се намираше на по-малко от метър. Беше покрита с блажна боя, мокра от капчиците конденз.

Ричър тръгна по стълбите с протегната напред дясна ръка. С лявата се държеше за парапета. Площадката бе много широка, след което стълбите правеха остър завой и продължаваха нагоре. На върха го очакваше горещ и прашен въздух и тясна площадка с размери метър на два с лепкав мокет и врати в двата края. Предна стая и задна стая.

Под вратата на задната стая се процеждаше тънка ивица топла светлина. Ричър се взря в нея, както умиращ от жажда в пустинята се взира в студена напитка. Вероятно беше свещ. Това бе първата изкуствена светлина, която Ричър виждаше от повече от три часа.

Плъзна ръка под тениската си и натисна копчето, което Хемингуей му бе показала. Червеното, бе уточнила тя. Подобно указание не му помагаше особено, защото нямаше очи на гърба си, а дори да имаше, в коридора бе тъмно като в рог. Затова Ричър намери копчето пипнешком. После се потупа по гърдите, за да отбележи началото на записа. Накрая постави ръка на дръжката на бравата.

 

 

Ричър бутна вратата рязко и силно. Озова се в стая, осветена от една-единствена свещ. Пламъчето потрепна от течението. Стаята бе с размери шест на шест метра с един тъмен прозорец на задната стена и редица старовремски сейфове покрай стената вляво, като в стар черно-бял уестърн за банкови обирджии. Вдясно бяха наредени шкафове, а в дъното имаше и бюро. Там, на люлеещ стол с кожена тапицерия, се бе излегнал Кросели. Столът бе избутан назад от бюрото и завъртян настрани така, че Кросели да гледа право към вратата.

В ръката си Кросели държеше пистолет.

Беше полуавтоматичен колт, модел М1911, стандартен армейски модел, който — както подсказваше обозначението — вече шейсет и шест години бе на въоръжение в американската армия.

Оръжието изглеждаше издраскано и очукано. Виждаше се съвсем ясно на светлината на свещта, поставена на бюрото, закрепена върху порцеланова чинийка, в която се бе насъбрал разтопен восък. Най-обикновена свещ, която струваше пет цента в кварталната железария, но Ричър имаше чувството, че свети ярко като слънце.

— Ти? — учуди се Кросели.

Ричър не каза нито дума.

Кросели бе свалил сакото си и разхлабил вратовръзката, но въпреки това ризата му бе мокра.

— Очаквах Хемингуей — продължи той. — Да не би тази вечер да играеш ролята на неин рицар в блестящи доспехи? Или просто праща момче да свърши мъжката работа?

Въоръжен ли е, бе попитал Ричър. Не и в града, бе отговорила Хемингуей. Не може да си го позволи. Тук обаче Кросели се намираше на собствена територия. Кофти работа.

Ричър огледа редицата сейфове. Бяха шест, наредени плътно един до друг. Всеки бе широк около метър и висок два. Всичките се отваряха с ключове, а не с код. Вратата в срещуположния край зееше широко, но самото помещение бе празно. Оръжейната, досети се Ричър. За спешни случаи. Като тази нощ. Очевидно хората на Кросели се бяха въоръжили и излезли по улиците, за да осигурят закрила на своите „клиенти“.

— Имаш пистолет — каза Ричър заради касетофона.

— Защитавам частната си собственост — отвърна Кросели.

— Това място твое ли е?

— Аз не съм крадец, който се промъква в чужди домове.

Ричър пристъпи напред. Цевта на колта се повдигна с два-три сантиметра.

— Твоето име ли фигурира върху нотариалния акт? — попита Ричър.

— Не съм толкова глупав.

— В такъв случай мястото не е твое.

— Това е само формалност. Повярвай ми, хлапе, всичко, което виждаш тук, е мое.

— Какво има в сейфовете?

— Стока.

— И тя ли е твоя?

— Вече ти казах.

— Трябва да го чуя от теб. Просто и ясно.

— Защо?

— Може да правим бизнес.

— Бизнес?

— Точно това казах.

— Ти и аз?

— Ако си умен — уточни Ричър.

— Ти разби вратата ми.

— Щеше ли да ми отвориш, ако бях почукал?

— Какъв бизнес можем да правим двамата с теб?

— Използваш магистралата „Търнпайк“ и тунела „Холанд“. Което означава, че получаваш стоката си от Маями по магистрала I-95. А това на свой ред означава, че плащаш твърде скъпо и губиш част от стоката заради проблеми с „мулетата“ или Пътната полиция в Ню Джързи. Аз мога да ти помогна.

— Как?

— Внасям стока направо от Далечния изток. С военни самолети. Никакви митници. Баща ми е офицер от морската пехота.

— Каква стока?

— Каквато поискаш.

— И на каква цена, хлапе?

— Покажи ми какво имаш и ми кажи колко си платил. Това, което ще ти кажа после, ще ти разбие сърцето.

— Нарани двама от хората ми.

— Надявам се — отвърна Ричър. — Исках да ти покажа, че не бива да си играеш с мен.

Той пристъпи още малко напред. Дулото на пистолета се вдигна още малко нагоре.

— От Мартинес ли купуваш?

— Никога не съм чувал за Мартинес.

— В такъв случай плащаш твърде скъпо. От кого купуваш?

— От онези от „Меделин“.

— Мога да ти спестя четирийсет процента.

— Говориш пълни глупости — заяви Кросели. — Сигурно Хемингуей те е изпратила.

— Ти нали си се погрижил да я отстранят?

— И платих куп пари заради нея. Срещу тях очаквам гарантиран резултат. Всичко друго би ме ядосало.

— Това няма нищо общо с Хемингуей.

— Вдигни си тениската.

— Защо?

— Искам да видя жицата. Преди да те застрелям.

Ричър направи равносметка: нерегистрирани оръжия, нотариален акт с невярно съдържание, пряка връзка с картела „Меделин“ в Колумбия, признание за даден подкуп. Разполагаше с повече от достатъчно. Пое си дълбоко дъх, много дълбоко, и постави ръце върху подгъва на тениската. После я тръсна рязко, сякаш изтърсва покривка за маса, и свещта угасна.

 

 

За частица от секундата озарената от мека светлина стая потъна в мрак, непрогледен като най-черното кътче на ада. Ричър се хвърли напред, към бюрото и стола на Кросели. Мафиотът вдигна колта и стреля напосоки. Пропусна целта си, и то с много, а пламъчето от дулото изигра ролята на светкавица на фотоапарат и издаде местоположението му. Ричър се ориентира достатъчно добре, за да стовари прав десен във врата на Кросели, там, където меките мускули на шията се свързват с ключицата. Кросели се строполи от стола с главата напред и падна на колене. Ричър сграбчи стола за облегалките за ръцете, вдигна го високо и го стовари върху гърба на Кросели. Нещо изтрака на пода, сякаш нещо желязно бе паднало върху линолеума. Пистолетът! Ричър пусна стола и потърси пипнешком яката на ризата на Кросели. Събра я на топка с лявата си ръка, а с дясната започна да нанася удари по главата, ухото, челюстта… един, два, три, четири… Това бе порой от крошета, изпълнени с ярост, който не секна, докато Ричър не усети, че Кросели започва да губи съзнание. Тогава се пресегна, хвана ръцете му и ги изви зад гърба му, високо и болезнено. Накрая стисна и двете му китки с лявата си ръка, която влезе в ролята на белезници, номер, който бе усъвършенствал още преди години благодарение на чудовищната сила на пръстите си. Никой не бе успял да се измъкне от тази хватка, нито брат му, който бе едър колкото него, нито баща му, който бе по-дребен на ръст, но по-силен.

Ричър изправи мафиота на крака и затършува в джобовете на панталона му, докато не откри връзка ключове. Кросели започна да идва на себе си и да се дърпа, затова се наложи Ричър да го завърти настрани и да го укроти с рязък удар в единия бъбрек.

След това извади ключовете, вдигна ги в лявата си ръка и попита:

— Къде има кибрит?

— Ще умреш, хлапе — закани се Кросели.

— Много ясно — отвърна Ричър. — Никой не живее вечно.

— Имам предвид, още тази вечер, хлапе.

Ричър отдели един ключ от останалите и заби острия му връх в скулата на мафиота.

— В такъв случай няма да го видиш. Ще ти извадя очите преди това.

— Кибритът е в чекмеджето на бюрото — каза Кросели.

Ричър го завъртя отново и стовари къс десен в стомаха му, в резултат на което Кросели се преви на две. Болката щеше да ангажира вниманието му за известно време. Ричър отиде до бюрото и използва свободната си ръка да отвори чекмеджетата и да опипа съдържанието им в мрака. Откри какво ли не. Машинки за телбод, химикалки, няколко ролки тиксо, моливи, кламери… И един кибрит, влажен, омекнал, не кутийка, а от онези рекламните, които наричат кибритена книжка.

Не можеше да запали клечка с една ръка, затова завъртя Кросели към стената с прозореца, пусна китките му, блъсна го силно и използва следващите няколко секунди, за да откъсне клечка, да я запали и поднесе към свещта. И тъй като мафиотът се бе посъвзел междувременно, Ричър пристъпи към него и заби юмрук в слънчевия му сплит в секундата, в която в стаята отново грейна топла, макар и оскъдна светлина.

Ударът в слънчевия сплит щеше да извади Кросели от строя поне за минута, прецени Ричър. Реши да използва това време, като прекоси стаята, вземе изтървания пистолет, освободи пълнителя му и извади патрона от цевта. После вдигна стола, взе ролка тиксо, сграбчи Кросели, стовари го върху стола и започва да завързва китките му за облегалките на ръцете.

Тиксото не бе толкова здраво, колкото изолирбандът например, затова Ричър компенсира с дължина. Продължи да навива тиксото — първо едната, после другата ръка. Китките на Кросели заприличаха на гипсирани в някакво полупрозрачно жълтеникаво вещество. После дойде ред на глезените. В крайна сметка Ричър използва цели шест ролки тиксо и накрая Кросели не можеше да помръдне и на милиметър.

В този момент на вратата се появи Хемингуей.

Погледна първо свещта, после Кросели.

— Имам признанията му на запис — каза Ричър.

— Чух изстрел — обясни появата си тя.

— Пропусна. Бях на поне двайсет градуса вляво.

— Притесних се.

— Той трябва да се притеснява, а не ти.

— Какво каза на записа?

— Извади касетофона от панталона ми и го чуй сама.

Хемингуей направи точно това. Ричър усети докосването на чевръстите й пръсти по тениската и попадна в същата онази странна прегръдка, при която тя прехвърли микрофона от едната си ръка в другата. Включи касетофона и зачака.

Секунда по-късно гласът на Кросели изпълни стаята. Мафиотът си признаваше всичко — връзката с „Меделин“, подкупа, дори намекваше, че размерът му не е бил никак малък…

— Ключовете в теб ли са? — попита Хемингуей.

— В ръката ми са — отвърна Ричър.

— Отвори сейфовете.

Ричър се подчини, като започна от този, който бе най-близо до прозореца и оръжейната, и продължи, докато не отключи и последния сейф. Всичките бяха пълни с найлонови пакети с размерите на тухла, някои кафяви, други зелени на цвят, но предимно бели или жълти.

— Можеш ли да пъхнеш ключовете в джоба му? — попита тя.

Той го направи.

— А сега какво?

— Телефонът работи ли?

Ричър го провери и отвърна:

— Да.

Хемингуей му продиктува телефонен номер.

— Това е вътрешната ни гореща линия — обясни тя.

Ричър набра номера и съобщи адреса, без да споменава името си. Когато приключи разговора, Хемингуей заяви:

— Дежурният екип ще пристигне за повече от пет минути, но за по-малко от десет.

После остави касетофона си на пода до краката на Кросели.

— Трябва да вървим — каза тя. — Паркирала съм доста далече.

— Това достатъчно ли е? — попита Ричър.

— Повече от достатъчно. „Меделин“ е сред приоритетите на Бюрото. А доказателствата са тук, пред нас. И са железни. Няма да има никакво значение кого е подкупил. Никой няма да възрази срещу задържането му. Това е като цунами, което ще помете всички замесени.

— Още нещо — отвърна Ричър, обърна се към Кросели и заяви: — Забранено е да се удрят жени. От теб се очаква да се държиш като мъж, а не като пъзльо.

Кросели не каза нито дума.

Ричър вдигна ръка.

— Ще ти стане ли приятно, ако те ударя?

— Не би ударил човек, вързан за стол — отвърна Кросели.

— Как пък не! — възкликна Ричър.

След това го зашлеви през лицето, толкова рязко и силно, че дланта му изплющя, а столът се заклати напред-назад, напред-назад, докато най-накрая падна. Главата на Кросели се удари и отскочи от пода като топка за боулинг.

Едва тогава си тръгнаха. Предсказанието на Хемингуей за интервала от пет до десет минути се оказа точно. Шест минути по-късно видяха колите на федералните да профучават по улицата, следвани от две тежки камионетки. Бяха довели сериозна огнева мощ. Защо не, предвид сериозността на заплахата?

* * *

Хемингуей бе паркирала колата си на четири преки от офиса на Кросели. Беше синият форд, който Ричър бе виждал и преди, с виниловия покрив и хромираната решетка.

— Сигурна ли си, че това ще те върне на служба? — попита той.

— Изобщо не се съмнявай. Чувството, че съм била права, е направо чудесно.

— В такъв случай закарай ме извън града.

— Трябва да остана.

— Дай им време да преодолеят шока. Дай им време да представят акцията като своя идея. Виждал съм това и преди. Всички организации са едни и същи. Покрий се някъде за един ден. Не стой под светлината на прожекторите.

— „Уест Пойнт“?

— Тръгни на север по магистралата към Тапан Зий, където река Хъдсън се разширява…

— Колко време трябва да отсъствам според теб?

— Ще те посрещнат на червения килим, Джил. Остави им достатъчно време да го подготвят.

 

 

Пътуваха дълго, дълго в тъмнината и най-сетне стигнаха до градове, в които имаше електричество, светофарите работеха, уличните лампи — а тук-таме и някой прозорец — светеха. Билбордовете грееха ярко и навсякъде около тях се простираше добре познатият нощен пейзаж от жълто-оранжеви правоъгълници върху фон от черно кадифе.

— Трябва да спра и да позвъня — каза Хемингуей.

— На кого? — поинтересува се Ричър.

— На колегите в офиса.

— Защо?

— Трябва да разбера дали се е получило.

— Не се съмнявам в това.

— Трябва да се убедя все пак.

— Спри тогава. Ще си вземем кафе.

— Навън е почти четирийсет градуса!

— Предполагам, че не е повече от трийсет и два-три.

— И все пак е прекалено горещо за кафе.

Хемингуей се престрои в дясната лента и напусна магистралата по изход, който водеше към гигантска версия на стандартните крайпътни зони за почивка с множество тоалетни, голяма бензиностанция, на която можеха да зареждат и камиони, мотел за уморените шофьори и не просто закусвалня, а огромен ресторант, който би могъл да побере цялото население на някой малък град. Плюс дълга редица обществени телефони. Бяха разположени точно пред широките ярко осветени витрини на ресторанта. Хемингуей позвъни в Бюрото и когато приключи разговора, заяви с усмивка:

— Всичко е наред. Арестували са Кросели.

— Как е китът? — попита Ричър.

— Отиде си — отвърна Хемингуей.

Изглеждаше смутена, но само за секунда, после се усмихна широко и прегърна силно Ричър. В спонтанния й жест имаше едновременно облекчение и възторг. Ричър усети костеливите й ребра и долови ритъма на сърцето й. Биеше ускорено.

После Хемингуей застана пред друг телефон и набра друг номер. Съобщи името си и продиктува сведенията за Сина на Сам, получени — както тя се изрази — от надежден източник с богат опит във въоръжените сили.

Тя затвори, обърна се към Ричър и каза:

— Знам, че звучи откачено, но много искам да наема стая и да си взема душ.

— Не ми звучи никак откачено — отвърна Ричър.

— За теб има ли значение по кое време ще пристигнеш?

— Мога да се забавя колкото за един душ… или два.

— Да го направим тогава.

— И двамата ли?

— Ще ни се отрази добре.

— Кой е пръв?

— Аз.

— Добре — съгласи се Ричър.

Хемингуей плати на рецепцията на мотела. Извади няколко банкноти и Ричър предположи, че е взела стаята за цялата нощ. Върна се за ключа за бунгало 15, което се намираше в задната част, всъщност последното преди гората.

— Искаш ли да изчакам в колата? — попита Ричър.

— Можеш да изчакаш в стаята — отвърна Хемингуей.

Влязоха заедно и завариха горещ застоял въздух в една иначе най-обикновена мотелска стая. Хемингуей огледа банята и се върна с купчина кърпи.

— Тези са твоите — каза тя, влезе в банята и заключи вратата.

Ричър я изчака на леглото да се появи — доста по-късно, — цялата поруменяла, увита в кърпи от главата до петите.

— Твой ред е — каза Хемингуей и прекоси стаята с леко неуверена крачка, сякаш бе изморена от горещата пара или от преживяното през деня.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Добре съм — отвърна тя.

Ричър се поколеба, но влезе в банята, в която бе горещо като в сауна. Огледалото, покрито със ситни капчици пара, разкриваше полукръглите движения, с които камериерката го бе бърсала.

Ричър се съблече и закачи дрехите си, после пусна душа, нагласи водата, влезе под струята и дръпна найлоновата завеса. Насапуниса тялото си, изля малко шампоан върху косата си, разтърка го, изплакна се и остана цяла минута под топлата струя, преди да излезе.

Нямаше как да изсъхне предвид температурата и влажността. Все пак се избърса с една кърпа и облече старите си дрехи, които увиснаха мокри и отпуснати върху тялото му. Среса косата си с пръсти и излезе от банята, заобиколен от облак влага.

Джил Хемингуей лежеше по гръб на леглото. В първия момент Ричър реши, че е заспала. После видя, че очите й са отворени. Хвана китката й и провери пулса.

Нищо.

Постави ръка на врата й.

Отново нищо.

Очите й се взираха безжизнено в него.

Аз просто съм отстранена от разследването. На какви основания? Здравословни. Винаги използват такива основания.

Явно е имала проблеми със сърцето, помисли си Ричър. И то сериозни. Бе усетил сърцето й да тупти учестено. Бе я видял да залита. Той прекоси стаята и погледна през прозореца. Непрогледна нощ. Отвъд дърветата се виждаха фарове по магистралата. Чуваше се и шумът на колите, слаб, но неспирен. Върна се при леглото и провери отново пулса й, първо на китката, после на врата. Нищо.

Ричър излезе навън и затвори вратата зад гърба си. Запъти се към обществените телефони пред ресторанта. Избра един наслуки и набра номера на вътрешната гореща линия, който Хемингуей му бе дала. Съобщи за смъртта, заяви, че най-вероятно е естествена, и продиктува адреса.

Пропусна името си.

Почивай в мир, Джил Хемингуей. Ти ни напусна млада, но с усмивка на лицето.

Ричър подмина бензиностанцията и продължи пеша. Зад гърба му останаха първо колонките за автомобили, а после и тези за камиони. Стигна изхода за магистралата. Тръгна по нея, като стъпваше с единия крак на платното, а с другия на бордюра, и протегна ръка с вдигнат палец. Още втората кола му спря. Беше светлосин шевролет, но не беше този на Криси. Беше съвсем друга кола, шофирана от млад мъж, запътил се към Олбъни. С него Ричър стигна до следващия изход където спря пикап, натоварен с мляко.

Последните два километра до отклонението за „Уест Пойнт“ измина пеша. Закуси в едно крайпътно заведение, повървя още километър-два и видя светлините на академията в далечината. Предположи, че никой няма да е буден преди шест — а дотогава оставаха два часа, — затова си намери една пейка, легна на нея и заспа.

 

 

Към седем сутринта на следващия ден аварийните екипи успяха да възстановят електрозахранването в Куинс, а малко по-късно и в част от Манхатън. По обед вече половината град имаше ток, а към единайсет вечерта — целият. Сривът в енергийната система се оказа резултат от лоша поддръжка. Гръмотевица, част от онази лятна буря, която Ричър бе видял в далечината, ударила електроцентралата в Бюкенън, щата Ню Йорк, и задействала прекъсвач, но развинтен болт не му позволил да се изключи мигновено, както би трябвало да направи. В резултат на това мрежата се претоварила и подстанциите започнали да се изключват една след друга, докато накрая целият град потънал в мрак.

До сутринта броят на ограбените магазини надхвърлил хиляда и шестстотин, а на запалените пожари — петстотин. Повече от петстотин полицаи били ранени и повече от четири хиляди души — арестувани. Всичко това заради някакво си болтче.

 

 

Двайсет и осем дни след като Ню Йорк остана без ток, Сина на Сам бе арестуван пред дома си на Пайн стрийт в Йонкърс, Ню Йорк, на пет-шест километра от колежа „Сара Лорънс“. С това бе сложен край на дългата му серия от убийства.

Оказа се, че маниакът е двайсет и четири годишен, на име Дейвид Бърковиц. При арестуването му носел револвера си модел „Булдог“ на „Чартър Армс“ в хартиена торба. Веднага си признал престъпленията. И потвърдил, че на осемнайсетгодишна възраст е постъпил като доброволец в американската армия. Служил три години в нея, част от които преминали на територията на Съединените щати, но повечето време прекарал в Южна Корея.

Спящ агент

Наблюдаващият офицер на Ричър го предупреди, че задачата не е никак лесна. Че ще се сблъска с трудности. Многобройни и разнообразни. Истинско предизвикателство. Явно не притежаваше чувство за такт. Колегите му обикновено започваха с добрите новини.

А може би този път няма добри новини, помисли си Ричър.

Офицерът бе полковник от разузнаването на име Корнелиъс Кристофър и това бе единственият му недостатък. Изглеждаше свестен тип. Беше прям, откровен и прагматичен въпреки префърцуненото си име. Ричър би могъл да го хареса, но все пак го виждаше за пръв път. Работата под прикритие с началник, когото не познаваш, лесно би могла да завърши с провал. Или с нещо по-лошо.

— Какво ти съобщиха вчера? — попита Кристофър.

— Вчера бях във Франкфурт — отвърна Ричър. — Това е в Германия. Никой не ми каза нищо. Получих заповед да се кача на самолета за „Дълес“ и да се явя в този кабинет.

— Разбирам — каза Кристофър.

— Какво е трябвало да ми съобщят?

— Наистина ли не знаеш нищо?

— Знам само, че има някакъв проблем с щабни офицери.

— Явно все пак са ти казали нещо.

— Никой не ми каза нищо. Аз обаче съм военен полицай. С това си изкарвам прехраната. А и някои неща са очевидни. Аз съм сравнително нов в тази служба и до този момент съм бил командирован единствено в чужбина. Следователно съм напълно непознат за офицери, които не напускат щаба си и не пътуват много.

— Не напускат щаба си, който се намира къде?

— Във Вашингтон например. Да речем, в радиус от три километра от този кабинет. Някои от тях може да разполагат с хижа за лов или риболов на брега на някое езеро, но аз не ходя по такива места.

— Не ми изглеждаш особено щастлив.

— Имал съм и по-добри дни.

— Какъв ти е проблемът?

— Кога е започнало всичко това?

— Този следобед.

— В такъв случай това ми е проблемът. Работя с шеф, когото срещам за пръв път, върху случай, за който не знам абсолютно нищо.

— Това плаши ли те?

— Това говори за непрофесионализъм. За немарливост и обърканост. За липса на гордост. Защото вие сте винаги едни и същи. А названието подсказва за какво става въпрос, нали така?

— Какво название?

— Вашето. Военно разузнаване. Още повече че втората дума предполага не само разузнаване, но и знание. И двете думи би трябвало да означават нещо за вас. Поне едната със сигурност. Или ту едната, ту другата. Можете да ги редувате, ако желаете.

— Чувствай се свободен да изразиш личното си мнение.

— Какво трябва да знам? — попита Ричър.

* * *

В същата тази минута един автомобил излезе на заден от алея пред сграда на едно отдалечено място. Беше кола с предно задвижване и гумите й се въртяха бавно и шляпаха меко при всеки завой. Това не бе свиренето на гуми, характерно за високите скорости. Тъкмо обратното. Това бе мекото шляпане на каучук върху гладък като стъкло асфалт, звук, характерен за предградията като съскането на пръскачките в дворовете през лятото.

Колата спря, шофьорът включи на първа и потегли на юг. Премина бавно легналите полицаи, поставени заради сигурността на децата в квартала, после зави на запад, насочи се към магистралата и се включи в огромния поток от автомобили, устремил се към столицата.

 

 

Полковник Корнелиъс Кристофър се приведе напред и разчисти място на бюрото си, като първо събра длани една до друга, а после ги разпери като ветрило, сякаш за да избута купчините документи настрани. Жестът му изразяваше съпричастност. Вероятно чисто метафорична, тъй като на бюрото му нямаше абсолютно нищо. Нито един лист хартия. Има правилен подход, помисли си Ричър. Оставя ме да се изкажа, след което продължава по същество.

— Задачата ти не е свързана с никаква опасност. От теб се иска само да слушаш и да говориш.

— За какво да говоря? — попита Ричър.

— Беше прав, наистина става въпрос за щабни офицери. Четирима на брой. Един от тях е предател. Това са офицери за свръзка с политици и държавни институции. Камарата на представителите и Сенатът. На практика живеят там. Познаваш този тип служители. Имат добри контакти, бързо напредват в службата, останалите гледат да не им се изпречват на пътя.

— По-конкретно?

— Армията иска да получи нова снайперска пушка. Нашите хора излагат вижданията си пред някаква подкомисия. На практика просят пари. От законодателните органи, които би трябвало да упражняват контрол върху отбраната и въоръжените сили. Всъщност, не, не е точно така. Нямаме никакъв достъп до конгресмените и сенаторите. Те изпращат свои служители, които се срещат с нашите хора.

— Сега вие не звучите особено щастлив.

— Работата ми не изисква да бъда щастлив. Офицерите ни за свръзка присъстват на тези заседания. И един от тях продава секретна информация. Данни за оръжието: механизъм, калибър, далекобойност, размери, форма, тегло, бюджет…

— На кого продава информацията?

— Предполагаме, че най-вероятно става въпрос за чуждестранна фирма, която възнамерява да участва в търга. С други думи, чужд производител. Някой, който иска да спечели поръчката. Някой, който иска да изкара пари. Някой, който иска да бъде с една крачка пред конкурентите.

— Сделката струва ли си? Колко снайперски пушки ще купим? И колко ще платим за тях?

— Потенциалният пазар е доста по-голям. Могат да пуснат оръжието на свободния пазар за по петстотин долара бройката. На цената на една кола на старо. И могат да продадат колкото си искат.

— Кой участва в тези заседания?

— Четирима офицери за свръзка и четирима служители на Капитолия, плюс експертите, които сме привлекли — един от военното разузнаване, един от морската пехота, един снайперист от рейнджърите и един снайперист от морската пехота.

— Значи морската пехота също участва в заседанията?

— Ролята й е незначителна. От командването й не изпратиха собствен офицер за свръзка. Но все пак проектът е съвместен. И не може да бъде реализиран по друг начин.

— Защо информацията да не изтича от морската пехота? От техния експерт или снайперист? Защото подозирате офицерите за свръзка?

— Някой е предавал информация с помощта на факс, който се намира в Капитолия. Кабинетите на нашите офицери за свръзка се намират точно там.

— Сигурни ли сте в това?

— Напълно.

— Може да е бил служител на Капитолия. Човек от екипа на някой конгресмен или сенатор. Предполагам, че техните кабинети също се намират в Капитолия.

— Така е, но използват отделна телефонна система. Нашите законодатели се наслаждават на някаква супермодерна мрежа. А нашите офиси си остават в епохата на парните двигатели.

— Добре — съгласи се Ричър, — значи предателят е някой от нашите.

— И аз се опасявам от същото — отвърна Кристофър.

— Мотив?

— Пари — каза Кристофър. — Трябва да е пари. Не мога да си представя някой да развие дълбока идеологическа привързаност към европейски производител на оръжие. А ти? Парите винаги са от значение за офицери на подобни постове. През цялото време те се движат сред корпоративни адвокати и лобисти. Лесно могат да се почувстват като бедни роднини.

— Не можем ли да проследим този факс?

— Не и вътре в Капитолия. Нашите законодатели не обичат да бъдат следени. Прекалено много непредвидени последствия.

— И факсовете са изпращани на телефонен номер в чужбина?

— Не, номерът е местен. Тези хора наемат местни подизпълнители — агенти, лобисти и прочие.

— Каква е моята задача?

— Да откриеш гнилата ябълка. Като разговаряш с офицерите за свръзка.

— Къде?

— На първо място в подкомисията. Рейнджърите отзоваха своя снайперист. Посочиха лични причини. Ти ще заемеш неговото място.

— Като какъв?

— Снайперист от специалните части.

— При положение че в залата ще има истински снайперист от морската пехота? Започнат ли да ми задават въпроси, веднага ще ме разкрият.

— В такъв случай ще те представим като зелена барета, а не рейнджър. Прави се на загадъчен. Не казвай нищо. Дръж се странно и мълчи. Пусни си брада.

— Още днес?

— Не се притеснявай. Прочетохме досието ти. Добре познаваш оръжията. Не се съмнявам, че ще се справиш.

— Благодаря.

— Има още нещо.

— Какво?

— Офицерите за свръзка не са мъже, а жени.

— Всичките?

— И четиримата.

— Има ли някакво значение?

— Искрено се надявам да няма. Част от разговорите, които ще водиш, ще бъдат на лични теми. По-лесно е, когато събеседникът е жена. Можеш да го направиш на четири очи. Мъжете винаги искат да пият в компания.

— Значи от мен се очаква да водя тези жени по барове, да ги питам какво искат да пият и да се интересувам между другото дали продават военни тайни на някого отвъд океана? Това ли е идеята?

— Трябва да подходиш по-деликатно. Но иначе, да, става дума за вид разпит. Нищо повече. Предполага се, че те бива в това. Нали така си изкарваш прехраната?

— В такъв случай защо не арестувате и четирите и не ги разпитате както трябва?

— Защото три от тях са невинни. Знаеш поговорката, където има дим, има и огън. Кариерите им ще пострадат.

— Това не ви е спирало преди.

— Защото не сме си имали работа с офицери за свръзка с Капитолия. Които познават доста хора. Няма да съсипем кариерите на всичките. Някоя от тях ще оцелее и ще си отмъсти.

— Просто се опитвам да определя правилата на играта — обясни Ричър.

— Можеш да правиш всичко, което съдът няма да приеме за грубо и цинично нарушение на закона.

— Грубо и цинично?

— Нищо, което да подейства като червено на бик. Това е грубо и цинично.

— Толкова ли са зле нещата?

— Не можем да толерираме подобни действия. Не и с чуждестранен производител. Трябва да угаждаме на политиците, а политиците трябва да угаждат на спонсорите на своите кампании. На американските спонсори на своите кампании.

— Никой не обича нечестната игра с белязани карти.

— Има два вида нечестна игра — когато ние бележим картите и когато те бележат картите.

— Ясно — отвърна Ричър.

— Не те заплашва никаква опасност — повтори Кристофър. — От теб се иска само да разговаряш с тях.

— Какъв е проблемът тогава? Какво може да се обърка?

— Сложно е за обяснение — призна Кристофър.

 

 

В този момент колата с предно предаване се включи в потока от автомобили по магистралата. Сля се с хилядите, отправили се в същата посока, бързи и целеустремени метални структури, наподобяващи откос от огромни куршуми, изстреляни от огромна картечница някъде далече отзад. Човекът зад волана харесваше това сравнение. Представяше си, че е куршум, непреклонен и безмилостен. Устремен към целта, от която нищо не е в състояние да го отклони.

Лентите за насрещно движение бяха празни. Никой не се движеше в обратната посока. Сутрешният трафик — бърз и напрегнат — бе насочен към града в далечината.

 

 

Кристофър повтори онзи жест с ръцете, с който разчистваше метафоричния безпорядък на бюрото си и сменяше темата на разговора. Проблемите и трудностите.

— Бързината е от основно значение. Времето ни притиска. Освен това командването на морската пехота не бива да заподозре нищо. Не сме им казали, че има изтичане на информация. Затова заседанията трябва да продължат, в противен случай те ще се досетят, че нещо не е наред. Едновременно с това обаче не можем да позволим тази търговия със секретни данни да продължи. Затова не бива да губиш време.

— Значи ме очаква нещо като бързи срещи. Нали се сещате, от онези, които организират в клубовете за запознанства. Срещаш се с десет-дванайсет души за една вечер.

— Защо не, след като и бездруго си нов в града?

— Ще положа всички усилия — обеща Ричър. — Можете да не се съмнявате. За мен ще бъде като сбъднат сън, но аз съм реалист. Извадя ли късмет, може и да привлека погледа на някоя красива жена. Евентуално. Но на четири жени едновременно… Струва ми се малко вероятно.

Кристофър кимна.

— Това е проблемът — каза той. — Който ни притеснява най-вече. Не бива да забравяме, че четирите жени, за които става въпрос, са твърде предпазливи в това отношение. Всичките са завършили „Уест Пойнт“. Имат изключително висок коефициент на интелигентност. Познават важни политици. Можеш да си представиш…

— Не е нужно да си го представям. Завършил съм „Уест Пойнт“.

— Знам. Проверихме го вече. Учил си там по различно време с тях.

— Някоя от четирите омъжена ли е?

— Не, за щастие. Жените, които гонят кариера, не се омъжват. Не и докато не преценят, че е настъпил подходящият момент.

— Някакви сериозни връзки?

— Отговорът е същият.

— По-възрастни ли са от мен? Или по-млади?

— По-възрастни. На двайсет и девет и трийсет.

— Още един проблем. Повечето жени излизат с по-възрастни мъже. С какъв чин ще бъда?

— Сержант. Повечето снайперисти са именно сержанти.

— Жените като тях не си падат по сержанти, а по офицери.

Кристофър кимна отново.

— Предупредих в самото начало, че задачата не е лесна. Но помисли логично. Може да не ти се наложи да провериш и четирите. Може да извадиш късмет още първия път. Или втория. А може и да я разкриеш по друг начин. Предполагаме, че онази, която се чувства гузна, ще избягва всякакъв контакт. Възможно е три да се съгласят да излязат с теб, а четвъртата да откаже. И тя да е предателят.

— Всичките ще избегнат контакт. Всичките ще откажат.

— Възможно е някоя да го направи по-енергично или по-категорично от останалите.

— Не съм убеден, че ще доловя разликата. Социалните ми антени не са толкова добре настроени.

— Не виждаме друг начин да разрешим случая.

Ричър кимна.

— Осигурихте ли ми униформа? — попита той.

— Осигурихме ти костюм.

— Защо?

— Защото ще играеш ролята на рейнджър. Или на зелена барета. А те често се обличат цивилно. Така се чувстват като тайни агенти.

— Няма да ми стане.

— Костюмът ли? Ще ти стане. Взехме ръста и теглото от досието ти. Беше лесна работа. Костюм като костюм. Вярно, малко по-голям от обикновеното.

— Разполагате ли с биографични данни за тези жени?

— Най-подробни — отвърна Кристофър. — Плюс стенограми, на които е записана всяка дума, изречена от тях по време на заседанията. Вероятно трябва да се запознаеш първо със стенограмите. Възможно е начинът, по който говорят, да ти разкрие повече подробности от биографичните справки.

 

 

На осем километра на запад, на другия бряг на река Потомак, една трийсетгодишна жена закопча на кръста си чантичката, намести я ниско върху бедрата си и я завъртя настрани за по-удобно. После се приведе напред, отметна косата си и я обхвана с лента. Подритна леко цокъла в коридора — първо с левия, после с десния крак — за късмет, отвори вратата, излезе навън и затича на място, съвсем леко, колкото да загрее мускулите и да отпусне тялото си.

Осем километра.

Трийсет минути.

Напълно възможно.

Всичко зависеше от светофарите. Ако светеха зелено на повече от половината кръстовища, щеше да успее. Петдесет и един процента. Не искаше повече. Ако стойността беше по-малка, нямаше да успее. Въпрос на сметки. Житейски факт. Нищо срамно.

Не, не беше така. Провалът винаги бе срамен.

Тя си пое дъх, отново и отново, включи хронометъра и се затича по алеята. После излезе на тротоара и пое по първата отсечка от маршрута си. Тичаше с дълги леки крачки и отпуснато тяло, но оттласкваше краката си с известно усилие. Дишаше равномерно, движеше се добре, а косата й се развяваше ритмично като метроном.

Първият светофар светеше зелено.

 

 

Ричър зачете стенограмите от работата на подкомисията. Разполагаше със записите на две отделни заседания, първото отпреди две седмици, а второто от миналата седмица. Явно това бе причината Кристофър да бърза. Следващото заседание бе съвсем скоро.

Стенограмите не се отличаваха от нито една друга, която бе чел някога. Те съдържаха всяко „ъъъ“, „ами“ и „нали“, всяко повторение, всяка пауза, всяко заекване, всяко безнадеждно объркване и всяка отклонена мисъл.

Четенето на страниците бе почти равносилно на слушането на гласовете им. Но не съвсем. Усещането за реалност не бе съвсем пълно. Хартията не бе в състояние да предаде словото с абсолютна точност, колкото и добър да бе стенографът.

Пръв бе взел думата един от служителите в Сената. Ричър можеше да си представи как изглежда. Определено не беше млад. Би било проява на неуважение да изпратят някое хлапе, освен ако хлапето не беше гений, но пък никой не караше гениите да си губят по шестнайсет часа дневно в слушане на празни приказки, преди да кажат „не“ на армията. Затова бе логично да изпратят по-възрастен мъж, по-солиден и представителен, по-опитен, но въпреки това представител на „Б“ отбора, така да се каже, защото никой не пращаше хора от „А“ отбора да си губят по шестнайсет часа дневно в слушане на празни приказки, преди да кажат „не“ на армията.

Този конкретен представител на „Б“ отбора звучеше наперено и самодоволно. Още с първите думи се обяви за председател на подкомисията. Заяви го ей така, спокойно и арогантно. И никой не възрази. Не че Ричър очакваше някой да го направи. Предполагаше се, че чиновникът следва свой собствен дневен ред, съгласуван с останалите чиновници, така че защо на армията да й пука кой точно задник ще застане начело на подкомисията? Затова човекът продължи и обяви най-официално целта на заседанието, а именно проучване на възможните насоки за действие в светлината на очакваните изисквания, поставени към евентуално ново оръжие на американската пехота, а именно нова снайперска пушка.

Това изречение изобщо не допадна на Ричър. Най-вече заради думи като очаквани и евентуално. Те очертаваха насоките на разискванията. Нямате нужда от нова пушка. Напротив, имаме. Защо? Бюрократите бяха заложили голям капан, в който можеше да попадне дори слон. Свидетелствата на снайперистите щяха да насочат разговора в грешна посока. Пропускали ли сте някога изстрел заради некачествено оборудване? Не, сър, никога не пропускаме изстрел! Да, сър, можем да използваме всякакво оръжие! Да, сър, можем сами да си сглобим снайпер от старата ловджийска пушка на дядо, парче улук и ролка изолирбанд!

Сър!

Военните експерти пък щяха да говорят по съвсем различен начин. Те щяха да звучат като маниаци на тема оръжие или членове на Националната оръжейна асоциация, които пишат писмо до Дядо Коледа. Всичко бе просто едно представление, напомнящо ритуален танц. Нямаше начин армията да получи нова снайперска пушка. Годината бе 1986-а и политиците залагаха на самолети, ракети, компютри, интегрирани системи с лазерно насочване. Всички намираха огнестрелните оръжия за скучни. Армията нямаше да спечели подкомисията на своя страна. Но преди това спецификациите на новата пушка щяха да изтекат в чужбина. И чуждият производител щеше да се подготви за следващия опит на армията да получи новите оръжия. Или щеше да изпревари събитията, да ги произведе и да ги продаде на руснаците например.

Ричър прелисти страниците и откри това, което очакваше да открие. Самовлюбеният чиновник питаше военните защо се нуждаят от нова снайперска пушка и никой не му отговаряше. Чиновникът ги караше да си представят, че той е пълен глупак и нищо не разбира от оръжия. Лесна работа, каза си Ричър. Тогава експертът, изпратен от армията, взе думата и стенографката сигурно бе пробила лентата на пишещата машина с буквата „м“, защо изказването му се състоеше предимно от „аммм“, „ъммм“, „ммм“ и „ами“.

Надутият чиновник заяви, че могат да се върнат на този въпрос и по-късно. После попита какво точно очакват военните. Това постави началото на продължителен диалог за качествата на новата пушка. Начело в класацията бе високата точност на изстрела при студена цев и това бе съвсем естествено. Снайперистът обикновено получава само една възможност да стреля и това става при студена цев. Затова цевта трябваше да отговаря на строги спецификации по отношение на размери, качество на стоманата, винтови нарези… Допускаха се известни отклонения по отношение на теглото и издръжливост на деформации например. Цевта трябваше да е монтирана върху ложа, която да не се разширява или свива при различните климатични условия и да не бъде прекалено тежка, за да може снайперистът да носи оръжието в продължение на трийсет и повече километра. И т.н., и т.н.…

Офицерите за свръзка вземаха често думата. Изказванията им бяха пространни. Първото фигурираше в стенограмата с инициалите К. Р. Дамата бе заявила следното: „Тук става въпрос за високотехнологична металургия. Нуждаем се освен това от първокачествена оптика. Може би дори с интегриран лазерен далекомер. Това предоставя много интересни възможности за научноизследователска дейност на някои производители…“

Умна жена. Говореше с цели изречения. При това смислени, завършени изречения. Полагаше усилия да избяга от обичайната скука, да говори интересно, намекваше, че поръчката ще насочи сериозни средства към избирателния район на някой сенатор и той спокойно можеше да се възползва от това. Добър тактически подход.

Но не даде резултат. Председателят на подкомисията попита: „Кой ще плати за всичко това?“.

Тук стенографката бе написала: Пауза.

Ричър зачете биографичните справки и откри, че К. Р. е Кристин Ричардсън. От Ориндж Каунти, Калифорния. Частно училище, частна гимназия, „Уест Пойнт“. Трийсетгодишна, а вече подполковник. Бърза кариера, несъмнено подпомогната от добри политически връзки. Отлично постижение.

 

 

Трийсетгодишната жена с чантичка на кръста и конска опашка премина първите три кръстовища на зелено, но на следващите три я очакваше червен светофар. Седмият светна зелено още докато приближаваше към него, но на пешеходната пътека имаше прекалено много хора, които се движеха прекалено бавно. Жената спря и затича на място в продължение на две секунди, после започна да слаломира сред тълпата, ту наляво, ту надясно, като отказваше да мине по диагонал и така да съкрати дистанцията. Направеше ли го, нямаше да пробяга пълни осем километра. Това щеше да е хитруване, а тя никога не хитруваше. Не и когато ставаше въпрос за сутрешното й бягане. Достигна отсрещния тротоар и зави надясно. Представи си следващия светофар като наполовина червен и наполовина зелен. Това означаваше, че съотношението до момента е петдесет на петдесет, три и половина червени светофара срещу три и половина зелени, което не бе катастрофа, но не бе и кой знае какво постижение, защото предпочиташе зеленото да има предимство, преди да се насочи към центъра, където винаги гъмжеше от коли и хора.

Продължи да тича в същия ритъм, с леки широки крачки, все така отпусната, но вече се оттласкваше с повече усилия и ускоряваше темпото. Все още дишаше равномерно, все още се движеше в ритъм, а косата й все още се развяваше ту наляво, ту надясно като метроном.

Следващият светофар я посрещна с червено.

 

 

Мъжът в колата попадна в задръстване на кръстовището на Двеста и седемдесета улица и околовръстното шосе на Вашингтон, известно като Белтуей. Очаквано и неизбежно. Всички забавяха ход, всички се движеха вкупом като онзи откос от онази огромна картечница в далечината с тази разлика, че сега куршумите летяха с дозвукова скорост, бавно, лениво, незабележимо. Кръстовището на Триста трийсет и пета с Уисконсин авеню също щеше да бъде натоварено, затова той реши да продължи по Шестнайсета улица и да завие надясно към Рок Крийк Парк. Там нямаше да се движи като по състезателна писта, но все пак щеше да е по-добре от тук. Този маршрут щеше да го отведе до кръговото кръстовище на Скот Съркъл, откъдето щеше да поеме по Масачузетс авеню и да пристигне в Капитолия.

Той беше куршум, който продължаваше да лети към целта.

 

 

Корнелиъс Кристофър продължаваше да седи зад бюрото в кабинета си.

— Добре — каза той, — работното време на читалнята приключи. Върви да си получиш костюма. Можеш да вземеш документите със себе си, но нямаш право да ги изнасяш от сградата.

Службата по снабдяване се намираше два етажа по-надолу и макар да не беше пълна със стрелящи писалки или камери, скрити в цветя за бутониера, все пак предлагаше достатъчно средства, че да промени самоличността и на най-честния човек.

Костюмът бе добре подбран. Не беше нито прекалено скъп, нито прекалено модерен, но свидетелстваше за вкус и стил. Ушит бе от плътна сива коприна, вероятно с някакъв процент изкуствени нишки в нея, а реверите бяха широки, каквито се носеха преди няколко години.

Точно такъв костюм би облякъл един сержант, когато отива на среща в банката или дава показания в съда. Беше леко протрит на съответните места от годините, прекарани в някой въображаем гардероб, а по яката дори имаше прах. Изглеждаше по мярка на Ричър, може би само ръкавите щяха да му бъдат малко къси, а раменете — тесни. В досието на Ричър бяха отбелязани ръстът и теглото му — сто деветдесет и три сантиметра, сто и десет килограма, — но не пишеше, че ръцете му са дълги като на горила, а раменете му са напращели от мускули.

Ризата щеше да го стяга на врата, но това също бе нормално, тъй като от войниците, облечени в цивилни дрехи, се очакваше да изглеждат неловко и неудобно. Ризата бе синя, а вратовръзката — червена с малки сини кръстчета. Би могла да е фирмена вратовръзка на някой стрелкови клуб. Беше добър избор. Тениската и боксерките бяха стандартни, произведени от една фирма в Лос Анджелис, „Пи Екс“, което беше добре, защото Ричър не бе чувал нещата им да се продават извън Калифорния. Имаше и чифт черни чорапи, също на „Пи Екс“, както и чифт черни обувки като за парадна униформа. Май бяха неговият размер.

— Пробвайте всичко — посъветва го служителят от снабдяването. — Ако има проблем, можем да направим известни корекции. Ако ли не, можете да задържите нещата. Носете ги, за да свикнете с тях. В този момент би трябвало да пътувате с автобус или да летите със самолет, ако наистина пристигате от друг град.

Ръкавите на ризата му бяха къси, а яката й не се закопчаваше, но като цяло всичко беше наред. Всеки сержант в цивилни дрехи, когото Ричър бе виждал някога, разхлабваше вратовръзката си на десетата минута. Костюмът се оказа тесен в раменете, а ръкавите не стигаха до китките. Ричър отстъпи назад и се погледна в огледалото.

Идеално. Заплатата, която получаваше един сержант, го доближаваше до линията на бедността. Освен това сержантите не четяха мъжки модни списания. Ричър имаше вид на човек, който неохотно е похарчил сто долара в някой аутлет, за да се издокара за втората сватба на леля си.

— Задръжте всичко — каза служителят от снабдяването. — Ще ви свърши работа.

Ричър трябваше да се погрижи сам за дреболиите, с които да напълни джобовете си, затова следващото, което получи, бе документ за самоличност с истинското му име и снимка, но със сержантски чин и номер на поделение, подходящо за снайперист от специалните части, който си изкарва прехраната, като убива хора от разстояние два километра.

— Как ще се свързвам с полковника? — попита Ричър.

— Защо не пробвате по телефона — отвърна служителят от снабдяването.

— Ами ако бързам и не мога да намеря телефон?

— Няма проблем. От вас се иска само да разговаряте и да слушате.

 

 

Жената с чантичката на кръста и конската опашка прекоси река Потомак по Франсис Скот Кий Бридж. Тичаше упорито, гледаше право напред, пореше горещия влажен въздух с дъх на мочурище. Великолепен ритмичен спринт, насочен към Джорджтаун. Нямаше намерение да стигне до там. Възнамеряваше да свърне по Ем стрийт, която преминаваше в Пенсилвания авеню, а от там през Уошингтън Съркъл, Ню Хампшър авеню, Дюпон Съркъл, Масачузетс авеню и така до самия Капитолий.

Странен маршрут, поне от гледна точка на географията, но всяка друга опция или надхвърляше осемте километра, които си бе определила, или не ги достигаше. А тя ги бе измерила с точност до последния сантиметър. Всеки друг щеше да го направи с помощта на уреда в колата в някоя тиха неделна утрин. Тя обаче бе взела топографски уред от онези, които геодезистите и земемерите използват, и бе изминала разстоянието четири пъти, преди да стигне до заключението, че то е точно осем хиляди метра, нито стъпка повече, нито стъпка по-малко. Тя държеше на точността.

Продължи да тича. Вече усещаше как по гърба й се стича тънка струйка пот, а гърлото й започва да пари. Причината бе мръсният въздух, надвиснал над ленивите води на реката, толкова мръсен, че наподобяваше тъмен облак. Жената се гмурна в него и продължи с дълги уверени крачки, а ръцете й се движеха в бърз синхрон с краката. Лентата на косата й бе подгизнала от пот. Тя обаче изпреварваше графика. С малко. Неизвестните пред нея бяха много, но можеше да успее. Осем километра за трийсет минути. Осем километра за хиляда и осемстотин секунди. Четири метра и четирийсет и четири сантиметра за секунда. Не беше международно призната дистанция и следователно нямаше световен рекорд. Нито олимпийски или дори национален. Големите бегачи на средни разстояния биха изминали тези осем километра за двайсет и четири минути. Затова трийсет бе напълно приемлив резултат. Предвид трафика, светофарите, пешеходците, които й се пречкаха.

