Приказки от цял свят

Братя Вилхелм и Яков Грим са родени в Германия: Яков — през 1785 година, а Вилхелм — през 1786 година. Техният сборник с приказки бил издаден за пръв път през 1812 година, но оттогава двамата непрекъснато го допълвали с нови и нови сюжети, така че последният му вариант съдържал над 200 приказки.

Всички тези сюжети не са измислени от Братя Грим. Това са народни приказки, които са се предавали от поколение на поколение в немските градове и села. Записани и преработени от талантливите писатели, днес те са преведени на почти всички езици и се четат от милиони деца по света. Най-популярни са „Трите прасенца“, „Снежанка и седемте джуджета“, „Златната рибка“.

Някои от героите на Братя Грим се срещат и при други разказвачи на приказки. Има такива истории, които „пътуват“ от държава в държава и много народи ги считат за свои. Учените ги наричат пътуващи мотиви. Такива са „Хензел и Гретел“, „Ловецът на плъхове“ и много други.

Понякога известните писатели преработват и свързват по свой начин пътуващите мотиви. Така се ражда нова авторска приказка, която на свой ред тръгва да обикаля света.

Братя Грим
Трите прасенца

Живели някога в едно далечно селце три малки прасенца. Един ден те напуснали своите родители и поели по широкия свят.

Цяло лято тичали по ливадите, палували и се веселили. Всички горски животни им се радвали и ​ги канели у дома си.

Но дошла есента, времето застудяло и прасенцата разбрали, че е настъпил край на безгрижните забавления. Трябвало да се хванат за работа, защото без собствен дом нямало да оцелеят през зимата.

След като се посъветвали помежду си и дори се поскарали, братлетата решили да построят три отделни къщички — по една за всяко от тях.

Най-мързеливото си наумило неговата да е от слама.

— Ще ми отнеме най-много ден! — казало то.

Речено — сторено. До вечерта ​​ колибката му била готова.

— Но тя е толкова крехка, че няма, да устои на зимния вятър! — възразили другите две прасенца.

А то изобщо не искало да ги чуе.

Тогава второто братче се заело да събира сухи дръвца.

— Чук-чук! Чук-чук! — Цели два дни то размахвало чука и накрая​ си сковало чудна дървена къщурка.

— Така не се строи дом! — отсякло важно-важно третото прасенце. — Трябва много търпение и труд, за да се сдобиеш със здрава къща, която да те пази от дъжд, от сняг, от студ и виелици!

Ден след ден, тухла по тухла то градило своята къщичка. Понякога братчетата му прекъсвали играта и идвали да го видят.

— Още ли работиш? — надсмивали му се те. — Защо не дойдеш да се повеселим?

— Ще дойда чак когато къщичката ми стане готова — отговаряло то. — Аз не съм лекомислено като вас.

И било право, защото най-добре се смее този, който се смее последен.

Минало време. Един ден, както си играели в гората, прасенцата забелязали по пътеката пресни следи от лапите на големия вълк. Трите братчета толкова се​ уплашили, че търтили да бягат — всяко от тях се скрило в своята къщичка.

Скоро вълкът намерил сламената колибка.

— Хей, прасенце! — извикал той със страшен глас и се облизал. — Излизай веднага!

— Предпочитам да си остана тук — изквичало тихо прасенцето.

— Щеш, не щеш, ще те накарам да излезеш! — изръмжал кръвожадният вълк, а после си поел дълбоко въздух и го издухал с всичка сила към паянтовата колибка.

Тя веднага се сринала на земята.

В суматохата горкото прасенце се измъкнало изпод купчината слама и побягнало към дървената къщурка.

— Върни се, прасенце! — изревал прегладнелият звяр и хукнал по петите му. За малко да го стигне!

Мързеливото прасенце потропало на дъсчената врата, зад която братчето му треперело като лист.

— Дано къщурката ми да издържи! — едва промълвило то. — Бързо влизай и да залостим резето!

Като чул тези думи, вълкът си представил двойна порция за обяд и още повече огладнял.

— Отворете, малки вкусни прасенца! Искам само да си поговорим! — увещавал ги той.

Но разплаканите братчета подпирали вратата с всички сили.

Отново поел въздух вълкът и като го издухал, къщурката тутакси се разпаднала на парчета.

За щастие, третото прасенце видяло всичко това и повикало при себе си запъхтените бегълци. Затворило вратата в последния момент!

Дотичал вълкът и се слисал: тази къщичка изглеждала толкова здрава! Духнал веднъж, духнал втори път, че и трети — напразно! Стените й не помръдвали!

Сгушени зад прозореца, прасенцата следили всяко движение на нежелания гост, но вече изобщо не се страхували.

Ето че той се покатерил на покрива, решен да приложи една от изпитаните си хитрини. Пропълзял по керемидите и надникнал в комина.

— Бързо! Да запалим камината! — наредило третото братче, което било най-умно.

А вълкът се вмъкнал в комина и опашката му увиснала над пламъците. „Няма да е лесно“ — помислил си той, но в тъмнината долитало сладкото ехо от гласчетата на трите крехки прасенца и клетият звяр още повече огладнял!

„Е, все пак ще опитам“ — решил той накрая и се спуснал надолу. Но не щеш ли, паднал право в разпалената камина! Огънят опърлил проскубаната му козина, а опашката му пламнала като факла!

— Никога, никога повече няма да влизам в чужди къщи! — заскимтял свирепият звяр.

А после си плюл на петите и избягал безславно в гората.

Зарадвали се прасенцата, излезли вкупом на двора и весело затанцували:

— Тра-ла-ла, тра-ла-ла! Лошият вълк вече няма да ни закача!

Още същата вечер двете по-мързеливи братчета се заловили за работа.

Ден след ден, тухла по тухла те построили две съвсем нови къщички, високи и здрави.

Наистина, след време вълкът пак се върнал, но като видял трите комина и си спомнил ужасното приключение в разпалената камина на най-умното прасенце, тихо-тихо си тръгнал и решил да напусне завинаги този край.

Тогава то излязло от къщи и викнало радостно на своите братчета: — Край на работата, прасенца! Отсега нататък само ще играем и ще се веселим!

Братя Грим
Вълкът и седемте козлета

Живяла някога една коза. Тя си имала седем дечица — седем малки козленца. Всяка сутрин ги оставяла самички и отивала в гората я за тревица, я за зеленце, я за млечице.

Преди да тръгне, козата винаги заръчвала на дечицата си да не пускат никого вкъщи и да не излизат навън. А щом се върнела, запявала:

Мамини козленца,

бързо отворете!

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Като чуели тази песничка, козлетата веднага отключвали вратата.

Веднъж майка им се заговорила с приятелки в гората. Улисана, тя дори не забелязала как по пътеката се промъква един страшен вълк, преоблечен като козичка. Хитрият звяр отдавна се чудел как да се вмъкне в къщичката и да си похапне крехки малки козленца. След като се убедил, че са самички, той почукал на вратата и запял:

Мамини козленца,

бързо отворете!

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Чули козлетата дрезгавия му глас и веднага разбрали, че това не е майка им.

— Няма да ти отворим, Вълчо! — закрещели те едно през друго. — Не можеш да ни излъжеш! Маминият глас е топъл и нежен, а не като твоя.

Ядосал се лошият вълк, зачудил се как да измами козлетата. Мислил, мислил… и измислил. Изтичал в горската сладкарница и излапал една пирожка с мед, та гласът му да поомекне. После отново почукал на вратата на козята къщичка и запял:

Мамини козленца,

бързо отворете

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Развълнували се козлетата. Гласът му бил един такъв топъл и нежен… Но все пак изобщо не приличал на маминия.

— Ще ти отворим вратата, ако си покажеш копитцето! — рекли те.

Вдигнал вълкът огромната си сива лапа към прозореца и козлетата веднага го познали.

— Ти не си мама! — закрещели те едно през друго. — Копитцата на мама са белички. Махай се, Вълчо! Няма да те пуснем!

Разярил се вълкът. Толкова прегладнял, че вече бил твърдо решен да надхитри тези умни козлета. Но как? Хукнал той към воденицата и овалял лапите си в брашно, та да станат белички като на козата. После отново почукал на вратата на козята къщичка и запял:

Мамини козленца,

бързо отворете!

Мама си дойде,

носи ви млекце!

Заслушали се козлетата: гласът бил топъл и нежен, обаче никак не й приличал на маминия.

— Първо си покажи копитцето! — казали те.

Вълкът вдигнал белите си лапи към прозореца, малчуганите се подлъгали и му отворили. А кръвожадният звяр това и чакал — втурнал се в къщичката и ги погнал да ги изяде.

Наскачали уплашените козлета, хукнали да се крият кой където свари. Едно се пъхнало под леглото, друго скочило в бъчвата, трето, пропълзяло под масата, четвърто се вмъкнало в коша за дрехи, пето влязло в долапа, шесто се свило зад печката, а седмото, най-мъничкото, се скрило в стенния часовник.

Вълкът ги намерил почти всичките и ги нагълтал цели-целенички.

Не успял да открие само седмото, но вече и без това бил сит.

— Я да подремна на сянка — казал си той и потътрил крака към гората.

Прибрала се вкъщи козата и що да види: вратата зее широко отворена, козленцата ги няма, а на пода цари пълна неразбория!

Досетила се горката майка какво е станало, седнала и заплакала.

Изведнъж часовникът тихо изскърцал и от него излязло най-малкото й детенце. Втурнало се то към майка си и й разказало всичко.

— Е, добре — отвърнала тя и извадила от скрина голямата ножица.

После взела един дебел конец и една дълга игла. — Знам какво трябва да направим. — И тръгнала с козленцето си през гората да търси вълка.

А той не бил стигнал далече: лежал под една върба и подремвал.

Козата се приближила и му разпорила търбуха с голямата ножица. В този миг оттам изскочили всичките шест козлета — цели и невредими! Те се пръснали по полянката, насъбрали цяла купчина камъни, напълнили с тях вълчия корем и майка им го зашила с дългата игла и дебелия конец.

Накрая всички се скрили и зачакали да видят какво ще стане.

Ето че вълкът се събудил, протегнал се и изпъшкал:

— Ох, колко ми е тежко! Не е лошо да пийна водица.

И се помъкнал към реката. Но когато се навел да отпие, тежкият му търбух го повлякъл надолу и Вълчо цопнал във водата! Камъните начаса го повлекли към дъното и лакомникът потънал завинаги.

— Така ти се пада! — рекла козата. — Не трябваше да ми мамиш козлетата!

— Така ти се пада! Така ти се пада! — закрещели дечицата й едно през друго. После радостно се прегърнали и се прибрали в козята къщичка, където майка им ги нахранила с прясно зеленце.

Оттогава вече нямало кой да ги плаши и те заживели безгрижно.

Братя Грим
Малечко Палечко

Някога, много отдавна, на света живял един добър великан. Веднъж той се скарал с алчния магьосник — двамата не можели да си поделят съкровището, което били намерили заедно.

Ядосан, магьосникът изрекъл страшна клетва към великана:

— Абракадабра! Нека детето, което ще ти се роди, да не порасне по-голямо от палеца ми!

Скоро на великана му се родило момченце. То било толкова мъничко, че родителите му постоянно го губели. Нарекли го Малечко Палечко.

Синът на великана по цял ден си играел в градината: яздел охлювчета, танцувал с гъсеници и калинки… И всичките му приятели били мънички като него.

Веднъж той тръгнал към малкото езерце, за да навести жабата.

Стъпил на едно листенце, което смятал да използва за лодка, но не щеш ли, точно тогава от водата изскочила ненаситната щука и го погълнала.

За добро или за зло, след малко кралският рибар я хванал на своята въдица и я отнесъл в дворцовата кухня.

Когато зъбатата риба се озовала под ножа на главния готвач, всички много се изненадали, защото от корема й излязло цяло-целеничко момченце, голямо колкото палец.

„Ами сега? Какво да правим с това мъниче? — замислил се готвачът. И изведнъж се сетил: — От него може да излезе чудесен кралски паж! Довечера ще го сложа върху тортата и като го видят, всички ще ахнат от почуда!“

Кралските гости наистина се смаяли при вида на момченцето и от все сърце аплодирали главния готвач. Най-възторжено му ръкопляскал самият крал, който веднага назначил Малечко Палечко за придворен паж.

Откакто заживял в двореца, синът на великана се ползвал с голямо уважение. За кон му служела една бяла мишка, а за меч — златна карфица.

По време на кралските пирове пажът марширувал напред-назад по трапезата и развличал гостите, като свирел на мъничка златна тръба.

Дните му минавали в танци и веселие и никой не подозирал, че над живота му е надвиснала страшна опасност.

Доволен от новия паж, кралят престанал да обръща внимание на любимия си котарак. Затова един ден опашатият царедворец издебнал съперника си в градината и се нахвърлил да го изяде.

Малечко Палечко никак не се уплашил, а яхнал бялата мишка, размахал своята златна карфица и се провикнал:

— В атака! Напред!

Котаракът подвил опашка и позорно избягал, но след време уж случайно минал по дворцовото стълбище, приближил се до трона и тихичко измяукал:

— Господарю, подочух, че новият паж е намислил да те отрови!

Разтреперил се кралят, уплашил се не на шега и изпратил стражите да донесат Малечко Палечко. Тогава котаракът измъкнал изпод седлото на бялата мишка една отровна тревичка и я показал на всички. Знаел къде да я търси хитрецът, защото сам я бил сложил там.

Пажът бил много учуден и не успял да каже и думичка в своя защита. Без да се замисля, кралят заповядал да го хвърлят в тъмница — но понеже в царството нямало килия за толкова малък затворник, наложило се да го заключат не къде да е, а в кралския стенен часовник.

Минало време и една голяма нощна пеперуда забелязала момченцето, което живеело в часовника.

— Пусни ме оттук! — примолил се Малечко Палечко.

Смилила се тя, домъчняло й за горкото дете и го пуснала на свобода с думите:

— Ще те отнеса в Царството на пеперудите, където всички са мънички като теб!

Така и станало: понесла го на крилете си и повече никой не го видял.

Ако някога и вие се озовете в това нечувано царство, потърсете паметника на нощната пеперуда — издигнал го е Малечко Палечко, за да му напомня за щастливия край на земните му приключения.

Братя Грим
Румпелщилцхен

Имало едно време един мелничар. Той бил голям самохвалко — от сутрин до вечер разправял на хората, че неговата мелница е най-високата, неговото брашно е най-бялото, а неговата дъщеря — най-хубавата.

Ето че хвалбите му стигнали до ушите на самия цар, който решил да намери приказливия селянин и да види с очите си каква е тази работа. Един ден той свикал двама от своите министри и отишъл на гости на мелничаря.

Домакинът го посрещнал с голяма радост. Показал му имота си, а също и дъщеря си.

— Както виждаш, царю честити, моята дъщеря е най-красивата на света! — не пропуснал да се похвали той, но това сякаш изобщо не впечатлило царя.

Мелничарят помислил, помислил и добавил:

— Освен това е много умна! Прави неща, които никой друг не умее!

Царят продължавал да мълчи.

Тогава мелничарят решил, че на всяка цена трябва да го учуди, почесал се по тила и казал:

— А знаеш ли, че дъщеря ми може да изпреде златна нишка от слама?

— Това е чудо нечувано! — възкликнал царят и наредил на министрите си веднага да я отведат в двореца. — Мелничарю, ще подложа дъщеря ти на изпитание. Ако до утре успее да ми изпреде златна нишка от слама, ще я възнаградя богато и пребогато. Ако ли не, ще я накажа сурово, а на теб ще ти взема и мелницата, и къщата, и всичко, което притежаваш!

Още недоизрекъл това — и министрите му замъкнали клетата девойка в двореца. Там я заключили в една тъмна стая, в която нямало нищо друго, освен купчина слама и стар дървен чекрък.

Като останала сама, мелничарската дъщеря седнала и заплакала.

— Ето докъде ни доведоха глупавите хвалби на баща ми! — продумала тя през сълзи.

Изневиделица пред нея се появило едно джудже с островърха шапка, червени дрешки и дълга бяла брада.

— Не тъгувай! — казало то. — Аз ще превърна сламата в злато, но какво ще ми дадеш в замяна?

Девойката свалила от шията си един златен медальон с формата на сърце.

— Това е най-ценното, което имам — отвърнала тя. — Вземи го!

Че като се захванало джуджето за работа — въртяло чекръка, въртяло чекръка… До сутринта превърнало всичката слама в прежда от чисто злато!

Като видял това, царят много се учудил и веднага заповядал да донесат на девойката два пъти повече слама.

— Искам още от златната прежда! — казал той.

— Ами сега? — затюхкала се дъщерята на мелничаря. — Какво да правя?

За щастие, вечерта тайнственото джудже отново се появило.

— Не тъгувай! — рекло то. — Ще ти помогна, но какво ще получа в замяна?

— Остана ми само златното пръстенче — отвърнала девойката и го свалила от ръката си. — Вземи го!

Че като се захванало джуджето за работа — въртяло чекръка, въртяло чекръка… До сутринта превърнало всичката слама в прежда от чисто злато.

Дошъл царят и не можел да й се нарадва! Толкова бил доволен, че казал на мелничарската дъщеря:

— Ако довечера ми изпредеш още повече златна прежда, ще се оженя за тебе! Ако ли не, ще те хвърля в тъмница!

И заповядал да й донесат три пъти повече слама!

Натъжила се девойката и седнала да плаче. Ето че тайнственото джудже отново се появило.

— Не тъгувай, ще ти помогна! — рекло то. — А какво ще получа в замяна?

— Нищо ценно не ми остана — отвърнала тъжно дъщерята на мелничаря, защото вече нямала какво да му даде. — Но ако до сутринта не успея да превърна всичката тази слама в златна прежда, ще ме хвърлят в тъмница!

Тогава джуджето се усмихнало дяволито и казало:

— Подочух, че царят те е харесал за своя невеста. Ако ми обещаеш, че като станеш царица, ще ми подариш първата си рожба, аз отново ще свърша всичката работа вместо тебе.

Нямало какво да стори девойката — съгласила се. Че като се захванало джуджето за работа — въртяло чекръка, въртяло чекръка…

До сутринта превърнало всичката слама в прежда от чисто злато.

Чак стаята засияла!

Така царят се оженил за дъщерята на мелничаря. Двамата заживели щастливо, а когато им се родил син, се заобичали още повече. Доволна от новия си живот, царицата съвсем забравила за своето обещание.

Но не щеш ли, един ден джуджето се появило и рекло:

— Имахме уговорка, царице. Аз изпълних каквото ти обещах. Сега е твой ред. Дойдох да ми се издължиш.

— Моля те, остави ми детенцето! — заплакала клетата майка. — Ще ти дам всичкото си богатство, само ми остави детенцето!

Но джуджето не искало да я чуе — колкото повече го увещавала царицата, толкова повече то настоявало на своето. Накрая все пак горчивите майчини сълзи го трогнали.

— Е, добре — въздъхнало то. — Ще ти дам една последна възможност.

Ако до три дни успееш да отгатнеш как се казвам, ще си отида завинаги и няма да ти вземам детето.

Уплашена, царицата признала цялата истина на мъжа си: и за златната нишка от слама, и за джуджето, и за ужасното си обещание. — Тогава царят свикал най-мъдрите си министри и им заповядал веднага да прочетат всички книги, в които се разказва за джуджета.

Два дни чели министрите, без да мигнат, но никъде не се споменавало за джудже с островърха шапка, червени дрешки и дълга бяла брада!

На третия ден, точно преди разсъмване, един придворен слуга отишъл да събира съчки в гората. Изведнъж той забелязал между дърветата едно дребно човече, което имало островърха шапка, червени дрешки и дълга бяла брада. Под нозете му горял буен огън, а то подскачало и си припявало:

— Никой, никой няма да отгатне как се казвам, защото никой не е чувал за Румпелщилцхен!

Слугата изтичал да разкаже всичко това на господаря си.

Скоро паднала нощта и човечето се появило в двореца, а мелничарската дъщеря го посрещнала с думите:

— Радвам се да те видя отново, Румпелщилцхен!

Като чуло името си, джуджето едва не се пукнало от яд!

Тогава царят и царицата радостно се прегърнали.

— Вече няма от какво да се боим! — казали те.

И заживели дълго и щастливо в любов и съгласие.

Братя Грим
Снежанка и седемте джуджета

Някога, много отдавна, на един цар му се родила чудно хубава дъщеричка. Тя имала ясни сини очи, румени бузки и алени устни, а лицето й било бяло като сняг. Затова я нарекли Снежанка.

Скоро майка й умряла и царят решил да се ожени повторно.

Новата царица била завистлива и зла жена и не обичала никого, освен себе си. Всяка сутрин тя се оглеждала във вълшебното си огледало и го питала:

— Огледалце, огледалце, коя е най-красива на света?

А огледалото й отговаряло с човешки глас:

— Ти, царице! Ти си най-красива на света!

През това време Снежанка растяла и ставала все по-хубава.

Една сутрин царицата отново застанала пред огледалото, а то й казало: — И ти си красива, царице, но най-красива на света е Снежанка!

Като чула това, злата мащеха се разтреперила от гняв и решила час по-скоро да се отърве от заварената си дъщеря.

Повикала един стар слуга, обещала му да го възнагради богато и му наредила да примами принцесата в гората и да я убие. Като доказателство поискала да види сърцето й, затворено в дървено ковчеже.

Уплашеният слуга не посмял да възрази, скрил един нож под дрехите си и повел клетата девойка в гората.

Вървели, вървели… Небето ставало все по-тъмно, а дърветата — все по-високи.

По едно време Снежанка разбрала каква е работата и тихо заплакала.

— Пусни ме! — примолила се тя. — Толкова години си служил вярно на моя баща, защо ти е да ме убиваш?

Смилил се старецът и я пуснал. После убил един елен лопатар, сложил сърцето му в дървеното ковчеже и поел към двореца.

Тръгнала Снежанка сам-самичка през горския гъсталак. Стигнала много далече и толкова се изморила, че вече не я държали краката. Тъкмо щяла да легне под едно дърво да поспи, когато й се сторило, че в шубраците примигва светлинка.

Надникнала принцесата между клоните и не могла да повярва на очите си: насред китна полянка, между стари кичести ели се гушела една малка къщурка.

Снежанка се приближила и почукала на вратата, но никой не й отговорил. Тогава решила да влезе вътре. Надникнала и що да види: в стаята имало една съвсем малка масичка със седем съвсем малки столчета. На масичката били наредени седем съвсем малки панички и седем съвсем малки чашки, а в спалнята имало седем съвсем малки креватчета. И всичко било страшно разхвърляно!

„Тук сигурно живеят много дребни човечета“ — помислила си девойката и се заела да разтребва къщата. Измила съдовете, почистила печката, помела пода — и докато работела, все пеела. Нежното й гласче привлякло всички горски зверове. Накрая принцесата се уморила, легнала в едно от креватчетата и сладко заспала.

Тъкмо по това време се прибрали стопаните на къщурката — седемте весели горски джуджета. Щом пристъпили през прага, те забелязали, че домът им блести от чистота! „Кой ли е разтребил така?“ — зачудили се джуджетата. Но когато влезли в спалнята, веднага разбрали.

Шепотът им събудил Снежанка и тя отворила очи.

— Коя си ти? — попитало я най-старото джудже и принцес им разказала своята тъжна история.

— Не тъгувай, остани да живееш при нас! — успокоило я то. Докато си тук, ще те пазим и никой няма да ти навреди.

Така Снежанка заживяла при седемте горски джуджета. Всяка сутрин те излизали по работа, а красивата принцеса оставала у дома, за да готви и шета. На сбогуване новите й приятели винаги казвали:

— Докато се върнем, не отваряй вратата на никого, не пускай никого вкъщи и с никого не разговаряй!

После се пръсвали по пещерите, където търсели злато и скъпоценни камъни. Вечер с радост се прибирали у дома, а там ги чакала вкусна гозба и всичко блестяло от чистота.

През това време старият слуга се завърнал в двореца с дървеното ковчеже и дал на царицата еленовото сърце. Доволна, тя веднага изтичала при вълшебното огледало и го попитала:

— Огледалце, огледалце, коя е най-красива на света?

— Най-красива на света е Снежанка, която живее при седемте горски джуджета — отвърнало то с човешки глас.

Ядосала се злата мащеха и решила този път сама да се разправи със заварената си дъщеря. Приготвила една вълшебна отвара, изпила я и се превърнала в старица. Преоблякла се като просякиня, напълнила една кошница с отровни ябълки и се отправила към горския гъсталак.

Като намерила малката къщурка, сгушена под кичестите ели, злата мащеха почукала на вратата.

— Кой е? — попитала Снежанка, докато шетала в кухнята.

— Аз съм бедна просякиня — излъгала царицата. — Ела да видиш какви хубави ябълки съм ти донесла.

— Благодаря ти, бабичко — отговорила принцесата, — но седемте джуджета ми казаха никого да не пускам. Върви си по пътя!

— Че ти не ме пускай, ами излез да си вземеш от моите ябълки! Те са вълшебни. Ако изядеш една и си намислиш желание, то ще се сбъдне!

Подлъгала се Снежанка, открехнала вратата и що да види: кошницата на старицата била пълна със сочни ябълки, алени като пламък!

Принцесата си взела една, захапала я и се строполила мъртва на прага.

А мащехата побързала да се скрие в горския гъсталак и се изгубила, та се не видяла. Оттогава никой нищо не е чувал за нея.

Вечерта джуджетата наизлезли от пещерите и забелязали, че в небето са надвиснали черни облаци. В този миг над главите им пробляснала ослепително ярка светкавица и плиснал пороен дъжд.

Спомнили си те, че Снежанка е вкъщи самичка, и помислили, че може да се изплаши от бурята. Затова веднага захвърлили кирките и лопатите и с всички сили хукнали към дома си. На прага намерили бездиханната принцеса, до която се търкаляла една нахапана ябълка. Досетили се джуджетата какво е станало и се разридали от мъка. Направил кристален ковчег, положили в него Снежанка и я отнесли на близкия хълм.

И всеки ден ходели там да я оплакват.

Един ден през гората случайно минал принцът от съседното царство. Като видял на хълма плачещите джуджета, той се спрял и надникнал в кристалния ковчег. А в него лежала девойка с чудна красота!

Момъкът слязъл от коня си и започнал да разпитва джуджетата коя е тази девойка. Тогава те му разказали тъжната й история.

— Позволете ми да я отнеса в своя дворец — помолил ги той, — за да я погреба с всички почести, които се полагат на една принцеса.

После се навел и я целунал.

В този миг тя отворила очи и оживяла!

Като видели това, джуджетата започнали да подскачат от радост и да хвърлят шапките си във въздуха. Всички вкупом я изпроводили до двореца на принца, а там вдигнали сватба за чудо и приказ.

Братя Грим
Обущарят и джуджетата

Имало едно време един стар обущар. Той бил беден, защото недовиждал и едва успявал да си изпълнява поръчките.

Една вечер не довършил започнатата работа и легнал да спи. А на сутринта се оказало, че работата все пак е свършена.

През деня обущарят приготвил всичките си инструменти, за да ушие обувки за един богаташ. Но бил толкова уморен, че си казал:

— Утре ще се заема с това.

На другия ден намерил на масата чифт чисто нови обувки.

Богаташът останал страшно доволен и му платил два пъти повече, отколкото бил обещал.

Оттогава всяка вечер, преди да си легне, майсторът приготвял по едно парче кожа за своя тайнствен помощник. И всеки път намирал нов чифт обувки.

Жена му забелязала, че напоследък идват твърде много клиенти, и започнала да го подпитва. Нямало как, наложило се да й каже.

— Хайде довечера да се скрием — предложила тя — и да видим каква е тази работа.

Речено — сторено.

Малко преди полунощ в работилницата се появили две пъргави малки джуджета. Грабнали те инструментите и за нула време ушили още един чифт обувки!

Но старицата надзърнала и видяла, че малките майстори носят вехти, окъсани дрешки и направо треперят от студ.

— Горкичките! — прошепнала тя на мъжа си. — Утре ще им ушия палтенца. Кой знае, може пък от благодарност вече да ни правят по два чифта обувки вместо по един.

Като настъпила нощта, джуджетата отново дошли в работилницата и намерили на масата две прекрасни палтенца със златни копченца.

— Колко са красиви! — възкликнали помощниците на обущаря и радостно затанцували. — Тра-ла-ла! Тра-ла-ла! — припявали те. — От студа не ни е страх!

Накрая едното джудже казало:

— Хайде, братко, време е да се хващаме за работа!

— Каква ти работа! — отвърнало другото. — Сега сме богати, имаме си палтенца! Няма повече да работим!

И си отишли завинаги.

Братя Грим
Златната гъска

Живял на света един дървар. Той се казвал Иван и бил толкова беден, че освен брадвата, нищо друго си нямал.

Един ден Иван отишъл в гората за дърва. Вървял, вървял и седнал да си отдъхне до един съсухрен пън.

Извадил от пазвата си комат хляб и бутилка вино и тъкмо се канел да похапне, когато изведнъж пред очите му се появило едно дребно старче със снежнобяла брада.

Поздравило го то и попитало:

— Иване, няма ли да споделиш с мен обяда си?

Дърварят изобщо не се замислил, ами на драго сърце нагостил старчето. Когато се заситило, то погладило снежнобялата си брада и рекло:

— Добър човек си ти, Иване. Искам да ти се отплатя.

— Че каква отплата съм заслужил за къшей хляб и глътка вино? — учудил се дърварят.

— Виждаш ли ей онова старо дърво?

Отсечи го и каквото намериш под него, твое е! — посочило старчето и изчезнало.

Приближил се Иван до дървото, обиколил го, огледал го, почесал се по тила и си помислил: „Ех, тоя дънер има да го сека… Цял ден няма да ми стигне.“

Замахнал с брадвата веднъж, замахнал дваж… По едно време дървото се олюляло и самичко паднало на земята.

Навел се Иван над него и що да види: в корените му лежи жива гъска с пера от чисто злато! Взел я той, пъхнал я в пазвата си и поел към дома. Но тъкмо излизал от гората, когато завалял проливен дъжд.

Хукнал дърварят към близката гостилница да се подслони, влязъл вътре и сложил златоперата гъска на миндера — не можел да й се нарадва!

А гостилничарят имал три дъщери. Като видели гъската, те веднага поискали да си отскубнат по едно златно перце. Издебнали дърваря и когато той излязъл навън, за да погледне дали е спрял дъждът, най-голямата се промъкнала до миндера и уловила гъската за крилото. Не щеш ли, пръстите й залепнали за него! Дърпала тя, дърпала, но не успяла да ги отлепи!

Дошла втората сестра, понечила да й помогне и залепнала за сукмана й! Появила се най-малката и също залепнала!

В това време дъждът спрял. Иван се върнал в гостилницата, грабнал чудната птица под мишница и си поел по пътя, без да забелязва, че зад него вървят три девойки.

— Като ги видял да излизат, баща им се развикал:

— Хей, ами вие къде тръгнахте? — И хванал най-малката си дъщеря за ръката… но веднага залепнал за нея!

На двора ги съзрял конярът. Помислил, че са заловили крадец, втурнал се след гостилничаря и закрещял:

— Почакай, господарю, ей сега ще ти помогна!

И също залепнал!

Така след Иван се понесла цяла върволица и всички заедно излезли на широкия път.

— Помощ, помощ! — пищели трите сестри, но дърварят не ги чувал.

Един ковач надникнал от работилницата си, захвърлил чука и излязъл да ги разтървава. Но едва докоснал коняра и залепнал за колана му!

Видяла това жената на ковача и изтичала след него:

— Къде тръгна? — завикала тя, хванала го за престилката и не могла да отлепи пръстите си от нея!

Стигнали до пекарната. Хлебарят изскочил на улицата и набързо се залепил за жената на ковача!

А Иван продължавал да си върви, без да забелязва какво става зад него. Смеел се народът по пътя и се чудел: къде ли е повел дърварят всички тези хорица?

Минали покрай царския дворец. Зад стените му живеела принцеса Незасмяна, която била много тъжна и никога не се усмихвала. Царят обещал ръката й на онзи, който намери начин да я разсмее. Година след година в царството пристигали принцове от близки и далечни земи, но никой не успявал да я развесели.

Изведнъж тя съзряла от прозореца Иван със златната гъска под мишница. Зад гърба му подтичвали дъщерите на гостилничаря; зад тях вървял самият той, след него — конярът, до коняра — ковачът, а до ковача — сърдитата му жена. Най-отзад се тътрел хлебарят…

Че като прихнала да се смее принцесата — не можела да се спре!

Зарадвал се царят и заповядал да доведат цялата върволица в двореца. Щом видял красивата принцеса, Иван й подарил златоперата гъска. В този миг вълшебството се развалило — всички се отлепили един от друг, а дърварят станал царски зет и получил половината царство.

Братя Грим
Хензел и Гретел

Живял някога край гората един беден дървар със своите две послушни дечица — Хензел и Гретел. Те си нямали майка и затова един ден баща им се оженил за друга жена. Мащехата никак не обичала завареничетата и постоянно ги хокала.

Веднъж тя подшушнала на мъжа си:

— Трябва да се отървем от тези непоносими деца! Храната не стига за всички, твърде много гърла има вкъщи. Утре заведи Хензел и Гретел в гората и ги остави там! Може някой да ги намери и да ги приюти.

Горкият човек не искал да се разделя с децата, но жена му настоявала и се сърдела. Накрая той не издържал и се съгласил.

А Хензел чул този разговор и рекъл на своята сестричка:

— Не се страхувай! Ако ни оставят в гората, ще намерим обратния път.

И изтичал навън да напълни джобовете си с камъчета.

На сутринта бащата завел дечицата си в гората. Докато вървели, Хензел пускал от време на време по някое камъче.

В най-тъмния гъсталак дърварят им заръчал да го почакат и скришом хукнал към своята къщурка.

Чакали, чакали двете деца, но той не се върнал да ги прибере.

По едно време се мръкнало и Гретел жално заплакала. Тогава братчето й я хванало за ръка и я повело към къщи. От камъче на камъче, от камъче на камъче — скоро двамата стигнали до вратата, влезли тихичко, сгушили се и заспали.

Като ги видяла, злата мащеха много се разлютила и цяла нощ се карала на мъжа си. После заключила Хензел и Гретел в килера, като им дала само малко сух хлебец.

Ала братчето не изяло своето коматче. Скрило го в пазвата си и зачакало да се съмне.

На другата сутрин дърварят отново повел дечицата си към гората.

Докато вървели, Хензел ръсел от време на време по някоя суха трошичка.

В най-тъмния гъсталак баща им ги накарал да го почакат и скришом хукнал към своята къщурка. Братчето и сестричето веднага се хванали за ръце и тръгнали да търсят обратния път.

Но този път не сполучили: тук трошички, там трошички — не намерили нито една. Гладните птички ги били изкълвали!

Като се мръкнало, малката Гретел жално заплакала.

— Не тъгувай! — казал й Хензел. — Аз съм тук и ще се грижа за теб.

Повел я той по една тясна пътечка, която се виела през гъсталака, но после размислил и свърнал по друга пътечка, след малко — по трета.

Скоро двете клети дечица съвсем се изгубили. Ами сега? Наоколо било съвсем тъмно. Хензел и Гретел треперели от умора и страх.

Струвало им се, че гората е пълна със зверове и че отвсякъде дебнат няколко чифта кръвожадни очи! Цяла нощ не посмели да мигнат, а на следващия ден дълго се лутали между дърветата.

Накрая се озовали пред една чудна къщичка, сгушена насред малка полянка.

— Гледай ти! — смаял се Хензел. — Тази къщичка е с шоколадова глазура!

И си отчупил едно парченце.

— А стените й са от маслени курабийки! — добавила Гретел и налапала друго парченце.

Двамата започнали сладко да си похапват ту от мармаладения покрив, ту от захарните прозорци — без да подозират, че това е капан за деца! Едва успели да опитат от всичко, когато вратата на къщичката се открехнала и през процепа се подала главата на Баба Яга.

— Ах, какви лакомници! — засмяла се тя. — Влезте, влезте, деца! Не се бойте!

Вътре се оказало тъмно като в рог, защото светела само пещта. Братчето и сестричето били много гладни и поискали да ядат, а бабичката ги огледала от главата до петите и си забърборила.

