Джо Абъркромби
Внезапни завършеци
13 истории от света на Първия закон

Красив негодник

Кадир, пролетта на 566 г.

— Да! — изпищя Салем Рюз, интендант на Първи полк на Негово кралско величество. — Прати ги в ада!

Адът бе мястото, където полковник Глокта винаги изпращаше противниците си, независимо дали на дуел, на бойното поле или в далеч по-свирепия контекст на различни социални ангажименти.

Тримата му злочести спаринг-партньори се влачеха безрезултатно след него, както правеха съпрузите рогоносци, пренебрегнатите кредитори и отхвърлените съдружници, когато минаваше покрай тях. Глокта се подсмихна, докато танцуваше около мъжете, оправдавайки напълно репутацията си на най-изтъкнат фехтовач и фукльо в Съюза. Той подскачаше и дебнеше, отскачаше внезапно и се перчеше, чевръст като муха, непредсказуем като пеперуда и когато пожелаеше, отмъстителен като обидена оса.

— Дайте си малко зор! — извика той, след като избегна поредното несръчно мушване, и шибна здраво по задника противника си, което накара тълпата да се разтресе от подигравателен смях.

— Добро представление! — извика лорд-маршал Варуз, който се поклащаше от удоволствие в сгъваемия си походен стол.

— Адски добро представление! — отсече полковник Крой, който стоеше от дясната му страна.

— Отлична работа! — засмя се полковник Паулдър, застанал отляво; двамата се състезаваха кой ще се съгласява по-често с командира им, като че ли не съществуваше по-благородно занимание от унижаването на трима новобранци, които досега едва ли бяха държали саби в ръцете си.

Салем Рюз, с видима наслада и прикрит срам, също надаваше одобрителни викове, но погледът му се плъзваше от време на време встрани от зрелищната и същевременно противна демонстрация. Към долината и най-окаяния пример за военен безпорядък, който се разкриваше в нея.

Докато командирите се припичаха на билото — наливаха се с вино, аплодираха самовлюбеното парадиране на Глокта, наслаждаваха се на безценния лукс да почувстват полъха на вятъра — долу, на горещия като пещ терен, скрит отчасти под задавящ облак прах, напредваше с мъка по-голямата част от армията на Съюза.

Цял ден им беше необходим, за да прекарат войниците, конете и разпадащите се каруци, натоварени с провизии, през тесния мост, под който подигравателно бълбукаше водата на дълбокия поток. Сега мъжете по-скоро се влачеха като сомнамбули на отделни групички, отколкото маршируваха в строй. Отдавна вече нямаше и намек за пътища и всякакво подобие на ред, дисциплина или морал беше далечен спомен; червените униформи, полираните нагръдници и клюмналите златни щандарти бяха придобили вездесъщия бежов цвят на изсъхналата под слънцето гуркулска прах.

Рюз пъхна пръст под якичката си и се опита да разхлади потния си врат, като за пореден път се запита дали някой не трябва да положи повече усилия, за да внесе ред в хаоса долу. Изобщо нямаше да е добре, ако гуркулите се появяха точно сега, нали? А те имаха навика да се появяват в най-неподходящия момент.

Но Рюз беше просто един интендант. Сред офицерите на Първи полк се смяташе за най-нисшия и никой не си правеше труда да скрива този факт, дори самият той. Затова просто сви рамене и реши — както често досега — че това просто е проблем на някой друг, и погледът му отново бе привлечен, сякаш от магнит, към безподобния атлетизъм на полковник Глокта.

Несъмнено мъжът щеше да изглежда великолепно на портрет, но всъщност начинът, по който заемаше поза, начинът, по който се ухилваше, подсмихваше се презрително или повдигаше подигравателно вежда, начинът, по който се движеше, го отличаваше от останалите. Той притежаваше равновесието на танцьор, стойката на герой, силата на борец, бързината на змия.

Преди две лета, в далеч по-цивилизованата среда на Адуа, Рюз беше наблюдавал как Глокта печели Турнира, без да допусне дори едно докосване. Беше го гледал от евтините места, разбира се, толкова високо над арената, че фехтовачите изглеждаха съвсем дребнички, но въпреки това сърцето му се разтуптяваше, а ръцете потрепваха едновременно с техните движения. Това, че наблюдаваше идола си толкова отблизо, единствено увеличаваше възхищението му. Всъщност то отдавна бе надминало онази точка, която някой благоразумен ценител би нарекъл любов. Но същевременно към възхищението му се беше прибавила и горчива, злостна и грижливо прикривана омраза.

Глокта имаше всичко, а онова, което му липсваше, никой не можеше да му попречи да си го вземе. Жените го обожаваха, мъжете му завиждаха. Всъщност жените му и завиждаха, а мъжете го и обожаваха. Човек би си помислил, че при всичкия този късмет, който се сипеше върху него, той би трябвало да е най-приятният човек на света.

Но Глокта бе абсолютен негодник. Красив, злобен, изкусен, ужасен негодник, едновременно най-добрият и най-злият човек в Съюза. Същинска кула от егоцентрично себелюбие. Недостъпна крепост от арогантност. Способностите му бяха превъзхождани единствено от вярата в собствените му способности. Останалите хора бяха просто пионки, с които да играе, точки, които да печели, парчета от великолепна жива картина, в която той стоеше в центъра. Глокта представляваше истинско торнадо от мерзост, което оставяше след себе си небрежна пътека от стъпкани приятелства, унищожени кариери и съсипани репутации.

Егото му беше толкова могъщо, че се излъчваше като странна светлина и деформираше личностите на всички около него, превръщайки ги в почти същите негодници. По-висшестоящите се превръщаха в лицемерни съучастници. По-вещите отстъпваха пред невежеството му. Свестните мъже деградираха до лигави подмазвачи. Здравомислещите жени — до кискащи се нищожества.

Веднъж Рюз беше чул, че от най-ревностните последователи на гуркулската религия се очакваше да отидат на поклонение в Саркант. По същия начин от най-ревностните негодници можеше да се очаква да отидат на поклонение при Глокта. Мерзавците се сбираха около него като мравки около полуизяден сладкиш. Беше се сдобил с непрекъснато обновяващ се тесен кръг от негодници, вероломна компания, самовъзвеличаващ се антураж. Негодниците се носеха след него като опашка на комета.

И Рюз осъзнаваше, че не е по-добър от другите. Когато Глокта се подиграваше на някого, той се смееше заедно с останалите, изпълнен с отчаян копнеж услужливото му съдействие да бъде забелязано. Когато, неизбежно, безмилостният език на Глокта се обръщаше срещу него, той се смееше още по-силно, поласкан, че е получил дори такова внимание.

— Дай им урок! — изкрещя той, когато Глокта накара един от спаринг-партньорите си да се превие надве, след като яростно го мушна с късия си меч в корема. Още докато крещеше, Рюз се зачуди какъв урок би трябвало да научат. Вероятно, че животът е жесток, ужасен и несправедлив.

Глокта блокира острието на мъжа с дългия си меч, в миг мушна късия в ножницата, зашлеви го през лицето с длан, повтори с опакото на ръката си и с презрително изсумтяване го отблъсна да хленчи настрани. Гражданите, които бяха дошли, за да наблюдават развитието на военните действия, пелтечеха от възхищение, а дамите, които ги придружаваха, ахкаха и махаха с ветрилата си, застанали на сянка под чергилото. Рюз стоеше, парализиран от вина и удоволствие; можеше само да си мечтае да е на мястото на човека, отнесъл шамарите.

— Рюз.

Лейтенант Уест си проправи път до него и стъпи с прашния си ботуш върху оградата.

Уест беше един от малцината под командването на Глокта, който като че ли беше имунизиран срещу деградиращото му влияние и показваше необичаен потрес от най-крайните му жестокости. Най-парадоксалното беше, че той беше и един от малцината, към които Глокта питаеше искрено уважение, въпреки нисшия му произход. Рюз го осъзнаваше и дори напълно го разбираше, но установи, че е неспособен да последва примера на Уест. Може би защото беше дебел. Или просто защото му липсваше морална смелост. Всъщност му липсваше всякакъв вид смелост.

— Уест — промърмори с ъгълчето на устата си Рюз, тъй като не искаше да пропусне и миг от представлението.

— Минах по моста от другата страна.

— Нима?

— Ариергардът ни е пълна бъркотия. Ако изобщо може да се каже, че имаме ариергард. Капитан Ласки е извън строя заради крака си. Казват дори, че може да го изгуби.

— Стъпил е накриво, а?

Рюз се засмя на шегата си и се поздрави за това, че е точно като нещо, което Глокта би казал.

— В ротата му цари пълен хаос.

— Е, предполагам, че това е техен проблем. Ръгай! Ръгай! Еееех!

Глокта пъргаво се гмурна, изрита крака на мъжа настрани и го просна да се въргаля в прахта.

— Съвсем скоро ще се превърне във всеобщ проблем — казваше Уест. — Хората са изтощени. Придвижват се бавно. И обозът съвсем се е разпръснал…

— Обозът винаги е разпръснат, при тях това практически е по регламент… Ох!

Рюз ахна заедно с всички останали, когато Глокта избегна едно мушване с ненадмината бързина и изрита мъжа — който всъщност си беше все още момче — в слабините, принуждавайки го да се превие надве с опулени очи.

— Но ако гуркулите се появят сега… — казваше Уест, докато продължаваше да гледа намръщено към изсушения пейзаж от другата страна на реката.

— Гуркулите са на много мили от тук. Честно, Уест, винаги се притесняваш за нещо.

— Все някой трябва да…

— Тогава се оплачи на лорд-маршала! — Рюз кимна към Варуз, който седеше почти на ръба на стола си, погълнат от шеметната комбинация от фехтовално майсторство и побой. — Нямам представа какво смяташ, че мога да направя аз. Да изпратя заповед да отпуснат повече храна за конете?

Разнесе се остър пляскащ звук, когато Глокта плесна последния мъж през лицето с плоската страна на меча си и той се завъртя с писък назад, притиснал длан към бузата си.

— Това ли е най-доброто, на което си способен?

Глокта пристъпи напред и изрита силно в задника един от останалите, който се опитваше да се изправи, и го просна отново по лице в прахта за радост на всички. Глокта попиваше овациите, както някое паразитно цвете от джунглата поглъща соковете на своя гостоприемник, покланяше се, усмихваше се, пращаше въздушни целувки и Рюз продължи да пляска силно, докато не го заболяха ръцете.

Какъв негодник беше полковник Глокта. Какъв красив негодник.

Докато тримата му спаринг-партньори се измъкваха с накуцване от заграденото място, преглъщащи със стиснати зъби болката от раните, които скоро щяха да заздравеят, и унижението, което щеше да ги преследва до гроба, Глокта прескочи грациозно оградата, зад която се бяха събрали дамите. Особено внимание обръщаше на лейди Уетерлант — млада, богата, красива, макар и с твърде много помада по лицето, и облечена в натруфена модна рокля въпреки горещината. Наскоро се беше омъжила, но за много по-възрастен мъж, когото политиците от Висшия съвет бяха задържали в Адуа. Говореше се, че напълно задоволявал финансовите й нужди, но иначе изобщо не се интересувал от жените. От друга страна, полковник Глокта беше прословут със своя интерес към жените.

— Мога ли да ви помоля за кърпичката ви? — попита той.

Рюз беше забелязал особения му маниер на говорене, когато се обръщаше към жена, която го интересуваше. Прибавяне на гърлена нотка в гласа. Приближаване на милиметър по-близо, отколкото беше уместно. Пълна концентрация на вниманието, сякаш погледът му беше залепен за жената с лепило. Едва ли беше необходимо да се каже, че щом получеше каквото иска от своето завоевание, нищо, дори самозапалването й, не можеше да го убеди отново да я погледне.

И въпреки това безброй обекти на вниманието му се оставяха да бъдат изпепелени от пламъците на скандала със задъханото пърхане на нощни пеперуди около свещ, неспособни да устоят на изкушението да се превърнат в онази специална жена, която да пресече тенденцията.

Лейди Уетерлант повдигна внимателно оскубаната си вежда.

— Защо не, полковник? — И тя посегна да извади кърпичката от корсажа си. — Аз…

И едновременно с двете си придружителки ахна, когато Глокта, бърз като мълния, я измъкна от пазвата й със затъпеното острие на дългия си меч. Прозрачната тъкан се понесе ефирно във въздуха и като по магия се озова право в протегнатата му ръка.

Едната от дамите издаде грачещ звук. Друга запърха с мигли. Лейди Уетерлант стоеше напълно неподвижно, с широко отворени очи, полуотворена уста, с ръка, замръзнала пред гърдите й. Може би се чудеше дали ако пожелае, полковникът няма да успее със същата лекота да се справи с кукичките и петелките на корсажа й.

Рюз не се и съмняваше, че щеше да се справи.

— Моите благодарности — каза Глокта, докосвайки челото си с ръка.

— Моля, задръжте я — промърмори лейди Уетерлант с леко дрезгав глас. — Приемете я като подарък.

Глокта се усмихна и я пъхна в ризата си, като остави да се вижда една мъничка част от пурпурния плат.

— Ще я държа близо до сърцето ми.

Рюз изсумтя. Като че ли Глокта притежаваше сърце. Полковникът продължи с нисък глас, макар че всички останали го чуваха идеално:

— Или може би ще ви я върна по-късно?

— Когато ви е удобно — прошепна тя и Рюз не можа за пореден път да не се зачуди какво толкова привлекателно имаше във всички онези неща, които очевидно винаги свършват зле.

Глокта вече се беше обърнал към зрителите си и беше разперил ръце, сякаш се канеше да ги притисне в смазваща, властна, нелюбяща прегръдка.

— Има ли сред вас, тромави кучета, някой, който може да изнесе пред гостите ни по-добро представление? — Рюз почувства как му секва дъхът, когато погледът на Глокта срещна неговия. — Какво ще кажеш, Рюз?

Разнесе се повърхностен смях и Рюз се присъедини към него, като се смееше най-силно.

— О, не бих могъл в никакъв случай! — изписука той. — Не ми се иска да ви карам да се чувствате неудобно.

И веднага разбра, че е отишъл твърде далеч. Левият клепач на Глокта леко потрепна.

— Аз се чувствам неудобно всеки път когато се окажем в една и съща стая. Ти би трябвало да си войник, нали? Как, по дяволите, успяваш да си толкова дебел, когато храната е толкова ужасна?

Нов смях и Рюз преглътна, разтегна устни в изкуствена усмивка и почувства как потта се стича по гърба му под униформата.

— Ами, сър, предполагам, че винаги съм бил дебел. Още като дете. — Думите му потънаха във внезапно настъпилата тишина с ужасяващата безвъзвратност на жертви, хвърляни в масов гроб. — Много… дебел. Ужасно дебел. Аз съм един много дебел мъж.

Той прочисти гърлото си, докато се молеше наум земята да се продъни под краката му и да го погълне.

Погледът на Глокта се плъзна настрани в търсене на някой по-достоен съперник. Лицето му се проясни.

— Лейтенант Уест! — извика той и тренировъчният меч проблесна в ръката му. — Ами ти?

Уест потрепна.

— Аз?

— Хайде, сигурно си най-добрият фехтовач в целия проклет полк. — Глокта се ухили още по-широко. — Най-добрият, с изключение на един всъщност.

Уест хвърли бърз поглед към тълпата от поне няколкостотин изпълнени с очакване лица.

— Но… аз не си нося изтъпения меч…

— Моля те, използвай бойното си оръжие.

Лейтенант Уест погледна към дръжката на меча си.

— Това може да е твърде опасно.

Крайчетата на усмивката на полковник Глокта определено излъчваха свирепост.

— Само ако успееш да ме докоснеш с него.

Нов смях, нови ръкопляскания, няколко подвиквания от войниците, няколко ахвания от дамите. Полковник Глокта нямаше равен на себе си, когато ставаше дума да кара дамите да ахкат.

— Уест! — извика някой. — Уест! — Викът постепенно премина в скандиране: — Уест! Уест! Уест!

Дамите се включиха със смях, като започнаха да пляскат с ръце.

— Давай! — викаше Рюз заедно с останалите, които сякаш бяха обсебени от някаква побойническа мания. — Давай!

Дори някой да смяташе, че това не е добра идея, предпочиташе да го премълчи. С някои мъже просто не може да се спори. Други просто искаш да ги видиш прободени. Глокта спадаше и към двете групи.

Уест си пое дълбоко дъх и под съпровода на ръкоплясканията прескочи оградата, разкопча куртката си и я преметна върху парапета. С едва чуто звънтене на метал и едва доловимо изражение на недоволство извади от ножницата бойния си меч. Той не парадираше с обсипана със скъпоценни камъни ръкохватка, позлатен предпазител или гравирано рикасо, каквито предпочитаха много от блестящите млади офицери в полка на Негово величество. Никой не би го нарекъл красив меч. И все пак имаше определена красота в пестеливото движение, с което Уест го извади, в отработената прецизност на стойката му, в елегантния контрол върху движението на китката, с което изнесе острието напред, абсолютно неподвижно, като повърхността на спокойно езеро, със смъртоносно наточен връх, проблясващ под слънчевите лъчи.

Тълпата потъна в бездиханно мълчание. Уест може и да не беше благородник, но дори най-невежият наблюдател щеше да разбере, че младият лейтенант изобщо не беше вързан в ръцете, когато се стигнеше до работа с меча.

— Упражнявал си се — каза Глокта и подхвърли късия меч на слугата си, ефрейтор Тъни, като си остави само дългия.

— Лорд-маршал Варуз беше достатъчно добър да ми даде някои насоки — отвърна Уест.

Глокта погледна към стария си учител по фехтовка с повдигане на веждата.

— Никога не сте ми казвали, че се занимавате и с други хора, сър.

Лорд-маршалът се усмихна.

— Ти вече спечели Турнира, Глокта. Трагедията на учителя по фехтовка е, че винаги трябва да си търси нови ученици, които да поведе към победата.

— Много мило, че се домогваш до короната ми, Уест. Но може да откриеш, че все още не съм съвсем склонен да абдикирам.

Глокта скочи напред със светкавична бързина и мушна два пъти. Уест парира, стоманата застърга, проблесна под слънцето. Той отстъпи назад, но предпазливо, внимателно, без да отмества поглед от Глокта. Полковникът отново нападна с два разсичащи удара и мушване, твърде бързи, за да успее Рюз да ги проследи. Но Уест реагира достатъчно добре, успя да отбие ударите и предпазливо отстъпи назад, докато тълпата охкаше и ахкаше при всеки контакт.

Глокта се ухили.

— Наистина си се упражнявал. Кога ще се научиш, Уест, че работата не може да е заместител на таланта!

И той нападна по-бързо и по-свирепо от всякога, стоманата звънтеше, дрънчеше. Доближи се достатъчно, за да нанесе жесток удар с коляно в ребрата на младия лейтенант, и го накара да потрепне и залитне назад, но Уест бързо възстанови равновесието си, парира веднъж, втори път, отскочи със залитане назад и отново зае бойна стойка, дишайки тежко.

И Рюз установи, че изпитва болезнен копнеж Уест да прониже Глокта право в ужасното красиво лице и да накара дамите да ахнат поради съвсем различна причина.

— Ха!

Глокта скочи напред с поредица от мушкания и Уест успя да избегне първото, но за изненада на всички посрещна второто, отби острието настрани със стъргане на стомана, проби гарда на Глокта и го блъсна силно с рамо. За миг Глокта изгуби равновесие, Уест изръмжа с оголени зъби и се хвърли напред с проблясващата стомана в ръка.

— Уф!

Глокта залитна назад и Рюз зърна с наслада изкривеното му от изненада лице. Тренировъчният меч на Глокта се изплъзна от ръката му и падна в прахта и Рюз установи, че от удоволствие е стиснал здраво ръцете си в юмруци.

Уест отново пристъпи напред.

— Добре ли сте, сър?

Глокта докосна с ръка врата си и с искрено изумление погледна окървавените си пръсти. Сякаш не можеше да повярва, че са го ранили. Сякаш не можеше да повярва, че след като са го ранили, кърви като всички останали.

— Това ми хареса — изгрухтя той.

— Съжалявам, полковник — избъбри Уест и отпусна меча си.

— За какво? — Глокта сякаш вложи всичките си усилия, за да измайстори кривата усмивка. — Много добър удар. Доста си задобрял, Уест.

И тълпата започна да ръкопляска, после да подвиква одобрително. Рюз забеляза изпъкналите мускули на челюстта на Глокта и потрепващото му ляво око, след което полковникът вдигна едната си ръка и рязко щракна с пръсти.

— Ефрейтор Тъни, носиш ли бойния ми меч?

Младият ефрейтор, повишен едва предишния ден, примигна.

— Разбира се, сър.

— Ще ми го донесеш ли?

Атмосферата се натегна със застрашителна скорост. При Глокта това се случваше често. Рюз се огледа нервно за Варуз, с надеждата, че той ще прекрати тази смъртоносна нелепост, но лорд-маршалът беше станал от мястото си и се беше отдалечил, придружаван от Паулдър и Крой, за да погледне надолу към долината. Така че нямаше никакви изгледи да получи някаква помощ от възрастните.

Навел поглед към земята, Уест внимателно прибра меча си в ножницата.

— Мисля, че за днес си поиграхме достатъчно с остриетата, сър.

— Само че ти определено трябва да ми дадеш възможност за реванш. Несъмнено честта го изисква, Уест. — Като че ли Глокта възприемаше честта като нищо друго, освен инструмент, с който да манипулира хората да вършат глупави, опасни неща. — Независимо дали си благородник, или не, би трябвало да го разбираш, нали?

Челюстта на Уест се напрегна.

— Да се биеш с приятелите си с наострена стомана, докато врагът е наблизо, ми се струва по-скоро глупаво, отколкото почтено, сър.

— Глупак ли ме наричаш? — прошепна Глокта и рязко издърпа бойния си меч от ножницата, която ефрейтор Тъни нервно му предложи.

Уест упорито скръсти ръце.

— Не, сър.

Тълпата беше утихнала, но някъде зад насъбралите се хора се чу засилваща се гюрултия. Рюз долови приглушени викове „Ето там“ и „Мостът!“, но беше твърде съсредоточен върху драмата, която се развиваше пред очите му, за да им обърне внимание.

— Съветвам ви да се защитите, лейтенант Уест — изръмжа Глокта, докато набиваше токовете на ботушите си в прашната земя, после оголи зъби и протегна блестящата стомана.

В този момент се разнесе пронизителен писък, който заглъхна в задавен стон.

— Тя припадна! — извика някой.

— Дайте й възможност да глътне въздух.

— Откъде? Кълна се, че в тая проклета страна няма никакъв въздух.

Репликата беше последвана от неприятен смях.

Рюз отиде бързо до ограденото за цивилни място под претекста, че иска да предложи помощ. Не че имаше по-голяма представа как се помага на припаднал човек, отколкото знаеше какви са задълженията на един интендант, но пък винаги имаше възможност да надникне под полите на жената, докато тя беше в безсъзнание. Тъжната действителност беше, че на Рюз рядко, ако не и никога, му се удаваше да надникне под полите на някоя жена, която е в пълно съзнание.

Ала преди да успее да се доближи до групичката доброжелатели, той застина на място; гледката, която се разкри зад тях, породи у него неприятното усещане, че дебелите му черва се изсипват право от задника му. Там, сред бежовата шир отвъд моста, се сбираше рояк от черни точки, над който се виеха стълбове прах. Рюз може и да не беше твърде кадърен за повечето неща, но винаги бе притежавал безпогрешно чувство за опасност.

Той вдигна треперещата си ръка и нададе вой:

— Гуркулите!

— Какво?

Някой се засмя неуверено.

— Там, на запад!

— Това е изток, глупако!

— Какво, сериозно ли говориш?

— Ще ни изколят в леглата!

— Не сме в леглата си!

— Тишина! — прогърмя Варуз. — Това не ви е някое девическо училище. — Гюрултията утихна, офицерите веднага се умълчаха виновно. — Майор Митерик, искам веднага да слезете долу и да накарате хората да побързат.

— Да, сър.

— Лейтенант Валимир, ще бъдете ли така добър да отведете дамите и нашите цивилни гости на безопасно място?

— Разбира се, сър.

— Неколцина мъже ще могат да ги задържат при моста — каза полковник Паулдър, докато приглаждаше лъскавите си мустаци.

— Няколко герои — каза Варуз.

— Няколко мъртви герои — промърмори под носа си полковник Крой.

— Имате ли бодри мъже? — попита Варуз.

Паулдър сви рамене.

— Моите са изморени.

— Моите също — додаде Крой. — Дори още повече.

Сякаш цялата война представляваше просто състезание кой повече ще изтощи полка си.

Полковник Глокта вкара със звънтене бойното си оръжие в ножницата му.

— Моите хора са бодри — рече той и Рюз почувства как страхът плъзва от стомаха му към всичките му крайници. — Оставих ги да почиват след последната ни малка екскурзийка. Изгарят от нетърпение да се нахвърлят върху врага. Смея да заявя, че Първи полк на Негово кралско величество с готовност ще задържи този мост достатъчно дълго, лорд-маршале, за да успеем да изтеглим хората ни.

— Изгаряме от нетърпение! — изрева един от хората на Глокта, очевидно твърде пиян, за да разбере с какво се наема.

Друг, не чак толкова пиян, погледна нервно към долината. Рюз се зачуди за колко ли мъже от Първи полк на Негово величество говори полковникът. Интендантът беше абсолютно сигурен, че въобще не се е разбързал да умира за едната слава.

Но лорд-маршал Варуз не беше станал главнокомандващ на армията на Съюза, пречейки на хората да се жертват заради пропуските му. Той дружески плесна Глокта по ръката.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, приятелю!

— Разбира се, сър.

И Рюз осъзна с нарастващ ужас, че това е чистата истина. На Глокта винаги можеше да се разчита да хукне при най-малката възможност да се изфука, независимо колко фатална можеше да се окаже тя за онези, които решаха да го последват в челюстите на смъртта.

Варуз и Глокта, командир и любим офицер, учител по фехтовка и най-добрият му ученик, двамата най-тщеславни негодници, които човек би могъл да открие след цяла година търсене, се изпънаха и си отдадоха чест, потрепвайки от престорени емоции. След това Варуз се отдалечи, като даваше заповеди на Паулдър, Крой и своята собствена група негодници, вероятно за да отведат армията на безопасно място и да оправдаят саможертвата на Първи полк.

Защото, осъзна Рюз, докато гледаше към надигащата се гуркулска буря от другата страна на моста, това със сигурност щеше да бъде саможертва.

— Това е самоубийство — прошепна на себе си той.

— Ефрейтор Тъни? — извика Глокта, докато закопчаваше униформата си.

— Сър?

Най-енергичният от младите войници отдаде енергично чест.

— Ще ми донесеш ли нагръдника?

— Разбира се, сър.

И веднага хукна да го търси. Много хора тичаха наоколо да търсят разни неща. Офицерите търсеха войниците си. Мъжете търсеха конете си. Цивилните търсеха начин да се измъкнат, лейди Уетерлант хвърли доверчив навлажнен поглед през рамо. Рюз беше интендант на полка, нали? Би трябвало да има някаква спешна работа. И въпреки това той просто стоеше неподвижно, пулеше се със също толкова навлажнен поглед, отваряше безмълвно уста и размахваше безцелно ръце.

Свидетели бяха на два различни типа храброст. Лейтенант Уест гледаше намръщено към моста с пребледняло лице и стиснати зъби, решен да изпълни дълга си въпреки напълно реалния си страх. Полковник Глокта, от друга страна, се подхилкваше самодоволно на смъртта, сякаш бе някаква зарязана любовница, молеща за още, абсолютно безстрашен в увереността си, че опасността е нещо, което се отнася само за малките хора.

Всъщност типовете храброст бяха три, осъзна Рюз, защото той също беше там, за да демонстрира как изглежда пълната й липса.

Дори повече, защото четвъртият тип се появи под формата на младия ефрейтор Тъни, стиснал в нетърпеливите си ръце нагръдника на Глокта, със слънчеви отблясъци върху излъсканите му до блясък ремъци, със сияещи от храброст очи на неопитен младок, отчаяно копнеещ да се докаже.

— Благодаря ти — каза Глокта, когато Тъни закопча катарамите, и присвитите му очи се фокусираха върху увеличаващата се гуркулска кавалерия от другата страна на реката; все повече коне се появяваха със застрашителна скорост. — Сега бих искал да отскочиш пак до палатката и да ми опаковаш нещата.

На лицето на Тъни се изписа ужасно разочарование.

— Надявах се да яздя до долу с вас, сър…

— Разбира се, че ще яздиш, не бих могъл и да си пожелая някой по-добър до мен. Но ако и двамата загинем там долу, кой ще отнесе личните ми вещи на майка?

Младият ефрейтор примигна, за да прогони сълзите от очите си.

— Но, сър…

— Хайде, хайде. — Глокта го плесна по рамото. — Сърце не ми дава да пресека една толкова обещаваща кариера. Не се и съмнявам, че един ден ще станеш лорд-маршал. — Глокта обърна гръб на зашеметения ефрейтор и веднага забрави за него. — Капитан Лакенхорм, бихте ли отишли при редниците и сержантите, за да потърсите доброволци?

Изпъкналата адамова ябълка на жилестия врат на Лакенхорм подскочи неуверено.

— Доброволци за каква задача, полковник? — попита той, въпреки че всички виждаха пределно ясно задачата долу, в долината, където мащабната мелодрама постепенно се разгръщаше на огромната сцена.

— Ами да разчистим гуркулите от онзи мост, глупав стар козел такъв. Побързай и ми ги доведи въоръжени и подготвени, наточени като теб.

Мъжът се усмихна нервно и бързо се отдалечи, като от време на време се спъваше в меча си.

Глокта скочи върху оградата, като стъпи с единия си крак върху долната напречна греда, а с другия — върху горната.

— Възнамерявам да дам един малък урок на тези гуркули, мои горди момчета от Първи полк на Негово кралско величество!

Младите офицери нетърпеливо се скупчиха около него, сякаш бяха патици, а героичните баналности на Глокта бяха трохи хляб.

— Няма да задължавам никой да идва с мен — нека решението за това да лежи на съвестта на всеки един от вас! — Той сви устни. — Ами ти, Рюз? Ще се помъкнеш ли с нас?

Рюз реши, че съвестта му може да понесе напрежението.

— С удоволствие бих се включил в нападението, полковник, но кракът ми…

Глокта изсумтя.

— Разбирам напълно, че носенето на такова туловище като твоето би представлявало предизвикателство за всеки един крак. Не ми се иска да накажа някой изморен кон, като му стоваря такъв товар на гърба.

Повсеместен смях.

— Някои хора са създадени за велики дела. Други за… каквато там ти е работата. Разбира се, че си извинен, Рюз. Как иначе?

Смазващата обида се стопи напълно под гузната вълна от облекчение. Та нали онзи, който се смее последен, се смее най-добре, а Рюз не се и съмняваше, че след около час мнозина от мъчителите му изобщо нямаше да се смеят.

— Сър — каза Уест, докато полковникът скочи от оградата върху седлото на коня си с гъвкавостта на акробат. — Сигурен ли сте, че трябва да го направим?

— А според теб кой друг би го направил? — попита Глокта и грубо дръпна юздите на коня си.

— Много хора сигурно ще умрат. Хора със семейства.

— Ами да, очаквам, че така ще стане. Това е война, лейтенант. — Откъм офицерите се разнесе рехав угоднически смях. — Затова сме тук.

— Разбира се, сър. — Уест преглътна. — Ефрейтор Тъни, ще бъдете ли така добър да оседлаете коня ми…

— Не, лейтенант Уест — пресече го Глокта. — Искам да останете тук.

— Сър?

— Когато всичко това приключи, ще ми трябват един или двама офицери, чиито задници се различават от чифт пъпеши. — Той стрелна с изпепеляващ поглед Рюз, който леко придърпа нагоре изсулените си панталони. — Освен това подозирам, че тази ваша сестричка ще порасне голяма красавица. Нали все някой трябва да й пречи да върши глупости?

— Но, полковник, аз трябва…

— Не ме интересува, Уест. Оставаш и това е заповед.

Уест отвори уста, сякаш за да каже нещо, после благоразумно я затвори, изпъна се и отдаде чест. Ефрейтор Тъни направи същото, а в крайчеца на окото му проблесна сълза. Рюз виновно се довлече до тях, изпълнен едновременно с ужас и задоволство при мисълта за една вселена без Глокта.

Полковникът им се ухили; блясъкът от пълния комплект идеални, сияйно бели зъби под ярките слънчеви лъчи беше почти болезнен за окото.

— Хайде, господа, без сълзливи сантименталности. Ще се върна, преди да сте се усетили!

С едно дръпване на юздите накара коня си да се изправи на задните крака, застина така за секунда на фона на ясното небе, като една от онези героични статуи, и Рюз се зачуди дали изобщо някога е съществувал по-красив негодник.

После прахта обгърна лицето му, когато Глокта препусна надолу по хълма.

Надолу към моста.

Малки добрини

Уестпорт, есента на 573 г.

Когато сутринта Шев пристигна, за да отвори пушалнята си, тя съзря чифт големи, мръсни боси пети да стърчат през прага.

Това навремето сигурно щеше да я стресне, но през последните две години Шев беше започнала да се възприема като човек, който не се плаши лесно.

— Ей! — извика тя, докато се приближаваше със свити юмруци.

Който и да се беше проснал по лице на прага, очевидно или не възнамеряваше да се помръдне, или просто не беше способен. Тя видя дългите крака, на които принадлежаха петите, обути в парцаливи, лекьосани панталони, след това опърпаното и мръсно палто. И най-накрая подаващата се иззад проядената от червеи рамка на вратата рошава червена коса, сплъстена от слама и пръст.

Мъжът определено беше доста едър. Едната ръка, която Шев можеше да види, беше дълга колкото крака й, покрита с мрежа от вени, мръсна и със струпеи по кокалчетата. И все пак тази ръка имаше странна форма. Изглеждаше някак нежна.

— Ей!

Тя заби върха на ботуша си в палтото, на онова място, където прецени, че се намира задникът на мъжа. Отново нищо. Чу стъпки зад гърба си.

— Дубрутру, шефе. — Северард беше пристигнал на работа. Никога не закъсняваше това момче. Не беше особено усърден в работата си, но изобщо не можеше да го упрекне, че не е точен. — Какво си намерила?

— Доста странна риба са изхвърлили на прага ми.

Шев отметна назад малко от косата и сбърчи нос, щом осъзна, че е слепнала от кръв.

— Пиян ли е?

— Пияна.

Отдолу се показа женско лице. Силна челюст и едри кокали, бледа кожа, покрита с черни струпеи, червена драскотина и лилав оток, който накара Шев да потрепери, макар рядко да виждаше хора без рани.

Северард тихо подсвирна.

— Едричка е.

— И някой доста я е поступал. — Шев се наведе напред, поднесе бузата си към разбитата уста на жената и долови съвсем слабото съскане на дъха й. — Но пък е жива.

Тя се отдръпна и приклекна, облегнала китки на коленете си с щръкнали настрани лакти, чудейки се какво да прави. Едно време щеше просто да се гмурне във всяка бъркотия, която й се изпречеше на пътя, без дори да се замисли, но нещо напоследък последствията като че ли я засягаха повече, отколкото преди. Тя изду бузи и съвсем тихичко въздъхна.

— Е, случва се — рече Северард.

— За съжаление, да.

— Но това не е наш проблем, нали?

— За щастие, да.

— Искаш ли да я завлека до улицата?

— Да, много би ми се искало. — И Шев завъртя очи към небето и въздъхна отново, може би по-тихо и от преди. — Но предполагам, че ще е най-добре да я завлечем вътре.

— Сигурна ли си, шефе? Помниш ли последния път, когато помогнахме на някого…

— Дали съм сигурна? Не. — След всичките гадости, които й бяха причинили, Шев не знаеше защо продължава да изпитва нуждата да прави малки добрини. Може би точно заради всичките гадости, които й бяха причинили. Може би в нея имаше някаква упорита сърцевина, като костилка на фурма, която твърдо отказваше на причинените й гадости да я превърнат в гаднярка. Тя завъртя ключа и отвори с лакът вратата. — Хвани я за краката.

Когато въртите пушалня, по неволя свиквате с преместването на отпуснати тела, но последният получател на жалкото милосърдие на Шев се оказа същинско предизвикателство.

— По дяволите — изпъхтя Северард с изпъкнали очи, докато двамата мъкнеха жената по миришещия на застояло коридор; гърбът й се отъркваше в дъските на пода. — От какво е направена тая, от наковални?

— Наковалните са по-леки — изстена Шев през стиснатите си зъби, залитайки под тежестта й от едната към другата страна, като всеки път се блъскаше в лющещите се стени.

Изрита с пъшкане вратата на кабинета си — или по-точно на склада за метли, който наричаше кабинет. Напрегна всеки свой парещ мускул и повдигна жената нагоре, като удари отпуснатата й глава в рамката на вратата, докато се опитваше да я вкара вътре, после се спъна в един парцал и с отчаяно хриптене се тръсна върху леглото, затисната от тежкото тяло.

Шев нямаше нищо против да лежи в постелята под някоя червенокоса, но предпочиташе да е поне отчасти в съзнание. И още да мирише по-добре, поне докато се вмъква в леглото. Тази вонеше на кисела пот и гнилоч, че даже и на смърт.

— Ето докъде те доведе добротата ти — каза Северард, като се подхилкваше под нос. — Затисната под огромен товар проблеми.

— Сега ще се хилиш ли, или ще ми помогнеш, негоднико? — изръмжа Шев и провисналите пружини изстенаха, докато се опитваше да се измъкне изпод жената.

След това вдигна краката й върху леглото и петите щръкнаха навън. Леглото не беше голямо, но под тази жена изглеждаше като детско креватче. Опърпаното й палто се беше разтворило и лекьосаното кожено елече, което носеше под него, се беше издърпало нагоре.

В странстващата трупа, с която Шев беше прекарала една година като акробатка, имаше един силач, наричащ себе си Изумителния Заракуон, макар че истинското му име беше Рънкин. Събличаше се гол до кръста, мажеше се с масло и вдигаше всякакви тежести пред тълпата, макар че, щом слезеше от сцената и се избършеше с кърпата, никой не можеше да накара мързеливия дебелак да вдигне и напръстник. Коремът му представляваше навървени възли от мускули, сякаш под изопнатата си кожа беше направен от дърво, а не от месо.

Бледият корем на тази жена напомни на Шев за Изумителния Заракуон, но беше по-тесен, по-издължен и дори по-хлътнал. Виждаха се всичките малки жилки между ребрата й, които помръдваха при всяко леко дихание. Но вместо с масло, коремът й беше покрит със синьо-черни и лилави отоци, плюс една огромна червенееща се следа, оставена като че ли от нечия ужасно неприятелска дръжка на брадва.

Северард тихо подсвирна.

— Наистина яко са я ступали, а?

— Аха, така е.

Шев знаеше достатъчно добре какво е усещането и потрепери, докато смъкваше надолу елечето на жената, след което издърпа нагоре одеялото и я покри с него. Затъкна го покрай врата й, макар да се почувства като глупачка, докато го правеше; жената промърмори нещо, извърна се настрани и захърка, а сплъстената коса запърха над устата й.

— Приятни сънища — промърмори Шев, макар че самата тя никога не беше имала такива.

По принцип тук нямаше нужда от легло, но когато си прекарал няколко години, без да имаш сигурно място за спане, си склонен да си нагласяш постеля във всяко що-годе безопасно място, което успееш да намериш. Тя се отърси от спомените и подкара Северард към коридора.

— Най-добре отваряй. Не изкарваме чак толкова много, че да си позволим да губим клиенти.

— Наистина ли смяташ, че хората ще търсят хъск толкова рано сутринта? — попита Северард, докато се опитваше да избърше размазана по ръката му кръв от жената.

— Ако искаш да забравиш проблемите си, защо ще живееш с тях чак до обяд?

На дневна светлина стаята за пушене изглеждаше ужасно далеч от примамливата пещера на чудесата, която Шев си беше мечтала да направи, когато купи това място. Тя сложи ръце на хълбоците си, огледа се и отново въздъхна уморено. Работата беше там, че пушалнята приличаше повече на абсолютен кенеф. Дъските бяха нацепени, зацапани и прогнили, възглавниците бяха мазни като в баолска кухня, а един от евтините гоблени беше провиснал и разкриваше мухлясалата мазилка отдолу. Молитвените камбанки на рафта бяха единственото нещо, което прибавяше някаква класа, и Шев нежно удари по най-голямата, преди да отиде на пръсти до гоблена и да забоде провисналия му край обратно на мястото му, така че поне да скрие мухъла, макар носът й да усещаше твърде добре вездесъщата миризма на гнил лук.

Дори обигран лъжец като Шев нямаше да успее да убеди толкова лековерен глупак като Шев, че това не е кенеф. Но това си беше нейният кенеф. И тя имаше планове да го подобри. Винаги имаше някакви планове.

— Почисти ли лулите? — попита тя, когато Северард се върна, след като беше отворил вратата, и започна да дърпа пердетата настрани.

— На народа, който идва тук, не му пука дали лулите са чисти, шефе.

Шев се намръщи.

— На мен ми пука. Може пушалнята ни да не е най-голямата или най-удобната, може хъскът ни да не е най-добрият — тя погледна към пъпчивото лице на Северард и повдигна вежди — и онзи, който разпалва лулите, да не е от най-красивите, и в такъв случай кое ще е предимството ни пред конкуренцията?

— Че сме евтини?

— Не, не, не. — Тя се замисли. — Е, да. Но какво още?

Северард въздъхна.

— Отношението към клиентите?

— Динг! — каза Шев, чукна с пръст по най-голямата молитвена камбана и я накара да запее божествената си песен. — Затова почисти лулите, мързеливецо, и разпали малко въглища.

Северард изду бузите си, покрити с нещо като мъхеста брада, която трябваше да придава на момчето по-мъжествен вид, но всъщност го караше да изглежда още по-момчешки.

— Да, шефе.

След като той се скри отзад, Шев чу приближаващи се стъпки откъм входа и опря длани на тезгяха — или на отсеченото парче от дръвника на месаря, което беше спасила от купчината боклуци и беше излъскала гладко — и придоби професионален вид. Беше го изкопирала от продавача на килими Гусман, а той бе най-добрият проклет търговец, когото познаваше. Той умееше да изглежда така, сякаш килимът определено беше решение на всичките ти проблеми.

Професионалното изражение на лицето й изчезна в мига, когато Шев видя кой се е дотътрил в пушалнята й.

— Карколф — изпъшка тя.

Господи, Карколф беше проблем. Висок, рус, красив проблем. Сладко ухаещ и сладко усмихващ се проблем. Проблем с бърз ум и бързи пръсти. Нежен като дъжда и надежден като вятъра. Шев я изгледа от главата до петите. Очите не й оставиха голям избор.

— Я виж ти, денят ми изведнъж стана по-добър — промърмори тя.

— Моят също — рече Карколф и мина през завесата така, че дневната светлина вече сияеше през косите й. — Твърде много време мина, Шеведая.

Стаята започна да изглежда много по-добре, когато в нея се появи Карколф. На никой пазар в Уестпорт нямаше да се намери по-хубаво украшение от нея. Дрехите й не бяха впити, но прилепваха на правилните места, а и тя умееше така да полюшва бедра. Господи, тези бедра. Движеха се така, сякаш не бяха прикрепени към гръбнака, както при всички останали. Шев бе чувала, че някога Карколф е била танцьорка. Несъмнено денят, в който се бе отказала, беше истинска загуба за танците и голяма придобивка за мошеничеството.

— Да попушиш ли дойде? — попита Шев.

Карколф се усмихна.

— Предпочитам да ми е ясна главата. Как иначе ще се наслаждавам на живота?

— Предполагам, че зависи от това, дали животът ти е приятен, или не.

— Моят е — каза тя, докато се разхождаше важно из пушалнята, сякаш беше нейна, а Шев беше просто ценен гост. — Какво мислиш за Талинс?

— Никога не съм го харесвала — промърмори Шев.

— Намерих си работа там.

— Винаги съм го обожавала.

— Трябва ми партньор. — Рафтът с молитвените камбанки изобщо не беше нисък. И въпреки това Карколф се наведе, за да ги огледа добре. Като че ли съвсем невинно. Но Шев се съмняваше, че Карколф е направила през живота си дори едно невинно нещо. Особено да се наведе. — Трябва ми някой, на когото да вярвам. Някой, който да ми наглежда задника.

Гласът на Шев прозвуча дрезгаво:

— Ако това искаш, дошла си при правилното момиче, обаче… — И тя отмести поглед, защото разумът й започна да чука като нечакан посетител. — Не си дошла само заради това, нали? Мисля, че няма да попречи, ако партньорът ти може да се справя с ключалки и джобове.

Карколф се ухили, сякаш идеята току-що й беше хрумнала.

— Няма да попречи. Няма да е зле и да знае да си затваря устата. — Тя се понесе към Шев и я изгледа от горе надолу, тъй като беше поне с няколко инча по-висока. Както и повечето хора. — Разбира се, с изключение на онези случаи, когато ми се прииска устата й да бъде отворена…

— Не съм идиотка.

— Ако беше, нямаше да си ми от полза.

— Ако тръгна с теб, най-вероятно ще се озова изоставена в някоя алея само с дрехите на гърба си.

Карколф се наведе още по-близо, за да й прошепне нещо, и главата на Шев се изпълни с аромата й, който беше далеч по-привлекателен от гнилия лук или потната червенокоска.

— Мисля си за теб, лежаща в постелята. Съвсем без дрехи.

Шев изскърца като ръждясала панта. Но се насили да не сграбчи Карколф, както давещо се момиче сграбчва някакъв красив, красив дънер. Твърде дълго беше мислила с онова между краката си. Време беше да се замисли и с онова между ушите.

— Повече не се занимавам с такива работи. Трябва да се грижа за това място. И за Северард, предполагам…

— Все така се опитваш да направиш света по-добър, а?

— Не целия. Само онази част, която е наблизо.

— Шеведая, не трябва да превръщаш всеки заблуден в свой проблем.

— Не всеки заблуден. Само този. — Тя си спомни за огромната жена в постелята. — Само двама…

— Знаеш, че е влюбен в теб.

— Аз само му помогнах.

— Затова е влюбен в теб. Никой друг не му е помагал. — Карколф протегна ръка, нежно отмахна кичур коса от лицето на Шев и въздъхна. — Но това момче не чука на правилната врата, бедничкото.

Шев я улови за китката и отмести ръката й настрани. Това, че си дребен, не означава, че трябва да позволяваш на хората да се отнасят с неуважение към теб.

— Не е единственият. — Тя погледна Карколф в очите и продължи със спокоен, равен глас. — Харесва ми представлението ти. Бог ми е свидетел, че ми харесва, но най-добре престани. Ако ме искаш заради самата мен, вратата ми винаги ще е широко разтворена за теб, последвана от краката ми. Ако ме искаш, за да ме изцедиш като лимон и да захвърлиш празната ми обвивка край Талинс, е, без да се обиждаш, но ще откажа.

Карколф погледна намръщено към пода. Не беше толкова красива, колкото докато се усмихваше, но беше много по-искрена.

— Не съм сигурна, че без представлението ще ме харесаш.

— Защо просто не опитаме?

— Твърде много имам за губене — промърмори Карколф и освободи ръката си. Когато вдигна поглед, представлението продължи. — Какво пък. Ако размислиш… ще бъде твърде късно.

Хвърли й през рамо една усмивка, смъртоносна като острие, и излезе. Господи, каква походка имаше. Носеше се като сироп в топъл ден. Как я постигаше? Дали я тренираше пред огледалото? Най-вероятно по няколко часа всеки ден.

Вратата се затвори, магията се развали и Шев отново въздъхна уморено.

— Карколф ли беше това? — попита Северард.

— Да — промърмори замислено Шев, а частичка от онзи неземен аромат продължаваше да се сражава с миризмата на плесен в носа й.

— Не вярвам на тая кучка.

Шев изсумтя.

— Не, по дяволите.

— Откъде се познавате?

— Оттук-оттам.

Оттук-оттам около леглото на Шев, но никога в него.

— Вие двете ми се струвате доста близки — каза Северард.

— И наполовина не толкова, колкото ми се иска — промърмори тя. — Почисти ли лулите?

— Аха.

Шев отново чу, че вратата се отваря, и се обърна с усмивка, която излезе нещо средно между усмивката на продавача на килими и на нещастен влюбен. Може би Карколф се връщаше, решила, че й е нужна Шев заради самата Шев…

— О, боже — промърмори тя и лицето й посърна.

Обикновено й трябваше малко повече време, за да съжали за някое решение.

— Добро утро, Шеведая — каза Крендал.

Той беше проблем от далеч по-неприятен тип. Дребно нищожество с миша физиономия, слабички рамене и слаб в главата, с розови очички и сополив нос, но пък беше син на Хоралд Пръста и това го правеше доста важна личност в тоя град. Дребно нищожество с миша физиономия, притежаващо власт, която не беше спечелило само, и това го правеше обидчиво-жесток, раздразнително-злобен и завистлив към всичко, което другите притежаваха, а той не. А всички притежаваха по нещо, което на него му липсваше, дори това да беше талант, красива външност или капчица самоуважение.

Шев залепи отново професионалната усмивка на лицето си, макар че трудно можеше да си представи някого, когото да иска по-малко да види в заведението си.

— Добро утро, Крендал. Добро утро, Мейсън.

Мейсън изникна веднага след шефа си. Или по-точно след сина на шефа. Отдавна беше едно от момчетата на Хоралд — нашарено с белези лице, клепнали уши и нос, който беше чупен толкова много пъти, че беше станал безформен като ряпа. Беше от онези сурови негодници, които можеше да се видят навсякъде из Уестпорт, град, изобилстващ от сурови негодници. Той погледна към Шев, все още приведен заради високия си ръст и ниския таван, и устните му потрепнаха извинително. Сякаш искаше да й каже: Извинявай, ама не съм виновен аз. Всичко е заради тоя глупак.

Въпросният глупак зяпаше молитвените камбанки на Шев, без да се навежда и с презрително изкривени устни.

— Какво е това? Камбани?

— Молитвени камбани — каза Шев. — От Тонд.

Опита се да говори спокойно, докато в пушалнята след Мейсън влязоха още трима мъже, които се опитваха да изглеждат опасни, но установиха, че стаята е твърде тясна за каквото и да било, освен да се чувстват неудобно. Единият имаше обсипано с белези от стари пъпки лице и изпъкнали очи, другият носеше кожено палто, което му беше твърде голямо — той се оплете в завесата и едва не я съдра. Последният беше пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете с вид, който говореше, че там има ножове. Със сигурност имаше.

Шев се съмняваше, че в заведението й някога бе имало толкова много народ. За съжаление, тия нямаха намерение да плащат. Тя погледна към Северард, видя го да пристъпва нервно и да си облизва устните и протегна ръка, за да му каже: спокойно, спокойно. Макар че трябваше да признае, че самата тя не се чувстваше спокойна.

— Не съм си и помислял, че ще те интересуват молитвите — смръщи нос Крендал, без да отмества поглед от камбанките.

— Не ме интересуват — отвърна Шев. — Просто ми харесват камбанките. Придават някаква духовност на мястото. Искате ли да попушите?

— Не, а и да исках, нямаше да дойда в кенеф като този.

Настъпи мълчание и сипаничавият се наведе към нея.

— Той каза, че това е кенеф!

— Чух го — рече Шев. — В такава малка стая звуците отекват добре. Знам отлично, че е кенеф. Имам планове да го подобря.

Крендал се усмихна.

— Ти винаги имаш планове, Шев. И те никога не водят до нищо.

Което си беше истина, и най-вече заради негодници като него.

— Може пък късметът ми да се обърне — каза тя. — Какво искаш?

— Нещо, което трябва да бъде откраднато. Иначе защо да идвам при крадла?

— Вече не съм крадла.

— Разбира се, че си. Ти си просто крадла, която се преструва, че управлява тоя кенеф, който нарича пушалня. Освен това си ми длъжница.

— За какво?

Лицето на Крендал се изкриви в злобна усмивка.

— За всеки ден, в който краката ти не са счупени.

Шев преглътна. Някак си беше успял да стане още по-гадно копеле.

Мейсън промърмори тихо и успокояващо с дълбокия си глас:

— Чиста загуба си е това. Уестпорт изгуби адски добра крадла и спечели най-обикновена продавачка на хъск. На колко си години? Деветнайсет?

— Двайсет и една. — Макар че се чувстваше като стогодишна. — Благословена съм със сиянието на младостта.

— И все пак си още твърде млада, за да се оттеглиш.

— Горе-долу в правилната възраст съм — отвърна Шев. — Все още съм жива.

— Това може да се промени — каза Крендал и пристъпи към нея.

Също толкова близко, колкото бе стояла Карколф, и далеч не толкова приятно.

— Отстъпи от дамата — каза Северард, издул дръзко устни.

Крендал изсумтя.

— Дама? Момче, ти сериозно ли?

Шев видя, че Северард държи зад гърба си тоягата й. Здраво парче дърво, тежко точно колкото трябва, за да цапардоса някого по главата. Но само това й трябваше, да започне да размахва тоягата срещу Крендал. Когато Мейсън приключи с него, дървото щеше да му стърчи от задника.

— Защо не излезеш през задната врата и не пометеш двора? — попита тя.

Северард я погледна, стиснал зъби в готовност, глупакът. Боже, май наистина е влюбен в нея.

— Не искам…

— Излизай отзад. Аз ще се оправя.

Той преглътна, погледна още веднъж към здравеняците и се измъкна навън.

Шев подсвирна рязко и отново привлече всички погледи към себе си. Знаеше отлично какво означава да нямаш избор.

— Това нещо, което искаш. Ако го открадна, ще бъде ли за последно?

Крендал сви рамене.

— Може би. А може би не. Зависи от това, дали няма да ми се прииска нещо друго, нали?

— Искаш да кажеш дали на татко ти няма да му се прииска.

Окото на Крендал потрепна. Не му харесваше, когато му напомняха, че всъщност е просто един никаквец в голямата сянка на баща си. Но Шев винаги казваше не онова, което трябваше. Или казваше каквото трябва, но в неподходящия момент. Или казваше каквото трябва в подходящия момент, но на неподходящия човек.

— Ще правиш каквото ти е наредено, близлива кучко — изплю той в лицето й, — или ще изгоря до основи тоя кенеф, заедно с теб. И с шибаните ти молитвени камбани!

Мейсън въздъхна отвратено и изду белязаните си бузи, сякаш искаше да каже: Той е дребно нищожество с миша физиономия, но какво мога да направя?

Шев впери поглед в Крендал. По дяволите, колко й се искаше да го цапардоса по лицето. Искаше го с цялото си същество. През целия й живот я бяха подритвали негодници като него, почти си заслужаваше поне веднъж да отвърне. Но знаеше, че може единствено да се усмихва. Ако наранеше Крендал, Мейсън щеше да й го върне десетократно. Нямаше да му хареса, но щеше да го направи. Изкарваше си хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Не беше ли с всички така?

Шев преглътна. Опита се да представи гнева си като страх. Най-кофти картите винаги попадаха в такива като нея.

— Като че ли нямам друг избор.

Крендал се усмихна и я облъхна с противния си дъх.

— Че кой има?

 

 

Никога не си мисли за земята, това е номерът.

Шев беше яхнала хлъзгавото било на покрива и бавно се придвижваше напред, а когато начупените цигли се забиваха в слабините й, си мислеше колко по-добре щеше да е, ако беше яхнала Карколф. Долу, на оживената улица, някакви пияни идиоти се превиваха от смях над някаква шега, някой друг плещеше нещо на сулджукски, от който Шев хващаше горе-долу една дума от трийсет. Но празната алея отляво като че ли беше празна.

Тя продължи да се придвижва, приведена ниско, просто сянка в тъмнината, допълзя до комина и прехвърли примката на въжето си през него. Изглеждаше доста здраво, но за всеки случай го подръпна силно, за да провери. Варини обичаше да казва, че Шев тежи две трети от нищо, но въпреки това веднъж едва не беше съборила комина и щеше да се изтърси на улицата заедно с един тон зидария на главата, ако не беше удачно разположеният перваз на един прозорец.

Внимателно, внимателно, това е номерът, но и едно добро количество късмет няма да попречи. Сърцето й вече биеше ускорено и тя си пое дълбоко дъх, в опит да го успокои. Съвсем беше изгубила форма. Всички знаеха, че е най-добрият крадец в Уестпорт, затова нямаше да й позволят да се откаже. Затова тя самата нямаше да си позволи да се откаже. Това бяха нейната благословия и нейното проклятие.

— Най-добрият крадец в Уестпорт — промърмори Шев под носа си, плъзна се по въжето до ръба на стряхата и надникна.

Видя двамата пазачи до вратата — шлемовете им блестяха под светлината на лампата.

Точно навреме чу и гласовете на проститутките, пискливи и ядосани. Видя как пазачите обръщат глави. Раздадоха се нови крясъци и тя зърна за миг биещите се жени, преди да се търкулнат в канавката. Пазачите се отдалечиха по алеята, за да погледат, и Шев се усмихна. За две сребърни монети тези момичета бяха направили адски добро шоу.

Сграбчи момента, това е номерът.

За миг тя скочи от покрива, спусна се по въжето и влезе през прозореца. Няколко медни монети бяха достатъчни, за да не залости чистачката кепенците. Щом се озова от другата им страна, Шев ги затвори с мандалото. Някой слизаше по стъпалата — чуваха се бавни, тихи стъпки, — но Шев не рискува. Протегна ръка към свещта, угаси пламъка с облечените си в ръкавица пръсти и потопи коридора в удобна тъмнина.

Въжето продължаваше да виси, но с това вече нищо не можеше да се направи. Шев не можеше да си позволи партньор, който да го изтегли нагоре. Оставаше й само да се надява, че когато го забележат, тя отдавна вече ще е далеч.

Влез и излез бързо, това е номерът.

Виковете на проститутките все още се чуваха от улицата — сигурно бяха привлекли цяла тълпа и народът вече залагаше кой ще победи. Има нещо в биещите се жени, от което мъжете не могат да откъснат поглед. Особено ако въпросните жени са полуголи. Шев пъхна палец под яката си и леко я дръпна, за да влезе въздух, потискайки първичния инстинкт да отиде и също да види какво става, след което тръгна тихо по коридора към третия етаж, като междувременно вадеше шперцовете си.

Ключалката беше адски добра. Повечето крадци дори нямаше да си направят труда да се захващат с нея. Щяха да продължат към нещо по-лесно. Но Шев не беше като повечето крадци. Тя затвори очи, докосна с върха на езика горната си устна, плъзна шперцовете си вътре и започна да работи по ключалката. Трябваха й само няколко секунди, за да напипа вътрешностите й и да завърти механизма в нужната посока. Той поддаде с леко изщракване, Шев прибра езика и шперцовете си, завъртя бравата — макар че, честно казано, бравите далеч не бяха толкова интересни, колкото ключалките — отвори лекичко вратата, шмугна се вътре точно когато чу потропването на ботушите по стълбите, и установи, че се усмихва в тъмното.

Не искаше да го признава, най-малкото пред себе си, но боже, колко й липсваше това. Страхът. Възбудата. Рискът. Вълнението от това, да вземе нещо, което не е нейно. Вълнението да усеща колко адски добра е в това, което прави.

— Най-добрата крадла в Уестпорт, по дяволите — произнесе само с устни тя и се насочи към масата.

Чантата се намираше точно където Крендал беше казал, че ще бъде, и Шев преметна ремъка й през рамо в блажената кадифена тишина. Всичко вървеше точно по план.

Шев се обърна към вратата и под тока й изскърца дъска.

В постелята рязко се надигна жена. Жена в бледа нощница, която впери поглед право в нея.

Предполагаше се, че тук няма да има никой.

Шев вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Не е каквото изглежда…

Жената издаде най-пронизителния от всички писъци, които Шев беше чувала през живота си.

Умът, предпазливостта и плановете могат да докарат крадеца само дотук. Но късметът е коварна гад и невинаги съдейства, така че смелостта трябва да те изтика до края на пътя. Шев се втурна към прозореца, вдигна крак и мощно изрита кепенците, изкърти мандалото и ги разтвори широко, докато жената дишаше тежко.

Квадрат от нощно небе. Вторият етаж на сградите от другата страна на улицата. През отсрещния прозорец се виждаше мъж, който беше обхванал главата си с ръце. Сети се колко нависоко се намира и се насили да спре. Никога не си мисли за земята. Жената нададе поредния оглушителен писък. Шев чу как вратата се отваря с трясък, чуха се виковете на пазачите. Тя скочи през прозореца.

Дрехите й започнаха да се подмятат на вятъра, а вътрешностите й се преобърнаха, когато полетя надолу. Беше същото като високия скок, който изпълняваше, докато пътуваше с трупата — ръцете се протягаха, за да уловят ръцете на Варини. Успокояващото плясване на дланите й върху неговите и облачето талк, преди да я издърпа на безопасно място. Всеки път. Всеки път, с изключение на онзи, последния, когато беше пил твърде много, и тогава я хвана земята.

Тя се отпусна. Тръгнеш ли да падаш, няма смисъл да се съпротивляваш. Иска ти се да махаш с ръце и да се бориш, обаче въздухът няма да ти помогне. Никой няма да ти помогне. От опит бе научила, че никой никога не помага.

Стовари се с оглушителен трясък право в каруцата с кожи, за която бе платила на Дженс да спре под прозореца. Той изглеждаше доста изненадан, когато я видя как изпълзя от товара му, повлякла след себе си торбата. Шев се втурна през улицата, провирайки се между хората, и се шмугна в тъмнината между пивницата и конюшнята, а виковете заглъхнаха зад гърба й.

Тя залитна към стената, притиснала ръка отстрани; ръмжеше при всяко вдишване и се опитваше да не закрещи. Беше си ударила ребрата в ръба на каруцата и съдейки по световъртежа и адската болка, беше счупено поне едно от тях, ако не и повече.

— Ох, мамка му — процеди Шев през стиснатите си зъби.

Погледна назад към сградата — Дженс извика на мулето си и каруцата потегли, един пазач се беше навел през отворения прозорец и като обезумял сочеше към нея. Видя как някой се измъкна през страничната врата и внимателно я затваря. Някой висок и слаб, с черна шапка, изпод която се подаваше кичур руса коса, и преметната през рамо торба. Някой с дяволска походка, който с полюшващи се бедра тихо се потопи в сенките.

Пазачът изкрещя нещо; Шев се обърна, продължи със залитане още малко по алеята, провря се през тесния процеп в стената и се отдалечи.

Сега си спомни защо беше решила да се откаже и вместо това да се захване с пушалнята.

Повечето крадци не изтрайват дълго. Дори най-добрите.

 

 

— Ранена си — каза Северард.

Шев наистина беше ранена, но се беше научила да скрива болката си. От собствен опит знаеше, че хората са като акули, кръвта във водата само раздразва апетита им. Затова поклати глава, опита се да се усмихне и да изглежда така, сякаш не е ранена, въпреки изкривеното си, изпотено лице и притиснатата към ребрата ръка.

— Няма нищо. Имаме ли клиенти?

— Само Берик.

Той кимна с глава към стария хъскоман, проснат върху мазните възглавници със затворени очи и отворена уста, а край него се въргаляше празната лула.

— Кога се напуши?

— Преди около два часа.

Шев притисна по-силно ръка към ребрата си, коленичи до него и го докосна нежно по бузата.

— Берик? Най-добре веднага се събуждай.

Клепачите му потрепнаха и се повдигнаха, той видя Шев и покритото му с бръчки лице внезапно се изкриви.

— Тя е мъртва — прошепна Берик. — Не го забравяй. Мъртва е.

Затвори отново очи и по бледите му бузи потекоха сълзи.

— Знам — рече Шев. — Знам и съжалявам. Обикновено ти позволявам да оставаш колкото ти е нужно и хич не ми се иска да го правя, но трябва да ставаш, Берик. Може да имаме неприятности. По-късно се върни пак. Ще го изпратиш ли до вкъщи, Северард?

— Трябва да остана тук, да ти пазя гърба…

По-скоро щеше да направи някоя глупост и щяха да убият и двамата.

— Откакто се помня, сама си пазя гърба. Върви си нахрани птиците.

— Вече ги нахраних.

— Тогава ги нахрани пак. Само ми обещай, че няма да се връщаш, докато Крендал не дойде и не си иде.

Северард мрачно размърда пъпчивата си брадичка. Мамка му, момчето наистина беше влюбено в нея.

— Обещавам.

И той подхвана Берик под мишницата и му помогна да излезе със залитане през вратата.

Две тревоги по-малко, но тепърва трябваше да се справя с голямата. Шев се огледа, чудейки се как да се подготви за посещението на Крендал. Маршрути за бягство, скрити оръжия, резервни планове, в случай че нещо се обърка.

Въглищата, с които разпалваха лулите, тлееха в поставената на стойка тенекиена купа. Шев взе каната с намерението да ги угаси, но после се сети, че ако се наложи, може да ги хвърли в нечие лице, и само премести стойката по-близо до стената, за да ги стига по-лесно. Когато я остави на земята, въглените се разклатиха и запукаха.

— Добър вечер, Шев.

Тя се обърна рязко и се опита да не трепне, когато я прониза остра болка. За толкова грамаден мъж Мейсън определено можеше да пристъпва много тихо, когато се налагаше.

После влезе Крендал, който изглеждаше по-кисел от обичайното. След него влязоха още двама главорези. Голямото палто, облечен в голямото си кожено палто, и Ръце в джобовете, с пъхнати в джобовете ръце.

Вратата към двора изскърца и се отвори; през нея се провря Сипаничавия и я затвори с рамо. Край с пътя за бягство. Шев преглътна. Просто говори колкото се може по-малко, не прави нищо, което би ги раздразнило, и ги разкарай колкото се може по-бързо. Това е номерът.

— Черното ти отива — каза Мейсън, след като я огледа от главата до петите.

— Затова го нося — отвърна тя в опит да прозвучи спокойно, но се получи просто нервно. — А и заради кражбата.

— Взе ли го? — тросна й се Крендал.

Шев измъкна чантата изпод тезгяха и му я подхвърли.

— Добро момиче — каза той, след като я улови. — Отваря ли я?

— Не ми влиза в работата.

Крендал отвори чантата. Порови в нея. После я погледна с изражение, много различно от физиономията на доволен клиент, която се бе надявала да види.

— Какво е това, мамка му, майтап ли?

— Защо?

— Няма го вътре.

— Какво няма?

— Онова, което трябваше да е там!

Крендал разтърси чантата пред нея и хората му се намръщиха още повече.

Шев отново преглътна и стомахът й се сви така, сякаш бе застанала на ръба на пропаст, и усещаше как земята се тресе под краката й.

— Не ми каза, че вътре трябва да има нещо. Както не ми и каза, че там ще има и някаква шампионка по пищене. Каза ми да взема чантата и аз я взех!

Крендал хвърли празната чанта на пода.

— Мисля си, че си го продала на някого, нали така?

— Какво? Дори не знам какво е то! И ако съм те прекарала, едва ли щях да стоя тук и да те чакам с усмивка, нали?

— За глупак ме вземаш, нали? Да не мислиш, че не видях как Карколф си тръгва от тук?

— Карколф? Тя дойде просто защото е получила работа… в Талинс…

Гласът й заглъхна и я обзе същото чувство, което бе изпитала, когато ръцете й се бяха изплъзнали от ръцете на Варини и бе видяла как земята се приближава към нея. Хората на Крендал се размърдаха, Сипаничавия измъкна един нож с назъбено острие, а Мейсън се намръщи повече от обичайното и бавно поклати глава.

О, господи. Карколф най-после я беше прекарала. Но не в хубавия смисъл. Съвсем не в хубавия смисъл.

Шев разпери ръце в успокояващ жест, като същевременно се опитваше да измисли нещо.

— Виж какво! Ти ми каза да взема чантата и аз я взех.

Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си. Знаеше, че няма смисъл да се моли, но не можеше да се спре. Видя бавно приближаващите се главорези и вече знаеше, че й остава само един въпрос: колко лошо ще я пребият. Крендал пристъпи към нея с изкривено лице.

— Виж! — изкрещя тя и той я удари отстрани.

Това далеч не беше най-силният удар, който бе отнасяла, но за лош късмет юмрукът му попадна точно на мястото, където се бе ударила в каруцата; преряза я остра болка, тя се преви надве и повърна право върху панталоните му.

— О, това е краят, шибана малка кучко! Хванете я.

Онзи със сипаничавото лице я улови за лявата ръка, а другият със смотаното палто за дясната, притисна ръка към гърлото й и я прикова към стената. И двамата се усмихваха така, сякаш отдавна не се бяха забавлявали толкова. На Шев сигурно щеше да й е по-забавно, ако Сипаничавия не размахваше ножа си пред лицето й, в устата й не пареше от повърнатото и половината й тяло не гореше в болка. Тя събра очи, съсредоточена върху лъскавото острие.

Крендал щракна с пръсти към Мейсън.

— Дай ми брадвата си.

Мейсън изду бузи.

— По-вероятно е онази кучка Карколф да стои зад всичко това. Шеведая не е можела да направи нищо. Ако я убием, тя няма да може да ни помогне да намерим онова, което търсим, а?

— Тук вече не става дума за работата — каза Крендал, дребното нищожество с миша физиономия, — а за преподаване на урок.

— Какъв урок ще преподаваш? И на кого?

— Просто ми дай шибаната брадва!

На Мейсън това не му хареса, но той си изкарваше хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Едва ли щеше да престъпи някакви граници. Изражението му говореше: ужасно съжалявам, но въпреки това той измъкна брадвичката, плесна полираната й дръжка в дланта на Крендал и се извърна отвратено настрани.

Шев се гърчеше като червей, срязан надве, но едва успяваше да диша заради болката в ребрата, а двете копелета я държаха здраво. Крендал се наведе към нея, сграбчи ризата й в юмрука си и я завъртя.

— Бих могъл да кажа, че ми беше приятно да се познаваме, ама хич не беше.

— Този път се опитай да не ме опръскаш, шефе — каза Сипаничавия и затвори изпъкналото око, което беше по-близко до нея, за да не попаднат в него части от мозъка й.

Шев глупаво изхлипа и стисна здраво очи, когато Крендал вдигна брадвата.

Значи, това беше то? Това беше животът й? Беше се оказал доста кофти, като се замислиш. Няколко хубави момента със сравнително прилични хора. Няколко малки добрини. Няколко малки победи, постигнати със зъби и нокти, сред всичките поражения. Винаги бе смятала, че хубавото тепърва предстои. Хубавото, което щеше да й се случи. Хубавото, което щеше да даде на другите. А се оказваше, че това бе всичко.

— Отдавна не бях виждала молитвени камбани.

Шев отново отвори очи. Червенокосата жена, която беше завлякла в леглото си тази сутрин и за която съвсем беше забравила, стоеше в целия си внушителен ръст в пушалнята на Шев, облечена в разпраното си кожено елече, и гледаше към камбанките на рафта.

— Тази тук е много хубава. — И тя погали бронзовата с покритите си със струпеи пръсти. — Втората династия.

— Каква е тая шегаджийка? — изръмжа Крендал, докато претегляше брадвата в ръка.

Очите й се плъзнаха мързеливо към него. По-точно едното око, което Шев можеше да види — над другото висеше рошава червена коса. Едрото лице беше обсипано със синини, носът беше разрязан, оттекъл и покрит със засъхнала кръв, устните разбити и подпухнали. Но в това кървясало око се забелязваше нещо, когато плъзна поглед по Крендал и главорезите му, спря се за миг върху Мейсън и после се отмести. Леко презрение. Сякаш с този единствен поглед ги беше преценила и изобщо не се беше обезпокоила.

— Аз съм Джавра — каза жената, която Шев беше намерила в безсъзнание на прага си. Имаше някакъв странен акцент. Някъде от север може би. — Лъвицата от Хоскоп, и съвсем не съм шегаджийка. Всъщност често са ми казвали, че нямам никакво чувство за хумор. Кой ме сложи в леглото?

Залепена за стената от тримата мъже, Шев можа само да вдигне един пръст.

Джавра кимна.

— Няма да забравя тази добрина. У теб ли е мечът ми?

— Меч? — успя да изграчи Шев, след като натискът върху гърлото й леко отслабна, когато собственикът на ръката се обръщаше, за да се ухили подигравателно на новодошлата.

Джавра изсъска през зъби.

— Ще е много опасно, ако попадне в погрешните ръце. Изкован е от метала на паднала звезда.

— Тая е луда — каза Крендал.

— Пълно куку — изгрухтя Ръце в джобовете.

— Лъвицата от Хоскоп — рече Голямото палто и тихо се изкиска.

— Ще трябва да си го открадна обратно — продължаваше да разсъждава тя на глас. — Някой от вас да познава приличен крадец?