Тя продължи да тича. Дишаше тежко, но продължаваше да се движи в ритъм.

 

 

Трафикът по Шестнайсета улица бе ужасен. Колите ту тръгваха, ту спираха, шофьорите бяха изнервени до краен предел. Същото бе положението на всяко кръстовище, все с улици с имена на растения: „Хвойна“, „Ирис“, „Бучиниш“, „Зеленика“, „Здравец“… Вляво се простираше военната болница „Уолтър Рийд“, а вдясно Рок Крийк Парк, който предлагаше много зеленина и спокойствие. Шофьорът вече не се оприличаваше на куршум. Смяташе се за шрапнел, подвластен на неведоми сили на аеродинамиката, които го насочваха ту вдясно, ту вляво по уличното платно, за да спечели някакво незначително предимство по правия като свещ път. Вашингтон, някога южняшки град с улици, прокарани за коне и файтони, за джентълмени с шапки и жилетки, които се потят на жегата и гонят комарите, сега приличаше на склерозирал организъм, чиито артерии бяха задръстени от автомобили, над чиито предници се издигаше нагорещен въздух и чиято скъпа боя искреше на слънцето.

Оставаше му доста път. Щеше да закъснее.

* * *

Ричър тръгна по коридора и обонянието му го отведе до кабинет с включена кафемашина. Почука, отвори вратата и се накани да помоли за чаша кафе по начина по който това би направил един сержант — любезно на повърхността, но с нужната увереност под нея. Стаята се оказа празна и малкото му представление — излишно, но кафето в каната бе топло-топло и над нея се издигаше пара. Ричър си наля една чаша и я взе. В другата си ръка държеше документите, които Кристофър му бе дал. Върна се в кабинета на полковника, който го посрещна с думите:

— Докарал си се досущ като снайперист.

— Така ли? — отвърна Ричър.

— Според досието си показал отлични резултати на стрелбите с дългоцевно оръжие.

— Старая се да дам най-доброто от себе си.

— От теб би могъл да излезе отличен снайперист.

— Прекалено много чакане. Прекалено много кал. Най-добрите снайперисти са все селянчета, момчета от дълбоката провинция.

— А ти си гражданче?

— Не съм отникъде. Израснах по военни бази на морската пехота.

— Но постъпи в армията?

— Често правя обратното на това, което другите очакват.

— Прочете ли документите?

— Не още.

— Проверихме финансовото им състояние — продължи Кристофър. — Целта ни бе да открием несъответствия, или по-точно, неоправдани разходи. Но всички се простират според чергата си. Жилища, които съответстват на доходите им, четирицилиндрови автомобили, хубави дрехи, но малко на брой, скромни бижута, никакви скъпи почивки… не че им остава време за почивка. Не и ако искат да направят бърза кариера. Не и ако искат да се доберат до Съвета на началник-щабовете. Или ако искат да станат лобисти на военната индустрия.

Ричър постави досието на трийсетгодишната подполковник Кристин Ричардсън най-отдолу на купчината и зачете информацията за втората дама. Бриони Уокър, двайсет и девет годишна, все още майор, дъщеря на морски офицер от резерва, израснала предимно в Сиатъл и Сан Диего, посещавала общинско училище, общинска гимназия, отличничка, завършила „Уест Пойнт“.

— Надявам се да не е тя — отбеляза Кристофър.

— Защо? — попита Ричър.

— Заради връзката с флота.

— Обичате флота?

— Не особено, но все пак е от семейство на военен.

Третата кандидатка бе отново трийсетгодишна, подполковник Дарин Деуит. Ричър веднага разбра, че тя не произхожда от семейство на военен. Не и с това име. Оказа се дъщеря на бизнесмен от Хюстън, който притежаваше верига от стотина автотенекеджийски работилници. Частно образование от първия до последния ден, звезда на отбора по софтбол в гимназията, „Уест Пойнт“.

Четвърта бе Алис Ваз, трийсетгодишна, подполковник, внучка на друг военен с необичайно име — Михаил Василиевич, подполковник от Червената армия. Руснак. Синът му, бащата на Алис, избягал от Унгария в последния момент заедно с бременната си съпруга. Така Алис се родила в Съединените щати. И получила американско гражданство. Калифорния, общинско училище, общинска гимназия, „Уест Пойнт“.

— Откри ли нещо интересно? — попита го Кристофър.

— Мелодични имена. Алис. Бриони. Кристин. Дарин.

— Освен това?

— Две от тях са богати момичета. Как се отразява това на теорията, че мотивите на извършителя са финансови?

— Богатите обичат да правят пари. Може така да са забогатели на първо място. Забеляза ли нещо друго?

— Не.

— Ние също.

 

 

Жената с чантичката на кръста и лентата за коса вече бе достигнала Ню Хампшър авеню и започна да изкачва възвишението към Дюпон Съркъл. Кръговото кръстовище вече се виждаше в омарата. Жената премина два светофара на зелено и заизкачва стъпалата пред Капитолия. Ръката й посегна към китката, за да спре хронометъра. Наведе се с ръце, опрени на коленете, и си пое дълбоко дъх, веднъж, втори, трети път, после изправи глава. Вдигна бавно ръка и избърса капчиците пот от очите си, след което фокусира поглед върху бледия дисплей на хронометъра и видя вълшебните числа: двайсет и девет минути и няколко секунди.

Беше успяла.

Тръгна по обратния път, сега вече с по-къси крачки заради наклона. Дишаше тежко, гърдите я боляха, но продължаваше да се движи в ритъм.

 

 

Мъжът в колата още не се бе измъкнал от Шестнайсета улица. Климатикът духаше силно, но по гърба му продължаваше да се стича пот. Това се дължеше на комбинацията от винилова тапицерия и четирицилиндров двигател, който нямаше достатъчно мощност, за да задвижи по-голям компресор. Подмина Харвард стрийт, където живееха по-младите служители на Конгреса. Те не разполагаха с лични автомобили, а наемите поглъщаха всичките им средства. Отиваха пеша на работа, но се движеха със същата скорост като мъжа в колата.

Загледа се в едно момиче, обуло чорапогащи въпреки горещината, а върху тях — грозновати бели маратонки с три четвърти чорапи. Официалните й обувки вероятно бяха прибрани в голямата чанта, която носеше през рамо, редом с докладите, отчетите, записките, а вероятно и комплект гримове, които бе взела с надеждата, че всички останали ще се окажат заети и тъкмо тя ще застане пред телевизионните камери за някой коментар.

Забеляза нейни аналози от другия пол, младежи, облечени в костюми, които бяха купили от някоя разпродажба в „Брукс Брадърс“. Те крачеха енергично, с високо вдигнати глави. Броят им се увеличаваше с по двама-трима на всяка пряка, докато накрая изпълниха тротоарите, устремени към една и съща цел. Крачеха уверено, приличаха на армия, която никой не може да спре. Млади идеалисти, твърдо решени да направят нещо добро за страната си.

Те щяха да отидат на работа преди него. Трафикът бе ужасен.

 

 

Второто заседание на подкомисията бе посветено на теми, които първото не бе засегнало. По-голямата му част бе заета от обсъждания на чисто технически подробности като затвори, ложи, приклади, спусъци, мерници… Участниците в дискусията бяха постигнали негласно, но единодушно съгласие да не разглеждат проблемни въпроси, а да се ограничат с теми, които снайперистите обичат.

Офицерите за свръзка вземаха думата, задаваха въпроси, уточняваха подробности, повтаряха едно и също до безкрайност и новото оръжие започна да добива форма и образ в главата на Ричър. Три от жените задаваха въпроси, с които да стимулират обсъждането, а четвъртата жадно попиваше информацията. Тя явно си представяше как човекът, на когото предаваше данните, седи в кабинета си някъде в чужбина и не може да се нарадва на прецизността на спецификациите които получава.

Коя беше четвъртата?

През по-голямата част от времето говореха Кристин Ричардсън и Дарин Деуит. Стенограмата наподобяваше сценарий за филм, в който големите звезди бяха К. Р. и Д. Д. Главните роли бяха техни. Но подходът им бе различен. Ричардсън бе заела страната на армията. Всеки неин въпрос, всяко нейно изказване вменяваше чувство на вина у политиците, които не бяха положили достатъчно усилия да превърнат света в по-безопасно място. Деуит проявяваше повече разбиране към гледната точка на Конгреса. Тя беше по-скептично настроена и играеше ролята на адвокат на дявола. А може би искрените й симпатии не бяха на страната на армията? Може би охолството, в което бе израснала, бе причината да развие фискален консерватизъм? Каквато и да бе причината, тя участваше в обсъжданията на секретни спецификации наравно с останалите членове на подкомисията.

Бриони Уокър и Алис Ваз не бяха толкова словоохотливи. Уокър държеше на прецизността. Все пак произхождаше от семейството на флотски офицер. Искаше пушката да прилича на оръдията от кораба на баща й, шедьоври на артилерийското изкуство, които — стига да са правилно насочени — винаги поразяват целта. Тя проявяваше особен интерес към крайния резултат. Задаваше въпроси за изстрелите в главата и изстрелите в гърдите, питаше снайперистите какво изпитват, докато куршумът лети, и какво виждат през оптичния прицел след това. Ефектът бе почти брутален.

Алис Ваз задаваше по-общи въпроси. Останалите обсъждаха прикладите, изработени от композитни материали, които няма да се разширят или свият в зависимост от климатичните условия, а тя питаше какви ще бъдат тези условия. Къде по света ще се използват пушките? При каква температура? Над или под нулата? При каква влажност? Не получаваше ясни и точни отговори и не след дълго се отказа. В последните двайсет страници от стенограмата нямаше изказвания, които да започват с инициалите А. В.

— Интуицията подсказва ли ти нещо? — попита Кристофър.

— Само въз основа на това? — отвърна Ричър.

— Защо не?

— В такъв случай бих посочил Кристин Ричардсън. Звучи ми крайно заинтересована. Иска нещата да бъдат формулирани по ясен и категоричен начин. Нищо да не остане тайно.

— Мисля, че се опитва да подпомогне проекта. Иска той да прозвучи по-привлекателно за политиците.

— Не, много добре знае, че няма да се получи. Но въпреки това продължава да говори. Не оставя нито един въпрос неизяснен. Защо го прави?

— Може да има ОКР.

— Какво е това?

— Обсесивно-компулсивно разстройство. Като при хората, които подреждат бельото си по азбучен ред.

— Че как можеш да подредиш бельото си по азбучен ред?

— Образно казано.

— Значи смятате, че Ричардсън е извън подозрение?

— Не — отвърна Кристофър. — Смятаме, че тя е нашият човек. Поне според стенограмите. Проблемът е как да го докажем.

 

 

Жената с чантичката на кръста и лентата на главата тичаше по Масачузетс авеню и приближаваше Скот Съркъл, а мъжът в колата се движеше по Шестнайсета улица и също приближаваше Скот Съркъл. Средната скорост, с която двамата се движеха през последните няколко минути, бе почти идентична — петнайсет-двайсет километра в час. Тя тичаше бързо, напредваше упорито, равномерно, неуморно, а той започваше да губи търпение от това непрекъснато тръгване-спиране, тръгване-спиране. Жената тичаше усърдно и енергично, устремена отчаяно към своеобразен рекорд, а мъжът се тревожеше за времето, притесняваше се, че може да закъснее, съжаляваше, че не е оставил колата и не е взел метрото, което щеше да го избави от възможността да приключи работния ден, да се върне при автомобила си и да открие, че и четирите му гуми са откраднати.

Тя тичаше по левия тротоар на Масачузетс авеню, а той се движеше под прав ъгъл спрямо нея, в крайната дясна лента на Шестнайсета улица, откъдето възнамеряваше да се включи в кръговото движение на Скот Съркъл. Тя гледаше право пред себе си, следеше трафика и светофарите, опитваше се да прецени точния момент, в който да пресече, убедена, че светне ли червено, усилията й ще отидат на вятъра. Той гледаше вляво отвъд трите автомобила пред него, по диагонал спрямо нея и следеше трафика, който навлизаше в кръговото, защото автомобилите, които вече се движеха по площада, имаха предимство пред останалите. Мъжът следеше за празно пространство, в което да се мушне, и също се опитваше да прецени точния момент, в който да се влее в кръговото, без да спира.

Тя спринтира рязко, енергично, а той потегли напред и погледна наляво в търсене на пролуката, в която да се мушне. Не видя цяла пролука, а по-скоро половин, но колите пред него потеглиха и дори тази половинка започна да се стеснява. Не, това не бе обикновена пролука, това бе последният му шанс, затова той реши да се възползва от него, натисна газта, завъртя волана и блъсна жената, която спринтира към мястото, което бе сигурна, че никой няма да запълни, защото на кой шофьор би му хрумнало да се мушне там?

Жената полетя във въздуха и тялото й се стовари върху предното стъкло. Прозвучаха невъзможно силен тропот и пукот, мъжът натисна спирачки, а жената се претърколи по лъснатия до блясък покрив, плъзна се по капака на багажника и падна с главата напред върху асфалта.

 

 

Ричър събра всички документи в спретната купчинка, която остави на бюрото на Кристофър.

— Време е да се залавяш за работа — каза полковникът. — Знаеш в коя зала заседава подкомисията, нали?

— Да — отвърна Ричър.

— А знаеш ли къде се намира?

— Не.

— Добре. Няма да ти кажа. Искам да се помотаеш из сградата като изгубено провинциалистче. Искам всичко в тази операция да изглежда напълно реалистично.

— В нея няма нищо реалистично. И нищо няма да се получи.

— Гледай по-оптимистично. Може пък да ти излезе късметът. Някоя от тях може да си пада по мъжаги като теб. И всичко това на разноски на армията.

Ричър не отвърна нищо. Използва изхода откъм Еф стрийт, сви първо надясно, а после наляво по Ню Джързи авеню и на няколкостотин метра пред него изникна сградата на Капитолия, огромна, бяла, озарена от слънцето. Достигна площада пред нея и заизкачва стъпалата. Служител на охраната провери документите му и му даде толкова объркани упътвания, че се наложи Ричър да спира и да пита още два пъти. Което и направи. Първия път се обърна към друг охранител, а втория — към някакъв служител.

Стаята, в която заседаваше подкомисията, имаше внушителна врата от полиран махагон, а вътре в нея имаше внушителна маса от същото дърво. Около масата се бяха настанили четирима души. Единият бе стенограф. Той беше само по риза, без сако и пред него бе разположена стенографска машина като онези, които използват в съдебните зали. Останалите трима бяха очевидно експертът от армията, експертът от морската пехота и снайперистът от морската пехота. Двамата офицери бяха в униформи, а снайперистът бе облякъл евтин костюм. Вероятно служеше в разузнаването на морската пехота. И искаше да стане зелена барета. Офицерите се здрависаха с Ричър, а снайперистът му кимна едва забележимо. Главата му помръдна с не повече от милиметър-два. Ричър отвърна на жеста му също толкова недоловимо, което за двама снайперисти — единият морски пехотинец, а другият зелена барета — бе равносилно на жизнерадостна прегръдка.

В стаята нямаше никой друг. Нито служители на Капитолия, нито офицери за свръзка. Часовникът в главата на Ричър подсказваше, че до началото на срещата остава една минута. Часовникът на стената пък бе с една минута напред, а това означаваше, че срещата вече е започнала. Нищо не се случваше. И никой не даваше пет пари. Снайперистът мълчеше, а експертите нямаха нищо против тази загуба на време. За тях бе все едно дали седят и мълчат, или обсъждат бурно някаква загубена кауза.

Часовникът отброяваше минутите. Никой не проронваше нито дума. Снайперистът бе забил поглед в стената и не помръдваше. Офицерите се наместиха по-удобно на столовете си. Ричър копираше поведението на снайпериста.

Служителите на Капитолия се появиха най-накрая, следвани от три жени в парадни униформи. Три жени, а не четири. Когато военнослужещият е облечен в парадна униформа, табелката с фамилното име се разполага хоризонтално, отдясно, три до пет сантиметра над джоба. Погледът на Ричър се плъзна по черните пластмасови правоъгълничета. Пристигнали бяха Деуит, Ваз и Уокър. Ричардсън отсъстваше. А, Б и Д бяха тук, но не и К. Кристин липсваше.

Четиримата служители на Капитолия изглеждаха малко разстроени, а трите жени изглеждаха малко тъжни. Всички седнаха — Ричър предположи, че са заели обичайните си места, — като оставиха един стол празен, а мъжът, седнал начело на масата, заяви:

— Господа, опасявам се, че имам лоша новина. Рано сутринта подполковник Ричардсън е била блъсната от кола, докато е тичала за работа. Инцидентът е станал на Скот Съркъл.

Първата мисъл на Ричър бе: тичала за работа? Защо? Да не би да е закъснявала? Но после разбра. Джогинг, фитнес, душ, преобличане в офиса. Бе виждал много хора да го правят.

Мъжът начело на масата продължи:

— Автомобилът е бил управляван от служител на пощенската служба на Капитолия. Според показанията на свидетелите действията и на двете страни са криели риск.

Експертът от армията попита:

— Как е тя? Как е Кристин?

Мъжът начело на масата отвърна:

— Починала е на място.

Настъпи тишина.

— Черепно-мозъчна травма. От удара в предното стъкло или от последвалото падане на земята.

Тишина. Не се чуваше нито звук с изключение на тракането на стенографската машина, която сякаш описваше мълчанието. След миг и тя замлъкна.

Мъжът начело на масата заяви:

— Поради това бих искал да предложа да прекратим процедурата и да я насрочим за по-подходящ момент.

— Кога? — попита експертът от армията.

— За следващото обсъждане на бюджета.

— А то кога е?

— След година.

Мълчание.

Тогава Бриони Уокър заяви:

— Не, сър. Трябва да изпълним своя дълг и да доведем обсъжданията до край. Подполковник Ричардсън би искала от нас да постъпим именно по този начин.

Никой не отговори.

Уокър продължи:

— Армията заслужава да проведем тези дискусии и да вземем предвид нейните нужди и изисквания. Хората бързо ще забравят причината за прекратяването на обсъжданията. Ще решат, че не сме подходили с нужната заинтересованост. Затова предлагам да завършим нашата мисия, като уточним и запишем всяка подробност, всеки параметър, който ни интересува. Само тогава нашите законодатели ще знаят какво именно одобряват. Или отхвърлят.

Мъжът начело на масата попита:

— Някой желае ли да се изкаже против това предложение?

Никакъв отговор.

— Много добре — заключи той. — В такъв случай ще приемем предложението на майор Уокър и ще прекараме остатъка от деня в обсъждане на техническата спецификация, за да се убедим, че не сме пропуснали нищо.

 

 

И те повториха всичко отначало. Ричър разпозна от стенограмите последователността на отделните обсъждания. Започнаха от самото начало и повториха методично всеки пункт. Повечето изказвания просто повтаряха вече казаното, но други провокираха оживени дебати. Бриони Уокър например държеше на ръчно зареждане и затвор с възвратно-постъпателно движение. Типично за човек, свързан с флота. Това поставяше акцента върху точността. Подобна пушка се зареждаше ръчно, а това можеше да стане толкова внимателно, нежно дори, колкото искаше стрелецът. Така оръжието оставаше неподвижно след изстрела, без да се тресе от микроскопични вибрации. От друга страна, полуавтоматичното действие се задвижваше от експлозиите на барута, което несъмнено гарантираше вибрации след изстрела. Вероятно за такава продължителност от време, която можеше да се окаже критична.

— Колко време? — попита един от служителите на Капитолия.

— След колко време се оказват критични ли? — отвърна с въпрос Уокър.

— Не, колко време продължават тези вибрации?

— Части от секундата.

— А колко силни са?

— Достатъчно, за да се отразят на точността на изстрел от разстояние хиляда и повече метра.

Служителят погледна към военните специалисти срещу себе си и каза:

— Господа?

Експертът от армията погледна към колегата си от морската пехота, който погледна към снайпериста, който заби поглед в стената. Тогава всички погледнаха към Ричър.

— Кой беше първият въпрос, обсъден от вас? — попита Ричър.

— Точността при студена цев — отвърна служителят.

— Тя е много важна, но поради каква причина?

— Защото снайперистът обикновено получава само една възможност да стреля.

— С патрон, който вече е вкаран в магазина?

— Както колегите заявиха, патронът може да е зареден няколко часа преди това. Дългото чакане е част от работата на снайпериста.

— Това означава, че вибрациите ще са утихнали много отдавна. Тогава няма да има значение как е вкаран патронът в магазина — със затвор или с чук. Ако предположим, че стрелецът ще произведе само единични изстрели на големи интервали от време — става въпрос за часове и дори дни, — в такъв случай няма значение дали механизмът е механичен или полуавтоматичен.

— Това означава ли, че приемате снайперската пушка да бъде полуавтоматична?

— Не, сър — отвърна Ричър. — Майор Уокър е права. Възможно е изстрелът по целта да не е първият. Освен това трябва да заложим на точността. Устройството на оръжията с ръчно зареждане е по-просто, по-надеждно по-лесно за обслужване. А това ги прави и по-евтини.

После обсъдиха какъв точно механизъм да изберат. Класическият затвор на „Ремингтън“ имаше доста привърженици сред присъстващите, но това се отнасяше и за разработките на „Уинчестър“, „Сако“ и „Ругър“. В този момент Алис Ваз започна да задава обичайните си въпроси, които целяха да изяснят проблема от по-широка перспектива.

— За да разберем по-добре изискванията — заяви тя — не само по отношение на механизма, но и на ложата и приклада, трябва да разберем къде и как ще бъде използвано оръжието. На каква надморска височина? При какво атмосферно налягане? В какви диапазони на температура и влажност? В каква среда?

За да й затвори устата, експертът от армията повтори спецификациите, изложени в документацията на специалистите по военно планиране. Без имена, без конкретни подробности, но в широк спектър от метеорологични условия. Висока надморска височина със студени мъгли, сух и горещ климат с възможно проникване на песъчинки, тропическа влажност и високи температури, заснежени поля и отрицателни температури, поройни дъждове и прочие.

Един от служителите на Капитолия настоя за използването на стомана местно производство за цевта. Това не бе особен проблем. Друг обаче поиска оптиката също да бъде местно производство. А това бе по-сериозен проблем. Ричър наблюдаваше жените срещу себе си. Дарин Деуит не говореше много, което не бе изненадващо, след като първите й две изказвания не срещнаха никаква подкрепа. Ръстът й бе малко над средния, тялото й бе слабо и жилаво като на бивша звезда от гимназиалния отбор по софтбол. Имаше черна коса, бледа кожа и черти, които можеха да бъдат описани по-скоро като изразителни, отколкото красиви. От определението невзрачна я спасяваха най-вече именно живите, умни очи. Те бяха черни и се движеха непрекъснато, но бавно, в тях грееше интелект, но и някакъв вътрешен огън. Може би изгаряше излишъка от коефициента си за интелигентност и така не позволяваше на главата си да експлодира.

Бриони Уокър бе дъщеря на флотски офицер и видът й сякаш го подчертаваше: стегната, сдържана, строга, като се изключи немирната й коса, неопитомена дори от неотдавнашното подстригване. Тя също имаше живо, енергично лице и зад очите й също се случваха много неща.

Алис Ваз бе най-красивата сред тях. Ричър не можеше да намери подходящата дума. Елфическа хубост? Или момчешка? Може би нещо по средата. Тя имаше по-тъмна кожа от своите колежки, къса черна коса и поглед, в който палавите искри мигом отстъпваха място на смъртоносни лъчи. Беше по-дребна, слаба и стройна, с фигура на европейка. Вероятно бе най-умната от трите. В крайна сметка тъкмо тя контролираше дискусията посредством въпросите, които задаваше. И караше останалите да насочат вниманието си върху онова, което я интересуваше.

Заседанието се проточи. Ричър не взе думата, от време на време само изсумтяваше в знак на съгласие. Темата се изчерпа постепенно и мъжът, застанал начело на масата, попита дали всички са съгласни, че изискванията и нуждите на армията са подробно уточнени и надлежно протоколирани. Всички вдигнаха ръце. Мъжът повтори въпроса специално за Бриони Уокър, може би в знак на любезност, а може би от желание да я уязви. Уокър обаче не се засегна. Кимна в знак на съгласие, напълно доволна от резултата.

Четиримата служители на Капитолия се изправиха и напуснаха стаята забързано, без да кажат нито дума сякаш, ако бяха отделили няколко секунди, за да се сбогуват, това щеше да обърка фатално претрупаните им графици. Жените също се надигнаха от местата си, но бяха изпреварени от експерта от армията, който просто потупа по рамото колегата си от морската пехота и изчезна. На свой ред експертът от морската пехота потупа по рамото колегата си снайперист и двамата излязоха заедно. В стаята останаха само Ричър и жените.

 

 

Това не продължи дълго. Жените вече се бяха събрали. Бяха застанали рамо до рамо, лице в лице, образувайки малък триъгълник. Може би всички жени правеха така. А може би само завършилите „Уест Пойнт“. Тръгнаха заедно към вратата. Алис Ваз се обърна за миг и погледна Ричър, след което и трите изчезнаха в коридора.

Ричър не помръдна от мястото си. Нямаше за къде да бърза. Нямаше какво да направи. Може би друг на негово място щеше да ги спре, да каже: „Хей, съжалявам за мъртвата ви приятелка, която никога не съм срещал, но мога ли да разведря скръбта ви, като ви поканя да пийнем по едно?“. Ричър обаче не беше такъв човек.

Освен това знаеше, че жените няма да отидат никъде. Сигурен бе в това.

Ричър стана от стола си, излезе от стаята и ги видя да стоят на мястото, където коридорът преминаваше във фоайе. Стояха все така близо една до друга. Не отиваха никъде, стояха на едно място и разговаряха. Явно следваха някакви свои социални правила. Непременно щяха да завършат в някой бар, но нямаше да е скоро.

Ричър отиде до редицата обществени телефони и набра нужния му номер. Видя, че Бриони Уокър поглежда към него, после извръща глава. Селянчето се обажда на някого. Може би на приятелите си в града, за да им каже, че е приключил с работата за днес, и да ги пита къде ще ходят вечерта.

— Да? — отвърна Кристофър.

— Чухте ли за Кристин Ричардсън? — попита Ричър.

— Да.

— Това усложнява задачата.

— А може би я решава. Ако информацията е изтичала благодарение именно на Ричардсън.

— Ами ако не е?

— Тогава улеснява, а не усложнява задачата. С останалите три. Емоциите им ще ти помогнат. Ще се разприказват по-лесно.

— Денят не беше никак забавен. Никоя не е настроена романтично. Общуват само помежду си. Няма начин да се включа в подобен разговор.

— Възползвай се от всяка възможност, която се открие.

— Не сте в Капитолия, но следите факса им, нали?

— Точно така.

— Включително тази вечер.

— Разбира се. Какво откри?

— Не е Деуит.

— Как разбра?

— Беше разстроена. Тя е на трийсет и не е виждала смъртта в очите.

— Нормално е да е разстроена.

— Но ако следваше някакъв свой таен дневен ред, щеше да го преодолее. За да изпълни задачата си. Тя обаче не го направи. Не каза нито дума. Отнесе се към заседанието, сякаш то е напълно безсмислено. А това е напълно нормална реакция за човек, който не се ръководи от скрити подбуди.

— Как го приеха другите две?

— Алис Ваз го преодоля бързо. Както и Бриони Уокър. Уокър се постара да обсъдим повторно всички въпроси. И да включим всички подробности в протокола.

— За да може да провери дали не е пропуснала нещо при последните два факса?

— Възможно е.

— Как се държа Ваз?

— Както на предишните заседания. Интересуваше се предимно от география. Може би трябва да напусне армията и да основе туристическа агенция.

— Какво ще правиш сега?

— Нямам представа все още. Но дръжте факса под око вместо мен.

Ричър затвори телефона. Жените не бяха напуснали фоайето. Продължаваха да говорят. Той се запъти към тях. Вървеше спокойно, небрежно, като някой, който трябва да убие час-два, като нов човек в града, запътил се към единствените познати лица. План А изискваше да проникне в групата под прикритие, като използва например интереса на Бриони Уокър към огнестрелните рани. Дали пък професията на снайпериста не я влечеше? Може да й предложи мнението си по един или друг въпрос. Изстрел в гърдите или изстрел в главата? Аз лично, госпожо, бих предпочел изстрел в гърлото. Ако куршумът попадне където трябва, ще откъсне главата.

План Б изискваше да загърби всички преструвки, да си признае, че е военен полицай, който работи за военното разузнаване, и да види къде ще го отведе това. Може би обратно у дома. Можеше да заяви, че Ричардсън е била основната заподозряна, и тогава онази, която положеше най-големи усилия да потвърди предположенията му, щеше да се окаже гнилата ябълка. Ако никоя не реагираше по този начин, Ричър щеше да стигне до извода, че именно Ричардсън е предавала информация.

Тръгна по коридора.

План А или план Б?

Те взеха решението вместо него.

Поднесоха му го на готово.

Бяха добре възпитани жени, любезни по онзи неподправен начин, който е характерен за военните. Ричър се приближаваше към тях. Щеше да мине съвсем близо. Нямаше да ги заобиколи. А това щеше да ги принуди да се запознаят с него. Бриони Уокър го погледна в очите, но Дарин Деуит го заговори първа.

— Не се запознахме — каза тя. — Имахме тежък ден, предполагам, че това е причината.

— Да, госпожо, денят наистина бе тежък — отвърна Ричър и се представи.

Видя как и трите регистрират името му в паметта си.

— Много съжалявам за подполковник Ричардсън — продължи той.

Деуит кимна.

— Дойде ни като гръм от ясно небе.

— Добре ли я познавахте?

— Започнахме заедно този проект. Очаквахме да го завършим също заедно.

— Офицерско братство — отбеляза Ричър. — Или сестринство.

— И ние гледаме така на нещата.

Ричър кимна. Можеха да си го позволят. Между тях нямаше съперничество. Все още. Нямаше да срещнат проблеми в кариерата, докато не станеха бригадни генерали. А там вече… преходът от бригаден генерал към генерал-майор, от една към две звезди, беше много труден. Съперничеството щеше да се появи тогава.

— Сигурно вече сте го преживявали, сержант — каза Бриони Уокър. — Имам предвид, че сте губили хора.

— Да, госпожо, един-двама.

— И как сте се чувствали в такива дни?

— Обикновено отиваме в някой бар и вдигаме тост в тяхна чест. В началото сме тихи и нещастни, но накрая сме шумни и щастливи. Което е много важно, защото е за доброто на цялото поделение.

— Кое поделение? — попита Алис Ваз.

— Нямам право да говоря за това, госпожо.

— А в какъв бар ходите?

— В най-близкия.

— „Хаят“ е само на една пряка от тук — каза Деуит.

 

 

Тръгнаха към „Хаят“. Не може да се каже, че вървяха заедно. Не и четиримата. По-точно бе да се каже, че трите жени вървяха заедно, а Ричър ги следваше. Престори се на прекалено глупав, за да схване намеците им да се разкара. Жените бяха прекалено възпитани, за да се изразят по-категорично. Въпреки това той се чувстваше ужасно неловко. Напуснаха района на Капитолия, тръгнаха по Конститюшън авеню, после прекосиха Ню Джързи Авеню, Луизиана авеню и Ди стрийт и се озоваха пред вратата на „Хаят“. Ричър изпревари трите жени и я отвори. Трябваше да действа на мига, тук и сега. Нерешителното поведение на тротоара щеше да породи нови, по-откровени намеци.

Трите минаха покрай него, първо Ваз, след нея Деуит и накрая Уокър. Ричър ги последва. Намериха бара. Не бе от местата, с които Ричър бе свикнал. На първо място, защото нямаше никакъв плот. Само ниски маси, ниски столове и сервитьори. Не беше бар, а по-скоро салон или фоайе.

Уокър погледна Ричър и го попита:

— Какво ще пиете?

— Бих предпочел халба бира, но се съмнявам, че присъства в менюто.

Когато се появи сервитьорът, жените си поръчаха шприцвайн. Беше лято все пак. Ричър си поръча кафе, горещо, черно, без захар. Предпочете да не отрупва масата с халби бира и купички с фъстъци. Жените разговаряха тихо помежду си и само от време на време поглеждаха към него, неспособни нито да се отърват от него, нито да проявят неучтивост.

— Тези заседания винаги ли протичат по един и същ начин? — попита Ричър. — Като изключим тъжната вест за подполковник Ричардсън, разбира се.

— Първото ли ви е? — отвърна Ваз.

— И, надявам се, последното, госпожо — каза Ричър.

— Не, усилието си струва — намеси се Уокър. — Дава ни добра възможност. Не могат да отхвърлят всяко наше предложение или искане. Днес увеличихме вероятност да дадат съгласието за нещо друго, и то съвсем скоро.

— Харесвате ли работата си?

— А вие харесвате ли вашата, сержант?

— Да, госпожо, през по-голямата част от времето.

— Мога да ви дам същия отговор.

Сервитьорът донесе напитките им и жените се върнаха към тристранния си личен разговор. Кафето на Ричър едва се събираше на дъното на широка ниска чаша. Можеше да го изпие на две глътки, но тогава щеше да настъпи следващият пореден неловък момент. Не се бяха отървали от него на излизане от Капитолия, не го бяха сторили и на влизане в хотела. Следващата възможност щяха да получат, когато изпият питиетата си. Достатъчно щеше да бъде да му наредят: Сержант, свободен сте. Нямаше начин да оспори заповедта, дори да прибегнеше към план Б. Капитане, свободен сте, щеше да има същият ефект, изречено от майори и подполковници.

 

 

Дарин Деуит обаче си тръгна, след като изпи виното си. Бе все така мълчалива и очевидно не й беше приятно. Не бе намерила своя катарзис. Заяви, че я чака работа, стана и си тръгна. Този път нямаше прегръдки. Само кимвания, окуражителни усмивки, многозначителни погледи. След като Деуит си тръгна, Ваз и Уокър погледнаха към Ричър. Ричър също погледна към Ваз и Уокър. Никой не пророни нито дума. В този момент се появи сервитьорът, Ваз и Уокър си поръчаха по още един шприцвайн, а Ричър си поръча още едно кафе.

Втората чаша вино като че ли развърза езика на Уокър. Тя попита Ричър какво е усещал, когато е натискал спусъка срещу друго живо същество. Ричър цитира един тип, когото познаваше. Заяви, че е усещал отката на оръжието. После Уокър го попита кой е бил най-далечният му изстрел. Верният отговор бе три метра и половина, защото той бе полицай, но отвърна: шестстотин метра, защото се предполагаше, че е снайперист. Тя го попита какво оръжие е използвал. Верният отговор бе „Берета М9“, но той отвърна: снайперска пушка М21 с оптичен мерник APTII и натовски муниции 7,62 мм.

— Къде беше това? — поинтересува се Ваз.

— Госпожо, нямам право да говоря.

— Звучи ми като операция на специалните части.

— Предполагам.

— Шестстотин метра са нищо за вас.

— Направо от упор, госпожо.

— Черна операция за ЦРУ или легитимна за Пентагона?

— Госпожо, нямам право да говоря.

Двата му отрицателни отговора като че ли придадоха повече правдоподобност на думите му. Двете жени изоставиха постепенно защитния език на тялото. Не че на негово място се появи личен интерес. Не, на негово място се появи професионален интерес. И той бе напълно оправдан. Нито една от тях не таеше реалистична надежда да командва войници на бойното поле. И двете бяха принудени да поемат по друг път. Което не им пречеше да се поставят на мястото на полевите командири. Защото в един идеален според тях свят те също щяха да участват в бойни действия. В такъв случай биха искали армията да разполага с възможно най-добрите оръжия. В това не можеше да има никакво съмнение. Етиката им изискваше да се погрижат онези, които участват в бойни действия в днешния не толкова съвършен свят, да разполагат с възможно най-добрите оръжия. Това бе справедливо. И предвидливо. Сестрите им в униформа може би нямаше да получат тези оръжия, но дъщерите им — със сигурност.

Уокър попита Ричър за личното му мнение по отношение на пушката. Смята ли, че трябва да се добави още някакво изискване? Или друго да отпадне? Ричър отвърна:

— Госпожо, мисля, че се получава идеално снайперско оръжие.

Направи го, първо, защото така се очакваше да отвърне един сержант на един офицер, и, второ, защото това бе самата истина. Уокър остана доволна от отговора.

Малко по-късно двете с Ваз отидоха до тоалетната. Ричър имаше нужда да направи същото, но не искаше да тръгне след тях. Щеше да изглежда прекалено странно, особено на фона на разходката от Капитолия до тук. Затова изчака. Видя Ваз да използва обществен телефон. Уокър не я изчака. Подмина я и продължи към тоалетните. Ваз говори по-малко от десет секунди, след което затвори и последва Уокър.

 

 

Уокър не се върна. Ваз седна спокойно на мястото си и заяви, че Уокър е отишла в кабинета си. Използвала изхода откъм Ди стрийт. Имала много работа. После попита Ричър дали иска нещо за пиене.

Ричър и Ваз сами в бара. Уокър сама, неизвестно къде.

— Вие ли черпите? — попита Ричър.

— Разбира се.

— В такъв случай отговорът ми е да.

— В такъв случай ме последвайте — каза Ваз. — Знам по-добро място от това.

* * *

По-доброто място се намираше близо до Юниън Стейшън, но от другата страна на гарата и жп линиите. Беше по-добро в смисъл че бе истински бар. И по-лошо във всяко друго отношение. Най-вече защото се намираше в западнал квартал с грозни тухлени сгради и ламаринени постройки, тъмни улички и пусти дворове и повече стълбове с жици, отколкото дървета. Самото заведение приличаше на пристанищна кръчма, озовала се по някакво чудо далече от морето.

Помещението бе ниско и широко, разделено на множество зони и салони, което го превръщаше в същински лабиринт. Ричър седна в един ъгъл, с гръб към стената, така че да може да наблюдава едновременно и предната, и задната врата. Ваз се настани до него, не прекалено близо, но не и прекалено далече. Тя изглеждаше добре. Много по-добре, отколкото би трябвало. Парадната униформа определено не подчертава достойнствата на женската фигура. Ефектът от нея е същият като от чувал зебло. Може би Ваз бе шила своята униформа по поръчка. Би трябвало. Куртката й бе вталена. Беше й по мярка. Полата беше тясна. И малко по-къса. Съвсем малко, но напълно видимо с невъоръжено око.

— Надявам се да не остана дълго в Капитолия — каза Ваз.

— Къде смятате да отидете?

— В управление „Оперативно планиране“. Поне така ми се иска.

— Там ще можете ли да се възползвате от натрупания опит?

— Имате предвид дали ще мога да се възползвам от контактите си? Абсолютно. Политиката и планирането на военни операции са на практика едно и също.

— И кога възнамерявате да го направите?

— Колкото се може по-скоро.

— Но се тревожите, че инцидентът с подполковник Ричардсън може да ви забави. Никой не обича подобни ситуации, нали така? А и в момента имате недостиг на кадри. Може да не ви пуснат.

— Прекалено умен сте… за сержант.

— Военният чин няма нищо общо с интелекта, госпожо.

— Разкажете ми за себе си.

— Първо вие.

— Няма нищо за разказване — отвърна Ваз. — Израснала съм в Калифорния, завършила съм „Уест Пойнт“, първо исках да обиколя света, а после да го контролирам. А вие?

— Израснал съм във военни бази на морската пехота, учил съм в „Уест Пойнт“, първо исках да обиколя света, а после да оцелея в него.

— Не се сещам за много кадети от „Уест Пойнт“, които да са станали сержанти.

— Някои го правят, макар и рядко.

— Разбирам.

— Така ли?

— Вие работите под прикритие — заяви Ваз. — Винаги съм знаела, че ще настъпи този ден.

— Когато…?

— Когато истината ще излезе на бял свят. Като например корупцията в отдела за снабдяване, която продължава от години. Като например ненужната поръчка за нова снайперска пушка. Много добре знаете това. Но може би някой вече е произвел новия модел. Може друг вече да е взел парите и дори да ги е похарчил. Всичко е възможно. Чухте ли какви аргументи изтъкваха?

— Къде се намират кабинетите им?

— На кого? Отделът за снабдяване е много голям.

— На човека, когото видях днес, например.

— Неговият е в Капитолия.

— Разполага ли с факс?

— Разбира се.

— Останалите знаят ли това?

— Онези от Капитолия? Политиците? Всички го знаем. Защо според вас Уокър ги накара да повторят всичко отначало? Защото искаше някой да изпрати трети факс.

— Защо?

— За да ви предостави още една улика. Очаквахме да се появите рано или късно.

— Защо никоя от вас не уведоми началството?

— Не е в стила ни.

— Имате предвид, че не си е струвало. Някоя от вас е трябвало да подаде рапорт, който после може да рефлектира върху нея. Защото никой не знае как ще се развият нещата във военния съд. Възможно е това да се отрази на кариерата на онази от вас, която подаде рапорта. И тя да не постигне целта си. Възможно е тя вече да е попадала в подобна ситуация. И да е била губещата страна. Не е можела да си позволи нова грешка.

— Каква цел?

— Онази, която сте си поставили, каквато и да е тя.

— Отначало помислихме предишния снайперист за агент под прикритие. Онзи, на чието място се появихте вие. Решихме, че се преструва. Позволяваше на офицера да го притиска все повече и повече. Но в крайна сметка преценихме, че е само снайперист. Щяхме да ви разкрием на мига, но днес никоя от нас не обръщаше внимание на подобни неща.

— Заради Ричардсън? Какво смяташе тя?

— Същото като нас. Снабдяването е блато. Рано или късно някой щеше да забележи какво става.

— Каква е вашата цел?

— Да заслужа уважение. Вероятно в рамките на малка затворена общност, но все пак е уважение.

— Нима то е липсвало в досегашния ви живот?

— И представа си нямате.

Ваз се обърна към него, плъзна се леко по пейката и коленете й се доближиха до неговите. Тъмен найлон върху тъмна кожа.

— Изхождам от предположението, че сте по-млад от мен — каза тя. — И служите в род войски, който е доста пестелив по отношение на наградите и чиновете. Затова предполагам, че чинът ви е по-нисък от моя.

— Аз съм капитан — отвърна Ричър и добави: — Госпожо.

— Ако командните ни структури са близки, би било крайно неуместно ние да поддържаме близки отношения. Затова въпросът ми е: командните ни структури свързани ли са по някакъв начин?

— Мисля, че едва ли бихте могли да се сетите за два рода войски, които да са толкова далече един от друг.

— Изчакайте ме за малко — каза тя. — Веднага се връщам.

Алис Ваз стана, проправи си път сред лабиринта от маси и се отправи към тоалетните отзад. Пет минути минимум, помисли си Ричър. Последва я, но само до обществените телефони на стената. Телефонът, пред който застана, бе стар, очукан, а стената зад него бе потъмняла от цигарен дим и мръсотия.

Той набра номера и се представи.

— Да? — отвърна Корнелиъс Кристофър.

— Приключих — заяви Ричър.

— Какво означава това? Отказваш се?

— Не, означава, че изпълних задачата.

— Какво откри?

— Уокър вече трябва да се е върнала в Капитолия. Някакви факсове към момента?

— Не.

— Сгрешили сте. Никой не е продавал информация на чуждестранен производител на оръжия. Никога. Защо му е да го прави? Всеки знае какво трябва да представлява добрата снайперска пушка. Не се нуждае от обяснение. Очевидно е. Основните принципи са изяснени още миналия век. Никой не е събирал секретна информация, защото вече е знаел каквото му трябва.

— Какво се е случило според теб?

— В момента изчаквам последното доказателство. Ще разполагам с него до пет минути.

— Доказателство за какво?

— Човекът, когото търсим, е Алис Ваз — продължи Ричър. — Помислете върху стенограмите на нейните изказвания. И въпросите, които задава. Днес зададе още няколко от същия вид. Искаше да разбере къде точно ще се използва новото оръжие. Интересуваше се от климатичните условия и средата.

— И?

— Опитваше се да измъкне информация от управлението за оперативно планиране. И офицерът от снабдяването й се върза. Не разкри подробности, но разкри достатъчно информация, свързана с климата. Всеки може да анализира думите му и да си направи извод за глобалните ни намерения.

— Например?

— Висока надморска височина със студени мъгли.

— Афганистан — отгатна Кристофър. — Рано или късно ще се наложи да влезем там.

— Сух и горещ климат с възможно проникване на песъчинки.

— Близкият изток, най-вероятно Ирак.

— Тропическа влажност и високи температури.

— Южна Америка. Колумбия и не само. Войната срещу наркокартелите.

— Заснежени поля и отрицателни температури.

— Ако се наложи да воюваме със Съветския съюз.

— Виждате ли? Тя на практика получи резюме на бъдещите ни планове. Аналитичните центрове на вражеските разузнавателни служби обожават подобна информация.

— Сигурен ли си?

— Дадох й две секунди да реагира и тя реши да обвини в корупция службата по снабдяване. Обяснението й звучи почти достоверно. Много е умна.

— Кой е врагът? Коя е разузнавателната служба?

— Руснаците, разбира се. Факсът е бил изпратен до местен номер, най-вероятно в тяхното посолство.

— И тя е техен агент?

— И още как! Помислете само. Алис Ваз прави бърза кариера. Издига се право към върха. Апропо, кой е върхът? Обединеното командване най-малко. А може би си е поставила по-висока цел. Жена като нея спокойно може да стане президент на Съединените щати.

— Но как са я вербували? И кога?

— Вероятно преди да се роди. Дядо й е бил герой от Червената армия. Може пък баща й да не е бил никакъв беглец. Може да е изпратен от КГБ в Унгария, за да се престори на дисидент и да избяга в чужбина. Така дъщеря му ще се роди като американска гражданка и ще се превърне в дълбоко законспириран „спящ“ агент. Вероятно са я подготвяли за това от самото й раждане. Тези хора умеят да мислят в дългосрочна перспектива.

— Това е само теория, без никакво доказателство.

— Доказателството ще пристигне след три минути. Най-вероятно.

— Но защо да рискуват толкова ценен агент за подобна информация? Защото, ако си прав, информацията наистина е полезна, но нищо повече. Не става въпрос за тайните на водородната бомба например.

— Мисля, че е станало случайно. Натъкнала се е на информацията в хода на обичайните си служебни задължения. Но не е устояла на изкушението и е изпратила факса. Въпрос на навик или на чувство на дълг. Ако истински вярва в своята мисия.

— Какво доказателство очакваш да получиш в рамките на пет минути? Или вече са три?

— По-скоро две — отвърна Ричър. — Ваз позвъни на някого от фоайето на хотел „Хаят“. Помислете малко. Тя е ценен агент. Може би най-ценният. Устремила се е към върха. Нищо не може да я спре. Следващата й спирка е управлението за оперативно планиране, което не е никак малко. Затова трябва да я защитят. И то на всяка цена. Заподозря ме от самото начало. Може би става въпрос за рутинна параноя. Аз съм нов човек. Не ме познава. Затова вика подкрепление. Казва на момчетата за мокрите поръчки от посолството къде могат да ме намерят и по кое време. След което ме подмамва в капана, като създава впечатлението, че е готова да си легне с мен.

— Руснаците идват за теб?

— След минута ще са тук. Най-вероятно. Сигурно ще се опитат да ме изкарат жертва на пиянско сбиване, за да може полицията да намери тялото ми в някоя тъмна уличка.

— Къде се намираш?

— В онзи долнопробен квартал зад Юниън Стейшън.

— Не мога да изпратя никого за една минута.

— Не съм очаквал да го направите.

— Ще се справиш ли?

— Зависи колко хора пристигнат.

— Можеш ли да арестуваш Ваз, преди да дойдат?

— Тя си е тръгнала отдавна. Сигурен съм, че се е измъкнала през прозореца на тоалетната. Трябва вие да я арестувате. Предполагам, че отива в кабинета си.

Задната врата на бара се отвори и на прага й застана някакъв мъж.

— Трябва да затварям — каза Ричър. — Започва се.

 

 

Ричър окачи слушалката. Мъжът на прага бе здравеняк, ловък, уверен, облечен изцяло в черно. Между него и Ваз имаше някаква смътна прилика, вероятно в резултат на общ етнически произход. Той обаче бе с десетина години по-възрастен. Ръцете му бяха празни. Засега. Нямаше да извади оръжие пред погледа на всички в бара. Ричър предположи, че мъжът е влязъл през задната врата, за да го накара да побегне през предната, където ще го очакват основните сили. По-лесно е да инсценираш пиянско сбиване, в което нещо се е объркало и единият участник е умрял, на улицата пред бара, отколкото в задния му двор. Защото тази улица се ползваше с лоша слава. Както и целият квартал между другото. Счупени лампи, изобилие от тъмни ъгълчета, минувачи, чийто вроден инстинкт и дългогодишен опит ги карат да извръщат поглед и да не казват нищо…

Мъжът оглеждаше помещението. Ваз бе провела доста кратък телефонен разговор. Едва ли бе разменила повече от няколко думи. Най-вероятно бе описала Ричър като едър тип, много висок, сив костюм. Ричър долови погледа на мъжа върху себе си. Усещаше как новодошлият отмята точките от списъка си. Едър тип. Да, ето го. Много висок. Да, без съмнение. Сив костюм. Това е нашият човек. Мъжът пристъпи към барплота.

А Ричър пристъпи към мъжа.

Попитали един мъдрец кое е най-подходящото време да се посади дърво. Преди петдесет години, отвърнал той. Кое е най-подходящото време да се вземе решение? Пет секунди преди някой да нанесе първия удар, би отвърнал мъдрецът.

Мъжът в черно тежеше може би осемдесет и пет, деветдесет килограма и се движеше с три-четири километра в час. В момента Ричър тежеше малко над сто и десет килограма и се движеше с пет километра в час. Следователно скоростта на сблъсъка им щеше да бъде осем километра в час, а силата му — двеста килограма на квадратен инч.

Сблъсъкът не закъсня.