— Първо ще изям момченцето. Но то е толкова слабичко, само кожа и кости! Трябва да го храня поне няколко дни, за да се угои.

При тези думи тя натикала Хензел в една голяма клетка и го заключила.

— А ти, момиченце — рекла на Гретел, — бързо хващай метлата! Ще вършиш къщната работа, докато дойде и твоят ред!

Така двете дечица заживели в горската къщичка. Стопанката всяка сутрин ги гощавала с пресни курабийки и казвала на малкия Хензел:

— Я подай на баба едно пръстче, да видя колко си се угоил!

А той й подавал една пилешка кост, за да я залъже.

— Още си слабичък! — недоволствала вещицата, която била много стара и недовиждала. — Трябва да се поохраниш.

И му давала двойно повече курабийки.

Накрая й омръзнало да чака и наредила на Гретел:

— Изтичай навън и донеси малко сухи дръвца да напаля пещта! Днес ще обядвам печено момченце!

А Гретел заплакала и отишла да каже на братчето си.

— Не бой се! — рекло й то. — Когато Баба Яга те прати да провериш дали се е разгоряла пещта, ти я помоли да ти покаже как се прави това!

Послушала го сестричката и когато бабата я пратила да надникне в пещта, тя отговорила:

— Още съм малка, бабичко, не знам как се прави това! Моля те, покажи ми!

— Ех, за нищо не те бива! — разсърдила се старицата. — Ето, гледай сега!

И се навела да й покаже.

Тогава Гретел я блъснала в огъня с всичка сила и се втурнала да освободи Хензел от клетката.

Двете деца затворили плътно пещта и за всеки случай й сложили един голям катинар.

Така се свършило със злодеянията на Баба Яга.

В следващите няколко дни братчето и сестричето живели самички в къщичката от курабийки и си похапвали до насита. После решили да се приберат у дома и взели една кошничка с медени сладки, за да я занесат на баща си.

Но на дъното й намерили малко сандъче, пълно с истински златни жълтици!

— Баба Яга отдавна стана на пепел, така че това злато не й трябва вече — рекъл Хензел, взел сандъчето и повел Гретел към къщи.

А в гората ги пресрещнал баща им, който плачел за тях и ги търсел.

— Върнете се у дома, деца! — помолил ги той. — Злата ви мащеха умря. Обещавам никога повече да не ви изоставям!

Гретел се хвърлила на шията му и го прегърнала, а Хензел отворил капака на сандъчето и казал:

— Вече сме богати, татко. Можем да имаме всичко. Няма нужда да сечеш дърва!

Оттогава тримата заживели щастливо.

Братя Грим
Седемте гарвана

Някога, много отдавна, в самото сърце на високата планина се простирала китна зелена ливада. През ливадата течал ручей с бистра планинска вода, а до ручея имало каменна къща.

Зад стените й живеел горският надзирател със своята млада жена. Те си имали седем палави синове и една чудно хубава дъщеричка.

Горският работел много и по цял ден не се прибирал у дома, така че жена му самичка се грижела за децата. С момиченцето й било лесно — то било добро и послушно и й помагало в къщната работа. Затова пък седемте му братчета били грубияни и побойници. Те никога не слушали майка си и това много я натъжавало.

Вечер баща им се връщал уморен у дома. Горката жена не искала да го тревожи и не му се оплаквала от палавите си синове. А те от ден на ден ставали все по-лоши, защото нямало кой да ги накаже.

От всичко това най-много страдала малката им сестричка. Тя ги обичала, нищо че били грубияни и побойници. Но обичала много и майка си. И й ставало мъчно за нея, като виждала колко я наскърбяват лудориите на седемте лоши момчета.

Веднъж се случила ужасна беда. В гората, точно зад каменната къща, растяла отровна трева. Бащата предупредил синовете си да внимават, когато извеждат козите на паша, и да ги пазят от опасните бурени. Но в този ден братята нарочно накъсали от тревата, напълнили един чувал с нея и я смесили с храната на животните.

Козите я изяли, разболели се и измрели.

— Ами сега? — затюхкала се майката. — Откъде ще взема мляко, за да ви нахраня? От какво ще ви правя извара, сирене и сметана?

Синовете й се спогледали и се засмели, сякаш не разбирали каква беля са направили.

Разгневила се майка им, не знаела що да стори и в яда си изрекла страшна клетва:

— Черни гарвани да се бяхте родили, а не мои деца!

Веднага щом произнесла тези думи, слънцето се скрило зад тъмен облак. Разразил се бурен вятър и седемте момчетата се превърнали в гарвани!

Огледали се птиците, плеснали с черните си криле, издигнали се в небето и отлетели. А майката веднага съжалила за думите си и така се изплашила, че паднала на прага в несвяст.

Скоро бащата се върнал от работа и като разбрал какво е станало, косите му побелели от мъка. Опитал се да утеши жена си, но от този ден в каменната им къща се възцарила печал.

Минало много време. Момиченцето растяло и ставало все по-хубаво, ала на лицето му никога не греела усмивка.

Един ден то казало на майка си, че ще отиде да потърси своите омагьосани братчета.

— Знам, че ме чакат! Позволи ми да тръгна и ми дай майчината си благословия! — помолило то.

Майката нямала сили да възпре едничкото детенце, което й било останало. Приготвила на свидната си дъщеря едно вързопче с черен хляб, благословила я и я отпратила по широкия свят.

Девет дни вървяла девойката през гори и долини. Храната й се свършила, дрехите й се изпокъсали. Уморена и премръзнала, на десетия ден точно преди разсъмване тя съзряла в далечината малка схлупена къщурка — усойна и мрачна. Сякаш някакви неведоми сили притегляли сестричката право натам.

Като надникнала вътре, тя видяла ниска маса, на която били наредени седем малки купички.

И седемте били пълни с топла овесена каша.

Девойката била толкова гладна, че избрала една купичка и си похапнала сладко-сладко.

После се качила на горния етаж и надникнала в спалнята, където имало седем ниски креватчета. Всяко от тях било застлано с малко вълнено одеялце.

Очите на девойката се напълнили със сълзи — тя разбрала, че е намерила своите братя! Уморена и развълнувана, тя полегнала на едно от креватчетата и заспала.

Като се мръкнало, вратата на къщурката се отворила и вътре влетели седем грозни черни гарвана. Всички веднага се настанили около масата.

— Някой ни е ял от кашата! — възкликнали те. — Кой ли може да е?

Нахранили се птиците, сложили си нощните шапчици и отишли да си легнат. А в спалнята — що да видят: спяща девойка!

— Братя, та това е… — започнал най-големият гарван и погалил косата й с черното си крило.

— Да, това е нашата сестричка! — закрещели всички един през друг.

В този миг девойката се събудила и като видяла, че е заобиколена от седем грозни птици с нощни шапчици, ужасно се изплашила.

Най-малкият гарван я попитал с учудващо нежен глас:

— Сестричке, ти ли си?

Тогава гостенката скочила от леглото и радостно протегнала ръце.

— Намерих ви, намерих ви! Най-накрая ще бъдем отново заедно!

Седемте черни гарвана я погледнали тъжно и един от тях тихичко промълвил:

— Не се ли страхуваш от нас? Та ние сме седем грозни гарвана с черни пера!

Но девойката се засмяла и ги прегърнала всички поред.

— Толкова ви обичам! — казала тя. — Макар да сте се превърнали в гарвани, вие винаги ще си останете мои братя!

Като чули това, птиците се разплакали.

— Елате си у дома! — помолила ги тяхната сестричка.

— Много бихме искали — отвърнали те, — само че ни е срам! Бяхме толкова непослушни деца! А и как ще се покажем пред мама в този вид?

— Мама много ще се радва да ви види! Тя постоянно плаче и мисли за вас! — въздъхнала девойката.

След дълги увещания братята се съгласили да се върнат вкъщи, но пътят бил страшно дълъг, а сестричката им била изтощена.

— Ще полетим всички заедно и ще те отнесем с крилете си! — предложили те.

Тъкмо се наканили да излетят, когато най-малкият брат извикал:

— Почакайте! Хайде да вземем всички блестящи камъчета, които сме насъбрали! Това ще е нашият подарък за мама!

— Колко са красиви! — възкликнала девойката.

— Харесват ли ти? Може да са скъпоценни! Ние, гарваните, видим ли блестящо камъче, не можем да се сдържим, грабваме го и го отнасяме дома си!

Най-накрая потеглили на път. Плеснали с черните си криле, литнали над облаците и понесли своята малка сестричка. Отначало тя се уплашила, но братята й я държали толкова здраво, че в крайна сметка спряла да се страхува. Пък и отгоре светът изглеждал толкова хубав!

Ето че седмината най-после съзрели старата каменна къща. Но на двора й нямало никой.

— Почакайте тук — казала девойката, когато гарваните кацнали пред вратата. — Аз ще повикам мама.

После изтичала в кухнята и се провикнала:

— Мамо, мамо, върнах се! Ела да видиш кого ти водя!

А клетата й майчица седяла сам-самичка до печката и ронела горчиви сълзи.

— Колко се радвам, че си дойде, дъще! Вече си мислех, че никога ням да те видя отново! — ридаела тя.

Тогава излязла на двора и съгледала гарваните.

— Клети мои деца! Толкова ми липсвахте! Не минаваше ден, в който да не съжаля, че изрекох онова грозно проклятие! Една майка никога не бива да говори така на децата си!

— Срамуваме се, че бяхме толкова лоши синове! — отвърнали гарваните. — Прости ни, мамо!

Всички се разплакали и изведнъж станало чудо: седемте гарвана отново се превърнали в момчета, кое от кое по-хубаво!

Като чул радостната глъчка, баща им излязъл на двора и не можел да повярва на очите си: отново виждал свидните си синове!

Минали години. Семейството на горския надзирател заживяло щастливо и седемте нощни шапчици на черните гарвани останали единственият спомен за тази поучителна история.

А блестящите камъчета наистина се оказали скъпоценни и осигурили на двамата родители честит и охолен живот.

Братя Грим
Златната рибка

Някога, ала много отдавна, на морския бряг живеел един беден рибар в своята стара колибка. Един ден, както обикновено, той отишъл за риба.

— И да не си се върнал с празни ръце! — извикала подпре му неговата свадлива жена.

Рибарят хвърлил мрежата си веднъж, хвърлил дваж — но нищичко не уловил. Като я хвърлил за трети път, видял, че вътре помръдва една-единствена рибка. Люспите й блестели като слънце, защото били от чисто злато!

— Що за чудо е това? — изумил се старецът.

А рибката проговорила с ясен човешки глас:

— Не ме убивай, добри човече! Аз съм дъщерята на Морския цар! Ако ме пуснеш, ще изпълня всяко твое желание.

Старецът бил жалостив. Без да се замисля, той веднага я хвърлил в морето. Тогава златната рибка пляснала с лъскавата си опашка и отплувала, та се не видяла.

Върнал се вкъщи рибарят и заразказвал на жена си какво му сее случило през деня.

Като чула за златната рибка, старицата започнала да го хока:

— Глупак такъв! Щом тази рибка изпълнява желания, трябваше да й поискаш нещо! Виж на какво е заприличало старото ни корито! Не можа ли да я помолиш за ново?

Тичай бързо на брега, повикай я и й кажи, че имаме нужда от здраво корито!

И го натирила навън.

Хукнал рибарят към брега и срам не срам, повикал златната рибка. Тя веднага подала глава от водата и попитала:

— Викаш ли ме, рибарю? Кажи какво искаш и начаса ще го имаш.

Старецът я помолил за ново корито.

— Ти си добър човек — казала рибката. — Затова че ме пусна в морето, ще изпълня молбата ти. Върви си по живо, по здраво. Като се прибереш, на мястото на старото пробито корито ще намериш чисто ново, лъскаво и здраво.

Хукнал обратно рибарят, нямал търпение да зарадва бабата. Ала още щом го видяла, тя започнала да го хока:

— Глупак такъв! Явно тази рибка наистина изпълнява желания!

Трябваше да поискаш повече! Виж на какво е заприличала старата ни колиба! Не можа ли да помолиш за къща? Тичай бързо на брега, повикай рибката и й кажи, че имаме нужда от къща!

И го изпъдила.

Замъкнал се рибарят към брега и срам не срам, пак повикал златната рибка. А тя подала глава от водата и попитала:

— Викаш ли ме, рибарю? Да не би да не ти хареса коритото? Кажи какво друго искаш и ще го изпълня.

Старецът я помолил за къща.

— Ех, рибарю… — въздъхнала рибката. — Ти си добър човек. Затова че ме пусна в морето, ще изпълня и тази твоя молба.

Върви си по живо, по здраво.

На мястото на старата си колиба ще намериш чисто нова къща.

Тръгнал обратно рибарят.

Вървял си по пътя и се чудел и маел дали ще се зарадва бабата.

Ала още като го видяла, тя започнала да го хока:

— Глупак такъв! Щом тази рибка изпълни и второто ти желание, трябваше да й поискаш още повече! Виж каква хубава къща ни даде! Не можа ли да помолиш за по-голяма? Тичай, тичай бързо на брега, повикай я и й кажи, че имаме нужда от дворец!

Потътрил се рибарят към брега и за трети път повикал златната рибка.

Викал, викал… Небето притъмняло и морето се развълнувало. По едно време дъщерята на Морския цар подала глава от водата и попитала:

— Какво има, рибарю? Не ти ли хареса къщата?

Колкото и да се срамувал, старецът я помолил за дворец.

— Добре, рибарю — отвърнала чудната рибка. — Ти си добър човек. Затова че ме пусна в морето, ще изпълня и тази твоя молба. Върви си по живо, по здраво. А на мястото на новата къща ще намериш дворец.

Тръгнал обратно рибарят. Вървял и си мислел колко доволна и честита ще бъде жена му.

Ала още щом го видяла от портата на великолепния си дворец, пременена в гиздави дрехи и накичена със злато и скъпоценности, тя започнала да го хока:

— Глупак такъв! Трябваше да поискаш от рибката още повече! Тичай, тичай бързо на брега и й кажи да ме направи царица!

Клетият рибар отново се отправил към морския бряг. Че като се разразила една ми ти буря! Страховити гръмотевици затрещели в небето, мътни пенести вълни се разбивали с ярост в скалите!

Старецът отчаяно завикал златната рибка. Викал, викал… Най-накрая тя подала глава от водата. Изслушала го мълчаливо, а после, без да продума, плеснала с лъскавата си опашка и отплувала, та се не видяла.

Седнал той да я чака, но рибката все не идвала.

По едно време блеснала ярка светкавица и в далечината рибарят видял, че на мястото на прекрасния му дворец се е сгушила старата му колибка, а пред нея се въргаля пробитото корито на бабата.

Тръгнал той към къщи. Вървял и не знаел какво да си мисли.

Жена му го посрещнала на прага, обляна в сълзи, и още щом я видял, рибарят взел да я хока:

— Така ти се пада, глупава жено! Вместо да се радваш на онова, което имахме, ти не спря да искаш още и още!

На другия ден той отново отишъл за риба. Така направил и на третия ден, и през всички останали дни, но никога повече не видял дъщерята на Морския цар.

Братя Грим
Бременските музиканти

Един мелничар си имал магаре. Дълги години то послушно мъкнело тежките чували с брашно, но накрая толкова остаряло, че вече не можело да работи. Тогава неблагодарният селянин му ударил една тояга и го натирил от къщи.

Поскитало се магарето и решило да отиде в големия град Бремен, да стане уличен музикант.

Вървяло, вървяло… По пътя срещнало едно мършаво куче, което бягало от господаря си. Той искал да го застреля, защото било много старо и не го бивало вече за лов.

— Ела с мен в град Бремен — предложило му магарето. — Ще станем улични музиканти.

Тръгнали двамата заедно и скоро видели един сърдит котарак. Той също бягал от стопанката си. Неблагодарницата искала да го удави, защото бил стар и не можел да лови мишки.

— Ела с нас в град Бремен — казало му магарето. — Ще станем музиканти.

Тръгнали тримата заедно и видели един проскубан петел, който пляскал с криле и кукуригал колкото му глас държи.

— Защо се дереш така, петльо? — попитало го магарето.

— Искам да си попея на воля, преди да умра. Стопанката е поканила гости и е решила да ме сготви на супа.

— Ела с нас в град Бремен. Ще станем улични музиканти. Ти ще пееш и ще свириш на балалайка, котаракът ще свири на цигулка, кучето ще бие барабана, а аз ще свиря на китара.

Тръгнали четиримата заедно. Вървели, вървели… и ето че замръкнали в гората. Тъкмо търсели къде да пренощуват, когато между дърветата заблещукала светлинка. Бременските музиканти се приближили и видели една стара къщичка. Затичали се те към прозорчето — ужасно им се приискало да надзърнат вътре! Магарето вдигнало предните си копита и стъпило на перваза, кучето скочило на гърба му, котаракът се покатерил върху него, а най-отгоре кацнал петелът.

Долепил той глава до стъклото и що да види: около пищна трапеза, отрупана с лакомства, седели четирима страшни разбойници, които пиели вино и пеели разбойнически песни!

Че като ревнало онова ми ти магаре, разлаяно се кучето, замяукал котаракът, закукуригал петелът — вдигнала се страшна олелия! В суматохата всички паднали през прозореца и се изтъркаляли в стаята.

Щом чули тая луда врява, разбойниците се уплашили, наскачали от масата и хукнали презглава към гората.

А бременските музиканти се настанили на местата им и се нахранили до насита. После легнали да поспят. Разбойниците видели, че светлината в прозорчето е угаснала, и най-смелият от тях, отишъл да провери какво става в къщата. Влязъл и зърнал две огънчета на печката. Решил, че това са горящи въгленчета, и понечил да си запали свещичка от тях. Пъхнал борината в едното въгленче, но се оказало, че това е котешко око! Че като скочил оня ми ти котарак — забил острите си нокти право в брадатото лице на разбойника!

Втурнал се той към вратата, а там кучето го захапало за крака! Побягнал на двора, а там магарето го сритало с копита! Завтекъл се към портата, а там петелът запял с цяло гърло:

— Кукуригу-у-у!

Клетият човек едва успял да се добере до своите приятели и им казал:

— Да бягаме, братлета! В къщата има една вещица с дълги нокти, едно чудовище с остри зъби и един великан с огромна сопа!

Тогава разбойниците си плюли на петите и повече не посмели да стъпят в гората. А магарето, кучето, котаракът и петелът заживели безгрижно в тяхната къщичка.

Много отдавна, още през XIX век, в Дания се родил великият писател Ханс Кристиан Андерсен. Първата му книга със заглавие „Приказки, разказани на децата“ излязла от печат през 1835 година.

След това той написал още много приказки, които с удоволствие четем и препрочитаме и днес. Сред тях са „Малката русалка“, „Храбрият оловен войник“ и „Огнивото“.

Приказките на Андерсен били необичайно явление за своето време поради няколко причини. Първо, те били написани на достъпен език, разбираем за всички — млади и стари, бедни и богати, образовани и неуки. Второ, писателят подробно разяснявал постъпките на своите герои — както на добрите, така и на лошите. И трето, много от сюжетите му били тъжни и не завършвали щастливо. А хората били свикнали всяка вълшебна приказка да има щастлив край…

Затова съвременниците на писателя го считали за особняк. Но всъщност разказвачите на приказки обикновено са точно такива!

Ханс Кристиан Андерсен
Грозното патенце

Една млада патица си свила гнездо и седнала да мъти. Ден и нощ тя с нетърпение чакала да се запознае със своите дечица.

Най-накрая яйцата започнали да се пропукват едно по едно.

— Пи! Пи! — казвали патенцата подавали малките си главици от черупките.

— Па! Па! — отвръщала мама Патица и непрестанно ги брояла, за да види дали са се излюпили всичките.

Останало само още едно яйце — най-голямото.

Ето че накрая и то се счупило.

— Пи! Пи! — изписукало последното патенце и се търкулнало на земята.

Ох, че грозно и непохватно било! Патицата го погледнала и си казала:

— Какво тромаво птиче! Ами ако не е мое дете? Знам един сигурен начин да разбера: ще го накарам да поплува.

Времето било прекрасно и тя повела цялото си семейство към водата.

— Цамбур! — Мама Патица скочила във вълните и повикала децата си.

Всички цопнали след нея и запляскали с крачета. Грозното патенце плувало не по-зле от своите братчета и изобщо не го било страх.

— Явно все пак си е патенце — заключила гордата майка. — Даже… не е чак толкова грозно!

И се отправила към птичия двор.

Там било пълно с кокошки и гъски, които наобиколили малчуганите, за да ги огледат.

— Колко са милички! — радвали се всички. — Ух, ами този кой е? Ама че е грозен!

А петелът подскочил към грозното патенце и го клъвнал.

Оттогава всички започнали да го тормозят. Не минавал и ден, без някой да му се присмее. „Защо съм се родило такова? — чудело се клетото птиче. — Никой не ме обича!“

Което било самата истина — старите патици непрестанно го хокали, а собствените му братчета го пъдели и го обиждали.

Накрая грозното патенце избягало — прехвръкнало над плета и тичало, тичало, докато не се озовало в едно голямо блато. Там го спрели два наперени диви гъсока.

— Колко си смешен! — възкликнали те. — Не умееш ли да летиш? Чакай, ние ще ти покажем.

И разперили прекрасните си криле. След миг се понесли високо в небето.

— Бум! Бум! — проехтели два изстрела. Двата млади гъсока паднали в тръстиките и повече не помръднали.

— Бум! — гръмнала друга пушка.

Настанала суматоха — блатото било обкръжено от ловци! Горкото патенце ужасно се уплашило! В този миг дотичало едно свирепо куче с изплезен език. То се завтекло към патенцето и… го подминало!

— Толкова съм противно, че дори и кучетата се отвращават от мен! — казало си птичето и отново хукнало презглава.

Тичало, тичало и привечер стигнало до една мизерна къщурка.

Тя била страшно порутена и сякаш се чудела на коя страна да падне, затова си стояла изправена. Провряло се патенцето между дъските и влязло в кухнята. Но било толкова уморено, че се строполило на пода.

А когато отворило очи, видяло една баба, един петел и един котарак.

— Вижте кой ни е дошъл на гости! — зарадвала се бабата.

— Ти можеш ли да кукуригаш? — попитал важно петелът.

— А да мъркаш и да си извиваш гърба? — добавил котаракът.

Патенцето не можело.

Тогава бабата го затворила в една тясна клетка.

Скоро лятото свършило и дошла есента. Грозното патенце станало голямо и силно. Една сутрин то отворило клетката и избягало.

Като се озовало на свобода, видяло в облаците ято прекрасни птици с извити шии и снежнобели пера. Те кръжали във въздуха и се издигали все по-нагоре! Патенцето не знаело как се казват тези птици, не знаело и накъде отиват, но нещо в тях го привличало неудържимо!

Зимата била ужасно студена.

Самотното птиче замръзнало в езерото, но един селянин го спасил и го отнесъл у дома си.

Като се посъвзело, то подскочило и паднало във ведрото с млякото. Жената на селянина изпищяла и плеснала с ръце. Тогава патето литнало към коритото с маслото и се оваляло в чувала с брашното.

На какво заприличало само! Добре че вратата била отворена! Клетото пате изскочило навън и се скрило в храстите.

Настъпила пролетта. Крилете на патенцето заякнали и го носели неусетно над облаците. Един ден то кацнало в малкото езерце да поплува, а там отново видяло онези красиви птици!

Като го забелязали, те се спуснали вкупом към него.

— Е, добре — промълвило бедното създание. — Убийте ме, задето се осмелявам да ви доближа!

И смирено свело глава, за да посрещне смъртта си.

Не щеш ли, в този миг то съзряло във водата собственото си отражение. И разбрало, че вече не е грозно патенце, а прекрасна птица с извита шия и снежнобели пера!

Няколко дечица тичали по брега и хвърляли житни зрънца във водата. Едно от тях извикало:

— Вижте, вижте! Дошъл е още един лебед! Той е най-хубав от всички!

А другите лебеди радостно наобиколили своя събрат.

— Не съм и сънувал такова щастие, докато бях грозно патенце! — казал нашият красавец и изпънал елегантната си шия.

Ханс Кристиан Андерсен
Палечка

Живяла някога една жена, която много искала да си има детенце, но не знаела как да се сдобие с него, отишла при магьосницата и я помолила за помощ.

— Вземи това ечемично зърно — рекла магьосницата, — но запомни, че то не е като другите. Засади го в саксия и само чакай да видиш какво ще стане.

Жената й благодарила и се върнала у дома си. Посяла ечемичното зърно и скоро от него поникнало едно голямо лале.

Уж лале като лале, а като се разтворило, в чашката му седяло красиво и нежно момиченце! То било съвсем мъничко, не по-високо от палец. Затова го нарекли Палечка.

Минало време. Момиченцето спяло в люлка от орехова черупка, застлана с теменужки, а едно листенце от роза му служело за завивка. През деня си играело в чаша вода като в малко езерце и плавало с лодчица от лале с два конски косъма вместо гребла. Така си живеело и било много щастливо.

Но една нощ през счупения прозорец нахълтала нахалната крастава жаба.

— Ей такава невеста заслужава синът ми! — размечтала се тя, грабнала ореховата черупка, в която спяло момиченцето, и я замъкнала в близкото блато.

А там я чакал един млад жабок, който бил много противен също като майка си! Видял невестата той и възкликнал: — Квак, квак!

— Тихо, че ще я събудиш! — сгълчала го старата жаба. — Ще я отнеса на най-дълбокото място и ще я сложа върху една водна лилия, за да не избяга.

Така и направила.

На сутринта момиченцето се събудило и като видяло къде се намира, горчиво заплакало. Добре че наблизо прелетяла една пеперуда. Тя разбрала какво става и казала на Палечка да завърже за нея коланчето на своята рокличка. После хвръкнала нависоко и издърпала водната лилия далече в реката. Така момиченцето се избавило от ужасната жаба.

Но тъкмо в този момент го съзрял един майски бръмбар. Той толкова го харесал, че го сграбчил със своите щипки и го отнесъл на едно високо дърво.

Ох, че се изплашила малката Палечка! Бръмбарът повикал всичките си роднини, за да им представи бъдещата си жена, а те започнали да си шушукат:

— Ама че грозно създание! Погледнете го, има само два крака и никакви пипалца!

Ей такива неща си говорели те. Като ги чул, бръмбарът веднага разлюбил момиченцето и го отпратил да си върви. Тогава Палечка седнала и заплакала.

— Толкова съм грозна, че дори буболечките не ме искат! — рекла си.

И тъй като не знаела как да се прибере у дома, от този ден заживяла самичка в гората.

Но ето че лятото свършило и дошла есента. Задухал силен вятър и горкото дете се скрило под една суха тревичка.

Изведнъж тревичката се разклатила и по стъблото й зашумолили осем бързи крачета. След миг се появил един мършав паяк, който се надвесил над Палечка и втренчил в нея страшните си очи.

Хукнало момиченцето да бяга и стигнало до дома на полската мишка. Похлопало на вратата и помолило за едно ечемично зрънце.

— Горкото дребосъче! — казала полската мишка. — Ела да живееш при мен! Аз ще те храня, а ти ще ми чистиш къщата и ще ми разказваш приказки. Много обичам приказки!

Съгласила се Палечка и заживяла при мишката. А тя побързала да я запознае със стария кърт, който мъничко недовиждал. Затова пък имал чудесен черен кожух и цял килер, пълен с жито!

Един ден къртът прокопал дълъг тунел под земята и поканил съседките си на разходка. В мрака те се натъкнали на една малка лястовичка със счупено крилце. Тя лежала, без да помръдва. Вероятно била умряла от студ.

Момиченцето много се натъжило, изплело дюшече от слама и положило мъртвата птичка върху него. Завило я с пух от глухарче и се навело да я целуне.

В този миг усетило, че сърчицето й още тупти! Тогава изтичало да й донесе няколко житни зрънца. Така малката лястовичка оживяла и прекарала под земята цялата зима. Палечка много я заобичала.

Но настъпила пролетта и дошло време да се сбогуват. Птичката отлетяла, а Палечка останала с полската мишка, която я сгодила за стария кърт. В деня на сватбата нещастното момиченце не спряло да плаче, защото никак не харесвало кърта и не искало да прекара живота си под земята.

Съжалила го мишката и му позволила да погледне слънцето за последен път.

— Чик-чирик! — викнал някой, когато Палечка си подала главата навън.

Това била лястовичката! Тя грабнала своята малка приятелка и я понесла над разлистената гора.

Скоро кацнала до едно бяло цвете и я положила в чашката му. Но каква изненада — там живеел кралят на елфите, който бил дребничък като Палечка и имал тънки прозрачни крилца!

— Ти си най-прекрасното момиченце, което съм виждал на този свят! — възкликнал елфът. — Моля те, омъжи се за мен!

Палечка се съгласила и красивият момък й подарил чифт крилца като неговите. Тогава двамата полетели от цвят на цвят, хванати за ръце.

Ханс Кристиан Андерсен
Храбрият оловен войник

Имало едно време двайсет и пет малки оловни войника. Те всички били братя, защото били отлети от една и съща стара, оловна лъжица. И всички били досущ еднакви — с изключение на двайсет и петия, който имал само един крак, защото го направил последен и оловото не достигнало.

В стаята, където били строени войниците, живеели и много други играчки, но най-хубава от тях била хартиената балерина. Ръцете й били протегнати нагоре, а едното й краче се издигало толкова нависоко, че почти не се виждало. Още щом я зърнал, нашият храбър боец се влюбил в нея завинаги.

Вечер, когато децата в къщата заспивали дълбоко, играчките плъзвали из къщата и си устройвали шумни празненства. Само малката балерина и войникът оставали неподвижни. Тя стояла на пръсти и изглеждала така, сякаш ей сегичка ще затанцува, а той я гледал захласнато и не я изпускал от поглед нито за миг.

Но веднъж капачето на пъстрата табакера се отворило и отвътре изскочило едно таласъмче, завинтено на пружинка.

— Хей, войнико! — креснало то. — Я не зяпай така! Тази балерина е твърде хубава за тебе!

Оловният войник се престорил, че не го е чул.

— А, така значи! — ядосало се таласъмчето. — Ще видиш ти, само почакай до утре!

И дали това наистина било работа на таласъмчето, никой не знае, но на сутринта, когато прислужницата преместила оловния войник на перваза, изведнъж духнал силен вятър, който го запратил на улицата. Клетникът летял цели три етажа! После паднал на земята, а навън валял проливен дъжд.

Когато пороят отминал, дошли две момчета.

— Гледай, гледай! — посочило едното. — Оловен войник! Хайде да го пуснем да плува! Направили му лодка от вестник, закрепили го в нея и го пуснали в канавката. Лодката се понесла по водата, като не преставала да се върти, но войникът не трепвал, а гледал право напред.

По едно време станало тъмно. „Къде съм? — зачудил се той. — Ах, това със сигурност е дело на таласъмчето! Поне да можех да зърна за последен път моята балерина…“

Още недоизрекъл тези думи — и към него се спуснал един гигантски сив плъх.

— Кой си ти? Покажи си паспорта! — развикал се той и изскърцал със зъби.

На оловния войник му прималяло от страх, но продължавал да стои изпънат като същински боец. А течението ставало все по-бързо и по-бързо.

В далечината вече се виждала светлинка — там тръбата се изливала в един огромен канал!

Изведнъж лодката се наклонила и започнала да се пълни с вода.

Оловният войник потънал до шията и бавно се спуснал към дъното.

През цялото време си мислел за прекрасната балерина и за това, че никога няма да я види отново.

Преди да се е опомнил, пред лицето му се изпречила една зъбата риба. Тя отворила уста и го погълнала!

Ох, че тъмно било в търбуха й! Но войникът не се уплашил — стискал пушката и мълчал. Рибата се мятала и извивала, мятала и извивала… и по едно време се укротила.

После сякаш блеснала светкавица и някой възкликнал:

— Гледай ти! Оловен войник!

Това била готвачката, която купила рибата от един местен рибари я разрязала с ножа, за да я направи на супа.

Жената извадила оловния войник и го отнесла в детската стая.

Сложила го на масата и — о, чудо! — той се озовал на същото място, откъдето бил тръгнал! Наоколо били наредени същите играчки и сред тях била прекрасната хартиена балерина! Както и преди, единият й крак бил вдигнат високо във въздуха, а поличката й се поклащала от ветреца, който полъхвал откъм прозореца!

Войникът толкова силно се развълнувал, че му идело да заплаче с оловни сълзи. Но си спомнил, че това не приляга на един боец в униформа, и се овладял.

Внезапно вратата се отворила, течението подхванало малката балерина и я запратило право в камината! Без съмнение, таласъмчето от табакерата било в основата на това пъклено дело.

Войникът разбрал: още малко — и от неговата любима няма да остане и помен! Затова напрегнал всичките си сили, наклонил се и се понесъл след нея.

В първия миг усетил изгаряща топлина. Не знаел дали това е от огъня, или е от любов, но дори и в пламъците се държал като герой. Лицето му не трепнало, а очите му останали вперени в ненагледната балерина.

На другата сутрин, докато изгребвала пепелта от камината, прислужницата открила на дъното й малко оловно сърце.

Ханс Кристиан Андерсен
Новите дрехи на царя

Някога, много отдавна, на света живеел един цар, който толкова обичал да се кипри, че час по час тичал да се преоблича. Вместо военни паради той устройвал балове и тържествени шествия, за да се пъчи пред хората със своите нови одежди.

Но ето че един ден в престолния град пристигнали двама мошеници. Те заявили, че могат да изтъкат вълшебен плат, невидим за всички, които са глупави или недостойни за поста си.

„Чудо нечувано! — помислил си царят. — На всяка цена трябва да имам дрехи от този плат!“.

И поканил мошениците в двореца, като им заповядал незабавно да започнат работа.

Хитреците старателно премерили тлъстия му търбух, а после седнали и се престорили, че тъкат. Но на стана им нямало абсолютно нищо!

Изминали няколко дни. На царя много му се приискало да разбере как върви работата, но като се сетил за вълшебните свойства на плата, решил да изпрати първо един от своите министри.

Избрал най-стария — той бил умен и честен и със сигурност бил достоен за длъжността си.

Министърът отишъл при мошенниците и като погледнал празния стан, много се притеснил.

„Аз не виждам никакъв плат“ — възкликнал той, обаче наум.

— Харесват ли ви шарките? — попитали тъкачите. — Не са ли прекрасни? — настоявали те.

— Прекрасни са — излъгал министърът и зацъкал с език. — Впечатлен съм. Ще докладвам на царя, че се трудите много усърдно.

Минало още време. Царят вече изгарял от любопитство и изпратил втори служител да провери как върви работата.

Но и с него се случило същото — човекът се взирал напрегнато и нищичко не видял. „Или съм глупав — помислил си той, — или съм недостоен за поста си.“ А като се върнал при царя, докладвал, че работата върви по план.

Скоро целият град заговорил за необикновения плат. Царят решил да отиде да види какво става и повел със себе си цялата си царска свита.

— Ах, каква прелест! — въздишали всички и сочели празния стан.

„Какво става?! — уплашил се царят. — Да не би да съм глупав? Или съм недостоен за цар?“ А на глас казал:

— Великолепна материя! И шарките са толкова изящни! Много ще ми отиват!

Царедворците се развълнували и го насърчили да си ушие нови дрехи за предстоящото тържествено шествие. Тогава царят връчил златни медали на двамата мошеници и ги назначил за придворни шивачи.

Цяла нощ шивачите не мигнали и се престрували, че работят — разрязвали въздуха с огромни ножици и шиели без умора, макар че в иглите им изобщо не бил вдянат конец.

Накрая обявили, че дрехите са готови, и царят веднага довел свитата си.

— Ето панталона! — рекли мошениците и му поднесли празните си ръце. — Това е жакетът, а това — мантията! Ваше Величество, съблечете се да ги премерите пред голямото огледало!

Царят съблякъл всичките си дрехи и важно-важно облякъл невидимите.

— Колко е елегантен! — шушукали царедворците, докато той се въртял чисто гол и уж се радвал на новата си премяна. — И забележете, всичко му е по мярка!

А шивачите се престорили, че приглаждат няколко гънки по везаната му риза. После прибрали становете си и повече нищо не се чуло за тях.

