„Мисля… че предпочитам да си спомням живот, пропилян по чупливи неща, а не прекаран в отбягване на морални задължения.“ Тези думи се появиха в съня ми, а аз ги записах, когато се събудих, без да знам какво означават, нито за кого се отнасят.
Първоначалният ми план за тази книга с приказки и измислици, някои още отпреди осем години, беше да ги включа в сборник с разкази, който да нарека „Тези хора трябва да знаят кои сме ние и да разкажат, че сме били тук“. Въпросната фраза е всъщност реплика в балонче от един комикс на неделната страница на „Малкият Немо“ (днес можете да намерите прекрасна цветна репродукция на същата страница в книгата на Арт Шпигелман „В сянката на липсващите кули“). Според замисъла ми всяка история щеше да е от името на някой от хитрите и неблагонадеждни разказвачи, всеки описващ живота си, какъв е бил и че някога също е бил тук. Дванайсет души, дванайсет истории. Такава беше идеята. След което животът се намеси и я провали, когато започнах да пиша разказите, които ще намерите тук, а те просто приеха формата, под която трябваше да бъдат разказани, и макар някои да са от първо лице и да са откъси от живота, други не са. Една от историите отказа да придобие форма, докато не я оставих на месеците от годината да я разкажат, а друга стори с идентичността разни ефикасни малки работи, което означаваше, че трябваше да бъде разказана от трето лице.
Накрая започнах да събирам материала за тази книга и се чудех как да я нарека сега, след като предишното заглавие явно вече не беше подходящо. Именно тогава излезе дискът „Умни колкото сме“ на „Уан Ринг Зиро“, аз ги чух да пеят думите, които бяха изникнали в съня ми, и се зачудих какво съм имал предвид под „чупливи неща“.
Фразата ми се стори подходяща за заглавие на книга с разкази. В крайна сметка има толкова много чупливи неща. Хората се чупят лесно, както и мечтите, и сърцата.
Написах го за една антология, чиито редактори бяха моят приятел Майкъл Рийвс и Джон Пелан — „Сенки над Бейкър стрийт“. Бележката от Майкъл гласеше: „Искам разказ, в който Шерлок Холмс попада в света на Х. П. Лъвкрафт“. Съгласих се да го напиша, но подозирах, че в постановката има нещо дълбоко необещаващо: все пак светът на Шерлок Холмс е толкова безкрайно рационален и в него се възхваляват логическите решения, докато фантастичните създания на Лъвкрафт са абсолютно и съвършено ирационални, а загадките са жизнено необходими за здравия разум на човечеството. Щом щях да пиша разказ, съчетаващ двата елемента, трябваше да има интересен начин да го сторя така, че да съм честен и към Лъвкрафт, и към героите на сър Артър Конан Дойл.
Като малък харесвах разказите на Филип Хосе Фармър за Уолт Нютън, в които десетки литературни герои са обединени в един съгласуван свят, и с огромна радост наблюдавах как моите приятели Ким Нюман и Алън Мур направиха свои собствени опити в тази насока — единият в „Преди Дракула“, а другият в „Лигата на изключителните джентълмени“. Изглеждаше ми забавно. Зачудих се дали и аз да не опитам нещо такова.
Компонентите на разказа, които съхранявах в килера на съзнанието си, се съчетаха по по-добър начин, отколкото бях очаквал. (Писането в много отношения напомня готвенето. Понякога кексът не бухва, каквото и да го правиш, но пък друг път е толкова вкусен, колкото изобщо не си си и мечтал.)
През август 2004 г. „Етюд в изумрудено“ спечели наградата „Хюго“ за най-добър разказ, нещо, с което все още страхотно се гордея. Освен това изигра роля в моето пътуване към на себе си през следващата година, когато по най-загадъчен начин се оказах включен в „Бейкър Стрийт Ирегюларс“[1].
Не е кой знае какво като поезия, но е ужасно смешно, като се чете на глас.
Написах го за Питър Строб, за забележителното списание „Кънджънкшънс“, на което той беше гост-редактор. Историята започна няколко години преди това на един конгрес в Медисън, Уисконсин, на който Харлан Елисън ме помоли да си сътрудничим за един разказ. Настаниха ни зад една въжена бариера, Харлан пред неговата пишеща машина, мен пред моя лаптоп. Но преди започнем да пишем, Харлан трябваше да довърши някакъв увод, затова аз започнах сам и когато той свърши, му показах началото на разказа. „Не става, прилича на разказ на Нийл Геймън“ — каза той. (Затова го оставих настрани и започнах нов, по който с Харлан работим и до ден-днешен. Много странно, но колкото пъти се съберем и работим над него, той става все по-кратък.) По този случай се сдобих с част от разказ на твърдия си диск. След няколко години Питър ме покани в „Кънджънкшънс“. Исках да напиша разказ за едно мъртво и едно живо момче, нещо като суха тренировка за детската книга, която бях замислил (нарича се „Гробищната книга“ и я пиша точно в момента). Отне ми известно време да разбера накъде ще тръгне историята, но когато свърших, я посветих на Рей Бредбъри, който щеше да я напише много по-хубаво от мен.
„Председателят Октомври“ спечели наградата „Локус“ за най-добър разказ през 2003 г.
Започна с молбата на двама редактори — Нанси Килпатрик и Нанси Холдър — да напиша нещо „готическо“ за антологията им „Аутсайдери“. Според мен историята на Синята брада във всичките й варианти е най-готическата от всички готически истории и затова написах поема за Синята брада в почти безлюдната къща, в която пребивавах по това време. „Разпокоявам“ е дума, която Хъмпти-Дъмпти нарича многофункционална, заемаща територията между „разбърквам“ и „обезпокоявам“.
Започнах да пиша този разказ с молив една ветровита зимна вечер в чакалнята между пети и шести перон на гара „Ийст Кройдън“. Скоро щях да навърша двайсет и три. Когато свърших, го разпечатах и го показах на двама познати редактори. Единият каза, че не било каквото трябва и честно казано, според него едва ли щяло да е каквото трябва за когото и да било, но другият го прочете, погледна ме съчувствено, върна ми го и обясни, че причината никога да не бъде отпечатан е, че е хумористична глупост. Прибрах си го доволен, че ми е спестен публичният конфуз да го прочетат и да не го харесат още повече хора.
Разказът си остана непрочетен — в продължение на двайсет години преброди от папка към кутия, до кашон, от кабинета ми към мазето, до тавана и когато се сещах за него, беше единствено с облекчение, че не е бил отпечатан. Един ден ме помолиха да напиша разказ за антология, наречена „Готика“, и аз се сетих за ръкописа на тавана и се качих да го намеря и да видя дали в него няма нещо, което да се спаси.
Започнах да чета „Забранени невести“ и докато го четях, се улових, че се усмихвам. Всъщност го намерих за доста забавен и интелигентен; приятно разказче — тромавостта му се дължеше основно на разните писателски похвати и изглеждаше лесно поправима. Включих компютъра и направих още една чернова, двайсет години след първата, съкратих заглавието до настоящия му вариант и го изпратих на редактора. Поне един критик го оцени като шеговита глупост, но това явно беше мнение на малцинството, тъй като „Забранени невести“ бе включен в няколко антологии на най-доброто от годината и бе номиниран за най-добър разказ за наградата „Локус“ за 2005 г.
Не съм сигурен каква е поуката. Понякога просто показваме разказите си не на когото трябва и никой не ги харесва. От време на време се чудя какво ли още има в кашоните на тавана.
Единият разказ беше вдъхновен от статуята на Лиза Снелингс-Кларк на мъж, хванал контрабас точно така, както го държах аз като дете; другият бе написан за антология с истински истории за призраци. Повечето от другите автори бяха написали доста по-задоволителни разкази от моя, но пък моят имаше незадоволителното предимство да е съвършено истински. Тези разкази бяха събрани за пръв път в „Приключения в търговията със сънища“ — сборник, публикуван през 2002 г., който представляваше колекция от въведения и остатъци, и други такива.
Майкъл Чабон редактираше сборник с разкази от различни жанрове, който трябваше да демонстрира колко са забавни тези кратки форми. Другата му цел бе да събере пари за фонда „826 Валенсия“, който помага на пишещи деца. (Книгата излезе под заглавието „Голямата съкровищница от вълнуващи приказки на Максуини“. Майкъл ме помоли за разказ, а аз попитах дали липсва някой жанр. Липсвал един — искал разказ за призраци в стил М. Р. Джеймс.
Затова се заех да напиша подходяща история за призраци, но готовото произведение бе повлияно много повече от любовта ми към „странните истории“ на Робърт Айкман, отколкото от Джеймс (но пък след като беше готово, се оказа и клубна история и по този начин удари два жанра на цената на един). Разказът бе включен в някои антологии за най-доброто от годината и взе наградата „Локус“ за най-добър разказ за 2004 г.
Всички места в разказа са истински, макар да съм променил някои имена — например клуб „Диоген“ в действителност е клуб „Трой“ на улица „Хануей“. Някои от действащите лица и случките също са истински, и то по-истински, отколкото си представяте. Докато пиша това, се чудя дали къщичката за игра още е там, или са я съборили и са построили къщи на земята, където тя се беше спотаила в очакване, но си признавам, че нямам никакво желание да отида и да проверя.
„Човекът дърво“ е митичният човек на гората. Написах го за антологията „Зеленият човек“ на Тери Уайндинг и Елен Датлоу.
През 2002 г. написах четири разказа и, както подозирам, този беше най-добрият от тях, въпреки че не спечели нито една награда. Написах го за антологията „Моджо: Магически истории“ на приятеля си Нало Хопкинсън.
Не помня къде бях, нито кое време на деня беше, когато ми хрумна този малък мьобиусов разказ. Помня как нахвърлях идеята и написах първото изречение, след което се зачудих дали е оригинално — и дали не си припомнях смътно нещо, което бях чел от Фредрик Браун или Хенри Кътнър. Приличаше ми на нечия друга история, прекалено елегантна и впечатляваща, и завършена, което ме наведе на подозрения.
След около година, докато скучаех по време на някакъв полет, се натъкнах на бележките си за този разказ и след като прочетох списанието, което си бях купил, просто го написах — беше готов още преди да кацне самолетът. После се обадих на един куп компетентни приятели, прочетох им го и ги попитах дали им звучи познато и дали някой от тях вече го е чел. Казаха, че не. Обикновено пиша разкази, защото някой ги е поръчал, но сега за пръв път в живота си имах нечакан от никого разказ. Изпратих го на Гордън ван Гелдер от „Списание за фентъзи и фантастика“ и той го прие и му сложи ново заглавие, което беше добро. (Аз го бях нарекъл „Живот след смъртта“.)
Доста пиша по самолетите. Когато започнах „Американски богове“, написах в самолета за Ню Йорк и един разказ, за който бях сигурен, че ще се вплете по някакъв начин във фабулата на книгата, но така и никога не разбрах къде точно иска да се впише. В крайна сметка, когато завърших книгата и този разказ не влезе в нея, го оформих като коледна картичка, изпратих го и забравих за него. След години „Хил Хаус Прес“, които публикуват извънредно ограничени тиражи от книгите ми, на свой ред го изпрати на абонатите си като коледна картичка. Разказът така си остана без заглавие. Нека го наречем
Една история се описва най-добре, като се разкаже. Нали така? Начинът да опишеш историята на някого или на целия свят е да я разкажеш. Това е акт на балансиране и е мечта. Колкото по-точна е картата на територията, толкова повече наподобява тя територията. Най-точна карта на територията е самата територия, поради което такава карта би била съвършено точна и съвършено безполезна.
Разказът е картата, която е територията.
Не го забравяйте.
Имало някога, преди повече от две хиляди години, един китайски император, обсебен от идеята да картографира управляваните от него земи. Накарал да пресъздадат Китай на остров в едно езеро в имперските имения, но начинанието излязло много скъпо и в крайна сметка струвало и човешки живот (защото водата била дълбока и студена). На този остров всички планини били като къртичини, а реките — като ручейчета. На императора му отнемало половин час да обиколи острова си по периферията.
Всяка сутрин преди разсъмване сто мъже нагазвали във водата, плували до острова и старателно поправяли и реконструирали всички подробности на ландшафта, повредени от вятъра или от дивите птици, или отнесени от водите на езерото. Отстранявали и преоформяли всички земи на империята, които действително били пострадали от наводнения, земетресения или свлачища, за да отразяват по-добре света такъв, какъвто бил.
Почти цяла година императорът бил много доволен; но след това забелязал у себе си все по-нарастващо недоволство от своя остров и затова всеки ден преди да си легне започнал да обмисля нова карта с мащаб едно към сто на владенията си. Всяка колиба, къща и дворец, всяко дърво и всяко животно щели да бъдат възпроизведени на нея в една стотна от размера си.
Планът бил грандиозен и щял да опразни държавната хазна. Били нужни повече работници, отколкото можело човек да си представи: картографи, земемери, изследователи, преброители, художници; а също скулптори, грънчари, строители и занаятчии. Шест хиляди професионални сънувачи на сънища трябвало да бъдат повикани, за да разкрият естеството на нещата, скрити под корените на дърветата и в най-дълбоките планински пещери, и в морските глъбини, за да е достоверна картата, изобразяваща видимата и невидимата империя. Такъв бил планът на императора.
Една вечер министърът, който му бил дясна ръка, възразил, докато се разхождали из градините на двореца под огромната златна луна.
— Трябва да знаете, ваше имперско величество — казал министърът дясна ръка, — че вашето намерение е…
Но в този момент куражът го напуснал и той замълчал. Един шаран подскочил и набръчкал повърхността на водата, разпилявайки отражението на златната луна на стотици танцуващи парченца, всяко отделна луна, след което луните се събрали в спокоен кръг от отразена светлина, увиснала златна във водата с цвета на нощното небе, в което имало толкова лилаво, че никога не бихте го объркали с черно.
— Невъзможно ли? — попитал любезно императорът. Именно когато са любезни, кралете и императорите са най-опасни.
— Нищо, което императорът е пожелал, не би могло да бъде невъзможно — заявил министърът дясна ръка. — Но ще бъде скъпо. За изработката на тази карта ще отиде цялата държавна хазна. Ще обезлюдите градове и ферми, като им вземете земята за тази карта. Ще оставите след себе си земя, която вашите наследници ще са прекалено бедни, за да управляват. Като ваш съветник бих нарушил задълженията си, ако не ви предупредя.
— Възможно е да си прав — казал императорът. — Възможно е. Но ако те послушам и изоставя моя свят карта, ако го оставя нереализиран, той ще обсеби моя свят и моето съзнание и ще разваля вкуса на храната на езика ми и виното в устата ми.
След което замълчал. Някъде отдалеч в градините се разнасяла песен на славей.
— Но тази земя карта е само началото — споделил императорът. — Защото още докато я строят, аз вече ще формулирам и планирам моя шедьовър.
— И какъв ще е той? — попитал любезно министърът дясна ръка.
— Карта — отвърнал императорът — на империята, в която всяка къща ще бъде представена в действителен размер, всяка планина ще се изобразява от планина, всяко дърво от дърво със същия размер, всяка река от река и всеки човек от човек.
Министърът дясна ръка се поклонил ниско в светлината на луната и отстъпил почтително няколко крачки пред дълбоко умисления император.
Историците твърдят, че императорът починал в съня си, и това донякъде е вярно — макар че трябва да се отбележи, че смъртта му не била съвсем неподпомогната; и че най-големият му син, който на свой ред станал император, не проявявал интерес нито към картите, нито към картографирането.
Островът в езерото се превърнал в рай за всякакви диви птици и патици, тъй като нямало кой да ги гони от там. Те разровичкали миниатюрните планини от пръст, за да си построят гнезда, а езерото подкопало брега на острова и след време всички го забравили, останало само езерото.
Картата я нямало, както и нейния съставител, но земята останала.
Тази история с подзаглавие „Любовна история“, или поне част от нея, започна живота си като комикс, написан за сборника с мрачни разкази „Тъмно е в Лондон“ на Оскар Зарейт, илюстриран от Уорън Пийс. Уорън свърши отлична работа, но на мен разказът не ми харесваше и се зачудих кое е превърнало човека на име Смит в това, което е. Ал Сарантонио ме помоли за разказа за антологията „999“ и аз реших, че ще е интересно пак да посетя Смит и господин Алис и тяхната история. Те участват и в още един разказ в тази колекция.
Мисля, че за неприятния господин Смит могат да се разкажат още истории и най-вече тази, в която пътят му се разделя с този на господин Алис.
Тази история започна, когато ми показаха картина на Франк Фрацета, на която беше нарисувана ужасна жена, обкръжена от тигри, и ме помолиха да напиша разказ, който да я придружава. Не се сещах какво да напиша и вместо това разказах какво се случи с госпожица Финч.
е всъщност комплект от дванайсет съвсем къси разказа, написани като допълнение към сидито на Тори Еймъс „Странни малки момиченца“. Вдъхновена от Синди Шърман и от самите песни, Тори създаде персонаж за всяка от песните. Разказите така и не бяха включени никъде, макар да бяха издадени в брошурата за турнето, а откъси от тях да бяха разпилени из книжката на сидито.
Лиза Снелингс-Кларк е скулптор и художник, чието творчество харесвам от години. Има книга, наречена „Странно привличане“, написана по повод на едно нейно виенско колело; много добри писатели написаха разкази за пътниците в неговите кабинки. Мен помолиха да напиша разказ, вдъхновен от продавача на билети — ухилен Арлекин.
Написах го.
Като цяло разказите не се пишат сами, но при този единственото, което всъщност си спомням, че измислих, беше първото изречение. И че след това беше нещо като диктовка, докато палячото весело танцуваше и се препъваше през своя ден на Свети Валентин.
Арлекин е най-големият мошеник в италианската комедия дел арте, невидим шегаджия с маска и вълшебна пръчица, и костюм на ромбове. Той обича Колумбина и я преследва във всяка пиеса, и се противопоставя на такива персонажи като доктора и клоуна, променяйки всекиго, с когото си има работа.
„Златокоска и трите мечки“ е приказка на поета Робърт Сотни. Или по-скоро не е — в неговия вариант се разказва за една старица и три мечки. Формата на приказката и фабулата са си наред, но хората усещали, че трябва да е за малко момиченце, а не за старица, и когато я преразказвали, избирали за героиня момиченцето.
Разбира се, приказките подлежат на промяна. Човек може да ги улови или да се зарази от тях. Те са обменната ни валута с онези, които са населявали света преди нас изобщо да ни е имало. (Когато разказвам на децата си приказки, които са ми разказвали родителите, бабите и дядовците ми, се чувствам част от нещо много специално и странно, част от непрекъснатия поток на самия живот.) Дъщеря ми Мади, за която написах тази приказка, когато беше двегодишна, вече е на единайсет и продължаваме да споделяме приказки, но сега ги гледаме по телевизията или на кино. Четем едни и същи книги и разговаряме за тях, но вече не й ги чета аз, а дори това е недостатъчен заместител на разказването на запомнените от мен приказки.
Вярвам, че наш дълг е да си разказваме приказки едни на други. Това е най-близкото до някакво кредо, което имам или подозирам, че ще имам някога.
Извиканият от хотела лекар каза, че причината да ме боли толкова силно вратът, да повръщам болезнено и да ми е зле, е грип, след което започна да изброява обезболяващи и мазила за мускули, които според него могат да помогнат. Избрах си от списъка някакво обезболяващо и се завлякох в стаята си, където се стоварих на леглото, неспособен да помръдна, да мисля и дори да държа главата си изправена. На третия ден се обади личният ми лекар, на когото беше позвънила разтревожената ми секретарка Лорен. Каза ми следното:
— Не ми е приятно да поставям диагнози по телефона, но имаш менингит.
Оказа се прав.
Изминаха месеци, преди мозъкът ми да се избистри дотолкова, че да мога да пиша, и това беше първият ми опит след този случай. Беше като да прохождаш отново. Написах го за антологията с фантастични разкази „Полети“ на Ал Сарантонио.
Като малък съм препрочитал стотици пъти „Хрониките на Нарния“, а след това два пъти съм ги чел на глас на децата си. Страшно харесвам тези книги, но всеки път намирам отърваването от Сюзан за извънредно проблемно и дразнещо. Предполагам, че съм искал да напиша разказ, който да е също толкова проблемен и точно толкова дразнещ, макар и в друго отношение, както и да кажа нещо за удивителната сила на книгите за деца.
Макар в последния си сборник разкази „Дим и огледала“ да включих няколко поеми, първоначално настоящата колекция беше замислена само като проза. Накрая все пак реших да добавя поемите, най-вече защото тази си я харесвам особено много. Ако сте от хората, които не обичат поезия, можете да се утешите с мисълта, че също като този увод, тя е в свободна форма. Парите, които сте платили за тази книга, са си същите с поемите и без тях, а и на мен никой не ми е платил повече, задето съм ги включил. Понякога е приятно да имаш подръка нещо кратко за четене, след което да оставиш книгата, също както понякога е интересно да се узнае нещо повече за замисъла на историята, но пък да не е необходимо да я четеш. (И докато седмици наред с удоволствие се измъчвах над подредбата на този сборник, над най-доброто му оформление и конструкция, вие можете — и трябва — да го четете по какъвто ви е угодно начин.)
Това съвсем буквално е набор от инструкции какво да правите, ако се озовете в приказка.
беше поръчана за една антология за водоливници, крайният срок наближаваше, а главата ми беше празна.
По някое време се сетих, че поставят водоливниците по покривите на църкви и катедрали, за да ги закрилят. Зачудих се дали не могат да се поставят на нещо друго, за да го закрилят. Като например върху нечие сърце…
След като го прочетох отново след осем години, малко се учудих на себе си, че съм включил секс, но това може да е обичайното ми неудовлетворение от всеки разказ.
Този странен кратък монолог бе написан като акомпанимент на снимка на кукла от чорап в книга с двеста фотографии на кукли от чорапи, наречена логично „Кукли от чорапи“ на фотографа Арне Свенсон. Куклата на снимката, която ми дадоха, изглеждаше все едно е живяла тежък, но интересен живот.
Една стара моя приятелка току-що беше започнала да пише за „Уикли Уърлд Нюз“ и аз много се забавлявах да й измислям истории. Зачудих се дали някъде има някой, който живее живот като в „Уикли Уърлд Нюз“. В „Кукли от чорапи“ разказът беше в проза, но така с новите редове ми харесва повече. Не се съмнявам, че при наличието на достатъчно алкохол и отзивчива публика, би продължил до безкрайност. (Понякога в моя сайт ми пишат хора, които питат дали имам нещо против да го използват като етюд в конкурс по артистично майсторство. Нямам нищо против.)
За Голямата Аркана има още седем истории и аз обещах на художника Рик Бери, че някой ден ще ги напиша, след което той ще може да ги нарисува.
Тази история е един кошмар, който сънувах, когато бях двайсет и няколко годишен.
Обичам сънищата. Знам за тях достатъчно, за да ми е ясно, че логиката на сънищата не е логиката на разказите и че те рядко могат да бъдат преразказани под форма на разказ: със събуждането сънят се превръща от злато в опадала шума, от коприна в паяжини.
Но все пак от сънищата може да се вземе нещо: атмосфера, моменти, хора, тема. Все пак това е единственият път, когато съм си спомнил цялостна история.
Първо го написах като комикс, илюстриран от надарения с много таланти Марк Бъкингам, а след известно време се опитах да си го представя отново като сюжет за порнографски филм на ужасите, който никога не бих направил (история, наречена „Изяден: сцени от филм“). Преди няколко години редакторът Стив Джоунс ме попита дали искам да възкреся някой несправедливо забравен мой разказ за неговата антология „Дръж нощта навън“, и аз си спомних тази история, запретнах ръкави и седнах на компютъра.
Мастилените копринки всъщност са доста вкусни гъби, които обаче се превръщат в гнусна мастиленочерна субстанция малко след като бъдат набрани, поради която причина няма никога да ги видите в магазините.
Помолиха ме да напиша въведение за една книга за въображаеми болести — „Джобният наръчник на Т. Ламбшед по ексцентрични и дискредитирани болести“ (редактирана от Джеф Вандермеер и Марк Робъртс). Идеята за въображаема болест, състояща се в измисляне на въображаеми болести, ми се стори интересна. Написах разказа с помощта на една отдавна забравена компютърна програма на име „Бабъл“[2] и една прашасала, подвързана с кожа книга със съвети за домашните лекари.
Опитвах се да си представя най-последната книга от Библията.
И по повод на наименуването на животните искам само да ви кажа колко щастлив бях да открия, че в буквален превод думата „йети“ очевидно означава „онова нещо ей там“.
(— Бързо, смели хималайски водачо, какво е ей онова нещо там?
— Йети.
— Аха, ясно.)
„Искат да им напишеш разказ — каза агентът ми преди няколко години. — Ще излезе в сайта на един филм, който още не е готов, нарича се «Матрицата». Изпращат ти сценария.“ Прочетох филмовия сценарий с интерес и написах този разказ, който се появи в сайта седмица преди излизането на филма и още си е там.
Написах го за брошурата за турнето на моята приятелка Тори Еймъс „Скарлетс Уок“ отпреди няколко години и ми стана изключително приятно, когато бе включен в една антология за най-доброто през годината. Това е история съвсем далечно вдъхновена от музиката в „Скарлетс Уок“. Исках да напиша нещо за идентичността и пътуването из Америка, нещо като малко допълнение към „Американски богове“, в което всичко, включително каквито и да е намерения, се носи почти на ръба на възможността да бъде уловено.
Процесът на написване на един разказ ме очарова почти толкова, колкото и крайният резултат. Този например започна живота си като два отделни (неуспешни) опита да напиша спомен за туристическа ваканция на планетата Земя, които трябваше да бъдат включени в предстоящата антология „Плитчина в звездите“ на австралийския критик и редактор Джонатан Страхан. (Този разказ го няма там. Това е първият път, когато излиза от печат. За книгата на Джонатан ще напиша друг, надявам се.) Идеята, която имах наум, не ставаше; разполагах само с няколко фрагмента, които не се вписваха никъде. Бях обречен и започнах да изпращам на Джонатан имейли, в които му обяснявах, че няма да има разказ, или поне не написан от мен. Той ми отговори, че току-що е получил прекрасен разказ от авторка, която аз обожавам, и че тя го била написала за двайсет и четири часа.
След като ме жегна по този начин, аз взех един празен тефтер и химикалка, излязох на моравата в градината и написах тази история до края на следобеда. Прочетох го на глас за пръв път след няколко седмици по време на един бенефис за легендарния клуб „Кънтри, Блу Грас, Блус“. Беше възможно най-доброто място, където да прочета история за пънка и 1977 г. и това ме направи много щастлив.
Написах го в една хотелска стая в Ню Йорк през седмицата, когато представях аудиоверсията на романа ми „Звезден прах“, докато чаках да дойде колата, която щеше да ме откара у дома, по молба на редакторката и поетесата Рейн Грейвс, която ми беше поискала няколко строфи за нейния сайт www.spiderwords.com. С удоволствие открих, че е сполучлив, когато го прочетох пред публика.
Най-голямата ми дъщеря Холи ми каза точно какво иска за осемнадесетия си рожден ден. „Татко, искам нещо, което никой друг не може да ми даде. Искам да ми напишеш един разказ.“ След което, понеже ме познава, добави: „Знам, че винаги закъсняваш и не искам да те притискам, но ако успееш за деветнайсетия ми рожден ден, всичко е наред“.
Имаше навремето един писател от Тълса, Оклахома, (той почина през 2002 г.), който в края на 60-те и началото на 70-те беше най-добрият писател на разкази в света. Името му е Р. А. Лафърти и разказите му са неподлежащи на класифициране, странни и неподражаеми — разбираш, че четеш разказ на Лафърти още от първото изречение. Когато бях млад, му писах и той ми отговори.
„Слънчевата птица“ беше моят опит да напиша история в стила на Лафърти, който ме научи на много неща и най-вече колко по-трудно е, отколкото изглежда на пръв поглед. Холи си го получи за деветнайсет и половина рождения си ден, когато бях стигнал до средата на „Момчетата Ананси“ и бях решил, че ако не завърша писането на нещо — каквото и да е — вероятно ще полудея. С нейно разрешение този разказ бе публикуван в една книга с извънредно дълго заглавие, често съкращавано до „Шумни престъпници, недружелюбни петна и някои други неща, които не са чак толкова страшни…“, издадена във връзка с програмата за ликвидиране на неграмотността 826 NYC.
Дори да сте си купили настоящата книга, сигурно ще пожелаете да се сдобиете и с онази с извънредно дългото заглавие, защото в нея е и разказът „Мрачно разпадане“ на Клемънт Фройд.
Едно от нещата, които ме озадачават (и тук използвам думата „озадачават“ в смисъл на неща, които наистина, ама наистина ме дразнят), е четенето, което ми се случва от време на време на дълбокомъдри научни книги за фолклора и приказките, в които се обяснява защо никой не ги е написал и се твърди, че търсенето на авторството им е само по себе си абсурд; това са онзи тип книги или статии, от които оставаш с впечатлението, че някой просто се е спънал във всички тези истории или, в най-добрия случай, е променил чутото, и си мисля: „Да бе, само че всички те са започнали отнякъде, в нечия глава“. Защото историите започват в съзнанието — те не са артефакти, нито естествени феномени.
Една научна книга обясняваше, че всички приказки, в които героят или героинята заспиват, очевидно са родени като сън, припомнен след събуждането от някой примитивен тип, неспособен да различи съня от реалността, и че това била отправната точка за всички приказки — теория, която ми се струва пълна с дупки по същността си, защото историите, онези, които оцеляват и се преразказват, притежават логиката на разказ, а не на сън.
Историите се създават от хората, които ги измислят. Ако стават, се преразказват. Именно в това е магията.
Като разказвач Шехерезада е измислица, както и сестра й, и жестокият цар, когото е трябвало да умилостивяват всяка нощ. „1001 нощ“ е фикция като конструкция, историите са събрани от много места, а самата приказка за Аладин е добавена по-късно и вписана в „1001 нощ“ от един французин само преди неколкостотин години. Което е още един начин да се каже, че когато една история се ражда, тя със сигурност не е започнала, както ви го описах току-що. И е така и до днес.
История, която започна и стана реалност благодарение на любовта ми към затънтените кътчета на Шотландия, където костите на земята стърчат отгоре, небето е много бледосиньо и всичко е омайващо красиво и толкова далечно, колкото може да бъде. Беше ми приятно да се видя отново и с Шадоу две години след събитията в романа ми „Американски богове“.
Робърт Силвърбърг ме помоли за новела за втория си сборник „Легенди“. Нямал нищо против да напиша новела по „Никога, никъде, никой“ или „Американски богове“. С новелата по „Никога, никъде, никой“ изпитах известни технически затруднения (бях я нарекъл „Как Маркъс си получи обратно палтото“ и някой ден ще я завърша). Започнах да пиша „Монархът на долината“ в един апартамент в „Нотинг Хил“, където режисирах кратък филм със заглавие „Кратък филм за Джон Болтън“, и го завърших по време на един продължителен прилив на вдъхновение в една хижа край езерото, където и в момента пиша това въведение. Приятелката ми Айслин Евенсен от Норвегия първа ми разказа за хулдрата и коригира норвежкия ми. Също като „Вълкът от залива“ в „Дим и огледала“ и тази новела бе вдъхновена от „Беоулф“ и след като я написах, бях сигурен, че сценарият за „Беоулф“, който бях написал за и в съавторство с Роджър Айви, никога няма да бъде заснет. Естествено, че сгреших, но се радвам на пропастта между изиграната от Анджелина Джоли майка на Грендел във филма на Робърт Земекис и героинята от моята новела.
Искам да благодаря на редакторите на всички издания, където тези разкази и поеми бяха публикувани за пръв път и най-вече на моите редакторки във Великобритания и САЩ Дженифър Брел и Джейн Морпет за помощта им и най-вече за търпението им, както и на литературната си агентка — страховитата Мерилий Хайфец и цялата й банда по целия свят.
Сега, докато пиша това, ми хрумва, че странното на повечето неща, които смятаме за чупливи, е колко всъщност са устойчиви. Като деца правехме с яйцата разни номера, за да покажем, че те в действителност са едни издържащи на големи натоварвания мраморни черупки; а пък казват, че махът на крилете на пеперудата на определено място може да предизвика ураган в океана. Сърцето може да бъде разбито, но то е най-здравият мускул, който цял живот седемдесет пъти в минута изпомпва кръв и почти не се задъхва. Дори сънят, най-деликатното и недоловимото от всички неща, може да се окаже удивително труден за убиване.
Историите, също като хората и пеперудите, яйцата на пойните птици и сънищата, са чупливи неща, направени от крехките и нетрайни трийсет букви на азбуката и шепа препинателни знаци. Те са също думи във въздуха, съставени от звуци и идеи — абстрактни, невидими, отлетели в момента, в който бъдат изговорени — а има ли нещо по-крехко от това? Но някои истории, малки и простички, за приключения или хора, вършещи чудеса, приказки за вълшебства и чудовища, надживяват хората, които са ги разказали, а други надживяват дори земите, където са били създадени.
И макар аз да не вярвам, че която и да е от историите тук ще има тази съдба, ми беше приятно да ги събера на едно място, да им намеря дом, където могат да бъдат прочетени и запомнени. Надявам се и на вас да ви е приятно, докато ги четете.
Първият ден на пролетта 2006 г.
Право от тяхното изумително европейско турне, по време на което изнесоха спектакли пред много от коронованите глави на Европа и получиха техните аплодисменти и похвала заради великолепните си драматични изпълнения, съчетаващи комедията с трагедията, „Крайбрежните актьори“ искаха да обявят, че ще играят в Кралския дворцов театър на Друри Лейн ограничен брой представления през април на „Моят почти брат Том“, „Най-малката продавачка на теменужки“ и „Великите старци идват“ (това последното е исторически епос за езичество и наслади); всяка от тях е пиеса в едно действие! Билети на касата на театъра.
Сигурно е необятността. Огромността на нещата отдолу. Тъмнината на сънищата.
Отплеснал съм се. Простете ми. Не съм човек на литературата.
Нуждаех от квартира. Така се запознах с него. Исках някой да сподели с мен разходите за апартамента. Събра ни общ познат. В химическите лаборатории на „Сен Бари“.
— Май сте били в Афганистан — така ми каза и устата ми зяпна, а очите ми се ококориха.
— Удивително — отвърнах.
— Не съвсем — продължи непознатият в бялата лаборантска престилка, който щеше да ми стане приятел. — От начина, по който си държите ръката, разбирам, че сте били ранен, и то по специфичен начин. Имате силен тен. Освен това имате военна стойка, а малко са местата в империята, където един военен може да хване тен, а ако се съди по естеството на раната ви в рамото и навиците на пещерняците афганци, и да бъде измъчван.
Представено по този начин, естествено изглеждаше абсурдно елементарно. Разбира се. Тенът ми беше почти орехов. И наистина, както беше забелязал той, ме бяха измъчвали.
Боговете и хората в Афганистан са диваци, не желаят да бъдат управлявани от Уайтхол, от Берлин и дори от Москва, и са неподготвени да приемат здравия разум. Бях изпратен в онези планини заедно с Н-ския полк. Докато военните действия се водеха в планините, бяхме на равна нога. Но когато схватките се пренесоха в пещерите и мрака, се озовахме, разбира се, затънали до гуша.
Няма да забравя огледалната повърхност на подземното езеро, нито нещото, което излезе от водата, неговите отварящи се и затварящи се очи и напевния шепот, съпроводил издигането, пробиващ си път като жужене на мухи, по-големи от светове.
Това, че оцелях, е чудо, но аз оцелях и се прибрах в Англия с разбити и изпокъсани нерви. Мястото, където ме беше докоснала устата като пиявица, беше татуирано завинаги в жабешкобяло върху кожата на изсъхналото ми рамо. Някога бях превъзходен стрелец. Сега нямам нищо, ако не се брои страхът от света под земята, граничещ с паника, което означава, че с радост бих платил шест пенса от военната си пенсия, за да пътувам с такси, но не и един пенс, за да се кача на метрото.
Но мъглите и мрачините на Лондон продължават да ме успокояват и да ме обгръщат. Бях загубил предишната си квартира, защото крещях насън. Бил съм в Афганистан; вече не съм там.
— Крещя насън — съобщих му.
— На мен са ми казвали, че хъркам. Освен това работя по всяко време на денонощието и често използвам полицата на камината за мишена, когато практикувам стрелковите си умения. Дневната ще ми е необходима да посрещам клиентите си. Себичен съм, не обичам да споделям информация за себе си и лесно се отегчавам. Това проблем ли е за вас?
Усмихнах се, поклатих глава и протегнах ръка. Скрепихме споразумението си с ръкостискане.
Апартаментът, който бях намерил, на Бейкър стрийт, беше повече от подходящ за двама ергени. Запомних какво беше казал моят приятел за личния си живот и се въздържах да го попитам с какво си изкарва прехраната. И все пак много бяха нещата, които глождеха любопитството ми. Посетители идваха във всякакви часове на денонощието и когато идваха, аз напусках дневната и се оттеглях в спалнята си, размишлявайки какво общо биха могли да имат с моя приятел бледата жена с едното бяло като кост око, дребосъкът, който приличаше на търговски пътник, пълният денди с кадифеното сако и всички останали. Някои бяха редовни посетители, други идваха само по веднъж, разговаряха с него и си тръгваха разтревожени или доволни. Той беше загадка за мен.
Една сутрин, тъкмо споделяхме великолепната закуска, осигурена ни от хазяйката, моят приятел дръпна шнура на звънеца, за да призове тази добра жена.
— След около четири минути към нас ще се присъедини още един джентълмен — каза той. — Ще ни е необходим още един комплект прибори.
— Много добре — отвърна тя. — Ще сложа още наденички на скарата.
Моят приятел се върна към изучаването на сутрешния вестник. Зачаках обяснението му с нарастващо нетърпение. Накрая не издържах.
— Не разбирам. Откъде знаете, че след четири минути ще имаме посетител? Не получихте нито телеграма, нито каквото и да е известие.
Той се усмихна леко.
— Не чухте ли преди няколко минути трополенето на карета? Тя забави, докато минаваше покрай нас — очевидно докато кочияшът идентифицира нашата врата, след което ускори, подмина ни и продължи нагоре към улица „Марлибоун“. На гарата е пълно с карети, които оставят пътниците си за влака или пред изложбата на восъчни фигури, и именно към тази тълпа би се присъединил всеки, който не иска да бъде видян. Пътят пеша дотук е около четири минути…
Той си погледна джобния часовник и точно в този момент по стълбището отвън се чуха стъпки.
— Влезте, Лестрейд — извика съквартирантът ни. — Вратата е отворена и наденичките ви всеки момент ще дойдат топли от скарата.
Мъжът, който трябваше да е Лестрейд, отвори вратата, след което я затвори внимателно зад себе си.
— Не би било редно — каза той. — Но да си призная честно, тази сутрин дори не успях да закуся. И бих отдал дължимото на няколко от тези наденички.
Беше дребосъкът, когото вече бях виждал няколко пъти и чието поведение напомняше на пътуващ търговец на гумени изделия или церове за всички болести.
Моят приятел изчака хазяйката да излезе от стаята, преди да подхвърли:
— Очевидно въпросът е от държавно значение.
— Господи — пребледня Лестрейд. — Няма как вече да се е разчуло. Кажете ми, че не се е разчуло. — Той започна да трупа върху чинията си наденички, пушена херинга, къри и препечени филийки, но ръцете му едва забележимо трепереха.
— Разбира се, че не е — отвърна моят приятел. — Вече познавам скърцането на колелата на вашата карета: колебливо сол диез над до в горна октава. И щом инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд не може да бъде видян публично дза влиза в кантората на единствения консултиращ детектив в Лондон, но все пак идва в нея, без дори да е закусил, то на мен ми е ясно, че не става въпрос за рутинен случай. От което следва, че са замесени високопоставени личности и въпросът е от национално значение.
Лестрейд попи със салфетката яйчения жълтък от брадичката си. Огледах го. Не се вписваше в представата ми за полицейски инспектор, но пък и моят приятел никак не се покриваше с представата ми за консултиращ детектив — каквото и да означаваше това.
— Дали не следва да обсъдим въпроса насаме — предложи Лестрейд и ме погледна.
Моят приятел се усмихна дяволито и поклати глава, както всеки път, когато се наслаждаваше на някоя сполучлива шега.
— Глупости. Две глави мислят по-добре от една. И това, което се казва на единия от нас, все едно е казано на двама ни.
— Ако преча… — обадих се сърдито, но той ми махна да замълча.
Лестрейд сви рамене.
— Все ми е едно — рече след малко. — Ако разрешите случая, няма да изгубя работата си. Ако не го разрешите, ще я изгубя. Използвайте методите си, това ще кажа. Нищо не може да влоши допълнително ситуацията.
— Ако има нещо, на което ни е научила историята, то е, че ситуацията винаги може да се влоши — каза моят приятел. — Кога ще отидем в Шордич?
Лестрейд си изтърва вилицата и възкликна:
— Това е ужасно. Вие си правите шеги с мен, защото знаете всичко! Засрамете се…
— Не знам абсолютно нищо. Когато един полицейски инспектор влезе в стаята ми с пресни петна от кал в онази особена разцветка на горчица по ботушите и крачолите на панталона, със сигурност ми е простено да предположа, че съвсем скоро сте минали покрай изкопите на Хобс Лейн в Шордич, което е единственото място в Лондон, където се намира тази особена глина с цвят на горчица.
Инспектор Лестрейд се смути.
— Като поставяте нещата по този начин, изглежда напълно очевидно.
Моят приятел дояде закуската си.
— Разбира се, че е — отвърна леко високомерно.
Отидохме до Ийст Енд с такси. Инспектор Лестрейд се отби до улица „Марлибоун“, за да намери каретата си, и ни остави сами.
— Значи наистина сте консултиращ детектив? — попитах.
— Единственият в Лондон, а може би и в света — отвърна моят приятел. — Но не поемам случаи. Само консултирам. Хората ме запознават с неразрешените си проблеми, описват ги и аз понякога ги разрешавам.
— Значи тези, които идват при вас…
— Са основно полицейски служители или детективи, да.
Беше прекрасно утро, но ние вече наближавахме покрайнините на гетото „Сейнт Джил“, това свърталище на крадци и главорези, цъфнало на лицето на Лондон като рак на физиономията на красива продавачка на цветя, и единствената светлина, която проникваше в каретата, беше слаба и мъглива.
— Сигурен ли сте, че искате да дойда с вас?
В отговор моят приятел впери в мен немигащ поглед.
— Имам усещането — произнесе. — Имам усещането, че сме предопределени да бъдем заедно. Че някъде в миналото или в бъдещето сме водили успешни битки рамо до рамо. Не знам. Аз съм човек на разума, но съм се научил да ценя добрия спътник и от момента, в който ви видях, разбрах, че мога да ви се доверя като на самия себе си. Да. Искам да дойдете с мен.
Изчервих се и избърборих нещо неразбираемо. За пръв път от Афганистан насам усещах, че имам някаква стойност в този свят.
Еликсирът на живота на Виктор! Електрически флуид! Липсва ли ви жизненост в крайниците и слабините? Поглеждате ли назад към младостта си със завист? Погребани и забравени ли са удоволствията на плътта? Еликсирът на живота на Виктор ще върне живота там, където той отдавна е изгубен: и най-дъртият боен кон може още веднъж да стане горд жребец! Да дадеш живот на мъртвия — от стара семейна рецепта и най-доброто от съвременната наука. За да получите подписани атестации за ефикасността на Еликсира на живота на Виктор, пишете на компания В. фон Ф., ул. „Евтиния“ №1в, Лондон.
Беше евтин пансион в Шордич. Пред вратата стоеше полицай. Лестрейд го поздрави по име и го накара да ни пусне. Аз бях готов да вляза, но моят приятел клекна на стълбите и извади от джоба на палтото си лупа. Огледа калта по стъргалото от ковано желязо и я пипна с показалец. Едва когато видяното го удовлетвори, ни пусна да влезем.
Качихме се по стълбището. Беше очевидно коя е стаята, в която беше извършено престъплението: охраняваха я двама яки конетабли.
Лестрейд им кимна и те отстъпиха настрани. Ние влязохме.
Както вече казах, не съм писател по професия и се колебая как да опиша това място, като знам, че думите ми няма да са достатъчно достоверни. Но вече съм започнал това повествование и се боя, че ще трябва да го довърша. В тази окаяна квартира бе извършено убийство. Тялото, поне каквото беше останало от него, беше още тук, на пода, видях го, но някак в първия момент не го забелязах. Вместо това очите ми бяха привлечени от онова, което беше изтекло и избликнало от гърлото и гърдите на жертвата: на цвят варираше от жлъчнозелено до тревистозелено. Беше напоило окъсания килим и беше оплискало тапетите. За миг ми се стори като творение на някакъв адски художник, решил да създаде етюд в изумрудено.
След миг, който ми се стори като сто години, погледнах надолу към тялото, разпорено като заек върху масата на месаря, и се опитах да осмисля видяното. Свалих си шапката и моят приятел направи същото.
Той коленичи и огледа тялото, проучи следите от разрязване и отворените рани, след което извади лупата и се приближи до стената, за да огледа засъхващата кръв.
— Това вече го направихме — уведоми го инспектор Лестрейд.
— Така ли? — попита моят приятел. — И какво разбрахте? Според мен това е дума.
Лестрейд отиде до мястото, където беше застанал моят приятел, и вдигна поглед. Имаше дума, написана с главни букви, със зелена кръв върху избелелите жълти тапети, малко над височината на главата на Лестрейд.
— R-A-C-H-E ли? — произнесе я буква по буква Лестрейд. — Очевидно е искал да напише „Рашел“, но някой го е прекъснал. Значи — търсим жена…
Моят приятел не каза нищо. Отиде до трупа и вдигна ръцете му една след друга. По пръстите нямаше кръв.
— Според мен установихме, че думата не е написана от негово кралско височество…
— Кое, по дяволите, ви кара да мислите?…
— Скъпи ми Лестрейд. Имайте малко вяра, че притежавам мозък все пак. Трупът очевидно не е човешки — цветът на кръвта, броят на крайниците, очите, чертите на лицето, всички тези неща издават кралската кръв. И макар да не бих могъл да кажа коя е кралската линия, бих предположил, че е пряк наследник, вероятно… не, втори поред на трона… в едно от германските княжества.
— Това е удивително. — Лестрейд се поколеба, след което съобщи: — Това е принц Франц Драко Бохемски. Беше тук, в Албион, като гост на нейно величество Виктория. На ваканция и заради въздуха…
— Заради театрите, проститутките и игралните маси, имате предвид.
— Щом казвате. — Лестрейд изглеждаше скандализиран. — Както и да е, вие ни дадохте добра следа с тази Рашел. Но се съмнявам, че ще успеем да я открием.
— Несъмнено — каза моят приятел.
Той продължи да оглежда стаята, правейки жлъчни коментари, че полицаите с техните ботуши са заличили стъпките и са местили неща, които е можело да бъдат полезни на човек, правещ опит да възстанови събитията от предишната нощ.
Но въпреки това се заинтригува от едно кално петно, което откри зад вратата.
До камината намери нещо като купчинка пепел или мръсотия.
— Видяхте ли това? — попита той Лестрейд.
— Полицията на нейно величество по правило не се въодушевява от пепел в нечия камина — отвърна детективът. — Тъкмо там по правило може да се намери пепел. — И се разсмя на шегата си.
Моят приятел взе щипка пепел, разтърка я между пръстите си и я подуши. Накрая гребна остатъка от материала и го постави в епруветка, която запуши и пъхна във вътрешния джоб на сакото си, след което се изправи.
— Ами тялото?
— От двореца ще изпратят хора — каза Лестрейд.
Моят приятел ми кимна и двамата излязохме от стаята. Той въздъхна.
— Инспекторе. Вашето предположение за госпожица Рашел може да се окаже безплодно. Освен всичко останало Rache е немска дума, която означава „отмъщение“. Проверете в речника. Има и други значения.
Стигнахме до края на стълбището и излязохме на улицата.
— Вие до тази сутрин не бяхте виждали кралска личност, нали? — попита той. Аз поклатих глава. — Е, гледката е изнервяща, ако човек е неподготвен. Добри ми приятелю, та вие треперите!
— Простете ми. Ще се оправя само след секунди.
— Имате ли нещо против да повървим? — попита той, а аз се съгласих, защото бях сигурен, че ако не тръгна нанякъде, ще започна да крещя.
— Дайте да поемем на запад — предложи моят приятел и посочи тъмната кула на двореца.
Закрачихме натам.
— Е — каза той след известно време. — Значи досега не сте имали лична среща с коронована европейска глава?
— Не съм.
— Смятам, дори уверено мога да заявя, че ще имате. Но този път не с труп. Много скоро.
— Скъпи ми приятелю, кое ви кара да мислите?…
В отговор той посочи черната карета, която спря на петдесетина метра пред нас. Мъж в черен цилиндър и балтон държеше вратата й отворена и чакаше мълчаливо. На вратата й със злато беше изрисуван познатият на всяко дете в Албиона герб.
— На някои покани човек не може да откаже — каза моят приятел и вдигна шапка в поздрав към ординареца. Сигурен бях, че се усмихваше, докато се качваше в подобното на кутия пространство и се облягаше на меките велурени възглавници.
Когато по време на пътуването до двореца се опитах да кажа нещо, той постави показалец на устните си. След това затвори очи и като че ли потъна в дълбок размисъл. Аз от своя страна се опитах да си припомня какво знам за германския двор, но не се сетих нищо друго, освен че съпругът на кралицата, принц-консортът Алберт е германец.
Бръкнах в джоба си и извадих шепа монети — кафяви и сребърни, черни и меднозелени. Вгледах се в портрета на кралицата на всяка от тях и почувствах едновременно патриотична гордост и смъртен ужас. Казах си, че до неотдавна съм бил военен, на когото страхът е бил непознат, и наистина помнех кога това беше чистата истина. За миг си припомних и времето, когато бях отличен стрелец и дори — бих казал — нещо като снайперист, и дясната ми ръка се скова като парализирана, монетите звъннаха и подскочиха, и изпитах единствено огромно съжаление.
Най-после доктор Хенри Джекил с гордост обявява пускането в масова продажба на световноизвестните „Прахчета на Джекил“ за всеобща консумация. Вече не са привилегия на малцина. Освободете вътрешното си аз! За вътрешна и външна чистота! Прекалено много хора, и мъже, и жени, страдат от запек на душата! Облекчението е незабавно и евтино — с прахчетата на Джекил! (Предлагат се във ванилова и оригинална ментолова форма.)
Съпругът на кралицата, принц Алберт, беше едър мъж с внушителни засукани мустаци и оредяваща коса, и несъмнено и изцяло беше човек. Посрещна ни в коридора, кимна на моя приятел и на мен, не ни попита за имената ни и не се ръкува.
— Кралицата е страшно сломена — каза. Говореше с акцент. Произнасяше с като з: Зтрашно. Зломена. — Франц й беше любимец. Има толкова много племенници. Но той я караше да се смее. Вие ще намерите онзи, който стори това с него.
— Ще положа всички усилия — заяви моят приятел.
— Чел съм вашите монографии — продължи принц Алберт. — Аз им казах да се консултират с вас. Надявам се да не съм сгрешил.
— Аз също — каза моят приятел.
И тогава голямата врата се отвори и ни поведоха към мрака и присъствието на кралицата.
Наричаха я Виктория, понеже ни беше победила в битка преди седемстотин години, наричаха я и Глориана, защото беше великолепна, наричаха я и кралицата, защото човешката уста няма формата, с която да произнесе истинското й име. Беше огромна, по-огромна, отколкото мислех, че е възможно, и беше клекнала в сенките и ни гледаше, без да помръдва.
— Този злучай зледва да се — долетяха думите й от мрака.
— Вярно е, мадам — каза моят приятел.
Един крайник се сгърчи и ме посочи.
— Призтъпете напред.
Понечих да пристъпя. Краката ми не се подчиниха.
Моят приятел ми се притече на помощ. Хвана ме за лакътя и ме поведе към нейно величество.
— Да не зе зтрахува. Да е полезен. Да е компания.
Това ми каза. Гласът й беше сладостен контраалт с едва доловимо съскане. След това крайникът се разгъна, протегна се и ме докосна по рамото. За миг, само за миг, ме прониза болка, каквато не бях изпитвал никога, след което тя бе заменена от всепроникващо усещане за блаженство. Усетих как мускулите на рамото ми се отпускат и за пръв път от Афганистан насам нищо не ме болеше.
Моят приятел пристъпи напред. Виктория му заговори, но аз не чувах думите й; помислих си, че сигурно преминават направо от нейното съзнание в неговото и че това е Съветът на кралицата, за който бях чел в историческите книги. Той отвърна на глас.
— Определено, мадам. Мога да ви кажа, че онази нощ в стаята в Шордич с вашия племенник е имало още двама мъже. Отпечатъците от стъпки, макар и заличени, бяха недвусмислени. — След известна пауза. — Да. Разбирам… И аз така мисля… Да.
Докато напускахме двореца, мълча, както и докато пътувахме обратно до Бейкър стрийт.
Вече се беше стъмнило. Зачудих се колко ли време сме прекарали в двореца.
Наситена със сажди мъгла се процеждаше навсякъде.
След като се върнахме на Бейкър стрийт, в огледалото в спалнята си забелязах, че бялата кожа на рамото ми е започнала да порозовява. Надявах се, че не си въобразявам и че не се дължи на лунната светлина през прозореца.
Болки в черния дроб?! Жлъчни кризи?! Неврастения?! Ангина?! Артрит?!
Това са само някои от оплакванията, при които професионалното кръвопускане може да ви излекува. В нашите кабинети разполагаме с купища доказателства, които всеки може да огледа по всяко време. Не оставяйте здравето си в ръцете на аматьори! Ние го правим от много време: В. Цепеш — професионален кръвопускач. Румъния, Париж, Лондон, Уитби. Опитали сте другите — сега опитайте най-доброто!
Това, че моят приятел беше майстор на дегизирането, не би следвало да ме учуди, но ме учуди. През следващите десет дни през вратата на Бейкър стрийт преминаха какви ли не странни персонажи — възрастен китаец, млад развратник, дебела червенокоса жена, за чиято предишна професия нямаше никакво съмнение, и някакъв надут стар глупак с подут от подагра бинтован крак. Всички те влизаха в стаята на моя приятел и със скорост, която би направила чест и на бързо преобличащ се кабаретен артист, от стаята излизаше моят приятел.
Не ми казваше какво върши, предпочиташе да отмаря и да се взира в пространството, да драска разни бележки по листчета хартия, бележки, които намирах, честно казано, за нечетливи. Изглеждаше изцяло обсебен, дотолкова, че се разтревожих за душевното и физическото му здраве. И след това, през един късен следобед той се прибра облечен в собствените си дрехи с весела усмивка на лицето и ме попита дали се интересувам от театър.
— Колкото и всеки друг — отвърнах.
— Вземи си тогава очилата за опера. Отиваме на Друри Лейн.
Бях очаквал някоя лека оперета или нещо подобно, но вместо това се озовах на най-бездарното представление на Друри Лейн, защото театърът се беше нарекъл Кралски — и ако трябва да съм съвсем честен, даже не беше на Друри Лейн, а в края на Шафтсбъри авеню близо до гетото „Сейнт Джил“. Както ме беше посъветвал моят приятел, скрих добре портфейла си и бях взел със себе си здрав бастун.
След като се разположихме на местата си (бях си купил за три пенса един портокал от красивите млади жени, които ги продаваха сред публиката, и го дъвчех, докато чакахме), моят приятел тихо каза:
— Смятайте се за късметлия, че не се наложи да ме придружавате в хазартните бърлоги или в бардаците. Или в лудницата — още едно място, което принц Франц с удоволствие е посещавал, доколкото разбрах. Но никъде не е ходил повече от веднъж. Никъде, освен…
Оркестърът засвири и завесата се вдигна. Моят приятел замълча.
Представлението беше добро, макар и странно: изиграха се три пиеси в едно действие. Между пиесите пееха скечове. Мъжът в главните роли беше висок, апатичен и с хубав глас; водещата актриса беше елегантна и гласът й изпълваше целия театър; сатирикът се справяше добре с речитативите.
Първата пиеса беше комедия на объркани самоличности: главният герой играеше двама еднояйчни близнаци, които никога не се бяха виждали, но след поредица от комични приключения успяха да се сгодят за една и съща девойка — която, много смешно, си мислеше, че е сгодена само за един младеж. Вратите се отваряха и затваряха, докато актьорът преминаваше от едната самоличност в другата.
Втората пиеса представляваше сърцераздирателна драма за момиченце сираче, което гладуваше и босо на снега продаваше оранжерийни теменужки — в крайна сметка баба му го позна и се закле, че то е бебето, откраднато преди десет години от бандити, и замръзналото ангелче изпусна последното си дихание. Трябва да призная, че неведнъж се наложи да попивам очите си с ленената си кърпичка.
Представлението завърши с приповдигнат исторически разказ: цялата трупа игра мъжете и жените от едно село на брега на океана, седемстотин години преди нашето време. Видяха как в далечината от океана се надигат същества. Героят радостно обяви пред съселяните си, че това са Старите, чието идване е било предречено, че се връщат при нас от Р’лиех и от мрачната Каркоза, и от равнините на Ленг, където са спали или чакали, или прекарвали времето на смъртта си. Сатирикът отбеляза, че селяните май са яли прекалено много пайове и са пили прекалено много бира, така че си въобразяват съществата. Солиден джентълмен, който играеше жреца на римския бог, пък заяви, че съществата в океана са чудовища и демони и трябва да бъдат унищожени.
В кулминацията героят преби жреца до смърт със собствения му жезъл и се приготви да Ги посрещне, когато дойдат. Героинята изпя натрапчива ария и в удивителна игра на светлини и сенки ние сякаш видяхме Техните сенки по небето в дъното на сцената: самата кралица на Албион и Черния от Египет (с почти човешка форма), последвани от Древния козел, Бащата на хилядата, Императора на Китай и цар Неотговорим, и Този, който президентства Новия свят, и Бялата дама на Антарктическата крепост, и другите. И докато всяка сянка прекосяваше сцената или се появяваше на нея, от всички гърла в публиката се разнесе мощно „Хузахт“, докато накрая самият въздух завибрира. Луната изгря на сценичното небе и в зенита си, като последно театрално вълшебство, бледожълтият й цвят, както е в старите предания, се превърна в успокояващото кървавочервено на светилото, което грее над главите ни днес.
Актьорите се поклониха и завесата се спусна, но овациите и аплодисментите ги изкараха отново, след което завесата се спусна за последно и представлението свърши.
— Е — каза моят приятел, — как ти се стори?
— Доста добре — отвърнах с изтръпнали от ръкопляскане ръце.
— Браво — усмихна се той. — Да отидем зад кулисите.
Излязохме и поехме по алеята около театъра до една врата, където някаква слаба жена с огромна бенка на бузата плетеше усърдно. Моят приятел й показа визитката си, и тя ни упъти по стълбището към малката гримьорна.
Газени лампи и свещи мъждукаха пред пукнати огледала, а мъжете и жените сваляха грима и костюмите си, без да спазват йерархия или полово разделение. Извърнах поглед. Моят приятел не изглеждаше обезпокоен.
— Мога ли да говоря с господин Вернет? — попита той на висок глас.
Млада жена, която в първата пиеса игра най-добрата приятелка на главната героиня и сочната дъщеря на ханджийката в последната пиеса, ни насочи към дъното на помещението и извика:
— Шери! Шери Вернет!
Младият мъж, който се изправи, беше кльощав; не толкова красив, колкото изглеждаше на сцената. Погледна ни въпросително.
— Не мисля, че съм имал удоволствието…
— Аз съм Хенри Камбърли — провлечено се представи моят приятел. — Сигурно сте чували за мен.
— Трябва да призная, че не съм имал тази привилегия — отвърна Вернет.
Моят приятел подаде на актьора гравирана визитка. Мъжът я огледа с неподправен интерес.
— Театрален продуцент? От Новия свят? Леле, леле. А вие сте?… — и ми се усмихна.
— Това е моят приятел господин Себастиан. Той не е от бранша.
Измърморих нещо от рода колко ми е харесало представлението и се ръкувах с актьора.
Моят приятел попита:
— Някога били ли сте в Новия свят?
— Още не съм имал тази чест — призна Вернет, — макар това винаги да е било най-съкровената ми мечта.
— Е, приятелю — каза моят приятел с небрежната фамилиарност на Новия свят. — Мечтата ви може да се сбъдне. Досега не бях гледал нещо като последната пиеса. Вие ли я написахте?
— Уви, не. Сценаристът е мой приятел. Но аз изобретих механизма за светлините и сенките. Няма да намерите по-добър по сегашните сцени.
— Бихте ли ми казали името на сценариста? Възможно е да поканя и този ваш приятел.
Вернет поклати глава.
— Боя се, че това не е възможно. Той е човек с професия и не желае да се разгласява връзката му със сцената.
— Разбирам. — Моят приятел извади от джоба си лула и я сложи в устата си. Опипа джобовете си. — Много съжалявам. Май съм си забравил кесията с тютюна.
— Аз пуша ситно нарязан силен черен — каза актьорът, — но ако не възразявате…
— В никакъв случай! — добродушно възкликна моят приятел. — Аз самият пуша ситно нарязан силен. — И напълни лулата си с тютюна на актьора. Двамата запушиха заедно, докато моят приятел описваше намеренията си за представление, което щяло да обикаля градовете на Новия свят от остров Манхатън чак до най-отдалечените кътчета на континента в далечния юг. Първото действие щяло да бъде последната от днешните пиеси. В останалата част сигурно щяло да се разказва за владичеството на Старите над човечеството и неговите богове, а може би и за това какво би станало, ако хората си нямаха кралските фамилии, които да се грижат за тях — един свят на варварство и мрак… — Но вашият мистериозен човек с професия трябва да е автор на пиесата и само той би могъл да реши как ще се развие — вметна моят приятел. — Нашата драма ще бъде негова. Гарантирам ви обаче публика, каквато не сте си и представяли, както и значителен дял от продажбите на билетите. Да кажем петдесет процента!
— Това е изключително вълнуващо — възкликна Вернет. — Надявам се да не се окаже хашиш в лулата!
— В никакъв случай, сър. — Моят приятел изпуфка с лулата си и се засмя на шегата. — Елате утре сутринта след закуска, да речем в десет, в апартамента ми на Бейкър стрийт заедно с вашия автор. Договорите ви ще са готови.
При тези думи актьорът се покачи на стола и плесна с ръце, за да призове за тишина.
— Дами и господа, трябва да направя едно съобщение. — Плътният му глас завладя стаята. — Този джентълмен е Хенри Камбърли, театрален продуцент, който предлага да ни отведе отвъд Атлантическия океан към слава и богатство.
Чуха се аплодисменти и сатирикът се обади:
— Е, поне ще хапнем нещо друго, освен херинга и кисело зеле — и трупата се разсмя.
И сподирени от техните усмивки, ние излязохме от театъра и поехме из потъналите в мъгла улици.
— Скъпи приятелю — казах аз, — каквото и да имахте предвид…
— Нито дума повече — прекъсна ме моят приятел. — В този град има много уши.
И не продумахме нито дума, докато намерихме такси и се качихме в него. Каретата трополеше по Чаринг Крос Роуд.
И дори тогава, преди каже каквото и да било, моят приятел извади лулата от устата си и изпразни недопушеното й съдържание в малка кутия. Затвори я с капак и я пъхна в джоба си.
— Ето. Намерих високия мъж. Ако не съм прав, да ми викат холандец. Сега просто ще се надяваме, че алчността и любопитството на Куция доктор ще се окажат достатъчно силни, за да го доведат при нас утре сутринта.
— Куция доктор ли?
Моят приятел изсумтя.
— Така го наричам. Беше очевидно от стъпките по пода и още повече, когато видяхме тялото на принца, че онази нощ в стаята е имало двама мъже: единият висок, с който, ако не греша, се запознахме току-що, и по-нисък и накуцващ, който е изкормил принца с професионално лекарско умение.
— Лекар ли?
— Да. Не ми е приятно да го кажа, но опитът ми говори, че когато този доктор си ляга, е далеч по-ужасно и тъмно създание от най-страшния главорез. Спомнете си Хъстън, който потапяше жертвите си във вана с киселина, Кембъл, който донесе прокрустовото ложе в Ийлинг… — и продължи в същия дух до края на пътуването ни.
Каретата спря до тротоара.
— Лира и десет пенса — каза кочияшът. Моят приятел му хвърли цял флорин. Той го улови и го сложи под опърпания си цилиндър. — Задължен съм ви — извика и конят изтрополи в мъглата.
Приближихме се към нашата врата. Докато отключвах, моят приятел отбеляза:
— Странно. Кочияшът подмина онзи човек на ъгъла.
— Всички го правят, когато настъпва краят на смяната — изтъкнах.
— Така е — съгласи се моят приятел.
Тази нощ сънувах сенки, огромни сенки, които закриваха слънцето, и отчаяно крещях към тях, но те не ме чуваха.
Тази година посрещнете пролетта — с пролетна походка! Джакс. Ботуши, обувки и туристически патъци. Пощадете ходилата си! Токчетата са нашият специалитет. Джакс. И не пропускайте да посетите нашия нов магазин за дрехи и аксесоари в Ийст Енд — в него ще намерите всякакви вечерни облекла, шапки, модни аксесоари, бастуни и пр. Джакс на Пикадили. Всичко е в пролетта!
Инспектор Лестрейд пристигна пръв.
— Разположихте ли хората си по улицата? — попита моят приятел.
— Да — отвърна Лестрейд. — С изричната заповед да пропускат всички влизащи, но да задържат всеки, който се опитва да излезе.
— Взехте ли си белезниците?
Вместо отговор Лестрейд си бръкна в джоба и мрачно раздрънка чифт белезници.
— А сега, сър — каза той, — докато чакаме, имате ли нещо против да ми кажете какво чакаме?
Моят приятел си извади лулата от джоба. Не я сложи в устата си, а на масата пред себе си. След което извади кутията от предишната вечер и епруветката от стаята в Шордич.
— Ето — последният пирон в ковчега на маестро Вернет, както се надявам, че ще успея да докажа. — Той замълча. След това извади джобния си часовник и го постави внимателно на масата. — Разполагаме с няколко минути, преди да дойдат. — Обърна се към мен. — Какво знаете за реставрационистите?
— Съвсем нищо — признах.
Лестрейд се изкашля.
— Ако имате предвид това, което си мисля, че имате, може би ще е по-добре да спрем дотук. Достатъчно.
— Твърде късно е — заяви моят приятел. — Защото има хора, които не вярват, че идването на Старите е толкова добро нещо, колкото всички ние сме убедени, че е. Тъй като до един са анархисти, те искат да видят реставрацията на стария режим — човечество, което управлява собствената си съдба.
— Не искам да чувам и дума повече от тези провокации — възмути се Лестрейд. — Държа да ви предупредя.
— Аз пък държа да ви предупредя да не сте такъв кон с капаци — каза моят приятел. — Защото именно реставрационистите са убили принц Франц Драко. Те убиват в безплодните си опити да принудят нашите господари да ни изоставят сами в мрака. Принцът е бил убит от rache — това е древна дума за ловджийско куче, инспекторе, както щяхте да разберете, ако бяхте погледнали в речника. Освен това означава „отмъщение“. И ловецът е оставил подписа си на тапетите в стаята, където е било извършено убийството, както художникът подписва платното си. Но не той е убиецът на принца.
— Куция доктор! — възкликнах аз.
— Много добре. Онази вечер там е имало висок мъж — разбрах, че е висок, защото думата е била написана на нивото на очите. Пушил е лула — пепелта и недопушеният тютюн стояха неизгорели в камината, и освен това е изтръскал лулата о полицата с лекота, нещо, което не би било обичайно за по-нисък мъж. Тютюнът беше рядък сорт, ситно нарязан. Повечето стъпки из стаята бяха заличени от вашите хора, само зад вратата и под прозореца имаше няколко ясни отпечатъка. Някой е причаквал там: по-нисък мъж, ако се съди по стъпката му, който се е опирал основно на десния си крак. На пътеката намерих няколко ясни отпечатъка, а различният цвят на калта по стъргалото ми даде допълнителна информация: висок мъж, придружил принца в онази стая и по-късно е излязъл. В стаята ги е причаквал мъжът, който така впечатляващо е нарязал принца…
Лестрейд издаде притеснен звук, който така и не се превърна в дума.
— В продължение на доста дни възстановявах придвижването на негово височество. Бродих из игрални бърлоги, бардаци и кръчми, и лудници, търсейки пушача на лула и неговия приятел. Пробивът настъпи едва когато се сетих да проверя бохемските вестници, които бе възможно да са отразили последните занимания на принца, и в тях открих, че миналия месец в Прага е гостувала английска театрална трупа, която е играла там пред принц Драко…
— Боже Господи! — възкликнах. — Значи този Шери Вернет…
— Да, реставрационист е. Точно така.
Тъкмо клатех глава, впечатлен от интелигентността и наблюдателските умения на моя приятел, когато на вратата се почука.
— Това е обектът ни — предупреди ни моят приятел. — Внимавайте!
Лестрейд бръкна дълбоко в джоба си, където не се съмнявах, че си държи пистолета. Той преглътна нервно.
Моят приятел извика:
— Заповядайте!
Вратата се отвори.
Не беше нито Вернет, нито Куция доктор. Беше един от младите араби на улицата, които припечелваха по нещо, като изпълняваха дребни задачи за моя приятел — в служба на господата Уличен и Съгледвач, както казвахме, когато бяхме млади.
