Ярослав Хашек
Само за зрели мъже

Таня Капинчева
Предговор

Няма образован българин, а и чужденец, който да не свързва името на Хашек с „гениалния идиот“ Швейк, чиито смешно-тъжни истории отбелязват не само връх в творчеството на неговия създател, но и в световната литература. Що се отнася до личността на автора на това блестящо произведение, повечето негови читатели не знаят нищо за живота му.

Ярослав Хашек е роден на 30.04.1883 година в семейството на учител по математика, който умира преждевременно след интоксикация с алкохол. Бедността принуждавала неговата майка с трите си деца да се мести повече от петнайсет пъти. През 1897 година изключват Ярослав Хашек от гимназията заради участието му в антинемските бунтове в Прага. По-късно завършва търговска академия и постъпва на работа в банка. Скоро след това започва да се издържа главно чрез журналистика и литература. Запознава се с чешките анархисти. Води бохемски живот в средите на кръчмите и кабаретата. Обича да пътува и пеша обикаля голяма част от Средна Европа. Пише сатири и хуморески, които излизат в тогавашния печат, непрекъснато има неприятности с полицията и с чешките учреждения. През 1907-а става редактор на анархистичното списание „Комуна“ и за малко е затворен в затвора за тази своя дейност.

Литературните историци спорят по въпроса дали Хашек е бил наистина толкова голям бохем и любител на веселите компании или това е поредната му мистификация, тъй като огромното количество малки прози, фейлетони, сатири, хуморески и карикатури предполагат строга вътрешна дисциплина и постоянство при писането.

Някъде в този период се влюбва в Ярмила Майерова, но заради бохемския му имидж нейните родители не го смятат за подходящ партньор на дъщеря си. Когато отново го затварят, този път за оскверняване на знамето в Прага, родителите на Майерова я завеждат в провинцията с надеждата, че това ще помогне да прекъснат техните взаимоотношения. Като реакция Хашек се опитва да се отдръпне от радикалната политика и да си намери постоянна работа като писател. Работи като редактор, разказите му се печатат. От редакцията на „Светът на животните“ го изгонват бързо, тъй като публикува статии за имагинерни животни, които си измисля сам. Оженва се за Ярмила Майерова на 23.05.1910 година. Само година по-късно обаче, тя се връща да живее с родителите си, тъй като Хашек е задържан, когато се опитва да инсценира своята собствена смърт. През цялото време пише и публикува.

През 1911 година основава „Партия на умерения прогрес в рамките на закона“, която представлява политическа мистификация, окарикатуряваща изборните отношения, и се представя и действа като неин кандидат. Едновременно с това е съавтор на редица кабаретни представления, където често участва и като главно действащо лице.

През 1915 година се записва войник и заминава на фронта в Русия. Тъй като на никого не казва, че отива там, известно време е бил издирван. От септември 1915-а до лятото на 1916-а е бил в плен. В Чехословашката легия работи като писар, емисар в комисията за набор и стрелец. Продължава да пише и публикува.

В края на февруари 1918 година встъпва в Чехословашката социалдемократична партия на работниците. Никога не обяснява какво го е накарало да захвърли анархистичните идеи и да приеме социалистическите. Когато през март Чехословашката легия тръгва да се съедини със Западния фронт, Хашек не е съгласен с това и отива в Москва, където започва да работи съвместно с болшевиките. През април преминава към Червената армия и е изпратен в Самара, където работи като директор на печатница, началник на отдел за работа с чужденци и др. През май 1920 година в Красноярск се оженва за работничката от печатницата Александра Лвова. След завръщането си в Чехословакия не е осъден за многоженство само поради факта че в Русия е имало хаос и не са признавани международните договори.

Връща се с Александра в Чехословакия.

През 1921 година, вече сериозно болен и опасно напълнял, не може да пише сам, а диктува главите на най-известното си произведение за Швейк от своята спалня. При него е и руската му съпруга.

На 3.01.1923 година умира от парализа на сърцето. Последната му снимка е от декември 1922 година.

Така завършва животът на Ярослав Хашек, оставил в многотомното си творчество много от своите идеи, чувства, размишления, мистифицирани обстоятелства, ситуации — измислени и преживени (изцяло или частично), с един или друг край. Оставил за нас душата си, водеща ни през многобройни разкази, статии и, разбира се, вплетена и в образа на Швейк. Героят, който зад привидната си лудост успява да изрече почти ненаказано забранената истина, която е доста нелицеприятна за властващите. И стрелите му целят право в сърцето на тогавашното загнило общество.

Ах, това общество, само да се обърнеш за малко и то започва да загнива. Само да проявиш малка разсеяност и да забравиш да полееш семенцата на истината и справедливостта, и те изчезват някъде. Затова пък бурените нямат нужда от нищо, за да избуят и да окупират мястото…

А дали сме се поучили от историята? Не оставяме ли нашите цветя да бъдат изместени от бурените? Търсейки отговорите на тези и много други въпроси, разгръщаме някои от неиздаваните и по-малко известни у нас разкази на Хашек. При подбора им, освен от критерия за непознатост за българския читател се ръководихме и от желанието да включим различни примери от многообразното творчество на писателя, който пише в началото на миналия век, когато многобройните вестници и списания налагат късите жанрове.

Разказите, подобно на журналистическите му материали, са писани под непосредственото влияние на мисли и чувства, които го провокират, живеейки в трудното време на войната. Затова и дръзкото му перо се движи от острата социална и политическа критика през пародирането и сатирата на обществения морал и норми, за да си почине в света на децата, пътеписа и животните като противовес на лъжите и лицемерието.

Описвайки почти ежедневно това, с което се сблъсква, Ярослав Хашек завещава повече от хиляда заглавия като по този начин ни предоставя изключително детайлен образ на своя съвременник.

Пожелавам ви приятно четене!

Силвестърът на въздържателите

Не знам как се случи така, че председателят на дружеството на абстинентите Ворачек, неговият заместник-председател Бецк и секретарят Машек решиха, че също ще отпразнуват Силвестър^[1], разбира се по начин, достоен на интересите на дружеството и неговото значение. По-късно се разказваше, че членовете на дружеството били директно призовани да ходят по улиците и да пропагандират идеята на въздържателското движение.

И въпреки че членовете на дружеството днес отричат това, в полицейския протокол, съставен с тримата абстиненти в полицейската дирекция, пише, че признават как водени от една и съща мисъл да пропагандират своите чисти безалкохолни усилия излезли вечерта, за да може през цялата силвестровска нощ да бъдат апостоли на този просветителски девиз, какъвто е въздържанието от алкохол.

Затова съвсем сериозно, още тогава, когато излезли на улицата, господин председателят Ворачек попитал най-близкия полицейски стражар дали ще бъде така любезен да му каже къде би намерил най-много и най-зле пияните в момента. Било едва шест часа.

Стражарят го погледнал и отговорил:

— Как не ви е срам, да поркате още от сутринта.

— Ама позволете, моля ви!

— Нищо няма да позволя, още една дума и ще ви науча аз вас.

— Тогава ви благодаря.

— Внимавайте, казвам.

Абстинентите продължили тъжно нататък и на ъгъла на улица „Житна“ видели двама мъже, които кандилкайки се били насочени към града. На секретаря хрумнало, че тези сигурно отиват в някоя дупка на алкохолизма, затова предложил да тръгнат подире им.

Не стигнали далеч; те ги видели и побягнали, като преди това изхвърлили някакъв пакет.

Като клател глава, господин Бецк отворил пакета и видял в него два чифта обувки. Междувременно се събрал наоколо много народ и някакъв грубиян хванал с една ръка ръкава на господин Бецк, а другата размахвал пред лицето му като меч и крещял, че знае това, те имат обувки, но когато бедняк в тая зима…

Господин Машек пък чул глас: „Прасни му един“ и това било знак за атака към тримата апостоли, които заотстъпвали към редицата от къщи и най-после избягали в един дюкян, чийто собственик охотно затворил магазина, когато попаднали вътре.

Във всеки случай търговецът ги попитал с какво може да им помогне, докато стражарят разгонвал хората.

Поогледали се наоколо и за свой ужас видели как от малките буренца се хилят към тях надписите „Дявол с ром“, „Житна с ром“, „Сливова I“, „Сливова II“, просто ги заобикаляли от всички страни.

— Нещо без алкохол — изстрелял от себе си господин Машек в ролята си на секретар.

— За пет или за десет? — попитал с усмивка собственикът на ракиджийницата.

— И за десет.

Налял на всички — обърнали ги набързо в устите си и господин Ворачек пръв проявил определено съмнение дали в това все пак няма алкохол.

— Що за глупости, какъв алкохол, това беше само истинска стара полска контушовка^[2].

— Извинете, но това е кощунство.

— Какво кощунство, пияндур такъв, и без това вече цял ден се въргаляте по кръчмите, чак хората са тръгнали след вас, а сега искате да хулиганствате тук. Ама добре започвате този Силвестър, марш навън!

Изхвърлил ги грубо от ракиджийницата на улицата, където засега тълпата се била разотишла.

Председателят на дружеството на въздържателите залитнал на тротоара пред кръчмарския тезгях точно когато минавал един господин с дама.

Чул как господинът казва:

— Виждаш ли, Анна, този пияница, това е господин Ворачек от първи отдел на нашата банка. Преди беше такъв порядъчен човек, а сега докъде е стигнал.

— Моля ви, господине — пристъпил ужасено господин Ворачек към него, — моля да ми простите, господин директор, има грешка; напротив, тук с приятелите се опитваме да пропагандираме навсякъде движението на въздържателите, особено днес, когато човечеството грешно разбира празнуването на Силвестър.

Стражарят, който преди малко гонел тълпата народ пред тезгяха на пивницата, приближил към господин Ворачек и му казал строго:

— От дълго време ви наблюдавам вас всичките; предупреждавам ви за последен път да не досаждате на никой или ще си отспите махмурлука на наровете.

Тръгнали си като мокри кокошки, без да проронят дума, и господин Ворачек обяснявал на своите другари, че това е страшна грешка, тъй като господин директорът казал съвсем ясно на стражаря за него: „Ама има я!“.

Вървели по улицата, контушовката им била замотала малко главите, разказвали си един на друг за някакви правни грешки и съдебни убийства, когато изведнъж чули от един ресторант иззад близкия ъгъл звуците на акордеон.

— Тук се намира едно от тези седалища, които трябва да разгромим — казал секретарят, — ще им обясним внимателно как стоят нещата, как те бавно се превръщат в животни.

Влезли вътре, поръчали си бутилки сода и заоглеждали наоколо. Две-три жени, за които веднага си съставили лошо мнение, седели в скута на двама мъже, които изглеждали точно така, както се описвало в текста на песента, която тъкмо цялата кръчма пеела в хор:

Ходят там излъскани контета.

Когато събралите се повторили няколко пъти песента, господин Машек се изправил изведнъж и с твърд глас, подпомаган от контушовката, рекъл:

— Позволете, моля ви, но вие сте всъщност животни.

Общо взето имал право, защото ако тези тримата въздържатели били хвърлени в римски цирк на хищниците, нямало за толкова кратко време, за което били тук като апостоли на въздържанието, да изглеждат така.

Без шапки, с разкъсани дрехи като след борба с мечка, с подпухнали лица бягали след това славно изхвърляне надолу по улицата и се бутнали в една гостилница, за да си пооправят тоалета. Там намерили подобно общество, като това от преди малко, и с притеснение да не завърши отново така, за да не бият на очи благородните им стремежи, на въпроса какво ще желаят, отговорили, че може например да пият бира.

Сервитьорът, хубав мускулест мъж, известно време се съветвал с гостилничаря, който след това дошъл към масата и казал, че нищо няма да им сервира, защото вече хубаво са се отрязали.

— Тук има недоразумение — повтарял благородните си идеи господин Машек, — нашата цел с приятелите ми е точно обратната, да пропагандираме движението на въздържателите, особено днес, когато човечеството…

Не довършил, гостилничарят го хванал за яката и го повлякъл към вратата:

— Марш навън! Няма да ви оставя да ми разваляте бизнеса!

Вече навън господин Машек се върнал за господин Бецк, който в това време вървял със сервитьора към председателя на обществото на абстинентите господин Ворачек, междувременно избягал в кухнята, а сега, събрал ръце в молитва, крещял срещу тях:

— Това е, с извинение, истинско съдебно убийство.

Обаче със сигурност не трябвало, когато вече се оказали навън, да ходят в такова състояние в дирекцията на полицията и там един през друг да разказват на инспектора с подпухнали лица, без яки, с разкъсани жилетки и палта:

— Нашият стремеж е да пропагандираме навсякъде движението на абстинентите, ние, апостолите на новата култура.

И тук полицейският инспектор казал онази възвишена фраза към стражаря, който бил на служба:

— Тикнете ги зад решетките да се наспят…

Вратата на карцера се отворила и отново се затворила. Завършила голямата трагедия на апостолската дейност и изглеждало много трогателно, когато във веселата и бурна силвестровска нощ господин Ворачек се събудил към сутринта на нара, и от дървениците, които бил размазал, изписал на стената: „Никой не е пророк в страната си“.

Бил прав. На всичкото отгоре и тримата след седмица получили писма от дружеството на въздържателите, в които кратко се съобщавало, че поради нарушаване на устава на дружеството се изключват от него завинаги.

В устава, впрочем, нямало нищо за контушовката, побоищата и наровете.

В борбата срещу алкохола

Професор д-р Сахула на млади години бил силен алкохолик. Пиел до трийсет бири дневно. После получил бъбречна болест, разширение на стомаха, затлъстяване на сърцето и в резултат на това престанал да пие бира, спиртни напитки, вино и се хвърлил на минералните води.

Ама и тук не знаел мярката. Изпивал например в ресторанта десет бутилки киселка^[3], която започнала така да му разяжда стомаха, та узнал, че и този безалкохолен път е подозрителен.

Затова престанал да посещава ресторантите и понеже не можел да заспива до късно през нощта, бидейки свикнал на нощни скитания по кръчмите, хвърлил се към науката.

Гълтал учеността, както навремето алкохола, с въодушевление, с апетит и в необикновено големи дози.

Хабилитирал се в университета и до този момент май от дълго време нямало така известен и така отговарящ на думата психиатър, какъвто бил професор д-р Сахула.

Той изнамерил няколко нови начини за лечение на болните в лудницата.

Известна била славната Сахулова система, състояща се в принципа на пренасяне на душевните болести от лице на лице (директно). В една килия например се затваряли душевно здрав санитар и буйстваш луд, като двамата се хранели през прозорче в стената. Когато след три месеца ги пуснат, се установявало нещо учудващо. Лудият бил излекуван, превърнал се в напълно нормален човек, но затова пък се побъркал болногледачът. Оставял се тогава в килията и се вкарвал към него друг здрав санитар.

Не искам да ви изморявам, но подчертавам, че след три месеца първият е вече оздравял, докато вторият е полудял. Точно така, както било в първия случай и както изисквала системата на професор д-р Сахула.

Позната била също неговата „възходяща система“. Някой страдал от славомам и мислел за себе си например че е уличен метач. Лекуващият лекар му казвал: „Вие грешите, вие сте контрольор на метачите“. Добре, мислел за себе си, че е контрольор. След няколко дни лекарят му казвал: „Вие не сте контрольор, вие сте съветник от градската стопанска комисия“. Добре, мислел за себе си, че е общински съветник от градската стопанска комисия. След няколко дни лекарят пак му казвал: „Грешите, вие не сте общински съветник от градската стопанска комисия, вие сте самият кмет на града“. Щом умопобърканият чуел това, започвал да се мята, да буйства и да крещи: „Какво, да не съм луд, хубав мошеник ме изкарахте“. Слагали му усмирителна риза, веронал^[4] и той заспивал дълбоко. Когато се събудел, нищо не си спомнял и бил излекуван.

Известна била и системата му „кръстосано ядосване“. Душевноболният трябвало да се ядоса на нещо, което е играло преди в живота му някаква роля, но осуетявало интересите му и стояло на противоположния полюс на неговите стремежи. Тази система се използвала при апатичните луди, където било необходимо изкарване извън нерви, за да бъдат избавени от затъпялостта. Примерът ще я обясни по-добре.

Болногледачите водели директора на театъра в препълнена кинозала. Санитарите водели директора на киното пък в пълен салон на театър на трагедия. Това била тази система на кръстосаното ядосване. Слагали душевноболния автомобилен състезател да седне на капрата на малък файтон и му поставяли поводите в ръцете, файтонджията настанявали в автомобил при волана.

Всички тези системи, обаче, не били нищо в сравнение с това как професор д-р Сахула правил изследвания на движението срещу алкохолизма.

Най-напред истината понякога е спорна. Така или иначе точно на тези опити е угодно да се отдаде необходимото уважение, тъй като били част от голямата му борба срещу алкохолизма.

Първоначално, всъщност, се базирал на принципа, че е необходимо да се отврати консуматорът от алкохола. Носел със себе си малка бутилка отвратителен разтвор за повръщане и ходел с него по кръчмите. Там черпел всички пияници, като тайно им капвал от своя разтвор в чашите. Изпивали го като вода и дори го разкрили, а един казал: „Капни и на мен там малко, че после съм още по-жаден“.

И освен че всъщност им направил алкохола по-вкусен, за малко професор д-р Сахула не попаднал от борбата срещу алкохолизма отново в неговите обятия.

Едно илюстрирано списание отпечатало снимката му „Професор д-р Сахула, известен психиатър, на разходка“. На фотографията господин професорът изглеждал малко изкривен. Всъщност се връщал от една кръчма, където след дълго въздържание изпил отново най-напред двеста грама контушовка, без да забравя справедливо да капне в чашата си и от онзи отвратителен разтвор.

Това била и неговата последна среща с таткото Алкохол.

От този момент започнал да изследва последствията от алкохолизма, наследствения алкохолизъм, преносимия и неговите последици. Стигнал до изненадващи изводи.

Според него алкохолът действал като радия от разстояние. Така например не е сигурен фотографът, фотографиращ някаква пияна група, че неговите деца няма да се родят глупави. Книгата му „За ефектите на алкохолизма“ представлявала пъстър сбор от интересни случки как алкохолът поразява и от разстояние. За пример: Осемгодишното момче на един бъчвар паднало в още неготовата каца за бира. И когато го извадили, носът му бил червен.

Един монах се занимавал с отглеждането на хмел, тъй като си правел голям хербарий. Това, обаче, било достатъчно. Единият му син бил крадец, а една от дъщерите му станала сводница.

Уважаван гражданин прочел плакат „Bay-Rum^[5] е най-добрият за коса“ и се натряскал с това четене така, че четирима стражари не можели да го хванат.

Общо примерите в книгата са сто и шестнайсет. Но какво е писаното слово срещу живото слово, картинката в сравнение с действително видимия предмет? Точно тази възпитателна страна имал предвид професор д-р Сахула. Лекции за алкохолизма с демонстрации.

Успял да установи типичен пример за остър алкохолизъм. Пред него стои мъж с червен нос, подпухнало лице и треперещи ръце. „Вие сте алкохолик, Бездеко.“ „Окей съм“ отговаря радостно Бездека. „Женен сте.“ „Някъде в Нови Свет“^[6], отвръща Бездека, като бърка понятията, което е признак за алкохолизъм.

Професор д-р Сахула намерил госпожа Бездекова действително в „Нови Свет“ и също я показал на слушателите на лекцията си с нейните пет деца, на възраст от една до петнайсет години.

С какъв възторг демонстрирал тези потомци на алкохолика Бездека, за когото установил, че изпива всекидневно до два литра сливова и че понася петдесет и шест бири и пет литра вино наведнъж. Типични потомци.

— Погледнете — казал с ентусиазъм, бутайки напред средния Бездека, — какво прекрасно идиотче, а какво да кажем за най-малкия, той е направо съвършен идиот.

— Слушайте, Бездекова — обърнал се към жената на алкохолика, — кажете ни също как се държеше с вас вашият мъж през последните години.

— Това, моля ви, не знам, господин професоре — отвърнала Бездекова, — аз не живея с него вече двайсет години. Ако обичате, простете, уважаеми господине, но тези деца имам от друг.

Когато след лекцията професор д-р Сахула вървял по площада, хора, които се движели след него, чули как удря с бастуна гневно по настилката и как ръмжи: „Ама как ще се нафиркам днес“.

Страданията на възпитателя

Научих много за възпитателската професия, когато приех мястото на възпитател при търговския съветник Лоскот, който имаше един-единствен син, тринайсетгодишен келеш, изтормозил вече една стара французойка, без да научи от девет до тринайсетгодишен нито една дума на френски. Този негодник се казваше Елиаш.

Неговият баща много му се радваше и ми го поверяваше през ваканциите, обяснявайки за възпитанието на дечицата, на които трябвало да се осигурява движение, в противен случай детето би станало мързеливо, забавено и бездейно. (Според това, ако детето падне от някое дърво, то е най-доброто средство срещу мързел и забавеност при децата.)

— Елиаш е, моля ви — разказваше щастливият баща, — в това отношение много умен. Обича да лудее и да бяга, което му помага да не закърнява нито душевно, нито телесно. Тази французойка, въпреки че беше на повече от петдесет, я научи да бяга като състезателка, направо умря от това. Бедната, страхуваше се да не му се случи нещо и веднъж бяга след него на стари години от нас, от Бероун, чак до Пржибрам в галоп по улицата. И това я уби. Ако беше издържала, можеше да постави световен рекорд. Нейните последни думи, преди да изпусне душата си, били: „Елиаш, кажи ми перфект от aller — вървя“. Елиаш успял да отговори само: „Все вървя“ — и французойката предала богу дух.

Та, започнах да се подготвям за постъпване на мястото на възпитателя. Взех си билет за носене на оръжие, купих си браунинг и се рових в книгите със съдържание как се възпитава младежта.

Попадна ми малка книжка за възпитателството от 1852 година.

Много мило ми се стори, че там има как се развалят децата от фалшива деликатност. Беше написано на мил, приятен стил:

Съчувствието на правилното място е архичувство на едно от най-благородните движения на човешките сърца, ала чувството трябва да има също своите граници и не трябва да се изменя в слабост. С това, знае се, не е речено, че детето трябва да се налага така, че да припадне. Ако наблюдаваме, че детето припада, е нужно веднага да престанем да го бием и да се опитаме да го съживим. Това важи особено за децата недъгави. Здравите, силни деца могат да понесат и голям пердах.

Запомних тези златни думи на педагога от по-старата школа и тръгнах. Струваше ми се, че предприемам всъщност някаква наказателна експедиция за диваци или нещо подобно.

Посрещна ме Елиашовата майка, снажна дама в най-хубавите години и ми каза, че Елиаш е заровен пак в книгите горе в библиотеката. Това ме стъписа, понеже представяше Елиаш в друга светлина. Похвалих неговата любознателност, което госпожа търговската съветничка отхвърли с допълнението, че напразно вече няколко дни му забранява това.

Отидох горе в библиотеката. Елиаш наистина лежеше в книгите. Беше изцяло заровен под купища книги и брошури, изхвърлени от лавиците, и изпод всичките тях се чуваше гласът му: „Тук вдясно има още един труп; носете го внимателно, за да не ви се разсипе в ръцете“.

Купчината започна да се разтваря и от нея на четири крака излезе Елиаш, моят нов питомец, с две големи цицини на челото. Без каквото и да било предисловие каза:

— Вие сте този новият възпитател. Знаете ли на какво си играех? На падането на връх Арарат^[7]. Построих от книгите стена и я ритнах върху себе си, за да ме засипе. Тъкмо давах заповеди да изровят останалите трупове. Елате да ми помогнете да изхвърлим това, че да го извадим!

— Кого?

— Взех със себе си в това нещастие котето и когато това се срути, тежката метална библия падна върху него.

Котето наистина лежеше под библията и още един голям том, и не показваше признаци на живот.

— Ще се наложи да електризираме — каза Елиаш и преди да мога да му попреча, изключи крушката и пъхна крачето на котето между бушоните. Чу се трясък. Елиаш изкрещя и вече лежеше на земята. Констатирах, че в този момент котето се съвзе, но Елиаш беше зашеметен от тока. Когато дойде на себе си, каза тъжно:

— През какво ли не сме минали ние с котето. Когато единият се измъкне от нещо, то постига другия.