Възцари се мълчание, след което Шев отново вдигна пръст.

— Аха! — Джавра повдигна покритата си със засъхнала кръв вежда. — Казано е, че Богинята поставя нужните хора на пътя на всеки от нас. — Тя се намръщи, сякаш едва сега оцени ситуацията. — Тези хора притесняват ли те?

— Малко — прошепна Шев, мръщейки се от тъпата болка, която се беше разпростряла чак до върховете на пръстите й.

— Винаги е по-добре първо да се провери. Никога не се знае какво им харесва на хората. — Джавра бавно разкърши голите си рамене. Те също напомняха на Шев за Изумителния Заракуон, силни като дърво и разделени на стотици малки потреперващи снопчета от мускули. — Ще ви помоля само веднъж да пуснете тъмнокосото момиче на земята и да си тръгнете.

Крендал изсумтя.

— И ако не го направим?

Окото леко се присви.

— Тогава още дълго време, след като сме отишли при Богинята, правнуците на правнуците на онези, които са били свидетели, ще разказват страховити истории за това, как съм ви изпотрошила.

Ръце в джобовете натика ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

— Нямаш оръжие — изръмжа той.

Но Джавра само се усмихна.

— Приятелю мой, аз съм оръжието.

Крендал кимна с глава към нея.

— Отървете ме от тая кучка.

Сипаничавия и Голямото палто пуснаха Шев, което си беше същинска благодат, но се насочиха към Джавра, което май не изглеждаше добре. Голямото палто измъкна една палка от палтото си, което си беше чисто разочарование, защото там имаше място за цял двуръчен меч. Сипаничавия завъртя около пръстите си назъбения нож и оплези език, който беше дори по-грозен и от острието.

Джавра просто си стоеше там, опряла ръце на хълбоците си.

— Какво? Писмена покана ли чакате?

Сипаничавия се хвърли към нея, но ножът му не улучи нищо. Тя отскочи с такава бързина, че дори Шев не успя да я проследи, бялата й ръка се стрелна и нанесе кос удар по врата му със звук, който напомняше сеченето на месо със сатър. Той рухна на земята, сякаш изобщо нямаше кости, от устата му започнаха да излизат пяна и гъргорещи звуци, а ножът му излетя от ръката и се преметна няколко пъти по пода като изхвърлена на сушата риба.

Голямото палто я удари странично с палката. Ако беше ударил по някой стълб, щеше да се чуе същият звук. Джавра дори не потрепна. Мускулите на ръката й изпъкнаха, когато заби юмрук в корема му, и той със задъхано изхриптяване се преви надве. Джавра сграбчи косата му в големия си десен юмрук, блъсна главата му в тезгяха на Шев и кръвта му опръска евтините завеси.

— Мамка му — изпъшка Крендал и ръката, с която държеше Шев, започна да омеква.

Джавра погледна към мъжа с пъхнатите дълбоко в джобовете ръце, който стоеше със зяпнала уста.

— Не се стеснявай — каза тя. — Ако имах пишка, и аз щях непрекъснато да си играя с нея.

Той рязко извади ръцете си и метна ножа. Шев зърна блясъка на метала и чу свистенето на острието.

Джавра го улови. Не беше някакво зрелищно представление, каквото правеха жонгльорите в пътуващата трупа. Просто го хвана във въздуха с лекотата, с която човек улавя хвърлена от самия него монета.

— Благодаря — рече тя.

Метна го обратно и ножът се заби с глух звук в бедрото на мъжа. Той нададе вой, запръска слюнки и със залитане се изниза през вратата на улицата.

Мейсън също извади ножа си — чудовищно нещо, което без угризения можеше да се нарече меч. Джавра отново постави ръце на хълбоците си.

— Сигурен ли си, че искаш точно това?

— Не мога да кажа, че искам — отвърна Мейсън и зае бойна поза. — Но не може да стане по друг начин.

— Знам. — Джавра отново разкърши рамене и вдигна големите си празни ръце. — Но винаги си струва да попиташ.

Той скочи към нея, ножът се превърна в размазано петно и тя отскочи от пътя му. Мейсън замахна към нея и тя отново се изплъзна, докато той тежко залитна към вратата, като откъсна завесата от кукичките й. Хвърли се отново към Джавра, за да нанесе удар, но уцели една от възглавниците и във въздуха се разхвърчаха пера. Ритникът му улучи тезгяха и навсякъде се разлетяха трески, а при поредното му замахване ножът разпра едно от пердетата.

Мейсън изрева като ранен бик и отново се хвърли срещу нея. Ножът му проблесна и Джавра сграбчи китката му; на ръката й изпъкна голяма вена, а върхът на ножа потрепваше само на един пръст от челото й.

— Пипнах те!

Мейсън изстреля плюнка през стиснатите си зъби, хвана Джавра за дебелия врат, принуди я да отстъпи крачка назад…

Тя грабна голямата молитвена камбанка от рафта и го халоса с нея по главата. Разнесе се толкова силен звън, че зъбите в устата на Шев издрънчаха. Джавра го удари отново и се освободи от хватката му. Той застена и падна на колене, по лицето му се стичаше кръв. Джавра вдигна ръката си високо и го удари по гърба, камбаната се откъсна от дръжката си и се изтърколи в ъгъла, ехото от звъна постепенно заглъхваше.

Джавра погледна към Крендал; лицето й беше опръскано с кръвта на Мейсън.

— Чу ли това? — Тя повдигна червените си вежди. — Време ти е да се помолиш.

— Ох, мамка му — изграчи Крендал. Брадвичката издрънча върху дъските на пода и той вдигна високо ръцете си с разперени длани. — Виж сега — рече със заекване той, — аз съм синът на Хоралд. Хоралд Пръста!

Джавра сви рамене и прескочи през тялото на Мейсън.

— Отскоро съм в града. Това име не ми говори нищо.

— Баща ми тук е главният! Той дава заповедите!

Джавра се ухили, докато прекрачваше трупа на Голямото палто.

— На мен не ми заповядва.

— Той ще ти плати! Повече пари, отколкото можеш да преброиш!

Джавра изрита настрани падналия нож на Сипаничавия.

— Не ги искам. Имам простички вкусове.

Колкото повече Крендал отстъпваше от нея, толкова по-писклив ставаше гласът му.

— Ако ми навредиш, той ще те погне!

Джавра отново сви рамене и направи поредната крачка.

— Да се надяваме. Това ще е последната му грешка.

— Просто… моля те! — Крендал се сви. — Моля те! Умолявам те!

— Всъщност не трябва да се молиш на мен — каза Джавра и кимна над рамото му.

Шев подсвирна и Крендал се обърна, изненадан. Изглеждаше още по-изненадан, когато тя заби с трясък брадвата на Мейсън в челото му.

— Бвургх — каза той, изплези език и падна по гръб.

Омекналата му ръка закачи стойката, събори я и тенекиената купа полетя, пръскайки горещи въглища по стената.

— Мамка му — каза Шев, когато пламъците плъзнаха по тънкия плат на пердетата.

Тя грабна каната с вода, но жалкото й съдържание не промени нищо. Огънят вече се беше прехвърлил върху съседното перде, разхвърчаха се големи парцали пепел.

— Най-добре да опразним терена — каза Джавра, хвана Шев под мишница в хватка, на която беше невъзможно да се възпротивиш, и бързо закрачи към вратата, оставяйки четиримата мъртви мъже да се въргалят на пода в горящата стая.

Онзи с ръцете в джобовете се беше облегнал на стената на улицата и беше хванал дръжката на собствения си нож, който стърчеше от бедрото му.

— Чакай… — избъбри той, когато Джавра го сграбчи за яката и с едно движение на китката го запрати към другата страна на улицата, където той разби главата си в стената.

Северард се приближи тичешком, без да сваля поглед от сградата — огнените езици вече облизваха рамката на вратата. Джавра го хвана и го отведе настрани.

— Нищо не може да се направи вече. Лош избор на декорации за помещение с открит огън.

И сякаш за да подкрепи тази мисъл, прозорецът се пръсна, огънят блъвна на улицата и Северард приклекна, прикривайки главата си с ръце.

— Какво се случи, по дяволите? — простена той.

— Нещата тръгнаха на зле — прошепна Шев, като притискаше ръка към ребрата си. — Нещата тръгнаха на зле.

— Ти на това зле ли му викаш? — Джавра отметна мръсната червена коса от насиненото си лице и погледна ухилено към разбитите надежди на Шев, сякаш й изглеждаха като добре свършена работа. — Аз бих казала, че можеше да е много по-зле!

— Как? — сопна й се Шев. — Как би могло да е по-зле?

— Можехме и двете да сме мъртви. — Джавра се изсмя рязко. — Ако се измъкнеш жив, това вече е победа.

— Ето какво става — рече Северард и очите му засияха от отразения огън, когато сградата се разгоря още по-силно. — Ето какво става, когато правиш добри дела.

— Хей, стига се оплаква, момче. В края на краищата добрините пораждат добрини. Наградата ни се съхранява временно от Богинята! Между другото, аз съм Джавра. — И тя го плесна здраво по рамото, като едва не го събори. — Случайно да имаш по-голям брат? Битките винаги ме възбуждат.

— Какво?

— Или може би братя?

Шев се хвана за главата. Имаше чувството, че ще се пръсне.

— Аз убих Крендал — прошепна тя. — Убих го, по дяволите. Сега ще тръгнат след мен! И няма да се спрат!

— Пффф! — Джавра обхвана раменете на Шев с огромната си мускулеста ръка, покрита със синини. Странно успокояваща и задушаваща едновременно. — Трябваше да видиш копелетата, които бяха тръгнали след мен. Така, а сега относно открадването на меча ми…

Идиотска задача

Източно от Крина, есента на 574 г.

Гушата гризеше кожичките около ноктите си, както обикновено. Заболя го, както обикновено. Зарече се, че вече наистина трябва да престане да го прави. Както обикновено.

— Защо така — промърмори той под носа си с известна горчивина, — защо все на мен се падат идиотските задачи?

Селцето се беше сгушило между двата ръкава на реката, групичка от загнили тръстикови покриви, разчорлени като косата на някой идиот, скрити от ограда в човешки ръст, направена от грубо изсечени трупи. Кръглите плетени колиби и трите големи постройки бяха потънали в мръсотия, краищата на дървените колони на най-голямата бяха грубо издялани във формата на глави, драконови или вълчи, или нещо друго, което би трябвало да изплаши човек, но само накара Гушата да изпита носталгия по кадърния дърводелски занаят. От комините едва цъцреше мазен дим. Почти голите дървета все още ръсеха кафяви листа. Смрадливото мочурище в далечината проблясваше под рехавата дневна светлина, сякаш хиляди огледала се бяха ширнали чак до хоризонта. Само че без капчица романтика.

Прекрасна спря да чеше дългия белег върху ниско остриганата си глава за малко, колкото да вземе участие в разговора.

— На мен ми изглежда като абсолютен кенеф.

— Намираме се далеч на изток от Крина, нали? — Гушата откъсна със зъби една кожичка, изплю я и се намръщи на малката розовееща раничка до нокътя му, която нямаше право да боли толкова. — На стотици мили наоколо във всяка посока има само кенефи. Робин, сигурен ли си, че това е мястото?

— Сигурен съм. Тя даде изключително недвусмислени указания.

Гушата се намръщи. Не можеше да разбере дали изпитва толкова силна неприязън към Робин, защото той им осигуряваше работа, и то обикновено смахната, или изпитваше толкова силна неприязън към Робин, защото мъжът беше абсолютен задник с лице на невестулка. Може би по малко и от двете.

— Казва се недвусмислени, тъпанар.

— Разбра ме, нали? Село между ръкавите на реката, каза тя, на юг от блатата, три сгради, най-голямата с колони, изсечени като лисичи глави.

— Ахааа! — Гушата щракна с пръсти. — Значи, лисици е трябвало да бъдат.

— Тия хорица са от Лисичия клан.

— Нима?

— Така каза тя.

— А онова нещо, което трябва да й занесем. Какво точно е то?

— Ами едно нещо — рече Робин.

— Това вече го знаем.

— Горе-долу… толкова дълго, мисля. Не ми каза точно.

— Двусмислено е говорила, значи? — попита Прекрасна и се ухили, разкривайки всичките си зъби.

— Каза, че излъчвало някаква светлина.

— Светлина? — попита Гушата. — Каква? Като някоя шибана вълшебна свещ?

Робин само сви рамене, което изобщо не вършеше работа.

— Не знам. Каза, че щом го видиш, ще го познаеш.

— Ах, чудничко. — Гушата не беше и предполагал, че настроението му може толкова да се развали. Сега вече щеше да е наясно. — Много хубаво. Значи, очакваш да заложа както моя живот, така и живота на хората ми на това, че ще го позная, като го видя?

Той се оттласна назад по корем, така че да не го виждат от селото, изправи се с усилие и изтупа пръстта от палтото си с недоволно мърморене, защото това си беше новичко палто и беше положил доста усилия, за да го запази чисто. Трябваше да се досети, че трудът им ще бъде хвърлен на вятъра, както ставаше при всички калпави задачи, които му се стоварваха на главата. Тръгна да слиза надолу по склона, като не спираше да поклаща глава, и закрачи между дърветата към останалите. Смела, уверена походка. Походка на водач. Гушата смяташе, че за шефа е важно да крачи така, сякаш знае къде отива.

Особено когато не знаеше.

Робин забърза след него, като продължи да хленчи зад гърба му:

— Не ми каза точно. За нещото, нали се сещаш. Тоест винаги го прави. Просто те поглежда с ония ми ти очища… — Той потрепери. — И казва, донеси ми това нещо от онова място. Пък и с черната боя, и онзи неин глас, а като те погледне, целият се препотяваш… — Ново потреперване, от което гнилите му зъби се разтракаха. — Нищо не питам, да знаеш. Само гледам как по-бързо да се махна, за да не се напикая още там. Веднага хуквам и намирам онова, което иска…

— Ами много мило от твоя страна — каза Гушата, — освен когато се стигне до частта, в която се намира нещото.

— Що се отнася до намирането — каза замислено Прекрасна, погледна към клоните и по мършавото й лице плъзнаха петна от светлина и сенки, — отсъствието на подробности представлява сериозна пречка. С такива размери в селото какво ли няма. Но кое точно? Кое нещо, това е въпросът. — Като че ли беше потънала в размишления. — Човек може да си помисли, че със своя глас, с боята и аурата на страх този път сама… се е прецакала.

— О, не — рече Гушата. — Щеше да се е прецакала, ако самата тя се беше озовала тук с прерязано гърло заради някои неясни подробности по някаква маловажна част от реалната работа, заради която сега ние сме тук, по дяволите.

Той хвърли суров поглед на Робин и излезе на сечището.

Скори седеше и си точеше ножовете. Осемте остриета бяха подредени спретнато върху тревата пред скръстените му крака, от малкото шило, не по-дълго от палеца на Гушата, до тежкия сатър с размерите на къс меч. Деветото го държеше в ръцете си и прокарваше бруса по стоманата, жжт, шшт, задавайки ритъм на тихото си припяване. Чудесен глас имаше Леката стъпка. Несъмнено в по-добри времена щеше да е бард, но сега по-добре се заработваше от таланта да се промъкваш до хората и да ги колиш. Тъжен факт, размишляваше Гушата, но пък такива бяха времената.

Брак-и-Дейн седеше до Скори и дооглозгваше един заешки кокал, отдръпнал устните си назад като овца, която си пощипва трева. Грамадна, много опасна овца. Мъничкото кокалче изглеждаше като клечка за зъби в огромния му, синеещ от татуировките юмрук. Веселяка Йон го гледаше намръщено, сякаш беше гигантска купчина тор, което сигурно щеше да вбеси Брак, ако това не беше всеизвестен навик на Йон — да гледа всичко и всеки по този начин. Самият Йон в този момент изглеждаше като най-невеселия човек в целия Север. Нали точно затова беше получил този прякор.

Уирън-от-Блай беше коленичил в другия край на сечището пред грамадния си дълъг меч, облегнат за целта на едно дърво. Ръцете му бяха притиснати пред гърдите, качулката беше спусната ниско над лицето му, виждаше се само крайчето на носа. Очевидно се молеше. Хората, които се молеха на богове, да не говорим пък на мечове, винаги леко притесняваха Гушата. Но пък времената бяха такива, мислеше си той. В тези кървави дни мечовете струваха повече от боговете. И безспорно от тях имаше по-голяма полза. Освен това Уирън беше родом от една долина далеч на северозапад, отвъд планините до Бялото море, където снегът валеше и през лятото и където никой с дори капчица разум не би избрал да живее. Как да знаеш какви мисли му се въртят в главата?

— Не ви ли казах, че това село е пълна дупка?

Нивга тъкмо натягаше тетивата на лъка си. Имаше навика да се усмихва, сякаш се беше пошегувал с останалите, но само той беше схванал шегата. На Гушата му се искаше да знае каква е, малко смях щеше да му дойде добре. По всичко си личеше, че здраво се бяха измайтапили с тях.

— Май беше прав — каза Прекрасна, която се появи наперено на сечището. — Кенеф. Боклук.

— Е, няма да се заселваме тук — каза Гушата, — дошли сме само да вземем едно нещо.

Веселяка Йон успя да постигне онова, което мнозина биха сметнали за невъзможно — да се начумери още повече. Черните му очи станаха зловещи като гроб и той зарови пръсти в гъстата си брада.

— И какво точно е това нещо?

Гушата отново погледна към Робин.

— Минава ли ти се отново през това? — Посредникът разпери безпомощно ръце. — Разбрах, че ще го познаем, когато го видим.

— Ще го познаем, като го видим? Що за…

— Кажи го на дърветата, Йон. Задачата си е задача.

— Пък и вече сме тук, нали? — рече Робин.

— Егати гениалната забележка — процеди през зъби Гушата. — Както всяка мъдрост, и тези думи са верни, когато и да ги изречеш. Да, вече сме тук.

— Вече сме тук — пропя Брак-и-Дейн с мелодичния си високопланински акцент, изсмука последната капчица мас от кокала и го хвърли в храстите. — На изток от Крина, където луната не свети, на стотина мили от последния чист кенеф, а наоколо танцуват разни диви, откачени копелета, на които им харесва да си пробиват лицевите хрущяли с кости.

Което прозвуча странно от неговата уста, защото самият той беше целият покрит с татуировки, повече син, отколкото бял. Според Гушата нищо не можеше да се сравни с презрението, което един дивак изпитва към друг.

— Не мога да отрека, че на изток от Крина имат някакви странни разбирания — сви рамене Робин. — Но онова нещо е тук, и ние сме тук, така че защо направо не грабнем шибаното нещо и не се приберем у дома?

— Защо не вземеш ти шибаното нещо, Робин? — изръмжа Веселяка Йон.

— Щото шибаната ми работа е да казвам на вас, шибаняци, да вземете шибаното нещо, шибаняко Йон Къмбър.

Настъпи продължителна, зловеща тишина. По-грозна от отрочето на мъж и овца, както обичат да казват планинците.

След това Йон заговори с онзи негов тих глас, който след всичките тези години продължаваше да кара Гушата да настръхва.

— Надявам се да греша. Кълна се в мъртвите, дано да греша. Но имам усещането… — той пристъпи напред и изведнъж стана отчетливо ясно точно колко брадви носи със себе си, — че долавям липса на уважение.

— Не, не, съвсем не е така, не исках…

— Уважение, Робин. Не струва нищо, но може да спести на човек разбитата глава. Ясен ли съм?

— Разбира се, че си, Йон, разбира се, че си. Прекрачих границата. Преминах изцяло от другата й страна и моля за извинение. Не исках да покажа неуважение. Просто напрежението ми идва в повече. На всички ни идва в повече. И моят врат е на дръвника, също като твоя. Не тук може би, а у дома, можеш да си сигурен, че ако не стане по нейната…

Робин потрепери по-силно от преди.

— Мъничко уважение не е нещо непосилно…

— Достатъчно. — Гушата им махна с ръка да престанат. — Всички сме в тая пробита лодка и потъваме заедно с нея. Караниците няма да помогнат. Нуждаем се от всяка мъжка ръка, и от женските също.

— Винаги съм готова да помогна — рече Прекрасна, самата невинност.

— Да беше само това. — Гушата клекна, измъкна ножа си и започна да рисува карта на селото в пръстта. Така както обичаше да прави Руд Три дървета преди много, много години. — Може и да не знаем какво представлява точно това нещо, но поне знаем къде е. — Ножът продължаваше да разравя пръстта, а останалите се събраха наоколо прави, клекнали, седнали. — В средата има една голяма постройка с колони, украсени с резбовани лисичи глави. Ако питате мен, са драконови, но това е друга тема. Наоколо е издигната ограда с две порти, северна и южна. Къщите и колибите са тук. Тук има свинарник, мисля. Това може би е ковачница.

— Колцина ще да са там? — попита Йон.

Прекрасна потърка белега на скалпа си и намръщено погледна към бледото небе.

— Къмто петдесет-шейсет боеспособни мъже? Има и няколко старци, няколко дузини жени и деца. Някои от тях могат да държат острие.

— Жени да се бият. — Нивга се ухили. — Какъв позор.

— Мястото им е край огнището да готвят, а? — озъби му се Прекрасна.

— О, готвенето край огнището…

Брак зарея поглед в облачното небе, сякаш то цялото беше заредено с щастливи спомени.

— Шейсет бойци? А ние сме само седем, плюс багажа. — Веселяка Йон сви езика си на тръбичка и изстреля една плюнка в идеална дъга право върху ботуша на Робин. — Тая работа вони. Трябват ни повече хора.

— Няма да можем да ги изхраним. — Брак-и-Дейн тъжно притисна длан към корема си. — И така едва стига…

Гушата го пресече.

— Хайде да си правим плановете, като се съобразяваме с това, с което разполагаме, става ли? Пределно ясно е, че шейсет души са твърде много, за да се бием честно. — Не че някой се беше присъединил към отряда му, за да се бие честно, разбира се. — Трябва да изкараме някои от тях навън.

Нивга потрепна.

— Има ли смисъл да питам защо гледаш мен?

— Защото грозните мъже най-много мразят хубавите мъже, красавецо.

— Не мога да го отрека. — Нивга въздъхна и отметна назад дългата си коса. — Красивото ми лице е моето проклятие.

— Твоето проклятие е благословия за мен. — Гушата посочи северния край на начертаната в пръстта карта, където над едно поточе имаше дървен мост. — Ще замъкнеш неустоимата си красота към този мост. Сигурно ще са разставили стражи. Организирай диверсия.

— Имаш предвид да застрелям някого от тях?

— По-добре стреляй във въздуха. Дайте да не убиваме никого, освен ако не се налага, а? При други обстоятелства може да се окажат приятни хорица.

Нивга вдигна недоверчиво вежди.

— Мислиш ли?

Гушата не мислеше така, но нямаше никакво желание да натоварва съвестта си още повече. Тя и така едва се държеше на повърхността.

— Просто ги покани на малък танц, това е.

Прекрасна притисна длан към гърдите си.

— Жалко, че ще го пропусна. Когато музиката засвири, никой не танцува по-хубаво от нашия Нивга.

Нивга й се ухили.

— Не се притеснявай, сладурче. После ще потанцувам за теб.

— Обещания, обещания.

— Да, да. — Гушата им затвори устата с едно махване на ръката. — Можеш хубаво да ни развеселиш, след като приключим с тая идиотска задача, ако все още сме живи.

— Може и теб да успеем да разсмеем, а, Уирън? — рече Прекрасна.

Мъжът от долината, седнал с кръстосани крака, с положен върху коленете меч, сви рамене.

— Може.

— Ние сме малка, стегната групичка, обичаме да го караме по приятелски.

Погледът на Уирън се отмести към мрачното, намръщено лице на Веселяка Йон, после се върна обратно.

— Виждам.

— Като братя сме — каза Брак с широка усмивка на татуираното си лице. — Заедно рискуваме, заедно се храним, заедно делим възнагражденията и от време на време дори заедно се смеем.

— Никога не съм се разбирал с братята ми — каза Уирън.

Прекрасна изсумтя.

— Е, не си ли късметлия, момче? Получил си втори шанс в любящо семейство. Ако оцелееш достатъчно дълго, ще научиш какво е да се живее в него.

Сянката на Уиръновата качулка се плъзна нагоре и надолу върху лицето му, когато той бавно кимна.

— Човек трябва всеки ден да научава по един нов урок.

— Добър съвет — каза Гушата. — Тогава всички слушайте внимателно. След като Нивга изкара неколцина навън, ще се промъкнем през южната порта. — Той нарисува кръстче в пръстта, за да покаже къде се намира тя. — Две групи, от двете страни на голямата сграда, където се намира нещото. Или поне където би трябвало да се намира. Аз, Йон и Уирън отляво. — Йон отново се изплю, Уирън леко кимна. — Прекрасна, вземи Брак и Скори и минете отдясно.

— Ясно, шефе — каза Прекрасна.

— Всичко е ясно — пропя Брак.

— Тъй, тъй, тъй — рече Скори, което Гушата прие за съгласие.

Посочи всеки един от тях с изгризания си до живеца нокът.

— И се дръжте прилично, ясно ли е? Бъдете тихи като пролетен ветрец. И този път никакво спъване в гърнетата, а? Брак?

— Ще си гледам в краката, шефе.

— Добре.

— Имаме ли резервен план? — попита Прекрасна. — В случай че стане невъзможното и нещата не се получат точно според схемата?

— Обичайният. Грабваме нещото, ако можем, и си плюем на петите. Ти.

Гушата погледна към Робин.

На него очите му станаха като палачинки.

— Какво аз?

— Стой тук и пази багажа. — Робин въздъхна с облекчение и Гушата усети как свива устни в гримаса. Не обвиняваше този мъж, че е проклет страхливец. Такива бяха повечето мъже, сред тях и самият той. Но го обвиняваше за това, че позволяваше на околните да го забележат. — Само недей да се отпускаш твърде, а? Ако останалите се издъним, тия лисичи шибаняци ще те открият още преди кръвта ни да е изсъхнала и най-вероятно ще ти отрежат топките.

Дишането на Робин спря с хриптене.

— Ще ти отрежат главата — прошепна Нивга с ококорени от страх очи.

— Ще ти изкормят червата и ще ги сготвят — изръмжа Веселяка Йон.

— Ще ти одерат кожата на лицето и ще я носят като маска — прогърмя Брак.

— Ще използват пишката ти вместо лъжица — каза Прекрасна.

За миг всички се замислиха върху това.

— Ясно, значи — рече Гушата. — А сега дайте да се вмъкнем в онази постройка тихо и внимателно, без никой да забележи, и да намерим това нещо. И най-вече… — Тук той ги изгледа сурово, полукръг от омазани с пръст, покрити с белези брадати лица с грейнали очи. Неговият отряд. Неговото семейство. — Никой да не умира, нали? Грабвайте оръжията.

Веднага и без повече мърморене, тъй като работата вече беше започнала, групичката на Гушата се приведе в готовност. Всеки боравеше със снаряжението си изкусно и ловко, като тъкач на стана си, оръжията им бяха толкова елегантни, колкото опърпани бяха дрехите им, и толкова чисти и лъснати, колкото бяха мръсни лицата им. Колани, ремъци и връзки за ботуши се затягаха със свистене, метал стържеше, дрънчеше и звънтеше и над всичко това се носеше тихото напяване на Скори.

Ръцете на Гушата изпълняваха отработените движения, съзнанието му се връщаше назад през годините към други времена, когато беше правил същото, на други места, заобиколен от други лица, много от които отдавна бяха заровени в земята. Неколцина от тях беше погребал със собствените си ръце. Надяваше се никой от сегашните му хора да не умре днес и да се превърне в пръст и избледнели спомени. Провери щита си, кожата обвиваше плътно дръжката му, ремъците бяха здрави. Провери ножа си, резервния си нож и неговата резерва, всичките плътно прибрани в ножниците им. Повечко ножове никога не са излишни, беше му казал някой и това си беше добър съвет, стига да ги скатаеш добре и да не падаш върху тях, за да не се окаже, че собственото ти острие ти е рязнало топките. Всички се приготвяха за задачата, с изключение на Уирън. Той просто наведе глава и вдигна внимателно меча си от дънера, като го държеше за зацапаната кожена ножница под предпазителя; острието беше по-дълго от собствените му дълги крака. След това свали качулката, прекара мръсните си пръсти през сплесканата си коса и продължи да наблюдава останалите, навел леко глава настрани.

— Само това оръжие ли носиш? — попита Гушата, след като прибра меча си в ножницата на хълбока, с надеждата да въвлече високия мъж в разговор, да започне да изгражда някакво доверие между тях.

В такъв малък отряд доверието може да ти спаси живота. Може да спаси живота на всички.

Уирън го погледна.

— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. — Гушата за миг се зачуди дали няма да чуе всичките сто имена, но за щастие, онзи спря дотук и погледна към дръжката, омотана с матова сива тел. — Това е моята награда и моето наказание. Единственото оръжие, от което се нуждая.

— Не е ли малко дългичък, за да се яде с него? — попита Прекрасна, която се приближи откъм другата страна.

— Вашите са за това — озъби й се Уирън.

— Никога ли не го наточваш? — попита Гушата.

— Той наточва мен.

— Ясно. Разбирам.

Надяваше се Уирън да е толкова добър с грамадния меч, колкото се очакваше, защото като компания никакъв го нямаше.

— Освен това, за да го наточиш, трябва да го извадиш — каза Прекрасна, като намигна на Гушата с окото, което Уирън не можеше да види.

— Така е. — Погледът на Уирън се плъзна по лицето й. — И всеки път когато Мечът на мечовете напусне ножницата си, той не може да бъде прибран обратно, без да бъде…

— Окървавен? — завърши тя вместо него.

Не й трябваше да владее рунното писмо, за да се досети какво следва. Уирън беше произнесъл същите тези думи сигурно поне дузина пъти, откакто бяха напуснали Карлеон. Достатъчно, за да омръзне на всички.

— Окървавен — повтори като ехо Уирън с глас, който предвещаваше гибел.

Прекрасна погледна многозначително към Гушата.

— Някога замислял ли си се, Уирън-от-Блай, че може би се вземаш твърде на сериозно?

Той отметна глава назад и погледна към небето.

— Ще се засмея, когато чуя нещо смешно.

Гушата усети ръката на Йон върху рамото си.

— Може ли за малко, шефе?

— Разбира се — отвърна той с леко пресилена усмивка.

Йон отведе Гушата настрани от останалите и заговори тихо. Същите онези думи, които произнасяше винаги преди битка.

— Ако загина…

— Днес никой няма да загива — изплю неизменния си отговор Гушата.

— Същото каза и предишния път, преди да погребем Джутлан. — Гушата съвсем се вкисна. — Никой не е виновен, работата ни е опасна и всички го знаем. Има добри шансове да оцелея, но просто казвам, че ако не успея…

— Ще отида при децата ти, ще им дам твоя дял и ще им разкажа що за човек си бил.

— Точно така. И?

— И нищо няма да преувеличавам.

— Хубаво, значи. — Веселяка Йон не се усмихна, естествено. Гушата го познаваше от години и го беше виждал да се усмихва не повече от дузина пъти, и то когато никой не го очакваше. Затова пък кимна удовлетворено. — Хубаво. На никой друг не бих доверил тази задача.

Гушата му кимна в отговор.

— Добре. Страхотно. — Нямаше друга работа, която толкова да не му се искаше да изпълни. Когато Йон се отдалечи, той промърмори под носа си: — Все идиотски задачи…

 

 

Нещата се развиха почти както ги беше планирал Гушата. Не можеше да каже, че му е за пръв път, но определено беше приятна изненада. Шестимата лежаха мълчаливо и неподвижно на възвишението, следяха леките движения на листата и клоните, бележещи маршрута на Нивга, който се промъкваше към скапаното село. Отблизо не изглеждаше по-добре. Гушата знаеше от личен опит, че рядко става така. Подъвка още малко ноктите си, видя как Нивга прикляква в храсталака край рекичката пред северната порта, поставя стрела и изпъва тетивата. От такова разстояние трудно можеше да се види, но като че ли дори сега различаваше на лицето му познатата усмивка.

Нивга пусна стрелата и на Гушата му се стори, че я чу да се удря в един от трупите на оградата. Вятърът донесе слаби викове. Две стрели полетяха на другата страна и се изгубиха между дърветата точно когато Нивга се обърна и бързо се шмугна в храсталака. Гушата чу нещо като барабанен ритъм, разнесоха се нови викове и мъжете се изсипаха на моста, стиснали в ръцете си груби оръжия от ковано желязо. Някои от тях все още нахлузваха рунтавите си кожени ботуши. Бяха поне три дузини, както бе предвидено. Страхотна работа. Стига Нивга да успее да се измъкне, разбира се.

Йон поклати глава, докато наблюдаваше как доста голяма част от Лисичия клан прекосява моста и се изгубва сред дърветата.

— Невероятно, нали? Така и не можах да свикна с това, колко тъпи могат да бъдат хората.

— Винаги е грешно да надценяваш копелетата — прошепна Гушата. — Добре, че сме най-умната групичка в Кръга на света, а? Така че може ли днес без издънки, моля?

— Няма да се дъня, ако и ти не се издъниш, шефе — промърмори Прекрасна.

— Ха.

Искаше му се да може да й го обещае. Гушата тупна Скори по рамото и посочи надолу към селото. Дребният мъж му намигна в отговор и се плъзна по корем през шубраците надолу по хълма, чевръст като попова лъжичка в езерце.

Гушата размърда сухия език в сухата си уста. В подобни моменти слюнката му винаги пресъхваше и колкото и често да се занимаваше с това, не ставаше по-добре. Погледна с крайчеца на окото си към останалите, но никой от тях не показваше признаци на малодушие. Зачуди се дали вътрешностите им се свиват от притеснение, както неговите, или също като него просто се правят на корави. Или пък само той беше уплашеният. Но накрая това нямаше да има значение. Най-добрият начин да се справиш със страха е, като се преструваш, че го няма.

Той вдигна юмрук във въздуха, доволен да види, че ръката му не трепери, след което посочи след Скори и всички потеглиха. Надолу, към южната порта — ако изобщо можеше да се нарече така пролуката в гнилата ограда под нещо като свод, направен от криви клони, с прикрепен над него череп на някакво животно, което беше извадило лошия късмет да има страховити рога. Видът й караше Гушата да се чуди дали на стотина проклети мили наоколо можеше да се намери и едно парче право дърво.

Единственият пазач стоеше под черепа, облегнат на копието си, загледан в нищото, с разчорлена коса и облечен в кожи. Той протегна ръка зад гърба си и се почеса по задника. Ножът на Скори се заби отстрани във врата му и му преряза гърлото бързо и чисто, както рибар изкормва сьомга. Гушата се поколеба, само за миг, но после вече знаеше, че няма измъкване. Щяха да извадят късмет, ако само този мъж изгубеше живота си, за да могат те да изпълнят идиотската си задача. Скори задържа пазача за миг, докато кръвта бликаше от прерязаното му гърло, подхвана го, докато се свличаше, и безшумно завлече потрепващото му тяло отстрани до вратата, далеч от любопитни погледи.

Гушата и останалите се спуснаха бързо по склона, превити надве, сграбчили оръжията си. Скори, с вече почистения нож в ръка, проучи обстановката около портата. С едната си ръка даде знак зад гърба си: да чакат. Гушата тъжно погледна към окървавеното лице на умрелия — устата леко отворена, сякаш човекът се канеше да попита нещо. Работата на грънчаря беше да прави грънци. Работата на пекаря беше да прави хлябове. А това тук беше работата на Гушата. И той я бе вършил, кажи-речи, през целия си живот.

Гледката трудно можеше да го накара да изпита гордост, макар работата да беше свършена отлично. Но един човек беше убит само заради това, че пазеше собственото си село. Защото това все пак бяха хора със своите надежди, скърби и всичко останало, нищо, че живееха оттатък Крина и не се къпеха твърде често. Ала какво би могъл да направи един човек? Гушата си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Трябваше просто да свърши работата, без да изгуби никого от хората си. В сурови времена меките мисли убиват по-бързо от чумата.

Той погледна към Прекрасна и посочи с глава към селото. Тя се промъкна покрай дирека на портата, вмъкна се вътре и пое по десния път, като предпазливо въртеше бръснатата си глава наляво и надясно. Скори я последва по петите, след него се промъкна Брак, съвсем тихо, въпреки огромното му тяло.

Гушата въздъхна дълбоко и пое по лявото разклонение, като се мръщеше при опитите си да стъпва върху най-твърдите места на разкаляния, издълбан от дълбоки коловози път. Зад себе си чуваше леко свистящото дишане на Йон, знаеше, че Уирън също е там, макар онзи да се движеше тихо като котка. Чуваше се някакво потракване. Сигурно от въртящ се чекрък. Като че ли някой се засмя, но не беше сигурен дали не му се е причуло. Главата му се въртеше насам-натам след звуците, сякаш я дърпаха за кукичка, закачена за носа. Всичко наоколо започна да му се струва ужасно ярко и отчетливо. Може би трябваше да почакат, докато се стъмни, но на Гушата никога не му беше харесвало да работи през нощта. Не и след онзи шибан провал при Гурндрифт, където момчетата на Бледоликия погрешка се сбиха с хората на Кокала и повече от петдесет мъже загинаха, без на десет мили наоколо да има и един враг. Много неща могат да се объркат през нощта.

Но пък след това Гушата беше виждал много хора да умират и през деня.

Той се промъкна покрай плетената стена и отново се изпоти от страх. Същата онази пот, която се появява, когато смъртта наднича над рамото ти. Всичко наоколо започна да му изглежда все по-отчетливо. Всяка пръчка в стената, всяко камъче в прахта. Начинът, по който коженият ремък, с който бе обвита дръжката на меча му, се врязваше в дланта му, когато размърдваше пръсти. Как при всяко вдишване се чуваше тихичко свистене, когато въздухът навлизаше в дробовете му. Как при всяка предпазлива стъпка петата му прилепваше през дупката на чорапа към вътрешната страна на ботуша му. Прилепваше се и се отлепваше.

Нови чорапи, ето какво му трябваше. Е, първо трябваше да преживее този ден, пък после щеше да се погрижи за чорапите. Може би дори щеше да си вземе онези, боядисаните в червено, които беше видял в Уфрит при последното му ходене там. Всички им се бяха смели тогава. И той, и Йон, и Прекрасна, и горкият мъртъв Джутлан. Присмиваха се на абсурдния им вид. Но пък после си помисли — има някакъв разкош в това, човек да си позволи да си боядиса чорапите — и хвърли един бърз поглед през рамо към фината тъкан. Може пък, след като приключи с тази идиотска задача, да иде и да си купи чифт червени чорапи. Или пък два чифта. Ще ги носи така, че да се подават над ботушите, само за да показва на народа, че е голяма работа. Току-виж започнали да го наричат Кърнден Червените чорапи. Усети се как неволно се усмихва. Червени чорапи, първата стъпка по пътя към саморазрушението, ако изобщо някога…

Вратата на колибата вляво се отвори с поклащане и навън излязоха трима мъже, които се смееха. Онзи най-отпред извърна чорлавата си глава, ухилен до уши, с щръкнали жълти зъби. Погледна право в Гушата, Йон и Уирън, които бяха замръзнали до стената с отворени уста като три деца, хванати да крадат бисквити. Всички се зяпаха един друг.

Гушата усети как времето странно се забави и запълзя, както обикновено се случваше преди кръвопролитие. Достатъчно време за всякакви глупости. Да се зачуди дали онова, което стърчи от ушите им, са пилешки костици. Да преброи пироните, наковани по една от тоягите им. Осем и половина. Достатъчно време, за да си помисли колко е странно, че не мисли за нещо по-полезно. Сякаш беше излязъл извън тялото си и се чудеше какво да направи, макар че сигурно нищо не зависеше от него. А най-странното от всичко беше, че това чувство го връхлиташе все по-често и вече можеше предварително да го разпознае. Онзи застинал момент на слисване, преди светът да се разпадне.

Мамка му. Ето, пак съм тук…

Усети как студен вятър целуна лицето му, когато Уирън описа с меча си огромен кръг. Мъжът, който стоеше най-отпред, дори не успя да приклекне. Плоската страна на острието го удари отстрани по главата, отлепи краката му от земята, превъртя го във въздуха и го запрати върху стената на колибата с главата надолу. Ръката на Гушата сама извади меча му. Уирън се стрелна напред, замахна и заби ефеса на меча в устата на втория мъж и навсякъде се разхвърчаха зъби и парченца от зъби.

Докато мъжът залиташе назад като отсечено дърво, с разперени ръце, третият се опита да вдигне тоягата. Гушата го мушна отстрани, стоманата прониза кожата и плътта с влажен звук и заваляха кървави капки. Мъжът отвори уста и издаде пронизващ писък, потътри се напред и се приведе надве с оцъклени очи. Гушата му разби черепа със силен удар, от който дръжката на меча подскочи в ръката му, и писъкът секна. Тялото се просна на земята и бликналата от разбитата глава кръв плисна по ботушите на Гушата. Май още сега щеше да се сдобие с червени чорапи. Край с надеждите, че няма да има други мъртъвци, дотук и с промъкването като пролетен ветрец.

— Мамка му — каза Гушата.

Времето вече направо летеше. Той се затича и светът се загърчи и заклатушка, изпълнен с разхвърчалата се изпод краката му пръст. Прозвучаха писъци и звънтене на метал, собственото му дишане и биенето на сърцето му гърмяха и бушуваха в ушите му. Хвърли бърз поглед през рамо, видя как Йон отбива с щита си хвърлено копие и с рев посича мъжа. Докато Гушата се обръщаше, незнайно откъде долетя една стрела, заби се в кирпичената стена точно пред него и той едва не падна по задник от изненада. На всичкото отгоре Уирън се блъсна в него отзад, просна го по лице и устата му се напълни с пръст. Когато се изправи с усилие, някакъв мъж се нахвърли върху него — крещящото лице и разветите коси се сляха пред погледа му. Гушата се извъртя и вдигна щита си, но Скори се появи сякаш отникъде и заби ножа си в хълбока на тичащото копеле, което изкрещя и залитна. Гушата отсече половината му глава, острието премина с лекота през костта и се заби в земята, като едва не излетя от юмрука му.

— Напред! — изкрещя той, без да е сигурен на кого, докато се опитваше да издърпа меча си от земята.

Веселяка Йон профуча покрай него с обагрената си в червено брадва и налудничаво оголени зъби. Гушата го последва, а отзад идваше Уирън със спокойна физиономия и все още прибрания в ножницата меч, като не спираше да оглежда колибите. Заобиколиха една къща и се озоваха пред широко пространство, запълнено с оборски тор, примесен със слама. В свинарника в единия му край квичаха прасета. Сградата с изсечените колони се намираше в другия край, към широката й врата водеше дървена стълба, а вътре се виждаше само мрак.

Пред тях се появи червенокос мъж, стиснал в ръката си брадва. Прекрасна спокойно пусна една стрела през бузата му от разстояние четири крачки; той спря за миг, притисна ръка към лицето си и продължи да върви към нея със залитане. Прекрасна го посрещна с боен крясък, измъкна меча си и със замах му отряза главата. Тя се завъртя във въздуха сред фонтан от кръв и падна в свинарника. Гушата се зачуди за миг дали горкото копеле изобщо е разбрало какво се случва.

Тогава забеляза, че тежката врата на сградата се затваря, а през процепа се вижда нечие бледо лице.

— Вратата! — излая той и хукна към нея. Прецапа жвакащата кал и изтича нагоре по стълбите, дъските се разтракаха под краката му. Успя да тикне единия си окървавен, кален ботуш в процепа точно преди вратата да се затръшне, нададе див вой и оцъкли очи от болката, която прониза крака му. — Кракът ми! Мамка му!

В края на двора вече се бяха насъбрали поне десетина мъже от Лисичия клан, които ръмжаха и грухтяха по-шумно и по-грозно от прасетата. Размахваха назъбени мечове, брадви и груби тояги, неколцина имаха и щитове, а един отпред дори носеше ръждясала плетена ризница, раздрана по краищата. Разрошената му коса беше привързана с пръстени от грубо изковано сребро.

— Назад! — Уирън се изправи пред тях в целия си ръст, стиснал в ръка меча си с дръжката нагоре, сякаш беше някакъв магически талисман, прогонващ злото. — Назад и няма да ви се налага да умирате днес.

Един от мъжете се изплю и изръмжа на развален северняшки:

— Покажи ни желязото си, крадецо!

— Така да бъде. Виж Меча на мечовете и това ще бъде последният ти поглед.

И Уирън го извади от ножницата.

Може и да го бяха наричали със сто имена — Бръснача на зората, Гробокопача, Кървава жътва, Най-високия и най-ниския, Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, и така нататък, и така нататък, — обаче Гушата трябваше да признае, че това беше най-обикновено парче метал. Нямаше пламъци, нямаше златиста светлина, никакви далечни звуци от фанфари. Само обичайното стъргане, когато дългото острие излезе от лекьосаната кожена ножница. Мътносивият метал нямаше никаква украса, никакви орнаменти, само под обикновения на вид предпазител проблесна нещо гравирано.

Но Гушата си имаше други притеснения, по-важни от това, че мечът на Уирън не си заслужаваше хвалбите.

— Вратата! — извика той на Йон, сграбчи я за ръба с лявата си ръка, омотана в ремъците на щита, пъхна меча си в процепа и натисна, но без успех. — Шибаният ми крак!

Йон изтропа с рев по стъпалата и блъсна вратата с рамо. Тя внезапно поддаде, откъсна се от пантите си и размаза някакъв глупак под себе си. Двамата с Гушата нахълтаха в сумрачното помещение от другата й страна, изпълнено с особен сладникав пушек. Пред Гушата се появи някаква сянка и той инстинктивно вдигна щита си. Почувства как нещо го удари, към лицето му полетяха тресчици. Изгуби равновесие, блъсна се в нещо друго, издрънча метал, изтракаха разбити грънци. Появи се някакво призрачно лице с огърлица от потракващи зъби. Гушата замахна към него с меча си, повтори, потрети и човекът се свлече, като боядисаното му в бяло лице беше опръскано с кръв.

Гушата се закашля, потисна гаденето, изкашля се отново и се взря в зловонния мрак, готов да удари. Чу рева на Йон, звука от брадва, врязваща се в плът, и нечий пронизителен писък. Пушекът вече се беше поразнесъл достатъчно, за да може Гушата да придобие някаква представа за помещението. В мангала тлееха въглени и осветяваха паяжината от резбовани покривни греди в тъмночервено и оранжево, хвърляха променящи се сенки, лъжеха очите му. Беше горещо като в ада и вонеше по същия начин. Стари гоблени по стените, прокъсаното платно, омазано с боядисани знаци. Черен каменен блок в дъното, върху него груба статуя, в краката й проблясък на злато. Чаша, помисли си Гушата. Бокал. Пристъпи към нея, опитвайки се да прогони пушека от лицето си с щита.

— Йон? — извика той.

— Гуша, къде си?

Отнякъде се чуваше някаква странна песен; Гушата не разбираше думите, но не му хареса как звучи. Никак даже.

— Йон?

Внезапно иззад каменния блок изскочи някаква фигура. Гушата се ококори и отскочи назад, като едва не падна в мангала.

Появилият се носеше прокъсана червена роба, от която стърчаха дълги, жилести ръце, беше омазан с бяла боя и покрит с пот, ниско над лицето си носеше череп от някакво животно със завити черни рога и в сумрака изглеждаше като дявол, който внезапно се е появил от ада. Гушата знаеше, че това е маска, но заради внезапната му поява от пушека и странната песен, която се носеше от черепа, той внезапно се вцепени от страх. Дотолкова, че дори не можа да вдигне меча си. Просто стоеше там и трепереше, всичките му мускули сякаш се бяха превърнали във вода. Вярно, че никога не е бил кой знае какъв герой, но и никога не беше изпитвал такъв страх. Дори в Иневард, когато бе видял как Кървавия девет идва към него с опръскано от чуждата кръв лице на безумец. Просто стоеше безпомощно.

— Фух… фух… фух…

Жрецът се приближи, вдигна едната си дълга ръка. В боядисаните си пръсти стискаше нещо. Изкривено парче дърво, което леко сияеше.

Нещото. Нещото, за което бяха дошли.

Светлината му се разгаряше, все по-ярка и по-ярка. Толкова ярка, че прогори кривата си форма в очите на Гушата, а песента изпълни ушите му, докато накрая вече не чуваше нищо друго, не можеше да мисли за нищо друго, не можеше да види нищо друго, освен това нещо, ярко като слънцето, което крадеше диханието му, смазваше волята му, спираше дишането му, прерязваше…

Хряс. Брадвата на Веселяка Йон разсече животинския череп надве и се заби в лицето под него. Плисна кръв, изсъска върху въглищата в мангала. Гушата почувства капчиците от нея върху лицето си, примигна и тръсна глава, внезапно освободен от лапите на страха. Жрецът залитна настрани, песента се превърна в задавено гъргорене, маската се разпадна надве и кръвта потече надолу. Гушата изръмжа и замахна с меча си, заби го в гърдите на магьосника и острието се подаде откъм гърба му. Нещото изхвърча от ръката му и се затъркаля по дървения под, а заслепяващата светлина избледня до слабо сияние.

— Шибани магьосници — изръмжа Йон, сви езика си на фунийка и се изплю върху трупа. — Защо изобщо се занимават? Колко време им трябва, докато научат всичките тези бръщолевеници, а те не са и наполовина толкова добри, колкото един свестен нож… — Той се намръщи. — Опа.

Жрецът беше паднал в мангала и въглените се бяха пръснали по пода. Два от тях се бяха търкулнали чак до стената с гоблените.

— Мамка му. — Гушата понечи да ги изрита настрани с треперещия си крак. Но преди да успее, пламъкът хукна по старото платно. — Мамка му. — Опита се да го стъпче, но все още беше замаян и успя само да засипе панталоните си с малки тлеещи парченца, след което се наложи да подскача наоколо, за да ги отърси. Огънят се разпростря по-бързо от чума. Пламъците бяха твърде големи, за да бъдат угасени, по-високи от човешки ръст. — Мамка му! — Гушата отстъпи назад; усещаше горещината върху лицето си, червени сенки танцуваха сред гредите. — Грабвай нещото и да се махаме!

Йон вече завързваше връзките на кожената си торба.

— Точно тъй, шефе, точно тъй. Резервният план.

Гушата го изостави и забърза към вратата; не беше сигурен кой е останал жив от другата й страна. Изскочи навън и след сумрака дневната светлина го заслепи.

Прекрасна стоеше там, с широко отворена уста. Беше заложила стрела в полунатегнатия си лък, но върхът сочеше към земята, а ръцете й бяха отпуснати. Гушата не можеше да си спомни последния път, когато я беше виждал изненадана.

— Какво има? — сопна й се той, докато измъкваше с ръмжене забития си в рамката на вратата меч. — Ранена ли си? — Той присви очи от слънцето, заслони ги с длан. — Какво е… — След това се спря на стълбите и зяпна. — Мъртвите да го вземат.

Уирън почти не бе помръднал от мястото си, все още стискаше Меча на мечовете в ръката си и дългото мътносиво острие сочеше към земята. Само че сега беше от главата до петите опръскан в кръв, а около него, в полукръг, лежаха изкривените и намушкани, разсечени и осакатени трупове на дузината бойци от клана на Лисиците, които се бяха изправили срещу него, а още по-настрани се въргаляха други парчета, които някога бяха представлявали части от телата им.

— Той ги изби всичките. — Лицето на Брак беше набръчкано от изумление. — Просто ей така. Дори не успях да си вдигна чука.

— Дяволска работа — промърмори Прекрасна. — Дяволска работа. — Тя сбърчи нос. — Дим ли подушвам?

Йон изхвърча през вратата, блъсна се в гърба на Гушата и едва не полетя заедно с него надолу по стълбите.

— Взе ли нещото? — сопна му се Гушата.

— Мисля че… — Йон погледна към Уирън, който се извисяваше сред цялата касапница. — Мъртвите да го вземат.

Уирън тръгна към тях, но бързо се извъртя настрани, за да избегне една стрела, която профуча край него и се заби в стената на постройката. Той махна със свободната си ръка.

— Може би по-добре…

— Бягайте! — изрева Гушата. Добрият командир сигурно би трябвало да изчака, докато се изнесат всички останали. Да е първият, който влиза в битка, и последният, който я напуска. Поне така правеше Три дървета. Но не беше нужно да се споменава, че Гушата не беше Три дървета, и той хукна като заек с подпалена опашка. Даде пример, както обичаше да казва. Зад гърба си чу тънкото звънтене на тетива. Една стрела профуча покрай ръката му и се заби в близката колиба. После още една. Смачканият му крак адски го болеше, но той продължи да тича с накуцване и да размахва ръката, към която беше прикрепен щитът му. Напред към портата с животинския череп над нея. — Давай! Давай!

Прекрасна го изпревари, краката й се движеха невероятно бързо и хвърляха кал в лицето на Гушата. Той видя как Скори профучава между две колиби, стрелва се бързо като гущер през портата и се отдалечава от селото. Гушата се втурна след него под свода от клони. Скочи надолу по склона, приземи се на болния си крак, тялото му се разтресе, неволно стисна зъби и си прехапа езика. Направи няколко накуцващи крачки, спъна се, полетя напред в блатната папрат и се претърколи през щита с единствената мисъл да спаси носа си от собствения си меч. Изправи се с усилие и започна бавно да се изкачва нагоре по склона, между дърветата, с парещи крака и дробове и с панталони, измокрени до коленете от блатната вода. Чуваше как Брак пъхти наблизо и хрипти от усилията, а зад него Йон ръмжи:

— Мама му… стара… мамка му… и тичане… мамка му…

Провря се през храстите и докуцука до поляната, където по-рано бяха правили планове. Планове, които всъщност не се бяха осъществили твърде гладко. Робин стоеше при багажа. До него Прекрасна, с ръце на хълбоците. Нивга беше коленичил в другия край на сечището със заредена в лъка стрела. Когато видя Гушата, се ухили.

— Значи, успя, шефе?

— Мамка му. — Гушата стоеше приведен, дишаше тежко и му се виеше свят. — Мамка му.

Той се изправи, погледна към небето, неспособен да се сети за друга дума, но дори и да се беше сетил, не му стигаше въздухът, за да я произнесе.

Брак изглеждаше още по-застрелян и от Гушата, ако това изобщо беше възможно. Стоеше приведен, с ръце на треперещите си колене, големият му гръден кош се повдигаше и спускаше тежко, едрото му лице беше почервеняло около татуировките като плеснат задник. Йон се дотътри и се облегна на едно дърво с увиснали бузи и лъщяща от потта кожа.

Прекрасна почти не се беше задъхала.

— Мъртвите да го вземат, дебели дъртаци такива. — Тя плесна Нивга по ръката. — Добра работа свърши долу, в селото. Мислех, че със сигурност ще те пипнат и жив ще те одерат.

— Искаш да кажеш, че си се надявала — рече Нивга, — но би трябвало да знаеш, че съм най-добрият беглец в целия Север.

— Това е факт.

— Къде е Скори? — рече задъхано Гушата, който най-после бе успял да си поеме достатъчно дъх, за да започне да се безпокои.

Нивга вдигна палец.

— Обикаля наоколо, за да провери дали някой ни е подгонил.

Уирън се появи с бавна крачка на поляната; качулката му отново беше вдигната и той носеше прибрания в ножницата му Меч на мечовете върху раменете си като кобилица, стиснал дръжката му с едната си ръка и провесил другата през острието.

— Да разбирам ли, че не ни преследват? — попита Прекрасна, повдигайки едната си вежда.

Уирън поклати глава.

— Не.

— Не бих обвинявала горките копелета. Вземам си думите назад за това, че се вземаш твърде на сериозно. С тоя меч си сериозна работа.

— Взехте ли нещото? — попита Робин, пребледнял от притеснение.

— Да, Робин, спасихме ти кожата. — Гушата избърса устните си и изцапа опакото на ръката си с кръвта от прехапания си език. Бяха свършили работата и чувството му за хумор постепенно започваше да се възвръща. — Ха. Представяш ли си да бяхме оставили проклетото нещо там?

— Никога не се притеснявай за такива неща — каза Йон и отвори торбата си. — Веселяка Йон Къмбър, за пореден път шибан герой.

После бръкна вътре и го измъкна.

Гушата примигна. След това се намръщи. После се втренчи. Златото проблесна под избледняващата светлина и той почувства как сърцето му пада в петите.

— Не е това, Йон!

— Не е ли?

— Това е чаша! А нещото, което търсехме, беше там! — Той заби върха на меча си в земята и махна с ръка. — Проклетото нещо, което излъчваше дяволска светлина!

Йон го погледна.

— Никой не ми е казвал нищо за дяволска светлина!

За миг настъпи пълна тишина, докато те обмисляха проблема. Не се чуваше нищо, освен шумоленето на падащи листа и поскърцването на черните клони. След това Уирън отметна глава и се разсмя. Толкова гръмогласно, че две врани изплашено излетяха от клоните и се издигнаха към сивото небе, пляскайки вяло с крила.

— Защо се смееш, по дяволите? — сопна му се Прекрасна.

Върху скритото под качулката лице на Уирън проблясваха весели сълзи.

— Казах ви, че ще се смея, когато чуя нещо смешно!

Отново се разсмя, отметнал глава назад, с извит като лък гръбнак, и цялото му тяло се тресеше.

— Трябва да се върнете обратно — каза Робин.

— Обратно? — промърмори Прекрасна и на омазаното й с мръсотия лице се изписа изумление. — Обратно ли, шибана откачалко?

— Знаеш, че постройката се подпали, нали? — сопна му се Брак и протегна голямата си трепереща ръка към плътната колона от дим, която се издигаше над селото.

— Какво? — попита Робин, а Уирън изригна към небето нов взрив от смях, кашляше, хълцаше и едва успяваше да се задържи на крака.

— О, да, изгоря, най-вероятно с проклетото нещо в нея.

— Ами… не знам… тогава ще се наложи да поровите из пепелта!

— Защо да не поровим из твойта пепел, шибаняко? — изръмжа Йон и хвърли чашата на земята.

Гушата въздъхна дълбоко, разтърка очите си и погледна към лайняното село. Зад гърба му смехът на Уирън прорязваше дрезгаво сумрака.

— Винаги — промърмори той под носа си. — Защо винаги получавам най-идиотските задачи?

Омитане от града

Близка страна, лятото на 575 г.

— Може би трябва да се омитаме — каза Джавра.

— О, не, не, не и този път — сопна й се Шев. — Не можеш просто да профучиш през живота, като оставяш след себе си само руините от своите грешки.

Потънали в мълчание, те продължиха да вървят бързо по сенчестите улички. На Шев й се налагаше почти да подтичва, за да не изостава от Джавра, която се носеше напред с огромни крачки, сбърчила замислено вежди.

— Тогава с какво се занимавахме през последната една година?

— Ами… ние… — Шев се замисли. — Точно това имах предвид! Не можем да продължаваме да го правим!

— Ясно. Значи, даваме скъпоценния камък на Тумнор, прибираме обещаните пари, изплащаме си комарджийските дългове…

— Твоите комарджийски дългове.

— И после какво? Ще пуснем корени тук?

Джавра повдигна рижата си вежда и огледа порутените сгради, засипаната с боклуци улица, вонящия на риба просяк пред една от вратите, който се гърчеше в пристъп на раздираща гърдите кашлица.

— Ами не. Ще продължим нататък.

— А какво оставихме след себе си тази вечер? — Джавра кимна с глава към улицата, от която бяха дошли. — Можеш ли да го наречеш руини?

— Бих го нарекла… — Шев се замисли до каква степен можеше да се разтяга точно тази истина, преди да се разкъса на парчета. — Поредица от злополуки.

— На мен си ми изглежда точно като руини. Имам предвид, че щом предната стена на онази къща се срути, това спокойно може да се нарече руини, нали?

Шев бързо погледна през рамо, за да се убеди отново, че никой не ги преследва.

— Предполагам, че някой зложелател би могъл да се изрази точно така.

— Тогава ми обясни, ако обичаш, Шеведая, по какво твоят вариант се отличава от моя? С изключение на това, че ще напуснем града с по-малко пари?

— Затова пък с по-малко врагове! Писна ми да оставям неуредени дългове във всяка проклета дупка, през която преминаваме по-бързо, отколкото заекът ръси бибенки! Рано или късно, ще ми се наложи да мина отново през някоя от тях. Навсякъде само врагове. Знаеш ли, че нощем се събуждам, обляна в пот!

— Виновна е пикантната храна — рече Джавра. — Вече не знам колко пъти съм те предупреждавала да внимаваш какво ядеш. А враговете са добро нещо. Враговете са признак, че си направила… впечатление.

— О, ти определено правиш впечатление, не мога да го отрека. Тази вечер ужасно впечатли онези момчета.

Джавра се ухили, разкривайки равна редица от бели зъби, и удари покрития си със струпеи юмрук в мазолестата длан със звука на затръшваща се врата.

— Определено.

— Но аз съм крадла, Джавра, а не… каквото си ти. Би трябвало да съм по-дискретна.

— Ах! — Джавра отново повдигна рижата си вежда и отмести поглед. — Ето защо се обличаш само в черно.

— Пък и ми отива, не можеш да го отречеш.

— Определено си една сенчеста съблазнителка, която развращава невинни девици! — Джавра игриво я смушка в ребрата и едва не я запрати срещу най-близката стена, но бързо я улови за ръката и я притегли в смачкваща прегръдка така, че главата на Шев се озова стисната под мишницата й. — Значи, ще го направим по твоя начин, Шеведая, приятелко моя! Честно, почтено и етично, точно както трябва да постъпват крадците! Ще изплатим дълговете ти, след което ще се напием и ще си намерим мъже.

Шев все още се опитваше да си поеме дъх след онзи лакът.

— И според теб аз какво точно ще правя с тях?

Джавра се ухили.

— Мъжете ще са за мен. Аз съм жена от Тонд и имам големи апетити. Ти можеш да ме пазиш.

— Огромните ми благодарности за тази неизмерима чест — каза Шев и се измъкна изпод мощната мускулеста ръка на Джавра.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. През цялото време ми беше добра помощничка.

— Мислех си, че съдружието ни е между двама равни.

— Всички добри помощнички мислят по този начин — каза Джавра и закрачи към входната врата на „Циврещия лигльо“, чиято табела висеше на едната си кукичка върху високия ръждясал прът.

Шев улови ръката на Джавра и успя да я спре, като увисна на нея с цялата си тежест и заби петите си в калта.

— Имам усещането, че Тумнор ни очаква.

— Такава беше уговорката.

Джавра я погледна озадачено.

— Като се има предвид колко неохотно ни даде подробности за работата, може би ще се опита да ни прецака.

Джавра се намръщи.

— Мислиш, че може да наруши споразумението?

— Не ни каза нищо за капаните, нали? — попита Шев, без да пуска ръката на Джавра. — Нито за ямата. Нито за стената. Ами за кучетата? Освен това каза, че пазачите са двама, а не дванайсет.

Джавра стисна зъби и мускулите на челюстта й затанцуваха.

— Не каза нищо и за онзи магьосник.

— Точно така — успя да изпъшка Шев, а всичките й мускули вече трепереха от усилието.

— Кълна се в диханието на Майката, ти си права.

Шев въздъхна с облекчение, изправи се бавно и пусна ръката на Джавра, след което леко я потупа.

— Ще се промъкна отзад, за да проверя…

Джавра й се ухили широко.

— Лъвицата от Хоскоп никога не използва задната врата!

И тя изтича по стъпалата, вдигна единия си крак, с един ритник откърти вратата от пантите й и влетя вътре. Зад гърба й изплющяха мръсните пешове на някога бялото й палто.

Шеведая обмисли за миг, но абсолютно сериозно, възможността да хукне по улицата, но въздъхна и се шмугна вътре след Джавра.

„Циврещия лигльо“ не беше най-преуспяващото заведение, макар че Шев трябваше да признае, че бе виждала и по-ужасни. Всъщност беше прекарала последните няколко години в такова. Размерите му бяха като на хамбар, с балкон на първия етаж, слабо осветен от голям кръгъл полилей с димящи свещи, поставени в чаши от зацапано стъкло. Подът беше покрит с мръсна слама и сбирщина от столове и маси, край едната му стена имаше изкорубен тезгях, а рафтовете зад него бяха задръстени с най-евтините алкохолни питиета на поне дузина култури. Помещението миришеше на пушек и пот, на разлят алкохол и повърнато, на отчаяние и пропуснати шансове и изглеждаше, общо взето, по същия начин, както преди три нощи, когато двете бяха приели работата, точно преди Джавра да загуби на зарове половината от обещаните им пари. Обаче ясно се забелязваше една разлика. Тази нощ беше пълно с отрепки от всякакъв вид. Тази вечер шефът тук беше само един.

Тумнор седеше на масата в средата на стаята със залепена на охраненото му лице усмивка и лъщящо от пот лице. Изглеждаше изключително изнервен, дори за мъж, който се опитва да прецака двама прочути крадци. Изглеждаше така, сякаш ужасно се страхуваше за живота си.

— Това е капан — процеди той през зъби, без да отмества ръцете си от масата.

— Сами се досетихме, хиено! — рече Джавра.

— Не — изгрухтя той, завъртя рязко очите си настрани, върна ги върху тях, след това отново ги завъртя. — Капан.

Едва тогава Шев забеляза, че ръцете му бяха заковани за масата. Проследи погледа му над голямото кафяво петно на пода, което подозрително напомняше кръв, към сенките. Там съзря една фигура. Просветване на очи. Проблясване на стомана. Самоуверен мъж в пълна готовност. След това различи и останалите издайнически проблясъци в тъмните ъгли на кръчмата — един мъж с брадва зад шкафа с алкохол, подаващия се от балкона нос на стрелец с арбалет, чифт ботуши, които стърчаха иззад вратата към мазето; Шев предположи, че сигурно все още бяха обути на мъртвите крака на някой от наемниците на Тумнор. Сърцето й падна в петите. Мразеше да се бие и имаше силното усещане, че съвсем скоро щеше да й се наложи.

— По всичко личи — промърмори тя, навеждайки се към Джавра, — че отрепката, която ни измами, е била измамена от някоя друга отрепка.

— Да — прошепна Джавра. Шепненето й беше по-звучно от нормалния разговорен тон на повечето хора. — Двоумя се кого да убия първо?

— Може би ще успеем да се измъкнем с преговори? — предложи с надежда Шев.

Важно беше никога да не губи надежда.

— Шеведая, трябва да приемем вероятността, че тук ще има кръвопролитие.

— Притежаваш изумителна далновидност.

— Когато се започне, ще съм ти много благодарна, ако се погрижиш за стрелеца на балкона, ей там горе?

— Абсолютно — промърмори Шев.

— С останалото вероятно ще се справя аз.

— Колко мило.

В този миг от задната част на кръчмата отекнаха недвусмисленото потропване на тежки ботуши и звънтенето на метал, лицето на Тумнор се изопна още повече и по бузите му се затъркаляха капки пот.

Джавра присви очи.

— И злодеят се разкрива.

— Злодеите са склонни към известно театралничене, нали? — промърмори Шев.

Когато се появи под колебливата светлина на свещите, тя се оказа слаба и много висока. Може би почти толкова висока, колкото Джавра, с късо подстригана черна коса, едната й жилеста ръка беше гола и покрита с татуировки, а другата беше защитена със стоманени пластини. Тя носеше ръкавица, наподобяваща лапа, чиито извити нокти от наточен метал потракваха, докато вървеше. Наситено зелените й очи проблеснаха, когато им се усмихна.

— Много време мина, Джавра.

Джавра изду устни.

— О, заднико на Богинята — рече тя. — Добра среща, Уейлин. Или може би недобра.

— Познаваш ли я? — промърмори Шев.

Джавра потрепна.

— Трябва да призная, че не ми е съвсем непозната. Тя беше Тринайсетата от Петнайсетте.

— Сега съм Десета — каза Уейлин. — След като ти уби Ханама и Бирке.

— Предложих им същия избор, който след малко ще предложа на теб. — Джавра сви рамене. — Те избраха смъртта.

— Ъм… — Шев вдигна един от облечените си в ръкавица пръсти. — Ако може да питам… За какво говорим, по дяволите?

Смарагдовозелените очи на жената се преместиха върху нея.

— Тя не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

Джавра потрепери по-силно.

— Онези мои приятелки от храма, за които споменах.

— Храмът в Тонд?

— Да. Не са ми чак такива приятелки.

— Тоест… значи, се отнасят с безразличие към теб? — предположи Шев с надежда.

Изключително важно беше да не губи надежда.

— По-скоро сме врагове — отвърна Джавра.

— Ясно.

— На петнайсетте храмови рицари на Златния орден им е забранено да напускат храма, освен по заповед на Върховната жрица. Под заплаха от смъртно наказание.

— Предполагам, че не си получила разрешение да го напуснеш? — попита Шеведая, докато оглеждаше всички наточени метални предмети в полезрението й.

— Не точно.

— А как?

— Никак.

— Ще заплати с живота си за това — каза Уейлин. — Както и всеки, който я е облекчил.

Тя протегна увенчания си с метален нокът показалец и го заби в главата на Тумнор. Той издаде звук, напомнящ изпускане на газове, и падна по лице, а над отчетливата рана на темето му се появиха кървави мехури.

Шев вдигна ръце с разперени длани.

— Е, мога да ти гарантирам, че не съм й предлагала да я облекча. На мен лично би ми харесало, както и на всяко друго момиче, не бих отказала и нещо повече, но с Джавра? — Тя предпазливо размърда ръката си, за да провери дали механизмът е зареден, с надеждата, че движението ще бъде възприето просто като изразителен жест. — Предполагам, че някой ден сигурно ще ощастливи някой мъж, като го направи свой съпруг, но без да се засяга, тя съвсем не е моят тип. — Шев погледна многозначително Уейлин, която, честно казано, й беше много повече по вкуса, тези нейни очи бяха наистина специални. — Пък и знаеш ли, не искам да се хваля, но аз да тръгна да предлагам? Обикновено на мен ми предлагат повече, отколкото…

— Тя има предвид помощ — каза Джавра.

— А?

— Помощ. Не става дума за секс.

— Аха.

— Убийте ги — каза Уейлин.

Стрелецът вдигна арбалета, светлината затанцува върху заострения връх на стрелата, а от сенките наизскачаха неколцина други главорези, които размахваха неприятно изглеждащи оръжия. Макар че кое оръжие ще изглежда приятно, размишляваше Шев, ако го размахват срещу теб?

Тя врътна китката си и метателният нож се озова в дланта й. За нещастие, пружината беше твърде натегната и оръжието се изстреля право през стиснатите й пръсти и се заби в тавана, като междувременно преряза гладко въжето, което придържаше полилея. Макарите зажужаха и огромното нещо полетя надолу.

Стрелецът натисна с усмивка спусъка на арбалета, който бе насочен право в сърцето на Шев. Един от главорезите вдигна огромна брадва над главата си. В този миг грамадната тежест от дърво, стъкло и восък се стовари върху него и го размаза върху пода. Стрелата от арбалета се заби в полилея миг преди той да падне на земята с оглушителен трясък, като отнесе още двама главорези със себе си и вдигна във въздуха облак от прах, трески и парчета от свещи.

— Мамка му — прошепна зашеметената Шев и продължи да примигва, докато ехото заглъхваше.

Двете с Джавра стояха заедно в средата на потрошения кръгъл полилей абсолютно невредими. Шев нададе триумфален вик, който премина, както обикновено се случваше с всичките й триумфални викове, в изпълнено с ужас гърлено гъргорене, щом оцелелият главорез прескочи отломките на полилея, размахал меча си. Тя отскочи назад, спъна се в масата и падна в един стол, претърколи се настрани, зърна профучаващо острие и пропълзя под друга маса, докато вдигнатата от удара на брадвата прах се вихреше около нея. Чуха се трясък, удари, гръмогласни ругатни и всички останали познати звуци от кръчмарските сбивания.

Проклятие, колко силно Шев мразеше сбиванията. Ненавиждаше ги. Всъщност колкото повече ги мразеше, толкова по-често попадаше в тях. Партньорството й с Джавра не й беше помогнало особено за това, пък и за нищо друго, като се замислиш. Тя се измъкна изпод масата, скочи на крака, отнесе удар в лицето и пръскайки слюнки, се просна по гръб върху тезгяха, където остана да лежи, трепереща, и да примигва, опитвайки се да прочисти очите си от сълзите.

Главорезът с ръмжене замахна към нея с ножа си, тя се изтърколи настрани и острието се заби в тезгяха. Шев се оттласна напред и го изрита в лицето, принуждавайки го да залитне назад с притиснати към носа ръце, издърпа ножа от дървото и го метна с бързо движение във въздуха. Той се заби в челото на стрелеца точно докато той се прицелваше със заредения си арбалет. Мъжът подбели очи, полетя от балкона и се стовари върху една от масите. Из помещението се разлетяха бутилки и парчета стъкло.