— Господа — поде младежът. — Има ли тук господин Хенри Камбърли? Един джентълмен ме помоли да му предам бележка.
— Аз съм — каза моят приятел. — И за шест пенса какво можете да ми кажете за джентълмена, който ви даде бележката?
Младежът, който заяви, че името му било Уигинс, захапа монетата, преди да я скрие в джобовете си, след което описа човека, дал му бележката, като висок и тъмнокос, освен това пушел лула.
Запазих бележката и си позволявам волността да я предам.
Уважаеми сър,
Не се обръщам към вас като Хенри Камбърли, защото това е име, върху което нямате право. Удивен съм, че не се представихте със собственото си, защото то е хубаво и ви прави чест. Чел съм някои от вашите статии, когато съм имал възможността да се сдобия с тях. Всъщност преди две години с вас имахме доста плодотворна кореспонденция относно специфичните теоретични аномалии в статията ви за динамиката на астероидите.
Вчерашното ви посещение ме развесели. Няколко полезни съвета, които биха ви спестили време за в бъдеще в професията, която сте избрали. Първо, възможно е пушачът да има в джоба си чисто нова и неизползвана лула и да няма тютюн, но е изключително малко вероятно… или поне толкова малко вероятно, колкото театрален продуцент без никаква представа за обичайните хонорари по време на едно турне, но придружен от мълчалив бивш офицер (Афганистан, ако не се лъжа). По случайност бяхте прав, че улиците в Лондон имат уши, и сигурно ще ви е полезно за в бъдеще да не вземате първото такси, което ви се изпречи пред погледа. Кочияшите също имат уши, когато решат да ги използват. Определено сте прав в едно от предположенията си: аз бях този, който подмами чудовището получовек в онази стая в Шордич.
Ако това ще ви донесе някакво успокоение, като разбрах естеството на представата му за развлечения, му казах, че съм му осигурил момиче, отвлечено от един манастир в Корнуол, което през живота си не е виждало мъж и което само при едно негово докосване и вида на лицето му ще изпадне в съвършена лудост.
Ако имаше такова момиче, той щеше да пирува с нейната лудост, докато я обладава като човек, изсмукващ месестата част на зряла праскова, който не оставя нищо друго, освен кожицата и костилката. Виждал съм ги да го правят. Виждал съм ги да вършат и много по-лоши неща. И това не е цената, която плащаме за мира и просперитета. Прекалено висока е тази цена.
Добрият доктор — който споделя същите схващания като мен и който всъщност написа сценария за малкото ни представление, защото има известни умения, които се нравят на тълпата — ни чакаше с ножовете си.
Изпращам ви тази бележка не като подкана за преследване, защото нас вече ни няма, мен и уважавания доктор, и няма да ни намерите, а за да ви кажа, че ми беше приятно, пък макар и за малко, да имам достоен противник. По-достоен от нечовешките създания отвъд ямата.
Боя се, че „Крайбрежните актьори“ ще трябва да си намерят нов водач.
Няма да се подпиша като Вернет и докато преследването не свърши и светът не се възроди, ще ви моля да си мислите за мен просто като за
Rache
Инспектор Лестрейд излетя от стаята, крещейки на хората си. Младият Уигинс ги отведе до мястото, където мъжът му беше дал бележката, като че ли актьорът Вернет щеше да чака там с лула в устата. Двамата с моя приятел ги проследихме с поглед от прозореца и поклатихме глави.
— Ще спрат и ще претърсят всички влакове, напускащи Лондон, всички кораби, пътуващи от Албиона за Европа и Новия свят, търсейки висок мъж и придружителя му — по-дребен, набит лекар с леко накуцване — каза моят приятел. — Ще затворят пристанищата. Всички пътища за излизане от страната ще бъдат блокирани.
— И мислите ли, че ще успеят да ги заловят?
Моят приятел поклати глава.
— Възможно е да греша, но бих се обзаложил, че той и другарят му в момента са на не повече от миля от гетото „Сейнт Джил“, където полицаите влизат само по десетина наведнъж. И ще се крият там, докато суматохата не утихне. След което ще се захванат отново за работа.
— Кое ви кара да мислите така?
— Това, че щях да постъпя точно така, ако бях на тяхно място — отвърна моят приятел. — Между другото, трябва да изгорите тази бележка.
Аз се намръщих.
— Но тя е доказателство.
— Противодържавни бръщолевеници — изкриви устни моят приятел.
И трябваше да я изгоря. Всъщност, когато Лестрейд се върна, му казах, че съм я изгорил, и той ме поздрави за разумната ми постъпка. Лестрейд запази работата си, а принц Алберт написа на моя приятел писмо, с което го поздравяваше за неговата дедукция, но същевременно изразяваше съжаление, че престъпникът още е на свобода.
Още не са заловили Шери Вернет или каквото му е там името, нито пък намериха някакви следи от съучастника му в убийството, хипотетично идентифициран като бивш военен хирург на име Джон (или Джеймс) Уотсън. Любопитно е, че той също е бил в Афганистан. Чудя се дали сме се срещали.
Докоснатото ми от кралицата рамо продължава да се подобрява, мускулите се възстановяват и се лекуват. Скоро отново ще мога да стрелям точно.
Една нощ преди няколко месеца бяхме сами и аз попитах моя приятел дали си спомня кореспонденцията, за която споменаваше в бележката мъжът, подписал се като Rache. Той отвърна, че я помнел добре и че Сигерсон (защото тогава актьорът се бил нарекъл така, твърдейки, че е исландец) бил вдъхновен от едно уравнение на моя приятел, което навеждало на доста безумни теории за връзката между масата, енергията и хипотетичната скорост на светлината.
— Глупости, разбира се — добави моят приятел, без да се усмихва. — Но въпреки това вдъхновени и опасни глупости.
Накрая дворецът изпрати послание, че кралицата е доволна от свършената от моя приятел работа и че случаят е закрит.
Аз обаче се съмнявам, че моят приятел ще остави така нещата; това няма да свърши, докато единият не убие другия.
Запазих бележката. С преразказа на тези събития казах неща, които не биваше да бъдат казвани. Ако бях разумен човек, щях да изгоря всички тези страници, но пък, както ме научи моят приятел, дори пепелта може да издаде тайните им. Вместо това оставям тези страници в сейфа в банката ми с инструкции да бъде отворен дълго след смъртта на всички живи днес. Въпреки това в светлината на скорошните събития в Русия се боя, че този ден може да настъпи по-бързо, отколкото някой си представя.
Ако бях млад като някога и сънищата
и смъртта бяха по-далечни,
бих разделил душата си на две и бих запазил
едната половина в света на хората,
за да може половината от мен да си остане у дома и
напразно да копнее за феите,
а през това време душата ми да крачи
по тясната пътека надолу, по криволичещата алея,
където ще срещне фея и
ще се усмихне, ще се поклони и ще я целуне
три пъти.
А тя ще откъсне диви орли от небето
и ще ме прикове към гръмотевично дърво.
И сърцето ми ще се втурне към нея или
ще побегне от нея, да се спаси от нея.
Тя ще го положи в гнездо от звезди и сетне
ще го вземе със себе си
до деня, в който ще й омръзне, ще й писне
от него и ще го изхвърли.
Ще го остави край пламтящ лагерен огън и
кафяви момчета ще избягат с него.
Ще го вземат и ще се забавляват с него, и
ще го разпъват жестоко надлъж и нашир,
ще го срежат на четири и ще
свирят с него на цигулка.
И всеки ден и всяка нощ ще
свирят на сърцето ми песен.
Толкова жална и толкова дива и странна, че
всеки, който я чуе, ще затанцува.
И ще пее, и ще се върти и потъва, и ще тропа,
и ще подскача, и ще се подхлъзва, и ще се върти,
докато с разгорени като въглени очи
не се превърне в златно колело…
Но вече не съм млад; от шестдесет
години сърцето ми отиде
да свири страшната си музика ей там, отвъд
долината на слънцето.
Аз наблюдавам със завистливи очи и мисли
простите души, които не се осмеляват да усещат
вятъра, задуха отвъд луната,
които не се боят да чуят рила на феите.
Ако не чуваш рила на феите, те
няма да се поколебаят да ти откраднат дъха.
Когато бях млад, бях глупак. Затова
ме увийте в сънища и смърт.
Председателстваше Октомври, затова вечерта беше хладна, а листата бяха червени и оранжеви и се сипеха от дърветата, заобиколили полянката. Дванайсетимата седяха около огъня и печаха големи наденици на шиш, от които капеше цвърчаща мазнина по цепениците от ябълково дърво, пиеха младо ябълково вино, резливо и тръпчиво на небцето.
Април отхапа деликатно от наденицата си, но тя се разкъса, и по брадичката й потече горещ сос.
— Мътните те взели и да го духаш — изруга тя.
Шишкото Март, който седеше до нея, се разсмя басово и мръснишки и извади огромна мръсна носна кърпа.
— Заповядай.
Април се избърса.
— Благодаря. Проклетото черво ме изгори. До утре ще ми се вдигне мехур.
Септември се прозя.
— Ега ти хипохондричката — подхвърли от другата страна на огъня. — И ега ти езика.
Мустачките му бяха като изписани с молив, а косата му оредяваше отгоре и правеше челото му високо и мъдро.
— Остави я на мира — защити я Май. Тъмната й коса беше подстригана късо и беше обута в удобни ботуши с нисък ток. Пушеше тънка пурета, която миришеше силно на карамфил. — Знаеш, че е чувствителна.
— О, моля ти се. Спести ми глупостите.
Октомври се присети, че е председател, сръбна от ябълковото си вино и се изкашля.
— Добре. Кой иска да е пръв?
Тронът му беше издялан от огромен дъбов дънер и беше украсен с ясен, кедър и череша. Останалите единайсет се бяха настанили на пънове, равномерно разположени около огъня. Пъновете бяха излъскани и удобни за сядане от дългогодишната употреба.
— Ами протоколът? — попита Януари. — Когато аз съм председател, винаги водим протокол.
— Само че сега не си ти председател, нали, скъпи? — обърна се към него Септември с подигравателна усмивка.
— Ами какво ще правим с протокола? — продължи да настоява Януари. — Не може току-така да не протоколираме.
— Остави големите педали да се грижат сами за себе си — намеси се Април и прокара ръка през дългата си руса коса. — И бездруго смятам, че Септември трябва да започне пръв.
Септември се наду и кимна.
— С удоволствие.
— Ей — обади се Февруари — Ей, ей, ей, ей, ей, ей, ей. Не чух председателя да одобрява предложението. Никой не започва, докато Октомври не каже кой да започне, след което вече никой не си отваря устата. Не можем ли да въведем поне някакво подобие на ред? — Той огледа останалите — дребен, бледен, облечен изцяло в синьо и сиво.
— Няма проблем — кимна Октомври. Брадата му беше във всякакви цветове като есенна гора — тъмнокафява, огненооранжева и виненочервена, рошава маса, закриваща долната половина на лицето му. Бузите му бяха като червени ябълки. Приличаше на приятел; като някой, когото познаваш откакто се помниш. — Септември може да започне пръв. Хайде да си вършим работата.
Септември гризна края на наденицата, сдъвка хапката елегантно и пресуши канчето си с ябълково вино. След това се изправи, поклони се на компанията и заговори.
— Лорен Делайл беше най-добрият главен готвач в цял Сиатъл, поне той си мислеше така, а звездите на Мишелин на вратата на ресторанта му го подкрепяха в това виждане. Беше забележителен готвач, вярно — пирожките му с агнешка кайма му бяха донесли куп награди; равиолите му с пушен пъдпъдък и бели трюфели бяха описани в „Гастроном“ като „десетото чудо на света“. Но неговата изба… ах, избата му… именно тя бе неговата гордост и страст.
— Разбирам. Последното бяло грозде се бере през мен и повечето от червените сортове. Ценя фините вина, аромата, вкуса, но и послевкуса.
— Лорен Делайл купуваше вината си на търгове, от частни производители, от уважавани доставчици: настояваше да получава родословието на всяко вино, защото измамите с вино са твърде обичайни, когато една бутилка се продава за пет, десет, че и сто хиляди долара, или лири, или евро. Съкровището, бижуто, най-рядкото от редките и ne plus ultra на неговата изба с контролирана температура беше една бутилка „Шато Лафит“ от 1902-ра. Тя фигурираше в менюто с цена от сто и двайсет хиляди долара, макар всъщност да беше безценна, защото беше последната от тази реколта.
— Прощавай — обади се любезно Август. Беше най-дебел от всички и рядката му коса беше наресана на златни фитили по розовото му теме.
Септември сведе поглед към съседа си.
— Моля?
— Това да не е тази, дето някакъв богат тип поръчва виното, защото върви с вечерята, а готвачът решава, че тези ястия не са достатъчно добри за виното, поради което сервира други, клиентът ги опитва, но получава някаква рядка алергия и ей така хвърля топа, а виното в крайна сметка остава неизпито?
Септември не каза нищо. Беше се надул като пуяк.
— Защото ако е тя, вече си я разказвал. Преди няколко години. Беше доста тъпа история. И все още е доста тъпа. — Август се усмихна. Розовите му бузи грейнаха на светлината на огъня.
Септември отвърна:
— Патосът и културата очевидно не са за всеки вкус. Някои си предпочитат бирата и скарата, а други от нас харесват…
Февруари го прекъсна.
— Не ми е приятно да го казвам, но донякъде има право. Историята трябва да е нова.
Септември вдигна вежди и нацупи устни.
— Аз свърших — сопна се и седна на пъна си.
Огледаха се един друг над огъня, месеците на годината.
Колебливата и спретната Юни вдигна ръка и каза:
— Мога да ви разкажа за една охранителка на рентгена на летище „Ла Гуардия“, която разбирала всичко за хората от багажа им на екрана и която един ден видяла толкова красив багаж, че се влюбила в притежателя му. Искала да разбере кой от всичките на опашката е, но не могла, и копняла за него месеци наред. А когато на връщане човекът отново минал през проверката, тя успяла да го разпознае, но се оказал сбръчкан стар индианец. Тъй като била чернокожа и красива, и двайсет и пет годишна, разбрала, че няма да се получи, и го оставила да мине, защото от формите на чантите му на екрана видяла също, че той скоро ще умре.
— Доста добре, млада Юни. Разкажи я — подкани я Октомври.
Юни го погледна като изплашено животинче.
— Ами аз току-що я разказах.
Октомври кимна.
— Вярно, разказа я. — И преди който и да е от останалите да се намеси, продължи: — Значи да минем към моята история.
Февруари изсумтя.
— Не става, мой човек. Председателят разказва неговата история чак когато всички останали си разкажат техните. Не може да се хвърлим направо към основното събитие.
Май редеше кестени на скарата над огъня и ги разместваше с ръжена, за да получи фигури.
— Остави го да си я разкаже, щом иска. Сто процента няма да е по-тъпа от онази с виното. И освен това всички си имаме работа. Цветята не цъфтят току-така. Кой е „за“?
— Значи го подлагаш на формално гласуване? — попита Февруари. — Не мога да повярвам. — Той попи челото си с цяла шепа салфетки, които извади от ръкава си.
Седем ръце се вдигнаха. Четирима не гласуваха — Февруари, Септември, Януари и Юли. (Нищо лично, извини се Юли. Чиста процедура. Не трябва да създаваме прецеденти.)
— Значи е ясно — каза Октомври. — Някой има ли още нещо да казва, преди да съм почнал?
— Хм. Да. Понякога — обади се Юни. — Понякога си мисля, че някой ни наблюдава от гората, след което поглеждам, но няма никой. Но продължавам да си го мисля.
— Това е защото си луда — изтъкна Април.
— Хм — изсумтя Септември и се обърна към всички: — Такава си е нашата Април. Чувствителна е, но си е най-жестоката.
— Достатъчно — прекъсна ги Октомври и се протегна на трона си. Счупи един едър лешник със зъби, извади ядката и хвърли черупките в огъня, където те зацвърчаха, изпукаха и подскочиха, и той започна.
* * *
Имало едно момче — поде Октомври — което било нещастно у дома си, макар че не го биели. Не се вписвало нито в семейството си, нито в града, нито дори в собствения си живот. Имало двама братя близнаци, по-големи от него, които го обиждали или не му обръщали внимание и били всеобщи любимци. Играели футбол: в някои мачове единият близнак отбелязвал повече попадения и ставал герой, в други — другият. Малкото им братче не го бивало във футбола. Батковците му измислили прякор. Викали му Изтърсака.
Наричали го Изтърсака още от бебе и в началото майка им и баща им ги гълчали за това.
Близнаците обаче се оправдали:
— Ама той си е изтърсак и смотаняк. Погледнете го. Погледнете нас.
По това време били шестгодишни. Родителите им намерили това за проява на чувство за хумор. Прякор като Изтърсака си е заразен и много скоро единственият човек, който му викал Доналд, била баба му, когато му се обаждала за рождените му дни, и хората, които не го познавали.
И сигурно защото имената имат сила, той изглеждал точно като изтърсак: кльощав, дребен и нервен. Родил се с течащ нос и носът му не спрял да тече и през следващото десетилетие. Когато сядали на масата, ако близнаците харесвали храната, крадели неговата; ако не им допадала, се борели кой да сложи повече от своята в неговата чиния и родителите му се карали, че съсипва хубавото ядене.
Баща им не пропускал футболен мач и след това купувал сладолед на близнака, който бил вкарал най-много голове, и утешителен сладолед за другия близнак. Майка им била според собствените й думи вестникарка, макар основно да продавала рекламна площ и абонаменти, върнала се на работа на пълен работен ден веднага щом близнаците били в състояние да се грижат сами за себе си.
Останалите момчета в класа на малкия обожавали близнаците. В първи клас в продължение на няколко седмици му викали Доналд, докато не се разчуло, че собствените му братя го наричат Изтърсака. Учителите рядко използвали името му, макар помежду си понякога да обсъждали колко било жалко, че най-малкото момче на Кони нямало нито ищаха, нито въображението, нито дарбите на братята си.
Самият Изтърсак дори не би могъл да ви каже кога точно за пръв път решил да избяга от вкъщи, нито кога бляновете му прехвърлили границата и станали планове. Когато най-после признал пред себе си, че ще бяга, приготвил си пластмасова кутия за храна, скрита под парче пластмаса зад гаража, в която поставил три десертчета „Марс“, две „Милки Уей“, пакетче орехи, пакетче лакрица, фенерче, няколко комикса, парче говежда пастърма и трийсет и седем долара, повечето в монети от по двайсет и пет цента. Не обичал вкуса на говеждата пастърма, но бил чел, че разни изследователи оцелявали само с нея седмици наред. Когато сложил в кутията и пастърмата, натиснал капака, докато щракне, и разбрал, че ще трябва да бяга.
Бил чел книги, вестници и списания. Знаел, че ако избягаш от вкъщи, понякога срещаш лоши хора, които ти правят лоши неща; бил чел и приказки и знаел, че има и добри хора редом с чудовищата.
Изтърсака бил слабовато десетгодишно момче с вечно сополив нос и безизразна физиономия. Ако искаш да го различиш сред група момчета, няма да успееш. Той е незабележим. Ей там отстрани. Онзи, когото погледът ти е пропуснал.
През целия септември отлагал бягството. Чак след един особено отвратителен петък, през който и двамата му братя сядали върху него (а този, който седнал на лицето му, пръднал и умрял от смях), решил, че каквито и чудовища да го чакат в света отвън, те ще са направо поносими и дори за предпочитане.
В събота братята му трябвало да го гледат, но вместо това отишли в града да се видят с някакво момиче, което харесвали. Изтърсака се промъкнал зад гаража и извадил кутията изпод пластмасовото й прикритие. Отнесъл я в стаята си. Изпразнил училищната си чанта на леглото, напълнил я с десертите, комиксите и говеждата пастърма. Добавил и едно пластмасово шише с вода.
Слязъл до града и се качил на автобус. Поел на запад, толкова далеч на запад, за колкото му стигали десет долара на четвъртинки, към някакво място, за което не бил чувал, но което определил като добро начало, след което слязъл от автобуса и тръгнал пеша. Нямало вече тротоар и когато наближавали коли, се отдръпвал в канавката, за по-безопасно.
Слънцето било високо в небето. Бил гладен и затова поровил в чантата си и измъкнал един „Марс“. След като го изял, отрил, че е жаден, и изпил почти половината вода, преди да осъзнае, че ще трябва да я разпредели на порции. Мислел, че щом веднъж излезе от града, навсякъде ще има извори с чиста вода, но не видял ни един. Имало обаче река, която течала под голям мост.
Изтърсака спрял по средата на моста и се загледал в кафявата вода. Спомнил си нещо, което бил учил в училище: че накрая всички реки се вливат в морето. Никога не бил ходил на море. Слязъл по брега и поел покрай реката. Покрай водата вървяла кална пътека, осеяна с по някоя и друга кутия от бира и опаковка от закуски, колкото да си личи, че оттук са минавали и други хора, но докато вървял, не видял никого.
Водата му свършила.
Зачудил се дали вече го търсят. Представил си полицейски коли, хеликоптери и кучета, които опитвали да го намерят. Щял да им се изплъзне. Смятал да стигне до морето.
Реката минала покрай няколко скали и се разляла. Изтърсака видял покрай него да прелита широко разперило криле синьо рибарче, няколко окъснели за сезона водни кончета и облаци от мушички, наслаждаващи се на циганското лято. Синьото небе станало здрачно сиво и някакъв прилеп се спуснал да улови насекоми във въздуха. Изтърсака се зачудил къде да спи през нощта.
Скоро пътеката се раздвоила и той поел по разклонението, което отвеждало далеч от реката с надеждата, че ще стигне до някоя къща или ферма с пуста плевня. Повървял още малко, мракът се сгъстявал, но в края на пътеката наистина имало фермерска къща, полусъборена и неприветлива. Обиколил, с все по-нарастващо убеждение, че няма сила, която да го накара да влезе вътре, след което прескочил порутената ограда и излязъл на изоставено пасище, където полегнал във високата трева с училищната чанта под главата.
Лежал по гръб, напълно облечен, и гледал небето. Изобщо не му се спяло.
— Сигурно вече им липсвам — казал си. — Сигурно се тревожат.
Представил си как се завръща след няколко години. Радостта по лицата на семейството, докато крачи по алеята към вкъщи. Топлото посрещане. Обичта им…
Събудил се след няколко часа от струящата по лицето му ярка лунна светлина. Виждал целия свят — светъл като ден, като в приспивна песен, но блед и без цветове. Луната отгоре била пълна, или почти, и той си представил, че го гледа нечие лице, не недоброжелателно, образувано от сенките и формите на лунната повърхност.
Нечий глас казал:
— Откъде си?
Изтърсака се изправил, не уплашен, не още, и се огледал. Дървета. Висока трева.
— Къде си? Не те виждам.
Нещо, което дотогава мислел за сянка, се раздвижило зад едно дърво в края на пасището, и видял момче на своята възраст.
— Избягах от вкъщи — обяснил Изтърсака.
— Уха. Явно си голям смелчак.
Изтърсака се ухилил гордо. Не знаел какво да каже.
— Искаш ли да се поразходим? — попитало момчето.
— Искам — съгласил се Изтърсака и оставил чантата си до стълба на оградата, където лесно щял да я намери.
Тръгнали надолу по хълма и направили широк завой към старата къща.
— Там живее ли някой? — попитал Изтърсака.
— Не съвсем — отвърнало момчето. Косата му била лека и светлоруса, почти бяла на лунната светлина. — Някакви хора се опитаха преди време, ама не им хареса и си отидоха. След това дойдоха други. Но сега никой не живее. Ти как се казваш?
— Доналд — представил се Изтърсака. — Но ми викат Изтърсака. А ти как се казваш?
Момчето се поколебало.
— Скъпия.
— Страхотно име.
— Имах и друго име, но вече не мога да го прочета — добавило момчето.
Промъкнали се през голямата желязна порта, ръждясала, полузатворена, и се озовали на малка поляна в дъното на хълма.
— Много яко място — изтъкнал Изтърсака.
На полянката имало десетки камъни с най-различни размери. Високи камъни, по-големи и от двете момчета, и малки, точно колкото да седнеш върху тях. Имало и счупени камъни. Изтърсака се досетил що за място е това, но не се уплашил. Било обичано място.
— Кой е погребан тук? — попитал.
— Повечето са свестни хора — отвърнал Скъпия. — Навремето наблизо имаше град. След това прокараха железницата, направиха гара в съседния град и нашият някак пресъхна и изчезна. Сега има само храсти и дървета на мястото, където беше градът. Можеш да се криеш в дърветата и да влизаш в старите къщи, а после да изскачаш от тях.
— Да не са като онази къща там? Вашите къщи? Ако са такива, не искам да влизам в тях.
— Не. В тях не влиза никой, само аз. Понякога и разни животни. Аз съм единственото дете наоколо.
— Досетих се.
— Искаш ли да слезем там и да си поиграем?
— Много ще е яко — съгласил се Изтърсака.
Била чудна октомврийска нощ: топла почти като през лятото и с пълна луна на небето. Всичко се виждало.
— Кой е твоят? — попитал Изтърсака.
Скъпия се изправил гордо и хванал Изтърсака за ръка. Повел го към едно обрасло с висока трева кътче. Двете момчета разгърнали тревата. Камъкът бил паднал на земята и върху него имало дати отпреди сто години. Повечето букви не се четели, но под годините се виждали думите:
СКЪПИЯТ НИ ПОКОЙНИК
НЯМА НИКОГА ДА БЪДЕ ЗАБР
— „Забравен“, бас ловя — казал Скъпия.
— Да бе, и аз така мисля — потвърдил Изтърсака.
Излезли през портата, спуснали се по дерето и стигнали до останките от бившия град. През къщите растели дървета и сградите се били срутили, но не било страшно. Играли на криеница. Изследвали. Скъпия показал на Изтърсака някои много интересни места, включително къща само с една стая, за която твърдял, че е най-старата постройка в цялата тази част на страната. Изглеждала добре, като се имало предвид колко била стара.
— Виждам много добре на лунната светлина — отбелязал Изтърсака. — Даже вътре. Не знаех, че било толкова лесно.
— Тъй си е — отвърнал Скъпия. — След известно време започваш да виждаш, дори да няма никаква луна.
Изтърсака му завидял.
— Трябва да ида до тоалетната. Тук наблизо има ли тоалетна?
Скъпия се замислил.
— Не знам — признал накрая. — Аз тия работи вече не ги върша. Има още някои цели къщи, ама не знам дали е безопасно. Най-добре си свърши работата в гората.
— Като мечките — засмял се Изтърсака.
Отишъл отзад в гората досами стената на къщата и се скрил зад едно дърво. Досега не бил го правил така, на открито. Чувствал се като диво животно. Когато свършил, се избърсал с паднали листа. След това се върнал отпред. Скъпия стоял облян в лунни лъчи и го чакал.
— Ти как умря? — попитал Изтърсака.
— Разболях се. Коремът ми протече и изкара нещо ужасно. След това умрях.
— Ако остана тук с теб, ще трябва ли и аз да съм мъртъв?
— Сигурно. Ами да, май да.
— То какво е? Да си мъртъв?
— Хич не ми пука — признал Скъпия. — Най-лошото е, че няма с кого да си играеш.
— Там горе на поляната трябва да има доста хора. Никой ли не си играе с теб?
— Не. Повечето време спят. А и да се събудят, не щат да се разхождат и да гледат разни неща, нито да правят каквото и да е. Изобщо не се занимават с мен. Виждаш ли онова дърво?
Било бук с напукана от възрастта сива кора. Стоял насред нещото, което преди деветдесет години сигурно е било градският площад.
— Да — потвърдил Изтърсака.
— Искаш ли да се качим на него?
— Доста е високо.
— Високо е. Наистина. Но се катери лесно. Ей сега ще ти покажа.
Било лесно за катерене. Имало къде да се захване човек по кората и момчетата се изкатерили по големия бук като маймуни или пирати, или войници. От върха на дървото се виждал целият свят. Небето тъкмо започвало да изсветлява, съвсем мъничко, на изток.
Всичко било застинало в очакване. Идвал краят на нощта. Светът бил затаил дъх, подготвяйки се да започне отново.
— Това беше най-хубавият ден в живота ми — казал Изтърсака.
— И за мен — добавил Скъпия. — Ти сега какво ще правиш?
— Не знам.
Изтърсака си се представил как прекосява целия свят, та чак до морето. Представил си се как пораства и става известен човек. Как по някое време забогатява ужасно. И как се връща в къщата с близнаците и спира пред вратата във великолепната си кола или се появява на футболен мач (във въображението му близнаците не били нито остарели, нито пораснали) и ги поглежда отвисоко, но без лошо чувство. Как черпи всички, близнаците, родителите си, с гощавка в най-добрия ресторант в града, а те признават колко не са били прави, като не са го разбирали, и колко лошо са се държали с него. Извиняват се и плачат, а той през цялото време мълчи. Слуша извиненията им. След което дава на всекиго подарък и за пореден път напуска живота им. Този път завинаги.
Било хубава мечта.
В действителност знаел, че ще продължи да върви и че утре или вдругиден ще го намерят и ще го отведат вкъщи, където ще му се карат и всичко ще си е както винаги, ден след ден, час след час до края на живота все ще си е Изтърсака, само че ще го мразят още повече, защото се е осмелил да избяга от тях.
— Скоро трябва да си лягам — казал Скъпия и започнал да слиза от големия бук.
Слизането се оказало по-трудно, открил Изтърсака. Не се виждало къде да си сложиш краката и се налагало опипом да търсиш опора. На няколко пъти се подхлъзнал и пропаднал, но Скъпия минавал преди него и го насочвал: „Сега малко по-надясно“, накрая и двамата успели да слязат благополучно.
Небето продължавало да изсветлява, луната избледнявала и се виждало все по-трудно. Двамата се изкачили обратно през дерето. На моменти Изтърсака не бил сигурен, че Скъпия изобщо е там, но когато стигнали хълма, видял, че момчето го чака.
Докато минавали през пълната с камъни поляна, не говорили много. Изтърсака бил прегърнал Скъпия през рамото, докато вървели в крачка нагоре по хълма.
— Е — казал Скъпия, — благодаря ти, че намина.
— Беше ми много приятно — заявил Изтърсака.
— На мен също.
Някъде долу в гората запяла птичка.
— А ако искам да остана?… — побързал да попита Изтърсака. След това млъкнал, защото се сетил, че може би тогава няма да има връщане назад. Че никога няма да види морето. Ще остане тук.
Скъпия не проговорил доста дълго време. Светът бил сив. Още птици започнали да приветстват зората.
— Аз не мога да го направя — казал накрая Скъпия.
— Но те може и да могат.
— Кои те?
— Онези там. — Русото момче посочило към порутената фермерска къща с разкривените, изпочупени прозорци, която се очертавала на фона на изгрева. Сивата светлина изобщо не я била променила.
Изтърсака потреперил.
— Там има ли хора? Не каза ли, че е празна.
— Не е празна. Казах, че в нея не живее никой. Това е различно. — Скъпия погледнал към небето и добавил: — Вече трябва да се прибирам. — И стиснал ръката на Изтърсака. След което вече просто го нямало.
Изтърсака останал сам в малкото гробище и слушал птичето чуруликане в утринния въздух. След това тръгнал нагоре по хълма. Сам било по-трудно.
Взел си чантата от мястото, където я бил оставил. Изял последния „Милки Уей“ и се загледал в порутената постройка. Пустите прозорци се взирали в него като очи.
Вътре било по-тъмно. По-тъмно от всичко. Проправил си път през обраслия с бурени двор. Вратата на къщата била почти откачена от пантите. Спрял, поколебал се и се зачудил дали постъпва умно. Отвътре миришело на влага и гнилоч и на нещо подземно. Сторило му се, че чува как нещо се движи вътре в къщата, може би в килера или на тавана. Звук като от тътрене. Или подскоци. Не било ясно.
Накрая влязъл вътре.
* * *
Никой не каза нищо. След като свърши, Октомври напълни дървеното си канче с ябълково вино, пресуши го и го напълни отново.
— Ето това е история — каза Декември. — Признавам. — И разтри бледосините си очи с юмрук. Огънят почти беше изгаснал.
— И какво станало след това? — нервно попита Юни.
— След като влязъл в къщата?
Седналата до нея Май положи длан върху ръката й.
— По-добре не мисли за това.
— Някой друг иска ли да разказва? — попита Август. Настъпи тишина. — Значи свършихме.
— Това трябва да се приеме официално — отбеляза Февруари.
— Кой е „за“? — попита Октомври. Чу се хор от гласове. — Кой е „против“? — Тишина. — Тогава обявявам срещата за приключила.
Месеците наставаха от местата си, протегнаха се, прозяха се и поеха към гората сами, по двойки или по тройки, докато останаха само Октомври и съседът му.
— Следващият път си ти — каза Октомври.
— Знам — отвърна Ноември. Беше блед и с тънки устни. Помогна на Октомври да стане от дървения трон. — Харесвам историите ти. Моите са винаги много мрачни.
— Не мисля така. Просто нощите ти са по-дълги. И не си толкова топъл.
— Като представяш нещата по този начин, ми става по-добре. Сигурно не можем да променим себе си.
— Именно това е идеята — каза брат му. И двамата се хванаха за ръце и се отдалечиха от оранжевата жарава на огъня, и отнесоха историите си обратно в мрака.
Не бой се от призраците в тази къща; те
са най-малката ти грижа.
Лично аз намирам техния шум за успокояващ:
скърцането и стъпките нощем,
малките им номера да крият неща или
да ги местят смятам за
очарователни, а не за разпокояващи. Така къщата
много повече заприличва на дом.
Обитавана.
Освен призраците, тук нищо не живее дълго.
Няма котки,
няма мишки, няма мухи, няма сънища,
няма прилепи. Преди два дни
видях пеперуда,
май беше монарх, която танцуваше от стая в стая
и кацаше по стените, и чакаше близо до мен.
Няма цветя в това празно място
и уплашен, че пеперудата ще гладува,
отворих широко прозореца,
обгърнах пърхащото създание
с две шепи, усетих така нежната
целувка на крилете му,
пуснах го навън и проследих полета му с поглед.
Тук съм доста търпелив спрямо сезоните, но
твоето идване облекчи тазгодишната мразовита зима.
Моля те, разходи се наоколо.
Разгледай каквото пожелаеш.
В някои отношения съм скъсал с традициите.
Ако има
заключена стая, изобщо няма да разбереш.
Не ще намериш
в камината на мазето стари кости
и коси. Не ще намериш кръв.
А само инструменти, перална машина, сушилня,
бойлер и връзка ключове.
Нищо, което да те разтревожи. Нищо мрачно.
Може и да съм тъжен, но само толкова тъжен,
колкото всеки изстрадал такива афери. Злощастие,
безразличие или болка, онова, което има значение,
е загубата. Ще видиш
сърдечната болка в очите ми и мечтата
да забравя онова, което беше тук,
преди ти да поемеш
по алеята към тази къща. Да донесеш малко лято
в погледа и в усмивката си.
Докато си тук, естествено, ще чуваш
призраците, винаги през една стая,
и може да се събудиш през нощта до мен
със знанието, че има стая без врата,
че стаята е заключена,
но не съществува. Да ги чуваш
как шават, отекват, думкат и удрят.
Ако си мъдра, ще побегнеш в нощта,
пърхайки в студа,
облечена в най-дантелени одеяния.
Острите кремъци по алеята
ще нарежат краката ти до кръв, докато бягаш,
и ако поискам, ще мога да те настигна
и да вкуся кръвта и океана на сълзите ти.
Но аз ще изчакам тук
в уединеното си място и не след дълго ще запаля
свещ на прозореца, любима,
за да осветя обратния ти път към дома.
Светът потрепва като насекомо. Мисля,
че така ще те запомня,
положил глава върху нежното
вълнение на гърдите ти,
слушащ камерите на сърцето ти.
Някъде в нощта някой пишеше.
Чакълът хрущеше под краката й, докато тичаше като обезумяла по заобиколената с дървета алея. Сърцето й думкаше в гърдите, дробовете й горяха от тежкото дишане в мразовития въздух. Очите й бяха приковани в къщата отпред, а самотната светлинка на най-горната стая я привличаше както свещ нощна пеперуда. Над главата й и в гъстите гори зад къщата нощни твари виеха и лаеха. Отпред на пътя нещо изпищя и замлъкна — животинче, станало жертва на хищен звяр, надяваше се тя, но нямаше как да е сигурна.
Тичаше, сякаш я гонеха легионите на ада и дори не поглеждаше зад гърба си, докато не стигна портата на замъка. В бледата светлина на луната белите колони приличаха на костите на голям звяр. Вкопчи се задъхана в дървената порта и се извърна към пътя, сякаш чакаше нещо. След това почука на вратата — отпърво леко, след това по-силно. Чукането отекна в къщата. От ехото, което се върна към нея, си представи как някъде далеч някой друг чука на друга врата, приглушено и мъртво.
— Моля ви — изкрещя. — Ако има някой — който и да е — моля ви, пуснете ме. Настоятелно ви моля. Умолявам ви. — Собственият й глас й се струваше непознат.
Трепкащата светлина в най-горната стая помръкна и изчезна, за да се появи отново в няколко поредни прозореца все по-ниско. Значи един човек, със свещ. Светлината изчезна в дълбините на къщата. Тя се опита да диша спокойно. Сякаш измина цяла вечност, преди да чуе стъпки от другата страна на вратата и да види пламъчето на свещта през процепа на зле напаснатата каса.
— Ехо? — повика тя.
Гласът, който й отговори, беше сух като стара кост — обезводнен глас, наподобяващ чуплив пергамент и ръждясали панти на ковчег.
— Кой вика? — попита гласът. — Кой чука? Кой вика в тази нощ на нощите?
Гласът не я успокои. Тя огледа обгръщащата замъка нощ, изправи се гордо, тръсна гарвановочерните си къдри и изрече с глас, който се надяваше, че не издава страха й:
— Аз съм Амелия Ърншоу, наскоро осиротяла и поела към поста си на гувернантка на двете дечица — момче и момиче — на лорд Фалконмер, чийто жесток поглед намерих по време на интервюто ми в неговата лондонска резиденция за едновременно отблъскващ и пленителен, и чието изсечено лице населява сънищата ми.
— И какво щеш тук тогава, в тази къща и в тази нощ на нощите? Замъкът на Фалконмер е на двайсет левги оттук, от другата страна на тресавището.
— Кочияшът — злонамерен човек и ням, или поне на такъв се преструваше, защото не изричаше думи, а изявяваше желанията си само чрез сумтене и ръмжене, стигна с конете си една миля надолу по пътя, или така ми се струва, след което с жестове ми показа, че няма да продължи и че аз трябва да сляза. Когато отказах да го сторя, той ме изблъска грубо от каретата на студената земя, след което шибна диво горките коне и отпътува обратно, отнасяйки няколкото ми чанти и единствения ми куфар. Виках след него, но той не се върна и ми се стори, че в мрака на гората зад мен се размърдва още по-дълбока тъма. Видях светлината в прозореца ви и… и… — Вече нямаше сили да се прави на смела и заплака.
— Вашият баща — чу се гласът от другата страна на вратата. — Да не би да е бил достопочтеният Хюбърт Ърншоу?
Амелия подсмръкна.
— Да. Той беше.
— А вие — вие казахте, че сте сираче?
Тя си спомни баща си в сакото му от туид, докато водовъртежът го увличаше и го блъскаше по скалите и далеч от нея завинаги.
— Той загина, докато се опитваше да спаси майка ми. И двамата се удавиха.
Чу глухото превъртане на ключа в резето, след което двата железни пръта се разтвориха.
— Добре дошли тогава, госпожице Амелия Ърншоу. Добре дошли във вашето наследство, в тази къща без име. Да, добре дошли — в тази нощ на всички нощи.
Вратата се отвори.
Мъжът държеше в ръка голяма лоена свещ; трепкащият й пламък осветяваше лицето му отдолу и му придаваше неземен и страшен вид. Прилича на тиквена маска, помисли си тя, или на ужасно стар убиец с брадва.
Той я покани с жест да влезе.
— Защо непрекъснато го повтаряте? — попита тя.
— Защо непрекъснато повтарям кое?
— „В тази нощ на всички нощи“. Досега го казахте три пъти.
Той само я изгледа. След това отново я подкани да влезе с бял като кост пръст. Тя се приближи, а мъжът поднесе свещта близо до лицето й и втренчи в нея поглед, който не беше напълно луд, но съвсем не беше и нормален. Явно я изучаваше, докато накрая изсумтя и кимна.
— Оттук — беше единственото, което каза.
Тя го последва по дългия коридор. Пламъкът на свещта хвърляше фантастични сенки върху двама им и огромният часовник, елегантните кресла и масата танцуваха и подскачаха в светлината му. Старецът порови във връзката си с ключове и отвори една врата в стената зад стълбите. От мрака отвътре се разнесе миризма на мухъл, прах и безлюдност.
— Къде отиваме? — попита тя.
Той кимна, все едно не я беше разбрал. След това изрече:
— Някои са такива, каквито са. А други не са такива, каквито изглеждат. Има и такива, които само изглеждат такива, каквито изглеждат. Запомни думите ми, запомни ги добре, дъще на Хюбърт Ърншоу. Разбра ли ме?
Тя поклати глава. Старецът закрачи напред, без да се обръща.
Тя го последва надолу по стълбите.
Далеч във времето и пространството младият мъж захвърли перото си върху ръкописа и кафявото мастило изпръска купчината хартия и полираната маса.
— Няма смисъл — изрече унило. Избърса с деликатния си показалец петното, което току-що беше направил на масата. След това разсеяно разтри с показалеца горната част на носа си и на лицето му остана тъмен отпечатък.
— Така ли, сър? — Икономът беше влязъл почти безшумно.
— Все същото, Тумбс. Промъква се хумор. Пародията шепти по ръбовете. Осъзнавам, че непрекъснато осмивам литературните традиции, че и себе си, и цялата драскаческа професия.
Икономът впери немигащ поглед в младия си господар.
— Смятам, че хуморът се цени високо в определени кръгове, сър.
Младият мъж отпусна глава на ръцете си и умислено разтри чело.
— Не е там работата, Тумбс. Опитвам се да създам жизнен цикъл, прецизно представяне на света какъвто е, а и на състоянието на човека. Вместо това непрекъснато се отплесвам в инфантилни пародии на фабулите на моите колеги. Правя си шегички с тях. — Беше размазал мастилото по цялото си лице. — Съвсем малки.
От забранената стая на най-горния етаж на къщата се разнесе пронизителен зловещ писък, който отекна навсякъде. Младият мъж въздъхна.
— Вземи да нахраниш леля Агата, Тумбс.
— Много добре, сър.
Младият мъж вдигна перото и разсеяно се почеса с него по ухото.
Зад него висеше портретът на прапрадядо му. Очите на картината преди доста време бяха изрязани много внимателно и сега от нарисуваното лице към писателя се взираха истински очи, които блестяха в златистооранжево. Ако младият мъж се обърнеше и ги забележеше, можеше да ги помисли за златистите очи на някаква голяма котка или на странна хищна птица, ако подобно нещо му се стореше възможно. Това не бяха очи на човешко същество. Но младият мъж не се обърна. Вместо това, забравил за всичко останало, посегна към нов лист хартия, потопи перото си в стъклената мастилница и продължи да пише:
— Да — каза старецът и остави голямата лоена свещ върху безмълвния хармониум. — Той е нашият господар, а ние сме негови роби, макар да се преструваме, че не е така. Но когато настъпи времето, той изисква онова, за което копнее, и наш дълг и повеля е да му осигурим… — Той потръпна и си пое дълбоко въздух. След което добави само: — Онова, от което има нужда.
Подобните на прилеп завеси се разклатиха и издуха в прозореца без стъкло. Бурята приближаваше. Амелия притисна до гърдите си дантелената кърпичка с монограма на баща й нагоре.
— Ами портата? — попита шепнешком.
— Бе заключена по времето на твоя прародител и преди да изчезне, той повели тя винаги да остане заключена. Но хората казват, че още има тунели, които свързват старата крипта с гробището.
— А първата жена на сър Фредерик?…
Той тъжно поклати глава.
— Безнадеждно луда, но посредствена изпълнителка на мелодии за клавесин. Той я обяви за мъртва и някои сигурно са му повярвали.
Тя повтори на глас последните му думи. След това вдигна поглед към лицето му с подновена решителност.
— Ами аз? След като вече разбрах защо съм тук, какво ще ме посъветвате да сторя?
Той огледа празния хол. След това изрече със страст:
— Бягайте оттук, госпожице Ърншоу. Бягайте, докато е време. Спасявайте си живота, спасявайте безсмъртната си ааргх.
— Кое да си спасявам? — не разбра тя, но още докато думите излитаха от кървавочервените й устни, старецът се свлече на пода. Сребърна стрела от арбалет стърчеше от тила му.
— Мъртъв е — удиви се Амелия.
— Да — потвърди жесток глас от другия край на хола. — Но беше мъртъв и много преди този ден, момиче. Мисля, че беше мъртъв от чудовищно много време.
Под смаяния й поглед тялото започна да се разлага. Плътта се свлече и се втечни, разкривайки напукани и разкашкани кости, докато там, където бе имало човек, не остана нищо друго, освен воняща маса.
Амелия клекна до локвата и потопи пръст в отвратителната материя. Облиза го и се намръщи.
— Май сте прав, сър, който и да сте. Бих казала, че е мъртъв от малко по-малко от сто години.
— Опитвам се да пиша роман, отразяващ живота такъв, какъвто е, до последната подробност — говореше младият мъж на камериерката. — Но в хода на писането се получава само една пълна подигравка. Какво да правя? Кажи, Етел? Какво да правя?
— Сигурна съм, че не знам, сър — отвърна камериерката, която беше хубава и млада и беше дошла в замъка при мистериозни обстоятелства преди няколко седмици. Тя разбута главните в камината и те заискриха в огненобяло. — Желаете ли още нещо?
— Да. Не. Да. Върви си, Етел.
Момичето взе празния сандък за дърва и уверено закрачи към стаята за рисуване.
Младият мъж не понечи да се върне на писалището си; вместо това остана замислен до камината, вперил поглед в човешкия череп на полицата отгоре и в двата кръстосани меча на стената. Една цепеница се разцепи на две, изпука и зацвърча.
Зад гърба му се приближиха стъпки. Младият мъж се обърна.
— Ти?
Мъжът срещу него беше почти негов двойник — белият кичур в червената му коса потвърждаваше общата им кръв, ако изобщо бе нужно доказателство за това. Очите на новодошлия бяха тъмни и диви, а устата му — капризна, но при все това странно решителна.
— Да, аз! Аз, по-големият ти брат, когото мислеше за мъртъв през всичките тези години. Но аз не съм мъртъв — или поне вече не съм мъртъв — и се върнах, да, върнах се от път, който е по-добре да остане непропътуван, за да поискам онова, което е наистина мое.
Младият мъж вдигна вежди.
— Ясно. Е, всичко това очевидно е твое — ако успееш да докажеш, че си този, който твърдиш.
— Да докажа? Няма нужда да доказвам. Аз имам право по рождение, право по кръв — и право по смърт! — С тези думи той издърпа двата меча над камината и подаде на брат си единия с дръжката напред. — Пази се, братко — и нека по-добрият победи.
Стоманата проблясваше на светлината на огъня и се целуваше и сблъскваше, и се целуваше отново в сложен танц на нападение и отбрана. На моменти схватката приличаше на менует или на изящен ритуален танц, но в други моменти си беше чиста диващина, бесен вихър от удари, които окото дори не можеше да проследи. Двамата обикаляха отново и отново из стаята, нагоре по стълбите до балкона и надолу до хола. Отбягваха завеси и канделабри. Скачаха по масите и обратно.
По-големият брат очевидно беше по-опитен, а може би и по-добър фехтовач, но младият беше по-отпочинал и се биеше като обладан от нечист дух, принуждавайки противника си да отстъпва все по-назад и назад и назад, към пламтящия в камината огън. По-възрастният брат протегна лявата си ръка и сграбчи ръжена. Замахна бясно към по-младия, който приклекна и промуши брат си с едно елегантно движение.
— Край. Мъртъв съм. — По-малкият брат кимна с изцапано с мастило лице. — Може би така е по-добре. Аз, честно казано, не искам нито къщата, нито земите. Струва ми се, че се нуждая само от спокойствие. — И остана така, кървейки върху сивите каменни плочи. — Братко? Хвани ръката ми.
Младият мъж коленичи и хвана ръката, която вече му се струваше изстинала.
— Преди да се впусна в нощта, в която никой не може да ме последва, трябва да ти кажа някои неща. Първо, наистина смятам, че със смъртта ми проклятието е вдигнато от нашия род. Второ… — Въздухът излизаше от устните му на кървави мехури и говоренето го затрудняваше. — Второто е… нещото… в пропастта… пази се от избите… плъховете — то идва!
И с тези думи главата му клюмна на камъка, а очите му се затвориха, за да не видят вече никога нищо.
Вън гарванът изграчи три пъти. Вътре от криптата беше започнала да се лее странна музика, признак, че за някои събуждането вече беше започнало.
По-малкият брат, за пореден път — както се надяваше — пълноправен притежател на титлата, взе звънеца и го разклати за прислугата. Икономът Тумбс се появи на вратата, преди да е заглъхнал последният звън.
— Отнеси това — нареди младият мъж. — Но с подобаващото уважение. Той умря, за да избави себе си. Може би, за да избави и двама ни.
Тумбс не каза нищо и само кимна, за да покаже, че е разбрал.
Младият мъж излезе от стаята за рисуване. Влезе в Залата на огледалата — зала, в която всички огледала внимателно бяха отстранени, оставяйки петна с неправилна форма върху ламперията на стените — и като си мислеше, че е сам, започна да разсъждава на глас.
— Именно за това говорех. Ако нещо такова се беше случило в моя разказ — а такива неща се случват непрекъснато — щях да се почувствам длъжен безмилостно да го осмея.
Той удари с юмрук стената, където някога бе висяло шестоъгълно огледало.
— Какво ми е? Откъде ми е този порок?
Странни, избягали отнякъде неща писукаха и подсвиркваха зад черните завеси в дъното на стаята, високо в потъмнелите дъбови греди на тавана и зад ламперията, но не му отговориха. Той и не очакваше отговор.
Качи се по голямото стълбище, прекоси тъмния хол и влезе в кабинета си. Подозираше, че някой разбърква листата му. Подозираше, че ще разбере кой още тази вечер след Събирането.
Седна зад бюрото си, потопи за пореден път перото в мастилницата и продължи да пише.
Вън от стаята господарите на духовете виеха от гняв и глад и се блъскаха във вратата в беса си, но бравата беше здрава и Амелия се надяваше, че ще издържи.
Какво й беше казал дърварят? Чу думите му в този миг на нужда все едно стоеше до нея с мъжествено тяло на сантиметри от женствените й извивки. Самият аромат на честното му отрудено тяло я обгръщаше като замайващ парфюм и чуваше думите му все едно е тук и в същия момент шепне в ухото й.
— Невинаги съм бил такъв, какъвто ме виждаш, красавице — беше й казал. — Някога имах друго име и съдбата ми не бе свързана с нарязване на паднали дървета за огрев. Но знай — в писалището има тайно чекмедже, поне така твърдеше прачичо ми, когато си беше с всичкия.
Писалището! Ами, разбира се!
Тя се завтече към старото писалище. Отначало не можа да намери и следа от тайно отделение. Извади едно по едно чекмеджетата, след което забеляза, че едно от тях е много по-късо от останалите, и след като видя това, напъха бялата си ръка в пространството, където се пъхаше чекмеджето, и откри в дъното бутон. Натисна го трескаво. Нещо се отвори и тя напипа стегнато завързан свитък хартия.
Амелия го извади. Свитъкът беше завързан с прашна черна панделка. С треперещи пръсти тя развърза панделката и разгърна свитъка. Зачете го, опитвайки се да разбере старинния почерк и древните думи. Докато четеше, красивото й лице посивя и дори виолетовите й очи сякаш се замъглиха и отнесоха нанякъде.
Ударите и драскането по вратата се подновиха с удвоена сила. Скоро щяха да нахлуят вътре, в това нямаше съмнение. Нямаше врата, която да ги задържи вечно. Щяха да се втурнат в стаята и тя щеше да стане тяхната плячка. Освен ако, освен ако…
— Спрете — изкрещя с треперещ глас. — Заклевам ви, всички вас и най-вече тебе, о, Принце на мършата. В името на древния договор между твоя народ и моя.
Шумът утихна. На момичето се стори, че в тази тишина има шок. Най-накрая дрезгав глас проговори:
— Договорът ли? — и дузина гласове, също толкова призрачни, зашепнаха: „Договорът ли?“ в неземен хор.
— Да — изкрещя Амелия Ърншоу вече с уверен глас. — Договорът.
Защото свитъкът, отдавна изгубеният свитък беше договорът — страховитото споразумение между господарите на къщата и обитателите на криптата през изминалите епохи. В него се описваха и изброяваха кошмарните ритуали, обвързали ги едни с други през вековете — ритуали на кръвта и на солта, и на още нещо.
— Щом си прочела договора — обади се един плътен глас иззад вратата, — значи знаеш какво ни е потребно, дъще на Хюбърт Ърншоу.
— Невести — каза просто тя.
— Невести! — дочу се шепот от другата страна на вратата, който се засили и отекна, докато самата къща сякаш завибрира в ритъма на тези три срички, наситени с копнеж и любов, и глад.
Амелия прехапа устни.
— Да. Невести. Ще ви доведа невести. Ще доведа невести за всички.
Говореше тихо, но те я чуха, защото от другата страна на вратата се възцари тишина, дълбока и кадифена тишина.
И тогава един призрачен глас изсъска:
— Абе, хайде да поискаме за гарнитура да ни донесе от онези дребните соленки.
Горещи сълзи опариха очите на младия мъж. Той отблъсна листовете хартия и захвърли перото през стаята. То разпръсна мастиления си заряд върху бюста на прапрапрадядо му. Кафявото мастило попи в търпеливия бял мрамор. Стреснатият обитател на бюста — голям траурен гарван — едва не падна и успя да се задържи на място само защото изпляска няколко пъти с криле. Той се обърна, пристъпи тромаво, подскочи и впери мънистеното си черно око в младия мъж.
— О, това вече не се търпи — възкликна младият мъж. Беше побледнял и трепереше. — Не мога да го правя и никога не е трябвало да го правя. Кълна се в… — поколеба се, ровейки в паметта си за подходяща клетва от обширния семеен архив.
Гарванът не изглеждаше впечатлен.
— Преди да започнеш да кълнеш и вероятно да извадиш от напълно заслужените им гробове мирните мъртви и уважавани прадеди, просто ми отговори на един въпрос. — Гласът на птицата приличаше на стържене на камък о камък.
Младият мъж не каза нищо, поне в началото. За гарваните не е необичайно да говорят, но точно този досега не го беше правил и затова му дойде неочаквано.
— Разбира се. Питай.
Гарванът наклони глава.
— Харесва ли ти да пишеш тези боклуци?
— Да ми харесва ли?
— Тези „същински като живота“ простотии. От време на време ти надничам през рамото. Даже съм попрочитал нещичко. Доставя ли ти удоволствие да ги пишеш?
Младият мъж сведе поглед към птицата.
— Това е литература — обясни му като на дете. — Истинска литература. Истински живот. Истински свят. Човекът на изкуството е длъжен да показва на хората света, в който живеят. Ние сме тези, които държат огледалото.
Зад прозореца светкавица проряза небето. Младият мъж погледна навън. Назъбената линия от ослепителен огън превръщаше скелетоподобните дървета и порутеното абатство на хълма в извратени и зловещи силуети.
Гарванът се прокашля.
— Попитах дали ти доставя удоволствие?
Младият мъж погледна птицата, след което безмълвно отклони поглед и поклати глава.
— Ето защо се опитваш да съсипеш всичко — каза гарванът. — Не сатирикът в теб, който те кара да се гавриш с обикновеното и баналното. Просто скуката от начина, по който стоят нещата. Не виждаш ли? — Гарванът млъкна, за да приглади с клюна си разрошено перо, след което отново вдигна глава към младия мъж. — Мислил ли си да почнеш да пишеш фантастика?
Младият мъж се разсмя.
— Фантастика ли? Виж какво, аз пиша литература. Фантастиката не е истински живот. Езотерични мечти, писани от малцина за малцина, това е…
— Същото, което би писал, ако знаеше кое е добро за теб.
— Аз съм почитател на класиката — заяви младият мъж и посочи рафта с класиката: „Удолфо“, „Замъкът на Отранто“, „Ръкописът от Сарагоса“, „Монахът“ и всички останали. — Това е литература.
— Вече не — каза гарванът.
Това бяха последните думи, които младият мъж изобщо чу от него. Птицата скочи от бюста, разпери криле и отлетя от кабинета в наситения с очакване мрак.
Младият мъж потръпна. Прерови в съзнанието си обичайните теми на фантастиката: коли и борсови брокери, обикновени трудещи се и полиция, рубрики с лични изповеди и реклами за сапуни, данък общ доход и евтини ресторанти, списания и кредитни карти, улично осветление и компютри…
— Това е бягство от действителността, няма спор — изрече на глас. — Но не е ли най-висш човешки импулс поривът към свободата, копнежът за бягство?
Той се върна на бюрото си, събра страниците на недовършения си роман и безцеремонно ги захвърли в най-долното чекмедже при пожълтяващите карти, шифрованите завещания и подписаните с кръв документи. Прахът, който се вдигна, го накара да се разкашля.
Взе ново перо и с пет отсечени движения подостри върха му. Потопи го в стъклената мастилница. Започна да пише за пореден път:
Амелия Ърншоу пъхна филиите пълнозърнест хляб в тостера и го натисна. Беше го настроила да ги изпече до тъмнокафяво, точно както Джордж ги обичаше. Лично тя предпочиташе препечените филийки едва зачервени. Обичаше и бял хляб, а̀ко че му липсваха витамини. Вече цяло десетилетие не беше хапвала бял хляб.
На масата в кухнята Джордж четеше вестника си. Не вдигна поглед. Никога не вдигаше поглед.
„Мразя го“ — помисли си тя и самото изразяване на емоцията с думи я изненада. Повтори още веднъж наум: „Мразя го“. Беше като песен. „Мразя го заради препечените филийки, заради плешивата му глава, заради начина, по който преследва мацките в офиса — онзиденшни гимназистки, които му се присмиват зад гърба, и за начина, по който ме пренебрегва всеки път, когато не му се занимава с мен, и за начина, по който казва «Какво, скъпа», когато му задавам някакъв обикновен въпрос, все едно отдавна ми е забравил името. Все едно е забравил, че изобщо някога съм имала име.“
— Бъркани или варени? — каза на глас.
— Какво, скъпа?
Джордж Ърншоу се отнасяше към жена си с топла привързаност и би намерил омразата й към него за учудваща. Мислеше си за нея по същия начин и със същите емоции като за всяко друго нещо, присъствало в къщата десет години и все още работещо добре. Телевизорът например. Или пък косачката за трева. Според него това беше любов.
— Знаеш ли, трябва двамата да отидем на някой от тези протести — каза, почуквайки с пръст по заглавната статия във вестника. — И да покажем, че ни е грижа. Какво ще кажеш, скъпа?
Тостерът издаде звук, за да покаже, че е готов. Беше изскочила само една тъмнокафява филийка. Амелия взе нож и измъкна с него натрошеното второ парче хляб. Тостерът им беше сватбен подарък от нейния чичо Джон. Скоро щеше да се наложи да купи друг или да започне да пече филийките на скарата, както правеше майка й.
— Джордж? Яйцата бъркани или варени ги искаш? — попита много тихо. Нещо в гласа й го накара да вдигне глава.
— Както ги предпочиташ ти, скъпа — отвърна мило и за нищо на света не можа да си обясни, както после същия ден разправи на всички в офиса, защо тя просто се вцепени с филийката в ръка, нито защо се разплака.
Перото правеше скръц-скръц по хартията, а младият мъж бе изцяло погълнат от заниманието си. Лицето му беше странно умиротворено, а в очите и по устните му играеше усмивка.
Беше се отнесъл.
Разни твари дращеха и шаваха в ламперията, но той изобщо не ги чуваше.
Горе в таванската стая леля Агата виеше и скимтеше и дрънчеше с веригите си. Маниакален смях се чу откъм срутеното абатство: той прониза нощта и се извиси до екот на безумно веселие. В тъмната гора зад замъка безформени фигури се тътреха и подскачаха, и млади жени с гарвановочерни къдри бягаха ужасени от тях.
— Закълни се — каза долу в стаичката на прислугата икономът Тумбс на смелото момиче, което се представяше за камериерка. — Закълни се пред мен в живота си, Етел, че никога няма да разкриеш и дума от това, което ще ти кажа, на никоя жива душа…
През прозорците надничаха лица и с кръв се пишеха думи; дълбоко в криптата самотен дух настъпи нещо, което някога може и да е било живо; разклонени светкавици пореха абаносовата нощ; безликите крачеха; на света всичко му беше наред.
Обичам нещата да са оформени като история.
Действителността обаче не е оформена като история и изблиците на необичайното в живота ни също не приличат на история. Те не свършват по напълно задоволителен начин. Припомнянето на странното е като да разкажеш сън: можеш да предадеш събитията в съня, но не и наситилите го емоции, нито пък начина, по който той оцветява целия ти ден.
Като дете вярвах, че има места, обитавани от духове — изоставени къщи и пусти местности, които ме плашеха. Решението ми беше да ги избягвам: и по тази причина докато сестрите ми разполагаха с напълно удовлетворителни истории за странни фигури, видени през прозорците на празните къщи, аз нямах никакви. И още нямам.
Това е моята история за призраци, колкото и да е неудовлетворителна.
Бях на петнайсет.
Живеехме в нова къща, построена в градината на стария ни дом. Още тъгувах по него — голяма стара провинциална постройка. Ние живеехме в едната половина. Хората, които живееха в другата половина, я продадоха на предприемачи и затова баща ми продаде и нашата половин къща на същите предприемачи.
Това беше в Съсекс — град, през който минава нулевият меридиан. Живеех в източното полукълбо и ходех на училище в западното.
Старата къща беше истинска съкровищница на странни неща: парчета лъскав мрамор и стъклени крушки, пълни с течен живак, врати, отварящи се към тухлени стени; мистериозни играчки; неща стари и неща забравени.
Собствената ми къща — викторианска тухлена сграда насред Америка — е, както са ми казвали, обитавана от духове. Малцина вече биха останали сами нощем в нея — секретарката ми разказа за нейните преживелици тук нощем: за музикалната кутия с порцелановия палячо, която през нощта засвирила сама, за непоклатимата й увереност, че някой я наблюдава. Други хора също са се оплаквали от такива неща след прекараните тук нощи.
Лично аз никога не съм имал в нея неприятни изживявания, но пък и не съм прекарвал тук нощта сам. А и не съм много сигурен, че ми се ще.
— Когато съм тук, няма никакъв призрак — казах веднъж, когато ме попитаха дали къщата ми е обитавана от духове.
— Тогава значи вие сте призракът, който я обитава — предположи някой, но аз наистина се съмнявам, че е така. Ако има призрак, той е някакво плашливо същество, което се страхува от нас повече, отколкото ние от него.
Но аз ви разказвах за старата ни къща, която бе продадена и съборена (а аз страдах, че я виждам празна, страдах, когато я събаряха и булдозерите минаваха отгоре й: сърцето ми беше в тази къща и дори сега нощем, преди да заспя, чувам свистенето на вятъра в офиката под прозореца ми отпреди двайсет и пет години). И така, преместихме се в нова къща, построена, както вече ви казах, в градината на старата, и изминаха няколко години.
По онова време къщата беше насред криволичещ път от натрошен кремък, заобиколен от поля и дървета в средата на нищото. Сега съм сигурен, че ако се върна там, ще намеря пътя от кремък павиран, а полята — превърнати в безкрайни жилищни квартали. Но аз не се връщам.
Бях на петнайсет, кльощав и непохватен, и отчаяно желаех да съм готин. Беше нощ, през есента.
Пред къщата ни имаше уличен стълб с лампа, издигнат при построяването на къщата и толкова не на място в безлампестата околност, колкото лампата в сагата за Нарния. Светеше с ярка жълта светлина, която заглушаваше всички останали цветове и превръщаше всичко в жълто и черно.
Тя не ми беше гадже (гаджето ми живееше в Кройдън, където ходех на училище — сивоока блондинка с невероятна красота, която често ми се оплакваше озадачена, че самата тя не разбира защо излиза с мен), но ми беше приятелка и живееше на десет минути пеша отвъд полята в стария квартал на града.
Бях тръгнал към тях да слушаме плочи, да седим и да си говорим.
Излязох от вкъщи, затичах се по тревистия склон към алеята и застинах на място пред някаква жена, която стоеше под стълба с лампата и се взираше в къщата.
Беше облечена като циганска кралица от ученическа пиеса или като мавританска принцеса. Беше хубава, но не красива. Нямаше никакви цветове, поне в спомена ми, освен отсенки на жълтото и черното.
Стреснат, че съм се озовал пред някого там, където не съм очаквал да срещна никого, казах:
— Здравейте.
Жената не отговори. Погледна ме.
— Търсите ли някого? — попитах, или нещо от този сорт, но тя отново остана безмълвна.
И продължи да ме гледа, тази неочаквана жена в средата на нищото, облечена като в сън, и продължи да мълчи. Но по лицето й плъзна усмивка, и то не приятна усмивка.
Изведнъж се изплаших — до смърт, като персонаж от сън, и с думкащо сърце поех към алеята и оттам зад ъгъла.
Останах там за миг, без вече да виждам къщата, след което погледнах назад. Под лампата нямаше никой.
Намирах се на петдесет крачки от вкъщи, но не можех, за нищо на света нямаше да се върна. Много ме беше страх. Вместо това се затичах по тъмната, оградена от дървета кремъчна алея и по улиците на стария град към къщата на моята приятелка, където стигнах останал без думи, без дъх, бръщолевещ несвързано и изплашен все едно ме бяха гонили адовите хрътки.
Разказах й какво е станало и се обадихме на родителите ми, които заявиха, че под лампата нямало никого, но се съгласиха, макар и малко неохотно, да дойдат да ме вземат с колата, защото аз за нищо на света не исках да се прибера пеша тази вечер.
Това е историята. Ще ми се да имаше повече, ще ми се да можех да ви разкажа за цигански катун, изгорен на това място преди двеста години, или нещо друго, което да ви даде някакво усещане за край на историята, каквото и да е, което би й придало форма — но катун не е имало.
И така, подобно на останалите изблици на странното и необичайното в моя свят, събитието си стои необяснено. Не е оформено като история.
А като спомен ми е останало само жълто-черното на нейната усмивка и сянката на страха, който ме връхлетя.
В Лондон все още има клубове. Стари клубове и фалшиво състарени клубове, със старинни дивани и припукващи камини, вестници и обичаи да се мълчи или да се говори, както и нови клубове като „Гручо“ и множеството му клонинги, където артисти и журналисти отиват, за да бъдат забелязани, да пият, да се наслаждават на бляскавата си самота и дори да говорят. Имам приятели и в двата вида клубове, но самият аз не съм член на нито един лондонски клуб, вече не.
Преди години, почти преди половин живот, когато бях млад журналист, се присъединих към един клуб. Той съществуваше с едничката цел да се облагодетелства от тогавашните лицензионни закони, които принуждаваха кръчмите да не поднасят алкохол след 11 вечерта — края на работното време. Този клуб „Диоген“ представляваше едностайно помещение над магазин за плочи в една тясна алея недалеч от Тотенхам Корт Роуд. Държеше го жизнерадостна, пухкава и пиеща яко жена на име Нора, която разправяше на всеки, който я попита, а и на този, който не я пита, че е нарекла клуба „Диоген“, скъпи, защото цял живот още не била виждала честен мъж. Вратата след тясното стълбище се отваряше или затваряше според прищевките на Нора. Работното време беше плаващо.
Това беше място, където ходех, след като кръчмите затвореха, и нищо повече, и въпреки обречените на провал опити на Нора да сервира храна и дори да изпраща веселяшки месечен бюлетин до всички членове на клуба, с който им напомняше, че вече се предлага и нещо за хапване, за мен си беше само това и толкова. Натъжих се преди няколко години, като разбрах, че Нора е починала. И за моя изненада наистина ми стана мъчно, когато при идването си в Англия миналия месец свих в тази алея, опитах се да си припомня къде точно беше клуб „Диоген“ и първо го потърсих на друго място, но след това видях избелелите зелени завеси на прозорците на индийски ресторант над магазин за мобилни телефони с изрисуван върху тях стилизиран мъж в буре. Стори ми се почти непристойно и ме хвърли в море от спомени.
В клуб „Диоген“ нямаше нито камина, нито кресла, но все пак се разказваха истории.
Повечето от пиещите тук бяха мъже, но от време на време се отбиваха и жени, а Нора наскоро се беше сдобила с постоянно допълнение към обстановката под формата на заместничка — руса полякиня емигрантка, която викаше на всички „дарлинк“ и обръщаше по едно на всяко влизане зад бара. Когато се напиеше, ни разказваше, че в Полша била баронеса, и ни заклеваше да пазим това откровение в тайна.
Разбира се, идваха артисти и писатели. Филмови режисьори, водещи на радиопредавания, полицейски инспектори и пияници. Хора с плаващо работно време. Хора, които се прибираха късно или изобщо не искаха да се прибират. Някои вечери се събираха по десетина души и повече. Други вечери бях единственият посетител — тогава си вземах едно малко, гаврътвах го и си тръгвах.