През това време градът се изпълнил с народ. Надошли хора от близки и далечни земи и всички искали да видят новите дрехи на царя. Гол-голеничък, той величествено се качил в своята пищна каляска и се понесъл по градските улици. Тълпата го приветствала и никой не смеел да си признае, че не вижда вълшебния плат.

— Великолепна кройка! — подвикнал някой.

— Ами мантията? — обадил се друг. — Колко е лъскава!

— Че и шарките са чудесни!

В този миг отнякъде дотичало едно малко момче. Като видяло каляската, то се хванало за корема и се запревивало от смях.

— Вижте, вижте! — викало то. — Царят е гол!

Едва тогава всички проумели истината.

А на царя му идело да потъне в земята от срам.

Ханс Кристиан Андерсен
Малката русалка

Далече, далече в морето, на самото му дъно, се издига чуден дворец, в който никога не е стъпвал човешки крак. Едно време там живеел Морският цар със своите шест дъщери — шест дългокоси русалки. Всички те били ненагледни красавици, но най-малката… ах, тя нямала равна на себе си! Кожата й била прозрачна като розов цвят, а гласът й бил толкова нежен, че никой не можел да му устои!

Само дето очите й били винаги тъжни. И докато по-големите й сестри лудували в двореца, пеели, танцували и се смеели, тя по цял ден седяла замислена в своята китна градинка.

А там, сред цъфналите морски цветя, имало мраморна статуя на малко момче, потънала заедно с останките на един търговски кораб. Русалката мълчаливо я съзерцавала и се опитвала да си представи горния свят, защото изгаряла от нетърпение да го види!

Работата е там, че морските русалки нямали право да изплуват на повърхността, преди да навършат петнайсет години. Всичките й сестри вече били виждали истински хора и знаели чудни истории за живота на сушата — а тя била още малка. Така копнеела да зърне слънцето, луната и звездите, да чуе песента на птиците и празничния звън на църковните камбани! Но трябвало да почака.

Ето че най-накрая дошъл и нейният ред. Една сутрин тя се понесла нагоре, лека като мехурче, и подала глава над водата. Слънцето тъкмо залязвало и вечерницата ярко блестяла в бледорозовото небе. Един огромен тримачтов кораб се поклащал сред вълните, а на палубата му светели няколкостотин фенера и се носела весела музика.

Малката русалка се приближила да го разгледа и видяла един прекрасен момък с неустоимо черни очи. Това бил принцът, който днес също имал рожден ден: ставал на цели шестнайсет години! В негова чест моряците изстреляли сто ракети и те заблестели толкова силно, че нощта се превърнала в ден!

В първия миг русалката се уплашила и се скрила под водата, но след малко пак се показала.

Струвало й се, че от небето падат звезди. Целият този блясък се отразявал в морската вода като в огледало, а палубата била осветена толкова ярко, че се виждало лицето на принца! И макар да било вече много късно, тя не можела да помръдне — седяла на една скала и не откъсвала очи от него!

Скоро моряците загасили фенерите и спуснали платната.

Не щеш ли, точно тогава се разразила страшна буря. Вълните преобърнали кораба и го потопили, а прекрасният принц потънал в морето.

Малката русалка се зарадвала, защото знаела, че той ще се озове право в двореца на Морския цар, но след малко си спомнила, че хората не могат да живеят във водата, и много се натъжила.

Чак тогава разбрала, че моряците са в смъртна опасност! Гмурнала се във вълните, прегърнала принца и заплувала към брега.

По едно време бурята утихнала и небето се прояснило.

Русалката се озърнала, но от кораба нямало и следа.

Тогава тя целунала принца по челото и погалила мократа му коса. Къде да го отведе? В далечината се виждали планини със заснежени върхове, а на самия бряг се издигала малка варосана църква. Дъщерята на Морския цар доплувала до плитчините и положила принца върху златистия пясък. Искало й се да остане с него завинаги.

Изведнъж се разнесъл камбанен звън и дотичали няколко красиви девойки. Русалката се скрила зад една скала и зачакала да види какво ще стане.

Една от девойките се приближила към удавника и се надвесила над лицето му. В този миг той отворил очи и й се усмихнал, защото си помислил, че тя му е спасила живота.

Като видяла това, русалката скочила във​ водата и отплувала към двореца на своя баща.

Оттогава очите й станали още по-тъжни и замечтани. Често тя излизала на брега​ с надеждата отново да зърне принца, но него все го нямало. Чакала малката русалка, чакала…​ Накрая не издържала и отишла при морската вещица, за да я помоли за помощ.

Злата магьосница живеела там, където нямало нито риби, нито морски цветя. Пред мрачните й владения се вихрел страховит въртоп. Той поглъщал всеки, който дръзнел да припари наблизо. Русалката трябвало да събере всичката си смелост, за да го заобиколи. През цялото време тя си мислела само за принца и това й вдъхвало сили.

— Знам за какво си дошла — рекла вещицата. — Искаш да станеш земна девойка, за да се омъжиш за принца.

Гостенката кимнала мълчаливо.

Тогава старицата се засмяла с дрезгавия си глас:

— Ама че си глупава! Е, добре. Ще ти помогна да се отървеш от тази рибя опашка и да се сдобиеш с прекрасни човешки крака. Но трябва да знаеш, че всяка стъпка на сушата ще ти причинява непоносима болка! Готова ли си на това?

— Готова съм — отвърнала твърдо русалката.

— Но не забравяй, че после няма да можеш да си върнеш предишния облик! Това означава, че повече никога няма да влезеш в двореца и няма да видиш скъпия си баща.

— Така да бъде — казала малката русалка, пребледняла от страх.

— Има и още нещо — добавила вещицата съвсем тихо. — Ако принцът се ожени за друга, сърцето ти ще се пръсне от мъка и ще се превърнеш в морска пяна.

Русалката се съгласила и с това последно условие.

— Добре тогава — казала старицата. — Ще ти приготвя една вълшебна отвара.

Изпий я преди изгрев-слънце и веднага ще се превърнеш в девойка. В замяна ще ми дадеш най-ценното, което имаш на тоя свят: неземния си глас.

— Но ако ти дам гласа си, как ще очаровам принца? — възразила влюбената русалка.

— Външната ти красота е напълно достатъчна, за да покори всяко мъжко сърце! — успокоила я вещицата и й отнела гласа.

После й дала една много горчива течност и я отпратила да си върви.

Точно преди изгрев-слънце малката русалка изплувала на повърхността на морето и изпила отварата. В миг я пронизала остра болка и тя затворила очи. А като ги отворила отново, видяла… лицето на прекрасния принц!

Смутена, девойката подвила рибята си опашка, за да я скрие.

Но опашката вече я нямало! На нейно място се били появили най-стройните крака, които една девойка може да си пожелае!

— Коя си ти? — попитал я принцът.

Русалката нямала глас, за да му отговори, и само го гледала с тъжните си очи.

Тогава той се усмихнал и я повел към двореца.

Точно както я предупредила вещицата, всяка стъпка на сушата й причинявала непоносима болка! Но дъщерята на Морския цар била готова на всичко, само и само да бъде до своя любим.

Оттогава тя заживяла в двореца. А там всички се отнасяли много мило с нея, особено принцът. Той я обичал като сестра и й доверявал най-съкровените си тайни, но за жалост нямал никакво намерение да се жени за нея, защото бил влюбен в друга — в момичето, което видял на брега след онази ужасна морска буря.

Скоро между царедворците се понесла мълвата, че принцът смята да се задоми! А истината била, че баща му, старият цар, го изпратил да поиска ръката на принцесата от съседното царство. Макар тя да не му била по сърце, момъкът трябвало да се подчини, така че един ден той се качил на кораба си и отплавал.

И естествено, взел със себе си и малката русалка.

На следващата сутрин пристигнали в двореца на принцесата и както си му е редът, тя излязла да ги посрещне.

— Но това си ти! — зарадвал се принцът. — Ти си тази, която ме изнесе полужив на брега! Вече не вярвах, че ще те срещна отново!

Двамата се прегърнали щастливи, църковните камбани забили с божествени гласове и царят пратил глашатаи да разгласят вестта за предстоящата сватба.

Пред олтара малката русалка носела прекрасния шлейф на принцесата. Всички се радвали, а на нея сърцето й се топяло от мъка.

Вечерта женихът и невестата му се качили на кораба, където била приготвена пъстра празнична шатра само за тях.

Платната се издули от вятъра, всички заспали, а русалката за последен път зачакала зората.

Изведнъж от морето изплували всичките й си сестри. Лицата им били тъжни, а прекрасните им дълги коси били отрязани!

— Върни се в двореца, сестрице! — продумали тъжно русалките. — Дадохме косите си на морската вещица, за да ни помогне да те спасим!

Вземи този нож. Преди изгрев-слънце трябва да го забиеш в сърцето на принца. Тогава отново ще станеш русалка! Побързай! Тази нощ един от двама ви трябва да умре!

И се гмурнали в дълбините.

Малката им сестричка влязла тихо в шатрата на младоженците, приближила се до спящия принц и го целунала по челото.

После изтичала обратно на палубата и хвърлила ножа далече, далече в морето. Обърнала се, отправила прощален поглед към своя любим и скочила в бурните вълни. Но не се превърнала в пяна, а видяла яркото слънце и се издигнала в небесата! Понесли я дъщерите на въздуха, защото тя била станала като тях!

В това време младоженците се събудили и като видели, че русалката вече я няма, много се натъжили. А тя целунала принца и полетяла върху един розов облак.

Ханс Кристиан Андерсен
Снежната кралица

Живял някога на света един зъл дух, ала от най-проклетите. Той създал лъжовно огледало: всичко добро и красиво в него изглеждало лошо и противно — и обратното, всичко лошо и противно се отразявало като добро и красиво. За беда, един ден огледалото паднало и се счупило на безброй парченца, които се пръснали по света. До ден-днешен никой не може да ги събере! Когато такова парченце ни влезе в очите, нагрубяваме тези, които най-много обичаме, а попадне ли в сърцата ни, ставаме безчувствени и студени.

Недалече от владенията на този зъл дух имало малко градче, в което живеели две съседски деца: Кай и Герда.

Те винаги си играели заедно и толкова се обичали, че граховите филизи, които поникнали в градинката пред дома на Кай, преплели клони с розата, която растяла на перваза на Гердиното прозорче. Двете деца често си ходели на гости и си разказвали приказки, а през зимата се пързаляли със своите шейни.

В една мразовита вечер Кай седял зад прозореца и гледал падащите снежинки. Не щеш ли, една снежинка кацнала на перваза и започнала да расте. Расла, расла и се превърнала в млада жена, загърната в пухкав кожух. Лицето й било прозрачно като лед, а очите й греели като две студени звезди.

Това била самата Снежна кралица!

Кай я гледал прехласнато и за миг му се сторило, че тя го вика по име.

Скоро снегът се стопил и дошла пролетта. Дърветата се раззеленили, лястовичките си свили гнезда, а Кай и Герда по цял ден си играели навън. Веднъж седели в градината и разглеждали книжка с картинки.

— Ох, нещо ми влезе в окото! — извикал Кай. А след малко отново: — Ох, нещо прониза сърцето ми!

Герда надникнала в очите му, но той се дръпнал и казал:

— Мина ми. Сигурно така ми се е сторило.

Но истината била друга. Защото нали си спомняте какво стана с лъжовното огледало? Горкият Кай! Той вече носел едно малко късче от него в сърцето си, а друго — в очите си.

От този миг доброто съседско дете, което Герда толкова обичала, станало безсърдечно и лошо.

— Колко си грозна! — рекло й то. — А и розите ти са ужасни!

И ги откъснало до една!

Минало време. Кай не искал да си играе с малката Герда, но тя продължавала да го обича, нищо че все я обиждал.

Дошла зимата. Улиците се покрили със сняг и децата излезли да си играят. Кай забравил за своята приятелка и хукнал сам на пързалката. А там видял… кого мислите? Снежната кралица! Загърната в своя пухкав кожух, тя седяла в огромна карета, пред която бил впрегнат снежнобял кон. Бърз като стрела, Кай завързал шейната си за каретата и в същия миг се понесъл толкова стремглаво, че почти се уплашил! Издигнал се високо в облаците! Над главата му кръжали черни гарвани, под краката му виели ледени вихри, кръглата месечина блестяла в очите му, а шейната не спирала!

Накрая дочул гласа на прекрасната Снежна кралица:

— Почти пристигнахме — казала тя. — Но защо трепериш? Ела да се сгушиш при мен.

И го загърнала с дрехата си. После се навела и го целунала по челото. Ох, целувката й била по-студена и от ледена висулка! Кай забравил целия си предишен живот и вече дори не усещал студа.

А през това време клетата Герда хлопала от врата на врата и търсела своя изчезнал приятел. Само че никой не знаел къде е! Сякаш се бил провалил вдън земя!

Най-сетне пукнала пролетта и топлото слънце отново огряло земята. Герда отишла на реката, седнала в една изоставена лодка и се понесла по течението. — Рекичке, ти всичко виждаш и знаеш! — прошепнала тя. — Моля те, заведи ме при Кай!

Плавала лодката, плавала и привечер спряла. Герда слязла на брега и тръгнала, накъдето й видят очите. Скоро се озовала в гъста гора и съзряла един гарван, черен като нощта.

— Гарване, не си ли виждал моя приятел Кай? — попитало момиченцето.

— Га! Га! — заграчила птицата. — Твоят приятел Кай прелетя покрай мен, седнал в каретата на Снежната кралица!

— А къде живее тази кралица? — поискала да знае Герда.

— Как къде, в Лапландия! — отвърнал гарванът.

В страната на вечната зима! Ето, попитай този северен елен. Той знае как се стига дотам.

Герда помилвала северния елен и му рекла:

— Моля те, отнеси ме при моя приятел Кай! Той е в замъка на Снежната кралица, която живее в Лапландия.

Еленът се съгласил да я повози на гърба си.

Яхнала го малката Герда и двамата се понесли по-бързо от вятъра! Ден и нощ препускали, без да спират, докато накрая пристигнали в страната на вечната зима. Там видели един огромен замък. Стените му били от снежни преспи, а прозорците — от леден вятър.

Герда се сбогувала с елена и хукнала към замъка.

А какво правел Кай през това време? То се знае, изобщо не мислел за своята малка приятелка. Когато Герда прекрачила прага, той дори не я разпознал!

— Кай! Миличък Кай! — извикала тя и се завтекла да го прегърне.

Горещите й сълзи капнали на гърдите му и разтопили парченцето лъжовно огледало във вледененото му сърце. Тогава Кай също заплакал и сълзите му отмили късчето, заседнало в окото му. — Герда! — извикал той. — Къде беше досега? — А после се озърнал учудено и попитал: — Къде съм? Как съм дошъл дотук?

Хванати за ръка, двете деца напуснали владенията на кралицата.

А отвън ги чакал северният елен. Той ги качил на гърба си и ги върнал у дома.

И вече всичко си било точно както преди.

Ханс Кристиан Андерсен
Малката кибритопродавачка

Това се случило навръх Нова година. Валял силен сняг, а едно момиченце се разхождало самичко навън и държало няколко кибритени клечки. То си нямало обувки и носело едни стари чехли, които били толкова големи за неговите крачета, че когато притичало по улицата, се изхлузили и се търкулнали на различни страни. Клетото дете продължило по пътя си босо и скоро съвсем посиняло от студ. През целия ден то не успяло да продаде нито един кибрит и не спечелило пукнат грош. На улицата вече нямало никой, а в прозорците на къщите блещукали празнични светлинки и отвсякъде ухаело толкова вкусно!

Детето приседнало пред най-светлата къща, сгушило се и извадило от престилката си един кибрит. Драснало първата клечица и тя се запалила. Пламъкът й бил толкова ярък и топъл! Малката кибритопродавачка за миг си представила, че седи до напалена пещ, в която бумти чуден огън. Но уви — клечицата угаснала и всичко изчезнало.

Тогава момиченцето драснало втора клечка. Тя се разгоряла и осветила на отсрещната къща, която изведнъж станала съвсем прозрачна, така че можело да се види какво има вътре! Ето я масата, застлана със снежнобяла покривка. Върху нея били наредени изящни порцеланови съдове, а по средата била сервирана печена гъска. Изведнъж тя скочила от чинията и тръгнала право към малкото момиченце!

За беда, точно в този момент клечката изгоряла и всичко изчезнало.

Натъжено, детето драснало още една клечка. Сега се озовала под прекрасна елха, накичена с безброй цветни фигурки и ярки свещички.

Протегнало ръка към тях… и клечката угаснала. Но коледните свещички продължили да горят и се да се отдалечават все повече и повече, докато не се превърнали в малки звездици. Една от тях паднала, оставяйки огнена диря след себе си… а после всичко отново потънало в мрак.

Момиченцето извадило друга клечка, запалило я и в мъничката и светлинка изплувал образът на една мила старица, която слязла от небето.

— Бабо! — заплакало то. — Толкова ми липсваш! Моля те, вземи ме със себе си! Знам, че щом клечицата угасне, ще изчезнеш също като горящата пещ, празничната трапеза и коледната елха! Бабо, не ми живее сама! Предпочитам да дойда при теб!

И малката кибритопродавачка побързала да запали наведнъж всички останали клечки, за да задържи видението колкото може по-дълго.

Лумнал ярък огън, по-сияен от слънцето. Старицата се навела, прегърнала своята внучка, понесла я на ръце и полетяла заедно с нея. Двете се издигали все по-високо и по-високо и накрая отишли там, където няма нито глад, нито сълзи.

На сутринта хората наизлезли от къщите си и видели в снега едно малко момиченце, замръзнало от студ. Около него били разпръснати изгорели кибритени клечки, а на устните му била застинала щастлива усмивка.

— Горкичкото! — натъжили се всички. — Искало е да се стопли!

Но никой не знаел какви чудеса е видяло то през нощта и колко щастливо е посрещнало празника със своята баба.

Ханс Кристиан Андерсен
Огнивото

Един войник се завръщал от страшна война и марширувал бодро по пътя си. Леви, десни! Леви, десни! Острата му сабя весело подрънквала, ала в кесията му нямало пукнат грош!

Не щеш ли, насреща му се изпречила една грозна вещица, която изникнала кой знае откъде. Присвила тя страшните си очи, огледала го и рекла:

— Добра среща, войниче! Отдалече си личи, че имаш храбро сърце и от нищо не се боиш. Искаш ли станеш богат?

— Искам, вещице, как да не искам! — отвърнал войникът.

— Добре тогава — казала тя. — Виждаш ли ей онова кухо дърво? Ако се покатериш до върха му, ще видиш една голяма дупка в стъблото. Спусни се в нея и слез под земята. Там е скрито безценно съкровище. Вземи го и си върви по пътя. Ще можеш ли:

— То се знае! Аз ако не мога, кой друг ще може! — възкликнал войникът.

А старицата му подшушнала:

— Само че запомни: стигнеш ли под земята, ще видиш три железни врати. Зад първата има сандък, пълен с медни монети. Пази го един пес с очи, големи колкото чаени чинийки. Ти не бива да се плашиш от него! Ще ти дам престилката си. Постели я на пода и песът кротко ще легне отгоре й. Тогава отвори сандъка и си вземи толкова медни парички, колкото ти сърце иска! Ако ли не, отиди при втората желязна врата. Зад нея има сандък пълен със сребърни монети. Пази го един пес с очи, големи колкото воденични камъни. И от него не се плаши! Постели на пода моята престилка и той ще легне кротко ​отгоре й. Тогава отвори сандъка и си вземи толкова сребърника, колкото можеш да отнесеш! Ако и те са ти малко, отиди при третата желязна врата. Зад нея има сандък, пълен със златни монети. Пази го един пес с очи, големи колкото колелетата на кралската колесница. Ти обаче изобщо не се плаши! Постелиш ли на пода моята престилка, песът няма да ти стори зло. Напълни кесията си със злато и бягай.

— Звучи много хубаво — замислил се войникът, — а какво ще поискаш в замяна?

— Няма да ти взема и петак! — уверила го вещицата. — Само ми донеси онова старо огниво, което баба ми е забравила там.

Войникът се съгласил. Покатерил се на дървото, после се спуснал в стъблото му и се озовал под земята. Там имало три железни врати. Момъкът отворил първата и… олеле! Пред него се облещил един пес с очи, големи колкото чаени чинийки!

Но войникът помнил думите на старицата и постлал престилката й на пода. После напълнил джобовете си с медни монети. Сложил няколко и под шапката си… но веднага размислил и отворил втората врата. Че като изскочил един пес — очите му били големи колкото воденични камъни! Постлал войникът престилката, изсипал медните парички и загребал няколко пълни шепи от сребърниците. Пъхнал няколко и в пазвата си… но отново размислил и отворил третата врата. Ах, че страшен пес имало там! Очите му били големи колкото колелетата на кралската колесница! Като го видял, момъкът хвърлил на пода престилката, изпразнил джобовете си и ги напълнил с жълтици. После грабнал огнивото и се покатерил обратно на върха на дървото.

— Взе ли огнивото? — попитала вещицата.

— Взех го — рекъл доволно войникът. — А на теб защо ти е притрябвало това старо огниво?

— Не ти влиза в работата! — сопнала му се тя.

— Щом е така, няма да ти го дам! — казал войникът, завързал я за кухото дърво и си тръгнал по пътя.

Отишъл в града и отседнал в хана. Поръчал си пищна вечеря и се наял до насита, защото вече бил богат и имал много пари за пилеене. В хана било пълно с народ и всички говорели за хубавата принцеса. Тя била много нещастна, защото една вещица й предсказала, че ще се омъжи за прост войник. Оттогава кралят я държал заключена в най-високия замък. „Ех, да можех да я срещна тая принцеса!“ — помислил си момъкът, ала скоро забравил за нея.

Минало време. Нашият храбър войник си живеел безгрижно, но ето че парите му свършили. Вече нямало нито какво да яде, нито къде да спи. Останала му само една войнишка лула. Седнал момъкът да я запали и извадил онова старо огниво. Но щом ударил кремъка, изневиделица се появил един пес! Очите му били големи колкото чаени чинийки!

— На твоите заповеди, господарю! — продумал той.

„Ама че работа! — удивил се войникът. — Да не би огнивото да е вълшебно?“ Помислил малко и казал на песа:

— Искам да зърна принцесата!

Звярът хукнал нанякъде и само след миг се върнал, носейки спящата девойка на гърба си.

Като видял прекрасното й лице, момъкът не издържал и я целунал. А тя отворила очи и погледнала първо красавеца, после необикновения пес. „Какъв чуден сън!“ — въздъхнала тъжно принцесата и отново заспала.

На сутринта разказала на кралицата какво й се е присънило.

— Дойде един огромен пес — рекла принцесата. — Отнесе ме надалече и един красив войник ме целуна.

Разтревожила се кралицата и решила да провери каква е тази работа. Ушила една малка копринена торбичка и я напълнила с брашно. Завързала я за дрехата на принцесата и зачакала.

Вечерта войникът ударил два пъти кремъка в огнивото и се появил вторият пес.

— На твоите заповеди, господарю! — продумал той.

Разбира се, момъкът отново поискал да види принцесата.

Хукнал песът и след миг се върнал със спящата девойка на гърба си.

А копринената торбичка по целия път от замъка ръсела брашънце.

На сутринта кралят и кралицата се качили в своята огромна каляска тръгнали по брашнената следа. Като узнали къде е била дъщеря им, те заповядали на стражите си незабавно да арестуват войника.

Дръзкият момък бил хвърлен в тъмница и още същия ден бил осъден на смърт. Палачите го отвели на площада, където било издигнато черно бесило.

— Имаш право на последно желание — казали те.

А войникът отвърнал:

— Искам да изпуша една лула тютюн.

Кралят дал знак на хората си да му напълнят лулата, а момъкът това и чакал. Щракнал огнивото веднъж, после два пъти, после три пъти… и се появили три песа: първият — с очи, големи колкото чаени чинийки, вторият — с очи, големи колкото воденични камъни, а третият — с очи, големи колкото колелетата на кралската колесница! Умните зверове се нахвърлили върху палачите и те загубили ума и дума от страх!

— Спрете! Спрете! — развикал се кралят. — По всичко личи, че предсказанието на вещицата ще се сбъдне. Присъдата се отменя! Стягайте се за венчавка!

Така принцесата се омъжила за войника — което било много по-добре, отколкото да стои заключена в непристъпния замък.

Сватбата продължила три дни и три нощи, а песовете през цялото време седели до младоженците и ги гледали с огромните си очи.

Някога Британските острови били населявани от келтски племена. Те смятали, че в горите, реките и езерата живеят приказни божества, способни да творят чудеса. В приказната им сила вярвали не само децата, но и възрастните, които, за да се забавляват, съчинявали удивителни истории за тях.

Минали векове, келтите изчезнали, а тези прекрасни истории останали живи. С времето те се превърнали във вълшебни приказки за елфи и джуджета, за феи и магьосници и за животни, които говорят на човешки език.

Необикновената повест на Джонатан Суифт. „Пътешествията на Гъливер“ е отпечатана за пръв път през 1726 година.

Всъщност тя е написана за възрастни, но приключенията на Гъливер сред великаните и лилипутите се оказали толкова увлекателни, че се харесали и на децата.

Старинната приказка за свирача от Хамелн е известна в редица западноевропейски страни и мнозина писатели са я използвали в своето творчество. Така през 1842 година английският поет Робърт Браунинг я пресъздава в стихотворението си „Ловецът на плъхове“, което сме преразказали в тази книга.

Златокоска и трите мечки

Преди много, много години в сянката на старата гора се гушела една чудна къщичка, в която живеело семейство кафяви мечки: татко Мечо, мама Мецана и тяхното малко детенце-меченце.

Всеки от тях си имал удобно легло. Леглото на татко Мечо било най-голямо, леглото на мама Мецана било по-малко, а меченцето имало мъничко легълце от черешово дърво. Сковали му го бобрите — най-добрите дърводелци в цялата гора.

Вечер семейството се събирало край камината. Татко Мечо сядал в своя голям резбован стол, мама Мецана — в меко кресло с небесносиня бархетна тапицерия, а меченцето — в малко мечешко столче.

На масата винаги имало чиста покривка, а върху нея — три порцеланови купички: голяма за татко, средна за мама и малка за тяхното детенце.

Татко Мечо бил много уважаван мечок. Като го срещнели по горските пътечки, всички съседи му се кланяли до земята. Мама Мецана също имала много дружки в гората. Всеки ден им ходела на гости и си говорела с тях за децата, за дома и за това как се прави сладко от горски ягоди. А меченцето си нямало приятели, защото било лошо дете. По цял ден то се скитало самичко в трънаците, измисляло лудории и създавало грижи на своите родители.

В селото зад реката живеело едно малко русо момиченце, наричали го Златокоска. То също било много палаво, а на всичко отгоре било и страшно горделиво. Затова все нямало с кого да си играе.

Веднъж мама Мецана приготвила вкусен ягодов крем и казала:

— Хайде да облечем най-хубавите си дрехи и да отидем на гости на бобрите! Тези дни им се е родило момченце! Бобърката много ще се радва да ни види. А докато си дойдем, кремът ще е изстинал и ще можем да го изядем.

Татко Мечо и малкото меченце нямали търпение да си хапнат ягодов крем, но послушали мама Мецана.

Тръгнало мечото семейство по горската пътечка да навести бобрите.

А в това време покрай къщичката минала Златокоска, която се разхождала сам-самичка в гората и беряла цветя.

— Ух, колко грозна колиба! — възкликнала тя и се приближила. — Кой ли живее тук? Я да надникна!

И почукала на вратата.

— Чук-чук! Чук-чук!

Но никой не се обадил.

— Няма ли да ми отворят най-после? — ядосала се Златокоска. — Хе, кой живее тук? — извикала тя и без да дочака отговор, нахълтала в празната къща.

А там — що да види; на масата имало чиста покривка и три купички, пъпни с топъл ягодов крем.

— Ах, че хубаво мирише! — зарадвало се русото момиченце, топнало пръстче в най-малката купичка и го облизало. — М-м-м колко вкусно!

После грабнало лъжичката и изяло всичкия крем, до последната капка! Като се нахранило, оставило празните купички върху изцапаната покривка и се озърнало.

— Охо, това сигурно е столът на татко Мечо! — досетило се палавото момиче. — А това е креслото на мама Мецана! Ето го и столчето на меченцето… Я да поседна за малко!

При тези думи Златокоска се тръшнала на най-малкото столче, но крачето му се счупило и тя се катурнала на земята. Без ни най-малко да се засрами, неканената гостенка тръгнала по стълбите към втория етаж на къщата. Там видяла трите мечешки легла и веднага познала кое от тях е на мечето.

— Колко е меко! — отбелязала тя и заподскачала върху завивките. — Е, не чак колкото моето, но все пак е удобно. — После се уморила да лудува и си рекла: — Я да полегна за малко!

При тези думи се тръшнала на възглавницата, прозинала се и заспала.

А в това време трите мечки вървели по пътечката към дома си.

— Колко е малко новороденото бобърче! — бърборело меченцето. — Мамо, и аз ли съм се родил такъв?

— Е, може би не чак толкова мъничък — отговорила нежно Мецана.

Татко Мечо отдалече забелязал, че вратата на къщичката зее отворена.

— По-бързо! — подканил ги той. — Някой е влизал у нас!

И кой знае защо, веднага се отправил към кухнята.

— Така си и знаех! — изръмжал недоволно мечокът и грабнал своята купичка. — Някой е излапал всичкия ягодов крем!

— Някой ми е сядал в креслото! — оплакала се мама Мецана.

— Някой ми е счупил столчето! — разплакало се меченцето.

Трите мечки се втурнали към спалнята и едва не паднали от изненада: в най-малкото легълце спяло русо момиченце!

Мечето го погъделичкало по петата.

— Къде съм? — стреснала се Златокоска.

Като видяла сърдитите очи на мечките, наведени над нея, тя се ококорила от страх и се завила с мечешкото одеялце чак до брадичката. После скочила от леглото и хукнала презглава.

Тичала Златокоска по пътечката към селцето, тичала с всички сили и дори забравила да се извини за пакостите, които направила в мечата къща.

А меченцето стояло на прага, махало с лапичка и викало:

— Хей, не бягай! Върни се!

Прощавам ти и за столчето, и за леглото, и дори за ягодовия крем! Хайде, ела да си играем заедно!

Оттогава минало много време. Златокоска пораснала и поумняла. Често ходела на гости на татко Мечо и мама Мецана и си играела с тяхното мече.

Джак и бобовото зърно

Имало едно време една бедна вдовица. Тя живеела в своята малка къщурка заедно със сина си Джак.

Двамата си нямали нищо друго, освен една дръглива крава. Но ето че кравата остаряла и вече не можела да дава мляко. Тогава вдовицата изпратила сина си на пазара и му заръчала да продаде добичето, за да си купят теленце.

Тръгнало момчето към големия град и по пътя срещнало един странник.

— Дай ми тази крава — предложил му той. — Ще ти се отплатя с пет вълшебни бобови зърна.

Съгласил се Джак, дал му кравата. Но като се прибрал у дома, му страшно се разсърдила.

— Ах ти, глупаво момче! — развикала се тя. — Какво си направил! Сега как ще си купим теленце?

Джак се почувствал виновен и много се натъжил. В яда си майка му изхвърлила бобените зърна през прозореца и го наказала да си легне гладен.

На сутринта момчето излязло на двора и що да види: на мястото, където паднали бобените зърна, за една нощ било израсло гигантско стъбло, което се издигало чак до небето!

— Тези бобчета наистина са били вълшебни! — казал си Джак и се покатерил по стъблото. Като стигнал върха, се озовал над самите облаци! Озърнал се и забелязал един каменен замък.

„Интересно, кой ли живее там?“ — зачудил се Джак. Стъпил на един облак и след като се​ убедил, че няма да падне, тръгнал смело напред. Почукал на грамадните порти веднъж, почукал втори път, но никой не отговорил. Тогава синът на вдовицата нахълтал неканен в чуждия дом.

— Какво търсиш тук земно момче? — прокънтял нечий гръмовен глас. Джак погледнал нагоре и видял една жена — толкова огромна, че чак тръпки го побили!

— Изгубих се — промълвил той. — Да ви се намира нещо за ядене? Много съм гладен. Смилила се жената, защото си нямала свои деца.

— Влизай бързо! — казала тя. — Ще ти дам млекце, но да знаеш, че мъжът ми е човекоядец. Чуеш ли го да идва, веднага се скрий в пещта. Така Джак попаднал в замъка на небесните великани. Млякото, с което го нагостила жената, било много вкусно. Той вече допивал втората си чаша, когато изведнъж се чул силен грохот: човекоядецът идвал!

— Бързо, скрий се! — прошепнала жената и набутала госта в пещта.

— Ах, надушвам мъничко земно момче! — изревал великанът. — Казвай жено, къде си го скрила!

— Какво ти земно момче! — троснала се жена му. — Така ти се е сторило! Я по-добре седни да обядваш.

Великанът закрачил из кухнята, като не спирал да мърмори, че му мирише на вкусно човешко месо. После си напълнил една стомна с вино и го излочил до последната капка! След като се нахранил, той преброил златните си парички, вдигнал краката си върху масата и заспал. Скоро замъкът се разтресъл от мощно похъркване. Жената на великана се захванала да му оправя леглото, а през това време изскочил от пещта, докопал паричките и си напълнил кесията.

Хукнал малкият разбойник да бяга, за да занесе парите на майка си. Сърцето му биело силно, но този път не от страх, а от радост! Намерил пътечката в облаците, стигнал до върха на бобовото стъбло и се спуснал бързо надолу. Когато най-накрая стъпил на твърда земя, видял родната си къщурка. Пред прага седяла майка му и горчиво плачела.

— Къде беше, сине? — попитала тя през сълзи. — Щях да умра от мъка!

А Джак се усмихнал и й показал какво носи в кесията.

— Видя ли, мамо — рекъл той, — че не сбърках, като размених кравата срещу пет бобови зърна! Те наистина са вълшебни! А да знаеш какво видях на небето…

И й разказал всичко от игла до конец. Минало много време. Джак и майка му заживели в охолство, защото можели да си купят каквото им душа иска. Постегнали си къщурката, купили си теленце и вече никога не заспивали гладни.

Но всичко хубаво си има край. Когато похарчили и последната златна паричка, двамата отново нямали какво да ядат. Тогава Джак решил да се върне в замъка на великана, за да си вземе още златни парички.

Покатерил се той по бобовото стъбло, изтичал до огромните порти, промъкнал се незабелязано в кухнята и се скрил в пещта.

Ето че човекоядецът се прибрал у дома.

— Надушвам земно момче! — изръмжал той на жена си, а тя дори не му обърнала внимание, защото не знаела, че малкият Джак отново е в замъка.

Както обикновено, стопанинът си напълнил една стомна с вино и го излочил до последната капка. Като се нахранил обилно, той сложил на масата една жива кокошка, която пред очите му снесла златно яйце!

Порадвал й се великанът, пък после клюмнал и кротко заспал. Мощното му хъркане закънтяло из облаците.

Тогава Джак изскочил от пещта, грабнал кокошката, сложил я в пазвата си и търтил да бяга! Но не щеш ли, изпод дрехата му се разнесло такова кудкудякане, че човекоядецът се събудил и закрещял:

— Крадец! Крадец! Дръжте крадеца!

В този момент Джак вече се спускал по бобовото стъбло. А долу майка му го чакала ни жива, ни умряла.

— Къде беше, сине? — попитала тя.

Джак й разказал премеждията си от игла до конец.

— И какво си донесъл? Някаква си кокошка! — разочаровала се вдовицата.

— Почакай, мамо, да видиш! Това не е обикновена кокошка! — отвърнал малкият Джак.

И наистина, на сутринта кокошката снесла златно яйце, после — още едно… и това се повтаряло всеки ден!

Минало още време. Джак и майка му станали много богати. Вече имали достатъчно пари за нов покрив, дори пристроили още няколко стаички към схлупената си къщурка и заживели като в същински дворец. Но понеже помнели много добре годините, прекарани в бедност, те гощавали щедро всеки пътник и подслонявали с радост всеки странник, който се отбиел при тях.

Е, всичко хубаво си има край. Един ден майката на Джак се разболяла! Пребледняла горката вдовица, залиняла, от сутрин до вечер тъгувала и нищо не можело да я развесели. Идвали лекари от близки и далечни земи и никой не успял да открие какво й е.