Видимо навъсен слезе долу в трапезарията, където закусвахме. Напълни устата си с кафе и много умело изпръска силна струя към папагала в клетката при прозореца. Папагалът ядосано започна да крещи: „Остави го! Остави го!“. Този успех някак подобри настроението на Елиаш. Разприказва се за предишния възпитател и никак не пестеше разни обиди. Говореше за него с голямо отвращение, особено пренебрежително спомена неговата плешивост.

Разказа, че една муха помислила, че това е огледало, затова седнала там и започнала да снася яйца. Но той напълнил устата си с вода, пръснал, улучил мухата и я свалил от главата на този господин, който обаче се ядосал и напуснал.

— Представете си — продължаваше Елиаш, — всички си помислиха, че го наплюх по главата нарочно от злонамереност, докато тогава аз бях напълно невинен, понеже всичко тръгна от мухата. Все пак не можех да донеса лък и да я убия със стрела, нито да я застрелям с въздушна пушка — е, това щеше да е голям гаф. Винаги съм кутсузлия, въпреки че наистина не искам да върша нищо лошо. Един път си играехме на Quo vadis и вързахме Марженка на градинаря към един вол. После го изплющяхме с бич и той избяга с Марженка чак до площада на Хоржовице^[8]. Тогава пак всички ми се ядосаха, понеже когато търсеха Марженка, исках да ги зарадвам и затова им казах да нямат грижа, защото ще прочетат за това във вестниците. Изобщо се чудя защо старите хора не дават на децата по-голяма свобода. Когато са във ваканция, извикват им възпитатели. Вярвайте, че много неща не би ми хрумнало да направя, ако не виждах пред себе си идиотското лице на някой възпитател. Това, разбира се, не е нужно да се отнася за вас, но досега всеки от тези хора си мислеше, че изглежда бог знае колко остроумно, докато всъщност изглеждаше нелепо, стараейки се да ме вкара в добрия път.

След това ми разказа за разни свои приятели от чифлика и от селото, и ме попита дали и крокодилите имат кокоши тръни.

Доколкото знам, казах, кокошите тръни при крокодилите не са рядкост, в зоологическата градина в Ню Йорк (все тая Америка!) трябвало да оперират огромен крокодил, когото така измъчвали кокоши тръни, че от болки престанал да яде. Това били най-големите кокоши тръни на света, тъй като достигали размерите на огромни картофи и всеки тежал повече от половин килограм.

Започвахме добре да се забавляваме. Разказа ми, че на двора има огромен дог, който скача на всеки чужд човек и не му прави нищо, само ако му се разказват приказки; тях може да издържи да слуша цяла вечер.

По време на обяда се държа пристойно и беше видно, че ме гледа някак мило.

И папагала остави на мира, така че същият говореше насън съвсем спокойно и доволно.

След вечеря отидохме да спим.

Легнах си в леглото и малко почетох, когато изведнъж вратата се отвори тихо и големият дог се шмугна в центъра на стаята. Чуваше се гласът на Елиаш: „Внимавай с него, Лабик!“.

Кучето се изправи до леглото и започна да ме ръмжи. Седях изправен и зъбите ми тракаха.

Вратата се затвори. Колкото повече траках със зъби, толкова повече то показваше своите.

— Бъди разумен — говорех на дога, — Лабик, хитрецо, аз съм новият възпитател.

Кучето прояви интерес, но не особено. Сложи предните си лапи на страничната дъска на леглото и ме гледаше в лицето с ръмжене.

Спомних си какво ми разказваше Елиаш, това гадно момче, за приказките.

— Мили Лабик — казах на дога, — имало едно време един крал, който имал трима синове. Единият от тези синове…

Кучето ръмжеше още повече.

— Не се ядосвай — заеквах аз, — ако тази не ти харесва, ще ти разкажа друга: Преди няколкостотин години, когато хората не били така умни, както днес…

— Вр-врр-вррр-рраф…

— Боже мой, тогава нещо друго. Само си кажи, Лабик… Един уволнен войник нямало какво да яде и влязъл в гората…

— Рраф-рраф.

— Тогава, имало едно време една вещица, която имала в гората къщичка, а в нея — черен котарак.

Бог знае колко дълго продължи това. Може би два часа, може би три, но всички, които се събрали под прозорците, където Елиаш ги довел, били убедени, че съм се побъркал. В нощната тишина звучала една приказка след друга. Имало една майка, която имала девет дъщери… Догът вече не ръмжеше. Сега започна да ръмжи само когато преставах да говоря.

Бърках вече приказките. Долу чували: Имало едно време една принцеса, тя имала златна пантофка на всеки косъм… Имало едно време един селянин, мощно царувал и се оженил за една говедарка.

Вратата се отвори. Първо тоя хитър калпазанин тихо извика Лабик и после доведе хората. Те скочиха към мен. Старият иконом ги посъветвал, преди да дойде лекарят, да ме съблекат гол, да ме завържат в мокър чаршаф и да ме сложат някъде в ъгъла. Така хората уж често идвали на себе си.

След отчаяна съпротива лежах в ъгъла. Делото на негодника Елиаш беше довършено.

Лекарят, който ме видя да лежа вързан в мокър чаршаф като пакет в ъгъла на стаята, моментално разбра, че не мога да притежавам здрав разум.

Днес съм в санаториум. Познатите, които ми идват на посещение и с които споделям това, свивайки рамене, казват: „Е, разкажете ни, господин Бешак, някаква приказка!“.

Колко е тежко състоянието на нас, възпитателите!

Изследователи на неизвестното

Малко спиритуалистична история

Ладя, ученик от втори клас на гимназията^[9], изпита в пълен размер валидността на думите на Камил Фламарион^[10], че свободното изследване на истината е неприятно на целия свят, тъй като всеки мозък има своите дребни предразсъдъци, от които не иска да се отърве. Всъщност, когато в десет часа по време на междучасието разказваше на съучениците си как сестра му вкъщи има една малка масичка, която се движи и чука така, че изчуква всички въпроси като например: „Има ли някой там?“ — „Има“ и други такива, в разгара на най-хубавото бе прекъснат от господин катехета^[11], който го подложи на строг разпит, наричайки нещастника шугава овца, която внася спиритуализъм между дванайсетгодишни момчета.

Разпитът беше жесток. Ладя беше попитан как се е стигнало до това да вярва в спиритуализма. Той отговори, че има сестра, която веднъж била на гости на приятелка, където имало такава движеща се масичка; ненадейно сестра му припаднала и избягала на гробището. На гробището срещнала дух, който я върнал обратно. Вървял с нея чак до вкъщи и там видяла майка си пред бакалията. Духът изчезнал, а вкъщи било пълно с народ. Бащата се ядосал и казал, че няма да разреши да ходи и да се шляе с духове, които изглеждат досущ като Франтишек Крамер, медикът от съседната къща. След това сестра му донесла същата масичка вкъщи и той трябвало да я движи по азбуката. Сестра му питала: „Обича ли ме?“. А той я движел по листа, чак докато отговорът прозвучал: „Има си хас“. След това сестра му казала, че не разбира и задвижила масичката сама. Сетне отговорът прозвучал: „Страстно“. И той занесъл писмо от сестра си на пощата, получил от нея два шестака^[12] като в този момент започнал да вярва в спиритуализма.

Това признание на заблуденото момче нямаше никакви последици за него. Скараха му се следващия път да избягва каквото и да било поучаване на съучениците със спиритуализъм, хипнотизъм и други подобни неща, които объркват мозъка.

От този момент целият клас стана привърженик на спиритуализма. Още на следващия ден Бернашек донесе в училище книга за медиумите, за приспиването, а ден след това вече търсеха по време на междучасието медиум в класа. Доброволец стана пионерът на спиритуализма в класа Ладя, който ги научи, че в началото всички трябва да се помолят.

Тогава започна спор за молитвата, но победи мнението на Ладя, че трябва да се молят на професора^[13] по латински Брен, и то по следния начин: „Молим те, господин Брен, погледни с ласкавост на нас и ни ходатайствай пред божието съдно око“. Тази молитва задоволи съвестта им, тъй като професор Брен беше техен класен. Ладя седна на чина и Бернашек започна да го приспива. Гъделичкаше го под шията и го дърпаше за носа, при което всички присъстващи се молеха: „Молим те, господин Брен, погледни на нас с ласкавост и ни ходатайствай пред божието съдно око“.

Ладя започна да хърка и да се преструва, че спи. Малко се изтърва обаче, и започна да си бърше носа. Бернашек успокои събранието, че точно в този момент в него встъпва духът на директора на гимназията, като помоли да зададат въпроси на Ладя.

Геблер зададе първия въпрос:

— Ще бъде ли горещо следобед?

Отговорът не беше разбираем. Медиумът измънка:

— И аз бих се радвал!

Следващият въпрос бе поставен от Хайниц:

— Ще получа ли обратно ножа, който Щибиц ми открадна?

Отговорът прозвуча тайнствено, в духа на изказа на господин директора:

— Принуден съм да изразя съжаление към вас.

При което медиумът кихна.

След това Бернашек каза, че сега от Ладя излиза духът на директора и в него ще влезе духът на покойния дядо на Бернашек.

Събранието се развълнува и Бернашек попита:

— Дядо, как сте на оня свят?

— Засега бива; в петък за обяд ще ям свинско печено и сладник. Портокалите тук са безплатни, а оттук до пъкъла е толкова далеч, както от Либен до Кръч.

— Горещо ли ви е, дядо?

— Къпя се — прозвуча отговорът, — точно сега натиках краваря Хобзик под водата…

Хобзик затрепери от студ. Как духът на Бернашковия дядо знае, че той, Хобзик, е скаран с Ладя?

Духът на дядото продължаваше:

— Хобзик е гадно момче, краде листите на приятелите си и неотдавна ограби едно момче. Ако някой го хване, да му счупи краката. И който го набие, ще дойде на небето.

След тези думи Бенда искаше да си заслужи небето и започна да ръга Хобзик в ребрата като за малко да се стигне до бой.

— Дядо — питаше Бернашек, — какво правите по цели дни в задгробието?

— Чукам камъни по пътя към чистилището — отговори сериозно медиумът, — тези камъни са душите на професорите, само професорът по физическо не е тук.

Ладя започна да се върти и каза, че вече се пробужда.

Попитаха го как изглежда там в задгробието. Каза, че е добре. Всичко е лилаво и червено. Дърветата имат ръце и очи, говорят латински, за да може Ладя и другите духове да не им разбират. Също така там, в задгробието, се мотаели няколко индианци. Между тях познал Маниту от романите на Карл Май. Там срещнал и кривоглед дух, който изглеждал като училищния прислужник Францек. На папратта там растат смокини. Няколко стари римляни седят при водопада, в който тече кръв, и учат латински от граматиката на Хрбек. Когато срещнал духа на дядото на Бернашек, му се сторило, че е много по-лек. Това задгробие не е много здравословно място, тъй като там се премествали всички, които умират.

Видял и един генерал, който му отдал чест и му казал, че Хобзик ще стане палач.

Това бяха бегли впечатления, които получи Ладя в задгробния живот. Ладьовото завръщане от оня свят бе отпразнувано със страшния рев на дванайсетгодишните спиритуалисти, което имаше за резултат притичването на класния в класната стая и записването на забележка в дневника на целия клас:

Влизайки в класната стая, чух рев.

С това потвърди мисълта, че все още съществуват хора, които винаги ще предпочитат незнанието пред знанието.

Бедният класен ръководител. Толкова невеж и по толкова груб начин се опитваше да потисне усилията на изследователите на неизвестното, чийто представител Ладя в момента говореше с Майзъл за вкаменелостта, която се превърна в негова собственост от собственост на кабинета, когато бе пусната заедно с няколко други да обикаля като мостра в обучението на студентите онзи ден в класа до момента, когато заседна в джоба на Майзъл. Шепнеха си.

— Виж, Ладьо, ще ти я продам, но за петак^[14]. Аз знам, че си Ладя, но това е директно от ръка на ръка.

— Добре, следобед ще ти донеса петак. Ще си взема от къщи за тетрадка и освен това ще ти позволя да ме приспиш. Знаеш ли, това се прави така. Мислиш: Ако Бог позволи Ладя да заспи. И тогава аз веднага ще заспя и моята душа ще се премести на оня свят. Мисли за това. Мислиш ли си това? Виждаш, че ме обзема дрямка и започвам вече да говоря на сън.

Майзъл се изплаши. Ами сега? Ладя има затворени очи, той го е приспал. Ще дойде професорът и духът на Ладя от задгробието ще заговори за него, за неговата вкаменелост, която взе, и за това, че Майзъл го е приспал. Ще изпратят до тях вкъщи училищния слуга, ще го спукат от бой и ще му продадат велосипеда. Нещастният Майзъл! Ето, вече е тук. Духът на Ладя от задгробието тихо ръмжи:

— Майзле, крадецо, дай веднага онази вкаменелост.

Майзъл му натика вкаменелостта в ръката, а духът продължи:

— Сега точно се разхождам на Марс. Тукашните хора изглеждат като стоножки. Едно момче разправя, че баща му има двеста крака.

Майзъл започна да трепери от страх и вдигна ръка.

— Какво искате, Майзъл?

— Бих искал да изляза навън, господин професоре.

— Отивайте, но да не се налага да изпращам да ви викат, както изпращах за Бубеничек.

Майзъл се заклатушка през вратата и остана дълго вън, с посърнала душа. Какво ще стане като се върне? Дали Ладя се е събудил, дали се е върнал от задгробието, или още блуждае на Марс, или духът му е срещнал някое препятствие, а може духът му да е влязъл в господин класния? Все пак накрая трябва да се върне. Влезе. Ладя беше до дъската и отговаряше на въпроси. Професорът го изпитваше за думите. Не знаеше как се нарича на латински трудност и получи двойка. Върна се огорчено до чина, където каза на Майзъл, че няма да прости това на господин професора, и когато в междучасието го приспи, ще им каже какво очаква класния. Края на часа прекараха така, че Ладя разказа как докато го нямало Майзъл, говорил с духа на Пилат, който му казал, че Ханибал живее една улица по-нагоре от тиранина Трасибулос.

— Струва ми се — рече неприятелят на изследването на неизвестното, класният, — че ще трябва да ви разместя.

Преди да успее да осъществи тази мисъл, звънецът звънна и професорът отиде да яде кренвирши.

През междучасието Майзъл бързо разгласи, че по време на часа Ладя е бил на Марс, като се хвалеше още, че го е приспал.

Веднага бе наобиколен от групичка млади изследователи, които предлагаха отново да го приспят.

Сложиха го да седне на стол до катедрата така, че да не гледа към вратата, и започнаха да се молят:

— Молим ти се, господин Брен.

— Да, да — противоречеше медиумът, — след като класният ми даде двойка за думите, трябва да се молим на друг. Нека се молим на професора по физическо. Казвайте след мен: „Молим те, погледни милостиво към своите ученици, господин професоре Листка, и моли се за нас тук и в задгробието пред всички светии и светици божи“.

Казаха след него и Ладя нареди два пъти да повторят молитвата един след друг и след това да го приспят, а той ще попита духовете какво очаква класния ръководител.

Примижа с очи и започна:

— Виждам професор Брен как яде кренвирш. Точно в този момент спънах неговия дух. Професорът се задави и намери в кренвирша хлебарка. (Аз ще ти подсладя тази моя двойка за думите!) Всичко край мен е жълто като иглика, има я навсякъде, а мащерката тук е по-висока от църквата при Свети Аполинарж. Срещам някакъв стар дух. Той малко накуцва. И този дух сега се всели в мен, и аз вече знам какво очаква класния в бъдеще.

Настъпи всеобщо напрежение. Всички се струпаха около медиума. Медиумът пророкува:

— Класният ще се ожени за моята стара сляпа леля, която ще му разбие главата с тенджерата за супа. Ще става от ден на ден все по-глупав и ще краде писалките на момчетата в училище, както и хлебчетата от чиновете. (Това ти е за двойката, господин професоре!) На матурата ще открадне часовника от джоба на инспектора и ще го направят училищен прислужник, а после ще трябва да чисти обувките на студентите.

В този момент класният влезе и бавно се приближи.

Бубеничек го видя:

— Ладьо, класният е тук.

Тогава медиумът каза високо:

— Ще направят господин класния директор на гимназията, той ще се ожени богато и ще стане училищен инспектор, такъв добър човек е той.

След тези думи се върна от оня свят и отвори очи.

Класният, който чу последното хубаво изречение, погали Ладя по косата и попита:

— Е, момчето ми, на какво си играехте?

Отзад Бубеничек искаше да помогне на Ладя и извика:

— Той си правеше майтап с нас!

— Вие, некадърници — каза класният, — вече веднъж ви записах в дневника и сега ще ви запиша втори път, а в къщата на Ладя ще отиде прислужникът, нека да набият момчето!

Тръгна, като от яд погледът му стана кривоглед.

Видя ли, Ладьо, изследователю на неизвестното, колко верни са думите, че свободното изучаване на истината е неприятно на целия свят, тъй като всеки мозък има своите дребни предразсъдъци.

И каква е ползата, че и науката се влияе от спиритуализма, след като баща ти, изслушвайки съобщението на господин професора от прислужника, извика към слугинята:

— Анна, донесете пръчката и ще ми държите Ладя…

След малко се чу как изследователят на неизвестното цвили и обещава, че никога няма да прави това…

А мъчениците се увеличиха с още един…

Образователен буквар

Предговор

Винаги е много тъжно и неприятно, когато някой, който се занимава с изучаването на човешките характери за по-дълго време, стигне до извода, че най-умните и най-разумни люде често постъпват така, че трябва с неодобрение да поклатим глава над тяхното поведение.

Това дало повод през 1787 година на господин Адолф своб. Книгге^[15], събирайки този тъжен опит в общуването с хората, с които се е срещал, да издаде през 1788 година в Хановер много симпатичната книга „За общуването с хората“, в която посочва правила за щастлив, доволен и пълноценен живот.

Книгата на Книгге ми достави голямо удоволствие по време на ранната ми младост. Това беше моят наръчник не само във външните прояви на учтивостта, но и десетте благородни заповеди как да се държим със своите ближни, за да спечелим тяхната наклонност. Когато по-късно в практическия живот исках да постъпя според тези правила на общуване с хората, се сблъсках с толкова препятствия и разочарования, че не ми остана нищо друго, освен да приспособя науката за общуването на условията на по-новото време или по-ясно казано да напиша своеобразна „Образователна читанка“, в която се говори за задълженията, които поставя пред нас положението ни в гражданския живот, понеже именно в обществения живот човек твърде често се оказва в пространни, заплетени ситуации.

Книгата е подготвена за печат и ми остава само да допълня общия преглед на плана и подредбата на материята, както и да съставя азбучен указател.

Засега предлагам няколко откъса от своята „Образователна читанка“.

Няколко откъса:

Анекдоти: Всеки анекдот, който разказваш публично, трябва да има определена база от сферата на обществото, в което се движиш и в което ги разказваш. Най-добри са анекдотите, които хвърлят лоша светлина върху някой от компанията и разпространяват тайни семейни разговори и събития. Ако не ти се струват достатъчно скандални, можеш според твоето желание да ги изопачиш. Ако се стигне до неприятност, можеш да се лекуваш вкъщи.

Отоците се лекуват чрез налагане с коларска вода, която ще купиш във всяка аптека. Откъснато месо и наранявания лекуваш със смес от камфоров спирт, чисто терпентиново масло и амоняк. В по-леките случаи са достатъчни хрянови лапи. Някои при разказването на пикантни анекдоти с лека или груба вулгарна окраска допускат неуважение, споделяйки ги на висок глас, без да ги е грижа от присъствието на млади дами. Такива анекдоти се казват винаги тихо и на четири очи. Гледай да измъкнеш младата дама настрани. Ако възникне неприятност, което, разбира се, се случва много рядко, използваш по време на домашното лечение лекарства и мазане като при първия случай.

И още нещо: Много пикантни вицове, които вече си позволяваме да кажем в дамска компания, предизвикват в мъжете твърде лесно възмущение и почервеняване. Но общо взето помни, че няма нищо по-скучно от така наречените прилични анекдоти. Възпитаният човек така или иначе няма да ги хареса, защото ще обидиш неговата чувствителност, а ще събудиш само недоволство, понеже всеки очаква от теб нещо възбуждащо пикантно, докато ти им разказваш някаква прилична глупост. Прилични вицове си разказват един на друг само членовете на Армията на спасението, преди да се напият.

Учтивост: Книгге е казал още, че ако искаш да бъдеш учтив, не трябва да си тръгваш от никого и не трябва да пускаш никого от себе си, преди да си му разказал нещо поучително и забавно. От това произтича, че никой, с когото се срещнеш, не трябва да счита времето, прекарано в твоята компания, за загубено. Да забавляваш трябва на всяка цена. Ако говориш с някоя госпожица, която виждаш за първи път, кажи й например че си чешки поет, че пишеш под името Г. Р. Опоченски^[16] и че си написал стихотворението „Когато луната светеше чаровно, княз Бржетислав стана“, иначе летиш с аероплан, а чернокожият Джемпс ти е счупил носния хрущял, когато бил инкогнито в Прага. Ако разговаряш с господин, който има брадавица на носа, гледай да му обърнеш внимание, че в Англия има 252 048 души, които също имат брадавици на носа и на брадата.

Когато става въпрос за нещо поучително, преди да отидеш в компания, погледни в някой от томовете на научния речник и после разправяй например, че кълките са горната част на крака между тазобедрената става и коляното, а пилешките кълки са храна. Също така неизчерпаем източник на забавление е да цитираш посвещението на София Подлипска^[17] от книгата й „Мравуняк“^[18]: „Посветено на спомена на моя дядо и баба от майчина страна, в спомен на стогодишнината от раждането на баба. Приемете вие, драги души, зад гроба тази скромна китка…“. Вече всеки добре ме разбира. Да си учтив, означава да си общителен. Да не се оставяш така леко да бъдеш отхвърлен и, както казва Книгге, да не се изпуска никой, без да му кажеш нещо поучително и забавно, а аз ще допълня: „Също нещо приятно“, което, разбира се, зависи от индивидуалността на отделния човек. Според моето мнение, всеки с удоволствие слуша, когато му кажем, че ако се фотографира, на портрета би изглеждал малко стар.

За негодниците: В кръговрата на живота много пъти човек, под влияние на киното, става негодник против собствената си воля и с някаква постъпка, за която четем в рубриката „От съдебната зала“, си отрязва връщането обратно в обществото. Ако човек веднъж вече се окаже мръсник, трябва да се мъчи да се задържи на този път, за да не става за посмешище на всички хора. Той трябва да бъде между равните на себе си негодници консеквентен, особено ако става въпрос за разделяне на откраднатото. Трябва да интригантства толкова дълго между тях, докато се сбият, а той може да вземе смело цялата плячка и да изчезне. Млади приятелю на подлеците! Върви според възможностите си по прекия път, но не избягвай и кривия! Ако искаш да станеш съвършен мръсник и негодяй, не спирай по средата на пътя към мошеничеството, тогава, млади момко, не би стигнал и пред комисия от съдебни заседатели. Не се оставяй пред съда да бъдеш разколебан, ако съдията вярва, че можеш да станеш по-добър. Подай доказателство за душевно присъствие на духа, че твоето съзнание не може да бъде разклатено. Ставането по-добър е излишно великодушие, което проявяваш към съдията. Ако съдът те призове към подобряване, не става въпрос за чисто благоразположение към теб. Ти просто си предизвикал страх, че отново ще се появиш пред него и ще му отвориш нова работа, евентуално ново наказание в канцеларията при днешния респектиращ размах на престъпността. Не трябва да те обърква и условността на наказанието при първото осъждане. Това е само обществена слабост. Ако си негодник и мръсник, дръж своята линия и не се оставяй да бъдеш разколебан в своята подлост от благотворителността на закона. А ако стигнеш преди премахването на смъртното наказание до бесилото, така или иначе ще изплезиш език на всичко. Какъвто и да си, бъди винаги целият ти!