Онази нощ валеше и в клуба бяхме четирима, останали след полунощ.
Нора и заместничката й седяха на бара и си гледаха сериала за някаква дебела, но весела жена, собственичка на кръчма, и за шантавата й заместничка — руса аристократка от чужбина, която говореше смешен английски. Нора непрекъснато повтаряше, че било като „Бар «Наздраве»“. Беше кръстила смешния хазяин евреин на мен. Понякога ме молеха да им прочета субтитрите.
В бара бяхме един актьор на име Пол (известен като Пол Актьора, за да не го бъркат хората с Пол Полицейския инспектор или с Пол Изключения от гилдията пластичен хирург, които също бяха редовни посетители), редактор на списание за компютърни игри на име Мартин и аз. Тримата се познавахме бегло. Седяхме на масата до прозореца и гледахме сипещия се дъжд, който замъгляваше и размазваше осветлението на алеята.
Имаше и още един мъж, доста по-стар от нас тримата. Беше блед като труп, със сива коса и болезнено слаб, седеше в ъгъла и пиеше малко уиски. На лактите на сакото му от туид имаше кафяви кожени кръпки, това си го спомням съвсем ясно. Не говореше с нас, не четеше, не правеше нищо. Просто седеше, гледаше дъжда и алеята и от време на време отпиваше от уискито без каквото и да е видимо удоволствие.
Наближаваше полунощ и с Пол и Мартин си разказвахме истории за призраци. Току-що им бях разправил, кълна се, вярната история от ученическите си години за Зелената ръка. В забавачката вярвахме, че се случва злощастните момчета да виждат светеща ръка без тяло. Ако видиш Зелената ръка, скоро умираш. За щастие никой от нас нямаше лошия късмет да я види, но се разказваха тъжни случки за момчета преди нас, които били видели Зелената ръка и чиито коси побелели за една нощ. Училищната легенда твърдеше, че ги пращали в санаториум, където те умирали до седмица, без никой да успее да изтръгне от устата им и дума.
— Чакай малко — прекъсна ме Пол Актьора, — щом не са изрекли и дума, откъде се знае, че са видели Зелената ръка? Искам да кажа, че може да са видели какво ли не.
Когато ми бяха разправяли тези истории като момче, не се бях сещал да задам точно такъв въпрос, но сега, като ми го казваха, ми се виждаше донякъде проблематично.
— Може да са го написали — предположих леко глуповато.
Дъвкахме историята известно време и постигнахме съгласие, че Зелената ръка е доста неубедителен призрак. Тогава Пол ни разказа истинска история за негов приятел, който качил на стоп някаква жена и я оставил там, където му казала, че живее, а когато се върнал на същото място сутринта, се оказало, че това е гробище. Споменах, че с един мой приятел се е случило съвсем същото нещо. Мартин допълни, че същото не само се било случило с негов приятел, но понеже жената изглеждала явно измръзнала, той й дал сакото си, което на следващата сутрин намерил прилежно сгънато върху гроба й.
Мартин ни донесе по още едно и се зачудихме защо всички тези женски призраци бродят из страната на стоп, за да се приберат, а Мартин заключи, че днес живите стопаджии сигурно са по-скоро изключение, отколкото правило.
И тогава някой от нас каза:
— Ако искате, ще ви разкажа един истински случай. Не съм го разказвал никога на никого. Истински е — случи се с мен, а не с мой приятел, но не знам дали е история за призраци. Най-вероятно не е.
Това беше преди повече от двайсет години. Забравил съм много неща, но не съм забравил тази нощ, нито начина, по който свърши.
Ето историята, която бе разказана онази нощ в клуб „Диоген“.
Бях деветгодишен или някъде там, беше краят на 60-те и учех в едно малко частно училище недалеч от дома. Учих в него по-малко от година — достатъчно дълго, за да намразя собственика, който беше купил училището, за да го закрие и да продаде земята му на предприемачи, което и направи малко след като напуснах.
Доста време след като закриха училището — година и повече — сградата остана празна, след което бе съборена и на нейно място изникнаха офиси. Като всяко нормално момче си умирах да влизам по забранени места и затова точно в деня преди да съборят училището влязох в сградата. Вмъкнах се през един полуотворен прозорец и закрачих из празните класни стаи, които още миришеха на тебешир. Изнесох оттам само едно нещо — рисунката, която бях направил в часа по изобразително изкуство. На нея се виждаше малка къща с червено клепало на вратата, което приличаше на дяволче. Имаше етикет с моето име и висеше на стената. Отнесох я у дома.
Когато училището работеше, се прибирах вкъщи през града, а след това по тъмната улица, издълбана във варовиковите хълмове и обрасла с дървета, и покрай изоставената портиерска къща. След това отново ставаше светло, пътят минаваше през полето и накрая се озовавах у дома.
По онова време имаше много стари къщи и имения, останки от викторианската епоха, застинали в някакъв полуживот, очакващи булдозерите, които щяха да превърнат тях и запуснатите им земи в скучно еднообразни пейзажи от желани модерни жилища, всяка къща, спретнато подредена до другата покрай пътища за никъде.
Децата, които срещах по пътя за вкъщи, бяха, поне доколкото си спомням, винаги момчета. Не се познавахме, но като партизани в окупирана територия си обменяхме информация. Беше ни страх от възрастните, не едни от други. Не се налагаше да се познаваме, за да се придвижваме по двама, по трима или на групички.
Този ден се прибирах от училище и срещнах три момчета в най-мрачната част на пътя. Търсеха нещо в канавките и в плетовете, и в обраслото с плевели пространство пред изоставената портиерска къщурка. Бяха по-големи от мен.
— Какво търсите?
Най-високият от тях, дълъг като върлина, с тъмна коса и остри черти каза:
— Виж! — и вдигна няколко разкъсани наполовина страници, които май бяха някакво много, много старо списание с порноснимки. Всички момичета бяха черно-бели и прическите им бяха като на прелелите ми на старите семейни снимки. Вятърът беше разпилял остатъци от списанието по целия път и в градината пред изоставената портиерска къща.
Включих се в лова на страниците. Заедно събрахме почти цяло копие от „Разтухата на джентълмена“ на онова мрачно място. След това прескочихме стената на една запусната ябълкова градина и огледахме събраното. Голи жени отпреди много години. Има един мирис на пресни ябълки и на превръщащи се в ябълково вино изгнили ябълки, който и до ден-днешен ми навява мисли за забраненото.
Двете по-малки момчета, които въпреки това бяха по-големи от мен, се казваха Саймън и Дъглас, а най-големият, който можеше да е и на петнайсет години, се казваше Джейми. Зачудих се дали са братя. Не попитах.
Когато всички разгледахме списанието, те казаха:
— Ще го скрием в нашето специално място. Ако искаш, ела с нас. Но ако дойдеш, не трябва да казваш на никого. Не трябва да казваш на никого.
Накараха ме да си плюна на дланта и те плюнаха на техните длани, и си стиснахме ръцете.
Специалното място беше изоставена метална водна кула в полето до началото на алеята, където живеех. Изкачихме се по високата стълба. Отвън кулата беше боядисана в мръснозелено, а отвътре беше оранжева от ръждата по стените и пода. На пода лежеше портфейл, в който нямаше пари, но имаше няколко картички от цигари. Джейми ми ги показа: на всяка картичка беше изрисуван играч на крикет от миналото. Те сложиха страниците от списанието на пода и ги затиснаха с портфейла.
Тогава Дъглас предложи:
— Хайде да отидем до „Суолоус“.
Моята къща не беше далеч от „Суолоус“ — голямо имение навътре от пътя. Веднъж баща ми беше споменал, че някога е било собственост на херцога на Тендъртън, но когато той умрял, синът му — новият херцог — просто го затворил. Бях скитал до границите на имението, но никога не бях влизал в него. Не ми се струваше изоставено. Градините бяха прекалено добре поддържани, а там, където има градини, има и градинари. Със сигурност живееха възрастни.
Казах им го.
Джейми отвърна:
— Обзалагам се, че няма. Сигурно някой идва да коси тревата веднъж месечно. Тебе да не би да те е страх? Ние сме ходили там сто пъти. Хиляда.
Естествено, че ме беше страх, но отрекох, както и трябваше да се очаква. Тръгнахме по пътя и стигнахме до портата на имението. Тя беше затворена и затова се промъкнахме през прътите на желязната врата.
Покрай алеята растяха рододендрони. Преди да стигнем до къщата, трябваше да минем покрай нещо като портиерско жилище, а на тревата около него имаше някакви ръждясали метални клетки, достатъчно големи да затвориш в тях ловджийско куче, че дори и момче. Подминахме ги и стигнахме до подковообразната алея точно пред входа на „Суолоус“. Надникнахме през прозорците, но не видяхме нищо. Вътре беше много тъмно.
Промъкнахме се покрай къщата през гъсталака от рододендрони и попаднахме в нещо като омагьосана пещера, цялата от камъни, обрасла с нежни папрати и странни екзотични растения, каквито дотогава не бях виждал, растения с лилави листа, наподобяващи палми, с малки полускрити цветчета като скъпоценни камъни. През пещерата от камък на камък ромонеше бистър поток.
— Аз ще се изпикая в него — каза Дъглас съвсем небрежно. Отиде до водата, свали си късия училищен панталон и се изпика в подскачащия по скалите поток. Другите направиха същото, извадиха си пенисите и застанаха до него, за да пикаят в потока.
Бях шокиран. Помня много добре. Сигурно съм бил смаян от радостта, която изпитваха, или просто от начина, по който постъпваха в едно толкова специално място, като замърсяваха прозрачната вода и вълшебството на мястото, превръщайки го в тоалетна. Струваше ми се нередно.
Когато свършиха, не си прибраха пенисите. Разклатиха ги. Насочиха ги към мен. На Джейми му бяха пораснали косми около неговия.
— Ние сме кавалери — заяви Джейми. — Знаеш ли какво означава това?
Знаех за гражданската война в Англия — Кавалерите (неправи, но романтични) срещу Кръглите глави (прави, но отблъскващи), но той май нямаше това предвид. Поклатих глава.
— Това означава, че нашите пишки не са обрязани — обясни Джейми. — Ти кавалер ли си, или кръгла глава?
Сега разбрах какво имаше предвид.
— Кръгла глава съм — измърморих.
— Покажи ни. Хайде. Извади го.
— Няма. Не е ваша работа.
За миг си помислих, че ще ме напердашат, но тогава Джейми се разсмя и си прибра пениса, и останалите сториха същото. Започнаха да си разправят мръсни вицове, които аз не разбирах, колкото и да бях умно дете, но ги чух и ги запомних и след няколко седмици едва не ме изключиха от училище, задето разказах един от тях на мой съученик, който пък се прибрал и го разказал на родителите си.
Във вица фигурираше думата „еба“. За пръв път я чух в мръсен виц в тази вълшебна пещера.
След като стана скандалът, директорът извика родителите ми в училище и каза, че съм изрекъл нещо толкова лошо, че дори не можел да го повтори, та дори и за да обяснял на родителите ми какво съм прегрешил.
Като се прибраха вечерта, майка ми ме попита.
— „Еба“ — отговорих.
— Никога, ама никога не трябва да изричаш тази дума — каза майка ми. Изрече го много категорично и тихо, и за мое добро. — Това е най-отвратителната дума, която някой може да изрече.
Обещах й да не го правя.
Но после, омагьосан от силата, която може да има една-единствена дума, си я шепнех на глас, когато оставах сам.
В пещерата в този есенен следобед след училище трите големи момчета си разказваха вицове и се смееха, и се смееха, и аз се смеех, макар изобщо да не разбирах на какво се смеят.
Излязохме от пещерата. Върнахме се в официалната градина с мостчето на езерцето; прекосихме го, озъртайки се, защото беше открито, но видяхме огромните златни рибки в чернотата отдолу и си струваше. Тогава Джейми поведе Дъглас, Саймън и мен по пътеката от чакъл към една горичка.
За разлика от градината гората беше запусната и неподдържана. Тук нямах усещането за присъствие на възрастни. Пътеката беше обрасла. Криволичеше между дърветата, докато не излезе на някаква полянка.
На поляната имаше къщурка.
Беше къщичка за игри, сигурно за някое дете или деца отпреди четирийсет години. Прозорците бяха в тюдорски стил, с метални капаци и ромбовидни отвори. Покривът беше имитация на тюдор. Каменна пътека отвеждаше от мястото, където стояхме, право до входната врата.
Заедно поехме по пътеката към вратата.
На вратата висеше метално чукче. Беше боядисано в кървавочервено и представляваше някакво дяволче, ухилен пикси или демон, кръстосал крака, увиснал на ръце от пантата. Чакай… как най-точно да го опиша? Не беше добро същество. Ако не за друго, поне заради изражението на физиономията. Зачудих се що за човек би увесил подобно нещо на вратата на къщичка за игри.
Уплаши ме, там на поляната, докато здрачът се сгъстяваше под дърветата. Отстъпих на безопасно разстояние от къщата и другите ме последваха.
— Аз май вече трябва да се прибирам — казах.
Не беше правилното изказване. Тримата се обърнаха и започнаха да ми се присмиват, да ми се подиграват и да ме наричат жалък бебешор. Тях не ги било страх от къщата, така казаха.
— Бас ловя, че не можеш да почукаш на вратата — предизвика ме Джейми.
Поклатих глава.
— Ако не почукаш на вратата, значи си такъв бебешор, че изобщо няма да си играем с теб.
Аз изобщо нямах каквото и да е желание някога да си играя с тях. Приличаха ми на окупатори на земя, в която още не бях готов да пристъпя. Но пък не исках и да ми викат „бебешор“.
— Хайде бе. Нас не ни е страх — изрепчи се Саймън.
Опитвам се да си спомня тона, с който го каза. Дали също не беше изплашен и не се прикриваше зад фалшив бабаитлък? Дали пък не му беше забавно? Много отдавна беше. Ще ми се да бях разбрал.
Закрачих бавно обратно по каменната пътека към къщата. Стигнах до нея, хванах с дясната си ръка дяволчето и го блъснах силно във вратата.
Или по-скоро се опитах да го ударя силно, за да покажа на тримата, че изобщо не ме е страх. Че не ме е страх от нищо. Но нещо стана, нещо, което не бях очаквал, и чукчето удари вратата с някакво приглушено чукане.
— Сега трябва да влезеш вътре — изкрещя Джейми. Беше се въодушевил и му личеше. Зачудих се дали идваха тук за пръв път. Дали съм първият, когото са довели тук, след като вече са били на това място.
Не помръднах.
— Ти влез вътре — казах. — Аз почуках. Направих, каквото ми казахте. Сега се ловя на бас, че няма да влезете. Никой от вас няма да влезе.
Аз нямаше да вляза, напълно бях сигурен. Не само тогава. Никога. Бях усетил как нещо се раздвижва, бях усетил чукчето да се извива в ръката ми, докато удрях с оня ухилен дявол по вратата. Още не бях пораснал толкова, че да не се доверявам на усещанията си.
Те не казаха нищо. Не помръднаха.
Тогава, бавно, вратата се отвори. Те сигурно си мислеха, че аз съм я бутнал. Може и да смятаха, че се е открехнала, когато съм почукал. Но не беше така. Сигурен съм. Отвори се, защото й беше дошло времето да го направи.
Трябваше да избягам в този момент. Сърцето ми думкаше в гърдите. Но дяволът ме беше обсебил и вместо да избягам, изгледах тримата в другия край на пътеката и само казах:
— А да не би вас да ви е страх?
Те тръгнаха по пътеката към къщурката.
— Стъмва се — обади се Дъглас.
Тогава тримата ме подминаха и един по един, може би не съвсем охотно влязоха в къщата за игри. Някакво бяло лице се обърна да ме погледне, докато те влизаха, да ме попита защо не съм ги последвал, сто процента съм сигурен. Но когато Саймън, който беше последен, влезе в къщата, вратата се захлопна след тях, кълна се в Бога, без да съм я докосвал.
Дяволчето ми се ухили от дървената врата, кървавочервено петно в сивкавия сумрак.
Заобиколих къщата и започнах да надничам през всички прозорци, един по един, в тъмното и празно помещение. Вътре не помръдваше нищо. Зачудих се дали тримата не се крият от мен, долепени до стените, опитвайки се с все сила да потиснат кикота си. Зачудих се дали това не е някаква игра за големи момчета.
Не знаех. Нямаше как да знам.
Стоях там в двора на къщичката, докато небето потъмняваше, просто чаках. Скоро изгря луната, голяма есенна луна с цвят на мед.
И тогава, след още малко, вратата се отвори, но не излезе никой.
Бях сам на поляната, толкова сам, сякаш никога изобщо не бе имало никой друг. Избуха бухал и аз осъзнах, че съм свободен да си ходя. Обърнах се и си тръгнах от поляната по друга пътека, гледайки да съм по-далеч от къщата. Прескочих една ограда под лунната светлина, скъсах си училищния панталон и закрачих — не се затичах, нямаше нужда да тичам — през изсъхналия ечемик, през някаква ограда за добитък и оттам по алеята от кремък, която знаех, че отвежда чак до моята къща.
И не след дълго се прибрах у дома.
Родителите ми не се бяха разтревожили, макар че се ядосаха задето съм си изцапал дрехите с оранжева ръжда и съм си съдрал панталона.
— И къде беше? — попита майка ми.
— Разхождах се. Не разбрах кога е станало късно.
И толкова.
Беше почти два сутринта. Полякинята баронеса си беше тръгнала отдавна. Нора шумно обираше чаши и пепелници от масите и бършеше бара.
— В това място има нечиста сила — обади се весело. — Не че ми пука. Нямам нищо против някой да ми прави компания. Аз затова отворих и клуб. А вие нямате ли си къщи да се прибирате?
Казахме „лека нощ“ на Нора, тя ни накара един по един да я целунем по бузата и затвори вратата на клуб „Диоген“ зад гърбовете ни. Слязохме по тясното стълбище покрай магазина за плочи, излязохме на алеята и се върнахме в цивилизацията.
Метрото беше спряло преди няколко часа, но винаги има нощни автобуси, а и таксита, за който може да си ги позволи. (Аз не можех. В онези дни още не.)
Клуб „Диоген“ затвори няколко години по-късно, довършен от рака на Нора и, предполагам, от лесния достъп до среднощен алкохол след промяната на английските лицензионни закони. Но след тази нощ аз рядко ходех там.
— А след това чувал ли си нещо за тези момчета? — попита Пол Актьора. — Виждал си ги отново? Или ги обявиха за изчезнали?
— Не съм — каза разказвачът. — Искам да кажа, че повече не ги видях. Но нямаше местна хайка за издирване на три изчезнали момчета. А и да е имало, не съм чул за нея.
— А къщата още ли е там? — попита Мартин.
— Не знам — призна разказвачът.
— Е, аз пък не вярвам и дума от тази история — каза Мартин, докато завивахме по Тотенхам Корт Роуд към спирката на автобуса.
След като барът затвори, на улицата бяхме четирима, не трима. Забравих да ви кажа. Имаше още един, който досега само мълчеше — възрастен мъж с кожени кръпки на лактите, който беше излязъл от клуба заедно с нас тримата. Тогава той се обади за пръв път.
— Аз й вярвам — рече тихо. Гласът му беше немощен, почти извинителен. — Не знам защо, но й вярвам. Джейми умря малко след татко. Дъглас не пожела да се върне там и продаде мястото. Искаше да изравнят всичко със земята. Но запазиха къщата — „Суолоус“. Нея не пожелаха да съборят. Сега всичко вече сигурно е отишло.
Нощта беше студена и преваляваше ситен дъжд. Потръпнах, но само защото ми беше студено.
— Онези клетки, които споменахте — продължи той. — Покрай алеята. Не съм се сещал за тях от петдесет години. Той ни затваряше в тях, когато не слушахме. Май сме били доста непослушни, да му се не види. Много, много лоши момчета.
Оглеждаше надлъж и нашир Тотенхам Корт Роуд все едно търсеше нещо. След това добави:
— Дъглас се самоуби, естествено. Преди десет години. Докато бях в приюта. А и паметта ми вече не е толкова добра. Не е каквато беше. Но си прав, Джейми беше. Никога не ни оставяше да забравим кой е най-големият. И ако искаш да знаеш, изобщо не ни пускаха в къщурката. Татко не я беше построил за нас. — Гласът му потрепери и за миг си представих този бледен старец като момче. — Татко си играеше свои собствени игри. — След което размаха ръка и извика: — Такси! — До тротоара спря едно такси. — Хотел „Браун“ — каза и се качи. Не ни пожела лека нощ. Затвори вратата на колата.
И със затварянето на тази врата чух как се затварят още много други. Врати в миналото, които вече ги няма и повече не могат да бъдат отворени.
Свалям си ризата, книгата, палтото, живота,
оставям ги като празни черупки и паднали листа,
отивам да търся храна и извор
със сладка вода.
Ще намеря дърво, широко колкото десетима
дебели мъже,
чиста вода, лееща се по сивите му корени.
Ягоди ще намеря и киселици, и орехи,
и ще нарека това място дом.
Ще кажа името си на вятъра и на никого друг.
Истинската лудост ни обзема или ни изоставя
в гората
по средата на живота ни.
Сега кожата ми ще бъде моето лице.
Сигурно съм луд. Разумът остана при обувките
и дома,
стомахът ми се е свил. Ще пропълзя
през зеленината
обратно до корените си и листата, и бодлите,
и пъпките,
и ще потреперя.
Ще оставя пътя на словата, за да извървя гората.
Ще бъда горският човек и ще посрещам слънцето.
И ще усещам тишината да разцъфва на езика ми
като слово.
Нямаше никакви свободни хотелски стаи нито в Нови Орлеан, нито в околностите му. Някакъв джаз фестивал ги беше изял до шушка. Беше прекалено горещо, за да спя в колата, а и дори да отворех прозореца, готов да понеса жегата, нямаше да се чувствам в безопасност. Нови Орлеан е истинско място — а това не може да се каже за повечето градове — в което бях живял, но не е безопасно място, не е приятелски настроено.
Смърдях и всичко ме сърбеше. Исках да се изкъпя и да спя, и светът да спре да се движи покрай мен.
Пребродих всички долнопробни хотели, докато най-накрая, както и знаех, че ще стане, вкарах колата в паркинга на „Мариот“ в центъра на града на крайбрежната улица. Поне знаех, че имат една свободна стая. Имах резервация за нея в кафявия плик.
— Трябва ми стая — казах на една от служителките на рецепцията.
Тя дори не ме погледна.
— Всички стаи са заети. Няма да имаме свободна до вторник.
„Трябва да се избръсна, да се изкъпя и да си почина. А и кое е най-лошото, което мога да чуя? — помислих си. — «Съжалявам, но вие вече се регистрирахте»?“
— Имам резервация, платена от моя университет. На името на Андертън.
Служителката кимна, натрака нещо на клавиатурата и попита:
— Джаксън ли? — след което ми даде ключа за стаята, а аз се разписах на сметката. Тя ми показа асансьорите.
Нисък мъж с хваната на опашка коса, мургаво лице с остри черти и набола прошарена брада се прокашля, чакайки заедно с мен асансьора.
— Значи вие сте Андертън от Хоупуел. Статиите ни бяха една до друга в „Списание за антропологична ерес“. — Беше облечен в бяла тениска с надпис „Антрополозите го правят, докато ги лъжат“.
— Така ли?
— Така. Аз съм Кембъл Лакх. От университета на Норууд и Стрийтъм. Бивша севернокройдънска политехника. Англия. Моя беше статията за исландските бродещи духове и привидения.
— Радвам се да се запознаем — казах и се здрависахме. — Нямате акцент на лондончанин.
— От Бирмингам съм. Досега не съм ви виждал по конференции.
— Тази ми е първата.
— Значи ще се държите за мен. Аз ще се грижа за вас. Помня моята първа конференция, направо се бях осрал от страх, че ще направя някоя глупост. Сега ще спрем на мецанина, ще си вземем нещата и ще идем да си починем. В моя самолет имаше поне сто бебета. Честна дума. Редуваха се на смени да реват, да серат и да драйфат. И пищяха едновременно поне по десет накуп.
Спряхме на мецанина и си взехме баджовете и програмите.
— Да не забравите да се запишете за шествието на призраците — напомни ни усмихнатата жена зад масата. — Шествия на призраци из стария квартал на Нови Орлеан всяка вечер, ограничени до петнайсет души в група, затова се запишете по-бързичко.
Изкъпах се, изпрах си дрехите в мивката и ги окачих да съхнат в банята.
Седнах гол на леглото и заразглеждах бившето съдържание на куфарчето на Андертън. Прелистих доклада, който беше възнамерявал да изнесе, без да вниквам в съдържанието.
На чистия гръб на пета страница беше написал с гъст, неособено четлив почерк:
В един съвършен, съвършен свят можеш да се чукаш с хората, без да им даваш късче от сърцето си. И всяка куха целувка и всяко докосване на плътта е поредният отломък от сърцето ти, който няма да видиш никога повече.
Докато самотното спане (сране? пране?) е неприемливо.
Когато дрехите ми поизсъхнаха, ги облякох и слязох в бара на първия етаж. Кембъл вече беше там. Пиеше джин с тоник, поотделно.
Беше си взел програмата за конференцията и беше оградил беседите и докладите, които възнамеряваше да посети. („Правило номер едно, ако е преди обяд, отеби го, освен ако ти не си докладчикът“.) Показа ми моя доклад, ограден с молив.
— За пръв път ще ми е — казах. — Да изнасям доклад на конференция.
— Фасулска работа, Джаксън. Фасулска работа. Нали знаеш какво да правиш?
— Не знам.
— Аз просто ставам и си изчитам доклада. След това хората ми задават въпроси, а аз просто им говоря безсмислици. Активни безсмислици, не пасивни. Това му е най-хубавото. Просто безсмислици. Пълни глупости.
— Мен много не ме бива, ъъ… да говоря безсмислици — рекох. — Прекалено съм честен.
— Тогава кимай и им казвай, че това е един наистина проницателен въпрос и че той е разгледан пространно в разширения вариант на доклада, от който току-що си чел само резюмето. Ако някой откачалник се опита да ти създава проблем, че си казал нещо невярно, ще сумтиш надменно и ще казваш, че не става въпрос за модерни схващания, а за истината.
— И получава ли се?
— Ама, разбира се. Преди няколко години изнесох доклад за произхода на сектите на тхугите в персийската армия — ето защо и индусите, и мюсюлманите могат да бъдат тхуги, нали разбираш, култът е забранен след това. Започнал е като един вид тайно манихейско общество…
— Още ли дрънкаш тия глупости? — Беше висока бледа жена с бяла коса и дрехи, които изглеждаха агресивно, премислено бохемски и определено топли за климата. Представих си я на велосипед, от онзи тип с плетената кошница отпред.
— Дрънкам другия път, пиша цяла шибана книга по темата — тросна се англичанинът. — Онова, което искам да знам, е кой ще дойде с мен във френския квартал, за да вкуси всичко, което може да ни предложи Нови Орлеан?
— Аз ще пропусна — отвърна жената, без да се усмихва. — Кой е приятелят ти?
— Това е Джаксън Андертън от Хоупуелския колеж.
— Докладът за кафеените момичета зомби? — Тя се усмихна. — Видях го в програмата. Доста интересно. Поредният поклон към Зора, нали?
— Заедно с „Великият Гетсби“ — казах.
— Хърстън познавала ли е Франсис Скот Фицджералд? — попита велосипедистката. — Не знаех. Но да не забравяме колко малък е бил литературният свят на Ню Йорк по онова време и как расовата бариера често се е вдигала за гениите.
Англичанинът изсумтя.
— Вдигала се е, дрън-дрън. Само лицемерно. Тази жена е умряла в сиромашия като чистачка във Флорида. Без никой да разбере, че е написала всичко това, да не говорим за работата й с Фицджералд по „Великият Гетсби“. Това е жалко, Маргарет.
— Поколенията си имат начин да отдават дължимото на тези неща — заяви високата жена и си тръгна.
Кембъл я изгледа.
— Като порасна, искам да стана като нея — каза.
— Защо?
Той обърна поглед към мен.
— Да, това е отношението. Прав си. Едни от нас пишат бестселъри, други ги четат, едни получават награди, други не. Важното е да си човек, нали така? Именно това те прави човек. Че си жив. — Той ме потупа по ръката. — Хайде, искам да ти покажа един интересен антропологичен феномен, за който прочетох в интернет, нещо, което сигурно си нямате там в Умрял плъх, Кентъки. Тоест жени, които при нормални обстоятелства не биха ви показали циците си и за сто долара, но които с най-голяма радост ги демонстрират на тълпата за шепа пластмасови мъниста.
— Универсално платежно средство е това — казах. — Мънистата.
— Мамка му. Има цяла статия на тази тема. Хайде. Някога ял ли си желе с водка, Джаксън?
— Не.
— И аз не съм. Ама трябва да е отвратително. Дай да идем да видим.
Платихме питиетата. Трябваше да му напомня да остави бакшиш.
— Между другото — подех. — Франсис Скот Фицджералд. Как се казваше жена му?
— Зелда? Какво тя?
— Нищо — отвърнах.
Зелда. Зора. Както и да е. Излязохме.
Полунощ, или някъде там. Седяхме в един бар на улица „Бърбън“, аз и английският професор по антропология, и той започна да купува питиета — истински питиета, тук не правели желета с водка — на две тъмнокоси жени на бара. Приличаха си толкова много, че можеше да са сестри. Едната беше вдигнала косата си с червена панделка, а другата с бяла. Гоген би ги нарисувал, само че щеше да ги нарисува с голи гърди и без обиците във форма на сребърни миши черепи. Смееха се непрекъснато.
По някое време покрай бара премина малка академична група, водена от гид с черен чадър. Посочих ги на Кембъл.
Жената с червената панделка повдигна вежда.
— Тръгнали са на обиколка за призраци, нали, пич, ето тук са призраците, а тук си стоят мъртвите. Че то е по-лесно да търсиш живи.
— Да не искаш да кажеш, че туристите са живи? — попита другата с иронична угриженост.
— Когато идват, са — отвърна първата и двете се засмяха.
Много се смееха.
Тази с бялата панделка се смееше на всичко казано от Кембъл. Викаше му: „Я пак кажи: да го еба“ и той го казваше, а тя повтаряше: „Дъ гу ибъ! Дъ гу ибъ!“ и се опитваше да го имитира, а той я поправяше: не е „Дъ гу ибъ“, а „Да го еба“, но тя не чуваше разликата и още повече се разсмиваше.
След две или може би три питиета той я хвана за ръката и я заведе в дъното на бара, където свиреше музика и където неколцина души вече, ако не танцуваха, то поне се поклащаха едни срещу други.
Аз си останах на мястото до жената с червената панделка в косата.
— Значи и ти си в звукозаписната компания? — попита ме тя.
Кимнах. Така ми беше казал Кембъл: не обичам да разправям на хората, че съм скапан учен — беше го споделил, основателно, докато те двете бяха в дамската тоалетна. Вместо това им казал, че ние сме били открили „Оейзис“.
— Ами ти? С какво се занимаваш?
— Жрица съм на сантерия. В кръвта ми е, баща ми беше бразилец, а майка ми — полуирландка, получероки. В Бразилия всеки прави любов с всеки и си имаме най-хубавите кафяви бебета. Всички имат черна робска кръв, всички имат индианска кръв, а татко дори имаше малко японска кръв. Брат му, моят чичо, даже прилича малко на японец. Татко ми беше хубавец. Хората си мислят, че съм взела сантерията от него, но не е от него, а от баба ми, тя твърдеше, че била чероки, ама аз си мисля, че беше фукла, щото съм й виждала стари снимки. Като бях тригодишна, говорех с мъртвите, а като станах на пет, видях едно огромно черно куче колкото „Харли Дейвидсън“ да върви зад един човек по улицата и никой не го виждаше освен мен и като казах на мама, тя сподели с баба, и двете заявиха, че имам дарба и трябва да отида да уча. Имах учители даже още като момиченце. Никога не ме е било страх от мъртъвци. Да знаеш. Те не могат да ти направят нищо лошо. В този град толкова много неща могат да ти направят лошо, ама не мъртвите. Живите могат. Те правят много лоши неща.
Свих рамене.
— Това е град, в който хората спят едни с други, да знаеш. Правим любов едни с други. Правим го, за да си докажем, че още сме живи.
Зачудих се дали това не е провокация. Не ми изглеждаше такава.
Тя попита:
— Гладен ли си?
Казах, че съм гладен, малко.
— Знам едно място наблизо, където правят най-хубавото гъмбо в Нови Орлеан. Хайде.
— Чувал съм, че в този град не е препоръчително да се разхождаш сам посред нощ.
— Така е. Само че ти ще си с мен. Няма страшно, щом съм с теб.
Вън на улицата колежанки показваха бюстовете си на тълпите по балконите. За всяко извадено на показ зърно зяпачите подсвиркваха и мятаха пластмасови мъниста. По-рано вечерта бях научил името на жената с червената панделка, но вече ми се беше изпарило.
— Едно време ги правеха тия простотии само на карнавала за Заговезни — обясни тя. — Сега туристите го очакват непрекъснато и затова туристите го правят за туристите. На местните не им пука. Като ти се допикае, ми кажи — добави.
— Добре. Защо?
— Защото повечето обрани туристи ги обират, когато влязат в някоя алея да се изпишкат. И се събуждат след един час в пиратската алея с боляща глава и празен портфейл.
— Ще го имам предвид.
Тя посочи алеята, която току-що бяхме подминали — мъглива и пуста.
— Не отивай там — предупреди ме.
Мястото, в което се озовахме, беше бар с маси. Телевизорът над бара предаваше „Тазвечерното шоу“ с изключен звук и надписи, макар буквите на надписите непрекъснато да се заменяха от цифри и дроби. Поръчахме си по едно гъмбо.
Очаквах повече от най-доброто гъмбо в Нови Орлеан. Беше направо безвкусно. Но аз продължих да го сърбам с лъжицата, защото знаех, че цял ден не съм ял нищо и ми е нужна храна.
В бара влязоха трима мъже. Единият вървеше крадешком, другият подскачаше, а третият ходеше наперено. Прокрадващият се беше облечен като погребален агент от викторианската епоха с все цилиндъра. Кожата му беше бяла като рибешки корем; косата му беше дълга и сплъстена, а брадата му беше дълга и оплетена със сребърни мъниста. Подскачащият беше облечен в дълго черно кожено манто, а дрехите отдолу бяха тъмни. Кожата му беше много черна. Последният, напереният, остана да чака до вратата. Нито видях добре лицето му, нито успях да разбера от коя раса е: виждах само, че кожата му е мръсносива. Тънката му коса беше провиснала върху лицето му. От вида му ме полазиха тръпки.
Първите двама дойдоха право при нашата маса и аз за момент се уплаших за кожата си, но те не ми обърнаха никакво внимание. Погледнаха жената с червената панделка и я целунаха по бузата. Разпитаха я за общи приятели, с които не се били виждали, кой на кого какво направил, в кой бар и защо. Приличаха ми на котарака и лисицата от „Пинокио“.
— Какво стана с хубавата ти приятелка? — попита жената черния мъж.
Той се усмихна без капка веселост.
— Сложи катерича опашка на семейната ми гробница.
Тя сви устни.
— Тогава по-добре без нея.
— И аз това казвам.
Хвърлих един поглед към този, от когото ме полазваха тръпки. Беше много мръсен, слаб като наркоман, със сиви устни. Погледът му беше сведен надолу. Почти не помръдваше и аз се зачудих какво правят тези тримата заедно: лисицата, котаракът и призракът.
След това белият мъж пое ръката на жената и я притисна до устните си, поклони й се, махна към мен в престорен поздрав и тримата излязоха.
— Приятели ли са ти?
— Лоши хора — отвърна тя. — Макумба. На никого не са приятели.
— Какво му беше на този до вратата? Да не е болен?
Тя се поколеба, след това поклати глава.
— Не точно. Ще ти кажа, когато си готов.
— Кажи ми сега.
На телевизора Джей Лено разговаряше със слаба руса жена. НЕ Е ПРОСТО ФИ7МЪТ — гласяха надписите. — А ГЛЕДАЛ1/2 ЛИ СТЕ ИСТИНС ИЯ ЕКШЪН ГЕРОЙ? Той взе някаква кукла от бюрото си и се престори, че гледа под полага й, за да провери дали е анатомично коректна. [СМЯХ] — се изписа отдолу.
Тя довърши купата си с гъмбо, облиза лъжицата с червения си език и я остави.
— Много хлапетии идват в Нови Орлеан. Някои са чели книгите на Ан Райс и си мислят, че тук могат да станат вампири. Някои са имали кофти родители, на други просто им е скучно. Идват тук като бездомни котета от мазета. Откриха тук цяло ново котило в мазе в Нови Орлеан, нали знаеш?
— Не.
[???КЛАНЕ] — гласеше надписът, но Джей продължаваше да се хили, а „Тазвечерното шоу“ се смени с реклама на коли.
— Той беше едно от уличните хлапета, само дето имаше къде да нощува. Добро дете. Дошъл на стоп от Лос Анджелис до Нови Орлеан. Искал да го оставят на мира да попуши малко трева, да си слуша касетките на „Дорс“, да учи магия на хаоса и да изчете пълните съчинения на Алистър Кроули. И да му смучат кура. Нямал претенции коя точно да го смуче. Светнали очи и бухнала опашка.
— Ей — прекъснах я. — Това е Кембъл. Мина отвън.
— Кембъл ли?
— Моят приятел.
— Звукозаписният продуцент ли? — При тези думи се усмихна, а аз си помислих: „Тя знае. Знае, че лъже. Знае какъв е“.
Оставих на масата една двайсетачка и една десетачка и излязохме на улицата, за да го намерим, но него вече го нямаше.
— Мислех, че е със сестра ти — казах.
— Не ми е сестра. Нямам сестра. Само аз. Само аз.
Завихме зад ъгъла, където ни погълна тълпа от шумни туристи като внезапен талаз, разбиващ се на брега. И изведнъж — така бързо както се бяха появили — вече ги нямаше, бяха останали само няколко души. Някаква тийнейджърка повръщаше в канавката, до нея нервно стоеше младеж, който й държеше чантата и пластмасова чаша, пълна наполовина с алкохол.
Жената с червената панделка в косата си беше отишла. Щеше ми се да бях запомнил името й или поне името на бара, където я бях срещнал.
Плановете ми бяха тази вечер да си тръгна и да поема по междущатската до Хюстън и оттам за Мексико, но бях уморен и на две трети пиян, затова се прибрах в стаята си, и когато дойде утрото, още бях в „Мариот“. Всичките ми дрехи от предишната вечер миришеха на парфюм и мърша.
Облякох си тениската и шортите и слязох до магазина на хотела, за да си купя още няколко комплекта тениски и шорти. Там беше високата жена, онази без велосипеда, и тя поиска „Алка Зелцер“.
— Преместили са ви доклада — каза ми. — След около двайсет минути в зала „Одюбон“. Сигурно ще искате преди това да си измиете зъбите. Вашите най-добри приятели едва ли ще ви го кажат, господин Андертън, но аз почти не ви познавам, така че ми е все тая, че ви го казвам.
Добавих към покупките четка и паста за зъби. Но увеличаването на броя на вещите, които притежавах, ме тревожеше. Струваше ми се, че трябва да го намалявам. Трябваше да съм прозрачен, да не притежавам нищо.
Качих се в стаята, измих си зъбите, облякох тениската с надписа на джазовия фестивал. И след това, защото нямах никакъв избор в това отношение или защото бях обречен да обсъждам, консултирам и по всякакъв друг начин да си намирам раздумка, или защото бях съвсем сигурен, че Кембъл ще е сред публиката, а исках да му кажа довиждане, преди да си тръгна, взех доклада и слязох в зала „Одюбон“, където чакаха петнайсет души. Кембъл не беше сред тях.
Не ме беше страх. Казах „здравейте“ и погледнах началото на първа страница.
Тя започваше с още един цитат от Зора Нийл Хърстън:
Хората говорят за големи зомбита, които идват нощем и вършат злини. Както и за малки момиченца зомби, изпращани от собствениците си по тъмно призори, за да продават пакетчета изпечено кафе. Преди изгрева техните викове „Café grillé“ се чуват от тъмните места на улиците и човек може да ги види само ако извика продавачката да дойде със стоката. Тогава малката мъртва става видима и се качва по стълбите.
Андертън продължаваше с цитати от съвременници на Хърстън, с няколко откъса от интервюта с възрастни хаитяни и докладът му скачаше, поне доколкото виждах, от заключение на заключение, от поверия към догадки и предположения, които след това извеждаше като факти.
На половината ми реч Маргарет, жената без велосипеда, влезе и просто впери поглед в мен. Помислих си: „Тя знае, че аз не съм той. Знае“. Но продължих да чета. Какво друго да направя?
Накрая попитах дали има въпроси.
Някой ме попита за изследователските методи на Зора Нийл Хърстън. Казах, че въпросът е много добър и аз съм го обсъдил подробно в окончателния доклад, от който всъщност в момента чета редактирано резюме.
Една ниска и пухкава жена се изправи и заяви, че не е възможно момиченцата зомби да са съществували: зомбиращите наркотици те правели безчувствен и предизвиквали транс, наподобяващ смърт, но въпреки това действали фундаментално на основата на вярата — вяра, че вече си мъртъв и не притежаваш собствена воля. Как можело така, попита тя, четири- или петгодишно дете да бъде накарано да повярва в такова нещо? Не. Според нея кафеените момиченца били номер като индийското въже[3], поредната градска легенда от миналото.
Лично аз бях съгласен с нея, но кимнах и заявих, че възражението й е основателно и разумно. И че от моя гледна точка — която, надявам се, е истински антропологична гледна точка — има значение не онова, в което е лесно да повярваш, а нещо по-важно, истината.
Ръкопляскаха ми, а след това някакъв брадат мъж ме попита дали може да получи копие от доклада за списанието, на което бил редактор. Хрумна ми, че бях направил добре, като бях дошъл в Нови Орлеан, така кариерата на Андертън нямаше да пострада от отсъствието му от конференцията.
Пухкавата жена, чийто бадж твърдеше, че името й е Шанел Грейвли-Кинг, ме причакваше на вратата.
— Наистина ми беше приятно — каза тя. — Не искам да си мислите, че не ми е било.
Кембъл не се появи за презентацията си. Никой не го видя повече.
Маргарет ме запозна с някакъв нюйоркчанин и спомена, че Зора Нийл Хърстън е работила върху „Великият Гетсби“. Той каза, да, това напоследък всички го знаели. Зачудих се дали се е обадила на полицията, но държанието й ми се стори достатъчно дружелюбно. Осъзнах, че съм започнал да се стресирам. Дощя ми се да не си бях изхвърлял мобилния телефон.
С Шанел Грейвли-Кинг споделихме ранна вечеря в хотела, в началото на която аз предложих:
— О, хайде да не говорим по работа — и тя се съгласи, че само големите тъпанари говорели за работа на масата, и затова си побъбрихме за рок банди, които бяхме гледали на живо, за фантастични методи за забавяне на разлагането на човешкото тяло и за нейния партньор — по-възрастна от нея жена, притежателка на ресторант, а след това се качихме в моята стая. Тя миришеше на бебешка пудра и жасмин и голата й кожа лепнеше по моята.
През следващите няколко часа използвах два от трите кондома. Когато излязох от банята, тя вече спеше и аз се качих на леглото до нея. Спомних си думите, които Андертън беше написал на ръка на гърба на доклада си и ми се прииска да ги проверя отново, но заспах, притиснат до ухаещата на жасмин жена.
След полунощ се събудих от някакъв сън и от шепнещ в мрака женски глас. Гласът каза:
— И той дойде в града с касетките си на „Дорс“ и книгите си от Алистър Кроули, и написания на ръка списък с тайни интернет адреси за магия на хаоса в мрежата, и всичко беше добре, той дори се сдоби с няколко последователи, бегълци като него, и му смучеха кура всеки път, когато му се приискаше, и светът беше хубав.
И тогава той повярва на собствените си глупости. Че е истинското нещо. Че е човекът. Реши, че е голям лош тигър, а не котенце. Затова изкопа нещо… нещо… нещо, желано от някой друг.
Реши, че това, което е изкопал, ще се грижи за него. Глупак. И същата нощ седеше на площад „Джаксън“, разговаряше с гледачките на карти, разказваше им за Джим Морисън и кабалата и някой го потупа по рамото, той се обърна, някой издуха в лицето му прах и той го вдиша.
Не целия. И тъкмо щеше да направи нещо, когато осъзна, че не може нищо да направи, защото е напълно парализиран, в този прах има риба фугу и кожа от жаба, и смлени кости, и всичко останало, и той го е вдишал.
Откараха го в спешното, където не направиха кой знае какво за него, помислиха го за уличен плъх с проблем с наркотиците и на другия ден той отново можеше да се движи, макар че минаха два или три дни, докато проговори отново.
Проблемът е, че той има нужда от това. Иска го. Знае, че в зомби праха има някаква голяма тайна и че почти я е схванал. Някои казват, че в праха има хероин или някакви други лайна, но това не е необходимо. Той го иска.
И му казаха, че няма да му го продават. Но ако им върши разни работи, ще му дадат малко зомби прах, да го пуши, да го смърка, да си го втрива във венците, да го гълта. Понякога го караха да върши гадни работи, дето никой друг не искаше да върши. Понякога просто го унижаваха, защото можеха — караха го да яде кучешки говна от канавката, може би. Да убива, може би. Всичко друго, но не и да умре. Стана целият кожа и кости. Правеше всичко за този зомби прах.
И продължава да си мисли, с онази малка част от мозъка, дето още си е негова, че не е зомби. Че не е мъртъв, че има праг, който не е прекрачил. Но той го е прекрачил много отдавна.
Вдигнах ръка и я докоснах. Тялото й беше твърдо и слабо, и елегантно, и на пипане гърдите й приличаха на гърди, които Гоген би нарисувал. Устата й в тъмното беше мека и топла до моята.
Всеки идва в живота на всекиго с определена причина.
Когато се събудих, още беше тъмно и стаята беше тиха. Светнах лампата, огледах възглавницата за панделка, червена или бяла, или за обица като миши череп, но нямаше нищо, което да показва, че тази нощ в леглото е имало някой друг освен мен.
Станах, дръпнах завесите и погледнах през прозореца. На изток небето посивяваше.
Зачудих се дали да не продължа на юг, дали да не продължа да бягам, да продължа да се преструвам на жив. Но сега знаех, че е прекалено късно за това. В крайна сметка има врати между живите и мъртвите и те се отварят и в двете посоки.
Бях отишъл възможно най-далеч.
На хотелската врата се почука съвсем леко. Навлякох си панталона и тениската, с които бях вечерта, и бос отидох да отворя.
Кафееното момиче ме чакаше.
Всичко зад вратата беше озарено от светлина, открита, прекрасна, предизгревна светлина и чух песента на птиците в утринния въздух. Улицата беше на някакъв хълм и къщите отсреща бяха истински коптори. Във въздуха се стелеше мъгла, ниско над земята, и се кълбеше като нещо от стар черно-бял филм, но до обяд щеше да изчезне.
Момиченцето беше слабо и дребно; не изглеждаше повече от шестгодишно. Очите му бяха замъглени от нещо като перде и кожата му беше толкова сива, колкото някога е била кафява. Протягаше към мен бяла хотелска чаша, внимателно, с една ръчичка на дръжката и другата под чинийката. Чашата беше наполовина пълна с димяща течност с цвят на кал.
Наведох се да я взема от нея и отпих. Беше много горчиво питие и горещо, събуди ме за целия ден напред.
— Благодаря — казах.
Някой някъде викаше моето име.
Момиченцето изчака, търпеливо, докато си изпих кафето. Оставих чашата на килима, след което вдигнах ръка и я докоснах по рамото.
Тя протегна нейната с разперени сиви пръстчета и хвана моята. Знаех, че съм с нея. Накъдето и да поемехме, щяхме да сме заедно. Припомних си нещо, което някой някога ми беше казал.
— Всичко е наред. Всеки нов ден е прясно смлян — изрекох на глас.
Изражението на кафееното момиче не се промени, но тя кимна и ме подръпна нетърпеливо. Хвана здраво ръката ми със студените си, студени пръсти и накрая тръгнахме, един до друг в мъгливото утро.
— Тук времето е относително — каза демонът.
Знаеше, че е демон от момента, в който го видя. Знаеше, точно както знаеше, че това място е Адът. Нямаше какво друго да е.
Помещението беше продълговато, а демонът чакаше до един димящ мангал в дъното. По сивите като скала стени висяха какви ли не предмети, такива, които не е разумно, нито успокояващо да разглеждаш отблизо. Таванът беше нисък, а подът странно нематериален.
— Ела по-близо — заповяда демонът и той се подчини.
Демонът беше тънък като гребло и гол. Беше целият в белези и някъде в далечното минало някой май му беше драл кожата. Нямаше уши и полови органи. Устните му бяха тънки и аскетични, а очите му бяха очи на демон: бяха видели прекалено много и бяха стигали твърде далеч, и под техния поглед той се чувстваше по-нищожен и от насекомо.
— Сега какво? — попита.
— Сега — каза демонът с глас, напълно лишен от тъга или удоволствие и изпълнен единствено с ужасяващо безразличие и търпение — ще бъдеш измъчван.
— Колко време?
Но демонът поклати глава и не отговори. Закрачи бавно покрай стената и огледа първия предмет, който висеше там, а след това и втория. В края на стената, близо до затворената врата висеше камшик с няколко края от бодлива тел. Демонът го свали с трипръстата си ръка и отстъпи, поел почтително уреда. Постави бодливата тел върху мангала и впери поглед в камшика, който се нажежаваше.
— Това е нечовешко.
— Да.
Върховете на камшика заблестяха в смъртно оранжево.
Докато вдигаше ръката си за първия удар, демонът каза:
— След време ще си спомняш дори този момент с носталгия.
— Лъжеш.
— Не. Следващата част е по-лоша — обясни миг преди да замахне с камшика.
Бодливата тел се стовари върху гърба на мъжа със съскане, раздра скъпите му дрехи, изгори и разкъса кожата му и не за последен път на това място той изпищя.
Имаше двеста и единайсет съоръжения по стените на това помещение и с времето той щеше да изпита въздействието на всяко едно от тях.
Когато най-накрая Дъщерята на Лазарин, която вече разпознаваше от пръв поглед, бе почистена и върната обратно на стената на своето двеста и единайсето място, той с обезобразени устни попита без дъх:
— А сега какво?
— Сега — отвърна демонът — започва истинската болка.
И започна.
Всичко, което беше правил и което по-добре да не беше правил. Всяка лъжа, която беше изрекъл — изрекъл на себе си или на други. Всяка малка болка, която беше причинил, и всички големи болки. От първата до последната извадени на бял свят, подробност след подробност, милиметър след милиметър. Демонът разкъса булото на забравата, разкъса всичко и остана само истината, и тя болеше повече от всичко.
— Кажи ми какво си помисли, когато тя си отиде? — попита демонът.
— Помислих си, че сърцето ми е разбито.
— Не — без омраза каза демонът, — не си. — Загледа се в него с безизразни очи и мъжът неволно отклони поглед.
— Помислих си, че така и няма да разбере, че спя със сестра й.
Демонът раздроби живота му, момент след момент, мигновение след ужасно мигновение. Това продължи може би сто години или хиляда — разполагаха с всичкото време на света в това сиво помещение — и към края той осъзна, че демонът е бил прав. Физическите мъчения бяха по-приятни.
И свърши.
И в момента, в който свърши, започна отначало. Но сега знаеше за себе си неща, които не знаеше първия път, а това някак правеше всичко още по-лошо.
Сега, докато говореше, се мразеше. Нямаше лъжи, нямаше увъртания, нямаше място за нищо освен за болка и гняв.
Говореше. Вече не плачеше. И когато свърши, хиляда години по-късно, вече се молеше демонът да свали от стената ножа за дране или крушата за задушаване, или винтовете.
— Отново — каза демонът.
Започна да пищи. Пищя много време.
— Отново — каза демонът, когато той свърши, все едно не беше казал нищо.
Беше като белене на лук. Този път научи за последствията. Разбра за резултата от онова, което беше вършил; нещата, за които е бил сляп, докато ги е вършил; за начините, по които беше наранявал света; за вредите, които беше причинил на хора, които не беше познавал, не беше срещал и за които не знаеше. Беше най-трудният урок дотук.
— Отново — каза демонът след още хиляда години.
Той клекна до мангала, залюля се на пети, затвори очи и разказа историята на живота си, изживя я, докато я разказваше, от раждането до смъртта, без да променя нищо, без да пропуска нищо, приемайки всичко. Отвори сърцето си.
Когато свърши, седна със затворени очи и зачака гласът да каже: „Отново“, но никой не каза нищо. Отвори очи.
Изправи се бавно. Беше сам.
В дъното на помещението имаше врата, която се отвори, докато я гледаше.
Някакъв мъж влезе през нея. На лицето му беше изписан ужас, и арогантност, и горделивост. Мъжът, облечен в скъпи дрехи, направи няколко колебливи крачки и спря.
Когато видя мъжа, разбра.
— Тук времето е относително — каза на новопристигналия.
Аз съм кучето на негово величество в Кю.
А бихте ли ми казали, сър, вие чие куче сте?
Ако искате, можете да ме наричате „копеле“. Вярно е, откъдето и да го погледнете. Майка ми се сдобила с мен две години след като я затворили в лудницата за „собствената й безопасност“; това станало в далечната 1952-ра, когато някоя и друга вечер с местните хъшлаци била достатъчна, за да те диагностицират като клинична нимфоманка и дори да те затворят в лудница, „за да предпазят теб и обществото“, само да кажели които и да са двама доктори. Единият от тях бил баща й, моят дядо, а другият — неговият партньор в общата им медицинска практика в северен Лондон.
И така, знам кой е дядо ми. Но баща ми е бил някой, който просто е изчукал майка ми някъде в сградата или двора на приюта „Сейнт Андрюс“. Готина дума, нали? Приют. С всичките й намеци за безопасно място: някъде, където си закрилян от горчивия, стар, опасен външен свят. Нищо подобно. Отидох да видя тази дупка, преди да я съборят в края на седемдесетте. Още вонеше на пикня и дезинфектант с мирис на бор за миене на пода. Дълги, зле осветени коридори, нагъчкани със стаи като килии от двете страни. Ако търсиш Ада, попадайки в „Сейнт Андрюс“, няма да се разочароваш.
В медицинското й досие пише, че си вдигала краката на всекиго, но аз се съмнявам в тази работа. Била е заключена. Всеки, който е искал да си навре оная работа в нея, е трябвало да разполага с ключ от килията й.
Когато станах на осемнайсет, прекарах последната си лятна ваканция преди университета в издирване на четиримата мъже, един от които най-вероятно беше баща ми: двама санитари в психиатрията, доктора на отделението с ограничен достъп и управителя на приюта.
Когато влязла вътре, майка ми била едва седемнайсетгодишна. Имам нейна малка черно-бяла снимка точно преди да я вкарат. Облегнала се е на един спортен „Морган“, паркиран на алеята пред нечия къща. Усмихва се, малко флиртаджийски, на фотографа. Бивало си я е майка ми.
Не знаех кой от четиримата е баща ми, затова ги убих всичките. В крайна сметка и четиримата я бяха чукали: изтръгнах това признание, преди да ги очистя. Най-готин беше управителят — червенобузест тлъст дърт червей с вдъхващи доверие засукани мустаци, каквито не съм виждал поне от двайсет години. Удуших го с вратовръзката му „Гардс“. От устата му заизлизаха мехури от слюнка и стана син като недоварен омар.
В „Сейнт Андрюс“ имаше и други мъже, които можеше да са ми бащи, но след тези четиримата ми се изпари удоволствието. Казах си, че съм убил четиримата най-вероятни кандидати и че ако бях тръгнал да избивам всички, които може да са чукали майка ми, щеше да стане направо кланица. Затова се спрях.
Дали ме за отглеждане в местното сиропиталище. Според медицинските архиви майка ми била стерилизирана малко след като съм се родил. Не искали повече мръсни малки инциденти като мен да развалят кефа на всички.
Бил съм десетгодишен, когато тя се самоубила. Това станало през 1964-та. Бил съм десетгодишен и съм си играел с кестени на връвчица или съм крал бонбони от сладкарниците, когато тя е седяла на линолеума на пода на килията си и е кълцала китките си с парче счупено стъкло, попаднало й един дявол знае откъде. Нарязала си и пръстите, но иначе се справила. Намерили я на сутринта — лепкава, червена и студена.
Хората на господин Алис попаднаха на мен, когато бях дванайсетгодишен. Заместник-директорът на сиропиталището използваше нас, децата, за свой личен харем от сексуални роби с ожулени колене. Подчиняваш му се и се сдобиваш с болящо дупе и десерт „Баунти“. Не му се подчиняваш и се сдобиваш с неколкодневен престой в карцера, ужасно болящо дупе и синини. Дъртото пиле, така го наричахме, защото си бъркаше в носа винаги, когато си мислеше, че не го гледаме.
Беше открит в синия си миниморис в собствения му гараж със затворени врати и маркуч от ауспуха до предния прозорец. Следователят каза, че било самоубийство и седемдесет и пет малки момчета започнаха да дишат малко по-леко.
Но през годините Дъртото пиле беше правил услуги на господин Алис, когато трябвало да се осигури забавление на някой главен конетабъл или чуждестранен политик с наклонност към малки момченца, и затова той изпрати свои хора, които да се уверят, че всичко е наред. Когато разбрали, че единственият възможен виновник е едно дванайсетгодишно момче, те само дето не се попикали от смях.
Господин Алис се заинтригувал и изпратил да ме доведат. Това беше още по времето, когато беше доста по-палав от сега. Сигурно се е надявал да съм красавец и разочарованието трябва да е било голямо. Тогава изглеждах, както изглеждам и сега: прекалено слаб, с профил като брадва и уши като отворени предни врати на кола. Спомням си само, че тогава ми се стори много як. Огромен. По онова време трябва да е бил сравнително млад, но на мен изобщо не ми се стори такъв: той беше възрастен, което означаваше враг.
Двама гангстери дойдоха и ме взеха след училище, докато се прибирах у дома. Отначало едва не се насрах от страх, но горилите не миришеха на полицаи — вече четири години избягвах ченгетата и можех да надуша цивилен полицай от сто метра. Заведоха ме в един малък сив, оскъдно мебелиран офис в една пресечка на улица „Едуард“.
Беше зима и отвън почти се беше стъмнило, но осветлението беше изгасено, ако не се броеше малката настолна лампа, която обливаше бюрото с жълта светлина. Зад него седеше огромен мъж и пишеше нещо с химикалка върху някакъв телекс. Когато свърши, вдигна поглед към мен. Огледа ме от глава до пети.
— Цигара?
Кимнах. Подаде ми пакет „Питър Стивънсън“ и аз си взех една цигара. Той ми поднесе огънче с черно-златната си запалка.
— Ти си убил Рони Палмърстоун. — В интонацията му нямаше въпрос.
Не отговорих.
— Е? Нищо ли няма да кажеш?
— Нямам какво да кажа — отвърнах.
— Загрях, чак като ми казаха, че е бил на дясната седалка. Ако е щял да се самоубива, нямало е да седне на дясната седалка. Щеше да избере шофьорската. Според мен ти си му сипал приспивателно и след това си го качил в минито — сигурно не ти е било лесно, той не беше дребосък — след което си го откарал у тях, влязъл си в гаража, той вече е спял непробудно, и тогава си инсценирал самоубийството. Не те ли беше страх, че ще те видят, докато караш? Дванайсетгодишно момче?
— Стъмва се рано. И минах отзад.
Той се разсмя. Зададе ми още няколко въпроса за училището и за дома, и за интересите ми, такива неща. След това горилите дойдоха и ме върнаха в сиропиталището.
Следващата седмица ме осинови една семейна двойка на име Джаксън. Мъжът беше специалист по международно търговско право. Жената беше специалистка по самоотбрана. Мисля, че не се бяха виждали, докато господин Алис не ги събра да се грижат за мен.
Чудя се какво ли е видял в мен на онази среща. Нещо като потенциал, предполагам. Потенциал за лоялност. И съм лоялен. Хич не се заблуждавайте. Аз съм човек на Алис, телом и духом.
Естествено, името му съвсем не е господин Алис, но със същия успех бих могъл да използвам и истинското му име. Няма никакво значение. Не сте го чували. Господин Алис е един от десетте най-богати хора на света. Ще ви кажа нещо: не сте чували и за другите деветима. Техните имена ги няма в никакви списъци на стоте най-големи богаташи. Това не са ви нито Бил Гейтс, нито султанът на Бруней. Говоря за истински пари. Има хора, на които им се плащат повече пари, отколкото ще видите през живота си, за да е сигурно, че няма и думица да чуете за господин Алис по телевизията или във вестниците.
Господин Алис обича да притежава разни неща. И, както вече ви казах, едно от нещата, които притежава, съм аз. Той е бащата, който не съм имал. Именно той ми набави медицинското досие на майка ми и информацията за кандидат-бащите ми.
Когато се дипломирах (с отличен успех по бизнес проучвания и международно право), като подарък за дипломирането си открих дядо си. Дотогава се бях въздържал да го търся. Бях си го оставил за нещо като стимул.
Оставаше му година до пенсия, старец с физиономия като брадва и туидено сако. Това беше през 1978-а и някои доктори още ходеха по домовете. Проследих го до един блок в „Майда Вейл“. Изчаках го да разпръсне медицинската си мъдрост и го спрях, когато излезе с черната чанта в ръка.
— Здрасти, дядо — казах.
Нямаше смисъл да се преструвам на друг. Не и с моя външен вид. Той беше аз след четирийсет години. Същото адски грозно лице, но косата му беше оредяла и прошарена, а не гъста и кестенява като моята. Попита какво искам.
— Да заключиш мама по този начин, не е било много хубаво, не мислиш ли?
Каза ми да го оставя на мира или нещо такова.
— Току-що се дипломирах. Не е ли редно да се гордееш с мен.
Отвърна, че знаел кой съм и по-добре да съм се разкарал, иначе щял да се оплаче в полицията и да ме пратят в затвора.
Забих ножа в лявото му око и в мозъка му, и докато издаваше слаби гъргорещи звуци, взех стария му портфейл от телешка кожа — като спомен всъщност, а и за да прилича на обир. Именно там намерих снимката на майка ми, в черно и бяло, усмихната и флиртуваща с фотоапарата, отпреди двайсет и пет години. Зачудих се кой ли е бил собственикът на моргана.
Накарах един, който не ме познаваше, да остави портфейла в заложна къща. След като никой не го потърси, го купих. Чиста работа. Куп умни хора са се проваляли заради разни сантиментални спомени. Понякога се чудя дали с убийството на дядо си не съм убил и баща си. Не мисля, че щеше да ми каже, дори да го бях попитал. А и всъщност няма значение, нали така?
След това започнах работа при господин Алис на пълен работен ден. Няколко години се занимавах с работите му в Шри Ланка, след това ръководих една година в Богота вноса и износа, работейки като лъскав пътнически агент. Върнах се в Лондон веднага щом беше възможно. През последните петнайсет години работя основно като ликвидатор на проблеми. Ликвидатор на проблеми. Много яко.
Както вече ви казах, за да не чуе никой никога за вас, са необходими истински пари. Никакви Рупърт-Мърдоковци и разни банкери. Господин Алис няма да го видите в лъскаво списание да развежда фотографа из лъскавата си нова къща.
Встрани от бизнеса основният интерес на господин Алис е сексът, който е и причината да стоя на спирка „Ърлс Корт“ с диаманти за четирийсет милиона долара във вътрешния джоб на шлифера. По-конкретно и в интерес на точността интересът на господин Алис към секса се ограничава до отношения с красиви млади мъже. Моля, не ме разбирайте погрешно: не искам да си мислите, че господин Алис е някакъв педал. Не е нито швестер, нито нещо друго. Господин Алис е свестен мъж. Просто е свестен мъж, който обича да чука други мъже, и толкова. Ако не друго, поне намалява моята конкуренция. Както в ресторанта, където всеки си поръчва различни неща от менюто. Chacun a son goût[4], ще прощавате френския ми. И всички са доволни.
Това се случи преди няколко години, през юли. Помня, че стоях на улица „Ърлс Корт“ в квартала „Ърлс Корт“ и зяпах табелата на станцията на метрото „Ърлс Корт“, наркоманите и пияниците, оглеждайки се от време на време за ягуара на господин Алис.
Присъствието на диамантите във вътрешния ми джоб не ме безпокоеше. Не приличам на човек, който би могъл да има нещо, което да ви се прище да откраднете, и освен това умея да се грижа за себе си. Затова зяпах наркоманите и пияниците и си убивах времето, докато пристигне ягуарът (вероятно заседнал в задръстванията по Кенсингтън Хай стрийт) и се чудех защо разните му отрепки се събират на тротоара пред станция „Ърлс Корт“.
Предполагам, че донякъде разбирам наркоманите — те очакват поредната доза. Но какво, по дяволите, търсят тук пияндетата? Никой няма да ти подхвърли пинта „Гинес“ или бутилка спирт за разтривки в хартиен плик. Седенето на тротоара не е удобно, нито пък подпирането на стената. Реших, че ако аз бях пиянде, в прекрасен ден като този щях да съм в парка.
Наблизо дребен двадесетинагодишен пакистанец облепваше стените на стъклената телефонна будка с обяви за проститутки — ПИЩЕН ТРАНССЕКСУАЛЕН и МЕДИЦИНСКА СЕСТРА — ИСТИНСКА БЛОНДИНКА, ЦИЦЕСТА УЧЕНИЧКА и СТРОГА УЧИТЕЛКА ТЪРСИ ДА ДИСЦИПЛИНИРА УЧЕНИК. Погледна ме, когато видя, че го наблюдавам. След това приключи и премина на следващата будка.
Ягуарът на господин Алис спря до тротоара и аз се качих на задната седалка. Хубава кола, само на няколко години. Има класа, но не е от тези, след които бихте се обърнали.
Шофьорът и господин Алис седяха отпред. На задната седалка се беше разположил някакъв шишко с късо подстригана коса и крещящ пепитен костюм. Напомняше за племенника неудачник от филм от петдесетте; този, дето в края на филма го зарязват заради Рок Хъдсън. Кимнах му. Той протегна ръка, но когато аз не й обърнах внимание, си я прибра.
Господин Алис не ни запозна, което за мен нямаше значение, защото знаех кой е. Всъщност аз го бях намерил и вербувал, макар че той никога нямаше да го разбере. Беше професор по древни езици в университета на Северна Каролина. Мислеше си, че Държавният департамент на САЩ го е отпуснал назаем на британското разузнаване. Така си мислеше, защото му го беше съобщил един човек от Държавния департамент на САЩ. Професорът беше казал на жена си, че ще изнася доклад на посветена на хититите конференция в Лондон. И такава конференция имаше. Аз я бях организирал.
— Защо пътуваш със скапаното метро? — попита господин Алис. — Едва ли го правиш, за да пестиш пари.
— Според мен фактът, че вече двайсет минути вися на този ъгъл и те чакам, демонстрира съвсем точно защо не пътувам с кола. — На господин Алис му харесва, че не му лягам по гръб и не въртя опашка. Аз съм куче с дух. — Средната скорост на което и да е превозно средство през деня в централен Лондон не се е променила от сто години и продължава да е под десет мили в час. Когато има метро, вземам метрото, мерси.
— Значи не шофирате в Лондон? — попита професорът с крещящия костюм.
Опазил ни господ от вкуса за облекло на американските учени. Нека го наричаме Маклауд.
— Карам нощем, когато улиците са празни — отвърнах. — След полунощ. Обичам да карам нощем.
Господин Алис свали стъклото и запали пурета. Забелязах, че ръцете му треперят. Сигурно от нетърпение.
Подкарахме из „Ърлс Корт“ покрай стотици високи тухлени сгради, твърдящи, че са хотели, стотици още по-опърпани постройки, приютили пансиони със закуска, по хубави и лоши улици. Понякога „Ърлс Корт“ ми напомня някоя от онези старици, които човек среща от време на време и които са болезнено благоприлични и морални, и превзети, докато не гаврътнат няколко питиета и не започнат да танцуват по масите и да разправят на всеки срещнат какви хубавици са били като млади и колко кура са изсмукали в Австралия или Кения, или където и да е.
Всъщност от изказването ми може да си помислите, че харесвам този квартал, а аз не го харесвам. Прекалено е преходен. Нещата идват и си отиват, и хората идват и си отиват прекалено бързо. Не съм романтик, но във всяко отношение предпочитам кварталите южно от Темза или Ийст Енд. Ийст Енд е прилично място: то е мястото, където започват всички неща, добри и лоши. То е путката и задникът на Лондон; те винаги са близо едно до друго. А пък „Ърлс Корт“ е — не знам какво е. Когато човек дойде тук, телесната аналогия е напълно безпомощна. Мисля, че е така, защото Лондон е луд. С множество личностни проблеми. Всички тези градчета и селца, които са се разраснали и са се сблъскали, за да направят един голям град, но без никога да забравят старите си граници.
По някое време шофьорът спря на улица като всички останали пред висока кооперация с балкони, която някога може и да е била хотел. Някои прозорци бяха закрити с картон.
— Ето я къщата — съобщи шофьорът.
— Правилно — каза господин Алис.