— Какво хвърляне — промърмори Шев, — бих могла да… Агррх!

Самодоволството й беше изкарано заедно с дъха й от някакъв мъж, който я халоса отстрани и тя залитна, замаяна, назад.

Грамадният мъж с изумителна грозота размахваше наляво и надясно боздуган, който беше почти също толкова грамаден и грозен, и разбиваше чаши и мебели, изпълвайки въздуха с трески. Шев изричаше с хленчещ глас почти всяка ругатня, за която можеше да се сети, докато отчаяно се извиваше и приклякваше, пълзеше и подскачаше, без дори да получи възможност да потърси изход от ъгъла, към който неумолимо я изтикваха.

Той вдигна боздугана си, за да нанесе удар, широкото му лице беше изкривено от ярост.

— Чакай! — проплака тя и посочи над рамото му.

Изумително, колко често минаваше тоя номер. Той извърна глава, за да погледне, и това й даде достатъчно време, за да забие с всичка сила коляното си в топките му. Той изпъшка, залитна и падна на колене, а тя измъкна камата си и я заби в основата на шията му. Мъжът изстена и се опита да се изправи, след което се просна по лице и около главата му се образува локва кръв.

— Извинявай — каза Шев. — По дяволите, съжалявам.

И тя наистина съжаляваше, както винаги. Но беше по-добре да съжалява, отколкото да умре. Така стояха нещата. Отдавна беше научила този урок.

Повече сблъсъци нямаше. Джавра стоеше до отломките на полилея, мръсното й бяло палто беше опръскано с кръв, а около нея се въргаляха сгърчените тела на дузина главорези. Беше стиснала главата на един в сгъвката на лакътя си, а втори, който безуспешно риташе и се опитваше да се освободи, беше сграбчила за врата с изпънатата си ръка и го бе притиснала към масата.

— Нещата отиват все по̀ на зле. — С гримаса на лицето и напрягане на мускулестата си ръка тя строши врата на първия мъж и пусна тялото му да се свлече на пода. — Едно време храмът наемаше по-качествени главорези.

Тя помръдна с рамо и изхвърли втория през прозореца на улицата, изкъртвайки кепенците, а отчаяният му вик секна, когато главата му отчупи парче дърво от поддържащата колона.

— Най-добрите, които успях да намеря за толкова кратък срок — рече Уейлин, докато посягаше зад гърба си. — Но накрая винаги се стига до това.

И тя издърпа един извит меч, чието острие се стори на Шев като изработено от виещ се черен дим.

— Не е необходимо — отвърна Джавра. — И пред теб има две възможности, също както пред Ханама и Бирке. Можеш да се върнеш в Тонд. Върви при Върховната жрица и й кажи, че аз няма да бъда ничий роб. Никога. Кажи й, че съм свободна.

— Свободна? Ха! Смяташ ли, че Върховната жрица ще приеме този отговор?

Джавра сви рамене.

— Кажи й, че не си успяла да ме намериш. Кажи й каквото искаш.

Устните на Уейлин се изкривиха в горчива усмивка.

— А какво ще е другото…

— Ще ти покажа меча — каза Джавра и ставите й пропукаха, когато разкърши рамене, ботушите й заскърцаха, когато разкрачи крака и зае по-стабилна поза, и извади изпод палтото си дълъг и тънък пакет, омотан с превръзки и парцали, но в единия му край Шев зърна проблясък на злато.

Уейлин повдигна брадичката си и разтегли устни в нещо, което едва ли можеше да се нарече усмивка; по-скоро оголи зъби.

— Знаеш, че нямаме друг избор.

Джавра кимна.

— Знам. Шеведая?

— Да? — изграчи Шев.

— Затвори очи.

Тя веднага ги затвори, а в същото време Уейлин прескочи масата с боен вик — висок, пронизителен, ужасяващ. Чу бързи стъпки по дъските, движещи се с нечовешка скорост. Разнесе се звън на метал и Шев потрепна от внезапната ярка светлина, която проникна през клепачите й. Стъргане, задавено изпъшкване и светлината изчезна.

— Шеведая.

— Да? — изграчи тя.

— Вече можеш да ги отвориш.

Джавра все още държеше в едната си ръка пакета, около който се развяваха разкъсани парцали. С другата си ръка придържаше отпуснатата Уейлин, чиито ръце висяха назад, а облечените в стомана кокалчета дращеха по пода. На гърдите й червенееше петно, но тя изглеждаше спокойна. Въпреки тъмната кръв, която се изливаше от гърба й и оставяше червени петна по дъските.

— Ще те намерят, Джавра — прошепна тя с окървавените си устни.

— Знам — отвърна Джавра. — И всички ще получат същото право на избор. — Тя отпусна Уейлин на пода, в локвата от кръв, и внимателно склопи клепачите над изумително зелените очи. — Нека Богинята се смили над теб — прошепна тя.

— Първо трябва да се смили над нас — измърмори Шеведая и избърса кръвта под носа си, докато се приближаваше към тезгяха с нож в ръка и поглеждаше зад него.

Собственикът на кръчмата се беше сврял отзад и се сви още повече, когато я видя.

— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай!

— Няма. — Тя скри камата зад гърба си и му показа празната си длан. — Никой няма да те убие. Всичко е наред, те… — Искаше да каже „си тръгнаха“, но когато огледа потрошената кръчма, се принуди да каже с продран глас: — … са мъртви. Можеш да станеш.

Той се надигна бавно, надникна над тезгяха и ченето му увисна.

— В името на…

— Трябва да се извиня за щетите — каза Джавра. — Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Част от стената в дъното, покрита с пукнатини, избра точно този момент, за да се срути върху улицата сред облак прах, който накара Шев да отстъпи назад и да се разкашля.

Джавра изду устни и допря замислено пръст до тях.

— Може би е точно толкова зле, колкото изглежда.

Шев изпусна тежка въздишка. Не беше първата в компанията на Джавра, Лъвицата от Хоскоп, и едва ли щеше да е последната. Тя извади кесията от пазвата си, развърза вървите и изтърколи скъпоценния камък върху нацепения тезгях, където той остана да си блещука.

— Заради грижите, които ти създадохме — каза Шев на зяпналия кръчмар.

След това избърса камата си в сюртука на най-близкия труп и го прибра в ножницата му. Обърна се, без да каже нито дума повече, прескочи нацепените останки от вратата и излезе на улицата.

Зазоряваше се. Слънцето придаваше лека сивота на източното небе над паянтовите покриви. Шев си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— По дяволите, Шеведая — прошепна тя на себе си, — съвестта е дяволско бреме за един крадец.

Чу зад гърба си тежките стъпки на Джавра, почувства масивното й присъствие над рамото си, чу дълбокия й глас, когато се наведе и проговори в ухото й:

— Сега вече искаш ли да се омитаме?

Шев кимна.

— Да, май ще е най-добре.

Ад

Дагоска, пролетта на 576 г.

Темпъл побягна.

Не му беше за пръв път. Половината си живот беше прекарал в бягане от разни неща, а другата половина — в тичане към тях. Но никога не беше тичал така. Бягаше толкова бързо, сякаш адът се беше разтворил зад гърба му. И наистина беше така.

Земята отново се разтресе. В нощта припламна светлина, която Темпъл зърна с крайчеца на окото си и потрепна. Миг по-късно прозвуча и гръмотевичният грохот, толкова силен, че в ушите му зазвъня. Над сградите вдясно към небето полетя огън и засипа Горния град с течни пламъци. Отпред на пътя падна един камък с размерите на човешка глава, претърколи се и се блъсна в стената сред облак прах. Последва дъжд от по-малки камъни.

Темпъл продължи да тича, без да се оглежда. Ако му беше писано да загине от гуркулски огън и да бъде разкъсан на парчета, които никога няма да бъдат намерени, той не можеше да направи нищо по въпроса. Малцина щяха да тъгуват за него. Една малка капка в океана от трагедия. Можеше само да се надява, че Бог е решил да го пощади, макар да не можеше да се сети дори за една добра причина защо да го прави.

Поне за едно нещо беше абсолютно сигурен — не искаше да умира.

Внезапен пристъп на кашлица го принуди да се спре до една стена. Гърдите го боляха от вдишания пушек. От вдишвания дни наред пушек. Очите му бяха пълни със сълзи. От прахта. От страха. Обърна се назад и погледна към пътя, по който беше дошъл. Към стените на Горния град, към порутените бойници, чиито черни очертания изпъкваха сред ярките цветове на пламъците. Но те продължаваха да се бият. Може би за да защитят своето. Своите имоти, своите семейства, своя начин на живот. Може би се сражаваха от любов. Може би от омраза. Може би нищо друго не им беше останало.

Темпъл нямаше представа какво може да накара един човек да се бие. Никога не бе бил кой знае какъв боец.

Промъкна се по една затрупана с боклуци странична уличка, спъна се в някаква паднала греда и си обели коленете, след което продължи със залитане към ъгъла, вдигнал едната си ръка като хилав щит срещу жегата, лъхаща от горящата сграда. Пламъците пропукваха и към нощното небе се кълбеше гъст дим.

Огън, навсякъде огън. Видях ада — беше казал Вертурио — и той представлява голям град под обсада. От седмици Дагоска се беше превърнала в ад. Темпъл изобщо не се съмняваше, че заслужава да е тук. Просто нямаше спомени как е умрял.

Видя тълпящи се фигури пред вратата, някакъв мъж, който размахваше брадва, звуците от трошене на дърво. Нима гуркулските войници вече бяха успели по някакъв начин да преминат през стената? Или това бяха мародери, които се възползваха от шанса да откраднат по нещо, докато все още имаше какво да се краде? Темпъл предположи, че няма за какво да ги обвинява. Навремето и той беше откраднал доста неща. Пък и какво ли означаваше вината точно сега?

Когато няма закони, няма и престъпления.

Той се затича нататък, приведен ниско, притиснал разпрания си ръкав към устата. Никой не би предположил, че църковната му роба някога е била чисто бяла. Сега беше разръфана и мръсна, също като просяшките парцали, които беше носил преди, изцапани със сажди, кал и кръв — собствената му и на онези, на които се беше опитал да помогне. На които не беше успял да помогне.

Темпъл бе живял в Дагоска през целия си живот. Беше израснал на тези улици. Познаваше ги така, както дете познава лицето на майка си. Но сега едва ги разпознаваше. Къщите представляваха овъглени черупки, голите греди стърчаха като ребрата на пустинни скелети, от дърветата бяха останали само обгорени дънери, разрушените пътища бяха затрупани с отломки. Той не изпускаше от очи огромната скала, върху която грееха светлините на Цитаделата, зърна една от стройните кули на Големия храм над пропадналия покрив и забърза напред.

В целия град бушуваха пожари, но от небето повече не валеше огън. Това само засили страха на Темпъл. Когато огънят престане да вали, идват войниците. Той винаги бе бягал от войниците. Преди Гуркул беше Съюзът, преди Съюза бяха самите дагосканци. Дайте му меч на мъжа и той ще прави с него все същото, независимо от цвета на кожата му.

Тук някога имаше пазар, където богаташите си купуваха месо. От него бяха останали само няколко овъглени свода. Беше просил тук като момче, протегнал ръка за милостиня. Като по-голям беше крал от търговците. Като още по-голям беше целунал за пръв път момиче до фонтана. Сега фонтанът беше напукан, задръстен с пепел. А момичето? Кой би могъл да каже?

Някога това бе едно красиво място. Великолепна улица в един великолепен град. Сега всичко беше изчезнало, и за какво?

— Това ли е планът ти? — прошепна Темпъл към небето.

Но Бог рядко разговаряше с просяците. Дори с онези, които се бяха изучили в Големия храм.

— Помогни ми — разнесе се съскащ глас. — Помогни ми.

Сред близките отломки лежеше жена. Едва не я беше настъпил, когато притича покрай нея. Беше я улучило парче от гуркулска бомба или може би нещо, изхвърчало от горящата сграда. Шията й беше обгорена и покрита с мехури, част от косата й беше изгоряла. Рамото й беше смачкано, ръката й беше изкривена под странен ъгъл зад гърба й. Темпъл не можеше да различи кое е разкъсан плат и кое — разкъсана плът. Тя миришеше на сготвено месо. Миризма, от която стомахът на момчето се преобърна и миг по-късно му се доповръща. При всяко поемане на дъх гърлото й издаваше щракащ звук, а в гърдите й нещо бълбукаше. Очите й бяха широко отворени и тъмни на фона на изцапаното с черно лице.

— О, Господи — прошепна Темпъл.

Не знаеше откъде да започне. Нямаше откъде да започне.

— Помогни ми — прошепна отново тя и се вкопчи в него, без да отмества поглед от лицето му.

— Нищо не мога да направя — изграчи Темпъл. — Съжалявам.

— Не, не, моля те…

— Съжалявам. — Той се откопчи от пръстите й, като се опитваше да не я гледа в очите. — Бог да се смили над теб. — Макар да беше ясно, че Той не притежава милост. — Съжалявам!

Темпъл се изправи. Обърна се. И продължи.

Когато виковете й заглъхнаха назад, той се опита да се убеди, че така не само беше по-лесно, но и бе постъпил правилно. Не можеше да направи нищо за нея. Тя нямаше да оцелее. Гуркулите бяха твърде близо. Нямаше да успее да избяга, ако я беше взел да я носи. Трябваше да предупреди останалите, длъжен беше. Нямаше да успее да я спаси. Можеше да спаси само себе си. По-добре да умре само единият, вместо и двамата, нали? Бог щеше да го разбере, нали? Бог беше самата толерантност.

В такива времена човек показва истинската си същност. За известно време Темпъл бе успял да убеди себе си, че е праведен човек, но е лесно да си добродетелен, когато добродетелността ти не е подложена на изпитание. Също като камилска фъшкия, спечена на слънце, под благочестивата си черупка той беше все същият вонящ, егоистичен страхливец, какъвто е бил винаги.

Съвестта е онази част от Него, която Бог е поставил във всеки един човек — беше казал Кадия. — Частичка от божественото. Винаги имаме избор.

Темпъл внезапно се спря и се взря в кървавите отпечатъци, които пръстите й бяха оставили върху ръкава му. Дали да не се върне? Стоеше там и трепереше, дишаше тежко, затворен в капана между правилното и грешното, между разума и глупостта, между живота и смъртта.

Кадия му беше казал веднъж, че мисли твърде много, за да е добър човек.

Той погледна през рамо назад, откъдето бе дошъл. Пламъци и сгради, озарени в ярките цветове на пламъците, а на фона на пламъците видя движещи се черни фигури. Стройните сенки на мечове и копия, високите шлемове на гуркулски войници. И това оптична измама на маранята ли беше, или той наистина виждаше там още една фигура? Женска фигура, висока и слаба, която вървеше наперено, облечена в бяла броня, с проблясваща златиста коса. Страхът стисна Темпъл за гушата и той падна, изправи се с усилие и отново се затича. Инстинктивният импулс на дете, израснало на улицата. На заек, който вижда сянката на ястреб. Нямаше представа защо иска да живее, но знаеше, че не иска да умира.

Хъхрещ, кашлящ, с парещи нозе, той изкачи с усилие напуканите стъпала към Големия храм. Изпита моментно облекчение, щом пред него се извиси познатата фасада, макар да знаеше, че не след дълго гуркулските войници ще се изсипят на площада. Гуркулските войници… или нещо по-лошо.

Отиде бързо до високата порта сред вихрещата се пепел и подмятаните от горещия вятър парчета горяща хартия, започна да тропа по вратата, докато не го заболяха юмруците, и да крещи името си, докато не му се продра гърлото. Малката врата в голямата порта внезапно се отвори и той бързо хлътна вътре, а зад гърба му успокояващо изстъргаха резетата.

В безопасност. Макар и само за няколко минути. Все пак човек, загубил се в пустинята, приема вода от онзи, който му предложи, и толкова, колкото му дава.

Първия път, когато Темпъл влезе в това великолепно място и видя искрящите мозайки, ажурната зидария и светлината, която нахлуваше през прозорците във форма на звезди и караше позлатените букви от писанието, изписани по стените на височината на човешки ръст, да сияят, той бе почувствал Божията ръка върху рамото си.

Сега не чувстваше присъствието на Бог. Само няколко лампи осветяваха обширното пространство; сенките на пламъците, които танцуваха от другата страна на прозорците, примигваха по тавана. Вонеше на страх и смърт, отекваха хленчовете на ранените, долавяше се безконечното тихо мърморене на отчаяни молители. Дори мозаечните лица на пророците, които някога бяха изглеждали като потънали в божествен екстаз, сега сякаш бяха изкривени от ужас.

Мястото беше претъпкано с народ — мъже и жени, млади и стари, всичките мръсни и отчаяни. Темпъл си проправи път напред, като се опитваше да преглътне страха си и да си мисли единствено за това, как да открие Кадия. Накрая го зърна на подиума, където някога се бе издигал амвонът. Беше откъснал единия ръкав на бялата си роба, за да направи превръзки. Другия го бе окървавил на лакътя, докато се беше занимавал с ранените. Очите му бяха хлътнали, бузите също, но колкото по-отчайваща изглеждаше ситуацията, той като че ли ставаше все по-спокоен.

Каква ли невероятна сила е необходима, зачуди се Темпъл, за да носиш на раменете си товара на всичките тези животи?

Около него се бяха събрали войници от Съюза и Темпъл инстинктивно отстъпи назад. Бяха може би дузина, с прибрани в ножниците мечове от уважение към свещената земя, но ръцете им непрекъснато посягаха към дръжките. Сред тях беше генерал Висбрук; загорялото му от слънцето лице беше изцапано със сажди. Преди обсадата беше доста пълничък, но сега униформата му висеше свободно около тялото. В Дагоска вече всички бяха доста по-слаби от преди.

— Гуркулските войници са нахлули през Северната порта и вече са в Горния град. — Говореше на езика на Съюза, разбира се, но Темпъл го разбираше толкова добре, колкото и всички останали местни от Мидърланд. — Не след дълго стената ще падне. Подозираме предателство.

— Никомо Коска ли подозирате? — попита Кадия.

— От известно време, обаче Коска може да е всякакъв, но не и глупак. Ако е искал да продаде града, е щял да го направи, докато все още е можел да получи добра цена.

— А животът му? — отсече войникът с превръзка през рамото.

Висбрук изсумтя.

— Нещо, което никога не е ценял. Този мъж не познава страх.

Богове, това сигурно е същинска благодат. Страховете на Темпъл бяха негови постоянни спътници, откакто се помнеше.

— Във всеки случай това вече няма значение — продължи Висбрук. — Независимо дали Коска ни е предал, или не, дали е жив, или мъртъв, той вече сигурно е в ада. Също както всички нас. Изтегляме се обратно в Цитаделата, хадиш. Трябва да дойдете с нас.

— А когато гуркулите ви последват, къде ще се изтеглите?

Висбрук преглътна, изпъкналата му адамова ябълка подскочи, и продължи да говори, сякаш Кадия изобщо не се беше обаждал. Нещо, в което хората от Съюза се бяха доказали като експерти още от първия ден, когато се бяха появили в Дагоска.

— Вие сте смел водач и истински приятел на Съюза. Спечелили сте си място в Цитаделата.

Кадия се усмихна уморено.

— Ако съм си спечелил някакво място, то е тук, в моя храм, сред моите хора. И ще го приема с гордост.

— Знаех си, че така ще отговорите. Но бях длъжен да попитам.

Кадия протегна ръка.

— За мен беше чест.

— Честта е моя. — Генералът пристъпи напред и прегърна свещеника. Човек от Съюза и дагосканец. Белокож и тъмнокож. Странна гледка. — Съжалявам — каза той и в очите му проблеснаха сълзи, — че те разбрах едва когато стана твърде късно.

— Никога не е твърде късно — каза Кадия. — Вярвам, че може да се срещнем в рая.

— Тогава се надявам, че твоята вяра е истинска, а не моята.

Висбрук пусна Кадия, завъртя се на пети и спря. Не погледна назад.

— Началник Глокта ме предупреди, че е по-добре човек сам да се убие, отколкото да се остави да бъде пленен от гуркулите — каза Висбрук. Кадия примигна, но не каза нищо. — Каквото и да си мисли човек за нашия някогашен водач, когато стане въпрос за пленничеството при гуркулите, той трябва да се смята за неоспорим експерт. — Хадишът отново не каза нищо. — Имате ли собствено мнение по въпроса?

— Самоубийството се смята за грях пред Бог. — Кадия сви рамене. — Но във времена като сегашните кой би могъл да каже кое е правилното?

Висбрук бавно кимна.

— Ние сме напълно откъснати. От Съюза. От семействата ни. От Бог. Сега трябва сами да намерим своя път.

И той закрачи бързо към задния вход, ботушите му потракваха по мраморния под, а тълпата се разстъпи настрани, за да го пропусне заедно с войниците му.

Темпъл пристъпи напред и сграбчи Кадия за ръката.

— Хадиш, трябва да тръгнете с тях!

Кадия внимателно освободи китката си от пръстите на Темпъл. Точно както Темпъл се бе освободил от умиращата жена.

— Радвам се, че си още жив, Темпъл. Притеснявах се за теб. Но ти кървиш…

— Дребна работа! Трябва да отидете в Цитаделата.

— Трябва? Винаги имаме избор, Темпъл.

— Те идват. Гуркулите идват. — Той преглътна. Дори сега не можа да се насили да произнесе думите на висок глас. — Ядачите идват.

— Знам. Затова трябва да остана.

Темпъл стисна зъби. Спокойствието на стареца го вбесяваше и той знаеше защо. Не заради стареца, а заради себе си. Искаше свещеникът да избяга, за да може да избяга с него. Нищо че в целия свят нямаше и едно място, където да са в безопасност от ядачите. Никъде в целия свят и със сигурност не и в Дагоска. Нищо, че подслоняването в Цитаделата щеше да му осигури само още няколко дни, а и това не беше сигурно.

Хадишът се усмихна. Сякаш беше прочел мислите му. Беше ги прочел и му беше простил.

— Трябва да остана — каза той. — Но ти трябва да отидеш, Темпъл. Ако смяташ, че имаш нужда от позволението ми, с радост ти го давам.

Темпъл изруга. Твърде често му бяха прощавали. Искаше да му се развикат, да го обвинят, да го набият. Искаше да си намери причина да избере лесния път и да избяга, но Кадия нямаше да му позволи да поеме по лесния път. Затова Темпъл го обичаше. Очите му се напълниха със сълзи. Изруга отново. Но остана.

— Какво ще правим? — изграчи той.

— Ще се погрижим за ранените. Ще утешим слабите. Ще погребем мъртвите. Ще се молим.

Той не каза, че ще се бият, но неколцина се досетиха. Петима дякони се бяха скупчили до една от стените като деца, обсъждащи някаква тайна игра. Темпъл видя проблясък на острие. Брадва, която се подава от диплите на роба.

— Оставете оръжията! — извика Кадия, приближавайки се към тях. — Това е храм!

— Нима смяташ, че гуркулите ще пощадят свещената ни земя? — изкрещя един от тях, а в очите му грееше лудостта на страха. — Нима смяташ, че ще оставят оръжията си?

Кадия беше спокоен като застояла вода.

— Бог ще ги съди за престъпленията им. Ще съди и нас заради нашите. Оставете оръжията.

Мъжете се спогледаха, размърдаха се неуверено, но макар и въоръжени, никой от тях не намери кураж да погледне Кадия в очите. Един по един започнаха да оставят оръжията си.

Хадишът отпусна длан върху рамото на мъжа, който му беше възразил.

— В момента, в който избереш страна, вече си сгрешил, сине мой. Трябва да правим каквото искаме. Трябва да се държим така, както искаме да се държат останалите. Сега повече от всякога.

— Как ще ни помогне това? — улови се да промърморва Темпъл.

— В края на краищата какво друго ни остава?

И Кадия погледна към голямата порта, пое си дълбоко дъх и изпъна рамене.

Темпъл осъзна, че отвън е абсолютно тихо. На площада, където някога бяха отеквали призивите на свещениците към молитва. След това подканянията на търговците към клиентите. След това воплите на ранените, осиротелите и безпомощните. Тишината означаваше само едно нещо. Те бяха тук.

— Спомняш ли си какъв беше, когато се срещнахме за пръв път? — попита Кадия.

— Крадец. — Темпъл преглътна. — Глупак. Момче без принципи и без цел.

— А виж сега в какво се превърна!

Едва ли усещаше някаква разлика.

— А какъв ще стана без вас?

Кадия се усмихна и отпусна ръка върху рамото на Темпъл.

— Това зависи от теб. И от Бог. — Хадишът се приближи още малко към него, за да му прошепне: — Не прави никакви глупости, чу ли? Трябва да оцелееш.

— Защо?

— Гуркулите ще преминат през града като буря, като чума, като рояк скакалци. След тях Дагоска ще има нужда от добри мъже.

Темпъл се накани да посочи, че не е по-добър от който и да е друг крадец, когато върху портата се стовари гръмотевичен удар. Голямата врата се разтърси, а лампите започнаха лудо да примигват. Откъм събраните хора се разнесоха ахкания и те се отдръпнаха назад, към сенките в задната част на храма.

Последва нов удар, който накара вратата, тълпата и самия храм да потреперят.

След това се разнесе глас. Гръмотевичен глас, невъзможно, оглушително силен, мощен като биенето на голяма камбана. Темпъл не разпозна езика, но въпреки това видя как сред заслепяваща светлина буквите му се прогарят в дървената врата. Портата се взриви сред облак от трески, парчета дърво се затъркаляха по мраморния под и се пръснаха навсякъде.

Между изкорубените крила на портата пристъпи някаква фигура. Облечена в бяла броня, белязана със златни букви, с усмивка на лицето, което имаше толкова идеална форма, сякаш бе излято от черно стъкло.

— Поздрави от пророк Калул! — извика мъжът с топъл, приятелски глас, а хората захленчиха и отстъпиха още по-назад.

Огнените букви продължаваха да плуват в тъмнината пред погледа на Темпъл, свещени букви, нечестиви букви, ехото им отекваше в ушите му. До него изхленчи някакво момиче, притиснало шепи към лицето си. Темпъл отпусна длан върху рамото й и го стисна леко, в опит да я успокои, да успокои себе си. Още фигури се появиха в храма. Фигури, облечени в бели брони.

Бяха само петима, но тълпата се отдръпна едновременно назад, скупчена в страха си, сякаш беше стадо овце, а новодошлите бяха вълци. До Темпъл се озова някаква жена, красива, ужасна, висока и слаба като копие, лицето й излъчваше бисерно сияние, а златистата й коса се развяваше така, сякаш жената носеше вятъра със себе си.

— Здравейте, красиви мои.

Тя се усмихна широко на Темпъл и прокара върха на дългия си заострен език по дългите си заострени зъби, след което затвори с изщракване устата си и му намигна. Червата му се бяха превърнали във вода.

Разнесе се вик. Някой изскочи от тълпата. Един от дяконите. Темпъл видя проблясък на метал в тъмнината и беше изблъскан настрани от поредната вълна страх, която премина през тълпата.

— Не! — извика Кадия.

Твърде късно. Една от ядачите се раздвижи. Бърза като мълния и също толкова смъртоносна. Тя улови мъжа за китката, вдигна го във въздуха с невъобразима сила и го метна чак в другия край на храма, както сърдито дете хвърля счупената си кукла, а камата му издрънча върху плочките. Писъците му секнаха, когато се удари в стената на около десетина крачки от пода, след което падна безжизнен на земята сред дъжд от кръв и натрошен мрамор. Главата му беше сплескана, изкривена, а лицето му, за щастие, беше обърнато към стената.

— Господи — прошепна Темпъл. — О, Боже.

— Никой да не мърда! — извика Кадия, вдигнал едната си ръка.

— Ти ли си техният водач? — попита застаналият най-отпред ядач, повдигайки веждата си.

Тъмното му лице беше младолико и гладко, и красиво, но очите му бяха стари.

— Аз съм Кадия, хадиш на този храм.

— Свещеник, значи. Книжен човек. Дагоска е родно място на много свети люде. На почитани философи, уважавани теолози. Мъже, които са чували гласа на Бог. Ти такъв ли си, хадиш Кадия?

Темпъл не можеше да разбере как го постига, но Кадия не показваше никакъв страх. Говореше така, сякаш пред него стоеше някой от неговото паство. Дори с този дявол, роден от ада, този ядач на човешка плът, той се отнасяше като към равен.

— Аз съм просто човек. Опитвам се да съм добродетелен.

— Ако искаш, вярвай, но всички сме така. — Ядачът погледна намръщено дланта си, сви я в юмрук и после бавно разтвори пръстите си, сякаш изпускаше струя пясък. — И ето докъде ме доведе пътят към добродетелността. Знаеш ли кой съм аз?

На идеалното му лице нямаше подигравателен триумф. Само тъга.

— Ти си Мамун — каза хадиш Кадия. — Плодът на пустинята. Трижди благословен и трижди проклет.

— Да. Макар с всяка година проклятията да тежат повече, а благословиите все повече да изглеждат като прах.

— За това можеш да обвиняваш само себе си — рече спокойно Кадия. — Ти наруши божия закон и яде от плътта на мъже.

— И на жени, и на деца, и на всичко, което диша. — Мамун погледна намръщено размазания труп на дякона. Една от ядачите клекна до тялото, потопи пръста си в локвата от кръв и започна да я размазва по усмихнатото си лице. — Само ако тогава знаех онова, което знам сега, нещата щяха да се развият по друг начин. — Той се усмихна тъжно. — Но за миналото може да се говори с лекота, ала е невъзможно да се върнеш там. Мощта ми достига висини, за които можеш само да мечтаеш, и въпреки това съм просто пленник на стореното от мен. Никога няма да мога да избягам от клетката, която сам си построих. Нещата са такива, каквито са.

— Винаги имаме избор — каза Кадия.

Мамун му се усмихна. Странна усмивка беше това. Почти излъчваше… надежда.

— Така ли смяташ?

— Така ни казва Бог.

— Тогава аз ти го предлагам. Можем да ги вземем. — Мамун погледна към тълпата и когато стъкленият му поглед се плъзна върху Темпъл, той почувства как косъмчетата на тила му настръхват. — Можем да ги вземем всичките, но да пощадим теб.

Ядачката със златната коса отново намигна на Темпъл. Той почувства треперенето на момичето, което стоеше до него, и се усети, че сам трепери.

— Или можем да вземем теб — продължи Мамун, — а да пощадим тях.

— Всичките ли? — попита Кадия.

— Всичките.

Темпъл разбра, че сега е моментът да пристъпи напред. Да постъпи така, както иска. Както би искал да постъпят другите. Това бе моментът, в който да покаже кураж, самоотверженост, солидарност с мъжа, който му беше спасил живота, който беше проявил милост, който му беше дал шанса, който не заслужаваше. Да пристъпи напред и да се предложи вместо Кадия. Това беше моментът.

Темпъл не помръдна от мястото си.

Никой не помръдна.

Но хадишът се усмихна.

— Предлагаш неизгодна за теб сделка, ядачо. С готовност ще дам живота си за техния.

Русата жена вдигна дългата си ръка, отпусна главата си назад и запя. Висок и смайващо чист, гласът й се зарея към високия таван, по-красив от всяка музика, която беше чувал Темпъл.

Мамун падна на колене пред Кадия и притисна едната си длан към сърцето.

— Целият рай ликува заради откриването на истинския праведник. Измийте го. Дайте му храна и вода. Отведете го с почести на масата на Пророка.

— Бог да е с вас — промърмори Кадия през рамо, без да сваля усмивката от лицето си. — Бог да е с всички вас.

И той излезе от храма, придружаван от двама ядачи, които бяха преклонили глави с уважение, докато неговата беше вирната гордо.

— Жалко — каза ядачката с омазаното с кръв лице, нацупила устни.

После хвана трупа на дякона за глезена и го повлече към вратата, оставяйки кървава следа по пода.

Мамун се спря за миг до потрошената порта.

— Останалите сте свободни. Поне от нас. Но не можете да избягате от самите вас.

Колко време бе останала там потната тълпа, след като ядачите си тръгнаха? Колко време бяха стояли мълчаливо, вперили погледи в порутената порта? Смразени от ужас. Вцепенени от вина. Минути? Часове? Докато не чуха отвън звуците на пожар, звънтене на стомана, писъци, звука от плячкосването на Дагоска. Звука на края на света.

Най-накрая момичето до Темпъл се наведе към него и попита с накъсан шепот:

— Какво ще правим?

Темпъл преглътна.

— Ще се погрижим за ранените. Ще утешим слабите. Ще погребем мъртвите. Ще се молим.

Господи, колко кухо прозвуча. Но какво друго им оставаше?

Двама са малко

Някъде на север, лятото на 576 г.

— Това е ад — промърмори Шев, като надникна от ръба на каньона. — Ад. — Тъмната скала, блестяща от влага, изчезна в мъглата, а някъде долу, в ниското, бълбукаше вода. — Боже, колко мразя Севера.

— Не знам защо — отвърна Джавра и отметна назад косата си, която от постоянната влага беше провиснала, — но си мисля, че Бог не ни слуша.

— О, напълно съм наясно с това. Никой не си прави труда да ни слуша.

— Аз си правя. — Джавра обърна гръб на каньона и тръгна надолу по разровената козя пътека с обичайните си широки крачки, вирнала глава, без да обръща внимание на дъжда, а подгизналата й пелерина шляпаше край калните й прасци. — Освен това съм изключително отегчена от онова, което чувам.

— Не си играй с мен, Джавра. — Шев ускори крачка, за да я настигне, като се стараеше да стъпва по най-сухите места. — До гуша ми дойде!

— Непрекъснато го повтаряш. А на следващия ден преглъщаш още.

— Направо съм вбесена!

— Вярвам ти.

— Сериозно говоря!

— Щом се налага да кажеш на някого, че си вбесена, и на всичкото отгоре добавяш, че говориш сериозно, значи, гневът ти не е постигнал желания ефект.

— Мразя проклетия Север! — Шев тропна с крак по земята, сякаш така можеше да нарани не себе си, а някой друг, но успя само да се опръска с кал. Не че имаше накъде да стане по-мокра или по-мръсна. — Целият е направен от лайна!

Джавра сви рамене.

— Както и всичко останало в края на краищата.

— Как изобщо могат да търпят тоя студ?

— Търпи се. Не се цупи. Искаш ли да те нося на раменете ми?

На Шев всъщност много й се искаше, но наранената й гордост настоя да продължи да джапа пеша.

— Аз какво, да не съм ти някое проклето дете?

Джавра повдигна рижите си вежди.

— Никога ли не са ти казвали да задаваш въпроси само ако наистина искаш да получиш отговори? Искаш ли да ти отговоря?

— Не и ако смяташ да се шегуваш.

— Стига де, Шеведая! — Джавра се наведе, положи огромната си ръка върху рамото й и стисна, като едва не й строши костите. — Къде е онази безгрижна пакостница, в която се влюбих тогава в Уестпорт, която посрещаше всички унижения със смях, шеги и намигване?

И мърдащите й пръсти запълзяха надолу към корема на Шев.

Шев измъкна ножа си.

— Ако ме погъделичкаш, се заклевам, че ще те намушкам.

Джавра изду бузи, дръпна ръката си и продължи да джапа по пътеката.

— Не драматизирай така. Изтощително е. Трябва просто да се изсушим и да намерим някое симпатично фермерско момиче за теб, до което да се сгушиш, и на сутринта вече ще се почувстваш по-добре.

— Тук няма симпатични фермерски момичета! Няма никакви момичета! Няма ферми! — Тя махна с ръка към безкрайната тъма, калта и нацепените скали. — Даже сутрин няма, по дяволите!

— Ето там един мост — каза Джавра и посочи в мрака. — Виждаш ли? Нещата започват да се нареждат!

— Да бе, много обнадеждаващо — промърмори Шев.

Мостът представляваше плетеница от протрити въжета, опънати между древни стълбове, покрити с руни и птичи курешки, и изгнили на вид дъски, привързани в ненадежден преход. Изглеждаше съвсем скапан — като настроението на Шеведая — и изчезваше в замайващата неизвестност над каньона, като опасно се поклащаше на вятъра, а дъските му потракваха.

— Проклет Север — каза Шев, след като се добра до моста и предпазливо подръпна въжетата. — Даже мостовете му са пълно лайно.

— Мъжете му са добри — рече Джавра и затрополи по моста, без да показва и капчица страх. — Не са особено изкусни, но пък са страстни.

— Страхотно — отбеляза Шев и тръгна внимателно след нея, разменяйки подозрителни погледи с враната, която беше кацнала на един от стълбовете. — Мъже. Единственото нещо, което хич не ме интересува.

— Трябва да ги опиташ някой път.

— Опитах. Веднъж. Пълна нула. Все едно да се опитваш да разговаряш с някого, който дори езика ти не говори, камо ли да разбере темата на разговора.

— В хоризонтално положение някои са по-красноречиви от други.

— Не. Просто не. Косматостта и тромавостта, и големите човъркащи пръсти и… топките. Сериозно говоря, топки. Те пък за какво са? Това е най-непривлекателната част от анатомията. Това е просто… кофти дизайн, ето какво е.

Джавра въздъхна.

— Най-големият позор на сътворението е, че не всички можем да сме толкова идеални, колкото теб, Шеведая, гъвкаво малко кълбо от мускули.

— По мен щеше да има повечко месце, ако не живеехме само на едните възвишени мечти и по някой заек от време на време. Може да не съм идеална, но пък между краката ми не се клати торба с баласт, поне това можеш… Чакай малко.

Те се добраха до средата на провисналия мост и Шев вече не виждаше скалите от двете страни. Само въжетата, които се губеха в сивота в двете посоки.

— Какво? — промърмори Джавра и се спря.

Мостът продължи да се клати. Под тежки стъпки, които се приближаваха към тях.

— Някой идва към нас — промърмори Шев и извъртя китката си така, че ножът падна в подложената й длан.

Не обичаше да се бие, но постепенно бе стигнала до извода, че няма нищо лошо в това, винаги да държи един добър нож подръка. Ако не друго, той си беше един добър аргумент в споровете.

Започна да се очертава някаква фигура. Първоначално беше само сянка, която се размърдваше, когато вятърът избутваше мъглата към тях. Първо беше нисък мъж, после стана висок. След това се превърна в мъж, който носи гребло на раменете си. След това в полугол мъж, понесъл огромен меч през рамо.

Шев хвърли един бърз поглед над лакътя на Джавра, за да провери дали пък няма да се разтвори в нещо по-смислено. Не се получи.

— Това е… необичайно — каза Джавра.

— Проклетият Север — промърмори Шев. — Тук вече нищо не може да ме изненада.

Мъжът се спря на около две крачки от тях и се усмихна. Но това беше повече безумна усмивка, отколкото израз на добро настроение. Добре поне, че носеше панталони, направени от някаква зле ощавена кожа, и ботуши с нелепа рунтава горна част. От кръста нагоре беше гол и бледото му тяло представляваше възлести мускули, примесени с белези и обсипани с роса. Отблизо мечът изглеждаше още по-голям, сякаш някой оптимист го беше изковал с надеждата да бъде използван от великани. Беше висок почти колкото собственика си, който изобщо не беше нисък, защото гледаше Джавра, повече или по-малко, право в очите.

— Някой компенсира нещо — промърмори Шев под носа си.

— Приветствам ви, дами — каза мъжът със силен акцент. — Прекрасен ден.

— Хич даже не е — изръмжа Шев.

— Е, всичко зависи от това, как го приемате, нали? — Той повдигна очаквателно вежди, но след като никоя от тях не отговори, продължи: — Аз съм Уирън-от-Блай. Някои ме наричат Перкото.

— Моите поздравления — каза Шев.

Той изглеждаше поласкан.

— Значи, сте чували за мен?

— Не. Къде, по дяволите, се намира Блай?

Той се намръщи.

— Честно казано, не мога да кажа.

— Аз съм Джавра — рече Джавра и изпъчи внушителните си гърди, — Лъвицата от Хоскоп. — Шев завъртя очи. Господи, воините с проклетите им титли и проклетите им представяния, и проклетото им пъчене на гърди. — Ние прекосяваме моста.

— А! Аз също!

Шев стисна зъби.

— Какво е това, съревнование по това, кой ще изрече най-очевидното нещо? Та ние се срещнахме по средата му, нали?

— Да. — Уирън си пое дълбоко въздух през носа и издиша с доволен вид. — Да, срещнахме се.

— Голям меч — каза Джавра.

— Това е Мечът на мечовете и хората имат стотици имена за него. Бръсначът на зората. Гробокопачът. Кървава жътва. Най-високият и най-ниският. Scac-ang-Gaioc на езика на Долината, което означава Разцепването на света, Битката, която се води от началото на времето и ще продължи да се води до самия му край. Някои казват, че е мечът на Бог, паднал от небесата.

— Ха. — Джавра вдигна вързопа от парцали, смътно напомнящ меч, който носеше със себе си. — Моят меч е изкован от паднала звезда.

— Прилича на вързоп парцали, смътно напомнящ на меч.

Джавра присви очи.

— Трябва да го държа увит.

— Защо?

— За да не те заслепи блясъкът му.

— Ооооо — провлачи Уирън. — Работата е там, че аз наистина искам да го видя. Ще успея ли добре да го огледам, преди да ослепея, или…

— Вие двамата приключихте ли със състезанието по надпикаване? — попита Шев.

— Няма да тръгна да се състезавам по надпикаване с никой мъж. — Джавра изду устни, пъхна ръка между бедрата си и с пръст показа вероятната дъга. — Веднъж опитах и ти можеш да говориш каквото си искаш за пишките, но с тях се покрива по-голямо разстояние. Много по-голямо. Какво? — попита тя и хвърли намръщен поглед през рамо. — Просто е невъзможно, колкото и нещо да изпиеш. Виж, ако на теб ти се иска да се състезаваш по надпикаване…

— Не! — сопна й се Шев. — Точно сега единственото, което ми се иска, е да си намеря някое сухо местенце и да си прережа гърлото!

— Пак драматизираш — каза Джавра, поклащайки глава. — Все така си драматизира. Това изморява.

Уирън сви рамене.

— Но границата между излишъка от драматизъм и недостига му е тънка, не е ли така?

— Така си е — замислено промълви Джавра. — Така си е.

Настъпи мълчание и само мостът продължи тихо да поскърцва.

— Е — каза Шев, — беше ни приятно, но ни преследват агенти на Великия храм на Тонд, а и още някакви момчета, наети от Хоралд Пръста, така че, ако нямаш нищо против…

— Всъщност имам. Аз също съм преследван от агенти на краля на Севера Бетод. Човек би си помислил, че има и по-важни неща, с които да се занимава, с цялата тази безумна война срещу Съюза. Но Бетод, хм, можеш да го харесваш или не, но не можеш да отречеш, че е упорит.

— Упорито лайно — каза Шев.

— Не мога да не се съглася — рече скръбно Уирън. — Колкото повече нараства властта на човек, толкова повече намаляват най-добрите му качества.

— Така си е — рече замислено Джавра. — Така си е.

Настъпи поредното продължително мълчание, духна вятър и мостът опасно се залюля. Джавра и Уирън се гледаха мрачно един друг.

— Отстъпи встрани — каза Джавра — и ние ще продължим по пътя ни.

— Нямам намерение да отстъпвам. Особено на толкова тесен мост като този. — Уирън леко присви очи. — А и тонът ти е някак обиден.

— Тогава нежните ти чувства ще бъдат наранени още повече, когато ботушът ми срещне задника ти. Отстъпи.

Уирън свали със замах меча от раменете си и опря върха му в моста.

— Боя се, че въпреки всичко ще се наложи да ми покажеш това свое острие, жено.

— С удоволствие…

— Почакайте! — отсече Шев, промъкна се покрай Джавра и вдигна успокояващо ръце. — Почакайте за миг! Имате благословията ми да се избиете един друг, но ако започнете да размахвате своите впечатляващи мечове на този мост, напълно е възможно да прережете някое въже и да убиете не само себе си, но и мен, а за това не мога да дам благословията си.

Уирън повдигна вежди.

— В думите й има смисъл.

— Шеведая бързо съобразява — кимна Джавра и посочи към онази страна, откъдето бяха дошли. — Дай да се върнем на нашия край на моста и там да се бием.

Шев ахна.

— Значи, не искаш да му дадеш път, за да може да премине, но с радост ще се върнеш чак в началото, за да можеш да се биеш с него?

Джавра я изгледа озадачено.

— Разбира се. Добрите обноски го изискват.

— Точно така! — рече Уирън. — Добрите обноски са всичко за възпитания човек. Ето защо трябва да отидем до моя край на моста.

Сега беше ред на Джавра да присвие очи. В присвиването на очи беше също толкова опасна, колкото и в боя, което подсказваше нещо.

— Трябва да е моят край.

— Не, моят — изръмжа Уирън. — Настоявам.

Шев разтърка слепоочията си. Беше истинско чудо, че през последните няколко години не беше успяла да ги пробие от търкане.

— Идиоти такива, вие наистина ли смятате да се биете заради това, къде да се биете? Ние вървяхме натам! Той ни предлага да вървим натам! Давай да вървим натам!

Джавра присви още повече очите си, докато се превърнаха в сини цепнатини.

— Добре. Но не си мисли, че ще ни откажеш от двубоя, Шеведая.

Шев въздъхна изморено.

— Нямам ни най-малкото желание да предотвратявам кръвопролитието.

 

 

Уирън заби големия си меч в една пукнатина в скалите и го остави там да се поклаща леко.

— Дай да приберем мечовете. Мечът на мечовете не може да бъде изваден, без да се окървави.

Джавра изсумтя.

— Уплаши ли се?

— Не. Вещицата Шоглиг ми предсказа мястото и времето на моята смърт и то не е тук, и не е сега.

— Хм. — Джавра остави и своя меч и започна да чупи едно по едно кокалчетата на пръстите си. — А каза ли ти точното време, когато ще ти сритам задника толкова здраво, че ще напълниш гащите?

Лицето на Уирън придоби замислено изражение.

— Наистина ми предсказа, че ще напълня гащите, но заради гранясало задушено, а и това вече се случи. Миналата година, до Уфрит. Затова нося нови панталони. — Той се наведе и им се усмихна гордо, след което погледна намръщено Шев. — Надявам се, че прислужницата ти няма да се меси?

— Прислужница ли? — сопна му се Шев.

— Шеведая не ми е прислужница — рече Джавра.

— Благодаря ти.

— Тя ми е най-малкото довереник. Може би дори другар.

Шев опря ръце на хълбоците си.

— Ние сме партньори! Дует!

Джавра се засмя.

— Не. Дует? Не, не, не.

— Каквато и да е — рече Уирън, — изглежда доста коварна. Не ми се иска да ме удари в гърба.

— Изобщо не се притеснявай за това! — сопна му се Шев. — Повярвай ми, като ти казвам, че не искам да вземам участие в тая глупост. Що се отнася до коварството, опитах се да се измъкна от тая работа и да си отворя пушалня, но моята партньорка я изгори до основи!

— Най-малкото довереник — каза Джавра. — А и доколкото си спомням, ти разпръсна въглените. Шеведая, честно, винаги си търсиш кого да обвиниш. Ако някога поискаш да си едната половина на дует, трябва да се научиш да поемаш отговорности.

— Пушилня? — попита Уирън. — Обичаш ли риба?

— Не, не — отвърна Шев. — Е, да, но не става дума за такъв тип пушилня… Както и да е.

Тя се отпусна върху скалата и подпря главата си с ръце.

— Тъй като определяме правилата… — Джавра се намръщи, докато си повдигаше бюста. — Дай да се разберем без удари по циците, става ли? Мъжете никога не осъзнават колко боли.

— Хубаво. — Уирън повдигна единия си крак, за да си намести топките. — Стига да избягваш орехчетата. Проклетите неща много могат да попречат.

— Кофти дизайн — рече Шев. — Не го ли казах вече? Кофти дизайн.

Джавра си съблече палтото и го хвърли върху главата на Шев.

— Благодаря — сопна й се тя, свали го от мократа си коса и го наметна на мокрите си рамене.

Джавра вдигна юмруци и Уирън кимна одобрително, когато мускулите на ръцете й изпъкнаха.

— Несъмнено имаш впечатляваща фигура за жена. — Той също вдигна юмруците си и мускулите му затанцуваха. — Но не очаквай пощада заради това.

— Добре. С изключение на гърдите?

— Както се разбрахме. — Уирън се усмихна. — Може би това ще бъде битка, достойна за възпяване.

— Няма да ти е лесно да пееш без зъби.

Двамата си размениха удари, бързи като мълнии. Юмрукът на Уирън попадна в ребрата на Джавра, но тя като че ли изобщо не го забеляза и бързо отвърна с три удара, последният от които попадна в челюстта му. Той не потрепна, само отстъпи бързо назад и застана нащрек в бойна поза.

— Силна си — каза Уирън. — За жена.

— Сега ще ти покажа колко.

Тя се нахвърли върху него с яростни удари, но улучваше само въздуха, защото той се извиваше наляво и надясно, бърз като риба във вода, независимо от грамадната му фигура. Разнесе се плясване по месо, когато Джавра блокира ударите му с рамо, изръмжа през стиснатите си зъби, избегна удар в челото и улови ръката на Уирън. Мигновено падна на коляно и го вдигна над главата си, но той се извъртя умело — не по-зле от Шев, когато беше в онази пътуваща трупа — падна на рамо върху тревата, претърколи се и скочи на крака, без да спира да се усмихва.

— Всеки ден трябва да бъде нов урок — каза Уирън.

— Бърз си — рече Джавра. — За мъж.

— Сега ще ти покажа колко.

Той се озова до нея, престори се, че напада отгоре, гмурна се под вдигнатия й крак, улови я за другия прасец и я повдигна без усилия, за да я просне на земята. Но Джавра вече беше хванала врата му в сгъвката на коляното си и го повлече надолу заедно с нея. Двамата паднаха на мръсната земя в плетеница от ръце и крака и се затъркаляха без капчица достойнство, като се гърчеха и хапеха, щипеха и удряха с колене, плюеха се и ръмжаха.

— Това е ад. — Шев изстена и се загледа в мъглата. — Това е… — Тя млъкна и сърцето й падна в петите. — Хей, вие двамата — промърмори тя и бавно се изправи. — Вие двамата!

— Ние сме… — изръмжа Джавра и изрита Уирън в ребрата.

— Малко… — изръмжа Уирън и я удари с глава в устата.

— Заети! — изръмжа Джавра и двамата се претърколиха през една локва.

— Може пък да поискате да спрете — изръмжа Шев. От мъглата се бяха появили някакви фигури. Първо три. После пет. Сега мъжете бяха седем, един от тях яздеше кон. — Мисля, че май пристигнаха агентите на Бетод.

— По дяволите!

Уирън с усилие се освободи от Джавра, отиде бързо при меча си и зае доста внушителна поза, поставил едната си ръка върху дръжката му. Единственото, което разваляше общото впечатление, беше, че цялата горна част от тялото му беше омазана с кал. Шев преглътна и отново спусна камата в дланта си. Вече бе прекарала там много повече време, отколкото й се нравеше.

Първият, който излезе изцяло от мъглата, беше нервно изглеждащ младеж, който едва ли имаше и петнайсет години; с леко треперещи ръце опъна тетивата на лъка си, а върхът на стрелата му сочеше към Уирън. След него се появиха няколко северняци с впечатляващи бради, стига да харесвате такива неща, а на Шев не й харесваха, и бяха въоръжени още по-впечатляващо, стига да харесвате такива неща, а на Шев изобщо не й харесваха.

— Добър вечер, Потоп — каза Уирън и избърса кръвта от разбитата си устна.

— Уирън — каза онзи, когото Шев сметна за водача им, и се облегна на копието си, сякаш бе изминал дълъг път.

Уирън започна да брои новодошлите с пръст и устните му замърдаха.

— Седем са — каза Шев.

— А! — каза Уирън. — Права беше, бързо съобразяваш. Седем! Трогнат съм, че Бетод е отделил толкова много само заради мен. Мислех си, че заради войната с южняците ще му е нужен всеки човек. Искам да кажа, че мен ме наричат луд, а тази война? Това вече е лудост.

— Не мога да кажа, че не съм съгласен — рече Потопа, разчесвайки брадата си с мръсните си пръсти, — но не аз вземам решенията.

— На някои хора не им стига кураж да вземат решения.

— А някои хора просто са се уморили от това, че всичките им решения винаги се оказват погрешни. Знам, Уирън, че за теб е напълно естествено да бъдеш неуправляем, но не можеш ли да се опиташ поне за малко да не бъдеш такъв? Сега Бетод е крал на Севера. Не може просто да позволи на хората да правят всичко както си знаят.

— Аз съм Уирън-от-Блай — каза Уирън и изпъчи внушителните си гърди — и правя всичко както си знам.

— О, боже — промърмори Шев. — Той е мъжката версия на Джавра. Той е твоята мъжка версия, Джавра!

— Определено има прилики — с нотка на неохотно одобрение каза Джавра, докато махаше няколкото овчи бибенки, които се бяха заплели в косата й по време на битката. — Защо само един от вас е на кон?

Северняците се спогледаха така, сякаш това беше източник на търкания между тях.

— Води се война — избоботи един с кофти зъби. — Няма много коне наоколо.

Шев изсумтя.

— На мен ли го казваш. Щях ли да ходя пеша, ако не се налагаше?

— Това е моят кон — каза Потопа. — Но кракът на Керик е зле и му позволих да го заеме.

— Всички сме зле с краката — изгрухтя един здравеняк с огромна брада и още по-огромна брадва.

— Точно сега не е моментът отново да започваме спор за това, кой да получи коня — отряза ги Потопа. — Мъртвите са ми свидетели, че достатъчно спорихме на тази тема, не сте ли съгласни, мамка му? — После с жестове ги накара да се разделят наляво и надясно. — Кои, по дяволите, са тези жени, Уирън?

Шев завъртя очи, когато Джавра на свой ред изпъчи гърди.

— Аз съм Джавра, Лъвицата от Хоскоп.

Потопа повдигна едната си вежда.

— А прислужницата ти?

Шев изпъшка уморено.

— О, за…

— Тя не е прислужница, а довереник — каза Уирън. — Или… довереничка? Такава ли е думата?

— Партньор! — сопна му се Шев.

— Не, не. — Джавра поклати глава. — Партньор? Не.

— Всъщност няма значение — каза Потопа, който започна да проявява нетърпение. — Работата е там, че Бетод иска да говори с теб, Уирън, и ти ще се върнеш с нас дори ако се наложи да те набием…

— Един момент. — Джавра вдигна голямата си ръка. — Двамата с този мъж сме в процес на разрешаване на предишни разногласия. Можете да биете онова, което остане от него, след като приключа.

— В името на мъртвите. — Потопа притисна палец и показалец към очите си и яростно ги разтърка. — Нищо никога не става лесно. Защо нищо никога не става лесно?

— Повярвай ми — каза Шев, стиснала здраво ножа в ръка, — тази болка ми е позната. Ти смяташе да се биеш с него неизвестно защо, а сега смяташ неизвестно защо да се биеш заради него?

— Ние се оказваме там, където ни изпраща Богинята — изръмжа Джавра и кокалчетата на пръстите й побеляха, когато стисна дръжката на меча си.

Потопа въздъхна преувеличено.

— Уирън, не е нужно да проливаме кръв тук…

— И аз така мисля — каза Шев, вдигайки пръст.

— … но ти всъщност не ми оставяш избор. Бетод иска да те види пред трона на Скарлинг, жив или мъртъв.

Уирън изсумтя.

— Шоглиг ми предсказа мястото и времето на моята смърт и то не е тук, и не е…

Звънна тетива. Това беше младежът с треперещите ръце, който изглеждаше изненадан колкото и останалите, че е пуснал стрелата. Уирън я улови. Просто ловко я хвана във въздуха.

— Чакайте! — изрева Потопа, но вече беше късно.

Мъжът с голямата брада се втурна към Уирън с рев, като пръскаше слюнки и размахваше брадвата си. В последния момент Уирън спокойно отстъпи зад Меча на мечовете, така че дръжката на брадвата попадна върху прибраното му в ножницата острие, и заби стрелата във врата на брадатия. Онзи се свлече на земята с неразбираемо ломотене.

В този момент вече всички крещяха.

За човек, който мрази сбиванията, Шев определено попадаше твърде често в тях, и ако беше научила нещо от това, то беше, че трябва да действа решително. Опитай се с всички сили да се договориш, да постигнеш компромис, да отложиш сблъсъка, но когато се стигне до него, трябва да действаш решително. Затова тя метна ножа.

Ако беше помислила малко, сигурно щеше да реши, че не иска да натоварва съвестта си повече от необходимото, а и убийството на кон не беше толкова лошо, колкото убийството на човек. Ако беше помислила още малко, сигурно щеше да осъзнае, че човекът сам е взел решение да дойде тук, за разлика от коня, така че може би той повече заслужава да умре. Но ако беше поразмишлявала още по-сериозно върху това, сигурно щеше да стигне до извода, че мъжът може и да не е взел сам решение да дойде тук — във всеки случай не повече, отколкото самата Шев, — а просто се беше търкулнал по живота, като камък по дъното на река, в съответствие с положението си, познатите, характера и кофтия си късмет, без особени шансове да промени нещо.

Но хората, които мислят твърде много по време на битка, обикновено не излизат живи от нея, така че Шев остави размишленията за по-късно и метна ножа си по най-лесната мишена.

Ножът се заби в задната част на туловището на коня, и очите му се изцъклиха. Той се изправи на задните си крака, залитна, хвърли къч и се килна на една страна, и Шев трябваше да отскочи от пътя му, а ездачът му отчаяно се вкопчи в поводите. Конят подскачаше и риташе, ремъците на седлото се скъсаха и то се изплъзна от гърба му. Животното падна настрани, претърколи се през ездача и сложи бързо край на отчаяните му вопли, след което се плъзна към каменистия ръб на каньона и изчезна от погледите на всички.

Така че в края на краищата на съвестта на Шев лежаха и конят, и ездачът му. Но печалният факт се състоеше в това, че само победителите могат да съжаляват за нещо, което са направили по време на боя, а точно сега Шев си имаше други проблеми. По-точно — мъжът с най-гадните зъби от всички, които беше виждала някога, и с адски страховития боздуган. Защо се хилеше така? Господи, ако тя имаше такива зъби, щеше да е необходим железен лост, за да разтворят устните й.

— Ела тук — изръмжа й той.

— Предпочитам да не го правя — изсъска му Шев.

Тя отскочи настрани и изпод ботушите й се разхвърчаха влажни камъчета. Крясъците, грохотът и звънтенето на битката останаха някак отзад. Отскачане, винаги отскачане, от една катастрофа към друга. Често на ръба на непознаваем каньон, бил той и метафоричен. И както винаги, никога не успяваше да се измъкне съвсем.

Мъжът с боздугана и гадните зъби я хвана със свободната си ръка за яката и така я дръпна, че половината копчета се откъснаха, а след това я блъсна така, че главата й се удари в скалата. Шев се опита да го намушка с другия си нож, но острието само се плъзна по ризницата и излетя от ръката й. Миг по-късно юмрукът му се вряза в корема й и всичкият й въздух излезе с хриптене.

— Падна ли ми? — изръмжа той в лицето й; дъхът му бе достатъчен, за да я накара да изгуби съзнание.

Мъжът вдигна боздугана си.

Шев вдигна ръка и посочи с пръст зад него.

— Зад теб…

— Ако си мислиш, че ще се вържа на…

Разнесе се силен глух звук и Мечът на мечовете го разполови надве от рамото до корема, а кръвта плисна в лицето на Шев като из ведро.

— Агггрх! — Тя изпълзя изпод трупа на мъжа, като отчаяно се опитваше да изрита настрани отломките от касапницата, които внезапно се бяха изсипали в скута й. — Господи — проплака Шев, изправи се усилие, трепереща и плюеща, с подгизнали от кръвта дрехи. От косата й капеше кръв; устата, очите и носът й бяха пълни с кръв. — О, господи.

— Погледни от хубавата страна — каза Уирън. — В крайна сметка кръвта не е твоя.

Хората на Бетод се въргаляха по калната трева, посечени, сгърчени, окървавени. Единственият, който все още стоеше на крака, беше Потопа.

— Виж сега — рече той и облиза устните си. Когато Джавра тръгна към него, той наведе копието си. — Не исках нещата да се развият така…

Тя извади меча от ножницата му и Шев потрепери — пред очите й се появиха две заслепяващи размити петна. Горната част от копието на Потопа падна, после падна и долната, и в ръцете му остана само пръчка с размерите на крака на Шев. Той преглътна, после я хвърли на земята и вдигна ръце.

— Връщай се при господаря си, Потоп — каза Уирън, — и на всяка крачка благодари на мъртвите за късмета си. Кажи му, че Уирън-от-Блай танцува само под своята свирка.

Потопа кимна, опулил очи, и започна да отстъпва.

— И ако видиш някъде там Кърнден Гушата, му кажи, че не съм забравил, че ми дължи три пилета!

— Пилета? — промърмори Джавра.

— Дългът си е дълг — рече Уирън, облегнат невъзмутимо на Меча на мечовете, а голото му бледо тяло вече освен с кал беше омазано и с кръв. — Като стана дума за това, остана ни един неразрешен спор.

— Остана. — Тя го огледа от глава до пети със замислено свити устни. Шев вече беше виждала този поглед и сърцето й падна още по-ниско, ако това изобщо беше възможно. — Но току-що ми хрумна и друг начин да го разрешим.

 

 

— Ух… ух… ух…

Шев стоеше на колене до локвата с мръсна дъждовна вода и мърмореше всички проклятия, които знаеше, а те бяха много; бършеше кръвта, която се беше стекла между гърдите й, с парцал, откъснат от ризата на някакъв мъртвец, и отчаяно се опитваше да не обръща внимание на гърленото грухтене на Джавра, което се носеше иззад скалата. Все едно да отива да не обръща внимание на някой, забиващ пирони в главата й.

— Ух… ух… ух…

— Това е ад — изхленчи тя, докато се взираше в размазаното си отражение в мръсната кървава локва. — Това е ад.

С какво беше заслужила всичко това? Да се забие на това място, където нямаше нито любов, нито слънце, нито култура, нито удобства. Място, вгорчено от сълзите на праведните, както обичаше да казва майка й. Косата й беше залепнала за мократа й глава като проклето водорасло към гниеща лодка. Протритата й кожа, върху която настръхването вече не можеше да се отличи от обривите от студа. Носът й не спираше да тече и беше почервенял от непрекъснатото бърсане. Празният й стомах ръмжеше, насинената шия пулсираше, покритите с пришки крака боляха, попарените й мечти се сриваха…

— Ух… ух… ух…

Грухтенето на Джавра се усилваше и към него се прибави продължителното равномерно ръмжене на Уирън.

— Ррррррррррр…

Шев се улови, че се чуди с какво точно се занимават там, и се плесна по главата, сякаш така можеше да избие от нея тази мисъл. Трябваше да се съсредоточи върху самосъжалението! Да мисли за всичко, което беше изгубила!

Пушалнята. Е, това не беше кой знае какво. Приятелите й в Уестпорт. Е, нямаше и един, на който да повери дори медна монета. Северард. Определено на него сигурно му беше по-добре с майка му в Адуа, колкото и да го беше разстроило това. Карколф. Карколф я беше предала, мамка му! Но пък, господи, онези бедра. Как да се сърдиш на някого с такива бедра?

— Ух… ух… ух…

— Рррррррррр…

Шев навлече ризата си, която опитите й да я изпере бяха превърнали от просто окървавена в окървавена, мръсна и подгизнала от ледена вода. Тя потрепери от отвращение, докато избърсваше кръвта от ухото, носа и веждите си.

Винаги когато можеше, се опитваше да прави малки добрини, нали? Медни монети на просяците, когато можеше да си го позволи, и така нататък? А и в края на краищата си имаше добра причина за това, нали? Или просто си търсеше извинения?

— О, боже — промърмори Шев под носа си и отметна от лицето си студената и мазна коса.

Ужасният факт беше, че бе получила точно колкото заслужаваше. А може би и повече. Ако това беше ад, тя си го беше заслужила. Пое си дълбоко въздух и го издиша така, че устните й запърпориха.

— Ух… ух… ух…

— Ррррррррр!

С приведени рамене, Шев се обърна, за да поеме обратно към моста.

И сърцето й спря.

— Хей, вие — промърмори тя, докато закопчаваше копчетата на ризата си. — Вие двамата?!

— Ние… — донесе се приглушеният глас на Джавра.

— Сме малко… — простена Уирън.

— Заети!

— Може пък да се спрете, мамка му! — изкрещя Шев, изкара ножа си и го скри зад ръката си.

Осъзна, че е вкарала копчетата на ризата си в погрешните илици и единият край на мократа й риза е залепнал за крака й. Но беше малко късно да се гласи. И отново от мъглата започнаха да се появяват фигури. Откъм моста. Първо една. После две. Накрая три жени.

Високи жени, които вървяха със същата наперена походка като Джавра. Походка, която говореше, че те властват над земята, по която ходят. И трите бяха въоръжени с мечове. И трите се усмихваха презрително. Шев не се и съмняваше, че и трите са рицари на Златния ред, дошли за Джавра от името на Върховната жрица на Тонд.

Първата имаше тъмна коса, сплетена в дълга плитка, привързана със златна нишка, и стари очи на младото си лице. Втората имаше голям белег от изгаряне, който минаваше през бузата и целия й скалп, а едното й ухо липсваше. Третата имаше къса рижа коса и присви лукаво очи, когато огледа Шев от главата до петите.

— Ти си много… мокра — рече тя.

Шев преглътна.

— Това е Северът. Всичко е малко мокро.

— Проклетият Север. — Белязаната се изплю. — Никъде не може да се намерят коне.

— Нито за любов, нито за пари — пропя рижата, — и повярвай ми, пробвах и едното, и другото.

— Сигурно се води война — каза тъмнокосата.

— Това е Северът. Тук винаги се води война.

Уирън въздъхна тежко, докато се измъкваше иззад скалата и затягаше колана си.

— Това е унизителна присъда за нашия начин на живот, но не мога да я опровергая.

Той вдигна Меча на мечовете на рамото си и застана до Шев.

— Изобщо не си толкова забавен, за колкото се смяташ — каза жената с белега.

— Всъщност малцина са толкова забавни, за колкото се смятат — каза Шев.

Джавра се появи иззад скалата и щом я зърнаха, трите жени се размърдаха нервно. Презрителните усмивки бяха заменени от мрачни изражения. Ръцете посегнаха към оръжията. Шев усещаше наближаващия изблик на насилие, толкова несъмнен, колкото и растежът на тревата, и стисна здраво своя абсолютно неподходящ за случая нож. След всичките сбивания, в които беше участвала, тя наистина трябваше да се научи как да борави с меч. Или с копие. Може би с копието щеше да изглежда по-висока. Но пък навсякъде трябваше да мъкне тая гадост със себе си. Или да измисли нещо с верига, която да се намотава на малко кълбо?

— Джавра — каза онази с плитката.

— Да.

Джавра изгледа войнствено жените. Онзи неин поглед, който сякаш казваше, че тя ги е преценила за миг и резултатът изобщо не я е впечатлил.

— Значи, си тук.

— Че къде да бъда, освен там, където съм?

Тъмнокосата жена вирна острата си брадичка.

— Защо не ни представиш на останалите?

— Не си струва трудът, защото скоро няма да ви има.

— Бъди така любезна.

Джавра въздъхна.

— Това е Голийн, Четвърта от петнайсет. Някога ми беше добра приятелка.

— Иска ми се да смятам, че още съм.

Шев изсумтя.

— Ще тръгнат ли добрите приятели да се преследват из целия Кръг на света? — После добави под носа си: — Без да става дума и за партньорите на добрия приятел.

Голийн погледна към Шев и в очите й имаше тъга.

— Ако добрият приятел се е заклел в това. В спокойни времена тя може би ще плаче, че светът е такъв, ще чупи ръце и ще моли Богинята за напътствия, но… — Тя въздъхна тежко. — Въпреки всичко ще го направи. Ти знаеше, че в края на краищата ще те намерим, Джавра.

Джавра сви рамене и мускулите й заиграха.

— Никога не съм била трудна за намиране. Проблемите започват след това. — Тя кимна към жената с белега, която бавно, плавно и тихо се промъкваше покрай каньона вдясно. — Тя е Ахъм, Единайсета от петнайсет. Боли ли още белегът?

— Имам си успокояващ лосион — отвърна тя със свити устни. — И вече съм Девета.

— Не задълго. — Джавра повдигна вежди и погледна рижата, която ги обхождаше отляво. — Нея не я познавам.

— Аз съм Сарабин Шин, Четиринайсета от петнайсет, и хората ме наричат…

— На никой не му пука — прекъсна я Джавра. — Предлагам ви същия избор, който предложих на Ханама, Бирке, Уейлин и останалите. Върнете се при Върховната жрица и й кажете, че аз не робувам никому. Никога. Или ще ви покажа меча.

Разнесе се познатото пропукване на стави, когато Джавра размърда рамене, зае по-свободна поза и вдигна вързопа, наподобяващ меч, който държеше с лявата си ръка.

Голийн изцъка през зъби.

— Винаги драматизираш, Джавра. Предпочитаме да те върнем обратно, вместо да те убиваме.

Уирън изпръхтя насмешливо.

— Кълна се, че преди малко проведохме съвсем същия разговор.

— Така е — рече Джавра, — и този ще завърши по същия начин.

— Тази жена е убийца, клетвопрестъпница и бегълка — каза Голийн.

— Пфу. — Уирън сви рамене. — Че кой не е?

— Не е нужно да умираш тук, мъжо — каза Сарабин Шин и зае бойна поза.

Уирън отново сви рамене.

— Това място е подходящо за умиране не повече от всяко друго, а тези дами ми помогнаха в една доста неприятна ситуация. — Той показа с дръжката на меча си шестте трупа, пръснати по калната земя. — А моят приятел Кърнден Гушата винаги е казвал, че е невъзпитано да не се отплатиш за услугата с услуга.

— Може да се окаже, че тази ситуация е доста по-неприятна — каза жената с белега и извади меча си от ножницата.

Острието изпускаше пара по крайно неестествен и притеснителен начин, а белият метал проблясваше вледеняващо.

Уирън само се усмихна, докато сваляше огромния си меч от рамото.

— Нагаждам се според случая.

Другите две жени извадиха мечовете си. Извитото острие на Голийн сякаш беше направено от черна сянка, която така се гънеше, че формата й никога не беше точно определена. Сарабин Шин се усмихна на Шев и вдигна своя меч, дълъг и тънък, който тлееше като току-що извадено от огнището острие. Шев мразеше мечовете, особено онези, които бяха насочени срещу нея, но рядко бе срещала такъв, който да й хареса по-малко от този.

Тя вдигна ръката си, в която не държеше нож.

— Моля ви, момичета. — Беше готова да се моли. — Моля ви! В това няма никакви плюсове. Ако се бием, някой ще умре. Ще изгуби всичко. Онези, които спечелят, няма да бъдат в по-добро положение от сега.

— Тя е едно красиво мъниче — каза белязаната.

Шев прибра зад ухото си кичур окървавена коса.

— Ами много мило да…

— Но говори твърде много — каза Голийн. — Убийте ги.

Шев метна ножа си. Сарабин Шин го отби с меча си и той отлетя в мъглата, а самата тя се хвърли с вик напред.

Шев се навеждаше, пълзеше, клякаше, отскачаше и се гмуркаше, а светещото острие разсичаше въздуха около нея и тя чувстваше с кожата си ужасната му топлина. Премяташе се много по-впечатляващо, отколкото с онази пътуваща трупа. С крайчеца на окото си виждаше проблясъците на меча на Джавра, която се сражаваше с Голийн, а в ушите й звънтеше грохотът на метал от ударите, които Уирън си разменяше с Ахъм.

Шев намята всичките си ножове, които бяха може би шест, после, когато свършиха, започна да граби всичко, което й попадаше подръка, а след предишния бой наоколо се въргаляха достатъчно оръжия, доспехи и екипировка.

Сарабин Шин избегна един набързо хвърлен боздуган, после една брадва, разсече надве една манерка с вода и се разнесе съскане на пара, след което самата тя изсъска презрително, докато отскачаше от пътя на запратен по нея ботуш. Шев успя да я улучи единствено с рогатия шлем на един от северняците, който отскочи от челото на Шин и остави малък разрез върху веждата й, но това само засили решимостта й да довърши Шев.

Накрая тя отчаяно отбиваше ударите й с едно седло, използвано вместо щит, а ръмжащата жена отрязваше от него димящи късове, докато накрая не разсече надве последното малко парче кожа в ръцете на Шев. После я сграбчи за яката, привлече я към себе си с почти нечовешка сила и димящото острие застина пред лицето й.