Уплашил се Джак, не знаел що да стори. Накрая му хрумнало да отиде в небесния замък. „Може там да намеря вълшебен лек“, помислил си той. Изчакал да падне нощта и се покатерил по бобовото стъбло.

Този път влязъл в кухнята през прозореца. Скрил се в едно великанско котле и захлупил капака.

Дошъл си стопанинът и изръмжал:

— М-м-м, пак надушвам земно момче!

Закрачил той настървено из кухнята и затършувал навсякъде, дори надникнал в пещта! Но не успял да открие малкия Джак.

Тогава напълнил една стомна с вино и го излочил до последната капка. Нахранил се и сложил пред себе си една чудно хубава арфа.

Момчето надигнало капака на котлето и ахнало от почуда: тази арфа била вълшебна — самичка свирела и пеела!

Седнал човекоядецът, заслушал се в нежната музика и както си слушал, заспал. Екнало едно ми ти мощно хъркане, чак облаците се разтресли!

А Джак това и чакал — грабнал арфата и търтил да бяга!

— Стопанино! Стопанино! — завикала тя. — Събуди се! Отнасят ме в долната земя.

Великанът скочил, разсънил се и хукнал да гони крадеца.

Бягал клетият Джак презглава, бягал, а арфата продължавала да вика със звънливия си глас:

— Помощ! Помощ! Отнасят ме!

— Млъкни де! — сгълчал я Джак и се спуснал по бобовото стъбло. Тогава арфата млъкнала. Човекоядецът спрял, ослушал се, но не успял да разбере накъде е отишло момчето.

— Мамо, мамо, виж какво съм ти донесъл! — извикал Джак, щом пристъпил през прага.

В този миг арфата започнала да свири и пее толкова хубаво, че вдовицата се усмихнала и прегърнала своя храбър син.

Но високо в облаците още някой чул прекрасната мелодия — и ето че дебелото бобово стъбло започнало да се клатушка! Погледнал Джак нагоре и що да види: великанът слизал на земята!

— Бързо, мамо! Скрий вълшебната арфа и ми донеси една брадва! — викнало момчето. — Трябва да отсечем бобовото стъбло!

А в облаците вече се виждали два грамадни ботуша!

Замахнал Джак с бащината си брадва и удрял ли, удрял…

Изведнъж стъблото се прекършило и рухнало на земята. Човекоядецът се търкулнал по стръмния склон, паднал от една висока скала и се пребил. Жена му така и не разбрала къде е отишъл.

Малкият Джак вече нямало от какво да се страхува. Вълшебната арфа излекувала майка му и тя отново станала весела и засмяна. Оттогава двамата заживели щастливо.

И всяка сутрин кокошката им снасяла по едно златно яйце.

Джонатан Суифт
Приключенията на Гъливер

Веднъж един английски лекар на име Гъливер отплавал в Южно море на борда на тримачтовия бриг „Антилопа“.

Гъливер не за пръв път потеглял на далечно плаване.

Той обичал да пътешества.

Месеци наред „Антилопа“ се носила по вълните, докато в едно ясно утро небето изведнъж притъмняло и се разразила страховита буря. Цял ден стихията мятала кораба насам-натам като орехова черупка, а през нощта вятърът го запратил към една остра скала и го разбил на трески.

Всички моряци загинали, само Гъливер оцелял. Няколко часа той отчаяно се борил с вълните, а мокрите му дрехи непрестанно го надолу. По едно време корабокрушенецът се обезсърчил и за малко се удави.

Но ето че краката му докоснали дъното! Със сетни сили той добрал до брега, легнал на тревата и заспал.

Когато се събудил, бурята била утихнала, а слънцето приличало високо в небето.

Гъливер понечил да се изправи, но не можел да се помръдне! Надигнал глава и се огледал — цялото му тяло било омотано с връвчици, а косата му била навита около дървени клечици, побити в земята!

По едно време нещо го полазило по крака. Пътешественикът свел поглед и докато се усети — о, чудо! — под брадичката му стояло човече, не по-високо от палеца му! В ръцете си държало лък, а през рамото му бил преметнат пълен колчан със стрели!

Гъливер с мъка успял да освободи дясната си ръка и погледнал встрани. А там се трудела цяла армия от малки човечета! Някои от тях усърдно забивали клечици в земята, други удряли с чукчета и издигали дървен подиум като за тържествена церемония.

Когато подиумът бил готов, на него се качило едно малко човече с величествено наметало. Гъливер се досетил, че това е някаква важна особа, може би дори кралски пратеник — и решил да си поиска нещо за ядене. Но понеже не знаел дали ще го разберат, вдигнал пръст и посочил устата си.

Човечето разгадало знака. Скоро по негова заповед се появили малки каручки, натоварени с буренца вино и кошнички с апетитни гозби. Гъливер пресушил буренцата на един дъх и погълнал няколкостотин хлебчета, пет печени бивола, осем овена, деветнайсет еленови бута и двеста печени гъски. Всички те били толкова мънички, че едва се заситил!

После корабокрушенецът се отпуснал и кротко заспал.

А човечетата това и чакали. Завлекли го върху една огромна талига, скована специално за него, и го откарали в столицата. Там живеел техният император. Пътували цял ден и накрая влезли в едно необикновено градче — толкова мъничко, сякаш го обитавали кукли! На централния площад имало кула с тераса, а на нея ги очаквали местните големци. Един от тях, който вероятно бил императорът се обърнал към пленника и изнесъл прочувствена реч.

Гъливер бил начетен човек и знаел много езици, но колкото и да се напрягал, нищичко не разбрал — с изключение на думата Лилипутия. Досетил се, й, че това е името на страна, в която се е озовал.

Церемонията приключила и човечетата го отвели в един старинен замък — най-грамадната сграда в цяла Лилипутия. Вътре гостът можел да седне и да си опъне краката. Преди да заключат портите, тъмничарите го оковали с безброй синджирчета, за да не избяга.

Междувременно императорът свикал таен съвет, за да се допита до своите министри какво да прави с този страховит пришълец.

Дълго спорили министрите и накрая се скарали: едни настоявали Гъливер да бъде убит, а други смятали, че великанската му сила може да се окаже полезна за Лилипутия. Императорът изслушал всички и решил да помилва мореплавателя, но за всеки случай заповядал да го претърсят.

В джобовете на Гъливер открили пистолет, часовник, нож, гребен, монети и разни други дребни неща. Най-интересна била сабята — като замахнал с нея англичанинът отсякъл цяла лилипутска гора!

Императорът пожелал да разбере как се стреля с пистолета. За да му покаже, гостът натиснал спусъка. Всички толкова се стреснали от гърмежа, че изпопадали по земята!

Лека-полека лилипутите престанали да се страхуват от Гъливер.

Нарекли го Човека Планина и всеки ден му носели лакомства.

Скоро той се научил да говори местния език и разбрал защо императорът толкова се интересува от неговите оръжия. Оказало се, че лилипутите от незапомнени времена воюват с жителите на съседния остров Блефуску.

Веднъж в двореца се провеждал военен съвет и министрите изпратили един вестоносец да повика Човека Планина. Естествено, той не успял да влезе в залата, затова заседанието се преместило на дворцовия площад. След като разузнавачите оповестили, че военноморският флот на Блефуску се готви да нападне Лилипутия, държавният глава настоятелно помолил великана за помощ.

Гъливер нямал нищо против да се включи във военните действия, но при две условия: първо, да не причинява зло на врага, и второ, след войната да бъде освободен, за да се върне в родината си.

Императорът се съгласил, като му дал своята честна императорска дума. Тогава Гъливер отишъл на брега и извадил далекогледа, който криел в едно тайно джобче. Погледнал към Блефуску и видял, че враговете имат всичко на всичко петдесет бойни кораба. Изплел петдесет здрави въжета с малки куки накрая, прегазил морето и стигнал до острова. Забил куките в корабите и ги пленил.

В това време лилипутите стояли на брега и гледали към морето. Като видели неприятелските кораби, приближаващи се в пълен боен ред, те уплашено се разбягали, а императорът заповядал да свирят тревога.

Гъливер чул звука на тръбите и се надигнал над водата. Тогава всички лилипути започнали радостно да приветстват героя. Императорът го възнаградил богато и пребогато, но не изпълнил второто му условие — поблазнен от мисълта, че Човека Планина ще му помогне да превземе остров Блефуску, той не му разрешил да се върне в родината си. Нещо повече — заповядал да го ослепят, ако откаже да се подчини.

За щастие, един от придворните и слуги предупредил великана за грозящата го опасност и той решил да избяга от Лилипутия. Изчакал да настъпи нощта и отишъл на пристанището. Натоварил вещите си на най-големия лилипутски кораб, вдигнал котва и го задърпал към остров Блефуску. Като се добрал до целта, легнал на брега и заспал.

На сутринта пътешественикът почукал на градските порти и помолил да известят императора на Блефуску за неговото посещение.

— Обещавам да защитя държавата ви от лилипутите — казал той, — но в замяна трябва да ми помогнете да се върна в родината си.

Императорът с радост приел това предложение и дори не се стигнало до нова война, защото като научили, че Човека Планина е на остров Блефуску, лилипутите побързали да сключат мирен договор със своите съседи.

Един ден, както се разхождал по брега, Гъливер забелязал нещо черно да плава в морето. Извадил далекогледа си и видял, че това е стара пробита лодка.

Обнадежден, че най-после ще успее да се прибере у дома си, той я изтеглил на сушата и се захванал за работа: запушил дъното й с кълчища и отсякъл най-големите дървета на острова, за да скове нова мачта и яки гребла. Когато всичко било готово, отишъл при императора и му казал, че му е много мъчно за дома и иска час по-скоро да си замине. Императорът го умолявал да остане, но Гъливер бил непреклонен.

Тогава всички жители на острова се заели да събират провизии за великана. Заклали триста крави, за да приготвят мас, с която да намажат лодката му. Изтъкали две огромни платна и ги прегънали тринайсет пъти, за да бъдат достатъчно здрави. Гъливер изплел дебели въжета, а за котва използвал една голяма скала.

И ето че настъпил дългоочакваният ден. Островитяните наизлезли от къщите си, за да изпратят своя грамаден приятел. Гъливер се простил с тях и потеглил на път.

Вятърът изпълнил платната, лодката се откъснала от брега и отплавала в бурното море. Скоро островът се превърнал в малка точица на хоризонта, а накрая го погълнала гъста мъгла и необикновеният свят на малките човечета изчезнал, сякаш никога не бил съществувал. Когато мъглата се разнесла, в небето закръжили най-обикновени чайки — такива, каквито самотният мореплавател често бил виждал в родината си.

След няколко дни той съзрял английски търговски кораб. Моряците качили сънародника си на борда и го отвели у дома.

Робърт Браунинг
Ловецът на плъхове

Славен бил древният град Хамелн — жителите му открай време живеели в разкош и охолство, но били най-алчните хора на тоя свят. Не се свенели да отнемат и последната паричка на бедняка!

Не щеш ли, веднъж в цялата околност настъпила страшна суша. Всичката реколта изгоряла. Подгонени от немотията, селяните един по един изоставяли домовете си и се отправяли към града да търсят прехрана за своите семейства.

А местните прекупвачи, нали били стиснати, изпокрили всичките си запаси от зърно в хамбарите и отпращали безмилостно всеки бедняк, който идвал да моли за работа.

Но понеже в разорените околни села вече нямало нищо за ядене, скоро плъховете от цялата долина настървени нахлули в града. Нашествениците били толкова много, че опустошили складовете, плъзнали в домовете на хората и изгризали всичко!

Разтревожили се богаташите, замислили се що да сторят. Положението било нетърпимо, така че свикали градски съвет.

Пръв взел думата кметът. Той предложил да заловят всички котки от близките села и да ги пуснат по улиците на Хамелн.

Така и направили.

Само че като видели пълчищата от прегладнели гризачи, котките се уплашили и побягнали, накъдето им видят очите!

Тогава отново бил свикан градски съвет. Този път местните големци наредили на кметските глашатаи да обходят всички кътчета на града и да оповестят, че който успее да отърве населението от противната напаст, ще получи толкова злато, колкото може да отнесе!

Ох, хич не им било лесно на богаташите да вземат такова решение!

Изминали три дни. Кметът вече загубил надежда, че ще се справи с ужасното бедствие.

Но ето че точно тогава пристигнал един странник с лукави очи. На главата си носел шапка с петльово перо, а в ръцете си държал чудно хубава флейта.

— Чух, че търсите ловец на плъхове — казал той. — Ако избавя града от гадините, ще ми дадете ли толкова злато, колкото успея да отнеса? Богаташите го огледали и решили, че какъвто е мършав, едва ли може да носи кой знае колко. Дали му честна дума, че като изпълни условието, ще си получи наградата.

Излязъл той на площада, засвирил с флейтата и в миг и се понесла вълшебна мелодия. Под звуците й от всички страни заприиждали плъхове, които послушно наобиколили ловеца.

Тогава той ги повел през града и тръгнал право към близката река.

Преминал през градските порти, а гадините се понесли след него!

Седнал в една лодка, а те скочили във водата! Загребал към дълбокото, а те плували, плували, докато не потънали до един.

Така Хамелн най-после бил избавен от страшната напаст. Гражданите ликували, а ловецът отишъл в кметството да си поиска наградата.

— Аз изпълних своята част от споразумението — казал той. — Сега ми дайте толкова злато, колкото мога да отнеса.

Като чули това, богаташите започнали да му се присмиват.

— Я го виж ти дрипльото! — рекли те. — Злато му се прищяло! Ето ти една кесия сребро и си върви по живо, по здраво.

Но ловецът не взел кесията. Обърнал се и си тръгнал с празни ръце.

Като излязъл на пътя, той отново засвирил на своята флейта. В миг се понесла вълшебна мелодия и от всички дворове заприиждали стотици деца, които послушно тръгнали по петите му. Тогава той ги отвел от града и повече никой не ги видял!

Минали много години. Веднъж в Хамелн пристигнал един сляп пътешественик. Той почукал на вратите на местния хан и срещу няколко златни монети стопанинът го пуснал да се стопли пред огнището.

А вътре хората веднага наобиколили госта и започнали да го разпитват.

— Откъде идеш, чужденецо? Разкажи ни какви чудеса има по белия свят!

— Много земи съм пребродил — отвърнал слепият пътешественик. — Какво ли не съм препатил! Но има нещо, което никога няма да забравя.

Преди време съдбата ме отведе на едно далечно местенце, където от сутрин до вечер звучаха тъжни детски гласчета. Скоро разбрах, че там живеят само деца. Чудна история ми разказаха те: когато били съвсем малки, някакъв странник с вълшебна флейта ги отвел далече от техния град. Това бил самият дявол! Изоставил ги в една гъста гора и клетниците заживели самички.

Тогава богаташите се разплакали и го наобиколили от всички страни.

— Кажи ни, чужденецо, кажи ни къде е това чудно местенце! — примолили му се те.

Като чул старческите им гласове, гостът разбрал каква е работата. Но колкото и да искал, не можел да им помогне. Защото бил сляп и не знаел как да намери обратния път към техните деца.

Разходка с парна кола

Живяло на света едно джудже. То било умно и работливо и много обичало да майстори разни неща. Ден след ден изкупувало вехториите, които хората трупали по прашните си тавани, а после ги поправяло и ги продавало много по-скъпо. Така си изкарвало прехраната.

Джуджето си имало малка каручка, с която превозвало всичките си вещи. Теглело я сам-самичко! Понякога се опитвало да натовари в нея и много тежки предмети, но нали било дребно — не му стигали силите да я помръдне.

Веднъж то се замислило какво да направи, за да може да превозва и по-едри неща. Мислило, мислило… и си измайсторило парна кола!

Вечерта работливото джудже поканило гости, за да отпразнува радостното събитие, а на другия ден подкарало новата си кола и потеглило на дълъг път.

Пристигнало в един голям град и накупило безброй вехтории. Натоварило ги в колата и поело обратно. Но тогава започнали трудностите.

Спуснал се мрак, завалял силен порой… По едно време джуджето разбрало, че е загубило пътя! Колкото повече време минавало, толкова по-страшно ставало.

Изведнъж колата цопнала в едно блато и затънала!

Мъчило се джуджето да я изтегли, мъчило се, но колелата й не помръдвали! Отчаял се малкият пътешественик. Цяла нощ седял в тъмното и чакал да мине някой добър човек, който да му се притече на помощ.

Но никой не идвал.

А на сутринта над блатото паднала гъста мъгла и от всички страни се разнесло оглушително квакане. Когато мъглата се разпръснала, джуджето видяло, че е заобиколено от цяла армия жаби!

Скоро се появил блатният цар.

— Ти какво търсиш в моето царство? — попитал той.

— Загубих се в тъмното — промълвило джуджето.

— Как смееш! — разгневил се жабокът. — Никой няма право да стъпва в моето блато без разрешение!

— Но аз не знаех къде съм, царю честити! — възразило уплашеното джудже.

— Това не те оправдава! — отсякъл царят, който наскоро си бил построил чисто нов тръстиков дворец и сега се чудел с какво го обзаведе. — Я да видя какво имаш в колата!

— Нищо ценно — отвърнало горкото джудже. — Само няколко непотребни неща.

Жабокът огледал любопитно товара и казал:

— Е, добре. Ще ти помогна да си изтеглиш колата от блатото, но в замяна ти ще ми дадеш всички тези неща.

Джуджето разбрало, че ще загуби цялото си богатство, и едва не заплакало. Но нямало що да стори — склонило.

— Бива, царю — казало то. — Само че ми позволи да запазя за себе си онова, което може да се побере в малкото ми червено шалче.

Царят помислил малко и се съгласил. После повикал жабешкия генерал и му заповядал да доведе най-добрия отряд от царската гвардия. Че като заприиждали едни ми ти жабоци… Всички дружно се хванали за работа! Дърпали, дърпали, но не успели да извадят колата от блатото.

Наложило се да повикат на помощ бобъра и два водни плъха.

В това време умното джудже се покатерило на върха на купчината вехтории и започнало бързо-бързо да разплита малкото си червено шалче. Изтеглило една дълга вълнена нишка и я намотало няколко пъти около товара!

Когато колата най-после се озовала на сушата, царят довтасал да вземе каквото му се полага.

Джуджето го посрещнало с думите:

— Царю честити, разбрахме се да запазя за себе си онова, което може да се побере в малкото ми червено шалче. Съжалявам, но за тебе нищичко не остана!

Тогава блатният цар разбрал, че дребосъкът го е надхитрил, ала нямало що да стори — царска дума на две не става!

Доволно и щастливо, умното джудже се прибрало у дома си и устроило голямо пиршество, на което поканило и новите си приятели жабите. Нагостило ги богато. Накрая разтоварило парната кола и раздало подаръци на всички.

— А пък вие, ако желаете, можете да ми подарите един нов червен шал — пошегувало се то.

Баснята е кратка измислена история, разказана в стихове или в проза. Тя се изчерпва с една-единствена случка, от която накрая се извлича поука.

Също като притчата, баснята говори за едно, а казва съвсем друго. Героите й са най-често животни, предмети, растения или части на тялото, чрез които се критикуват човешки черти като глупост, мързел, алчност, хитрост, инат.

Тъй като е съвсем къса, баснята лесно се запаметява. В нея се съдържа мъдрост, която хората усвояват още като деца и използват в различни ситуации през целия си живот.

Най-известният баснописец е легендарният древногръцки роб Езоп, който е живял през IV век пр.н.е. Всъщност той не записвал своите басни, а ги разказвал устно, макар да наброявали стотици!

Първият сборник с Езопови басни се появил между IV и III век пр.н.е. Оттогава до днес безсмъртните им сюжети са преработвани многократно от знайни и незнайни автори по цял свят.

Огромната популярност на тези забавни и поучителни истории по-късно довела до появата на нови баснописци: Лафонтен във Франция, Лесинг в Германия, Крилов в Русия.

Всички те в една или друга степен са последователи на Езоп.

Жан дьо Лафонтен
Костенурка и заек

Имало едно време един заек, който все се хвалел, че тича най-бързо от всички. Костенурката много се дразнела от това, защото била твърде бавна и заекът често й се подигравал. Един ден тя се ядосала и му рекла:

— Слушай, Зайо, много си се възгордял! Има животни, които могат да тичат по-бързо от тебе!

— По-бързо от мене ли?! — учудил се заекът и прихнал да се смее. — Няма животно, което да може да ме надбяга!

И понеже искал да натрие носа на костенурката, той й предложил да си премерят силите.

Ще, не ще, тя приела облога.

На другия ден още по изгрев-слънце двамата се срещнали на горската пътечка и хукнали да се надбягват.

Само че, като видял как костенурката едва-едва се примъква напред с малките си крачета, заекът се прозинал и решил да полегне.

— Закъде да бързам? — казал си той. — Костенурката е толкова бавна, че мога първо хубавичко да се наспя, пък после да стана и да я догоня.

По обяд заекът отворил очи и се озърнал. Клетата костенурка била изминала само няколко крачки, така че той решил да закуси. Отишъл на полето и си откраднал една сочна зелка.

После — дали защото му станало много горещо, или защото се наял до насита — толкова го домързяло, че му се приискало пак да подремне. Костенурката тъкмо била преполовила пътечката, когато Зайо се изтегнал на сянка и захъркал юнашки.

Ето че слънцето вече се скрило зад планината. Костенурката наближила финала, а заекът се събудил, скочил на крака и хукнал да я догони.

Тичал, тичал и страшно се запъхтял. Оставала му само още една педя до края на пътечката, когато бавната костенурка най-спокойно направила последната крачка и го изпреварила!

Засрамен, заекът се свлякъл на земята.

А победителката се усмихнала и му рекла:

— Видя ли, Зайо? Казах ти аз, че има животни, които могат да те надбягат! Бързай бавно, така ме е учила моята баба!

Жан дьо Лафонтен
Градският мишок и селският мишок

Живял някога в големия град един весел мишок. Веднъж той отишъл на излет в полето и там срещнал друг мишок.

Двамата се сприятелили и цял ден лудували заедно. Накрая селският мишок завел госта си в една овощна градина, за да му покаже какви блага ражда земята. Разбира се, всичко било много вкусно, но изобщо не можело да се сравнява с деликатесите, които градският мишок похапвал у дома си.

За да се отблагодари на новия си приятел, той също го поканил на гости.

Минало време и ето че селският мишок пристигнал в големия град. Приятелят му го завел право в килера, за да му покаже какви блага създават хората. Като видял рафтовете, отрупани с шунка, кашкавал, мед, брашно и конфитюр, гостът онемял от възторг!

— Всичко това за ядене ли е? — учудил се той.

— Разбира се! — отвърнал гордо градският мишок. — Хапвай колкото ти душа иска!

— Ти си най-щастливата мишка, която познавам! — възкликнал новият му приятел, а градският мишок много се възгордял.

Но внезапно нечии тежки стъпки разтресли земята и той изпищял:

— Бягай, братко, да бягаме!

Точно в този миг до опашката му се стоварил един огромен крак, обут в смачкан пантоф!

Това била стопанката на къщата.

Ах, как се уплашили мишоците!

Скоро жената излязла и домакинът се покатерил на най-високия рафт.

— Ела да опиташ меда! — подвикнал той на госта си. — Знаеш ли какво е това? Най-сладкото нещо на света!

Селският мишок го последвал и лакомо бръкнал в буркана.

Изведнъж се чул страшен глас:

— Ох, пак ли тези крадливи мишки! Мислех, че съм се отървал от тях! Я да донеса котарака!

Това бил стопанинът на къщата.

Двете мишлета се спотаили в ъгъла и до вечерта не посмели да се покажат навън.

Когато най-после решили да излязат от своето скривалище, вратата бавно-бавно изскърцала и в полумрака заблестели две вледеняващи жълти очи.

Това бил котаракът. Той се озърнал свирепо и замърдал дългите си мустаци.

Като го видели, мишките побягнали презглава и се шмугнали в една малка дупка. Сърчицата им биели толкова силно, че котаракът за малко да ги чуе!

Точно в този момент обаче той надушил лакомствата в килера и нали си бил глупав, забравил за какво е дошъл. Отмъкнал едно голямо парче салам и седнал да го излапа. После се изтегнал в ъгъла и замъркал доволно.

Селският мишок едва дочакал този момент, взел си шапката и си тръгнал.

— Благодаря ти за гощавката, приятелю — прошепнал той, — но предпочитам да си живея на село. По-добре да тичам на воля и да събирам сухи жълъди по земята, отколкото да имам такива чудни лакомства, но да се излагам на смъртна опасност.

Жан дьо Лафонтен
Лисицата и гарванът

Живял някога в гората един глупав гарван с грозни черни пера.

Веднъж той си откраднал парче сирене и кацнал на един висок клон, за да го изяде. Не щеш ли, точно тогава под дървото минала лисицата. Надушила тя сиренето и се спряла.

— Ех, де да можех и аз да си хапна от това вкусно сиренце! — рекла лакомо тя и чак лигите й потекли.

А после погледнала нагоре и възкликнала:

— Какъв красив гарван! Хем красив, хем страшен! Колко му е остър клюнът! Че и перата му са едни такива лъскави! Това е самият цар на птиците!

Като чул тези думи, гарванът се възгордял, разперил черните си криле и пристъпил напред-назад, та още повече да я впечатли.

— Каква величествена походка! — продължила лисицата. — Ами очите му? Възхитителни са! Този гарван е съвършен! Какво ли не бих дала да чуя гласа му! Сигурно е превъзходен певец!

Гарванът до този момент слушал с огромна наслада хвалебствията на лисицата, но сега го обзело съмнение.

— „Вярно, че съм красавец — казал си той, — но къде се е чуло и видяло гарван да пее!“

Все пак помислил малко и решил, че щом една толкова умна лисица е в състояние да оцени красотата му, може би ще одобри и гласа му. Затова поел дълбоко въздух, разтворил кривия си клюн и закрещял с цяло гърло:

— Га, га, га!

В същия миг изтървал сиренето и то паднало право в зиналата паст на лисицата.

А хитрушата това и чакала — преглътнала вкусната хапка и се засмяла от все сърце:

— Ама че си глупав! Ти си най-грозната птица, която съм виждала през живота си! И имаш най-противния глас в цялата гора! Затова пък сиренцето беше много вкусно. Благодаря ти!

И се отдалечила доволна и сита.

Жан дьо Лафонтен
Щурец и мравка

Имало едно време един безгрижен щурец. Той много обичал да се весели, но го мързяло да се труди. От сутрин до вечер огласял гората със своите песни и не похващал никаква работа. А през това време мравките пъплели по земята в дълга върволица и носели на гърбовете си житни зрънца.

— Защо се мъчите толкова? — недоумявал щурецът. — Елате да се повеселим! Тя, работата, ще почака!

Но неуморните мравки не искали и да го чуят.

— Събираме зимнина — отвръщали те, — защото като падне сняг, по земята вече няма да има нищо за ядене!

— Ама че сте глупави! — отвръщал нехайно щурецът. — Зимата е толкова далече, а вие отсега сте тръгнали на работа!

И продължавал да свири.

Така си минавали дните…

Скоро лятото свършило и дошла есента. Дърветата се оголили, листата им окапали и земята се покрила с пъстър цветен килим.

Един ден безгрижният музикант прегладнял и се защурал из гората да търси нещо за ядене.

Но навсякъде имало само сухи треви!

След месец-два завилняла страшна виелица. Натрупал сняг и несретникът се разтреперил от студ. Срам, не срам — вече нямало къде да се дене и понечил да влезе в мравуняка. Похлопал на вратата и се примолил:

— Отворете, сестрици! Студено ми е! Умирам от глад! Пуснете ме да вляза!

— Кой е там? — попитала една мравка.

— Аз съм, щурецът! Помогни ми, мравчице! Навън вече няма нищо за ядене! Освен това вали сняг и няма къде да се скрия!

— Кой, щурецът ли? А, да! Помня те. Ами ти какво прави цяло лято, докато ние събирахме зимнина?

— Как какво — свирих! Прекрасната ми музика огласяше гората от сутрин до вечер.

— Свирил си, казваш — рекла мравката. — Е, щом тогава си свирил, сега танцувай.

Жан дьо Лафонтен
Лисицата и гроздето

Живяла някога в гъстата гора една лукава лисица. Всеки ден тя отскачала до селото да си открадне по нещо за ядене.

Веднъж се отбила в една празна къщурка и се промъкнала в курника. Че като се развилняла! Погълнала няколко тлъсти кокошки и се нахранила до насита!

— Ама че глупави хора! Как може да оставят без надзор такива вкусни кокошчици? — зачудила се лисицата.

После се облизала доволно и избягала обратно в гората.

Минало време. Лисицата пак огладняла и поела към селото.

Отишла право в онази къщурка и без да му мисли, се шмугнала в курника.

Че като закудкудякали ония ми ти кокошки! Разбягали се на всички страни и вдигнали врява до небесата!

— Ах, ти, проклетнице! — викнал стопанинът. — Ти ли ми крадеш кокошките?

И дотичал с една дебела сопа.

Уплашила се лисицата, прескочила оградата и хукнала да бяга.

А след нея се втурнало кучето и я гонило, гонило — чак до гората!

Едва отървала кожата!

Когато най-сетне се избавила от свирепото куче, лисицата спряла на една полянка, отдъхнала си и рекла:

— Ама че лош късмет! Такива вкусни кокошчици имаше там, а не можах да си хапна!

Тогава забелязала над главата си една китна лоза, натежала от грозде.

Че като й се прияло на горката лисица — чак лигите й потекли!

Подскочила тя веднъж, подскочила втори път — но гроздето било твърде високо. Колкото и да се опитвала, все не можела да го достигне.

— Га! Га! — присмял й се гарванът, който бил кацнал наблизо.

Като го чула, лисицата гордо вирнала нос и рекла:

— Ама че е кисело това грозде! Още не става за ядене. Ще се върна, когато узрее.

После врътнала опашка и изтичала гладна в гората.

Жан дьо Лафонтен
Суетният гарван

Имало едно време един гарван. Той бил много суетен. Веднъж отлетял далече от родната си гора и кацнал при двойка пауни.

— Какви хубави птици! — удивил се гарванът, който никога не бил виждал толкова пъстри пера. — Как ли се казват? — запитал се той.

— Пауни! — отвърнали чужденците и гордо закрачили напред-назад.

А гарванът гледал, гледал и не можел да откъсне очи от прекрасната им опашки.

Дни наред след тази случка той се измъчвал от спомена за чудните птици.

— Сигурно са много щастливи, щом имат такива прелестни шарки! — мислел си той и оглеждал засрамено своите черни пера.

Скоро престанал да ходи на езерото, защото като зърнел отражението си във водата, страшно се натъжавал.

Времето си минавало, а гарванът от сутрин до вечер се криел и тайно гледал пауните. Но колкото повече ги гледал, толкова повече им завиждал.

И ето че един ден извадил късмет: двете прекрасни птици литнали високо в облаците и от тях изпаднало едно пъстро перо. Гарванът едва дочакал да настъпи нощта, грабнал го скришом и го отнесъл в гнездото си.

След време намерил още едно перо.

А после — още едно…

Като събрал четири пера, той решил да не отлага повече. Накичил се с тях и започнал да се разхожда пред очите на своите братя.

— Стойте далече от мен, проскубани птици! — заграчил той и навирил глава. — Аз не съм като вас! Имам толкова красива опашка!

А гарваните го погледнали и прихнали да се смеят!

— Дори и целия да се накичиш с чужди пера, пак ще си останеш гарван! — казали му те.

Тогава той се разсърдил и отлетял при пауните.

Като го видели, те го помислили за свой събрат и разперили пъстрите си опашки, за да го приветстват.

В този миг суетният гарван надал мощен паунски вик. Но не щеш ли, от гърлото му се разнесло само:

— Га! Га!

Граченето го издало и пауните разгневени се нахвърлили върху самозванеца! Отскубнали шарените пера от опашката му и го прогонили надалече.

Клетият гарван! Като се завърнал при своите братя, те не искали и да чуят за него!

Жан дьо Лафонтен
Двете козлета

Живели някога в планината две вироглави козлета — едното черно, а другото бяло. Делял ги само бурният планински поток, над който се извисявало дървено мостче.

Веднъж козлетата се затичали по мостчето — черното от едната страна, а бялото от другата — и се срещнали по средата. Но там било толкова тясно, че не можели да се разминат.

— Върни се назад! — извикало черното козле. — Направи ми място да мина!

— Не, ти се върни! — отвърнало бялото. — Не виждаш ли, че и аз искам да мина!

И нито едно не отстъпвало. Накрая немирниците се спречкали и преплели рогца.

— Първо аз! — настоявало едното.

— Не, първо аз! — упорствало другото.

Бутали се козлетата, бутали се… и цопнали във водата!

Жан дьо Лафонтен
Самонадеяната жаба

Имало едно време една много самонадеяна жаба, която постоянно се перчела пред своите приятелки. За каквото да станело дума, тя все гледала да се похвали.

Веднъж един огромен вол нагазил в блатото и се навел да пие вода.

Всички жаби го наобиколили и заподскачали от възторг:

— Ах, какъв великан! — крещели те. — Сигурно тежи цял тон!

А нашата горделивка го погледнала и казала:

— Хм, чак пък великан… Да, големичък е, но и аз мога да стана такава.

И понеже никой не й обърнал внимание, тя си поела дълбоко дъх и започнала да се надува като балон.

Надувала се, надувала се… По едно време другите жаби я забелязали и взели да й се подиграват.

— Още си мъничка, още си много мъничка! — дразнели я те и се смеели. — Волът е по-голям!

— Така ли? Само гледайте! — заканвала се жабата и все повече се надувала.

Накрая поела толкова много въздух, че… бум! Пръснала се!

Кожата й се разхвърчала на малки парченца, които след миг потънали в мътното блато.

Волът чул как се пукнал търбухът на жабата, озърнал се учудено, примляснал и си отишъл.

А ужасените й приятелки промърморили:

— Да-а-а, не е хубаво да се надуваш чак толкова…

И се разбягали мълчаливо на всички страни.

Жан дьо Лафонтен
Лисица и щъркел

Имало едно време една лисица. Тя се сприятелила с щъркела и решила да го покани на гости. Сготвила му обяд, обаче яденето станало толкова вкусно, че на лисицата й досвидяло да го дели и си намислила една хитринка.

Като пристигнал гостът, тя му поднесла ароматната гозба в плитка чиния и рекла:

— Заповядай, побратиме, топла жабешка супа с магданоз!

Щъркелът много се зарадвал, но колкото и да се мъчил, не успял да вкуси и капка, защото клюнът му бил твърде дълъг за тази чиния!

През това време хитрушата сама изпапала всичкото ядене.

— Какво става, Щърко? — попитала тя. — Не ти ли хареса гозбата?

— Ох, Лисано, така ме заболя главата, че загубих апетит — излъгал щъркелът и си тръгнал гладен.

На другия ден и той на свой ред поканил лисицата у дома си.

— Колко мило! — зарадвала се тя. — Добре че не се е обидил!

И се зачудила с какво ли ще я нагости.

— Заповядай, Лисано! — посрещнал я щъркелът. — Специално за тебе съм сготвил прясна печена рибка с гарнитура от хвойнови шишарки.

И й поднесъл вечерята в толкова тясна делва, че лисицата изобщо не могла да си провре муцуната! Мъчила се, мъчила се, но не успяла да вкуси от гозбата!

През това време домакинът излапал всичко, подсмихнал се и попитал:

— Какво става, кумичке? Не ти ли хареса рибката?

Засрамената лисица не знаела какво да каже. Тръгнала си гладна и после цяла нощ не могла да заспи: въртяла се в хралупата си и се облизвала…

— Така ми се пада! — ядосвала се тя. — Каквото повикало, такова се обадило!

Жан дьо Лафонтен
Вълк и агне

Някога, ала много отдавна, в една далечна земя живеел свирел горски вълк. Веднъж той ожаднял и нагазил в близкото поточе. Навел се да пийне водица и съзрял едно апетитно агънце, което стояло съвсем наблизо!

Зарадвал се вълкът, прияло му се крехко агнешко месце и си казал:

— Ах, че сладко изглежда това агънце! Така добре ще ми дойде за обяд!

Но понеже не искал да го обвинят, че е нападнал малкото животинче без повод, решил първо да се поскарат.