Съотношение на длъжник спрямо кредитор: Винаги считаме сумата, която вземем назаем, за незначителна услуга, която можем без свян да приемем от своя ближен и не би била постъпка достойна за благодарност, ако поискаме да върнем на своя кредитор дължимата сума, като по този начин кърваво обидим своя благодетел, припомняйки му, че веднъж е проявил към нас добро. Невръщането на заетите пари има много по-голяма стойност, отколкото цялата услужена сума. Невръщането има морална цена, тъй като добре възпитаният ближен никога не трябва да мисли за това дали някога ще види сумата, която ти е дал на заем. Всеки човек, който стане твой кредитор, всъщност проявява към теб признание, че ти никога няма да споменеш за това как ти е показал някога си някакво благодеяние. Благородните и чувствителни хора предпочитат да избягват своите кредитори, да не изпуснат намек за своя дълг и да не вгорчат на кредитора срещата със стария приятел, като нещадящо унищожат така впечатлението за неговата бивша заслуга към вашата особа. Особено да се връща сума, взета на заем за ниска валута, със същата сума от същата валута на висок курс би изглеждало, все едно би искал да натикаш на кредитора си възнаграждение за направената благотворителност и така да го обидиш. Ако си толкова безочлив, че връщаш пари, сметни ги поне на минал курс. Разбира се нещо друго е, ако твоят кредитор е човек, който е загубил всички морални принципи и последните остатъци от срамежливо неудобство, и започне да ти припомня. Ти изслушай неговите думи съчувствено, приветливо и внимателно! Не го прекъсвай! За такъв нещастник сигурно е утеха, когато може да приказва и да се облекчи. Помисли си колко тежка сигурно е била неговата първа крачка към просията! Гледай веднага, когато се наприказва и освободи себе си, деликатно да прехвърлиш разговора върху съвсем друг обект, например че през 1860 година на далматинския остров Хвар господин Иван Маркати намерил и отворил нов прекрасен лом за мрамор, а когато и това не помогне, извикай в ухото му: „В Ракомаз, в Унгария, един мелничар направил на жупана^[19] унгарски долни гащета и получил за това като възнаграждение чувал с картофи и литър вино. Жупанът бил много доволен, както с кройката, така и с шева, а това, което е най-странно, че този мелничар дори нямало нужда да взема мерки, понеже кроил и шил всичко по памет, както видял управителят веднъж на една фотография“. Обикновено след тези думи ще останеш в стаята сам. А ако и това не подейства, ще започнеш да казваш на кредитора си Хедвичка^[20], ще го прегърнеш през кръста, ще започнеш да го милваш по косата и да го целуваш по челото, при което ще му шепнеш на ухото: „Аз знам, че съм млад, мила моя Хедвичко, и че още съм никой, че не мога да се женя. Но моята златна Хедвичка ще ме изчака! Виждаш ли, Хедвичко, споделих ти и ми е по-леко. Сега ще мога в най-скоро време да поговоря с баща ти“. Убеден съм, че този мъж със сигурност веднага ще изчезне, заеквайки с ужасен поглед: „Сам-сам-са-мо-се-се-ус-ус-ус-покой, Ка-ка-карле, аз-аз оти-вам да подго-подгот-вя та-та-татко“.

Също така трябва да припомня, че длъжникът не може да забравя закона за човечността спрямо кредитора си. Никога не считай, че трябва да разсечеш своя кредитор или да го пребиеш с това, което ти попадне под ръка.

Пътуването с железница се състои главно от следните точки:

1. Закупуване на билет.

2. Скандал с пътуващите с теб.

Към последното е необходимо да се прибавят следните правила: Който дойде най-рано в купето, счита себе си за домородец, за своеобразен патриарх над тези, които ще влязат след теб и ще напълнят купето. Но това не означава, че ще седиш нафукано и няма да говориш въобще с никой. Възпитанието изисква да отговаряш на всеки, разбира се по такъв начин, че съответният да чувства пред теб бащински респект. Ако например те попита: „Свободно ли е тук?“, отговори му съвсем учтиво: „Че не виждате ли?“ или „Да не сте сляп?“, или „Да не сте си забравил очите?“. А ако такъв мъж ти каже след това: „Извинявайте, господине…“, ще му отвърнеш: „Внимавайте да не ви изхвърля оттук, господине…“. Във влака трябва за теб да стане правило да изпитваш към съседа си непреодолимо отвращение, което разбира се да кулминира, когато закъснееш и всички места са заети. Тогава влизаш рязко в купето, оценяваш набързо присъстващите дали би могъл да ги набиеш, ако се стигне до това, а после кимваш на най-слабия, който си маркирал: „Извинете, господине, как ви е името?“. „Господин Звара.“ „Благодаря, господин Звара, веднага познах, че това сте вие. В четвърто купе някаква дама желае да говори с вас.“ После, когато излезе, сядаш удобно на мястото му, и докато той търси мнимата дама, ти съобщаваш спокойно на всички в купето, че това е било само шега, защото си искал да седнеш. Симпатиите са на твоя страна и всички жадуват да видят какво ще прави този господин Звара, когато се върне, после ти говориш с него през целия път, докато той стои пред теб и непрекъснато ти обяснява нещо за простащината, докато не се намеси някой от останалите пътници и не му изкрещи най-после да си затвори плювалника, след като не разбира от майтап. Разбира се теб всички ще те смятат за приятен събеседник. Понякога се случва така, че съдбата те отвежда между необразовани и тогава те съветвам веднага, на най-близката спирка да слезеш. Между пътуващите в железницата се срещат и сурови хора, и тук по правило не ти остава много време за размишления за друг изход от ситуацията. Биеш ли се във вагона с някой, бъди осторожен да не навредиш железопътната държавна хазна и притискай винаги своя противник на тази страна, където няма спирачка за внезапно спиране.

Игра на карти: За да спечелиш състояние чрез игра на карти, трябва да познаваш цяла редица най-разнообразни трикове, наричани общо фалшива игра. Това са определени спекулации и ако умееш добре да правиш магии с картите, не трябва никога да се притесняваш, че би изпаднал в недоимък, нужда и мизерия. Не трябва, обаче, да забравяш всеки ден да упражняваш триковете вкъщи, за да не загубиш форма и да поддържаш пръстите си непрекъснато пъргави и подвижни. Не се впускай, млади играчо, в занаята, в такива игри, които нямат характер на хазартни и в които се играе само за незначителна парична сума. Това е излишно загубено време. Разумният мъж презира такава игра, която не е нищо друго, освен себеизмама. Играй единствено за големи пари и за обект на плячка си избирай несъмнено само идиоти, които търсят забавление в това да смъкнеш от тях и последния им панталон. Ако по случайност се разбере, че имаш някаква карта в ръкава или под масата, не показвай зъл каприз. Светският тон заповядва да не се забелязват такива дреболии. А докажат ли, че си фалшив играч, върни се вкъщи и пред огледалото си натрий муцуната, че си такъв непохватник. Ако това ти се случи за втори, за трети път, че в теб открият фалшив играч, остави игрите и влез в манастир, некадърнико!

Приключение с голо момче

Беше късно вечерта. Във Вълтава вече не се къпеше никой. Обличах се на модржанския бряг и се приготвях да отида към спирката за корабчета Пивоварна „Браник“, когато чух от върбите страхотен плач и ридание на дете: „Дево Марийо, Боже мой, свети ангеле пазител“.

Мушнах се в храстите и намерих там голо осемгодишно момче, което лежеше безсилно на камъните. Когато ме видя, скочи и започна да прегръща краката ми, при което крещеше: „За бога, моля ви, аз съм от Вършовице^[21]!“.

След дълги усилия успях да измъкна от него ужасната тайна на днешния ден. Приключението, през което минал и което дълбоко ме трогна със своя трагизъм.

Такова нещо ще потресе и най-закостенелия човек и циник.

Първо момчето не знаеше как му е фамилията. Знаеше за себе си, че е от Вършовице, че му казват Тонда, и че е на осем години.

Сутринта го изпратили от къщи за хлебчета. Когато излязъл на улицата, срещнал няколко момчета и те започнали да го кандърдисват да тръгне с тях да плува в Браник, отивали там за цял ден. Тоничек се съгласил, но съвестта го накарала да изпълни задължението си и най-напред купил хлебчета според желанието на родителите си, натъпкал ги в джобовете си и тръгнал да се къпе с цялата компания.

На обяд изяли хлебчетата. Скрил дрехите си някъде във върбите и се забавлявали във водата, играли си различни игрички. Вечерта, когато още бил в реката, момчетата си тръгнали, а после той не могъл да намери дрехите си. Така че е от Вършовице, гол, без хлебчета, без дом, без най-малкото понятие за пътя към къщи, в Модржани.

— Дево Марийо — нареждаше горкият Тонда, — Боже мой, аз нямам дрехи и съм от Вършовице; Исусе на небето.

Прегръщаше краката ми, плачеше неистово и викаше:

— Аз ще дойда с вас.

— В никакъв случай, момченце — възразих, — най-напред трябва да имаш дрехи, ако тръгнеш с мен гол по улицата, и двамата ще ни затворят.

Момчето ревеше:

— Аз не съм гол, аз имах във върбичките дрехи.

— А къде са те сега?

— Те ми ги хвърлиха във водата и казаха да си намеря други във върбалака, понеже тук имаше много момчета, които се бяха съблекли, а аз никакви други дрехи не мога да открия.

Благородното дете продължаваше да реве:

— Аз ще дойда с вас вкъщи, аз съм от Вършовице и нямам дрехи.

В мен победи благородството.

— Добре, ще тръгнеш с мен — казах ласкаво, — ще пътуваме с корабче.

Момчето престана да реве. Крачехме по бента. Аз съвсем облечен, а до мен голо дете.

Хубава картинка бяхме. Първата сензация възбудихме при пристана за кораби Пивоварна „Браник“.

Събраното общество се смееше и един от господата се обърна към мен:

— Това вашето момче ли е?

Защо да им се обяснявам чие, всъщност, е момчето.

— Естествено, че е моето момче. Нали, Тоничек?

— Да — каза кратко.

И продължихме да чакаме.

Някаква госпожа ми посочи с упрек:

— Ама той няма дрехи.

Отговорих:

— И аз виждам!

Обърнаха се отвратено от нас, но тази госпожа не можа да се стърпи и продължи да нарежда язвително:

— Ами хубаво се грижите за своето момче, как не ви е срам, да го оставите просто така, както го е създал господ бог.

— Милостива госпожо — рекох, — ако бяхте вие в ситуацията на това момче, вярвайте, че не бих тръгнал с вас по дигата, понеже знам какво означава целомъдрие, но това невинно дете, което така хубаво по детски чопли пред вас носа си, със сигурност не обижда никой, който има чувство за голо детско тяло.

Двама господа се изплюха. Парният кораб дойде. Блъсках се да вляза с голото момче на палубата. Капитанът ни погледна и извика:

— Какво искате с това голо хлапе?

— За него и за мен билет до Прага.

— Голи хора не возим — отсече капитанът, — оставете момчето на брега.

— Вие, грубиянино — изкрещях, — да оставя голо дете на брега на Вълтава в тъмното, ама че сте.

Не довърших, тъй като двама моряци ме изведоха на мостчето заедно с голото момче, корабът се отдели от кея, а на самотния нос останахме във вечерния сумрак.

Момчето плачеше.

— Не реви — казах, — защото ще те хвърля във водата. Трябва да отидем пеша до Прага.

Отидохме до Браник.

— Гладен съм — хленчеше Тонда.

Не ми остана нищо друго, освен с хлапето да отида в ресторанта на пивоварната.

— Седни тук до мен.

Под всеобщото вълнение на гостите седнахме на маса, където седяха някакви дами.

Сервитьорът дойде.

— Дайте ни една чаша бира и две наденички.

Той опули очи от удивление. Дамите потънаха в земята от срам.

— Простете — заекна сервитьорът, — няма да ви сервираме, тук всеки трябва да е облечен.

— И това невинно дете? — попитах, поставяйки момчето на масата пред дамите. — Вижте тази жива невинност.

Оказахме се вън на улицата. Чудех се какво да правя с момчето. То ревеше:

— Аз съм гладен, аз съм от Вършовице.

Вървяхме нататък към Прага. Бях отчаян от този непрекъснат хленч на голото момче.

Отидохме до най-близката енория. Звъннах и когато готвачката отвори, пъхнах голия Тонда в коридора на енорията и избягах.

На следващия ден прочетох във вестниците, че онзи енорийски свещеник получил мозъчен удар.

Сънят на ученика Папоушек

Ученикът в четвърти клас на гимназията Папоушек^[22] се разхождаше с Гай Юлий Цезар.

— Не знам, момче — каза Юлий Цезар на Папоушек с тон, с какъвто говори професор по латински, — колко далеч ще стигнеш в латинския език.

Бяха точно зад града в полето и Папоушек с тревога погледна към Юлий Цезар, който изглеждаше точно така, както на картината, висяща в класната стая. Строг, закръглен, пристегнат в тога, а на нозете сандали. Само че на главата си имаше венец от глухарчета, вместо от лаври.

— Уча заедно с Тоник Палка — отговори боязливо Папоушек, който забеляза, че Юлий Цезар носи отстрани и меча, с който е пробол водача на аремориките^[23].

— Тоник Палка не се справя добре — заяви начумерено Юлий Цезар, — чух от директора ви, че не знаел кога е била битката при Фарсал^[24], където победих… кого, Папоушек?

Нещастникът се стресна. Надлъж и нашир само голи поля, никъде жива душа, мечът на Цезар блести на слънцето, а Папоушек не знае нищо за битката при Фарсал.

— Тоник Палка — изтръгна от себе си Папоушек, за да се спаси, — каза за бас, господин Гай Юлий Цезар, че не сте преминал Рубикон^[25].

— Моля? — изкрещя Цезар. — Quid dam?^[26] Ама хубав приятел имаш ти! Ще го заведа впрегнат до Рим и ще заповядам на ликторите^[27] да му отсекат главата. Знаеш ли какво направих с Ариовист?

— Толкова далеч, моля ви, още не сме напреднали — ужасено зашепна Папоушек, — учихме, че Галия е разделена на три части, quarum unam incolunt Belgae, tertiam Aquitani^[28].

— Къде остави втората част? — извика злобно Цезар, плюейки на полето. — Всички сте негодници! През 54 година преди Христа завладях Британия и написах за тази битка глава в своите записки за Галската война. През 1909 година за това ще научи едно такова момче, каквито сте повечето, и няма да помни датата, дори да го убия! Това беше през 54 година преди Христа, а не 53, както вчера грешно каза твоят съученик Букач в часа по история. Получи за това слаб две и нека му. Затова ли се сражавах с британите, поразявах аедузите, белгите, аремориките, победих Версенжеторикс, вожда на арверните, че Букач да получи двойка и да плаче.

Юлий Цезар сечеше с меча глухарчета на синора и украсяваше с тях главата си.

Ученикът Папоушек изплашено гледаше Цезар и тъй като искаше да му се хареса, каза:

— Знам, почитаеми, че веднъж сте произнесъл: Veni, vidi, vici^[29].

— Разбира се — отговори благосклонно Юлий Цезар, — казах нещо подобно, не си съвсем незаинтересован спрямо моята особа и това ме радва.

Продължаваше да говори като професор^[30] по латински:

— За съжаление твоето образование е повърхностно, ако те попитам през коя година напуснах Египет, ще се разревеш. По мое време не се плащаха толкова високи такси за обучение, но въпреки това момчетата бяха по-умни. Помня, че като момченце на твоята възраст убих с кама един роб, който не искаше да скочи в казана с вряща вода. Имах учител ретор М. Антоний Гуифон; на тоя отхапах пръста. Вървях по форума^[31] на Рим и на шестнайсет години убих втори роб, който не ме поздрави. После продължих по пътя на славата и спечелих най-после няколко победни битки, а накрая и Клеопатра. Ама вие сте страхливци. Получите ли забележка за лош успех или поведение, се боите от пръчката, страхувате се от контролни. Когато директорът ви погледне, побледнявате. Не заслужавате пощада. Би било добре да ви закарат на арената и да насъскат срещу вас професорите и директорите на средните училища, въоръжени с къси мечове. След това ликторите биха ви питали публично за синтаксиса на латинския и вашите отговори биха разгневили преподавателите. Биха ви избили в пясъка на арената, понеже не можете да използвате правилно конюнктив след съюза сит и инфинитив сит accusativo^[32]. Други бих заповядал да хвърлят на лъвовете, тъй като неправилно употребяват futura exacta^[33]. Ужасно е, че твоят съученик Винтер си измисля латински думички, а когато е питан за различните значения, осквернява латинския език, а още по-срамно е, че не знае нищо за битката при Мунда, след която на 17 март 45 година преди Христа станах господар на цялата римска империя.

Юлий Цезар се изправи и заплете във венеца си от глухарчета листа от живовляк и мащерка.

— И.к. училищен съвет^[34] — продължи, — одобри моите „Записки за Галските войни“, затова бъди така добър да предадеш този венец на и.к. главен училищен инспектор.

Юлий Цезар сне от главата си венеца от глухарчета, живовляк и мащерка, подаде го на Папоушек и възкликна:

— Мисли за синтаксиса на латинския! — и се възнесе на небето.

Ученикът Папоушек се събуди. Отсреща на леглото дишаше и свиреше с нос неговият баща. В утринния полумрак неговото лице изглеждаше строго. Папоушек изведнъж си спомни, че на следващия ден баща му ще получи от училището забележка за неговия успех, тъй като беше получил двойка по латински. След това погледът му попадна върху панталона, който вечерта остави метнат на стола. Ученикът Папоушек тихо заплака под юргана…

Родинознание

„Има моменти в човешкия живот, които ще разплачат и вол“, казваше някога един неизвестен философ след дванайсет часа през нощта в „У флеку“^[35].

„Веселото настроение граничи със сантименталността“, е казал, да речем, черногледият Шопенхауер.

Разсъждавайки над значението на тези две изречения, отидох да изплача своята болка, тъга, мъка във Вейводув Мнестец. Така са ходили каещите се в пустинята. Всъщност Вейводув Мнестец е нещо толкова изоставено, че тукашната околност би превъзпитала и самата Мария Магдалена.

Та, дойдох тук да плача за себе си. Настъпи моментът на прояснение, когато си дадох сметка, че съм негодник и съжалявах бедната земя, че ме носи. Колко хора опитаха с мен ходене по мъките. Но да оставим това, че да не се разплача отново. Вейводув Мнестец е коварно село. През живота си не съм виждал подобно нещо. Нарича се Мнестец и е незначително, само с осемнайсет адреса, от които седем са пред срутване. Явно преди е принадлежало на някакъв княз^[36], който по всичко личи, е твърдял за себе си, че е беден като църковна мишка. Това запуснато село, до чиято обстановка чудесно пасвах, се намира навътре в горите и откакто се помня не съм чувал нищо за него. Три часа след селото в гората има къща за горски. Горският носи поетичното име Пампелишка^[37], пие ракия и покровителства бракониерите.

Когато научих за него, се преместих там. Свой при своя. И се отдадох на самосъжаление, блуждаех по горите, бършех си очите с голяма червена кърпичка, ходех бос, ядях корени, скакалци, пушено месо с кнедли със зеле и не се бръснех. След седмица изглеждах като запуснат каубой от Дивия запад.

И за да измъчвам още повече своето тяло, поръчах от Прага последния годишник на „Модерни ревю“^[38], което четях, докато лежах в тази горска пустиня по корем, с кучешки череп пред себе си, който изрових от гноището на къщата, а в джоба с бутилка обикновена ракия.

Когато и тогава не се появи у мен действително разкаяние, отидох на поклонение във Вейводув Мнестец, където изпих пет чаши някаква страшна селска бира, която беше хванала стабилна коричка. И в този момент покаянието ми стана пълно.

Веднъж седях в дълбокия лес на един обрасъл с мъх камък и размишлявах какво правят например в Дейвице, когато моето спокойствие беше нарушено от висок говор на този забутан път, в тази пустош, и пред мен се появи господин, съпровождан от две по-възрастни дами. Едната от тях държеше в ръцете си голям бележник и имаше очила на носа. Втората носеше карта и гледаше сякаш иска да глътне цялата местност.

Господинът изглеждаше съсипан от умора, бе дебел и от пръв поглед се виждаше, че пътуването не му се отразява добре. Потеше се и на края на тоягата си сушеше две кърпички, намокрени от непрекъснато бърсане на потта. На пръчката имаше още два вълнени шала и дълга мъжка пелерина.

Когато видя пред себе си босия, занемарен млад брадясал мъж, т.е. мен, попита:

— Слушайте, човече, далеч ли е още Вейводув Мнестец?

— И е, милостиви господине — казах.

— А колко горе-долу?

— Зависи, милостиви господине.

— Два часа или три часа?

— Там някъде, милостиви господине.

Господинът замълча и тая с цайсите му каза на немски:

— Попитай тоя простак дали в околността няма някоя забележителност и дали не се разказва тук някаква легенда.

Господинът ми преведе и аз мудно отговорих:

— И слава богу, забележителности имаме тук достатъчно, а легенди — също.

Дамата с очилата си приготви писалка, бележник и аз продължих:

— Така например, уважаеми господине, тук, на този камък, на който седя, седял преди много лета свети Кирил и Методи, всъщност не, баба каза, че… да, точно така, свети Методи седял тук, докато свети Кирил стоял там, на онзи, близкия камък, или, дяволите да го вземат, чакайте, как точно е било, там, на онзи камък, седял свети Кирил, докато свети Методи на този, на който седя, стоял, ама не, какво да правя с тая къса памет, пък и това беше отдавна. Покойният ми баща пък каза, че двамата стояли на един камък, но че не знае на кой, на този, казват, че седял Наполеон, а там стоял пруският Бедржих. Дявол знае кое е истина, но нашият кмет казва, че тук лежал Христофор Колумб от Ухлиржске Ивановице.

Едва изрекох това, когато първа побягна дамата с очилата, изпускайки бележника, след нея бягаше втората с картата, а зад всички в тръс се изнасяше ужасеният господин с шаловете и пелерината, а аз виках подире им:

— Не се страхувайте, ще ви разкажа как тук утрепахме княз Само.

Но те вече бяха изчезнали.

Вдигнах бележника и там прочетох на корицата: „Бележки по родинознание от странстването по чешките земи“.

Този ден ми олекна.

Аграрна идилия

Неотдавна говорих с един аграрен велможа, който заяви, че цялата му кариера се дължи на йоркширските прасета. Предлагам тук неговата биография, както ми я разказа той и от която може да се види колко често такова едно голямо прасе може да стане гордост за народа и да възнесе своя собственик към най-високите функции. Този мъж, който притежава това йоркширско прасе, нерезче, заседава всъщност в чешкия парламент^[39].

— Родил съм се — започна разказа си онзи мъж, — така, както се раждат всички едри земевладелци. Помня, че по време на моето раждане кравата в обора измуча три пъти. Всъщност, за да не забравя, тогава сме се родили двама. Аз и телето на тази крава. Телето умря, а аз останах жив. Растях не с дни, а с часове. Така могат да растат само земевладелците. Когато бях на шест години, тежах четирийсет килограма. Тогава ме показваха на земеделското окръжно изложение в Нимбург. После ходих на училище. Тогава, драги ми господине, нямаше още такива глупави закони, че да трябва да се ходи на училище до четиринайсет години. Посещавах училище до единайсет, и то само през зимата, понеже, когато настъпеше пролетта, наблюдавах как чучулигата лети в полето, извинете, че плача при този спомен, тъй като винаги съм си мислил, само да можехме така някак да отглеждаме тези чучулиги и да ги изнасяме като гъски от Садска^[40]. Това време на младостта е безвъзвратно отминало. Днес вече въобще е минало старото време, когато ние, едрите земевладелци, можехме да си правим майтап с трудещия се народ. Помня, че веднъж хората работеха на полето, внезапно се струпаха облаци и преди тези негодници да ни помогнат да закараме зърното вкъщи в хамбара, се изля порой и ни отнесе ечемика. И знаете ли какво направи моят покоен баща? Заповяда на всички ратаи да застанат на двора с гръб към него и да си събуят панталоните. После стреляше в задниците им с четина и трябваше да видите как бяха доволни, дори ни целуваха ръце, а после навсякъде в околността разправяха колко добър господар имат. Днес това време вече е отлетяло. Братовчед ми от Волинско изплющял един селянин с камшик през ръката, счупил му я и получи за това три дни. Та, растях в провинциална среда и мога да кажа, че точно и единствено в провинцията може да се направи кариера на разумния човек. Още баща ми спечелил добро име в целия окръг с това, че някога си му се родило козле с три глави. Затова бил избран за кмет на общината малко след онова великолепно раждане.