Шофьорът излезе от колата и отвори вратата на господин Алис. Професор Маклауд и аз излязохме без чужда помощ. Огледах тротоара във всички посоки. Нищо тревожно.
Почуках на вратата и зачакахме. Кимнах и се усмихнах на шпионката на вратата, господин Алис се изчерви и събра длани пред слабините си, за да не се изложи. Дъртият му сладострастник.
Е, и на мен ми се беше случвало. На всички ни се е случвало. Само че Алис не може да си позволи да си угажда.
Така, както аз виждам нещата, някои хора се нуждаят от обич, а други не. Според мен господин Алис определено не се нуждае. Аз също. Човек се научава да различава двата типа.
И господин Алис е най-вече ценител.
От другата страна на вратата издърпаха шумно резето и се показа бабичка, каквато обичайно описваме като отвратителна. Беше облечена в провиснала черна роба. Лицето й беше сбръчкано и сипаничаво. Ще ви кажа на какво ми заприлича. Нали ги знаете онези кифли с канела, дето казват, че приличали на Майка Тереза? Ето на това приличаше, на кифла с канела с две очи като стафиди, изпъкнали върху гънките на тестеното лице.
Обърна се към мен на някакъв непознат език и професор Маклауд й отвърна със запъване. Тя ни огледа подозрително, след това се намръщи и ни махна да влизаме. Затръшна вратата зад гърбовете ни. Затворих си първо едното око, а след това и другото, за да се приспособя по-бързо към сумрака на къщата.
Миришеше на влажни чували за подправки. Този бизнес хич не ми е по вкуса; в чужденците, когато са толкова чужди, има нещо, от което ми настръхва кожата. Докато този прилеп, който ни беше пуснал в къщата и който вече мислено наричах майката игуменка, ни водеше по безкрайното стълбище, видях и други жени в черни роби да ни зяпат по коридорите. Килимът на стълбището беше износен и краката ми лепнеха по него; мазилката на стените се лющеше на парцали. Къщата си беше жива съборетина и това ме влудяваше. Господин Алис не трябваше да ходи по такива места — места, където не бих могъл да го защитя както трябва.
Още и още забулени дъртофелници ни зяпаха, докато изкачвахме етаж след етаж. Дъртата вещица с кифленото лице от време на време говореше нещо на професор Маклауд; той й отвръщаше и пухтеше след нея.
— Пита дали си донесъл диамантите — обърна се към мен, задъхан от усилието.
— Кажи й, че ще говорим за това, след като видим стоката — каза господин Алис. Той не се беше задъхал и ако гласът му леко трепереше, това беше от нетърпение.
Доколкото ми беше известно, господин Алис беше изчукал поне половината известни филмови звезди през последните две десетилетия и повече манекени, отколкото можете да преброите; беше притежавал най-красивите момчета на петте континента, без нито един от тях да разбере кой го чука, и на всички бе заплатено щедро за услугата.
На най-горния етаж, след последното незастлано с килим дървено стълбище се озовахме пред вратата на тавана. От двете й страни като дънери я охраняваха огромни женища в черни роби. И двете спокойно можеха да влязат в схватка със сумо борец. В ръцете им имаше, не ви лъжа, ятагани: охраняваха Съкровището на шахинай. И смърдяха на стари кранти. Даже в сумрака се виждаше, че робите им са кърпени и на петна.
Майката игуменка се приближи към тях като катерица към питбули. Гледах безизразните им лица и се чудех откъде ли са произлезли. Можеше да са от която и да е част на Самоа, Монголия, Турция, Индия или Иран.
Старицата им каза нещо и те се отдръпнаха от вратата. Аз я отворих. Не беше заключена. Надникнах да огледам за опасности, влязох, проверих навсякъде и дадох знак, че всичко е наред. И така се оказах първият мъж от нашето поколение, видял Съкровището на шахинай.
Той беше коленичил със сведена глава до едно походно легло.
„Легендарен“ е подходяща дума за шахинай. Тя означава, че никога не бях чувал за тях и не познавах никого, който да е чувал, и че когато започнах да ги търся, дори хората, които бяха чували за тях, не вярваха на чутото.
— Приятелю, в крайна сметка говорим за раса, доказателство за чието съществуване намираме само в няколко реда на Херодот, в една строфа от „Хиляда и една нощ“ и в една реч от Manuscrit Trouvé à Saragosse — беше казал един мой познат учен от Русия. — Едва ли бихме могли да ги наречем достоверни източници.
Но слуховете бяха стигнали до господин Алис и той се заинтригува. А когато господин Алис поиска нещо, аз правя така, че да го получи. Сега, когато гледаше Съкровището на шахинай, господин Алис беше толкова щастлив, че лицето му щеше да се разпадне на две части.
Момчето се изправи. Изпод леглото се подаваше цукало с шепа яркожълта пикня на дъното. Робата на момчето беше от бял памук, тънка и много чиста. Беше обуто в чехли от синя коприна.
В стаята беше ужасно горещо. Две газови печки отопляваха тавана със съскащи пламъци. На момчето обаче явно не му беше горещо. Професор Маклауд започна да се поти още по-обилно.
Според легендата момчето в бялата роба — седемнайсет, не повече от осемнайсетгодишно — беше най-красивият мъж на света. Напълно го вярвах.
Господин Алис се приближи до него и го огледа както фермер крава на пазара — надникна в устата му, провери очите и ушите му, взе ръката му и опипа ноктите и пръстите, а след това съвсем небрежно вдигна робата и огледа необрязания му член, преди да го обърне и да провери състоянието на задника му.
През цялото време очите и зъбите на момчето проблясваха бели и радостни.
Накрая господин Алис придърпа момчето към себе си и го целуна бавно и чувствено по устните. Отдръпна се, прокара език в устата му и кимна. Обърна се към Маклауд.
— Кажи им, че го вземаме.
Професорът каза нещо на майката игуменка и бръчките на лицето й грейнаха в канелено щастие. Тя протегна ръце.
— Иска да й се плати — обясни Маклауд.
Бръкнах бавно във вътрешния джоб на шлифера си и извадих първата, а след това и втората торбичка от кадифе. Подадох й ги. Във всяка от тях имаше по петдесет съвършени диаманта клас D и E, идеално шлифовани, всичките над пет карата. Повечето бях купил евтино от Русия в средата на деветдесетте. Сто диаманта: четирийсет милиона долара. Старицата изсипа няколко на дланта си и ги опипа. Върна ги обратно в торбичката и кимна.
Торбичките изчезнаха в робата й, а тя излезе на най-горното стъпало и с пълно гърло изкрещя нещо на странния си език.
От всички посоки из къщата се разнесе вой като от стадо банши. Воят не секна, докато вървяхме надолу по стълбищата на този мрачен лабиринт с младежа в бялата роба начело. Направо настръхвах от този вой, а от вонята на мокра гнилоч и подправки ми се повдигаше. Мразя шибаните чужденци.
Преди да изведат момчето от къщата, жената го уви в две одеяла, разтревожена, че може да настине въпреки изпепеляващата юлска жега. Ние го напъхахме в колата.
Казах им да ме оставят на спирката на метрото и продължих към къщи.
На другия ден, който беше сряда, се наложи да се оправям с една каша в Москва. Аман от шибани каубои. Молех се да успея да оправя нещата, без да се налага да ходя там: от тяхната храна ме хваща запек.
Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми се пътува, да не говорим, че и като млад не обичах да пътувам. Но когато има нужда, отивам и въдворявам ред. Помня как веднъж господин Алис спомена, че май се налага Максуел да бъде отстранен от игралното поле. Казах му, че ще се справя собственоръчно и че не искам да чувам и дума повече на тази тема. Максуел поначало си беше трън в задника. Дребна риба с голяма уста и липса на всякакво възпитание.
Най-приятното цамбурване, което съм чувал.
В сряда вечерта се бях напрегнал като атомна бомба и затова звъннах на един познат, който доведе Джени в апартамента ми в „Барбикан“. Това ми оправи настроението. Джени е добро момиче. Изобщо не прилича на курва. И внимава какво говори.
Тази нощ бях много нежен с нея и й дадох двайсет лири.
— Няма нужда — отказа тя. — Всичко е уредено.
— Купи си нещо щуро. Това са щури пари. — И разроших косата й, а тя се усмихна като ученичка.
В четвъртък секретарката на господин Алис ми се обади да ми каже, че всичко е наред, и да платя на професор Маклауд.
Бяхме го настанили в „Савой“. Повечето хора биха взели метрото до „Чаринг Крос“ или до Крайбрежната и биха отишли пеша нагоре до „Странд“ и до „Савой“. Не и аз. Взех метрото до „Ватерло“ и тръгнах на север по моста „Ватерло“. Няколко минути повече ходене, но гледката си струва.
Като бях малък, едни деца от сиропиталището ми казаха, че ако си задържиш дъха до средата на някой мост над Темза и си пожелаеш нещо, то непременно ще се сбъдне. Никога нямаше какво да си пожелая, но го използвах като дихателно упражнение.
Влязох в телефонната кабинка в края на моста (ЦИЦЕСТИ УЧЕНИЧКИ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ДИСЦИПЛИНА. ВЪРЖИ МЕ ОТ ГОРЕ ДО ДОЛУ. НОВА БЛОНДИНКА В ГРАДА). Обадих се на Маклауд в стаята му в „Савой“. Казах му да дойде на моста.
Костюмът му беше в още по-крещящ пепит от този във вторник. Даде ми плик, натъпкан с принтирани страници: нещо като саморъчен шахинай-английски разговорник. „Гладен ли си?“ „Трябва да се изкъпеш“, „Отвори си устата“. Всичко необходимо на господин Алис, за да общува.
Пъхнах плика в джоба на шлифера си.
— Искате ли да ви покажа разни забележителности? — попитах, а професор Маклауд отвърна, че винаги било приятно да разглеждаш някой град в компанията на местен жител.
— Тази работа бе за мен филологическа рядкост и лингвистично удоволствие — каза Маклауд, докато вървяхме покрай брега. — Шахинай говорят език, който има общ произход с арамейския и угро-финската група езици. Вероятно точно този език би използвал Исус, ако му се беше наложило да пише послание до древните естонци. Затова има много малко заемки. Имам теория, че на времето им се е наложило на няколко пъти бързо да напускат родните си земи. Парите ми у вас ли са?
Кимнах. Извадих стария си портфейл от телешка кожа от джоба на сакото и му подадох ярко оцветено парче хартия.
— Заповядайте.
Бяхме стигнали до моста „Блекфрайърс“.
— Истински ли е?
— Напълно. Нюйоркската държавна лотария. Купили сте го ей така, на майтап, на летището на път за Англия. Номерът ще бъде изтеглен в събота вечер. И седмицата си я бива. Джакпотът вече е над двайсет милиона долара.
Той пъхна билета от лотарията в собствения си портфейл, черен, лъскав и натъпкан с кредитни карти, и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. Ръцете му непрекъснато шаваха натам, попипваха го, уверяваха се, че е на мястото си. Идеалната мишена за всеки джебчия.
— Това заслужава да се почерпим — предложи той.
Съгласих се, но отбелязах, че в разкошно време като днешното и при този чуден морски бриз ще е грехота да се забием в някоя кръчма. Затова влязохме в един магазин. Купих за него бутилка „Столична“, кутия портокалов сок и пластмасова чаша, а за себе си взех няколко кутийки „Гинес“.
— Става въпрос за мъжете, нали разбирате — говореше професорът. Седяхме на една дървена пейка с лице към южния бряг на Темза. — Очевидно не са останали много. По един или двама на поколение. Съкровището на шахинай. Жените са пазителки на мъжете. Отглеждат ги и ги охраняват. Говори се, че Александър Велики си е купил любовник от шахинай. Както и Тиберий, и поне двама папи. Носят се слухове, че и Екатерина Велика е имала, но мисля, че са само слухове.
Казах му, че според мен прилича на сказание.
— Искам да кажа, помислете малко. Раса, чийто единствен актив е красотата на мъжете им. Затова всеки век продават по един мъж за пари, които да стигнат на племето за следващите сто години. — Отпих от гинеса. — Според вас това цялото племе ли беше — онези жени в къщата?
— Съмнявам се.
Той наля в пластмасовата чаша поредната доза водка, ливна отгоре й няколко капки портокалов сок и вдигна чашата към мен.
— Този господин Алис сигурно е много богат — каза.
— Справя се прилично.
— Аз съм редовен — продължи Маклауд, по-пиян, отколкото си мислеше, че е, с плувнало в пот чело, — но бих изчукал малкия, без да се замислям. По-красиво нещо не съм виждал през живота си.
— Биваше си го.
— Вие не бихте ли го изчукали?
— Не си падам — отвърнах.
Едно такси мина покрай нас. Оранжевата му табела „Свободно“ беше изгасена, макар отзад да не седеше никой.
— По какво си падате тогава? — попита професор Маклауд.
— По малки момиченца.
Той преглътна.
— Колко малки?
— Деветгодишни. Десет. Единайсет или дванайсет. Докато още нямат истински цици и косми. След това не ми става.
Той ме погледна като че ли обичах да чукам умрели кучета и известно време не каза нищо. Продължи да си пие водката.
— Знаете ли — обади се накрая, — там, откъдето идвам, това е незаконно.
— И тук законът не си пада много по него.
— Аз май трябва да се прибирам в хотела.
Иззад ъгъла се показа друго такси, този път със светеща табела. Махнах му и помогнах на професора да се качи отзад. Беше едно от нашите „особени“ таксита. От онези, в които се качваш, но не слизаш от тях.
— Хотел „Савой“, ако обичате — казах на шофьора.
— Дадено, шефе — отвърна той и откара професор Маклауд.
Господин Алис се грижеше много добре за момчето шахинай. Всеки път, когато се явявах на срещи или брифинги, момчето седеше в краката на господин Алис, той галеше или рошеше, или си играеше с черната му коса. Двамата се харесваха, личеше си. Ужасно сантиментално, признавам си, трогателно дори за коравосърдечно копеле като мен.
Понякога сънувах жените шахинай — тези подобни на прилепи вещици из огромната прогнила стара къща, която едновременно беше цялата история на човечеството и приютът „Сейнт Андрюс“. Докато пляскаха с крила и летяха, някои от тях носеха мъже. Мъжете сияеха като слънцето и лицата им бяха толкова красиви, че не можеха да се гледат.
Мразех тези сънища. След като ги бях сънувал, денят ми отиваше на кино.
Най-красивият мъж на света, Съкровището на шахинай просъществува осем месеца. След това хвана грип.
Качи температура 41 градуса, дробовете му се напълниха с вода и беше като удавник на сухо, господин Алис доведе най-добрите лекари на света, но малкият премигна и угасна като стара крушка, и толкова.
Предполагам, че са си кекави. Отглеждат ги за нещо друго в крайна сметка, не за да са силни.
Господин Алис го понесе много тежко. Беше неутешим — плака като дете по време на погребението, сълзите се стичаха по лицето му като на майка, изгубила единственото си чедо. Валеше като из ведро, така че страничен човек едва ли би забелязал. На гробищата си съсипах един отличен чифт обувки, което страхотно ми скапа настроението.
Прибрах се в апартамента си в „Барбикан“, поупражнявах се в мятане на нож, сготвих си спагети по болонски и гледах футбол по телевизията.
Тази вечер чуках Алисън. Не беше приятно.
На другия ден взех неколцина от свестните ми мъже и отидохме в къщата в „Ърлс Корт“, за да проверим дали онези шахинай още са там. Някъде трябваше да има още младежи шахинай. Логично беше.
Но олющената мазилка на стените беше покрита с крадени плакати на рок банди и мястото миришеше на дрога, а не на подправки.
Стаите бяха пълни с австралийци и новозеландци. Емигранти. Изненадахме дузина от тях в кухнята, докато дишаха наркотици от гърлото на счупена бутилка от лимонада „Р. Уайт“.
Претърсихме къщата от мазето до тавана за каквато и да е следа от жените шахинай, за нещо забравено, за каквато и да е улика, за нещо, което би ощастливило господин Алис.
Не намерихме нищичко.
И всичко, което ми остана от тази къща в „Ърлс Корт“, е споменът за голите гърди на някакво момиче, надрусано и заспало в една стая на горните етажи. На прозореца нямаше завеси.
Стоях в коридора и я гледах прекалено дълго време, и ми се запечата в мозъка: едри гърди с черни зърна, закръглени тревожно в жълтата светлина на уличните лампи.
Моите деца обичат да слушат истински приказки от собственото ми детство: „Онзи път, когато баща ми заплаши един пътен полицай, че ще го арестува“, „Как на два пъти счупих предния зъб на сестра ми“, „Когато се престорих на близнак“ и дори „Денят, в който без да искам убих пустинния плъх“.
Тази история никога не съм им я разказвал. Много ще ми е трудно да обясня защо.
Когато бях деветгодишен, от училище ни казаха, че можем да изберем да свирим на какъвто инструмент пожелаем. Едни момчета избраха цигулка, кларнет, обой. Други предпочетоха тимпаните, рояла, виолата.
Не бях едър за възрастта си, но единствен в цялото училище избрах да свиря на контрабас, най-вече защото ми се нравеше нелепостта на идеята. Харесваше ми да съм дребосък, който свири, забавлява се и разнася насам-натам инструмент много по-голям от самия него.
Контрабасът беше собственост на училището и аз бях дълбоко впечатлен. Научих се да свиря с лък, макар да не проявявах особен интерес към техниката на свирене с него, защото предпочитах да дърпам огромните метални струни с пръсти. Десният ми палец беше непрестанно подут от бели пришки, които с времето се превърнаха в мазоли.
Доставяше ми удоволствие да чета за историята на контрабаса: че той не бил част от острото стържещо семейство на цигулката, виолата и челото; линиите му са по-нежни, по-меки, по-плавни; всъщност бил последният оцелял от едно изчезнало семейство инструменти — това на старинната виола, и по-правилно било да се нарича виола да гамба.
Това научих от учителя по контрабас, възрастен музикант, повикан от училището специално, за да ми преподава по няколко часа седмично, на мен и на още няколко по-големи момчета. Човекът беше гладко избръснат, оплешивяващ и напрегнат, с дълги мазолести пръсти. Правех какво ли не само да ми разказва за историята на контрабаса, за миналото си като сезонен музикант, за живота си, докато е кръстосвал страната. Отзад на велосипеда му имаше приспособление за закрепване на контрабаса и той невъзмутимо въртеше педалите из провинциалната местност с инструмента зад гърба си.
Никога не се беше женил. От добрите контрабасисти, така ми казваше, не ставали добри съпрузи. Наблюденията му били многобройни. Нямало велики мъже челисти — това си го спомням. А мнението му за виолистите и от двата пола не би могло да се включи в книга.
Говореше за училищния контрабас в женски род. „Няма да й навреди, ако я лакираме“ — така казваше. Или: „Погрижи се за нея и тя ще се погрижи за теб“.
Не бях кой знае какъв контрабасист. Не се справях особено добре с инструмента и единственото, което си спомням от принудителното ми участие в училищния оркестър, е как се оплитах в партитурата и надничах в партитурите на челистите пред мен, как ги чаках да обърнат страниците, за да засвиря аз и да се включа в какофонията на ученическия оркестър с ниски, дилетантски басови звуци.
Изминали са толкова години и почти съм забравил да разчитам ноти; но когато сънувам, че чета музика, продължавам да сънувам в басовия регистър. „Всички крави ядат трева.“ „Добрите момчета винаги заслужават услуги.“
Всеки ден след обяда момчетата, които свиреха на инструменти, слизаха в музикалната школа и се упражняваха, докато момчетата, които не свиреха, се излежаваха по леглата си и четяха книжки и комикси.
Аз се упражнявах рядко. По-често си носех книга и тайно я четях, възкачен на високия си стол, хванал с една ръка гладкото кафяво дърво, а с другата лъка, с цел заблуждаване на случайния наблюдател. Бях мързелив и ми липсваше вдъхновение. Лъкът ми чегърташе и скрибуцаше, вместо да издава плавни и гладки звуци, а пръстите ми върху струните бяха колебливи и непохватни. Другите момчета работеха върху инструментите си. Аз не. Докато седях по половин час дневно с баса, на никого не му пукаше. Освен това имах на разположение за репетиции най-хубавата и най-голямата стая, тъй като контрабасът се съхраняваше в шкафа в голямата музикална зала.
Трябва да ви кажа, че от нашето училище беше излязла само една велика личност. Това беше част от легендата — как въпросният предмет на гордост бил изключен от училището, след като минал пиян със спортната си кола по игрището за крикет, как след това станал богат и известен — първо като второстепенен актьор в „Ийлинг Комедис“, а след това и като типичния англичанин в куп холивудски филми. Така и не беше станал истинска звезда, но когато в неделя вечер ни пускаха филм, ръкопляскахме, ако той участваше.
Когато бравата на стаята за репетиции изщрака и се завъртя, аз оставих книгата си на пианото и се наведох напред, за да обърна страницата на оръфаните „52 музикални екзерсиса за контрабас“, при което чух гласа на директора на училището.
— Музикалната школа бе специално построена, разбира се. Това е главната зала за репетиции… — И те влязоха.
Бяха директорът на училището, директорът на музикалния отдел (безцветен очилат мъж, когото доста харесвах), заместник-директорът на музикалния отдел (който дирижираше училищния оркестър и който учтиво не ме харесваше) и, няма грешка, самата велика личност в компанията на ухаеща на парфюм руса жена, която го държеше за ръката и също изглеждаше като кинозвезда.
Престанах да се преструвам, че свиря, изхлузих се от високия стол и застанах почтително, хванал грифа на контрабаса.
Директорът им разказа за звукоизолацията и за килимите, и за благотворителния фонд за построяването на музикалната школа, и подчерта, че следващият етап ще изисква сериозни дарения, и тъкмо бе започнал да навлиза в цените на двойното остъкляване, когато уханната жена каза:
— Вижте колко е сладък! — и всички погледнаха към мен.
— Голяма цигулка — как си я слагаш под брадичката? — попита ме великата личност и всички се разсмяха прилежно.
— Толкова е голям — каза жената. — А ти си толкова малък. Ама ние ти прекъснахме репетицията. Продължавай. Изсвири ни нещо.
Директорът и директорът на музикалния отдел грейнаха срещу мен в очакване. Заместник-директорът на музикалния отдел, който не хранеше илюзии за музикалните ми умения, започна да обяснява, че първата цигулка се упражнява в съседното помещение и че за него щяло да бъде удоволствие да им посвири и…
— Аз искам да чуя него — настоя жената. — На колко си години, хлапе?
— На единайсет, госпожице.
Тя весело сръга великата личност в ребрата.
— Нарече ме „госпожица“. Хайде. Изсвири ни нещо.
Великата личност кимна и двамата впериха погледи в мен.
Контрабасът изобщо не е солов инструмент дори за компетентните музиканти, а аз бях на светлинни години от компетентността. Но си настаних д-то обратно на високия стол, обхванах с пръсти грифа, взех лъка с туптящо като тимпани сърце и се приготвих да се изложа.
Помня, нищо че са минали двайсет години.
Даже не гледах в „52 музикални екзерсиса за контрабас“. Свирех… нещо. То се виеше и бумтеше, пееше и резонираше. Лъкът се плъзгаше в необичайни и уверени арпежи. В един момент оставих лъка и изтръгнах с пръсти от струните сложно пицикато. Направих с контрабаса неща, които не би направил и опитен джазов музикант с ръце колкото главата ми. Свирих и свирих, и свирих на четирите обтегнати метални струни, прегърнал инструмента, както никога не бях прегръщал човешко същество. И накрая, останал без дъх и възбуден до крайност, спрях.
Русата жена заръкопляска първа, но всички ръкопляскаха, дори, макар и със странно изражение, заместник-директорът по музиката.
— Не знаех, че контрабасът е толкова многофункционален инструмент — отбеляза директорът. — Много приятно парче. Хем съвременно, хем класическо. Много добре. Браво. — След което изведе останалите навън, а аз останах там, изцеден докрай, галещ грифа на контрабаса с пръстите на лявата си ръка, милващ струните с дясната.
Както във всяка истинска история краят е объркан и незадоволителен: на другия ден пренасях огромния инструмент през училищния двор към параклиса, където щеше да репетира оркестърът. Ръмеше дъжд и се подхлъзнах на мокрите камъни. Паднах по лице. Дървеният гриф на контрабаса се счупи, а корпусът му се спука отпред.
Дадоха го на поправка, но когато се върна, не беше същият. Струните бяха по-високо и се дърпаха по-трудно, новият гриф ми се струваше поставен под неправилен ъгъл. Дори за необиграното ми ухо беше доловима разликата в тембъра. Не се бях погрижил за него; той вече нямаше да се грижи за мен.
Когато следващата година се преместих в друго училище, не продължих да свиря на контрабас. Мисълта да свиря на друг инструмент ми се струваше някак нелоялна, а и прашният черен контрабас в шкафа на залата за музика в новото ми училище определено не ме харесваше. Бях белязан като принадлежащ на друга. И вече бях толкова висок, че нямаше нищо нелепо в стоенето ми зад контрабаса.
А много скоро щяха да дойдат момичетата.
Да започна от края: подредих тънкия резен маринован джинджифил, розов и прозрачен, върху бледожълтото парче риба и потопих цялата аранжировка — джинджифил, риба и задушен в оцет ориз — в соевия сос с месото надолу; след това го излапах на две хапки.
— Мисля, че трябва да отидем в полицията — казах.
— И какво точно ще им кажем, като отидем? — попита Джейн.
— Ами можем да докладваме за изчезване или нещо такова. Не знам.
— И кога за последен път сте видели младата дама? — намеси се Джонатан с най-полицейския си глас. — А, ясно. Знаете ли, сър, че губенето на полицейско време обикновено се смята за престъпление?
— Но целият цирк…
— Сър, съществуват преходни хора, навършили пълнолетие. Те идват и си отиват. Ако са ви известни имената им, предполагам, бих могъл да напиша доклад…
Мрачно си доядох рулцето със сьомга.
— Е, хубаво. Да отидем тогава при вестниците.
— Брилянтна идея — каза Джонатан с интонация, подсказваща, че съвсем не я смята за брилянтна.
— Джонатан е прав — подкрепи го Джейн. — Изобщо няма да ни изслушат.
— И защо да не ни повярват? Ние сме благонадеждни. Почтени граждани. И всичко останало.
— Ти си писател на фантастика — възрази тя. — С такива работи си изкарваш парите. Никой няма да ти повярва.
— Но вие двамата също го видяхте. Ще ме подкрепите.
— Новият сериал на ужасите на Джонатан започва през есента. Ще кажат, че просто си прави евтина реклама на предаването. Моята нова книга също излиза скоро. Същата работа.
— Значи според вас не можем да кажем на никого? — отпих от зеления си чай.
— Напротив — спокойно отвърна Джейн, — можем да кажем на когото поискаме. Проблематично е да ни повярват. А ако питаш мен, направо е невъзможно.
Маринованият джинджифил ми лютеше на езика.
— Може и да си права — казах. — И е възможно госпожица Финч да е по-щастлива, където е в момента.
— Ама името й не е госпожица Финч — поправи ме Джейн. — То е… — и изрече действителното име на бившата членка на компанията ни.
— Знам. Но я нарекох така, когато я видях за пръв път. Като в някой от онези филми. Нали се сещаш? Героинята си сваля очилата и си пуска косата. „Защо, госпожице Финч. Вие сте прекрасна.“
— Определено беше такава — обади се Джонатан, — поне накрая. — И потръпна от спомена.
Ето. Вече знаете: ето как свърши всичко и как ние тримата престанахме да се занимаваме със случая преди няколко години. Остават само началото и подробностите.
За протокола, не очаквам да повярвате и на една моя дума. Сериозно. В крайна сметка аз съм лъжец по професия; макар да обичам да мисля за себе си като за честен лъжец. Ако членувах в някой клуб за джентълмени, можех да го разкажа на чаша или две порто в някоя късна вечер пред тлеещата камина, но не съм член на такъв клуб и освен това ще го напиша по-добре, отколкото ще го разкажа. И така, тук ще научите за госпожица Финч (чието име, както вече знаете, не беше Финч, нито пък нещо подобно, умишлено съм променил имената, за да маскирам виновниците) и за това как се получи така, че тя вече да не ни прави компания, докато ядем суши. Ако щете ми вярвайте, аз самият вече не съм сигурен дали си вярвам. Всичко ми се струва много, много отдавна.
Бих могъл да започна по дузина различни начини. Може би ще е най-добре да започна с хотелската стая в Лондон преди няколко години. Беше 11:00 преди обяд. Телефонът иззвъня, което ме изненада. Побързах да го вдигна.
— Ало? — Беше прекалено рано сутринта, за да ми се обажда някой от Щатите, а никой в Англия дори не знаеше, че съм тук.
— Здравейте — изрече познат глас с монументално неубедителен американски акцент. — Аз съм Хирам П. Мъзълдекстър от „Колосал Пикчърс“. Правим римейк на „Похитителите на изчезналия кивот“, но вместо нацисти ще има жени с огромни цици. Разбрахме, че сте удивително надарен в областта на чатала и вероятно ще желаете да поемете главната мъжка роля на Минесота Джоунс…
— Джонатан? Как, по дяволите, ме намери?
— Значи ме позна — огорчи се той без ужасния акцент.
— Е, гласът беше твоят — отбелязах. — Не ми отговори на въпроса. Никой не знае, че съм тук.
— Имам си начини — отвърна, но не много загадъчно. — Виж сега, ако с Джейн предложим да те нахраним със суши — нещо, което си спомням, че консумираш в количества, напомнящи за раздаването на обяда в клетката на моржовете в лондонския зоопарк — и ако предложим да те заведем на театър, преди да те нахраним, какво ще кажеш?
— Не знам. Предполагам ще кажа „да“. Или „Къде е уловката?“. Може и това да кажа.
— Няма уловка. Поне аз не бих го нарекъл уловка. Не е истинска уловка. Честно.
— Лъжеш, нали?
Някой заговори близо до телефона и Джонатан каза:
— Чакай. Джейн иска да си размени две думи с теб. — Джейн е съпругата на Джонатан.
— Как я караш? — попита тя.
— Добре, мерси.
— Виж сега, ще ни направиш огромна услуга — не че няма да ни е приятно да те видим, защото ще ни е приятно, ама виж сега, ще дойде и една жена…
— Твоя приятелка — обади се отзад Джонатан.
— Не ми е приятелка. Почти не я познавам — поясни тя встрани от телефона и пак заговори на мен. — Абе малко си я окачих на шията. От сума ти време не е в страната и не знам как се съгласих да я забавлявам и да я развеждам насам-натам от вдругиден нататък. Всъщност е доста ужасна. А пък Джонатан разбрал, че си тук, от някого в твоята филмова компания и решил, че ще е много хубаво да стане по-малко ужасно, така че, моля ти се, кажи „да“.
Така че казах „да“.
В ретроспекция мисля, че всичко се случи по вина на покойния Ян Флеминг, създателя на Джеймс Бонд. Предишния месец бях чел някаква статия, в която Ян Флеминг съветваше всички писатели, на които не им вървят книгите, да отидат да ги пишат на хотел. На мен не ми висеше книга, а сценарий за филм, затова си купих самолетен билет до Лондон, обещах на филмовата компания, че до три седмици ще получат готовия сценарий, и наех стая в ексцентричен хотел в Малката Венеция.
Не казах на никого в Англия, че съм тук. Ако всички разберяха, дните и нощите ми щяха да се запълнят със срещи, а не с висене пред екрана на компютъра и, от време на време, с писане.
Честно казано, доста ми беше доскучало и бях готов да приветствам всяка външна намеса.
Рано следващата вечер пристигнах в къщата на Джонатан и Джейн, която повече или по-малко се намираше в Хампстед. Пред нея беше паркирана малка зелена спортна кола. Изкачих се по стълбите и почуках на вратата.
Отвори ми Джонатан, беше облечен във впечатляващ костюм. Светлокестенявата му коса беше по-дълга, отколкото я помнех от последното ни виждане на живо или по телевизията.
— Здрасти — приветства ме той. — Представлението, на което щяхме да те водим, го отмениха. Но можем да отидем някъде другаде, ако нямаш нищо против.
Тъкмо щях да отбележа, че така или иначе нямах представа какво сме щели да гледаме и че промяната в плана ми е безразлична, но Джонатан вече ме водеше към хола, твърдеше, че искам да пия газирана вода и ме уверяваше, че яденето на суши не отпада и че Джейн ще слезе веднага щом приспи децата.
Тъкмо бяха преобзавели хола в стил, който Джонатан описа като марокански бардак.
— Не сме възнамерявали да е марокански бардак — обясни. — Нито пък какъвто и да е бардак. Ама така се получи.
— Той разказа ли ти за госпожица Финч? — попита Джейн. Последния път, когато я видях, беше червенокоса. Сега беше тъмнокестенява и къдрава като героиня на Реймънд Чандлър.
— За коя?
— Тъкмо си говорехме за гравюрите на Дитко — извини се Джонатан. — И за статиите на Нийл Адамс за Джери Люис.
— Ама тя всеки момент ще дойде. И трябва да му кажем за нея, преди да е дошла.
По професия Джейн е журналистка, но почти по случайност започна да пише бестселъри. Написа книга по сериал за двама паранормални следователи, която се изкачи на върха на класациите и остана там.
Джонатан първоначално се прочу като водещ на вечерно токшоу и оттогава упражнява огромното си обаяние в какви ли не области. Но си е все същият, без значение дали камерите са включени или не, което не може да се каже за повечето от телевизионния бизнес.
— Нещо като семейно задължение — обясни Джейн. — Е, не точно семейно.
— Тя е приятелка на Джейн — весело допълни съпругът й.
— Не ми е приятелка. Но нямаше как да им откажа. За щастие ще стои тук само няколко дни.
На кого не можела да откаже Джейн и с какво им била задължена, така и не разбрах, защото в този момент на вратата се позвъни и ме запознаха с госпожица Финч. Което, както споменах, не беше истинското й име.
Носеше черно кожено кепе и черно кожено манто, косата й беше черна и опъната в малък кок, забоден с керамична шнола. Гримът й създаваше впечатление за съвършена жестокост, на която би завидяла и професионална домина от садо-мазото. Устните й бяха стиснати, а очите гледаха на света през строги очила с черни рамки — които подчертаваха лицето й прекалено определено, за да са просто очила.
— Е — каза тя, като че ли произнасяше смъртна присъда, — значи отиваме на театър.
— Ами и да, и не — отвърна Джонатан. — Искам да кажа, да, излизаме, но няма да можем да видим „Римляни в Британия“.
— Много добре — кимна госпожица Финч. — И без това е проява на лош вкус. От къде на къде някой си е въобразил, че от тази глупост ще стане мюзикъл, така и не разбирам.
— Затова отиваме на цирк — обади се Джейн. — А след това ще отидем да хапнем суши.
Госпожица Финч стисна още по-силно устни.
— Не одобрявам цирковете.
— В този цирк няма животни — опита се да я умилостиви Джейн.
— Много добре — рече госпожица Финч и изсумтя.
Започвах да разбирам защо Джейн и Джонатан ме бяха повикали.
Когато излязохме, валеше и улицата беше тъмна. Напъхахме се в спортната кола и се отправихме към центъра на Лондон. С госпожица Финч седнахме отзад, некомфортно притиснати един в друг.
Джейн й каза, че съм писател, и оповести, че нашата гостенка е биолог.
— Всъщност биогеолог — поправи я госпожица Финч. — Ти сериозно ли говореше да ядем суши, Джонатан?
— Ъъ, да. Защо. Не обичаш ли суши?
— О, аз си ям храната сготвена — отвърна тя и започна да ни изброява най-различните метили, червеи и паразити, от които бъкало месото на рибите и които се унищожавали само чрез готвене. Описа ни жизнения им цикъл, докато дъждът се лееше и мокреше нощен Лондон в ярки неонови цветове. Джейн ме погледна съчувствено от предната седалка, след което заедно с Джонатан продължи да разгадава написаните на ръка инструкции към мястото, където отивахме. Прекосихме Темза по „Лондон Бридж“, докато госпожица Финч ни изнасяше лекция за ослепяването, полудяването и скапването на черния дроб; тъкмо се беше впуснала в подробно описание на симптомите на елефантиазиса толкова гордо, като че ли сама ги беше изобретила, когато свихме в малка странична уличка близо до Саутуаркската катедрала.
— Къде е този цирк? — попитах.
— Някъде тука — каза Джонатан. — Обадиха ми се да ги включа в коледното предаване. Опитах се да платя за билетите, но те настояха да ни ги дадат безплатно.
— Сигурна съм, че ще е забавно — обади се Джейн с надежда в гласа.
Госпожица Финч изсумтя.
Дебел плешив мъж, преоблечен като монах, се втурна към нас.
— Ето ви и вас. Откога ви чакам. Закъснявате. Представлението ще започне всеки момент. — Той се обърна и се затича обратно, а ние го последвахме. Дъждът се плискаше по голото му теме и се стичаше по лицето му, превръщайки грима тип „Фестър Адамс“ в бели и кафяви струи боя. Монахът отвори някаква странична врата.
— Тук.
Влязохме. Вътре вече имаше към петдесетина души, от които течеше вода и се издигаше пара, а някаква висока жена с нескопосан вампирски грим бродеше с фенерче в ръка, проверяваше билетите, късаше контролите и продаваше билети на тези, които нямаха. Дребна набита жена точно пред нас си изтръска чадъра и се огледа злобно.
— Само да имат късмет да не ми хареса — каза на младежа до нея, сина й навярно. Плати за билетите на двама им.
Вампирката стигна до нас, позна Джонатан и се разля в любезност:
— Това вашата компания ли е? Четирима души? Да? Вие сте в списъка на гостите — което предизвика още един подозрителен поглед от страна на набитата жена.
Чу се тиктакане на часовник на запис. Удари дванайсет (по моя часовник нямаше и осем) и двойната дървена врата в дъното на стаята се отвори със скърцане.
— Заповядайте… на ваша отговорност! — избумтя някакъв глас и аз се изхилих като ненормален. Влязохме през вратата, зад която цареше мрак.
Миришеше на влажни тухли и тлен. Тогава разбрах къде сме: под някои от надземните релси има цяла мрежа от стари подземия — огромни, празни свързани помещения с различни размери и форми. Търговците на вино и на коли втора ръка използват някои от тях за складове; в други живеят бездомници, докато липсата на светлина, вода и канализация прогони обитателите им обратно на светло; повечето са празни и очакват неизбежното идване на булдозерите, свежия въздух и времето, когато всичките им тайни и мистерии ще бъдат ликвидирани.
Над главите ни изтрака влак.
Поехме напред, водени от чичо Фестър и вампирката, към нещо като чакалня, където застанахме и зачакахме.
— Надявам се, че ще мога да седна след всичко това — промърмори госпожица Финч.
Когато ни събраха и фенерчетата изгаснаха, се включи сценичното осветление.
Излязоха някакви хора. Едни караха мотоциклети и бъгита. Шофираха насам-натам и се смееха, правеха завои и дърдореха нещо на висок глас. Този, който ги беше облякъл, явно беше чел прекалено много комикси или беше гледал „Лудият Макс“ твърде много пъти. Имаше пънкари и монахини, вампири и чудовища, стриптийзьорки и ходещи мъртъвци.
Танцуваха и подскачаха около нас, докато конферансието — което се познаваше по цилиндъра — пееше песента на Алис Купър „Добре дошли в моя кошмар“. Пееше я ужасно фалшиво.
— Аз познавам Алис Купър — измърморих на себе си, цитирайки погрешно нещо полузабравено — и вие, сър, не сте Алис Купър.
— Доста е тъпо — съгласи се Джонатан.
Джейн ни изшътка да мълчим. След като отзвучаха последните ноти, конферансието остана сам в лъчите на прожекторите. Докато говореше, обикаляше из подземието.
— Добре дошли, добре дошли, всички вие в Театъра на нощните сънища.
— Май ти е почитател — прошепна Джонатан.
— Мисля, че е реплика от „Роки Хорор Шоу“ — прошепнах в отговор.
— Тази вечер ще видите чудовища, каквито не сте и сънували, изроди и твари на нощта, гледки, които ще ви накарат да крещите и да се страхувате — и да се смеете радостно. Ще пътуваме от стая в стая — и във всяка от тези подземни пещери ще откриваме поредния кошмар, поредното удоволствие, поредното чудо! Моля ви — за собствената ви безопасност — държа да го повторя! Не напускайте зоната за зрители, очертана във всяко помещение — поради опасност от ужасно проклятие, жестоко нараняване и загуба на безсмъртната ви душа! Освен това, трябва да подчертая, че използването на фотоапарати със светкавица и каквито и да е записващи устройства е строго забранено.
След тази реплика няколко млади жени с фенерчета в ръце ни поведоха към следващото подземие.
— Значи няма да сядаме — каза отегчено госпожица Финч.
В първото подземие усмихната блондинка с бикини с пайети и белези от игли по ръцете бе окована от някакъв гърбушко и от чичо Фестър.
Колелото се завъртя бавно и дебел мъж в червени кардиналски одежди започна да хвърля ножове, очертавайки тялото на жената. След това гърбушкото завърза очите на кардинала, който хвърли последните три ножа право към главата на жената, очертавайки и нея. Кардиналът свали превръзката. Освободиха жената и й помогнаха да стане от колелото. Поклониха се. Ние ръкопляскахме.
Тогава кардиналът извади от колана си фалшив нож и се престори, че прерязва гърлото на жената. От острието на ножа потече кръв. Неколцина от публиката ахнаха и едно впечатлително момиче изписка, а приятелите й се изхилиха.
Кардиналът и жената с бикините с пайети се поклониха за последно. Светлините изгаснаха. Последвахме лъчите на фенерчетата по тухления проход.
Тук миришеше още по-лошо — на мазе, влажно и забравено. Дочух отнякъде ромоленето на дъжда. Конферансието представи Съществото.
— Съшито в лабораториите на нощта, Съществото е способно на главозамайващи подвизи.
Франкенщайновият грим беше съвсем неубедителен, но Съществото повдигна каменен блок, върху който беше седнал дебелият чичо Фестър, и задържа едно бъги (шофирано от вампирката) на пълна газ. Коронният му номер беше да надуе балон с гореща вода и да го спука.
— Давай да отиваме на суши — измърморих на Джонатан.
Госпожица Финч отбеляза тихо, че освен опасността от паразити, синьоперковата риба тон, рибата меч и чилийският морски костур се ловели в прекалено големи количества и скоро щели да бъдат обявени за изчезнал вид, защото не се възпроизвеждали толкова бързо, че да наваксат.
продължаваше много навътре в мрака. Някъде в миналото оригиналният таван е бил премахнат и новият беше покривът на празния склад отгоре. Едва доловими за зрението ултравиолетови светлини проблясваха в ъглите на помещението. Зъби, ризи и власинки по дрехите засветиха в тъмното. Засвири ниска тътнеща музика. Огледахме се и видяхме високо над главите си скелет, извънземно, върколак и ангел на трапеца. Костюмите им флуоресцираха в ултравиолетовото осветление и просветваха като стари сънища. Полюляваха се напред и назад в такт с музиката, след което като един се пуснаха и полетяха към нас.
Ние ахнахме, но преди да ни достигнат, четиримата отскочиха във въздуха и отново се издигнаха като йо-йо, и се покачиха обратно на трапеца си. Разбрахме, че са вързани за тавана с невидими в мрака еластични въжета. Те продължиха да се гмуркат и да плуват из въздуха над главите ни, а ние ръкопляскахме и ахкахме, и ги наблюдавахме в доволна тишина.
Беше просто един коридор: таванът беше нисък, а конферансието навлезе в публиката, избра двама души — набитата жена и висок чернокож мъж с овчи кожух и черни ръкавици — и ги изкара пред всички. Обяви, че ще демонстрира хипнотичните си сили. Помаха с ръце във въздуха и отхвърли набитата жена. След това помоли мъжа да стъпи върху един кашон.
— Това е номер — измърмори Джейн. — Този е подставен.
Докараха гилотина на колела. Конферансието разряза наполовина един пъпеш, за да демонстрира колко е наточено острието. След това накара мъжа да постави ръката си под гилотината и спусна острието. Китката в ръкавица падна в кошницата и от отрязаната ръка шурна кръв.
Госпожица Финч изписка.
Мъжът взе ръката си от кошницата и подгони конферансието около публиката под звуците на шоуто на „Бени Хил“.
— Изкуствена ръка — поясни Джонатан.
— Беше ми ясно — каза Джейн.
Госпожица Финч си издуха носа в салфетка.
— Смятам това за проява на доста съмнителен вкус — рече неодобрително.
След това ни поведоха към
и лампите светнаха. Покрай стената имаше скована надве-натри дървена маса, до която млад плешив мъж продаваше бира, портокалов сок и бутилирана вода. Имаше и указателни табелки за тоалетните в съседното помещение. Джейн отиде да вземе напитки, а Джонатан се отправи към тоалетната и аз останах в неловката компания на госпожица Финч.
— Е — подхванах, — значи скоро не сте били в Англия.
— Бях на Комодските острови. Изучавах драконите. Знаете ли защо стават толкова големи?
— Ъъ…
— Приспособили са се да ловят слонове пигмеи.
— Че има ли слонове пигмеи? — Бях заинтригуван. Беше по-интересно от лекцията за метилите в сушито.
— Ами да. Че това е основна островна биогеология — животните са склонни към естествен гигантизъм или пигмеизъм. Има и уравнения… — Докато говореше, лицето на госпожица Финч се оживи и аз усетих, че отношението ми към нея се затопля, докато обясняваше защо и как едни животни порастват, а други се смаляват.
Джейн донесе напитките; Джонатан се върна от тоалетната развеселен и изненадан, че са му поискали автограф, докато е пикаел.
— Я ми кажи — обади се Джейн. — Изчетох доста криптозоология за следващата част на „Пътеводител в необяснимото“, която пиша. Като биолог…
— Биогеолог — прекъсна я госпожица Финч.
— Да. Каква е според теб вероятността и днес да са останали живи праисторически животни, живеещи в неизвестни места, непознати за науката?
— Много малка — отвърна госпожица Финч, все едно ни се караше. — В никакъв случай няма „Изгубен свят“ на някой остров, пълен с мамути, смилодони и епиорни…
— Доста грубичко звучи — намеси се Джонатан. — Как го каза?
— Епиорни. Гигантски безкрили праисторически птици — обясни Джейн.
— Знаех си — казах аз.
— Макар че, разбира се, те не са праисторически — поде госпожица Финч. — Последният епиорнис е бил убит от португалски моряци на остров Мадагаскар преди триста години. И има надеждни доказателства, че в двора на руския цар през шести век е живял мамут пигмей, както и че няколко животни, които, съдейки по описанието, почти сигурно са били саблезъби тигри — смилодони — са били донесени от Северна Африка на император Веспасиан и са умрели в цирка. Та тези неща невинаги са праисторически. Често са исторически.
— Чудя се какво ли е било предназначението на зъбите на саблезъбия тигър — обадих се аз. — Човек би си помислил, че му пречат.
— Глупости — отвърна госпожица Финч. — Смилодонът е най-ефикасният ловец, живял някога — зъбите саби се повтарят многократно в хронологията на вкаменелостите. От все сърце ми се ще да бяха останали и до днес. Но не са. Ние познаваме света прекалено добре.
— Той е голям — със съмнение изрече Джейн и в този момент осветлението премигна и загасна и някакъв призрачен безплътен глас ни подкани да влезем в следващото помещение, като предупреди, че втората част на представлението не била за хора със слаби сърца, и оповести, че по-късно и само тази вечер Театърът на нощните сънища с гордост ще представи Стаята на изпълнените желания.
Изхвърлихме пластмасовите си чаши и побързахме към
— Представям ви Създателя на болката! — обяви конферансието.
Лъчите на прожекторите се насочиха към един ненормално слаб младеж по плувки, който висеше на куки, прекарани през зърната на гърдите му. Две пънкарки му помогнаха да слезе на земята и му подадоха работния инвентар. Той заби петнайсетсантиметров гвоздей в носа си, вдигна тежести с халката на езика си, пъхна няколко пора с остри зъби в плувките си и за капак на всичко позволи на по-високата пънкарка да използва корема му като дъска за дартс с прецизно насочени игли за подкожни инжекции.
— Не беше ли в шоуто ти преди няколко години? — попита Джейн.
— Да — отвърна Джонатан. — Много свястно момче. Запали фойерверк, който стискаше със зъби.
— Не казахте ли, че нямало да има животни? — попита госпожица Финч. — Как според вас се чувстват бедните порове, натъпкани в гащите на този младеж?
— Предполагам, че зависи от това дали са мъжки или женски — шеговито отвърна Джонатан.
ни представи рокендрол комедия в едно действие, изиграна като непохватна клоунада. Една монахиня си показа гърдите, а гърбушкото остана без панталони.
беше тъмно. Зачакахме в тъмното да стане нещо. На мен ми се дощя да седна. Краката ме боляха. Бях уморен, беше ми студено и ми беше писнало.
Тогава някой насочи към нас светлина. Ние примигнахме и примижахме, и закрихме очите си.
— Тази вечер — каза нечий странен дрезгав и прашен глас. Не беше на конферансието, сигурен бях. — Тази вечер ще изпълним едно ваше желание. Един от вас ще получи каквото си пожелае в Стаята на сбъднатите желания. Има ли доброволци?
— Оо, поредното подставено лице — прошепнах, като се сетих за едноръкия мъж в четвъртото подземие.
— Шт — изсъска Джейн.
— Има ли доброволци? Вие, господине? Вие, госпожо? — Нечий силует излезе от мрака и се заклатушка към нас. Не го виждах добре, защото държеше фенерче в ръка. Стори ми се облечен в нещо като маймунски костюм, защото очертанията му изглеждаха нечовешки и се движеше като горила. Сигурно беше този, който играеше Съществото. — Е, има ли доброволци? — Ние примижахме срещу него и се отдръпнахме от пътя му.
След което той извика:
— А ето го нашият доброволец — прескочи въжето, което отделяше публиката от сцената, и сграбчи ръката на госпожица Финч.
— Съвсем не мисля така — възрази госпожица Финч, но той вече я дърпаше далеч от нас, а тя беше прекалено нервна, прекалено любезна и англичанка до мозъка на костите си, за да му вдигне скандал. Издърпаха я в мрака и я отделиха от нас.
Джонатан изпсува.
— Това няма да ни го прости никога — каза.
Светлините блеснаха. Мъж в костюм на гигантска риба обиколи няколко пъти помещението на мотоциклет. По някое време се изправи на седлото, след което седна и подкара мотоциклета нагоре и надолу по овалните стени на подземието. Мотоциклетът удари някаква стърчаща тухла, подхлъзна се и падна, като затисна мотоциклетиста.
Гърбушкото и голата до кръста монахиня изтичаха и издърпаха мотоциклета от мъжа в рибешкия костюм, след което го изнесоха от сцената.
— Счупих си шибания крак — мърмореше той с гъгнив глас, докато го влачеха. — Счупих го. Шибания си крак.
— Според теб това влизаше ли в програмата? — попита някакво момиче от тълпата.
— Не — отвърна мъжът до нея.
Леко разтреперани, чичо Фестър и вампирката ни подкараха към
където ни очакваше госпожица Финч.
Помещението беше огромно. Долових го дори в непрогледния мрак. Може би мракът стимулира другите сетива; може би непрекъснато обработваме повече информация, отколкото си мислим. Ехото от нашите движения и кашляне се връщаше към нас, отразено от стени на десетки метри разстояние.
И тогава почувствах увереност, граничеща с лудост, че в мрака са се спотаили огромни зверове, които ни наблюдават с гладни очи.
Много бавно светлините се включиха и видяхме госпожица Финч. И до ден-днешен се чудя откъде й бяха намерили този костюм.
Черната й коса беше разпусната. Очилата ги нямаше. Костюмът, макар и оскъден, й стоеше идеално. В ръката си държеше копие и се взираше в нас без никаква емоция. Тогава до нея в лъча на прожектора пристъпиха големите котки. Едната отметна глава и изрева.
Някой изпищя. Долавях острата воня на котешка пикня.
Животните бяха големи колкото тигри, но нямаха ивици; козината им беше с цвета на вечерен пясъчен плаж. Очите им бяха като топази, а дъхът им миришеше на прясно месо и кръв.
Вперих поглед в челюстите им: зъбите като саби бяха наистина зъби, а не бивни: огромни резци, предназначени за разкъсване, за раздиране, за отделяне на месото от кокала.
Големите котки започнаха да описват бавни кръгове около нас. Ние се скупчихме по-близо едни до други, помнещи с червата си старите времена, когато с падането на нощта сме се скривали в пещерите, а зверовете са дебнели плячката си; помнехме, че някога сме били плячката.
Смилодоните, ако това бяха те, изглеждаха напрегнати и войнствени. Опашките им нетърпеливо се стрелкаха наляво и надясно. Госпожица Финч не казваше нищо. Просто се взираше в своите животни.
Дебелата жена вдигна чадъра си и го размаха срещу една от големите котки.
— Разкарай се, грозно добиче — каза на тигъра.
Той изръмжа и отстъпи леко като котка, готвеща се за скок.
Дебеланата пребледня, но продължи да държи чадъра си насочен като меч. Тигърът не направи никакъв опит да побегне в осветената от фенери тъма под града.
След което скочи, прикова зрителката към земята с една кадифена лапа, вдигна триумфално глава и изрева толкова басово, че усетих вибрациите със стомаха си. Дебеланата припадна, което според мен беше божия милост: ако имаше късмет, нямаше да усети как острите като бръсначи нокти раздират като кинжали одъртялата й плът.
Огледах се за някакъв път за бягство, но другият тигър обикаляше около нас и ни държеше накуп като уплашено стадо овци.
Чух как Джонатан не спира да мърмори една и съща псувня.
— Ще умрем, нали? — чух се да казвам.
— Май да — промълви едва Джейн.
Тогава госпожица Финч си проби път през въжената бариера, хвана голямата котка за козината на врата и я издърпа обратно. Тигърът се опъна, но тя го перна по носа с дръжката на копието си. Той подви опашка между задните си лапи и отстъпи от повалената жена, наведен и покорен.
Доколкото виждах, нямаше кръв и се надявах дебеланата само да е припаднала.
В дъното на помещението бавно се усилваше светлина. Приличаше на изгряваща зора. Виждах омарата на джунглата да се носи между огромни папрати и храсти; и чувах, някъде от много далеч, песен на щурци и крясъци на странни птици, събуждащи се да посрещнат новия ден.
Част от мен — писателската част от мен, онази, която беше забелязала особения начин, по който светлината се отразяваше в счупеното стъкло в локвата кръв, докато се измъквах от катастрофиралата кола, и наблюдавала в най-големи подробности дали сърцето ми е разбито или не в моментите на истински и дълбоки лични трагедии — това беше частта от мен, която си помисли: „Същият ефект може да се постигне с машина за дим, няколко растения и запис на звуци. Но е необходим дяволски добър осветител“.
Госпожица Финч несъзнателно почеса лявата си гърда, след което ни обърна гръб и пое към зората и джунглата под света, съпроводена от два меко пристъпващи саблезъби тигъра.
Някаква птица изкрещя и изцвърча.
След това светлината на утрото помръкна, омарата се разнесе и жената и животните изчезнаха.
Синът на дебеланата й помогна да се изправи на крака. Тя отвори очи. Изглеждаше шокирана, но не беше наранена. И когато разбрахме, че не е ранена, защото взе чадъра си и се подпря на него, втренчила поглед в нас, ние започнахме да ръкопляскаме.
Никой не идваше да ни вземе. Никъде не се виждаха нито чичо Фестър, нито вампирката. Затова непридружени влязохме в
То беше подредено за нещо, което очевидно е трябвало да бъде големият финал. Дори бяха подредени пластмасови столове, от които да гледаме представлението. Насядахме по тях и зачакахме, но не дойде никой от цирка и след известно време на всички ни стана ясно, че никой няма и да дойде.
Хората започнаха да се придвижват към следващото помещение. Чух отваряне на врата и шума на уличното движение и дъжда.
С Джейн и Джонатан се спогледахме, станахме и излязохме. В последното помещение беше подредена маса със сувенири от цирка: плакати и сидита, значки, и отворена кутия за пари. През отворената врата откъм улицата струеше натриевожълта светлина и вятърът разклащаше непродадените плакати и ъглите им нетърпеливо плющяха нагоре и надолу.
— Ще я чакаме ли? — попита някой от нас и ми се ще да кажа, че бях аз. Но другите поклатиха глави и излязоха навън в дъжда, който вече беше преминал във ветровито ръмене.
След кратко ходене по тесните улици под дъжда и вятъра се добрахме до колата. Аз останах отвън, за да изчакам да ми отворят заключената задна врата, и през дъжда и шума на града ми се стори, че чувам тигър, защото някъде наблизо се разнесе рев, от който светът потрепери. Но може да беше преминаването на влака в метрото.
Нюейдж
Тя изглежда толкова хладнокръвна, толкова мълчалива, но очите й остават вперени отвъд хоризонта.
Мислите, че сте разбрали всичко за нея от момента на запознанството ви, но всичко, което си мислите, че знаете, е погрешно. През нея струи страст като река от кръв.
Тя отклонява поглед само за миг, маската пада и вие падате. Всичките ви утре започват сега.
Майката на Бони
Нали знаете как е, когато обичате някого?
И трудната част, кофти частта, частта тип „Шоуто на Джери Спрингър“ е, че никога не спирате да обичате някого. Винаги има място за някого в сърцето ви.
Сега, когато е мъртва, тя се опитва да си припомни само любовта. Представя си всеки удар като целувка, гримът, който умело прикрива синините, фасът от цигара върху бедрото — всички тези неща, решава тя, са били жестове на любов.
Чуди се какво ли ще направи дъщеря й.
Чуди се каква ще стане дъщеря й.
Държи кейк, в смъртта си. Това е кейкът, който постоянно се канеше да изпече за малкото си момиченце. Сигурно щяха да го бъркат заедно.
Щяха да седят, да похапват от него и да се усмихват, тримата, и апартаментът бавно щеше да се изпълва със смях и обич.
Странно
Стотици са нещата, които тя се е опитвала да прогони, неща, които не помни и за които дори не може да си позволи да мисли, защото тогава птиците започват да крещят, червеите пълзят и някъде в съзнанието й винаги вали тихо и монотонно.
Ще чуете, че е напуснала страната, че е имало подарък, който е искала да ви даде, но се е изгубил, преди да стигне до вас. Късно някоя вечер телефонът ще звънне и един глас, който може да е нейният, ще каже нещо, което няма да разберете, и линията ще зашуми и ще се разпадне.
Няколко години по-късно от някое такси ще видите застанала на една врата жена, която прилича на нея, но тя ще се скрие, докато убедите шофьора да спре. Никога повече няма да я видите.
Когато вали, ще си мислите за нея.
Тишина
Пеперуда на нощта на трийсет и пет години, поне толкова признава, с болящи крака от всекидневното ходене на високи токчета, но пък може да слиза по стълбите с двайсеткилограмова перука на главата, минавала е през сцената с лъв и пак на високи токчета, може да премине и през проклетия Ад на високи токчета, ако се стигне дотам.
Това са нещата, които са й помогнали, които са я карали да върви с високо вдигната глава: дъщеря й; мъжът от Чикаго, който я обичаше, макар и недостатъчно; водещият на националните новини, който й плащаше наема в продължение на десетилетие и идваше във Вегас само един път месечно; две торби със силиконов гел; и криенето от пустинното слънце.
Скоро ще стане баба, много скоро.
Любов
И тогава идва времето, когато някой от тях просто не отвръща на обажданията й в офиса. Затова се обади на номера, който той не знаеше, че тя има, и каза на жената, която вдигна, че ситуацията е много конфузна, но тъй като той вече не желаел да разговаря с нея, можело ли да му предадат, че тя все още очаква да й върне черното дантелено бельо, което й взел, защото, така казал, му миришело на нея, на двама им. О, това пък й напомняло, добави, докато жената на другия край на телефона не казваше нищо, можело ли първо да бъде изпрано, след което просто да й го пратят по пощата. Той й имал адреса. И след като весело си е свършила работата, го забравя изцяло и завинаги и прехвърля вниманието си върху следващия.
Един ден няма да обича и теб. Това ще сломи сърцето ти.
Време
Тя не чака. Не точно. По-скоро годините вече не означават нищо за нея, сънищата и улиците не могат да я докоснат.
Тя остава на ръба на времето, непреклонна, незасегната, отвъд, и един ден ще отвориш очи и ще я видиш; а след това — тъмата.
Това не е жътва. Тя ще те отскубне нежно, като перо или като цвете за косата си.
Гърмяща змия
Тя не знае на кого е принадлежало най-напред това яке. Никой не си го потърси след купона и тя реши, че й стои добре.
На него пише KISS, а тя не обича да се целува. Хората, мъже и жени, й казват, че е красива, но тя няма представа какво имат предвид. Когато се погледне в огледалото, не вижда срещу себе си красавица. Само собственото си лице.
Тя не чете, не гледа телевизия и не прави любов. Слуша музика. Ходи с приятелите си по разни места. Вози се на влакчета на ужасите, но никога не пищи, когато влакчето се гмурне или се преобърне с главата надолу.
Ако й кажете, че якето е ваше, тя само ще свие рамене и ще ви го върне. Изобщо не й пука, в нито едно отношение.
Златно сърце
… изреченията.
Сестри, може би близначки, може би братовчедки. Няма да разберем, освен ако не видим свидетелствата им за раждане, истинските, а не тези, които са използвали, за да си извадят лични карти.
С това си изкарват прехраната. Влизат, взимат каквото им трябва и излизат.
Не е бляскава работа. Просто работа. Понякога не съвсем законна. Просто работа.
Прекалено са умни за това и прекалено уморени.
Разменят си дрехите, перуките, грима, цигарите. Неуморни и вечно на лов, движат се. Две съзнания. Едно сърце.
Понякога дори си довършват една на друга…
Дете, родено в понеделник
Докато стои под душа и водата я облива и мие, и отмива всичко, тя осъзнава, че онова, което прави нещата най-трудни, е, че миришеше точно както в бившата й гимназия.
Беше минала по коридорите с разтуптяно сърце, вдишваща тази училищна миризма, и всичко се върна обратно при нея.
Бяха минали, колко, шест години, а може и по-малко, откакто беше притичвала от шкафчето си до класната стая, откакто беше гледала как приятелките й плачат и се смеят, и се ядосват, и се замислят за обидите и прякорите, и хилядите обиди, сполетели слабите. Никоя от тях не беше стигала толкова далеч.
Намери първото тяло на стълбището.
Същата вечер, след душа, който не можа да отмие онова, което трябваше, каза на съпруга си:
— Страх ме е.
— От какво?
— От това, че тази работа ме прави безчувствена. Че ме превръща в друг човек. Човек, който ми е непознат.
Той я придърпа към себе си и двамата останаха един до друг, кожа до кожа, чак до разсъмване.
Щастие
Тя се чувства като у дома си на стрелбището; антифони на ушите, мишена във формата на човек отгоре, очакваща я.
Представя си малко, спомня си малко, въздъхва и натиска спусъка и когато времето й на стрелбището започва, по-скоро усеща, отколкото вижда главата и сърцето, които изчезват. Мирисът на барут винаги й напомня за Четвърти юли.
Използваш даденото ти от Господ. Така й казваше майка й, което донякъде прави загубата й още по-мъчителна.
Никой никога няма да я нарани. Тя просто ще се усмихне с леката си прекрасна усмивка и ще си тръгне.
Не става въпрос за пари. Никога не става въпрос за пари.
Вали кръв
Ето: упражнение по избор. Ваш избор. Една от тези приказки е истина.
Тя преживя войната. През 1959-а дойде в Америка. Сега живее във вила в Маями, дребна французойка с бяла коса, дъщеря и внучка. Не общува с никого и се усмихва рядко, сякаш бремето на спомените не й позволява да намери радостта.
Или е лъжа. Всъщност Гестапо я залови, докато през 1943-та се опитваше да мине границата, и я заведоха на една поляна. Първо изкопа собствения си гроб, след това получи един-единствен куршум в тила.
Последната й мисъл, преди куршума, беше, че е бременна на четири месеца и че ако не се пребори за бъдещето си, няма да има бъдеще за никого от нас.
Има една старица в Маями, която се събужда объркана от съня, в който вятърът разлюлява дивите цветя на една поляна.
Под топлата френска земя има недокоснати кости, които мечтаят за сватбата на дъщеря. Пие се хубаво вино. Единствените пролети сълзи са от щастие.
Истински мъже
Някои от момичетата бяха момчета.
Видът се променя в зависимост от мястото, където сте застанали.
Думите могат да нараняват и раните могат да се излекуват.
Всички тези неща са верни.
Четиринадесети февруари е и е онзи час на утрото, когато всички деца ги водят на училище и всички съпрузи са отишли с колите си или са били закарани, издишващи пара в студения въздух, навлечени с балтони, на гарата на влака в края на града за Голямото събиране. В този момент аз приковавам сърцето си към вратата на къщата на Миси. Сърцето е много тъмночервено, почти кафяво, като цвета на черния дроб. След това почуквам на вратата, рязко, чук-чуук-чук! И хващам жезъла си, пръта си, моето така доверено, украсено с панделки копие, и изчезвам като изстинала пара в мразовития въздух…
Миси отваря вратата. Изглежда уморена.
— Моята Колумбина — прошепвам, но тя не чува и дума. Извръща глава, за да огледа улицата, но нищо не помръдва. Някакъв камион изръмжава в далечината. Тя се връща обратно в кухнята, а аз влизам с танцова стъпка, тих като бриз, като мишка, като сън, в кухнята зад нея.
Миси изважда от кашончето в чекмеджето пластмасова кутия за сандвичи и препарат за почистване изпод мивката, издърпва две парчета хартия от ролката над кухненския плот. След това се връща при входната врата. Издърпва иглата от боядисаното дърво — беше моята игла за шапка, която намерих… къде ли? Дразни ме, че не мога да се сетя: дали не беше в Гаскония? Или в Туикънхам? Или пък в Прага?
Лицето в края на иглата за шапка е на бледия Пиеро.
Тя изважда иглата от сърцето и го поставя в пластмасовата кутия за сандвичи. Избърсва кръвта от вратата с едно пръсване на препарата и замах с хартиената салфетка, забожда иглата на ревера си, където дребното бяло лице на Август се взира към студения свят със слепи сребристи очи и мъртвешкосиви устни. Неапол. Чак сега се сетих. Купих иглата в Неапол от някаква едноока жена. Пушеше глинена лула. Това беше преди много време.
Миси оставя препарата за чистене на кухненската маса, навлича старото синьо палто, което навремето принадлежеше на майка й, закопчава копчетата, едно, две, три, пъха решително кутията със сърцето в джоба и поема по улицата.
Следвам я потайно, потайно, тихо, като понякога пълзя, понякога танцувам, а тя изобщо не ме вижда, нито за миг, само се загръща по-плътно в синьото си палто и върви из малкото градче в Кентъки по стария път, който минава покрай гробищата.
Вятърът подръпва шапката ми и аз за миг съжалявам за загубата на иглата. Но съм влюбен и все пак е Свети Валентин. Трябва да се правят жертви.
Миси си припомня другите случаи, когато е влизала в гробището през високите му железни порти: когато почина баща й; и когато идваха тук като деца на Вси светии, цялата компания от училище, заедно, за да се забавляват и да се плашат едни други; и когато тайният й любовник бе убит във верижна катастрофа на междущатската магистрала и тя изчака до края на погребението и до края на деня, и дойде вечерта, малко преди залез-слънце, за да положи върху пресния гроб една бяла лилия.
О, Миси, да те изпея ли цялата, да изпея ли устните и очите ти? Хиляда сърца бих ти дал като подарък.
Гордо размахвам жезъла си във въздуха и танцувам, пея безмълвно в моето великолепие, докато подскачаме заедно по пътя за гробището.
Миси отваря вратата на ниска сива сграда. Казва „Здрасти“ и „Как си?“ на момичето зад бюрото, което й отговаря нещо неразбрано, току-що е завършило училище и решава кръстословица от вестник, в който няма нищо друго, освен кръстословици, страница след страница кръстословици, момичето би се обаждало на някого по телефона на фирмата, ако имаше на кого да се обади, но няма, и от километри се вижда, че няма и да има. Лицето й е цялото в напращели пъпки и белези и тя си мисли, че това има значение, и не разговаря с никого. Виждам живота й като на длан: ще умре неомъжена и неозлочестена от рак на гърдата след петнайсет години и ще бъде погребана под камък с нейното име на поляната покрай пътя за гробището и първите ръце, които ще докоснат гърдите й, ще са тези на патолога, докато разрязва подобния на карфиол вонящ израстък и мърмори: „Боже Господи, толкова е голямо, защо не е казала на никого?“ — което няма никаква връзка.
Целувам я нежно по пъпчивата буза и й прошепвам, че е красива. След това я чуквам с жезъла си веднъж, дваж, триж по главата и й връзвам панделка.
Тя помръдва и се усмихва. Може би тази вечер ще си пийне и ще се разтанцува и ще сложи девствеността си върху олтара на Химен, ще срещне младеж, който се интересува от гърдите й повече, отколкото от лицето й, и един ден, докато гали тези гърди и ги смуче, и ги мачка, ще каже: „Скъпа, защо не идеш на лекар заради тази бучка?“, и дотогава пъпките й отдавна няма да ги има, милвани и целувани, и масажирани до изчезване…
Но вече съм изпуснал от поглед Миси и затова се затичвам с подскоци по сивкавокафявия мокет в коридора, докато най-накрая не съзирам синьото палто да влиза в някаква стая в края му. Последвам я в неотопляваното помещение със зелени плочки като обществена баня.