Но не с десет километра в час. Скоростта, с която Ричър връхлетя върху мъжа, бе увеличена многократно от резкия му отскок и силния му удар с лакът. Не бива да се пропуска и общата маса на двамата, която не бе никак малка. Ударът му попадна в зоната между носа и скулата, а трясъкът на кости отекна в цялото заведение. Мъжът се стовари на земята като моторист, оплел се във въже за простиране. Ричър го подмина и излезе през задната врата.

Чакаше ли го някой? Или не?

Това бе единственият въпрос, който го интересуваше в момента. Нямаше голяма разлика дали ще завари някого отзад или не. Дали наистина бяха разположили основните си сили отпред? Или все пак бяха оставили един човек отзад? Нещо като подкрепление?

Бяха оставили един човек. Чернокос, черноок, с по-дебело палто от своя колега. Вероятно бе умен и съобразителен, но получените инструкции го поставяха в неизгодно положение. Целта ви е едър и висок тип в сив костюм. А колкото и да е умен човек, колкото бързи да са ударите му, следването на тази смъртоносна процедура — един, два, три въпроса и един, два, три отговора: едър тип, да, висок, да, в сив костюм, да — отнема милисекунди. А тези милисекунди са от огромно значение, когато срещу този умен и бърз човек се е устремил някой, който може да пробие черепа му с лакът.

Ричър се озова в задния двор и видя сводеста врата, която водеше към страничната алея.

 

 

Алеята бе достатъчно широка за два коня и каруца, натоварена с бъчви бира. Вдясно имаше друг свод, който водеше към друг двор. Вляво беше улицата. Обувките на Ричър бяха много тихи. Такива бяха обувките от парадната униформа. От изкуствена кожа. Никой не искаше обувки от естествена кожа, защото трябваше да ги лъска всеки път когато ги обува. Ричър спря на крачка от улицата и долепи гръб до стената вляво. В шпионските филми героят изваждаше огледалце или поне парче стъкло в този момент и проверяваше улицата. Това обаче не бе филм и той не бе актьор. Затова надзърна и погледна с едно око.

Откри ги на десетина метра. Четирима души. Значи бяха изпратили общо шестима. Шестима изпълнители на мокри поръчки в чуждо посолство. В постоянно дежурство. Жена като нея спокойно може да стане президент на Съединените щати. Затова трябва да я защитят. И то на всяка цена. В далечния край на улицата бяха паркирали две коли с дипломатически номера. Вероятно никога не бяха плащали глоби за неправилно паркиране. Мъжете бяха застанали край вратата на бара с гръб към Ричър. Разговаряха оживено, като приятелска компания, която обсъжда нещо пред някакъв бар.

Ричър не разполагаше с парче стъкло, но пък намери счупена тухла с размерите на бейзболна топка. Взе я, излезе на улицата и зави наляво.

 

 

Десет метра бяха равни на десет бързи крачки. Първите пет Ричър измина съвсем спокойно, след което спря, замахна и запрати парчето тухла към най-близката кола. То счупи задното й стъкло и четиримата пред бара извърнаха глави в посока на звука. В този момент Ричър стовари лакътя си в главата на първия. Цялата тази последователност — крачка, замах, удар — му отне по-малко от секунда. Мъжът се свлече почти отвесно и тялото му остана под следващия удар на Ричър, който заби лакът в главата на втория мъж. Така остана само срещу двама противници — единият бе съвсем наблизо, но другият бе на неудобно разстояние, затова Ричър финтира по-далечния, но се завъртя назад и удари с глава по-близкия. Удари го с такава сила, сякаш се опитваше да забие кол за ограда в твърда, спечена от слънцето земя. Сякаш се опитваше да забие този кол именно с глава. Така само един от противниците му остана на крака и реши да се възползва от тях, като хукне да бяга.

Ричър не го последва. Имаше неща, които не обичаше да прави. Тичането бе едно от тях.

* * *

Двайсет и четири часа по-късно Ричър се намираше вече във Франкфурт, където остана една седмица, преди да бъде изпратен в Корея на редовна мисия. Никой не чу повече за Алис Ваз — нито той, нито който и да било. Ричър нямаше представа дали анализът му се е оказал точен или не, дали е попаднал право в целта или се е отклонил далече от нея. Но месец след пристигането си в Сеул научи, че е предложен за медал. По-конкретно, медал „За военни заслуги“. Командването не бе посочило конкретна причина, но когато провери в заповедта, която уреждаше връчването на тази награда, прочете, че се дава за проявена изключителна храброст при изпълнението на военния дълг към Съединените щати.

Малки войни

През пролетта на 1989 г. Каролин Крофорд бе повишена в чин подполковник. Отпразнува случая, като си купи сребристо порше. Тя разполагаше с доста пари. От наследство, говореха хората. Попечителски фонд или нещо подобно. Някой от семейството бил богат и известен. Изобретател или нещо подобно. Затова Каролин Крофорд шиеше униформите си по поръчка в същата модна къща, която шиеше костюмите на президента. Всички я смятаха за най-богатата жена в армията. Не че летвата сред военните бе вдигната кой знае колко високо.

С новия чин дойде и ново назначение, затова сребристото порше пое на юг от Пентагона към Форт Смит, Джорджия. Това бе част от процедурите, следвани от управлението за оперативно планиране. Нямаше никакъв смисъл да се разработват планове, които да не могат да бъдат реализирани. Затова командването държеше особено на поддържането на добро взаимодействие с бойните части. И изпращаше там офицери за свръзка, които освен всичко останало тайно да наблюдават работата на отделните поделения. Такова бе първото назначение на всеки подполковник и Крофорд пристъпи с радост към изпълнението му. Нищо че Форт Смит се оказа затънтена малка база, разположена сред гори и блата, а гарнизонът й бе съставен от всякакви отчаяни типове. Специални части от най-различен род. Мъже, които не носеха униформи, ушити по поръчка. Крофорд нямаше нищо против това. Дори го намираше за обещаващо. Надяваше се тук да открие суров материал за новите формирования, които планираше да създаде. Приносът й на толкова ранен етап от реализацията на идеята можеше да изиграе ключова роля. Може би дори щяха да кръстят новите структури на нейно име. Така след година и половина щеше да стане полковник. А после бързо щеше да получи първата си генералска звезда. Имаше право на такъв принос, нали? Работата като офицер за свръзка се осъществяваше в две направления: съветваше командирите какво трябва да направят и ги изслушваше какво не могат да направят.

Първата седмица мина добре, макар да валеше много. Клюките по неин адрес обиколиха базата за по-малко от час: била неомъжена, свободна, но не търсела връзка, защото управлението за оперативно планиране било сериозна работа. Тя поддържаше колегиални, но сърдечни отношения, като от време на време подхвърляше някой и друг намек, за да подклажда интереса към себе си жив. Помещенията, предвидени за командированите офицери, я устройваха във всяко отношение. Приличаха на мотелски стаи, макар и малко по-семпло и строго обзаведени. Горите бяха винаги влажни и се простираха на много километри наоколо, но през тях минаваха пътища — някои черни, други просто просеки, но трети бяха асфалтирани, а знаците, изникнали от калните им банкети, бяха дори осветени. Така че само след час шофиране можеше да отиде на барбекю или да потанцува в някой бар. Животът не бе никак лош.

В края на първата седмица тя напусна Форт Смит, облечена в ушитата си по поръчка парадна униформа. Бе седнала зад волана на сребристото си порше. Зави на първото голямо кръстовище и тръгна по малко използван двулентов път, който пресичаше гората, прав като свещ, озарен от топлите слънчеви лъчи. Бе свалила прозорците и в колата нахлуваше наситеният мирис на влажна пръст. Зад гърба й боботеше ауспухът — малко дрезгаво, малко кресливо и малко протяжно — и ехото му отекваше из гората.

Изведнъж в далечината се появи аварирала кола. Седан, спрял диагонално на пътя, със завъртени докрай предни колела и вдигнат преден капак. Шофьорът ровичкаше нещо из двигателя. Беше висок. Това се виждаше дори от сто метра. И беше едър. Имаше огромни стъпала.

Крофорд намали скоростта, но късно. Натисна рязко спирачките и превключи на по-ниска предавка, при което ауспухът изгърмя като празничен фойерверк. Направи го, сякаш за да се позабавлява с ефекта, който ще предизвика. Авариралият седан бе американски, произведен в Детройт и боядисан в зелено. Мъжът се изправи, обърна се и я погледна. Наистина беше висок, почти два метра. Носеше стандартна бойна униформа на зелено-кафяви шарки, предназначена за действия в горист терен. Мъжът бе добре сложен, пропорциите му съответстваха на ръста, което означаваше, че съвсем не беше слаб, но се движеше с изненадваща грация. Изглеждаше деликатен и фин, но не беше.

Тя спря колата. Сложи лакътя си на вратата и подпря брадичка на него.

Наблюдаваше мъжа със смесица от любопитство и примирение. Изглеждаше готова да помогне, но след като подразни малко непознатия. Той не предизвикваше никакви подозрения. Вдигнатият капак свидетелстваше за проява на отдавна отмрял ентусиазъм, характерен за началните години на автомобилната ера. Това събуди симпатиите й.

Това и познатата униформа.

Високият мъж пристъпи към нея. Големи, тромави на пръв поглед крака, обути в охлузени бежови ботуши, които обаче се движеха с бързи и леки крачки. Нямаше кепе или фуражка. Къса руса коса, започнала да оредява. Сини очи, открит поглед, едновременно наивен и нахакан. Като се изключи това, обикновено лице, което би могло да бъде наречено дори банално и глуповато.

На петлика му грееше орел, което означаваше, че е полковник. На лентата над десния му джоб пишеше: Армия на Съединените щати. На другата лента, над левия джоб, пишеше: Ричър.

— Съжалявам, че прекъсвам пътуването ви — каза той, — но не мога да избутам колата. Не мога да завъртя волана. Мисля, че сервото е повредено.

— Съжалявам, полковник — отвърна Крофорд.

— Предполагам, че колата ви няма теглич?

— Да не би да сте този, който подозирам?

— Зависи.

— Вие сте Джо Ричър. Току-що ви прехвърлиха в онзи нов отдел в контраразузнаването.

— И двете ви предположения са напълно верни — отвърна Джо Ричър. — Приятно ми е да се запознаем.

Той погледна към табелката с името й. Черна пластмаса с бели букви, защото униформата й бе парадна. Когато военнослужещият е облечен в парадна униформа, табелката с фамилното име се разполага хоризонтално, отдясно, три до пет сантиметра над джоба. Разгледа и знаците на военния й чин и частта, в която служеше, и каза:

— Вие трябва да сте Каролин Крофорд. Поздравления.

— Чували сте за мен?

— Това влиза в работата ми. Но не влиза във вашата да знаете кой съм аз.

— Може да не влиза в работата ми, но ме интересува. Държа под око ключовите играчи.

— Аз не съм ключов играч.

— При цялото ми уважение, това не отговаря на истината, сър.

— Интересът ви академичен ли е или кариерен?

Тя се усмихна и сви рамене, но не отговори.

— По малко и от двете, така ли? — попита Джо Ричър.

— Защо не? — отвърна Крофорд.

— Докъде се простират амбициите ви?

— До три звезди — отвърна тя. — До Обединеното командване на началник-щабовете. Не бих отказала и нещо повече, но това вече зависи от волята на боговете.

— Желая ви късмет — каза Джо Ричър.

Той пъхна ръка в джоба на бойната си униформа, извади стандартен армейски пистолет „Берета М9“ и простреля Крофорд два пъти в гърдите и веднъж в главата.

 

 

Също като Каролин Крофорд и майорът от Военната полиция Дейвид Нобъл бе изпратен на нова длъжност. Трябваше да напусне сегашното си поделение и да се отправи към Форт Бенинг, откъдето да ръководи криминалните разследвания в югоизточните военни окръзи. Поредната реорганизация, замислена от някой шеф. Едва ли щеше да изкара дълго, но промените щяха да се задържат поне за известно време. Нобъл обаче така и не стигна до новото си назначение. Катастрофира по пътя. В Южна Каролина. Съседен щат. Форт Бенинг се намираше от другата страна на границата, в Джорджия. Травмите не бяха сериозни, но той се озова във военната болница „Уолтър Рийд“. Имаше колабирал бял дроб и съответно трудности с дишането. Началството спешно трябваше да намери негов заместник, да го откъсне от текущите му задължения и да го командирова във Форт Бенинг.

Така се правеше в армията. Ситуацията бе съвсем обичайна. Важна задача, титулярят бе извън строя, следващият в списъка заемаше мястото му, макар и със седмица закъснение. Всяко зло за добро, защото се говореше, че новият човек работи усърдно и се учи бързо. Заловеше ли се веднага със случая, щеше да навакса изоставането.

В момента, в който Джо Ричър казваше: „Аз не съм ключов играч“, по-малкият му брат Джак Ричър влизаше в новия си кабинет, разположен на близо двеста километра от него. Търсеше кафе и се чувстваше почти готов да започне да ръководи криминалните разследвания в югоизточните военни окръзи.

 

 

Поршето бе открито на следващата сутрин от четирима войници в хъмви, които търсеха пряк път до Форт Смит, след като нощното им учение се бе оказало пълен провал по отношение на ориентирането в гориста местност. Отдалече познаха колата. Тя се радваше на голяма популярност в базата. Нали принадлежеше на онази нова мацка от управлението за оперативно планиране. Красива, умна, богата. В това нямаше нищо лошо. Абсолютно нищо. Май беше спукала гума. И се нуждаеше от помощ.

Когато наближиха, решиха, че колата е празна.

А после видяха, че не е.

Намалиха и от високите си седалки във всъдехода успяха да надникнат в поршето и да видят жена в парадна униформа, облегната назад, простреляна два пъти в гърдите и веднъж в главата.

Спряха наблизо и се свързаха с базата по радиостанцията. После не помръднаха от местата си. Огледът на местопрестъплението не беше тяхна работа. Военната полиция пристигна след четирийсет минути. От Форт Смит. В компанията на двама военни прокурори. Също от Форт Смит. Огледаха поршето и отстъпиха крачка назад. Не бяха наясно с юрисдикцията. Шосето бе общинско. Затова трябваше да информират местната полиция. Нямаха избор. Отправиха се към полицейското управление, за да обсъдят ситуацията.

 

 

Командването във Форт Бенинг бе уведомено почти незабавно. Това се дължеше на чисто новата реорганизация. Беше прекалено нова, за да почне да дава засечки. Ричър бе останал до късно вечерта, за да се запознае с режима на поделението, да прегледа неразкритите случаи, да прочете досиетата, да разговаря с колегите… После дремна няколко часа и се събуди с готов план. Бе наясно, че го очаква много работа. Новата му част бе затънала в канцеларщина. Сержантите бяха зле подбрани. От досегашния си опит съдеше, че поделенията работят добре или зле в зависимост от професионалните качества на своите сержанти. Ричър се нуждаеше от опитни бюрократи, но не и такива, които да са влюбени в бюрокрацията. Имаше разлика. Трябваха му хора, които да подхождат към задачите като към врагове на бойното поле. Да се разгръщат бързо, ефективно и безмилостно. Да ги разбиват на пух и прах. Да водят безпогрешно документацията. В новото му поделение обаче такива хора липсваха. Всички се чувстваха прекалено комфортно на местата си. Бяха се размекнали. Като сержанта, който му донесе телекса сутринта. Слаб, мекушав, самодоволен. Ричър трудно може да го обясни с думи, но разбираше, че сержантът не притежава духа, който изискваше от него. Не бе достатъчно мотивиран. Не бе достатъчно суров. Не изглеждаше достатъчно опасен.

В телекса пишеше: Едно, повтарям едно (1) лице на активна военна служба открито мъртво на шестнайсет километра от Форт Смит. Обстоятелства неизвестни.

Ричър предположи, че става въпрос за кръчмарско сбиване, някой редник или най-много ефрейтор се е забъркал в свада с местните. Нищо чудно нечий мотор да е паднал на паркинга или някой да е разлял халба бира върху някого. Баровете в близост до военните бази нерядко бяха пълни с местни луди глави с пистолети в джобовете, които все се опитваха да докажат нещо.

— Съобщете ми подробности веднага щом ги получите — нареди Ричър.

Сержантът кимна и излезе.

Ричър взе телефона и позвъни на новия си командир. Сред нещата, които му каза, бе и следното:

— Трябва ми по-добър сержант. Трябва да ми изпратите Франсис Нили. Желателно до края на деня.

 

 

Местният шериф, който пристигна на мястото на инцидента сред горите, добре знаеше колко полезна може да бъде калта като средство за запазване на уликите. Той паркира далече, обходи местопрестъплението пеша и огледа внимателно банкета на пътя, като от време на време се навеждаше и се взираше в следите, покрити с фин слой черна кал, по-тънка от милиметър в средата и по-дебела от сантиметър в краищата. А следите бяха много, някои ясни и отчетливи, други размазани, а трети — направо заличени от четиримата войници с джипа.

Шерифът отиде пеша до представителите на Форт Смит, запозна се с тях, здрависа се и замълча. Може би искаше да изслуша мнението им, а може би първо да прецени настроението им.

— Във Форт Смит ли е била базирана? — попита той.

— Да — отвърна единият военен прокурор.

— Някакви данни за приятелски огън?

Искаше да попита: Да не би да става въпрос за вътрешна работа, за която по-добре да не знам нищо? Може би сами ще се оправите с това?

— Не — отвърна прокурорът.

— Тогава случаят е мой. Докато не установим със сигурност, че стрелецът не е бил цивилен. Трябва да държим сметка за тези неща. Може в гората да се крие някоя откачалка. Как се казва?

— Крофорд.

— Какво е правила във Форт Смит?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

— Било е засада — каза шерифът. — Няма съмнение. Следите са ясни. Някой е инсценирал повреда в автомобила си. Тя е спряла да му помогне. Имал е големи крака.

— Какво следва оттук нататък? — попита по-старшият военен полицай.

— Това е извън моята компетенция — призна шерифът. — Ще трябва да се свържа с щатската полиция. Нямам друг избор.

— Кога?

— Вече им се обадих. Те на свой ред ще решат дали да разследват и да предадат случая на офиса на ФБР в Джорджия.

— Не можем да чакаме до безкрайност.

— Няма да се наложи. Половин ден може би.

С тези думи шерифът им обърна гръб, заобиколи калните следи, върна се в колата си, седна и зачака.

 

 

Следващият телекс пристигна половин час по-късно. Същият мекушав сержант го откъсна от машината и го постави на бюрото на Ричър. В него пишеше: „Жертвата, за която стана въпрос по-рано, е ППК Каролин К. Крофорд. Огнестрелни рани. ЗНМ в ЛМПС на изолиран горски път“.

ЛМПС означаваше лично моторно превозно средство, ЗНМ — загинала на място, а ППК — подполковник. Всичко това сериозно променяше нещата. Доколкото Ричър знаеше, много малко старши офицери загиваха в кръчмарски сбивания. Особено старши офицери с имена като Каролин. А дори да обикаляха баровете и да си търсеха белята в тях, животът им не приключваше в личния им автомобил сред затънтена гора.

Не, определено не ставаше въпрос за кръчмарско сбиване.

— Коя е била тя?

— Не знам, сър — отговори сержантът.

Ето за това ставаше въпрос. Един добър сержант щеше да си направи труда да потърси в архива на управление „Кадри“ или да позвъни по телефона и да му представи поне кратка биография на жертвата и данни за последното й местоназначение. Франсис Нили щеше да го е направила още преди пет минути. И дори да намери снимка. Плюс кичур бебешка коса, ако се налагаше.

— Открий повече за нея — нареди Ричър.

Спорът относно юрисдикцията се бе проточил по-дълго от очакваното. Представителят на щатската полиция, пристигнал на местопрестъплението, се изтърва, че не е сигурен дали гората наоколо е федерална собственост. Да, територията на Форт Смит определено била федерална собственост. Нищо чудно това да се отнасяло и за прилежащите към базата терени. Шерифът обаче категорично заяви, че пътят се поддържа от общината. В това не можело да има и капка съмнение. Колата била на пътя, а жертвата била в колата. Военните прокурори заявиха, че убийството на федерален служител е федерално престъпление, а един подполковник от американската армия е федерален служител. Тези спорове продължиха безкрайно дълго. По небето започнаха да се събират черни облаци. Скоро щеше да завали. И дъждът щеше да отмие следите по асфалта. Затова спорещите постигнаха компромис. Разследването щеше да се води от щатската полиция, но с активното участие на военните. Достъпът на мъжете в зелено до цялата информация, с която щяха да разполагат разследващите, бе гарантиран. Което за тях бе напълно приемливо. Аутопсията щеше да бъде извършена от щатските власти в Атланта. Това също бе напълно приемливо, защото всички знаеха до какви изводи ще стигне съдебният лекар. Жертвата е била в отлично здраве, като се изключат двата куршума в гърдите и единият в главата. След като сключиха сделката, трите страни по нея се заеха със заснемането на местопрестъплението. Заваля пороен дъжд и се наложи да покрият поршето с брезент, след което да изчакат линейката и аварийната кола.

 

 

Ричър вдигна поглед и видя сержанта да стои пред него. Беше се приближил безшумно. В ръката си държеше някакъв лист. Но не му го подаде. Вместо това заговори.

— Сър, разрешете да се обърна — каза той.

Лошо начало, особено от сержанта на поделението. В думите му се криеше нещо съвсем различно. Те носеха специално послание. Както в случаите, когато приятелката ти казва: „Скъпи, трябва да поговорим“.

— Давай — отвърна Ричър.

— Чух, че не харесвате работата ми и възнамерявате да ме изпратите на друго място.

— Грешиш и по двата пункта.

— Така ли?

— Харесвам и не харесвам са категории от областта на емоциите. Да не би да ме обвиняваш, че проявявам чувства, сержант?

— Не, сър.

— Оценявам работата ти рационално и хладнокръвно, като я съпоставям с моите собствени критерии. Най-важен сред тях е отговорът на въпроса дали си човек, на когото в случай на необходимост мога да позвъня посред нощ.

— Такъв ли съм, сър?

— Ни най-малко.

— В такъв случай ще ме прехвърлите в друго поделение.

— Не.

— Сър, не искам да ви възразявам, но вече знам, че сержант Нили е получила заповед да се яви незабавно тук.

Ричър се усмихна.

— Слуховете се разпространяват със скоростта на светлината.

— Тя идва, аз си отивам. Няма друг начин.

— Напротив, има. Ще останеш и ще научиш нещо. Ти ще докладваш на Нили, Нили ще докладва на мен. От време на време тя ще ти дава съвети и насоки как да подобриш работата си.

— Ние сме равни по звание.

— Представи си, че Нили пристига от друга планета с двойно по-голяма гравитация. Нейното звание има повече тежест от твоето.

— Колко време ще остане тя?

— Колкото е необходимо. Необходим ви е по-далновиден подход. На всички тук. Тази реорганизация ще рефлектира именно върху вас. Не бива да си въобразявате, че стоите на пиедестал и следите отвисоко какво се случва около вас. Ще затънете до гуша в калта, ще се ровите в планини от документи. Защото това поделение трябва да се научи да си пази задника. Всички в армията ще ни докладват за всичко. Това е лошо, защото ни прави отговорни за всичко. Ние ще се окажем виновни, че не сме реагирали навреме на даден сигнал. Затова всички вие и ти конкретно трябва да развиете много агресивен подход към бюрокрацията. Поколебаете ли се дори за миг, тя ще ви погребе.

— Тъй вярно, сър.

— Затова трябва да се довериш на интуицията си. Трябва да подушиш важните случаи. Няма да имаш време за задълбочено проучване. Сержант, интересува ме дали ти си агресивен човек, който се доверява на своята интуиция?

— Може би недостатъчно, сър.

— Какво пише на листа в ръката ти?

— Това е факс, сър. Данни за назначенията на подполковник Крофорд.

— Прочете ли го по пътя насам?

— Да, сър.

— И?

— Служила е в „Оперативно планиране“. Била е изпратена като офицер за свръзка с Школата за специални операции във Форт Смит.

— Какво ни подсказва това?

— Не знам как да се изразя.

— Опитай с твои собствени думи, сержант.

— Била е умна.

— Повече от умна. Управлението за оперативно планиране е специално място. Умните офицери не стигат дори до прага му. За да прекрачиш отвъд него, трябва да си много, много умен. Има ли за какво да се притесняваме?

— Мисля, че, да, сър.

— Интуицията — отбеляза Ричър — е нещо чудесно.

— Някакви практически действия?

— Започни да играеш ролята на лошото ченге пред онези от Форт Смит. Кажи им, че се нуждаем спешно от информация. Накарай ги да ксерокопират всичко, с което разполагат. Да съставят пълно досие, като следват протокола.

— Мисля, че тук има един неизяснен въпрос…

— Накарай ги да си размърдат задниците, сержант. Нека да свикват.

— Да, сър.

— И затвори вратата на излизане.

Когато сержантът си тръгна, Ричър набра един номер на телефона. Номер в Пентагона. Номер на телефон, разположен на бюро пред кабинет с прозорец.

Отговори му сержант, което бе неизбежно.

— Там ли е? Брат му се обажда — каза Ричър.

— Един момент, майоре.

Прозвуча вик, приглушен от дланта на човека вдигнал слушалката: Джо, брат ти е на втора линия. Чу се прещракване, последвано от гласа на Джо:

— Още ли си в Централна Америка?

— Не, изтеглиха ме и ме пратиха в Бенинг — отвърна Ричър. — Титулярят попаднал в катастрофа.

— Какво има в Бенинг?

— Нов проект. Множество входящи доклади. Успехът или провалът зависят от бързината на обработването им. Затова ти се обаждам. Трябва ми информация за служител на „Оперативно планиране“. Ще мине цял ден, докато я получа по официалните канали.

— Какво се е случило в „Оперативно планиране“?

— Един от хората им е мъртъв.

— С какво точно се занимаваш в Бенинг?

— Задачата ми е да наблюдавам работата на всички криминални разследвания в югоизточните военни окръзи. Има голяма вероятност службата ми да се превърне в една огромна картотека за архивни единици.

— Кой е трябвало да поеме поста?

— Някой си Дейвид Нобъл. Никога не съм го виждал. Чух, че май е заспал зад волана. Нямал търпение да пристигне тук.

— И назначиха теб на мястото му?

— Късмет.

— Кой от „Оперативно планиране“ е починал?

— Каролин Крофорд.

— И ти разследваш смъртта й?

— Все някой трябва да се заеме с това.

— Как е умряла?

— Застреляна на някакво затънтено шосе.

— От кого?

— Нямаме представа.

— Беше голяма звезда — каза Джо. — Щеше да стигне до върха. Да стане най-малкото генерал-лейтенант. И най-вероятно да се озове в Обединеното командване на началник-щабовете.

— С какво точно се занимаваше?

— С трите най-вероятни сценария за развитие на Студената война. Тя може да стане „гореща“ или да остане без промяна. А може и Съветският съюз да се разпадне под собствената си тежест. Всеки добър стратег би анализирал третия вариант, след което би си задал въпроса: Добре, а после? Какво следва? Куп малки войни. Срещу куп държави, които ни създават проблеми, предимно в Близкия изток. Каролин Крофорд работеше върху Ирак. Отдавна се бе захванала с този въпрос и планираше стратегията ни до най-малката подробност. Залогът беше голям. При успех Крофорд щеше да стане автор на цялата ни близкоизточна доктрина. Отлично постижение за служител на „Оперативно планиране“.

— Предполагам, че всичко това се е случвало зад затворени врати — каза Ричър. — Предполагам, че не бива да търся убийци, изпратени от Ирак.

— Здравият разум подсказва, че иракчаните не са имали никаква представа коя е тя. Както сам каза, всичко беше секретно, а и тя беше прекалено млада, за да привлече внимание.

— Други външни врагове?

— Външни за кого?

— За Съединените щати. За армията или цивилното население.

— Не се сещам.

— Добре — отвърна Ричър. — Благодаря. Ти добре ли си?

— Какво ще правиш?

— По отношение на кое?

— На Крофорд.

— Нищо най-вероятно. Очаквам да възникне проблем с юрисдикцията. Щатската полиция ще поиска да оглави разследването. Нали откриха нова морга в Атланта. Отнасят се към нея като към нов театър, който получава най-добрите представления.

— Аз съм добре, всичко е наред. Защо не се отбиеш да вечеряме заедно?

— Та аз съм на хиляда и шестстотин километра от теб!

— Не, само на хиляда сто и петнайсет. Не е толкова далече.

— Може и да дойда за уикенда.

— Дръж ме в течение за Крофорд. Имам предвид, ако изникне нещо необичайно. Това е част от работата ми.

— Добре — обеща Ричър и затвори телефона.

Сержантът му почука на вратата и се появи с доклад, получен по факса, и купчина фотографии. Постави ги на бюрото и каза:

— Изпратиха ги от Военната полиция във Форт Смит. Това е всичко, с което разполагат до момента. Каквото знаят те, знаем го и ние.

— Прочете ли ги по пътя насам?

— Да, сър.

— И?

— Виждат се следи от гуми и подметки. Вероятно втора кола е препречила пътя. Извършителят е бил висок с широка крачка и големи стъпала. Стори ми се интересно и че военните полицаи са били придружени на местопрестъплението от военни прокурори. Три огнестрелни рани. Две в гърдите, една в главата.

— Добра работа, сержант.

— Благодаря, сър.

Минута след като той излезе, на вратата почука Франсис Нили.

 

 

Нили имаше фигурата на боксьор категория муха и като нищо би могла да пребие някой професионалист, стига съдията да не гледаше, разбира се. Беше облечена в камуфлажна униформа със зелено-кафяви шарки, съвсем скоро изпрана и изгладена. Черната й коса бе подстригана късо. Имаше слънчев загар. Явно бе прекарала зимата в чужбина. В това не можеше да има съмнение.

— Чух за Крофорд — заяви тя.

Ричър се усмихна. Слуховете наистина се разпространяваха със скоростта на светлината.

— Как си? — попита той.

— Зле. Измъкна ме от Форт Браг, където си прекарвах чудесно. Почти като на ваканция.

— С какво се занимаваше?

— С охраната на командването на специалните части. Не са никак претенциозни. Не че не се радвам да те видя.

— Какво знаеш за Форт Смит?

— Там изпращат най-големите умници от специалните части. Преподават им теория и практика на неконвенционалната война. Наричат го школа.

— Защо в базата има военни прокурори?

— Сигурно заради лекциите, свързани със законовата рамка на правилата за водене на бойни действия. Предполагам, че са се опитвали да разширят установените граници.

— Според брат ми жертвата е разработвала новата ни близкоизточна доктрина. Искала да притежава монопол върху план Б. Не избухне ли голяма война, ще ни се наложи да водим куп по-малки. Най-вероятно ще започнем с Ирак. Крофорд е очаквала прогнозата й да се сбъдне и тя да командва парада. Заедно с командването на специалните части. Те нямат място в една широкомащабна война, но са незаменими при локални конфликти. Някой говорил ли е за това във Форт Браг?

Нили поклати глава.

— Началото на подобен проект трябва да се постави във Форт Смит. Това е като шпионска операция. Трябва да вербуваш най-големите умове на своя противник. Или като политическа кампания. Трябва да спечелиш нови поддръжници. Да привлечеш хора на ключови постове.

— Ако тя спечели, кой губи?

— Никой не губи. Крофорд няма да отклони ресурси от голямата война. Просто ще се похарчат допълнителни средства. Президентът е републиканец.

— Следователно не е имала врагове.

— Била е богата — отбеляза Нили. — Знаеше ли това?

— Не — призна Ричър.

— Говорят, че е получила наследство. Отпразнувала е всяко повишаване в чин, като си е купувала спортна кола.

— Каква спортна кола?

— Произведена в Германия.

— Фолксваген?

— Не мисля.

Ричър прелисти доклада, който бе дошъл по факса.

— Порше. В него са открили тялото й.

Той прегледа набързо доклада от местопрестъплението. Обяснения, карти, схеми. И снимки. Кал, следи, рани. Връчи го на Нили. Тя го прелисти на свой ред. Следваше същата последователност. Обяснения, карти, схеми, кал, следи, рани.

— Два куршума в гърдите и един в главата. Това е екзекуция — отбеляза тя.

Ричър кимна.

— Жена, която няма врагове. Но не съвсем. Защото Крофорд не е случайна жертва. Не е било обир. Не е бил обикновен престъпник. Дори някой селяк би взел колата. Би шофирал цяла нощ и би я изгорил на сутринта.

— Два куршума в гърдите и един в главата. Стандартна военна практика. При определени обстоятелства, в определени поделения. Провери този въпрос.

— Само военните ли убиват така?

— Вероятно не.

— Освен това в Джорджия сигурно има много ветерани. Не можем да стесним кръга от заподозрени. Не можем да подходим като коне с капаци. — Нили се взря в последната страница. — Макар че… защо не? Случаят не е наш. Разследването е поето от щатската полиция.

— Колко богати хора служат в армията?

— Много малко.

— Колко от тях са достатъчно умни, за да се справят с няколко трудни задачи една след друга и да направят бърза кариера?

— Много малко.

— Това не е случайно убийство, нали?

— Не и след като жертвата е буквално екзекутирана.

— Следователно Крофорд е набелязана предварително. И е попаднала в предварително заложен капан.

— Видя следите от гуми в калта. Убиецът е спрял така, че да препречи пътя. Наместил е колата така, че всичко да изглежда естествено. После е излязъл навън и е започнал да чака. Имал е големи крака. Това може да стесни кръга от заподозрени. Носил е обувки… петдесети номер.

Ричър взе доклада от Нили. Разлисти картите. Те не бяха от онези, които всеки може да си купи от някоя бензиностанция. Не, това бяха подробни топографски карти, на които бяха отбелязани всяка горичка, всяко поточе и всеки черен път. Страниците бяха копирани на ксерокс и символите върху тях се припокриваха леко.

— Този път не води никъде — отбеляза Ричър. — Може би е само противопожарна просека. Няма логично обяснение защо Крофорд е тръгнала по него. Отклонила се е от главния път ето тук, а после е щяло да й се наложи да се върне отново. Невъзможно е някой да предвиди, че тя ще тръгне именно по него. А шансовете намаляват двойно още след първия голям разклон. Би могла да тръгне наляво, би могла да тръгне надясно. Шансовете са десет към едно. Кой би устроил засада при толкова малки изгледи за успех? Може пък убийството да е случайно.

— Да оставим щатската полиция да го разследва. Ще започнат от размера на обувките. Този тип сигурно е играл баскетбол. Ти кой размер обувки носиш?

— Четирийсет и седем.

— Това много ли е или малко спрямо ръста ти?

— Нямам представа.

— Трябва ни по-представителна извадка. Кой номер носи Джо например?

Ричър не отговори.

— Какво има? — попита Нили.

— Извинявай, бях се замислил.

— За какво?

— За Джо и обувките му. Кракът му е почти колкото моя. Четирийсет и шест и половина или четирийсет и седем.

— А той е с два-три сантиметра по-висок от теб. И изглежда доста по-добре. Затова можем да обобщим, че мъжете с вашия ръст носят четирийсет и шести или и седми номер. Най-много четирийсет и девети. Ако вземем предвид генетичните вариации, можем да заключим, че мъж с обувки петдесети номер няма да е по-дребен от вас, а вероятно ще е по-едър. Излиза, че той е като Йети. Полицията би трябвало да го открие сравнително лесно. И лесно да отсее заподозрените.

— От нас се очаква да следим работата й. Военната прокуратура ни осигури достъп до работата на следствието.

— Мисля, че от Форт Смит вече започнаха да ни изпращат информация.

— Според мен трябва да бъдем по-активни.

— По какъв начин?

— По всеки, който ни върши работа. Възможно е да става въпрос за случайно убийство, но не ми се вярва. Има твърде много възможности и поне една от тях не отговаря на истината. Ще трябва да разберем коя колкото се може по-скоро. Защото щатската полиция ще започне да задава въпроси. Също рано или късно. Това е сигурно.

— Добре. Ще направим каквото можем. Освен това очакваме резултатите от аутопсията.

 

 

Докладът от аутопсията, пристигнал два часа по-късно, не изненада никого. Подполковник Крофорд се радвала на отлично здраве. Още първият изстрел в гърдите бил фатален. Патологът не можеше да бъде сигурен. Убиецът също, затова бил изстрелял още два куршума. Остроъгълен триъгълник. Гърди, гърди, глава. Готово.

Криминалистите бяха извадили и трите куршума от салона на поршето. Парчетата олово бяха силно деформирани, но почти сигурно бяха деветмилиметрови парабелуми. Входното отверстие в главата бе широко точно девет милиметра. Ъгълът на стрелбата съответстваше на човек с висок ръст, насочил пистолет към спрял автомобил. А това съвпадаше с данните от направените по-рано снимки. Големите стъпала бяха вървели близо едно до друго, по едно време като че ли бяха пристъпвали на място, след което се бяха оттеглили назад и леко раздалечили. Преди да настъпи моментът на истината. Деветмилиметровите пистолети нямаха голям откат, но това не пречеше човек да заеме добра стойка. Стреляно е от два метра и половина, прецени Ричър. Идеално разстояние. Гърди, гърди, глава. Трудно можеш да пропуснеш от два метра и половина. На снимките не се виждаха гилзи. Явно стрелецът ги бе събрал. След което се бе качил в колата си и бе потеглил.

Майсторска работа.

Професионална екзекуция.

— Клюките около кариерата й са в рамките на нормалното — каза Нили. — Била е отличничка на випуска в „Уест Пойнт“. Покривала е физическите нормативи в рамките на приличното, но не се е отличавала с атлетизъм. Това предопределило мястото й в тила. Но кариерата й вървяла нагоре. Талантът й буквално разцъфтял в „Оперативно планиране“. Намерила си мястото един вид. Започнала да се държи по-естествено. Поотпуснала се. Дори започнала да харчи част от парите си. Може преди това да й е било неудобно. Започнала да си шие униформи по поръчка.

— Знаем ли нещо за произхода на парите? — попита Ричър. — Откъде са дошли?

— Кой знае как богатите натрупват своите състояния? Те не са като теб и мен.

— Ще трябва да се свържем със семейството. Днес няма да е лесно поради очевидни причини. Смъртта й и всичко останало. Трябва да следваме определени протоколи, да спазваме определени процедури. Нищо чудно накрая да ни прехвърлят на семейния адвокат. Което ни устройва. Тези неща може да се окажат сложни. И бездруго ще трябва да разговаряме с него.

— Нещо полезно от щатската полиция?

— Издирват висок мъж с големи стъпала. Не е задължително да е на военна служба. Не изключват нито една възможност. Признават, че в щата има много ветерани. Плюс куп хлапета, които са се нагледали на подобни екзекуции по телевизията. И които имат оръжия. И коли.

— Мотив?

— Смятат, че става въпрос за обир. Хвърлили са мрежата и са изчакали да видят какво ще се улови в нея. Нещо като риболовен излет в тих летен следобед.

— На път, който не води никъде?

— Казват, че местните го използват от време на време. Очевидно, тя също го е използвала.

— Шансовете да мине оттам са минимални.

— Мястото е тихо и изолирано.

— Но не са откраднали нищо.

— Уплашили са се и са избягали.

— Щатската полиция наистина ли вярва в тази версия?

— Не. Разсъжденията им са чисто хипотетични. Работят под голямо напрежение, военните прокурори не ги оставят да си поемат дъх. Но доколкото чух, ченгетата са сигурни, че става въпрос за военен. Предполагат лични мотиви, тъй като не знаят колко умна е била Крофорд и с какво се е занимавала.

— Възможно ли е да е поддържала романтична връзка?

— Не разполагаме с данни за връзки с мъже в миналото. Нито с жени.

— Жена без врагове. Тя печели, никой не губи. Харчи нашироко. На пръв поглед всичко е нормално. Само че не е. Един от тези факти не отговаря на истината. Кой обаче?

— Нали каза, че е станала случайна жертва, Ричър. На път, който не води никъде. Току-що го каза.

— Каква марка е колата, използвана за примамка? Открили ли са я?

— Гумите й са широко разпространен модел на „Файърстоун“. С тях се движат поне един милион автомобила в тази страна — леки коли, пикапи… И преди да попиташ, да, армията също използва този модел. Проверих вече. Оказа се, че колата, с която пристигнах тук, има същите гуми.

— Дошла си с кола от Форт Браг?

— Не е толкова далече. Нормалните хора обичат да шофират, за разлика от теб.

— Полицията ще ни поиска списък на личния състав на Форт Смит, в който да бъдат отбелязани размерите на обувките. Не се съмнявам, че това ще бъде следващият им ход.

— Форт Смит се използва предимно от специалните части. Хората там са по-дребни, носят най-много четирийсет и трети номер.

— Работата не е в това. Не можем да им дадем подобен списък. Не и без одобрението на юристите. Което ще отнеме месеци. Разследването ще се превърне в същински кошмар.

Трийсет минути по-късно по факса пристигна докладът от аутопсията, а веднага след това оживя и телексът и избълва нов доклад от Форт Смит. Патологът в Атланта бе разрязал, измерил, претеглил, анализирал и снимал на рентген всичко възможно. Крофорд била слаба, но в добра физическа форма. Всичките й органи работели отлично. Имала стари фрактури на дясната ключица и дясната предмишница, които получила в детството. Неотдавна прибягнала до услугите на естетичен стоматолог. Токсикологичният анализ не показал нищо, нямало следи и скоро да е правила секс или да е забременявала някога. Сърцето и белите й дробове били като на тийнейджър. Всичко им било наред, с изключение на куршумите, разбира се.

Телексът от Форт Смит свидетелстваше за известна инициативност. Военните полицаи там се бяха справили отлично със задачата си да проследят какво е правила Крофорд през първата седмица на новото си назначение. Седем натоварени дни. Куп разговори. Куп срещи и съвещания. Разговаряла не само с офицери, но и с войници и сержанти. Два пъти вечеряла в офицерската столова, пет пъти навън. Възползвала се от препоръките на сервитьорите в столовата. Умен подход. Те служеха отдавна в базата и бе логично да се предположи, че познават заведенията в района. Повечето бяха разположени на поне час път от Форт Смит и пътищата, които водеха до тях, минаваха през горите. Ричър ги откри на картата. Барове, грил-барове, един семеен ресторант и дори едно кино. До никое от тях не водеше пряк път. До всяко от тях можеше да се стигне по няколко различни, взаимно пресичащи се маршрута. Бяха все черни пътища, прокарани за нужди на дърводобива в района. Някои смятаха, че автомобил с ниско окачване като поршето на Крофорд не е пригоден за такива места. Крофорд обаче не се бе оплаквала. Пет пъти бе излизала от базата с колата си и се бе връщала без никакви проблеми. Млад щабен офицер, измъкнал се от Вашингтон, решава да използва възможностите, предоставени от новото му назначение. Не се случваше за пръв път.

Появи се Нили и заяви:

— Колегите от служба „Протокол“ не могат да открият родителите. Предполагат, че бащата е починал, но не са сигурни. И не разполагат с телефона на майката. Нито пък с адрес. Но продължават да ги издирват.

След нея пристигна мекушавият сержант. В ръката си държеше лист, който току-що бе откъснал от телекса.

Щатската полиция бе извършила арест.

Задържаният не бе военнослужещ.

Нито пък ветеран от армията.

Ричър незабавно се свърза с Форт Смит, за да научи повече подробности. Заподозреният се оказа чернокож, който живееше сам в горска хижа, построена на калните брегове на езеро, разположено на шейсет километра северозападно от базата. Беше висок два метра и носеше обувки петдесети номер. Караше пикап форд с гуми „Файърстоун“ и притежаваше деветмилиметров пистолет.

Но отричаше всичко.

Ричър вдигна поглед към сержанта, застанал пред него, и каза:

— Поеми командването, сержант. Двамата със сержант Нили отиваме във Форт Смит.

Нили шофираше служебния автомобил, с който бе пристигнала от Браг. Беше зелен шевролет с гуми „Файърстоун“. Трябваше да изминат почти двеста километра на изток от Бенинг. Пътуваха предимно през гори. Свежите листа на дърветата грееха, озарени от слънчевите лъчи.

— Ще наречем тази теория „хвърляне на мрежа“ — заяви Ричър. — Като риболов в тих летен следобед. От време на време този тип идва от къщата си край езерото, устройва засада на пътя и хваща нещо. Като Робин Худ. Или като трол под някой мост. Прави го при пълнолуние. Или когато огладнее. Или нещо подобно. Като в приказките.

— А може би всеки ден минава по този път. Но в мрежата му попада нещо само от време на време. Не бива да изключваме и двете възможности. Та това са горите на Джорджия! Същото е като кражбите на коли в Ел Ей. Или уличните обири в Ню Йорк. Може да е тукашната им версия. Да е нещо обичайно. Местната представа за забавление.

— Защо тогава не е взел колата? И защо е екзекутирал Крофорд толкова клинично?

— Нямам представа.

— А тя защо изобщо е спряла?

— Той е препречвал пътя.

— Не е било задължително да спира и да разговаря с него. Служила е в „Оперативно планиране“, което означава, че не е била глупава. Завършила е „Уест Пойнт“. Сама жена шофира в гората. Би трябвало да спре на сто метра от него и да оцени риска.

— Може и да го е направила.

— Да или не?

— Да. Направила го е. Била е сама жена в гората.

— В такъв случай стигаме до извода, че мъжът не е представлявал заплаха. Тя е спряла пред него и е свалила прозореца. Би ли го направила заради двуметров непознат, когото никога не е виждала? Със счупен пикап? Сигурен съм, че е гледала достатъчно филми. Онези с моторните резачки и мелодиите на банджо.

— Добре, почувствала се е в безопасност. Може да го е познавала. Или да е решила, че го познава.

— Именно — отвърна Ричър. — Което означава, че човекът е на активна военна служба. Вероятно е бил с униформа. И вероятно с военен автомобил. Званието му не е било много по-ниско от нейното. Нищо чудно да е било същото или дори по-високо. Това й е помогнало да се почувства комфортно. Убиецът е изнесъл доста сложен спектакъл. Искам да хванем истинския извършител. В противен случай какъв е смисълът? А важна част от процеса по залавянето на истинския убиец е да не заловим някого, който просто е набеден за убиец.

— Ченгетата ще кажат, че гумите му съответстват на оставените следи.

— Както и гумите на още един милион автомобила.

— Пистолетът му стреля с деветмилиметрови куршуми.

— Както и пистолетите на един милион души.

— Носи обувки петдесети номер.

 

 

Нили бе извлякла максимума от първите си впечатления, от онези безмилостни части от секундата, в които едно човешко същество преценява друго, като анализира един милион признака едновременно — досущ като компютър — и това води до мигновен и неизбежен отговор от типа „да“ или „не“: да остана или да си тръгна?

За съжаление, заподозреният, арестуван от щатската полиция, даде много нисък резултат на този тест. Нили знаеше, че е в състояние да се справи с много по-сериозни опасности в сравнение с Крофорд и следователно нейната оценка на евентуалната заплаха се различава от тази на Крофорд с цял порядък. Но дори тя би останала на безопасна дистанция или най-малкото би се приближила много внимателно към такъв човек, и то едва след като е заключила вратите на автомобила и извадила пистолета си.

Ричър и Нили се срещнаха със заподозрения в ареста на окръжното полицейско управление, което се намираше на десетина минути от Форт Смит. Човекът определено страдаше от някакво заболяване на растежа. Вероятно свързано с хипофизата. Хормонален дисбаланс. Би трябвало да израсне среден на ръст но костите на ръцете и краката му се бяха издължили повече от онова, което обикновено би заложила природата. Дланите и стъпалата му бяха еднакво големи издълженото му лице завършваше с остра като длето брадичка, а изпъкналото му чело бе съвсем тясно.

— Осигурихте ли му адвокат? — попита Ричър.

— Отказа — отвърна шерифът. — Заяви, че невинните хора не се нуждаят от адвокати.

— Подобно поведение може да породи съмнения доколко вменяем е обвиняемият.

— Не, мисля, че съвсем искрено вярва в това.

— В такъв случай може да е истина. Случва се понякога.

— Обувките, оръжието и гумите на колата съответстват на тези на убиеца. Рядка комбинация.

— Хората с толкова големи длани обикновено предпочитат пушки.

— Сам призна, че притежава деветмилиметров пистолет.

— Възможно е. Но дали го е използвал?

— Смятате ли, че трябва да го питам? Че какво друго ще ми каже?

— Следите от подметките съвпадат ли?

— Заваля почти веднага след като пристигнахме на местопрестъплението. Разполагаме само с фотографии, но не и с отливки. А и дори да не валеше, пак нямаше да може да снемем отпечатъци, тъй като калта нямаше да ни го позволи. Беше прекалено рядка и шуплеста. Извинявам се от името на щата Джорджия за лошото качество на нашата кал. Знам, че очаквахте нещо повече. Но шуплеста или не, измерихме с линийка следите от стъпки. Оказаха се петдесети номер. Като обувките, които носеше заподозреният, когато го доведоха тук.

— В такъв случай не можете да съпоставите и следите от гуми. Не и с абсолютна точност, отчитайки фактори като износване, драскотини и прочие.

— Снимките ясно показват производителя и модела.

— Къде е бил заподозреният по време на престъплението?

— У дома. Сам. Няма свидетели.

— Това означава ли, че за вас случаят е приключен?

— Щатската полиция изрази задоволството си от развитието на разследването. Но нито един случай не може да се смята за приключен, докато не се произнесат съдебните заседатели.

— А разследващите продължават ли да работят по случая?

— Не толкова усилено, както преди. Какъв ви е проблемът, майоре?

— Този тип живее сам в хижа в гората. Знаете ли защо? Защото плаши хората с вида си. От дете чува едно и също: колко е грозен, колко е противен… Проблемът му с ръста е започнал да се проявява от съвсем ранна възраст. И ако наистина е решил да обере някого, защо му е да избира ролята на сладкодумен измамник, който внушава на преминаващите шофьори лъжливо усещане за сигурност? Защо да очаква да успее в подобно начинание предвид външния си вид? Мисля, че е грозен, и мисля, че е невинен. Всъщност мисля, че е невинен именно защото е грозен.

— Доста хора изглеждат по странен начин. Това не им пречи да вършат престъпления.