Когато след това наследих от баща си чифлика и той се оттегли на вимненек^[41], представете си моята радост, когато ми се роди теле с две глави. Сега аз бях избран ей така, без нищо, за кмет на общината, и въведох отглеждане в моето стопанство на плимутки, английски кокошки. Една от тези кокошки ми снесе яйце, което тежеше четвърт килограм и беше изложено в седмицата след снасянето в окръжния град с цялото ми име. Не е нужно да ви припомням, че тогава успявах да излюпя яйце единствено, ако го сложех в телена мрежа под овца. От яйцето се измъти необикновено голям петел, който, когато порасна, тежеше двайсет и четири кг и също беше изложен в окръжния град. Когато нашият окръжен кмет видя тоя петел, получи удар от яд единствено затова, защото имаше петел, който тежеше осемнайсет кг. Не можеше, значи, да се очаква нищо друго, освен че със своите двайсет и четири килограма бях избран аз за окръжен кмет. Когато станах окръжен кмет, започнах да отглеждам йоркширски прасета. Имах нерез, когото нарекохме Адолф, в чест на един от лидерите на земеделския съвет. Боже мой, това беше истински нерез. Такъв нерез не се ражда дори веднъж на петдесет години. Той беше такъв нерез, че спечели държавна субсидия хиляда крони. Когато тогава от държавата получих тези пари, тъкмо беше преди изборите и същевременно по щастлива случайност имаше земеделска изложба в Прага. Помислих, че като имам такова прасе, смело мога да се кандидатирам в окръга, и после, след като на стопанската изложба получих първа награда в раздел държавно субсидирани прасета, кажи-речи единодушно ме избраха за областен посланик. Две години след това се снабдих с йоркширска свиня, на която, понеже преди това при нас на село имаше лекция за творбите на Зейер^[42], дадох името Махулена. Тази свиня опраси точно преди имперските^[43] избори трийсет прасенца и така станах имперски депутат. Година след това купих саутдаунски вол. Той тежеше, да не ви излъжа, 912 килограма, и на земеделската изложба в Прага спечели златен медал, така че в цяла средна Чехия навсякъде хората сочеха към мен и казваха, когато не знаеха моето име, поне: Това е оня, саутдаунският.

И така стигнах до чешкия сейм.

Селският бик в Яблечно

I.

До този ден Яблечно не беше село, за което може да се говори. Добре че господин викарият в Пршиседнице^[44] понякога насочваше разговора към Яблечно, когато искаше да предостави доказателство и пример за някакво коварство.

Ставаше дума за последните избори, когато господин викарият заедно със своя помощник отидоха в Яблечно, за да защитят позицията на своя кандидат пред тайното съвещание. След дългото изказване на господин викария кметът обеща от името на всички избиратели в Яблечно, че всички до един ще дадат гласа си за кандидата на викария. Подаде му за това двете си ръце. След това господин викарият в интерес на истината каза да изтърколят буре с бира, а когато се прибираше вкъщи през ливадите зад Пршиседнице, беше убеден, че никога не е говорил толкова хубаво, както този ден.

Затова пък на изборите кандидатът му не получи от Яблечно нито един глас. Когато господин викарият научи това, беше толкова объркан и учуден, та започна да говори нещо от сорта, че при тях в енорията се свети с ацетилен. До днес остава загадка какво е имал предвид тогава.

Когато след три седмици срещна в полето кмета на Яблечно и пълен с възмущение заговори с него по този проблем, подчертавайки, че думата прави от мъжа мъж, кметът кратко му отговори, че това не е можело да се случи по никакъв начин.

Когато господин викарият попита още защо са били против, кметът отвърна:

— Гледай ти, даже не знаехме, че е против. Против кое би трябвало да бъде, господине?

Господин викарият се изплю и продължи, докато кметът, усмихвайки се доволно, клатеше по пътя при ходенето двете ръце, които преди време подаде на господин викария на онова тайно заседание.

Господин викарият по-късно разбра, че тогава на тайната среща господин кметът му ги е подал затова, защото не искал да го ядоса. Още по-късно кметът сам потвърди при друга случайна среща, че негов принцип е да се разбира с всеки добре.

Това беше всичко, с което се прочу Яблечно. Иначе за него в околността много не се говореше и също нямаше никакви скандални истории.

В Яблечно имаха своите гори, своя лов, зайците от господарската нива бягаха сами по време на селския лов, живееха със съседите си в мир, казваха за картофите от своите ниви, че такива няма да намерите по цялата околия, а когато случайно идваше някой от града в тяхното село за през лятото, всички дружно му продаваха всичко възможно най-скъпо и му одираха кожата, както можеха.

И изведнъж, беше точно сряда, както ще разказват още цели генерации, Яблечно стана община, за която започна да се говори в околността, и то масово.

На този ден хората от селото си доведоха общински бик, красиво едро животно с черни ноздри, с голяма гуша и с жълта кожа, която блестеше.

Водеха го четирима, които той гледаше с големи синкави очи много добронамерено, тъй като бе добряк. Още обичаше да си играе и неговото сериозно положение не му беше отнело все още всички младежки илюзии.

Когато минаваха край високия мисионерски кръст, помисли си какво ли ще се случи, ако към него притисне малко мъжа, който го дърпаше от дясната страна и постоянно ръмжеше: „Дий, дий“.

Това предизвика голяма тревога в цялата процесия и когато дръпнаха веселия бик, притиснатият поиска малко ром.

Неговата молба не беше чута от никого, тъй като общинският бик, първият общински бик, който някога е имало Яблечно, междувременно си помисли, че няма да навреди, ако хвърли останалите трима придружители в канавката.

Започна да се обръща със задница напред, пръхтейки, че ще стане, после се разтърси, когато искаха да го вържат по-здраво и ги свлече там, където искаше да бъдат. После се понесе по улицата в тръс, прескочи нивата и побягна, за да види какво толкова усърдно работят хората в такъв славен ден, когато той стартира своята дейност в Яблечно. Засега видя, че бягат и че са оставили на пътя някакъв предмет, от който се чуваше плачлив глас, мъничко подобен на гласа на тези, които го водеха. Това беше отворена детска количка, а в нея разтваряше своите ръчички малкото момченце на кмета, докато през това време госпожа кметицата беше избягала с останалите и сега крещеше долу за помощ.

Общинският бик забеляза още нещо, а именно че в това жарко лято върху малкото комично същество бе сложен червен шал.

И направи нещо, за което щяха да го упрекнат, ако го бяха видели.

Наведе глава и с единия рог изхвърли червеното шалче от количката, и започна да наблюдава малкото човешко създание.

Може би не мислеше за това, че когато тази малка разревана твар порасне, сигурно също ще бие биковете с пръчка по задницата и ще ги връзва с въжета.

Хареса му, че както пръхтеше над това мъниче, то престана да плаче. Лизна го през лицето и остана да стои над него, мятайки с опашка, за да разгони конските мухи.

Стоеше и приятелски гледаше малкото създание, което се пулеше срещу него и с възхищение викаше: „Татко, татко!“.

Имаше сини очи като него. Лизна го още веднъж по малкото юмруче и после постави своето голямо тяло до количката на тревата, като чакаше какво ще се случи по-нататък.

След минути дотичаха хората и кметът, водачът на цялото шествие, до ден-днешен не знаеше как се случи така, че при бика извика: „Фрицко“.

Когато извика това, бикът стана, отиде при него и успяха да му хвърлят въже на врата. Изплющяха му няколко пръчки по гърба и оттогава му казваха „Фрицек“.

II.

И такова знаменито събитие, каквото е да имаш общински бик, има своите мрачни страни в Яблечно. Тук имаха много обещаващи славни неща, чисто местни, които в съзнанието на хората обаче не минаха границата на селския харман.

Такова беше например „Земеделското читателско дружество“, основано преди двайсет и пет години. Не дочака, обаче, своя юбилей на четвъртстолетното си съществуване, защото изчезна преди двайсет и две години поради недостатъчен брой читатели на съчинения, които никога не е купувало. В общинската кръчма и до днес има дъска „Земеделско читателско дружество“, но не я отстраняваха, защото зад нея лястовиците имаха гнездо. Деликатни хора.

Към Яблечно се води и една колиба. Преди трийсет години един неин собственик използвал подема на застрахователните мероприятия срещу огън, застраховал се, после при него горяло, поискал да му изплатят застрахователната сума, а когато полицаите започнали да дирят нещо, което май било свързано с този пожар, не искал да бъде влачен по съдилища (казваше, че като свидетел), и замина за Америка.

Когато прекара в Америка десет години, изпрати вкъщи на кмета на Яблечно писмо и хиляда и двеста крони. В писмото пишеше, че тези хиляда и двеста крони дава на онзи гражданин на общината, който би искал да следва; в случай че не се намери никой, подарява цялата парична сума за всеобщото благо на неговото родно старо село Яблечно.

За двайсет години не се намери никой. Сегашният викарий на Пршиседнице тогава, когато дошли парите, бил още свещеник и написал на доблестния дарител в Америка да промени своето мнение и завещание. Да помни, че трябва да се поправи в Оуйезд иконата на света Анежка в храма, както да се ремонтира и камбаната. С ангелски думи му обърнал внимание, че сигурно е ходил в църквата на Оуйезд.

Почтеният дарител не отговорил. После минаха години. Името му беше Франтишек Томек и му казваха Фрицек Томек, забравяйки, че навсякъде другаде Фрицек означава Бедржих.

Знаем също, че в уплахата си кметът нарече селския бик Фрицек, което така и остана без почтеният дарител да разбере това.

Писмото, което му съобщаваше, че според неговото желание била купена вещ, служеща за всеобщото благо на селото, се върна обратно от Америка с надпис: „Addressee unknown“.

Жалко, че адресатът беше вече неизвестен и че писмото не стигна до него. Със сигурност щеше да изпита задоволство от писмото на кмета, син на стария кмет, който тогава получи онези пари да ги пази.

Това беше вест от старата родина, снабдена с официалния печат на общината.

Много красноречиво кметът пишеше, че когато не се намерил студент, купили общински бик и той е красив екземпляр. (Положително така не би хвалил студента.) Пишеше нататък, че това е много разумен бик, просто „приказен бик“, че вече му пуснали почти всички крави от селото и че прибавили за неговото закупуване сто крони от общинските пари, и заради това ще имат май недоразумения с окръжния съвет. Това беше своеобразен апел към благородното сърце на американеца Томек и нямало в това никаква истина. Кметът уверяваше общинския съвет, че Томек непременно ще изпрати тази стотачка и че ще се пропие с швабинска^[45] бира, за да му държи много дълго.

И всички тези надежди били подкосени от бележката на американското пощенско учреждение: „Addressee unknown“.

Ковачът Калиста се изрази, че Томек е стар познат негодник и че кметът едва ли ще спечели при следващите общински избори.

А селският бик при тези дребни грижи на кмета на селото, към които принадлежал, ядял с голям апетит, доволно пръхтял и мислел за своите любовници, които му докарали и които още ще му доведат.

Спомнял си най-вече за една яловица с голямо бяло петно, която бе видял на пътя и която чу, чувствайки го отдалеч, девствено да мучи от копнеж.

В такъв момент много се заиграваше, мяташе се при яслите и ревеше над халката, към която беше привързан.

А когато го караха към ограденото място, където се запознаваше с кравите, които му водеха, не пропускаше да направи нещо весело.

Веднъж подгони другоселския пощаджия чак до кмета, така че кметът имаше с няколко минути по-рано в ръцете си писмото, което пощальонът му носеше.

Писмото беше от кмета на Пршиседнице, който сподели на хартия, че викарият от Пршиседнице клевети кмета на Яблечно заради този бик.

III.

Господин викарият често проповядваше, че отмъщението е работа на Бог. Проповядваше също, че човек лесно се поддава на страстта и че после забравя всички добри принципи.

Упорито се държеше за това последното и винаги успяваше без големи душевни борби да забрави правилните принципи и цитати от библията.

Когато научи, че кметът в Яблечно е купил общински бик, отначало не знаеше дали не трябва да съобщи това на съда как разполагат в Яблечно с дарението на Франтишек Томек, чието име преди това не искаше и да чуе.

После размисли и започна в своята енория дребна дейност между народа.

Измисли си цяла история. „Виждате, казваше той между другото, как окрадоха сираците и вдовиците в Яблечно. Взели парите от касата на сиропиталището и си купили с тях селски бик. Божиите мелници мелят бавно, но сигурно. Ще видите, че Бог няма да благослови този бик и те ще съжаляват.“

Веднъж от Пршиседнице един селянин заведе кравата си на бика от Яблечно и после тя роди двуглаво теле, което трябваше да убият.

„Ето, каза господин викарият с голяма радост, вече мелниците Божии започнаха да мелят. Двуглавото теле е Божият пръст.“

Всичко това беше старателно описано в онова писмо, а главно, че господин викарият не наричаше по никакъв друг начин кмета от Яблечно, освен престъпник.

Писанието предизвика голямо впечатление и разбираем смут, и дойде точно по времето, когато и на кравите на викария беше необходимо да се предостави малко от любовта на селския бик от Яблечно.

Наблюдавайки ги една вечер, господин викарият рече: „Утре ще ги заведем в Яблечно, дано този мошеник кметът ми направи това без пари, за да не ме ядоса още повече“.

На следващия ден селският бик в Яблечно мучеше от копнеж в обора, когато почувства как водят наблизо кравите на господин викария, но този палав похотливец се надяваше напразно.

Още докато пастирът рече на кмета, че води кравите от господин викария, кметът взе вилата.

— Кажи на мерзавеца — изрева към ужасения овчар, — че нашият общински бик не е за викариевите крави. Ще му дам аз една каса на сиропиталището.

Кравите тъжно мучаха, бикът мучеше и господин викарият беснееше, чак след около година изведнъж каза на клисаря: „Утре ще светнем онази голямата свещ при олтара на светия патрон“.

Току-що беше научил, че селският бик в Яблечно станал импотентен и че го продават на месаря.

Романът на нюфаундленда Оглу

I.

Нюфаундлендът Оглу изглеждаше много благоразумен. Но в действителност само се преструваше на такъв, защото беше изключително пресметлив.

Всеки път, когато говореше на улицата с другите кучета, създаваше впечатление на моралист, както тогава, когато онзи кривоног дакел му разказваше, че онази хубава хрътка, гладкокосместа, хвърлила някакви космати същества, подобни на пуделчета, Оглу се обади: „Пада им се, да внимават повече с госпожицата“.

Но когато се отдалечи със своите господари от приятелите си, престана да е моралист и май нямаше да се намери морално по-безчувствено куче от Оглу.

Вкъщи, както казвам, внимаваше много. Непрекъснато беше край стария господин, понеже разбираше всичко, което си говореха за него другите в къщата, а те казваха, че и това куче обича стария господин най-много.

Самите те, обаче, не го почитаха кой знае колко, защото старият господин, където ходеше, там изтръскваше лулата си.

Затова му казваха:

— Бягай, Оглу, със стария господин на разходка!

Оглу, щом чуеше това, изтичваше в кухнята да получи нещо за разнообразие, било то парче колбас или пръжки, и вече беше при стария господин, лаеше го, скачаше наоколо, дърпаше го за палтото, бягаше към вратата, а старият господин с разтреперан напевен глас казваше:

— Оглу, ти искаш да отидеш на разходка ли? Ти ме обичаш най-много! Другите направо биха ме изяли. Ела, Оглу, ще получиш колбас.

Щом се окажеха навън, Оглу вече не се преструваше, че се радва. Целта бе постигната, беше получил колбас, тогава защо да се преструва. Лениво вървеше зад стария господин и непрекъснато се прозяваше. Това преструване беше грозна черта в неговия характер. После старият господин се срещаше на площада с няколко свои познати и Оглу пак лаеше радостно и се преструваше, че се радва да ги види. Понякога получаваше от тях някакво лакомство. Щом го глътваше, си мислеше: „Какво ме интересуват“. Сядаше на земята и отегчено гледаше наоколо.

Не му беше интересно какво ще си говорят, тъй като знаеше предварително, че ще обсъждат тютюна, колко бил добър преди, а сега как нищо не струвал.

„Поне да не го пушеха, въздъхваше Оглу, как все на мен се случва, че когато старият господин си чисти лулата с телта, тази тел, пълна с гадости, избърсва в козината ми. Ако някой му правеше това на него!…“

„Ама старият господин не се облизва, продължаваше да се оплаква сам на себе си, правейки се, че спи, за да не трябва да си играе с малкия Роберт, който го дърпаше за ушите, затова пък аз се ближа, абе все на мен ли да се случи?“

Един ден старият господин, докато сновеше из къщата, забрави лулата си на пейката в антрето. Оглу я взе и побягна отзад през градината към помийната яма, откъдето градинарят черпеше вода за лехите.

Там пусна лулата в зелената вода и се върна вкъщи. Тогава настана бъркотия в къщата. Старият господин крещеше, че дните му са преброени, след като се е загубила неговата стара, драгоценна лула, че повече няма да се мъчи с тях тук още дълго, че и без това знае как им пречи, и като ги е страх така изведнъж да го изпратят от този свят, тази негова лула попилели някъде. Оглу ходеше след стария господин при това търсене и се правеше, че души и търси следа. Старият господин го милваше и казваше:

— Ти, мой единствен, верен помощнико! Ще получиш колбасче!

Когато получи колбасчето, Оглу легна в стаята на килима и доволно се заоблизва. Как се смееше този черен космат грешник.

След като старият господин не намери лулата, ходеше няколко дни като без душа. После легна на леглото и извика нотариуса.

Оглу отиваше от пресметливост да ляга на неговото легло, но тъй като в общата мъка това не се оказа рентабилно, предпочиташе да се застоява в кухнята, където хващаше мухи и с удоволствие ги гълташе, понеже, както веднъж далновидно каза на кафявия дакел, приятно гъделичкат езика.

Загубата на лулата толкова разстрои стария господин, че след четиринайсет дни можеха да отворят вече неговото завещание.

Завещал цялото си богатство на приюта за бедни. Оглу точно се появи, когато всички вече знаеха какво има в завещанието.

Младият господин го ритна. Защо непрекъснато ходеше със стария господин и го влачеше на разходка при директора на приюта?

Колкото пъти видеха Оглу, казваха:

— Старият морук обичаше най-много този черен звяр. Изчезвай някъде в ъгъла!

Толкова им напомняше за стария господин, че семейният съвет реши да го продадат. Дадоха обява за него, както някога за робите в южните американски щати, че го продават по семейни причини, че е хитър и добродушен.

Оглу знаеше, че при това шушкане, което се води последните дни, става въпрос за него и затова изобщо не беше учуден, когато един ден видя на двора количка със сандък, и как показват сандъка, говорейки за него.

Знаеше, че ще се мести. Затова изтича отзад в градината, там набързо удуши петела с шестте кокошки и се върна на двора. Сандъкът вече беше смъкнат от количката, а той сам влезе в него. После му хвърлиха там някакъв хляб, качиха отново сандъка на количката и се отправиха към гарата. За ефект в сандъка, Оглу няколко пъти започна да вие, за да не тръгва от къщи безчувствено.

На гарата чу гласове:

— Този е кротък, той няма да излезе. — А после го мъкнаха, хвърляха, към това с шум, трясък, свирене и особено движение.

Е, какво може да стане, помисли си Оглу, ще отида другаде, там също ще свикна.

За да направи добро впечатление още в началото, се олиза в сандъка много внимателно, след което изяде всичкия хляб, като разсъждаваше: Трябва да го изям, че като отворят сандъка на новото място, да не видят нищо за ядене и веднага да ми дадат нещо.

Беше му топло и той заспа. Събуди се чак на мястото. Първо, като отвориха сандъка, млада, хубава дама го помилва и му извика „Оглу“. Както знаеше от опит, към женските трябва да се държиш сервилно. Затова веднага започна да скача около нея, а когато тя извади от чантата си две наденички, изкарваше от себе си радостни звуци, нахвърли им се, а когато ги изяде, си помисли: „А сега като отидем вкъщи, трябва да се назлъндисвам, за да мисли, че ми е мъчно за стария дом“.

Вървеше до нея на каишка, а вкъщи в хубавата, топла стая започна да я гледа с тъжни очи. Когато тя каза: „Мъчно ли ти е, Оглу?“, той започна да въздиша и отиде до вратата. После му омръзна, правеше се, че спи и през това време мислеше какво ще има за вечеря.

Вечерята му хареса. Получи супа, картофи с масло и някакви вкусни кости. Преди сън въртеше приятелски голямата си опашка, а преди да заспи, си каза: „Мисля, че тук ще бъда щастлив“.

II.

Още на следващия ден проумя, че и тук ще трябва да се преструва, понеже като се разхождаше със своята нова господарка, към тях се присъедини някакъв млад мъж, който миришеше на мускус. Оглу не обичаше парфюми. Не му ухаеха, по-скоро му воняха. Особено мускусът го докарваше до отчаяние. От всички одеколони Оглу най-много обичаше да усеща аромата, излизащ от магазините за колбаси и от кухнята. Различаваше до най-малкия нюанс какво се готви и пече.

Младият мъж с мускуса олицетворяваше за него смрад. С нищо обаче не показа това и когато господарката му подаде приятелски ръка на младия мъж и приветливо му се засмя, се направи, че също изпитва радост и заподскача около него радостно с приятелски лай. Господинът го погали и каза: „Това е, значи, този ваш нов бернардин?“.

Тези думи дълбоко засегнаха Оглу. Този напарфюмиран глупак не може да различи дори това, че той не е никакъв бернардин, ами чистокръвен нюфаундленд. Изръмжа и се повлече тъжно до госпожицата. Малко поне му олекна, когато госпожицата поправи господина: „Грешите, това е моят нюфаундленд Оглу“. Но това, което каза после, прекрачи всички граници на търпението.

— Е, хубав е, но бернардините също изглеждат така.

Оглу го погледна отстрани.

— Такова голямо куче би било подходящо за впряг, госпожице.

Оглу изръмжа и ядосано си помисли: „Де да можех да те срещна без моята господарка самичък!“.

Вървеше зад тях, отново не се издаваше и така тримата се разхождаха по стъргалото. Когато после господинът се сбогуваше до вратата с нея, отново каза, допълвайки: „Това куче наистина би било подходящо за впряг“.

Оглу последва господарката си. Но изведнъж се обърна, изскочи от къщата, догони мускусния господин, който носеше под мишница чадър, прегриза му чадъра и бързо се върна вкъщи.

— Къде избяга, Оглу? — попита го господарката.

Доволно завъртя опашка. А колко му беше вкусна вечерята!

На следващия ден дойдоха на гости две млади дами, на които смеейки се показваше писмото, което малко преди това й беше донесъл пощаджията; при което милваше Оглу, който се наслаждаваше на вниманието и на трите дами.

— Голям глупак е този Индржих, чуйте какво ми е написал:

Дълбокоуважаема госпожице!

След нашето сбогуване вчера след мен дотича Вашето куче и ми прегриза чадъра, който предишния ден бях купил за дванайсет крони. Чадърът беше копринен и това бе случайна покупка. Моля да ми възстановите щетата и очаквам с нетърпение скорошна среща. След всяко наше сбогуване ми става толкова мъчно.

Целува Ви ръцете

Вашият Индржих Хак

— Ще му изпратя тези дванайсет крони и ще му напиша писмо, което много ще го зарадва.

След три дни дамите дойдоха отново и тя им показа писмото от господин Индржих:

Дълбокоуважаема госпожице!

Потвърждавам получаването на 12 К, словом дванайсет крони, за изгризания чадър и съм много учуден защо не трябва да се появявам пред очите Ви, и защо пишете, че такова поведение не сте очаквали от мен. Чадърът струваше наистина дванайсет крони, както можете да се уверите от приложената квитанция, и беше наистина чисто копринен. Надявам се, че ми вярвате, че не съм искал да се възползвам от споменатата злополука за свое обогатяване. За мен, обаче, е очебийно, че вече два дни не сте идвали на обичайното място на нашите срещи. Наистина ми е мъчно и това мога да докажа с четирима свидетели.

Очаквам с нетърпение скорошна среща и целувайки Ви ръце оставам:

Ваш Индржих Хак

— Какъв е тоя? — попита едната госпожица, чукайки се подозрително на челото.

— Професор по математика — чу Оглу и след това:

— Аха, ясно!