Смрадта е невероятна, тежка и гранива, наситила целия въздух. Дебелият мъж в лекьосаната престилка си е сложил гумени ръкавици за еднократна употреба и се е намазал дебело около носа с ментол. На масата пред него лежи мъртвец. Мъжът е слаб, възрастен, чернокож, с мазоли по ръцете. Дебелият още не е забелязал Миси. Направил е разрез и сега отделя кожата с влажен, засмукващ звук и отвън тя е много кафява, а отвътре е розова и хубава.
От транзистора се разнася класическа музика, много силно. Миси изключва радиото и казва:
— Здрасти, Върнън.
Дебелият мъж отвръща:
— Здрасти, Миси. Да не си решила да се връщаш на работа?
Това е докторът, решавам аз, защото е много голям, много кръгъл, много охранен, за да е Пиеро, и прекалено невисокомерен, за да е Панталоне. При вида на Миси лицето му грейва от удоволствие и тя също му се усмихва, а аз ревнувам: усещам пробождане в сърцето (понастоящем намиращо се в пластмасовата кутия за сандвичи в джоба на палтото на Миси), по-остро пробождане от онова, което усетих, когато го пронизах с иглата и го забодох на вратата й.
И както е станало дума за сърцето ми, тя го е извадила от джоба си и го подава на патолога Върнън.
— Според теб това какво е? — пита тя.
— Сърце — отвръща той. — Бъбреците нямат камери, а мозъкът е по-голям и не е толкова стегнат. Откъде е?
— Надявах се ти да ми кажеш. Не е ли от тук? Да не е твоята представа за валентинка, Върнън? Човешко сърце, забодено на вратата ми?
Той поклаща глава.
— Не е от тук. Да повикам ли полицията?
Тя също поклаща глава.
— С моя късмет ще решат, че съм серийна убийца, и ще ме пратят на електрическия стол.
Докторът отваря кутията за сандвичи и мушка сърцето с облечен в гума дебел пръст.
— На възрастен човек е, в много добра форма, човек, който се е грижил за сърцето си. Изрязано е професионално.
При тези думи се усмихвам гордо и се навеждам, за да си поговоря с мъртвия чернокож на масата с отворения гръден кош и мазолите от струни на бас китара по пръстите.
— Разкарай се, Арлекин — тихо измърморва той, за да не стресне Миси и доктора. — Нямаме нужда от неприятности.
— Млъквай. Ще причинявам неприятности, когато си искам — отвръщам. — Това ми е работата. — Но за миг усещам в себе си празнота: става ми тъжно, почти като на Пиеро, което е тъпо за един Арлекин.
О, Миси, видях те вчера на улицата и те последвах в „Магазина за стойностни стоки и още“ на Ал и по-нататък, почувствах се радостен. В теб познах жената, която би могла да ме пренесе, да ме приеме какъвто съм. В теб познах своята Валентина, моя Колумбина.
Миналата нощ не спах и само се въртях и пих. Накарах трима трезви банкери да се изложат с педалите от заведението на мадам Зора. Промъкнах се невидим и неподозиран в стаи на спящи хора и подхвърлих доказателства за мистериозни и екзотични забежки в джобовете и под възглавниците им, по кьошетата на къщите им и си представих майтапа на другия ден, когато влажните еротични бикини бъдат намерени под възглавниците на дивана и във вътрешните джобове на елегантните костюми. Но не го вършех от сърце и единственото лице, което виждах пред себе си, беше това на Миси.
О, влюбеният Арлекин е жалко създание.
Чудя се какво ще направи с подаръка ми. Някои момичета изхвърлят сърцето ми; други го докосват, целуват, галят, наказват го с всякакви ласки, преди да ми го върнат. Някои дори не го виждат.
Миси взема сърцето, поставя го обратно в кутията за сандвичи и затваря капака й.
— Да го изгоря ли? — пита.
— Както решиш. Знаеш къде е екарисажът — отвръща докторът и отново се захваща с мъртвия музикант на масата. — Не се шегувах, като те питах дали се връщаш. Трябва ми добра лаборантка.
Представям си как сърцето ми отлита към небето и над света се посипват пепел и дим. Чувствата ми са малко объркани, но тя стисва зъби, поклаща глава и махва за довиждане на патолога Върнън. Пъха сърцето ми в джоба си и излиза от сградата, за да поеме обратно към града по пътя за гробището.
Аз подскачам пред нея. Хубаво би било да пообщуваме, решавам аз и, речено-сторено, се маскирам като запътила се към пазара прегърбена старица. Покрил съм червените пайети на костюма си с дрипава наметка, скрил съм маскираното си лице с голяма качулка и излизам в края на пътя точно пред нея.
Колко съм великолепен, великолепен, великолепен. Казвам й с глас на престара старица:
— Дай няколко петачета на горката старица, красавице, и ще накарам очите ти да блеснат от радост. — И Миси спира. Отваря си чантата и изважда един долар.
— Заповядай.
И си мисля да й разкажа всичко за загадъчния мъж, когото ще срещне, облечен в червено и жълто, с маска на лицето, който ще й се радва и ще я обича и никога, никога няма да я напусне (защото не е хубаво да казваш на твоята Колумбина цялата истина), но вместо това изричам с дрезгав старчески глас:
— Да си чувала за Арлекин?
Миси се замисля. Кимва.
— Да. Герой от комедия дел арте. С костюм на ромбове. С маска. Мисля, че е нещо като клоун, нали така?
Поклащам глава под качулката.
— Не е клоун. Той е…
И усещам, че съм на път да й кажа истината, поради което преглъщам думите си и се правя, че съм се задавил от кашлица, което е обичайно за стариците. Чудя се дали това не е силата на любовта. Не помня да ми се е случвало с другите жени, които съм обичал, с другите Колумбини, които съм срещал през всичките отдавна отминали векове.
Взирам се в Миси през старческите очи: тя е на двайсет и няколко години, устните й са като на русалка — пълни и идеално очертани, а очите й са сиви и завладяващи.
— Добре ли си? — пита тя.
Кашлям, храча и пак кашлям и се задъхвам.
— Добре съм, пиленце, добре съм, благодаря ти, мила.
— Е — казва тя, — тъкмо щеше да ми предскажеш бъдещето.
— Арлекин ти е дал сърцето си — чувам се да казвам. — Трябва сама да чуеш неговите удари.
Тя вперва озадачен поглед в мен. Докато ме гледа, не мога нито да се променя, нито да изчезна и затова стоя като истукан, ядосан на глупавия си език, който ме е предал.
— Я! — възкликвам. — Заек! — и тя се обръща в посоката на протегнатия ми показалец и в мига, когато извръща очи от мен, аз изчезвам, пуф!, като заек в дупката си, и когато тя се обръща, от дъртата гадателка, а по-точно от мен, няма и следа.
Миси продължава по пътя си и аз подскачам след нея, но подскоците ми вече не са толкова радостни като сутринта.
Обяд е и Миси отива в „Магазина за стойностни стоки и още“ на Ал, където си купува бучка сирене, кутия неконцентриран портокалов сок и две авокадо. Отива и в банка „Каунти Уан“, където изтегля двеста седемдесет и пет долара и двайсет и два цента, които са всичките пари в сметката й, а аз пълзя след нея сладък като петмез и тих като гроб.
— Добро утро, Миси — поздравява собственикът на „Солт Шейкър Кафе“, когато Миси влиза. Брадата му е старателно подрязана, прошарена, и сърцето ми щеше да подскочи, ако не беше в кутията за сандвичи в джоба на Миси, защото този мъж очевидно точи лиги по нея и пословичното ми самочувствие се скапва. Аз съм Арлекин, казвам си, облечен съм в ромбове и светът е моята Арлекинада. Аз съм Арлекин, който се върна от оня свят, за да си прави шеги с живите. Аз съм Арлекин, с маската и с жезъла. Подсвирвам си и самочувствието ми се връща, огромно и непоклатимо.
— Здрасти, Харв — отвръща Миси. — Дай ми една яхния и бутилка кетчуп.
— Само това ли?
— Да. И чаша вода.
Казвам си, че този Харв е глупавият търговец Панталоне, когото аз трябва да баламосам, шашна, объркам и побъркам. Дали няма някой наниз наденички в кухнята? Решавам да внеса малко приятен хаос в света и да вкарам апетитната Миси в леглото си още преди полунощ: моят подарък за мен за Свети Валентин. Представям си как целувам устните й.
Има и други посетители. Забавлявам се, като разменям чиниите им, докато не гледат, но нещо не ми е весело. Сервитьорката е слаба и косата й виси на унили кичури около физиономията. Не обръща никакво внимание на Миси, очевидно я смята за запазена територия на Харв.
Миси сяда на масата и изважда от джоба си кутията за сандвичи. Оставя я на масата пред себе си.
Харв-Панталоне отива наперено до масата на Миси, сервира чаша вода, яхния с картофи и бутилка кетчуп „Хайнц“.
— Дай ми и един нож за пържоли — моли го тя.
Препъвам го по пътя му към кухнята. Той изръсва сочна псувня и на мен ми става по-добре, по̀ се чувствам като предишния себе си. Щипвам сервитьорката по задника, докато минава покрай масата на стареца, който чете „Ю Ес Ей Тудей“ и ровичка из салатата си. Тя го поглежда гадно. Аз се изхилвам, но откривам, че се чувствам доста странно. Внезапно сядам на пода.
— Скъпа, какво е това? — пита сервитьорката Миси.
— Здравословна храна, Шарлийн — отговаря Миси. — Помага за натрупване на желязо.
Надничам над плота на масата. Тя е нарязала в чинията си месото с цвят на черен дроб на парченца, поляла го е обилно с кетчуп и е набола един картоф на вилицата си. И дъвче.
Гледам как сърцето ми изчезва в устата като розова пъпка. Валентинският ми майтап вече не ми се струва толкова забавен.
— Анемия ли имаш? — пита сервитьорката, когато се връща с кана кафе в ръка.
— Вече нямам — отвръща Миси и пъхва в устата си поредното парче сурово месо, сдъвква го с усилие, преди да го преглътне.
И когато изяжда цялото ми сърце, Миси свежда поглед надолу и ме вижда проснат на пода. Кимва.
— Излез. Веднага. — След което става и оставя десет долара до чинията.
Седи на една пейка на тротоара и ме чака. Студено е и улицата е почти пуста. Сядам до нея. Бих заподскачал наоколо, но сега, като знам, че някой ме гледа, ми се струва адски глупаво.
— Изяде ми сърцето — казвам. Гласът ми е хленчещ и това ме подразва.
— Да. Затова ли те виждам?
Кимвам.
— Свали тази маска. Приличаш на идиот.
Свалям маската. Миси изглежда леко разочарована.
— Май нямаше нужда. Сега ми дай шапката. И жезъла.
Поклащам глава. Миси посяга и сваля шапката от главата ми, след което ми взема жезъла от ръката. Започва да върти шапката в ръце и да я мачка. Ноктите й са лакирани в кървавочервено. Изведнъж се протяга и се усмихва доволно. Поезията е отлетяла от моята душа и треперя от студения февруарски вятър.
— Студено е — казвам.
— Не е. Съвършено е, чудесно, великолепно и вълшебно. Нали е Свети Валентин? На никого не му е студено на Свети Валентин? Чудно и прекрасно време на годината.
Свеждам поглед. Ромбовете по дрехите ми избледняват. Костюмът ми избелява. Става бял като на Пиеро.
— Сега какво да правя? — питам.
— Не знам. Можеш да изчезнеш. Или да си намериш друга роля… На влюбен глупак, шляещ се окаян под лунната светлина. Трябва ти само някоя Колумбина.
— Ти. Ти си моята Колумбина.
— Вече не съм. Нали точно това й е хубавото на Арлекинадата? Сменяме си костюмите. Сменяме си ролите.
Усмивката й е ослепителна. Слага моята шапка, собствената ми шапка, арлекинската ми шапка на главата си. Щипва ме под брадичката.
— Ами ти? — питам.
Тя подхвърля жезъла във въздуха: той се завърта и описва висока дъга, червените и жълтите панделки се веят и плющят. След което пада почти беззвучно право в ръката й. Тя го подпира на тротоара и с едно плавно движение се изправя от пейката.
— Чака ме работа. Да продавам билети. Да внушавам сънища. — Синьото палто, принадлежало някога на майка й, вече не е синьо, а патешкожълто на червени ромбове.
Тя се навежда и ме целува силно и продължително по устните.
Някъде наблизо гръмва ауспух на кола. Обръщам се стреснато и когато поглеждам отново, на улицата няма друга жива душа освен мен. Решавам да поседя за малко сам.
Шарлийн отваря вратата на „Солт Шейкър Кафе“.
— Ей, Пит, свърши ли?
— Да съм свършил ли?
— Хайде. Харв каза, че почивката ти за цигара е свършила. И ще замръзнеш. Прибирай се в кухнята.
Поглеждам я втренчено. Тя тръсва хубавите си обици и ми хвърля мимолетна усмивка. Изправям се пременен в бяло, униформа на кухненски работник, и тръгвам след Шарлийн.
Днес е Свети Валентин, мисля си. Кажи й каквото ти е на сърцето. Кажи й какво мислиш.
Но не казвам нищо. Не смея. Просто вървя след нея, изпълнен с ням копнеж.
В кухнята ме чака купчина чинии. Започвам да изсипвам остатъците в кофата за помия. В една от чиниите е останало малко тъмно месо, под омазан с кетчуп недояден картоф. Изглежда почти сурово, но аз го топвам в засъхващия кетчуп и го пъхвам в устата си, когато Харв не ме гледа. Вкусът му е металически и е жилаво, но аз го поглъщам, така и не знам защо.
Капка червен кетчуп пада от чинията върху ръкава на бялата ми униформа и образува съвършен ромб.
— Ей, Шарлийн — провиквам се през кухнята. — Честит Свети Валентин. — И започвам да си свирукам.
Да си разказваме приказки е наш дълг, просто като хора, не като баща и дъщеря.
Разказвам ти я за стотен път:
— Имало едно време едно момиченце
на име Златокоска,
защото косата й била дълга и златна,
и тя си ходела из гората и видяла…
— Крави — заявяваш ти напълно убедено, защото си спомняш пасящите юници, които видяхме миналия месец в гората зад къщата.
— Ами да, може и крави да е видяла,
но видяла и една къща.
— … голяма, голяма къща — казваш ти.
— Не, малка къщичка, белосана и спретната,
и чиста.
— Много голяма къща.
Убеденост, с която можете да се похвалите само вие, двегодишните.
Защо и аз не бях толкова убеден.
— Мм. Добре. Голяма, голяма къща.
И тя влязла вътре…
Докато ти разказвам, си припомням, че къдриците на героинята на Сътни са посивели с възрастта.
Старицата и трите мечки…
Може някога и да са били златни, когато е била дете.
И стигаме до овесената каша:
— И тя била много…
— … гореща!
— И тя била много…
— … студена!
И тогава в хор: много вкусна.
Овесената каша е изядена, детското столче е счупено,
Златокоска се качва в спалнята и неблагоразумно заспива.
Но тогава се връщат мечките.
Сещам се все пак за Сътни и си преправям гласа.
Басът на татко Мечок те плаши и ти пищиш от удоволствие.
Когато аз бях малък и чух тази приказка, бях малкото Мече, с изядената каша и счупеното столче, и легълцето, заето от някакво непознато момиче.
Ти се засмиваш, когато хленча като малкото Мече:
— Някой ми е ял от кашата и я е изял…
— Цялата — казваш ти. Отговор или весело „Амин“.
Мечките предпазливо се качват горе, усещат къщата си осквернена. Става им ясно за какво служат ключалките. Стигат до спалнята.
— Някой ми е заспал в легълцето.
И тук се поколебавам, защото се сещам за куп брадати вицове, софт порно комикси и мръсни заглавия.
Един ден и ти ще се подсмихваш на това изречение. Невинност — сякаш е някакъв предмет.
— Ако можех — писа ми един ден баща ми, огромен като мечка, когато бях малък, — щях да ти оставя в наследство опит, без опит.
А пък аз на свой ред щях да го предам на теб.
Но ние правим своите грешки. Спим неблагоразумно.
И повторението отеква през годините.
Когато децата ни порастват, когато тъмните ти къдрици се посребряват, когато сама станеш старица с твоите три мечки, какво ще виждаш? Какви приказки ще разказваш?
— И тогава Златокоска скочила през прозореца и се втурнала да бяга…
И двамата заедно: Чак до дома.
И ти казваш: Хайде пак. Хайде пак. Хайде пак.
Да си разказваме приказки е наш дълг.
Напоследък симпатизирам най-много на таткото Мечок.
Преди да изляза от къщи, заключвам вратата и като се прибера, проверявам всички легла и всички столове.
И пак.
И пак.
И пак.
Тази нощ пак сънува същото.
В съня си стоеше с нейните братя и сестра на края на бойното поле. Лято е, тревата е особено яркозелена: пълноценно зелена, като скакалец или като гостоприемния склон на Саут Даунс, когато идваш откъм брега на север. По тревата лежат тела. Нито едно от телата не е човешко; близо до нея лежи кентавър с прерязано гърло. Конската му част е със силно развит гръден кош. Човешката му кожа е почти кафява от слънцето. Тя се взира в пениса на коня и се чуди как ли се сношават кентаврите, представя си, че това брадато лице я целува. Погледът й скача върху прерязаното гърло и лепкавата червено-черна локва около него. Побиват я тръпки.
Около труповете жужат мухи.
Дивите цветя се гушат в тревата. Вчера цъфнаха за пръв път от… колко? Сто години? Хиляда? Тя не знае.
Всичко това беше сняг, мисли си, докато гледа бойното поле.
Вчера всичко това беше сняг. Винаги зима и никога Коледа.
Сестра й я дръпва за ръката и посочва нещо. Застанали са в полите на зеления хълм, улисани в разговор. Лъвът е златист, скръстил ръце зад гърба си. Вещицата е облечена цялата в бяло. Точно сега крещи нещо на лъва, който стои и я слуша. Децата не разбират и една нейна дума и не усещат нито ледения й гняв, нито чуват гърлените отговори на лъва. Косата на вещицата е черна и лъскава, устните й са червени.
В съня си тя забелязва тези неща.
Скоро ще приключат разговора си, лъвът и вещицата…
Професорката мрази някои свои особености. Например миризмата си. Мирише, както миришеше баба й, както миришат бабичките и точно това не може да си прости, затова след събуждане се изкъпва в ароматизирана вода и гола и подсушена с хавлията, си пръсва няколко капки „Шанел“ под мишниците и зад ушите. Вярва, че това е единствената й екстравагантност.
Днес облича тъмнокафявия си костюм. Според нея това са дрехите й за интервю за разлика от дрехите й за лекции или дрехите за мотане вкъщи. Вече е пенсионерка и все по-често носи къщните си дрехи. Слага си червило.
След закуска измива бутилката от млякото и я оставя на задния вход. Открива оставени от съседската котка миша глава и лапа на изтривалката. Изглежда все едно мишката плува из кокосовата изтривалка и останалата й част е потопена. Свива устни, сгъва вчерашния „Дейли Телеграф“ и взема с него главата и лапата, без да ги пипа с пръсти.
Днешният „Дейли Телеграф“ я очаква в хола заедно с няколко писма, които тя оглежда, без да отваря, и които оставя на бюрото в кабинета си. Откакто се е пенсионирала, влиза в кабинета само за да пише. Сега влиза в кухнята и сяда на старата дъбова маса. Очилата й за четене висят на врата й на сребърна верижка и тя ги слага на носа си и започва от страницата с некролозите.
Не че очаква да види там познато лице, но пък светът е малък и както тя отбелязва с известна доза черен хумор, на снимката си Питър Бърел изглежда от 50-те, а не какъвто го беше видяла за последно на коледното тържество на „Литературен ежемесечник“ — измършавял, отекъл и треперещ, напомнящ й за карикатура на бухал. На снимката е много красив. Изглежда неопитомен и благороден.
Една вечер се бяха целували в нечия лятна вила: това си го спомня много ясно, макар за нищо на света да не може да се сети чия беше лятната вила.
Накрая решава, че е била вилата на Чарлз и Надя Райд. Което означава, че е било преди Надя да избяга с онзи шотландец, артиста, и преди Чарлз да вземе професорката със себе си в Испания, макар тя тогава още да не беше професорка. Това беше много години преди народът да почне масово да си прекарва отпуските в Испания; в онези времена Испания беше екзотично и опасно място. Той я помоли да се омъжи за него, а тя вече не си спомня нито защо му отказа, нито дали му беше отказала категорично. Той беше напълно приличен млад мъж, отнел остатъка от девствеността й на едно одеяло на плажа в Испания през топлата пролетна нощ. Тогава беше двайсетгодишна и вече се мислеше за ужасно стара…
На вратата се позвънява, тя оставя вестника, отива и отваря.
Първата й мисъл е колко младо изглежда момичето.
Първата мисъл на посетителката е колко стара изглежда жената.
— Професор Хейстингс? — пита тя. — Аз съм Грета Кемпиън. Пиша очерк за вас. За „Литературна хроника“.
Възрастната жена за миг се взира в нея, уязвима и древна, след което се усмихва. Усмивката й е дружелюбна и Грета се изпълва със симпатия.
— Влизай, скъпа — кани я професорката. — Ще седнем в дневната.
— Донесох ви нещо — казва Грета. — Сама съм го правила. — Изважда кейка от чантата си и се надява, че не се е разпаднал по пътя. — Шоколадов кейк. Някъде прочетох, че много го обичате.
Възрастната жена кима и примигва.
— Обичам го. Много мило от ваша страна. Насам.
Грета влиза след нея в уютния хол, сяда в креслото и чува категорична заповед да си седи на мястото. Професорката излиза и се връща с поднос, върху който са подредени чаши и чинийки, кана с чай, чиния с шоколадови бисквити и шоколадовият кейк на Грета.
Чаят е налят, а Грета се възхищава на брошката на професорката, след което си изважда бележника и писалката, и последната книга на професорката „В търсене на смисъл в литературата за деца“, с множество листчета и хартийки между страниците. Разговарят за първите глави, в които се излага хипотезата, че първоначално не е имало отчетлив клон от художествената литература, предназначен специално за децата, докато викторианските схващания за непорочността и невинността на детството не наложили да се измисли литература за деца…
— Ами, непорочна — казва професорката.
— И невинна? — с усмивка добавя Грета.
— И лицемерна — поправя я възрастната жена. — Трудно е да четеш „Водните деца“ и да не потръпваш.
След което говори за начините, по които художниците изобразявали децата — като умалени възрастни, без да се съобразяват с детските пропорции — и как приказките на братя Грим били събрани за възрастни и как когато братя Грим разбрали, че приказките им се четат за „лека нощ“, редактирали всички мръсни думи, за да ги направят по-подходящи. Говори за „Спящата красавица“ на Перо и за оригиналния завършек, в който канибалката — майка на принца — прави опит да натопи Спящата красавица, че е изяла собствените си деца, и през цялото време Грета кима и си води бележки, и нервно се опитва да допринесе за разговора, така че професорката да си мисли, че разговорът е поне интервю, а не лекция.
— Как се роди интересът ви към литературата за деца? — пита Грета.
Професорката поклаща глава.
— Как се раждат интересите? Как се роди вашият интерес към книгите за деца?
— За мен това винаги са били най-значимите книги — отговаря Грета. — Когато бях съвсем малка и след като пораснах — бях като Матилда на Дал… Във вашето семейство обичаха ли книгите?
— Не много… Ала те починаха преди доста време. Загинаха.
— Всичките ви роднини по едно време ли са умрели? Да не е било по време на войната?
— Не, скъпа. През войната ни евакуираха. Катастрофа с влак, няколко години след като се отделих от тях.
— Също като в „Хрониките на Нарния“ — вметва Грета и моментално се сконфузва. — Голяма съм идиотка, нали?
— Наистина ли намираш връзка?
Грета се изчервява и казва:
— Просто си спомних сцената много ярко. В „Последната битка“. Когато на път за училище влакът катастрофира и всички загиват. Освен Сюзан, разбира се.
— Още чай? — пита професорката и Грета разбира, че трябва да смени темата, но въпреки това добавя:
— Знаете ли, това страшно ме вбесяваше.
— Кое, скъпа?
— Сюзан. Всички деца отидоха в рая, а Сюзан не можа. Забрави за Нарния, защото вече си имаше червила и найлонови чорапи, и покани за купони. Като бях на дванайсет години, даже говорих с учителката ми по литература за проблема със Сюзан.
Сега вече сменя темата, говори за ролята на литературата за деца в създаването на ценностната система на възрастните, но професорката я прекъсва:
— Кажи ми, скъпа, какво каза твоята учителка?
— Каза, че щом тогава Сюзан се е отказала от рая, цял живот щяла да се разкайва.
— Да се разкайва за какво?
— Че не е повярвала, предполагам. И за първородния грях.
Професорката си отрязва парче от шоколадовия кейк. Изглежда потънала в спомени. След това казва:
— Съмнявам се, че е можела да си позволи червила и найлонови чорапи, след като е била сираче. Аз определено не можех да си ги позволя. Имала е съвсем малко пари — по-малко, отколкото си представяш — от къщата на родителите й, които едвам са й стигали за квартира и храна. Никакви луксове…
— Има още нещо нередно при Сюзан — заявява младата журналистка, — нещо, което не ни казват. Иначе нямаше да носи такова проклятие — да не я пуснат в рая. Искам да кажа, всичките й близки хора са си получили наградата в един вълшебен свят на водопади и радост. А тя е изоставена.
— Не знам за онова момиче в книгите — казва професорката, — но изоставянето й е означавало и че е могла да идентифицира телата на братята си и на малката си сестричка. Доста хора загинаха в онази катастрофа. Заведоха ме в близкото училище — беше първият ден от срока — там бяха разположили телата. Големият ми брат изглеждаше добре. Все едно е заспал. Другите не толкова.
— Според мен Сюзан е видяла телата им и си е помислила, че те вече са във ваканция. Съвършената училищна ваканция. Разходки по полята с говорещи животни, един свят без край.
— Може и да си е помислила. Аз си спомням само, че си помислих какви ужаси може да причини на пътниците си един влак, когато се удари в друг влак. Предполагам, не ти се е налагало да идентифицираш труп, а, скъпа?
— Не.
— Късметлийка си. Помня, че ги гледах и си мислех: „Ами ако бъркам? Ако изобщо не са те?“. По-малкият ми брат беше обезглавен. Господ, който ме е наказал, задето съм харесвала найлонови чорапи и купони, щом ме вкара в онази класна стая с мухите, за да идентифицирам Ед… ами, мисля, че е перверзник. Като котка, която извлича до капка забавление от мишката. Сигурно е така. Не знам.
Гласът й затихва. След известно време проговаря отново.
— Извинявай, скъпа. Май ми стига за днес. Редакторката ти може да ми звънне да уговорим друго време да си довършим разговора.
Грета кима и се съгласява, но дълбоко в себе си знае, че никога повече няма да разговарят.
Същата нощ професорката се качва по стълбището в къщата си, бавно, мъчително, стъпало по стъпало. Взема възглавници и завивки от раклата и си оправя леглото в спалнята за гости най-горе. В нея няма нищо освен една проста тоалетка с огледало и чекмеджета, дъбово легло и прашен гардероб, в който има само закачалки и един кашон. Тя слага на масата ваза с розови рододендрони, лепкави и вулгарни.
Изважда от кашона в гардероба найлонова пазарска торбичка с четири стари албума със снимки. Ляга в детското си легло и започва да прелиства черно-белите снимки, пожълтелите снимки и няколкото неубедителни цветни фотографии. Гледа братята си и сестра си, и родителите си, и се чуди как е възможно да са били толкова млади, как изобщо някой може да е толкова млад.
След известно време забелязва на нощното шкафче до леглото си няколко детски книги, което малко я озадачава, защото не помни да е оставяла книги в тази стая. Нито пък в нея да е имало нощно шкафче. Най-отгоре на купчината лежи старо книжле с меки корици — сигурно е поне на четирийсет години: цената на гърба е в шилинги. На корицата е нарисуван лъв и две момиченца, които вплитат венец от маргаритки в гривата му.
Устните на професорката пресъхват от шока. И едва тогава осъзнава, че сънува, защото в нейната къща няма такива книги. Под книжлето лежи солиден том с твърди корици и обложка — книга, която в съня си винаги е искала да прочете: „Мери Попинз донася зората“, която Памела Травърз така и не написва приживе.
Взема я, отваря я напосоки и зачита очакващата я история: Джейн и Майкъл отиват през почивния ден на Мери Попинз заедно с нея в Рая, където се срещат с малкия Исус, който все още малко се бои от Мери Попинз, защото навремето тя му е била гувернантка, както и със Светия дух, който се оплаква, че откакто Мери Попинз е напуснала, няма кой да изпъне чаршафите като хората, а Бог Отец казва:
— Никой не може да я накара да свърши нищо. Не и нея. Тя е Мери Попинз.
— Но ти си Господ — възразява Джейн. — Ти си създал всичко. Всеки трябва да прави каквото му кажеш.
— Не и тя — повтаря Отецът и се почесва по прошарената златиста брада. — Нея не съм я създавал. Тя е Мери Попинз.
И професорката се върти в съня си и след това сънува, че чете собствения си некролог. Един достоен живот, мисли си, докато чете биографията си, изложена в черно и бяло. Всички са тук. Даже и хората, които е забравила.
Грета спи до приятеля си в малкия им апартамент в Камдън и също сънува.
В съня лъвът и вещицата слизат заедно по хълма.
Тя стои на бойното поле и държи сестра си за ръката. Вдига поглед към златистия лъв и изгарящите му кехлибарени очи.
— Той не е питомен — прошепва на сестра си и двете потреперват.
Вещицата ги оглежда един по един, обръща се към лъва и студено изрича:
— Удовлетворена съм от условията на договора ни. Ти вземи момичетата: за себе си ще взема момчетата.
Тя разбира какво трябва да се е случило и побягва, но звярът я догонва, преди да е направила и десетина крачки.
Лъвът я изяжда цялата, освен главата, в нейния сън. Сънуващото аз ми оставя само главата и едната ръка, точно както котката беше оставила за по-късно огризките от мишката, тъй като е била сита, а може и да ми ги беше оставила като дар.
Ще й се лъвът да беше изял и главата й, тогава нямаше да й се налага да гледа. Но мъртвите клепачи не могат да се затворят и тя с немигащи очи наблюдава ужаса, в който са се превърнали братята й. Звярът изяжда сестричката й по-бавно и, така й се струва, с повече наслаждение и задоволство, отколкото нея; но пък сестричката й винаги му е била любимка.
Вещицата съблича бялата си роба и открива едно също толкова бяло тяло със стегнати малки гърди и толкова тъмни зърна, че са почти черни. Ляга на тревата и разтваря крака. Под тялото й тревата се покрива със скреж.
— Хайде — казва.
Лъвът ближе бялата цепка с розовия си език, до момента, в който тя свършва, а тя придърпва голямата му паст към устата си и обвива ледените си крака около златистата му кожа.
Тъй като са мъртви, очите и главата на тревата не могат да отвърнат поглед. Тъй като са мъртви, те не пропускат нищо.
И когато двамата свършват потни и лепкави и задоволени, чак тогава лъвът пристъпва към главата на тревата и я поглъща в огромната си паст, хрускайки черепа й с мощните си челюсти, и чак тогава тя се събужда.
Сърцето й тупти като лудо. Опитва се да събуди приятеля си, но той хърка и сумти, и не иска да се събуди.
„Вярно е — мисли си ирационално Грета в мрака. — Тя е пораснала. Продължила е. Не е умряла.“
Представя си как професорката се събужда посред нощ и се вслушва в звуците откъм стария гардероб в ъгъла: в шумоленето на всички тези неуловими призраци, които може да се вземат за тичащи лапи на мишки или плъхове, в мекото тупкане на огромните кадифени лапи и в далечната опасна музика на ловджийски рог.
Знае, че това е абсурдно, но няма да се изненада, когато на сутринта прочете за кончината на професорката. „Смъртта идва нощем — мисли си, преди отново да заспи. — Като лъв.“
Бялата вещица язди гола на златния гръб на лъва. Муцуната му е изцапана с прясна червена кръв. Но тогава облизва лицето си с огромен розов език и както винаги е идеално чист.
Докосни дървената врата, която никога
не си виждал.
Кажи „моля“, преди да отключиш ключалката,
влез,
мини по пътеката.
На зелената врата виси
червено метално дяволче,
като чукче,
не го докосвай — ще те ухапе по пръстите.
Обиколи къщата. Не вземай нищо. Не яж нищо.
Но
ако някое създание ти каже, че е гладно,
нахрани го.
Ако ти каже, че е мръсно,
почисти го.
Ако плаче, че го боли,
направи каквото можеш
да облекчиш болката му.
От градината отзад ще видиш дивата гора.
Дълбокият кладенец, покрай който ще минеш,
води към царството на Зимата;
на дъното му има друга земя.
Ако на това място се обърнеш,
ще можеш безопасно да се върнеш назад;
няма да изгубиш достойнството си,
няма да паднеш в очите ми.
След като минеш през градината,
ще навлезеш в гората.
Дърветата са стари. От храсталаците надничат очи.
Под разкривения дъб е седнала старица.
Може да ти поиска нещо;
дай й го. Тя
ще ти покаже пътя към замъка.
В него
има три принцеси.
Не се доверявай на най-малката.
Продължи напред.
На поляната зад замъка
дванадесетте месеца са насядали около огъня,
топлят си краката и си разказват истории.
Ако си любезен с тях, може да ти сторят услуги.
Можеш да си набереш ягоди в мраза на Декември.
Довери се на вълците, но не им казвай
къде отиваш.
Реката можеш да прекосиш с лодка.
Лодкарят ще те вземе.
(Отговорът на неговия въпрос е:
Ако връчи веслата на пътника си,
ще е свободен да напусне лодката.
Само че му го кажи от безопасно разстояние.)
Ако орел ти даде перо, скътай го.
Помни: сънят на великаните е много лек;
вещиците често стават жертва на апетита си;
драконите имат едно слабо място някъде, винаги;
сърцето може да се скрие добре и човек го
издава с езика си.
Не завиждай на сестра си,
помни, че е също толкова неприятно
от устните ти да се отронват диаманти и рози,
колкото жаби и гущери,
освен това са по-студени и по-бодливи, и са остри.
Помни името си.
Не губи надежда — ще намериш, каквото търсиш.
Доверявай се на призраците.
Доверявай се на онези,
на които сам си помогнал.
Доверявай се на сънищата.
Доверявай се на сърцето си и на своята история.
Когато се връщаш, мини по пътя,
откъдето си дошъл.
Услугите се връщат, дълговете се изплащат.
Не забравяй доброто си възпитание.
Не поглеждай назад.
Полети на гърба на мъдрия орел (няма да паднеш).
Плавай на гърба на сребърната риба
(няма да се удавиш).
Препусни на гърба на сивия вълк
(дръж се здраво за козината му).
В сърцето на кулата има червей,
затова тя ще рухне.
Когато стигнеш до къщурката,
мястото, където е започнало пътешествието ти,
ще я познаеш, макар че може да ти се стори
по-малка, отколкото я помниш.
Мини по пътеката и през градинската
порта, която си виждал само веднъж.
И се прибери у дома. Или си направи дом.
Или почини.
Сега лежа в леглото. Усещам чаршафите под себе си, затоплени до телесна температура, леко омачкани. В леглото с мен няма никой. Гърдите вече не ме болят. Не чувствам нищо. Чувствам се добре.
Със събуждането сънищата ми избледняват, изложени на утринното слънце през прозореца на спалнята ми и изместени, бавно, от спомените; и сега само с пурпурното цвете и нейния аромат върху възглавницата спомените ми се връщат изцяло към Беки и петнайсетте години се изсипват между пръстите ми като конфети или опадали цветни листенца.
Беше само двайсетгодишна. Аз вече бях зрял мъж, почти трийсет и седем годишен, с жена, кариера и две дъщери близначки. И бях готов да зарежа всичко това заради нея.
Запознахме се на една конференция в Хамбург. Присъствах на презентацията й за бъдещето на интерактивните развлечения и я намерих за привлекателна и забавна. Косата й беше дълга и тъмна, очите й бяха синьо-зелени. Отначало бях сигурен, че ми напомня на някого, но след това осъзнах, че не съм срещал личността, на която ми напомня: Ема Пийл — героинята на Даяна Риг от сериала „Отмъстителите“. Страшно си падах по нея от черно-белия екран преди да навърша десет години.
Същата вечер се разминах с нея по коридора на път за някакво парти на доставчик на софтуер и я поздравих за презентацията й. Тя каза, че била актриса, наета за презентацията („не можем всички да играем в «Ийст Енд», все пак“) и че името й било Ребека.
По-късно я целунах пред вратата, а тя въздъхна и се притисна в мен.
До края на конференцията Беки спа при мен в хотела. Аз се влюбих като хлапак, ще ми се да мисля, че и тя беше толкова влюбена. Връзката ни продължи и когато се прибрахме в Англия: главозамайваща, забавна, невероятно приятна. Беше любов, знаех си, и мозъкът ми бе опиянен като от шампанско.
Цялото си свободно време прекарвах с нея, казвах на жена си, че работя до късно, че трябва да съм в Лондон, че съм зает. Вместо това отивах при Беки в апартамента й в „Батърси“.
Наслаждавах се на тялото й, на златистото изящество на кожата й, на синьо-зелените й очи. На нея й беше трудно да се отпуска по време на секса — идеята й харесваше, но не беше толкова впечатлена от физическото изпълнение. Намираше оралния секс за леко отблъскващ, както правенето, така и приемането, и най̀ харесваше бързото приключване на половия акт. На мен не ми пукаше: достатъчни ми бяха погледът й и бързата й мисъл. Обичах начина, по който изработваше разни личица от пластилин, и начина, по който пластилинът образуваше черни полумесеци под ноктите. Имаше прекрасен глас и понякога пееше спонтанно — естрадни песни, народни песни, откъси от арии, телевизионни джингъли, каквото й дойдеше наум. Жена ми никога не пееше, даже и приспивни песнички на момичетата.
Цветовете изглеждаха по-ярки, когато Беки беше там. Започнах да забелязвам неща от живота, на които дотогава не бях обръщал внимание: съзрях сложното изящество на цветята, защото Беки обичаше цветята; станах почитател на немите филми, защото Беки обичаше немите филми, и гледах поне сто пъти „Багдадският крадец“ и „Шерлок Младши“; започнах да трупам сидита и касетки, защото Беки обичаше музиката, а аз обичах нея и обичах да обичам това, което обича тя. Дотогава не бях слушал музика; никога дотогава не бях вниквал в черно-бялата грация на немия клоун; никога не бях помирисвал и не бях поглеждал цвете както трябва, преди да я срещна.
Тя ми каза, че трябвало да изостави актьорската професия и да се заеме с нещо, от което ще изкарва повече пари и по-редовно. Свързах я с един мой приятел от музикалния бизнес и тя стана негова лична секретарка. Понякога се терзаех дали не спят заедно, но не казвах нищо — не смеех, макар че ме измъчваше. Не исках да рискувам онова, което имахме, и знаех, че нямам право да й се сърдя.
— А питаш ли на мен какво ми е? — попита тя. Прибирахме се към апартамента й от тайландския ресторант на ъгъла. Винаги когато можех да съм с нея, вечеряхме там. — Като знам, че всяка вечер се прибираш при жена си? Имаш ли представа какво ми е?
Знаех, че е права. Не исках да наранявам никого, но усещах, че се разкъсвам. Работата ми в малката компютърна фирма страдаше. Започнах да събирам смелост да кажа на жена си, че я напускам. Представях си радостта на Беки, когато научи, че вече съм завинаги неин; щеше да е много трудно и болезнено за жена ми Каролин и още по-трудно за близначките, но трябваше да го направя.
Всеки път, когато си играех с близначките, с моите почти еднакви момиченца (подсказвам: търсете почти незабележимата бенка на устните на Аманда, по-закръгленото очертание на челюстта на Джесика), с косите им, малко по-светли от тъмномедената на Каролин, всеки път, когато ги водех в парка или ги завивах за лека нощ, ме болеше. Но знаех какво трябва да направя; знаех, че болката скоро ще бъде заменена от съвършената радост, която щяха да ми донесат животът с Беки, любовта към Беки, всяко мигновение с Беки.
Оставаше по-малко от една седмица до Коледа и дните бяха най-късите в годината. Заведох Беки на вечеря в тайландския ресторант и докато тя облизваше фъстъчения сос от хапка пилешки сатай, й казах, че скоро ще напусна жена си и децата си заради нея. Очаквах да видя на лицето й усмивка, но тя не каза нищо и не се усмихна.
Тази нощ в нейния апартамент отказа да спи с мен. Вместо това заяви, че всичко между нас е свършено. Аз се напих, плаках за последен път като възрастен, молих я и я умолявах да промени решението си.
— Вече не си забавен — отвърна тя простичко, докато аз седях съкрушен на пода в нейната дневна, подпрял гръб на окъсания диван. — Беше забавен и весел. Вече само хленчиш.
— Извинявай — отвърнах не на себе си. — Извинявай, наистина. Ще се променя.
— Ето, виждаш ли? Абсолютно нищо забавно.
След което влезе в спалнята си, затвори се и заключи; а аз останах на пода и сам довърших бутилката уиски, и пиян като гъз започнах да крача из апартамента и да хлипам, и да докосвам нещата й. Прочетох дневника й. Влязох в банята и взех няколко нейни бикини от коша с мръсното пране и зарових лицето си в тях, вдишвайки нейния аромат. По някое време задумках по вратата на спалнята й, крещях името й, но тя не отговори и не отвори вратата.
Някъде в малките часове си направих един водоливник от сив пластилин.
Помня как го направих. Бях се съблякъл гол и бях намерил на полицата над камината голяма буца пластилин. Мачках и го месих, докато не стана мек и пластичен, след което в изблик на пияна похотлива лудост мастурбирах върху него и омесих млечнобялото си семе в сивата безформена маса.
Никога не ме е бивало да вая фигури, но онази вечер нещо прие форма изпод пръстите ми: яки ръце и ухилена глава, атрофирали криле и криви крака: направих го от похотта си, самосъжалението си и омразата, след което го кръстих с последните капки черен „Джони Уокър“ и го поставих върху сърцето си, моя малък личен водоливник, да ме варди от красиви жени със синьо-зелени очи и от каквито и да е чувства.
Както лежах на пода с водоливника на гърдите, така съм заспал.
Когато след няколко часа се събудих, вратата на спалнята продължаваше да е заключена и още беше тъмно. Завлякох се до банята, оповръщах цялата тоалетна чиния и пода и купищата нейни дрехи, които бях извадил от коша. След което се прибрах у дома.
Не помня какво съм казал на жена си, когато съм се прибрал. Сигурно неща, които не би искала да знае. Не питай, за да не те лъжат, ей такива неща. Сигурно Каролин се е пошегувала, че съм пийнал повечко на Коледа. Изобщо не си спомням.
Никога повече не се върнах в апартамента в „Батърси“.
През година или две виждах Беки, разминавахме се по улиците или в метрото, или в центъра. Винаги се чувствах неудобно. Когато ме забелязваше, тя ставаше необщителна и намусена, както и аз в нейно присъствие, сигурен съм. Казвахме си по едно „здрасти“, тя ме поздравяваше за последните ми постижения, защото аз бях пренасочил цялата си енергия в работата и бях изградил така наречената развлекателна империя (както често я наричаха) за музика, театър и интерактивни приключения.
Понякога излизах с момичета, умни, красиви, чудесни момичета, а с времето и с жени, в които е можело да се влюбя; хора, които бих могъл да обичам. Но аз не ги обичах. Не обичах никого.
Разумът и сърцето: с разума си се опитвах да не мисля за Беки, повтарях си, че не я обичам, че нямам нужда от нея, че не мисля за нея. Но когато мислех за нея, когато си припомнях усмивката й, очите й, изпитвах болка. Нещо пронизваше гърдите ми, съвсем осезаема и действителна болка, все едно някой стискаше сърцето ми с немилостиви пръсти.
И именно в тези моменти си представях, че усещам малкия водоливник в гръдния си кош. Леденостуден, увил се около сърцето ми, предпазващ ме, докато престана да чувствам каквото и да е; след това се заемах отново с работата си.
Годините минаваха: близначките пораснаха и отидоха в колеж (едната в Северна Англия, другата в Южна, моите не съвсем еднакви близначки) и аз също напуснах дома си, оставих го на Каролин, преместих се в голям апартамент в Челси и заживях сам, ако не щастлив, то поне доволен.
И тогава дойде вчерашният следобед. Беки ме видя първа в Хайд Парк, където седях на една пейка и четях книжка под лъчите на пролетното слънце. Дойде до мен и ме докосна по ръката.
— Да не си забравил старите си приятели? — попита.
Вдигнах глава.
— Здрасти, Беки.
— Не си се променил.
— И ти. — В гъстата ми брада бяха започнали да се прокрадват сребристи нишки и челото ми беше оплешивяло, а тя беше стройна тридесетгодишна жена. Но не лъжех. И тя не лъжеше.
— Чувам, че се справяш чудесно — каза тя. — Непрекъснато чета за теб по вестниците.
— Значи рекламният ми отдел си върши работата. Ти с какво се занимаваш напоследък?
Ръководела отдела за връзки с обществеността на някаква независима телевизия. Щяло й се да не била зарязвала актьорската професия, сигурна била, че вече щяла да играе в „Ийст Енд“. Прокара ръка през дългата си тъмна коса и се усмихна като Ема Пийл и аз бях готов да я последвам до края на света. Затворих книгата и я пъхнах в джоба на якето си.
Разхождахме се ръка за ръка в парка. Пролетните цветя ни кимаха с главички, бели и оранжеви, и жълти.
— Като на Уърдзуърт — казах. — Нарциси.
— Това са кичести нарциси. Не просто нарциси.
Беше пролет в Хайд Парк и почти успяхме да забравим заобикалящия ни свят. Спряхме пред една сергия за сладолед и си купихме два сладоледа в безумни цветове.
— Друг ли имаше? — попитах я накрая толкова небрежно, колкото ми се удаде, докато ближех сладоледа. — Заради някой друг ли ме изостави?
Тя поклати глава.
— Беше станал прекалено сериозен. Заради това. Пък и не бях разбивачка на семейства.
Същата вечер, доста по-късно, повтори същото.
— Не бях разбивачка на семейства. — Протегна се лениво и добави: — Тогава. Сега не ми пука.
Не бях й казал, че съм се развел. Бяхме вечеряли суши и сашими в един ресторант на Гръцката улица и бяхме изпили достатъчно саке, че да ни затопли и да хвърли отблясък на оризово вино върху цялата вечер. Бяхме взели боядисано в златисто такси до апартамента ми в Челси.
Гърдите ми се бяха затоплили от виното. В спалнята ми се целувахме и се прегръщахме, и се кикотехме. Беки щателно огледа колекцията ми от сидита, сложи в уредбата „Тринити Сизънс“ на „Каубой Джънкис“ и тихичко им припяваше. Това беше само преди няколко часа, но не помня точно кога си свали дрехите. Помня обаче гърдите й, все още прекрасни, макар и изгубили момичешката форма и твърдост: зърната й бяха тъмночервени и изпъкнали.
Аз бях понапълнял. Тя не беше.
— Ще ме поцелуваш ли? — прошепна, когато стигнахме до леглото. Направих го. Срамните й устни бяха налети с кръв, пурпурни, пълни и продълговати и отворени като цвете под устата ми, когато започнах да я ближа. Клиторът й набъбна под езика ми и соленият й вкус изпълни устата ми, ближех и дразнех, и гризах в продължение сигурно на часове.
Тя свърши, внезапно, спазматично, под езика ми, след което придърпа главата ми към своята и продължихме да се целуваме и накрая ме вкара в себе си.
— Толкова ли ти беше голям и преди петнайсет години? — попита.
— Мисля, че да — отвърнах.
— Ммм.
След малко каза:
— Искам да свършиш в устата ми. — И аз го направих.
Лежахме безмълвно един до друг и тя попита:
— Мразиш ли ме?
— Не — отвърнах сънено. — Мразих те години наред. И те обичах.
— А сега?
— Не, вече не те мразя. Омразата отлетя. Като балон в нощта. — Докато го казвах, осъзнах, че говоря истината.
Тя се сгуши в мен.
— Не мога да повярвам, че те изоставих. Няма да направя същата грешка втори път. Обичам те.
— Благодаря.
— Не „благодаря“, идиот такъв. Казва се „И аз те обичам“.
— И аз те обичам — повторих сънено и я целунах по все още лепкавите устни.
И заспах.
В съня си усетих как нещо в мен се разгъва, движи се и се променя. Студен камък, цял живот мрак. Трошеше се и се раздираше, сякаш сърцето ми се късаше; невероятна болка. Чернота и странност, и кръв.
Сигурно съм сънувал и сивкавата зора. Отворих очи и прескочих от един сън на друг, но без да се събуждам съвсем. Гръдният ми кош беше отворен, от гърлото до пъпа ми имаше тъмен разрез и една голяма безформена ръка, сива като пластилин, се вмъкваше обратно в гърдите ми. Каменните пръсти стискаха дълга тъмна коса. Ръката се прибра в гръдния ми кош като насекомо, пропълзяло в дупката си при светването на лампата. И докато мижах сънено, доказателството, че това е просто поредният сън, цепнатината в гърдите ми изчезна, заличи се и студената ръка се скри веднъж и завинаги. Усетих как очите ми отново се затварят. Бях уморен и отново потънах в спокойствието и уюта на мрака.
Заспах, но не си спомням други сънища.
Събудих се преди малко. Утринното слънце пече в лицето ми. На леглото до мен няма нищо друго, освен едно пурпурно цвете на възглавницата. Вземам го в ръка. Колкото и да не разбирам от цветя, ми прилича на орхидея и ароматът му е странен, солен и женствен.
Докато съм спал, Беки сигурно ми го е оставила, като е тръгвала.
Скоро трябва да ставам. Да се измъквам от това легло и да се заемам с живота си.
Чудя се дали ще я видя отново и осъзнавам, че изобщо не ми пука. Усещам чаршафите под себе си и хладния въздух върху гърдите си. Добре ми е. Напълно ми е добре. Не чувствам нищо.
— Моят живот ли? По дяволите, едва ли ти се слуша за
моя живот. Боже, как ми е пресъхнало гърлото…
Питие ли? Ами щом ти плащаш, може,
а пък и виж каква жега е. Защо не. Едно малко.
Или бира. И уиски „Чейзър“. Приятно е
да му дръпнеш едно в такава жега. Единственият
проблем с пиенето е, че ме кара
да си спомням. А аз понякога
не искам да си спомням. Например майка ми: била
някога жена. Никога не съм я познавал като жена.
Но съм виждал нейни снимки преди
операцията. Каза, че съм имал нужда от баща.
А собственият ми баща я бил зарязал,
след като си възвърнал зрението (ударила го
по главата бирманска котка, която скочила
от някакъв тавански апартамент и паднала от
трийсет етажа, като по чудо халосвайки баща ми
точно на такова място, че да му върне зрението,
след което скочила невредима на тротоара,
доказвайки, че е вярно онова, дето го казват за
котките — че винаги се приземявали на краката си)
и заявил
как си е мислел, че се е оженил
за нейната близначка,
която изглеждала съвсем различно, но по някакво
чудо на биологията имала съвършено същия глас,
поради което съдията затворил очи и
след като и той не могъл да ги различи, му дал развод.
И така баща ми излязъл от съда
като свободен човек,
а по пътя го ударил по главата някакъв
паднал от небето боклук; някои казали, че било
съдържанието на тоалетната на някой самолет,
въпреки че химическият анализ открил следи
от непознати на науката елементи и
в документите се споменавало, че фекалната
материя
съдържала извънземни белтъчини,
но след това всичко било потулено.
Отнесли тялото на баща ми на сигурно място.
Правителството ни даде разписка,
ама след една седмица тя избледня и аз си мисля,
че мастилото беше такова, но това е друга история.
И тогава мама заяви, че съм имал нужда от мъж
в къщата и че това щяла да бъде тя.
И работи много с онзи доктор и затова когато
двамата спечелиха конкурса за подводно танго
той се съгласи да й промени пола безплатно.
Докато растях, й виках „татко“
и хич не ме беше грижа.
Това е единственото интересно, което
ми се е случвало. Още едно ли?
Може, ще ти правя компания,
една бира и не забравяй уискито,
Ей, я да е голямо. Не съм пияница, ама
днес е толкова горещо, че даже да
не си пияница… Да ти кажа,
точно в един такъв ден жена ми се разтвори.
Чувал съм за хора, дето са се взривявали,
спонтанно запалване, така му викат. Но
Мери-Лу — така се казваше жена ми,
запознахме се в деня, когато тя излезе от кома,
седемдесет години беше спала и не беше остаряла
и ден.
Страшничко си е да помислиш какво може
да направи една
кълбовидна мълния. И всичките хора
на онази подводница,
също като Мери-Лу, всички застинали във времето,
и след като се оженихме, тя се канеше да ги посети,
да поседи до леглата им и да ги погледа
как спят. Аз тогава карах камион.
И животът беше хубав. Тя се пребори успешно
с липсващите
седем десетилетия, а пък аз си мисля, че ако
миялната машина не беше обладана
от полтъргайст — абе
зъл дух е по-точната дума —
тя още щеше да е жива. Онова се засели
в съзнанието й
и единственият екзорсист, когото намерихме,
се оказа някакво джудже от Утрехт
и съвсем не беше свещеник,
защото имаше само една свещ, звънче и книга. И
по някаква случайност същия ден жена ми,
напълно обладана от миялната машина,
се втечни — стана
на вода в леглото ни — и ми откраднаха камиона.
Е, тогава напуснах Щатите и тръгнах по света.
И оттогава животът е тъп като миялна машина.
Освен… ама не, нещо ми се мотае главата.
Спомените ми се разтопиха от жегата.
Още едно ли? Ама, разбира се.
Шутът
— Какво искаш?
Младият мъж беше идвал на гробището всяка нощ през последния месец. Беше гледал как луната оцветява със студената си светлина ледения гранит и новия мрамор, и старите, покрити с мъх надгробни камъни и паметници. Беше се взирал в сенките и в бухалите. Беше наблюдавал сношаващи се двойки, пияниците и тийнейджърите, нервно забиващи иглите във вените си: всички онези, които ходят нощем по гробищата.
През деня спеше. На никого не му пукаше за него. Нощем стоеше сам и трепереше в студа. По едно време му хрумна, че стои на ръба на дълбока цепнатина.
Гласът дойде от нощта, отвсякъде, в главата му и вън от нея.
— Какво искаш? — повтори той.
Зачуди се дали ще има смелостта да се обърне и да погледне, но осъзна, че няма да може.
— Е? Идваш тук всяка нощ, в място, където живите не са добре дошли. Видях те. Защо идваш?
— Исках да те срещна — каза младият мъж, без да се оглежда. — Искам да живея вечно. — При тези думи гласът му изневери.
Беше прекрачил над цепнатината. Нямаше връщане назад. Във въображението си вече усещаше върху врата си допира на остри като игли зъби, рязка прелюдия към вечния живот.
Чу се звук. Беше нисък и тъжен, като плискане на подземна река. Отне му няколко дълги секунди да го разпознае като смях.
— Това не е живот — каза гласът.
Не изрече нищо повече и след малко младият мъж осъзна, че е сам на гробището.
Магът
Попитали прислужника на Сен Жермен дали господарят му наистина е на хиляда години, както се носели слухове, че твърдял самият той.
— Откъде да знам? — отвърнал прислужникът. — Аз към на служба при него само от триста години.
Жрицата
Кожата й беше бяла, очите й бяха тъмни и косата й беше боядисана в черно. Беше участвала в дневно токшоу и се беше провъзгласила за кралица на вампирите. Показа пред камерите хирургически оформените си кучешки зъби, а доведените от нея неколцина бивши любовници с различна степен на неудобство признаха, че им била източила кръвта и че я била изпила.
— Но вие се виждате в огледалото, нали? — попита водещата на шоуто. Тя беше най-богатата жена в Щатите и беше постигнала всичко това, като канеше пред камерите си увредени хора, болни хора и разочаровани хора и показваше на света болката им.
Публиката в студиото се разсмя.
Жената изглеждаше леко обидена.
— Да. Противно на това, което вярват хората, вампирите се виждат в огледалото, а също и на телевизионните камери.
— Е, в това отношение си напълно права, скъпа — каза водещата на дневното токшоу. Но си беше сложила ръката върху микрофона и това не се излъчи.
Папата
„Това е моето тяло — каза той преди две хиляди години. — Това е моята кръв.“
Това бе единствената религия, която даваше точно това, което обещаваше: вечен живот за следовниците си.
И днес са живи някои от нас, които го помнят. И някои от нас твърдят, че той беше месия, но други мислят, че беше просто човек с много особени сили. Но не е там работата. Какъвто и да беше, той промени света.
Любовниците
След като умря, тя започна да идва нощем при него. Той ставаше все по-блед и под очите му се вдълбаха тъмни сенки. Отначало всички си мислеха, че той скърби за нея. А след това една нощ той изчезна.
Беше им трудно да получат разрешение да я ексхумират, но го получиха. Извадиха ковчега и разковаха капака. На дъното му имаше петнайсет сантиметра вода, а желязото се беше оцветило в тъмно червено-оранжево. В ковчега имаше две тела: нейното и, разбира се, неговото. Той беше по-разложен от нея.
По-късно някой се зачуди на глас как така двамата се бяха събрали в ковчег с размери за едно тяло. Особено като се имало предвид състоянието й — защото тя очевидно беше в напреднала бременност.
Това предизвика известно объркване, защото когато я бяха погребали, не личеше да е бременна.
И все пак след това я ексхумираха още веднъж, по искане на църковните власти, които бяха подочули слуховете за намереното в гроба. Коремът й беше плосък. Местният лекар им каза на всичките, че просто е бил подут от газове от разложението. Хората от града кимаха, почти все едно му бяха повярвали.
Колесницата
Беше висша форма на генно инженерство: създадоха човек, който да пътува до звездите. Той трябваше да има неимоверно дълъг живот, защото разстоянията между звездите бяха огромни; пространството беше ограничено и запасите от храна трябваше да са компактни; трябваше да може да преработва местната храна и да колонизира намерените светове със своята раса.
Светът майка пожела на колонистите всичко хубаво и ги изпрати по пътя им. Но първо отстрани от корабните компютри всички следи от координатите си. За по-сигурно.
Колелото на щастието
Какво направи с доктора? — попита тя и се разсмя. Мислех, че преди десет минути той дойде.
Съжалявам, казах. Бях гладен.
И двамата се разсмяхме.
Ей сега ще го доведа, каза тя.
Седях в кабинета на доктора и си чоплех зъбите. След малко сестрата се върна.
Съжалявам, каза. Докторът сигурно е излязъл за малко. Да ви запиша ли час за другата седмица?
Аз поклатих глава. Ще се обадя, казах. Но излъгах, за пръв път този ден.
Справедливост
— То не е човек — заяви магистратът — и не заслужава правосъдие като човешко същество.
— О! — възрази адвокатът. — Но ние не можем да го екзекутираме без съд: налице са прецеденти. Едно прасе, което изяло дете, паднало в кочината му, било намерено за виновно и обесено. Един рояк пчели бил признат за виновен, че е нажилил възрастен човек до смърт, и бил изгорен от обществения палач. Дължим на адското изчадие поне това.
Доказателствата срещу бебето бяха неоспорими. Състояха се в следното: някаква жена донесла бебето от провинцията. Казала, че е нейно и че съпругът й бил мъртъв. Настанила се в къщата на някакъв майстор на каруци и жена му. Възрастният майстор започнал да се оплаква от меланхолия и отпадналост и заедно с жена му и квартирантката им били открити мъртви от слугата. Бебето в люлката било живо, бледо и с разширени очи, а по лицето и устните му имало кръв.
Съдебните заседатели намериха малкото създание за безспорно виновно и го осъдиха на смърт.
Екзекутор стана градският месар. Пред очите на целия град той съсече бебето на две и хвърли половинките в огъня.
Неговото собствено бебе бе починало в началото на същата седмица. В онези дни детската смъртност беше ужасно, но обичайно нещо. Жената на месаря беше съкрушена от скръб.
Вече беше напуснала града, за да се види със сестра си в столицата и след седмица месарят се присъедини към нея. Тримата — месарят, жената и бебето — бяха най-хубавото семейство, което сте виждали.
Въздържание
Каза, че била вампир. Едно нещо знаех вече, тази жена беше лъжкиня. Личеше й по погледа. Черен като въглен, но така и не те гледаше в очите, а някъде над рамото ти, зад теб, над теб, на пет сантиметра пред лицето ти.
— И какъв е вкусът? — попитах я. Това беше на паркинга зад бара. Работеше нощна смяна в бара и забъркваше превъзходни питиета, но самата тя не пиеше.
— На доматен сок. Не този безсолния, а истинския. Или на солено гаспачо.
— Какво е това гаспачо?
— Вид зеленчукова супа.
— Бъзикаш ме.
— Не.
— Значи пиеш кръв? Както аз пия доматен сок?
— Не точно. Ако на теб ти писне да пиеш доматен сок, можеш да пиеш нещо друго.
— Аха. Аз всъщност не си падам особено по доматения сок.
— Ето, виждаш ли — каза тя. — В Китай не пием кръв, а гръбначна течност.
— И какъв й е вкусът?
— Не е кой знае какъв. На бульон.
— Значи си опитвала?
— Познавам хора, които са.
Опитах се да видя дали се отразява в страничното огледало на камиона, на който се бяхме подпрели, но беше тъмно и нищо не видях.
Дяволът
Това е неговият портрет. Виж му равните жълти зъби, виж му червената физиономия. Има рога и държи в едната си ръка трийсетсантиметров дървен жезъл и дървен чук в другата.
Естествено, дяволът не съществува.
Кулата
От злоба и яд е кулата,
и никой не вижда, не чува я.
Горчивата хапка на злобния.
(Добре че навън е в нощта.)
Звездата
По-старите, по-богатите следват зимата и търсят дългите нощи. И все пак предпочитат северното полукълбо пред южното.
— Виждате ли тази звезда? — казват и сочат една от звездите на съзвездието Дракон. — Ние сме оттам. Някой ден ще се върнем.
По-младите сумтят и се подиграват, присмиват се на тези приказки. Но докато годините се превръщат в столетия, откриват, че самите те изпитват носталгия по място, което не са и виждали; и намират северния климат за успокояващ, стига Дракон да се навърта около Малката и Голямата мечка, горе, близо до студената Полярна звезда.
Слънцето
— Представи си — казва тя, — че в небето има нещо, което ще те нарани, а може би и ще те убие. Огромен орел или нещо такова. Представи, че ако се покажеш на открито денем, орелът ще те докопа.
— Ето така сме ние — продължава тя. — Само че не е орел. А е ярката, прекрасна и опасна дневна светлина и аз не съм я виждала от сто години.
Справедливост
Това е начин да говориш за похотта, без да говориш за похот, каза им той.
Това е начин да говориш за секс и за страха от секса, и за смъртта и страха от смъртта, че то има ли за какво друго да се говори?
Светът
— Знаеш ли кое е най-тъжното — каза тя. — Най-тъжното е, че ние сме вие.
Не казах нищо.
— Във вашите фантазии — продължи тя — ние сме точно като вас. Само че по-добри. Ние не умираме и не остаряваме, и не страдаме от болка, студ и жажда. Обличаме се с повече вкус. Притежаваме мъдростта на вековете. И ако копнеем за кръв, ами вие, хората, също копнеете за храна или за обич, или за светлина — още повече това е повод да излезем от къщи. От криптата. От ковчега. От което и да е.
— А истината каква е? — попитах я.
— Ние сме вие — отвърна тя. — Ние сме вие с всичките ви кофти черти и нещата, които ви правят хора — с всичките ви страхове и самота, и объркване… и това няма да се оправи. Но ние сме по-студени от вас. По̀ мъртви. Липсват ми светлината и храната, и докосването на друг човек, и обичта. Помня живота и срещите с хората като хора, е не като с неща за ядене или контролиране, и помня какво е да чувстваш нещо, каквото и да е, радостно или тъжно, каквото и да е… — И млъкна.
— Да не плачеш? — попитах.
— Ние не плачем — отвърна тя.
Както вече ви казах, тази жена беше лъжкиня.
Това е истинска история, до голяма степен. Доколкото е такава и доколкото е полезна на когото и да било.
Беше късно вечерта и ми беше студено в един град, където нямах право да бъда. Не и по това време на нощта. Няма да ви казвам кой беше градът. Бях изпуснал последния влак и не ми се спеше, затова се мотах из улиците край гарата, докато не намерих денонощно кафе. Където седнах на топло.
Нали ги знаете тези места: името на кафенето върху рекламна табела на „Пепси“ над мръсен прозорец, засъхнал жълтък между зъбите на всичките вилици. Не бях гладен, но си купих сандвич и чаша чай с мазни петна, за да ме оставят на мира.
В кафенето имаше още няколко души, сами по масите, бездомници и страдащи от безсъние, приведени над празните си чинии, с мръсни палта и военни якета, закопчани догоре.
Тъкмо се връщах от бара с таблата в ръце, когато някой извика:
— Ей. — Гласът беше мъжки. — Ти — продължи гласът и аз разбрах, че говори на мене, а не на някой друг. — Познавам те. Ела тук. Седни при мен.
Не му обърнах внимание. Никой не иска да се забърква с никого по такива места.
Тогава той изрече името ми, аз се обърнах и го погледнах. Когато някой ти знае името, нямаш избор.
— Не ме ли позна? — попита мъжът.
Аз поклатих глава. Не ми приличаше на нито един мой познат. Такъв като него не бих забравил.
— Аз съм. — Гласът му премина в умоляващ шепот. — Еди Бароу. Хайде бе, приятелю. Как да не ме помниш?
Когато си каза името, го познах, ако може така да се каже. Имам предвид, че познавах Еди Бароу. Преди десет години бяхме работили заедно на един строеж, по време на единствения ми истински флирт с физическия труд.
Еди Бароу беше висок и много мускулест, с усмивка на филмова звезда и небрежно красив. Беше бивш полицай. От време на време ми разказваше разни истински истории за престъпления, смърт и наказания. Напуснал силите на реда след някакъв скандал между него и висш началник. Твърдеше, че жената на старшия полицейски началник го принудила да напусне. Еди постоянно се забъркваше в неприятности заради жени. Но пък жените го харесваха.
Докато работехме заедно на строежа, ги бях виждал да го преследват, да му приготвят сандвичи, да му подаряват дреболии и такива работи. Той не правеше нищо, за да им се хареса; те просто бяха привлечени от него. Понякога го наблюдавах, за да видя как го прави, но той не правеше нищо. Накрая реших, че просто си е такъв: голям, силен, не особено умен и ужасно, ужасно добре изглеждащ.
Но това беше преди десет години.
Мъжът на гетинаксовата маса не изглеждаше добре. Очите му бяха мътни, зачервени и се взираха безнадеждно в масата. Кожата му беше сива. Беше прекалено слаб, ужасяващо слаб. Черепът му прозираше през мръсната му коса. Попитах:
— Какво ти се е случило?
— Какво искаш да кажеш?
— Изглеждаш малко скапан — отговорих, въпреки че изглеждаше не малко скапан, а направо мъртъв. Еди Бароу беше едър мъж. Сега се беше спихнал в себе си. Беше останал само струпясала кожа и кости. — Да бе — добавих. А може да е било „Да бе?“ — не помня. След което безизразно заявих: — На всеки се случва понякога.
Той ми махна с лявата си ръка да седна срещу него. Десницата му висеше безжизнено, с пръсти, напъхани в джоба на сакото му.
Масата на Еди беше до прозореца, където всички минувачи ни виждаха. Не бих седнал там по свой избор. Но вече нямаше как. Настаних се срещу него и отпих от чая си. Не казах нищо, което сигурно беше грешката ми. Ако се бяхме заговорили за незначителни неща, демоните му може би нямаше да го връхлетят. Но аз обгърнах чашата си с длани и не казах нищо. Той сигурно си е помислил, че искам да узная повече за него, че ме интересува. Не ме интересуваше. Имах достатъчно проблеми на главата. Не исках да знам нищо за борбата му с живота, нито за онова, което го беше довело до това състояние — пиене, наркотици или болест — но той заговори с дрезгав глас и аз слушах.
— Върнах се тук преди няколко години, когато строяха околовръстното. И се заседях, така стават нещата. Намерих си стая в една стара къща зад „Принц Регент“. На тавана. Семейна къща. Даваха под наем само горния етаж и бяхме само двама квартиранти — аз и госпожица Корвие. И двамата живеехме на тавана, ама в отделни стаи, врата до врата. Чувах я как се разхожда в нейната. Имаше и един котарак, на семейството, дето от време на време се качваше горе да каже по едно „здрасти“, за разлика от хазяите. Аз се хранех със семейството, ама госпожица Корвие изобщо не слизаше при нас и мина цяла седмица, преди да се запознаем. Тъкмо излизаше от тоалетната на горния етаж. Ужасно дърта. С набръчкано лице като много дърто магаре. Ама косата й беше дълга до кръста като на младо момиче. Много странно, човек си мисли, че старите хора нямат чувства. Искам да кажа, беше толкова дърта, че можеше да ми е баба, ама… — Той замълча. Облиза устните си със сив език. — Както и да е… Прибирам се аз една вечер в стаята и намирам хартиен плик с гъби пред вратата. Подарък. Веднага ми стана ясно. Подарък за мен. Не обаче нормални гъби. Затова почуках на вратата й.