— Няма накъде да бягаш вече! — изръмжа тя през стиснати зъби и замахна с меча, за да нанесе удар.

Шев стисна очи с надеждата — за втори път този ден, — че въпреки малшанса и тоталното безкъсметие, ще намери начин да допълзи до рая.

— Разкарай се от моя партньор! — разнесе се яростният писък на Джавра.

Дори през спуснатите си клепачи Шев видя заслепяващия блясък и се отдръпна задъхано назад. Разнесе се съскане и нещо горещо премина покрай лицето й. После ръката пусна яката й и тя чу как нещо тежко тупна на земята.

— Ами това беше — каза Уирън.

Шев поотвори едното си око и погледна надолу към себе си през блестящото размито петно, останало пред очите й от меча на Джавра. До нея лежеше обезглавеното тяло на Сарабин Шин.

— Боже — изхълца тя, вцепенена от ужас; дрехите й бяха подгизнали от кръв, от косата й капеше кръв, очите, устата, носът й бяха пълни с кръв. Отново. — О, боже.

— Погледни от хубавата страна — каза Джавра, вече прибрала меча си в парцаливата му ножница. — Поне не е…

— Майната й на хубавата страна! — изпищя Шев. — Майната му на Севера, майната ви и на вас, похотливи откачалки!

Уирън сви рамене.

— Не е откритие, че съм луд, с това съм известен. Наричат ме Перкото, защото яко ме пере, и това е факт. — С върха на ботуша си той подритна трупа на Ахъм, която лежеше до него по лице и кръвта й изтичаше. — И въпреки това дори аз мога да се досетя, че тези Рицари на Сребърния орден…

— Златния — поправи го Джавра.

— Както и там да се наричат, те няма да се спрат, докато не те заловят.

Джавра кимна, докато оглеждаше мъртвите агенти на краля на Севера.

— Прав си. Както и Бетод няма да спре да те преследва.

— Аз нямам спешни дела — каза Уирън. — Може би ще си помогнем един на друг с враговете ни?

— Два меча са по-добре от един. — Джавра замислено потупа с пръст по устните си. — И може пак да се изчукаме.

— Тази мисъл ми хрумна — рече Уирън и се ухили. — Тъкмо беше започнало да става интересно.

— Чудничко. — Шев потрепна, докато се опитваше да издуха кръвта от носа си. — Аз имам ли право на глас?

— Доверениците не гласуват — каза Джавра.

— А дори да гласуваш — додаде Уирън и сви извинително рамене, — трима сме и ние имаме мнозинство.

Шев отметна назад глава и погледна към безличното железносиво небе.

— Това й е проблемът на шибаната демокрация.

— Значи, решено! — Уирън плесна с ръце и подскочи ентусиазирано по момчешки. — Сега ли ще се изчукаме, или…?

— Дай да потегляме, докато е още светло. — Джавра погледна на запад, над трупа на своята стара приятелка Голийн. — Пътят до Карлеон е дълъг.

Уирън се намръщи.

— Първо в Тонд, за да мога да си върна дълга към теб.

Джавра се обърна с лице към него, изпъчила гърди.

— В никакъв случай. Първо ще се разправим с Бетод.

С въздишка на безкрайна умора, Шев се отпусна на земята до локвата, взе окървавения парцал, който беше използвала по-рано, и започна да го изцежда.

— Настоявам! — изръмжа Уирън.

— Аз също! — изръмжа Джавра.

Двамата се вкопчиха един в друг, сякаш се бяха наговорили предварително, и се затъркаляха по земята, като се удряха, съскаха, хапеха и гърчеха.

— Това е ад. — Шев скри лицето си шепи. — Това е ад.

На неподходящо място в неподходящ момент

Уестпорт, пролетта на 580 г.

Канто Силвин довърши сутрешната си филия, намазана с мед, намокри с език пръста си, обра с него трохичките от чинията и с усмивка го облиза. Тихото удоволствие от рутината. Рутината беше нещо, което Мотис много обичаше. Канто се опитваше да харесва същите неща като могъщите хора. Мислеше си, че някой ден може да стане като тях. Но пък нямаше никаква представа как ще го постигне.

Погледна намръщено капчицата мед върху ръкава си.

— Мамка му!

На Мотис това нямаше да му хареса, тъй като представителността беше всичко, но ако се помотаеше още малко, щеше да закъснее. А ако имаше нещо, което Мотис да ненавижда най-много у чиновниците, това беше закъснението. Той се изправи, опитвайки се отчаяно да не вдига шум, но краката на стола му се закачиха за неравните дъски на пода и издадоха ужасно стъргане.

— Кантоларус! — изсъска Мими от съседната стая и Канто потрепна.

Само майка му използваше пълното му име. Само майка му и съпругата му, когато искаше да му се накара. Когато дошляпа в стаята, понесла сина си на ръце, беше наложила на лицето си своето сериозно изражение, с онази лека бръчка между веждите, която той толкова обичаше да вижда, преди да се ожени за нея, но която през месеците след това постепенно изгуби привлекателността си. Като за начало тази бръчка се беше появила, когато му бе описала какъв ще е животът им, след като се оженят. Сега се появяваше, когато му казваше колко далеч от описанието се намираше реалният им живот.

— Да, любов моя? — каза той с тон, който се опита едновременно да я развесели и успокои, но се провали и в двете.

— Колко дълго смяташ да оставаме тук?

— Ами определено докато се върна от работа!

Той се изкиска нервно.

Но не и тя. Всъщност бръчката се задълбочи. От тавана се разнесоха силни удари, последвани от бърборене на висок глас откъм горния етаж, и очите на Мими се извъртяха нагоре. Много кофти момент бяха избрали копелетата, за да се карат. Ако Канто беше и наполовина мъжът, който би трябвало да бъде, той щеше да се качи горе и да им продума нещичко по въпроса. Така му беше казала Мими. Но Канто не беше. И това му беше казала.

— Нали трябваше да е временно — рече тя и синът им се протегна с потрисане, сякаш се опитваше да стовари допълнително вина върху увисналите рамене на Канто.

— Знам, и е такова, такова е! Ама… все още не можем да си позволим нищо по-добро. Заплатата ми няма да стига…

— Тогава или трябва да ти я повишат, или трябва да си намериш по-добре платена работа. — Бръчката стана още по-страшна. — Сега вече си баща, Кантоларус. Трябва да си търсиш полагаемото. Трябва да се държиш като мъж.

— Аз съм мъж! — сопна й се той по възможно най-сърдития и женствен начин. Опита се да накара гласа си да звучи по-плътно. — Очаква ме повишение. Така каза Мотис.

— Нима?

— Нали току-що ти го казах? — Всъщност за последен път Мотис беше разговарял директно с него преди три месеца, и то за да поправи една малка грешка в изчисленията му. Но гневното мръщене на Мими премина в подозрително и Канто отчете това като победа, независимо как беше постигната.

— И преди го е казвал — изръмжа тя и леко повдигна сина си. Той беше едно наистина огромно бебе. — Но не се случи.

— Този път ще се случи, любов моя. Вярвай ми. — Така казваше всеки път. Но му беше по-лесно да излъже, отколкото да провежда трудни разговори. Много по-лесно. За щастие, синът им избра точно този момент, за да измяука и да подръпне нощницата на майка си. Канто съзря в това своя шанс. — Трябва да вървя. И без това закъснявам.

Тя му поднесе лицето си за целувка, но на него му липсваше желание и за щастие, синът им вече усилено ръкомахаше, прегладнял. Затова той просто лепна една мазна усмивка на лицето си, излезе в мухлясалия коридор и отвори скърцащата врата. Загърбеният проблем е същият като решения проблем.

Нали?

 

 

Канто затвори счетоводната си книга и стана от бюрото си, промъкна се между една заможна търговка и нейния телохранител и продължи през претъпканата банкова зала.

— Сър! Сър! Мога ли…

Мотис го изгледа бездушно, така както съдържател на заложна къща оглежда имуществото на мъртвец.

— Да, Силвин?

— Ъъъ… — Канто беше изненадан и дори леко се изчерви от удоволствие, че Мотис знае кой е той. На всичкото отгоре днес в залата на банката беше толкова горещо, че той се чувстваше доста изнервен, и изтърси, без да се замисли: — Знаете името ми, сър…?

— Знам имената на всеки мъж и жена, които работят в Банкова къща „Валин“ и стирийската банка. Техните имена, техните постове и техните заплати. — Той присви леко очи. — Не ми харесва да променям което и да е от тези три неща. Какво мога да направя за теб?

Канто преглътна.

— Ами, сър, работата е там, че… — Всички звуци като че ли отекваха в него по изключително смущаващ начин. Драскането на чиновническите писалки по хартията и потракването на мастилниците им; приглушеното мърморене на числа, термини и проценти; глухото тупване при затварянето на счетоводна книга отекваше силно като затръшване на врата. Всичко това беше от нерви, просто от нерви. Той чу гласа на Мими. Трябва да се държиш като мъж. Но пък погледите на всички бяха вперени в него — на старшите чиновници, наведени над книгите си, и на двамата облечени в кожи търговци, които, осъзна Канто, току-що беше прекъснал. Дръж се като мъж. Той подръпна якичката си в опит да вкара малко въздух отдолу. — Работата е там…

— Времето е пари, Силвин — каза Мотис. — Не би трябвало да обяснявам точно на теб, че Банкова къща „Валин и Балк“ не гледа с добро око на пилеенето на пари.

— Работата е там…

Внезапно езикът му се уголеми два пъти. Усещаше странен вкус в устата си.

— Дайте му пространство да диша! — изкрещя някой от ъгъла и Мотис озадачено сбърчи вежди.

Сякаш внезапно изпита болка.

— Работата…

Мотис се преви надве, сякаш беше ударен в корема. Канто рязко отстъпи назад и незнайно защо едното му коляно сякаш омекна. Толкова беше горещо. Както в онази леярна, в която беше ходил като малък с баща си.

— Обърнете го! — разнесе се глас от дъното на залата.

Всички ги зяпаха. Лицата им плуваха, очаровани, уплашени.

— Сър? Сър?

Един от старшите чиновници успя да го подхване, за да не се удари силно в пода. Мотис вдигна едната си трепереща ръка и посочи с кокалестия си пръст една жена в блъсканицата. Бледа жена, чиито очи пламтяха иззад черната коса.

— Му — произнесе той. — Му…

Той започна да се гърчи на пода. Канто беше притеснен от мисълта, че това очевидно не е рутина. Мотис винаги педантично се придържаше към рутината. След това той също се преви и започна да кашля.

— Помощ!

— Малко въздух, казах!

Но въздух нямаше. В залата нямаше никакъв въздух. Канто се отпусна бавно на колене и разкъса якичката си. Твърде стегната. Едва успяваше да си поеме дъх.

Мотис лежеше неподвижно, от отворените му уста излизаше розова пяна, широко отворените му очи се взираха невиждащо в чернокосата жена, която също го гледаше. Сега Канто с кого щеше да разговаря за повишението? Или може би сега не трябваше да се притеснява точно за това?

— Чума! — извика някой.

Някакво бюро се преобърна. Хората тичаха на всички страни. Канто се вкопчи в някого, но пръстите му не държаха. В гърба му се заби хвърлен нож и той падна по очи, лицето му изхрущя в плочките, устата му се напълни със солена кръв.

Опита се да се изправи, но едва успяваше да помръдне; беше като вдървен, трепереше, сякаш целият бе обхванат от един мащабен гърч. Помисли си, че може би точно сега е моментът да изкрещи, но от устата му излезе само бълбукащо гъргорене. Някаква жена изпищя, докато падаше до него, и звукът достигна до ушите му като през дълъг тунел.

Всичко започна да се размазва.

За свое огромно учудване той откри, че не може да диша.

Сипани, пролетта на 580 г.

— Видът на тия хич не ми харесва — промърмори намръщено Она, докато артистите пристъпваха наперено, танцуваха или стояха прегърбени в двора на къщата за удоволствия „Кардоти“.

Когато се занимаваш известно време с тази работа, започваш веднага да усещаш кога у някой има нещо нередно. Кога е склонен към насилие. И все пак не можеш да избегнеш неприятните изненади, разбира се. Малко са професиите с по-неприятни изненади. Но ако си чувствителен, се доверяваш на инстинкта си, а инстинктът на Она направо крещеше.

Може и да носеха позлатени маски и веселяшки дрехи, но във всеки един от тях нещо не беше наред. Потрепващ мускул на необръснатата буза. Очи, надничащи подозрително през прорезите на маската. Покрити с белези пръсти, които не спират да се свиват и разпускат.

Она поклати глава.

— Видът на тия хич не ми харесва.

Мерилий издуха облак дим от неприятно миришеща чага и цъкна през зъби.

— Ако искаш мъже, които да ти харесват, не трябваше да ставаш курва.

Джири спря да си пили ноктите за миг, колкото да изхихика по нейния си начин, разкривайки заострените си зъби. Много я биваше в хихикането тая Джири.

— Би трябвало да се наричаме компаньонки — рече Она.

— Точно такива сме. — Мерилий умееше да влага толкова сарказъм в думите си, че чак беше болезнено за слуха. — Компаньонки, които се чукат.

Джири отново изхихика и Она въздъхна.

— Не е нужно да си толкова груба.

— Не е нужно. — Мерилий дръпна отново от лулата си и изкара виещ се дим от носа. — Но откривам, че помага. Ти си жертва на добротата си. Щом искаш красавци, чети си книжките.

Она потрепна. Трябваше да признае, че напредваше бавно. Беше почти сигурна, че красивата, но тормозена миячка на чинии от претенциозното романче накрая щеше да бъде поведена към лесния живот от красивия по-малък син на херцога. Човек би си помислил, че колкото по-гаден е животът му, толкова по-красиви са фантазиите му, но може пък Мерилий да беше права и красивите лъжи просто да караха грозната истина да изглежда още по-зле. Във всеки случай тя беше твърде добра, за да започне да спори с нея. Винаги е била такава. Жертва на добротата си.

— Тези двете кои са? — попита Джири и кимна към две жени, които Она никога не беше виждала.

Те се вмъкнаха тихичко вътре, като носеха маски и костюми. Стиснатата челюст на тъмнокосата накара Она да почувства леко безпокойство. А и когато кракът й се подаде леко изпод полите, на него като че ли имаше дълъг червен белег, стигащ чак до бедрото.

Трябва да се внимава със странните компаньонки. Странните компаньонки привличат странни гости. Она поклати глава.

— И на тия видът им не ми харесва.

Мерилий извади лулата от устата си, колкото да изръмжи към небето:

— Спаси ни, мамка му.

— Дами. — Някакъв мъж с напомадени мустаци и цилиндър измъкна от джоба си лъскава кърпичка и им се поклони помпозно. Очите му зад обсипаната с кристали маска проблеснаха. Грозно. — За мен е чест.

И той ги подмина, потрепервайки леко. Пияница, предположи Она.

— Глупав стар задник — промърмори Мерилий с крайчеца на устата си на северняшки, преди отново да пъхне лулата си между зъбите.

 

 

Она леко поправи маската си, след което подръпна леко корсажа си под мишниците, за да го поизвие. Макар че бе накарала едно от момичетата да опъне здраво връзките му, проклетото нещо не спираше да се върти. Вече започваше да я дразни и тя хвърли завистлив поглед към Белит, която си беше позволила невъобразимия лукс да има презрамки на роклята си. Твърде много ли е човек да си пожелае едни презрамки? Но модата беше голи рамене.

— Мамка му — изсъска Джири през стиснатите си зъби, обърна се с гръб към осветената зала и усмивката на лицето й беше заменена от болезнена гримаса, докато тя разкърши бедра и се опита да отмести полите си, които не спираха да залепват за краката й. — Там долу съм като сурова мръвка, мамка му.

— Колко пъти съм ти казвала да се мажеш с малко масло? — сопна й се Белит, улови я за китката и тикна малко мускалче в ръката й.

— Хубаво щеше да е да имам възможност! Откакто отворихме вратите, не мога даже да отида да се изпикая. Не ми каза, че ще са толкова много!

— Два пъти повече гости означава два пъти повече пари. Намажи се с малко масло и се усмихни.

Поне що се отнасяше до Она, два пъти повече гости означаваше два пъти повече притеснения. Тази вечер над „Кардоти“ витаеше някакво безумно усещане. По-зле от обичайното. Беше препълнено с народ и се усещаше някаква кръвожадност. Пискливи и налудничави гласове, гръмогласни хвалби и груб смях. Може би всички тези маски караха хората да се държат повече като животни. Може би причина бяха ужасната стържеща музика или озарената от пламъците на факлите тъмнина, или високите залози на игралните маси. Или може би виновни бяха всичкото това пиене и чагата, и хъскът, и перленият прах, които се раздаваха наоколо. Може би вината беше в побърканите развлечения — огън, остриета и опасност. На Она не й харесваше. Изобщо не й харесваше. Инстинктът й крещеше по-силно от всякога. Чувстваше приближаващите неприятности, но какво можеше да направи? Ако парите не й трябваха, изобщо нямаше да е тук, както казваше Мерилий. Затова се изправи, опита се да заеме достатъчно съблазнителна поза, че да задоволи Белит, като същевременно се постара да се слее със сенките, за да не привлече ничий поглед. Което, за нещастие, беше невъзможен компромис.

Тя подскочи, когато Белит се наведе, за да изсъска в ухото й:

— Този е за теб.

Она погледна към вратата и стомахът й се сви. Приличаше на стиснат юмрук това копеле. Огромни бичи рамене и никакъв врат, остригана глава, наведена напред, вени и жили изпъкваха на дебелите му ръце. Ръце, които изглеждаха като създадени да пребиват хора. Повечето мъже трябваше да оставят оръжията си на входа, но той носеше меч на бедрото си и излъскан нагръдник, което означаваше, че е телохранител на някой богаташ, свикнал с насилието и последиците от него. Зад маската от обикновен метал мускулите на челюстите му се сгърчиха, когато стисна зъби.

— Видът му хич не ми харесва — промърмори тя и едва не отстъпи назад.

— На теб ничий шибан вид не ти харесва! — изсъска Белит, без да сваля изкуствената усмивка от лицето си, улови я за лакътя и я повлече към него. — Да не мислиш, че пекарят харесва вида на тестото, което пече! Издой го и хващай следващия!

Она нямаше представа защо Белит я мрази толкова. Опитваше се да бъде мила. Докато Мерилий беше най-голямата кучка в цяла Стирия и всеки път постигаше своето. Майка й беше абсолютно права — добрите винаги са последни. Но Она просто нямаше толкова злоба в себе си.

— Добре — промърмори тя, — добре. — Отново придърпа корсажа си. — Просто казвам.

Скри опасенията си зад усмивка и се запъти към мишената си. Към госта си.

Сега от тях изискваха да ги наричат гости.

 

 

— Как се казваш? — попита тя, докато неохотно завърташе ключа в ключалката на стаята.

— Бремер. — За толкова едър мъж той имаше странно писклив, момичешки гласец. Докато говореше, се мръщеше, сякаш звукът му го нараняваше. — А твоето име какво е?

Тя се усмихна, седна до него на леглото и погали челюстта му с пръст. Не й се искаше да го прави и имаше усещането, че той също няма желание, но чувстваше, че ако се държи мило, може би и той ще бъде мил. Понякога си заслужаваше да си добричък, нали? Опита се да говори нежно, без да показва страха си.

— Можеш да ме наричаш както си поискаш.

Едва тогава той я погледна. Очите му зад маската бяха някак влажни, може би заради емоциите, а може и заради пиенето. И в двата случая беше опасно.

— Тогава ще те наричам Фин.

Она преглътна. Сега трябваше да реши. Да се съгласи, да се престори на тази личност Фин, може би това ще го успокои? Може пък да се размине само с една чекия? Или поне да бъде отгоре? Кожата й настръхна при мисълта да се окаже в капан под целия този товар мускули. Все едно е погребана отдолу.

Ами ако тази Фин беше някоя любовница, която го беше зарязала, или бивша съпруга, която беше имала връзка с най-добрия му приятел, или омразната му доведена сестра, която получаваше цялата любов на майка му, все някой, който изгаряше от желание да нарани? Това беше хазарт, а Она не беше никаква комарджийка.

Но пък курвалъкът си беше преструвка, нали? Преструваш се, че ги харесваш, преструваш се, че ти харесва, преструваш се, че си на някое друго място. Да се преструваш на някой друг, не беше кой знае какво предизвикателство.

— Както пожелаеш — рече тя.

Той беше пиян. Надушваше го в дъха му. Искаше й се и тя да е. Като че ли беше единствената трезвена тук. В коридора някаква жена се изсмя гърлено. Смях се носеше и от двора. Поне ужасната музика беше замлъкнала, само цигулката стържеше някаква режеща мелодия, която я напрягаше още повече.

Тя се опита да диша спокойно и се усмихна. Дръж се така, сякаш ти си шефът — казваше Мерилий, — и почти си го постигнала. Никога не им позволявай да те видят уплашена.

— Каквото пожелаеш — повтори тихо тя; пръстите й докоснаха студения метал на нагръдника и се плъзнаха надолу…

Той я улови за китката; за миг Она усети ужасяващата сила на хватката му и си помисли, че всеки момент ще се изпусне. Но мъжът я пусна и заби поглед в пода.

— Имаш ли нещо против, ако… просто… поседим?

Той се наведе към нея, но не я докосна. Просто сви ръцете си в юмруци, притисна ги към нагръдника си с тихо подрънкване на метал, сви се на кълбо и се търкулна в скута й, с гръб към нея, затискайки бедрата й с масивното си тяло, а мечът му щръкна зад него и се отърка в тялото й.

— Може ли просто да ме прегърнеш? — изписка той с тъничкото си гласче.

Она примигна. Курвалъкът беше изпълнена с изненади работа, но за съжаление, приятните се брояха на пръсти. Ръцете й го обгърнаха.

— Каквото пожелаеш.

Двамата седяха така мълчаливо, докато навън се чуваха викове, стъргане и подрънкване на метал. Сигурно се разиграва някаква сценична битка, помисли си тя. Мъжете обожават да гледат битки. Голяма глупост, но сигурно можеше и да е по-зле. Можеше да се бият наистина. Разнесе се силен трясък, като чупене на стъкло. Покрай прозореца премина сянка.

Тя осъзна, че големите рамене на клиента й леко потреперват, и повдигна вежди. След това се наведе над него, притисна се към гърба му и леко го залюля. Така преди много години люлееше малката си сестричка, когато не можеше да заспи.

— Шшшш — прошепна тихо в ухото му. И той се вкопчи в ръцете й, захлипа и забърбори нещо. Несъмнено странно поведение, но пък тя се чувстваше много по-добре в ролята на майка, отколкото онова, което очакваше. — Шшшш.

Погледна намръщено прозореца. Долу като че ли вече наистина се биеха. Вече не се чуваха ликуващи викове, само крясъци, изпълнени с ярост и болка, и искрен ужас. Странните припламвания и огнените отблясъци, които се виждаха през стъклото на прозореца, ставаха все по-ярки и по-ярки.

Клиентът й внезапно надигна глава.

— Какво става там? — изръмжа той, отблъсна я тромаво назад, изправи се и се приближи със залитане до прозореца. Предчувствието на Она за нещо ужасно се засили още повече, когато той дръпна резето и го отвори широко. В стаята нахлуха безумни, ужасяващи звуци. Сякаш насред „Кардоти“ се водеше битка.

— Кралят! — извика той, завъртя се и се блъсна във високия скрин, като едва не се стовари върху нея. Измъкна меча си от ножницата му и тя се сви уплашено назад. — Кралят!

Изтича покрай нея, блъсна се в заключената врата, изруга, вдигна крак и разби ключалката с един ритник, след което се измъкна с кашляне в коридора. След него в стаята нахлу кълбящ се пушек, но не със землистия мирис на хъск или сладникавия аромат на чага, а пушек от горящо дърво, остър и лют.

Какво се беше случило? Она бавно се надигна от леглото с омекнали колене, приближи се до прозореца и надникна навън.

Долу, в двора, се мятаха тела, метал проблясваше под безумната светлина на пожар. Изсъхналият бръшлян от едната страна на сградата гореше чак до покрива. Хора крещяха, биеха се, бореха се един с друг, изтласкваха ги към заключената порта в ръмжаща тълпа, размазваха ги в резетата. Тя видя размахващи се остриета. Видя паднали и смазани тела.

Отскочи назад, хълцаща от страх, в гърлото й дращеше. Изтича до вратата, изкълчи глезена си заради високите обувки и падна до рамката. Излезе с накуцване в коридора, който обикновено беше мрачен, а сега заради пушека беше абсолютно тъмен.

Някой, който се давеше в кашлица, се вкопчи в нея и едва не я събори на земята.

— Помогни ми! — изграчи тя. — Помощ!

Мерилий, с изкривена маска, ококорени и безумни очи, увисна тежко на ръката й.

— Махни се от мен, кучко!

Она я удари в лицето и тя политна пищяща през вратата. Парещите кокалчета на пръстите й бяха окървавени. Очевидно достатъчно огън може да намери злоба у всеки един човек.

Звънна счупено стъкло. Горящото дърво пукаше и се пръскаше. Викове, изпълнени с болка и ярост, се разнасяха из давещия мрак. Изпод някаква врата проблясваха пламъци. Она притисна длан към устата си, залитна няколко крачки напред. Някой изтрополи покрай нея, удари я с лакът и я блъсна към стената.

Тя се свлече на колене, като не спираше да кашля, да се дави и да плюе. Не виждаше нищо през дима. Не можеше да диша заради дима. Някой крещеше.

— Кралят! Кралят!

— Помощ! — изграчи тя.

Но никой не я чу.

Осприя, лятото на 580 г.

— Мога ли да получа туника? — попита Предо.

Вече три месеца беше вътре и беше решил, че войниклъкът е неговият живот. Беше опитал много други неща, но те не се бяха развили добре. Беше рязал кесии в Етрисани, докато едва не го хванаха, след това беше държал огледало за един комарджия в Муселия, докато едва не го хванаха, после беше съгледвач на едни бандити в Етрея, докато не ги хванаха всичките и не ги избесиха — с изключение на него, защото не беше гледал достатъчно зорко. Но най-вече беше правил свирки. Известно време работи в един бардак в Талинс, който беше разкошен, но трябваше да спи под стълбището, а после го изхвърлиха, защото се сби с едно от момичетата. Общо взето, момичетата бяха много по-популярни, което винаги се беше струвало наопаки на Предо. Ако искате някой, който наистина умее да се оправя с пишки, определено трябва да изберете такъв, който си има собствена. Въпрос на здрав разум, нали? Вървете при експерт. Но на Предо му се струваше, че много малко хора притежават здрав разум и много неща бяха обърнати наопаки. Такъв е животът, нали? Трябва да извличате най-доброто от онова, което ви предлага.

Изхвърлиха го от бардака и когато надигна глава от канавката, сержантът, който набираше новобранци, стоеше от другата страна на улицата и обещаваше добра храна и слава на всеки мъж, който се бие за великия херцог Орсо. Предо си каза: Ще взема да пробвам. И ето го, три месеца по-късно, седнал край лагерния огън на един хълм не къде да е, а близо до проклетата Осприя. Това и насън не би му хрумнало.

— Туниките са за ветерани — каза Франчи, докато нежно потъркваше имената на битките, избродирани върху неговата със златни и сребърни конци около белия кръст на Талинс.

Цял живот от победи. Колкото повече бродерии имаше войникът, толкова повече го уважаваха. Предо искаше поне малко да го уважават. Искаше да се чувства част от семейството. Никога не беше имал семейство. Нито пък го бяха уважавали, като стана дума за това.

Скулия го плесна по рамото и той едва не си разля супата.

— Може пък да получиш своята след битката.

Предо леко потрепери. Войниклъкът може и да беше неговата професия, но трябваше да признае, че не умираше от желание да стигне до същинската войнишка част.

— Значи, е сигурно, че ще има битка… така ли?

— Така. — Сержант Мазарин се наведе напред и белегът, който прорязваше прошарената му брада, изпъкна под светлината на огъня. Ако някой знаеше със сигурност, че ще има битка, то това беше Мазарин. Бродериите на вече избелялата му туника бяха повече, отколкото на всички останали, с изключение на стария Волфиър; туниката на Волфиър се държеше единствено на избродираните имена на забравени битки. — Херцогът на Дилей вече няма накъде да отстъпва. Сгащили сме го зад собствените му крепостни стени.

— Няма ли просто да си стои там? — попита Предо, като се опита да прикрие надеждата в гласа си.

— Ако остане зад тях, ще го уморим от глад, а и той знае, че няма откъде да получи помощ. — Мазарин умееше да подрежда думите с тежест и увереност, сякаш градеше каменна стена, и човек просто не можеше да не му повярва. Накара дори Предо да се изпълни със смелост. — Не. Настъпи моментът Рогонт да се бие и той го знае. Не е глупак.

Франчи изсумтя, облиза пръсти и приглади перото на глупашката си мъничка шапка.

— Не е глупак. Просто е страхливец.

И Скулия потвърди думите му с мрачна усмивка.

Но Мазарин само сви рамене.

— Предпочитам да се бия срещу смел идиот, отколкото срещу умен страхливец. Определено го предпочитам.

— Ама с него е Муркато, нали? — Предо се наведе напред и снижи глас, сякаш се страхуваше, че Касапина на Каприл може да чуе името си и да изскочи от тъмнината с по един меч във всяка ръка. — Тя е смела и умна.

Франчи и Скулия размениха притеснени погледи, но Мазарин беше равнодушен като скала.

— И бърза, и безмилостна като скорпион, но Муркато е само една, а битките не се печелят от един човек. — Той звучеше толкова уверено и непоколебимо, че накара и Предо да се почувства така. — Надвишаваме ги по брой. Това е факт.

— И правото е на наша страна! — каза въодушевено Предо, който малко се поувлече.

Мазарин сви рамене.

— Не съм сигурен дали това струва нещо, но ги надвишаваме по брой.

— И сраженията не са чак толкова лоши, момче! — Скулия отново плесна Предо по рамото и този път наистина разплиска супата му. — Стига да си на печелившата страна, разбира се.

— А ние сме на печелившата страна много отдавна — каза Мазарин и останалите кимнаха. — Чак ми стана навик. Напердашим ли Рогонт, работата е свършена. Лигата на Осемте ще бъде унищожена и Орсо ще стане крал на Стирия.

— Благословен да е Негово вечно величество — каза Франчи и погледна с усмивка към обсипаното със звезди нощно небе.

Думите на Мазарин леко изнервиха Предо. Хич не му се искаше да го изритат от армията така, както от бардака.

— Ама… щом спечели, Орсо няма да се отърве от войниците си, нали?

Устните на Мазарин се разтегнаха в сурова усмивка.

— Орсо не е стигнал дотук, като си е хвърлял меча в реката. Не, той ще ни държи подръка, не се притеснявай за това.

Скулия изхъмка утвърдително.

— Онзи, който се подготвя за мир, се готви за поражение, е казал Вертурио.

— Кой е той? — попита Предо.

— Един много умен мъж — отвърна Франчи.

— Мисля, че за нас винаги ще има място. — Мазарин се наведе напред и плесна Предо по коляното с голямата си, покрита с белези ръка. — А щом има място за мен, ще има място и за всички вас. Чумата отнесе жена ми и дъщеря ми, но Съдбата ми изпрати ново семейство, което не смятам да губя.

— Семейство.

Предо почувства как го залива топлина, приятно чувство, че някой се грижи за него. Някой толкова здрав и солиден. Досега никой не се беше грижил за него.

— Предполагам, че войниклъкът предлага добър живот. — Той погледна нервно към тъмнината, заобикаляща огъня, и слабите светлинки на Острия в далечината. Към бродовете на Сулва, където щяха да се бият на следващия ден. — С изключение на битките може би.

— Битките не са чак толкова зле — каза Франчи.

Мазарин се облегна назад на лакът и се ухили.

— Стига да си на печелившата страна.

 

 

— Боли — изръмжа Скулия през стиснатите си окървавени зъби. — Мамка му, боли.

— Какво да правя?

Навсякъде имаше кръв. Ръцете на Предо бяха омазани с кръв. Кървави мехурчета излизаха около дръжката на стрелата и над свръзките в бронята на Скулия и разпенената река ги отмиваше. Белият кръст на Талинс върху туниката му беше станал червен.

— Какво да правя, по дяволите? — изкрещя Предо, но никой не го слушаше, макар че гласът му сигурно се чуваше.

Шумът беше оглушителен. Звукът на ада. Всички се надвикваха. Само въпроси и никакви отговори. Вой, който изобщо не приличаше на човешки. Мъжете прецапваха през реката, падаха, ставаха, ранените пищяха, докато ги влачеха на другата страна, стрели от лъкове и арбалети разсичаха въздуха без предупреждение. Предо видя седящи мъже, които се извисяваха над тълпата. Ездачи. Метал проблясваше, докато те сечаха от седлата си с мечове и брадви. Предо не беше сигурен дали са приятели, или врагове. Едва ли нещата вървяха по план. Едва ли изобщо имаше някакъв план.

Той седеше, подгизнал, на колене и се взираше втренчено, а ледената вода бълбукаше около краката му. Скулия вече не повтаряше, че го боли. Всъщност не казваше нищо.

— Какво да правя? — прошепна Предо и усети как някой го подхваща под мишницата.

— Той е мъртъв. — Сержант Мазарин, спокоен и уверен както винаги, скала в това бурно море от хора, посочи пътя с копието си. — Напред! — изрева той през рамо. — Напред!

И заджапа през студената река, повлякъл Предо след себе си. Добре, че знаеше посоката, защото Предо нямаше никаква представа накъде да върви; дъхът му излизаше със свистене и гъргорене в гърлото, докато си проправяше път в блъсканицата. А над сливащите се очертания на пешаци и ездачи Осприя се поклащаше на хълма си.

Нещо плисна в лицето му и той ахна. Докосна бузата си и се взря в треперещата си ръка. Кръв, червено-черна върху сбръчканите му от водата пръсти. Един кон изцвили и с ритник запрати към Предо някакъв мъж, който едва не го събори.

Мазарин беше точно пред него, газеше през водата, стиснал копието в юмрука си. Някакъв кон хвърли в реката ездача си, той падна до Предо, който отстъпи назад. Вдигна се и се спусна една брадва. Свистеше метал. Крещяха мъже. Предо отметна мократа коса от очите си и примигна. Видя една жена, която стоеше наведена в реката. Жена с лъскава броня и черна коса, прилепнала към бледото й лице.

Това сигурно беше тя. Муркато. Касапина на Каприл. По-дребна, отколкото си я беше представял, но коя друга би могла да бъде?

Тя замахна към някого с боздугана си, но пропусна и се олюля. Срещу нея стоеше Франчи, който я блъсна с щита си, тя залитна назад и той вдигна меча си. Когато пристъпи към нея, зад него се появи някой друг. Някакво огромно копеле, голо до кръста. Северняк може би, опръскан с кръв от главата до петите като някой опиянен от смъртта безумец. Той замахна с брадвата си, преди Франчи да успее да вдигне меча си, и я заби дълбоко в рамото му; разсече го, както касапин разсича трупно месо.

Франчи нададе ужасяващ писък и кръвта му плисна в лицето на жената. Тя залитна назад, заслепена, и Мазарин се нахвърли върху нея с яростно ръмжене. Замахна с копието си, острието му изскърца по нагръдника й и тя падна с вик в студената вода.

Предо понечи да се притече на помощ, но кракът му се заплете в нещо и той пльосна във водата. Паднал боен флаг. Бял кръст върху черен плат.

Надигна глава и видя, че Муркато се е изправила на колене, а Мазарин е вдигнал копието си над нея. Тя се извъртя настрани, проблесна метал и ножът й се заби дълбоко в крака му. Той се наведе напред с изцъклени очи.

— Не — прошепна Предо и разкъса омоталия се около глезена му плат, но беше твърде късно.

Той видя през сплъстената й, окървавена коса как жената стисна зъби и се хвърли напред, засилила боздугана си сред дъжд от пръски. Изригна фонтан от кръв и зъби, когато оръжието се вряза в челюстта на Мазарин и го отблъсна назад.

Муркато изръмжа, вдигна боздугана си високо и го удари в гърлото; сержантът падна безчувствен по гръб в реката, а тя падна върху него, претърколи се настрани със съскане и се изправи.

Предо се огледа вцепенен, отпуснал ръката си, в която държеше меча, в очакване някой да се нахвърли кръвожадно върху него, но изведнъж битката като че ли приключи. Мъжете стояха и гледаха втренчено, точно като него. Потъваха в реката, притиснали раните си. Въртяха се замаяно. Тогава един ездач, който се намираше наблизо, се изправи в стремето си, свали със замах шлема си и изкрещя:

— Победа!

Сержант Мазарин лежеше върху един камък с разперени ръце. Беше мъртъв. Всички бяха мъртви. Битките не са чак толкова зле. Стига да си на печелившата страна.

Надигнаха се ликуващи гласове. Към тях се присъединиха и други. Осприянци, естествено. Предо гледаше жената. Тя пристъпи колебливо напред и падна в ръцете на полуголото чудовище, а боздуганът й, все още лепкав от кръвта на сержант Мазарин, отскочи от голия му гръб.

Прегръщаха се изтощено на не повече от три крачки, а Предо беше бърз. Можеше да се хвърли напред и да разцепи главата й с меча си. В онзи момент можеше да унищожи прословутата Змия на Талинс.

Но тогава севернякът погледна право в него и Предо почувства как го затиска огромна тежест от леден страх. През опръсканото с кръв лице минаваше голям белег, а точно в средата му се виждаше сфера от мъртъв метал, която проблесна под лъчите на появилото се иззад облаците слънце.

В този момент Предо реши, че войниклъкът не е за него. Преглътна, после вдигна меча си високо във въздуха.

— Победа! — изкрещя той заедно с всички останали.

Все пак наоколо цареше пълен хаос и по нищо не можеше да се разбере дали е на страната на Талинс, или на Осприя. Просто поредният младеж, облечен в кожена броня. Просто един от късметлиите, които бяха оцелели днес.

— Победа! — изкрещя отново с дрезгав глас и се опита да се престори, че по лицето му се стичат сълзи от радост, когато погледна към потрошеното тяло на сержант Мазарин, проснато на камъка сред разпенената вода.

Такъв е животът, нали? Трябва да извличаш най-доброто от онова, което ти се предлага.

Голям късмет извади, че нямаше туника.

И това ми било разбойничка

Близка страна, лятото на 584 г.

Шай смушка коня си с пети, предните му крака се вдигнаха във въздуха и преди да се усети какво се случва, тя и седлото й се сбогуваха окончателно.

Горе разполагаше с един кратък миг, за да оцени ситуацията. Която, съдейки по тази кратка оценка, хич не беше добра, а надигащата се земя не й остави време да помисли още. Направи всичко по силите си, за да смекчи падането — както се опитваше да постъпва при всичките си несполуки — но скоро земята я обгърна, поразтърси я яко и с глух удар я метна в един изсъхнал от жегата храст.

Прахта се слегна.

Открадна си един момент, за да си поеме дъх. После още един, за да попъшка, докато светът престане да се върти пред очите й. Още един, за да размърда предпазливо ръцете и краката си в очакване на онази остра болка, означаваща, че нещо е счупено, и жалкото подобие на живот, което водеше, скоро щеше да изчезне в сумрака. Но болка не се появи. Във всеки случай не повече от обичайното. И тъй като жалкото й подобие на живот продължаваше, тя все още очакваше присъдата си.

Шай се изправи, цялата в рани и синини и покрита с прах, и изплю насъбралия се в устата й пясък. През последните няколко месеца се беше нагълтала с достатъчно пясък и имаше мрачното предчувствие, че този няма да е последният. Конят й лежеше на няколко крачки от нея, покритият му с пяна хълбок се повдигаше и спадаше учестено, предните му крака бяха почернели от кръв. Стрелата на Нири беше попаднала в плешката му, не достатъчно дълбоко, за да го убие или дори да го забави, но достатъчно, за да кърви раната обилно при бърза езда. А нейното пришпорване го беше убило така, както стрела в сърцето.

Някога Шай обичаше конете. Тогава — макар да смяташе, че трудно общува с хората, и в повечето случаи наистина беше така — тя се отнасяше необичайно меко с животните. Но това време отдавна отмина. Напоследък у Шай нямаше нищо меко — нито в тялото, нито в разума. Така че го остави да издиша последните остатъци от кървава пяна, без да го утешава с ласкавата си ръка, и се затича към града, като в началото се олюляваше, но бързо загря. Имаше огромна практика в тичането.

Селището трудно можеше да се нарече град. В него имаше шест сгради и от нейна страна беше твърде великодушно да нарече две или три от тях по този начин. Всичките бяха построени от груби дървени трупи, без никакви прави ъгли; бяха изсъхнали от слънцето, обрулени от дъждовете и покрити с прах, скупчени около мръсен площад и порутен кладенец.

Най-голямата сграда приличаше на таверна, бардак или търговски пост, а най-вероятно и трите едновременно. На дъските над вратата все още беше закована разнебитена табела, но името беше изтрито от вятъра и вече се виждаха само няколко бледи следи от боя. Сега тя гласеше: „Нищо, никъде“. Нагоре по стъпалата, като прескачаха през едно, босите крака караха старите дъски да скърцат; в главата й се въртяха мисли как да играе, когато влезе вътре. Каква част от истината да разкрие и каква лъжа да вмъкне, за да се получи най-добрата рецепта.

Преследват ме! Задържа дъха си при вратата, като с всички сили се опитваше да не изглежда отчаяна — всъщност не беше постигала особени успехи в това нито сега, нито през последните дванайсет месеца.

Трима негодници! А след това — ако никой не я разпознаеше по обявите за задържането й — Опитаха се да ме ограбят. Факт. Нямаше смисъл да уточнява, че тя самата беше откраднала заедно с тези тримата пари от новата банка в Хомено. И с тях имаше още един, който беше заловен и обесен от властите.

Убиха брат ми! Опиянени са от кръвта! Брат й се намираше на сигурно място у дома, където искаше да е и тя, а ако преследвачите й бяха опиянени, то по-вероятно щеше да е от евтиния алкохол, както обикновено. Но тя щеше да изпищи това с леко потреперване в гърлото. Можеше да го докарва много добре, когато се наложеше, беше се упражнявала, докато бе започнало да се чува добре. Представи си как посетителите скачат на крака, готови да помогнат на попадналата в беда жена. Застреляха коня ми! Трябваше да признае, че едва ли някой, който е достатъчно упорит, че да живее тук, ще хукне да проявява кавалерство, но може би точно този път съдбата беше решила да й раздаде печеливша ръка.

И такива неща са се случвали.

Тя бутна вратата на таверната, отвори уста, за да разкаже историята, и замръзна.

Мястото беше абсолютно празно.

Нямаше нито хора, нито каквото и да било, със сигурност не и печеливша ръка, по дяволите. Нито една мебел нямаше в голата стая. Само тясна стълба и балкон покрай лявата стена; вратите на горния етаж зееха празни. Светли петънца навсякъде, където изгряващото слънце беше открило процепи в разсъхналите се дъски. Може би по някой гущер притичваше към сенките, които бяха в изобилие, и всичко беше покрито с плътен слой прах, която караше всичко да изглежда сиво. Шай остана неподвижна за момент, като само примигваше, след което изтича отново навън по разнебитената стълба и влетя в съседната сграда. Когато бутна вратата, тя направо се откъсна от ръждясалите си панти.

Тук даже нямаше покрив. Нито дори под. Просто голи греди и безгрижното розовеещо небе над тях, а долу само голи дъски и пръст, също толкова безплодна, колкото и пръстта на много мили наоколо.

Когато излезе отново на улицата и зрението й вече не беше замъглено от надежда, тя видя. На прозорците нямаше нито стъкла, нито дори восъчна хартия. На порутения кладенец нямаше въже с кофа. Не се виждаха никакви животни — с изключение на собствения й умрял кон, който само подчертаваше липсата им.

Това бе изсъхналият труп на град, вече отдавна мъртъв.

Шай стоеше на това запуснато място, надигната на пръсти, сякаш се канеше да хукне нанякъде, но не знаеше къде. С едната си ръка обхвана рамото си, а пръстите на другата помръдваха и потреперваха. Хапеше устните си и всмукваше въздуха бързо през тесничкия отвор между предните си зъби.

Моментът беше гаден, дори по занижените й стандарти. Но ако през последните месеци беше научила нещо, то беше, че нещата винаги можеха да станат още по-гадни. Шай погледна назад към пътя, по който бе дошла, и видя надигаща се прах. Три малки сиви петънца се движеха по сивата земя.

— Ох, мамка му — прошепна тя и силно прехапа устни.

Извади джобното ножче от пояса си и избърса малката метална ивица в мръсната си риза, сякаш така можеше да изравни шансовете. Често й бяха казвали, че има богато въображение, но дори да беше така, тя трудно можеше да си представи по-безполезно оръжие. Щеше да се разсмее, ако не беше на косъм да се разплаче. Като се замислеше, през последните няколко месеца твърде често се бе намирала на косъм от разплакването.

Как се беше стигнало дотук?

Въпрос, по-подходящ за изоставена девойка, отколкото за бегълка, за която е определена награда от четири хиляди марки. И въпреки това тя не спираше да си го задава. И това ми било разбойничка. Беше станала експертка по частта с отчаянието, но останалото си оставаше загадка. Горчивата истина бе, че тя отлично знаеше как се беше стигнало дотук — по същия начин, както и винаги. Едната беда следваше другата толкова плътно, че тя просто се блъскаше в тях като нощна пеперуда в стените на фенер. Вторият обичаен въпрос следваше плътно първия. И сега какво, по дяволите?

Тя глътна стомаха си — не че имаше повече накъде — и измъкна навън торбата за вървите. Монетите в нея издадоха онзи специфичен звук, който само парите издаваха. Приблизително две хиляди сребърни марки. Човек би си помислил, че в една банка ще има повече — казваха на вложителите, че винаги имат петдесет хиляди подръка, — но очевидно на банките може да се вярва не повече, отколкото на бандитите.

Шай пъхна ръката си вътре, измъкна шепа монети и ги пръсна по улицата, оставяйки ги да блестят в прахта. Направи го така, както правеше повечето неща напоследък — без дори да осъзнава защо. Може би ценеше живота си повече от двете хиляди марки, дори никой друг да не го ценеше. Може би се надяваше, че те просто ще съберат среброто и ще я оставят на мира, макар че какво щеше да прави, след като я оставеха в този мъртъв град — без кон, без храна, без оръжие, — не се беше замисляла. Определено не беше обмислила целия план или поне не беше съставила такъв план, в който да й остане достатъчно вода. Слабото планиране винаги й бе било проблем.

Тя разпръсна среброто така, както пръскаше семената във фермата на майка си, на много мили, години и дузина насилствени смърти от тук. Кой би си помислил, че някой ден онова място ще й липсва? Ще й липсват хилавата колибка и порутеният хамбар, и оградите, които винаги имаха нужда от поправка. Инатливата крава, която никога не даваше мляко, и инатливият кладенец, който никога не пускаше вода, и инатливата земя, върху която растяха само плевели. И инатливите й по-малки сестра и брат. Дори едрият, покрит с белези, малоумен Лам. Какво ли не би дала Шай сега, за да чуе как майка й я ругае с пискливия си глас. Тя подсмръкна силно; носът я болеше, очите й пареха и тя ги избърса с протрития си ръкав. Нямаше време за сълзливи спомени. Сега пред трите облачета прах тя виждаше трите тъмни точки на конници. Шай захвърли празната торба, хукна към таверната и…

— Ах!

Тя прескочи прага и босото й ходило се натъкна на поизмъкнат пирон. Светът е просто един злобен грубиян, това е факт. Дори когато на главата ти заплашват да се стоварят големи неприятности, малките използват всяка възможност, за да се впият в пръстите на краката ти. Колко й се искаше да бе имала възможност да си грабне ботушите. Просто за да запази частица достойнство. Но каквото имаше, това беше. Нито ботуши, ни достойнство. И стотина големи пожелания не можеха да се равняват на един мъничък факт — как Лам досадливо й дуднеше всеки път когато тя проклинаше него, майка си и мястото си в живота и се кълнеше, че на сутринта ще избяга.

Шай си спомни каква беше тогава и й се прииска да можеше да забие юмрук в лицето на своето по-ранно „аз“. Но щеше да има възможност да го направи, след като се измъкне от тук.

Преди това на опашката се бяха наредили други чакащи юмруци.

Тя изтича нагоре по стълбите, като леко накуцваше и много ругаеше. Когато стигна до върха, забеляза, че оставя по стъпалата кървави следи. Тъкмо да се почувства адски кофти заради това, че тази следа води право към крака й, когато през паниката проблесна нещо като идея.

Тя отиде на балкона, като се стараеше да оставя кървави отпечатъци по дъските, и влезе в изоставената стая на края му. Тогава вдигна стъпалото си, стисна го здраво, за да спре кървенето, и заподскача на един крак обратно по пътя, по който бе дошла, влезе през първата врата до стълбището и се спотаи в сенките.

Несъмнено жалък опит. Толкова жалък, колкото босите й крака, джобното ножче, плячката от две хиляди марки и мечтата й да се върне у дома в дупката, която толкова копнееше да напусне. Но какво друго й оставаше?

Когато залозите са ниски, се налага да рискуваш повече.

Единствената й компания беше собственото й дишане, което отекваше в празнотата, накъсано при вдишване, тежко при издишване, почти болезнено в гърлото. Дишането на човек, който е почти готов да напълни гащите от страх и няма никакви други идеи. Просто не виждаше изход. Ако някога успееше да се върне във фермата, щеше да скача от леглото всяка сутрин, когато се събуждаше жива, да танцува от радост, да целува майка си при всяка ругатня и никога нямаше да се сопва на сестра си или да се подиграва на Лам, че е страхливец. Обеща си го и после си пожела да е от онези, които си спазват обещанията.

Чу звуците на коне отвън; примъкна се до прозореца, от който се виждаше половината улица, и погледна надолу толкова предпазливо, сякаш гледаше във ведро, пълно със скорпиони.

Бяха тук.

Нири носеше мръсното си вълнено одеяло, превързано с връв през кръста. Мазните му коси стърчаха на всички страни. В едната си ръка държеше поводите, в другата лъка, с който бе прострелял коня на Шай. Острието на тежката брадва, която висеше на колана му, беше почистено толкова добре, колкото запуснато изглеждаше всичко останало в отвратителния му вид. Дод беше дръпнал смачканата си шапка ниско над очите и седеше на седлото си с онзи смачкан вид, който винаги имаше, когато се намираше около брат си, като кученце, което чака да бъде напляскано. Шай с удоволствие би напляскала вероломния глупак още сега. Като за начало. И накрая Джег, който седеше като някой лорд, облечен в своето дълго червено палто; изцапаните му поли бяха разстлани върху задницата на големия му кон, на лицето му бе залепена презрителна усмивка, докато оглеждаше сградите. Високата му шапка, с която си мислеше, че изглежда като някоя важна личност, стърчеше на главата му леко накривена, като комин на някоя изгоряла ферма.

Дод посочи пръснатите в прахта около кладенеца монети, които проблясваха под слънцето.

— Оставила е парите.

— Така изглежда — каза Джег, чийто глас беше толкова суров, колкото братовият му беше мек.

Тя ги наблюдаваше как слизат от конете и ги връзват. Без да бързат. Сякаш току-що се връщаха от някакъв излет и очакваха да прекарат приятна вечер в изискана компания. Не беше необходимо да бързат. Знаеха, че тя е тук, знаеха, че няма къде да отиде, и знаеха, че няма откъде да получи помощ; тя също бе наясно с това.

— Копелета — прошепна Шай и прокле деня, в който се беше свързала с тях.

Но човек все трябва да се хване с някого, нали? И може да избира само от това, което има на разположение.

Джег се протегна, подсмръкна дълбоко и се изплю самодоволно, след което изтегли сабята си. Онази извита кавалерийска сабя, с чийто засукан плетен предпазител толкова се гордееше. Той твърдеше, че я е спечелил на дуел с един офицер от Съюза, но Шай знаеше, че я е откраднал, както и по-голямата част от всичко останало, което притежаваше. Колко пъти му се беше подигравала заради тъпата сабя. Сега нямаше да има нищо против да усети дръжката й в ръката си, а той да се задоволи с джобното й ножче.

— Смоук^[1]! — излая Джег и Шай потрепна.

Нямаше представа кой й беше измислил тоя прякор. Някой шегаджия го беше написал върху обявленията за задържането й, а сега всички я наричаха така. Заради склонността й да се изпарява яко дим може би. Макар че може и да беше заради склонността й да мирише на пушек, да се впива в гърлата на хората и да се носи с вятъра.

— Излизай, Смоук! — Гласът на Джег отекна в мъртвите фасади на сградите и Шай се сви още повече в сумрака. — Излизай и няма да те бием много!

Край с надеждите да вземат парите и да се махнат. Искаха и наградата за нея. Тя притисна езика си към портичката между зъбите и промълви беззвучно „Задници“. Има един определен тип мъже, колкото повече им даваш, толкова повече искат.

— Ще трябва да отидем и да я намерим — чу тя гласа на Нири в тишината.

— Да — съгласи се Джег.

— Казвах, че ще се наложи да я търсим.

— Сигурно чак си се насрал от кеф, че така се случи, а?

— Казах ти, че ще трябва да я търсим.

— Спри да ми го натякваш и действай.

Чу се мрънкащият глас на Дод.

— Вижте, парите са тук, можем просто да ги съберем и да се омитаме. Не е нужно да…

— Ние с тебе наистина ли сме излезли на бял свят между едни и същи крака? — ухили се Джег на брат си. — Ти си най-тъпото копеле на света.

— Най-тъпото — каза Нири.

— Нима смяташ, че ще оставя четири хиляди марки на гаргите? — попита Джег. — Ти събери всичко тук, Дод, ние ще обяздим кобилката.

— Според теб къде се намира? — попита Нири.

— Мислех, че ти си големият следотърсач.

— В пустошта, да, но сега не сме там.

Джег погледна към празните колиби и повдигна вежда.

— И това според теб е висша проява на цивилизация, така ли?

Двамата се спогледаха за миг, прахта се закълби около краката им, след което отново се успокои.

— Тя е някъде тук — каза Нири.

— Мислиш ли? Колко хубаво, че с мен е самопровъзгласилият се за най-остър поглед на запад от планините, така че няма да пропусна мъртвия й кон на десет шибани крачки от тук. Да, тя е някъде наоколо.

— Къде се е скрила според теб? — попита Нири.

— Ти къде би се скрил?

Нири огледа сградите и Шай се отдръпна назад, когато присвитите му очи се обърнаха към таверната.

— Ето там сигурно, но аз не съм тя.

— Естествено, че не си, мамка му. Знаеш ли по какво разбрах? Имаш по-големи цици и по-малко здрав разум. Ако ти беше на нейно място, сега нямаше да се налага да те търся, нали?

Отново мълчание, отново прашен порив на вятъра.

— Сигурно не — каза Нири.

Джег свали високата си шапка, почеса с нокти изпотената си коса и отново я нахлупи под ъгъл.

— Ти потърси там, аз ще опитам в съседната, обаче не убивай кучката, ясно? Това ще намали наградата наполовина.

Шай се отдръпна назад в сенките и усети как потта се стича под ризата й. Да бъде заловена в това затънтено място. От тези безполезни копелета. Боса. Не го заслужаваше. Искаше просто да бъде човек, с когото си заслужаваше да се говори, а не да е просто едно нищо, за което щяха да забравят в деня на смъртта й. Сега осъзнаваше колко силна зависимост има между липсата на силни усещания и силната нужда от помощ. Но както повечето от куците й прозрения, и това беше дошло твърде късно.

Тя всмука въздух през малката портичка между зъбите си и чу как Нири скърца по дъските в общата зала, а може би и металическото потракване на голямата му брадва. Трепереше цялата. Внезапно се почувства толкова слаба, че едва успяваше да държи ножа, камо ли да си представи, че замахва с него. Може би беше време да се предаде. Да захвърли оръжието през вратата и да каже: „Излизам! Няма да създавам проблеми! Вие печелите!“. Да се усмихне, да кимне и да им благодари за предателството и за любезните разсъждения как ще я пребият от бой или ще я нашибат с камшик, или ще й счупят краката, или каквото там ще ги развлича, докато я водят към бесилката.

А бесилки тя беше виждала достатъчно през живота си и никога не беше получавала удоволствие от тях. Стоиш там вързан, докато те изчитат името и престъпленията ти, надяваш се на последна отсрочка, каквато няма да получиш, докато примката се затяга все повече, хленчиш за милост или сипеш проклятия, но нито едно от двете не променя каквото и да било. Риташ в празнотата и оплезваш език, докато напълваш гащите за удоволствие на събралите се боклуци, които не са по-добри от теб. Шай си представи Джег и Нири, изправени най-отпред в ухилената тълпа, как я гледат, докато тя танцува на въжето. Сигурно щяха да са облечени в още по-нелепи дрехи, които ще си купят с получената награда.

— Майната им — произнесе тя безмълвно в тъмнината и устните й се разтеглиха в злобна усмивка, щом чу как Нири стъпва на най-долното стъпало.

Шай беше изключително своенравна. Като малка, когато някой й казваше как стоят нещата, тя веднага започваше да мисли как да направи точно обратното. Майка й винаги я наричаше „упорито магаре“ и смяташе, че вина за това има кръвта на духовете, която тече във вените й. „Виновна е проклетата им кръв“, сякаш Шай сама беше решила да бъде една четвърт дух, а не че майка й беше започнала да се чука с някакъв скитник, който беше наполовина дух и който се оказа — нищо чудно — безполезен пияница.

Тя щеше да се бори. Несъмнено щеше да загуби, но щеше да се бори. Щеше да накара копелетата да я убият и да ги лиши поне от половината награда. Не можеш да очакваш, че подобни мисли ще успокоят ръката ти, но те успокоиха нейната. Малкият нож продължаваше да потреперва, но вече заради това, че го стискаше здраво.

За човек, който се беше обявил за велик следотърсач, Нири определено имаше проблеми с пазенето на тишина. Тя чу сумтенето на носа му, когато се спря на върха на стълбището, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако не беше дървената стена между тях.

Една дъска проскърца, когато той се размърда, и цялото тяло на Шай се напрегна, всичките й косъмчета настръхнаха. След това го видя — не да се хвърля върху нея през вратата, стиснал брадвата си в ръка с убийствен блясък в очите, а да се промъква нататък по балкона, като следваше кървавите отпечатъци от краката й, като натегнатият му лък сочеше в съвсем друга посока.

Когато получаваше подарък, Шай винаги смяташе, че веднага трябва да го сграбчи с двете си ръце, а не да си мисли как да благодари. Тя се стрелна към гърба на Нири с оголени зъби и ниско ръмжене. Главата му рязко се извъртя настрани, показа се бялото на очите му, лъкът му веднага ги последва и върхът на стрелата проблесна под светлината, блуждаеща в това изоставено място.

Тя бързо клекна и го сграбчи през краката, удари го силно с рамо в бедрото и го накара да изпъшка; ръцете й се сключиха под задника му и внезапно в носа я удари вонята на кон и кисела пот. Стрелата излетя, но Шай вече се изправяше, ръмжеше, крещеше, повдигна го и — макар той да беше едър мъж — го преметна през перилата толкова ловко, колкото премяташе торбите със зърно във фермата на майка си.

Той увисна за миг във въздуха, отворил широко уста и очи от изумление, след което с хриплив вик полетя надолу и с трясък пропадна през дъските.

Шай примигна; трудно й беше да повярва. Кожата на главата й пареше и тя я докосна с пръст, като почти очакваше да напипа стрелата, но се обърна и я видя да стърчи от стената отзад, на много по-добро място от нейна гледна точка. Лепкавата кръв от косата й покапа върху челото. Може би лъкът я беше одраскал. След като се беше сдобила с него, вече имаше някакъв шанс. Пристъпи към стъпалата, но внезапно застина на място. На прага стоеше Джег и мечът му стърчеше в дълга черна крива на фона на слънчевата светлина от улицата.

— Смоук! — изрева той и тя побягна като заек по балкона, като следваше собствените си кървави следи и чуваше тежките ботуши на Джег да тропат по стъпалата.

Удари вратата с рамо и изскочи на светло, на другия балкон зад сградата. Стъпи с босия си крак на ниския парапет — по-добре да продължи упорито напред и да се надява, че това ще я отведе донякъде, вместо да се спре, за да мисли — и скочи. Хвърли се към паянтовия балкон на отсрещната сграда над тясната уличка, като не спираше да размахва безумно ръце и крака, сякаш това щеше да я отнесе по-надалеч.

Хвана се за парапета, удари ребрата си в дървото, плъзна се надолу със стон и се опита отчаяно да се вкопчи, да се издърпа нагоре и да се прехвърли през перилата, стори й се, че докопва нещо…

И със скърцането на изтормозеното дърво цялото изгнило нещо се откърти от сградата.

И отново Шай получи един кратък миг, за да оцени ситуацията. И съдейки по тази кратка оценка, тя отново хич не беше добра. Тъкмо се накани да изкрещи, когато я достигна старият й враг, земята — както земята винаги постъпва; изкриви левия й крак, подхвърли я във въздуха и се блъсна в нея странично, като й изкара въздуха.

Тя се закашля, после простена и изплю пясък. Слабо я утеши мисълта, че предишния път се беше оказала права за пясъка в устата — че няма да й е за последен път. След това видя Джег на балкона, от който беше скочила. Той побутна шапката си назад, изхили се и се скри вътре.

Шай продължаваше да стиска в ръката си част от парапета, който беше доста прогнил. Точно като надеждите й. Хвърли я настрани и се претърколи в очакване на онази противна болка, която щеше да й подскаже, че с нея е свършено. И тя отново не се появи. Можеше да се движи. Размърда крака и разбра, че може да се изправи. Но реши, че засега няма да го прави. Имаше голяма вероятност това да й е за последен път.

Изпълзя с усилие изпод купчината дървени отломки до стената. Сянката й се протегна към вратата. Шай чу тежките стъпки на Джег и изстена от болка. Започна да се издърпва назад по задник, като си помагаше с лактите и влачеше единия си крак; малкият нож беше скрит зад китката й, а другата й ръка се вкопчваше в земята.

— Къде ще ходиш? — Джег наведе леко глава, мина под ниския трегер и излезе на улицата. Беше висок мъж, но сега й изглеждаше огромен. Половин глава по-висок от Шай дори когато беше изправена и може би почти два пъти по-тежък, макар че тя беше яла този ден. Приближи се с важен вид, езикът му се беше опрял в долната устна така, че я беше издул, стискаше небрежно тежкия си меч в ръка. Наслаждаваше се на момента. — Гаден номер изигра на Нири, а? — Той побутна шапката си назад така, че да се види белегът на челото му. — По-силна си, отколкото изглеждаш. Макар че това момче беше толкова тъпо, че сигурно щеше да падне и без чужда помощ. При мен тоя номер няма да мине.

Ще я видим тая работа, помисли си тя, но предпочиташе да остави ножа си да говори вместо нея. Дори малкият нож можеше да е доста красноречиво парче метал, ако го забиеш на правилното място. Тя се оттласна назад, като вдигна прах така, че да изглежда, сякаш се опитва да се изправи, после падна обратно с хленчене, когато левият й крак пое тежестта й върху себе си. Не й беше трудно да се преструва, че е зле ранена. Чувстваше как кръвта капе от косата й и се стича по челото. Джег излезе от сянката и ниското слънце освети лицето му, принуждавайки го да присвие очи. Точно както тя искаше.

— Помня деня, в който те видях за пръв път — продължи той, като очевадно се наслаждаваше на звука на своето блеене. — Дод дойде при мен един такъв възбуден и ми каза, че е срещнал Смоук, чието лице се вижда по всичките обяви из Ростод, четири хиляди марки дават за залавянето й. Какви легенди се носеха за теб! — Той нададе радостен вик и тя отново се отблъсна назад, като размърда левия си крак, за да се убеди, че когато е необходим, няма да я подведе. — Човек би си помислил, че си демон с по един меч във всяка ръка, така шепнеха името ти. Представи си шибаното ми разочарование, когато установих, че си просто едно изплашено момиче с портичка между зъбите, което вони на пикня. — Той пък като че ли миришеше на летни ливади. Пристъпи отново напред и посегна към нея с голямата си ръка. — Сега недей да дращиш, по-ценна си жива. Не ми се иска да…

Тя хвърли срещу него пясък с лявата си ръка, а с дясната се оттласна и скочи на крака. Пясъкът посипа лицето му и той извърна глава с ръмжене. Залитна, заслепен, а тя се стрелна приведена към него и мечът изсвистя над главата й; полъхът разбърка косата й, а тежестта му накара Джег да се извие настрани. Тя сграбчи с лявата си ръка полите на палтото му, а с другата заби ножа си в дясното му рамо.

Той изпъшка приглушено, а тя издърпа ножа и замахна отново; острието разпра ръкава му и ръката, която се криеше отдолу, като едва не се заби в собствения й крак. Тъкмо се канеше да нанесе нов удар, когато юмрукът му се заби в челюстта й и тя се олюля; босите й крака се опитваха да намерят опора в пясъка. Хвана се за ъгъла на сградата и за миг остана така, като се опитваше да прочисти искрите от очите си. Видя Джег на крачка или две от себе си; на стиснатите му зъби се виждаше разпенена слюнка и той се опита да прехвърли меча от увисналата си дясна ръка в лявата; пръстите му се заплетоха в странния пиринчен предпазител.

В екстремни ситуации Шай умееше просто да действа, без да мисли за пощада или за възможните последствия, или въобще без да мисли. Точно това успя да я запази жива в цялата тази гадост. И във всичко, което я въвлече в нея всъщност. Много умения представляват нож с две остриета и човек трябва да се примири с това, а тя беше склонна и да размишлява твърде много, след като нещо се случеше, ала това беше друга история. Ако Джег успееше да хване здраво тоя меч, с нея беше свършено, така че още преди улицата да спре да се върти пред очите й, тя се нахвърли върху него. Той се опита да освободи ръката си, но Шай успя да я сграбчи с лявата си длан, притисна се към него и започна да мушка като обезумяла с ножа си — в корема му, в ребрата, пак в ребрата, без да спира да ръмжи, а той изпъшкваше при всеки удар; дръжката на ножа започна да се хлъзга в болящата я ръка.

Той я сграбчи за ризата, шевовете се разпраха и ръкавът едва не се откъсна. Когато го удари отново, Джег се опита да я отблъсне, но повече нямаше сили и тя отстъпи само на крачка. Главата й вече се беше прояснила и успя да запази равновесие, но той залитна и падна на едно коляно. Тя вдигна ножа с две ръце високо над себе си, удари право в тъпата му шапка, сплеска я и остави ножа забит до дръжката в главата на Джег.

Отстъпи назад в очакване той да падне по лице. Вместо това Джег се изправи неочаквано, като камилата, която веднъж беше видяла на един панаир; периферията на шапката му се беше спуснала ниско и закриваше очите му, а дръжката на ножа стърчеше право отгоре.

— Къде се дяна? — Произнасяше думите така, сякаш устата му беше пълна с чакъл. — Смоук? — Той се наклони на едната си страна, после на другата. — Смоук? — Потътри се към нея, вдигайки прах, мечът висеше от окървавената му дясна ръка и върхът му дращеше земята до краката му. Той вдигна лявата си ръка — пръстите му бяха разперени, но китката беше отпусната — и започна да опипва под шапката си, сякаш нещо му беше попаднало в окото и искаше да го избърше. — Шмоук? — Едната страна на лицето му потрепваше, тресеше се и се гърчеше по много неестествен начин. Или пък може би беше напълно естествен за човек със забит в мозъка нож. — Чмок? — По периферията на шапката му течеше кръв, по бузата му се стичаха червени линии, половината му риза беше пропита с нея. Но той продължаваше напред, окървавената му дясна ръка се тресеше, дръжката на меча му се блъскаше в крака. — Чмо?

Тя започна да отстъпва назад, без да сваля очи от него, с отпуснати ръце и настръхнала кожа, докато не се блъсна в стената зад гърба й.

— Чо?

— Затваряй си устата!

И тя се хвърли към него с протегнати ръце, отблъсна го назад. Мечът падна от ръката му, а окървавената шапка все още стоеше забодена с ножа й към главата му. Джег бавно се свлече по лице, дясната му ръка не спираше да шляпа по земята. Пъхна другата си ръка под рамото, сякаш искаше да се надигне.

— О! — промърмори той в прахта и застина.

Шай бавно извърна глава и изплю кръв. През последните месеци устата й твърде често се пълнеше с кръв. Очите й бяха влажни и тя ги избърса с трепереща ръка. Не можеше да повярва какво се бе случило току-що. Почти нямаше усещането, че е участвала в него. Кошмар, от който трябваше да се събуди. Тя затвори очи, отвори ги — той продължаваше да лежи там.

Шай рязко си пое дъх, после го изпусна, избърса слюнката от устните си и кръвта от челото си, пое си отново дъх и го изпусна. След това взе меча на Джег, стисна зъби, за да потисне порива да го заплюе, който се надигаше в гърдите й на вълни заедно с пулсиращата болка в едната половина на лицето й. Мамка му, колко й се искаше да поседне малко! Просто да се спре. Но се насили да се обърне. Дотътри се до задната врата на таверната. Същата, през която преди малко беше влязъл Джег, докато беше още жив. Цял един живот е нужен, за да създадеш човек. И само няколко мига, за да приключиш с него.

Нири беше изпълзял от дупката в пода, която бе направил при падането си, стискаше окървавения си крак и изглеждаше доста разстроен от това.

— Хвана ли шибаната кучка? — попита той и погледна с присвити очи към вратата.

— О, несъмнено.

Очите му се разшириха и той се опита да изпълзи до лъка си, който се въргаляше наблизо, като през цялото време хлипаше. Тя се приближи до него, вдигна големия меч на Джег и Нири се обърна. Очите му бяха изцъклени от ужас и той отчаяно вдигна ръка. Тя я удари с всички сили с плоското на меча; Нири застена и я притисна към гърдите си. После го удари по главата и го запрати, хлипащ, обратно в дупката на пода. Мина покрай него, като запасваше меча в колана си, вдигна лъка и измъкна няколко стрели от колчана. Тръгна към вратата, като междувременно зареди една от стрелите, и погледна навън, към улицата.

Дод все още събираше монетите от прахта и ги прибираше в торбата, като бавно се приближаваше към кладенеца. Безразличен към съдбата на спътниците си. Това не е чак толкова изненадващо, както можеше да се предположи. Ако Дод можеше да се опише с една дума, то тя беше „безразличие“.

Шай слезе по стъпалата на таверната, по-близо към края им, където имаше по-малка вероятност да заскърцат. Опъна тетивата наполовина и взе Дод на прицел. Той клечеше в прахта с гръб към нея, по средата на ризата му се виждаше тъмно петно пот. Тя дълго размишляваше дали да не го използва като мишена и да не го простреля още сега в гърба. Но да убиеш човек не е лесно, особено след толкова дълги размишления. Гледаше го как взема последната монета и я пуска в торбата, после се изправя, затяга вървите и се обръща с усмивка.

— Събрах…

Двамата постояха известно време така. Той, стиснал торбата със среброто в едната си ръка и с неуверена усмивка на огряното от слънцето лице, но с определено уплашени очи в сянката на евтината му шапка. Тя, застанала на последното стъпало — окървавени боси крака, окървавена разбита уста, окървавена коса, залепнала за окървавеното й чело, — но държаща лъка здраво и уверено.

Той облиза устни, преглътна, после пак ги облиза.

— Къде е Нири?

— На кофти място.

Тя се изненада от твърдата нотка в гласа си. Звучеше като някой, когото изобщо не познаваше. Гласът на Смоук може би.

— Къде е брат ми?

— На още по-кофти.

Дод преглътна, размърда потния си врат и започна бавно да отстъпва назад.

— Уби ли го?

— Забрави за тях двамата и стой мирно.

— Почакай, Шай, нали няма да ме застреляш? Не и след всичко, което преживяхме заедно. Няма да стреляш. Не и в мен. А? — Гласът му ставаше все по-писклив, но той продължаваше да отстъпва към кладенеца. — Не исках да става така. Идеята не беше моя!

— Разбира се, че не. За да ти хрумват идеи, трябва да мислиш, а това хич не ти се удава. Просто се движиш по течението. Дори това да означава, че ще ме обесят.

— Виж сега, Шай…

— Не мърдай, казах. — Тя изопна тетивата докрай, нишката се впи силно в окървавените й пръсти. — Ти какво, мамка му, да не си глух?

— Шай, виж, дай да го обсъдим, а? Просто да поговорим.

Той вдигна треперещата си длан, сякаш тя можеше да спре стрелата. Бледосините му очи я гледаха и внезапно тя си спомни онзи първи път, когато го беше срещнала. Той стоеше, облегнат на конюшнята, усмихваше се леко и свободно, не особено умен, но доста весел. В живота й беше имало твърде малко веселие, след като напусна дома си. Направо да не повярваш, че го беше напуснала, за да търси точно това.