От този момент Оглу и неговата господарка избягваха господин професора и Оглу не трябваше да се преструва. Правеше си каквото му харесва, понеже ръката на неговата господарка не беше твърда. Веднъж си купи камшик заради него, но когато искаше да го удари, той я изгледа толкова враждебно, изправи се и заръмжа, че можеше спокойно да разкъса хвърления в ъгъла камшик. Остатъците от ремъчета влачеше след това подигравателно пред своята господарка по стаята.

Запозна се и с руската хрътка от съседната къща, пред която се държеше необичайно сериозно, и един ден каза на нещастния борзой: „Струва ми се, че не сте чистокръвен“.

От този миг руската хрътка се срамуваше и рядко излизаше на улицата. Оглу беше доволен от своята шега.

Така измина зимата, а когато настъпи пролетта, Оглу стана начумерен, както винаги по това време на годината, тъй като губеше зимната си козина и си мислеше: „Това е глупаво, да чакам да ми порасне нова“. Понякога си мислеше: „Аз няма да чакам повече“, а после се ядосваше, че е толкова глупав, и гледаше тъжно около себе си.

Неговата господарка също беше тъжна, понеже все пак господин Индржих Хак… освен тази математика беше общо взето мил човек.

Така Оглу гледаше тъжно своята господарка, а тя пък — тъжно Оглу.

Това беше тъжна майска приказка. На него козината му растеше бавно, а на нея не й пишеше господин професорът.

III.

После дойде сезонът на къпането. Водата в реката беше топла и дните така хубави, че Оглу беше вече по-весел. Кожухът му отново беше наред, порасна му лятната козина и когато можеше, с удоволствие скачаше във водата.

Така ходеха по крайбрежната улица двамата сами. Оглу и неговата господарка. А на нея й беше толкова тъжно…

Покрай брега стигаха до къпалните извън града и двамата наблюдаваха набраздената повърхност на реката, развихрена от ръцете на къпещите се.

И докато Оглу гледаше реката, размишляваше. Осъзна, че си спомня нещо, но не можеше да се сети какво. Само си мислеше, че със сигурност би трябвало нещо да направи. Неговата господарка също размишляваше. Съвсем ясно си спомняше, че господин професор Индржих Хак имаше през зимата късо подстригани мустаци.

Беше отново такъв един слънчев ден, когато тя седеше на дигата и до нея седеше черният Оглу.

Двамата наблюдаваха реката. Изведнъж господарката му, показвайки плувеца в реката, който с добро темпо плуваше от къпалнята на отсрещния бряг, каза:

— Виждаш ли, Оглу, там плува господин професорът Хак.

Преди да се опомни от изненадата си, Оглу скочи в реката и с голямо пъхтене се приближаваше към господин професора.

Как да не познае този негодник, който го считаше за бернардин, а и това: „Такова голямо куче би било много подходящо за впряг“. Това не се забравя така лесно!

Преди господин професорът да успее да се обърне, почувства, че нещо го хваща със зъби за плувното облекло и го дърпа към отсрещния бряг, където седеше дама със зелен чадър срещу слънце.

И това, което го дърпа, е толкова силно, че съпротивата е напразна, и вече го изважда от водата, и го поставя в краката на госпожицата. Оглу се изтръска на дигата, все едно пръскаше улицата и отново изпита радост от новата си шегичка.

Господин професорът, когато погледна госпожицата, каза:

— Бъдете така добра да ме извините, по този начин могат да изваждат хората от водата само нюфаундлендите.

И Оглу радостно завъртя опашка, чувайки това, и си помисли: „Радвам се, че получих удовлетворение“. Даже не слушаше как господин професорът казва нататък:

— За да не се стигне после пак до някакво недоразумение между нас, предварително съобщавам, че вашето куче ми скъса плувното трико. Имам го едва от три дни и е от чиста вълна. Струваше пет крони.

IV.

Общо взето, Оглу не се промени дори когато тези двамата по-късно се ожениха. На пръв поглед се държеше добре към новия господар, но веднага след сватбата му разкъса обувките и остатъците пъхна в леглото на слугинята, за да си мислят господарите му, че тя е направила това.

За да се изфука, глътна нещо от тях, а именно един ток, който дълго му лежеше в стомаха, така че можеше съвсем благоразумно да каже на комичния дългокосмест стебъл пинчер, с който всеки ден душеха при близкия колбасарски дюкян: „Знаете ли, драги приятелю, избягвайте обувките!“.

Колкото повече остаряваше, толкова повече се вдетиняваше.

Спираше на улицата кучета, които даже не познаваше, а веднъж в „Карлин“ спря един черен пудел и му каза:

— Извинявам се, но днес разходката никак не ми хареса. Вървяхме по една дълга улица и там имаше само бордюри, нямаха свършване, и знаете ли, това днес вече ме изтощи.

Един ден, докато лежеше лениво и се грееше на камината, неговият господин каза на госпожата, гледайки Оглу:

— От това ще се получи хубава кожа пред леглото.

Оглу чу това и от старческа вдетиненост започна да се олизва, радвайки се, че е така хубав.

Оглупя старчето Оглу.

За полицейското куче и съпружеската изневяра

I.

При днешното състояние на всеобща корумпираност и безнравственост не е чудно, че поддържах отношения с жената на своя приятел — полицейския старши стражар Пацак, от когото се боеше цялата околност.

Веднъж старшият Пацак се върна от главното полицейско управление в Прага, където беше в командировка. Вечерта се отби при мен и ме извика да отида с него в гората, съпровождайки го на обиколките му. Беше необичайно мълчалив. Когато стигнахме до деветте кръста в дъното на гората между скалите, каза, че трябва нещо да ми сподели. Седнахме на един от деветте стари гроба и Пацак започна:

— Знаете ли, жена ми ми изневерява?

— Собствената или чуждата?

— Собствената.

— Това не е възможно, доколкото познавам жена ви.

Усмихна се горчиво:

— Имам доказателства.

Извади от джоба си чакмака, който й дадох онзи ден.

— Намерих това огниво в нейното шкафче, за което беше забравила ключето.

Взех спокойно чакмака и го сложих в джоба си:

— Благодаря ви, най-после го намерих. Преди известно време го загубих в гората. Ама че случайност!

Повтори думите ми:

— Ама че случайност! — и извади от джоба си писмо.

Това беше писмото, което преди около седмица й хвърлих през прозореца в стаята, а там пишеше: „Ела утре до Вълчи дол в три час.“.

— Намерих и това писмо — рече измаменият съпруг.

Взех го в ръце и го разгледах съвсем равнодушно:

— Писано е от мъжка ръка.

— Със сигурност от мъжка ръка — рече полицейският старши стражар, — а почеркът прилича на вашия.

— Почти изцяло — кимнах, — аз правя само друго „п“ и „з“ не го извивам надолу, бедни приятелю. Този почерк е съвсем обикновен бакалски почерк.

Пацак въздъхна:

— Намерих още и тази коса.

Отряза ми я преди три месеца. Беше привързана с розова панделка.

— Това вече минава всякакви граници! — възкликнах. — Кой би помислил това за вашата съпруга, това не са детски коси. Това са груби мъжки. Брюнет е, вижда се.

— Косата има същия цвят като вашата — говореше моят нещастен приятел.

Изскубнах си няколко и сравних:

— Същият цвят е, със сигурност е брюнет, както казах.

Известно време мълчахме. Погледна ме тъжно, хвана ме за ръка и каза разгорещено:

— Дайте ми съвет какво да правя, намерих и други неща.

Извади от малкото джобче снимка. Преди три седмици ме снима приятел, с когото се къпахме в реката как седя с бански на сал.

— Този господин ми се струва много познат — възкликнах. — Без съмнение съм го виждал някъде.

— И аз съм го виждал някъде — съгласи се нещастният приятел, преметна пушката си през рамо и стана.

Тръгнахме по долината на потока. Той вървеше с наведена глава и в очите му имаше сълзи:

— Само ако знаех кой е той!

Когато плаче полицейски старшина, това е най-трогателното явление. Успокоявах го с многозначителни думи, посочвах, че не трябва да взема толкова на сериозно случая на жена си Лидка и че може например да става въпрос само за невинна шега. Нещастникът обаче горко нареждаше:

— Ама тази коса, коса, тази снимка, това писмо. Така постъпи тя с мен, а аз толкова я обичам. — Спря и ми подаде ръка: — Приятелю, вие със сигурност ме разбирате, аз, аз, аз разчитам на вас, че ще ми помогнете да намеря този мръсник, аз ще го предам.

Излязохме от гората и вървяхме между житата към селото. В тишината на вечерта между златните класове на житото имаше две сърца за госпожа Лидка.

В края на селото спряхме в гостилницата. Когато изпихме по няколко чаши, Пацак заяви, че ще си говорим на „ти“ и ще бъдем като братя — всичко мое е и негово. След това взе назаем пет крони и се разделихме, като преди това ме увери, че през нощта ще мисли как да разплете този възел.

Сутринта дойде при мен и рече:

— Ще издирим този негодник с помощта на полицейско куче.

Още същия ден замина за Кладно и докара оттам немската овчарка Яго.

II.

Полицейските кучета днес играят голяма роля в криминалистиката. Чистокръвната раса на немските овчарки ползва, когато са на служба, охрана като официални лица. Да удариш такова куче означава престъпление на публично насилие. В последно време полицейските кучета се считат в съдебното производство за важни свидетели и определено не е далеч времето, когато съдът ще реши, че могат да бъдат накарани да полагат клетва, че говорят истината. Главният фактор при тях е обонянието. Такова едно куче, предназначено за служба по безопасност, подушва нехайно хвърлена клечка на мястото на деянието и тръгва по стъпките на престъпника, душещо във въздуха нежните молекули на специфичната миризма, с която се е запознало при подушване на предмета. Пълзи след тази следа и понякога може да сгреши и радостно да се разлае пред своя бивш собственик, който го е продал на полицаите. И тук може би има само едно нещо, а именно улавя се и се затваря този, на когото полицейското куче обърне внимание със съобразителността си, този, когото посочва с необичайно развитото си обоняние.

Та, когато моят беден приятел си доведе Яго, веднага разбрах, че работата е зле. Ще даде на кучето да подуши моята фотография, моята коса, вързана с розова панделка, писмото и другите дребни неща, и това най-известно куче на нашето време със сигурност ще ме намери, особено след като трябва да присъствам, за да изпълня обещанието си да помогна на измамения мъж. Беше преди опита. Кучето седеше вързано на двора. Бях готов на всичко. Полицейският старшина отиде за corpora delicti^[46], за да ги даде на Яго да ги подуши, и тогава извърших нещо низко. Натиках с фиба, много дълбоко в двете ноздри на полицейското куче, памучна прежда.

И когато след малко измаменият старшина пристигна с моята снимка, моята коса и моето писмо и предложи тези неща на Яго за подушване, нещастното овчарско куче подви опашка, и с болезнен вой избяга от двора към бездревския рибарник. Изтичахме след него и видяхме как скача във водата и как от шлюза около двайсет метра се потопява, и изчезва в зелените води. То се удави от отчаяние, защото бе загубило обоняние и с кариерата му беше свършено.

Любопитен съм само какво ще измисли сега моят беден приятел, за да намери най-после този, който спи с жена му.

Справедливостта побеждава

Че по света се случват странни неща и накрая истината и справедливостта трябва да победят, в това бе убеден господин Вачкарж от дълго време, като последният неприятен случай потвърди изцяло правилността на това негово мнение. Той не е успял още навсякъде да разгласи това свое дълбоко доказано изречение, че справедливостта побеждава и след най-големите неприятности, които причинява сама.

Всеки човек знае, че под втора справедливост се включват целесъобразните институции като полицейската, целият сложен полицейски апарат, а после нататък от степен към степен съдилищата, затворът, бесилото и други.

Под истинска справедливост се разбира онова определено понятие, което в най-лошия случай свършва със сухата вестникарска новина, че справедливостта е удовлетворена.

Господин Вачкарж обича да разсъждава за тези неща като в края с ясно лице винаги произнася онова изречение, прилагайки като доказателство разказа на следната случка:

 

 

Преди години имал магазин за платове в една забутана улица, където рядко попадал полицейски патрул. По това време в геометрична прогресия растели кражбите през нощта в магазините и не минавал и един ден без някъде дръзко да е ограбен някой магазин. Когато тези случаи нараснали толкова, че за да се записват жалбите, полицейската дирекция трябвало да подсигури специални помощни сили, президиумът намерил находчиво решение: а именно полицейските патрули бдително да следят за крадци през нощта. Това просто и ефективно нареждане било увенчано с пълен успех. Един ден господин Вачкарж правел до среднощ в своя магазин инвентаризация и след полунощ излязъл от дюкяна с вързопче дюшеклък, което рано сутринта трябвало да достави на някой си каруцар.

Разбира се, на улицата, в момента, когато излязъл от своя магазин, който внимателно заключвал, бил хванат от двама полицейски стражари, които чакали спокойно пред дюкяна да излезе този, който през нощта си светел вътре. Когато им казал, че е собственик на този магазин, започнали дружно да се смеят на това непохватно обяснение и го довлекли в най-близкия полицейски участък. Полицейският началник също се смял на неговата непохватност и заявил, че не е кой знае колко добре обучен крадец. След това дошъл полицейски чиновник, който язвително подхвърлил: „Правил сте инвентаризация? О, така правят навсякъде, когато искат нещо да откраднат!“.

— Но аз наистина правех това — притеснено се отбранявал господин Вачкарж.

— И затова ще седите тук — отговорили му с информативен тон стражарите.

Понеже имало заповед всички уловени крадци да бъдат транспортирани веднага в полицейската дирекция с цел измервания, фотографиране и дактилоскопични изследвания, завързали дясната ръка на господин Вачкарж със синджирче за лявата ръка на друг мръсник (така го титулували) и ги подкарали двамата към полицейската дирекция.

— Само не си признавай там — съветвал го другият.

— Няма да го направя — казал малодушно господин Вачкарж. (Това по-късно му утежнило положението.)

Когато го фотографирали, се разплакал, трябвало да го снимат поне три пъти. Измерването на черепа му показало подчертана престъпническа уродливост, както веднага констатирали според таблиците на Ломбросов^[47]. Наклонът на челото и формата на носа показали според друга таблица абсолютна дегенерираност, глупост и перверзност. Отпечатъците на палеца съвпаднали с отпечатъците на бандита убиец Кьоних от Манхайм (този бил заграден с черно, понеже умрял от ръката на палача преди пет години). Съвпадали също така с дактилоскопичните отпечатъци на известния международен мошеник Рубенщайн, на джебчията Футерка, на разбойника Залински, на мошеницата Семерадова и отровителката на децата на Зинкова.

Когато му прочели това, в него избликнал нов пристъп на мъчителен плач, понеже чул, че отпечатъците не са подобни, и се разкрещял, че не е Семерадова, нито Зинкова.

— Това още не се знае — казали му строго и той получил пристъп, подобен на танца на свети Вит^[48].

Сутринта го закарали до затворническата болница, понеже положението му се утежнило с възпаление на мозъчните клетки, този стар симулант. В болницата два дни се колебаел между живота и смъртта, а междувременно неговата икономка съобщила в полицията загадъчен случай на изчезване на господин Вачкарж. Показали й една от онези фотографии, на които разреван гледал към полицейския фотограф.

— Това не е той — заявила икономката за протокола, като с твърда ръка подписала и своето заявление.

А мерзавеца в болницата даже не пожелала да види.

През това време господин Вачкарж толкова много се възстановил, че изпратеният разследващ съдия можел да му зададе следния въпрос:

— Къде укрихте трупа на господин Вачкарж, когото убихте?

А господин Вачкарж отвърнал тъпо:

— Аз нищо не си спомням, уважаеми.

— Как се казвате? — питал нататък разследващият съдия.

— Аз не зная сега, казват, че не съм Вачкарж.

— Ами, да, не сте — продължил съдията. — Хайде, колко пари намерихте в касата?

— Около трийсет златни — отговорил оздравяващият.

Разследващият съдия си тръгнал. Сведението изцяло съответствало със сумата, намерена у обвиняемия в деня на неговото арестуване, докато цялото общество с интерес следяло ежедневните новини за тайнственото убийство на мъжа, който чак до съдбовния ден нищо не означавал за тях и чието име сега станало известно навсякъде, където стигали вестниците. Странното било, че обвиненият в моменти на ясно съзнание разказвал на съдия-следователя много точни подробности от живота на изчезналия търговец, така че било сигурно, че с убития са поддържали връзка.

В края на краищата се излекувал дотолкова, че можел да бъде конфронтиран със своята икономка, която заявила, че е виждала някъде този мъж и дори е стоял пред дюкяна на убития. Дошли още няколко други свидетели, които също дали утвърдителни показания, че този измършавял побелял индивид им припомнял човека, който понякога е стоял пред магазина на изчезналия господин Вачкарж.

В моментите на прояснение на обвиняемия съдията следовател забелязвал, че се връща към старото симулиране, може би единствено в историята на криминалистиката, че всъщност самият той е изчезналият и убит. За да го обърка, му дал да напише: Аз съм Йозеф Вачкарж от Нова улица. Този почерк бил сравнен с почерка на изчезналия в търговските записи и вещите лица заявили, че този почерк е абсолютно различен от този на търговеца господин Вачкарж, че не съществува и най-малкото подобие, както в щриха, така и в разположението на буквите, и че свидетелства за алкохолик.

Обвиненият ставал все по-душевно апатичен и съдията следовател с радост забелязвал, че започва да признава своето престъпление, докато един ден с най-голямо удовлетворение могъл да впише в протокола, че на въпроса: „Кому принадлежат дрехите, в които бяхте облечен по време на своето арестуване?“, разследваният отговорил: „На господин Йозеф Вачкарж“.

Че говорел истината в този случай, потвърдили икономката и други свидетели, които били виждали с тези дрехи господин Вачкарж да ходи в дюкяна и да се връща от дюкяна.

Един ден разследваният си признал, че господин Вачкарж има брат в Ухри зад Нитра при горското управление.

— Имайте предвид — казал му съдията многозначително, — че ще го извикаме телеграфически и ще го конфронтираме с вас.

— Правете с мен каквото си искате — отвърнал с тъпо покорство разследваният, — ние не сме се виждали вече двайсет години.

След три дни братът на изчезналия стоял лице в лице с разследвания, гледал го с огромно учудване и след пет минути извикал, прегръщайки обвинения:

— Йозефе, къде се виждаме ние с теб!

А обвиненият, усмихвайки се тъжно, свил рамене и казал примирено:

— Ами не, аз не съм ваш брат, аз вече не съм Вачкарж!

Обаче брат му се заклел, че все пак това е Йозеф Вачкарж, съдебните лекари установили, че господин Йозеф Вачкарж душевно не е съвсем здрав и чрез щателно разследване се установило, че все пак това е онзи Йозеф Вачкарж, който тогава излязъл от своя дюкян и вече три месеца е в ареста на наказателния съд. Неговата икономка и другите свидетели започнали да разбират това малко недоразумение, което станало в интерес на справедливостта, и един след друг се заклели, че все пак това е загадъчно изчезналият търговец. Така отпаднало разследването на престъплението убийство, което сам трябвало да извърши със себе си, и останало само разследването на престъплението кражба на онзи пакет, който намерили в него. То било спряно поради недостатъчно доказателства. Трябвали две години на психиатрите в санаториума, преди да избият от главата на господин Вачкарж неговото твърдение, че не е господин Вачкарж и че някъде е скрил своя ограбен труп.

А когато след две години го изписали като оздравял, едва тогава господин Вачкарж разбрал, че справедливостта побеждава всички препятствия, и тази истина навсякъде, където и да отидел, и на всеки, с когото говорел, провъзгласявал тържествено.

Суперарбитражен процес с добрия войник Швейк

Във всяка армия има негодници, които не искат да служат. За тях е по-мило, когато станат съвършено обикновени цивилни простаци. Тези лукави мъже се оплакват, че имат например сърдечен порок, макар да имат само възпаление на сляпото черво, както се доказва при аутопсията. По такъв и подобни начини искат да се измъкнат от своите военни задължения. Но тежко им и горко! Съществува за такива случаи суперарбитражен процес, който дяволски ще им даде да разберат. Мъжът се оплаква, че е дюстабанлия. Военният лекар му изписва Глауберова сол и клизма, а „дюстабанлия нетабанлия“ бяга все едно му е пламнала главата, но на сутринта го затварят.

Друг мръсник се оплаква, че има рак в стомаха. Слагат го на операционната маса и му казват: „При пълно съзнание да се отвори стомаха“. Преди да се изкажат, ракът изчезва и оздравелият по чудо пътува към пандиза.

Суперарбитражният процес е благодеяние за армията. Ако го нямаше, всеки втори новобранец би се чувствал болен и неспособен да носи раница.

Суперарбитраж е дума с латински произход. Супер — над, арбитраре — изследвам, наблюдавам. Суперарбитраж, т.е. надизследване.

Добре беше казал един щабен лекар: „Когато и да преглеждам болен, правя го с убеждението, че не трябва да се говори за суперарбитраж (надизследване), а за супердубитаре (надподозиране), че такъв болен е извън всяко съмнение здрав като риба. От този принцип изхождам. Предписвам хинин и диета. След три дни молят Бога да ги пусна от болницата. А когато междувременно такъв симулант умре, това го прави нарочно, за да ни довърши и да не може да бъде затворен заради това мошеничество. Тоест супердубитаре, а не суперарбитраре. Да се съмняваш във всеки до последния му дъх“.

Та, когато искали да суперарбитрират добрия войник Швейк, завиждала му цялата рота.

Затворническият надзирател, носейки му обяд в затвора, му казал:

— Ти, мерзавецо, имаш късмет. Ще си тръгнеш от казармата вкъщи, ще бъдеш суперарбитриран като един шибой.

Но добрият войник Швейк му рекъл същото, каквото и на достойния куратор Аугустин Клайншродт:

— Смирено докладвам, че това просто не става. Здрав съм като риба и искам да служа на господин императора до последен дъх.

И с блажена усмивка легнал на койката. Надзирателят съобщил това изявление на Швейк на офицера на деня Мюлер. Мюлер изскърцал със зъби:

— Негодника ще го научим — извикал, — да не си мисли, че може да остане в казармата; най-малкото трябва да получи петнист тиф, дори да се побърка от това.

Междувременно добрият войник Швейк разказвал на затворения другар от ротата:

— Аз ще служа на господин императора до последен дъх. След като съм тук, тук ще остана. След като съм войник, трябва да служа на господин императора и никой не може да ме изгони от служба, дори да дойде господин генерала и ме ритне по задника, за да ме изгони от казармата. Бих се върнал при него и казал: „Смирено докладвам, господин генерал, че искам да служа на господин императора до последен дъх и се връщам в ротата“. А ако тук не ме искат, ще отида при моряците, поне на морето да служа на господин императора. А ако и там не ме искат и господин адмиралът и там ме ритне в задника, ще служа на господин императора във въздуха.

В цялата казарма, обаче, царувало откровено мнението, че добрият войник Швейк ще го изгонят от службата! На 3 юни дошли за него с носилка до затвора, след ожесточена съпротива го привързали с ремък към носилката и го занесли в гарнизонната болница. Навсякъде, където го носели, от носилката се чувал патриотичният му лозунг: „Войници, не ме давайте, аз искам да продължа да служа на господин императора!“.

Сложили го в отделението за тежко болни и щабният лекар Янса го прегледал набързо:

— Имаш увеличен черен дроб и затлъстяло сърце, Швейк. Браво на теб, трябва да те освободим от служба.

— Послушно моля — обадил се Швейк, — че съм здрав като риба. Какво би, смирено докладвам, правила армията без мен? Послушно моля, че искам в ротата и че ще служа и занапред на господаря император, вярно и почтено, както приляга на истински войник.

Предписали му клизма и когато санитарят Русин Бочковский му я правел, добрият войник Швейк в тази деликатна ситуация казал достойно:

— Братко, не ме щади, след като не се страхувах от италианците, не се страхувам и от твоята клизма. Войникът не трябва да се страхува от нищо и трябва да служи, запомни това!

После го извели навън и в тоалетната го пазил войник със заредена пушка.

След това го сложили в леглото и болногледачът Бочковский ходел около него и въздишал:

— По дяволите, имаш ли родители?

— Имам.

— Оттук май няма да излезеш, симулант такъв.

Добрият войник Швейк му залепил един шамар.