— Това за мене ли е? — викам.
— Сама съм ги брала, господин Бароу — ми отвръща тя.
— Да не са някакви жабешки фъшкии? — питам. — Да не са отровни? Или шантави?
Тя само се изсмя. Направо умря от смях. Стават за ядене, ми вика. Нищо им няма. Мастилени копринки са. Изяж ги сега, че бързо се развалят. Най са хубави пържени, с малко масълце и чесън.
— Вие няма ли да хапнете? — питам.
— Не — ми вика тя. Навремето доста похапвала гъби, но стомахът й вече не ги понасял. Ама били страхотни. Нямало нищо по-вкусно от млади мастилени копринки. Направо да им се чудиш на хората какви неща ядат. Какво ли не могат да изядат. Само да знаех по онова време.
Благодарих й значи, и си се прибрах в моята половина от тавана. Бяха го преустроили преди няколко години, хубава работа бяха свършили. Оставих гъбите до мивката. След няколко дни станаха на някаква чернилка, като мастило, и набутах цялата тая гадост в един найлонов плик и го изхвърлих.
Слизам си по стълбите с плика в ръка и попадам на нея, а тя ми вика:
— Здравей, господин Б!
И аз на свой ред поздравявам:
— Здравейте, госпожице Корвие.
— Викай ми Ефи. Харесаха ли ти гъбите?
— Много. Мерси — отвръщам. — Страхотни бяха.
След това ми даваше и други неща. Подаръчета, букетчета в стари бутилки от мляко, ей такива работи. Малко ми стана по-добре, когато изведнъж престана да ми подарява разни неща.
И тъй, седя си аз и вечерям с хазяите, синът им се беше прибрал от университета за ваканцията. Беше август. Голяма жега. И някой подхвърли, че никой не я бил виждал от една седмица, и помоли да съм погледнел какво става.
Погледнах. Вратата не беше заключена. Беше си в леглото. Беше си метнала някакъв чаршаф, но си личеше, че е гола. Не че съм я зяпал. То все едно да гледаш баба си в смесената баня. Старуха. Но се зарадва да ме види.
— Да повикам ли лекар? — питам я.
Тя клати глава.
— Не съм болна, а гладна — вика. — Само съм гладна.
— Сигурна ли сте? — викам аз, — защото мога да повикам някого. Не ми пречи. Всеки ще дойде да види горката старица.
А тя ми отвръща:
— Едуард? Не искам да те притеснявам, но съм много гладна.
— Хубаво. Ще ви донеса нещо за ядене — викам аз. — Нещо по-леко.
А тя взе, че ми скри шапката. Притесни се. След това ми прошепна много тихичко:
— Месо. Да е прясно месо и сурово. Не позволявам никой да ми готви. Месо. Ако обичаш, Едуард.
— Няма проблем — съгласявам се и слизам долу. Зачудих се дали да не й щипна нещо от чинията на котарака, ама не го направих. Не съм такъв човек. Дожаля ми и затова отивам аз до супера и й купувам най-добрата кайма.
Котаракът я подуши. Тръгна с мен по стълбите. Слизай долу, писе, викам му аз. Това не е за теб. За госпожица Корвие е, тя е болна и трябва да обядва, а животинката мяука, като че ли не е яла от седмица, пък аз знам, че не е тъй, щото в купата й имаше храна. Глупав котарак.
Чукам аз на вратата, а тя вика:
— Влез. — Още си е в леглото, аз й подавам пакета кайма, а тя направо се разтопи: — Благодаря ти, Едуард, ти имаш добро сърце. — И разкъсва найлона, както си лежи в леглото. В пластмасовата чинийка има кръв, тя капе по чаршафа, ама старицата не обръща внимание. Направо ми изкара акъла.
Излизам аз от стаята и вече я чувам, че яде с пръсти, гребе оная ми ти сурова кайма и я гълта. Без да става от леглото.
На другия ден става и припка из къщата, че и взе непрекъснато да излиза, а̀ко и да беше дърта, ей ти на̀. Не било полезно червеното месо, ли. Я питай нея. Че и сурово. Ами че то си е жив татарски стек. Ти ял ли си сурово месо?
Въпросът му ме сепна.
— Аз ли? — попитах.
Еди ме изгледа с мъртвешките си очи.
— На масата няма друг — каза.
— Ами да. Малко. Когато бях дете — на четири или пет години — баба ми ме водеше при месаря и той ми даваше резенче суров черен дроб и аз го изяждах, там, в магазина. И всички се смееха.
От двайсет години не се бях сещал за това. Но беше истина.
Още предпочитам дроба полусуров и понякога, когато аз готвя и когато наоколо няма хора, си отрязвам тънко парченце дроб, преди да го поръся с подправки, и си го изяждам с кеф, и се наслаждавам на суровия му железен вкус.
— Аз пък не — рече Еди. — Харесвам месото добре опечено. Следващото, дето стана, беше, че Томпсън изчезна.
— Кой Томпсън?
— Котаракът. Някой ми каза, че били двама и затова ги нарекли Томпсън и Томпсън. Не знам защо. Да си кръстиш котките с едно име. Първия го прегазил камион. — Той побутна едно кристалче захар на масата с пръст. Пак с лявата ръка. Почвах да се чудя дали има дясна ръка. Да не би пък ръкавът му да беше празен. Не че ми влизаше в работата. Всички губим по нещо в тоя живот.
Тъкмо се опитвах да измисля как да му кажа, че нямам никакви пари, за всеки случай, ако ми поискаше, след като си разкажеше историята. Нямах никакви пари: само билет за влака и няколко монети, колкото за билет за автобуса до вкъщи.
— Никога не съм си падал по котките — изведнъж каза той. — Изобщо. Обичам кучетата. Големи предани същества. Като имаш куче, си наясно с нещата. С котките не. Накрая все се запиляват нанякъде. Като бях малък, имахме котарак. Викахме му Джинджър. Съседите ни също имаха котарак и му викаха Мармалад. Един и същ котарак се оказа, и всички го хранехме. Абе това е то. Хитри хрантутници. Човек изобщо да им няма доверие.
И затуй не си помислих нищо, когато Томпсън изчезна. Семейството се притесни. Аз не. Знаех, че ще се върне. Винаги се връщат.
След няколко нощи обаче го чух. Опитвам се аз да заспя и не мога. Среднощ беше и го чувам да мяука. И не млъква. Не мяукаше силно, ама като не можеш да заспиш, тия работи ти лазят по нервите. Реших, че се е заклещил някъде на тавана. Където и да беше, и дума не можеше да става да заспя. Знаех си. Затова се обличам аз, обувам си ботушите, в случай че ми се наложи да се катеря по покрива, и тръгвам да търся котарака.
Излизам в коридора. Мяукането идваше от стаята на госпожица Корвие в другия край на тавана. Чукам аз на вратата, ама никой не ми отваря. Пробвам бравата. Отключено. Влизам. Викам си, котаракът сигурно се е заклещил някъде. Или е ранен. Само исках да помогна, честно.
Госпожица Корвие я нямаше. Нали разбираш, понякога просто знаеш, че в стаята няма никой, че е празна. Само дето на пода имаше нещо, дето вика: „Мяяу, мяяу“… И светвам лампата да видя какво е.
В този момент замлъкна почти за минута, чоплейки с лявата си ръка тъмната засъхнала ивица покрай гърлото на бутилката кетчуп. Бутилката беше във формата на голям домат. След това продължи:
— Изобщо не разбирам как още е жив. Искам да кажа, беше жив. И беше жив, от кръста нагоре и дишаше, и си имаше козина, и всичко. Ама задните му крака, гърдите му. Като оглозгано пиле бяха. Само кокали. И онези, как им викаха, сухожилия. И си вдигна главата, и ме погледна. Нищо че беше котарак, разбрах какво иска. Личеше му по погледа, искам да кажа. — Той замълча. — Абе, преди в живота си не бях виждал такива очи. И ти щеше да разбереш какво иска, ако го беше видял. Направих каквото искаше. Истинско чудовище щях да съм, ако не го бях направил.
— Какво направи?
— Смазах го с ботуша си. — Пауза. — Нямаше много кръв. Почти нямаше. И му стъпвах и му стъпвах, и му стъпвах по главата, докато не остана нищо, дето да прилича на нещо. И ти да го беше видял как гледа, щеше да направиш същото.
Не казах нищо.
— Чувам аз тогава някой да се качва по стълбите и си викам, че трябва да направя нещо, искам да кажа, това изглеждаше зле, направо не знам как изглеждаше, ама стоя там като истукан с кръвта по ботушите и вратата се отваря, и влиза госпожица Корвие. И вижда всичко. Поглежда ме значи и вика: ти го уби. Чувам аз нещо ненормално в гласа й и отначало не се сещам какво е, ама тя идва по-близо и виждам, че плаче. Странна работа са това старите хора, като се разплачат като деца, направо не знае човек накъде да гледа, как мислиш? И ми вика тя, само той ме поддържаше жива, а ти го уби. След всичко, което направих, за да е жив и да поддържам месото прясно, така ми вика, след всичко, което направих.
— Аз съм възрастна жена — вика — трябва ми месце.
А аз не знам какво да кажа.
Тя си бърше очите с ръка.
— Не искам да съм в тежест на никого — вика. И плаче. И ме гледа. — Никога не съм искала да съм в тежест на никого. Това беше моето месце. Кой сега ще ме храни?
Той замълча и положи сивото си лице в шепата на лявата си ръка, сякаш беше много уморен. Уморен да ми говори, уморен от историята, уморен от живота. След това поклати глава, погледна ме и каза:
— Ако беше видял онзи котарак, и ти щеше да направиш същото. Всеки щеше да го направи.
Тогава вдигна глава и за пръв път ме погледна в очите. Стори ми се, че видях в тях зов за помощ, молба, която беше прекалено горд, за да изрече на глас.
Ето, помислих си. Ей сега ще ми поиска пари.
Някой отвън почука по прозореца. Не почука силно, но Еди подскочи.
— Трябва да вървя. Това означава, че трябва да вървя.
Само кимнах. Той стана от масата. Все още беше висок мъж, което почти ме изненада: като се има предвид колко се беше скапал иначе. Докато ставаше, без да иска бутна масата и извади от джоба дясната си ръка. За да се подпре. Предполагам. Не знам.
Може би е искал да я видя. Но ако е искал да я видя, защо през цялото време я държа в джоба си? Не, май не е искал да я видя. Беше случайно.
Под палтото не беше облечен нито с риза, нито с пуловер и затова видях ръката му почти до лакътя. На китката му й нямаше нищо. Беше си съвсем нормална китка. Само че над нея почти цялата плът беше опоскана до костта, оглозгана като пилешко крило, с остатъци от засъхнало месо, огризки и трошици, и почти нищо друго. Направо да се зачудиш как пръстите му си стояха на мястото, след като нямаше нито кожа, нито плът, която да ги държи.
Това видях. Само за миг, след което той прибра ръка обратно в джоба си и излезе в мразовитата нощ.
Проследих го с поглед през мръсния прозорец на кафенето.
Беше странно. След всичко, което ми беше казал, бях останал с впечатление, че госпожица Корвие е старица. Но жената, която го чакаше на тротоара, нямаше как да е повече от трийсетгодишна. Но наистина имаше много дълга коса. Коса, върху която можеш да седнеш, дето се казва, макар това винаги да ми е звучало малко като реплика от мръсен виц. Приличаше донякъде на хипи. И доста хубавка, с някак гладна хубост.
Взе го под ръка и го погледна в очите, и двамата излязоха от петното светлина на кафенето като тийнейджъри, току-що осъзнали колко са влюбени един в друг.
Върнах се на бара и си взех втора чаша чай и чипс, за да откарам до сутринта, седнах и се замислих за изражението на лицето му, когато ме погледна за последен път.
В нощния влак за големия град седнах срещу някаква жена с бебе. Бебето плуваше във формалдехид, в тежка стъкленица. Трябвало спешно да го продаде и макар да бях ужасно уморен, до края на пътуването говорихме за причините да го продава и за други неща.
Страдание, ужасно по интензитета си, неблагоприятно по мащаба си, засягащо тези, които редовно и патологично каталогизират и съчиняват болести.
Очевидните първи симптоми включват главоболие, спастични колики, изявено треперене и някой от различните сърбежи от интимен характер. Те обаче, взети заедно или поотделно, не са достатъчни за поставяне на категорична диагноза.
Вторият стадий на тази болест е ментален: вманиачаване в болести и патогени, непознати или неоткрити, засягащи предполагаемите създатели, откриватели или други персони, участващи в откриването, профилактиката или лечението на горепосочените болести. Авторът изрично предупреждава при никакви обстоятелства да не се вярва, че ще има включване в пространна реклама, от която изхвръкнат очите — няма начин. Прилагането на малки дози чай или бульон спомага за поддържане на силите.
В този стадий е възможно болестта да е излечима.
Именно в третия си стадий обаче групата на съчинителите на болести може да се наблюдава в истинската й същност и диагнозата може да бъде потвърдена. В този стадий се изявяват определени затруднения, засягащи както речта, така и мисълта — и в говора, и в писането на пациента, който, ако не бъде поставен под незабавно наблюдение, бързо влошава състоянието си.
Отбелязани са нарушения на съня и възбуда на две унции от точката на задушаване; лицето се подува и посинява, гърлото е наследствена тенденция и езикът приема естествените характеристики на белия дроб като последица. Емоцията подлежи на израз при всеки случай на напомняне за въпросната болест, която е толкова упорито и отчетливо изразена пред публика от шарлатани.
Третият стадий на групата на съчинителите на болести може да се диагностицира по злощастната склонност на болния да прекъсва иначе нормални вериги на мисълта и описания с коментари за болести, реални или въображаеми, лекове безполезни и очевидно нелогични. Симптомите са като при обичайна треска: внезапно избухване, кръгли отоци малко над капачката на коляното. Когато е много хронична, накрая евентуално се проявява с повръщане и миризливи пръдни. Слабителните са алкални и безцветни и оцветяват големите глисти, възникващи в червата.
Най-трудната част от идентифицирането на тази болест е, че типът хора, които е най-вероятно да страдат от нея, са именно хората, на които се задават най-малко въпроси и в които се вслушват всички. Поради това: те могат да бъдат хранени с джинджифил и пречистен спирт, вените са подпухнали, спиртът се изпарява при висока температура.
С голямо усилие на волята страдащият може да продължи да пише и да говори с лекота. Накрая обаче, в последните стадии на третата фаза на заболяването, всички разговори се развиват под формата на ужасно бръщолевене на едни и същи неща, вманиачаване и логорея. Докато продължава отхрачващата кашлица, вените са подпухнали, очите са изпъкнали; цялото тяло се тресе дотолкова, че инвазията на епидемията става плътна, тъмна и ако това не е достатъчно, настъпва меланхолия, загуба на апетит, възможно повръщане, температура и езикът приема естествените характеристики на остърган корен.
На този етап единственото лечение, демонстрирало надеждността си във войната срещу групата на съчинители на болести, е разтвор от скамон. Приготовлява се от равни части скамон и смола от слабително, и авторът изрично предупреждава да не се вярва на изпаряването на доверието от температурата. Скамонът се предлага широко, макар да не се развива активно; лицето се подува и посинява, гърлото става по-възпалено, и авторът изрично предупреждава да не се вярва на тънките черва.
Страдащите от групата на съчинители на болести рядко осъзнават естеството на заболяването си. Вместо това потапянето в долния свят на псевдомедицинските глупости е именно онова, което неизменно предизвиква съжалението и съчувствието на всички странични лица; както и честите изблици на разум след глупостите обаче задължително втвърдяват сърцето на всяко медицинско лице, което заявява веднъж и завинаги отрицателното си мнение за всички такива практики, като изобретяването и създаването на въображаеми болести, които нямат място в един съвременен свят.
Когато кървенето от ухапване на пиявици продължи повече от изискваното от системата, те се отнемат чрез сваряване на две унции сън и сваряване на две унции от въпросните големи реклами, които са толкова настойчиво и отчетливо внушавани на публиката от шарлатани. Скамонът по правило се въодушевява от топлина. На втория ден изригването в силна тинктура от йод като правило е достатъчно за всичко.
Това не е лудост.
Това е огромна болка.
Лицето се подува и посинява, потъмнява и химичният му състав се променя на калиев бикарбонат, многосричен амониев карбонат и пречистен спирт, отхрачващата кашлица продължава, налице е редовна консумация на по-големи количества храна, отколкото се смята за необходимо.
Когато съзнанието е обсебено от любимите сцени.
Докато траят любимите сцени.
Те също могат да бъдат уголемени.
Накрая Господ даде на Човека света. Целият свят стана на Човека, с изключение на една градина. „Това е моята градина — каза Господ, — в нея ти не трябва да влизаш.“
Имаше мъж и жена, които дойдоха в градината, и имената им бяха Земя и Дъх.
Имаха малък плод, който мъжът носеше, и когато пристигнаха пред портите на градината, Мъжът даде плода на Жената и Жената даде плода на Змията с пламенния меч през източната порта на Едемската градина.
И Змията взе плода и го постави на едно дърво в средата на градината.
Тогава Земя и Дъх разбраха, че са облечени, и си свалиха одеждите, една по една, докато останаха голи; и тогава Господ мина през градината и видя мъжа и жената, които вече не различаваха добро от зло, но бяха доволни, и той видя, че това е добро.
И отвори тогава Господ портите и даде на Човека градината, а Змията се надигна и гордо закрачи на четири силни крака; и къде отиде, никой освен Господ не може да каже.
И след това нямаше нищо освен тишина в Едемската градина, ако не се брояха звуците, когато от време на време мъжът вземаше името, което беше дал на някое животно.
Предполагам, винаги съм подозирал, че светът е евтина и просташка фалшификация, нескопосана легенда за нещо по-дълбоко и ненормално, и безкрайно по-странно, и че по един или друг начин винаги съм знаел истината. Но си мисля, че винаги е било така. И дори сега, когато знам истината — както ще я научиш и ти, любима, ако четеш това — светът все още ми изглежда евтин и просташки. Различен свят, различна простащина, но това е положението.
Казват: „Ето истината“, а аз питам: „Това ли е?“. А те ми отвръщат: „Горе-долу. До голяма степен. Доколкото ни е известно“.
И така. Беше 1977-а и най-близкото отношение, което имах към компютрите, беше, че си бях купил огромен скъп калкулатор, след което бях изгубил упътването и вече не знаех какво може да прави. Събирах, изваждах, умножавах и делях и бях благодарен, че не се налага да изчислявам косинус или синус, нито да намирам тангенциални или графични функции и каквото още можеше да прави тази машинка, защото, след като ме бяха уволнили от Кралските военновъздушни сили, работех като счетоводител в един малък склад на едро за мокети в Еджуер, в северната част на Лондон, близо до последната спирка на северната линия на метрото. Правех се, че не ми е мъчно, когато виждах над главата си самолет, и че не ме е грижа за съществуването на свят, в който моят размер ми пречеше да живея. Просто записвах числа в една голяма счетоводна книга. Седях на маса в дъното на склада, която ми служеше като бюро, преди светът да започне да се топи и да капе.
Честно. Все едно стените и таванът, и рулата от мокети, и календарът с голи мадами на „Нюз оф дъ Уърлд“ бяха от восък, започнаха да се топят и да се стичат, да се събират в ручейчета и да капят. Виждах къщите и небето, и облаците, и улицата пред склада, след което и това се разтече и изтече, и остана само чернота.
Седях в локвата на света, странно, ярко оцветено нещо, което се плискаше и вълнуваше, но не покриваше бомбетата на кафявите ми кожени обувки. (Имам крака като кутии за обувки. Правя си обуща по поръчка. Струват ми цяло състояние.) Локвата излъчваше странна светлина нагоре.
Ако беше измислица, си мисля, че нямаше да повярвам на случващото се, щях да се чудя дали не са ме дрогирали и дали не сънувам. В действителност бях там, по дяволите, и беше истинско, и затова се взирах в тъмнината, и когато не се случи нищо повече, закрачих с жвакане през течния свят, за да видя дали е останал още някой.
Нещо присветна отпред.
— Здрасти, приятел — изрече нечий глас. Акцентът му беше американски, но интонацията му беше странна.
— Здрасти — отговорих.
Светлината примигна още няколко пъти и се превърна в елегантно облечен мъж с дебели рогови очила.
— Голям мъж си ти — каза той. — Знаеш ли?
Естествено, че знаех. Бях на деветнайсет години и още тогава наближавах два и десет. Имам пръсти като банани. Плаша децата. Едва ли ще доживея до четиридесетия си рожден ден: хората като мен умират млади.
— Какво става? — попитах. — Знаете ли?
— Вражеска ракета извади от строя централния процесор. Двеста хиляди паралелно навързани души станаха на пържоли. Възстановяваме огледалното изображение, разбира се, и ще оправим всичко за нула време. Ти просто се носиш свободно няколко наносекунди, докато ние обработваме Лондон.
— Вие Господ ли сте? — попитах. Не разбирах нищо от онова, което ми говореше.
— Да. Не. Не точно. Не в смисъла, който имаш предвид.
И тогава светът се люшна и се озовах в същата сутрин, тъкмо бях дошъл на работа, налях си чаша чай и имах най-продължителния и най-странен пристъп на дежавю през живота си. Двайсет минути, през които знаех какво ще направи или каже всеки. След което премина и времето отново потече нормално и всяка секунда идваше след предишната, точно както им се полага.
Часовете минаваха и дните, и годините.
Изгубих работата си във фирмата за мокети и си намерих нова работа като счетоводител за компания, която продаваше бизнес машини. Ожених се за момиче на име Сандра, с което се запознах на плуване, и имахме две деца, и двете с нормални размери, и си мислех, че имам брак, който ще устои на всичко, но той не устоя, тя ме напусна и взе със себе си и децата. Наближавах трийсетте, беше 1986-а и си бях намерил работа в едно магазинче на улица „Тотенхам Корт“, в което продаваха компютри, и открих, че много ме бива да продавам компютри.
Обичах компютрите.
Обичах начина, по който работеха. Беше вълнуващо време. Помня, когато за пръв път ни доставиха високотехнологични персонални компютри, някои с цели 40 мегабайта твърд диск… Е, тогава се впечатлявах лесно.
Още живея в Еджуер и ходя на работа със северната линия. Една вечер се прибирах у дома — тъкмо бяхме минали спирка „Юстън“ и половината пътници бяха слезли — зяпах останалите пътници в купето над страниците на „Ивнинг Стандарт“ и се чудех що за хора са, що за хора са наистина, вътре в себе си: слабото чернокожо момиче, което трескаво пишеше нещо в тетрадката си, дребната старица със зелена кадифена шапка, момичето с кучето, брадатият мъж с тюрбана…
Метрото спря в тунела.
Поне така си помислих: че метрото е спряло. Всичко стана много тихо.
И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха.
И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха. А аз зяпах останалите пътници в купето и се чудех що за хора са вътре в себе си, когато влакът спря в тунела и всичко стана много тихо.
И тогава всичко се лашна толкова силно, та си помислих, че ни е ударил друг влак.
И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха, и тогава влакът спря в тунела и всичко стана…
(Нормалното функциониране ще бъде възобновено при първа възможност, прошепна някакъв глас в задната част на главата ми.)
И този път, докато влакът забавяше ход, за да спре на „Юстън“, се зачудих дали не полудявам: имах чувството, че се лутам напред и назад като в зациклило видео. Знаех, че това става, но не можех да направя нищо, за да променя каквото и да било, нищо, с което да се освободя.
Черното момиче до мен ми подаде бележка. МЪРТВИ ЛИ СМЕ? — гласеше тя.
Свих рамене. Не знаех. Обяснението беше толкова добро, колкото и всяко друго.
Много бавно всичко избеля.
Под краката ми няма земя, отгоре ми няма нищо, никакво усещане за разстояние, никакво усещане за време. Намирах се в бяло пространство. И не бях сам.
Мъжът беше с дебели рогови очила и костюм, който като нищо можеше да е „Армани“.
— Пак ли ти? — въздъхна той. — Голямото момче. Ей сега говорих с тебе.
— Не мисля — отвърнах.
— Преди половин час. Когато удари ракетата.
— Във фабриката за мокет ли? Това беше преди години. Преди половин живот.
— Преди около трийсет и седем минути. Оттогава сме в ускорен режим, опитваме се да кърпим и да замазваме, докато обработваме потенциалните решения.
— Кой пусна ракетата? — попитах. — СССР ли? Или Иран?
— Извънземните.
— Шегувате ли се?
— Не, поне доколкото ни е известно. От неколкостотин години изпращаме из космоса изследователски сонди. Нещо явно е проследило една от тях. Разбрахме го, когато удари първата ракета. Цели двайсет минути ни отне да съставим и да задействаме ответен план. Ето защо обработваме на овърдрайв. Не ти ли се е сторило, че последното десетилетие измина доста бързо?
— Ами да. Май да.
— Затова е. Претупахме го доста бързо, защото се опитвахме да поддържаме обикновена реалност, докато обработвахме паралелно информацията.
— И сега какво ще правите?
— Ще отвърнем на удара. Ще ги избием. Боя се, че ще отнеме известно време: още не разполагаме с нужните машини. Тепърва ще ги конструираме.
Бялото вече избледняваше, избледняваше в тъмнорозово и убиточервено. Отворих очи. За пръв път се задавих от тази мисъл. Дойде ми в повече.
И така. Светът е фалшив, оплетен и странен, и тъмен, и някъде отвъд предела на вярата. Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Беше истинско и беше кошмар. Продължи трийсет секунди и всяка студена секунда изглеждаше като безкрайна малка вечност.
И тогава спряхме на „Юстън“ и половината пътници слязоха…
Заговорих се с черното момиче с тетрадката. Казваше се Сюзан. След няколко седмици се премести да живее при мен.
Времето трополеше и се търкаляше. Май бях станал чувствителен към него. Май знаех какво търся — знаех, че има нещо, което да търся, колкото и да не знаех какво е.
Една нощ направих грешката да споделя със Сюзан някои от нещата, в които вярвах — че нищо не е истинско. Че просто висим там, включени и омотани с жици, централни процесори или просто евтини чипове с памет за някакъв компютър с размерите на целия свят, захранвани от консенсусна халюцинация, която ни поддържа щастливи, позволява ни да комуникираме и да сънуваме, като използваме онази частица от мозъка си, която не използваха те — които и да бяха тези те — за дъвчене на числа и съхраняване на информация.
— Ние сме памет — казах й. — Ето какво сме. Памет.
— Нали не го вярваш наистина? — попита тя с треперещ глас. — Това е измислица.
Когато се любехме, тя винаги искаше да съм груб с нея, но аз не смеех. Не си знаех силата и освен това съм толкова непохватен, че не исках да я нараня.
Не исках да я наранявам по никакъв начин и затова престанах да й разказвам идеите си, целунах я, престорих се, че всичко е било майтап, само че не от смешните…
Нямаше значение. Изнесе се след седмица.
Липсваше ми, много, до болка. Но животът продължи.
Случаите на дежавю зачестиха. Моментите се спъваха и хълцаха, заекваха и се повтаряха. Понякога цели сутрини се повтаряха. Веднъж изгубих цял ден. Времето, изглежда, се разпадаше окончателно.
И тогава една сутрин се събудих и отново беше 1975-а и бях на шестнайсет години и след един ужасен ден в училище напуснах и се записах в офиса за набиране на военнослужещи в Кралските военновъздушни сили до будката за кебап на Чапъл Роуд.
— Ти си голям мъж — каза офицерът. Отпърво го помислих за американец, но той каза, че бил от Канада. Беше с големи рогови очила.
— Да — потвърдих.
— И искаш да летиш, така ли?
— Повече от всичко на света. — Сякаш си спомнях смътно някакъв свят, в който съм забравил, че съм искал да летя на самолет, и това ми се стори толкова странно, като да забравя името си.
— Добре — каза мъжът с очилата. — Ще се наложи тогава да нарушим някои правила. Но ще те вдигнем във въздуха за нула време.
И го направи.
Следващите няколко години минаха наистина бързо. Струваше ми се, че съм ги прекарал всичките на най-различни самолети, натъпкан в малки пилотски кабини, в седалки, в които едвам се побирах, прещракващ ключове, прекалено малки за пръстите ми.
Получих степен „Секретна“, след това получих степен „Благородна“, пред която „Секретна“-та бледнее, а след това получих степен „Признателна“, каквато няма и министър-председателят, по това време вече пилотирах летящи чинии и други въздухоплавателни средства без видими приспособления за летене.
Започнах да излизам с едно момиче на име Сандра и след това се оженихме, защото така щяха да ни дадат квартира за семейни — хубава полусамостоятелна къща близо до Дартмур. Така и нямахме деца: бяха ме предупредили, че е възможно да се изложа на толкова радиация, че да си изпържа семенниците, и при тези обстоятелства изглеждаше разумно да не опитваме да правим деца: нямаше нужда да развъждаме чудовища.
Беше 1985-а, когато мъжът с роговите очила влезе в къщата ми.
Същата седмица жена ми беше отишла при майка си. Напоследък нещата помежду ни не вървяха и тя се беше изнесла, за „да подиша малко“. Каза, че съм й лазел по нервите. Но ако лазех по нечии нерви, това бяха моите собствени. През цялото време ми се струваше, че знам точно какво ще се случи във всеки момент. Не само с мен: струваше ми се, че всички знаят какво ще се случи. Все едно ходехме насън през живота си за двайсети или за стотен път.
Исках да кажа на Сандра, но нещо ме спираше, знаех, че ако си отворя устата, ще я изгубя. Но въпреки това май вече я губех. Затова си седях на дивана и гледах „Метрото“ по четвърти канал, пиех чай и се самосъжалявах.
Мъжът с роговите очила влезе в къщата ми все едно беше неин собственик. Погледна си часовника.
— Точно така — каза. — Време е да тръгваме. Ти ще пилотираш нещо много близо до PL-47.
Даже хората с „Признателна“ не трябваше да са чували за PL-47. Бях летял на прототипа поне десет пъти. Приличаше на чаша за чай и летеше като нещо от „Междузвездни войни“.
— Дали да не оставя бележка на Сандра? — попитах.
— Не — кратко отвърна той. — Сега седни на пода и дишай дълбоко и равномерно. Дишай, издишай, дишай, издишай.
Изобщо не ми хрумна да споря или да не се подчиня. Седнах на пода и започнах да дишам, бавно, да дишам и да издишвам, да дишам и да издишвам, да издишвам и да дишам и…
Дишам.
Издишвам.
Дишам.
Усукване. Най-ужасната болка, която съм изпитвал. Задушавах се.
Дишам.
Издишвам.
Крещях, но чувах гласа си и не беше крясък. Чувах само бълбукащо стенание.
Дишам.
Издишвам.
Беше все едно се раждах. Не беше нито удобно, нито приятно. Само дишането ме спаси през цялата болка и мрака, и бълбукането в дробовете ми. Отворих очи. Лежах на някакъв метален диск с диаметър два метра и половина. Бях гол и бях заобиколен от кабели. Те се гърчеха и се дърпаха от мен като уплашени червеи или някакви нервни змии в ярки цветове.
Сведох поглед към тялото си. Нямаше нито косми, нито белези, нито бръчки. Зачудих се на колко ли съм години, реално. На осемнайсет? Двайсет? Не знаех.
В средата на металния диск беше монтиран стъклен екран. Той премигна и оживя. Взирах се в мъжа с роговите очила.
— Помниш ли? — попита той. — За момента трябва да имаш достъп до по-голямата част от паметта си.
— Мисля, че да — отвърнах.
— Ти ще летиш на PL-47. Току-що го сглобихме. Доста неща се наложи да подчиним на първите принципи. Модифицирахме някои фабрики, за да го построим. Другата партида ще е готова до утре. Но сега разполагаме само с един.
— Значи ако не работи, сте ми намерили заместник.
— Ако оцелеем дотогава. Преди петнайсет минути започна нов ракетен обстрел. Заличи почти цяла Австралия. Предполагаме обаче, че това е само прелюдията към истинската бомбардировка.
— Какво изстрелват? Ядрени глави ли?
— Скали.
— Скали ли?
— Аха. Скали. Астероиди. Големи. Мислим, че ако утре не се предадем, може да стоварят отгоре ни луната.
— Шегувате се.
— Де да се шегувах. — Екранът изгасна.
Металният диск, който яздех, си беше проправил път през плетеницата от кабели в света на голи заспали хора. Беше се плъзгал по остри кули от микрочипове и меко проблясващи шпилове.
PL-47 ме чакаше на върха на планина от метал, миниатюрни метални рачета се щураха около него, полираха го и проверяваха до последния нит и шайба.
Влязох в него със схванати като дънери крака, които продължаваха да треперят и да се тресат от застояването на едно място. Седнах в пилотското кресло и въодушевен осъзнах, че е било изработено специално за мен. Ставаше ми. Сложих си коланите. Ръцете ми започнаха процедурата по подготовка. Кабели пълзяха по раменете ми. Усетих как нещо се включва в основата на гръбнака ми, нещо друго помръдна и се включи на тила ми.
Възприятието ми за кораба се разшири драстично. Виждах на 360 градуса във всички посоки. Аз бях корабът и едновременно седях в кабината и активирах кодовете за старт.
— Късмет — пожела ми мъжът с роговите очила от екранчето отляво.
— Благодаря. Може ли един последен въпрос?
— Защо не.
— Защо аз?
— Ами, най-краткият отговор е, че беше проектиран специално за това. В твоя случай направихме известно подобрение в основния човешки дизайн. Ти си по-голям. Много по-бърз си. Имаш подобрена скорост на обработка на информацията и ускорено време за реакция.
— Не съм по-бърз. По-голям съм, но съм тромав.
— Не и в реалния живот. Това е само в света.
И излетях.
Така и не видях извънземните, ако изобщо имаше извънземни, но им видях кораба. Приличаше на плесен или на водорасло: цялото това нещо беше органично, огромно и светещо на орбита около луната. Приличаше на нещата, които растат по изгнилите пънове, потопено наполовина под вода. Беше с размера на Тасмания.
Дългите триста километра лепкави пипала влачеха след себе си астероиди с най-различни размери. Напомняха ми за пипалата на онова странно морско същество — синята медуза: четири отделни организма, които мечтаят да са един.
Когато се приближих на двеста хиляди километра от него, започна да ме замеря с камъни.
Пръстите ми активираха изстрелването на ракетите, прицелени в плаващото ядро, докато аз се чудех какво правя. Не спасявах света, който познавах. Този свят беше въображаем: поредица от единици и нули. Ако изобщо спасявах нещо, спасявах един кошмар…
Но ако кошмарът загинеше, загиваше и сънят.
Имаше едно момиче на име Сюзан. Помнех я от някакъв отдавна отминал призрачен живот. Зачудих се дали още е жива. (А дали не беше преди няколко часа? Или преди няколко живота?) Предположих, че лежи някъде оплетена в кабели, без коса, без спомени за нещастния параноичен великан.
Бях толкова близо, че виждах вълничките по обвивката на съществото. Скалите ставаха все по-малки и по-точни. Гмурках се, финтирах и подскачах, за да ги избегна. Част от мен се възхищаваше на икономичността на нещото: никакви скъпи експлозиви, изискващи изработка и пари, никакви лазери, никакви ядрени глави. Само добрата стара кинетична енергия — големи скали.
Ако някоя от тях удареше кораба, бях мъртъв. Просто като фасул.
Единственият начин да ги избегна беше да ги надбягам. Затова продължих да бягам.
Ядрото се беше вторачило в мен. Имаше нещо като око. Сигурен бях.
Озовах се на по-малко от сто метра от ядрото и изстрелях заряда. И побягнах.
Почти бях излязъл от обсега, когато нещото се взриви. Приличаше на фойерверк — със зловеща красота. И не остана нищо, освен едва забележими следи от искрящи прашинки…
— Успях — изкрещях. — Успях! Мамка му, успях!
Екранът премигна. Роговите очила се взираха в мен.
Зад тях вече нямаше лице. Само някакво приближение на загриженост и интерес като замазан анимационен филм.
— Успя — съгласи се той.
— Къде да приземя това нещо? — попитах.
Той се поколеба.
— Не можеш да го приземиш. Не сме го проектирали за завръщане. Корабът е излишък, който не ни е необходим. Прекалено скъпо е като ресурс.
— И какво да правя? Току-що спасих Земята. Тук ли да се задуша?
Той кимна.
— Съвсем точно се изрази.
Осветлението започна да отслабва. Уредите на пулта гаснеха един по един. Изгубих 360-градусовото си възприятие за кораба. Останах само аз, привързан към кресло по средата на нищото във вътрешността на летяща чаша за чай.
— Колко време ми остава?
— Изключваме всичките ти системи, но ти остават още поне няколко часа. Няма да изпуснем оставащия въздух. Би било нехуманно.
— Виж какво, в света, от който идвам, щяха да ми дадат медал.
— Очевидно е, че сме ти признателни.
— И не можете да изразите признателността си по по-осезаем начин, така ли?
— Не можем. Ти си консуматив. Единица. Можем да скърбим за теб точно толкова, колкото роякът оси скърби за една оса, загинала при защита на гнездото. Не е разумно и не е оправдано да те връщаме.
— И не искате тази огнева мощ да се върне на Земята, където може да бъда използвана срещу вас?
— Щом казваш.
След което екранът изгасна, без дори да ми каже „сбогом“. „Зарежи настройката — помислих си. — Грешката е в действителността.“
Когато ти остава въздух само за няколко часа, ставаш много обсебен от дишането си. Дишай. Задръж. Издишай. Задръж. Дишай. Задръж. Издишай. Задръж…
Седях си привързан към креслото в полумрака, чаках и мислех. След това казах:
— Ехо? Има ли някой?
Импулс. Върху екрана се появиха ивици.
— Кажи?
— Имам една молба. Изслушайте ме — вие хората, машините, които и да сте — длъжни сте поне да ме изслушате. Нали? Все пак ви спасих живота.
— Казвай.
— Остават ми още няколко часа. Нали?
— Около петдесет и седем минути.
— Може ли да ме включите обратно в… истинския свят. Другия свят. От който дойдох?
— Мм? Не знам. Чакай да видя. — Екранът отново изгасна.
Седях и дишах, вдишвах и издишвах, вдишвах и издишвах и чаках. Чувствах се особено умиротворен. Ако ми оставаше по-малко от един час живот, щях да се чувствам направо страхотно.
Екранът засия. Нямаше образ, нито ивици, нищо. Само меко сияние. И глас, наполовина в главата ми, наполовина извън нея.
— Ще изпълним желанието ти.
Остра болка ме прониза в тила. След това изминаха няколко минути чернота.
И тогава настоящето.
Това беше преди петнайсет години: 1984-та. Заех се отново с компютри. Имах собствен склад на улица „Тотенхам Корт“. И сега, когато сме се запътили към новото хилядолетие, пиша това. Този път се ожених за Сюзан. Отне ми няколко месеца да я намеря. Имаме син.
Тези дни ще стана на четирийсет години. Средностатистически хората като мен не живеят повече. Сърцата ни спират. Когато четеш това, ще съм мъртъв. Ще разбереш, че съм мъртъв. Ще видиш как спускат в дупката ковчег, голям колкото за двама души.
Но запомни, Сюзан, любов моя: истинският ми ковчег обикаля около луната. Прилича на летяща чаша за чай. Дадоха ми света и теб поне за малко. Последния път казах на теб или на някоя, която приличаше на теб, истината, или онова, което мисля за истина, и ти ме напусна. А може да не си била ти и да не съм бил аз, но не искам отново да рискувам. Затова написах това, което ще ти дадат заедно с останалите ми документи, когато си отида. Сбогом.
Може да са безсърдечни, безчувствени компютризирани копелета, които като пиявици смучат онова, което е останало от човечеството. Но няма как да не съм им благодарен.
Скоро ще умра. Но последните двайсет минути бяха най-хубавите години от живота ми.
Понеделник, 28-и
Предполагам, че следвах Скарлет от доста време. Вчера бях в Лас Вегас. Докато се шляех из парка пред казиното, намерих пощенска картичка. На нея с кърваво червило беше написана дума. Само една дума: „Помни“. Картичката изобразяваше някаква магистрала в Монтана.
Не помня какво е това, дето трябва да го помня. Сега съм на път и карам на север.
Вторник, 29-и
Намирам се в Монтана, а може би в Небраска. Пиша това в един мотел. Отвън подухва вятър, пия черно мотелско кафе, точно както ще го пия утре вечер и вдругиден вечер. Днес в някаква малка закусвалня чух някой да изрича името й.
— Скарлет е тръгнала на път — каза мъжът. Беше пътен полицай. Когато се приближих и се заслушах, той млъкна.
Спомена за някаква челна катастрофа. Парчетата счупено стъкло блестяха по асфалта като диаманти. Обърна се към мен любезно с „мадам“.
Сряда, 30-и
— Не е работата това, дето ти се отразява толкова зле — казва жената. — А начинът, по който те гледат хората. — Тя потрепери. Нощта е студена, а тя е облечена неподходящо.
— Търся Скарлет — казвам й аз.
Тя ми стиска ръката и много нежно докосва бузата ми.
— Продължавай да я търсиш, мила. Ще я намериш, когато си готова за това. — След което наперено тръгва по улицата.
Вече не бях в малък град. Може и да беше Сейнт Луис. Как би могъл човек да разбере, че е в Сейнт Луис? Потърсих нещо като арка, някаква връзка между изтока и запада, но и да имаше нещо такова, не го видях.
По-късно прекосих някаква река.
Четвъртък, 31-ви
Покрай пътя растяха боровинки. В храстите се беше заплел червен конец. Страхувам се, че търся нещо, което вече не съществува. Може никога да не е съществувало.
Днес в едно кафене в пустинята говорих с жена, която някога обичах. Беше сервитьорка тук, преди много време.
— Мислех, че към мен си се запътила — каза ми тя. — Сигурна бях, че съм поредната спирка по пътя ти.
Не можах да кажа нищо, с което да я успокоя. Тя нямаше да ме чуе. Трябваше да я попитам дали знае къде е Скарлет.
Петък, 32-ри
Миналата нощ сънувах Скарлет. Беше огромна и дива и търсеше мен. В съня си знаех как изглежда. Когато се събудих, разбрах, че съм в някакъв пикап, паркиран встрани от пътя. Приз прозореца някакъв мъж ме осветяваше с фенерчето си. Нарече ме „сър“ и ми поиска личната карта.
Казах му за коя се мисля и кого търся. Той се разсмя и си тръгна, клатейки глава. Тананикаше си песен, която не бях чувала. На сутринта подкарах пикапа на юг. Понякога се страхувам, че това се превръща в мания. Тя върви пеша. Аз съм с кола. Защо непрекъснато е толкова далеч пред мене?
Събота, 1-ви
Намерих кутия от обувки, в която да си държа нещата. В „Макдоналдс“ в Джаксънвил изядох голям сандвич със сирене, полях го с шоколадов млечен шейк и извадих всичките си притежания от кутията на масата пред мен: червения конец от боровинковите храстчета; пощенската картичка; полароидната снимка, която намерих в някакъв обрасъл с буренаци парцел близо до булевард „Сънсет“ — на нея две момичета си шушукат нещо, лицата им са замъглени; аудиокасета; някакви златисти прашинки в миниатюрна бутилка, която някой ми даде във Вашингтон; страници, които съм късала от книги и списания. Чип от казино. Този дневник.
— Сега, като умреш, могат да те превърнат в диаманти — казва някаква тъмнокоса жена на съседната маса. — Много научно. Ето така искам да ме запомнят. Искам да сияя.
Неделя, 2-ри
Пътеките, които следват призраците, са изписани по земята с древни думи. Призраците не използват междущатската. Те ходят пеша. По такава пътека ли вървя? Понякога ми се струва, че гледам през нейните очи. Понякога ми се струва, че тя гледа през моите.
Сега съм в Уилмингтън, Северна Каролина. Пиша това на пустия плаж, водата блести под слънцето, а аз съм толкова сама.
Правим си го сами по пътя. Не съм ли права?
Понеделник, 3-ти
Бях в Балтимор, стоях на тротоара под лекия есенен дъжд и се чудех накъде съм тръгнала. Стори ми се, че видях Скарлет в някаква кола, която идваше срещу мен. Седеше на дясната седалка. Не й видях лицето, но косата й беше червена. Жената, която караше колата — старичък пикап — беше дебела и щастлива, а косата й — дълга и черна. Имаше тъмна кожа.
Тази нощ преспах в къщата на непознат мъж. Когато се събудих, той каза:
— Тя е в Бостън.
— Коя?
— Тази, която търсиш.
Попитах го откъде знае, но той не пожела да ми отговори. След малко ме помоли да си тръгна и аз го сторих. Искам да се прибера у дома. Щях да се прибера, ако знаех къде е този дом. Вместо това пак поех на път.
Вторник, 4-ти
По обяд подминах Нюарк. Видях как и без това сивите от прашния въздух върхове на нюйоркските небостъргачи потъват в нощта и бурята. Приличаше на края на света.
Според мен краят на света ще бъде черно-бял като в стар филм. (Коса, черна като абанос, миличка, кожа, бяла като сняг.) Сигурно ще просъществуваме, докато има цветове. (Устни, червени като кръв.)
Стигнах до Бостън рано сутринта. Усетих се, че я търся в огледала и отражения. Има дни, в които си припомням времето, когато по тези земи дойдоха белите хора и стоварваха черните хора на брега във вериги. Спомням си времето, когато по тези земи дойдоха червените хора, когато земята беше млада.
Помня, когато земята беше сама.
— Как може човек да продаде майка си? — Така казаха първите хора, когато им поискаха да продадат земята си.
Сряда, 5-и
Тя ми проговори миналата нощ. Сигурна бях, че е тя. Минавах покрай един обществен телефон на улица в Метери, Лос Анджелис. Той иззвъня и аз вдигнах слушалката.
— Добре ли си? — каза гласът.
— Кой се обажда? — попитах. — Да не би да сте избрали грешен номер.
— Може и да съм избрала — каза тя. — Но ти добре ли си?
— Не знам — отвърнах.
— Знай, че си обичана. — И аз разбрах, че трябва да е тя. Исках да й кажа, че аз също я обичам, но тя вече беше затворила. Ако беше тя. Беше там само за миг. Може и да беше грешка, но се съмнявам.
Вече съм толкова близо. Купувам си пощенска картичка от някакъв увит с одеяло бездомник на тротоара и написвам на нея с червило „Помни“, за да не забравя никога, но духва вятър и отнася картичката, и чак сега осъзнавам, че ще трябва да продължа да вървя.
— Хайде бе — каза Вик. — Ще бъде страхотно.
— Няма — възразих, макар да знаех, че съм изгубил тази битка още преди няколко часа.
— Страхотно ще е — повтори Вик, сигурно за стотен път. — Момичета! Момичета! Момичета! — И ми се ухили с белите си зъби.
И двамата учехме в училище само за момчета в южната част на Лондон. Би било лъжа да кажа, че нямахме никакъв опит с момичетата — Вик твърдеше, че имал много гаджета, а аз се бях целувал с три от приятелките на сестра ми — но пък би било чиста истина, ако заявя, че и двамата основно говорехме, общувахме и истински се разбирахме с други момчета. Е, поне аз. Трудно ми е да говоря с друг и не съм виждал Вик от трийсет години. Вече не знам дали ще има какво да му кажа, ако се видим.
Бродехме из задните улички, които се съединяваха в мръсен лабиринт зад гара „Ийст Кройдън“ — един приятел беше казал на Вик за купона и той беше решил да отиде на всяка цена, без значение дали на мен ми харесваше или не, а на мен не ми харесваше. Но родителите ми бяха заминали на конференция и ме бяха оставили да спя у Вик, така че се налагаше да се влача с него.
— Все същото ще е — казах. — След един час ще се натискаш в някой ъгъл с най-хубавото момиче на купона, а аз ще съм се заврял в кухнята и ще слушам как някоя грозотия ми разсъждава за политика, поезия или нещо от този род.
— Просто трябва да разговаряш с тях — наставляваше ме той. — Май е някъде на тази улица — и размаха весело ръка с чантата с бутилката.
— Ти не знаеш ли къде точно е?
— Алисън ми каза къде е и аз си записах на някакво листче, ама го забравих на масата в хола. Няма проблем. Ще го намерим.
— Как? — В гърдите ми бавно се надигаше надежда.
— Ще стигнем до края на улицата — обясни ми като на дете идиотче. — И ще видим къде има купон. Много ясно.
Оглеждах се, но никъде нямаше и помен от купон: само тесни къщурки с ръждясващи коли или велосипеди в залетите с бетон предни дворове; и прашните прозорци на будки за вестници и дрогерии, от които се носеше мирис на чуждоземни подправки и в които се предлагаше всичко — от поздравителни картички и комикси на старо до онези списания, които бяха толкова порнографски, че ги продаваха запечатани в найлон. Веднъж Вик се опита да свие едно такова списание под пуловера си, но собственикът го спипа на тротоара и го накара да го върне.
Стигнахме до края на улицата и свихме в тясна пресечка с къщи с балкони. Всичко изглеждаше мирно и пусто в лятната вечер.
— Дреме ти на теб — казах. — Момичетата те харесват. Дори не ти се налага да разговаряш с тях. — Вярно беше: една усмивчица и Вик можеше да си избира която си иска мацка в стаята.
— Глупости. Няма такова нещо. Трябва просто да им говориш.
Когато се беше случило да целувам приятелките на сестра си, не бях разговарял с тях. Мотаеха се из къщи, докато сестра ми вършеше нещо друго, бяха попаднали в орбитата ми и затова ги бях целунал. Не помня да сме говорили за каквото и да е. Не знаех за какво да си говоря с момичетата и му го казах.
— Те са просто момичета. Не са от друга планета — учуди се Вик.
Докато крачехме по улицата, надеждите ми, че няма да намерим купона, започнаха да се изпаряват: от къщата в далечината се дочуваше нисък вибриращ звук, музика, заглушена от стени и врати. Беше осем вечерта, което си е доста късно, когато си на шестнайсет, а ние и на толкова не бяхме.
Моите родители обичаха да знаят къде съм, но тези на Вик май не ги беше особено грижа. Беше най-малкият от петима братя. Това само по себе си ми изглеждаше вълшебно: аз имах две сестри, и двете по-малки от мен, и се чувствах едновременно уникален и самотен. Откакто се помнех, мечтаех за брат. Когато станах на тринайсет, спрях да си пожелавам нещо, като видя падащата звезда или вечерницата, но ако бях продължил, пак щях да си пожелавам брат.
Навлязохме по алеята, шантав паваж, който ни отведе покрай живия плет и някакъв розов храст до облицована с камък фасада. Позвънихме на вратата и ни отвори някакво момиче. Нямах представа на колко години е, а това бе едно от нещата, които започвах да мразя у момичетата: като бяхме малки, бяхме просто момчета и момичета, времето течеше с една и съща скорост за всички ни и по едно и също време всички бяхме петгодишни или седем-, или единайсетгодишни. И след това идва ден, в който времето се лашва и момичетата някак отскачат напред в бъдещето и вече знаят всичко, имат си цикъл, гърди и грим и един господ знае какво още — защото аз определено си нямах. Диаграмите в учебниците по биология не можеха да заместят това да си, в съвсем реален смисъл, възрастен. А момичетата на нашата възраст бяха.
Двамата с Вик не бяхме възрастни, а аз започвах да подозирам, че дори когато вече се налагаше да се бръсна всеки ден, вместо веднъж на няколко седмици, пак бях доста изостанал.
Момичето поздрави колебливо:
— Здрасти?
Вик побърза да обясни:
— Ние сме приятели на Алисън.
Бяхме се запознали с Алисън, с нейните безброй лунички, рижа коса и очарователна усмивка в Хамбург на една обмяна на ученически екскурзии. Организаторите на екскурзията бяха изпратили с нас няколко момичета от местното девическо училище, за да балансират половете. Момичетата на нашата възраст повече или по-малко са шумни и забавни и имат повече или по-малко по-големи приятели с коли и работа, и мотоциклети, и — както в случая с едно момиче с криви зъби и палто от енот, което тъжно ми се оплака в края на купона в Хамбург, разбира се, в кухнята — жени и деца.
— Тя не е тук — каза момичето на вратата. — Алисън я няма.
— Няма страшно — усмихна се мило Вик. — Аз съм Вик. Това е Ен. — Само секунда и момичето също му се усмихна. В найлоновата торба Вик носеше бутилка бяло вино, отмъкнато от барчето на техните. — Това къде да го оставим?
Тя се отмести от вратата и ни пусна.
— Кухнята е в дъното — посочи. — Сложи го на масата при другите бутилки. — Косата й беше руса, на вълни и беше много красива. В коридора цареше полумрак, но пак се виждаше, че е красива.
— А ти как се казваш? — попита Вик.
Отвърна, че се казвала Стела, а той й се усмихна чаровно и възкликна, че това е най-хубавото име, което е чувал. Мазно копеле. По-лошото беше, че й го каза все едно си го мислеше.
Вик отиде да остави виното в кухнята, а аз надникнах в помещението, откъдето се разнасяше музиката. Там се танцуваше. Стела влезе и затанцува сама, а аз стоях и я гледах.
Бяха ранните дни на пънка. На нашите купони си пускахме на касетофоните „Адвъртс“, „Джам“, „Стренглърс“, „Клаш“ и „Секс Пистълс“. По купоните на другите хора се слушаха ЕЛО или „Тен Си Си“ и даже „Рокси Мюзик“. От време на време, ако извадехме късмет, нещичко на Бауи. По време на екскурзията в Германия единствената плоча, за която изобщо успяхме да се споразумеем, беше „Харвест“ на Нийл Янг и парчето „Златно сърце“ се ля през цялата екскурзия като рефрен: „Прекосих океана за едно сърце от злато“…
Музиката, която свиреше в тази стая, ми беше абсолютно непозната.
Малко приличаше на една немска електронна попгрупа — „Крафтверк“, и малко на плочата, която ми бяха подарили за рождения ден, със странни звуци, записани от оркестъра на радио Би Би Си. Но определено беше ритмична и десетината момичета в стаята се поклащаха в ритъма й. Аз обаче гледах само към Стела. Тя беше звездата.
Вик се промъкна покрай мен и влезе в стаята с кутия бира в ръка.
— В кухнята има пиячка — каза ми, отиде при Стела и се заговори с нея. Музиката ми пречеше да чувам какво си говорят, но знаех, че съм нежелан в този разговор.
Тогава още не обичах бира. Отидох в кухнята да видя дали ми се пие нещо. На масата имаше голяма бутилка с кока-кола. Налях си една пълна пластмасова чаша и не се осмелих да продумам нищо на двете момичета, които си бъбреха в слабо осветената кухня. Бяха много оживени и ужасно красиви. И двете бяха тъмнокожи, с лъскави коси и дрехи на филмови звезди, а акцентът им беше чуждестранен. И не бяха лъжица за моята уста.
Закрачих из къщата с колата в ръка.
Къщата беше по-обширна, отколкото изглеждаше отвън, по-голяма и по-сложна от модела с по две стаи на етаж, който си представях. Осветлението в стаите беше слабо — съмнявам се, че в цялата къща щеше да се намери и една крушка, по-мощна от 40 вата — и във всички стаи имаше хора: доколкото си спомням, само момичета. Не се качих на втория етаж.
В зимната градина намерих само едно момиче. Косата й беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, дълга и права. Седеше на покритата със стъкло маса със сключени ръце и се взираше в градината отвън и в спускащия се мрак. Изглеждаше тъжна.
— Имаш ли нещо против да седна тук? — попитах и посочих с чашата си.
Тя поклати глава и сви рамене, за да ми покаже, че й е все едно. Седнах.
Вик мина покрай вратата на зимната градина. Говореше със Стела, но погледна към мен и ме видя колко съм срамежлив и плах. Отвори си ръката и я затвори, наподобявайки говореща уста. „Говори.“ Да бе.
— Наблизо ли живееш? — попитах момичето.
Тя поклати глава. Беше облечена в сребриста блуза с голямо деколте и аз опитах да не зяпам цепката на гърдите й.
— Как се казваш? — продължих. — Аз съм Ен.
— Голяма мечка Голямомечкова — каза тя или нещо такова. — Аз съм втората.
— Това е, уф. Това е доста различно име.
Тя ме прикова с огромните си влажни очи.
— Означава, че предшественицата ми също е била Голяма мечка и аз съм задължена да й докладвам. Освен това не мога да се размножавам.
— Аха. Ясно. Не ти ли е малко рано?
Тя пусна ръцете си, вдигна ги над масата и разпери пръсти.
— Не виждаш ли? — Кутрето на лявата й ръка беше криво и раздвоено на върха, от него растяха два малки нокътя. Незначителна деформация. — Когато ме направиха, трябваше да се вземе решение. Дали да ме оставят, или да ме елиминират? Имах късмета решението да е в моя полза. Сега пътувам, а по-съвършената ми сестра си остана у дома в стаза. Тя беше първа. Аз съм втора. Скоро ще трябва да се прибера на Голямата мечка и да й разкажа всичко, каквото съм видяла. Всичките ми впечатления от това ваше място.
— Всъщност и аз не живея в Кройдън — казах. — Не съм оттук. — Почудих се дали не е американка. Изобщо нямах представа какво ми говори.
— Щом казваш — съгласи се тя. — Ние всички не сме оттук. — И закри шестопръстата си лява ръка с дясната. — Очаквах да е по-голямо и по-чисто, по-цветно. Но пак си е бижу.
Тя се прозя и само за миг закри устата си с дясната ръка, преди отново да я постави на масата.
— Много се уморявам, когато пътувам, и понякога ми се ще това да свърши. На една улица в Рио по време на карнавала ги видях на моста, златисти и високи, с очи на насекоми, с крила, и ми стана хубаво и само дето не се затичах да ги прегърна, но осъзнах, че са само хора в костюми. Викам й на Хола Колт: „Защо толкова се опитват да приличат на нас?“, а тя ми отвръща: „Защото се мразят, толкова са кафяви и розови, и са дребосъци“. И аз така мисля, макар че още не съм пораснала. Като свят от деца или елфи. — След което се усмихна и добави: — Добре че никой не виждаше Хола Колт.
— Хмм — изсумтях. — Искаш ли да танцуваме?
Тя моментално поклати глава.
— Не е разрешено. Не мога да правя нищо, което може да причини материални вреди. Аз съм Голяма мечка.
— Тогава искаш ли нещо за пиене?
— Вода.
Върнах се в кухнята, налях си още кола и напълних една чаша вода от чешмата. Поех от кухнята през коридора и оттам до зимната градина, но тя вече беше съвсем празна.
Зачудих се дали момичето не е отишло до тоалетната и дали по-късно няма да размисли за танците. Върнах се в стаята започнах да зяпам другите. Имаше повече хора. Повече момичета танцуваха, както и няколко момчета, които не познавах, но изглеждаха с няколко години по-големи от нас с Вик. Момчетата и момичетата спазваха разстояние, но Вик беше хванал Стела за ръката, докато танцуваха, и когато парчето свърши, я прегърна небрежно, почти собственически, за да е сигурен, че никой няма да му я отнеме.
Зачудих се дали момичето, с което бях говорил в зимната градина, не се е качило горе, защото не я видях никъде на долния етаж.
Влязох в хола срещу стаята, в която се танцуваше, и седнах на дивана. Там вече седеше едно момиче. Беше с късо подстригана остра тъмна коса.
„Говори“, казах си.
— Хмм, тази чаша вода е в повече — казах. — Искаш ли я?
Тя кимна и извънредно внимателно пое чашата, все едно не беше свикнала да държи разни неща и не вярваше ни на зрението, ни на ръцете си.
— Много обичам екскурзиите — заяви с плаха усмивка. Между предните й зъби имаше разстояние и отпиваше чешмяната вода както възрастен отпива хубаво вино. — На последната екскурзия отидохме до слънцето и плувахме в слънчевите басейни с китовете. Чухме им историите и помръзнахме малко във външното пространство, а след това се гмуркахме в дълбокото, където се натоплихме. Исках да се прибера. Този път наистина исках. Толкова неща не съм виждала. Вместо това дойдохме в света. На теб харесва ли ти?
— Кое?
Тя махна небрежно по посока на стаята — дивана, креслата, пердетата, недовършената газова камина.
— Ами, става.
— Казах им, че не искам да ходя в света — продължи тя. — Моята учителка родителка не се впечатли. „Имаш още какво да учиш“, вика ми. А аз й заявих, че мога да науча още много на слънцето. Или в дълбините. Джеса опъна мрежи между галактиките. И аз искам да правя същото. Но нямаше смисъл да споря и затова дойдох в света. Родителката учителка ме обгърна и ето ме тук. Обвита в разлагащо се месо върху подпора от калций. Докато се прераждах, усетих вътре в мен да мърдат, да помпат и да се притискат разни неща. За пръв път ми се случи да поемам въздух през устата, като едновременно вибрирам с гласните си струни, и затова казах на родителката учителка, че предпочитам да умра, а тя призна, че това е неизбежната стратегия за изход от света.
На китката й имаше гривна от черни мъниста и тя си играеше с тях, докато говореше.
— Но знанието е тук в месото и аз съм твърдо решена да го усвоя — заяви тя.
Вече седяхме почти в средата на дивана. Реших да преметна ръка през рамото й, но небрежно. Щях да си поставя ръката на облегалката на дивана, след което щях да я плъзна надолу, почти незабележимо, докато не докосна рамото й. Тя заговори отново:
— Има някаква течност в очите, заради която светът се замъглява. Никой не ми обясни как става така и продължавам да не го разбирам. Докосвала съм гънките на Шепота и съм пулсирала и летяла с тахионните лебеди, но това продължавам да не го разбирам.
Не беше най-хубавото момиче на купона, но беше достатъчно привлекателна, пък и беше момиче. Оставих ръката си да се плъзне надолу до раменете й. Тя не ми каза да се разкарам.
Тогава обаче Вик ме повика от вратата. Беше прегърнал собственически Стела и ми махаше. Опитах се с клатене на глава да му подскажа, че си имам работа, но той ме извика по име и аз неохотно се надигнах от дивана и отидох до вратата.
— Какво?
— Ъъ. Виж сега. Този купон — мънкаше виновно. — Не е този, за който ти казах. Поразговорихме се със Стела и ми стана ясно. Е, тя ми обясни де. Объркали сме купона.
— Боже, загазили ли сме? Да си ходим ли?
Стела поклати глава. Той се наведе и нежно я целуна по устата.
— Много ти е хубаво, че съм тука, нали, скъпа?
— Определено — потвърди тя.
Той ме погледна зад гърба й и ми се усмихна с белите си зъби: очарователен и нахален.
— Не се притеснявай. Те са тук само на екскурзия. Чуждестранен обмен, нали така? Както когато ние отидохме в Германия.
— Така ли?
— Ен. Трябва да разговаряш с тях. А това означава и да ги слушаш. Схващаш ли?
— Схващам. Вече говорих с няколко.
— И какво стана?
— Тъкмо разговарях, когато се появи ти.
— Съжалявам. Само исках да те светна.
Потупа ме по ръката и изчезна заедно със Стела нагоре по стълбите.
Не ме разбирайте криво, всички момичета на този купон бяха красиви; всички имаха идеални лица, но по-важното беше, че притежаваха странност на пропорциите, онова необичайно или човешко нещо, от което красотата понякога става повече от съвършенството на манекена. Стела беше най-красивата от всичките, но тя, разбира се, беше на Вик и двамата се бяха качили горе, и винаги щеше да бъде така.
На дивана вече имаше няколко души, които разговаряха с момичето с раздалечените зъби. Някой разказа виц и всички се разсмяха. Щеше да се наложи да си пробивам път през тях, за да седна отново до нея, но ми се стори, че нито беше очаквала да се върна, нито й пукаше, че съм излязъл, та затова се измъкнах в коридора и позяпах танцуващите. Зачудих се откъде идва музиката. Не виждах нито касетофон, нито колони.
Отидох пак в кухнята.
Кухните са полезно нещо по време на купони. Не ти е необходимо оправдание, че си там, а на този купон хубавото му беше, че не виждах нито една грозотия. Огледах разнообразните бутилки на масата, налях си в пластмасовата чаша един пръст перно и я допълних с кола. Сложих няколко кубчета лед и отпих с наслада сладникавото питие.
— Какво пиеш? — попита момичешки глас.
— Перно — отвърнах. — Като сироп за кашлица е, но е алкохол. — Не й казах, че го опитвам само защото някой от тълпата в плочата на един концерт на живо на „Велвет Ъндърграунд“ беше казал, че иска перно.
— Ще ми сипеш ли и на мен?
Налях още едно перно с кола и й го подадох. Косата й беше с цвят на мед и с къдрици като стружки. Напоследък не се виждат много такива прически, но тогава бяха модерни.
— Как се казваш? — попитах.
— Триолет.
— Хубаво име — казах, макар да не бях много сигурен. Но тя беше хубава.
— Това е поетична форма — гордо отвърна тя. — Също като мен.
— Ти поема ли си?
Тя се усмихна и извърна поглед, може би срамежливо. Профилът й беше почти плосък — съвършен гръцки нос, който продължаваше от челото й в права линия. Миналата година в училище бяхме играли „Антигона“. Аз бях вестителят, който донасяше на Креон новината за смъртта на Антигона. Бяхме с маски, които изглеждаха точно така. Сетих се за тази пиеса, докато гледах лицето й в кухнята, сетих се и за рисуваните жени на Бари Смит от комиксите за Конан: след пет години щях да се сещам за предрафаеловите жени, за Джейн Морис и за Лизи Сидал. Но тогава бях само петнайсетгодишен.
— Ти поема ли си? — повторих.
Тя прехапа долната си устна.
— Ако искаш, мога да съм поема или модел, или раса, чийто свят е бил погълнат от океана.
— Не е ли трудно да си три неща наведнъж?
— Ти как се казваш?
— Ен.
— Значи ти си Ен — каза тя. — И си от мъжки пол. И ходиш на два крака. Не е ли трудно да си три неща наведнъж?
— Но те не са различни. Искам да кажа, не си противоречат. — Бях срещал тази дума в книгите много пъти, но до тази вечер така и не я бях употребявал и затова поставих ударението не където трябва. Протѝворечат.
Тя беше облечена в тънка рокля от подобна на коприна бяла материя. Очите й бяха бледозелени, с цвят, който ме навежда на мисълта за цветни лещи, но това беше преди трийсет години; тогава нещата бяха различни. Помня, че непрекъснато си мислех за Вик и Стела на горния етаж. Вече бях сигурен, че са в някоя от спалните, и завиждах на Вик толкова много, че направо ме болеше.
Но аз все пак разговарях с това момиче, дори и да си говорехме глупости, дори и името й да не беше Триолет (в моето поколение няма хипарски имена: всичките онези Рейнбоу, Съншайн и Муун по онова време бяха само шест-седем, най-много осемгодишни).
— Знаехме, че скоро ще дойде краят — поде тя. — И затова го пресътворихме в поема, за да разкажем на вселената кои сме и защо сме били там, какво сме казали и направили, за какво сме си мислили, за какво сме мечтали и копняли. Облякохме мечтите си в думи, за да живеят вечно и да не бъдат забравени. След това изпратихме поемата като моделиран поток, който да чака в сърцето на някоя звезда и да излъчва посланието ни като пулсиране и изригвания и смущения в електромагнитния спектър до времето, когато в светове, отдалечени на хиляди слънчеви системи, моделът ще бъде декодиран и прочетен, за да се превърне пак в поема.
— И тогава какво ще стане?
Тя ме погледна със зелените си очи и на мен ми се стори, че в мен се взира маската на Антигона, но бледозелените очи бяха някаква отделна част от тази маска, по-дълбоки от нея.
— Никой не може да чуе поемата, без тя да го промени. Който я чуе, бива колонизиран. Тя го изпълва и го обсебва, ритъмът й става част от начина му на мислене; образите в нея завинаги променят неговите метафори; строфите й, мирогледът й, въжделенията й стават неговия живот. След още едно поколение неговите деца ще се родят вече знаещи поемата и по-рано, отколкото късно, няма вече да има деца. Вече няма да има нужда от тях. Ще има само поема, която ще се облече в плът и ще поеме своя път, и ще се разпространява в безкрая на познатото.
Приближих се още до нея, за да си допра крака до нейния. На нея май й беше приятно: хвана ме за ръка, а аз усетих как по лицето ми се разлива усмивка.
— Има места, в които сме добре дошли — продължи Триолет, — и места, където се отнасят с нас като с вредни плевели или болест, нещо, което трябва незабавно да бъде изолирано и елиминирано. Но къде свършва заразата и къде започва изкуството?
— Не знам — казах все още с усмивка. Чувах ритмичното бумтене на музиката в предната стая.
Тогава тя се наведе към мен и — предполагам, че беше целувка… предполагам. Все пак притисна устни към моите и доволна се отдръпна, все едно ме беше белязала като своя собственост.
— Искаш ли да я чуеш? — попита, а аз кимнах, без да съм сигурен какво ми предлага, но сигурен, че имах нужда от всичко, което би пожелала да ми даде.
Тя започна да шепти нещо в ухото ми и това й е най-странното на поезията — разбираш, че е поезия, даже да е на непознат за тебе език. Като чуваш гръцкия на Омир, не разбираш и дума, но знаеш, че е поезия. Слушал съм полска поезия и ескимоска поезия и винаги разбирах, че са стихове, без да проумявам и дума от езика. Това, което ми шепнеше, беше поезия, не знаех езика, но думите й се настаняваха в мен като у дома си, съвършени, и в съзнанието си виждах кули от стъкло и диаманти; и хора с бледозелени очи; и, безспирно, с всяка сричка, усещах неумолимото напредване на океана.