— Хей, ти! — изръмжал уж ядосано той. — Защо ми мътиш водата?

— Извинявай — отвърнало агънцето, — обаче как ще ти мътя водата, като ти си стъпил по-нависоко!

Замислил се Вълчо и рекъл:

— Агънце, подочух, че преди половин година си разправяло на всички в гората колко съм лаком! Как си позволяваш да говориш такива неща за мен?

Сега вече агънцето наистина се уплашило.

— Не е вярно! — възразило то с треперливо гласче. — Никога не съм изричало подобни думи!

— Ти какво? Искаш да кажеш, че лъжа ли? — ревнал гневно вълкът.

— Но как може да съм говорило такива неща за теб, като преди половин година още не съм било родено на тоя свят! — проплакало агънцето.

Свирепият вълк бил толкова прегладнял, че не можел да чака повече. Прекъснал агънцето и казал:

— Ако не си било ти, значи е бил баща ти!

И се нахвърлил да го изяде.

Уви, който иска да стори зло, винаги си намира причина.

Жан дьо Лафонтен
Рогата на елена

Преди много, много години в гората живеел един чудно красив елен. Той не харесвал стройните си крака, защото били твърде тънки. Затова пък много се гордеел с рогата си и от сутрин до вечер се любувал на отражението им във водата.

— Колко са величествени! — повтарял си непрестанно еленът и не можел да откъсне очи от езерото. — На света няма по-красиви рога от моите! Голям късмет е да притежаваш такова безценно богатство! По-скоро бих си счупил краката, отколкото да се лиша от прекрасните си рога!

И отминавал с бавна походка.

Един ден, както се разхождал между дърветата, красавецът чул изстрел на ловна пушка. Скоро от всички страни се разнесъл яростен кучешки лай, който с всяка секунда звучал все по-наблизо!

Уплашил се еленът и препуснал с все сила по тесните горски пътечки. Тичал, тичал и не смеел да се обърне назад…

Но не щеш ли, изведнъж величествените му рога се закачили в клоните на едно сухо дърво. Дърпал еленът, дърпал, но не можел да се помръдне — толкова здраво се бил заклещил?

Ами сега? Сърцето му щяло да се пръсне от страх?

Докато се чудел какво да направи, кучетата го застигнали и се нахвърлили да го разкъсат.

В последния миг от живота си еленът успял да каже само:

— Колко съм глупав! Мислех си, че рогата са най-ценното нещо, което имам на тоя свят, а ако не бяха те, сега краката ми щяха да ме отнесат далече оттук и да ме спасят!

Жан дьо Лафонтен
Как конят надхитрил вълка

Един кон кротко си пасял в долината, когато от близката горичка се дотътрил вълкът. Дни наред той не бил хапвал нищичко и направо умирал от глад!

— Какво охранено конче! — зарадвал се хищният звяр. — Така ми се иска да го изям!

Но конят бил твърде едър и едва ли щял да се даде толкова лесно. Затова вълкът решил да го прилъже с измама.

— Добра среща, друже! — подхванал учтиво той.

— Добра да е, Вълчо.

— Какво ти е? — попитал вълкът. — Изглеждаш ми нещо болнав. Не те ли храни стопанинът ти? Не се ли грижи за тебе? Да не би ти да те бие?

— Какво говориш, Вълчо?! — учудил се конят. — Как ще изглеждам болнав! Хранят ме до насита, а стопанинът ми е много добър човек!

— Явно наистина е добър човек — рекъл вълкът, — щом те е оставил тук да си пасеш на воля, докато оздравееш. Ако те беше впрегнал да теглиш каруцата, както си тежко болен…

— Но аз съм здрав! — настоявал конят.

А вълкът го обикалял, облизвал се и все повече огладнявал.

— Знаеш ли, конче, аз съм лекар — излъгал той. — Ако ми кажеш къде те боли, веднага ще ти помогна. Послушай съвета ми, нека да те прегледам!

Конят познавал лошия нрав на вълка и решил да се престори на глупав.

— Ох, да ти кажа право, Вълчо — продумал жално той, — сега си спомних, че ме боли копитото. Дали ще можеш да го излекуваш?

Вълкът се навел уж да прегледа копитото му и в миг отворил зъбатата си уста. А конят това и чакал: събрал всички сили и го ритнал право в муцуната! Че като ревнал оня ми ти звяр — цялата гора се разклатила! Затъркалял се по ливадата и заплакал колкото му глас държи!

По едно време се съвзел и се изправил на крака. Тогава конят се подсмихнал и казал:

— Слушай, Вълчо, май и другото копито ме боли, искаш ли да прегледаш и него?

А вълкът мълчаливо подвил опашка и се потътрил обратно в горичката.

Жан дьо Лафонтен
Лъвът и мишлето

Имало едно време едно мишле. Веднъж то се заиграло в тревата и без да иска, полазило по гърбината на лъва.

Страшният звяр се събудил от сладка дрямка и така се ядосал, че сграбчил немирника и отворил уста да го изяде!

— Пощади ме! — примолило се мишлето. — Някой ден ще ти върна услугата!

— Я го виж ти дребосъка! — засмял се лъвът. — Че каква услуга може да ми направи една жалка мишка? Бива ли те за ловец?

Можеш ли да ръмжиш така, че да плашиш гората?

И надал страшен рев, за да покаже как се прави това.

Клетото животинче се разтреперило толкова силно, че накрая лъвът все пак се смилил и го пуснал да си върви.

Не щеш ли, след няколко дни той попаднал в коварен капан — омотал се в здрава конопена мрежа и колкото повече шавал, толкова повече се заплитал. Накрая вече не можел да се помръдне!

Отчаял се звярът и заскимтял:

— Ох, горкичкият аз, тук ще си умра!

В този миг дочул познато гласче:

— Да ти помогна ли, братко?

Лъвът се озърнал и видял в тревата малкото смело мишле.

— Вече никой не може да ми помогне — проплакал той.

— Грешиш! — отвърнало мишлето. — Моите зъбки са остри като бръснач. Ще прегриза конопената мрежа и ще те спася.

Още недоизрекло това, то се хванало за работа.

Скоро лъвът бил освободен.

— Видя ли, братко? — усмихнало се мишлето. — Направиш ли добро, ще получиш добро.

Жан дьо Лафонтен
Вълк и жерав

Имало едно време един вълк, който много обичал да си похапва. Днес кокошчица, утре прасенце — всеки ден си отмъквал по нещичко. Щом го срещнели в гората, всички животни хуквали да се крият, защото знаели колко е ненаситен.

Но веднъж се случило така, че проклетият звяр бил наказан за лакомията си — докато си хапвал крехко агнешко за вечеря, в гърлото му заседнала една остра кост. Оттогава не можел да преглътне нищичко, а бил толкова гладен!

Заплакал вълкът и хукнал из гората да търси лек. Къде ли не ходил, кого ли не молил за помощ, но никой не смеел да го доближи!

Накрая стигнал до хралупата на лисицата, похлопал на вратата и се провикнал:

— Отвори ми, Лисано! В гърлото ми е заседнала една остра кост! Помогни ми да я извадя!

А лисицата залостила здраво вратата и казала:

— Не мога да ти отворя. Вълчо! Дечицата ми са болни. Ако търсиш лек, иди при жерава, който живее на другия бряг на реката. Той ще ти помогне.

Нямало що да стори вълкът — послушал я и отишъл при жерава. Ала щом го видял, той се уплашил и нагазил в реката.

— Не бягай, жераве! — примолил се жално вълкът. — В гърлото ми е заседнала една остра кост! Помогни ми да я извадя и ще те възнаградя богато!

Щом изрекъл това, той раззинал огромната си уста.

Жеравът събрал смелост, надникнал в гърлото му и казал:

— Отвори си устата по-широко, Вълчо!

Вълкът го послушал и той напъхал в гърлото му дългия си остър клюн. Поровил малко и хоп! — издърпал проклетата кост.

— Готово! — усмихнал се жеравът. — Вече можеш да ядеш каквото си искаш.

Вълкът преглътнал веднъж, преглътнал втори път — не можел да повярва, че гърлото му отново е здраво!

— Жив да си, жераве! — рекъл той и си тръгнал.

— Ами наградата? — попитал лечителят.

— Награда ли? — изсмял се вълкът. — Ти бъди благодарен, че си още жив! Докато ми ровеше в гърлото, за малко да те изям! Аз трябва да получа награда за това, че те пощадих! Да се махаш от очите ми, защото знаеш ли колко съм гладен!

Като чул тези думи, жеравът литнал надалече и повече никога не посмял да се върне.

Оттогава помага само на онези животни, които не застрашават живота му.

Жан дьо Лафонтен
Кон и магаре

Живял някога на света един колар. Той си имал кон и магаре. Обичал ги еднакво, но тъй като конят му теглел каручката, коларят се грижел много по-добре за него — хранел го повече и го товарел по-малко. С годините конят ставал все по-снажен и красив и страшно се възгордял. А дългоухият му събрат станал грозен и мършав и с мъка понасял теглото си.

Един ден стопанинът насъбрал малко стока и тръгнал към пазара, за да я продаде.

По пътя магарето носело всичкия товар на гърба си, а конят подтичвал, впрегнат в каручката.

По едно време измършавялото добиче простенало изпод тежките дисаги:

— Ох, не мога повече! Едва се държа на краката си!

Помогни ми, братко! Поеми част от моя товар!

А конят го изгледал презрително и отвърнал:

— Ти луд ли си? Къде се е чуло и видяло благороден кон да носи дисаги!

Клетото магаре залитало и се спъвало, но продължавало да върви. След малко отново простенало:

— Моля те, братко! Умирам! Поеми част от моя товар!

Но конят не го и погледнал.

Изминали още няколко крачки. Накрая магарето паднало и издъхнало.

Като видял това, коларят заплакал:

— Горкото магаренце! Толкова години ми служи послушно и вярно… Какво ще правя без него?

А конят се навел да си отскубне сочна тревица.

Тогава стопанинът му се обърнал към него и казал:

— Ела тук, конче! Сега ти ще носиш товара на мъртвия си приятел. И преметнал дисагите на гърба му. Сетне двамата си продължили по пътя.

Докато мъкнел тежките дисаги и теглел каручката, конят жално простенал:

— Ох, не мога повече! Едва се държа на краката си! Трябваше да помогна на магарето! Сега и аз ще умра! Но колкото и да се вайкал, от това не му ставало по-леко.

Жан дьо Лафонтен
Лъвът отива на война

Веднъж лъвът решил да обяви война на съседната гора. И понеже бил цар, първо свикал верните си министри.

— Искам утре сутринта всички мои поданици да се съберат на поляната — казал той. — Отиваме на война!

Явили се животните в уреченото време и лъвът заповядал:

— Слоне, ти си най-голям, затова ще ми носиш оръжието. Ти, лисицо, си най-хитра, така че ще ми помогнеш да измисля плана на бойните действия.

Ти, маймуно, си най-ловка. Ще се катериш по дърветата и ще следиш отгоре какво прави врагът.

А ти, мечко, си най-страшна.

От тебе искам да плашиш вражеските войници.

Накрая останали само заекът и магарето.

Министрите ги погледнали присмехулно и рекли:

— Господарю, това магаре е толкова глупаво, че за нищо не става. Най-добре го пусни да си ходи!

А лъвът отвърнал:

— Магарето е най-гръмогласно. То ще върви до мен, ще реве и ще предава заповедите ми на войската.

Министрите посочили заека:

— Ами този тук? Той е толкова страхлив, че едва ли ще имаш някаква полза от него.

Но лъвът се замислил и рекъл: — Заекът е най-пъргав. От него ще излезе чудесен вестоносец.

После се обърнал към войската си и добавил:

— Видяхте ли — всеки може да бъде полезен на другите с онова, което умее да прави най-добре!

Жан дьо Лафонтен
Мише събрание

Имало едно време една котка, която била толкова бърза и ловка, че мишките си умирали от страх да не ги изяде! Веднъж те се събрали в килера да измислят как най-после да се избавят от нея.

— Ще заложим капан за котки! — рекла една малка мишка.

Но никой не знаел къде може да се намери такъв капан.

— Ще й сипем отрова в паничката! — подвикнал един едър мишок.

Но никой не знаел с какво може да се отрови такава голяма котка.

— Ще я хванем и ще й изрежем ноктите! — настояло едно мишле.

Но това не звучало много разумно.

Накрая най-мъдрата мишка се покатерила върху лампата, звъннала с едно звънче и помолила за тишина.

— Ето какво ще направим — казала тя. — Ще завържем за опашката й това звънче. Така винаги ще знаем къде е и ще имаме време да избягаме!

Всички мишки одобрили идеята и толкова се развълнували, че започнали да говорят една през друга:

— Ще го завържем много здраво и никога няма да се развърже!

— Отсега нататък котката няма да се промъква незабелязано!

— Представяте ли си, вчера изскочи точно пред мен!

— Ох, ако знаете пък на мен какво ми се случи…

— А мъдрата мишка отново звъннала със звънчето.

— Братя и сестри, трябва да решим кой ще завърже звънчето за опашката на котката — казала тя.

Изведнъж всички млъкнали!

В тишината се чуло нечие тънко гласче:

— Ами аз няма да мога, защото утре си имам работа!

След малко се обадило друго гласче:

— Аз също не мога! Утре трябва да водя децата си на училище!

И всички мишки започнали да говорят една през друга:

— Аз съм болна!

— Аз пък съм твърде малък!

Така и не се намерило кой да завърже звънчето.

Накрая мъдрата мишка слязла от лампата и се скрила в дупката си.

Защото едно е да даваш идеи, но осъществяването им е съвсем друга работа!

Жан дьо Лафонтен
Магарето, което се помислило за умно

Живял някога един стар търговец, който си имал магаре. Всяка сутрин той го впрягал в овехтялата си каручка, повеждал го към големия мост над реката и отивал в града, за да продава стоката си на пазара.

Вечер сядал в празната каручка, подкарвал магарето по същия мост и се прибирал у дома си.

След време животното запомнило пътя и вече знаело накъде да върви. Така на връщане стопанинът му можел спокойно да си подремва в каручката.

Веднъж той се разболял толкова тежко, че нямал сили да отиде на пазара. Тогава решил да впрегне магарето и да го изпрати самичко в града.

Речено — сторено. Животното доставило стоката и се върнало, а за награда получило вкусен овес.

От този ден нататък стопанинът му винаги го изпращал само на пазара и бил толкова доволен от работата му, че започнал да разправя на всички свои съселяни колко послушно и умно добиче си има.

Не щеш ли, един ден магарето го домързяло и решило да съкрати пътя: вместо да мине по моста, то нагазило през реката. За беда, водата се оказала доста дълбока и повлякла горкото животно към дъното. Добре че каруцата била натоварена със сол! Като се намокрила, солта се разтворила и течението я отнесло до капка! Така каруцата се опразнила, товарът олекнал и магарето бързо-бързо пристигнало на пазара.

— Колко съм умно! — рекло си то. — Хем си съкратих пътя, хем си облекчих товара!

И решило повече никога да не минава по моста.

На другия ден търговецът пак изпратил магарето си в града и без да му мисли много, то нагазило право в реката. Само че този път каручката му била пълна със сюнгери. Като се наквасили с вода, те толкова натежали, че товарът потънал и магарето се удавило.

Жан дьо Лафонтен
Царят маймуна

Някога всички животни прекарвали дните си в мир и съгласие, защото в джунглата царувал мъдрият лъв.

Но една вечер той умрял и някой трябвало да го замести.

Посъветвали се животните и решили да провъзгласят за цар онзи, чиято глава е най-подходяща да носи короната.

На сутринта разбрали, че това е непосилно условие: в цялата джунгла не се намерило нито едно животно, което да може да го изпълни! Някои били с твърде големи глави, други — с твърде малки. Някои имали вити рога, други — дълги уши… Кой ли не се явил да пробва короната на лъва, но за жалост тя на никого не стояла добре!

Събрали се животните на една поляна и се зачудили какво да правят.

Като видяла толкова много народ на едно място, маймуната се разлудувала и решила да позабавлява тълпата със своите номера.

Грабнала короната, завъртяла я, запремятала я и я хвърлила високо във въздуха. После се прекатурила нагоре с краката и я уловила.

Животните през цялото време се смеели. Толкова им харесало изпълнението на маймуната, че решили да я провъзгласят за цар.

Така и направили. Всички много се радвали, само лисицата била недоволна.

— Такова глупаво същество не може да бъде цар на джунглата! — рекла тя.

Но нямало кой да я чуе!

Ядосала се лисицата и решила да надхитри маймуната, за да я свали от трона.

Един ден намерила железен капан и го домъкнала под дървото на царя, покрила го с малко листа, взела една чепка банани и казала:

— Царю честити, нося ти вкусен подарък! Само че аз не умея да се катеря по дърветата, затова слез на земята и си го вземи!

Лакомата маймуна се подлъгала, слязла от дървото и посегнала към бананите.

В този миг капанът щракнал и железните му челюсти я захапали здраво!

А лисицата прихнала да се смее и се развикала така, че да я чуят всички животни:

— Вижте го новия цар! Не е ли глупав? Ако не му стига умът да опази самия себе си, как ще защитава цялата джунгла?

Замислили се поданиците на маймуната и й отнели короната.

Оттогава животните нямат цар.

Истинският баща на Пинокио е роден през 1826 година във Флоренция, фамилията му е Лоренцини, а Колоди е родното място на майка му, с което писателят свързва най-хубавите си детски спомени. Ето защо един ден решава да използва името на това селище за псевдоним.

Карло Колоди е известен сред своите съвременници, преди всичко с разказите и комичните сценки, които публикува в италианската преса. Веднъж редакторът на флорентинския „Вестник за деца“ го моли да напише някаква весела приказка. Тази идея толкова се харесва на писателя, че той дарява живот на очарователния Пинокио за една-единствена нощ. Това случва на 7 юли 1881 година. Успехът е зашеметяващ!

Оттогава авторът на няколко пъти се опитва сложи край на тази история, но читателите го засипват с писма, в които настояват за продължение.

Накрая Колоди казва „Баста!“ — и с помощта на Синята фея превръща дървеното човече в живо момченце.

Карло Колоди
Приключенията на Пинокио

Имало едно време един дърводелец. Веднъж той решил да измайстори нови крака за счупения си стол. Избрал една хубава цепеница и без да се помайва, грабнал острата брадва.

— Олеле! Ще боли ли? — изпищяло дървото.

Дърводелецът много се уплашил и побързал да се отърве от странната цепеница. Подарил я на своя приятел Джепето, който бил обущар.

Джепето с радост приел подаръка. Прибрал се в тясната си работилничка и седнал с длетото.

— Ще си издялкам човече — казал си той. — Ще го нарека Пинокио. Дано това име да му донесе много късмет!

Първо издялкал косата. После — челото и очичките, които примигнали и се втренчили в него.

— Нима дървото е оживяло? — зачудил се обущарят и се заел да дялка нослето.

А то веднага започнало да расте, да расте, да расте… Какво ли не правил Джепето, за да го скъси, но нахалното носле ставало все по-дълго!

Скоро устата също била готова, дори се засмяла и изплезила език!

Накрая обущарят издялкал ръце и крака. Тогава човечето го ритнало толкова силно, че съборило перуката от главата му!

— Ах ти! Още не си готов, а вече проявяваш неуважение към баща си! — сгълчал го той и го поставил на пода, за да го научи да ходи.

Едва стъпил на краката си, Пинокио се затичал из стаята, отворил вратата и изскочил на улицата — иди го гони!

Клетият Джепето хукнал след него.

— Дръжте го! — викал той.

Но никой не му помогнал. Минувачите смаяни спирали и се чудели откъде се е взело това момченце, цялото от дърво!

За щастие, иззад ъгъла се появил един полицай, който хванал Пинокио за носа и го предал на Джепето.

Обущарят нямал търпение да издърпа ушите на немирника, но представете си колко се изненадал, когато разбрал, че е забравил да ги издялка!

Пинокио се уплашил от полицая и веднага помолил баща си за прошка. Естествено, добрият Джепето се трогнал и му простил. Като се върнал вкъщи, той му измайсторил костюмче от хартия, обувки от дървесна кора и калпаче от хляб. Момченцето останало много доволно и разцелувало майстора от сърце.

— Татко Джепето, искам да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен! — рекло то. — Ще тръгна на училище, за да стана умно дете и да ти помагам, като остарееш.

— Ех, Пинокио… — въздъхнал Джепето. — Та ние нямаме пари за учебници!

Тогава човечето тъжно навело глава.

Обущарят не издържал и си казал:

— Каквото ще да става!

Облякъл старото си кадифено сако и излязъл от къщи.

Върнал се без сако, но с буквар под мишница.

— Къде ти е сакото, татко? — попитал Пинокио.

— Продадох го. И без това ми беше горещо с него.

Пинокио разбрал каква е работата, хвърлил се в прегръдките на баща си и го разцелувал.

На другия ден взел буквара и отишъл на училище. По пътя си мислел: „Днес ще се науча да чета, утре — да пиша, а вдругиден — да смятам. Като стана умен, ще спечеля много пари и ще купя на татко чисто ново сако.“

Изведнъж дочул отнякъде весела глъчка. Озърнал се и веднага забравил за училището! Затичал се да види какво става и се озовал на един площад. В средата му се издигала пъстра тумбеста шатра.

— Какво е това? — удивил се Пинокио.

А едно момченце му отговорило:

— Не можеш ли да четеш? Това е куклен театър!

— И колко струва билетът?

— Четири гроша.

— Продавам буквар за четири гроша! — развикал се Пинокио.

Горкият Джепето! Напразно се лишил от кадифеното си сако!

Вместо да отиде на училище, Пинокио продал буквара, за да си купи билет за театър!

Щом влязъл в шатрата, куклите веднага го забелязали.

— Пинокио! Да живее нашият брат Пинокио! — закрещели те от сцената.

— Качи се при нас, Пинокио! — повикал го Арлекин.

Гостът скочил на сцената и попаднал в прегръдките на своите дървени роднини. Но точно в този миг се появил директорът на театъра — страховитият Огнегълтач. Той размахал дългия си камшик и клетите кукли затреперили от страх!

Като видял Пинокио с кървясалите си очи, Огнегълтача изсъскал:

— Хей, ти! Я се махай от сцената! — А след това добавил: — Довечера ще се разправя с теб!

След края на представлението директорът решил да си сготви агнешко за вечеря, но дръвцата не стигнали да си накладе огън.

Тогава той се сетил за дървеното човече и викнал:

— Пинокио! Ела да те хвърля в огнището!

— Пощади ме, господарю! — заплакало момчето. — Не искам да умирам! Ох, къде си, татко Джепето? Къде си да ме спасиш?

— Ти имаш баща? — учудил се директорът и сякаш сърцето му се размекнало. — Щом е така, той сигурно много ще се натъжи, ако умреш. Я по-добре да изгоря Арлекин…

Тогава Пинокио коленичил в краката му и заронил жални сълзи:

— Смили се над живота му, господарю! Не изгаряй Арлекин!

По-добре мен хвърли в огъня, нека аз да загина!

— Виж го ти! — ухилил се злодеят. — Славно момче е този Пинокио! Е, какво пък, днес ще ям недопечено агнешко.

И помолил госта да му разкаже за себе си.

Като изслушал цялата история на дървеното човече, Огнегътача се замислил. Домъчняло му за обущаря Джепето и връчил на момчето пет златни парички.

— Занеси ги на баща си и му кажи да си купи ново сако — рекъл той.

Пинокио му благодарил, прегърнал всички кукли една по една и си тръгнал към къщи.

Но по пътя срещнал слепия Котаран и куция Лисан. Те го попитали откъде идва и Пинокио им разказал своите приключения.

Като чули за паричките, двамата хитреци намислили коварен план.

— Ако наистина искаш да зарадваш баща си, ще ти трябват много повече такива парички — рекли му те. — Обаче знаеш ли, има едно вълшебно място, където ако заровиш пет жълтици, на другия ден ще намериш сто пъти по пет!

— Ама как така? — удивил се Пинокио.

— Много просто — отвърнал Лисан. — Чувал ли си за Страната на глупците? Там се намира Полето на чудесата. В него расте Големият дъб. Ако в полунощ изкопаеш дупка под корона на дъба и засадиш поне пет жълтици, до сутринта ще порасне дърво, на което вместо листа ще висят златни парички!

— Чудесно! — възкликнал Пинокио и от радост се завъртял на един крак.

После отишъл с новите си приятели в хана, който се казвал „Червения рак“. Там седнали да вечерят и да обсъдят какво ще правят. Лисан и Котаран си похапнали здравата, но Пинокио бил толкова развълнуван, че дори не опитал храната.

В полунощ ханджията го събудил и го накарал да плати сметката. Котаран и Лисан, кой знае защо, си били отишли. Дървеното човече се разделило с една от петте си парички и тръгнало съвсем само към Полето на чудесата.

Изведнъж от мрака изплували двама души, маскирани с черни чували.

— Парите или живота! — викнали те.

Естествено, това били Котаран и Лисан.

Пинокио нямало къде другаде да скрие паричките и ги напъхал в устата си. И понеже не смеел да я отвори, не можал да обели и дума! Продължил да мълчи дори когато бандитите завързали въже около шията му и затегнали примката.

„Спаси ме, татко!“ — повтарял си той наум.

А Котаран и Лисан го овесили на Големия дъб и казали: — Ще висиш тук, докато не си отвориш устата. Но да знаеш, че нямаш много време за мислене!

За щастие, наблизо живеела Синята фея.

Като се съмнало, тя видяла от своя прозорец злочестото дървено момче, плеснала с ръце, и пред нея се появили слугите й Сокол и Пудел. Феята се обърнала първо към Сокол:

— Полети към Големия дъб — заповядала му тя — и разкъсай въжето с клюна си.

После се обърнала и към Пудел:

— А ти вземи каляската и докарай момчето при мен!

Скоро полумъртвият Пинокио се озовал в топла и мека постеля, феята повикала трима прочути лекари — Гарвана, Кукумявката и Щуреца, — които предписали на болния едно много горчиво лекарство. Щом го изпил, Пинокио начаса оздравял.

— Разкажи ми как попадна в ръцете на тези бандити — рекла Синята фея и го помилвала по главата.

И Пинокио й разказал почти всичко. Е, добре де, премълчал за буквара. А когато феята го попитала къде са златните му пари той отвърнал, че ги е изгубил, макар че всъщност били в джоба му.

Изведнъж тя започнала да се смее: докато си говорели, носът на дървеното човече, който и без това си бил доста дългичък, пораснал с цели два пръста!

— Ах, ти! — рекла Синята фея. — Защо ме лъжеш? Не виждаш ли, че собственият ти нос те издава!

Горкият Пинокио не знаел къде да се дене от срам. Тогава тя плеснала с ръце и повикала ято кълвачи, които накълвали носа му и го подкъсили.

— Винаги трябва да казваш истината! — посъветвала го феята, — защото когато лъжеш, носът ти става по-дълъг! А сега бягай вкъщи и занеси паричките на баща си!

Пинокио й благодарил, прегърнал я и хукнал към работилничката на обущаря Джепето. Само че като минавал покрай Големия дъб, отново срещнал… познайте кого!

Да, да, Котаран и Лисан!

И този път наивното момче повярвало на мошениците и заровило паричките си в Полето на чудесата. На другия ден отишло да види какво е поникнало, но там нямало нищо! Дори паричките били изчезнали!

Така Пинокио се прибрал вкъщи с празни ръце.

Обущарят Джепето му се скарал, задето е отсъствал толкова време, но в края на краищата му простил и го изпратил на училище.

Човек би си помислил, че от преживените приключения Пинокио е поумнял. Само че същия ден той се сприятелил с едно мързеливо момче, което се казвало Карло.

— Хайде да отидем в Страната на забавленията! — предложил му Карло. — Там няма нито училища, нито буквари, и децата по цял ден си играят!

— Наистина ли съществува такова прекрасно местенце на този свят? — учудил се Пинокио.

— Довечера заминавам с една каляска — отвърнал Карло. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Че как не! Пинокио веднага забравил за татко Джепето.

Оказало се, че Карло не лъже. В полунощ отнякъде се появила чудна каляска. Теглели я двайсет и четири магаренца, обути в бели ботушки. На капрата седял един намусен колар и размахвал дълъг, дълъг камшик. Каляската била пълна догоре с момчета, които нямали търпение да се озоват в Страната на забавленията.

За Пинокио не останало място и той яхнал едно магаренце.

А Страната на забавленията се оказала точно такава, каквато я описал Карло. По всички улици царяло веселие, момчетата по цял ден си играели, а думичката „училище“ била забранена.

Не можели да я произнасят дори шепнешком!

— Колко е хубав животът! — повтарял Пинокио всеки път, щом се срещнел със своя приятел. — Само като си помисля, че учителят ми забраняваше да дружа с теб!

Но една сутрин дървеното човече се събудило и видяло, че на мястото на малките му ушенца, които Джепето така и не успял да издялка докрай, са пораснали дълги, космати уши.

Нещо повече — след един ден те били още по-дълги и по-космати!

Пинокио се отчаял. Нахлупил си калпачето и тръгнал да търси малкия Карло.

Като се видели, момчетата избухнали в смях: и двамата имали дълги уши! Смели се до припадък…

По едно време Карло млъкнал, пребледнял и започнал да се олюлява.

— Помогни ми! — извикал той. — Не мога да стоя на краката си!

— Аз също! — възкликнал Пинокио и на свой ред започнал да се олюлява.

В този миг лицата им се превърнали в сиви муцуни, а телата им се покрили с козина! Пораснали им копита и много смешни опашки!

Момчетата се уплашили и заплакали. Но вместо звънливите им гласчета екнал грозен магарешки рев:

— И, а-а! И, а-а!

Чул ги намусеният колар и дотичал да види какво става.

— Колко хубаво! — зарадвал се той и доволно потрил ръце. — Още две чудесни магаренца! Утре ще ги продам за четири златни парички!

Карло попаднал в един селски обор, а Пинокио го взели в цирка.

Там го научили да изпълнява разни весели номера.

Ох, че тежки времена настанали тогава! Дресьорът всеки ден го налагал с камшик и го хранел само със слама!

Веднъж го накарал да скача през обръч, но за беда Пинокио се спънал и си наранил задния крак.

Тогава собственикът на цирка извикал коняра.

Не ми трябва куцо магаре — казал той. — Още утре го заведи на пазара и го продай.

— Но кой ли ще иска да купи куцо магаре?

— Аз ще го взема — рекъл един човек и подал на коняра няколко гроша. — Тъкмо ми трябва магарешка кожа за барабан.

Като чул каква съдба го очаква, Пинокио жално заревал:

— И, а-а-а-а!

Но нямало кой да го спаси.

Купувачът го отвел на брега на морето, завързал копитото му с връвчица, окачил му камък на шията и го бутнал във водата.

После седнал и зачакал магаренцето да се удави, та да го издърпа, да го одере и да направи от кожата му барабан.

Теглен от тежкия камък, Пинокио потънал чак на морското дъно. Там изведнъж си спомнил всички огорчения, които бил причинил на своя татко Джепето, и много се натъжил.

Решил да извика на помощ Синята фея.

Тя веднага го чула и изпратила в морето едни добри риби, които изяли магарешкото месо, без да докоснат дървеното телце на момчето.

И когато купувачът издърпал връвчицата от водата, в края й вместо мъртво магаре висял Пинокио!

Горкият човек толкова се уплашил, че започнал да заеква! — К-къде отиде магарето, което преди малко бутнах във водата? — чудел се той.

— Аз съм това магаре! — отвърнал Пинокио, като се заливал от смях.

— Ти ли? — ядосал се мъжът. — Ах, мошеник такъв!

— Не се сърди, отвържи връвчицата и всичко ще ти обясня! — примолил се Пинокио.

Но човекът бил страшно ядосан.

Накрая все пак се съгласил да го изслуша и момчето му разправило всичко от игла до конец. Казало му за татко Джепето, за буквара, за кукления театър на Огнегълтача и за малкия Арлекин; разказало му и за срещите си с Котаран и Лисан, както и за премеждията си под Големия дъб; описало му дома на Синята фея и нейните странни слуги; споделило каква беда го е сполетяла в Страната на забавленията; не спестило и истината за тежкия живот на цирковото магаре.

Когато завършило своя разказ, купувачът се разкрещял:

— Ти за луд ли ме смяташ? Не вярвам на нито една твоя дума! Платил съм пари за теб и сега трябва да си ги върна! Ще те откарам обратно на пазара и ще те продам за дърва!

Тогава Пинокио му се изплезил, гмурнал се в морето и отплувал надалече.

Не щеш ли, от вълните изскочила една зъбата акула, подгонила дървеното човече и защракала с огромните си челюсти!

Пинокио се уплашил и отчаяно запляскал с ръце и крака. Плувал все по-бързо и по-бързо, но чудовището го настигнало, отворило огромната си паст и го глътнало като хапче! Горкото момче се плъзнало в стомаха на рибата с такава скорост, че му прилошало! Когато най-накрая на себе си, наоколо царял пълен мрак.

— Помощ! Помогнете ми! — захлипал Пинокио и запълзял на четири крака.

Изведнъж в далечината пробляснала светеща точка. След малко се виждало пламъчето на тънка свещица. Още малко и… Не, не може да бъде!

— Татко Джепето! Ти ли си?

— Пинокио, сине!

Плачейки от радост, двамата се прегърнали и започнали да си разказват приключенията.

— Търсих те на сушата ден и нощ и не можех да те намеря — подхванал татко Джепето. — Тогава си направих лодка, за да продължа да те търся в морето. Но се разрази силна буря. Вълните обърнаха лодката и ме глътна акула. За късмет, същия ден тя беше изяла и останките на един потънал кораб. В трюма му имаше много храна и така не умрях от глад.

— Толкова се радвам да те видя отново, татко Джепето! — рекъл Пинокио. — Сега трябва час по-скоро да се измъкнем оттук!

Те се хванали за ръце и започнали да се изкачват към гърлото.

Добре че чудовището спяло с отворена уста, понеже имало астма.

Така Пинокио успял да пропълзи навън и заплувал с всички сили, а татко Джепето седял на гърба му.

Като стъпили на сушата, старецът затреперил от студ.

— Подпри се на ръката ми, татко! — казал​​ Пинокио и го повел по безлюдния бряг.

Скоро двамата видели една изоставена колиба и влезли вътре да се постоплят. Момчето забелязало, че обущарят има треска, и му приготвило удобна постеля от слама.

— Ще отида да потърся малко мляко, за да се нахраниш — рекло то.

Оказало се, че това съвсем не е лесна работа. Пинокио трябвало да преброди самичък няколко ниви, докато стигне до едно селце. Там се чувало мучене на крави и той помолил стопанина им за малко мляко.

— Ще ти дам, защо да не ти дам — отвърнал селянинът. — Но ти с какво ще ми се отплатиш? Вчера умря магарето ми, а нямам пари да си купя друго. Ако си съгласен да вършиш неговата работа, всяка сутрин ще ти давам и мляко, и хляб.

Съгласил се Пинокио и дни наред се трудил от изгрев до залез, за да носи храна на болния татко Джепето.

После се захванал да плете кошнички. От време на време ходел на пазара да ги продава и харчел парите си много разумно.

А вечер се учел да чете и пише.

Веднъж Пинокио подочул, че Синята фея е тежко болна. Без да се замисля, той й изпратил всички пари, които бил спестил до този момент. Вечерта сънувал, че тя е дошла да го възнагради за доброто му сърце, а на следващия ден надзърнал в огледалото и не можал да повярва на очите си: оттам го едно красиво момченце от плът и кръв!

Татко Джепето много се развълнувал и го прегърнал толкова силно!

А къде бил предишният Пинокио?

— Ето го! — казал старият обущар и посочил дървената кукла, която седяла на стола.

— Колко е хубаво, че вече съм истинско момче! — засмял се живият Пинокио и от радост се завъртял на един крак.

През 1697 година във Франция излиза малък сборни осем народни приказки, преразказани за деца. Автор на тази книжка е Шарл Перо.

През целия си живот той се занимава с поезия и наука и не отдава голямо значение на приказните си сюжети, дори ги публикува от името на своя син. Тогава още не знае, че светът ще го запомни тъкмо с този тъничък сборник, а не с поемите му, нито с научните му трактати.