— Аз, симулант? Аз съм напълно здрав и искам да служа на императора господар до последния си дъх.

Сложили го в лед. Три дни бил увит в ледови бинтове и когато щабният лекар дошъл, казал:

— Е, Швейк, все пак ще си отидеш вкъщи.

А Швейк заявил:

— Смирено моля, господин щабарцт, аз съм винаги здрав и искам да служа и занапред.

Сложили го отново в лед и след два дни трябвало да се събере суперарбитражната комисия, която да го освободи завинаги от военни задължения.

Ден преди събирането на комисията, когато вече било написано отпускното му свидетелство, добрият войник Швейк дезертирал от казармите.

За да може да продължи да служи на императора господар, трябвало да избяга. Четиринайсет дни не се чул, нито видял.

Каква обаче била изненадата на всички, когато след четиринайсет дни през нощта добрият войник Швейк се появил при портала на казармата и израпортувал на наряда там със своята почтена усмивка на облото си доволно лице:

— Покорно рапортувам, че идвам, за да ме затворите, понеже дезертирах, за да мога и занапред да служа на императора господар до последен дъх.

Желанието му се изпълнило. Получил половин година и когато искал да служи и занапред, го прехвърлили в арсенала, за да зарежда с пироксилин торпедата.

Изгониха Швейк от лудницата

Когато по-късно Швейк описваше живота в лудницата, правеше това, пеейки възхвалителни дитирамби: Ама наистина не знам защо лудите се ядосват, когато ги държат там. Човек може там да лази гол по пода, да вие като чакал, да беснее и да хапе. Ако някой направи това на стъргалото, хората биха се чудили; но там това спада към съвършено обикновените неща. Там има такава свобода, за която дори социалистите не са могли да мечтаят. Човек там може да се представя и за Господ Бог или за девицата Мария, или за папата, или за английския крал, или за господин императора, или за Свети Вацлав^[49], въпреки че този последният беше непрекъснато вързан и гол, и лежеше в изолация. Там имаше и един, който крещеше, че е архиепископ, но този не правеше нищо друго, освен че плюскаше и още нещо правеше, с извинение, знаете какво се прави после, но там никой не се срамува от това. Даже един се представяше за свети Кирил и Методи, за да получава две порции. А един господин беше бременен и канеше всеки на кръщене. Там имаше много затворени шахматисти, политици и рибари, и скаути, колекционери на марки и фотографи аматьори. Един беше там заради някакви стари тенджери, на които казваше кошове. Един беше постоянно в усмирителна риза, за да не може да изчислява кога ще дойде краят на света. Там се срещнах също с няколко професора. Един от тях все ходеше след мен и разправяше, че люлката на циганите била в Крконошите^[50], а този вторият ми обясняваше, че вътре в земното кълбо има още едно много по-голямо, отколкото това горното.

Там всеки можеше да говори каквото си иска, без да мисли и само да казва това, което в момента му идва на езика, както ако беше в парламента. Понякога там си разказваха приказки и се биеха, ако с някоя принцеса се случеше нещо много лошо. Най-много буйстваше един господин, който се представяше за шестнайсети том от научния речник на Отто^[51] и молеше всеки да го отвори и да намери заглавната дума „Картонажна шивачка“, че иначе е загубен. Укроти се едва когато му сложиха усмирителна риза. Тогава беше доволен, че е попаднал в книговезка преса и молеше да му направят модерно обрязване на краищата. Въобще там се живееше като в рая. Можете да ревете, да крещите, да пеете, да плачете, да врещите, да пищите, да подскачате, да се молите, да правите кълбета, да ходите на четири, да скачате на един крак, да бягате в кръг, да танцувате, да подскачате, цял ден да клечите и да лазите по стените. Никой няма да дойде при вас и няма да каже: „Това не може да го правите, това, господине, не е възпитано, за това бихте могли да се срамувате, все пак сте образован човек?“. Истина е, обаче, че там има и съвсем тихи луди. Като един образован изобретател, който постоянно си чоплеше носа и само веднъж дневно казваше: „Тъкмо изнамерих тока“. Както казах, много хубаво беше там и тези няколко дни, които прекарах в лудницата, нареждам сред най-красивите моменти в моя живот.

И наистина още самото посрещане, което направили за Швейк в лудницата, когато го закарали за наблюдение от областния наказателен съд, надхвърлило неговите очаквания. Първо го съблекли гол, после му дали някакъв халат и го завели да го изкъпят, хващайки го интимно под мишниците, при което един от болногледачите го забавлявал с разказването на анекдоти за евреите. В банята го потопили във ваната с топла вода, след това го извадили и сложили под студения душ. Повторили с него процедурата три пъти и после го попитали дали му харесва. Швейк казал, че това е по-добро, отколкото в баните при Карлов мост и че много обича да се къпе. „Ако ми отрежете ноктите и подстрижете и косата, нищо няма да липсва на моето съвършено щастие“ допълнил, усмихвайки се приветливо.

На това негово желание също било угодено, а след като старателно го изтрили с гъба, увили го в чаршаф, занесли го до първо отделение на леглото, където го сложили, завили със завивка и го помолили да заспива.

Швейк и до днес разказва за това с любов:

— Представете си, че ме носеха, даже отнесоха, в този миг се чувствах напълно блажен.

И на леглото блажено заспал. После го събудили, за да му предложат чаша мляко и хлебче. Хлебчето било вече разрязано на малки залъци и докато единият от болногледачите държал Швейк за двете ръце, другият потапял късчетата хлебче в млякото и го хранел, както се тъпче гъска с тричени шишки. Когато го нахранили, взели го под мишниците и го завели в тоалетната, където го помолили да свърши малка и голяма телесна нужда.

И за тези хубави мигове Швейк разправя с любов и не трябва да възпроизвеждам думите му какво точно са правили с него. Ще спомена само, че Швейк каза:

— Той, единият от тях, ме държа при това в прегръдките си.

Когато го довели обратно, отново го сложили в леглото и пак го помолили да спи. Когато заспал, събудили го и го завели до стаята за прегледи, където Швейк, стоейки съвсем гол пред двамата лекари, си припомнил славното време на прегледа от донаборната комисия. Неволно се отронило от устните му: „Tauglich“^[52]. „Какво казахте? — попитал един от лекарите, — направете пет крачки напред и пет обратно.“

Швейк направил десет.

— Ама аз ви казах — рекъл лекарят — да направите пет.

— Няма да правим на въпрос няколко крачки — възразил Швейк.

След това лекарите поискали да седне на стол и единият го чукал по коляното. После рекъл на другия, че рефлексите са напълно правилни, при което другият завъртял глава и започнал сам да чука Швейк по коляното, докато първият отварял очните клепачи на Швейк и преглеждал неговата зеница. После се отдалечили към бюрото и си разменили няколко латински израза.

— Слушайте, можете ли да пеете? — попитал единият Швейк. — Не може ли да ни изпеете някаква песен?

— На драго сърце, господа — отговорил Швейк, — да, нямам нито глас, нито музикален слух, но ще опитам, ще го направя да не ви скърша хатъра, щом като искате да се забавлявате.

И Швейк започнал:

Защо ли този млад монах в това кресло,

чело в ръката дясна скланя, две горки,

парещи сълзи по бледите му бузи те се ронят.

— По нататък не я зная — продължил Швейк, — но ако искате, ще ви изпея:

Как тъжно ми е на сърцето,

което тежко, болно вдига моите гърди,

когато тихо си седя и гледам във безкрая,

там, там, където е копнежът мой.

— И нататък също не я знам — въздъхнал Швейк. — Знам още първия стих от „Къде е моят дом“^[53], още „Генерал Виндишгратц и военните господа от изгрев-слънце служба са започнали“ и също още няколко такива народни песнички като: „Запази нас, Господине“ и „Когато настъпвахме към Яромнерж“, както „Хиляди пъти поздравяваме теб“…

Двамата господа лекари се спогледали и единият от тях попитал Швейк:

— Било ли е изследвано някога вашето душевно състояние?

— В казармата — отговорил Швейк тържествено и гордо, — бях признат официално от господата военни лекари за непоправим слабоумник.

— Струва ми се, че сте симулант — извикал другият лекар към Швейк.

— Аз, господа — защитавал се Швейк, — не съм никакъв симулант, аз съм истински малоумник, можете да направите справка в канцеларията на 91 полк в Чес. Будейовице или в допълнителното военно командване в Карлин.

По-възрастният от лекарите махнал безнадеждно с ръка и показвайки към Швейк, рекъл на болногледачите:

— Върнете обратно дрехите на този човек и го заведете в Трета категория на първи коридор, после единият да се върне и да занесе всички негови документи в канцеларията. И кажете там бързо да ги оформят, че да не ни виси тук дълго на главата.

Лекарите хвърлили още веднъж съкрушителен поглед към Швейк, който почтително отстъпвал обратно към вратата, кланяйки се вежливо. На въпроса на един от болногледачите що за глупости върши, отговорил:

— Понеже не съм облечен, гол съм, не искам да показвам на тези господа нищо, за да не си помислят, че съм невъзпитан или вулгарен.

От този миг, когато болногледачите получили заповед да върнат на Швейк дрехите, не полагали за него вече абсолютно никакви грижи. Наредили му да се облече и единият го завел в Трета категория, където през тези няколко дни, докато уреждали в канцеларията неговото писмено изгонване, имал възможност да прави своите хубави наблюдения. Разочарованите лекари му дали експертиза, че е „симулант с мътен разум“ и понеже го изписали преди обяда, се стигнало до малка сцена.

Швейк заявил, че когато изхвърлят някого от лудницата, нямат право да го гонят без обяд.

Хулиганските прояви прекратил извиканият от портиера полицейски стражар, който довел Швейк пред полицейския участък на улица „Салмова“.

Варя си рохки яйца

Имам добра стара леля. Това е особа, която понякога получава пристъпи на любов към своите роднини. Петнайсет години въобще не се обажда и след петнайсетата изведнъж пощальонът носи някакъв колет, който леля изпраща точно в подобен пристъп. Последният път получих голям колач^[54] и сега, на шестнайсетата година от това събитие, пощата ми връчи огромна кошница, в която открих шейсет броя яйца и следното трогателно писание:

Мили племеннико!

Колко се радвам, че мога да Ти изпратя шейсет яйца от моите собствени кокошки. Аз много Те обичам, мило момче, и понеже няма още дълго да бъда тук, си мисля, че това е последното доказателство на благосклонност, което мога да Ти предоставя. Свари си ги сам рохки и си спомняй за своята стара добра леля Анна. Дано тези шейсет яйца събудят в Теб спомени за малкия двор на север, където весело кудкудякат плимутки и си спомнят за Теб с Твоята горещо обичаща Те леля Анна.

От пиетет към своята леля реших, че ще си сваря рохки всичките шейсет яйца.

През нощта дори сънувах това. Никога не са ме занимавали подобни въпроси, а именно как се варят рохки яйца. Стигнах, обаче, след дълго обмисляне до извода, че трябва да се варят, докато се сварят! Това е единственото възможно становище и изход от такава критична ситуация, каквато е сваряването на шейсет рохки яйца.

Много обичам да ям рохки яйца. Но тъй като шейсет рохко сварени яйца все пак не мога да изям наведнъж, започна да ме блазни мисълта да ги консервирам.

Разсъждавах страшно дълго как бих могъл да направя това. Оказах се внезапно в много заплетена ситуация. Знам, че често се смеят във вестници и други журнали на жените съпруги, които не умеят да сварят рохки яйца, но не е описано стар ерген да вари яйца, затова искам правдиво да споделя всичко, както се случи. Това е просто упътване как трябва да се варят яйца.

Преди всичко си купих няколко различни книги за отглеждането на домашни птици, където предполагах, че ще намеря указание как се варят яйца.

За съжаление в никое професионално съчинение по птицевъдство не стигнах до място, където да се разглежда този въпрос както подобава. За яйцата там беше, наистина, писано много, например че от тях се раждат пилета и подобни глупости. Имаше също упътване, че яйцата трябва да се държат на сухо, после разяснение как могат да се измътят яйца. Понеже леля ми изпрати тези яйца, за да ги сваря рохки, а не за да ги мътя, затворих книгата.

Не ми се искаше да разпитвам познати семейства как се варят яйца и затова измислих, че ще отида да прочета това в читалнята и отново ще посегна към научния речник.

Намерих под буквата „Я“, яйцата, че са продукт от животинското царство и че всеки вид птица снася яйца. Дълбоко се замислих над това. Е, това не беше за мен новина, но така или иначе го видях написано черно на бяло и му повярвах за втори път. Тоест това не е само народно предание, ами науката до голяма степен го е потвърдила и подкрепила с цяла статия.

Та, продължих да търся как се варят яйца. Човек да не вярва как такъв сложен въпрос е пренебрегван от кръговете научни. За това няма никъде нищо по-подробно.

Вярно, в научния речник намерих, че яйцата са храна, приготвяна по различни начини, ала как всъщност се приготвя този продукт, остана за мен загадка и след тричасовото разглеждане на енциклопедията.

Вярно, намерих изречения, които обаче само отдалеч се докосваха до този въпрос, като например: В Англия яйцата служат за храна главно в сурово състояние или варено, било то твърдо или рохко. В никое порядъчно английско домакинство не трябва да липсват рохки яйца за закуска. Поднасят се във всички случаи.

Обаче как се случва така, че в такова състояние да се появят на масата, това не научих.

Не ми оставаше нищо друго, освен да направя опит да проуча сам цялата теория за варенето на яйца и да стигна сам за себе си до солиден извод, дори с цената на загубата на няколко яйца, които ще бъда принуден да изхвърля. Та, купих си спиртник, пет литра спирт и тенджера под налягане, чието използване познавам от гимназиалните часове по физика на своята младост. Пристъпих към делото. Налях в тенджерата под налягане вода, а във водата сложих десет яйца и запалих спиртника.

След четвърт час извадих яйцата от тенджерата под налягане. Счупих черупката на първото, а то беше още твърдо; при второто — също твърдо. Всички още бяха твърди. Тогава им обелих черупките и ги хвърлих отново в тенджерата под налягане като варих час. Бяха още страшно твърди. Затова ги варих чак до сутринта. Бяха все твърди.

Сутринта ме намериха легнал в кошницата с яйца, където се свлякох в резултат от нервирането, че не успях да сваря нито едно яйце рохко. Бяха все твърди и неомекнали.

Как Йонг-Сенг стана християнин
Разказ на китаеца от магазина на Станек в Прага

I.

Благоразумният и мъдър Йонг-Сенг стоял сред своите ниви в собствената си пагода^[55] и удрял статуята на своя господ бог Буда. При това нареждал:

— Триглави боже! Принесох ти в жертва вече седем тлъсти кучета, осем вола и три съда с ракия от ориз. Поръчах да построят петнайсет мелници за молитви на река Мих-Хао-Тех. Водата течеше и въртеше мелниците, едно завъртане, една молба към теб, триглави боже, за да смекчиш сърцето на красивата Тси-Чи-Ких, която има малко краче, най-малкото в цялата провинция. Пет будистки монаси в манастира Зинк-тс-ю се молеха на теб дни и нощи, за тях жертвах хиляда монети шей, боже, за да запламти с благосклонност сърцето на красивата Тси-Чи-Ких към Йонг-Сенг. И всичко напразно. (Шамар.) Безрезултатно. (Нов шамар.) Тси-Чи-Ких ми написа: „Мили Йонг-Сенг! Моят чичо Лу-Наг, председател на Братството на сплотените сърца ми писа, че при вас липсва онази добродетелност, която красяла вашите славни предци, спечелили със заслуги цялата провинция и които търсели своето щастие в това да допринесат за всеобщото благо на целия край. И така, мили Йонг-Сенг, тук лежи цялата загадка защо моето сърце не се уеднаквява с туптенето на вашето“. Това е онова писмо, триглави негоднико.

— Добре правиш, скъпи сине — прозвучал глас зад Йонг-Сенг, — само разбий цялата статуя на своя Буда, тъй като това животно не заслужава нищо по-добро.

След тези думи към Йонг-Сенг пристъпил един от белите дяволи, мисионерът патер Албан. Говорел перфектно наречието хакка, както се говори около Квантунг и бодро почукал Йонг-Сенг по рамото:

— Бог да ти е на помощ в твоето дело, наблюдавам те вече повече от половин час.

Йонг-Сенг, виждайки пред себе си белия духовник, се изплюл:

— Какво искаш, дяволе?

— Скъпи сине — казал меко мисионерът Албан, — с удоволствие изслушах твоите терзания, понеже както виждам, напразно си се уповавал в Буда. Съществува и друг бог, с по-голяма мощ от тоя дървен Буда, който ако се молим пред него с чисто сърце, ще направи всичко, каквото си пожелаем.

— Гарантираш ли за това, бели дяволе?

— Несъмнено, скъпи сине. Богът на християните изслушва горещите молитви и покорния зов на този, който прибягва за помощ към него. Ако ти беше християнин, тогава богът на християните би смекчил сърцето на красивата Тси-Чи-Ких.

Йонг-Сенг се поклонил пред Албан:

— Добри чичо — казал любопитно, — трудно ли се става християнин?

Патер Албан поклатил глава.

— За това е необходима само твърда воля, мили сине. Ако искаш, ще те науча на началото на вярата, която се дели на раздели, а разделите на абзаци. Ще те науча на молитвата утринна, ще платиш за това трийсет пу (монети), ще те науча на молитвата вечерна за двайсет пу. Ще прибавя основите на вярата безплатно, понеже не искам да те изцедя. После ще те покръстя за сто пу. Тези пари не искам за себе си, а за своя орден, мили сине. Ще вникна след това с теб в различните тайнства за трийсет, двайсет, четирийсет и шейсет пу. Ще те опростя в името божие от греховете твои съвсем безплатно, мили сине, и ще се молим горещо заедно, за да достигнеш своята мечта, тази красива Тси-Чи-Ких, по пет пу за молитва в полза на нашия свят орден.

— Добри чичо — рекъл Йонг-Сенг, — с удоволствие ще пожертвам например и едно дебело куче.

— Не, жертви не иска богът на християните, както вашите богове. Моли само за чисто сърце.

— Ето това е мъдро и евтино, свети чичо — възкликнал радостно Йонг-Сенг, — ела с мен в моя дом и ме учи на новата вяра. Ще те храня с най-вкусните неща. Ще те охраня за няколко дни така, че ще се търкаляш от върховете като топка, свети чичо. Най-хубавите слугини от провинцията ще поръчам, за да спят с теб, с най-добрия опиум чак от Шанхай ще ти натъпча лулата за вечерта и ще се напиваш всеки ден като чунгус^[56] с най-добрата ракия от ориз, топла и студена.

— Скъпи сине — прекъснал го Албан, — ние, светите мъже, не спим с жени.

— Няма нищо — казал Йонг-Сенг, — ще ти поръчам момчета.

— Скъпи сине, ще те науча за двайсет пу божите заповеди, където е написано: Не блудствай. Да отиваме вкъщи, за да не продължаваш да бъдеш в състояние на грях, кланяйки се на Буда…

II.

Йонг-Сенг вече бил покръстен в рекичката Мих-Хао-Тех и от ден на ден се усъвършенствал в новата вяра. Започнал даже да спазва постите. В деня за постене не ядял кучешко месо, а мисионерът — пилешко. Прехранвали се през тези свещени дни с риби от рекичката, вкусно приготвени, и се молили горещо за смекчаване сърцето на красивата Тси-Чи-Ких, като според дължината на молитвата Йонг-Сенг плащал петнайсет до трийсет пу в полза на светия орден на патер Албан. Освен това изпратил на поета Тун-Тсианг от Квантунг две угоени кучета, за да му напише стихотворение за красивата Тси-Чи-Ких. След седмица стихотворението дошло и било толкова красиво, че Йонг-Сенг, научавайки го наизуст, се смятал сам за най-добрият поет в цялата провинция. Стихотворението звучало така:

Моя Тси-Чи-Ких! О, Тси-Чи-Ких.

Какво е Йонг-Сенг? Само сняг.

Сняг от върховете Ингве-Минг

и разтопява го сал твоя смях,

кат слънце бели горски сняг.

Моя Тси-Чи-Ких, о, Тси-Чи-Ких!

И изпратил това стихотворение, преписано от неговия иконом със златни букви на копринено шалче на красивото Малко краче, и изпратил на поета Тун-Тсианг три охранени кученца от расата чао-чао, които имат, както се знае, най-вкусното месо, с молбата поетът да изпрати ново стихотворение. Кученцата били така вкусни, че поетът изпратил следното:

Прасковен цвят аз хвърлям в река Лао,

моя Тси-Чи-Ких, о, Тси-Чи-Ких.

А в планината вече няма сняг,

отвя го вятър Гунг-и-там.

За теб аз, прасковке, си спомням.

Преписването и изпращането на стихотворения сега се редувало с молитви. При Йонг-Сенг дошъл и пратеник с писмо от квантунгския губернатор, славният Ши-Каен-Йонг, със следното съдържание:

Мили Йонг-Сенг!

Съобщава нашият мил и драг брат, мъдрият Лу-Наг, чичо на красивата Тси-Чи-Ких, председател на Братството на сплотените сърца, към което също принадлежа, че укриваш, драги мой, в своя дом бял дявол, християнски монах. Бъди така добър и ми изпрати този мъж завързан, за да заповядам да му отсекат главата и да го забият преди или след това на кол. Надявам се в близко време със своя помощ да спечелиш благосклонността на всички верни сърца на братството. С това Те оставям като свой обичан брат. Виж! Подписвам се като най-скъп Твой приятел

Ши-Каен-Йонг.

С голямо уважение Йонг-Сенг изпратил пратеника до най-близката оризова нива и се върнал при патер Албан с писмо.

— Свети отче! — казал почтително, — виж какво пише Ши-Каен-Йонг. Трябва да те изпратя вързан в Квантунг, където ще ти бъде отсечена главата и твоето свято тяло забучено на кол преди или след това. Е, свети отче, защо трепериш? Ама нали каза, че мъченическата смърт ви въвежда до още по-голяма слава небесна.

— Скъпи сине, Йонг-Сенг — казал бледият мисионер, — още не съм изпълнил своето послание.

— Виж сега, свети отче, не се ли радваш бързо изведнъж да отидеш на небето? Ще бъде раз-два, тъй като ръката на главния палач не трепери и аз ще се помоля за теб с молитвата за вярно починалите като за свят мъж. Ето, бог чу моите молитви да бъде смекчено сърцето на красивата Тси-Чи-Ких. Лу-Наг е чичо на моята скъпа Малко краче и когато изпълня желанието на славния Ши-Каен-Йонг, ще спечеля неговото благоразположение, а с това и на Тси-Чи-Ких, и то единствено благодарение на теб, понеже ти ходатайства за мен пред бог и бог те изпраща сега като инструмент на своята най-висша воля.

— Скъпи сине, Йонг-Сенг — завайкал се мисионерът, — ако ме предадеш в ръцете на убийците, ще допуснеш с това смъртен грях.

— Не е така, свети отче, нима не ми казваше често, че мечтаеш за царството божие? Ето, сега ще ти се предостави възможност да изпълниш бързо своята мечта, а на мен възможност да те възнаградя за твоите горещи молитви в моя полза.

Йонг-Сенг ударил гонга. Появил се винаги сериозният, очилат домакин.

— Куи-Лиаг, извикай Йин, Дег-Инг и Инг-Ба.

Когато те дошли, той им казал, гледайки приветливо мисионера:

— Вържете светия отец с цялото си уважение и го натоварете на лека бамбукова количка. Ще ходя с него до Квантунг.

Мисионерът се отбранявал отчаяно, преди да бъде вързан и натоварен на колата. През целия път Йонг-Сенг приказвал с него любезно и достойно за славата небесна и за това, че с гордост ще разказва как е укривал и возил мъченик.

— Сбъркал си учението на църквата — оплаквал се вързаният.

— В никакъв случай, свети отче, бог направи от мен само инструмент, за да стигнеш възможно най-скоро до небето. И затова да се свети името му.

— Ама ти богохулстваш, Йонг-Сенг!

— Не — казал тържествено Йонг-Сенг, — заклевам се, че това с теб го мисля честно.

След два дни му отрязали главата.

„Обърка учението на църквата“ били неговите последни думи…

Красивата Тси-Чи-Ких после изпратила писмо на далновидния Йонг-Сенг:

Скъпи, Йонг-Сенг!