— Знам, че постъпвах неправилно, но… Аз съм идиот.

И той се опита да изкара на лицето си усмивка, която трепереше също като ръката му. Той заслужаваше някоя друга усмивка, поне за начало, и макар да не беше изкусен в леглото, поне го топлеше, което все пак беше нещо, и с него тя не се чувстваше така, сякаш е съвсем сама, а целият свят срещу нея — което вече беше много.

— Стой мирно — каза Шай, вече по-меко.

— Няма да ме застреляш. — Той продължи да отстъпва към кладенеца. — Това съм аз, нали? Аз, Дод. Само не стреляй в мен. Просто ще направя…

Тя го простреля.

Странно нещо са това, лъковете. Слагаш стрелата, опъваш тетивата и се прицелваш — за всичко това са нужни умения, усилия и решимост. Пускането на стрелата е нищо. Просто спираш да я държиш. Всъщност щом веднъж си се прицелил, вече е по-лесно да я пуснеш, отколкото да не го направиш.

Дод се намираше на десетина крачки разстояние и стрелата прелетя през цялото разстояние между тях, на косъм не попадна в ръката му и го прониза в гърдите. Изненада я липсата на какъвто и да е звук. Всъщност плътта е мека. Особено в сравнение с острието. Дод направи още една крачка, сякаш не беше разбрал, че са го простреляли, и очите му се разшириха. След това погледна към стрелата и примигна.

— Ти ме простреля — прошепна той и се свлече на колене; кръвта вече се разливаше по ризата му в тъмен овал.

— Не те ли предупредих, по дяволите?

Тя хвърли лъка, внезапно ядосана на себе си и на Дод, и на лъка.

Той я погледна.

— Но аз не мислех, че ще стреляш.

Тя го погледна в отговор.

— Нито пък аз. — Тишина. Отново подухна вятър и вдигна облачета прах между тях. — Съжалявам.

— Съжаляваш? — изхриптя той.

Това може би беше най-глупавото нещо, което беше казвала някога, и то при съществуването на сериозна конкуренция, но какво друго можеше да каже? Думите стрели не вадят. Тя леко сви рамене.

— Май да.

Дод потрепна, вдигна ръката със среброто и се обърна към кладенеца. Шай зяпна и хукна към него, а той падна на една страна, като същевременно метна торбата във въздуха. Тя се превъртя няколко пъти и започна да пада, вървите й се развяха, Шай тичаше към нея с протегната ръка, хвърли се напред, падна…

Изпъшка, когато натъртените й ребра се удариха в стената на кладенеца и дясната й ръка се стрелна надолу в тъмнината. За миг си помисли, че ще последва торбата — което вероятно щеше да е логичен завършек — но после коленете й заораха в прахта отвън.

Тя хвана торбата за долния ръб, вкопчи изпочупените си нокти в халтавия плат и връзките продължиха да се поклащат, докато около тях валяха пръст и камъчета.

Шай се усмихна. За пръв път през деня. За пръв път от месец може би.

Тогава торбата се разтвори.

Монетите заваляха в тъмнината като блещукащ поток, среброто звънтеше и отекваше в стените, изчезваше в мастиленочерната празнота и после настъпи тишина.

Тя се изправи, онемяла.

Бавно отстъпи от кладенеца и се обгърна с едната ръка, докато другата стискаше празната торба.

Погледна към Дод, който лежеше по гръб със стърчаща от гърдите стрела, гледаше я втренчено и дишаше учестено. Тя чу как дишането му постепенно се забави и спря.

Шай остана неподвижна за миг, после се преви надве и повърна на земята. Не много, тъй като не беше яла, но стомахът й се сви силно и се погрижи да изхвърли всичко, което имаше в него. Тя трепереше толкова силно, че си помисли, че ще падне. Ръцете й подпираха коленете, жлъчката излизаше през носа.

По дяволите, колко я боляха ребрата. И ръцете. И краката. И лицето. Толкова много навяхвания, одрасквания и синини, че с усилие можеше да ги различи една от друга; цялото й тяло беше една шибана пулсираща рана.

Погледът й се спря върху трупа на Дод, тя почувства поредния порив за повръщане и извърна очи към хоризонта, като се съсредоточи върху блещукащата празнота.

Не, не празнота.

В далечината се виждаше надигаща се прах. Тя отново избърса лицето си с разкъсания ръкав, който вече беше толкова мръсен, че по-скоро щеше да го омаже още повече, отколкото да го почисти. Изправи се и се взря в маранята, без да вярва на очите си. Конници. Несъмнено. Доста надалеч, но бяха поне дузина.

— Ох, мамка му — прошепна тя и прехапа устни. Ако нещата продължаваха да се развиват така, скоро сигурно щеше да ги прегризе. — Ох, мамка му!

И Шай закри очите си с ръце, стисна ги здраво и се скри в самоналожената тъмнина с отчаяната надежда, че може по някакъв начин да се е объркала. Нямаше да й е първата грешка, нали?

Но след като свали ръцете си, прахта все още беше там.

Светът е просто един злобен грубиян и колкото по-ниско падаш, толкова по̀ му харесва да те рита. Шай отпусна ръце на хълбоците си, изпъна гърба си и изкрещя към небето, а думата се проточи толкова дълго, колкото можеха да изтърпят болящите я дробове:

— Мамка муууууууу!

Ехото отскочи от сградите и умря от бърза смърт. Отговор нямаше. Може би само лекото жужене на мухите, които вече проявяваха интерес към Дод. Конят на Нири я погледна и се извърна настрани, без изобщо да се впечатли. Сега към всичките останали болки се прибави и болката в гърлото. Шай беше длъжна да си зададе обичайните въпроси.

И сега какво, по дяволите?

Със стиснати зъби измъкна ботушите на Дод и седна в прахта до него, за да ги обуе. Не за пръв път се въргаляха заедно в прахта, те двамата. Макар че за пръв път той беше мъртъв. Ботушите му й бяха големи, но така беше много по-добре, отколкото съвсем без ботуши. Тя дошляпа с тях до таверната.

Нири издаваше жалки стонове, докато се опитваше да се надигне. Шай го изрита в лицето и в гърба, прибра останалите стрели от колчана, взе също и големия нож от колана му. Излезе навън, прибра лъка и сложи на главата си шапката на Дод. Тя също й беше малко голяма, но поне осигуряваше някаква сянка, докато слънцето се издигаше. След това събра трите коня и ги свърза в редица — доста трудна операция, тъй като големият жребец на Джег беше злобно копеле и изглеждаше твърдо решен да й пръсне мозъка.

Когато приключи, погледна намръщено към прашната следа. Определено приближаваха града, и то бързо. Като се взря по-внимателно, тя успя да преброи девет или десет — което беше с двама или трима по-добре от дванайсет, но си оставаше адски притеснително.

Агенти на банката, търсещи откраднатите пари. Ловци на глави, които искат да приберат наградата. Други престъпници, които са надушили вятъра на плячката. Плячка, която в момента се намираше на дъното на кладенеца. Всеки можеше да е. Шай притежаваше свръхестественото умение да си създава врагове. Установи, че гледа към Дод, който лежеше по лице в прахта с опънати боси нозе. Единственото, с което й вървеше по-малко, отколкото с враговете, бяха приятелите.

Как се стигна дотук?

Тя поклати глава, изплю се през малката портичка между предните си зъби и се издърпа върху седлото на коня на Дод. Обърна го в обратна на надигащите се облаци прах посока, към онези места, които още не познаваше.

После го смушка с пети.

Вчера, близо до село, наречено Барден…

Близо до Барден, есента на 584 г.

Тиндър стоеше на прага и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.

Не е някакво приятно развлечение, просто стоиш там и часове, дни, месеци наред наблюдаваш как цялата работа, която си вършил от ранни зори до късна вечер, и всичките ти тревоги са стъпкани в калта. Но имаше ли друг избор? Да се втурне с размахана вила и да прогони сам Съюза? Тиндър изсумтя горчиво. Черния Доу и всичките му главатари, и всеки войник и именит воин в просторния и пустеещ Север даваха всичко от себе си, но имаха съвсем малък успех. Тиндър не беше същият боец като едно време, пък и никога не бе бил от най-коравите.

Така че си стоеше на прага и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.

Първо бяха дошли разузнавачите с тропот на копита. След това войниците в няколко редици, с тропот на ботуши. После каруците, които скрибуцаха и стенеха като мъртвите в ада, а колелата им разкъсваха земята на Тиндър. Десетки. Стотици. Превърнаха пътя в дълбока до коленете кална киша, после се пръснаха из лехите, превърнаха и тях в киша, след това нагазиха и сред посевите, като започнаха да превръщат и тях в непрекъснато разширяващо се кишаво поле.

Ето ти война. Започваш с нещо, което струва нещо, приключваш с киша.

Сутринта, след като първите разузнавачи, дузина нервни съюзнически войници и един северняк, който да им помага да се разберат, минаха през земята му, те дойдоха за пилетата му. Тиндър разбираше достатъчно добре и без думи. Знаеше кога го обират. Севернякът, изглежда, го съжаляваше, но можеше да му предложи единствено съчувствие. А и какво друго можеше да направи? Тиндър не беше герой. Не беше ходил на война и не беше виждал никакви герои.

Въздъхна продължително и тежко. Вероятно си го заслужаваше заради злодеянията, които бе извършил в младостта си, но това нямаше да направи мисълта за приближаващата гладна зима по-сладка. Той тръсна глава и се изплю в двора. Проклетият Съюз. Макар че нещата не бяха по-зле, отколкото при последния малък спор между Желязната глава и Златния, когато и двамата минаха оттук и обраха всичко, попаднало в дебелите им ръчища. Събери на едно място няколко мъже с мечове, дори да са мъже, които обикновено са доста възпитани, и не след дълго ще започнат да се държат като животни. Както старият Три дървета винаги беше казвал — мечът е най-кофти нещото, което може да се даде на един мъж. Кофти за него и кофти за всички около него.

— Още ли не са свършили? — попита Риам и се примъкна до него, за да надникне навън; половината й лице изглеждаше бяло под слънчевата светлина, а другата половина беше скрита в сянката.

С всеки изминал ден приличаше все повече на майка си.

— Ще ти кажа, като си тръгнат! — изръмжа й той и препречи вратата с тялото си.

Беше участвал в онзи поход през Англанд, заедно с Бетод. Беше вършил разни неща и беше виждал как други ги вършат. Тиндър знаеше колко тънка е линията между хората, които си стоят вкъщи и си гледат работата, и черните кости в изгорялата колиба. Знаеше, че докато онези мъже от Съюза бяха в нивата му, той и децата му се намираха точно до тази линия.

— Стой си вътре! — извика той след нея, докато тя вървеше нацупена към задната стая. — И дръж кепенците затворени!

Когато отново погледна навън, Коуън тъкмо се беше появил иззад ъгъла на къщата, понесъл ведрото с току-що издоено мляко, сякаш си беше поредната най-обикновена утрин.

— Да не си се побъркал, момче! — сопна му се Тиндър, когато синът му влезе в къщата. — Нали ти казах да не им се мяркаш пред очите?

— Ама не ми каза как да го направя. Те са плъпнали навсякъде. Ако ме видят да се промъквам, ще решат, че крием нещо.

— Ние крием нещо! Да не искаш да ни вземат и козата?

Коуън наведе глава.

— Тя и без това не дава кой знае колко.

Сега Тиндър се почувства виновен, както и мъничко уплашен. Протегна ръка и разроши косата на сина си.

— Вече никой не дава кой знае колко. Води се война. Просто гледай да не им се мяркаш пред очите и се движи бързо, ясно ли е?

— Да.

Тиндър взе ведрото от ръката на Коуън и го остави до вратата.

— Отивай отзад при сестра си, чу ли?

След това хвърли един бърз поглед през вратата и изруга под носа си.

Към къщата се приближаваше някакъв мъж от Съюза и видът му изобщо не допадна на Тиндър. Едър, почти без врат и с твърде много броня по тялото, от едната му страна висеше дълъг меч в ножница, а от другата — по-къс. Тиндър може и да не беше най-коравият, но беше виждал достатъчно, за да може да различи убиеца в тълпата, а нещо в този мъж накара косъмчетата на тила му да настръхнат.

— Какво има? — попита Коуън.

— Просто влизай вътре, както ти казах!

Тиндър грабна брадвичката от масата, стисна здраво хладната й гладка дръжка и я скри зад крака си с внезапно пресъхнала уста. Може и да не беше боец както някога и може да не беше най-коравият, но никой мъж не е истински мъж, ако не е готов да умре заради децата си.

Почти очакваше безвратото копеле да измъкне единия от мечовете си и да отнесе вратата с един ритник, заедно с Тиндър. Но той просто изкачи бавно двете стъпала към верандата, като некадърното дърводелско творение на Тиндър изскърца под огромните му ботуши, и се усмихна. Някак извинително, бавно и неубедително, сякаш това изискваше усилие от негова страна. Сякаш се усмихваше въпреки някаква изгаряща рана.

— Здрасти — каза той на северняшки.

Тиндър повдигна вежди. Никога не беше чувал толкова странен, писклив глас от мъж, особено едър като този. Отблизо очите му изглеждаха тъжни, не свирепи. През рамото си беше преметнал торба, върху която беше отпечатано златно слънце.

— Здрасти.

Тиндър се опита да запази неутрално изражение на лицето. Не гневно. Не уплашено. Нищо и никой. Никой, който да се налага да бъде убит.

— Казвам се Горст. — Тиндър не виждаше защо трябва да отговаря на това. Както всичко останало, и името е нещо, което споделяш само при нужда. Тишината се проточи. Грозна, опасна тишина, нарушавана единствено от раздразнените викове на мъже и животни, които се донасяха от края на нивата. — Синът ви мляко ли носеше?

Тиндър присви очи. Това си беше изпитание. Дали да отрече онова, което този Горст вече беше видял, и да рискува да го раздразни и така може би да постави себе си и децата си в голяма опасност? Или да признае и да изгуби козата, заедно с всичко останало? Мъжът от Съюза се размърда на прага и ефеса на единия от мечовете му улови светлината и добави към нея стоманен блясък…

— Да — изграчи Тиндър. — Малко.

Горст бръкна в чантата си под острия поглед на Тиндър и измъкна дървена чаша.

— Мога ли да помоля за малко?

За да може да вдигне ведрото, Тиндър трябваше да остави брадвата, но нямаше друг избор. Напоследък като че ли все нямаше възможност за избор, също както някое листо, понесено от вятъра, което не може да избере пътя си. Това е то да си обикновен човек и войната да е пред прага ти, помисли си той.

Човекът от Съюза гребна с чашата си, задържа я над ведрото, за да се откапе, и погледна нагоре. Погледите им се срещнаха за един продължителен миг. В очите на едрия мъж нямаше нито гняв, нито презрение, всъщност нямаше нищо. Уморени очи, и мудни, и Тиндър преглътна, сигурен, че вижда смъртта си в това лице, което далеч не беше красиво. Но накрая Горст само кимна с плешивата си глава към дърветата, където надигащият се от ковачницата дим зацапваше оловносивото небе.

— Можете ли да ми кажете името на това село?

— Нарича се Барден. — Тиндър прочисти прегракналото си гърло, изпълнен с отчаян копнеж отново да сграбчи брадвата си, но не беше сигурен какво би могъл да направи с нея, без едрият мъж да забележи. — Но в него няма кой знае какво.

— Нямам намерение да го посещавам. Но ви благодаря.

Едрият мъж го погледна с полуотворена уста, сякаш мислеше да каже още нещо. След това се обърна и се отдалечи с приведени рамене, сякаш носеше някаква голяма тежест. По-голяма от всичката стомана, която носеше върху себе си. Седна върху дънера на старата ела, чието отсичане беше разказало играта на Тиндър през пролетта. Същата, която едва не беше паднала върху него, когато най-после успя да пререже стъблото.

— Какво искаше тоя? — чу той гласа на Риам в ухото си.

— Мъртвите да го вземат, не можеш ли да стоиш някъде на скрито?

Тиндър почти изплю думите, докато се опитваше с една ръка да избута дъщеря си от вратата.

Но едрият мъж като че ли нямаше никакво намерение да заповядва да вземат нито козата, нито децата му. Той измъкна някакви листове хартия от чантата си, постави ги на дънера между краката си, отпуши шишенце с мастило, топна в него писалката си и написа нещо. Отпи глътка от млякото си — всъщност от млякото на Тиндър, — погледна намръщено към дърветата, след това към небето и после към едва тътрещата се колона от коне и каруци, топна отново писалката в мастилото и написа още нещо.

— Какво прави той? — прошепна Риам.

— Пише.

Тиндър събра жлъчна течност в устата си и се изплю. Незнайно защо видът на едрото пискливо копеле, което седеше на неговия пън и пишеше, го изпълваше с жлъч. Каква беше ползата от писането, по дяволите, когато светът беше пълен с нерешени проблеми? Но пък той можеше да върши и много по-лоши неща. Пък и какво можеше да направи Тиндър по въпроса?

Затова той просто си стоеше там, стискаше здраво дръжката на полупразното ведро и гледаше как Съюзът съсипва реколтата му.

 

 

— Полковник Горст?

— Да?

Нямаше как да свикнеш с тоя глас, колкото и да уважаваш човека. Беше като на малко изгубено момиче.

— Аз съм лейтенант Кернс. Бях на същия кораб, с който пристигнахте тук… „Неукротимият“ ли беше? „Недосегаемият“? „Не-нещо-си“ беше. — Горст седеше мълчаливо, разгънал няколко листа хартия на дънера между краката си, с поставена до тях мастилница, хванал с изумителна деликатност писалка в едната си ръка и нещо, което приличаше на чаша, в другата. — Гледах ви неведнъж как тренирате на палубата сутрин. — Много от мъжете се бяха събрали, за да гледат. Никой не беше виждал нещо подобно през живота си. — Наистина впечатляващ спектакъл. Разговаряхме за кратко… в един момент.

До известна степен това беше вярно, макар че всъщност почти само Кернс беше говорил.

И този път беше същото. През цялото време Горст го гледаше, потънал в каменно мълчание, присвил хлътналите си очи, и това накара Кернс да започне да дрънка глупости, думите излитаха все по-бързо и по-бързо, докато той казваше все по-малко и по-малко с тях.

— Разговаряхме за причините за конфликта и така нататък, кой участва от самото начало, кой е крив и кой е прав, защо и с каква цел, такива работи. — В името на съдбата, защо просто не млъкне? — И как ще проведе кампанията маршал Крой, и кои дивизии къде ще воюват, и така нататък, знаете. Мисля, че след това обсъдихме по-добрите качества на стирийската стомана в сравнение със сплавите на Съюза за изработването на оръжия и брони, и така нататък. После започна да вали и аз се оттеглих в подпалубните помещения.

— Да.

Колко му се искаше сега на Кернс отново да може да се оттегли в подпалубните помещения. Той се прокашля.

— На мен е поверена охраната на тази част от колоната с провизии. — Горст огледа презрително колоната, което накара Кернс да се закашля засрамено. Колкото и усилия да беше положил, дисциплината й не беше нещо, с което би се гордял никой практичен човек. — Е, всъщност е поверена на мен и лейтенант Пендел и когато ви видях да пишете, си помислих, че може да подновим разговора… Това писмо до краля ли е?

Горст се намръщи. Тоест се намръщи още по-дълбоко и леко помести масивното си, облечено в броня тяло така, сякаш искаше да прикрие листовете хартия.

— Да.

— Като се замисли човек, е наистина забележително, нали знаете, че Негово величество ще чете същите тези думи, докато закусва или дори обядва. Не мога да си представя какво обядва Негово величество…

— Най-различни неща.

Кернс се прокашля.

— Разбира се. Разбира се, че е така. Чудех се дали няма да е нахално от моя страна, дали ще е възможно да ви помоля за лист хартия? Получих писмо от съпругата ми тази сутрин и силно копнея да й отговоря. Разбирате ли, първото ни дете се роди точно преди да отпътуваме.

— Поздравления.

— Наистина. Прекрасен е. — Доколкото можеше да си спомни Кернс, когато бе видял бебето, той си беше помислил, че синът му е изумително грозен, дебел и гръмогласен, но бащите винаги казват, че децата им са красиви, затова той реши да се придържа към тази тенденция и упорито упражняваше онази разсеяна усмивка, която би трябвало да придружава тези думи. Така че я приложи точно сега. — Красиво, красиво момче. Както и да е, ако мога…

Горст му подаде лист хартия.

— Да. Точно. Благодаря ви много. Ще се погрижа да ви я върна при първия удобен случай. Не бих и мечтал…

— Забравете — изръмжа Горст и прегърби масивните си рамене, връщайки се към своето писмо.

— Да. — Кернс отново се прокашля. — Да, разбира се.

 

 

— Стига с тези глупости.

Пендел измъкна лопатата от каруцата и тръгна през стъпканите посеви; разкаляната пръст жвакаше при всяка негова стъпка.

— Какво правиш? — чу се пискливият грак на Кернс.

Този глас беше започнал да стърже по нервите на Пендел като тъп бръснач по разранено гърло. И винаги задаваше възможно най-тъпите въпроси.

— Според теб какво правя? — Пендел размаха лопатата срещу него. — Отивам да изкопая тунел до Адуа! — Той се обърна към дърветата и промърмори под носа си: — Проклет глупак.

— Сигурен ли си, че трябва да ходиш там? — извика Кернс зад гърба му, като незнайно защо размахваше лист хартия. — Ами ако…

— Сигурен съм, че ще се справиш и без мен за известно време! — отвърна Пендел и отново додаде тихо: — Проклет глупак.

Вероятно можеше да се измъкне за целия ден и да си намери някое друго място в колоната, някъде по-напред, за да не слуша глупостите на Кернс. С новите офицери винаги ставаше така. Правила, дълг, чест, правила. Ако Пендел искаше непрекъснато да му намилат за правилата, щеше да остане в щаба и да позволи на проклетия полковник Фелниг да му ги набива всяка сутрин в клетата глава. Е, сигурно щеше да остане, ако не бяха онова дребно недоглеждане и последвалите дисциплинарни действия, но проблемът не беше в това. Работата беше там, че му се сереше и нямаше намерение да го прави пред погледите на десетки мъже и животни. Кой би се навил да сере пред публика?

— Ами ако наблизо има северняци…

— Значи, ще се изсера върху тях!

И той остави Кернс да целува големия безполезен писклив кралско-наблюдателен задник на Горст и първо се затича, а когато тичането го накара да се задъха, закрачи бързо сред посевите към блажения сумрак сред дърветата.

 

 

— Ето ги там.

— О, да — промърмори Бледоликия, докато дъвчеше топчето чага. — Несъмнено.

Нямаше как да пропусне копелетата. Десетки коли и каруци се точеха през стъпканите останки, които някога са били посевите на някой нещастен глупак; някои товари бяха покрити с платнища, но други нямаха дори и това. Открити копи сено, които чакаха подканящо запалените факли. Снопове арбалетни стрели, които буквално молеха да бъдат отмъкнати и по-късно изстреляни срещу бившите си собственици. Всякакви неща за крадене и неща за чупене. Не се движеха особено бързо там долу. Твърде много впрягове и почти никакви пътища, това беше историята на нашествието на Съюза в Севера, поне според Бледоликия. Конете се въртяха и риеха с копита. Кочияшите дремеха отегчени на каприте си. За сметка на това нямаше много пазачи, а онези, които ги имаше, му изглеждаха повече готови за дрямка, отколкото за битка.

— Добре ми изглежда, главатарю — прошепна Рипджак.

Бледоликия погледна странично своя втори с присвити очи.

— Гледай да не го урочасаш, става ли?

Много пъти му се беше случвало да го закъса здраво в привидно лесна ситуация. Не съществува нищо такова като свръхпредпазливост, особено когато се опитваш да налазиш точно Съюза.

Бледоликия отдавна беше изгубил бройката на всички набези, които беше оглавил. Безброй бяха и той продължаваше да очаква онзи, който да премине точно както се беше надявал. Все още очакваше перфектния набег. Колкото и внимателно да планираше всичко, винаги се появяваше някоя мъничка частичка кофти късмет. Някой твърде нетърпелив глупак от неговите или някой твърде бдителен педант от противника, някой разхлабен ремък или сприхав кон, кофти време или светлина, дори някоя проклета изсъхнала съчка на неподходящото място. Но такива неща се случват на война, предполагаше Бледоликия. Късметът ти се променя по всякакъв начин и печели онзи, който се възползва най-добре от това.

Но кой би могъл да знае? Докато оглеждаше нивата със стъпканите посеви, самотната малка къщичка и малката й барака, и огромната маса от неподготвени, недисциплинирани мъже и каруци в единия й край, той започна да чувства онова гъделичкащо, нетърпеливо усещане в дланите си, че може би точно това ще е денят, и ъгълчетата на устата му бавно се извиха нагоре.

След това щеше да се върне обратно и да каже на Скейл, че това е бил един наистина красив набег. Цветенце. Хората му щяха да се смеят и да се фукат, да разказват невероятни лъжи за делата си в този ден. Скейл щеше да го потупа по гърба, вместо отново да стовари цялата си ярост върху него. Честно казано, на Бледоликия му беше писнало да го навикват. Той беше лидер, който заслужаваше уважение, този Скейл. Стига да си държеше устата затворена.

Бледоликия задъвка стръвно чагата, докато оглеждаше нивата за пореден път, след което кимна. Добрият боец трябва да е предпазлив, но рано или късно, ще се наложи да влезе в битка. Когато мигът се появи усмихнат и ти подаде ръка, ти трябва да я сграбчиш здраво.

— Добре. Да подготвим момчетата.

Той се обърна и започна да дава сигнали на останалите; с разтворена длан посочи наляво и надясно през дърветата, за да им покаже къде иска да отидат; с жестовете се оправяше по-бързо, отколкото с говоренето. Стрелците близо до дърветата, войниците в два клина се оправят с охраната, леката пехота в центъра, готови да се втурнат към колоната и да нанесат колкото се може повече щети, преди да са пристигнали още охранители. Изненадващо е колко много щети може да нанесе човек за това време, ако е кадърен и добре подготвен. С малко повече късмет това можеше да се окаже набегът, с който да се сравняват всички бъдещи набези. Същинска красота. Същинска…

— Главатарю — изсъска Рипджак.

— А?

Именитият воин притисна пръст към устата си с ококорени очи, след което със същия пръст посочи към ниската растителност.

Бледоликия почувства как сърцето му замира. Някой идваше през полето към тях. Мъжът от Съюза вървеше безгрижно, понесъл на рамо лопата, а излъсканият му шлем блестеше на слънцето. Бледоликия се извърна рязко, изсъска силно през зъби, за да привлече вниманието на момчетата, след което трескаво започна да им маха с ръка да се прикрият. Всички едновременно се изпокриха сред храстите, зад дърветата и големите камъни и като с магия гората изведнъж се изпразни и се възцариха тишина и спокойствие.

Но южнякът не се спря. Премина наведен под клоните и навлезе на няколко крачки сред шубраците, право срещу тях, като си подсвиркваше фалшиво, сякаш отиваше на пазар, а не на война. Големи идиоти бяха тия от Съюза. Проклети идиоти, но ако тоя продължаваше да върви напред, със сигурност щеше да ги види, и то скоро, колкото и голям идиот да беше.

— Винаги излиза нещо — промърмори Бледоликия, стиснал с едната си ръка дръжката на меча, а другата свил зад гърба, с разтворена длан, за да накара останалите да стоят тихо.

Зад себе си усети Рипджак, който бавно извади ножа си, чието острие проблесна убийствено в сенките. Бледоликия наблюдаваше как южнякът се приближава още малко, клепачът на едното му око потрепваше нервно, мускулите му се напрегнаха в готовност да извади меча и да изскочи…

Южнякът се спря на не повече от четири крачки, заби лопатата си в пръстта, свали шлема си и го захвърли на земята, избърса челото си с опакото на дланта си, обърна се и започна да разкопчава колана си.

Бледоликия усети как устните му се разтягат в усмивка. Погледна към Рипджак, свали бавно ръката си от дръжката на меча, притисна показалец към устните си, после посочи към приклекналия южняк, който бързаше да си свали панталоните, и бавно прекара пръст през гърлото си.

Рипджак се намръщи и посочи към гърдите си.

Бледоликия се ухили още по-широко и кимна.

Рипджак се намръщи още повече, после сви рамене и започна изключително предпазливо да се промъква през храсталака; заобикаляше внимателно растенията и не отместваше поглед от земята, за да не пропусне нещо, което би могло да го издаде. Бледоликия се отпусна спокойно и продължи да наблюдава. Първо ще се справят с този малък проблем, след това момчетата ще заемат местата си и после ще направят набега, за който ще се пеят песни и след сто години. Или поне ще опитат.

По време на война късметът се променя по всякакъв начин и печели онзи, който се възползва най-добре от това.

 

 

Пендел се размърда в опит да се намести по-удобно, стиснал с едната си ръка лопатата, а другата отпуснал върху коляното си. Изпъшка и стисна зъби. Това беше проклетият армейски живот, твърде суров или твърде размекващ, никога златната среда. Във войната нямаше златна среда. Той въздъхна и се размърда за нов опит, когато почувства остра болка в хълбока.

— Ох!

Изруга и се извъртя. Една от онези чудовищни проклети коприви, които растяха тук, се беше навела към него сякаш нарочно и го беше ужилила по лявата кълка, по дяволите.

— Проклетият Север — изсъска той и се почеса яростно по ужиленото, от което започна да пари още повече. — Да върви по дяволите тая проклета страна.

Походът продължаваше сякаш месеци наред и той все още не беше видял и едно място, което да си струва човек да се изсекне върху него, камо ли да си даде живота заради него, и силно се съмняваше, че…

От другата страна на копривата, на не повече от две крачки разстояние, един мъж беше коленичил в храстите и го зяпаше.

Северняк.

Северняк с нож в ръката.

Не особено голям. Среден размер.

Но определено достатъчно голям.

Двамата се гледаха така известно време, Пендел клечеше със смъкнати панталони, севернякът клечеше с вдигнати панталони, но с увиснало чене. Раздвижиха се едновременно, сякаш като по предварително уговорен сигнал. Севернякът скочи напред, ръката с ножа се вдигна нагоре. Без да се замисли, Пендел се завъртя, метна лопатата и плоската й страна цапардоса северняка по главата с металическо издрънчаване; разхвърчаха се капки кръв и севернякът и лопатата се озоваха във въздуха. Пендел изписка радостно като момиче, затича се в посоката, от която беше дошъл, спъна се, чу изсвистяването на нещо, което му заприлича на стрела, претърколи се през обширно копривище и скочи на крака, като се опитваше едновременно да тича, да крещи и да си вдига панталоните, докато смъртта дишаше в голия му задник.

 

 

Скъпа ми съпруго Сайлин,

С огромна радост получих писмото ти с новините за сина ни, макар че са му били необходими три седмици, за да пристигне. Проклетата армейска поща, знаеш. Радвам се да чуя, че майка ти е по-добре. Исках да ти кажа…

Кернс се облегна назад и се загледа замислено към нивата. Искаше да й каже какво? Винаги беше така. Копнееше да й пише, но когато седнеше да го прави, думите не идваха. Поне не такива, които да струват нещо. Дори не беше сигурен какво иска да пише, просто усещаше, че трябва да го направи. Едно нещо беше сигурно, че ако случайно загине в битка, съпругата му щеше да разполага с най-скучната и безинтересна колекция от отпадъчна хартия. Никакви поетични признания за силната му любов, никакви мъдри съвети към невръстния му син за това, как да бъде истински мъж, никакви тайни на съкровеното му „аз“. Честно казано, той дори не беше сигурен дали има свое съкровено „аз“. Определено не и такова с прозорливи откровения. Пък и без това тук не се случваше нищо интересно. Почти не се движеха, камо ли да се бият. Кернс не искаше да става герой, просто искаше да си върши работата. Да провери на какво е способен срещу врага, вместо всеки ден да се бори с калта, конете и некомпетентността на Пендел. Беше се записал доброволец заради битките, а не заради еднообразието. За да се отличи. Да си спечели уважение на бойното поле. Да го възхваляват, награждават, да вдигат тост в негова чест, да му се възхищават. Добре де, искаше да бъде герой. И ето го на̀, в обоза, където най-смелото нещо беше смазването на някоя ос.

Той въздъхна продължително и уморено, погледна намръщено празния лист, след което се обърна към полковник Горст може би с надеждата да открие в него някакво вдъхновение. Но полковникът беше оставил писалката си и напрегнато се взираше в дърветата. Кернс си помисли, че долавя слаб вик, писклив, с нотка на паника. После го чу отново, този път по-силно, и Горст скочи на крака; чашата падна от ръката му и млякото се разплиска. Кернс погледна към дърветата и ченето му увисна от изненада. Там се виждаше Пендел, който търчеше през нивата към тях, като се опитваше едновременно да тича, да придържа панталоните си и да крещи.

Накрая успя да извика една членоразделна дума с треперещия си от ужас глас:

— Северняци!

И сякаш за да прибави допълнителен драматизъм към вика му, една стрела се появи иззад гърба му, прелетя на косъм над рамото му и се изгуби сред посевите. Кернс почувства как лицето му пламва. Времето осезаемо се забави. Той се изправи като насън, с натежали крайници, съзнанието му бавно се опитваше да настигне реалността. Погледна оцъклено към Пендел. После към колоната. После към Горст, който вече тичаше напред и в движение вадеше тежките си мечове. Погледна оцъклено към гората, от която вече бяха започнали тичешком да излизат мъже. Над смълчаното поле отекнаха пронизителни крясъци.

— Мамка му — прошепна Кернс, захвърли писалката си и сграбчи дръжката на меча.

Проклетото нещо не искаше да излиза от ножницата. Той се усети, че придържащият ремък е прехвърлен през дръжката, опита се да го махне, не успя, ядосано издърпа ръкавиците си, опита отново и най-после освободи дръжката. Погледна напред. Северняците, несъмнено северняци, някои с изрисувани щитове в ръка, стиснали лъскавите си оръжия, се насочваха с бойни крясъци към неохраняваните каруци.

Той опипа около себе си за шлема, събори мастилницата и опръска с черни капки баналните фрази на писмото. Може би изобщо не биваше да сваля шлема, но хората му безмилостно му се подиграваха по този повод, а чашата преля тази сутрин, когато го намери пълен с оборски тор. Ако разбереше кой…

Когато най-после извади меча си и се огледа, той осъзна, че това едва ли вече има значение. Във въздуха се движеха някакви неща. Стрели. Стрели откъм коленичилите пред дърветата северняци с вдигнати лъкове. Той се взря в тъмните дебри на гората, привлечен от някакво движение. Приклекна, стрелите прелетяха покрай него и нападаха между каруците. Една се заби в дърво и остана да трепери там. Друга улучи един кон в хълбока и той се изправи с цвилене на задните си крака.

— След мен! — изрева Кернс, без да има представа на кого крещи, без да си прави труда да проверява дали някой изобщо го е последвал, и устремено започна да гази през ечемика; цялото му раздразнение заради това, че беше назначен да пази обоза, се беше изпарило.

Битка! Ето я битката!

Горст беше отпред и се сражаваше с двама северняци. Дългият му меч удари силно по щита на единия, мъжът залитна назад и падна. Другият северняк замахна с брадвата си, стисната с две ръце, но Горст избегна удара, като тежкото острие се размина на косъм с рамото му. Още преди то да се е забило в земята, полковникът се завъртя, бърз като мълния въпреки едрото си телосложение, и дългият му меч посече посевите заедно с десния крак на мъжа, който бе прерязан чисто под коляното. Нещастникът се просна на земята сред фонтан от кръв. Другарят му тъкмо се изправяше, когато дългият меч на Горст направи дълбока вдлъбнатина в предната част на шлема му и отново го прати на земята. Той остана да лежи там с разперени ръце и отваряща се безмълвно уста, а мечът му се изтърколи от безчувствената ръка.

Кернс изпита силен шок, щом осъзна, че току-що е видял как убиват двама мъже пред очите му. Шок и изумление, и задъхана възбуда. Това тук определено си беше битка! Да стои редом с полковник Горст, с мъжа, който беше личен телохранител на краля! Да бъде похвален с усмивка от него след сражението, да получи потупване по рамото и да бъде посрещнат като брат! Точно за това беше мечтал, когато облече униформата за пръв път.

Сега към Горст през посевите тичаха още трима северняци и Кернс побърза да застане до него и да вдигне меча си!

— Полковник Горст!

С крайчеца на окото си зърна някакво движение, инстинктивно извъртя глава и…

 

 

Горст почувства как мечът му разсича нещо при самия край на замаха и извъртя дръжката в ръката си, докато севернякът пред него падаше назад и кръвта шуртеше от прерязаното му гърло. Нямаше време да размишлява върху това. Имам си друга работа.

И по-точно един нисък мъж с потъмняла ризница, застаряващ и започнал да надебелява, със зачервени бузи, покрити с напукани вени, който крещеше с всичките сили, които му бяха останали след газенето през посевите. Тези бузи. Горст се изненада от внезапно връхлетелия го спомен за баща му, малко преди смъртта му, когато беше прикован към леглото, съсухрена призрачна сянка на някогашното му „аз“, не можеше да говори членоразделно и непрекъснато се изненадваше от животинските звуци, които излизаха от сгърчената му уста, и се дразнеше от пискюлите на нощницата му. Съсухрена призрачна сянка с червендалести бузи.

Колко години трябваше да се примирявам с разочарованието на стария глупак, с неговите укори и непрекъснатите шеги за женските гласове, да се усмихвам и да кимам като послушен син? Горната устна на Горст се отдръпна нагоре в животинска гримаса. Далечната прилика с починалия роднина нямаше да секне устрема му. Всъщност дори му подейства като стимул. Все пак, татко, така и не успях да ти затворя устата, докато беше жив…

Когато Горст се приближи, севернякът замахна с меча над главата си — тромаво движение, лесно предсказуемо. Човек може да си помисли, че тези глупаци не са хващали меч никога през живота си. Не че ми е работа да им показвам как се прави, но… Горст отби без усилие удара с дългия си меч, пристъпи и мушна само веднъж с късия, като върхът му се спря в пръстена на оцветения щит. Силата обаче беше достатъчна, за да отблъсне назад червендалестия му собственик. Горст мушна още веднъж и почувства как острието преминава през ризницата и се забива в плътта, а мъжът отвори уста, за да изкрещи. Тихо, татко. Горст отново заби острието и пресече крясъка, който премина в гъргорене. Изблъска с рамо северняка настрани и разсече едната му румена буза с дългото острие; бликналата кръв сепна друг мъж, който нападаше след него, и той се поколеба достатъчно дълго, за да може Горст да му разцепи главата и да го събори на земята, преди онзи да е успял да му напомни за някой друг мъртъв роднина.

Наблизо нямаше други врагове и той се обърна. Близо до колоната се водеше сражение. Видя един от пазачите да тича и да захвърля копието си настрани, преследван от някакъв северняк с безумно разрошена коса. Друг беше паднал на колене, със забита в рамото стрела. Между колите се стрелкаха тъмни сенки. Някой беше хвърлил запалена факла в каруца, пълна със сено, и товарът бързо се превърна във весела огнена топка, към сивото небе започнаха да се издигат кълба мазен дим, конете цвилеха и се дърпаха с оплетени хамути, и в ужаса си теглеха каруците след себе си.

— Конете! — изписка Горст, без дори да си прави труда да модулира гласа си. — Конете!

Не че ми пука особено за конете. Или за каквото и да е друго. Той прескочи един от труповете и хукна към колоната, изпълнен с нетърпение да добави още към тях.

 

 

Опакия всъщност никога не беше убивал човек. Странно нещо, с което да се гордее пешак, който служи от шест години, пък и той не парадираше с това, но все пак се гордееше с него. Неведнъж враговете бяха попадали на мушката му или се обръщаха с гръб или странично към него по време на битка и в този момент той винаги се сещаше как би изглеждало лицето на майка му, когато й се похвали. Тя, разбира се, отдавна беше мъртва, чумата я беше отнесла преди десетина години, и все пак. Същото изражение имаше, когато той правеше някоя беля — изглеждаше наранена. Опакия не искаше да я разочарова. Затова с гордост можеше да каже, че никога не беше убивал човек, макар че го признаваше единствено пред себе си. Но пък Бледоликия беше казал да убиват конете, а когато главатарят наредеше нещо, Опакия се опитваше да го изпълни.

Затова примижа и заби копието си в най-близкия хълбок, като се стараеше да се пази от вършеещите копита. Горкият кон не можеше да направи нищо, както беше впрегнат с още три други. Щом падна, Опакия измъкна копието си и се прехвърли на следващия. Убиването на коне е кофти работа. Но пък войната си е непрекъснат поток от кофти неща, а на Опакия никога не му беше вървяло с работата. Винаги заставаше на опаката страна, оттам му беше излязъл и прякорът. Само преди седмица беше участвал в друг от набезите на Бледоликия, след залез-слънце и в проливен дъжд, и както обикновено, всичко се беше превърнало в кървава бъркотия. Той обърка посоките, прецапа потока и наистина се озова на опаката страна, а разузнавачите на Съюза обърнаха дърво и камък да го търсят. Едва предишния ден беше успял да намери останалите момчета на Скейл, да ги убеди, че не е избягал нарочно и е положил всички усилия да се върне, за да не го обесят или изгорят на кладата, както обикновено постъпваше Черния Доу с дезертьорите. И точно на следващия ден — нов набег. Що за кофти късмет? Имаше чувството, че тъкмо беше чул речта на Бледоликия преди набега и сега я слушаше пак. Опакия мразеше битките. Според него те бяха единственият недостатък на войнишкия живот. Освен глада. И студа. И заплахата да бъдеш обесен или изгорен. Всъщност като се замислеше, войниклъкът си имаше много недостатъци. Но сега не му беше моментът да мисли.

Той стисна зъби и промуши следващия кон в корема; ушите му писнаха от цвиленето, пищенето и плача на умиращите животни. Звучаха му като деца. Не бяха деца. Не бяха, но пак си беше жалко. Никога не беше виждал толкова големи, силни, красиви зверове като тези. Сърцето го заболя при мисълта колко може да спечели, ако изкара тези прекрасни, лъскави коне на пазара в селото си. Как щяха да увиснат ченетата на фермерите още щом ги зърнеха в кошарата. Как може би щеше да се промени животът на старите му майка и татко, ако имаха един такъв кон, който да тегли ралото и каруцата и с който да се фукат по празници. Колко щяха да се гордеят, ако притежаваха поне един. А ето че той беше превърнал поне дузина в трупно месо. Сърцето го заболя при тази мисъл.

Но по един или друг начин, войната си е натоварващо сърцето упражнение.

Той издърпа окървавеното си копие от поредния кон, като го остави да подритва на земята, изпънал главата си назад. Обърна се към следващата каруца и установи, че се взира съвсем отблизо в очите на някакъв мъж от Съюза. Странно изглеждащ мъж, невъоръжен, който придържаше панталоните си с една ръка, докато счупената тока на колана му се удряше в коленете.

Опакия веднага разбра по погледа на мъжа, че и той изобщо не си пада по схватките, също като него. Без да кажат нито дума, двамата стигнаха до взаимно съгласие. Всеки от тях направи предпазлива крачка назад. После още една. След това се разделиха в добро разположение на духа, като най-вероятно никой от тях нямаше да спомене за тази среща, което според Опакия си беше най-доброто, което можеше да се очаква от двама врагове на бойното поле.

Без да се помайва, той се промъкна между две каруци; въздухът беше лепкав от влагата и острата миризма на изгоряло гъделичкаше носа му. Избегна няколко размятащи се копита, видя стария Гуляйджия да вдига брадвата си с ококорени очи, после чу силно стъргане и един меч полетя надолу, разцепи надве главата на Гуляйджията и краката му буквално се сгънаха, като направени от листа.

Опакия не видя кой размахваше меча, а и не искаше да разбира. Просто се обърна и побягна. Подхлъзна се в кръвта на някакъв кон, удари коляното си в ръба на някаква преобърната каруца, хвана го с ръце и залитна настрани със сподавен стон.

— Мамка му, мамка му, мамка му.

Разтърка капачката си и продължи да куцука колкото се може по-бързо. Трябваше да се върне през нивата, откъдето бе дошъл, обаче пътя му препречваше горящата каруца, над която се издигаше стълб от дим и пламъци. В нея все още бяха впрегнати два мъртви коня и един жив, който риеше с копита. Хълбокът му беше потъмнял от кръв и очите му се въртяха ужасено, докато се опитваше да се измъкне, но само завличаше огнената топка по-навътре сред колоната. Опакия се извърна на другата страна, чу писък и звънтене на метал, бързо размисли, пое си дълбоко дъх и бързо се хвърли в ниските шубраци, които растяха край калните коловози. Плъзна се зад едно дърво и надникна през папратите и калините с разтуптяно сърце.

— Ох, мамка му — прошепна той.

Отново сгащен в гората, отново обграден от врагове, покрит от главата до петите с конска кръв… Е, поне това му беше за пръв път. Но останалото беше започнало да се превръща в някакъв обезпокоителен шаблон. Зачуди се дали старият Бледолик ще му повярва този път, когато най-накрая се добере до лагера, след като пет дни е студувал и гладувал, докато се е промъквал през шубраците. Ако изобщо се върне в лагера.

— Ох, мамка му.

В името на мъртвите, как болеше това коляно. Но по един или друг начин, войната си е нараняващо коленете упражнение.

 

 

Дотук с великия набег.

Бледоликия въздъхна, облиза сока от чага по предните си зъби, обра с език слюнката в устата си и горчиво се изплю върху шубраците. Някога беше велик човек, нали? Един от четиримата старши главатари на Бетод. Беше водил щурмовия отряд при Уфрит. Беше пробил съюзническата линия в мъглата край Кумнур. Беше човек, когото всички трябваше да уважават или поне да показват уважение, а мнението си да запазят за себе си. Сега на това трудно можеше да се повярва. Обратно към лагера и поредното гневно избухване на Скейл.

Но пък нямаше да спечели нищо, ако останеше тук. Нямаше никакъв шанс нещата внезапно да се оправят. Изненадата е като девствеността. Можеш да я използваш само веднъж и обикновено това се превръща в смазващо разочарование. Бледоликия погледна намръщено към бъркотията в края на нивата, а после и Рипджак, който клечеше в храстите и се самосъжаляваше, притиснал към наранената си глава кървав парцал. Първото нещо, което един боец трябва да знае, е кога да спре да се бие.

— Кажи им да надуят рога. Няма повече какво да правим тук.

Рипджак кимна и даде знак за сигнала. Звукът на рога отекна, а Бледоликия обърна гръб на бойното поле и се промъкна в храсталака, превит надве, като бавно поклащаше глава.

Някой ден. Някой ден щеше да проведе перфектния набег.

 

 

Пендел чу тихия звук на рог. Надникна между прътите на колелото и видя мъже да тичат към дърветата. Северняците отстъпваха. Вълната от облекчение беше толкова силна, че едва не го накара спонтанно да довърши онова, за което беше отишъл в гората. Но той нямаше време за облекчаване или някаква друга работа. Капитан Бронкенхорм сигурно вече събираше пазачите и хич нямаше да е добре да намери Пендел да се крие зад колелото на каруцата. Вече го бяха изхвърлили от щаба. Не беше сигурен какво става с онези, които ги изхвърляха от охраната на обоза, и нямаше никакво намерение да научава.

Огледа се на всички страни, за да се увери, че не го гледат, отново придърпа панталоните си, като не спираше да проклина счупената тока, после се измъкна изпод каруцата. Ахна стреснато, когато едва не се спъна в трупа на един съюзнически войник, стиснал окървавения си меч в едната ръка. После се усмихна. Много го биваше случайно да открива разни неща. Грабна меча и се изправи, придоби войнствено изражение и закрачи смело сред съсипаните посеви, като размахваше заканително откраднатото оръжие към гората.

— Върнете се, копелета! Ще ви покажа какво е истинска битка! Върнете се, мамка ви!

Щом се убеди, че го гледат достатъчно мъже, Пендел размаха яростно меча си.

— Страхливци! — изрева той към дърветата.

 

 

Някой крещеше, но Горст не го слушаше. Гледаше надолу към труповете. Млад съюзнически офицер с разцепена глава, половината му лице беше неразпознаваемо, другата половина беше оплискана с кръв, с циничното изражение на човек, който току-що е направил възмутително похотливо предложение.

Как каза, че му беше името? Горст сбърчи лице, сякаш така щеше да изцеди отговора, но той липсваше. Честно казано не го слушах. Човекът беше женен, спомни си, че го беше казал. И нещо за дете. Бернс ли беше? Фернс? Горст си спомни усещането как дългият му меч се врязва в нещо. За мен — момент, който едва съм забелязал. За него — краят на всичко. Не че беше съвсем сигурен. Може неговият меч да го беше направил, а можеше и да е някой друг. Допреди малко тук гъмжеше от размахвани оръжия, а за съжаление, в битка човек рядко може да е сигурен.

Горст въздъхна. Всъщност какво значение има? По-малко мъртъв ли щеше да е, ако главата му беше разцепена от меча на северняк? Ръката му се протегна и изпъна бузите на мъжа в опит да докара по-достойно изражение на лицето му, но щом пусна кожата, циничната усмивка се завърна.

Трябва ли да се давя във вина? Малкото момче, останало без баща? Вдовицата, останала без пари? Семейството, което се е събрало на верандата в очакване на хубави новини от фронта, плаче над писмото? Вият и се бият в гърдите! Вернс, Пернс, Смернс никога няма да се върне за зимния празник! Горст изду бузи. Чувстваше единствено леко раздразнение, постоянното приглушено жужене на собственото му разочарование и леко неудобното изпотяване под бронята. Що за чудовище съм, щом малко пот ме разстройва повече от убийство?

Горст изпрати с намръщен поглед последните северняци, които изчезнаха в гората. Погледна намръщено мъжете, които отчаяно се опитваха да угасят пламъците, обхванали още няколко каруци. Погледна намръщено съюзническия офицер с разкопчан колан и свличащи се панталони, който размахваше заканително окървавения си юмрук. Намръщи се още повече, когато се обърна към малката къща на края на нивата с леко открехната врата. Изправи се, хвана дръжката на дългия си меч и тръгна към нея.

 

 

Като че ли битката беше приключила, доколкото Тиндър можеше да разбере, докато надничаше през вратата. Трудно беше да се каже кой е спечелил. Ако съдеше от опита си, който имаше в излишък, сражения, в които лесно се познаваше кой е победил, се срещаха рядко. Всъщност в битките твърде рядко имаше ясно изразен победител. Наоколо се въргаляха неколцина мъртъвци, той можеше да ги види, имаше и още няколко ранени, можеше да ги чуе. Както и умиращи коне. Няколко каруци бяха подпалени, горящи сламки хвърчаха навсякъде. Северняците бяха отблъснати, последният от тях изстреля една мързелива стрела откъм дърветата. Но по всичко личеше, че къщата на Тиндър се беше отървала от пожара…

— Мамка му — изсъска той. Едрият мъж отново вървеше към къщата. Онзи с пискливото гласче. Когото наричаха Горст. Крачеше нагоре с наведена глава, понесъл в ръка своя тежък меч, стиснал решително зъби, като човек с нечисти намерения. — Мамка му.

Такива неща озлобяват човека. Дори човек, който при нормални обстоятелства може да е съвсем свестен. Такива неща карат човек да си търси виновници и Тиндър знаеше, че в случая той е най-подходящият. Той и децата му.

— Какво става?

Тиндър улови дъщеря си за ръката и я поведе към задната част на къщата, като едва успяваше да говори заради страха, сковаващ ченето му.

— Слушай ме, Риам. Върви при задната врата и се приготви да я отвориш. Щом ме чуеш да викам, бягай. Бягай, чуваш ли? Точно както говорихме преди. Тичай в дома на стария Нейрн, а аз ще дойда по-късно.

Очите й се кокореха на бледото й лице.

— Наистина ли?

В името на мъртвите, колко приличаше на майка си.

— Разбира се! — каза той и докосна бузата й. — Нали ти казах? Не плачи, Коуън ще се грижи за теб.

Момичето го прегърна и той почувства как от очите му бликват сълзи; побутна я към задната врата, но тя се вкопчи в него и отказа да го пусне, така че трябваше да започне да разтваря пръстите й, но сърце не му даваше да го направи.

— Трябва да отидеш — прошепна й той, — трябва да отидеш право…

Вратата се отвори, тресна се силно в стената и от гредите се посипа прах. На прага стоеше човекът от Съюза, грамадната му фигура се очертаваше в яркия квадрат на вратата. Той пристъпи бързо в къщата и Тиндър застана пред него, стиснал в едната си ръка брадвата, а с другата прикриваше Риам зад гърба си. Горст се спря; лицето му се криеше в сянка, на светло оставаха само краят на тежката му челюст, бронята, мечът и капките кръв, с които беше опръскано всичко.

Настъпи продължително мълчание. Тиндър чуваше дишането на Риам, бързо и уплашено, и на Коуън, в което се долавяше тихичко хлипане, както и своето собствено, гъргорещо в гърлото му, и се чудеше дали няма да му е последното.

Като че ли стояха така цяла вечност, след което човекът от Съюза най-после заговори със странния си писклив глас, който прозвуча ужасно пронизително в тишината.

— А вие… добре ли сте?

Мълчание. След това Тиндър кимна едва забележимо.

— Добре сме — рече той, изненадан колко твърдо прозвуча гласът му, при положение че сърцето му блъскаше в гърдите като усърдно работещ ковач.

— Аз… ужасно съжалявам. — Горст наведе поглед и като че ли едва сега осъзна, че държи в ръката си меч. Посегна да го прибере в ножницата, но след като може би забеляза, че е окървавен като касапски нож, се отказа. Застана там в странна поза, леко извърнат настрани. — За… всичко това.

Тиндър преглътна. Дръжката на брадвата леко се хлъзгаше в запотената му длан.

— За кое?

Горст сви рамене.

— За всичко. — Той отстъпи назад, колкото да позволи на Тиндър да се поотпусне, спря се на прага, протегна ръка и остави нещо на ръба на масата. — За млякото.

След това приведе глава, за да мине под ниския трегер, и тръгна забързано надолу.

Тиндър затвори очи и си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на усещането, че няма фатални наранявания. След това се прокрадна до вратата и я затвори плътно. Взе монетата, която беше оставил мъжът. Сребърен диск, който проблясваше в сенките и тежеше в ръката му. Сто пъти повече, отколкото струваше чашата мляко. Хиляда пъти повече. Достатъчно, за да компенсира всичките изгубени пилета на Тиндър и може би дори част от реколтата му. Той бавно затвори дланта си в юмрук, без да може да спре треперенето си, и избърса очите си с ръкав.

После се обърна към децата си, които го гледаха от сенките.

— Най-добре се връщайте отзад — рече тихо той. — И не се показвайте.

Надникна отново през вратата и присви очи заради ярката светлина.

Едрият мъж се отдалечаваше с наведена глава, като се опитваше да избърше меча си с твърде малък за целта парцал. Останалите като че ли се бяха захванали да копаят гробове. Копаеха ги точно в средата на нивата на Тиндър, разбира се, като изравяха последния останал ечемик. Тиндър остави внимателно брадвата на масата, поклати глава и се изплю.

След това застана на прага и продължи да гледа как Съюзът съсипва реколтата му.

Трима са много

Талинс, есента на 587 г.

Шев опря лакти на парапета, с хлътнала между раменете глава и отпуснати пръсти, и тихо подсвирна с уста.

— Във всеки случай се е събрала доста публика.

Беше пътешествала както никоя друга жена в Кръга на света. Пътешествала като жена, прекарала половината си живот в бягство. Но дори тя рядко беше виждала такава тълпа. Може би само в Адуа, по време на представянето на първородния син и наследник на краля на Съюза, макар че тогава мислеше повече за празния си стомах, отколкото за препълнените градски улици. Може би и по време на екзекуцията на Кабриан, когато минаваше през Дармиум, макар че тогава изпитваше твърде силни болки и бързаше твърде много, така че кой знае. И със сигурност пред Великия храм в Шаха, когато самият пророк Калул беше слязъл от планините, за да прочете молитвите по време на новогодишното поклонение, и тогава дори Шев се беше почувствала поне мъничко набожна, макар и само за миг.

Но Стирия определено не беше виждала нищо такова. Долу се беше събрал целият Талинс, ако не и повече. Толкова голяма и плътна тълпа, че почти не изглеждаше като съставена от отделни хора, а по-скоро се бе превърнала в една безформена, безлична маса. Стъпалата на древната сграда на Сената гъмжаха от народ, стълпотворението на големия площад преливаше в съседните улици, от всеки прозорец надничаха по няколко лица, всеки покрив беше препълнен със зяпачи. На Звънливия мост, на Моста на чайките, на Моста на целувките и на Моста на шестте обещания не можеше да се побере нито един човек повече, без някой друг да падне във водата. Двамина вече бяха паднали, но се бяха измъкнали от реката малко по-надолу по течението и отново започнаха да си проправят път към мястото, откъдето можеха да наблюдават церемонията.

В края на краищата не всеки ден може да се види такава церемония.

— Да се надяваме, че ще премине по-добре от последния път, когато короновахме крал на Стирия — каза Шев.

Витари се наведе от балкона с чаша вино в едната ръка.

— О, мисля, че тогава никак не мина зле.

— След като петимата най-влиятелни аристократи умряха на подиума?

— Не може да е по-добре. Ако поддържаш шестия.

И Витари се ухили надолу към работодателката си, великата херцогиня Монцаро Муркато. Най-могъщата жена в света стоеше изправена в средата на голямата платформа, неподвижна като статуите й, които бяха пръснати из цяла Стирия, докато двамата й съветници — Скавиер и Груло — се съревноваваха един с друг кой ще изрече по-помпозна похвала за нейното управление на страната.

Шивачите и оръжейниците й сигурно бяха поработили заради този радостен момент също толкова усърдно, колкото войниците и шпионите й. Тя носеше нещо средно между кралска рокля и доспехи на генерал — нагръдникът й блестеше под слънцето, дългият шлейф, обшит с позлатени змии, се влачеше по земята зад нея, а на хълбока й беше окачен блестящ меч. Тя не ходеше никъде без меча си. Шев беше чувала, че дори си го взема в постелята. Вместо любовник, говореха някои. Между другото, не й го казваха в очите.

Мъдрите хора внимават изключително много какви ги говорят на Змията от Талинс.

Шев въздъхна.

— Този тъмен прилив няма да повдигне нито една лодка.

— Аз си изкарвам хляба, като се ровя из отломките, оставени от тъмните приливи на други хора — рече Витари. — Но съм сигурна, че тази коронация ще мине гладко.

— Не се и съмнявам, че си се погрижила за това.

Долу стояха войници в излъскани доспехи и церемониални оръжия, но бяха малко на брой и се намираха там изключително заради представлението. Наивният наблюдател би си помислил, че на великата херцогиня Монцаро и нейния син не им е нужен никакъв друг щит, освен любовта на народа й. Шев не беше толкова наивна.

Не и в този случай.

От мястото си на балкона можеше да види агентите: в тълпата, заобиколила платформата, на прозорците, които предлагаха най-добра гледка, на ключови места и ъгли. Ето там едно момче с остър поглед размахваше малко знаме на Талинс. Там пък една жена продаваше сладки с далеч не толкова голям ентусиазъм, колкото може да се очаква. Ето и един мъж с палто, което не му беше съвсем по мярка. Имаше нещо в бдителните им пози. В напрегнатата им готовност.

Сигурно имаше и други, които не можеха да бъдат забелязани дори от очите на Шев, станали остри като игли през годините постоянна опасност.

Да, Шайло Витари не оставяше нищо на случайността.

— Ти трябва да си там долу. — Тя кимна към трите редици войници, моряци, банкери и бюрократи, почетни граждани и усмихващи се аристократи в задната част на платформата, които се къпеха в топлината на мощта на великата херцогиня. — Никой не е направил за това повече от теб.

— Който си приписва заслугите, отнася и вината. — Витари хвърли кос поглед към Шев. — Онези от нас, които работят в сянка, по-добре да си останат там. А на светло нека да се разхождат такива плямпала като онези.

Скавиер и Груло най-накрая завършиха обръщението си; от ораторските си усилия и двамата се бяха изпотили здраво под обшитите със злато дрехи. Според Шев тази двойна реч беше някак досадна, предъвкване на обичайните полуистини за верността, правосъдието, лидерството и единството. Според собствения й опит хората бяха единни дотогава, докато им отърваше, и нито минутка повече.

Когато отстъпиха назад, неспокойната тълпа застина. Момчето се надигна от позлатения си стол, облечено изцяло в чисто бяло, и излезе най-отпред на платформата. Майка му го последва като сянка, стиснала в облечената си в ръкавица дясна ръка корона от златни листа.

Докато синът й се усмихваше благо на тълпата, Муркато им хвърляше вледеняващи погледи, сякаш беше готова да хване всеки от тези хиляди, който се осмелеше да срещне погледа й. Който се осмелеше да я предизвика. Който се осмелеше да изкаже и най-слабото възражение срещу онова, което щеше да се случи.

Великият херцог Орсо несъмнено щеше да възрази, ако присъстваше, но Муркато го беше убила заедно с двамата му синове и двамата му генерали, и телохранителя, както и банкера му, за всеки случай, и беше взела града за себе си.

Аристократите от Етрисани и Сипани, Никанте и Афойя, Висерин и Уестпорт бяха възразили и тя ги подкупи един по един, прикотка ги или ги смаза под бронирания си ботуш.

Неколцина изтъкнати граждани на Осприя бяха изказали съмнения, че детето на Муркато наистина е син на техния скъп починал крал Рогонт, и набучените им на копия глави, накацани от мухи, украсиха градските порти, където те сега излъчваха далеч по-красноречива воня на гнило.

Негово величество кралят на Съюза беше възразявал най-силно, но Муркато го надигра и в политиката, и във войната: лиши го от всичките му съюзници, един по един, след това го победи три пъти на бойното поле и се доказа като най-великия генерал на епохата.

Затова нищо чудно, че днес никой не се реши да възрази.

Удовлетворена от пълната тишина, която само унизителният страх можеше да произведе, великата херцогиня вдигна с две ръце короната високо над главата на сина си.

— Короновам теб, Джапо мон Рогонт Муркато! — извика тя, докато бавно я сваляше надолу; гласът й отекна във фасадите на сградите около площада и беше подхванат като ехо от пръснатите из тълпата говорители. — Велик херцог на Осприя и Висерин, защитник на Пуранти, Никанте, Борлета и Афойя и крал на Стирия!

След което постави короната върху кафявите къдрици на сина си.

— Крал на Стирия! — в гръмогласен хор подхвана тълпата, след което през наблъсканите тела премина могъща вълна, когато всички мъже и жени коленичиха.

Муркато отстъпи назад и също коленичи вдървено. Очевидно тези дрехи не бяха предвидени за коленичене.

Шев забеляза само една фигура, която не падна на колене. Един с нищо незабележителен мъж, облечен в обикновени дрехи, който стоеше до колоните на стълбището на Сената със скръстени ръце. Като че ли той погледна към Витари и й кимна, а тя едва забележимо му кимна в отговор.

Самият крал Джапо стоеше и се усмихваше. Едва седемгодишен, а вече спокойно и властно стои пред такава огромна тълпа, както би стоял самият Ювенс.

— О, я ставайте вече! — изкрещя той с пронизителен глас.

В тълпата се разнесе смях, който бързо се превърна в оглушителни радостни викове. От покривите се разлетяха изплашени птици и всички камбани в града зазвъняха, отбелязвайки радостното събитие. Витари вдигна чашата си в мълчалив тост и Шев тихо звънна по нея с пръстена си. На платформата великата херцогиня прегърна сина си и се усмихна. Гледка, която се виждаше по-рядко и от короноването на стирийски крал. И въпреки това на усмивката й едва ли можеше да се завиди.

— Тя направи невъзможното!

Заради шума на Шев й се наложи да се наведе и да крещи.

— Тя обедини Стирия!

Витари пресуши наведнъж чашата си.

— Поне по-голямата й част.

— Засега.

Шев бавно поклати глава, докато гледаше как най-изтъкнатите жители на Стирия се изреждат покрай крал Джапо, за да изкажат раболепните си поздравления под ястребовия поглед на майка му.

— Колко народ трябваше да умре, за да получи това момче златната си шапка?

— Точно колкото беше необходимо. Утеши се с мисълта, че войната щеше да е много по-кървава, ако не си беше свършила работата.

Шев потрепна.

— Кръвта беше повече от достатъчно за моя вкус. Радвам се, че свърши.

— Мечовете бяха прибрани в ножниците, но войната продължава. Сега ще навлезем в по-мрачни бойни полета, с по-потайни оръжия и съюзническият генерал изобщо няма да е толкова милостив.

— Сакатият? — промърмори Шев.

Челюстните мускули на Витари заиграха, когато тя погледна намръщено към новия крал на Стирия.

— Скритите му легиони вече са в движение.

Думите й накараха Шев да се прокашля.

— Преди да са стигнали дотук… може ли да попитам дали Нейна светлост е приготвила нещо за мен?

— О, Нейна светлост има отлична памет за дълговете, както могат да свидетелстват херцог Орсо и синовете му, ако имаха тази възможност. — Витари измъкна навит на руло лист хартия. — Муркато винаги плаща изцяло.

Сега, когато моментът беше настъпил, Шев почувства внезапна, абсурдна нервност. Тя грабна свитъка от ръката на Витари с престорена увереност, шмугна се в сенчестата стая и го разгъна върху масата, като разкри няколко пасажа, изписани със стегнат почерк.

— „На този трети ден от дрън, дрън, дрън… присъстващи като свидетели дрън, дрън… Аз, Хоралд Гаста, известен още като Хоралд Пръста от Уестпорт, давам пълно опрощение на крадлата Шеведая ул Канан мут Мейр…“ — Тя вдигна поглед. — Крадла?

Витари пристъпи в стаята и повдигна рижата си вежда.

— „Шпионка“ ли предпочиташ?

— Бих предпочела… — Какво би предпочела? — „Специалист по придобивките“ може би?

Витари изсумтя.

— И аз бих предпочела задникът ми да е толкова стегнат, както преди двайсет години. Ще трябва да се примирим с думите такива, каквито са.

— Задникът ти изглежда отлично, ако… питаш… — Шев се прокашля, щом Витари присви очи. — Предполагам, че „крадла“ ще свърши работа. — Тя продължи да чете. — „За всички престъпления срещу мен, включително мерзкото убийство на сина ми Крендал…“ Мерзко? Единственото проклето мерзко нещо в случая беше това, че той се появи с четирима мъже, за да ме убие! Промуших го в гърдите, което е повече, отколкото заслужава, мога да…

— Думи, Шеведая, остави на човека поне думите. — Витари махна с ръка. — Не си заслужава да се занимаваш с дреболии.

— Права си. — Шев си пое дълбоко дъх и се върна към документа. — „С настоящото се отказвам от всякакво право на отмъщение или обвинение и тържествено се заклевам, при липса на каквито и да е последвали значителни престъпления, да не причинявам вреда на гореспоменатата Шеведая или който и да е от съучастниците й.“ — Тя погледна най-отдолу, взря се по-отблизо и изсумтя. — Вдъхващият страхопочитание Хоралд Пръста се подписва с отпечатък на пръст?

— Вдъхващ страхопочитание или не, тоя копелдак може да пише толкова, колкото аз мога да пея.

— Ти не можеш да пееш?

— Навремето си изкарвах хляба с измъчване на хора, но никога не съм проявявала такава безсърдечност, че да им пея.

— И това е обвързващ документ?

— Това са дрънканици. Но Хоралд даде думата си на великата херцогиня. Това вече е обвързващо. Или той ще се превърне в поредния дълг, който трябва да се плати. Човекът не е глупав. Разбира много добре.

Шев затвори очи, пое си дълбоко дъх и почувства как устните й се разтягат в усмивка.

— Свободна съм — прошепна тя. Възможно ли беше? След всичките тези години? — Свободна съм — каза тя, примигна, за да прогони сълзите от очите си, почувства как коленете й омекват и се наложи да поседне на най-близкия стол.

Просто си седеше там със затворени очи, като си мислеше как вече може просто да си седи със затворени очи, без да се озърта през рамо, без да се сепва при всеки шум, без да подбира пътища за бягство, без да планира кое да е следващото място, където да избяга.

Господи, беше свободна.

— И така… — Тя отвори очи. — И това ли е всичко?

Витари си наливаше нова чаша вино.

— Освен ако искаш да не бъде? Винаги мога да намеря работа за най-добрата… специалистка по придобивките в Стирия.

— О, не — рече Шев, нави листа хартия на руло и се обърна към вратата. — От сега нататък ме чака тих, спокоен живот.

— Опитах веднъж спокойния живот. — Витари вдигна чашата си към светлината и върху смръщеното й чело затанцуваха кървави отражения. — За около седмица. Умрях от скука.

— Господи, да умирам от скука! — Наложи се Шев да го изкрещи, за да надвика разтърсващата вълна от аплодисменти за младия крал Джапо. — Очаквам го с нетърпение!

 

 

Вземаше по две стъпала наведнъж, звукът от стъпките й отекваше в напуканото, покрито с петна от мухъл стълбище. Стискаше хартията с подписа на Хоралд така, сякаш това бе пропускът й към смелия нов живот — каквото наистина беше — и се усмихваше толкова широко, че чак я болеше лицето, докато си фантазираше за всички хубави неща, които щяха да се случат, когато влети през вратата и Карколф я погледне.

— Аз бях дотук! — щеше да изкрещи Шев, останала без дъх и съблазнително разрошена.

Едната златна вежда щеше да се повдигне едва забележимо.

— Приключи работата?

— Приключих с всичките. Хоралд Пръста даде дума. Измъкнах се. Свободна съм. — Щеше да се приближи бавно до нея, без да отмества очи от нейните. — Ние сме свободни.

Представи си веселите бръчици край очите на Карколф, които се появяваха, когато се усмихваше, и гънките при ъгълчетата на устата й. Рисунъка на тези бръчици, всяка от които се беше запечатала в паметта й като научена наизуст молитва.

— Ние сме свободни.

Карколф щеше да сложи ръце на хълбоците си, да опре език в бузата си, да привика Шев към себе си с кимване и двете щяха да се прегърнат, Шев щеше да се изпълни с аромата й — почти кисел, но може би точно заради това твърде приятен. Господи, почти го усещаше в момента как гъделичка обонянието й. Може би щяха да втрият малко перлен прах в носовете си и да потанцуват заедно, като Шев щеше да води, нищо че беше с една глава по-ниска, и щяха да се смеят на меланхоличното стъргане на онзи цигулар, който свиреше за медни монети на площада.

Може би щеше да настъпи и сериозният момент, в който двете щяха да се вгледат в очите си и Шев щеше да я придума с най-подходящите нежни слова, както се примамва нервна котка да мине през дупката в оградата. Карколф щеше да разкаже коя е в действителност и какво наистина изпитва към нея, щеше да свали маската на вечна самодоволност от лицето си и да й позволи да зърне онази нейна тайна красива и уязвима същност, която Шев бе сигурна, че се крие някъде там. Може би дори щеше да й прошепне истинското си име. Специално име, с което само Шев да я нарича. Това едва ли щеше да стане, но каква е ползата да фантазираш за неща, които, така или иначе, щяха да се случат?

После щяха да се целунат, разбира се — първо съвсем леко, като потъркват носове и хапят нежно устните си, за да се почувстват една друга, като двама майстори фехтовачи. После жадно, хаотично, със зъби и език, Шев щеше да зарови пръсти в косата на Карколф и да привлече лицето й към своето. При тази мисъл тя почувства приятна топлина в панталоните си. Целувките щяха да доведат до нежни докосвания, а те щяха да преминат в пътечка от захвърлени дрехи до кревата, в който щяха да останат, докато в стаята не завони на секс, за да си наваксат за всичките изгубени години, като стават само за някоя друга щипка прах или може би за да си приготвят чай голи в скъпия чаен сервиз на Шев, а на сутринта…

Нетърпеливата й ръка замръзна на половината път към бравата, усмивката й бавно се изпари заедно с топлината в панталоните.

На сутринта, ранната сива утрин, докато Шев спеше просната върху лепкавите чаршафи, Карколф щеше да се измъкне от леглото, да придърпа качулката над доволното си лице, преметнала през рамо торба, в която щеше да лежи скъпият чаен сервиз на Шев — заедно с всички останали леснопреносими ценности, — и щеше да изчезне в мъглата, без изобщо да се обади. Докато отново не й притрябва нещо.