— Често ли се случва тук? Толкова ли е разпространено? Имам предвид обирите по пътищата с инсценирана повреда на автомобил?

— За пръв път чувам.

— В такъв случай вашият човек е измислил това престъпление.

— Обувките, оръжието и гумите на колата съответстват на тези на убиеца. А това е рядка комбинация — повтори шерифът.

* * *

Предоставиха на Ричър стаята на Каролин Крофорд в сградата за командировани офицери във Форт Смит. Военните полицаи бяха изнесли всичките й вещи в хода на разследването, а чистачите бяха излъскали помещението до блясък. Част от повърхностите бяха още влажни.

Нили бе настанена в стая за сержанти. Срещнаха се на следващата сутрин в столовата по време на закуска, след което се отправиха към канцелариите на Военната полиция, за да огледат картите. Тук командваше капитан на име Елсбъри. Беше нисък, широкоплещест, държеше на реда и дисциплината и се гордееше с това. Капитанът предостави на Ричър и Нили всички карти, с които разполагаше, включително военните, които те бяха виждали преди, плюс топографски карти с много голям мащаб и дори пътна карта на южната част на щата, издадена от Асоциацията на американските автомобилисти.

Ричър започна от далечния край на избран наслуки маршрут, от място, което във военната карта бе обозначено като бар, а по-старите топографски карти определяха като нощен клуб. Разстоянието бе около петдесет километра. Един час с кола предвид състоянието на пътя. Потеглеше ли някой от Форт Смит, трябваше да напусне асфалтовия път още на първия разклон и да прекоси гората по десетина различни маршрута, които лъкатушеха и се пресичаха, без някой от тях да е по-удобен от останалите. Пътят, който Крофорд бе избрала, не се отличаваше с някакви предимства. Не беше и по-кратък. Дори беше по-дълъг с два-три километра.

— Защо му е на онзи тип с големите обувки да устройва засада тук? — попита Ричър. — Могат да минат дни, без да види нито една кола. А в деветдесет процента от случаите това ще е кола с войници от тази база. В това няма никаква логика. Нима някой ще реши да си изкарва прехраната, като обира рейнджъри и зелени барети? Пожелавам му успех!

— Няма логика — съгласи се Елсбъри. — И все пак някой го е направил.

— Смятате ли, че това е именно човекът, когото са арестували? Два куршума в гърдите и един в главата? Това е техника, характерна за опитни стрелци. Изстрел в средата на тялото, после още един и накрая в главата, за да не би жертвата да оцелее след раните в гърдите. Това изисква завидна точност и продължителни тренировки.

— Хората тук тренират точна стрелба. Но никой от нашите не е отсъствал от базата по това време. Убиецът не е от Форт Смит.

— Съмнявам се, че толкова точна стрелба е по силите на човек с хормонално заболяване, засегнало фината моторика.

— Той разполага със съответните обувки, оръжие и гуми. Освен това е странен, чернокож, живее сам в гората. Може да сме хиляда деветстотин осемдесет и девета година, но това е Джорджия. В много отношения този щат сякаш е останал в петдесет и девета година. Този тип е подходящият заподозрян. Няма да е първият, няма да е последният.

— Искам лично да огледам пътя — заяви Ричър.

Нили седна зад волана, Ричър се настани отпред, а Елсбъри — на задната седалка. Напуснаха асфалтираното шосе още на първия разклон, навлязоха сред гората, прорязана от черни пътища, и накрая поеха по тясно асфалтирано двулентово шосе през дърветата. Пътят бе почти прав, огрян от слънчеви лъчи и заобиколен от фина черна кал, която дъждът бе отмил. Елсбъри надникна между предните седалки и посочи на Нили място на около триста метра след един плавен завой.

— Това е местопрестъплението — каза той.

Видимостта бе достатъчна, за да позволи оценка на заплахата. Нили си представи повредения автомобил. Можеше да спре на двеста метра от него, на сто, на петдесет, с една дума, където пожелаеше. Спря точно на мястото, където според Елсбъри бе извършено престъплението. Не видя абсолютно нищо. Пътят бе покрит с равномерен слой кал, леко вдлъбнат на места от дъждовните капки. Следите, които бе видяла на снимките, разкриваха ясно какво се е случило. Ей там на тесния път бе спрял автомобил, шофьорът му бе излязъл и най-вероятно се бе престорил, че рови нещо под предния капак.

Тримата слязоха от колата и оставиха пресни следи в калта, дълбоки и лепкави там, където слоят кал бе по-дебел, шуплести и безформени, където той бе по-тънък. Въздухът миришеше на дъжд и слънце, бор и пръст. Ричър погледна първо назад, а после и пред себе си.

— Добре, видях достатъчно — каза той.

После отново погледна напред.

Приближаваше кола. Черно-бяла. Патрул. На щатската полиция. С прожектор на предната колонка и буркан на покрива, досущ като малко червено бомбе. Колата беше празна, като се изключи човекът зад волана, разбира се.

Патрулката спря симетрично на колата на Нили, в другата лента, но предница до предница. От нея слезе щатски полицай. Млад, с руса коса и червендалесто лице. С малки дълбоко разположени очи, които му придаваха злобно изражение.

— Армията трябва да ни информира, когато идва на местопрестъплението — заяви той.

— По случая ли работиш? — попита Ричър.

— Не, просто разглеждам… от любопитство.

— Разкарай се тогава!

— Какво?

— Изчезвай!

Полицаят пристъпи напред и погледна табелката на гърдите на Ричър. Армия на Съединените щати. Ричър.

— Ти си оня младок, който не одобрява работата ни.

— Аз ли съм младок? — учуди се Ричър.

— Смяташ, че сме арестували невинен човек.

— А ти смяташ, че сте арестували истинския убиец?

— Разбира се. Фактите го потвърждават. Много хора имат коли с гуми „Файърстоун“, много хора имат деветмилиметрови пистолети, но много малко хора носят обувки петдесети номер. И когато събереш всичко това, получаваш нещо като трите черешки на слотмашините.

— Осигурихте ли адвокат на задържания?

— Разбира се. Обществен защитник.

— И този обществен защитник познава ли законите?

— Разбира се.

— Това не те ли притеснява? Наистина ли смяташ, че аргументът с трите черешки ще издържи в съда? Сигурно си пропуснал училище в деня, когато са преподавали логика.

— Не си особено любезен.

— Ни най-малко — отвърна Ричър. — Стана ли нелюбезен, веднага ще забележиш.

— Това е обществен път. Мога да те арестувам.

— На теория. Със същата вероятност, с каквато можеш да си уредиш среща с Мис Америка.

— Нима възнамеряваш да окажеш съпротива?

— Може пък аз да те арестувам.

— На какво основание?

— Все ще измисля нещо. Малко от това, малко от онова. Все ще скалъпя собствена версия на твоите три черешки.

— Опитай само — каза полицаят.

Пристъпи напред и изправи рамене. Местни луди глави с пистолети в джобовете, които все се опитваха да докажат нещо.

— Сержант, арестувайте този човек — нареди Ричър.

Нили пристъпи напред.

— Сър, ще се пресегна и ще извадя оръжието ви от кобура — каза тя.

— Не мисля, че ще го направиш, малката — отвърна полицаят.

— В случай на неподчинение ще бъда принудена да ви сложа белезници.

Полицаят я блъсна в гърдите.

Което бе груба грешка в няколко аспекта. Военните устави се отнасят крайно нетолерантно към опитите за съпротива от страна на заподозрените.

Освен това Нили мразеше всякакъв физически контакт. Никой нямаше представа защо. Но всички го знаеха. Не понасяше допир. Не се здрависваше. Дори с приятели. Нили изпадна в ярост и реакцията й не закъсня.

За полицая тази реакция се изразяваше в счупен нос и ритник в слабините. Тя отстъпи крачка назад и заби долната част на дланта си в лицето на полицая. Това бе параболичен удар, нанесен отдолу, като от боксьор лека категория, който бъхти чувал с пясък. Във въздуха полетяха кървави пръски, полицаят се олюля, а Нили го изрита с такава сила, че той отлетя метър и половина назад, падна по задник и се свлече до предната гума на патрулката си, където започна да пъшка, охка, хленчи…

— Можеш да подадеш официално оплакване. Аз също съм готов да дам свидетелски показания под клетва. Но как ще се почувстваш, когато всички разберат, че едно момиче ти е разказало играта? Искаш ли това да попадне в досието ти?

Полицаят очевидно не го искаше. Махна с ръка, без да изрече нито дума.

Изчезвайте.

По пътя към базата Нили въздъхна:

— Съгласна съм, че този тип беше пълен глупак.

— Но? — попита Ричър.

— Защо аз? Защо не го направи сам?

— Както казват в Англия, защо да лаеш сам, когато имаш куче?

 

 

Когато пристигнаха в базата, сержантът на Елсбъри предаде телефонно съобщение за Нили. Тя върна обаждането и когато излезе от стаята, заяви:

— Открили са адреса на родителите на Крофорд. В множествено число. Сега смятат, че баща й е жив. На телефона, с който разполагат обаче, отговаря само прислугата. Все още не знаят дали родителите й са у дома или не. Предполагам, че икономът е прекалено дискретен. Искат някой да отиде лично и да оцени ситуацията.

— Къде живеят? — попита Ричър.

— В Мъртъл Бийч.

— Това е в Южна Каролина.

— Което е съседен щат. Мисля, че трябва да се пишем доброволци.

— Защо?

— Защо не? Тук и бездруго приключихме.

 

 

Шофираше отново Нили. Потеглиха на север по междущатска магистрала I-16, прехвърлиха се на I-95, след което — по някое време следобед — слязоха от нея и поеха по малките пътища. Разполагаха само с адрес, но не и с карта, затова се отбиха на няколко бензиностанции, където ги упътиха. Мястото се оказа богаташки курорт между изкуствен канал и океана. Прекосяваше го отлично поддържан път, от двете страни на който се отклоняваха улици без изход. Улицата, на която живееше семейство Крофорд, бе с изглед към океана. Домът им бе в огромно имение, обърнато към частния плаж в другия край на парцела.

Май нямаше никой.

Прозорците бяха затворени, щорите бяха спуснати. Цветните им повърхности се отразяваха през стъклата.

— Явно са заминали — отбеляза Нили. — В такъв случай трябва да говорим с иконома. Не можем да приемем „не“ за отговор. По телефона лесно може да откаже да говори. По-трудно е да го направи лице в лице.

— Съгласен — отвърна Ричър.

Продължиха по дългата алея, застлана с камъни. Гумите им „Файърстоун“ трополяха по паветата. Спряха за миг пред входната врата, но тя бе заключена, затова продължиха по алеята и се озоваха в задната част на имението. Задната врата също бе заключена. Явно това бе входът за прислугата, но и той не се използваше в момента.

— Къде ли е икономът? — учуди се Ричър. — Колко дискретен може да бъде един човек?

Отзад откриха и редица гаражи, долепени един до друг. Всичките имаха врати, но един служеше като проход, през който се влизаше в задния двор. Там бе паркирана някаква кола. Стара, малка, мръсна, с избеляла, олющена от слънцето боя. Напълно обичайно превозно средство за един иконом.

Над гаражите имаше апартамент. Със стари тавански прозорци и светлокафяви первази, потъмнели от соления въздух. Към вратата на апартамента водеше външна стълба.

— Това място е толкова лъскаво, че дори прислугата разполага със собствени апартаменти — отбеляза Ричър.

Той тръгна пръв, следван от Нили, и когато се озова пред вратата, почука. Тя се отвори незабавно. Сякаш ги бяха очаквали. Логично, каза си Ричър, колата ни вдигна достатъчно шум.

На прага стоеше жена. Шейсетинагодишна, с уморено, измъчено лице. Облечена в пеньоар. С несъразмерно големи кокалчета на ръцете. Жена, която си изкарваше прехраната с физически труд.

— Да? — попита тя.

— Госпожо, ние сме представители на американската армия — каза Ричър — и бихме искали да открием настоящото местоположение на господин и госпожа Крофорд.

— С дъщеря им ли е свързано?

— Към момента, докато не науча повече за местоположението на господин и госпожа Крофорд, нямам право да разкривам с какво е свързано.

Жената отвърна:

— По-добре влезте и говорете със съпруга ми.

Който не беше иконом. Не и ако научнопопулярните филми, които Ричър бе гледал по телевизията, отговаряха на истината. Беше слаб и прегърбен от работа, с големи мазолести ръце. Градинар най-вероятно.

— Кой е телефонният ви номер? — попита Ричър.

Те му го продиктуваха и Нили кимна.

— Вие ли сте единствените обитатели на имението в момента? — продължи Ричър.

Когато те потвърдиха, той заяви:

— Доколкото знам, от армията вече са се свързали с вас. Поради някаква причина колегите разполагат само с вашия номер.

— Семейството замина — каза градинарят.

— Къде?

— Трябва да знаем за какво става въпрос — обади се жената.

— Не можете да филтрирате новините. Нямате това право.

— Значи е свързано с дъщеря им. И новините са лоши, нали?

Стаята бе малка и тясна. Таванът бе нисък заради стрехите. Мебелите бяха съвсем обикновени като качество и оскъдни като количество. Мястото определено не достигаше. Масата бе отрупана с документи, предимно писма и сметки. Дъските на пода бяха голи. Имаше телевизор, рафт с три книги и детска играчка — жаба, боядисана в сребристо. Или броненосец. Във всеки случай нещо с гърбица.

— Извинете ме — каза Ричър.

И пристъпи напред.

Не беше жаба. Или броненосец. А миниатюрна кола. Спортно купе. Боядисано в сребристо. Порше.

Ричър отиде до масата и взе едно отворено писмо.

Банково извлечение. Спестовна сметка. С почти сто долара в нея.

Беше адресирано до Х. и Р. Крофорд. Адресът и телефонният номер бяха същите, с които разполагаше армията.

Те не филтрираха новините.

— Господине, госпожо — започна Ричър, — много съжалявам, но мой дълг е да ви уведомя от името на главнокомандващия, че дъщеря ви е станала жертва на убийство, извършено преди две вечери. Обстоятелствата са предмет на разследване, но мога да ви уверя, че смъртта е настъпила мигновено и тя не е изпитала никаква болка.

 

 

Подобно на повечето военни полицаи, и Ричър, и Нили бяха предавали подобни съобщения и преди и знаеха как да се държат. Без сълзливата сантименталност, проявявана от съседите например. Представителите на армията поднасяха скръбната вест с нужната сериозност, строгост дори, но едновременно с това внушаваха усещане за кураж и всеотдайност.

Накрая родителите започнаха да им задават въпроси, а Ричър и Нили отговаряха убедително, доколкото можеха. Добра кариера, лош късмет.

После Нили помоли:

— Разкажете ни за нея.

Ричър предположи, че го прави от професионален интерес, но моментът бе добре подбран от гледна точка на психологията.

Жената започна да разказва. Майката. Изля душата си. Била готвачка. Мъжът й бил градинар. Бащата. Каролин била тяхна дъщеря. Единствено дете. Израснала тук, над гаражите. Но не била доволна от този факт. Искала онова, което се намирало в господарската къща. Била десет пъти по-умна от тях. Не било справедливо.

— Създавала е впечатление, че е наследила цяло състояние — отбеляза Ричър.

— Не, парите си бяха нейни — обади се градинарят. — Изкарваше доста пари. Нали беше на държавна работа. Чиновниците се грижат добре един за друг. Привилегии, осигуровки, пенсии…

— И не е получила никакво наследство?

— Дадохме й трийсет и пет долара, когато заминаваше за „Уест Пойнт“. Толкова бяхме спестили. Това бяха парите, с които разполагаше. Всичко друго е изкарала сама.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попита Ричър.

Те му позволиха и той се свърза с Пентагона. Набра номера на телефон, разположен на бюро пред кабинет с прозорец. Отговори му сержант.

— Там ли е? Брат му се обажда — каза Ричър.

Не след дълго прозвуча гласът на Джо.

— Предложи някой добър ресторант в Александрия, който работи до късно.

Джо го направи.

— Ще се видим там в девет вечерта — каза Ричър.

— Защо?

— Нали каза да те държа в течение.

— На случая с Крофорд? Нещо ново ли изскочи?

— Много нови неща. Бих искал да споделя с теб една идея.

* * *

Шофираше отново Нили. Пътуваха отново по I-95 но в обратната посока. Трябваше да изминат стотици километри. Горе-долу колкото от Мъртъл Бийч до Форт Смит. Останаха на левия бряг на Потомак и стигнаха Александрия деветдесет минути след залез-слънце. Закъсняха с пет минути за срещата в ресторанта. До вратата седеше някакъв мъж и не правеше нищо. Беше цивилен. Изглеждаше почти убедително.

Нили влезе и се настани на самостоятелна маса. Ричър влезе след нея и седна срещу Джо. Бели ленени покривки, мъждукащи свещи, рубинени вина, тиха, спокойна атмосфера.

В другия край на салона седеше още един мъж в цивилни дрехи. Отново сам. Симетрично спрямо своя колега.

— Виждам, че си довел питбула си — каза Джо.

— Виждам, че си довел два питбула — отвърна Ричър.

— Случаят „Крофорд“ е доста сериозен. Може да се наложи да предприемем спешни действия.

— Затова и Нили е тук.

Поръчаха си вечеря. Лучена супа и телешки антрекот за Ричър, гъши дроб и филе миньон за Джо. Пържени картофи и за двамата, червено вино за Джо, кафе за Ричър. Плюс чешмяна вода. Нямаха време да си разменят любезности.

— Пътят ме притесни от самото начало — каза Ричър. — Той не води до никъде. Много неподходящо място за засада. Изборът му обаче не е бил случаен. Въпреки че изглежда нелогичен. Крофорд би могла да избере три или четири крайни дестинации и поне четирийсет начина да стигне до там. И тогава се сетих. Някой умен човек, някой наистина умен човек, не би обърнал внимание на тези крайни дестинации. Не би се опитал да предвиди как Крофорд ще стигне от точка А до точка Б, В или Г. Би предположил, че всички пътища са равностойни. Поне като средство за придвижване. Но не са равностойни в други отношения. Не са равностойни емоционално например. Понякога забравям, че обикновените хора обичат да шофират много повече от мен. Затова един умен човек би си задал въпроса кой маршрут би избрала Крофорд заради удоволствието от шофирането? Млада жена с чисто нова спортна кола. Пътят, на който я бе причакал убиецът, няма конкуренция. Дълги прави отсечки, плавни завои, дървета, слънце, свеж горски въздух… Чуруликане на птички. Път, по който би карала със свалени прозорци. Един умен човек би предвидил, че Крофорд ще избере този път.

— Умен човек, служил в армията — отбеляза Джо.

— Заради трите изстрела? Съгласен. В подобна ситуация стрелецът е изложен на голям стрес. Действа автоматично. Разчита на мускулната памет. На годините, прекарани в стрелбището. Той е от нашите.

— Добре, от нашите е. Но от кои по-точно и защо?

— Тук навлизаме в територията на догадките и предположенията. Крофорд не е била богата. Знам това със сигурност. Би трябвало да го разбера отдавна. Да се досетя още когато прочетох доклада от аутопсията. В него се споменава, че Крофорд се е подложила неотдавна на естетична стоматологична процедура. Богато момиче щеше да го направи много по-рано. Още като тийнейджърка. Така че, не, семейството не е имало пари. После се срещнах с родителите й. Изпратили са я в колежа с трийсет и пет долара в джоба. Не са имали богати роднини. Смятат, че тя е печелела добре. Че правителството плаща цяло състояние на държавните служители. Но ние знаем, че това не е така. Дори да съберем заплатите на десет подполковника, пак няма да стигнат за едно чисто ново порше. Крофорд обаче е могла да си го позволи. С какви средства?

— Ти ми кажи.

— Тя е служила в „Оперативно планиране“. Да допуснем, че е продавала информация на чуждо правителство. Може би Ирак? Те биха платили цяло състояние, за да научат плановете ни. А нали самата Крофорд е съставила тези планове? Така те са черпили информация направо от извора.

— Възможно е — призна Джо. — Но само на теория. И трябва да призная, че това е най-неблагоприятният сценарий.

— Ще имаме ли проблеми с Ирак?

— Много е вероятно — призна Джо. — Те искат Кувейт. Ще се задействат след една или две години. А ние ще трябва да ги изгоним от там. Да разположим армията в Саудитска Арабия и флота в Персийския залив.

— В такъв случай иракчаните ще искат плановете. И ще са готови да си платят. На жена, която не иска да остане бедна. Ако се вярва на слуховете, Крофорд е започнала да излиза от черупката си, когато се е озовала в „Оперативно планиране“. Най-после е започнала да харчи част от парите си. А може би не трябва да казвам най-после. Може би това е първата по-сериозна сума, с която е разполагала.

Джо не каза нищо.

Ричър продължи:

— Контраразузнаването би трябвало да следи за подобни неща. Но поради някаква причина тя не е попаднала в полезрението им и тази история е продължила доста време. Превърнала се е в легенда. Семейно наследство. Най-богатата жена в армията. Криела се е пред очите на всички. После нещо се е променило. Изведнъж са я разкрили.

— Как? — попита Джо.

— По много начини. А може да е било чист късмет — отвърна Ричър.

— Или?

— Може начело на контраразузнаването да е застанал нов командир. Може този нов командир да е донесъл със себе си липсващото парченце от пъзела. Изведнъж две и две са направили четири. Което също е вид късмет. Но се случват и такива неща.

Джо продължаваше да мълчи.

— Но да оставим престъплението за момент — продължи Ричър. — Да анализираме ситуацията от гледната точка на новия командир. В онзи момент той единствен разполагал с всички парченца от пъзела и единствен виждал цялата картина. Бил сам. Сам-самичък в целия свят. Никой друг не знаел. И никой друг не трябвало да знае. Ставало въпрос само за Ирак, но кой щял да повярва? Щяла да настъпи масова паника. Щели да бъдат компрометирани всички военни планове. Това щяло да разбие на пух и прах стратегическата политика по отношение на Съветския съюз. Всеки щял да подозира всекиго. Затова било толкова важно никой да не знае нищо. Буквално. Никой не трябвало да узнае и в бъдеще. Никога. Защото двама души не могат да пазят тайна. Крофорд обаче трябвало да бъде спряна. За държавна измяна се полага смъртно наказание. Новият командир стигнал до извода, че трябва да поеме нещата в свои ръце. Това бил единственият начин да ограничи щетите. Да спаси света. Светът обаче никога нямало да разбере. Каква ирония на съдбата! Каква стратегическа далновидност, какво благородство и себеотрицание! Това бил единственият начин да изпълни дълга си към родината.

Джо продължаваше да мълчи.

— Предполагам, че новият командир на подобна контраразузнавателна част би трябвало да е достатъчно умен, за да разреши загадката със спортната кола и пътя през гората.

— Убиецът е носил обувки петдесети номер — обади се Джо.

— Най-много петдесети номер — поправи го Ричър. — Човек не може да накара стъпалата си да изглеждат по-малки, но може да ги направи по-големи. Предполагам, че мога да обуя маратонки за тенис, стегнати и тесни, след което да си пъхна крака в боти петдесети номер. Така ще ходя съвсем спокойно, а не като с клоунски обувки. Мога да оставя отпечатъци като астронавт на Луната. Знаеш ли как ми хрумна това?

— Не — отвърна Джо.

— Помниш ли, когато се върнахме на Окинава за втори път? Ти беше на шест. Може би на седем. Обичаше да ставаш рано сутрин и да се разхождаш с обувките на татко. Не разбирах защо го правиш. Може да е било свързано с това, че си първороден син. Или си се опитвал да играеш ролята на татко. Но така трополеше, че те чувах из цялата къща. А веднъж мама му се скара, че е оставил кални следи върху килима. Така се сетих.

— Много хора са си играли по този начин, когато са били малки.

— А колко от тях неотдавна са станали командири на контраразузнавателна част?

Джо не отговори.

— Като се замисля — продължи Ричър, — добре се представи по телефона. Сигурно си бил много изненадан. Но не пропусна да зададеш очевидните въпроси, като например коя е жертвата. Попита и как е била убита, което също беше правилно. Но когато казах, че е била застреляна на уединено шосе, ти трябваше да попиташ как, защото очевидният начин да ликвидираш някого на подобно място, е да поставиш снайперист. Този метод е също толкова добър, колкото и организирането на засада. Ти обаче не ме попита. Трябваше да се подготвиш по-добре. Но ти се притесни. Не искаше да приключиш разговора. Попита ме какво ще правя. И накрая съвсем се прецака с онези хиляда сто и петнайсет километра. Ти си педант, Джо. Не би пропуснал да ме поправиш, ако греша. И ти ме поправи. Знаеше къде се намира Бенинг и сравни разстоянието до там с друго, което знаеше със сигурност. Защото радиусът е същият. А знаеше разстоянието между местоработата ти и Форт Смит, защото вече го бе изминал. При това два пъти. На отиване и на връщане.

— Интересна хипотеза — каза Джо. — Как би постъпил един хипотетичен полицай?

— Хипотетично, би се почувствал по-добре без онзи тип до вратата и другия в задната част на салона.

— Само Нили?

— Тя шофира до тук. Заслужила си е вечерята.

— Проблемът с Крофорд е сериозен.

— Спокойно — каза Ричър. — Хипотетичният полицай не вижда проблем. Той е реалист. Сигурен съм, че неговият анализ не би се различавал от този на хипотетичния офицер от контраразузнаването. Има един проблем. Предполагам, че хипотетичният стрелец е използвал обувки петдесети номер, за да прати следствието в задънена улица, но не се е получило. Приписват вината на един тип, който носи обувки петдесети номер, използва същите муниции като хипотетичния офицер от контраразузнаването и дори колата му има същите гуми. Всичко това е чиста случайност, но местните ченгета я възприемат като трите черешки на слотмашините. Ще осъдят невинен човек.

— Какво би трябвало да направи хипотетичният командир от контраразузнаването?

— Сигурен съм, че има някаква кодова дума. Която вероятно трябва да бъде изречена от Белия дом. За да се потули случаят. И да се освободи човекът.

Джо не каза нищо.

— И случаят остава неразкрит.

— Добре — отвърна Джо.

После добави:

— Ти си страхотен полицай, щом успя да откриеш всичко това.

— Не — възрази Ричър, — аз съм страхотен полицай, който не успя да открие всичко това, но ти все пак потвърди догадките ми. Гордея се с теб. Постъпил си правилно. Не си имал друг избор. Отлично планиране и почти безпогрешна реализация.

— Почти?

— Трите изстрела са грешка. Те правят екзекуцията очевидна. Трябвало е да направиш нещата по-заплетени. В гърлото може би. Всички смятат, че изстрелът в гърлото е бил предназначен за друго място. И решават, че става въпрос за аматьор с полуавтоматичен пистолет. След това можеш да стреляш в главата, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, но отново е по-добре да избереш нетрадиционно решение — куршум в окото или ухото например.

— Звучиш като човек с богат опит.

— Какво мислиш, че правех в Централна Америка?

До края на вечерята говориха на други теми. Обсъждаха хора, които познаваха, книги, които бяха прочели, политика, роднини.

Джо се притесняваше за майка им. Струваше му се променена.

 

 

Ричър и Нили се върнаха във Форт Смит късно същата вечер. Сержантът на Елсбъри ги уведоми, че щатската полиция е освободила заподозрения, без да му повдига обвинения. Станало още по обед, като ченгетата дори го откарали до дома му в гората. Разследването било отнето и от щатската, и от Военната полиция и прехвърлено на нов разследващ екип от Пентагона, за който никой не бил чувал до този момент. Щели да обявят резултатите след година-две. Ако изобщо имало някакви резултати.

Малко по-късно пристигна и телекс, който съобщаваше, че майор Дейвид Нобъл се е възстановил от катастрофата и няма търпение да пристигне на новото си назначение.

Ричър се върна обратно в Централна Америка. А Нили се върна във Форт Браг, защото Нобъл доведе свой сержант. Реорганизацията продължи по-малко от година. Никой не чу повече за нея.

Най-голямото професионално постижение във военната кариера на Джо Ричър бе, че успя да накара щаба да промени военните планове за Ирак, без да разкрие истинската причина.

Година и половина по-късно, когато американските войници пристигнаха сред пясъците на Кувейт, всичко премина отлично. Всъщност всичко приключи за по-малко от сто часа, независимо от това, че армията използва план Б.

Новата самоличност на Джеймс Пени

Процесът, превърнал Джеймс Пени в напълно нов човек, започна преди десет години. Беше понеделник следобед в средата на юни, а мястото бе Лейни, Калифорния. Горещ ден от горещ сезон в гореща част на страната. Градът се простираше източно от пътя, който се виеше от Мохаве към Лос Анджелис, на осемдесет километра от пустинята и двеста и четирийсет от Града на ангелите. Погледнеше ли някой на запад, щеше да види в далечината най-южните хребети на Крайбрежните планини, а погледнеше ли на изток, щеше да види как границите на пустинята Мохаве се губят в маранята. Лейни бе скучно градче, в което не се случваше почти нищо. А след онзи понеделник в средата на юни преди десет години в него не се случи абсолютно нищо.

В Лейни имаше само една фабрика. Тя обаче заемаше огромна площ. В сърцето й бе разположен дългият и нисък корпус на поточната линия с очукана от ветровете метална облицовка. В северния му край се издигаха двата етажа на административната част. Първият етаж бе предназначен за по-дребните служители. Там се вършеше предимно канцеларска работа. Сметки, фактури, телефонни разговори. Вторият етаж бе предназначен за важните клечки. За мениджърите и инженерите.

Ъгловият кабинет в дясната половина на коридора принадлежеше някога на началника на отдел „Кадри“. Впоследствие длъжността бе преименувана на мениджър „Човешки ресурси“. Човекът си остана същият, само смениха табелката на вратата му.

В коридора на втория етаж бе наредена дълга върволица от столове. На нея седяха мъже и жени. И мълчаха. На всеки пет минути човекът, застанал начело на тази опашка, влизаше в кабинета. Останалите се преместваха с един стол напред. Без да говорят. Нямаше какво да обсъждат. Всички знаеха какво се случва.

Точно преди часовникът да отмери един часа следобед, Джеймс Пени зае мястото си начело на опашката. Изчака безкрайно дългите пет минути и се надигна от стола си, когато извикаха името му. Влезе в кабинета. Затвори вратата зад гърба си. Седна пред бюрото. Длъжността мениджър „Човешки ресурси“ се заемаше от млад мъж на име Одел, който вероятно още е бил в пелени, когато Джеймс Пени вече работеше във фабриката.

— Господин Пени — започна Одел.

Пени не каза нищо, само кимна предпазливо.

— Трябва да ви уведомя нещо — каза Одел, но спря, сякаш се нуждаеше от някаква реакция от страна на Пени, за да продължи.

Пени сви рамене. Много добре знаеше какво следва. И той като всички останали бе чул слуховете.

— Карайте накратко — отвърна Пени.

Одел кимна.

— Уволняваме ви.

— За лятото ли? — попита Пени.

Одел поклати глава.

— За постоянно.

Пени се нуждаеше от секунда-две, за да осмисли думите му. Очакваше ги, но въпреки това те се стовариха върху му с такава сила, сякаш това бе последното, което бе очаквал да чуе от Одел.

— Защо? — попита той.

Одел вдигна рамене. Нямаше вид на човек, който се наслаждава на случващото се. Но нямаше вид и на човек, който е разстроен.

— Съкращаваме мащабите на производството — отвърна той. — Нямаме избор. Това е единственият начин да оцелеем.

— Защо? — повтори Пени.

Одел се облегна на стола си и скръсти ръце на тила си. Започна речта, която бе произнасял много пъти този ден.

— Принудени сме да съкратим разходите. Производството поглъща огромни ресурси, а печалбата е малка. Пазарът се свива. Много добре знаете това.

Пени зарея поглед някъде в пространството и се заслуша в тишината, която цареше в цеховете под тях.

— Значи затваряте завода?

Одел отново поклати глава.

— Не, намаляваме обема на производството, това е всичко. Заводът ще остане отворен. Ще извършва ремонти, поддръжка, сервизни дейности… Но няма да работи както преди.

— Заводът ще остане отворен? — попита Пени. — Защо ме уволнявате тогава?

Одел помръдна неловко на стола си. Свали ръце от главата си и ги кръстоса на гърдите в защитна поза. Бе достигнал най-трудната част от разговора.

— Това е въпрос на професионални умения — обясни той. — Трябва да подберем екип с нужната комбинация от умения. Работихме усилено, докато намерим решение на този въпрос. Опасявам се, че не попаднахте сред подбраните от нас служители.

— Какво не е наред с моите професионални умения? — попита Пени. — Достатъчно опитен съм. Работя тук от седемнайсет години. Какво не е наред с проклетите ми професионални умения?

— Всичко е наред — отвърна Одел. — Просто другите са по-добри. Трябва да подходим по-мащабно към проблема. Ще работим с минимален персонал, затова се нуждаем от онези, които се отличават с най-добрите умения, които се учат най-бързо, които най-малко са отсъствали от работа… Сам знаете как се прави.

— За отсъствия от работа ли става въпрос? — попита Пени. — Какво не е наред с тях? Работя тук от седемнайсет години. Искате да кажете, че не съм надежден служител ли?

Одел докосна кафявата папка пред себе си.

— Твърде често сте вземали отпуск по болест — каза той. — Вашият коефициент на отсъствия от работното място надхвърля осем процента.

Пени го изгледа изумено.

— Отпуск по болест? — възкликна той. — Не съм се разболявал. Страдах от посттравматичен стрес. От Виетнам.

Одел отново поклати глава. Беше прекалено млад.

— Няма значение каква е причината — каза той. — Коефициентът е твърде висок.

Джеймс Пени седеше зашеметен на стола. Имаше чувството, че го е блъснал влак.

— Кой остава? — попита той.

— Търсихме необходимата комбинация от професионални умения — повтори Одел. — Най-общо казано, остават по-младите служители. Мениджърският екип посвети огромна част от времето си на решаването на този проблем. Убедени сме, че сме взели правилното решение. Не сте единственият съкратен. Принудени сме да се разделим с осемдесет процента от персонала.

Пени го погледна право в очите.

— Вие оставате ли?

Одел кимна и се опита да скрие усмивката си, но не успя.

— Все пак остава персонал, който трябва да бъде ръководен — отвърна той. — Компанията се нуждае от мениджъри.

Големият ъглов кабинет потъна в тишина. Навън горещите пориви на вятъра, долетял откъм пустинята, вдигнаха прашни вихри около металната сграда. Одел отвори кафявата папка и извади син плик. Плъзна го по бюрото.

— Изплатили сме заплатата ви до края на юли — каза той. — Парите са преведени в банковата ви сметка тази сутрин. Желая ви успех, господин Пени.

Петминутната среща приключи. Появи се секретарката на Одел и отвори вратата към коридора. Пени излезе. Секретарката повика следващия. Пени мина покрай дългата редица от хора в коридора и се отправи към паркинга. Качи се в колата си. Червен понтиак файърбърд, купен преди година и половина. Още не го беше изплатил. Потегли и измина двата километра до дома си. Спря отпред, но не помръдна от мястото си. Седеше замаян зад волана, без да изключва двигателя. Тогава чу слабия звън на телефона, който се разнасяше от дома му. Успя да вдигне слушалката, преди звънът да спре. Обаждаше се приятел от фабриката.

— И теб ли изритаха? — попита го колегата.

Пени изломоти нещо. Излишно бе да съобщава подробности, тонът му казваше всичко.

— Имаме проблем — продължи приятелят. — Компанията е уведомила банката. Току-що ми позвъниха от там, за да ме питат как ще плащам задълженията си. Имаш ли ипотека?

Пени изстина. Стисна здраво телефона.

— Ипотека? — попита той. — Да, разбира се, че имам ипотека. Гарантирал съм заема с всичко, което притежавам. Колата, къщата, мебелите. Всичко е ипотекирано. Какво ти казаха?

— Какво мислиш, че ми казаха? — отвърна приятелят му. — Та това е банка! Не си ли плащам вноските, ще ме изхвърлят на улицата. Вече са изпратили хора да ми приберат колата.

Пени притихна. Замисли се. Най-вече за колата си. Пет пари не даваше за къщата. Или за мебелите. Жена му ги бе избирала. Тя го бе натоварила с големите вноски за всички тези неща малко преди да го напусне. Беше заявила, че това е шансът им за ново начало. Не се бе получило. Затова тя си бе заминала, а той бе останал да изплаща проклетата къща и мебелите. Колата обаче си бе негова. Червен файърбърд. Никога не си бе купувал нещо друго, каквото и да било, с толкова голямо желание. Не искаше да го загуби. Но и не можеше да продължи да го изплаща.

— Джеймс? — попита приятелят му по телефона. — Там ли си?

Пени си представи как хората от банката идват да му вземат колата.

— Джеймс? — повтори приятелят. — Там ли си?

Пени затвори очи.

— Не за дълго — отвърна той. — Изчезвам.

— Къде? Къде ще отидеш, по дяволите?

В Пени се надигна бясна ярост. Тресна слушалката върху телефона и понечи да излезе, но се сепна, извърна се и изтръгна рязко жиците от стената. Застана по средата на стаята и реши да не взема нищо със себе си. Но нямаше намерение и да оставя всичко на банката. Изтича до гаража и взе резервната туба с бензин, която държеше там. Върна се вътре и изсипа съдържанието й върху канапето на бившата си съпруга. Не намери кибрит, затова включи газовата печка в кухнята и разви руло тоалетна хартия. Постави единия му край върху котлона, а другия размота чак до дневната. Когато импровизираният му фитил пламна, той излезе, качи се в колата и потегли. Потегли на север, към Мохаве.

Съседката му забеляза пожара, когато пламъците обхванаха покрива. Веднага позвъни на пожарната в Лейни. Местната противопожарна служба бе организирана на доброволни начала и всички доброволци чакаха на опашка в онзи тесен коридор във фабриката.

Топлият въздух, долетял от пустинята Мохаве, премина в горещ въздух и преди Пени да бе изминал и петдесет километра, пламъците обхванаха изсъхналите бурени в занемарения му двор. А когато достигна град Мохаве и се отби в банката, за да осребри чека с последната си заплата, пламъците прекосиха двора и започнаха да облизват задната веранда на съседите му.

Като всеки калифорнийски град, израснал по време на златната треска, Лейни бе застроен набързо и хаотично. Фабриката бе издигната в началото на първия мандат на Никсън. Булдозерите бяха сринали със земята над четиристотин декара портокалови горички, а петстотинте дървени къщи, изникнали на това място, бяха увеличили четирикратно населението на градчето. Самите къщи бяха здрави и хубави, но случаите, в които през последните трийсет и една години бе валял дъжд, се брояха на пръстите на ръцете, затова дървесината бе изсъхнала до краен предел. Гредите бяха напечени от слънцето и полирани до блясък от пустинните ветрове. По улиците нямаше пожарни кранове, къщите бяха построени близо една до друга и никой не бе садил дървета като преграда срещу вятъра. От друга страна обаче, в Лейни никога не бе избухвал сериозен пожар. Във всеки случай, до онзи юнски понеделник.

Съседката на Джеймс Пени позвъни отново в пожарната едва когато задната й веранда пламна. В пожарната цареше същински хаос. Диспечерът я посъветва да излезе навън и да изчака пристигането им. Когато пожарната кола най-сетне пристигна, от дома на жената бяха останали само руини. Следващата къща също бе изгоряла. Пустинният вятър бе помогнал на пламъците да преодолеят тясното разстояние между постройките и огънят бе прогонил на улицата възрастната двойка, която живееше там. Тогава от Лейни се свързаха с пожарните в Ланкастър, Глендейл и Бейкърсфилд и помолиха за помощ. Колегите пристигнаха с необходимото оборудване и потушиха пожара. Обляха с вода храсталаците и не позволиха на огъня да се разпространи по-далече.

Така пламъците унищожиха само три къщи — тази на Пени и двете съседни откъм наветрената страна. Два часа по-късно паниката утихна и когато самият Пени се намираше вече на осемдесет километра северно от Мохаве, шерифът на Лейни и експерти от пожарната се опитаха да разберат какво се е случило. Започнаха от дома на Пени, който бе пламнал пръв. Къщата бе изгоряла до основи, но въпреки това разпределението на помещенията си личеше съвсем ясно. Уликите — също. На мястото, където доскоро се бе намирала дневната, имаше голямо овъглено петно. Експертът от Глендейл мигом го позна, защото бе виждал подобни петна безброй пъти. Това били останките на канапе или фотьойл с пълнеж от дунапрен, който е бил залят с бензин и запален. Пламъците се разпространили настрани и нагоре, обхванали стените и тавана, а когато погълнали гредите на покрива, цялата къща рухнала. Категорично ставало въпрос за палеж. Подпомогнат, за нещастие, от сухия пустинен вятър и малкото разстояние между къщите.

Тогава шерифът започна да търси Джеймс Пени, за да го уведоми, че някой е подпалил дома му и той е изгорял до основи, както и най-близките съседни домове. Полицейският шеф се качи на черно-белия си патрулен автомобил, отиде до фабриката, качи се на втория етаж, мина покрай дългата опашка от хора и влезе в кабинета на Одел. Мениджърът му разказа какво се е случило по време на петминутната среща. Шерифът се върна в полицейското управление, като шофираше с една ръка, а с другата поглаждаше замислено брадичката си.

По времето, когато Джеймс Пени прекосяваше източните склонове на планината Уитни на повече от двеста и четирийсет километра от дома си, полицията вече го бе обявила за издирване и бе разпратила бюлетин, в който го обвиняваше в предумишлен палеж. А в изсушените от слънцето пустинни области на Южна Калифорния това беше сериозно, много сериозно престъпление.

 

 

Калифорнийският пътен патрул се нарежда сред най-ефективните полицейски структури в света. Обвити с ореол от романтика и превъзнасяни до небесата, служителите му са добре известни не само в Съединените щати, но и по целия свят. Образът на ченгето от Западното крайбрежие, яхнало своята мощна машина, се е превърнал в една от най-великите икони на Америка. Бежова риза с къси ръкави върху бяла тениска, бял шлем, огледални слънчеви очила, тесен панталон, лъснати до блясък черни ботуши. Тези силни мъже кръстосват неуморно слънчевите магистрали на Калифорния и помагат на многобройните пътници да стигнат безопасно до крайната си дестинация.

На такъв образ се радват калифорнийските пътни полицаи. Именно той накара Джоуи Гънстън да постъпи при тях. Не след дълго Джоуи откри, че реалността е съвсем различна. Всяка подобна организация има своя светла, излъскана до блясък страна и своя тъмна и скучна страна. Гънстън попадна в плен на втората. Той не кръстосваше слънчевите крайбрежни магистрали на мощен мотоциклет, а сновеше напред-назад из пустинята Мохаве, седнал зад волана на най-обикновен полицейски додж. Нямаше тесен панталон, нито черни ботуши, а тениската му бе по-скоро сива, отколкото бяла. Очилата му с огледални стъкла бяха евтина имитация на „Рей-Бан“, която бе купил в Ел Ей със собствени пари. На всичкото отгоре не можеше да ги носи, защото работеше все нощна смяна, която започваше в девет вечерта и приключваше в шест сутринта.

В резултат на това Джоуи Гънстън се бе превърнал в човек без илюзии. Това обаче не го бе изпълнило с горчивина. Не беше такъв човек. Разочарованията не го караха да се откаже от намеренията си, а го подтикваха да работи по-упорито. И той бе готов да работи толкова упорито, колкото е необходимо, за да се измъкне от скучната страна и да се прехвърли в бляскавата. Приемаше сегашното си положение като неизбежен етап от своята кариера. Вярваше, че ще снове по магистрала 91 с бежовия си додж с емблемата на Калифорнийския пътен патрул на предните врати, докато се докаже като добър полицай. Към момента бяха изминали трийсет и един месеца. Не бе чул дори намек, че шефовете се канят да му връчат мотоциклет и да го прехвърлят на магистрала 101. Което не означаваше, че Джоуи Гънстън ще започне да гледа работата си през пръсти.

Затова продължи да работи упорито. И да очаква случая, който щеше да му позволи да блесне сред своите колеги. Знаеше, че това време ще настъпи рано или късно. Проблемът бе, че възможностите за изява по магистрала 91 бяха силно ограничени. Тя свързва Ел Ей с Лас Вегас и е известна с натовареното движение и красивата природа наоколо. Участъкът на Гънстън се простираше от Барстоу на запад до самата граница на щата, която минаваше по склоновете на планините Кларк. Проблемът беше работното време. Нощем трафикът бе слаб, а красивата природа не се виждаше. Работата му през изминалите трийсет и един месеца се изчерпваше с писането на глоби за превишена скорост и викането на линейка, когато някой пиян шофьор излетеше от пътя и се разбиеше в полето.

Джоуи Гънстън обаче не губеше надежда. Този понеделник — някъде към девет вечерта — бе прочел бюлетините, окачени на таблото в стаята на диспечера. Бе преписал най-важните подробности в подвързания с кожа тефтер, който сестра му му бе подарила. Едно от листчетата бе посветено на издирването на някакъв тип от Лейни, Джеймс Пени, обвинен в палеж и умишлено унищожаване на имущество. Полицията подозираше, че е избягал с червения си понтиак файърбърд. Гънстън си преписа регистрационния номер с големи букви и цифри, за да може да го прочете в сумрачния салон на колата си. После измина стотина километра на изток и зае позиция на банкета на магистралата, близо до езерото Сода.

Мнозина негови колеги биха подремнали на негово място. Гънстън знаеше, че голяма част от полицаите в нощната смяна работят през деня като охранители в Ел Ей или в близките градчета, затова прекарват нощта в сън зад волана на своите патрулни автомобили. Гънстън обаче никога не го правеше. Той стоеше буден, за да не изпусне златния си шанс.

Въпросният шанс се появи само час по-късно. В десет вечерта. Червеният файърбърд профуча покрай Джоуи Гънстън. Движеше се на изток със сто и четирийсет, може би дори сто и петдесет километра в час. Гънстън не си направи труда да провери номера му в кожения си бележник. Видя добре табелката въпреки тъмнината. Запали двигателя на своя додж и натисна газта до ламарините. Включи бутона за светлините и сирената. С едната си ръка въртеше волана, а с другата взе микрофона.

— Преследвам червен файърбърд — обяви той. — Номерата съвпадат с обявен за издирване автомобил.

Разнесе се пращене, последвано от гласа на диспечера:

— Местоположение?

— Езерото Сода — отвърна Гънстън. — Заподозреният се движи на изток с висока скорост.

— Добре, Джоуи — нареди диспечерът. — Продължавай преследването. Гледай да го пипнеш, преди да пресече границата на щата. Не искаме да го поднесем на готово на колегите от Невада, нали?

— Ясно, шефе.

Гънстън ускори до сто и шейсет и се понесе в нощта с включена сирена. Предполагаше, че червеният файърбърд е на няколко километра пред него. Възможно бе Пени да слезе от магистралата и да се насочи към близкото градче Бейкър, но не го ли направеше, Гънстън щеше да го пипне на всяка цена. Нямаше да изпусне златния си шанс.

Гънстън настигна червения файърбърд след пет километра. Бяха подминали отклонението за Бейкър. Пътят пред тях беше чист. Оставаха още сто и двайсет километра до границата с Невада. Джоуи Гънстън застана на двайсетина метра зад червения файърбърд и включи сините стробоскопи. Сирената заглъхна и на нейно място се включи онзи оглушителен електронен пукот, който Гънстън толкова обичаше. Джоуи се усмихна. Преследваният автомобил изобщо не намали скоростта. Продължи да лети в мрака. Стрелката на скоростомера на патрулката потрепваше около сто и осемдесет. Гънстън стисна здраво покрития с мръсотия винил на волана.

— Копеле мръсно! — изруга той.

Натисна докрай педала на газта и продължи преследването. Червеният файърбърд не можеше да вдигне повече от сто и осемдесет. Продължаваше да се движи пред патрулката, но несъмнено бе изгубил инерцията си. Не можеше да ускори още. Гънстън се усмихна. Добре познаваше пътя пред тях. Много по-добре от онзи тип от Лейни. Предстоеше им изкачване по западните склонове на Кларк, което щеше да реши нещата в полза на добрите. Наклонът щеше да забави понтиака, докато осемцилиндровият двигател на доджа имаше достатъчно мощност. И нови радиални гуми. И опитен шофьор. Стотината километра, които оставаха до границата, щяха да предложат на Гънстън достатъчно изгодни възможности. Големият мотор и магистрала 101 не бяха толкова далече.

През следващите петдесет километра Джоуи Гънстън следваше понтиака по петите. Стръмният склон забавяше и двете коли. Средната скорост, с която се движеха, едва надхвърляше сто и четирийсет километра в час. През цялото това време стробоскопите на доджа гърмяха в електронен пукот, а синьо-червените светлини проблясваха неуморно. Гънстън стигна до извода, че този тип Пени трябва да е пълна откачалка. Да пали къщи, а после да се опитва да избяга от калифорнийски пътен патрул. Изведнъж започна да се притеснява. Наближаваха границата на щата. В никакъв случай нямаше да се обади на колегите от Невада и да ги помоли за помощ. Пени бе негов. Затова стисна здраво волана и се залепи на метри от червената кола пред себе си. Приближи още малко. И още малко. Опитваше се да форсира събитията.

На петнайсетина километра от границата на щата имаше отклонение от магистралата, което водеше към градчето Ниптън. Завоят бе доста остър, а пътят се спускаше по стръмните склонове на планината право към долината долу. Червеният файърбърд рязко отби. Шофьорът му просто завъртя волана надясно и изчезна от погледа на Гънстън. А Гънстън подмина отклонението и натисна рязко спирачките. Четирите колела блокираха и гумите запушиха. Гънстън включи на заден и подкара по банкета. Навлезе в отклонението точно навреме, за да види как червеният файърбърд излита от пътя и се търкаля по стръмния склон. Пътят, който водеше към Ниптън, бе осеян с неравности. Гънстън знаеше това, но Пени не го знаеше. Затова бе предприел тази отчаяна маневра, затова бе заложил на този коз, но бе изгубил. Червеният файърбърд вече летеше над пропастта и се превърташе като стик за голф. Гънстън го видя да отскача от скалите. Една от тях разпори долната част на шасито и потеклият бензин обля горещия ауспух. Последва искра и колата се превърна в огнена топка, която полетя надолу над планинските склонове.