Моят обичан чичо Лу-Наг, председател на Братството на сплотените сърца ми рече, че според традицията на вашите славни предци сте докарал белия дявол завързан на славния Ши-Каен-Йонг. Моето сърце тупти еднакво с вас и Тси-Чи-Ких ви обича, както прасковеният цвят обича изгрева на слънцето.

Ваша Тси-Чи-Ких

След прочитане на писмото Йонг-Сенг вперил благодарно очите си към небето.

— Бог все пак чу молитвите на светия отец и смекчи сърцето на красивата Малко краче.

 

 

— Виждате ли — рече ми китаецът от магазина на Станек в Прага, — такъв бил моят дядо. Живял щастливо с Тси-Чи-Ких и моя баща възпитал също във вярата християнска. Покръстил го сам. А моят покоен баща, пък, покръстил мен и така сега всички от рода Сенг, т.е. и аз, Карел Боромейски Йонг-Сенг, сме християни…

Рафинираност

Из разказа на един барселонски бежанец

През нощта в събота срещу неделя полицейски стражар №129 направи добър улов.

Той видя как някакво създание се катери на угасения уличен фенер, а когато това създание завъртя кранчето и светна лампата, полицейският стражар вече нямаше съмнения, че съществото е човек.

Веднага след това нарушителят на обществения ред скочи и побягна по отсрещната уличка.

Номер 129 помисли малко и после го изпревари по другата улица.

Оказа се добра идея. Полицейският стражар не чака дълго, когато от устието на уличката се появи мъж, който крачеше с необикновено бърза крачка напред.

— В името на закона!

Мъжът за миг се стресна, но после попита подразнено:

— Извинете, сгрешил ли съм нещо?

— Не ми отговаряйте, че ще изпратя за ковчег — идвате с мен! В комисариата ще се види какво сте направил и какво не сте направил.

— Ама аз нищо лошо не съм направил.

— Марш!

— Говорете с мен възпитано!

— Бих искал да зная защо?

— Да не би да съм някакъв крадец!

— Това не се знае!

— Поне не ме дръжте за яката.

— Още нещо да си поръчате?

— Срамота!

— Не казвайте „срамота“, предупреждавам ви!

— Ще се оплача.

— С божията помощ!

— Ще подам срещу вас оплакване!

— Ами подайте си.

— Къде ме водите, всъщност?

На този наивен въпрос стражарят трябваше да се усмихне.

— Господине, вие се държите така, сякаш отивате в полицейския участък за първи път.

— Боже господи, какво искате да кажете, че съм бил там вече ли?

— Не вярвам да мислите, че като ви арестувам, ще ви заведа някъде на концерт?

С тези сладки приказки стигнаха до участъка.

Пред вратата арестуваният каза още веднъж:

— Ще се оплача.

— Аз ще кажа това вместо вас, марш!

Полицейският инспектор лежеше на леглото и пушеше лула. Когато влязоха, стана, седна на бюрото, взе лист и писалка в ръката си.

— Смирено докладвам, господин инспекторе, че арестувах този мъж и го водя, тъй като е заподозрян, че светна фенера на ъгъла на Бертова улица.

— Това не е истина, господин инспекторе!

— Млък. Да съм ви питал нещо?

— Не сте.

— Не правете забележки, в противен случай ще ви затворя веднага. А какво, всъщност, се случи?

— Стоях — обясняваше стражарят, — на ъгъла на улица „Бертова“. Изведнъж някакъв мъж скочи от фенера, който светна, и хукна да бяга. Изпреварих го и го затворих. По пътя се държеше бунтарски. Заплашваше ме, че ще се оплаче, правеше смешни забележки.

— Какви, господин стражар?

— Питаше ме, господин инспекторе, къде го водя всъщност, твърдеше, че не е крадец, което ми се стори подозрително. Викаше, че това е позор и по всичко изглеждаше, че иска да избяга, тъй като не искаше да го държа за яката.

Тези показания направиха много неприятно впечатление на инспектора и то се засили, тъй като арестуваният се усмихваше на някои места.

— Качвахте ли се на фенера?

— Не.

— Тогава защо го светнахте?

— Аз не съм го светнал, ако исках да го светна, трябваше първо да се кача на него.

— Значи признавате, че сте се покачил на него?

— Не съм се качвал, имам причини за това!

— Вие даже имате причини? Това е много хубаво от ваша страна. А мога ли да запитам какви?

— Имам разстройство.

— Допускам, но защо рискувате здравето си, като лазите по фенера? Отговорете!

Арестуваният се запъна и тихо подхвърли:

— Не рискувам здравето си. Твърде много се обичам, за да си вредя, господин инспекторе.

— Виждате, сега се съгласявате, а ако преди да светнете този фенер бяхте размислил всичко добре, нямаше да стигнете до такъв край.

— Но аз, позволете…

— Не позволявам нищо. Разгледахте добре околността дали там няма стражар, преди да извършите деянието.

— Аз се прибирах вкъщи.

— Това не ви питам, не отклонявайте разговора. Знаехте ли, че стражарят ще ви види?

— Не знаех, не съм се оглеждал и спокойно се връщах вкъщи.

Това съществено твърдение бе протоколирано.

— Какво искахте, всъщност, да постигнете със светването на този фенер?

— Аз, ако позволите, господин инспекторе… още веднъж твърдя, че на никакъв фенер не съм се качвал.

— Ето как се обърквате. Преди малко казахте, че не сте знаел дали стражарят ще ви види.

Това обърка задържания. Въздъхна:

— Направо ще ме побъркате с това.

— Колко, всъщност, сте светнали — забеляза иронично инспекторът, — след като това ще ви побърка?

— Точно, защото съм невинен. Ако поне на един се бях качил, щях да зная защо съм там.

— Точно заради този един.

— Никога не ми се е случвало досега. Всеки ден се връщам вкъщи през нощта. Само ако знаех…

Инспекторът и стражарят си размениха многозначителни погледи.

— Как се казвате?

— Алфонсо Адамус.

— Името ви е странно. С какво си изкарвате хляба?

— С търговия.

— Каква търговия?

— Бакалска.

— Къде се намира магазинът ви?

— В осма част на града.

— Това е доста далеч оттук. Та, вие казвате, че сте невинен?

— Мога да ви се закълна за това.

— Няма да ми се кълнете.

— Исусе Христе…

— Как казахте, че се наричате?

— Алфонсо Адамус.

— Е, паметта му е добра — помисли инспекторът, — знае всичко, което каза преди малко.

— Та вие имате машинен завод?

— Бакалин съм — каза несмело арестуваният.

— Аха, вече знам. В девета част на града.

— В осма, моля.

— Не се оставя да бъде объркан — прошепна стражарят на ухото на инспектора.

— След като твърдите, че сте невинен, защо бягахте по онази улица?

— Така съм свикнал. Всъщност в истинския смисъл на думата не съм бягал, само вървях по-бързо и това даде повод за грешно предположение…

— Вие сте много рафиниран — ядоса се инспекторът, — признайте си, ще ви затворим така и така.

Инспекторът стана и извика:

— Как се казвате?

— Алфонсо Адамус.

— Не се оставя да бъде объркан — прецени инспекторът и отново седна със сериозно лице.

— Женен ли сте?

— Не съм.

— Защо тогава толкова бързахте за вкъщи, след като не сте женен?

Арестуваният се притесни.

— Исках вече да си легна.

— Нямате деца?

— Имам две момчета.

— Как може да имате деца, след като не сте женен? (Аха, тук те хванахме!)

— Това са децата на моята икономка.

— Твърде нелепо се извинявате. А къде живеете?

— В осма част на номер две хиляди триста и двайсет, не, две хиляди триста и трийсет, пардон, сега ще ви кажа, две хиляди триста четирийсет и шест.

Инспекторът се засмя:

— Защо направо не кажете милион? Всъщност, защо да се дърпаме с вас? Моля, претърсете го!

Нещастникът изпразни джобовете си. Часовник, нож, ключ от входа, ключ от апартамента, портфейл, джобно шалче за шапка.

— Измерете го!

— 175 см — каза стражарят, придържайки измерващия уред към главата му.

— Имате ли някакъв особен белег?

— Нямам.

— Какви са очите ви?

— Сини! — рапортува стражарят.

— Косата ви е кафява.

— Зъбите са наред, нос среден, уста малка, мустаци кафяви. Така! А сега ми кажете честно защо не си признахте веднага?

Смутен от това изречение нещастникът едва промълви:

— Аз, аз въобще не съм признавал…

— Заведете го в килията — заповяда инспекторът, — сутринта ще се докаже защо този човек така безсрамно лъже…

Докато го водеха, той крещеше:

— Няма да мога да преживея този позор! Какво ще си кажат клиентите ми!

Когато в десет часа сутринта полицейският стражар номер 129 се върна от обиколка, инспекторът му каза:

— Представете си рафинираността на този човек. Той не само че заради своето разстройство не е могъл да светне този фенер, но името на този безсрамник наистина е точно такова, каквото каза: Алфонсо Адамус, търговец от номер 2346 в осма част. Всички негови данни се оказаха верни. Това не е ли рафинираност от най-висока степен?

Преди балотажа на Вишехрад

— В никакъв случай — каза членът на изборния комитет на социалдемократическата партия на Вишехрад към представителя на изборния комитет на младочехите^[57]. — И имайте, за бога, малко разум, хиляда крони е твърде малко. За тази цена, която предлагате, и при най-добро желание не мога да кажа: Всеки организиран социалдемократ избира Метелка^[58]. Толкова ниско няма да паднем. Какво са хиляда крони? Нищо, абсолютно нищо. Днес имаме всеобщо избирателно право. И какво са хиляда крони срещу всеобщото избирателно право. Хиляда крони! Кой е виждал някога някой да си промени убеждението за хиляда крони. В никакъв случай! Господа, дайте си сметка, че политическото убеждение е частна собственост на гражданите и че не може да се купи за…

— Хиляда и петстотин крони и без кавги! — обади се младочешкият делегат.

— Никога!

— Хиляда и шестстотин крони и пет хектолитра^[59] бира! Съгласете се най-после, Метелка е знаменит работник в областта на чешките малцинства.

— Не и още веднъж не! — заяви вторият член на изборния комитет на социалдемократическата партия. — Така да е! Не отричаме Метелка, а политическото убеждение! Да се продадем, никога! Ами ние имаме три хиляди крони разноски само за първите избори. Помислете отново, нашите гласове могат да бъдат решаващи, а вие казвате хиляда и шестстотин крони и пет хектолитра бира. Като смятаме хилядата наши избиратели, няма да се падне на един избирател дори половин литър бира. А мислите ли, че за половин литър бира някой от нашите социалдемократи ще промени своя мироглед и ще направи за присмех цялата чехословашка социалдемокрация, че всеки да може да сочи с пръст към нашите хора и да казва: Тия мъже за половин литър бира промениха своя светоглед! Никога! Ние, социалдемократите знаем, че не е честно почтените хора за половин литър бира да сменят като носна кърпа политическите си убеждения. Друг път ни давахте повече и не зависеше твърде от нас. Нашенецът често страда от недоимък и глад, поробен е от капитала, но да си оскверни челото за половин литър бира! Чувате ли се какво говорите?! Хиляда социалдемократични избиратели, а да искате с пет хектолитра едновременно да промените политическите им възгледи. Граждани! Вашата младочешка партия не се състои вече от кавалери, както преди. А също хиляда и шестстотин крони. Как не се срамувате, граждани! И сигурно ще искате и статии в „Право лиду“^[60]? Вие забравяте, че политическият мироглед е нещо свято, велико. Горко на тези, които за мизерен грош продават своя политически мироглед! Хиляда и шестстотин крони! Дявол да ви вземе! Така не може да се отнасяте с нас!

— Тогава да кажем — рече представителят на младочешкия изборен комитет, — осем хектолитра бира и хиляда и осемстотин крони!

— Господине — отговори друг член на социалдемократическия изборен комитет, — виждам, че вашата партия е в упадък. Могат ли да се купят хиляда социалдемократични избиратели с осем хектолитра! На един се пада малко повече от една и половина чаша. Пфу! Да се наричате партия гражданска, когато ще получа само бира за 11 крайцера^[61].

— И още — продължи с повишен тон провалилият се кандидат Йоб, — също така смятайте, че само дотук изборите ни струваха два пъти по толкова от това, което ни предлагате. Имахте плакати, избиратели, агитатори, бира и шкембе чорба. Ром, цигари и пури. При нас не се ходи на избори с файтон, както при вас, гражданите. Вие си пиете до насита и всеки ден, ако поискате. При нас, обаче, правим това само по време на изборите. Едно кренвиршче или парче варена свинска глава, няколко бири и после се тръгва. Тогава се избира с убеждение. А това убеждение не може да се изнуди с хиляда и осемстотин крони и осем хектолитра бира. Това би бил евтин характер. Обират ни господата цяла година, а сега искате и така да ни одерете? Не! Като мощна вълна ще понесем със себе си неопетнената си политическа репутация. Ще дадете две хиляди крони, а за бирата ще се договорим? Никога! Чистата политическа репутация е нещо възвишено и не може за нея да има две хиляди крони. Такова нищо! Не е възможно, все пак, партия на богатите хора, каквато е вашата, да падне толкова ниско, че да ни предлага мизерните две хиляди крони. На ваше място бих говорил другояче. Ние не искаме това ей така, без нищо. Не се сърдете. Това би била само някаква си комисионна.

— Ама, извинявайте, господа — обади се представител на младочехите, — нашата чиста политическа репутация не признава никакви комисионни. За нас политическите възгледи са святи, както и за вас. Не признаваме политическото гешефтарство. Който може да бъде купен, е мръсник. И затова ние не ви предлагаме онази сума, че да трябва да предавате своя политически светоглед. Партията на Едуард Грегър^[62] е далеч от това! За нашата партия политическите убеждения са скъпи и святи. Но повече от две хиляди и петстотин крони не можем да дадем. Що се отнася до бирата, ще дадем двайсет хектолитра за доброто дело. Помнете, че избирате мъж, който е училищен съветник и има огромни заслуги…

— Точно затова бихте могли да дадете повече. Две хиляди и петстотин крони!

— Социалдемокрацията е партия с твърд характер, солидна партия. Не се договаря излишно, понеже за нея е свят политическият мироглед на всеки.

— Разбира се — каза делегатът на младочешкия изборен комитет, — ние уважаваме убежденията на отделния човек, ние правим каквото можем. Колко искате, всъщност?

— Вие искате да ни подкупите ли? Никога! Пет хиляди крони и всичко, което се изяде и изпие. Няма да се оставим да ни поробите! Не можем нищо да намалим! Нашите избиратели не се оставят да им правим вятър.

— Даваме четири хиляди крони — простена младочешкият делегат, — направо ни изстисквате.

— Излишни приказки, пет хиляди и каквото се изяде и изпие. Политическата чест не може да бъде купена.

— Четири хиляди и петстотин, но повече наистина не мога да дам, бог ми е свидетел. Имайте предвид, че Метелка е един от най-добрите чешки граждани!

— Четири хиляди и петстотин? Вие сте полудял, гражданино. Добавете тези петстотин и готово. Ще ви напишем разписка за пет хиляди и петстотин крони и петстотин крони ще си сложите в джоба.

— Е, тогава съм съгласен. Ще дадем пет хиляди крони, но само защото д-р Метелка е прекрасен чех. Заради петстотин крони все пак няма да се изпокараме. Нали и в бъдеще…

— Вишехрадските избори ме изпълват с гордост — говореше след изборите д-р Метелка, — вижда се как ентусиазмът може да събере сили…

Падането на кабинета на Бинерт

Нищо не бе вълнувало частния чиновник господин Юречек така, както падането на правителството на Бинерт^[63], тъй като той, Юречек, беше политик и обичаше промените не само във вътрешната, но и във външната политика. В последно време беше загрижен за гръцкия държавник Венизелос, за революцията в Мексико, за военните съдебни процеси в Македония, за ситуацията в Аржентина и за ролята на либералите в Англия. И изведнъж в тая смес от международна политика се преплете новината за позицията на поляците спрямо Бинерт!

— Бинерт ще падне — каза господин Юречек по време на посещението си при своята годеница госпожица Блажена.

Това се случи около пет часа, когато декемврийската мъгла покриваше като море улицата, а газената лампа с червената копринена хартия около стъклената камбанка правеше по-интимна кукленската стая на госпожица Блажена. Нейната майка беше отишла до пазара за гъска и се забави при леля й, полският клуб обсъждаше въпроса за водните цикли, Гломбински предлагаше поляците да отидат в опозиция, а господин Юречек галеше с ръка коляното на госпожица Блажена.

В същото време постът на Бинерт и на цялото министерство беше разтресен, но въпреки това госпожица Блажена остана девствена, понеже решението по въпроса за реконструкцията на кабинета, за което господин Юречек разказваше на госпожица Блажена, беше прекъснато от идването на майката.

Топлата ръка на господин Юречек отстъпи след Гломбински и тесалската планинска верига с атентата над Венизелос, честта на госпожица Блажена остана непокътната и кризата на кабинета беше предотвратена.

Обект на обсъждане в тази държавна поредица стана въпросът за чорапите и не беше никаква политическа тайна, че господин Юречек ще получи за Коледа дузина дълги вълнени топли чорапи.

Господин Юречек благодари на майката, а когато си дойде бъдещият му тъст, поговори с него за общата международна ситуация и за позицията на доктор Крамарж.

При последния предмет мигаше многозначително на госпожица Блажена, която нежно го риташе под масата. След това си тръгна, обещавайки на госпожица Блажена, че на следващия ден ще дойде със сигурност, ако маминка не бъде вкъщи.

Не беше вкъщи точно по времето, когато каза госпожица Блажена.

Господин Юречек беше посрещнат с въпроса какво стана с Бинертовото министерство.

— Лошо — каза, — поляците държат на своето неотстъпно.

Самият той също държеше на това, госпожица Блажена да седне в скута му.

— Положението на правителството, значи, е разклатено? — попита госпожица Блажена.

— Точно така — отговори господин Юречек, въздъхвайки тежко, все едно се намира на мястото на Бинерт. — Очаква се смяна на кабинета.

Междувременно поляците решиха съдбата на правителството. Разискваха се водните цикли и господин Юречек позволи великодушно госпожица Блажена да не светва лампата.

И после се случи нещо, чието време недискретно беше издадено от всекидневниците. Около пет часа падна министерството на Бинерт и госпожица Блажена очаква смяната на кабинета, тъй като от момента на това падане господин Юречек повече не се появи при тях.

Ако Бинерт отново бъде натоварен със съставянето на кабинет, може би ще дойде и господин Юречек…

Конференция за защита на мира

В Сан Франциско яхта чакала сакатия Томас Хоукинс, за да го разходи по солените води на Тихия океан през цялото време, когато се провеждала конференцията по разоръжаване, на която бил председател, правейки си принудителна ваканция.

Лекарите, оказващи медицинска помощ на отделните членове на конференцията по разоръжаване, диагностицирали при всички запек — признак, съпровождащ меланхолията, болки в тила на главата и преяждане след многото банкети.

Членовете на конференцията по разоръжаване се разхождали след всеки банкет като замаяни и не си давали сметка какво говорят, като безмерно се чудели, когато следващия ден четели за заседанията на конференцията, какви глупости могат да отпечатват вестниците.

Даже веднъж се случило така, че като отивали от банкета директно на заседание на конференцията, към тях се присъединил някакъв професор, връщащ се от конгрес против алкохолизма, и те му предоставили думата на заседанието.

Намереният говорил три часа, държейки се с голямо усилие с двете ръце за ораторската трибуна и клатейки се като плашило във вихър, за избухването на вулкана Стромболи на Липарските острови през 1773 година.

Когато най-после след тричасово викане на мраморната маса стигнали до извода, че не говори по същество и че въобще няма нищо общо със заседанието на конференцията по разоръжаване, бил предаден от слугите на полицейската охрана, зашеметен според предписанията с палка, за да се предотврати неговата съпротива, и закаран в полицията с цел установяване на името, и превързване на разбитата кратуна.

Всички участници на конференцията били депресирани от този случай и сами започнали да усещат, че се видиотяват от ден на ден.

Убедили се окончателно след последното рефериране във вестниците, където разбрали, че ден преди това, на петнайсетата нощна среща на конференцията по разоръжаване са приели решение със следната декларация: „Раздел 26: Понеже беше установено, че Китай още няма нито един дреднаут^[64], нито големи бойни кораби от първа категория, конференцията по разоръжаване реши: Страните участнички в конференцията по разоръжаване се задължават да предоставят на Китайската република до три години безлихвен заем в размер на триста милиарда, за да може да догони другите страни участници на конференцията по разоръжаване, по въпроса за броя на големите бойни кораби и дреднаутите. Китайската република се задължава да построи постепенно за три години четирийсет дреднаути и трийсет бойни кораби от първа категория, а също така се задължава да ликвидира пет крайцера от трета категория, както и да предаде кантонското пристанище под контрола на международна комисия. За сметка на това държавите участнички в конференцията по разоръжаване нямат възражения срещу присъствието на представители на китайското военно корабоплаване на строежа на третия симплонски^[65] тунел…“.

„И създаване на телефонен пост в планината Арарат“ — четели нататък с ужас членовете на конференцията по разоръжаване.

Председателят Томас Хоукинс изтрезнял напълно от написаното, но все пак си помислил, че не е възможно предишния ден да са приемали подобни решения. Когато обаче по негово искане му били предложени стенографските протоколи от последното заседание на конференцията по разоръжаване, разбрал с такова чувство, сякаш страда от астма, че всъщност това било негово предложение, този целият 26 раздел, който бил приет заедно с анекса на члена на конференцията Удуърд:

Същевременно се разрешава на цветнокожата република Либерия да построи пет подводници, но при условие че плавателните съдове се боядисат в черно.

Следователно няма нищо чудно в това, че на следващия ден на заседанието на конференцията председателят Томас Хоукинс произнесъл тази хубава реч с треперещ глас, който толкова добре съответствал на нездравото му лице: „Не може да се отрече, господа, че досегашните заседания на конференцията имаха блестящ развой и резултат. Обработихме 26 предложения и приехме 26 раздела. Радиотелеграфът разпространява по цялото земно кълбо нашите решения, съобщава навсякъде, че сме в перманентно движение. Не жалим своето здраве и трябва да бъдем искрени към себе си. Знаете добре, че ни чака още къртовски труд. И точно по тази причина не трябва да се стига до това да се изтощим от работа. И най-здравият вол се съсипва от бъхтене. Нашите нерви трябва да си починат. Чувствам сам по себе си, че се поддавам на напрежението. Да мислиш ден и нощ не е, господа, никаква шега. Когато джобният часовник се пренавие, пружинката в него се скъсва със сигурност. Така е и нашият мозък. Има нужда от спокойствие за известно време. Ние се нуждаем сега на първо място от надлежен отдих, за да можем да заминем на триседмичен отпуск“. (Бурни аплодисменти и гласове: „Четириседмичен“.)

Членът на конференцията Дьо Роу, който тъкмо бил дошъл от най-близкия ресторант в невменяемо състояние и не знаел за какво иде реч, пристъпил към ораторската трибуна, чукнал на нея с юмрук като на барабан и изревал: „Вън за мен, изгонете ме, гласувайте!“. (Тръгнал, подпомаган нежно от слугите, за кабинета на секретариата на конференцията по разоръжаване, където бил сложен на дивана.)

След това думата поискал представителят на Боливия Хуарез ди Вега, който заявил, че гласува срещу предложението на господин председателя на конференцията.

Още на третия ден след откриването на конференцията по разоръжаване поисках от името на своето правителство да бъдат оставени на република Боливия техните дванайсет мъже единствена постоянна армия, която поддържа реда в двореца и околността край президента на републиката. При дебата обаче било решено Боливия от дванайсет мъже единствена постоянна войска да увеличи своя контингент на 120 000 мъже, понеже същият брой войска се поддържа от република Чили и Перу, така че има истинска опасност за Боливия в случай на избухване на война, техните дванайсет мъже постоянна войска да бъдат нападнати от 120 000 мъже на Перу или Чили. За да се предотврати войната, е необходимо равновесие на военните сили в съотношение 1:1:1.