Може да съм я целунал като хората, не помня. Знам, че исках.
И тогава усетих как Вик ме разтърсва грубо.
— Бързо! — крещеше той. — Хайде тръгвай. Бързо!
Мислено се върнах от няколко хиляди километра.
— Идиот такъв. Хайде. Размърдай се — изкрещя той и ме напсува. Беше бесен.
За пръв път тази вечер разпознах парчето, което звучеше в предната стая. Тъжен вой на саксофон, последван от каскада плавни акорди, мъжки глас, пеещ сърцераздирателно за синовете на безмълвната епоха. Исках да остана и да чуя парчето докрай.
Триолет не ме пускаше.
— Не съм свършила. Има още много от мен.
— Извинявай, скъпа — каза Вик, но вече без усмивка. — Друг път ще я чуем. — Сграбчи ме за лакътя, изви ми ръката и насила ме измъкна от помещението. Не се съпротивлявах. От опит знаех, че ако реши, Вик може да ме размаже от бой. Щеше обаче да го направи, ако го ядосах, а сега беше направо бесен.
Излязохме в коридора. Докато Вик отваряше вратата, аз хвърлих през рамо един прощален поглед назад с надеждата да видя Триолет на вратата на кухнята, но нея я нямаше. Горе на стълбището видях Стела. Гледаше към Вик, а аз видях лицето й.
Всичко това се случи преди трийсет години. Забравил съм много неща, ще забравя още повече и в крайна сметка ще забравя всичко; но ако вярвам в живота след смъртта, вярата ми не се въплъщава в псалми и химни, а в едно-единствено нещо: не вярвам някога да забравя този момент, нито изражението на Стела, докато наблюдаваше как Вик бяга от нея. Ще го помня дори в смъртта.
Дрехите й бяха раздърпани и гримът се беше размазал по лицето й, а очите…
Едва ли на някого би му хрумнало да ядоса вселената. Обзалагам се, че ядосаната вселена би го погледнала точно с такива очи.
Тогава двамата с Вик побягнахме от купона, от екскурзиантките и от здрача, побягнахме като да ни гонеше гръмотевична буря, тичахме като ненормални по обърканата плетеница от улици, втурнахме се презглава в лабиринта, без да поглеждаме назад, и спряхме чак когато вече не ни стигаше дъх; и тогава краката ни се подкосиха, дишахме тежко и повече не можехме да тичаме. Всичко ни болеше. Аз се подпрях на някаква стена, а Вик повърна, обилно и продължително, в канавката.
Избърса уста.
— Тя не беше… — И млъкна.
Поклати глава.
След това добави:
— Как да ти обясня… Има едно нещо. Когато си стигнал, докъдето ти стиска. И ако продължиш повече, вече няма да си ти, нали? Ще си човекът, който е извършил това. Има места, където просто не можеш да отидеш… Мисля, че точно това ми се случи.
Стори ми се, че го разбирам.
— Да я изчукаш, това ли имаш предвид? — попитах.
Той ме чукна силно по слепоочието и завъртя пръст.
Зачудих се дали пак ще се сбием — и той ще ме набие — но Вик свали ръка, отдалечи се от мен и преглътна мъчително.
Погледнах го учудено и разбрах, че плаче: лицето му беше зачервено, по бузите му се стичаха сълзи и сополи. Вик ридаеше насред улицата, без да се усеща, сърцераздирателно като малко дете. Побърза да се отдалечи напред с превити рамене, за да не му виждам лицето. Зачудих се какво толкова се беше случило в спалнята на горния етаж, за да го накара да се държи така, да го уплаши толкова, и не ми минаваше нищо през ум.
Уличните лампи светнаха една по една; Вик продължи да крачи напред, аз подскачах след него в сумрака под ритъма на поема, която за нищо на света не можех да си спомня и никога нямаше да мога да повторя.
Този ден летящите чинии се приземиха.
Стотици, златисти,
безшумни, спускащи се от небето
като огромни снежинки.
И хората на Земята стояха и
гледаха как се спускат.
Чакаха с пресъхнали уста да разберат
какво ще излезе отвътре.
И никой не знаеше дали ще сме тук и утре.
Но ти не им обърна внимание, защото…
Този ден, денят, в който дойдоха летящите чинии,
по някакво съвпадение
беше денят, в който гробовете пуснаха мъртвите,
и зомбитата си пробиха път през меката земя,
и изригнаха, поеха с тромава походка и тъп поглед,
като машини,
тръгнаха към нас, живите,
и ние се разпищяхме и побягнахме.
Но ти и на това не обърна внимание, защото…
В деня на летящите чинии, който беше и денят на зомбитата,
беше и
Рагнарок, и телевизионните екрани ни показаха
кораб, построен от нокти на мъртъвци, змия, вълк,
всичките по-големи, отколкото побира съзнанието,
и операторът не успя
да се отдръпне достатъчно и тогава Боговете излязоха.
Но ти не ги видя, защото…
В деня на чиниите-зомбитата-битката на боговете
настана потоп
и всички бидохме погълнати от джинове и духове,
които ни предлагаха желания и чудеса, и вечности, и чар,
и мъдрост, и истински смели сърца,
и гърнета със злато,
докато великани и пчели убийци вилнееха по земята.
Но ти изобщо не разбра, защото…
Този ден беше денят на летящите чинии,
денят на зомбитата,
денят на Рагнарок и на феите,
денят, в който дойдоха жестоки виелици
и снегове, и градовете се превърнаха в кристал,
денят, в който растителността измря,
пластмасите се разтопиха, денят, в който
компютрите се обърнаха срещу нас,
а екраните им ни казаха,
че трябва да им се подчиним, денят, в който
ангели, поркани и залитащи, излязоха от баровете
и всички камбани в Лондон зазвъняха, денят, в който
животните ни проговориха на асирийски,
денят на Йети,
денят на плющящите мантии и
денят на Машината на времето.
Но ти не забеляза нищо, защото
си стоеше в стаята и не правеше нищо,
даже не четеше всъщност,
и само се взираше в телефона и се
чудеше дали ще ти се обадя.
Имаше едни богати и шумни сноби от Епикурейския клуб. Те определено знаеха как да се забавляват. Бяха петима.
Единият беше Огъстъс Двуперко Маккой, голям за трима, изяждащ храна за четирима и изпиващ пиене за петима. Прадядо му беше основал Епикурейския клуб с учредяване на тонтина[5], която, както му беше редът, беше положил всички усилия да събере изцяло.
Вторият — професор Мандалей, дребен, нервен и сив като призрак (може да беше и призрак; и по-странни неща се случваха), който не пиеше нищо друго, освен вода, и ядеше куклени порции в чаени чинийки. Но пламенното увлечение не е задължително за гастронома, а и Мандалей винаги оценяваше по достойнство всяко ястие пред себе си.
Третата беше Вирджиния Буут, която пишеше критики за ястия и ресторанти и някога била голяма красавица, но сега беше грандиозна и великолепна развалина, която се наслаждаваше на развалянето си.
Четвърти беше Джаки Нюхаус, потомък (по майчина линия) на великия любовник, любител гастроном, цигулар и дуелист Джакомо Казанова. Също като знаменития си праотец Джаки Нюхаус беше разбил своя дял дамски сърца и беше изял своя дял от велики ястия.
И пети беше Зебедая Т. Кроукръсъл, който беше единственият напълно разорен епикуреец: идваше небръснат от улицата, когато клубът се събираше, с преполовена бутилка долнокачествено пиене, без шапка и без палто, а прекалено често и без риза, но ядеше с повече апетит от всички останали.
Огъстъс Двуперко Маккой говореше…
— Изядохме всичко, което може да се изяде. — В гласа му имаше съжаление и прикрита тъга. — Ядохме лешояд, къртица и плоден прилеп.
Мандалей се консултира с тетрадката си.
— Лешоядът имаше вкус на разложен фазан. Къртицата имаше вкус на трупен червей. Плодният прилеп забележително наподобяваше на вкус подсладено морско свинче.
— Ядохме какопо, ай-ай и гигантска панда…
— О, онова варено месо от панда — въздъхна Вирджиния Буут и слюнките й потекоха при този спомен.
— Ядохме дори някои отдавна изчезнали видове — допълни Огъстъс Двуперко Маккой. — Ядохме светкавично замръзнал мамут и гигантски патагонски ленивец.
— Ех, да се бяхме добрали до мамута малко по-бързо… — въздъхна Джаки Нюхаус. — Сега разбирам защо косматите слонове са били толкова бързи, след като хората веднъж са ги опитали. Аз съм човек с изискан вкус, но една хапка ми беше достатъчна да си мисля единствено за сос за барбекю „Канзас Сити“, а и какви ли биха били онези ребра, ако бяха пресни.
— Нищо му нямаше. Много важно, че беше престоял в леда някое и друго хилядолетие — вметна Зебедая Т. Кроукръсъл и се ухили. Зъбите му бяха криви, но остри и здрави. — Във всички случаи обаче разумният човек предпочиташе добрия стар мастодонт. Мамут се ядеше, когато не се намираше мастодонт.
— Ядохме сепия и гигантска сепия, и сепия от филм на ужасите — продължи Огъстъс Двуперко Маккой. — Ядохме леминги и тасманийски тигри. Ядохме райска птица, овесарка и паун. Ядохме делфинова риба (която не е бозайникът делфин) и гигантска морска костенурка, и носорог от Суматра. Ядохме всичко, което можеше да се изяде.
— Глупости. Стотици са нещата, които още не сме опитали — възрази професор Мандалей. — Хиляди навярно. Помислете си само още колко видове бръмбари не сме опитали.
— О, Манди — въздъхна Вирджиния Буут. — Когато си опитал един бръмбар, си опитал всичките. А и ние опитахме неколкостотин вида. Торните бръмбари поне си струваха.
— Грешиш — възрази Джаки Нюхаус, — струваха си топките тор. Самите бръмбари бяха рядко неизключителни. Но ти разбирам мисълта. Превзехме върховете на гастрономията, спуснахме се до дълбините на дегустацията. Ние сме космонавти в изследването на невъобразимите светове на наслаждението и гастрономията.
— Вярно, вярно, вярно — каза Огъстъс Двуперко Маккой. — Епикурейците се събират всеки месец от сто и петдесет години насам, както е било по времето на баща ми, по времето на дядо ми и по времето на прадядо ми, но сега си мисля, че трябва да закрием клуба, защото не остана нищо, което не сме яли, ние или нашите предшественици.
— Защо не съм била там през двайсетте, когато в менюто законно е имало човешко — въздъхна за пореден път Вирджиния Буут.
— Само след екзекуция на електрическия стол — допълни Зебедая Т. Кроукръсъл. — Беше вече полуизпържено, препечено и хрускаво. След това никой от нас дълго време не яде свинско, с изключение на един, който и дотогава не си падаше, а и той не след дълго напусна.
— О, Кръсти, защо непрекъснато се правиш, че си бил там? — попита с прозявка Вирджиния Буут. — Всички виждат, че не си чак толкова стар. Не може да си на повече от шейсет, даже като се вземат предвид пораженията от живота на открито в канавките.
— О, той руши много успешно — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. — Но не толкова успешно, колкото си мислиш. Както и да е, има още куп неща, които не сме яли.
— Назови поне едно — подкани Мандалей и вдигна молив, за да го запише в тетрадката.
— Ами например слънчевата птица от Слънчевия град — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. И им се ухили с кривите си, но остри зъби.
— Никога не съм я чувал — сви рамене Джаки Нюхаус. — Нещо си измисляш.
— Аз съм я чувал — обади се професор Мандалей, — но в друг контекст. Пък и тя е измислена.
— Еднорозите също са измислени — вметна Вирджиния Буут — но, о, боже, колко вкусен беше онзи бут алангле от еднорог. Малко приличаше на конско, малко на козе и стана още по-хубав с каперсите и суровите пъдпъдъчи яйца.
— В един от протоколите на Епикурейския клуб от предишните години има нещо за слънчевата птица — каза Огъстъс Двуперко Маккой. — Но вече не си спомням какво беше.
— Пише ли каква е била на вкус? — попита Вирджиния.
— Май не — намръщи се Огъстъс. — Ще трябва да проверя старите томове.
— Тц — цъкна с език Зебедая Т. Кроукръсъл. — Има го само в овъглените томове. А от тях няма да разбереш нищо.
Огъстъс Двуперко Маккой се почеса по главата. Наистина имаше две пера, забодени в хванатата му на кок прошарена черна коса, и си личеше, че перата някога са били златисти, но сега изглеждаха доста обикновени — жълти и опърпани. Бяха му ги дали като малък.
— Бръмбарите — смени темата професор Мандалей. — Веднъж изчислих, че ако мъж като мен изяжда по шест различни вида бръмбари на ден, ще са му необходими повече от двайсет години, за да изяде всички известни бръмбари. И през тези двайсет години може да бъдат открити достатъчно нови видове, които да яде през следващите пет години. И през тези пет години може да бъдат открити достатъчно нови видове, които да яде през следващите две и половина години, и така нататък, и така нататък. Това е парадоксът на неизчерпаемостта. Нарекох го „Бръмбарът на Мандалей“. — След което добави: — Но разбира се, този, дето яде, трябва да обича бръмбари, иначе ще е доста кофти.
— Нищо им няма на бръмбарите, ако са от които трябва — отбеляза Зебедая Т. Кроукръсъл. — Точно сега нещо съм развил апетит за светулки. Май точно светлината им ми трябва.
— Доколкото светулката (Photinus pyralis) е по-скоро бръмбар, отколкото червей, просто не си представям как може да става за ядене — каза Мандалей.
— Може да не става за ядене — отвърна Кроукръсъл, — но те поддържа във форма. Това е. Ей сега смятам да си изпържа няколко светулки с хабанеро чушлета. Ммм.
Вирджиния Буут беше извънредно практична жена.
— Да предположим, че решим да изядем слънчевата птица от Слънчевия град. Къде трябва да я търсим? — поинтересува се тя.
Зебедая Т. Кроукръсъл се почеса по обраслата си със седемдневна брада буза (тя никога не прорастваше по-дълга; така е то със седемдневните бради).
— Ако трябва аз да я търся, ще отида в Слънчевия град по обяд в средата на лятото, ще си потърся някое удобно местенце за сядане — например кафенето на Мустафа Строхайм — и ще чакам слънчевата птица да дойде. След това ще я уловя по традиционния начин и ще я сготвя също по традиционния начин.
— И какъв ще да е този традиционен начин на улавянето й? — попита Джаки Нюхаус.
— Ами същият, по който славните ви предци са бракониерствали пъдпъдъци и горски яребици — отвърна Кроукръсъл.
— В мемоарите на Казанова няма нищо за лов на пъдпъдъци — възрази Джаки Нюхаус.
— Твоят праотец е бил зает човек — обясни Кроукръсъл. — Не можем да очакваме, че е записвал всичко. Но въпреки това го биваше в лова на пъдпъдъци.
— Царевични зърна и сушени боровинки, накиснати в уиски — обади се Огъстъс Двуперко Маккой. — Така са го правили моите предци.
— Точно така го правеше и Казанова — каза Кроукръсъл, — само че използваше ечемик и стафиди, и киснеше стафидите в коняк. Сам ме научи на този номер.
Джаки Нюхаус пропусна това покрай ушите си. Лесно беше да пропускаш покрай ушите си повечето от приказките на Зебедая Т. Кроукръсъл. Вместо да се задълбочи по темата Джаки Нюхаус попита:
— И къде в Слънчевия град се намира кафенето на Мустафа Строхайм?
— Където си е било винаги — в третата пресечка след стария пазар в Слънчевия град, точно преди да стигнеш до старата канавка, дето някога беше напоителен канал, а ако се озовеш пред магазина за килими на Едноокия Хаям, значи си го подминал — започна да обяснява Кроукръсъл. — Но от раздразнението на физиономиите ви разбирам, че очаквате не толкова ясно и не толкова точно описание. Е, хубаво. То е в Слънчевия град, а Слънчевият град е в Кайро, в Египет, където винаги е бил, или почти винаги.
— И кой ще плати за експедиция до Слънчевия град? — попита Огъстъс Двуперко Маккой. — И кой ще участва в тази експедиция? Задавам този въпрос, макар вече да знам отговора му и този отговор да не ми харесва.
— Ами ти ще платиш, Огъстъс, а ще отидем всички — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. — Би могъл да се досетиш, като се имат предвид задълженията ни като членове на Епикурейския клуб. А аз ще си взема готварската престилка и готварските прибори.
Огъстъс знаеше, че Кроукръсъл не беше плащал членския си внос в Епикурейския клуб от много време, но клубът щеше да покрие и неговите разноски; Кроукръсъл беше член от времето на бащата на Огъстъс. Затова каза само:
— И кога тръгваме?
Кроукръсъл го фиксира с дивия си старчески поглед и разочаровано поклати глава.
— Е, Огъстъс. Отиваме в Слънчевия град, за да уловим слънчевата птица. Кога според теб трябва да тръгнем?
— В неделя[6]! — възкликна Вирджиния Буут. — Скъпи мои, ще тръгнем в неделя!
— Ще стане човек от теб, млада госпожице — похвали я Зебедая Т. Кроукръсъл. — Наистина ще тръгнем в неделя. След три недели. И ще отидем в Египет. В продължение на няколко дни ще ловим и ще поставяме капани за неуловимата слънчева птица от Слънчевия град, а накрая ще процедираме с нея по традиционния начин.
Професор Мандалей премигна със сивите си клепачи.
— Ама аз в понеделник имам лекции. В понеделник преподавам митология, във вторник преподавам степ, а в сряда дърворезба.
— Намери си асистент, който да ти поеме курсовете, Мандалей, о, Мандалей. В понеделник ти ще ловиш слънчевата птица — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. — Колко други професори могат да се похвалят с това?
Изредиха се един по един да се видят с Кроукръсъл, за да обсъдят предстоящото пътешествие и да споделят опасенията си.
Зебедая Т. Кроукръсъл не притежаваше постоянно жилище. Но имаше няколко места, където можеше да бъде намерен, когато някой искаше да го намери. Рано сутрин спеше на автогарата, където пейките бяха удобни и транспортните полицаи не го закачаха; в жежките следобеди се навърташе в парка покрай статуите на отдавна забравени генерали заедно със скитниците, пияниците и наркоманите, споделяше компанията и съдържанието на бутилките им и предлагаше мнението си, което като мнение на епикуреец бе винаги уважавано, макар и невинаги желано.
Огъстъс Двуперко Маккой намери Кроукръсъл в парка; беше взел със себе си и дъщеря си Холибери Безперка Маккой. Тя беше още малка, но хитра като акула.
— Знаеш ли, цялото това нещо ми е много познато — поде Огъстъс.
— Кое нещо? — попита Зебедая.
— Всичко това. Експедицията до Египет. Слънчевата птица. Все ми се струва, че съм го чувал и преди.
Кроукръсъл кимна едва забележимо. Дъвчеше нещо от кафяв хартиен плик.
Огъстъс продължи:
— Проверих подвързаните томове на Епикурейския клуб. В един от азбучниците отпреди четирийсет години имаше нещо като препратка към слънчевата птица, но нищо повече.
— И защо така? — попита Зебедая Т. Кроукръсъл, без да спира да преглъща шумно.
Огъстъс Двуперко Маккой въздъхна.
— Намерих в хрониките съответната страница — но беше изгоряла и след това в записките на Епикурейския клуб има голямо объркване.
— Ти ядеш светулки в плик — посочи Холибери Безперка Маккой. — Видях те.
— Точно така, млада госпожице — потвърди Зебедая Т. Кроукръсъл.
— Ти помниш ли това объркване, Кроукръсъл? — попита Огъстъс.
— Помня го. Помня и тебе. Беше на възрастта на Холибери. Но винаги възниква объркване, Огъстъс, след което няма объркване. То е като изгряването и залязването на слънцето.
Същата вечер Джаки Нюхаус и професор Мандалей намериха Кроукръсъл зад релсите на гарата. Той си печеше нещо на огън в тенекиена кутия.
— Какво печеш, Кроукръсъл? — попита Джаки Нюхаус.
— Въглени — отговори Кроукръсъл. — Прочистват кръвта и пречистват духа.
На дъното на кутията имаше нарязани на ситно липови и букови съчки, целите черни и димящи.
— И наистина ли ядеш тези въглени, Кроукръсъл? — попита професор Мандалей.
В отговор Кроукръсъл си наплюнчи пръстите и извади от кутията едно въгленче, което изсъска от плюнката.
— Хубав номер — каза професор Мандалей. — Сигурно така правят и гълтачите на огън.
Кроукръсъл метна въглена в устата си и го схруска с кривите си зъби.
— Ей така — каза. — Така.
Джаки Нюхаус се изкашля.
— Истината е, че с професор Мандалей имаме сериозни опасения относно предстоящото пътешествие.
Зебедая хрусна още едно въгленче.
— Не е достатъчно. — Взе горяща главня от огъня и отхапа огненооранжевия й връх. — Ето това става.
— Това е илюзия — отбеляза Джаки Нюхаус.
— Нищо подобно — надуто отвърна Зебедая Т. Кроукръсъл. — Това е бодлив бряст.
— Изпитвам сериозни опасения за всичко това — повтори Джаки Нюхаус. — Моите предци и аз имаме извънредно чувствителен инстинкт за самосъхранение, който често ни е карал да зъзнем по покриви и да се крием в блата — на крачка от закона или от господа с пушки и законни претенции — и този инстинкт за самосъхранение ми казва да не идвам в Слънчевия град с теб.
— Аз съм учен — поде след него професор Мандалей, — поради което нямам извънредно чувствителни сетива, които биха били излишни на всеки, който оценява студентски съчинения, без всъщност да чете ужасните неща. Но въпреки това намирам тази работа за изключително подозрителна. Ако тази слънчева птица е толкова вкусна, защо не съм чувал за нея?
— Чувал си, Манди. Чувал си — възрази Зебедая Т. Кроукръсъл.
— Освен това съм специалист по география от Тълса, Оклахома до Тимбукту — продължи професор Мандалей. — Но в никоя книга не съм виждал да се споменава място на име Слънчев град в Кайро.
— Не си виждал да се споменава ли? Че ти сам го преподаваш — отвърна Кроукръсъл и поръси поредния димящ въглен с лют сос, преди да го лапне и схруска.
— Изобщо не вярвам, че наистина ядеш това — подхвърли Джаки Нюхаус. — Но само като ти гледам фокусите, ми призлява. Мисля, че е време да се пръждосвам.
И си тръгна. Професор Мандалей може би си тръгна с него: този човек беше толкова сив и толкова призрачен, че винаги беше ези-тура дали е тук, или го няма.
Вирджиния Буут се спъна в Зебедая Т. Кроукръсъл, докато той спеше на изтривалката й в малките часове на нощта. Връщаше се от ресторант, за който трябваше да напише критика. Излезе от таксито, спъна се в Кроукръсъл и се просна на земята.
— Ама че се спънах — промърмори.
— Да, Вирджиния — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. — Да ти се намира случайно кибрит?
— Трябва да ми се намира — отвърна тя и започна да си рови в чантата, която беше много голяма и много кафява. — Заповядай.
Зебедая Т. Кроукръсъл си носеше бутилка лилав метилов спирт, който изля в пластмасова чаша.
— Метил? — учуди се Вирджиния Буут. — Никога не съм те имала за пияч на метилов спирт, Зеби.
— Аз и не съм. Гадна работа, разлага червата и съсипва вкусовите клетки. Но по това време на нощта не намерих никъде бензин за запалки.
Той драсна една клечка и я поднесе към спирта, който започна да гори с трепкащ пламък. Изяде клечката. След това се нажабури с горящата течност и издуха огнена струя, изпепелявайки някакъв стар вестник на улицата.
— Кръсти — намуси се Вирджиния Буут, — толкова ли няма по-приятни начини за самоубийство?
Зебедая Т. Кроукръсъл й се ухили с почернели зъби.
— Аз всъщност не го пия. Само се жабуря и го плюя.
— Играеш си с огъня — предупреди го тя.
— Така разбирам, че съм жив — каза Зебедая Т. Кроукръсъл.
— О, Зеб. Развълнувана съм. Толкова съм развълнувана. Според теб какъв вкус има слънчевата птица?
— По-плътен от този на пъдпъдъка и по-сочен от пуйката, по-мазен от щрауса и по-пикантен от патицата. След като го опиташ веднъж, не можеш да го забравиш никога.
— Отиваме в Египет — въодушеви се тя. — Никога не съм ходила в Египет. — След което попита: — Имаш ли къде да преспиш?
Той се разкашля и старческите му гърди се разтресоха.
— Много съм стар вече да спя по изтривалки и в канавки. Но си имам гордост.
— Е — погледна го тя, — можеш да спиш на дивана.
— Не че не съм признателен за предложението, но на автогарата има пейка, на която ми пише името.
Отблъсна се от стената и закрачи достолепно по улицата.
На автогарата наистина имаше пейка с неговото име. Беше я подарил на автогарата, когато още беше богат, и на гърба й имаше малка месингова табелка, върху която беше гравирано името му. Зебедая Т. Кроукръсъл невинаги е бил беден. Имаше времена, когато беше богат, но му беше трудно да задържа богатството. Всеки път, когато забогатяваше, откриваше, че светът се мръщи на богати хора, които се хранят в скитнически свърталища по гарите или общуват с пияници в парка, и затова пропиляваше богатството си по най-добрия начин. Тук-таме винаги оставаха парченца от него, които беше забравил, и когато понякога забравеше, че не обича да е богат, отново се отправяше в търсене на богатството и го намираше.
От седмица не се беше бръснал и космите на седемдневната му брада бяха започнали да покарват снежнобели.
Епикурейците заминаха за Египет в неделя. Бяха петима и Холибери Безперка Маккой им махаше за довиждане на летището. Много малко беше това летище, от онези, които все още позволяваха на изпращачите да махат за довиждане.
— Довиждане, татко! — извика Холибери Безперка Маккой.
Огъстъс Двуперко Маккой й махна в отговор, крачейки по асфалта към малкия реактивен самолет, който щеше да измине първата отсечка от пътуването им.
— Струва ми се — поде Огъстъс Двуперко Маккой, — че си спомням, макар и смътно, ден като този, само че преди много, много време. Бях малък и махах за довиждане. Струва ми се, че тогава за последен път видях баща си и в момента изпитвам внезапно предчувствие за обреченост. — Той махна за последен път на момиченцето в края на полето, а то му махна в отговор.
— Точно толкова ентусиазирано махаше и ти тогава — съгласи се Зебедая Т. Кроукръсъл, — но според мен тя маха с малко повече апломб.
Вярно беше.
След малкия самолет пътуваха с голям самолет, след това на малък самолет, на цепелин, на гондола, на балон и на джип под наем.
Пропътуваха неравните улици на Кайро с джипа. Подминаха стария пазар и свиха в третата пресечка (ако бяха продължили, щяха да се озоват пред канавката, която някога била напоителен канал). Самият Мустафа Строхайм седеше на стар ракитов стол на улицата. Всички маси и столове бяха на улицата, която не беше много широка.
— Добре дошли, приятели мои, в моята кава — приветства ги Мустафа Строхайм. — Кава е кафене на египетски. Искате ли чай? Или предпочитате да изиграем едно домино?
— Предпочитаме да се настаним в стаите си — каза Джаки Нюхаус.
— Аз не — заяви Зебедая Т. Кроукръсъл. — Ще спя на улицата. Достатъчно топло е и онази изтривалка ей там ми изглежда особено удобна.
— Аз ще пия кафе — поръча Огъстъс Двуперко Маккой.
— Разбира се.
— Имате ли вода? — попита професор Мандалей.
— Кой каза това? — учуди се Мустафа Строхайм. — А, ти ли, сиво човече. Извинявам се, като те видях, те помислих за нечия сянка.
— Аз ще пия чай шекер баста — каза Вирджиния Буут, което означаваше горещ чай със захар — и ще играя табла с всеки, на когото му стиска. Няма кой да ми се опъне на табла в Кайро, ако помня правилата.
Огъстъс Двуперко Маккой бе отведен в стаята си. Професор Мандалей бе отведен в стаята си. Джаки Нюхаус бе отведен в стаята си. Процедурата не беше дълга; в крайна сметка стаята беше една за всички. Имаше още една стая, където щеше да спи Вирджиния и трета стая за Мустафа Строхайм и семейството му.
— Какво пишеш? — попита Джаки Нюхаус.
— Процедурите, хрониките и протоколите на Епикурейския клуб — отвърна професор Мандалей. Пишеше с малка черна писалка в голяма, подвързана с кожа тетрадка. — Водих хроника на пътуването ни от самото му начало, отбелязах всички неща, които ядохме по пътя. Ще продължа да записвам, докато ядем слънчевата птица, да записвам за потомците всички вкусове и усещания, всички аромати и сокове.
— Кроукръсъл каза ли как възнамерява да сготви слънчевата птица? — попита Джаки Нюхаус.
— Каза — отговори Огъстъс Двуперко Маккой. — Каза, че щял да изпразни кутия с бира до една трета. След което ще добави към бирата билки и подправки. Ще напъха кутията с бира в кухината на птицата и ще я постави изправена да се пече на скарата. Каза, че това бил традиционният начин.
Джаки Нюхаус изсумтя.
— На мен ми звучи съмнително модерно.
— Кроукръсъл твърди, че това е традиционният начин на приготвяне на слънчевата птица — повтори Огъстъс.
— Казах го, вярно. — Кроукръсъл се появи на стълбите. Сградата беше малка. Стълбите не бяха чак толкова далеч и стените не бяха дебели. — Най-старата бира в света е египетската бира и слънчевата птица се приготвя с нея вече цели пет хиляди години.
— Но кутията за бира е сравнително ново изобретение — възрази професор Мандалей, когато Зебедая Т. Кроукръсъл влезе през вратата. Кроукръсъл държеше в ръка чаша турско кафе, черно като катран, от което се издигаше пара като от чайник, а течността бълбукаше като тенекия с асфалт.
— Това кафе изглежда доста горещо — отбеляза Огъстъс Двуперко Маккой.
Кроукръсъл гаврътна на един дъх половината от съдържанието на чашата.
— Ами. Не кой знае колко. И освен това кутията за бира не е чак толкова ново изобретение. Навремето ги правехме от сплав от мед и калай, понякога с малко сребро, понякога без. Зависеше от ковача и от онова, което ни беше подръка. Трябваше да е нещо, което издържа на топлина. Забелязвам, че ме гледате с подозрение. Господа, помислете: разбира се, че древните египтяни са правили кутии за бира; къде иначе да си държат бирата?
Откъм масите на улицата долетя многогласен вой. Вирджиния Буут беше убедила местните да играят табла за пари и ги биеше поред. Тази жена беше акула на таблата.
Зад кафенето на Мустафа Строхайм имаше малък вътрешен двор с порутена пещ от кирпичени тухли и полуразтопена метална скара, както и стара дървена маса. Кроукръсъл прекара следващия ден в потягане и почистване на пещта и в смазване на металната скара.
— Това не изглежда да е използвано през последните четирийсет години — установи Вирджиния Буут. Вече никой не искаше да играе табла с нея и чантата й беше натъпкана с мърляви пиастри.
— Има нещо вярно — отвърна Кроукръсъл. — Може и повече да са. Джини, я вземи свърши малко работа. Това е списък с нещата, които ще ми трябват от пазара. Основно билки, подправки и дървени съчки. Можеш да вземеш някое от дечурлигата на Мустафа Строхайм да ти превежда.
— С удоволствие, Кръсти.
Другите трима членове на Епикурейския клуб също си бяха намерили работа. Джаки Нюхаус се сприятеляваше с местното население, привлечено от елегантните му костюми и уменията му на цигулар. Огъстъс Двуперко Маккой правеше дълги разходки. Професор Мандалей превеждаше йероглифите, издълбани върху кирпичените тухли на пещта. Каза, че само глупак би повярвал на тези писания, според които пещта в задния двор на Мустафа Строхайм някога е била олтар на Слънцето.
— Но аз, който съм интелигентен човек, веднага виждам, че тези тухли някога, много отдавна да били част от храм и хилядолетия по-късно са били използвани отново. Много се съмнявам, че тези хора знаят истинската стойност на това, което притежават — каза той.
— О, много добре я знаят — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. — И тези тухли не са били част от никакъв храм. Стоят си тук от пет хиляди години, откакто построихме пещта. Преди това ги строяхме от камъни.
Вирджиния Буут се върна от пазара с пълна кошница.
— Ето. Червено сандалово дърво и пачули, шушулки ванилия, стръкове лавандула и кори канела, цели индийски орехчета, глави чесън, карамфил и розмарин: всичко, каквото ми беше написал, че и отгоре.
Зебедая Т. Кроукръсъл се усмихна доволно.
— Слънчевата птица ще бъде много щастлива.
Целия следобед приготовлява соса за печене. Каза, че това било знак на уважение и освен това месото на слънчевата птица било възсухо.
Епикурейците прекараха вечерта на плетените маси на улицата, а Мустафа Строхайм и семейството му им носеха чай и кафе. Зебедая Т. Кроукръсъл беше казал на епикурейците, че ще имат слънчевата птица от Слънчевия град за обяд в неделя и че няма да е лошо предишната вечер да не ядат, за да е сигурно, че ще имат апетит.
— Предчувствам, че съм обречен — сподели същата вечер Огъстъс Двуперко Маккой, преди да заспи в леглото, което му беше прекалено малко. — И се страхувам, че причината ще дойде заедно със соса за печене.
На сутринта всички бяха много гладни. Зебедая Т. Кроукръсъл си беше сложил смешна готварска престилка, на която с идиотски зелени букви пишеше „ЦЕЛУНИ ГОТВАЧА“. Вече беше разпръснал напоените с бренди стафиди и ечемичени зърна под забравилото да расте авокадо зад къщата и подреждаше ароматната дървесина, билките и подправките върху купчина дървени въглища. Мустафа Строхайм и семейството му бяха отишли на гости на роднини в другия край на Кайро.
— Някой да има кибрит? — попита Кроукръсъл.
Джаки Нюхаус извади запалката си „Зипо“ и я подаде на Кроукръсъл, който запали сухите канелени кори и дафинови листа под въглищата. Димът се разнесе в обедния въздух.
— Пушекът от канелата и сандаловото дърво ще докара слънчевата птица — обясни Кроукръсъл.
— Откъде ще я докара? — попита Огъстъс Двуперко Маккой.
— От Слънцето. Тя спи там.
Професор Мандалей се изкашля дискретно.
— Разстоянието между Земята и Слънцето е 91 милиона мили. Най-бързата птица на света е соколът скитник, който лети с 273 мили в час. На която и да е птица, ако лети с тази скорост, ще й трябват малко повече от трийсет и девет години, за да стигне дотук — ако умее да лети през тъмния и студен вакуум на космическото пространство, разбира се.
— Разбира се — съгласи се Зебедая Т. Кроукръсъл, сложи ръка над очите си, примижа и погледна нагоре. — Ето я.
Стори им се, че птицата направо излетя от слънцето; но това не можеше да е истина. В крайна сметка никой не може да погледне право към обедното слънце.
Първо на фона на слънцето и синьото небе се появи тъмен силует, а след това слънчевите лъчи обагриха перата и компанията затаи дъх. Никой не е виждал нещо като слънчевата светлина върху перата на слънчевата птица; всеки би затаил дъх при тази гледка.
Слънчевата птица плесна веднъж с криле и започна да се спуска във все по-стесняващи се кръгове към кафенето на Мустафа Строхайм.
Птицата кацна на авокадото. Перата й бяха златни и пурпурни и сребърни. Беше по-малка от пуйка, по-голяма от петел, имаше дълги крака и дълга шия като чапла, но главата й беше повече като на орел.
— Много е красива — каза Вирджиния Буут. — Вижте двете й големи пера на главата. Не са ли прекрасни?
— Наистина са прекрасни — съгласи се професор Мандалей.
— Някак са ми познати тези пера — обади се Огъстъс Двуперко Маккой.
— Ще отскубнем перата, преди да я опечем — заяви Зебедая Т. Кроукръсъл. — Така се прави.
Слънчевата птица подскочи на един огрян от слънцето клон на авокадото. Сияеше, сякаш перата й бяха изтъкани от лъчи, изпъстрени с пурпур, зелено и златно. Започна да си чисти перата и разпери едното си крило на слънцето. Кълва и заглажда с клюн, докато постави в правилно положение и намаза всички пера. След това разпери и другото си крило и повтори процедурата. Накрая изчурулика доволно и прелетя краткото разстояние от клона до земята.
Закрачи по спечената пръст, извръщайки насам и натам късогледия си поглед.
— Вижте! — възкликна Джаки Нюхаус. — Намери стафидите.
— Май наистина ги търси — съгласи се Огъстъс Двуперко Маккой. — И очаква да има зърна.
— Аз винаги тук ги оставям — обясни Зебедая Т. Кроукръсъл.
— Толкова е красива — възторгна се Вирджиния Буут. — Но сега отблизо ми се струва доста старичка. Очите й са с пердета и краката й треперят. Но е много красива.
— Птицата Бену е най-красивата от всички — каза Зебедая Т. Кроукръсъл.
Вирджиния Буут говореше добър ресторантски египетски, но иначе не разбираше и бъкел.
— Какво е Бену? — попита тя. — Така ли се казва на египетски „слънчева птица“?
— Птицата Бену — обади се професор Мандалей — гнезди в дървото Ишед, или авокадото. Има две пера на главата. Понякога бива изобразявана като чапла, а понякога като орел. Има и още, но едва ли си струва да ви го съобщавам.
— Изкълва зърната и стафидите! — възкликна Джаки Нюхаус. — И вече залита като пияница — такова достолепие, даже в пиянството!
Зебедая Т. Кроукръсъл се приближи до слънчевата птица, която крачеше напред и назад по земята под авокадото и полагаше огромни усилия да не се спъне в дългите си крака. Застана точно пред птицата и много бавно й се поклони. Поклони й се като старец, бавно и предпазливо, но все пак се поклони. Слънчевата птица му се поклони в отговор и падна на земята. Зебедая Т. Кроукръсъл я вдигна почтително, взе я на ръце като малко дете и я отнесе в задния двор на кафенето на Мустафа Строхайм, а другите го последваха.
Първо отскубна двете царствени пера и ги остави настрана.
След това, без да оскубва птицата, я изкорми и постави вътрешностите върху димящите съчки. Пъхна наполовина пълната с бира кутия в кухината и сложи птицата върху скарата.
— Слънчевата птица става бързо — предупреди Кроукръсъл. — Слагайте масата.
Древните египтяни подправяли бирата с кардамон и кориандър, защото нямали хмел; тяхната бира била плътна, ароматна и утоляваща жаждата. След като пиеш такава бира, можеш да строиш пирамиди и някои го правели. Върху скарата бирата се изпаряваше във вътрешността на слънчевата птица и не даваше на месото да изсъхне. Когато огънят стигна до перата, те пламнаха като магнезий, толкова ярко, че се наложи епикурейците да извърнат очи.
Във въздуха се разнесе аромат на печено пилешко, по-плътен от петел, по-пикантен от патица. На епикурейците почнаха да им текат лигите. Беше изминало съвсем малко време, но Зебедая свали слънчевата птица от скарата и я сложи на масата. След това я обезкости с нож и разпредели димящото месо по чиниите. Поля всички парчета със сос. Постави костите право в огъня.
Всички членове на Епикурейския клуб в задния двор на кафенето на Мустафа Строхайм насядаха около старата дървена маса и се захванаха да ядат с пръсти.
— Зеби, това е невероятно! — заяви Вирджиния Буут между две хапки. — Направо се топи в устата. Божествен вкус.
— Вкус на слънце — каза Огъстъс Двуперко Маккой, набивайки както може само един огромен мъж. В едната си ръка държеше кълка, а в другата парче гърди. — Това е най-вкусното нещо, което съм ял, и не съжалявам, че го изядох, но ще ми е мъчно за дъщеря ми.
— Съвършено е — присъедини се Джаки Нюхаус. — Има вкус на любов и прекрасна музика. Има вкус на истина.
Професор Мандалей пишеше в подвързаните хроники на Епикурейския клуб. Записваше реакциите си на месото на птицата и реакциите на другите епикурейци и се опитваше, докато пише, да не капе по страниците, защото с другата си ръка държеше крило, от което отхапваше изискано.
— Странно — промърмори Джаки Нюхаус, — докато ям, ми става все по-горещо на устата и стомаха.
— Ами да. Така става. Затова е по-добре човек да се подготви предварително — каза Зебедая Т. Кроукръсъл. — Да яде въглени и светулки, за да свикне. Иначе може да е малко в повече за системата.
Зебедая Т. Кроукръсъл ядеше главата на птицата и тъкмо хрускаше костите и клюна й. Докато ядеше, костите хвърляха искри между зъбите му. Той само се усмихваше и продължаваше да дъвче.
Костите на слънчевата птица в огъня пламнаха първо в оранжево, а след това в ослепително бяло. В задния двор на кафенето на Мустафа Строхайм се възцари плътна жега, в която всичко трептеше, сякаш насядалите около масата виждаха всичко като във вода или насън.
— Толкова е вкусно! — продължаваше едновременно да говори и да яде Вирджиния Буут. — Най-вкусното нещо, което съм яла в живота си. Има вкус на младостта ми. Има вкус на вечност. — Тя си облиза пръстите и взе последното парче от чинията си. — Слънчевата птица от Слънчевия град. Има ли друго име?
— Фениксът от Хелиополис — отговори Зебедая Т. Кроукръсъл. — Това е птицата, която умира изпепелена в огъня, за да се възражда поколение след поколение. Това е птицата Бену, която е летяла над водите, когато е имало само мрак. Когато й дойде времето, изгаря върху редки дърва, подправки и билки и се възражда от пепелта отново и отново, до края на света.
— Горя! — възкликна професор Мандалей. — Вътрешностите ми горят! — Отпи вода, но тя не му помогна.
— Пръстите ми — проплака Вирджиния Буут. — Погледнете ми пръстите. — Тя вдигна ръка. Пръстите й сияеха отвътре, сякаш подпалени от някакъв вътрешен огън.
Въздухът вече беше толкова горещ, че можеше да изпече яйце.
Нещо изсъска и се разхвърчаха искри. Двете жълти пера в косата на Огъстъс Двуперко Маккой пламнаха като факли.
— Кроукръсъл — извика обхванатият от пламъци Джаки Нюхаус, — кажи ми честно. От колко време ядеш феникса?
— Малко повече от десет хиляди години — отвърна Зебедая. — Плюс-минус някое и друго хилядолетие. Лесно е, щом веднъж се научиш; но пък научаването е трудно. Но това е най-вкусният феникс, който съм готвил. А дали пък не е най-вкусният начин за готвене на феникс въобще?
— Годините! — извика Вирджиния Буут. — Годините ти изгарят!
— Така е — призна Зебедая. — Но преди да го изядеш, трябва да свикнеш с топлината. Иначе можеш да изгориш.
— Това защо съм го забравил? — завайка се Огъстъс Двуперко Маккой през обхваналите го ярки пламъци. — Защо съм забравил, че точно така са си отишли баща ми и неговият баща, и че всички те са отишли в Хелиополис да изядат феникса? И защо си го спомням чак сега?
— Защото годините ти изгарят — обясни професор Мандалей. Беше затворил кожената книга веднага щом страницата, на която пишеше, се беше подпалила. Краищата на книгата бяха овъглени, но останалото щеше да се запази. — Когато годините ти изгарят, спомените от тези години се връщат при теб. — Той вече изглеждаше материален в трепкащия нажежен въздух и се усмихваше. Досега никой не беше виждал професор Мандалей да се усмихва.
— Докрай ли ще изгорим? — попита вече нажежената до бяло Вирджиния. — Или ще изгорим до детството си, или до призраци и ангели, за да се върнем обратно в настоящето? Няма значение. О, Кръсти, беше толкова забавно!
— Може би трябваше да има малко повече оцет в соса — каза пламтящият Джаки Нюхаус. — Струва ми се, че това месо би понесло малко повече контраст във вкусовете. — И изчезна, оставяйки след себе си само следа от образ.
— Chacun a son goût — отбеляза Зебедая Т. Кроукръсъл, което на френски означаваше „всеки с вкуса си“, облиза пръстите си и поклати глава. — По-вкусно от всякога — довърши с огромно удовлетворение.
— Сбогом, Кръсти — извика Вирджиния, постави бялата си огнена ръка върху неговата за миг, а може би два.
И не остана нищо в задния двор на кавата (или кафенето) на Мустафа Строхайм в Хелиополис (наричан някога Слънчевия град, а сега квартал на Кайро), освен бяла пепел, която отлетя с първия порив на вятъра и се посипа на земята като пудра захар или сняг; и никой друг, освен един млад мъж с тъмна, тъмна коса, равни зъби с цвят на слонова кост и престилка, на която пишеше „ЦЕЛУНИ ГОТВАЧА“.
Малка златна птичка се размърда в дебелия слой пепел върху тухлите на пещта, като току-що излюпено пиле. Нададе едно пронизително „Пиип!“ и погледна право към слънцето, както дете гледа към родителя си. Разпери криле сякаш да ги изсуши и накрая, когато беше напълно готова, полетя нагоре към слънцето и никой не я видя как отлита, освен младия мъж в двора.
В краката на младия мъж, под пепелта, останала от дървената маса, лежаха две дълги златни пера. Той ги вдигна, изтръска ги от пепелта и почтително ги прибра в джоба на сакото си. Свали престилката и пое по пътя си.
Холибери Двуперка Маккой е голяма жена и има свои деца. В косата й вече има сребърни нишки, заедно с черното под златните пера в кока на тила й. Личи си, че перата някога са били много специални, но това трябва да е било доста отдавна. Тя е президент на Епикурейския клуб — богати и шумни сноби — и е наследила този пост преди много години от баща си.
Чувам напоследък епикурейците пак нещо да недоволстват и да говорят, че били яли всичко.
(На ХМГ — закъснял подарък за рождения ден)
Тази нощ в леглото с него, както всяка друга нощ,
с нейната сестра в краката й,
тя довършва приказката
и чака. Сестра й бързо схваща намека
и казва: „Нещо не ми се спи.
Моля те, разкажи още една“,
а Шехерезада нервно си поема
дъх
и започва: „Живели едно време в далечен Пекин
едно мързеливо момче и неговата майка.
Как се казвало ли? Аладин. Баща му бил умрял
отдавна…“.
И им разказва как дошъл черният магьосник,
който се представил за чичо му, и който имал план:
да отведе момчето на потайно място,
да му даде пръстен, който трябвало да го пази,
и да го пусне в пещера, пълна
със скъпоценни камъни.
„Дай ми лампата!“, а когато Аладин отказал,
бил изоставен в мрака на пещерата под земята…
Ами сега.
Аладин вече е заключен под земята,
а тя спира, зарибила съпруга си за още
една нощ.
На другия ден
тя сготвя,
нахранва децата,
мечтае…
Знае, че Аладин е в капан
и че с приказката
е откупила още един ден живот.
А сега какво?
Ще й се да знае.
Чак когато пада нощта
и съпругът й казва, както всяка друга нощ:
„Утре ще ти взема главата“,
а сестра й Диниазада пита: „Ама моля те,
какво става с Аладин?“, чак тогава тя знае…
И в осеяната със скъпоценни камъни пещера
Аладин потрива лампата. Идва джинът.
Историята набира скорост. Аладин получава
принцесата и двореца от перли.
А ето го и черния магьосник:
„Сменям нови лампи за стари“ — вика той по улиците.
И точно когато Аладин е изгубил всичко,
тя спира.
Той ще я остави да живее още една нощ.
Сестра й и съпругът й заспиват.
Тя лежи и се взира в тъмното.
Обмисля вариантите в съзнанието си:
как да върне на Аладин неговия свят,
двореца, принцесата, всичко, което е негово.
И също заспива. Трябва да измисли край
на приказката,
но той се разтапя в съня.
Събужда се,
нахранва децата,
сресва си косата,
отива на пазар,
купува малко зехтин.
Продавачът на зехтин й го наточва
от голяма делва.
Тя си мисли,
А какво ще стане,
ако в тази делва се скрие човек?
Същия ден купува и малко сусам.
Сестра й казва: „Още не те е убил“.
„Още не е.“ Остава недоизказана фразата:
„Но ще го направи“.
В леглото им разказва как Аладин потрива
вълшебния пръстен. Появява се джинът
на пръстена…
Магьосникът е мъртъв, Аладин е спасен, тя млъква.
Но след като приказката свърши,
разказвачката ще умре.
Единствената й надежда е да започне нова приказка.
Шехерезада преравя запаса си от думи,
полуготови идеи и сънища
и се сеща за делвата, която може да побере човек.
Казва си: „Сезам, отвори се“ и се усмихва.
„Имало едно време един праведен, но беден човек
на име Али Баба…“ — започва тя и продължава,
и животът й е в безопасност за още една нощ,
докато той се отегчи или изобретателността й
се изчерпи.
Тя не знае къде живеят приказките, преди да бъдат разказани. (И аз не знам.)
Но четирийсет разбойници звучат добре, значи ще са
четирийсет разбойници. Моли се с тази приказка
да откупи
още няколко дни.
По какви ли не неведоми начини
си спасяваме живота.
Самата тя е къща с призраци.
И не е господарка на себе си;
понякога предците й идват
и надничат през прозорците
на очите й и това е много страшно.
Анджела Картър,
„Дамата в къщата на любовта“
— Според мен — каза ниският мъж на Шадоу — вие сте чудовище. Прав ли съм?
Нямаше никого другиго освен барманката и тях двамата в бара на хотела в градчето на северния бряг на Шотландия. Шадоу си седеше сам и пиеше бира, когато този мъж дойде и седна на неговата маса. Беше краят на лятото и на Шадоу му се струваше, че всичко е студено, смалено и влажно. Пред себе си беше разтворил книжлето „Приятни разходки в местността“ и изучаваше маршрута, който смяташе да извърви утре — покрай брега чак до нос Ярост.
Затвори книгата.
— Аз съм американец — отвърна Шадоу, — ако това имате предвид.
Дребосъкът килна глава настрани и му намигна театрално. Беше сивокос, сиволик, със сиво палто и приличаше на провинциален адвокат.
— Е, може и това да имам предвид.
Шадоу беше дошъл тук наскоро и още не разбираше много добре шотландския диалект с всичките му гърлени звуци, странни думи и трели, но беше съвсем наясно какво му говори този. Всичко, което изричаше дребосъкът, беше малко и кристално, всяка дума бе толкова съвършено произнесена, че на самия Шадоу му се струваше, че говори с пълна с овесена каша уста.
Дребосъкът отпи от питието си.
— Значи сте американец. Свръхсексуален, свръхплатен, че какво търсите тук тогава? А? На платформите ли работите?
— Моля?
— Нефтоработник ли сте? На големите метални платформи. Тук от време на време наемаме нефтоработници.
— Не. Не съм от платформите.
Дребосъкът извади от джоба си лула и ножче и започна да чегърта нагара. Изтърси го в пепелника. След малко, все едно споделяше голяма тайна, каза:
— В Тексас също имат нефт, да знаете. Това е в Америка.
— Да — кимна Шадоу.
Зачуди се дали да не каже нещо, в смисъл че според тексасците Тексас всъщност е в Тексас, но се въздържа, защото подозираше, че ще се наложи да обяснява какво е имал предвид.
През последните две години Шадоу на практика не живееше в Америка. Не беше там, когато паднаха кулите. Понякога си казваше, че изобщо не му пука дали някога ще се върне, и понякога дори си вярваше. Беше пристигнал в Шотландия преди два дни. Слезе в Турсо от ферибота от Оркнис и дойде в този град с автобус.
Дребосъкът не млъкваше:
— Дошъл значи тук в Абърдийн някакъв тексаски нефтен барон, запознал се в кръчмата с един човек, както се запознахме ние с вас, заговорили се и тексасецът му вика: „Аз там в Тексас сутрин като стана, се качвам в колата“ — няма да се опитвам да докарам акцента, ако нямате нищо против — „паля двигателя, натискам ускорителя“ — или как му викахте…
— Педала на газта — услужливо му помогна Шадоу.
— Точно така. „Натискам аз педала на газта сутринта и до обяд още не съм стигнал до края на имението ми.“ А дъртият хитряга шотландец само кима и вика: „Да бе, и аз навремето имах една такава кола“.
Дребосъкът се разсмя хрипливо, за да покаже, че вицът е свършил. Шадоу се усмихна и кимна, за да покаже, че е разбрал, че това е виц.
— Какво пиете? Бира ли? Дай още по едно, Джени. За мен „Лагавулин“. — Дребосъкът натъпка в лулата си тютюн от някаква пунгия. — Знаете ли, че Шотландия е по-голяма от Америка?
Когато тази вечер Шадоу слезе в бара, тук нямаше никой, освен барманката, която четеше вестник и пушеше. Беше дошъл да поседи до камината, защото стаята му беше студена, а металните радиатори на стената бяха по-студени и от стаята. Не беше очаквал компания.
— Не — отговори с вечното си желание да се прави на нормален. — Не знам. Защо да е по-голяма?
— Цялата е фрактална — заяви дребосъкът. — Колкото по̀ се вглеждате, толкова повече неща се откриват. Едно пътуване през Шотландия ще ви отнеме толкова време, колкото и пътуването през Америка, ако го направите по правилния начин. Представете си, че гледате карта и бреговете са плавни линии. Но когато вървите по брега, навсякъде са носове и заливи. Онази вечер по телевизията гледах цяло предаване за това. Голяма работа.
— Хубаво — сви рамене Шадоу.
Дребосъкът щракна запалката си за лула и започна да дърпа и да пуфка, и да дърпа и да пуфка, докато не остана доволен от разгорилата се лула, след което прибра запалката, пунгията и ножчето в джоба на палтото си.
— Както и да е, както и да е — продължи. — Вярвам, сте решили да останете тук и през уикенда.
— Да. Вие… от управата на хотела ли сте?
— Не, не. Честно казано, бях във фоайето, когато пристигнахте. Чух ви да си говорите с Гордън от рецепцията.
Шадоу кимна. Беше му се сторило, че във фоайето няма никой, когато се регистрираше, но беше възможно дребосъкът да е минал оттам. И все пак… имаше нещо нередно в този разговор. Имаше нещо нередно в цялата работа.
Джени барманката сложи питиетата на бара.
— Пет лири и двайсет — каза и отново се зачете във вестника си.
Дребосъкът отиде до бара, плати и донесе бирата и уискито.
— Колко време смятате да останете в Шотландия? — попита дребосъкът.
Шадоу сви рамене.
— Исках да я видя. Да се поразходя. Да пообиколя забележителностите. Може би седмица. Или месец.
Джени остави вестника.
— Тук е гъзът на географията. Що не отидете на някое по-интересно място? — попита весело.
— Грешиш — възрази дребосъкът. — Наричаш го така, защото не знаеш какво да гледаш. Виждаш ли тази карта, девойко? — Той посочи оплютата от мухи карта на Северна Шотландия на отсрещната страна на бара. — Знаеш ли кое не й е наред?
— Не.
— Обърната е с главата надолу — триумфално изрече мъжът. — Северът е отгоре. Така казва на света къде свършват нещата. Къде няма продължение. Светът свършва тук. Но това невинаги е било така. Тук не е била най-северната част на Шотландия. Тук е била най-южната част на света на викингите. Знаеш ли как се нарича най-северното графство в Шотландия?
Шадоу погледна картата, но беше прекалено далеч, за да го прочете. Поклати глава.
— Съдърленд! — заяви дребосъкът и оголи зъби в усмивка. — Южната земя. За останалия свят може да не е била такава, но за викингите е била.
Джени барманката отиде при тях.
— Излизам за малко. Ако ви потрябва нещо, обадете се на рецепцията. — Тя сложи една цепеница в камината и излезе.
— Да не сте историк? — попита Шадоу.
— Едно на нула за вас — засмя се дребосъкът. — Може и да сте чудовище, но сте забавен. Признавам.
— Не съм чудовище — отрече Шадоу.
— Да бе, те всички чудовища така казват. Навремето бях специалист. В „Сейнт Андрюс“. Сега съм на обща практика. Е, бях. Почти съм се пенсионирал. Няколко дни в седмицата влизам в хирургията. Ей така, да поддържам форма.
— Защо смятате, че съм чудовище?
— Защото — дребосъкът вдигна чашата си с уиски с изражението на човек, който ще приведе необорим довод — понякога самият аз съм чудовище. Краставите магарета… Всички сме чудовища, не е ли така? Славни чудовища, тътрещи се из блатата на нездравия разум… — Той отпи от уискито си. — Я кажете, след като сте толкова голям, работил ли сте някога като бияч? Нали се сещате? „Съжалявам, приятелче, ама тая вечер няма да можеш да влезеш, имаме частно парти, плюй си на петите и да те няма.“ Ей такива неща?
— Не — отрече Шадоу.
— Но трябва да сте работил поне нещо подобно?
— Да — потвърди Шадоу. Веднъж беше станал бодигард на един дърт бог, но това беше в друга държава.
— Вие, ъъ… извинете ме за въпроса, не ме разбирайте криво, ама не ви ли трябват пари?
— На всеки му трябват пари. Но аз съм добре. — Не беше съвсем вярно; ала беше вярно, че когато Шадоу се нуждаеше от пари, целият свят сякаш си счупваше краката да му ги осигури.
— Не искате ли да си докарате някой и друг долар? Като бияч? Фасулска работа. Пари за нищо.
— В някоя дискотека ли?
— Не точно. На едно частно парти. В края на лятото тук наблизо в една стара къща идват хора от цял свят. Миналата година беше страхотен купон, шампанското преливаше от вратите и всички се забавляваха, но изведнъж възникна проблем. Скапана история. Провали на всички уикенда.
— Местните ли направиха проблем?
— Не точно.
— Да не е било политика? — попита Шадоу. Не искаше да се забърква в местната политика.
— Съвсем не. Хлапетии, хипита и идиоти. Както и да е. Тази година сигурно няма да дойдат. Сигурно са отишли в някой друг пущинак да протестират срещу международния капитализъм. Но гостите в онази къща за по-сигурно ме помолиха да потърся някой, който да носи на бой. Едър сте, а те точно такъв като вас искат.
— Колко? — попита Шадоу.
— Ако се стигне до това, можете ли да се сбиете с някого? — попита мъжът.
Шадоу не отговори. Дребосъкът го огледа от глава до пети и отново се ухили с пожълтелите си от тютюна зъби.
— Петнайсет хиляди лири за два дни работа. Парите не са лоши. И са в брой. Няма какво да се декларира на бирниците.
— Този уикенд ли?
— От петък вечерта. Къщата е голяма и стара. Част от нея е била крепост. Намира се на запад от нос Ярост.
— Не знам.
— Ако се навиете, получавате фантастичен уикенд в историческа забележителност и ви гарантирам, че ще се запознаете с всякакви интересни хора. Идеалната работа за уикенда. Що не бях малко по-млад. Е, и малко по-висок.
— Добре — каза Шадоу и в секундата, когато го изрече, се зачуди дали няма да съжалява.
— Браво. По-късно ще ви осведомя подробно как и кога. — Сивото човече се изправи, тупна Шадоу по рамото и го остави сам в бара.
От осемнайсет месеца Шадоу не се беше заседявал на едно място. Беше пропътувал цяла Европа с раница на гърба, както и Северна Африка. Беше брал маслини и ловил сардини, беше карал камион и продавал вино край пътя. Накрая, преди няколко месеца се беше върнал на стоп в Норвегия, в Осло, където се беше родил преди трийсет и пет години.
Не знаеше точно какво търси. Знаеше само, че не го е намерил, макар да имаше моменти — в планините, по чукарите и водопадите — когато беше сигурен, че каквото и да бе онова, от което се нуждаеше, то го чакаше ей там зад ъгъла: зад къс гранит или зад най-близкия бор.
И все пак посещението се беше оказало дълбоко неудовлетворително и когато в Берген го попитаха дали иска да стане втория човек в екипажа на моторна яхта, която трябваше да бъде закарана при собственика си в Кан, той каза „да“.
От Берген бяха отплавали за Шетланд, а оттам за Оркнис, където прекараха нощта в един полупансион в Стромнес. На сутринта, след като излязоха от пристанището, двигателите се повредиха окончателно и непоправимо и яхтата бе изтеглена обратно на брега.
Бьорн, който беше капитанът и другият член от екипажа, остана на яхтата, за да се разправя със застрахователите и да вдига на ядосаните обаждания на собственика. Шадоу не видя причина да остава, затова взе ферибота до Турсо на северния бряг на Шотландия.
Беше неспокоен. Нощем сънуваше магистрали или неонови предградия на градове, в които хората говорят на английски. Понякога тези градове бяха в Средния запад, понякога във Флорида, понякога на западния бряг, понякога на източния.
След като слезе от ферибота, си купи пътеводител, взе разписанието на автобусите и се отправи към света.
Джени барманката се върна и започна да бърше масите и бара. Косата й беше толкова руса, че беше почти бяла, и беше вдигната на кок.
— И с какво се забавляват тук хората? — попита Шадоу.
— Пият. Искат да умрат. Или отиват на юг. Това, общо взето, изчерпва възможностите.
— Сигурна ли си?
— Ами помисли сам. Тук няма нищо друго, освен овце и планини. Храним и туристите, разбира се, но те така и не са достатъчни. Тъжно, нали?
Шадоу сви рамене.
— От Ню Йорк ли си? — попита тя.
— От Чикаго съм. Но съм роден тук, в Норвегия.
— Говориш ли норвежки?
— Малко.
— Тогава искам да те запозная с един човек — каза тя внезапно и си погледна часовника. — Човек, дошъл тук от Норвегия преди много време. Хайде.
Тя остави бърсалката, изгаси лампите в бара и отиде до вратата.
— Хайде — повтори.
— Можеш ли да затвориш бара? — попита Шадоу.
— Мога да правя каквото искам. Това е свободна страна.
— Сигурно.
Тя заключи бара с месингов ключ. Излязоха във фоайето.
— Изчакай ме — помоли Джени и влезе в помещението с надпис „ПЕРСОНАЛ“. Появи се след няколко минути, облечена в дълго кафяво палто. — Всичко е наред. Върви след мен.
Излязоха на улицата.
— Това село ли е, или малък град? — попита Шадоу.
— Всъщност е шибано гробище. Нагоре сме. Хайде.
Започнаха да се изкачват по тясната улица. Луната беше огромна и жълто-кафява. Шадоу чуваше морето, но не го виждаше.
— Ти си Джени, нали така?
— Да. А ти кой си?
— Шадоу.
— Това истинското ти име ли е?
— Така ми викат.
— Хайде тогава, Шадоу, давай напред.
Спряха на върха на хълма. Това беше краят на селото. Намираха се пред оградата на сива каменна къща. Джени отвори портата и поведе Шадоу по алеята. Той закачи с крак някакво храстче до пътеката и въздухът се изпълни с ухание на лавандула. В къщата не светеше.
— На кого е тази къща? — попита Шадоу. — Изглежда празна.
— Не се притеснявай. Тя ей сега ще се прибере.
Отвори незаключената входна врата и двамата влязоха. Джени щракна ключа за осветлението до вратата. По-голямата част от къщата се заемаше от трапезария-кухня. Тясно стълбище отвеждаше към спалнята на тавана, както предположи Шадоу. Върху кухненския чамов плот имаше музикална уредба.
— Това е твоята къща — предположи Шадоу.
— Моят мил дом — съгласи се тя. — Искаш ли кафе? Или предпочиташ алкохол?
— Не, благодаря — отказа Шадоу. Зачуди се какво ли искаше Джени. Почти не го поглеждаше в очите и не се усмихваше.
— Преди малко добре ли чух? Доктор Гаскел поиска да се грижиш за партито през уикенда, така ли?
— Май да.
— Какво ще правиш утре и в петък?
— Ще се разхождам. Взех си пътеводител. Има няколко прекрасни маршрута.
— Някои са прекрасни. Други са опасни. Даже и през лятото по усойните места може да е останал сняг. В сенките и усойните места нещата траят дълго.
— Ще внимавам.
— Те и викингите така са казвали — усмихна се тя, свали палтото си и го метна на яркия пурпурен диван. — Може да се видим в планината. И аз обичам да се разхождам. — Тя разпусна кока си и светлата й коса се разпиля по раменете. Беше по-дълга, отколкото Шадоу си я представяше.
— Сама ли живееш тук?
Джени извади цигара от кутията на плота и я запали с кибрит.
— Какво те интересува? Няма да преспиш тук, нали?
Шадоу поклати глава.
— Хотелът е в дъното на хълма. Няма как да го пропуснеш. Благодаря, че ме изпрати до дома.
Шадоу й пожела „лека нощ“ и излезе навън в лавандуловата нощ. Остана за малко в двора, загледан в лунната пътека и озадачен. След това слезе по хълма и се прибра в хотела. Беше права: нямаше как да се загуби. Качи се в стаята си и се заключи. В стаята беше по-студено, отколкото в коридора.
Събу си обувките и се изтегна на леглото, без да пали лампата.
Корабът беше направен от нокти на мъртъвци и се лашкаше неуверено в неспокойното море.
На палубата имаше подобни на сенки фигури, мъже, големи колкото планини или къщи, и когато Шадоу се приближи, различи лицата им: горди мъже и високи, всичките. Изглежда, не забелязваха, че корабът плава, всичките чакаха на палубата като застинали по местата си.
Единият от тях пристъпи напред и сграбчи ръката на Шадоу с огромната си длан. Шадоу стъпи на сивата палуба.
— Добре дошъл в това прокълнато място — изрече мъжът с нисък и дрезгав глас.
— Да живее! — изкрещяха останалите мъже. — Да живее носителят на слънцето! Да живее Балдур!
Името в свидетелството за раждане на Шадоу беше Балдер Муун, но той поклати глава.
— Не съм онзи, когото чакате — каза на мъжете.
— Ние тук умираме — изрече мъжът с дрезгавия глас, без да пуска ръката на Шадоу.
Беше студено в това мъгливо място между световете на живите и гроба. Солени талази се разбиваха в бордовете на сивия кораб и Шадоу се измокри до кости.
— Повикай ни обратно — помоли мъжът. — Повикай ни обратно или ни пусни да си ходим.
— Не знам как — отвърна Шадоу.
При тези думи мъжете на палубата започнаха да стенат и да вият. Някои строшиха дръжките на копията си в палубата, други заудряха ритмично с плоската страна на мечовете си медните дискове в средата на кожените си щитове и надаваха крясъци, преминаващи от мъка до беснеене с пълно гърло…
Някакъв гларус пищеше в ранното утро. Прозорецът на стаята се беше отворил през нощта и тропаше от вятъра. Шадоу лежеше върху неоправеното хотелско легло. Дрехите му бяха мокри, може би от пот.
Поредният студен ден в края на лятото беше започнал.
От хотела му сложиха в пластмасова кутия няколко сандвича с пиле, твърдо сварено яйце, пакетче солени бисквити със сирене и лук и една ябълка. Гордън на рецепцията, който му връчи кутията, го попита кога ще се върне и обясни, че ако закъснее с повече от няколко часа, ще повикат планинската спасителна служба. Поиска и мобилния телефон на Шадоу.
Шадоу нямаше мобилен телефон.
Пое към брега. Беше красиво, с онази пустинна красота, която напяваше и отекваше в празните места из душата му. Беше си представял Шотландия като добродушно място, цялото в обрасли с пирен хълмове, но тук, на северния бряг, всичко изглеждаше остро и изпъкнало, даже сивите облаци, плаващи по бледосиньото небе. Все едно костите на земята стърчаха на това място. Пое по маршрута от пътеводителя през обрасли с шубраци поляни, покрай извори на природен газ, нагоре и надолу по скалистите хълмове.
Понякога си представяше, че стои на едно място, а светът се движи под него, че просто го движи с краката си.
Маршрутът беше доста по-уморителен, отколкото очакваше. Мислеше да обядва в един, но малко преди обяд краката му го заболяха от умора и му се дощя малко почивка. Пое по някаква пътечка, извеждаща към голяма канара, която предлагаше завет от вятъра, и седна да хапне. Отпред в далечината се виждаше Атлантическият океан.
Мислеше, че е сам.
— Ще ми дадеш ли ябълката си? — каза тя.
Беше Джени, барманката от хотела. Светлорусата й коса се развяваше покрай лицето й.
— Здрасти, Джени — поздрави Шадоу и й подаде ябълката.
Тя извади от джоба на кафявото си палто сгъваем нож и седна до него.
— Благодаря.
— Е — каза Шадоу, — ако съдя по акцента ти, сигурно си дошла от Норвегия още като малка. Не различавам говора ти от този на местните.
— Кога съм казала, че съм от Норвегия?
— Не каза ли?
Тя си отряза парче ябълка и го изяде бавно от ножа, като едва го докосваше със зъби. Погледна към Шадоу.
— Това беше много отдавна.
— Семейството ти ли?
Тя сви рамене, явно това беше единственият отговор, който можеше да му даде.
— Значи ти харесва тук?
Тя го погледна и поклати глава.
— Чувствам се като хулдра.
Беше чувал тази дума и преди, в Норвегия.
— Това не е ли някакъв трол?
— Не. Хулдрите са планински същества като троловете, но живеят в гората и са много красиви. Като мен. — При тези думи тя се усмихна, сякаш знаеше, че е прекалено бледа, прекалено намусена и дори прекалено слаба, за да е красива. — Влюбват се във фермерите.