* * *

Диспечерът на Калифорнийския пътен патрул нареди на Джоуи Гънстън да проследи изваждането на катастрофиралия червен файърбърд от пропастта. Никой не се разстрои от катастрофата. Никой не даваше пукната пара за Пени. Разговорите по радиостанцията между диспечера и Гънстън съдържаха нотка на ирония. Двамата едва потискаха смеха си. Подпалвачът бе загинал в горящ автомобил по склоновете на планината Кларк. Единственият проблем беше фактурата от „Пътна помощ“, която щеше да пристигне следващия месец. Разпоредбите относно покриването на разходите по изваждане на катастрофиралите коли от пропасти и дерета не бяха съвсем ясни. Обикновено калифорнийските патрули вписваха тези суми в графа „други оперативни разходи“.

Гънстън познаваше собственика на авариен камион, който сновеше в района на езерото Сода и следеше полицейските честоти. Набра номера му и веднага се свърза с него. После паркира край пътя, близо до отклонението за Ниптън. Бе спрял патрулката върху черните следи от гуми, които бе оставил, когато бе подминал разклона. Зачака пристигането на „Пътна помощ“. Човекът, на когото бе позвънил, пристигна след час и към полунощ двамата с Гънстън вече се спускаха по планинския склон, дърпайки голямата метална кука от лебедката на аварийния камион. Червеният файърбърд се намираше на шейсетина метра под тях, почти в края на обсега на стоманеното въже. А понтиакът вече не бе червен. Обгорелите му ламарини бяха покрити с всевъзможни нюанси на кафяво и пурпурно. Стъклата се бяха разтопили, а пластмасата — изгоряла. Гумите липсваха. Самият Пени се бе превърнал в овъглен труп, залепнал за металните пружини, които бяха единственият детайл, оцелял от седалката. Гънстън и шофьорът на аварийния камион не си губиха времето да оглеждат останките. Мушнаха се под колата и закачиха голямата кука за предния мост на понтиака. После се върнаха обратно по стръмния склон.

Когато се добраха до аварийния камион, двамата дишаха тежко и се потяха от усилието и горещия нощен въздух. Камионът бе спрял отстрани на пътя, а до него бе паркирана патрулката на Гънстън с включени светлини. От лебедката в задната част на камиона излизаше стоманен кабел, който се виеше като змия по тревата и чезнеше в мрака надолу по склона. Шофьорът задейства хидравликата и барабанът на лебедката започна да се върти бавно. Опъна въжето и задърпа нагоре останките от катастрофиралия автомобил. От време на време ламарините на червения доскоро файърбърд закачаха някой храст или задираха някоя скала и задното окачване на камиона проскърцваше, а големият дизел изръмжаваше, докато останките не се освободяха.

Изваждането на понтиака на Пени по шейсетметровия склон отне почти час. Когато ламарините му зачегъртаха асфалта, шофьорът премести камиона под по-удобен ъгъл и отново включи лебедката, която сега трябваше да натовари останките върху платформата отзад. Гънстън му помогна да привържат с вериги обгорелия файърбърд. Гънстън и шофьорът си кимнаха за „довиждане“ и камионът потегли на изток, а полицаят се качи в колата, изключи светлините и включи радиостанцията.

— Потегли — каза той на диспечера. — Най-добре изпратете линейка да го посрещне.

— Защо? — попита диспечерът. — Онзи е мъртъв, нали?

— И още как — отвърна Гънстън. — Но някой трябва да го изчегърта от седалката и това няма да съм аз.

Диспечерът се засмя.

— Толкова ли е изпечен?

— Най-изпеченият, когото някога си виждал — засмя се също Гънстън.

* * *

Минаваше полунощ, а шерифът на Лейни още не се бе прибрал у дома. Работеше извънредно. Изминалият ден бе необичайно натоварен, а утрешният щеше да бъде още по-тежък. Трябваше да се справи с куп проблеми, произтекли от съкращенията във фабриката. А резултатите от тези съкращения бяха непредвидими. Вечерта изобилстваше с пиянски скандали. Два пикапа катастрофираха, но хората в тях се отърваха с незначителни наранявания. Част от прозорците на фабриката бяха счупени. Основна мишена бяха тези на господин Одел, но част от камъните не бяха попаднали в целта и бяха направили на сол стъклата на деловодството. Едно паве бе счупило предното стъкло на автомобил на паркинга.

Освен това Джеймс Пени бе изпепелил три къщи. Издирването му се превърна в основна задача на местната полиция. Която обаче получи най-неочаквано решение. Тишината в полицейското управление бе нарушена от тракането на телекса. Шерифът отиде до него и откъсна лист с дължина половин метър. Прочете написаното, сгъна листа и го прибра в папката, която току-що бе отворил. После взе телефона и се свърза с Калифорнийския пътен патрул.

— Аз поемам случая оттук — заяви той. — Разследването се води от полицията в окръг Лейни. Нашият съдебен лекар ще извърши аутопсията. Веднага ще го изпратя.

Съдебният лекар на окръг Лейни бе млад доктор, наскоро завършил Станфорд. Казваше се Колек. Името бе полско, но човекът произхождаше от семейство, пристигнало в Калифорния сравнително отдавна. Преди четирийсет години може би. Двамата с шерифа потеглиха на изток със служебния микробус на съдебния лекар. Колек не изглеждаше разстроен от късното обаждане. Нямаше нищо против да работи нощем. Беше млад, заемаше поста отскоро и се нуждаеше от пари. Мълча през целия път. Съдебните лекари не обичат да си имат работа с изгорели трупове. Шерифът нямаше представа защо. Самият той бе виждал не едно и две изгорели тела. Те приличаха на нещо, което човек е забравил на барбекюто. Според него овъглените трупове бяха за предпочитане пред разложените останки, които намираха понякога в горите. Изобщо не можеше да става въпрос за сравнение.

— Ще го върнем ли обратно? — попита Колек.

— Понтиака? — отвърна шерифа. — Или трупа?

— Трупа — уточни Колек.

Шерифът се ухили и кимна.

— Пени има бивша съпруга. Може тя да организира погребението му. Може да си имат семеен парцел някъде.

Колек сви рамене и включи парното. Двамата с шерифа прекосиха пустинята Мохаве и стигнаха езерото Сода, без да разменят дума повече. Цели двеста километра в пълно мълчание!

Депото за метални отпадъци бе с размерите на стадион, разположено между отклонението за Бейкър и магистралата и скрито зад висока дървена ограда. Пред портата бяха паркирани лъскави аварийни камиони. Колек намали, подмина ги и влезе в двора. Вътре имаше дървена барака, която играеше ролята на офис. В нея светеше. Колек натисна клаксона веднъж и зачака. Вратата се отвори и навън излезе жена. Видя кой е дошъл, влезе вътре и включи осветлението. Синкави прожектори, окачени на високи стълбове, озариха депото като посред бял ден. Жената ги поведе към изгорелия файърбърд, който бе покрит с избелял от слънцето брезент.

Лекарят и шерифът дръпнаха покривалото. Останките от колата не бяха изгубили своята форма. Шерифът видя, че храсталаците по планинския склон са забавили падането на понтиака. А и той бездруго не се бе блъснал в канара или нещо подобно. Джеймс Пени можеше да оцелее, ако колата не бе избухнала в пламъци.

Колек донесе фенерчета и инструменти от микробуса. Наложи се да използва щанга, за да отвори шофьорската врата. Пантите бяха разкривени от горещината на пламъците. Шерифът натисна с всички сили и вратата се отвори със скърцане. Двамата мъже огледаха обгорелия салон с помощта на фенерчетата.

— Предпазният колан е изгорял — отбеляза Колек. — Но е бил закопчан.

Шерифът кимна и посочи.

— Въздушната възглавница се е задействала.

Пластмасовите елементи от волана бяха изгорели, но малките метални панти показваха къде е била монтирана въздушната възглавница, преди да се изстреля навън.

— Добре — каза Колек. — Сега да се заемем със забавната част.

Шерифът държеше и двете фенерчета, а Колек надяна дебели гумени ръкавици. Огледа трупа и каза:

— Здраво е залепнал за пружините. Най-добре да отрежем част от седалката и да я вземем с нас.

— Чувалът ще побере ли и Пени, и седалката?

— Сигурно. Трупът не е особено едър.

Шерифът погледна отново. Прокара лъча на фенерчето по тялото.

— Пени беше висок — каза той. — Поне един и осемдесет.

— Огънят смалява тялото. Високата температура изпарява телесните течности — отвърна Колек с гримаса.

Той се върна до микробуса и взе чифт клещи. Пъхна глава в понтиака и започна да реже плетеницата от метални пружини, за която бяха залепнали овъглените останки на Джеймс Пени. Това му отне известно време. Наложи се дори да пъхне цялото си тяло вътре и да опре гърди в трупа, за да стигне до пружините от другата страна на седалката.

— Помогни ми малко — каза съдебният лекар.

Шерифът пъхна ръка под почернелите крака на Пени и хвана пружините на мястото, където Колек ги бе отрязал от рамката. Дръпна леко, завъртя седалката и измъкна тялото навън с краката напред. Колек улови Пени за раменете и двамата го отнесоха на метър-два встрани от колата. Внимателно го поставиха на земята. Изправиха се едновременно и тогава трупът се претърколи назад. Свитите му крака се вирнаха гротескно към небето.

— По дяволите! — възкликна Колек. — Мразя, когато става така!

Шерифът се наведе и освети с фенерчето си безформения отвор, който до неотдавна бе устата на Пени.

— Зъбите са още тук — отбеляза той. — Ще можеш да идентифицираш тялото.

Съдебният лекар се присъедини към него.

— Никакъв проблем — съгласи се той. — Бързаш ли с резултатите?

Шерифът сви рамене.

— Без тях не мога да приключа случая.

Напъхаха тялото в чувала за трупове, дръпнаха ципа и го натовариха в микробуса. Положиха го легнал настрани, като го опряха до извивката на калника. После потеглиха обратно на запад, а зад гърбовете им се появиха първите лъчи на утринното слънце.

 

 

Същото това утринно слънце събуди Джеймс Пени, като проникна през една дупчица в щорите на мотелската му стая и ярките му проблясъци озариха лицето му. Той се размърда в леглото, но не си направи труда да стане, а продължи да лежи, вперил поглед в прашинките, които танцуваха на слънчевите лъчи.

Намираше се в Калифорния, близо до националния парк „Йосемити“, в бунгало №12 на евтин мотел, разположен достатъчно далече от туристическите маршрути. В портфейла си — скрит под матрака — бе прибрал заплатата си за шест седмици. Заплатата за шест седмици без разходите за резервоар и половина бензин един чийзбургер и двайсет и седем долара и петдесет цента за стаята. А портфейлът бе скрит под матрака, защото двайсет и седем долара и петдесет цента не могат да осигурят нощувка в луксозен хотел. Вратата бе заключена, но мъжът на рецепцията със сигурност разполагаше с резервен ключ и едва ли щеше да бъде първият служител в мотел в света, който предоставяше резервни ключове на крадец, за да обере стаята нощем.

Нищо лошо не се бе случило. Матракът беше толкова тънък, че Пени усещаше издутината на портфейла точно под единия си бъбрек. Усещането бе приятно. Той лежеше, взираше се в прашинките, които танцуваха на слънцето, и пресмяташе наум. Опитваше се да разпредели парите така, че да му стигнат на първо време. И тъй като нямаше за какво да харчи освен за евтина храна, евтини мотели и бензин за понтиака, предположи, че ще се справи без особени проблеми. Колата имаше модерен двигател с двайсет и четири клапана, който осигуряваше добър баланс между мощност и икономичност. Щеше да стигне далече и да му останат достатъчно пари, докато реши какво да прави.

Не знаеше дали ще си намери работа. Нямаше голямо търсене на шлосери, дори със седемнайсетгодишен опит. Все щеше да намери някаква работа. Не се съмняваше в това. Колкото и черна да бе. Джеймс Пени беше достатъчно трудолюбив. И не се плашеше лесно. Може би щеше да намери нещо на открито, което да му подейства освежаващо. В подобен труд се криеше известно достойнство. Обикновен физически труд за обикновени хора, а това бе за предпочитане пред робуването на онази подла невестулка Одел.

Пени проследи слънчевия лъч, който пробяга по одеялото. После отметна завивката и стана от леглото. Използва тоалетната, изми лицето и устата си на мивката и погледна дрехите, които бе оставил на купчина. Нуждаеше се от нови. Разполагаше само с тези на гърба си. Всичко останало бе изгоряло с къщата. Той сви рамене и внесе известни корекции в изчисленията, за да вмъкне в тях разходите за нови панталони и ризи. А може би и за здрави обувки, ако ще работи на открито. Парите, с които разполагаше, намаляха значително. Реши да шофира бавно, да пести от бензин и може би да се храни по-рядко. А може би не по-рядко, а по-евтино. Щеше да използва крайпътните заведения, в които се отбиваха шофьорите на камиони, а не ресторантите, предназначени за туристи. Повече калории, по-малко пари.

Днес щеше да измине по-голямо разстояние, преди да спре за закуска. Той извади ключовете за колата от джоба си и отвори вратата на бунгалото. Замръзна на прага. Сърцето му подскочи. Асфалтовият правоъгълник отпред беше празен. Само няколко стари петна масло отвръщаха на погледа му. Пени се извърна отчаяно първо наляво, после надясно. Никъде не се виждаше червен файърбърд. Той едва се добра до леглото и се отпусна тежко на него. Беше замаян, чудеше се какво ще прави.

Реши да не се оплаква на служителя на рецепцията. Не се съмняваше, че е замесен. Можеше да си представи какво се е случило. Онзи нещастник е изчакал един час, след което се е обадил на приятелчетата си да дойдат и да отмъкнат колата. Изкарали са я от паркинга и са поели по шосето. Престъпен сговор, подхранван от нищо неподозиращите гости на мотела. От глупаци, достатъчно наивни, че да платят двайсет и седем долара и петдесет цента за привилегията някой да открадне най-ценните им вещи. Джеймс Пени седеше вцепенен. Люшкаше се между отчаянието и гнева. Червеният му файърбърд. Единственото проклето нещо в целия му живот, за което бе копнял. Изчезнало. Откраднато. Спомни си с каква радост го бе купил. Веднага след развода. Събуди се един ден и реши да отиде направо в автосалона, да подпише документите и да си тръгне с колата. Без увещания. Без спорове. Без иронични подмятания за мъжките играчки или за необходимостта да си купят нещо друго. Нищо подобно. Отиде в автосалона, върна старата си таратайка, подписа документите за понтиака и се прибра у дома в състояние на екстаз. Цяла седмица лъскаше и миеше колата. Изгледа куп реклами и опита всяка паста за полиране, която успя да открие. Всеки ден я паркираше пред фабриката в Лейни като голям червен знак за отличие. Като скъпоценно средство за утеха за всичките несгоди, които бе търпял до момента. Може да нямаше нищо друго, но имаше своя файърбърд.

Най-близкото полицейско управление се намираше на петнайсетина километра на юг от мотела. Беше го забелязал предишната вечер, когато бе пътувал на север. Тръгна пеша, обзет от гняв и разочарование. Слънцето изгря напълно, напече и го принуди да забави крачка. След два-три километра протегна ръка и вдигна палец. Спря някакъв компютърен специалист със служебен буик.

— Откраднаха ми колата — каза му Пени. — Снощи, пред проклетия мотел.

Специалистът издаде сумтене, което можеше да означава всичко, но всъщност бе израз на смътна симпатия от страна на човек, на когото изобщо не му пука.

— Много лошо — каза той. — Имаше ли застраховка?

— Разбира се. Пълно каско. Но се надявам да я открият и да ми я върнат.

Шофьорът поклати глава.

— Забрави я. Още утре ще бъде в Мексико. И някой тамошен мръсник ще се радва на чисто новата си американска кола. Никога няма да я видиш, освен ако не отидеш на ваканция в Мексико и той не те блъсне с нея.

Мъжът се засмя и на Джеймс Пени му се прииска да слезе на мига, но тъй като бе практичен човек, запази мълчание и слезе на покрития с прахоляк паркинг пред участъка. Буикът потегли и го остави сам.

Полицейското управление бе малко, но доста оживено. Пени се нареди на опашката. Пред него имаше петима души. Зад гишето стоеше полицай, който регистрираше всяко оплакване и записваше подробностите. Вършеше всичко това бавно, много бавно, като караше хората да повтарят всичко по два пъти. Пени имаше чувството, че всяка минута е жизненоважна. Представяше си как неговият файърбърд лети към границата. Може би този полицай щеше да се свърже с колегите си по радиостанцията и да спре колата. Пени беше толкова изнервен и нетърпелив, че пристъпваше от крак на крак. Оглеждаше се притеснено. Видя някакви обяви, окачени над главата на полицая. Размазани ксерокопия на телекси и факсове. На обяви за издирване, разпратени от федералните шерифи. Куп неща. Погледът му пробяга по тях.

Изведнъж се сепна и се върна. От стената го гледаше собственото му изражение. Снимката от собствената му шофьорска книжка. Преснимана на ксерокс и увеличена. Зърнеста и черно-бяла. С името му отдолу, изписано с големи печатни букви. Джеймс Пени. От Лейни, Калифорния. И описание на колата му. На червения му файърбърд. С регистрационните номера. Джеймс Пени. Издирван за умишлен палеж и увреждане на чуждо имущество. Пени впери поглед в полицейския бюлетин. Имаше чувството, че снимката му става все по-голяма и все по-голяма и заема цялата стена. Имаше чувството, че стои пред огледало. Джеймс Пени. Умишлен палеж. Увреждане на чуждо имущество. До всички патрули. Жената пред него приключи и той пристъпи напред. Бе дошъл неговият ред. Сержантът вдигна поглед и го попита:

— С какво мога да ви помогна?

Пени поклати глава. Завъртя се наляво и си тръгна. Излезе спокойно навън под ярките лъчи на утринното слънце и хукна на север като обезумял. Измина стотина метра, преди горещината да го остави без дъх и да го принуди да намали крачка. Съвсем инстинктивно реши да не върви по улицата, а да свърне в брезовата горичка. Проправи си път сред храсталаците, скри се от погледа на минувачите и седна, останал без сили. Опря гръб на един груб, неравен ствол и изпъна крака. Гърдите му се повдигаха тежко-тежко, а ръцете му обхванаха главата и я стиснаха здраво, сякаш се опитваха да й попречат да експлодира.

Умишлен палеж и увреждане на чуждо имущество. Много добре знаеше какво означават тези думи. Но не можеше да ги свърже с това, което бе направил. Нали бе подпалил собствената си къща? Не беше ли все едно да изгориш боклука си на двора? Имаше пълното право да й драсне клечката. Защо полицията го наричаше „умишлен палеж“? Човек решава да изгори собствената си къща, къде е престъплението? Нали живеем в свободна страна? Освен това Джеймс Пени можеше да обясни мотивите за подобна постъпка. Беше силно разстроен. Отпусна тяло до ствола на брезата и задиша по-леко. Но само за миг. Защото изведнъж се сети за адвокатите. Имаше горчив опит от отношенията с тях. Разводът му бе погълнал сериозна сума за хонорарите им. Знаеше що за хора са адвокатите. Да, те бяха проблем. Дори да не бе извършил умишлен палеж, пак трябваше да се бръкне дълбоко, за да плати на някой адвокат, който да докаже правотата му. Да, това щеше да му струва много пари. Пари, с които не разполагаше и никога нямаше да разполага. Докато седеше на сухата твърда земя, Джеймс Пени осъзна, че всичко, което притежава на този свят, се намира в пряк контакт с тялото му. Чифт обувки, чифт чорапи, боксерки, джинси „Ливайс“, памучна риза, кожено яке. И портфейл. Плъзна ръка и докосна издутия си заден джоб. Заплатата му за шест седмици минус парите, похарчени вчера. Заплатата му за шест седмици сигурно щеше да стигне да плати шест часа от времето на някой адвокат. Шест часа, през които адвокатът щеше да запише името и адреса му, може би и датата му на раждане. Номерът на социалната му осигуровка щеше да отнеме други шест часа. Достигането до същината на проблема — още шест часа. Или дванайсет. Това подсказваше опитът му с адвокатите.

Джеймс Пени се изправи и огледа полянката. Краката му, изпълнени с млечна киселина от непривичния за него спринт, не го държаха. Сърцето му туптеше като лудо. Облегна се на ствола на брезата и си пое дълбоко дъх. Преглътна. Проправи си път сред храстите и се върна на пътя. Тръгна пеша на север. Вървя половин час с ръце в джобовете, измина близо три километра и едва тогава мускулите му се отпуснаха и дишането му се успокои. Започна да вижда ситуацията по-ясно. Джеймс Пени бе реалист и винаги бе гледал истината в очите. След като полицията казваше, че е подпалвач, значи наистина беше подпалвач. Фазата на гнева приключи. Сега му предстоеше да вземе поредица от разумни, добре обмислени решения. Не бе в състояние да разчисти цялата тази бъркотия. Затова трябваше да стои по-далече от полицията. Това бе първото му решение. То бе отправната му точка. То бе основата на стратегията му. Останалите му решения произтичаха от него. Те бяха тактически.

Можеха да го издирят по три начина. По името, по лицето и по колата. Той свърна встрани и отново навлезе в горичката. Влезе на пет-шест метра сред дърветата, изрови плитка дупка под една купчина листа и извади от портфейла си всеки документ, всяка хартийка, която носеше името му. Зарови ги в земята и отъпка пръстта. Извади ключовете на любимия си файърбърд и ги запрати далече в гората. Изобщо не видя къде паднаха.

Колата вече я нямаше. Което бе добре предвид обстоятелствата. Тя обаче можеше да бъде проследена. Нищо чудно някой да я бе видял пред банката в Мохаве. Или на бензиностанцията, където бе заредил. Освен това служителят на рецепцията в мотела бе записал регистрационния й номер. Както и името му. Джеймс Пени бе оставил ясна следа, която водеше на север.

Припомни си обучението, което бе преминал във Виетнам. Припомни си триковете, които бе използвал тогава. Искаш ли да избягаш на изток от окопа, в който си се сврял, тръгваш първо на запад, изминаваш няколкостотин метра, чупиш няколко клонки и мачкаш няколко стръкчета трева, докато виетнамците се убедят, че наистина си поел на запад, макар и не толкова тихо и незабележимо, колкото ти се е искало. После правиш голям завой и тръгваш на изток, този път много по-тихо и незабележимо, подминаваш мястото, от което си тръгнал и продължаваш напред. Беше го правил десетина пъти. Първоначалният му план бе да отиде на север, може би чак в Орегон. Часове наред бе шофирал в тази посока. Затова червеният му файърбърд бе оставил следа, която водеше на север. Сега бе време да обърне на юг за известно време и да изчезне. Пени излезе от гората, стъпи на прашния банкет и тръгна натам, откъдето бе дошъл.

Не можеше да промени лицето си. То го гледаше от онези бюлетини. Спомни си как се бе взирал в собственото си изражение на таблото за обяви в полицейското управление. Гладко сресаната коса, хлътналите бузи… Прокара пръсти през косата си — усърдно, напред-назад, наляво-надясно, докато тя щръкна във всички посоки. Край на пригладения перчем. Опипа с длан наболите косъмчета по лицето си. Реши да си пусне брада. Не че имаше друг избор. Не разполагаше със самобръсначка и не искаше да харчи пари за подобна покупка. Крачеше на юг из прахоляка, а от дясната му страна се извисяваха планините Екселсиор. Не след дълго стигна до завоя, който водеше на запад към Сан Франциско и минаваше през прохода Тиога, преди върховете на планината Дана да се издигнат още по-високо. Спря край пътя и се замисли. Продължеше ли на юг, щеше да се върне в Мохаве. А това бе прекалено близо до дома. Идеята не му допадаше. Затова реши нещо друго. Щеше да потегли на запад, към брега и по-късно щеше да реши какво да прави.

Джеймс Пени зае позиция на трийсетина метра след началото на завоя, протегна ръка и вдигна палец. Беше практичен човек. Знаеше, че пеша няма да стигне доникъде. Трябваше да тръгне на автостоп и да смени няколко превозни средства. Да се възползва максимално от тези анонимни пътувания със заети, вглъбени в мислите си хора. Реши да не се качва при солидни на вид шофьори. Не и при такива, които можеха да обърнат внимание на вида му или да си го спомнят по-късно. Трябваше да разсъждава като беглец. А това бе нещо съвсем ново за него.

Четирийсет минути по-късно Джеймс Пени се усмихна иронично, когато осъзна, че не бива да се тревожи за така наречените солидни хора. Нямаше защо да ги избягва. Те и бездруго избягваха него. Продължаваше да стои край пътя с вдигнат палец, без багаж, с разчорлена коса, небръснат, с прашни крачоли… Колите го подминаваха една след друга. Шофьорите му хвърляха по един поглед и ускоряваха надолу по пътя, сякаш изобщо не го бяха видели. Слънцето превали най-високата си точка и постави началото на следобеда, а Джеймс Пени започна да се притеснява, че никой няма да го качи на стоп. Беше гладен, жаден и се чувстваше уязвим. Стоеше сам-самичък, заобиколен от такова презрение, каквото никога не бе изпитвал.

Спасението се появи в облика на джип със свален покрив, прашен и очукан, боядисан някога в пясъчножълто, което отдавна бе загубило първоначалния си блясък. Зад волана седеше четирийсетгодишен мъж. Имаше дълга прошарена коса, носеше мръсна батикова риза и приличаше на хипи, телепортирало се сякаш от седемдесетте. Джипът намали и спря насред прахоляка. Спря точно до Пени. Шофьорът му се надвеси и изкрещя, за да надвика пробитото гърне на ауспуха:

— Отивам в Сакраменто, приятел — каза той. — Но ако си тръгнал към океана, мога да те оставя в Стоктън.

Пени закима усърдно с глава.

— Сакраменто ме устройва чудесно — извика той. — Много благодаря.

Хвана се с дясната ръка за рамката на предното стъкло, а лявата постави върху облегалката на седалката и скочи вътре, както бе правил безброй пъти в армейските джипове във Виетнам.

— Облегни се спокойно и се наслади на гледката, приятел — надвика шофьорът боботенето на пробитото гърне. — Тази таратайка няма да ни остави да си говорим. Прекалено е шумна.

Джеймс Пени кимна с благодарност и старото хипи включи на скорост и потегли с бумтене.

 

 

Кабинетът на съдебния лекар на окръг Лейни бе именно кабинет, при това обзаведен доста спартански. Не предлагаше никакви условия за извършването на аутопсия, освен ако Колек не възнамеряваше да разчисти бюрото и да постави овъгления труп направо върху него. Затова той откара тялото в моргата в Северен Лос Анджелис, която полицейското управление в Лейни използваше от време на време. Тя бе голяма и модерна, добре оборудвана и доста натоварена. А беше натоварена, защото обслужваше не само отредената й територия, но поемаше и всички случаи от малките градове в района. Колек прибра трупа във фризер и ангажира първия възможен час за външни съдебни лекари. Щеше да започне аутопсията късно следобед и да разполага едва с половин час, но предполагаше, че това ще се окаже предостатъчно. Нямаше да се наложи да търси причината за смъртта на Пени, а идентификацията на трупа с помощта на зъбната картина бе съвсем рутинна процедура.

В Лейни имаше един-единствен зъболекар, който обслужваше всичките две хиляди жители на градчето, и той никога не бе виждал Пени. Докторът бе сравнително нов и бе чул от шерифа, че местните не полагат особени грижи за зъбите си. Фабриката правеше медицински застраховки на своите служители, но покритието им не бе достатъчно голямо и се налагаше да си доплащат. Сестрата, която работеше в стоматологичния кабинет, бе набита широкоплещеста възрастна дама, останала от предишния и дори от по-предишния зъболекар. Бързо направи справка в системата и откри картона на Пени там, където го бе оставила след последното му посещение преди дванайсет години. Въпросният картон бе всъщност тънка папка с бележки и рентгенови снимки, прибрани в самозалепващ се плик. Колек се разписа, взе папката и я хвърли на задната седалка на колата си. Погледна часовника си и тръгна към моргата.

 

 

Джеймс Пени слезе от джипа на старото хипи на голямото кръстовище в южния край на Сакраменто, уморен, обрулен от вятъра, с писнали от шума уши. Застана край пътя, махна с ръка на шофьора и го проследи как се отдалечава и също му маха с ръка, а вятърът развява дългата му коса. После се огледа, изненадан от внезапната тишина, която го обгърна. В двете посоки се издигаше същинска гора от неонови табели в ярки цветове, които рекламираха мотели (с климатик, басейн и кабелна телевизия), закусвални, ресторанти, супермаркети, магазини за авточасти… Изборът от мотели бе огромен и всичките предлагаха най-ниските цени в града. Джеймс Пени се изравни с рекламите на три от тях, разположени една до друга. Реши да се настани в средния. Трябваше да планира следващите си ходове.

Той реши да последва съвета на един пътеводител който бе прочел преди време. Да се появи в хотела късно и да поиска още по-ниска цена. Вечер мотелите бяха склонни да свалят цените. По-добре да вземат по-малко пари, отколкото да не вземат никакви, нали? Това бе логиката, изложена в онзи пътеводител. Но Джеймс Пени никога не бе изпробвал тази теория на практика. Настъпил бе моментът да опита. Трябваше първо да хапне нещо — късен обяд, ранна вечеря или за каквото там му бе дошло времето. Избра ресторант от верига за бургери, в която никога не бе стъпвал, седна до прозореца и зарея поглед в трафика. Когато сервитьорката се появи, Джеймс Пени си поръча чийзбургер и две коли. Беше ожаднял от прахоляка по пътя.

 

 

Четирийсетгодишното хипи с посивялата дълга коса продължи към центъра на града и паркира прашния си очукан джип точно до пожарния кран пред полицейското управление на Сакраменто. Извади ключовете от контакта и излезе от колата. Изправи се и се разкърши под топлото следобедно слънце, преди да влезе вътре.

Местното поделение на Агенцията за борба с наркотиците ползваше няколко стаи, предоставени му от полицейското управление. За да се стигне до тях, трябваше да се мине през фоайето на самото управление и дежурните сержанти. Агентите трябваше да се разписват на влизане и излизане. А също и да вземат пропуски, които да носят, докато се намират в сградата, и да предават, преди да си тръгнат. Това се правеше по две причини. Първо, служителите на агенцията приличаха повече на престъпници, отколкото на федерални агенти, и пропуските, които закачваха на ризите си, свеждаха недоразуменията и инцидентите до минимум. И второ, тъй като работеха под прикритие, не можеха да си позволят да пъхнат служебната си карта в някой джоб — било погрешка, било от разсеяност — и да излязат с нея на улицата. Защото, ако някой от онези, с които се опитваха да се сприятелят, решеше да ги претърси, последствията щяха да бъдат много, много лоши. Затова правилата изискваха, докато самите агенти са навън, служебните им карти да остават на гишето при дежурните сержанти.

Четирийсетгодишното хипи се нареди на опашката, за да се подпише в регистрационната книга и да вземе служебната си карта. Пред него стояха двама униформени и някакъв тип с белезници. На гишето имаше само един сержант. Налагаше се хипито да почака. Огледа бюлетините на отсрещната стена. Повишена опасност от горски пожари. Изчезнали деца. От един бюлетин го гледаше познато лице. Телекс, разпратен до всички постове. Джеймс Пени. Лейни, Калифорния. Умишлен палеж и унищожаване на чуждо имущество.

— По дяволите! — възкликна той. На висок глас.

Дежурният сержант и полицаите със задържания се обърнаха и го погледнаха.

— Този тип — каза хипито. — Джеймс Пени. Качих го на стоп и го докарах чак от планините.

 

 

От управлението в Сакраменто се свързаха с шерифа в Лейни. Той тъкмо оформяше документацията по случаите от предишния ден. Шофиране в нетрезво състояние, счупени прозорци, разбито предно стъкло и прочие дреболии. Папката, посветена на случая „Пени“, вече лежеше в чекмеджето и очакваше чисто формалното заключение на д-р Колек.

— Пени ли? — попита шерифът. — Не, той е мъртъв. Катастрофирал е снощи на път за Вегас и е изгорял в колата.

После затвори телефона, но тъй като бе съвестен — и предпазлив — откри номера на моргата в Ел Ей. Тъкмо посягаше към слушалката, когато телефонът иззвъня отново. Беше Колек, който звънеше от мобилния, направо от масата за аутопсии.

— Какво? — попита шерифът, макар вече да се досещаше какво се е случило.

— Два основни проблема — отвърна Колек. — Зъбните картини не съвпадат. Пени е имал коронка на един от предните зъби. И евтини протези. А тези зъби са хубави и добре поддържани.

— А вторият? — попита шерифът. — Какво още?

— Трупът е на жена — каза Колек.

 

 

Пени тъкмо довършваше чийзбургера си в онази евтина закусвалня в Сакраменто, когато видя да пристигат цели четири патрулки. Той остави долар на масата за сервитьорката и се накани да си тръгне. Тъкмо се надигаше от лепкавата винилова пейка, за да се измъкне от сепарето, когато видя полицаите. Четири патрулни автомобила обхождаха съседните мотели. Ченгетата влизаха от рецепция на рецепция с купчина документи в ръце, след което излизаха и се отправяха към следващата. Пени седна отново. Не откъсваше очи от полицаите. Изчака ги да се отдалечат на юг и да се скрият от погледа му. Едва тогава стана и излезе. Вдигна яката на коженото си яке, пое си дъх и тръгна на север, нито прекалено бързо, нито прекалено бавно.

 

 

Шерифът на Лейни разговаряше по телефона. Бе проследил Пени до банката. И бе разбрал, че е изтеглил голяма сума пари вчера. Бе огледал и пътната карта, обръщайки специално внимание на района между Лейни и Мохаве. Така се бе досетил, че Пени е поел на север покрай планината Уитни. Бе звънил във всички бензиностанции, докато най-сетне бе открил служител, който си спомняше червения файърбърд, чийто шофьор бе извадил тлъста пачка долари.

После шерифът бе започнал да пресмята наум: скорост, разстояние, време… Накрая бе започнал да звъни по мотелите в района, в който предполагаше, че е отседнал Пени. Попадна в целта още с втория опит — Пайн Парк Холидей Мотел край националния парк „Йосемити“. Пени бе пристигнал с колата си към девет вечерта. Служителят на рецепцията бе записал името му и регистрационния номер на понтиака.

Това бе всичко, което шерифът успя да открие. Свърза се с най-близкото полицейско управление, разположено на петнайсетина километра северно от мотела. Никой не бе подавал сигнал за откраднат файърбърд. Нещо повече, предишния ден не бяха регистрирани никакви кражби на автомобили. Местните ченгета не бяха чували и за жена, която да краде автомобили в района. Затова шерифът се свърза с местното представителство на „Дженерал Мотърс“ и попита за цената на файърбърд на година и половина, добре поддържан, с малък километраж. Събра сумата с парите, които Пени бе изтеглил в банката. Не се съмняваше, че Пени си е уговорил среща в мотела с мъртвата жена и й е продал колата. А това означаваше, че разполага с почти петнайсет бона. Доста пари. Нямаше никакво съмнение, че Пени добре бе планирал действията си.

Шерифът отвори отново картата. Пени бе забелязан в Сакраменто, но това бе чиста случайност. Трябваше да се възползва от нея. Едва ли Пени щеше да се задържи дълго там. Градът бе прекалено малък, освен това бе столица на щата, което означаваше, че гъмжи от полиция. Затова Пени щеше да продължи нанякъде. Вероятно към слабо населените райони на Орегон или Щата Вашингтон. А може би дори Айдахо или Монтана. Нямаше да се качи на самолет. Не можеше да плати в брой. Плащането в брой на самолетни билети в който и да било калифорнийски град можеше да доведе до задържане по подозрение в трафик на наркотици. Затова Пени щеше да се опита да се измъкне с кола. Сакраменто обаче бе така разположен, че съвсем близо вляво се простираше океан, а вдясно се издигаха високи планини. От него излизаха шест основни пътни артерии. Шест пътни блокади щяха да са достатъчни, може би в радиус от петнайсет-двайсет километра, за да не пречат на местните, които отиват на работа. Шерифът кимна замислено и посегна към телефона, за да се свърже с Калифорнийския пътен патрул.

 

 

Привечер в Сакраменто заваля дъжд. Тихо и неуморно. Климатът в Северна Калифорния, близо до планините, бе съвсем различен от този, с който Пени бе свикнал. Той се сви в якето си, наведе глава и тръгна на север, като се чудеше дали да тръгне на стоп или не. Беше притеснен заради полицейските коли пред мотелите. Беше уморен и обезсърчен. И сам. И мокър до кости. И подозрителен. В Калифорния никой не ходеше пеша. Пени погледна през рамо към потока от автомобили и видя масленозелен шевролет да го следва бавно. Секунди по-късно колата спря и една дълга ръка се пресегна и отвори вратата. Лампичката в салона светна и отражението й проблесна по мокрия асфалт.

— Искаш ли да се повозиш? — попита шофьорът.

Пени се наведе и надзърна вътре. Зад волана седеше много висок мъж, трийсетинагодишен, мускулест, с рамене на щангист. Имаше къса руса коса и сурово, но открито лице. Носеше униформа. Военна униформа. Пени разчете отличителните знаци: капитан от Военната полиция. Погледна масленозелената боя и видя изписания отстрани бял сериен номер.

— Не знам — отвърна той.

— Ела да се скриеш от дъжда — каза шофьорът. — Ветеран като теб не бива да върви пеша в такова време.

Пени се качи в колата и затвори вратата.

— Как разбрахте, че съм ветеран? — попита той.

— По походката. А също и по възрастта, по външния вид… Човек на твоята възраст, който изглежда по този начин и върви по този начин, не се е скатал в колежа, а е заминал за Виетнам.

Пени кимна.

— Така е — каза той. — Изпратиха ме в джунглата преди седемнайсет години.

— Позволи ми да те откарам донякъде — предложи шофьорът. — Аз съм Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Пени не отвърна нито дума.

— Имаш ли си име? — попита Ричър.

Пени се поколеба.

— Не знам — каза той накрая.

Ричър включи на скорост и погледна през рамо. Включи се в движението по шосето. После натисна някакво копче и заключи вратите.

— Какво си направил? — попита Ричър.

— Какво да съм направил? — отвърна Пени.

— Бягаш — обясни Ричър. — Опитваш се да напуснеш града. Вървиш пеша под дъжда с наведена глава, не носиш багаж, криеш името си… Виждал съм много бегълци и ти определено си един от тях.

— Ще ме предадете ли?

— Аз съм военен полицай — отвърна Ричър. — Навредил ли си на армията по някакъв начин?

— На армията? — учуди се Пени. — Не, бях добър войник.

— Защо да те предавам тогава?

Пени го изгледа смаяно.

— Не знам — призна той.

— Какво си направил на цивилните? — попита Ричър.

— Ще ме предадете значи — заключи отчаяно Пени.

Ричър сви рамене зад волана.

— Зависи. Какво си направил?

Пени продължаваше да мълчи. Ричър се извърна и го погледна право в очите. Властен и безмълвен поглед, наситен с хипнотична мощ, пронизваше Пени през следващите сто метра.

— Какво си направил? — повтори Ричър.

Пени не намираше сили да извърне очи. Въздъхна дълбоко и призна:

— Подпалих дома си. Близо до Мохаве. Работих седемнайсет години в една фабрика, а вчера ме уволниха. Разстроих се, че ще ми вземат колата, и подпалих къщата. Полицията смята, че съм извършил умишлен палеж.

— Близо до Мохаве? — каза Ричър. — Не ме изненадва. Там не обичат пожарите.

Пени кимна.

— Трябваше да обмисля нещата по-добре. Но бях много ядосан. Седемнайсет години работих за тях, а те ме изхвърлиха като мръсен парцал. На всичкото отгоре още първата вечер, след като си тръгнах, някой открадна колата ми.

— Всички пътища са блокирани — каза Ричър. — Самият аз минах през една полицейска блокада, южно от града.

— Смятате ли, че е заради мен? — попита Пени.

— Възможно е. Както вече споменах, в Мохаве не обичат пожарите.

— Ще ме предадете ли?

Ричър го изгледа отново, строго и мълчаливо.

— Само това ли си направил?

Пени кимна.

— Да, сър, само това.

Последва мълчание. Единствено шляпането на гумите по мокрия асфалт нарушаваше тишината.

— Аз нямам проблем — каза най-сетне Ричър. — Бил си се в джунглата, оцелял си, работил си седемнайсет години, а накрая са те уволнили. Предполагам, че си имал пълното право да се ядосаш.

— Какво трябва да направя?

— Някакви връзки?

— Разведен съм. Нямаме деца.

— Започни отначало на друго място.

— Пак ще ме намерят — възрази Пени.

— Вече обмисляш възможността да си смениш името, нали? — попита Ричър.

Пени кимна.

— Изхвърлих всичките си документи — обясни той. — Зарових ги в гората.

— В такъв случай трябва да си изградиш нова самоличност. Да се сдобиеш с нови документи. Никой не се интересува от друго. Само от документи.

— Как?

Ричър помълча. Мислеше усилено.

— Много лесно — обясни той. — Класическият начин е да отидеш на някое гробище и да откриеш дете, което е починало съвсем рано, да се сдобиеш с копие от свидетелството му за раждане и да започнеш от него. Така ще вземеш номер за социално осигуряване, паспорт, кредитни карти… ще станеш нов човек.

— Не мога да го направя — сви рамене Пени. — Много е трудно. А и не разполагам с достатъчно време. Сам казахте, че пътищата са блокирани. Как да направя всичко това, преди да стигнем до ченгетата?

— Има и други начини — отвърна Ричър.

— Фалшификати?

Ричър поклати глава.

— Не е добър вариант. Рано или късно измамата излиза наяве.

— Тогава как?

— Намери някой тип, който вече си е създал фалшива самоличност, и му я отнеми.

— Невъзможно! — поклати глава Пени. — Как ще го направя?

— Може да не ти се наложи. Може аз вече да съм го направил вместо теб.

— Разполагате с фалшива самоличност?

— Не аз — обясни Ричър. — А един тип, когото издирвах.

— Какъв тип?

Ричър хвана волана с една ръка, а с другата извади от вътрешния си джоб някакъв документ.

— Заповед за арест — каза той. — Офицер за свръзка в оръжеен завод край Фресно е търгувал с производствена документация — чертежи, спецификации… Оказа се, че разполага с три отделни комплекта фалшиви самоличности, всичките безупречни, подкрепени с цялата необходима история от началното училище нататък. Нищо чудно руснаците да са му помогнали да се сдобие с тях, което означава, че ще издържат на всяка проверка. Тъкмо се връщам от разпита му. Опитваше се да избяга и вече бе използвал втория комплект документи. Взех му ги. Чисти са. Прибрах ги отзад, в багажника на колата. Намират се в един портфейл, а той — в едно яке.

Колите пред тях започнаха да намаляват. Далече напред се виждаха безброй червени стопове. И проблясващи сини светлини. И жълтеникави лъчи на фенери, които сновяха в различни посоки.

— Блокада — каза Ричър.

— Мога ли да използвам онези документи? — попита притеснено Пени.

— Разбира се — отвърна Ричър. — Слез и ги вземи. Извади портфейла от якето.

Ричър намали и спря встрани. Пени излезе от колата, заобиколи и отвори капака на багажника. Върна се малко по-късно, блед като платно.

— Взе ли ги? — попита Ричър.

Пени кимна мълчаливо и вдигна портфейла.

— Всичко е там — каза Ричър. — Проверих по-рано. Всичко, което може да ти потрябва.

Пени кимна отново.

— Прибери го в джоба си — каза Ричър.

Пени пъхна портфейла във вътрешния джоб на якето си. Ричър извади дясната си ръка. В нея имаше пистолет. И чифт белезници в лявата.

— А сега мирувай — каза тихо той.

Пресегна се и закопча белезниците на китките на Пени. После включи на скорост и потегли бавно напред.

— Защо го направихте? — попита Пени.

— Мълчи — отвърна Ричър.

От полицейската блокада ги разделяха само две коли. Трима магистрални полицаи в дъждобрани насочваха трафика към тясна фуния, оформена от патрулни автомобили. Светлините им проблясваха ярко в мрака.

— Защо? — повтори Пени.

Ричър не му отвърна. Просто спря, когато ченгето му нареди, и свали прозореца си. В колата нахлу студен и влажен нощен въздух. Полицаят се наведе. Ричър му подаде документите си на военен. Полицаят ги освети с фенерчето си и му ги върна.

— Кой е спътникът ви?

— Задържано от мен лице — отвърна Ричър и показа заповедта за арест.

— Има ли документи? — попита ченгето.

Ричър се пресегна, бръкна с два пръста (почти като джебчия) и извади портфейла от вътрешния джоб на Пени. Разтвори го и го подаде през прозореца. Фаровете осветиха второ ченге, което застана пред колата на Ричър и записа регистрационния й номер. Заобиколи предния капак и се присъедини към своя колега, който разговаряше с Ричър.

— Капитан Ричър, Военна полиция — каза първият полицай.

Вторият си го записа.

— И затворник на име Едуард Хендрикс — продължи първият полицай.

Вторият си записа и това.

— Благодаря ви, сър — каза първият полицай. — Приятно пътуване.

Ричър се шмугна между спрелите патрулки, измъкна се от блокадата и натисна газта. Колата ускори в дъжда. След два километра той отби от пътя. Пресегна се, отключи белезниците на Пени и ги прибра в джоба си. Пени разтри китките си.

— Реших, че ще ме предадете — каза той.

Ричър поклати глава.

— Така изглеждаше по-правдоподобно. Имах заповед за арест. Нуждаех се от затворник, когото всички да видят, нали?

Пени кимна.

— Предполагам — отвърна тихо той.

Ричър му подаде портфейла.

— Задръж го.

— Наистина ли?

— Едуард Хендрикс — каза Ричър. — Това е новото ти име. От този момент до края на живота ти. Разполагаш с чисти документи, които ще ти свършат работа. Приеми ги като отплата за един добър ветеран. Като услуга, която един войник оказва на друг.

Едуард Хендрикс го погледна, кимна и отвори вратата. Излезе на дъжда, вдигна яката на коженото си яке и тръгна на север. Ричър го наблюдаваше, докато се скри от погледа му, после потегли и още на следващото отклонение зави на запад. Не след дълго достигна градче на име Юрика, където пое на север. Шосето вървеше покрай океана. Беше пусто. Жива душа не се виждаше. Ричър спря на широкия банкет, застлан с чакъл. Пред него имаше бариера и стръмен скалист бряг. Беше прилив. Водите на Пасифика се пенеха на петнайсетина метра под краката му.

Ричър излезе от колата, отвори багажника и хвана за реверите якето, за което бе споменал на своя спътник. Пое дълбоко дъх и дръпна силно. Трупът бе тежък. Ричър го измъкна от багажника и го повлече към бариерата. Когато стигна края на скалата, сви краката му и го блъсна долу. Тялото се удари в острите камъни, в резултат на което се завъртя няколко пъти с разперени безпомощно ръце и крака. Чу се тих плисък, тялото потъна и се скри от погледа му.

Всички проговарят

Има писани и неписани правила и аз се сблъсках с едно от тях още в първия си работен ден в участъка. Неписаното правило гласеше, че новият член на екипа получава най-неприятните случаи. А във въпросната сутрин това означаваше, че трябва да следвам друго правило, този път писано: градските болниците бяха длъжни да ни уведомяват за пациенти с огнестрелни рани, а нашето управление бе длъжно да провери информацията. Това бе скучна, досадна и твърде често безрезултатна работа.

Но правилата си бяха правила.

И това важеше с двойна сила за всяка жена, попаднала в един мъжки свят.

Затова отидох в болницата.

Естествено, бяха ми дали най-лошата кола, която не разполагаше нито с навигация, нито с пътни карти в жабката, но въпреки това намерих болницата сравнително лесно. Оказа се голяма бежова сграда, югоизточно от центъра. Показах новата си лъскава значка и открих, че трябва да се кача на петия етаж. Не точно в интензивното, в друго отделение, но с почти същия режим. Наложи се да оставя мобилния си телефон.

На входа ме посрещна сестра, която ме заведе при една лекарка с посребрени коси, която — ако съдя по вида й — бе колкото умна, толкова и богата. Междувременно сестрата подхвърли, че съм се разкарвала напразно. Жертвата спяла и нямало да се събуди скоро защото била упоена с някакъв специален препарат. Но тъй като бях нова и трябваше да пиша доклад, попитах сестрата какви според нея са изгледите.

— Огнестрелна рана — обясни ми тя бавно и отчетливо, сякаш говореше с бавноразвиваща се. — В лявата страна на гърдите, точно под ръката. Куршумът е счупил ребро и е разкъсал мускул. Грозна работа. Затова се наложи да дадем болкоуспокояващи.

— Калибър? — попитах аз.

— Нямам представа. Във всеки случай, не става въпрос за въздушен пистолет.

Помолих я да видя жертвата.

— Искате да гледате как спи?

— Трябва да пиша доклад.