Шев не обичаше особено да бъде честна със себе си. Че кой обича? Но ако трябваше поне за миг да приеме болката от това — точно така се бяха развивали нещата между тях през годините. Карколф беше падала в обятията й твърде често, но със същата скорост се изплъзваше между пръстите й. Като обикновено оставяше след себе си пълна каша, от която Шев трябваше да бяга или, както в онзи незабравим случай, да се спасява с плуване от потъващата зад гърба й търговска шхуна.

Тя преглътна и погледна намръщено бравата.

Това не бяха фантазии, това беше реалният живот. А животът имаше грозния навик да я рита в слабините.

Но нима имаше друг избор? Ако искаш да станеш прекрасен нов човек с прекрасен нов живот, трябва да се отървеш от старата си личност, както змия съблича кожата си. Трябва да престанеш да се ровиш в складираните рани и обиди, както скъперник в златото си, да ги оставиш зад себе си и да се освободиш. Трябва да простиш и да се научиш да се доверяваш не защото някой друг го заслужава, а заради самата себе си.

Затова Шев си пое дълбоко дъх, усмихна се насила и отвори широко вратата.

— Аз съм…

Домът й беше съсипан.

Мебелите бяха насечени с брадва, пердетата откъснати и нарязани с нож. Рафтовете бяха изкъртени и по пода се бяха пръснали всички прекрасни книги, които Шев не беше прочела, но които я правеха да изглежда доста начетена. От мраморната камина бяха изкъртили с чук цели парчета. Карколф настояваше, че картината с подсмихващата се жена с едър бюст, която беше окачена над нея, е истински Аропела. Шев силно се съмняваше в това. Сега този въпрос щеше да си остане спорен, тъй като някой беше разрязал картината — от гърдите до долу.

Не само бяха захвърлили чаения сервиз на пода, бяха се постарали всяка една чашка да бъде счупена, всяка една лъжичка да бъде огъната. Някой беше отчупил чучура и дръжката на каната, след което, очевидно, се беше изпикал в нея.

Кожата на Шев настръхна от ужас, докато прекосяваше стаята и отломките хрущяха под краката й. Тя отиде до спалнята и бутна изкъртената врата.

Карколф лежеше на пода.

Шев си пое хрипкаво дъх, изтича до нея и падна на колене…

Но бяха само дрехите й. Само дрехите й, извадени от строшения сандък, който беше преобърнат на една страна. Цялото му съдържание се беше изсипало навън като вътрешностите на разпорен труп. Фалшивото дъно беше разбито и фалшивото дъно на фалшивото дъно беше разбито, фалшифицираните документи бяха разхвърляни наоколо, фалшивите скъпоценности мрачно проблясваха в сумрака.

В стаята вонеше, но не на секс. Шишенцето с парфюма на Карколф беше разбито в стената и миризмата му беше почти задушаваща, като натрапчива обида, допълваща болката от отсъствието й. Хубавият дюшек, който си струваше всичките похарчени за него откраднати монети — и с който Шев се поздравяваше всяка вечер, когато се изпъваше върху него — беше нарязан, накълцан, изкормен. Пълнежът му от пера се валяше по пода и малки пухчета хвърчаха из стаята, понесени от вятъра, който разклащаше разкъсаните завеси.

Върху разпорените възглавници лежеше лист хартия. Писмо.

Шев допълзя до него и го сграбчи с треперещите си пръсти. Беше написано със силно наклонен почерк:

Шев,

отдавна не сме се виждали.

Карколф е с мен, в крепостта Буройя на остров Карп. По-добре ела бързо, преди да ми омръзнат приказките й. По-добре ела сама, ’щото се стеснявам от тълпите.

Просто искам да поговорим.

Като за начало.

Хоралд

И отново онзи отпечатък. Онзи същият проклет отпечатък, на който незнайно защо беше позволила да я заблуди, че вече е защитена от всичко това.

Дълго време стоя неподвижно. Не говореше, не помръдваше, дори не дишаше почти. Загубата беше като удар с нож в корема. Загуба на любовница, дом, загуба на свободния живот, който бе почувствала толкова близо, че почти го беше вкусила. Най-лошото, което можеше да си представи, бе, че Карколф не я иска. Че ще реши, че това е капан, който ще щракне всеки момент, а не, че е капан, който всеки момент ще се отвори и за двете. Че Карколф отново ще избяга. Трябваше да се досети.

Винаги може да се случи нещо по-лошо от онова, което си представяш, и твърде често наистина се случва.

Тя осъзна, че е стиснала пръстите си в юмрук и е смачкала безполезния документ, заради който беше рискувала живота си. Захвърли го в камината и стисна силно зъби.

Нищо не беше изгубено. Всичко беше откраднато. А Харолд Пръста трябваше да си помисли, преди да краде от най-добрата крадла в Стирия.

Тя отиде до стената, която се намираше до изпъкналия комин, взе счупения бюст на Баяз, вдигна го във въздуха и с писък разби плешивата му глава в мазилката.

Стената хлътна като тънка дъска — каквато всъщност и беше — и се отвори назъбена дупка. Шев изби няколко щръкнали парчета с носа на Баяз, бръкна с ръка в дупката, напипа въжето и го издърпа. На края му се намираше тежка черна чанта и когато Шев я пусна на пода, вътре издрънча метал.

В чантата беше всичко, от което се нуждаеше. В случай че се наложи да бяга. Но Шев беше бягала през по-голямата част от живота си и с това вече беше приключено.

Някои неща можеха да бъдат разрешени само по един начин.

Настъпило бе времето да се бори.

 

 

О, да, Шеведая се бе движила сред най-изгубените и пропадналите.

Беше рязала кесии в най-евтините бардаци на Сипани, в мравуняците на порока, където блатото, над което беше построен градът, постоянно се процеждаше в мазетата, където нито една невинна дума не беше позната, камо ли произнасяна. Беше се борила за оцеляване сред просяците в Ул-Катиф и сред просяците, които крадяха от просяци и мамеха просяци, и дори сред онези, които просеха от по-успелите просяци. Намираше си временни убежища сред крадците, сред играчите и дори в костниците на Никанте, Пуранти, Афойя и Муселия и когато си тръгваше, кесията й винаги тежеше повече, отколкото при пристигането й. Беше подкупвала корумпирани отрепки от името на корумпирани отрепки на прогнилите докове във Висерин, когато Никомо Коска стана велик херцог на града и там се вихреше беззаконие, по-голямо от на местата, където нямаше никакви закони. Беше преджобвала мъртъвци заедно със събирачите на кости в разкъсвания от война Дармиум, в покосения от чумата Калцис, в поразената от глад Далепа, в обхванатата от пламъци Дагоска. Чувстваше се като у дома си в евтините пушални на Уестпорт, където ходеха слабите, за да забравят за слабостите си, и най-голямата й амбиция беше да си отвори собствена пушалня.

О, да, Шеведая се бе движила сред най-изгубените и пропадналите. Но когато пристъпи през рушащия се вход на Херцогския приют в Талинс, тя вече не беше сигурна, че някога е виждала толкова мизерно място.

— Да не би да приютява сифилитици? — изграчи тя и закри устата си с ръка.

Наоколо се стелеше вонята на немити от векове тела или мити ежедневно с изпражнения и оцет. Когато очите на Шев постепенно привикнаха към адския сумрак, тя видя отвратителните очертания на хора от неопределени раси и полове, които се въргаляха пребити от бой, пияни от кръв, пияни от мъка и просто пияни. Хора, които се измъчваха едни други. Които измъчваха себе си. Хора, които със собствените си ръце се тласкаха в спасителните обятия на смъртта. Някои лежаха в собствения си бълвоч, с всяко издишване изпускаха мехури, а мъничко куче (или голям плъх) стръвно лочеше в другия край на локвата. Звукът, който Шев беше помислила за дълго наливано питие, всъщност идваше от някакъв мъж със свалени панталони, който пикаеше, сякаш без край, в мръсна тенекиена кофа, докато бъркаше в носа си с кривия си пръст. В тъмния ъгъл други двама, или може би трима, тихо пъшкаха под методично движещ се плащ. Шев се надяваше, че те просто се чукат, но не беше готова да се обзаложи на това.

Беше минало много време, откакто бе таяла някакви надежди за човешката раса, но дори да се беше запазило нещо, то щеше да рухне в този миг.

— Бог ни е изоставил — прошепна тя и присви очи с напразната надежда, че нечистите образи няма да се запечатат завинаги в съзнанието й.

И основен експонат в този музей на разврата, главна оплаквачка на погребението на всичко достойно, върховна жрица на този последен храм на доживотното поклонение пред самосъжалението, самопренебрежението и саморазрушението беше не кой да е, а отдавнашната най-добра приятелка и най-зъл враг на Шев: Джавра, Лъвицата от Хоскоп.

Тя седеше на разнебитена маса, отрупана с празни кани, полупразни бутилки, мазни купички и чаши, монети, жетони и препълнени пепелници, няколко лули за чага и поне една за хъск, и омачкани, зацапани карти, пръснати като безумни конфети. Срещу нея се бяха разплули трима войници на Съюза. Единият имаше брада и белег. Лицето на другия заслужаваше толкова доверие, колкото и изцапаната с повърнато мутра на плъха, а третият беше отпуснал главата си назад, устата му беше широко отворена, адамовата му ябълка стърчеше остро от тънкия му врат и леко потреперваше от хъркането му.

Рижата коса на Джавра беше замотана на кълбо и покрита с пепел, слуз, храна и неща, които беше невъзможно да се разпознаят. Които не трябваше да бъдат разпознати, за да не се обиди Бог до такава степен, че да сложи край на това съществуване. Съдейки по всичко, тя отново се беше била в ямата. Кокалчетата на пръстите й бяха омотани с окървавени бинтове, голото й рамо — защото беше изгубила някъде ръкава на неописуемо мръсната си риза — беше покрито с драскотини и струпеи, а половината й лице беше в синини.

Шев не можеше да определи какво чувства, докато я гледа. Облекчение, че Джавра не беше напуснала града. Вина за състоянието, в което се беше докарала. Срам заради това, че се канеше да потърси помощта й. Гняв, неизвестно защо. Сякаш годините на рани и разочарования се бяха натрупвали бавно и ден след ден разни дреболии се бяха добавяли към бремето, чиято тежест Шев повече не можеше да издържа. Но както обикновено нямаше друг избор. Тя свали ръката от устата си и решително пристъпи напред.

Джавра вонеше. Още по-лошо, отколкото първия път, когато се бяха срещнали, на прага на пушалнята на Шев. Малко преди тя да изгори заедно с целия й дотогавашен живот. Шев не искаше да види как още един от животите й изгаря. Не можеше да си го позволи.

— Джавра, вониш — каза тя.

Джавра не си направи труда да се огледа. Колкото и предпазливо да се промъкваш към нея, тя някак си винаги усещаше, че там има някой.

— Не съм се мила напоследък.

Произнесе го завалено и сърцето на Шев замря. Джавра трябваше да пие няколко дни подред, за да започнат да се забелязват дори най-слабите признаци на алкохолно опиянение. Значи, сега беше колосално, неистово, героично пияна. Джавра не правеше нищо наполовина.

— Бях заета изцяло с пиене, чукане и бой. — Тя се прокашля, извърна глава и шумно изплю кървава храчка в краката на Шев; половината остана да виси от разбитата й устна и когато тя се обърна отново към масата, падна и се просмука в ризата й. — Пия от… — Тя вдигна превързаната си ръка и присви очи, когато започна вдървено да разгъва пръстите си един по един. Когато вдигна и палеца, картите й се разпиляха по пода. Джавра ги погледна намръщено. — Даже вече не мога да преброя колко. — Тя започна да събира тромаво картите с покритите си със струпеи пръсти. — Пиене, чукане, бой и губене на карти. От дни не съм спечелила и една ръка. — Тя се оригна. Дори от такова разстояние миризмата накара Шев да потрепери. — От седмици. Вече не знам от коя страна се държат картите.

— Джавра, трябва да поговоря с теб…

— Нека първо ви запозная! — Джавра протегна свободната си ръка към войниците и сръчно подхвана изотзад главата на спящия. — Тази малка красавица тук е старата ми приятелка Шеведая! Някога ми беше довереничка.

— Джавра.

— Добре де, партньорка. Все тая. Пребродихме половината Кръг на света заедно! Какви ли не приключения сме преживели.

— Джавра.

— Добре де, злополуки. Все тая. Тези задници тук са едни от най-добрите войници на Негово величество върховния крал на Съюза. Брадатото копеле е лейтенант Форест. — Той кимна на Шев с добродушна усмивка. — Онзи жилестият е кавалерийски ефрейтор Полк. — Спящият мъж леко помръдна и езикът му се плъзна към напуканите му устни с лек жвакащ звук. — А този късметлия шибаняк…

— Майстор шибаняк — изръмжа мъжът с плъхската физиономия, стиснал между зъбите си лула с чага.

— … е сержант Тъни.

— Ефрейтор — каза той и погледна към картите през дима.

— Пак го понижиха — каза Форест. — Заради една гъска и една курва, можеш ли да си представиш?

— Ама си заслужаваше — каза Тъни. — И курвата не беше зле. Между другото, имам огън.

И той плесна картите на масата.

— Цици майчини! — изрева Джавра. — Пак ли?

— Има едно такова състояние… — промърмори Тъни, поклащайки лулата между зъбите си, докато събираше разпиляната си печалба в десетина различни валути, — когато съм твърде пиян и същевременно не съм достатъчно пиян, и тогава съм адски добър на карти. Цаката е, както и с почти всичко останало в живота, да намериш точния баланс.

— Късметът — промърмори замислено Джавра, докато го гледаше как събира печалбата с присвитите си зачервени, абсурдно кървясали очи — винаги е бил единственото нещо, което е липсвало в живота ми.

— Джавра…

— Нека позная! — Тя вдигна ръката си и бинтовете се повлякоха по разлятата бира. — Затънала си до шията в някакви лайна и бързо си дотичала при мен за лопата.

Шеведая отвори уста, за да възрази обосновано, помисли за миг и се отказа.

— В общи линии, да. Хоралд отвлече Карколф. Сега иска да отида на остров Карп. — После процеди през стиснатите си зъби: — И наистина помощта ти няма да попречи…

Джавра изсумтя толкова силно, че върху горната й устна цопна сопол. Като че ли не го забеляза.

— Виждате ли, момчета? Даваш им всичко! — И тя се удари по гърдите с юмрук толкова силно, че остави голям розов отпечатък. — Даваш им сърцето си, а те ти се изплюват в лицето!

— Че как може да се наплюе сърце? — попита Шев, но Джавра нямаше никакво намерение да прави разбор на метафорите си.

— Но е достатъчно само да попаднат в беда, о, в този шибан миг? Веднага тичат при мама! — Тя изгледа гневно Шев с разфокусирания си поглед. — Ами мама е заета, по дяволите!

— Мама само се излага, по дяволите!

— Това си е шибано право на мама! Разбъркай картите, Тъни, гад такава. — Той просто повдигна вежди и се зае да разбърква картите. — Мислех, че си приключила с мен и си имаш изискани нови приятелчета. Що не отиде при великата херцогиня, Змията от Талинс, Касапина от Каприл? Майката на краля, както чувам.

— Да е благословено Негово вечно величество — промърмори Тъни с ъгълчето на устата си, докато раздаваше картите на четиримата играчи — както на онези, които бяха в съзнание, така и на спящите.

— С тази жена съм се срещала само два пъти — каза Шев. — Съмнявам се, че дори си спомня името ми.

— Но нейният всемогъщ министър на слуховете Шайло Витари сигурно си спомня. Не може ли тя да се измъкне от сенките и да спаси твоята възлюбена от опасността?

— Тя пътува на юг, към Сипани.

— Ами онзи твой ухилен приятел търговец Маджуд? Той има дълбоки джобове.

— Проблемът е да го накарам да бръкне в тях.

— Тогава онзи северняк, с когото работеше? Онзи едноокият. Или… безокият. — Джавра случайно си бръкна в окото, докато размахваше картите, и притисна ръката си върху него, но поне случайно избърса сопола от горната си устна. — Треската?

— Тръпката. — Самата Шев леко потръпна при спомена за онова покрито с белези лице и изражението му, когато уби онези трима сипанийци, дето я преследваха. Или по-скоро ужасяващата липса на изражение. — По-добре да опитам сама, отколкото да търся помощта на някои хора — промърмори тя.

— Значи, ще се справиш и без моята. — Със съсредоточено изражение на лицето Джавра вдигна чашата с треперещата си ръка и я поднесе към устата си. Шев изби чашата от ръката й и тя се разби в ъгъла.

— Трябваш ми трезва.

Джавра изсумтя.

— Това никога няма да стане, Шеведая. Ако зависи от мен, това повече няма да стане.

— Ето — каза Тъни и подаде своята чаша, — вземи моята…

Шев я изби от ръката му и тя се разби на почти същото място като първата. Той се намръщи и за пръв път извади бавно лулата от устата си.

— По дяволите, момиче, ще ми се да не беше…

Джавра тикна юмрука си със смачканите в него карти под носа му, оцъкли кървясалите си очи, озъби се и запръска слюнки:

— Ако още веднъж заговориш така с приятелката ми, шибан духач такъв, ще си вадиш зъбите от пръстите ми!

Тъни погледна огромния, покрит с белези юмрук и едната му вежда бавно се вдигна нагоре.

— Мадам, аз съм войник. Последното нещо, което искам, е да се сбия с някого.

Форест прочисти гърлото си и се изправи с олюляване.

— Дами, моите уважения, но мисля да сложа край на тази вечер. Утре ни чака ранно ставане. Връщаме се в Мидърланд след поражението.

Той сграбчи Йолк за лакътя и дребният мъж сепнато се пробуди.

— Ставам! — извика той и се огледа с безумен поглед. — Ставам!

После се свлече от стола на четири крака и повърна на пода.

Тъни вече беше събрал печалбата си в протритата си шапка. Форест хвана Йолк за колана и потегли след себе си все още отчаяно опитващия се да се изправи мъж.

— За мен беше чест — каза Тъни, докато отстъпваше назад към вратата през локвата повърнато, като едва не се спъна в хриптящата фигура. — Адски голяма чест.

— Ще се видим на бойното поле! — извика Джавра.

Тъни се намръщи и описа с пръста си кръг във въздуха.

— По-скоро някъде по-наблизо!

След което изчезна в сумрака.

— Шеведая, както винаги ми развали веселбата. — Джавра разтвори юмрука си. От него изпаднаха две смачкани карти. Други две бяха прилепнали към дланта й и се наложи да тръсне ръка, за да паднат. — Предполагам, че си адски доволна от себе си.

— Ти сама си развали веселбата, както винаги, и аз съм толкова недоволна от това, колкото изобщо е възможно. — Тя седна на стола на Йолк. — Джавра, няма кой друг да ми помогне. Те не вярват на Карколф. Не искат Хоралд да ги убие.

Джавра отново изсумтя и отново й се наложи да бърше сопола изпод покрития си със струпеи нос с покритите си със струпеи пръсти.

— Както знаеш, изпитвам противоречиви чувства към Големия изравнител, но ако смяташ, че се доверявам на тая змия повече, отколкото на чумата…

— Не мисля, че някога ще започнем да гледаме по един и същи начин на нея, а ти?

— Трудно е да гледаш по един и същи начин с някой, който е по-нисък от теб с един фут. Тя прилича на змия, движи се като змия, мисли като змия. Както винаги, щом те забеляза, че идваш, Шеведая, и започна да си мисли за вечеря. Въпреки всичките злини, които те е карала да преглъщаш през годините, достатъчно е само да разклати пред теб заобления си задник и ти отново клъвваш на примамката. Да не забравяме, че тя потопи онзи кораб, докато ти беше на него!

— Този път е различно — промърмори Шев, без да е сигурна дали от думите я заболя толкова много, защото бяха лъжа или защото бяха истина.

— Никога не е различно. Нищо не е. Как може умна жена като теб да не го разбира?

— Разбирам го, мамка му! — изкрещя Шев, удари по масата и бутилките се раздрънчаха. — Но вече не ми пука! Искам да получа най-доброто от това, което е. Трябва да получа… поне нещо, докато не е станало късно! — Сълзите пареха очите й, гласът й се изви във фалцет, но не можеше да се спре. — Повече не мога да бягам, Джавра! Не мога да бягам. Уморих се и имам нужда от помощта ти. Моля те. Помогни ми.

Джавра я гледа дълго време. После скочи, преобърна масата и всичките чаши, кани, бутилки и лули се пръснаха по пода.

— В името на шундата на Богинята, Шеведая! Знаеш много добре, че трябваше само да помолиш. — Джавра я мушна болезнено с пръст в гърдата. — Моят меч е твой завинаги! — Веждите й се сбърчиха озадачено и тя започна да се оглежда с безумен поглед. — Къде ми е мечът?

Шев въздъхна и го изрита изпод стола на Джавра с върха на ботуша си.

 

 

В най-тихата част на доковете беше тъмно. Морето плискаше и се разливаше по обраслите с мъх камъни на вълнолома, по деформираните подпори на пристана и по хлъзгавите корпуси на закотвените лодки. Отраженията на няколко лампи, факли и свещи, които все още догаряха, танцуваха върху неспокойната вода.

Един порив на вятъра развя прокъсаните хартии, налепени по стената на склада. Обявления за коронацията на младия крал Джапо върху обявления за празненствата по случай победата при Суит Пайнс, залепени върху обявления, заклеймяващи агресията на Съюза, залепени върху обявления, възхваляващи издигането на Монцаро Муркато, залепени върху обявления, обявяващи смъртта на Монцаро Муркато, залепени върху обявления, оповестяващи победи и поражения на отдавна забравени врагове и управници. Може би точно тази древна кора от обявления не позволяваше на склада да се сгромоляса.

Шев огледа намръщено залива. В далечината се виждаха няколко слаби светлинки, които примигваха призрачно.

— Остров Карп — промърмори Джавра, постави ръка на хълбока си, но едва не го пропусна, толкова беше пияна.

Шев изду бузи.

— А на остров Карп се намира крепостта на Буройя.

— А в крепостта на Буройя се намира Хоралд Пръста.

— А с Хоралд Пръста…

Гласът на Шев заглъхна. Господи, надяваше се Карколф да е още жива.

— Когато стигнем там — промърмори Джавра, като се наклони толкова близо, че Шев едва не повърна от алкохолния й дъх, — какъв е планът ти?

Искаше й се да разполагат с достатъчно време, че Джавра да изтрезнее. Или поне да се измие. Но нямаха.

— Спасяваме Карколф. Убиваме Хоралд. Не им даваме да ни убият.

Настъпи пауза, докато Джавра отмахваше от лицето си мазната си коса, а после изтръска нещо, което беше залепнало за пръстите й.

— Според мен ще се съгласиш, в този план липсват подробности.

Шев огледа вълнолома с поглед на крадец — такъв, който изобщо не разкрива, че гледаш.

— Досега никога не си била против да се хвърляш в ноктите на смъртта. Без планове, без оръжие… дори без дрехи — неведнъж се е случвало.

— Знаеш, че се отнасям с безразличие към дрехите, но винаги съм мразела плановете.

— Тогава защо се притесняваш точно сега?

— Защото винаги съм знаела, че ти ще имаш такъв.

— Добре дошла в моя свят на непрестанни съмнения, тревоги и по някой внезапен и непредсказуем пристъп на ужас, Джавра. Дано шибаното посещение ти хареса.

След това прекоси празния кей и слезе по стълбите до най-близкия пристан. С походка на крадец, нито твърде дръзка, нито забързано-приведена. Походка на някой, който се занимава с отегчителния си бизнес. Походка, която не поражда тревога и не кара никого да повдига вежди.

Добрият крадец върви невидим. Наистина великият — незабелязан.

Тя се спря до подходяща лодка, провери веслата на дъното й и потрепна, когато се разнесе силно дрънчене. Обърна се и видя, че Джавра се е спънала в закачените да съхнат мрежи и се е оплела в тях, а сега отчаяно се опитваше да им попречи да се свлекат от сушилката. Най-после се оправи, погледна към Шев и сви рамене, след което закрачи по пристана към нея — може би най-забележимата от всички жени, които някога си бяха поемали дъх.

— По-силно не можа ли? — изсъска Шев.

— Несъмнено — отвърна Джавра и отново се обърна към мрежите. — Да ти покажа ли?

— Не, не, така е добре!

С малко повече усилия Шев я насочи към лодката, свали чантата от рамото си и я хвърли вътре, след което сама скочи над плискащата се вода.

— Просто ще я откраднеш?

— Една от ползите да си крадец — промърмори Шев — е, че разполагаш свободно с неща, които не ти принадлежат. Това практически е изискване в работата ти.

— Разбирам принципа, но някое нещастно копеле си изкарва хляба с нея. Някое семейство от праведни, почтени, трудолюбиви копелета може би. Сигурно дузина малки хленчещи деца разчитат на нея.

— Най-добре се краде от праведните — промърмори Шев, докато поставяше безшумно греблата в ключовете. — Злите хора обикновено са подозрителни и отмъстителни.

Гласът на Джавра се извиси във фалцет.

— О, татко, какво ще ядем сега ние, дванайсетте, когато лодката я няма?

— За бога, Джавра, аз не ти казвам как да се биеш, да духаш, да ми унищожаваш собствеността и да ми съсипваш живота, нали? Не! Доверявам се на шибаната ти неоспорима експертиза! Сега ме остави да открадна лодката, която смятам за подходяща! След като приключим, може да я върнем.

— Кога сме го правили? В най-добрия случай ги връщаме потрошени.

— Ти ги връщаш потрошени!

Джавра изсумтя.

— Спомняш ли си как заехме онази каруца в…

— Смея ли да ти напомня, че имаме спешна задача? — Шев притисна пръсти към слепоочието си и изстена от безсилие. — Непрекъснато спорове и за най-дребното нещо, това е изтощително! — Тя посочи с пръст пейката на гребеца. — Сядай в проклетата лодка!

— По-силно не можа ли да викнеш? — изръмжа Джавра, хвърли въжето в лодката, после метна и меча си, омотан в парцали, и го последва, олюлявайки се. Лодката се разклати под немалката й тежест. — Точно ти не спираш да ми повтаряш, че трябва повече да мисля за последствията.

— Единственото последствие, което тормози душата ми, е любовта на живота ми да лежи с прерязано гърло!

Джавра примигна, докато се настаняваше тежко между греблата.

— Любовта на живота ти?

— Ами имах предвид… — Шев нямаше намерение да казва точно това. Нямаше намерение да го признава, дори пред себе си. — Знаеш какво имам предвид! Преувеличих за по-голям ефект.

— Чувала съм те да преувеличаваш милиони пъти, Шеведая. Знам как звучи. А сега прозвуча така, както в онези редки случаи, когато позволяваш да ти се изплъзне истината.

— Млъкни и греби — изръмжа Шев и оттласна лодката от пристана.

Джавра наблегна на греблата, големите мускули на голите й ръце потрепваха и изпъкваха при всяко натискане и лодката се плъзна гладко по спокойните тъмни води на пристанището. Шев разкопча чантата си и изсипа от нея всичко; звънна метал.

Джавра подсвирна тихо, докато гледаше блестящите инструменти.

— На война ли отиваш?

— Ако се наложи. — Шев закопча мечояда на колана си. — Един мъдър човек веднъж ми каза, че повечко ножове никога не са излишни.

— Сигурна ли си, че ще можеш да се катериш с всичката тая стомана?

— Ами не всички имаме физиката на бикове. — Шев започна да пъха един по един ножовете в ремъците от вътрешната страна на палтото си. — Някои от нас се нуждаят от остриета.

— Само гледай острието да не ти отреже главата, Шеведая. — Тя гледаше как Шев предпазливо изважда от чантата малко шишенце със зелена течност и го пъха в кожена торбичка на колана си. — Това същото ли е, което си мисля?

— Зависи какво си мислиш.

— Мисля, че това нещо може със същия успех да отправи в ада онзи, който го хвърля, и в рая онези, срещу които го хвърли.

— Мисли си само, че няма да си единствената, която може да изгори.

— Ти всъщност си единствената ми приятелка, която не ми се е налагало да убивам. Така че здравето ти ме вълнува.

— Ако си толкова вярна приятелка, може пък да се опиташ да се зарадваш заради мен.

— Да се радвам, че си се вкопчила в онази златокоса сирена?

— Да се радваш, че намерих малко почивка от безкрайния поток лайна, който представлява животът ми! — Шев се намръщи и се опита да седне така, че духателната тръба да не се забива под мишницата й. — Да съм се оплаквала, когато ти шумно се наслаждаваше на своите безкрайни флиртове?

— Дали си се оплаквала? — Джавра изсумтя. — Ти, баронесата на мрънкането? Графинята на заяжданията? Принцесата на дрънканиците? Ти… ъъъ… великата херцогиня на… на…

— Схванах същността — сопна се Шев и провери спусъка на арбалета си, преди да го пъхне в кобура под палтото си.

— Добре, защото очевидно паметта ти е също толкова къса, колкото и тялото ти. Оплаквания, Шеведая? Ти превръщаш живота ми в страдание ден след ден вече… — Джавра намръщено погледна звездното небе и осветените й от луната устни замърдаха, докато броеше. — Тринайсет… не, четиринайсет! — Тя се замисли задълго, след което погледна Шев със замъглен поглед и добави уморено, с провлачен глас: — Четиринайсет шибани години.

— Четиринайсет години — промърмори Шев. — Половината ми живот, по дяволите.

И тя усети, че й се приплаква. За всичките тези напразно похабени години. За съсипаното им приятелство, което толкова време беше единственото, което й бе останало. И за това, че когато имаше нужда от него, то още беше там. Заради факта, че си оставаше единственото, което имаше.

Джавра изду белязаните си бузи.

— Нищо чудно, че сме се… отегчили донякъде.

Греблата се издигаха над водата, от тях се сипеха блещукащи капки, и отново се врязваха в повърхността. Ключовете поскърцваха. Вятърът развяваше и рошеше мръсната коса на Джавра.

— Радвам се за теб — каза тихо тя. — Или поне ще се опитам.

— Ами аз се радвам, че ти се радваш.

— Добре.

— Добре.

Отново мълчание.

— Просто ми е тъжно заради мен.

Шев вдигна глава и срещна погледа на Джавра. Забеляза влажните проблясъци в мрака.

— Съжалявам, че ти е тъжно — каза тя.

— Добре.

— Добре.

 

 

— Мамка му — изпъшка Шев, докато се опитваше да намери в тъмното дупка в рушащата се стена, където да пъхне крака си. Проклетата крепост на Буройя се разпадаше. Но пък и без това от нея вече бяха останали само руини. Почти като от надеждите на Шев. — Дявол да го вземе.

Джавра май щеше да се окаже права за всичката железария. Беше адски тежка за някой, който е изградил репутацията си върху тихото промъкване. Беше затегнала твърде много няколко ремъка и сега те заплашваха да спрат притока на кръв към краката й; няколко други не беше затегнала достатъчно и сега металът подрънкваше, а гаротата я удряше по задника всеки път когато се повдигаше нагоре.

Всъщност какво изобщо щеше да прави с тая гарота? През живота си нито веднъж не я беше използвала, ако не се брои опитът на шега да нареже сиренето с нея, който съвсем не приключи забавно. За ножовете може да се поспори. Понякога хората просто си просят да бъдат намушкани. Както се случи с Крендал. Нямаше сълзи за него. Но започнеш ли да душиш хората с гарота, вече не можеш да се причисляваш към праведните.

Гаротите просто не са част от Божия път и макар че заради съчетанието от лични слабости, вредни познати и чист лош късмет краката на Шев често бяха криввали встрани от тоя път, тя предпочиташе да си представя, че ако се взре хубавичко, все още може да го забележи някъде там, в далечината.

Шумът отгоре я накара да се спотаи и поредният взрив от ругатни застина на устните й.

Хрущене на стъпки. Немелодично тананикане на отегчен човек без музикален талант. Очите на Шев се разшириха. Стражник на обход. Тя се замисли какви са шансовете да не забележи куката на парапета. Реши, че не са особено големи. С едната си ръка се вкопчи здраво във въжето, с другата измъкна една стреличка и я стисна между зъбите си.

Това щеше да е идеален завършек на злополучната й кариера — да я забие в бузата си, да изгуби съзнание и да падне в морето. Но Шев беше благословена с ловък език. Може би точно това беше намерила Карколф в нея. Бог е свидетел, че все нещо трябваше да има.

Тананикането спря. Стъпките се приближиха. Тя измъкна духателната тръба и я поднесе към устните си. За съжаление, в този момент пръстите й не се оказаха толкова ловки, колкото езикът. Тръбата се закачи за един изпъкнал камък, тя непохватно се опита да я подхване, едва не изпусна въжето в объркването си, след което отчаяно изпъшка едно нечленоразделно „Амка у!“ заради стреличката между зъбите, докато гледаше как тръбата полита надолу.

Джавра я улови и изненадано погледна нагоре.

— Какво е това? — изсъска тя.

Шев погледна към парапета, затисната от безпомощна паника, като сняг върху спящ скитник. Изведнъж се появи лице. Лицето на едър мъж с къдрава коса. Гъстите му вежди внезапно се вдигнаха нагоре, щом я зърна вкопчена във въжето с опрени в стената крака, достатъчно близо, за да се протегне и да я докосне.

Първоначалният й странен импулс беше да му се ухили обнадеждаващо, но със стреличката между зъбите това беше невъзможно.

— Дявол да го вземе — каза той, наведе се напред и вдигна копието си.

За щастие, в трудни ситуации Шев винаги съобразяваше бързо. Сигурно заради дългогодишната си практика. Тя внезапно се оттласна нагоре, сякаш изпълнена с желание да го целуне, и заби стреличката в шията му.

— Дявол да го вземе — повтори той, вече не толкова ядосан, колкото изненадан.

Опита се да я намушка, но тя се намираше твърде близо; лакътят му се удари в бойницата и копието се изплъзна от хлабавата му хватка, за да падне върху рамото на Шев.

Този токсин действаше бързо. Мъжът клюмна с въздишка върху парапета, Шев се вкопчи в колана му, издърпа се нагоре и се претърколи по гръб върху пътеката.

По рядка щастлива случайност пътеката се оказа пуста. Покрито с каменни плочи пространство, широко може би около две крачки, от двете му страни назъбени стени, накрая врата, която водеше към обрасла с бръшлян кула. Над кулата се виждаше слабата светлина на факли. Други светлини примигваха в прозорците на старата крепост. Мястото може и да се рушеше, но очевидно далеч не беше изоставено.

Тя се наведе над отпуснатия стражник, за да изсъска на Джавра:

— А ти, мамка му, смяташ ли да се присъединиш към мен?

Лъвицата от Хоскоп все още се опитваше да се оправи с въжето, ботушите й скърцаха по стената на не повече от крачка над лодката.

— Да, мамка му, смятам! — изсъска в отговор тя.

Шев поклати глава и тихо се приближи до вратата, като си позволи лека усмивка. Като се има предвид проблемът с тръбата, нещата не минаха съвсем…

Тя се намръщи, щом чу тих смях, след което вратата се отвори и през нея, вдигнал високо лампа, излезе мъж, който се смееше през рамо към друг мъж. Зад тях имаше и още. Поне двама.

— Щом Големия Лом се върне, ще си довършим ръката и аз…

Главата му се обърна и видя застиналата Шев, окръглила устни в едно извинително и изненадано О. Той имаше крив нос и абсурдно подстригана на черта през челото коса.

— Хоралд ни каза да те очакваме.

Той се усмихна и извади меча си.

Шев винаги бе мразила битките. Криеше се от тях, опитваше се да се измъкне с приказки, опитваше се да се откупи. Избягваше ги, скатаваше се и с позорна честота наблюдаваше как Джавра се бие вместо нея.

Но Хоралд Пръста я беше тласнал до предела и повече нямаше накъде. Тя измъкна малкия арбалет и се прицели. Очите на кривоносия мъж се разшириха.

— Каза ли ти да очакваш и това? — попита тя и натисна спусъка.

Тетивата звънна, стрелата нервно се завъртя и се изгуби в тъмнината над водата, като ги остави да се гледат втренчено и някак изненадано.

— Ха. — Кривоносият си прочисти гърлото. — Мисля си…

Ако беше научила нещо от Джавра, то беше, че когато се стигне до схватка, най-добре е да се мисли колкото се може по-малко. Тя запрати арбалета по главата му и го улучи точно над окото. Мъжът изохка, политна назад и се блъсна в следващия мъж, лампата му падна на камъните и разплиска по пътеката горящо масло.

— Мамка му! — извика другият и започна да удря с ръце пламъците, които плъзнаха по крачола му.

Шев се хвърли напред, като сваляше ремъка от дръжката на мечояда, докато кривоносият се изправяше; измъкна го от ножницата и щом очите на мъжа се фокусираха върху нея, ръката й се стрелна нагоре, точно когато той замахна с меча си към нея. Стоманата застърга, когато острието попадна в назъбените челюсти, и тя завъртя китката си с ръмжене. Яростният вик на кривоносия премина в изненадано хриптене, когато мечът му се счупи точно под дръжката, и той залитна напред. Но не успя да стигне далеч, защото юмрукът на Шев се заби в корема му и той се преви надве с пъшкане. Тя го халоса в тила с такава сила с дръжката на мечояда, че той излетя от ръката й и се затъркаля по пътеката.

Видя, че към нея лети тежък боздуган, инстинктивно се наведе и причиненият от него вятър само разроши косата й. Завъртя се, докато той профучаваше покрай нея и се удряше в парапета, продължи да се върти, като нададе силен вик и вдигна крак за страничен ритник. Петата й нямаше да попадне по-точно в главата на дебелака дори ако го бяха репетирали предварително. Ударът отлепи краката му от земята, от лицето му изригна впечатляващ фонтан от кръв и зъби, той се преметна във въздуха и падна от пътеката. Удовлетворяващата поредица от удари и грохот, която се чу отдолу, позволяваше да се предположи уверено, че той е паднал върху покрива на пристройката в двора на крепостта, а след това е пропаднал през него.

Проблесна метал и Шев отскочи назад. Кльощав мъж с родилно петно около едното око се опита да я промуши и тя отново отскочи. Той носеше нелепа триъгълна шапка на авантюрист и несъмнено действаше от позицията на майстор фехтовач, след като бе успял да загаси пламъците върху крака си. Шев смяташе, че винаги трябва да се възползва от претенциите на противника си, затова, когато той вдигна меча си, тя се сви като безпомощна жертва и вдигна ръка над главата си, сякаш за да се защити от удара, докато с другата бръкна в торбичката на колана си. Видя гнилите му зъби, когато мъжът се усмихна, убеден, че мечът му ще отсече ръката й. Колко приятно бе да види гримасата му, когато вместо това острието издрънча в металните пръчки под ръкава й и отскочи настрани. Мъжът изгуби равновесие и тя пристъпи към него, извади свитата си в юмрук ръка, разтвори дланта си и издуха праха в лицето му.

Той изпищя и започна да се върти на сляпо, като размахваше меча и ножа си; стъпи във все още горящото масло и панталоните му отново се подпалиха. Тя се наведе под свистящите остриета, плъзна се тихо зад гърба му, сграбчи го изотзад за палтото и леко, но уверено го бутна през парапета. Миг по-късно чу приятния звук от падането му във водата.

Нямаше време за ликуване, защото вече се бореше с последния от четиримата. Беше дребен мъж, но хлъзгав като риба, а и тя вече беше изморена, бавна. Едва не повърна от удара с лакът в корема, после главата й се отметна назад и в ушите й зазвъня от удара във веждата, който не успя да блокира твърде успешно. Той я притисна към парапета. Шев се опита да напипа газовата бомба, но протегнатите й пръсти някак си не можеха да стигнат до там. Реши да извади отровната игла, но той я улови за китката. Натисна я назад и тя изръмжа през стиснатите си зъби, когато зъбатите камъни заораха в раменете й.

— Тихо сега — изсъска той и изви китката й назад.

Пръстът му сигурно случайно натисна механизма. Пружината издрънча, ножът се изстреля от ръкава й и го прободе в гърлото. Той издаде звук, сякаш се канеше да повърне, Шев го удари в лицето, а когато главата му се отметна назад, се извъртя и с всичка сила заби коляно в топките му.

Той изохка хрипкаво, опита се да я хване, но тя се изплъзна, сграбчи го за косата и заби лицето му в назъбената стена — посипа се дъжд от натрошен хоросан и мъжът увисна като пране на въже. Тя сграбчи първото, което й попадна.

Гаротата.

Боже, никой никога не се е намирал на по-удобна позиция за използването на гарота. Най-лесното нещо на света беше да увие жицата около гърлото му, да опре коляно в гърба му и да го прати по дяволите. Може би си го заслужаваше. Самият той не беше проявил особена жалост към нея, докато ножът не излетя към лицето му.

Но човек постъпва правилно само заради себе си. Шев просто не беше от онези момичета, които душат хората с гароти.

— По дяволите — изпъшка тя, цапардоса го по тила с дръжките и той се просна безчувствен на земята.

След това изхвърли гаротата в морето.

— Какво, по дяво… — разнесе се силен, бавен, стържещ глас и Шев се обърна.

През вратата излизаше приведен мъж. Налагаше му се да се наведе, защото беше доста по-висок от трегера. Тя се досети, че това е Големия Лом, когото бяха споменали по-рано, и очевидно го наричаха така без капчица ирония. А и без това не й се бяха сторили като особено иронична компания. Главата му беше огромна и мъничката превзета устица, малките сурови очи и топчестото носле се губеха в безкрайното бледно пространство на лицето. Към дебелата му ръка беше привързан щит с размерите на маса. Дребните черти на лицето му се смръщиха — първоначално озадачено, после сърдито, и Лом измъкна от пояса си огромен чук с такава лекота, сякаш беше някаква играчка.

— Ха!

Шев рязко разтвори палтото си, на което в блестяща редица висяха метателните ножове. С бързината, с която кълвач удря по дървото, тя започна да ги мята над пътеката.

Трябваше да признае, че точността й далеч не впечатляваше толкова, колкото бързината. Няколко ножа изобщо не улучиха, отскочиха от стените или просто излетяха в нощта. Други три се удариха в щита на Големия Лом, а четвъртият попадна в нараменника му и падна на земята.

— Ха — изгрухтя той, като я погледна над ръба на щита с малките си гневни очички. — Това ли е най-доброто, на което си способна?

— Не — отвърна Шев. — Това е.

И тя метна единствения нож, който попадна в целта — заби се в бедрото му точно под подгъва на обсипания му с метални капси жакет.

Той изсумтя, измъкна го и го хвърли настрани заедно с няколко капки кръв.

— Ако си мислиш, че това може да ме спре, значи, си по-глупава, отколкото ни каза Хоралд.

— Ножът ли? Не.

Лом изрева и се хвърли към нея, вдигнал щита си като таран. Шев просто опря ръка в хълбока си и повдигна вежди. Някъде по средата на пътя стъпките му започнаха да стават неуверени. Очите му, които се виждаха над ръба на щита, леко започнаха да се събират, после да се разширяват и гневният му рев премина във вик от болка и накрая в безсмислено гъргорене.

Сега вече се тътреше към нея като пиян, тласкан единствено от инерцията. Щитът увисна настрани, големият чук падна от безчувствената му ръка и полетя надолу към двора.

Шев бутна вратата към караулката и учтиво отстъпи настрани, като се спря само за да подложи деликатно крак на пътя на Лом.

Той премина покрай нея — очите на огромното му лице вече бяха започнали да се подбелват. Тя закачи единия от огромните му ботуши с крака си, той се спъна, изломоти нещо и от вцепенените му устни потече лига. Блъсна се в рамката на вратата, завъртя се като обезумял, коленете му се подгънаха, ръцете се разпериха встрани, единият му крак закачи другия и той рухна право върху масата и подредените около нея столове; на всички страни се разлетяха чинии, чаши и недоядена вечеря. Той остана да лежи в безсъзнание сред отломките, забил лицето си в локва от разпиляно задушено.

— Но виж, отровата, това е друга работа — каза Шев, изключително доволна от себе си.

Ханакар й беше казал, че токсинът му е способен да повали и слон, и очевидно този път не беше преувеличил.

— Ха! — разнесе се вик зад гърба й и Шев се обърна рязко, претърколи се и сграбчи мечояда, преди да скочи на крака в бойна стойка.

Беше Джавра, която се издърпа върху все още намиращия се в безсъзнание стражник на парапета — зацепи ботуша си в главата му, прехвърли се от другата страна и се надигна, задъхана и със замъглен поглед, стиснала в едната си ръка увития си в парцали меч.

— Ха. — Тя погледна към натръшканите и бавно се изправи. — Аз за какво съм ти?

— Някой ще трябва да гребе на връщане. — Шев прибра мечояда в канията му, прескочи потреперващото тяло на Големия Лом и тръгна към стълбището. — Да вървим.

 

 

— Насам! — изсъска Шев, като се притисна към вратата и махна на Джавра, която вървеше след нея.

От другата страна се чуваха гласове, които зазвучаха изненадващо ясно, щом притисна ухото си към ключалката.

— Тя няма да дойде да ме спаси. Губиш си времето!

— О, разполагам с достатъчно време.

Гласът беше спокоен и дори радостен, но въпреки това по изпотения гръб на Шев полазиха тръпки. Гласът на човек, който може да заповяда да изколят цяло семейство с лекотата, с която си бърше задника. Човек, жесток като чума, чиято съвест не беше повече от щипка сол. Гласът на Хоралд Пръста.

— Не подценявай чара си, Карколф. Шев ще дойде, сигурен съм, и приятелката й също. А междувременно ето, вземи си още!

— Не!

Последваха дрезгав, грозен смях и подрънкване, което прозвуча като вериги.

— Щом ти казвам да си вземеш, значи, ще вземеш!

— Не! — Гласът на Карколф прозвуча пискливо, агонизиращо. — Стига вече, гадно копеле! Стига вече, моля те!

Шев вдигна крак и изрита с крясък вратата. Тя отлетя назад, сякаш изобщо не беше заключвана, отскочи от стената и рязко удари Шев по рамото, завъртя я и едва не изби мечояда от ръката й. Тя се опита да запази равновесие, докато надаваше боен вик, който прозвуча повече като вой от болка, и…

Шев се спря неуверено насред порутен двор, чиито рушащи се стени бяха обрасли с изсъхнал бръшлян.

Карколф седеше на стол. Хоралд Пръста се беше навел над нея.

Но ужасният бич на престъпния свят на Стария не държеше в ръцете си никакви инструменти за изтезания. Само бутилка вино, която беше наклонил, за да налее от нея. Усмивката му изобщо не приличаше на кривата усмивка на убиец, а беше добродушна и бащинска. В същото време Карколф седеше, очевидно невредима и незавързана, както обикновено прекрасна и сияеща, кръстосала спокойно крака, като носът на единия ботуш спокойно се поклащаше напред-назад, а с едната си ръка прикриваше чаша.

Като че ли искаше да покаже, че не иска повече вино.

— Виждаш ли? — Хоралд направо грейна, когато махна доволно с ръка. — Тя наистина дойде!

Карколф скочи. Приближи се до Шев, като я гледаше в очите. Вървеше с онази походка, от която Шев не можеше да отмести поглед дори сега. Шок, гняв, страх, всичко беше пометено от стремителната вълна от облекчение, толкова силна, че краката й едва не се подкосиха.

— Ранена си. — Карколф се намръщи, когато притисна палеца си към порязаната вежда на Шев. — Добре ли си?

— Ох! Толкова добре, колкото може да се мечтае, като се има предвид, че току-що се сражавах с петима главорези!

— Не се притеснявай за това. — Хоралд сви рамене и седна, като си наля чаша вино. Беше доста по-стар от последния път, когато Шев го беше видяла, но изглеждаше и доста по-благоденстващ. Човек можеше да го вземе за състоятелен търговец, ако не бяха татуировките на врата, белезите по кокалчетата на пръстите и суровата твърдост в погледа. — Ако има нещо, което съм научил през продължителната ми кариера, то е, че винаги ще се намерят нови главорези.

— Ти дойде за мен.

Ако Шев не беше наясно с някои неща, сигурно щеше да си представи, че в крайчеца на очите на Карколф проблясват искри.

Шев измъкна писмото, хвърли го към Хоралд и то падна на старите каменни плочи между тях.

— Останах с впечатлението, че иначе ще те убият.

— Трябва да призная — каза Джавра, докато влизаше през вратата, — че и аз така разбрах.

Карколф се прокашля нервно и застана по-близо до Шев.

— Джавра.

Джавра присви очи.

— Карколф. Хоралд.

— Джавра! — Той се усмихна и вдигна чашата си. — Лъвицата от Хоскоп, която ходи където си поиска. Ето, вече групичката се събра.

— Групичка ли? — сопна му се Шев и заканително размаха мечояда към него. — Трябва да те убия, по дяволите! — Трудно беше да поддържа гнева си, когато Карколф стоеше невредима до нея и ухаеше все така остро и сладко, както винаги, но Шев се постара. — Ти даде дума, Хоралд!

— Представи си само — каза Джавра, докато предпазливо се разходи из двора, подритвайки нападалите камъни на пътя си. — Оказва се, че на печално известния главатар на престъпния свят на Стирия не може да се вярва.

— Чакай малко сега — каза Хоралд с тон на оскърбена невинност. — Не съм нарушавал думата си вече трийсет години и нямам намерение да започвам сега. Казах, че няма да причиня вреда нито на теб, нито на другарите ти, и не съм го направил. Както виждаш, Карколф е в чудесно, ако не и изумително състояние. Не съм й причинявал вреда. А и нямаше да го направя, след като тя спаси живота ми в Афойя.

— Спасила е… — Шев погледна към Карколф. — Не си ми казвала за това.

— Що за тайнствена красавица ще съм без тайни? — Карколф наведе назад главата на Шев и започна да попива раната. — Не беше нищо героично. Просто прошепнах правилните думи в подходящото ухо.

— Правилните думи в подходящото ухо променят света! Те са единственото нещо, което може да го направи. — Хоралд вдигна бутилката. — Сигурна ли си, че не искаш още?

Карколф въздъхна.

— О, добре, наливай, зъл негоднико!

— Ти ми опустоши къщата! — сопна му се Шев.

— Къщата ти? — Хоралд поклати глава, докато наливаше. — Стига, Шеведая, това са просто вещи. Винаги можеш да си вземеш нови. Трябваше да изглежда правдоподобно, нали? В смисъл, едва ли щеше да дойдеш, ако те бях помолил. И в онова листче не пишеше нищо за чаени сервизи. — Той тръсна бутилката точно като осприйски дегустатор на вина, за да изтръска и последните капки. — Проверих го предварително. Прочетох всяка формулировка.

— Ти и проклетите ти формулировки — промърмори Шев.

— С болка ще го кажа — рече Хоралд, — но синът ми Крендал беше шибан гаден идиот. Дори ме накара да се съмнявам, че е мой син, честно казано. Искаш ли чаша вино, Шев? Добро е. Осприйско. По-старо е от теб.

Шев вече имаше усещането, че е пияна. Затова отхвърли предложението.

— Аз няма да откажа — рече Джавра, изтръгна бутилката от ръката на Хоралд и я надигна, без да отмества поглед от него.

Дебелата й шия потреперваше, докато преглъщаше, и тънка струйка потече по мръсния й врат.

— Разбира се, заповядай — каза той, вдигайки миролюбиво ръце. — Чуй, не се и съмнявам, че всичко се е случило така, както винаги ми е казвала Карколф. Ти си се защитавала от някаква незаслужена гадост от страна на Крендал.

— Така ли си му казвала? — промърмори Шев и погледна накриво към Карколф.

— От години се опитвам да те оправдая.

И очевидно доволна от лечението, пъхна кърпата в джоба на Шев и го потупа с ръка.

— Аз не съм глупак — каза Хоралд. — Винаги съм знаел, че рано или късно, Крендал може да ми утежни живота. Най-вероятно си ме избавила от необходимостта сам да го убия.

Шев го зяпна.

— А?

— Все пак имам единайсет деца. Виждала ли си най-голямата ми дъщеря Лианда?

— Не мисля, че съм имала това удоволствие.

— О, ще ти хареса. Сега тя ми движи нещата в Уестпорт и е десет пъти по-мъжествена от Крендал. В моето положение трябва да поддържам имиджа на безжалостен човек. — Той погледна Шев толкова сурово, че тя отстъпи крачка назад. После се усмихна отново. — Но между нас казано, аз ти простих това убийство още преди години.

— Мамка му, можеше да ми кажеш!

— Е, нали трябваше да спечеля нещо от това? И което е по-важното, всички трябваше да видят, че съм спечелил нещо. В нашия занаят репутацията е всичко, Шев.

— Тогава… — Погледът й прескочи от Карколф към Хоралд и обратно. Замъгленият й разум едва сега започна да разбира какво става. — Какво означава това, по дяволите?

— О, да. Извинявай. Тук изобщо не става дума за теб, Шев. Нито за Карколф, макар че ми беше много приятно отново да те видя, скъпа. — Двамата с Карколф си кимнаха с уважение, като двама шампиони на квадратчета, които току-що са стигнали до реми. — Вие двете случайно се оказахте въвлечени. Както и аз всъщност.

Хоралд се ухили на Джавра, която го погледна с тъжна усмивчица на насиненото си лице.

Тя хвърли настрани празната бутилка, която се изтърколи в ъгъла.

— Цялата работа опира до мен.

Хоралд разпери ръце.

— Човек не може да преуспее в бизнеса, ако не е длъжен на някого.

Шев почувства как облекчението й се сменя с притеснено усещане за гадене.

— На кого си длъжник?

— Сред всички останали… — Хоралд облиза устните си, сякаш това изобщо не го радваше. — На Върховната жрица на Великия храм на Тонд.

Очите на Шев се разшириха.

— Джавра, махай…

Тя се обърна към вратата, през която бяха влезли, но там вече стоеше една жена. Висока, стройна жена със сурово лице, бръсната глава и дълъг меч в татуираната си ръка. Друга жена, огромна като къща, влезе приведена през вратата и застана до нея. Шев хвана Карколф за ръкава и направи крачка към вратата от другата страна на двора. Тя се отвори тихо и през нея влезе жена с огромни мускули. Беше затъкнала палците си в колана, на който висяха два извити меча. След нея, усмихвайки се, влезе още една и скръсти ръце на гърдите си — белите й коси бяха заплетени на стотици тънки плитки.

Отгоре се разнесе пронизително изсвирване и от стената скочи фигура, превъртя се във въздуха, приземи се почти беззвучно в бойна стойка и когато се изправи, се оказа дори по-висока от Джавра. Вятърът развяваше русите й коси пред лицето й, така че Шев успя да види само блясъка на едно око и сиянието на идеалните й зъби, когато се усмихна. Тя улови копието си във въздуха, без дори да погледне, и дългият му връх заблестя заслепяващо.

Шев преглътна и се огледа, като се опита да го направи с погледа на крадец, но вероятно не успя. Както се случваше обикновено, когато се стигнеше дотам — въпреки големите й хвалби. И това ми било най-добрата крадла в Стирия; докато се правеше на героиня, беше паднала право в капана и беше повлякла със себе си единствената истинска приятелка, която имаше.

Горе на стената стояха още две жени — близначки с огромни лъкове, които бяха преметнали като кобилици през раменете си, и гледаха усмихнато надолу. Общо седем и всяка една, не се и съмняваше Шев, беше рицар на Храма на Златния орден, всяка една я превъзхождаше с уменията си да се бие, дори да не беше изхабила половината си трикове за онези глупаци.

— Мамка му — каза просто тя.

Понякога други думи просто не подхождаха.

Хоралд се размърда нервно, когато погледна към покритите с белези, жилести, татуирани, тежковъоръжени жени, обграждащи го от всички страни. Те изглеждаха смъртоносно и Шев знаеше, че са много по-смъртоносни, отколкото изглеждат.

— Смея да заявя, че се чувствам малко обкръжен — промърмори той.

Джавра кимна изморено, облиза устните си и се изплю.

— Аз също.

— Джавра — разнесе се плътен глас.

Като по команда всички рицари на Храма до една наведоха глави. През вратата влезе още една жена. Висока, широкоплещеста жена в бяла роба без ръкави, която се движеше толкова плавно, че сякаш се плъзгаше по пода.

— Толкова време мина.

Около дебелата й шия бяха намотани толкова много върви с мъниста, че покриваха половината й гръд. В наболата рижа коса по избръснатата й глава се виждаха посивели коси, кокалестото й лице беше набраздено с дълбоки бръчки по бузите и около очите. И то какви очи. Спокойни и сини като дълбока вода. Ясни като звезди. Сурови като закалено желязо. И безжалостни като пробождане с нож в задна уличка.

Джавра я гледаше как сяда на масата срещу Хоралд.

— За мен колкото и да мине, все е малко, майко.

Шев се закашля.

— Предполагам, че в случая „майко“ е уважително обръщение към Върховната жрица, или…

— Джавра е моя дъщеря. — Жената повдигна едната си вежда. — И никога не се е интересувала от уважителните обръщения.

Шев се опули. Установи, че напоследък го прави твърде често. И наистина приликата беше поразителна, дори само в мускулите, които се размърдаха, когато жената скръсти ръце върху подрънкващите мъниста.

— Значи, през тези четиринайсет години по целия Кръг на света ни е преследвала… твоята майка?

— Може да е изключително упорита — рече Джавра.

— Ето откъде си го наследила, значи — промърмори Шев. — Най-накрая намирам нещо положително в това, че съм сирак.

Последвалата минута беше тиха и напрегната. Няколко сухи листа се гонеха по напуканите камъни, подмятани от вятъра. Върховната жрица сви устни, докато оглеждаше опърничавата си дъщеря от главата до петите. Четиринайсет години Шев и Джавра бяха прекарали в бягство и сега стояха пред двамата души, които ги бяха преследвали. След всичкото това време неизбежно трябваше да настъпи някаква развръзка.

— Изглеждаш…

— Лайняно? — предположи Джавра.

— Бих предпочела да се изразя по-дипломатично.

— Боя се, че времето за дипломация между нас отдавна е отминало, майко.

— Ами тогава нека да е лайняно. Не е имало друга жена, по-благословена от Богинята от теб. Натъжава ме, като виждам, че се отнасяш с такова неуважение към даровете й. Нима наистина избяга… заради това?

— Избягах, защото исках сама да избирам пътя, по който да вървя.

Майката на Джавра бавно поклати глава.

— И избра да се въргаляш в собствената си мръсотия?

— Убийците, които те преследват на всяка крачка, доста ограничават избора — сопна се Шев.

Тя почувства върху рамото си ръката на Карколф, която се опитваше нежно да я избута обратно в сенките. Отърси я и вместо това отиде и застана до Джавра. Ако й беше писано да умира, то нека бъде тук.

Върховната жрица я погледна със своите сини-сини очи.

— Коя е тази… личност?

Тогава Джавра се изпъна в цял ръст, изпъчи гърдите си и положи ръка върху рамото на Шев.

— Това е Шеведая, най-добрата крадла в Стирия.

Шев може и да беше с един фут по-ниска и гърдите й да бяха четири пъти по-малки, отколкото на Джавра, но тя също се изпъна и изпъчи онова, с което разполагаше.

— И се гордея, че съм довереница на Джавра.

— Партньорка — каза Джавра и леко я избута назад. — Дай да не се впускаме отново в това.

Погледът на върховната жрица се върна върху дъщеря й.

— Ако искаш, вярвай, но въпреки всички безсмислени кръвопролития между нас, аз никога не съм искала да причиня вреда на когото и да е.

Джавра разкърши врата си, след което отпусна бинтованата си ръка върху дръжката на омотания в парцали меч.

— Тогава ще ти кажа същото, което казах на Ханама, Бърк, Уейлин, Голийн и останалите ти послушни псета. Не съм ничия робиня. Дори твоя. — Тя присви очи. — Особено твоя. По-скоро бих умряла, отколкото да се върна при теб.

— Знам. — Майката на Джавра изду бузи по същия начин, както правеше Джавра по време на безкрайните си теологически спорове с Шев. — Ако последните четиринайсет години ме научиха на нещо, това е то. Още като малка беше безкрайно упорита. Всичките ми опити да те накарам да отстъпиш — с усмивки, с молби, със заплахи, с побой и накрая с остриета — само те правеха по-силна. В живота има някои уморителни шаблони, които, колкото и да се опитваме, никога не успяваме да избегнем.

Шев не можеше да го отрече. Ето я отново, обградена от врагове и изправена срещу смъртта. За кой път вече, по дяволите? Тя вдигна демонстративно ръка, сякаш се любуваше на ноктите си, а с другата посегна към мускалчето на колана си. Едно успешно хвърляне можеше да изпрати двама рицари на Храма в задгробния свят, който толкова им харесваше, и можеше дори да свали една от кулата. Ако не друго, поне всичко щеше да свърши по впечатляващ начин…

— Богинята ни учи да ги приемаме. — Върховната жрица погледна към Шев. — Остави мускалчето на мира, дете мое. Имам друго предложение за партньорката ти. Има едно нещо, което ми е необходимо.

Джавра изсумтя.

— Никога не си се притеснявала да вземаш онова, което ти е необходимо.

— Това не може да се вземе лесно. То принадлежи… — И майката на Джавра размърда устни така, сякаш беше изяла нещо кисело. — На един магьосник. Магус от старите времена.

Шев се наведе към Джавра.

— Не ми харесва особено как звучи…

— Шшт! — каза тя.

— Донеси ми това нещо, Джавра, и си свободна. Аз и пазителите на храма ми повече няма да те преследваме.

— Това ли е всичко? — попита Джавра.

— Това е.

Шев я улови за голямата гола ръка.

— Джавра! Не знаем какво е това нещо или къде го държат, пък и наистина не ми харесва цялата тая работа с магуса от старите времена.

— Шеведая. — Джавра я потупа по ръката и нежно отмести пръстите й. — Когато ти остава само един вариант, няма смисъл да отлагаш решението. Съгласна съм.

— Добре, тогава. — Шев погледна към Карколф, въздъхна продължително, нервно и болезнено, изпъчената й гръд бързо спадна. — Предполагам, че ще се наложи да открадна нещо от магьосник.

Джавра се усмихна съвсем леко с крайчето на устата си и я погледна.

— Двете заедно, рамо до рамо?

— Нали там им е мястото на доверениците? Ти ще се биеш, аз ще се оплаквам.

— Както е било винаги.

— А как иначе?

Джавра се усмихна по-широко.

— Оценявам предложението ти, Шеведая. За мен означава… повече, отколкото можеш да си представиш. Но ти си заслужи шанса за нещо повече. Някои неща човек трябва да свърши сам.

— Джавра…

— Ако умра, потънала в някое блато или намушкана от някой стражник, или изпечена от изкуството на някой магьосник, какво пък, поне ще бъде някакво утешение да знам, че партньорката ми е остаряла и се е сбръчкала, но продължава да разказва историите за нашите приключения.

Шев примигна. Странно, до вчера можеше да мисли само за лошите времена. Хиляди рани, милиони спорове, нощи, прекарани на гола земя. А сега изведнъж се появи всичко добро и я задави. Смехът, песните, увереността, че винаги, винаги има кой да й пази гърба. Тя се опита да се усмихне, но очите й се навлажниха.

— Голяма работа бяхме, нали?

— Бяхме — съгласи се Джавра и погледна Карколф. — Грижи се за нея.

Карколф преглътна.

— Ще се опитам.

— Ако се провалиш, в целия Кръг на света няма да има местенце, където да се скриеш от мен. — Тя отново отпусна голямата си, тежка, успокояваща ръка върху рамото на Шев. — Сбогом, приятелко.

И се обърна отново към майка си.

— Сбогом — прошепна Шев и избърса очите си.

Карколф я хвана нежно за раменете изотзад и я притисна към себе си.

— Да си вървим вкъщи.

— Можеш да наминеш да поговорим! — извика Хоралд. — Винаги мога да намеря работа за най-добрата крадла в…

— Майната ти, Хоралд — каза Шев.

 

 

Когато се прибраха, в дома им все още се ширеше разруха.

— Всичко счупено може да се поправи. — Карколф изправи преобърнатата маса и изчисти от нея няколко залепнали трошички хоросан с опакото на дланта си. — За нула време ще оправим всичко. Познавам подходящите хора.

— Като че ли познаваш всички — промърмори Шев и пусна чантата си на пода.

— Ще заминем на пътешествие. Само аз и ти. Ще сменим обстановката. — Карколф не беше спирала да говори, откакто напуснаха остров Карп. Сякаш се притесняваше от онова, което можеше да бъде казано, ако направи пауза. — Може би в Джакра. Или на Хилядата острова? Никога не съм ходила там. Винаги си казвала, че Островите са много красиви.

— Така смяташе Джавра — промърмори Шев.

Карколф помълча, след което продължи, сякаш това име изобщо не беше споменавано:

— Когато се върнем, тук всичко ще изглежда много по-добре. Ще видиш. Нека се преоблека. После ще излезем. Ще се позабавляваме.

— Забавление.

Шев се отпусна на единствения неповреден стол. Всъщност тя имаше нужда да се преоблече, но не й се занимаваше. Нямаше сили дори да стои изправена.

— Спомняш ли си какво е това?

Шев се насили да се усмихне.

— Може би ти можеш да ми припомниш.

— Разбира се, че мога. — Карколф се усмихна. — Забавление е второто ми име.

— Нима? Значи, не знам само първото.

— Що за тайнствена красавица ще съм, ако нямам тайни?

И Карколф идеално изигра ролята на тайнствена красавица, като погледна през рамо, преди да затвори вратата на банята.

Шев се намръщи на болката в хълбока си, съблече палтото си и инструментите издрънчаха, когато го пусна на пода, а димната бомба се затъркаля сред потрошените предмети. Шев се наведе напред, опря лакти на коленете си и отпусна глава върху ръцете си.

Джавра бе напуснала живота й. Карколф се беше настанила в него. Беше си оправила отношенията с Хоралд Пръста. Всичко, което бе искала, нали?

Защо тогава се чувстваше толкова нещастна?

На вратата се почука тихо и Шев вдигна намръщено глава. Ново почукване. Тя измъкна мечояда, притисна го към дясното си бедро, изправи се и с лявата ръка отвори вратата.

На стълбищната площадка стоеше нервен младеж с големи уши и обрив край устата.

— Ти ли си Карколф? — Той надникна през процепа. — По-ниска си, отколкото мислех.

— По-ниска съм, отколкото ми се искаше — сопна му се Шев. — Очевидно височината ми е разочарование и за двамата.

Момчето сви рамене.

— Разочарованието е част от живота.

И той й подаде с два пръста сгънат лист хартия.

— Всеки се извъди философ.

Шев отвори вратата и грабна листа, след това я затвори с рамо и превъртя ключа. Писмо за Карколф, написано с наклонен почерк, в който имаше нещо познато. Нещо, което привлече вниманието й.

Тя го хвърли на масата и го погледна намръщено, а Карколф започна да си припява в банята. По дяволите, дори пееше добре.

Ако искаш да станеш прекрасна нова личност с прекрасен нов живот, трябва да оставиш старата личност назад, както змия изоставя кожата си. Трябва да престанеш да ровиш в старите рани и обиди, както скъперник рови в златото си, да се отървеш от тях и да се освободиш. Трябва да прощаваш и да се доверяваш не защото някой го заслужава, а защото го заслужаваш ти.

Шев въздъхна дълбоко и обърна гръб на писмото.

После отново се обърна към него, грабна го и го отвори с мечояда.

Никой не можеше да се измени толкова много. И толкова бързо.

Когато видя изписания текст, веднага разпозна почерка. Същият, с който бе написана бележката, върху която стоеше отпечатъкът на Хоралд. Бележката, оставена в потрошения й дом. Бележката, която беше накарала двете с Джавра да отидат в крепостта на Буройя.

Карколф, стара приятелко,

просто исках отново да ти благодаря за помощта. Никой не може да измисля небивалици по-добре от теб. Приятно ми беше да наблюдавам работата ти, както винаги всъщност. Ако отново минеш през Уестпорт, винаги ще се намери работа за теб, а и хич не плащам зле. Винаги има неща, които трябва да се занесат някъде.

Надявам се, че с баща ми всичко мина добре в Талинс. Кълна се, че ти си единствената жена, която уважава повече от мен.

Пази се,

Лианда

Докато четеше, очите на Шев се разширяваха все повече и повече, а колелцата в главата й се въртяха все по-бързо и по-бързо.

Лианда. Ужасно способната дъщеря на Хоралд, която движеше нещата в Уестпорт. Стара приятелко. Карколф може да познаваше много хора, но тук имаше много по-близки отношения, отколкото бе показвала.

Надявам се, че с баща ми всичко мина добре в Талинс. Шев вдигна глава и видя, че Карколф стои на прага на стаята по бельо. Гледка, заради която някога бе готова да преплува океани. Сега не я радваше особено.

Карколф отмести поглед от мрачното лице на Шев към писмото и обратно, после бавно вдигна ръка в успокояващ жест, сякаш Шев беше някое плашливо пони, което би се уплашило от внезапно движение.

— Така, чуй ме сега. Не е каквото изглежда.

— Нима? — Шев бавно обърна писмото. — Защото по всичко си личи, че си много гъста с Хоралд и семейството му и че цялата тази шибана история е била твоя идея!

Карколф се усмихна виновно. Като някое малко дете, което са хванали да краде мармалад.

— Ами тогава може би… е такова, каквото изглежда.

Шев просто стоеше и гледаше. Отново. Старият цигулар на площада избра точно този момент, за да засвири ужасно меланхолична мелодия, но на Шев не й се танцуваше, нито беше в настроение да му се присмива. Музиката й се струваше подходящ акомпанимент на рухването на малките и жалки самозаблуди. Господи, защо продължаваше да иска от хората неща, които знаеше, че никога няма да получи? Защо продължаваше да прави едни и същи грешки? Защо всеки път я мамеха с такава лекота?

Защото искаше да бъде мамена.

Трябва да си реалистка, й казваше онзи стар северняк от фермата край Сквердил. Трябва да си реалистка. Тогава тя стоеше облегната на оградата, стиснала тревичка между зъбите си, и дълбокомислено кимаше. И ето, въпреки всичко, което беше видяла и изстрадала, Шев си оставаше най-непрактичната глупачка в целия Кръг на света.

— Виж, Шеведая… — Гласът на Карколф прозвуча меко, спокойно и благоразумно, като на политик, който обяснява грандиозните си замисли. — Разбирам, че сигурно се чувстваш… малко измамена.

— Малко? — изпищя Шев и гласът й премина във фалцет от изненада.

— Просто исках… — Карколф наведе глава, зачовърка една огъната лъжичка с палеца на крака си и погледна изпод спуснатите си мигли, опитвайки образа на невинна невяста — да съм сигурна, че ти пука за мен.

Шев се ококори още повече. Направо се оцъкли.

— Значи… това е било просто изпитание?

— Не! Ами, да. Исках да съм сигурна, че между нас има нещо… нещо трайно, това е. Но не се получи както трябва.

— И как очакваш това да се получи както трябва?

— Защото ти премина изпитанието! Премина го и дори нещо повече! — Карколф се приближи до нея. Със своята походка. Боже, каква походка. — Дойде за мен. Никога не съм вярвала, че ще дойдеш. Ти си моят герой! Героиня. Няма значение.

— Можеше просто да ме попиташ!

Карколф се приближи и сбърчи чело.

— Но… нали знаеш… в леглото хората говорят всякакви неща, които е най-добре да не подлагаш на изпитание…

— И аз започвам да стигам до тоя извод, по дяволите!

Веждите на Карколф се повдигнаха трогателно. Като на нетърпелива майка, разстроена, че гневното избухване на дъщеря й не се уталожва.

— Виж. Знам, че нощта беше тежка за всички, но всичко завърши добре. Вече си квит с Хоралд, аз съм квит с Хоралд и можем…

Шев почувства хладен пристъп на болка в корема.

— Какво искаш да кажеш с това, че си квит с Хоралд?

— Ами… — На лицето на Карколф проблесна раздразнение от това, че е казала нещо излишно, след което започна да размахва ръце като фокусник, който прави някакъв трик. — Така се случи, че аз също имах мъничък дълг, а той беше задължен на Върховната жрица, така че, нали се сещаш, услуга за услуга, можехме да си помогнем един на друг. Нали така стават нещата в Стирия, Шев? Но не става дума за това…

— Значи, ти продаде приятелката ми, за да си изплатиш дълга?

Ако Шев се надяваше, че Карколф ще се разтече под товара на срама като пробит мях за вино, то тя горчиво се разочарова.

— Джавра е опасна, по дяволите! — Карколф се приближи с насочен към гърдите й пръст. — През цялото време, докато е тук, тя непрекъснато те въвлича в своето безумие! Трябваше да се освободиш от нея! Ние трябваше да се освободим от нея. Сама ми го каза, в тази стая!

Шев потрепна.

— Но не говорех сериозно! Всъщност говорех, но… не по този начин…

— А как тогава? — попита Карколф. — Никога нямаше да го направиш сама. Знаеш го много добре. И тогава го знаеше. Затова го каза. За да го направя вместо теб.