В оригиналните си версии всички приказки на Перо завършват с нравоучителни наставления в стихове, защото според него поуката е най-важна: добрите герои на всяка цена трябва да бъдат възнаградени, а лошите — наказани.

Перо е един от първите европейски автори, които открито черпят мотиви от богатата съкровищница на фолклора. За времето си това е новаторство, повлияло на мнозина писатели и поети.

По-късно безсмъртните му сюжети са пресъздадени от композитори като Джоакино Росини, Бела Барток, Жюл Масне, Йохан Щраус-син, Пьотр Чайковски, Сергей Прокофиев и Найден Геров.

В наши дни приказките на Шарл Перо продължават да вълнуват и радват децата, а екранизациите им в киното са неизброими.

Шарл Перо
Червената шапчица

Живяло някога едно малко момиченце, което било толкова весело и добро, че всички го обичали. За рождения си ден то получило от своята баба островърха червена шапчица и оттогава никога не я сваляло от главата си. Затова го нарекли Червената шапчица.

Един ден майката на Червената шапчица опекла вкусна погача, сложила я в една кошничка заедно с няколко курабийки и добавила бучка масълце.

После повикала малката си дъщеричка и рекла:

— Червена шапчице, баба ти е болна и по цял ден лежи в своята къщурка, чак в другия край на гората. Моля те, отиди й на гости и й занеси тази кошничка! Но по пътя не се отбивай никъде и с никого не разговаряй!

Малкото момиченце много се зарадвало, че ще отиде на гости на баба си. Грабнало кошничката и хукнало през гората, като по пътя тихичко си тананикало.

Разбира се, то никак не се страхувало да върви самичко, защото знаело, че ако не се отклонява от пътечката, нищо лошо не може да му се случи.

Било ранно утро. Слънцето греело, птичките чуруликали в клоните на дърветата и над тревата прелитали пеперудки. Момиченцето подтичвало и късало горски цветенца, за да ги подари на баба си.

Лека-полека се улисало да бере диви ягодки. Тук ягодка, там ягодка — така и не разбрало кога се е отдалечило от вярната пътечка и е навлязло навътре в гората.

През това време иззад един дънер го дебнел големият сив вълк, който много искал да го изяде.

— Къде отиваш, Червена шапчице? — попитал той и лакомо се облизал.

— Баба е болна — рекло момиченцето — и по цял ден е самичка. Затова й отивам на гости. Нося й топла погача, курабийки и масълце.

— А къде живее баба ти? — поинтересувал се вълкът.

— Къщурката й е в другия край на гората — отвърнала Червената шапчица и му обяснила как се стига дотам.

Тогава вълкът се обърнал и хукнал през гъсталака.

Червената шапчица продължила да си върви, без да бърза, а хитрият вълк стигнал до бабината къщурка по най-прекия път и почукал на залостената врата.

— Чук-чук! Чук-чук!

— Кой е там? — попитала бабата.

— Аз съм, бабо! Червената шапчица! — отговорил вълкът, като си преправил гласа. — Дойдох ти на гости, защото знам, че си болна и по цял ден си самичка. Нося ти топла погача, курабийки и масълце.

Бабата повярвала, че това е нейната внучка, и много се зарадвала. — Дръпни връвчицата — рекла тя — и вратата ще се отвори.

Вълкът я послушал — дръпнал връвчицата и вратата се отворила. Тогава той нахълтал в къщурката и излапал бабата цяла-целеничка. После бързо залостил вратата и легнал в бабината постеля.

Ето че пристигнала и Червената шапчица.

— Чук-чук! — почукала тя на вратата.

А отвътре се обадил вълкът:

— Кой е?

Като чуло дрезгавия му глас, момиченцето много се уплашило. Но после решило, че баба му сигурно е пресипнала от простудата.

— Аз съм, бабо! Червената шапчица! — отговорило то. — Дойдох ти на гости, защото знам, че си болна. Нося ти топла погача, курабийки и масълце.

— Дръпни връвчицата — рекъл вълкът — и вратата ще се отвори.

Червената шапчица го послушала и влязла в къщурката. Но веднага забелязала, че нещо не е наред.

— Бабо, защо са ти толкова големи ръцете? — смаяла се тя.

— За да те прегръщам по-силно — отвърнал вълкът.

— А защо са ти толкова големи ушите? — недоумявала тя.

— За да те чувам по-добре — отвърнал вълкът.

— А защо са ти толкова големи очите? — настояла тя.

— За да те виждам по-добре — отвърнал вълкът.

— А защо са ти толкова големи зъбите? — не се стърпяла тя.

— За да те изям! — изръмжал вълкът, скочил от бабината постеля и налапал внучката цяла-целеничка, заедно с шапчицата и обувките!

После се тръшнал по гръб и заспал сладко-сладко.

Дрезгавото му хъркане проглушило цялата гора!

За щастие, точно в този момент наблизо минавал ловецът. Той отдавна искал да се разправи с вълка, защото проклетият звяр всяка нощ се промъквал в селото да пакости на хората.

Като чул, че някой хърка в къщурката на бабата, ловецът много се учудил и надникнал през прозореца да види какво става. А там лежал зъбатият вълк и огромният му търбух се поклащал под бабиното одеяло!

Досетил се ловецът каква е работата, втурнал се вътре с един огромен ловджийски нож и разпорил корема на вълка. От него веднага изскочила Червената шапчица, а после и бабата.

И двете били живи и здрави и много се радвали да се видят!

— Благодарим ти, ловецо! — казали те и го почерпили с топла погача, курабийки и масълце.

— Сега разбра ли защо не бива да се отклоняваш от пътечката и рз разговаряш с непознати? — рекла бабата на Червената шапчица.

А тя обещала повече никога да не прави така.

Накрая се върнала у дома си и всички заживели щастливо.

Шарл Перо
Котаракът в чизми

Живял някога един воденичар. Той си имал трима синове. Като умрял, им завещал една воденица, едно магаре и един котарак. Воденицата мелела жито, магарето носело чували с брашно, а котаракът ловял мишки.

Седнали тримата братя и си поделили наследството. На най-големия се полагала воденицата, на по-малкия се паднало магарето, а на най-малкия… Ех, за него не останало нищо друго, освен котарака.

Клетият момък се разсърдил и рекъл:

— Че за какво ми е тоя котарак? С него не мога да си вадя хляба! Ще го одера и ще си ушия ръкавици!

Но не бил прав. Котаракът се оказал много умен и заговорил с човешки глас:

— Не тъгувай, господарю! Скоро ми поръчай едни лачени чизми при обущаря, дай ми едно празно чувалче и почакай да видиш какво ще стане.

Послушал го най-малкият брат и изпълнил заръките му.

Като нахлузил новите чизми, котаракът потропал с крачета и хукнал в гората. Там уловил два едри заека, но не ги изял, а ги напъхал в чувалчето и ги отнесъл право в двореца. Почукал на портите му и отишъл при краля.

— Ваше Величество! — викнал котаракът в чизми, като се поклонил земята. — Изпраща ме господарят ми, благородният маркиз Дьо Карабас. Заръча ми да ви донеса ей този подарък.

И още недоизрекъл тези думи, той положил чувалчето в подножието на трона.

— Предай на господаря си, че му благодаря — отвърнал кралят, — и че съм много доволен от неговия подарък.

Изминали няколко дни. Една сутрин котаракът в чизми излязъл на полето и хванал две тлъсти яребици. Но и тях не изял — напъхал ги в чувалчето и ги отнесъл в двореца.

— Ваше Величество, изпраща ме господарят ми, благородният маркиз Дьо Карабас — рекъл умният котарак. — Заръча ми да ви донеса ей този подарък.

Кралят с радост приел яребиците и му предал сърдечни поздрави за маркиза.

Изминали няколко месеца. Котаракът в чизми редовно носел в двореца кога заек, кога яребица… Скоро целият двор заговорил за него. Всички гадаели що за човек е този тайнствен маркиз — богат ли е, или беден, стар ли е, или млад, хубав ли е, или грозен.

Накрая кралят не издържал и заявил, че отива да посети замъка на маркиз Дьо Карабас. Дори наредил на котарака в чизми да изтича напред и да съобщи на господаря си радостната новина.

Едва тогава животното разказало всичко на своя беден стопанин.

А той, разбира се, здравата се изплашил!

— Ах, ти, пакостнико! — развикал се клетият момък. — Какви си ги надробил! Къде ще се дяна сега?

— Разчитай на мен — успокоил го котаракът. — Само трябва да правиш каквото ти кажа.

Потеглил кралят със своята карета, а до него седяла принцесата, която изгаряла от нетърпение да зърне маркиза.

По пътя решили да спрат на реката. Тогава котаракът в чизми изтичал при стопанина си и рекъл:

— Бързо, бързо! Събличай се и върви да се поплуваш!

Момъкът се подчинил, а котаракът грабнал дрипавите му дрехи, скрил ги под един голям речен камък и се разкрещял:

— Насам! Насам! Помогнете! Маркиз Дьо Карабас се дави!

Чул го кралят и веднага изпратил слугите си да спасяват маркиза.

А докато те го измъквали от водата, котаракът в чизми разказал на всички как господарят му бил нападнат от свирепи бандити, които задигнали дрехите му!

Кралят незабавно заповядал да донесат на благородника най-гиздавата премяна. Облякъл я мелничарският син и сам се учудил колко е хубав! Принцесата също много го харесала и го поканила да се повози в кралската карета.

Тогава котаракът в чизми хукнал напред да ги изпревари. По пътя видял едни селяни да косят сено на ливадата.

— Добри хора! — извикал той. — Ако не речете, че тая ливада е на маркиз Дьо Карабас, лошо ви се пише!

В този миг пристигнала каретата.

— Чия е тая ливада? — поинтересувал се кралят.

— На маркиз Дьо Карабас! — отговорили селяните.

Кралят много се възхитил, че маркизът има такава тучна ливада.

А котаракът тичал ли, тичал. Малко по-нататък видял едни жътвари да жънат жито в нивята.

— Добри хора! — извикал той. — Ако не речете, че тия нивя са на маркиз Дьо Карабас, лошо ви се пише!

Пристигнала каретата и кралят поискал да узнае чии са нивята.

— На маркиз Дьо Карабас! — отговорили жътварите.

Кралят много се възхитил, че маркизът има такива обширни нивя.

А котаракът пак се завтекъл напред и видял едни дървари да секат съчки в гората.

— Добри хора! — извикал той. — Ако не речете, че тая гора е на маркиз Дьо Карабас, лошо ви се пише!

Настигнала го каретата и кралят попитал чия е гората.

— На маркиз Дьо Карабас! — отговорили селяните.

Негови се оказали и полята, и градините, и всички имоти в околността. Кралят не можел да се начуди — в цялата му държава нямало по-имотен човек.

Ето че котаракът стигнал до вратите на един прекрасен замък, в който живеел зъл чародей. Посрещнал го чародеят и го попитал защо е дошъл.

— Ваше Благородие, исках лично да се уверя колко сте страшен — отвърнал котаракът. — Хората разправят такива небивалици за вас! Казват, че можете да се превръщате в разни животни. Например в лъв…

— Мога! — изревал чародеят и се превърнал в лъв. Котаракът подскочил от страх и се покатерил чак на корниза.

— Освен това казват — викнал той отгоре, — че можете да се превръщате и в съвсем малки животинки, например в мишка. Ей това вече не го вярвам!

— О, така ли? — обидил се чародеят и тутакси се превърнал в мишка!

А котаракът в чизми това и чакал: нахвърлил се върху мишката и я изял. После хукнал да отвори портите на замъка, защото кралската карета тъкмо минавала покрай тях.

— Добре дошли в замъка на маркиз Дьо Карабас! — изрекъл той тържествено пред смаяния поглед на своя стопанин.

Кралят бил впечатлен от богатството на маркиза и с радост му дал дъщеря си за жена. Младоженците заживели честито в двореца на чародея, а котаракът в чизми станал знатен велможа.

Шарл Перо
Пепеляшка

Един човечец си имал добра и работна жена. Тя му родила чудно хубава дъщеричка. За нещастие, след време жената умряла и човечецът се оженил повторно. Втората му жена била глупава и свадлива. Тя довела в къщата му своите две дъщери, и двете — глезени и противни.

Майка им давала мило и драго за тях, а сирачето не поглеждала.

Минали години. Злата мащеха много мразела завареничето и нарочно го карала да върши най-тежката къщна работа. По цял ден горкото момиче шетало, чистело и гладело тънките дантели на доведените си сестри, а вечер се свивало в ъгъла камината и сядало върху сандъка с пепел. Затова го наричали Пепеляшка.

Веднъж принцът решил да покани на бал всички знатни девойки, за да си избере най-красивата от тях за съпруга.

Мащехата старателно спретнала нови премени на дъщерите си, а за Пепеляшка дори не помислила.

Настъпил дългоочакваният ден и двете сестри, издокарани в гиздави рокли, потеглили с майка си към двореца. Пепеляшка ги изпратила до вратата и останала вкъщи самичка.

Седнала тя край камината и заронила горчиви сълзи. В този миг пред нея изникнала кръстницата й, която била добра фея.

— Защо плачеш, кръщелнице? — попитала тя.

— Защото всички девойки отидоха на бала на красивия принц — промълвила клетата Пепеляшка, — само аз си останах у дома.

— Не тъгувай! — казала феята. — Искаш ли и ти да отидеш на бала?

А Пепеляшка отвърнала:

— Повече от всичко на света!

Тогава кръстницата я помолила да й донесе една хубава зряла тиква.

Пепеляшка изтичала в градината и избрала най-голямата тиква, а феята я докоснала с вълшебната си пръчица и я превърнала в разкошна златна карета.

— Бързо иди да видиш какво има в капана за мишки — казала кръстницата.

Пепеляшка изпълнила заръката й и донесла шест малки мишлета и един охранен плъх, феята ги докоснала с вълшебната си пръчица и превърнала мишлетата в прекрасни жребци, а мустакатия плъх — в дебел кочияш.

— А сега слез в избата и хвани две гущерчета — рекла тя.

Послушала я Пепеляшка и гущерчетата се превърнали в снажни лакеи със зелени ливреи.

— Ето — усмихнала се феята, — вече можеш да отидеш на бала.

— Но как ще се явя пред принца с тази стара закърпена рокля? — завайкала се Пепеляшка.

Феята се усмихнала, докоснала роклята й с вълшебната си пръчица и я превърнала във великолепна премяна, досущ като на принцеса!

Накрая й подарила чифт кристални пантофки и казала:

— Но не забравяй, че в полунощ вълшебството ще се развали! Преди камбаните да ударят дванайсет пъти, трябва да си се върнала у дома!

Пепеляшка й благодарила от все сърце и потеглила с каретата към двореца.

Щом влязла в балната зала, всички притихнали от възторг. Принцът не знаел коя е тази чудна девойка, но веднага се влюбил в нея. Зазвучала музика и той поканил Пепеляшка на танц. А тя се движела толкова кръшно и леко, че хората не можели да откъснат очи от нея! Гостите били очаровани от красотата й, а гостенките скришом й завиждали.

Цяла вечер принцът не погледнал друга девойка, освен Пепеляшка и тя била много щастлива. Времето отлетяло неусетно…

Но изведнъж се разнесъл камбанен звън!

Девойката си спомнила думите на добрата фея и хукнала към своята вълшебна карета.

— Почакай! — извикал принцът. — Кажи ми коя си и как се казваш!

А тя тичала толкова бързо, че едната й кристална пантофка се изхлузила от крачето й и се търкулнала на стълбището пред двореца.

Ударил дванайсетият час и вълшебството се развалило. Роклята й отново станала стара и дрипава, свитата й от малки гадинки се разпиляла в полето, каретата се превърнала в тиква и се търкулнала в градината.

Принцът се опитал да догони тайнствената си гостенка, ала намерил само кристалната й пантофка.

— Не видяхте ли оттук да минава една прекрасна принцеса? — питал отчаяно той.

Но всички му отговаряли, че са видели само една дрипава селянка със закърпена рокля.

Стигнала Пепеляшка до дома си и седнала на своето място върху сандъчето с пепел. В този миг мащехата й се завърнала от двореца заедно с натруфените си дъщери. И трите започнали да разправят как на бала една незнайна принцеса очаровала принца и избягала, а по пътя си изтървала пантофката.

Пепеляшка си замълчала и нищо не казала.

Изминали няколко месеца. Принцът бил толкова влюбен в девойката, с която танцувал на бала, че още не можел да я забрави. Дни наред министрите му я търсили и разпитвали за нея, но никой не знаел коя е и откъде е. Накрая пратили глашатаи да разнесат радостната новина: ако се намери девойка с толкова фино краче, че да обуе пантофката, принцът щял да се ожени за нея!

Всички принцеси от съседните царства се изредили да премерят пантофката. За съжаление, тя им била малка.

Дошъл ред на придворните дами. Но и те нямали късмет.

Накрая министрите тръгнали от къща на къща. Мащехата с радост ги посрещнала у дома си, избутала завареничето в ъгъла и им представила двете си глезени дъщери. Ах, как се мъчили те да напъхат краката си в хубавата пантофка! Но напразно — не могли да я нахлузят дори на палците си!

И в това време министрите забелязали дрипавата девойка и я повикали. Кристалната пантофка веднага прилепнала на крачето й! Тогава Пепеляшка извадила от престилката си втората обувчица и признала цялата истина пред смаяните си сестри.

Като разбрали каква е работата, министрите я завели в двореца.

Още същия ден принцът се оженил за нея и двамата живели дълго и щастливо.

Шарл Перо
Красавицата и звяра

Някога, ала много отдавна, на света живял един морски търговец. Той си имал три дъщери. Голямата била алчна, средната — завистлива, а малката имала много добро сърце.

Един ден баща им се разорил, продал всичките си имоти и разпуснал слугите си. Оттогава непрестанно пътувал до близки и далечни земи, за да изкарва пари за прехраната на дъщерите си. Всеки път, когато тръгвал на път, той ги питал какъв подарък да им донесе. Двете по-големи сестри винаги искали рокли и скъпоценности, а най-малката нищо не искала.

Така станало и този път. Само че баща й толкова настоявал да й донесе подарък, че накрая девойката рекла:

— Е, добре. Не искам нищо друго, само една цъфнала роза.

Но къде се е чуло и видяло рози да цъфтят през зимата!

Приключил бащата с търговските си дела и поел към дома. За двете си по-големи дъщери бил накупил подаръци, но какво да донесе на най-малката? Замислил се той и не усетил кога се е мръкнало. Конят му се отклонил от пътя и скоро търговецът разбрал, че се е загубил. Добре че в далечината проблясвал един замък — пътникът го забелязал и решил да помоли стопанина му за подслон.

Още преди да почука на огромните порти, те сами се отворили, но никой не излязъл да го посрещне. Всички зали били осветени, но пусти. В една от тях имало запалена камина, а пред нея била наредена богата трапеза. В друга била стъкмена пухкава топла постеля.

Гостът се нахранил до насита и легнал да спи.

На сутринта се събудил и надзърнал през прозореца. А там — що да види: прекрасна градина, пълна с цъфнали рози!

Зарадвал се той, излязъл и откъснал най-красивия цвят.

В този миг над главата му се разнесъл хищен рев! Търговецът се обърнал и не можал да повярва на очите си: пред него стоял чудовищен звяр!

— Какво направи, неблагодарнико! — изръмжал той. — Поканих те в дома си, нагостих те, подслоних те, а ти откъсна най-хубавото ми цвете! Заслужаваш да те убия!

— Прости ми! — примолил се търговецът. — Не исках да те обидя! Откъснах розата за подарък на любимата си дъщеря!

— Ще те пусна само ако в замяна ми изпратиш дъщеря си — отвърнало чудовището и му дало един вълшебен пръстен. — Кажи й да го сложи на ръката си, така ще се озове право при мен. Ако ли не, след една седмица ще умреш.

Натъжил се търговецът, върнал се вкъщи и разказал всичко на трите сестри.

— Не плачи, татко — казала най-малката. — Ще отида при звяра.

И си сложила пръстена.

Още в същия миг се озовала в замъка.

Всичко било точно така, както го описал баща й — залите били осветени и пусти. В една от тях я очаквала пищна трапеза, а в друга — пухкава топла постеля. Девойката се разхождала на воля в градината и правела каквото си иска, само дето се чувствала много самотна.

Накрая не издържала и извикала:

— Къде си, господарю? Защо се криеш от мен?

Домакинът не искал да се покаже, за да не я уплаши. Но тя успяла да го придума и като свикнала с грозната му външност, дори се привързала към него. Оказало се, че звярът е великодушно и добро същество. Той започнал да прекарва все повече време със своята гостенка и се стараел да я забавлява, за да не й е скучно.

Минало много време. Дъщерята на търговеца си живеела безгрижно, но един ден й домъчняло за родния дом. Тогава звярът й подарил вълшебно огледало — в него се виждало всичко, което се случвало с нейните близки.

Скоро обаче забелязал сълзи в очите й и я попитал защо е тъжна.

— Баща ми е болен — отвърнала девойката. — Така ми се иска да се прибера, за да се грижа за него!

— Не те пускам! — развикал се звярът. — Ако си отидеш, повече няма да се върнеш при мен!

Напразно го молила девойката, напразно му обещавала, че ще се върне. Чудовището не й повярвало.

Ала тя тъгувала толкова силно, че накрая то се смилило и рекло:

— Добре, ще те пусна. Но знай, че ако на седмия ден не се върнеш в замъка преди полунощ, аз ще умра от мъка.

Дало й вълшебния пръстен и я отпратило у дома.

Ах, колко щастлива била девойката да се озове при своето семейство! Цяла седмица прекарала вкъщи и сестрите й много се радвали, че отново са заедно. Баща й оздравял и скоро всичко си било както преди. Само че на нея й домъчняло за звяра. Дошъл седмият ден и тя се приготвила да се завърне при него.

— Не си отивай! — молел я клетият й баща.

Но девойката била непреклонна.

Тогава двете й сестри се наговорили да върнат стрелките на часовника назад.

— Нека да умре това чудовище! — рекли те. — Така сестра ни ще си остане при нас.

Цяла вечер й бърборели и я забавлявали, но изведнъж девойката се разтревожила и решила веднага да тръгне. Сестрите я убеждавали да изчака до дванайсетия час, но тя не се съгласила, сбогувала се набързо и сложила пръстена.

Като се озовала в замъка, никой не излязъл да я посрещне. Залите били мрачни и пусти, градината тънела в бурени, а от домакина нямало и следа.

— Къде си, чудовище? — викала отчаяно девойката. — Ето, върнах се! Излез да ме видиш!

А през това време грозното тяло на звяра лежало бездиханно точно там, където била откъсната розата.

Като го видяла, девойката коленичила над него и заплакала:

— Моля те, не умирай! Как ще живея без тебе?

Навела се да го целуне и в този миг звярът се превърнал в прекрасен момък. Той отворил очи и й казал:

— Благодаря ти, любима! Твоята чиста обич развали магията на злата вещица и сега съм отново човек!

Девойката се зарадвала и му дала дума повече никога да не се разделят.

Скоро двамата се оженили и заживели щастливо.

Шарл Перо
Синята брада

Имало едно време един богаташ, който не бил нито стар, нито грозен, само дето имал дълга синя брада. Тя му придавала толкова зловещ вид, че всички девойки се разбягвали като го видят. А богаташът много искал да се ожени.

Съседката му, също знатна жена, имала двама сина и две дъщери. Синовете й били юначни и силни, а дъщерите й — чудно красиви.

И ето че един ден този човек, когото така и наричали — Синята брада, я помолил да му даде една от дъщерите си за жена. Тъй като и двете девойки му харесвали, той им предложил сами да решат коя ще го вземе.

Работата е там, че нито една от сестрите не искала да се омъжи за човека с ужасната синя брада! Външността му ги плашела, а освен това в града се говорело, че е бил женен няколко пъти — и никой не знаел какво се е случило с предишните му жени!

Замислил се богаташът как да спечели сърцата на двете сестри и си наумил да ги покани на гости заедно с майка им.

Речено — сторено. Цяла седмица съседките се забавлявали в неговото имение, яли, пили и се веселили. Синята брада се оказал много любезен домакин и накрая по-малката сестра рекла:

— Е, какво пък, не е чак толкова страшен! Даже е много мил.

И склонила да се омъжи за него.

Вдигнали сватба за чудо и приказ — толкова богата и пищна, че хората дълго време не спирали да приказват за нея.

После младоженците заживели безгрижно в разкошния замък на богаташа. Дните си минавали и по-малката сестра не можела да се нарадва на късмета си.

Но веднъж Синята брада решил да замине в един далечен град по важни търговски дела.

— Не тъгувай, скоро ще се върна! — казал той на красивата си невеста. — За да не ти е скучно без мен, повикай сестра си и се позабавлявайте, докато ме няма. Ето ти ключовете от килера, от сандъците с дрехи и от всички врати у дома. А това ключе е от най-малката стая, в края на коридора. Можеш да ходиш навсякъде, където поискаш, само в малката стая не влизай! Защото стъпиш ли там, никога няма да ти простя!

Невестата обещала да го послуша. Тогава Синята брада я прегърнал и тръгнал на път.

За да не стои самичка в огромния замък, тя повикала по-голямата си сестра.

Щом пристигнала, девойката веднага хукнала по просторните коридори — разглеждала стаите, отваряла сандъците… А докато гостенката се забавлявала, стопанката се чудела какво ли крие мъжът й в забранената стая. Ох, умирала си от любопитство!

Толкова и се искало да надникне, че накрая не издържала, отключила вратата и влязла. Но… какъв ужас! Там лежали мъртви предишните жени на Синята брада.

Примряла от страх, невестата изскочила от стаята и заключила вратата.

А като дошла на себе си, забелязала, че на ключето се е появило малко издайническо петънце, което по никакъв начин не можело да се изтрие!

Още същата вечер Синята брада се завърнал и поискал да види връзката с ключовете. Нямало що да стори невестата, дала му я. Тогава той забелязал петънцето и се досетил за всичко.

— Ах, ти, проклетнице! — вбесил се богаташът. — Защо не ме послуша? Сега ще те убия и ще заемеш своето място в стаичката на любопитните жени!

Напразно плакала горката невеста, напразно молила за пощада. Злодеят бил непреклонен.

— Е, добре — въздъхнала тя. — Щом си решил да ме убиеш, така да бъде. Позволи ми само да се простя със сестра си.

Мъжът й помислил малко и се съгласил.

— Давам ти седем минути — рекъл той — и нито минутка повече!

Невестата отишла в забранената стая и повикала по-голямата си сестра.

— Сестрице моя — прошушнала тя, — качи се в най-високата кула на замъка и виж дали не идват двамата ни братя. Поканила съм ги на гости и всеки момент ще пристигнат. Ако ги зърнеш, дай им знак да побързат.

Сестрата се качила в кулата, а горката невеста се скрила и от време на време подвиквала:

— Гледаш ли, сестрице, гледаш ли? Не идват ли гости?

А сестра й отвръщала:

— Гледам, гледам и нищо не виждам. Само слънцето грее и тревата блести.

През това време Синята брада вече обикалял из замъка с един голям нож.

— Къде си, невесто? — викал той. — Ела веднага или аз ще дойда при тебе!

— Почакай още мъничко! — обадила се тя и отново подвикнала на сестра си: — Гледаш ли, сестрице, гледаш ли? Не идват ли гости?

— Гледам, гледам и нищо не виждам, отговорила сестра й. — Само слънцето грее тревата блести.

— Къде си, невесто? — извикал отново злодеят.

— Още мъничко! — отвърнала жена му с треперещ глас и попитала за последен път: — Гледаш ли, сестрице, гледаш ли? Не идват ли гости?

— Гледам, гледам и нищо не виждам — отговорила по-голямата й сестра. — Само един облак прах се задава по пътя.

— Та това са нашите братя! — зарадвала се невестата.

— Не, това е стадо овце! — рекла сестра й.

Синята брада вече бил страшно ядосан, обикалял из замъка и отварял всички врати поред.

— То се видяло, че ще се мре — промълвила невестата и заплакала.

Но изведнъж сестра й се провикнала от кулата:

— Гледам, сестрице, гледам, и виждам двама конници, които препускат насам! Още са много далече, но им дадох знак да побързат!

Зарадвала се невестата и излязла от своето скривалище. Тогава Синята брада я видял и се втурнал към нея.

— Пощади ме! — примолила се тя. — Прости ми, че не те послушах! Не биваше да влизам в онази стая! Не ме погубвай толкова млада!

— Погуби те твоето любопитство — отвърнал мъжът й и се нахвърлил да я убие.

В този миг портата се отворила с трясък и влезли двамата братя. Като видели зетя си с нож в ръка, те извадили мечовете си и го съсекли.

Оказало се, че Синята брада няма наследници. Така цялото му имение останало за последната му невеста.

Тя поделила богатството си със своето семейство и всички живели дълго и щастливо.

Приказките от сборника „Хиляда и една нощ“ са обединени от трогателната история на красавицата Шехерезада, съпруга на жестокия владетел Шахрияр и дъщеря на неговия везир.

Шахрияр имал обичая всяка вечер да си взима нова жена за съпруга и всяка сутрин да я екзекутира! Но умната Шехерезада успяла да го надхитри, като хиляда и една нощи поред му разказвала приказки, които прекъсвала на най-интересното място. Владетелят толкова се увличал, че нямал търпение да чуе края на приказката и все отлагал екзекуцията на Шехерезада.

Днес приказките от „Хиляда и една нощ“ са преведени на почти всички национални езици. Като препрочитат тези удивителни истории, милиони деца по света се запознават с културата на Изтока.

Писателят Вилхелм Хауф е роден през 1802 година в германския град Щутгарт, но от малък се интересува от древноизточни предания. Някои от приказките му толкова много приличат на тях, че хората и до днес ги смятат за сюжети от сборника „Хиляда и една нощ“.

Вилхелм прекарва на този свят само двайсет и пет години, но успява да напише цели трийсет и шест тома!

Аладин и вълшебната лампа

Живял някога в древния град Аграба един беден шивач със своята скромна жена. Те си имали син, когото наричали Аладин. За жалост, той бил голям безделник. По цял ден тичал с момчетата, стрелял по врабците и се подигравал на просяците.

Шивачът толкова страдал от огорченията, които му причинявал Аладин, че един ден се разболял и умрял. Тогава жена му започнала да преде памук, за да печели пари и да изхранва сина си.

А той продължавал да мързелува!

Веднъж на улицата го спрял един чужденец.

— Ти ли си Аладин? — попитал той. — Какъв късмет! Най-после открих сина на брат си! Ти си моят единствен наследник. Ако ме послушаш, ще ти кажа как можеш да забогатееш.

Аладин много се изненадал, защото не знаел, че баща му е имал брат. Но като станало дума за пари, веднага тръгнал след своя нов чичо.

Скоро се стъмнило и двамата стигнали до една пещера.

Чичото я посочил и казал:

— Тук се крият несметни богатства, но вътре не може да влезе никой друг, освен тебе. Слез в пещерата, синко, и вземи всички скъпоценности, които намериш там. А аз искам само една стара лампа.

След това свалил пръстена от ръката си и добавил:

— Вземи този пръстен. Ако изпаднеш в беда, само го завърти и ще се спасиш!

Без да му мисли много, Аладин слязъл в тъмната пещера. А там — що да види: планини от злато и скъпоценности!

Намерил той старата лампа, събрал една шепа лъскави камъчета и тръгнал да се катери обратно.

— Синко, подай ми лампата, за да не ти тежи! — провикнал се чичото.

— Не ми пречи лампата, чичо — отвърнал Аладин. — По-добре ми помогни да изляза!

Само че този човек не му бил никакъв чичо. Това бил един зъл магьосник, пристигнал от съседния град Магриба. Прочел той във вълшебните книги, че съкровището, скрито в пещерата, ще бъде извадено от шивашкия син Аладин, и си наумил да използва момчето, а сетне да го остави да умре под земята. Дотук всичко вървяло добре, но ето че Аладин упорито отказвал да му даде лампата. Магьосникът толкова се ядосал, че изрекъл едно заклинание и пещерата се затворила!

Уплашил се Аладин и започнал да вика за помощ. Викал, викал, но никой не се отзовал! Тогава разбрал накъде отиват нещата и заплакал от мъка. Докато плачел, без да иска завъртял пръстена на ръката си.

Изведнъж се разнесъл страшен грохот и се появил един дух.

— Викаш ли ме, господарю? — попитал духът. — Кажи какво искаш и ще го изпълня.

— Помогни ми да се измъкна оттук! — отвърнал Аладин.

Едва произнесъл тези думи, той се озовал под открито небе. Че като хукнал към къщи! Цял ден тичал, без да се обръща назад!

Щом видяла сина си, вдовицата се зарадвала и го нахранила до насита. Сложила на трапезата всичко, което имала в къщата си, а докато се гощавал, той й разказал какво му се случило в пещерата.

По едно време заплакал и започнал да проклина злия магьосник. Накрая се уморил и заспал.

Събудил се чак на другия ден. Бил много гладен и помолил майка си да му даде нещо за ядене, но се оказало, че вече нищо си нямат.

Като узнал това, Аладин се сетил за лампата и решил да я занесе на пазара. Но понеже била много мръсна, заръчал на майка си да я почисти.

Взела вдовицата една шепа пясък започнала да стърже саждите с него. Ала щом потъркала лампата три пъти, от нея излязъл един дух!

— Викаш ли ме, господарке? — попитал той. — Кажи какво искаш и ще го направя.

Жената онемяла от страх! Аладин вече бил виждал дух в пещерата, така че изобщо не се уплашил.

— Донеси ни нещо за ядене — казал той и в ​ръцете на духа се появил сребърен поднос, отрупан с вкусни ястия.

Оттогава Аладин и майка му заживели в охолство. Духът изпълнявал всичките желания и вече нищо не им липсвало.

Но един ден момъкът се разхождал в града и зърнал дъщерята на султана — прекрасната принцеса Будур. От този ден не можел нито да яде, нито да спи, постоянно си мислел за принцесата.

Като разбрал, че няма сили да я забрави, повикал майка си и й казал:

— Върви при султана и му кажи, че искам да се оженя за дъщеря му.

Уплашила се майката и започнала да го разубеждава, но Аладин толкова жално я молил, че накрая се съгласила.

Дал й той скъпоценните камъни от пещерата и я изпратил в двореца.

— Занеси тези дарове на бъдещата ми невеста — заръчал й той.

Майка му го послушала и отишла при султана.

— За какво си дошла? — попитал той.

— Господарю, синът ми Аладин е влюбен в твоята дъщеря и иска да се ожени за нея.

В отговор султанът се разсмял от сърце.

Тогава жената отворила сандъчето със скъпоценностите и те грейнали като слънце.

При вида им господарят се поколебал, взел в ръка един скъпоценен камък и го огледал. Такива великолепни съкровища нямало нито в неговата хазна, нито никъде другаде по света!

— Кажи му да ми прати четирийсет златни подноса, пълни със скъпоценности — рекъл той. — Тогава може да го оженя за дъщеря си.

Вдовицата се прибрала вкъщи и предала на Аладин думите на султана. Без да губи време, момъкът грабнал лампата и я потъркал. Появил се духът и само след минутка в двореца влезли четирийсет млади робини със златни подноси, пълни догоре със скъпоценни камъни.

Султанът приел даровете и обявил:

— С радост ще омъжа дъщеря си за този Аладин. Кажете му час по-скоро да дойде в двореца!

Яхнал прекрасен жребец, Аладин се явил пред господаря. Като го видяла, принцесата много го харесала.

На другия ден вдигнали сватба.

Духът построил пищен дворец за Аладин и неговата красива невеста и двамата заживели щастливо.

Но радостта им не продължила кой знае колко. Скоро магьосникът магрибинец научил, че Аладин е успял да излезе от пещерата и че благодарение на вълшебната лампа се е оженил за дъщерята на самия султан.

Разгневил се злодеят и решил да си отмъсти. Преоблякъл се като търговец, купил една дузина медни лампи и тръгнал по улиците на Аграба.

— Заменям нови лампи за стари! — викал той. — Нови лампи за стари!

Стигнал до двореца на Аладин.

Като чула виковете на търговеца, принцеса Будур решила да зарадва мъжа си, който в това време бил на лов.

Изнесла тя от покоите му старата лампа и я дала на търговеца.

Щом получил каквото искал, магьосникът напуснал града.