Сестрата се страхуваше да не внеса някой вирус в стаята, затова ми позволи да видя жертвата само през прозореца. На леглото спеше мъж. С внушителна външност. Къса рошава коса, не особено изразително лице. Лежеше по гръб. Чаршафът се бе смъкнал до бедрата му. Беше гол от кръста нагоре. Имаше превръзка високо в лявата част на гърдите. Във вените на едната му ръка се вливаха някакви тръбички, а на пръста му бе закачен накрайникът на пулсоксиметър. Можех да видя синусоидалната крива на монитора. Апаратът писукаше мощно и силно. Така и би трябвало, защото мъжът беше огромен. Леглото едва го побираше. На ръст трябва да бе към метър и деветдесет и три-четири, а на тегло — поне сто и десет килограма. Същински великан. Дланите му бяха с размерите на ръкавица за бейзбол. Ама че здравеняк. Целият в мускули. И не беше стар. Но не беше и млад. Просто изглеждаше уморен и очукан. Имаше доста белези. Един от тях привлече вниманието ми — голям стар белег с формата на бяла морска звезда в долната част на корема. Раната е била зашита с едри, груби шевове. Видях още една, този път на гърдите. Стара рана от куршум, най-вероятно трийсет и осми калибър. Да, този тип бе водил интересен живот. Това, което не те убива, те прави по-силен.

— Имате ли някаква представа какво се е случило?

— Невъзможно е да се е прострелял сам — каза лекарката. — Освен ако не е акробат или факир.

— Имам предвид… каза ли ви нещо?

— Дойде в съзнание, но не каза нито дума.

— Някакви документи?

— Нещата му са в една чанта — отвърна лекарката. — В стаята на сестрите. Много малка чанта. Всъщност нещо като плик с цип от онези, които хората ползват по летищата. На дъното има няколко монети. Не повече от два долара. Плюс дебела пачка банкноти. Поне двеста долара. А може и повече. Зависи от номиналите. Както и дебитна карта, и стар, измачкан паспорт. И накрая, сгъваема четка за зъби. Главата й бе прибрана в пластмасово капаче.

— Това ли е всичко?

— Да не мислите, че крадем от пациентите?

— Може ли да погледна? — попитах аз.

Дебитната карта бе издадена на Дж. Ричър. Изтичаше след една година. Паспортът обаче бе изтекъл преди цели три години. Името в него бе Джак Ричър. Не Джон, а Джак. Явно така го бяха записали в акта за раждане. Нямаше второ име, което бе необичайно в Америка. От снимката ме гледаше същият мъж, който лежеше на леглото, но доста по-млад. Имаше живото, енергично изражение на човек, разкъсван между търпението и нетърпението, сякаш се бе съгласил да отпусне на фотографа необходимото му време, но нито секунда повече.

Нямаше шофьорска книжка, нито кредитна карта или мобилен телефон.

— С какво беше облечен? — попитах аз.

— Евтини дрехи — отвърна лекарката. — Изгорихме ги.

— Защо?

— Представляваха биологична опасност. Бездомниците в парка се обличат по-добре.

— Скитник ли е?

— Казах ви, не пророни нито дума. Може да е ексцентричен милиардер.

— Изглежда в добра форма.

— Искате да кажете, като изключим обстоятелството, че лежи в болница?

— Да, по принцип.

— Здрав е като бик. И е силен като бик.

— Кога ще се събуди?

— Може би привечер. Дадохме му конска доза успокоителни.

 

 

Върнах се в болницата след края на смяната ми. Никой нямаше да ми плати извънредния труд, но нали бяха нова, трябваше да направя добро впечатление. По радиостанцията не бяха споменавали и дума за някаква престрелка. Не се чуваха и слухове. Нямаше други жертви, свидетели, обаждания до 911. После разбрах, че това не е нещо необичайно. Просто градът бе такъв. Бедняшките квартали и гетата живееха по свои собствени правила. Като Вегас. Каквото и да се случи там, си остава там.

Порових известно време в различни бази данни. Ричър не бе особено популярна фамилия, затова предположих, че лесно ще открия комбинация от рода Джак-без второ име-Ричър. Не открих никаква информация. Или по-точно, информацията, която открих, съдържаше само отрицания от рода на не, няма и прочие. Ричър нямаше телефон. Нямаше кола, нямаше каравана, нямаше лодка, нямаше дом, нямаше застраховка. Не притежаваше абсолютно нищо. Открих, че е служил в армията. Военен полицай, по-голямата част от службата си прекарал в 110-а специална част, където се занимавал с криминални разследвания. Офицер, получил куп награди, което първо ме предразположи към него, но после ме обезпокои. Тринайсет години отлична служба, след което се бе превърнал в бездомник. Дрехите му бяха толкова мръсни, че лекарите ги бяха изгорили, и някой го бе прострелял в гърдите. Да, никой полицай не би искал да се сблъска с подобна съдба още в първия си работен ден.

Върнах се в болницата по тъмно. Огромният мъж на петия етаж, при когото отивах, се бе събудил. Знаех името му, затова се представих. За да проявя уважение, един вид. Обясних му, че трябва да напиша доклад. Такива са правилата. И го помолих да ми разкаже какво се е случило.

— Не си спомням — отвърна той.

Което не бе изненадващо. Физическите травми могат да предизвикат ретроградна амнезия. Не вярвах обаче, че случаят е именно такъв. Имах чувството, че този Ричър се опитва да ме изпързаля. Започнах да разбирам защо досието му е толкова тънко. Човек трябва да положи доста усилия, за да остане под радара. Нямам проблем с това. Умея да водя разпити и това ми помогна да стана разследващ полицай. И обичам предизвикателствата. Един приятел казваше, че на гроба ми трябвало да напишат:

Всички проговарят.

— Помогни ми — казах аз.

Той ме погледна с ясните си сини очи. Каквито и болкоуспокояващи да му бяха дали, те не се отразяваха на когнитивните му способности. Погледът му бе спокоен и дружелюбен, но заедно с това студен и опасен, мъдър и див, топъл и хищен. Имах чувството, че може да ми помогне по сто различни начина… както и да ме убие по сто различни начина.

— Новобранка съм — обясних му аз. — Днес е първият ми работен ден. Шефовете ще ми сритат задника, ако не напиша доклада.

— А това би било жалко — отвърна той. — Защото става въпрос за един много хубав задник.

На друго място подобна забележка би му осигурила няколко сеанса при психолог, който да му обясни че това е проява на сексизъм, и да го научи да проявява повече толерантност и тактичност. Аз обаче не се засегнах. Ричър лежеше в болницата ранен, безпомощен, полугол и излъчваше непринуден чар.

— Бил си полицай — казах аз. — Прочетох досието ти. Работил си в екип. Спасявал ли си задника на някой колега?

— От време на време.

— Сега трябва да спасиш моя.

Той не отговори.

— Как започна всичко?

— Късно е — каза Ричър. — Не трябва ли да се прибираш у дома?

— А ти?

Отново не отговори.

— Как започна? — повторих аз.

Той въздъхна и отвърна, че всичко е започнало както обикновено. Каза, че на повечето места, които посещавал, всичко минавало тихо и кротко. На повечето места не се случвало нищо.

Попитах го какво има предвид.

Обясни ми, че в големите — а и в по-малките — градове си вършел работата и никой не му обръщал внимание. Хранел се, спял, вземал си душ, преобличал се, разглеждал това-онова. Понякога изваждал късмет да си поговори с някого за час. Понякога изваждал късмет да си намери компания за през нощта. Но обикновено не се случвало нищо. Водел тих, незабележим живот. Можело да минат месеци, докато се случи нещо, което да си заслужава да запомни.

Но случело ли се, винаги били замесени други. Обикновено това били хора, които срещал в барове, ресторанти, закусвални. Все обществени места, където хората отиват, за да ядат и да пият, и където дъвченето им помага да избегнат разговорите с непознати, без да се почувстват неудобно.

Защото никой никога не казвал нищо. Вместо това гледали. Погледът разкривал всичко. И по-скоро, извръщането на погледа. Имало хора, които останалите избягвали да поглеждат. Хора, които сядали сами на бара, на масата в ресторанта и в сепарето в закусвалнята. Той бил от тях. Другите го избягвали, но и се страхували от него. Имал вид на бияч. Не се радвал на особена популярност и го знаел. Знаел, че разговорите замлъкват в негово присъствие. Знаел, че останалите извръщат погледи в негово присъствие. И това му харесвало. Допадало му въздействието, което имал върху околните.

— Така ли започна всичко? — попитах го аз. — Вчера?

Ричър кимна. В бара имало един тип. Ричър влизал в този бар за пръв път. За пръв път идвал в града. Пътувал с автобуса цял ден и слязъл на автогарата на две преки от Първа улица. Тръгнал пеша и попаднал на този бар. Не било никак трудно. Намирал се близо до автогарата и вероятно бил единственото заведение в града, което работело по това време. Влязъл вътре и седнал на една маса. Предпочел да бъде обслужен от сервитьорка. Не искал да сяда на бара. Не искал да застава лице в лице с бармана. Не искал да разговаря с никого.

— Чакай малко — прекъснах го аз. — Дошъл си с автобуса на „Грейхаунд“?

Той кимна. Вече ми го бе казал. Видях същото изражение на лицето му като от снимката в паспорта. Можеше да прояви известно търпение, след което щеше да продължи.

— Откъде идваше? — попитах го аз.

— Има ли значение? — отвърна Ричър.

— Защо дойде тук?

— Все някъде трябва да бъда. Реших, че това място не е по-лошо от останалите.

— В какъв смисъл?

— Реших, че мога да прекарам тук ден-два. А може би час-два.

— Според информацията, с която разполагам, нямаш постоянно местожителство.

— В такъв случай информацията е вярна. Което може да подейства успокояващо. На теб, имам предвид.

— Какво се случи в бара?

Ричър въздъхна отново и започна да разказва със завидна откровеност, трябва да призная. Уменията ми да водя разпит бяха дали резултат. А може би болкоуспокояващите му бяха подействали като серум на истината. Заяви, че заведението вече било доста пълно, когато седнал с гръб към стената, за да може да наблюдава едновременно и салона, и двете врати. Стар навик. Военните полицаи вършат голяма част от работата си именно в барове. Сервитьорката дошла и взела поръчката му. Кафе и бира. Бутилка „Ролинг Рок“. Не бил претенциозен. Поръчвал си такава бира, каквато предлагало заведението.

 

 

Тогава забеляза мъжа на бара. Едър, висок, мургав, с изразително лице, властен и самодоволен. Никой не поглеждаше към него. Ричър зае обичайната си позиция, която се основаваше на идеята, че трябва да се надява на най-доброто, но да се готви за най-лошото. А най-лошото, което можеше да направи този тип, едва ли щеше да уплаши Ричър. Щеше да стане от стола и да се озове в средата на едно сравнително широко и чисто пространство. Щеше да сумти и пуфти, да гледа лошо и да сипе закани. Побойници като него разчитат основно на лошата си слава и колкото по-лоша е тази слава, толкова по-рядко се бият. Защото хората обикновено отстъпват. В резултат на това те рядко се бият и уменията им закърняват. Един най-обикновен цигарен удар би свършил работа. Названието се появило по времето, когато хората пушели много повече. Някой тъкмо се приготвя да пъхне цигара между устните си. Предвкусва удоволствието, може би дори се усмихва, но получава юмрук в брадичката, който затваря устата му, зъбите му изтраква и може би дори прехапва езика си. Край на играта. А дори да следва продължение, то е под формата на нов удар, този път във врата, с който всичко приключва. Детска игра. Само че днес почти никой не пуши, поне не и в заведенията, затова трябва да нанесеш цигарения удар, докато разговаряш. Не е трудно, защото днес всички разговарят. А най-много говорят побойниците. Направо не млъкват. Обикновено репертоарът им се състои от заплахи и изрази от рода на: „Какво ме гледаш?“.

Е, да се надяваме на най-доброто.

Ричър отпи от воднистата пяна, събрала се в гърлото на бутилката, и зачака. Сервитьорката нямаше много работа в момента, затова дойде да го попита дали не желае нещо друго, което си беше повод да побъбри с някого. Ричър я хареса от пръв поглед. А може би и тя го харесваше. Беше професионалистка. Към четирийсетгодишна. Не бе някоя студентка, която възнамерява да напусне веднага щом си намери по-добра работа. Тя също не поглеждаше към онзи тип на бара. За него се грижеше барманът и тя изглеждаше доволна от това. Беше очевидно.

— Кой е той? — попита я Ричър.

— Клиент — отвърна тя.

— Има ли си име?

— Не знам. Всъщност… не се съмнявам, че си има име, просто аз не го знам.

Ричър не й повярва. Всеки знае името на подобни типове. Защото те сами се грижат останалите да го научат.

— Често ли идва? — попита Ричър.

— Веднъж седмично, всяка седмица.

Беше необичайно стриктен график. Което не бе случайно. Жената обаче не искаше да говори на тази тема. Което беше очевидно. Затова тя премина към обичайните въпроси. Нов ли си в града? Откъде идваш? Какво правиш? Все въпроси, на които Ричър се затрудняваше да отговори. Той винаги беше нов в града, винаги идваше отнякъде (откъде по-точно, не беше ясно) и не правеше нищо. През целия си живот бе военен. Първо бе израснал като дете на офицер, а после самият той бе станал офицер, обиколил бе куп военни бази по света и когато бе станал цивилен, бе установил, че не е в състояние да води нормален уседнал живот като всички останали. Затова започна да обикаля надлъж и нашир, да разглежда места, които по-рано никога не бе имал време да разгледа, да отсяда в един или друг град за ден-два и да продължава нататък. Без багаж, без маршрут, без цел. Нали казват, че който без багаж отпътува, по-дълъг път ще пропътува. В началото предполагаше, че в един момент това все някога ще му омръзне, но реалността отдавна бе разсеяла подобни илюзии.

— Как е бизнесът? — попита Ричър.

Сервитьорката сви рамене и отвърна, че всичко е наред, макар да не изглеждаше убедена. А сервитьорките знаят подобни неща. Имат наблюдения от първа ръка. И тези наблюдения са по-обективни от мнението на който и да било счетоводител или финансов анализатор. Защото веднъж седмично, в деня на плащането, сервитьорките виждат тъжното изражение на собственика на заведението.

А това би трябвало да означава нещо, нали? Единственият бар в близост до автогарата би трябвало да прави страхотен оборот. Местоположението е всичко в този бизнес. И заведението наистина бе пълно. Всички маси бяха заети, клиентите на бара се бяха наблъскали рамо до рамо. Празно бе само в радиус от един метър от едрия тип край барплота. Бутилките и чашите сновяха напред-назад в нескончаем ритъм, а петачките, десетачките и двайсетачките се стичаха в касата като пълноводна река. Ричър продължи да наблюдава, докато пиеше — при това бавно — първата, а после и втората си бира. Забеляза, че когато в заведението влезе един човек, атмосферата в него мигом се промени. Сякаш бе настъпил моментът на истината. Сякаш всичко, което се случваше тази вечер, намери своето логично обяснение. Новопоявилият се бе облечен малко по-добре от всички останали и се движеше самоуверено, сякаш притежаваше това място. Сякаш то бе негово. Той бе собственикът. Поздравяваше част от клиентите мимоходом, изглеждаше разсеян и угрижен. Мина зад бара и влезе през малка врата отзад. Кабинетът му вероятно. Неговото царство.

Две минути по-късно мъжът излезе от стаята. В ръката си държеше нещо. Остана зад бара, промуши се зад бармана и се отправи към едрия тип, който седеше на стола си. Двамата се спогледаха. Не ги разделяше нищо освен махагоновият барплот. Всички извърнаха погледи.

С изключение на Ричър. Той видя как собственикът подава на другия онова, което държеше в ръка. Направи го бързо, ловко, незабележимо, както илюзионист изпълнява своя номер. Мъжът на стола го взе и го пъхна в джоба си. Скри го за един миг.

Ричър обаче видя какво бе това.

Бял плик, пълен с пари.

Пари за „закрила“ най-вероятно.

Мъжът на стола не помръдна от мястото си и допи питието си преднамерено бавно. Искаше да покаже, че той командва тук. Само че това не бе така. Той беше изпълнител. Горила. Бияч. Нищо повече. Ричър знаеше как работи подобна схема. Беше виждал такива неща и преди. Знаеше, че пликът ще бъде предаден по-нагоре по веригата на човека, който стоеше в сянка, а мъжът на стола щеше да получи своя дял. Нещо като заплата.

Сервитьорката се върна и попита Ричър дали желае трета бира. Той отказа, след което на свой ред попита:

— Какво следва сега?

— За кое?

— Знаеш за кое.

Жената сви рамене, сякаш Ричър бе разкрил срамната й тайна, и отвърна:

— Ще работим още една седмица. Никой няма да потроши заведението или да го подпали.

— Откога продължава това?

— Година.

— Някой направи ли нещо по въпроса?

— Не и аз. Харесвам си лицето такова, каквото е.

— Аз също — отвърна Ричър.

Тя му се усмихна.

— Собственикът би могъл да вземе мерки. Има закони.

— Не и докато не се случи нещо. Ченгетата са му обяснили, че могат да се намесят само ако някой пострада. Пребият го. Или по-лошо. Или заведението изгори.

— Как се казва този тип?

— Има ли значение?

— Знаеш ли за кого работи?

Тя стисна палец и показалец и се престори, че затваря устата си с цип.

— Харесвам си лицето такова, каквото е — повтори сервитьорката. — И имам деца.

Тя взе празната бутилка и я отнесе на бара. Едрият тип на стола допи питието си и остави чашата. Не плати, а и барманът не му поиска пари. Мъжът стана и тръгна към вратата. Хората пред него мигом се отдръпнаха.

Ричър също стана от стола си и го последва. Първа улица бе потънала в мрак, а най-близката лампа хвърляше жълтеникава светлина от една пряка разстояние. Мъжът от бара вървеше бавно. Сега, когато бе изправен, Ричър прецени, че е висок към един и осемдесет и пет и тежи над деветдесет килограма. Определено едър тип, но не колкото Ричър. По-млад и определено по-глупав. По-неопитен и по-неуверен. Ричър не се съмняваше в това. Все още не бе срещал човек, който да го превъзхожда в това отношение.

— Хей! — извика Ричър.

Мъжът от бара спря и се обърна изненадан.

Ричър се доближи до него и каза:

— Мисля, че взе нещо, което не ти принадлежи. Сигурен съм, че е станала грешка. Затова искам да ти дам възможност да оправиш нещата.

— Разкарай се — отвърна биячът, макар и леко разколебан.

Вече не се чувстваше като цар на джунглата. Не и в този момент.

— На още колко места трябва да отидеш тази вечер? — попита Ричър.

— Върви си по пътя. Не е твоя работа.

— А чия работа е?

— Разкарай се — повтори мъжът от бара.

— Всичко, което правим, е въпрос на свободна воля — заяви Ричър. — Всичко, което правим, е въпрос на избор. Знаеш ли какви са възможностите пред теб?

— Какви?

— Ще ми кажеш името още сега или след като ти счупя краката.

— Кое име?

— Името на човека, за когото събираш тези пари.

Ричър бе вперил поглед в очите му. Изчакваше решението му. Вариантите бяха три. Мъжът можеше да избяга, да се бие или да говори. Ричър се надяваше да не хукне да бяга, защото щеше да му се наложи да го гони, а той никак не обичаше да тича. Не очакваше биячът да проговори заради голямото си его. Следователно щеше да се бие. Или поне да се опита.

Ричър се оказа прав. Мъжът избра да се бие. Или поне направи опит да се бие. Хвърли се напред и левият му юмрук полетя надолу. Ударът приличаше повече на замахване, сякаш държеше в ръката си нож. Опит да отклони вниманието на Ричър, нищо повече. Щеше да последва мощен прав, може би леко отгоре. Но Ричър нямаше намерение да го чака. Беше се научил да се бие много отдавна, и то на места като горещите и прашни военни бази в Югоизточна Азия, студените и влажни тъмни улички на Европа, бедните и отрудени градчета на американския Юг срещу изпълнени с гняв и презрение местни хлапета или срещу децата на други военни. Впоследствие уменията му да се бие бяха усъвършенствани в армията, където инструкторите първо го бяха отучили от старите му навици, а после му бяха помогнали да си изгради нови. Така бе научил златното правило: Отмъсти си предварително.

Той пристъпи, пренесе тежестта си напред и заби масивния си лакът в лицето на своя противник. Обикновено се стремеше да попадне в гръкляна, но този път Ричър искаше противникът му да може да говори след края на боя, а не да се задуши с премазан ларинкс, затова го удари в горната устна, точно под носа. Нанесе силен удар, който можеше да счупи зъби и кости и да затрудни разговора, но поне човечецът щеше да е в състояние да говори. В резултат на удара главата на мъжа от бара се отметна рязко назад, коленете му омекнаха и той се пльосна по задник на тротоара. Погледът му се размъти, а носът и устата му се покриха с кръв.

Ричър обичаше да се бие, а мечтата на всеки скандалджия и побойник е да събори противника си на земята, след което да сложи точка на спора, като го изрита в главата. Сега не го направи, защото искаше име.

— Последен шанс, приятел — каза Ричър.

Поваленият му противник процеди:

— Кубота.

Направо го изфъфли. Все пак част от зъбите му липсваха, течеше му кръв, лицето му се подуваше.

— Кажи ми го ясно, буква по буква.

Което мъжът направи, бързо и послушно. Вече не беше царят на джунглата. Ричър остана доволен. Да счупиш краката на някого не е никак лесна работа. Изисква големи усилия.

— Къде да намеря господин Кубота? — попита той.

Мъжът му каза.

 

 

В този момент Ричър млъкна, пое дълбоко дъх и отпусна глава върху възглавницата.

— А после? — попитах аз.

— Достатъчно за тази вечер. Изморен съм — отвърна ми той.

— Трябва да разбера.

— Ела пак утре.

— Откри ли Кубота?

Никакъв отговор.

— Срещна ли се с него?

Никакъв отговор.

— Той ли те простреля?

Ричър отново не каза нищо. В този момент се появи лекарката. Същата жена със сребърни нишки в косите. Тя ми нареди да прекъсна разговора — незабавно! — по медицински съображения. Досадна работа, но нищо фатално. Разполагах с достатъчно ценна информация. Когато напусках болницата, вече предвкусвах големия удар. Още в първия си ден в управлението бях разкрила случай на рекет. Това беше безценен успех. Жените трябва да работят два пъти повече, за да получат половината от заслугите на мъжете.

Върнах се право в участъка. Никой нямаше да ми плати извънредния труд, но бях готова аз да платя на управлението, стига това да ми помогнеше да разкрия случая. Намерих дебело досие, посветено на Кубота. В него имаше доста данни, доста улики, но не бяха достатъчни, за да издействат заповед за обиск. Сега обаче имах възможност да го направим. Ставаше въпрос за опит за убийство. Жертвата на Кубота лежеше в болница. И можеше да даде показания. А аз можех да приложа към делото самия куршум в стоманена чинийка.

Случаят беше железен.

Дежурният съдия се съгласи с мен. Подписа заповедта за обиск и аз веднага събрах екип. Куп униформени ченгета, патрулки, тежки оръжия, още трима разследващи полицаи, по-високопоставени от мен, но аз ръководех операцията. Случаят беше мой. Това гласеше неписаното правило. Изпълнихме заповедта точно в полунощ, но това бе чиста проба юридически евфемизъм, зад който се криеше обстоятелството, че избихме вратата на Кубота, съборихме го на земята и ударихме главата му в пода няколко пъти. Открихме и онзи тип от бара в задната стаичка. Изглеждаше много зле. Имах чувството, че го е прегазил камион. Заведох го в друга болница и го поставих под полицейска охрана.

Униформените настаниха Кубота в килия, а аз и останалите трима колеги прекарахме почти цялата нощ в толкова щателен обиск, че сякаш търсехме най-малката игла на света в най-голямата копа сено.

Домът на Кубота се оказа пещерата на Али Баба.

Открихме големи пликове от амбалажна хартия, пълни с пари, чийто произход никой не можеше да обясни. Открихме и трийсет банкови сметки, бележници, дневници, карти… Веднага ни стана ясно, че този мафиот изкарва огромни пари от поне сто различни заведения, магазини и прочие. От записките му излизаше, че през последните шест месеца трима собственици са събрали смелост и са отказали да плащат. Сравнихме датите и открихме, че точно тогава са извършени три умишлени палежа. Открихме временни нарушения в две от плащанията и когато сравнихме датите с градските болници, открихме един пациент със счупен крак и друг с нарязано с бръснач лице. Разполагахме с всичко.

Освен с пистолета.

В известен смисъл това бе логично. Кубота го бе използвал, след което се бе отървал от него. Стандартна практика. Може би го бе изхвърлил в реката. Отишъл на някой мост и го метнал във водата. Както явно е правел със старите си мобилни телефони. От онези, с предварително заредено време за разговори. Кубота бе изхвърлил кутиите и документите за покупката, но поради някаква необяснима причина бе запазил зарядните. Открихме почти петдесет в едно чекмедже.

Призори застанах лице в лице с Кубота в стаята за разпити. Придружаваше го адвокатът му, хитър мазен тип в костюм. По изражението на лицето му съдех, че е осъзнал колко безполезни ще се окажат усилията му. От другата страна на масата бях само аз, но предполагам, че зад огледалното стъкло в съседната стая се бе събрала цяла тълпа, за да наблюдава как водя разпита. Отначало всичко тръгна под мед и масло. Обичам да извъртам нещата така, че заподозреният да започне да отговоря утвърдително на въпросите ми, да започне да прави признания, затова започнах с лесните неща. Изредих имената на баровете, после минах към ресторантите и закусвалните, уведомих Кубота, че разполагаме с всичките му записки, дневници, счетоводни книги, както и с парите в брой и банковите извлечения. Той си призна всичко. Десет минути по-късно беше налице всичко необходимо, за да го тикнем зад решетките за много, много дълго. Аз обаче продължих не защото имахме нужда от това, а за да го подготвя за големия момент.

Който така и не настъпи.

Кубота отрече да е стрелял по Ричър. Отрече изобщо да се е срещал с Ричър предишната нощ. Заяви, че по това време е бил извън града. Отрече да е притежавал някога пистолет. Дори заяви, че никога не е държал оръжие в ръката си. Продължих да го разпитвам, докато часовникът не започна да отброява втория ден от постъпването ми на работа в участъка. Появи се лейтенантът — беше се наспал добре и си бе взел душ — и ми нареди да прекратя разпита.

— Не се мъчи повече — каза ми той. — Справи се чудесно. Разполагаме с достатъчно доказателства. Това копеле ще получи голяма присъда. Целта е постигната.

Всичките ми колеги споделяха това мнение. Никой не смяташе, че съм се издънила. Тъкмо обратното. Новото момиче бе разкрило мащабен случай на рекет, при това още в първия си работен ден. Страхотен удар!

И все пак нещо продължи да ме гложди. Не постигнах онова, което очаквах, затова започнах да се ровя все по-дълбоко и по-дълбоко. Не се съмнявах, че ще открия нещо. И наистина го открих.

Но не беше това, което очаквах.

Собственикът на бара, в който бе ходил Ричър, се оказа зет на лекарката. Жената със сребро в косите. Двамата се оказаха роднини.

Бях замаяна от умора, което в крайна сметка ми помогна. Направих изводи със скоростта на светлината, изводи, които при други обстоятелства разумът ми би отхвърлил. Замислих се върху досието на Кубота, онази дебела папка, която свидетелстваше за напразните опити на колегите да го арестуват и да извадят заповед за обиск. Замислих се върху желанието им да получат нещо повече. Да видят някой пребит или по-лошо. Замислих се върху силното писукане на монитора до леглото на Ричър. То бе прекалено силно за тежко ранен човек. Замислих се върху ясния му поглед и бистрия му ум, при положение че уж му бяха дали опиати, способни да повалят и кон.

Отидох в болницата за трети път. Стаята на Ричър беше празна. В нея нямаше и следа от пациент. Жената със сребро в косите се закле, че във въпросната нощ не е лекувала мъж с огнестрелна рана. Предложи ми да проверя болничната документация. И наистина, в дневника не бе отбелязано нищо подобно. Разговарях и със сестрите. Останах насаме с всяка от тях. Никоя не каза нищо.

Тогава си представих Ричър във въпросната нощ. Не бе успял да открие Кубота, защото Кубота е бил извън града. Представих си го как се връща в бара, връчва парите на собственика и му предлага дългосрочно решение на проблема. Представих си как собственикът звъни на лекарката.

Представих си и автогарата посред нощ. Високият мъж, който се качва на автобуса. И автобусът потегля. Мъжът пътува без багаж, без маршрут, без цел.

Върнах се в полицейския участък. Когато влязох, всички ме посрещнаха с аплодисменти.

Това не е учение

Едно нещо води до друго, а в случая с Джак Ричър един топъл и ленив августовски ден водеше към друг топъл и ленив августовски ден. Едно пътуване на автостоп в празен камион за дърва го доведе в Ийст Милинокет, Мейн, което на свой ред доведе до късна закуска в крайпътен ресторант. Късната закуска пък доведе до зле завоалиран пазарлък с мъжа от съседната маса, което доведе до предложение за пътуване на север, към място, наречено Айланд Фолс. Неизречената, но недвусмислено подсказана цена на пътуването бе плащането на сметката в закусвалнята. Непознатият си бе поръчал кафе и пай и тъй като заведението бе евтино, а Ричър имаше пари в джоба си и не бързаше за никъде, прие предложението.

Едно нещо води до друго.

Колата на непознатия се оказа стар шевролет със скапани амортисьори, целият покрит с ръжда, а Айланд Фолс се оказа приятно градче на брега на езеро, разположено далече на север, където територията на Мейн се врязва като пръст в задника на Канада и отляво се пада Квебек, а отдясно — Ню Брънзуик. На всичкото отгоре Айланд Фолс се намираше доста близо до северния край на магистрала I-95. А това бе доста примамливо. Станеше ли въпрос за пътуване и дестинации, Ричър притежаваше инстинкт на колекционер. Добре познаваше южния край на I-95. Той се намираше на три хиляди километра от тук, в покрайнините на Маями. Ричър бе ходил там много пъти. Но никога не бе стигал до северния край.

Не бързаше за никъде.

Едно нещо води до друго.

Напускането на Айланд Фолс се оказа много лесно. На следващата сутрин Ричър изпи чаша кафе в дървената барака, разположена до навеса за лодки под наем, наслади се на топлото слънце и великолепната гледка, след което им обърна гръб и напусна града по същия път, по който го бе докарал старият шевролет. Добра се пеша до детелината на магистралата. Застана край пътното платно, което водеше на север, и зачака. Едва ли щеше да стои дълго тук. Беше август, времето беше хубаво и тези места бяха доста популярни сред туристите. Шансовете бяха на негова страна. Беше посред бял ден. Самият Ричър изглеждаше чист и спретнат. Дрехите му бяха само на два дни, а брадата — на три. Условията бяха идеални.

Не минаха и десет минути, когато пред него спря стар джип с номера от Ню Брънзуик. Зад волана беше жена, а до нея седеше мъж. И двамата бяха на трийсет и няколко и очевидно си падаха по излетите сред природата, тъй като лицата им бяха обветрени, загорели от слънцето. Явно се връщаха у дома след активна почивка. Може би бяха ходили на каяк. Или на къмпинг. Или и двете. Багажникът на джипа бе претъпкан догоре.

Мъжът отпред свали прозореца си, а жената се наведе, за да огледа Ричър по-добре.

— Опасявам се, че не отиваме далече, а само до Фредериктън — каза мъжът. — Устройва ли ви?

— Това в Канада ли е? — попита Ричър.

— Разбира се.

— Чудесно — отвърна Ричър. — Искам само да стигна до границата и да се върна обратно.

— Да не би да имате нещо против Канада?

— Паспортът ми е изтекъл.

Мъжът кимна.

— Мина времето, когато можехме да се разхождаме отвъд границата. — После добави: — От тук до Фредериктън няма нищо интересно. От другата страна на оградата също няма кой знае какво. По-добре да си останете тук.

— Искам да видя края на пътя — обясни Ричър.

— Звучи много философски — отбеляза мъжът.

— За нас там е началото на пътя — обади се жената.

— Има логика — съгласи се Ричър.

— Скачай отзад — каза мъжът, извърна се и разчисти малко място на задната седалка.

Ричър отвори вратата, плъзна се вътре и доизбута с бедро разпиления багаж. Затвори вратата, жената натисна педала на газта и джипът пое на север към последните петдесетина километра от територията на Съединените щати.

 

 

Последното отклонение от магистралата водеше към градче на име Хълтън. Или може би първото, каза си Ричър, ако се постави човек на мястото на канадците. После идваше ред на граничната зона, на опашките от коли пред бариерите, будките на полицаите и пилоните със знамената. Когато дойде техният ред, Ричър слезе от джипа, благодари, излезе навън и стъпи на последния сантиметър американска земя, точно под бариерата.

Краят на пътя.

Едно нещо води до друго.

Мина от другата страна на шосето и застана край пътните ленти, които водеха на юг. Избра си място на трийсетина метра от бариерите. Искаше да предостави на шофьорите достатъчно време да го забележат, но не и да ускорят прекалено и да не могат да спрат. Отново не очакваше да стои дълго. Август, посред бял ден топло слънце, сезонът на отпуските, усмихнати и благосклонни канадски шофьори, изпълнени с желание да проявят добрина и щедрост. Най-много десет минути помисли си Ричър, но по-вероятно да са пет. Нямаше да се учуди, ако още първата кола спреше.

Е, първата не спря, но втората го направи. Не беше лек автомобил, а микробус. Не беше от автомобилите, с които една старомодна, еснафски настроена майка би се гордяла. Не, той беше стар, очукан и мръсен. Вероятно е бил светлосин, когато е слязъл от поточната линия, но сега бе изгубил цвета си почти напълно, изпепелен от слънцето и солта. Зад волана му беше млад мъж, до него седеше млада жена, а на задната седалка имаше още една млада жена. Номерата бяха от Ню Брънзуик. Когато микробусът потегли след митницата, зад него се вдигна облак черен дим.

Ричър бе пътувал и с далеч по-неугледни превозни средства.

Микробусът намали и спря до него. Жената отпред вече бе свалила своя прозорец.

— Отиваме в Нейсмит — каза тя.

Ричър никога не бе чувал за това място, затова отвърна:

— Нямам представа къде се намира.

Мъжът зад волана се наведе и обясни:

— В Алагаш, човече. Един час западно от шосе единайсет. Но преди това пътят извива на север. Малко градче. Там започва туристическа пътека, която прекосява горите. Много живописно място.

— На север от тук? — попита Ричър.

— Много красива природа — продължи мъжът. — Трябва да видиш тези гори. Абсолютно девствени. Отклониш ли се от пътеката, може да се окажеш първият човек, който стъпва на това място. Съвсем буквално. Тази природа е останала недокосната от човешка ръка вече десет хиляди години. От последната ледена епоха.

Ричър не отговори.

— Ела да я видиш, докато още можеш — продължи да го увещава шофьорът на микробуса. — Няма да остане вечно в този си вид. Климатичните промени ще се погрижат за това.

Ричър не бързаше за никъде.

Затова каза:

— Добре, благодаря.

Едно нещо води до друго.

Ричър заобиколи микробуса, момичето на задната седалка плъзна вратата по ръждясалата релса и той се качи вътре. В багажника зад него имаше две големи раници и един пластмасов куфар. Изкуствената тапицерия на седалката бе мръсна и протрита. Ричър се настани, затвори вратата и микробусът потегли сред облак дим.

— Благодаря — повтори Ричър.

Тримата се представиха. Момичето отзад се казваше Хелън, това отпред бе Сюзан, а името на шофьора бе Хенри. Хенри и Сюзан бяха двойка. Държаха магазин за велосипеди в град, наречен Монктон. Хелън беше тяхна приятелка. Планът бе Хенри и Сюзан да прекосят горите, северно от Нейсмит, до място, наречено Крипс. Преходът трябваше да отнеме четири дни. Хелън щеше да ги чака там с микробуса, като междувременно прекараше въпросните четири дни на друго място, например като обиколи антикварните магазини в Преск Айл и Карибу.

— Не обичам горите — каза тя, явно изпитвайки необходимост да обясни решението си.

— Защо? — попита Ричър, тъй като предположи, че от него се очаква да зададе тъкмо този въпрос.

— Струват ми се много страшни… зловещи… Много тъмни. Пълни с буболечки.

Микробусът подмина лениво Хълтън, след което Хенри напусна шосе 212 и пое на север, по шосе 11, което наистина се оказа много живописно. Вдясно се издигаха планините Седълбек, а вляво се простираше безкраен килим от гори и езера. Дърветата бяха зелени, водата блестеше игриво, а небето бе лазурносиньо. Наистина беше много красиво, както бе обещал Хенри.

— Не обичам горите — повтори Хелън.

Спътничката му наближаваше трийсетте, предположи Ричър. Най-много да ги бе навършила. Беше по-слаба и стройна от своите приятели, кожата й беше по-бяла и по-поддържана. Прекарваше повече време на закрито, отколкото на открито. И определено обичаше града. Куфарът беше неин, а раниците принадлежаха на Хенри и Сюзан. Те бяха по-ниски и набити, видът им бе по-небрежен, кожата им по-загрубяла. Но не бяха по-възрастни. Вероятно бяха приятели от колежа. Тримата бяха останали заедно повече от пет, но по-малко от десет години, след като бяха завършили.

— Горите са страхотни, Хелън — обади се Хенри.

Каза го мило, любезно, с много ентусиазъм. Без никакво желание да я укори или спори. Каза го просто като човек, който обича планината и не разбира защо приятелката му я мрази. Изглеждаше искрено заинтригуван от възможността да се озове на място, където нито едно човешко същество не бе стъпвало. Ричър ги попита откъде са. Оказа се, че Хенри и Сюзан са израснали в предградията съответно на Торонто и Ванкувър, докато Хелън беше селско момиче, родено в непроходимата северна пустош на провинция Онтарио. В такъв случай тя имаше право на мнение, реши Ричър. Беше си го заслужила.

Беше техен ред да попитат Ричър откъде е. Биографията му изпълни следващите няколко километра. Семейство на морски пехотинец, което се мести от една военна база в друга, десетина основни училища, десетина гимназии, „Уест Пойнт“, сухопътните войски, Военната полиция, отново местене от място на място, понякога в рамките на една държава, друг път — не, но без да се задържи никъде достатъчно дълго, че да му направи впечатление. А после съкращенията в армията, уволнението… пътуването на автостоп или пеша, мотелите… безцелното шляене… липсата на собствен дом. Хенри го намираше за страхотно, но Сюзан не изглеждаше толкова въодушевена, помисли си Ричър. А на Хелън начинът му на живот изобщо не й допадна.

Хенри намали и зави наляво по тесен двулентов път, който пресичаше гората по права линия. Зърнаха ръждясала табела, на която пишеше: Нейсмит, 60 км. Възможно бе пътят някога да е имал банкет, но той отдавна бе обрасъл с храсти и широколистни дървета, които надхвърляха десет-дванайсет метра на височина. На места короните се срещаха и сплитаха над главите им, затова в продължение на стотици метри Ричър и останалите имаха чувството, че преминават през зелен тунел. Ричър гледаше през прозорците ту наляво, ту надясно. Накъдето и да погледнеше обаче, погледът му не успяваше да проникне на повече от метър и половина, два сред храсталака. Зачуди се колко ли по-първична и дива може да стане една гора. Къпините и храстите образуваха непроходима плетеница, висока до кръста, а въздухът бе натежал от влага. Земята бе плътно застлана с мек килим от листа, който пружинираше под краката. Асфалтът пред тях бе посивял с годините, а топлината, която отразяваше, бе наситила въздуха над него с безброй миниатюрни мушици. Само след няколко километра те покриха предното стъкло с гъста лепкава слуз, образувана сигурно от милиони насекоми.

— Идвали ли сте тук преди? — попита Ричър.

— Веднъж — отвърна Хенри. — Правихме преход на юг, до Централните планини. Голяма скука, човече. Предпочитам да остана под линията на дърветата. Обичам да бродя из горите.

— Има ли животни?

— Мечки със сигурност. И куп по-дребни животни. Не съм виждал храсти, останали без листа, затова предполагам, че няма елени. Което е странно… не мога да си го обясни. Вероятно има много хищници. Но какви? Може би пуми. Или вълци, но никой не ги е чувал или виждал. Със сигурност обаче в гората има нещо, което плаши елените.

— В палатка ли спите?

— Малка военна палатка — отвърна Хенри. — Не е голяма или луксозна. Опаковаме добре храната, мием се в някой поток, не оставяме нищо, което дивите животни да подушат. Мечките са големи лакомници, но ако човек не ги покани на пикник, няма да го закачат. Но ти знаеш тези неща, нали? Предполагам, че в армията са ви научили. Нали се очаква да се справите на всякакъв терен?

— Не и в такава гора — призна Ричър. — Тя е непроходима. През нея не може да мине никаква машина. Не позволява на човек да се прицели и да стреля. Разчистването й с помощта на напалм и експлозиви може да отнеме цяла вечност. Затова армията би предпочела да заобиколи подобна гора. Тя е идеалната естествена преграда.

Колкото повече напредваха, толкова по-лошо ставаше състоянието на асфалта. Храстите бяха завзели значителни територии от двете страни на пътя, корените на дърветата бяха пробили дълбоки дупки, зимните ветрове ги бяха разширили, а щатските власти не поддържаха добре шосето и го ремонтираха през пръсти. Окачването на стария микробус дрънчеше и скърцаше. Зеленият тунел над главите им стана почти непрекъснат. На места провисваха зелени лиани, които докосваха покрива.

Точно час след като се бяха отклонили от шосе 11, излязоха на чист участък с дървена табела, на която с нажежено желязо бяха прогорени думите: Добре дошли в Нейсмит, вратата към дивата природа. Ричър имаше чувството, че е прекрачил границата с пустошта много по-рано и в този смисъл табелата е закъсняла с цял час.

Хенри намали, пътят изви наляво и микробусът излезе на поляна с размерите на футболен стадион. Точно пред тях се простираше езеро с формата на свит пръст, чийто връх сочеше на север. От двете страни на пътя изникнаха ниски дървени постройки, които му придадоха вид на старинна улица. В края й се намираше кей, по брега бяха изникнали бунгала, а край тях — магазин, закусвалня, малки вили… Имаше и странични улици, застлани със същия стар, посивял и напукан асфалт. Нейсмит, Мейн. Миниатюрен град насред дивата пустош.

— Гладна съм — обяви Сюзан.

— Ще ви черпя един обяд — каза Ричър. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Хенри паркира пред закусвалнята и изключи двигателя. Възцари се тишина. Всички слязоха, изправиха се, протегнаха крайници, за да се разкършат. Въздухът бе свеж, но и натежал от влага, миризмата на езерната вода се смесваше с аромата на дърветата и не се чуваше никакъв звук освен жуженето на крилцата на милиарди насекоми. Нямаше вятър, нямаше вълни, нямаше шумолене на листа. Само горещина и покой.

Закусвалнята бе построена изцяло от дърво — и отвън, и отвътре, — а грубо издяланите дъски на масите бяха излъскани на места от безброй ръце и лакти. Имаше няколко вида пай, изложени под стъклени похлупаци, и осем квадратни маси, застлани с червени карирани покривки. Сервитьорката бе строга на вид жена около шейсетте, с мъжки очила и домашни чехли.

Две от масите бяха заети от хора, които приличаха повече на Хенри и Сюзан, отколкото на Хелън. Сервитьорката им посочи една празна маса и отиде да донесе менюта и чаши с вода.

Храната бе същата, каквато Ричър си бе поръчвал в хиляди подобни заведения, но бе вкусна и обилна, а кафето — силно и прясно сварено, затова той остана доволен. Същото се отнасяше и за останалите, макар че не обръщаха особено внимание какво ядат и пият. Разговаряха предимно помежду си и обсъждаха плановете си. Които изглеждаха съвсем ясни и определени. Щяха да прекарат нощта в предварително резервирани бунгала, след което още по изгрев-слънце Хенри и Сюзан щяха да тръгнат на преход, а Хелън — да се върне по шосе 11 и да види какво ще открие. Четири дни по-късно щяха да се срещнат отново на другия край на маршрута. Просто и ясно.

Ричър плати сметката и се сбогува с тримата младежи. Не очакваше да ги види отново.

 

 

Когато излезе от закусвалнята, Ричър се насочи право към кея за лодки. Отиде до самия му край и се надвеси над водата. Езерото наистина наподобяваше свит пръст, чийто връх сочеше на север. На дължина надхвърляше петнайсет-шестнайсет километра, но ширината му не превишаваше двеста метра. Високо над него се простираше безкрайното лятно небе, без нито едно облаче по него, без нито едно петънце дори, с изключение на следите от самолети, оставени на височина десет хиляди метра. Те бяха дело на трансатлантическите лайнери, които сновяха между Европа и Бостън, Ню Йорк и Вашингтон. Самолетите се издигаха, описваха голям полукръг, който минаваше над Канада и Гренландия, след което се спускаха над Лондон, Париж и Рим. Прави линии върху сферична планета, но не и върху двуизмерна хартиена карта.

Долу, на земята, гората обграждаше езерото от всички страни, безкраен зелен балдахин, покрил всеки сантиметър суша. Стотици и стотици квадратни километри гора. Десет хиляди години недокосната от човека природа, бе казал Хенри и като че ли бе прав. Земята се бе стоплила, ледниците се бяха разтопили, семената бяха покълнали, дъждовете ги бяха напоили… Така се бяха родили, израснали, умрели и отново родили стотици поколения дървета. Навсякъде другаде по огромния континент хората бяха изсекли горите, за да разчистят място за земеделие, за да одялат греди, с които да построят къщи, да насекат дърва, които да хвърлят в печките или в пещите на парните локомотиви, но отделни части от горите бяха останали непокътнати. И може би щяха да си останат такива и в бъдеще. Твоят крак може да е първият, стъпил по тези места, бе казал Хенри и Ричър нямаше основания да се усъмни в думите му.

Той тръгна обратно покрай бунгалата, потънали в тишина. Обитателите им бяха излезли, за да се заемат несъмнено с това, заради което бяха дошли. Ричър попадна на уличка, която свиваше наляво и водеше на север. Малка, дълга едва стотина метра, която завършваше с дървена арка, скована от тъмнокафяви дънери. Приличаше на церемониална порта, символичен вход към дивата природа. От другата й страна започваше туристическата пътека. Беше права като свещ в първите си двайсетина метра, добре отъпкана от безброй крака, после завиваше и се скриваше зад дърветата. Следващата спирка по маршрута бе градче на име Крипс, разположено на четири дни път от тук.

Ричър мина под дървената арка, измина не повече от метър и спря. Секунда по-късно продължи напред, измина двайсетина крачки и стигна първия завой. Продължи нататък, измина нови двайсет крачки и спря. Пътеката бе широка малко повече от метър. От двете й страни се издигаше непроходима гора. Стволовете на дърветата бяха изпъстрени с изсъхнали клони чак до върховете на короните, които се сплитаха над главата на Ричър. Самите дървета бяха израснали високи и прави в резултат на борбата си за повече светлина. На места между стволовете имаше разстояние от метър-два, другаде те се докосваха и дори допираха плътно. Някои бяха много стари, вековни дори, целите разкривени, покрити с чворове, други бяха млади и стройни и се провираха като плевели, за да заемат всяко свободно пространство. На височината на гърдите се издигаше гъст трънлив храсталак, чиито тънки бодливи клони се преплитаха с вече изсъхнали вейки. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Светлината бе зеленикава и сумрачна. Ричър се завъртя в кръг. Намираше се на четирийсет метра от церемониалната арка, но имаше чувството, че се е върнал милиони години назад във времето.

Той продължи напред и измина още двайсет крачки. Нищо не се промени. Пътеката се виеше ту наляво, ту надясно. Горските явно я поддържаха, като от време на време подкастряха храсталака от двете й страни и оставяха на туристите да стъпчат филизите, които покълваха по самата пътека. Ако не е тяхната намеса, каза си Ричър, гората ще погълне пътеката за година или най-много две. Максимум три. И тя щеше да стане непроходима. Щеше да се върне в лоното на дивата природа. Нищо чудно на места да бяха изсечени по-големи просеки, които да осигурят места за къмпингуване. За палатки. Близо до рекички. Защото къде другаде можеха да пренощуват туристите?

Ричър остана на това място още минута, обграден от неземна тишина и озарен от редките слънчеви лъчи, проникнали през зеления балдахин. После обърна гръб на гората и се върна на миниатюрната главна улица на Нейсмит. Тръгна по пътя, по който бяха пристигнали с микробуса, и стигна до табелата, която приветстваше с „Добре дошли“ гостите. Не видя нито една кола да напуска Нейсмит и след кратък размисъл осъзна, че никой няма да си тръгне преди следващата сутрин. Туристите бяха длъжни да освободят бунгалата в единайсет или дванайсет, което означаваше, че хората, които бяха направили това днес, отдавна си бяха заминали. Закусвалнята и магазинчето се нуждаеха от доставки, но шансовете някой камион да се появи скоро бяха прекалено малки. Ричър не помръдна от мястото си още минута не за друго, а защото просто се наслаждаваше на тишината, после тръгна обратно към градчето на брега на езерото.

 

 

Бунгалата бяха разположени напълно хаотично, сякаш някой бе хвърлил шепа семена на вятъра. Ричър предположи, че онова от тях, което се намира най-далече от водата, ще бъде най-малко желано от туристите. Както очакваше, то се използваше от управителя на мотела. Той живееше в него и бе превърнал предната му част в нещо като офис. Един от прозорците бе избит и на мястото му бе монтиран дървен плот с малко месингово звънче и химикалка на синджирче. Ричър звънна и миг по-късно се появи възрастен мъж, който крачеше бавно-бавно, сякаш го измъчваше артрит. Да, имали свободни бунгала. Цената бе съвсем приемлива. Ричър плати в брой и записа името си с химикалката на синджирчето, в замяна на което получи ключ. Бунгалото му се оказа миниатюрна дървена къщурка, която бе задушна и миришеше на мухъл. Не бе разположено на първа линия, но все пак предлагаше частичен изглед към езерото. Останалата част от гледката неизбежно бе допълнена от дървета. Вътре имаше легло и два стола, баня и кухненски бокс, рафт с книги с оръфани корици. Зад бунгалото се намираше малка веранда с два сгъваеми стола с избелял и прогнил плат. Ричър прекара остатъка от следобеда на един от столовете, кръстосал крака, с книга, която бе взел от рафта. Беше сам, беше му топло, беше му приятно. Не помнеше откога не се е чувствал толкова щастлив.