— Значи… си ми направила услуга?

— Така мисля. — Карколф се приближи още повече. Вече открита, смирена, като търговка, която предлага сделката на живота си. — Освен това смятам… че когато намериш време да помислиш върху това… ще стигнеш до същия извод.

Тя се усмихна, като я гледаше отгоре — дори без обувки, беше по-висока от Шев. Победна усмивка. Позицията е защитена. Спорът е спечелен.

Карколф прие ужасеното й мълчание за съгласие, протегна ръце и взе лицето на Шев в шепите си. Като нежна любовница, чиято единствена радост в живота е щастието на партньорката й.

— Само ние двете — прошепна тя и се наведе напред. — По-добре от всякога.

Карколф засмука горната устна на Шев. След това захапа долната, подръпна я почти болезнено и я пусна с едва чут звук. Главата на Шев се напълни с аромата й, но в него вече нямаше нищо приятно. Беше просто кисел. Безвкусен. Противен.

— Сега ме остави да се облека и ще отидем да се позабавляваме.

— Забавление е второто ти име — прошепна Шев, която копнееше да я отблъсне.

Да я отблъсне и да й забие един в лицето.

Шев не обичаше особено да е честна със себе си. Пък и кой ли обича? Но ако трябваше да приеме поне за миг болката от това, всъщност не предателството на Карколф я беше наранило. Не може да си лягаш със змия и после да се оплакваш, че те е ухапала. Просто Шев внезапно осъзна, че под насмешливата маска на Карколф не се криеше никаква тайна същност. Имаше просто друга маска, а под нея още една. Ролята, която й е нужна в момента. Каквато и да е роля, само да получи онова, което иска. Ако под повърхността имаше нещо, то беше твърдо и лъскаво като кремък.

Тя нямаше никакво първо име.

Няколко часа по-рано Шев беше готова да убива заради тази жена. Беше готова да умре за нея. А сега не чувстваше нито любов, нито похот, нито дори гняв. Просто й беше тъжно. Тъжно, болно и се чувстваше ужасно разочарована.

Насили се да се усмихне.

— Добре. — Застави се да вдигне ръка и да докосне бузата на Карколф, да прибере кичур златна коса зад ухото й. — Обличай се. Но ти обещавам, че няма да е за дълго.

— Ох, обещанията ме изнервят. — Карколф докосна носа на Шев с върха на пръста си и я пусна. — Никога не съм сигурна дали трябва да им вярвам.

— Ти си тая, която си изкарва хляба с лъжи. Аз просто крада.

Карколф й се усмихна от прага на спалнята, спокойна и красива както винаги.

— Така си е.

След миг вече я нямаше. Шев грабна чантата си и излезе.

Дори не затвори вратата след себе си.

Свобода!

Бележка от издателя

След смъртта на автора му на петдесет и пет годишна възраст, този откъс бе открит смачкан, зацапан и почти изтрит, скрит в издълбаната подметка на древен ботуш, принадлежащ на Спилион Суорбрек, бележит биограф, епикуреец и поет, прочут най-вече с осемнайсеттомния си „Животът на Даб Суит, Бича на Дивата граница“ и с „Великата херцогиня на злодеянията“, романтична епопея за кариерата на Монцаро Муркато.

Факт? Измислица? Сатира? Произходът и целта на написаното остават загадка, но сега се публикува за пръв път, заедно със странната цветиста и рязка бележка под линия, написана не от ръката на автора. Читателско наблюдение? Мнение на критик? Присъда на редактор? Само ти, драги читателю, можеш да отсъдиш…

 

 

Това е абсолютно правдив разказ, записан от вашия скромен слуга Спилион Суорбрек, за това, как Дружината на Милостивата ръка, под командването на Никомо Коска, освободи град Ейвърсток от бунтовническата заплаха.

Ейвърсток, лятото на 590 г.

Какво би могло да напише недостойното ми перо за това голямо сърце, този добър приятел, това величествено лице, този безстрашен изследовател, горд държавник, безподобен фехтовач, съвършен любовник, понякога морски капитан, известен скулптор любител, бележит познавач на вината, шампион по плуване на къси разстояния и воин поет, прочутия наемник Никомо Коска?

Той беше много талантлив човек, с изключителни умствени и физически способности, остър ум и бързина на реакциите, присъща на лисиците, но с чувствителност и милосърдие, на които можеше да завиди и най-кроткият гълъб. Беше щедър до безумие приятел, но неумолим враг, когото обичаха и от когото се страхуваха по целия Кръг на света. И въпреки че великите му постижения стигат, за да се запълнят пет прочути живота, той не проявяваше никаква арогантност или суетност, винаги се опитваше да надмине себе си, да постигне повече, да се прицели по-високо и макар да бе провел безупречно десетките си успешни кампании, той често бе измъчван от скърбите и разочарованията на миналото. „Скърбите — каза веднъж той на вашия недостоен разказвач с безкрайна тъга, която струеше от благородния му лик — са цената, която се плаща в моята работа.“ И макар че по времето, когато имах щастието да се запозная с него, той вече достигаше шейсетата си годишнина, не показваше никаква слабост. Животът, прекаран на седлото, в дишане на чист въздух и водене на свободния живот на обикновен човек, го бе направил да изглежда като здрав и атлетичен трийсет и седем годишен мъж, с гъста, гарвановочерна коса, на която би завидяло всяко шестнайсетгодишно момче. По думите на жените, които — нежни същества! — трябва да бъдат приемани като по-добри познавачи на тази материя, отколкото вашият скромен слуга, той се отличаваше с изключително красиво лице и впечатляваща мускулеста фигура, която бе останала непроменена през годините му на държавник. Не отказваше питие, макар и рядко, и в изключително ограничени количества, защото отвратителните греховни постъпки на пияните войници сред невинното население, на които беше ставал свидетел, го бяха ужасили и както веднъж ми каза: „Никой дявол не е толкова опасен за войника, колкото дяволът, който се крие в бутилката“.

Относно подробностите, които ще ви разкрия сега и които отлично илюстрират характера на този мъж, Никомо Коска и неговата Дружина на Милостивата ръка бяха наети от изтъкнатия слуга на Негово величество, началник Пайк, за да унищожат водачите на онзи безчестен бунт в Старикланд, който завърши с ужасяващото клане в Ростод. За тази праведна цел Дружината, която наброяваше около петстотин смели души, се беше заклела във вярност, така че трябваше или да успее, или да загине при опита. Може би сте чували зловещите истории за вероломството на наемниците? Изхвърлете тези мисли от главата си, скъпи читатели, поне когато се отнася за щастливото братство, водено от прочутия Никомо Коска! Защото тези мъже, макар и родени под различни небеса, макар и говорещи различни езици, макар и с различен произход, дошли от близо и далеч, представители на всички цветове и вероизповедания в Кръга на света, са толкова верни един на друг и лоялни към работодателите си, колкото и всяка сплотена група съселяни. Когато нотариусът подготви договора и благородният Коска постави отдолу подписа си, те оставиха всичко друго настрани и се посветиха на мисията със същата непоколебимост, с която Рицарите на тялото защитават личността на Негово величество, и никакви настойчиви молби, нито предлагането на злато, земи или титли, никакви награди, земни или небесни, не могат да ги убедят да се отклонят от заветната цел.

Градчето Ейвърсток беше една от онези пионерски колонии, които подобно на семена, покълнали в каменистата земя, процъфтяваха по онова време в беззаконната земя на Близка страна, край цивилизованата граница на Съюза. Беше построено от дървени трупи и макар семпло и неукрасено, беше чисто и подредено, радост за окото, и беше оградено от яка ограда, издигната от добрите граждани като защита срещу страховитите духове, които няколко години по-рано бяха устроили ужасно клане за беззащитните заселници.

Точно в това хубаво и някога мирно градче се взираше сега Коска и мъжествените му вежди се бяха сбърчили в дълбока загриженост и праведен гняв.

— Бунтовниците са в града, поне стотина здрави мъже — каза капитан Димбик, като скочи от покрития си с пяна жребец и златистите му къдри се развяха над широките му рамене. Той беше офицер от кралската армия, но притежаваше такава страст към приключенията, че след сключването на мира със северняците той веднага подаде оставка, за да търси нови опасности в непроучения Запад. — С помощта на предател са взели гражданите за заложници, непрестанно издевателстват над тях и заплашват да убият жените и беззащитните деца, ако някой мъж се опита да избави селището от тиранията им.

— Това хора ли са, или чудовища? — възкликна капитан Бракио, изтънчен стирийски джентълмен с изискани обноски, слаб и строен, със стара рана под окото, която добавяше известна суровост към благото изражение на лицето му.

— Трябва сам да сляза долу, проклети да са! — Лъскавите мустаци на Коска трепереха от справедлив гняв, а в ясните му очи проблясваше опасен огън, докато гледаше опустошеното градче. — Да преговарям за освобождаването на заложниците. Не мога да си позволя провал. Ако дори един невинен мъж, жена или дете бъдат наранени… — И тук, приятели мои, трябва да ви кажа, че при самата мисъл за това една мъжка сълза се търколи по бузата му. — Крехкото ми съзнание не би понесло такава тежест. Ще предупредя тези бунтовници в никакъв случай да…

— Не! — заяви инквизитор Лорсен, представител на работодателя на генерала и надзорник на мисията, с която се беше заела смелата Дружина. — Склонността ви да избягвате кръвопролития ви прави чест, генерал Коска, но не може да се разчита, че ужасните бунтовници ще спазват правилата на войната. Те нямат вашия безупречно добър характер и не искам и да чувам за намеренията ви да се оставите в техни ръце. Аз, Съюзът и всъщност целият свят не можем да си позволим да изгубим един толкова полезен служител, какъвто доказахте и продължавате ежедневно да доказвате, че сте. Имате дружина от смели и праведни мъже, които горят от нетърпение да изпълнят заповедите ви, и не се и съмнявам, че всеки един от тях ще бъде готов да рискува живота си, ако така ще бъдат пощадени беззащитните. Нека един от тях бъде изпратен, за да изпълни тази благородна задача. Аз, моят господар, началник Пайк, неговият господар, архилекторът и господарят на всички, Негово величество кралят на Съюза, както и присъстващите тук мъже, ако и не всички да произхождат от този велик народ, ще съжаляват дълбоко за всеки един погубен живот.

След тази изтощителна реч веднага няколко доброволци пристъпиха напред, за да предложат силните си ръце за този благороден проект. Коска избърса втора мъжествена сълза, протегна ръце и с думите: „Моите момчета! Моите смели момчета!“, започна да притиска силните си длани към благородните им гърди, изпълнен с благодарност към тях и към Съдбата, която го беше надарила с такива мъже.

Погледът на великия мъж се спря върху някой си Суфийн, съгледвач с голям опит и кантически произход, но висок и с благородно потекло, несъмнено някой от онези хора, които предпочитат да напуснат родината си, вместо да търпят тиранията на гуркулския император, мъж, който се смееше в лицето на страха почти толкова гръмогласно, колкото и самият главнокомандващ.

— Обещай на бунтовниците справедливо отношение, ако се откажат от малодушното похищение на мирни хора и се предадат на правосъдието на Негово величество — каза инквизитор Лорсен.

— И ги предупреди, че ще изпитат пълната сила на гнева ми, ако позволят да падне и един косъм от главите на заложниците им — каза Коска. — Направи го за мен, Суфийн, и ще бъдеш възнаграден.

— Единствената награда, която желая, сър, е вашето уважение — отвърна съгледвачът и двамата мъже се прегърнаха.

Смелият Суфийн взе със себе си нотариуса на Дружината, за да уреди условията по предаването на бунтовниците, и започна дългото самотно спускане надолу по затревения хълм към бастиона на врага. Скоро след това се видя, че го приемат и високите порти на селището се затварят зад гърба му.

Възцари се зловещо мълчание, докато Дружината чакаше резултатите от преговорите на Суфийн, с надеждата за щастлив изход, но въпреки това изцяло подготвени за кървавата му алтернатива. Това беше най-напрегнатият период от време, на който някога е ставал свидетел вашият нещастен разказвач. Вятърът продължаваше да шепне в клоните на дърветата, безгрижните птички продължаваха да чуруликат утринните си песни, но всички мъже, които се бяха събрали тук, се намираха в състояние на крайно нервно безпокойство.

Всъщност всички, с изключение на един!

— Ах, този момент преди началото на битката! — заговори Коска, който лежеше във високата трева над града като лъв преди скок, очите му проблясваха, а огромните му юмруци бяха стиснати в очакване на работата, която трябваше да свърши. — Възхитителното спокойствие преди бурята от стомана! Може би човек не трябва да е толкова запален по кървава работа като нашата, но пък възбудата! Тя винаги кара вените ми да пламтят! Не е ли така и при теб, Суорбрек?

Вашият скромен слуга трябва да признае, че в онзи момент прояви разбираема сдържаност и единственият му възможен отговор беше отрицателният. Все пак аз нямах големия опит, съвършените бойни умения или природния имунитет срещу страх, които притежаваше командирът. Та той беше Никомо Коска. Смееше се в лицето на страха! Но сега от тези добре оформени устни не прозвуча смях.

— Нещо не е наред — промърмори той, докато времето се влачеше, и хората му веднага се подготвиха за действие.

От дълъг опит знаеха, че Никомо Коска притежава почти свръхестествено усещане за опасността, наречете го шесто чувство, ако искате, което далеч надхвърляше възприятията на обикновения човек. Дали това бе нещо, научено при многобройните му и болезнени изпитания, или беше вроден талант, не мога да кажа, но вашият скромен разказвач го е виждал в действие при няколко случая и ефикасността му не може да бъде отречена. Капитанът скочи на крака с гъвкавостта на акробат и миг по-късно вече се беше озовал на позлатеното си седло — дар, доколкото разбирам, от великата херцогиня Сефелин Осприйска след великолепната му победа в Битката за островите.

— На оръжие! — изрева той.

За едно мигване на окото няколко десетки мъже бяха яхнали конете си и препускаха надолу по склона към Ейвърсток, а бойните им викове отекваха в живописната долина. Своевременно подаден чрез огледало сигнал предупреди друг отряд, разположен сред дърветата от другата страна на селището, че трябва да започне веднага атаката си, така че нито един бунтовник да не успее да избяга от тези смъртоносни клещи. В битка Дружината действаше гладко, прецизно и с точността на безценен часовник, като Коска беше майсторът часовникар; всеки един от петстотинте мъже познаваше отлично мястото си в този мащабен механизъм.

За колко удара на сърцето препускащите коне достигнаха оградата на градчето? Не мога да ви кажа точния им брой, но определено не бяха много! А за колко безстрашните мъже от Дружината връхлетяха укрепленията и смазаха страхливата съпротива по уличките? За съвсем малко повече! Няма да навлизам в кървавите подробности от сражението, което последва, отчасти защото вашият скромен наблюдател от страх за собствения си живот предпочете да стои далеч от най-разгорещените битки, отчасти за да пощадя деликатната чувствителност на своите читателки, отчасти защото описването на подобни животински действия удар по удар въздейства зле на изтънчените читатели.

Нека само отбележа, че наблюдавах самия главнокомандващ в двубой и макар да беше котенце в компанията на своите приятели, той беше същински тигър и дори повече в присъствието на враговете си! Никога не е била виждана такава изумителна ловкост, с която да се хвърля нож, нито толкова смъртоносно владеене на меча! Този разказвач видя със собствените си очи как Коска убива с един замах на проблясващото си острие двама мъже! Прегазени. Не! Пронизани. Не! Набодени, бих казал, като две парчета месо на гуркулски шиш. Кръвта им плисна върху уличния чакъл, треперещите вътрешности на бунтовниците зееха разтворени под небето, секнаха смразяващите писъци и хленч за милост. Очите им бяха избодени, а мозъкът беше пръснат върху измазаните с глина стени на къщите, оставен за храна на мухите. Телата бяха свирепо разсечени надве от коравосърдечната стомана, за да изсипят аленото си съдържание от все още несмляна храна върху безмилостната прах! О, това е грозната истина за войната, чието описание ние, цивилизованите хора, трябва да приемаме без страх.

— Трябва да защитим гражданите! — надвика капитан Джубаир грохота от битката.

Макар и роден в Гуркул и притежаващ присъщия за неговия род фанатизъм, той се бе научил от Коска да проявява милосърдие и уважение към слабите, което бе абсолютно чуждо за неговата мургава раса. Яростта на този благороден великан беше възпламенена от мисълта, че безпомощните може да пострадат, и сега той се биеше като разгневен слон.

И макар че за вашия разказвач тази битка продължи цяла вечност, праведната свирепост на Дружината всъщност я приключи само за няколко безжалостни минути; страхливите бунтовници бяха изцяло разгромени, унищожени и изклани, без — о, щастлива случайност и доказателство от Съдбата за правдивостта на каузата им — нито един наранен човек от Дружината. Коска въздаде възмездие на тези долни псета с такава изумителна бързина — също както мрачната буря поразява земята със заслепяващи мълнии, — че те нямаха време да осъществят обещаното избиване на граждани. Всеки един от ценните заложници беше освободен и отново се събра със семейството си.

И тук настъпи един опасен момент — тъй като кръвта на мъжете кипеше от битката, някои от тях, които при други обстоятелства бяха въздържани и мили като агънца, можеше да се самозабравят и да се впуснат в плячкосване. Но Коска скочи върху една каруца, разпери ръце и призова към спокойствие със звънливия си глас и толкова нежни слова, че Дружината му веднага се стегна и възстанови обичайната си цивилизована дисциплина.

— Предпочитам да останем гладни — призова ги добрият генерал, — отколкото да лишим от собственост тези добри хора, които може би някой ден ще се нарекат поданици на Негово величество краля на Съюза!

И всички мъже от Дружината нададоха одобрителни викове. Един от смирените й членове, обзет от вина, върна яйцата на домакинята, от чиито полози ги беше взел, като не спираше да сипе искрени извинения и сълзи от разкаяние, но тя го помоли да ги задържи и предложи на благородните и гладни мъже от Дружината да вземат всичките й яйца, като изказа личните си благодарности на краля и неговите верни и усърдни мъже за това, че са спасили нея и съседите й от тиранията и ужасните опустошения, нанесени от страшните бунтовници.

В този момент — и вашият скромен разказвач признава, че споменът го накара да избърше една сълза — откриха сред мъртвите тялото на благородния Суфийн. Другарите му проляха реки от мъжествени сълзи, докато си спомняха за чудесните му качества. И пръв сред тях беше Никомо Коска.

— О, добри ми Суфийн! — Генералът удари с юмрук по опръскания си с кръв нагръдник. — О, смело сърце и достоен приятел! Тежестта на тази жертва ще ме притиска до последния ми ден!

Смелият съгледвач се беше борил като лъв, заобиколен от малодушни врагове, които го бяха нападнали по време на преговорите, и беше убил поне дузина отвратителни бунтовници, преди да го посекат. Близо до осакатеното му тяло беше открита чанта с древни монети, която веднага бе предадена на главнокомандващия.

— Опишете парите, сержант Дружелюбен — разпореди се Коска.

— Ще ги преброя — кимна довереникът му.

— Те ще бъдат разпределени според нашето Правило на четвъртините! Една четвърт от тях ще бъде разделена между хората, като признание за проявената днес смелост! Друга ще бъде използвана за наемането на вещ каменоделец, който да направи вечен паметник на смелия Суфийн! Нека третата четвърт бъде похарчена за закупуването на запаси от гражданите, а последната ще им бъде предадена, за да поправят щетите, нанесени им от бунтовниците, и за изграждането на болница за сираците на онези мъченици, загинали за каузата!

От устата на наемниците изригнаха нови приветствени викове, защото, макар и хора с ниско потекло, те бяха благородни мъже и алчността бе чужда на щедрата им природа. Веднага се захванаха за работа, за да възстановят селището в добро състояние, да угасят пожара, запален от бунтовниците като крайна мярка, и да поправят всички щети, нанесени по сградите и обществените места, докато селището беше във вражи ръце.

По-рано споменах, че Коска е най-добрият приятел, който може да има човек, но той е също и най-ужасният враг, безмилостен в наказването на злосторниците. Без особена гордост, но и без капчица срам ще обявя, че главите на неколцина от бунтовническите водачи бяха набучени върху градските порти като ужасно предупреждение за други нашественици. Никой не изпита и най-малко удоволствие от тази ужасна операция, но това беше Близка страна, далеч отвъд границите на цивилизования свят и извън юрисдикцията на Съюза, и дори на императорското правосъдие, ако изобщо има такова нещо за този потънал в невежество народ. Въз основа на обширния си опит Коска прецени, че строгите уроци сега могат да предотвратят кръвопролития по-късно. Това е ужасната аритметика на войната.

— Трябва да проявяваме милосърдие винаги когато е възможно — каза справедливият генерал. — Трябва! — И той обхвана силния си юмрук с длан. — Но за нещастие, човек не може да си позволи да проявява твърде много милосърдие. — Коска погледна към зловещите предупреждения върху портата, които вече бяха започнали да привличат вниманието на крилатите насекоми. — Набучени на кол глави — каза той, поклащайки собствената си глава. — Най-ужасната и скръбна необходимост.

— Сдържаността ви прави чест, генерале — каза добрият инквизитор Лорсен. — Инквизицията на Негово величество изисква виновните да бъдат наказани строго и невинните да бъдат защитени.

Гражданите умоляваха Коска да остане, предлагаха му цветя и дори злато, за да не напуска селището, но той отказа.

— И други градове в Близка страна страдат под игото на бунтовниците — рече той. — Нямам право на отдих, докато благородната мисия на началник Пайк не бъде изпълнена и вероломният лидер на бунтовниците, безчестният Контус, не бъде предаден, окован във вериги, на Инквизицията, за да получи кралско правосъдие.

— Но няма ли вие и вашите хора да отдъхнете поне една нощ, генерал Коска? — попита отговорникът на селището. — Или поне за един час? Нали с триумфалното освобождение на нашето скромно градче задачата ви е приключена поне засега?

— Моите благодарности — отвърна великият мъж и отпусна ръка върху рамото му, — но и без това вече се забавих достатъчно. — Прочутият наемник Никомо Коска засука с показалец и палец върховете на гордите си черни мустаци и насочи своя пронизващ поглед към западния хоризонт. — Ако съм научил едно нещо през четирийсетте години война, то е, че вършенето на добри дела… не свършва никога.

 

 

Всичко свърши добре, предполагам, но аз се надявах на повече. Старомодно е. Скучно е. Напълно приемам реализма, съобщаването на факти и така нататък, но човек не може да очаква, че читателите ще ахкат при това омаловажаване на събитията. Не ви ли споменах, че изобщо не беше толкова скучно?

В името на всичко свято, Суорбрек, оправете го! Повече героизъм, повече блясък, повече кръв в действията, повече мащабност! По-безчестни, жестоки бунтовници! Някоя и друга спасена девица? Вложете в него цялото си сърце! Придайте му повече жизненост!

И после, умолявам ви, махнете всички споменавания на проклетия нотариус. Изтрийте това коварно копеле от разказа!

И се съсредоточете повече върху главнокомандващия.

Трудни времена настанаха

Сипани, пролетта на 592 г.

По дяволите, колко мразеше Сипани.

Проклетата заслепяваща мъгла и проклетата плющяща вода, и проклетата вездесъща противна миризма на гнилоч. Проклетите партита, маскаради и гуляи. Всички се забавляват или поне се преструват, че се забавляват. А най-ужасни бяха проклетите хора. Мошеници, всеки мъж, жена и дете. Лъжци и глупаци, всичките.

Карколф мразеше Сипани. Но ето че пак беше тук. Тогава кой, не можа да не се запита тя, кой е глупакът?

В мъглата пред нея отекна противен смях и тя се скри в сенките на една врата, стиснала с ръка дръжката на меча. Добрият куриер не се доверяваше на никого, а Карколф беше най-добрата, но в Сипани не се доверяваше… дори на себе си.

От сумрака изникна поредната групичка търсачи на удоволствия, мъж с маска като луна сочеше някаква жена, която беше толкова пияна, че не можеше да върви с високите си токчета и непрекъснато падаше. Всички се заливаха от смях, а един от тях чак тръскаше ръце, размахвайки дантелените си маншети, сякаш на света нямаше нищо по-смешно от това да си толкова пиян, че да не можеш да си стоиш на краката. Карколф завъртя очи към небето и се утеши с мисълта, че зад маските те ненавиждаха това също като нея, когато се опитваше да се забавлява.

В усамотението на вратата Карколф се намръщи. Проклятие, имаше нужда от почивка. Забавление някога беше второто й име. А сега, виж. Превръщаше се в досадница. Или всъщност отдавна беше станала такава, а сега нещата се влошаваха още повече. Една от онези хора, които презираха целия свят. Нима започваше да заприличва на проклетия си баща?

— Всичко друго, само не и това — промърмори тя.

Щом веселбарите се изгубиха в нощта, Карколф се отдръпна от вратата и продължи напред, нито твърде бързо, нито твърде бавно, меките й ботуши не издаваха нито звук върху калдъръма, невзрачната й качулка беше спусната не особено ниско над очите. Така изглеждаше всеки най-обикновен човек, който имаше нещо обичайно за криене. Такива в Сипани имаше много.

Някъде на запад бронираната й карета се носи по широките пътища, при изгромоляването по мостовете от колелата й хвърчат искри, случайни изумени свидетели отскачат настрани, камшикът на кочияша плющи върху разпенените гърбове на конете, десетината въоръжени охранители препускат отзад, уличните лампи осветяват влажната им броня. Освен ако хората на Каменаря вече не бяха направили своя ход, разбира се, и тогава, значи, се чуват свистенето на стрели, писъците на животни и хора, трясъкът от разбиването на каруца, излязла от пътя, звън на стомана и най-накрая взривният прах разбива огромния висящ катинар, задушлив дим се кълби около нетърпеливи ръце и капакът се вдига, за да разкрие… нищо.

Карколф си позволи лека усмивка и потупа издутината над ребрата си. Предметът беше внимателно зашит в хастара на палтото й.

Тя се стегна, засили се и прескочи от брега на канала, през трите крачки мазна вода, върху палубата на западнала баржа. Дъските на палубата изскърцаха, когато се претърколи и плавно се изправи на крака. Минаването по Финтинския мост си беше доста голямо отклонение, освен това по него винаги имаше много народ и охрана, а тази лодка винаги я закотвяха тук, в сенките, и осигуряваше пряк път. Беше го проверила. Карколф не оставяше почти нищо на шанса. От опит знаеше, че той е доста гадно копеле.

От сумрака на каютата я погледна сбръчкано лице, от очукания чайник се вдигаше пара.

— Кой си ти, по дяволите?

— Никой. — Карколф му махна приветливо с ръка. — Просто минавам оттук!

Тя скочи от полюляващата се лодка на каменния бряг на канала и потъна в миришещата на мухъл мъгла. Просто минаваше оттук. На път към доковете, за да хване отлива и да се отправи на щастливо пътешествие. Или досадно, в най-лошия случай. Където и да отидеше Карколф, тя беше никой. Навсякъде просто минаваше оттам.

Някъде на изток онзи идиот Помбрин сигурно препускаше яростно в компанията на четирима наети придружители. Трудно можеше да се оприличи на нея с мустаците си и всичко останало, но увит в същото невзрачно бродирано наметало, можеше да мине за двойник. Той беше безпаричен сводник, който вярваше, че се представя за нея, за да може тя да посети любовницата си, богата дама, която не желаеше да се разчува за срещите им. Де да беше така. Тя се утеши с мисълта за уплахата на Помбрин, когато онези копелета Дълбокото и Плиткото го свалят от седлото, покажат силна изненада при вида на мустака му, след което пребъркат с нарастващо раздразнение дрехите му и накрая със сигурност изкормят трупа му, за да намерят… нищо.

Карколф потупа отново издутината и енергично продължи напред. А ето къде се намираше тя, някъде по средата, върви сама и пешком по грижливо подбрания маршрут от задни улички, тесни пътища, неохранявани проходи и забравени стълби, през рушащи се дворци и прогнили жилища, през отворени по предварително споразумение врати и малко по-късно през къса отсечка на канализацията, която щеше да я отведе право на доковете час или два по-рано от уговореното.

След тази работа наистина трябва да си вземе почивка. Тя докосна с език устната си, където неотдавна се беше появила малка, но доста болезнена раничка. Напоследък само работеше. Може би трябваше да се разходи до Адуа? Да посети брат си, да види племенничките си. На колко години бяха вече? Уф. Не. Спомни си каква противна кучка беше снаха й. От онези хора, които приемаха всичко със сарказъм. Напомняше на Карколф за баща й. Сигурно затова брат й се беше оженил за тая проклета жена…

Когато се наведе, за да мине под един напукан свод, дочу отнякъде музика. Цигуларят или настройваше инструмента си, или свиреше ужасно. Нямаше да я изненада нито едното, нито другото. На стената, обрасла с мъх, шумоляха и се развяваха зле отпечатани листовки, които убеждаваха лоялните граждани да се надигнат срещу тиранията на Змията от Талинс. Карколф изсумтя. Повечето от жителите на Сипани се интересуваха не от въстанието, а от това, как да се напият до припадък, а останалите бяха всичко друго, но не и лоялни.

Тя се извърна, за да подръпне задната част на панталоните си, но беше безнадеждно. Колко трябва да плати човек за нови дрехи, които нямат дразнещи шевове на най-неудобните места? Заподскача по тясната алея край канала със застояла вода, който отдавна не се използваше и беше обрасъл с водорасли и запълнен с боклуци, като не спираше да подръпва панталоните си насам и натам, но без успех. Проклета да е модата на тесните панталони! Може би това беше някакво космическо наказание заради това, че беше платила на шивача с фалшиви монети. Но тогава концепцията за бърза печалба я вълнуваше повече от концепцията за космическото наказание и затова тя се стараеше да избягва плащанията винаги когато беше възможно. Това всъщност беше неин основен принцип, а баща й винаги бе казвал, че човек трябва да се придържа към принципите си…

По дяволите, наистина бе започнала да се превръща в баща си.

— Ха!

От свода изскочи една опърпана фигура, проблесна стомана. Карколф изхленчи инстинктивно, отстъпи назад, хвърли палтото си настрани и измъкна собствения си меч, сигурна, че смъртта най-после я е намерила. Каменаря я беше изпреварил? Или това бяха Дълбокото и Плиткото, или наемниците на Курикан… но не се появи никой друг. Само този човек, увит в зацапано наметало, с прилепнала от влагата неподдържана коса, увил долната част от главата си с плесенясал шал, който криеше половината му лице, а над него се виждаха кръгли, уплашени и кървясали очи.

— Парите или животът! — изрева той някак приглушено заради шала.

Карколф повдигна вежди.

— Кой се осмелява да го каже?

Последва пауза, през която ленивата вода се плискаше в камъните зад гърбовете им.

— Вие сте жена?

В гласа на обирджията се промъкна някак извинителна нотка.

— Ако съм, няма ли да ме оберете?

— Ами… ъъъ… — Крадецът някак се смали, но после отново се изправи. — Все едно, парите или животът!

— Защо? — попита Карколф.

Върхът на меча на обирджията помръдна неуверено.

— Защото трябва да изплащам голям дълг на… Не е ваша работа!

— Не, имам предвид, защо просто не ме намушкахте и не обрахте всичко ценно от трупа ми, вместо първо да ме предупреждавате?

Нова пауза.

— Предполагам… че се надявам да избегна кръвопролитие? Но ви предупреждавам, че съм напълно подготвен за него!

Беше просто проклет гражданин. Обирджия, който случайно се беше натъкнал на нея. Като стана дума, че животът бил гадно копеле! Беше, поне за него.

— Вие, сър — каза тя, — сте кофти крадец.

— Аз, мадам, съм джентълмен.

— Вие, сър, сте мъртъв джентълмен. — Карколф пристъпи наред, повдигайки меча си, дългото една крачка острие проблесна безмилостно под светлината на някаква лампа. Тя никога не си беше правила труда да се упражнява, но въпреки това се оправяше прилично с меча. Необходимо беше нещо повече от тази невзрачна пръчка, за да се справят с нея. — Ще ви изкормя като…

Мъжът се стрелна напред с изумителна скорост, изстърга стомана и преди Карколф да е успяла да помръдне или дори да помисли, мечът излетя от ръката й и издрънча върху калдъръма, преди да цопне в канала.

— Ах — каза тя.

Това променяше нещата. Очевидно нападателят й не беше толкова непохватен, колкото изглеждаше, поне що се отнасяше до фехтовката. Трябваше да го предвиди. Нищо в Сипани не е такова, каквото изглежда.

— Дайте ми парите — каза той.

— С удоволствие.

Карколф измъкна кесията си и я хвърли до стената с надеждата, че ще успее да се шмугне покрай него, докато вниманието му е раздвоено. Уви, обирджията я улови във въздуха с впечатляваща ловкост и бързо насочи меча си към нея, за да й попречи да избяга. Върхът му потупа леко издутината на палтото й.

— Какво имаме… ето тук?

Нещата тръгнаха съвсем на зле.

— Нищо, абсолютно нищо. — Карколф се опита да се измъкне с престорено хихикане, но тоя кораб вече беше отплавал и тя, за съжаление, не беше на борда, както не беше на борда на проклетия кораб, който все още я очакваше в пристанището за пътуването до Тонд. Тя отмести с пръст блестящото острие настрани. — А сега ме чака една неотложна среща, така че…

Разнесе се тихо изсвистяване и мечът разряза палтото й.

Карколф примигна.

— Ох. — Усети изгаряща болка в ребрата. Мечът беше разрязал и плътта й. — Ох!

Тя се отпусна на колене, дълбоко огорчена; между пръстите й закапа кръв, когато ги притисна към тялото си.

— О… о, не. Съжалявам. Наистина… нямах никакво намерение да ви наранявам. Просто исках, нали знаете…

— Ох.

Предметът, вече изцапан с кръвта на Карколф, се изсипа от разрязания джоб и падна върху камъните. Тънък пакет, дълъг около един фут, увит в зацапана кожа.

— Трябва ми лекар — изпъшка Карколф с най-добрия си глас тип „аз съм безпомощна жена“. Великата херцогиня винаги бе смятала, че преиграва, но ако не можеш да преиграваш в такива моменти, то кога? В края на краищата може би наистина имаше нужда от лекар, а имаше голяма вероятност нападателят да се наведе, за да й помогне и тогава щеше да намушка копелето в лицето с ножа си. — Моля ви, умолявам ви!

Той се поколеба, опулил очи. Очевидно нещата бяха стигнали по-далеч, отколкото ги беше планирал. Но след това се наведе само за да вдигне пакета, без да отмества блестящото острие от гърдите й.

Налагаше се да използва друга, още по-отчаяна линия на поведение. Тя се постара да скрие паниката в гласа си.

— Слушай, вземи парите. Нека ти донесат радост. — Всъщност Карколф не го мислеше наистина, искаше той да изгние в гроба си. — Но и за двама ни ще бъде по-добре, ако оставиш този пакет!

Ръката му се поколеба.

— Защо, какво има в него?

— Не знам. Наредено ми е да не го отварям!

— Кой ти нареди?

Карколф присви очи.

— И това не знам, но…

 

 

Куртис взе пакета. Естествено, че ще го вземе. Беше глупак, но не чак такъв глупак. Грабна пакета и побягна. Естествено, че ще побегне. Кога не го беше правил?

Втурна се по алеята, сърцето му се беше качило в гърлото. Прескочи едно разбито буре, спъна се и падна, като едва не се набоде на собствения си меч, лицето му се зарови в купчина боклуци и в устата му попадна нещо сладко. Изправи се със залитане, изплю се и изруга, като погледна изплашено през рамо…

Никой не го следваше. Само мъглата, безкрайната мъгла, която се кълбеше и движеше като живо същество.

Той пъхна под прокъсаното си наметало пакета, който беше станал някак лепкав, и закуцука напред, притиснал ръка към натъртения си хълбок, като продължаваше да се опитва да изплюе остатъците от онова сладко-гнило нещо в устата си. Не че беше кой знае колко по-ужасно от закуската му. Дори беше по-добре. Човек се познава по закуската му, обичаше да казва учителят му по фехтовка.

Куртис придърпа над очите си влажната качулка, която вонеше на лук и отчаяние. Свали кесията от меча си и го прибра в ножницата, докато се измъкваше незабележимо от уличката и се смесваше с тълпата. Лекото изщракване при пълното му влизане събуди толкова спомени. За тренировките и турнирите, за блестящото бъдеще и хвалебствените викове на тълпите. Фехтовката, моето момче, е пътят към върха! Стирийската публика го разбира, тя обича своите фехтовачи, ще ти провърви! Едни по-добри времена, когато не се обличаше в дрипи и не беше благодарен на касапина заради получените остатъци, нито живееше от обирането на хора. Той се намръщи. От ограбването на жени. На това ако му се вика живот. Той отново хвърли поглед през рамо. Дали не я беше убил? Кожата му настръхна от ужас. Само я одраска. Одраскване беше, нали? Но беше видял кръвта. Моля те, нека е само одраскване! Той потърка лицето си с ръка, сякаш така можеше да изтрие спомена, но той се беше загнездил в главата му. Лека-полека неща, които никога не си беше представял, а после си беше казвал, че никога няма да направи, а после се бе заричал, че няма да повтори, се превръщаха в ежедневие.

Убеди се отново, че не го преследват, след което сви от улицата в един порутен двор, където избледнелите лица на вчерашните герои го гледаха от новинарските обяви. Нагоре по вонящата на урина стълба и покрай мъртвото растение. Извади ключа от джоба си и започна да се бори със заяждащата ключалка.

— По дяволите, мамка му, проклятие… Ах!

Вратата неочаквано се отвори и той залитна в стаята; едва не падна отново, обърна се, затвори я и известно време остана неподвижен в смрадливата тъмнина, като дишаше тежко.

Кой сега ще повярва, че някога се беше дуелирал с краля? Беше загубил. Естествено, че ще загуби. Загуби всичко, нали? Изгуби с две докосвания на нула и беше лично унизен, докато лежеше в прахта, но въпреки това се беше дуелирал с Негово величество. С този същия меч, осъзна той, докато го облягаше на стената до вратата. Назъбен, почернял и дори леко изкривен на върха. Последните двайсет години бяха също толкова жестоки към него, както и към собственика му. Но може би днешният ден щеше да преобърне късмета му.

Той свали наметалото си и го хвърли в ъгъла, взе пакета, за да го разопакова и да види на какво се е натъкнал. Почовърка лампата в тъмното и най-накрая успя да изкара малко светлина, и потрепна, когато пред погледа му се разкри мизерната му стая. Напукана мазилка, покрита с петна от мухъл, изтърбушен дюшек, върху който спеше, няколко изкорубени мебели…

На единствения стол до единствената маса седеше някакъв мъж. Едър мъж с голямо палто, късо подстригана прошарена коса. Той бавно си пое дъх през сплескания си нос и изтърколи два зара от юмрука си върху зацапания плот.

— Шест и две — каза той. — Осем.

— Кой си ти, по дяволите?

Гласът на Куртис прозвуча пискливо от изненада.

— Каменаря ме праща. — Той отново хвърли заровете. — Шест и пет.

— Това означава ли, че губя?

Куртис погледна към меча си, като се опитваше да изглежда спокоен, а същевременно се чудеше колко бързо ще успее да стигне до него, да го извади, да нанесе удар…

— Вече си изгубил — рече едрият мъж и внимателно събра заровете. Най-накрая вдигна поглед към него. Очите му бяха безизразни, като очите на мъртва риба. Като на рибите, подредени върху сергиите на пазара. Мъртви и тъмни, и тъжно проблясващи. — Знаеш ли какво ще се случи, ако посегнеш към онзи меч?

Куртис не беше храбрец. Смелостта му стигаше колкото да сгащи изненадващо някого, а от това, че бяха сгащили него изненадващо, се беше изпарил целият му боен дух.

— Не — промърмори той с отпуснати рамене.

— Хвърли ми тоя пакет — каза големият мъж и Куртис се подчини. — И кесията.

Цялата му съпротива сякаш се беше изтекла нанякъде. Куртис нямаше сили да опита някаква хитрост. Всъщност едва се държеше на краката си. Той хвърли откраднатата кесия на масата, едрият мъж я отвори с върховете на пръстите си и надникна вътре.

Куртис безпомощно разпери ръце.

— Нямам нищо друго, което да си струва.

— Знам — отвърна мъжът, докато се изправяше. — Проверих.

Той заобиколи масата и Куртис се сви до шкафа. В него нямаше нищо, освен няколко паяжини.

— Дългът платен ли е? — попита той съвсем тихо.

— Как мислиш, платен ли е?

Двамата се гледаха в очите. Куртис преглътна.

— Кога ще бъде платен?

Здравенякът повдигна раменете си, които при него бяха почти на същото ниво като главата.

— Според теб кога ще бъде платен?

Куртис отново преглътна и забеляза, че устната му трепери.

— Когато каже Каменаря?

Здравенякът леко повдигна едната си тежка вежда, през която преминаваше голата линия на голям белег.

— Имаш ли и други въпроси… на които искаш да узнаеш отговорите?

Куртис падна на колене, притисна длани една към друга, лицето на едрия мъж едва се виждаше през сълзите в очите му. Изобщо не мислеше за срама. Каменаря беше отнел и последните остатъци от гордостта му при предишните си посещения.

— Оставете ми поне нещичко — прошепна той. — Поне… нещичко.

Мъжът го погледна с мъртвите си рибешки очи.

— Защо?

 

 

Дружелюбния взе и меча, но това беше единственото ценно нещо.

— Ще се върна следващата седмица — рече той.

Това не беше заплаха, а по-скоро констатация на факт, и то очевиден, тъй като такава беше уговорката, но главата на Куртис дан Бройя клюмна и раменете му се затресоха от ридания.

Дружелюбния се замисли дали да не се опита да го утеши, но реши да не го прави. Често разбираха погрешно действията му.

— Може би не трябваше да вземаш пари на заем.

След което си тръгна.

Винаги се изненадваше как хората не си правят сметката, когато вземат заеми. Количество, време, проценти, всичко това се смяташе лесно. Но може би те бяха склонни да надценяват приходите си, да се самозалъгват, като гледат откъм хубавата страна. Понякога късметът можеше да проработи и нещата да се оправят, и всичко да завърши просто защото те бяха специални. Дружелюбния не таеше никакви илюзии. Той знаеше, че е просто един съвсем обикновен пирон в сложната плетеница на живота. За него фактите си бяха факти.

Той вървеше, като броеше крачките до заведението на Каменаря. Сто и пет, сто и четири, сто и три…

Странно, колко малък беше градът, след като го измериш. Всичките хора и техните мечти, и сметки, и дългове, натъпкани на тази тясна ивица извоювана от блатото земя. Според Дружелюбния блатото скоро щеше да си върне големи части от нея. Зачуди се дали тогава светът нямаше да стане по-добър.

… седемдесет и шест, седемдесет и пет, седемдесет и четири…

Дружелюбния си имаше втора сянка. Джебчия може би. Той хвърли един безгрижен поглед на сергията край пътя и я зърна с крайчеца на окото си. Момиче с тъмна коса, събрана под шапка, и облечено с твърде голям за тялото й жакет. Почти дете. Дружелюбния навлезе в една тясна странична уличка и се обърна, като разкопча палтото си така, че да се видят дръжките на четири от шестте му оръжия. Сянката му се появи иззад ъгъла и той я погледна. Просто я погледна. Тя замръзна на място, преглътна, после се обърна първо на едната, след това на другата страна, отстъпи назад и бързо се изгуби в тълпата. Това бе краят на този епизод.

… трийсет и едно, трийсет, двайсет и девет…

Сипани, и най-вече влажният му и благоуханен Стар квартал, беше пълен с крадци. Те представляваха постоянни дразнители, като комарчетата през лятото. Освен това имаше грабители, разбойници, взломаджии, джебчии, главорези, горили, убийци, бандити, мошеници, играчи, комарджии, търговци на крадени вещи, лихвари, развратници, просяци, сводници, собственици на заложни къщи, да не споменаваме счетоводителите и адвокатите. Адвокатите бяха най-лошите от цялата сган, поне според Дружелюбния. Понякога изглеждаше, че никой в Сипани не произвежда нищо. Всички полагаха огромни усилия да ограбят останалите. Но и той като че ли не беше по-различен от тях.

… четири, три, две, едно и сега по дванайсетте стъпала, покрай тримата пазачи и през двукрилата врата в заведението на Каменаря.

Вътре смущаващо проблясваха цветни лампи, беше задимено, горещо от дишането и загрята кожа, шумно от множеството приглушени разговори. Продаваха се тайни, разрушаваха се репутации, предаваше се доверие. Както и навсякъде другаде.

Зад една маса в ъгъла се бяха вместили двама северняци. Единият с остри зъби и дълга провиснала коса, беше обърнал стола си, беше се отпуснал върху облегалката му и пушеше. Другият държеше бутилка в едната си ръка и малка книга в другата и гледаше в нея със сбърчени вежди.

Повечето от клиентите Дружелюбния ги познаваше на външен вид. Бяха от редовните. Някои бяха дошли да пийнат. Други да хапнат. Повечето се интересуваха от игрите на късмета. Потракването на заровете, плющенето на картите за игра, в очите проблясва надежда, когато се завърта колелото на късмета.

Всъщност игрите не бяха основният бизнес на Каменаря, но те създаваха дълговете, а дълговете вече бяха негов бизнес. Нагоре по двайсет и трите стъпала към горната площадка, охранителят с татуираното лице махна с ръка на Дружелюбния да премине.

Там седяха още трима събирачи на дългове и пиеха от една бутилка. Най-дребният му се ухили и кимна, може би се опитваше да посее семената на бъдещ съюз. Най-големият изпъчи рамене и се наежи, усещайки конкуренцията. Дружелюбния пренебрегна и двамата. Отдавна се беше отказал дори да се опитва да разбере сложната математика на човешките отношения, камо ли да взема участие в тях. Ако този човек не само се ежеше, с него щеше да поговори секирата на Дружелюбния. Нейният глас пресичаше дори най-дългите спорове.

Госпожа Борферо беше пълна жена с тъмни къдрици, които се извиваха изпод пурпурна шапка. Тя носеше малки очила, които правеха очите й да изглеждат по-големи, и от нея миришеше на лампово масло. Тя седеше зад ниска маса, отрупана със счетоводни документи, в приемната пред кабинета на Каменаря. В първия работен ден на Дружелюбния тя беше махнала с ръка към украсената врата зад гърба си и беше казала:

— Аз съм дясната ръка на Каменаря. Него никой не трябва да го притеснява. Никога. Ще говориш с мен.

Дружелюбния, разбира се, още щом видя как тя работи с цифрите във всички тези счетоводни книги, разбра, че в кабинета няма никой и че Борферо е Каменаря. Но тя като че ли беше особено доволна от заблудата, затова той с удоволствие се хвана на играта й. Дружелюбния не обичаше без причина да разклаща лодката. Точно заради това потъват хората. Пък и така някак си му помагаше да си представя, че заповедите идват от някой друг, някой непознаваем и неудържим. Хубаво е да си имаш мазе, в което да складираш вината. Дружелюбния погледна към вратата и се зачуди дали изобщо зад нея има кабинет, или са просто голи камъни.

— Какво събра днес? — попита Борферо, като отвори счетоводната книга и топна писалката в мастилницата.

Директно за работата, без никакви „как си?“ и други такива. Дружелюбния ужасно харесваше и се възхищаваше точно на това у нея, но никога не би й го казал. Хората обикновено се обиждаха на комплиментите му.

Той извади монетите, подреди ги на купчинки една по една, по длъжник и по стойност. В по-голямата си част от неблагородни метали с редки проблясъци на сребро.

Борферо се наведе, сбърчи нос и вдигна очилата на челото си. Сега очите й изглеждаха съвсем мънички.

— Има и един меч — каза Дружелюбния и го облегна на масата.

— Разочароваща реколта — промърмори тя.

— По тия места почвата е доста камениста.

— Така си е. — Тя смъкна очилата на носа си и започна прилежно да записва цифрите в счетоводната си книга. — Трудни времена настанаха.

Често го казваше. Сякаш това обясняваше и оправдаваше всичко и всеки.

— Куртис дан Бройя ме попита кога ще бъде изплатен дългът му.

Тя го погледна, изненадана от въпроса.

— Когато Каменаря каже, че е изплатен.

— И аз така му казах.

— Добре.

— Казахте ми да внимавам за един… пакет. — Дружелюбния го постави на бюрото пред нея. — Беше у Бройя.

Пакетът като че ли не беше особено важен. Дълъг по-малко от два фута, увит в много стара кожа, зацапана и ощавена кожа, върху която беше жигосана буква или цифра. Между другото, Дружелюбния не познаваше такава цифра.

 

 

Госпожа Борферо грабна пакета и веднага се наруга наум, че го е направила толкова енергично. Не знаеше на кого може да се довери за тази работа. Веднага й хрумнаха няколко въпроса. Подозрения. Как се беше оказал пакетът у безполезния Бройя? Имаше ли тук някаква уловка? Свързан ли бе Дружелюбния с гуркулите? Или може би с Карколф? Двоен блъф? Паяжините на тая кучка край нямаха. Троен блъф? Каква беше уловката? Къде се криеше изгодата?

Четворен блъф?

По лицето на Дружелюбния нямаше и следа от алчност или амбиция, нищо. Той определено беше странен тип, но със сериозни препоръки. Като че ли винаги беше погълнат от работата и това й харесваше у него, макар че Борферо никога не би го произнесла на глас. Управляващият трябва да спазва дистанция.

Понякога всичко е така, както изглежда. В живота си Борферо беше виждала много удивителни неща.

— Може и да е той — рече замислено тя, макар вече да беше напълно сигурна.

Не беше от онези жени, които губят време за разни вероятности.

Дружелюбния кимна.

— Добре се справи — каза тя.

Той отново кимна.

— Каменаря ще поиска да ти даде премия.

Както винаги бе казвала, бъди щедър с хората си или други ще бъдат щедри с тях.

Но щедростта не предизвика никаква реакция у Дружелюбния.

— Жена може би?

Той като че ли се засегна от предложението.

— Не.

— Мъж?

Това също.

— Не.

— Хъск? Бутилка…

— Не.

— Не може да няма нещо.

Той сви рамене.

Госпожа Борферо изду бузи. Всичко, което притежаваше, го беше получила, като изпълняваше желанията на хората. Не знаеше какво да прави с онези, които нямаха желания.

— Ами защо не помислиш върху това?

Дружелюбния бавно кимна.

— Ще помисля.

— Видя ли по пътя насам двама пиещи северняци?

— Видях двама северняци. Единият четеше книга.

— Сериозно? Книга?

Дружелюбния сви рамене.

— Читатели има навсякъде.

Тя обиколи навсякъде, като пътьом отбеляза колко разочароващо малко богати клиенти има, и прецени, че тазвечерната печалба ще е незначителна. Ако единият от северняците четеше книга, значи, се беше предал. Дълбокото пиеше едно от най-хубавите й вина направо от бутилката. Други три празни се въргаляха под масата. Плиткото пушеше лула с чага и беше усмърдял силно навсякъде. Обикновено Борферо не позволяваше такива неща, но за тези двамата беше принудена да направи изключение. Нямаше никаква представа защо банката беше решила да наеме толкова отвратителни типове. Но смяташе, че богатите хора не бива да дават обяснения.

— Господа — каза тя, докато се настаняваше в стола.

— Къде?

Плиткото се разсмя с дрезгав глас. Дълбокото бавно надигна бутилката и презрително погледна брат си.

Борферо продължи с делови тон, спокойно и търпеливо:

— Казахте, че вашите… работодатели ще са много благодарни, ако им доставя… един определен предмет, който споменахте.

Северняците живнаха и се наведоха едновременно напред, като придърпани с едно въже. Ботушът на Плиткото закачи една празна бутилка и я търкулна по пода.

— Ужасно благодарни — каза Дълбокото.

— И каква част от дълга ми ще бъде забравена от тяхната благодарност?

— Целият.

Борферо почувства как кожата й настръхна. Свобода. Може ли да е наистина това? Което лежеше в джоба й в момента? Но не биваше да позволява на високия залог да я прави небрежна. Колкото по-голямо е възнаграждението, толкова по-предпазлива трябва да е.

— Дългът ми ще бъде отписан?

Плиткото се наведе още повече напред и прекара дръжката на лулата през гърлото си.

— Убит — каза той.

— Унищожен — изръмжа брат му, който се оказа също толкова близо от другата й страна.

Изобщо не се наслаждаваше на близкото съседство на тези покрити с белези, груби физиономии на убийци. Дъхът им само бе достатъчен, за да я довърши.

— Отлично — изписка тя и постави пакета на масата. — В такъв случай незабавно ще отменя плащанията по лихвата. Моля, предайте поздравите ми на… вашите работодатели.

— Разбира се. — Вместо усмивка Плиткото демонстрира острите си зъби. — Макар да не мисля, че поздравите ти ще означават нещо за тях.

— Не го приемай лично, а? — Дълбокото не се усмихна. — Просто нашите работодатели не се интересуват особено от поздрави.

Борферо си пое рязко дъх.

— Трудни времена настанаха.

— Така си е, нали?

Дълбокото се изправи и грабна пакета с грамадната си лапа.

 

 

Щом излязоха на улицата, студеният въздух сякаш зашлеви плесница на Дълбокото. Сипани и така не беше особено приятен, но освен всичко останало имаше склонност и към такива изненадващи промени на времето.

— Трябва да си призная — каза Дълбокото, след като се прокашля и се изплю, — че лекичко съм се напил като талпа.

— Аха — рече Плиткото и се оригна, взрян в мъглата. Поне тя се беше поразсеяла. Доколкото е възможно в този адски мрачен град. — Отбележи обаче, че това не е най-добрата занимавка, докато си на работа.

— Прав си. — Дълбокото поднесе пакета към светлината, ако това изобщо можеше да се нарече светлина. — Но на кого би му хрумнало, че просто ей така ще ни падне в ръцете.

— Ако зависеше от мен, аз не бих могъл. — Плиткото се намръщи. — Или може би… не зависи?

— Нали щяхме само по чашка — каза Дълбокото.

— Едната чашка има навика да се превръща в няколко. — Плиткото нахлузи на главата си тъпата си шапка. — И така, ще се поразходим ли до банката?

— С тая шапка изглеждаш като шибан идиот.

— Ти, братко, направо си се вманиачил на тема външен вид.

Дълбокото не отвърна нищо, само изсумтя.

— Според теб наистина ли ще заличат дълга на тази жена?

— Засега може би. Но нали ги знаеш какви са? Задлъжнееш ли веднъж, цял живот оставаш длъжник.

Дълбокото отново се изплю и сега, когато уличката вече не се поклащаше толкова силно, тръгна със залитане напред, стиснал здраво пакета в ръката си. Нямаше никакво намерение да го прибира в джоба си, откъдето можеше да го задигне някой дребен негодник. Сипани беше пълен с крадливи копелета. Предишния път, когато беше тук, му задигнаха хубавите чорапи и по пътя към дома си беше сътворил две изключително неприятни пришки. Че кой ще тръгне да краде чорапи? Стирийските копелета. Така че той държеше здраво пакета. Хайде сега дребните шибаняци да се опитат да му го вземат.

— Кой е идиотът сега? — извика след него Плиткото. — Банката е нататък.

— Само ако отивахме в банката, идиот такъв — сопна му се Дълбокото през рамо. — Ще го хвърлим в кладенеца в стария двор зад ъгъла.

Плиткото побърза да го настигне.

— Така ли?

— Не, на майтап го казах, идиот такъв.

— Защо в кладенеца?

— Защото така иска да направим.

— Кой го иска?

— Шефът.

— Малкият шеф или големият шеф?

Колкото и да беше пиян, Дълбокото се усети, че трябва да снижи гласа си.

— Плешивият шеф.

— Мамка му — ахна Плиткото. — Лично ли го поиска?

— Лично.

Настъпи кратка пауза.

— И как беше?

— По-страшно от обичайното, мерси, че ми го напомни.

Последва продължителна пауза, чуваше се само звукът от потропването на ботушите им по калдъръма. После Плиткото каза:

— Най-добре да не се издъним.

— Искрено ти благодаря — каза Дълбокото — за това проницателно прозрение. Издънките трябва да бъдат избягвани винаги и при всяка възможност, не мислиш ли?

— Винаги се стараеш да ги избягваш, разбира се, но понякога, така или иначе, ти се изпречват на пътя. Та това, което искам да кажа, е, че трябва да положим усилия да не се сблъскваме с тях. — Гласът на Плиткото се снижи до шепот: — Помниш какво каза плешивият шеф последния път.

— Не е нужно да шепнеш. Него го няма тук, нали?

Плиткото се огледа с безумен поглед.

— Не знам. Няма ли го?

— Не, няма го. — Дълбокото разтърка слепоочията си. Отдавна беше стигнал до извода, че някой ден ще убие брат си. — Нали това викам.

— Ами ако все пак беше? Най-добре да действаме така, все едно е тук.

— Не може ли поне за една шибана минутка да си затвориш устата? — Дълбокото улови Плиткото за ръката и го цапна с пакета по лицето. — Все едно говоря с шибан…

Той искрено се изненада, когато между двамата се плъзна тъмна фигура и внезапно ръката му се оказа празна.

 

 

Киам тичаше така, сякаш животът й зависеше от това. Както си и беше всъщност.

— Тичай след него, мамка му!

И тя чу тропането, блъскането, виковете на двамата северняци на уличката зад себе си. Твърде близо за нейния вкус.

— Това е момиче, идиот такъв!

Макар да бяха големи и тромави, те се приближаваха бързо, ботушите им тропаха, ръцете се протягаха и ако успееха да я хванат…

— На кого му пука, мамка му? Връщай ни пакета!

Дишането й свистеше, сърцето биеше лудо, а мускулите пареха от тичането. Тя зави зад един ъгъл, увитите й в парцали крака залепваха за мокрите камъни. Тук пътят се разширяваше, в мъглата се появиха смътните петна на лампи, факли и много хора. Тя се приведе и се затича покрай тях и между тях. Лицата се появяваха и изчезваха. Блексайдският нощен пазар, сергии и клиенти, викове на търговци, навсякъде шум, миризми и суматоха. Киам се промуши под една каруца ловко, като невестулка, изскочи между продавача и клиента му под дъжд от плодове, плъзна се по сергия, отрупана с хлъзгава риба, докато продавачът крещеше и се опитваше да я хване, и кракът й попадна в една кошница, но тя бързо се отърва от нея и продължи да тича напред, като подритваше разни плевели по улицата. Но продължаваше да чува виковете на северняците, които разблъскваха хора и каруци по пътя си, сякаш през пазара преминаваше нехайна буря. Шмугна се между краката на някакъв огромен мъж, сви зад друг ъгъл и се затича по мазните стъпала, като ги вземаше по две наведнъж, след което продължи по тясната пътека край разлялата се река. Сред боклуците цвъртяха плъхове, а северняците крещяха все по-силно и по-силно, като се проклинаха един друг. Дишането й ставаше все по-тежко, гърдите я боляха и тя продължаваше да тича отчаяна, а водата се плискаше край нея при всяка отекваща крачка.

— Пипнахме я! — Гласът прозвуча точно зад гърба й. — Насам!

Киам се шмугна в малката дупка на ръждясалата врата, един остър метален зъб остави пареща рана върху ръката й и за пръв път тя изпита радост, че Старата Грийн никога не й даваше достатъчно храна. Момичето се хвърли в тъмнината и остана да лежи там, като стискаше здраво пакета и се опитваше да не диша шумно. И ето, те се появиха, единият северняк сграбчи решетката и пръстите му побеляха от усилието. Когато поддаде, се посипа ръжда, а Киам гледаше и се чудеше какво ли щяха да направят тези ръце с нея, ако мръсните им нокти се забият в кожата й.

Вторият провря брадатото си лице в отвора. В ръката си държеше зловещ на вид нож, не че някой от онези, които бе ограбила, бе имал миловиден нож. Севернякът се втренчи в нея, покритите му със струпеи устни се отдръпнаха нагоре и той изръмжа:

— Хвърли ни пакета и забравяме за всичко. Веднага ни го хвърли!

Киам се оттласна с крака назад, решетката заскърца и се огъна.

— Мъртва си, малка кучко! Ще те намерим, не се притеснявай!

Тя запълзя в прахта и плесените и се провря през пукнатината между рушащите се стени.

— Ще те намерим!

Може би щяха да се появят, но един крадец не биваше да губи време в притеснения за утрешния ден. И днешният беше достатъчно гаден. Тя бързо съблече палтото си, обърна го с избелелия му зеленикав хастар навън, пъхна шапката си в джоба и разпиля дългата си коса. След това се вмъкна в уличката покрай Пети канал и закрачи бързо с наведена глава.

Наблизо премина увеселителна лодка, откъдето се чуваха гласове, смях, звън на стъкло. Хората на борда се движеха лениво, като призраци в мъглата, и Киам си мислеше какво ли са направили, за да заслужат такъв живот, и какво е направила тя, за да заслужи своя, но на този въпрос нямаше прост отговор. Когато розовите огньове на лодката се скриха в мрака, тя чу музиката от цигулката на Хоув. Постоя за миг в сенките, като слушаше и си мислеше колко красиво звучи. После погледна надолу по пакета. Не изглеждаше особено впечатляващо, че да си заслужава всичките неприятности. Дори не тежеше кой знае колко. Но не зависеше от нея за какво Старата Грийн определя награди. Киам си избърса носа и тръгна покрай стената към музиката, която се чуваше все по-силно. Накрая видя гърба на Хоув и движещия се лък, промъкна се зад него и пусна пакета в широкия му джоб.

 

 

Хоув не усети падането на предмета в джоба му, но почувства трите леки потупвания по гърба, усети и тежестта на палтото си, когато се размърда. Не видя кой го беше направил, но и не погледна. Просто продължи да свири същия онзи марш на Съюза, с който откриваше всяко представление на сцената в Адуа. Е, или под сцената, докато загряваше тълпата за появата на Лестек. Преди да почине жена му и всичко да отиде по дяволите. Жизнерадостният ритъм му напомняше за отминалите времена и той почувства как в очите му набъбват сълзи, затова премина в меланхоличен менует, който подхождаше повече на настроението му, не че тукашните хорица можеха да усетят разликата. Сипани обичаше да се представя като културно място, но повечето хора бяха пияници, измамници и прости главорези или най-различни комбинации от трите. Как се беше стигнало дотук, а? Обичайният рефрен. Той се мотаеше по улицата, без да бърза, сякаш не мислеше за нищо друго, освен за монетите, които щеше да получи за музиката си, и нотите се изливаха в мрака. Когато мина покрай сергията с пирожки, ароматът на евтиното месо накара стомаха му да закурка и той спря да свири, за да предложи шапката си на тълпата. Желаещи не се намериха, в което нямаше нищо чудно. Затова той се отправи по пътя към Верскети, като танцуваше около масите на улицата и свиреше осприйски валс, усмихваше се на клиентите, които седяха там с лули или бутилки и въртяха между облечените си в ръкавици пръсти тънките дръжки на чашите, а от очите им зад тесните процепи на маските струеше презрение. Джерви седеше близо до стената, както винаги. На стола срещу него седеше жена със събрана високо на главата коса.

— Малко музичка, скъпа? — рече хрипливо Хоув, като се наклони над нея така, че палтото му увисна над коленете на Джерви.

 

 

Джерви измъкна нещо от джоба на Хоув, смръщи нос от мириса на стара пот и каза:

— Що не се разкараш от тук?

Хоув, слава на Съдбата, продължи нататък заедно с ужасната си музика.

— Какво става там?

Ризелд повдигна за миг маската си и показа мекото си, закръглено лице, добре напудрено и с модното изражение на светска скука.

На улицата като че ли наистина се твореше някаква суматоха. Трясъци, удари, викове на северняшки.

— Проклети северняци — промърмори той. — Винаги създават неприятности, наистина трябва да бъдат държани на каишки, като кучета. — Джерви свали шапката си и я хвърли на масата. Обичайният сигнал. След това се облегна назад и отпусна надолу ръката, в която държеше пакета. Неприятен бизнес, но трябва да се работи. — Не е нещо, заради което да се притесняваш, скъпа.

Тя се усмихна по онзи невесел, незаинтересован начин, който незнайно защо му се струваше неустоим.

— Да си лягаме ли? — попита той и хвърли на масата две монети за виното.

Тя въздъхна.

— Щом трябва.

И Джерви почувства как пакетът се изпарява.

 

 

Сифкис изпълзя изпод масите и закрачи важно, потраквайки с пръчка по стълбовете на оградата, а пакетът свободно се поклащаше в ръката му. Старата Грийн беше казала да не бие на очи, но това вече не му допадаше. Трябваше да работи над своя стил, а и вече беше навършил тринайсет, нали? Съвсем скоро щеше да се заеме с по-важни неща. Може би да работи за Курикан? Всеки можеше да каже, че той е специален — беше си откраднал една висока шапка, заради която в града изглеждаше като същински джентълмен, — а заради онези, които бяха толкова тъпи, че да се съмняват в това, каквито, за съжаление, бяха някои хора, той я носеше леко накривена настрани. Дяволски стилно.

Да, всички забелязваха Сифкис.

Той се убеди, че никой не го следи, после се промъкна през росните храсталаци към пролуката в стената, която, честно казано, бе започнала да му отеснява, и се спусна в мазето на стария храм, където проникваше съвсем малко светлина отвън.

Повечето деца работеха. Само две момчета играеха на зарове, едно момиче гризеше някакъв кокал и Пенс пушеше, без дори да поглежда настрани; а, и новата се беше свила в ъгъла и кашляше.

Сифкис не харесваше звука на тази кашлица. Най-вероятно след някой и друг ден щеше да я хвърли в канала, но това пък щеше да означава повече пари от трупове за него, нали? Повечето не обичаха да се занимават с трупове, но те изобщо не притесняваха Сифкис. Парите не миришат, както обичаше да казва Старата Грийн. Тя седеше отзад, приведена над старото си писалище, на което гореше самотна лампа. Дългата й сива коса беше замазана назад и тя гледаше приближаващия се Сифкис, притиснала език към голите си венци. С нея имаше някакъв елегантно изглеждащ тип с жилетка, обшита по модата със сребърни листа, и Сифкис влезе наперено с намерението да направи впечатление.

— Взе ли го? — попита Старата Грийн.

— Че как — отвърна Сифкис, като кимна с глава, високата му шапка се удари в ниската греда и падна.

Той изруга, докато я вдигаше. После мрачно хвърли пакета на масата.

 

 

— Сега се омитай — сопна му се Грийн.

Сифкис изглеждаше нацупен, сякаш се канеше да й отвърне. Започваше твърде много да си въобразява това момче и Грийн трябваше да му покаже възлестата си длан, за да го накара да се махне.

— Ето го, както обещах.

Тя показа осветения от старата лампа пакет, който лежеше на старото й писалище. То беше напукано и покрито с петна, а позлатата му беше започнала да се лющи, но си оставаше хубава мебел, която още доста време щеше да служи. Също като Старата Грийн, помисли си тя.

— Изглежда ми доста малък за толкова суетене — каза Фалоу, сбърчи нос и хвърли на писалището една кесия, от която се разнесе звън на монети.

Старата Грийн я сграбчи, отвори я и веднага се захвана да брои.

— Къде е твоето момиче Киам? — попита Фалоу. — Къде е малката Киам, а?

Раменете на Старата Грийн се напрегнаха, но тя продължи да брои. Щеше да брои, дори да беше в бурно море.

— Навън, работи.

— Кога ще се върне? Харесва ми. — Фалоу се наведе напред и продължи с приглушен глас: — Бих могъл да взема адски добри пари за нея.

— Но тя е най-добрата ми работничка! — каза Грийн. — Има и други, от които можеш да ме отървеш. Какво ще кажеш за това момче Сифкис?

— Какво, тоя киселяк, който донесе пакета?

— Той е добър работник. Силно момче. Издръжлив. Може да гребе на някоя галера, бих казала. Дори да участва в боеве.

Фалоу изсумтя.

— В ямата? Това дребно лайно? Не мисля. И предполагам, че за да започне да гребе, ще се наложи да бъде добре подгрят с камшика.

— И какво? Те имат камшици, нали?

— Сигурно имат. Щом трябва, ще го взема. Него и още трима. Другата седмица заминавам за пазара в Уестпорт. Подбери ми ги, но само не ми давай от шлаката.

— При мен няма шлака — каза Старата Грийн.

— Имаш само шлака, проклета измамнице. И какво ще кажеш на останалите в люпилото, а? — Фалоу премина на превзет тон. — Че са станали слуги на знатни хора, че живеят с конете на фермата, че ги е осиновил самият шибан император на Гуркул или нещо подобно, а?

Той се изкиска и на Старата Грийн внезапно й се прииска да извади ножа си, но напоследък здравият разум надделяваше.

— Ще им кажа каквото трябва — изръмжа тя, като продължаваше да брои монетите.

Проклетите й пръсти вече не бяха толкова бързи, както някога.

— Действай, а аз ще се върна за Киам друг път, а?

И Фалоу й намигна.

— Както искаш — каза Грийн, — както кажеш. — Обаче, така или иначе, щеше да задържи Киам при себе си. Не можеше да спаси много, не беше толкова глупава, че да си го помисли, но можеше да спаси поне един и на смъртния си одър да каже, че е направила поне това. Сигурно никой нямаше да я слуша, но тя щеше да си го знае. — Всичко е тук. Пакетът е твой.

 

 

Фалоу взе пакета и излезе от проклетата смърдяща дупка. Твърде много му напомняше за затвора. Тази воня. И очите на децата, такива едни големи и влажни. Нямаше нищо против да купува и продава деца, но не му харесваше да им вижда очите. Та нима на касапина му харесва да гледа овцете в очите? Може пък и да му е все едно. Може да е свикнал. Работата беше там, че на Фалоу не му беше все едно. Твърде добросърдечен беше.

Охраната му го чакаше при входната врата. Той им махна и тръгна по улицата в средата на карето, което бяха сформирали.

— Успешно ли мина? — попита Гренти през рамо.

— Не беше зле — измърмори Фалоу, като се надяваше по този начин да го откаже от по-нататъшни разговори.

„Приятели ли искаш, или пари?“, беше казал веднъж Курикан и тази фраза беше заседнала в главата на Фалоу.

За съжаление, Гренти изобщо нямаше намерение да се отказва.

— Направо при Курикан ли отиваме?

— Да — отвърна Фалоу толкова рязко, колкото успя.

Но Гренти обичаше да си чеше езика. В края на краищата повечето главорези го обичат. Вероятно защото през повечето време не правят нищо.

— Ама хубава къщичка си има Курикан, а? Как се наричат тези колони пред нея?

— Пиластри — изгрухтя един от другите главорези.

— Не, не, знам какво са пиластрите, не. Имам предвид как се нарича точно този архитектурен стил, с лозовите листа отгоре?

— Рустика?

— Не, не, това е каменоделската работа, всичко е изсечено с длето, аз говоря за общия дизайн… Стой.

За миг Фалоу почувства облекчение заради прекъсването. След това се притесни. Отпред в мъглата се появи фигура. Направо я изпълни цялата. Досега всички просяци, пияндета и всякакви отрепки просто се отместваха от пътя им, като почва пред плуг. Този не помръдваше. Високо копеле, почти колкото най-високия охранител на Фалоу, с бял плащ и качулка. Е, вече не беше съвсем бял. Нищо в Сипани не остава бяло дълго време. Плащът беше посивял, с влажни черни пръски по подгъва.

— Махнете се от пътя — каза той.

— Махай се от шибания път! — изрева Гренти.

— Ти ли си Фалоу?

Човекът свали качулката си.

— Това е жена — каза Гренти.

И наистина беше жена, с дебела, мускулеста шия, ъгловата челюст и късо подстригана рижа коса.

— Аз съм Джавра — рече тя, повдигна брадичката си и им се усмихна. — Лъвицата от Хоскоп.

— Може да не е наред с главата — рече Гренти.

— Избягала е от лудницата малко по-нататък.

— Веднъж избягах от лудница — каза жената. Имаше странен акцент, който Фалоу не можеше да определи. — Е… всъщност беше затвор за магьосници. Но някои от тях бяха полудели. Разликата е съвсем недоловима, разбира се — повечето магьосници са най-малкото ексцентрични. Всъщност това няма значение. У теб има нещо, което ми трябва.

— Така ли? — рече Фалоу и се опита да се усмихне.

Вече не се притесняваше толкова. Първо, тя беше жена, и второ, очевидно беше куку.

— Не знам как да те убедя, защото не умея да говоря сладко. Това ми е отдавнашен недостатък. Но за всички ще е най-добре, ако ми го дадеш доброволно.

— Ще ти дам аз нещо доброволно — каза Фалоу и останалите се разхилиха.

Но не и жената.