През нощта се спрял в пустинята и потъркал вълшебната лампа.

Духът веднага се появил.

— Викаш ли ме, господарю? — попитал той. — Кажи какво искаш и ще го направя.

— Отнеси двореца на Аладин в Магриба заедно с всичко, което е в него! — рекъл магьосникът.

Духът изпълнил заповедта на новия си господар и когато Аладин се завърнал от лов, не намерил нито двореца, нито принцесата, нито лампата.

Отчаян, той заплакал от мъка. Докато плачел, без да иска завъртял пръстена на ръката си и се появил духът от пещерата.

— На твоите услуги, господарю. Кажи какво искаш и ще го изпълня.

— Върни ми принцесата, лампата и двореца — заповядал момъкът.

А духът смирено отвърнал:

— Прости ми, господарю, но не мога да променя онова, което е сторил духът от лампата.

— Тогава ме пренеси в моя дворец.

След миг зетят на султана се озовал до ридаещата си невеста. Тя му разказала за странния търговец, който заменял нови лампи за стари и Аладин веднага се досетил каква е работата. Успокоил принцесата и я посъветвал как да постъпи.

Вечерта прекрасната Будур се съгласила да вечеря с магрибинеца.

Седнала на трапезата и постоянно му наливала вино. Накрая той се напил, а тя му казала, че иска да опита от ястието, което току-що са поднесли на баща й за вечеря.

Магьосникът извадил лампата от пазвата си и я потъркал. Духът тутакси се появил и сложил пред принцесата чепка грозде.

— А може ли и аз да му заповядам нещо? — попитала лукаво Будур.

Пияният магьосник бил готов да изпълни всяка нейна прищявка, така че се съгласил. Тогава принцесата наредила на духа да го приспи.

Щом изрекла това, магрибинецът се свлякъл на земята и потънал в мъртвешки сън.

Аладин се показал иззад завесата, където се криел през цялото време, и двамата с принцесата радостно се прегърнали.

После потъркали лампата и заповядали:

— Отнеси ни обратно в нашия град и постави двореца на предишното му място.

Дворецът незабавно се издигнал във въздуха и полетял над минаретата на Магриба.

Междувременно султанът се топял от мъка по своята дъщеря. Всяка сутрин той поглеждал към небесата и се молел да я види отново. Тази сутрин също погледнал натам и много се изненадал, като видял как дворецът на зетя му каца на предишното си място, а от прозореца му се усмихва принцеса Будур.

Зарадвал се султанът и изтичал да я посрещне. После всички се събрали на трапезата и Аладин им разказал как е срещнал магьосника, който му дал вълшебния пръстен, и как е изнесъл лампата от пещерата.

Будур разказала как магрибинецът я е отвлякъл и как Аладин я е спасил. Накрая решила да хвърли и пръстена, и лампата в най-дълбокия кладенец, за да не причиняват повече беди на хората.

След време Аладин станал султан и управлявал мъдро и справедливо.

Двамата с принцесата живели дълги години в любов и съгласие.

Али Баба и четирийсетте разбойници

Преди много, много години в един далечен персийски град живели двама братя — Касим и Али Баба. Първият бил много богат и имал огромна къща с прислуга, а вторият едва успявал да изхранва семейството си. Сутрин той отивал в гората с три куци магарета да сече дърва, а вечер товарел добичетата с цепеници за огрев и тръгвал да ги продава.

Веднъж спрял да си почине край пътя, но тъкмо седнал — и чул конски тропот. Озърнал се и съгледал в далечината гъст облак прах.

Клетият Али Баба толкова се уплашил, че се покатерил на най-високото дърво! Едва успял да се скрие и пристигнали четирийсет конници. Всички били въоръжени до зъби, а главатарят им бил едноок! Те чевръсто скочили от конете, свалили дисагите си и ги помъкнали към една скала, обрасла в храсталаци. Едноокият разтворил храсталаците и Али Баба видял дебела желязна врата.

— Сезам, отвори се! — извикал главатарят.

Вратата се отместила и конниците един по един се вмъкнали в пещерата, която се разкрила зад нея.

След малко всички излезли с празни дисаги.

— Сезам, затвори се! — извикал главатарят и вратата се затръшнала, а четирийсетте юнака се качили на конете си и препуснали натам откъдето били дошли.

Али Баба се разтреперил от страх, но понеже много искал да​ разбере как става тази работа с вълшебните думички, слязъл от дървото, разтворил храстите и прошушнал:

— Сезам, отвори се!

Вратата се отворила с трясък, а зад нея блеснали купчини от несметни богатства! Навсякъде били наредени сандъци със златни монети и скъпоценни камъни, в раклите била надиплена тънка коприна, а на тавана били окачени кристални лампи!

Досетил се дърварят, че това са крадени съкровища, и решил, че разбойниците няма да обеднеят много, ако вземе нещичко и за себе си.

Речено — сторено. Навел се Али Баба, напълнил три кесии с жълтици и тръгнал с куците си магарета към дома.

А жена му толкова се зарадвала на парите, че веднага започнала да ги брои.

Броила, броила… По едно време се уморила и изтичала до къщата на Касим да го помоли за крината, с която мерели житото.

За какво им е крина на тия бедняци? — учудила се жената на Касим. — Та те нямат никакво жито! И понеже много искала да узнае какво става, намазала дъното на крината със смола.

След един час съседите върнали крината, а на дъното й била залепнала златна паричка.

— Така значи? — ядосала се жената и се на нахвърлила върху мъжа си: — Виж какво мерят нашите роднини вместо жито!

Касим веднага нахълтал при брат си, а той му разказал всичко от игла до конец и му предложил да си поделят парите.

Само че на Касим това богатство му се видяло малко. Той настоял да отиде сам в пещерата и да си вземе толкова, колкото може да отнесе.

Нямало що да стори Али Баба, завел го в гората, посочил му пещерата, казал му вълшебните думички и си тръгнал. Като се мръкнало, Касим докарал десет мулета, натоварени с огромни кошове. Оставил ги да нощуват край пътя и викнал:

— Сезам, отвори се!

Вратата се отворила с трясък. Касим се втурнал в пещерата и започнал да тича безумно насам-натам, да загребва злато и скъпоценности и да ги трупа пред изхода, та после да ги изнесе.

Искало му се да си вземе от всичко!

По едно време се съмнало и той решил да побърза, за да не го заварят разбойниците. Не щеш ли, в този миг вратата се затворила!

Касим понечил да каже вълшебните думички, но колкото и да се напрягал, все не можел да си ги спомни. Тогава седнал в тъмното и заплакал.

Изведнъж се чул конски тропот. Това били разбойниците, които се връщали с още съкровища.

Един от тях извикал:

— Сезам, отвори се!

Вратата се отворила и като видели неканения гост, злодеите се нахвърлили върху него. Убили го и оставили тялото му в пещерата, та всеки да знае какво го чака, ако си пъха носа там, където не трябва. След това се качили на конете си и отпрашили кой знае накъде!

А жената на Касим чакала ли, чакала… Мъжът й не се прибрал и тя изтичала при Али Баба да го моли за помощ.

Досетил се той какво е станало и отишъл в гората. Влязъл в пещерата, видял мъртвото тяло на брат си и го откарал у дома, за да го погребе.

После заживял заедно със семейството си в къщата на Касим, защото наследил всичкото му богатство. Така се сдобил с робинята Моргана — красива и умна девойка, която слугувала в кухнята.

Междувременно разбойниците се върнали в пещерата и като не намерили тялото на Касим, веднага разбрали, че още някой знае вълшебните думички.

Замислили се какво да правят и решили да изпратят един от своите в града, за да поразпита кого са погребали наскоро.

Предрешен като обущар, шпионинът поседял на пазара, поговорил с хората и те го упътили към къщата на Касим. Обущарят скришом нарисувал на портата й един червен кръст, а после хукнал да разкаже всичко на главатаря си.

За щастие, умната Моргана видяла кръста и белязала по същия начин всички останали къщи. Така разбойниците не могли намерят дома на Али Баба и наказали пратеника със смърт.

Наложило се да изпратят втори шпионин. И той поговорил с хората на пазара, а после белязал дома на Али Баба с бял кръст.

Но Моргана го видяла и нарисувала същите кръстове по всички останали къщи. Вечерта и вторият пратеник бил наказан със смърт.

Накрая главатарят решил сам да отиде в града. Като разбрал къде живее Али Баба, той купил двайсет мулета и четирийсет огромни делви, върнал се в пещерата и заповядал на своите юнаци да се скрият в делвите. Понеже разбойниците вече били с двама по-малко, две от делвите останали празни. Тях главатарят напълнил с дървесно масло.

Вечерта натоварил всичко на мулетата, предрешил се като търговец и отишъл в града. Почукал на портата на Али Баба и рекъл:

— Стопанино, ще ме посъветваш ли как да постъпя? Дойдох да продавам дървесно масло, а пазарът е вече затворен. Къде да пренощувам сега с всичката стока?

Без да му мисли, Али Баба го поканил в дома си. А едноокият това и чакал — вкарал мулетата в двора, разтоварил делвите, наредил ги до стената и подшушнал на своите юнаци:

— Чуете ли ме да хвърлям камъчета от прозореца, излизайте до един!

Седнала Моргана да готви супа, за да нахрани госта, но изведнъж фитилът на лампата й угаснал — маслото му се било свършило.

Девойката видяла, че на двора има четирийсет делви, пълни с дървесно масло, и решила да си отсипе малко. Надвесила се над първата делва, а отвътре някой прошепнал:

— Главатарю, време ли е да нападаме?

Досетила се Моргана каква е работата и отвърнала с подправен глас:

— Още е рано.

После обиколила всички делви, за да провери къде има разбойници, и на всички казала, че е рано.

Накрая отляла дървесно масло в едно медно котле, втурнала се в кухнята и го подгряла на огъня. Когато маслото кипнало, Моргана излязла на двора и заляла един по един всичките трийсет и осем разбойници!

В полунощ едноокият започнал да хвърля камъчета от прозореца.

Тук камъче, там камъче — разбойниците не помръдват! Ядосал се главатарят и отишъл да ги събуди. Но каква била изненадата му, когато видял, че те са попарени с вряло масло!

Уплашил се злодеят и разбрал, че е останал съвсем сам на света.

Още преди да се съмне, той избягал от къщата на Али Баба и се скрил в пещерата.

На сутринта Моргана изтичала при господаря си и му разказала всичко.

Като разбрал, че за трети път й дължи живота си, той я прегърнал и рекъл:

— От днес вече не си ми робиня. Можеш да отидеш, където поискаш, но моят дом винаги ще е и твой.

А Моргана решила да остане в къщата на Али Баба, защото била тайно влюбена в най-големия му син.

И всичко щяло да приключи добре, ако не бил едноокият главатар, който искал да си отмъсти.

Един ден той се предрешил като чужденец и се заселил в града. Купил си магазин и се сближил с най-видните богаташи. Сред тях бил и синът на Али Баба, който, без да му и​мисли, го поканил в дома си.

Още щом видяла чужденеца, умната Моргана веднага разпознала главатаря на разбойниците и изтичала да каже на Али Баба. Тогава той пратил жена си да повика стражите, а сам отишъл да забавлява злодея, за да му отвлече вниманието. Дори накарал Моргана да му потанцува.

Красавицата заизвивала снагата си толкова кръшно, че едноокият забравил всичко друго на света. Като дошли стражите, той не успял дори да помръдне от мястото си!

Така и последният разбойник си получил заслуженото, а Али Баба отново благодарил на Моргана. Скоро тя се омъжила за сина му и всички заживели щастливо. Понеже нищо не им липсвало, те забравили за вълшебната пещера и повече на никого не казали за нея.

Затова и до ден-днешен никой не знае къде е.

Рубинения принц

Това се случило много, много отдавна. В далечна Персия течала една бърза река. През пролетта тя прииждала и заливала равнината, а през лятото пресъхвала и се превръщала в тиня.

Точно в тази тиня един бедняк намерил лъскаво камъче. Вдигнал го той, огледал го и се зачудил какво да го прави. Понеже бил гладен, отишъл при гостилничаря.

— Стопанино, ще ме нахраниш ли, ако ти дам това лъскаво камъче? — попитал беднякът.

Гостилничарят бил честен човек и му рекъл:

— Този камък е скъпоценен! Занеси го на падишаха!

Послушал го беднякът, отишъл в двореца на падишаха и попитал:

— Господарю, ще ме нахраниш ли, ако ти дам това лъскаво камъче?

— Това е рубин! — възкликнал владетелят, а после строго попитал: — Да не си го откраднал?

— Не съм! — отвърнал беднякът. — Намерих го в тинята — Брей, че късмет! — зачудил се падишахът. — Защо реката е подарила такава скъпоценност точно на теб? Чуй ме, човече: ако ми дадеш камъка, ще ти се отплатя с цяла торба злато!

Зарадвал се беднякът, дал му камъка, нарамил торбата със злато и си отишъл.

Преди да прибере скъпоценния камък в своята съкровищница, падишахът повикал прекрасната си дъщеря Фатима и й казал:

— Дъще, ти си най-ценното, което имам на този свят, затова искам да ти подаря най-големия рубин, който съм виждал през целия си живот. Сега си още малка, но като навършиш пълнолетие, рубинът ще стане завинаги твой.

А Фатима не можела да откъсне очи от прекрасния камък.

— Благодаря ти, татко — рекла тя.

Минало време, Фатима навършила пълнолетие и падишахът трябвало да спази даденото обещание. Слязъл той в съкровищницата и толкова се уплашил, че загубил ума и дума: от рубина нямало и следа! На негово място в ковчежето седял един красив момък!

— Кой си ти? — развикал се господарят. — Какво си направил с моя рубин?

— Наричат ме Рубинения принц — рекъл момъкът. — Само, моля те, не ме разпитвай откъде съм се появил. Това е тайна, която не бива да разкривам на никого.

А падишахът много се разгневил.

— Щом е така, ще бъдеш мой слуга и ще се подчиняваш на волята ми! — рекъл той.

Принцът нямало що да стори — склонил.

— Вземи тоя златен меч — заповядал му падишахът — и върви да убиеш змея, който напада керваните в долината. Мнозина юнаци загинаха в схватка с изедника. Ако се завърнеш жив, ще ти дам ръката на дъщеря си.

Послушал го принцът, грабнал меча и тръгнал към долината. Като пристигнал, повикал змея, но никой не му отговорил.

Тогава момъкът седнал под най-сенчестото дърво и зачакал.

По едно време се чул страшен грохот — змеят идвал да го погуби! Без да се страхува, принцът скочил на крака, размахал меча, пристъпил напред и пронизал звяра право в сърцето!

После победоносно се върнал в двореца.

Падишахът удържал на думата си и макар да не знаел нищо за този храбър момък, още на другия ден го оженил за прекрасната Фатима.

А тя копнеела да научи какво крие мъжът й и непрестанно го молела да й каже.

— Искай всичко друго на света и ще го имаш — отвръщал й принцът. — Но не ме питай откъде съм се появил, защото това е тайна, която не бива да разкривам на никого.

Една пролет двамата седнали на брега на реката и невестата отново започнала да го разпитва.

— Кажи ми! Моля те, кажи ми! — повтаряла тя.

Напразно я увещавал принцът — Фатима настоявала, плачела се сърдела. Накрая той рекъл:

— Е, добре. Ще ти кажа. Преди много години…

В този миг се вдигнала една огромна вълна. Тя съборила принца в реката и го завлякла към дъното.

Фатима чакала, чакала, но от него нямало и следа. Тогава тя се прибрала сам-самичка в двореца и се поболяла от мъка.

Един ден прислужницата й рекла:

— Господарке, да знаеш какво видях тази нощ на реката! Седях си аз на брега и изведнъж над вълните заблестяха пъстроцветни огньове! След това изплува един прекрасен момък с огромен рубин на челото и затанцува пред водния дух!

Фатима пожелала да види това чудо с очите си. Тогава прислужницата изчакала да се стъмни и завела господарката си на брега. Двете се промъкнали зад едно дърво и се скрили.

Точно в полунощ над вълните заблестели пъстроцветни огньове и се появил един величествен старец с бяла брада. Миг по-късно от водата изплувал прекрасен момък с рубин на челото.

Зарадвала се Фатима — та това бил самият принц! Като го видяла, тя забулила лицето си, излязла от своето скривалище и затанцувала пред очите на стареца.

А той толкова се възхитил на кръшните й движения, че й казал:

— Дъще, това е най-хубавият танц, който съм виждал през целия си живот! Как да ти се отблагодаря? Искай всичко и ще го имаш!

Фатима свалила булото от лицето си и извикала:

— Искам мъжа си обратно!

— Е, добре. Властелинът на персийските води ти даде дума! — отвърнал старецът. — Отведи мъжа си у дома, но никога не забравяй как го загуби! И нека това да ти послужи за урок! После реката се разделила на две, погълнала стареца и се събрала, сякаш нищо не е било.

Красивият принц се завърнал в двореца заедно със своята любопитна невеста. Двамата живели дълго и щастливо и повече никога не отворили дума за тази чудна история.

Плачещата принцеса

Имало едно време един алчен и зъл падишах, който карал поданиците си да му плащат много високи данъци. Мнозина се разорили, загубили къщите си, разпилели имотите си.

Останалите не издържали и се събрали да решат какво ще правят.

Като научил за това, падишахът много се уплашил: ами ако се разбунтуват и му отнемат короната?

Замислил се той как да умилостиви народа си и пратил глашатаи да известят, че голямата му дъщеря е много тъжна и не спира да плаче.

— Господарят обещава да опрости данъците на оня, който успее да я развесели! — обявили тържествено глашатаите.

Ден по-късно поданиците забравили за бунта и всички говорели за принцесата. Млади и стари седнали да мислят как да я развеселят, за да си запазят имота.

Минало време. Падишахът не опростил данъците на никого, но хората помнели обещанието му и продължавали да си пробват късмета. Принцесата ронела сълзи, едри като пендари, а баща й бил много доволен и от ден на ден ставал все по-богат.

Скоро тази тъжна история се разчула през планини и гори. Заприиждали владетели на далечни земи и всички вярвали, че ще излекуват принцесата.

Дошъл и монголският хан.

Той не казал нито дума, а се поклонил на падишаха и засвирил вълшебна мелодия.

Принцесата я изслушала и за пръв път спряла да плаче. Но точно когато всички очаквали най-после да се усмихне, тя отново се разридала!

Тогава се появил вождът на кюрдите. Седнал той до принцесата и започнал да й разказва весели случки.

Докато ги слушал, падишахът си умирал от смях, а тъмните очи на дъщеря му пролели няколко горещи сълзи.

Накрая пристигнал Омар. Било късна нощ и се наложило гостът да пренощува в двореца. Когато всички заспали, дъщерите на падишаха се промъкнали в спалнята на младия чужденец, за да се полюбуват на чудната му красота. Сред тях била и най-малката — Марика.

Съмнало се и стражите отвели Омар при плачещата принцеса. Той я погледнал, отишъл в покоите на падишаха и рекъл:

— Господарю, дай ми златния си скиптър и принцесата никога повече няма да плаче!

Падишахът се подчинил на тази странна молба, а после тръгнал след госта, за да види какво ще направи.

Тогава Омар се поклонил на принцесата, вдигнал скиптъра… и я ударил с все сила по главата!

Всички уплашено се разбягали, само Омар и падишахът не помръднали от мястото си. И двамата изобщо не се учудили, когато от главата на принцесата се посипали… какво мислите? Малки железни пружинки! Защото това не била никаква принцеса, а студена, безчувствена кукла!

Марика не издържала и избухнала в смях, а падишахът много се разгневил. „Какво ще правя сега? — завайкал се той. — Ами ако Омар разкаже на хората за тази измама?“

Накрая решил: „Ще го оженя за веселата Марика. Щом успя да надхитри мен, значи е много умен. По-добре е да ми бъде съюзник, отколкото враг.“

— Заслужаваш да те накажа сурово за дързостта ти — рекъл той на момъка, — но аз съм великодушен. Ще ти подаря живота, ако се жениш за най-малката ми дъщеря.

Омар приел и си казал: „Един ден ще седна на трона ти и тогава тук ще се слуша моята воля!“

Така и станало.

Приключенията на Саид

Някога, ала много отдавна, в една чудно красива страна живял Бенезар със своята невеста Земира. Тя му родила син, когото нарекла Саид. На вратлето му завързала малка сребърна свирка и казала на мъжа си:

— Това е подарък от орисниците на нашето момче. Когато Саид стане мъж, тази вълшебна свирка ще го избави от смъртна беда.

За нещастие, скоро Земира умряла.

Минали много години. Саид пораснал и тръгнал по белия свят да си търси късмета. Баща му не вярвал в орисници, но на раздяла му дал свирката с думите:

— Сине, аз съм вече стар и не знам дали ще те видя отново. Вземи тази свирка. Майка ти казваше, че тя е подарък от твоите орисници и като станеш мъж, ще те избави от смъртна беда.

Момъкът я окачил на шията си, прегърнал баща си и потеглил на път. Прекосил безброй равнини, видял какви ли не чудеса, срещнал всякакви хора. По едно време го застигнал керван от търговци и момъкът тръгнал заедно с тях през пустинята.

Не щеш ли, спътниците му били нападнати от въоръжени разбойници. Саид се уплашил и надул вълшебната свирка… но нищо не се случило. Тогава той се ядосал, извадил меча си и пронизал най-свирепия разбойник.

— Какво направи! — завайкал се един от търговците. — Ти уби самия Алмансор, сина на великия шейх Селим! Свършено е с нас, момче!

Като видели, че Алмансор е мъртъв, разбойниците се развилнели и избили целия керван, а Саид взели в плен.

Още същия ден го отвели при великия шейх Селим, който искал лично да се разправи с него.

Селим бил мъдър и справедлив човек. Когато разбрал, че Саид е убил сина му в честен двубой, той го пощадил и заповядал на своите хора да го изпроводят по живо, по здраво.

Тогава разбойниците го завели в пустинята и го завързали с едно много дебело въже.

— Но вашият господар каза да не ме убивате! — викнал Саид.

— Че ние няма да те убиваме — рекли разбойниците. — Ще те оставим тук, за да те довършат гладните зверове.

После яхнали конете си и препуснали, а Саид останал сам под жарките лъчи на слънцето.

Точно тогава през пустинята минал керванът на богаташа Калум бег.

Той видял злочестия момък и му спасил живота.

— Благодаря ти, добри човече! — рекъл Саид. — Как да ти се отплатя?

— Ще дойдеш с мен в града и ще ми работиш безплатно, докато не си върнеш дълга — отвърнал Калум бег и го отвел в Багдад, където управлявал мъдрият халиф Харун Ал Рашид.

Оттогава Саид заживял в магазинчето на търговеца.

Веднъж дошла една чужденка.

Тя си накупила много неща, а после повикала Саид и му наредила да ги отнесе до дома й.

— Откъде знаеш името ми? — учудил се момъкът.

А жената попитала:

— Носиш ли още на шията си онази вълшебна свирка?

— Разбира се! — отвърнал смаяният Саид и в същия миг се досетил: — Ти си една от моите орисници! Кажи ми, за какво ще ми послужи тази свирка?

— Като станеш мъж, тя ще те избави от смъртна беда — отвърнала жената.

— А дотогава кой ще ме избави от мъките ми? — завайкал се момъкът. — Нямам пукнат грош! Искам да видя стария си баща, а за да се завърна у дома, ще ми трябват много пари! Не можеш ли да ми помогнеш?

— Ти си млад и силен — отговорила орисницата. — Можеш сам да спечелиш тези пари!

После му казала, че на пазара всяка седмица има турнири, на които мерят сили най-добрите юнаци в града. Победителите получават щедри награди от самия халиф!

Послушал я Саид и тайно от Калум бег отишъл на пазара да мери сили с юнаците. Победил ги всичките и халифът го възнаградил богато и пребогато.

Момъкът преброил парите, но те не били достатъчно, за да се прибере у дома.

Тогава той още не знаел, че Харун ал Рашид има обичая да се разхожда в града предрешен като търговец и да слуша какво си приказват обикновените хора за него. Понякога халифът вземал със себе си и везира.

За беда, една нощ двамата били нападнати от разбойници. Викали, викали предрешените господари, но сякаш никой не ги чувал!

Без да знае с кого си има работа, юначният Саид им се притекъл на помощ и ги спасил.

А те му благодарили и го попитали:

— Кой си ти, храбри момко?

— Казвам се Саид, работя при търговеца Калум бег — отговорил той.

— Какъв ти търговец, та ти си роден за воин! — възкликнал единият. — Вземи този пръстен като награда за смелостта ти.

— Вземи и тази кесия с жълтици — добавил другият.

После богаташите си отишли, а Саид надникнал в кесията и решил, че вече може да се прибере у дома.

— Слушай, Калум бег — казал той на другия ден. — Време е да си вървя. Искам да видя стария си баща.

— Къде си мислиш, че ще отидеш? — засмял се Калум бег. — Ти нямаш пари дори да напуснеш града!

А Саид му показал всичкото си богатство и рекъл:

— Вече имам достатъчно, за да се прибера у дома.

Търговецът толкова се ядосал, че хукнал право при градските стражи. Излъгал ги, че Саид е откраднал парите му, и момъкът тозчас бил окован във вериги.

Още същия ден го осъдили на вечно изгнание. Натоварили го на един боен кораб и го откарали на самотен остров.

Докато плавал с кораба, Саид тъжно си мислел: „Напуснах дома си богат и щастлив. Прекосих безброй равнини, видях какви ли не чудеса, срещнах всякакви хора. А сега загубих всичко, което имах, и ще умра в тъмницата!“

През нощта се разразила страшна буря и корабът се разбил в скалите. Всички потънали, само Саид не се предал пред стихията.

Но скоро силите го напуснали и той отново се сетил за своята свирка. Надул я толкова силно, че мелодията й се чула чак на дъното на морето!

В този миг отнякъде се появил един делфин.

Саид си спомнил думите на орисницата: „Като станеш мъж, тази свирка ще те избави от смъртна беда!“

Замислил се момъкът какво да прави и като не му хрумнало нищо друго, решил да се качи на гърба на делфина.

Тогава той пляснал с опашка и го понесъл към сушата. Оставил го на самия бряг и отплувал!

А там се издигал великолепен дворец. Саид се добрал до портите му и помолил за помощ.

Като видели клетника, стражите го нахранили и го завели при господаря си.

— Откъде идеш, юначе? — попитал го той.

Момъкът му разказал всичко, което бил преживял от деня, в който напуснал бащиния си дом.

— Значи твърдиш, че халифът ти е подарил пръстена си — усмихнал се домакинът. — Е, добре. Покажи ми го и ще ти повярвам.

Саид му показал пръстена.

Тогава Харун ал Рашид възкликнал:

— Млади момко, двамата търговци, които спаси от разбойниците, бяхме аз и моят везир! Свободен си, но първо ми кажи как се казваш.

— Саид, господарю.

— Саид? — повторил халифът. А знаеш ли, че в Багдад се е появил някакъв Бенезар, който навсякъде разпитва за тебе?

— Това е баща ми! — зарадвал се Саид.

Като чул тези думи, халифът веднага изпратил своите хора да доведат Бенезар в двореца. Най-после синът и бащата се срещнали!

А злият Калум бег бил окован във вериги и хвърлен в тъмница, защото точно това заслужавал.

Пиронът на Салем

Това се случило в една далечна страна. Там живеел Салем, който продавал килими. Един ден избухнал пожар и магазинът му изгорял. Останала му само къщата и Салем решил да я продаде, за да си купи нов магазин. Цената й не била висока, но хитрият търговец поставил едно условие:

— Продавам цялата къща — рекъл той — с изключение на ей този пирон, дето стърчи от стената. Той си остава мой!

Като чуели това, всички купувачи си тръгвали.

Накрая дошъл евреинът Аврам, който убедил Салем да отбие от цената задето неговият пирон е направил дупка в стената.

Салем склонил и продал къщата си на евреина. Още на другия ден обаче почукал на вратата и рекъл:

— Пусни ме да вляза, Авраме, че искам да окача нещо на оня пирон.

Нямало що да стори Аврам — пуснал го. Салем окачил на пирона един празен чувал и си тръгнал.

След няколко дни отново се появил.

— Пусни ме, Авраме. Нося нещо за оня пирон.

Този път окачил една дрипа.

Не минало много време и ей го пак — иска да окачи на пирона чифт стари цървули.

Така ден след ден килимарят ту идвал, ту си отивал.

Накрая домъкнал едно умряло магаре.

— Това си е моят пирон и ще окачвам на него каквото си искам! — рекъл той и бързо-бързо излязъл, защото магарето миришело много лошо!

Тогава вече Аврам не издържал и го дал под съд.

— Значи цялата къща е твоя? — попитал го съдията. — А пиронът е на Салем?

После погладил брадата си и отсъдил:

— Щом е така, Салем има право да използва пирона си както намери за добре.

Ядосал се Аврам, махнал се от къщата и повече никога не стъпил там. Така Салем си върнал имота, без да плати нито грош.

Халифът щърк

Преди много, много години Багдад бил управляван от младия халиф Хазид. Той бил умен и справедлив, но коварният магьосник Кашнур искал да го отстрани, за да издигне на негово място сина си Мицра.

Като узнал за плановете на магьосника, Хазид го осъдил на вечно изгнание, пропъдил го надалече и съвсем скоро забравил за него.

Но ето че великият везир Мансор довел в двореца един пътуващ търговец. Разбира се, той не знаел, че това е предрешеният магьосник Кашнур.

Търговецът отворил един голям сандък, пълен със скъпи вещи и украшения, и Хазид си купил най-различни неща. Накрая забелязал на дъното на сандъка една малка кутийка.

— Какво има в тази кутийка? — попитал младият халиф.

А вътре имало някакъв черен прашец. Към кутийката бил завързан един старинен свитък, изписан със странни знаци на някакъв чуден език.

— Не знам какъв е този прашец, господарю, защото не мога да разчета свитъка — излъгал Кашнур. — Но ако го искаш, ще ти го дам почти без пари.

Зарадвал се халифът, купил прашеца заедно със старинния​ свитък и повикал един от своите мъдри съветници, за да го разчете.

— Който смръкне от този черен прашец и каже вълшебната думичка „мутабор“ — прочел съветникът, тутакси ще се превърне в птица!

— Чули, Мансор? Можем да се превръщаме в птици! — възкликнал халифът.

— Но ако се разсмее — продължил строго мъдрецът, — ще забрави вълшебната думичка и ще загуби човешкия си облик завинаги!

Още на разсъмване Хазид и Мансор взели кутийката с прашеца и отишли да се разходят край езерото. На брега му видели два щъркела и решили да проверят дали действа магията. Смръкнали от прашеца и извикали в един глас:

— Мутабор!

В този миг им пораснали дълги клюнове, а на мястото на ръцете им се появили огромни криле! Двамата смаяно се спогледали и отишли при другите щъркели, които се оказали женски. — Да ти кажа право, чакам гости за вечеря и много се вълнувам — бърборела едната, — защото смятам да им покажа един танц.

После разперила криле и се заклатила толкова тромаво, че халифът и везирът не издържали и прихнали да се смеят!

Скоро им омръзнало да се забавляват и решили да се завърнат в двореца. Полетели високо, високо и изведнъж забелязали, че в града става нещо необичайно: улиците били пълни с народ, а на дворцовия площад имало празнично шествие! Най-отпред вървели стражите, следвани от каляската на халифа!

— Кой е седнал в моята каляска? — възмутил се Хазид.

А Мансор погледнал надолу и казал:

— Това е Мицра, синът на злия магьосник Кашнур!

Кацнали те на земята и побързали да си върнат човешкия облик, за да се разправят със самозванеца. Но колкото и да се опитвали, не могли да си спомнят вълшебната думичка!

Уморени и гладни, привечер двата щъркела се подслонили в развалините на един древен храм.

— Бу! Бу! — закрещял някой в тъмното.

— Какво е това? — уплашил се Мансор.

— Да отидем да видим! — рекъл Хазид.

Озърнали се и видели една охранена сова.

— Най-накрая! — зарадвала се тя. — Аз съм Луза, дъщерята на индийския цар. Злият магьосник Кашнур искаше да ме омъжи за своя син Мицра, за да сложи ръка над владенията на баща ми. Но аз не се съгласих. Тогава Кашнур се предреши като търговец, проникна с измама в двореца и ме превърна в сова. За да си върна човешкия облик, някои трябва да ме поиска за жена.

Разбрал халифът каква е работата и й разказал своята история.

— Какво ще правим сега? — попитал везирът.

А совата рекла:

— Довечера тук ще се съберат всички зли магьосници да се похвалят един на друг със своите магьоснически дела. Като дойде ред на Кашнур, той ще разкаже за вас и ще спомене вълшебната думичка. Хайде да се скрием и да ги подслушваме! Но преди това един от вас трябва да ми даде дума, че ще се ожени за мен, иначе завинаги ще си остана птица.

Халифът й обещал да я вземе за жена и тя им помогнала да се скрият.

След няколко часа магьосниците пристигнали и седнали да се хвалят.

Като дошъл ред на Кашнур, той разправил на всички как е превърнал халифа в щърк с помощта на вълшебната думичка „мутабор“.

— Мутабор! Мутабор! — развикали се Хазид и Мансор и си върнали човешкия облик.

После се прегърнали и понечили да благодарят на совата… но нея вече я нямало!

На мястото й седяла толкова красива принцеса, че халифът веднага се влюбил в нея и я отвел в Багдад. Щом го видели, стражите хукнали да разгласят новината, че Хазид е жив и здрав и се завръща на трона. Мълвата бързо се разнесла и улиците отново се изпълнили с народ.

— Да живее Хазид! — викали хората. — Той е нашият господар!

Като чул това, Мицра позорно избягал.

Но Хазид заповядал на стражите да го заловят и да го доведат обратно в двореца. После накарал самозванеца да смръкне от черния прашец и да произнесе вълшебната думичка „мутабор“.

Мицра се подчинил и тутакси се превърнал в щъркел! Тогава везирът го затворил в една клетка и повече никога не го пуснал оттам. Накрая изпратил стражите в развалините на древния храм и им наредил да завържат здраво злия магьосник Кашнур, да го домъкнат в престолния град и да го накажат със смърт.

А младият халиф Хазид се оженил за красивата индийка Луза и двамата заживели щастливо.

Най-известният руски разказвач на приказки е Иван Крилов. Стилът му е толкова изразителен, че някои негови стихове днес се предават от уста на уста като пословици.

През 1905 година той започнал да превежда на руски език творбите на френския баснописец Жан дьо Лафонтен. Първият том бил отпечатан през 1809 година. По-късно Крилов публикувал още осем книги, включващи приказки в стихове.

Част от сюжетите им са заимствани от басните на Езоп и Лафонтен, други са от родината на автора.

Александър Н. Афанасиев е руски учен, който събирал и изследвал народни предания.

През 1860 година той издал своя сборник „Руски народни легенди“, който бил иззет по настояване на Православната църква и до 1914 година бил включен в списъка на забранените книги.

Княз Иван

Имало едно време един княз, който се казвал Иван. Той бил храбър и великодушен, затова народът много го обичал.

Но веднъж царят, който бил баща на Иван, го повикал и казал:

— Синко, научих, че сестра ти е магьосница и е намислила да те убие.

Трябва да се махнеш от двореца час по-скоро!

Отначало князът не искал да го послуша, но в края на краищата се подчинил, яхнал коня си и препуснал, накъдето му видят очите.

Яздил Иван, яздил ден и нощ и стигнал до планината, от която извират реките. Там имало гъста гора. В нея князът си построил малка колибка и заживял сам-самичък, като се прехранвал с лов и риболов.

Изминала цяла година. Клетникът забравил за страшната истина, която научил от стария си баща.

Една нощ не можал да заспи и отишъл на езерото.

А там — що да види: вместо кръглата луна вълните отразявали красивото лице на сестра му!

— Защо ни остави, Иване? — занареждала тя. — Защо напусна двореца? Много ни липсваш, татко постоянно тъгува за тебе. Върни се при нас, тук ти е мястото!

При тези думи видението изчезнало.

На сутринта Иван напуснал колибката си и поел към двореца.

По пътя му се случили много странни неща, сякаш някаква сила се опитвала на всяка цена да го спре. Първо един тежък клон се откършил точно над главата му и за малко да го убие! После конят му се строполил мъртъв насред гората и князът трябвало да продължи пеша…

Но той не се отказвал.