— Господа — казал с повишен глас Хуарез ди Вега, — многоуважаемо събрание! Точно днес получих служебно писмо от своето правителство, в което се посочва абсурдността на решението на многопочитаемата конференция. В Боливия цялото мъжко население е 80 000; как искате, господа, да създадем от тях армия от 120 000 войника? Трябва да ги нацепим, за да ви угодим или отнякъде да вземем към тях още 40 000 мъже и с това да нарушим решението на конференцията, в което се забранява вербовката на войска от съседни държави? Истина е, че ни беше даден срок от три години, но, господа, признайте, моля ви, че до това време не можем така бързо да се размножим и при най-добра воля от наша страна. Господа, аз съм също така малко математик.

Представителят на Чили го прекъснал:

— Лъжете! Дайте ни тук научен речник!

(Шум и объркване.)

Председателят позвънил и изпратил секретаря за научен речник, като отнел думата на представителя на Боливия.

С тъжен глас:

— Господа, току-що станахте свидетели на абсолютна необузданост. Нямам думи да изразя колко дълбоко в душата си съм огорчен.

Дошъл секретарят и поискал думата от председателя:

— Господа, Боливия я няма в научния речник.

Представителят на Боливия станал блед и развълнуван:

— Уважаемо събрание, 2 347 000 квадратни километра…

Председателят му взел думата и казал на секретаря да продължи. Секретарят:

— Понеже Боливия не е в научния речник, дори не е спомената там, не съществува също така за нас някакъв господин боливийски представител със своите дванайсет войници. (Смях в залата.) Давам предложение да му бъде отнет мандата, а той — отлъчен от участие в конференцията. (Глас: „Натрапил се е тук“.) Случаят е много неудобен и показва по забележителен начин с какви трудности трябва да се справя конференцията по разоръжаване, за да не се каже, че играе комедия.

Предложението за изключване на представителя на Боливия било прието с всички гласове срещу един. Това бил гласът на члена на конференцията Мериан, който спял спокойно зад своята банка. Събудил се абсолютно случайно, понеже за малко да се удуши с фаса на пурата, която пушел преди своето заспиване.

Станал, казал „против“ и тъкмо искал да седне, когато паркетът на залата се повдигнал и ужасен взрив отворил огромна дупка към долните помещения. После от тавана започнали да се сипят гипсови розетки. Членовете на конференцията се втурнали надолу. Когато димът и прахът слегнали, ясно се виждало как председателят на конференцията по разоръжаване висял за панталона на желязната траверса на новосъздадената зала и правел движения, сякаш бил на състезание по плуване, при което стенел: „Mon dieu, mon dieu“^[66].

Службите отначало заподозрели, че става въпрос за атака на анархисти, но разследването установило, че взривът нямал никаква политическа задкулисна страна.

Представител на една фабрика за експлозиви чакал долу в приземието някои членове на конференцията по разоръжаване, за да им предложи експлозив Washingtonit — 2 000 пъти по-силен от екразит и 1 800 пъти от меленит! Погрешно взел кутийката с мостра вместо кутийката кибрит и отваряйки я, с триенето причинил взрива.

Затова куцият Томас Хоукинс заминал на възстановяване в Тихия океан.

Ходът на живота

Госпожица Мери каза на господин Уилсън:

— Мили Уилсън, трябва да бъдем честни, вземайки предвид, че утре вече ще бъдем съпрузи. Всеки от нас има някакви недостатъци. Е, нека си разкажем един на друг как е протекъл животът ни досега.

— Аз трябва да започна, ако не се лъжа? — попита господин Уилсън.

— Почни — кимна мис Мери, — но нищо не скривай.

— Добре — съгласи се господин Уилсън, опъвайки се удобно и палейки пура, — роден съм в Мериес в Канада. Баща ми беше добър и силен човек, мила Мери. Гонеше мечките в околността. С една дума добряк. Така живеехме доволни пет години. Въпреки че тогава съм бил едва петгодишен, помня, че вкараха баща ми за десет години в затвора. Татко печелеше пари за нас според възможностите си. От Мериес чак долу до езерата няма богат човек, който до днес да не си спомня за бандата на татко Уилсън. Изкара доста пари като нападаше богатите фермери. Спомням си, че когато бях четиригодишно момченце, ми подари най-прекрасният подарък за имения ден като ме взе да видя как нападат един търговец при езерото. „След година отново ще те взема със себе си“, обеща ми той, но за съжаление не се изпълни неговото и мое желание, тъй като, както казах в началото, получи десет години.

Точно по това време прояви хладнокръвие, когато след прочитане на присъдата каза: „Господа, благодаря ви от името на своите деца. Ежедневно харчех средно по два долара. Годината има 365 дни, т.е. за една година бих похарчил 730 долара. А за десет години 7 300 долара. Благодаря ви, господа, още веднъж от името на своите деца за тези 7 300 долара. Ура!“.

Домакинството се водеше от моята майка. Тя реши, че няма да живеем вън, а ще се преместим някъде долу в града. Но изпита затруднения да продаде чифлика, тъй като майка искаше висока сума, много по-висока, отколкото беше възможно да се плати. И чисто и просто застрахова стопанството. Тайно продадохме запасите. Бях на шест години по това време, когато мама ме извика и каза: „Скъпи сине, мисля, че баща ти много би ти се радвал, тъй като въпреки младостта си проявяваш много хитрост. Знаеш ли какво, би ли искал да видиш голям огън? Такъв един огромен огън, сякаш гори къщата ни и всичко?“. „Естествено, че бих желал да видя подобно нещо“, отговорих.

Майка ми продължи: „Искаше да имаш кутийка кибрит, ето тук имаш пет кутийки и след като ти доставя радост, иди при сайванта, запали там малко слама, но не казвай нищо, понеже татко ти, след като се върне от затвора, ще те убие, знаеш, ще те застреля, както чернокожия Тори“.

Запалих цялата ферма. Тогава спечелихме повече от 60 000 долара. За награда майка ми купи библия, блестящо подвързана с кожа, чийто квадратен сантиметър струваше 1 долар и 25 цента. Това била кожата на вожда на индианското племе сиукс^[67]. Едва по-късно разбрахме, че този вожд е жив и че търговецът на библии ни е подвел.

След като се преместихме в Ню Йорк, моята майка не скръсти ръце. Тази инициативна жена реши, че ще стане собственичка на голям цирк, където участват истински индианци. И написа обява в западните списания, че червенокожи с приличен външен вид и добър глас ще бъдат приети за продукции. Така се случи, че се появиха около трийсет. А измежду тях вождът на сиуксите с името Годадласко или Звънчето — точно този, с чиято кожа ни измами търговецът с библии.

Това беше голяма случайност и майка ми се влюби в този червенокож. И така аз, на осем години, се сдобих с нови братчета, сладки сиуксо-канадчета с малко бронзова кожа, близначета.

Не можа да ги кърми, понеже Годадласко не искаше да бъдат кърмени с млякото на французойка, майка ми беше, както е известно, от Канада, а французите някога застреляли няколко индиански бунтовници. Даде ги да ги кърми негърка. И така се случи, че бащата на моите нови братчета се влюби в тази негърка и, когато бях на девет години, замина с нея на Запад, разваляйки едностранно договора за участие в цирка на моята майка. Тя, разбира се, поиска адвокатска защита, Годадласко или Звънчето беше затворен в някакъв град и при конфронтация с моето мамче я обидил с груба псувня, тя извадила револвер и го застреляла.

Съдебните заседатели я освободиха и нейният цирк се превърна в място за среща на най-доброто общество от Ню Йорк и Бруклин. Срещу такса от 50 цента ме показваше, тъй като аз, деветгодишно момче, по време на съдебния процес срещу майка ми крещях: „Ако я осъдите, ще застрелям всички съдебни заседатели от класове IX, X и XI“.

— Ох — възкликна госпожица Мери, — колко много ви уважавам, Уилсън.

— И след това — продължи господин Уилсън, — на десет години избягах от Бруклин с едно деветгодишно момиченце, вземайки от къщи 10 000 долара. Вървяхме нагоре по течението на река Хъдсън от ферма до ферма без спирка, освен като сядахме под някое дърво, където се прегръщахме и си казвахме скъпи…

— Ах, скъпи Уилсън — възхищаваше се Мери.

— Няколко мъже — разказваше нататък, — видели след Олдебей, че разменям стодоларова банкнота, нападнаха ни, взеха ни всички пари и ни хвърлиха в реката. Момиченцето отплава, понеже имаше твърде мека глава и ударът с чука на тези мъже я зашемети, а аз, въпреки че също имах разбита глава, изплувах от реката и привечер стигнах до някакво населено място, където взех всички спестявания на тамошния пастор, който се грижеше за мен, и заминах от най-близката гара до Чикаго.

— Подайте ми, моля, ръката си — помоли мис Мери. — Така! Колко съм щастлива, Уилсън, че вие ще станете мой съпруг!

— А после — разказваше Уилсън, — трябваше да разчитам само на себе си. Нещата продължиха така: На десет години почиствах обувки, за подобни случаи, надявам се, сте чувала и трябва да отбележа, че в Европа изречението „Бях чистач на обувки“ винаги се използва в разказите за Америка.

На единайсет години все още чистач на обувки, на дванайсет — също, на тринайсет вече бях изправен пред съда на съдебни заседатели, понеже тежко прострелях своя съперник в любовта. Тази, която обичах, беше на дванайсет години и полирах ежедневно обувките й. След това, представете си, от другата страна на улицата се влюби в нея също чистач на обувки, четиринайсетгодишно момче, и за да ме довбеси, намали цената с един цент за излъскване на един чифт. Моята обожествявана беше много практична. За да спестява всеки ден по един цент, ходеше при моя конкурент. Купих си револвер, защото този, който носех постоянно у себе си от осемгодишен, не ми се струваше достатъчно надежден, за да може да застреля. Но за съжаление този нов револвер също не успя да застреля съперника ми. Само го раних тежко…

Господин Уилсън въздъхна:

— Затова ви съветвам, мила Мери, не си купувайте никога револвер на системата „Гриани“.

По време на съдебния процес излезе наяве как се казвам, че съм избягал от къщи преди три години и се превърнах в герой на деня. Списанията се застъпиха, че ако бъда осъден, народът може в изключителни ситуации, каквато беше тази, да освободи затворника и да подложи на мъчения господата съдебни заседатели. Самият аз държах реч, с която се защитавах и която завърших така: „Граждани, във вашите гласни струни може би вече се заражда потиснато да, много добре, осъден съм. Граждани, във вашите гласни струни може би вече се заражда потиснато не, много добре, освободен съм“.

Това спокойствие не само че предизвика всеобщо удивление, но като резултат беше снето от мен обвинението и господата съдебни заседатели не ходеха вече другаде да си чистят обувките, освен при мен.

Един издател в Чикаго издаде картичка с моя снимка, а един познат богаташ, който не знаеше как да си похарчи парите на стари години, искаше да ме приеме за свой собствен. Също така се преместих при него в двореца му.

Но понеже съм възпитан твърде свободно, не се оставих той да ми прави забележки, с което го ядосах толкова много, че го сполетя удар.

Взех, каквото можах, и заминах на Запад, където в Сан Франциско, вече четиринайсетгодишен младеж, си боядисах бузите жълти, направиха ми дълга плитка и постъпих в шантана^[68] като китаец, който, май единствен, умее правилно да пее американски песни.

Инкогнитото ми беше разконспирирано доста бързо от действителен китаец, търговец, който след представлението започна да говори истински китайски. В гнева си ме преби така, че повече от половин година лежах в болница. След това, мис Мери — разказваше нехайно, — след изписване от болницата ме наеха на един кораб, чисто търговски, който обаче имаше за цел да вършим контрабанда. А после, когато хвърлиха нашия кораб във въздуха, естествено и аз излетях с него, но паднах толкова щастливо, че рибари ме извадиха от водата, закараха ме на сушата и се оказах на сухо в истинския смисъл на думата, също и по отношение на джоба ми. Тогава бях на петнайсет години. Добрият фермер, който ме прие за пастир, имаше големи стада. И понеже до града беше около пет часа път, не ми представляваше голяма трудност, когато един ден заведох цялото стадо в града и продадох всичките сто и двайсет животни на един търговец с добитък, и избягах на изток.

— Драги Уилсън — възторгваше се Мери, — такъв мъж като вас съм мечтала да имам…

— Търгувах с пушки — продължаваше, — на индианците продавах също алкохол, библии и молитвеници; на седемнайсет години бях най-младият проповедник в една секта, почитан и уважаван сред индианците, и понеже един мой конкурент, също проповедник на секта, правеше по-голям бизнес от мен, особено по отношение на уискито, поръчах да го скалпират…

— Забележителен Уилсън…

— След това редувах различни работи, в сбивания убих пет човека.

— Вие сте убили пет човека, любими мой — ликуваше Мери, — колко очарователен човек сте…

— Две банки обрах и накрая, мила Мери — каза нежно Уилсън, — станах съдружник в банковата фирма „Уилсън и сие“, както и собственик на такава красива дама, каквато сте вие, мис Мери Оуей, собственичка на 2 000 000 рента… Сега разказвайте вие…

— Какво да разказвам? — попита мис Мери. — Само мога да кажа, че бях богата и съм богата, животът ми протича съвсем плавно и мечтаех за такъв мъж като вас, необикновен, не като тези останалите. И вие дойдохте. Дайте ми ръцете си… Обичам ви от първата ни среща…

Говориха още малко и след това, като се разделяха, господин Уилсън каза:

— Добре, утре в 11 сутринта файтон, пастор, църква и заедно, завинаги заедно…

Чудесен човек, казваше си госпожица Мери, когато той тръгна от двореца, изключителен човек, с него ще преживея много.

— А, каква е тази книга, която е оставил? Сигурно е паднала от джоба му.

Внимателно вдигна книгата, лежаща на земята, отвори я и прочете заглавие: „Изкуството да се слисат млади девойки, за да се влюбят в джентълмени“.

— Хм — каза разочаровано.

Отвори първа страница и видя подчертано изречение: Всеки се хваща на романтични истории…

 

 

В девет часа сутринта на другия ден господин Уилсън получи следната дълга телеграма:

Мошенико!

Информирах се за вас. Вие нищо хубаво не сте извършил, както ми разказахте, вие никого не сте убил, нито окрал, вие сте напълно обикновен син на Чарлз Уилсън, обикновен, честен гражданин! Съставих си за вас хубаво мнение, мерзавецо! Между нас всичко свърши. Никога повече не искам да ви виждам!

Съвети за живота

Интересно е, че хората имат нужда от най-различни съвети за живота и повечето не мислят сами, ами чакат някакъв съвет. Така че се осмелявам също да посоча няколко такива и ще видите, че ако се съобразите с тях, със сигурност ще ви хареса да бъдете на този свят.

1. Радвай се и се наслаждавай!

Ако на нас самите не ни се е случило нищо радостно и нямаме нито малка, нито голяма радост, можем да намерим добър заместител в радостта на другите, за да не забравим да се наслаждаваме. Ако някой има нова шапка или нови дрехи, трябва да го поздравим, дори да го виждаме за първи път. Приближаваме се към него на улицата, представяме се и тръгваме редом, като непрестанно проявяваме своята радост, подчертавайки колко му отива. Ако не се чувства доволен, трябва да му обясним, че това е грубо от негова страна да не ни позволява да се радваме чистосърдечно с него. Трябва да се наслаждаваме на всичко — на цветята, на синьото небе, на облачетата, на витрините, на усмивките на минувачите и трябва да споделяме това удоволствие с другите. Да спираме всеки срещнат на улицата и да му казваме:

— Извинете, господине (или госпожо), колко красиво свети и грее слънцето днес.

— Уверявам ви сериозно, че изпитвам неизразим трепет от това, че там на покрива се катери котка.

— Уважаеми, позволявам си да се представя и да ви кажа, че сутринта срещнах един господин с приказна брада, бяла като мляко. Наистина ме зарадва неговата брада и дръзвам да споделя това с вас.

Ако ви издърпат в пасажа и ви сложат усмирителна риза, трябва да се държим възможно най-приветливо, за да не нарушим тяхната радост.

2. Не се смейте на чуждото нещастие!

Много често се случва да ставаме свидетели на чуждо нещастие. В такива случаи трябва да бъдем патетични. Ако например видим, че на някого токът е отрязал двата крака, не трябва да му се смеем и да го питаме с какво сега ще играе футбол! Да се пазим от смешни забележки. Ако например товарен автомобил отреже главата на някого, не трябва да я вземаме в ръце сякаш я претегляме. Вярно е, че една такава отрязана глава често поставя чувствителния човек пред необикновен урок. Но се опитвайте да го научите и избягвайте суровите забележки. Страданието на вашия съгражданин не трябва да бъде за вас повод за смях. Ако видите, че някой се дави и при това прави разни гримаси, не може да му се смеете гръмогласно. Ако все пак не можете да се сдържите, по-добре се махнете от този случай. Не се смейте на инвалидите! Ако театърът гори, оставете за себе си всички свои забележки. Истински образованият човек не се смее на подутата муцуна на някой, когото го болят зъбите, не се шегува с погребенията или с железопътните катастрофи.

3. Не ходете през нощта в стаите на прислугата!

Ако сте женен, бъдете сигурни, че никоя съпруга не би ви простила, ако през нощта посещавате стаята на вашата прислужница. При всички случаи трябва да имате под ръка някакво извинение, на което никоя съпруга така и няма да се върже. Да се извинявате, че сте отишъл да проверите прислужницата, е глупаво. Да твърдите, че сте сбъркал стаичката за слугинята със своята спалня, е кретенизъм. Да се извинявате с това, че сте лунатик, означава, че не сте добре с мозъка. За най-добро извинение считам, ако просто съобщите, че там сте си забравили носната кърпа.

4. Не ругайте!

Просташката ругатня в повечето случаи наранява. Трябва винаги да помните, че може да обидите човека с нея. Думи като „вол“ или „крава“ не би трябвало да бъдат използвани в разговорите. Мнението за ефекта от псувните не е правилно обяснено. Не си мислете, че ако на някой кажете в очите, че е идиот, той няма да чуе и няма да реагира на това. Вярно е, че има хора, които са обиждани толкова много пъти, че са станали дебелокожи, но това са изключения, това се отнася единствено за депутатите, политиците и обществено активните хора. По-голямата част от тях са обръгнали на псувни в парламента. Но трябва да си даваме сметка, че животът не е никакво Народно събрание, където ругатнята е част от политическия дебат. Да тръгнете извън парламента по пътя на простащината свидетелства за ниска интелигентност. Освен това трябва да си признаем, че в псувните, които използваме, има много лош вкус. Обикновено се задоволяваме с някоя проста псувня, изплюваме първото нещо, което ни дойде на езика, без да се замислим, че и в ругаенето може да има известна елегантност и много неща могат да бъдат изразени с подбрани думи. Защо трябва да използваме директната фраза: „Вие сте глупав като пън“, когато това може да се избегне с думите: „Струва ми се, че вие също учите овцете да се изтеглят“. Препоръчвам да се предпазвате от вулгарните думи и да говорите повече с афоризми, с които можете да кажете много. Афоризмът не боли толкова много и на него е трудно да се отговори, и победата в спора е ваша. Да кажете на някой: „Я затворете вратата отвън“, не е толкова елегантно като думите на мислителя Томас Карлайл: „За вас е най-добре да не се показвате в обсега на нашата слънчева система, а да поразгледате дали няма за вас някъде другаде някоя изгнила планета“.

Макар да е вярно, че за някои е изключително трудно да отвикнат от псуването. Затова можем да пробваме лечение с арсенови хапчета. Започвате от трийсет и стигате постепенно до едно.

5. Не ходете по света с навъсено и злобно лице!

Ако всеки помнеше това, нямаше да има нужда да ни напомнят по време на фотографиране да се държим приветливо. Трябва да си даваме сметка, че няма по-грозно нещо от това да се цупим, когато ни преследва нещастие. Ако гледаш от веселата страна на нещата, ще бъдеш щастлив и няма да се чувстваш гадно, ако съпругата ти избяга с друг. Ако загубиш имуществото си, трябва да се смееш на висок глас. Ако те водят към бесилото, разказвай на попа анекдоти, смей се и се дръж спокойно. Трябва да отглеждаме своето щастие и то ще ни заведе към онова спокойно доволство, когато се смеем на целия свят и когато сърцето ни прелива от доброжелателство.

6. Не си купувайте заек в чувал!

Заекът не е толкова боязливо животно, както сме свикнали да четем. Ако е раздразнен, хапе, пръска със слюнки, квичи и се противопоставя. Затова трябва да бъдем много внимателни, когато си купуваме заек в чувал да не ни ухапе, когато го изваждаме навън. Със своята захапка заекът може да бъде много опасен за човешкото здраве. Освен че набутването на зайци в чувал е тормоз над животни, без да споменаваме, че можете да бъдете излъгани, че в чувала има котка, а не заек.

7. Колкото повече ти говорят, толкова по-малко говори!

Ако например бащата на порасналата дъщеря, с която ходиш, иска да те засипе с думи за годеж, трябва веднага да си помислиш, че истинският търговец не говори много. Трябва да си припомниш колко голяма би била вредата, която би си причинил с прибързано решение, основано единствено на бръщолевенията на този бъбривец. Вземи си шапката и без думи напусни, като не се връщаш никога. Наблюдавай подобен бъбривец, който ти натрапва дъщеря си, с абсолютно спокойствие. Колкото повече говори бащата, толкова по-малко говори ти. По подобен начин се дръж и към своята съпруга. Остави я да говори, докато се умори и изразходва своята енергия. При това се разхождай в стаята и си свиркай мотиви от някоя оперета. Не се оставяй да бъдеш съборен от лавината думи на своята съпруга. Остави я да атакува, тя ще се умори. Не казвай нищо. Когато ти писне, постъпи така, както в първия случай. Вземи си шапката и си тръгни. В съда не говори много. Помни, че много хора са хвърлени в затвора точно затова, защото много са говорили.

8. Отложи решението, направено в яда си!

Съществуват хора, които много лесно се ядосват и не всеки може да овладее злобата си, когато от прозореца на главата му падне саксия, когато по грешка му плиснат в лицето витриол или по грешка прекършат камшик в него. Помни, че незабавната мисъл за възмездие не въдворява удовлетворение и че трябва да не се прибързва. Например, ако ти се случи по грешка някой атлет да те настъпи по крака. В своето безразсъдство ако поискаш да му го върнеш, от теб може да остане на този свят само едно мазно петно. Така че контролирай безусловно ръката си, не бъди брутален. Помни, че не е възпитано да си мислиш: „Аз ще го убия“ и че още по-неучтиво е да се вършат мащабни приготовления за осъществяване на твоя замисъл. Винаги си давай сметка, че нашата съдебна система и органи за безопасност са на такова ниво от развитие, че ще те хванат и ще те сложат да седиш на тъмно.

9. Не разказвай своите домашни неприятности на приятелите!

„Знаете ли, че г-н професорът вчера беше пиян и че го биха в кръчмата, а когато се върнал вкъщи, госпожата не го пуснала в апартамента и той трябвало да се въргаля чак до сутринта в коридора? Днес ми разказа това“ — съобщи ми добър приятел на професора. Не се въздържах и го разказах на други, и вече знаеше целият град. Да, приятели, така стоят нещата, когато разказваме домашните си ядове на своите приятели. Не го правете никога и упорито мълчете какво ви се е случило вчера. Единствено по този начин ще избегнете това, което не е успял да избегне господин професорът.

10. Не помагай, ако този, който иска помощ, може сам да си помогне!

Познавах един човек, който играеше на карти и даваше пари назаем на своя противник в играта и после страшно се учудваше, че трябва да загуби, въпреки че печелел.

 

 

Съветите за живота са много. Тук направих малка демонстрация на това, че може да съветвате колкото искате и никога да не се изчерпите. Тук животът се показва от много сериозна страна. Всеки човек иска да бъде воден и поучаван. Трябва да дръпнем човек за якичката към четивата и да го принудим да чете съветите за живота. Трябва да бъдем изобретателни в съветите си и после можем да бъдем доволни, че не сме живели напразно и че сме посъветвали хиляди как да живеят.

Допълнителна информация

$id = 10732

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Ярослав Хашек

Заглавие: Само за зрели мъже

Преводач: Таня Капинчева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: чешки

Издател: Издателство Делакорт

Година на издаване: 2016

Печатница: Полиграфюг АД

Редактор: Людмила Андровска

ISBN: 978-954-690-070-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1537