— Това е пакет, увит в кожа, около… — Тя вдигна едната си голяма ръка с разперени палец и показалец. — Пет пъти по-дълъг от чепа ти.

Щом знаеше за пакета, това беше проблем. А и на Фалоу не му харесваше да се шегуват с чепа му, на който не помагаха никакви мазила. Той престана да се усмихва.

— Убийте я.

Тя блъсна Гренти в областта на гърдите или може би го удари, всичко беше размазано. Очите му се опулиха, той издаде странен звук и застина, извадил меча си наполовина. Целият трепереше.

Вторият охранител — мъж от Съюза, голям колкото къща — замахна с боздугана си към нея, но закачи само плаща й. Миг по-късно се разнесе вик на изненада и той прелетя с краката нагоре през улицата и се вряза в стената. Безчувственото му тяло се свлече на земята под дъжд от прах и върху него се посипаха парчета мазилка и натрошени тухли.

Третият охранител — осприец с чевръсти пръсти — хвана метателния си нож, но преди да успее да го хвърли, във въздуха профуча боздуган и отскочи от главата му. Той се просна без звук с разперени ръце.

— Наричат се антирийски колони.

Жената опря показалец в челото на Гренти и леко го бутна. Той падна на земята и остана да лежи в мръсотията, все така вдървен, все така треперещ, все така оцъклен и взиращ се в нищото.

— Това беше с едната ръка. — Тя вдигна другия си огромен юмрук и отнякъде беше извадила прибран в ножница меч, по чиято дръжка проблясваше злато. — Сега ще извадя този меч, изкован в древните времена от метала на паднала звезда. Само шестима души са оживели, след като са видели острието му. То ще ви се стори невероятно прекрасно. А след това ще ви убия с него.

Последният охранител размени бърз поглед с Фалоу, после хвърли брадвата си и побягна.

— Ха — рече жената, леко сбърчила от разочарование рижите си вежди. — Да знаеш, че ако побегнеш, ще те хвана след… — Тя присви очи, изду устни и огледа преценяващо Фалоу от главата до петите. Така както сигурно той оглеждаше децата. Установи, че не му харесва да го гледат така. — След около четири крачки.

Той хукна.

Тя го хвана след три и Фалоу изведнъж се озова по лице на земята, с уста, пълна с мръсни камъни, а ръката му беше извита зад гърба.

— Представа си нямаш с кого си имаш работа, тъпа кучко!

Фалоу се опита да се измъкне, но хватката й беше желязна. Ръката му беше извита още повече и той изкрещя от болка.

— Истина е, че не съм велик мислител. — В гласа й не се долавяше ни най-малко напрежение. — Харесва ми да правя нещата просто и нямам време за философстване. Ще ми кажеш ли къде е пакетът, или ще трябва да те бия, докато не изпадне?

— Работя за Курикан! — изпъшка той.

— Отскоро съм в града. Имената не вършат работа при мен.

— Ще те намерим!

Тя се засмя.

— Разбира се. Аз не се крия. Аз съм Джавра, Първа от Петнайсетте. Джавра, рицар на Храма на Златния орден. Джавра, Разбивачката на окови, Разбивачката на клетви, Разбивачката на лица. — И тя му нанесе заслепяващ удар по тила, който му разби носа в калдъръма, а устата му се напълни със соления вкус на кръв. — За да ме намерите, трябва само да попитате за Джавра. — Тя се надвеси над него и дъхът й погъделичка ухото му. — Проблемите ви ще започнат, след като ме намерите. Сега, къде е пакетът?

Фалоу усети леко щипане в ръката си. В началото болката беше лека, после започна да се усилва, ръката му сякаш се нажежи до бяло и той започна да вие като куче.

— Ах, ах, ах, вътрешния джоб, вътрешния джоб!

— Много добре.

Той почувства ръцете й, които шареха из дрехите му, но можеше само да лежи и да стене тихо, докато напрежението в нервите му постепенно утихна. Фалоу извъртя главата си, за да я погледне, и изкриви устни.

— Кълна се в шибаните ми предни зъби…

— Нима? — Пръстите й напипаха тайния джоб и измъкнаха пакета. — Доста прибързваш.

 

 

Джавра изстреля показалец с палеца си и изби двата предни зъба на Фалоу. На тоя номер се беше научила от един старец в Сулджук и както много други неща в живота, цаката му беше в китката. Остави го на пътя да се опитва да ги изкашля.

— Следващия път като се срещнем, ще се наложи да ти покажа меча! — извика тя, докато се отдалечаваше, и пъхна пакета в колана си.

Богиньо, тия сипанийци бяха големи слабаци. Нима тук нямаше никой, който да й предложи истинско изпитание?

Джавра тръсна голямата си ръка. Може би нокътят щеше да почернее и да падне, но после щеше пак да порасне. За разлика от зъбите на Фалоу. Това нямаше да е първият й изгубен нокът. Включително през онези незабравими времена, когато беше изгубила и много от ноктите на краката си под нежните грижи на пророк Калул. Онова вече си беше истинско изпитание. За миг почти изпита носталгия по разпитвачите си. И определено изпита носталгия по удоволствието, което бе изпитала по време на бягството си, когато натика лицето на вожда им в собствения му мангал. Как зацвърча само!

Но може би този Курикан щеше да се разяри достатъчно, че да изпрати за нея достойни убийци. Тогава вече щеше да го навести. Едва ли щяха да са битките на годината, но поне щеше да има нещо, с което да си запълва вечерите.

Но засега Джавра вървеше бързо и равномерно, изпънала рамене. Обичаше да ходи. При всяка крачка усещаше силата си. Всеки мускул беше абсолютно разслабен и в същото време готов да превърне за части от секундата следващата крачка в мощен скок, енергично преобръщане, смъртоносен удар. Без да се налага да се оглежда, тя чувстваше всеки един човек около нея, преценяваше дали представлява заплаха, предвиждаше нападението, представяше си своята реакция. Въздухът около нея оживя от пресметнатите възможности; околностите бяха проучени, всички разстояния бяха известни, всички полезни предмети отбелязани. Най-суровите изпитания бяха онези, чието приближаване не усещаш, така че Джавра беше винаги наточено оръжие, което никога не се прибираше в ножницата и беше отговор на всички въпроси.

Но нито едно острие не излетя стремително от тъмнината. Нито стрела, нито огнен пламък, нито отровна струя. Нито една група убийци не изскочи от сенките.

Жалко.

Само двама пияни северняци се биеха пред дома на Помбрин, единият крещеше нещо за някакъв плешив шеф. Тя не им обърна никакво внимание, бързо се изкачи по стъпалата, игнорира няколкото намръщени пазачи, които бяха по-зле дори от хората на Фалоу, премина по коридора в централната зала, облицована с фалшив мрамор, с евтини полилеи и абсолютно невъзбуждаща мозайка с изображението на пияна двойка, които се чукат изправени. Очевидно вечерната треска още не беше започнала. Проститутки от двата пола и една, за чийто пол Джавра все още не беше сигурна, скучаеха, насядали по префърцунените мебели.

Помбрин мъмреше една от тях заради това, че беше твърде облечена, но се сепна, когато я видя да влиза.

— Върна ли се вече? Какво се обърка?

Джавра се изсмя гръмогласно.

— Всичко. — Очите му се разшириха и тя се разсмя още по-гръмогласно. — За тях.

Улови го за китката и сложи в дланта му пакета.

 

 

Помбрин погледна към непретенциозната издутина от животинска кожа.

— Успяла си?

Жената отпусна тежката си ръка върху раменете му и стисна. Той ахна, костите му изхрущяха. Тя несъмнено притежаваше изумителен ръст, но въпреки това трудно можеше да повярва колко е силна.

— Не ме познаваш. Засега. Аз съм Джавра, Лъвицата от Хоскоп. — Тя го изгледа от главата до петите и той изпита неприятно и непознато усещане, сякаш беше непослушно дете, безпомощно в обятията на майка си. — Когато приемам предизвикателство, не се измъквам от него. Но ще се научиш.

— С нетърпение очаквам обучението ми. — Помбрин се измъкна изпод тежката й ръка. — Нали не си го… отваряла?

— Каза ми да не го правя.

— Добре. Добре.

Той погледна надолу и устните му се разтеглиха в лека усмивка; все още не можеше да повярва, че всичко се беше оказало толкова просто.

— Заплатата ми, тогава.

— Разбира се.

Той посегна към кесията си.

Тя протегна едната си мазолеста ръка.

— Ще взема половината в плът.

— В плът?

— Нали това предлагаш тук?

Той повдигна вежди.

— Половината ще означава адски много плът.

— Ще се справя. Мисля да поостана известно време.

— Какви сме късметлии — промърмори той.

— Ще взема него.

— Отличен избор, аз…

— И него. И него. И нея. — Джавра потърка ръце. — Тя може да разгрее момчетата, не плащам за това сама да ги надървям.

— Разбира се.

— Аз съм жена от Тонд и имам завиден апетит.

— Започвам да разбирам.

— И в името на слънцето, някой да ми приготви вана. Вече воня на разгонена кучка, страх ме е да си представя как ще смърдя след това. Всички котараци в града ще ме преследват!

И тя отново избухна в гръмогласен смях.

Единият от мъжете преглътна. А когато Джавра ги подкара към най-близката стая, другият погледна към Помбрин с отчаяние.

— … ти, свали ми панталоните. Ти, свали превръзките от циците ми. Няма да повярваш колко плътно трябва да ги пристягам, за да мога да си свърша работата…

Вратата милостиво се затвори зад тях.

Помбрин хвана за рамото Скалакей, най-надеждния си слуга, и го придърпа към себе си.

— Върви по най-бързия начин в гуркулския храм на Трети канал. Онзи със зелените мраморни колони. Знаеш ли го?

— Да, господарю.

— Кажи на жреца, който напява при входа, че носиш съобщение за Ишри. Че господин Помбрин притежава предмета, за който беше питала. За Ишри, разбра ли?

— За Ишри. Господин Помбрин притежава предмета.

— Тичай тогава!

Скалакей побягна, а Помбрин се запъти също толкова забързано към кабинета си, стиснал пакета в потната си ръка. Затвори вратата и завъртя ключа. Петте ключалки се заключиха с обнадеждаващо металическо изщракване.

Едва след това Помбрин си позволи да въздъхне. Постави благоговейно пакета на писалището си. След като вече беше в ръцете му, той почувства необходимост да се наслади на триумфа си. Да му придаде нужната тежест. Отиде до шкафа с питиетата, отвори го и извади от почетното място дядовата му бутилка шизнадзе. Мъжът беше изкарал целия си живот в очакване на момента, който да си заслужава отварянето на бутилката. Помбрин се усмихна, посегна към тирбушона и свали оловния печат от гърлото й.

Колко време беше работил, за да се сдобие с този проклет пакет? Слуховете за това, че бизнесът му запада, започнаха да се разнасят точно когато беше по-успешен от всякога. Не спираше да се появява на пътя на Карколф, докато най-накрая не се сблъскаха случайно. Успя да се сдобие с доверието й, глупавата куриерка смяташе, че той е просто безмозъчен черноработник. Крачка по крачка се приближаваше до онова място, откъдето можеше да протегне алчните си пръсти към заветния пакет, когато… зла съдба! Проклетата кучка Карколф се беше изплъзнала, като не остави на Помбрин нищо, освен разрушени надежди. Но сега… щастлива съдба! С помощта на грубата си сила тази отвратителна жена Джавра, незнайно как беше постигнала успех там, където неговата гениалност се беше провалила толкова несправедливо.

Всъщност имаше ли значение как го беше получил? Усмивката му стана още по-широка, докато въртеше тапата. Пакетът беше у него. Той отново погледна към наградата си.

Пук! Струята пенливо вино пропусна чашата и се разля върху кадирския му килим. Той гледаше със зяпнала уста. Пакетът висеше на кукичка във въздуха. Към кукичката беше привързана фина нишка. Тя изчезваше в дупка във високия стъклен покрив, където се виждаше просната фигура.

Помбрин се хвърли отчаяно напред, бутилката и чашата паднаха на пода и виното плисна, но пакетът се изплъзна между пръстите му и безпрепятствено се издигна нагоре извън обхвата му.

— Охрана! — изрева той, размахвайки юмрук. — Крадец!

Миг по-късно осъзна нещо и целият му гняв веднага се превърна в изпепеляващ ужас.

Ишри скоро щеше да бъде тук.

 

 

С тренирано движение на китката си Шев издърпа пакета нагоре и той се озова в облечената й в ръкавица ръка.

— Каква съм рибарка — прошепна тя, пъхна го в джоба си и бързо запълзя по наклонения покрив, което не беше особено трудно заради лепкавите, покрити с катран наколенки.

Прекрачи билото на покрива и се спусна към комина, спусна въжето към улицата и само след миг вече се полюляваше върху него. Не мисли за земята, никога не мисли за земята. Хубаво е да се лежи на нея, но ти не искаш да се озовеш твърде рано там…

— Каква съм катерачка — прошепна тя, докато се спускаше покрай един голям прозорец, през който се виждаше пищно украсена, слабо осветена зала и…

Тя стисна здраво въжето и се спря, като продължаваше леко да се поклаща.

Всъщност имаше спешната задача да не попадне в ръцете на пазачите на Помбрин, но залата й разкриваше такава гледка, която е трудно да се пропусне. Четирима, може би пет или дори шест голи атлетични тела образуваха нещо като човешка скулптура — пъшкаща плетеница от нежно движещи се крайници. Докато завърташе главата си, за да разгледа добре, основата на конструкцията, която Шев първоначално беше помислила за риж атлет, погледна право към нея.

— Шеведая?

Със сигурност не беше мъж, но определено беше много силна. Въпреки късо подстриганата коса не можеше да сбърка.

— Джавра? Какво правиш тук, по дяволите?

Тя огледа телата, сплетени около нея, и повдигна вежда.

— Не е ли очевидно?

Шев дойде на себе си от тропането на пазачите по улицата.

— Не си ме виждала!

И тя се плъзна надолу по въжето, конопът изсвистя под ръкавиците й, после тупна тежко на земята и побягна точно преди група хора с оръжия в ръцете да изскочат с пълна скорост иззад ъгъла.

— Дръжте крадеца!

— Хванете го!

И изключително пронизителният, отчаян вой на Помбрин:

— Пакетът ми!

Шев дръпна вървичката на кръста си, усети как кесията се разтваря и по улицата се разпиляха бодливите бабини зъби. Разнесоха се писъците на двама пазачи, които паднаха на земята. На сутринта краката им щяха доста да са подути. Но след тях идваха и други.

— Отрежете му пътя!

— Застреляйте го!

Тя рязко сви наляво, миг по-късно чу звука от тетива на арбалет и изтракването на стрелата, която се удари в стената зад нея и излетя в нощта. Шев свали в движение ръкавиците си, едната от които пушеше от триенето, и ги хвърли през рамо. Маршрутът, разбира се, беше планиран предварително. Тя се втурна надясно и скочи върху една от масите пред „Верскети“; продължи да скача от маса на маса с големи крачки, навсякъде се разхвърчаха прибори, клиентите се разбягаха панически, опърпаният цигулар се хвърли да търси укритие.

— Каква съм бегачка — прошепна Шев и скочи от последната маса над охранителя, който протягаше ръце отляво, и веселбаря отдясно, хвана се за тънкото въже зад табелата с надпис „При Верскети“ и дръпна силно.

Докато се претъркулваше на земята, проблесна мълния, а при ставането й се разнесе мощен гръм. Нощта се озари, фасадите на сградите отпред се оцветиха в бяло. Разнесоха се викове, писъци и множество взривове. Тя знаеше, че зад нея по цялата улица хвърчат пурпурни огньове и се леят потоци от златни искри. Представление, достойно за баронска сватба.

— Тоя Куодам определено разбира от фойерверки — прошепна Шев, като устоя на изкушението да се обърне и да погледа представлението.

Вместо това се плъзна в една тъмна уличка, подплаши някаква улична котка, направи няколко бързи крачки и се шмугна в тясната градинка, като се опитваше да успокои дишането си. Разтвори пакета, който беше скрила в клоните на изсъхналата върба, разгъна бялата роба и се намърда в нея, вдигна качулката и зачака в сенките с голяма оброчна свещ в ръка, докато се ослушваше в нощта.

— Мамка му — промърмори тя.

Когато утихна и последното ехо от огнената й диверсия, тя чу в далечината приближаващите се викове на пазачите на Помбрин и тряскането на вратите, които се опитваха да отворят.

— Къде отиде той?

— Мисля, че натам!

— Проклетите фойерверки ми изгориха ръката! Зле съм обгорял, да знаеш?

— Пакетът ми!

— Хайде де, хайде — промърмори тя. Ако тези идиоти я хванеха, това щеше да е един от най-срамните моменти в кариерата й. Щеше да го бие, разбира се, онзи случай, когато се беше заклещила и бе увиснала по средата на стената на щаба на търговците на тъкани в Адуа, облечена в сватбена рокля и с цветя в косата, но без долно бельо и с нарастваща тълпа от зяпачи отдолу, но все пак… — Хайде де, хайде…

И ето че от другата страна се чу монотонно пеене и тя се усмихна. Сестрите винаги идваха навреме. Сега чу и звуците от стъпките им, равномерното потропване, което заглушаваше виковете на пазачите на Помбрин и воя на някаква жена, временно оглушена от фойерверките. Звуците от вървенето и песента се чуваха все по-силно и процесията мина покрай градината. Всички жени бяха облечени в бяло, всичките носеха качулки и стискаха запалените свещи пред себе си. В мрака изглеждаха призрачно и се движеха в унисон.

— Каква съм жрица — прошепна Шев под носа си, измъкна се от градината и си проправи път към средата на процесията.

Наклони свещта си наляво, така че фитилът й да докосне фитила на съседката. Жената се намръщи и Шев й намигна в отговор.

— Ще дадете ли огънче на момичето?

Фитилът се запали с пращене, тя влезе в крачка и добави своето радостно пеене към напевите. Продължиха по улица „Калдиче“ и по Финтинския мост, и по целия път маскираните веселбари се разстъпваха с уважение пред тях. Заведението на Помбрин, пазачите му, които продължаваха да я търсят, яростните викове на двамата свирепо спорещи северняци — всичко постепенно се разтвори в мъглата зад гърба й.

В тъмнината тя се вмъкна тихо през отворения си прозорец, покрай поклащащите се завеси и заобиколи удобния си стол. В него спеше Карколф, кичур златиста коса потрепваше от дишането й. Със затворени очи и отпуснато лице тя изглеждаше млада, без обичайната си презрителна усмивка, която беше нейният отговор на всичко. Млада и много красива. Благословена да е модата на тесните панталони! Нежните косъмчета по бузите й проблясваха леко под слабата светлина на свещта и Шев почувства, че иска да протегне ръка, да притисне длан към лицето й, да погали устните й с палеца си…

Но въпреки че обичаше опасностите, това беше твърде рисковано. Така че вместо това викна:

— Бау!

Карколф подскочи като ужилена, блъсна се в масата, като едва не падна, и се огледа с ококорени очи.

— По дяволите — промърмори тя и въздъхна треперливо. — Трябваше ли да правиш така?

— Дали трябваше? Не.

Карколф притисна ръка към гърдите си.

— Мисля, че заради теб са се разкъсали шевовете.

— Скъпа, ти си невероятна. — Шев съблече робата през главата си и я захвърли. — Той едва ти разряза кожата.

— Загубата на доброто ти мнение ме наранява по-дълбоко от всяко острие.

Шев разкопча колана, на който висяха взломаджийските й инструменти, разкопча катераческите си наколенки и започна да съблича черните си дрехи така, сякаш изобщо не я интересуваше дали Карколф я гледа, или не. Но забеляза с известно задоволство, че едва когато си облече чиста рокля, Карколф заговори отново и гласът й прозвуча леко дрезгаво.

— И така?

— И така какво?

— Винаги съм си мечтала една от Белите сестри да се съблече пред мен, но всъщност се чудех дали си намерила…

Шев й подхвърли пакета и Карколф го сграбчи сръчно във въздуха.

 

 

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Карколф почувства леко замайване от облекчението и от възбудата. Винаги бе имала слабост към опасните жени.

По дяволите, наистина се превръщаше в баща си…

— Права беше — каза Шев и се тръсна в стола, в който преди малко беше уплашила Карколф. — Беше у Помбрин.

— Знаех си, по дяволите! Тоя подлизурко! Напоследък е толкова трудно да се намери добър заменим двойник.

— Като че ли можеш да се довериш на някого.

— Въпреки това. Лошо няма, нали?

Карколф повдигна ризата си и внимателно пъхна пакета в горната от двете си поясни чантички.

Сега беше ред на Шев да гледа, като се преструва, че не гледа и си налива чаша вино.

— Какво има в пакета? — попита тя.

— По-безопасно е да не знаеш.

— Нямаш никаква представа, нали?

— Имам заповед да не поглеждам — наложи се да си признае Карколф.

— И не ти ли беше любопитно? Имам предвид, че на мен колкото по-строго ми забраняват да гледам, толкова повече ми се иска.

Шев се наведе напред, тъмните й очи проблеснаха очарователно и за миг Карколф си представи картината как двете се търкалят по килима и през смях разкъсват заедно пакета.

С усилие я прогони от съзнанието си.

— Крадецът може да полюбопитства. Куриерът не може.

— А ти можеш ли да си още по-надута?

— Ще трябва да положа усилия.

Шев отпи от виното си.

— Добре, пакетът все пак си е твой.

— Не, не е. Точно в това е работата.

— Мисля, че те харесвах повече, когато беше престъпничка.

— Лъжеш. Просто ти доставя удоволствие възможността да ме развращаваш.

— И това е вярно. — Шев се размърда на стола така, че дългите й загорели крака да се покажат изпод подгъва на роклята. — Защо не останеш за известно време? — Единият й крак докосна глезена на Карколф, плъзна се бавно нагоре към вътрешната страна на бедрото й, след което се върна надолу. — И да бъдеш развратена?

Карколф въздъхна почти болезнено.

— Проклятие, колко ми се иска. — Чак се изненада от силата на чувствата си; гърлото я стегна и за миг едва не се задуши. За миг бе готова да захвърли пакета през прозореца, да се отпусне пред стола, да улови Шев за ръката и да й разкаже истории, които не бе разказвала на никого, от времето, когато беше още малко момиче. За един кратък миг. Но после отново се превърна в Карколф, отстъпи рязко настрани и кракът на Шев падна на пода. — Но ти знаеш как стоят нещата в моя бизнес. Трябва да хвана отлива.

И тя грабна новото си палто и се обърна с гръб, докато го обличаше, за да си даде време да се отърве от всички намеци за сълзи.

— Имаш нужда от почивка.

— Това си го казвам всеки път и всеки път когато приключа работата, установявам, че ми е… нервно. — Карколф въздъхна, докато закопчаваше копчетата. — Просто не съм създадена за спокойствие.

— Хм.

— Хайде да не се преструваме, че и ти не си такава.

— Хайде. Самата аз възнамерявах да се преместя. Може би в Адуа или обратно на юг…

— Предпочитам да останеш тук. — Карколф разбра, че е произнесла това на глас, и се опита да го омаловажи с безгрижно махване на ръката. — Кой друг ще ме измъква от неприятностите, когато минавам оттук? Ти си единствената в целия проклет град, на която мога да се доверя.

Това, разбира се, беше абсолютна лъжа, тя изобщо не вярваше на Шев. Добрият куриер не се доверява на никого, а Карколф беше най-добрата. Но се чувстваше много по-удобно с лъжите, отколкото с истината.

По усмивката на Шев видя, че тя прекрасно разбира всичко.

— Колко мило. — Карколф се обърна да си върви, но тя я хвана здраво за китката. — Парите ми?

— Колко съм глупава.

Карколф й подаде кесията.

Без дори да поглежда вътре, Шев каза:

— И останалото.

Карколф отново въздъхна и хвърли на леглото другата кесия; монетите се разпиляха по чаршафа и проблесна злато.

— Щеше да се разстроиш, ако не бях опитала.

— Колко трогателно, че се грижиш за нежните ми чувства. Смея ли да се надявам, че ще те видя следващия път, когато минеш оттук? — попита тя, когато Карколф сложи ръката си върху бравата.

— Броя минутите.

Повече от всичко на света й се искаше да я целуне, но не знаеше дали ще успее да се ограничи само с една целувка. Така че колкото и да я болеше, тя се примири само с въздушна целувка и затвори вратата зад себе си. Мина бързо през сенчестия двор и излезе през тежката порта на улицата с надеждата, че ще мине известно време, преди Шев да погледне отблизо монетите в първата кесия. Може би това щеше да повлече след себе си космическото наказание, но си заслужаваше дори само заради мисълта за изражението на лицето й.

Денят беше пълно фиаско, но предполагаше, че можеше и да е по-зле. Все още имаше време да стигне до кораба, преди да са изпуснали отлива. Карколф вдигна качулката си, като се мръщеше на болката в наскоро зашитата драскотина, на абсолютно неразумната рана и на проклетите конци, след което закрачи в мъгливата нощ нито твърде бързо, нито твърде бавно, без да бие на очи.

По дяволите, колко мразеше Сипани.

Да създадеш чудовище

Карлеон, пролетта на 570 г.

— Какво е това мир, татко?

Бетод примигна надолу към по-големия си син. Единайсетгодишен, Скейл почти не беше живял в мир през живота си. Може би само в кратки моменти. Съзрени през кървава мъгла. Докато се напрягаше, за да намери отговор, Бетод осъзна, че и той самият вече почти не си спомняше какво е усещането от мира.

Колко дълго вече живееше в страх?

Той клекна пред Скейл и си спомни как неговият баща кляка пред него, изкривил лице заради болестта си и изглеждащ твърде стар за годините си.

— Някои хора биха разрушили нещо само защото могат — беше прошепнал той. — Но един водач трябва да прибягва до войната само в краен случай. Когато започваш война, ти вече си загубил.

Въпреки всичките си победи, всичките преодолени неблагоприятни обстоятелства и враговете, повалени в калта, събраните откупи и завладените земи, Бетод губеше от години. Сега виждаше това.

— Мирът — каза той — е, когато цялата вражда е прекратена, кръвните дългове са платени и всеки е доволен от нещата такива, каквито са. Или поне горе-долу доволен. Мирът е, когато… когато никой не се бие повече.

Скейл намръщено се замисли върху думите му. Бетод го обичаше, разбира се, но дори той трябваше да признае, че момчето не е от схватливите.

— Тогава… кой печели?

— Всеки — каза Калдер.

Бетод повдигна вежди. По-малкият му син, за разлика от големия, беше доста съобразителен.

— Точно така. Мирът означава, че всички печелят.

— Но Гърмящия се е заклел, че няма да има мир, докато не умреш — каза Скейл.

— Така е. Но Гърмящия е от онези, които бързат да се закълнат. Ако им се даде повечко време, може да размислят. Особено ако държа сина му окован в подземието.

— Ти ли го държиш? — сопна се Урси от ъгъла и спря да разресва косата си за миг, колкото да го стрелне с поглед. — Мислех, че той е затворник на Деветопръстия?

— Деветопръстия ще ми го даде — подхвърли Бетод нехайно към жена си, сякаш това беше по-скоро нещо, което ще стане с щракване на пръстите му, отколкото изпитание, за което трябва да събере смелост.

Що за главатар е този, който се бои да поиска услуга от първенеца си?

— Заповядай му да го направи. — Мъжките думи прозвучаха странно с пискливия детски глас на Калдер. — Накарай го да го направи.

— Не мога да му заповядам това. Синът на Гърмящия е затворник на Деветопръстия. Пленен е в битка и именитите воини си имат своите обичаи. — Да не говорим, че Бетод не беше никак сигурен, че Деветопръстия ще се подчини, или какво трябва да направи, ако онзи откаже — дори мисълта за това го ужасяваше. — Има си правила.

— Правилата са за подчинените — каза Калдер.

— Правилата трябва да бъдат за всички, и най-вече за водачите. Без правила всеки човек остава сам за себе си, с онова, което може да забърше от света с едната ръка и да сграбчи с другата. Хаос.

Калдер кимна.

— Разбирам.

И Бетод знаеше, че той наистина разбира. Двамата му синове си приличаха толкова малко. Скейл — здравеняк, русокос и побойник. Калдер — слаб, тъмнокос и интригант. И двамата толкова силно приличаха на майка си, че Бетод понякога се чудеше дали в тях има нещо от самия него.

— Какво ще правим при мир? — попита Скейл.

— Ще строим. — Бетод се усмихна, като се замисли за плановете си, които беше обмислял толкова много, че му изглеждаха като неща, които вече са се случили. — Ще пратим хората обратно по земите им, обратно при занаятите им, обратно при семействата им навреме за прибирането на реколтата. А после ще ги накараме да плащат данъци.

— Данъци?

— Те са южняшка измишльотина — каза Калдер. — Пари.

— Всеки човек дава на своя главатар част от това, което има — каза Бетод. — И ние ще използваме тези пари, за да прочистим горите, да копаем мини и да изградим стени около градовете си. После ще построим голям път от Карлеон до Уфрит.

— Път? — промърмори Скейл, неспособен да види очарованието на свързаните помежду си земи.

— Хората ще могат да пътуват двойно по-бързо по него — отсече Калдер, който започваше да губи търпение.

— Воюващите хора? — попита Скейл обнадеждено.

— Ако е необходимо — каза Бетод. — Но също каруци и стоки, добитък и послания. — Той посочи към прозореца, ярък в тъмнината, сякаш те всичките можеха да зърнат по-доброто бъдеще през него. — Този път ще бъде гръбнакът на нацията, която ще изградим. Този път ще сплоти Севера. Аз може и да съм печелил битки, но този път е нещото, с което ще бъда запомнен. Този път ще промени света.

— Как можеш да промениш света с един път? — попита Скейл.

— Ти си идиот — каза Калдер.

Скейл го цапардоса отстрани по главата и го повали, като по този начин му демонстрира недостатъците на това да си много умен. Бетод чу ахването на Урси, цапардоса Скейл по главата по същия начин и го повали, като по този начин му демонстрира недостатъците на грубата сила. Грозна картина, разигравана често между тях четиримата.

— Ставайте и двамата — отсече Бетод.

Калдер стоеше и поглеждаше мрачно брат си, притиснал едната си ръка към окървавената си уста, а Скейл отвръщаше на погледите му, с ръка върху своята уста. Бетод ги хвана здраво за ръцете и ги придърпа един към друг.

— Ние сме семейство — каза той. — Ако не се държим винаги един за друг, кой ще го направи? Скейл, един ден ти ще си главатар. Трябва да контролираш избухливостта си. Калдер, един ден ти ще бъдеш дясна ръка на брат си и първи съветник, най-довереното му лице. Трябва да контролираш езика си. Двамата заедно сте наследили всичко най-добро от мен и много още. Двамата заедно можете да направите клана ни най-великия в целия Север. А сами сте нищо. Запомнете това.

— Да, татко — промърмори Калдер.

— Да, татко — изгрухтя Скейл.

— А сега се махайте и ако чуя за други побоища, нека да бъде, когато вие двамата заедно набиете някого. — Той стоеше с ръце на хълбоците си, докато те се тътреха към изхода и изскочиха в коридора, като хлопнаха вратата след себе си. — Едва успявам да запазя мира между синовете си — промърмори той, поклащайки глава. — Как бих могъл да го постигна между главатарите на Севера?

— Да се надяваме, че главатарите на Севера ще се държат повече като зрели хора — каза Урси и роклята й зашумоля по пода, когато тя се приближи отзад към него и плъзна нежно дланите си по ребрата му, за да го прегърне.

Бетод изсумтя, докато притискаше ръцете й към сърцето си.

— Боя се, че това е прибързана надежда. Те харесват великите воини на Севера, а от великите воини рядко се получават велики водачи. Мъжете без страх са мъже без въображение. Мъже, които използват главите си, за да прегазват всичко наред, а не за да мислят. Тук възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата.

— В теб намериха вожд от съвсем друг тип.

— Накарах ги да се вслушат. Накарах Гърмящия да се вслуша. И Деветопръстия ще накарам. — Макар че Бетод не беше съвсем сигурен дали се опитва да убеди жена си, или самия себе си. — Той може да бъде доста благоразумен.

— Някога може и да е бил. — Дъхът на Урси го гъделичкаше по врата, докато говореше в ухото му. — Но Деветопръстия се опиянява от кръвта. Гордее се с убийствата си. С всеки изминал ден ти е все по-малко приятел, все по-малко можеш да му се доверяваш, животинското у него все повече надделява над човешкото. С всеки ден той е все по-малко Логън и все повече Кървавия девет.

Бетод се намръщи. Знаеше, че тя има право.

— В някои дни е доста спокоен.

— А останалите? Миналата седмица той избил цяла кошара с овце, знаеш ли това?

Мръщенето на Бетод премина в гримаса.

— Чух.

— Защото блеенето им го дразнело, казва. Избил ги с голи ръце, една по една, с такова хладнокръвно спокойствие, че останалите овце дори не се размърдали.

— Чух.

— А когато овчарското куче го залаяло, той му строшил главата, а после го намерили да похърква между труповете. Той е изтъкан от смърт и носи смърт със себе си, където и да отиде. Плаши ме.

Бетод се обърна в прегръдките й, погледна я и нежно положи длан на бузата й.

— Никога не бива да се страхуваш. Не и ти.

Макар мъртвите да бяха свидетели, че самият той беше уплашен. Колко дълго бе живял в страх?

Урси притисна ръка към неговата.

— Не ме е страх от него. Страх ме е от проблемите, които може да ти донесе. Ще ти донесе. — Тя го погледна в очите и гласът й се снижи до шепот. — Знаеш, че съм права. Ами ако успееш да съшиеш мира? Деветопръстия не е меч, който можеш да окачиш над камината и за който да разказваш истории след вечеря. Той е Кървавия девет. Ако престанеш да му осигуряваш сражения, мислиш ли, че ще спре да се бие? Не! Ще започне сам да ги намира, и то с онези, които са му най-близко. Той си е такъв. Рано или късно, ще намери повод да се сбие с теб.

— Но аз съм му длъжник — промърмори Бетод. — Без него никога…

— Големия изравнител плаща всички дългове — рече Урси.

— Има си правила.

Но гласът му вече беше слаб, толкова слаб, че той повече не можеше да гледа в тъмните й очи.

— Не забравяй да кажеш това на децата — прошепна тя. — Но на нас ни е позната и другата страна. Има само преценки кое е по-добре, кое е по-зле.

— Ще поговоря с него — повтори той и осъзна колко слабо прозвуча това дори в собствените му уши. Бетод се изтръгна от обятията й и се приближи до прозореца. — Той ще ми отстъпи сина на Гърмящия. Ще разбере, че така е правилно. Трябва да разбере. — Бетод опря юмруци в перваза на прозореца и наведе глава. — В името на мъртвите, наистина ми дойде до гуша. Дойде ми до гуша от всичката тази кръв.

Тя отново се приближи до него и започна да разтрива раменете и шията му, и докосването й го накара да въздъхне облекчено.

— Никога не си търсил кръв.

Думите й го накараха да се засмее, макар в смеха му да имаше малко радост.

— Търсех я. Исках я. Но не толкова много. Дори не си представях, че ще бъде толкова много. Но това е проблемът с кръвта. Раните се отварят толкова лесно, а се затварят толкова трудно. А аз с готовност ги отварях. Имах нужда от мъж, който да се бие за мен. Имах нужда от мъж, който няма да се спира пред нищо. Имах нужда от чудовище.

— И си намери.

— Не — прошепна той и се откъсна от ръцете й. — Създадох си.

 

 

Това беше един от онези дни, в самото начало на лятото, когато, като находчив генерал, топлото слънце те изкарва навън, а после те изненадва с внезапен поток от насилие. Сламените покриви на къщите се откапваха след последния дъжд, а дворът на укреплението се беше превърнал в разкаляна киша, осеяна с проблясващи локви.

— Лош ден за атака — каза Гушата, който вървеше бдително след Бетод, отпуснал ръка върху дръжката на меча си. — Добър ден за заемането на добра позиция.

— За заемането на добри позиции няма лоши дни — каза Бетод, докато шляпаше из двора и неуспешно се опитваше да открие твърда земя, на която да стъпи.

— Добрият водач трябва да заема добри позиции винаги когато има възможност. И да оставя по-неблагоразумните мъже да се хвърлят в атака.

— Така е — рече Бетод. — Според теб колко е добра моята позиция?

Гушата се почеса по брадата.

— Не мога да кажа, главатарю.

Една четвърт от армията на Бетод лагеруваше пред портите. Мъжете седяха скупчени около палатките си, готвеха и пиеха, играеха на зарове за трофеите от битката, която се беше провела предишния ден, мързелуваха на слънце. Когато минаваше покрай тях, те грабваха нащърбените си оръжия, удряха по бойните щитове и крещяха хвалебствия.

— Главатарят! Това е главатарят!

— Бетод!

— Още една победа!

Той се чудеше колко дълго ще продължат хвалебствените викове, ако продължат да воюват, но победите секнат? Струваше му се, че няма да е задълго. При тази мисъл поклати глава. В името на мъртвите, нима нямаше нито един успех, който да не приема като провал?

Палатката на Логън беше разпъната на известно разстояние от останалите. Трудно беше да се каже дали нарочно беше избрал да е по-далеч, или просто я беше издигнал където му беше харесало, а всички останали бяха предпочели да се държат настрани от него. Във всеки случай се намираше по-встрани. По нищо не си личеше, че принадлежи на най-страшния човек в Севера. Грамадно, безформено, зацапано нещо; мухлясалото платнище се подмяташе на вятъра.

Кучето седеше край угасналия огън близо до подмятащото се платнище и подрязваше пера за стрели. Седеше, както вярно куче седи пред прага на стопанина си. Бетод беше жалостив човек, каквото и да говореха всички, и сега му дожаля за него. Той също беше обвързан с Деветопръстия, но далеч не толкова, колкото този нещастен глупак.

— Къде са останалите отрепки? — попита Бетод.

— Три дървета ги заведе на разузнаване — отвърна Кучето.

— Тоест ги заведе там, където няма да се сблъскат с лицето на своя позор?

Кучето вдигна глава за миг, без да показва страх или възхищение.

— Може би, главатарю. Смятам, че всеки си носи позора.

— Чакай тук — изръмжа Бетод на Гушата, макар че, когато пристъпи към платнището на палатката, му се прииска мъжът да бъде до него.

— Точно сега не бих влязъл вътре — рече Кучето и се надигна.

— Не ти и трябва — сопна му се Бетод; нямаше никакво намерение да събира наново смелост, за да прецапва повторно целия този път. Той беше господарят и щеше да се държи като такъв. Отметна платнището и извика: — Деветопръсти!

Отне му известно време очите му да привикнат със задушния полумрак. Време, през което надуши острата миризма на немити тела и чу звуци от боричкане, пъхтене и пляскане на кожа.

После видя Деветопръстия, който стоеше гол на колене върху купчина стари кожи; мускулите на гърба му бяха изпъкнали, а главата му беше извита назад, за да погледне през рамо. На бузата му имаше нов белег, проблясваше черната пътечка от криви шевове. Очите му бяха започнали да се разширяват, зъбите да се оголват, като същевременно в гърлото му се зараждаше животинско ръмжене, и за миг Бетод си помисли, че Деветопръстия ще го връхлети с убийствени намерения.

Но тогава украсеното му с пресния белег лице се разтегна във весела усмивка.

— Добре, главатарю, или влизай, или излизай, само престани да се помайваш, че вятърът ми духа на задника.

После Бетод видя жената, която стоеше на колене зад Деветопръстия; дневната светлина разкри мазната й коса и изпотената буза.

Бетод имаше хиляди причини да предпочете да си тръгне. Но Гърмящия идваше. Трябваше да го направи, и то още сега.

— Махай се — каза Бетод на жената.

Вместо веднага да се подчини, тя се извърна, за да види какво ще каже Деветопръстия.

Той сви рамене.

— Чу главатаря.

Бетод може и да беше главатар на Карлеон и Уфрит, победител в две дузини битки, признат от всички за най-великия боен вожд след Скарлинг Качулатия. Но за последните няколко години Логън Деветопръстия беше създал около себе си аура на страх. Аура на смъртта. Почти същата като на Шама Безсърдечния, но по-ужасна, и ставаше все по-ужасна след всеки спечелен двубой, след всеки убит човек.

В обсега на ръката си Деветопръстия беше майстор.

Жената се изправи и мина покрай Бетод, като пътьом грабна дрехите си, без да си прави труда да ги облича. Мъртвите знаеха, че изпитваше облекчение. Бетод трябваше само да поговори с Деветопръстия, а вече усещаше слабост в червата. Страх го беше дори да си представи какво ли е да се чукаш с него. Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед към дневната светлина и пусна платнището, като остана в тъмното насаме със стария си другар. Със стария си враг.

Деветопръстия се претърколи по гръб върху мазните кожи, като го направи съвсем небрежно, сякаш беше съвсем сам, разпери ръце и крака настрани, а полунадървения му член клюмна настрани.

— Нищо не може да се сравни с чукането по обед, нали? — попита той покрива на палатката.

— Какво?

Бетод се гордееше с това, че никога не можеха да го изненадат. Но напоследък самото присъствие на Деветопръстия като че ли го изваждаше от равновесие.

— Чукане. — Той се надигна на лакът. — Ти чукаш ли се, главатарю?

— Аз правя планове.

Деветопръстия сбърчи нос.

— Ами мирише ми на чукане.

— От тебе идва.

— Аха. — Деветопръстия подуши едната си мишница и повдигна едната си покрита с белези вежда в знак на съгласие. — Ами трябва да се чукаш. Следобед. По всяко време. Изглеждаш ми притеснен.

— Притеснявам се, защото половината Север ме иска мъртъв.

Логън се ухили.

— Мен целият Север ме иска мъртъв. Да ме виждаш да се мръщя? Ако трябва да кажеш нещо за Логън Деветопръстия, кажи, че той вижда във всичко положителната му страна. — Бетод скръцна със зъби. Ако кажеше тази фраза още веднъж, щеше да му е за пръв път. — Жена ти също изглеждаше притеснена, когато я видях онзи ден. Вчера ли беше? Предишния ден? Бракът няма да доведе до нищо без чукане, нали? Това е целта на цялото упражнение.

Бетод не знаеше какво да каже. Миризмата в помещението му бъркаше в мозъка.

— Сега за брачните дела ли ще ме поучаваш? Ти?

— Мъдростта си е мъдрост, не е ли така? Независимо кой я изрича. Имам предвид, че ако мъжът трябва да е или чукач, или боец, аз съм повече боец. Ако трябва да кажеш нещо за Логън Деветопръстия, кажи, че той е боец, но чукането просто успокоява всички…

— Гърмящия идва — прекъсна го Бетод.

— Тук?

— Да.

Деветопръстия се намръщи.

— Може би трябва да се облека.

— Добра идея.

Но за съжаление, не го направи. Логън вдигна колене към лицето си и със скоростта на змия скочи на крака с едно бързо движение, изпъна тялото си, протегна ръце и размърда пръстите си. В неговия случай деветте пръста и чуканчето.

Бетод преглътна. Можеше да се закълне, че копелето ставаше все по-грамадно. Той не беше дребен, но Деветопръстия се извисяваше на цяла глава и половина над него, ексцентрична маса от белези, мускули и жили, като машина, създадена за убийства, чиито изобретатели изобщо не се бяха интересували от външния й вид. Излъчваше само гордост, омраза и презрение към света и всичко в него. Презрение към Бетод, който би трябвало да е неговият вожд.

Бетод отново се зачуди дали не трябваше да постъпи така, както иска Урси? Да убие Деветопръстия. Размишляваше върху това още от Хеонан, когато, въпреки заповедите му, Логън се беше изкатерил на скалите и беше пролял кръвта на планинците. Докато безразсъдните глупаци приветстваха смелостта му и съчиняваха глупави песнички за уменията му, Бетод прехвърляше през ума си различни варианти как да убие кръвожадния идиот. Кого да изпрати да го направи и кога. Нож в нощта, колко сложно може да е? Да премахне лудото псе, преди да е захапало здраво ръката на стопанина си. Или да е отхапало главата му.

И все пак… и все пак… те бяха приятели, нали? Бетод му беше длъжник, нали? Има си правила, нали? Баща му винаги бе казвал: „Мъжът трябва да си плаща дълговете!“.

Освен това непрекъснато го гризеше едно съмнение. Ами ако нещо се обърка? Ами ако Кървавия девет оцелее и тръгне да си отмъщава?

— Значи, Гърмящия идва? — Деветопръстия отиде до масата, направена от стара врата, и при всяка крачка топките му пляскаха по голите бедра. — Какво иска този стар негодник?

— Аз му казах да дойде.

Деветопръстия замря с протегната към масата ръка.

— Ти?

На масата имаше стомна с вино и няколко чаши. Имаше и голям нож, колкото половин меч, който лежеше точно до трите протегнати пръста на Логън и острието му проблясваше под оскъдната светлина, която проникваше в палатката.

Бетод осъзна, че дори това място да беше оръжейна, пак нямаше да има повече оръжия, отколкото сега. На земята лежеше прибран в ножницата си меч, върху който проблясваше друг, гол. Наблизо се въргаляше брадва, изцапана с кафяво; Бетод се надяваше да е ръжда, но силно се съмняваше в това. Имаше и щит, толкова очукан, накълцан и покрит с белези, че по никакъв начин не можеше да се разбере какво е нарисувано на него. И ножове. Пръснати навсякъде, остриетата и дръжките им проблясваха издайнически сред кожите, стърчаха от коловете на палатката, лежаха заровени до предпазителите в пръстта. Повечко ножове никога не са излишни, обичаше да казва Деветопръстия.

Бетод се зачуди колко ли мъже беше убил Логън. Чудеше се дали някой вече можеше да ги преброи. Именити воини и шампиони, и славни бойци, и шанка, и селяни, и жени, и деца. Беше лишавал от дъх всичко, що дишаше. Щеше да убие Бетод като едното нищо. Всеки момент, в който стояха заедно, беше момент, в който беше решил да не го прави. И Бетод почувства отново, както чувстваше по десет пъти на ден, колко несигурно нещо е властта. Каква крехка илюзия е тя. Лъжа, която по незнайни причини всички са се съгласили да приемат за истина. И че онова острие на масата например може да бъде както нейният край, така и краят на Бетод и всичко, за което се е борил. Всичко, което е искал да предаде на синовете си.

Деветопръстия се ухили — гладна усмивка, вълче озъбване — сякаш бе отхвърлил настрани покрова на Бетодовата власт и беше проникнал в мислите му. След това обхвана с трите си пръста дръжката на каната с вино.

— Искаш ли да го убия?

— Гърмящия?

— Да.

— Не.

— О. — Деветопръстия леко оклюма, след което започна да налива вино в една чаша. — Добре.

— Искам да се помиря с него.

— Мир, казваш? — Деветопръстия се спря, докато поднасяше чашата към устата си. — Мир? — Той прехвърли думата в устата си, сякаш беше някакво странно ново ястие. Сякаш беше дума на чужд език. — Защо?

Бетод примигна.

— Как така защо?

— Мога да убия шибаняка, главатарю, повярвай ми! Мога да му видя сметката просто ей така. — И чашата се пръсна в ръката му, а по пода плисна вино, примесено с парчета. Деветопръстия погледна изненадано окървавения си юмрук, сякаш нямаше представа какво е станало току-що. — Ъ. Мамка му.

Огледа се за нещо, с което да го забърше, после се отказа и го избърса в гърдите си.

Бетод пристъпи към него. Мъртвите бяха свидетели, че не искаше. Мъртвите знаеха, че сърцето му блъскаше в гърдите. Но въпреки това той пристъпи напред, впери очи в неговите и каза:

— Не можеш да избиеш целия свят, Логън.

Деветопръстия се ухили и посегна към друга чаша.

— Хората не спират да ми казват кого не мога да убивам. Но силни мъже, слаби мъже, прочути имена, нечути имена, всички умират, щом ги разсечеш. Шама Безсърдечния, помниш ли го? Всички ми казваха да не се бия с него.

— Аз ти казах да не се биеш с него.

— Само защото те беше страх да не загубя. Но после се изправих срещу него и когато изглеждаше, че ще спечеля… ти накара ли ме да спра?

Бетод преглътна със суха уста. Отлично си спомняше онзи ден. Снега по дърветата и парата, която излизаше от зейналите уста на ревящата тълпа, и звънтенето на стоманата, и двата му юмрука, стиснати до болка, когато се молеше Деветопръстия да продължи. Молеше се отчаяно, възложил всичките си надежди върху него.

— Не — рече той.

— Не. А когато му разпрах корема със собствения му меч… ти каза ли ми да спра?

— Не — отвърна Бетод. Спомняше си как димяха вътрешностите му, спомняше си как воняха, спомняше си гъргорещия стон на Шама Безсърдечния, докато умираше, триумфалния рев, който изригна от собственото му гърло. — Аз те приветствах.

— Да. Тогава не говореше за мир, ако си спомням добре. Изпитваше… — Очите на Деветопръстия блестяха трескаво, ръцете му се вкопчваха във въздуха, докато търсеше правилната дума. — Изпитваше… удоволствие, нали? По-голямо от любовта. По-голямо от чукането. По-голямо от всичко. Не го отричай!

Бетод преглътна.

— Да.

Все още го чувстваше.

— Ти ми показа пътя. — И Деветопръстия вдигна показалеца си и леко го опря в гърдите на Бетод. Толкова леко докосване, но цялото му тяло се вледени от допира. — Ти. И аз поех по посочения път, нали? Накъдето и да водеше той. Колкото и далеч да водеше, колкото и мрачен да беше, колкото и препятствия да имаше, аз вървях по твоя път. Сега ме остави аз да ти покажа пътя.

— И къде ще ни отведе той?

Деветопръстия вдигна ръце нагоре и отметна главата си назад, поглеждайки към зацапаното платно, развявано от вятъра.

— Към целия Север! Към целия свят!

— Не искам целия Север. Искам мир.

— Какво означава мирът?

— Всичко, което пожелаеш.

— Ами ако искам да убия сина на Гърмящия?

В името на мъртвите, беше по-зле и от това да се опитва да говори на Скейл. Все едно говореше на някое дете. Ужасно опасно дете, което е стъпило стабилно на пътя към всичко, което Бетод желае.

— Чуй ме, Логън. — Внимателно. Търпеливо. — Ако убиеш сина на Гърмящия, вече нищо няма да спре враждата. Нищо няма да спре кръвопролитията. Всички в Севера ще се вдигнат срещу нас.

— Че какво ми пука? Нека да дойдат. Той е мой пленник. Аз го хванах, аз ще реша какво да правим с него. — Гласът му прозвуча по-силно, по-буйно, по-дрезгаво. — Аз ще кажа! Аз ще реша! — Той се мушна с пръст в гърдите, от устата му се разхвърча слюнка, очите му се оцъклиха. — По-лесно е да се спре Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет!

Бетод стоеше и го гледаше. Опиянен от кръвта и възгордян от убийствата си, точно както беше казала Урси. Егоизмът на дете, свирепостта на вълк, суетата на герой. Наистина ли това беше същият мъж, когото някога беше смятал за най-близкия си приятел? С когото заедно яздеха и се смееха часове наред? Сочеха различни места и обсъждаха как ще разполагат армията си там. Как ще издигат крепости, ще поставят капани, ще изработват оръжия. Вече почти не го познаваше.

За миг му се прииска да попита: Какво се е случило с теб?

Но Бетод знаеше какво се беше случило. Той беше там, нали? Беше му посочил пътя, точно както каза Деветопръстия. Доброволно беше поел заедно с него. Беше прибирал трофеите с усмивка. Беше създал чудовище и сега трябваше да оправи нещата. Или поне да се опита. За благото на всички. За благото на Логън. И заради самия себе си.

Той снижи глас и заговори тихо, спокойно. Не го нападна, но и не отстъпи. Беше като скала.

— Той е твой пленник, естествено. Ти решаваш. Естествено. Но те моля, Логън. Като твой главатар. Като твой приятел. Позволи ми да го използвам. Знаеш ли какво казваше баща ми?

Логън примигна и се намръщи като някое злобно дете. И също като при злобните деца, любопитството му взе връх.

— Какво казваше?

И Бетод се опита да влее цялата си убеденост в думите. Така както правеше баща му, всяка една дума тежка като чук.

— Преди да превърнеш човека в кал, се убеди, че няма да ти е по-полезен жив. Някои хора биха разрушили нещо само защото могат. Твърде глупави са, за да разберат, че нищо не демонстрира по-голяма мощ от милосърдието.

Деветопръстия се намръщи.

— Казваш, че съм глупав?

Бетод се взря в черните бездни на очите му, които отразяваха в ъгълчетата си собственото му лице, и каза:

— Докажи, че не си.

Двамата се гледаха сякаш цяла вечност, застанали толкова близо един до друг, че Бетод чувстваше Логъновото дишане върху лицето си. И не знаеше какво ще последва. Не знаеше дали Деветопръстия ще се съгласи, или ще го убие на място. Нищо не знаеше.

И тогава, като огънат стоманен лист, който внезапно се разгъва, устата на Логън се разтегли в усмивка.

— Прав си. Разбира се, че си прав. Просто се забавлявам.

И той плесна Бетод по ръката с обратното на дланта си.

Бетод не беше сигурен дали изобщо някога се беше забавлявал по-малко, отколкото през последните няколко мига.

— Сега се нуждаем точно от мир. — Излъчващ добро настроение, Логън се стрелна към масата и си сипа още вино, като разля малко по крака си, без да забележи. — Имам предвид, че копелето няма да ми е от никаква полза мъртво, нали? Какво ще стане, ако умре? Просто месо. Пръст. Върни го на Гърмящия. Изпрати го при татко. Най-доброто решение. Дай да приключваме с това и да се прибираме у дома. Да започнем да развъждаме шибани свине или разни други глупости. Твой е.

— Слава на мъртвите — промърмори Бетод, който едва успяваше да говори заради лудо блъскащото в гърдите сърце. — Това е правилното решение. Вярвай ми.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна с омекнали крака към платнището. Но преди да стигне до него, се спря и се обърна.

Мъжът трябва да си плаща дълговете, винаги му казваше баща му.

— Благодаря ти, Логън — рече той. — Наистина. Нямаше да стигна дотук без теб. В това съм сигурен.

Логън се засмя.

— Нали затова са приятелите? — И се усмихна с обичайната си лека усмивчица, усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл, а прясната рана на бузата му потрепна и от шевовете потече тъничка струйка кръв. — Така, къде се дяна онова момиче?

Навън слънцето грееше толкова ярко, че Бетод затвори очи, пое си дълбоко дъх и изтри потното си чело с опакото на дланта си.

Можеше да го направи. Усещаше вкуса му.

Свобода.

Мир.

Сърповете в полята, мъже, които строят, вместо да рушат, горите се изсичат заради построяването на големия път и цялата нация израства от праха и пепелта. Нация, заради която щяха да си струват всички саможертви…

Единственото, което трябваше да направи, бе да накара мъжа, който го мразеше повече от всичко останало, да погледне на нещата през неговите очи. Пое си отново дъх и изду бузи.

— Той отказа ли се от сина на Гърмящия? — попита Гушата, като спря да гризе ноктите си, за да изплюе изгризаното.

— Да.

Кучето затвори очи и също въздъхна облекчено.

— Слава на мъртвите. Опитах се да му кажа. Опитах, но…

— Напоследък с него не се говори лесно.

— Да, така е.

— Просто го задръж тук, докато си тръгне Гърмящия — рече Бетод. — Последното нещо, от което имам нужда, е Кървавия девет да нахълта по време на преговорите с увиснал мокър член. И в името на мъртвите, постарай се да не направи някоя глупост!

— Той не е глупав.

Бетод погледна към сенчестата уста на палатката, откъдето се носеше щастливото тананикане на Логън.

— Тогава се погрижи да не направи някое безумие.

 

 

— Можеш да спреш тук — каза Гушата, като застана пред Бетод и леко извади меча си като предупреждение.

— Разбира се. — Непознатият не изглеждаше особено опасен, дори на Бетод, който беше свикнал да вижда заплаха във всичко. Беше непретенциозен дребен мъж в изцапани пътнически дрехи и се облягаше на жезъл. — Ще отнема само мъничко от времето ви, лорд Бетод.

— Не съм лорд — каза Бетод.

Мъжът само се усмихна. В него имаше нещо странно. Многозначителен проблясък в очите. Които бяха с различни цветове, забеляза Бетод.

— Отнасяй се с всеки човек като с император и никого няма да оскърбиш.

— Тогава се разходи с мен. — И Бетод тръгна в калта между палатките към укреплението. — Мога да отделя малко време.

— Името ми е Сулфур. — И мъжът се поклони почтително, макар вече да вървеше бързо подир него. Тези префърцунени южняшки маниери, които Бетод доста харесваше. — Аз съм пратеник.

Бетод изсумтя. Пратениците рядко носеха добри новини. Нови предизвикателства, нови обиди, нови заплахи, нови вражди, но рядко добри новини.

— От кой клан?

— Не съм от клан, милорд. Идвам от името на Баяз, Първия магус.

— Ха — изсумтя недоволно Гушата, без да пуска дръжката на меча си.

И Бетод осъзна какво го беше притеснявало в този мъж. Той не носеше оръжие. В тези кървави времена това беше толкова странно, колкото и да ходи без глава.

— Какво може да иска от мен един магьосник? — попита намръщено Бетод.

Магията изобщо не го интересуваше. Той харесваше онова, което можеше да се докосне, да се предвиди, на което можеше да се разчита.

— Той иска да обсъди не онова, което му е нужно, а онова, което е нужно на вас. Моят господар е много мъдър и могъщ човек. Може би най-мъдрият и най-могъщият жив човек. Несъмнено може да ви помогне с вашите… — Сулфур махна с едната си ръка с дълги пръсти, докато търсеше подходящата дума. — Трудности.

— Аз, разбира се, оценявам предложението му да помогне. — Те прецапаха между охраната и влязоха през портата на укреплението. — Но днес моите трудности приключиха.

— Господарят ми ще бъде много радостен да го научи. Но ако позволите: проблемът с решението на трудностите се крие в това, че често след решаването им се появяват нови.

Бетод отново изсумтя. Спря се на стъпалата и погледна намръщено към портата. Гушата застана до него.

— Това също е истина.

Сулфур продължи да говори в ухото му с тих, тънък глас:

— Ако трудностите ви някога станат толкова тежки, че да ви е трудно да ги носите сам, вратата на господаря ми винаги ще е отворена за вас. Можете да го посетите, когато пожелаете във Великата северна библиотека.

— Благодари от мое име на своя господар, но му предай, че не се нуждая…

Бетод се обърна, но човекът вече беше изчезнал.

— Гърмящия идва, главатарю. — Бледоликия се приближаваше забързано през двора; плащът му беше опръскан с кал от бясната езда. — Синът му е у вас, нали?

— Да.

— Деветопръстия се съгласи да го предаде?

— Да.

Бледоликия повдигна вежди.

— Много добре.

— Защо да не го предаде? Аз съм неговият главатар.

— Разбира се. Както и мой. Но вече е невъзможно да се предвиди какво ще направи това лудо копеле. Понякога го гледам и… — Той потрепери. — Мисля, че може да ме убие просто от чиста злоба.

— Трудните времена изискват безмилостни хора — каза Гушата.

— Така е, Гуша — съгласи се Бледоликия, — и несъмнено сега времената са точно такива. Мъртвите знаят, че съм се срещал с някои безмилостни мъже. Бил съм се рамо до рамо с тях, изправял съм се срещу тях. Велики имена. Опасни копелета. — Той се наведе напред и се изплю, а бялата му коса се развя на вятъра. — Но нито един от тях не ме е плашил толкова, колкото Кървавия девет. А ти?

Гушата преглътна и не каза нищо.

— Вярвате ли му?

— Поверил съм му живота си — рече Бетод. — Както и всички останали, нали? И то неведнъж. И всеки път той се е справял.

— Аха. И мисля, че отново се справи успешно, когато плени сина на Гърмящия. — Бледоликия се ухили. — Значи, мир, а, главатарю?

— Мир — рече Бетод, като завъртя думата в устата си, наслаждавайки се на вкуса й.

— Мир — промърмори Гушата. — Мисля да се захвана отново с дърводелство.

— Мир — каза Бледоликия и поклати глава, сякаш трудно можеше да повярва, че такова нещо ще се случи. — Да кажа ли на Кокала и Белобрадия да се поотпуснат?

— Кажи им да бъдат нащрек — нареди Бетод. Стори му се, че зад портата се чува тропот на копита. — Предай им да са готови за битка. Всичките им хора.

— Но…

— Мъдрият вожд се надява, че няма да има нужда от меча си. Но винаги го държи наточен.

Бледоликия се усмихна.

— Така е, главатарю. Няма смисъл да го държи тъп.

През портата със силен тропот влетяха ездачи. Изморени от битките мъже на готови за битка коне. Мъже с износени брони и оръжия. Мъже, които носеха намръщените си лица като мечове. Най-отпред яздеше Гърмящия, оплешивяващ и започнал да пълнее мъж, но все така едър, със златни брънки на ризницата си, златни пръстени в косата и злато по дръжката на тежкия си меч.

Той рязко дръпна юздите на коня си и опръска целия двор и хората с кал. После погледна злобно към Бетод и оголи зъби.

Бетод само се усмихна. Все пак козът беше у него. Можеше да си го позволи.

— Добра среща, Гърмящи…

— Не мисля така — сопна му се онзи. — Кофти среща, бих казал. Адски кофти среща! Кърнден, проклета Гушо, ти ли си това?

— Да — отвърна Гушата тихо, скръстил ръце над колана с меча.

Гърмящия поклати глава.

— Не съм очаквал да видя добър човек като теб редом с такива като тях.

Гушата само сви рамене.

— В добрата битка винаги има добри мъже и от двете страни.

Бетод започваше все повече да го харесва. Успокояващо присъствие. Права стрела в изкривени времена. Ако някога бе съществувала противоположност на Кървавия девет, то ето я къде стоеше.

— Не виждам много добри хора тук — сопна му се Гърмящия.

Бетод беше казал на жена си, че тук, на Север, възхваляват злобните, надменните, гневните мъже, а за водачи избират най-наивните от тълпата, и ето пред него стоеше най-добрият пример за това, или може би най-лошият, с бумтящ глас и пламнали ноздри, разширени сигурно повече от на коня му.

Бетод се забавляваше с тези весели мисли, но тонът му бе изпълнен с уважение:

— Със своето присъствие ти удостои с чест укреплението ми, Гърмящи.

— Твоето укрепление? — разпени се Гърмящия. — Миналата зима беше на Халъм Кафявия жезъл!

— Да. Но Халъм прибърза и го изгуби, заедно с жена си. Въпреки всичко се радвам, че дойде.

— Само заради сина ми. Къде е синът ми?

— Тук е.

Възрастният мъж примлясна с уста.

— Чух, че се сражавал с Кървавия девет.

— И изгуби. — Бетод видя как през лицето на Гърмящия премина страх. — Глупостта на младите, които си мислят, че ще спечелят там, където стотици по-добри мъже са отишли в земята. — Той остави тези думи да увиснат за миг във въздуха. — Но Деветопръстия само го удари по главата, а това е най-уязвимото място в твоето семейство, нали? Получи само няколко драскотини. Ние не сме такива кръвожадни копелета, за каквито ни мислиш. — Поне не всичките. — Той е в безопасност. С него се държат добре. Идеалният гост. Сега е долу, в мазето. В окови — додаде Бетод.

— Искам си го обратно — каза Гърмящия и гласът му прозвуча грубо, а на едната му буза заигра мускулче.

— На твое място и аз бих искал. И аз имам синове. Слез от коня и да поговорим.

 

 

Двамата се гледаха над масата. Гърмящия и неговите именити воини от едната страна, с изпълнени с омраза погледи, сякаш се канеха да започнат битка, а не да преговарят за мир. Бетод от другата, заедно с Бледоликия и Кърнден Гушата.

— Искаш ли вино? — попита Бетод и махна с ръка към каната.

— Майната му на виното ти! — изкрещя Гърмящия и отблъсна чашата настрани така, че тя излетя към стената и се пръсна на парчета. — Майната им на плановете ти и на този разговор! Искам си сина!

Бетод въздъхна дълбоко. Колко ли време беше изгубил във въздишки?

— Можеш да си го вземеш.

И както се беше надявал, това наистина изненада Гърмящия и хората му. Те се спогледаха, намръщени и ръмжащи, хвърляха му мрачни погледи и се опитваха да отгатнат каква е уловката.

— А? — беше единственото, което успя да каже Гърмящия.

— За какво ми е той? Вземай го, с моята благословия.

— А какво искаш в замяна?

— Нищо. — Бетод просто седеше и гледаше в посивялото лице на Гърмящия. — Искам мир, Гърмящи. Това съм искал винаги.

Знаеше, че това е лъжа, беше провел повече битки от който и да е жив мъж, но по-добре добра лъжа, отколкото кофти истина, обичаше да казва майка му.

— Мир? — изпръхтя Чернокракия, един от именитите воини на Гърмящия, който беше и най-жестокият. — Отнесе ли своя мир и в петте села, които изгори в долината?

Бетод невъзмутимо срещна пламтящия му поглед. Той беше скала.

— Водеше се война, а хората на война често вършат неща, за които после съжаляват. Хората и от двете страни. Не искам повече да съжалявам. Така че, да, Чернокраки, искам мир, колкото и да не ти се вярва. Само това искам.

— Мир — промърмори Гърмящия.

Бетод наблюдаваше покритото му с белези лице и го съзря. Онова леко потрепване. Смекчаването на устните. Замъгляването на очите. Разпозна знаците от собственото си лице и разбра, че Гърмящия също иска мир. След всичката кръв, която беше пролята през последните няколко години, какво друго би желал всеки здравомислещ мъж?

Бетод отпусна двете си ръце върху масата.

— Ако сключим мир сега, пешаците ще могат да се върнат във фермите си, а конниците в замъците си. Ако сключим мир сега, техните жени, майки и деца няма да се налага сами да прибират реколтата. Да сключим мир сега и да построим нещо. — И той удари по масата. — Видях достатъчно смърт, а ти?

— Никога не съм го искал — отсече Гърмящия.

— Ако щеш, вярвай, но и аз. Затова нека сложим край на битките. Тук. Сега. Имаме тази власт.

— Чуваш ли го? — попита Чернокракия своя главатар и гласът му прозвуча пискливо от изумление. — На стария Йол не му трябва мир и никога няма да му притрябва, както и на мен!

— Затваряй си устата! — изръмжа Гърмящия и изгледа страшно Чернокракия, като го потопи в мрачно мълчание. След това отмести погледна си върху Бетод и дълбокомислено започна да разчесва с пръсти брадата си. Повечето от хората му също омекнаха. Започнаха да размишляват върху случващото се. Да размишляват какво би означавал мирът. — Чернокракия обаче е прав — рече Гърмящия. — Стария Йол няма да го приеме, а трябва да се съобразяваме и с Черния Доу, както и с много други на моя страна, които искат да разчистят стари сметки. Те няма да приемат мира.

— Повечето ще го приемат. Що се отнася до останалите, нашата задача е да ги накараме да го приемат!

— Те няма да престанат да те мразят — каза Чернокракия.

Бетод сви рамене.

— Нека ме мразят. Стига да ме мразят в мир. — Той се наведе напред и в гласа му прозвуча метална нотка: — Но ако решат да се бият с мен, ще ги смажа. Както направих с Три дървета, Бейр и останалите.

— Ами Кървавия девет? — попита Гърмящия. — Как ще направиш фермер от това животно?

Бетод не издаде и намек за собствените си съмнения в тази посока.

— Може и да успея. Мой човек. Моя задача.

— Той просто ще направи каквото му кажеш, така ли? — ухили се Чернокракия.

— Това е нещо повече от един човек — рече Бетод, без да отмества поглед от Гърмящия. — По-голямо е от теб, от мен, от твоя син или от Кървавия девет. Това е нещо, което дължим на хората ни. Говори с останалите кланове. Отзови кучетата си. Обясни им, че земята, която завзех в битка, принадлежи на мен, на синовете ми и на техните синове. Онази, която сте удържали, си е ваша. Твоя и на синовете ти. Тя не ми е нужна. — Той се изправи и протегна ръка, като се постара да не бъде нито с дланта нагоре, нито с дланта надолу, а абсолютно равна. Абсолютно честна. Ръка, която не отнема свободи и не раздава протекции. Ръка, на която може да се вярва. — Стисни ръката ми, Гърмящи. Да сложим край на това.

Раменете на Гърмящия се отпуснаха. Когато се изправи, той изглеждаше ужасно уморен. Един старец. Мъж, в който не бе останало никакво желание за борба.

— Само искам сина ми — изграчи той и стисна ръката на Бетод, и в името на мъртвите, стискаше здраво. — Върни ми сина и поне що се отнася до мен, ще имаш хиляда години мир.

 

 

Бетод вървеше с пружинираща походка и непозната радост в сърцето. Сякаш от раменете му беше паднала огромна тежест, а нима не беше така? Колко врагове си беше създал, колко кръв беше пролял, колко пъти беше побеждавал непреодолими препятствия? Вече колко време живее в страх?

Мир. А му казваха, че никога няма да постигне мир.

Но всичко стана така, както му беше казвал баща му: „С мечове е добре, но единствените истински победи се печелят с думи“. Сега щеше да започне да строи. Да построи нещо, с което да се гордее. Нещо, с което би се гордял и баща му. Нещо, което синовете му…

И тогава съзря Кучето, който се беше стаил на най-високото стъпало със странно виновно изражение на заостреното си лице, и Бетод почувства как го залива вълна от ужас, студена като лед, и замразява всичките му мечти.

— Какво правиш тук? — успя да прошепне той.

Кучето само поклати глава и кичур дълга коса се разлюля пред лицето му.

— Деветопръстия там долу ли е?

Очите на Кучето бяха разширени и влажни, той само отвори уста, но не каза нищо.

— Казах ти да не му позволяваш да прави глупости — успя да процеди Бетод през стиснатите си зъби.

— Но не ми каза как.

— Искаш ли да сляза с тебе долу?

Но Гушата изобщо не изгаряше от желание и Бетод не можеше да го вини.

— Най-добре да отида сам — прошепна той.

Неохотно, като човек, който сам си копае гроба, Бетод започна да се спуска странично по стъпалата надолу към тъмнината. Тунелът продължаваше навътре, а в края му проблясваше светлината на факла и се отразяваше във влагата по скалите. Нещо се размърда и по покритите с тънък пласт мъх стени се разтанцуваха сенки.

Той искаше просто да побегне, но се застави да продължи напред, неохотно, крачка след крачка, като дишаше и издишаше хрипливо. Започна да чува странни звуци, които заглушиха туптенето на сърцето му. Жвакане и хрущене. Тананикане и подсвиркване. Ръмжене и сумтене, някоя и друга изпята фраза, и то ужасно фалшиво.

Дъхът на Бетод се затъкна в гърлото му, когато се насили да завие зад ъгъла и да погледне през широко отворената врата на килията. Гледката го накара да изстине от главата до пръстите на краката. Студен като мъртвец.

Деветопръстия стоеше все още гол и подсвиркваше фалшиво със свити устни; мускулите му се сгъваха и разгъваха, докато работеше, очите му сияеха от щастие, кожата му беше омазана с черно от главата до петите.

Цялата килия беше окичена с нещо, някакво лъскаво въже, като гирлянда за някакъв безумен фестивал. Черва, осъзна Бетод. Размотани и заковани черва.

— В името на мъртвите — прошепна той и вонята го накара да притисне ръка към устата си.

— Точно така!

Деветопръстия заби ножа си в масата и вдигна главата за едното ухо. От отсечения врат продължаваше да блика кръв и да капе по пода. Главата на сина на Гърмящия. С другата си ръка я хвана за челюстта и започна тромаво да я движи нагоре-надолу, докато говореше през стиснатите си зъби с подигравателен глас:

— Искам обратно при татко. — Деветопръстия се засмя. — Върни ме при татко. — Пак се изкиска. — Страх ме е. — После въздъхна и хвърли главата настрани, като я гледаше намръщено как се изтърколва в ъгъла. — Мислех си, че ще бъде по-забавно. — После се огледа за нещо, с което да избърше ръцете си, омазани с кръв до лактите, но не откри нищо. — Мислиш ли, че Гърмящия все още ще го иска?

— Какво си направил? — прошепна Бетод, втренчил поглед в нещото на масата, което вече изобщо не приличаше на човек.

И Логън се усмихна с обичайната си лека усмивчица — усмивката на човек, през чийто ум не минава и една тъмна мисъл — и сви рамене.

— Ами размислих.

Допълнителна информация

$id = 10761

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Внезапни завършеци. 13 истории от света на Първия закон

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: сборник

Националност: британска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 23.06.2017 г.

Отговорен редактор: Иван Атанасов

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-02-0018-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2578