Вървял, вървял и скоро чул църковните камбани. Тогава попитал един селянин какво е станало в двореца.

— Камбаните бият за нашия мъдър цар — отговорил му той, — защото снощи умря от мъка по своя единствен син.

Като чул тези думи, княз Иван много се натъжил и хукнал към двореца.

А пред портите му заварил странно шествие: начело вървяла сестра му и носела някакъв свитък; зад нея двама слуги държали огромна везна, а най-отзад крачел палачът, нарамил своята лъскава брадва.

— Добре дошъл, княже! — рекла сестра му. — Клетият ни баща не доживя да те види отново, но в този свитък е записана последната му воля. Двамата трябва да се претеглим на тази везна. Който е по-лек, ще наследи короната заедно с цялото царство, а който е по-тежък, ще си загуби главата!

Уплашил се Иван — със сигурност тежал повече от сестра си, ала нямало що да стори, щом такава била волята на баща му. Качил се младият княз на везната и се приготвил да посрещне смъртта.

Но неведоми са уроците на съдбата! Когато сестра му седнала да се претегли, везната случайно се счупила!

Така магьосницата станала жертва на собствения си коварен план и палачът й отсякъл главата.

А княз Иван наследил короната на баща си и управлявал царството мъдро и справедливо. И тъй като искал всички да помнят, че доброто винаги побеждава, изобразил везната в родовия си герб.

Потокът и тополата

Живял някога в гората един дървар на име Иван. Той си сковал малка дървена къщурка и много се възгордял. Решил, че е време да се ожени. Но на такава гиздава къща й прилягала не каква да е жена, а неземна красавица!

Ето защо вечерта му се присънила чудна девойка с коса от чисто злато. Иван бил убеден, че това е бъдещата му невеста, и тръгнал да обикаля градове и села с надеждата да я срещне наяве.

А край гората имало малка самотна колибка. Всеки път щом дърварят минел оттам, някой скришом го поглеждал през прозорчето. Това била хубавата Наташка, която била толкова влюбена в нашия Иван, че ден и нощ мислела само за него.

Веднъж тя го спряла да си поговорят.

— Хей, Иване! — викнала хубавата Наташка. — Набрала съм ти ягоди! Ела да си хапнеш!

— Не обичам ягоди — отвърнал намусено той и отминал. А очите на Наташка се налели със сълзи.

Минало време и тя отново го спряла. Подала му вълнена, салтамарка и рекла:

— Хей, Иване! Уших ти дрешка! Ела да я облечеш!

— Не ми е студено — отвърнал намусено той и отминал.

А по бузите на Наташка се търкулнали две горещи сълзи.

След няколко дни го спряла за трети път и му предложила топло мляко.

— Не обичам мляко! — прекъснал я намусено Иван и отминал.

Като се обърнал след миг, Наташка вече я нямало.

— Не биваше да я наскърбявам така — казал си той, — но какво да правя, като съдбата ми е отредила неземна красавица…

След миг пред него изплувал образът на онази златокоса девойка и проехтял нежен глас:

— Хей, Иване, няма ли да ми попееш?

Дърварят подскочил от радост.

— За тебе бих пял до края на дните си! — извикал той.

— Тогава пей! — отвърнало видението. — Само твоят глас може да ме приспи!

Седнал Иван и запял.

Минали часове, а той не млъквал — пеел ли, пеел.

— Още! Пей още! — повтаряла девойката и се смеела толкова звънко, че дърварят не можел да й откаже.

Вече се стъмнило. Иван премръзнал, изнемощял и останал без глас, а златокоската продължавала да настоява:

— Искам още! Пей ми още!

Пеел той и си мислел: „Ех, да бях облякъл салтамарката, та да ме сгрее сега! Да бях изпил топлото мляко! Да бях похапнал от ягодите! Какъв глупак съм! Наташка трябваше да избера за жена, а не тази, която само иска и нищо не дава!“

По едно време не издържал, скочил и тръгнал да търси хубавата Наташка.

А златокоската се изсмяла след него:

— Къде хукна, Иване? Няма я твоята Наташка! След всички сълзи, които изплака за тебе, тя се превърна в планинско поточе!

Вярвате или не — това била самата истина: в колибката на хубавата Наташка вече нямало никой, а под прозорчето и течало игриво поточе, бистро като сълза. Като го видял, дърварят се навел над него и горчиво заплакал:

— Ах, Наташка! Какво направих! Да можеше да се случи чудо сега и да остана завинаги с тебе!

Още недоизрекъл тези думи, той се превърнал в тънка топола, висока почти до облаците.

Тази топола и до днес стърчи там, а в сянката й се плиска поточето и нашепва на всички своята необикновенна история.

Князът и просякът

Преди много, много години някъде далече оттук имало чуден град, през който минавали всички търговски кервани. В този град се издигал великолепен дворец — по-хубав от него нямало никъде другаде по света. Стените му били украсени с пъстра мозайка, портите му били обковани с чисто злато, а мраморните му колони блестели като стъкло. Млади и стари спирали да се възхитят на тази нечувана красота.

Малцина от тях забелязвали, че точно пред прага на двореца седи един дрипав просяк. Той от сутрин до вечер молел за милостиня, но хората извръщали очи от него и бързали да отминат.

Веднъж в града пристигнал един богат княз със своя предан слуга.

Спрели те да погледат пищния дворец и съзрели човека, клекнал пред прага му.

— Защо просиш тук, клетнико? — попитал богаташът.

— Това е дълга и тъжна история — отвърнал просякът. — Едва ли ще имаш търпение да я изслушаш.

Тези думи събудили любопитството на младия княз и той настоял:

— Приближи се и ми я разкажи.

— Някога този дворец беше мой — започнал просякът и се просълзил. — Наследих го от своя баща, който беше заможен търговец. На младини тънех в охолство и имах много приятели, които се възползваха от моята щедрост. Но един ден разбрах, че съм се разорил. За да си платя дълговете, трябваше да продам двореца.

Заедно с него загубих и всичките си приятели. Сега не ми остава нищо друго, освен да седя пред прага на бащиния си дом и да чакам някой чужденец да ми подхвърли два гроша. Ако можех да върна времето назад, щях да харча парите си по-пестеливо, щях да живея по-разумно и сега нямаше да гладувам.

Князът имал добро сърце, съжалил горкия човек и му казал: — Виждам, че се разкайваш за своето нехайство, и искам да те възнаградя за това.

При тези думи той пуснал в шепата му няколко златни жълтици и понечил да си тръгне.

Но просякът ги прибрал в кесията си и отново протегнал ръка.

— Още, дай ми още!

— Ех, човече! Кесията ти няма да побере толкова много пари! — отвърнал князът.

— Нищо, ти ми ги дай! — настоял просякът и очите му заблестели.

Князът му дал още няколко златни пари. Беднякът отново ги натъпкал в кесията си, но не спрял дотук, а извикал:

— Още, искам още!

В този миг кесията му се пръснала и жълтиците се разпилели в прахта. А тълпата сякаш само това чакала — нахвърлила се да ги събира и скоро от тях не останал и помен.

Заплакал просякът, разбрал, че отново е загубил цялото си богатство, но този път — от лакомия.

Тогава князът се отдалечил и казал на своя слуга:

— Запомни този урок. Днес видя един човек, който не е научил нищо през целия си живот.

Езерото със златните рибки

Живял някога на света един голям мързеливец. Той се казвал Игор. От сутрин до вечер този чуден човек не похващал никаква работа, само лежал!

Нямал къща, нямал даже какво да яде, но не му се работело това си е!

През лятото животът му бил лесен — денем се излежавал на сянка, а нощем преспивал в гората. Като огладнеел, само протягал ръка и си откъсвал плодове и орехи от дърветата.

Но през зимата дните ставали къси, а нощите твърде студени. Тогава Игор слизал в селото и хлопал по хорските врати, докато не се намерел някой да го съжали и да го нахрани.

В една такава нощ мързеливецът помолил един беден стопанин да го подслони. Човекът нямал място в дома си и от немай-къде го пуснал да пренощува в плевнята.

Малко преди да заспи, Игор намерил в сеното бутилка вино.

Зарадвал се той и решил да си пийне малко. После още малко, и още малко… Накрая така се напил, че не помнел кой е и откъде е.

Сънувал, че седи на брега на едно чудно езеро и лови рибки.

Ала не какви да е рибки, а вълшебни: щом излезели от водата, те се превръщали в чисто злато!

На другия ден Игор се събудил и за пръв път в живота си бил страшно угрижен. Тогава решил никога повече да не пие.

Но през нощта отново сънувал езерото със златните рибки.

А после отново.

Този сън се повтарял толкова често, че Игор повярвал в него и вече не можел да мисли за нищо друго.

Дошла пролетта, ледът се стопил и мързеливецът тръгнал по белия свят, за да търси чудното езеро. Ходил за риба ту на едно място, ту на друго, и скоро разбрал, че много го бива за тази работа. Така и не хванал златна рибка, обаче не се отказвал.

Накрая решил да си пробва късмета в селското езерце — хвърлил въдицата и седнал да види какво ще стане. Чакал, чакал и привечер една рибка най-после клъвнала!

Докато се мъчела да избяга, тя изскочила над водата и залязващото слънце я огряло за миг. Люспите й блестели съвсем като златни!

Игор толкова силно се смаял, че чак подскочил! Не щеш ли, ботушите му се подхлъзнали в калта и мързеливецът цопнал цял във водата. Тогава рибката се отскубнала от въдицата му и отплувала в дълбините.

Убеден, че най-после е намерил вълшебното езеро, безделникът започнал да ходи там всеки ден.

Разбира се, хващал рибки, които ставали само за ядене. И понеже нямало какво да ги прави, той ги давал на своите съселяни. В замяна те му носели хляб, картофи, гъби — кой каквото си имал. Но всеки път му подхвърляли шеговито:

— Ако хванеш някоя златна рибка, запази я за мен!

И се подсмихвали под мустак.

Игор не им се сърдел, защото вече живеел охолно и никога не оставал гладен. Чувствал се най-щастливият човек на света, постоянно си пеел и от нищо не се оплаквал.

Скоро историята му се разчула надалече и стигнала чак до двореца. Царят бил най-големият лентяй в цялата държава и като узнал за Игор, поискал на всяка цена да го види. Затова изпратил един от хората си да го доведе.

— Голяма радост ти нося, селянино! — рекъл царският пратеник на нашия мързеливец. — Господарят те кани да живееш в двореца! Няма да вършиш нещо, само ще ядеш, ще пиеш и ще се веселиш!

А Игор го изслушал и рекъл:

— Благодаря ти за добрите думи. Преди време с радост щях да се съглася, но сега не мога. Виждаш ли това езеро? Тук е пълно със златни рибки, които само чакат да ги изловя! Как да се откажа от такова богатство?

Царедворецът много се слисал.

— Ама че побъркан човек! — възкликнал той, поклатил глава и си тръгнал.

Така мързеливият Игор си останал на село и продължил да си вади хляба с честен труд. Прекарал целия си живот на брега на езерото и дали е хванал златна рибка, никой не знае, но оттогава то се нарича Езерото със златните рибки.

Едно време, когато още нямало книги и телевизия, привечер хората се събирали по къщите и си устройвали седенки. Докато работели задружно, те пеели песни и си разказвали забавни и поучителни истории за царе и царедворци, за селяни и владици, за самодиви и горски животни, за змейове и юнаци…

После тези истории се предавали от уста на уста: разказвали ги бабите на своите внуци, преразказвали ги майките на своите деца, а когато те пораснели, приказните герои оживявали отново и отново, за да радват техните деца и внуци. Мнозина добавяли в сюжетите и по нещо свое, затова възникнали различни варианти на едни и същи приказки.

Най-хубавите варианти станали любими на няколко поколения българи и днес вече не помним кой пръв ги е разказал и как са звучали в началото.

И тъй като в създаването им са участвали толкова много хора, чиито имена никой не знае, тези чудни приказки се наричат народни.

Някои народни приказки били забравени през вековете, а други се запазили само в отделни краища на нашите земи. Ето защо учените решили да запишат съхранилите се варианти, за да направят това безценно богатство достъпно за всички.

През XIX век първите събирачи на приказки тръгнали да обикалят българските градове и села.

Ран Босилек
Тримата братя и златната ябълка

Живели някога трима братя юнаци, а в двора им растяло чудно ябълково дърво. Всяка есен то раждало по една златна ябълка, но точно преди да узрее скъпоценният плод, от небето долитала една страшна ламя и го отнасяла в своята пещера.

Веднъж най-големият брат грабнал бащиния си нож и казал:

— Тази година няма да оставя ябълката на ламята. Отивам да пазя дървото.

През нощта обаче задрямал и като се събудил, ябълката я нямало.

След година отишъл средният брат. Мръкнало се и той също задрямал. На сутринта от златната ябълка нямало и следа.

На третата година най-малкият брат напълнил една торба с орехи взел ножа и се качил на дървото. Цяла нощ чупил орехи, за да не заспи, и точно преди да се съмне, видял как долита ламята.

Тогава изскочил от клоните и замахнал с ножа. Люто ранена, ламята се върнала там, откъдето била дошла, а юнакът откъснал златната ябълка и я занесъл на своите братя.

— Хайде да отидем да убием ламята, предложил им той, — за да не ни краде вече ябълките.

Тръгнали тримата братя по кървавите следи и скоро те ги отвели до една пещера. Най-големият брат предложил да го вържат с едно въже и да го спуснат в дупката, за да търси ламята. Но като стигнал до средата, се уплашил, задърпал силно въжето и братята му го измъкнали.

Тогава се спуснал средният брат. Стигнал донякъде, но и той задърпал въжето и го измъкнали.

Накрая слязъл малкият брат. Стъпил чак на дъното на пещерата и се озовал във владенията на ламята.

Надникнал вътре и що да види: две чудно хубави девойки си играят със златни ябълки, а третата, най-красивата — с обикновена.

— Девойко, пусни ме да вляза! — провикнал се момъкът.

— Върви си, човече! — отвърнала тя. — Нашата майка е люто ранена и ако те види, ще те изяде!

Но юнакът не се отказал:

— Пусни ме да вляза или ще разбия вратата!

Тогава красавицата му отворила, той намерил ламята и я убил.

Разтресла се пещерата. Момъкът вързал най-голямата девойка с въжето, подръпнал го и братята му я изтеглили горе. Така направил и с втората, но като останала най-малката, се замислил и казал:

— Като те видят, братята ми ще се скарат за тебе и ще ме забравят в пещерата.

— Вземи този пръстен — рекла девойката, — а на братята ти ще кажа, че ми е съдено да се омъжа за онзи, който ми дари дрехи самотворни. Като стъпя горе, пещерата ще се продъни и ще пропаднеш при два овена. Ако яхнеш белия, той ще те изнесе на бял свят. Ако яхнеш черния, той ще те замъкне в долната земя.

Момъкът вързал девойката и подръпнал въжето. Братята му я изтеглили и започнали да се карат за нея. Скоро пещерата се продънила и той се озовал на гърба на черния овен, които го отнесъл право в долната земя.

Повървял юнакът и срещнал една баба, която му предложила да го подслони. Вечерта му омесила хляб, но не с вода, а със сълзи. Натъжил се момъкът и попитал старицата защо плаче.

— Как да не плача, синко — занареждала тя, — като в нашата земя се е заселил Змей Суховей… Завардил е извора и всяка година изяжда по една девойка, а в замяна ни пуска да си напълним ведрата. Шест дъщери имах, и шестте му дадох. Не останаха моми в царството. Тази нощ змеят ще изяде и царската дъщеря.

Юнакът попитал бабата къде е дворецът на царя и тя го упътила.

Тръгнал той да търси царската дъщеря, а нея тъкмо я качвали в една каляска, за да я отведат в леговището на змея. Момъкът незабелязано се вмъкнал вътре и заспал с глава в скута й. Неусетно стигнали до извора. Като видяла страшния змей, девойката се разплакала и една сълза капнала на лицето на малкия брат. Той се събудил, грабнал ножа си и пробол змея в сърцето. В миг от извора рукнала бистра вода.

Зарадвал се царят и решил да възнагради юнака задето е спасил дъщеря му и е избавил царството му от змея. Но малкият брат рекъл:

— Царю честити, нищо друго не искам, освен да се върна в горната земя.

— Ако се намери някой, който да ти помогне, ще му дам всичко, което му трябва — отвърнал царят.

Тръгнал момъкът да разпитва кой може да му помогне. Пребродил цялата долна земя и накрая един старец му казал:

— Като излезеш от царството, ще видиш един прастар дъб. На върха му има орлово гнездо. Там ще намериш пътя към горния свят.

Стигнал малкият брат до дървото, легнал в сянката му и заспал. По едно време орлетата запищели — една триглава змия се виела около дъба и промъквала към гнездото. Скочил момъкът, замахнал с ножа и отсякъл трите глави на змията. В този миг долетели орелът и орлицата и се спуснали да го убият.

— Мамо, тате! — викнали орлетата. — Този човек е наш побратим, той ни спаси от змията!

Като чули това, орлите решили да му се отблагодарят.

— Нищо друго не искам — рекъл юнакът, — освен да се върна в горната земя.

— Ще ти помогнем — съгласили се те, — обаче трябва да намериш девет крави, които не са раждали девет години, и да ни храниш цял месец с месото им. Каквото остане, сложи го в сандък, напълни един мех с вода, вържи сандъка с железни вериги и се скрий вътре. Като кажем „Га!“, ще ни даваш месо; като кажем „Пиу!“, ще ни поиш с вода.

Изпълнил юнакът заръките им, сбогувал се с царя и орлите литнали, та понесли сандъка право към горната земя. „Га, га! Пиу, пиу!“ — крещели те и момъкът им давал ту месо, ту вода. По едно време запасите му се свършили. Зачудил се той що да стори, извадил бащиния си нож и ги нахранил и напоил от собствената си плът и кръв. Като разбрали това, орлите казали:

— Ех, побратиме, ако знаехме, че си толкова сладък, щяхме още под дъба да те изядем!

Кацнали орлите в горната земя и юнакът тръгнал към къщи.

А там братята му още се карали за най-малката дъщеря на ламята. — Който ми дари дрехи самотворни — обявила тя, — за него ще се омъжа.

Като чул тези думи, малкият брат се сетил за пръстена, погледнал го и в този миг се появили чудно хубави дрехи. Дарил ги той на момата, двамата се оженили и заживели щастливо.

И всяка година си откъсвали по една златна ябълка.

Ран Босилек
Незнаен юнак

Живели някога един цар и една царица. Техният син имал бяло конче със звезда на челото и всяка вечер препускал с него в градините на двореца.

Не щеш ли, царят овдовял и се оженил за втори път. Новата царица не обичала заварения си син и искала да го убие.

Един ден кончето продумало на своя стопанин:

— Довечера не яж от гозбите на царицата! Сипала ти е отрова.

Послушал го принцът — като седнал на трапезата, поискал да му донесат хляб и сол.

На другия ден кончето продумало:

— Довечера не лягай в леглото си! Царицата е сложила под постелята ти бръсначи.

Послушал го принцът — легнал си на дъските.

На третия ден кончето продумало:

— Сега пък царицата е сложила змия под възглавницата ти.

Преди да си легне, принцът убил змията и пак останал жив и здрав.

Досетила се мащехата каква е работата, престорила се на болна и като дошъл царят да я види, изпъшкала:

— Умирам, царю честити! За да оздравея, трябва да ям сърце от бяло конче със звезда на челото!

— Такова конче има само моят син, а той го пази като очите си! — отвърнал царят, но нямало що да стори, отишъл при принца и му казал: — Слушай, сине, майка ти е тежко болна. Трябва да заколим твоето конче, та да му изяде сърцето.

— Добре, тате — рекъл принцът, — но преди това поръчай да му направят златно седло, а за мен да ушият златни дрехи. Искам довечера да го яхна за последен път.

Царят изпълнил молбата му. Вечерта залостили всички порти. Принцът се пременил в златни дрехи, оседлал кончето си със златно седло и препуснал из двора.

Обикаляло кончето в кръг, обикаляло и все повече се засилвало. Накрая полетяло като вятър, прескочило портата и отнесло принца зад девет планини в десета.

Озовали се в друго царство. Принцът съблякъл златните дрехи, привързал ги към седлото и изпроводил кончето да си върви. А то му дало три косъма от гривата си и продумало:

— Ако някой ден ти потрябвам, затопли тези три косъма в шепите си и аз ще дойда начаса!

Тръгнал принцът през гората, срещнал един овчар и купил от него скъсани дрехи. Преоблякъл се и отишъл в двореца. Там се хванал на работа като градинар — по цял ден копаел, садял и поливал дворцовата градина, докато накрая тя грейнала като слънце.

Една вечер принцът стоплил трите косъма в шепите си и кончето дошло начаса. Пременил се той в златните дрехи и препуснал из двора, а на разсъмване отново ги привързал към седлото и изпроводил кончето да си върви. Мислел си, че никой не го е видял, ала царската дъщеря цяла нощ го гледала от прозореца на двореца.

На сутринта царят повикал градинаря при себе си и го попитал:

— Кой ми изпотъпка градината?

— Незнаен юнак, царю честити! — отвърнал принцът.

Ядосал се царят и го изпъдил.

Ала царската дъщеря горчиво заплакала за градинаря — искала да се омъжи за него! Царят не давал и дума да се издума за сватба, докато накрая принцесата се поболяла от мъка. Нямало що да стори баща й, склонил да я венчае за простия градинар, но забранил и на двамата да стъпват в двореца. Оставил ги да живеят с прислугата в една тъмна стаичка под стълбата.

Минало време и царят повел войската си на война. Тръгнал да се сражава и градинарят, като яхнал куцо магаре. Стигнал до едно блато. Магарето затънало в тинята и ха насам, ха натам — не можело да помръдне! Кой как минел покрай царския зет, се присмивал:

— Ех, и ти, къде си тръгнал с това куцо магаре?

Като се извървяла войската, незнайният юнак затоплил в шепите си трите косъма и кончето дошло начаса. Пременил се той в златните дрехи и препуснал към бойното поле.

Литнало кончето като вятър, размахал момъкът своята златна сабя и разгромил враговете, като спасил живота на царя. Но в битката ранили кутрето на дясната му ръка. Тогава царят извадил златошита кърпа и сам му превързал раната.

Тръгнала войската обратно към двореца, а незнайният юнак препуснал към блатото, съблякъл златните дрехи, привързал ги към седлото и изпратил кончето да си върви. После седнал на гърба на магарето, което още си стояло в тинята и не можело да помръдне. Кой как минел покрай царския зет, се присмивал:

— Хайде, връщай се вече и ти, славни юнако!

Като се извървяла войската, момъкът издърпал магарето от блатото и куцук-куцук — прибрал се в стаичката под стълбата. Там веднага легнал да спи и казал на жена си да не го буди три дни и три нощи.

Докато празнувал победата си с войската, царят се сетил за зетя и пратил хората си да го повикат, та да се посмеят с него. Няколко души ходили да го доведат, но всички се връщали без него, защото царската дъщеря не давала да го будят. Ядосал се царят и сам отишъл в стаичката под стълбата. А там що да види — ръката на простия градинар била превързана със златовезана кърпа.

— Откъде взе тая кърпа? — попитал го царят.

А момъкът му разказал всичко от начало до край. Тогава царят разбрал каква е работата, завел зетя си в двореца и му отстъпил трона си.

Като станал цар, момъкът затоплил в шепите си трите косъма и кончето дошло начаса. Пременил се младият цар в златните дрехи, а за кончето поръчал да направят обор от чисто злато.

Ран Босилек
Правдата и кривдата

Имало едно време двама братя. Веднъж те се скарали: единият твърдял, че с лъжи и кражби се живее по-добре, а другият — че по-добре живеят праведните и честните хора. Решили да се обзаложат и който се окаже прав, да извади окото на брат си!

Вървели, вървели и срещнали един поп.

— Слушай, отче — казали те, — ти си Божи човек, ти ни кажи истината. Кой живее по-добре на тоя свят: който краде и лъже, или който е честен и праведен?

— Който краде и лъже, той живее по-добре — казал попът, защото това всъщност бил дяволът, предрешен като поп.

Двамата продължили по пътя си и срещнали един калугер — но и той бил дяволът, и той търсел да напакости на някого. Разказали му за своя облог и калугерът ги уверил, че който краде и лъже, той живее по-добре.

По-нататък братята срещнали владиката — но това също бил дяволът, предрешен като владика. И него помолили братята да реши спора им, и той рекъл, че който краде и лъже, живее по-добре.

Така единият брат загубил облога и другият му извадил окото.

Едноокият брат замръкнал в една гора и понеже го било страх от мечки, решил да се качи на най-старото дърво и там да преспи.

По едно време се събудил и видял как около корените на дървото се събират дяволи. Уплашил се човекът ни мърда, ни шава!

Ето че най-големият дявол се изправил и заразпитвал всички поред какво са правили през деня. Първият разказал как е накарал двама братя да се обзаложат и как единият е извадил окото на другия. Вторият разказал как едни зидари цял ден градили къща, а вечерта той я сринал до основи. Третият казал, че е разболял царската дъщеря и сега никой не може да я излекува.

А най-малкото дяволче нямало с какво да се похвали.

— Голямо чудо! — сопнало се то. — Ако едноокият брат отиде на извора и се измие, пак ще прогледне. Ако майсторите поръсят с изворна вода руините, къщата ще пак се вдигне. А ако царската дъщеря отпие от изворната вода, начаса ще оздравее! Освен това под дървото до извора е заровена цяла делва с жълтици!

Чул това едноокият брат и на сутринта изчакал дяволите да се разпръснат, пък хукнал право към извора.

Измил се с вълшебната вода и прогледнал. Налял си малко в една стомничка, изкопал делвата с жълтиците и отишъл при майсторите.

Поръсил руините с вода и на тяхното място се издигнали здрави и прави стени. Зарадвали се майсторите и от благодарност обещали да му построят къща за чудо и приказ!

А момъкът вече бързал да стигне в двореца. Там поднесъл малко вода към устните на царската дъщеря и тя начаса оздравяла.

Накрая се прибрал у дома и разказал всичко на брат си.

Вдигнал се брат му и хукнал към гората, та и на него да му излезе късметът. Намерил онова старо дърво и се покатерил да чака дяволите.

Насъбрали се те през нощта, а най-големият се изправил и ги попитал кой издава тайните им на хората.

Всички до един посочили най-малкото дяволче. Тогава главатарят им се ядосал и ударил на дяволчето такава силна плесница, че то се катурнало и паднало по гръб. И не щеш ли, съзряло някого в клоните!

— Ето кой ни подслушва! — викнало то. — Ето кой издава тайните ни на хората!

Че като наскачали ония ми ти дяволи, като полазили по дървото… Нападнали неканения гост и го разкъсали на парчета!

А брат му, който и до днес твърди, че праведните и честните хора живеят по-добре, останал на белия свят да учи всички на тази истина.

Ран Босилек
Неволята

Живял някога накрай село един стар дървар със своите двама сина. Всеки път, когато отивал в гората, той ги водел със себе си да му помагат. Но не щеш ли, един ден се разболял и им рекъл:

— Момчета, днес ще трябва сами да отидете за дърва.

— Ще отидем, тате, защо да не отидем — отвърнал големият, — ала ако се счупи колата, какво ще правим без тебе?

— Не берете грижа — успокоил ги бащата. — Повикайте неволята и тя ще ви я поправи.

Отишли момците в гората и развъртели секирите. Насекли дърва, претоварили колата и на връщане тя се счупила.

Седнали двамата братя край пътя: ами сега що да сторят?

Тогава големият си спомнил думите на баща си.

— Невольо! Невольо! — провикнал се той. — Ела да ни поправиш колата!

Но никой не се обадил.

Викали, викали двамата братя, докато се мръкнало. По едно време по-малкият казал:

— Слушай, братко, то се е видяло, че няма да дойде неволята, ами да вземем сами да поправим колата, че да се приберем.

Речено — сторено: запретнали ръкави, поправили колата и скоро стигнали в селото.

Като разказали на баща си какво се е случило, той се усмихнал и рекъл:

— Ех, момчета, та това е била неволята! Тя е дошла и ви е помогнала да си поправите колата.

Ран Босилек
Мечката и лошата дума

Закачило се едно горско мече в горския храсталак, ха насам, ха натам — не помръдва! Добре че минавал наблизо дърварят. Оставил той секирата, избавил мечето и го пуснал да си ходи.

Като видяла това Мецана, настигнала добрия човек и му рекла:

— Жив да си, дърварю! Ти спаси моето мече. Искаш ли да станем побратими?

Съгласил се той — как да откаже на страшния звяр… От благодарност мечката го нагостила и преди да го отпрати по живо, по здраво, посегнала да го целуне.

— Ох, Мецано, колко лошо ти мирише устата! — намръщил се дърварят.

Мечката се навела и тихо продумала:

— Удари ме сега със секирата.

— Какво говориш, Мецано! Как да те ударя, нали си моя посестрима!

— Ударѝ ме или ще те изям!

Уплашил се дърварят и що да стори — послушал я: замахнал със секирата и я стоварил върху шията й. Мечката изръмжала, обърнала му гръб и си тръгнала.

Минали години. Един ден дърварят пак се натъкнал на Мецана в гората.

— Добра среща, побратиме! — зарадвала му се тя.

Човекът отначало се уплашил, но като видял, че от дълбоката рана на шията й няма и следа, прегърнал своята стара познайница и попитал:

— Как си, Мецано, мина ли ти раната, която ти нанесох със секирата?

Мечката го погледнала тъжно и отвърнала:

— Слушай какво ще ти кажа, човече. Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя.

Ран Босилек
Болен здрав носи

Вървяла си Лиса по пътя и изведнъж що да види — един дядо кара пълна шейна с риба. Дояло й се на Лиса, изтичала напред и се проснала като умряла. Побутнал я дядото — ни мърда, ни шава. „Брей, че късмет! — помислил си той. — Ще направя кожухче на бабата.“ Грабнал я и я метнал при коша с рибата. А лисицата това и чакала: повдигнала капака и рибка по рибка, рибка по рибка — изхвърлила всичко на пътя. После скочила от шейната.

Прибрал се дядото у дома и още от вратата извикал:

— Ела да видиш, бабо, какъв дар ти нося! Ще ти направя кожух от лисица!

Като чула това бабата, грабнала вехтото си палтенце и го запокитила право в огнището.

Но като надникнала в шейната, там нямало нищичко.

В това време Лисана събрала всичката риба и я окачила в хралупата да се изсуши.

Дошъл Кумчо Вълчо — гладен прегладнял.

— Нагости ме, кумичке — примолил се той, — от три дни нищо не съм ял.

Лисицата му подхвърлила една рибя глава и му рекла:

— Ето, Вълчо, само не поглеждай към комина, че да не ти падне сажда в окото.

Но вълкът не се стърпял, погледнал нагоре и що да види — три наниза риба висят от тавана.

— Откъде имаш толкова риба, кумичке? — учудил се той.

— Сама си я налових. Пробих една дупка в леда, проврях си вътре опашката и запях: „Елате, рибки, при Лиса! Елате, рибки, при Лиса!“ Закачиха се те на опашката ми и така ги донесох дотук.

Завтекъл се глупавият вълк към реката, пробил една дупка в леда, клекнал над нея, потопил си опашката във водата и запял:

— Елате, рибки, при Вълчо! Елате, рибки, при Вълчо!

Че като му замръзнала опашката, натежала и цялата се вкочанила — не може да я помръдне. „Брей, много риба съм наловил!“, зарадвал се той. Дръпнал веднъж, дръпнал дваж… Не излиза!

Надошли хора от селото да си налеят вода и видели страшния звяр да клечи на реката. Тогава кой с кобилица, кой с ведро — нахвърлили се да го бият.

Уплашил се Кумчо Вълчо, подскочил и си откъснал опашката, та хукнал презглава към гората.

А през това време лисицата изяла всичката риба и се промъкнала в една воденица. Там си оваляла ушите в брашно и цялата се налепила с тесто. Тича Лиса към реката, а насреща й — вълкът.

— Бягай да бягаме, Вълчо! — проплакала хитрушата. — Воденичарят ми счупи главата и чак мозъкът ми изтече!

Домъчняло му на вълка и й рекъл:

— Ох, кумичке, тебе здравата са те пребили. Качи се на гърба ми да те понося.

Метнала се лисицата на гърба му и тихичко занареждала: — Болен здрав носи! Болен здрав носи!

— Какво казваш, кумичке? — попитал вълкът.

А Кума Лиса се подсмихнала и отвърнала:

— Нищо, Вълчо, нищо. Бая си, та да ми мине главата!

Ран Босилек
Косе Босе

Свило си косенцето гнездо и седнало да мъти яйчица. Но не щеш ли, дошла Кума Лиса, повъртяла се под дървото и почнала да се умилква:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице, че умирам от глад!

Смилило се косенцето, дало й яйчице.

На другия ден лисицата пак дошла:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице, че лисичетата ми няма какво да ядат!

Не могло косенцето да й откаже, дало й още едно яйчице.

На третия ден лисицата пак дошла:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице, че пристигнаха мама и тате на гости и трябва да им направя чорбица!

— Нямам вече, Лиске, яйчица! — отвърнало косето. — Едно-едничко ми остана да си измътя пиленце, не мога да ти го дам!

— Така ли? — ядосала се лисицата. — Щом нямаш яйчица, тогава тебе ще изям!

Какво да прави косето, дало й последното си яйчице и вече нямало какво да мъти.

Заплакало Косе Босе. Минали няколко жени, които събирали съчки в гората, и го попитали защо плаче.

— Как да не плача — рекло то, — като всяка сутрин идва лисицата и ми взима яйчицата! Изяде ги всичките, не можах да си измътя пиленца. А сега, като нямам вече какво да й дам, мене ще изяде!

Тогава те му казали:

— Не плачи, Косе Босе! Ние имаме едно страшно куче, ще го заровим ей тук, в шумата под дървото. Като дойде лисицата, ти й кажи: „Нямам, Лиске, яйчица, ами имам една кокошчица, ей там лежи скрита, в шумата. Нея вземи и всяка сутрин ще ти снася яйчица.“

Послушало ги косето. Дошла пак лисицата и се примолила:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице!

А то отвърнало:

— Нямам, Лиске, яйчица, ами имам една кокошчица, ей там лежи скрита, в шумата. Нея вземи и всяка сутрин ще ти снася яйчица.

Чула това лисицата, зарадвала се и отишла да разрови шумата — че като изскочило оттам онова страшно куче, нахвърлило й се да я изяде.

Хукнала тя през гората, а кучето тича след нея — ще я разкъса! Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони… Като стигнала до хралупата си, Лиса се шмугнала в дупката и се скрила.

Тогава кучето седнало отвън да я чака.

Подвила Лиса крака и доволно продумала:

— Вие, краченца, как викахте, като ни гонеше кучето?

— „Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!“ — обадили се краката й.

— Милите ми какини краченца, кака ще им купи нови ботушки! Ами вие, ръчици, как викахте, като ни гонеше кучето?

— „Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!“ — отвърнали ръцете й.

— Милите ми какини ръчици, кака ще им купи нови гривнички!

Ами вие, оченца, вие как викахте, като ни гонеше кучето?

— „Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!“

— Милите ми какини оченца, кака ще им купи очилца! А ти, опашко, ти как викаше?

— „Дръж, куче, Лиса за опашката! Дръж, куче, Лиса за опашката!“

— Така ли? — ядосала се лисицата и се заканила на опашката си, за да я сплаши: — Я да те дам аз на кучето да те откъсне!

И като не знаела, че кучето дебне отвън, подала опашката си от хралупата.

А кучето това и чакало — захапало я здраво и задърпало с все сила. Тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън… Измъкнало я най-подир от хралупата и я разкъсало.

Така Косе Босе се избавило от лисицата.

Допълнителна информация

$id = 10671

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Приказки от цял свят

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: руски; полски

Издание: първо

Издател: Рийдърс Дайджест ЕООД София

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Сборник

Печатница: Leo Paper Ltd, China

Редактор: Ира Коловска

Художник на илюстрациите: Тони Волф; Пиеро Катанео; Либико Марая; Северино Баралди; Вадим Челак; Петър Станимиров

ISBN: 978-954-9935-46-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15402