 

 

На следващата сутрин Ричър се събуди в седем, но остана в леглото още час, за да се излежава и протяга като морска звезда. Искаше да остави планинарите и каякарите да минат през закусвалнята преди него, тъй като не се съмняваше, че ще потеглят рано-рано. Той самият не бързаше за никъде. Предположи, че най-подходящото време да си тръгне ще бъде към десет, за да улови първата вълна от заминаващи.

Ричър се нуждаеше само някой да го откара до шосето, по което бяха дошли. Успееше ли да стигне до магистрала I-95, щеше да го приеме като бонус, а закараше ли го някой до Бангор или Портланд, това щеше да бъде черешката на тортата. Ричър предположи, че после ще се спусне на юг към Ню Йорк. Там лесно щеше да си намери билети за мача на „Янкис“. Лятото беше в разгара си, много хора бяха напуснали града и много места високо по трибуните, където слънцето напичаше, щяха да останат празни.

Ричър взе душ, облече се и събра багажа си, което означаваше да сгъне туристическата си четка за зъби и да я пъхне в джоба. Видя камериерката да снове между две бунгала. Уведоми я, че неговото е свободно и я очаква. Жената приличаше на сервитьорката в закусвалнята и нищо чудно двете да бяха сестри. Ричър се запъти към закусвалнята. В главата му се въртяха мисли за кафе и палачинки, за ъгловата маса в тихия празен салон и може би дори за някой забравен вестник.

Салонът не бе тих и празен.

Хенри и Сюзан бяха там заедно с още девет души и всички те разговаряха напрегнато и оживено като в сцена от филм, в която местните току-що бяха открили, че минната компания е отровила водата им. Когато Ричър влезе, всички погледи се насочиха към него.

— Какво има? — попита той.

— Затвориха пътеката — отвърна Хенри.

— Кой?

— Ченгетата. Мисля, че са щатските. Опънаха лента и препречиха входа.

— Кога?

— През нощта.

— Защо?

— Никой не знае.

— Не ни казват — обади се Сюзан. — Звъняхме цяла сутрин. Повтарят само, че пътеката е затворена до второ нареждане.

— Затворили са и другия край при Крипс — обади се някакъв младеж. — Миналата година потеглихме от там. Още пазя телефона на мотела. Същата работа. Опънали са полицейска лента между дърветата.

— Преходът е четиридневен, нали? — попита Ричър. — Доста хора би трябвало да се намират на пътеката. Да не би да се е случило нещо?

— Защо не ни кажат тогава?

Ричър не отговори. Проблемът не беше негов. Той искаше само палачинки. И кафе. Спешно при това. Огледа се за сервитьорката, улови погледа й, след което откри празна маса.

Хенри го последва.

— Имат ли право да го правят? — попита той.

— Какво да правят? — отвърна Ричър.

— Да затворят пътеката.

— Нали вече са го направили.

— Но законно ли е?

— Откъде да знам?

— Нали си бил полицай.

— Военен полицай. Не съм бил горски надзирател или пазач на парк.

— Пътеката е обществено място.

— Сигурен съм, че имат основателна причина да го направят. Може някой да е бил нападнат от мечка.

Недоволните посетители на заведението дойдоха един по един и се скупчиха около Хенри и Ричър. Единайсет души стояха прави, само Ричър седеше. Младежът, който още пазеше телефонния номер на мотела в Крипс, попита:

— Откъде знаете?

— Кое? — не разбра Ричър.

— Че някой е бил нападнат от мечка.

— Казах само, че е възможно. Пошегувах се.

— Нападенията на мечки не са никак забавни.

— Може да е учение — предположи някой.

— Какво учение?

— Нещо като репетиция. За медицинска евакуация например. За бързо реагиране…

— Защо тогава казват, че пътеката е затворена до второ нареждане? Защо не казват, че ще я отворят по обед или следобед?

— На кого трябва да се обадим? — попита друг.

— Не ни казват абсолютно нищо — обади се Сюзан.

— Защо не позвъним на губернатора?

— И той няма да ни каже нищо — заяви някаква жена.

— Не може да са мечки.

— А какво тогава?

— Нямам представа.

Сюзан погледна Ричър и попита:

— Какво да правим?

— Тръгнете по някоя друга пътека — предложи той.

— Не можем. Как да се измъкнем от тук? Хелън замина с микробуса.

— Тръгна ли си вече?

— Дори не изчака закуската.

— Не можеш ли да й позвъниш?

— Няма сигнал. Не можем да се свържем с нея. Опитахме, звъняхме от обществения телефон в магазина. Тя е извън покритие.

— В такъв случай идете да покарате каяк. Сигурно е забавно.

— Не искам да карам каяк — отвърна Хенри. — Искам да бродя из гората.

 

 

В крайна сметка малката тълпа се разпръсна. Всички излязоха навън, на паркинга, където продължиха да мърморят. Сервитьорката дойде, за да вземе поръчката на Ричър. Той се нахрани мълчаливо и когато му донесоха сметката, плати в брой. После попита сервитьорката:

— Често ли затварят пътеката?

— Никога не са го правили — отвърна тя.

— А видяхте ли как стана?

Тя поклати глава.

— По това време спях.

— Къде се намира най-близкият полицейски участък?

— Според собственика на хангара за лодки не са били полицаи, а войници.

— Така ли?

Тя кимна.

— Твърди, че ги е видял.

— Посред нощ?

Тя кимна отново.

— Той живее най-близо до арката. Шумът го е събудил.

Ричър остави един долар бакшиш и излезе на улицата. Зави надясно и тръгна към градчето, но после спря, тръгна в обратната посока и откри пряката, която водеше към началото на туристическата пътека.

Завари Хенри и Сюзан до арката. Само двамата. Бяха нарамили раниците. Входът на пътеката бе препречен от три полицейски ленти: една на нивото на коленете, втора на нивото на кръста и трета — на гърдите. Лентите бяха синьо-бели и върху тях беше отпечатано следното предупреждение: Полиция. Преминаването забранено!

— Виждаш ли? — каза Хенри.

— Повярвах ти още първия път — отвърна Ричър.

— Какво мислиш?

— Мисля, че пътеката е затворена.

Хенри се обърна и впери поглед в лентата, сякаш можеше да я накара да изчезне само със силата на своята воля. Ричър се върна на главната улица и напусна града. Отново застана до табелката за „Добре дошли“. Десет минути, помисли си той. Може би дори по-малко. Очакваше тази сутрин потокът от туристи, които напускат Нейсмит, да тръгне по-рано и по-бързо.

 

 

Въпреки това първият автомобил, който видя, не напускаше градчето, а пристигаше в него. Движеше се в посока към езерото, а не обратното. Беше армейски джип хъмви със зелено-черни камуфлажни петна. Профуча покрай Ричър с пълна скорост. Взе завоя със свирене на гуми и се скри от погледа му. В него имаше четирима души, четирима сурови на вид мъже, всичките в бойни униформи.

Ричър зачака. Минута по-късно друга кола напусна града, но отново бе пълна. Двама отпред, двама отзад. Нямаше място за стопаджия, особено за някой по-едър като Ричър. Разпозна част от хората, които бе видял да мрънкат и да се оплакват в закусвалнята. Бяха обули туристическите си обувки и бяха струпали раниците си в един ъгъл, а нямаше къде да отидат.

Ричър продължи да чака.

Появи се ново хъмви, което също пристигаше в градчето, а не го напускаше. Двигателят ръмжеше, гумите свиреха. Четирима мъже в бойни униформи. Ричър го проследи с поглед как се скрива зад ъгъла и въпреки разстоянието чу как джипът намалява, шофьорът му сменя скоростите и отново ускорява. Десен завой, помисли си Ричър. Беше готов да заложи няколкото долара в джоба си, че машината се е насочила към дървената арка.

Ричър продължи да гледа замислено в същата посока.

След минути нова кола напусна градчето. Седан. С двама души. И празна задна седалка. Шофираше младежът, който пазеше телефонния номер на онзи мотел в Крипс. Той намали и спря, а жената до него свали прозореца си.

— Накъде сте? — попита тя.

Ричър не отговори.

— Ние се връщаме в Бостън — каза жената.

Което би било чудесно. Бостън се намираше само на три часа от Ню Йорк. Множество маршрути свързваха двата града, а и трафикът бе достатъчно оживен. Въпреки това Ричър отвърна:

— Съжалявам, но промених решението си. Ще остана тук.

Жената сви рамене и колата потегли без Ричър.

Ричър се върна до бунгалото, което служеше за рецепция, и позвъни. Неговото бунгало беше свободно. Той плати за още една нощ и получи същия ключ. После тръгна към арката, измина стоте метра по страничната уличка и когато стигна до края й, видя двата джипа и осемте им пътници. Машините бяха паркирани една до друга, с предниците към градчето и блокираха целия път. Мъжете бяха слезли от тях. Всичките бяха въоръжени с М16. Обезопасяваха периметъра. Ричър разпозна признаците. Два екипа, всеки от които дежури четири часа и четири часа почива. Момчетата бяха от Военната полиция. Не бяха от Националната гвардия, а от редовната армия. И това не беше учение. Никой нямаше да се промъкне покрай тях.

От Хенри и Сюзан нямаше и следа.

— Сержант? — каза Ричър.

Един от униформените се обърна. Ричър видя нашивките, разположени в центъра на гърдите му. Беше поне с двайсет години по-млад от Ричър. А това означаваше съвсем друго поколение. Военните полицаи нямаха тайно ръкостискане. Нито пък вълшебна дума. И не обичаха да говорят празни приказки с разни непознати, каквито и да твърдяха, че са били някога.

— Господине, трябва да отстъпите три метра — каза сержантът.

— Това би било прекалено голяма стъпка за мен — отвърна Ричър.

Двама редници сваляха дървени прегради от единия джип. Приличаха на магарета за рязане на дърва, но в средата си имаха табела, на която пишеше: Преминаването забранено.

— Предполагам, че заповедите ви гласят да не пускате никой да не влиза в гората. Но ако се огледате внимателно, ще забележите, че гората започва там, където започват дърветата, а не където са паркирани джиповете, и не обхваща десет метра от улицата.

— Кой сте вие? — попита сержантът.

— Човек, който е чел Конституцията.

— Тук навсякъде е гора.

— Забелязах.

— Тогава отстъпете.

— Поделение?

— Триста четирийсет и пети отряд от Военната полиция.

— Име?

— Каин.

— Имате ли брат?

— Ако мислите, че за пръв път чувам тази шега…

Ричър кимна.

— Продължавайте с добрата служба, сержант — каза той, след което се обърна и си тръгна.

 

 

Върна се на рецепцията и звънна. Старецът се дотътри с мъка и Ричър го попита:

— Приятелите ми още ли са тук? Онези двамата, с които дойдох? Хенри и Сюзан?

— Тръгнаха рано сутринта.

— И не са се връщали?

— Заминаха си.

Ричър кимна и се отправи към бунгалото си, където прекара следващите няколко часа на верандата отзад, излегнал се на шезлонг, кръстосал крака и зареял поглед в небето. Още един прекрасен ден. Високо над главата му се простираше безкрайна лазурна синева, прорязана от белите следи на самолетни двигатели на височина десет хиляди метра.

 

 

Рано следобед Ричър тръгна към закусвалнята за късен обяд. Беше единственият клиент. Градчето изглеждаше опустяло. Няма пътека, няма бизнес. Сервитьорката не изглеждаше никак щастлива. И причината не бе само липсата на оборот. Тя стоеше пред телефона на стената и слушаше някого. Лицето й бе угрижено. Печално дори. Затвори след минута, която явно й се стори цяла вечност, и се запъти към масата на Ричър.

— Изпращат патрули, които да претърсят гората, южно от Крипс. За туристи — поясни тя. — Извеждат ги принудително. Действат много бързо.

— Войници? — попита Ричър.

— Много войници — кимна сервитьорката.

— Странно.

— И това не е най-лошото. Задържат ги за разпит. Искат да разберат дали са видели нещо.

— Войниците ли правят това?

— Мъже в костюми. Приятелката ми подозира, че са от ФБР.

— А коя е приятелката ви?

— Работи в мотела в Крипс.

— Какво се предполага, че са видели туристите?

— Никой не знае. Само слухове… може би мечка стръвница. Или глутница койоти, пума, Голямата стъпка. А може би някой жесток убиец, избягал от затвора. Или вълци… или вампири…

— Вярвате ли във вампири?

— И аз гледам телевизия като всички останали.

— Не са вампири — отвърна Ричър.

— Да знаете, че в тези гори има нещо.

* * *

Ричър изяде сандвича си със салата от риба тон и заливка от разтопено сирене, изпи кафето си и чаша вода и тръгна към дървената арка, за да огледа отново. Дървените прегради бяха поставени на място, на десетина метра пред паркираните джипове. Четиримата войници стояха свободно, с оръжия на рамо. Демонстрация на сила. Преминаването забранено. Това не беше учение. Но като цяло не беше неприятна задача, особено предвид сезона. Условията през зимата щяха да бъдат далеч по-неблагоприятни.

Ричър се върна в градчето. Тъкмо излезе на главната улица, когато иззад ъгъла се показа познатият очукан микробус.

Зад волана седеше Хелън. Тя спря до него и свали прозореца.

— Да си виждал Хенри и Сюзан?

— След закуска не съм — отвърна Ричър.

— Разбрах, че пътеката е затворена.

— Така е.

— Затова се върнах да ги прибера.

— Желая ти късмет.

— Къде ли са отишли?

— Мисля, че Хенри е много упорит младеж.

— Смяташ, че са тръгнали по пътеката въпреки всичко?

— Така мисля.

— Макар че е затворена?

— Имаше един кратък период от време, в който това бе възможно. След като сложиха полицейските ленти, но преди да се появят войниците.

— Чух и за тях.

— Какво друго си чула?

— Че в гората има нещо опасно.

— Може би вампири — предположи Ричър.

— Не е смешно. Чух слухове за избягали затворници или паравоенни формирования. Нещо много опасно. Всички говорят за това. Дори местната радиостанция. В Крипс вече пристигнаха телевизионни екипи.

— Искаш ли кафе?

 

 

Хелън спря пред закусвалнята. Двамата влязоха заедно и се настаниха на същата маса, която Ричър бе използвал по-рано. Сервитьорката им донесе кафе, след което взе телефона и набра някого. Приятелката си в Крипс най-вероятно. За да чуе последните слухове и клюки.

— Хенри е глупак — каза Хелън.

— Той обича горите — отвърна Ричър. — Не мога да го упрекна за това.

— Но там очевидно има нещо.

— Предполагам.

— Би трябвало да проумее как стоят нещата. Не е толкова сложно. Може да го наричам глупак, но знам, че не е глупав. Въпреки това е влязъл в гората. И е взел Сюзан със себе си. Пълен глупак!

— Сюзан е могла да откаже.

— Всъщност двамата са си лика-прилика. Не могат да контролират импулсите си. Чух, че военните са организирали издирвателна операция южно от Крипс.

Ричър кимна.

— И аз чух същото. При това от първа ръка. Или по-точно от втора. Нашата сервитьорка има приятелка там.

— И какво издирват?

— Хора като Хенри и Сюзан. Извеждат ги от гората и ги разпитват какво са видели.

— Но те ще пропуснат Хенри и Сюзан, нали? Неизбежно е. Войниците издирват само хората, които са влезли през последните три дни. И когато изведат и онези, които са тръгнали по пътеката вчера сутринта, ще прекратят издирването. А Хенри и Сюзан са влезли в гората двайсет и четири часа след всички останали. Ще ги зарежат там сами с… каквото и да се крие в гората. Това не е хубаво.

— Гората е голяма.

— Но може да става въпрос за хищник. А ако има избягали затворници, те няма да се отдалечават много от пътеката. Ще бъдат принудени да се движат близо до нея. Хенри и Сюзан ще останат сами с тях.

— Не става въпрос за избягали затворници — възрази Ричър.

— Откъде знаеш?

— Видях войниците, които охраняват арката. Това не са обикновени войници, а военни полицаи. И аз бях някога такъв. Но това, което вършат, не е съвсем законно. Военните не могат да извършват дейност, присъща на гражданските правоохранителни органи. Има си правила. Техният сержант обаче ми съобщи номера на своята част, без изобщо да се поколебае. Съобщи ми дори името си. Каин.

— Какво означава това?

— Че не се страхува от нищо. Затова може да каже името и номера на частта си. С други думи, получил е гаранции за пълен имунитет. Което означава, че заповедите са дошли от много високо място. От някой недосегаем. С други думи, ако някой обикновен гражданин като мен повдигне въпроса, системата ще го смачка. А сержантът ще получи медал. Което означава, че тук е намесена националната сигурност. Всички признаци са налице. А бягството от затвора не е въпрос, който засяга националната сигурност. Това си е работа на отделните щати.

Хелън помълча за секунда, после заяви:

— Ако въпросът засяга националната сигурност, може да е свързан с паравоенно формирование… или с терористи. А може затворниците да са избягали от арест на Министерството на вътрешната сигурност. Или да са мутанти, измъкнали се от някоя лаборатория, в която се извършват генетични експерименти, или нещо подобно. Може дори да е нападение… и ние да се намираме в самия му център…

— Нищо подобно — спря я Ричър.

— Откъде знаеш?

— Защото цяла сутрин се излежавах на един шезлонг и наблюдавах небето.

— И какво ти каза то?

— Не видях нито разузнавателни самолети, нито хеликоптери, нито дронове. Ако военните издирваха топлокръвно създание или създания, щяха да изпратят летателни апарати с термочувствителни камери. Щяха да разположат радари или каквито там по-модерни радиолокационни системи имат.

— Какво смяташ, че търсят?

— Нищо не търсят. Вече ти казах. Не извършват въздушно наблюдение.

— Все пак търсят нещо.

— Каквото и да е то, няма топлинно излъчване и е прекалено малко, за да се появи на радара.

— Какво може да е това?

— Нямам представа.

— Но очевидно в гората има нещо, което военните не искат да видим… не искат да разберем за него…

— Очевидно.

— Може да е нещо студенокръвно. Змия например.

— Или вампир. Те студенокръвни ли са?

— Не е смешно! Добре, съгласна съм… може да не е живо същество. Може да е част от секретно оборудване.

— Възможно е.

— Но как тогава се е озовало там?

— Това е големият въпрос — отвърна Ричър. — Може да е паднало от самолет.

 

 

Сервитьорката им наля отново кафе. Хелън се замисли и накрая каза:

— Това е много лошо.

— Не чак толкова — възрази Ричър. — Хенри и Сюзан няма какво толкова да се страхуват от някакъв апарат. Той е инертен и бездушен. Няма да скочи и да ги ухапе по задниците.

— Напротив, точно това ще направи. Образно казано. Те са навлезли незаконно в гората. Проникнали са в нея двайсет и четири часа след всички останали. Ще изглеждат подозрително. Все едно задачата им е била да открият това нещо и да го изнесат тайно. Ами ако е бомба или ракета? Случвало се е и преди, нали? Понякога бомбите и ракетите се откачат от самолетите и падат. Случайно. Случвало се е, нали? Чела съм го в една книга. Но по-често го правят нарочно. Като част от някакъв заговор. Какво ще правим, ако полицията реши, че Хенри и Сюзан са влезли в гората, за да измъкнат онова, което е там? Не е нужно кой знае колко въображение, за да лансираш подобна версия. Хенри и Сюзан са заобиколили огражденията и са проникнали в гората, като целта им е била да се възползват от този двайсет и четири часов прозорец и да вземат ракетата преди нашето правителство и да предадат нататък по веригата, докато един ден някой самолет не падне и Единайсети септември не се повтори.

— Хенри и Сюзан са туристи. Те обожават дивата природа. Сега е сезонът на летните отпуски. Освен това те са канадци, за бога!

— Какво значение има?

— Канадците са сред най-милите хора на света. Те са почти толкова мили, колкото швейцарците.

— Въпреки това ще ги проверят.

— Ще въведат имената им в две-три бази данни. Рутинна процедура, от която няма да има никакъв ефект.

— Сюзан има… минало.

— Какво по-точно? — попита Ричър.

— Тя е много приятен човек. Разбрал си това, нали? Тя има голямо сърце…

— Това проблем ли е?

— Разбира се, че е проблем — отвърна Хелън. — Тя има голямо сърце и в него има място за всички. А всички означава… всички. Буквално. Ако погледнеш под определен ъгъл, може да видиш, че симпатиите й са насочени и към хора, към които твоето правителство не иска да изпитваш подобни чувства. Някой може да извади някои неща от контекста и макар това да не е честно, фактите са си факти.

Ричър не каза нищо.

— Освен това Сюзан има силни политически убеждения — продължи Хелън. — Тя ги изразява активно и ги защитава страстно.

— Колко активно е това активно?

— Тя си е такава. Приема го като пълноценна работа. През по-голямата част от времето Хенри се оправя сам с магазина.

— В такъв случай името й фигурира в повече от две-три бази данни. Поне в двеста или триста.

— И в повечето от тях срещу него стои червено флагче. Искам да кажа, че тя не е Че Гевара или Председателя Мао, но в наши дни компютърната памет е много евтина и онези служби, които събират информация за нас, трябва да я запълнят с нещо. А Сюзан фигурира сред първия един милион. Сигурна съм, че правителството разполага с план за действие в извънредни случаи. Екранът ще светне като коледна елха и властите ще качат Сюзан на някой самолет за Египет. Ще изчезне безследно. Може да я пуснат след година-две, но няма да бъде същият човек. Ще се държи странно, ще е изгубила част от паметта си, ще говори с усилие. Ако изобщо оцелее.

— Може да не е ракета — каза Ричър. — Може да е някоя скучна черна кутия, пълна с кодирани данни. Може да е паднала от спътник, а не от самолет. И да е напълно безполезна за всички. Което означава, че няма никакъв смисъл някой да изпраща агенти, за да я търсят. Военните няма да преследват призраци. Видят ли Хенри и Сюзан да вървят по пътеката, облечени като туристи, да се държат като туристи, да говорят като туристи, вероятно ще ги обявят именно за туристи и за нищо друго. Ще им дадат по едно шише вода и ще ги пратят у дома.

— Не можеш да бъдеш сигурен, че ще стане така.

— Но това е един от възможните сценарии.

— Какви са останалите?

— Предполагам, че част от тях са по-близо до това, от което се опасяваш.

— Каква част?

— Честно казано, почти всички. Ще приемат Сюзан за чужда гражданка с радикални възгледи, опитала се да възпрепятства операция, свързана с националната сигурност.

— Трябва да ги измъкнем от там.

 

 

Съпротивата бе безполезна. Ричър мигом разбра това. Той беше реалист. Стоик, при това в оригиналното значение на този термин. Човек, който приема обстоятелствата такива, каквито са, и не се опитва да ги промени. Затова попита:

— Колко бързо могат да вървят?

— Не много — отвърна Хелън. — Те не ходят, а се шляят. Отклоняват се от пътеката, за да стъпят на девствена земя. Разглеждат всичко. Слушат птичките, вятъра в клоните… Лесно ще ги настигнем.

— Най-добре да ги изпреварим.

— Но как?

 

 

Ричър и Хелън започнаха от кухнята на закусвалнята, където обърканият готвач им връчи два ножа, наподобяващи мачете. Или по-скоро сатъри за рязане на месо. После слязоха до кея, където наеха двуместен каяк. Лодката бе яркооранжева, с водонепроницаеми покривала около седалките. Сигурно се завързват около кръста на гребеца, предположи Ричър. Приличаха на чифт боксерки, надянати на каяк. Целта им бе да не позволяват на водата да прониква вътре, но това бе напълно излишна предпазна мярка в един толкова приятен августовски ден, когато повърхността на езерото бе гладка като стъкло.

Ричър се настани отзад. Мястото се оказа доста тясно. Хелън се чувстваше по-добре отпред. Мъжът от хангара за лодки отвърза въжето и Ричър и Хелън започнаха да гребат. Отначало хаотично, но постепенно влязоха в ритъм. Започнаха да се справят по-добре. Много по-добре. Да, всичко беше въпрос на ритъм. Продължителни загребвания, уверени и мощни. Като при плуването. Но по-бързо от него. И от ходенето. А най-вече, несравнимо по-бързо от шляенето из гората, оставянето на отпечатъци върху девствената земя и слушането на птиците. Може би два пъти по-бързо. И дори повече. Което беше добре. Формата на езерото наподобяваше свит пръст, което им даваше допълнително предимство и им позволяваше да обходят пътеката странично: първо щяха да гребат успоредно на нея, а после да свърнат там, където туристическият маршрут минаваше най-близо до водата и да изпреварят Хенри и Сюзан, преди да са стигнали върха на този своеобразен пръст. Защото след това езерото навлизаше твърде навътре в горите, както територията на самия щат Мейн навлизаше в тази на Канада. Като острие. Като рана от нож. Върхът на пръста минаваше на едва двеста метра от пътеката. Двеста и петдесет най-много. В тази част непроходимата гора не бе толкова широка. Заради водата. Там имаше нещо като залив. Или като речен естуар.

Продължиха да гребат, но без да бързат. Не беше спринт, а по-скоро бягане на средни разстояния. На хиляда и петстотин метра може би. В съзнанието на Ричър изскочиха кадри от черно-бял филм, в който слаби, сухи като вейки атлети тичат по пистата. С широки бели тениски. И разкривени от усилието лица. Стъпват. Оттласкват се от пистата. И продължават неуморно. Двата сатъра — или мачете — в краката на Ричър се плъзгаха напред-назад, напред-назад в унисон с всяко загребване.

 

 

Далечният край на езерото с формата на свит пръст наподобяваше скалист залив с V-образна форма, над който се извисяваха огромни дънери. Това улесни акостирането на лодката. Лесно можеха да се хванат за някой ствол или корен. Но излизането на сушата беше трудно. Трябваше да се промъкват между дърветата странично, с едното рамо напред, и да внимават къде стъпват. Сякаш се намираха на щур купон и гостите бяха налягали по земята с тази разлика, че телата им бяха твърди като желязо. И не бе тъмно като на купон, а над главите им се стелеше зеленикавото сияние на слънчевите лъчи, скрити зад милиарди и милиарди неподвижни листа.

Дори малките поляни не им помагаха особено, защото бяха обрасли в лиани и къпини, през които понякога успяваха да се проврат, но в девет от десет случая се налагаше да секат с мачете последните няколко метра, за да освободят глезените си от хватката на трънаците.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Какво имаш предвид? — отвърна Хелън.

— Нали не обичаш горите?

— Познай от три пъти защо не ги обичам! Или можеш да се сетиш от първия опит?

Продължиха напред. Ричър водеше, като си проправяше път сред гъстата растителност, а Хелън го следваше по петите. И двамата стъпваха по места, недокоснати от човешки крак. По-скоро усетиха, отколкото видяха пътеката пред себе си. Нещо подсказваше, че в необятната гора ще се появи пролука. Доловиха необичайна тишина. Горските звуци бяха заглъхнали. Забелязаха промяна в небето. Зеленият балдахин се бе разтворил. Най-сетне излязоха на нея, прескочиха последните разкривени коренища и стъпиха на отъпканата пътека. Въздухът над главите им бе влажен, застоял, но и удивително хладен.

— Изпреварихме ли ги? — попита Хелън.

— Така мисля — отговори Ричър. — Със сигурност, ако вървят, без да бързат и разглеждат. Но не и ако нещо ги е уплашило и са ускорили крачка. Все пак по-склонен съм да смятам, че сме ги изпреварили. А не съм от хората, които правят подобни догадки с лека ръка.

— Тук ли ще ги изчакаме?

— Ще използваме времето си по-ефективно, ако ги пресрещнем. Логично е това да стане по-близо до Нейсмит, отколкото тук.

— Ами ако се отдалечим от тях?

— Животът е пълен с рискове.

— Може нещо да ги е уплашило още в началото. Може да са се забързали още тогава. Или просто да са ускорили ход, само и само да кажат, че са извървели маршрута. Може да са минали оттук преди трийсет минути.

— Не съм убеден, че са бързали. Те си падат по тези преходи. Мисля, че вървят бавно, спират непрекъснато, разглеждат едно-друго. Движат се със собствено темпо. Радват се, че са останали насаме с гората. Бих казал, че са на трийсет минути пред нас.

— Правил си това и преди, нали?

— От време на време.

— Винаги ли си откривал онези, които си издирвал?

— Някои от тях.

Хелън въздъхна дълбоко и каза:

— Добре, да се надяваме, че ще ги пресрещнем. В противен случай ще те нарека с някои много неприятни думи, които възпитаните канадци обикновено не използват.

— Чувала ли си онази детска песничка? Камъни и пръти чупят кости, не ще ме засегнат обиди прости.

— Аз ще водя — каза Хелън.

 

 

Вървяха по пътеката с лекота. Освен това тя бе права, почти без завои, което означаваше, че могат да обърнат известно внимание на всичко онова, което се простира наоколо. А имаше какво да видят. В крайна сметка това ги забави много повече от преплетените лиани и бодливите къпини. Защото гледката бе наистина удивителна. Първобитна бе точната дума. Ричър може да не си падаше по девствени вековни гори, но не можеше да отрече, че усеща някаква първична връзка с нея. Дали това не се дължеше на обстоятелството, че преди сто поколения предците му бяха живели в подобни гори? Все някъде е трябвало да живеят. Дърветата бяха изпъстрени с лишеи и покрити със светлозелен мъх, а причудливите форми, които образуваха, сякаш говореха с едва доловим шепот. Напред и вляво — идеални позиции за засада, така че внимание! Две удобни позиции за отбрана напред и вдясно. Готовност за използване на първата, в краен случай изтегляне към втората. Сто поколения. И всичките бяха оцелели.

Продължиха напред, обгърнати от хладен въздух, който напомняше за подземие или изба — тих, влажен, необезпокояван от никого и нищо. Самата пътека бе мека, застлана с дебел килим от листа, който пружинираше под краката им.

Не се виждаха никакви туристи.

Не и през първите пет минути. Или десет. Което означаваше, че с всяка изминала минута вероятността да се натъкнат на Хенри и Сюзан нарастваше. Две двойки се движеха по срещуположни вектори. Едната крачеше по-бързо, другата по-бавно. Вече бяха изминали петнайсет минути. Времевият прозорец, в който трябваше да се срещнат, започваше да се затваря, да става все по-малък и по-малък. Всеки момент трябваше да зърнат Хенри и Сюзан.

Но не ги зърнаха.

Не и през следващите пет минути. Или десет. Което означаваше, че догадките на Ричър не са били верни. И все пак трудно можеше да си представи, че Хенри и Сюзан са вървели толкова бавно, че да ги делят повече от трийсет минути. Освен ако не са се уплашили от нещо и не са се върнали обратно в Нейсмит. Да са размислили и да са се отказали. Нищо чудно да бяха излезли от гората зад гърба на сержант Каин в мига, в който Ричър и Хелън бяха седнали в каяка.

Нямаше как да разберат.

Пред тях не се виждаха никакви туристи.

— Ричър, издъни се — заяви Хелън.

— Можеш да започваш с онези много неприятни думи, които възпитаните канадци обикновено не използват. Ще ми бъде интересно да ги чуя.

— Може да им се е случило нещо — предположи тя.

— Но какво? Не видяхме военни патрули или спасителни екипи да потеглят на север от Нейсмит. Не видяхме и други туристи. Изгубеното секретно оборудване няма да скочи и да ги захапе за задниците. Това може да стане впоследствие, в преносен смисъл, но не виждам какво може да им се е случило.

— Къде са тогава?

— Може да са спрели някъде. И да са разпънали палатката. Може да са открили идеалното място за това.

— Мисля, че сме се разминали. Те са ни изпреварили и ние сме излезли на пътеката зад тях. Издъни се.

— Животът е пълен с рискове — повтори Ричър.

 

 

Продължиха да вървят, като увеличиха темпото и престанаха да обръщат внимание на горските поляни от двете си страни, всяка от които заслужаваше да спрат и да се насладят на красотата й. Високо над главите им задуха вятър и зеленият балдахин прошумоля, а клонките простенаха и проскърцаха. Разни дребни животинки се защураха в храсталака. Насекомите надвиснаха в гъсти облаци, които трябваше да заобикалят или в краен случай да си проправят път сред тях.

Пътеката се разклоняваше наляво и надясно, за да заобиколи огромен обрасъл с мъх дънер, широк над метър и двайсет. В далечината Ричър и Хелън зърнаха два ярки предмета, оставени един до друг на земята. Червено, оранжево, жълто, найлон, ремъци и катарами.

Раници.

— Техните са — обяви Хелън.

Ричър кимна. Беше виждал раниците и преди, за последен път край дървената арка тази сутрин. Готови за път. Двамата с Хелън продължиха напред и спряха до раниците. Не изглеждаха захвърлени. И двете раници бяха изправени, подпрени една на друга. Някой ги бе оставил внимателно на земята.

— Отклонили са се от пътеката — каза Ричър. — Тръгнали са на допълнителна екскурзия из гората. Няма смисъл да мъкнат раниците през храсталака.

— Но кога? — учуди се Хелън.

— Скоро, надявам се. Което означава, че са близо.

Не се чуваше нищо освен обичайното жужене и шумолене в изпълнената с живот гора. Не се чуваше тропот на крака из заплетените храсти, не се чуваше пъхтене, не се чуваха викове.

Нищо.

— Не трябва ли да ги извикаме? — попита Хелън.

— Не прекалено силно — отвърна Ричър.

— Хенри? Сюзан? — зашепна трескаво тя като превъзбуден суфльор на театрална сцена.

Всъщност по-силно от шепот, но по-тихо от вик, с настойчивост, която водеше до рязко повишаване на въпросителната интонация в края на всяко име.

Никакъв отговор.

— Хенри? Сюзан?

Никакъв отговор.

— Сигурна съм, че не са далече — каза Хелън.

Ричър огледа храсталаците вляво и вдясно от пътеката. Логиката му подсказваше, че ако Хенри и Сюзан са се отклонили от туристическия маршрут, са го направили близо до багажа си. Нямаше никакъв смисъл да оставят раниците си на едно място, а да навлизат в гората на стотина метра от него. Затова Ричър знаеше откъде да започне издирването на Хенри и Сюзан. Макар да не умееше да разчита следи. Не и в подобна пустош. Реалността силно се различава от киното, където някой прикляква, замисля се за миг и после заявява: Минали са оттук преди три часа. Жената е имала цирей на глезена. На едно място обаче забеляза откъснати листа. Лесно можеше да си представи как Хенри е стъпвал с малки, предпазливи крачки и как Сюзан го е следвала, как двамата са вървели ту с едното, ту с другото рамо напред, за да се промъкнат по-лесно през храстите.

— Да тръгнем ли след тях? — попита Хелън.

— Повикай ги отново — отвърна Ричър.

— Хенри? Сюзан? Къде сте?

Никакъв отговор. Никакво ехо откъм дърветата.

Ричър навлезе в храсталака и огледа пространството пред себе си. Търсеше следи от човешко присъствие: счупени клонки, дървесен сок от откъснати вейки… Едва се ориентираше накъде да продължи. На всеки няколко крачки спираше, озърташе се отново и избираше най-поносимия от всичките непоносими варианти. Предполагаше, че зайците или други дребни животни биха могли да прекършат няколко стръкчета трева със същия успех, с който това би могъл да стори и човешки крак. Но само човек можеше да скърши клонка, по-дебела от молив, затова Ричър се ръководеше най-вече от присъствието или отсъствието на счупени вейки. Придвижването му напред наподобяваше следването на алгоритъм: да или не, не или да.

Двамата с Хелън навлязоха навътре в гората.

На всеки три метра спираха и се ослушваха. Мозъците им филтрираха обичайните звуци на гората и отделяха необичайните. Не чуха нищо нито първия път, когато спряха, нито втория, нито третия, но на четвъртия Ричър като че ли долови нечий дъх, нечие напрегнато присъствие, което мозъкът му да интерпретира като хищник или плячка. А това означаваше, че то представлява интерес за него и в двата случая. Сто поколения и всичките бяха оцелели. Тогава чух тих звук, нещо средно между щракане и жужене, бръмчене на фин механизъм и слабо, но все пак доловимо ехо. Като на фотоапарат „Никон“ например, но не съвсем. По-скоро на негова електронна имитация, която издава по-тих и по-пронизителен звук.

Като при снимане с мобилен телефон.

Ето го отново!

Ричър продължи напред, като вдигаше високо колене, за да не се оплете в лианите, и се промушваше настрани в тесните пролуки. Изведнъж пред погледа му изникнаха Хенри и Сюзан, застанали рамо до рамо на три метра от него. Двамата бяха свели погледи и снимаха нещо, което лежеше на земята пред тях. Няма топлинно излъчване и е прекалено малко, за да се появи на радара. Това беше сигурно.

 

 

Защото ставаше въпрос за мъртвец, за дребен, слаб и мургав мъж, облечен в стар оранжев затворнически гащеризон. Лежеше по гръб, а вратът и крайниците му бяха извити под невъзможни от гледна точка на анатомията ъгли. Тялото изглеждаше меко като желе, сякаш всички кости бяха изпотрошени, а вътрешните органи — смазани.

— Скочил е от самолет — заяви Ричър. — Не е паднал, а е скочил. През вратата. От голяма височина. Припаднал е поради липса на кислород или сърцето му е спряло от студа. Във всеки случай е полетял като парцалена кукла, преминал е през короните на дърветата и се е разбил в земята. Загинал е на място. Листата и клоните не позволяват тялото да бъде открито отгоре, а и температурата на трупа спада бързо до тази на околната среда, затова инфрачервените лъчи не могат да го засекат, а радарът не може да го различи от корен на дърво или куп счупени клони.

— Надявам се да е получил сърдечен удар от студа — отбеляза Сюзан.

— Въпросът е дали е скочил, или някой го е бутнал — каза Ричър.

— Скочил е.

— Кой е той?

— Канадски гражданин. Трябваше да пристигне в Торонто. Но изчезна по пътя.

— А ти коя си?

— Канадска гражданка.

— За кого са снимките?

— За семейството му.

— Кой е той? — попита отново Ричър.

— Опитвам се да бъда обективна — отвърна Сюзан. — Бих направила всичко, за да спра нови терористични атаки. Но това излиза извън контрол. Откарват тези хора със самолет от Гуантанамо до Египет и Сирия, където ги обработват здравата, след което връщат обратно оцелелите. Египтяните и сирийците не могат да ги държат вечно, нали? Но и вие не ги искате, затова какво правите? От една страна, в Гуантанамо е претъпкано, от друга — не искате да ги пуснете на свобода, защото ще си отворят устите и ще разкажат ужасни неща.

— Какво се случва с тях? Кажи ми откъде знаеш?

— Съществува организация… от хора, които имат съвест. Те се крият в Дълбоката мрежа, най-потайните кътчета на интернет. И откриват разни факти. Вашите наземни екипи манипулират механизмите за безопасност, така че вратите на самолета да могат да се отворят по време на полет. При много ниска скорост и много ниска височина, предимно далече над Северния Атлантик, където радарите не могат да ги засекат. Тогава отварят вратите и… виждаш какво правят с тях. Проблемът е решен.

— И?

— Това се разчува. Хората като него знаят, че или ще умрат от мъченията, или ще бъдат изхвърлени от самолета на път за дома. Тези истории нямат щастлив край. Затова този човек е решил да скочи по време на обратния полет. Да ги изненада. Някъде над Торонто. За да привлече внимание, да се възползва от по-благосклонно настроената чуждестранна преса, която да упражни външен натиск.

Ричър кимна. Като пръст в задника на Канада. Торонто не беше толкова далече.

— И какво се е объркало? — попита той.

— Нещо дребно. Хората от тази организация имат достъп до информация, разполагат с всякакви специалисти. Знаят маршрута, който винаги е един и същ, знаят и кога излита самолетът. Въпрос на сметки, които могат да се направят дори наум. Макар и не с абсолютна точност. Макар този човек да е правил изчисленията месеци наред. А като прибавим и насрещния вятър, който играе важна роля… малките грешки се натрупват.

— За кого са снимките? — попита отново Ричър.

— За семейството му. Нищо друго не можем да предложим. Това не се е случило. Поне официално. Веднага ще отрекат. При това убедително. Ще кажат, че снимките са фалшиви. Зеленикава светлина, зърнести образи… Направени от някакви чужди радикали с магазин за велосипеди. Всяко чудо за три дни.

— Нима в Торонто това би приковало вниманието на медиите за по-дълго?

— Възможно е. Градовете и предградията се отнасят по различен начин към тези неща. В Торонто би имало много свидетели, ченгета, журналисти… Инцидентът няма да се забрави толкова лесно. Възможно е дори да стане преломен момент.

— Явно добре познаваш начина им на мислене.

— Опитвам се да се поставя на мястото на всеки. Това е ключът към взаимното разбирателство. Не че този мъж е бил невинно ангелче. По-скоро главорез от Средновековието. Безмилостен убиец. Радвам се, че е скочил от самолета. Но той вече им е казал, каквото е знаел. И въпреки това са го качили на самолета. По навик. Не е нормално.

— Откъде знаехте къде да търсите?

— Специалисти са анализирали ситуацията.

— Но защо вие?

— Ние бяхме най-близо.

— Но не сте били единствени. Колко други има като вас?

— Много.

— Включително Хелън?

— Разбира се — отвърна Хелън.

— Идеята да те доведе беше нейна. Така вече разполагаме със свидетел, който е американски гражданин. Видя го с очите си. Не можеш да отречеш.

— Трябва да се върнем в Нейсмит — каза Ричър.

Не стигнаха далече. Не и заедно. Тръгнаха по обратния път. Лесно проследиха стъпките на Ричър в храсталака. На трийсетина метра от пътеката чуха шумове и забелязаха движение между дърветата. Ричър вдигна ръка, за да предупреди останалите. Сюзан, Хелън и Хенри замръзнаха зад гърба му. Той пропълзя сам напред, протегна глава и се огледа.

Четирима войници в бойни униформи. Сред тях сержант Каин. Четиримата бяха вперили погледи в раниците. Изправени, подпрени една на друга. Оставени внимателно на земята.

Ричър запълзя обратно и когато четиримата доближиха глави, той прошепна:

— Не излизайте от гората поне още стотина метра. Заобиколете. Стъпете на пътеката, южно от тях, после изчезвайте. Скачайте в микробуса и се прибирайте у дома. И не се връщайте. Желая ви късмет.

Стиснаха си ръцете. Тримата потеглиха, а Ричър остана. Изчака три минути, после тръгна към войниците колко е възможно по-шумно. Използваше всяка възможност, за да настъпи някоя клонка и да я счупи или да разклати някой храст. Войниците го чуха, когато се озова на десетина метра от тях, и се обърнаха едновременно с насочени М16. Ричър чу изщракването на четирите предпазителя. Ясни, отчетливи звуци, резки и силни за разлика от фотоапарата на мобилния телефон.

— Дългоцевните оръжия са крайно неподходящи в горски условия, сержант Каин. Можете да ги насочите накъдето си искате, но на пътя на куршума все ще изникне някое дърво. Това е първата ви грешка. Да се надяваме, че е последната.

— Онези с вас ли са? — извика Каин.

— Кои?

— Нарушителите.

— Те са най-обикновени туристи от Канада. Не съм ги виждал от сутринта.

— Не ви вярвам.

— Стига, сержант. Прояви малко повече гъвкавост. Тази операция няма да донесе медали никому. Утре командването ще отрече, че изобщо я е провело.

— Те може да са видели улики, които свидетелстват за провеждането на тайна операция.

— Те видяха това, което се очакваше да видят.

— Какво означава това? — попита Каин.

— Ситуацията напомня онова, което прави илюзионистът на сцената — обясни Ричър. — Демонстративен жест с лявата ръка, който всички да видят, докато дясната ръка върши най-важното. Трябва да приемем съществуването на активисти като тези, които издирвате. Те няма да изчезнат само защото на нас ни се иска да ги няма. Винаги ще има хора като тях, които ще се оплакват. Затова по-добре да им дадем нещо. Демонстративен жест с лявата ръка. Нещо, което да привлече вниманието им, да ги развълнува. Но не прекалено, защото в крайна сметка на кого му пука за някой гаден убиец, изпълзял от Средновековието? А междувременно дясната ръка върши най-важното. При това необезпокоявана. Класическа илюзия.

— Кой сте вие?

— Навремето служих във Военната полиция. Бях командир на командира на твоя командир. А брат ми служеше във военното разузнаване. Познавах част от колегите му. Това бяха много хитри, много коварни типове, сержант. Сред тях имаше един старец, О’Дей. Залагам десет долара, че това е негова работа. Ангажирането на стотици хора, създаването на таен уебсайт, детайлно планиране… Подобна операция поглъща огромни ресурси. Тя е като сюнгер. Но ни позволява да държим активистите под око.

Никакъв отговор.

— Хайде, сержант — каза Ричър, — изиграй своята роля. А тя е да стоите до своите джипове и да изглеждате страховито. Никой няма да ви благодари, ако объркате репликите. Този сценарий е разработен изключително подробно.

С тези думи Ричър отстъпи назад и остави сержант Каин да обмисли думите му. Минута по-късно сержантът даде команда и четиримата войници се строиха и тръгнаха по обратния път. Ричър ги последва след пет минути, но прояви предпазливост. Затова накрая заобиколи, измина последните стотина метра през храсталака и излезе на успоредна уличка. Две минути по-късно стоеше до табелата, на която пишеше: Добре дошли в Нейсмит, и чакаше някой да го качи на автостоп.

Може би има такава традиция

Всичко започна в една студена Бъдни вечер в Ню Йорк, в бар на Блийкър стрийт в Уест Вилидж. Джак Ричър вървеше по улицата, вдигнал яката на якето си, и вниманието му бе привлечено от интригуващи ритми. Той отвори вратата, прекрачи прага и се озова на топло и шумно място, в единия ъгъл на което откри сцена с височината на щайга за портокали. Там стояха саксофонист и двама музиканти. По-интересно му се стори присъствието на самотна блондинка на маса за двама. Тя слушаше музиката. Оказа се, че е холандка. Трийсетинагодишна, висока над метър и осемдесет. Заприказваха се, когато групата си взе почивка. Жената говореше английски много добре.

Беше стюардеса в Ка Ел Ем, или Холандските кралски авиолинии. Заяви, че не може да остане да си говорят, защото трябвало да си тръгне след двайсет минути. Микробусът на екипажа щял да мине да я вземе. Трябвало да се качи на нощния полет за Амстердам.

Поговориха още малко и точно двайсет минути след като се запознаха, тя го покани да я придружи. До Амстердам. Напълно безплатно. Жената разполагаше със служебен билет. Нещо като бонус от авиокомпанията. И тъй като било Бъдни вечер, щяло да има доста свободни места.

Ричър се съгласи. Не бързаше за никъде и разполагаше с цялото време на света, за да отиде там. Коледа в Амстердам? Звучеше добре. Носеше паспорта си в единия джоб, сгъваемата четка за зъби в другия, дебитната си карта и пачка банкноти в третия. Друго не му трябваше. Беше готов да потегли. Както винаги.

Когато пристигнаха на летището, новата му позната отиде на спешен инструктаж преди полета и Ричър не я видя повече.

 

 

Проблемът бе в снежната буря. Тя трябваше да се разрази над Великобритания, след което да връхлети бреговете на континентална Европа. Включително Амстердам. Но екипажът разполагаше с достатъчно време. Очакваше се самолетът да изпревари бурята. Уви, не успя. Бурята изпревари прогнозите, помете Великобритания и продължи нататък, а самолетът, който летеше високо над Атлантика, бе преминал точката, от която няма връщане. Според компютрите той щеше да кацне на летище „Схипхол“ точно в момента, в който буреносният фронт щеше да удари града с най-голямата си мощ. Налагаше се да кацнат другаде. Това трябваше да стане на писта, на която бурята бе преминала и тя вече бе почистена от снега. Най-добрата възможност предоставяше летище „Станстед“ в Есекс, Англия. Ричър видя новата си приятелка в другия край на салона, след което при него дойде нейна колежка. Тя заяви, че стюардесите не бива да напускат самолета, което означаваше, че той ще прекара Коледата сам.

 

 

Ричър напусна летището малко преди шест сутринта. На Коледа. Слънцето още не бе изгряло и навън бе тъмно като в рог. Пред терминала стоеше едно-единствено такси. Шофьорът носеше тюрбан. Ричър го попита кои са най-близките градове. Мъжът с тюрбана му обясни, че в едната посока се намира градче на име Харлоу, в другата — градче на име Хелмсфорд, а на север — но два пъти по-далече — е Кеймбридж.

— Кеймбридж — реши Ричър.

Вече бе ходил там по служба. Отдавна, още като военен полицай. Знаеше, че там има университет. И военновъздушни бази наблизо. Може би щяха да му потрябват. Безплатният билет от Ка Ел Ем се оказа еднопосочен. Англия бе красива страна, но не можеше да остане на едно място завинаги.

— Пътищата са в много лошо състояние, господине — каза шофьорът. — Няма да стигнем до Кеймбридж.

— Колко сняг има?

— На места надхвърля половин метър.

— Нали си дошъл тук тази сутрин — възрази Ричър. — Да опитаме с Кеймбридж.

Потеглиха и изминаха без особени проблеми първите трийсет километра. И се озоваха насред снежна пустош. Защото късметът им изневери. Снегът бе навял дебели преспи над пътища и огради, след което вятърът го бе загладил до такава степен, че не можеше да се различи какво има отдолу.

— Ще обърна — каза шофьорът.

Още не бе съмнало. Наоколо имаше само сняг. В далечината мъждукаше светлина. Къща, в която някой бе оставил крушката на втория етаж да свети за през нощта. На около три километра от пътя. Други къщи не се виждаха. Най-вероятно това бе нечие крайградско имение.

— Можете да ме оставите тук — отвърна Ричър.

— Шегувате ли се?

— Не обичам да се връщам. Предпочитам да продължа напред. Въпрос на принципи.

— Не разчитайте оттук да мине друга кола. Може да останете навън цял ден. И да замръзнете.