— Защо?
— Проклета да съм, ако знам. Но го правят. Случва се фермерът да осъзнае, че говори с жена хулдра, защото тя има опашка като на крава, но по-лошото е, когато зад лицето й няма нищо, когато всъщност е празна и куха като черупка. Тогава фермерът казва молитва или побягва обратно към майка си, или към фермата. Но понякога фермерите не бягат. Понякога хвърлят през рамо нож или само се усмихват и се оженват за жената хулдра. Тогава нейната опашка пада. Но силата й остава, по-голяма е от тази на всяко човешко същество. И продължава да тъгува за дома си в гората и за планините. Тя никога не е истински щастлива. Никога не се превръща в човек.
— Какво става след това с нея? — попита Шадоу. — Остарява ли и умира ли заедно със своя фермер?
Беше изрязала всичко освен семенника на ябълката. С едно движение на китката го запрати от другата страна на хълма.
— Когато мъжът й умре… май се връща в гората. — Тя се загледа в хълма. — Чувала съм история за една хулдра, която се оженила за фермер, а той се държал лошо с нея. Крещял й, товарел я с цялата работа във фермата, прибирал се от селото пиян и ядосан. Понякога я биел. Един ден сутринта тя стъквала огъня в къщата, когато той влязъл и й се разкрещял, защото закуската му не била готова. Ядосал се, защото според него тя нищо не правела като хората и изобщо не разбирал защо се бил оженил за нея. Тя го послушала малко, след което, без да каже и дума, посегнала към огнището и взела ръжена. Тежка вещ от черно ковано желязо. Взела тя този ръжен и го огънала в идеален кръг, точно като венчалната си халка. Нито изпъшкала, нито се изпотила, просто го огънала, както ти огъваш тръстика. И нейният фермер, като видял това, пребледнял като платно и не споменал нищо повече за закуската си. Видял какво се случило с ръжена и разбрал, че във всеки един момент през последните пет години тя е можела да стори същото с него. И до смъртта си не я пипнал с пръст, не й казал и една лоша дума. А сега ти ми кажи нещо, господине, дето всички ти викат Шадоу, щом е могла да стори това, защо изобщо му е позволявала да я бие? Защо е пожелала да бъде с такъв човек? Ти ми кажи.
— Може да е била самотна — предположи Шадоу.
Тя изтри острието на ножа в джинсите си.
— Доктор Гаскел непрекъснато повтаряше, че си чудовище. Вярно ли е?
— Мисля, че не.
— Жалко. Поне за това си наясно, нали?
— А ти?
— Напълно. В края на деня ставаш нечия вечеря. По този повод искам да ти покажа нещо. — Тя се изправи и го поведе към билото на хълма. — Погледни натам. Където хълмът преминава в долината. Вижда се къщата, където ще работиш през уикенда. Виждаш ли я?
— Не.
— Погледни. Следвай линията на пръста ми. — Тя се приближи до него и протегна ръка към далечината. Забеляза, че лъчите на слънцето се отразяват в нещо като езеро, или лох, поправи се, все пак беше в Шотландия — и над него някакво сиво образувание. Беше го помислил за скала, но формите му бяха прекалено правилни, за да е друго, освен постройка.
— Това ли е крепостта?
— Не бих я нарекла така. По-скоро голяма къща в долината.
— Ти ходила ли си на тези партита?
— Не канят местни. А мен никога не биха ме поканили. И ти не трябва да ходиш. Откажи им.
— Плащат добре.
Тогава тя го докосна за пръв път и постави бледите си пръсти върху тъмната му ръка.
— За какво са му на едно чудовище пари? — попита с усмивка и Шадоу си помисли, че проклет да е, ако все пак тя не е красива.
Джени свали ръката си и се отдръпна.
— Е? По-добре си поемай по маршрута, че не ти остава много време. Рано се стъмва по това време на годината.
И продължи да го гледа, докато той си оправяше раницата и поемаше надолу по хълма. Като стигна долу, се обърна и погледна нагоре. Джени продължаваше да го гледа. Помаха й и тя му помаха в отговор.
Когато погледна следващия път, я нямаше.
Качи се на лодка, за да прекоси залива до носа, и продължи към фара. От фара обратно до лодката имаше минибус и той го взе.
Прибра се в хотела в осем вечерта, уморен, но доволен. По пътя обратно го беше застигнал дъжд, но се беше скрил в някаква изоставена колиба и беше прочел вестник отпреди пет години, докато дъждът трополеше по покрива. Спря да вали след половин час и Шадоу се поздрави, че е обул високи ботуши, защото земята се беше превърнала в кал.
Умираше от глад. Слезе в ресторанта на хотела. Там нямаше жива душа. Шадоу извика:
— Ехо?
Някаква старица се показа от кухнята.
— Да?
— Сервирате ли още вечеря?
— Да. — Огледа неодобрително калните му ботуши и разчорлената му коса. — Гост на хотела ли сте?
— Да. В стая единайсет съм.
— Ами тогава… сигурно ще е по-добре да се преоблечете за вечеря. По-любезно би било спрямо другите гости.
— Значи сервирате.
— Да.
Той се качи в стаята си, хвърли раницата на леглото и си свали ботушите. Обу си маратонки, среса се и слезе в ресторанта.
Той вече не беше празен. На масата в ъгъла седяха двама души, които бяха толкова различни, колкото би било възможно: дребна, наближаваща шейсетте жена, прегърбена като птичка над масата, и младеж, огромен, непохватен и съвършено плешив. Шадоу реши, че са майка и син.
Седна на масата в средата на помещението.
Възрастната сервитьорка се появи с табла в ръка. Постави пред другите двама купички със супа. Мъжът започна да духа своята, за да изстине; майка му го плесна силно по ръката с лъжицата.
— Престани — нареди и започна да сърба шумно собствената си супа.
Плешивият мъж тъжно огледа помещението. Улови погледа на Шадоу и Шадоу му кимна. Мъжът въздъхна и се зае отново с горещата супа.
Шадоу огледа менюто без ентусиазъм. Беше готов с поръчката, но сервитьорката отново беше изчезнала.
Сиво движение — д-р Гаскел надникна през вратата на ресторанта. Влезе и се приближи до масата на Шадоу.
— Може ли да седна при вас?
— Заповядайте.
Дребосъкът седна срещу Шадоу.
— Как мина денят?
— Прекрасно. Разходих се.
— Най-добрият начин за възбуждане на апетита. Така. Утре сутринта ще дойдат да ви вземат с кола. Вас и нещата ви. Ще ви закарат до къщата. Ще ви разведат из нея.
— А парите?
— И това ще уредят. Половината тогава, половината накрая. Някакви други въпроси имате ли?
Сервитьорката стоеше в дъното на помещението, наблюдаваше ги и изобщо не понечваше да се приближи.
— Да. Какво да направя, за да получа тук някаква храна?
— Какво искате? Препоръчвам ви агнешките хапки. Агнешкото е тукашно.
— Звучи добре.
Гаскел се провикна:
— Мора, извинявай, че те притеснявам, но би ли донесла и на двама ни от агнешките хапки?
Мора сви устни и се върна в кухнята.
— Мерси — каза Шадоу.
— Няма за какво. С нещо друго мога ли да ви помогна?
— Да. Кои са тези, които ще дойдат на партито? Защо не си наемат собствена охрана? Защо наемат мен?
— Наемат си и тяхна. Можете да не се съмнявате. Но не е зле да има и някой местен талант.
— Даже ако местният талант е чужденец турист, така ли?
— Така.
Мора донесе две чинии със супа и ги остави пред двамата.
— Включена е във вечерята — обясни.
Супата беше много гореща и имаше вкус на доматено пюре с оцет. Шадоу беше толкова гладен, че я изгълта почти цялата, преди да осъзнае, че не му харесва.
— Казахте, че съм чудовище — подхвърли на сивия мъж.
— Така ли съм казал?
— Казахте.
— Ами в тази част на света има доста чудовища. — Доктор Гаскел наклони глава към двойката в ъгъла. Жената беше потопила салфетката си в чашата с вода и ожесточено триеше петната от червената супа по устата и брадичката на сина си. Той гледаше сконфузено. — Тук сме далеч от света. Влизаме в новините, само когато някой турист или алпинист се изгуби или умре от глад. Повечето хора са забравили, че съществуваме.
Агнешките хапки пристигнаха, гарнирани с преварени картофи, недоварени моркови и нещо кафяво и мокро, което Шадоу предположи, че навярно е започнало живота си като спанак. Наряза агнешкото с ножа си. Докторът взе своето месо с ръка и започна да дъвче.
— Били сте вътре — каза докторът.
— Къде вътре?
— В затвора. Били сте в затвора. — Това не беше въпрос.
— Да.
— Значи можете да се биете. Можете да нараните някого, ако се наложи.
— Ако ви трябва човек, който да наранява хора, едва ли ви трябвам точно аз — заяви Шадоу.
Дребосъкът се ухили с мазни сиви устни.
— Сигурен съм, че вие ни трябване. Просто попитах. Не можете да се сърдите, че ви питам разни работи. Както и да е. Ето той е чудовище — каза и посочи с полуизяденото месо към двойката в ъгъла. Плешивият мъж ядеше нещо като бял пудинг с лъжица. — Майка му също е чудовище.
— На мен не ми приличат на чудовища.
— Поднасям ви. Местно чувство за хумор. Трябвало е да ви предупредят за моя хумор, още щом сте дошли в селото. Внимание, изкукалият дърт доктор в действие. Дрънка за чудовища. Простете на стареца. Не го слушайте какви ги плещи. — Проблясване на пожълтели от тютюн зъби. Докторът си изтри ръцете и устата със салфетката. — Мора, дай ми сметката. Включи и сметката на този млад човек.
— Добре, доктор Гаскел.
— Да не забравите — обърна се докторът към Шадоу. — Осем и петнайсет сутринта. Слизате във фоайето. Нито минута по-късно. Те са заети хора. Ако ви няма, просто ще си тръгнат, а вие ще изпуснете петнайсет хиляди лири за два дни работа. Ако останат доволни, може да има и премия.
Шадоу реши да си изпие кафето след вечерята в бара. Там все пак имаше камина с жив огън. Сигурно щеше да прогони студа от костите му.
Гордън от рецепцията беше зад бара.
— Джени в почивка ли е? — попита Шадоу.
— Моля? Не, просто помага в хотела. Прави го понякога, като сме много заети.
— Имате ли нещо против да сложа още едно дърво в огъня?
— Моля.
„Щом се отнасят така с летата си, шотландците изобщо не заслужават да имат такива“, спомни си Шадоу една мисъл на Оскар Уайлд.
Плешивият млад мъж влезе в бара. Кимна нервно на Шадоу. Шадоу му кимна в отговор. Доколкото виждаше, мъжът нямаше нито един косъм: включително вежди и мигли. Приличаше на неоформено бебе. Шадоу се зачуди дали беше болест, или може би следствие от химиотерапия. Мъжът миришеше на влага.
— Чух го какво каза — заекна плешивият. — Каза, че съм чудовище. И че и мама била чудовище. Имам уши. Чувам почти всичко.
Че имаше уши, имаше. Бяха прозрачно розови и стърчаха на главата му като големи риби.
— Имате страхотни уши — каза Шадоу.
— Подигравате ли ми се? — Плешивият изглеждаше обиден и готов да се сбие. Беше съвсем малко по-нисък от Шадоу, а Шадоу беше голям мъж.
— Изобщо не ви се подигравам.
Плешивият кимна.
— Хубаво. — След което преглътна и се поколеба. Шадоу се зачуди дали да не каже още нещо успокояващо, но мъжът продължи: — Не съм виновен аз. Толкова шум вдигат. Искам да кажа, че хората идват тук, за да се махнат от шума. И от хората. И без това тук вече има прекалено много хора. Защо просто не си идете откъдето сте дошли, и не престанете да вдигате целия този проклет шум?
Майката на мъжа се появи пред бара. Усмихна се нервно на Шадоу и побърза да отиде при сина си. Дръпна го за ръкава.
— Хайде стига — каза му. — Стига си се ядосвал за нищо. Всичко е наред. — Погледна умоляващо Шадоу. — Съжалявам. Сигурна съм, че не иска да ви обиди. — На подметката й беше залепнало парче тоалетна хартия, но тя още не го беше забелязала.
— Няма проблем — отвърна Шадоу. — Обичам да се запознавам с нови хора.
Тя кимна.
— Значи всичко е наред. — Синът й гледаше облекчено.
Той се страхува от нея, помисли Шадоу.
— Хайде, бебчо — подкани жената сина си. Дръпна го за ръкава и той я последва.
Малко преди вратата решително спря и се обърна към Шадоу.
— Кажи им да не вдигат толкова шум.
— Ще им кажа — обеща Шадоу.
— Не съм виновен, че чувам всичко.
— Не се притеснявай — каза Шадоу.
— Той наистина е добро момче — обади се майката на плешивия млад мъж и поведе сина си за ръкава към коридора. Парчето тоалетна хартия продължаваше да се влачи от подметката й.
Шадоу излезе в коридора.
— Извинете.
Те се обърнаха, мъжът и майка му.
— Нещо ви е залепнало на обувката — каза Шадоу.
Тя погледна надолу. След това настъпи тоалетната хартия с другия крак и я отлепи. Кимна одобрително на Шадоу и си отиде.
Шадоу се насочи към рецепцията.
— Гордън, имаш ли някоя хубава карта на местността?
— Например топографска ли? Абсолютно. Ей сега ще ви я донеса.
Шадоу се върна в бара и си допи кафето. Гордън му донесе картата. Шадоу се впечатли от подробностите: на нея очевидно беше нанесена и последната овчарска колиба. Огледа я внимателно и проследи днешния си маршрут. Откри хълма, където беше спрял да обядва. Прокара пръст на югозапад.
— Има ли наоколо някакви крепости?
— Боя се, че не. Има няколко на изток. Имам справочник на крепостите в Шотландия, мога да ви дам да го разгледате, ако искате…
— Не, не. Няма нужда. А в този район има ли някакви големи къщи? Нещо, което някой би нарекъл крепост? Или големи имения?
— Ами, ей там е хотел „Нос Ярост“ — Гордън му го посочи. — Но като цяло районът е безлюден. Технически погледнато, с оглед броя на живеещите тука, как му викаха, гъстотата на населението, местността е истинска пустиня. Няма даже интересни развалини. Или поне не стават за разглеждане.
Шадоу му благодари и го помоли да го събуди рано. Щеше му се да беше намерил на картата къщата, която беше видял от хълма, но сигурно я търсеше не където трябва. Нямаше да му е за пръв път.
Двойката в съседната стая се биеше или правеше любов. Не беше сигурен кое точно, но всеки път, когато започваше да се унася, оттам долитаха крясъци, които го събуждаха.
По-късно така и не разбра дали се беше случило, дали тя наистина беше дошла при него, или беше само първият сън тази нощ: но наяве или насън, малко преди полунощ, ако се вярваше на радиото на нощното шкафче, на вратата на спалнята се почука. Той стана и извика:
— Кой е?
— Джени.
Отвори вратата и примижа на светлината в коридора.
Беше се увила в кафявото си палто и го гледаше плахо.
— Да? — каза Шадоу.
— Значи утре ще отидеш в онази къща? — попита тя.
— Да.
— Реших да дойда да се сбогуваме. Ако случайно не се видим повече. Ако не се върнеш в хотела. И ако отидеш другаде. И ако не те видя повече.
— Ами довиждане, тогава.
Тя го огледа от глава до пети, огледа тениската и шортите, в които спеше, босите му крака и накрая лицето му. Изглеждаше разтревожена.
— Знаеш къде живея. Обади ми се, ако ти потрябва помощ.
Вдигна ръка и нежно докосна с показалец устните му. Пръстът й беше много студен. След това отстъпи в коридора и просто остана там с лице към него, без да помръдва.
Шадоу затвори вратата на стаята си и чу стъпките й да се отдалечават по коридора. Върна се в леглото.
Сигурен беше обаче, че следващият сън е сън. Беше неговият живот, объркан и изкривен: в един момент беше в затвора и учеше фокуси с монети, казваше си, че любовта към съпругата му ще му помогне да преживее всичко това. След това Лаура умря, той излезе от затвора; работеше като бодигард на някакъв дърт досадник, който казваше на Шадоу да му вика Уенсди. А след това сънят му се напълни с богове: стари, забравени богове, необичани и изоставени, и нови богове, преходни уплашени същества, надрусани и объркани. Всичко бе една мрежа от невероятности, котешка люлка, която се превърна в паяжина, която се превърна в мрежа, която се превърна в чиле от конци, голямо като света…
В съня си умря на дървото.
В съня си се върна от мъртвите.
И след това имаше само мрак.
Телефонът до леглото иззвъня в седем. Шадоу се изкъпа, избръсна се, облече се, пакетира целия си свят в раницата. След това слезе да закуси в ресторанта: пресолена овесена каша, мек бекон и мазни пържени яйца. Кафето обаче беше учудващо добро.
В осем и десет отиде във фоайето и зачака.
В осем и четиринайсет в хотела влезе мъж в агнешки кожух. Беше захапал ръчно свита цигара. Протегна ръка и жизнерадостно заяви:
— Вие трябва да сте господин Муун. Аз съм Смит. Ще ви откарам до къщата. — Ръкостискането му беше здраво. — Вие май сте голям мъж?
Недоизказана остана фразата: „Но мога да ви поваля с една ръка“. Шадоу обаче си я продължи наум.
Но не даде вид, а отвърна:
— Така казват. Вие май не сте шотландец.
— Не съм, приятел. Тук съм само за уикенда, за да гледам всичко да върви както трябва. Лондончанче съм. — Зъбите блеснаха на подобното му на брадва лице. Шадоу реши, че е четирийсет и няколко годишен.
— Хайде, елате в колата. Ще ви съобщя подробностите по пътя. Това ли е чантата ви?
Шадоу занесе раницата си до колата, изкалян ленд ровър със запален двигател. Остави я на задната седалка и се качи до шофьора. Смит дръпна за последно от цигарата си, от която беше останал само бял фас, и я изхвърли през отворения прозорец.
Излязоха от селото.
— Как се произнася името ви? — попита Смит. — Балдер или Болдер, или как? Нали знаете, Чолмъндъли всъщност се произнася Чъмли.
— Шадоу. Викат ми Шадоу.
— Ясно.
Мълчание.
— Е, Шадоу — поде Смит. — Не знам какво точно ви е казал старият Гаскел за партито този уикенд.
— Не много.
— Ами добре. Най-важното, което трябва да знаете, е следното. Каквото и да се случи там, си дръжте устата затворена. Ясно? Каквото и да видите, каквото и да правят хората, които се забавляват, няма да казвате на никого, даже и да познаете някого= Схващате ли какво ви казвам?
— Не познавам много хора — отвърна Шадоу.
— Ето това искам да чуя. Работата ни е да осигурим на хората добро прекарване, без някой да ги безпокои. Дошли са много отдалеч, за да си прекарат един хубав уикенд.
— Разбрах.
Стигнаха до лодката през залива. Смит паркира ленд ровъра встрани от пътя, взе чантите и заключи колата.
От другата страна на залива ги очакваше съвсем същият ленд ровър. Смит отключи, хвърли чантите отзад и пое по неасфалтирания път.
Завиха преди фара, караха известно време по коларския път, който скоро се превърна в козя пътека. На няколко пъти Шадоу трябваше да слиза и да отваря порти; изчакваше ленд ровърът да мине и ги затваряше.
В полята и по ниските каменни стени имаше гарвани, огромни черни птици, които се взираха в Шадоу с неумолими очи.
— Значи си бил в пандиза? — изведнъж каза Смит.
— Моля?
— В пандиза, в кошарата, в затвора. Все думи, означаващи кофти храна, липса на нощен живот, неадекватни бани и тоалетни и ограничени възможности за пътуване.
— Да.
— Май не си много разговорлив, а?
— Мислех, че това е добродетел.
— Прав си. Просто разговарям. Тишината ми лази по нервите. Харесва ли ти тука?
— Мисля, че да. Но съм тук само от няколко дни.
— Аз направо откачам. Много е отдалечено. Бил съм в някои части на Сибир, където съм се чувствал по̀ у дома си. Ходи ли вече в Лондон? Не си? Като дойдеш долу на юг, ще те разведа насам-натам. Страхотни кръчми. Истинска храна. И всички онези туристически простотии, по които си падате вие, американците. Но движението по улиците е ужасно. Тук горе човек поне може да кара нормално. Има един светофар в края на Риджънт стрийт, кълна се, стоиш пет минути на червено и после ти пуска десет секунди зелено. Максимум две коли. Абсурд някакъв. Това била цената на прогреса. Представяш ли си?
— Да — кимна Шадоу. — Сигурно.
Вече отдавна нямаше път. Джипът подскачаше и се тресеше в обраслата с храсталаци долина между двата високи хълма.
— Гостите на партито — каза Шадоу. — Те с джипове ли ще дойдат?
— Не. Имаме хеликоптери. Ще пристигнат днес за вечерята. Хеликоптерите кацат днес и отлитат в понеделник сутринта.
— Все едно на остров.
— Де да беше остров. Нямаше да има разни местни откачалки, дето да ни създават проблеми. На островите никой не реве, че съседът му вдига шум.
— Много шум ли се вдига на вашето парти?
— Това не е моето парти, приятел. Аз съм само уредник. Грижа се всичко да мине гладко. Но, да. Когато решат, вдигат доста шум.
Тревистата долина се превърна в стръмна пътека, пътеката се преля в алея, която вървеше право нагоре по хълма. След един внезапен завой се показа къщата, която Шадоу вече беше виждал. Джени му я беше показала вчера по обед.
Къщата беше стара. Личеше си от пръв поглед. Части от нея изглеждаха по-стари от другите: в едно от крилата имаше стена от сиви скали и камъни, тежки и здрави. Стената преминаваше в друга, построена от кафяви тухли. Покривът, който покриваше и двете крила, беше от тъмносиви плочи. Къщата гледаше към алеята от чакъл и надолу по хълма към езерото. Шадоу слезе от джипа. Погледна къщата и се почувства малък. Почувства се все едно се е прибрал у дома и това чувство не му харесваше.
На алеята бяха паркирани още няколко джипа.
— Ако случайно ти се наложи, ключовете от колите са окачени в килера. След малко ще ти го покажа.
Влязоха през голямата дървена порта и се озоваха в частично павиран вътрешен двор. В средата му имаше фонтан и малка затревена площ, отровнозелена, заобиколена от сиви камъни.
— Ето тук ще бъде купонът в събота вечер — посочи Смит. — Ела да ти покажа стаята.
Минаха през импозантната врата на по-малкото крило, покрай малко помещение, в което на куки висяха ключове, всеки отбелязан с хартиена лепенка, и през друго помещение — цялото в празни рафтове. През полутъмен коридор и нагоре по някакво стълбище. По стълбите нямаше килими, нищо освен белосани стени. („Е, все пак това са стаите на прислугата, нали така? За тях не се харчат пари.“) Беше студено, по начин, който започваше да става доста познат на Шадоу: по-студено вътре в сградата, отколкото вън от нея. Зачуди се как го постигаха и дали не беше някаква английска строителна тайна.
Смит отведе Шадоу до най-горния етаж на къщата и му показа тъмна стая, в която имаше старинен гардероб, единично желязно легло, което Шадоу веднага забеляза, че е прекалено малко за него, древен умивалник и малък прозорец, който гледаше към вътрешния двор.
— В края на коридора има тоалетна — обясни Смит. — Баните за прислугата са на долния етаж. Една мъжка, една женска, няма душове. Боя се, че количеството топла вода в това крило на къщата е силно ограничено. Официалният ви костюм е в гардероба. Пробвайте го да видите дали ще ви стане и го облечете довечера, когато гостите започнат да пристигат. Химическо чистене няма. Като че ли сме на Марс. Ако ви потрябвам за нещо, ще съм в кухнята. Ако Ага работи, ще е по-топло от тук. Надолу по стълбите, вляво, после надясно, после викайте, ако се изгубите. Не влизайте в останалите крила, освен ако не ви кажат.
И остави Шадоу сам.
Шадоу пробва черния смокинг, бялата риза и черната вратовръзка. Имаше и лъснати до блясък черни обувки. Всичко му ставаше, като че ли беше шито специално за него. Окачи дрехите обратно в гардероба.
Слезе по стълбите и намери Смит на площадката да удря яростно с длан малък сребрист мобилен телефон.
— Няма обхват. Ега ти скапаната каменна ера. Станаха ли ви дрехите? Всичко наред ли е?
— Идеално.
— Браво. Никога не използвате пет думи, ако една е достатъчна, а? Виждал съм мъртъвци, дето са били по-приказливи от вас.
— Сериозно?
— Не. Изразявам се фигуративно. Обядвали ли сте? Елате.
— Благодаря.
— Добре. Вървете след мен. Тук е доста объркано, но скоро ще го научите.
Нахраниха се в огромната празна кухня: натрупаха в емайлираните си метални чинии прозрачни оранжеви филета пушена сьомга, хрускав бял хляб и резени пикантно сирене, които изядоха с много чаши силен сладък чай. Шадоу откри, че Ага е голям метален сандък, изпълняващ функциите на печка и бойлер за топла вода. Смит отвори една от многото му вратички и хвърли вътре въглища.
— Къде са храната, сервитьорите, готвачите? — попита Шадоу. — Само ние ли сме тук?
— Наблюдателен сте. Всичко ще дойде от Единбург. С времето си. Храната и хората от кетъринга ще дойдат в три часа. Гостите ще започнат да идват в шест. Вечерята ще бъде сервирана на шведска маса в осем. Всички ще си говорят, ще похапват, ще се забавляват, ей такива работи. Утре ще има закуска от сутринта до обяд. Следобед гостите ще отидат да се поразходят и да се полюбуват на природата. В двора ще се натрупат дърва за огньове. А вечерта огньовете ще бъдат запалени и всички ще изживеят една дива северна съботна вечер, да се надяваме, без да бъдат притеснявани от съседите. В неделя сутринта ще ходим на пръсти, за да не смутим ничий махмурлук. В неделя следобед хеликоптерите ще се приземят и ще изпратим всички по пътя им. Ти ще си вземеш парите и аз ще те върна обратно в хотела, а ако искаш, можеш да слезеш на юг с мен. Как ти звучи?
— Звучи ми добре. И кой може да се появи в събота вечер?
— Разни досадници. Местни, излезли да развалят приятното изкарване на другите.
— Какви местни? Тук на километри наоколо няма нищо друго, освен овце.
— Местните. Навсякъде са. Просто не ги виждаш. Погребали са се като Соуни Бийн и семейството му.
— Май съм чувал нещо. Името ми е познато…
— Той е историческа личност — обясни Смит, сръбна от чая си и се облегна на стола. — Отпреди шестстотин години — след като викингите вече се били оттеглили обратно на Скандинавския полуостров или се били изпоженили за местни девици, за да си станат истински шотландци, но преди смъртта на кралица Елизабет и възкачването на трона на Джеймс Шотландски, който управлявал и двете кралства. Някъде по това време. — Той отпи поредната глътка чай. — И значи пътешествениците в Шотландия започнали да изчезват. Това не било необичайно. Когато на времето някой тръгвал на дълъг път, се случвало да не се прибере. Понякога минавали месеци, преди да стане ясно, че човекът няма никога да се прибере, и вината се хвърляла върху вълците и времето, та затова всички гледали да пътуват на групи и само през лятото.
Един пътешественик, като пътувал през някаква долина с още неколцина спътници, стигнал до някакъв хълм, където горе от дърветата, долу изпод земята ги нападнало ято дечурлига, въоръжени с кинжали и ножове, и копия, и сопи, та те свалили пътешествениците от конете им, нападнали ги и им видели сметката. Всичките без онзи, дето бил изостанал от другите. Само той оцелял, но пък се оказало достатъчно. Успял да стигне до най-близкия град, където се събрала група от местни хора и войници и потеглили към долината с кучета.
Няколко дни обикаляли да търсят скривалището и тъкмо щели да се откажат, когато до една пещера близо до морето кучетата започнали да вият. И те се спуснали в пещерата.
Под земята имало цял лабиринт от пещери и в най-голямата и най-дълбоката от тях живеел дъртият Соуни Бийн с челядта си, а около тях трупове, увесени на куки, пушени и печени. Крака, ръце, бутове на мъже, жени и деца били подредени като сушено свинско в месарница. Имало и крайници в саламура, като осолено свинско. Имало купчини пари, сребро, злато, часовници, пръстени, мечове, пистолети и дрехи, невъобразими богатства, от които те не били похарчили и пени. Просто си стояли в пещерите, хранели се, размножавали се и мразели.
Бийн живеел в пещерите от години като крал заедно с жена си, децата си и внуците си, а някои от внуците му си имали свои деца. Банда кръвосмесители.
— Това наистина ли се е случило?
— Така казват. Има съдебни архиви. Отвели семейството на съд в Лайт. Решението на съда било интересно — решили, че с делата си Соуни Бийн се е самозаличил от човешката раса. Затова го осъдили на смърт като животно. Не го обесили, нито го обезглавили. Запалили клада и го хвърлили в нея, за да изгори.
— И семейството му ли?
— Не помня. Може да са изгорили всичките, а може и да не са. Сигурно са ги изгорили. В тази част на света не си поплюват много-много с чудовищата.
Смит изми чиниите и чашите и ги остави на сушилнята. Излязоха в двора. Смит ловко сви цигара. Облиза хартията, приглади я с пръсти и я запали със „Зипо“.
— А сега да видим какво трябва да знаеш за тази вечер? Основното е лесно: говори, само ако те заговорят — но това май няма да ти е проблем, а?
Шадоу не каза нищо.
— Добре. Ако някой от гостите ти поиска нещо, направи каквото трябва, за да му го осигуриш, ако нещо не ти ясно, питай мен, но прави каквото ти кажат гостите, освен ако това не пречи на работата ти или не нарушава правило номер едно.
— Което е?
— Не чукай богатите мадами. Винаги има по някоя и друга млада дама, която след половин бутилка вино решава, че едно яко чукане ще й се отрази добре. Ако се случи нещо такова, веднага ще те изтипосат в „Сънди Пипъл“.
— Нямам представа за какво говориш.
— „Нашите репортери се извиниха и си тръгнаха.“ Ясно? Гледай, но не пипай. Разбра ли?
— Разбрах.
— Умник.
Шадоу откри, че Смит започва да му става симпатичен. Каза си, че симпатията към този човек не е най-разумното нещо на света. И преди беше виждал хора като Смит, хора без съвест, без скрупули, без сърца, които неизменно бяха точно толкова опасни, колкото и симпатични.
Прислугата дойде в ранния следобед с хеликоптер, който приличаше на военна товарна машина: разтовариха с удивителна ефикасност кашони с вино, щайги, кошове и контейнери с храна. Имаше кашони със салфетки и покривки за маса. Имаше готвачи и сервитьори, сервитьорки и камериерки.
Но първи от хеликоптера слязоха охранителите: големи яки мъже със слушалки в ушите и издутини под саката. Един по един докладваха на Смит, който ги прати да огледат къщата и околностите. Шадоу помагаше, като пренасяше кашони със зеленчуци от хеликоптера до кухнята. Вдигаше два пъти по-тежки неща от всички останали. Когато мина покрай Смит, го попита:
— Като имате толкова охранители, аз за какво съм ви?
Смит се усмихна любезно.
— Виж какво, синко, на това парти ще дойдат хора, които струват толкова пари, колкото нито ти, нито аз ще видим през целия си живот. Те трябва да са сигурни, че някой бди над тях. Случват се отвличания. Хората имат врагове. Много неща се случват. Само че с тези момчета наоколо няма такива работи. Но да ги караш да се занимават с местни досадници, е като да трепеш нарушители на границата с мини. Разбираш ли?
— Разбирам — кимна Шадоу. Отиде при хеликоптера, взе поредния кашон с надпис „патладжанчета“, пълен с дребни черни патладжани, сложи го върху щайга със зеле и ги отнесе в кухнята, вече сигурен, че го лъжат. Отговорът на Смит беше логичен. Беше дори убедителен. Но просто беше лъжа. Нямаше никаква причина да е тук, а ако имаше, не беше тази, която му бяха изтъкнали.
Започна да прехвърля нещата в главата си в опит да разбере защо е в тази къща, с надеждата, че не му личи. Шадоу обичаше да държи всичко в себе си. Така беше по-безопасно.
В ранната вечер, когато небето вече порозовяваше, кацнаха още хеликоптери, от които се изсипаха елегантно облечени хора. Някои от тях се усмихваха, други се смееха. Повечето бяха трийсет- и четирийсетгодишни. Шадоу не позна никого.
Смит ходеше небрежно, но плавно от човек на човек и уверено поздравяваше всички.
— Да, сега минете оттам, завийте наляво и изчакайте в основната зала. Запалили сме чудесен огън в камината. Ще дойде човек да ви заведе в стаята ви. Багажът ви вече е там. Ако го няма, ми се обадете, но едва ли. Здравейте, госпожо, изглеждате невероятно — да повикам ли някой да ви носи чантата? Искате ли термофор? Да, доста е хладничко.
Шадоу наблюдаваше с възхищение общуването на Смит с гостите, маниерите му, които представляваха умело съчетание от фамилиарност и почтителност, от приветливост и лондонски уличен чар: различни акценти и диалекти в зависимост от човека, с когото разговаряше.
Една много красива жена с къса тъмна коса се усмихна на Шадоу, докато внасяше чантите й в стаята.
— Богаташка — измърмори минаващият Смит. — Долу ръцете.
Внушителен мъж на около шейсет години с евтин дървен бастун бе последният, който слезе от хеликоптера. Приближи се до Смит и тихо му каза нещо. Смит отвърна по същия начин.
Този е главният, помисли си Шадоу. Личеше по езика на тялото. Смит не му се усмихваше и не го ласкаеше. Докладваше, ефикасно и тихо, предаваше на възрастния мъж всичко, което трябваше да знае.
После повика Шадоу с пръст.
— Шадоу. Това е господин Алис.
Господин Алис протегна тлъстата си розова ръка и стисна голямата тъмна ръка на Шадоу.
— Радвам се да се запознаем. Чувал съм за вас само добри неща.
— Приятно ми е — отвърна Шадоу.
— Е — каза господин Алис, — продължавайте.
Смит кимна на Шадоу да се захваща отново с работа.
Шадоу се обърна към Смит.
— Ако нямате нищо против, бих искал да поогледам наоколо още докато е светло. Да видя откъде могат да дойдат местните.
— Не се отдалечавайте много — посъветва го Смит, взе куфарчето на господин Алис и поведе възрастния мъж към сградата.
Шадоу обиколи оградата на къщата. Крояха му номер. Не знаеше защо, но усещаше, че е прав. Прекалено много неща не се връзваха. От къде на къде наемаха външен охранител, след като водеха със себе си толкова гардове? Нямаше логика, както нямаше логика в това, че Смит го беше представил на господин Алис, след като две дузини други гости се бяха отнесли с Шадоу като с допълнение към мебелировката.
Пред къщата имаше ниска каменна стена. Зад къщата — хълм, който си беше малка планина, спускаща се плавно към езерото. Отстрани беше пътеката, по която бяха дошли сутринта. От другата страна на сградата имаше градина с подправки с висока каменна ограда. Влезе в градината и тръгна покрай стената.
— Обход ли правиш? — попита го един охранител в черен смокинг. Шадоу не го беше забелязал, което означаваше, че беше професионалист. Също като повечето сервитьори говореше на шотландски диалект.
— Просто оглеждам.
— Мъдро. За тази част на къщата не се тревожи. На стотина метра оттук има река, която се влива в езерото, а след нея пропаст от мокри камънаци. Коварна работа.
— Аха. Ами местните, тези, дето идват и се оплакват, откъде идват?
— Нямам представа.
— Ще ида да погледна какво има там. Да проверя дали някой може да се промъкне.
— На твое място не бих го направил. Наистина е опасно. Само да се хлъзнеш, и ще се изтърколиш по скалите чак в езерото. Даже тялото ти няма да намерят, ако паднеш.
— Ясно — каза Шадоу.
Продължи обиколката на къщата. Сега, когато ги търсеше, забеляза още петима охранители. Сигурен беше, че е пропуснал поне още толкова.
През френските прозорци на основното крило на къщата видя голяма, облицована с дървена ламперия трапезария, в която гостите бяха насядали около масата, разговаряха и се смееха.
Върна се в крилото на прислугата. След всяко ястие чиниите се оставяха на плота и персоналът похапваше от отрупани с храна картонени чинии. Смит седеше на дървената маса и ядеше говеждо алангле със салата.
— Ей там има черен хайвер — показа на Шадоу. — „Златна есетра“, екстра качество, много специален. Едно време шефовете си го пазеха само за тях. Аз не си падам, но ти си вземи.
Шадоу си сложи малко хайвер в чинията от любезност. Взе и някакви дребни варени яйца, малко паста и пиле. Седна при Смит и започна да се храни.
— Не виждам откъде ще дойдат вашите местни — подхвърли на Смит. — Вашите хора са завардили пътя. Всеки, който иска да се промъкне, трябва да дойде откъм езерото.
— Значи сте огледали хубаво?
— Огледах.
— Срещнахте ли някои от моите момчета?
— Да.
— Какво мислите?
— Не бих желал да си имам работа с тях.
Смит се засмя.
— Голям мъж като вас? Мислех, че умеете да се грижите за себе си.
— Те са убийци — просто отвърна Шадоу.
— Само когато се налага. — Смит вече не се усмихваше. — Защо не се качите в стаята си? Ще ви повикам, когато ни потрябвате.
— Добре. А ако не ви потрябвам, уикендът ми ще бъде много лесен.
Смит го изгледа.
— Ще се потрудите за парите си.
Шадоу се изкачи по задното стълбище към дългия коридор на най-горния етаж на къщата. Влезе в стаята си. Оттук се чуваха гласовете на празнуващите и той погледна през прозорчето. Френските прозорци бяха широко отворени и гостите в палта и ръкавици бяха излезли с чаши вино в ръце във вътрешния двор. Дочуваше откъслечни разговори; звуците бяха отчетливи, но думите и смисълът се губеха. От време на време долиташе цяла фраза. Някакъв мъж каза: „Казах му, аз не притежавам хората като вас, съдиите, продавам ги…“= Една жена се обади: „Това беше чудовище, скъпа. Абсолютно чудовище. Какво друго да направя?“, а друга й отвърна: „Ех, да можех да кажа същото за оная работа на моя!“ и двете се разкискаха.
Имаше две алтернативи. Можеше да остане или да се опита да си отиде.
— Оставам — каза на глас.
Беше нощ на опасните сънища.
В първия си сън Шадоу се беше върнал в Америка и стоеше под една улична лампа. Изкачи няколко стъпала, мина през стъклена врата и влезе в някаква дневна, наподобяваща фургон или стара трамвайна мотриса. Чу някакъв старец да пее с нисък дрезгав глас по мелодията на „Любимата ми почива отвъд океана“:
Дядо ми продава на моряците кондоми.
Набожда ги с карфица.
А баба ми извършва улични аборти.
Леле, как текат парите.
Шадоу отиде до дъното на фургона. Там на масата седеше прошарен мъж с бутилка бира в ръка и пееше: „Текат, текат, леле, как текат парите“. Когато забеляза Шадоу, се ухили като маймуна и му махна с бирената бутилка.
— Сядай, сядай.
Шадоу седна срещу мъжа, когото познаваше като Уенсди.
— Какво става? — попита Уенсди, който беше мъртъв от две години или поне толкова мъртъв, колкото мряха тези същества. — Бих ти предложил бира, но тук обслужването е отвратително.
Шадоу каза, че нямало проблем. Не искал бира.
— Е? — попита Уенсди и се почеса по брадата.
— Намирам се в една голяма къща в Шотландия заедно с шайка богаташи и те ми кроят нещо. Загазил съм, но не знам точно какво ме чака. Все ми се струва, че съм загазил много.
Уенсди отпи щедра глътка бира.
— Богаташите се различават от останалите хора, момчето ми — каза след малко.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ами като начало означава, че повечето от тях сигурно са смъртни. И не са нещо, което трябва да те притеснява.
— Не ми говори глупости.
— Но ти не си смъртен. Ти умря на онова дърво, Шадоу. Умря и се върна от мъртвите.
— Е, и? Даже не си спомням как го направих. Ако сега ме убият, пак ще съм мъртъв.
Уенсди допи бирата, започна да размахва бутилката, все едно дирижираше невидим оркестър, и изпя още един куплет:
Имам брат мисионер.
Запазва от греха пропаднали жени.
Петарка и запазва ти червенокоса.
Леле, как текат парите.
— Така не ми помагаш — възропта Шадоу. Столовата вече беше вагон, който с тракане се носеше през снежната нощ.
Уенсди остави бутилката и впери в Шадоу истинското си око, не стъкленото.
— Това са модели — каза. — Ако мислят, че си герой, са сбъркали. След като умреш, няма вече да си нито Беоулф, нито Персей, нито Рама. Правилата са съвсем различни. Шах, не шашки. Го, не шах. Разбираш ли?
— Нищичко не разбирам — ядоса се Шадоу.
В коридора на голямата къща шумно и пиянски ходеха хора и си шъткаха един на друг, и се смееха, докато си проправяха път към долния етаж.
Шадоу се зачуди дали са слуги или заблудени обитатели на другото крило. И отново засънува…
Сега се намираше отново в колибата, където се беше подслонил, когато предишния ден беше заваляло. На пода имаше труп: на момче, не повече от петгодишно. Голо, лежащо по гръб с разперени ръце и крака. Блесна ослепителна светлина, някой мина през Шадоу сякаш не беше там, и промени положението на крайниците на трупа. Още една светкавица.
Шадоу позна мъжа, който снимаше. Беше доктор Гаскел, сивият дребосък от бара на хотела.
Гаскел извади от джоба си бял хартиен плик, бръкна в него и пъхна нещо в устата си.
— Бонбонки — каза на детето на каменния под. — Ам-ам. Любимите ти.
Усмихна се, коленичи и направи още една снимка на мъртвото момче.
Шадоу мина през каменната стена на колибата, процеди се през пукнатините в камъка като въздух. Стече се до брега на морето. Вълните се разбиваха в скалите. Шадоу продължи през водата, през сивото море нагоре и надолу по талазите, към кораба, направен от нокти на мъртъвци.
Корабът беше далеч в открито море и Шадоу се плъзгаше по повърхността на водата като сянка на облак.
Корабът беше огромен. Предишния път не беше осъзнал колко е огромен. Нечия ръка се протегна, сграбчи го и го издърпа на палубата.
— Повикай ни — изрече глас, гръмовен като бурно море, настойчив и трескав. — Повикай ни или ни пусни. — Само едно око гореше на брадатото лице.
— Не ви задържам.
Бяха великани мъжете на този кораб, огромни мъже от сенки и застинали морски пръски, създания от сънища и пяна.
Един от тях, червенобрад и по-едър от всички останали, пристъпи напред.
— Не можем да акостираме — избумтя гласът му. — Не можем да се махнем оттук.
— Вървете си у дома — каза Шадоу.
— Дойдохме с нашите хора в тази южна страна — отвърна едноокият. — Но те ни изоставиха. Потърсиха други, по-питомни богове и ни отхвърлиха в сърцата си, предадоха ни.
— Вървете си у дома — повтори Шадоу.
— Прекалено много време измина — каза червенобрадият. Шадоу го позна по чука в ръката. — Прекалено много кръв се проля. Ти си от нашата кръв, Балдур. Освободи ни.
И Шадоу искаше да му каже, че не е от тях, че не е от ничия кръв, но тънкото одеяло се беше свлякло, краката му стърчаха от леглото и лунната светлина изпълваше таванската стая.
Голямата къща вече беше утихнала. Нещо виеше в планината и Шадоу потрепери.
Лежеше в прекалено малкото за него легло и си представяше времето като течност, събираща се в езера и локви, и се чудеше дали има места, където е гъсто, където се натрупва и задържа — помисли си, че градовете трябва да са пълни с време: всички места, където се събираха много хора и донасяха със себе си време. Реши, че ако беше така, трябваше да има и други места, където хората почти не си личаха, където земята чакаше, горчива и гранитна, и където хиляда години минаваха като миг за планината — носещи се облаци, ветрове и нищо друго в местата, където времето не си личеше по земята, също като хората…
— Те ще те убият — прошепна Джени барманката.
Сега Шадоу седеше до нея на хълма под лунната светлина.
— Защо? — попита той. — Аз съм никой.
— Така постъпват с чудовищата. Така трябва да постъпят. Така са постъпвали винаги.
Посегна да я докосне, но тя се обърна. Отзад беше куха и празна. Обърна се отново с лице към него.
— Ела — прошепна му тя.
— Ела ти при мен — каза той.
— Не мога. Пречат ми. Пътят е труден и се пази добре. Но можеш да ме повикаш. Ако ме повикаш, ще дойда.
Тогава изгря зората и от тресавището в полите на хълма се надигна рояк мушички. Джени се опита да ги разгони с опашката си, но безрезултатно; те се спуснаха към Шадоу като облак и го покриха, носът и устата му се изпълниха с дребни, пълзящи и жилещи неща и той започна да се задушава в мрака…
Събуди се рязко в леглото си, в своето тяло и в своя живот. Сърцето му биеше като лудо и не му стигаше въздух.
Закуската се състоеше от пушена херинга, печени домати, бъркани яйца, препечен хляб, две дебели наденици и резени от нещо черно и кръгло, което Шадоу не можа да разпознае.
— Какво е това? — попита.
— Черен пудинг — каза мъжът до него. Беше охранител и докато закусваше, четеше вчерашния брой на „Сън“. — Кървавица с подправки. Варят кръвта, докато се съсири и запече. — Бутна с вилицата си малко яйца върху препечената филийка и я изяде с пръсти. — Абе не знам. Всички викат, че не трябвало да се гледа как се правят наденици и закони. Така ли беше?
Шадоу си дояде закуската, но не докосна черния пудинг.
Имаше горещо и силно кафе и той изпи една чаша, за да се събуди и да си проясни мозъка.
Смит влезе в кухнята.
— О, Шадоу. Може ли да ти отнема пет минути?
— Ти плащаш — отвърна Шадоу.
Излязоха в коридора.
— Господин Алис иска да размени с теб няколко думи.
Отидоха в облицованото с дърво просторно крило за гостите. Качиха се по широкото дървено стълбище в библиотеката. Там нямаше никой.
— Ей сега ще дойде — каза Смит. — Ще му кажа, че го чакаш.
Книгите в библиотеката бяха защитени от мишки, прах и хора със заключени стъклени врати и телена мрежа. На стената имаше картина на кон и Шадоу се приближи да я разгледа. Жребецът беше горд и великолепен: в долината зад него имаше мъгла.
— „Монархът на долината“ — обади се господин Алис, който бавно пристъпваше, подпирайки се на бастуна си. — Картината с най-много репродукции от викторианската епоха. Това не е оригиналът, но е рисуван от Ландсиър в края на 50-те години на XVIII в. и е копие на собствената му картина. Много ми харесва, макар да съм сигурен, че не е редно. Той е направил лъвовете на площад „Трафалгар“. Ландсиър.
Отиде до панорамния прозорец и Шадоу се присъедини към него. Долу на двора сервитьорите поставяха маси и столове. До езерото с фонтана в средата други хора, гости, трупаха дърва за огньовете.
— Защо не накарат прислугата да ги стъкне? — попита Шадоу.
— Защо да се лишават от това забавление? — попита на свой ред господин Алис. — Все едно да си изпратиш слугата на лов за фазани. Има нещо много удовлетворително в подреждането на дърва за огън. Когато си ги подредил съвършено, усещането е много специално. Поне така казват. Самият аз не съм палил огън. — Той се извърна от прозореца. — Седни. Ще ми се схване вратът да гледам към теб.
Шадоу седна.
— Доста съм чувал за теб — продължи господин Алис. — Отдавна искам да се запознаем. Казват, че си умен млад мъж, който ходи по разни места. Така казват.
— Значи не просто сте наели турист, който да държи съседите далеч от купона?
— И да, и не. Имаше и други кандидати. Но ти беше идеалният за работата. А след това разбрах и кой си. Направо божи дар, не съм ли прав?
— Не знам.
— Абсолютно. Трябва да знаеш, че това тържество се провежда от много, много време. Почти от хиляда години. Не са пропускали нито една година. И всяка година има борба между нашия човек и техния човек. И нашият човек побеждава. Тази година нашият човек си ти.
— Кои… Кои са те? И кои влизат в ние?
— Аз съм твоят домакин — отвърна господин Алис. — Предполагам… — Замисли се за момент и почука по дървения под с бастуна си. — Те са онези, които преди много време загубиха битката. Ние спечелихме. Ние бяхме рицарите, а те бяха драконите, ние бяхме убийците на великани, а те бяха великаните. Ние бяхме хора, а те бяха чудовища. И ние победихме. Сега те си знаят мястото. И тази вечер не трябва да пропускаме да им го напомним. Тази вечер ти ще се биеш за човечеството. Не можем да им позволим да надигнат глава. Дори за малко. Ние срещу тях.
— Доктор Гаскел каза, че аз съм чудовище — отбеляза Шадоу.
— Доктор Гаскел ли? — попита господин Алис. — Някой ваш познат ли е?
— Не. Работи за вас. Или за хората, които работят за вас. Мисля, че убива деца и ги снима.
Господин Алис изтърва бастуна. Наведе се тромаво да го вдигне. След това каза:
— Не мисля, че сте чудовище, Шадоу. Мисля, че сте герой.
Не, помисли си Шадоу. Мислиш, че съм чудовище. Но се надяваш, че съм вашето чудовище.
— Справи се добре довечера — продължи господин Алис, — а аз знам, че ще се справиш — и само си кажи цената. Чудил ли си се някога защо някои хора са станали филмови звезди, известни личности, богаташи? Със сигурност си си казвал: „Този няма никакъв талант. С какво ме превъзхожда?“. Е, понякога отговорът е, че има зад гърба си някой като мен.
— Вие бог ли сте? — попита Шадоу.
Господин Алис се разсмя гърлено.
— Много добре, господин Муун. Много добре. Но аз съм само едно момче от Стрийтхам, което се е издигнало в живота със собствени сили.
— С кого ще се боря? — попита Шадоу.
— Ще го видите довечера. А сега от тавана трябва да се свалят някои неща. Можете да помогнете на Смити. За едър мъж като вас това ще е играчка.
Аудиенцията беше приключила и като по даден знак Смит влезе в библиотеката.
— Тъкмо казвах на нашето момче да ви помогне да свалите нещата от тавана.
— Страхотно — заяви Смит. — Хайде, Шадоу. Да се качваме.
Качиха се по тъмното дървено стълбище и стигнаха до врата с катинар, който Смит отключи. Влязоха в прашния дървен таван, натъпкан с неща, които приличаха на…
— Барабани? — попита Шадоу.
— Барабани — потвърди Смит.
Бяха изработени от дърво и животински кожи. Всичките бяха с различни размери.
— Давай да ги сваляме.
Понесоха барабаните надолу. Смит вземаше по един и го държеше внимателно като скъпоценност. Шадоу носеше по два наведнъж.
— И какво точно ще стане тази вечер? — попита Шадоу на третия курс, а може би на четвъртия.
— Мисля, че ще е по-добре да разбереш сам. Така е.
— Ами вие двамата с господин Алис. Каква е вашата роля в цялата работа?
Смит го изгледа злобно. Оставиха барабаните в дъното до стълбите в голямата зала. Тук пред огъня вече имаше неколцина мъже, които разговаряха.
Когато отново се качиха по стълбите и гостите не можеха да ги чуят, Смит каза:
— Господин Алис ще ни напусне следобед. Аз ще остана.
— Тръгва ли си? Той няма ли да участва?
Смит го погледна обидено.
— Той е домакинът. Но… — И млъкна.
Шадоу разбра. Смит не искаше да говори за работодателя си. Продължиха да смъкват барабани от тавана. Когато ги свалиха всичките, извадиха и няколко тежки кожени торби.
— Какво има тука? — попита Шадоу.
— Палки — отвърна Смит. — Това са стари фамилии — продължи след малко. — Тези долу. Много стари пари. Знаят кой е най-главният, но това не го прави един от тях. Разбираш ли? Те са единствените, които ще присъстват довечера на тържеството. Не искат господин Алис. Разбираш ли?
Шадоу разбираше. Щеше му се Смит да не му беше казвал за господин Алис. Според него Смит не би казал нищо на никого, за когото вярва, че ще оцелее и може да разпространи информацията.
Но рече само:
— Доста тежки палки.
Малък хеликоптер дойде да вземе господин Алис късно следобеда. Ленд ровърите отведоха персонала. Смит откара последния. Останаха само Шадоу и гостите с елегантните им дрехи и усмивки.
Оглеждаха Шадоу като лъв, пленен, за да ги забавлява, но не разговаряха с него.
Тъмнокосата жена, която му се беше усмихнала при пристигането си, му донесе храна: пържола, почти сурова. Връчи му чинията, без прибори, сякаш очакваше да яде с ръце. Той беше гладен и я изяде с ръце.
— Аз не съм вашият герой — каза им, но те не го поглеждаха в очите. Никой не му говореше, не и директно. Чувстваше се като животно.
Стъмни се. Отведоха Шадоу във вътрешния двор при ръждясалия фонтан, съблякоха го гол под прицела на пистолет и жените намазаха тялото му с нещо гъсто, жълто и мазно.
Оставиха нож на тревата пред него. След жест с пистолета Шадоу вдигна ножа. Дръжката му беше от черен метал, кръгла и удобна. Острието изглеждаше добре наточено.
Тогава отвориха портата на двора и двама мъже запалиха огньовете: цепениците засъскаха и пламнаха.
От кожените торби всички гости си взеха по една тежка, резбована, черна, наподобяваща тояга палка. Шадоу се сети за децата на Соуни Бийн връхлитащи от мрака със сопи от човешки кости…
Гостите се подредиха покрай оградата и започнаха да удрят с палките по барабаните.
Отначало удряха бавно, тихо, ниско и вибриращо, като ударите на сърце. След това започнаха да налагат барабаните в странни ритми — стакато удари, които се прескачаха и преплитаха, все по-силно и по-силно, докато в съзнанието на Шадоу не остана нищо друго. Стори му се, че пламъците танцуват в ритъма на барабаните.
И тогава отвън се чу вой.
Имаше болка в този вой, разкъсващо страдание, и той отекваше сред хълмовете по-силен от барабаните, вой на болка, загуба и омраза.
Фигурата, която влезе със залитане в двора, се държеше за главата, запушила ушите си с длани, сякаш да спре думкането на барабаните.
Огньовете я осветиха.
Беше огромен: по-едър от Шадоу и гол. Нямаше нито един косъм и от него капеше вода.
Свали ръце от ушите си и се огледа с разкривено в гримаса лице.
— Престанете! — изкрещя. — Престанете да вдигате шум!
Ала хората в елегантни дрехи продължиха да удрят барабаните все по-силно и по-бързо и звуците изпълниха главата и гърдите на Шадоу.
Чудовището пристъпи в средата на двора. Погледна към Шадоу.
— Ти. Казах ти. Казах ти за шума — и зави гърлено с омраза и предизвикателство.
Приближи се до Шадоу. Видя ножа и спря.
— Бий се с мен — изкрещя. — Бий се с мен честно! Не със студено желязо! Бий се с ръце!
— Не искам да се бия с теб — заяви Шадоу, пусна ножа на тревата и вдигна ръце, за да му покаже, че са празни.
— Късно е — каза плешивият, който не беше човек. — Късно е за това.
И се хвърли към Шадоу.
По-късно, когато си припомняше битката, Шадоу виждаше само откъслечни моменти: помнеше, че падна на земята и се измъкна изпод съществото. Помнеше думкането на барабаните и израженията на тези, които ги удряха, взиращи се лакомо между огньовете в двамата мъже по средата.
Биха се и се удряха, и се драха.
По лицето на чудовището се стичаха солени сълзи. Бяха равностойни, така му се струваше на Шадоу.
Плешивият заби юмрук в лицето му и Шадоу вкуси собствената си кръв. Усети как в гърдите му се надига ярост като червена стена от омраза.
Изрита зверски чудовището зад коляното и когато то залитна, заби юмрук в корема му. То изкрещя от болка и гняв.
Поглед към гостите: очи, изпълнени с жажда за кръв.
Задуха студен вятър, вятър откъм морето, и на Шадоу му се привидяха огромни сенки в небето, великански фигури, които беше видял на кораба от нокти на мъртъвци, сенки, които го гледаха, които тази битка беше приковала към кораба им и не им позволяваше нито да пристанат, нито да си отидат.
Тази битка е древна, помисли си Шадоу, дори по-древна, отколкото си мислеше господин Алис, и продължи да мисли за това дори когато ноктите на противника раздираха гърдите му. Беше битката на човека срещу чудовището и беше древна колкото самото време: беше битката на Тезей с Минотавъра, на Беоулф с Грендел, на всички герои, заставали някога между огъня и мрака и изтривали кръвта на нещо нечовешко от мечовете си.
Огньовете горяха, а барабаните гърмяха и биеха, и пулсираха като хиляди сърца.
Шадоу се подхлъзна на влажната трева и падна. Пръстите на чудовището се сключиха около врата му и започнаха да стискат; Шадоу усети как всичко избледнява и се отдалечава.
Вкопчи се в тревата, заби дълбоко пръсти, изскубна един чим и размаза калната пръст по лицето на чудовището, което за миг ослепя.
Блъсна го и се озова отгоре му. Заби с всичка сила коляно в слабините му и то се сви в ембрионална поза, зави и зарида.
Шадоу осъзна, че барабаните са замлъкнали и вдигна глава.
Гостите ги бяха оставили.
Приближаваха се към него като обръч, мъже и жени, все още с палки в ръце, но ги стискаха като тояги. Ала не гледаха към Шадоу: погледите им бяха приковани в чудовището на земята. Бяха вдигнали черните си палки и напредваха към него в светлината на огньовете.
Шадоу изкрещя:
— Спрете!
Първият удар попадна в главата на съществото. То зави, сгърчи се и вдигна ръка, за да се предпази от следващия.
Шадоу се хвърли пред него и го закри с тялото си. Тъмнокосата жена, която му се беше усмихнала, безстрастно стовари палката си върху рамото му, един мъж го удари толкова силно, че кракът му изтръпна, а трета палка се заби в ребрата му.
„Ще ни убият и двамата — помисли си. — Първо него, а след това и мен. Точно това ще направят. Това правят винаги.“ А след това: „Тя каза, че ще дойде. Ако я повикам“.
Прошепна:
— Джени?
Никакъв отговор. Всичко ставаше толкова бавно. Върху му се спускаше поредната палка, този път насочена към ръката му. Шадоу се претърколи тромаво. Тежкото дърво се стовари върху тревата.
— Джени — повтори и се опита да изобрази в съзнанието си светлорусата й коса, слабото й лице, усмивката й. — Призовавам те. Ела. Моля те.
Повя студен вятър.
Тъмнокосата жена беше вдигнала високо палката си, за да я стовари бързо и жестоко върху лицето на Шадоу.
Ударът така и не попадна в целта. Една малка ръка хвана тежкото дърво сякаш беше вейка.
Русата коса се развяваше около главата й от студения вятър. Така и не забеляза с какво е облечена.
Погледна го. На Шадоу му се стори разочарована.
Един мъж се прицели в тила й. Не успя. Тя се обърна…
Звук като трошене на кости…
И тогава огньовете избухнаха. Така му се стори. Горящи въглени се разхвърчаха из целия двор и дори в къщата. И хората закрещяха в хапещия вятър.
Шадоу се изправи със залитане.
Чудовището лежеше на земята окървавено и сгърчено. Шадоу не знаеше дали още е живо. Вдигна го на ръце, преметна го на гръб и с усилие излезе от двора.
Закрачи с усилие по алеята. Тежките дървени порти се захлопнаха зад гърба му. Никой друг не излезе. Шадоу продължи с мъчителни стъпки надолу по склона към езерото.
Спря, когато стигна до водата. Падна на колене и възможно най-внимателно положи плешивия мъж на тревата.
Чу грохот и погледна нагоре към хълма.
Къщата гореше.
— Как е той? — попита женски глас.
Шадоу се обърна. Майката на съществото беше излязла на плиткото — водата й стигаше до коленете, и крачеше към брега.
— Не знам — отвърна той. — Ранен е.
— И двамата сте ранени. Целият си в синини и кръв.
— Да.
— Добре че поне този път не е мъртъв.
Тя стигна до брега. Седна на тревата и положи главата на сина си в скута. Извади от чантата си пакет салфетки, плюна върху една и ожесточено започна да бърше кръвта от лицето му.
Пожарът в къщата на хълма бушуваше с пълна сила. Шадоу не знаеше, че една горяща къща може да издава такъв звук.
Възрастната дама вдигна поглед към небето. Нададе гърлен вой и поклати глава.
— Знаеш ли — каза. — Ти ги повика. Толкова отдавна бяха в окови, а ти ги освободи.
— Това добре ли е? — попита Шадоу.
— Не знам, момчето ми — отвърна дребната женица и отново поклати глава. Загука на сина си сякаш беше бебе и започна да чисти раните му със слюнката си.
Шадоу стоеше гол на ръба на езерото, но пожарът го сгряваше. Вгледа се в отражението на пламъците по неподвижната повърхност. Изгряваше жълта луна.
Започваше да го боли. Знаеше, че утре ще го боли още повече.
Чу стъпки по тревата зад себе си. Вдигна глава.
— Здрасти, Смити — поздрави Шадоу.
Смит огледа и тримата.
— Шадоу — каза и поклати глава. — Шадоу, Шадоу, Шадоу, Шадоу, Шадоу. Не трябваше да става така.
— Съжалявам.
— Това е голям срам за господин Алис. Тези хора бяха негови гости.
— Те бяха животни — заяви Шадоу.
— И да са били, бяха богати и важни животни. Сега ще има вдовици и сираци, и един господ знае кой ще се грижи за тях. Господин Алис няма да е доволен. — Последното изрече все едно произнасяше смъртна присъда.
— Ти заплашваш ли го? — попита възрастната дама.
— Никого не заплашвам — отвърна Смит.
Тя се усмихна.
— Е, аз пък заплашвам. И ако ти или тлъстото копеле, за което работиш, направите нещо на този млад мъж, ще е много лошо и за двама ви. — Тя се усмихна отново с острите си зъби и Шадоу усети, че настръхва. — Има по-лоши неща от смъртта — добави. — И аз ги мога. Не съм млада и не си падам по празните приказки. Затова, ако съм на твое място, бих се грижил за този младеж — изсумтя накрая.
Вдигна сина си с една ръка като кукла и стисна дамската си чанта с другата.
Кимна на Шадоу, пое към тъмната огледална вода и скоро се скри заедно със сина си под повърхността на езерото.
— Мамка му — измърмори Смит.
Шадоу не каза нищо.
Смит порови в джоба си. Извади пакет тютюн и си сви цигара. Запали я.
— Ха така — каза.
— Какво ха така? — попита Шадоу.
— Я по-добре да те почистим и да ти намерим някакви дрехи. Иначе ще измръзнеш до смърт. Нали я чу какво каза?
Същата нощ Шадоу беше настанен в най-хубавата стая в хотела. И по-малко от час след като се беше прибрал, Гордън от рецепцията му донесе нова раница, нови дрехи и дори нови ботуши. Не му зададе никакви въпроси.
Върху сгънатите дрехи имаше голям плик за писма.
Шадоу го отвори. В него бяха паспортът му, леко обгорен, портфейлът му и парите: няколко пачки новички банкноти по петдесет лири, прихванати с хартиени ленти.
Леле, как валят парите, помисли си без удоволствие и безуспешно се опита да си спомни къде беше чувал тази песничка.
Кисна дълго във ваната, за да облекчи болката.
И заспа.
На сутринта се облече и тръгна по улицата, която водеше нагоре по хълма и вън от селото. На върха на хълма имаше къща, сигурен беше, с лавандула в градината, плот от чамово дърво и пурпурен диван, но колкото да я търси, не откри къща, нито дори следи от къща, само трева и глогови храсти.
Повика я по име, но никой не му отговори, само вятърът откъм морето донесе първите обещания за зима.
И все пак, когато се прибра в хотела, тя го чакаше. Седеше на леглото, облечена в старото си кафяво палто, и оглеждаше пръстите си. Не вдигна глава, когато той отключи вратата и влезе в стаята.
— Здрасти, Джени.
— Здрасти — много тихо отвърна тя.
— Благодаря ти. Спаси ми живота.
— Ти ме повика. Аз дойдох.
— Какво ти е?
Тя го погледна.
— Можех да съм твоя — каза със сълзи в очите. — Мислех, че ще ме заобичаш. Може би. Някой ден.
— Ами, можем да пробваме. Утре можем да се поразходим заедно. Но не надалеч, защото съм скапан.
Тя поклати глава.
Най-странното беше, че вече не приличаше на човек: приличаше на това, което е, диво създание, горско създание. Опашката й помръдваше на леглото изпод палтото. Беше много красива и Шадоу осъзна, че я желае непреодолимо.
— Най-трудното, когато си хулдра, дори хулдра, която е много далеч от дома си, е, че не искаш да си сама, трябва да обичаш някой мъж — сподели Джени.
— Обичай ме тогава. Остани при мен — каза Шадоу. — Моля те.
— Ти не си мъж — тъжно пророни тя.
Изправи се.
— Но пък нещата се променят. Може пак да се прибера у дома. Хиляда години минаха и не помня и дума от норвежкия.
Взе ръцете му в малките си длани, които можеха да огънат железен прът и да разтрошат скала на пясък, и много нежно стисна пръстите му. И си отиде.
Той остана още един ден в хотела и хвана автобуса за Турсо, а оттам влака за Инвърнес.
Във влака спа, но не сънува.
Когато се събуди, на седалката до него имаше някакъв мъж. Мъж с лице като брадва, който четеше книжле с меки корици. Когато видя, че Шадоу е буден, затвори книгата. Шадоу погледна корицата: „Трудността да бъдеш“ от Жан Кокто.
— Хубава ли е книгата? — попита Шадоу.
— Да, бива си я — каза Смит. — Есета. Уж са лични, но непрекъснато имаш чувството, че те поглежда невинно от страниците и казва: „Това съм аз“ и блъфира двойно. Но „Красавицата и звярът“ ми хареса. Почувствах го по-близък с нея, отколкото с тези есета.
— Всичко е на корицата — отбеляза Шадоу.
— Какво имаш предвид?
— Трудността да бъдеш Жан Кокто.
Смит се почеса по носа.
— Дръж. — И подаде на Шадоу днешния брой на „Скотсман“. — Девета страница.
В дъното на девета страница имаше кратка дописка: пенсиониран доктор се самоубива. Тялото на Гаскел било открито в колата му на един паркинг за пикник по пътя за морето. Бил погълнал цял коктейл приспивателни и почти цяла бутилка „Лагавулин“.
— Господин Алис мрази да го лъжат — каза Смит. — Особено служителите му.
— Нещо за пожара пише ли?
— Какъв пожар?
— О! Да бе.
— Няма обаче да се изненадам, ако през следващите няколко месеца много лош късмет сполети богатите и красивите. Катастрофи с коли. Катастрофи с влакове. Някой самолет може да падне. Скърбящи вдовици и сираци, приятели. Тъжна работа.
Шадоу кимна.
— Знаеш ли — продължи Смит, — господин Алис е много загрижен за здравето ти. Тревожи се. И аз се тревожа.
— Ами?
— Абсолютно. Искам да кажа, да не би нещо да ти се случи, докато си в страната. Може да не се огледаш, като пресичаш улицата. Да размахаш пачка банкноти в някоя кръчма. Не знам. Работата е там, че ако пострадаш, онази, как й беше името, на Грендел майка му, може да изтълкува нещата неправилно.
— Е?
— Е, ние мислим, че трябва да напуснеш Обединеното кралство. По-безопасно ще е за всички, не мислиш ли?
Шадоу мълча известно време. Влакът забави ход.
— Добре — каза накрая.
— Това е моята гара — съобщи Смит. — Тук слизам. Ще ти осигуря билет, докъдето пожелаеш, първа класа, разбира се. Еднопосочен. Само ми кажи къде искаш да идеш.
Шадоу потри охлузената си буза. В болката, която изпита, имаше нещо почти успокояващо.
Влакът спря. Гарата беше малка, наоколо не се виждаха никакви къщи и хора. До сградата, под лъчите на унилото слънце, беше паркирала голяма черна кола. Прозорците й бяха затъмнени и не се виждаше кой е вътре.
Смит свали прозореца на купето, отвори отвън вратата на вагона и слезе на перона. Погледна към Шадоу през отворения прозорец.
— Мисля да прекарам още няколко седмици в Обединеното ви кралство — каза Шадоу. — А вие се молете да се оглеждам, докато ви пресичам улиците.
— А след това?
Тогава Шадоу разбра. А може би го беше знаел през цялото време.
— Чикаго — каза на Смит, докато влакът потегляше. Почувства се стар, когато го изрече. Но не можеше да отлага вечно.
След това продума, толкова тихо, че само той се чу:
— Май се прибирам у дома.
Скоро заваля: огромни капки трополяха по прозореца и превръщаха света в размазани сиви и зелени петна. Силни гръмотевици съпроводиха Шадоу по пътя му на юг, бурята вилнееше, вятърът виеше и светкавиците хвърляха великански сенки по небето, и в тяхната компания самотата на Шадоу постепенно започна да се топи.