— Ще вървя пеша. Ей там има къща. Ще почукам на кухненската врата. Може би имат традиция. Може да споделят с мен коледната си трапеза. Или най-малкото да ме почерпят едно кафе.

— Сериозно ли говорите?

— Който не рискува, не печели.

В крайна сметка таксито потегли обратно и остави Ричър сам на заснеженото шосе. Той постоя на място, после тръгна напред. Нагази до коленете в преспи, някои хванали ледена коричка, други — меки като чувал брашно. Вдигаха се облачета снежинки. Духаше леден вятър, който продължаваше да навява сняг. Не след дълго Ричър попадна на асфалт под краката си и като видя, че пътят ще го отведе до ъгъла на високата каменна стена, оградила имението, не се отклони от него. След седем-осемстотин метра той видя красива порта от ковано желязо, разположена между високи каменни стълбове, увенчани с фигури на лъвове. Или на митични създания. Трудно му бе да прецени в утринния сумрак.

Продължи напред, стъпка по стъпка в дълбокия сняг, докато се озова пред самата порта и видя, че е отворена. Снегът там бе отново до коленете. Зад портата започваше дълга покрита с девствен сняг алея за автомобили, която водеше право към имението. От двете й страни се издигаха голи дървета с отдавна опадали листа. Алеята бе дълга стотина метра, а по нея не се виждаха нито следи от автомобилни гуми, нито човешки стъпки. Явно Ричър щеше да бъде първият посетител за деня.

В двете крила на портата бяха вплетени букви от ковано желязо, част от първоначалния замисъл на неизвестния майстор. На лявата половина пишеше Траут, а на дясната — Хол. Така се казваше имението. Предните прозорци светеха. Сега Ричър видя по-ясно обикновените жълтеникави крушки на втория етаж и мигащите червено-зелени гирлянди с лампички на първия. Коледна украса, останала да свети цяла нощ. Ричър тръгна напред, като пристъпваше внимателно, тромаво, с високо вдигнато коляно и успяваше да измине метър с всяка крачка. Под краката си усещаше замръзналия чакъл. Беше гладен. Надяваше се да завари готвачката в добро настроение. А това не бе никак сигурно. Беше гледал разни телевизионни филми, посветени на английските провинциални имения. Да, понякога готвачките не посрещаха добре неканените гости.

Той се добра най-накрая до къщата. Беше голяма и стара, иззидана цялата от камък. Вратата на кухнята се намираше най-вероятно отзад, което означаваше, че Ричър ще трябва да преодолее още няколко метра дълбок сняг. Докато предната врата бе буквално пред очите му и имаше звънче от ковано желязо.

Ричър го дръпна. Отвътре долетя звучен звън, последван от забързани стъпки и вратата се отвори. На прага стоеше жена. Около петдесетте. Богата жена. Бе облякла вечерна рокля от черно кадифе. Непознатата като че ли не бе мигнала цяла нощ. Освен това имаше вид на човек с труден характер.

— Слава богу! — възкликна тя. — Вие докторът ли сте или полицаят?

— Нито единият, нито другият — отвърна Ричър.

— Тогава кой сте?

— Таксито ми обърна заради снега. Надявах се да получа чаша кафе.

— Къде отиваше таксито?

— В Кеймбридж.

— Невъзможно.

— Очевидно. Честита Коледа, между другото.

Жената впери поглед в него. Това бе моментът, в който щеше да вземе решение. Трябва да се отбележи, че Ричър не бе идеалният неканен гост. Поне на пръв поглед. Беше много едър, направо огромен, целият в мускули, а и нито особено красив, нито особено добре облечен.

— Случайно да видяхте доктора или полицая? — попита жената.

— Не видях никого — отвърна Ричър. — Проблем ли имате?

— По-добре влезте.

Тя отстъпи в мрака и Ричър я последва. Фоайето, в което се озова, бе с размерите на баскетболно игрище. Елхата, която видя, бе висока три метра, а стълбите, които водеха към втория етаж, бяха широки поне три метра.

— Сигурен ли сте, че не сте полицай? — попита жената.

— Бях някога — призна Ричър. — В армията. Но вече не.

— В нашата армия?

— Не, в американската.

— Трябва да ви запозная с Полковника. Съпруга ми.

— Защо ви е полицай? И лекар?

— Защото някой открадна диамантеното ми колие, а доведената ми дъщеря ражда на горния етаж.

— Сама?

— Коледа е. Освободихме прислугата още вчера. Преди да падне снегът. Няма никой.

— Освен вас и Полковника?

— А аз не знам нищо за бебетата. Никога не съм раждала. Аз съм само мащеха. Позвъних в болницата преди четири часа. А веднага след това и в участъка. Надявах се да сте или лекар, или полицай.

По широките стълби слезе мъж, който се придържаше за парапета и влачеше уморено крака. Беше облечен в официален костюм, но на краката си носеше кафяви кожени пантофи. Слезе долу, изправи гръб и попита:

— Кой сте вие, господине?

Ричър се представи и разказа накратко приключенията си от изминалата сутрин: таксито в снега, светлината в далечната къща, надеждата да изпие чаша кафе… Мъжът се представи с чина си — полковник. Ричър отвърна, че предвид обстоятелствата няма да натрапва присъствието си и ще си тръгне незабавно.

— Господин Ричър е бил полицай в армията — обади се жената.

— Нашата армия? — попита Полковника.

— На Чичо Сам — обясни Ричър. — Служил съм в половин дузина поделения на Военната полиция.

— Жалко, че не сте лекар.

— Проблем ли има?

— Това е първото й бебе и нещата се развиват доста бързо. Предполагам, че докторът има проблем с идването до тук.

— Докторът познава ли я добре?

— От години.

— В такъв случай той ще си направи усилието да дойде.

— Тя. Докторът е жена. И, да, ще си направи усилието.

— Тогава може да е заседнала някъде — предположи Ричър. — Може да е решила да измине пеша последните два-три километра, както направих аз. Това като че ли е единственият начин.

— Ще замръзне до смърт. Какво да правим?

Ричър погледна към прозореца.

— Предлагам да изчакаме петнайсет минути. Да се развидели още малко. После ще огледаме околностите от прозорците на втория етаж. С бинокли, ако имате. Ще търсим следи, които прекъсват внезапно.

— Предполагам, че сте преминали медицински курсове — каза Полковника. — Нашите военни полицаи умеят да оказват първа помощ.

— Така е — съгласи се Ричър, — но в нашите курсове не става и дума за израждане на бебета. Предполагам, че във вашите също.

— Не мога да вляза там — заяви съпругата на Полковника. — Струва ми се неуместно.

* * *

Петнайсет минути по-късно започна да се развиделява и слънчевите лъчи озариха и най-тъмното кътче в околностите на имението. Ричър и неговите домакини започнаха от спалнята на Полковника на втория етаж, чиито прозорци гледаха на север. Не откриха нищо. Нито изоставен автомобил, нито стъпки, които първо лъкатушат, а после изчезват в снега.

След това застанаха до един прозорец в коридора на втория етаж, откъдето погледнаха на север. През нощта вятърът бе загладил преспите и бе придал на снега огледален блясък. Не откриха никакви следи.

Същото бе положението и на юг. Земята бе застлана с бял килим, по който не се виждаше нито една стъпка.

На изток положението бе съвсем различно. Най-добрият изглед в тази посока им предостави стаята на бъдещата родилка. Или родилното отделение. Или… наречете го както искате. Важното бе да не се превърне в интензивно отделение. Полковника отказа да влезе там. Заяви, че не било удобно. Съпругата вече бе изразила позицията си по въпроса.

Затова Ричър почука леко и чу тихо: Влез. Той пристъпи вътре, като гледаше право пред себе си, обясни целта на своето посещение и вдигна бинокъла в търсене на следи. Откри собствените си стъпки, които идваха отдясно, приближаваха стената и минаваха през портата от ковано желязо.

Откри обаче и още едни следи. Те идваха от срещуположната посока. Вървяха успоредно на неговите, но от лявата страна на имението, правеха плавен завой и внезапно изчезваха. Изчезваха малко преди стената.

Глас от леглото прекъсна наблюденията му.

— Открихте ли я?

— Така мисля — отвърна Ричър.

— Погледнете ме.

Той се обърна. Видя поруменяла брюнетка, която явно се чувстваше неудобно и бе дръпнала завивката чак до брадичката си.

— Моля ви, спасете я — каза тя. — Доведете я. Не мога да се справя сама.

— Сигурен съм, че втората ви майка ще дойде и ще ви помогне, ако я помолите.

— Не, само тя не. Всичко стана заради нея. Видях я да носи диаманта. Това колие беше на майка ми. Ядосах се и това предизвика раждането. Сега имам нужда от помощ.

Ричър кимна и излезе в коридора. Полковника и съпругата му го последваха във фоайето.

— Пригответе топла вода и одеяла — каза той. — Лекарката може би е прекарала прекалено много време на този студ.

Миг по-късно Ричър излезе навън. Тръгна обратно по алеята, като стъпваше в следите, които бе оставил на идване, но дори и това изискваше сериозно усилие. Мина през портата и свърна в другата посока, зави покрай стената и огледа полето пред себе си. Продължи напред, като се бореше с вятъра и снега.

Отначало не видя нищо, но после забеляза някаква сянка. Сянката се превърна в дупка, от другата страна на която се виждаше върволица от неуверени стъпки, които стигаха чак до мястото, от което бе тръгнала лекарката.

Не, стъпките бяха два чифта.

И дупката бе доста голяма.

Ричър продължи да гази из снежните преспи. Видя двама души да лежат в снега. Жена с пухено палто и полицай с обемисто жълто яке. И двамата трепереха от студ. И двамата изглеждаха заспали. Ричър претърколи ченгето настрани и изправи лекарката да седне. Тя примигна и отвори очи. Полицаят се изправи с усилие.

— Откога сте тук? — попита го Ричър.

Мъжът погледна часовника си и отвърна:

— Аз от около два часа. Открих колата й изоставена и проследих стъпките й в снега. Но не можах да стигна по-далече от нея.

Силно треперене накъсваше речта му. Думите му излизаха сред облачета топъл дъх.

Жената изглеждаше измръзнала.

Ричър попита полицая:

— Къде е колата ви?

— Къщата е по-близо.

— В такъв случай имаме само една възможност. Аз ще нося нея, а вие ще носите чантата й.

— Защо изобщо е тръгнала насам? Мислех, че някакъв диамант е изчезнал. Да не би някой да е пострадал?

— Дъщерята ражда съвсем сама. А диамантът не е изчезнал. Но за него ще говорим по-късно.

— А вие кой сте?

— Просто минавах оттук. Реших, че може да ме почерпят чаша кафе. Или да ме поканят на коледен обяд.

— Че защо да го правят?

— Реших, че може би има такава традиция.

— А те какво ви казаха?

— Имат си достатъчно грижи.

Ричър взе жената на ръце, изправи се, завъртя се и тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл. Полицаят го последва, но тъй като бе по-нисък, не успяваше да се възползва от оставените стъпки, в резултат на което се движеше по-бавно. А Ричър бързаше с надеждата усилията му да генерират допълнително количество телесна топлина и тя да сгрее лекарката, която бе притиснал до гърдите си. Жената бавно се съвземаше. Ричър продължи да крачи в снега. В един момент лекарката дойде на себе си и се замята уплашено в ръцете му.

— Спокойно, спокойно — изрече запъхтян Ричър, — тя ви чака.

— Колко е часът?

— Закъсняхте с три часа.

— А вие кой сте?

— Дълга история. Започва с една летяща холандка. Но в момента това няма никакво значение.

— Започнаха ли контракциите?

— Да, но още са съвсем слаби. Няма писъци и викове. Момичето е съвсем само.

— Мащехата е развила някаква фобия. Мисля, че в резултат на собствен горчив опит.

— Каза, че не е имала деца.

— Хора като нея обикновено нямат деца.

Ричър свърна при портата, олюля се за миг, но възстанови равновесието си и тръгна по алеята, като стъпваше в оставените по-рано следи. Полицаят пуфтеше на няколко метра зад него. Добраха се до вратата, която мигом се отвори. Полковника и съпругата му ги посрещнаха още на прага с горещи кърпи и затоплени одеяла. Веднага щом лекарката се посъвзе, хукна нагоре по стълбите. Полковника зае позиция в коридора на втория етаж. Там бъдещият дядо закрачи нервно напред-назад, както сигурно бе правил преди години като бъдещ баща.

Съпругата му тръгна по стълбите, уловила парапета с една ръка, но спря по средата и не намери сили да продължи. Погледът й обаче остана вперен към горния етаж. Чакаше.

Полицаят се присъедини към Ричър в коридора на партера и го попита:

— А сега ми разкажете за този диамант.

— Разбрах, че е някакво колие — отвърна Ричър. — Принадлежало е на първата съпруга, не на втората. Като гледам колко богати са нашите домакини, предполагам, че камъкът е достатъчно голям и тежък всички да забележат липсата му. Жената не го е изгубила, когато са излезли на вечеря снощи, а те непременно са излизали, защото бяха облечени официално, а готвачката си е тръгнала вчера, преди да падне снегът. Дъщерята не е била с тях, но ги е видяла да се връщат и когато е зърнала бижуто, е последвал скандал. Тогава мащехата е свалила колието, а по-късно е открила, че липсва. Заради суматохата покрай скандала обаче не помни да го е сваляла и предполага, че го е изгубила по време на вечерята или момчето на гардероба го е откраднало.

— И къде е сега диамантът?

— Дъщерята го е взела. Камъкът е принадлежал на майка й. Взела го е, като се е ръководела донякъде от инстинкт за самосъхранение, но най-вече защото е щяла да роди сама и е искала да държи в ръката си нещо, което е принадлежало на майка й. Нещо като талисман. Смятам, че само са ви изгубили времето. Ще откриете колието в ръката й или под възглавницата.

— Бебето й ще се роди на Коледа.

— Както и поне още триста хиляди други бебета. Не е кой знае какво.

— Защо не отидете в кухнята? Готвачката би трябвало да е приготвила нещо. Не мисля, че днес Полковника и жена му ще хапнат нещо. Прекалено разтревожени са. А вие не бива да се отказвате от коледния обяд.

Ричър го послуша и прекара следващия половин час в кухнята, разположена в сутерена на Траут Хол. После си тръгна и така и не разбра кой се появи на бял свят този ден.

Старите навици умират трудно

Тя беше на деветнайсет. В никакъв случай по-възрастна. Може би дори по-млада. Някоя застрахователна компания би й дала поне още шейсет години живот. Аз обаче прецених, че й остават още трийсет и шест часа. Или дори трийсет и шест минути, ако нещо се объркаше от самото начало.

Беше русокоса и синеока, но не беше американка. Кожата на американските момичета е гладка и сияйна в резултат на много поколения, живели в изобилие. Това момиче беше различно. Предците й бяха познали трудности и лишения. Наследството им бе изписано върху лицето й, върху тялото й, върху движенията й. Погледът й бе уморен и предпазлив, а тялото слабо и стройно, но не от обикновена диета, а от онази Дарвинова диета, която човек наследява, когато предците му често са гладували. Движенията й бяха деликатни и напрегнати, малко нервни, като че ли бе притеснена от нещо, макар лицето й да говореше, че се забавлява добре.

Намираше се в нюйоркски бар, пиеше бира, слушаше музика и бе влюбена в китариста на групата. Това бе очевидно. Онази част от погледа й, която не бе изпълнена с умора и предпазливост, излъчваше обожание, насочено към него. Вероятно бе рускиня. И то богата. Седеше сама на маса, близо до сцената. Пред нея стоеше купчина двайсетачки, току-що изтеглени от банкомата. За всяка нова бира плащаше с една от тях и не искаше ресто. Сервитьорката направо я обожаваше. В едно от сепаретата в задната част на салона седеше някакъв тип и не сваляше поглед от момичето. Вероятно бодигард. Беше висок и широкоплещест, с бръсната глава и черна тениска под черния костюм. Той бе една от причините момичето да пие бира в нюйоркски бар, при положение че едва ли бе навършило деветнайсет. Заведението не бе от онези лъскави барове, които следват строга политика по отношение на непълнолетните богати момичета. Беше долнопробна кръчма, разположена на Блийкър стрийт. В нея работеха мършави хлапета, които събираха пари, за да си платят таксата в колежа. Предполагам, че им бе достатъчно да хвърлят по един поглед към момичето и бодигарда и да стигнат до извода, че е по-добре да не издребняват, а да се задоволят с щедрите бакшиши.

Наблюдавах момичето в продължение на минута, после извърнах поглед. Казвам се Джак Ричър и навремето бях военен полицай. Акцентът е върху бях. Цивилен съм вече почти толкова време, колкото бях военен. Но старите навици умират трудно. Влязох в този бар, така както влизам навсякъде — внимателно, предпазливо. Часът бе един и половина сутринта. Взех линия А на метрото до Западна четвърта улица и тръгнах пеша на юг по Шесто авеню, после завих наляво по „Блийкър“ и започнах да се оглеждам. Исках да намеря заведение с музика на живо, но не от онези, популярните, пред които клиентите са застанали отвън, за да изпушат някоя цигара. Най-малко хора се бяха събрали пред един бар, до чиято входна врата водеха няколко стъпала. До бордюра бе паркиран лъскав черен мерцедес, а шофьорът му бе зад волана. Музиката, която долиташе отвътре, бе приглушена, но успях да различа първокласна бас китара и живи барабанни ритми. Изкачих бавно стъпалата, платих куверт от пет долара и влязох.

Заведението имаше два изхода. Единият бе вратата, през която бях влязъл току-що, а другият се намираше в края на дългия потънал в мрак коридор, който водеше към тоалетните отзад. Самият салон бе тесен, но дълъг към трийсетина метра. Барът бе разположен вляво, най-отпред, после идваше ред на няколко сепарета във формата на подкова, а накрая имаше дузина високи маси, поставени върху подиум, който в други вечери би могъл да служи като дансинг. Зад всичко това се намираше сцената, на която свиреше групата.

Самата група имаше вид на куп музиканти, събрани погрешка в резултат на някакво объркване в импресарската агенция. Бас китаристът бе нисък и набит възрастен чернокож, в костюм с жилетка. Държеше китарата изправена почти вертикално нагоре. Барабанистът — едър старец, настанил се удобно зад семпъл комплект ударни — можеше да му бъде чичо. Певецът, който свиреше и на хармоника, бе по-възрастен от бас китариста, по-млад от барабаниста и по-едър и от двамата. Може би шейсетгодишен, с фигура, която акцентираше върху здравината, а не бързината.

Китаристът бе съвсем друго нещо. Млад, бял и дребен. Двайсетинагодишен, висок метър и шейсет и пет, тежък не повече от шейсет кила. Лъскавата му синя китара бе свързана с чисто нов усилвател и тази комбинация от музикален инструмент и електронно устройство изпълваше бара с остри звуци, с много дълбочина и ехо в тях. Усилвателят сигурно бе включен на макс. Звукът бе доста силен. Имах чувството, че въздухът в заведението е прекалено плътен и то не може да понесе повече шум.

Музиката обаче бе добра. Тримата чернокожи бяха опитни професионалисти, а бялото хлапе познаваше нотите, знаеше коя след коя да изсвири, кога и колко силно да дръпне струните. Бе облечено с червена тениска, черен панталон и бели маратонки за тенис. Изражението на лицето му бе твърде сериозно. Нищо чудно и то да бе чужденец. Най-вероятно руснак.

Първата половина на първата песен премина в оглеждане на помещението, преброяване на хората, сканиране на лицата им, тълкуване на езика на телата им. Старите навици умират трудно. Видях двама мъже на една маса, пъхнали ръце отдолу. Очевидно единият продаваше, а другият купуваше. Извършваха сделката пипнешком и потвърждаваха действията си с дискретни погледи. Персоналът на бара мамеше собственика, като продаваше внесена нелегално бира, която вадеше от хладилна кутия. Две от всеки три бутилки бяха редовни, изваждани от хладилните витрини, но третата идваше от личните запаси на персонала. И аз получих една такава бутилка. С влажен етикет и голяма печалба. Отнесох я до масата в ъгъла и седнах с гръб към стената. Именно в този момент видях самотното момиче на масата и бодигарда му в сепарето. Предположих, че мерцедесът отвън е неин. Предположих, че баща й е олигарх, но не от най-богатите, милионер, а не милиардер. Бе изпратил дъщеря си в Нюйоркския университет, като й бе връчил преди това дебитна карта, в която парите никога не свършват.

И така, вниманието ми привлякоха само двама души от осемдесет в бара. Нищо особено.

Докато не видях другите двама.

Несъмнено бяха заедно. Високи бели мъже с евтини тесни кожени якета и глави, обръснати с толкова тъпи бръсначи, че бяха оставили куп ранички и белези. Също руснаци най-вероятно. Горили несъмнено. Свързани по някакъв начин. Седяха далече един от друг, но погледите им се събираха върху самотното момиче. Бяха напрегнати, решителни, притеснени до известна степен. Разпознах признаците. Много пъти се бях чувствал по същия начин. Скоро щяха да пристъпят към действие. Двама по-дребни олигарси бяха влезли в конфликт и единият охраняваше детето си с шофьори и бодигардове, а вторият пращаше хора на другия край на света, за да го отвлекат. Можеше да става въпрос за откуп или за изнудване, цяло състояние можеше да смени своя собственик. Нищо чудно да не ставаше въпрос за пари, а за уранови залежи, петролни кладенци, въгледобивни мини…

Бизнес по московски.

Но не особено удачен подход. Отвличанията имат сложна динамика, хиляди неща в тях могат да се объркат. Средната продължителност на живота на жертва на отвличане не надхвърля трийсет и шест часа. Някои оцеляват, но повечето не успяват. Някои загиват в самото начало, преди суматохата да е утихнала.

Купчината двайсетачки пред момичето привличаше сервитьорките като мухи на мед. И то не ги разгонваше. Поръчваше си бутилка след бутилка. А бирата си е бира. Рано или късно на момичето щеше да му се наложи да отиде до тоалетната. Коридорът, който водеше до тоалетната, бе дълъг и тъмен и от него се излизаше на задната уличка.

Наблюдавах я, окъпана от ярката светлина, докато музиката продължаваше да кънти все така силно. Двамата с бръснатите глави също я наблюдаваха. И бодигардът й я наблюдаваше. А тя наблюдаваше китариста. Той не вдигаше поглед от китарата, пръстите му танцуваха усилено по грифа, но от време на време вдигаше глава и се усмихваше. Изглеждаше доволен от самия факт, че се намира на сцена, но на два пъти погледна право към момичето. Първата му усмивка бе свенлива, но втората бе далеч по-широка.

Момичето се изправи. Побутна ръба на масата с бедрото си, измъкна се зад нея и се запъти към коридора отзад. Аз обаче го изпреварих. Оглушителните ритми ме последваха. Дамската тоалетна бе по средата на коридора, а мъжката — в самия му край. Облегнах се на стената и проследих с поглед момичето, което идваше към мен. Бе с тесен панталон и обувки на висок ток, в резултат на което крачките й бяха малки и прецизни. Все още не бе пияна. И наистина беше рускиня. Постави бледата си длан върху дръжката на бравата и натисна. Влезе вътре.

След по-малко от десет секунди в коридора се появиха онези двамата с бръснатите глави. Предположих, че ще я изчакат отвън. Те обаче не го направиха. Погледнаха ме, сякаш бях част от интериора, и влязоха в дамската тоалетна. Един след друг. Вратата се затвори.

Музиката продължи да свири.

Влязох след тях. Всеки ден носи нещо ново. За пръв път влизах в дамска тоалетна. Кабинките бяха разположени отдясно, а мивките — отляво. Помещението бе ярко осветено и ухаеше на парфюм. Момичето стоеше до задната стена. Двамата мъже го гледаха. Стояха с гръб към мен.

— Ей! — извиках им аз.

Не ме чуха. Шумът бе прекалено силен. Хванах ги за лактите, по един във всяка моя длан. Обърнаха се, готови да ми се нахвърлят, но се спряха. Твърде едър бях за тях. Бях по-голям от онези големи двукрили хладилници, за които мечтаят в родината си. Останаха на място в продължение на секунда, след което ме заобиколиха и излязоха.

Момичето ме изгледа за миг, макар да не успях да разчета емоциите й. Оставих го да си свърши работата. Върнах се на масата си. Онези двамата също се бяха върнали на предишните си места. Бодигардът седеше безучастен. Не откъсваше поглед от сцената. Групата приключваше последната си песен. Момичето не бе излязло от тоалетната.

Музиката спря. Гологлавите се изправиха и отново тръгнаха към коридора. Заведението изведнъж се изпълни с хора, надигаха се от местата си и сновяха напред-назад. Отидох при бодигарда, потупах го по рамото и му посочих. Той не ми обърна внимание. Не помръдна дори, докато китаристът не се накани да слезе от сцената. Тогава стана от стола си. Движенията му бяха напълно синхронизирани с тези на хлапето. В този момент разбрах, че съм объркал всичко. Не ставаше въпрос за разглезена дъщеря, а за разглезен син. Богатото татенце бе купило китарата и усилвателя и бе наело останалите музиканти. Така бе изпълнило мечтата на сина си. Да излезе на сцена. Шофьорът отвън очакваше хлапето, а бодигардът не го изпускаше от очи. А противникът му не бе изпратил двама, а трима души. Момичето, което се преструваше на очаровано от музиката. Нали това бе мечтата на хлапето? Вариант на класическия секс капан. Последно уточняване на тактическите подробности в тоалетната и триото бе готово за действие.

Проправих си път сред тълпата и излязох на задната улица преди бодигарда. Видях момичето да прегръща момчето, да го завърта в полукръг и да го побутва към двете горили. Ударих първия силно, а втория още по-силно и кръвта от сцепените му устни изпръска ризата ми. Бодигардът се появи в мига, в който двамата падаха на земята. Помолих го да ми даде тениската си. Петната от кръв привличат излишно внимание. После се върнах в бара и излязох отпред. Повечето хора биха тръгнали надясно, затова аз тръгнах наляво, взех метрото от станцията на ъгъла на „Блийкър“ и „Лафайет“, седнах в предпоследния вагон и потеглих на север. Когато се настаних, започнах да оглеждам лицата на пътниците. Старите навици умират трудно.

Няма свободни стаи

Валеше сняг, когато Ричър слезе от автобуса, и то в такава част на Америка, където рядко виждаха подобно нещо. Беше късен следобед и уличните лампи светеха. Хората изглеждаха и развълнувани, и притеснени от необичайното време. По улиците вече се бяха натрупали десетина сантиметра пухкава снежна покривка, а студеният вятър режеше като с нож. Някои нямаха търпение да отидат да се пързалят с шейни или да се замерват със снежни топки, но други бяха убедени, че токът ще спре всеки момент и пътищата ще станат непроходими за месеци наред. Всичко е относително, помисли си Ричър. Онова, което жителите на северните щати приемаха за лек снежец, на юг се превръщаше в природно бедствие.

Той прекоси тротоара и стъпи на неравна повърхност, за която предположи, че е морава. Приличаше на селски парк с пилон, на който унило висеше замръзналото оплетено във въжетата американско знаме. Градчето се намираше на два километра от междущатската магистрала и това си личеше. Беше пълно с бензиностанции, заведения за бързо хранене и мотели. Кратка спирка по дългия маршрут, нищо повече. Само онова, от което се нуждаят отбилите се тук пътници. Особено в ден като този. Колите газеха в кишата, покрила улиците в центъра, и шофьорите им се озъртаха за място, където да прекарат нощта. Каквото и да е място, стига да не им се налагаше да карат в разбушувалата се над магистралата снежна буря, защото това означаваше сигурна смърт.

Всичко е относително, помисли си отново Ричър. Въпрос на контекст. И мелодрама. Той реши, че е най-добре да си вземе стая, преди притеснението на шофьорите да е прераснало в паника. От време на време бе попадал на репортажи по новините за пътници, налягали по земята във фоайето на някой мотел. Нямало свободни стаи.

Което го подсети, че днес е Бъдни вечер. Двайсет и четвърти декември.

Избра най-непретенциозния на вид мотел, който приличаше на същинска съборетина, разположен зад бензиностанция на „Шел“, на която зареждаха големи тирове. От дванайсетте стаи, с които мотелът разполагаше, десет бяха заети, което наведе Ричър на мисълта, че паниката вече е започнала. Този мотел определено не бе първото място за нощувка, което някой нормален човек би избрал. Не беше „Риц“ все пак. Това поне бе сигурно.

Ричър плати в брой, получи ключ и се запъти към стаята си, скрил глава във високо вдигнатата си яка, за да се предпази от снега и вятъра.

Пред десет от стаите завари паркирани автомобили, покрити със сняг, изцапани с луга и натоварени с куфари и чанти. Номерата им бяха все от южните щати. Семейства, предположи Ричър, тръгнали на почивка. Времето обаче бе осуетило плановете и прекъснало пътуванията им.

Ричър отключи вратата и влезе в стаята, която изглеждаше напълно приемлива във всяко отношение. Имаше легло и баня. Дори стол. Ричър отърси капките вода от обувките си, седна на стола и впери поглед през запотения прозорец в снежната виелица навън. Снежинките танцуваха лудешки под жълтеникавата светлина на лампите навън. Ричър предположи, че шофьорите ще се уплашат от пътните условия и ще потърсят първо място за спане, а не за храна. Което означаваше, че закусвалните и ресторантите ще останат празни поне още час-два. Той включи нощната лампа и извади книга от джоба си.

 

 

Деветдесет минути по-късно Ричър седеше на маса в очакване на своя чийзбургер. Заведението се пълнеше бързо и обслужването бе бавно. Атмосферата бе приповдигната, наситена с някаква необичайна енергия на престорена бодрост. Хората се опитваха да се убедят сами себе си, че са попаднали в някакво приключение. Накрая храната му пристигна. Заведението продължи да се пълни. Пристигаха разни хора с унило изражение, стояха на едно място и се въртяха неловко. Мотелите бяха пълни, осъзна Ричър. Нямаше стаи. Някои започнаха да оглеждат пода в закусвалнята. Като в онези репортажи по новините. Ричър си поръча прасковен пай и черно кафе и зачака.

 

 

Той се върна в мотела късно вечерта. Продължаваше да вали сняг, но не така интензивно, както доскоро. Утре времето щеше да започне да се оправя. Ричър зави покрай рецепцията и се закова на място, за да не се сблъска с жена в напреднала бременност. Тя бе прегърнала някакъв мъж и хлипаше.

Наблизо стоеше кола с две врати и работещ двигател. Цялата бе покрита със сняг и луга и натоварена с багаж и покупки.

Нямаше свободни стаи.

— Добре ли сте? — попита ги Ричър.

Мъжът не каза нищо, а жената отвърна:

— Не съвсем.

— Не можете да намерите стая, нали?

— Всички мотели в града са пълни.

— Трябваше да продължите — каза Ричър. — Времето се оправя.

— Аз го накарах да отбие. Притесних се.

— И какво смятате да правите?

Този път жената замълча, а мъжът каза:

— Предполагам, че ще се наложи да спим в колата.

— Ще замръзнете.

— Какъв избор имаме?

— Кога трябва да се роди бебето? — попита Ричър.

— Скоро.

— Да се разменим — предложи Ричър.

— Срещу какво?

— Аз ще спя в колата ви, а вие ще се настаните в стаята ми.

— Не можем да приемем.

— И преди съм спал в кола. Не мисля, че е подходящо място за бременна жена.

Сега и мъжът, и жената не казаха нищо. Ричър извади ключа от джоба си с думите:

— Вземете го.

— Ще замръзнете — отвърна жената.

— Ще се оправя.

Мъжът и жената постояха нерешително на място, като пристъпяха неловко от крак на крак, но накрая тя взе ключа и двамата със съпруга й се запътиха към стаята. Чувстваха се неудобно, но едновременно с това изпитваха и щастие. Искаха да се извърнат, да погледнат назад, но не намериха сили да го направят. Ричър извика подире им:

— Весела Коледа!

Едва тогава те се обърнаха и отвърнаха на пожеланието му. Влязоха в стаята и Ричър си тръгна.

Не прекара нощта в колата им. Отиде до бензиностанцията на „Шел“ и се заприказва с шофьора на цистерна, който превозваше двайсет хиляди литра мляко. То имаше срок на годност. А времето се оправяше. Шофьорът се канеше да се върне на магистралата и Ричър се качи при него.

Един самотен мъж

Джак Ричър слезе от метрото на Двайсет и трета улица и видя, че най-близките стълби са затворени с полицейска лента. Синьо-бяла, опъната между двата парапета, тя се поклащаше леко на течението, което идваше откъм метрото. На нея пишеше: Полиция. Преминаването забранено. Строго погледнато, Ричър не искаше да премине. Искаше просто да излезе. А за да излезе, трябваше да се качи по стълбите. Задачата му изглеждаше доста сложна от гледна точка на лингвистиката. Затова реши да прояви разбиране към ченгетата. Те не разполагаха с различни полицейски ленти в зависимост от ситуацията. В инвентара им не бе включена лента с надпис: Полиция. Преминаването с цел излизане забранено.

Затова Ричър се обърна и прекоси половината перон, за да отиде до другите стълби. Които също се оказаха затворени. Полиция. Преминаването забранено. Отново го посрещна синьо-бяла лента, която се поклащаше на течението, предизвикано от преминаването на влака. Странна работа. Ричър бе готов да допусне, че на първите стълби се е случил някакъв инцидент — че е паднало парче бетон например или че някой се е подхлъзнал и си е разбил носа. А може дори да е паднал и да си е счупил крак. Но не и на двете стълби. Не и едновременно. Какви бяха шансовете? Да не би горе, на тротоара над главата му, да се бе случило нещо? От едната пресечка до другата. Автомобилна катастрофа. Или автобусна. Самоубийство от висок прозорец. Стрелба от преминаващ автомобил. Или бомба. Може тротоарът да бе покрит с кръв и разкъсани тела. Части от автомобили. Или и двете.

Ричър се обърна и погледна отсрещния перон. Изходът, разположен точно срещу него, също бе затворен. Както и следващият, и по-следващият… Всички изходи бяха затворени. Навсякъде имаше синьо-бели ленти с надпис Полиция. Преминаването забранено. Нямаше откъде да излезе. Това беше проблем. Тази линия на метрото бе сред най-добрите, същото се отнасяше и за станцията на Двайсет и трета улица. Ричър бе спал на далеч по-лоши места, но сега имаше работа и нямаше време за губене.

Той тръгна към първите стълби и се мушна под лентата. Изкачи стъпалата внимателно. Изви глава, огледа се — особено нагоре, — но не забеляза нищо необичайно. Нито оголена арматура, нито паднал бетон, нито повредени стъпала, нито струйки кръв или парчета плът по плочките.

Нищо.

Когато погледът му се изравни с тротоара на Двайсет и трета улица, Ричър спря и се огледа.

Нищо.

Той изкачи още едно стъпало и погледна отвъд неравния асфалт по Бродуей право към „Флетайрън“. Мястото, към което се бе запътил.

Погледна първо наляво, после надясно. Не видя нищо.

Абсолютно нищо.

Нито коли. Нито таксита. Нито автобуси, нито камиони, нито микробуси с изписани отстрани реклами. Нито мотоциклети, нито мотопеди „Веспа“ в пастелни тонове. Нито куриери на велосипеди, които разнасят храна за вкъщи или пакети. Нито скейтбордисти.

Нито пешеходци.

Беше лято, наближаваше единайсет вечерта и навън бе още топло. Пето авеню пресичаше Бродуей на броени метри от него. Отпред лежеше „Челси“, отзад — „Грамърси“, вляво се простираше Юниън Скуеър, а отдясно се издигаше невъзмутимата монолитна грамада на Емпайър Стейт Билдинг.

Ричър би трябвало да види стотици хора. Или хиляди. Или десетки хиляди. Мъже с еспадрили и тениски, момичета в къси летни рокли, хора, които се шляят безцелно или бързат за някъде, например към нощните клубове, които трябваше да отворят всеки момент, към баровете за чаша водка или към нощните прожекции на кината. Тук трябваше да има многолюдна тълпа. Да се водят разговори, да кънти смях, да се чуват стъпки, викове и въобще всички онези шумове, които би трябвало да издава една щастлива тълпа в една топла лятна вечер. Към тези шумове би трябвало да се прибавят клаксоните на преминаващите автомобили, свиренето на гумите, ръмженето на двигателите…

Навсякъде цареше тишина.

Ричър се върна обратно по стълбите и се мушна под полицейската лента. Тръгна на север, към втория изход, от който се бе опитал да излезе преди малко. Този път прескочи полицейската лента, защото тя бе поставена по-ниско. Изкачи стъпалата все така предпазливо както първия път, но малко по-бързо и се озова на другия ъгъл. Пред него се простираше Медисън Парк. Потъналите в мрак дървета бяха заобиколени от ограда от ковано желязо. Вратите обаче зееха отворени. Въпреки това никой не влизаше или излизаше от парка. Не се виждаше жива душа.

Ричър стъпи на тротоара, но не се отдалечи от парапета на стълбите. Далече на запад видя проблясващи светлини. Сини и червени. Полицейски автомобил, спрял напряко на улицата. Блокада. Преминаването забранено. Ричър се обърна и погледна на изток. Същата работа. Сини и червени светлини по цялото протежение на Парк авеню. Преминаването забранено. Двайсет и трета улица също бе затворена. Както и околните преки, а също и Бродуей, Пето авеню и Медисън авеню, вероятно чак до Трийсета улица.

Нямаше никого.

Ричър погледна към „Флетайрън“. Триъгълник с тясна основа и остър връх. Прочутата сграда наподобяваше тънък клин или парче торта. За Ричър обаче тя бе като нос на кораб. Като огромен океански лайнер, който се носи право към него. Сравнението не бе особено оригинално. Знаеше, че мнозина бяха направили същата аналогия преди него. Въпреки разширението на партера, което според някои експерти разваляше ефекта. Според Ричър бе тъкмо обратното. Издадената напред част от сградата наподобяваше луковица, или булбов нос на кораб, както го наричаха специалистите. Нос на танкер, който изскача на повърхността, когато трюмовете му са празни.

В този момент Ричър видя човек. Видя го през витрината на ресторанта на партера. Жена. Застанала на тротоара на Пето авеню, вперила поглед на север. Беше облечена с черен панталон и черна риза с къси ръкави. В дясната си ръка държеше нещо. Може би телефон. А може би глок 19.

Ричър се оттласна от парапета и пресече улицата. На червено, но нали нямаше никакво движение. Имаше чувството, че върви из призрачен град. Че е последният човек на Земята. С изключение на жената от Пето авеню. Към която се насочи. Или по-точно към носа на кораба.

Стъпките му отекваха гръмко. Издатината на партера имаше триъгълна форма, миниатюрна версия на небостъргача над себе си. Приличаше на платноходка, опитваща се да надбяга океански лайнер, който я преследва. Металните рамки бяха боядисани в зелено като мъх, изпъстрен тук-там със завъртулки с цвят на курабийки с джинджифил. А където нямаше метал, имаше стъкло — витрините бяха дълги като автомобили и високи, много високи.

Жената забеляза приближаването му.

Обърна се към него, но отстъпи крачка назад, сякаш за да го накара да пристъпи по-близо. Ричър разбра какво прави. Опитваше се да го подмами на юг, в сянката на сградата. Той заобиколи острия връх на небостъргача.

В ръката си жената държеше телефон, а не пистолет.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Кой пита? — реагира незабавно Ричър.

Жената се извърна рязко за миг, бързо, ловко движение като финт на баскетболното игрище, но достатъчно, за да види Ричър жълтите букви ФБР на гърба на ризата й.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза тя.

— Най-обикновен минувач.

— И какво правите?

— Разглеждам тази сграда.

— „Флетайрън“?

— Не, само тази изпъкнала част отпред.

— Защо?

— Да не би да съм заспал и да съм се събудил след много години? — учуди се Ричър.

— Какво означава това? — попита жената.

— Да не би някой луд полковник да е извършил държавен преврат? Да не би да живеем в полицейска държава? Сигурно съм заспал и съм го пропуснал.

— Аз съм федерален агент. Имам право да поискам да се представите и да покажете документ за самоличност.

— Казвам се Джак Ричър. Без второ име. Паспортът ми е в джоба. Да го извадя ли?

— Много бавно.

И Ричър го направи бавно, много бавно, с два пръста като джебчия. Извади го от джоба на джинсите си и й го подаде така, че тя да го огледа добре. Жената го отвори.

— Защо сте роден в Берлин? — попита тя.

— Не съм бил в състояние да контролирам пътуванията на майка ми. По онова време съм бил само зародиш.

— А тя защо е била в Берлин?

— Защото баща ми е бил в Берлин. Той беше морски пехотинец. Майка ми казваше, че за малко да се родя в самолета.

— И вие ли сте морски пехотинец?

— В момента съм безработен.

— А какъв бяхте преди това?

— Отново безработен. Твърде отдавна.

— А какъв бяхте преди това?

— Военен.

— Къде?

— Военна полиция.

Тя му върна паспорта.

— С какъв чин? — попита жената.

— Има ли значение?

— Имам право да ви попитам.

— Преминах в резерва като майор — отвърна Ричър.

— Добре ли беше или зле?

— По-скоро зле. Ако бях достатъчно добър като майор, щяха да ме накарат да остана.

Тя не отговори.

— А вие? — попита Ричър.

— Какво аз?

— Какъв чин имате?

— Специален агент.

— Вие ли отговаряте за всичко това?

— Да.

— Чудесно.

— Откъде се появихте? — попита жената.

— От метрото.

— Нямаше ли полицейска лента?

— Не си спомням.

— Минали сте през нея.

— Чели ли сте Първата поправка? Убеден съм, че имам правото да ходя където си искам. Това е едно от нещата, които правят Америка велика.

— Пречите.

— На какво?

Тя погледна над рамото му.

— Не мога да ви кажа — отвърна жената.

— В такъв случай е трябвало да наредите влаковете да не спират на тази станция. Полицейската лента не е достатъчна.

— Нямах време.

— Защото…?

— Не мога да ви кажа.

Ричър замълча.

— Защо проявявате такъв интерес към сградата?

— Мисля да кандидатствам за работа. Може да ме вземат да мия прозорците. И това да ми позволи да си стъпя на краката.

— Не бива да лъжете федерален агент. Извършвате престъпление.

— Всеки ден поне един милион души разглеждат тази сграда. Защо не попитате тях?

— Питам вас.

— Мисля, че Едуард Хопър е нарисувал „Нощни птици“ именно тук.

— Какво е това?

— Картина. Доста известна, между другото. Художникът надзърта през витрината на едно заведение късно вечер, когато то е пълно със самотници.

— Никога не съм чувала за заведение, наречено „Нощни птици“. Не и в този квартал.

— Нощните птици са всъщност хора, клиентите на заведението. А то се казва „Филис“.

— Никога не съм чувала за заведение, наречено „Филис“.

— Никога не съм чувал тук да е имало каквото и да било заведение.

— Но току-що казахте обратното?

— Мисля, че Хопър е видял това място и си го е представил като ресторант. Или закусвалня. Откривам доста прилики. Особено от мястото, на което стоите в момента.

— Мисля, че се сещам. На картината има трима души, нали?

— Плюс бармана. Той се е навел, прави нещо зад барплота. Зад него има две големи кафемашини.

— Да, има една двойка… стоят близо, но не се докосват, после един самотен мъж с гръб към нас. И шапка.

— Всички мъже на картината носят шапки.

— А жената е червенокоса. И тъжна. Не съм виждал друга картина, която да излъчва повече самота.

Ричър погледна през витрината. Лесно си представи ярката флуоресцентна светлина, приковала клиентите като лъчи на фар и изложила ги по най-безмилостен начин на фона на тъмните улици наоколо. Въпросните улици обаче бяха пусти, така че нямаше кой да види хората вътре.

Както на картината, така и в живота.

— На какво попаднах? — попита Ричър.

— Останете на място — нареди жената. — Не мърдайте от тук, докато не ви кажа.

— Или какво?

— Или ще ви пратя в затвора за възпрепятстване на операция, свързана с националната сигурност.

— Или ще бъдете уволнена за това, че сте продължили операцията въпреки неочакваната поява на цивилен.

— Операцията не се провежда тук, а в парка.

Тя погледна към срещуположния край на кръстовището, където си даваха среща три големи широки улици, и към дърветата отзад.

— На какво попаднах? — попита отново Ричър.

— Не мога да ви кажа.

— Сигурен съм, че съм чувал и по-лоши неща.

— Във Военната полиция?

— Тя е същата като ФБР, само бюджетът й е по-малък.

— Човекът, когото следим, се намира в парка. Седи сам на една пейка. Очаква свръзката, която няма да дойде.

— Кой е той?

— Гнила ябълка.

— От вашата торба с ябълки?

— Наш колега — кимна тя.

— Въоръжен ли е?

— Никога не носи оръжие.

— А свръзката защо няма да дойде?

— Почина преди час. Блъсна го автомобил. Шофьорът е избягал, никой не е запомнил номера.

— Каква изненада.

— Жертвата се оказа руски гражданин. Държавният департамент трябваше да уведоми тяхното консулство. Излезе, че покойният е работил именно в консулството. Какво съвпадение!

— Значи вашият човек си говори с руснаците? Още ли има хора, които го правят?

— Все повече и повече. И добива все по-големи мащаби. Някои казват, че се връщаме в осемдесетте години. Те обаче грешат. Връщаме се в трийсетте.

— Значи вашият човек няма да стане служител на месеца.

Тя не отговори.

— Къде ще го отведете? — попита Ричър.

Тя замълча в първия момент, но после заяви:

— Всичко това е класифицирана информация.

— Всичко това? Всичко кое? Не можете да го отведете на няколко различни места.

Жената не отговори.

— Ще го отведете ли там, където вие искате? — попита Ричър.

Ново мълчание.

— Ще го отведете ли?

— Не — призна тя.

— Заради онези костюмари над вас?

— Както винаги.

— Омъжена ли сте?

— Какво общо има това?

— Омъжена ли сте?

— Работя по въпроса.

— В такъв случай вие сте червенокосата.

— И?

— А аз съм самотният мъж, който седи с гръб към улицата.

— Какво означава това?

— Означава, че ще се поразходя. Не сте забравили Първата поправка, нали? Също означава, че вие ще останете тук. Това би било умен тактически ход от ваша страна.

Ричър се обърна и тръгна, преди жената от ФБР да възрази. Зави покрай острия нос на „Флетайрън“ и продължи по диагонал към кръстовището. Крачеше бързо и нито тротоарите, нито червените светлини на светофарите можеха да го забавят. Накрая влезе в парка през югозападния вход. Видя пресъхналия фонтан и затворената сергия за бургери. Наляво се виеше главната алея, която очевидно следваше някакъв сложен замисъл, описвайки големи овали като лекоатлетическа писта.

Лампите в парка едва мъждукаха за разлика от тези по Таймс Скуеър, чиито светлини се отразяваха от облаците като светкавици на фотоапарат. Ричър виждаше отлично, но не забеляза нищо освен празни пейки, поне в началото на алеята. Когато тръгна по нея, видя още и още пейки, но отново празни, чак до далечния край на овала, където имаше друг пресъхнал фонтан и детска площадка. Той погледна от другата страна на овала, към по-близкия край. Там също имаше пейки.

И една от тях беше заета.

От едър тип, червендалест и възпълен, може би около петдесетте, облечен в тъмен костюм. Лицето му бе подпухнало, а косата му олисяваше. Имаше вид на човек, осъзнал, че животът му е преминал напразно.

Ричър се запъти към него, а мъжът първо го погледна, после извърна очи. Ричър обаче седна до него. И каза:

— Борис или Владимир, или както там се казва твоят човек, няма да дойде. Прецакан си. Знаят, че не си въоръжен, но въпреки това разчистиха терена на двайсет преки наоколо. Това означава, че ще те застрелят. Но не и докато аз съм тук. Няма да го направят пред свидетел. А и дамата от ФБР, която отговаря за случая, не е очарована от подобен развой. Шефовете обаче я притискат.

— И? — попита непознатият.

— Реших да направя едно добро дело — отвърна Ричър. — Пожелаеш ли да се предадеш лично на нея, ще те заведа. Ще бъда до теб, няма да направя и крачка встрани. Можеш да й разкажеш какво знаеш и да получиш три квадратни метра в някой затвор до края на дните си.

Мъжът не отговори.

— Но може да не искаш да прекараш остатъка от живота си в затвор — продължи Ричър. — Може да изпитваш угризения. Може да предпочиташ да те убие някое ченге. Решението е твое. В такъв случай доброто ми дело ще бъде да си тръгна, ако ме помолиш.

— Върви си тогава — каза мъжът.

— Сигурен ли си?

— Не мога да го понеса.

— Защо го направи?

— За да постигна нещо.

— Какво можеш да кажеш на федералните?

— Нищо важно. Те се интересуват най-вече от оценката на щетите. Но тъй като знаят до каква информация съм имал достъп, знаят и какво съм казал.

— Не можеш ли да добавиш нещо важно?

— Не, нищо. Абсолютно нищо. Свръзките ми не бяха толкова глупави. Знаеха, че някой ден може да се стигне дотук.

— Добре — отвърна Ричър. — В такъв случай си тръгвам.

Ричър стана и напусна парка през североизточния му край, където откъм сенките на дърветата прозвуча пращене на радиостанция. Някой съобщаваше, че цивилният си е тръгнал и обектът е останал сам. Ричър измина една пряка по опустялото Медисън авеню, спря и се облегна на варовиковата фасада на някаква представителна сграда. Четири минути по-късно прозвучаха приглушени изстрели, единайсет или дванайсет. Силата на звука не надвишаваше трясъка на телефонен указател по бюро.

После настъпи тишина. Ричър се отдели от стената и тръгна на север по Медисън авеню. Представяше си как седи на бара в онова заведение с шапка на главата и прибрани лакти и разсъждава върху поредната тайна в един живот, изпълнен с тайни.

Допълнителна информация

$id = 10762

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Без второ име

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: разкази

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 03.08.2017

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-434-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2770